ОезЬоу, 1уап Еуз-Ьга11еу
Зротеп! 12 20^11^1 па
ЬогЪ! 1 роЪхесИ

Л^^/Оигие^Ъ
ИВ. ЕВ. ГЕШОВЪ
СПОМЕНИ
изъ
ОДИНИ НА БОРБИ И ПОБЪДИ
:
ч /
•• •
СОФИЯ,
Кооперативна печатница ..Гутенбергъ"
1916.

^ Рл ^
ИВ. ЕВ. ГЕШОВЪ
^ /
СПОМЕНИ
изъ
години НА БОРБИ И ПОБЪДИ
ь
СОФИЯ,
Кооперативна печатница „Гутенбергъ'*
1916.

Н'^Р^

Д"Ьтинство и Младость
Не за пръвъ пжть взимамъ азъ перото за да раз-
кажа мои спомени. В ь разтояние на четвъртъ в-Ькъ, взехъ
10 за да напиша моит-Ь Записки на единъ Осжденъ, моит-Ь
спомени по участието ми въ събитията, които приготвиха
първата освободителна война и по страданията ми пр'Ьзъ нея;
взехъ го за да опиша борбит% и поб-Ьдит^ по побългарява-
нето на Източна Румелия и по нейното съединение съ Бълга-
рия ; взехъ го най-посл^Ь за да кажа истината по балканския
съюзь и по втората освободителна война. И ако днесъ
азъ взимамъ пакъ това перо за да сложа на книга споме-
ните ми изъ моето д-Ьтинство и моята младость, правя
то защото мисля, че н-Ьма въ историята на чов-Ьчеството
събитие по-велико отъ възкръсването на единъ народъ.
'И ние, чиято люлка се залюлЪ при п-Ьснит-Ь за про-
буждане на българския народъ, сме длъжни да кажемъ
това, що помнимъ по това пробуждане. Кога зора се сипне,
кога прол'Ьть дойде, кога природата се пробуди, всЬка
слънчева лжча, всЬка пжпка цв-Ьте, всЬка капка роса е часть
отъ тая зора, отъ тая прол-Ьть, отъ тая природа. И всЬ-
ка българска душа, разтворена въ третята четвърть отъ
деветнадесетия в'Ькъ, е часть отъ възкръсналия българ-
ски народъ. Та не единъ баналенъ автопортретъ, а единъ
исторически документъ е, мисля, всЬко описане на рас-
тежа и развоя на тая душа; какво сЬме е тя получила,
за какъвъ плодъ се е готвила; какъ е тя цъфнала и вър-
зала; какви идеали си е ковала, какъвъ основенъ зав-Ьтъ
си е поставила; какъ е тя била повикана на подвижни-
чество за отечеството, на служене народу; и какъ е тя
най-посл-Ь съ него страдала и тържествувала.
Д^тинство
Девствени отъ всЬкакъвъ споменъ еж първит-Ь дв*
години отъ моето д-Ьтинство. Колкото и да търся, азъ не

намирамъ въ паметьта ся ни най-малка диря отъ никаква;
случка, която да ми е, направила впечатление пр-Ьзъ т-Ьхъ.
Б'Ьла страница е тя за нея епоха.
Роденъ на 8/20 февруари 1849, азъ карахъ третята
си година когато баща ми тръгна за Цариградъ, отъ д-Ь-
то се върна въ 1852. И пр-Ьзъ неговото отсжтствие ме
сполет'Ь злополуката, която ми остави първия мой де-
тински споменъ.
Помня местото, помня и вр-Ьмето.
М-Ьстото — дворътъ на пловдивската ни кжща, единъ
дълъгъ, т^сенъ, неприв^тливъ дворъ. На югъ единъ високъ
зидъ, като че нарочно вдигнатъ за да пр-Ьчи на слънцето
да надниква въ кжщата. На изтокъ пжтнит-Ь врата, на за-
падъ готварницата. На сЪверъ кжщата, съ двойна каменна
стълба за горния етажъ.
Вр'Ьмето— единъ топъл ъ л-Ьтенъ день. ВъзсЬдналъ на
тояга като на конь, азъ крача изъ двора, катера се и
по стълбата, викайки, че отивамъ да ср^щамъ баща си.
И се спрЪпвамъ, падамъ и си пуквамъ главата. Плачъ и
ридание. Хокания отъ мама, милвания отъ сестрите, ви-
наги готови да прощаватъ на по-малкит'Ь, за да прощьватъ
и т-Ьмъ по-гол'Ьмит'Ь.
Пукването на главата ми не е единствената детинска
зла случка, която ми е останала въ паметьта. Не се е
заличилъ отъ нея и споменътъ на друго пр-Ьмеждие,
пр'Ькарано въ моето д-Ьтинство. По гроздоберъ една го-
дина, когато майка ми вар-Ьше въ двора тъй наречения въ
Пловдивъ речелъ—иетжезъ съ р-Ьзъни отъ разни овощия
— азъ, играйки около огъня и тавата съ вр-Ьлото варене,
плъзнахъ се, паднахъ въ нея и си изгорихъ ц'Ьлата ржка
до лакъта. И помня, че дълго вр-Ьме нощ-Ь ме буд1аха за
да ми пром-Ьняватъ пр'Ьвръзката съ б-Ьлата като мл^Ько
вода, която нашиятъ домашенъ л'Ькарь и пръвъ братов-
чедъ на майка ми, покойниятъ д-ръ Стоянъ Чомаковъ,
бе ми тогава пр^дписалъ. Големи б-Ьха грижите за мене
й на родители и на лекаря, тъй като почти всички мои
сестри и братя умираха преди да прескочатъ своята две-
годишна възрасть. Отъ единадесеть деца ние останахме
само две.
Защо теглата се втълпяватъ въ детската паметь
по- лесно отъ колкото удоволствията? Никакво особено
приятно събитие не ми е останало въ ума отъ моето детин-
ство. Пръвъ синъ на моите родители, първо мхжко че-
до въ семейството на четирмата Гешовци, които, подъ

'фирмата бр. Гешови, играха пр-Ьзъ почти половинъ сто-
л-Ьтие (1830 — 1880) изв-Ьстна роля въ българския търгов-
ски св'Ьтъ и въ българското възраждане, азъ б%хъ на-
истина пр%дметъ на постоянни н-Ьжни грижи и непр-Ькжс-
нати мили обноски отъ страна на родители и роднини.
Но тая атмосфера на любовь никога не е била разкла-
щзна отъ н-Ькакво такова радостно сътресение, което да
ми остави неизгладима диря въ паметьта.
Сл-Ьда въ тая паметь намирамъ азъ отъ друго едно
чувство — чувството на любопитство, когато се оглед-
вахъ на огледало. Като че гатанка представляваше за
мене отразеното въ огледалото мое лице. И азъ се мжчехъ
да отгатна тия гатанки. Отъ д-Ь идешъ, бре ти ? Като че
питахъ азъ малкия господинъ, когото виждахъ въ огледа-
лото. И защо идешъ? И като че в-Ьчната загадка на чо-
в-Ьчеството — защо се ражламе, защо жив-Ьемъ — се из-
правяше прЪдъ мене като непроницаемъ сфинксъ. И тоя
демонъ-душитель, сфинксътъ, олицетворение, споредъ гръц-
кото баснословие, на неизб-Ьжната сждба, ме дав-Ьше още
въ кр'Ьхката ми възрасть. Не изядаше ли той, все спо-
редъ гръцката митология, всички ония, които не можаха
правилно да отгатнатъ неговата гатанка?
Пръвъ споменъ несвързанъ съ моята малка личность
ми остави Кримската война. Смжтно, неясно си спомнювамъ
азъ разказиг-Ь на домашнит-Ь ми за нея, особено въ Мар-
ково, ближното до моя роденъ градъ село, д-Ьто прЪзъ
торещитЪ м-Ьсеци на 1855 г. ние сЬмейно 6'Ьхме отишли
да л'Ьтуваме. И отпосл-Ь вечерь дълго вр^ме азъ слушахъ
баща ми да ми разправя, какъ Русия се бран'Ьше отъ три
християнски държави, съюзени съ турцит1Ь за да я нака-
ратъ да се откаже отъ намерението си да ни защищава
отъ нашата потисница.
Свърши се войната. За нейния край и за мира,
който тогава се сключи, азъ нищо не помня, при всичко,
че свършъкътъ на Севастополската война съвпада съ едно
важно въ моя животъ събитие. Въ 1856 год. ме пратиха
на учение. Моятъ пръвъ учитель бЪ гъркъ, Чолакътъ, който
учеше д^ца въ една стая при гръцката черкова св. Димитъръ.
Усвоихъ азъ при него азбуката, но да чета, нем(1га да кажа
че научихъ. Помня, какъ даденото менъ за урокъ четиво
азъ туряхъ моята сестра да го прочита, изучвахъ го
изустъ и го декламирахъ пр-Ьдъ учителя, като че го чегЬхъ
Подиръ няколко м-Ьсеца такова папагалско учение, баща
ми ме прати въ пловдивското българско училище.

6
Живи еж още мнозина отъ възпитаницит-Ь на тов»
прочуто въ свое вр-Ьме пловдивско българско училище св. Ки-
рилъ и Методи, наречено още и „централно', по устройство-
то и ролята на което толкозъ ц'Ьнни св-Ьд^ния се изне-
соха въ 1896 отъ Иоакимъ Груевъ (въ Български ПрЪ-
гледъ) и напосл-Ьдъкъ въ двата тома, обнародвани отъ
нашата Академия и озаглавени: Изъ Архивата на Нанденъ
Геровъ. Отворено въ 1 850, въ здание, подарено отъ Стоянъ
Теодоровичъ Чалъковъ (братъ на моя д'Ьдо по май-
ка, Нешо Т. Чалъковъ) и поддържано съ лихвит-Ь на
пари, събрани отъ пловдивски българи и съ други приходи,
това висше учебно заведение, както го нарича Найденъ
Геровъ, въ едно писмо отъ 15 юли 1853 до Александъръ
Петровъ Озеровъ, е имало за ц^ль да образува свещени
ци и учители за пловдивската епархия. Пръвъ неговъ
директоръ и главенъ учитель е билъ са- ъ Найденъ Ге-
ровъ. Когато, всл-Ьдствие на Кримската война, той е билъ
принуденъ въ 1853 да напустне България, на негово мЪ-
сто билъ назначенъ братъ му, Костадинъ Геровъ. Три
години е учителствувалъ посл-Ьдниятъ. Въ 1856, между дру-
ги писма по това училище, ние намираме едно отъ Петер-
бургъ съ дата 31 августъ, отправено отъ самия Най-
денъ Геровъ до „почтенит-Ь господари бр. И. Гешови", съ
което имъ се пр'Ьпоржчва да ц'Ьнятъ Иоакимъ Груевъ за
учитель въ пловдивското училище, на м'Ьстото на Коста-
динъ Геровъ, заминалъ за Русия да свърши тамъ уни-
верситета. Попитанъ отъ Найденъ Геровъ, още на 5 маЙ1
1856, дали би приелъ тоя учителски постъ, покойниятъ
Иоакимъ Груевъ отговаря Герову на 29 май сжщата го-
дина. И любопитенъ е тоя отговоръ. „Отъ вр'Ьме, казва^
Груевъ, азъ съгледахъ, какъ наспроти тежината на работата-
на нашити училища, ползата е весма малка и усп'Ьхътъ още
пб-малъкъ, затова б^хъ си наумилъ вече да се оставя
отъ учителското си звание и да потърся случай за да
вл'Ьза, ако е възможно, въ друга н'Ькоя работа. Но азъ.
ще отида въ Пловдивъ, ако ме повикатъ настойниците."
И т-Ь го поканиха. И той отиде. И тъй като братяг
Гешови б-Ьха „настойницит-Ь", къмъ които Геровъ се от-
прави за тая покана, неизлишно ще бжде, мисля, да се ка-
жатъ тукъ н'Ьколко думи за т-Ьхъ.
Родени, въ началото на миналия в^къ, въ Карлово,,
четирмата братя Гешови — Христо, Евстрати, Димитъръ и
Стефанъ — б-Ьха синове на Ив, Гешовъ(1770 — 1842), отъ
Карлово, и на Анна Фратева (1775 — 1857), отъ Соаотъ.

Д-Ьдо ми ималъ двама братя, Димитъръ и Стойчо, и дв-Ь
сестри, Трена и Дона, посл-Ьднята отъ които, женена за
Андрея X. Василевъ, била майка на познатия отпосл'Ь Д-ръ
Ив. Богоровъ. Първенецъ въ родния си градъ, Ив. Гешовъ
е разбиралъ въ най добрия смисъль на думата длъжно-
стьта на единъ първенецъ. Той се е старалъ пр-Ьди всичко
за образованието на д-Ьцата. Нему се дължи повикването
въ Карлово като учители първо на Анастасъ Владо, ку-
цовлахъ отъ Велесъ, при когото се учили Христо и Ев-
страти Гешови, а посл^ на Райно Поповичъ, отъ Котелъ.
Около последния, познатъ нашъ труженикъ по народното
възраждане, се събрали млади не само отъ Карлово, но
и отъ други градове. Тамъ били двамата по-малки синове
на Ив. Гешовъ, Димитъръ и Стефанъ, братовит'Ь му синове,
Христо и Иванъ Д. Гешови и Атанасъ Стойчовъ Гешовъ,
тамъ били още Евлоги и Христо Георгиеви, Ботю Пет-
ковъ (бащата на героя Хр. Ботьовъ), Парашкева Дамияновъ,
всички отъ Карлово, както и Иванъ и Георги Шопови,
Димитръ X. Несторовъ и Генко Ив. Поповъ. отъ Кало-
феръ, Калистъръ Хамамджиевъ, отъ Сопотъ, Гандо (Га-
враилъ) Кръстевичъ и Сава Стойчевъ (Раковски), отъ
Котелъ. Свършили началното си образование при Анастасъ
Владо, двамата по- големи братя Гешови, още непълно-
л-Ьтни, се пр-Ьм-Ьстили въ Пловдивъ и почнали да търгу-
ватъ. Изнасяли за Галацъ и Браила оризъ, мешини, сахгяни,
гайтанъ, аби. Баща ми ходилъ да ги продава тамъ, ходилъ
и въ Бесарабия. Затова и въ 1829, въ вр-Ьмето на руско-
турската война, падналъ боленъ въ Измаилъ отъ чума.
Подиръ н'Ькоя година извЪстниятъ търговецъ отъ Кало-
феръ, Христо Хината, и зетьовет-Ь му Стефанъ Мутевъ
(баща на познатия отпосл-Ь Д. С. Мутевъ) и Стоянъ Тош-
ковъ, поискали чича Христа да имъ писарува. Той осталъ
при т^Ьхъ три-четире години, додето т% се преселили въ
Одесса и пр-Ьпоржчали чича и баща ми да продължаватъ
водената отъ т-Ьхъ търговия въ Виена. Скоро и третиятъ
братъ, Димитъръ, отишълъ при Хаиста и Евстратия, а въ
1834 г. и най-малкиятъ братъ, Стефанъ, се сдружил ъ съ
братята си, като вложилъ въ съдружието авансиранит-Ь
отъ д^да 1000 гроша. И фирмата бр. Гешови замечтала
да разшири кржга на своит4 операции. Въ 1835 баща
ми билъ пратенъ въ Виена, д-Ьто отворилъ клонъ на
кжщата и отъ д'Ьто пращалъ въ Пловдивъ мануфактурни
стоки — демикотона, фесове, синило, кжрмжзъ и пр. —
а продавалъ изпровожданит-Ь отъ братята му южнобъл-

8
гарски изд-Ьлия — гюлово масло, кордовани, сахтяни, ме-
шини пр. Въ 1838 г. баща ми се върналъ отъ Виена
и се оженилъ за Харитина Нешова, дъщеря на копрившкия
гол-Ьмецъ Нешо Т. Чалъковъ*) и на калоферката Лала Ива-
нова, и първа братовчедка по баща на най виднит'Ь коп-
ривщенци — на Чалъковци, Чомаковци, Каравеловци и
Догановци. На м-Ьстото на баща ми въ Виена отишелъ
чичо Димитъръ, който се тежко разбол^лъ тамъ, та се
принудилъ да се върне въ 1847, като пр-Ьдалъ виенското
заведение на братовчеда си Хр. Д. Гешовъ, често споме-
нуванъ отъ Найденъ Геровъ въ писмата, обнародвани отъ
нашата Академия. Въ сжщата година Христо и Стефанъ
Гешови отишли въ Цариградъ да отворатъ тамъ клонъ
на фирмата. Христо се върналъ скоро, а Стефанъ управ-
лявалъ заведението до 1851, когато се замтзстилъ отъ
баща ми. Посл-Ьдниятъ не пр-Ьстоялъ много, тъй като се
разбол'Ьлъ, та билъ принуденъ да се върне въ Пловдивъ
още въ 1852. Въ Цариградъ отишелъ Димитъръ, който
непр1)Кжснато управлява цариградското заведение на Бр.
Гешови до 1877, когато б-Ь принуденъ, всл'Ьдствие на
войната, да напустне Цариградъ. Подиръ войната кжщата,
силно пострадала отъ кризата, се закри. Научени на ра-
*) Чалъковъ (или Чалоглу), ,гол'Ьмъ и заможенъ родъ въ
Копривщица и Пловдивъ*, казва за т-Ьхъ издательтъ на писмата
изъ архивата на Найденъ Геровъ. Интересни писма има въ тЬхъ
и отъ дЪда ми, Нешо Чалъковъ. «Писмчта сл. писани, казва г.
„Тодоръ Панчевъ, издательтъ. на хубава старовр-Ъмска дебела
, книга, безъ да е спартосвана; писмото и редовет'Ъ са прави, на-
„бити и наредени като бисеръ; въобще съ хубаво краснописание*.
Толкозъ за д-Ьда ми. Колкото за Чалъковия родъ изобщо, за него
писА по-подробно покойниятъ Иоакимъ Груевъ, въ своя „споменъ
за Чалъковци", вь Български Пр-Ьгледъ (година Ш, книга III). Въ
САЩото списание (година 111, книга VII — VIII) Иоакимъ Груевъ
пом-Ъсти и своит^& спомени върху «Епархийското въ Пловдивъ
училище Св. Кярилъ и Методи". Въ тая своя статия Груевъ дава
пр-Ьвода отъ гръцки на писмото, което пловдивскит-Ь българи по-
дали на 4 априлъ 1850 г. на гръцкия въ Пловдивъ владика за да
искатъ български учитель. Пръвъ е подписалъ това писмо Стоянъ
Т. Чалъковъ, втори Салчо Ив. Чзмаковъ, а трети бр. Гешови
(Христо, Евстрати и Димитъръ). При подписката за училището Св.
Кирилъ и Методи бр. Гешови дали 3000 гр. Бр. Гешови са служили
като касиери на училището отъ 1856 до 1859 г. Каква роля въ
Цариградъ са играли бр. Гешови се вижда между другото и отъ
факта, споменатъ отъ покойния Илия Цановъ въ неговит'Ь записки.
Подиръ възстанието въ Видинско пр^Ьзъ 1850 г. пристигнал ъ въ
Видинъ единъ извънреденъ комисаръ на Високата Порта за да
въведе реформи Той билъ близъкъ приятель на Стефанаки бей
Богориди и по пр-ЪпорАка на посл-Ьдния, занесалъ писмо до ви-
динскит-Ь първенци отъ бр. Гешови.

бота, при всичко че стари вече, братя Гешови мжчно по-
насяха н-Ьмането на занятия. И т-Ь залин-Ьха. Най-напр-Ьдъ
почина, въ 1882, най-стариятъ отъ т-Ьхъ, Христо. Почи-
танъ отъ ьсички за своя умъ и характеръ, той дълги го-
дини служи като пр'Ьдседатель на пловдивската българска
община. До него отправяше своит'Ь писма покойниятъ
Д-ръ (Зт. Чомаковъ, който 6"^ прЪдставитель на тая об
щина въ Цариградъ пр-Ьзъ вр'Ьмето на тъй нар-Ьчения
Черковенъ въпросъ. Подирънего се помина въ 1887 тре-
тиятъ братъ Димитъръ, много заслужилъ по сжщия чер-
ковенъ въпросъ като български първенецъ въ Цариградъ,
д-Нто часто влиза и въ българо-гръцки комисии за уреж-
дане на казания въпросъ. Баща ми почина въ 1888, а
чичо Стефанъ въ 1907.
Отъ многобройнит-Ь синове на четирмата братя (Хри-
лете остави петь сина и една дъщеря, Евстрати единъ синъ
и една дъщеря, Димитъръ единъ синъ и двЪ дъщери,
Стефанъ четири сина и три дъщери) които всички — съ
изключение на Ив. Д. Гешовъ — минаха пр-^зъ Пловдив-
ското българско училище, азъ пръвъ постжпихъ въ него.
Тогавашното здание на това училище не сжществува вече.
Събори се то, и на местото му се построи пловдивската
д'Ьвическа гимназия. Но азъ като че и днесъ го имамъ
пр-Ьдъ очит-Ь си. Една сл-^па улица, ср-Ьщу кжщата на
Найдеаъ Геровъ. Въ дъното на улицата вратата на учи-
лището: на л-Ьво, като вл^зешъ, широкъ и дълбокъ дворъ,
направо, сградата на училището. И каква сграда! Рдна
изба, съ дв'Ь стаи отъ страните, стаи, въ които живЪеха
пансионерит-Ь на главния учитель, Иоакимъ Груевъ, и въ
които, въ скоби казано, азъ се ззпознахъ съ Василъ Лев-
ски. А надъ тая изба, надъ тия стаи, единъ едничъкъ
етажъ, сь единъ обширенъ салонъ, въ който 6'Ьха наре-
дени чиновет-Ь за началните ученици, и съ дв'Ь стаи
отпрЪдъ и дв'Ь стаи отзадъ. ОгпрЪднит* стаи служеха за
канцеларии на училището, за спалня на Груева, а дирнит-Ь
за класни на ученицит-Ь отъ средното училище.
Не еж бистри споменит-Ь ми за моето ученичество-
ване въ първоначалното училище. Учихъ азъ вь нс;го при
-Груева, учихъ при Славиди, учихъ въ послЪднит-Ь години
и при Никола Ковачевъ, отъ Сопотъ. Къмъ мене всЪкога
снизходителенъ, къмъ други посл-Ьдниятъ по н'Ькога —
когато го сърд-Ьха — б^ лютъ. Затова и съ присжщата
на младит'Ь непочтителность н^Ькои отъ другарит^Ь ми
•б-Ьха му прикачили пр-Ькора чушката.

10
Въ класното училище вл-Ьзохъ много по-късно. Кога^
не помня. Тамъ всичко, осв-Ьнъ езицит-Ь, пр'Ьподаваше И.
Груевъ. Страхопочитанието, което тоя тъй многозаслужилъ
труженикъ по българската просв-Ьта 6% вдъхналъ на всички
ученици, б-Ь голямо. Когато, съ вирната глава, съ на-
метната, зим-Ь, връхна др'Ьха, съ бързъ ходъ, той влизаше
въ салона за да мине пр-Ьзъ него въ класнит'Ь стаи, него-
вото отеческо назидание — „не гълчете" — д'Ьйствуваше
толкозъ бързо, колкото и ефикасно. Ние всички се смъл-
чавахме. Салонъ и класни стаи чувствуваха, че не учитель
гръмовержецъ, а жрецъ на храмъ влизаше за да свещено-
д'Ьйствува въ него.
Въ тоя скроменъ храмъ на българската наука пр-Ь-
карахъ азъ осемь честити години Учихъ азъ тамъ, пр-Ьди
всичко, четире езика — българския, гръцкия, турския и
французкия — гълтахъ „първи познания" — това 6% за-
главието на едно рл^ководство издадено отъ Иоакимъ
Груевъ — по всевъзможни предмети, често черпени отъ
него въ познатите по онова вр-Ьме СаЬхегз с1'ипе Е1еуе с1е
5'Веп15 и не мога да кажа, че азъ щ^хъ да излаза изъ
неговите ржце по подготвенъ за висше образование ако
програмата му 6% по-планол\Ьрна, по-систематична. Напро-
тивъ. Мйлиятъ еклектизъмъ, който пр^дседателствоваше
при избора на предметите, що Груевъ ни преподаваше,
като че разви у мене и у моите другари онова всестранно
любопитство, оня ненаситенъ гладъ за разнообразна наука,
ксито отпосле тъй много допринесоха за да се развиемъ
ние и се приготвимъ да станемъ това, що станахме. Ще се
почудятъ, може-би, днешните наши педагози, като чуятъ,
че въ лето Христово 1863 въ пловдивското средно бъл-
гарско училище намъ се преподаваха, освенъ историята
на изящните художества, и предмсти като статистиката,
бележките по която, давани намъ за преписване, азъ и
до днесъ пазя чисто преписани и подвързани. И като
прелиствамъ сега тия мои демографически бележки, азъ
се питамъ, дали не е допринесла и тая дисциплина, пре-
подавана намъ въ четиринадесетгодишната ни възрасть, да
се усили вродената у мене сбичь за факти и цифри.
Освенъ български, Груевъ преподаваше и турски..
За французки и гръцки имахме други учители, покойните
Славиди (добъръ българинъ, въпрЬки гръцкото окончание
на името му) и Зафировъ. Безсистемно може би и те
преподаваха. Безследно изчезна изъ нашите училища
Олендорфовата метода, по която се учехме французки. Но

1Г
азъ по нея се научихъ да чета и говоря по французкн
пб-добр% може-би отъ колкото се учатъ днешнит'Ь уче-
ници на нашит-Ь гимназии. Въ 1863 вече, безъ да имамъ
никого у дома или въ роднинска кжща, който да ми го-
вори французкн, азъ можехъ да водя разговоръ на тоя
езикъ. Б%хъ се абониралъ и на французкия еженед^ленъ
в^стникъ, популярния тогава Уо1еиг тъй нар'Ьченъ за-
щото нищо оригинално не пом-Ьстваше, а крад'Ьше отъ
други списания всичко, що нам-Ьр-Ьше интересно. Чет-Ьхъ
и българофилския цариградски в-Ьстникъ, Соигпег с1'Ог1еп1:»
и се възхищавахъ отъ неговата защита на народа ни.
Гръцки говор-Ьхъ и пр-Ьди да встжпя въ училището. Тамъ
го научихъ и писменно. И тр-Ьбва да призная, че доста се
ползувахъ отъ четене на гръцки книги, много по-много-
бройни тогава отъ българскйТ'Ь. Многобройни, па и до-
стжпни, ТЪЙ като имахме въ Пловдивъ гръцки книжар-
ници, когато изписването на французкн и руски книги 6%
много по-мжчно. Особено сбичахъ азъ да чета гръцкит-Ь
биографии на т-Ьхнит-Ь стари славни мжже. И колкото се
възхищавахъ отъ доброд'4телит'Ь на н'Ькои отъ т-Ьхъ,
толкозъ се възмущавахъ отъ непризнателностьта на т-Ьх-
нигЬ съграждани спр-Ьмо т-Ьхъ. Какъ атинянит-Ь заточиха
праведния Аристидъ, какъ тЬ отровиха мждрия Сократъ —
ето пр'Ьстжпления, които азъ осжждахъ толкозъ по-живо
че при едва що почналата у насъ борба против ь гърцит-Ь,
ние дир'Ьхме причина да ги критикуваме. Малко азъ мис-
л-Ьхъ тогава, че непризнателностьта не е само гръцки
порокъ. Казс-хъ порокъ и съмъ длъженъ, мисля, да до-
бавя, че ако гърцит%, като другит^Ь народи, иматъ поро-
ци, т^ безспорно обладаватъ и една завидна, унасл-^дена
отъ т'Ьхнит'Ь прад'Ьди, доброд'Ьтель — патриотизма. И
днесъ има учени класици, които поддържатъ, че гръцка-
та древность е н:-й-добрата щкола за любовьта къмъ
отечеството. Не дължатъ ли и нашит-Ь д'Ьйци отъ по-
старото покол'Ьние своя безкорнстенъ патриотизъмъ на
факта, че учиха стар^^гръцки, че се надпр-Ьварваха съ гърци?
Колкото за турския езикъ, малкото, що б-Ьхъ
научил ъ отъ него, заборавихъ прхзъ седемгодишното си
пр-Ьбивание въ Англия. И слЪдъ моето завръщане отъ
тамъ, въ 1872, азъ тр-Ьбваше да го уча отново.
Скжпи ми еж спомените отъ Пловдивското училище-
защото тамъ, при една благоприятна аг1М0сфера отъ учи-
телски грижи и другарски симпатии къмъ мене, се пое*,
поникна и пораства доброто сЬме на любовьта къмъ

12
науката. Скжпи ми еж тЬ още и защото въ ония години
на борби за народни правдиви, на подвизи за народно
възраждане, ние, ученицит-в, се научихме да гледаме на
живота не като на арена, въ която хората се борятъ само
за лични облаги, а като на бойно поле, въ което тр-Ьбва
да се извоюватъ по-възвишени блага. Въ никой градъ на
България чувството на алтруизма, идеята на всестранно
народно освобождение не се култивираха тъй систематично
и тъй интенсивно, както въ Пловдивъ. И центъръ на тая
култура 6% училището. Въ него ние отъ малки още се
учехме да сме патриоти, отъ малки още участвувахме въ
народната борба. Не 6'Ьхъ още свгршилъ десетата си го-
дина, когато азъ се нам-Ьрихъ въ една формена битка въ
самата черкова Света Богородица. Тая битка за нейното
побългаряване пр'Ьди години азъ описахъ въ страници г-Ь
"на списанието Денница (1891). И за неизлишно сл^тамъ
тоя споменъ да пом4с1Я и тукъ. Ето го.
— Въ драмата на народното ни възраждане, ЗсЬюкза!
'ипс1 ех^епе ЗсЬиШ — сждба и собственна вина — много
капризно еж разпр^Ьд^Ьлили ролит-Ь между разните, гра-
дове на отечеството ни. Когато едни отъ тия градове, които
най-напр-Ьаъ еж ее явили на сцената, еж изчезнали отъ
нея безшумно и безб^Ьдно, други еж се мФ.рнали на края
и ех получили мжченически роли. Кой не знае трагическата
участь, която сполети Ватакъ, Перущица и Сопотъ, Карло-
во, Калоферъ и Стара-Загора? Пр^Ьди т-Ьхъ и други еж се
подвизавали въ народната борба, и други еж служили на
народното д-Ь-ло. Но една благосклонна еждба вид- се да ги
е закриляна отъ всЬка б-Ьда. Като едни честити борци, които
еж се излагали на огъня безъ да се опарятъ отъ него,
т-Ь еж оц-Ьл^Ьли неповр^Ьдени отъ катастрофата, която повали
на земята тЪхнит-Ь нещастни съсЬди.
Въ първата фаза отъ борбата за народното ни осво-
бождение, въ похода ни ср-Ьщу гръцкия духовенъ хомотъ,
три града еж играли първи роли: Търново, Видинъ и Плсв-
дивъ. И трит'Ь тия центра еж изл^Ьзли ц-Ьли-ц^Ьлнинички
изъ народната борба, и нейниятъ историкъ ще може да я
изучва на самитЪ сцени, д^Ьто тя се е разигравала, отъ еа-
мит-Ь д-Ьйци или потомцит^Ь на д-Ьйцит^Ь, които еж се отли-
чили отъ нея. И отъ това изучване, ако се не лъжа, ще
изл-Ьзе тая истина — че ако Търново и Видинъ еж почна-
'ли по рано войната, Пловдивъ по-продължително и по-упо-

1а:
рито се е борилъ въ нея. Търново и Видинъ захванаха на-
истина неприятелскит-Ь д-Ьйствия ср-Ьщу своит"к гръцки вла-
дици Панарета и Венедикта помежду 1840 и 1850, когато
Пловдивъ не обяви война на своя Хрисанта освЬнъ въ
1852. Но борбата на Търново и Видинъ има пр^мал-Ьвания
и пр-Ьмирания; тя не сл-Ьдва съ сжщата енергия до края
на черковния въпросъ; н^кои отъ д^Ьйцит^ въ нея не всЬ-
кога можаха да устоятъ на изкушенията, съ които много-
грошни и многогр-Ьшни гръци владици ум-Ьха да ги изгала-
тятъ. Въ Пловдивъ, напротивъ, враждебностит-Ь траяха не-
пр-Ькжснато и неослабно до учр-Ьждението на българската
Екзархия. Кой не е чулъ, че Пловдивъ, единственъ между
другит-Ь центрове на България, поддържа своя пр-Ьдста-
витель въ Цариградъ, г. Д-ръ Чомаковъ, до самото избиране
на първия български Екзархъ?
Дв-Ь причини могатъ да се приведатъ за храбростьта
и упоритостьта на пловдивскит-к българи въ похода имъ
ср^Ьщу гръцкото робство.
Първата причина е присхтствието въ Пловдивъ, още
отъ началото на народното ни скопитване, на влиятелни,
честни и патриоти българи първенци. Много наши писачи,
когато разправятъ за положението ни въ турско врЪме, еж,
навикнали да се произнасятъ съ пр-Ьзр-Ьние за тогавашнит-Ь
наши първенци. многоохуленит^Ь чорбаджии. Н-Ькои отъ тия
чорбаджии тр-Ьбва д-Ьйствително да не еж били образци отъ
патриотически добродетели, откакъ родолюбци като 0. Нео-
фита Бозвелиятъ еж нам^Ьрили за нуждно да ги нашибатъ
сь безпощадна строгость. Познати еж енергическит^Ь думи,
съ които т:я пръвъ борецъ за черковната ни независимость,
въ своята Мати Болгаргя, бичува тогавашнит-Ь ни
чорбаджии. „На всичкигЬ ни, казва той, народносъсипни,
б^Ьди и напасти они, поразници, еж ядоотровната, ч)гмохолер -
ната, тлетвогна и всепа1убна причина". „Не съсипва гората
топорътъ, а топсфишката", пише сжщиятъ патриотъ етрадалецъ
въ едно отъ своит-Ь писма. Безпристрастната история едва
ли ще потвърди тия толкозъ общи колкото и тежки обви-
нения, хвърлени безразборно противъ всичкигЬ българи
първенци, съвр-Ьменници на едни бурни и буйни епохи, въ
които често е по-мжчно да познае чов-ккъ цлъжностьта си,
отъ колкото да я изпълни. Тя особено за пловдивскит-Ь ше
каже, в-Ьрвамъ, че съ своето влияние и зал-^гане т^ можа-
ха да повл"Ькатъ ц-Ьлото българско население съ себе си, а
съ своята доблесть и честность — да устоятъ на всичкит-1.
изкушения, на всичкит-Ь интриги противъ гЬхъ и противъ

ПА
светото т^Ьмъ д^Ьло. Патриотизмътъ на н-Ькои отъ тия пър-
венци б^Ьше насл^дственъ у челядит-Ь имъ. Народното зна-
ме се пр-Ьдаваше отъ баща на синъ и синътъ излизаше па-
триотъ горещъ и безкористен ъ като бащата. Съ подобни
Д-Ьйци, изходътъ на борбата не можеше да подл^Ьжи на
съмн^Ьние. Не е ли рекалъ Байронъ, че такава борба всяко-
га се спечелва?
Рог Ргеес1от'з ЬаИю опее Ье§ип,
Ве^иеа1:Н'(^ Ьу Ь1еес11п§ Згге 1:о Зоп,
ТЬои§Ь ЬаШес! о11: 1з еуег шоп. *)
Втората причина на неустжпчивото ожесточение, съ
'което пловдивските българи се бориха ср-Ьщу гръцкото гос-
подаруване, б-Ьше сжществуването на единъ силенъ гръц-
ки елементъ въ Пловдивъ. Въ градове, д-Ьто н-Ьмаше гърци,
т-Ьхното духовно иго не обличаше въ очит^ на народа ни
умразнит-Ь форми, които то представляваше въ центрове
д^то, съ своето оскърбително големене, съ своето обидно
презрение на всичко българско, съ своето безцеремонно за-
грабване на всички общи здания, вдигнати и поддържани
повечето съ български пари, гърците дразнеха и възмуща-
ваха своите другородни съграждани. И никжде българите
немаха толкозъ право да бждать възмутени и раздразнени
колкото въ Пловдивъ. Една въпиюща несправедливость тукъ
биеше въ очи, поразяваше при пръвъ погледъ. Осемь пра-
вославни черкови и два параклиса броеше тоя градъ, съгра-
дени почти всичките съ български потъ и имотъ. И отъ
тия десеть храма, само два беха български и тЪ се нами-
раха въ предградията. Въ самия градъ, при всичко, че бъл-
гарите беха четире пжти по-многобройни отъ тъй нарече-
ните гърци — преброяването на 1880 доказа това —
всичките храмове бехж гръцки.
Това възмутително безправие трая додето трая и гроз-
ниятъ вековенъ сънь на нашето духовно робство. Немахме
право ние, пловдивци, тогава да се молимъ. Други се мо-
леха за насъ. Молбата на български бе грехъ, борбата за
българско богослужение бе престжпление. Но когато се
пукна и за насъ зората, когато и ние се събудихме, това
позорно неравенство предъ Бога блесна въ всичката си
грозота. Пловдивските българи скокнаха да си изчоюватъ
правото за молитва. И единъ отъ най-забележителните
*) «Защото борбата за свобода, веднажъ почната, зав-Ьщана
отъ окървавенъ баща на синъ, ако и често да се спъва, всЬкога
•<е спечелва'. Гяурътъ, Откъслека отъ една турска приказка.

16
■епизоди на т-Ьхната борба противъ гръцкото надмощие б"Ьше
побългаряването на св. Богородица, сегашната българска
съборна черкова въ Пловцивъ.
Б-Ьше кхд-Ь края на 1859. Гръцка б^Ь тогава тая
черкова, която отъ тридесеть и една година насамъ е ви-
д-Ьла въ четирет^ си ст-Ьни н^Ькои знамепателни сцени отъ
най-новата ни история. Гръцка бЬ тя по езика, който се
четеше въ нея, но българска по огромното мнозинство на
богомолцит-Ь, които вс^Ъка нед-Ьля, всЬкой праздникъ се тру-
паха въ нея, и на ктигоритЪ и приложницит-Ь, които б^^ха
жертвували за нейното съграждане. Въ нея се черкуваха
не само многобройнит-Ь нейни българи еноритяни, но и не-
изброимите, постоянни и непостоянни жители на пловдив-
скит-Ь ханища и пазарища, които се падаха най-близу до
нея. Колкото за факта, че почти изключително съ бъл-
гарски пари се б^ направила тая черкова. той 6^> необоримъ: за
него свид^Ьтелствува не само черковниятъ кондикъ, но още и
българскиятъ надписъ на свода, около образа на Господа
Саваота, който надписъ бЪше туренъ тамъ отъ настойни-
ка при съграждането на черковата. Тоя надписъ можеше
ли да бжде български, ако повечето пожертвователи за въз-
дигането на храма б-Ьха били гърци?
Дълго вр-^ме ония, които б^ха жъртвовали за тая чер-
кова и които се черкуваха въ нея търп-к.ха наемни чужден-
ди да се молятъ отъ тЬхъ и за т-Ьхъ на единъ езикъ, кой-
то т-Ь не разбираха. Но въ 1859 това търп-Ьние тр-Ьбваше
да се свърши. Сл^дъ дългата зима на народното др-Ьмене,
€дна животворна мъзга 6'Ьше си пробила пжть въ народнигЬ
жили и съживяваше бездушната маса. Единъ развий-гора
ве.търъ б-Ьше пов-Ьялъ изъ главнит-Ь ни центрове. Челов-Ь-
ческото достойнство, народното честолюбие, тъй дълго угас-
нали, бързо пламнаха. Обстоятелствата имь б-Ьха благопри-
ятни. Седемь години б-Ьха се изминали вече отъ както бор-
бата сре.щу гръцкия владика Хрисанта б^Ьше захванала. Три
години б%ха изтекли отъ както парижкиятъ договоръ, който
сключи Кримската война, гарантира нови права и вдъхна
нови надежди на народностит-Ь отъ балканския полуостровъ.
А отъ година насамъ, въ Цариградъ, при гръцката патри-
аршия, заседаваше тъй наречениятъ Народенъ Съборъ, сви-
канъ, по запов-Ьдь на Високата Порта, за да изработи ус-
тавъ за духовното управление на православнит^Ь въ Турско
народи. Единственит-Ь българи членове на тоя съборъ, пр^Ьд-
ставителит-Ь на Търново, Видинъ и Пловдивъ — пакъ Плов-
дивъ, Търново и Видинъ! — б-Ьха му подали, отъ страна

16
на българския народъ, н-Ькои искания, които, колкото скром-
ни и ум"Ьрени да се пр-Ьдставляваха, б-^ха още повече
насърдчили българит-Ь и разсърдили гърцит-Ь. И това на-
сърдчване и тая сръдня въ Пловдивъ зеха много пб-гол-к-
ми разм-Ьри, когато стана явно, че и новиятъ пловдивски
владика, гръкътъ Пайси, и новиятъ пловдивски управитель,
Азизъ-паша, б-Ьха много добр-к настроени къмъ българит^Ь.
Минала б-Ьше вече, ел-Ьдователно, епохата на най-чер-
ната неволя, когато, споредъ хубавит-к думи на Мицкевича,
единствениятъ героизъмъ на роба е робството. Настала 6^-
ше ерата на нетърп-Ьнието. Нетърп-Ьливи станаха и плов-
дивскит-Ь българи. Ободрени отъ първата си сполука съ
Хрисанта, обнадеждени и отъ влиянието и в^Ьянието на вр-Ь-
мето и отъ м-Ьстнит-Ь условия, т-Ь р-Ьшиха да бждатъ по-
р-Ьшителни. ТФ. почнаха съ молба. ПрЪзъ м'^ртъ 1858 пода-
доха на гръцката Патриаршия едно прошение, съ кието се
мол-Ьха щото отъ шестьт-Ь. черкови вжтр-к въ града, поне
въ дв-Ь да се извършва богослужението по старо -български.
На това прошение Патриаршията не благоволи да отговори.
Неотговорени останаха тъй сжщо и другит^Ь дв-к прошения
отправени съ сжщата ц-Ьль до Патриаршията, пр-^зъ л^Ьтото
на 1858 и пр-Ьзъ есеньта на 1859. Патриархътъ мълчеше.
И това негово мълчание можеше по скоро да отчае безпо-
койнит^ тогава пловдивски българи, ако да не кр-Ьп-Ьше на-
деждата имъ пловдивскиятъ му пр-Ьдст^витель, Митрополитъ
Паиси, съ н^кои дребни залъгвания на народното имъ чес-
толюбие. Тъй на 11 май 1858, по случай на праздника на
Св. Кирилъ и Методи, пр-Ьосвященниятъ Паиси, придруженъ
отъ единъ епископъ и шестима свещенници, отслужи Св.
Литургия отчасти на старобългарски, въ черквата Св. Бого-
родица. Но тия устжпки, длъжими изключително на пастир-
ската грижливость на Митрополита Паиси, б-Ьха изключе-
ния. Безправието б^Ьше правилото. И това постоянно безпра-
вие ставаше още по отвратително сл-Ьдъ непостояннит-Ь ус-
тжпки на пр-Ьосвященния Паиси. Тоя достоенъ владика
може-би да желаеше да прави по-часто волята на огромното
болшинство отъ своето паство. Мжжъ просв^тенъ и спра-
ведливъ, пастиръ добъръ и самоотверженъ, той виждаше, че
това болшинство имаше право, че това право искаше жер
тви и отъ негова страна. И когато на Великдень, 3 апри-
ли 1860, цариградскит^Ь българи се отрекоха отъ Патри-
аршията и бидоха посл"Ьдвани и отъ пловдивскит-Ь, той
одобри тая м^рка, предпочете да се откаже отъ народа си,
а не и отъ паството си: и, заточенъ и пр-Ьсл^Ьдванъ, заедно

17
съ българите Илариона и Авксентия, той остана в-Ьренъ на
пасомит^ си до самата си смърть. Но въ 1859, той не
б-Ьше се още отказалъ отъ гръцката Патриаршия, б^ше
още свързанъ съ длъжностит^Ь си къмъ нея. А тия длъж-
ности му налагаха да почита неравенството, което б^Ьше
нам-Ьрилъ при идването си въ Пловдивъ.
Но никаква такава обязаность не сжще:твузаше за
ония. които страдаха отъ това неравенство особено сл-Ьдъ
тр^т-Ь> прошгния, които т-Ь бЪха отправили до гръцката Па-
триаршия Пловдивскит-Ь българи безполезно б^Ьха изпъл-
нили длъжностьта на молбата. Остазаше имъ да приб-Ьгнатъ
до правото на борбата И т"Ь приб-Ьгнаха до него. Т±> се
съгласиха да отговорятъ съ едно р^Ьшително д^Ьйствие на
безд-Ьйствието на Патриаршията. И това д"Ьйствие почна въ
черковата Св. Богородица, която, и по надписа на свода
и по народностьта на богомолцит-к си, б-Ьше българска.
Въ нед-Ьля, на 29 ноември 1859, единъ ученикъ отъ
пловдивското българско училище се ненад-Ьйно изправи въ
тая черкова за да чете апостола по българск»^. Тая см-Ьпа
постжпка подигна жлъчката на находящит^Ь се въ черковата
гърци. Единъ отъ т^Ьхнит-Ь първенци се спусна да спре бъл-
гарското четене Момъкътъ се опр^; задръпаха го н^.кои
гърци, притекоха му се на гомощь н^Ькои отъ другарит-Ь му, и
за пръвъ пжть удари се разм^Ьниха ме^ду молящит^Ь се въ
една и с;?^ща пловдивска черкова. Апостолътъ се каза по
български, но останалата служба се изчете пакъ на гръцки.
Първото сблъскване се свърши безъ поб-кдители и безъ
поб'Ь)Дени.
Войната за черкова се б^ обявила. Воюващите прибяг-
наха веднага до владиката. Гърцит-Ь му пр-Ьдложиха да не
оставя да се чете нищо на български въ Св. Богородица,
защото другояче кръвь щ-Ьла да се прол-Ье. Българит-Ь, които
се б-Ьха отнесли вече по сжщия въпросъ и до управи-
теля, помолиха Паисия да затвори спорната черкова дод-Ьто
се р'к.шеше д-Ьлото по нея отъ надлежнит^Ь власти. Митро-
политътъ не стори нито едното нито другото.
На зараньта, 30 ноември, по случай праздника Св.
Андрей, битвата се поднови, по-свир%па, но по-поб^Ьдоносна.
Дод-Ьто млади и буйни гърчета се биеха съ български ■Ь
ученици въ самата черкова, стари гръци тумпатери, на пан-
гаря, нападаха съ думи н-Ькои отъ българските първенци.
Единъ пришлецъ тесалиецъ извика, че българит^Ь роби
бипи на гърците и роби щ-Ьли да останатъ. Другъ чуждо-
поданенъ елинъ се провикна, че сабя ще припаше, за да
2

18
защити правата на гръцкия народъ. Една благоразумна
храбрость изкупи обаче тия неблагоразумни думи на гърци-
т"Ь. Т^Ь се оттеглиха. И не само апостолътъ, но и другото
черковно пЪние се свърши оня день по-вече на български.
Борбата се пр-ЬмЪсти отъ черковата въ самия градъ.
Едно безподобно врене и кипене облада всичкит-Ь му пра-
вославни жители. Работата тр^Ьбваше да се свърши, скоро
и миролюбиво, другояче можеше да се очаква кръвопролитие.
Тя се пр-Ьпрати въ Цариградъ, до Портата отъ една страна,
до Патриаршията, отъ друга. И всички, наежени, съ нетър-
п-Ьние чакахж присждата, която тр-кбзаше да дойде отъ
столицата.
Тая присжда не се забави. Въ сжбота, на 12 декем-
ври, пристигна въ Пповдивъ едно патриаршеско писмо, съ
което се даваше едно доста своеобразно р-Ьшение на въпро-
са, подигнатъ отъ биткит^Ь, станали въ Св. Бо ородица.
Като се боеше, види се, да не се каже, че жертвува всец^Ь-
ло една гръцка черкова и като се възползуваше отъ проше-
нието, подадено пр^зъ мартъ 1858, и съ което пловдивски-
те българи просеха да се чете по старо-български въ дв^Ь
черкови. Патриаршията дозволяваше — по настояването
на Портата и съвета на руското посолство — да се чете
на български въ дв-Ь черкови, Св. Богородица и Св. Дими-
търъ, но само по изв'Ьстенъ редъ. Тр-Ьбваше или и въ дв^Ь-
т-Ь тия черкови да се чете постоянно отъ едната страна по
гръцки, отъ другата по славянски, а да се служи веднажъ
по славянск <, а другъ пжть по гръцка, или въ една нед-Ьля
да се чете и п^Ье всичко по гръцки вь едната, всичко по
славянски въ другата, а сл^дующата нед^Ьля тамъ д-Ьто се
е служило по гръцки, да се служи по славянски, а тамь
д^Ьто се е чело и п^ло по славянски да се чете и п%е по
гръцки. Тая попара отъ езици не задоволи никого, но все
б^Ьше една печалба за българит^Ь.
Щомъ получи това послание, митрополитъ Паиси по-
кани по н-Ьколко души и отъ дв-Ьт^Ь народности за да имъ
го прочете. Отъ българитЬ се явиха всичкит'^ повикани,
отъ гърцит^Ь ни единъ. Владиката отреди да се прочете па-
триаршеското решение въ нед'Ьпя, на 20 декември, въ сама-
та черкова Св. Богородица. По-първит^Ь гърци отъ енорията
се надумаха да не стжпятъ него день въ черкова. Но сж-
щввр^менно т-Ь почнаха да взиматъ м^рки, за К0 1Т0 отъ
първомъ иизко взе да се шушне, а отпослЪ и високо да се
говори въ ц^Ьлия градъ. И отъ това шушнене и отъ това
говорзне за вс^Ькиго стана явно, че тоя день щ^Ьше да р-Ьши
сждбата на черковата Св. Богородица.

19
Помня го като днесъ, тоя 20 декември, тоя Св. Иг-
«атъ, който е останалъ паметенъ въ пловдивскит-Ь л-Ьтопи-
-си, Азъ б^Ьхъ д-Ьте на 10 години, и съ д^Ьтинско любопит-
ство ламт-кхъ за сцени, които б-Ьха нЪщо ново за мене. И
единъ отъ първит-Ь изъ домашните ни, азъ се затекохъ
зараньта въ Св. Богородица, която б^ше нашата енорийска
черкова, и д-Ьто щ-Ьше да се разиграе сега една невидена
за мене драма, отъ единъ животрепещущъ за насъ инте-
ресъ.
Щомъ вл-Ьзохъ въ черкова, азъ разбрахъ, че нЪщо из-
вънредно се готв-Ьше. Лица дошли отъ други махали, отъ
други градове пълн-Ьха нашия храмъ. По физиономия и об-
лекло, мнозина ми се вид^Ьха гърци, но по-гол-Ьмата часть
бългаги. Явно бЪше, че ако гърцит^Ь б^Ьха пратили своит-Ь
герои, то и българит-Ь б'1.ха свикали оня ; ень, въ оня
храмъ. своит-Ь юнаци.
Азъ ц-Ьлунахъ иконата и, пр-Ьзъ множеството, промък-
нахъ се до местото, д^то обикновено се трупахме ние, бъл-
гарските, ученици. Това м-Ьсто б^. на д-Ьсно, между клироса
и владишкия тронъ. Не б^ха още рекли благословено цар-
ство Не помня, дали п^Ьхме н"Ьщо по български пр-Ьди пр-Ь-
носъ. Но помня, че въ училището по-гол-Ьмит-Ь ученици се
б-Ьха приготвили за тоя день да изп-Ьятъ една молитва за
здравето на Султана щомъ се свършеше прочитането на па-
триаршеското послание. Пр^Ьносъ мина, драматическиятъ мо-
мей ъ пристигна. Изъ царскит-Ь врата на олтаря ние видех-
ме владишкия дяконъ Игнатия, да изниза и да се отправя
къмъ амвона. Той се качи на него. и пс^на да чете пис-
мото на Патриарха, най-напр^Ьдъ по гръцки.
Вс чки млъкнаха; и ония, които най-малко разбираха
гръцки — храбрит-Ь бъ тари орачи и градинари, дош^и отъ
пловдивските. пр-Ьдградия — най-много мълчеха. Книгата,
която се чете.ше тамъ горе. отъ единъ непознатъ калугеоъ,
на единъ още по- непознатъ езикъ, не даваше ли на братя-
та имъ поне една черкова? Това бй доста за да имъ вдъх-
не едно дълбоко страхопочитание къмъ оная книга и къмъ
оня калугеръ.
Азъ едва поимахъ, за да слушамъ по-добр^Ь. Плавно и
отчетливо падаха отъ височината на амвона думит-Ь на
четеца, и лакомо се поглъщаха отъ гладнит^ за правда
български души. За пръвъ пжть пловдивски българи слу-
шаха думи справедливи, думи благосклонни, думи отечески
да идатъ о1"ь патриаршески уста. И ни единъ звукъ не идЪ-
ше да смути тия думи. Едни потаени покашлювания само
2*

20
се чуеха, когато н-Ькой отъ дългит^ периоди на патриар-
шеската проза се свършеше.
Внезапно, въ това мълчание, въ тая тишина, единъ
викъ се издаде. То б-Ь воплътъ на не помня вече кой раз-
паленъ гръкъ, който, огорченъ отъ н-Ькоя безпристрастна
фраза, произнесена на амвона, б-Ьше изпусналъ тоя гласъ.
Епископътъ Еритронъ, който присжтствоваше, му направи
строга б-Ьл-Ьжка. Той млъкна.
Мълчанието се въдвори отново. Психологическата ми-
нута пристигаше, и азъ се изправихъ на пръстит"Ь си, отъ
страхъ да не загубя н-Ькоя гледка. Между главитЪ на моит-Ь
по-възрастни или по-растовити съученици, азъ виждахъ фи-
гури необикновени, безпокойни, настръхнали. С-Ькашъ, че
единъ електрически токъ б-Ьгаше по тая гъста тълпа и я
наежваше за тайнствени пориви.
Гласътъ на дякона млъкна. Четението ча писмото се
б^ свършило. Моит-Ь съученици зап^Ьхж приготвената п-Ьсень
когато единъ силенъ ревъ ни стр-ксна. „Удряйте", б-Ь из-
кр"Ьщялъ единъ фанатикъ по гръцки, и битвата се б-Ь поч-
нала. И въ тоя домъ на мира, на прошката, на любовьта,
азъ не вид-Ьхъ вече осв^нъ ржц-Ь, които биеха, юмруци,
които тупаха, св-Ьщи, които се употр-Ьбяваха нам-Ьсто пръч-
ки, и св-Ьщнипи, които се върт^Ьха нам-Ьсто сопи. И азъ не
чухъ осв^Ьнъ шътня, попръжня, тропотъ, писъци, охкания,
пъшкания. Свитъ въ единъ тронъ и закрилянъ отъ моята
възрасть, азъ гледахъ тая челов-Ьшка маса да се тласка и
блъска, да се муши и бори, да се мачка и разкървавява за
единъ храмъ, който оня часъ се оскверняваше отъ нея. И
въ тоя храмъ, и въ това светилище, нам-Ьсто да се изправя
като кадило благочестива молитва, издигаше се къмъ В^Ьч-
ния и Безконечния шумътъ на една нечестива борба, по-
дигната отъ враговет-Ь на Неговата в-кчна правда и безко-
нечна милость.
Ненад-Ьйно, азъ усЬтихъ, че една силна ржка ме граб-
ва отъ трона, прехвърля ме пр^Ьзъ него, и ме изважда
изъ черкова. Единъ приятель на семейството ни, като ме
видЪлъ вср^Ьдъ битвата, счелъ за нужно да ме измъкне изъ
нея. Единъ пжть въ двора, азъ се нам-крихъ и съ до-
машнит-Ь си и гЬ ме дръпнаха къмъ улицата. Навалицата
б-к страшна. Жени и д^ца, стари и мирни мжже, които не
б-Ьха дошли ла нападатъ или защищаватъ, б^Ьгаха отъ тоя
молебенъ ломъ, който се 61в> пр^Ьобърналъ въ арена на сви-
р^пи борби. Въ черкова останаха само борцит-Ь.

21
Отъ н-Ькои изъ т-Ьхъ ние скоро се научихме, че бит-
вата се свършила съ пълна псб-Ьда на нашит-Ь. Малобройни
и безкомандни, гърцит-Ь, които б-Ьха изпратени за да дадатъ
посл^Ьдното сражение за обичната т^Ьмъ черкова, страшно
б^Ьха пострадали отъ безпардонната ревность на изв-Ьстни
наши юнаци. Н"кк и отъ т"Ьхъ б^ха ранени, и доста вр-Ьме
л^Ьжаха. И когато станаха, черковата Св. Богородица не
б-^ше вече гръцка.
Омировиятъ Ахилесъ, скаранъ съ Агамемнона, се оттег-
лилъ подъ шатрата си и не искалъ да знае за нишо. Тая
ахилесова политика се б^Ь поревнала и на нашигЬ пловдив
ски гърци първенци. Ядосани на Патриаршията, а може би
и на самит-Ь свои борци, т-Ь си дадоха думн да не стжпятъ
въ черковата Св. Богородица пр-Ьзъ коледнит-к праздници. Т-Ь
се оттеглиха подъ шатрит^. си и оставиха българигЬ без-
контролни господари на спорната черкова. По тоя начинъ гЬ
избавиха наистина черковата Св. Димитъръ, но за всЬкога
жертвуваха Св. Богородица. И Порта и Патриаршия нам-Ь-
риха по-практично и по-безопасно да се даде една ц-Ьла
черкова на българит"Ь, отъ колкото да имъ се отстжпватъ
двБ половини.
Само единъ отъ нашит-Ь еноритяни гърци съедини
буйностьта на Ахилеса съ хитростьта на Одисея. Тоя лу-
кавъ мирмидонянинъ б^Ь епитропътъ на Св. Богородица.
Той се оттегли наистина подъ шатрата си, но откакъ задиг-
на ключовет-Ь и книгигЬ на пов^Ьрения нему пангаръ. Дълго
вр-Ьме новит"Ь господари на Св. Богородица му искаха тия
ключове и тия регистри. Т^> не усп-Ьха да ги взематъ ос-
в-Ьнъ сл-Ьдъ като приб^Ьгнаха до помощьта на консула,
отъ когото зависЬ>ше тоя чуждоподаненъ черковенъ на-
стоятель.
И сл-Ьдъ това завоевание на касата и книгигЬ, чер-
ковата Св. Богородица стана и остана окончателно българска.
Успоредъ съ борческия духъ противъ гръцкото ду-
ховенство, ние гълтахме тогава въ пловдивското учи-
лище бл'Ьнове за още по-труднопостижимня идеалъ на вся-
кой поробенъ народъ — избавлението отъ политическото
иго. Скришомъ чет-Ьхме Горския пжтникъ на Раковски,
неговия Дунавски Лебедь; скришомъ пЪехме и бунтов-
ническит-Ь п^сни, които 6'Ьха почнали тогава да ни идатъ
отъ Сърбия и Ромжния. Нямаше още тогава гоненията и
б-Ьсилкит^,^ които Мидхадъ паша, подиръ четническит-Ь

22
движения на 1867 г., въведе, но имаше зв'Ьрства отъ тур-
ски разбойници, имаше убийства на наши сгнарод-
ници, на видни чужденци. Още помня потресното впечат-
ление, което въ 1862 г. произведе въ ц'Ьло Пловдивско
убийството по пжтя между Хасково и Пловдивъ на аме-
риканския мисионеринъ Мериамъ. Ц-Ьло събитие 6% то, но-
събитие безъ никакви последици.
Влиянието на пловдивското българско училище 6%
грамадно не само въ образователно отношение Основано за
да вяди, както бЪ казалъ неговиятъ пръвъ директоръ,
„учители и свещеници за пловдивската епархия", то се
отличи и съ другл услуги на отечеството. Отъ пловдив-
ската епархия излЬзоха и въ нея се подвизаваха най-см-Ьли-
7"^ борци за духовно и политическо освобождение. Найденъ
Геровъ и Д-ръ Чомаковъ, Ботевъ и Каблешковъ, Левски и
Бенковски, еж всички отъ Пловдивско. Въ Пловдивъ поч-
наха своето паметно д^ло строи телит'Ь на нова България.
Нашиятъ градъ пръвъ здраво раздруса народа отъ не-
говото в'Ьковно мъртвило. Пръвъ той научи българина,,
че даромъ нищо не се дава, че сждбата иска изкупителни
жертви, че нищо не се добива безъ висшит-Ь форми на чо-
вФ.ческата енергия, героизма и самопожертвуванието, че
нищо не се постига безъ безграничното напр-Ьжение на
воля и трудъ. Школа на търпЬние и търпимость, дълго
пловдивскиятъ окржгъ води легална борба, иска свои прав-
дини, съвм-Ьстими съ чужди придобити права. И съ добромъ
исканото, съ добромъ недаденото, взе той силомъ. Нанесе
поражения, но пр-Ьнесе и голЬми тегла. На своит^ плещи,
може да се каже, той изкара освобождението — духовно
и политическо — на България. Той даде борцит-Ь, той
даде и жертвитЪ, незабравимит-Ь мжченици на Батакъ и Пе-
рущица, на Панагюрище и Клисура.
Първа проява на неговия патриотизъмъ б-Ь бор-
бата противъ Хрисанта, пловдивския гръкъ',владика, за която
борба говорихъ въ спомена ми по битката за св. Бого-
родица, и за която за нуждно см-Ьтамъ да кажа още н-Ь-
колко думи. Скромно б-Ь това, що българит-Ь отъ плов-
дивската епархия искаха отъ своя владика, въ началото
на втората половина отъ миналия в^къ. Т-Ь просеха поз-
воление да се молятъ на български, да се учатъ на бъл^
гарски. Може ^!и пастирь да отхвърли подобна просба
на своето паство? Отказътъ да се дадатъ такива еле-
ментарни права б-Ь тъй скандаленъ, че приятелит-Ь на Хри-
санта не см'Ьяха да го признаятъ. И т-Ь защищаваха»

23
владиката. Твърдяха, че той билъ благонам%ренъ чо-
в^къ, но че по старость и болесть малко се занимавалъ
съ работйт-Ь, та ония, които се върт-Ьли около него, се
възползували отъ неговата немощь, вършили отъ негово
име злоупотр-Ьбления и давали на българите поводъ да
се оплакватъ. Ув'Ьряваха, че ако му се посочатъ гр^ш-
китЪ и му се дадатъ наставления, той щ-Ьлъ да се по-
прави. И пов^Ьрвалъ б-Ь дори и Найденъ Геровъ тия вла-
дишки адвокати и въ качеството си на главенъ учитель
на пловдивското централао училище, писалъ б% въ Ца-
риградъ да се взематъ м'Ьрки за да се упжти Хрисантъ.
И руското посолство пр'Ьдписало б-Ь прЪзъ май 1853 на
Ступина, управитель на руското генерално консулство въ
Одринъ, да отиде въ Пловдивъ за да обясни на влади-
ката, какви му еж длъжностит-Ь. Ступинъ отишелъ. И на
първо вр-Ьме Хрисантъ изказалъ готовность да пс слуша
неговия съв^тъ. Но сжщия день стигнало въ Плов-
дивъ изв-Ьстието, че били скжсани дипломатическит-Ь сно-
шения между Русия и Ту(:ция, че почвала войната ме-
жду т-Ьхъ Хрисантъ веднага заговорилъ съ другъ тонъ.
И Ступинъ тръгналъ отъ Пловдивъ, като взелъ съ себе
си и Найденъ Геровъ, който, като руски под-никъ, не
могалъ да остане тамъ, особено сл-Ьдъ като се узнало, че
той Оилъ дописникътъ на руското посолство въ Цариградъ.
И мачка Хрисантъ българитЪ до края на Кримската
война. Безпомощ^ни, нашитЪ не можеха да се борятъ
съ него. Но щомъ се свърши войната, тЬ пакъ подеха
борбата. Дойде имъ на помощь въ тая борба и Найденъ
Геровъ, който въ 1856 бЪ се върналъ въ Пловдивъ като
негласенъ агентъ на Русия. Наклеветенъ отъ Хрисанта,
той, по запов^Ьдь на Одринския генералъ губернаторъ, бЬ
вдигнатъ отъ тамъ, но въ 1857 се върна като титул я-
ренъ вице-консулъ. Не помогнаха на Хрисанта новитЪ
му гонения противъ българскит-Ь първенци въ Плов-
дивъ. По едно чудно съвпадение, пр-Ьзъ септември
1857, когато за пръвъ пжть се вдигна отъ Найденъ Ге-
ровъ знамето на руското вице- консулство въ Пловдивъ,
падна и Хрисантъ. Гръцката Патриаршия 6% принудена
да го вдигне отъ Пловдивъ и на негово м-Ьсто да прати
толкозъ заслужилия отпосл-Ь на нашето черковно д-Ьло
Паиси. Съ победа се свършила първата борба на плов-
дивчани. Гръкъ 6% по народность наистина новият ь плов-
дивски митрополитъ. Но справедливъ и благороденъ по
характеръ, той щомъ вид-Ь, че мнозинството отъ него-

24
вото паство с;к българи, че това мнозинство, при скром
ностьта и ум-Ьреностьта на своит-Ь искания, има право,
той пригърна неговата кауза. И се опълчи противъ
цариградския патриархъ, който се отнесе мащенски къмъ
българит'Ь. И бЬ отлжчелъ той съ първит-Ь ни духовни бор-
ци, Илариона и Авксенти. Възмутенъ отъ това и опр%нъ
на своето паство, на Православна нед-Ьля, 1860, той отслужи
въ пловдивската черкова Св.Богородица тържествена служба,
съ 24 свещеника отъ околнит-Ь градове и гол1Ьми села, и
отхвърли отъ литургията името на патриарха. И подиръ
литургията, подписа актъ на отд-Ьлянето на българит-Ь
отъ Цариградската гръцка .патриаршия.
И съ тоя жестъ на пловдивскит-Ь българи, тЪхната ма-
стна разправия се обърна въ една борба всенародна, въ
една борба, която ц'Ьлъ народъ поде. Подиръ година тЬ из
пратиха въ Цариградъ за свой пр'1^дставитель по черковния
въиросъ познатия Д-ръ Стоянъ Чомаковъ, който въ про-
дължение на деветь години б^ главниятъ д'Ьецъ по ка-
зания въпросъ. И никоя друга епархия отъ България
н%ма постояненъ пр-Ьдставитель въ Цариградъ както има
пловдивската. Въ неговото лице Портата, Патриаршията
и чуждит-Ь посолства виждаха застжпнчка на българския
народъ въ бзрбата му за черковна автономия.
И додето трая тая борба, съ единъ политически духъ
който имъ правеше честь, нашит'Ь разбраха, че въ поли-
тиката, както бЪ казалъ Гамбета, {1 1аи1: збпег юз 4ие51:1оп5,
тр1Ьбва въпросит'Ь да се повдигатъ по редъ. И че трвбва
да се почва съ по лесното. И подигнаха сънародницит'Ь ни
най напр^дъ тъй наречения черковенъ въпросъ, като оста-
виха 8а попосл-Ь политическия. Ецва пукнала зората по-
диръ безпросветната нощь, едва окопитени отъ безпро-
будния сънь, българит-Ь в^Ърно оцЪниха, кое б% по сила
та имъ и кое не и се впр^Ьгнаха да добиятъ достижи-
мото, като отложиха за по-благоприятни врЪмена мжчно
постигаемото.
И дз толкозъ дълбоко бЬ заседнала въ умовет-Ь на
по- възпитани българи идеята, че не тр-Ьбва да се ком-
прометира д-Ьлото на духовното освобождение съ несвое-
вр'Ьмени жестове на политическо революционерство, че
патриоти, които отпосл-Ь и морално и материално тъй
мощг10 допринесоха за нашето освобождение отъ турцит-Ь;
че д'Ьйци, като Найденъ Геровъ, които прЪзъ седемдесе-
тите години сториха всичко за да се постигне то — осжж-
даха революционерите пр'Ьзъ шестдесетите години. Н-Ьма

25
нищо по внушително въ това отношение отъ препис-
ката на Найденъ Геровъ съ братя Евлоги и Христо Геор-
гиеви, изнесени въ книгата, която неведнажъ вече споме-
нахъ — Изъ^ архивата на Найденъ Геровъ Посл^Ьднвятъ.
който отпосл-Ь е скривалъ Василъ Левски въ своето
консулство въ Пловдивъ, силно критикува д-Ьйностьта
на Раковски въ 1860 — 1862 г., не одобрява револю-
ционните движения, осжжда минаването на чети отъ
Влашкз за България. Въ писма до Хр. Георгиевъ нарича
вр-Ьденъ издадения отъ Раковски Дунавски Лебедъ: ,бъл-
гарскиятъ народъ, казва той, е .много далечъ отъ да бж-
де готовъ за онова, шз тъкми Дунавски Лебедъ". Строгъ
е за революцйонерит-Ь изобщо. Райновъ билъ шпионинъ.
„И какъвто е Райновъ, пише въ друго писмо, такъвъ е и
диаконътъ (Василъ Левски)." Пр-Ьзъ юли 1869 г. дрехата на
Левски пада въ ржц'Ьт'Ь на турската полиция и Геровъ описва
сг1учката, както сл-Ьдва: „Левски се намира въ Сопотъ и
н-Ькой си смъкналъ сюртука му отъ гърба, че ужъ билъ
краденъ и го занесалъ въ Пловдивъ. И въ джебоветб
нам-Ьрили прокламации".*) И Найденъ Геровъ и други
негови тогавашни сподвижници на народното ни въз-
раждане не еж одобрявали тогавашнит^Ь бунтовнишки
движения. И ако се е замишлявало н']Ьщо тогава къ т^ва
отношение, то е било по чуждо побуждение. Споредъ по-
койния Илия Цанов ь (Записки. Българ:ки ПрЪгледъ, 1899)
възстанието въ Видинско, Кулско, Лзмско п ь^Ьлоградчиш-
ко пр-Ьзъ 1850 се дължало на сръбски часъскваная. Ав-
стрия, която въ 1 848 г. била сб-Ьщала на Сърбия, защото сто-
яла мирна, ц^лия видински трижгьлникъ, въ 1850 г. казала
на сръбския князь Александъръ Карагеоргевичъ, че сега
не му е вр-Ьмето. Вългарскит'Ь чети въ БЪлградъ въ 1862
сърбит"^ устроявали съ сръбски пари, съ ц'^ль да се ос-
вободи Сърбия отъ турскит^Ь гарнизони. Ьългар:китЬ
вълнения въ Влашко въ 1866 еж били подклаждани оть
ромжнскит-Ь власти, съ ц-Ьль да се спжнатъ турцитЪ, та да
не нахлуватъ въ Ра.мжния подиръ свалянето на князъ Куза.
Щамъ се постигна ц^льта на Сърбия и Ромжния, щомъ
въ Цариградската конференция се сключи мирь между
Турция и Сърбия, щомъ силит-Ь припознаха новоизбра
ния ромжнски князъ, и Турция се принуди да го припо-
знае и тя, Сърбия и Ронжния вдигнаха ржц'Ь отъ бъл-
*) Изъ Архивата на Найденъ Геровъ. Томъ 1, стр стр. 252
261, 297, 299.

26
гарскит-Ь революционери.*) И д'Ьлото на посл'ЬднитЪ не^
можа да добие народенъ характеръ, осв-Ьнъ сл^дъ р-Ь^-
шението на черковвия въпросъ, кжд4 ср'Ьдата на седем-
десетите години. И едва тогава се почна революционната
борба.
Бр'Ьменна б-Ь наистина съ тая революционна б?рба
епохата на нашето д'Ьтинство. Но външни прояви на тоя
вжтр'Ьшенъ полусъзнателенъ бл^нъ за политическо освобо-
ждение, още не се вид-Ьха. Духовната свобода 6'Ь тогава
идеалътъ. И като се помисли, какъвъ мощенъ факторъ за
развоя на единъ народъ е езикътъ, ще се празне, че чер-
ковната ни борба, която въ сжщность бЬ б^рба за езика,
6'Ь едно велико ь-Ьло.
И раст^^хъ азъ вср'Ьдъ перипетиит-Ь на тая първа
борба на нова България, центърътъ на които перипетии
6% Пловдивъ. И неус-Ьтно, подъ влиянието на оная атмо-
сфера на стихийна народна пробуда, на оня съживителенъ
в-ктъръ, задухалъ въ прол^тьта на новия ни животь, въ
средата на сериознит-Ь събития, които родиха черковния
въпросъ, взехъ да се развивамъ и азъ пр^ждевр-Ьмено,
наложи и на мене епохата своя отпечатъкъ. И ония, ко-
ито ме познаваха въ д'Ьтинската възрасть, ми еж раз-
правяли, че пр-Ьзъ десетата си година азъ съмъ почналъ
да правя впечатление съ своята сравнителна серисзностъ.
Като д-Ьте, азъ 6'Ьхъ подвиженъ, живъ, за да не кажа
лудъ. Обичахъ да играя, да б-Ьсн^я. Често бивахъ смъм-
рюванъ, защото се връщахъ дома съ съдрани дрехи.
Не веднажъ ми се случи да се прибера и съ пукната
глава. Но постепенно, кжд'Ь десетата ми година, взе да над-
вива у мене обичьта къмъ книгата. Азъ продължавахъ на-
истина да играя съ приятели. Другарувахъ най-много въ
д^тинскит-Ь ми игри съ Стоянъ Г. Чалгковъ, внукъ на
дарителя на пловдивското училище, Стоянъ В Чалъковъ,
и съ Атанас ь Искровъ Кесяковъ, братъ на генералъ Ке-
сяковъ. Никога не се отказахъ да играя съ т^хъ. Но ни-
*) По съглашенията съ сърби и ромлни писано е вече
доста отъ нашитЪ стари дФйци Писалъ е Ст. Заимовъ въ своето
Минало, П. Кисимовъ въ своитЪ Исторически работи (Българска
Сбирка, 1896) П П. Кар^петровъ въ своята Сбирка отъ статии,
1898. писалъ е и Г. Касабовъ. въ своупЪ Спомени отъ възражда-
нето на България (\905 г.) Специално по съглашението на буку-
рещкит-Ь българи съ сръбското правителство въ 18о7 говорихъ
азъ въ спомена за Евлоги Георгиевъ, обнародванъ въ Периодиче-
ско Списание (година 1900), като дадохъ и точния текстъ на съ-
ставения тогава протоколъ.

27
кога не останахъ надир-Ь съ уроцит^ си. Обичахъ да пиша
и скоро такава репутация за писане си бЪхъ създалъ, че
по-стари отъ менъ моята помощь дир-Ьха, когато стан-Ьше
дума да се съчини н'Ьщо по-сериозно. Не 6"^ много савно
това писане. Но едноокъ 6'Ьхъ азъ между по нещастните
отъ мене. И когато единствената ми сестра Ефимия*) се сгоди
за Михалъ Милковъ, който се занимаваше съ търговия въ
Манчестеръ, пр'Ьзъ цялата 1863 г. азъ й служихъ за
писарь. Щомъ имаше н'Ьщо по важно да му пише въ Ман-
честеръ, азъ й съчинявахъ черновката. И тя я пр'Ьписваше.
И отъ годеника се криеше, че едно тринадесетгодишна
дЪте съставляваше интимнит-Ь писма на осемнадесет-
годишната му годеница Въ 1864 год. азъ се явихъ вече
и въ страницит-Ь на редактираната отъ П. Р. Славейковъ
Гайда. Жадностьта ми да се уча б-Ь такава, че безъ да
ме кара н^кой, азъ още пр^зъ четиринадесетата си го-
дина, когато учехъ четире езика, взехъ да уча въ съсед-
ното до насъ американско училище и английски. И ко-
гато се р-Ьши отъ братя Гешови да отиде баща ми
пр^зь 1865 год. въ Манче.теръ да отвори клонъ отъ
тяхната търговска фирма, азъ пр+зъ зимата 1864 — 1865
се занимавахъ предимн"» съ английския езикъ. И пр-Ьзъ
май 1865, когато тръгнахме пр^зъ Цчриградъ за Англия,
азъ чет^хъ свободно, доста и говор^хъ английски. И по-
мня, че въ Одринъ, д-Ьто пр-Ьспахме и д-Ьто не знамъ по
каква причина требваше да отидемъ при тогавашния за-
м-Ьстникъ на руския тамъ консулъ, знаменития публицитсъ
Констаатинъ Николаевичъ Леотьевъ, азъ служихъ за
драгоманинъ на баща ми и водихъ съ Леонтьева дълъгъ
разговоръ на французки и, ако не ме лъже паметьта^
английски. Леонтьевъ 6% първиятъ знаменитъ чужденецъ,
съ когото азъ се запознахъ. Б^хъ направилъ наистина
познанство съ чуждите консули въ Пловдивъ, на чиито
вечеринки даже ход^хъ, но отъ разговорите на никога
отъ техъ не получвхъ такова трайно впечатление, ка-
квото отъ разговора съ Г. Леонтьевъ
Пжтуваше се тогава отъ Пловдивъ за Цариградъ съ
бричка до Родосто, съ параходъ отъ тамъ до столицата на
Турция. Съ насъ беше тръгнала отъ Пловдивъ«и сестрата
*) За нея Сава Филаретовъ на 1 септември 1860 пише на
Найденъ I еровъ, че му се м-Ьрнала у Страти Гешовъ и пита, да
ли може да мисли н^що за това м-Ьсто. Безъ да чака обаче от-
говоръ, той се сгодява въ София за покойната Йорданка Фила-
ретова.

28
на покойния д-ръ Ст. Ч^маковъ съ цв-Ьт-Ь му дъщери, по
малката отъ които, Елена, отпосл-Ь почина, а по-гол-Ьмата
е изв-Ьстната г жа Мария Петрова Чомакова. Отъ Плов-
дивъ отидохме за тря деня до Одринъ, отъ тамъ за два
деня до Родосто и вечерьта нд шестия день б^хме вече
въ Цариградъ.
Една срЬща съ единъ български учитель при това
пжтуване даде поводъ на единъ ичтересенъ разговоръ.
Въ д-Ьтинската ми глава б-Ь вл'Ьзло тогава, че не изпъл-
нявахъ както тр'Ьбва моя дългъ къмъ народа като се
отд'Ьляхъ за толкозъ дълго вр*ме отъ него. И спод-Ь-
лихъ азъ тая моя тжга съ тогавашния случаенъ мой съ-
бесЬдникъ, който снизходително излуша моит-Ь младежки
излияния. Но кой 6'Ь той и д'Ь стана ср-Ьщата, не мога
да си припомня.
„Нормаленъ продуктъ на официалното ни образова-
ние, азъ. когато свършихъ гимназията, б-Ьхъ пантеистъ
и републиканецъ". Съ тая изпов1здь почва Бисмаркъ сво-
ит* Мисли и Спомени. Нормаленъ продуктъ на доосвобо-
дителното ни образование, и азъ, когато свършихъ плов-
дивското училище, б-Ьхъ националистъ. И за моето първо
политическо писмо, обнародвано въ 1866 г. на английски,
лордъ Странгфордъ се произнесе, че било писано въ при-
падъкъ на агресивенъ национализъмъ. Ако думата „наци-
онализъмъ" първоначално, когато се яви въ англий-
ската политическа терминология, обозначаваше стремежа
на ирландцит'Ь къмъ автономия, отпосл'Ь, както казва
Владимиръ Соловьевъ, тя се употр'Ьби като изразъ на
н^Ьщо друго. При троякия характеръ на всичко ц-Ьнно въ
историята — личния, националния и всеобщия — всЬко
историческо творчество е създание на всеобщото отъ ли-
чното чр-Ьзъ националното. Затова и национализмътъ,
като изтъкване на единъ отъ елементит'Ь въ вр-Ьда на
другит^ два, е едно възр^ние пр'Ьди всичко антиистори-
ческо. Не съвс^мъ отъ тоя родъ б-Ьше нашиятъ национа-
лизъмъ. Той приличаше на онова народничество, което
игра изв-Ьстна роля въ Русия въ 1870 — 1880 год. Стре-
межъ да се идеализира народътъ, копнежъ да му се служи
пр^ди всичко въ просв'Ьтно отношение — ето чъртитЪ,
които характеризираха тогава умонастроението на свърши-
лите нашит-Ь училища млади. 7% ламт'Ьха да станатъ пио-
нери на оная духовна пробуда, що б-Ьха възлюбили пр-Ьзъ
пластичните години на своето ученичествувание. Обяснимо е,
■следователно, защо азъ тжжехъ, че не ми бе възможно да

29
се пр-Ьдамъ веднага и азъ на тая работа; защо, незабавно
подиръ завръщането ми отъ чужбина, въ 1872, азъ все-
ц-Ьло се посвети хъ на просветното д'Ьло, въ което се
подвизавахъ, въ 1873—75, като пр^дседатель на изв-Ьст-
ното тогава пловдивско читалище; и защо най-посл'Ь, де-
сетки гоаини по-подиръ, азъ се помж,чихъ да бжаа поле-
зенъ чр-^зъ това, що направихъ за да се сдобие България
съ университетъ и съ академия.
Л'Ьтото на 1865 год. пр-Ькарахме въ Халки, изв-Ьст-
ния островъ при Цяриградъ, д-Ьто бр. Гешови притежа-
ваха л-Ьтна кжща. Свари ни холера, та отъ острова вънъ
не см'Ьяхме да мръднемъ. Не 6'Ьхме зл'Ь обаче тамъ, не
само защото климатътъ е здравъ и животътъ приятенъ,
но защото тамъ тогава имаше н'Ьколко български семей-
ства — осв^нъ двЪт'^ Гещови — които съставляваха една
уного мила и весела българска колония. Ония отъ се-
мействата, които имаха д'Ьця, — а именно Д. Гешовото, Н.
Тъпч^лещовото и Дим. Золотовичевото — б-Ьха условили
за учитель покойния г. Д. Янкуловъ, когото тамъ за
пръвъ пжть познахъ и който отпосл-Ь, като д-ръ по ме-
дицината, б-е мой другарь по първата моя дипломатиче-
ска мисия и се ожени и за сестрата на моята жена.
За Англия тръгнахме шестима — родителит1> ми съ
мене, сестра ми и зеть ми съ д'Ьтенцето си — прЪзъ сеп -
тември 1865. Пжтувахме по море пр'Ьзъ Марсилия и Па-
рижъ. Между послЪднит^ два града малко остана да ста-
немъ жертва на една жел'Ьзопжтна катастрофа: запали се
вагснътъ и тр'Ьбваше да се спре тренътъ за да вл'Ьземъ
въ другъ вагонъ. Въ Парижъ и Л^ндонъ почти не се
спр-Ьхме. Въ Манчестеръ веднага наехме кжща — 3, Аг-
|;Ьиг5Теггасе, Н1§Ьег Вгои§Ь1оп — д-Ьто живяхме ние съ
родителит-Ь ми ц-Ьли седемь години. Сестра ми и зеть ми
си хванаха отделна кжща, сл-Ьдъ като добиха още дв'Ь д'Ьца.
Мили впечатления ми остави тая кжща. Спомени на
едно прил-Ьжно самообразование, на една неослабна грижа
за самоусъвършенствоване, буди у мене моята спалня
въ нея. Що чудо книги четохъ азъ въ тая спалня, щ)
чудо знания и размишления образуваха въ нея моя умь
и моя характеръ. Съ малки изключения, азъ всичкит-Ь си
вечери, до 1 часа зараньта, посвещавахъ въ нея на четене.
Вл'Ьзалъ въ нея дЪте, азъ изл'Ьзохъ отъ нея младъ съ не-
установено още може-би животоразбиране, но съ начала
здраво заседнали за да може да се гради на т'Ьхъ единъ
мирогледъ.

30
Младость.
Първата година отъ моето пр-Ьбивание въ Манче-
стеръ азъ ар-Ькарахъ сь частенъ учитель, жизнерадо-
стния Оеог§е 8со11. Пр'Ьзъ октомври 1866 азъ постж-
пихъ въ Одуепз Со11е§е, който тогава съставляваше часть
отъ лондонския университетъ. И д-Ьйствително, професори
отъ него университетъ съ запечатани въпросници ид-Ьха
всЬ^а година въ 0\Vеп8 Со11е§е за да ржководятъ въ него
изпитит'Ь. Ошепз СоИеде отпослЪ се въздигна на самосто-
ятеленъ университетъ, познатия сега въ ц-Ьла Англия ман-
чистерски У1с1ог1а ШхуегзИу. Три години азъ учихъ въ
него. И б^хъ честить да имамъ първокласни професори
по разнит'Ь науки: РгоЬ Сгеепшооб, по старогръцки и
латински, РгоГ. Вагкег, по математика, РгоГ. ]аск, по физи-
ка, б-Ьл-Ьжития химикъ, 31Г Непгу Козсое, по химията, от-
личния историкъ, сега Оксфорски професоръ Х^^^агс!, по
историята и английска литература, и най послЪ, знаме-
нития економистъ, отпосл'Ь професоръ въ лондонския
университетъ 51ап1еу ]еуоп8, по логиката и политическа-
та економия.
Единъ см-Ьшникъ е казалъ за младит-Ь английски
аристократи, че т'Ь всички били много пр-Ьдвидливи въ из-
бора на своит'Ь родители. Избирали все хора богати, про-
тв'Ьтени. Подобна см^хурия никому не би дошла на ума
за българит-Ь отъ нашето поколение. И да можехме да
избираме, ние не щ^хме да нам-Ьримъ между нашит-Ь
сънародници хора заможни и образовани. Съсв1змъ несъ
стоятелни или малосъстоятелни, некултурни или ма-
локултурни б-Ьха всички. Никой роденъ кжд-Ь сре-
дата на миналото стол-Ьтие българинъ не може да
се похвали, че е ималъ родители просветени, способни
да ржководятъ образованието на дЪцата си. И честити
б-Ьха ония отъ насъ, що б-Ьха родени въ семейства, които
поне ц-Ьн^ха образованието, виждаха ползата отъ него за
своит Ь синове и дъш1ери. Азъ имахъ това щастие, но моит^
родители и него н'Ьмаха. Майка ми 6'Ьше останала неграмотна,
при всичко, че б* дъщеря на копривщенски първенецъ.
Колкото за баща ми, малкото, което той б-Ь научилъ отъ
учителя Владосъ въ Карлово, не б^ отъ естество да му
даде възможность да продължи самообразованието си, да
се самоусъвършенствува.
При подобни условия, естествено бЪ, че на произ-
вола на сждбата, на случая бЪ оставено и нашетоо бразо-

31
'вание. Сами р-Ьшавахме какво да учимъ, какво да четемъ.
На никакъвъ съв-Ьтъ отъ страна на родители или роднини
не можехме да разчитаме. Истината е, че при тогавашното
политическо положение на България, гол'Ьмъ изборъ за
насъ въ отношание на професията нямаше Не можехме
ние.тогавашнит-Ь млади българи, да мечтаемъ да ставаме чи-
новници или офицери, адвокати или инженери, архитекти
или художници. Когато азъ тръгнахъ за Англия, не б-Ьхъ
още вид-Ьлъ ни единъ българинъ адвокатъ, инженеръ или
архитекгъ. Чиновникъ бЪхъ вид^лъ, покойниятъ Тодоръ
И. Кесяковъ, който по едно врЪме б% пловдивски ковче-
жникъ, Художникъ б-Ьхъ ср-Ьщналъ, покойниятъ Стани-
славъ Досп-Ьвски. За двама -трима българи офицери бЪхъ
чулъ, че се подвизавали въ Русия (тамъ се б-Ь огличилъ
Константинъ Кесяковъ, отпосл-Ь генералъ) и въ отоманския
християнски полкъ на поляка Чайкоьски. Но т-Ь б^ха
такива изключения, че едва н^кой отъ моитЪ връстници
българинъ по онова вр-Ьме отиваше въ странство да се
учи за друго осв^Ьнъ за л-Ьчарь, учитель, или богословъ.
Ецничъкъ синъ на баща търговецъ, естествено 6"^, се-
мейството ни да не иска да ме види друго осв-Ьнъ пакъ
търговецъ. По единъ видъ насл'Ьдство, отъ баща на синъ, се
пр1апаваше тогава у насъ търговската и занаятчийска
професия. Малки търговци б-Ьха д-Ьдит-Ь ни, по-гол'Ьл1и
станаха бащит-Ь ни. Н-Ьмаше причини защо ние, четвър-
тото поколение Гешзвци, отъ които най-гол'Ьмиятъ б^хъ
азъ, да изнев-Ьримъ на традицията. И азъ се готвЪхъ да
стана търговецъ, при всичко, че не се възхищавахъ отъ
това занятие. Н^махъ азъ въ младини, н-Ьмамъ и въ
старини, оня спекулативенъ духъ, който съставлява от-
личителната черта и непр'Ьм'Ьнното условие на единъ ус-
п-Ьшенъ търговецъ. Примиряваха ме съ търговското по-
прище почитанието, което англичанит'Н хранеха къмъ тър-
говцит'Ь; политическата и обществена роля, която успешни
търговци, като Кобденъ и Брайтъ, 6'Ьха играли въ английския
животъ; влиянието, което Англия бЬ добила, благодаре-
ние на търговията. Моята д-Ьтинска мечта обаче бь да
стана н-Ьщо, отъ което да види по-пр-Ька полза общес-
твото. И въ моя младежки умъ бЪ се породила, прЪди
да вл^за въ 0^Vеп5 Со11е§е5, мисъльта, че такова заня-
тие, което да мога да упрджнявамъ и въ България и
въ странство, азъ щЪхъ да мога да нам1^ря въ химията.
И първата още година сл-Ьдъ постжпването ми тамъ азъ
лочнахъ изучаването на химията п о д ъ умрЪлия

32
въ 1915 година прочутъ английски химик ъ,
сжръ Хенри Роско. Но скоро се уб-Ьдихъ, че за
природнит-Ь науки азъ имахъ повече обичь, отъ колкото
дарба. Все с? възхищавахъ обаче отъ химията. И ролята,
която тя днесъ играе, чудесата извършени пр'Ьзъ по-
сл-Ьднит-Ь петдесеть години отъ откритията на химиците
и отъ т'Ьхното приложение къмъ материалната култура
на чов-Ьчеството доказватъ, че детинското ми възхищение
не б-Ь безъ оправдание.
Р^шенъ да вл-Ьза въ бащината си търговия, азъ все
въ Ол^епз СоИеде дир'Ьхъ да се ориентирамъ по коя по •
сока да тръгна, за какво б^Ьхъ най-годенъ, на какво треб-
ваше да се пр-Ьдамъ за да бжда полезенъ не само като
търговецъ. Едва см-Ьяхъ наистина да се надЪя, че Бтлга-
рия скоро ще се освободи и че тя ще има нужда отъ при-
готвени за новит-Ь нейни задачи синове. Но подъ влиянието на
широката обществена самопомощь на англичаните, азъ взехъ
да разсжждавамъ, че и подъ турското владичество на отече-
ството пакъ ще бждатъ полезни мжже, които да иматъ нужд-
ната подготовка за една обществена, ако не политическа д^й-
ность. И къмъ добиване познания нужни за подобна под
готовка почнаха постепенно да се направляватъ моите
мисли. Записахъ се наистина да сл^двамъ разни курсове.
И че ги прилежно следвахъ се доказва отъ факта, какво из-
лезохъ пръвъ още въ първата година на моето студен -
чество въ 0^Vеп8 Со11е§е по математика, по латински,
по немски, по английски езикъ и английска литература.
И проф. Уордъ, който провъзгласи моето първенство по
последните два предмета, намери за уместно да забележи
предъ събраната публика, какво отличието бе толкьзъ по-
забележително, че азъ бехъ чужденецъ и имахъ за кон-
куренти прилежни английски младежи. Но особено усър-
дие азъ проявихъ за лекциите на споменатия вече проф.
Стаили Джевонсъ и на професора на енциклопедията на
правото, г. Кристи, който ни особено запозна съ учени-
ята на влиятелите по онова време въ Англия Бентамъ и
Остинъ (Аизип). Проф. Джевонсъ преподаваше въ Олуепз
Со11е§е тогава логиката и политическата економия. И азъ
съ гордость си спомнямъ, какъ въ продължение на две
години се старзхъ да излеза пръвъ между неговите уче-
ници и по двата предмета. Имахъ обаче ео1инъ силенъ съ-
перникъ въ лицето на единъ приятель англичанинъ, г.
Еуапз, който съ мене заедно следваше при г. Джевзнса. И
на края професорътъ по соломоновски разреши въпроса:

33
По логика той провъзгласи за пръвъ г. Еуапз, по по-
литическа економия мене.
Успоредно съ лекциит'Ь ми въ 0\уеп5 СоПе^е азъ че-
т-Ьхъ. И четЪхъ всичко. Членъ на манчестерския литерату-
ренъ клубъ, АЛепеит, рсичкото си свободно отъ занятие
врЪме ден-Ь азъ тамь пр-Ькарвахъ за да чета в-Ьстници, спи-
сания, книги. А'нощ%, както казахъ вече, се занимавахъ въ
к^кщи, осв-Ьнъ когато, прЪзъ зимата, посЬщавахъ заседа-
нията на разисквателното дружество на 0\\еп5 Со11е§е,
Въ театъръ р^дко отивахъ. Любитель на романи првди
да отида въ Англия, азъ тамъ не чет-Ьхъ много белетри-
стика. Вниманието ми повече и повече взе да се ориенти-
ра къл\ъ политиката, къмъ държавнит-Ь и социални на-
уки. И съ тЪхъ особено почнахъ да се занимавамъ сл-Ьдъ
като свършихъ образованието и почнахъ самообразова-
нието си. Това стана въ 1869, когато взехъ да помагамъ
на баща си въ търговията му.
Критикува се често самообразованието, че въ него
отсжтс^вувала систематичность. отсжтствувало авторитетно
ржководство. Но когато азъ възпитавахъ ума и характера
си въ Англия, когато полагахъ оснрвит-Ь на моя мораленъ,
общественъ и политически мирогледъ, тамъ славни само-
уци мощно влияеха на общественото мн-Ьние, играеха
важни роли въ английския животъ. Джонъ Стюзртъ Милль
и Фарадей, като учени; Грогъ и Бжклъ, като историци;
Рикардо и Кобденъ, като економисти ; Брайтъ и Бикон-
сфилдъ, като държавници, прославиха себе си, възвеличиха
и Англия, безъ да б-Ьха свършили ср-Ьдньо дори образо-
вание. Нищо по поучително въ това отношение отъ авто-
биографията на Джонъ Стюартъ Милль. Безъ да стжпи
въ училище, дори и първоначално, благодарение на уро-
цит-Ь на б. ща си и на своето самообразование, той стана
отличенъ философъ, социологъ, економистъ. Безсистемно
свършйлъ пр-Ьдмегит^, съ които се 6"^ занималъ, той се
прочу пр-Ьзъ вр-Ьмето, когато азъ се учехъ въ Англия,
слави се и сега, като великъ систематизаторъ въ областьта
на логиката, въ областьта на економиката, като авторъ
на двЪт-Ь епохални съчинения Система на Логиката и
Начала на Политическата Економия.
Казахъ вече, че по тия дв-Ь науки азъ сл^двахъ при
професоръ Стаили Джевонсъ. И ако има наставникъ, ко-
муто да дължа гол'Ьма часть отъ това, що съмъ, то е
той. Почналъ съ химията — науката, която, както казахъ
вече, б-Ь първата моя любовь — той рано 6% дошелъ до
3

34
уб-Ьждението, че за друго 6% роденъ. И се 6"^ посветилъ
всецЬло на наукит-Ь, въ които се б^Ь отличилъ Джонъ
Стюартъ Милль, на логиката и на политическата еко-
номия. По първата отъ тия дв^ науки, неговит-Ь широки
повнания по разнит-Ь отрасли отъ естествов^дението му
б-^ха отъ голяма полза. И като изложение на филосо-
фията на науката, н1вма на английски езикъ ржководство,
което ла надминава съчинението на Джевонсъ, Началата
на Науката. Ще се помни той въ Англия и като попу-
ляризаторъ на логиката. Неговата книга Елементарни
уроци по Логиката, б-Ь най-разпространеното ръководство
въ Англия кжд'Ь края на миналото столетие. БЪл^житъ
като философъ, той стана още по-знаменитъ като еко-
номистъ Отлични професори на економиката, като про-
фесоръ Маршалъ, еж казали за неговит-Ь трудове по по-
литическа економия, че у т'Ьхъ има повече конструктивна
сила отъ колкото въ труд(»вет'Ь на кой да е другъ еко-
номистъ пр'Ьзъ посл'Ьднит'Ь сто години, съ изключение
на Рикардо. Н-Ьма по солидна работа оть нЪкои негови
съчинения, особно по пр-Ьдмети изъ областьта на прилож-
ната економика и статистика.
Подъ такъвъ учитель да учи чов-Ькъ е ц^ло щастие.
Усили се у мене подъ неговото ръководство, моята любовь
къмъ наукйт^, които той тъй в^що преподаваше. Откриха
се за моит-Ь очи нови небосклони. Бл^стящъ списатель, той
не 6'Ьще и бл-Ьстящъ пр-Ьподаватель. Бавно работ-Ьше негови-
ятъ умъ и ние често го виждахме да се спира и замислюва
когато н^кой отъ п6-първит% изъ студентит-Ь му задаваше
н'Ькой въпросъ. Но именно това негово небързо мислене б-Н
единъ ц-Ьненъ урокъ за насъ. Отъ умнит^ му отговори
ние виждахме, колко е полезно да не бърз^ чов^къ въ
своит1^ умозаключения. И нашиятъ учитель по логиката,
не само съ силата на своя умъ, но и съ методата на
своето мислене, духовно ни принесе неоценими услуги. Лично
за мене мога да кажа. че той значително допринесе за
да закр'Ьпне у мене онова, що ми бЪ, за добро или за зло, да-
дено отъ природата : да мисля бавно, да не бжда бър-
зорекъ, да се въздържамъ, да пр%мълчавамъ. Да пр%мъл-
чавамъ, па и да прЪтърп-Ьвамъ.
И тук ъ вече на възпитанието на ума помогна и въз-
питанието на волята. Умъ и воля, които отвлечено се проти-
вополагатъ, могатъ практически да еж нед'Ьлимо свързани по-
между си, може да е лишена отъ реално основание пр-Ьпир-
нята, далиумътъ или волята има първенсгвото. Но ние всЬки

35
день вижпаме умове безъ характеръ, познания безъ воля. И
като се азъ днесъ самоанализирамъ, струва ми се, че въ мла-
достьта ми не само умственит-Ь ми занятия повлияха на мене.
Учехъ азъ наистина отъ преподаватели, отъ книги, но
учехъ и отъ живота. Ако у родител ит-Ь ми, тъй безгра-
нично, отъ начало до край, н-Ьжни за мене, азъ намирахъ
добрата страна, лицето на чов-^щината у единъ ближенъ
азъ за жалость постоянно се натъквахъ на това, що може
да се нарече опакито на тая чов-Ьщина. Б-Ьше ми се раз-
сърдилъ, по необясними причини, и години наредъ не ми
продума, не ме поздрави. И тъй като спокойствието на
родителит"Ь ми изискваше азъ да бжда сдържзнъ, научихъ
<:е да пр'Ьнасямъ неправди, да си налагамъ търпение. И
това дисциплиниране на волята се продължи и по по:л'Ь,
когато, вл-Ьзълъ въ активния животъ и безъ да нападамъ
н'Ького, азъ станахъ пр-Ьдметъ на толкозъ буйни, колкото
и неоправдани и неразбрани нападки.
Свършилъ при Джевонсъ по пр-Ьдметит-Ь, пр'Ьпода-
вани отъ него и почналъ самоучениео си, все въ
Англия, д-^то останахъ още три години, естествено 6*^
при това мое самообразование да се обърна пакъ къмъ
английски ржководитель, къмъ още по знциенитото тогава
свЪтило по сжщитЬ науки, споменатия вече Джонъ Сгю-
артъ Милль. Посветихъ се азъ на четене неговит'^ книги и
силно се повлияхъ отът-Ьхъ. Възхищав хъ се наистина и отъ
уроцигЬ на други мислители, отъ поуката на европейски
държавници и общественици. Неизглалимо впечатление
правеха на младежкия ми ум ь възвишени мисли, изказани
въ хубави думи. Д-Ьйствуваше на мене и анг.шйскиятъ по-
литически и социаленъ животъ, въ чиято ср^да азъ се
развивахъ Но особено ми се втълпиха въ ума думит-Ь и
дЪлата на Джонъ Стюартъ Милль. Каявамъ дул\и и д'Ьла,
защото тоя 6'Ьл'Ьжитъ мислите. .ь. който б% останалъ ка-
бинетенъ пр-^образователь на св-Ьта до 1865 год., въ тая
именно година, когато н.1е стигнахме въ Англия. 6"^ вл-Ь-
зъ "»ъ въ политическия животъ, 6"^ за пръвъ пжть избрс1нъ
почти шестдесетгодишенъ — за депутатъ. И случи се,
че една отъ първит'Ь и най знаменити негови р-Ьчи въ
парламента 6-Ь посветена на английския държавенъ дългъ.
Той настоя въ тая своя р-Ьчь да се взематъ всички въз-
можни м'Ьрки за постепенното му погасяване, тъй като
Англия не могла да очаква ца бжде в'Ьчн^ богата. И не
могла тя да очаква това, защото главниятъ изворъ на ней-
ното богатство, каменнит'Ь вжглища, не билъ неизтощчмъ.

36
Това се доказвало отъ книгата, която тогава 6% обнарод-
валъ по въпроса на каменнит-Ь вжглища въ Англия единъ
младъ ученъ. А тоя младъ ученъ бЬ моятъ професоръ,
Станли Джевонсъ. Това съвпадение ме направи съ още
п6-гол:Ьмо внимание да сл-Ьдя парламентарната д-Ьйность
на Милль. И тъй като тя не б4 дълга трая всичко
три години — азъ мога да кажа, че никоя парламентарна
кариера на английски общественикъ не е била слЪдена
отъ мене тъй систематически, както неговата. Чет1вхъ
р'Ьчит'Ь му. Чег'Ьхъ и книгит-Ь му. И значително влияние
имаха върху мене неговите идеи и неговиятъ прим-Ьръ.
Въ научно отношение, много отъ тия идеи, както и док-
трините на почти всички учени люде, може да еж оста-
р-Ьли. Идеализмътъ на новит"^ немски мислители, еволю-
ционизмътъ на школата на Спенсера, въ полето на социо-
логията; експрименталнит'Ь методи на психо-физиолозит'^,
въ областьта на психологията; и най-поел* историческата
школа въ сферата на политическата економия, му еж на-
малили значението като теоретикъ, еж направили той да
не влад'Ье вече въ Англия тъй безразд'Ьлно умовет-к, както
ги влад1веше въ втората половина отъ деветнадесетия в%къ.
И на мене днесъ неговата Политическа Економия прави
впечатление на н^що несъвр-Ьменно, на система отъ
доктрини, много отъ които не отговарятъ на сегашнит'Ь
схваш,ани?, на днешнит'Ь нужди. Но той бЬ мощенъ съз-
датель на политически идеали, властенъ строитель на
хорски мирогледи, когато азъ б-Ьхъ младъ, когато ди-
р-Ьхъ не толкозъ умозрителна система на отвл'Ьчено ми-
слене, колкото идеология за единъ практически обществе-
никъ. И той главно допринесе за да се образува моето
св-Ьторазбиране.
Дълбоко заседнаха въ ума ми много отъ не-
говит-Ь мисли изъ областьта на практическата политика.
„Управлението на народа отъ народа има смисъль и ре-
алность, 6'Ь казалъ той; но такова н-Ьщо като управле-
нието на единъ народъ отъ други не сжществува и не
може да сжществува". И заедно съ Гладстона, той б*
прокламиралъ, че „само свободата е, която прави хората
годни за свобоца". И неговата пламенна защита на сво-
бодата, на онеправданит'Ь, като работниците, ирландците,
негрите (въ Джамайка), на по -усъвършенствувани избира-
телни системи, като съразмерната ; неговата пледоария въ
полза на дребното земледелие, на селените- собственици
(реазат-ргорпеюгв), на кооперацията въ земледелието, на,

37
намесата на държавата въ економическата область; него-
вото учение, че не тр-Ьба да чакаме ние отъ една истин-
ска система на политическа философия да ни достави
образцови учреждения, а принципи, отъ които учр'Ьж-
дения годни за даденит-Ь условия да могатъ да се извле-
катъ; възприетиятъ отъ него принципъ на французкит'Ь
економисти и на Аизйп, че най-добрата гаранция за до-
бро управление е единъ просвЪтенъ народъ; популяризи-
раната отъ него кардинална доктрина на Бентама, че иде-
ал ътъ на дьржавничеството тр-Ьбва да бжде най-голЪмото
възможно шастие за най-гол'Ьмото число граждани; не-
говото уб'Ьждение, че социализмътъ е осжществимъ въ
бждещето, когато се усъвършенствува духовната природа
на човЪка, но че за сега нито е възможно, нито е жела-
телно да се ст-Ьснява свободата; неговата д-Ьйность въ
парламента, въ която той вложи всичката своя гореща
любовь за тая свобода; неговата учтивость къмъ опонен-
тите, неговата постоянна грижа, при разискванията, съ
перо и дума, да се деперсонализиратъ въорссите, да се
отд-Ьля личностьта отъ идеята, да се не напада първата,
когато се критикува втората; и най- после, неговото дър-
жане въ камарата, държане, което застави нейния пр^д-
седатель да заяви единъ день, че присжтствието на Джонъ
Стюартъ Милль повишавало тона на дебатите; всичко
това остави трайни следи въ моя умъ, даде мощенъ тла-
съкъ на ориентировката на моя мирогледъ. Допринесоха
наистина на тоя мирогледъ доста нещо и некои герман-
ски еконо.мисти и общественици, особено въ отношение
на държавното владение на такива източници на народно
богатство, като банки, железници, мини, въ отношение и на
широката държавна намеса въ полза на ступанското раз -
витие на страната. Но основите на моята идеология се по-
ложиха отъ уроците на Джевонсъ, отъ книгите на Милль.
И когато азъ днесъ по некога мисля за тая идеоло-
гия, струва ми се, че за нашата епоха, за нашия народъ,
тя не бе отъ най -лошите. И струва лш се още, че не
сторихъ азъ зле, като не изневерихъ на нея, като оста-
нахъ после дователенъ. Нека не бжда обвиненъ въ не-
скромность, ако припомнювамъ тукъ факти, които прина-
длежатъ на историята. Петь години подиръ завръща-
нето ми въ България, азъ насмалко щехъ да бжда обе-
сенъ, защото се борихъ за оная свобода, за онова само-
управление, които бехъ научилъ да ценя въ Англия. При
първото ми министеруване, въ 1894 — 97, азъ, ржково-

8
димъ отъ принципа „най голЪмото щастие за най-голя-
мото число граждани", направихъ всичко възможно, при
тогавашното положение, за да се създадатъ условия за
по- добрия поминъкъ, за по-бързия напрЬдъкъ на гра-
мадното мнозинство отъ нашия народъ — дребнит'Ь зем-
ледЪлци. Сжщевр'Ьменно пръвъ прибЬгнахъ къмь нам'Ь-
сата на държавата въ полза на неземлед-ЬлцитЬ произвгди-
тели: прокарахъ увеличението на вноснит-Ь мита; създадохъ
законъ за насърдчаване индустрията; допринесохъ съ това да
се създаде работа за работнкчеството, да се тури у насъ осно-
вата на овая социална грижа за него, която е немислима, ако
пр'Ь';и всичко не се промисли да имат ъработа работницит-Ь. И
найпослЪ, при второто ми министеруванс въ 1911 — 13, при
което се въведе у насъ съразм-Ьрната изборна система, азъ
свършихъ съ онова, съ което б-Ьхъ почналъ политичес-
ката си кариера, съ борба за свободата на роба.
Не за непоср-Ьдствена политическа д'Ьйность въ робска
България можахъ азъ обаче да мечтая, когато, далечъ отъ
отечеството, съОирахъ азъ идеи и формули, които ми по-
служиха за основа и вътъкъ на моя животъ. Затова и сЬ-
мената посЬти тогава, нескоро поникваха, бавно цъвнаха.
Запр'Ьтено б%" въ тогавашна Турция намъ. безопасни но-
сители на културни ц1^нности отъ западъ, да работимъ за
прилагане тия ц-Ьнности къмъ нашия народенъ животъ.
Едно само поле отъ тоя животъ ни 6% позволено да раз-
работваме. То бЪ полето на духовния ни животъ, нивата
на просветата. И веднага подиръ завргщането ми въ
България въ 1872, азъ се впрегнахъ да тегля бразди въ
тая нива, да взимамъ и азъ скромно участие въ нейното
разработване.
Но прфди да се занимая съ това първо приложение
въ България на онова, що б-Ьхъ усвоилъ въ чужбина, нека
спомена, какво сторихъ азъ като българинъ в ъ Манчестеръ.
още въ моето "лъй да кажа д-Ьтинство.
ГолЪмъ читамь и тогава, както и сега, на вЬстнвци,
азъ скоро не пропущахъ въ т-Ьхъ нищо, което се пишеше
изобщо за Турция, частно за българит'Ь. И когато, още
въ 1 866, вид-Ьхъ въ Ра11 Ма11 Оагеие да се говори за бъл-
гари т-Ь, че не еж се били самоопр-ЬдЯлили още, азъ вед-
нага писахъ на в-Ьстника да поправи тзва криво понятие за/
насъ. В'Ьстникътъ обнародва моето писмо съ много инте-
ресни коментарии отъ лордъ Странгфордъ, който отпосл-Ь
се оказа гол'Ьмъ българолюбецъ. Когато умр-Ь, азъ взехъ
инициативата да съжалимъ вдовицата му, като написахъ

39
съболезнователното писмо на манчестерската българска ко-
лония до нея. Първото мое писмо се пр'Ьпечати отпосл-Ь
и въ сборника стъ съчиненията на лордъ Странгфодъ,
който се обнародва въ 1869 отъ вдовицата му, леди Странг-
фордъ, изв-Ьстна по участието си въ английския отрядъ,
който дойде въ Пловдивъ да помага на пострадалитЬ отъ
зверствата на турцит-Ь пргзъ възстанието на 1876. Пр^водъ
отъ това писмо азъ обнародвахъ като^пр'Ьдговоръ на кни-
гата Ьалканскиятъ Съюзъ.*)\
*) Ето това писмо, отправено, както казаха., отъ мене до глав-
ния редакторъ на Ра11 Ма11 Сагеие и обнародвано стъ тоя еже-
дневенъ ьЪстникъ въ броя му отъ 26 септември 1866.
Госпо ;ине,— Въ слботашния ви брой, въ ьача;;о на статията
«Езиковиятъ въпросъ ьъ Тиро/.ъ и Истрия", като зачеквате мно-
горазискваната материя на критерии за опр■^Ьд'Ьляне расата на из-
вЪстенъ народъ, вие илюстрирате вашето мн-Ьние, че ьолята на
единъ народъ тр"Ьсва да се см-Ьта за окоьчателенъ критерий съ
примЪра на българитЬ, на чиято ьоля, казвате, требва да се апе-
лира За да се опр'Ьд'Ьли т'Ьхната народность, тъй катон"Ькои отъ
т-Ьхъ се мислятъ за руси, други за орби, а трети за н'!^шо са-
мостоятелно. Позволете ми, 1 ссподиье, да поправя едно твгрде-
ние, което е отъ естество да дискредитира нашия и тъй доста-
тъчно зл-6 пр-ЬпорАчанъ наро„ъ. Нито едиьъ българинъ ьъ се-
гашното състояние на нашата народна напр"Ьдьалость, не ще се
мисли за русинъ или сръбинъ — народности, чиито езикъ и чиято
история съвсЬмъ се отличаьатъ отъ нашит-б. И, разбира се, са-
мото пр-Ьдположение, че има бълггри, ксито се мислятъ за гърци,
е единъ анахронизъмъ. За докязателство на това, азъ прося по-
зьоление да кажа, че ония българи, които са се учили или учатъ
сега въ Русия, Сърбия и Гърция, и кои-; о естествено тр-Ьбваше
да клонятъ къмъ тия страни и тЪхнит-Ь народнссти, са наи-см'Ъ-
лит-Ь борци на тезата, '.е сме особенъ н родъ, говорятъ и пи-
шатъ български много по-чисто отъ другит^б. Колкото за ва-
шето твърдение, че българит'6 са^ въ едно положение на течность,
която допуска да се сл-Ъятъ съ друга н-Ькоя сродна раса, тр-Ьбва
да кажа, че нЪма никаква нужда и никаква воля отъ тЬхна страна
за подобно слиьане. Каква побудителна причина, наистина, може
да застави единъ народъ отъ петь ми/иона да се сл-Ье съ другъ
единъ народъ, чието умствено и материялно развитие, тъй
много занемарено подъ двойното иго на турцит-Ь и гръцкото ду-
ховенство, бърз^ напрЪдва ; чийто езикъ е едно отъ най-звуч-
нит-Ь славянски нар-^чия; чиято търговска д-Ьйность въ влтр-Ьш-
ностьта на Турция и по бр-ЬговетЪ на Дунава, се простира дори
до Манчестеръ; чиито морални качества, работливость и правото
да добие едно по-добро положение между по-благсприятственит-Ъ
европейски народи, се справедливо признаватъ отъ ьсичкит-Ъ плте
шестьеници; и чието най-посл-Ъ блдеще е едно отъ най-свЪтлит^?
Като прося извинение за дЪто заемамъ толкозъ много отъ
вашето скапоц-Ьнно м-Ьсто, имамъ честь да блда, Господине,
, Вашия покоренъ слуга
Манчестеръ, 16 септември 1866 Единъ българинът

40
Въ 1870 четохъ въ в-Ьстницит^, че покойниятъ г. Мор-
филъ се назначава за професоръ на славистиката въ Ок-
сфордския Университетъ. Дойде ми на ума, че възможно
б4 да не е вид'Ьлъ много н-Ьщо отъ съществуващата то-
гава българска литература. И му пратихъ н-Ьколко българ-
ска книги. Оказа се, че предположението ми б-Ь в%рно.
Той ми благодари за книгит'Ь, и не пропустна случай отпо-
сл-Ь да ни защищава. Сжщата година азъ писахъ и поздра-
вителното писмо на манчестерската българска колония
до първия български екзархъ, П! койния Антимъ I.
Не останахъ незасегнатъ въ Манчестеръ и отъ дМностъ-
та на букурещкая български революционен ь комитетъ. На-
Ето и коментариитЬ на Лордъ Странгфордъ :
«Ние се радваме твърд-Ь много да слушаме, че елинъ поне
българинъ е доволенъ да се мисли за българинъ и за нищо друго.
Колкото за въпроса, дали тр'Ьбва да поправимъ нашит-Ь думи,
ние не се наимаме да се ангажираме съ такова едно общо отрица-
телно ув-Ьрение, че не САществува между бглгарит-Ь партия или
школа, ко^то да вижда въ едно евентуално етническо или полити-
ческо сливане съ сърби или руси, блдещата слдба на своя на-
родъ, като се обл^Ьгаме на авторитета само на единъ чов-Ькъ, и то
прЪдъ видъ чудовищните усилия, положени и отъ сърбска и
отъ руска страна, при сегашното дори покол-Ьнич Руси и сърби
отдавна мджки са се заловили да се опитатъ да посърбятъ и по-
русятъ тия нещастни българи въ самата имъ страна, а т-Ъхнит^
жертви и орАДИЯ въ Западна Европа съ готовность са предста-
вили подобно посърбяване и порусяване като единъ откол^ са-
ществующъ или свършенъ фактъ. Ако ние изглеждаме да сме пре-
калили резултата на такива пропаганпически усилия, ние лесно
можемъ да приведемъ авторитетни твърдения, които впрочемъ не
верваме, целящи да докажатъ, че казаните усилия са сполу-
чили и че съвършенно са заличили българското съзнание за от-
делна нагодность. Колкото за гърците, хората могатъ да поми-
слятъ отъ тона на нашич дописникъ. че се касае за единъ на-
правенъ отъ насъанахронизъмъ, а не за единъ оборванъ отъ насъ
анахронизъмъ на други хора Ние на драго сърдце даваме место ан
на писмото нашия бъл-арски приятель. То съставлява едно важно
и автентично мерило С51:аг(1аг(^) за апелиране, едно много нуждно
въ настоящия моментъ, когато голема маса наши съвре енници
се просто оставятъ да верватъ, че падането на турската сила въ
Европа би, и по нужда и по справедливость, възвърнало на
гърците не само автономия, но и политическа власть Много
чудно е да се верва това, но нема полза да се протестира, тъй
като практически едча ли ще даде некой резултатъ. При все това,
требва да е мачн-, отъ българско гледи1це, да си принуденъ да
четешъ статия подиръ статия отъ безмл^ лщч за некаква нова
византийска империя, която щела да бАде рдинъ оп''отъ на Европа
противъ Русия, заместница на Османа, починалъ отъ много леку-
ване. Най-последното остроумно изобретение За гърците е, че те
ще бАдатъ душата на новото източно тело на растящи народно-

41
товаренъ отъ него да се срещне съ настанения въ Лондонъ
италиански революционеръ и патриотъ Мацини, покойниятъ
Теофань Райновъ дойде да се споразум-^е и съ мене въ
Манчестеръ. Въ тоя отдалеченъ край не можеше да се
очаква много н-Ьщо отъ мене. При все това тогавашната
революционна организация б-Ь нам-Ьрила за нуждно да
впише моето име между ония на своитЪ дописницч въ за-
падна Европа. И д-Ьйствително, въ гор'Ьспоменатит'Ь Спо
мени отъ Възражданието на България, издадени въ 1905
отъ покойния Д-ръ Ив. Касабзвъ, азъ намирамъ (стр, 98)
следното: «Писмата въ Лондонъ ще се надписватъ до
М. \Уи11:с110{{ апс1 Со, 22 К.1с1^е11еМ, МапсЬе51:ег, 33 да се пре-
даде на Господина Иванча Ев Гешовъ "
Въ Манчестеръ, какго казахъ вече, азъ взехъ да по-
магамъ на баща си вь конторзта още въ 1869. Тая кон-
тора се затвори въ 1872, когато ние тръгнахме, пакъ
пр-Ьзъ Марсилия и Цариградъ, за Пловдивъ.
Стигналъ въ Цариградъ, азъ вл^Ьзохъ тамъ въ сно-
шение съ много отъ д'Ьйцит'Ь по народното ни възраждане.
Тамъ написахъ п дадохъ да се обнародва въ списанието
Читалище (септември 1872) моята сгатия върху лордъ
Ст.рангфордъ.
Пр-Ьзъ септември 1872 ние се прибрахме въ Плов-
дивъ. Д^Ьте 6-Ьхъ тръгн^лъ отъ родния си градъ, момъкъ
се връшахъ Пораснала б^ и България въ мое отсжтствие.
Гол'Ьма крачка бЪ направена въ нея и въ отношение на
съобщенията. Железницата, която свързва Пловдивъ съ
Цариградъ, б^к почти свършена. Не се осв-Ьтляваха вече
сти. Какъ се нрави на българина изгледътъ на една гръцка душа?
Що мисли той за в-Ьроятностьта да добие душа, ако работата дойде
до тамъ? Той се види да мисли, че доста му е д-Ьто е ималъ една,
и се радва, че се е отървалъ отъ нея. Но ние забравяме. Той
тр-Ьбва да добие една влашка душа, зицото Дунавътъ е, който го съ-
единява съ Влашко, а балканътъ, който го отд-Ьля отъ оная часть
отъ не""©, кочто е на югъ отъ балкана; едно гледище, което на-
нашиятъ българинъ може да види, ако случайнт прочете в. 5ре-
с1;а1ог отъ миналата слбота, нЪщо, което той тр%бва да се опига да
стори веднага, като добъръ и умечъ българинъ, какъвто без:ъмне-
ние е. Когато до-п/кти се изпрЬчи или дунавската теория, или най -ста-
рата и краснор^Ьчиво защищавана наша приятелка, великата
югославянска теория, ние се на;+емъ, че нашиятъ българинъ
високо и силно ще си издигне гласа за своя собственъ народъ. Но нека
се въздържа да не критикува насъ, които сме най-добрит-Ь му прия-
тели; при всичко, че ние извиняваме отклонения отъ едно христи-
янско, или поне изгочно-християнско умонастроение у единъ бъл-
гаринъ, живущъ между манчестерскит'Ь гърци, пр-Ьзъ вр^Ьмето на
единъ припадъкъ отъ агресивенъ национализъмъ.'

42
хората съ лоени св'Ьши, а сь петролъ. Не се и просв-Ь-
шаваха вече както въ 1865. Значителна пром^^на б-Ь ста-
нала и отъ къмъ външнит-Ь прояви на стремежа за н -
родна пробуда. Наместо т-Ьсното здание на пловдивското
българско училище, въ което азъ се учихъ, б-Ьше се втз-
дигнала широка сграда за тъй наречената тогава Пловдив-
ска Семинария. На м-Ьстото на старото ни училище 6%^
построена д-^вическата гимназия. Имаше вече и българ-
ско читалище. И н'Ьколко деня подирь нашето присти-
гане, пристигна въ Пловдивъ и първиятъ български
м'<трополитъ, Панаретъ. И ц^ль гоадъ излезе за да
го ср^Ьщне, за да ликува по поводъ на това истори-
ческо събитие. Тържествувахме ние, тъй като духовната
бзрба, почната и поддържана оть Пловдивъ, се ув'15нчаваше
сь усп-Ьхъ, се свършваше съ поб^^да.
Четире м-Ьсеца подиръ пристигането ми въ Пловдивъ
пр'Ьзъ януари 1873, азъ се изб-ахъ за пр-Ьдседатель на
пловдивското читалище. Почти сжщевр'Ьменно ме избраха
и за членъ на настоят лството на пловдивската семинария.
И благодарение на дсбрит-Ь и енергични другари, кои^-о азъ
имахъ тогава, доста н'Ьшо се направи за пловдивски'т'Ь
български училища Още гр-Ьзъ първата година, Читали-
щето не само увеличи числотото на д-Ьцата, що се учеха
въ дв-Ьт-Ь махаленски училища, които то подържаше, но
отвори и трето. Увеличи числото на ученицит-Ь до 220.
За пръвъ пжть нареди редъ сказки, които се даваха въ
събота вечерь пр-Ьзъ зимата и направи всичко, което му
6'Ь в-ьзможно за да го подигне като факторъ на народната
пробуда. Като псмислимъ, колко костува сега издържката
на едно първоначално училище, може да си пр-Ьд-
ставимъ, какъвъ подвигъ бЬ въ 1873 едно читалище да
издържа три такива училища. И тоя подвигъ покойниятъ
Драганъ Цанковъ съ възторгъ изтъкна въ редактираното
отъ него Читалище (15 апр)ллъ 18/' 4), въ което обнародва
моя отчетъ по д^Ьйностьта на пловдивското читалище
пр-Ьзъ 1873 год.
По прим-Ьра на това, що б-Ьхъ вид%лъ въ Манче-
стеръ, азъ основахъ пр'кзъ зимата 1873 и едно разиск-
вателно дружество при пловдивската българска семинария.
Събирахме се по единъ пжть въ нед-Ьлята въ пансиона на
Радомирова. И вскчкит-Ь ученици отъ горнит-Ь класове на
семинарията им ха право да взиматъ участие въ дебатите
на дружеството, дебати, които ставаха подиръ прочита-
нето на единъ кратъкъ реферат ъ по н-Ькакъвъ пр^дВйри-

43
телно одобренъ въпросъ. Казвамъ одобренъ, защото необ-
ходими б^Ьха пр'Ьдпазителнв м'Ьрки за да се не поаигатъ
неприятни за турските власти въпроси. И при всичкото
си благоразумие, разисквателното ни дружество не жив-Ь
за дълго вр-Ьме. Едва годинясяло, та се мълчаливо закри,
тъй като всички се съгласихме, че то не можеше вече да
продължава своята д'Ьйность слЪдъ като Александъръ
Узуновъ, познатия революционеръ, б-Ь взелъ участие въ
едно негово засепание пр-Ьзъ зимата на 1873. Н-Ьколко м^Ь-
сеца подиръ това, на 3 май 1873, той, както е изв-Ьстно,
извърши комитетското покушение противъ Хаджи Ставри»
въ Хасково.
Сжсцевр-^менно съ тая тиха д'Ьйн^сть по просв-Ьт-
ното д-Ьло, азъ продължавахъ да просв-^щавамъ и себе
си, да работя за своята духовна подготовка. Азъ чет-^хъ.
И чет-^хъ особено руски книги, каквито н-Ьмахъ възмож-
ность да чета въ Англия. Запознахъ се съ повечето руски
съчинения по балканския полуостровъ, запознахъ се и
съ значителна часть отъ руската белетристика. Велика-
ните на тая белетристика, съ своята гореща защита на
безправната селска маса, съ своит'Ь пламенни проповеди
за подвижничество въ средата на тая мас?, още повече
засилиха моята любовь къмъ грамадното мнозинство отъ
нашия народъ — селенит-Ь. Доградиха се, благодарение
на т'Ьхъ, основнит-Ь зав'Ьти на моя живот ь, укр-Ьпна моятъ
мирогледъ. Дълбоко впечатление особено ми прав-Ьха
романит-Ь на Тургеневъ, на тоя мощенъ евокаторъ, кактО'
казва единъ неговъ биогргфъ, на образи изъ чистата и бла-
городна селска душ?, съ нейния високъ моралъ, съ ней-^
ния неослсбенъ стремежъ къмъ висша правда и дълбока
поетичность Пл'Ьняваха ме творбит'Ь на тоя най-великъ
измежду рускит'Ь белетристи стилистъ и по другит^ свои
обществено-пол1 тически идеали, съ които т1^ б-Ьха пл-Ьнили
и руси, па и ония българи, които чет'Ьха тогава руски. Кой
българинъ отъ моето покол'Ьн14е не се е възхищавалъ отъ
романа му ,Наканун'Ь?" Българскиятъ герой на тоя ро-
манъ, Инсаровъ, и руската героиня. Елена, като че нарочно
б-Ьха създадени за да раздухватъ оъ буенъ огънь искритФ^,
които тл-Ьеха у всички насъ. Като съ нажежено жел'Ьз<)
се вр'Ьзваха въ умсвет-Ь и сърдцата ни чудн11Т'Ь думи на
Елена: .Освободить свсю родину! 9ти слова такъ велики,
что даже внговорить страшно."
Велики пр'Ьзъ ония години особено б-Ьха тия думи
за насъ, защото всички виждахме, че сме въ надвечерието

'44
на възстанието. Отъ всички краища на тая пловдивска об-
ласть, въ която, като на наковалня, се коваха сждбинит* на
нова Ьългария, намъ пристигаха изв-Ьстия, пр-Ьдупр-Ьжде-
ния, слухове, че се готви съдбоносното събитие. И сви-
ваше ни се сърдцето за бждещето на отечеството. Щ-Ьше
ли да усп-Ье това, що и народътъ нарече страшното?
За погребение ли се готв'Ьхме, или за възкресение? Без-
просв-Ьтна нощь ли ни чакаше, или славното слънце на
освобождението? Тая многострадална българска земя,
прЪзъ векове поливана съ сълзи и кърви, щ-Ьше ли най-
посл'Ь да роди и тя свободата?
Въ началото на 1875, азъ свързахъ сждбзта си съ
другарката, съ която повече отъ четиридесеть години вече
пр^карвамъ честитъ съпружески животъ. В'Ьнчахъ се на
19/31 януари 1875 съ Мария Николова Пулиева. И съ нейното
влизане въ моя домъ вл^зе и щастието. Съ нея разд-Ь-
ляхъ скърбите, съ нея спод-Ьляхъ радостите на ояия па-
метни години на борби и поб-Ьди.
По тия борби и побЪди азъ писахъ пр-Ьди години,
когато пр-Ьсни още б-Ьха въ паметьта ми споменит1а по
т^хъ. И нищо, което бихъ могалъ да прибавя къмъ т-Ьхт,
не би било въ състояние да пр-Ьдаде по-гол'Ьмъ интересъ
на онова, що разказахъ въ обнародваните вече мои За-
писки на единъ Осжденъ и двЪ статии по Побългаря-
ването на Източна Румелия. Затова и т-Ь се пр'Ьпечат-
ватъ както се пом-Ьстиха въ Периодическо Списание. Едно
само събитие отъ моит-Ь младини азъ см'Ьтахъ за не-
излишно да разкажа и обясня: какъ и защо р-Ьшихъ въ
1879 г. да остана да продължавамъ борбата въ Източна
Румелия. Затова и писахъ по него н-Ьколко страници, които
за прънъ ажть се явяватъ на 6'Ьль св^тъ въ тая книга.

Записки на единъ Ос/?^денъ*).
Чавть първа.
Много б-Ьхме ние, политическит'^ затворници на плов-
дивскит-Ь турски власти, пр-Ьзъ войната на 1877. Малко
сега останахме. Повечето загинаха, об-ксени безчин^о и
безпричинно, убити отъ мжки и болести. И спягъ т-Ь
днесъ отъ непробудния си сънь, неоплакани, неоп-Ьти. въ
незнайни гробове, съ отворени очи за тая свободна Бъл-
гария, която б-Ьхме честити да видимъ ние.
А ! Къл1ъ васъ забравени герои, съ които съмъ
охкалъ подъ истия покривъ и пчшкалъ подъ сжщата
стр-Ьха, къмъ васъ лети първата ми мисъль, като поч-
вамъ да пиша тия страници изъ историята на общит'Ь ни
страдания. Очевидецъ на стр8хотиит'Ь, които вие вид-Ьхте,
съпричастни къ въ н-Ькои отъ теглата, които вае теглихте,
азъ никога не ще забравя нито гол-Ьмината на вашит-Ь
страдания, нито величието на вашия героизъмъ. Помня ви,
скромни труженици, какъ вие тръгвахте за б-Ьсилото,
като древни доблестни стоици въ тоя новъ разваленъ св'Ьт ь,
безъ да пуснете въздишка, безъ да порените сълза. И
вамъ, страдалци за невкусена свобода, млченкци за неопи-
тани народни правдини, светци на нова България, вал1ъ
поднасям ъ тоя споменъ, вамъ посветявамъ тия страници !
*) Периодическо Списание, книжки XXXIV и ХХХУЧ (1890 и
1891). Въ втората часть отъ тия мои записки се говори за пис-
ма, изпращани отъ менг», съ цЪль да обърна вниманието на Европа
върху страшното положение на Бългярия, до приятели въ Цари-
градъ и до в Той.чсъ, въ Лондонъ. Отъ първит-Ь не знамъ да се е
запазило друго освЪнъ онова, което г. М. Д. Балабановъ обнародва
въ своята Страница отъ Политическото ни Възраждане (стр. 82),
като единствено, което той получилъ на тръгване отъ Цариградъ за
познатата му обиколка изъ Европа, обиколка пр-Ьдприета, заедно
съ покойния г. Драганъ Цанковъ, съ ц-Ьль да запознаятъ образо-
вания св-Ьтъ съ теглата на българския народъ. Колкото за пис-
мата до в. Тапмсъ, т-Ъ всички, на брой седемь, се обнародваха
въ казания в-Ъстникъ, прЪзъ февруари и мартъ 1877 г., и азъ
притежавамъ пр-Ьписи отъ т-Ьхъ, които единъ день може-би ще
обнародвамъ.

46
I.
Сл'Ьдъ теглата на 1876, сл-Ьдъ надежаи1'Ь вдъхнати
отъ симпатиит-Ь, комто покъртиха цЪла Европг, сл-Ьдъ из-
мамата на цариградската конференция и на лондонския
протоколъ, които разочароваха цЪлъ св^тъ, б-Ьхме дожи-
в-Ьли да видимъ и войната за освобождението на 1877.
Всичко 6% утихнало тогава по насъ, въ Южна Бъл-
гария. Наситени на буйства, стр-Ьстнати отъ негодова-
нието, което тия буйства б^ха произвели, нашит'Ь тога-
вашни господари кротуваха. Т-Ьхнит^ страсти като че се
б-Ьха поуталожили. Не се слушаха вече нито обири, нито
убийства. Войната, сл-кдователно, б-Ь избухнала като хала
вср^дъ затишие.
Слушахл1е ние, пловдивските българи, далечното
тътнене на тая хала, и, пребити отъ мжки, изпити отъ
тжги, съ сърдце пр^мал-Ьло отъ очакване и ожъдн^ло за
избавление, ламт^хме за нейнит-Ь разхладителни струи.
Турцит-Ь мируваха, но не спЪха. ПравЪха всевъз-
можни усилия за да отблъснатъ неприятеля. Събираха
войски, вещи, пари. Насърдчаваха своит^ сънародници. А
насъ, ужъ съ добромъ, ту ни караха да подписваме в-Ьр-
ноподанически адреси, ту ни принуждаваха да се молимъ
Богу да подари т-Ьмъ побЪда, ту най-посл'Ь ни пр^силваха
да плащаме извънредни помощи за т15хното войнство.
Още ми е на ума адресътъ, който тогава българ-
ското пловдивско население се накара да подпечати и из-
прати до турското правителство. Всичкит'Ь богати въ ра-
бол'Ьпства съкровища на арабския езикъ б-Ьха се пр-Ь-
тарашували за да се нам'Ьрятъ изражения, съ които да се
изрече едно чувство, което никой отъ подпечатанит'^ не
хран^^ше, и да се изкаже едно желание, което никой бъл-
гаринъ не спод'Ьляше. На „честития и благословения,
съ милость см'Ьсения, прахъ на ногата" на «славния,
държавния, могуществения Султанъ, царь на царет-Ь, вла-
д4>тель на ди'Ь суши и на дь'Ь моря, приб^жищй на св'Ь-
та", пловдивските българи поднасяха своите верноподан-
нически чувства, и за честь го имаха да кажатъ, какъ
братски живееха съ своите съжатели мусулмане, и колко
горещо желаеха, щото славните и непобедими войски на
милостивия имъ господарь скоро да съкрушатъ врага,
който разваляше спокойствието имъ, та тъй да може
блаженството имъ да бжде съвършено. Бедните паши и
аги, които толкозъ високо цепеха дървените печати кол
кото низко поставяха живите сърдца, малко искаха да

47
знаятъ. че съ подобни хитросковани адреси, тЬ никого
другиго не лъжеха осв'Ьнъ себе си и правителството си.
Не сл-Ьдъ много вр'Ьме, откак ь, по по-горня запов-Ьдь,
пловдивскит^Ь българи измамиха цаоя си, като му изра-
зиха чувства, които неможеха да иматъ, тЪ се принудиха
да лъжатъ и Бога. Въ сжбота, 7 май, пристигна въ
Пловдивъ депутацйята, която б-^ше изпратена отъ Ца-
риградъ за да иде да поср^Ъщне новоизбрания Екзархъ,
Негово Блаженство Г. Иосифъ. Тая депутация ни донесе,
и на зараньта ние я чухме въ черкова, нова молитва, коя-
то, по правителсгвена запов-Ьдь, б^ше се съставила отъ
Св. Синодъ за да се чете по всичкит-Ь български храмове.
Тая молитва заслужва да се приведе цЪла, Азъ я прЪпис-
вамъ, както я намирамъ въ 6'Ьл'Ьжната си книжка :
„Господу помолимь ся:
„Боже великьш и дивньш, иже въ рукою твоею со-
•держаяй тварь; приклони ухо твое и услмши смиренное
,молен1е насъ непотр^бннкъ рабовъ твоихъ, тебЪ за Царя
,прино:ящь1хъ; даруй здрав1е, кр'Ьпость и поб^ду самодер-
.жавн-Ьйшему Господарю нашему, Султанъ Хамиду; укр-Ьпи
„войнство Его, огради миром ъ державу Его и покори подъ
„ноз-Ь Его всякаго врага и супостата".
Скоро ония, които подпечатваха такива адреси и под-
насяха подобни молитви, съ намериха вь нужда да засви-
дЪтелствуватъ н-Ькакъ си по- практически своит-Ь синовни
чувства къмь Султана, своит'^ братски разположения къмъ
мохамеданит-Ь. Въ едно събрание, свикано отъ пловдив-
ския окржженъ управитель, жител ит'Ь на пловд вския
окржгъ се поканиха да подарятъ 13 милиона грлиа, като
доброволна военна помощь отъ т'Ьхната в-Ьрноподанниче-
ска область. Състави се една комисия отъ мусулмани и
християни, която лесно дойде до заключението, че тъй
като за отбраната на отечеството се били само мохамеда-
ните, а християнит-^ не земали никакво участие въ това
славно д^Ьло, то праведно било, щото тия посл'Ьднит'Ь да
приематъ връзъ себе си съразм'Ьрно една много по-го-
л'Ьма часть отъ тия 13 милиона гроша, за да не падн'^ло
много тежко на турците.
Тая принудена щедрость б^ше единъ скриюень
обиръ. Отъ всжду почяаха да пристигатъ оплаквания, че
пр-Ьтоварената рая М!к,чно можеше да понесе и това бр-Ь-
ме. Огъ всжду захванаха да дохождатъ заявления, че ко-
личеството, което се искаше, б^ше равно на, а н'Ькад'Ь и
по горно отъ, сумата на обикновения данъкь, и че осиро-

48
машелит-Ь българи, които и за данъка не можеха да на-
м%рятъ ср-Ьдства, за помощьта не б-Ьше възможно да се пр^-
силятъ. Но тия мъмрения можеха глухо само да се шъп-
натъ пр-Ьдъ българит^Ь членове на комисията, а не и ви-
соко да се изказватъ пр^дъ турцит^. Въ живота на ро-
ба има минути, когато и да го боли, той тр-Ьбва да мъл-
чи, и да е съсипанъ, той тр-Ьбва да пълзи. Безгласенъ
като ряба и като биволъ безропотенъ тр-Ьбва да бжде
идеалниятъ робъ. И да помисли челов-Ькъ, че тоя идеалъ
ни се ир'Ьпоржчва и до днесъ още отъ люде, които
иматъ вь устата си гол-Ьмитъ думи на европейската гри-
жа за слабит-Ь и на европейската любовь за цивилиза-
цията!
II.
Като далечна буря, войната за освобождението сл-Ьд*
ваше да бучи тамъ н-Ьйд-Ь на сЬверъ, отвждъ Стара- Пла-
нина.
Ненадейно, изл'Ь се изъ Хаинския проходъ на тая
планина, буенъ, гороломенъ и безспиренъ, като единъ л^-
тенъ балкански порой, Гурковиятъ отрядъ. Той гърм'Ь, тре
щ-Ь, събаря, и, подобенъ пакъ на порой, изчезна.
И оттеглиха се русит'Ь въ непристжпнит'Ь шипченски
височини. И избухна отново мусулманскиятъ фанатизъмъ.
Южна България, оставена на произвола на 'урцит-Ь, стана
за втори пжть играчка на най-дивит% страсти. Разярени
отъ бързитЪ успехи на нападателите, насърдчени отъ тЬх
нит% неочаквани несполуки, нашити тогавашни влад-Ьтели
не знаеха вече м'Ьрка. Биеха, граб-Ьха, палЬха, обезчестя-
ваха, кол'Ьха т-Ьхнит-Ь нередовни войски. А т-Ъхнит^Ь ре-
довни ужъ власти тъпчеха и мл^чеха, изтезаваха и бЪ-
сЬха въ Пловдивъ, на день по н-Ьколко карловци, бащи
на челяди, граждани мирни, които б^ха изпълнили една
своя длъжность. Зар-Ьзани отъ турскит'Ь военни пазачи,
споразумени съ своит^ турци съжители, т-Ь б^ха поср'Ьщ-
на.ш съ достойнство н-Ьколцината войници отъ освободи-
телната войска, които се б^ха м-Ьрнали въ т-Ьхния градъ
като св-^тли метеори въ мрачната нощь на тогавашното
ни робство.
И тая ср^ща изкупуваха сега гражданит% на Василъ
Левски тамъ, д-Ьто и той 6% изкупилъ своята любовь за
свободата — на б-Ьсилката. И помежду тия б-Ьсилки, вдиг-
нати въ разни пловдивски улици, влачеха се като сЬнки
стотини усърнали вдовици и хиляди измършав-Ьли сира-

49
чета, които б-Ьха докарани, жива плячка, отъ съсипаната
Стара- Загора.
Ужасъ и жалость б-Ьха обзели всичкит-Ь пловдивци.
Вср'Ьдъ тия страхотии и горчилки, запр-Ьха и мене,
въ петъкъ на 12 августъ 1877, по една заповЪдь отъ
пловдивския Воененъ Сждъ. Единъ старши жандарминъ
дойде та ме повика, заедно съ братовчеда ми, Ив. Ст. Ге-
шовъ, отъ нашето пловдивско писалище. Азъ се простихъ
съ стария си баща, и тръгнахъ пр-Ьдъ жандармина.
Извадиха ме пр-Ьдъ Военния Сждъ. Казахъ си името,
и чухъ отъ устата на единъ сърдитъ полковникъ, че азъ
тр-Ьбваше да ида въ затвора. И отвориха се за мене вра-
тите на тая пловдивска тъмница, която б-Ьше станала по-
следното земно жилище на стотини българи.
Туриха ме най-напр-Ьдъ въ горния етажъ отъ пом-Ь-
щението на градоначалството, въ стаята на приставитЪ.
Отъ трит-Ь прозорци на тая стая се гледаше дворътъ на
тъй наречения конакъ — домътъ на окръжния управитель.
А отъ вратата, които стоеха постояно отворени, се виж-
даше стълбата, която вод-Ьше на долния етажъ. По тая
стълба постояно слизаха и се качваха жандармитЪ и за-
творницит'Ь, сбитателит-Ь на гол-Ьмата стая, която б-Ьше
задъ нашата, надъ самата тъмница, и която се наричаше
жандармерийски каушъ.
Когато се приближеше чов-Ькъ до вратата на на-
шата стая, той гледаше не само одъра на горния етажъ
и вратата на дв'Ьт'Ь му други стаи, пръднята и заднята,
но още, пр'Ьзъ стълбата, и вратата и прозореца на една
противоположна дирня стаичка на долния етажъ. Тая
стаичка, въ която се изпов-Ьдваха и причастяваха отъ
единъ пловдивски свещеникъ всичкит'Ь осждени на смърть
карловци, зел'аше св-Ьтлина отъ входа на долния етажъ
и отъ приемната на градоначалника, кояго б-Ьше отпр-Ьди.
Тя б-Ьше, сл-Ьдователно, тъй тъмна откъмъ вид-Ьлината,
както и мрачна по назначението си. А! ако зидовет-Ь мо
же>а да говорятъ, колко отъ сирачетата на карловскит-Ь
мжченици можеха да чуятъ отъ стЪнит-Ь на тая стаичка
посл-Ьднит-Ь ж«;лания и пр-Ьдсмъртнит-Ь въздишки на сво
ит'Ь бащи!
Никога н'Ьма да забравя първит-Ь мои чувсгвования
въ тоя пръвъ мой затворъ.
Изтръпналъ въ началото, азъ скоро се обладахъ отъ
едно неизказано безпокойствие и отъ една безгранична
жалость.
4

50
Съ коя ц^Ьль, за какво пр^стжпление, на основание
на чии показания б^хъ азъ арестованъ? Б^Ьха ли открили
Н'Ьщо ? Подозираха ли само ?
И грижата, въ която ме хвърл-Ьха тия въпроси, ра-
ст'Ьше още по-вече като си помисл-Ьхъ, че сжщит^ пита-
ния тр-Ьбваше да си задаватъ оня часъ за мене и моит-Ь
домашни. И моето раздразнено въображение ми пр-Ьдста-
вляваше тия мои домашни облени съ сълзи, потънали въ
отчаяние. И моята горесть за т'Ьхъ ме мжчеше, какго ни-
кога горесть не 6% ме мжчила.
И мене се стори, че ако да знаехъ, защо б^хъ за-
творенъ, и ако да н-Ьмахъ ближни, азъ щ%хъ да бжаа по-
саокоенъ. А, тия мили, драги ближни! Менъ се чинЪше,
че ако да не б-Ьхъ единствения синъ на старя родители,
ако да н-Ьмахъ млада жена и дв-Ь дребни д-Ьчица, азъ
н%маше защо да се колебая. Азъ можехъ да се изправя
пр-Ьдъ турския Воененъ Сждъ, и да му кажа:
,Да, азъ говорихъ пр'Ьдъ англичани и американци,
„които дойдоха да изсл^дватъ баташкит^Ь невидени стра-
«хотии, азъ говорихъ прЪдъ т^хъ за вашит-Ь нечути без-
„правди, възмутителни притеснения, въпиющч зверства.
„Да, азъ писахъ за тЪхъ въ главния английски вЬстнакъ,
„писахъ въ Таймсъ. Направихъ н-Ьщо по-вече. Съчинихъ
„адреса, който лани, отъ Пловдивъ, отъ тоя градъ. въ
„който вие заседавате, се изпраги до Цариградската Кон-
„фзренция, за да обори други лъжливи в1арноподаннически
„прошения, за да яш на пр'Ьдставителит'Ь на Европа, че
^населението е кански пропищ'Ьло отъ васъ и отъ вашето
„правителство. Това б-Ь моя длъжность къмъ тоя б-Ьденъ
„народъ, къмъ това страждуще човечество. Но вие длъж-
,ностьта считате за прЪстжпление. Обесете ме, тогава. Зе-
„мете тоя животъ, който отъ година насамъ ми е умръ-
„зналъ вече При зр-Ьлища, които азъ всЪкой день гле-
„дамъ, не смъртьта, а животътъ е най-голЪмото наказание.
„И вие ще ме накажете само, ако ме оправдаете".
Записки и на други затворници свид-Ьтелствоватъ,
че подобни мисли често минуватъ пр'кзъ ума на чов-Ька
въ епохи, като оная на 1877, когато тероръ влад-Ье, жърт-
ви всекидневно падатъ, границит-Ь между тоя и оня
св^тъ се почти не разпознаватъ и животътъ не е тъй
скжпъ, както обикновено. Въ такива тъмни вр-Ьмена, об-
разътъ на смъртьта, призракътъ на безтжжното спокой-
ствие, което тя доставя, често бл'Ьсватъ като ут^шителенъ
миражъ Но чувството на самосъхранение, особно когато

51
чов^къ има и домашни, които да копн-Ьятъ за него, скоро
възтържествува. И чов^Ькъ потъва пакъ въ грижата и
горестьта на живота.
Тая грижа и въ тая горесть б-Ьха особно силни у
мене първия день. Вечерьта ми донесоха отъ дома ядене
и постелка. Азъ не можехъ нито да ямъ, нито да спя, при
всичко, че насъ оставиха да ядемъ и спимъ въ стаята
само двама съ братовчеда ми.
Втория день азъ чакахъ да ме повикатъ за да ме
пр-Ьдадатъ на сл-Ьдователя. Но т-Ь не ме повикаха нито
него день нито, на третия. Не пуснаха и отъ дома никакво
съобщение. Дозволиха само, по мое искане, да приемамъ
отъ домашнит-Ь цариградски в'Ьстници. Но азъ нищо не
можахъ да се науча отъ т-Ьхъ за моята сждба. Неизв'Ьст-
ностьта ме убиваше. Въ четвъртия день, на 15 августъ,
р%шихъ да се помжча да туря край на тая неизв-Ьстность.
Тъй като се случи да имамъ връзъ себе си моливъ и
б-йла книга, азъ тайно написахъ до жена си една кратка
3 шиска, съ която я помолихъ да ми обади причината на
мзето затваряне, ако я знаеше, като отбЪл-Ьжеше съ мо-
ливъ на французкия в-Ьстникъ, който тя ми изпращаше,
буквит'Ь на дул^ит-Ь, които искаше да ми съобщи. И за
да и покажа нагледно, какъ да си служи съ в-Ьстника,
азъ зехъ броятъ, който б-Ьше у мене, и на първия стълпъ
отъ първата страница азъ й отб-Ьл^жихъ съ моливъ,
посл-Ьдователно, д-Ьто ги нам'Ьрихъ напечатани, француз-
скит-Ь букви т, п, о, §, о, 2, с1, г, а, V, е, които, събрани,
прав^Ьха думит'Ь тпо§о 2с1гауе.
Съ сждовет^ за ядене, азъ връщахъ вс"Ькой день
у дома и в-Ьстникътъ, който бЪхъ прочелъ. Та броятъ, въ
който азъ б-Ьхъ отб^лЪжилъ тия букви, б-Ьше лесно да
се върне дома. Но не бЪ тъй лесно да се изпрати и за-
писката. За да я укрия отъ бодрото полицейско око, азъ
бЪхъ намислилъ да я зал-Ьпя съ ср-Ьда отъ хлЪбъ въ
дъното на захлупака, съ който се захлупваха сждовет-Ь, що
сновЪха между затв ра и дома. Но дод-Ьто да извърша
това, единъ полицейски дойде да ми яви, че нашиятъ слу-
га билъ дошълъ да земе надир'Ь сждовет-Ь. Като никога,
и самъ слупта вл*зе въ стаята ни. Полицейскиятъ б1зше
новъ. Той не знаеше, види се, че имаше заповЪдь да не
се пуща дори и слугата при мене.
Моментътъ б-Ь критически. Азъ тъй лин-Ьехъ да до-
бия н^кое съобщение отъ дома, щото р'Ьшихг да изпратя
по слугата приготвената вече записка, дори и съ рискъ да

52
я видя въ ржц-Ьт* на властьта и да си навлека, ако не
друго наказание, то по-строго ограничение и запрещение
на в-Ьстници. Но тъй като жандармътъ не си отваждаше
очит'Ь отъ насъ, азъ приб^гнахъ до една хитрость. Помо-
лихъ него да събере сждоветЪ. Направихъ това съ тонъ,
като че искахъ нарочно той да извърши тая работа за да
се ув'Ьри, че тия сждове не криеха никакво съобщение
отъ мене. Той се наведе да ги събира. Азъ извадихъ изъ
пазухата си записката, която б^ше сгъната, та не пр-Ьд-
ставляваше форма по-гол-Ьма отъ оная на една обикновена
пощенска марка, погледахъ въ очит-Ь слугата и гледиш-
комъ му привлекохъ погледа къмъ тов?, що държехъ въ
ржка. Слугата ми б-Ьше момъкъ в-Ьренъ и събуденъ Той
се сЬти. И азъ не загубихъ вр-Ьме. Приближихъ се до
сждовет-Ь, и въ мигътъ, когато жандарминътъ свърши съби-
рането и се изправяше, та не гледаше вече долу, азъ пус
тнахъ неусЬтно при краката си сгънатата книжка. Слу-
гата се наведе да земе сждовет^, и съ т-Ьхъ заедно грабна,
като непотр^бенъ сметъ, и книжката. Жандарминътъ не
се с%ти. Азъ отдъхнахъ. Б%хъ ув^ренъ, че съобщението
ми щ-Ьше да стигне назначението си.
III.
Вечерьта слугата дойде да ми донесе пакъ ядене, но
не го пустнаха вече да вл-Ьзе при мене. Н-Ьма и в-Ьстникъ.
Азъ зехъ пакъ да се безпокоя. Ако жена ми бЬ получила
записката ми, защо да не ми отговори ? Защо да н-Ьмамъ
и в'Ьстникъ?
И пр-Ькарахъ азъ една лоша нощь, толкозъ повече,
че оная вечерь б-Ьха докарали отъ Карлово, вързани, 86
души нови затворници. Тая 6'Ьше третята верига българи
роби, която се изпращаше отъ Карлово за пловдивската
тъмница. Другит-Ь дв% б-Ьха дошли пр^ди азъ да се за-
творя. Първата б-Ьше пристигнала на 28 юли, а втората на
3 августъ. И дв^т-Ь б-Ьха тръгнали съ по стотина души
отъ Карлово, и дв-Ьт-Ь пристигнаха съ по 85 — 90 души въ
Пловдивъ. Останалите бЪха загинали изъ пжтя, отъ бой и
мжки, при всичко че разстоянието отъ Карлово до Плов
дивъ е само 54 километра.
Третата върволица, която азъ б-Ьхъ злочестъ да видя,
състояла, както ми обясни единъ сатанински любосъобщи-
теленъ приставъ, отъ 104 души. А сега пристигаха въ
Пловдивъ само 86 души! И когато тия 86 души, пр-Ьди да

53
•вл-Ьзатъ въ самата тъмница, се наредиха въ ковашкия
.дворъ, и азъ можехъ да ги видя отъ нашит-Ь прозорци,
азъ незнаехъ, кои повече да пожаля — дали ония страдалци,
които б-Ьха оставили измжченит-Ь си коста по царскит-Ь
пжтища, или тия мжченици, които б%ха дотътрали полу-
мъртвит-^ си т'Ьла до царската тъмница. И тръпката, която
полази по моята настръхнала снага, и до сега още ме по-
бива, когато помисля за тия живи мъртавци.
Опрашени, раздрани, кое боси и кое обути съ продъ
нени обувки, н^кои съ жел'Ьзни колела по вратовет-Ь, а
всички съ жел-Ьзни вериги по ржц'Ьт'Ь, н-Ьмаше чов'Ьшка
мжка, болка и тжга, която да се не изписва по т'Ьхнит'Ь
омацзни съ потъ и кръвь лица. За подигравка, на главит^
на н^кои отъ по-първит'Ь 6'Ьха турили едни мръсни и раз-
небитени европейски шапки. И една ликующа паплачь отъ
полупияни нехранимайковци се гавр'Ьше съ тия праведници,
«оито едва се държеха на краката си.
Внезапно, единъ отъ пазачит-Ь, които б-Ьха изл-Ьзли
отъ тъмницата за да приематъ новит-Ь си гости, хвана
жел-Ьзното търкало, което б-Ь турено около врата на
единъ познатъ, види се, и умразенъ нему карловецъ, и
^в-Ьрски го задръпа по всичкит-Ь посоки на компаса. Отъ
•болки и задавяне, посин-Ь «лицето на мжченика. Т-Ьлото
му затрепера като листо. Очит-Ь му се опулиха. Отъ
устата му бликна кръвь. А отъ неговит-Ь гжрди се из-
тръгна една неземна въздишка.
Мжчительтъ, разсвир-Ьп-Ьлъ и зап-Ьненъ, следваше
да тегли колелото. И мен* се стори, че въ тая пъхтяща
маса отъ ч в11Шко месо, въ тоя мжченикъ и въ тоя мж-
читель, 6'Ьха се съсредоточили като въ фокусъ всич-
ките страдания и всичкит* низости на това ужасно чо-
вечество. И азъ се прехлупихъ на възглавницата, о която
се обл^гахъ, за да погълна своите сълзи и да удавя
своите въздишки. Сълзи и въздишки беха тежки пре-
стжпления въ моя затворъ.
Колко ми те станаха нуждни и на следующата за-
рань, на 16 августъ! Писано ми бе да видя него день 32
души мои роднини, приятели и поз.1айници, отъ най вид-
ните карловски граждани^), да се изважда тъ изъ входа,
*) Ето имената на по-главнит-Ь отъ т-Ьхъ ; Ив. X. Димит-
ровъ, Василъ Патевъ, Христо Рачовъ, двамата братя Джиджови,
двамата X. Вълкови и три^ата Димови Араплиеви. Единъ печа-
ленъ поменикъ, съ имената на стотина об-Ьсени карловци, се на-
мира въ рапорта на тогавашния английски пловдивски вице-кон-
<сулъ, г. Калвертъ, обнародванъ въ стр. 434 на Синята Книга за
Турция отъ 1878 (В1ие-Ьоок, Тигкеу № 1, 1878)

54
ир-Ьзъ който азъ бЪхъ вл-Ьзълъ, да се нареждатъ на еж-
щото л^Ьсто, на което предидущия день б4ха се наредили
новопристигналит-Н затворници, и да се изпращатъ отъ
тамъ на б-Ьсилката.
Още помня шътнята на полицейскит-Ь, грубостьта на
началницйт'Ь имъ, безочливостьта на тълпата, която 61Ь
подушила мърша за своит-Ь скотски етрасти, жалостьта
на свещеника, който б-Ь дошелъ да причасти осжденит*,
и отчаянието на самит-Ь жертви. И какви жертви! Пър-
вит^Ь, най-просв^тенитЪ и най-имотнит'Ь граждани на единъ
цв-Ьтущъ градъ, които пр'Ьтърп'Ьваха, като посл-Ьдни зле-
д'1*и, най-срамното наказание, защото, изоставени отъ сво-
тЪ малодушни вардачи, б-Ьха поср'4щнали тържествую
щия побЪдитель, и то заедно съ своит'Ь турци съграждани.
Турцит-Ь поср-Ьщачи б-Ьха простени, а българит-к се
нареждаха сега по двама, въ пловдивския конашки дворъ,
съ ржц-Ь вързани отдир4, съ смъртната присжда приши
та отпреди, на гжрдит-Ь, и заобиколени съ жандарми, се
изпращаха по разпити участъци на града, за да бждатъ
об'Ьсени. И тЬ тръгваха спокойно, безъ сълза, безъ въз-
дишка, да изпълнятъ както приличаше самата задача, ко-
ято имъ оставаше да изпълнятъ — да умратъ достол-Ьпно.
Смъртьта е всЬкога грозна. Но когато умирашъ на 6% •
силка, мжченъ отъ съзнанието, че оставяшъ домашни
окржжени отъ скотове, домъ ограбенъ отъ зв-Ьрове, вмотъ
разпил-Ьнъ у хора, които гинатъ съ тебе, и оставятъ си-
рачета като тебе, -- когато умирашъ на б-Ьсилка, неут'Ь-
шенъ поне отъ мисъльта, че си извършилъ н'Ьщо за оте-
ството, че си разм^нилъ единъ куршумъ въ бойното поле,
съ в-Ьковния неприятель — о, тая умиралка тр-Ьбва да съ-
държа въ себе си всичкитЪ мжки на пъкъла! И тия мжки
храбрит% карловци пр-Ьтърп^Ьваха безъ да трепнатъ, безъ
да отправятъ ни най-малката молба къмъ мжчителя, ни
най-малкото натякване къмъ Бога.
Подиръ пладне на 16 августъ, азъ получихъ отго-
воръ отъ жена си, отб-Ьл-Ьженъ както й бЪхь посочил ъ,
по самит-Ь букви на французкия в'Ьстникъ. Тя ми явяваше,
че споредъ както се говорило, азъ б-Ьхъ обвиненъ въ
споразумение съ карловцит-Ь, за да се вика по-скоро не-
приятельтъ на държавата. Отъ никакво такова споразу-
мение н-Ьмаше нужда неприятельтъ, и самиятъ слухъ за
това обвинение не почиваше на никаквз основание. Но и
една сламка показва на кжд'Ь в-Ье в-Ьтърътъ, и тоя слухъ
сочеше, че усилия се полагаха да се вредя и азъ въ ре-
довет'Ь яа карловците, да спод-Ьля и азъ т-Ьхната сждба.

55
А тая с«дба сл-Ьдваше да бжде вжжето. На 17 ав-
густъ се об-^сиха още 10 души карловци, а на 20 августъ
азъ съ ужасъ вид-Ьхъ други 32 души отъ най-челнит'Ь
граждани на Карлово, по-вечето млади тоя пжть, да се
изваждатъ отъ затвора и да се изпра щатъ за обесване,
16 имзта въ Пловдивъ, а 1б-имата вънъ отъ града 1).
Ц-Ьльта б^ше да се вдъхне тероръ и въ други м'Ьстности.
И еднит-Ь и другйтЪ тръгваха за своето печално назна-
чение, като стари римски герои. Никакво оплакване не
изл'Ьзе изъ т^хнит-Ь уста, никаква сълза изъ тЪхнитЪ очи.
Въобще, додето б^Ьхъ въ затвора, азъ се чудЪхъ
на непоколебимото мжжество на нашити сънародници.
Многобройни б-Ьха ония, които вид-Ьхъ да излизатъ отъ
тъмницата и да тръгватъ за б-Ьсилката, за заточение,
или за изтезание въ самия Воененъ Сждъ. Но никого не
вид-^хъ да плаче. Не народното тщеславие, а справедли-
востьта изисква да кажа това Една вечерь само, помня,
единъ новодокаранъ селенинъ заплака пр-Ьдъ прозорците
ни. Но той ми се видЪ пиянъ. Въ всЬкой случай, той бЬ
единствениятъ, който показа подобна слабость
Единственъ б-Ьше тъй сжщо и викътъ, който една
нощь ме събуди отъ сънь. Б-^ше още въ първата нед-Ьля
на моето затваряне. Азъ едва що б-Ьхъ заспалъ. Н'Ьщо
се извика, и азъ се стрЬснахъ. Събудихъ се и се услу-
шахъ.
— Мамо, майчице! изписка единъ проницателенъ
гласъ, който ид-^^ше отъ долу изъ пом-^щението на гра-
доначалника или изъ самия затворъ.
Азъ се втр-Ьщихъ.
— Мамо, майчице! извика втори пжть, още по от-
чаяно, сжщиятъ гласъ.
И се омълча.
Новъ страдалецъ ли влизаше въ тъмницата? Нова
страдалческа душа ли излизаше, изъ тъмницата на тоя
св'Ьтъ, и пр'Ьди да тръгне за небето, отправяше това по
сл-йдно възвание до сжществото, което е най мило чо-
в^Ьку на земята?
Не всичкит'Ь тайни на затвора може да прон»'кне
единъ безпомощенъ затворникъ.
*) Поменатиятъ по-гор-Ь английски вице-консулъ, г. Кал-
вертъ, дава въ своя рапортъ имената на об-ЬсенитЪ въ Пловдивъ
но не и на ония, които се об^Ъсиха вънъ отъ Пловдивъ. При това
ще забЪлЪжа, че и датит^Ь на млченическата смърть на тия
страдалци, означени отъ г. Калзерта, не са всЪкога точни.

56
IV.
Подъ нашити прозорци минаваха и карловцит'Ь, ко-
гато отиваха за следствие или сждене въ Военния Сждъ,
пом'Ьщението на който 6'Ьше въ конашкия дворъ, на
петдесетина метра отъ затвора. Съ т-Ьхъ заедно върв'Ьха
въ Сжда всккой день и двама други карловци, за които
и пр-Ьди да вл^за още въ затвора б-Ьхъ чулъ, че б-Ьха
издайници, и сега. откакъ вл-Ьзохъ, отъ разни признаци
още по вече се уб-Ьдихъ, че за да спасятъ своя безполе-
зенъ животъ, т-Ь б-Ьха се съгласили да играятъ тая
подла роля.
Дв-Ь изключения, които т'Ь пр-Ьдставляваха, ме особно
поразиха. Т'Ь ходеха и зарань и вечерь въ Военния Сждъ,
когато другит'Ь карловци не отиьаха осв-Ьнъ по единъ
пжть и то пр'Ьди деня на об-Ьсването си. Други се осжж-
даха, а тия двама остаеха. А осв-Ьнъ това т4 се пом-Ьща-
ваха въ жандс-рмерийския каушъ, д'Ьто други политически
пр^стжпници не се пущаха. Азъ ги гледахъ по няколко
пжти на день да слизатъ и се качватъ по стълбата, която
по гор-Ь описахъ, и по която се отиваше въ кауша. Отъ
вр^ме на вр'Ьме, само, азъ виждахъ и по н-Ькой другъ б%-
денъ карловецъ да се туря при т-Ьхъ. И мене се стискаше
сърдцето, като мисл^хъ, че това пр^м-Ьстване ставаше съ
ц-Ьль, дано могатъ въ затвора шпионит-Ь да изтръгнатъ
изъ устата на жъртвата това, което б-Ь нуждно за Воен-
ния Сждъ за да об-Ьси и нея. Не б-Ьхъ посветенъ въ тай-
ните на военнит-Ь сждии, но б%хъ челъ, въ записки още
отъ епохата на гол'Ьмата французка революция, за страш-
нит-Ь пакости, сторени отъ държавнитЪ тъмнични шпиони,
тъй-нареченит-Ь тои1оп8 (овци), на съарестованит'Ь съ
т-Ьхъ политически затворници. И азъ настръхвахъ като виж-
дахъ тия наши български овци, които б-Ьха се сдружили
съ вълцит^Ь, и имъ предаваха своит% братя.
Ненад'Ьйно, единадесеть деня сл'Ьдъ арестуването ни,
на 24 августъ, намъ се съобщи, по по горня запов-Ьдь, че
ние съ братовчеда ми се вдигаме отъ стаята на приставит'Ь
и се пр1ам'Ьстваме въ жандермерийския каушъ, въ вертепа
на предател ит-Ь.
Това съобщение ме втр-Ьщи. Азъ мисл-Ьхъ, че б-Ьха
р'Ьшили моето погубване, затова и ме туреха вср-Ьдъ
ШПИОНИТ'Ь.
Единъ полицейски вдигна постелката и завивкит'Ь ми
и закрачи пр-Ьдъ мене, за да ми покаже пжтя. Азъ оти-
дохъ подиръ него и вл'Ьзохъ въ кауша.

57
Б^ше още рано и издайницит^ не 6'Ьха се върнали
•отъ позорното си занятие при Военния Сл^^хъ. Въ стаята,
която имаше около 12 метра дължина и около 6 метра
широчина, се пом'Ь1цаваха няколко жандарми и н-Ьколко
арестанти, изметътъ на пловдивскит-Ь улици, нескромни
нехранимайковци, които 6'Ьха тръгнали по пжтя на порока
и стигнали въ тъмницата, подпухнали пияници, които бЪха
-заспали въ улицата и се събудили въ затвора. НасЬдали
или нал'Ьгали на мръсни рогозки, тия 'пазители и нару-
'шители на общественото спокойствие 6'Ьха еднакво гнусни,
еднакво отвратителни. Само двама по-чисто обл-Ьчени
турци лежаха на постелки, въ юго- източния кжтъ на
стаята- Както отпосл'Ь се научихъ, т-Ь б-Ьха затворени
-за дългъ къмъ турското съкровище. Пр'ккупили 6'Ьха
десятъка на н'Ькои села, 6'Ьха загубили отъ него, не
-можеха да нам'Ьрятъ пари да се издължатъ, и сега за-
плащаха съ затворъ дефицита на своит-Ь спекулации
Въобще това полицейско пом-Ьщение б^ше далечъ
; отъ да бжде храмъ на пр'Ьсл'Ьдваната доброд-Ьтель. 0:в'Ьнъ
насъ, азъ за6'Ьл'Ьжихъ още единъ само политически за-
■творникъ, живописецът ь Станиславъ Досп-Ьвски, когото 6'Ьха
■ ор-Ьм-Ьстили оная зарань въ тоя каушъ.
Жандарминътъ ни поела леглата на едни по-чисти
ужъ рогозки, и ние седнахме. Заз-Ьпаха на касъ всичкит-Ь
отъ колъ и въже събрани постоянни или периодически
пансионери на тоя държавенъ домъ, и з^Ьпаха дод'Ьто
се наситиха. Посл-Ь едни задр'Ьмаха, а други зап-Ьха. Оче-
видно 6'Ь, че еднит'Ь имаха нужда отъ почивка, а другит^Ь
отъ разтуха. И и'Ьснит'Ь на еднит'Ь не бъркаха на съня
на другит'Ь, както не му пр'Ьчеха и легионигЬ насЬкоми,
които пъплеха по стгята, лагерувахз по рогозкит-Ь, дому-
ваха въ ст'Ьнит'Ь и описваха по т-Ьхната съмнителна б4-
лота своит-Ь своенравни арабески.
Чов'Ькъ привиква на всичко — дори и на затворни-
ческит'Ь мелодии и ентомологии. Сл-Ьдъ единъ часъ сЬдене
на постелката, азъ станахъ да походя. Приближихъ се
до единъ отъ трит'Ь сЬверни прозорци на стаята, и за
пръвъ пжть вид'Ьхъ хубаво двора на самата пловдивска
тъмница, който л-Ьжеше подъ нащит'Ь прозорци.
Малъкъ, длъгнестъ, посланъ съ камъне, тоя дворъ
имаше само едно дръвце, една крива върба. Л-Ьниво и пе-
чално се люл-Ьеха клончетата на тая върба, като че чез-
«'Ьха и т'Ь за външния свободенъ въздухъ. И капризно,
яо кам^нет-Ь на двора, играеше т'Ьхната сЬнка.

58
Около двора б-Ьха наредени разнит-Ь пом-Ьщения на
тъмницата. На западъ, отъ д-Ьто б^ше входътъ, се пода-
ваше гърбомъ зданието на градоначалството. На сЬверъ се
виждаше главната каменна тъмница, гостолюбивото свър-
талище на всичкит'Ь обикновени пр-Ьстжпници, а сега и на
н^кои политически. На изтокъ се издигаше едно двоетажно
дървено здание, ст отворенъ чердакъ отпр-Ьди, д-Ьто оби-
кновено се радваха на държавното гостоприемство затво-
рените^ за дългъ. И най-поел*, на югъ, б-Ьха мрачнит*
полюси, страшната тъмница Ташъ- Капия, въ която сега
6'Ьха заключени като диви зв'Ьрове карловските страдалци
а надъ нея. политическиятъ каушъ, въ който ние се поме-
щавахме. Подъ насъ, сл-Ьдователно, пжшкаха и охкаха
ония невинни жъртви, които Карлово и до днесъ оплаква.
Когато, гюдиръ освобождението, пловдивската тъм-
ница вл^зе въ български ржц*, и азъ можахъ да я оби-
коля ц^ла като посктитель, азъ останахъ поразенъ отъ
размерите и отъ задушностьта на тая Ташъ-Капия и на
тия полюси. Първата б^ше около 12 метра дълга, около
6 широка, и около ЗУг висока. Осветена бЪ съ три малки
прозорчета, обърнати къмъ северъ, а измазана, отъ всжду,
съ каль. Никакво седалище, никакво легло. И въ тоя те-
сенъ, влаженъ и ужасенъ вертепъ, дето слънце не вли-
заше, дето въздухъ не проникваше, лежеха на веднажъ
по стотина и по двеста карловци, съсипани отъ бой, из-
пити отъ мжки, и нарочени за смърть!
Наредъ съ тъмницата Ташъ-Капия, но по къмъ из-
токъ, беха полюситЬ, тесни и низки кочини, дето се из-
тезаваха ония храбри затворници, отъ които безсъвестни
следователи не можеха да изтръгнатъ съ друго средство
некое угодно темъ показание. Тия полюси беха на брой
десеть — шесть отъ едната страна и четире отъ другата
на единъ тесенъ коридоръ, който ги разделяше. Те беха
дълги 2 метра, а широки единъ метъръ и 15 сантиметра.
На вратата на всекой полюсъ имаше по една малка дупка,
за въздух и и светлина.
те беха гробове. Мжчениците, живи закопани въ
техъ, беха оставили спомени отъ своите тегла, по са-
мите имъ стени. На вратата на четвъртия полюсъ отъ
лево, имаше, отъ вжтре, следующия надписъ:
„Много страдахъ по затворите, че най-после ето ме
„невинно и въ този полю:ъ. Има ли за мене честити дни
,въ бждащето, или смъртното наказание ще довърши
„страданията ми? . . "

59
Тоя надписъ, тъй трогателевъ по своя избликъ отъ
спокойно отчаяние, 6'Ьше подписанъ съ буквит^Ь Пр. В. С.
Въ третия полюсъ, пакъ отъ л-Ьво, азъ прочетохъ
сл'Ьдующето^:
,1877, октомври 24.
«Чокорлии^Попъ Атанасъ л'Ьжи въ полицата 50 деня."
А въ петия отъ д^Ьсно, тия думи :
„ 1 877. 'Въ^ полюса стояхъ 70 деня. Гавраилъ Илиевъ
Клисурецъ" —
и пб-надолу, въ сжщия полюсъ, съ друго писмо:
„Много страдахъ по чужбина и сега страдамъ въ
„полицата 70 деня. Безъ никаква вина ме наказватъ. Ро-
,денъ въ 1856, наказан ь въ 1877, дори и азъ не зная
.какво ще стана".
Най-сетн'Ь, вь втория отъ д'Ьсно,|азъ смаянъ вид-Ьхъ
и сл'Ь1)ующит'Ь редоье:
,Въ тая полица сЬд-Ьли двамина карловци**, а отъ
страна :
„Въ тая полица сЬд-Ьли дв-Ь момчета".
Двама души, живи заровени, въ единъ грсбъ! Без-
чов'Ьчието мжчно можеше измисли н'Ьщо пб-стргшно.
V.
Описахъ пловдивската тъмница, както отпосл'Ь я по-
знахъ. Оня часъ, когато отъ прозореца на кауша азъ й,
гледахъ двора, н'Ьмахъ нито възможност ьта, нито нужд-
ното спокойствие на ума за да я изуча подробно. Азъ
за пръвъ пжть гледахъ сцената на страданията на много-
бройни наши сънародници. Колко трагедии б-Ь вид-Ьлъ тоя.
дворъ! И колко още имаше да види! И мен-Ь се свиваше
сърдцето като помисл'Ьхъ, че съ пр'Ьм'Ьстването си въ тая
стая, азъ щ-Ьхъ да бжда, прЪзъ тия прозорци, всЬкидне-
венъ зритель на тия трагедии.
Но само зритель ли? Не б-Ьхъ ли пр-Ьдопр-Ьд-Ьленъ
и азъ да стана скоро единъ скроменъ актьоръ въ сжщата
драма? Не съ тая пр-Ьизаодня ц%ль ли б-Ьха ме турили
въ тая стая при тия издайници ?
И азъ взехъ да мисля, колко малко н^що се изискваше,,
за да спод-Ьля и азъ сждбата на другарит-Ь, които лЪжеха
подъ насъ, да бжда сжаенъ и осжденъ и азъ като т'Ьхъ.
Една неблагоразумна дума, една състрадателна въздишка
или сълза, при н^кое потреса юще зр-Ьлище, едно подозри-
телно мълчание, и ето ти улики .^достатъчни за да те об:Ьсятъ»

60
За такива кл'Ьветниди и за подобни сладни, и състраданието
е гр-Ьхъ, и мълчанието е пр^стжпление. И на ума ми
ид'Ьха думит-Ь на оня духовитъ затворникъ пр-Ьзъ вр-Ьмето
на французката революция, който, попитанъ, какво мислеше,
отговорилъ съ горчива подигравка: „Какво мисля ли? Азъ
едва см%я да мълча!".
Па нйй-посл-Ь, ако моето погубване 6'Ьше р-Ьшено,
предател ит-Ь нямаха нужда нито отъ моит-Ь думи, нито
■отъ моето състрадание, нито отъ моето мълчание. Т^мъ
требваше само едно малко усилие на въображението, една
дребна измислица, една туна б-Ьда, и азъ б-Ьхъ осжденъ.
Свид-Ьтелството на двама лъжци не стигаше ли да се
обЪси единъ невиненъ?
Внезапно, дод-Ьто азъ б-Ьхъ потъна лъ ьъ тия мисли,
шпионит-Ь вл-Ьзоха въ стаята ни. Т-Ь се връщаха отъ
• Военния Сждъ, заседанието на който б-Ь се свършило. И
помежду т-Ьхъ азъ възмутенъ съгледахъ единъ мой бившъ
съученикъ отъ пловдивското училище, когото азъ до то-
гава знаехъ за съв-Ьстенъ и доблестенъ карловски граж-
данинъ.
Но тъмницата тъй често пром-Ьнява характера на чо-
в-Ька! И азъ си напомнихъ, че отъ два деня насамъ азъ
гледахъ тоя приятель да се влачи съ двамата клеветници,
въ тЬхиитЪ пр-Ьдателски походи къмъ Военния Сждъ.
-И една мисъль като ножъ ме прободе, че откакъ трети
день иц-Ьше заедно съ издайницит-Ь въ тяхното свърта-
лище, може и той да се е изкусилъ отъ н-Ькакви об-Ьща-
ния, да се е съблазнилъ отъ любовьта къмъ живота, и
отъ мжченикъ да е станалъ мжчитель.
И втора мисъль, оше п6 остра, ме прониза, че може
за това именно да еж зал-Ьгнали да изгалатятъ тоя обра-
зованъ момъкъ и да направятъ отъ него единъ клопачъ,
за да могатъ да падат ь п6 -лесно въ неговит^ примки
хора като мене. Другит'Ь двама предатели б-Ьха крайни
простаци, неспособни, и по дарби и по образование, да
упражнятъ какво годЪ влияние върху люде, стоящи пб-
тор-Ь отъ т-Ьхъ.
Но, казахъ си отъ друга страна азъ, тия дарби и
това образование, които липсватъ на двамата, които при-
тежава третия, не еж ли отъ естество да възвърнатъ
последния отъ низката роля, която моето възбудено въ-
ображение тъй неосновно може-би му приписва ? Ако тая
роля не представлява нищо отвратително за двамата
нев-Ьжи, може ли да не бжде омразна на единъ просв%тенъ

61)
мжжъ ? Не ! Ако пр^хваленото ни образование не може и
въ такива случаи да освети съв-Ьстьта на единъ човЪкъ,
да му посочи правия пжть, то е повече отъ безполезно.
То е вредно, съсипателно, разрушително, защото въ рж-
ц-Ьт* на слабия подлецъ туря оржжието на всесилното
знание.
Мжченъ отъ тия противоположни мисли, азъ едва
съпикасвахъ любопитните погледи, които нововл'Ьзналит'Ь .
държавни храненици хвърл'Ьха къмъ насъ. 7% б-Ьха ни
казали добъръ вечерь, и б-Ьха сЬднали на страна, при
единъ арестантинъ, около когото зеха н-Ьщо да тарашу-
ватъ. Азъ отъ начало б-Ьхъ зелъ тоя затворникъ за
единъ обикновенъ пр^стжпникъ. Сега разбрахъ, че билъ
докаранъ и той отъ Карлов'. Той 6'Ь тъй зл'Ь битъ по
пжтя, щото двамата издайници почнаха да налагатъ не-
говите посинели меса съ н^кои мазни вещества.
Азъ с^днахъ на постелката си Взе да се мръква, и
възпитаниците на нашия общественъ домъ се разшаваха
за да дирятъ кой какъ можеше своята вечерна храна.
Възползува се отъ това размърдване и моя бивши съу-
ченикъ, стана ужъ да походи изъ стаята, и, неусетно, про-
мъкна се до мене. Безъ да го каня, той скдна.
И почна да говори. Азъ едва му отговаряхъ, като
не знаехъ какво ла мисля за него. Дали не е дошелъ да,
обт^га примки за мене? казвахъ си азъ на ума. Самото
негово приближение до мене, когато другите стоеха на
страна, не беше ли подозрително?
Той следваше да приказва. Азъ го слушахъ, като-
внимавахъ. щото и слушането ми дори да не издаде ми-
слите, които се бореха въ мозъка ми.
Попита ме. дали познавахъ оня младъ, който ле-
жеше смазанъ, по-нататъкъ, тъй като той билъ гръкъ,.
нашъ пловдивчанинъ. Отговорихъ му, че не, както и дей-
ствително не го познавахъ. Той билъ зле битъ, каза ми
моятъ съприказвачъ, ако и да билъ гръкъ, защото при
посрещането на руските войници, въ което той билъ се
намерилъ, билъ си позволилъ некакви неприлични думи
къмъ турците.
После захвана да ми гов''ри за радостьта на това
посрещане и за жалостьта на сцените, които го послед-
вали. Какъ следъ оттеглюването на русите, всичките,
българи карловци имали време да бегатъ, както беха бе-
гали шипченци и казанлъчани, сопотненци и калоферци.
Какъ те не бегали, като се уповавали на думите на сво-

62
ит-Ь турци сттраждзБИ, че ни единъ косъмъ отъ главит-Ь
имъ не щ-Ьлъ да падне. Какъ вл'Ьзли черкези и башибо-
зуци, и били, клали, обирали. И какъ най поел Ъ дошла и
редовната турска войска, и изпокритите българи, насърд-
чени отъ своит-Ь турци съсЬди, се отпуснали, изл'кзли,
за да бждатъ издайнически пр'Ьдадени, хванати, вързани
и изпратеяи въ тая тъмница. По-черно предателство не
могло и да бжде.
И додето моятъ приятель говор-Ьше за предател-
ство, азъ се питахъ дали съ сжщата цЪль и той не бе
се приближилъ до мене.
Той захвана да говори и за теглата на затворниците
въ тая тъмница. Каза ми, че освенъ тия мжки, които
азъ съ очите си гледахъ въ затвора и около него, имало
и други, по-безчовечни, въ самия Воененъ Сждъ. Тамъ
некои отъ карловските първенци, които не давали бързо
угодни показания, били бити по единъ зверски начинъ.
Били ги и въ големата стая, дето заседавалъ, съ затво-
рени врати, В. Сждъ. били ги и въ малката, дето ста-
вало следствието. Когато биенето сгавало въ големата
сгая, некой си бинбашия — майопъ - Мехмедъ ефенди,
членъ на Военния Сждъ, често намервалъ вина, че не ги
удряли доста силно, и земвалъ самъ пръчката за да ги
бие. По некога, когато дохождало време за бой, Ибри-
амъ паша, председатель на Военния Сждъ, синъ на прочу-
тия едно време Риза паша и зетъ на Султанъ Абдулъ
Азиза, заповедвалъ да отицатъ иотеде (отвжде). Следова-
тельтъ, Хюсеинъ ефенди, ги билъ на времеаа и съ пле
сници. Употребявали въ следствието и друго изтезание.
На ония, които не ш^ели да кажатъ, окачвали, въ край-
ната стаичка, торби съ пепель, и удряли торбите за да
влиза пепельта въ устата и очите, и да ги накарва да
говорятъ.О
*) Дв-Ь извлечения отъ официалнитЪ рапорти на г. Калверта,
обнародвани въ споменатата вече Син^-Книга на английското
правителство (В1ие-Ьоок, Тигкеу, Х2 1,1878, стр. 407 и 433) ще до-
кажатъ, че всичко приведено въ тия записки относително ви-
новностьта и теглата на карловцит'Ь, е ц-бла истина.
На 3/15 септември г. Калвертъ пише тъй: ,Не само христи-
яни, но и турци ми явяватъ, че биене и други насилствени мЪрки
се употребявали за да накаратъ обвиненит* да изповЪдатъ пре-
стАПленията, които имъ се приписватъ .... Преди пристигането
на Ибриамъ паша, телата на об^Ьсените не се оставяха да висятъ
повече отъ единъ часъ, и обФсванията ставаха зарань ранз; сега
ослдените се б^сятъ кадЪ пладне, и телата имъ висятъ по три
и петь часа. Азъ се втрещихъ завчера, на отиване къмъ Конака,

63
Съ усилие азъ можахъ да запазя равнодушието си
при изброяването на тия тегла. Но това равнодушие ми
се налагаше отъ необясненото положение на разказвача—
Той е или много искренъ или л^ного хитъръ, казвахъ
си азъ. На свършване, ненадЬйно, моятъ приятель ми каза:
— Па пазете се отъ ония двама. На много хора из-
гориха душицит-Ь,
Можеше ли да бжде като т'Ьхъ тоя добъръ бълга-
ринъ, който тъй прочувствено ми говори за теглата и тж-
като вид-Ъхъ цигари мушнати между пръститЪ на двама с-еще-
ника, които б-Ьха об-Ьсени оная зарань, и като за'^'Ьл1>жихъ, че
войницит-Ь, които, по едча запов1>дь дадена прЪди Ибриамъ пашо-
вото пристигане, ужъ пазятъ тЬлата, се разтакаха наоколо съв-
сЬмъ спокойни. Азъ съобщихъ факта на Ибриамъ паша, като из-
разихъ надежда, че той ще тури край на такива скандальозни
д-Ъла, но жално ми е да кажа, че той ми се показа равнодушенъ
и не ми даде никакви уверения, че скандалътъ ще прЪстане.'
На 8 20септемзри 1877 сащиятъ г. Калвертъ рапортира както
слЪдва: «Споменахъ въ послЪдния си рапортъ, че споредъ както
бЪхъ чулъ, насилствени м^рки се употребявали за да изтръгнатъ
изповЪди огъ 31Тйорницит'Ъ. Жално ми е да кажа, че азъ едва ли мога
вече дасе съмнявамъ въ истиностьта на това твърдение. Бивши-
ятъ окрАженъ управитель тържествено ме увЪри, че виковет'Ь на
затворницит-6 стигали неговит^Ъ частни сгаи въ конака, а моятъ
дра^оманинъ и единъ отъ моитЪ слуги ме ув-Ьряватъ, че два пати
прЪзъ послЪднитЪ два-три деня, тЪ чули викове, като минували
нощ"Ъ пр-^дъ зданието, дЪто заседава Военния Садъ: ударит-Ь, на-
несени Н1 затворницятЪ, казватъ тЪ, могли тъй сащо да се чу-
ятъ въ конашкия дворъ и въ външната улица. Тъй като, до
колкото знамъ, никакви свид-Ьтели не се викатъ да дадатъ пока-
аания прЪзъ врЪме на САденето, млчно е да си въобрази чов']Ькъ,
какъ другояче, осв-Ънъ съ насилие, се добиватъ показанията, ко-
ито, споредъ Ибриамъ и Рифаатъ П1ши, затворниците; са тъй го-
тови да дадатъ. Азг съмъ дълбоко убЪденъ, че разпрЪд-Ьлението
на наказанията е било най-несправедливо. Повече об^Ьсени българи
СА били отъ Карлово, д-Ьто никакво убийство на мусулмани не е
станало, и д^то българит-Ь се ограничили съ поср-Ъщането на ру-
сит-Ь. Ибриамъ паш1 самъ ми каза, че много отъ карловцит-Ь,
осАдени отъ него, не са били виновни въ друго, осв-Ънъ въ това,
че извикали ,Да жив"6е царь Александъръ!'
И г. Калвертъ свършва рапорта си тъй: ,ВсичкитЪ мои съ-
братя консули СА си съставили за Ибриамъ паша едн 1 мн-бние
подобно на онова, което азъизразихъ. ТьърдЪ е желателно, щото
Негово Величество Султанътъ скоро да се освЪтли върху харак-
тера на единъ офицеръ, у когото той полага такова неумЪстно
довЪрие, и да благоволи да го зам-Ьсти съ единъ по-достоенъ чо-
вЪкъ."
Желанието, изразено отъ г. Калверта, за по-скорошното вди-
гане на Ибриамъ паша, се изпълни едва мЪсецъ полиръ датата
на горния рапортъ. Пашата се повика надирЪ въ Цариградъ на
-8 20 октомври, сл-Ьдъ като обЪси 294 души българи въ единъ пе-

1
64
гит-Ь на своит-Ь съграждани ? И ц-Ьла нощь азъ се мжчихъ,.
неуспешно, да дамъ отговоръ на това питаве.
На зараньта, и тримата карловци се повикаха, пакъ
заедно, отъ Военния Сждъ. Благоприятното дон^йд-Ь впе-
чатление, което отъ вечерь 6'Ьше ми направилъ моятъ
приятель, взе пакъ да изчезва, толкозъ повече, че и по
пладне и вечерьта, тримата се върнаха пакъ заедно.
Скоро сл^дъ завръщането имъ, вечерьта, моятъ
бивши съучекикъ се отведе, самъ тоя пжть, отъ единъ
старши жандармин ъ. Той изл-Ьзе и не се върна вече оная
нощь.
Да ли не е отишелъ за нови инструкции? мисл-Ьхъ
си азъ.
На другата зарань, на 25 августъ, рано повикаха
отъ стаята ни осакатения отъ бой гръкъ. Той едва се
изправи и съ мжка пристжпи. Полицейскиятъ го хвана
подъ мишница и му помогна за изл-Ьзе отъ стаята.
Не се измина единъ часъ, и отъ постелката на която
л'Ьжехъ, азъ заб-Ьл-Ьжихъ едно необикновено движение
отъ страна на нашити съжители, жандармит-к и арестан-
тите, къмъ прсзорцит'Ь, които гледаха въ двора на за-
твора. Приближихъ се и азъ до тия прозорци.
Въ тъмничния дворъ б-Ьха наредени, съ вързани
ржц-Ь, съ сждбоносната книга на гжрдитЪ, 16 души млади,,
готови за бесилката.
И между т-Ьхъ б^ха изправени, назначени и т-Ь за
вжжето, нашит1а вчерашни другари, моятъ бивши съученикъ
отъ Карлово и моятъ съ гражданинъ гръкъ отъ Пловдивъ.
Отъ празореца гледаха тая сцена и двамата издайниии.
И обърна си очит'Ь къмъ насъ моятъ тъй неосновно
заподозр-Ьнъ отъ мене приятель, и мЪтна единъ погледъ
пъленъ съ жалость къмъ мене, пъленъ съ ярость къмъ т-Ьхъ.
Очевидно, т^ б-Ьхж му из-Ьли душицата, както и
на много други. Кой знае, дали не б-Ьха се помжчили да
риодъ отъ 75 деня — отъ 18/30 юли до 1/13 октомври (В. ра-
портъ на г. Калверта, В1ие-Ьоок, Тигкеу Л» 1, 1878, стр. 463). Бро-
ятъ на всички арестовани българи по онова вр-Ьме въ пловдив-
ския затворъ билъ, по сащия рапортъ, 1200.
Тукъ е м-Ьстото да се заб'Ъл'6жи, че пр-Ьзъ сжщия периодъ,
многобройни СА били об-Ьсванията на лългари (особено отъ Ста-
ра и Нова Загора, Каяджикъ, Карабунаръ и Меричлери) и въ са-
мия Одринъ и окрАга му. Споредъ рапортит-Ь на одринския англий-
ски вице-консулъ, г. Дюпюи (юсо сИа^о стр. 371 — 435) отъ 28,9
августъ до 2/14 октомври тамъ са били обЪсени 269 души бъл-
гари.

65
направятъ и него съучастникъ въ своит^ подлости, съви-
новникъ на своит* предателства? Но съв1зстенъ и добле-
стенъ до край, той б-Ьше се отказалъ да избави живота
си като изгуби честьта.
И трогнатъ отъ това сърдцераздирателно зр-Ьлище,
азъ се помжчихъ съ погледа си да поискамъ милость за
моето съмнение, прошка за моето подозрение отъ мъче-
ника, който отиваше сега да увенчае съ една хубава
смърть своятъ хубавъ животъ.
Тая сцена и въобще сценит-Ь, пр-Ьдставени отъ дру-
гит-Ь осждени на смърть праведници, ми оставиха едно
неизгладимо впечатление.
Подиръ т^хъ азъ много други чувствования изпитахъ ,
дод'Ьто б-Ьхъ арестованъ.
Помня страха, който ме обзе, когато отъ кауша
ме пр'Ьм'Ьстиха въ мрачната стаичка, въ която причастя-
ваха осжденит^ на смърть, и която по-гор'Ь описахъ.
Помня отчаянието, което ме облада, когато, въ тая
злов-Ьща стаичка, азъ прочетохъ въ тогавашния турски
вЪстникъ Вакътг слЪдующия параграфъ:
■ По ходатайството на английския и американския по-
желани ци, изпълнението на смъртната присжда, издадена
„противъ българит'Ь Гешови, за сега се отложи".
Помня радостьта, която усЬтихъ, когато, на 28 ок-
томври, сл-Ьдъ два и половина м-Ьсечно плуене въ плов-
дивския затворъ, азъ се вид'Ьхъ пакъ съ домашнитЪ си,
и всички заедно, ние тръгнахме на заточение за Халепъ,
но останахме въ Цариградъ.
Помня най послЪ и възторга ми при окончател-
ното ни освобождение, кжд% краятт) на мартъ 1878, по
силата на амнистията, постановена въ Сан Стефанския
договоръ.
Но всичкит'Ь тия спомени бл^дн-Ьятъ при възпоми-
нанието, като ми оставиха тия невинни жъртви на една
безполезна злоба, тия жизнеобилни бащи на беззащитни че-
ляди, които тръгваха за гроба, спокойни, невъзмутими
като че животътъ не б-Ьше, осв'Ьнъ единъ лошъ сънь.
Каго че да умре чов'Ькъ, както е рекълъ единъ фран-
цузки списатель, не е друго, осв^Ьнъ да си затвори за
единъ мигъ очит^, за да ги отвори пакъ на в-Ьчната све-
тлина, д-Ьто н-Ьма грабители и мжчители, издайници и
убийци.

66
Тия мжчители и тия убийци изчезнаха вече. Изчез-
на*тъй сжщо, за голяма часть отъ Бъпгария, и лошиятъ
сънь на тогавашния ни робски животъ.
Лошъ и ужасенъ б%ше наистина оня сънь. Мрачна
и безнадеждна б-Ьше оная епоха Нищо светло въ нея, нищо
ут'Ьшително. Нищо, осв'Ьнъ едно — славниятъ героизъмъ на
скромнит-Ь ни братя, които падаха жъртви за свободата
на своя народъ.
Т-Ь ни дадоха единъ великъ прим%ръ. И днесъ още
тия покойници отъ своит^ студени гробове ни учатъ единъ
урокъ, който никой живъ съ пламенна дума не може ни
пр'Ьпода — какъ тр'Ьбва да се пр-Ьзира животътъ, какъ
тр-Ьбва да се умира за отечеството.
Чаеть втора.
Вр-Ьмето, съ което м-Ьримъ траянето на всичко въ тоя
св%тъ, за хората само не върви еднакво. То е бързоного
за честитит-Ь, куцо за злочестит'Ь: тича за първит-Ь, а
едва се влачи за посл-Ьднит-Ь.
Дв^ години ми се вид-Ьха дв-Ьт-Ь нед'Ьли, които б%ха
се изминали, откакъ азъ б^хъ заар^нъ. При болкитЪ, те-
глата и тжгит'Ь, при мил-Ьенето за домашнит% и жале-
нето за страдалците, се притуряше още и ме съсипваше
мрачната неиав-Ьстность на моята сждба. Никакъвъ сл^до-
ватель ке б-Ь ме повикалъ да ме изпита. Никаква вид-Ь-
линка върху причинит'Ь и цЪльта на моето затваряне не
б-Ь пробило гжстата тъмнина, която ме обикаляше.
Единственнит-Ь св%тли лжчи въ тоя безнадежденъ
мракъ б*ха съобщенията, които в-Ъстницит-Ь ми носеха
отъ жена ми. И гол-Ьмо б-Ьше нетърп'Ьнието, съ което азъ,
по пладне, чакахъ тия газети. Т-Ь ид^ха съ яденето. И
азъ, гладенъ, пр-Ьмал-Ьлъ, се хвърл'Ьхъ първо върху ду-
шевната храна, която се криеше въ в'Ьстницит'Ь, а посл'Ь
и върху другата. Въ т-Ьхъ азъ дир'Ьхъ не само новини отъ
свещената борба, която се вод-Ьше тамъ н'Ьйд'Ь на сЬверъ,
но още и изв-Ьстия отъ домашния кржгъ, д^то друга бзрба,
по-скромна, но не п6 малко жестока, борба между страха
и надеждата, върлуваше въ души и кжсаше сърдца, които
б%ха менъ мили.
Тоя страхъ и тая надежда се отразяваха и въ съ-
общенията, които получавахъ отъ жена си. Тя ту ми
обаждаше факти, които можеха да ме уплашать, но мо-

67
"жеха и да ме пр^дупр-Ьдятъ, ту ми пр-Ьдаваше събития,
които бЪха отъ естество да ме насърдчатъ и обнадеждатъ.
Още ми е на ума, колко обезпокоително бЪше за мене
известието, че властите арестували Н. Боголюбие Епис-
копа Гервасия. Още помня, отъ друга страна, колко обо-
дрителна б-Ьше новината, че единъ английски кореспон-
дентъ ми донесалъ отъ Цариградъ еxе^иаш^'тъ ва поче-
тенъ вице-консулъ на американскит'Ь Съединени Държави
Бъ Пловдивъ.
За да разбератъ читателите, защо азъ се обезсърд-
чихъ отъ запирането на епископа Гервасия и отъ дЪ на
кжде се назначавахъ американски вице-консулъ, азъ требва
да имъ разправя н-Ькои събития изъ политическата хро-
ника на Пловдивъ пр^зъ годината, която пр^дшествова
Бойната за освобождението. Студентътъ на народната ни
история ще намери, може би, въ тоя разказъ н^кои факти
•не съвсЬиъ безинтересни за най-новата й епоха.
I.
Южно- българското възстание на 1876 ще се знае въ
историята като движение селско, а не градско. Селата
скокнахз, когато градовете не шавнаха. Дали защото Хас-
ково, Пловдивъ и София б-Ьха пострадали въ 1873, когато
се гръмна върху X. Ставря и се обра пощата, та не бЪха
наклонни вече на нови жертви, дали защото Ст.-загорскиятъ
бунтъ въ 1875 се свърши съ несполука, която охлади то-
глвашнят-Ь апостоли къмъ градовет-Ь, фактъ е, че най го-
лямото ни възстание се извърши почти безъ участието
на най-гол-Ьмит-Ь ни центрове. На пръсте могатъ да се
изброятъ ония пловдивци, които се живо намесиха въ
самото движение, които д-Ьятелно помогнаха за подкла-
ждането на самия огънь. Но когато тоя огънь избухна,
плалша и въ сърдцата на пловдивскит-Ь българи искрата
на народната солидарность. Тая искра запали ц-Ьлъ по-
жаръ, когато се узна, съ какви срЪзства биде потъпкано
от ь господствуващето племе това възстание. Негодуванието
б-Ьше общо. НашитЪ пловдивски първенци, които осждиха
революционерите, не по-малко осждиха безполезните звер-
ства, съ които турските редовни и нередовни войски беха
си отмъстили на безпомощните жени и деца. Колкото за
насъ, младите, ние просто треперехме отъ ядъ, не мо-
жехме да се поберемъ въ кожата си, като слушахме стра-
хотиите, които, отъ день на день по грозни, ни долитаха
отъ театъра на движението.

68
Тоя ядъ се изл-Ь отъ мене въ единъ редъ писма,,
които тогава отправихъ, чр'Ьзъ австрийската поща, до
единъ доблестенъ и д1аятеленъ приятель въ Цариградъ.
Колкото пб-потрЪ сни ставаха св'Ьд%нията, които полу-
чавахме отъ вънъ, толкозъ по буйни ставаха и моит"!*
писма. Не буря, а ураганъ отъ негодувание зав-Ья изъ
т-Ьхъ. Азъ б1ахъ см-Ьлъ, р'Ьшителенъ, неустрашимъ. Имахъ
дов'Ьрие въ лицата, чр-Ьзъ >^оито и до които изпращахъ
съобщенията си. Въ оная епоха, когато всичко 6'Ьще ос-
квернено, света б-Ьше тайната на писмата. И тая светость
ни спаси.
Моит^ съобщения не съставляваха може-би осв'Ьнъ
една незначителна струя въ пороя ужаси, който б^ше по-
текалъ тогава отъ Южна- България, и който, благодарение
на Денли Нюсъ, покърти отпосл* цялото европейско обще-
ствено мн^ние^). Но тая струя и знанието на английския
язикъ ми привлексха честьта да бжда единъ отъ първит-Ь
доставители на сз^д-Ьния на ангийскит1& и американски
пратеници, които тогава, всл-Ьдствие шума произведенъ
отъ писмата на Денли Нюсъ. закръстосаха нашата страна.
Пръвъ се отзова въ Пловдивъ тогавашниятъ английски вице-
консулъ въ Одринъ, ]. НиПоп Виршз; и части стъ него-
вите рапорти, първит'Ь официални доклади по тогавашнит'Ь
страхотии, еж вземени буквално отъ писменит-Ь б^^л-Ьжки,
конто азъ му дадохъ. Подиръ него пристигнаха английскиятъ
пратеникъ, г. Берингъ и американскиятъ, г. Скайлеръ, при-
друженъ отъ дваматв специални кореспонденти, г. г. Мак-
гаханъ (на Ва11у Nе\V5) и Шнайдеръ (на Ко1п15сЬе 2е[-
1ип§). Жъдни за св-Ьд-Ьния, тия господа питаха за всичко,
Помежду другит-Ь съобщения, г. Скайлеръ поиска отъ мене,
на английски, и единъ рапортъ върху търговията на Южна-
България. Азъ му доставихъ такъвъ рапортъ, и не безъ
очудване чухъ подиръ малко, че тоя мой докладь билъ
*) Пловцивската българска митрополия не малко помогна тога-
ва съ своит-Ъ рапорти върху зв-Ърствата. Едно подобно изложение
върху тия зв-Ьрства най-напр-Ьдъ нашнт-Ъ цариградски патриоти
били дали на Г. Галленга, тогавашния кореспондентъ на Танмсъ
въ Царяградъ, който и се съгласилъ да го изпрати на своя в-Ьст-
никъ. Но Танмсъ отказалъ да го обнародва. Тогава нашит-Ь родо-
любци се отправили до Г. Пилрсъ (Реагз), цариградския дописникъ
на Денли Нюсъ, който и усп-Ълъ да уб-Ьди редакцията му въ в-Ьр-
ностьта на изложението и въ нуждата на обнародването му. И по
тоя начинъ се почна писменния походъ, иойто прослави името на
Денли Нюсъ и принесе една неоц-Ьнима услуга на единъ ц-Ьлъ-
народъ.

69
«заратенъ вь Взшингтонъ, и че отъ тамъ писалл г. Скай-
леру да ме покани да приема поста на почетенъ вице-
консулъ на Съединенит-Ь Държави въ Пловднвъ. Той ми
пр-Ьдаде тая покана, но азъ отказахъ.
Смъртьта покоси напослЪдъкъ, въ сравнително ранна
възрасть, незабравимия ни благод-^тель. г. Скайлеръ. Ум-
рЪ неоплаканъ отъ България оня, който толкозъ нейни
сълзи б^ше отрилъ. Ни една жива българска дума не
отиде да ут-Ьши неговата челядь, ни единъ зеленъ бъл-
гарски листецъ не се изпрати за да раззеленч неговия
гробъ. Но неговата паметь тр1^бва да живЪе и се зелен-Ье въ
българското отечество, защото безъ него нашата страна
не щ-^ше може би да бжде каквато е днесь, И да е в-Ьрно
дори твърдението на тогавашния английски посланикъ
въ Цариграцъ, сжръ Хенри Еллиотъ, че английския пра-
теникъ, г. Берингъ, „откри Батакъ",!) уб-Ьждението на
Ц"Ьлия безпристрастенъ св^ктъ е, че г. Берингъ не щЪше
да иде въ Батакъ и не щ%ше да го .открие", ако не бЪше
г. Скайлеръ да го слЪди като с%нка.-) А безъ Батакъ, г.
Гладстонъ н'Ьмаше да пише прочутата си брошура, Ан-
глия не щ^Ьше да се развълнува отъ невид-Ьни ао тогава ми-
тинги, конференция нямаше да се събере въ Цариградъ и
великиятъ ни освободитель нямаше да тегли сабята за
насъ.
Г. Скайлеръ ни принесе и друга не нб-малка услуга.
Той пръвъ, заедно съ покойния князъ Церетелевъ, изра-
боти проекта за създаването на една аатономна България,
който проектъ отпосл% послужи за основа на разисква-
нията въ Цариградската конференция. Не чу и на князъ Це-
ретелевъ дължимъ. следователно, обстоятелството, че не
само Санъ-Стефанскиятъ договоръ, но, пр-Ьди него, и единъ
европейски ареопагъ призяа Македония за съставна часть
на България. А това признание е отъ неоспорима важность
В1ие Воок, Тигкеу >б 1 (1877), стр. 143.
') Споредъ достоверни частни с^&д'Ьния, които имамъ, г. г.
Ушбърнъ, Лонгъ и Панаретовъ, добр-Ь познатит-6 професори на
КоЬег1-Со11е8е, са д-Ьятелно помогнали за тогавашното плтуване на
г, Скайлеръ изъ България. Когато се рЪшило въ Англия да се
изпрати г. Берингъ, казанитЪ трима уважаеми д-Ъйци по народното
ни възраждане, една нощь до късно убеждавали Г. Скайлера да
тръгне. Той склонилъ, съ условие, че и г. Мейнардъ (американ-
скиятъ посланикъ) ще се съгласи, и че единъ българинъ тълмачъ ще
му се даде. Съгласието се издЪйствввало, а за драгоманъ му се
далъ Г. П. Цимитровъ, на чието м^сто, въ редакцията на в. Зор-
ница, останалъ Г. Ив. П Славейковъ.

70
за настоящето, може да има р-Ьшително значение и въ.
бждещето
Още помня, съ какъвъ непристоренъ възторгъ г. Скай-
леръ ни съобщи съдържанието на тоя свой прсектъ. Б'Ьше.
кжд-Ь ср-Ьдата на ноември 1876. Неговиятъ рапортъ върху
възстанието бЪше откол-Ь напечатанъ и пр'Ьпечатанъ на
разня езици, и неговото име ечеше по ц-Ьлъ св-Ьтъ. Б'Ьхъ
получилъ отъ него и единъ екземпляръ отъ тоя рапортъ-
и дв-Ь три писма, но никакво изв-Ьстие не б-Ьхъ приелъ, че
той готви и проектъ за устройството на една автономна»
България. Ненадейно, той ми отправи една депеша, съ
която ми съобщи, че за втори пжть иде да пос1вти Плов-
дивъ. Изл^зохъ на жел'Ьзнопжтната станция за да го ср-Ьщна..
Тамъ нам-Ьрихъ и други негови познайници. Той ме по-
здрави, поиска да ми поговори на-сам* и съ една търже-
ствуваща усмивка ми яви, че ни носи проекта за уреж-
данието на една самостоятелна България. Сжщевр-Ьменно
той ми предложи да свикамъ н-Ьколко души пб-първи.
българи за да го прегледаме и дадемъ мн-Ьнието си. Азъ
свикахъ първенцит'Ь, г. г. Хр. Ив. Гешовъ. Стоянъ Д. Ка-
блешковъ, И. Груевъ и н-Ьколко млади, и, въ кжщата на
първия, на покойния ми чичо Хр. Ив. Гешовъ, ние раз^-
гледахме една вечерь първата конституция на възроде-
ната въ кърви и сълзи България. Сл-Ьдъ това нзше раз-
глеждание, г. Скайлеръ съобщи своя проектъ и на г. Бе-
рингъ, който сл'Ьд'Ьше тогава въ Пловдивъ д'Ьйствията на
комисията, учредена да сжди виновницит-Ь на зв-Ьрствата-
Чр1азъ г. Берингъ тоя проектъ вл-Ьзе и вържц-Ьт-Ь на ан-
глийския посланикъ въ Цариградъ^).
Въ това свое дохождание, Г. Скайлеръ пакъ ме убеж-
дава да приема поста на почетенъ вице-консулъ на Аме-^
риканскит-Ь Държави, но азъ пакъ не приехъ. По негово-
настояване, азъ се съгласихъ само да пиша отъ вр-Ьме на.
ир^ме въ Танмсъ, д^то и се пом-Ьстиха н^кои мои писма
отъ Пловдивъ пр-Ьзъ всичкото течение на Цариградската
Конференция и до началото на руско- турската война на
1877.
В1ие-Воок, Тигкеу 1^ 2 (1877), стр. 28. Въ тая синя книга
отъ 1877 се намиратъ текстовет-Ь на първоначалния проектъ на г.
г. Скайлеръ и Церетелевъ и на видоизмененията, които той от-
посл-Ь прЪтърпе. Споредъ първоначалния проектъ, България щ^ше
да блде една. Отпосле, по настояването на английските делегати,
и нротивъ генерала Игнатиевъ, тя се раздели на две български
провинции. Въ Цариградъ стана, следователно, репетицията на бер-
линската драма.

71
Пр-Ьзъ вр-Ьмето на тая конференция нашето търпе-
ние се тури на една безподобна изпития : единъ родолю-
бивъ инакъ и заслуженъ нашъ д-Ьецъ дойде отъ Цариградъ
за да убЪди нашит'Ь първенци въ Пловдивъ да изпратятъ
до. Високата Порта едвнъ в'Ьрнсподанически адресъ, съ който
да се яви, че пловдивскит-Ь българи н-Ьмали нужда отъ
реформит-Ь, които конференцията имала пр^дъ видъ. Стра-
хътъ е лошъ съв-Ьтникъ, Подъ неговото влияние нашит^Ь
пловдивци подписаха документа, който се искаше отъ
т-Ьхъ
Възмутени, възнегодувани отъ тая постжпка, ние мла-
дите р-Ьшихме на тоя рабски адресъ да противопоставимъ
други, до самата конференция. Азъ съчинихъ контра- а дресс',
на французки. Разискахме съдържанието му въ едно
събрание, състоя ще отъ Н. Боголюбие Епископа Гервасия,
отъ Ив. П. Герджиковъ, П. В. Горбановъ, Ив. Ст. Гешовъ
и мене. Текстътъ се одобри^), и подписет'^ се събраха,
тайно, но бръзо. Г. П. В. Горбановъ се натовари да го за-
несе въ Цариградъ, д^то билъ говржчилъна лордъ Сол-
сбери. Скоро подиръ това конференцията се разтури безъ
да може да уб^ди заслепеното тогава турско правителство,
че истинската храбрость често състои в ь отстжпчивостьта.
Дали съдържанието и подписит-Ь на нашия контра-адресъ
се съобщиха на отоманските делегати въ конференцията,
за мене и до сега още е неизвестно.
Отъ Цариградъ дипломатическите преговори се пре-
несоха въ Лондонъ, дето и се подписа познатиятъ лондонски
протоколъ. Но Високата Порта отказ < да приеме и него.
Русия обяви война, мина Дунава, прескочи и Балкана. Съ
съгласието на г. Скайлеръ, азъ спрехъ писмата си до
Таймсъ, толкозъ повече, че''дописки отъ градове като Плов-
дивъ не представляваха вече интереса, който имаха съ-
общенията отъ самия театръ на войната. Но когато, следъ
оттеглюването на Гурко, подиръ разорението на Стара-За-
гора, се почнаха пакъ свирепствата, които описахъ въ
първата чазть отъ тия записки, и се повтори отъ ново кър-
кав?1та трагедия на 1876. азъ писахъ на г. Скайлеръ едно
отчаяно писмо, съ което го молехъ да посети пакъ на-
шите страни, за да обърне повторно вниманието на обра-
') Както черновката на тоя адресъ, тъй сжщо и най-важнит%
ми писма и документи отъ тая епоха се уничтожиха отъ домаш-
нит-Ь ми веднага подиръ арестоването ми, отъ страхъ да не попад-
натъ въ рАцЪтЪ на турскит-Ь власти, които часто правЪха то-
гава обиски.

72
зояания св-Ьтъ върху тегла на пб -малки отъ ония на Ба-
такъ. Г. Скайлеръ ми отговори, че неговото идване вср^дъ
войната бЪше скопчено съ голЪми мжчнотяи, но че той
съ готовность би далъ гласность на каквито съобщения
азъ бихъ благоразждилъ да му изпроводя върху събити-
ята по насъ. И за да не бжда изложенъ на опасность
вследствие на тия съобщения, г. Скайлеръ за трети пжть
пакъ настоя да приема поста на почетенъ вице консулъ на
Съединенит-Ь Държави въ Пловдивъ.
Сл-Ьдъ едно посл'Ьдно колебание, азъ тоя пжть приехъ
предложен ЙОТО на г. Скайлеръ, по съображенията, които
той б-Ьше пр-Ьдставилъ. И азъ чакахъ вече своя вице-кон-
сулски еxе^иа^;и^, когато, на 12 августъ, пловдивскит^Ь
турски власти ме запр-Ьха.
Б%ха ли узнали ц^льта, съ кзято азъ приемахъ ви-
цеконсулския постъ? Наклеветенъ ли б^Ьхъ отъ никого?
Моето пр-Ьдположение е, че азъ бНхъ издаденъ. може -би
невинно, отъ едного отъ англичаните, които ее намираха
В1> Пловдивъ въ началото на 1877 и които узнаха, че
азъ бЪхъ авторътъ на пловдивските писма до Танмсъ ^).
Както и да е, читателите сега знаятъ, защо азъ се
събудихъ една зарань консулъ въ затвора — 1п раг-
ИЬиз 1пГ1(1еИит — и защо арестоването на Епископа Гер
васия, съ когото бехме главно отговорни за противо-пра--
вителствения адрссъ до конфзренцията, ми причини без-
покойствие.
Моето назначение за вице -консулъ на Съединените
Държави обяснява още, защо посланикътъ на казаните
държави въ Цариградъ се заинтересува отъ моятл участь.
Той официозно можеше да работи за освобождението ми,
тъй като моето качество на турски поданикъ не му доз-
воляваше да се застжпи за мене и официално. Същевре-
менно почна да работи официозно зз нашето освобожде-
ние и английскиятъ посланикъ, г. А. X. Лейярдъ. Неговото
1) Пловдивскиятъ английски вице-консулъ. г. Калвертъ, въ-
писмото си отъ 1 ноем. 1877 (В1ие-Воок, Тигкеу Л') 1 1878, стр
525) твърди наистина, какво пловдивскит-Ь власти незнаяли.
че азъ съмъ билъ Тапмсовия дописникъ дол-Ъто Танмсъ самъ не
обнародвалъ тоя фактъ пр^зъ октомври 1877, Но това едва ли
ще е в-Ьрно и за одринскит-Ъ военни власти, отъ които мисля се
даде запов-Ьдьта да се арестовамъ азъ съ братовчеда си. На
сл-Ьдующата страница отъ слщата Синя Книга е обнародвано и
обвинението на Серверъ паша противъ насъ, че еаинъ нашъ
сродникъ (Г. М. Балабановъ) билъ назначенъ отъ русит-Ь сви-
щовски Вице-Губернаторъ!

73
платоническо ходатайство се захвана веднага слЪдъ за-
тварянето, и то по пр-Ьдложението на английския въ
Пловдивъ вице-консулъ, г Калвертъ. ОтпослЪ г. Лей-
ярдъ получи и отъ самия тогавашенъ министъръ на Вън-
шнит-Ь Д-Ьла, лордъ Дерби, инструкции за да говори въ
наша полза ^).
Но тая двойна намеса въ наша полза, нам-Ьсто да
омегчи, още по-вече ожесточа подгол-Ьменит^ отъ нео-
чакванит-Ь си сполуки въ ПлЬвенъ и Шипка турски вла-
сти. И историята на нашето по нататъшно стоене въ за-
твора е още единъ епизодъ отъ историята на хитростит'Ь,
които турската администрация пролви въ борбата си ср^-
щу западната дипломация пр'Ьзъ сждбоноснат-Ь години
1876 — 1879.
Огь начапото на тая борба още стана явно, че
пловдивската турска военна власть нЬмаше да ни освободи.
Затова и азъ въ тайното си пр-Ьписвание съ домашнит%
си, пр-Ьдложихъ па помолятъ английския вице-консуль въ
Пловдивъ, да пише комуто тр'Ьбвч за да се изпратимъ
ние въ Цариградъ. Столицата на Империята ни се видЪше
Ето първитЪ телеграфически инструкции отъ лордъ Дерби
до г. А. X. Лейярдъ, които ср-бщамъ въ английската синя книга
(Тигкеу >6 1, 1878, стр. 333 и 335) относитедно "^о насъ. Тия дв-Ь
депеши обясняватъ и причината на застАПването на лорда за
насъ: ,Септ. 21 г. Поттеръ, членъ на парламента, явява, че г. Ге-
,шовъ е осАденъ да се об-Ъси въ Цариградъ (!) въ недЪля и моли
„щото В. Пр^Ьвъзходителство да направите възможното за да
«спасите живота му. Употр-Ьбете най-гол^Ьмит-Ь си усилия, освЪнъ
„ако виждате силни причини за противното .
„Септ. 25. Нека Портата знае, че въ далото на двамата Ге-
.шовци се интереуватъ твърд'Ь много въ Англия] Т-Ь са добр-Ь
«познати въ Манчестеръ, и азъ получихъ едно прошение отъ тамъ
„подписано отъ многобройни и влиятелни лица въ т-Ьхна полза.
„Подобни жалби се приеха отъ Лидсъ и други гр1Дове на с^Ъверна
„Англия. Ако присъдата имъ се изпълни, тя ще произведе едно
«много неблагоприятно настроение ср^Ьщу Турция*.
Пр-Ьписъ отъ тая последна телеграма е била пр-Ьдадена отъ
г. Лейярдъ на самия Султанъ (Тигкеу, № 1, 1878, стр. 391), който
и се заинтересовалъ въ нашата слдба, както се види отъ слщата
депеша на г. Лейярдъ.
Тукъ е М'Ъстото да заб^&л^Ьжа, че инициативата на англий-
скит"Ь прошения въ наша полза се дължи на н-Ьколко приятели
българи и англичани, които азъ бЪхъ добилъ въ Манчестеръ,
въ вр^Ьмето на седмогодишното си пр"6бивание въ индустриалната
столица на с-Ъверна Англия. Помежду тия приятели е и г. Юр-
данъ Вълчевъ, сега финансовъ чиновникъ.

74
тогава една обетована земя, д-Ьто н-Ьмаше б-Ьсилки, д-Ьто
имаше посолства и легации, пр'Ьдъ очит^ на които не
можеха да върлуватъ страстит'Ь, които б-Ьха окървавили
провинцията. И ние ламт-Ьхме за тая об-Ьтована земя,
дЪто поне животътъ щ'Ьше да ни бжде въ безопасность.
Американската легация и английското посолство одо-
бриха това мое пр-Ьдложение и взеха да д-Ьйствуватъ пр-Ьдъ
Високата Порта за неговото приемане. Ние добихме из-
в-Ьстие за това още на 28 августъ, въ самата тъмница.
И всЬка зарань ние се питахме — щатъ ли да ни изпра -
тятъ, щатъ ли? Намъ се вид-Ьше, че ц-Ьлата ни сждба се
съдържаще въ отговора на това питане.
На 2 септември, единъ отъ пловдивскит1^ градски
пристави ни яви, че по запов-Ьдь отъ Цариградъ ние
требва да бждемъ готови да тръгнемъ сжщия день за
тамъ, съ особения тренъ. съ който щЪлъ да замине за
столицата пр-Ьдседательтъ на Воения Сждъ, Ибрахимъ паша.
Ние обадихме за това радостно изв-Ьстие и на домашните
за да ни приготвятъ нужднит-Ь за пжть дрехи и да ги
изпратятъ на жел'Ьзнопжтната станция. Скоро докараха
за насъ и единь файтонъ, въ който се качихме ние, качи
се и единъ старши жандармъ и тръгнахме за станцията.
Ние нам-Ьрихме тамъ н4кои роднини и приятели, но не
нам'Ьрихме нито Ибрахимъ паша, нито осооения му влакъ,.
Д-К б-Ь се д-^налъ пашата? Д-Ь б4 останалъ тренътъ му?
Всички си задавахме тия въпроси, но никой не можеше
да отговори. Сл^дт» н-Ьколкочасно чакане, намъ се яви,.,
че тръгването на Ибрахимъ паша се отложило за сл-Ь-
дующата зарань, и, измамени въ очакването си, но все
насърдчвани отъ полунадеждата, че ще тръгнемъ на за-
раньта, ние се върнахме съ старшия въ затвора.
Тамъ ни повториха пакъ, че на сутриньта, много
рано, щ-Ьли сме да заминемъ съ пашата за Цариградъ. И
ц-Ьла нощь азъ не мигнахъ, мжченъ отъ мисъльта, дали..
н'Ькоя нова спънка или пр-Ьсна хитросъ не щ'Ьше се из-
пр'Ьчи, за да осуети нашата надежда за освобождение отъ
вертепа, въ който чезн-Ьхъ. И д-Ьйствителенъ вертепъ
ми се вид'Ь, пр-Ьзъ оная мжчителна нощь, оня каушъ, д-Ь
то, въ полумрака на едно димливо петролево осв'Ьтле-
вие, вср'Ьдъ пияни и мръсни жандарми и пр^стжпници, и
петьт'Ь челов'Ьшки чувства 6'Ьха изложени на една безот-
дишна изпития; д'Ьто очит% страдаха отъ безобразия,,,
ушнт^ отъ псувни, ноздритЪ отъ вони, устата отъ жаж-
да, а снагата и иозЪт-Ь отъ насекоми; д%то събранит'Ь —

75^
за спокойствието на обществото — нехранимайковци не
оставяха ни единъ чистъ кжтъ. за да може челов'Ькъ да
си държи една прана др'Ьха, ни единъ чистъ сжцъ, за да
може да се разхлади съ една капка вода. Когато въ по-
добни мжчилища, съньтъ посЬти уморенит-Ь клепачи и
омае измжченит'Ь чувства, облагод-Ьтелствувзниятъ страда-
лецъ може да се счита за действително блаженъ. Но и
страданията биватъ двойни, ако това блаженство се очак-
ва въ уреченото вр-Ьме, а не дойде.
Сл-Ьдъ една безсънна нощь, безстрадно съмна де-
ньтъ 3 септември. Развид-Ьли се добр'Ь, а взв-Ьстие за на-
шето тръгване още н'Ьмаще. Възможао ли е да се от-
ложи то пакъ? питахме се ние. — Не, невъзможно, ето че
иде и приставътъ за да ни яви, в'Ьроятно, че тр-Ьбва вече
да се ст'Ьгаме. Неговата сдържана усмивка не обещава
ли щастие?
— Дайте мюждето, почва той.
И нашата радость е неизказана. Ний сме възхитени.
— По заповЪдь на Сюлейманъ паша, продължава
той, вие оставате пакъ тукъ. Н-Ьма да правите трудъ.
Ибрахимъ паша тръгна вече безъ васъ.
И за това поразително съобщение ни се иска мюжде!
По- горчива подигравка, по ядовита ирония, не мо-
жеше да бжде. Съ проницателностьта, която дава злоче-
стието, ние проникнахме комедията, която бЬше се изи-
грала съ насъ. Кръвожадниятъ Ибрахимъ паша, който отъ
начало още б-Ьше противенъ на нашето изпращане въ
Цариградъ, б-кше употр-Ьбил ь името на Сюлейманъ паша,
за да ни задържи въ Пловдивъ. Въ военно вр-Ьме, кой
може да възстане противъ мощната дума на единъ главно-
командующъ, противъ повелителнит-Ь съображения на дър-
жавната защита? Консулски рапорти отпосл'к потвърдиха
в-Ьрностьта на това наше пр-Ьдположение. Ибрахимъ паша,
а не други, б-Ьше виновникътъ^) на нашето горчиво ра-
зочарование.
Въ Английския В1ие-Ьоок Тигкеу № 1 (1878), стр. 408, азъ
намирамъ сл-Ьдующето извлечение отъ едно писмо отъ пловдиския
Вице-Консулъ г. Калвертъ до Одринския Кснсулъ г. Бланть, съ
дата 4/16 септември 1877:
,Имамъ честь да вя явч, че въ отговоръ на една телеграма
отъ Посланника на Нейно Британско Величество, съ която азъ се
питахъ, дали животътъ на Гешовци е въ опастность и дали се
получиха запов-Ьди отъ Цариградъ за да ги пратятъ тамъ, азъ
Бчега телеграфирахъ на Негово превъзходителство както сл-Ьдва:
«Гешовци ще тръгнатъ днесъ съ извънреденъ влакъ.

76
Неговото ожесточение противъ насъ не се ознаменова
само съ това разочарование. Едва стигналъ въ Цариградъ,
той изд-Ьйствова противъ насъ и друга по-неприятна м-Ьрка.
На 5 септември насъ ни извадиха отъ кауша, въ който
6'Ьхме пр^сед-Ьли дйанадесеть деня, и ни пр-Ьм^Ъстиха въ
малката стаичка, долу, д-Ьто причастяваха осжденит'Ь на
смърть политически затворници. При насъ туриха и живо-
писецътъ Станиславъ ДоспЪвски, който ни 6'Ьше другарь
и въ горния каушъ. И нито приставъ, нито стражаръ, нито
друго н^кое лице се пусна вече при насъ, тъй като ние
се предадохме напълно на военнит-Ь власти Двама часови,
отъ запасните войници, се турнаха на вратата и на единия
прозорецъ на нашето ново пом-Ьщение, и ефрейторътъ
само имаше право да влиза при насъ, да ни носи ядението
и да отписа сждоветЪ. И почна за насъ третята фчза на
нашия затворнически животъ, по стрзга и по-безнадеждна
отъ първите две.
, Вчера азъ отправихъ втора телеграма до английския по-
„сланикъ, съ която му съобщихъ нетръгването на Гешовци, всл^Ъд-
,ствие, както се научихъ, на противни инструкции отъ Сюлей-
,манъ паша; но депешата ми се върна съ бЪлЪжка, че никакво
«шифровано съобщение не може да се приеме, и по тая причина
,азъ пратихъ слЪдующата отворена телеграма.
, Както се научавамъ, всл-Ъдствие на противни запов-Ьди отъ
„Сюлейманъ паша, Гешовци не се изпратаха вчера. Ибрахимъ паша'
,Пловдив-ски Военненъ Комендантъ, тръгна за Цариградъ.
,Тая зарань отъ Телеграфната Станция ми обадиха, че мо-
,ята денеше отъ 2/14 того била спрЪна въ Царигадъ по по-горня
«запов-Ьдь.
„Подиръ едно свиждане днесъ съ Мютисарифина, азъ теле-
.графирахъ на г. Лейярдъ (английски посланикъ) както слЪдва:
«Нетръгването на Гешозци стана въпр-Ьки повторнит^Ь за-
«пов-Ъди изпратени отъ Мютесарифина. Ибрахимъ паша каза, че
,той 3 отговоренъ за неизпълнението на запов-Ьдит-Ь.
,Тъй като Ибрахимъ паша, както той самъ ми яви. се на-
«мира подъ пр^ЬкитЪ запов-Ьди на Султана и не признава никоя
«друга по-горна власть, в^Ьроятно е. че Негово Пр^Ъвъзкодител-
«ство има нам-Ьрение да представи дЪлото на Гешовци отъ своя
.гледна точкв на Негово Величество. Ибрахимъ паша оть начало
,1ще, както се уча, се е разсърдилъ за заб-Ьл-ЬжкитЪ, които азъ
,му направихъ, по колкото се можете по-приятелсси и благоро-
,денъ начинъ, относително строгостьта, съ която се той отнесе
«къмъ ония българи, които му се посочиха като съчувственици или
«съучастници на бувтовнически замисли. Като съзнавахъ в-Ьро-
„ятностьта, че безсъв-Ьстни лица между мусулманит-Ъ ще се пол-
.зуватъ отъ обстоятелствата да удовлетворятъ свои лични вра-
«жди, като отправятъ клевети срЪщу невинни българи, азъ се
«помАЧИхъда му втълпя нуждата да прави разлика между истин-
»ски и лъжливи обвинения; но жално ми е да кажа, че въ това опит-
,ване азъ не сполучихъ.

77-
III.
Новиятъ ни затворъ б-кше едно изпов-Ьдало въ всич-
кия смисълъ на думата. Въ него б-Ьха дали посл-Ьднята
си изпов-Ьдь многобройни невинни жъртви, въ него т-Ь 615X3
получили и посл-Ьдното си причастие. И когато ние вл^-
зох.ме въ това лобно м-Ьсто, въ това преддверие на бесил-
ката, намъ се стори, че и нашата сждба бЪше вече решена,
че и нашиятъ посл^денъ часъ б^ше вече ударилъ.
Тесна, тъмна, зле-пров^трена, нашата стая ни се
виде като гробница. Тя б^ше около 6 метра дълга, 4 м.
широка и 21/2 метра висока. Единъ безпрозоренъ зидъ я
д-Ьл^ще отъ главния затворъ, и тя, както казахъ вече въ
първата часть отъ тия записки, вземаше св-Ьтлина отъ
входа на долния етажъ, който и тъй б^ше тьменъ, и
отъ стаята на градоначалника, която я д-Ьл^ше отъ конаш-
кия дворъ. Вратата й имаха една четвъртита дупка, ко-
ято постоянно зееше, и пр^зъ която запаше единиятъ отъ
нашите вардачи. На безстъкления прозорецъ, при вратата,
се очертаваше тъмниятъ силуетъ на втория ни часовой, а
презъ втория прозорецъ, който гледаше въ градоначал-
ническата стая, и който имаше стъкла, а по некога и за-
веса, често се меркаше безбрадиятъ профилъ на самия гра-
гоначалникъ, познатиятъ тогава въ Пловдивъ Едхемъ-ага.
При влизането ни въ тая привременна за други
квартира, намъ позволиха да вземемъ и постилките си,
„Лекомислието на Ибрахимъ пашовото поведение и на него-
„вия разговоръ тукъ, дЪто е занетъ съ такава сериозна и отго-
,ворна мисия като пр-Ъдседатель на Военния С/?кДъ, е наскърбило
християнетЪ отъ разнит-Ь в-ЬроизповЪдания, и тосее осадило дори
яотъ менъ познати мусулмани, чието чувство на правоСАДие не
,се е съвсЬмъ изкривило отъ слуховет"Ь на руско-български сви-
,р^пства.
„Колкото за Гешовци, страхъ ме е, че Ибрахимъ паша ще
„употр-Ьби всЬко усилие за да се спре тяхното отстранение отъ
, Пловдивъ, та се осм-Ълявамъ да внуша, че пр-Ьки пр-бдставления
,на Султана отъ посланика на Нейно Величество ще бАдатъ един-
«ственото ср^Ъдство за да се постигне т-Ьхното изпращане въ Ца-
,риградъ.'
ГТриведохъ ц-Ьлъ тоя откъслекъ, защото той ми се види
твърд-Ь характеренъ за оная епоха — за безсилието на то-
гавашните граждански власти въ Турско, за малкото дов-Ърие, ко-
ето Турция е имала и къмъ самитЪ английски консули, на които
не е дозволявала шифровани депеши и най-послЪ за пр-Ьстжпната
вЪтърничавость на единъ пр-Ьдседатель на Ьоененъ Садъ, на
грозния И 'рахкмъ паша, който, споредъ разказването на неговия
гръкъ домовладика въ Пловдивъ, обикновено рЪшазалъ да се обЪ-
сватъ българи вечерь, сл-Ьдъ изпиването на ц-Ъла бутилка конякъ.

'78
и тоза обстоятелство ни до н-Ьйда обнадежди. Малката
«адежда порастна когато вид-Ьхме, че се мина едно дено-
нощие, че се минаха и дв-Ь, безъ да ни безпокоятъ. И
ние взехме да се м^чимъ на обдръгнемъ на тая гробница,
въ която ни б^хз живи закопали. Наредихме се както
можахме. Постлахъ си азъ постелка га въ кжта, къмъ
градоначалническата стая, нам-Ьсти се братовчедъ ми до
мене, нареди си постилката на другия кжтъ, ср^Ьщу вра-
тата, и бЪдниятъ Досп'Ьвски. И почнаха отъ ново да сно-
ватъ помежду затвора ни и домашните ни сждовет^Ь съ
яденето и в'Ьстницит'Ь съ съобщенията.
Недоволенъ отъ пб-вехтит-Ь новини, които француз-
•кит'Ь в-Ьстници, пращани отъ дома, ми донасяха, азъ за-
осванахъ да купувамъ всЬки день добр'Ь познатия тогава
турски в^Ьстникъ Вакътъ отъ едно момче, което, веднага
подиръ пристигането на влака, ид-Ьше въ конака да про-
дава вестника на гладнит-Ь за новини чиновници. Безъ
особено разр-Ьшение, на това момче се позволи да се при-
ближава до нашия безстъкленъ прозорецъ и да ми про-
дава едва що пристигналия Вакътъ. И азъ съ тр-Ьскаво
любопитство разгръщахъ влажния още листь за да диря
въ него трохи отъ ут'Ьха и шушки отъ надежда при чер-
ното тегло на оная страшна за народа ни есень на 1877 г.
НенадМно, единъ день, въ Вакътъ азъ ср-Ьщамъ и
нашето име и полузамаянъ прочитамъ параграфа, който
приведохъ вече:
„По ходатайството на английския и американския
„посланници, изпълнението на смъртната присжда издадена
„противъ българит-Ь Гешови, за сега се отложи".
Възможно ли 6'Ьше да ни осждятъ на смърть безъ
да ни викатъ поне единъ пжть на дознание ? Но възможно
ли 6'Ьше, отъ друга страна, Вакътъ да говори за смъртна
присжда, ако тя не е била издадена? И тласкани, блъс-
кани отъ тия противоположни въпроси, мисли ту безна-
дежни, ту не съвсЬмъ безуг-Ьшни, се гонЬхз въ нашит-Ь
глави. Единъ фактъ силно пледираше за истинностьта на
изв-Ьстието, че смъртна присл^да е била издадена. Тоя
> фактъ 6'Ь пр'Ьм'Ьстването ни въ това посл'Ьдно жилище
на толкозъ об-Ьсени вече наши братя тъкмо по онова
вр-Ьме, когато съобщаваната отъ Вакътъ смъртна при-
сжда тр'Ьбва да е била издадена.
И подъ впечатлението на тоя фактъ, на това мрачно
м;кчилище, което още ни държеше въ челюстите си, на
тая строгость, която още не ослабваше, ние прекарахме

79
няколко твърд-Ь тжжни и горчиви дни. Азъ не см-Ьяхъ да
съобща тая своя тжга и на домашнит-Ь ни, за да не обез-
покоя и тЬхъ. Помолихъ ги само, за моя утЪха, да изпро-
сятъ отъ когото требваше позволението за да ми пратятъ
въ затвора п6 гол1вмото ма момиче — д-Ьте на година и
няколко мЪсеца — да ми проводятъ и една английска
книга. Изпроси се това позволение, и за единъ кратъкъ
часъ моята тъмница свЪтна съ една лжчь отъ домашното
блаженство. Донесоха ми момиченцето и ревностнит-Ь вар-
дачи. които имаха запов-Ьдь да пр-Ьглеждатъ всичко, що
влизаше въ нашата стая, претърсиха му всичките дрЪшки
и го внесоха при мене. И като че съ него заедно единъ
кжтъ отъ небето вл^зг и въ моя пъкълъ. Изчурулика ми
своята детинска без1умна пЬсень, поприговори ми съ сво-
е'0 любяще беззломислено сърдце, ободри ме, одърз >сти
ме, и на тръгване задърпа ме за ржката, за да ме води у
дома. Очевидно, за него бЬ непонятно, защо азъ да сЬдя
въ тая тъмна стая, когато тамъ, въ вид^Ьлата ни кжща,
имаше сърдца. които копн'Ьеха за мене.
Огъ дома ми изпратиха и английската книга, която
и тоя часъ лежи пр-Ьаъ моит-Н очи. Тя е Библейски РЬчникъ
на Джонъ Фарраръ, печатанъ въ Лондонъ въ 1871, и из-
бранъ отъ домашнит1^ ми като книга, която можеше да ме
ут-Ьши, безъ да ме компрометира пр-Ьдъ турскит-Ь власти.
М д-Ьйствително азъ нам-Ьрихъ въ нея и ут-Ьха и поучение,
и за пръвъ и за послЪденъ — може-би — пжть въ жи-
вота си азъ изчетохъ рЪчникъ отъ кора до кора Па и до
самит-Ь кори азъ нам^рихъ материалъ за занятие, тъй
като на бЪлит-Ь листа до т'Ьхъ съмъ забЪл-Ьжилъ н-Ькои
дати и факти отъ затворническия ми животъ, а на една
6'Ьла страница имамъ изрисувана едната страна на послЪд-
нята ни тъмница отъ нашия другаръ въ нея, споменатия
вече живописецъ, Станиславъ Досп4вски. И ще пазя азъ
тоя рисунъкъ не само като споменъ отъ нашия затворъ,
но и като посл-Ьденъ трудъ на единъ многооб^Ьщающъ по
едно вр^ме български артистъ. Клетиятъ Досп'Ьвски! Зато-
ченъ като мене въ Цариградъ пр-^зъ Ноември 1877, той
се разбол-Ь тамъ отъ тифъ и почина неоплаканъ мжченикъ
и той за българската свобода. Огъ трима ни въ тъмницата,
той б-Ьше съ най-равенъ характеръ, недостжпенъ на буйни
надежди или бурно отчаяние, невъзмутимт, съ непоколе-
бима в'Ьра въ нашето освобождение отъ затвора и съ
твърдо р'Ьшение, сл'Ьдъ като се освободи и Ьългария, да
стане и умре учитель на рисуванието въ н^коя държавна

80
гимназия. И отъ трима ни, той лежи днесь въ чуждата
земя, далечъ отъ народа, комуто той се готв-Ьше да служи'
тъй скромно и тъй полезно.
А, тоя народъ! Колко често въ затвора ние забора-
вяхме нашйт-Ь мжки, когато виждахме по в-Ьстницит-Ь единъ
бл^денъ ля^чъ на надежда и за него, една незначителна
поб'Ьда на освободителит'Ь връзъ неговия мжчитель. И ние
се впушахме въ мечти. Питахме се, дали действително
св^тътъ ще се обогати съ още три-четире милиона сво-
бодни граждане. да ли наистина България ще се ползува
отъ кръвьта, която тъй щедро се проливаше за нея. Пра-
вихме си пр^^дположения, като колко гол^Ьма. като колко
самостоятелна ще бжде тая мила България. Ще ли да има
границите, които цариградската конференция бЪше одо-
брила? Ще ли да се радва на привилегиите, на които
Сърбия и Романия тогава се радваха? И призракътъ на
едно българско Княжество, свободно и честито, по некога
светн1ше въ нашата тъмница и ни утешеше за минута.
Безъ подобни уг^хи, въ оная епоха, мжчно се изкар-
ваше наистина затворническиятъ животъ наединь полити-
чески осжденъ. Право е заб^л^жилъ Мирабо, съ своята
обширна опитность по затворите, че мжките на една дър-
жавна тъмница еж наказание, което не може да се сравни
съ никое друго. Какво осакатяване на сжществуванието !
Да престанешъ да живеешъ, и да се не радвашъ на спо
койствието, което смъртьта доставя ! Да си мъртавъ за
всичките удоволствия, а живъ за всичките страдания на
на живота ! И да чакашъ при това, както ние чакахме всеки
день, да те извадятъ средъ една пияна с гань и да те ока-
чатъ на едно позорно бесило! И да знаешъ още, че сж-
щото мжчително очакване раздира всеки день сърдца.
които б^ха премалели стъ милеене за тебе!
Както отпосле се научихъ, домашните ми всека зг-
рань, когато имало обесени, пращали слугата ни да види,
дали на некоя бесилка не вися и азъ. Такива беха изне-
надванията на тогавашното турско военно правосждие, щото
отвечерь не се знаеше, кои ще бждатъ неговите жъртви
на следующата зарань.
Не малкз се изплашили нашите домашни и отъ некои
слухове. Тъй те чули по едно време, когато почнало да
става студено, че Ибрахимъ паша и фанатиците, които га
заобикаляха, разгневени отъ намесата на чужденците вь
наша полза, мислили да залепятъ стъкла на безстъклен-
ния ни прозорецъ, да запушатъ дупките, и една нощь.

81
за да не страдаме ужъ отъ студъ, да турятъ въ стаята
ни мангали съ неразгорени вжглища, отъ които — ужъ
случайно — да заспимъ отъ непробудаия си сънь.
И всЬки день, когато пращали слугата съ ядене, до-
машнит-Ь ми му поржчвали да гледа добр-Ь, дали сме още
между живит-Ь, д^ли ядението н-Ьма да се върне, като не-
потребно вече.
Сл^Ьдва за нашит^Ь и за насъ това черно тегло, тая
моачна неизв-Ьстность, ц-Ьли нед'Ьли. Заесени се вече. Му-
хит-Ь, отъ които б1Ьхме страшно страдали пр^зъ топлото
вр-кме, взеха да гимжатъ вь нашата келия, да кацатъ на
кичури по ст^нитЪ, и да заспиватъ или мратъ задру-
жно по т'Ьхъ. Толкозъ тъмна ни бЬ стаята, щото и на
тия б-Ьдни насекоми тя се вид-Ь за най удобна гробница,
в ь която да пр-Ькаратъ една привр-Ьмена или вЪчна смърть.
По н^Ькога горнит'^ краища на ст^Ънит^Ь буквално почерня-
ваха отъ т^Ьхъ. И всЬка зарань, като тр'Ьб^хл\е стаята си,
взимахме съ метлата тия н'Ьми свид-Ьтелки на гробничес-
кит-Ь качества на нашата умразна тъмница, и ги излитах-
ме на вънъ.
РЬдко ид^Ьха подобни случки да докаратъ едно скоро
течно разнообразие въ нашия монотонень затворнически
животъ. Ние ставахме, об-Ьдвахме, вечеряхме, л-Ьгахмг въ
сжщото вр^Ьме, безъ никакво почти изл1'Ьнение въ нашата
наложена программа. ТътрЪха се нескончаел\ит'Ь л^инути,
бавни и печални, като моментит'Ь на една погребална про-
цесия. Не крачехме ли и ние може би къмъ гроба? Не
висЬше ли над1| главитЪ ни смъртната присжда? Не стис-
кахъ ли се азъ по н-^кога, нощЪ, съ ржц^т-Ь си гърлото,
за да опитамъ чувствованието на об-Ьсването?
Ние печел-Ьхме наистина вр^Ьме. А който печели вр-Ьме,
е казалъ единъ мждрецъ, често си печели живота. Но
никакъвъ вънкашенъ знакъ не ид%ше д? ни сгр^Ье съедна
що-год'Ь по реална надежда.
Ибрахимъ паша, сл-Ьдъ шестдневно отсжтствие, се
върна отъ Цариградъ безъ да донесе н-Ькаква пром'Ьна въ
нашето положение. Безнадежно оставате то, безгласенъ
б^ше за насъ военниятъ сл'Ьдователь, когато, пакъ нена-
д-Ьйнс, както попр-Ьди, словоохотливиятъ Вакжтъ проговори
отново за насъ. Тоя пжть съобщението му б-Ьше по п6-
ут^шително. Параграфътъ му говор-Ьше само за мене и
гласЬше тъй:
6

82
«Смъртната присжда, издадена ср'Ьщу затворения въ
Мловдивъ български банкеръ Гешовъ, се пром-Ьнй въ за-
точение, 0-
Това съобщение съвпадна до н-Ьйд-Ь съ заточението
на 120 души българи затворници, които тръгнаха отъ
пловдивската тъмница на 28 септември. Съвпадна то още
и съ обстоятелството, че смъртнит'Ь наказания бЪха по*
пр'Ьстанали. Ние не виждаме вече наистина осжденит-Ь на
обЪсвание, защото т^ въ друга стая се изповядваха и при -
частяваха, и отъ друга врата на затвора се изваждаха за
да се изпратятъ на последната си мжка. Но отъ шътнята
въ градоначалническата канцелария, която бЬше до нашата
затворническа келия, ние разбирахме, кога имаше осждени
за об-Ьсване, както разум-Ьвахме, кога имаше и заточеници
за изпращане. Тогавашниятъ пловдивски градоначалникъ,
Едхемъ ага, имаше силенъ гласъ, и за длъжность или
удоволствие считаше още повече да усилй органа си,
когато прав-Ьше разпореждания за об-Ьсване или заточение
на българи злощастници. Тия разпореждания се слушаха,
следователно, и въ нашата тъмница. Още ми звънтятъ
въ ушите неговитЪ гръмогласни заповеди на полицейските,
които се изпращаха да бесятъ въ пб-главните села
некои отъ осждените, за да се вдъхне по тоя начинъ те-
роръ у селенете, И до днесъ помня ужаса, съ който
чухме, че ще се беси и Д-ръ Киро Поповъ, отъ Карлово,
зетъ на приснопаметния Райно Попповичъ и братъ на Н.
Високопреосвещенство Врачански Митрополитъ, Г. Кон-
стантинъ. Споредъ както азъ съмъ забележилъ,тоя нашъ
добъръ сродникъ и приятель претърпе мжченическа смърть
въ Пловдивъ, съ други некои карловци, на 12 септември,
неделя подиръ нашето преместване въ последния ни за-
творъ, И подиръ неговото обесване, въ моите бЬлежки
«ема вече забелезано да е претърпелъ, вь Пловдивъ,
смъртното наказание другъ некой страдалецъ.
Тая сравнителна мекость и новиятъ параграфъ на Ва-
кмтъ ни вдъхнаха надежда и за нашата сждба. Заточе-
нието на първите 120 души ни утеши съ мисъльта, че и
ние можемъ най -после да бждемъ заточени и да се изба-
вимъ отъ най лошото наказание.
*) Тия два параграфа на Вакжть, отр-Ьзани и запазени отъ
мене пр'6зъ всичкото ми стоене въ затвора, и до днесъ още се на-
миратъ въ книжата ми, но за жалость бездатни, затова и не мога
да обознача точно броеветЪ, въ които тЪ се обнародваха.

83
Тая надежда и тая ут-Ьха, азъ съобщихъ на моит*
дсмашни. И отъ т^Ьхъ скоро получихъ отговоръ, че Ибра-
:химъ паша посЬтилъ английския вице-консулъ, г. Кал-
верта, и му съобщилъ, че скоро ние ще бждемъ изпра-
тени за Цариградъ.
И подиръ това свое заявление, обаче, Ибрахимъ паша
тръгна за Цариградъ, безъ да ни заведе съ себе си. Той
остави Пловдивъ кжд^1 ср^Ьдата на октомври, н не се
върна вече. Види се, че чашата на неговит-Ь злод-Ьяния
6'Ьше пр-Ьпълнена и за Високата Порта.
На негово м-Ьсто, като воененъ комендантъ, остана
въ Пловдивъ Рифаатъ паша. Слабохарактеренъ, нер^ши-
теленъ, заместникът ь на Ибрахимъ паша н-Ьмаше нито
см'Ьлостьта да бжде справедливъ къмъ българит-Ь, нито
куража да не се вдава на внушенията на мусулманския
фанатизъмъ. И въ негово вр-Ьме, както ще разкажа п6-
долу, ние се избавихме наистина отъ пловдивската тъмница,
за да иземъ на заточение, но за да се удовлетвори и тур-
ското себелюбие, нашето заточение спод'Ьлиха и двадесе-
тина съвършено невинни лица.
Неговото встжпване въ комендантската длъжность се
ознаменова съ едно пром-Ьнение на нашит'Ь часови и съ
едно ослабване на дисциплината. Нам-^сто запасни войници,
взеха да ни пазятъ войници отъ народното опълчение (му-
стафжзи). Расхалтавиха се сжщевр-Ьмено връзкигЬ на
строгия редъ и на външното благоприличие, съ които
Ибрахимъ паша б-Ьше вързалъ всичкит'Ь служащи на по-Ьд-
седателствувания отъ него Воененъ Сждъ.
Едияъ характеристиченъ признакъ на това разслаб-
ване скоро подиръ тръгването на Ибрахимъ паша ни
даде самиятъ главенъ сл-Ьдователь на Военния Сждъ, Хю-
сейнъ ефенди Касабсглу. Тоя умразенъ чиновникъ, който
билъ влизалъ — споредъ както отпосл'Ь се научихъ —
въ споразум-Ьние, чрЪзъ юзъ-башията Ахмедъ ефенди, съ
б-Ьднит^ затворници, за да ги избавва отъ смърть ср^щу
подкупъ, често минаваше покрай нашит* прозорци и вся-
кога се отличаваше, поне външно, съ приличао владание.
Три деня подиръ заминаването на Ибрахимъ паша за Ца-
риградъ, той се яви една нощь, пиянъ до полуда, мръсенъ
до неимов-Ьрность, въ входа пр-Ьдъ нашия затворъ, и вик^,
кр-Ьска, влачи се по плочит-Ь, изл-Ь редъ псувни и попръжни
ср'Ьщу незнамъ кого и непомня вече защо, и въобще се
отнесе пр-Ьдъ замаянит-Ь жандарми, по начина иа — щ-Ьхъ да
река единъ скотъ, ако скотовет-Ь можеха да се унижаватъ

84
до такава степень. И азъ трепер-Ьхъ като мисл-Ьхъ, че въ.
ржц-Ьт* на това сжщество, пб-низко отъ животнит-Ь, 6%
пов-Ьренъ животътъ на хиляди праведници, ще бжде пов%-
ренъ може-би и нашиятъ животъ. И до днесъ още живо е
у мене страшното впечатление, което тая грозна сцена ми
остави.
Безпристрастието изисква да заб-ЬлЪжа, че не всич-
кит-Ь турци, които ме пазиха или които познахъ въ зат-
вора, ми оставиха подобно лошо възпоминание. Въ пр'Ьд-
говора на своите безсмъртни Тъмници, Силвио Пелико
говори, че не билъ нам^рилъ чов'Ьческото общество тъй
несправедливо, тъй недостойно за снизхождение, тъй ли-
шено отъ хубави души, каквото обикновено си го пр-Ьд-
ставляваме. Тия думи могатъ напълно да се приспособятъ
и на турцит"Ь, съ които вл'Ьзохме въ сношение пр^зъ
вр-Ьмето на тъмничния ни животъ. Не всички отъ т'Ьхъ
б-Ьха бездушни сжщества, неспособни за една искра отъ
състрадание. Напротивъ, азъ нам-Ьрихъ между т'Ьхъ хора
съ сърдце и съв-ксть, хора, които съчувствуваха на на-
шит'Ь тегла и ни ут-Ьшаваха въ нашит* тжги. Нам-Ьрихъ
още и разпуснати хора, които, при всичкия си развратъ,.
имаха често пробл^ски отъ чов-Ьщина.
Често виждаме да се огледва единъ кжтъ отъ си-
ньото небе и въ най-вонещит-Ь бари. Често ср-Ьщаме да
св-Ьтва единъ лжчъ отъ небесната доброта и въ най-раз-
валенит-Ь души. Такива лжчи много пжти блЪсваха у на-
шит-Ь пазачи, и мен-Ь ще бжде твърд'Ь мжчно, ако н-Ькой
отъ читателит'Ь ми остане съ впечатлението, че всичкит'Ь
наши турци, отъ които много и днесъ още жив-Ьятъ меж-
ду насъ, еж способни и отговорни за зв-Ьрствата на н-Ь-
колко стотинъ кръвожадни фанатици, които сториха зло
намъ. но сториха още п6 гол'Ьмо зло на народа си и на
държавата си.
Злото, сторено намъ, роди добро. Скърбит-Ь, пр-Ьтър-
п-Ьни отъ насъ, се преобърнаха въ радости. И когато,^
сл-Ьдъ това добро и подиръ тия радости, азъ погледна
на ония години, не знамъ защо по н'Ькога нито мжкит*
ми се видятъ тъй черни, нито мжчителит* тъй грозни. Раз-
стоянието ли е смекчило отвратителнит'Ь линии? Имаше ли
си самата оная епоха н'Ькои дребни изкупителни чърти?
години на тегла и тжги, вие не сте ми съвсЬмъ
ненавистни, защото б-Ьхте години на безшуменъ героизмъ,
на безподобни надежди, на единство въ идеалит* и съ-
гласие въ усилията; защото 6'Ьхге девствени отъ раздо-
рит-Ь и малодушията на н-Ькои отъ по-младит-Ь ви сестри {

85
V.
И А1-Ьсецъ Октомври се свършваше, а нашити мжкн
не изглеждаха па се приближавать до своя свършъкъ.
Както и пб-пр-Ьди. получавахъ само чр-Ьзъ домашните си
ув'Ьренията на пловдивския английски вице-консулъ, г.
Калвертъ, че скоро ще бадемъ изпратени въ Цариградъ,
но никакъвъ ободрителенъ фактъ не нд-Ьше да потвърди
тия ув-^рения
Дойде и Димитровъ-день, 27 Октомври. Ний ядох-
ме по пладне и б^хме се простнали, както обикновено, на
постелкит-Ь си, когато една сЬнка се изпречи пр'Ь1ъ про-
зореца ни, откъмъ входа, и единъ познатъ намъ гласъ
извика :
— Иванчо, Иванчо!
И братсвчедъ ми и азъ се затекохме къмъ прозо-
реца.
Пр-Ьдъ него стоеше чичо ми Стефанъ, баща на съа-
рестования съ мене братовчедъ.
— Свършиха ви се мжкит'Ь, ни каза той. Царското
правителство се умилостиви и за насъ, и утр-Ь вие и
ние всички тръгваме за Цариградъ.
Своеобразна б'15ше наистина тая милость, която за
двама неизсл-Ьдвани и несждени виновници, пращаше два-
десеть съвършено невинни лица на заточение. Но 6'Ьдниятъ
Л1И чьчо, въ радостьта си, че ни виждаше вече избавени
птъ смъртното наказание, заборавяше теглата, на които
ц-Ьлит-Ь ни семейства се излагаха, и б-Ьше искрено при-
знателенъ за мЪрката, която б^^ше се взела за насъ.
Той се оттегли, и подиръ мачко ние вадехме и него
и стария ни чичо Христо и баща ми, да се качватъ по
стълбата, която водеше въ горния етажъ на полицейското
помещение, и разбрахме, че оная нощь и т'Ь щ-Ьха да
бжяатъ гости на държавата, въ гостолюбивит-Ь салони на
пловдивската полиция.
Не сл'Ьдъ много единъ полицейски ме повика, като ми
яви, че английскиятъ вице-консулъ, г. Калвертъ, искалъ да
ме види. Азъ се ср-^щнахъ съ г. Консула въ втората
стая на полицейската каниелария, и се научихъ, че сл'Ьдъ
продължителни старания, посолствата въ Цариградъ толков?
само усп'Ьли да сторятъ за насъ — да идемъ ние на за-
точение, но сжщевр-Ьмекно да тръгнатъ съ насъ за Ца-
риградъ и всичкитЪ членове на трит% Гешови сЬмеиства,
мжже и жени, стари, млади и д^ца. Въ присждата за ин-

86
терниране фигурирало и името на второто ми д-Ьте, момиче-
на деветъ м-Ьсеца ! Очевидно, неговото оставане въ Плов-
дивъ е било невъобразимо- опасно за Империята.
Колкото за местоназначението на двамата насъ винов-
ницит'Ь, г. Калвертъ ме ув1^доми, че то било нЪкой градъ
въ Азия, но че и това разпореждане могло да се пром-Ьни,
веднажъ като стигнемъ въ Цариградъ.
Благодарихъ на г. Калверта, помолихъ го да ходатай-
ствува за да се обхождатъ добр-Ь съ сЬмействата ни, и
слЪдъ като попросихъ позволение да ни пустнатъ при ба-
щйтЪ ни, азъ се оттеглихъ въ стаята ни.
Вечерьта ни се даде позволение да ипемъ при аре-
стованит-Ь си родители. Ние се простихме съ двумесечния
си другарь, горкия Досп^вски, затекохме се при т^хъ и
имъ облЪхме ржц^те съ сълзи, хлуйнали отъ жалость,
отъ радость, отъ състрадание за незаслуженото наказание,
което покрай насъ б^ше постигнало, и т^хь. Ако и два-
мата ни бащи б-Ьха виновни, че б1зха родили такива дър-
жавни предатели като насъ, въ какво б-Ьше кривъ и най-
гол-Ьмиятъ ни стрика, тоя уважаемъ и безобиденъ сгарецъ,
който нямаше въ Пловдивъ синъ на възрасть за да из-
вършва политически пр-Ьстжпления ? И изъ се спуснахъ.
да искамъ извинение отъ него за това, че може-би по наша
вина или по наша непр-Ьдпазливость щ^ше да пострада и
той, щ^ше да пострада и семейството му. Той, благъ и не-
възмутимъ както всякога, ми отговори, че нямаше защо
да се извинявамъ, че марката, взета противъ него, беше
мерка обща за много пб-първи българи, че и отъ София,
и отъ Пазарджикъ, и отъ Хасково, и отъ Чирпаиъ бъл-
гарите първенци били вече докарани въ Пловдивъ и
щели били да се изпратятъ всички на заточение. И
действително, когато, следъ единствената щастлива нощь,.
която пръкарвахме въ пловдивския затворъ, ние тръг-
нахме на зараньта рано, съ фаетони, за железнопжт-
ната станция, изъ пжтя видехме 320 душъ българи —
между които и много челни люде — да отиватъ пеши
кжде сжщата станция, за да тръгнатъ съ насъ на за-
точение. За да вдъхнатъ по големъ тероръ ли, или за
по голема тържественость, властите, които отколе не беха
бесили, и които другъ пжть бесеха по пладне, него день-
беха обесили много рано неколко злочести наши братя
именно въ улиците, презъ които нашите семейства, зато-
чениците и ние требваше да минемъ. И посинелите лица.
на тия клети жъртви еж последното грозно впечатление,.

87
което турскиятъ Пловдивъ ми остави. И тая безобразна же-
стокость, ла накарватъ жени и д-Ьца ла минаватъ пр'Ьзь
улици, д-Ьто висЬха обесени хора, ми се вид-Ь като гроз-
ната пр-^дсл^ъртна спазма на оня зв-^рски режимъ, който
б-Ьше на издъхване и който азъ оставяхъ въ Пловдивъ и,
сл-^дъ завръщането си, не нам%рихъ вече тамъ.
„Да съ-Богомъ! Свобода, новая жизнь, воскресен1е изъ
мертвь1хъ ! . . . Зкая славная минута!" се провиква 6. М.
Достоевский при излизането си изъ Мъртвия Домъ, който
той обезсмърти Каква слчвна минута б-Ьше и за домаш-
иит-Ь ни и за насъ, когато ние се срещнахме на станцията!
Възкръснали отъ мъртвит-Ь б%хме ние двама за т*хъ,
сл'кзли живи отъ б%силкит'^ дошли отъ оня св-Ьтъ. И Т'Ь
се вторачеха въ насъ, за да видятъ, дали сме ние сжщит-Ь»
дали гробницата не б-Ь ни върнала пром-Ьнени, измърша-
в-Ьли, отб^л-Ьзани вече съ нейния незаличил^ъ печатъ. И
буйнит-Ь сълза, които нам-Ьсто думи, бликаха изъ нашит-к
сърдца, показваха колко честити б%хме ние, дЪто се при-
гръщахме пакъ, живи и неповр-Ьдени. И въ това блажен-
ство, заборавихме минали млчки, не щ-Ьхме да знаемъ за
бждещи тегла. Ние б^хме живи, и всички заедно, и това
бЪ доста за насъ. И тръгнахме ние отъ Пловдивъ не като
па заточение, а като на свздба.
Трит-Ь ни семейства съ насъ заедно броеха точно два-
десеть и два члена. Имахме и шесть слугини и единъ
слуга, които доброволно 6'Ьха се съгласили да спод-Ьлятъ
нашето заточение, та се набирахме всичко 29 души. Дадоха
ни и четирма полицейски пазачи, и всички заедно влязо-
хме въ единъ отворенъ третокласенъ вагонъ, тъй като на
насъ двама, които пжтувахме на държавна см-Ьтка, б-Ьха
дадени третокласни билети, а сЬмействата ни не пожелаха
да се отд-Ьлятъ отъ насъ, па освЯнъ това н-Ьмаше и отво-
рени вагони отъ други класове.
Въ с«щия влакъ вл-Ьзоха, разпр-Ьд-Ьлени въ няколко
третокласни вагони, и 320 т^Ь души наши спжтници, осжде-
нит1Ь като насъ на заточение наши братя. Много отъ т-Ьхъ
се вид-Ьха весели, защото се избавваха отъ вжжето, но
много изглеждаха злочегги, защото, безъ да бждатъ из-
ложени на опасностьта да б;^датъ обесени, т-Ь се грабваха
отъ домоветЬ си, напущаха своит^Ь си и тръгваха за не-
известни м%ста, къмъ непознати мжки и тжги.
Колкото за насъ, ние вардени отъ полицията бЯхме
и на заточение отивахме, но блаженствувахме. Съ насъ
заедно пжтуваше и Радостьта. Всички безъ изключение

т
се радвахме, че се отдалечавахме отъ Пловдивъ, отъ него-
вит'Ь б-Ьсилки и тъмници, отъ неговит-Ь страхове и пла-
чове. Военното щастие б-кше се вече пром-Ьнило, Пл^Ъвенъ
се очакваше вече да паане, и русит^ можаха скоро да
пристигнатъ И въ Пловдивъ. И ние настръхвахме като
помислехме, какви нечути и невидяни още буйства мо-
жаха да се извършатъ, при влизането на руситЪ, отъ
единъ неооузданъ и разсвир'Ьп'Ьлъ отъ агонията си фана-
тизъмъ. Опитътъ оправдава отпосл'Ь нгшат-Ь страхове.
Всичкит1а българи затворници, около 70 души, които се
намираха въ пловдивската тъмница при завоеванието на
южно българската столвца отъ русит'Ь, на 4 януари 1878,
бидоха изкарани на полето и безпощадно заклани отъ
своит'Ь зв'Ьрове-пазачи. Помежау тЬхъ загина и Душо X.
Дековъ, единъ буенъ борецъ при борбата ни ср-Ьщу гър-
цит'Ь, единъ разпаленъ родолюбецъ, чиято паметь и до
днесъ е мила на пловдивските българи
Стигнахме вечерьта въ Одринъ, и тъй като тогава
влакътъ не пжтуваше нощ^, тр-Ьбваше да преспим ь тамъ.
Тур.кит-Ь власти бЪха приготвили за насъ една отъ го
стилниците на станцията, а покойната леди Странгфордъ,
която въ 1878 г. бЪше помагала въ Пловдивъ на българите,
а сега помагаше въ Одринъ на турците, беше заожчала
въ сжщата гостилница една гощавка, която ни се под-
несе въ нейно име.
Късно другата вечерь ние пристигнахме въ Цари
градъ. Погледнахме отъ вагона и се смаяхме, а до нейде
и уплашихме, като видехме огромната тълпа, която се
тласкаше и буташе въ станцията. Отпосле се научихме,
какво въ Цариградъ се разчуло, че оная вечерь щели да
пристигнатъ и жени революцаонерки, „комити", та сухо
и сурово било се стекло на станцията за да види тия фе-
номени.
Слезехме отъ влака, взехме си нещата и тръгнахме,
поиежду два реда полицейски, за малката гостилница, ко-
ято цела бе запазена за насъ отъ полицията, и която
отстоеше неколко десетки метра само отъ станцията. На-
шите бедни 320 души другари се закараха право въ за-
твора.
Та и нашата гостилница не беше друго освенъ единъ
малъкъ затворъ. Полицейските, които б-кха турени да ни
пазятъ, не пущаха никого да влезе. Идеше само при насъ
н^шиятъ неоценимъ приятель и тогавашенъ управитель
на цариградското ни заведение, г. Стефанъ Иличъ, и не-

89
изказана разтуха бЬхз за насъ неговата безпр-ЬдЪлна
пр^даность, н.говото прил1\пчиво веселие и неговото на-
сърдчително доверие, че тая ще бжде посл'Ьдната ни мжка.^)
Два деня стоехме ние, безъ да бждемъ обезпокоявани,
всички заедно, въ тая гостилница. На третия день, ние
мжжет'!^ — тримата стари, двамата ние пр^Ьстжпници и
вториятъ синъ на чича ми Христа — се повикахме въ гра-
доначалството. Извадиха ни пр'Ьдъ тогавашния началникъ
на цариградската полиция, албанецътъ Кязимъ бей. Той
ни попита имената, записа ги, и н'Ькакъ си сопнато-учтиво
и съ едно неподражаемо хладнокръвие ни изв"Ьсти, че ще
му бжцемъ гости за н^Ьколко вр'Ьме.
Той упражни своето гостеприемство въ най-доброто
отделение ил цариградската централна тъмница, на ттй
нареченото Мехтерхане. Насъ заведоха въ неговит^ Ха-
търъ-Оцаларж, д4то б-Ьха затворени привелегировани
лица, като високи чиновници или видни първенци. Тамъ
нам^Ьрихме бившия сливенски окржженъ управитель, Рефи
ефенаи, бившия сливенски градоначалникъ, Мустафа ага
и бившия ямболски околийски началникъ, Рафетъ бей,
о:ждени първит-Ь двама по на година, а третия на 10-го-
дишно заточение, защото и тримата се уплашили и де-
зертирали отъ постоветЪ си при първото минаване на
Балкана отъ Гурко. Тамъ другарувахме още съ сегашния
екзархийски капу-кехая, г. Георги Карамихаловъ, и съ
единъ бошнашки бей, затворени и двамата по подозре-
ние. Добри ни 6^x1 другарит-Ь, добро б^ше и отнасянето
на тъмничнит-Ь власти къмъ насъ. Т-Ь ни позволяваха да
ядемъ каквото щемъ, да пишемъ кол1уто щемъ, да при-
емваме писма и посещения оть когото щемъ. Н^Ьколко пжти
ни посЬтиха домашнит'Ь ни, които бЪха останали, подъ
полицейски надзоръ, въ сжщата гостилница, н-Ьколко по-
сещения приехме и от ь приятелит'Ь, които се осм^Ьля -
ваха да дойдатъ да ни видятъ въ подобно м'Ьсто.
Но лишението отъ свобода е неприятно, на каквито
пр-Ьимущества и да се радва чов-Ькъ. Ние не бЬхме въ
собствена тъмница, не виждахме страшното Мехтерхане,
осв-Ьнъ оная малка часть отъ двора му, която се гледаше
пр-Ьзъ неговит'Ь отъ желЪзни пръчки направени врата, но
') На добрия и доблестния г. Иличъ, както и на неуморимия
г. Мих. Ст. Михаиловъ, мой приятель още отъ Манчестеръ, а сега
чиновникъ въ Българската Народна Банка, ние имаме много да
благодаримъ за многобройните имъ постлпки, направени въ наша
полза пр-бдъ цариградскит-Ь посолства.

90
ограничението ни тежеше. Затова и, по р-Ьшението на ста-^
рит-Ь, азь отпргвихъ дв^Ь писма до драгоманит-Ь на дв-Ьт^
посолства, като ги помолихъ да ходатайствуватъ за да се
р-Ьши и нашата участь.
Два деня подиръ тия писма насъ посЬти единъ отъ ка-
занит'Ь двама драгомани и ни яви, че сждбата на насъ два-
л\ата още не могла дасер-Ьши,') но че привр-Ьмено Високата
Порта се съгласила да си хванимъ ние една кжща въ Кадж-
кьой (на азиятския бр^Ьгъ на Босфора) и да идемъ всички^
тамъ да жив1аемъ, подъ полицейски надзоръ.
Ние се съгласихме на драга воля съ това разпореж-
дане, нам-Ьрихме, чр-Ьзъ услужливия г. Иличъ, една го-
л'Ьма кжща въ Кадж-кьой и то ср^шу полицйския уча-
стъкъ — за да н1амаме полиция у дома — и на 15 но-
ември, точно сл-Ьдъ дв'Ьнед'Ьлно стоене въ цариградския
полицейски арестъ, ние се събрахме пакъ съ семействата
си и отпътувахме съ парахода за Кадж кьой. Непъленъ
ще бл^де разказътъ на тоя епизодъ ако не прибавя, Ч2
освобождението ни не се запов1вда додето ние не подне-
сохме на сопнато-учтивия чиновникъ, който ни б^ше по
канилъ да му станемъ гости, единъ малъкъ подаръкъ въ
знакъ на признателность за неговото гостоприемство.
Новото ни пом-Ьщение, което се мобилира съ покъ-
щнина отъ цариградската ни кжща, се указа неочаквано
удобно. Слабь 6'Ьше тъй сжщо и полицейскиятъ надзоръ,
който се упражняваше, явно, отъ единъ само полицейски
офицеръ, а тайно, може-би, и отъ полицията на самия
участъкъ. Въ всЬки случай, сл'Ьдъ трим-Ьсеченъ затворъ,
ние можехме да се считаме вече свободни, въ едно при-
ятно цариградско предградие, д-Ьто б-Ьхме волни да се
разхождаме д^то обичаме и да се ср'Ьщаме съ когото
искаме. Въ Цариградъ не см-Ьехме да слизаме, и то не
пр'^зъ всичкото врЪме, тъй като подиръ н^Ьколко недели
отъ пристигането ни въ Кадж-кьой, братовчедъ ми, една
зарань, поиска оть нашия полицейски вардачь позволение
да иде до Галата, и съ очудване чу отъ него, че може да
*) Помежду н-Ьколкото писма за насъ, които са напечатани
въ английската Синя Книга за Турция отъ 1878 г. ГГигкеу, № 1,
1878) азъ намирамъ (стр. 498) едно отъ 5 17 ноември 1877, съ ко-
ето г. Лейярдъ, английски посланикъ въ Цариградъ, съобщава на
английското министерство на външнит-Ь д-Ьла, че споредъ Сер-
веръ паша, ние двамата сме били ослдени на заточение въ Арабия,
но че, по настояването на г. Лейярдъ, Високата Порта се съгласила
да ни изпрати въ Халепъ, градъ гд-Ьто сме щ-Ьли да жив-Ьемъ
безъ да блдемъ подхвърлени на безполезно ограничение.

9Ь
иде, че той билъ туренъ да пази тримата стари, а не и
насъ младит-Ь! По-характеристиченъ прим-Ьръ на нераз-
бранщината на турскитЪ разпореждания не можеше да б;кде.
Ние можехме да се считаме, сл-Ьдователно, свободни
и честити, толкозъ повече, че русит-Ь бързо напредваха»
че войната се приближаваше до крач си, и че съ нея на-
едно приближаваха се до осжшествяванието си и нашити
патриотически надежди. И ние благоденствовахме. Единъ-
два пжти само се обезпокоихме, като узнахме отъ драго-
манина на американската легация, че Високата Порта
пакъ повдигала за насъ въпросъ, и че казаната легация
не се съгласявала да се пратимъ другад-Ь, осв-Ьнъ въ
самит% Съединени Щати.
Дод'Ьто да се р-Ьши обаче това спречкване, р^ши
се и великиятъ въпросъ на нашето отечество. Подписа се
славниятъ Санъ-Стефански договоръ, издаде се наложената.
отъ него пълна амнистия за всичките български полити-
чески престжпници и кжде края на мартъ ние получих-
л\е отъ юскюдарското окржжно управление, подъ чието
ведомство се намираше предградието Кадж-Кьой, едно
съобщение, съ което ни се явяваше, че ние бехме
свободни вече и можехме да идемъ дето искаме.
И тръгнахме ние за Пловдивъ, дето стигнахме на
връхъ Връбница, свободни тоя пжть, и неизказано-обрад
вани за благодеянието, сторено на България, благодеяние
поразително по своето неочакано величие. И въ най- буй-
ните мечти на нашия затворнически животъ ние никога
не мислехме, че ще доживеемъ да видимъ единъ договоръ
подписанъ отъ Турция да дава на България такива
обширни граници, такава широка самсстсятелность И ние
ликувахме. И причината на нашето ликувание бе тъй
неповторяема, щото и до цнесь още мисля, че подобна
радость нема да изпълни вече български сърдца.
Честито бе наистина нашето поколение. Милиони
българи еж живели преди насъ. Милиони ще живеятъ
подире ни. Но едва ли въ миналото е имало, едва ли въ
бждещето ще има поколение, което да почувствова ща-
стието, що е усетило нашето, като е видело учреждение-
то на Екзархията, възкръсването на България, избавле-
нието ни отъ сърбите, те еж радости достатъчни да из-
купятъ всичките тегла, които претеглихме, всичките,
разочарования, които ни бе писано да видимъ.
Но това безподобно щастие ни налага длъжности
къмъ бждещите поколения, които може бя не ще еж

92
честити да пр-Ьжив-Ьятъ такива безприм^^рни събития, по-
добни безпрЪд'Ьлни радости. Ние тр1>бва да имъ оставимъ
едно насл-Ьдство отъ свобода и законность, една България
'Неопятнена отъ произволи и неосквернена отъ буйства, като
ония, които азъ описахъ. Ние тр-Ьбва да имъ прЪдадемъ,
ненакърненъ и неослабенъ. священия залогъ на прим-Ь-
рит'Ь отъ героизъмъ и самоотвержение, който намъ се
'Пов^ри.
И когато нашиятъ народъ има за какво да мре и
знае какъ да мре, ний можемъ да бждемъ ув-Нрени, че
той ще бжде народъ силенъ и великъ и честитъ.

Борбата за побългаряване Източна Румелия
н моята първа дипломатическа мисия*].
Въ първит'Ь осемь години подиръ нашгто освобожде-
ние, въ оня периодъ на най-епохални пр-Ьврати въ нашата
нова история, три диплолатически мисии ми сз повериха,
три обиколки азъ направихъ и трит% отъ които люгатъ
да се нарекатъ сцени отъ три д-Ьйствия въ епопеята на
нашето съединение.
Въ 1879, пр-Ьзъ пролЬтьта, азъ тропахъ по вратата
на кабинетит^Ь, които б^ха подписали берлинския договоръ,
за да се моля, ако не може да се отмени той, то поне да
не се прилага за Източна Румелия тъй, като се б^ р-Ъ-
шило въ Берлинъ. Пр-Ьзъ есеньта на 1885, азъ ходихъ
въ Копенхагенъ, за да се моля на покойния Александъръ Ш
да одобри съединението, прогласено въ Пловдивъ на 6 сеп-
тември сжщата година, а посл-Ь и въ Лондонъ и Парижъ
по въпроси, свързани пакъ съ това съединение, и най
посл-Ь, въ началото на 1886, азъ посЬтихъ Вукурещъ, за
да вода пр'Ьговори и подпиша договора за мира съ Сър-
бия, договоръ, съ който се припозна съединението и отъ
държавата, която едничка бЬ счела за нуждно да прибегне
до война, за да го осуети. Години се изминаха отъ като
азъ, при първата мисия, водихъ и въ странство бор-
бата за побългаряване килавата рожба на многото евро-
пейски дипломатически баби, при втората, като че улее-
нихъ смъртьта й и, при третата, като че приподписахъ
смъртното й свидетелство и присжтствувахъ на погребе-
нието й. Спомени пб-пр-Ьсни, грижи пб-съврЪменни взеха
да разл1«тватъ въ пал^етьта ми понятията за чутото и ви-
дяно тогава, почнаха да изтриватъ отъ нея впечатленията
на тогавашнит-Ь сждбоносни исторически моменти. Затова
вр-Ьме е, мисля, пр'Ьди окончателно да се заличатъ споме-
') Периодическо Списание, кн, ^XV (1904).

94
нит-Ь мч отъ ония събития, да събера, наредя и издамъ
моитЪ бЪл^жки по първото отъ гор%изброенит'Ь мои
пътувания. Оаисанието на другит-Ь дв-Ь може да остане за
по-посл-Ь. Рапортит1а ми по т^хъ се пазятъ въ архивата на
министерството на външнит-Ь работи и не еж въ опастность
да изчезнатъ, както рискувать да погинатъ документит-Ь
отъ първата ми мисия.
Когато. пр-Ьзъ злов-Ьщия м-Ьсецъ юли 1878, въ който
една кжсогледа дипломация разпокжса въ Берлинъ нашето
отечество, ние въ Пловдивъ прочетохме в. Таймсъ, който
първъ го обнародва, текста на берлин. договоръ, ние останах-
ме смазани, гръмнати, поразени. Възможна ли б-Ь подобна
несправедливость? Възможна ли 6% такава непр-Ьдвидли-
вость? Възможно ли б-Ь, подиръ санъ-стефански договоръ,
да се подчини пакъ на пр-Ьката политическа и военна власть
на султана и да се обгради отъ негова войска населението,
което първо бЪ възстанало противъ него? Възможно ли
6% султанътъ да може пакъ да изпраща, по искането на
генералъ- губернатора, туреки офицери и войски въ оная
область, която б-Ь най-много опропастена отъ т-Ьхъ и
пр-Ьзъ кланетата на 1876 и пр-Ьзъ войната на 1877 г.? За
жалость, всичко това б-Ь възможно, защото ето що гла-
сЬше берлинскиятъ договоръ :
Чл. 15. Султанътъ ще има право да брани границит-Ь
на областьта по сухо и по море, да въздига на тия граници
укр-Ьпления и да държи въ т-Ьхъ войски. Вжтр-Ьшниятъ
редъ на Източна Румелия ще се поддържа отъ една ту-
земна жандармерия, която ще се подпомага отъ една ма-
стна милиция. При съставянето на тия дв% т-Ьла, на които
сфицерит-Ь ще се назначаватъ отъ султана, ще се взима въ
внимание в-Ьрата на м-Ьстното население.
Чл. 16. Генералъ- губернаторътъ ще има право да по-
виква турскит-Ь войски, въ случай че би се заплашвала вж-
тр-Ьшната или външна безопастность на областьта. Въ
такъвъ случай Портата е длъжна да съобщава това свое
р-Ьшение, както и нуждата, която го оправдава, на пр-Ьд-
ставителйт-Ь на Великит-Ь Сили въ Цариградъ.
Чл. 18 Веднага сл-Ьдъ разм-Ьнението на утвържде-
нието на настоящия договоръ ще се състави една европей-
ска комисия, за да изработи, въ съгласие сь Портата,
устройството на Източна Румелия. Тая комисия ще опр-Ь-
д-Ьли въ разстояние на три м-Ьсеца властьта и правата ва
генералъ- губернатора, както и административното, сждебно

95
и финансово управление на областьта, като вземе за из-
ходна точка разнит-Ь вилаетски закони и предложенията
направени въ осмото заседание на Цариградската Конфе-
ренция.
Първото впечатление на всинца ни 6"^, че подиръ като
вьусих.ме отъ свободата, подиръ като -тая наша свобода
б-Ь подписана и отъ Султана въ Санъ-Стефано, ние не може*
хме да се подложимъ пзкъ на елинъ режимъ, състоящъ вт
едно ново издание на вилаетскит^ закони. И ние почнахме
оная борба, която по своята опоритость и продължителность,
по своята буйность въ началото, по своето благоразумие въ
ср'Ьдата и по своето възтържествув^не на края заслужва да
служи за гордость на нашит-Ь минали поколения, за при-
м-Ьръ на нашит-Ь бждещи. На 25 юли 1878 ние издадохме
първия брой на в. МарицаЛ) И веднага прогърм-Ь изъ ней-
ните стълбове жестока атака противъ берлинския договоръ.
Въ брой 4 отъ 8 августъ на нашия в'Ьстникъ се яви и пър-
виятъ протестъ противъ тоя договоръ, поднесенъ на кон-
сулит-Ь въ Пловдивъ отъ 90 села на пловдивския окржгъ.
При тогавашното отсжтствие на бързи съобщителни ср'Ьд-
ства, тр'Ьбаше изв-Ьстно вр-Ьме, за да могатъ тия протести
да станатъ общи, всенародни. Затова и едва въ брой 23 отъ
в. Марица ние на.мираме мемоара отправенъ отъ българ-
ския народъ до пр^Ъдставителит"!! на Великит% Сили въ
Цариградъ и поднесенъ т'Ьмъ оть една депутация, состоеща
отъ г. г. Д. Грековъ, Т. Икономовъ и Г. Начовичъ, а въ
брой 25 и описанието на приема направенъ отъ послан-
ницит-Ь на казаната депутация. И тъй като международ-
ната комисия за устройството на Източна Румелия бЬ при-
стигнала вече въ началото на м-Ьсецъ септември 1878 въ
Пловдивъ, враждебнит-Ь д-Ьйствия противъ европейската
диплол\ация се пр-Ьнасятъ тамъ. Отъ тамъ се отправя кьмъ
австрийскит-Ь народи едно възвание, което се обнародва
като притурка на брой 22 на в. Марица. Въ брой 24 на сж-
щия в-кстникъ се явява л^емоарътъ поднесенъ на между-
народната комисия отъ населението на Южна България ; въ
брой 26 отчетътъ, съставенъ отъ мене, на приема, който
тоя мемоаръ нам-Ьри у европейскит-Ь комисари ; въ сжщия
брой 26 прошението до сжщата комисия отъ жителит-Ь на
Копривщица, Панагюрище, Клисура и околнит-Ь села ; въ
') За първит"Ь мои другари при описването на тоя листъ,
редактирането на който отпосл-Ь почти пр-Ьзъ ц-Ьли три години азъ
рлководихъ, вижте Периодическия Печать отъ Иорданъ Ивановъ,
стр. 200.

96
брой 28 описанието на демонстрацията, направена отъ една
многобройна депутация отъ селата на пловдивския и па-
зарджиския окржгъ пр-Ьдъ европейскит-Ь комисари, на които
бЬ поискала да поднесе единъ адсесъ противъ постановле-
нията на берлинския конгресъ относително до Източна Ру-
мелия; въ брой 31 протестътъ пр-Ьдставенъ на комисията
отъ опълченците ; въ брой 32 отговорътъ на комисията
на нашия мемоаръ (обнародванъ въ брой 24) и най-посл-Ь,
въ брой 36, новъ мемоаръ отъ насъ, — пълномощницат-Ь
на Южна България — въ отговоръ на токо-що помена-
тото писмо на комисията. И като че ние се уморяваме вече
отъ тая борба съ думи, отъ тая бомбардировка съ мемо-
ари, протести, адреси и прошения, та въ сжшия брой 36
отъ в. Марица се пом-Ьства и уставътъ на Орелъ, народно
гимнастическо дружество, което отпосл%, съ свочт-Ь 15.000
членове, не малка роля игра вь тогавашнит-Ь събития, не
малка тежесть придаде на нашит-Ь заявления.
') Ето уставътъ на това народно гимнастическо дружество
.Орелъ", както той се обнародва въ в. Марица, № 31, отъ 28 но-
е^нври 1878 :
Чл. 1. Народното гимнастическо дружество, което се осно-
вава въ Пловдивъ, има за ц"Ьль да д-бйствува за обучението на
членоветЪ си въ всЬкакъвъ родъ упражнения, като марширане,
стр-Ьлба, фехтоване и пр., които способствувзтъ за развиването на
т-ЬлеснитЪ сили и въздигането на нравствения духъ и гражданскит-Ь
добродетели.
Съставъ.
Чл. 2. Народното гимнастическо дружество се съставя отъ
два рода членове: основателни и редовни, на които числото е нео-
граничено.
Чл. 3. Основателни членове са всички, които подарятъ на
дружеството веднажъ за винаги една сума пб-горня отъ 20 фр.
Чл. 4. Редовни членове, коитб со записватъ най-малко за го-
дина, СА всички ония Отъ 18 години нагор*, които са се задъл-
жили да сл-Ьдватъ редовно упражненията и които плащатъ на м-Ь-
сецъ по единъ франкъ.
Основателнит^Ъ могатъ да бАдатъ и редовни. Тогава т-Ь се
подчиняватъ на всички длъжности, които са наложени на тия по-
слЪднит^Ь и плащатъ ежем-Ьсечната плата.
Управление.
Чл. 5. За управлението на народното гимнастическо лруже-
ство се избира отъ всичкит'§ членове на дружеството и измежду
нсичкит-Ь по вишегласие, едно настоятелство отъ единъ пр'Ьдседа-
тель, четирма членове (отъ които двамата изъ членовет^Ъ основа-
телни) двама писари и единъ касиеръ.
Чл. 6. Настоятелството има сл-Ьдующит-Ь длъжности :

97
Въ началото, прицелната точка на тия наши заяв-
ления бе отм-Ьнението или поне изменението на берлин-
ския договоръ. Въ продължение на няколко седмици обаче
ние се уб'едихме, особено отъ разговорите ни съ нашит-Ь
освободители, че подобно отменение на лошите за насъ
постановления на берлинския ареопагъ бе немислимо. За
това и променихме до нейде тактиката. Въ нашит-е офи-
циални, така да кажа, изявления нашата с1е]епс1а СапЬа§о
все са оставаше берлинскиятъ договоръ; но въ анонимнит-е
а) Да се грижи за САществуването и напрЪдъка на народ-
ното гимнастическо дружество ;
б) Да промишлява за ср-бдствата и способи на одобрението
на другитЪ членове и да се старае за тЪхното изпълнение ;
г) Да осАЖда и налага наказания на ония отъ членовет-В,
които не си изпълняватъ длъжноститЪ. За тоя послЪденъ случай
поне едииъ отъ основателните членове на настоятелството трЪбва
да присАТствува на заседанието;
д) Да нагледва редовния вървежъ на финансовата часть на
дружеството и да дава на членоветЪ годишни сметки.
Права и длъжности.
Чл. 7 Вс-Ьки членъ има право да си дава гласа за избиране
на настоятелството, за одобрение или отхвърляне м-Ьркит-Ь, които
ще се пр-Ьдлагатъ отъ настоятелството и да блде избранъ за
членъ въ това настояте^IСТво.
Чл. 8. ВсЬки редовенъ членъ е длъженъ да си плаща м^Всеч-
ната плата у вр^Ьме ; да идва редовно на з| пражненията, за които
се е записалъ и на опр-Ъд-Ьления часъ ; да си заплаща наказанието,
което би му се наложило отъ настоятелството за отслтствие или за
други причини.
Наказание.
Чл. 9. За отсАтствие отъ часа на упражнението се наказва ви-
новникътъ съ ' ., фр. глоба.
Изключени СА отъ наказание само онич, които докажатъ, че
СА били наистина болни или че са отсАТствували отъ града по
работа.
Чл. 10 Парит-Ь отъ глобит-Ь и всичко, което прЪвишава раз-
носкит-Ь, тоЪбва да се туря на страна за капиталъ на дружеството
Формено, законно, това гимнастическо дружество съ много-
бройнит-Ь си клонове въ всички южно-български градове и нЪкои
по-гол-Ъми села, трая около 11 м^Ьсеца. И действително, на 30 ок-
томври 1879, генералъ губернаторътъ издаде приказъ, (обнаро!-
ванъ въ в. Марица отъ 2 ноември) съ кой го разтури дружества-
та, като заповЪда участвуещитЪ да се запишатъ въ списъцитЪ
на двЪтЪ опълчения отъ милицията и отъ нейната резерва, съоб-
разно съ сл. 369 — 372 и 391 отъ Органическия уставъ. Но най-
голЪми страхове и грижи причиниха тия гимнастически дружества
въ първите шесть месеца отъ своето САществуване до пристига-
нето на генералъ Обручевъ въ Южна България (Синя книга,
Тигкеу, 1879, >& 9, стр. 207, 551, 589, 649, 760, 796, 857, 887 и 1003).
7

98
статии на в. Марица и въ интимнит-Ь си разговори съ
рускит-Ь членове на между народ вата комисия — първиятъ
отъ които, полковникъ Шепелевъ, въ брой 13 отъ в, Ма-
рица обнародва едно заб-Ьл Ьжително писмо, за да иска
осв'Ьтления и материали по своята мисия — ние почнахме
да гонимъ достигаемато, да искаме възможното, юва
достигаемо, това възможно въ продължение на борбата
се кристализира въ сл'ЬднитЪ четире главни точки, които
можеха да се считатъ като минимални условия за нашето
приемване на берлинския договоръ.
1-о) Органическиятъ усгавъ да не бжде нЬкакъвъ
вилаетски законъ, а конституция, която да гарантира една
такава автономия, на каквато полунезависимит-Ь английски
колонии се радватъ, тъй като и въ меморандума, подписанъ
пр-Ьди берлинския конгресъ отъ лорд ь Солзбери и графъ
Шувяловъ, 6'Ьше казано, че Източна Румелия ще се надари
съ „една широка административна автономия, като ония,
напр., които сжществуватъ въ английскит-Ь колони." По
тоя въпросъ въ в. Марица № 11, отъ 1 септември 18/8,
азъ обнародвахъ дълга статия, въ която обстоятелствено
описахъ благотворнит'Ь посл'Ьдици отъ широката автоно
мия, на която се радватъ английскит-Ь колони и кан-Ьхъ
международната комисия да надари съ подобна автономия
и Източна Румелия.
2-о) Офицери т'Ь на жандарменията и милицията да
не бждатъ турци, тъй като мусулмани офицери, дори и
въ автономни области, само пакости еж правили. И за
доказателство, въ в. Марица брой 12 отъ 5 септември
1878 азъ привождахъ свидетелството на английския кон-
сулъ г. Джаксънъ Елдриджъ за разлагаещето влияние,
което упражняватъ мусулманскит'Ь офицери върху най-
добрит-Ь християнски полкове въ Лаванъ.
3-о) Генералъ-губернаторътъ да не бжде н^кой фа-
нариотинъ или левантинецъ. Въ в. Марица № 15 отъ 15
септември 1878 азъ надълго напомнихъ пакостит'Ь, сто-
рени на Ромжния отъ нейнит^ фанариоти господари. И азъ
свършвахъ статията си тъй : „Само способенъ българин ь,
който напълно да спод-Ьля стремленията на болшинството
жители, който да взима живо участие въ неговит* усилия
за саморазвитие, ще може да се ползува съ дов-Ьрието и
да работи за доброто за единъ народъ, когото всички
със11ди гонятъ, защото всички му завиждатъ".
4-о) Да н^ма турски гарнизони по границит'Ь, да не
стжпва въ Източна Румелия кракътъ на османски войникъ.

99
Уб-Ьдени въ правотата на нашит% искания по тия
■четире пункта, ние не оставихме на мира комисията. И по
•първит^ два ние б%хл1е честити да чуемъ подиръ н'Ькоя
нед-Ьля, че нашит'Ь викове не оставатъ безъ въздействие,
че нашигЬ желания не ще останатъ безъ удовлетворение.
Благодарение особено на рускит-Ь комисари, ние по
т-Ьхъ можахме да бждемъ спокойни. Колкото за третия
пунктъ, ние сами помежду си не б-Ьхме съгласни. Когато
азъ пледирахъ за българинъ генералъ-губернаторъ, като
мисл'Ьхъ, че ще се нам-Ьри н-Ькое лице, както и се нам-Ь-
ри, други мои съратници б-Ьха за генералъ-губернаторъ
отъ западна Европа. Никакво подобно разногласие обаче
не сжществуваше относително до четвъртия пунктъ. И тъй
•като той б^Ьше най-важниятъ, ние по него всички се
опълчихме, по него рекохме да употр-Ьбимъ всичкитв си
усилия, като приб-Ьгнемъ въ случаи на нужда и до най-
рЪшителнит^ ср-Ьдства.
Пр-Ьди да пристжпя да разкажа начина, по който
ние приб-^гнахме до първото отъ тия р-Ьшителни ср-Ь-
дсгва, за необходимо считамъ да извлека отъ англий-
скит'Ь сини книги съобщеното тогава въ т^хъ по тия
гарнизони. Споредъ тЬхъ, пакъ нашит'Ь освободи-
тели първи виждатъ опасностьта и първи заговарятъ
за нея. На 18 ноември 1878 съръ Хенри Дръмондъ
Уолфъ, първиятъ английски комисаръ за изработване ор-
ганическия уставъ, пише на лордъ ('олзбери, че князъ
Церетелевъ ималъ единъ пов^рителенъ разговоръ съ него,
въ който му казалъ, че той не се съмнявалъ, какво дв'Ьт'Ь
Българин съ вр-Ьме ще се съединятъ, но че Русия не же-
лае да ускора това съединение или да пр'Ькрачи берлин-
ския договоръ. „Подиръ това той ми каза, продължава
Уолфъ, че населението на тая область ще приеме автоно-
мията, стига само да се гарантира отъбезредицит* на тур-
ските войски. Каза ми още, че системата на гарнизоните
по Балкана ще бжде по-лоша отъ оная на бившия ре-
жимъ Тогава валията поне командуваше войската и по-
вече или по -малко се грижеше за реда на своя вилаетъ.
Сега войската ще бжде независима и тоя органъ на обу-
здаване не ще сжществува. Тия балкански гарнизони ще
бждатъ като едновремешните турски гарнизони въ Сър-
бия. И друга опастность още има. Една отбранителна ар-
мия противъ Русия, както той предполага, не може да
състои освенъ отъ 50 до 60,000 душн. А подобна армия
«е може да се държи на мирна нога. Отреди отъ по 50

100
или 60 душъ ще се оставятъ въ блокхаузи безъ никакъвъ
контролъ, зл'Ь платени и хранени, сл-Ьдователно, и прину-
дени да се поддържатъ съ кражби и обири'. Сжщиятъ
день^), съ втори рапортъ до лордъ Солзбери, Уолфъ дава-
и своето мнение върху изказанит-Ь отъ Церетелева стра-
хове. „Мой лорде, пише той, осм-Ьлявамъ се да ви обърна*
вниманието върху въпроса на балканските гарнизони,
който ще изисква голяма грижа и който не впада въ ком-
петентностьта на комисията. Н-Ьма съмнение, че князъ
Цертелевиятъ аргументъ има значителна сила, а именно,,
че сжществуването на малки отреди въ блокхаузи, дър-
жани както турски гарнизони се държатъ, ще се окажатъ
опасни за мира на м'Ьстностит'Ь, въ които квартируватъ..
Тия войници не ще бждатъ подложени на контролата на
губернатора, нито пъкъ подсждими на обикновени сжди-
лища и тъй щатъ не щатъ ще бждатъ единъ постояненъ
изворъ на караници съ българскит-Ь жители. Ще ми бжде
приятно, ако правителството на Нейно Величество обсжди
тоя въпросъ, тъй като очевидно не е наша работа да
правимъ пр-Ьдложения относително до командуването на
турските войници или да препоръчваме какви да е из-
менения въ турския воененъ законъ".
Лордъ Солзбери не се забавя съ своя отговоръ. На>
2 декември 1878 г. той пише на Уолфъ, че. 'неговото съо-
бражение (за опастностьта отъ безредици) не требва да
се пренебрегва, но че „не е желателно сега да се почвитъ
какви да е преговири за изменение постановленията на бер-
линския договоръ. Ще бжде по- добре да се предвидятъ
мерки за избегване злоупотребления въ фермана, съ
който ще се санкционира изработениятъ отъ комисията
уставъ". И два деня по-късно, на 4 декември, като пише
по сжщия предметъ на цариградския посланикъ, съръ
Хенри Лейардъ, лордъ Солзбери казва, че въ отговоръ
съръ Хенри Дръммондъ Уолфъ му телеграфиралъ, че той
се допиталъ до турските комисари по две точки, свър-
зани съ тоя въпросъ. Първо, по възможното неплащане
на войниците и последствията, които сигурно ще изте-
катъ отъ него. Второ, по средствата за отбрана на насе-
лението отъ лошото поведение на турските войски и за
наказание беззаконията, извършени отъ последните, ,3а
да се избегне първата възможность, продължава Солзбери,
съръ Хенри Уолфъ предлага гарнизоните, настанени въ.
') Тигкеу, 1879, ^* 9 I, стр. 207 и 237.

101
областьта, да се плащатъ направо отъ генералъ губерна-
тора изъ оная часть отъ областнат'Ь приходи, която ще се
внася на императорското правителство. Колкото за втория
въпросъ, Ассимъ паша (турскиятъ комисарь) предлага да
се приеме постановлението на турския воененъ зак^нъ,
по което войници, извършили граждански беззакония, се
сждятъ отъ граждански сждилища съ единъ офицеръ като
заседатель. Най-послЪ, колкото се отнася до опасностьта
отъ безредици и безчинства при първото влизане на тур-
скит-Ь войски, съръ Хенри Уолфъ като да мисли, че ед-
ничката достатъчна и благотворна гаранция би била на-,
значението на една европейска военна комисия за наглед-
ване, вс%кой членъ отъ която да има при себе си единъ
щабъ, за да могатъ офицери отъ него да се командиру-
ватъ на разнит% точки, д-Ьто ще има да квартируватъ
гарнизони. Една подобна мЪрка не би съставлявала ни-
какво изм'Ьнение на или отклонение отъ постановленията
на берлинския договоръ и единъ хубавъ ефектъ би се
произвелъ отъ едно незабавно разгласяване, че тя се об-
сжжда".
Не се минаватъ много деня и по въпроса за гарни-
зоните става дума и въ самата международна комисия за
изработване органическия уставъ. И въ нея, както и въ
интимнит^Ь срЪщи съ другит'Ь комисари, пръвъ заговаря
князъ Церетелевъ. Като взима поводъ въ заседанието й
отъ 9/12 декември 1878 отъ нашето второ прошение до
комисията, датирано отъ 28 ноември — 10 декември и
подписано отъ сжщит'Ь лица, които бЪха подали и пър-
вия мемоаръ, и като осжжда остритЪ изражения на
това наше прошение^) и на друго едно отъ Нова-Загора
по сжщия въпросъ, вториятъ комисаръ на Русия казалъ
сл-Ьдното: „Вие можахте да забЪл-Ьжите, господа, че идва-
нето на турските гарнизони въ балканитЪ и т'Ьхното за-
минаване пр'Ьзъ провинцията, вдъхйатъ най много стра-
хове на българитЪ; тся въпросъ не е, наистина, отъ на-
шата компетентность, но когато дойдемъ да опр'Ьд'*1лимъ
отношенията на управлението на Източна Румелия и тур-
скит'^ военни власти, ние ще можемъ до н-Ьйд^ да запазимъ
страната отъ печални сблъсквания, които биха могли да
докаратъ неизброими злочестини".
*) Синя книга, Тигкеу 1879, № 9 1, стр. 476. Подписалит*
това прошение са: И. Груевъ, Т. Кесяковъ, Ив. Ев. Гешовъ, д-ръ
К. Стоиловъ, Хр. Павловъ, д-ръ К. Мирковичъ, Г. Папазовъ, С.
гБрадински, Г. Минчевъ, Хр. Златаровъ и Тодоръ Коцовъ.

102
Подиръ р-Ьчьта на князь Церетелевъ, почти всички
комисари взиматъ думата и при всичко, че и английски-
ятъ и французкиятъ заявяватъ, че еж, готови да разиск-
ватъ въпроса на турскит-Ь гарнизони, не само пр'Ьдло-
жението на рускит-Ь комисари (че комисията взйма актъ
отъ желанията и 6'Ьл'Ьжкит'Ь на просителит'Ь и ще дър-
жи см'Ьтка за т'Ьхъ въ продължение на работата си) се от-
хвърля, но и въпросътъ за гарнизоните не се подига вече
въ международната комисия. Той често се подига обаче
ча.тно отъ комисарит'Ь, както става явно отъ рапорта
на съръ Хенри Уолфь до лордъ Солзбери отъ 8 февр.
1879, въ който рапортъ английскиятъ комисаръ казва, че
въпросит-Ь за гарнизонит-Ь и генералъ губернатора били.
въпроси на кабинетит-Ь.^) Английската синя книга обаче
мълчи за тия разисквания, станали оило частно между
комисарит-Ь, б ло между кабинетит-Ь- На 8 мартъ 1879
(н. с) тя проговорва пакъ за гарнизонвт-Ь, като дава пи-
смото отъ нея дата на съръ Хенри Уолфъ до лордъ Сол-
збери за моята мисия въ странство. „Лорде мой, пише
английскиятъ комисаръ, вчера българскиятъ Екзархъ ме
посЬти съ г. Ив. Ев. Гешовъ, за да ми го пр-Ьдстави въ
качеството му на членъ на една депутация> която тъкми
да отиде по столиците на силит'Ь, които подписаха бер-
линския дсговоръ. Г. Гешовъ е единъ господинъ, който,
както знаете, взе много живо участие въ българската по-
литика. Той б-Ьше оратор ътъ на депутацията, която пр'Ьд-
стави първото българско прошение на комисията и той;
говори много добр'Ь английски, тъй, като е пр'Ькаралъ
много години въ Манчестеръ. Той ми каза, че депутацията
ще състои отъ него и отъ двама другари, единиятъ отъ
сЬверна България, а другиятъ отъ Македония. Той тръгва
утр^ за Търново, д-Ьто ще ср-Ьщне другарит-Ь си и съ т-Ьхъ.
ще отпжтува пр'кзь Букурещъ и Виепа за Парижъ и Лон-
донъ. Вероятно ще се върнатъ пр^Ьзъ Берлинъ, Римъ и
Цариградъ, но тъй като главната имъ ц-Ьль е да посЬтятъ
Парижъ и Лондонъ, тяхното връщане ще зависи отъ об-
стоятелствата. Нам'Ьрението на депутацията е да иска пр-Ъди»
всичко съединението. Това споредъ Екзарха и г. Гешова,
било нужното пр-Ьдварително условие. Но посл-Ьлниятъ
прибави, че желанието му е да покаже на Европа, колко
2^ Тигкеу, 1878 №9, стр. 286. Отъ н-Ькои б-Ьл-Ьжки на Уолфъ
въ тоя рапортъ се вижда, какъвъ трънъ въ очит-Ь на междуна-
родната комисия билъ тогава в. Марица, и то защото см-Ьло и-
систематично е бранилъ правата на българит-Ь.

103
разумни могатъ да бждатъ българит-Ь. Сжщивската имъ
молба ще бжде за единъ европеецъ генералъ губернаторъ
и за едно взм-Ьнение (на договора) за балканскит-Ь гарнизони
които, казва, плашатъ българит-Ь и на сЬверъ и на югъ
отъ тая планина. На излизане, Екзархътъ поиска да дамъ
на г. Гешова едно писмо на самоличность, както^-каза той,
до Васъ Това азъ об'Ьщахъ и пратихъ на Екзарха, отво-
рено за пр'Ьдаване г. Гешову, писмото, отъ което Ви при-
тварямъ пр'Ьписъ. Г. Калай и баронъ Рингъ тъкматъ и
двама да му дадатъ писма отъ подобенъ хариктеръ. Гер-
манскиягъ, г. Брауншвайнгъ, об'Ьща да пише на своето
правителство. Г. Гешовъ см-Ьта да стигне въ Лондонъ въ
петнадесетъ деня". Синята книга дава текста напр-Ьпо-
ржчигелното. Ето го: ,По молбата на Негово Блаженство,
Екзарха давамъ това писмо на г. Ив. Ев. Гешовъ, който
е билъ избранъ да пр'Ьдставлява Източна Румелия въ една
българска депугация, която ще посети столицит'Ь на дър-
жавите подписали берлинския договоръ. Азъ казахъ на
Н. Блаженство и на г. Гешова, че мога да дамъ тов ч пис-
мо само за да удостов-Ьря неговата самоличность и че,
като н-Ьмамъ инструкции по тоя въпросъ, не мога да дамъ
мн'Ьние колкото за приема, който ще намЪри депутацията*
На утр-Ьто, ново писмо отъ сжщия Уолфъ до Солзбери,
все по моята мисия (Тигкеу, М 8, 1979, стр. 715). ,Мило-
рде, пише той, вчера ср^Ьщчахъ на улицата г. Гешова. По-
питахъ го, що значи неговото приаружаване отъ единъ
македонски делегатъ по мисията му при силит-Ь и дали
депутацията тръгваше по една панбългарска експедиция.
Отговори, че това не било тЪхното нам-Ьрение. Млкедо-
нецътъ ще настои пр-Ьдъ кабинетит-Ь за изпълнение ре-
формит'Ь, пр'Ьдвидени въ чл 23 отъ договора. Казах ь му.
че тия рефооми мисля сега се приготовляватъ Той при-
бави, чи и Екзархътъ и той били противъ тая по-разши-
рочена депутация. Той желал ъ тя ла бжде една чисто из-
точно-румелийека депутация. за да покаже, че жите-
лите на провинцията приемать договора, само искатъ
отъ Европа изм'Ьнения, които да гоправятъ приспобимъ.
Р-кшило се обаче другояче. Князъ Цертелевъ ми каза
завчера, че неговиятъ съв'Ьтъ къмъ българите билъ въ
сжщия смисъль и съжаляваше, че не го послушали."
Една нед-Ьля подиръ тая случка, съръ Хенри Уолфъ се
посЬщава отъ г-рь Чомакова и пакъ става дума за гар-
низоните. .Мисля, пише Уолфъ на Солзбери, че той е
добре познатъ на съръ Хенри Еллиотъ (бившиятъ ан-

104
глийски посланикъ вь Цариградъ) и че се счита за прия-
тель на английската политика... Той ми каза, че бълга-
рите биха били наклонни да се помирятъ съ берлинския
договоръ и да приематъ пр'Ьдложенията на комисията,
които одобряватъ, но съ три условия: унищожаването на
балканскит-Ь гарнизони, назначаването на единъ европеецъ
губернаторъ и, ако се може, една смесена окупация. . Азъ
възразихъ, че отсжтствието на балканскит^ гарнизони
може да докара прогласяване на съединението съ сЬверна
България. Той отговори, че прогласяването може да стане
съ и безъ гарнизонит-к. Но той не спод'Ьля моит-Ь стра
хове. Източно-румелийскит-Ь българи, еднажъ запазени
отъ миналит-Ьзлоупотр-Ьбления, били готови да приематъ
решенията на Европа. И въ много отношения тЪ пр-Ьд-
почитали това, що бигги чули да се готви за тЪхъ въ
момисията, отъ онова, що се планирало за България. Въ
княжеството щ'Ьло да има много разходи, отъ които об-
ластьта щ^ла да бжде избавена, цивилни листи за Княза,
една постоянна армия и може би една разточителна по-
литика на пр-Ьдприятия. Той ср помоли да ви съобща
тия негови съображения".
Дчанадесеть деня по- късно, ьа 15/27 мартъ (стр. 793),
ново свиждане съ Екзарха и новъ разговоръ за моята
мисия и за гарнизонит-Ь. „Екззрхътъ, пише съръ Хенри
Уолфь на лордъ Солзбери, ме пос1зти вчера, за да ме по-
моли да настоя пр^Ьдъ Васъ да приемете г. Гешева и не-
говия другарь. Екзархътъ каза, че съ приемането на г. Ге-
шова Вие ще усилите ум-Ьренага партия оная. която же-
лае да си остане берлинскиятъ договоръ. Попитахъ го,
дали г. Гешовъ има пълномощия. Отговори ми, че не. Г.
Гешовъ е длъженъ да заяви желанието за съединение, но
онова, което ьъ сжшность ще иска, е унищожението на
балканскит-Ь гарнизони, единъ европеецъ губернаторъ и
отм-Ьнението на правото да влизатъ турски войски въ
областьта. Заб-Ьл^жихъ, че посл-Ьдното е едно ново искане.
До сега ние слушахме, че спирането на балканскит-Ь гарни-
зони и европеецътъ губернаторъ ще задоволятъ жителите
на областьта. Безъ да се впущамъ да разисквамъ тия дв*
искания, казахъ, че т-Ь могатъ да се третиратъ отъ тур-
цитЪ като административни работи. Последното жела-
ние ще направи нуждно едно измЪнепие въ договора. Ек-
зархътъ се усмихна при тия думи и не каза вече нища
по тоя пр^дметь. Но той се върна на първит-Ь двЪ точки,
като прибави една бЪлЪжка, която той досега прави н^-

105
колко пжти вече, а именно, че населението е въ едно много
възбудено състояние, и че право или криво, умно или
безумно, ще се възпротиви на връщането на турските
войски, дори и съ рискъ на изтр'Ьбление. Попитахъ го, каква
полза ще има отъ ср-Ьщата на г. Гешова съ Васъ, ако
той н'Ьма пълномощия да обвърже населението въ случай,
че желанията му се изпълнятъ. Какъ можемъ да знаемъ, че
какви да било отстжпки биха произвели желаемия ефектъ?
Негово Бпаженство отговори, че безь т-Ьхъ н-Ьма щансъ
за мирь. Но той не може да отговаря за народъ, който,
както посл-Ьднит-Ь събития докгзаха, се е освободилъ отъ
контрола на своитЪ водители. Посл'Ьднит'Ь желаели, щото
г. Шмидъ да бжде учгиво приетъ и оставенъ да изпълни
длъжностота си, но желанията имъ не се уважили. Н.
Блаженство си отиде, като настоя да Ви подложа тия не-
гови възгледи. Огговорихъ, че считамъ за свой дтлгъда
съобща вамъ обективно всичко, щото чуя или видя,
но че н^мамъ инструкции да дамъ какъвто и да е отго-
воръ". И подиръ тоя отговоръ, английскиятъ комисаръ
съвършено млъква за гарнизонит'Ь. Поне въ синята книга
той нищо не говори за т1бхъ, а се обаждатъ първо, на
18/30 апр. 1879, турскиятъ министъръ на външнитЪ д-Ьла,
Каратеодориди паша, за да съобщи на лордъ Солзбери,
че султанътъ не приемва каквото и да е сг-Ьснение на пра-
вото му да окупира балканит1^ съ гарнизони; второ, на 27
апр. 9 май 1879, новиятъ английски генераленъ консул ъ въ
Пловдивъ, г, Митчелъ, за да съобщи р11чьта на генералъ
•Обручева, съ която се опов-Ьстява, че все пакъ (въпр'Ьки
споменатия протестъ на Каратеодориди паша) Султанътъ
се съгласилъ да не праща за сега гарнизони, тъй като„ не-
•виждалъ безотлагателната необходимость да се възползува
отъ това право"; трето, на 1/13 май, самъ лордъ Солзбери,
като пита телеграфически английския посланикъ въ Цфи-
градъ, съръ Хенри Лейярдъ, дали Турция е взела задъл-
жеаието спрЪмо руското правителство да не праща, дори
и когато има нужда, турски гарнизони на Балкана и като
телеграфира на съръ Хенри Уолфъ, че не е в-Ьренъ слу-
хътъ, какво английското правителство съв'Ьтвало Турция
да окупира Бург^зь и Ихтиманъ: „ние само съв'Ьтвахме
Портата, прибавя Солзбери, да не се отказва отъ правата,
дадени ней отъ берлинския договоръ, каквото р-Ьшение и
да е взела тя, да упражни или не за сега тия права"; и
четвърто и посл-Ьдно, на 2 15 май, попитаниятъ Леярдъ,
който пакъ телеграфически отговаря, че и министърътъ

106
на външните работи и везирътъ отказали да има такова
задължение 1)
И съ тия платонически заявлевия на Портата, че не
се отказва отъ своитЪ права, дипломацията като че свършва
с ъ въпроса на гарнизонит'^. Поне нищо н^ма вече за тъхъ
въ синит-Ь книги отъ 1879, годината, която рЪши оконча-
телно сждбата на Източна Румелия. За това и азъ свръш-
вамъ съ чуждит15 дипломатически документи и пристжп-
вамъ К1мъ описанието на моето дипломатическо стран-
ствуване.
Натоваренъ съ неопр^д-Ьлената мисия, разказана въ
гор'Ьприведенит'Ь рапорти на с ьръ Хенри Дръммондъ Уолфъ,
азъ тръгнахъ отъ Пловдивъ на 24 февруари 1879 и
стигнахъ въ Търново на 27 февруари. Пр-Ьди мене два-
надесетина пр-Ьдставители на Южна България б-Ьха се съб-
рали въ старата столица, за да обсжцатъ, заедво съ чле-
новет'Ь на Учредителното събрание, въпроса на единъ об-
щенароденъ протесть противъ берлинския договоръ.^)
Въ деня на моето пристигане, въ седмото заседание на съб-
ранието, г. М. Д. Балабанов ь б^Ьше пръвъ говорилъ по тоя
тъй нареченъ отъ него, общенароденъ въпросъ : прЪдсе-
дательтъ, покойниятъ български екзархъ, Антимъ 1, покър-
тен ь отъ р^чьта на г Балабанова, б^ше привелъ „съ сълзи
на очи, съ гласъ разтреперанъ, тихо като че за себе си,
но дсста внятно, скръбните думи на пророка Иеремия,
Гласъ въ РамЬ слишанъ бистъ плача и рьтатя и вопля:
Рахилъ плачущися чадъ своихъ и нехотяше утЬшится,
яко не сутъ'^ ; по предложението на г. Икономова, подкре-
пено отъ г. г. Цанковъ и Балабановъ, б^ше се челъ ме-
моарътъ на българския народъ, поднесенъ на пр-Ъдставите-
Тия два документа се намиратъ въ Синята книга Тигкеу,
№ 5 879.
^) Руското правителство 6+ше тогава противъ отиването на
източна-румелийски пратеници въ Търново. Азъ държа писмо отъ
покойния г. Шепелевъ, съ дата 24 януари 1879, въ което пише
слЪдно^о: ,Диесъ получихме отъ господарствения канцеларъ теле-
грама, съ която ни обажда, че Императорътъ ни запов-Ьдва да се
възпротивимъ на тръгването на румелийскитЪ депутати за Тър-
ново, тъй като тоя актъ билъ противенъ на нам-Ьренията на им-
ператорското правителсво и могълъ да повр^Ьди дори интересит-Ь
на южнит-Ъ българи. Съобщавамъ Ви тая депеша, като мисля, че
ще Ви блпе възможно да пр-Ьдадете съдържанието й нан-Ькоиотъ
депутатитЪ пр-Ьди тръгването имъ".

107
лит* на великит-Ь сили въ Цариградъ ; покойниятъ г. д-ръ
К. Сторловъ б^Ьше си произнесълъ своята първа р'Ьчь —
та1с1еп зреесЬ — въ която б-Ьше оплакалъ сждбата на Из-
точна Румелия, „тази друга часть отъ нашето отечество,
на която се запрЪщава да носи името България- и на Бал-
кана, „гн-Ьздотс на нашити патриоти, прЪдаденъ отъ бер-
линския договоръ на турски гарнизони, на едни елементи,
надеждата на които е грабежъ и разорение" и б^ше пр-Ьд-
ложилъ да се обсжди „още веднажъ, сл-Ьдъ толкова и
толкова пжти, общенародния въпросъ*, и то „заедно съ
другит-Ь наши братя, които не могатъ да присжтствуватъ
днесъ тука", и най-посл% покойниятъ г. Д. Грековъ б^ше
пр^Ьдложилъ, и Събранието бЪше избрало, една единадесе-
точленна комисия, която да приготви, първо, отговора ва
тронната р'Ьчь на князъ Дондукова Корсакова и, второ,
особно прошение къмъ Великит-Ь Сили. Азъ нам-Ьрихъ,
сл'Ьдователно, народното пр-Ьдставителство подъ прясното
впечатление на тия р-Ьчи и на тоя изборъ и въ разгара
на разискванията, дали прошението или мемоарътъ до Ве-
ликит-Ь Сили да изл'Ьзе отъ Учредителното събрание или
частно отъ пр'Ьдставителит'Ь, дали и сЬверна България да
прати по Европа делегати, за да протестиратъ противъ
берлинския договоръ или не. Тия паметни разисквания, въ
които, както е изв'Ьсно, за първъ пжть се очьртаха на-
шит-Ь два основни политически мирогледа, либералниятъ и
консервативьиятъ, и въ които, вънъ отъ оградата и Учре-
детелното събрание, вземахме участие и ние, южно- бълга-
рите, се свършиха, както се свършиха и много наши
по-съврЪменни разисквания, съ императивното ^ио5 е§о,
съ повелителната дума на върховната власть.
Подиръ като въ едно частно събравие, станало въ
черковата Св Никола съ участието на тракийските и маке
донски ^делегати, се прибавиха на единадесеточленната
комисия още деветь души. та тъй съставената двааесето-
членна комисия, състояща отъ М. Д. Балабановъ, Д. Цан-
ковъ, К. Стоиловъ, Д. Грековъ, Т. Икономовъ, П. Караве-
ловъ, Г. Начовичь, Г. Помяновъ, Пр^осв. Клименгъ, Илия
Цановъ, Хр. Стояновъ, Ив. Ев. Гешовъ. К. х. Калчевъ, П.
Р. Славейковъ. Т. Горбановъ, д-ръ Геровъ, Д. Каранфило-
вичъ, д-ръ Вълковичъ, д-ръ Стате Антоновъ и Ст. Стам-
боловъ, се натовари да изработи общенароденъ мемоаръ
отъ Учредителното събрание къмъ ВеликитЬ Сили и по
диръ като това решение, разискано въ осмото заседание,
се одобри отъ събранието, на 7 мартъ, въ деветото засе-

108
дание, г. Лукияновъ отъ страна на князъ Дондуковъ заяви,
че Негово Сиятелство сл*дъ завръщането си отъ Русе и
•Варна" съ прискърбие се научилъ за пр-Ьпирнит-Ь, станали
въ посл'Ьдното заседание по въпроса за поднасяне отъ
името аа събранието меморандумъ на европейските сили
и счита такива действия на събранието за изходящи вънъ
отъ пр-Ьд-Ьлит^ на задачата му*. Събранието пр-Ьклони
глава пр^дъ тая запов^дь, и въпросътъ за 'поднасяне ме-
моаръ отъ него се окончателно отхвърли. Оставаше въпро-
сътъ за съставянето на подобенъ мемоаръ извънъ съб-
ранието и изпращанетв му на великите сили съ особна
сЬверно- българска депутация. Либералит-Ь, г. г. Цанковъ и
Каравеловъ на чело, р-Ьштелно отказаха съгласието си,
за което ние ги молихме, да направятъ каква да е постжпка
отъ Учредителното събрание. Консерваторит-Ь съставиха
единъ мемоаръ,^) но и т'Ь го поднесоха чр-Ьзъ една пе-
точленна деоутация на делегатит-Ь на великит* сили въ
Търново, та н'Ьмаше вече нужда да пращатъ особни де-
легати въ странство.
И тъй ние си отбихме надеждата да видимъ изпра-
тена депутация и отъ сЬверна ьългария и заседанията на
Учредителното събрание отложени, додето се завърнатъ
членовете на депутацията. Требваше следователно да се
занимаемъ съ въпроса за състава на нашата депутация
и за инструкциите, които да й се дадатъ. При тръгването
ми отъ Пловдивъ мене се даде преписъ отъ едно писмо
на Централния комитетъ на южна България съ дата 24
февруари 1879 до южно- българските представттели въ
Търново. На основание на това писмо, което давамъ по-
долу, азъ поискахъ отъ тракийските делегати избора на
единъ другаръ и инструкции. Всичко, което те ми дадоха,
бе пълномощното отъ 3 мартъ, което тъй сжщо давамъ
по -долу. Недоволенъ отъ краткостьта на инструкциите на
това пълномощно, азъ поискахъ по-подробни уп;ктвания
отъ Пловдивъ. И гъй се почна между Пловдивъ и мене
една кореспонденция, която азъ прилагамъ, като пб- ценна
отъ колкото всеко мое описание на мисията ми**).
*) Въ № 68 на в. Марица отъ 23 мартъ 1879 е обнародванъ
текств на тоя мемоаръ, а въ ]^ 70 имената на 120-Т'Ь члена на
Учредителното събрание, които го б-Ьха подписали. Много отъ под-
писалит'Ь б%ха либерали.
**) Намерихъ за ненуждно да пом-Ьста тукъ писмата, раз-
менени между пловдивските приятели и мене пр-Ьзъ тая моя ми-
сия. Желающите да ги прочетатъ ще ги намЪрятъ въ Периоди-
ческото Списание. Изключение правя само за три документа: пие-

109-
Както б%ха вече ни загатнали г. Гамбета и графъ
П. Капнистъ въ Парижъ (вижте по-гор-Ь нашето писмо
отъ 6/18 априлъ), нашата осеммесечна опорита борба
въ Южна България, нашата р'Ьшителна постжпка съ из-
пращането на депутацията въ Европа, почнаха да даватъ
своит-Ь плодове.
Дод-Ьто ние продължавахме да вдигаме вр1зва про-
тивъ турски гарнизони и туркофилски паши и с фицери, въ
Цариградъ се извършиха сждбоносни събития. Още на
6 априлъ в. Марица (№ 71) обнародваше единъ пара-
графъ, споредъ който отъ достов-Ьренъ източникъ при-
стигнало въ Пловдивъ известие, че посланницит^ на ве-
ликит'Ь сили въ Цариградъ р'Ьшили и Султанътъ се съ-
гласилъ да не се пращатъ на балкана гарнизони и за ге-
нералъ-губернаторъ да се назнаЧи лице, което да има
симпатиит'Ь и дов'Ьрието на населението. Затова и про-
ектътъ за смесена окупация билъ изоставенъ съвър-
шено. И съ тия м-Ьрки, прибав'Ьше в. Марица, ние мн-
слимъ, ,че се пр-Ьмахватъ главнит-Ь причини на страхо-
мото на южно-българския комитетъ за пр-Ьдставителит-Ь отъ южна
България въ Търново, пълномощното, което ми се даде и едно
писмо на Гладстона до мене. Ето тия документи.
1.
ЦЕНТР. КОМИТЕТЪ
•^4 февруари 1879 г. До пр^Ъдставителит"^ на Южна България
гр. Пдовдявъ. въ Търново.
Почитаеми господа.
При тръгването на г-на Ив. Ев. Гешовъ за Търново, за да
вземе участие въ депутацията до ВеликитЪ Сили, подигна се тукъ
въпросъ за инструкциите, които трЪбва да му се дадатъ въ
точ случай. СлЪдъ надлежното разискване въ прислтствието на
г-на И. Е. Гешовъ, Ц. комитетъ, като се счете некомпетентенъ
да му даде какви да е инструкции, обяви му, че такива инструкции
устни и писмени той не може да добие осв-Ьнъ въ Търново.
Въпросътъ, споредъ насъ, се пр-Ьдставя подъ два вида. Въ случай,
че народниятъ съборъ р-бши да се отложатъ заседанията, въ което
населението тукъ не се съмнява, то депутацията, въ която ще бжде
причисленъ и г-нъ И, Е. Гешовъ, ще приеме инстоукциит-Ь си отъ
събранието на всички пр^Ъдставители отъ С'6верна, Южна и Западна
България, които ще я снабдятъ съ нужднитЪ пълномощни, като
й начертаятъ, взимайки въ съображение всички обстоятелства и слу-
чайности, границитЪ, въ които ще има да действува. Остаяслучай-
ностьта. която ние едва ли см-Ьемъ и да си пр-Ьдположимъ, ако
съборътъ се откаже да приеме подобно р"Ьшение. Като и въ такъвъ
случай ние не тр"1&бва да изоставимъ идеята за изпращане на
депутация въ Европа отъ страна на Южна България поне, при

110
вет-Ь отъ бъркотии въ тая область и тоя начинъ на р-Ь-
шение, колкото и да е не напълно удовлетворителенъ за
народните желания, дава за сега доволно здравина за спо-
койно и мирно съществувание и развитие."
Какво б-Ь станало въ Цариградъ, за да се постигне
тоя резултатъ? Русия се б-Ь съгласила да прати генералъ
Обручевъ въ Източна Румелия, за да съв-Ьтва нейното на-
селение да се подчини на берлинския договоръ съ усло-
вие, че ще се удовлетворятъ минималнит-Ь искания на това
население. Затова и когато въ ср-Ьда, на 25 априлъ, гене-
ралъ Обручевъ прочете въ пловдивската черкова Св, Бого-
родица прокламацията на Царя- Освободителя, той я съ-
проводи съ сл-Ьдната знаменателна р-Ьчь:
„Българи,
«Чухте ли и разум'Ьхте ли вие думит-Ь на Госпо-
даря Императора Александра? Разбрахте ли, що той же-
лае ? Той се надава, че вие ще изпълните честно и мирно
всичко онова, що се възлага на васъ чр'Ьзъ трактата и
ще се въздържите отъ всЬкакви безпоредъци.
„Чр^зъ руската кръвь и чр-Ьзъ пожертвуванията |на
руския народъ, вамъ еж дадени такива права, които обез-
печаватъ вашето благосъстояние и вашата цв-Ьтуща бжде-
щность.
г-на и. Е. Гешовъ тр-Ьбва да се присъедини, споредъ насъ, още
единъ депутатинъ, избранъ и упълномошенъ отъ Васъ, и на тая
депутация остая Вамъ, господа, въ званието си на пр-Ьдставители
на Южна България, да дадете нужднит-Ь устни и писмени инструк-
ции, като се ползувате, ако това се види за нуждно, отъ осветле-
нията на н^Ъкои отъ пр-Ьдставителит* на С'Ьверна България.
Приемете ув-Ьренията на най-отличното ми почитание.
За пр-Ьдседателя : С. Г. Тилевъ
ПЪЛНОМОЩНО.
Ние долуподписанит-Ь, пр-Ьдставители отъ Южна България,
упълномощаваме г-на Стефана Беронъ да блде нашъ делегатъ,
който наедно съ г-на Ивана Е. Гешовъ да отиде при правител-
ствата на Европейскит-Ь Велики Сили, за да пр-Ьдстави положе-
нието ни и да ходатайствува за изпълнението на желанията на
българит-Ь отъ така наречената Източна Румелия.
Гр. Търново, 3 мартъ 1879 год.
(Бургасъ) Я. Я. Русселевъ (Пловдивъ) К. Калчовъ
(Хасково) Мирчо П. Поповъ (Пазарджикъ) Ив. С. Войводовъ

111
„Но помнете, не забравяйте, че това може да се до-
стигне само по миренъ начинъ. Нито Русия нито Европа
желае да се пролее нито капка кръвь. Вие тр-Ьба да дока-
жете на Европа, че сте способни за мирно гражданско раз-
витие; и тогава, при съчувствието, което винаги Русия е
имала къмъ васъ, ще се присъедини къмъ васъ и благо-
разположението на Европа.
„Погрижете се пр-Ьди всичко, да не изгубите това,
което ви е дадено; не давайте сами поводъ за НйМ'Ьсване
въ вашит-Ь работи и тогава вие н-Ьма отъ какво да се
страхувате
„Като ме прати при васъ, Господарь Императоръ ми
поржча въ сжщото врЪме да пр'Ьдамъ саморжчното му
писмо на Султана, въ което Той изказва надежда, че Н.
В. Султанътъ истински като оц^Ьни както своит'Ь собствени,
така и общит* европейски интереси, ще си постави за
ц-Ьль запазването на мира, спокойствието въ вашата страна
и оздравяването на нейното благосъстояние.
„Отъ свиждането ми съ Н. В. Султана и отъ разго-
ворит-Ъ съ министрит-Ь му, азъ положително се уб'Ьдихъ, че
Портата е въодушевена относително васъ отъ честни и
благи нам-Ьрения. Осв'Ьнъ генералъ-губернатора, назначенъ
отъ Портата съ съгласието на великит-Ь държави отъ
(Чирпанъ) Ст. Г. Молловъ (Ески-Ззгра) Сл. Тошевъ
^Ени-Загра) Т. Мутевски { , ) А. Митовъ
(Чирпанъ) Ив. Митевъ (Къзълъ-Агачъ) Т. Вдовецовъ
(Карнобатъ) С. Н. Миларовъ (Казанлъкъ) Д, Душановъ
Б^ЬлЪЯска. Нам-Ьсто Г. Ст. Беронъ, който отказа, по нЪ-
мане врЪме, да приеме избора, отпосл^Ь за мой другаръ се избра
Д-ръ Г. Д. Янколовъ, съ когото направихме обиколката.
3.
Лондонъ, 14 февр, 79.
Госпоцине,
Съ удоволствие получихъ прочувствения и любсзенъ адресъ
отъ 3 ноември, въ който бЪ подписано между другит-Ь и Вашето име,
отъ българскит-Ъ делегати на пловдивския и сливенския санджакъ.
Не помислихъ тогава, че това писмо изискваше особенъ от-
говоръ отъ мене ; но, подиръ повторно преглеждане, виждамъ, че
то съдържа едно горещо въззвание за да изкажа мн-Ьнието си от-
носително единъ слухъ, който билъ пуснатъ и споредъ който мои-
т-Ь симпатии къмъ българския народъ били изчезнали по причина
на безчинства, сторени отъ н-Ъкои изъ Т'Ьхъ върху мухамеданит'Ь.
Тия слухове са съвършено безосновни и азъ Ви позволя-
вамъ да разгласите това, ако го считате за достатъчно важно да
блде публично опов-Ьстено.

112
ваша народность, вие не ще видите въ страната си ни-
какви турски власти. Вие н-Ьма да се страхувате и отъ
турските войски: вашата страна е запазена отъ т%хъ
чр-Ьзъ трактата, и Портата най-малко отъ всЬкога е раз-
положена да даде какъвто и да е поводъ за нарушението
на вашето спокойствие. Портата и не мисли да бърза съ
завзиманието на Балкана, Като запазва за себе си въ всич-
ката неприкосновеность правото на пограниччит'^ гарни-
зони, тя въ настоящето врЪме не вижда безотлагателна
необходимость да се възползува отъ това право и азъ
съмъ ув-Ьренъ, че вашето поведение може да има огромно
влияние на практическия изходъ на тоя въпросъ. Комби-
нацията за гарнизоните въ Балкана, породена отъ недов-Ь-
рието на държавит-Ь къмъ новия поредъкъ на работит-Ь на
балканския полуостровъ, ще падне вероятно отъ само себе
си, когато се разпръснатъ неоснователнит-Ь страхове,
възбудени отъ посл'Ьдната война. Стратегическите достойн-
ства на тая комбинация, както се види, отъ никого вече
не се защищаватъ: отъ васъ ще зависи, щото така сжщо
да се признае и нейната политическа безопастность Само
бждете мирни; не пр-Ьдизвикайте сами необходимостьта за
Всичко, що азъ казахъ по изстъпленията, сторени отъ бъл-
гари на турци, се каза по иай-публиченъ начинъ. Не виждамъ
нужда да го повтарямъ, да го смекчавамо или оттеглювамъ. Но
азъ досега не витЬхъ доказателство или презумция, че масата на
българския народъ е изобщо свир-Ьпа ; ако и да е в-Ьрно, както
В1шиятъ адресъ откровено го каза, че н-Ькои други — малцина —
тъй СА се покварили отъ единъ развращаващъ режимъ, който е
траялъ дълго въ т^Ьхното отечество, че вършатъ раОоти, които сл.
безчестни за хора, особно за христяни.
Въздържахъ се отъ да разисквамъ публично постановлени'-
ята на берлинс<ия конгресъ за южнит'Ъ българи отъ Източна Ру-
мелия по причина че, макаръ и да не са ония, които азъ бихъ
избралъ, считамъ за своя длъжность пр-Ьди всичко да се науча,
лали тЪ ще бАдатъ способни, благодарение на благоразумието на
комисарит^Ъ (членове на международната комисия за органическия
уставъ), да п-«лучатъ такова мАДро и справедливо практическо
развитие, щото да имъ усигорятъ откъмъ живота, имота, честьта на
женит"Ь и гражданскит-Ь права, сащитЪ баага, които т-Ьх-
нит'Ь братя на сЬверъ отъ бълкана ще иматъ правото да извою-
ватъ за себе си Къмъ тая ц-Ьль бАдете увЪрени се направляватъ
моит-Ь желания съ сАщата загриженость както досега, и азъ не ще се
отчая за нейното постигане съ ср-Ъдства, които конгресътъ счсте
за достатъчни, додЪто не видя т-Ьхната несполука, отъ която Богъ
да ни упази.
Оставамъ, господине, Вашъ много в-Ъренъ слуга.
Г. Ив. Ев. Гешову.
У. Е. Гладстонь.

113
присжтствието въ вашата страна на турски войски. Пор-
тата ше въздържи своитЪ редовни сили, а противъ на-
хлуването на баши-бозуцитЪ вие имате орлчжие; за това
Ихменно ви е дадено то, за да можете да защищавате отъ
злод-Ьйцит-Ь вашит^ кжщи, вашит-Ь жени и д'Ьца и да не
могатъ вече да се повтарятъ въ вашата страна ония ужаси,
отъ които е страдала въ течение на а1ного в^Ъкове.
.Отсега нататъкъ вашето положение е трайно; пол-
зувайте се отъ неговит-^ добрини безъ никакви страхове.
Благодарете за т'Ьхъ Твореца, благодарете руския народъ
и хранете за винаги неизгладима благодарность къмъ Ве-
ликия Царь, вашия Освободитель.
„Да се помолимъ, прочее, за съхранението и продъл-
жението на неговитЪ скжпоц'Ьнни дни".
Тая епохална р%чь р^ши сждбата на Източна Руме-
лия. Произнесена подиръ манифеста на руския царь, съ
който се искаше подчинението на южно-българското на.
селение на берлинския договоръ, тя успокои това населе-
ние, като му даде думата на пратеника на Царя Освобо-
дителя, че неговитЪ минимални искания еж удовлетворени
И д-Ьйствително, ако сравни чов-^къ съдържанието
на тая р-Ьчь съ четирет'Ь пункта, които аьъ по гор-к при-
ведохъ като необходими условия за нашето приемане на
берлинския договоръ, ще се уб1ади. че всички тия условия
се изпълваха. Намъ се даваха „такива права, които обез-
печавагъ нашето благосъстояние и нашата цв-Ьтуща бжде-
щность", ОсвЪчъ генералъ губернатора, „назначенъ отъ на-
шата народность" , ние не щЬхме да видимъ ,въ страната
си никакви турски власти, а сл^Ьд ;вателно и никакви тур-
ски офицери. „И най-посл-к и най- главно. Портата, като за-
пазваше правото си за пограничнит-Ь гарнизони, въ насто
ящето вр^ме не виждаше „безотлагателната необходимост
да се възползува отъ това право", и намъ се даваше наде
жда, че комбинацията на гарнизоните. . >ще падне в'Ьро
ятно отъ само себе си, щомь се разпръснатъ страховете
възбудени отъ посл^пната война"
И Южна България можеше да тържествува, защото
беше извоювала минимума отъ това, що бе поискала. И
ние можахме да прекжснемъ мисията си, защото всичко,
що можеше да се постигне тогава, бе постигнато. И това
всичко не бе малко. Деветъ месеца подиръ берлинския
ареопсгъ, осемъ месеца подиръ знаменитата по своето гордо
самохвалство речь на лордъ Биконсфилдъ, че той върналъ
на Турция най доброто пристанище на Черно море — Бур-
8

114
газеното^) — една значителна часть отъ далото на казания
ареопагъ и хитрит-Ь комбинации на английския държавникъ ,
да настани пакъ турцит-Ь въ Бургасъ и по Балканит-Ь, ле-
жаха повалени на земята, Изгочна Румелия, Бургасъ и
Стара-планина станаха български, не видеха турска войска
и, благодарение на това обстоятелство, можа да се пос-
тигне и съединението съ Княжеството
Историята малко прим-Ьри може да посочи за такова
бързо и мирно поражение на колективната дипломатическа
мждрость на Европа.
И източно- румелийските българи — шепа народъ
ср^щу многомилионна Европа — могатъ справедливо да се
горд-Ьятъ съ тая своя побЪда.
^) Английскиятъ историкъ МаккартИ| като споменува овациит*,
съ които лондонското населенае поср-Ьщна тая р-Ьчь на лордъ Би-
консфилдъ, произнесена отъ прозореца на министерството на вън-
шнитЪ работи, описва съ очевидна горесть шовенистическата по-
луда, до която Биконсфилдовит^прЪхвалени дипломатически поб-Ь-
ди б-Ъха докарали тогава казаното население. .Дожив-Ьхие да видимъ
и деня, казва той, когато Гладстонъ, минувайки съ жена си пр-Ьзъ
една отъ лондонскисЬ улици, се принуди да подири закрилата на
приятелски ПАтни врата, за да изб-Ьгне заплашителнит-Ь демонстра-
ции на една малка тълпа патриоти, които шумно се връшаха отъ
единъ шовенисниченъ карнавалъ." ^и8^^п М'Саг1;Ьу, Н181огу о^ оиг
о\УП Т1те5. Уо1 V*.

Продължение Борбата въ Източна Ррелнн.
Пнсма отъ М. Д- Бвлабановъ, П. йаравеловъ н П. Р. Слвввнковъ.
Свърши се благополучно мисията ми, описана въ
статията ми Побългаряването на Източна Румелия.
Свърши се тя, й подиръ едно кратко пр'Ьстояване въ Буя
курещ,ь, д-Ьто за пръвъ пжть се яапознахъ съ покойния Ев-
логи Георгиевъ, азъ, на 30 юни 1879, пристигнахъ съ другар-
си Д-ръ Янколовъ въ София. Тукъ едва що б^ пристиг-
налъ новоизбраниятъ Князь на България, Александръ I.
И всичкото внимание на политическите кржгове бЪ погъл-
нато отъ пр-Ьдстоящето съставяне на първото българско
министерство. Либерално ли тр'Ьбваше да бжде то или
консервативно ? Дълго говорихме ние по тоя въпросъ съ
покойния Д-ръ К. Стоиловъ, който 6'Ь тогава секретарь на
Князь Александра и който, по негова поржка, 6% дошълъ да се
съв-Ьтва и съ мене. Азъ 6'Ьх'ъ противъ пов-Ьряването вла-
стьта само на консерваторит-Ь. И Князьтъ искренно жела-
еше да състави едно см'Ьсено министерство. Затова три
пжти б% поканилъ г. Д. Цанковъ, а единъ пжть и г. П.
Каравеловъ. Но г. Цанковъ отказа да вл1азе въ кабинета
съ г. Д. Грековъ, а г. Каравеловъ отговори, че приемва,
ако или г. Цанковъ, или г. Хр. Стояновъ и П. Р. Славей-
ковъ, вл'Ьзатъ въ кабинета. И тъй като Князьтъ бЬ вече
об-кщалъ на г. Грекова портфейла на правосжаието, усло-
вията на лидерит-Ь на либералната партия не се приеха.
•Въпрос ьтъ се окончателно р-Ьши на 5 юли. Него день се
назначи чистохонсервативниятъ кабинетъ на г. Т. Бурмовъ,
съ г. г. Балабановъ, Начовичъ, Грековъ и Паренсовъ като
министри на външнит1в работи, на финансит-Ь, на пра-
восждието и на войната. Оставаше оразденъ портфейлътъ
на народното просв-Ьщение. И първиять, комуто се пр-Ьд-
ложи той отъ г. Балабановъ, бЪхъ азъ. Изненаданъ отъ
поканата за единъ постъ, за к йто не се чувствувахъ под-
тотвенъ, предвиждайки, че новото министерство не ще

116
има мнози1^^ство при новит-Ь избори за Народното Събра
ние, азъ отказахъ. Съгласихъ се обаче да приема друга
длъжность и тръгнахъ за Пловпивъ за да вида домаш-
нит'Ь, отъ които б^хъ се огд-Ь 1илъ ц^ли петь м-Ьсеца.
И 6'Ьхъ се съгласилъ да остана въ София, защото, първо
азъ не криехъ, че всичкит^ ни грижи тр-кбваше тогава
да бждатъ посветени на доброто уреждане на кня-
жеството и защото, второ, всичкит'Ь приятели, ксито
тамъ ср^щнахъ — Генералъ Грессеръ, г. г. Давидовъ,
Дриновъ, Начовичъ, Грековъ и пр. — ме съветваха да
не отивамъ въ Източна Румелия. Г. Грековъ ми каза
още въ началото, че Генералъ Грессеръ ме бЬ пр-Ьдло-
жилъ на Князь Александръ за поста на министра на
вжтр^Ьшнит^ работи. Но пр'Ьдложение за тоя портфейлъ
мен-Ъ не се направи пр'Ьди съставянето на кабинета, а
сл-Ьдъ съставянето му, както казахъ вече, другъ постъ не
ми се пр-Ьдложи осв'Ьнъ оня на министъръ на просв-Ьтата.
Въ Пловдивъ стигнахъ на 9 юли. И веднага тамошни
приятели настояха да приема директорска служба и остана
тамъ. Об^щалъ въ София, гзъ не можахъ да приема това
пр'Ьдложение. Отъ София обаче забавиха да ми направятъ
н1зкое конкретно пр-Ьдложение. Едва кжй'Ь края на августъ
азъ получихъ сл-Ьдното писмо отъ г. М. К. Балабановъ :
«София, 29 августъ 1879.
пДрагий ми Господине Ив. Ев. Гешовъ,
„Г-нъ Стоиловъ ви е приказвалъ, какво мисляхъ за
васъ когато пр-|ди 4 недЪли б-Ьхъ ви телеграфиралъ по-
диръ единъ разговоръ съ н^Ькои си отъ моит'Ь събратия.
Види се, че вий сте били на друго мн-Ьние. Както и да е,
ако сте рЬшени да додете тука, сега за васъ м-Ьсто може
да се намери. Вий може да бждете, ако не министръ, за-
щото самъ види се, че не щете да имате главоболие, то
членъ въ касацията, или агентъ въ Букурещъ подиръ
малко вр-Ьме, или и секретарь въ н-Ькое министерство съ
8.000 франка плата за сега. Ако, прочее, сте свободни до
сега и сте се р'Ьшили да оставите Източна Румелия, то
нЪма осв^нъ да ми обадите за това, па, ако искате, да
станете да додете и в-Ьрвамъ, че с€ н^шо ще да стане.
„С'Ьмейството ми е всичко добр^ и Ви поздравлява
вседомовно заедно съ баща, майка, съпруга, д^ца и д-Ь-
чурлига. Сжщо ви поздравлява и вашиятъ
М. Д. Балабановъ" •

117
Дод-Нто пристигне това писмо, приятелит-Ь въ Плов-
дивъ б-Ьха уб'Ьдили новия източно-румелийски Генералъ-
Губернаторъ, Алеко Богориди, да сондира Високата Порта
за моето назначение като директоръ на правосждието.
Портата отказа да одобри това назначение. Тоя отказъ
тъй възмути приятелит-Ь и мене, че ние р-Ьших.ме да се не
пр-Ьселвамъ въ Се фия, а да остана въ Пловдивъ за да
продължимъ борбата противъ турското правителство. Азъ
се съгласихъ съ Хр. Г. Дановъ да поема отново главното ре-
дакторство на в. Марица и взехъ да се готва за незави-
сима отъ директорската длъжность д-Ьйность въ Област-
ното Събрание и изходящия отъ него Постоянгнъ Коми-
тетъ. Кжд-Ь края на октомври азъ б%хъ вече пр-Ьдседатель
на тоя Комитетъ. И скоро тъй властно се засили у мене же-
ланието да вида довършено д-Ьлото на побългаряването
на Източна Румелия и тъй обикнах ь моята двойна д^й-
ность — в'Ьстникарска и законодателна — че отказахъ
повторна покана отъ Княжеството за да приема мини-
стерски постъ, покана, която тоя пжть ми се направи отъ
т. г. Петка Каравеловъ и П. Р. Славейковъ. Ето т-Ьхното
писмо, което ми донесе въ Пловдивъ г. Ив. Славейковъ.
пБан Гешевъ.
„Простете ме, че така на кратко ще Ви пиша, за-
щото имамъ толкова работа, щ^то немога да втасамъ.
Когато пжтувахъ по България, азъ се срЪщнахъ съ Д.
Янкулава, който ми говореше, че Вие съ него мислите,
че сичкит-Ь усилия на нашит-Ь патриоти тр-Ьбва да бж-
датъ направени за да може да бжде наредено княжеството
до колкото е възможно по добр'Ь; затова азъ се бсм'Ь-
лявамъ да се обърна къмъ Васъ и да Ви моля да прие-
мете единъ министерски портефелъ въ княжеството, за-
щото едвамъ можемъ да нам-Ьримъ чов-Ькъ по-добр-Ь
пригоденъ при ссгашнит'1в трудни обстоятелства. Сичката
народна партия ще приеме това съ голямо възхищение,
а азъ съмъ твърдо уб-^денъ, че Вие ни несчатате за хора,
съ които не ще може да се работи въ бждащето. За
всичко ще пр-Ьговорите съ г. И. Славейковъ.
,Вашъ: Петко Каравеловъ
„София, 1879/12 ноември П. Р. Славейковъ.'
Какво 6% моето участие въ борбата за окончател-
ното побългаряване на автономната область, ще се види
•отъ статията ми върху Източна Румелия и Избора на

118
Първия и Постояненъ Комитетъ, която се помества,
като посл^Ьдня въ тая книга. За по -нататъшната ми д'Ьй-
ность въ Южна България говорятъ моит-Ь стагии въ в..
Марица, който се издава въ Пловдивъ до съединението,
говори и моятъ докладъ върху извършеното отъ мене
въ 1881 — 1883, като източно- румелийски директоръ на
финансит-Ь, докладъ, обнародванъ въ моит^ Думи и ДЬла
(стр. 1). Назначенъ пр^зъ ноември 1883 за директоръ
на Българската Народна Банка, азъ пр^зъ декември съ-
щата година напусгнахъ Источна Румелия, дойдохъ въ
София. Двадесетина м-Ьсеци подиръ моето пр'Ьм'Ьстване
стана и съединението. И взехъ участие азъ въ борбата
за това съединение, ходихъ като делегатъ въ Копенха-
генъ и Лондонъ, въ Парижъ и Букурещъ, д-Ьто подписахъ
мира съ Сърбия, подиръ войната ни съ нея въ 1885. Мо-
ит-Ь спомени отъ оная епоха, озаглавени Спомени и До-
кументи изъ Борбата за Съединението (в. Дума, 2 — 7
септември 1915) тъй скоро се обнародваха, че н-Ьма ну-
жда да се пр-Ьпечатватъ и тукъ.

Източна Румелия
Нзборътъ на Първня н Постолнвнъ йомнтвтъ')
Подъ заглавие Малко Аритметика единъ нашъ ви-
денъ писатель е обнародвалъ въ началото на тая година
първо въ списанието ПросвЪта, а послЪ и въ една своя
сбирка разкази, една драска, която е нарекълъ истори-
ческа чъртица, Съ лекъ юморъ се описва въ таи шарка
частното съв-Ьщание по избора на първия източно-руме-
лийски постояненъ комитетъ, съ тънка ирония се под-
играватъ въ нея н-Ькои отъ тогавашнит-Ь по-пр^Ьдни плов-
дивски д-^йци. \УаЬгЬек ипс1 ВюЬшп^! Кон не се възхи-
щава отъ една историческа истина, пр^Ьдставена въ поети-
ческа форма? И ако тоя разказъ 6% като много други
подобни разкази, китка цв^те съ една капка истина връз ь
нея, той можеше безъ възражение да се остави да заба-
влява нашата публика и да краси нашата литература. Но
той претендира да е историческа чъртица. Д-ЬйствуващигЬ
лица въ него еж познати, още живи или недавно почи-
нали, създатели на източно румелийската история. И при
все това въ разказването на тая история поетическигЬ
волности тъй изобилствуватъ, и истината тъй немилостиво
е принесена въ жъртва на фантазията, че повелителна
длъжность се налага на всЬки, който е взималъ що-год'Ь
участие въ ония събития, въ побългараването на онова
изчадие на берлинския конгресъ. да посочи нев'Ьрнит'Н
твърдения на автора и да разкаже станалото точно и без-
пристрастно.
Много ли с« нев-Ьрнит-Ь твърдения въ тая чъртица?
— Много.
Нев-Ьрна е пр^ди всичко основата, на която почива
ц-Ьлиятъ разказъ, че въ Областното събрание имало 30
Периодическо Списание, книжка ^XV (1904).

120
душъ българи депутати ср'Ьщу . ..17 инородци. Нев-Ьрно,
че казаното събрание имало само изборни и по право
членове. Нев-Ьрно, че избор ьтъ на постоянния комигетъ
си извърши лъ на 15 окт. 1879 НевЪрно, че Ив. Вазовъ
е д ръ Чомаковъ, които не 6'Ьха членове на първата ру-
мелийска камара, се см'Ьли въ събранието, което се описва.
Нев15рно, че азъ съмъ пр-Ьдлагалъ да се споразум-Ьемъ съ
гърцит-Ь и да свършимъ п6 скоро, защото требвало да се
ув-Ьдомятъ и консулствата. Невярно, че подиръ р1^шението
на въпроса, азъ съмъ отърчал ь въ руското консулато
да събудя самия консулъ. Нев-Ьрно, че д-ръ Вълковичъ
отишълъ да телеграфира на баронъ Калай, че плановет-Ь
на европейската комисия били осуетени. И най-посл'Ь и
най -главно — кз*, Ьи1: по! ]еа51: — нев-Ьрно. че обзалага-
нето, че басътъ за петь лири спасило каузата на бъл-
гарщината въ Южна България.
А кое е в-Ьрното? Азъ ще се помжча да го изложа,
като си служа изключително съ исторически документи.
Пр'Ьди обачг да се простя съ полемиката и да се обърна
къмъ историята, нека заб-Ьл^жа, че покойниятъ г. Георги
Груевъ се обзаложи наистина въ онова събрание, което
се описва въ разказа, за петь лири, но не зашото имаше
съмн'Ьние, дали 40 душъ, колкото 6'Ьха тогава българите
членове на Областното събрание, можеха да надвиятъ на
16 душъ другородци, а защото въ течение на разисква
нето почна да се спори, кое е най -малкото число членове
българи, което може да надвие на небългарит'Ь. И тоя
именно споръ, а не и каузата на българщината, се рЪши
отъ обзалагането.
Многото дипломатически баби, които избабуваха въ
Берлинъ килавата рожба, кръстена Източна Румелия, се
помжчиха чр-Ьзъ своит-Ь пр-Ьдставители въ международ-
ната комисчя за изработване нейния органически уставъ,
да напразятъ своето недоносче още пб-кекаво, още п6-
нежизнеспособно. Т-Ь не се задоволиха съ тоза, че обла-
стьта, която първа дигна знамето на възстанието, която
най- много пострада и по вр'Ьмето на това възстание отъ
1876, и въ течението на войната пр-Ьзъ 1877, ще бжде
подъ .пр-Ьката политическа и военна власть на султана"
(чл. 13 отъ берлинския договоръ); че „султанътъ ще има
право да брани границит-Ь на провинцията по сухо и по
море. да въздига на тия граници укр-Ьплентя и да държи
въ т-Ьхъ войска"; че офицеритЪ на жандармерията и ми-

121
лицчята въ тая провинция ,ще се назначаватъ отъ Сул
тана" (чл. 15); и че „Генералътубернаторътъ ще има
право да повиква турскит'Ь войски въ случай, че би се за-
плашвала вжтр-Ьшната или втнкашната безопастность на
областьта" (чл. 16). Т^ поискаха тъй да окастрятъ, на-
малятъ и ст-Ьснятъ правдинит-Ь на жителит'Ь отъ тая
область, че Органчческиятъ уставъ, ксйто ужъ П11зше да
ги гарантира, да можеше да се приложи и въ другйт-^
области на Европейска Турция, Въ английската Синя книга,
която съдържа пр1^дварителнит'Ь пр^Ьговори по казания
устав ь (Тигкеу № 9. I, 1879), ка нЪколко м-Ьста изпжква
това благочестиво желание на тогавашната нечестива ди-
томация. Пръвъ единъ турски държавенъ мжжъ го из-
казва (стр. 8), подиръ него го повтаря и графъ Андраши
(стр. 10), дод-Ьто най-посл-Ь турскит^ комисари въ между-
народната комисия 3 3 изработване устава тъй го усвоя-
ватъ, че съ всичкия си умъ приготвуватъ ужъ за Източна
Румелия единъ проектъ за уставъ, който не е друго осв'Ьнъ
единъ законъ за вилаетит-Ь и който се представлява отъ
т'Ьхъ на комисията съ забЪл-^жката, че ако се одобри отъ
нея, той ще се приложи не само въ Източна Румелия,
но и въ другит-Ь европейски области на империята (сгр 48
и 111).
Една р^шателна борба можеше само да избави Юж-
на България отъ надвисналите опасности, отъ зиналата
пропасть. И тая борба незабавно се почна и безпирно се
продължи. И благодарение само на нея и на съд^йстви •
ето, дадено подъ нейния тласъкъ отъ русите, можа да се
спаси положението и да се направи отъ Източна Руме-
лия .една чистобългарска область, н^що пр^ко противно
на намеренията на сигурно по-големата часть отъ силите,
подписали берлинския договоръ".*)
Не беха се окончателно настанили въ Пловдивъ чле-
новете на казаната международна ко.\1исия, когато ние поч-
нахме нашата бомбардировка. Подиръ една лека престрелка
съ втория английски комисаръ, лордъ ВопоистЬтоге,*)
*) Тия СА думит-6, които тогавашниятъ английски посла-
никъ вь Цариградъ, съръ А. X. Лейардъ, билъ казалъ на князъ
Богориди при първата му ср'§ща съ него прЪзъ есеньта на 1879.
(Синя книга стр. 144, Тигкеу, ^<5 5, 1830^
-) На 12,24 септември 1878 младиятъ лордъ пише на своя
старши колега, който бЪ останалъ въ Цариградъ, че бил-ь посЬ-
тенъ отъ елна делегация, състояща ото българския митрополнтъ
и г. г. Гешовъ, Груевъ, Стоиловъ и Искровъ, всички видни чле-
нове нд крайната българска партия (иИга Ьи1§аГ1ап раг1;у, въ Ру-
мелия. (Стр. 25, Синя книга Тигкеу 1878, № 9, I).

122
една депутация, състояща отъ К. Величковъ, Ив. Ев.
Гешовъ, И Груевъ, Т. К. Кесяковъ, д-ръ Мирковичъ,
Д. Наумовъ, Хр. Павловъ, М. Поповъ М. Савовъ и д-ръ
Стоиловъ на 16 октомври ги обиколи всички, съ изклю-
чение на турцит'Ь, и имъ поднесе единъ мемоаръ. Като
съобщава на лордъ Солзбери текста на тоя мемоаръ и сво-
ите впечатления отъ това посЬщение, английскиятъ членъ
на комисията, съръ Хенри Дръммондъ Уолфъ, надълго
разправя, какъвъ разговоръ той ималъ на англйски съ
мене, когото той нарича главния ораторъ (1Ье рппс1ра1
брокезтап) нл депутацията. „Азъ казахъ на г. Гешова^
пише английскиятъ комисаръ, че доколкото можахъ да раз-
бера отъ неговит-Ь заб-Ьл'Ьжки, ц%льта на прошението е
отм-Ьнението на берлинския договоръ Ако това е така,
азъ тр-Ьбва веднага да кажа, че не съмъ компетентенъ да
разисквамъ подобенъ въпросъ, нито пъкъ комисията
може да стори това. Нашата длъжность е да изработимъ
единъ проектъ за управлението на областьта вжтр-Ь въ
рамкит'Ь на договора. Текстътъ на тоя актъ ни дава въз-
можность да дадемъ на източно- румелийското население
пълна гаранция за неговото благосъстояние, и азъ в-Ьр-
вам ъ, че желанието на моит-Ь колеги е да направятъ
всичко възможно въ полза на това население".^)
Тъй ни говори действително първиятъ английски ко-
мисаръ, но неговит-Ь д-Ьла и д-Ьлата на неговит-Ь колеги
отпосл^ не потвърдиха тия негови думи. Интересит-Ь
на грамадното мнозинство отъ това население, въ чиято
полза той ужъ ш-Ьш- да работи, щ-Ьха да бждатъ безце-
ремонно потъпкани, ако да не б-Ьха нашит-Ь енергически
протести и благотворната помощь на русит-Ь. Тия про-
тести и тая помощь б+ха особено полезни за насъ по
изв^Ьстни жизнени питания, по н^кои отъ кои то се е пи-
сало, а по н'Ькои не — като по въпроса за употр'Ьбле-
нието на е8ицит1&, по оня за състава на Областното съ-
брание и постоянния му комитетъ, по оня за фесъ или
калпакъ, по оня за знамето, и най посл% и най-главно,
по оня за турскит'Ь гарнизони, съ които, споредъ бер-
линския договоръ, султанътъ имаше право да опаше всич-
кит^ граници на Източна Румелия.
Споредъ първоначалния проектъ на устава (права на
гражданит'1&), пр'Ьдставенъ отъ французкия комисарь, ба-
М Френскиятъ текстъ на тоя нашъ мемоаръ и докладътъ
на 51Г Н. Ьгиттопс! ^о\И са пом-Ьстени въ Синята книга Тигкеу.
№ 9, 1879, а българскиятъ текстъ въ в. Марица, ^^ 24.

123
ронъ де Рингъ, турскиятъ езикъ остаяше официалниятъ
езикъ на управлението и на съдилищата. Българскиятъ и
гръцкичтъ езикъ б-Ьха факултативни. Подиръ гол'Ьми
усилия това чудовищно пр'Ьдложение се зам^Ьсти отъ оно-
ва, което фигурира въ чл. 22 отъ Органическия уставъ,
и споредъ което офециаленъ практически стана езикътъ
на мнозинството.^
По първия проектъ на анллийская комисарь (прото-
колънъ ^& 30) Областното събрание тр-Ьбваше да състои
отъ 10 душъ членове по право. 36 изборни членове и
18 членове, назначени отъ генералъ губернатора. Доста
мжки се положиха, дод-Ьто се намали числото на назначе-
ните членове отъ 18 на 10 (чл. 69, 71 и 74 отъ Орган^
уставъ);
А Постояниятъ комитетъ? Споредъ споменатия по-
гор-Ь първоначаленъ проектъ на Органическия уставъ,
пр-Ьдставенъ отъ турскит^Ь комисари, за Источна Румелия
се предвиждаха не Областно събрание, а Главенъ (окрж,-
женъ), съв-Ьть — Соп5е11 §6пега1 — и една постоянна ко-
мисия съ функции гор^-долу подобни на ония на нашити
костонни комисии, Кзто се натовариха да изработятъ от-
дала за народннто представителство, английските коми
сари усвоиха идеята за постоянната ксмисия, като я на-
рекоха въ своя проектъ постояненъ комитетъ. Споредъ
тоя проектъ на англичаните (протоколъ Л? 30), съсгавътъ.
на Постоянния комитетъ се определяше на И.четирма
отъ които се избираха отъ членовете по право, а остана-
лите седмина отъ членовете непринадлежащи на кате-
горията на членовете по право. За да се избегне такава
скандална привилегия на членоветъ по право, руските ко-
мисари, подиръ опорита борба, се принудиха най-после
да приематъ, редовните членове на Постоянния комитетъ
да бждатъ 10 и въ гласоподавател ните бюлетини да се
вписватъ само шесть имена, заменяващите ла бждатъ трима
и да се вписватъ само две имена, за да могатъ да се из-
биратъ поне петь души отъ малцинствата (чл. 104 отъ
Орган, уставъ). И въ отношение на правата на Постоян-
ния комитегъ сполуката бе грамадна. Отъ една Посто-
*) Протоколъ № 10 на европейската комисия, Синя книга,
Тигкеи, Л» 9, 1879 и Тая сини книги (томг I и II) както и Сините
книги Тигкеу № 18. 1889. и Тигиеи № 5 1880, сълържатъ протоко-
лите на казаната комисия, та н"Ьма да ли споменувамъ вече.
Всички тия Сини книги, заедно съ много други, б^ха подарени
лордъ Гранвилъ на постоянния комитетъ, а сега се намиратъ
въ библиотеката на народното Събрание,

124
янна комисия, натоварена да бди върху изпълнението на
р'Ьшенията на Областното събрание и да му докладва
върху т'Ьхъ и върху бюджета, както пр-Ьдлагаха турцит'Ь,
Постоянният ъ комитетъ стана едно т^ло, до което гене-
ралъ-губернаторътъ тр-Ьбваше да се допитва за всичко,
което надминаваше изпълнението на законит'Ь ; което съ
него между сесиит-Ь прав-^ше и закони, наречени публично -
административни правилници ; което имаше право да кон-
тролира всички чиновници и да ги дава подъ сждъ ; и което
най-послЪ отваряще допълнителни кредити, когато се до-
кажеше, че вписаните въ бюджета суми еж недостатъчни.
(Чч. 50, 51, 55, 107 и пр.).
Фесъ или калпакъ? Тоя въпросъ, тъй съвр^мененъ
въ 1904 за реформираната жандармерия на Македония, бЪ
капиталенъ и за Източна Румелия въ 1879. И той се р-Ьши
въ полза на калпака, благодарение пакъ на шума, вдигнатъ
отъ насъ и на настояването на русит^^. На стр. 1043 отъ
Синята книга, Тигкеу, М» 9 (II) се намира писмото отъ
14 май 1879 на посланника Лейаодъ до лордъ Солзбери,
съ което му се съобщава, че подиръ настояването на гене-
ралъ Столипина да не влиза въ Източна Румелия съ фесъ,
тенералъ-губернаторътъ, князъ Алеко Богориди, р^Ьшилъ
да надене калпака. ВъпрЪки това р'Ьшение обаче, той
тръгна отъ Цариградъ за Пловдивъ съ фесъ. Но секре-
тарьтъ на генералъ Столипина го пр^ср-Ьщна по жел-Ьз-
ницата и му заяви категорически, че Генералътъ не отго-
варя за посл'Ьдствияга, ако вл-Ьзе въ Пловдивъ съ фесъ,
И Боориди се принуди да извади отъ багажа си по-отрано
приготвения кзлпакъ съ червено дъно и да влЪзе съ него
въ столицага на Южна България. (Синя книга, Тигкеу.
№ 9, 1879. стр. 1041).
Едва пристигналъ въ нея, князъ Богориди праща при
членовет-Ь на Европейската комисия своя главенъ секре-
тарь, покойния Гаврилъ Кръстевичъ, за да ги пита, дали
при прочитането на фермана за неговото нйзначение като
тенералъ губернаторъ да се вдигне турското знаме или не.
Кръстевичъ прибавя, че ако се вдигне и станать бъркотии,
то и Богориди и той ще си дадатъ ост^вкит'Ь. Комисията
се събира и р-Ьшава да остави губернатора свободенъ да
вдигне или не знамето. И той не го вдига. (Сжщага Синя
книга, стр. 1044).
Колкото за отказването на султана да прати гарни-
зони въ Балкана, тая главна ц-Ьль на дипломатическата
мисия, която източнорумелийскитЪ българи пов'Ьриха на

125^
покойния д-ръЯнколовъ и на мене пр%зъ пролЪтьта на 1879,
азъ говсрихъ за него, когато описахъ казаната ни мисия
по европейскит'Ь дворове. За сега ще подчертая садю факта,
че това неизпращане на турски гарнизона на границата
между княжество България и Източна Румелия бЬ най-
гол'Ьмата сполука на източно румелийските българи. Съ
турски гарнизони отъ Черно море до Вакарелъ, съедине-
нието на 1885 не можеше да стане безъ сблъскване съ
тЪхъ, което сблъскване неорЪмЪнно щ'Ьше да докара и война
съ Турция. А кой може да каже, какъвь щ-Ьше да бжде
изходътъ на такава една война, особено при настроението
на тогавашна официална Сърбия?
Всички тия тревожни въпроси 6'^хз се откол"Ь раз-
решили, духовет-Н се б-Ьха зньчително успокоили, когато
Източна Румелия пристжпи къмъ изборите за първото
Областно събрание. При тия избори, станали на 7 октомври
1879 и продължени, за нЪкои околир, подиръ неделя,
излязоха изъ урните, при немалкото очуяване на ония
лековегни чужденци, които беха повервали турци и гърци
за населението на Източна Румелия, 32 българи предста-
вители и само 4 небългари. Консулите се обезпокоиха.
И геьералъ-Г)бегнаторътъ, който, при назначението на
чиновниците, се бе строго и добросъвестно държалъ о
принципа, че българите, като най многобройни, требваше
и най-многобройно да се представляватъ въ управлението*
повлиянъ отъ това безпокойствие на чуждите представи-
тели, при избора на назначаваните отъ него членове, не
се поведе по правилото на съразмерностьта. Той треб-
ваше да назначи тия десеть члена измежду учените, из-
между търговците и земледелците и измежду чиновни-
ците. И той назначи единъ ученъ и двама чиновници бъл-
гари, а трима учени, трима търговци и земледелци и единъ
чиновникъ. всичко седмина, другородци.
И подиръ това назначение, съ десетьте членове по
право (мюфтията, началниците на петьте христиааски
общини, главниятъ раввинъ, председательтъ на Върхов-
ния Касационенъ сжцъ, председа гельтъ на Върховния
административенъ с«дъ и главниятъ контролеръ на фи-
нансите) и 36-те изборни члснове въ първото Областно
събрание на Източна Румелия влезоха 40 душъ българи,
6 турци, 5 гърци, 2 арменци, 2 енреи и единъ игалиянецъ
(духовниятъ началникъ ня българокатолиците).^)
') Ето и имената на всичкит-Ь членове: 1. Българи: Хр. Астар-
жиевъ, Г. Беневъ, Н. Т. Бояджиевъ, К. Величковъ, И. Воденчаровъ,

126
Тъй съставената първа южно-българска камара се
отвори на 22 октомври 1879. И церемонията на това от-
варяне, както и р'Ьчьта на привр-Ьменния пр^дседатель —
р-Ьчь, която не е поместена въ напечатанит-Ь въ 1889 г.
дневници на Областното събрание — еж тъй интересни,
че азъ си позволявамъ да привеца тукъ онова, що б^хъ
писалъ по тЪхъ въ в. Марица отъ 23 октомври 1879
Ето това мое описание:
„Вчера, на 22 того, по пладне, се отвори първата се-
сия на първото Областно събрание на Източна Румелия.
Часа на дванадесеть без7> петь минути Н. Сиягелство Ге-
нералъ-Губернаторьтъ тръгна п-Ьшъ, прЪзъ два реда вой-
д-ръ Вълковичъ, Ив. П. Герджиковъ, Ив. Ев. Гешовъ, Ив. Ст. Ге-
шовъ, Г. Груевъ, П. Димитровъ, П. Енчевъ, Хр. Златаровъ, М. Ико-
номовъ, Г. Калчевъ, Г. Караджовъ, Иозо Карапировъ, Т. Кесяковъ,
Ненчо Кръстевъ, М. Ив. Маджаровъ, Я. Д. Матакиевъ, д-ръ Ма-
чевъ, Д. Милковски, д-ръ Мирковичъ, Ив. Найденовъ, Д Наумовъ,
митрополитъ Панаретъ, Д. Папазоглу, д-ръ Планински, К. П-Ьевъ,
Ив. Саллабашевъ, Д. Стамболовъ, д-ръ Стамболски, д-оъ Странски,
попъ -Георги Тилевъ. Г. X. Тиневъ, А. ТопракЧ'1евъ, д-ръ Хакановъ,
д-ръ Янколовъ и Д. Юруковъ. II. Другородци: Д. Аргириади, М. Ар-
гириади, К. АхланлА, д-ръ Владосъ, Ибрахимъ Ионтовъ, Исмаилъ
ХакА ефенди, И:маилъ Зюхди, X Исмаилъ бей, митрополитъ Не-
офитъ, Папазиянъ, Рафаилъ Моизъ равинътъ. Реджебъ ага, Хафузъ
Халилъ, Манукъ Хинтлианъ, Епископъ Рейноди и Шехъ ефенди.
Въ описаН1.ето на отварянето на Областното събрание, което по-
нататъкъ се цитира отъ в. Марица, е казано, че има само 5 душъ
турци, защото станимашкиятъ депутатъ Исмаилъ ефенди не б-Ь
още избранъ. Пр'Ьзъ първата сесия на събранието Върховничтъ
САДЪ, който въ Източна Румелия пров'Ьряваше правилностьта на
изборитЪ, касира г. г. д-ръ Мачевъ и М. Икономовъ и намЪсто
т-Ьхъ се избраха други. Отъ гор-Ьизброенит* депутати бьлгар-
скиятъ митрополитъ Панаретъ, гръцкиятъ Неофитъ, епископъ
Рейноди, протестантскиятъ духовенъ началникъ Н. Т. Бояжиевъ,
мюфтията Хафузъ Халилъ, арменскиятъ духозенъ началникъ Па-
пазиянъ, еврейскиятъ равинъ Рафаелъ Моизь, пр-Ьдседательтъ на
Върховния САДЪ Ненчо Кръстевъ, пр-Ьдседательтъ на Въоховния
административенъ садъ Гео.г^. Груевъ и главниятъ контролеръ
Георги Беневъ б^ха членове по право; Шехъ ефенди, д-ръ Мир-
ковичъ, д-ръ Владосъ, бурга киятъ наибинъ Исматъ Зюхди (като
учени), Ибрахимъ Ионтовъ, Манукъ Хинтлиянъ, К. Ахланлл (като
търговци или землед^Ьлци), хаджи Исмаиль бей, Иозо Карапировъ
и Иванъ Найденовъ (като чиновници) бЪха членове назначени отъ
генералъ-губернатора. ОстаналитЪ бЪхл депутати избрани отъ на-
селението. За тия посл-Ъднит-Ь английскиятъ консулъ въ Пловдивъ,
г. Мичелъ, съ рапорта си до лордъ Солзбери отъ 3/15 ноември
1879 г. съобщава, че т-Ь правили гол'Ьма честь на йзточно-руме-
лийскит'Ь българи, тъй като повечето били лица съ извЪстно
образование. Списъкътъ на всички членове вкупъ не се намира
нито въ дневницитЪ, нито въ тогавашнитЪ вЪстници, затова го
давамъ тука.

127
ска отъ двореца си, и придруженъ отъ генерала Стрекера
и всичкит-Ь ни други високи офацери, стигна пр-^дъ Об-
ластното Събрание. Тукъ той се поср^Ьщна отъ музиката,
която засвири, и отъ директорите, които го приеха на
вратата. . Щом ъ Н. Сиятелство Генералъ Губернаторътъ
вл^зе въ стаята на заседанията, едно гръмогласно ура
екна отъ всичките депугати. Князътъ се качи на пред-
седателското м%сто, а отъ дв^те страни на бюрото се
наместиха офаиератЪ, които го б^ха придоужили. Три-
буната на консулското т^ло се б^ше вече напълнила отъ
консулите, които беха всиччи дошли въ униформи, а три-
буната на директорите и публиката, съ добре облечени
госпожи и госпожици, които придаваха особенъ блесъкъ
на Събранието. На председателското место при Н. Сия-
телство беше се спрелъ и Г. Груевъ, директоръ на про-
свещението, който прочете словото на княза най-напредъ
на български, а после на турски и на гръцки. Гръмогла-
сни рж.коплескания посрещнаха българското слово, ко-
гато гробно мълчание последва прочитането на турския
и гръцки преводи — нещо, което не е за чудене, защото
отъ петдесеть и шестьте члена има само петь турци, петь
гърци, двама арменци, двама евреи, единъ италиянецъ (ка-
толишки епископъ), а останалите еж всички българа.
Следъ прочитането и на гръцкия преводъ Н. Сиятелство
позрави Събранието и си излезе, съпроводенъ, както и
при влизането си, съ гръмогласни ура!
„После излизането на генералъ-губернатора, Н. В.
Преосвещенство пловдивскиятъ г. Панаретъ се качи на
трибуната и предложи, съгласно съ органическия уставъ,
за привремененъ председатель най-стария по възрасть
членъ на Събранието, Н. Преосвещенство католишкия
епископъ г. Фршческа Рейноди, а за секретари — най-
младите изъ членовете, г. г. Величковъ и Калчовъ. Съ-
бранието едногласно и съ ржкоплескания прие тия пред-
ложения, и Н. Преосвещенство, г. Рейноди, като се качи
на председателското седалище, произнесе следующето
слово :
^Благодарение Господу, почитаеми депутати, благо-
дарение Господу, че ме е съхранилъ до този часъ, та да
имамъ превъзходното благополучие, преди да свърша
живота си, на който три четвърти съмъ преминал ь ме-
жду васъ, да видя тозъ честитъ день. Но требва днесъ
да Ви реча публично, че съмъ ги прекаралъ въ едн^
непрестанно и приятно благогласие съ всички васъ.

128
,Да, днесъ честитъ и благополученъ съмъ да пр-Ьд-
седателствувамъ, споредъ годинит-Ь си, самь първото Об-
ластно събрание на освободената ни страна, Източна
Румелия.
„Над-Ьвамъ се, почитаеми пр-Ьдставители, ,че това
Събрание ще отвори една нова ера отъ искрении добрини
за всички 1% туземци, които праведно се уповаватъ на го-
лямото благоразумие и мждрость на ония, които състав-
ляватъ това почитаемо събрание.
,Нека, прочее, благоволи Всемогущиятъ Богъ, да из-
лива върху членовет'Ь на събранието неговит-Ь боже-
ственни вид-^лини, та да бждете толкозъ благотворци за
въ новото благоденствие на нашата честита область.
.Понеже, пт честития случай на отварянето на Об-
ластното събрание е д^есъ тържественъ народенъ празд
никъ, днешното събрание се заключава съ това.
„УтрЯ, часътъ на 12 по европейски, ще има редовно
заседание".
Събрьняето едногласно прие това посл-Ьдно пр-Ьд-
ложение и откакъ обикновениятъ протоколъ за отваря-
нето на Събранието се написа на българ:ки отъ секре •
таритЪ и подписа отъ всички присжтствуващи членове,
засЬданието се вдигна, и събранието се отложи за днесъ,
часа на 12 по европейски".
Епископъ Рейноди прочете р-Ьчьта си не на трит'^^
езика, на които 6"^ прочетено словото на генералъ-губер-
натора, а само на български. Едничъкъ западенъ евро-
пеецъ, попадналъ въ камарата на Южна България, той
владееше езика на мнозинството на тая область, и никой
отъ малцинството не се осм'Ьли да поиска отъ него да
говори на турски или гръцки. Той пр1вдседателствува, до
д1Ьто се свърши гласуването на вжтр'Ьшния правилникъ
на Събранието. И когато тоя правилник ь се прие и окон-
чателното бюро, въ съставъ Ив. Ев. Гешовъ, пр'Ьдседа-
тель, д-ръ Стамболски и д-ръ Странски, подпр'Ьседатели,
и Ив. Ст. Гешсвъ и Ив. Салабашевъ, секретари, се избра,
победата на българския елементъ и възтържествуването
на българската р-Ьчь въ източно- ру.мелийската камара
6'Ьха вече извоювани. И действително, нЪкои гърци де-
путати б-Ьха поискали проектътъ за вжтр-Ьшния правил-
никъ да имъ се раздаде, както пр-Ьдписвалъ Органиче-
ския уставь, и на гръцки и турски. Но т'Ьмь се отговори
(Дневникъ ш), че (I) споредъ тоя уставъ всЬкой е свобо-
денъ ла говори и прави пр'Ьдложеиия на своя езикъ, и

129
понеже членовегЬ на комисията, избрани да изработи ка-
зания проектъ, еж българи, то тЪ еж волнп да пр-Ьдета-
вятъ проекта еамо на български и че (2) Органичеекиятъ
уставъ пр-Ьдписва само законигЬ и правилницит-Ь на ге-
нералъ-губернатора и на директорите да се обнародватъ
и на трит-Ь езвка, а не и проектите на Областното съ-
брание. Тоя сждбоносенъ въпросъ, туренъ на гласопода-
ване, се р-Ьши въ полза на българската теза, тъй като
противъ нея гласуваха само петь душъ и двама се въз-
държаха. Турцит-к не се повлияха отъ гърцит^ при гла-
суването. Още при тоя пръвъ вотъ на Областното съ-
брание т'Ь се отличиха съ онова благоразумно вървене
подиръ властьта и мнозинството, отъ което т-Ь не се от-
клониха въ Северна и Южна България, съ незначителни
изключения, и до день днешенъ. Очевидно вие н-Ьмаше
защо да се боимъ отъ т-Ьхъ и при другигк сражения за
народно пр-^димство, каквото, наприм^ръ, бЪше изборътъ
на Постоянния комитетъ.
Тоя изборъ се поиска отъ генералъ- губернатора съ
писмо, прочетено въ заседанието отъ 5 дек. 1879 и, по
пр-Ьдложение на д-ръ Хаканова, се тури на дневенъ редъ
за заседанието отъ 10 сжщия м-Ьсецъ. Ние почнахме да се
готвимъ за него. Не че имаше защо да се безпокоимъ. Ако
нашит-Ь 40 души депутати се разд'Ьл'Ьха на дв'Ь групи и.
20-т'Ь гласуваха за 6 душъ, а другит^ 20 за други б, ние
сигурно щ^хме да изберемъ само българия, дори и ако
Хб-т-к души другородци ее съгласиха да гласуватъ всички
— което не б-Ь в'Ьроятно, пр'Ьдъ видъ на поддатливостьта
на турци, евреи и арменци за свои кандидати. Въпросътъ,
сл'Ьдояателно, б-Ьше, не дали можехме, а дали тр-Ьбваше
да изберемъ само българи. Не липсваха и между нашит'Ь
директори — източно- румел и йскигЬ министри — и между
чуждестранните представители изпитани патриоти или ис-
кренни доброжелатели, които ни съветваха да не бждемъ
непримирими, да не се показваме крайни, а да дадемъ до<
казателства на зрелость, ум-Ъреность и тактъ, като гласу-
ваме и за нЪкои небългари. Като председатель на Обла-
стното събрание, азъ бЪхъ избранъ за проводникъ на тия съ-
вети. Тогавашниятъ руски генералень консулъ въ Плов-
дивъ, покойниятъ князъ Церетелевъ, който ни принесе не-
забравими услуги и при турските кланета на 1876, като
управляющъ руското вицеконсулство въ Пловдивъ, и презъ
войната, като дсброволець, и подиръ нея, като втори руски
представитель въ комисията по изработването на органиче-

130
ския уставъ (първиятъ б-Ь полк. Шепелевъ), се 6% увл^Ь-
кълъ и той отъ течението въ кортсулскит11 кржгове въ
полза на една политика на неоправдано великодушие и
много настоя пр^дъ мене и чр-Ьзъ мене да не избираме
само българи. Но азъ оть началото още си 6'Ьхъ съста-
валъ друго мн-кние, което изложихъ и нему и на други
устно. А за да настроя и общественото мнение въ сжщия
смисълъ, пом'Ьстихъ въ в Марица отъ 7 дек. една уводна
статия, въ която, като говор-Ьх ь за българите членове на
областното събрание, казахъ между другото и следното :
„Дзли т'Ь (българскит-Ь депутати), откакъ взематъ
пр^дъ видъ всички важни народни интереси, които ще се
пов-Ьрятъ на Постояния комитетъ, могатъ, безъ ущърбъ
на тия народни интереси, да се покажатъ великодушни
къмъ другит^Ь елементи, пр-Ьдставени въ Областното събра-
ние, нче оставяме т-Ьмъ да р-Ьшать. Отъ своя страна ние
само това ще заб-Ьл-Ьжямъ, че нашит'Ь депутати тр-Ьбва да
погледнатъ на тоя пр-Ьдметъ отъ чистонародна точка на
зр-Ьние.. ТЪ не трЪбва да заборавятъ, че не еж прави-
телство, че не еж чиновници, назначени отъ главния
управитель и одобрени отъ Портата, та ла еж длъжни
да се грижатъ не само за болшинството на тая область,
а и за меншествата; т'Ь еж пр-Ьдставители, които дъл-
жатъ своя изборъ, своето почетно и високо назначение, из-
ключително на българит-Ь на тая область. Избирателит-Ь
имать право да очакватъ отъ своит!? избрани не санти-
ментална, политика, но д-Ьла, които да отговарятъ на до-
в-Ьрието, съ което т-Ь ги почетоха, да еж съгласни съ ин-
тересите и стремленията, защитата на които имъ т-Ь пов-Н-
риха. Ние разбираме едно правителство, което не дължи
своето сжществуване пр-Ьмо на изразената воля на народ-
ните депутати, да' бжде донейде отстжпчиво къмъ мен-
шествата въ страната, която то управява; но нийд* не сме.
чули изборното болшинство въ една камара да натоварва
съ защ,итата на най милите интереси на избирателите му
хора отъ меншествата, хора, които иматъ други интереси
и гонятъ други цели. Политиката нема утроба, казватъ
французите; и ние мислимъ, че и най-умерениятъ евро-
пеецъ ще признае, че примерътъ, които ни даде Европа
въ Берлинския конгресъ, като ни раздели отъ братята ни
и въвре часть отъ насъ пакъ "пЪдъ едно осждено робство,
не е отъ естество да развие у насъ ония чуства на само-
отвържение, к6'ито биха ни накарали да изберемъ, и про-
тивъ народните си интереси, чужди хора за Постояния
комитетъ на тая область, която е и ще бжде всЬкога наша".

131
Два деня подиръ появяването на тая статия, на 9 де-
кември вечерьта, се свикаха на частно заседание въ митро-
полията българйТ'Ь членове на Областното събрание и
сл-Ьдъ дълго разискване, подиръ като единодушно се одо-
бри мнението, че не трЪба да избираме за редорни чпе
нове на Постоянния комитетъ осв-Ьнъ бт лгари, а за зам-Ь-
няващи членове само да туримъ единъ турчинъ и единъ ар-
менецъ, ние определихме кандидатите и назначахме ко-
мисия, която да приготви бюлетините за следното засе-
дание. На утрето, 10 дек., изборътъ на комитета се извърши
и, както можеше да се предполага, при тоя изборъ мнозина
и отъ другородците гласуваха за некои отъ нашите. И
действително, ето какъ дневникъ XXVI на Събранието отъ
10 декември 1879 описва тоя изборъ:
„Председательтъ съобщава, че първиятъ въпросъ на
дневния редъ е избирането на Постоянния комитетъ и про-
чита членовете на вжтр. правилникъ, които се отнасятъ
до тоя изборъ. Събранието приемва, по предложенрето на
Г. Златарева, 10 минути отпускъ за размишление върху
лицата, които да се избератъ. Следъ отпуска, депутатите
поднисатъ на бюрото избирателните си записки и назнача-
ватъ д ръ Владосъ да проверя '^а заедно съ квесторите за-
писването на гласовете.
„Незултатътъ на избирането е следующиятъ :
„Огъ 52 присжствувзщи 49 гласуватъ, аЗсевъздър-
жатъ. Иматъ най много гласове и еж избрани : Карапировъ
(българо католикъ) 26, Ив. Ев. Гешовъ 24, д-ръ Янко-
ловъ 23. д ръ Стамболски, д ръ Странски, Саллабашевъ
и свещ. Тилевъ по 22, Величковъ 20, Воденчаровъ 17 и
Маджаровъ 15"
А за заменяващи членове гласуваха 44, въздържаха
се 5. Избраха се Шехъ ефенди съ 29 гласа, Пеевъ съ 14
и Хинтлиянъ съ 7 гласа.
Изборътъ на Постоянния комитетъ бе венецътъ на
гореспоменатите победи на източна-румелийжите българи,
логическото последствие отъ грамадното имъ надмощие въ
Областното събрание. Съ него те довършиха своето дело.
Мирно и безкръвно те окончателно завладеха Източна-Ру-
мелия и й приготвиха онова бързо политическо самоубий-
ство, което доказа на света, че „не се гаси туй, що не
гасне' и не се дели онуй, що не е делимо.

Съдържание.
стр.-
I. Д-Ьтинство и Младость
Д-Ьтинство 3
Младость 30
II. Записки на единъ Осжденъ 45
III. Борба по Побългаряването на Изгочна Румелия • • 93
IV. Продължение борбата въ Източна-Румелия — Писма
отъ М. Д. Балабановъ, П. Каравеловъ и П. Р.
Славейковъ 115
V. Източна Румелия и Изборътъ на Първия Постояненъ
Комитетъ 119

Цйна 1 левъ.

85
.5
ОезЬоу, 1уап Еуз-ЬгаЪхеу
Зротеп! 12 §о(11п1 па ЬогЪ:
1 роЪ:Ге(11
Р1ЕА5Е ОО МОТ КЕМОУЕ
САК05 ОК 5иР$ РКОМ ТН15 РОСКЕТ
иМ1УЕК51ТУ ОР ТОКОМТО ИВКАКУ