Подъ игото. Романъ изъ живота на българите въ предвечерието на Освобождението - Вазовъ И.

Автор: Вазовъ И.

Теги: роман художествена литература българска литература

Год: 1894

Похожие

Български писатели. Животъ - творчество - идеи. III томъ

Болшевизъмъ

Въспоминания и бележки отъ Сръбско-Българската война 1885 год

Изъ старата българска книжнина. Том I. Книжовни и исторически паметници отъ второго българско царство

Текст

‚ Под игото
Роман из живота на българите в предвечерието на
Освобождението

Изданието се посвещава на 170-годишнината.
от рождението на Иван Вазов.

Тиражьт е номериран.
Тази книга има №.......

издател, 2020
15ВМ 978-954-523-169-8

‚оао

ПОЛОН

‚Под игото
‚Роман из живота на българите в предвечеряето
‚на Освобождението |
‚ Фототипно издание

`Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“

София, 2020

ИВАНЪ ВАЗОВЪ.
яч

Романъ
ИЗЪ ЖИВОТА НА БЪЛГАРИТЪ ВЪ ПРЬДВЕ

ОСВОБОЖДЕНИЕТО.

НЕТО НА

ЕВЕ
Въ ТРИ ЧАСТИ.
‘ааа

“ОтЕсИлеЕ

СЪ 25 ИЛЛЮСТРАЦИЙ ВЪ ТЕКСТА

Изработени отъ Пиотровски, Обербауера, Митова

ин Мьрквичка.

=———ФИ Фон

ИЗДАНИЕ ВТОРО.
-,
(©25о)

СОФИЯ
Издава централната книжарница на Т. Ф. Чипевъ

1894.

“т
С НАРОДНА

Ы ИБЛИОТЕК

над оснатьи

1924
ВЕНЕЦ

1).
РМО

(Стр.

ОТМЕННО

Гость.

ая прохладна майска. вечерь, чорбаджи
"№ гологлавъ,

Марко,

по халатъ, вечеряше съ челядьта

* си на двора.

Господарската трапеза бъше сложена, както
по обикновение, подъ лозата, между бистрия п
студенъ чучуръ на барата, който, като лЪстовичка
пФеше, ден® и нощ&, и между високит® бухлати

чимшари,

що се тъмнфяха

край вида,

зимФ®

и л®тЪ

сё велени. Фенерьтъ свЪтеше окаченъ на клончето
на едно люликово

висваше

дръьвче, което приятелски

миризливит®

си люлики

надъ

над-

главитЪ

на челядьта.

А тя б®ше многобройна.
До бай Марка, до старата му майка и до сту -

роякъ дЪца
панката му, сЪд®ха около трапезата
съ ножове
— гол®ми и малки, коийто въормжени
мигновенно хлЪбове п
и вилици, опустошаваха

блюда. Т® напълно

самунъ душманларм.

оправдавахе

турската

дума:

Бащата
хвърлеше
отъ часъь на часъ добродушни погледи на тие звапъхтЪли работвици съ

тостъ

остри вби и несъкрушими воденици, усмихваше
се и кавваше весело:

— "Бжте, татовата, да порастете! ПЪно, нал®й

паницата пакъ.
Слугинята отиваше при чучурчето, дЪто истиваше руйното вино, наливаше и донасяше дълбока
фарфорова паница. Бай Марко ь% поднасяше на
д*цата, като казваше благорасположено:
— Пийте, бре маскари!
И паницата, изреждаше всичкия народъ. ОчитЪ
на народа свЪтваха, бузит® се зачървяваха и той
си облизваше съ наслаждение устнит®. 'Тогава
Марко се обърне

къмъ

жена

си, която

вжси неудобрително, и каже строго:

се пона-

— Нека да пивытъ при мене — да не сл
жждни за вино... Авъ не ги щ да станатъ пияници, кога порастатъЪ.
Марко имаше свой практически изгл®дъ на
васпитанието. ЧовЪкъ малообразованъ, отъ прЪжното врме, той съ своя естественъ здравъ смисъль,
разбираше добр® чов®шката природа, и знаеше,
че онова, което се вапр®щава, пб-силно се желае.
По тая причина, за да ги заварди отъ наклонность
къмъ кражба, той повЪряваше на дЪцата си ключа,

отъ ковчега съ парит.

— Гочо, иди
донеси кислята съ
чаше на другиго:
отъ панерчето съ

отвори севлевия сандакъЪ и ми
минцовет®. Другъ шаыть пора— На-татовата, иди ми отчети
жълтицит® двайсеть рубета, та,

да ми ги дадешь, като се върна. И излизяше.
ВъирЪки обичая на повечето бащи по онова
врфме, додЪто обЪдватъ, да държатъ прави дЪцата,
си, ужъ да ги научатъ на почетъ къмъ старит®,
Марко винаги туряше своит® на софрата. Сашо,

гостъ

ю:

и кога имаше гости, той викаше синоветЪ си да
присатствуватъ.

— Нека да добиьетъ
сняваше

той,

господарски нрави, обя-

а не да се дивьАтъЪ и гушатъ

пр®дъ

хората, като Анко Распопчето.
Анко Распопчето се спръпаше отъ срамъ колчимъ срщнеше човЪкъ въ панталони отъ черно
сукно.

Како бЪше постоянно слисанъ съ търговскит®
си работи, Марко само на трапезата виждаше народа си вкупъ, и тогава допълняше въспитанието
му по доста своеобразенъ начинъ:
— Димитре, не присъгай пр®дъ баба си на
софрата, не бжди такъвъ фармасонинъ.
— Илия, не дръжъ ножа, като касапинъ; не
коли, ами ржи човЪшки хл®ба.
— Гочо, що си се раскопчалъ, като ахиевски

читакъ? Па хвърляй феса, кога сЪдашъ на софра.
Косата ти е пакъ порасла, като на Тутраканецъ;
иди при Ганка да ти ы5 остриже — кавашки.
— Василе, сбери сн дългит® мутовили, да се °
см®стьыть и други хора. Кога идемъ на полето
тамъ се растЪгай,
\
— Авраме, ти ставашъ отъ суфра безъ да се
прекръстишъ Протестантино!
Но само когато бЪше расположенъ Марко,
наставленията му имаха такъвъ тонъ; сърдитъ
ли б®ше

нЪщо, на трапезата

царуваше

гробно

мълчание.

Дълбоко набоженъ и благочестивъ, Марко
полагаше голЪма грижа да вджхне на синоветЪ
си религиозпо чувство. Вечерь, дод® исчетЪше
павечерката

си пр®дъ куностаса,

голФмит® бЪха

длъжни да присатствуватъ на молитвата. Дойдеше
ли недФля и праздникъ, всички трЪбваше да идаитъЪ

гоСтъЪ

на черкова. Това бЪше законъ неотмФнимъ. Нарушението му донасяше буря на кжщата. Пр®зъ
едни велики пости той поржча на Кира да иде да
се исповЪдва, понеже на сутриньта щуЪше да се
комква. Киро се върнж скоро скоро отъ черква.
Той не бЪше нито помирисалъ попа.
— Испов®да ли се? попита баща му недо
вЪрчиво.

— Испов®дахъ се, отговори синътъ.
— При кой попъ?
Киро се смути, но отговори самоувЪренно:
:
— При попъ Еня.

Той излъга, защото попъ Еню
попъ и не исповЪдваше.

бЪше младъ

самъ чакА въ единъ тронъ доръ трав

исповЪдьта.

Марко ус®ти товъ часъ лъжата, скокна сърдито, улови сина си ва ухото и го изведе така на
Посл® го потири до черквата, дЪто го
улицата.
прфдаде на исповЪдникътъ попъ Ставря съ думит®: отче духовниче, исповЪдай това магаре! И
Още пб-строго се отнасяше къмъ ония, който

изоставяхл училището. Самъ осталъ простъ, Марко
обичаше учението п ученитЪ. Той бЪше отъ реда

на ония родолюбци, жъдни ревнители на новото
умственно движение, съ грижит® на който, въ
кмсо време, България биде васъяна `съ училища.
Той имаше доста мжгляво понятие ва практическата облага, която можеше внанието да донесе на
тоя народъ отъ вемледЪлци, занаятчии и търговци.
Марко гледаше угрижено какъ животьтъ не даваше ни работа ни хлЪбъ на ония, които излазяха
отъ училище. Но той чувствоваше, съ сърдцето
разбираше, че въ науката се крие нфкаква тайнственна сила, която ще пром®ни свЪта. Той вЪр-

ваше въ науката, както вЪрваше въ Бога, безъ

бжде поЗа това и залФгаше да
разсаждение.
лезенъ, по силит® си. Той имаше едно слаболюбие

— да баде избранъ училищенъ настоятель въ.
И вс®кога бЪше
градеца си — Бла-Черква“).
избиранъ, понеже се полвуваше съ обща почесть

и довёрие. На тая скромна общественна даъжность
Марко не щадЖше ни трудъ, ни врме, но бЪгаше
отъ всички други, частно съпрежени съ власть и
облага, а особенно — отъ конака.
Марко стана.
Когато се дигна трапевата,
;
съ
Той бЪше человЪкъ около петдесетгодишенъ,
високъ исполински растъ, леко приведенъ, но
строенъ още. Лицето му, чървендалесто, но упа‘лено и повагрубело отъ слънце н вЪтрове, поради
честит® му патувания по кжрища и по панаири,
имаше сериовно и студено изражение, даже и коГолфмит® му надвиснали,
гато се усмихваше.
надъ синитЬ му очи, вЪжди, усилваха тоя строгъ
тонъ на физиономията му. Но нъкакво добродушие,

честность и искренность се разливахл

по нев

к& правяхл симпатична, и непобЪд мо извикваше
уважение.
Марко с®дна пакъ на посланото съ чървенъ
китеникъ одърче, вагнФедено между високия чеме-_

ширъ и запуши чибука си. Домочадието му се
расположи пб-свободно на чергата, до шумящата
баричка, ‘а слугинята донесе кафето.

Тая вечерь Марко бЪше въ добро настроение

на духа. Той съ любопитство слФдеше боричкането на сититЪ,.съ ровови бузички дФца, който
цЪпяхж

въздуха

съ звънливитЪ

вс®ки мигъ т®Ъ образувахл
*› Сопотъ. Бла Черква
мФетность: А кча Клйсе.

си см®хове,

На

живописна група, изъ

е прёводъ па турското название на тая

Бълфжка оть издателя.

която шумно излазяха звънливи крясъчета, весели
кискания, сърдити гласета: тЪ приличаха на, роякъ
птичета, що играятъ изъ клоновет®. Но тая невинна-радостна игра сдоби изведнажъ пб-войн‘ственъ характеръ: рачичкитЪ звамахаха пф-живо,
разм®ниха се малки юмручета, и чуха се застрашителни крикчета и се дигна писъкъ п врфва —
птичиять концертъ се обърна на сражение... Поб®дители

и побЪдени

— всички

се затекохж

къМъЪ

балца си да се тажать или управьытъ. Единъ со`чеше баба си ва защитникъ, другъ навначаваше
майка си ва прокуроръ. Сега, отъ безпристрастенъ
зритель, Марко се обърнаж на кадия. По право и
по длъжность той тр®бваше да гледа сждбата.
° Но кадиятъ, вопреки садебната практика, не щ®
да чуе ни обвинение, ни защита, а издаде пр®‚сжда: нФЪкой погали по главичкит®, други потегли
‚ ва ушитФ®, а най-малкит® — сирфчь, обиденитЪ
— той цалуна по бузскит®.
И народътъ се умири.
Сега, най-малкото човЪче, което сп®ше на рацЪт® на баба Иваница,
разбудено отъ шумътъ,
исплака.
— Спи, бабината, спи, че турцит® ще дойдатъ да те грабнатъ, казваше му баба Иваница,
като го люшкаше на коленетЪ си.
Марко се навжсеи.
— Мале, каза той, стига си плашила съ тия
турци д®цата! Ще имъ ожив®й страхътъ на
сърдцето.
— МНхъ, така знаьы авъ,

отговори баба Ива

ница, и нази сл съ турци плашили... та и не ба дн
ва плашение, да ги порази Господ»! Седемдесетт,
годишна жена съмъ и ще умра, д®то го рекли,
съ отворени

очи:

нФмё да дойде благочестивото !.
%*

‘ааа аЬ

с,

‘ао, ЧН

— Бабо, авзъ, кога порастж, и бачо Василь,
и бачо Георги, ще вемемъ нашата калжчка и ще
исколимъ всичкитЪ турци, извика Петърчу.
— Оставете баре единъ живъ, бабината!
— Какъ е Асенъ ? попита Марко жена, си, която
`
се задаваше отъ кАщи.
— Огъньтъ му мина — спи сега, отговори тя.
— Шо му трфбало да гл®да тия работи? каза
г
безпокойно баба Иваница, сега ей го болно.
Марко се понамръыщи, но не отговори нищо.
Трба да забЪл®жимъ, че Асенча го бЪше втресло
днесь, защото изъ прозорцит® на училището бЪше
видЪлъ трупътъ на обезглавеното дЪте на Генча,
Бояджиять, що бЪха докарали отъ полето въ черковния дворъ. Марко прибърза да промФни разговорътъ и се обърна къмъ д®цата:
— Сега мирувайте да чуеме бачо ви, какво
ще ни раскаже...

осень.

посл® всички ще исп®йте една

Василе, я расправи, днесь какво ви пр®-

дава учительтъ?

— Урокътъ отъ Всеобща история.
— Добр®%, раскажи ни отъ историята; кое б®ше?
— Война за наслЪдството на испанския пр®-

столъ.
— За шпаньолцитЪ ли? Остави ги, т® не ни
влазыытъ въ работа... Кажи нЪщо ва Русия.
— Кое? питаше Василъ.

— Наприм%ръ, за Ивана гровниятъ, ва Бонапартя, кога вапалилъ Москва...
Марко не довърши думата си. Изрухт® нЪщо
въ тъмното дъно на двора; керемиди паднахж съ
Кокошкит® п
трясъкъ отъ стр®хата на видътъ.
пилцит® искукудЪчиха уплашени и се разсхвър‘чаха насамъ съ настръхналъ перушинякъ. Слу-

———

синята,

която сбираше

испищ

и завика:

тамъ простр®нитЪ ризи,
хайдути!

хайдути!

Въ двора настана страшна смутня. ЖенитЪ
зе испокриха изъ стаит®, дЪцата се не чуха не
вид®хл, а Марко, който бше храбръ, правъ, слЪдъ
като надникна

мФсто отъ дЪто дойде

въ тъмното

шумътъ, исчевна въ една врата. Подирь малко
изл®зе изъ друга, при обора. Той държеше два,
ь
пищова.
Това дЪИствие, колкото рВшително

толкозвъ и

неблагоразумно, се извърши така, бързо, щото Марковица

нЪм&

вр®ме

да

се

сЪти

да

задържи

мха, си. Когато той искочи изъ прага чу се само
прфмалЪлия й гласъ, съ който се смЪшаше гровното
джавкане на кучето, спрфно уплашено при чучура.
ДЪйствително, чужди човЪкъ имаше тамъ въ
сфнката, между кокошарника и обора, но тъмнината бЪше тъй гжета щото нищо не личеше тамъ.
Тя ставаше още пб-непроницаема за Марка, по
причина на бързото му пр®минуванье отъ св®тлината на фенеря въ мракътъ на нощьта.
Марко вл®ве на пръсти въ обора, като погали
коня по звадницата да се не плаши, и погледна
пр®зъ дървенитЪ прфчки на проворчето. Било, че
° окото му привикна на мрака, било, че тъй му се
до самото проворче,
о стори, той видЪ въ жгъла,
нЪщо исправено, като човЪкъ, и съвършенно неподвижно.
Марко насочи пищова, сниши се и извика
страшно :
— Давранма!
Той почака единъ мигъ съ пръотъ на вапънката.
единъ гласъ.
— Бай Марко, прошушна
— Кой е тука? попита Марко по български.
—

ГОСТЪ

— Бай Марко, не се бойте, вашъ човФкъ съмъ!
и неизвЪстниятъ се испрфчи на проворчето. Марко
ясно видЪ сЪнката на неповнатия.
— Кой си ти? попита сепнато и недовЪрчиво
Марко, като отдръина пищова, си.
— Иванъ, на дЪда Маноло Кралйчътъ синъ,
отъ Видинъ.
— Не те познавамъ тука... що чинишъ тука?
Ща ти раскажа, бай Марко, отговори гостътъ, като сп снишаваше гласа.
— Азъ не мога да те видт\...
отъ дЪка идешъ?
— ШЩе ви раскажа, бай Марко... отъ далечъ.
— Отъ кад® отъ далечъ?
— Отъ много далечъ, бай Марко, пошушна
ниско гостътъ.

— Отъ кадЪ?
Отъ Диярбекиръ.

Тая дума, като единъ проблескъ огр® паметьта
на Марка. Той си спомни, че дЪдо Манолъ има
синъ въ Диярбекиръ, на заточение.
Ддо Манолъ
има синъ въ Диярбекиръ, на ваточение. | Дъдо Манолъ му бЪше в®тъ приятель по търговски сногшения и по голфма услуга.
Тогава изл®ве изъ обора, приближи се въ мрака,

до нощния гостянинъ, хвана го за рака и го въ
веде прфзъ обора въ сламеника.
— Иванчо,

ти ли си бе? Азъ те помны® мом-

ченце... Ти ще нощувашьъ тука, утр® ще видимъ,
каза му Марко тихо.

госуъЪ
— Не, мисльк, когато влфвохъ никого нъмаше
на улицата.
— Вл®зе? Та тъй влавя ли се, бе синко?

Пр®зъ покрива, на юрюшъ! Не вреди, д®довия
‚ Манолевъ синъ ми е добъръ гостенинъ вофкога,
най-вече когато ми иде отъ толкова далеко мФсто.
Т`ладенъ ли си, Иванчо!

бай Марко, не съмъ гладенъ.
— Благодарм,
— Не, ти тр®ба да хапнешь. Авъ ща -ида
да умиры® домашнит®, па пакъ ща дойдж, да си
побъбримъ... и да =® нагласимъ. Хай Богъ да
те поживи, какво щ®хъ да направьь, казвате Марко,
като сваляще полека чекмака на пищова си.
— Прощавай, бай Марко, глупость страшна
направихъ.
‚

— Трай

дод® се върна,

и Марко

ивлзе

затвори вратата на обора.
Той вавари жена си и майка си прфмалЪли
отъ страхъ; а като го видЪха жавъ и здравъЪ,
т® извикахж и го уловихж за рацЪт®, като че
се бояха да не излЪве пакъ. Марко се прфетори
спокоенъ и ги см®тна: той ги ув®ри, че нищо
не намЁрилъ на двора, че вФроятно нЪкоя котка
или куче е бутнало тувлит®, а глупавата Пена,

надала врява.

— Само разбудихме махалата, каза той. като
увираше пищовит® въ кубурит®, що висяха на
с
стФната.
ДомашнитЪ се успокоих.

Баба Иваница извика слугинята:

—- Пено, мари, да ти опустЫмтъ въркалит®,
уплаши ни. Скоро изведи дФцата да иджтъ да
пикаять на синь камъкъЪ.
Въ тоя часъ вратнята се похлопа. яката. Марко
излЪве надвора и попита: Кой тропа?

НТ

РОЩЕ

ОНОИ

оо

КрОЕНТ

‚ БУРЯТА

— Чорбаджи, отвори! извикаха по турски.
— Онъ-башиятъ! пришушна си Марко безпокойно; трба да го скриемъ на друго мФето, и
бевъ да обръща внимание на новото хлопание на
вратнята, ватече се въ обора.
— Иванчо! викна той въ сламеника.
й
Отговоръ нфмаше.
— Заспалъ е. Иванчо! викна пб-силно.
Никой се не обади.

— Ахъ, ще е бЪгалъ, вавалията, каза Марко,

като вабЪл®жи едвамъ

сега,

че той завари

вра-

тата отворена на обора. ПослЪ прибави угрижено:
какво ще стане съ това момче сега ?
За №
На всёки случай той го извика пакъ н
колко пати и като не доби отговоръ, Марко
върна къмъ вратнята, която се хлопаше силно,
до

строшавание,
й

Во
ЦП.
Бурятеа.

Наистина, при първото потропвание на портата, и безъ да помни и знае какъ, Иванъ Кра-

личътъ

се прЪхвърли обратно прфаъ вида и падна

на улицата. НЪколко мига той стоя вашеметенъ.
Посл® се озърна внимателно на около си, но вид®
само непроницаема тъмнина. Черни бурни облади
затуляха небето вече; вечерниятъ хладъ се бЪ
пр®обърналъ

на студенъ вЪтрецъ, който шумеше

жаловито изъ пустит® улици. Краличътъ улови
първата, която му се случи, и тръгна бървишката,
като пипаше видовет®Ъ ва да се управя, и се спр*паше въ барит®.

Всички врати,

кюпенци,

про-

‘зорци б%ха ватворени и глухи. Никаква св®тлинка пр®въ рфзкит®, никакъвъ признакъ на
животъ.

Градецътъ

бЪше

мъртавъ

— такива

см.

всичкит® провинциялни градове, далеко прфди полунощъ. Доста време той се скита на посоката,
като мисляше да изл®зе нФкад® на края. Изведнажъ той се сепна и спр® подъ една широка
стрфха на патя. Окото му распозна нЪкакви тъмни
‚фигури. Кралйчътъ останж на мФетото си и се
облегна предпазливо до вратнята, при която се
случи. Едно изръмжавание, последвано съ сърдитъ лай, го направи да отскочи. Той разбуди
дворското куче, васпало извжтр® до вратнята. Движението му и лаятъ го издадохж. Нощната стража
мръдна, орвжията вадрънкахж и едно „стой“ се
извика по турски. Въ минути на неминуема опасность равзсждъкътъ коварно напуща чов®ка и
само единъ слФпъ инстинктъ ва самосъхранение
замЪща всичкитЪ му други нравственни сили. Тогава той нЪма, така да се каже, глава; има само
рац® за съпротивление и крака — за бЖгание.
На Кралйчътъ стигаше да се повърне. и мракътъ
завчась щше да тури непробиваема прграда.
между него п стражата. Но той фукна право къмъ
нень, мина като вихъръ между самитЪ сеймени и
отб%гна напрЪдъ. Стражата го спогна и улии викове. Между друцата ваехтя отъ`стапки
гит® крясъци, чуваше се и дъргливия гласъ
„стой, бре момче! ще
на пандурина Българинъ:
хвърляме!* Но Кралйчътъ бЪгаше безъ да се
попушки испращхм
обърне назадъ. Нколко
дир®Ъ му, но го не закачиха, тьмнината го спаси.
Вида се, че бЪгътъ му не спорте, защото скоро
Той се
усЪти, че н®кой го улови за ракава.
напъна напрфдъ, изсули се изъ дрфхата си, и в®.

'супралорфео

< = РООдаНаее „ОН

Оль

НЕ ИИ

НТ

ба

БУРЯТА

остави въ рац®т® на гонителя си. Дв® пушки
отвадЪ му. Кралйчътъ продължаоще гръмнаха
ваше да бЪга напр®дъ, безъ да знае на кад®;
той едвамъ поимаше: отъ зваморявание, краката
На вс®ка стжпка искаше да
му се.прфплитаха.
падне

и тамъ

да остане.

НенадЪйно

една

васл®-

пителна свЪткавица освЪтли мракътъ и Кралйчътъ
вид®, че се намира вече на кара, негоненъ отъ
нпкого. 'Тогава се трышна капналъ до единъ
ор®хъ ва да си прибере дущата. Планинскиятъ
вЪтъръ духаше вече доста свЪжъ ип спленъ, шумутевицата на листата се сливаше съ бучението
му ин съ глухото буботение на гръмотевицата.
Скоро тя наближи застрашително, истрЪще надъ
главата на бЪжанеца и потжна нЪкадЪ въ безКратката почивка п
прфд®лното пространство.
свЪжиятъь въвдухъ повърнаха
силитЪ на Краличътъ. Той видЪ, че ще вали и тръгна бързо
нататъкъ, ва да намЪри нЪкаква подслона отъ
бурята. Дърветата около него шум®х®ж плачевно,
отъ силата на
високит® бОр®стове се прЪгжвахл
вЪгъра, тр®вит®Ъ м буренит® съскаха и цфлата
природа бЪше на шщрекъ и фучеше страховито.
Едри капки дъждъ закапаха
р®дко, и тупаха
като куршуми въ земята. Овъткавицата пакъ ивлъкатуши
по гьрба на Балкана и тозъ |часъ,

подиръ
заскача

провали.

нем, гръмотевицата съ гороломна сила
и ватрЪщ® на небето, като че ще го
Силевъ

дъждъ

рукна

блъсканъ

отъ бЪс-

ната виялица; молничтЪ браздяха облаци и тъмнини, и синиятъ имъ блФдавъ св®тликъ придаваше фантастически образъ на дърветата и пла°нината. Тия мигновенни вълшебни картиви, см®нявани тутакси съ дълбокъ мракъ, прилпчахь
на феерия чудна и страховита. Имаше иФкаква

ВУРЯТА

дивна пр®лесть въ тая борба на стихиитФ, въ
тоя разговоръ на оривонтитЪ, въ тая адска илюминация на бЪзднит® — величественно пр®детавление, въ което чудовищното сблъсквание на без-

граничното съ тайственното се слива въ една
неземна, демоническа армония. Въ бурята природата достига мотивит® на най-високата поезия.
Макаръ виръ вода, заслЬпяванъ отъ свЪткави-

цит®, заглушаванъ
отъ трЪскавицитЪ, Кралйчътъ
върв®ше по посока изъ между шубръьки, дървата
и бостани, които му не давахж никаква подслона.
Най-посл® едно бухтение на вода, която пада отъ
високо, проби другитЪ шумотевици и достигна до
слуха му. Това бЪше родениченъ улей. `Веднага
блесъкътъ на една нова мълния откри пр®дъ него

покривътъ на самата воденица, сгушена

между

клонясти върби. Краличътъ притърча и се спрЪ
подъ стр®шината и. Побутни вратата, тя се отвори. Той влъзе. Воденицата быше тъмна и глуха.
На вънъ бурята утихна: дъждътъ мигновенно се
пр®сече ваедно съ вФЪявицата и мЪсецътъ

позлати

крайщата на раскжсанит® облаци. Нощьта‚ се изесни.
Такива бързи атмосферически промФни са свойственни

само на Май мЪсець.
Скоро стжики приближихмж отъ вънъ и ке:
личътъ бързо се увр® въ едно т®сно мъсто между

хамбаря и зида.
— Виждъ, вЪтърътъ е отворилъ вратата, каза
нЪкой грубъ гласъ въ тъмнината и тозвъ часъ се
запали газова ламбица.
Кралйчътъ, скритъ въ дупката си, подникна
и внд® воденичаря, едъръ, сухъ селянинъ, & до
него момичето, въ кжсо морево сукманче и босо
— вЪроятно дъщеря му — което затваряше вратата,
и се силяше да И тури ключалката. То имаше

о”

ооЫ

со со

БУРЯТА
около тринайсеть—четиринайсеть
сеше

още

като

д®те

клепачи поглеждаха
му външность

15
години, но се но-

и чернитФЪ му

очи

съ дълги

невлобиво. Подъ небрЪжната,

личеше стройна снага на бждаыща

хубавелка. Както се види, т® идЪха отъ нЪкоя
ближна воденица, защото бЪха сухи. Воденчарятъ
подве:

— Добр® че звапънахме колелото, а то тоя
порой щ&ше да го строши. ДЪдовит® Станчеви
добр® че не е вл®приказки не се свьршватъ;
залъ нФЪкой да ни обере. Той се озърнж на около
си. — Ти, Марийке, върви си лФгай. Па защо тЪ

прати майка ти тукъ? Да ти берж страхътъ, прибави воденчарятъ, като зачукваше отпраната, дъска,
на фунията

и тънаникаше

нФЪкаква пФЪсенъ.

Марийка бевъ да чака повече, отиде въ дъното
на воденицата, посла за сбе и за бащца си, стора
нЪколко метанье и се търкули на ковечето и заспа
завчасъ, като вс®ка бевгрижна душа.

Кралйчътъ гледаше на тая проста сц®на съ
трепетно любопитство.
Загрубавелото, но добро-

душно лице на воденчаря му вджхваше довЪрие.
Не бЪше възможно, тая честна физиономия да крие
прфдателска душа. Той рши да изл®зе предъ
него и. да му иска съвЪтъ и помощь. Но въ тоя

сащи мигъ воденчарятъ пр®късна тънаниканието
сл, исправи се и се услуша въ нЪкакви гласове
отъ вънъ. Вратата се удари силно.
— Воденчарю, отвори! Извикахж по турски.
Той пристапи къмъ вратата, натисна хубаво
ключалката и се обърна приблЪднЪлъ.

Вратата се блъенаха
пакъ и новъ викъЪ се
чу, послЪдванъ отъ едно кучешко джавкание.

БУРЯТА

— Авджии,.продума
си воденчарятъ, който
позна, че лае хрътка.
Какво ще правьАтъ тия

проклетници! Тукъ е Емексизъ-Пехливанъ.
Емексизъ-Пехливанъ, най-лютиять пладнешки
и нощенъ влодФецъ, бЪше распространилъ
по околностьта.

Пр®ди

двЪ недФли

ужасъ

бЪше ивс®-

калъ цЪлата челядъ на Ганча Даалиятъ, въ село
Иваново. За него сащо каввахж, и не на халосъ,
че отрфзалъ главата на дЪтето, което вчера докараха на кола въ града.

Вратата трЪщше

отъ ударит.

Воденчарятъ постоя малко замисленъ, хвана
си главата, като че се чудеше какво ршение да
земе. Едъръ потъ поби челото му. Веднага той
се наведе подъ прашната лавица, извади една
брадва и се изправи съ немых до вратата, която
пукаше отъ натискъ.
Но таны мигновенвна рЪшидъщеря си.
телность го остави щомЪ поглЪдн

Страшна безнадЪжнось, мака, страдание се исписахж по лицето му. Бащинско чувство надви подъ
въвмутената му съв®сть. Той си науми българската пословица: „прЪклонена глава сабя не
вм®сто да се опира, да проси мисВче“ и рши,
лость — отъ немилостивит®. Бързо остави брадвата задъ хамбаря, дЪто бЪше скритъ Кралйчътъ,
зави хубаво Марийка и отвори вратата.
На прага се исправиха двама въоржжени
турци, съ ловчиски вулии на гърбовет®. Единиятъ

държеше

тЪхъ,

за синджиръ

който

бЪше

хрътка.

дФИствително

Първиятъ

отъ

кръвожадний

Емексизъ Пехливанъ, изгледа испитателно ватр®ш-

ностьта и тогава вл®зе. Той бЪше високъ, камбурясть, мършавъ-посталъ и кюсе. Физиономията
му не б®ше страшна, както името му и д®лата
му. Само малкит® му сиви бездв®тни очи играяхл

БУРЯТА
лукаво

и влобно, като на маймуната.

Другарьтъ

му нисъкъ, мускулястъ, схромъ п съ скотоподобно
лице, по което личаха най-животински инстинкти
и жестокость, влФзна сл®дъ него съ хрътката и
пр®твори вратата.
Емексизъ-Пехливанъ
погл®дна сърдито воденчаря.
И двамата сн®ха мокрит® си ямурлуци.
— Защо не отваряшъ воденчарино? попита,
той. Воденчарятъ пзбъбла нЪкакво смутено извинение, като се наведе покорно до вемята и хвърли
безпокоенъ погледъ къмъ дъното на воденицата,
дЪто спъше

Марийка.

— Ти самъ ли сн тука?

И Емексизътъ се

обърна.

— Самичъкъ, отговори бързо воденчарятъ, па
като помисли, че лъжата и бевполезна, притури:
и дЪтето спи тамъ.
Въ тоя мигъ Марийка се отви и обърна лицето си на самъ. БлЪдното сияние на ламбицата
играяше по бЪлата й испъчена гушка. Турцит®
впиха жадни поглЪди въ заспалата дЪвойка. Студенъ потъ облЪ челото на воденчаря. Емексизътъ
се обърна съ притворно добродушенъ видъ къмъЪ
него: чорбаджи, стори трудъ и иди ни купи едно

стъкло ракия.
— Пехливанъ-ага,
кръчми са затворени
рятъ, растреперанъ
остави Марийка сама
Куциятъ
сё ще се найде

сега е срЪдъ нощь, и всички
въ града, отговори воденчаотъ страшната мисълъ да
съ тия хора.
въерави: иди, иди, за наша честъ
нФкжд® откритъ

каме да ни почерпишъ
завръзва...

тука,

дюкянь.

приятелство

Ние ис-

тъй се
Э

Куциятъ
ренъ

въ

каза тия думи на. подагравка, ув®-

несжмненна

побЖда.

Той

нито искаше

да,

прикрие замисълътъ си отъ нещастния баща.
Емексивътъ впиваше очи въ момичето легнало
въ безгрижно-страстно положение. Като заб®лЪжи,
‘че воденчарятъ още стон, той се намуси, но пакъ
се пристори кротъкъ и рече добродушно:
— “Чорбаджи,

ти

си ималъ

л®па

машалла. Разгеле да почерпи гостит®...

иди за ракия,

& ние ще пазимъ

двойка,

Хайде

воденицата.

прибави заплашително: ти познавашъ

Посл®Ъ

Емексизъ-

‚
Пехливана кой е.
Воденчарятъь разбра още отъ пръвъ плать
мръеното нам®рение, което скриваше тая плитко
скроена измама. Неговата проста, честна душа се

възмути. Но той бЪше въ примка: единъ ср®щу

двама

въоражени

влодЪИци.

безумно и безполезно:
нищо

му.

Да

смъртьта

се бори

б®ше

му, която сега

не б%ше за него, нЪмаше да спаси щерка

Той

опита

пакъ

съ

молба да умилостиви

душманитЪ.

Агалъръ, смилете се ва единъ болнавъ съ
‚ стари кокали човЪкъ...
Капнжлъ съмъ отъ работа
днесъ... оставете ме да си легна...
не ми зачерняйте лицето.
Той говореше на глухи. Куциятъ изрънча:
— Хайде, хайде челеби, че сме жъдни...

дръекашъ, нали живЪйшъ на воденица?...
за ракия! И той го тикна къмъ вратата.
Е

— Авъ

по това врфме не излавямъ

много

Върви
никад®Ъ

отъ воденицата си, оставете ме! каза воденчарятъ
глухо.
Двамата турци хвърлихж тогава маската на
кротостьта и тЪхнит® диви погл®ди се впиха като
‘стрфли въ воденчаря.

:
К

чё

каза Емексизътъ

и истегли

се напълниха съ кръвь.
— Пр®бийте

ятаганя

си. Очит® му

ме, авъ не оставамъ

само! продума воденчарятъ
теленъ видъЪ.

дтето

си

покорно, но съ реши-

Емексизътъ стана правъ.
— Топалъ-Хасанъ, истласкай това куче на

вънъ — да не мърев ножа. си.
Куциятъ се спусна въеъ воденчаря, блъена.
то и струполи го при вратата. Посл® го зарита
съ крака за да го истика на вънъ. Воденчарятъ
се исправи и стрЪмително влФзе на ватр®, като
:
`
викаше:
— Милость! Милость!
Марийка се ’разбуди отъ глъчката и уплашена
стана. Когато вид® голия ножъ у Емексиза тя
исписна и се ватече при тейка си.
— Аманъ! Смилете се агаларъ! викаше влополучния баща, като пргръыщаше ва главата
дъщеря си.
:
:
По единъ знакъ на КЕмексизъть, сплниять
Топалъ Хасанъ се хвърли отвадъ на воденчаря,
като тигъръ, хвана му рацЪтЪ и ги изви.
— Така, Топалъ-Хасанъ, дай да го вържемъ той
старъ воденчарски плъхъ; като иска нека да остане
на такъвъ будала тъй
тукъ за да глФда сепръ...
се пада... Той ще стоп вързанъ и когато дадемъ
огънъ на воденицата та да поглФдаме п ние сепръ.
И двамата разбойници, безъ. да обръщатъ
внимание на виковет® му, блъснаха воденчаря до
единъ стълпъ и веха да го привъраватъ съ ваумсе.
‚ — Воденичарятъ обезумЪлъ отъ страхъ при мисльта какво го очакваха сега да види, ревЪше като
55

звЪръ ва помощь, колто не очакваше въ това пусто место.
Марийка отвори вратата и завика плачишката.
Но само ековет®Ъ отговаряхл.
Ти стой на ватр®, воденичарко! Ти сега
ще ни потр$башъ, викна Емексизътъ п 1 отведе
‚на вжтрЪ за да не бЪга па тржгна къмъ ТопалъХасана. — Аманъ, крущеше отчаяно воденичарятъ,
помогнете, хора! НЪма ли кой? Марийке, ела мари!
викаше той отчаянно, и бесъвнателно просеше помощь отъ слабото дфте.
слФдеше до сега неподвиженъ
Кралйчътъ,
сцената, която се разиграваше отпр®дЪ му, краката му треперяхж неестественно, косата му настръхваше и студени тръпки пъпляха подъ. кожата му.
Всичко това, което испита и вид® тая вечерь, °
отъ Марковата каща до тука, бЪше така неожиданно и страшно, щото му се струваше че е съвъ.
Писъкътъ на куршумит®, по напр®дъ и послЪ
трЪсъкътъ на гръмотевицата
му. Мислит®

и сега, ечаха въ ушитЪ

му се замъглиха.

Отъ_ най-напрЪдъ

той помисли че турцит® идяха за него и че садбата му е р$шена. УбЪждението за пълната си
безпомощность уби всичката му енергия, останл.
въ раму само толкова, колкото да се прдаде
цЪтЪ на турцит®,

ва да избави

воденичаря

отъ

отговорность. Но когато се вид, че ще бжде врителя на много пб-ужасно нЪщо и когато чу че
воденичарятъ викаше Марийка на помощъ, лудъ
гнФвъ и отчаяние запали кръвь му. Той до сега
не бЪше видЪлъ крьвьта. нъ турцит® му се видЪха като мухи. Умора, слабость, колебание, всичко.
го остави. Ржката му машинално присегнж и взе
брадвата; той машинално изл®зе изъ дупката си,

АЗ
Во

вск

—- сне

РИК вк

У ЗеЩОНИЕ

ан ДОЛЯ
чи

ЗаОЧОЩЕССТИ

ЗЕЯ астаеой

се
|

сене

НАРОДНА

сие

БиБУМОТЕКА

Пр®дъ него стоеще високъ, смъртно-бледенъ момъкъ, мургавъ, съ черни вглжбнати
пронизителни очи, съ дълга рошава коса, покрита съ прахъ ...

(Стр.

21).

"Е
БУРЯТА

‚

;
91

машинално мина, като се сниши задъ чувалитЪ
съ жито; исправи се поблФднЪлъ, като единъ мъртвецъ, спусна се въвъ Емексиза, който стоеше'
търбомъ и заби брадвата въ тила му. Всичко това,
той извърши, като че на сънъ.
Турчинътъ грухна на земята, безъ да гакне.
Пр®дъ тоя ненадЖенъ и опасенъ врагъ, Топалъ-Хасанъ пусна важето съ което увиваше
воденичаря, измъкна пищова си и го испразни въ
Кралйчътъ. Воденицата се испълни съ димъЪ; отъ
д®йствието на гърмежа ламбицата, вагасн®Ъ и всички

се намираха въ шълна тъмнота. Тогава въ тоя
мракъ се вахвана бЪсна борба съ рацф, съ ногти,
съ крака, съ зжби. Борцит® най-напрЪдъ двама,
а сл®дъ малко трима, се заваляха изъ нощьта съ
дивашки викове, съ пътение и тежко охкание,
които се см®шаха съ яростното лаяние на псето.
Топалъ-Хасанъ, силенъ като бикъ, отчаянно се
съпротивляваше на двамата си противници който
трВбаше що по що да побЪдьытъ — инакъ бЪше
тибелъ ва т®хъ.....
Кога свётна пакъ ламбицата, Топалъ-Хасанъ
се бърчеше въ пр®дсмъртна агония. Краличътъ,
бЪше случайно докопалъ ножа
въ борбата,
му и го мушналъ въ гърлото му. Двата трупа
лежеха въ локви кръвь.
Сега воденичарятъ се исправи и поглЪдна
учудено непознатия, който му дойде на помощь
отъ невидЪлица. Пр®дъ него стоеще високъ, смъртно-бледенъ момъкъ, мургавъ, съ черни вглжбнати
пронизителни

очи, съ дълга

рошава коса, покрита

съ прахъ; сетрето му окжсано, омадано въ калъ п
‚мокро, жилетка безъ копчета, разгърната, отъ дЪто
се видВше, че той нЪма риза, панталони оржфани и
кундури

продънени.

Съ една р®чь, човЪкъ, който

е избЪгалъ отъ тъмница, или ще иде въ нем. За
такъвъ го ве и воденичарятъ. Но той го глЪдаше
състрадателно и му кава трогнато:
— Господине, не ти звнаь® кой си и какъ си
тука....
Но дод®то съмъ живъ не ща: мога да ти
се отплать®. Ти ме избави отъ смъртьта, ама п
отъ още пф-лошо нЪщо: дЪто не усрамотиха чеБогъ да те благодото ми и моит® старини.....
И народътъ цълия ще
слови и да те награди.
Знайшъ ли ти тоя кой е? (той
каже сполай.....
посочи Емексиза), той е дЪто расплака дъте въ
майка. Сега се отърва свЪтътъ отъ звЪра. Да си

живъ, синко!

и исКралйчътъ изслуша тия простодушни
кренни слова съ просълзени очи, па каза още сплно
запъхтенъ:

— Не направихъ много, д®до; ние убихме
‚двама, а такива звЪрове са хиляди и хиляди. Бълтарскиятъ народъ само тогава ще се отърве и види
свободенъ, когато цЪлъ грабне топоритЪ и истр®би
тие душмани.

Но ти кажи

ми, ддо,

кжд® да ва-

ровимъ тия два трупа, не трфба да останжтъ дирп.
— Имамъ готовъ гробъ за поганцитФ®, попомогни ми само да ги извлЪчемъ, ‘каза, старецътъ.

'Гогава тия двама хора. които тая кървава нощь
свързва на вФки, извлФкохж труповетЪ до една
вЪта яма въ бъвуняка, вадъ воденицата и ги на‚тъпкахал ватрЪ, като ги васипаха хубаво съ пръсть
за да не личи нищо. Кога се завърнаха къмъ

вратата съ търнокопа и лопатата, н®що бло се
прфхвърли около т®хъ.
— Ахъ, хрътката! извика Кралйчъть, тя ще
обикаля тука и ще ни издаде. И той т, изд®бна
и цапна въ главата; тя се повлаче по коремъЪ,

ЩИ
7

БУРЯТА

238

като квичеше жаловно край водата. Краличътъ ь№
бутна съ тьрнокопа въ улея и тя потъна тамъ.
— Трвбаше да варовимъ това псе при другит, забЪлЪжи воденчарять.
Т% очистиха кръвьта огъ дрЪхит®
вемята ь®% васипаха съ пръсть.

си, а по

— Бре, какво тече отъ тебе? каза воденчарятъ, като видя че отъ раката на Кралйичътъ
блика, кръвь.
— Нищо, охапа ме поравеникътъ, като го стискахъ ва гърлото.
— Дай да ти ь® увиы% пб-скоро,

каза воден-

чарять и го привърза съ една уваляна

кърпа.

Посл®, като му отпусна раката
погледна го въ
очитЪ и го попита:
— Прощавай, синко, ами ти отъ дека идепгь?
И той пакъ хвьрли учудено погл®дъ на странникътъЪ.
— Ща ти раскажа послЪ, дЪдо: ва сега ща
кажа, само, че азъ съмъ Българинъ,
и добъръ Бълтаринъ.
Не се усжмнявай въ мене.

— Боже, упави! Та не видь® ли азъ? Ти сл
народенъ човЪкъ господине, и за такива браги
азъ душата си давамъ. ...
—

ДЪка

сега,

дЪдо,

да нам®рьыы дрхи

да се

прфоблЪчж, и да прфнощувамъ ?
— Ела да идемъ въ мънастиря, при дякона
Викентия. Рода ми е. Колко добрини е правилъ
той на такива човЪци...
И той е права българска вФра, господине.

ваме всички.

Хайде,

тамъ ще нощу-

Добр® че никой не вид$.

Д®до Стоянъ се лъжеше: до дънера на орфха
отъ страна сега мФсеца огрЪваше една висока човЪшка фигура, тя бЪше остала неподвижна
зври-

телка при погрбението
на двамата турци.
нашитЪ хора не вабЪл®жиха нищо.

Нъ

МЪНАСТИРЯТЪ

Сл®дъ малко воденчарятъ,

Краличътъ

и Ма-

рийка, която въ врфме на борбата бЪше избъгала,
подъ единъ бр®стъ и хленчеше уплашено, отивахл
къмъ мънастиря, чийто високи стЪни, огрфни отъ
мЪсечината, бЪлфехж се мЪжду тъмнитЪ клонове
на орфхит® и тополит®.

Подиръ

тЪхъ

къмъ мънастиря и непознатата фигура.

трьъгна

Ш.
Мънастирятъ.

Т® изминаха една полянка просфяна съ голЪми каманяци, подъ клоноветЪ на столЪтни орхи
съ искърмушени отъ старость дънери, и пр®дъ
тЪхъ се испрфчихл ясно високитЪ зидове на мъна-

стиря. Той при тайнственното лунно освЪщение,
приличаше на готтически замъкъ, съ фантастически очертани върхове.

Прфди нЪколко години, тая стара ограда се
тордЪеше съ исполински боръ, който съ своята.
рувнтава шапка, дЪто п®е хиляди птичи гнз-

да, заслоняваше староврЪмската черковка. Но бурята катури бора, а игумена на черковата ь® Съгради нова. Сега тя, съ своятъ високъ, по новото
зодчество издигнатъ куполъ, странно противорфчи
съ осталитЪ вЪти постройки, памЪтници на миналото, и даже грози, ка о кжеъ нова хартия залЪ-

пена на старъ пергаментъ. Старата черкова и
стариятъ боръ паднаха подъ ударит на сждбата,
и отъ тогава мънастирятъ ватъмнЪ, не веселй вече
окото съ гигантското дърво до облацит®; не въз-.
вишаватъ благочестиво душата вографисанит® по’
‘стЪнитЪ образи на святци, арахангели,

прЪподобни

› р > ет»

МЪНАСТИРЯТЬ
отци и маченици,

съ исчувъркани

жалии и делибаший.

очи отъ кард-

Троицата наши познайници завихл вад'ъ мънастиря и се спр®ха прЪдъ заднята стЪна, пб-лесно

за пристапъ, и пб-блиско до килията на дякона
Викентия. Отъ тука нФмаше нито мънастирскит®
псета да се разбудвытъ,
твЫтъЪ.

нито ратайтЪ
й

да ги ус®-

Планинскит® водопади гърм®ха. наблизо и
пълняхл цЪлата околность съ диво ехтЪние.
ТрЪфбваше да се пръхвърли

нЪкой прфзвъ вида,

за да земе отъ ватрЪ стълбата и да ь® подаде
отъ самъ ва другит®. Естественно това испълни
Кралйичътъ, който бЪше захваналъ тая нощь съ
щурмувание.
Скоро и тропцата се прЪхвърлих
пр%зъ вида съ опасность да бждать испушкани
отъ войнствения игуменъ, ако случайно ги зърнеше
отъ прозореца си. Найдохж се въ малкото задне
дворче, което се съобщава съ голЪмия дворъ, чрёвъ
врата заключена отъ ватр®. Дяконовата килийка,
която бЪше на долния катъ, гледаше именно къмъ
това дворче.

Т®Ъ нристжпиха

подъ

провореца,

а,

дЪто

още свЪтеше.
— Викентий си още чете, каза воденчарять,
като се подигна на пръети и погледна. Той почука,
на прозорчето. То се отвори и нЪкой попита:
тука?

МеДДАЮ

чоще

— Калеко 'Стояне, ти ли си? Какво диришть
— Дай ми, дяконе,

ключа на портата, па ща

ти расправы», Самъ ли си?

— Самъ, сички спь&тъЪ. Земи.
Воденчарятъ

двЪ три минути

се пзгуби

въ. сЪнката

се завърна

и въведе

и дъщеря си въ ватр®шния

пакъ вратата.

и слЪдъ

Краличъгъ

дворъ, като заключи

МЪНАСТИРЯТЬ
Голмия

дворъ,

д®Ъто влФвохж,

бЪше тихЪ.

Чучурчето монотонно и дрфмливо шурт®ше въ
мълчанието. Шумътъ му приличаше на ектения
за умр®лит®. Мрачни редове чердаци, глухи и
бевживненни, ваграждаха отъ връсть двора. Чернит® кипариси тайнственно привождахл върховет®
си, като исполински привидения. Килията на дякона се отвори п нощнит® гости влФзоха ватр®.
Дяконътъ, момче младо съ живо лице, съ черни
умни очи и съ д®ветвенна още брадичка, поср®тщцна. приятелски Кралича, когото вече повнаваше
по краткит®Ъ разяснения

на, калека, си. Гой погл® дна.

удивление и съ почетъ тоя герой, който утрепа,
като пилци, двамата злодЪя и спаси стареца и
дъщеря му. Честното сърдце на дякона угади въ
госта единъ човЪкъ тъй благороденъ, както и
зюнакъ. Д®до Стоянъ набързо и развълнувано
расказваше случката въ воденицата и благосла-

‚› съ

вяше избавителя си. Викентий забЪлЪжи голфмото
му изнурение и бледность и му пр®дложи да го

°ваведе въ килията, въ която ще прЪнощува. Гръг-.
наха. Дяконътъ, съ връска др®хи и вечеря подъ
мишница, мина напр®дъ првъ
заспалия дворъЪ,.
дойдоха до стълбитЪ на отерешния трикатенъ
чардакъ и се качихж по тЪхъ. Минаха прбзъ
прустове и по други стълби до горния катъ. Макаръ, че ходяха тихо, подътъ кънтЪше ц®лъ подъ
стъпкит® имъ, както се случва съ во®ко пусто
дървено здание.
Викентий пална свЪщица и 0свЪтли килията, въ която вл®зоха. Тя б®ше гола
‚и скръбна на видъ — само съ една постелка на
сламено дюшече, и стомна вода. Това приб®жище
приличаше повече на тъмнице, но КралйчътъЪ не-

можеше сега да желае пб-добро. Като погълчаха

МЪНАСТИРЯТЬ

эт

малко време ва приключението въ воденицата, Викентий се приготви да му каже: Лека нощь.
— Вие сте съсипани и трЪба да си почините
по-скоро. Затова н®ма да ви моры® съ никакви
запитвания...
Та па и не е нуждно. Геройството, което направихте тая нощь, сичко ми каза...
Утр® ще се сръщнемъ, и още отъ сега ви казвамъЪ:
не се безпокойте ва нищо, дяконъ Викентий е ц®лъ
на, ваше расположение...

Лека нощь!...

и той си

подаде ржката да се прости.
Краличътъ т хвана, бевъ да тм пустне.
— Не, каза той, вий ми дадохте гостоприемство слЪпешката и се излагахте на опасность за
мене. Тр®ба да знаете поне кой съмъ. Мене ме

викатъ Иванъ Кралйчътъ.
— Иванъ Кралйчътъ, заточеникътъ? Кога те
пустнаха? попита очуденъ дяконътъ.

— Пуснахж ме? Авъ избЪгахъ изъ Диярбекирската крЪпость! Бёжанецъ съмъЪ.
Викентия му стисна раката и го вдрависа.
— Добр® дошле, бай Кралйчевъ, вий сте ми
сега още пё-любевенъ гостянинъ, и братъ.
България има нужда отъ добритЪ си синове. Сега
има много работа, много работа. Тиранията на
турцит® е нетърпима и народното негодувание
ще дойде до върха

си.

Тр®бва

да се готвимъ...

Останете у насъ, г-нъ Кралйчевъ, васъ никой не
ще да ви познае тука, да работимъ щете ли? приказваше живо распаленото дяконче.
— Съ тованам Ърение съмъ и азъ, отче Викентие.
— Утр® ще се расговоримъ надлъжко... Тукъ
сте въ пълна безопасность. Въ тавъ килия съмъЪ
крилъ и Левски.

'Гукъ не иде никой...

има страхъ

повече отъ привидения, нежели отъ чов®ци. „Лека,
нощь! вавърши шеговито дяконътъ, като излизаше...

"Чая
МЪНАСТИРЯТЪ

— Ваша пб-лека, отче, каза Кралйчътъ и вамЪтна вратата слФдъ него.
Той бързо се пр бл$че и вечеря. ПослЪ
‚легна, духна свЪщьта, но дълго врфме се въртЪ
на `леглото си, бевъ да се косне сънъ до клепачитЪ му. Тревожни спомени смущаваха душата
му. Пр®зъ ума му минувахж всичкит® потресающи сцени и образи на тая нощь, съ отвратителна и жестока ясность... Това мжчително съетояНай-послЪ природата пр®о`ние трая дълго врме.
дол®: исчерпанитЪ му до крайность физически и
нравственни сиди се поддадохж на неотразимата
нузда на съна. Той заспа. По едно вр®ме се
Чу че нФкой
сепнл и отвори очи въ тъмнината.
ходи по пруста, тежко, бавно. Посл® се раздаде
пФяние, което приличаше на виение. Стапкит®
наближаваха на самъ и странното пФяние се усилваше. То приличаше ту на опфло, ту на плачевно
стенание. — Краличътъ помисли, че тия звукове
ид®хА

отъ

другадЪ,

но глухотата

на мФсетото ги

прЪдаваше близко и обевобразени. Но не, стапИзведнажъ
кит® тропаха много ясно по пруста.
на прозореца, се исправи една, тъмна фигура, и над-

истръпналъ,
вкова
ничаше ватр®Ъ. Краличътъ,
очи въ сЪнката и съ ужасъ заб®л®жи, че тя прави
криви и безобразни внакове съ рац®Ът®, като че

то викаше. Всичко това б®ше ясно въ нощната
не сваляше очи отъ провидЪлина. Кралйчътъ
вореца. Хвана да му се струва, че тайнственната, фигура има очъртанията на Емексизъ-Пехли'Той помисли, че сънува и си пована — убитая.
търка очит®. Пакъ погледна и сЪнката сё сВд®ше

на прозореца и гледаше ватр®.
Кралйчътъ не бЪше суевЪренъ, но това пусто
здание съ мъртвешкалта си глухота и гробовна тишина

эВ р “ов

лава“

црйййе

еды:

о) МЕДЬ

овала?

ПАКЪ У МАРКОВИ

29:

вджхваше му неволенъ трепетъ. Дойде му на ума
тогава шутливото загатвание на дякона за привиденията и нему му стан неловко и необяснимо.
страшно тука. Но веднага се засрами самъ отъЪ.
себе си. Той пипишкомъ нам®ри револвера си,
стан, отвори тихо вратата и излЪзе босъ на пруста..
Тайнственната, висока фигура пакъ ходеше и пЪяшестранно.

Кралйчътъ

15%

приближи

Мунча, който живФеше отъ години въ мънастиря.
човЪкъ, който.
Тоя’сащия
бЪше неповнатиять

вид® закопванието на турцит®.

оНРй
1\.

Пакъ у Маркови.
Когато Марко отвори снощи вратнята, сл®дъ.
избЪгванието на Кралйчътъ, той се срещна на
прага съ онъ - башиятъ и заптиетата му) които

пр®дпавливо нахълтаха ватр®.

ро

см®ло. Пъю-

щий призракъ, вм®сто да стане невидимъ, както.
въ приказкит®, изрева уплашено, защото и Кралачътъ още повече приличаше на призракъ съ б%-лит® си долни др®хи, който му даде дяконътъЪ.
.‚ — Кой си ти? попита новия привракъ пфстария, като го улови за прфдницала.
На нещастния страхътъ скова устата. Той
само се кръстеше и се пулеше и върт®ше глава,
като идпотъ. Кралйчътъ разбра, че има работа съ.
такъвъ. И го вар®за.
Викентий б®ше забравилъ да прдупрди
госта си за нощнитЪ привички на кроткия идиотъ.

ДЕ

«БЕЙ

одщавсл

„а

Г`

3, Заале

ель,

8’

—

делая
ъ

В:

ПАКЪ У МАРКОВИ

МВ.

М
"*

— Какво има тука, Марко чорбаджи? попита
онъ-башиятъ.
Марко спокойно обясни, че нищо нФмало, а
само тъй се прфсторило на плашливата слугиня.
Онъ-башиятъ прибърза да се удовлетвори отъ такава лека развЪзка, и си излезе благодаренъ, че

избЪгна неприятни случайности.

Току що Марко затвареше зададе се със®да
му — Гечмишъ ола, бай Марко!
— 0, Иванчо, влезъ де, да пиемъ по едно кафе.
Добъръ вечеръ, бай Марко. Асенчо пд'добр® ли е?

обади

се единъ

високъ

момъкъЪ отъЪ

срфдната улица, като приближи тичешкомъ.

— Докторе, ела, ела ... и Марко ги въведе
въ стаята, която тозъ часъ се освЪтли хубаво отъ
дв® сперманцови св®щи, закрЪпени на лъскави
:
пиринчеви свЪщници.
Тая стая назначена ва гости, бЪше малка,
весела и покойна. Тя бЪше послана и укичена по
тогавашния нехитръ и оригиналенъ вкусъ, който
и днесь мирно царува въ нФкой провинциялни
градове. Подътъ бЪше покритъ съ шарени черги,
а двата, миндеря съ чървени килими, сё домашна
работа. До едната ст®на желфана осо която се
палеше

вимФЪ, а се не махваше

и лЪтЪ, защо

слу-

Срещу нея, въ кужеше за каищно украшение.
ностаса, дЪто свЪтеше кандилце, стояхл исправени
икони, задъ коийто се показвахл светогорски щамби,
благочестивъ подаръкъ отъ поклонници. Иконит®
бЪха много стари зографии и за това се виждаха.
още пё-цЪнни на баба Иваница, както старитЪ
орамжия ва любителит®.

Кдната

отъ тЪхъ, много

стара антика, се радваше на особенно благовЪйно
почитание отъ баба Иваница. Тя гордо расказваше, че тая чудесна вография била исписана отъ

ПАКЪ У МАРКОВИ

ВА

пр®д®да й, отче Хаджи-Арсения, съ кракъ — ув®рение, което никой не мислеше да опровергава,

тъй бЪше убЪдително тб. Надъ куностаса имаше
осветена босилкова китка и върбово
втъкната

клонче отъ цвЪтната недфля. Тфхното присатствие
въ кащата носеше вздраве и благодать. На околовръсть по стфнит® — полици съ фарфорови блюда,
обязателно украшение ва всфка клища, която се
почита, а въ авглитЪ тримгелни полички съ цв%тарникъ отгор®. Времето отдавна бЪше истикало
старата мода съ чибуцит®, коийто сащо украсяваха стЪнит®, съ жьлти кехлибареви смукални и
съ варакладосани лули. Марко въ угода на традицията бЪше задържалъ само единъ чибукъ ва
свое лично употребление. Ст®ната, що бЪше противъ проворцит® , играяше важната роля на картинна

галерия.

'Гя бЪше „Ермитажътъ“

на бай

Марковата каща. Той съдържаше всичко шесть,
съ позлатена кражила, литографически картини,
донесени

отъ

Влашко.

Странниятъ

имъ

изборъ

свидЪтелствуваше ва лесния художественъ вкусъ
пр®дставляваха
сцЪни
отъ домашния битъ на нЪмцитЪ; една — султанъ

на онова време.
Абдулъ-Меджида

Нкои

на конь съ свитата

си. Осталит®

бЪха епизоди отъ кримската война: боятъь при
Алма, боятъ при Евпатория, вдиганието обсадата
на Сплистра въ 185% г. Това изображение носеше
нев®ренъ

влашки

надписъ:

-„КезБощ!

ЭШвыле!“

(боятъ при Силистра), а нФкоя мадра дъсница
бЪше го пр®вела отдолу на български: „разбоятъ
при Силистр1а!° Най-крайната картина пр®Ъдставляваше обравит® на русскитЪ полководци пр®зъ
ненвх война, всичкитЪ исписани до колФнетЪ само.
За това д®то попъ Ставри увЪряваше, че гюлле-

тата на ингилизитЬ имъ откаснали краката, баба

ПАКЪ У МАРКОВИ

Иваница ги наричаше „мученици“. Кой е пипалъ
пакъ мученицит® ? обръщаше се сърдито къмъ д*цата. Надъ мученишката картина стояше голФфмъ
стЪненъ часовникъ съ махало, чиито синджири
и топузи падахж до самитЪ въеглавници на миндеря. Тоя многогодишенъ часовникъ отдавна бЪте
изслужилъ`службата сп : машинит® се бЪха истъркали, пружинит® разслабили, бЪлий глечь на часопоказателя испопуканъ, както ип стрЪлит® — искривени и халтави. Той приличаше на жива развалина. Но Марко му продължаваше живота съ
голфми старания и искуство. Той самъ го поправяше, разглобяваше, навиваше, чистеше съ перце
натопено въ дървено масло, запазваше осьта на
колелцата съ книжки, п така му вджхваше душа
за нФколко време, додЪто пакъ вапре. Марко на
см®хъ го наричаше „моятъ охтикалия“, но той и
домашнитЪ му тъй се бЪха

свикналп

съ тоя бо-

ленъ, щото, когато пулсътъ му, спрфчь, махалото
спираше, кащата ставаше шута и глуха. Когато
Марко хващаше синджирит® да го навива, то моя

маченикъ издаваше изъ гжрдит® сп гръмливи п
сърдити хъркания, щото котката бЪгаше.
ДвЪ семейни фотографии на сащата стФна
довършаха съкровищата на, тая картинна галерия,

която антиката часовникъ правеше и музей.

Докторъ Соколовъ бЪше младъ човЪкъ на
двайсеть и осемь години, левентъ, съ лъскава руса,

коса, синеокъ, съ открито простодушно лице; съ
нравъ буенъ, чудакъ

и легкомисленъ,

Той бЪше

служилъ, като фелдшеръ въ единъ турски таборъ
на черногорската граница, б®ше усвоилъ добр
язикътъ и привичкит® на турцит®, пиеше ракия
п братуваше

съ онбашиятъ

вечерь, а нощ® пуш-

каше изъ куминя, за да го тревожи, и въепита-

‚= ачеоц о

ь,

р.

ПАКЪ У

МАРКОВИ:

ваше една мечка. Криво гледанъ отъ чорбаджиит

конто се дов®ряваха на Янелиятъ хекиминъ, той
бЪше твърдЪ обиченъ на младежит® ва своя веселъ откровенъ нравъ и распаленъ патриотизмъ.
Той б®ше винжги първъ въ дружески увеселения
и комитетски съваклятия, п на тия двЪ занятля
посвещаваше всепчкото сп връме. Той не бЪше
изл®аълъ изъ нйкое медицинско училище, но младежитЬ за да го турытъ
пб-високо отъ гръка
хекиминъ

кпчехл

го

съ

не намираше ва нужно
тая клевета.

Колкото

титлата

докторъЪ,

да протестира

ва лЪчението

а той

противъ

на болнит® си,

той ги оставяше на двата, си прфданни помощника:
здравия климатъ на тоя балкански край, и природата. По тая причина той р®дко прибъгваше
до фармакопеята, ‚си, на която и не разбираше

ла-

тинскит®, п спчката му аптека се сбираше на една,
поличка. Не е чудно, че по тоя начинъ той скоро
усп® да подле вода на противника си.
`Соколовъ б%ше домашенъ докторъ на Марка
и идеше да навиди Асенча.
Другаятъ гостъ бЪще Иванчо Йотала“). Той,
като добръ съсЪдъ, идеше да поразговори и успокой бай Марка. Нфколко минути разговорътъ се
въртЪше сё върху тозь вечершното приключение
и Иванчо

твърд®Ъ краснорфчиво

описваше

своитЪ

впечатления и безпокойства.
НИ
`— Та ви казвамъ, продължаваше Иотата, че
тъкмо кога наша Лала дигна трапезата и прочия,
азъ вачухъ крамолическа пропаганда у Васъ, бай
*) Това лице, както и Хаджи Симонъ, Мичо Бейзадето, Гослодичъ
Фратю, Попъ Ставри и Мунчо, конто ще се срЪщнать пб-нататькъ въ романа, авторътъ

е вече леко скициралъ

въ

повФстьта си

на 188+ год. Дъйствието и вЪ двЪтВ произведения

мъстность”

жна България

-——

БЪла-Черква.

Чичовуи,

се разиграва

написана

ВЪ СсЖЩать

Марко. Кучето и то лаяше удивително. Уплашихъ
се, сирфчь, нь се уплашихъ, ами рЪкохъ на Лала :
«Лало мари, що става у бай Марка, я погледни

отъ чердака въ тЪхния дворъ! Но посл® си помислихъ: това не е женска работа. И авъ дърановенно се покачихъ на чердака и гледамъ: въ
вашия дворъ тъмно...

Защо бЪше тая пропаганда?

р®кохъ си, умственно, сирчь, изразбуди се махалата... А Лала стон задъ мене, държи ме за
сетрето.. Кд?
кавва... да не скочишъ у бай

Маркови?...
Н®ма нищо, мари, казвамъ И, вё‚ключи комшулукътъ отъ къмъ бай Марка.
)
— Нмаше нужда Иванчо — нищо нфмало,
заб®л®жи усмихнато Марко,
° — — Тогава, продължи Иотата, рЪкохъ си умственно: трЪба да. обадимъ на конака; господивъ

бай Марко е сосВдъ и неможемъ да го оставимъ
въ безопасность... И тозъ часъ дръпнахъ се изъ
стълбит® на долу, а „Лала се тя крамолически

вика слЪдъ мене...

Мълчи, мари, казахъ и муже-

ственно... ИвлЪвохъ на портата и гледамъ на
улицата всемирна тишина.
— Асенчо спи ли сега, бай Марко?

попить

докторътъ, ва да прЪкрати ИванчовитЪ ораторствувания Нъ Иванчо прибърза и продължи:
— Като виждамъ всемирната тишина по улицата, ркохъ си: отъ това трЪба- да те е страхъ,
Иванчо; на се `повърнаххъ та минахъ пр®зъ ваднята порта, сирЪчь, та изл®звохъ въ слЪпата улица,

отъ сл®пата улица прЪвъ бай Нетковата врачка,
та пр%зъ Махмудкини, та пр®зъ купището на
Генка чичовъ, та право въ конака. Вливямъ, гледамъ и товъ часъ обаждамъ дърановенно на онбашиятъ, че у васъ има разбойници и кокошкит®

хвърчатъ изъ дворьтъ.

85
— Та каввамъ ти, н®маше никой,
се трудилъ, Иванчо. Въ това врфме
всичката си сила свирепейше навънъ.
— Ахъ бай Марко, вабравихъ да
каза. докторътъ внезапно, намира ли те

нъкакъвъ момъкъ?
— Какъвъ момъкъ?

нафиле си
бурята съ

те питамъ,
тая вечерь

— Единъ страненъ момъкъ, доста лошо обл®ченъ, но ми се вид®Ъ ивтелигентенъ,
до колкото

го вабЪлЪжихъ... Питаше д® е вашата кжща.
— Д® го вид®? Не ме е намиралъ никой,
отговори бай Марко съ видимо смущение, което
гостит® му нЪмаха причина да забЪлЪжать.
Докторътъ продължи спокойно:
— Единъ момъкъ ме вастигна ‘по мръкнало

при Хаджи-Павлевия

гюль. Попита ме учтиво:

„господине, можете ли ми обади, далеко ли стой
Марко` Ивановъ? Искамъ да го намЪра, кажи, ва
пръвъ пать ида тука...“. На мень случайно патя
ми бЪше на самъ и му пр®дложихъ да върви съ
мене. Изъ шьтя гледахъ го, гледахъ го, той бЪше,
сиромахътъ, почти голь... тъничко скжсано сетре,
до колкото видЪхъ въ тъмнината... Сухъ, слабъ
и едвамъ се държеше на крака, а попстина врЪмето...

Не

смФяхъь да

го

цпитамъ отъ дфка

е п

защо е такъвъЪ, но ми стана мило ва, не цастниять,

и така тежко... Погледнахъ гарибалдейката си —

ожулена, зала-дала, вика се. „НЪма ли да се сърдите, господине, ако ви дамъ моята дрЪъха?...
Т&й ще ‚простинете ?“ Каже: благодарь®, и вв зе.
Така дойдохме до’ васъ. и азъ го оставихъ. Та

щфхъ да вн питамъ кой бЪше негова милость?

— Казахъ ви, че ме не е търсилъ никой.
— Чудно нЪщо казалъ докторътъ.
— Да ли не е тозъ чов®къ разбойникътъ,
«*

ыа

ПАКЪ

МАРКОВИ

който се е катерилъ на стрфхата ви, бай Марко ?
попита Иванчо, пропагандата не е била на всуета.

— Не е възможно тоя младежь да бЪше 'разбойникъ. .. такива хора се познавать по физиономията, забЪлЪжи докторътъ.

тонъ, и Марко за,
да го промЪни, обжрна се жъмъ Г оонолоНоЕ
Разговора

сдоби

неприятенъ

— Докторе, чете ли в®стника ? Херцеговското
въвстание какъ отива?
Бере душа, бай Марко. 'Тоя геройски народъ направи чудеса, но какво може противъ такава сила ?
!
— Майки, шжпа народъ, а колко вр®ме се
държа. Ний д® можемъ искашля такова нЪщо!
кава Марко.
— Та опитахме ли се? вабЪлЪжи докторътъ.
Ние сме петь пати пб-многобройни отъ Херце
говцит®, но още не внаемъ силата си.
Такова нЪщо нито го хортувай докторе,
каза Марко.

Херцеговцит®

са друго,

а ний

сме.

друго; ний се намираме во чрево адово; само да
мръднемъ и ще ни искольмытъ като овци. Оть никъд® помощь нФЪма да тп доде,
— Авъ питамъ, опитахме ли се? повтори вапалено докторътъ. Насъ ни кольетъ й сечатъ п безъ.
да правимъ н®що... колкото пб се вовчоваме толковъ пб ни бивытъ. Какво имъ 6% направило не‚ винното Ганчово дЪтенце, което вчера донесоха
безъ глава? Насъ заплашватъ съ въжа щомъ поискаме да протестираме тиранията, а на Емексизъ
Пехливановцит® е позволево безнаказанно да влодъйствуватъ.
Каква е тая правда! Може ли това.

тегло да истърпи и най-бездушниятъ?

сърдце има, казватъ нашитЪ

Влве

баба Иваница.

И рашето

“=,

ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТЪ

УР

аЮ

у с о дьй ПЛ

НОЩЬТА

— Вий знайте ли, каза тя, Пена одфв® чула,

какво
пр®ди дъждътъ, пушки, че се хвърлели...
Света Богородице, пакъ нЪкоя хрище е това...
стиянска душа са погубили...
Марко се сепна, лицето му се промфни. Н®какво прЪдчувствие му каза, че се е случило п®що
съ Кралйичътъ. Сърдцето го вабол® отъ скърбь,
която не можа да скрие
— Бай Марко, клкво ви е? каза докторътъ,
като се взпраше въ страдающето му лице.
Дъждътъ 6Ъ прфстаналъ. ГоститЪ наставахл
да си идАтъЪ. Новината

то посмути.

— Ба, кюпенци са биле, слугинята се е пакъ
измамила... не се бойте, дързновенно! храбреше
се Иванчо Иотата, — бабо Иванице, вашето комшулуче? И когато Марко испращаше доктора изъ
вратнята, Иванчо бЪгаше изъ комшулука, който
му отвори жена му.
ото

МНЕ

Продължение отъ нощьта.
Докторъ Соколовъ чукна на своята вратня.
Една стара жена му отвори и той влФзна,
като попита бъраишкомъ:
— Клеопатра какво прави?
— Пита ва тебе, отговори бабата усмихната.

Докторътъ прЪмина дългиять дворъ и вл®зе
въ стаята си. Тази стая, която му служеше за работа, ва аптека и ва спалня, бЪшо гола, широка,

съ долапи въ ст®нитЪ и съ дълбока камина.

На

едната. поличка стояха наредени всичкит®Ъ му л®-

ПРОДЪЛЖЕНИЕ 01'Ъ НОЩЬТА

карства; на масичката хаванче, нфколко м®дицински
книги расхвърлени и револверъ. Надъ лЪглото му
висяше двуцвна пушка съ чантичката. Само една
картина украсяваше стаята: образътъ на Черноторския князь Никола, а подъ нем фотографията
на нФкаква артистка. Всичко показваше, че тукъ
е жилище на единъ разсоъянъ ергень: неприбрано,
тихо, волно. Въ ажгълътъ вВеше полуотворена:
врачкА, на килерчето.
:
Тамъ прфди три години нощуваше покойниятъ
«Левски.

‚

Докторътъ хвърли феса си и сетрето си небрЪжно, приближи се до врачката, испляска съ
рыц® и извика:

‚

— Клеопатро! Клеопатро!

° Никой не отговори.
— Клеопатро, изл®зъ гълабице!
Изъ килерчето се раздаде нЪкакъвъ глась.
Докторътъ

с®дна на единъ столъ средъ стаята,

и извика: „Тукъ Клеопатро!
Една мечка излЪве.
Пб-право — едно мече — самка.
То приближи, като влечеше широкит® си лаци
по пойа и рамжеше радостно. Па се повдигнА и

`упрЪ“пр®днит®Ъ крака на колФнет® на доктора,

като отваряше голФми уста съ бЪли остри зжби.
То се галеше, като кученце. Докторътъ го помилва,
по пуховата козина на главата, даде си раката
да ы® полиже. То ь® облиза цъла, па ь® лапна.
Тоя зв%ръ, хванатъ въ Срфдня-Гора още паленце, бЪше подаръкъ отъ единъ селянинъ-ловецъ,
комуто Соколовъ излЪкува сина отъ опасна бол®стъ.
Докторътъ се привърза твърд® силно на това животно и посвети много грижи да му даде добра
отхрана. Клеопатра нарасваше благополучно подъ

ПРОДЪАЖЕНИЕ ОТЪ НОЩЬТА

—

Че

Чон

това нЪжно опекунство, приемаше лесно уроцитЪ
отъ гимнастика и привязаностьта къмъ господаря
ий раст®ше всЪкидневно.
й
Клеопатра вече играяше мечешка полка, подаваше шапката на доктора, слугуваше.и пазеше
стаята му, като куче. Това бЪше истинска „мечешка услуга“, вадото присжтевието й въ кащата
на доктора оттласкваше болнит® отъ тамъ. Но
докторътъ малко го бЪше еня.
Когато дойдеше въ разгара на полката сл,
Клеопатра ревеше ужасно и цБлата махала внаяше,
че Клеопатра

танцува.

коловъ танцуваше съ не.

Тогава

и веселиятъь Со-

Тая вечерь той бЪше особенно расположенъ

къмъ деликатната Клеопатра.

м®со и й го даде отъ рака.

бице, гладна мечка
хора, а авъ искамъ
принцеса.`
Мечката разбра
чеше: готова съмъ.
и запЪ весело:

Той извади кашей

— Яждъ,

моя гъла-

хоро не играе, казватъ стари
сега да ми попграешъ, като
Ё
тия думи и изрева. — Това знаДокторътъ заблъска една тава

„Димитро ле, русо-косо момиче,
„Я кажи на майка ей, Димитро,
„Да не ражда друго чедо, като тебъ...*

Клеопатра се исправи на два крака и ваигра
съ въодушевление, като ревеше. Изведнаыжъ тя
се ватече къмъ провореца и варев: яростно. Докторътъ, слисанъ, видЪ че имаше хора на двора.
ой грабнж револвера. — Кой сл тамъ? извика той, като бутна Клеопатра да мълчи.
— Докторе, ваповЪдайте на конака.
— Ти ли си, Шерифъ-ага? За какъвъ дяволъ
ме викате сега? Кой е боленъ?
— Запри пб-напр®дъ мечето.

ПРОДЪИЖЕНИЕ ОТЪ НОЩЬТА

Докторътъ направи знакъ на Клеопатра и тя
вл®зе въ килеря,

недоволна.

като ръмжеше

Той

притвори врачката.
— Имаме заповЪдь да те вакараме въ конака.
°
'

— Арестованъ

си, пвдума строго онъ-башиять.

— Защо арестованъ? Кой ме арестува?

— Ще узнаешъ

това тамъ.

Хайде

заповЪ-

дай! И подкараха доктора смутенъ и треснатъ.
Той прЪдчувствоваше бда.
Когато излазяше изъ вратнята, той чу сърдцераздирателния

ревъ на Клеопатра,

личаше на истински плачь.
8

Въ конака

при бея.

бЪше смутня.

който при-

Въведоха

Той сЪдЪще на обикновенното

;

доктора

си мФсто, въ

ката.
До него Кирнакъ Стефчовъ четЪше нкакви книжа, надъ които надничаше и Нечу Пи‚`ронковъ, аазата. Беятъ, шейсетгодишенъ старецъ,
прие навжсено доктора, но го покани да с®дне.
У турцитЪ саществуваше
тая тактика къмъ обви-.
няемитЪ, съ ц®ль да ги расположатъ къмъ самопризнание.
Осв®нъ това, докторътъ бЪше домашенъ док-.
торъ на бея, който го обичаше.
Докторътъ се озърташе смутено и съ учуд: вание вид® на миндеря връхната си дрфха, пода'Това откритие озари
рена снощи на Кралйчътъ.
слмнЪнията му.
— Докторе, тая дрЪха твоя ли е? попита беятъ.
Докторътъ не мислеше, нито можеше да отказва една очевидность. Той отговори утвърдително.

— А защо не е у тебе?

— Снощи ь® харивахъ на единъ спромах.

— Дка

това?

— Въ Хаджи-Шадовата улица.

— Пое кое вр®ме?

— Тъкмо по два часътъ

— Познавашъ ли го?

— Не, но го съжалихъ,
окжсанъ,

— Какъ

(по турски).
защото бЪше голъ и

лъже сиромаха, каза Нечу пр®зри-

телно.
— Какво, Нечо...

я
който се дави въ морето и

за сламка се хваща, пришъпна му съефдътъ му.
И беятъ се усмихна лукаво, като че улови
една плитка лъжа.
Той наздраво б®ше убъденъ,
че др®хата бЪше смъкната отъ гърба на самия

докторъ.

Това увряваше

и караулътъ.

— Кириакъ ефенди, дай книгитЪ .. а тия книги

познавашъ ли ги?

Докторътъ вид® единъ встникъ
„Независимость“ и една бунтовническа
прокламация,
пцеча-

тана.

Той отказа.
Кой ти ги е турилъ тогава въ джоба ?
— Казахъ ви, че дрфхата си харизахъ дру-

гиму, може да са негови.

Беятъ се пакъ ухили.

Докторътъ

чувству-

ваше, че тая работа вимаше лоша посока ва него:
искарвахж го най-малко въ сношение съ бунтовникъ.

Значи, снощниятъ непознатъ е билъ такъвъ!

Камо да знаеше, той би пр®дпазилъ и него и себе
си отъ бЪда.
я
— Повикайте ранения Османа! заповЪда беятъ.
УЯви се ваптие съ привързана отъ лакътятъь
на гор® рака.
Той сжщия бЪше д®то смъкна
дрфхата отъ плещитЪ на Кралйчътъ, въ който случай биде ударенъ отъ крушума на другаря си.
Той бЪше ув®ренъ, умишленно, или по заблуждение, че гоненнятъ кумита го е ранилъ.

лы,

вы,

ЛЕА

о,

ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТЪ НОЩЬТА

Османъ пристапи къмъ доктора: — тови бЪше,
ефендим»ъ.

— Отъ него ли смъкна ти дрхата?
Познавашъ ли добр®.
— Сащия, той ме п рани съ крушума въ
ЦПетканчовата улица.
Докторътъ го изгледа смаяно; той пламна
отъ негодувание при такава тежка клевета.
— Това ваптие лъже бевсъвЪстно ! извика той.
—

Изл®зъ

си, Османъ-ага,..
челеби, подзе
пакъ беятъ съ серпозенъ видъЪ, ти откаввашъ ли
всичко това ?

— Това е клевета и лъжа. Авъ и не нось5
револверъ съ мене сп, а снощи нито съмъ мунувалъ изъ Петканчовата улица.
Онъ-башиятъ се приближи до свЪщьта, прфгледа докторовия револверъ, ветъ отъ масата му,
и каза внаменателно: четиритЪ крушума стоммть,
единъ е испразненъ. Беять климна внаменателно..
— И тукъ грЪшка имате: тазь вечерь револверъ не съмъ носилъ...
— Челеби, снощи по три часътъ, когато ставаше тая работа, ти дЪка бЪше ?
Това нечаяно питание падна като громъ ва
Соколова. Той се силно исчърви отъ смущение,
но отговори самоувФренно.
— По тры часъть бЪхъ у Марка Ивановъ
— дВтето му е болно.
У чорбаджи Марка ти когато влЪве часътъ
бЪше бевъ малко четири; ний тогава ивлизахме,
въврави онъ-башиятъ, който бЪше срЪщналъ доктора когато отиваше у Маркови.
обстоятелДокторътъь мълчеше
попаренъ;
ствата се бЪха сложили противъ него. 'Гой виждаше

че се оплита.

18
— Или, кажи ни пб-добр®, отъ когато даде
улица, додЪто
дрфхата си въ Хаджи-Шадовата
отиде у Марка. чорбаджи, д®ка б®ше? обърна
хитро въпроса беятъ. Такъвъ ясенъ въпросъ непобЪдимо извикваше п ясенъ отговоръ. Но докторъ
Соколовъ го не даде. По откритото му лице се четешпе
борба, нравственно страдание.
силна ватрЪшна
Това смущение и това мълчание бЪха пбясни отъ исповЪдь. ТЪ дошълняха другит® доказателства. Беятъ виждаше пр®дъ себе си виновникътъ, но попита за послФденъ пать:
челеби?
— Кажи дека бЪше по него врме,
— Не мог да каже, отговори тихо и рЪшително докторътъ. 'Гакъвъ отговоръ порази всички.
Нечу Аазата смигна иронически на Стефчова, като
че му казваше: улови се, клетиятъь, въ примката.
— Казвай, челеби ? ДЪ си билъ по това, врме?
‚ > — Това не могж да кажах по никой начинъ....
то е тайна, която моята докторска п човЪшка
честь ми не позволяватъь да явь®. Но въ Петкан-

човата улица не съмъ билъ!
Беятъ настояваше да каже, като му посочваше

лошитЪ послдетвия отъ това мълчание. Но докторътъ гледаше вече спокойно, като човЪкъ, който
е казалъ всичко, каквото е ималъ да каже.
— Нма ли да кажешъ нЪщо?
— Сичко казахъ.
— Тогава, челеби, ти ще ни бждешъ тая нощь

гостянинъ...

Заведете челебиятъ въ затвора! каза

строго. Слисаниятъ докторъ излЪзве, зашеЧе»
етенъ отъ тоя купъ обвинения, който не бЪше
въ състояние да убори; защото, както той самъ
каза, по никой начинъ не можеше да обади дЪ е
билъ снощи по три часа.

ПИСМото
УТ.
Писмото.

Марко лошо спа. Нощешлит® случки му отпехл душевния

покой. Той изл®зе пб-рано

отъь обикновенно ла ел

пие кафето въ Ганковото кафепе. Кафеджиять току що
бЪше отворилъ ваведецието сей и паклалъ огъиня. Марко
Е
бЪше ‚първиять посЪтителъ,
КафеджиийтЬ еж словоохотливи хора и Ганко, подиръ
нФколкото обязателни емФхории, които избъбря, кало пода-

ваше кафето на Марка, прибърза да му съобщи приключентето па доктора въ Петканчовата. улица съ послФдетвилта,
като подеоди расказа ей съ купъ диви и бевсмиеленни басни,
Ганко расправи това съ голЪмо въодушевление. Въобще,
нещастията

па другит® пеобходимо еъбуждать

у лребнитЬ

души три чувства: първо, удивлепие; второ — вжтрЪшно
задоволетво,

че

бФдата не е па твоя

глава и трето —

скришно злорадетво. Такива тъмни инетинкти крие въ дълбочинит® сл чов®шката природа. Колкото за Ганка, той
имаше и пб-важна, причина да зложелателствува па доктора;
той му б®ше отбилъ дванайсеть кафета отъ смЪтката, тато
ина

на една визита. Това нечувано н®що Ганко не мо-

жеще да му проети.
Марко пе можеше да ее съввеме отъ — удивление.
Снощи той приказва съ доктора, по пи отъ лицето му, ни
отъ разговора му можеше да разбере такова пзвъпр Вдно
нЪщо. Поел®, докторътъ не би екрилъ отъ пего такава
работа.
Появлението па опъ-башиять, който влФзе въ кафенето, даде възможноеть на Марка тозъ часъ да се освЪтли.
Той вид® че докторътъ е жертва па едно страшно заблуждение па полицилта както и това, че Краличътъ е избЪтихлъ
отъ ногтитЬ И. Вхтр®шиа радость озари лицето му. Той

се обърнх къмъ онъ-башиять: — Азъ главата сп отр®звамъ, че докторътъ © невицевъ !

пПСмото
-— Дай боже, кава онъ-башиять,

45
но пезпамъ какъ

ще може да се управ.
— Той ще може, но до тогава

ще го сеъелпыть.

Кого ще дойде беять на копака?
‚+— Подиръ единъ чаеъ, той рано иде.
— Вий доктора трЬбва да пустпете, авъ ще стапж
поржчитель ва шего: ЩЖ си заложх кжщата и дъцала.
Той е невипенъ.
Онъ-Башиять го погледих учудено.
— Нма нужда отъ поржчитель, пего го откарах®Ж вече.
— ога? Кхд®? извика Марко.
— Още тая нощь го иепратихме пЪшЪ за К., съ
:
заптиета.
Марко плампж оть негодувание, което пеможа да скрие.
Овъ:башиять, който го почиташе, каза му еъ дружелюбно-впушителенъ товъ: Марко чорбаджи, пб-добр® ще
сторите да ее не мФейте въ тая вонеща работа. Шо ви
тр$бва? Въ тля врфмепа никой пикого не познава.
Онъ-башиятъ иепи кафето си и каза:
— И азъ подиръ половивъ чаеъ щх тръгна съ пиемото па бея, д®то сж притворепи и буптовнит® книжа на
доктора. Ако питашъ те сх само важни, и т® ще го съсишАтъ, .. Зашото другото... Османовото паранявание. като
че не е отъ доктора... а е станала трфшка отъ насъ...
Това отъ раната му се позвна. Па тамъ началетвото да
види... Ганко, дай ми нФкоя непотр®бна хартия да вавим
писмото, за да се не мачка.
И той пзвади изъ пазвата си гол®мЪ ПЛИКЪ съ че)вепъ печать, който уви въ листа, що му подаде кафедждать. Подиръ, като испуши още една цигара, онъ-башиять вдрависа Марка и си изл®зе.
Марко останж на мФсетото сл умиеленъ. — Кафеджиять
гжрбомъ къмъ него, омиваше вече главата на Петка Блзунякътъ. Марко стана ип излФзе.

ПИСМото

46
#

— Лобъръ часъ, бай Марко! Че що бЖгате тъй скоро?
викаше берберинъть, като натръкваше силио главата на
пациента съ б®ли вълни отъ сапунева пФ®па; — или ше
берешъ ти па доктора грижата? Кой каквато № лробилъ
чакава ще ж яде. Защо не доджть да грабпжть бай Петка,
Бжзунякътъ? Бжвунякъ, какво казвашъ тип?
Главата ‘избърбука пЪщо въ п®ната, но ие се разбра какво. Скоро берберинътъ окжпа Бхзупяка, избрись
му тлавата п лицето съ пишкиръ отъ сжмпителна чистота,
подаде му пукнжтото огледало и му каза: паздраве.
Когато излазяше да лиене помията на пжля, Генко
срЪщнА па прага бай Марка.
— Забравихъ си табакерата, каза той, и бързо отиде
къмъ миплеря дъто бЪше остала.
Блзунякъть въ това врме оетави грошче на огле‚далото

и си излФзе. Ганко

се ВЪрнА.

— А бе Ганко, я дор’има време кажи ми см®тката
да ти платы. На края на мфсеца авъ плащамъ, каза Марко.

Тапко показа съ пръеть, па тавана, д®то имаше много
тибиширеви раки: — Ето ти тефтеря, прфчети и плащай.
— “Че тукъ п®ма мое име забъл®жено ?

пт,

— Авъ тьй я карамъ, алафранга...
— Ти съ такава катастима скоро ще хвьрлишъ тоГанко, шагуваше се Марко, като вадеше киспята,..

Бр®, я виждъ, оня сп оставилъ писмото, прибави той, като

показа поличкала.
— Ахъ пиемото на Опъ-бишиять! извика Ганко учуденъ, и погледнж въпросително Марка, като че иекаще
маФнието му.

Прали му го, прати му го пб-скоро... каза Марко
намржщено; н& двайсеть и осемъ гроша п рупъ, събл®че
ме холапъ! Гапко изгледа смаянъ и си пошушнл: чуденъ
човЪкъ © тоя бай Марко. Валага си кжщата ва бпя мечкаринъ, & нещя да хвърли това писмо въ огъня. Въ единъ
мигъ — бЪше ип нФма го...

ГЕРОЙСТВО

Въ това врёме павл®зохл нови посетители и скоро
кафенето се папълни съ облаци димъ, п съ разговори върху
докторовото пещаетие.
Ш

ней
УП.

Геройство.
Слъицето бЪше излЪзло високо и прфкарваше заритЬ
си прбаъ велепитЬ лови, копто висяхх надъ мъиастирския
дворъ. Толя дворъ, колкото бЪше мрачепъ и грозенъ нощ,
дЪто

вефкой

прфдмть

добиваше

образъ

на привидение,

толкозъ сега бЪше спокойно веселъ, тихЪ и ©вЪтълъ. Птиченцата го оглашаваха съ радоетни цвьркания; прозрачнит струи па кладончето чучуркахх приятно и весело;
стройнит® кипариси и тополи шум®хж еладостно отъ утрфиния горски вЪтрецъ. Веичко бЪше тука ясно и празднично.
Даже п околнит® чердаци съ памръщенит® си килии гледахж пд-прив®тливо и звънтЬхх отъ тласетата на л®ствичкит®, които обикаляхж свопт® гнФзда.
Ср®дъ двора, подъ лозитЬ, пристжнаше величественъ
старецъ, гологлавъ, съ брада бФла до поясъ, ВЪ-дъЪлга
морава автерия. Той б%ше осемдесеть и петь тодишния
л®до Иеротей, величава

останка оть минждия

ВФЪкъЪ,

ПОЧТИ

развалина, по развалина могуща и почитаема. Той доживъваше послФднит® дни на дълголФтия ен животь тихо,
просто. ВеВка зарань той правеше тука расходка, и гълташе ев®жия планинеки въздухъ, и се радваше, като дЪт,
на слънцето и небето, къмЪ което бЪше па пАтТЬ.
Не далеко, до едипЪ стЪлПЪ на лозата, като кон-

трасть на тоя паметникъ на минжлото, стояше дякенъ
Викентий, съ кннга въ ржка. (Той се готвеше да постжли
въ русска семинария). Млатость и падЪжда вФяше отъ

р,

ГЕРОЙСТВО

юнпошеското лице на дякона; сила и животъ блЪшхх
въ
неговия мечтателенъ поглФдъ. Тоя момъкъ бЪше бхджщето

и гледаше въ пего съ сжщото дов®рие, съ каквото старецътъ гледаше въ вЪчностьта.
Само безбурната мънастирека ограда може да пастроява
душата така съзерцателио.
На камепнит® стжпала па черквата пъкъ сВд ше
кълбообразниять

отецъ Гелдеонъ, лълбоко занять:

той па-

блюдаваше впимателно пуйкит®, които се расхождахж изъ
двора съ расперени на търкала оцашки, като евонтайлъ.
Той ти сравняваше съ гордия фарисей на евангелието, &
курканието имъ му наумФваше прфмудрия царъ Соломона,
който разбиралъ явикътъ на пилцит®. Потжналъ въ такива благочестиви

размишления,

отецъ

Гедеонъ

спокойно

очакваше благословениятъ звопъ па обЪда, чиято сладость
првдвкушаваше съ гълтапие приятенъ длхЪ, що издизаше
изъ магерницата.
На прага й стояше на припекъ кривоокиять мънастиреки иднотъ, другарь на Мунча. Той еъ не пд-малко
философско дълбокомислие гледаше домашния животь па
пуйкит®. Думата „тледаше па пуйкитВ“ в& дали е тукъ
на мФетото си; ващото врнието на идиотьть обпимаше пе
само челядьта на пуйкит®, а сичкия горизоптъ, тьй като

едното му око гледаше па въетокъ, другото на западъ.
До него правъ, Мунчо. кълчеше ржц®, въртВше глава
и ‚поглеждаше плахо къмъ най-горния чердакъ. — Той
знаеше ващо.
Като прибавимъ още и игумена, който отежтетвуваше и
иФколко още ратал, имаме всичкото паселение па мънаети]я.
Непад®йно игуменътъ иступурка съ коня си, отседна,
го, подаде го на кривоокия и каза начумерено на Викентия:
— Идж отъь града и лоши вФети ноем.
И той раскава всичкит® подробности на Соколовото
пещастие. Клетия Соколовъ, клетия Соколовъ, завърши той

Като ВЪЗДАХНА.

ро”

Игуменътъ Натапанлъ б%ше барачаеть, дъръ, силепъ
човФкъ, съ мжжествеоно лице и пъргави движения. Като
извадимъ калучерското му расо, твърд® малко калугерско
остаяше въ него СтВнитЬ па килията му б%хл пакачени
съ пушки, той бЪше искусепъ стрфлецъ, леуваше юналки,
умбяше да ц®ри рани отъ оржжие и ла гп дава. Той
случайно бЪше попадпжлъ игуменъ въ мънаетирь, вм®ето
войвода въ Балкапа. Впрочемъ, мълвеше ее, че билъ и
такъвъ нФкога, & сега е на покаяние...
Д® е отецъ Гедеопъ, попита игумепа, като се озърташе.
— Ето ме, извика съ едипъ пискливъ гласъ отецъ
Гедеонъ, като се зададе отъ магерницата. Той б®ше отишъ1Ъ да види, скоро ли ще е готовъ обФда.

— "Ти пакъ се вмжкнж въ магериицата, отче Гедеоне;
чревоугодлето е смъртепъ грЬхъ на ли знаешъ? И той
му поржча да тури дисагитЬ па магарето и да тръгпе за
седо Войнятово, да обиколи косачит\,
стирекит® ливади.

що косяхЖ мъна-

Огецъ Гедеонъ б®ше тумбястъ, тумчастъ, валчесть,
блаженъ като пъленъ шарлаганевъ м®хъ. Малкото движение
което 5%ше направилъ, искара обиленъ етрадалчески потъ
по лицето му.
— Отче игумене, продума съ умолителенъ п задах-

глась и съ ржц® па корема отецъ Гедеонъ, комуто
по никой начинъ се не щеше това пжтешествие по гр®ш-

НАтЬ:

пил миръ.

я
— Отче игумеце, не е ли пб-добр® да се отм®ни тая

горчива чаша отъ вашия покоренъ брать? И му се по
клоНИ ниско.
— Че каква горчива чаша? Мигаръ те пращамъ
пБшЪ да пдешъ? Ти ше си па магарето: и всичкиятЬ ти

трудъ по селата е съ едпата ржка да държилъ поводника,
му, & съ другата да благославяшъ.
Игуменътъ го изгледа ухилено.

ИРИ

В |

Боно

ГЕРОЙСТВО

— Отче Натапаиле, не е за трудъть; ва трудъ и за
животь подвижнически се нахождаме въ тая евята обитель,
но времето е лошо.

— Че това врфме лошо ли е? Пр%зъ Мая расходка
да направишъ, на здравето ще ти пожогие.
— Вр\мената, отче, врфмената! издума живо отецъ
Гедеонъ. Виждте, докторъть го вързали и може хрисгянина на погибелъ да иде. Агарянци родъ не милостивий...
Пази Боже, ако ме набЪдытъ, че буптувамъ народа, тогава и мънастирять ще пострада! Опасность великая.
Игуменътъ се искикоти гръмогласно.
— Ха, ха, ха... сл®дваще той да се смФе неодържимо, © ржш® па хълбоцит®, като тледаше тумчастото
тбло на отда Гедеона, — Нем& на тебе ще хвърлать
сжмнФиие турцит®? Отецъ Гедеопъ политически апостолъ!

Ха, ха, ха! Нали рекли: пакарай мързеливия на работа,
умъ да те научи! ГрУхъть ти на душата, направи ми да
се ем,
когато еърдце не шше. Дяконе Викептие! Дяконе Викентие!

Кла да чуешъ

какво

казва

Гедеонъ...

Мунчо, иди извикай Викептия, че ще се удушж отъ смЪхъ.
И д®йствително бурнилть ем®хъ на игумена събуди
ековет® на веичклт® околни чердаци...
Мунчо, като чу заповЪдьта, завърт® глава още пбстрашно, еъ широко испулени очи, дЪто се ивражаваше

тАпъ страхъ.
— Русе и янъ! извика той растреперанъ и сочеше
чердака,

д®то 6% отишълъ

дяконътЪ,

Па за да не го при-

нудкть пакъ, той закрачи бързо къмъ противоположната
страна...
— Руспянъ? Какво © туй пЪщо Руссиянъ ?
— "Таласлмъ, ваше прфподобие, добави отецъ Гедеонъ.
— Отъ кога Мунчо е станжлъ тьй плашливъ? "Той
живФяше, като бухалъ, изъ пущинацит®.

— Воиетина, отче Натанаиле, духъ нощни ходи по
чердака. . . Нощеска Мунчо дойде та ме нам®рт о. . .

Гы

ГЕРОЙСТВО

той бЪше помръеналъ оть страхъ. Той вид лъ таласжмъ въ б®ли др®хи че изл®зълъ изъ джамлията Килия . . .
Расправя ми и други нЪща, но Господъ да му отбере!
Тр®ба да святимъ вода въ горния чердакъ.
Мунчо бЪше се епр®лъ далёко и гледаше уплашено
къмъ чердака.
— Че какво е видФлъ? Ела, отче да обиколимъЪ. . .

каза, игуменътъ, комуто хрумнж, че крадци може да еж
влавяли тамъ.
'
?
— Сохрани, Боже! каза Гедеонъ‚ като се кръстеше.
Игумепътъ трыгих самъ къмъ чердака.
Наистина, когато игуменътъ повика дякона, Викентий
б%ше вл®зълъ при КраличътъЪ.
— Какво има ново, отче? попита той, като вид®
-безпокойствието по лицето му.

— Нищо опасно. . прибърза да каже дяконътЪ, но
изв®стието, което пи донесе игуменътъ, е ТВвърд® неприятно.
Тая нощь вапрли Соколова и го закарали въ К.
— Кой е този Соколовъ?
— Докторъ въ града, добъръ момъкъ. Нам®рили му
въ дръхата бунтовни книжа —.. кой знае? Азъ го знамъ,
че той ©е расчаленъ патриоть, каза дякопътъ угриженъ ;
па продължи сл®дъ малко: — Като го гонялъ караулъть
снощи, той гръмнжлъ съ ПпиЩовЪ и наранилъ заптието,
Ще пронадне клекоето му смъкнхло връхпата дрёха...
тия докторъ ... Слава Богу, чи вий се истървахте. .. И
нищо ее це чуе за васъ изъ града.
Когато ляконътъ свърши, той вид® очуденъ, че Кралйчътъ бЪше си зелъ главата въ дВЪт® рхц® и се щуряше
като лудъ изъ стаята и пъхтЫше бодЪзпенно. Прбдъ тая
зпакове на безпрфд®лно отчайвание, ляконътЪ останжх тр®спжть, безъ да може да разбере но.
— Какво правишъ. джанжмъ? Нма нищо, слава
Богу, извика Викентий.
4*

ГЕРОЙСТВО

Кралйчъть се спр® пр®дъ него съ пекривено оть
нравственно страдание лице и извика почти яростно:
— Нма пищо! пФма пищо а? Леспо се казва това!
И се удари по челото... . Та какво гледашъ, Викентие?
Не разбирашъ ли? Ахъ, Боже мой, азъ забравихъ тая
зараль да ти кажы, че тая връхна дрха бЪше на мене.
Снощи, край града, единъ любезенъ момъкъ, който ми показа кжщата па бай Марка, види ее тоя Соколовъ, ми №
останж въ
подари, че бЪхъ окжсанъ, и посл® тая дрха
рхцЪт® на заптието , .. Въ джоба № азъ бВхъ прВмфетилъ

отъ ©ъдрания джобъ на сетрето си едипъ вфетникъ „Независимость“ и една прокламация, които ми дадохж въ
едпа троянска колиба, дЪто прВнощувахъ... Не стига
това, ами сж го набдили, че е гърм®лъ срщу заптието,
когато азъ нито пипнжхъ револверъть си! Ахъ проклЪтницит®! Сега видишъ ли? тоя чов®кЪ става жертва за
мене... Азъ съмъ проклЪть отъ сждбата да носж бФди
на ония, копто ми правять добро.
— Гол®мо нещастие, пришушиж Викентий горестно.
Още пб-жално е, че не е възможно ла му се помогне , ..
така © дошла работата.
Кралйчътъ се обърнж съ пламнжло лице.
— Какъ не може да му се помогне? Немй авъ ще
оставж, такъвъ ведикодушенъ човЪкъЪ п, както го казвашъ,

добъръ патриотъ, да пропадне за мене? Това е подлость!
Дяконътъ то гледаше въ изумление.

— Не, азъ ще го изтръгнж отъ тал б\да, макаръ че
`щх оставь главата ей!
— Какво може да стапе? Кажи! Азъ съмЪ готовъ на
‚всичко, извика Викептий.
|
— Авъ самъ ЩЖ го избавя него!

|
— Ти?
АвЪ съмъ само
— Ла, азъ, авъ ЩЖ го избавь...
‘длтженъ и въ съетояние да го избавы, викаше вЪ изсту-

РРСОННКО:
р

‘аи у
-

ва

Ри

ГЕРОЙСТВО

пление Краличъть, като бЖгаше изъ килията, еъ израженло
на страшна рЪшителность и дързость...
— Мигаръ да нападнемъ затвора!
Викентий го гледаше вачуденъ и даже поуплашенъ;
той помисли, да ли пе е Краличъть въ полуда. Той му

ВЛЕНА:
‚
!
— Г-нъ Кралйчевъ, какъ мислишъ да отървешъ
доктора ?
— Не сВщашъ ли се?

— Какъ?
— Шх идж да се прфдамъ.
— Какъ? Да се пр®дадешъ? Самъ?
— Искашъ да молж нФкого ? Отче Викентие, слушай,

авъ съмЪ честенъ чов®къЪ и азъ не искамъ да искупувамъ
живота си съ хорекит® страдания. Авъ не идж отъ шеестстотинъ сахата далечъ ва да направы една подлость, Ако
не могж да жертвувамъ живота си славно, то мога да го
жертвувамъ честно... Ти разбирашъ®...
Ако азъ не
се пр\дставы още днесъ пр®дъ турската власть и кажж:
то ЧОоВВкъ © невиненъ, и че нФмамъ съ него сношения,
пардесюто оть моя гърбъ го свалихж, книжата сж мот,
авъ сЪМЪ опасниять, азъ СЪМЪ ВвИПовНиять, даже — азъ
ТЪрм®хЪ възъ заптието, правете какво щете съ мене, то
докторъ Соколовъ е изгубенъ, особенно, като не можалъ
или не искалъ да се оправдае ... Има ди друго срфдство,
кажи ?
Дяконътъ мълчеше. Той съзнаваше въ дълбочината

на честната си душа, че Кралйчътъ има право. Това
самопожертвувание му се налагаше отъ чувството на справедливость и човЪщина, и той не чак&. да му напомнытъ други това. 'Тоя чов®къ му се вид® сега още пбвисокъ и съ още пб-ново обаяние възъ него. Образътъ
му се осля отъ оная благородна, тиха, небесна свЪтлина,

която само великитЪ пламвания на доблестьта хвърлять
въаъ човЪшката. физиономия. Тия прави, буйни, прочув-

Ве У-чоР®; КЕ

оо

че

оно

ствовани’ слова на Кралйчътъ гърмВхлх на душата му
сладко и тържественно. Нему се искаше той де бжде
на негово мФсто, той да ги каже и той да ги иепълни.

Очит® му ее примр®жихж отъ трогателни сълзи.
— Насочи ми плтя за К., каза Кралйчътъ. Ненад®йно на прозореца се м®рнх гол®мата космата глава на
игумена, чиито етжики по чердака всрдъ распаления си
разговоръ, т®В не б®хж чули. Кралйчътъ се с®пнж и потледнж въпросйтелно дякона.
3
Дяконътъ искокнж тичишкомъ на вънъЪ, отведе игу—

менътъ до пармаклъцитЬ на чардака и му гълч& дълго
съ твърд® распаленъ видъ, съ сплни ржкомахания и съ

части поглеждания къмъ килията, дЪто чакаше Кралйчътъ
нетърпеливъ и развълнуванъ. — Когато вратата пакъ . се
отвори и влФзохж Викентий и Натанаилъ, той присрУщнх игумена и му попска ржката да = цалуне.

— Чакай, азъ не съмъ достоенъ да ми цалунешъ
ржка, извика просълзенъ игуменътъ п, като обви съ
дВ®т® еп рхц® вратьть му, цалува го горвщо по УСОат,

като бала. своя отдавна не виденъ синб.

РЕН
УШ.

У чорбадЖжи Юрдана.
У стария чорбаджи Юрдана, по случай на отвратки,
ставаше гощавка тоя день. ВВхх калесани роднини и

приятели на челядьта и на партията му.
Юрданъ

Дпямандиевъ

на години човФкъ вече,

бол-

навъ, намръщенъ и нервенъ, бЪше отъ ония български
‘чорбаджии, конто направихж грозно това име. Неговото
богатство растВше, многобройната му челядь добруваше,
думата му се тачеше, но никой не го обичаше. — Стари
—

Кака Гинка.

(Стр.

55).

аа

У ЧОРБАДЖИ ЮРДАНА

неправди и грабптелетва надъ спромашьта, братувания
съ турцит® б%хх го направили умразенъ и сега, когато
не правеше, или не можеще да прави зло. Той с®ше
цЪлокупенъ чов®къ на минжлото.
При всичката намруъщенность на Юрдана, обЪдъЪтъ
бЪше веселъ. Кака Гинка, женената му дъщеря, хубавелка още, приказлива, левуста и лудичка, и която бцеше
когато трба емиренния си мжжъ, взабавляваше гостит
съ шеги и подигравки, копто неуморимиять й язикъ |Ъсеше на л®во и на дено.
Най-много кпсекахх трит®
калугерици.

Едната отъ тЁхъ, госпожа Хаджи Ровоама,

Юрданова сестра, която бЪше куца, злъчна и сплетница,
влазяше въ тона на кака Гинка, и пущаше сегиеъ-тогисъ
„язвителни присмивки ва отсжтетвующит®. Хаджи -Смионъ,
зетъ на домовладиката, се смбеше яката ©еъ залъка Въ
уста; Хаджи Павли, сватътъ, залисанъ отъ см®хъ схщо,
яд®ше съ вилката на Михалакя Алафрантата,
който,

по-равсърденъ отъ това невнимание, гледаше навжеено
около сн.
—

Михалаки носеше прозвището Алафранга, твърд®Ъ за°служено: той пръвъ бЪше обулъь панталони пр®ди трийсеть години въ града, и продумалъ френеки. Но той
си б%ше замръанжлъ тамъ. Палтото му и днесъ бЪше
отъ епохата на кримската война, & нФколкословниятъ му
френски р®чникъ не се умножи нито отъ една дума.
Но славата му на ученъ чов®къ останж п днесь,
заедно съ ласкателния пр®коръ. Михалаки съзнаваше
това п ее надуваше; държеше се тежко, говореше важно
и никому не позволяваше да каже „бай Михалъб, ващото имаше и Михалъ Пандуринътъ, съ когото не щ®ше
да се см®ся. И наистина, въ отношение на титлата, Ми-

халаки бЪше твърд® придирливъ.

Той бъше ималъ мно-

гогодишна умраза съ съеёда сп, Иванча Иотата, защото
Йотата дважъ 6% нарекълъ въ едно събрание Михалакя

У ЧОРБАДЖИ ЮРДАНА
Алафрангата — Мыхалаки Малафранзата, като мшелеше
че е её едно.
СрЫщу Алафрангата сЪдЪше Дамянчо: Григорътъ, чо-

в®къ петдесеть годишенъ, дълголикъ, сухъ, черъ, ©ь лукавъ дяволить погледъ, съ подвижни пронически устни,
но еъ важна сериозность азл®на по лището му. Той
бЪше многоглаголивъ, сладкодуменъ расказвачъ, неисчерпаемъ съ прикаски, дълбокъ като кладенецъ, п съ фантазия богата, като съкровищата въ Халима: отъ капката
искарваше море, отъ шушката — планина, а когато н®‹маше шушка, той минуваше и безъ нем. Главното е, че
той самъ ен в®рваше — едпиственниять способъ да ув%ришъ другит®. Инакъ, Дамянчо ©®ше единъ отъ първит® търговци, родолюбедъ и човЪкъ съ полфени съв®Ъти.
Какиниять Гинкинъ млжъ ъд®ше пр®дъ себе еп
смиренно, защото, колчимъ ен позволяше да каже нФщо,
или да се изембе яката, тя му хвърляше свир\пъ погледъ,
за да не см®е да се отпуща прдъ неы. Малохарактеренъ
и слабъ, той се б%ше съвеБВмъ заличилъ, п вм®сто тя да
се казва Гинка Генкова, той се наричаше Генко Гинкинъ.

ло него Нечо Пиронковъ аазата, часъ по часъ пошушваше важно на Кириака Стефчовъ, контешки обл®ченъ,
който му клюмаше, безъ да го слуша, и хвърляше уемихнАти

погл®ди

къМъ Юрдановата

дъщеря,

Лалка.

Той

биде наказанъ за това невнимание, защото на Неча му
екимна да се чук& съ него, но чайшата съ виното се пал
на б®лит® Стефчови панталони.
Тоя момъкъ, когото вид®хме вече при бея — Ш
който ще играе роля и за напрфдъ въ расказа ни — ©ъ
духъ и отхрана чорбаджийски, ОФше синъ на единъ чорбаджия отъь калжпа

на

Юрдана

Диямандиевъ.

—

Младъ

чов®къ, по съ ръждиви понятия, Той оетаяше недостхпенъ ва новото великодушно вФяние на свободолюбивит®
идеи. Може-би ва това бЪше гледанъ

‘турции — ищо,

съ добро око отъ

което оттпкваше отъ него младежит,

ай

‘копто го ечитахж турско ухо. На това още повече спо-

магахж гордфливиять му характеръ, злобната му п вавистлива душа и поквареното му сърдце. Но въпр®ки
това, или за това, чорбаджи Юрданъ имаше слабость
къмъ Стефчова и не крпеше нийд® доброто си мнФние п
расположение къмъ него. За това, мълвата, криво или
право, готвеше Стефчова за бжджщи зетъ на Юрдана.

Трапезата се дшгнх и кафето се подаде отъ едно
височко, румено, чернооко момиче, обл®чено въ черно,
което не. обърнж ничие внимание. Разговорит, захванжти
на трепезата,

се продължихжх п слфдъ нем,

защото

пер-

тавата кака Гинка умвеше да ги подгрва. съ непсчерпаемата сп мнегоглаголивоеть. Скоро дойдохж неусЪтно
на злобата на деня: приключението на Соколова. Тоя
пр®дмЪть изведнжжъ прибра вепчкит® внимания и даде

ново и приятно оживление на посл®-объдната растуха.
— Ами сега докторицата какво ли прара!
се госпожа. Серафима.

смЪяше

— Коя докторица, попита свахата.
— Мари, Клеопатра, свахо.
-— Тр8ба да пдемъ да № разговоримъ м: да в подмислимъ да му пише писмо, че и той сега може да миле.
за госпожата си, каза кака Гинка.
— Мыхалаке, обърна се свахата къмъ Алафрангата,
ами Клеопатра каква

©е дума?

Баба Куна не може да №

каже, ами вика калевра.
Михалаки се навжси, дълбоко миеленно промълча и

продума протегнжто: — Клеопатра © еленска, с©прфчъ
греческа дума, Клеопатра значи: плаче ва... плаче за...
— Плаче за доктора, кажи го просто, каза Хаджи
СОмионъ ухиленъ, като бръькнж безъ нужда въ джебоветЪ
на сетрето сш.
— Ехъ, та то името й турено, каза госпожа: Хади
Ровоама; но единъ други... още повече ще плаче за
доктора; и като`се наведе на ухото ‘на Хаджи Сушоч-

эту
ааа)

У ЧОРБАДЖИ ЮРДАНА

де

вица и На друга една булка, пришушнх й н®що. И тритЪ
се усмихняхж лукаво. Тоя смхъ зарази и другит® гости.
— Не

думай,

Гино!

Ним% сжщата

беювица?

пи-

таше учудено Мачовица.
— Гледай си работата, вълкътЪ яде и броено, каза
кака Гинка.
И. пакъ иземивание.
— Кириако! Какви книжа ОЪхж у Соколова, попита
Юрданъ, който не можеще да разбере кисканията на
тоститВ.
4
— Бунтовнически, отъ първия р®дъ до поелЪдния.
Беять ме повика поср®дъ нощь да му ги пр%ведх. ТЪ
б%хж, бай Юрданчо, такива помии и дивотии, каквито
само искуфъли глави могжтъ да измиелиить. Прокламацията,
о
ана

Ва?

сыты

пъкъ на Букурещкия комитетъ, канеше да направимъ
прахъ и пепелъ всичко, ама да се освободимъ.
— Всички пзмрете да се оевободимъ, заб®лЪжи
Нечу Пиронковъ иронически.
— Тия чапкхии горытъ и правытъ прахъ и пепелъ,
ама кое? — Чуждото. Т® немать колъ побитъ тука.
Прахъ и пепелъ, лесно то! маскари изъ маскари! каза
сърдито чорбаджи Юрданъ.
— Харсжви цЪли, продума Хаджи Смшонъ.
Дамянчо Григорътъ, който до сега диреше нетърпеливо случай, тема, за НФ®кой дъЪлы"Ъ масалъ, улови
за посл®днит® думи на Хаджи Смиона и рече:

се

— Кажешъ хаджи харежзи, та ми дойде на умътъ,
ама има харсжеи и харсжеи... Авзъ едно вр®ме ми се
случи да идж въ Шипъ, то бЪше на 1868 год., пакъ
пр8зъ Май м®сецъ, на 29-й, по 8 часътъ прфзъ нощьта,

сжбота и облачно... 'Тогава бай Дамянчо расказа една
првдълга история за разбойници, въ която освФнъ ТЕхъЪ
играе роля щишския ханджия, двама паши, единъ гръцки
капитанинъ

и сестрата на влашкия князъ Куза.

|| У ЧОРБАДЖИ ЮРДАНА

Ро

Всичкит® слушахж съ пълно внимание, ако не п съ.
пълна вЪра, увлекателния расказъ на Дэмянча, като `сърбахж съ голЪмо благодарение кафето си.
— Мари, като искатъ да горытъ, и метоха Щжть
-ли да вапалитъ, попита госпожа Серафима.
— Да ги запали огънь небеений, избъбря тоспожа
Хаджи Ровоама.

— Првдетавете си, продължи Стефчовъ, пФлъ развратъ е распространението на такива безобразия! А това,
погубва добритЪ чувства у младежит® п ги прави бездлници, или ги завежда на бесплка.
Вижте Соколова,
много жално !
— Много жално, да, потвърди Хаджи Смионъ.

Михалаки Алафрангата се обади:
— Още вчера, по единъ разговоръ съ доктора, познахъ го на кой умъ слугува. Той плачеше, че нФмало
у насъ Любобратичи!
— А тип що му отговори?
— Отговорихъ му, че има Шъкъ. бЪсилнИци, . ако
нъма Любобратичи.
— Право еп му отговорилъ, каза Юрданъ.
— Мари, какви еж тия Любобратичи, попита любопитната сваха.
Генко Гинкинъ, който чет$ше редовно
„Право“ п бЪше въ течението на политиката,

вФстникъ
зина да

отговори, но кака Гинка го устр®ли съ погледъ п отговори тя:
!
— Войвода на Херцеговцит®, бабо Доне. Хе, да
имаме единъ Любобратичъ ... авъ му ставамъ байрактарка ... па ще ходимъ ла сфчемъ зелкит®.
— Хе, да имаше Любобратичъ, то друга работа

тогава ...
Хаджи

И азъ минувамъ подъ неговата команда, каза

Смионъ.

Юрданъ ги изглда строго: — Такива работи, Гино,
и на шега не бпва да се приказвать. Хаджи, ти при-

казвашъ на дъЖдъ и на лапавица ... па като се обърнж
къмъ Алафрангата, попита: — Сега докторътъ какво
ще стане

— Споредъ законит®, отговори Стефчовъ, за пос®тание възъ царски чов®къ, има смърть или Диярбекиръ
до животъ.

И той изгледа побЪдоносно.

— Пада му се; избъбря Хаджи Ровоама, какво му
прави метохътъ да го гори?
— Търеилъ си го е, каза Нечо Аазата;. снощната
трескавица не бЪше като тъй на вЪтъръ.
— Каже Нечо трескавица, та ми дойде на умътъ ...
а пази Боже, въ Кримската война, авзъ и Иванъ Бошнаковъ отивахме за Босна ... помни, като днееъ; — оЪше
день или два до Никулдень; надъ Пиротъ замъренжхме,
когато избухнж една страшна буря, ала каква буря! ...
И Григорътъ расказа какъ: мълния грьмнлла надъ главнт® имъ, запалила единъ ор®хъ, утрВпала петдесеть
овци и откженала опашката на дорястия му конь, когото
продалъ посл® съ убита щФна.
г.
Григорътъ расказа всичко това съ такава добросъвФстность и краснор®чие, щото публиката го слушё до
края съ непрекжснжто внимание. Стефчовъ и Нечо аазать
се епогледнахж усмихнжто. Михалаки стоеше сё важно
наведенъ, & Хаджи Смионъ зфпаше поразенъ отъ ©ъкрушителната сила на Дамянчевата свЪткавица прфзъ зима.
°° Докждъ Дамянчо още расказваше, кака Гинка ОЪше
се озърнала да дири Лалка.
‚ — Кхд® се д®нж Лалка, Радо? Я иди в повикай,
обърнж се Хаджи Ровоама повелително къмъ младата мома,
въ черно.
Лалка, подиръ думитЬ на Стефчова, исказани съ такова жестоко хладнокървие, бЪше се оттеглила полека и
бЪше влезла въ една стая; тамъ се 6% тръшнжла на миндеря, съ глава на долу и заплакала съ глась. Порой
сълзи се изл®хл изъ очит®Ь й; като че дълго врбме бЪхА
—

У ЧОРВАДЖИ ЮРДАНА

събрани на едно мФето. Горкото момиче хълцаше отъ
плачъ п неможеше да поема. Люта жалость и мжка ее четВхх по лицето Ш. Тия хора, копто така грозно се гаврехх съ б®дата на доктора, възмущавахл душата й. Товаусилваше страданията И...
Боже мой, Боже мой, какъ.
нЪматъ милость !
Сълаит® облегчаватъ даже п безнадЪжнит® горести.
А докторовата сждба бЪше още неизвЪетна и имаше мЪсето
за над®жда.

Лалка станж, отрп хубавото ед бФло лище, и сфднж.

при отворения прозорецъ за да пзвЪтрЫжтъ пб-екоро
дирит® отъ сълаит® и. Тя гледаше разеъяно безъ да Види
минувачитЬ по улицата, които върв®хх безгрижно и равно-

душно. Тоя жестокъ св®тъ не сжществуваше за нек, тя
не искаше ла види, нито да чуе нФ®кого, защото ‘п®ла.
©оЪше пълна отъ едного.

Веднага бързо конско тупуркание привл®че вниманието й. Тя погледнх и останж прхласнжта. — Докторъ
Соколовъ яхнжлъ на бВлъ конь ее връщаше весело. Той
к поздрави учтиво и отминж нататъкъ. Въ радостьта еп,
тя нито се сти да му отговори на поклона, & като тикнжта отъ неодолима сила, припнх при гоетлт® и извика,
развълнувана:
`
— Докторъ Соколовъ се върна!
Неприятно учудвание се изобрази по повечето лица.
Стефчовъ поблЪдн®, па проговори ужъ небрЪжно :
— Тр®бва да го водытьЬ ва новъ испить.

леено да избгне Динрбекиръ, или вжжето.

Той пФма.

Въ тоя мигь той ср®щна прфврителния погледъ на
Рада, който го уязви жестоко и вневапенъ пламъкъ отъ.
та®въ обл® лицето му.

— Не думай, Кирнако! Дано се отърве горкиятъ;
мило ми е за младостьта му, каза съ чувство кака Гинка.
Първит® подигравки възЪ доктора паднахх отъ язика;
тЬ не ид®хх отъь сърдцето. СвВтлата искра въ чов$шката

душа винжги е готова ла свфтне подъ ударътъ на страданието, стига да № има тамъ.
За. честьта на Хаджи Смиона, трфбва да кажемъ, че
и той се пекрепно зарадва, но не смфя да изрази` това
пр%дъ Юрдана, както пернатата му дъщеря, кака Гинка.

Те щЫ
1Х.

Разяснения.
ШЩомъ докторътъ пристигнх дома си. той изл®Ъзе,

мин бързо край Гапковото кафене, отъ д®то мнозина го
поздравихх ©ъ „течмишъ ола“, а най-усърдно самиять
кафеджия,

и отиде кжд® Маркови. Кога да влБзе тамъ, той
сыпикаеа Стефчова, че минуваше, излФаълъ отъ Юрданови,

— Кланямъ ви се, тосподинъ терджуманино, извика
докторъть съ пр®зрителпа усмивка.
Марко, объдвалъ вече, с®д®ше на одърчето между
чемширит®В и си пияше кафето.
Той поер®щнж еъ въеторгъ доктора. Подиръ, като
отговори весело на поздравленията и на домашнит®, Соколовъ
каза: щж ти раскажж сега комедии, бай Марко...
— Каква б%ше тая работа, джанжмъ
— Та и азъ самъ си сё чуда...
Това ми се види,
като една прикаска, а не н®що за в%рвание.
Зимать ме’

нощеека отЪ кжщи, гоку що се върнахЪ отЪ васъ, п
ме закарвать на конака. Ти си чулъ вече какво ме испитвахж тамъ и бЪдихх. Кой ти мислилъ, че моята ожулена
тварятъ

гарибалдейка щфла да вдигне такива истории!
ме.

Минх

не минж

единъ

часъ,

заптиета: — Докторе, ствгай ее. — Какно

влазять

Задвама_.

питамъ. =

Ще вървишъ за К. Беять заповЪда. — Много добр.

Из-

лазяме, тръгваме — единъ пр®дъ мене, другъ вадъ мене

съ пушкит®. Въ К. стигаме по дрезгаво. Затварять ме п
тамъ, ващото 0% още рано и сждилището не 6% отворено.
Прфстояхъ така затворепъ четире часа, копто ми се еторихж години. Най-посл® изваждать ме прЬдъ схдиять. Тамъ
нФколко аази и първенци прочитать нЪвакъвъ протоколъ,
отъ който не разбрахъ нищо. И тамъ запитвания, и тамъ
тлупости съ нещаетпата гарибалдейка. Тя стои на зелената
маса и ме тледа жално. Кадиять раствори едно писмо,
види сё отъ нашия забитинъ, извади кцижата и ме пита:
Твои ли еж тия книги? — Не ги познавамъ — А как
сх въ твоя Жебъ? — Моя ржка не ги е туряла. Той
продължава да чете пиемото. Бай Типко Балтоолу зима
вЪетникъЪтЪ п го разгръша. — Ефендимъ, казва ниско на
сждника, въ тоя вФетпикъ нФма пищо противно, той се
типоева въ Цариградъ. И ме погл®жда усмихнато. Авъ
поло кителио пе разбирамъ нищо, сток; като дърво. Кадиять
пита пе е ли това комитаджийскиять в%стникъ отъ Влашко?
— Не, ефендимъ, отговаря Балтооду, тоя вфстпикъ не приказва ва политика, той пише само за врата, протестантски
вЪстпикъ! Тогава глеламъ, бай Марко, и пе вЪрвамъ очитЬ

си: „Зорница“! Тинко Балтоолу зима възванието, чете,
погледва ме и се см®е пакъ. — Ефендимъ, и това не
е противна книга па държавата... Това е обявление! И
чете съ гласъ: „Практически лЪчебникъ отъ доктора Ивана
Богорова.“ Кадиять гледа захласпжтьъ, всичкитЪ се смФыкть,
разсм® ее и кадиять, см®ы се и азъ. Какво да правы ?
Можешъ ли да се не смФешъ ? Ама тлавното е какъ © станжло това чудотворно прЪвращение на книжата |... Както и
да ©. Подиръ кратко съвВщание съ първенцитЬ, кадиять
ми казва : Докторе, тукъ имало погр®шка; ти прощавай

за труда. Трудъ нарича той търкалянието ми изъ затворит® и влачението мй нощ® отъь конакъ на конакъ, —
Дай единъ поржчитель, па си иди живъ и здравъ! Азъ
сток, като замаянъ.
— Ами ва ранепото заптие не дитахж ли въпросъ?

сы
Воул

к,

РАЗЯСНЕНИЯ
— За пего нито ме питахж. Спор®дъ както разбрахъ,

нашиятъь бей,

подмиелилъ ли го пФкой, самъ ли се е
с®тплъ, по разузналъ пд-добр® работата, та притурилъ въ
писмото си, че въ параняванието на заптието не ме счита
виновенъ.

Види се, тб самб ла се признало,

че лъже.

На Марка евЪтиж лицето отъ вадоволетво. Той вбрваше, че дФдовия Малоловъ синъ © гърмФлъ, и се без-

покояше за посл®детвилта.
— Сега слава Богу, ти си свободенъ.
—

Както

видишъ.

Но чакай, едно пё-чудно нЪщо

още, каза докторътъ, когато се озърнж и

видФ®,

ннкой отъ домашнит®. Дава ми бай Николчо

че пФма

коня си,

ла

се върнж — сжщий ми станж и поржчитель. — Излазямъ
изъ К. и току що дойдохъ при чифутскитЬ гробища, гле-

дамъ, отЪ кждЪ Балкана, идАТЬ двама души, едишътъ
длконъ Викентий, и ме вика ла спрх. — КхдФЪ така,
тоеподинъ Соколовъ? пита слисанъ и той, като ме вижда
свободенъ. — Отивамъ си. Нма нищо. Той отваря такива
очи ей. Раскаввамъ му работата, и той ми ее хвърля на
вратьть, и ме цалува, и ме стиска... — Какво е това,
лжанжмъ,

отче Викентие? — Да ви вапознаж еъ господина...

Бойча Огпявовъ, ип ми показва другаря си. Чакъ тогава
се варЪхъ въ него. Бре! Познахъ го! Той бЪше сжщия
на. когото хадохъ гарибалдейката сд снощи!
— Какъ? Дъдовиять Манолевъ спнъ? ‘извика неволно Марко.
— Какъ ? Познавашьъ дл го ? попита учудено докторътъ.
Марко се еъвзе. — Сл®двай да видимъ, каза той
развълненъ.
й
— Ржкувахме ее, запознахме ее. Той ми благодари
за дрфхата и съ отчаянъ гласъ иска извинение. — Нишо,
гоеподинъ Огняновъ, азъ никога се не каж кога сторых
малко добро нФкому. А вий клд® отпвате? питамъ. —
Тоеподинъ Огняновъ пдеше да търеп васъ тука, отговори
Викентий ? — Мене ? — Да, пекаше да ви пзбави. — Да ме

РАВЯСНЕНИЯ
избави? — Да, като се прдаде
себе виноватъ

на властьта п

въ всичко. — Нема за това пдехте

со
признае
тука?

Ахъ, гоеподинъ Огняновъ, какво щехте да направите!
извикахъ азъ поразенъ. — Длъжностьта сп, отговаря той

просто. Изъ не можахъ да се одържх, проеълаихъ се п
наср®дъ пАтя го пр®гьрнжхъ, като роденъ братъ. А?
каква душа благородна, бай Марко! Бакво рицаретво!
Такива хора трфбватъь на България.
Марко не отговори ншщо. Дв® дълги сълаи ОЪхж се
проточили

по бузит® му. Той се гордФяше за дЪда Маноля.
Докторътъ лпомълча малко, па продължи. — Ний се

раздФлихме, тЪ удариха пакъ пр®зъ кжра, & азъ право
насамъ, но азъ още еъмъ емутенъ отъ тая срЪща, & още
повече отъ промФнението на книгит®. А азъ ти казвамъ,
че тука съ очит® сп видФхъ вФетникъ „Независимость“
и прокламация д*Иствителна. Тамъ пзлазятъ „Ворница“
и Богоровото обявление! Какъ сх промфнени? Кой ги ©
промфнилъ? ГрВшка ли е това на бея? — Вефкакъ еп
блъекамъ ума и не одтаждамъ. Кажи мп ти твоето мнЪние,
бай Марко. .
И докторътъ екърети рхц® п чак отговоръ.
Марко смукнж чибука си важно и съ една, неуловима
уемивка по устнитФЪ каза:
— Ти не разбирашъ ли, че нФкой приятелъ © направилъ това? каква гршка? Д® ще се нам рыть у бел
протестантеки вФстници и Богорови новини?
—

Но кой ще е тоя неизвЪстенъ благодФтелъ, който

спаси мене отъ опасность, & Огнянова отъ непрВмънна
гибелъ ? Помогни ми и ти да се сфти...
Азъ трфбва да
му благодары, да му цалувамъ и рхцфт® и краката...

Марко се наведе къмъ доктора и му каза ниеко:
— Докторе, слушай. Това, което щж ти кажж, тбба

да го държишъ тайно до гроба.
— Давамъ честно слово.
— Книжата промфнихъ азъ.
сэт

‘2

АИ

ы.

РАЗЯСНЕНИЯ
— "Ти, бай Марко! извика докторътъ и екокнА.

и трай... сега слушай какъ. Тая заранъ,
— (дн!
много рано, отидохъ въ Генковото кафене и отъ кафеджиять
първъ чухъ за твоето запирание. Азъ се въечудихъ п
смаяхъ. Нещешъ ли, пде онъ-башиять п ми расправя, че

те непратили нощеска въ К. за д®то самъ трьгваше съ
беево пиемо, въ което биле приключени опаснит® книжа,

Азъ не знаяхъ какво да сторм! Онъ-башиятъ постоя
малко, па си излЪзе. ТГогава гледамъ, че забравилъ пиемото.
Танко б%ше залисанъ

да мие едного.

скршх и скжеамъ, но това малко щше

Хрумнх

ми да

го

да ти помогне.

Тебе пакъ щехж да те влачатъ, съмн®нието оетаяще. Какво
А нФмаше врбме да мнслы. Тогава ми дойде
ла чин?
н®шо въ главата, което прбаъ цФлия си животъ не ОъхъЪ
Видишъ ли ме, докторе, азъ съмъ побЪлВлъ
помиелилъ...

въ търговия, и чуждо пиемо не съмъ распечатвалъ. Това
го знаяхъ ва най-безчеетно, Богъ да ме прости, ама азъ
го направихъ днесъ, за първъ пжть п за поел®денъ.
Припкамъ у дома, заключвамъ се въ писалището, разл®пямъ полека чървения восъкъ на плика, п турямъ вжтр®
други в®стници, каквито ми попаднжхж подъ ржка. Турчата
еж пипкави, ти знаешъ... Посл® оставямъ писмото пакъ
на м®етото му, безъ

да

се сти

кафеджиять...

Слава

Богу, че се евърши благополучно. Съвфстьта ме не бори
:
толкова сега.
Докторътъ изелуша прхласнжтъ, па каза трогнажто:
— Бай Марко! В®чно благодары:. Ти. наричашъ това
безчестие — то е слава, то е подвигъ! Ти избави двама
души отъ пропасть, като самъ изложи себе сш. Такава
а
услуга баща на спнъ не би нанравилъ.
Докторътъ не мож& повече да говори отъ вълнение.
Марко подзе пакъ: — Снощи д®довия Манолевъ епнъ

ме намирА, налетина, но минх пр®зъ стрфхата, та причини врявата п докара полицията.

Фен

«Моды

ай

ЖЕНСКИЯТЪЬ МЕТОХЪ

— Бойчо Огняновъ ?

— Тъй ли го викате вие? Той, той. Баща му ми е
толфмъ приятель, и той, клетникътъ, като не познавалъ

никого другиго, подирилъ у мене да се екрпе. Ти си го
довелъ. Првдъ Иванча не щ®хъ да ти кажх, но ‚паба
още въ схщия чась.
Отъ д®% идеше той, попита докторътъ,
образъ.
ГЪЛлНАТЪ отЪ тоя извъНр®денъ
—

цЪлъ по-

— Той не каза ли ти? Отъ Диярбекиръ бЪга.
— Отъ Диярбекиръ?
”

— Пб-полека. На кхд® ?

— Отивамъ за мънастиря, д®то дяконътъ го крие.
Авъ тр®ба да се ‘разговоры съ него... Позволявашъ ли
ми само нему да обады твоето повЪрение? Той трфба да
знае кому дължи живота сп, защото той щеше да се прфдаде,

ако ме не б%хж пуснхли.

— Не. авъ те заклевамъ, додЪ си живъ това да го
мълчишЪ и да се мжчишъЪ да го забравишъ. Авъ на тебе
само го открихъ, като една исповдь, колкото да ми по0лекне. Поздрави само дФловия Манолевъ синъ, нека да намине кжд® мене, но пр®зъ голФмата вратня...
Докторътъ пзлФзе.
Х.

Нленсвиятъ

метохЪ.

Женскиять мънастиръ въ Бла черкова, Оше съвевмЪ
противоположенъ на мжжкия, затънтенъ при планината и
в$чно глухъ и безлюденъЪ.
Тукъ, напротивъ, шейсетъ седемдесеть `калугерици,
стари и млади, сновяхЖ Ц®лЪ денъ по двора и по чарда-

цит8, и оглашавахл

©еъ везела

глъчка широката ограда,

която ги забраняше отъ суетата на гр$шния миръ. Това
движение

траяше

отъ зараньта

до вечерьта.
Е

5
чё
:

;
ай
-

Метохътъ

славата ‘па’ най-дФятеленъ

имаше

разсад-

никъ на новини изъ града. Тукъ бЪше людката на всичкит® сплетни, които обикаляхж п смущавахж огнищата на
трЬшвитЬ миряне; тукъ прВдеказвахж, ПОДГОТВЯхЖ ГодЯВкИ
и разваляхж вЪнчала. Отъ тукъ тръгвахж веички певипни
историйки за да облкадять цФ®лия градъ и да се повърпАть пакъ живо и здраво въ коловална разм®ръ, или
пъкъ обратно: влазяхж тукъ сламки и излавяхж плапини.
Такъвъ многошуменъ центръ привличаше, особенно въ
праздничши дни, купове гоети мирлпе, които благочестивитЬ
жени нагощавахж съ градеки апекдоти и съ вишнево сладко.
Госпожа Хаджи

ФРовоама, съ която св вапознахме

брата й Юрдапа, се славеше като най-вВща узнавачка на
всБкакви градеки тайни и като искусна сплетпица. Н®кога

игуменка, свалена послЪ отъ едно възетание па республиката, тя и лнесъ държеше нраветвенното главатарство въ
нем. За всеичко се допитваха до Хаджи Ровоама. Тя вав®ряваше точноетьта па в®рпит® слухове, или осветяваше
лъждивит В; тя, по прищвката си, пущаше новини, които
даваха ва нФколко дена умствепна пища на республиката,
поел® минуваха оградит® И.
бЪше тия дни ядосана отъ
пущацието па доктора Соколова, опасения врагъ на метоха:
Тя влобетвуваше тайно и ее учудваше кой му е помогижлъ ?
Госпожа Хаджи

Ровоама

Кой № лиши отъ удоволствието да слуша вефки лень, &
и сама да тъче, нови истории по сждбата му? Та това
безобразие! Отъ четири петь депа тя имаше
бЪше пло
безеъиица, покой не доеФгаше клепкитЬ И. Тя си вефкакъЪ

бияше ума да отгадае: ващо докторъть не щялъ да обади
на бея, д® е билъ по три часъть ипрбзъ оная впаменита

нощь, когато го запрхж;

и поел®, кой подм®ни

вФстни-

цитЬ ? Най-поел® свЪтла мисъль огр® ума й, и това бЪше
кога, четвше павечерката ей. Тя испляска радостно съ ржц®,
като Архимеда, кога открилъ ведлкия си физически законъ.
Изл®зе на вънъЪ и отиде при госпожа Серафима, съблфчена,
вече, и й каза съ растреперанъ гласъ:

> ЖЕНСКНЯТЬ

МЕТОХЪ

— Сестро, ти знаешъ ли д® е билъ пр®фзъ оная

нощь докторътъ, когато не щялъ да обади на бея?
Госпожа® Серафима напрегнж уши.
— При беювицата, мари!
— Мигаръь тъьй, Хаджийке?
— Ами тамъ, Серафимо, затова не щя л& каже,
лудъ ли е?
пб° — Свята Богородичке, и авъ да се не уста
рано, казваше Хаджи Ровоама пр®дъ куностаса и се
кръстЫте.
— Ами ти внаешъ ли кой пустнх доктора?
— Кой, сестро хаджийке? попита госпожа, Серафима.
= — Мари, оная, мари!.. пакъ беювица...
+— Що думашъ, хаджийке ?

— Боже, свята Ботородичке? кжд® ми бЪше пустиять
умъ! Подиръ като изл® вълненията на душата си, госпожа,
Хаджи Ровоама си отиде, дочете павечерката си и легна
съ улекнала душа.
На зараньта вече пФлиять метохъ бЪше занять съ
единъ и сжщъ разговоръ. Историята за доктора и беювицата раст$ше и зимаше застрашителни разм®ри.
При чуванието й века питаше:
— Ами кой научилъ гова?
— Мари, госпожа Хаджи Ровоама.
Това име обезоржжаваше всичкитЬ Томовци. И всички
се затекоха при Хаджи Ровоама, за пб-лакоми подробности.
Подиръ два часа мълвата бЪше обиколила, цфлия градъ.
Но ве®ка новина, и най-любопитната, въ три дни
остарфва. Тр®бваше нова храна за общината, която хванжЖ
да ее прозява. Появлението въ града Кралйчътъ, когото
никой почти не познаваше, изново даде оживление на метова и той вашум®. Кой е? Отъ д® е? Защо е дошълъ?
Какъвъ е% Никой не знаяше. Спуснжхж се изъ града найлюбопитнитЬ. Но, съ исключение на името, свЪд ния иро-

тиворфчиви донесохж.

ЖЕНСКИЯТЪ

МЕТОХЪ

Госпожа, София казваше: дошълъЪ бить да сл поправя

здравието.
Госпожа Рипсимия ув®ри, че билъ търговецъ на гю.
`
лово масло.
Тосподжа Нимфидора расправяше, че дошълъЪ да се
хваща учитель.
Госпожа, Соломона и госпожа Парашкева загатвахж,
че нито едното, пито другото ©, ами дошълъ да изтлежда
момиче, и даже кое, взнавть...
Госпожа Апраксля се кълнеше, че бялъ русски князь,
пр®др®шевъ, дошълъ да прФгледа старото кале и да подари од®жди на черковата имъ. Но на тоспожа Апраксия
пб-малко врвахж, защото тя нФмаше свръзки съ първитЬ
кхщи, а черпеше повинитЬ си отъ ступанката на Петка
Бжвунякъть и отъ свахитЬ па Фачка Добичето, па и по-

наглушаваше.
Госпожа Хаджи Ровоама слушаше всичкит® тия брът-

вения и се подемиваше подъ мустакъ — тя ги имаше два.
Тя внаеше каква е работата, но искаше да помжчи свстрит,
Само къено вечертьта оракулътъ проговори.
На зараньта всичкиять метохъ знаяше вече, че тоя
непознатъ Огняновъ билъ турски шпионинъ!
Една отъь главнит® причини, & може би и единственната, за дъто Хаджи Ровоама пръенж такъвъ грозенъ слухъ
за Огнянова, бЪше тая, че той още не в% почете еъ по‚ еЪщението си;

това бЪше кървава обида за нейното славолюбие и ОгняновъЪ си спечели едитъ опасенъ врагъ.

Тоя день бЪше недленъ.
Приближаваше отпуска на
черковата на метоха, набита съ богомолки. Т® се трупахж извънъЪ на двора до черковнит® прозорци, подъ отромната клоняста круша. — Една часть отъ тВхъ ОФхж мирянки
— млади булки и госпожи, накичени и натруфени въ пъетри
прфм®ни, като кукли. Т® шум®хж весело и се озъртахж
къмъ портата па метоха, за да изглеждать пр®мфнитЬ но
други пр®дставителки на красния полъ, които постоянно

прииждах® Въ метоха. — Другата часть съетояше отъ калутерици, повечето млади, ковто не пб-мадко шумно отъ мирянкит® озъртахж се насамъ нататъькЪ, шептехж си и се кис-

‹кахж често съ тласъ. Отъ часъ на чаеъ, т® се спущахл
на роякъ да грабнжть н®коя узр®ла позлатена круша, която
капваше оть дървото и даже се посборичквахж ва завладЪванлето й, и пакъ се врыщахж зачървенЪли при другитЬ
богомолки, и се кръетВхА.
`
8

Черкова. пуснх.

Единъ потокъ оть миряне ипзл®зе изъ нем, пръенж
се въ двора и потжна въ килиитЬ.
`
Малката

покойна,

доста богато

обл®чена,

Килия на

Хаджи Ровоама едвамъ побираше гостит$. — Калугерицата
усмихнАто ги `приимаше и испращаше; а Рада, въ чиста

черна роклица и забрадка, подаваше сладко и кафе на
чървено пиято. Подиръ единъ часъ върволякътъь понамал®. Хаджи Ровоама често погледваше изъ прозорцать,
като че очакваше нФкои овобенни гоети. Вл®зохж пакъ
нФколко нови, между които Алафрангата, Стефчовъ, Чопъ
Ставри, Нечу Пиронковъ и едно учителче. Лицето на калугерицата свФтих. Види се, че тВхъ чакаше, и тя се
приятелски ржкувА съ новитЬ гости, които подавахж ржка
и на Рада.

Стефчовъ даже стиснж силно нейната съ на-

мигвание. Това хвърли въ стидливЪ огънь младата мома и
тя като божуръ почървен®.
— Кириако, пакъ щх те попитамъ, какъ станж тая
работа еъ доктора, попита калугерката подиръ обикновен-

нитЬ здрависвания; — знаешъ, прикаввать врбли и не-

КИПФли...

— Какво прпказвать? попита СтефчовъЪ.
— ЕКаввать че ти нарочно си направилъ вФетницитЬ
за бунтовски пр®дъ бея, за да наклеветишъ Соколова.
‚ Стефчовъ пламнл: — Който казва това, магаре л подлецъ е. | Встникъ
„Независимость“ брой 30-Й и сдпо въазвание О%хж извадени изъ джеба. Ето и бай Нечо да каже.

чаи ЙНЬ

"О

ЖЕНСКИЯТЪ

МЕТОХЪ

Нечо охотно потвърди.
— Та н®ма нужда да питаме Неча

}
р

Какво впае
Нечо? обади се попъ Ставри; ний си знаемъ стоката отъЪ
пб-напр®дъ. Докторъть д®то ходи носи сей и вжжето.
Азъ и завчера казвахъ това на Селямежаътъ. БЪхъ му
ходилъ на гости, да опитвамъ новата му ракия... ама знае
да й туря на караръ анасонътъ... А ти, хаджийке, добр®
ли ей, вдрава ли си?
—

Както ме видишъ,

—

дФдо попе, млад®ы се и азъ

съ младитЬ, отговори калугерицата, па се обърна пакъ КЪМъЪ
Стефчова: — Но ти незпаешъ я, кой му подм®нилъ писмала ?
Хаджи Ровоама в сърб®ше явика да каже откритието си.
— Полицията ще узнае.
— Вашата полиция не струва ни ботка... Азъ да
ти кажж кой ©, да ти кажж ли? хилеше се тя. па 60 На-

клони па ухото му и му пришъшнх едно име. Но тайната
се каза тьй високо, щото в чухж вейички. Нечу Аазата
подхвърли броеницата си на гор®, като ее смфяше КъМЪ
потона; учителчето ее спогледа знаменателно съ едного друтиго, а попъ Отаври избърбори:
— Сохрани, Боже, оть соблазъиь нечестивихЪ,
Рада засрамена се скри въ килерчето.
— Вижте го, вижте го, извика Стефчовъ, като посочи доктора Соколова. който съ още двама минуваше изъ
двора. Кдиниятъ бЪше Викентий, & другиять — Кралйчътъ,
облВченъ въ нови френски др®хи, отъ сивъ шаякъ. Всички

се навалихж на прозореца.
Това даде поводъ на калугерицата да каже и второто си откритие: — Знаете ли кой е този ?
ы

— Чуждепецъть ди? Той е н®кой си Бойчо Огняновъ,
отговори Стефчовъ; — но ми се види, че и той влачи

вранянско.
Хаджи Ровоама направи отрицателенъ зпакъ съ глава.
— Не е? попита Стефчовъ.
— Не е, друго ©, дай да ее хванемь...

— Бунтовникъ е.
— Не, шшонинъ!

каза калугерицата натъртено.
Стефчовъ в пзгледа смаянъ.
— И глухиятъ царь го е чулъ, само ти не знаешъ.
— Анатема! избъбра попъ Ставри.
Хаджи

Ровоама

елФдЪше злобно д® ще влФзхть.

— У госпожа Христина вл®зохА! пзвика тя.
Госпожа Христина пмаше лоша слава. Тя минуваше
за патрпотка и се мъшаше въ комитети. Еднжжъ Левски
5
б$ше пр®нощувалъ у нем.
— Ама обичатъь их дяконитЪ тая ваджиека Христина...

прибави Хаджи

Ами вий

Ровоама съ злъчна усмивка.

знаете лип, че Викентий пока да хвърли калимявката? И
добр% те направи момчето. Кой го е почернилъ толкова младо?
— Той добр® сп-е сторилъ: или се младъ оженй,

или се младъ пекалугери, възрази попъ Ставри.
—

Чини ми се, че първото

ще стори,

дЪдо попе.

— Избави, Боже!
‚ — "Той ще праща годежници за Орлянковото момиче.

Щомъ приематъ пръстеня, ще хвърли расото и калимявката
и ще се в%нч®е въ Влашко... Но ми се чшни, че нфма
да го огр%е.

И калугерицата

поглднх

знаменателно

покровителски учителчето, ва което тя готвВше схщото
момиче. Учителчето се иечърви смутено.
Въ това вр®ме се подадохж нови гости.
— Ахъ,

бачо пде!

извика

Хаджи

Ровоама,

като

се затече да поер%щне Юрдана Диамандиевъ.
Гостит® наставахх п излФзохх по нем.
Он
останж малко надир®, улови ржката на Рада да се прости
и в дукна дръзко по зачървенълата буза. Тя го перна
пр®зъ лицето и отскочи.
— Не те е срамъ! избъбла съ вадоволенъ глаеъ Ц
съ засълзени очи, и се екри въ килеря.
Стефчовъ,

колкото

надуть

къмМъЪ мжжет®,

толкозъ

безочливъ къмъ женит®, поправи килнАтия еп стъ

Плес

ницата | фесъ,^ закон.

зашеметенъ.

х!
Радини вълнения.
Рада Госпожина (тъй в нарпчахж нещ за означение, че принадл®жи на госпожа Хаджи

Ровоама), бЪше

височко, стройно п хубаво момиче, съ простодушенъ и
св®тълъ погледъ по съ миловидно, чисто п бло лище,
което черната забрадка отваряше още повече.
Сираче отъ дЪте, Рада отъ много години живФяше
подъ единъ покривъ съ Хаджи Ровоама, която ж Оше
прибрала за храненица. Посл® покровителката И № на-

прави „послушница“ въ метоха, сирфчь, момиче, което
се приготвя за монахиня, и № обл®че въ обязателнит®
черни дрЬхи.

Сега Рада

служеще, като учителка на д®-

Войкит® отЪ първия класъ,
заплата.

съ хилядо гроша годишна

Тежка е участьта на веичкит® сирачета момичета.
Рано обезнаелФдени отъ бащина любовь и защита п отъ
майчина нЪжна грижа, хвърлени на произвола на хорската милость или жестокосърдие, т® отрасвать и вир®ыть,
безъ да ги е огрфла сладка, животворяща усмивка, срфдъ
чуждит® т®мъ равнодушни лица. Т® сж цвЪтя ПоникнЖлИ
подъ покривъ: невесели и безъ джхъ. Пропуснете възъ
т®хъ одна, великодушна струя св®тлина, п тЪхниять екритъ
ароматъ омирисва въвдуха.
Рада б®ше порасла въ тая задушлива и мъртвяща
атмосфера на килийния животъ, подъ строгия несъчувственъ
надзоръ на старата сплетница. На Хаджи Ровоама нито
минуваше прфзъ ума, че е въеможно пб-човЪколюбиво отношение къмъ тая спрота; тя неможеше да сеъзре, колко
деспотизмътъ й ставаше пб-чуветвителенъ п несносент ва
Рада, заедно съ разбужданието на съзнанието й, п ч0-

вЪшката й гордость.

Ето защо пр®ди н®колко врЪме ви-

дхме Рада, учителка вече, че шъта на чорбаджийскать
.
трапеза на Хаджи Ровоаминия братъ.
Тия дни Рада бЪше твърдЪ улисана въ училището,

защото приближаваше тодишниять испитъ.
скоро настанж.

Деньтъ му

Още отъ сутр®ньта дЪвическото училище

хванж да се пълни съ ученички прфм®нени, пригладени
и натруфени, като пеперудки, отъ майкит® еп. Т®, съ
отворени книжки, бръмчехж, подобно на рой пчели, п пр®товаряхл за поелФденъ пхть уроцит® еп.
Черкова пуенх, и народътъ занавлиза въ училището,
както е обичаять, да види годишнит® усп®хи на ученицит®. ПрЬкрасни вЪнци укичвахж вратит®, прозорцит®
и катедрата; & образътъ на св. Кирила и Методия, по-

тледваше изъ великолпно кражило отъ триндафили п
росни цв®тя, и клончета отъ ела п чемширъ. Скоро прбднит® чинове се запълнихЖ отъ ученичкит®, & веичкото
останжло м®сто — отъ публиката, пб-прфднит® хора отъ
която стояхх напрфдъ, & нФкои даже на столове. Между
тЬхъ нФкои наши познайници.
Но остаяхж още нФколко
стола 8% бжджщи отлични посетители,
Рада св®нливо нареждаше ученичкит® на чиновет® п
имъ даваше писко нФкакви наставления. Миловидното” &
лице оживФло оть вълнение, по причина на тържествения
часъ, и освФтлено отъ тол®ми влажни очи, ставаше обая-

телно пр®лестно. Прозрачни розови облачета играющи по

бузит® й, издавахж трептението на стидливата й душа.
Рада чувствуваше, че стотина любопитни погл®ди падать.

сета върху не, и ней ставаше неловко, тя губеше самообладание. Но щомъ главната учителка захванж р чьта ей
и привл®че възъ себе вниманието, Ради станж пб-леко,
пб-ясно на душата, и тя хвърли пб-см®лъ погл®дъЪ около
си и отпр®д®. Тя забЪл®жи съ радость отсжтетвпето на
Кириака Стефчовъ. Мжжеството й ес повъриж. РЬчьта со
‚свърши при тържественна тишина (тогова още не бЪше

ся

1 неф ЛИЕРЕксооР

оо

РАДИНИ ВЪЛНЕНИЯ

въведенъ обичалтъь ржкоплфеканието). Ивспитъть се започи Ж
отъ първия класъ, по прогрлммата. Добродушното и спокойно лице на главния учитель, Климента, и благата му
рЫчь вджхвахж самоувЪренность у дЪвойчетата — Рада съ
напрегнжто внимание елЬд®ше за отговоритЬ имь п тВхнитЬ случайии запинания се отзовавахж болФзпенно възЪ
чъртит® на лището И. Тия звънливи и яени гласета, тия
мъпички розови уетца, конто ‘привдичахж цалувки, рЪшавахж сждбата №. Тя ги валиваше съ. свЪтлия си Погл®дъЪ,

тя ги удобряваше съ небесна усмивка и туряше цБлата
душа на тВхнит® трепетни устии.
Въ тол мигъ, павалякътъ при вратата се растика и
даде пжть на двама вакъенели посфтители, които евднахж
тихо на свободнитЪ столове. Тогава Рада погледнх и ги
вид®. Единиять, по-стариять, бЪше настоятелътъ——чорбаджи

Мичо, а другиять -— Кириякъ Стефчовъ. Неволна, тыка
бл®дность покри лицего й. Но тя ее постара да пе вижда
тоя неприятенъ човфкъ, който к смущаваше и плашеше.
Кириакъ Стефчовъ разм®ни нЪколко поздравления съ
глава, безъ да се здрависа, обаче съ Соколова, съеВда ел,
който го не погледнж; кръетоса крака и зе да глФда шамусено — високом®рпо. Той слушаше разеЖяно, а повече

тледаше къмъ купътъ, дто стояше Лалка Юрданова. Вед:
НАЖЪ Или ДважЪ само той изм®ри отъ глава до крака
Рада, строго п небр®жително. На лицето му се изображаваше душевна сухость и жестокосърдие. Той туряше
често подъ носа ей стръкче карамфилъ, и посл® пакъ глдаше нпадуто и безетрастно. Учитель Климентъ се обърнж
съ книжката къмъ Михалаки Алафрангата. Михалаки 0тклони и каза, че ще испитва по френски. Учительтъ се
извърнж па лено и повтори поканата на Стефчова. Той
прие и пом%сти стола сл пб-напр®дъ.
Едно глухо шушукание изъ тълпата. Всички устр®михл погледъ на Кириака.

ПрВдмЪтьть,

по който испит-

вахж, бше българска история, кратката. Стефчовъ остави

книгата на масата, потърка се между вждата по ухото,
като да разбуди ума ел, и зададе високо единъ въЪпросъ.
Лъвойчето мълчеше. Тоя студенъ, пепривЪтливъ погледъ,
проникваше, като мразъ, въ дЖтеката му душа. То ее
слуги и нато поми®ше какъвъ 6% въпроса. То погледнж
жално Рада, като че просвше помощь. Стефчовъ му повтори
въпроса. Пакъ мълчешс.
— Да си пде, каза той сухо на учителката, — н8впкайте друта.
Изл®зе друго момиче. Зададе му се въпрось. То чу,
но го не разбра и останж безмълвно. Безмълвна бЪше п
цЪлата публика, която ве да испитва мжчителио чувство.
Д®войчето стоеше, като заковано, по очичкотЬ му се нал®хА съ сълзи страдалчески, които не смФяхж да сё проронытъ. То се насили пакъ да отговори нЬщо, ваекнж се
мАчително и замлъкнж. Стефчовъ поглВднж ледено Рада н
избъбра.
— Доста небрфжно е прфподавано. Повикайте друга
ученичка. Рада съ глухъ гласъ произнесе друго име.
Третята ученичка отговори съвсёмъ друго: тя пе разбра питанието. Като вид вь поглЪда на Стефчова неудобр®ние, тя се въечуди, па се озърнж` безнадЪжно на около
си. Сгефчовъ й зададе другъ въпросъ. Тоя пжть момичето
нищо не отговори. Смущението затжпи погледа му, безъ
кръвь останхлит® му устни затреперахЖ и то изведнажЖЪ
исплака съ гласъ и бЪгА та се скри при майка си. Всички
чуветвувахж мжка и товаръ ‘на душата. МайкитЬ, чийто
дъщери не бЪхж още искарвани, въ недоумение п уплашени гдедахж напр®лдъ. Вевка треперяше оть страхъ да

не чуе името на своето дЪте.
Рада стояше, като треснжта. Капка кръвь не бЪше
останжла въ лицето й; мжченически тръпки подръыпвахж
блЪднитЬ й бузи; по челото й, дЪто од®в® се четВхж тод-

кова деликатни ощущения, нколко едри капки поть избихж и умокрихж скулуфит® й. Тя не смфяшще да дитее

РАДИНИ ВЪЛНЕНИЯ

очи. Чинеше й се, че потжва въ земята. Н®що ж душеше
ВЪ ГЖрдитЬ и искаше й се да заплаче съ гласъ — и едвамъ се одържаше.

Общеетвото пе въ спла да издържи това напрегнлто
състояние пб-дълго, зашум® безпокойно. — ЗритедитВ, слисани, се поглеждахж, като че се питахж: каква © тая работа? ВеВки иекаше да излФзе изъ това певъаможно положение. Само по тържествующето лиде на Стефчова бБше
исписано взадоволетво. Шумъть, ропотътъ растВше. Ненад®йпо се въцари гробна тишина и веички погледи се
уетрВмихл папр®дъ. Изъ публиката излзе Бойчо Огияновъ, който до сега стояше потулепъ и, като се обърижлъ
клмъ Стефчова, каза твърдо:

—

Господине, пФмамъ честь

ла ви зпаж, но извишете. Вашит® въпроси, пеяени п отвл®чени бихж затруднили и учепици отъ \-й клась...
—

ПожалФйте тия неопитни дЪца...

Па като ее обърнж къмъ Рада, попита:

— Госпожице, позволявате ли?
И, както бЪше правъ, попроеи да извикатъ едно
отъ питанитЪ вече двойчета.
Общо облегчение се почувствува. Съчувственъ и удо-

брителенъ шумъ поерфщнх постжиката на Огнянова. Въ
единъ мигъ той прикова веичкитЪ поглФди, спечели всичкит® симпатии. Пуснжтата отъ Хаджи Ровоама клевета
падих. Благородното му лице, обл®но еъ страдалческа
бл®дноеть и осв®тлено отъ единъ мжжественъ и енергически погледъ, подкупуваше непоб®димо сърдцата.

Лищата

на зрителит® се изяснихж, гжрдит® свободно си издххнахж. Ве®ки виждаше,
И бъще доволенъ.

че Огняновъ владЖе положението,

Огняновъ попита момичето простичко, схщото н®що,
което го пита и Стефчовъ. То отговори сега. Майкит®
въздъхнахх и пратихх благодарии погледи на чужденеца.
Името му, ново и странно, обикаляше по веичкит® уста

и се запечатваще въ сърдцата.

РАДИНИ ВЪЛНЕНИЯ

Повикахл

—

другото дъвойче. И то отговори удовле-

творително, споредъ възрастьта сп.
Тогава,

веичкит® тия дца,

иепоплашени до подивя-

вание од®в®, устрфмихл приятелеки погледи къмъ Огнянова. Духътъ ее подигнж на всичкит®; тЪ се прфиирахл.
коя да излФзе пб-напр®дъ да се Разговаря съ добрия
тозъ човЪкъ, когото вече обичахх.
Рада

отъ

едно

прЪхласвание

минж въ

Ддруго. —

Учудена, трогната до сълзи, изненадана, тя глФдаше съ
благодарность тоя великодушенъ човФкъ, който й дойде
на помощь въ такава тежка минута. Пръвъ пхть тя ср®щаше, и то въ единъ непознатъ, топло и братеко участие.
Тозъ ли 6% шшионинътъ? Той сега стояше, като ангелъ
хранителъ нейнъ! Той етхика Стефчова, като червекъ.
Тя тържествуваше, тя порасте пакъ, тя погледиж гордо
и щастливо на ВвСВкхд® — и на вефкадЪ

ерещих | съ-

съчуветвенни погледи. Сърдцето й ее нал еъ признателно вълнение, & очит® съ сълзи...
На третото момиче, Огняновъ зададе такъвъ въПросъ:
— Райно, я ми кажи при кой българеки царь българит® станххх християни, покръетихл се?
:
И той гл®даше кротко п приятелеки невиннитЪ
очички, обърнати къмъ него п по копто още стояхж
Сл®ди отъЪ’ съЪл8н.

Момиченцето лпомпели малко, помръднх си уенит®,
па извика съ гласецъ ясенъ, ТЬНъЪКЪ и ЗВЪНЛИВЪ, Като
на чучулига, кога зарань пФе изъ въздуха:
— Въиарскиять царь Бориеъ покьрети българитЬ!
Кажи ми сега
— Много хубаго, браво, Райно...
кой изнам®рилъ българеката азбука?
Тоя въпроеъ позатрудни момичето. То попримигнх
за да ен докара на ума отговора, зинж д& каже, но ее
спр® несамоувЪренно п готово да се смути.
Огняновъ му помогнж: — Нашето А, В, Райно.
кой го написа ?
:

`80

РАДИНИ

ВЪЛНЕНИЯ

Д®теки погл®дъ евЪтнх. Райна постр® голата еп до
лакътъ рхчица безъ да каже нФЪщо. Тя показваше на
Кирила

и Методия, конто благосклонно

гледахж

КъмъЪ нев.

— Тъй тъьй, кузумъ, Св. Кирилъ ип Методий, пздумахх н®колко еъюзни гласа отъ преднит® столове.
— Да си жива, Райно! Св. Кирилъ и Методий д&
ти помогнАть п ти да станешъ царица, избърбори попъ

Ставри, трогнлть.
— Браво Райно, иди еп, каза привЪтливо Огняновъ.
Райна. спяюща. п побЪлоносна, приинх къмъ майка
си. Тя № прфгьърих, етиснх № до гжрдит® еп п ж обеппа,
съ безумии цалувки п сълаи.

Огняновъ се извърнж къмъ учителя Климента п. му
повърнх. книгата.
‘
— Гоеподине, попитайте и наша Сжбка, каза чорбаджи Мичо на Огнянова.

одно
живо, русокосо момиченце, стояше вече прЁдъ
него и го гл®даше кротко въ очит®. Огняновъ помпели
малко ип попита:
:
— Сжбке, кажи мп сега, кой царь освободи Бъл-

тарит® отъ гръцко робство ?
— Отъ туреко робетво освободи Българит®...
хванх момичето, погрЪшио.

ва-

Мичо чорбаджи извика: — Сжбке, стой. Ти, каж,

татовата, отъ гръцко робетво царьтъ дЪто ги освободи,
а то отъ турското има кой царь да ги ’избави. ...
— Което ен е речено отъ Бога то ще стане, продума попъ Ставри.
Проетодущното загатвание на чорбаджи Мича, извика,
съчувственна усмивка по много лида. Шопотъ и глухо
кпекание се разнесе изъ залата.
Сжбка. извика звънливо : — Отъ гръцко робетво избави
Българит® царь Асенъ, @ отъ туреко робство ще ги
избави царь Александри, отъ Руссия!
Тя злЪ разбира думит® на баща ем.

‚ РАДИНИ ВЪЛНЕНИЯ

Ц®лата зала утихнх подиръ думит® на ученичката.
По много лица се изобрази недоумение и безпокойство.
Машинално всичкит®

хвърлихж

очи на

Рада,

която

се

зарумени и наведе смутено глава. Гхрдит® й се издигахж.
високо отъ вълнение. Н®кон отъ тия погледи Оъхж укоризнени, други — удобрителни. Но на веички бЪше неловко.
Отефчовъ, до сега потЖнхлъЪ въ земята, издигнж глава
пакъ и изгл®да побЪдоносно. Всички

знаяха

близкит® му

отношения съ бея и н®жностьта му къмъ турцит® и искахх
да прочетжть нЪщо на лицето му. Общото съчувствие,
малко къмъ Рада и Огнянова, сега
тъй живо до прди
охлад® и се разм®ен съ глухо неудоволствие. СтефчовитЪ

привърженци злорадо и съ гласъ роптаяхж, а благосклоннит® къмъ учителката мълчехх. Д®до попъ Ставри бЪше
твърдЪ слисанъ. Той се уплаши сега отъ думитЬ ей и
четЪше на умътъ сп: „Помилуй мя, Боже“. Но въ женската
страна пб-живо ее проявиха лагерит®. Хаджи Ровогма,
особенно, разярена отъ Стефчовото засрамява ние пб-на: |ЪдЪ.
тледаше свир®по Рада и Огнянова и шум®ше високо. Тя
нарече даже поел®дния „бунтовникъ“ безъ да миели, че
пр®ди н®колко‘дни го разгласяваше за ишионинъ, .. Имаше

други, конто не пб-малко дъраеко се исказвахж въ тВхна&
полза. Кака Гинка даже викаше, шото жж чухж на около:
— Па какво сте такива втрУщени ? Бога ли распиж
момичето? казвай си правото!

И азъ

казвамъ,

но,

че

царь Александри ще ни избави, не другъ!
— Лудетино, мълчи мари, шушнеше майка й.

—-

Сама Сжбка, стояше като попарена. Тя елушаше
веВки день отъ баща си и гостит® му тия н®ща, и пе
разбираше защо става това шушкание.
Стефчовъ станж и се объриж къмъ пр®днитЬ столово:

— Господа, тука се пръскатъь революнионни ндог

противъ държавата на Негово Величество Султата.
не могх да останж тука п излазямъ...

{

БОЙчО ОГНЯНОВЪ

Нечу Пиронковъ п трима-четворица още го послЪдваха.
Но Стефчовиять прим®ръ нЪма повече подражатели.
Подиръ минутното стрскание вид®хл, че работата
не заслужава

особенно внимание.

Кдно дЪте, по невин-

ность, казало нФ®колко безм®етни, но прави, думш... та
какво отъ това? Тишината се пакъ възстанови, а заедно
съ нем п първото съчувствие къмъ Огнянова, който приимаше отъ вефкжд® приятелеки поглФди. Той бЪше героятъ
днесь; той имаше на своя страна всичкитЪ честни сърдца
Е
и веичкит® майки.
Испитътъ се продължи и свърши при шълно епог,
койствие.
Ученичкит® шпеп®хл една пФсенъ и народътъ
се
заразотива доволенъ. Когато Огняновъ приближи Рада да
се проети съ нем, тя му каза развълнувано; — Гоеподинъ

Огнянояъ, благодары вип сърдечно, за мене ни за монтЪ
лъвойчета. Н®ма да забравы тая услуга. И нейниятъ
дълбокъ

погледъ

страстно

свЪтЪше.

— Госпожице, азъ съмъ билъ учитель и влФзохъ
въ положението ви. Нищо цовече. Поздравлявамъ ви в&
добрит® уеп\хи на ученичкит® вп, каза Огняновъ съ топло
и съчувственно ржкувание, и сп замшнж. Подиръ него,
Рада вече никого не виждаше отъ гоститВ, копто се потщцавахж съ нем.

УаНЕ

Бойчо Огняновъ.
Полвлението въ града на, Бойча Огняновъ, (Краличътъ
усннови името, съ което Викентия неволно го назва пр®дъ
Соколова, при ср%щата имъ при К... скит® гробища),
появление, което въ кжео вр®ме привл®че вниманията възЪ
него, биде рЪшено въ едно съвЪшщанине ©еъ новит® му
приятели: Викентий, докторъ Соколовъ п игуменътъ. Отъ
началото тЪ не се съгласявахж, но Огняновъ лесно обезоржжи

страхуванияга имъ. Той ги уври, че въ далечния Видинъ,
дЪто почти не пджтъ БЪлочерковци, осв$нъ Марко Ивановъ,
другъ н& дали го знае, & още пб-мжчно би го позналъ.
Овемгодишното му ваточение въ Азия, теглилата п климатът.
б%хлх го застарили и е®ве®мъ измЪнили.
Изгнанието и тФглилата вм®сто да охладытъ въ Него
жарьтъ къмЪ иделта, за която бЪше пострадалъ, врыщахл
го тукъ още пб-въетърженъ, идеалистъ, см®лъ до безумство, влюбенъ въ България, до фанатизъмъЪ п честенъ до
самопожертвувание. Сждбоносни случаи ни го показахж на

д®ло. Да, той идЪше въ България, да работи за освобождението #. За човФкъ, като него, изб®галъ изъ зас
точенне, живущъ тука подъ лъжливо име, безъ никакви
семейни и общественни връски, ве&ки чаеъ изложенъ да
бжде пздаденъ,

или откритъ,

безъ бхдлще,

безъ заря въ

—

живота, само такава една велика мисъль могла би да го
привлЪче въ Бъшария, & сл®дъ дв®т® убийства, да го
задържи въ нем...
Какъ щ®ше да работи и да В
ь

полезенъ? Каква бЪше тука почвата? Какво може да иа-върши? Постижима ли б®ше цЪльта му? — Той не знаяше.
Знаяше само, че има да ср®щне голФми пр®пятетвия Н у,
и примеждия, копто не се забавихж още въ първия чаеъ

да го сплетлть.
Но за такива рицареки природи прфпятетвията п В
примеждията сж стихията, ВЪ която се калжтъ силит®
й
имъ. ТЫхъ съпротивлението гп укрфпява, гоненията ги
притеглятъ, опасностит® ги настървявать; защото това ©
борба, а ве®ка борба възмужава п облагородява. Тя е
хубава у червека, когато повдша главата да ухапе ногата, която го е настжпила; тя е геройска, когато човЪкЪ
жж прдприема за самосъхранението еп; божественна —
кога е. за человЪчеството.
р
Въ

първитЬ

дни пуснатиять

отъ Хаджи. Ророама

слухъ оттласкваше отъ пего лицата, съ копто приятелитЬ
му пскахж да го вапознаютъ. Великодушното му иламваць®

на иепита, прдизвикано оть визостьта па Стефчова, въ
единъ мигъ затвори устата на клеветата и му откри ВсичкитЬ врати и сърдца. Огняновъ станж любевенъ тостяпинЪ
на пфлия градецъ. Той прие драговолио поканата па. Марка
Иваповъ и Мича Бейзадето и се хванх учлтель, за да има
повече благовидность стоянието му тамъ. Другарит® му
б%хж: Климентъ Блчевъ, главниять учитель, Фрапговъ,
взаимноучительть Поповъ, и пеалтътъ Стефанъ Мердевенджиевъ, ежщо и учитель по туреки язикъ. Първиять бБше
руски семинаристь, и като такъвъ — добродущенъ, пепрактиченъ, въеторженъ и декламираше на настолтелитЬ,
колчимъ го посЪтахж, стихове отъ Хомякова и Державина.
(„Богъ“). Но бай Марко прдпочиташе да му расказва
за величието на Русенл и за Бопапартя .. . Третйя, момъкъ буенъ и распаленъ, приятель нФкога на Левски, сънуваше п на яв® комитети, революции и чети. Той прие
съ въстрогь повия сл другарь п му се привяза страстно...
Само Мердевенджиевъ бЪше противпа личность, съ своето
благоговВние къмъ псалтикията и любовь къмъ турския
явикъ. Първото показваше умъ обвить въ плЪсенъ, второто
— поклонникъ на бича; защото, ва да обичаше Българинътъ
турския язикъ, тр®баше да обича самитЬ турци, или д&
очаква облага отъ т®хъ. Естествеппо 0%, че това сходство
на вкусовет® го свъраваше съ Стефчова.
По приетото задължение, Огняновъ даваше уроди и
въ дъвическото училище; сл®дователно, ве®ки день се
виждаше еъ Рада. Сой откриваше всёки пхть пови пр®л®етни чърти въ душата на тая мома и една прфкраспа
-варань той се еъбуди влюбепъ въ нея. Нужно ли е да
кавваме, че и тя го люб%ше вече тайно? Още въ деня,
когато той така великодушно в защити, тя биде обхваната отъ онова силно чувство на жежка благодарность,
което въ първия мигъ в благодарность, въ втория — любовь.
Това б®дно сърдце, пажъдн®ло ва нжна милувка и за
съчувствие, залюби Огняновапламенио, чисто п безгранично.

"РР

БОЙЧО ОГНЯНОВЪ

85.

То вид® въ него нелепи идеалъ на сжнищата и на надъждит® си, и, подъ очарованието на това животворяще
чувство, Рада хубавфяше и се разцъвтвваше, като майски
триндафилъ.
Не трфбаше пито много вр®ме, нито много забикалки
на тия пр®ки и честни сърдца да се разбержть. Веки
лень Огняновъ се разд®ляще съ неко нб-пл®ненъ и пбшастливъ.
Гая логбовь защъвт® и заблагоухА въ душата

му при другата любовь. Едната исполипски боръ, който
очакваше бурнит® вФявици, другата — нФжно цв®те,
жьдно ва слънце и за росица; а п двёт® пораели на
сжщата почва, само оть дв® разни слънца освЪтлявани...
Но често тжжни мисли падахл, като крушумъ, на
сърцето му. Какво ще стане това невинно съвдание, което
той привързваше на неизвстната си сждба? Д® го вод®ше той? Д® отивахж двама? Той, борецъть, той, човЪкътъ на примеждията и па случайноетитЬ, увличаше въ
своя страшенъ пжть това ясно, любяще д®те, което токущо захванж да жив®е, огр®но отъ благодатнит® лучи на
любовьта. То искаше, то очакваше отъ него щастливо п
ясно бхджще, дни радостни и безбурни, подъ новото небе,
което бЪше си създало. Отъ д® бВше задължена тая мома
да ус®ти ударит®, които еждбата готвВше само ва Огнянова ?

Не, той трфба да й открие веичко, да снеме булото
на

васлЪплението

й, ла й обади съ какъвЪ

чов®ЕЪ се

свързва. Тия миели тежехж страшно на честната му душа,

и той рша да потьреи облекчение Въ откровение, въ
блатородна испов®дь.
Той тръгнж къмъ Рада.
Тя ее Сше прфмФстила отъ метоха, въ едпа училищна
стая, скромно и сиромашки наредена. Едничкото приятно
украшение тамъ б%ше сама обитателката й.
Огняновъ бутнж вратата и вле.
Рада го поср$щнж съ усмивка Пр®зъ сълан.

к,

БОйчо

ОГНЯНОВЪ

— Радо, ти си плакала? За какво тия ©Ъл8и, пиленце? И той н®жно обгърнл главата й, като в милваше по зарум®нФлит® й бузи.
Тя се оттегли, като избрисваше очитЬ сп.
— Защо това? попита елисанъ Огняновъ.
— Госпожа Хаджи Ровоама од®в® б®ше тука, 0тговори съ. прфевкнжть гласъ Рада.
— Нщо те е оекърбила калугерицата? Пакъ те
е тиранизирала? Бре, пФ®снитЬ ми, я ги виждъЪ, НФкой

ти е стжпкалъ!...

Радке, обяени ми.

— Ти видипъ, Бойчо, господжа Хаджи Ровоама

стхпка, нам®ри ги на масата.

—

ги

„Бунтовнишки пФени!“

извика и издума такива грозни думи ва тебе... . та какЪ
да не плачж ?

Огняновъ станж сериозенъ.
— Какви грозни думп може да каже ва мене?
— Че какво не? Бунтовникъ, хайдутинъ, кръвникЪ!...
Боже мой, какъ н®мй жалость тая жена!
Огняновъ изглЪда. умисленно Рада и й каза:
— Слушай Радке, ний се Запознахме, но се не знаемъ още, или пб-добр® ти ме не познавашъ... ГрЪшката,

е моя. Би ли ме обичала ако бхдяхЪ такъвЪ, какъвто ме
кичать прфдъ тебе?

— Не, Бойчо, авъ те знак добр®, ти сп най-благороденъ чов®къ; и за това те обичамъ. И тя д®теки се
обЪсл на врата му и го гледаше гл®зено въ очит$.
Той се усмихнж горчиво, трогнжть отъ тая простодушна довФрчивоеть.
И ти ме познавашъ, нали ? Инакъ ний не бихме се обичади, шъинеше Рада, като го тледаше съ голфмит® си
в
:
пламенни очи.
Огняновъ ти цалунж любовно, па каза:
— Радке моя, дЪте мое, ва да бхдх

благороденъ

чов®къ, както ти ме наричашъ, авъ тр®ба да ти откриы&
работи, които ти не знаешъ. Моята любовь ме не допуща-

БОйчо ОгНЯНОВЪ

ше да те огорчавамъ; но съвФетьта ме кара на противното. Тр®ба да зпаешъ съ какъвъ чов®къ се свързватъ...
Азъ нФмамъ право повече да мълчх...
— Обади ми всичко, та пакъ си тол за мене, каза
тя смутено.
Огняновъ № тури да с®дне п той сднл при нём.
— Радке, Хаджи

Ровоама каза, че съмъ бунтовникЪ.

Тя не внае, тя парича всВки честенъ младежъ бунтовникЪ.

— Така така, Бойчо, тя е много зла жена, каза
бързо Радка.

— Но азъ съмъ наистина такъвъ, Радке.
Радка

го поглЪднж зачудено.
— Да, Радке, бунтовникъЪ, и не на слова, но който

° миели да подготви възетание.
Той помълча. Тя нищо не отговори.
— Мислимъ да вдигоме въЪзстание на прол®ть, за
това съМЪ въ тоя градъ. Рада мълчеше.
— Това е моето бхджще, бжджще неизв стно, пълно
‚

съ опасности...

Рада го гледаше емаяно, но нищо не каза.
Огняновъ вид® въ това студено мълчание прсждата ел.
При ве8ка негова дума, прЪданноетьта на това момиче ее

испаряваше въ въздуха. Той направи насплие надъ себе
си и продължи исповфдьта ел.
— Това е моето бхджще. Сега да ти кажж моето
МИНло.
Рада впери бевзпокойно очи ВЪ него.
— То е пб тъмно, Радке, ако не пб-бурно. Знай,
че азъ б®хъ осемъ години заточенъ въ Азия, за политическа причина... и азъ избЪгахъ отъ Диярбекиръ. Радке!
Рада стоеще попарена.

— Кажи ми, Радке, калугерицата спомена ли ти и
за. това ?

‚

— Не зна», отговори сухо Рада.
Огняновъ постоя мадко мрачно зампеленъ, па подзе:

БРОШУРАТА

— Тя ме нарече кръвникъ и убийца!.. Тя и това
пе знае, Радке, тя пр\ди нФколко вр®ме ме наричаше
шпионинъ. Но слушай...
Тоя плть Рада почувствова, че има нЪшщо страшно,
и побл®дн®.

:
— Слушай, азъ убихъ двама души, и то не откол®!
Рада се отм®ети неволпо.
Огпяновъ пе емФеше да № поглФдне; той говоряще
къмъ стВната. Сърдцето му се кжеаше, като че го дръ-

пахж жел®зни кл®щи.
— Да, азъ убихъ двама души турци; азъ, който
муха не бЪхъ убивалъ... Авзъ тр$бваше да ги убик, защото пр®дъ мене щхж да насилатъь едно момиче —
пр®дъ мене и пр®дъ баща му, когото свързахж. Да, азъ
съМъЪ и Ккръвникъ, и мене пакъ Диярбекиръ ме плаши,
или — ВвАжето.
'
Рада се извьрна и го погледа странно.
— Казвай, казвай... прошушна тя отпаднжла.
— Вейчко ти казахъ, знаешъ ме вече цФлъ, отговори
съ растрфперанъ гласъ Огняновъ. Той чакаше да чуе страшната пр®ежда, която четВше по лицето И.

Рада се хвьрли на вратьть му.
— Ти си мой, ти си най-благородниять човФкъ, пзвика тя. Ти си моять герой, моять рицаръ хубавь.
И двамата млади хора се прфгърнжхж силно и страст-

но като хълцахл отъ любовъ и щастие.
\

хШ.
Брошпгурата.
Тежки стжики се раздадохж по стълбит® извънъ.

Оня,

който се качуваше, вървеше тьй силно и лудешки, щото
ц®лото дървено здацие се търсеше. Това прёкрати въетор женнитЬ пр®гръщания па двамата.
Бойчо се услуша и каза:

БРОШУРАТА

— Тая хала е докторъть.
Рада се исправи до прозореца и сш пабл®гих до
стъклото загорфщепото лице, като че да скрие вълненията, сп.
Докторътъ се втурнж въ сталта бурно, както вефкога.
Четвте, каза той като подаде една брошура на Огнянова, — Огънь, огыпь братко, огънь... Да полуд®йшь...!
Да цалунх взлатната ржчица, дъто е писала това!”
Огняновъ разгъриж брошурата. Тя бЫше издание на
емиграцията въ Ромжншия. Както повечето подобии книги,
и тая б%ше доста посрфдетвенно произведение, натхпкано
съ патриотически и истрити фрази, еъ блудкава риторика,
съ отчаянни въеклицавия и ругателства противъ Турцит®.
Нъ именно за това и възбуждаше ентусиязмъть на ужъднФлит® ва ново слово души въ България. По жалкото
състояние на лиетата й, оваляни, омачкани, почти изтнили отъ хващание, явно б%ще че тл 6% минхла прфзЪ
стотина ржц® и нахранила хиляди души съ огненна пища.
Соколовъ б%ше като лиянъ отъ прочита й. Самъ
Огняновъ, литературно иб-развить
отъ Соколова, бЪше
очарованъ и не можеше да оттръгне очитЬ си отъ книгата.
Докторъть съ зависть гледаше на него и’ нетьрпеливо №№
трабнж отъ ряц®т® му.
— Чакай, чакай, азъ да ти четж! извика той и
захванх да чете съ впсокъ гласъ, като. се распаляще повече; с®чеще съ лФва ржка въздухъть, тропаше съ краката
при века силна фраза и стрЪляше съ мълниени погледи
Бойча

и Рада,

въ душит

на които одЪвЪшнитЬ сладостни
вълнения се замФстихж съ войнетвенния въстрогъь на Соколова. Стаята и ц*лото училище дори гърм$ше отъь гласа

му, който достигнх до октава. Когато иечете повечето отъ
брошурата и достигнж до дългото стихотворение, което №
завършваше, той прфетанж, трепетенъ и залФнъ съ потъ,
и се обърнж къмъ Огнянова:
— Огьнь, огънь, братко!... На, ти чети това...
уморихъ се... Не, дай самъ, ти четешъ пени, като попъ

яж

о,

ож

ноещако о

вязциненойныочсой

Ставри „отче нашъ“,
ти, Радке!

ще мп нехабишь впечатлението. Земи

— Земи, Радке, ти добр® декламирашъ ! каза Огняновъ.
Дъвойката зачете.
Стихотворението, както и прозата на брушурата, се
отличаваше съ много воденъ патосъ, въсклицация и бездарвость, но Радка го чете съ умбние и. чувство. Звънливиять й трепеливъ гласъь придаваше на вебки стихЪ искуственъ ЖиВотЬ и сила.
ъ
Докторътъ гълташе вефка дума ип силно тропаше по
пода. На най-интересното мсто врата се бутнж безъь да
се потропа и клисарската бабичка влфанж.
— Викате ли ме? попитя я.
Докторътъ № изгледа свир®по, тласнж № въ гЪрбъть
безъ да &й продума, ритнж вратата силно и № заключи
задъ

нев.

Ббдната

бабичка,

която живЪяше отъ долу,

сл$знж попарена и заржча долу на дФцата клисарски да
МъЛЧАтЪ, Че даскалицата лава урокъ па даскаля и на
доктора.
— Кой дяволъ иде пакъ, иекрВщ® докторътъ отчаянно. Чакай да го хвърлы изъ прозорець! и той отвори

вратата.

Вл%зе едно момиченце съ пиемо въ ржката.
— Кому ноешшъ това? попита той грубо.
Момичето пристжпи къмъ Рада и й® подаде писмото.
Рада пр гледа надписьтъ, който й бЪше непознать,
позачудено отвори ‚писмото и захванж да чете.
Бойчо се б®ше спрЪлъ очуденъ и в тледаше.
Той
заб®л®жи, че румени петна заиграхж по лището © и най-

поел® усмивка се аОАе
по него.
— Какво е? попита Бойчо.
— Пиемо, на, чети!
Бойчо ве пиемото.

То бъше любовно пиемо отъ Мердевенджиева.
Бойчо се пземЪ яката.

РАСТ

БРОШУРАТА

— Ахъ, тозъ Мердевенджиевъ!

Сега той © мой еъ-|

перникъ, Радо, и страшенъ още. Азъ ее чудк, тая куфа
тлава какъ © могла да искове п такова пиемо. Трбба
да видимъ въ писмовника, отъ колко мФста © скърпено.
Рада съдра ппемото, като се см®яще.
— Защо го кжеа? отговори му! извика Соколовъ.
— Какъ да му отговорм ?
—

О ооо

Ншши му:

„О ооо

сладкогласнЪйший

славею !

муспкославеснЪйшая патко! О ооо
н%жноеърдечний папуняко! Имахъ високата честь, днесъ, часътъ

на шесть“, продължаваше Соколовъ, като погледнж часовника, поел® прибави къмъ Бойча:
— Видишъ лип, че тол хаплю © страшно подло чо-

вёче?
‚ Видишъ ли гнусно интригантче? Шипонинъ а?
Моятъ комплимент ! Чувай, ти като идешъ днесъ на
училището, хракни та го заплюй. На твое м®сто и плесница бихъ му ударилъ ...
— Глупецъ, зарфжи го!

— Не, не, ая
не стига да ги пр зирашъ,
трёба п да ги накажешъ ....
Ти го оетави на мене!
каза докторътъ заканително.
— Що ти тр$ба! Въ ЕД
каль камъкъ не хвъ)ляй, че ще те опръека .
— Ахъ! чакай! извика докторътЪ п ее хванх з@
челото, като да задържи нФкаква миеъль, която му
хрумнж .. .
— Какво ?
— Едно н®що! чакай! п той се пзем® яката.
Огняновъ го гледаше въыпросително.
— Нищо, нищо ... сбогомъ, ‚. Па утр® не забратяй :
на Силиетра-Йолу !
— Пакъ ли? какви еж тия сарданапалщини, джанжмъ?

— Ще се видимъ пакъ, бк

лъзе бъраишката,

п докторътъ пз-

СИЛИСТРА-ЙОЛУ
Той отиде у тЪхъ сл,

написа на Мердевенджинева
съ почеркъ, приличенъ на женски, слВдующит® думи:
„Благодари.

Писменно не намирамъ за добр®.

Очак-

вамъ Ви довечера въ бабината Якимичина градпна. Вратичката ще бжде отворена. — Ахъ!

ахъ!

Вамъ извфстната“.

26 Септемврий 1875.

Пеалтьть се показа точенъ на любовното приглашение. Но вм®сто Рада, него го посрщнх съ страшенъ
ревъ Клеопатра, която Соколовъ бЪше довелъ ип държеше

вързана въ единъ тъменъ жгьлъ па градината, съевдна
съ неговото жилище,

х!\.
Силистра-Йоду. ©
Тъй се наричаше една прфкрасна зелена морава, въ
мънастирекия долъ, обиколена съ кичести върби, високи
бр®етове и ор®хи, до самата мънастирска река. Макаръ
вече и есень, това прфлестно кжтче, поради своята усойность,
запазваше още неприкосновенна, своята, зеленина ип свЪжесть,
като

Калипекий

островъ,

Прбзъ кичеститЬ клоние,

д®то вчна

пролЪтъ

владФе.

на сфверъ отъ тая щастлива

моравка, се виждать двата върха на Стара-Планина:
Кривинит® и Остро-Бърдо. Между т®хъ сё растваряше
балканското гърло съ сетръмнит® сп урви и увиенхли
скали, въ дъното на копто шум®ше рфката. - Горскиятъ
прохладенъ вЪтрецъ люшкаше н®жно листата и, заедно
съ балканскит® миризми, носфше тукъ и глухия гръмъ наводопадит®. Оттатъкъ, пр®зъ рЪката, се издигахж виеокит® бФли силел, страшно изрфзани и изхълмени отъ
Слънцето отиваше къмъ

пороит®.

пладн®

ип неговит®

зари, като минувахх пр®зъ лиетнатит® дървета, сипехж
възъ моравката дъЖдЪ отъ златни трептящи търкала.

„ой

ой

жай

об,”

ОЕ

ОИ осу

оаях

дна „бк.

о.

ОЙ

73а

ОРС

о=К ПВ ев

ВЗЬ, @г

ва к СМ аа,

Защ

СПЛИСТРА-ЙОЛУ

ока

Чудна прохлада и радость царувахх въ това поетическо
кжтче, което носеше такова прозаическо и нев рно название. ВЗащото, никакъвъ пжть, ни сплиетренеки, ни други,
не минуваше прфзъ тая усамотена морава, тъй приятно
загнЪадена въ полит

на неприетхината

тукъ Стара-Планина. Названието й се дължеще не на географического й
мФетоположение, & на друго едно обстоятелство, тъй да

кажемъ, петорическо. Нейната прикритоеть, прфлесть п
прохлада, нФ®колко години наредъ вече бЪхх ж направили
любимо м®сто на веичкит® пиршества, веселби ми оргии.
Въ тая Бвлочерковска Капуа се бЪхх разсипали много
легки търговци и мерасъ-ееджии въ ерфенета ип парси, и
поел® отишле на нова печалба въ силистренеко, дЪто
благодарение на дивотата и изобилието на оня край, тЬ
намирахх лесно поминъкъЪ и работа, даже и забогатявание. Сполуката на най-първит® Авзоновци отъ Бъла-Черкова привл®че п другит® пропаднхли братия въ обЪтованата
земя — силистренскит® полета.
По тоя начинъ днесъ Силиетра и селата й брояхж
многобройни пришелци отъ Бла-Черкова, конто извършвахж
тамъ ролята на пшонери на цивилизацията ; защото, между

другото, т® дладохх на онова мсто

десетина попа п

двайсеть и двама учителье. Прочее, за бЪло-черковци тоя
бъше най-правия пжть за Силиетра.

При всичкото му фатално значение, славата на Силистра-Иолу цъвтЪше и днесь ип привличаше охотницитЪ
за веселби и пиршества;

& тЪ б%хх много, защото,

при

другит® си лошавини, игото има една привилегия: д&
прави народитЪ весели. 'Тамъ, дЪто арената на политическа и духовна дФятелность е затворена © ключъ, дЪто
апетитътъ за Оързи забогатявания отъ нищо се не дразни
и широкит® честолюбия не намирать просторъ да ©
разигравить, обществото пехарчва еилит® сп въ дребни
м®етни п лични сплетни, & разтуха и развличание
трея
п намира въ мъничкит® обикновенни и лось.

т"

блага на живота.

КЕдна бъклица

вино депита подъ про-

›хладната с®нка на върбит®, край шумливата кристална
рвчка, прави да забравишъ робство; единъ гивечъ пепе› ченъ съ алени патладжани,

миризливъ магданосъ

ип люти

пишерки, и изъденъ на трфвата подъ надвиснжлитЬ клоние, прфзъ копто се гледа впсокото сине небе, е едно
царство, & ако има при него цигулари, тб © върхътъ на
Поробенит® народи иматъ своя филосоземното щастпе.
фия, която ги примирява съ живота. - Единъ безиеходно
пропаднхлъ човЪкъ, често свършва съ единъ крушумъ въ
черапа_ си, или въ клушьтъ на едно вжже. Единъ народъ
поробенъ, макаръ п безнадЪжно, никога се не самоубива;
той яде, пие п прави дЪца.
‚ народната

поезия,

Той се весели. Погледнете

ДЪто СЖ 66 отразили

ната душа, животъ и мировъзрВиие.
нит®

теглила,

дЪЛитЬ

синджири,

тьй

ярко

народ-

Тамъ покрай черТтЪМнит® тъмници

тноянит® рани, приплитатъ се тлъети печени агнета, червени ройни вина, люта ракия, тежки свадби, вити хора,
зелени гори п дебели сФнки, пзъ копто © ИзбликнАло
цъло море отъ пФени...
„— Когато Соколовъ и Огняновъ приетигнжхж, СплиетраИолу шумеше вече отъ веселата дружина. Между другит®,
тамъ б%хж и Никола Нетковичъ, развить и проевЖтенъ
момъкъ; Кандовъ, студентинъ отъ единъ русски универслтетъ, дошълъ ва поправление на здравието сл, чов®къ
начетенъ, но краенъ пдеологъ и увлЪченъ отъ утопиитЪ
на социализмътъ; г-нъ Фратю; Франговъ, учитель, гор№ща глава; Поповъ, екзалтиранъ патриотъ; Попъ Димчо,
тоже патриотъ и пияница и Калчо ОлФпецътъ. Тозъ мо-

мъкъ, лишенъ съвеВмъ отъ зрфние, бше
испито

сетрадалческо

лице,

дребничъкъ, съ

но интелитентно.

Той бЪше

твърд® в®щъ на флаутата, съ която кръетосваше цфла
България, веселъ расказвачъ п смфхотворедъ п за това
непзбЪженъ въ вспчкит® весели събрания.
ОбЪдътъ бЪше наслаганъ вече възЪ единъ шаренъ

СИЛИСТРА-ЙОЛУ

месалъ на тревата.
Два полвяка, единъ съ бЪло, другъ
съ червено вино, се изстудЪвахх въ воденичната дода,
който течеше край самата морава. Циганит® тегляхж лхкътъ по гадулкит® си п пФяхжх съ издути гърла турсви
маками.
Единъ кларнетъ ип лв® дайрета, съ гърмежа, на
тенекийкит® сп, допълняхж
тоя шуменъ оркестръ. ОбЪдътъ бЪше твърд® веселъ. Наздравицит® заслЪдвахж една

сл®дъ друга, тВ се правФхж сдешката,
обичай.

по тогавашния

Първъ ии наздравица ПИлийчо Любопитниять :
Кой Що желае, Господь да
— Наздраве, дружина!
му дае; който намъ зло мшели, Господь да го очиети!

Който наеъ мрази, по коремъ да се татрази!
Чашит® се гаврътнххж шумно.
— Да жив®й компанията, извика Франговъ.
— Авъ ших за Силистра-Йолу и за поклонницит®
му, провъагласт попъ Димчо.
Поповъ издигнх чаша п пзвика:
— Братия, пия за балканекия левъ!
Музиката, която бЪще млъкнжла, захванх пакъ и
прбевче наздравицит®: но г-нъ Фратю, който не бЪше
казалъ още своята, махнх на цигуларитЬ да млъкнать,
станх правъ, озърнх се п пзвика въеторженно съ чаша
въ ржка:
— Господа, прокламирамъ моя тостъ за българското
Бег.
\Пуа&! п испи чашата си. Но дружината, която
не разбра добр® тостътъ му, държеше чашит® си пълни,
като миеляше,

по въеторжениия

му видъ, че той мма: рЪчь.
Тоеподинъ Фратю се позачуди, че неё прие никаккъЪ от-

зивъ, смути се п сбднх.
— Какво пскате да кажите, господине? попита студено Кандовъ, който сетояше ер®щу `Фратя. Фратю се
намрьщи.
— Мислы че говорйхъЪ доста ясно,

господиле:

пи:ъ

за българската свобода. Тая дума Фратю произнесе ниско,
като поглднА

подозрителио

циганит®.

— Какво разбирате подъ свобода? попита пакъ етудентътъ.

Соколовъ се обърнж:
— Авъ мислы, че тр®бва да ппешъ за Оългарекото.

робетво, — никаква българека свобода не сжществува.
— Не схщеетвува, но ще тж сдобнемъ, приятелю мой.
— Какъ ще к сдобиемъ ?
— Като племъ, отзова се нФкой пронически.
— Не, като се бпемъ! отговори Фратю распалено.
— Фратьо, опитвай се: волътъ се вързва за рогата,
а чов®къ за язика, каза насм®шливо Илийчо Любопитв
ниятъ.
— Да, мечътъ, господа! каза распаленъ гоеподинъ.
ыы
Фратю, като си посочи юмрука.
— Кога е така, авъ пий за здравието на мечътъЪ,
господьтъ на робит® ! каза Огняновъ, като издигнж

чашата.

Това наелектризира дружината.
— Атушъ, извика, единъ, засвирите: „Поискалъ гордий
Никифоръ“. Това б®ше тогава българската мареейлеза.
Музиката тръмнж и плата дружина подхванж псеньта. Когато дойдохж до етиховет®: „е®чи, коли, отечество да се освободи“, въодушевлението се уведичи п
ножоветЬ и вилицит® замахахж изъ възлуха.
Тоеподинъ Фратю бе

грабижлъ единъ гол®мЪ Нож.

и страшно с®чеше атмоеферата съ него. Въ едно распалено вамахвание, той удари едно гол®мо етъкло еъ червеновино, което принасяще момчето. Виното ее разл® по Фратя.
и му вапца лЪтното сетре и панталони.
— Магаре! искрще Фратю.
— Гоеподишъ Фратьо, не се сърди, каза му поп.
Димчо, щомъ има с®чъ п кланьё, и кръвнина ще падне,
`
то се знае.
Въ това врЬме веичкитЬ гълчехж шумно, безъ да се.
чувать едипъ други, ващото музиката бЪше подхванжла
нФкакъвъ турски маршъ и дайрето ватлушително блъекаше.

СИЛИСТРА-ЙОЛУ

Огняновъ и Кандовъ се бБхж отд®лили отъ другитЬ
и подъ едно дърво распалено се пр\пирахж за н$що сш.
При т%хъ б®ше се приближилъ и Николай Нетковичъ.
— Вий ми говорите, че е нужно да се прЪдприеме
тая борба, продължаваше Кандовъ начнжтия разговоръ,
защото има за ц®ль свободата. Свобода? Каква е тая евобода, да имаме пакъ князь, спр®чъ, султанче, чиновници
да ни грабытъ, калугери и попове да тлъепжть на нашъ
тръбъ и войска да изсмуква най-жизненнитЬ сокове на
народа! Това ли е вашата свобода? Авъ за нем: не лавамЪ
капка кръвь отъ малкия сн пръетъ.
— Но слушайте, гоеподинъ Кандовъ, отговаряше Нетковичъ, вашит® начала и азъ ги уважавамъ, но нЪмать работа
тука. Намъ тр$бва прёди всичко политическа, свобода, сиречь,
самй да бждемъ ступани на земята си и сждбинитЬ ещ.
Кандовъ махнж съ глава отрицателно:

— Но вай сега ей ми тълкувахте друго ищо. Вий
си назначавате пови гоеподари, които да зам®ныть старитВ; попеже не щете шеихъ-юлъ-ислямъть, првгръщате
другъ, който носи име еквархъ, сир®чъ, мВнявате тиранитЬ
съ деспотит$. Налагате на народа началници и уничтожавате века идея за равенство; вий освЪщавате правото на
експлоатация слабия отъ силния. труда отъ капитала.
Дайте па борбата си ц®ль пб-съврменна, пб-человЪческа ;
направете в борба не само противъ турското иго, по и
за въстържествуванието на съврфмециитЬ прииципи; сиречь,
унищоженлето на тля глупи порядки, осветепи отЪ вБковни
првдразеждки, като тропъ, религия, право па собетвенностьта и на юмрука, които човшката дивота © въздитнала въ неприкосновенни принципи. ЧетЪте, господа, Герцена, Бакунина, Лассаля... Оставете се отъ тоя узко-животински патриотизмъ п дитнете знамето па еъвр менното
разумно человфчество и на трфзвата наука... Тогава азъ
СЪМЪ СЪ васъ...
Т

бб

РЕ 2195 ан? выд
98

ей алеолые

СИЛИСТРА-ПОЛУ

— ИдеитЬ, конто вий исказахте, възрази живо Огня-

новъ, доказвать вашата начитаниость само, но дяволеки
краснор®чиво говорять за незнанието ви българскиять
въпросъ. Подъ такова едно знаме само вий единъ ще ее
нам®рите: народътъ нЪма да го разбере. ЗабЪлЪжете, госпо-

дипъ Кандовъ, че само една щль разумна и възможна
можемъ да поставимъ пр®дъ него: строшаванието турския
яремъ. Ний видимъ за сега само единъ врагъ — ТурцитЬ,
и противъ тВхъ възставаме. Колкото ва принципитЬ па
социализма, еъ който ни угощавате, тВ не сх за нашия
стомахъ, българскиять здравъ смисълъ ги отхВвъЪрля, и тЬ,
нито сега, нито кога да е, не могжть да нам®рытъ почва
въ България. Вашит® шумни принципи и знамена на
„еъврменпото миеляще человфчество и тр®зви науки на
разума“, само хвърлять мжгла възъ прдмЪта. Тукъ е работата да запазимъ огнището си, честьта си, живота си отъ
първото краставо ваптие... Прфди да развъраваме общечеловЪчески въпроси, илл пб-добр® мжеляви. теории, трбва
да развържемъ себе си отъ веригит®... Ония, на конто
ученията четете, нито мисльюмъ, нито знажть за нась и
нашит® страдания. Ний не можемъ да се опираме оевЪиъ
на народа, & въ тоя народъ туряме и чорбаджии и духовепство: ТВ сж сили и пий ще ти употр®бимъ. Унищожи
заптието, и народа поетига своя идеалъ! Ако вий имате
другъ идеалъ, той не е неговъ.
Въ това врфме, музиката бЪше прфстала и шумъть
утихнжлъ. СлФпецътъ засвири на флаутата и чудни сладостни тонове се разл®хж изъ пространството.
— Елате тука бе, какво философувате тамъ? извикахж.
къмъ троицата събесфдници.
Но т® нито ее обърнжхж: разговорътъ б%ше горещьъ.
Слпецътъ свири още нФколко вр$ме ср®дъ тържественна тишина, щото всичкит®, ако и съ малко пли много
запалени глави, се наслаждавахж отъ упоителната милодия,

която излазяще изъ черното флауто на ел®пеца. Изведнажь
той спр® да свири и каза:
.
‚ — Знаете ли какво виды сега?
Всичкит® се усмихнахл.
—- Отгадайте де? казваше Колчо.
в
— Какво давашь, ако усВтимъ? казахх нФколцина.
— Давамъ астрономическиять сп телескопъ.
— ЛД е той сега ?
— На мфсечината.
— Чакай, ти видишъ сега, червенитЬ бузи на Милка

Тудуричкипа, каза попъ Димчо.
— Нее

да ги Виды.

тб. Азъ тВхъ пб-могж да ги охапы — не

РЕ

— Виждашъ господина Фратя, каза Поповъ, защото
тобподинъ Фратю ее б%ше исправилъ прдъ-слЪпеца и ма-

хаше пр®дъ очит® му.
— Не е: вЪтъьръть можешъ ли да видишь?
— Слънцето ?

— Не, вий знаете, че съмъ кавгалия съ него, та съмъЪ
се ваклелъ дор’ съмЪ ЖивЪ да го не видыхть очитЬ ми.

— Виждашъ нощьта, каза докторътЪ.
— Не ей то; азъ виждамъ едпа чаша вино, която
ми подавать: забравихте ме бре!
Нколко души нал®хл товъ часъ и му поднесохж

и
усмихнати.
— Наздраве, дружина, каза той и иепи чашата си.
А авъ какво печельк, д®то вий не можахте да отгадаете ?
— ОстанжлитЬ чаши, дЪто ти налФхме.

— Колко еж ?
— Свети Седмочиеленници.
— Авъ повече уважавамъ Св. Четирийсеть мжченици,
заб$л®жи попъ Димчо.
)
— На здравие!
ты

Ла жив

100

НЕОЖИДАННА СРБЫЩА

— Уме а Вывапе, м1уе Та гериЪНдие @е5 Ва!сапз! викнж господинъ Фратю.
Колчо зап® тропарьтъ на калутерицит®.
Веселбата се продължи до вечерьта.
Дружината сланж да си иде въ града.
— Баювци, па утр® въ училището на репетиция, пзвика имъ Огняновьъ.
— Какво прфдсгавление ще давате? попита студен-

тъть Огнянова.

— „Геновева“.

— Отъь д® избрахте тая антика ?
— Рши се „Геновева“ по дв® причини: първо, че
тя п®ма възбудителенъ характеръ — на това пастояхж чорбаджлит®; второ, че всички сж в чели и желаютъ не.
Тр®баше да се угоди на вкусъть. Ц льта нали е за повече доходъ? Трфба да купимъ вФстпици и книги за читалището, и „други“ работи.
Дружината, шумна и развеселла, потегли къмъ града.
Тя скоро се изгуби изъ дърволяка на бостанитЬ, възъ които
падаше вече вечерниять полумракъ. Сл®дъ четвърть часъ
тя влазяше побФдоноено въ помрачедитЬ улици на града,
като пФяше изъ цФло гърло бунтовнически пФени. Това
мятежно шествие извикваше па, вратнитЬ купове жени и д®ца.
Само Огнянова н®маше тамъ. Едно момче 6% му пришъпнхло и®що въ ливадата”и той се ‚отдЪли отъ друтарит® незабъл®женъ.

ХУ.

НеожЖжиданна срЪща.
Огняновъ се уплти на сверъ.
балканското гърло.
Свечеряваше се вече.

Той отиваше къмъЪ

Слънцето бЪше залФзло тихо и величественно. Послднит® му вари, които позлатявахл виеокитЬ бърда на

НЕОЖИДАНА

СРЫЩА`

Стара-Планина, . изчевнжхж. Само нФколко облачета, еъ

здаторумени краища къмъ западъ, се усмихвахж още на
слънцето от севоята ефирна височина. Долината б®ше
цела въ с%нка, Б®литВ сипеи на западъ потжвахж въ
вечернята дрезгавина, която вастилаше сё повече и повече
мънастирскит® ливади, скалит$, брфстовет® и крушит,

чиито

очъртания ставахж груби и неяени. Никой птичи глась;
никое цвъртвние. Крилатиять народъ, който веседЪше деня
долината, сега се тушеше мълчаливо въ гнФздата си, закр®пени по клоновотВ или скрити подъ стр®хитЬ на мъЪнастирскит® видове. Заедно съ тъмнината, въцаряваше се
и тишината, чудна и меланхолическа на нощьта. Само
тръмотътъ на планинскитЬ водопада испълняше самотията.
Сегиеъ-тогиеъ, вЪтрецътъ донасяше до тукъ отдалечено дрънкание на. звънци на закъенФли стада, които ее прибирахж
въ града. Скоро блесна и мФсечината и увеличи обаянието
на тоя идилически часъ. Златна ведрина вал® ливадать
и дърветата, конто хвърлихж на земята чудновати еЁнки.
Сипеять се очърта пб-ясно, зам®залъ на стЁна оть старовр$мека развалина; новиять куполъ на мънастиря се Ближ
ярко надъ етр®хит® и тополит®Ь мънастиреки, а задъ него
върховет® на Стара-Планина се вдитахж високо високо
къМъ небето и се потапяхЖ вЪ въЪЭтьмната му лазурь.
Огняновъ мина задъ гърба на мънастиря, влбзна въ
затьмн®лий пусть долъ и сл$дъ нФколко минутно лутание
изъ камъняцитЬ, приближи една воденица.
Д®до Стоянъ го пр®ер®щна извънъ вратата.
— Какво има? попита бързо Огняновъ.
— Дошелъ е приятель.
— Какъвъ приятель ?
—

— ТНашъ челкъ,

де.

— Нашъ челфкъ?
— А 66, народенъ челФкъ.
„

‚Кой

е той?

— Не го знак. Спустналъ се тая вечерь отъ плани-

чаи

| НЕОЖИДАННА

СРЫЩА

ната и право при мень. Уплашихъ се най-напр®дъ : хайдутинъ, рекохъ сл... То да му видишъ каяфетя само. Крака
има, като клечки... Че то изл®зе нашъ челЪкъ. Дадохъ
—

му хл®бъ.
— Заведи ме при гоета си!

— Азъ съмъ го турилъ на скришно, ела по мене. И
д®до Стоянъ въведе Огнянова въ воденицала.
Тя бЪше тъмна.
Той запали тгазева лампица, пр®кара Бойча между
‘видЪтЪ и воденичнитЬ камъни и между два хамбаря и се

‚епр$хж пр®лъ една врачк&, увиспжлитЬ и раздранитЬ
паяджини по която, евидЪтелствувахж, че е стояла затворена дълго врФме.
— Какъ, той е тука запрнъ?
— Ами? покритото млЪко котки го не ядАтЪ... Не
е ли тъй, даскале?
И д®до Стоянъ почука и извика:
— Господине, излЪзъ, ваша милость!
Вратата се отвори и единъ човФкъ, като се приведе,
излфзе изъ нем. Той б®ше дребничъкъ, сухичъкъЪ мМомъкъЪ,
русъ, съ твърд® дребно лице, небръенжто отдавна, съ живЪ
погледъ и леки движения; но той порази Огнянова съ
страшната си мършавость и слабость. Той бше облЪченъ
въ бФло хжшовеко облкло, добр® прилфпнжто на дръгливото му т®ло, напъетрено съ традиционнит® висулки,
шарила и гайтани по гърба, гжрдитЬ и колФнит, и пепокжеано страшно, така ото се виждахж голитЬ меса на

скитника.
Още при първъ погледъ, той и Огняновъ испуснжхЖ
по едивъ зачуденъ викЪ.
— Муратлийски!
— Краличъ!
И т® се стпенххА ва ой

устата.

и се далувнах® въ

— Какъ, ти? оть кжд®? питаше Огняновъ, който

лозна въ Муратлийски единъ другаринъ отъ четата тВхна.
Ами ти да бЪше, д® те виждамъ?!
ли си бе налстина, Кралйчъ ?
— Азъ!...

Ти

Кралйчътъ се извърнж сепнжто, озърнж се въ Воденицата и КъмЪ дЪда Стояна, който неподвиженъ и зяпналъ
сё лържеше ламбата пр®дъ тВхъ.
— Д%ло Отояне, духни свЪшщьта и затвори вратала...
Или не: ний да излФземъ па вънъ. Оть гърмежъ нФмада се чуемъ.
Дло Сгоянъ тръгнж на напрфдъ съ свЪщьта и притвори вратата задъ т®хъЪ, като имъ издума:
— Хай поглъчете си вий всичко, а пъкъ азЪ щж си
лЬгнл. Когато и вамъ се доепи, вл®знЪте и лФгнФте сл,
както завърнете!
Долъть бЪше съвършенно въ мракъ, но отерфщната,
урва .бЪше добр® огрбна отъ мбсечината. Огняновъ и дру-тарьть му отидохж още пб на тъмно, настанихж се ВЪЗЪ
единъ гол®мъ камъкъ, край който извиваше и тихо Шу-

м$ше рвката.
— Дай

сега да се цалунемъ

пакъ,

братче,

каза

Огняновъ съ чувство.
Е, Кралйчъ, кажи ми какъвъ чортъ? азъ те знак въ
Диярбекирекиять рай!
— Ами ти, Добре, още ли не си минжлъ на вжжето }
изем® се Бойчо.
ЕднакФамилиарностьта се въдвори между тЁхъ...
вата сждба и страдания сближавать и най-чужди единъ
другиму човФци. А Бойчо и Муратлийски бЪхж вече братия
по оржжие и по идеали.
— Ё, казвай сега, подве Муратлийски. Ти ел отъ
пб-далечъ... ва това ти имашъ първепетво. Кога се за-върнх оть Диярбекиръ?
— Искашъ да кажешъ, кога бЪтахъ?
— Какъ? ти побЪтнл ди?

НЕОЖИДАННА СРЫЩА

— Првзъ май.
— И сполучи да минешъ безопасно
дЪ сл дойде?

до Тува? отъ

— Отъ Диярбекиръ трынххъ п®ш® до русска Армения, отъ тамъ пр%зъ Кавказъ въ Руссия та въ Одесса,
сё съ русска помощь. Отъ Одесса съ парахода на Варна.
Отъ тамъ, прзъ планинит® та въ Троянекит® колиби.
Посл® пр®зъ Стара-Планина та въ Бфла-Черкова.
— Ами защо избира именно Бла-Черкова?
— Страхъ ме б$ше да идж д®то нФмахъ никого

познатъ. А пъкъ дЪто имахъ познайници, не ги знаяхъ
на кой умъ сх сега и не б%хъ сигуренъ. Спомнихъ сп,
че въ Б®ла-Черкова е най добриятъ бащинъ ми приятель,
единъ много благороденъ чов®къ. И, освЪнъ него, ОЪхъ

увБренъ, че тамъ никой другъ не ме познаваше; та п
той. нФмаше ‘да ме познае,

ако да не му се бихъ обадилъ.

‚ — Ами авъ какъ те познахъ ивведнъжъ?— И тука
останж ?
'
— Да. Пакъ тозъ човфкъ, бащиниять ми приятель,
помогнж поетхпихъ учитель, п до сега — слава Богу,
веичко добро.
— Та ти даскаллжкъ ли захвана, Краличъ
— Официялно — даскаллжкъ ; тайно — стария занаять.

— Апостолство ?
— Да, революция...
— Е, какъ отива по вашия край? Ний и оцапахме.
— За сега— добр®. Духовет® еж силно разбудени,
почвата

е волканическа:

Бла-Черкова

е била едно `отъ

тнъздата на’ Левски.
— №, какъвъ е планътъ ?
— Планъ нъмаме още. Готвимъ се само теоретически,
`тЪй да се каже, ва. възстание п чакаме времето да ни
научи. А брожението расте всЁки день, и тука п наоколо:

рано или къено възетание ще имаме.,.
— Браво бе, Краличъ! бабанка си!

)

:
—

‚НЕОЖИДАННА

СРЫЩА

— А ти раскажи своит® митарства сега!)
— Че знаешъ вече работата. Въ Стара-Загора се.
оцапахме до шия, та ни е срамъ да гл®даме хората...
— Не, не, тп захвани отъ началото: отъ какъ се
разби четата ни и отъ нашата раздла. — Осемь години
:

въ Диябекиръ,

нищо не съмъ чулъ, ни за тебе, ни з&

толкова другари.
Муратлийеки се петегнж Ц®лъ на камъкътЪ, Сключи
-

ФЖЦЪт® си подъ

главата

п въ това

покойно

положение

дълго разказва псторпята си. Той билъ участвувалъ въ
софийското съзаклятие подъ Димитра Общий, и въ ограбванието на орханийската поща. Попаднжлъ въ тъМницата,

подиръ издайетвото, той избЪгнхлъ Диябекиръ или 0%силото, само по едно чудо. Поел® отишълъ въ Влашко,
дЪто една година п половина се скиталъ и се борилъ съ

гладътъ и съ мизерията, & отъ тамъ съ мМисия МПНАЛЪ
пакъ въ България, да се бори съ опасностит® ип страхотиит®, копто придружаватъ единъ агитаторъ. Тая пролФть
той се озовалъ въ Стара-Загора и съ ентусиазъмъ работилъ за приготвянието на бунта. Подиръ печалния исходъ
на движението, въ който случай билъ легко раненъ отъ
турцит®, въ малкото сбивание при Елхово, той уловилъ
Стара Планина, гоненъ отъ туреки потери п отъ самит®
българи колибари, до копто се обръщалъ ва хлФбецъ пли
за селеки дрёхи, за да замфни хлшовскит®. Десетина дена

се скиталъ така изъ балкана, изложенъ на хиляди опасности и страдания. Страшниять гладъ 0% го принудълъ
да сл®зе отъ планината и да попроси хл®бъ отъ ШЪрвия
живъ чов®къ който му се м®рне, като допре револверътъ
си до гжрдит® му. За щастие, той налЪт®лъ на дла
Стояна. Той, твърд® покъртенъ, разказа добриятъь приемъ,
който нам®ри у воденичаря, първия човЪкъ, който се ©

отнееълъ братеки кЪМЪ него, отъ когато се. ©е заскиталъ
то Стара-Планина.
Огняновъ ел$д®ше еъ вълнение разказътъ на Мурат-

ГРОБЪ1Ъ ГОВОРИ

лийски за опаеностит® п приключенията му. Той прьживваше самъ венчкит® трфвоги, страдания, горчиви
разочарования п срамътъ за Пподлит® проявления въ народа, копто поел®дватъь кораблекрушението на всЖка революция. Той съ братеко участие размишляваше сега в
2
схдбата на Муратлийски.
Муратлийски млъкнж. Рфката шум®ше подъ краката
имъ. На около б®ше пусто и тихо. Огр®нит® скали отсрВща нФмфяхх. Само по върхътъ имъ нощниять вЪтрецъ
люлФяше самораслит® люлики и други низки дръвчета.

ХУ.

Гробътъ говори.
Сутрньта Огняновъ се опхти къмъ града. Той пзминж балканекото гърло и излФзе при мънастиря. На поляната прдъ мънастиря, подъ голфмит® орфхи, се расхождаше игуменътъ, гологлавъ. Той ее въехищаваше отъ
утренната хубость на тия романтически м®ета и приимаше
на гол ми глътки свЪжия живителенъ Въздухъ на планината. Есенната. природа имаше ново обаяние съ тия
позлатени

листове на дърветата,

©ъ тия

пожълтВлИ

С
У

АОанНН

вой

ка-`

дифяни гърбове на балкана и съ тая сладостнонФжна
повфхнжлость и меланхолия.
Огняновъ и игуменътъ се здрависахл.
— Хубави мфста, отче, каза Огняновъ, честити сте
впй, че можете да живете пб-близо до природата и да
се радвате спокойно на нейнит® божественни прфлести.
Ако нФкога добик охота да мин въ вашето звание, то
ще е само отъ любовь къмъ тая въчно хубава природа.

— Пази се, Огняновъ, отъ апостолъ да станешъ

монахъ:

лнаьнанй

Уд

сыры

аа
ОАНЬ

Эры

ще елФзешъ нФколко стжпала пб-низко. Стой сп

въ мпръ. Па оевфнъ това, авъ не бихъ те приелъ въ моя
мънастирь; ти, какъвто сш безбожникъ, ще пзневЪришъ
даже п отца Перотея, каза шеговито пгуменътъ

‚низ

ГРОБЪТЪ ГОВОРИ

— Шо за ша

107

внезапно по-

пита Бойчо.
— ЕЁдинъ твърд® благочестивъ п почтенъ братъ,
който много прилича на Господа Саваота, но има ёдинъ

недостатъкъ:

копае си парит,

чимъ сме му позагатвали

та зеленлеватъ...

Кол-

за обща работа,

се се

да даде

втелява... та сме го вели на пословица: втилява се като
отче Перотея, казваме за нФкого ем.
— Ами отъ дЪка пдешъ тъй рано?
— Првепахъ въ дЪдовата Стоянова воденица.

Пгуменътъ го изгледа малко слисанъ.
— Да нфмате н®що страхъ?...
— Никакъ,

ами дошълъ

е тамъ единъ

братъ.

И Огняновъ му расказа на кжео ер®щата сел съ
Муратлийеки.
— Ами защо не дойдохте въ мънастиря?

каза шгу-

менътъ укоризненно: тамъ сте спали на чувалит® съ Жито...
— Нашъ брать комита внае дв® и двфет®.
— Хай да ви благослови
кръетихме името ?

— Яроелавъ Брзобгунекъ,
тографъ въ Бла Черква.

Господь...

та какъ

му

аветрийски чехъ п фо-

Отецъ Натаилъ се изем®.
— Вий апостолит® сте май много дръзеки

спнковци!

Тледайте да се не разбие стомната на третия пжть...
— Гледай сл кефа, има единъ господь и за комитаджиит®, както има и за хайдутит®, каза и се уемихнж

знаменателно Бойчо... — Ба, ти си си донелъ и карабината? Извика той, като погледа Натанапловата пушка
облегнжта до дънера на една върба.

— Скимнж ми тая зарань да & опитамъ...
много време не съмъ в пипалъ...

Ти разлуди

Отъ

свЪтътъ

и сега веёки день имамъ музика... Ппр®дъ мънаетиря...
Тая охота ще молепеа доръ и мъртвит® — не мене
старъ грЪшникъ...

ГРОБЪТЪ

ГОВОРИ

— Не е зл® да еп опиташъ пакъ
игумене.
Така,

като

върв®хж

и двамата

ржхчицата, отче

дойдохж

близо

До

воденицата на страшната нощь. Видътъ на това мФсто
извади дълбоки бръчки по челото на Огнянова.
Воденицата

сега бЪше затворена.

Стоянъ воденчарятъ

още тогава № 6% напустнжлъ и наелъ друга, както знаемъ,

въ мънастирската рфка.
Тъй вапует ла и обраела въ бучинишъ, тя приличаще на единъ гробъ въ тая пркрасна мФетность.
Въ това вр$ме Мунчо се бЪше крадишкомъ приближилъ, С©прлъ ип втренчилъ очи въ Огнянова. По
безсмисленното му идиотско лице играяше нФкаква странна,

усмивка. Въ тоя лишенъ отъ разумъ погледъ се четше
и дружелюбность, и страхъ, и удивление, копто въвбуж-

3
,
-

даше Бойчо въ душата на Мунча. Првди години той
б%ше испсувалъ Мохамеда прфдъ единъ онъ-башил, който
го б%ше прострлъ мъртавъ отъ бой. Отъ тогава, Въ затъмнЪлото му еъзнание бЪше уцлло
само едно чувство,
само една миеъль, само. единъ приблеекъ:
ужасна, де-

“1

монска умраза противъ турцит®. Като се улучи случаенъ
зритель на убиванието на двамата при воденицата и на
погребението имъ въ ямата, той доби непостижимо удивление и страхопочитание къмъ Огнянова. Това чувство

3
:

приличаше почти на култъ. Той го наричаше „Руссланъ“,
неизв®етно добр®, защо. Изъ най-напр®дъ се уплаши отъ

него на чердака, нем
Огнянова,

който

нощь, но посл® привикнх

посвщаваше

често

мънастиря.

Той

на
се

пулеше въ него и не сваляше очи, той го считаше свой
покровитель, Когато го обиждахх мънастирекитЬ ратаи,
той ги заплашваше съ Руссиана: — Ждх кажж на
Ру-ссе-и-а-на и вассеъ да ва-ко-ли! и търкаше пръстътъ
на гърлото си. Нъ никой не отбираше смиеъльта на думитФ® му, п за шщастие, защо той ги повтаряше и въ

града когато ход®ше. Игуменътъ и Бойчо не обърнахж

РИБЛИОТЕкл)
еее ведая
ть
идРВДНА

ГРОБЪТЪ ГОВОРИ

109

внимание на Мунча, който продължаваше да върти глава
и да се хили приятелеки.
— Я виждъ, онъ-башиять,
иде на самъ! каза
игуменътъ.
ДЪйствително, онъ-башиять

се задаваше

©еъ пушка

на рамо п съ чанта на гърба. Той отиваше на ловъ.
Той

сЪше

годишенъ

човФкъ,

съ

подпухнлло

жълтиникаво лице, съ голфмо испъкнжло чело, ©ъ малки
сиви очи и съ погледъ л®нивъ и заепалъ. Види се, че
той ядЪше афпонъ. Сллъ като се здрависахж и разм®нихж нФколко думи по тазъ годшшната ловидба, онъ-башиятъ зе карабината на игумена, прфгледа жк внимателно,
като веки страстенъ стр®лецъ, и каза;
—

Деспотъ-ефенди,

добра

карабина;

на кжд® ще

хвърляшъ?
— Че нп азъ това гл®дахъ, Шерифъ-ага...
не
съмъ’ в зималъ отъ година врме, рекохъ баримъ да №
испраздны.
— Д® избирашъ нишанъ? попита онъ-башиять п
свали мартинката ен отъ рамото съ явно желание да ел
покаже искусството.
— На ярътъ, каза просто пшгуменътъ; т.мъ оня буренецъ, дЪто прилича на шапка, близо д®то е копано гнила;
Онъ-башиятъ го изгледа поочудено.
°— Че то е много далечъ!
И той клекнх до една канара,

опр® мартинката

си

на нем и м®рй десетина секунди.
Пушката гръмнж; куршумътъ запраши нФколко раскрача отъ нишана.
Лека досада се изобрази по внезапно зачървенЪлото
чело на Шерифъ-ага.
— Втори паять! каза той, като се заложи пакъ при
камъка и м®ри близо една минута. Кога мартинката гръмна.,
той се неправи и се вторачи въ буренеца. Но вид®, че
ярътъь още се прашеше твърд® високо надъ бурена.

— Прокл®та
ефенди, такъвЪ далекъ

каза той азёърдепъ,
у

деспотъ

внишанъ никога се не избпора!

Хвърляй сега пакъ ти! Само ти казвамъ, че на халосъ
ще пде крушума... Гледай баримъ яра да ударпшъ, прибави той — иронически.
Игуменътъ дигиж пушката правъ, зе нишана па око.
и тозъ часъ испраздни.
Буренътъ се запраши.
Слушала ме още пущината! каза игуменътъ.
— Случай ! извика, опъ-башиять; — де втори пжть...
Игуменъть пакъ пом®ри и испраздни. Куршумъть
нам®ри пакъ бурена. Онъ-башиять побл®днФ. Той продума
ядосанъ:
— Кишишъ ефенди, ти имашъ в®рно око, ама само
не в®рвамъ баснята. че пе еп гърм®лъ отъ година... Не
е зд® да давашъ урокъ на вашитЬ младежи, които вефки

-день стр®лыъ

тадФва...

Посл® прибави влобно: Много.

сж развилнЪяли. Н®що ги еърби...

Ама дяволъть ще сем

скжеа парвулит® най-посл®... Погледътъ па опъ-башиять
станж пб-ввЪреки и ненавистенъ, обърнать сега къмЪ.
Огняпова...
Пр®зъ велчко това време Мунчо стояще на почтенно.
разстояние отъ пего, но какъ бЪше се измфнилъ сега!
Безумно уплашвание и скотска ненависть бФхж искривили
чЬртит® му до страхотия. Той бЪше хвърлилъ заплашителенъ погледъ сега ВЪзЪ онъ-башиять, съ зяпнжли уста и
растворени ржц®, като човЪкъ-който ее готви да,ее хвърли
възъ нФкого. Онъ-башиять машипално се обърнж къмъЪ
негова страна и го потл®дна прврително. Тогава лудия
доби’още пб-вв®реки погл®дъ, па извика, като пръсекаше

плюнки отъ ярость:

— Ру-сс-и-анъ ждъ та ваколли и тебе! и го испеува
на майка. Онъ-башиятъ разбираше малко български, по отъ.
Мунчовит® заплетени думи нищо не разбра.

— Какво реве тоя скотъ? попита той игумена.

—_*

— Невлобиво, ефендимъ, не впдишъ ли го?
— Какво ее е разфучалъ Мунчо тука? въ града кога
влазя, © много хрисимъ, заб%л®жи Бойчо.
— Не знаешъ ли СЪ? всёки пЪтель на купището ей пе.
Въ това врфме една великол®ппа хрътка, съ черни
петна по хЪлбоцит® и съ мБшиненъ терданъ на шията.

на който се влачеше връвьта, тичаше на
ливадала.

самъ

НЕО

Всички се обърнахж къмъ кучето.
— Иетьрвала се е тая хрътка, забЪл®жи пгуменътъ.
Трфбва иФкои ловци тжд®ва да мипувать.
Огняновъ неволно трепня.
Хръьтката дойде до воденицата, епр® се, подуши вратата и зе да обикаля изъ травуляка, като вияше жаловито.
Огнянова попъплахж ледни тръпки.
— Ахъ, хрътката па Емексизъ Пехливана, изгубения! извика опъ-башиять.
Хрътката, която Огпяповъ добр® позна, обикаляше
насамъ нататькъ около воденицата, дращеше по прага.
ровВше въ буренака съ крака и вняше. Посл®Ъ издигна
лългата си влажна муцуна па гор®. като че искаше да №
видыхЪ, и залая еърлито. Тоя лай ее отзоваваше страшно
въ душата на Огнлнова. Игуменътъ и той ее епоглФдахж
поразени.

Онъ-башиять

внимаваше

очуденъ,

съ голФмо не-

доум®ние по лицето.
Хрьтката сё лаяше и вияше, като глФдаше насамъ.
Изведнжжъ тя ее спуснж възъ Огняпова. Той пр®блЪдн® и се дръпнж назадъ, защото кучето се хвърли па
него, като влъкЪ съ отчаяно джавкание.
Машинално той извади камата си и захванж да се
брани отъ разиютеното животно, което игуменътъ бъзуспЪшно
отплждаше съ махания, понеже не намираше камъкъ.
Онъ-башиять мълчеливо приежтетвуваше на тая странпа
сцена. Той стр®ляше подозрителни и зловЪщи поглФди на.
Огнянова и на камата, която св$теше. Но, като влде, че

РР

Ооо

„Диий

Огняновъ въ самозащитата ел може да промуши псето,
което избъгваше ножа, за да се спусне отъ друга страна,
той ее нам®еи и ги растърва. Посл® се обърна къмМъ
ФОгнянова, който бЪше цФлъ иечървенФлъ и распъхтВнъ.
— Чорбаджи, отъь д® това куче в сърдито на тебе?
— Единъ день, не помны д, го ударихъ съ камъкъ,
отговори съ прсилено хладнокръвие Огняновъ.
Онъ-башиятъ го погл®да педов®рчиво и испитателно.
Очевидно, той не б®ше удовлетворепъ отъ тоя отговоръ.
Матпо подозрение се излупи въ главата му. Но той
рЫши да пемисли поел®. Па, като се прфетори, че намира
Огняновия отговоръ твърд® правдоподобенъ, каза: — Тая
порода кучета еж твърд® паметовлобиви, паистипа. Поздрави
игумена и тръгиж къмъ балканекото гърло и скоро се изгуби.
Хръьтката съ подпигнжта опашка отиваше вече прфзъ
ливадата за да стигпе новия си ступанъ.
— На ли № убихте тая пущина? попита зачудено

игуменътъ.
— Авъ в хвърлихъ полуумрЪла въ улея, ва да се
удави тамъ, но ето
Огняновъ;

—

вх

пакъ жива, ва б%ла! избъбра угрижено

добрБ. казваше

ддо

Стоянъ

да № заровимъ

при другитЬ пеета. Па оть д® сега и този дръвникъ
ШерифътЪ да се улучи тука ! Поразията дЪто № не сфещь
тамъ никне!
‚
— Добр® ли ги убихте и тхъ?
да не въекръсне
нФкой, като кучето? попита укоризненно калугерътъ; когато

човФкъ

захване

подобно

2ось, па тогава да остави...
занаять...

Хай

н®що,

тр%ба

да

дойде

до

Новакъ си ти, Бойчо, въ тоя

дано нфма нищо. Слухътъ

дЪто пуснжхме за

лвамата души, приспа: читачата... Но азъ пакъ ще душ.
Между това Огняновъ бЪше впилъ очи въ мфетото
дЪто б%хл закопани турцит®. Той забЪл®жи очуденъ че,
на това м®сто б®ше се набрала значителна грамада: камъни. Ни той ни’ Стоянъ воденичарьтъ не ОФхж туряли
тия камъни. Той исказа удивлението сп къмъ игумена.

ПРЬДСТАВЛЕНИЕТО.

оОся

Игуменътъ го успокоп съ предположението, че т® тамъ
сж натрупани по нЪкой простъ елучай. Т® не знаяхх,
че Мунчо вефки день ход®ше да хвърля съ попържни
камъни въаъ гробовет® на турцит®; така щото б®ше се

обралъ вепчкиятъ камънякъ около.
Огняновъ подаде ржка. — Кхд® отивашь ?
— (Сбогомъ, бързамъ, имамъ единъ купъ работа съ

пр®детавлението. Това проклето куче ме направи да забравы ц®лата сп роль.
!
— Ти какъвъ сл?
— Графътъ.
— Графъ? А кое ти е графството ? шегуваше се
калугерътъ.
)
— Днпаберкирската крпость ... харлзвамъ го на
който ще...

°Й Огняновъ трынл нататъкъ.

ХУП.
ПрЪдставлението.
Драмата „Многострадална Геновева“, която щЪше да се
прфдстави довечера въ мжжкото училище, не е позната на
повечето млади читатели. А между това тя, прфди трий-

сетина години, наредъ съ „Александрията“, „Хитрия
Бертолда“ и „Михаля“ бЪше въепитвала вкуса и въехищавала ц®лото поколение тогавашно. Ето вкратц® съдьржанието й: Н®кой нФмски графъ, Сигфридъ, трыва на
война противъ Маврит® въ Испания и оставя въ неут®шна скърбь жена си, младата графиня Геновева. Току
що се отдалечава, намФстникътъ му, Голосъ, се явява
пр®дъ графинята съ оскърбително прфдложение, което тя
отхвърля съ негодувание. Метителниять Голосъ убива в®рниятъ й служитель Драка, нем хвърля въ тъмница, а прдъ
трафа в наклопва, че ух заварилъ съ Драка. Разлютения графъ
му праща ваповЪдь да погуби неврната супруга. Но дже-

латит®, натоварени отъ Голоса съ тая мисиял, смиляватъ
се за графинята п ж оставять въ гората, въ една пещера съ д®тето й, на произвола на сждбата, & Голоса
пелъгватъ, че еж жж поекли. Сл®дъ седемъ години графътъ се врыща отъ война, злочесть, и отъ едно пиемо
оставено отъ Геновева, узнава невинностьта й и оплаква
ранната й смърть. Той оковава въ вериги Голоса, конто
полудЪва отъ гризение на съв®етьта. Посл®, графътъ, за
растуха, отива на ловъ въ гората и намира случайно графинята въ пещерата съ д®тето й и една сърна, която ги
хранила съ мл®кото ен. Т® се упознавать п радостно се
врьыщатъь въ палата. Тая наивна и трогателна концепция
б%ше расплаквала веичкитЬ баби и невжсти въ града.
Геновевината легенда помнФхж и днесъ всичкит®, & много
госпожи знаяхж на изустъь драмата.
Кто защо довечерашното прфдетавление вълнуваше
отъ много дни обществото. То го очакваше нетъри®ливо
като едно голФмо еъбитде, което щ®ше да внесе приятно

разнообразие въ монотоиния животъ на Бла-Черква.
Веичко се тъкм®ше да лде на театра. Богатит® госпожи
приготвяхх пр®мФнит® ен, & спромахкинит® продавахж на
пазаря преждата си и тозъ часъ си купувахж билетъ, за
да не би парит® да пдхтЪь за соль или за сапунъ.

Об-

щиятъ разговоръ бЪше за пръдставлението и той задави
всичкит® други общественни п семейни сплетни. Бабит

въ черква се питахж: — Гено, ще идешъ ли довечера
при Геновева?

и се готв®хх да плачжть за многоетрадал-

ната графиня. Въ кжщята съ любопитетво приказвахж
кой коя роля е зелъ и ©еъ благодарение узнавахж, че
Огняновъ ще бжде графътъ. Коварния, и посл® полуд®лия,
Голоса зе господинъ Фратю, който обичаше силнит® ощущения. (За да произведе повече впечатления въ поелЪд-

нята роль, господинъ Фратю нарочно остави косата сш
нерфзана

отъ единъ м®сецъ насамъ).

б%ше слугата, Драко,

Илия Любопитниять

и той двайсеть

плти

днесъ

сб

————

ПРБДСТАВЛЕНИЕТО

опитв& какъ ще умре отъ сабята на Голоса. Той схщия
б%ше натоваренъ, посл® да лае, като ловджийското куче
на графа. Той и на това прави доста упражнения. Ва
Теновева отъ най-напрфлъ н®кои предлагахж дякона Викентия, за хубавата му и дългата му коса, но като узнахж,

че на духовно лице се не позволява да излазя на сцена,
тая роля дадохж на другиго,

заедно съ нФкаква бЪла
масть да сп намаже мустакит®. Останжлит® второстепенни

роли се вехх тоже.
Пб-мжчно натъкмихА декорациит®, защото тр®баше
съ малко разноски да се набави велчко. Т® отидохл ‚само
само ва завФсата, съшита отъ червенъ комашъ, п за да
и украбать поржчахл на единъ дебренеки зографъ да пзобрази лира. Изл®зе н®що като шестакъ, съ който ршнжтъ с®но. А за украшение на графския палатъ, обрахл,
веичкит® пё-добри мобили въ града. Отъ Хаджи-Гюря
зехх пеписанит® съ тополи завел на прозорцит® му, отъ
Кара-Гьозоолу — дв® анадолски седжедета, отъ Мича
Вейзадето — изящнит® стъклени цвфтарници, отъ Мича

Сарановъ — голфмия килимъ, отъ Николай Недковичъ
— картинит® на френско-прусекит® бойове, отъ Бенчоолу
— старото продънено канапе — едничкото въ града,
отъ Марка Ивановъ — голЪмото огледало,
Букурещъ,
и кадрото на „мученицит®;“

донесено отъ
отъ женский

метохъ — пухови възглавнички, отъ училището. — картата на Австралия и небесния клобусъ, & отъ черквата
— малкия полиелей, който* освЪтляваше всичкото това
всемирно изложение. Даже и конашката тъмница даде
букант® еп — за Голоса. Колкото ва костюмит® т® бЪхх
схщит®, съ копто прфди три години пр\детавлявахх „Райна

княгиня“, Тъй, графътъ навл$че СвФтославовата багряница, Геновева — Райнината. Голоеъ си притури още
нФщо, като еполети, = впсоки лъекави ботфорти.
Поповъ който бЪше Хунсъ (единъ

отъ джелатитЬ)

Ганчо
покачи

дългата сп кама, приготвена за възстание. Драко се на*

ПРЪДСТАВЛЕНИЕТО

труфи съ слупения цилиндръ на Михалакя Алафрангата.
Напраздно Бойчо протестпраше противъ тая пъетрина и
несъобразность. Повечето актьори упорно настоявахл да
бжде пб-ефектна

ецената,

и той махнх

съ ржка.

Още щомъ вайд® слънцето театрътъ хванх д& се
°шълни. Прднит® чинове заехх първенцит® п беятъ, наточно поканенъ. Отъ едната му страна сфдше Даменчо
Тригорътъ, ва да го забавлява, както той знаяше. Всичкото останжло м®сто бЪше напълнено отъ пъетъръ свФтъ,
който бръмчеше въ ожидание да се дшгне завфсата. Между

тоспожит® най-голфма врфва дигаше кака Гинка, която

знаяше на изустъ драмата, п расправяше на л®во п на

дФено, кой думи най-напрфдъ

ще каже графътъ.

Хаджи

Смшонъ, на единъ другъ чинъ, расказваше колко е Пбгол®мъ букурещкия театръ отъ тол п обясняваше какво

значение имаше шестакътъ на завФсата. Оркестрътъ съставлявахж м®етнит® цигани-гждулари, копто повечето евирЫхх австрийския химнъ, ВИДИ се въ честь на нФмската
трафиня.
Най-посл® настанх тържественната минута. Австрийскиятъь хИМНъЪ МЛЪКНА п завФсата со дигнж съ бевобразни
бърчения. Прьвъ се показа графжтъ. Вепчкиять театръ
занФм®, като че нФмаше вхтр® жива душа. Графътъ захванж да говори, & кака Гинка му суфлираше отъ чиновет®. А когато графътъ пропуснеше или пром®неше н®коя
дума, тя извикваше; „сбърка!“
Истрхбява рогъ и влизатъь пратенници отъ Карла Великий, който го вшка на

война съ Маврит®. Графътъ ее прощава съ Геновева, на
която пришпада, и отива. Кога графинята се свФстява и
не намира вече графа, тя плаче. Плачътъ разсмива всичкит®. Кака Гинка вика пакъ: „плачи, бре! незнаешъ ли
какъ се плаче?“ Графинята заревава пб-силно и театрътъ
°й отговаря съ гръмогласенъ хохотъ. Най-високъ е емфхътЪ
на кака Гинка, която вика; „авъ д& дойдх тамъ да впдишъ плачъ и половина!“

Хаджи

Смпонъ забЪл®жва на

"р

ПРЬДСТАВЛЕНИЕТО

117

публиката. че плачътъ е голЪмо пекуство, п че въ Влашко
плащатъь на нарочни жени да плачать надъ умрфлит®.
Нкоя му изежеква да мълчи, ип той изежеква на. другит®,
Но появлението на Голоса измЪкопто го слушатъ...
нява положението. Той пскушава цъломудрието на Гено-

вева, тя му отговаря прбзрително и повиква Драка да
то прати еъ пиемо до графа. Влазя Драко и веички пакъ
закиеквать на цилиндрътъ му, ип това смущава Драка.
Кака Гинка му вика: „Драко, сваляй Алафранговата
тенджера!

гологлавъ!“

И той еваля дилиндрътъ.

—

Ново

кикотение изъ публиката. Но сцената добива трагически
характеръ. Разсърдениятъь Голосъ петегля сабята да промуши Драка, но пр®ди да го ржгне, Драко пада, като
снопъ мрътавъ и неподвиженъ. Публиката не е удовлетворена отъ такова глупаво умпранье и нФкоп викатъь на
Драка да шава. Дохождатъ и му пзвличатъ трупа за краката, а главата му се тътрази по пода. Но Драко геройски
търпи болежкит® и пазип ролята еп на умр®лъ. Хвърлять
трафинята въ тъМница.
Актътъ се свъшва п аветрийскиять химнъ почева
пакъ. Залата зашум ва отъ критики ип ем®хове. Бабичкит®
сх недоволни отъ Геновева, която не игра много жаловито; напротивъ. Голоеъ игра доста добр® неблагодарната
си роль п си спечели заслужено умразата на нФкоп баби.

Една се приближи до майка му и В каза:
— Мари, Тано, не сх хубави работи, д®то върши
вашъ Фратю; какво му прави булчето ?
На първия чинъ Даменчо Григорътъ расправяше
Той ее
потънко на бея ходътъ на първото дйетвие.
увл®че въ краснорфчнето сп п расказа една прикаска за
н®кой си френски консулъ, който напуснллъ жена еп, по
такава интрига. Беятъь го слушаще съ голфмо внимание
и, наконецъ,

разбра, че графътъ © френеки консулъ, п
такъвъ го считаше до края.
— Тоя конеулъ е гол$мъ будала, каза той строго,

ОрОРРР РОЩЕ ИЩИ

нений оц

ПРЬДСТАВЛЕНИЕТО
какъ тьй ваповФда да убимтъ жена му прбди да пепита
хубаво? Авъ единъ уличенъ пшяница не запир&мъ, Лод
го не накарамъ да джхне на Миала пандуринътъ.
— Бей ефенди, казва Даменчо, то той е написано

за да изл®зе пб-любопитно.
— И пиеачътъ глупецъ, и консулътъ пб-слупецъ.
На близо, Стефчовъ критикуваше графа схщо.
—

Огняновъ,

казваше

той надуто

н авторитетно,

прфзъ плетъ не е вид®лъ театръ.
—

Защо?

Че

той

добр®

играе,

възрази

Хаджи

Смшонъ.
— Добр® играе — като маймуна, пе уважава публиката !
Вид® ли
° — Да пл азъ виждамъ, че неуважава....
какъ е$д®ше на канапето на Бенчоолу? Гаче бЪше братъ
каза Хаджи Смионъ строго.
на княвь Куза...
— Тр®ба да му се подсвирне, каза Стефчовъ теЪвно.
— Тр®ба, трфба, потвърди Хаджи Смионъ.
— Кой ще подсвирква? извика нФкой по сжщия
чинъ. Двамата души се обърнахж. Т® видЪхж Каблешкова.
Каблешковъ

не

бЪше още

станжлъ

апостолъ. Той

случайно се намираше въ Бла-Черкова, д®то 0% дошълъ
на гости у единъ роднина.
Хаджи Смиопъ се смути отъ огпенния погледъ на,
бхджщия апостолъ; той се отмахнж малко, ва да му даде
Ш

Г.

възможность да види виновника

—- Стефчова.

— Авъ! отговори напрано Кириакъ.
— Свободни сте, тосподине, но тр®ба да изл®зете

на улицата.

— Кой ви пита вась ?
— Това пр\детавление се дава еъ благотворителна
щФль, и играять любители. Ако можете пб-хубаво, качете се
тамъ, каза живо Каблешковъ.
— Авзъ плащамъ тука, и нещл кехая, отговори
Стефчовъ.

ПРЬДСТАВЛЕНИЕТО

° 119

Каблешковъ пламна.
ПрЪпирнята шше да се разтори. Мичо Бейзадето побърза да № прФкрати:
— Кириакъ, ти си разуменъ човЪкъ. .. Тодорчо,
кротувай.
Въ това вр®ме аветрийскиять химиъ млъкнд. Зав®сата се дигих.
Сцената тоя пжть пр®детавляваше тъмница освЪтлена,
съ едпо кандилце. Геновева държи дФтето си, което добила тамъ, нарежда жални думи и плаче. Тя играе сега
пб-естественно. Полнощниять часъ, мрачниять затворъ,
въздишкит® на едпа нешаетна и безпомощна майка: веичко
това настроява сърдцата. По мпого женски лица се тръкулнахж еълзици. Сълзит®, както и см®хъть, сх заразителни. Плачущит® се умножавахл, даже и нФкой мжже
ронФхж сълзи, когато тя пишеше пиемото си до графа.
Каблешковъ, и той даже умиленъ, изржкоплФека па едпо
патетическо м®ето. Пл®еъкътъ му се разнесе усамотенъ
изъ пълната тишина и умрЪ безъ отзивъ. Много еърдити
погледи се устремихж на вироглавеца, който на най-хубавото мФето диташе шумъ. Иванъ Селямежаъть, който
подемърчаше отъ плачь, го изгледа най-кржвнишки. Откарахж Геновева въ гората да к посчжть.
ЗавЪсата се
спустнж. Каблешковъ испл®ека пакъ, но и тоя пжть останж
безъ подражатели. Обичаять на ржкоплЪсканието не б%ше
въведенъ още въ Бла-Черква...
— Джанабеть хора имадо въ тол мемлекетъ, при—

—

шушнж беять

на Даменча; — д® е ставало това

вФЪщо

— Въ Нмеско.
— Въ Н®мско? Авъ отъ тия гявури не съмъ виждалъ още.
— Какъ, бей ефенди, имаме единъ нмецъ въ града.
— Да не би да е тоя, кюсето, чифтесакалиять, съ
синит® очила ?
— Той, фотографинътъ.
— Той? Добъръ тявурджикъ... вебВкога ми сваля
капела, алафранга, кога ме ср®щне...Азъ го мпеляхъ, че
е фрапцузинъ...

ПРЬДСТАВЛЕНИЕТО

120
'

вай

н
У

— Не, н®мецъ е, хасжлъ отъ Драндабуръ...
Дойде третиять акть. Сцената прфдетавлява пакъ палатт.
Графать се завърнжлъ вече отъ война, угриженъ
и мраченъ, че не намира Геновева. Слугинята му подава
Теновевиното пиемо писано въ тъмницата на прБдсмъртния
й чаеъ. Тя му расправя, че е жертва на Голосовата
низость, че умира невинна, и го прощава...Графътъ чете
всичко това високо, и хълца. Той плаче, той е отчаянъ.
Зрителит®, и т® прёживЪвать страдапията му, и т® плачать — НнФкой ©ъ глась поимать. Плаче беять, който
нъма нужда вече оть Григоръть. Това напрегнато състояние на душитЬ порасва още пб-болФзненно, когато
трафътъ запов®да да му доведжтъь коварния Голоса — ВИновника па влощастията му. Голосъ сё подава рошавъ,
трозенъ, измжчвани оть утризения, и окованъ въ букаит®
на конашсля ватворъ. КЕдно враждебно бръмчение на публиката го поср$щна. Погледит® го устрфлихж разярени.
Графъть му чете пиемото, въ което графинята и него
прощава. Графътъ заридава пакъ, кжеа си космит®, удря
се въ гърдит®. Публиката пакъ взахълца неодържимо.
Кака Гинка и тя рони сълзи, по иска да успокой друтит® :
сН= {— Не плачете, мари, Геновева е жива въ гората!
Н®колко бабички, които непознавать цпиесата, се

“

обаждать очудени.

— Гинке, жива ли била? ами да му се каже на

й
й
:
:

торкиять да не плаче, каза баба Нетковица; а баба Хаджи
ЦПавлювица не се одържа и извика прзъ сълзи на графа:

— Бре, баби, не плачи, бре, булката е жива!
Между това, Голосъ лудува. Той гледа страшно съ
испулени очи, съ настръхнжла чорлава коса, маха, криви
се и скърца вжби отчаяно. Съвфетьта го гризе люто; но
страданията му принасять облегчение на народа. — Люто
злорадство се изобракава

по лицате. „Хакъ

му её думать

женит®. Т®хъ даже ги е ядъ па Геновева, че го прощава
въ пиемото си. Майка му, като гледа печалното съетояние

ЬД

Ра
”

Ве

йе
ей
ПРЕДСТАВЛЕНИЕТО

5
121

на. господинъ Фратя, обрфмененъ оть тежестьта на верштит и на общото негодувание, се чуди какво да прави.
— Уморихж момчето ми, омаскарихж го! кавва тя
и се готви да го извлЪче изъ сцната, но № задържать.
Тоя актъ имй блФекавъ усп®хъ. Шекспировата. Офелия
не е извличала въ една вечерь толкова сЪлзи...
Посл®дниять актъь © въ гората. Тамъ една пещера.
Изъ входа й се подава Гоповева, облфчена въ звФЪрски
кожи, и дътето И.

Една коза, на която сж дали кр\хки

листе да з0бе, ва да не бъга

отъ сщената,

прфдетавлява

сърната, която съ млФкото си храни пещерата. Геновева
приказва жално на дФтето си за баща му, но чува лай
оть ловчийски пеета и пропълзява въ пещерата съ дЪтето
като увлича ва рогьть ковата, която ее опира. Лаятъ се
усилва и публиката намира Илийча Любопитниять пд-иску„сенъ въ тая роля. Той покавва още пб-толЪмо усърдие,
щото лаять му разбуди джавканието на нЪколко кучета отъ
вънъ. Ето и графъть въ ловчийски др®хи се подава ©ъ
‘свитата си. ЗрителитЬ не джхать: всички се вторачили;
да видытть какъ ще се ер$щнять

УВ

съ Геновева. Баба Ива-

ница ее бои да не отмине и пр®длага да му обаджтъ, че
тамъ е жена му. Но графъть в вид®лъ. Той се навожда,
и вика въ пещерата:
— Ти, който си тука, звЪръ или чов®къ, излФзъЪ!
Но вм®ето пещерата, обади се залата.

Раздаде се

едно тънко подсвирквание.
Всички сз обърнжхж смаяни къмъ Стефчова. Той оъше
се цблъ изчървилъ.
— Кой е тоя дто
царит,

извика

сжаъть. Театръть забръмча недоволенъ.
Огнячовъ

“»

свири?

подиря

съ

гнФвно Селям-

погледъ подевирквача. . Като
стар® Стефчова, който го гледаше бевочливо. той му при-

шушнж ниеко:

— Ща ти отпора дългитЬ уши!

ДЕР

192

ат

‚ВЫ

ых

ПРЬДСТАВЛЕНИЕТО

Ново изевирквание още пб-силно. Публиката 6% втр®щена. Въ мигъ общо негодувание избухнх.
— Хванете го тоя протестанецъ, дайте да го хвЪрдимъ изъ пенджера, изрфва свирфпо Ангелъ Йовковъ, гитанть три и половина метра вибокъ. Раздадохж се още

:
тласове:
— На вънъ, който свири! — Стефчовъ, на вънъ!

— Не сме дошле тука да слушаме пискуни и пл®сканета,
викаше Селямежеътъ, който одФв® инакъ 6 разбралъ удобрителния знакъ на Каблешкова.
— Кириакъ, не въеприемамъ! извика сърдито и кака
Тинка, до която стоеше Рада, облФна въ еълзи.
Хаджи Смионъ шъпнеше Стефчову:

Врвай Бога, Кирнакъ, авъ ти казвахъ още одФв®:
небиза да свиришъ... Тука народъть © прость, на ли

видишь ?

— Зыцо свири челебиять? попита боятъь Даменча.
Даменчо дигна рамена. Беять пошушна н®що на едно
заптие, което отиде при Стефчова. — Кириакъ, каза му

то полека, беять заржча да идешъ да испушишъ едно цитаро вънъ, като ти се стфга душата.
Стефчовъ изл®зе съ горделива усмивка на устата, доволенъ, че развали впечатлението на Огняновата пгра,

Заедно съ него и емутнята минж. Играта се про-

дължи, графътъ се нам®ри съ изгубената графиня, — Пр®трыщания, вайкания, сълзи пакъ. Публиката се разчуствува изново... Доброто ее увБнча съ пъЪлно тържество
надъ злото. Графътъ и графинята си расказвать единъ другиму мжкит® и радостьта. Баба Петковица имъ думаше:
— Ид®те си, баби, у васъ, па се сговаряйте веке, не вёрвайте на тия проклети Голословци...
— Проклета си ти, изфуча вадъ ненк гоеподинъ Фратювата майка.
Схщия бабинъ Петковичинъ съвЪть даде и беятъ, но

пб-ниеко.

Общо чувство на удовлетворение и радость.

Графьть ерща на вредъ съчувственни погледи. Разввзката
сключваше пФсеньта, която графътъ, графинята и свитата
зап®вать: „Сигфриде граде, радвай се сега !*

Но, като иеп®хж първитЬ два стиха на тая доброд®телно-радостна пФсень, раздаде се на сцената революционната пФеень:
„Пламни,

пламни ти въ насъ любовь гор®ща,

Противу Турци да стоимъ на срфща!“

Това паднж като громъ небесенъ въ залата.
Отъ най-напр®дъ единъ № зап®, поел® часть отъ трупата вк подхванж, & поел® веичката, & сл®дъ пежо и са-

мата публика зе да приглаша. Внезапепъ патриотически
въеторгъ облада ве®киго. Мхжественниять мотивЪ на тая
п®сень, като една. невидимая вълна порасте, испълни залата,
зал® двора и се пръенж въ ношьта...

ПФсеньта пЪпЪше

въедуха, распаляше и опияняваше сърдпата. Тия силни
звухове ударихх на .една нова струна на публиката.
Веички, който знаяхж пФсеньта, зап®хж № — и мхже и
д®войки. Тя сбра всичкитЬ души въ едно, слФ сцената съ

залата и сё издигих КЪМъЪ небето, като една молитва...
— П®йте иомчета да сте живи! викаше въ вЪеторгъ Мичо.
Но други отъ старит® роптаяхх низко, като намирахж неуместно това безумно въехищение.
Беятъь п той, безъ да разбира нито дума, слушаще
съ благодарение п®сеньта. Той питаше Даменча, Григорътъ
да му тълкува вефки единъ стихъ. Веки други би ебъркалъ концит®. Но Даменчо не б®ше отъ ония хора, конто
не могжтъ да отговорять на трудни отговори. При това,
сега му се даде случай да испита

силит® си.

Той

за-

продаде белтъ по най-естественъ и увлЪкателенъ начинъЪ.

ПФсеньта, споредъ Даменча, изражавала сърдечната любовъ на графа къмъ графинята; графътъ й казва: обичамъ
те сто пжти новече сега; а тя му казва: обичамъ те хллядо пати...
Той казва, че ще издигне черкова, дЪто ©

124

ИРЪДСТАВЛЕНИЕТО

била пещерата, за споменъ, & тя му казва, че ще си проладе всичкит® ялмази, за да раздаде милостиня на спромаслт® и ще направи сто чешми отъ мрамор.
— Че много чешми, пб-добр® да направи и мостове за

хаиръ, прфече го беять.
— Чешми, че въ Нмско

водата © малко, та пижтъ

повече бира хората, отговори Григорътъ.
Беять клюма удобрително на това рфщение.
— А л%е Голоеъ? попита беятъ, като дирше господинъ Фратя между актьорит®.
— Нему не се пада тамъ да излФзе.
— Добр® кажешъ... Тол керата трбаше да го уб®<вАтеъ. Ако втори пжть игражтъ това, то кажи на консула да го неоставя живъ. Така пб добр® иде.
И наистина, господинъ Фратя го нФмаше между друтарит® му. Той 0% исклинчилъ благоразумно още когато
се запЪ опасната пФеень, като не пожела да дочека лаврит® на публиката.
ПФсеньта се прфкрати отъ трупата и заввсата паднж
срфдъ викове „браво!“ Австрийскиять химнъ пакъ грьмнж
и испращеше лубликата изъ залата, която скоро опуст®.
АктьоритЬ се равоблачахж задъ завФсата и приказвахж весело съ приятелит®, които б®хж дошле да ти по-

здравыть.
— А бе Каблешковъ, дяволъ те зелъ, каква бЪше
тая лудость отъ тебе? Изъ единъ пять

дохаждашъ и се

озовавашъ вадъ гьрба ми и захващашъ. да ревешъ, като
бурия. Циганско сърдце... каза Огняновъ, като изуваше
князь Светославовит® чизми.

— Не можахъ да се стършж, бе брате, омръзнахж
ми толкова ©Ъл8ви и кокоши жалби надъ тВвоята „МНОогострадална“. Тр®баше съ нЪщо да отрзвимъ тоя народъ.
И тогава ми скимнж да дойдж на сщФната...
къвъ блЪскавъ ефекть.

Ти

вид®Ъ

ка-

‚

ПРЬДСТАВЛЕНИЕТО

125.

— Азъ сё поглеждахъ да ли иФма иФкое заптие да
ме хване за лакътя... смВяше се ОгняновЪ.
— Не се безпокойте, Стефчовъ се опил® пб-рано,

каза Соколовъ.
— Беять го испжди... каза учитель ФранговъЪ.
— Но беять останж, каза други. Авъ го гледахъ
какъ внимателно слушаше... Утр® ще си имаме белица...
— Ха, ва него да ви не е грижа. Нали бай Даменчо Григорътъ бЪше при него? Той го е смЪтнхлъ та
то е поразилъ. Ако не е сторилъ това, ще му земемъ
назадъ дипломата ва дипломать.
— Азъ нарочно го поканихъ и турихъ при бея, който
обича масалитЬ. Не се грижете, това ти’ го кучка и отвлЪкла, вабЪлФжи Николай Нетковичъ, като съблачеше тЪнкото расо на попъ Димчо, съ което игра на сцената ролята па Геновевиния родитель.
Той емфташе безъ издайството. Но на сутрфньта повикахж Огнянова на конака.
Той се яви прдъ бел, който бЪше навжеенъ.
— Конеулосъ ефенди, каза му той, снощи сте пФли
комитаджийски пФени, истина ли?
Огняновъ протестира.
— Но онъ-башиять ми обажда противното.

— Той е криво изв®етенъ. Вий сами бъхте тамъ.
Беять извика онъ-башиять.
— Шерифъ-ага, кога еж п®ли такива пФени: при
мене, или слФдъ мене $

— Пр®дъ васъ еж п®ли бунтовническа пФсенъ, бей
ефендимъ, Кириакъ

ефенди н®ма да лъже...

Беять го погледа строго; самолюбието му се докачи.
— Какво ми брътвишъ, Шерифъ-ага? Кириакъ ли
б$ше тамъ, или авъ? Не слушахъ ли азъ съ моит® ушп?
Даменчо чорбаджи лума по дума не прфведе ли ми пФееньта?
Азъ приказвахъ снощи и еъ Марка чорбаджи, я той нам®рилъ гласътъ много хубавъ... Такива безобразия другь

ВЪ ГАНЕОВОТО КАФЕНЕ`

126

изгълча сьрдито беять, па се обърнл
къмъ Огнянова: Консуле, прощавай ва труда, грУшка. станжло. Чакай, а какъ викахж оногова, окованиять!
— Голоеъ.
— Да. Голосеъ... Ти него да б®ше заржчалъ да го
убфемтъ, пб-добр®. Авъ тьй бихъ направилъ... Ти не
трфбаше да слишашъ женски умъ... Ама хубаво бЪше пъкъЪ,
пФсеньта още пб-хубава каза беятъь, като ставаше тежко.
Огняновъ го поздрави и изл®зе.
— Скоро ще чуешъ ти пб-друга пФеень и нем ще
ж разберешъ безъ помощьта на бай Даменча, шушнеше ее
той, като минуваше изъ портата.
Но той не виждаше какъ злов®що го гледаше въ това
врфме онъ-башиять.
ПАТЬ не правте!

ХУШ.

Въ Ганновото нафене. ||
Н®колко деня, сл®дъ това произшествие, Ганковото
кафене отъ рано, както винжги, пълно съ посЪтители, гърмЪше и лим®ше. То бЪше еборния пункть и на етари и
‚на млади, и тамъ се разисквахж

общинекит®

въПроси, и

въсточниять, и всичката вжтр®шна и външна политика на
Но за сега прбдпарламентъ.
ставлението на Геновева б%ше още на дневенъ редъ и даваше най-много пища на разговорит$. То щВше, впрочем,

Европа...

Единъ малъкъ

ла ти занимава още за дълго врфме и впечатлението отЪ
него шщ%ше да бжде пб-дълбоко. Много се спирахж й
върху бунтовната пФеень, която пораждаше най-живи пр®-

пирни. Сега, при хладнокръвно размишление, мнозина
осжждахж Огнянова, комуто останж вече името „трафъ“,
както. се случва, въобще, съ всички любители актьори, колто
сж силно импресионирали зрителитЬ; схщо и господинъ
Фратю останж „Голосъ“. Даже тая зарянь, той, очуденъ
срЪщнх намръщения погледъ на н®кой почтенни старци,

*
,
копто не можахж да му простить поведението съ Геновева.
‚° Една бабичка спр® на пхтя и му каза:
° А бре, бабо, защо направи така? Не б®ше ли те
гр№хота отъ Бога?
й
Но влизанието въ кафенето, на чорбаджи Миче
Бейзадето, пр®м®сти днесь разговорътъ пакъ въ безграничната область на политиката.
Чорбаджи

черноликъ

Мило Бейзадето

бЪше старъ,

нисъкъ

човфчецъ, облеченъ въ шалвари п сукнена

салтамарка. Както своит® връетници. той б®ше малообразованъ и съ ограничено развитие, но животътъ п многото
испитания го бхж направили опитенъ и разсждливъ. Чернит®Ь му, живи и подвижни очи бл®щ®хж умно на сухото
му лице, набраздено съ дълбоки бръчки. Една странность,

която го направи пословиченъ между съгражданит® му,
б%ше крайното му пристрастие къмъ политиката и непоколибимото му убЪждание въ скорото падание на Турция.
Естественно, че той б®ше руссолюбимъ до пес ри5 ца,
до: фанатизмъ, до см®шность. Велчки помшатъ какъ той

се разеърди въ единъ пепитъ, когато единъ ученикъ
каза, че Руссия била побЪдена на Севастополъ. — ГрЪшка
имашъ синко, Руссия не може да се побъди; ти да сп
земешъ парит® отъ даскала, който те © училъ, каза
чорбаджи Мичу ядосанъ. Но понеже учительтъ още тамъ,
съ историята въ ржн®, доказа, че Руссия била бита Въ
кримеката война, Мичу се развика, че неговата история
лъже, и понеже бЪше настоятель училищенъ, той не допуснж да бхде уеловенъ учительтъ за напрфдъ.

Природно нервенъ и горещъ човЪкъ, той се раздражавале изведнжжъ, колчимъ се осмФляхж да противорвчать на завЪтнит® му убЪждения. Той тогава пламваше,
крещ®ше и псуваше.
с®даше още, каза

Днесъ той бЪше веселъ,

и, като

съ побФдоносенъ Ввидъ:

‚— Пакъ сх яли бой нашит®!
— Какъ? пзвикахх радостно очудени иФколко гласа.

‘суоддот

ВЪ ГАНКОВОТО КАФЕНЕ

— Любобратичъ и Божо Петровичъ пстрепали нЪколко

хиляди турци, каза бай Мичо, който отпущаше по малко
отъ новината, та да продължи удоволетвието сш.
— Браво, да сх живи! искр®щ®ха нФколко гласа.
— И Подгорица зета, продължи бай Мичу.

Удивлёнието порасте до впеока степень, като че ©
првзета но Подгорица, а ВФна.
— ФОржжие, доброволци, колкото щешъ, идАтъ изъ
Аустрия!
— Истина ??!
— И Босна гори пакъ, Сърбия мърда п готви войски.
А мърдне ли Сърбия, то ще бутне п нась. Спукана. му
е работата на нашия..
— Зехж го дяволит$ |

— А Аустрия ще еп нал®га парцалит®, защото.
Торчаковъ отъ Петербургъ ще й каже: стой! кольктъ ли
се, бивтъЪ лип се, то сп тхна работа тамъ. Спукана ©,
.
спукана е.
Ввички наострихж уши п слушахх © благодарение
приятнит® новини, които даваше чорбаджи Мичо.
— До колко души сж избити? попита Никодимъ.
— Турци ли? Аеъ ти казвамъ еъ хиляди, речи ги

дв®, речи ги петь, речи ги десять, нФма да сбъркашъ.
Ония синковци Херцеговци

не знажтъ шега.

— То добро ако е в®рно.
— Азъ ти казвамъ, че е вФ®рно.
— Отъ д® научи това? попита чорбаджи Марко.

— Отъ в%рно м®сто, джанжмъ. Киръ Георги Измирлиять вавчера се научилъ отъ спицерина въ К., Янаки
Дафниеъ, че това го е писалъ „Клио“ триестеки вЪстникъ.
— Не

вЪрвамъ,

Херцеговцит®Ь да

могхть

да

на

правитъ гол®ма работа...
Ще се бшжтъ, ще се бшать,
па ще се уморытъ. Колко хора сж ? — шъпа народъ, каза
Павлаки, като потърси въ погледит® на другит® удобрфние
на мнънието еп.

ль

бо

в,

ВЕТ оо

Масс»

АМы

ВЪ ГАНКОВОТО КАФЕНЕ

Ш о9

— И азъ тъй казвамъ, Павлаке, Херцеговцит® какво
сж? — една шъпа народъ. Туркия се не боп отъ тЕхъ,

отвова се Хаджи Смионъ, като сп логлади чоратьть на
лвия кракъ.
3
Чорбаджи Мичу отговори загорещенъ:
— Тип, Павлаке, да ме прощавашъ, ип ти, Хаджи,
ел пЪшакъ... Въ политиката отъ ншщо става нЪщо. Самъ
Горчаковъ е казалъ, че изъ Херцеговина ще хвъркне
искрата, колто ще запали пожаръть въ плата турска
царщина.
— Авъ мислы, че Дерби бЪше казалъ тия думи,
каза гоеподинъ Фратю важно.
Чорбаджи Мичу се навжен.
— Дерби, като Иигилизинъ, не може да каже такива
противни думи ва Султана... Английската политика №
знамъ: велчко добро въ Туркпя, вепчко цъвти въ Туркия.
Авъ ти казвамъ, че Дебри не може да каже такива душ.

— Фратьо, така, така, не е казалъ, потвърди Хаджи
Смшонъ.
—- Камо да избухне едпнъ пожаръ да изгори Паритрадъ, та да се отгървемъ веднжжъ за всВкога отЪ тия
поганци, обади се Иванчо Дудото, кундураджиять, който,
право да си кажемъ, бЪше новакъ въ политиката.
— Тука ва други пожаръ ее приказва, Иванчо, заб$л®жи Павлаки сериозенъ.
?
— Истинскиять пожаръ ще пламне, когато пламне България, забълЪжи господинъ Фратю.
— Защо ще пламва България?
Не мп тр®ба да
иламне България. Да си нал®гаме дрипеллт®. Не видфхте

ли оня день, каква каша пламнж въ Заара? отговори на-

мусено чорбаджи Дико.
— Ти, Фратьо, казвашъ тЪй; отзова се Данчо Фурнаджиять, защото когато стане това, ти ще се отзовешъ На
Подумогушой въ Влашко и ще викашъ отъ тамъ: лръжте |
Г

|
120

ВЪ ГАНКОВОТО КАФЕНЕ

а пъкъ намъ тукъ ще трошлть главит®. „Ти менъ ми не
говори... Бай ти Дончо пасе хората,
— Напротивъ п азъ ЩЖ бждж тукъ и ще давамъ
жертви.
:
— А бе, то ако пламне, нека пламне пб-екоро. Това
царщина ли е? Тя и сега гори, само не дими. Зехж ни
ризитЬ отъ гьрба... не смФешъ да си покажешъ ноеътъ
извънъ града. Това царщина ли е?,..
Боклукъ.

— Вий не берете грижа, това не ще иде за много,
каза Бай Мичу — писано е, че Туркия ще падне скоро.

с
повече...

Турция е съвефмъ изгнила, лържава, скелетъ, нищо
бутпи то и ще падне! каза едипъ.

— И ако го не бутнемъ, ахмаци

сме! каза

попъ

Димчо распалено.
— Така е, така е, обади се попъ Ставри, замжтило
се е. Та ти виждъ, че малко п гол®мо сё ва това говорыть. И женорята, и дЪчурлигата доръ, с&дать и ставать.
сё съ такива разговори. И п®енит® имъ слушай, нЪма
вече ахъ и охъ, ами её пушки и саби звънтыть; таламбази, като бивкть, сърддето ми играе; станЪте съ Турци
да се биемъ, и други бФсотии нови. А младежитЬ подири
тп, сё въ мънастирската ливада: бау бумъ, бау бумъ, цФль
день съ пушкитЬ — челякъ неможе помина за Бозаланъ.
Мой Ганко е събралъ д® да си сх пищови и пушки и,
като пуене дФцата отЪъ школото, само съ Т®хъЪ сл играе.
Защо ти сж 6%, синко, питамъ го, тия вхтории?

— „Т®

скоро ще потрфбать, тате, отговаря, Ще дойде врфме, котато едлнъ калпавъ пищовъ ще се купува на тегло съ
златото“... Авъ, м®жду насъ да си остапе, ама това барутливо вр®ме ще измжти н®що. Боже сохрани!
Простудушнит® и откровеннитЬ думи на дФда попъ
Ставря б®хж в®рни. Отъь нФколко мфсеца насамъ, кажи
отъ появяванието на Огнянова, както 0% съгледалъ и Стефчовъ, вабЪлФзваше се нФкакво киление на духовет®, което

к,

д.

ВЪ ГАНКОВОТО

кста

КАФЕНЕ

ве®ки день се усилваше, особенно подиръ септемврийското

лвижение въ Стара-Загора.
а
Въ веселит дружини се държахж патриотически наздравици и се говор®ше за възстанле, открито; мънастирскИтЬ околноети ЦФлъ день ехтВхж оть пушечна стрлба,
на която се обучаваха младежит®. Бунтовнит® пени ста-

наха модни и проникнахж всжду: въ кжщата. въ седФнКиТЬ и оть тамъ пекокнжхл на улицит8, на вредъ патриотическит® мотивл измФетихж лигавитЬ любовни пени
на п®енопойкит®. Чов®къ се възчудваше, кога чуеше момит® на тлъкит®, че пФяхА:

Ахъ майко, майко жалостна !
Не плачи, майко,. не жали!
Че станахъ ави хайдутинъ,
‚ Хайдутинъ, майко, бунтовникъ.

Или шъкъ почтенни майки на многобройна: челядь,

че гласяхх распалено:

Куражь, дружина, вЪрна сговдрна
Ний не сме веке рая покорна!

Но това б%хжх само платонически викове, на копто
Турцит® ен правихж углушки, защото ги прфзирахл. Но
сл$дъ нещаетното Отаро-Загорско движение, прфзъ септемврия, турското население се сфпнж, и яростьта му избухнл
въ кървави злодЖйства надъ БългаритЬ. На пушечнитЬ
гърмежи вЪ8ъ голитЬ еипен, то отговаряше съ куршуми
на Бъпареки мФса; на бунтовнитЬ пени па българкит®,
отговаряще © изнасилвание сестрит® имъ, или съ прр®звание гърлата на братята имъ. ТурцитЬ убивахж безоржжни пжтници, пал®хж, пл®НФхл п ДЪл®хА съ заптиетата плЪчкит8. Цфла Тракия пиенж кански оть насилля
и звЪрщини.

Като се еъгласяваше по много въпроси съ бай Мича,
чорбаджи Марко б®ше еъвеВмъ на друго мн®ние ло въ35)

но-^йра

проба за възстание.
С

Той паричаше

бевумпе такава. една
%

132

ВЪ ГАНКОВОТО КАФЕНЕ

миеъль и строго мъмр®ше Огнянова, когото обичаше и закриляше, за вефка опасна дума пуенжта прфдъ него.
— Авъ се чудж и пё на умътъ на вЪтрогонцитЬ, д®то

отивать да ее бижть съ мънастирския яръ и бълнувать
дивотии, но не могж да се начуды на побЪл®ли хора, отъ
д® и тВмъ да бръмчи тозъ бръмбъръ въ главит$... Играйме еп еъ огьня! Какъ, пететотингодишно царство, дВто
е плашило ц®лъ свтъ, струпаля ли се отъ нФколко хлапаци съ чекмаклии пушки? Вчера ерщнахъ и нашъ Василя, че повл®кълъ шишинето ми къМЪ мънастиря, и той
ще да струпаля Турция!.. Азъ го накарамъ да ваколи
пиле, а той отива да моди нФкого отъ пжтя, та да отрфже
вратьтъ: страхъ го е да види капка кръвь... Назадъ, му
рекохъ, лудетино, ти когото ще убивашъ, него пд-добр®
Тосподь да го убие! Ний сме тука въ ада. Бунть? Такова
ищо, не дай Боже, то ще бжде пропасть!... Н®ма да
остане камъкъ тука...
Ганко кафеджиять се обади:
— Право има бай Марко. Възстанието е щВла пропасть ва насъ... Й той погледнж потона, д®то стояхжЖ
вересиит$ му въ видъ на ц®ли полкове драеки отъ тебеширь.
Марковиять укоръ поразсърди Мича.
— Марко, каза той, ти мждро приказвашъ, но отъ
наеъ има пб-мждри хора, които ©ж предвидФли, че всичко
това, ще се сбждне. Турция, какъ какъ, трфбва да падне.
— Азъ не вёрвамъ на вашит$ пророци, каза Марко,
като подразбираше съ това Мартинъ Задека, въ когото
религиозно вЪрваше бай Мичу. Не твоять Задекъ да ми
то каже, ами царь Соломонъ да дойде тука, пакъ нФма
да му вФовамъ, че можемъ направи н®що... Дтинеки
работи не щх.
— Ама, виждъ Марко, ако е р$чено отъ Бога? забФлЪжи попъ Ставри.
— Оть Бога

е р%чено да ей налФгаме парцалит®

ВЪ ГАНКОВОТО КАФЕНЕ
ний, д%до попе.

то нма

Ако той е рфшилъ

да възложи на нае,

да

183

погуби | Туркия,

сополковци, такава работа.
то се знае отЪ сега дЖанлмЪ,

— Кой ще бхде,
каза Павлаки.
— ЛД%до Иванъ, д®до Иванъ! избъбрахж мнозина.
По чорбаджи Минчовото- лице се прочете удовлетворе-

ние; той подзе живо:
— А бе та това на мене ди ще казвате? И азъ, като

казвамъ, разбирамъ, че ний ще вървимъ напрЪдъ, & той
ще върви подпръ насъь съ топузъть... чакъ до света
София! Безъ негово питане бива ли? Нима и Любобратичъ щше да ти трфпе по хиляди тия кучета, ако да се
не облфгаше на силенъ гърбъ? Но думата ми е, че на
турекото царство сж прфчетени днит®, както на единъ

охтикалия. Това го има черно на бло, не го иземуквамъ изъ пръетит® си... Слушайте пакъ, който не вФрва:
„Конетаптинополь, столица султана турецкаго, взята будеть
„безъ малъйшаго кровопролитя.
Турецко государство въ

„конецъ разорять, гладъ и моръ будеть окончаниемъ
„бихъ бЪдетв!!, они сами отъ себя погибнуть жалостнЪй„шимъ образомъ“! И на друго м®ето пакъ е казано!
„Мечети вашы разорены, а идолы ваши и алкорапъ вовсе
„истреблены будуть! Мохаметь! Ти восточний антихристь!
„Время твое миновало, гробница твоя сожжена и кости

„твой въ пепель обращены будуть...“

Въ распалението си бай Мичу б®ше се исправилъ
и свчеше въздухъть съ ржка.
— Но това кога ще се испълни ? попита попъ Ставри.
— Казвамъ ви скоро, часъть е ударилъ !
Въ сжщия мигъь вратата се отвори и влфзе Николай
Нетковичъ: той държеше въ ржка вФетникъ „В®къё, току

що приетъ.
— Новиять ли е, Николчо ? извикахд
— чети, чети!

нФЪколко души;

184

ВЪ ГАНКОВОТО

КАФЕНЕ

— Дай да впдимъ, много ли зелки сх падняли отъ
ножа на Любобратича, казахж други нетърпеливо.
— Азъ ви казвамъ съ хиляди бе. ОФдни тукъ, Николчо!
И бай Мичо му стори м®сто до себе си.
Николай Нетковичъ разгъна вестника.
— За Херцеговското въстание чети най-напрбдъ, заповфд& бай Мичу.

Нетковичь зачете срфдъ тържественна тишина. Всички
напр гнахж уши, но приятната новина за побдата, явена,
оть „Клио“ не се потвърдъваше. Напротивъ, извбстията
оть бойното поле б%хж лоши: не само Подгорица не бЪше
зета, но и поелФднята чета на Любобратича бЪше разбита
въ пухъ и прахъ и той самъ бЪше забЪгнжлъ въ Австрия.
Носовет® на всички увиснахл. Гол®мо разочарование
- и скърбь се прочете по всичкит® лица. Самъ Нетковичь
биде растроенъ и гласътъ му пр®еипнж и оелабнж.
Мичу Бейзадето, обл®нъ отъ внезапенъ потъ, побл®д-

нФлъ и растреперанъ отЪ ядъ, извика:
.
— Лъьки, лъжи и лъжи! Т® на кирливия ми фесъ
да. расправять бабини деветини! Любобратичь ги е билъ
та ти е поразилъ!... Вий не в®рвайте ни една дума отъ

тоя вФстникъ!

;

— Но, бай Мичо, ваб®л®жи Нетковичъ, тия телеграмми
сж взети отъ разни европейски вЁетници. Ше да има н®що

истина.
— Лыки, лъжи, турски лъжи, ковани въ Цариградъ !
ти нам®ри „Клио“ да четешъ.
— И авзъ не в$рвамъ, каза Хаджи Смионъ, вЪетникарит® лъжАть, като цитани. Азъ въ Молдовата помны,
имаше единъ в®ствикъ, каквото кажеше — ©ё лъжа.
— Ойдурмаенони.
й
— А бе, азъ на ли ви казвамъ ? турскит® извЪстия
наопаки трбва ла ги разбирашъ: ако пишАтъ, че еж
паднжли сто Херцеговци, наздраво знай, че сж сто зелени,
па, ако кажеше хидядо, не ще да сгр$шишъ...

Веседьйа

ОТЗИВИ

135

ДумнтВ на бай Мича поуепокойхл духоветв, Т®
бъха убЪдителни, защото отговаряхж на тайното | желание на вефкиго. Извфстлята тр®баше да бхджть нев®рни,
защото б%хж лоши.

И вветникътъ не бВше за вФрвание.
Но когато ежщиять тоя вФстникъ съобщаваше за успфхитЬ
на Любобратича, никому не скимнж да подложи на сумн®ние достов®рностьта имъ. Но, при все това, днешнит® но-

вини растроихж духъть на гоститЬ въ Ганковото кафене.
По-нататьшиит® разговори завЪхнахж, вефкиму — тежеще
н®що на душата. На самия бай Мича бЪше неловко. Той
бЪше сърдить на себе си, на вФотника и на всичкия свФтъ,

за д®то не нам®ри потвърждение нповинала отъ „Клио“.
За това той кипнж, когато Петраки Шийковъ каза. пронически, ср®дъ общата тишина:

— Каквото ее види, бай Мичо, твойта херцеговска

искра ще си остане само искра, и посл® нищо . . . Ти
мень слушай, Турция

ще еп остане

жива п здрава п тая

година, и до година п подиръ сто години, & ний ще
се, лъжемъ съ твоит® пророчества до дто умремъ.
— Шийка, извика Мичу разяренъ, твойта куфал-

ница не доетига до тамъ, ти да си мълчишъ! На такива

говеда, като тебе, съ даулъ да имъ блъекать, нФма да
разумЪытъ нищо.
Избухна караница, но появлението на Стефчова, тури
край и ней и на опаснит® разговори за падането на
Турция.

ХХ.

Отзиви.
Тишината пакъ се въдвори. Стефчовото присжтетвие
стёсняваше гостит®. | Той сВднх, вдрависа иФколцина и
Хван да слуша еъ тържествующъ видъ... Той мислше, че прфкжснатиять разговоръь се касаяще хо сатирит® протпвъ Огнянова и Соколова, копто хх
прьелати

ОТВИВИ

136
въ множество тая нощь.

Но никой не отворп дума за

т®хъ, било че незнаяхд, било че ги прфзрбхх.
Бай Мичо сп изл®зе сърдить. Подпръ него нЪколцина още оставихж кафенето. Въ това вр®ме вл®зохл Нови
двама. Т® с®хж: Отняновъ и Соколовъ. Току що сЪднахл,
Хаджи Смионъ се обрънж къмъЪ Първия:
— Графе, нмали да дадешъ по коледа пакъ н®коя вомедия ®
— Геновева не бЪше комедия, & трагедия, заб®лЪжЖи

гоеподинъ Фратю; — комедия се нарича когато е см®шно
прВдставлението, а трагедпя — когато има трагически сцени
Опова д®то шграяхме Оше трагедия...
и жалость...
моята роля бЪше трагическа роля... обяени многознайно
господинъ

—

Фратю.
ЗВнаыжх,

въ Букурещъ.

знаж, авъ такива съмъ гп виждалъ колко

Ехъ, ама какъ

хубаво направи лудиять!

Да тп не сх урукц, Фратю, авъ рекохъ: схщи лудъ...
много ти помогнж косата, похвали го Хаджи Смшонъ.
Иванчо Йотата,

който току-що вл®ве, зе учаетпе

въ разговора.
— Кое, за театрото ли? обади се той, азъ виждахъ

пб-оная година театро и въ К. когато играхж...

какво

хЖ, „Иванъ Хайдутинътъ“.
б$ше? не помны....
— „Иванку Убиецъть®, поправи го господинъ Фратю.

— Така...
изл®зе...

Убиецътъ, ама нашето пб-великодушно

Наша Лала ц®ла нощь е бълнувала...

викаше:

Голосее! Голосе! крамолически и трепереше отъ страхъ
велик.
Тосподинъ Фратю погледнл голФмливо, ПОГЖдъЪлИчКанъ
8
отъ тая похвала.
— Да, да, и азъ за това казвамъ на графа да ни
В®рвай Бога, ще направи много
даде пакъ комедия...
добр®... Само пФсеньта да е друга, каза Хаджи Омионъ,
като хвана да тършува изъ вселчьитЬ си джебове, понеже
направи едно косвенно. порпцание.

ОТЗИВИ

„Геновева“ не е комедия, а трагедия, забЪлЪжи
пакъ строго гоеподинъ Фратю.
— Да, да, трагедия... съ една рчь — театр.
— Ба, комедия б®ше, тя произвеждаше

сем®хъЪ, 07-

зова се изъ кжта си Стефчовъ п се уемихна ехидно.
Огняновъ пр®кженл думата ей еъ Соколова и каза:
:
й

:
ы

Страхъ ме е, бай Хаджи, че може пакъ да ме
засрамыхть ...
Стефчовъ не вдигнж очи отъ вЪетника, който 6Ъ зелъ.

— Кой ще те зазрами тебе, никой не може да те
заерами! избърбора дФдо Нисторъ, ти пакъ да ни повторишъ Геновева... д®цата за нева сё приказвать. То‚ тава наша Пенка бЪше трескава, та не дойде. Сега като

рекла: тате, искамъ Геновева, та искамъ Геновева.
— Добро, д®до Нисторе, ама аъ треперх отъ свирка,
продума Огняновъ, като устр®ли съ погледъ Стефчова.
— ‚Особенно, - когато е вета отъ тюбрето, лопълни
азвително Соколовъ.
Стефчовъ се исчърви отъ задушенъ гн®въ, но продължи
да гледа въ вестника. Той се чувствуваше неловко подъ
пронизителния погледъ на Огнянова, комуто бЪше: земалъ
страхъть. И дйствително, очитЬ на Огнянова сега пламтВхл странно.

— И азъ на твоята дума отгор%, ддо Ниеторе, обади
се Чону

Дойчиновъ : пекамъ Геновевица...

Само Голо-

сътъ Кирпакъ да го земе, че му е подаденё;

Фратю ©

фжрфжрж, но божи човфкъ: нафиле го пеувахж хората.
Отъ тоя простодушенъ и пъленъ съ отрова комплиментъ
Стефчовъ се исчърви до ушит®. Въ ежщото врёме похва-

лата докачи господинъ Фраля.
Огняновъ и Соколовъ неволно се усмихнахж.

—

Това

направи и Хаджи Смионъ, безъ да внае добрф зашо.
Стефчовъ дитнж очи и погледнх раздражено на Оглянова и Соколова. Той каза хладнокръвно ужъ, но гласъть

138

ОТЗИВИ
—

Да, авъ се надФвамъ, че бай Огняновъ, отъ
„Лозенв-Градв, ще ни даде скоро п една трагедия. Може
да бжле увВренъ, че никой нФма да се см®е — най
малко той.
Стефчовъ натърти на думата Лозенъ-Градъ, (отъ дЪто
Огняновъ б®ше явилъ че е родомъ). Огняновъ заб®лЪжи
това и лището му се поизмФни. Но той отговори твърдо:

— Шомъ има такива искусни машиниети задъ пердето, искамъ да кажж шишони, като Стефчова, не е чудно
да стане п трагедия.
И той го погледнж пр®зрително. Сега Соколовъ подрышнх другаря сп ва ржкава:
— Остави го, да не развонъва повече, пошъпнж той.
— Авъ не могж да тършя подлецит®! пзбъбра Ви-

соко Огняновъ, доста впеоко, за да го чуе Стефчовъ.
Въ това вр®ме Бойчо съпикаса Мунча, че стой при
вратата на кафенето, която бЪше отворена. Той забЪл®жи
че Мунчо б®ше вперилъ въ него очи, като клат®ше глава
и му се усемихваше приятелски. Израженлето на идиота.
б%ше тъй добро, тъЁ кротко, тьй щастливо! Бойчо и
другъ пять

0% заб®л®жилъ, че Мунчо

го гледаше

така,

внимателно и любовно, но не можеще да отгадае причината на тая привязанность. Когато имъ се срщнахж
очит®, Мунчовата физиономия се озари отъ една още
пб-блаженна усмивка, очит® му блЪснахж отъ непонятенъ
ип безсмисленъ въсторгъ.

Той надникнж пб-навжтр®, сё
втораченъ въ Огнянова, п като се хил®ше съ веичкит®
мишци на лището сп, извика протегнжто:
— Рус-и-я-ннъ! И като тури пръста на гърлото
хванж да го тегли назадъ напр\дъ, за да пвобрази
коление.
Всички присжтетвующи го гледахж смаяни.
Смалнъ стояще и Огняновъ. Сега не б®ше прьвъ
пАть д®то Мунчо му правВше такива знакове.

‚ ОТЗИВИ.

139

— Графе, какво ти каза Мунчо? попитахж го н®-

;

колцина.

— Не знаж, отговори Огняновъ усмихнать, обича
ме много. .
Мунчо, види се, разбра недоум®нието имъ и за да
имъ обяени пб-добр® защо е въсхищенъ отъ Огнянова,
изгледа ги веичкит® тържественно-тжпо, показа съ пръетъ.
Огнянова и извика още пб-високо:
— Рус-и-я-ннъ! И, като махнх съ ржка на с®веръ,
той още пб-енергически хванж да си коли гърлото съ показателния пръетъ. Това повторение неволно смути Огнянова: хрумнх му на умъ, че Мунчо, по нФкаква фаталность, тр®ба да е видФлъ, или помириеалъ приключението
въ д*довата Стоянова воденица. Той съ трепетъ погледнж
Стефчова, но се успокой, като ваб®л®жи, че Стефчовъ
бЪше се обърнжлъ и си шъпнеше съ едного, безъ д&

обръща внимание на Мунча.
Въ сжщия мигъ Стефчовъ станж, отетрани
отъ вратата

Мунча

и излФзе, като хвърли на Огнянова злобенъ

и метителенъ погледъ.
Стефчовъ кип®ше отъ злоба. Той 0% понесълъ толкова удари на самолюбието си отъ Огнянова и не бЪше
ималъ ни единъ

случай още да си отмъети.

Той искаше

да отмъсти, но прикрито, защото явната борба съ Бойча,
то плашеше. Бунтовната пФсень въ театрото му ладе
едно оржжие противъ него, но, както вид®хме, и въ Този
случай косата му удари въ камъкъ. Беятъ не допуснж,
че Огняновъ © зап®лъ бунтовна пФсень пр®дъ него, и не
поврва на Стефчова. Той не нам®ри за благоразумно ла
настоява въ тоя случай; въ зам®на на това, той откри
друго н®що: прфди три дни въ К. той случайно узна
отъ единъ лозепъ-градчанинъ, че въ града му нФмало
никакъвъ Бойчо, ни Огняновци.

Това бЪше единъ

про-

блфокъ за Стефчова, който трфбаше да го поведо къМъ
нови открития. На вЪрно, вадъ Бойча, Огияновъ ео скриваше

друго лице, и не току-тъй, безъ причина. "Той се
"ыпе съ доктора Соколова, познать отъ врфме, като раз
духъ. Нав®рно, тия двама хора нФЪщо ги съедиЗак
няваше, но какво именно? Разум®ва се, не чиста работа.
Отъ едно съображение на друго, Стефчовъ инстиктивно
почувствува, че Огняновъ не е чуждъ на тайнственното
приключение въ Петканчовата улица, което п сега остаИ именно, по него врЪме

яше за него една мистификация.

и Огняновъ се яви въ града, п се започнх по силно
мърдание

на

духовет®,

на

което

той

останх | чуждъ.

Кирпакъ се рЫши да проникне въ мрачностьта на това
д®ло, и се залови за тая работа съ вепчкото упоретво Ш
страстность, копто е способна да прфдаде умразата на
една зла и завистлива душа... Нови вловЪщи обетоятелетва дойдохж

Стефчову на помощь въ подземната му

борба еъ Огнянова.

ХХ.

Безпонойства.
Бурни

облаци

се вияхх

прочее надъ

Огняновата

глава. Но той почти нищо не подозпраше. Шестм®сечното
му бевб®дно®стояние въ БЪла-Черква, бъше усилило само-

ув®ренностьта му до безгрижноеть. Силно погълнжть отъ
залиеп съве®ВмъЪ отЪ друго естество, нему малко врбме му
остаяше да мисли за тал дреболия — личната безопасность.
Отъ веички чувства, страхътъ бЪше най-малко развить у
него. Притурете при това ип чуветвата му къмъ Рада
— свЪтлоцв®тната призма, пр®зъ която гледаше свфта.
Впрочемъ, той сега не бЪше съвеВмъ спокоенъ, затцото, като излЪзохж изъ кафенето, той каза на доктора:
— А какъ миелишъ? Въ Стефчовото заплашвание
има ли н®що серпозно?
— Стефчовъ има зжбъ на тебе, п да можеше та.

ти етори зло, какъвто е мазникъ, щше
до сега. Той не би се задоволилъ

да го ато

съ Интриги.

141

БЕЗПОКОЙСТВА

— А този Мунчо, какво значжть тия негови комедии? Мень хванх

да ме пздува.

Докторътъ се пзем®.
— Не ставай дЪте!
— Да, това не заслужва внимание, но Стефчовъ,
Стефчовъ, да не би да знае нЪщо ?
-— Какво може да знае той? Нав%рно, Хаджи Ро-

воама му е пустнхла пакъ нФкоя муха... за наеъ. Ти
знаешъ, че тая бъбрица безъ глупави измислици не може
3
да мине единъ часъ.
— Не, тя е опасна вЪщица п тя може да подуши
онова, което другъ тр®ба да види или чуе. Тя е п’ менторътъ на Стефчова, както тиранътъ на Рада...
— Тя б%ше пустнжла, помнишъ?: за тебе, че сп
шшионинъ. Азъ ти казвамъ, че само брътви.

— Но тя о%ше казала за тебе друго — Вфрно.
Впрочемъ, ней й пб-иджтъь отъ-ржки женскит® сплетни, ..
Да, ти знашъ ли? Стефчовъ ще се годява утр®.
На доктора се поизмфни лицето.
— За Лалка?
— За нем...
`
— Отъ д® знаешъ ?
— Рада се научила... Хаджи Ровоама е прфдумницата,

естественно.

Годежници

сд:

Хаджи

Смшонъ, тоя

везд®ежщи хамелеонъ, и Алафрангата.

Докторътъ не можа да скрие вълнението ен. Той
ускори стхпкит® еп. Огняновъ го погледнх

зачуденъ.

— Ти ми не бЪше казалъ, докторе, че еърдцето ти
не било свободно ®

`— Авъ обичамъ Лала, отговори мрачно Соколовъ.
— Тя внае?
— И тя ме обича... или, пб-добр®, пд й се нравы
отъ Стефчова. Да има у неы пб-дълбоко чувство, не в®рвамъ. И неволна чървенина изл®зе по лицето на доктора.
— Е, за твое щастие или нещастие, то е пб-дъл-

Сейме

„@

142

—

БЕЗПОКОЙСТВА

боко отъ колкото миелишъ, байно, азъ знамъ това добр®,

каза Огняновъ, като гледаше съчувственно приятеля ол.
— Отъ д® знаешъ? попита докторътъ зачървенъ.
— Отъ Рада;

ти знаешъ,

че т® сх

приятелки.

Лалка й изказва душата сп. Ти нито знаешъ, колко еълаи
е прол®ла, когато те откарахж за К., и каква радость

вх

РО

е била, когато еж те оевободили. Рада вепчко това © видЪла.
— Невинно д®те е, каза докторътъ глухо, ще го

убшатъ, ако го даджть на тогова...
до сега?

— Защо № не попска

ро

топят

Огняновъ

я
съ участие.
Докторътъ го погледнж очудено.
— "Та ти нем& ни знаешъ, че баща й не пека да
ме види ?

— Открадни 1 тогава!
—Сега?

когато готвимъ възстание?

п посл®,

грхота

То може да

ще бжде да увл®чх това мо-

миче въ нещастие...
— "Това е право, издума вамиелено ОгняновЪ ; — САщата мисъль спира и мене да се вФнч®Ых за Рада;

съ

това бихъ в отървалъ, тая пр®лФетна спрота, отъ толкозъ люти огорчения, ип б%хъ в направилъ щастлива...
Пр®лестно еърдце, брате мой... Но тя се убива сега, тя
спе

свързала схдбата съ мене. Бдната.
Облаци минжхж по Огняновото чело. .
Докторътъ не си даваше добр® см®тка за чуветвото,

което иепитваше къмъ Лалка. Той нев%рно каза, че въ
тия мжтни врфмена не се рЪшава да ж зима. Истинската
любовь не знае примеждия и пр®гради. Той уевщаше,
напетина, нЪщо като любовь, къмъ Юрдановата щерка,
но това чувство бФше още твърд® слабо, то не бЪше
страсть, & симпатия случайна и безъ Ддълбокъ коренъ.
Темпераментътъ му и разсВяниять му веселъ животъ го

МОИ

рр

НИ

избухне подпръ дв® години, & може п утр®, кой знае?
Въ такива мжтни вр®мена нито искамъ да миелы ва женене...

ООНЕИИ

ИРООЩЕ

МО

БЕВПОКОЙСТВА

143

правъхж неспособенъ за силна привязаность къмъ единъ
поФдмЪтъ само. Сърдцето му се дЖл®ше п м®жду бею-

вицата, ако елушаме мълвата, и Клеопатра, и Лалка, п
революцията, и кой знае още какво... Но сега, подиръ
съобщението на Огнянова ва Лалкината привязанность,
което сладко п дълбоко погжделичка неговото самолюбие,
и за нещаетпето, което застрашаваше Лалка, сърдцето
му се сви отъ ненад®йна скърбь и мжка. Стори му се
че той е билъ

всегда

Ввлюбенъ Въ Лалка

ин, че не би

могълъ да живЪе безъ нем. Може-би, че въ него се пробуди егопзмътъ, дълбоко врожденъ въ човЪшката натура;
може-би, че искренна пламенна страсть заговори въ него;
но той страшно биде смазанъ отъ миеъльта, че Лалка на
всегда ще бжде

изгубена

за

него.

Какъ

да се отложи

тая год®вка? какъ ла се унищожи тоя съперникъ? какъ
да се спаси Лальа? Тия вжтрфшни въпроси се пзобра-

вихХ тВЪрд® ясно по посърнълото и мрачно сега лице
на. Соколова.
:
Огняновъ го разбра. Мжката на доктора п еждбать
на Лалка пзвикахл еплно участие въ него.
— Авъ тоя краста ще идж да го викамъ на дуелъ!
Трфбва да го убиж!... Инакъ, той ще убива други! пламиж
Огняновъ внезапно.
Двамала приятели повървЪхл мрачно.
Огняновъ се спр® съ р®шителенъ видъ.
— Искашъ ли да`ид да му кажж да си налЪга
парцалнт®, и да му удары плФеница всрдъ кафенето ?
— Той ще к прфглътне както и другот®... Той е
човЪкъ безочливъ... Па това нФма да помогне.

— Ще го опозоры поне.
— Предъ Юрдана Диямандиевъ плЪсница не опозорява.
— Прбдъ момичето, то ще чуе!
—— Лалка № не питать, па тя блатоговфе првдъ
волята на балца еп, отговори докторътъ меланхолически и
подале ржката си.

БЕЗПОКОЙСТВА

144

— Отивашьъ сп ? Е, довечера ще идемъ у попъ Ставря ?
— Не ми се ще, иди самъ.
— Не, трфбва да идемъ. Дадохме дума. Попъ`Ставри
е неод®лана глава, но честно сърдце... Па и тамъ можемъ
дла намиелимъ нФЪщо...

— Добр®, ще те чакамъ у дома тогава.
И приятелит® се раздЪлихА.
Отняновъ отиде въ училището. Въ учителската стая
нам®ри само Мердевенджиева,

дълбоко

зачетенъ въ една.

Огняновъ го не поздрави. Той усвщаше,
още отъ начало, нФкакво противно чуветво при видътъ на
тоя МОМЪКЪ, Подъ една ржка еъ псалтикията, подъ друга
съ „иншата“, два аттестата съмнителни за развитието на
мозъка. Писмото му до Рада пъкъ превърнх това нерасположение въ отвращение къмъ пеалта, което пораете при
виждането неговото лакействуване пр$дъ Стефчова. — Огняновъ се расхождаше живо изъ стаята, като пухаше толЪми
турска книга.

облаци димъ отъ цигарето сл, занять отъ разговора си
съ доктора, безъ да обръща внимание на апатичното и
заспало лице на псалта, наведено надъ книтата.

Внезапно.

эъриж на масата новиять брой отъ в. „Дунавъ“, едничкиять лиеть, който се приемаше въ града, отъ Мердевенджиева, ва турскитЬ му стьлпове. Той хвърли равефянъ.
погледъ на българекитЬ и, когато щ®ше да го захвърли,
вниманието му се спр® на едно заглавие съ едри букви.
Той прочете, попаренъ, сл®дующето:
„Избзывоние на заточеннико изв Диярбекирската
кръыпость: Иванъ Краличътъ, отъ градъ Видинъ, Дунавска
область, на 28 години, високъ растъ, черни очи, кждрава.
коса, мургавъ цв®тъ на лицето, за участие въ смутоветЬ
на 1868 г. осжденъ па в$чно заточение въ Диярбекирската,
твърдина и избЪгнхлъ оть неко пр%зъ марта, настоящата
година, влфеълъ пакь въ държавата на Негово Императорско Величество, дири се отъ властит , на които еж дадени
нужднитЬ

указания

ва това.

В®рнитЬ царски

поданници

кОЗНИТЬ

‘145

се задължавать, прочее, подъ страхъ на строго паказание
за прфелушание, да обаждать или пр®давать казания избфгнАлъ прфетжпникъ, Щомъ го познаютъ, на законната
власть, за да въоприеме доетойното си наказание, споредъ
справедливит® императорски закони.®

При веичката сила на волята ем, Огняновъ не мож
‚да се одържи

спокоенъ

при

тоя

чужди чов®къ:

лицето

му

се изм®ни, устнит® му пр®бл®днЪхж. Изненадата бЪше
много неожидана. Той хвърли бързъ погледъ па Мердевенджиева. Пеалтьтъ, сё въ пржпото неподвижно положение, стоеше надъ книгата. Вроятно,

той нищо не заб®лЬжи отъ вълненията на Огнянова, & п& дали е обърихлъ
внимание и на членчето, самб по себе си безинтереено.
При тия успокоптелии прдположения Огнянову ее въз-

вжрнж малко хладновръвпето. Първата му миеъль бЪше
да унищожи тоя опасенъ протогеръ.
Той пр®еили отвращенпето ей противъ псалта и се
унизи да зАговори съ него.
— Бай Мердевенджиевъ, каза той спокойно, чели ли
сте вестника? Остави ми го да го прфгледамъ у себ% сл.
Хрониката му е` много любопитна.
— Не сьмъ, но земете го, отговори псалтьть лЪниво и продължи пакъ четмото ел.
Огняновъ изл®зе съ зловЪщия „Дунавъ'* единственниять брой, който се приемаше въ Бфла-Черква.

ХТ
Вознит*:

Кирпакъ Стефчовъ и днесь, въ кафенето, остави бойното поле, но съ нам®рение да се повърне и хвърли пбвъзло на противника си.
Страшната. му умраза противъ тоя човбкъ, подхранена
и отъ случаитЬ, заглуши вЪ душата му малкото честни
чувства, вадавени въ бурена на ниекит® инетинкти.

КОЗНИТЬ

146

Днесъ, въ кафенето, пьрви плть му хрумнж жестоката
мисъль да.погуби пеприятеля си чр\зъ едно прфдателство.
А той имаше данни и срдства ва него. Малкит® интрижки
и клевети, които е®яше ва него, не помагахж; напротивъ,
Огняновъ ги разбиваше побдоносно и растВше още въ
очитЪ на св®та. Въ това го уб%ди особенно застжпничеството
на публиката при прдставлението на Геновева. Да бЪше
Михалаки Алафрангата, той би извършилъ прЪдателетвото съ
спокойна съв®еть, че прави добро нЪщо. Но Кириакъ, при
вейчката покваренность на душата си, чувствуваше още
тнусотата на това дФло, но нЪмаше сила да се въздържи отъ
него. Бената жажда за отмъщение го торше. Той рши
да го извърши, безъ да ивлавл на яв®.
— Да, тоя вагабонтинъ не го викатъ Огняновъ, нито
е отъ Лозенъ-Градъ, пьрво ; второ, той е билъ гонениятЪ ВЪ
`Петканчовата улипа, & не други, п бунтовнит® книжа, еж
било негови... Докторъ Соколовъ напетина © билъ оня
чась у ханжмката... Хаджи Ровоама има право... Мен
ми вагатнжх такова н®що и нашъ Филю — пандуринътъ..:
Тя е спотдила и книжата... Какъ? не знаж. Трете...)
но третето подиръ малко ще го узнаемъ... И то е найстрашното — то ще го прати не вече на Диабекиръ, &
на вхжето... Азъ ще го съсиша тоя нехранимайко!
Той отиваше къмъ калугерокия метохъ, дЪто бЪше
назначилъ ср®ща съ Мердевенджиева.
— Ти си права била, госпожо, каза той на Хаджи
Ровоама, като вл®знх при ‘нем.
—

да „те благослови,

Господъ

Кириакъ,

& авЪ ПЪКЪ

до сега мисл®хъ, че кривновамъ малко, каза тя шеговито,
но разбра добр® за какво бЪше думата. Какво те гони
та пъхтишъ, като духало
— Карахъ

се одФв® съ Огнянова...

— Тоя проклети синъ
навъйничава

Рада...

бунтовнишки пени

кипнж калугерицата;

да научи...

умътъ на нашата
давай

нЪкакви

Та каква е тая краста?

Бунтовнишки

147

‚КОВНиТЪ
пени

сега пФыть вархнджа и бабит®...
Тукъ сх дошле съ плФнь п пожаръ да оправытъ свЪтътъ!
Едни да събиратъ, като мравки, прфзъ цФлия си животъ,
та просятъ, да трупатъь, да пълнатъ, & други — да

правитъ прахъ и пепель... И да сж хора! Сополковци
сё... и наша Рада! Света Богородице, утр® ще стане
и тя втора Христина, да прибира комити и да се гаврихтъ
съ ней ип циганит®... На, п завчера какви гнусотии еж
се п®ли на театрото;

турцит®В спытъ

ли,

джанхмъ!..

— Авзъ се карахъ зл® съ Огнянова и рЫшихъЪ веке
да го съсишж, каза Стефчовъ сърдито... но, като смшели,
че е неум®стно да се довЪрява на бъбривата калугерица,
той прибави:.
— Сиречь, полицията ще прави и ще струва. .. Само,
тоепожо, мълчание.
— Та ти баримъ ме знаешъ...
В, това в
се чухх стхики на пруста. Стефчовъ
погледнл изъ прозореца и каза радостно:
Мердевенджиевъ

иде!

жкойто влФзе бързишката.
— Мишката въ клопката,

Е?

попита той псалта,

издума

Мердевенджиевъ,

жато си развиваше шалътъ отъ врата.
— Какъ? показа ли знакъ?
—- Прфбл®дн®, прфвеленЪ, притрепера... Той е!
— А какво каза?
— Поиска ми да го чете у себе... Това прьвъ пхть
става, до сега той го прфзираше, както прфзираше и мене...
Стефчовъ стан правъ и испл®ека съ рхц®.
— Какво? питаше го Хаджи Ровоама въ недоум®ние.
— И той се не с®ти за примката? питаше Стефчовъ.
— Ни най-малко... Азъ се приетрувахъ, че чет$хъ

п че нищо не виждамъ, п вепчко вид®хъ: мечката пи,
ама ухото й шава... ДоПълни гордо Мердевенджиев..

148

коЗНиТЪ

— Браво, бе Мердевенъ ! И сатприт® оъхж майсторска.
работа. Ти еп билъ за редакторъ.
— Ама не ме оставяйте п за напрЁдъ мердевенъ. .
Ти поработй за мФетото, което се отваря.

— Бхли спокоенъ.

Псалтътъ поблагодари съ ржка, по туреки.

— Азъ и тоя Поповъ мпельх да подхлъзнА... гледа
те като бикъ, и е врно куче на Аралйчьто.
— Кой е този Кралйчътъ? попита пакъ Хаджи
|

Ровоама, очудена, че пръвъ пать тя незнае нЪщо.
Стефчовъ, безъ да й отговори, гледаше разефяно изъ
прозореца, занять вхтрешно еъ миелит® си.
— Ха, ти внаешъ ли? Вчера епитропит® дохождахж
въ училището, обади се Мердевенджиевъ.

`
— Кой?
— Вепчкит®... Михалаки пр®длагалъ да му обяватьъ, °
че е пеключенъ... Но другитЪ го защитили. Марко Ивановъ най-силно... Само заб®л®жка му направили за пФсеньта. Нищо не изл®зло, съ една дума.
— Бай Марко се е годилъ ва тоя Краличъ, ама,
единъ день горчиво ще му изл®зе... Зашо се пъха и тоя
простакъ !
— А Мичу?
— Бай Мичу п той за Огнянова.
— Разбира се... гарванъ гарвану око не вади; п
Мичу, д® евдне, д® стане, пеува правптелетвото, както.
:
Марко псува в%рата му.
— Трькулило се гърнето, та си нам рило захлупката,
ивбъбра Хаджи Ровоама.
— Ами Григорътъ? ами Пинковъ ?
— И т® по т®хната вода.
— Азъ да ме земать чортовет®, ако не затворы това.

техно училище!... Само бухали и кукумявки ще мяты.
въ него! извика Стефчовъ разяренъ, като крачеше бързо.
назадъ и напр®дъ.

КОЗНИТЪ

149

— Ты, тъй, вържи попа да е мирно селото! Изъ
тля училища излавять всичкит® развратителни и бунтовнишки пени, отвова се калутерицата; — ами кой 6% тоя
Кралйчъ, Кириякъ ?
— Кралйчъ? кралче, бжджщето кралче на Бълтария,
отговори той иронически.
Мердевенджиевъ си зе фесътъ и отвори вратата.
— Па не забравяй моята работа, Кириякъ! продума
той умолително като излавяше. Бдниять пеалть мислеше,
че се касае просто за исключванието на Огнянова, комуто
ламтЪше да веме мФетото.
— Шото е попово то е готово...
Стефчовъ останж самъ съ калутерицата, ва да се раз-

товаря за друго едно важно събитие: годявката си съ

Лалка... По мръкнжло той се опхтваше къмъ конака.
Въ Пиперковата улица срщнх Михалакя Алафрантата.
— Кжд®% попита го тозъ.
— Ти знаешъ ли? „Дунавъ® сваля съвебмъ маската.
на Огнянова: изображава го ц®лъ! Той билъ избЫгналъ
изъ Диярбекиръ и го търожть подъ листо... Авъ се ваклевамъ, че той е... И името му друго било...
— Шо думашъ Кириакъ? Тоя човФкъ © опасенъ,
ще изгори и невинни хорица... °Авъ добр® прфдлагахъ
вчера да му ладемъ двЪт® пари, той не е ва насъь тоя
чов®къ...

КждЪ отивашъ? Яви това, на бея да земе мрки...

— Не е моя работа, азъ и в%етника нФмамъ, той е у
Мердевенджиева и Мердевенджиевь знае...

човъ хитро, като искаше да остане на
зр\нията

въ пр®дателство.

отговори Стефзав®тъЪ

отъ Подо-

Той изложи на тВхъ

псалта,

като му нарочно подхвърли името.
— Обади, обадй, ще сторишъ голФма услуга на населението, повтори Михалаки съвсбмъ просто и естественно,
„както би казалъ на Стефчова че е дошла хубава риба на
пазаря, да иде да си купи. — №, азъ утрЪ съ Хаджията

150

НА-ГОСТИ

У ПОПЪ

СТАВРЯ

отлваме у д®да Юрдана... Авъ още отъ сега ти честитьх.
То е въ кърпа вързано. И Михалаки го стиенж за ржката.
— Мерей, мерси.
Смрачи се добр®. Стефчовъ и Михалаки си шъпнанж
още нФколко врфме въ тъмнината, па се разд®лихл.
Стефчовъ трьгнж изъ плтя си, като тънъникаше н®коя
любовна турска пФсень. Той отиваше за конака.

ххП.

На-гости у попъ Ставря.
Нощьта бЪше паднала хубаво, когато Соколовъ п Огняновъ се опхтихх къмъ попъ Ставревата кжща.
Тя бЪше почти на край града. Двамата приятели
изминнахж нФколко тьмни улици мълчитката. И двамата
б%хж затжнали въ размишления. Огняновъ б®ше унищожиль в. „Дунавъё, единствениять брой въ града, & това
то б$ше пораслабило. Той, и пб-посл®, незаб®л®жи у МерПосл®, той б®ше стадевенджиева нищо о втоноиено
налъ неизразимо дъраъкъЪ, дъреаъкъ до `безумство. Това се
случава съ веички ония, на които опасностит® и риековет®
сж станали стихията. При все това, ТЬНЪКЪ облакъ отъ
съмиФние смущавале душата му. Не ще ни дума, че док-

торъть 0% пд-силно утриженъ...
колкото её отдалечавахж

Движението намалъваше

отъ срфдището на града.

Т®енитЬ

криви улици ставахж глухи и безлюдни. Само кучещкитЬ
лаеве нарасвахл.
— Бре, Що има тамъ? попита докторъть, като показа,
на една чов$шка с®нка, исправена до вида;

Въ

ехщия.

мигъ непознатия духна нататъкъЪ.
— Уплаши се тоя господинъ! Дай да го погнемъ,
да го питаме защо не въеприима да му кажемъ „добъръ
вечеръ“, каза Огняновъ и се спусна по него.
Докторътъ не бЪше расположенъ сега за такова упражнение, обзеть отъ тежката си грижа, но се спусна и той..

‚4

И „бани

НА-ГОСТИ

У ПОПЪ СТАВРЯ

151

Непознатиять бъгаше възло. Види се, че не ОБ чистъ

човкъ, или се уплаши отъ нечисти. Той екоро ве пр®1нина надъ гонителит® ел, защото ако дързостьта, дава крила,
на рамената, страхътъ гп туря на кракатё. Скоро лругаритВ вид®хх, че тонатъ вЪтъра. Непознатиять бЪше се
вмъкналъ вЪ нФкол вратня, и никакъвъ шумъ се не чуваше. Т® се изем®хх сега.
— Защо тонихме този б®денъ човЪчецъ? попита
довторъть.
— Азъ подозирахъ, че е нФкой агентинъ на Стефчова...

ТВ вечерь пръекать сатирит®. Иска ми ее да подхване ржчицата ми нФкого.
Соколовъ прожължаваше да върви замиеленъ.
— Докторе, клдЪ се запил®? Тукъ е вратпята на
попа, извика му Огняновъ, като почука на вратнята,

РазсЪяниять докторъ се новърна назалъ.
Вратнята се отвори и тъмната фигура на д®да попа
се иепр®чи тамъ.
!
Ж
— "Толците н отверзетел кам! Влазяйте! Докторе!
Графе! избърбори попъ Ставри весело.
Както рекохме, Огнянову остапа името „Графъ“; само
беятъ го наричаше консулъ. — Съчувствието, което Геновевиния ©съпругъ възбуди въ театра, мина на Огнянова и по
улицата. Дцата го подирвахж съ викове: — „графътъ,
графътьё! и тичахж при него да ти милува по бузит$.
Д®до попъ отъ начало ржмжеше протпвъ него, но отъ
предетавлението, Стефчовъ изгуби въ него единЪ съюзниКЪ..
Изъ стаята на чердака се разнасяхж звукове отъ флейта.
Кога попъть въведе гостит® въ гол®мала стая, т® зърнахл
тамъ доста гоети. Между тВхъ — Кандовъ, Николай Нетковичъ и СлЪпецътъ. Здрависаха се. Ганчо, синътъ на д®да

попа и друтарь на Бойча, донесе още ракия и мезе —
зелена трушия, нарзана, пол®на съ дървено масло и послпана щедро еъ червенъ пиперъ. Флейтата бЪше млъкнлла.
—

КВ

Колчо, обади се Николай

Нетковичъ, я кара.

Колчо подхвана пакъ п изевири съ голма | сполука
нФколко
—
тласа на
—

г
европейски мотиви.
А бе я дайте ракийца и мезенце, да управнмъ
свирката; забравихте ме. каза той, като спр®.
Добр® правишъ, Колчо, който ей проси той сп

носи, каза ПпопътЪ.
Огняновъ му налФ и подаде мълчаливо. Той го попипа
за ржката, лозна го п каза: — Бай Огняновъ, па ли?
Благодарю... другитЬ ви викать графъ, но една малка
причина ме защържа та не можахъ да ви види, като графъ
:
въ театра. ГоститЬ се изгледахж усмихнато.
— Бай Колчо, иел®й ни калутерекиять тропарь, помоли го Огняновъ насмихнать.
Колчо прие тържественъ видъ, искашли се и захвана,
като подражаваше на стария черковенъ псалтт Хаджи
Атанасия:
‚ — — Благослови, Господи, правидници твой; Госпожа
Серафима и кротка Херувима; черноката София и бла
Рипсимия; дебела Магдалина и сухата Ирина; прфкрасната,
Еноха — св®тило на метоха, госпожа Парашкева — незлобивата д®ва; п Хаджи Ровоама — безгр®шната мадама....

Колчо изреди до край калугерицит®, като имъ прикачваше противоположни епитети на тЪхнитЬ истински
качества.
Дружината се смфяше тръмогласно.
— Хайде, хайде, с®дайте на софра! Какво имъ ее
насмивате на божйт® жени? скара се шеговито попадията.
Нас%дахж веички около прфзржчника.
Д®ло попъ благослови вечерята и гостит® зехж да
отдавать подобающата й честь, съ исключение на, Соколова,
когото ядЪше отъ вжтр®. Прдъ д®да попа стоеше исполинеко етькло еъ кехлибарево вино, ва да разлива блатодать на л®во и на д®ено. — Вино веселить сердце
челов®ка и тБло укрфпляетъ, казваше като доливаше чашит.
— Графе, ций! — Никодчо, тегли почтенно! — Кандовъ,

НА-ГОСТИ

У ПОПЪ СТАВРЯ

158

жули, ти си русски човкъ! — ДЛокторе, лръпни пб-издебело, това не е цфръ, а даръ божия. — Колчо, цукни,
цукни, чадо мое, поелЪ ще ни испФешъ влашката: ино,

Мимо, вай де мине.
Съ такава оригинална команда, развеселениять д®до
попъ’утоляваше и възбуждаше жаждата на гоетит®, и чалшит®
се кръетосвахж, прфсрВщахж, чукахж и играяхж кадриль,
Подиръ вечерята и разговоритВ б%хх въодушевени
и разнообразни. Говори се, естественно, ва „Геновева“ и Стефчовата „бвирка“, съ която д®то попъ се отнесе безцеремопно. Огняновъ искусно прфнесе разговора на пд-незлобна
почва, наприм®ръ, за тавъ тодишния споръ на виното.
Д®до попъ се нам®ри въ стлхията ей, като риба въ морето,
и изреди по тънко качествата на вината отъ всичкит® лозя.
Виното отъ пиклинъ-долекит®, той намираше шампания
надъ шампаниитЬ.
‚ — То гр®е, като елънце,

свЁти като злато, жълтВе

се, като кехлибарь, рфже, като бръеначъ. Отъ такова вино
пророкъ Давидъ се е подмладилъ... Десеть капки отъ него
правыть човЪка философъ, петдесеть — царь, сто драма
— светецъ! расправяше въстороженно попъ Ставри, щото
да протечжть лигитЬ и на единъ левантски постникЪ.
р
Той пухнх съ устата си отъ задоволство и свЪщьта

затасн®.

— Дайте, запалете, каза, той.
— Д®до попе, у тебе има три работи, каза, Колчо: —
свещенникъ, свУщникъ и свЪшь, ама авЪ ни едно не

виды, право да си кажж...
— А у тебе какво има, чадо? попита попътЪ, който
не разбра тънката ирония.
— И у мене има три работи: Колчо, Голчо и Кьорчо!
Дружината се. изем® на тия остроумни шеги.
Скоро разговорътъ стана общъ. Ненад®йно на улии®кой
цата се чу сл®дующата весела пФеень. Вроятно

тласовить хлапакъ в пФеше:

— „Кой ти купи герданчето,

Гюзелъ Милке Тудуркина,
‚Геоданчето — сребърното ?*
— „Купи ии го Кириакътъ,
За моето бло гърло,
Азъ да носк,

той да гледа.“

— „Кой тп купи фустанчето,

Гюзелъ Милке Тудуркина,

Фустанчето — джамфесчето ?“

— „Купи ми го Кирпакътъ,
За моята тънка снага,

Азъ да носы, той да гледа.“

Пбсеньта отминж и заглъхиж въ п-нататьшнитЬ улици.
Но тя докара думата възъ Милка Тудуричина, близка попова съевдка. Милка б%ше хубавичко, но развалено момиче, ва което много истории се нос$хж изъ градеца, и
славата му растВше веБки день, за растуха на хл®вуститЬ
бъбрици. Скоро искарахж и пФсень на Милка. Махаленит®
се чумеряхж. Т®мъ не бЪше драга тая еъблазънь ВЪ сЪс®детвото: лошъ прим®ръ молепсва. Съв®твахж баща й и
майка й да № вънчентъ ва Рачка Лиловъ, бакжрджийчето,
което лудФяло ва ненк. Но неговиять баща и майка не скла‹ няхА. Кой си даваше

чедото за такава изгора?

— Ами пъкъ Лило Бакхрджиять защо пъкЪ не
дава да му се спом®не? кавваше баба попадия — че той
ва кога иска. да. жени евоять граплю, Рача? За. чорбаджийска,
лъщеря ли, или ва боярска? Милка, момиче младо, хубаво.,.

Ехъ, гр®шило, бъркало оть глупость, съ тоя умъ не ще

Па като се обиостане я! Умъть дохожда пб-нататькъ...
чать нека се вемать... Съ обичъ и сговоръ да си живувать,
както Господь лалъ. Ами тьй пб-хубаво ли е?

-— А бе, то момичето глупакъ, ама и него го не
оставять на мира оть искушения лукавихъ, подво д®до
попъ; — отЪ д® да си е чапкжнинъЪ, за него наднича,
дЪ да еп е пфсень, за него приказва...

ВОЕН

Какво ще правишъ?

аЕЙ —‚оайото ПЛО

ай

Хората отъ едно правытъ сто, отъ мравката асланъ! И
ето сега: Милка Тудоричина прочутата! Азъ казвахъ на
баща й

да

хване тоя мечи-синъ, Рачка, кога дойде при
момичето, па надв®-натри да ги обудчи, и свършена работа.

Булото туря перде на всичко.
— Нали думахж пб.напр®дъ, че чорбаджи Стефчовия
синъ

ш*лъ

да

зима Милка?

попити една тостянка;

—

тогава момичето б®ше още на честьта си.
— То за колко души пущахж до сега!...
Излъзе
само лошо име на двойката, обърна се една друга.
— "Та знайте ли? Стефчовъ Кириакъ ще се годЪва
—

за Лалка Юрданова?

обади се третя.

Тия думи-промушихж съ остьръ шишъ доктора.

— То се внае, на Стефчова окото бъга на гол®мо...
забЪл®жи попътЪ.
у
)
— А Милка благодарна ли е оть Рача? попита

Огняновъ, ва да отклони разговоръть.
— Нали ви казвамъ? ходи скришомъ у момичето,
вика се — искатъ се.., Не тр®бва маяне: да имъ метнать едно було, та ла патаса свЪтьть. Боже, Испусе Христе,

прости... огр$шихме се съ мирски соблазни... А утр® ее
свети Андрей. Ганчо, нал®й по едно отъ Долне-рфчното,
че ни прфеъхнахж гърлата...
Анке, Михалчо, хай вървте
си, татовата, легнФте. Вий сте малки дФца.
Д®цата станахж и се отдалечихж съ недоволенъ видъ ;
тЫхъ ги живо занимавахж прикаскит® за кака имъ Милка.
Тудуричина.
у
— Споредъ мене, да оставить тая Милка свободна,
защото да № насилвать непр®мннно да се вънчава? каза
Кандовъ.

°Д%до попъ изгледа Кандова.
да се не вфнчава? попита въ недоум®ние.
— Да к остава\ть свободна, и тя има човЪшки права,

— Какъ,

каза натьртено студентътъ.

РНР

ред

ан естн

"ПР

еее

‚НАтОСИ,

ПО

кан робко иена

Алодй
но

той

‘=

— Ама какъ свободна? да си дигне ризата на прхтъ
ли? Да се разбермъ де!

— (Странни понятия за човУшкит® права, забЪлЪжи
Николай Нетковичъ,
може
— ШЩомъ не стеснява свободата на други,
ла жив®е, както обича, н®ма нищо, обясни Кандовъ.
— И ако стане най-раскошна, пакъ нФма нищо? по-

пита попъть.
— Какъ най-раскошна ? —
— Республика де! поясни нетьрп®ливо попътЪ.
Кандовъ го погледа въ недоум®ние.
Нетковичъ му расправи ниско значението, което поттьтъ произволно лаваше на тия думи.
— "Тукъ е работата за принциша, отговори важно
ЖКандовъ. —

Напр днжлитЬ

идеи

на нашия либераленъ

вЪкъ се стремыть да еманципирать жената оть рабската
подчиненность на мжжа, наслФдие отъ варварскитЬ епохи,
— Демекъ, какво излазя отъ това? попита ПоптЪТЪ,
който не разбра нищо.
Кандовъ продължи обърнъть къмъ Огнянова и Нетковича: — Оъврвменната наука признава на жената еднакви
способности съ мжжа и равни права съ него. Тя е била
ло днесъ жертва на ц®лъ редъ глупи прЪдразсждки, които
еж стЬВгали въ жел®зни окови волята й; тя е пъшкала
подъ бр®мето на унизителни задължения, наложени ней
оть тиранията, или животинскит® инстинкти на мжжет.
Цла върволица форми и узаконения сж създадени ва. нек,
да к пр пъвать на вефка стяпка въ живота!...
Той бше честно
но неразборчивото тълтане утопиит® на разни

Кандовъ говор$ше

*®
па

зе

—ПдрРо

съ уб®ждение.

сърдце;
содиалистически доктринери бЪше смутило въ него понятията ва истината и лъжата; звучнит® слова и окржгленитЬ ‘модни фрави значехх ва него повече отъ
реалната правда на живота; но той б®ше поразенъ 0отъ
новоетьта имъ и желаеше да бл®ене съ тВхъ. — КандовъЪ-

НА-ГОСТИ У ПОПЪ

СТАВРЯ

157

страдаше отъ болезненния идеализмъ на срфдата, д®то 0%
ЖивФлъ до сега. За да се отр®зви, стигаше да постой н®колко вр$ме въ България.
И що значжть, кажете ми, продължи студентътЪ,,
ония громки луми: п\ломждрие, бракъ, съпружеска, вЁрность,.
светл майчини обязанности и други нел®поети? — Просто
експлоатация на слабостьта на жената!
— Гаче го чете отъ книга! пришушна ©еи попъть.
— Господинъ Кандовъ, възрази Нетковичъ, — вефки
разбранъ човЪкъ съчувствува на идейт®, които исказахте
въ началото. Но вий правите вратоломенъ скокъ и ПаВий отхвърляте вакодате въ една безумна крайность...
нит® — нё на млжа вече — но на природата; Вий Под:
равяте в$чнит® основи, на които стой чов®шкото общество...
Какво ще стане въ свФта, ако унищожимъ брака, фамилията,
майката и отнемемъ на жената високото й призвание?
Тукъ д®до попъ разбра, и сё намуси.
— Азъ искамъ еманципацията И.

— Пардонъ, вий искате деградацията й, обърна ее.
Огняновъ.
— Господинъ Огняновъ, чели ли сте философит,
кото сж писували по женския въпросъ? Съв®твамъ ви
да ги четете...
— Кандовче!

Кандовче!

обърна

се попътъ, — ами

ти челъ ли си евангелието...
— Челъ съмъ... нФкога.
— Ти знаешъ ли тамъ дФ®то казва: Жени, скоимх
мм$жемя покино8йтесл ? и по нататькъ: Сего ради оста-.
кита человЖки отца своего и матерь и прилепител К&
жен® своей ?
— Авъ се основавамъ само на здравата наука,
д®ло попе.
— Ами, че отъ Господьовата наука коя е пб-вдрава?
подве сърдито д®до попъ, — ти, Кандовче, тия протестанеки
мисли да ти извадишъ изъ главата ел, дъдовата. Бракътъ,

158

ДРУГЪ СЕ ХВАЩА ВЪ КЛОПКА

е таинетво воликое. Безъ бракъ може ли се, бе синко
Тогава защо е черквата, ващо е и в®рата, защо еж п свещенници, когато хората ще се развжиждать, като свинет®,
безъ вЪнчавка, безъ благословия божия ®
Вратата се отвори и Ганчо вл®зе.
— На вънъ, у Милкини страшна врява каза той.
— Каква врява?
— Незнаж добр®, отговори Ганчо съ ваекванле, но
ми ее чини, че Бакжрджийчето е затворено тамъ. Пълата махала се събира.
— Ако е Рачко, е®щамъ се какво ще стане, каза
Да Видим,
д®до попъ. — Хайде, момчета, да илемъ...
може д®до ви попъ да дотр®ба тамъ... Безъ. попека благо-

словия нищо не става...
Нека Кандовчето да си бъбри,
Когато той отиваше, азъ се връщахъ.
Всички ивлЪзохх.

ххШ.

Другъ се хваща въ влопва.
Пр%зъ нЪколко вратпи отъ поповата бЪше вратнята
на Милка Тудуричина. Въ тВеното дворче, пр®дъ стълбицит® шум®хж емФсени гласове. Глъчката растВше века
минута. Нови любопитни съефди увеличавахж навалицата,
изъ която бл®шщукахж дв® три фенерчета. Мнозина се
мачехж да видаиъ прзъ провореца затворенит® любовници.
Милкиниять баща викаше; майката гълчеше и се щур%ше
отъ мФето на место, като уплашена кудкудячка. Скоро
—

дойде и Рачковия баща, растласка тълпата, ве да Лъне
вратата, за да извади сина си... Но н®колко силни ряц®

то оттеглихЖ назадъ.
— КакъвЪ е тоя ворбаджилжкъЪ, джанжмъ!

викаше,

той, и пакъ се спущаше къмъ вратата.
‚ — — Бай Лило, стой миренъ, извика му единъ съсбдъ,
нали видишъ каква е работата?

159

ДРУГЪ СЕ ХВАЩА ВЪ ЕЛОПКА

— Момчето ми! пищеще Лиловица, — азъ си не да-

вамъ сина за такава киеца и вонта!.. И тя ее хвърляше, като усорлица, възЪ ония, копто й прфчехх.
— Булка Лиловице, извика единъ грубъ глаеъ, —
кисца п вонта! какво прави Рачко при нем! Тука ще
то направимъ, както е обичаять.
— Какво ще го правите? ще го б%епте ли? нФкого
убилъ ли е? И пл се пакъ хвърляше расчорлавена и обевумфла къмъ вратата,
— Ше ги вичЁемъ,
—

Авъ в

както му е приликата.

нещх тая вЪщица!

— Синъ ти № щё — него ще вФнчФемъ.
Отчаяната майка незнаеше какво да прави. Тя ус®щаше, че тоя общи сждъ © пб-силенъ оть нем.
Тя се развайка: Изговорихл д®тето ми! покоеп се
живота ми!... Чума да в раскжеа тая разбсн®ла кучка,
дЪто помами сина ми!

4
Ср®дъ раз-

Глъчката растВше заедно съ наваляка.
м®сения шумъ раздавахх се нФкои гласове пд-яено, но
всичкит® въ единъ духъ:
— В%нчило, внчило!

па веко

чудо за три дни,

викаше единъ.
— Вържи попа да е мирно селото, обади се други
и

махаленецъ.

— Каквото дирилъ нам®рилъ, казваше трети.
Чакай да видимъ, тя да го не е викала ?
— А бе момчето вк искаше бе!
— Като е така, защо шемата?
—

— Чакать сть конака да дойде човФкъ, та да 0т*
воржть.
— Ето онъ-башиять, дойде, извикахж.
Шерифъ-ата съ двамата пандури растика тълпата.
— Сега тукъ да ги вЪнч®емъ, изрева нФкой ем.
— Не,

пб-напр®дъ

на хамама ще ги водимъ съ

тжпани, да станжтъ кжлани, отзова се Ганчо Палкътъ.

ДРУГЪ СЕ ХВАЩА ВЪ КЛОПКА

160

— Не ще много трудъ, джанхмъ ! тука, да ги обулчимъ
криво-л®во, па да ни почершатъ по едно вино, каза
Нисторъ Фръкалцето.
— Повикахх ли попа? питаше Генчо Стояновъ.
—

Тука е! обади се дЪдо попъ Ставри п се провр®
съ гостит® си напрдъ. — Не се грижете, д®до ви попъ

внае християнския законъ... Ганчо, иди ми донесъ па8
трихиля и: трфбника.
Въ това вр$ме вратата. се отключихх.
— Ивзл®эате! извика онъ-башиять.
— Милке, Рачко! излазайте, извикахх и други.
Тълпата се притискаше около онъ-башиять. Веички се
напинахж да видытъ момчето и момичето, като че гп не
б®ха видФЪли другъ плть. Фенерит® се издигнахх надъ
главит® и освЪщавахж добр® отворената врата. Показа се
най-напр®дъ Милка. Очит® й гледаха на долу отъ срамъ.

Тя бЪше зашематена и нито отговаряше на майка сл,
която й гълчеше нФ®що неразбрано. Само веднхжъ тя
дшна

очи и погледна

удивлено

и оплашено.

Милка б%ше

сего още пб-добричка и привл®че на своя етрана, симпатиит® на еърдитит® съсёди. Младостьта п хубоетьта обезорхжихж веднага озлоблението на тълпата. По много лица
се четеще прошка.
— Булче и половина ще бжде, каза единъ.
— "То добро стана, холамъ, както стана... Нека да
бхджтъ честити, каза Нисторь Фръкалцето.
Попъ Ставри стоеще отпр®жъ съ гостит®, отъ копто.
нФкои не познавахжх момчето.
— Рачко, изл®8ъ и ти!

извика

дФдо попъ,

като

назърташе изъ вратата въ тъмната стая.
— Не се срамувай, баювата, излФзъ, казваше другъ,
то вече веичко ще простимъ, и д®до попъ ще ви благослови на в®ки ВФковъЪ.
Кандовъь се обърна къмъ другарит® ся.

— Трудно положение, каза той ниско. Въ’ такива

минути човфкъ остарва на десеть години.

— Оригиналенъ народенъ обичай, продума Нетковичъ;
пб-оная нед®ля пакъ тъй вЪчнахж едни любовници.
— "Той мирише малко на насилие, той обичай, заы
б®лЪжи Огняновъ.

—

Момъкътъ не излазяше.
— На ли е влтр®? защо не излазя? попита попътъЪ
Милка.
Тя клюмнж утвърдително и погледна зачудено къмЪ
стаята.
Онъ-башиятъ го хванж нетърпение: — Излфаъ бе!
И други гласове извикахл Рачка. Навалицата се притискаше напржъ. Любопитетвото бЪше сжщо така, трескаво,
както въ театра, кога зрителит® очакватъ дигането на
завФсата.

Тукъ завЪсата бЪше вече

дигната — очаквахж

‚само героя. Но той се не появляваше.
Тогава онъ-башиятъ влФана и тълпата нахлу по него.
Въ лгъла стоеше момъкътъ, неподвиженъ.
Но той не бше Рачко Бакжрджийчето.
Стефчовъ стоеше намъ.
Всички останахх втр$щени
на мФстата си. Онъ‘башиятъ се отдръпна назадъ. Той невфрваше очит® еп.

Не в®рвахл очит® си и другит®. Попъ Ставри испуснж
патрихиля: другарит® му се гледахх изумлени. Соколовъ
впери злобенъ. тържествующъ погледъ въ противника си;
злорада усмивка оживи лицето му; той гхлташе съ на‘слаждение зр®лището на тоя съкрушителенъ позоръ.
Стефчовъ, смазанъ подъ толкова погледи, заераменъ, изтубенъ, унищоженъ, не приличаше на себе си. Той се
озърташе плахо, плахо. » Стефчовъ, Стефчовъ, Стефчовъ! <
разнесе шопотъ името му нататъкъ. Той се озърна пакъ,
като че дир$ше да ее потули
въ земята !

ЧВкад®,. или

да

потжне

ДРУГЪ СЕ ХВАЩА ВЪ КЛОПКА

Какъ со нам®ри той тамъ? По единъ фаталенъ

начинъ.
Тая вечерь, като се разд®ли съ Михалакя, той продълЖжи плтя си’ кЪМъ Конака. Кога дойде до портата му,
той се епр® емутенъ. Колкото п да б$ше тъмна п ожее-

точена душата му, българекото чувство се пробуди тамъ
и пепротестира. Той се уплаши отъ’ постлпката сп п №
отложи за утр®, за да ж извърши при пб-голбма см®лость.
Тогава отминж конака и се опжти къмъ единъ свой роднина на края, но го не нам®ри ип трынх назадъ изъ
улицата.

Тогава именно той срфщнх въ тъмнината доктора,
п Огнянова, които инстинктивно позна, — гузенъ не гоненъ
б%га — и въ безуменъ страхъ фукнж назадъ. Кога ми-

нуваше край Милкината порта, той несъвнателно к бутнх,
за да дири убЪжище, и се сгуши въ гжетия буренъ на
двора. Тамъ постоя доста врфме, никакъвъ шумъ отъ улицата не чу. Една женска фигура минж прбзъ двора и се
покачи по стълбата. Стефчовъ по хода позна Милка. Той
пръвъ бъше подлъгалъ

:
3

Милка и

сл®дъ нФколко врфме

зар®залъ. Отъ едно падане тя отиде на друго, и тьй се
подлъзнж по урвата, която жж вл®чеше неодържимо въ
пропастьта. Но днесь, въ пр\двечерието на годежа сл,
той си спомни съ безпокойство, че има у Милка нЪколко
пиеъмца, съ които тя можеше да му напакости, при ‘извъстието за годвката му. Н®кой неговъ врагь можеше
леено да насъска раздраженото момиче. Той, прочее, рВши
да истегли тия пакостни книжа, ако се може тая-вечерь.
Той дебнишкомъ -отиде до вратата й и влфве щи
ташната © любовница,

Всичкит тия движения на Стефчова се’ наблюда-

3
3

нЪко-

вах
вторь

въ ‘това врфме отъ Милкиния баща — той й б%ше
баща, — той извардяше

тамЪ дохождането

на Рачка,

за да постжпи съ него, по еъвфта на съефдит®. Въ тЪм-

нината прочее той зе Стефчова за бакжрджийчето, и го

ча

ог

чо
163.

бо Оси

ДРУГЪ СЕ ХВАЩА ВЪ КЛОПКА

заключи при Милка. Посл® се затече та повика близкитФ
съебди, & тВхъ послФдва плата

махала.

Онъ-башиятъ еъобрази този часъ.
— Върв®те сл, чорбаджиларъ, азъ ЩЖ пепитамъ
челебпятъ на конака! пзвика той сурово на тъшата и
фана Стевчова за ржка.
— Н%ма, н®ма на конака! Тукъ да се евърши веёпчкото, викаше нкой отзадъ, който не б%ше разбралъ, че
Стефчовъ е хванжтъ, вместо Рачка.
— Стефчовъ бе! казахж нФкон.
— Стефчовъ ! какъ?
Шумотвицата растВше. — Че, като е чорбаджийски
синъ, какво? викаше нФкой си; — и съ него тъй, както
и съ Рачка — рога нФма я?
— (6 едно, да ги в®нчФемъ! влкаше другъ.
—

Ама той не е за това момиче, обади

се

единъ

покровителски гласъ.
— А какво прави при него вер®дъ нощь? Или
чорбаджлит® могжтъ да се гаврять се чуждата честь, &
само ва спромаслт® е законътъ ?
Обадихж ее още нФколко гласове благоприятни

в&

Стефчова.

— На хамама, на хамама! отвова се Ганчо Паякътъ.
Огняновъ каза ниско на онъ-башиять:
— Шерифъ“ага, отведи пб-екоро негова милость, тол-

кова свЪтъ гледа... тежко н®що е.
Той забрави врага си н виждаше само жертва, смазана подъ позора. Той не можеше да прнесе това зрфлище на човЪшкото унижение.
Онъ-башиятъ изгледа подозрително Огнянова.
— Остави бе, що ти тр®ба! нека се чърви! ...
дръпнх го метителния Соколовъ.
Стефчовъ чакъ сега вид®Ъ двамата си гонители.
Хрумна му, че т® сх творцит®Ь на опозоряването му;
*

164

на

той съгледа усмивката имъ. Адски гн®въ кишнх въ: душата му, и погледътъ, който имъ ХВърли, би ги уплашилъ, ако би го заб®л®жили...
Онъ-башиятъ поведе Стефчова.

— Отстранете се, извика той, това не е ваша работа... Вий дпрфхте бакжрджийчето тука... Върви, челеби!
Тълпата имъ отвори пАть.
— Какъ станж тая работа? попита го ншеко м съ

участие Шерифъто.
— Огняновъ и Соколовъ ме прЪдадохж, пришушнж
Стефчовъ.
Навалицата се повл®че сел®дъ тЬхъ.
— Тукъ го дайте, ефендимъ, това момиче остая на

пхтя, една емърть му остая! викаше Иванъ Селямежеътъ,
който току що 6% дошълъ.

Присжтетвующит® роптаяхж високо, но протестътъ
имъ противъ това отвождане до тамъ се простираше.
— Шо мълчите, бе? обадете се бе, хора! викаше
Селямежеътъ еъ громоподобния си гласъ; — или чорбаджи
Стефчовия сепнъ вп е турилъ слива въ устата!

Селямежеътъ отдавна мразЪше Стефчова. Но гласьтъ
му неизвикваше другъ отзивъ.
Въ това вр®ме други се трупахх при стълбит®.
Тамъ заливахж Милка, примрфла.
Нещастното момиче не можа да пздържи пб-дълго
вр$ме тия съкрушающи вълнения, копто го сломихЖ
на всегда.
Народътъ се разотиде недоволенъ.
ХХМ.

ДвЪ провидЪния.

Сутрньта б%ше праздникъ.
Игуменъ Натанаилъ
държеше страна въ мънастирската черква, при аналоя,
и доп®ваше тропарьтъ

сп. Н®кой го дрыпнях.

‚ДВЪ ПРОВИДЪНИЯ:

Отъ пр%д® му стояше Мунчо.
Игуменътъ го погледна етрого.
— Шо искашъ Мунчо? Хай върви еп! изсекара му
се той и сё обърнх да продължава тропарьтъ сп.
Но Мунчовата ржка го етленж втори пжть сплно за
лакътя и го не пущаше. Той се пакъ обърнж разеърденъ
и тогава вид®, че Мупчо бЪше сплно запъхтенъ:
очит®
му блВщфхА п въ т®хъ се четВше нфкакъвъ страхъ п
цФлото му тло трепереше.
— Какво има, Мунчо? попита строго шгуменътъ.
Мунчо завърт® страшно глава, испули още повече
очи, напъна се ип съ спла проговори:
— Р-у-е-и-я-нъ... при воддд-е-нищата... Турррци!
и вмФ®ето да продължи думата сп, той направи движение
съ рхц®т® еп, като че копае.
Игуменътъ го изгледа втрЪщено отъ най-напрЪдъ,
па изведнжжъ ужасенъ проблЖекъ озари ума му. Мунчо
тр№быше да внае какво има закопано при воденшцата; @&

понеже споменж тукъ п Руспяна, тр®бва да внае цълата
тайна. Какъ? той не разбираше... Той разбра само едно:
че тайната е извФетна вече на’ властьта!
— Бойчо е пропадналъ! прошушнж си

Натанаилъ
съ отчаянъ видъ, като забрави п тропарь п пФнпе и не

виждаше

отца

Гедеона,

който

прп

отерфщния

аналой

отчаянно му махаше п смигаше, за да го подсети, че е
неговъ редъ. Натанаилъ хвърли очи къмъ олтаря, дъто
Викентий

б%ше занять

по литургията,

зар%за

отца

Ге-

деона да се расправя както взнае съ тропарит®, п пзл®зе пзъ черква. Въ единъ мшъ той бФше въ обора,
сл®дъ други — пр%пускаше, като стр®ла, къмъ града.
Тая утрина `б®ше силенъ студъ и фъртуна. Нощесъ
6% паднхлъ ПВС
ОбышитЬ тревит® п клониет® на
дърветата. Игуменътъ немилоетиво бод®ше търбуха на
враното сп конче, изъ отворенит® ноздри на което излизах

облаци пара. Той знаяше, че пръенлтата

мълва, еъ

ой

166
‚ой

ДВЪ

ПРОВИДЪНИЯ

обяеняваше исчезнованието на двамата ловци, оЪше

намфрила почва п отстранила веВко подозвръние. Кой го
пробуди сега у безд®ятелния началникъ на полицията?
Непрфм®нно, едно прЪдателство. Отъ кого — неутаждате
още. Отъ Мунча да бЪше — ако напстина Мунчо знаеше
работата — той не в®рваше: той знаеше какъЪ идиотътъЪ
обожаваще Огнянова; мигаръ несъзнателно да го © издалъ!
‚| но прфдателство имаше. И то трфбаще да има ужасни
послЬдетВия ва Огнянова.
- Петнайсетьт® минутп, копто трбатъь до града, той

тп ве ва четири. Коньтъ бЪше ц®лъ въ пфна. Той го

остави, пжтоБмъ, у брата еп, п пЪш® отиде до Огняновото
жилище.
— Тукъ ли е Бойчо? попита тревожно.
—

Изл®зе.

Току

пр%ди васъ

дойдохх

заптиета

и го дирихж изъ сичкит® дупки. Какво му пекатъ, поразеницит® ? Гаче челЪкъ © убилъ! отговори разсърденъ
стопанинътъ.
— Кхд® отиде?
— Незнамъ.
й
— Лошо, но има надЪжда още, каза си шгуменътъ
и тичишката се опхти къМъ доктора Соколова. Той
знаеше Огнянова за не особенно уеърденъ черковникъ,
та нито помиели да го дири въ черква. Като минж край
но го не вид® тамъ.
Танковото кафене, надникнл,

— Отъ Соколова могж да узнав\ д® е, ако не е вече въ за-

твора, продума еп Натанаилъ, като се втурнж въ двора му.

— Кой има тука, бабо?
— Н®ма никого, светиня ви, отговори клщната бабичка, и хвърли метлата да дойде да се ПОКЛоНИ и Ца-

лува ржка на духовника.
— Д® е доктора? питаше той гнФвно.
— Не знаж, отче духовниче, отговори жената, катосе заекваше и гледаше смутено прфдъ себе си.

ДВЪ ПРОВИДЪНИЯ

—

167

Ахъ! изшышка шгуменътЪ ип се ваплти кЪМъЪ

вратнята.

Бабата притърчи подпр® му: — Чакай, чакай, отче
духовниче!
— Какво има? попита той съ нетърпфние.

Тя прие тайнственъ видъЪ п каза ниско:
— "Тукъ си е, ами се крие, че го дирихж од®в®
пусти турпи... Прощавай, отче.
— Той отъ мене да се не крие, — та Що ми не
кажешъ отъ пръвъ пжть? избъбра игуменътъ п бързишкомъ мин% двора и чукнж на портата, която докторътъ
му отвори тутакси.
— Бойчо, д® е% бше първата му дума.
— При Рада... Какво има? Соколовъ ус®ти, че ще
научи пб-голЪмо нещастие. Той бЪше прфбл®днълъ.
— На тая минута копатт, при воденицата. Има пр-

ателетво.

— Ахъ! отиде Огняновъ! съ отчаянъ видъ пзвика
да му ее обади пб-скоро.
докторътъ... Треба

— Диренъ ен у т®хъ, но го не нашле, продължи
шгуменътъ развълнуванъ; тичалъ съмъ съ коня, Като
в®търъ, да явы пб-скоро...

Боже мой, какво ще стане

Кхд® се ГОТВИШЪ ПЗЪ
съ това момче! закрили го!...
вратата? попита той зачуденъ.
— Щл прилкамъ при Бойча... Тр®ба да го спасимъ, ако не е късно, каза докторътъ, като отвори портала...
Игуменътъ го пзгледа съ още пб-голЪмо недоум ние.
— Ами и тебе нали

те

дирытъ?

да Ида...
Докторьть направи знакъ съ ржка:

Пб-добр® азъ

— Немиелимо е. Твоето появление по това врфме
у Рада въ стаята й, ще се забъл®жи, ще бжде даже
'
скандалъ...
— Ами ти ще паднешъ въ рацЪ!
— Ако, но азъ трбба какъ какъ да го прдизвВсты...

168

ДВЪ ПРОВИДЪНИЯ

За Бойча е голфмата опасность. Щл минл пр®зъ пб-ва-.
тънтени улиц...
И Соколовъ изхвръкнх.
Игуменътъ го благослови проеълзенъ.
Докторътъ знаеше, че тая зарань Огняновъ щфше
да бжде въ дФвическото училище, което бЪше днесь
праздно, и д®то ОФше назначилъ срща на единъ пискомитетъ. Въ нФколко скока
моносецъ отъ П....ский

„той се озова въ черковния дворъ, безъ да го зърне по„лищейски човЪкъ п се покачи по стълба на д|вическото
училище, д®то живФеше Рада. Той се втурнж въ стаята
и, като ураганъ. Неочакваното появление на Сокблова,
ы
и по такъвъ начинъ, & порази.
— Лохождё ли Бойчо тука? попита той запъхтнъ,
безъ да в поздрави.
— Сега излЪзе, отговори Рада...

Шо си поблЪда®лъ ?

— Д® отиде?
— Въ черквата... Какво има ?
— Въ черква?...

извика

Соколовъ безъ да й даде

обяенения и отвори вратата да изл®зе. Но се оттегли на-

задъ, поразенъ. Той вид® сега, че онъ-бащиять туряше
стража на черковнит® леходи..
— Какво ти е, докторе? извика ОФдната учителка,
като прфдчувствуваше бла.
Сокодовъ й повочи ир%зъ прозореца заптиетата.
—- Вижъ, пазыть Бойча. Той е пр%даденъ, Радо.
Дирыть и мене... Ахъ нещастле, нещастие! казваше той,

като си хванж главата сь рац®.

Кратлото й
Рада ее отпуснж бевсилна на мендеря.
лице, прибл®дн®ло отъ страхъ, станж още пд-бъло, То при-

личаше на мраморно.
Соколовъ се пул®ше на прозореца. Той вече не можеше да се покаже пр®дъ заптиета, и търебше съ погледъ.
н®кой в®ренъ чов\къ, комуто да поржча да обади на От-

нянова опасностьта, & умъть му въ сжщо вр®ме измВряше

всичката й грозна величина.
а

Ненадйно той вид® господинъ Фратя, че минуваше
подъ прозореца, за дв вл®зе въ черква.
!
— Фрате, Фрате, извика му той ниско, приближи ?...
Тосподинъ Фратю се епр® блиско.
— Фрате, ти отивашъ въ мжжската черква, нали ?
— Тамъ, както вефкога, отговори господинъ Фратю.
— Моля те, кажи на Бойча, той е тамъ, че заптиета,
то пазытъ при вратата, та да веме мФрки.
Тосподинъ Фратю хвърли безпокоенъ погледъ КЪМЪ
черквата и вид®, дЪйствително, че трит® й исхода заптлета
вард®хж. По дребното му лице се иеписа страхъ.
— Ще кажешъ ли? питаше нетьрпФливо докторътъ.
— Авъ?... Добр®, ще му кажж, отговори съ видимо
колебание благоравумниять Фратю... Поел® прибави по-

доврително:
— Ами ти що не идешъ, докторе?
— Дирыть и мене, пошъинх докторътъ.
Господинъ Фратювото лице ее пром®ни още повече.
Той прибърза да се отмахне отъ тоя опасенъ събесВдникъ
и трыгна напр®дъ.
— Фрате, пё-скоро, чувашъ? повтори за поелФдень
пжть Соколовъ.
‚
Господинъ Фратю му клюмнх стгласиселно съ глава,
повърв® още малко, па се отби и вл®зе въ калугерския метохъ.
Докторъть вид® това и си скубше косала отъ от
чаяние. Той не мисл®ше за себе си, той се мжчеще за
приятеля си; той виждаше, че и да му обадыть сега —
сега къепо ©, и само по едно чудо би могълъ да се петърве отъ ногтЬтЬ на властьта. Но само тазъ искрица
Г

отъ над®жда остаяще — а то бЪше налЪждла.
Д®йствително, прфдателство имаше. Още нощееъ, Стеф-

човъ, доведенъ въ конака, расказа на бел вейчкитЬ сш
открития и подозрфния за личностьта на Огнянова. Въ сл-

щия часъ единъ страшенъ пробл®екъ озари умъть му. Той
спомни случая съ Емекеизовата хрьтка, който прёди вр$ме
онъ-башиять бЪше му расказалъ. Ни той, ни онъ-башиять
тогова не се дос®тих да ВникНАТЬ Пб-дълбоко ВЪ сМисЪЛЬТа,
на тая страшна ярость на хрътката противъ Огнянова,
както и ровенето й при воденицата. Какво е ровило тамъ
цпеето? Шо се е хвърляло възъ Огнянова? Дали въ това
се не крие тайната па изчезванието на лвамата турци% А
то се 6% случило въ сжщото онова врме, когато и Огняновъ се б$ше появилъ въ града. Непрфм®нно Огняновъ
има пръетъ тукъ. Стефчовиять злобенъ умъ съобрази веичко
това съ свФткавична бързина, и трозното подозрение её
ивмжти отъ вслчко това съ неотразима сила и нагледность.
Стефчо съвФтвА веднага да копажть при Статовата
воденица. Беять си прхапа устнитЬ и се распореди тозъ

часъь. Той р$ши рано сутрфньта да арестува Огнянова,
за да не би тая нощь да му избЪгне н®какъ или да на-

прави жертви... Прочее, тая зарань, двата трупа на ловцит® б®хж изровени и гибельта на Огнянова рЪшена. Той

сега бЪше, като зв%ръ, ватащенъ. Онъ-башиять прдпочете
да го варди на вратит®, а не да го хване въ черквата.
Това щ®ше да дигне неприятна тревога въ народа и да
прфдиввика Огнянова на отчаянна самозащита. Изненадата
б%ще по-добро. Когато Соколовъ се еъкрушаваще на една
страна, а Рада прфмираше на друга, чухх ее ненад Ино
тежки стжпки изъ ВЪНъЪ по стълбит®. Докторътъ се сбпнЖ
и се услуша. Стжпкит® бавно приближавахж еъ тумтение

прдъ вратата. И, на единъ черковенъ гласъ, зап® ее извфстниять Колчовъ тропарь:
— Благослови Господи, праведници твои: Светата
Серафима и кротка Херувима; черноката София и бла
отъь тояга, и се спрхж

Рипсимия; дебелата Ирина и суха Магдалина; госпожа Ро-

воама, давно № вжтр®Ъ няма...
— Колчо! каза докторътЪ и отвори вратата.
И елФпецътъ влФзе свободно: той бЪше на вевкжд® свой.

уе

„по ИНН

АЙ

о ао

МИСИЯТА СТАВА

МАЧНА

171

— Оть черква ли излазяшъ, Колчо?
— Отъ черква...
— ЗВид® лип тамъ Огнянова? питаше докторътъ нетър:
пъливо.
— Очилата ми отъ Америка не сх дошле още, та
то невид®хъ. Но знамъ че е тамъ, въ трона, до Франгова.
ДокторътЪ му каза сериозно:
— Колчо, остави вшутявкит®. Огнянова гони полицията и заптиета го дЪбнжть на черковнитЬ врата. Той
незнае нищо. Той е еъвефмъ изгубенъ, ако му се не обади.

— Авъ отпвамъ !
— Молж ти се, бай Колчо! обади се Рада, която
надЪждата посъживи.
— Авъ самъ бихъ отишълъ, но и мене дпри полицията. Въ тебе нма да се взржть, иди, каза довторътЪ.
— Авъ за Огнянова моя животь нешщастни давамъЪ,
ако го поискать... Какво да кажж? питаше елЪпия еъ
живо участие.
— Кажи му само тия думи : „Всичко е открито: заптиета,
пазвить на вратит® на черквитЬ, спасявай ее както можешъ !*
поел® прабави мрачно:
— Ако не еж му вече пратили нФкого... да го
истеглю\ть съ измама изъ черквата.
Колчо разбра важностьта на ве®ки мигъ сега, и излзе
бързо.
ХХУ.

Мисията

става млечна.

Колчо заслазя бпипомъ, като чукаше съ тоягата си
стяпалата на стълбата Но кога се нам®ри на двора, той
заскори съ гол®ма ув®ренностъ и вл%зе въ нартиката. Тамъ
се епр® и затърашува кърпата си изъ сичкитЬ джебове,
каквото да се замае и чуе думит® на Шерифъ-ага, който

правеше распореждание.

МИСИЯТА СТАВА

МЖЧНА

— Хасанъ-ага, казваше той ниско, иди да заржчашъ
на другитВ да си отварять очит®... Ако се опре, да `
стрелять,

безъ да ме питать...

— Ненко! иди, баювата, пб-екоро та извикай графа,
даскала Огиянова... кажи му, че го вика единъ човЁкъ,
казваше лъкъ Филчо пандуринътъ на нФкое момче, както
разбра по гласовет® Колчо.
Тогава той се уплаши да го не прфварыимъ, откри
тежката вавФса на главнитЬ врата и вл®зе. Черковата`
бъше пълна съ народъ. Хаджи Атанасий допФваше посл®днето херувико и отпуекъ приближаваше. Тълпата бЪше
извънредно гжета, защото тоя день имаше твърд® много
причастници и нЪколко панахиди, и натискътъ бЪше голФ®уг.
Плля прочее изъ срдъ храма бЪше заприщенъ. Стп®Цъть затжна, като въ единъ непроницаемъ л®еъ, ТЪМенъ
като нощь, която бше в®чна ва Колча. ИнстинктътЪ го
вод®ше право; но какъ да пробше тая стбна оть притиснАти ржцФ, жълбоци, гърди, плещи и крака? Какъвто
бЪше дребничъкъ

и немощенъ, пе. бЪше миелимо

да сл

пропори пжть до трона на Огнянова, пр®дъ самия олтарь.
Това бЪше работа, и то мжчна, за единъ голнать! До едно

мвето пъпл4, па спр® заморено. Бутнж тукъ, бутнх тамъ
— ВЪ нощьта — Напраздно: ст®ната стана непоколебима.
Мнозина даже сърдито му изгълчаха да се пе тика напрбдъ,

че ще го задушжтъ, или смажжть. Нколко желФани лакти
притиенахж слабитВ му ребра да ти строшжть. Той се

задххваше. Подиръ двЪ минути ид®ше: „Со страхомъ
божйимъ и в®рою пристулите!“ потокъть ш®ше да рукпе
назадъ и повл®чё и Колча въ уетрема си. И Огняновъ
тогава бЪше изгубенъ! А кой знае, ‘може-би въ тоя ехщи
мигъ, момчето стигаше до Бойча прфзъ други пжть, п той
тръгваше, безъ да подовира примката. Може-би то да зами-

пеше край еамия Колча, да се засВгне до лакътя му, и
Колчо да го неус®теше. Ржката му инстинктивно пипаше
на около за да трели иЪкое момче. ДЪИствително, той набара.

„=.

МИСИЯТА СТАВА

нъкаква

МЖЧНА

173

снага, която позна, че привадлежи на невъзрастенъ

чов®къ, и на уплашения му умъ се стори, че това ©
страшното момче, което отиваше да вика Огнянова. Той
въ изступление го стиснж силно за ржката, като го теглЪше
задъ себе си, па му викаше несъвнателно и бързо: — Ти
ли сл, бе момче? какъ те викать, бе момче? стой на залъ,

бе момче! Но тозъ часъ напорътъ на тълпата отвадъ ги
разд®ли. Николчо б®ше въ отчаяние. Б дната му благородна душа испитваше страшни страдания. Той чувствуваше съ ужасъ, че живота на Огнянова виси па косъмъЪ, И
тоя косъмъ

-— Колчо — слабъ, нищоженъ, изгубенъ,

почти невидимъ въ това море отъ хора. А херувикото
вече ид®ше къмъ края си... Тоя Хаджи Атанасий, другъ
Пжть тьй проточенъ и бавенъ въ пФянето си, сега му се
вард®ше ужасно бързъ! Какво да- стори? Вь мини кри:
тичееки идхть и крайни решения. Колчо се развика ©Ъ

отчаянь глась:
— Отвор®те пжть, хора! умирамъ! умирамъ, изджх-`
вамъ, майчице! и заблъека гърбовет$ оть пр®д® си. При
тия викове всёки ударенъ отзади се отм®стяше съ голФма
мжка, ва да пропусне нещастния умирающъ елФпецъ: никой
не искаше да му издъхне на гърба. По този начинъ Колчо
полу-живъ еле се дотътрази до трона, д®то бЪше Огняновъ.
Той го нам®ри безъ да пита нФкого, такава © чудната
сила на инстинкта у лишенит® отъь зрние. Той улови съ
пълна самоувЪренноеть една пола и попита ниско:
— Вий ли сте, бай Бойчо
— Какво е% отговори Огняновъ.

— Наведи се!
Огняновъ сл тури ухото на устата му.

Когато сп дигнж главата той бЪше бл®дъ.

Една минута той мислй. Страшно напрегнжтитЬ
жили на ел®пит® му очи, издавахл силна, умственна работа.
Той се пакъ наведе и пришушнх нФ®що на Колча.

Па слЪзе отъ трона, промъкнх се напр®дъ п се

_РР
ОрРТ
О

ВИЗА

ВНИИ

изгуби изъ тълпата причастница, копто чакахл пр®дъ

олтаря.

Въ тол ехщи мшгъ царскит® врата се растворихж
п попъ Никодимъ съ причастие въ рхц® въегласп: „Со
страхомъ божйимъ“! и черква пуснж.
Навалицата, подобно единъ отприщенъ потокъ, устреми
се назадъ къмъ вратит®. Подпръ половина часъ черквата се пиепраздни отъ посл®днитФ® бабички причастници.
Само въ олтаря остаяше литургяшътъ да се разоблача отъ од®ждит.
Тогава вл®зохж вхтр® заптиетата п пандурит®. Онъбашиятъ бЪше ‘разяренъ, защото Огняновъ не пзлъзе.

Значи, въ черквата се крпеше. Заключихл вратит® изъ
вАтр® и захванахж тършуванието. Кдни се качихх въ
женското отдвление съ рашеткит®, други останахж долу,
ла дирытъ изъ троновет® и лглит®, трети влФзохж въ олтаря изъ бочнит® врата. Пр®обърнахж всичко, изгледахх
всички кжтове, конто би послужили за убжище, дигахж
се на амвона, м®етихх аналопт®, гледахх подъ прфетола,
въ олтаря, въ дулапит® съ свещеннит® прфдм®ти, въ
ковчевит® съ вЪти икони, въ вглжбнатинит® на прозорцит®, но никхд® нищо не нам®рихж. Огняновъ, като че

потжна въ земята! Клисарьтъ самъ показваше вейчкит®
подозрителни мФста, ув®ренъ, че не може да бжде скритъ
тамъ Огняновъ. По едно време и попъ Никодимъ зе д&
треп, защуря се насамъ-нататъкъ съ недоум®ние на лицето. Хванж да тършува даже между од®ждит® и между

вещит® и книгит® на прфстола... Самъ онъ-башиять се
ЗРАрНде

почуди на такова усърдие на попа. Пандуринътъ Миалъ
му заб®лЪжи обаче, че не ц®лъ. човВкъ, & НИТО едно

пиле не може да се укрие между тия н®ща.
— Какъ ? та, авъ друго търеж ! отговори слисанъ попъЪтъ.
— Какво?
— Кожухътъ ми нФма, и калимявката, и синит®
очила въ нем!

175

МИСИЯТА СТАВА МАЧНА

Бдниять попъ трепереше отъ студъ вече.
— Ахъ, разбра се, Шерифъ-ага! извика бай Миалъ.
Шерифътъ дойде обл®нъ въ потъ п запъхт®нъ.
— Хжрежзинътъ сп © ххредзинъ! прибави пандуринътъ съ скрита радость; — откраднялъ на д®да попа
дрфхит®.
Шерифъ-ага останж поразенъ.
— Какъ тъй, попе?
— Нма ми кожуха, ни калимявката,
НиКАд® ги нФма! каза лопътъ

ни очилата,

ВъЪЗдиВенъ.

— Оня ще ги е откраднхлъ! каза Шерифъ-ага, съ
впдъ на чов®къ, който прави голФмо откритие.
— Дума ли иска? Графътъ тр®ба да се е облЪкълъЪ
въ расото, да е наложилъ

шапката

и да е изл®зълъ ТЪЙ.

пром$ненъ, безъ да го познаемъ, поясни патлуринъто.
—

Така ще да е, ПотВвЪрди попътъ,

дод®то 66 за=__

лисвахъ съ причастието нФкой ги е зелъ.
— Право, азъ вид®хЪ на вратата единъ попъ ев
сини очила, потвърди едно заптие.
— И тип го не хванж, будала? искрфска начал`
никъЪтЪ му.
— Отъ д®ка да се стык? Ний извардяхме не попъ,
`
а човЪкъ, оправдаваше се заптието.
— А бе той ли билъ бе, майки! каза си зачудено
бай Миалъ;- за туй се 0% увилъ ип загърналъ такъвЪ,
вид®хъ му само очилата... Баша му не можеше го позна...
‚ Вратата се истропа силно. Шерифъ-ага заповла д&

огворжтъ.
Вл®вё Филчо пандуринътъЪ и капзамалътъ.
— Шерифъ‘ага! графъть е въ примката ! извика Филчо.

— Скрилъ се въ калугерския метох,
допълни капзамальть.
= Скоро Въ метоха !
И веички се затЬкохж на ВБНЪ.

вИдЪли го,

176

ЕДНО НЕПРИЯТНО ПОСЪЩЕНИЕ

хх.

Едно неприятно посЪщение.
Въ нФколко раскрача полицейскит®Ь хора се нам®Шерифъ-ага остави тамъ
рихж при метохскит®Ъ врата.
двама души еъ пстеглени саби и съ запънжти револвери.
— Никого нФма да пустнете, ни да вл®зе, ни да
излЪзе! заповъда той, а съ осталит® си хора се вмъЪЕнжЖ
въ двора.
Втурването имъ произведе гол®мо смущение въ
метоха п разнесе страхъ и бъркотия изъ всичкит® килии.
Наискачахж калугерицит®, забъгахл по чердацит®; пекокнахж гостит® имъ подиръ тЪхъ, дшНЖ се виКъ, Шумъ
и неразбрана врява. Онъ-башиять напраздно махаше да
се. не плашжтъь и викаше по турски нЪщо, което т® нё
разбирахж, & още пб-малко чувахх. Между това, заптиетата
исхващахж, колкото попа Ввид®хж тамъ, п колкото души
имахж очила, макаръ и не епни — и даже двама души,
конто ное®хж името Бойчо — и. ги затворихЖ въ една
стая: Между тЪхъ и — Кандовъ, и Бързоб%гунекъ. Но
тозъ поелФдниятъ

тозъ чаеъ биде

освободенъ

съ голЪми

извинения отъ онъ-башиятъ, като не рая, а подданникъ
на австрийский императоръ... Кандовъ протестираше изъ
прозорцит® за това нагло поефгателетво въЪзъ свободата
му, и се ядоеваше до б%еъ; другарит® му стояхж пб-епокойни, защото внаяхх каква © турската управия.
— "Ти прзъ плеть не се видФлъ турци 6%, Кан-

ловъ! казваше единъ попъ.

— Но това е насилие, произволъ, безваконие! вш-

каше студентъть.
— На такъвъ произволъ, и беззаконие се отговаря
не еъ викове — разбира ли ти главата на Шерифъ-ага ?
— а съ това ей, казваше Бочо касапинътъ, като извади °
НОЖЪтЪ Си.

„ Рейа

”"

177

ЕДНО НЕПРИЯТНО ПОСЪЩЕНИЕ`

Шо

Въ бързотата ей. Шерпфътъ не се сВти да разузнае
кой е вид®лъ Огнянова, че влиза въ метоха и въ какви
дрхи го е видФлъ, & пристжпи тозъ чась къмъ ТБршувание чердака, д®то ее 6% качиль бФжапещъть. На тоя,
чардакъ се намираше и килията на Хаджи Ровоама. Калугерицит® се поокопитахж отъ първото стресвапие, протестирахж силно, обиждахж се, че ги подозпратъ да кршжть
въ метоха човВкъ, който е противъ царетвото. Най-много
се възмущаваше Хаджи Ровоама оть това недостойно подозр ние, отвори страшни уста противъ онъ-башиять —
тя внаеше туреки— и най-посл® го отпжди позорно. Но тършуването изъ останалитЬ килии се продължи трескаво: Подъ
листо диряхж Огнянова, и най-послЪ — тр®баше да го напипать. Шерифъ-ага бЪше турилъ всичкото си честолюбие
въ успбха на това бсно ровение дулапи, ковчези, килери,
кжтове скришни, Повечето народъ очакваще съ страхъ
искарванието на клетия графъ изъ нФкоя Килия.
По едно врфме нФкол извикахж зловЪщо: — „Хва-

нахх го!“

Но изл®зе, че хванали тоеподинъ Фратя, ко-

тото извл®кли изъ подъ миндеря на госпожа Нимфидора,
и то пуснахд.
:
Рада, обл$гнжта до пр\чкитЬ на чардака, слЪдЪше
съ болезнено внимание напрЪдъка на диренето. Тя бЪще
прфмаляла отъ страхъ; бузитЬ й облЪни съ еълзи. Това
непрфдпазливо излияние на чувствата уб%ди вейички, че
се люби съ Огнянова.

тя малко се

грижешще

Т® к

поглеждахж

враждебно,

но

ва расположението на тия хлФвусти

баби, тъй хладнокръвни къмъ нешастието, което заплашваше любовника й. "Тя даде пълна воля на сеълвит® си.

На страна, дв® калугерици си шушняхж ниско и с0чехх ©ъ очи килията на Хаджи Дария, леля на доктора
Соколова и защитница на Бойча. НавЪрно, тамъ е и Бойчо

сега,

и тършуването приближава къмъ Хаджи Дария.

Радиното сърдце се скуб$ше.

”

Боже, какво да се прави!

Ужась в® вкаменяваше...-

178
Колчо в прибдлижи — той ® позна по хълцанията @

и каза ниеко:
— Радке, сама ли си тука?
— Сама съмъ, бай Колчо, отговори съ расплаканъ глась.
— Не безпокой се, Радке, пошушнж й той.

— Какъ, бай Кодчо? Ами като го намфрать? Той

тука....

Ти

самъ

си казвалъ,

въ метоха.

че го видФли нЪкон

— Мислы, че го н®ма тука, Радке.
— ВсичкитЬ думать, че е тука.
— Авзъ пуснжхъ тая муха... Бойчо, въ черквата,

‚самъ ми поржча да направы тьй. Нека се залисва тукъ
полицията. Огняновъ сега е свободенъ, като влъкъ въ гората.
Бёдната мома едвамъ се одържа да не пр®търне
сл®пеца. Лицето й свЪтёше ясно — лучеварно, като небе
подиръ бурята. Тя влбзна спокойно и сияюща при Хаджи
Ровоама, която тутакеи забЪл®жи непонятното й успокоение,
=== Дали

тая

поразеница

узна

пъЪкъ,

че

оНЯ

не

ще

ла е въ метоха? помисди си тя торчиво.

Па, като ых изгледа испитателно, каза:
— Радо, наплака ли се% хубаво, хубаво; ставай ва
см®хъ на хората, плачи ва тоя хайдутинъ и кръвопийца.
Радиното еърдце кипФше отъ шастие.
— Щл плачж, отговори тя Ддръзко, нека да има
единъ да плаче, когато другит® се радвать...
Тоя см®лъ отговоръ се стори на, калугерката невъобразимо неприличенъ. Тя не бЪше привикнжла така да й от-

товарять. Тя изскърца съ зжби:
— ‘Мари безерамнице!
— Не сьмъ безерамница.
— Безерамница си и бевумница! "Твоять проклеть
ЕръВникъ днесь още ще мине на ОФеилото!
— Ако го уловить, отговори Рада язвително.

Хаджи Ровоама кипнл. Дива ярость к задави.

ЕДНО НЕПРИЯТНО ПОСБЩЕНИЕ

179

— На въиъ, проклетнице проклета! Да не стхпишъ

на прагъть ми. вече, иекрЪщ® Хаджи Ровозма и № ис-

тласка изъ вратата.
Рада пзлзе на чердака пакъ, като че нищо не бивало. Какво важеше за нем прфзрнието на Хаджи Ровоама п грубото й изгонвание изъ килията И? Тя бФше
спокойна, сърцето И се веселЪше. Даже тя се благодари,
че скжсй вс®ка свръвка съ тая жестока покровителница.
Отъ утр®, & може-би п днесь, да № изгонжтЪ и изъ училището, п тя да се нам ри подъ открито небе, безъ
залъкъ хл®оъ и пзоставена.
Какво значеше това за нем? Тя знаеше, че Бойчо
© спасенъ. Той сега е свободенъ, като влъкъ въ гората,
както каза Колчо. Боже мой, какъвъ

добъръ тоя

Колчо

Каква милостива и сърдоболна душа, съетрадателна къмъЪ
чуждит® нещастия — той своето не види, забравя го,
горкиять! Колко души окёти нарочно ставатъ сл®пи и
жестоки КъМЪ МЖКкИт® на чов®цит®! И тоя Стефчовъ —
звВрътъ, съ какво ли нетъри®ние очаква сега гибельта
на Бойча! Но Бойчо бФше далечъ отъ
Неприятелит® нФма да се радвать,
какъ ще бхджть доволни! Но никой,
както нем щастливъ! Обзета отъ тия

опасностьта, сега. ..
& честнит® хора
никой нФма да е,
невинни п свЪтли

чувствования, тя изведнжжъ съгледа Колча, който слазяше
полека изъ стълбит®.
`
— Колчо! викна тя,

безъ да знае

защо го вика.

— Радке, ти ли викашъ? и Колчо се повърнх.
— Боже мой, що го повикахъ ин го моры това
момче! попита се тя засрамена. Па се затече, спр® го

и му каза:

— Бай

Колчо,

н®ма нищо...

дай

да

ти

стпенж

ржката. И тя му м стиснж съ гореща благодарность.

'
Тършуванието се продължаваше. Шерифъ-ага го
‹остави на другит®, & той, заморенъ, отиде при задъ)*

СКИТНИЕЪ

180

жанит® калимявки и очила, които едвамъ сега се сЪти
да отпуене.
Кандовъ пакъ. протестпра ва това насилие надъ
личностьта му, въПрки

всЪка справедливость.

Онъ-башиятьъ, позачуденъ, попроси едного да му
прведе думит® на тоя разеърденъ челебия.
— Кажи пакъ, Кандовъ, авъ да расправы на ефендието, рече му Бенчо Дерманътъ, пб-вЪшь въ турския язикъ.
— Кажете му, моля ви, подзе Кандовъ, че моять
лична неприкосновенность, моето най-еклпо човЪшко право,

въПрвки всЪка законность и справедливи основания...
Бенчо Дерманътъ му махна съ ржхка отчаянно:

— Та такива думи нито ги: има на туреки! Остави
се, бе Кандовъ!
Метохътъ най-посл® се освободи отъ неприятнит гости,

копто отидохж да разровитъ градеца п околностьта Му.
'

ХХУП.

СвитнивЪ.

Присжтетвието ва духа му п тоя пжть спасен Огнянова.
Кога пзл®зе пзвънъ града, първата му грижа бЪше

да притули въ единъ храсталакъ камилявката и кожуха
попки.
СнЪжната фжртуна, която му помогнж да мине невиденъ прзъ вапустфлит®Ь улици, тука бъше още пбсилна. Планинскит® вФявици фучахж; гърбъть на СтараПланина б%ше посипанъ, като съ соль. Полето, безлюдно
и мрътво, добиваше безнадЪжно печаленъ ВИдЪ ПодЪ сиЗа щастие, ненад®йно слънвата сп ледна плащаница.
чице проби облащит® и пекна топло надъ измръзнжлата

природа.
Огняновъ върв®ше на западъ, безъ /пжтека, прфзъ
потоци. Въ
лозята, прое®чени отъ долове и пр®%съ
едно прикрито м®сто той сВдна да поЧине и да помпели

СКИТНИКЪ

„едкавы

181

въеъ положението си. То бъше тежко. 'Н®каква поразия,

(фаталностъ), която имаше Стефчова за съюзникЪ непр®м®нно, прфслЪдваше го жестоко. Въ единъ часъ той
виждаше подровено зданшето, градено съ такава любовь
и въодушевление. Той виждаше дякона, доктора, дъда
Стояна — може би ип други блиски и прфданни приятели,
въ затвора — Рада разбита отъ скръбъ, неприятелит®
тържествующи.

Той

не можеше да

отгадае

обстоятел-

ствата, конто улеснихж кознит® имъ. Членчето въ „Дунавъ“ и ниекото шшионство на пеалта дадохж силно
—

оржжне въ рхц®тЬ на враговет® му. Всичкит® лоши
сВтнини му се иепрфчихх сега пр®дъ очит® му. Дали
д*лото бЪше безвъевратно пропаднжло? Дали това незщастие нФмаше да поведе къмъ нови открития, другадЪ ?
Б®гътъ му се стори сега, като една подлость. Той искаше

да се-върне, да со ув®ри самъ, до д® её простираше

толфмината на злото; той не миел$ше сега за себе сш;
неговото безстрашие бЪше способно на такава постлика. ..

Но той размисли: трфбаше да бжде поне неузнаваемъ.
Това го накара да продължи пжтя ен. Той рфши да иде
на Овчери, найв®рното му село, което най-често спохождаще въ забиколкит® си. При чича Д®лка той имаше
сгоди за пр®др®швание. Но отиванието до Овчери, зал®пено въ една гънка на отсамнит® поли на Срфдня-Гора,
б%ше шълно еъ опасности за Огнянова, защото плтя му
лежеше прфзъ честит® турски села тжд®ва. Слухътъ ва
изриванието труповет® на двамата пехливана щ®ше още
днесь да пролети, като свфткавица, пр®зъ тия полухайдушки гнфзда, Ако го не хваняхж, като подоврителенъ,
щхж да го утр$шять, като гявуринъ: ве&ки день падахх н®колко души въ тая околность. . Градското му
обл®кло още повече ‘усилваше тая в®роятность. Безразсхдно бше да се пр%страшава, и да отива на яВна
тибель. Той р$ши да чака нощьта. Съ тая ц®лъ се

СКИТНИКЪ

182

оттёгли още пб къмъ полит® на Стара-Планина, д®то
тжети габареви бранища можахж да го потульить.
Подиръ два часа мжченъ вървежъ изъ урвяети и диви
м®ста, той се докопа до първото бранище. Тамъ скрить
между сухия храсталакъ, той се протегнж на гръбъ, за да
почива, или пб-добр® да работи съ ума си. Небето се
б%ше съвевмъ ивеснило. Ксенното слънце греше прив®тливо и топло, и блещ®ше въ капчицитЬ по трфвит®, обърнжти отъ снФгъ на росица. Редки врабчета прфхвръквахл
прфаъ главата му безмълвно и кацахж по пятечкит® за
храна. Единъ балканеки орелъ високо се виеше надъ Отнянова. Или тукъ нЪйд® вид®ше нФкоя мърша, или самато
Огнянова вимаше за такова нФщо. Тая мисъьль му мина
пр%зъ ума и го направи още пб-мраченъ. Тоя орелъ
‚му се стори сега много взловЪщъ. Сякашъ, той бЪше живъ
образъ на безпощадната му еждба; сякашъ, тая плътоядна,
птица очакваше да й притотвять кървавия обдъ, па тогава
да се епустне отЪ СсВоит® сини височини. А веичко бЪше
възможно. Тоя пущинакъ, кръетосванъ често отъ ловци
турци, които б%хл живи хайдути, не бЪше безопасенъ.
Сжщо и Огняновъ съ нетьрпение чакаше да прфвали слънцето, и нФколко пжти её м®стй, за пб-секришно прибъжище.

Врфмето се бавеше ужасно и слънцего пъплеше уморително

полека.

А орелъть

сё се вияше. Плющне дважъ
трижь крила, па пакъ ти простре неподвижни и черни въ

въвдуха. Огняновиять погледъ б®ше прикованъ въ това
плавающе тФло, но умътъ му гледаше въ други длжбочини.
Въ неговата възбужденна миеЪлЬ МинжхЖ едно по друго

въепоминанията на минжлото... Години млади, години на

борба, на страдания и на в®ра въ високи идеали. И
България, ва която се испитвахж, бЪше тьй хубава, тьй
достойна за жертвоприношения! Тя бЪше богиня, която се
питаеще съ кржвьта на в$рующитЬ въ неж. Нейниять
кървавъ ореолъ, състояше отъ снопове лучезарни имена, и
Огняновъ диреше тамъ своето, и му се чинФше, че го

т
о

но

СКИТНИКЪ :

183

вижда... Какъ бше гордъ, и какъ б®ше тотовъ да умре,
а още повече — да се бори за нем! Смъртьта бЪше
жертва възвишенна, борбата бЪше тайнство велико...
Единъ пукоть отъ пушка етр®ена Огнянова.
Той ее озърна. БалканскитЬ екове повторихж гърмежа,
и замълчахл.
Е
— Наврно, ловци гърмыть по дивичъ, каза ей той.
Огняновъ се успокон, но не за Ддълго. Сл®дъ единъ
четверть раздаде се лай, и не далеко. Лаять се поелдва
тозъ часъ отъь човЪшки тласъ. Огнянову неволно мина на
ума хрътката на Емексизъть, който бЪше отъ Олизекото
село. Лаятъ, като че му бЪше познать, или тъй му се стори.
Той се повтори наблизко и пб-понятенъ, шубржкитЬ зашум®хл, като че в®тьБрьть ги расклаща, и двЪ хрътки ее

подадохж съ муцуни наведени до земята.
Огняновъ отддхна.
.
Тукъ нфмаше хрътката на Емексивъ-Пехливана, която
той б%ше дресиралъ и научилъ да се спуща. възъ человЪци,
като въ8ъ дивечъ... Това прокдето животно, въпрЪки
природата на хръткит®, въобще, тжпи и безобилни, бЪише
твърд® паметозлобиво, както видФхме това при мънастиря.
То се яви, като съювникъ на Стефчова и приготви погибельта на Огнянова... Като го сыгледахж, че се гуши въ
храсталака, ‚хръткитВ дойдохж при него, подушихж го и
се изгубихж нататькъ. Внезапно Огняновъ чу, че приближавать чов®шки стжпки. Той фукна да бта изъ гжетака,
безъ да се обръща назадъ. Изгърм®хА три пушки, той

ус®ти, че го ухапа н®шо въ кълката и утрои сплата на,
б®гьть си. Гоняхл ли го, какво ставаше назади — той
не чувствуваше. Испрфчи му се единъ рфченъ долъ. Той

се

ВМЪЕНЖ

между нискитЬ л®щаци, които взадръетяхЖ

долъть, и сё въВр® въ гжсеталака. ВБроятно ловцит® го
изгубихл. Доста врфме елухтЬ Огняновъ, но нищо не чуваше. Тогава чакъ усти, че му дотопли нФ®що мокро на
краката. „Ударенъ съмъ“, каза си уплашенъ, като вид®

184

СКИТНИКЪ

обувката си напълнена ©Ъ кръвь. Той се изу и вид® л®вия ея кракъ обл®нъ въ пе. Тя бликаше отъ дв® страни::
крушумъть бЪше само пронизълъ кълката и минллъ Той
откъенж парче отъ ризата си и запуши дупкит®. Болежката се усилваше, а нему прфдетояще още дълъгь и труденъ пжть. Кръвьта, която изгубл, го равслаби силно, при
това той не б®ше подкрпенъ

съ никаква

храна

днесь,

Скроро притьмн® добр®, и той остави това мФсто, което
утр® щеше да бжде нагазено отъ туреки потери. Заедно
съ мрачината п нощниятъ студъ растЬше. Първото турско
село бЪше съвефмъ вамрътвЪло. ТурекитЬ села запустВвать
и замязвать на гробище щомъ се смръкне. Само въ една
бакалница ее чуваше глъчка. — Но Огняновъь не см® да
похлопа, при

веичко че 6% премал®лъ

оть

гладъ.

Той

върв® два часа още, заминж други села и най-посл® се
б®лнж нФ®що пр®дъ него...

Това бЪше Стр®ма. Той №

прфгази доста трудно и на другия бр®гь сднж, защото
водата изетуди кракъть му и раната го взабол® силно.
Позна, че кълката му е поотекла, уплаши се да се не
ускори. въепалението и той да остане на пжтя. Тогава
стана, отрза тръстика край бр®га и смъкна панталона
си да омие раната по начинътъ, който знаеше отъ ХаджиДимитрово вр$ме. Той смукнж вода въ дългата ц®вь, духнл

в въ едната дупка отъ крушума, и тя истече изъ другата.
Така направи нФколко пжти. Като си привърза по такъвъЪ
начинъ самъ раната, Огняновъ пакъ се заплти къмъ СрфдняГора, на която бЪше въ полит... Нощниять мракъ гжетВеше
... Огняновъ тонеше Овчери, което'не виждаше. Скоро
той позна че го изгуби: озова се въ непознать гжотакъ...
Той се епр® замаянъ и се услуша. Той б%ше вече въ
Ср®дня-Гора. Чов$шки гласове глухо достигнахж до слуха
му. Той съобрази, че въ тоя полунощенъ часъ тукъ неможе
да има други чов®ци, осв®нъ вжглищари. Той си припомни сега и червеното пламъче, което отъ далеко 6%
зърналъ. Но какви ще бхдать т® — българи или турци?

скитникъ

185

Той б$ше се заблудилъ, помръзналъ и обезепленъ; ако
б%хх християни имаше надФжда да сё смилютЪ. Той ес

попскачи малко и тогава вид® пакъ огъичето на близко.
Той се запжти къмъ него. Пр®зъ клонитЬ ясно личехж
човфшкит® с®нки насВлали край огьня, и той улови н%колко български думи. Сега’какъ да се покаже? Той бЪше
окървавенъ! Появлението му можеше да пропжди тия бълтари или да има за него и пб-лоши сетнини... Т® ох
троица, оть които единия лежеще завить, & другит® двама
тъичахх край тлЪющето огнище. Отъ страна единъ Конь,
покрить съ чуль, хрупаше ено. Огняновъ наостри уши.
— Хвърли дръва още, не дрънкай... а азъ да виды
да туры: още ефнце на, кобилата, каза пб-възраетния и стана.
—

Та азъ познавамъ тоя Вериговчанинъ!

Ненко,

л®довътъ Ивановъ слнъ! каза си радостно Огняновъ.

Веригово, село оттатькъ Средня-Гора, бЪше ежщо
познато Огнянову.

Ненко се приближи до копя и се наведе да теги
сухо с®но изъ едно козено вретище. Тогава Огняновъ се
40-8
фо

Ло

Та

примженж до него, между шубржкитЬ, и му каза:
— Добъръ ти вечеръ, бай Ненчо? Ненчо се исправи

стреснать.

›— Кой си ти?
— Не позна ли ме, бай Ненчо?
Слабата св®тлина от огьня огр® лицето на Огнянова.
— Ти ли ей, бе даскале? Ела, ела, наши хора еж
тука... Нашъ Цвфтанъ, бай Дойчинъ... Майки, та ти си
ледъ, вкоченясалъ си се... казваше седякътъ, като трыгнж
съ Огнянова къмЪ огъЪня.
— Цввтанчо, повече дърва тури, нека да. стане гол®мъ
огъня... Имаме да сушимъ и да Стоплимъ единъ християнинъ... Познавашъ ли то?
— Даскало! извика радостно момъка; — па отп си
тяд®ва? и той подложиИ малко суха врышина на Огнянова
да сВдне.

186

СКИТНИКЪ
— Да си живъ п здравъ, ЦвЪтанчо!

— Удариии го. еъ крушумъ ония ввЪрове, каза ядосано Ненко; но слава Богу, не лошо.
— Ба!
— Л®до Лойчине, ставай, гость имаме! разбуди, или
пб-добр®, срита Ненчо спящия.
Скоро гол®мъ огънь вапламт® прдъ тВхъ. ВаглищаритЬ поглеждахж състрадателно на пр®блФднФлото лице

на Огнянова, който имъ расправяше на кжео случката си.
Той скоро уети благотворното дЖйствие на отъня. По-

мрьзналитЬ му членове се ватоплихл и раната не тьй

силно го бол®ше. Д®до Дойчинъ извади изъ скжеаната сл
торба комать хл®бъ и глава кромидъ и ги подаде на Бойча.
— Това имаме, съ това те канимъ. .. За топло — далъ
Господь, отъ царя сме пб-богати. — ЗаповЪдай, даекале..
Огняновъ се почувствува още пб-добр®. Душата му

се напълни съ наслаждение ново и голмо. Тоя хубавъ,
златенъ, великодушенъ пламъкъ, тая усойна тора наоколо
му, тия лица почерн®ли, груби, прости, д®то свЪтеще топълъ
приятелски погледъ, и тия попукани черни работни ржщ®,
които му подавахл сиромашкия звалъкъ на българското
тостолюбие, всичко това му се показа неизразимо трогателно. Да не б®ше тЁлесното страдание, Огняновъ шщше
да е въсхитенъ и щФше да запФе: „Горо ле, горо зелена“.
.‚..Кхд®Ъ зори вече, Ненко, който вод®ше коня съ
Огнянова, почука на една вратня въ Веригово. Кучетата
въ двора лавнахж и чичо Маринъ се показа самъ. По необикновенно врме, въ което тропахл, той позна, че иде
тость необикновенъ.
Оъ първа дума си здрависахж, съ втора се обяснихх.
— Хай да ги порази Господь съ поганци недни!
Хай кучета да ги яджть! Хай дяволи да имъ земать душит®!
кавваше чичо Маринъ, като сваляше полека Огнянова, чийто
болФжки се О%хж усилили отъ тръскането.
Въведохж го въ една отстранена стая, д®то и другь

ВЪ ВЕРИГОТО

187

пжть нощуваше Бойчо. Чичо Маринъ внимателно му пр®-

тледа и првърза раната.
— Като на куче ще ти ваздрави, заб®лЪжи той.
Вече се разсъмваше хубаво.

ХХУШ.
° Въ Веригово.
Огняновото лъкувание отиваше усп®шно, макаръ и не
тьй скоро, както пр\дсказа д®до Маринъ. Гостолюбивата
му челядь пригаждаше всйкакъ па болния, за да намали
мжкотията му. Самъ чичо Маринъ му станж лФкарь — той
отбираше н®що — баба Мариница се б®ше въепретнхла
да покаже своето готвареко искуство. Отточихж бжчвитЬ
съ б®лото ерднегореко вино; ве&ка сутрина по едно пиле
се тръшкаше обезглавено на двора — за да украси посл®
трапезата на Огнянова, който ядеше самъ, защото О%хж

коледни пости.
Обиколенъ съ такова топло внимание и грижливость
въ тая българска кжща, Огняновъ пр\кара три нед®ли,
отъ день на день пб-добр®. Само го мжчеше нетъри®ние

да узнае пб-скоро какво ставаше въ Бла-Черкова,
съ
Рада, съ приятелит® му п еъ дФлото, отъ което го откженахж влополучни обстоятелства. Той молЪше чичо Ма-

рина да прати нкого тамъ да узнаё, но чичо Маринъ
се не съгласяваше.
— Не, азъ никого не пращамъ, самъ щх идх друтата нед®ля да си наземж едно друго ва праздника. До
тогава потърпи, синко... Ти сп бжди само миренъ, д®&
оздравишъ пб-екоро. Господь си има милость.
— Но до друга нед®ля, авъ самъ Щл могж да идл.

— Пущамъ ли те? то е моя работа. Азъ ти съмъ
докторътъ, отъ мене се пита то... забЪлЪжваше съ чадолюбива строгость селякътъ.
— Баримъ да обадлтъ на Рада, че еъмъ живъ.

ВЪ ВЕРИГОВО

188

— Даскалицата знае, че сп

жЖивъЪ,

Щомъ не си въ

туреки рхц®.
И Огняновъ се покоряваше.
НФколцина вЪрни селяне го навиждахж; т® подиръ
много молби бЖхл испросили отъ Марина воля да влизатъ
при болния. Жъдни бЪхх душит® имъ да чужтъ распа-

леното слово на „ласкала“ и вефки Пить излазяхх отъ
него съ бодри лица и свЪтнали

погледи.

Най-свободенъ

доетхпъ при Огнянова имаше попъ Иоспфъ, прдевдательтъ на комитета. Той още отъ сега 6Ъ избранъ за
войвода и пр®пореца крияше м®жду свещеннит® од®жди
въ черковата. Дохаждаше още д®до Мина, стария даскалъ.
Огняновъ б%ше ув®ренъ, че освЪнъ тВхъ и чичовата

Маринова челядь, никой другъ не знаяше въ село тайната.
Така го ув%ряваше и домовладиката.
забЪлЪжваше

учуденъ,

че отъ

день

Между това, той

на день

трапезата

му ставаше пб-богата: пържени пилета, яйца съ масло,
оризъ съ млЪко, баница, даже често диви патки и зайци;
разни вина се лоявявахл ‘на’ трепезата му. Тя раскошь’ го безпокоеше; той се срам®ше нФкакъ ва разноскит®, копто ставахж за него. По нФ®когажъ, като излазяше на двора, виждаше, че курника бЪше опустВлъ. Той

каза на чичо Марина:
— Чичо Марине, та ти ще се разсипешъ. Ако еп
не сберешъ умътъ, азЪъ ще се откажж отъ ТВОит® гозби
и ще си купувамъ отъ бакалницата хлЪбъ и бито епрене...
то ми етпга.
— Ти недй пит& разенпвамъ ли се или не. Авзъ
©БМъ ти Докторъ и както знаж тъй лФкувамъ. Тъй знай
баба, тъй бай... Не ми се бъркай въ работата.
И Огняновъ замълчаваше, покъртенъ.
Той не знаеше, че цФлото село ‘се надваряше
утощава любимия си даскалъ!

Тайната му бъще обща.
Но издайство

не бЪше миелимо.

да

‚189

ВЪ ВЕРИГОВО

Той се радваше на голФмо съчувствие сега. Слухътъ,
че утрепалъ двамата кръвници, го въздигнх впеоко пр®дъЪ
очит® на най-равнодушнит®. Юначеството отъ. веичкит®
добродЪтели най-силно обайва проетпя народъ.
Но раната на Огнянова полека заздравяше п приковаваше на едно м®сто тая жива и нетърпелива натура.
Огнянова мжчехж безпокойства. Между поефтителит® наймного му облегчаваше мжкотнята добршять дФдо Мина.
Съ него Огняновъ вефки день прфкарваше по нФколко
часове: той се евикиж п не можеше вече безъ него. ДЪдо
Мина бЪше една антика, една жива останка отъ онова

измрло

поколение даскали на наустница и псалтирь,

конто първп отворихл прочутит®
България.

килии — училища въ

Той сега б®ше навършилъ

седемдесетьт®

го-

дини; поб®л®лъ, плещесть, широколикъ, п ходъше въ
шалвари. Подиръ многолтенъ подвижнически животъ той
б®ше хвърлилъ котва въ това глухо село и доживяваше
тихо дъшовфката сш старость. Изостанхлъ отъ вр мето
сп, като не можеще да ползува съ старото си учение,
той още пФеше безвъемедно въ черква: тамъ прфобразо-

са,

ванията нФмахж право, ни достжиъ. Селянет®, въ празднични дни, го забиколяхж п слушахж вяпнали увлЪкателнит® му старчески раскази, които приличахх на пропоотъ светото писание. То
едно съставяще веичкия му прочить и пища за. душата. Огняновъ се любуваше на тая др®вность, и съ благодарение слу-

вди,

БЫ

в!’

Та

подм®шани съ изрфчения

шаше мждрит® размишления на побл®лия труженикъ —
живъ отгласъ на една вабравена епоха, Когато человЪкъ се
намира подъ удара на страданието, нраветвенно или физическо, душата му се настроява религиозно; той намир&
ненадъйно утфшение въ словото на великата книга. То
успокоява, като врачебенъ балзамъ, мжкит® му. Огняновъ
прьвъ плтъь испитваше обаянието на боговджхновеннит®
думи, съ което старецътъ озаряваше своит®. Когато найнапредъ го навфети на леглото, д®то Мина каза строго:

190

ВЪ

ВЕРИГОВО

— Пакъ жертва християнска! Пакъ кръвь невинно
тролитая! Доколе Боже поносита врага ?... Бскёю | ©твращаеши, д’Жениц$ твою?... Бостани, Боже! сёди...
Боздвигни р$цЖ ткон на гордини их& ВЖ КонецА!...
И той го здрависа и распита съ участие. Но Огня-

новъ, като поиска да се обърне, ивохка отъ силна болежка, която му причини движението.
— Крыши се, спнко. Блаженни плач ции нако ти
$тКшатсл, продума той скръбно.
д®до Мина, било ни писано малко тетлилце... нали сме ее нарекли апостоли пусто и върло?
г
каза полуусмихнАть Огняновъ.
— Ехъ,

— Тежко е, тежко е, даскале, вашето дФяние на
земята; но то е славно п похвално, защото самъ Богъ
ви е вразумилъ да слугувате на народа. Ба! есте СЕТ
м1ра: не может града бкритисА . керуу горм! стом...
Нали е казалъ Христоеъ на еветит® апостоли: Жатва
ко многа, дЖлателей же мало.,. Идите: сё ава посылаю
я
вы Ако агнци посред'К волков ?
Тия прости думи внасяхж сладка утфха и бодрость
въ Огняновата душа.

Той

помоли стареца

да

му даде

нФкоя свещенна книга да почете и той му донесе пеалтиря. Огняновъ се залови еъ жаръ да чете това вджхновенно умотворение, дЪто блика изворъ отъ такава впсок@
поезия. Тия п®сни на борби, на отчаянни вопли и на
въетърженни молитви извиквахА откликъ въ смутената
му душа. Давидовит® пеалми не падахж

отъ рхцфт® му.

Най посл® дойде вр®мето и чичо Маринъ отиде ва

Бъла-Черква.

Огняновъ тревожно очакваше завръщанието

му. Мисли отъ лоши пб-лоши му минувахж прфзъ ума.
"Той отъ мФсецъ и повече насамъ незнаяше що става съ
най-блискит® до еърдщето му люде. Какво чин®ше Рада?
Подиръ изб®гванието му какви ли не оскърбления, какви

ли но гонения тр®ба да © истърп®ла за него! Тя една
е поер%щала вслчката буря на обществото, може-би и

“У

.а й ное

а 11

АЕ

ВЪ ВЕРИГОВО

191

не й било сждено дё
добрува съ него. Ето к нещастна, шпзложена пакъ на
ударнт® на сждбата, убита въ най-благит® си мечти,

яростьта

на

властьта.

Бдната,

и опозорена въ общественното мнФние. Хореката жестокость ще й вмФни въ претжиление привязанностьта
й къмъ него, и ще в направи да искупи съ люти огорчения малкото радости, които й достави това, чувство. И той
не е тамъ да в утВши, да подкрфпи

това слабо дте...

Потжналъ въ тия тхжни размишления, той съ иб-

тинска радость вид® появлението на, дЪда Мина. Поне имаше

кому да се искаже. ДЪда Мина го изслуша угрижено.
— Над%жда, надЪжда, даскале, на Бога; не унивай;

веевишниятъ не оставя страждущит®, кото иматъь упование на неговата милость. МадЖющи с& на Господа
Господь жезла
ммко гора Снонх... ГИко не оставит
грЖшн'ых& на жреыи праведнха .. СЖюцие слезами
радест!ю пожнут, ..
Като да се оправдажтъ

отъ малко тия благи думи,

вратата се отвори и чичо Маринъ вл®зе.
Огняновъ, въстрепералъ, поиска да прочете вфсетит®
по челото му.
— Добра вечерь! стой, стой, даскале! да ти расправы... Па да не си много мърдалъ? каза той, като
славяще тежката си намфталка.
— Вашит® касабалии, подзе пакъ чичо Маринъ,
сх чудни хора: като е®нки — не можешъ да ги уловишъ
да си побъбришъ...
— Ами не отиде ли право при доктора?
— Запр®нъ е той.
— А при дякона, на мънастиря?
— Скрилъ се дякона.
— Д®да Стояна намфрили го?
— Богъь да го прости, оставилъ ни здраве: умрфлъ
„ежщата нощь, когато го ватворили, отъ бой: казватъ, че
исказалъ работата, горкиятъ, подъ мжката.

ВЪ ВЕРИГОВО

192

Ахъ клетия дЪдо Стоянъ!...
А Радка, Радка?
— (Съ нех не можахъ да се виды.
— Какъ, какво е станжла Рада? Той приблЪдн®.
—

— Тамъ си е, не грижи се; но в извадили из
школото.
— Да бЪше погледналъ у калугерицит®, у госпожа
Хаджи-Ровоама! викаше Огняновъ безпокойно.
— Иеспхдила жж калугерката немилостиво.
— Боже мой, тя е останжла на пхтя! Тя е убита!

— Прибралъ ж чорбаджи Марко у една нёгова роднина, но неможахъ да налучх кхщата, & другарит® бървахж... Но азъ распитахъ, момичето добр® ©...

— Тоя бай Марко, нФма да му со наплаты. А
какво се приказва за мене?
й
— За тебе? Та тебъ тамъ ти викатъ всичкит®
едно друго пме... доклдъ да се сбты побЪлехъ съвебмъ.
—

„Графътъ®

ли%

— Хх, графътъ, за графъть вепчки казватъ, че
билъ упушнлтъ въ Апевекото бранище, отъ ловци.
— То е петина.
— Нее до тамъ право: тп сп живъ, & тебе те
мислютъ ва умрфлъ — и пб-добр®, казвамъ азЪ.
Огняновъ скокнж, Като клЪЦНАтЪ оТЪ ВМИЯ.
— Какъ? Ами тя? И тя ме мисли за убить? Само
това й не стигаще на нещастната!
Той вакрачи изъ стаята, като че се опитва.
— Не ходи, да не разврждашъ раната.
— Авъ могж вече да пхтувамь, каза съ рЪшителенъ
видъ ОгняновЪ.
— Кжд® да пхтувашъ? попита стреснжто дВдо Маринъ.

— За Б®ла-Черква,
— Ти лудъ ли си?
— Не сьмъ, но щж станх, ако се бавж още единЪ
день. Извади ми др®хи;

давашъ ли ми и коня си?

ВЪ

МН

ВЕРИГОВО

193
‚ай

Чичо

Маринъ зпаеше твърдоглавството на
за това нито се опита да го задържи.
— И дрбхитЬ,

и коня

земи.

Бойча,

Само ми е жално за

твоитЬ младини, каза той посърижлъ. — По друмищать
кръетоевать читача: обиритЬ п пакоститЬ нФмать четъ...
не жалишъ ди себе сп ?
— Не се трижи за мене, азъ ще се върих при тебе,
като

соколъ,

Жживъ и здравъ.

Само

ако

ме

не

ИСПАДИШЪ...

прибави Огняновъ полушеговито.

Старецътъ го изгледа мрачно.
— Не! Ти п®ма да трымнешъ! каза той рбшително,
авъ ще съберж плото село, п то наспла ще те затвори
тука. Ти намъ сл потрбенъ, като комка божия — а отивашъ да те убижтъ! Азъ не щж поел® да каже свФЪтыть:
чичо Маринъ пустнж даекала Бойча, нашиять апостолъ,
да стане вянъ! крУщФше еърдито д®до Маринъ.
— Пб-полека, чичо Марине, че се чува на далеко,
заб л®жи му Огняновъ.
Д®до Мин& се усмихиж подъ мустакъ.
И Мариновото дице се развесели лукаво.
Огняновъ ги изгледа очуденъ. Нав рно, неговитЬ
поелЪдни думи ги разсмВхж. — Шо се см®йте? попота той.
— Ехъ, да те поживи Господь, даекале! Та ти отъ
кое ее пазишъ? Цлото село, доръ и дФцата, знажть, че
сиу мене... За твоята софра цБто село ее трудВше... Ний
сме прости хора, но християнинъ не издаваме, а като за
тебе — п душа даваме!

Сега п Огняновъ се усмихнж, като узна, че тайната
му била селека.
Подиръ доста прпирни още Огняновъ въатържествува
надъ страхуванията на домовладиката, и трьгванието 6%
ршено.

ава

овен

абы

‚аа „то Порно

ЕАН

ан

Сл®дъ единъ часъ, единъ турчинъ, яхнхлъ на конь

пзлазяше изъ Веригово.
Казахме турчинъ — пб-добр® — читакъ.

Дрипава зелена гхжва, излиняла ©ъвсёмъ, покриваше
челото му до вЪжди ; отзадъ — вратьть хубаво избръенжть;
басмянъ елекъ съ искжеани петелки, незакопчанъ на шшята;
съдранъ чепкенъ на плещи съ оръвани ржкави; мазенъ
силяхлЖкЪ па пояса съ единъ старъ чекмаклия пищовЪ,
кжса харбия и сопотеки ятатанъ, и чибучка; опнжти потури изжулени, съ раскопчани крачоли и сейменски царвули
съ ремици. Възъ всичко това хвърлено джубе шаячево,
одрипав®ло.
Така Огняновъ б%ше неузнаваемъ.
Зимата, влфанжла вече въ всичкитЬ си права, покриваше земята съ бФлото си покривало, пр®зъ което се
‚озъбвахж и чернФехж канариетитЬ хълбоци на Стара-Планипа. Природата бЪшще мълчалива и тжжна. Само силни
орляци отъ тарвани пр®хвърчахж и ваглушавахл вадр®.
малия въздухъ.
4
Прфкиять пжть за Бъла-Черква отиваше на сфвероисточна посока, но Огняновъ не улови него: щше да
стане нужда да мине прфзъ селото на Емексизъ-Пехливана,
`но това му вджхваше неволенъ страхъ. Испр чваше му се
въ умъть хрытката на убития, въ която свкашь бше се
въплотилъ ненавистниять духъ на турчина, за да вастрашава и тони— и отъ гроба — Огнянова. За това той рши
да потегли право на с®веръ до Карнарския ханъ, а отЬ
`тамъ да трыгне на истокъ, по полит® на Стара-Планина,
къмъ БЪла-Черкова. Така, пжтьть му избикаляше, но пр®д‚ ставяше пб-малко опасности, макаръ че и той минуваше
‚ првъ

туреки села. Когато Огняновъ приближи първото,
сн®гътъ б%ше западалъ на голЪми парцали и замр®жваще

ЕДНА БЕЗПОКОЙНА

195

ПОЧИВКА

И
О

АО

ь
«ба

вепчко пр®дъ очит® на пжтника. Студъть се усилваше и
вкоченясваше членовет® му; той едвамъ уеВщаше юздата
на коня въ рхц®т® сп, когото само инстинктъть водше
напр®дъ, защото енФгъть б%ше застлалъ всичкото поле п
никаква диря отъ плть не се виждаше. Той влЪзе безшумно
въ пуститЬ улици на селото, д®то никаква жива душа се
не обаждаше, и скоро отсднж при единственното ханче,
срЪщу мечетьть. Той искаше ла даде отдихъ на коня си,
силно заморепъ отъ спФжния пжть, & и самъ да се поетр®е.
Едно момче пое коня, той бутнж вратата на кафенето, което
се виждаше ла е праздно, понеже нлкаква глъчка не пзлазяше. Кога вл®знж, той останж елисанъ: то бЪше натьпкано

съ аги! Да се повърпе тозъ чаеъ назадъ бше неловко.
Той се р®ши да е®дпе, и отдаде имъ темена, и т® му №
върнахл вфжливо. Като б®ше живЬлъ дълго врме между
турци, той бЪше запознать добр съ нравитЬ и съ язика
‘имъ. Т® ох
насдали на рогозки, съ изути калеври п
съ чибучки въ рац®. Глета мжгла ДиМЪ оТЪ ТЮТЮНя ПЪЛнъше кафенето.
— Едно кафе, каза той строго на кафеджиять.
И той зе да тъиче чибука, като се сплно навождаше
надъ пего, за да прикрие, колко-год® чъртитВ си. Въ
такова едно положение той зе да се вслушва въ разговорит®, като еърбаше шумпо кафето. До едпо врфме, равнодушенъ къмъ тВхъ, той изведнажъ наостри уши: р®чьта
случайно дойде върху убиванието на двамата пехливани.
Такова. едно приключение отдавна не се бЪше заломнило
въ околностьта, и то и днесь силно още дразнъше и
разевир®пяваше турчата. Внезапно възбуждание облада
обществото въ кафенето, до од®в® тъй тихо и флегматично.

Злобни пеувни и кръвнишки закани надъ БългаритЬ заваляхл тамъ. Огняповъ съ страшно навжеено лице продължаваше да сърба шумливо кафето си, знакъ, че и него
вълнуваше общото негодувание. Изведнажь думата дойде
на убиецъть на турцитЬ, и той слисанъ Вид® колко името
*

ве.

зо ИОРАН

196

РАНЕН

РТУ

ЕДНА БЕЗПОКОЙНА

ПОЧИВКА

му и личностьта му б%хж популярни и тука. Имаше вече
и легенди за него.
— Тозъ кяфиръ-консулъ не може ни да се улови,
ни да се познае... каза единъ отъ присжтетвующит.
— Нему му помага н®кой дяволъ: ту го видишъ
даскалъ, -—— попъ, ту — селянинъ, ту — османлия; изъ
едпиъ ПАтЬ мФнява ВИДЪтЬ би: отъ момче става старецъ;
сега. кюсе и черноокъ, сл®дъ малко — пала-буюклия и русь.
Иди та го лови! Ахмедъ-ага ми расправяме, че по едно
врме му уловили дирята и го погнала потеря кжд® текийското бранище. Той билъ облфченъ, като селянинъ;
изведнжжъ, потерята тледа пр®дъ себе си тарга: нФма ни
селянинъ, ни дяволъ тамъ... Гръмвать веичкит®, но птицата
се изгубва и чувать само трачение прдъ себе се.
— Бошъ-лафъ, обадихж се нФколцина недовфрчиво.

— ГяВуринъть кога да е ще падне на ржка, само д&
му разберемъ гнФадото, д®то се крие, забЪл®жи друг.
— Та азъ ви казвамъ, че не може да се хване,
кератията, подве първий ораторъ... Та той се и не крие,
но познавашъ ли го!... Той може сега да бжде тукъ при
насъ, въ кафенето, и пакъ да не знаемъ че в той.
При тия думи, присжтевующит® машинално повдигнахжЖ
очи и ее изгледахл.

Нколко

погледи се спр®хж съ любо-

питетво върху Огнянова.
Той сега страшно сърбаше третьото си кафе, като на
вефки мигъ испущаше изъ устата си единъ облакъ Дим,
който го забуляще ©ъ вълнит® си, но той чуветвуваше вперенитВ въ него погледи и подъ скулуфит® му протекохж
капки поть. Той не можеше да издържи пб-дълго това
напргнАто съетояние и чакаше сгодонъ моментъ да остави
кафенето и да длхне на чисть Въздухъ.
— Ако е кжеметь ва на КЖД? попита го единъ.
— За Клисура, съ Божия воля, отговори Огняновъ,
като развъраваше спокойно една дълга оваляна кисля за
да плати кафетата.
'

ой

ЕДНА ВЕЗПОКОЙНА

ПОЧИВКА

197

— Че въ тоя сн®гъ и фжртуна?... Ти, пб-добр®
прфнощувай тука: утр® ще стигнешъ пакъ за паваря.
— На пятника плть, на жабата локва, отговори
усмихнато Огняновъ.

— Ти си приказвашь бабини деветини, Рахманъ-ага,
твоять кефиринъ не е ни дяволъЪ, ни гарга, ами си е комита.

като вебки комита.

— Хванете го д®!
— Ше го хванемь...
— Камо да паднеше
съ кръвожадни погледи.

Гн®здото му подушихме.
на ржка,

извикахж

нЪколцина

— Авзъ си залагамъ главата, че днесъ или утр®,
Бойчо — комита е въ примката.

— А д®ка го дирять, кучето?
— Крилъ ее въ. н®кое ср днегорско село, гявурско,
нам®рилъ топло м®сто. Вчера отидохж нФколко заптиета
пр%зъ Баня, други пр%зъ ливадит® абрашларски: ще го
затащимъ...
— Та и ти отивашъ по него!
— По него! Въ Веригово ще се съберемъ и отъ

тамъ ще закванемъ.

Едвамъ сега Огняновъ забълЪжи, че товорящиять билъ
заптие, което пб-напр%дъ не 6% съгледалъ ВЪ АТЪЛЪТь.

Това откритие за толфмото примеждие, що го очаквало въ
Веригово, го порази още повече. Подоврителнит® погледи
паднахж отъ него, но това кафене го задушаваше... Той
поздрави съ темена присжтетвующит® и изл®зе.

Когато се нам$ри пакъ на вЪнъ, на ЧИСТЬ ВЪЗдухъ,
на свобода, подъ енФжното небе, той изджхнж на широко
и се м®тна на коня.
Слдъ три часа пжть, Той и Коньть му покрши сь
снфгъ, се спр%ха при Карнарския ханъ.

а
=

Карнареклять ханъ е станцията на високия троянски
проходъ. Тукъ латницит® почивать, похапвать, посгр®вать се и тогава ©Ъ НовЪ запасъ отЪ сили ПочВать да
въэелизать по ребрата на Стара-Планина. Но една дв® недли пр%зъ вимата ханчето не поср$ща пжтници, защото
вфявици засипвать съ дебели прфепи стария римски друмъ
на врьхъ Балкана и той става непроходенъ. Вс®какви
съобщения м®жду Тракия и Дунавека България се пр®кращавать, додЪто троянскит® кираджии съ египетски мжки
не прориять тВсна пжтека изъ сн®га. Именно, сета пхтьтъ
б®ще ‘затворенъ и ханчето пуствеше. Ханджиять Българинъ, дребно, ухилено човЪче, съ тжпоумно лице, поер щих
твърд® в®жливо госта си и го въВеде въ голФмата стая
за тоетит®, която служеше и за всичко друго. Огнището
тор$ше и Огняновъ вапуши чибучката.
— ‘Имате ли други

гости? попита

той ханджиять.

— Нмаме гоети. Балкана, като се затвори, затваря
п моя ханъ...
За кЖд® така, а&? попита ханджиять,
като изглеждаше нФкакъ любопитно госта си.
— Можешъ ли свари едно кафе? попита Огняновъ
вмФето да отговори.
— Можемъ, можемъ, какъ не можемъ?...

& ва кАдЪ

тьй, аа? настояваше ханджиятъ.

— За Троянъ.
— А отъ клд% %
— Отъ Бла-Черква

идх...

Пжтьть добърЪ ли е.

нататъкъ.
:
— Й азъ съмъ отв Бла-Черква, но ва Троянъ не
можешъ мМинА. .. Авъ ти казвамъ, ти мене в%рвай...
бъбреше ханджнять, като подаваше кафето и гледаше вторачено въ Огнянова, като чов®къ, който иска да го познае.
Огняновъ се наведе намръщено

ва да ивб\гне

това

ни
‚ ЛЮБЕЗЕНЪ ПОЗН.

досадно

взирание.

Ханджиятъ

единъ)

още

му хвърли

косвенъ погледъ п се усмихнж подъ мустакъ.

— Ханджи, ти сп направилъ сладко кафе!
Огняновъ строго и остави чашата. —

каза

— Прощавай аа, азъ мисляхъ, че го пиешъ шеке:
рлия. Да тп направж друго?

— Не тр®ба!

— Не,
добр® ©...

пий, пий едно кафе, азъ

ти

казвамъ,

— Какво има ново тжд®ва?
— Страхотни, убийства, обири веки день... Пжтници нФма, балкана затворенъ, авъ губы... Еле отъ ко-

тато пзровихх Емексизъ-Пехливанътъ — ти го знайшъ де.
— османлиит® много запакостихл... Ужъ търеять комити,
а сами колятъь невиннит® хора. Азъ ти казвамъ правичката, ти мене в®рвай...

‚

Огнянова удиви емфлостьта на ханджиять: така можеше да се говори прдъ Българинъ само. Затова той, .
въ ролята си на Турчинъ, намуси се кисело.
— Пезевенкъ, ти ако дрънкашьъ много много, и тебе’
ще ти дойде нФщо до главата.
— Авъ знай прдъ кого се бъбра,
джнятъь съ фамилиаренъ

аа, каза хан-

Тонъ.

Огняновъ го изгледа още пб-вачудено.

Той попска

да се скара.
— ТГявуръ, ти гаче си плянъ!
— Графе, не се сърди де, че п азъ на „Геновева“

плакахъ! отговори ханджиять вече по български и му
хванж дФеницата да се ржкува.
!
Огняновъ вид®, че го познахх. Това му досади силно.
При това, и лището и безочливата обноска на ханджиять
му б®хл противни. Той го изм®ри съ погледъ ип Попита
студено:
— Отъ дка ел, ваша милость ?
— Отъ Б®ла-Черква, Рачко Пръдлёто ! отрекомандува,

200

ЛЮБЕВЕНЪ

ПОЗНАЙНИКЪ

се ханджиять и подаде пакъ ржка, която увиснж на
въздуха.
Но Рачко се не оскърби.
— Защо се боштъ отъ мене, графе? пли се срамувашъ отъ името ми? То ми е остало отъ баща ми, п ми
е га честь... Защото, какво става отъ името? Името ©
нищо, но чов®къ, като е честенъ, тогава п името е красно...
Питай въ БЪла-Черкова кого викать Пръдлёто п ве®ки
ще ти каже...

Ти мене слушай...

Като

човФкъ

съ

честьта, сп, то п името, на прим®ръ, да кажд... Авъ храни
кхща п имамъ три д®ца — п тебе да тп се върнлтъ
— та вефки мп има почетьта... а челякъ защо жив®й?
За една честь и за едно красно име...
— Имашъ право, бай Рачко, много умно приказваше.
— Имамъ право я, не ме гледай, че съмЪ ТакъвЪ:
и авъ съмъ дяЯволъ... Колко плти съмъ поср®щалъ тука
народни... Авъ щомъ те вид®хъ одЪв®, рекохъ сл: чакай
да видимъ да ли ще ме познай графътъ.
—— Огняновъ не еп припомняше да е видлъ нФкога
тоя знаменитъь человФкъ...
— "Ты отдавна лип държишъ тоя ханъ?
— Има година п половина, ама на „Геновева“

улучихъ въ Бла-Черква...

се

ти б®ше графътъ.

— А ти н%ма ли да ми дадешъ н®що да похапнж?
— Каквото далъ Господь него имамъ. И Рачко еложи

на една габровска мазна трапеза малко фасулъ ©ъ чЪрвенъ пшишеръ, кисело зеле и хл®объ.
— И азъ щх ти прави другарлжкъ, прибави любезно Рачко

и с®днж и той да

пладнува

съ

Огнянова.

Огняновъ за®де мълчаливо. Тоя Рачко му праввше
лошо впечатление съ безочливото си обращение и съ още
пб-бевочливо име, особенно като с®днж неканенъ.
„Какъвъ недодъланъ ханджия! ип малко идиотъ“ ми-`
сл®ше си той. Като да подтвърди думит® му, Рачко нал

дв® чеши и каза: — Дай да се чукаме! аршъ-маршъ!

ЛЮБЕЗЕНЪ

ПОЗНАЙНИКЪ

201

Да жив®й! и той гавржтня чашата сп съ укиселЪлото
вино. — Ама познахъ те пзведнажъ, нали? Азъ колко
пяти съМъ посрщалъ тука дякона Левски и съмъ се
чукалъ съ него!.. Той ми б%ше приятель... Й азъ съмъ
отъ народнит®, не ме гледай че съмъ такъвЪ...
Огняновъ заб®л®жи противор®чие, или просто лъжа,
понеже дяконъ

Левеки бФше умрЪлъ

ради

три години.

Това му усили недоврието.
— Испий сен виното де!

Какъ?

Не

Нали

ще

пийшъ

лип?

Дай азъ да го испиы тогава. И Рачко гавржтнх и Огняновата чаша, ката се навлеп ужасно отъ пепития оцетъ.
Об®дътъ се свърши пб-скоро, вбпрки желанието на
развесел®лий Рачка.
— Стой де, що бързашъ?

останешъ да
нощувашъ тука? Азъ щж те оставы малко, ЩЖ идж до

Карнари... ти ме почакай. Остани тука тая вечерь...
ще се разговаряме... И азъ съмъ народенъ.
— Благодары, бай Рачко, пввадъте ми коня, азъ
щА минж напр®дъ.

— Ами лошъ е пжтьтЪ... Авъ ти казвамъ правичката; ти мене слушай... Отр®звамъ еп главата...
— Не е нужно: това, отговори сухо Огняновъ, па
прибави нетърифливо: коня ми!
Ханджиять отиде на въЪНъ.
Огняновъ изгледа внимателно стаята и сеъебвднит®
дупки. Дойде му неволно на умъ какринския ханъ, д®то
б%хж издали Левски. Крьчмарит® по турскит®Ь села —

сё Българи — по нужда и навикъ, бхж
братуватъ

съ

турцит®, за

това не

Привикнали да

б%хж безопасни.

това бръмкало, Рачко, бше способенъ по най-невиненъ
начинъ да напакости.
— Коньтъ ти е Т0ТоВЪ навънъ, ама ПЖтТЬтЪ ©е ЛоШЪ
за Троянъ... каза Рачко, като се върнл.
— Колко искашъ за мене и за коня?
— Хе, графе, да прощавашъ, азъ те гостихЪ.

— Не, кажи да ти плати, азъ_ ©ъмъ ТВЪрд® бла-

тодаренъ отъ твоето гостоприемство, & най-повече отъ
виното, каза Огняновъ иронически.
— Ба, винцето го бива... но авъ нито ва него,
нито ва яденето, нито за с®нцето пара не ти зимамъ...
Авъ за такива приятели...
— Кога е тъй, благодары ти, бай Рачко, каза
Огняновъ, като се озърташе. — Тукъ нФма ли други?
— Авъ и момчето сме само, графе, но момчето го
пратихъ на Бла-Черкова,
то тая вечерь ще си доде.
Пакъ сега искамъ да прфскокнж до селото, & нФма кого
да оставы тука... Остани де!
Огняновъ хвърли очи на единъ стъдпъ. Па хванж

ханджиять за ржка и му каза по приятелски:

— Сега потърпи, бай Рачко, да те въыржы. И
Огняновъ откачи съ една ржка вжжето, що висЪше на
стълпа ва Пиронъ, & съ другата притискаше кръчмаря

до дървото.
Кръчмарьтъ зе това за вшутявка.
—

Сега пъкъ ще ме вързвашъ

ли?

Връзвай!

каза

той весело.

Огняновъ увиваше спокойно вжжето около стъша и
ханджиятъ. Като вид® сериозностьта на работата, той ‹се
почуди, па се разсърди:
— Не си играй

де!

хайдутинъ

ли

съмъ

да ме

врьзвашъ? И Рачко се размърда.
Огняновъ му каза натъртено: — Ако крекнешъ, ЩЖ
ти распоры корема!
`Кръчмарьтъ, втрЪщенъ, погледнж силяха. Той знаеше,
че графътъ си не поплюва, на рхц®т®. И кротува, като д®те.
— Авъ би искалъ да връжх само устата ти, но,
като не можж тЪхъ — връзвамъ тебе, казваше му Огняновъ ухилено, като го прикова здраво ва стълпа. Посл®
попита :
В
— Кога ще се върне твоето момче }

М иадунниет

|
паь

—соан

ааа

ода

—

Шо

ТЛЪКА ВЪ

За

АЛТАНОВО

203

ы
х
— Довечера. Рачко трепераше.
— Ехъ, то ще те отвърже. Сбогомъ, бай Рачко,
авъ щж гони Троянъ. Па помни графа — на ума си само...
тамъ нФколко гроша, Огняновъ
яхнж коня и Ппродължи плхта си.
И, како му хвърли

ххх.

Тлъква въ Алтл5ново.
Вм®сто къмъ Бфла-Черкова, Огняновъ обърнж сега
назадъ къмъ село Алтжново, сгушено на западний кАтъ
на долината. Остаяхж му два часа до тамъ, но коня му
бЪше съсипанъ

и пжтя мжченъ,

та едвамъ

по

мръкнхло

той стигиж Въ Селото, испращанъ отъ виенето на въЪлцит®, който го гонихжЖ до края.

Той вл®зе прфаъ българската махала, (селото ОФше
смбсено, Турци и Българи), и скоро се епр® пр®дъ врат|
нята на бай Цанка.

Бай Цанко, клисурецъ родомъ, отъ одавна заселенъ
и оселяненъ въ това село, бЪше простодушенъ, съ веселъ
нравъ, и родолюбивъ човфчецъ. У него често гостувахж
апостолит®. Той прие радостно Огнянова.
— Добр® станж, че дойде у мене... Тая вечерь
имаме тлъка, та бари да погледашъ момит® ни. Нма
да ти её ст%га душата, рече Цанко усмихнжто, като го

Е
въвождаше въ стаята.
Огняновъ прибърва да му обади, че е прислфдванъ,
суще
:
п ващо.
— “Чухме, чухме и ний, каза бай Цанко; та като
сме затънтени тука, сякашъ, че-не сме въ свфта ?
—

Н%ма ли да ти напокостж нЪщо?

‚ — Не се грижи, ти казвамъ; тая вечерь гледай да
си изберешъ нФкоя двойка да носи байряка, шегуваше
се Цанко; н4, отъ това прозорче ще ти изглеждашъ всичкит®, като единъ Царь...

204

ТЛЪКА ВЪ

АЛТЖНОВО

Огняновъ се нам®ри въ една малка тъмна стайчка.
Пр%въ дървеното й проворче се гледале въ голЪмата, дто
б%ше тлъката, (тамъ б%хж се събрали пб-личнитЬ моми и
невбсти, за да попр®дать и пошимть ва ченза на Цанковата дъщеря, Донка). Огъньтъ весело пламтЪше и освЪтляваше веичкит® етёни, украсени само съ шщамбата на Св.
Иванъ Рилеки и еъ шарени глечосини блюда по полицитЬ.
Мобилит® съсетавлявахж, както въ вейка пб-заможна, селека,
кжща: водникътъ, мосандрата, лавицата и голЪмиять долапъ
съ всички покжщнини на Цанка. По послания еъ козяци
полъ с®д®хж гобтитЬ и гостенкит® работници. Освфнъ
отНИщНия свФтликЪ ТВмъ св®тЁхл и дв® газеви ламбици

— раскошъ тая вечерь.
Огняновъ отдавна ве бЪше присжтствувалъ. на такова.
любопитно събрание — обичай, зав$щанъ оть страната.
Сгушенъ въ тъмното килерче, той съ внимание гледаше
простодушнит® сцени оть: първобитния още селеки Животъ.
Вратата се отвори и при него вл$зе булка Цанковица,
клисурчанка сжщо, хл®вуста и бъбрива кума. Тя клекнж
до Огнянова и хванж да му показва, съ нужнитЬ обяенения, пб-личнит® дЪвойки.

— Виждъ тамъ оная червенобузястата, дебелата. Тя
е Чонината, Стайка...

Виждъ какъ жално, жално в поглежда,

Иванъ Боримечката. Той лай, като овчарско.куче, когато
иска да я разсм®е... Тя е много работна, спретвжта и
чистофайка. Само, че бързо се гой, сиромашката; ама, като
се ожени ще поиспустал®е. ВашенкитЬ пъкЪ се Брьвить,
като се омжжатъ... Оная, д®то е оть л®во на ›неж, тя ©
Цвета Проданова; тя ее люби еъ оногова, дЪто мустакит®

му стомть като опърлени... Каква е тивиндийка тя, хвърля
очи на четири страни! Ама инакъ добро момиче. До Цвфта
стои Драгановата Цв®та, а до неы — Райка попадиина...
Азъ. тВхъ ги недавамъ за двайсеть филибелишки ханжмки;
видишъ ли ти какви сх бФлошийки, като патки? Цанко

нашъ каза веднлжъ, че да му даде едната да № охале

ТЛЪКА ВЪ АЛТХНОВО

205

за тушата, ще й хариже памидовото лозе на Малъ-Тепе,
за дъто го пернххъ съ ражена тогава... афоресникътъ.
А оная видишъ ли отъ дФено д®то е на лебелата Стайка?
Тя е Кара-Велювата дъщеря, най чорбаджийската. Искахж
жк петь души отборъ ергене, но баща й не № дава..
Държи в за дамавлжкъ, лалугеръть недни... знайшъ,
той прилича на лалутеръ... Иванъ НедЪлковия ще да
= грабне, отрбзвамъ си язика. Кто ти тамъ ип Рада Милкина; тя’ е пФенопойка, като славейчето на нащата слива,
но е нёхра — тукъ да си остане. — Пб ми хваща очит®
Димка Тодорова, дФто стои до лавицата: тледай каква
нап®та гиздосия, да б$хъ ергенинъ авъ щбхъ да № земж
— хай да м дадемъ тебе. Очит® й еж много хубави, д

= порази:.. До наша Дона стой ПФевата мома. И тя е
хемъ хубава, хемъ работна, дъто ее вика не пада долу
отЪ Донка наша. И тя е гласовита като Милкината Рада,
а ее см®е, като л®етовичка, слушай я само...
Тъй исправена надъ Бойча, въ тъмнината, Панковица
наум®ваше сцената отъ — „Божественна комедия“, д то

Беатриче, въ ада, сочеше на Данте единъ по едина обитателит® му и расказваше историята имъ.
ОгняНовъ кое слуша кое не това безкрайно дърдорение „на булката; той б®ше ц®лЪ ПогЕНАТЬ ОТЪ картината, & не отъ тълкуванието й. Пб-см®литЬ двойки ее
вшутявахл съ ергенитЬ, подвимехж ги лукаво и сё заливаха съ веселъ см®хъ. Тмъ отговаряхж гръмогласни кикотяния отъ млжска страна, дЪто се пущахж стрели противъ
хл®вустия полъ. ЗакачкитЬ, глумитЬ и вшутявкитЬ се сипяхж като дъждъ; откритит® см®хове поср$щахж двумисленнит® остроти, които искарвахж руменина по най-опеченитЬ
моминеки бузи. Цанко самъ зимаше участие въ веселбата;

булка Цанковица шъташе около гощавката; Донка ту ставаше, ту с®даше.

— Я стига сте се пр\вивали отъ см®хъ, ами попЪйте
пакъ, извика весело ступанката, която сте оставила Бойчя,

Ч
Рос

за да иде да отлупи тенжерата на огьня, д®то се готвЪше
тощавката; — Радо, Станке, нагласете нФкоя та засрамете
ергенет®, нашит® ергене не струвать ва бжвевъ требенъ
‚ — не пФытъ...

Рада и Станка не чакахх да имж повторыть п подхванахж една шФсень, а по т®хъ — веичкит® пФенопойки,
копто се разд®лихж на два хора; единиять испФваше единъ

стихъ, послЪ млъкваше, а другиять хоръ [го повтаряше.
Първия хоръ, въ който б%хж първокласнит® пЪвици, пФеше
теноръ, втория държеше пб-ниска нота.)
Ето псеньта :
Добро ле, два се млади, Добро ле, валибили,
Добро ле, залибили, Добро ле, отЪ мъиники.

Добро ле, ср$щнали се, Добро ле, снощи вечерь,
Добро ле, въ улицата, Добро ле, въ тъинината,
Добро ле, па сд®ли, Добро ле, хоратли,
Добро ле, м®сечинка, Добро ле, рогъ подала,
Добро ле, зв®зди небе, Добро ле, обеппахж,
Добро ле, а дв® млади, Добро ле, още сВджть,

Добро ле, още сджтъ, Добро ле, разговарять...
Добро ле, водата й, Добро ле, скр$жъ фанала,
Добро ле, кобиличка й, Добро ле, яворъ стана,
Добро ле, а дв® млади, Добро ле, още сфджть.

Когато момит® искарахж пФсеньта раздадохл се похвали

отъ ертенит®, които в нам®рихж хубава п ва това че
вефки зммаше възЪ себе си тоя любовенъ прип®въ. Иванъ
Боримечката хвьрляше очи — да в из®де — на Стайка

Чонина, която усърдно задиряше.
— Тая пФ®еень се п®й на повторки, а се играй на
повращулки! издърдора той гръмогласно.
ВсичкитЬ моми се иземФхж, като гледахл ляволеки
на Боримечката,
Той б%ше цфла планина:; растъ голиатовъ, еили херкулесови, лице кокалясто и грапаво, и глупавичко. При
това, той б®ше и тол®мъ пФенопоецъ, сирбчь, имаше гласъ
съотвЪтетвенъ на снагата си. Боримечката се порассърди.

ТЛЪКА ВЪ

АЛТЖНОВО

Той ее оттегли мълчишката: и елдъ малко врбме ивлая
надъ главит® имъ, като дърто овчарско куче — момит®
испискахж уплашени, а посл® се разем®хж. Тогава гидийкит® зехж да го дразнить.

Една го прип®:

Иване, гължбъ шарени,
Иване, тънка тополо.

См®хове.

Друга пое:
Иване, мечка пустала,
Иване, дълги саржко !

Пакъ кискания и см®хове. Иванъ пламнх. Той погледа
©ъ тхпо удивление бузястата Стайка Чопина, която прип®
тъй нелюбезно въздихающиять си кавалеръ, и отвори уста, като една боа, и зарева:
ПФИкпна.

леля думаше:

П®йке ле, моме, ПЪИке ле,

Яка та думать хората,

Хората, ближни комшит,

Че мп еп гойна, кръвена,

Че мп сп трудна, дебела

Отъ чичово си ратайче.

=- Лелю ле, мила леличке,
Нека сп думать хората,
Хората, ближни комшии, -—

Азъ съмъ сп гойна, кръвена,
И сл съиъ трудна, дебела
Отъь бащина си бЪлйя

Бвлия п ватария,

Че дод® хл®ба умбсж,

По кошле грозде озобж,
По ведро вино лепиы...

Отъ тая кървава подигравка Стайка се васрами; бувитЬ й расчървенЪхх още пд-пламенни, като, че ти вапца
КЪрмжеъ. Злобни кискания на дружкит® й № устрелихл
въ сБрдцето. Нкол прием хулници съ приеторна приетодушность попитахж:

208

ТЛЪКА ВЪ АЛТЖНОВО

— Мари, че какъ може хемъ грозде ла се зоби,
хемъ вино да се пле? Тая пФ®сень лъже.
`
— Та то сп е явно: или пФсень лъже, или мома
лъже... отговорихЖ
Тая лукава критика още разяри Стайка. Тя хвърли
метителенъ погдледъ на поб®доноения Боримечка и зап® съ
растреперанъ отЪь гн®въ гласъ:
Пйке ле, ружо въ традина,
Твоето сптно плетене
И мойто често ходене,
Давно не бжде залудо:
Давно се, Пйке, земеме.
— Ионко ле, черни ратаю,
Ла бЪше Пика либила,
Таквпзъ свинари, кат’ тебе,
Свинари п говедари,
БолФреки черни ратал,
Съ момци бихъ плеть градпла,

Тебе бихъ, Ионко, турпла

На мали врата доленъ прагъ,
Та кога мин заминл
Телпит® да сп искарвамъ —
Чехлит® да еп накалямъ
О тебе да ги истривамъ!...

На обида кървава отмъщение страшно.
Стайка изгледа

гордо

сега на

около си. Ножъть й

удари въ живо м®ео. Иванъ Боримечката, като треенхть

стоеше неподвиженъ ©ъ широко испулени очи. — Изъ
единъ пжть страшенъ неодържимъ хоходъ гръмна. Пвлата
тлъка б$ше вперила любопитни погледи въ бЪдния Ивана.

Отъь срамъ и отъ.-болежъ непстърпимъ на самолюбието
сълзи се показахж въ очит® му. Това още пд-подлудЪваше

ем$ха на около. Булка Цанковица се скар4:
— “Че какви сж тия подкачки? Така ли прилича да,
се хашыть моми съ ертени, нам®сто да се галыть и дра-

тувать, като туртувичета ?...

— Ты, тьй, гургувичета, избъбра една прием хулница, и двамата въ чаша можешь ла ги иепиешъ.
Пакъ ее раскикотихж веселить двойки.
— Които ее карать, тЬ се обичатъь, каза Цанко сь
помирителенъ тонъ.
:
‚
Иванъ Боримечката излфзе сърдито, като че да протестира на тия думп.
— А който се обичать, тВ ел приличать. подума
Неда Ляговичина.
— Недо, ти знайшъ ли? И на прием®хъ Господь
помага, отвова се Горапътъ, братовчедъ на Боримечката.
— Момчета, я вие викнете нФкоя стара хайдушка
пеня, да дойде сърдце на мбето, покани ги Панко. Момцит® запха дружно:
;
Спромахъ Стоянъ, спромахъ!
На два го пжтя вардяхж,

На третия го хванахж

Черни ну връви развихж,
Мажки ну ржцФ връзахж;
Па Стояна ваведохж
На Ерпнъ попа въ дворови.
Попа имаше дв® моми
И третя — Ружа снашща:
Ружа сп ил®ко биешще
| На мала, врата градинска,
А нони
двори мет$хж,
Па сп Стояну думахж:
„Байчо ле, байчо Стоене,
Зарана ще те объсать
На цдарювит® дворове,
Царица, позоръ да гледа
И парювит® дЪчица“.

Стоянъ`еп Ружи говори:
Ружо ле, попова, снахо,
Не ии е жално за живот,
Не ми е мило за бЪлъ ев®ть:
Юнакъ не жали, не плаче.

Ами те молж, Ружке ле,

‘210

ТЛЪКА ВЪ

АЛТЖНОВО
Лад;

Ризата, да ми оперлть,
Косата да ми разр®шайтъ ли
Че ми е драго, Ружке ле,

Кога челяка обФсать
Ризата да му се бЪл®й,
Чумбазътъ да се разв®ва...

Огняновъ изслуша съ таенъ трепеть финалътъ на тая
пЪсень.
— Ето, тоя Стоянъ, помиели си той, © ТИПЪтЪ На

легендарния български хайдутинъ: „съ мрачно-спокойния
погледъ на ©мрътьта. Ни една дума на съжаление, на
раскайване, на надъжда... Иска само да умре хубавець...
Д® да минФше тоя геройски фатализмъ въ днешния Бълтаринъ... Охъ, тогава съмъ спокоенъ ва исхода на борбата... Такава борба мечтан азъ, и такива сили търок...
Да внаешъ да умирашъ — ето расковничето на поб®дата...
Въ това врфме пиенахж кавалит®. Свирнята отъ найнапр®дъ нжна, меланхолическа, заиздига се високо и високо; очит® па свирачить бл®щ®хж, лицата пламтфхж отъ
въодушевление, яснит® звукове звънтВхж и пълняхЖ пощьта

съ дивата мелодия на планинит®. Т® пр®насяхл душата
на балканскитЬ връхове и усои; т® ти напомняхх тишината на горекит® долини, шушненето на с%нкит®, д®то
пладнувать овцет®; горския миризливъ босилякъ, планинскит® екове и прмирането на любовната въедишка въ
доливит®.... Кавалътъ е арфата на българскитЬ планини:

и полета!

Всички сега елушахж омаяни и гълтахл роднит® и
понятни звукове на тая музикална поезия. Булка Цанковица, права пр®дъ огнището, ©ь ржц® на хълбоци, зваплесната, слушаше.. Но въ истински въеторгь се намираше еамъ Огняновъ,

който

насмалко щ®ше да исплФска

съ рац®.
Шумнит® разговори и смФхове се подновихх. Но
Отняновъ отдаде внимание на разговора, въ който чу

ТЛЪКА ВЪ

името си. Петъръ Овчаровъ,

АЛТАНОВО

Райчинъ,

211

Спирдончето, Иванъ

Остенътъ и н®кои други, се разговаряхж ва бжджщето
въстание.
— Азъ съмъ вече съвебмъ готовъ за свадбата, очаквамъ само и револвера си отъь Филибе. Пратихъ и сто
и седемдесеть гроша за него: три овена отидохж, кавваше
ЦПетръ Овчаръть, прдевдатель на мФетний комитеть.
— Ама наздраво ний незнаемъ кога ще се вдигне
байряка. Едни думать по Благовцъ ще сл закървавимъЪ
ножовет$, други — по Гергевденъ, а вуйчо Божилъ го
туря на врьхъ малсьъ... казваше Спирдончето, снаженъ и
хубавелякъ момъкъЪ.
:
— Ти гледай шщомъ кукне кукувица и се зашуми гората... но азъ и сега СЪМЪ ГОТовЪ: Който часъ рфчжть.
—

Ехъ,

нашата Стара-Плапина

много юнаци е по-

‘ср$щала и нази ще поер$щне, каза Иванъ Остенъть.
— Петре, ти казваше за даскала: та двама души
пртупалъ а? Юначага!
— Кога ще ни дойде на гости да му цалунж ржчи—

цата, д®то галила тьй хубаво? питаше Райчинъ.

— Той ни пр®вари, даскалътъ, ама и ний ще се
погрижимъ да го достигнемъ. И наша милость отбира
малко отъ занаята, отговори Иванъ Остенътъ.
`Иванъ

Остенъть

б®ше юнакъ

в®щъ

стрфлецъ.

Убийството на Дели-Ахмеда лачи, се приписваше нему.
За това и мФетнитЬ турци го извардяхж, но бевуепЪшно
до сега.
На вечерята пихж за здравието на Огнянова.
— Да даде Господь живЪ и здравъ да го видимъЪ
скоро... Зимайте примФръ, момчета, оть него, кавваше
Цанко като гавржтваше паницата съ виното.
— Авъ се хващамъ, съ който иска, обади се нетърпфливата булка Цанковица, че утр® рано-ранпо ще ни
довтаса, като соколъ тука.
— Хе, що думашъ, булка Папковице? ами азъ.

9192

ТТЪКА ВЪ

АЛТЖНОВО

като щ®ж тръгамъ ва К...! каза угрижено Райчинъ......
Ако дойде вий го задръжте за кървавицата... Да се повеселимъ по Коледа.
)
— Каква ©е тая врява на въЪнъ? пзвика Цанко

като недопи викото си п стан.
Наистина, мхжки и женски викове се чухх на
Гостит® наставахж
сжщо. Тозъ часъ се завърна булката, много развълнувана,
двора. Цанко

п булката

пскокнахж.

и каза:
— (Свърши се ип една работа, да е хапрлия!
— Какво? какво $
— Боримечката грабналъ Стайка.
Всички пзвикахж очудени отъ таял пзненада.
— Грабналъ в, хубостникътъ, ШП № понесълъ
рамо, като гергьовско ягне, у тЪхъ сш.

на

Втшна се весела глъчка.
— Ами какъ тьй? А? Той за това изл®зе пб-рано,
а по него Горанътъ, братовчедъ му.
— Въечакаль в задъ ритлит®, при врАтника,
продължаваше булка Цанковица, и грабналъ Стайка!
Язжкъ за момчето, че изгори момичето. Пусти Боримечка,
кому минуваше пр®зъ ума?

— Право да сп кажемъ: т® си сх лика-нрилика...
каза. единьъ.
— Тя е гойно еръбеко свинче, той е маджарска
катана, смфяше се другъ.
— Хай да сж живи и здрави, утр® ще ппемъ
чървена ракия, каза Цанко.
— Па п на мене рхкавъ да дадлхтъ, авъ си пекамъ правото, крскаще булка Панковица; то се вик&
азъ сватувахъ.
СОл®дъ малко гоетит® сп пзлфвохж развеселЪли.

БОГЪ ВИСОКО, ЦАРЬ

ДАЛЕКО

218

ххх.
Богъ високо, царь далеко.

Цанко се затече при Огнянова, въ тъмния килеръ.
— Е Бойчо, хареса лип ти се нашата тлъка?
— Чудно, првъсходно, бай Цанко!
— Ами ваписув& ли пфенит$ 9
— Какво щж ти записвамъ?...
ма тука, на ли видишъ ?

Та п св5щь

н%-

Дойде ип булка Цанковица съ св$щь въ ржка.
— На вратнята се тропа, каза тя.
— То ще да е отъ Стайкини, може да сп иекатъ
отЪ насъ момичето сега...
—Хайде де, това да ни е
каххръть,
Но влзе Донка и каза, че ваптиета тропать; води
ти д®до ДЪйко, кметътъ.
— Б®еьть да ги земе, тВхъ и д®да ти ДЖйка!

Кхд® да ги туры тия свини?... То не е за тебе, успокон той Огнянова, но поскрий се... Булка, покажи на

даскала

д®.

И Цанко ивлзе. Подиръ малко той въведе дв® заптиета увити въ ямурлуци и цФли засипани ©ъ снФгъ.
Т® фучахл.
— Защо ни държё единъ чась на плтя,

кярата?
избъбра едноокото заштие, като си иетъреяше | силно

ямурлука.

— Ивзмръзнахме дод®то тебе дойде кефъ

да отво-

ришъ! крфекаше другото заптие, грапаво и ниско.
Цанко бъблЪше нФкакво извинение.
— Какво бъблишъ? Заколи пиле и тури яйца въ
масло.
Цанко иска ла каже нЪшо. Едноокото заптис крфенА;

— Не дрънкай,

гявуръ, ами пб-скоро кажи на

булката да сготви вечеря?...
Или мислишъ да нп гошвашъ съ твоята гявуръ-ошафъ чорбасж, п орфхови черу-

214

ВОГЪ ВИСОКО, ЦАРЬ ДАЛЕКО

ки? казваше то, като хвърляше прферителенъ погледъ на
необраната още вечеря.
Цанко трынж попаренъ кхд® вратата ва да иепълни повФлението. Ниското заштие му извика:
— Чакай, кхд® отпрати дЖвойкит® ?
— Т% си отидохж дома, че късно б®ше, отговори
Цанко, който съвебмъ истрфзн®.

— Иди ги доведи пакъ, да дойджтъ да си довечерять... и насъ да почерпатъь по чаша ракпя... Защо ги

8
иепжди ®
Цанко гледаще уплашенъ.
— Д®Ъ твоето момиче ?

— Л®гна си вече, аго!
— Искарай

него, то да ни послужи, каза

едноо-

киятъ, като сушеше на огъня мокрит® си навуша, копто
испущахл облакъ пара п тежка воня.
— Нед®йте да плашите д®тето ми, ага, каза умолително Цанко.
Вл®зе кметъьтЪ и се исправи смирено.

— Бре хжнзхръ! и ти ни развожд& по двайсеть
порти да хлопаме, като просяци! тука насила ни доведе!
Какво крияхте вашит®...?
Той назова дЪвойкит® съ едно ругателно име.
Българит® преглъщахх. ТЪ о%хл навикнали на това.

Епохата на робетвото бЪше изработила унизителната ва
чов®чеството поговорка: пр®клонена глава сабя не с®че.
Цанко мол®ше Бога само да не закачатъ дъщдеря му.
— Чорбаджи, попита едноокото заптие, вий готвите
ли се за бунтъ ?
Цанко отказа смФло.

— Каква е тази кама тука? каза ниския, като дитнж камата па Петра Овчарътъ, който в бЪше забравилъ
на чергата.
— А, чорбаджи, та вий се не готвите за бунтъ а?
попита еъ ехидна уемивка едноокиять.
'

БОГЪ ВИСОКО, ЦАРЬ ДАЛЕКО

215

— Не, аго, ний сме мирни подданници на царя,
отговори Цанко, като се мжчешще да бжде спокоенъ; & тая
кама вк забравилъ нФкой отъ гостит®.
— Чия е?
— Не познавамъ, аго.

Заптиетата се взпрахж въ нФкакви жьлти драскулки
на ножа. Между т®хъ распознахж слова.
— Тука какви сх тия слова? попитахх Цанка.
Той надникнж

надъ

камата:

до тхпиять

й край

б%хж пзработени еъ жълть телъ шарки п думит®: „сво-

бода или емръть“; & отъ другата страна името на ступанътъ й.
— Това е лозп, излъга Цанко.

Едноокото заптие го пернж съ калния сп царвулъ
по лището.
— Гявуръ, като ме гледашъЪ съ едно око, да не ме
мислишъ елФпъ ®
Цанковиять

отговоръ

повдшнж

съмнФние у т®хъ.

— Мухтаръ, ела тукъ!
Мухтарътъ влазяше съ една тава баница, за да №
опече у Цанкови. Той се растрепера, като вид® голата
кама въ рхцЪт® на заптието.
— Прочети тукъ?
Мухтарътъ прочете и се псправи емутенъ.
— Не могх харно да разберж, аго.
Кюсето грабнх

камшика

сп п го плющнЖ.

—

Бичътъ

исшлФска и се уви два плти около вратьтъ на мухтаря.
Отъ бузата му протече струйка кръвь.
— Калпъ миллеть!
Мухтарътъ безмълвно сп отриваше кръвьта.
— Прочети или въ. гърлото щж ти бръкнх съ ножа!
викнх заптието. Зашеметениятъь мухтаръ вид, че нъмаше
спасение:

тр®баше да се покори.

— Петъръ Овчаровъ, прочете той съ нарочито вапинание.

БОГЪ ВИСОКО ЦАРЬ ДАЛЕКО

216

— Познавашъ ли го?
—

Нашенецъ

е.

— Чобанъ Петре ли го впкатъ? попита едноокия;
види се, че отбираше н®що български.

— "Така аго, и мухтарътъь му подаде ножа, като
благодар®ше света Тройца, че прфекокнж страшнит® думи.

Но той прфбърза.

— Виждъ и отъ тая страна, каза заптието.

Мухтарътъ надникнж пакъ надъ камата твърд® уплашенъ, и се колебаеше. Въ схщия мигъ ©ъ дЪеното око
вид®, че нискиять готв®ше бича да го плФсне.

— Свобода или смръть, пише, аго.
Едноокиять подскокнж: — Исвобода а? ухили се
той влов®що; кой прави тия ками? Чобанъ Петре д®ка е?
— Че д®ка ще е, аго? у т®хъ сн.
— Иди го повикай...

Мухтарътъ трыгна.
— “Чакай и азъ ЩЖ дойдж ©ъ тебе, будала!
И ниекиятъь сп намътнж ямурлука п излФзе съ него.
— Добр®, Юсуфъ-ага, че чобанъ е отъ косъма на
хайдутинъ.

Въ това вр$ме Цанко минх при жена си, която готвЪше съ проклетии:
— Да ги убие Господь! Да ги скъса въ червата!
зъмина кость да ги задави, та да пукнжтъ, Отрова да
ти отрови! Да имъ готвы м®60 п пържж масло прЬдъ
Коледа!..

Огь дЪ се нам ри тая пуста

поганщина

сега,

та ни развали ип испоплаши!...
— Донке, иди, татовата, у чича си тая нощь,
мини прфаъ плета, каза Цанко на дъщеря си, която се
показа пр®блъдн®ла на вратата.
— Отъ дЪ ги доведе пакъ и Д®йко? оная нед\ля
пакъ ни довл®кохж двама, бъбрЪше булката.
— Та що да стори челякътъ? каза Цанко, водилъ
ги д® не — тукъ искали да дойдать: чули пФенит®...

Той изялъ п петь шесть гърбача.

БОГЪ ВИСОКО, ЦАРЬ ДАЛЕКО

9217

Цанко отпде пакъ при едноокото заптие.
— Чорбаджи,
малко трушия.

кхд® се дн?

дай

тука

ракия

— Нма го, чобана, пзговори сърдито нискиять, който
се завърнж съ мухтара.
— Ний тр®ба да обърнемъ селото наопаки, но д&
‚хванемъ тоя компта, каза едноокиятъ, като пиеше.
— Мигаръ на баща му да дадемъ воръ пъкъЪ? попита ниско другиять и посл® пришъпнж нЪщо. Едноокиятъ

клюмн® удобрително.
—

Кехая,

върви

викай

дъртия

да го питаме нЪщо

още; зем и това, каза ншекпятъ п му подаде стъкло
'
за ракия.
— За ракия — затворено © сега, аго.
Вм®сто отговоръ еднооокия

зал®ии му царвуля

си

по лището. Природно малко пб-благь, той се узвЪряваше
когато пиеше или искаше да ше.
Ол®дъ една четвъртъ часъ д*до Стойко се появи.
Той бЪше чов®къ петдесетгодишенъ, но съ будно п ене)-

гическо лице, по което се чет®ше воля и упоритость.
—

Стойчо, обади д® е

синъ ти — ти

знаешъ д®

си го екрилъ — за д& не пати твоята глава.
Като каза това едноокпятъ, навири жадно стъклото
съ ракията. Окото му св®т$ше и пущаше иекри. Посл®
подаде на другаря сп.
— ГНезнамъ д® е, аго, отговори старецътъ.
— Знаешъ, тп, гяуръ, знаешъ! избъбра злобно
заптието.
Старецътъ пакъ отказваще.
— Ше го кажешъ!
па
Катницит® ще ти извадимъ;
влачимъ п®ШЪ съ насъ, нефуча нискиять.
—

утр®

ще

те

— Каквото щете ме сторете, отъ една душа повече
нъмамъ, отговори твърдо старецъто.
— Иди оттатъькъ та си помиели малко... посл® ще

‚

рати!

сер

№8 ЗАТ

218

се раскайвашъ..:
кротость.

вает

тив Зи уно

Па

ЗО АНЦлЙ

Лаы

НАА Я Дао

вапов®да му еднооклять съ Ппритворна

П®льта му бЪше да истеглытъ

откупъ, което щ®ше да му прдложи
бЪше сежщински грабежъ,

но

отъ дЪда Стойка

мухтаръть.

т® искахх

да

Това

му даджтъ

видъ на драговоленъ подаръкъ. Тол начинъ е свойственъ
на такъвъ видъ равбойничества.
Но ддо Стойко не мръдваше.
Т® сё изгледахх удивлени отъ такава дързость и
хВърлихж едноврфменно ввЪрски погледъ на стареца.
— Ти чу ли, старче? крснж едноокиять.
— Азъ н®ма какво да мислю, пуснете ме да си
идж, отговори мрачно той.
Заптиетата побъенЪхж.
— Мухтаръ, подвали тоя дъртелъ! И едноокцятъ
трабна гърбача.
Мухтарътъь и Цанко

моляхх да помилва

Като отговоръ, той го ритнж.
на земята.

стареца.

Старецътъ грухнж

И жестоки удари се засипахж по тЪлото му. ° Д%до
Стойчо до едно време вика, пъшка, па занФм®Ъ; обиленъ
потъ обл® челото на мжчителя: той б%ше уморенъ отъ
работа.
Извл®кохл пр®бития старецъ, за да го свФотявать.
—

Кога дойде въ

себе

сп,

пакъ

ми кажете,

авъ

щА го накарамъ да говори.
— Молимъ ти се, Хаджи-ага, пощадете тоя старъ
човЪчецъ, той неще прнесе нови мжки ип ще умре, каза
ухолително Цанко.

— Царьтъ да е живъ, комита! разсърди се изведнжжъ НИСкИяТь... Анджакъ ти си ва убФеване! ти
сбирашъ комити у себе ел, ти и чобанътъ трфба да криешъ.
Добр® с ‘да те потърсимъ.
Цанко неволно се изм®ни въ лицето. Колкото и д&
бЪше замаянъ

отъ ракията,

еднооклятъ

забЪл®жи смущението му. Той се обърнж сепнато къмъ Ддругаря ен:

`БОГЪ ВИСОКО, ЦАРЬ.

“

219

— Юсуфъ-ага, ела, да диримъ, у тоя тявуринъ има
нЪщо. И станж.
— Запов%дайте, каза глухо Цанко и ги поведе ©ъ
едно фенерче.
Той ги води на веёкжд®, килерчето остава за найподир®. Той свЪтнж и тамъ. На почерн лия потонъ имаше
дупка. Кога бЪше закрита никакъ не личеше. Цанко

внаеше, че отъ тамъ се е промъкнжлъ Огняновъ на потона и пакъ намФетилъ неузнаваемия капакъ. Той, прочее,
доста спокойно въведе турцит® влтр® п свфтна.
Първиятъь му погледъ бЪше къмъ потона.
Дупката вФеше широка сега.
Цанко помъренж на м®стото сл. Турцит®, изгле-

дахж килеря.
— Каква е оная дупка?

— На потонътъ, изшушнх Цанко. Краката му притрепервахл, и той се пооблгнж до вида.
Нискиятъ вабЪлЪжи, че това бъше отъ уплашвание.
— СвЪтни ми пб-добр® да се качж, каза той! Но вне-запно му хрумнж неприятна мисъль ип покани другаря ем.
— Хасанъ-ага, ти си пб-високъ; мухтаръ подложи се.
Хасанъ-ага когато б%ше добр® пиянъ, охрабрваше;
пшенето узвЪряваше еърдцето му и распаляше бабаитска,
крьвь у него. Той стжпи на гърба на мухтаря.
— Чорбаджи,

дай фенеря,

не видишъ ли?

Цанко подаде фенеря машинално, побЪл®лъ, като
платно.
Едноокиять увр® свтилото въ дупката, поел® и
тлавата си. По трупътъ му се познаваше, че той се извръща на ве®йкжд® съ фенеря въ ржка.
Поел® се сниши, скокнж и каза:
— Чорбаджи, кого б%ше скрилъ тука?
Цанко гледаше изуменъ. Той не взнаеше какво да
отговори. Тая вечеръ б$ше испиталъ толкова бтрахове и
мжки, Щото хванж да му се чини, че бълнува. Мислит$

220

ВОГЪ ВИСОКО, ЦАРЬ ДАЛЕКО

му се замъглихх. На повторнит® запитвания той отговаряше гузенъ и уплашень,
— Комитата ще даде пб-ясенъ отговоръ въ Клисура.
Тамъ има, пб-добра тъмница... За тая нощь тукъ ще мине...
И заптиетата го ваключихЖ вЪ ТЪМНия и’ мразовить
килеръ. Цанко бше така потресенъ, щото само сл®дъ
нФколко минути се поокопити. Той се улови ва главата,

като че ж стиекаше да му не исхвръкне ума. Лишенъ
отъ твърдость, страданията скоро го сломихж. Той заохка
и запъшка отчаянно.
Вратата се побутнд п гласъьть на ДЖйката се чу.
—
—
—
Замижи,

Какво миелишъ да правимъ, Цанко, сега? Незнак, бай Дйко, научи ме.
Ти на турчата знайшъ д® имъ е елабото место.
па давай, само да се отървешъ...
Инакъ, ще
те влачатъ по конаци и по сждилища, дор’ то разеипать.
Клети д®до Стойчо, и той можеще съ малко н®шо да не

става вянъ... Давай, Цанко, — б%ли пари за черни дни!
Дойде и булката расплакана.
— Цанко, да дадемъ! Не жали нищо, Цанко! На
тия кръвници

отъ рхцЪт® чов®къ нФма да изл®зешь...

Дъдо Стойку веки е умр®лъ... Охъ мамице, какво дочакахме |
— Какво да дадемъ, жено? Ти знайшъ, сухи пари
нмаме.
— Врьвъта да дадемъ!
— Донкината връвъ съ рубетата ли, мари?
— Донкината, тя е сичкото, да го дадемъ, само д&
се отървешъ... Виждъ т® и за Донка сега пакъ питать,
проклетит® звФрове!..
— Стори, булка, каквото Господь те научилъ, &
азъ се побъркахъ... пъшкаше Цанко въ тъмницалта.
Булката и ДЪйко излФзохл.
Сл$дъ малко вр®ме лъенж свЪщь прфеъ рЪзкит® на
килеря и вратата му се отключи.

ПОБЪДИТЕЛИТЬ УГОЩАВАТЪ ПОВЪДЕНИТЬ

9291

— Цанко. излфзъ, отпустни се, кава Дйко;

агит®

биле пакъ добри хора — ип камата ти давать, за д&
нФмашъ страхъ вече. Евтино пакъ в откупихме.
Па, като се наклони на ухото му, пришушнж му:
—

Още малко остая, па или ний т®хъ, или т® насъ,

да ее евърши баримъ... То такъвъ животъ се не жив®й...

хххП.

ПобЪдителитЪЬ угощавать

побЪденит®.

Въ тоя сжщи часъ Огняновъ тропаше на вратнята
на Петра Овчаровъ. Не въ сила да одържи ужаенитЬ душевни страдания при зрлището на зваптийскит® буйства,
на копто гледа пр®зъ една

отзЬвка

на

потона;

не: въ

сила да одържи ржката си тамъ отъ кърваво отмъщение
възЪ тия злодЪйци, което щЪше да бжде една безразежд-

ность съ много лоши послФдетвия, Огняновъ, като 0обевумълъ, бЪще искокнжлъ на улицата, и тичаше право
къмъ дЪдови Отойкови. Вратнята ее отвори.
— Д® Петра? попита той, като забравяше, че се крие.

— Ти ли сл, даскале? попита расплаканата майка.
— Д® вашъ Петра, бабо Стойковице?
—

Синко, само пази да не чувтъ

ония...

Петръ

е у Боримечкала.
— Д®Ъ стоп Боримечката, бабо ?
— До д®довата попова кхща, ако знайшъ новата
вратня. Па се чувай, синко.
Б®дната жена не подозираше, че дФдо Стойко бере
душа. Огняновъ фукнж. Той не чуветвоваше нищо н&
кракътъ. Кога наближи поповата кжща, една шумна, дружина се зададе отъ тамъ. Огняновъ позна Петровия тласъ.

Той спр% момцит®.
— Даскалътъ! познахж го всичкит®.
— Авъ съмъ, братия, клд® отивате ?
— Б%хме у Боримечката, отговори Петъръ,

Ад найду,

Моурь бо

ас

тая

9929

ПОБЪДИТЕЛИТЬ УГОЩАВАТЪ ПОББДЕНИТЬ

нощь сп откраднж невфета, та ходихме да му пиемъ по
едно вшНо... Да ги впдишъ сега какъ со сговаряшь!
Гаче сж биле
лопаднж ®

родени

единъ

ва други...

А ти

кога

— Петре, ела да ти кажж дв® думи.
И Двамата се отбихж на страна.
— Прощавайте, лека нощь, издума Петъръ на
другарит® си и бързишката се запжти съ Огнянова. Стигнахж дома.
— Върна ли се татко? попита майка сш.
-— Нма го, още синко.
Огняновъ го увл®че въ зимника.
— Слушай, Петре, казахъ ти, баща ти го бихж
злЪ за тебе...

Тия

скотове

могхтъ

да

направытъ

и пб-

лошо у Цанкови. Ний не можемъ да ги задържимъ отъ
злод®йствуване, оевЪнъ съ оржжие. Азъ самъ можахъ
ла имъ смажх главит® од®в®, но ее побояхъ
нит®... Не бива да отиваме кжд® Цанкови.

отъ сфтни-

— Азъ искамъ да отмъстж, брате! викаше Петъръ
ВЪНЪ оТЪ себе еп.
— И азъ искамъ отмъщение, Петре,

ип страшно,

но
'

безопасно ва насъ.
— Какъ да го направимъ? попита Петръ, като сп
откачи пушката отъ стФната.
— Потърпи, да помиелимъ.
— Авъ не могх да миелы, азъ татка трба да пд

да виды Що го чинатъ!
Огняновъ,

самъ

буенъ,

сега

се сеил®ше да

одържи

единъ пб-буенъ отъ постхшка, естественна, но гибелна.
Ид®ше ли Петръ у Панкова, кръвь щ®ше да се пролфе.
Огняновъ миелЪше, че часътъ за р®шителна борба не
б®ше още настаналъ. Свидно му бЪше за такъвъ личенъ
юнакъ да падне прфждевременно и безполезно.
Но на халосъ б%хлх усплията му. Петръ ревЪше,

като тигръ:

ПОБЪДИТЕЛИТЬ УГОЩАВАТЬ

ПОБВДЁНИТЬ 993

— Авзъ трЪба да отмъетж за
свтъ да пропадне!
Той оттласнж силно Огнянова,
припна къмъ вратнята.
Огняновъ еп скубЪше космит®.
да повлияе надъ такава неукротима

баща сп, па цълия
който го @бгтВло и
Той се вид® слабъ
кръвь.

Но прфди Петръ да приближи вратнята, тя се печука отъ вънт. Той зытьнж пушката, па отвори. Троица
българи, Цанкови съеВди, носфхж въ черга дФда Стойка,
или пб-добр® — трупътъ му.

— Ти да си живъ,

Петърчо,

каза

му единиять

селянинъ.
Дворътъ ее испълни съ пиеъкъЪ и плачове отъ женит®. Баба Отойковица си дер$ше ризата и се хвърляше
възъ студеното т®ло на ступана еп. Огняновъ дрьпнх
разбития отъ това нещастие Петра ип го увл®че пакъ въ
зимника. — Огняновъ съ сълзи на очи се мжчеще да го
задържи, защото, подиръ минутното поразяване — отъ
ВидъЪтЪ на баща си, Петръ сега още пблудуваше за

бързо отмъщение.

— Да отмъетимъ, братко, да отмъетимъ, казваше му
и го пр$гръщаше Огняновъ; — н®ма за тебе п за мене
`пб-света длъжностъ сега отъ отмъЩението.
— Крьвь! кръвь! ревЪше обезум®лиять отъ Ярость
Петръ... Охъ тате, счупихл ти душмани твоит® стари
кокали... Охъ

майчице! какво да те правы сега?

—- `Стой бе, брате, одръжъ се, стёгни сп сърдцето,
ще накажемъ страшно враговетЪ !..
Олдъ половина часъ силата на кризиса намал®,
защото п най-лютит® нъравственни страдания ослабватъ

отъ самата си напрегнжтость. Петръ пристанж да остане
дома сл, сл®дъ като прие прфдъ иконата клетва отъ
Огнянова, Остенътъ и Спирдончето, че н®ма да оставать
живи заптиетата.

Вр

о ос

6с —

РРЕООЕ

— Че и Боримечката нам®ри време да ее женил...
каза съ досада Остенътъ; — да не б%ше това
него да дръыпнемъ... тазъ хала ни трфбаше.

щфхме п

Планътъ на -отмъщението бЪше такъвъ; ЩФхЖ да
завардатъ пхтя, който отива на западъ къмъ ЛЪсковския
проходъ, отъ д®то е друмътъь за Клисура. ТФ избрахж
за засада обраслиять съ гжетакъ долъ, изъ който славя
рвчката Блещица — и се втича на близо въ Стрфма.

Тамъ щ®хл да причакать двамата турци и да се хвърЛЮтЬ ВЪЗЪ ТВхЪ съ толи ножове, слФдъ което да вавл®чАть п скршатъ труповет® имъ въ гжсталака...
Но
за да се прЁдвари вс®ка случайность на избгване жертВИТЬ, Т® зехл и пушкит® си... До това гръмливо оржжие щфхл да прибгнать въ краенъ случай. Тол планъ
б%ше основанъ на св®д®нията, копто даде Дйко за заптпетата: т® щ®ли да станжтъь твърд® рано, прфди втори
п®тли, да гоныитъ Клисура, за дЪто бързали; ва това му

и дали заповФдь да ги еъбуди далеко прфди вазоряване.
Първи птли проп®хх п малката дружина остави
пустото село и се нам®ри на полето. Сн®гътъ валЪше
обилно на едри парцали. Бла пелена покриваше цфлия
пАть. Тя прав®ше и нощьта видело.
Пхтницит®, - съ

пушки ёкрити подъ ямурлуцит®, крачахл мълчишката
изъ дебелия

снЪгъ,

който

застилаше

веичко.

НикакъвъЪ

шумъ не показваше, че вървытъ живи хора; т® мявахл
на нощни призраци и вапири, които ставатъь около Коледа. СнЪгътъ валЪше непрестанно и пълнЪше трапищата
съ пр#епи, копто вабавяхж вървежа на ПАТНИЦИТЬ, копто
не заб®лЪжвахж това. Веички О%хх погълнАти отъ една
мисъль: отмъщение. Виковет® на Петра, юначниять имъ
другарь, и пр миранията на майката и домашнит®, пи-

щ®хх още на душит® имъ. Въ тая минута т® само отъ
едно се бояхж; да не би да се истървать

отъ

рхифт®`

имъ заптиетата — веички други страхувания и интереси
б$хж остали на страна... Дълго врфме т® още вървхж

ПОБЪЕИТЕЛИТЬ УГОЩАВАТЪЬ ПОБЪДЕНИТЬ

безъ да си продуматъ.

какъвъ

Веднага

лай, който иепълни

зачухж

самотнята.

зачудени.
— Отъ дка

задъ

225

себе сп н®-

Т® се обърнахж

кучета по това врфме? попита Бойчо.
— Чудно, каза безпокойно Спирдончето.
Лаятъ се повтори още пб-гръмливъ п додФто да
разберхтъ, т® вид®хл, че подъ дръветата секачаше п тичаше на самъ нФкаква гол®ма черна фигура, съвеВмъ не
прилична на куче: тя приличаше на едно чудовище, на
нФкаква гпгантска мечка пеправена на заднитФ сп крака.
Бойчо п Спирдончето пнетинктивно отстжнихА на
страна до дънера на единъ джбъ и се приготвихл да се
защищаватъ отъ тоя непознатъ нападатель. Въ тая схща
минута той дотърча

до т®хъ.

— Боримечка! извикахл веичкит®.
— Боримечка зеръ ! забравихте го! Майка. му стара...
Дъйствително, Боримечката б%ше, въ ямурлука си.
Като зачулъ врявата на улицата, отишълъ у Петрови п отъ
него се научилъ за вецчко. — Безъ да се бави ни една
минута, той се ваврыща у дома сп, пепраща булка си
при майка й, втиква въ полса сп топора, зема пушка, и
фуква, да гони дружината, да земе участие въ отмъщението.
Прнежтствпето на тоя спленъ помощникъ № ободри
още повече. — Да вървимъ сега, каза Остенътъ.
— Напр%дъ, прибави Огняновъ.
— Бе чакайте и другия, каза Боримечката.
— Че кой другъ има още? попитахж зачудени.
— Петровото братле, Дананлъ, п той тръгнж съ мене...
' — “Че защо го водишъ ?
‚

— А бе Петъьръ го прати бе, ва да види братъ му
съ очит® сп каквото стане.
— Какъ? той не ни вЪрва? Ний му се заклехме.
— Сто клетви за пара... И азъ ви не в®рвамъ...
— Че защо ?
— Бевъ Боримечката, сте трыгнали ? Майка му стара !..
15

9296

ПОБЪДИТЕЛИТЬ УГОЩАВАТЬ ПОБЪДЕНИТЪ

Тая фраза Боримечката употр®бляваше на всфка дума
почти. Тя изразяваше много пб-умно чувствата му и мислит®
му, отъ колкото устата му можахж да направыть.
— Не се сърди, Иване, каза Остенътъ; ний се {оътихме

за тебе, но си младоженецъ...

— А! ето и Данаилъ!
Едно момче запъхтяно се спр® пр\дъ тёхъ, то имаше

само единъ ДЪЛЪГЬ НоЖЪ затькнать на пояса.
Отъ трима дружината се умножи на петима.

Цатуванието се продължи пакъ мълчаливо. ТЪ върв®хж
сё покрай ср®днегорското бърдо, което е пола на Богданъ,
отъ връха на. който се спуща, и БЪлещица. Най-поелЪ
дойдохж до неж.

М®етото, наистина пр®детавляваше сгоденъ

нападателенъ пуньтъ. Отъ дена страна Отрфма, която
тр$баше да прфгазвать турцит®; отъ лЪва страна дълбоко
изринатъ долъ, задръетенъ съ гора, и планината надъ
него. Тукъ се епр® дружината. Така, тя се отдалечаваше
единъ часъ н®що отъ Алтжново, дъто не бихж се чуди
търмоветВ, ако станяхж нуждни. Когато се нам®стихжЖ
въ гжетака, вече се задр®згавяваше.

СнФгътъ падаше пб-

ситенъ. Другарит® снишени добр®, чакахж търпеливо, съ
погледи вперени на истокъ, отЪ д®то щ®хЖ да се задаДЖТЬ ДВЪт® заптиета. Но първиять гласъ, който чухж,
б%ше вълче виене. То се вададе надъ главит® имъЪ, и её

пб-блиско се чуваше. ВФроятно;-ВЪлЦитЬ се спущахж въ
полето за да си намФрытъ закуска.
— Идатъ кънъ насъ, каза Иванъ Остенътъ.
— Пушка н®ма да се хвърля.
— Ше работимъ ©ъ ножове и ©ъ дръжкит® на
пушкит®, чувате ли? каза Огняновъ.
Другарит® наострихх уши. Ситното шумоление изъ
пб-торния гжеталакъ, показваше, че глутницата иде купомъ,
тичешката, Виенията се повторихж. Развиделяваше се вече.
‚ — "Тия проклети вълци, ако ни побъркать! испышка
Огпяновъ.

ПОБЪДИТЕЛИТЪ УГОЩАВАТЪ ПОБЪДЕНИТЬ

Эт

Въ сящия мигь нФколко вълка се иепр\чихл на
полянката прдъ тВхъ и се спрхж. ОстритЬ имъ муцуни

се издигнахх и завихх. Явихл се и други.
— Осемь! прошушнж Боримечката; вамъ оставямъ
четире; другитЬ сж мон.
Като се запознахл

тЪй сЪ ловЪтЪ си, тладнит® зв-

рове се хвърлихх на гжеталака. Той се прфобърнл сега
на крфпоеть, която вълцит® нападахж, а човЪцитЬ браняхд. Ножовет® и камитЬ играяхж евир®по; пушкитЬ се
дитахл и — падахж. Виение, фучене Н®колко зв®ра
се натръкаляхх пр®дъ гжстака; други нФколко се занимахж
съ падналит® сп другари, като ги раскъевахх още живи;
останхлит® бхж прокудени отъ гжетака, изъ който Иванъ
Боримечката правЪше чести излазки, джавкаше, като овчарско
куче, и блъскаше съ топора по главит®. Той приличаше
на Гедеона, кога съ магарешка челюсть поразяваше филистимеката войска.
Скоро всичкитЬ вълци бидохж прогонени пр®зъ дола
на ерЪщната ржтлина, и клекнахд да ел ближаитъь ранит.
По щастие, дод® траеше боятъ, никой не замина.

— Выщит® не се махвать вече отъ тамъ, каза
Огняновъ.
— Я вижте, и друга дружина дошла тамъ!
— Нека почакать, ний ще имъ дадемъ зняфетъ, да
помны\ть кога е била свадбата на Боримечката, каза
Спирдончето.
— Майка му стара! избъбра самодоволно Боримечката.
Мина се нФколко врЪме.
‘Турцит® се не показвахж, & втори п®тли б®хх про-

Дружината чу още пб-рано отдалечени кукурипли...
тания, коийто нощната тишина донасяще отъ околнит® села.
Виделината нарастваше; дръветата въ полето пб-ясно хванахл да се виждатъ и прфдмЪтитЬ да се ‘отдичавать единъ
отъ. други. Зе да се етВга душата на момчетата; т® помръз*

228

ПОБЪДИТЕЛИТЬ УГОЩАВАТЬ

ПОБЪДЕНИТЬ

вахж на едно м®ето, па имъ хрумнж, че може и да не
видыть заптиетата, че може т® да сх отложили ва пбкъсно тръгването еп, пр®дъ видъ на дебелия енФгъ, Що
засипа велчко пр®зъ нощьта, & може би и по прЪдпавливость, отЪ нФкакво нападение. Още малко и съмваше
съвебмъ, И пхтЬтЬ шФше да заработи, и нищо вече невъеможно!... -Тия миели се въртЁха на всички въ тлавит®; страшното нетърпение нарастваше и ставаше несносно
— ла
мжка. Остенътъ испъшка отчаяно.
— Ше ги чакаме, когато и да заминать, и нФма,
да мърдаме отъ тука, каза глухо ОгняновьЪ.
— Но ако се улучать и други пжтници ?
— "Т® ще си вървыть ивъ плтя, намъ трфбать
лвамата...
— Но тогава ний явно ще нападаме!
— Ако не можемъ тайно — явно.

— Ще гърмимъ съ пушкит® отъ тука, па хайде изъ
планината...

Никой

н®ма да ни види въ гората, каза

Остенътъ.
— Добро. Но ако сх трынхли съ дружина, съ
турци още?
— Тогава истински бой ще имаме... Й оржжие имаме.
и позиция добра, каза Огняновъ; само внимавайте хубаво:
ний клетва пр\дъ божия образъ дадохме — живи да ги

не оставимъ.
— Майка имъ стара!..
— (Само едно ме е страхъ, момчета, каза Бойчо.
— Какво?

— Да не би да сё трынлли изъ други пять...
— Не бери грижа за това, каза Остенътъ: ‘други
ПАтЬ нфма; освФнъ назадъ ако се върнатъ!
— Тогава
дай Боже сила!

Боримечката правъ, назърташе нЪщо.
— Идлтъ нФкон, каза той и посочи на истокЪ.

ПОБЪДИТЕЛИТЪ УГОЩАВАТЬ ПОБЪДЕНИТЪ

9229

Всички се вторачихл къмъ тая посока. Изъ между
дърветата, въ които извиваше пжтя, покавахж ее двама души.
Конници! викнж скръбно ОгняновъЪ.
Не сх нашит®, каза Спирдончето.
— ГНашит® сж пЪшаци, заб®л®жи Остенътъ.
—
—

— Майка имъ стара!...
Огняновъ б®ше развълнуванъ и сърдить; той продлължаваше да гледа вторачено двамата конника, които
върв$хл успоредно изъ плтя. Т® приближихл на етотина
раскрача разстояние.
— Нашит® сх! каза той радостно. — Нашит® ?
— "Т® сх, познахъ ги по ямурлуцит® и по лш-

цата... Едноокия върви отъ оная страна...
Веичкит®, еъ пушки готови, се взирахл къмъ ДВЪтЪ
заптиета, които продължавахж да наближаватъ спокойно
насамъ.
— Авъ познахъ пъкъ коня на Цанка, каза Спирдончето.
— А другиятъ е моятъ, прибави Огняновъ.
— Зели сх ги на сила.
Но радостьта на Огнянова се намали веднага: той
сега вид®, че турцит® моглтъь да избЪгнАтЪь лесно...
Значи, на открито п съ ножове не може да се дЪйствува:
трфба изъ пуснята, съ пушкит®, а гърмежътъь бЪше прфдателско н®що. Па и конет® б%хж голЪма Ода...
— Каквото стане да стане, пошушнх си Огняновъ.

— Съ пушкит$!
гледайте

— Юнащи, внимавайте,

началото

да бхде

сполука. ..
—

Кога

дойджть

до

бр®ста

ще

гръмнемъ,

каза

Остенътъ.
— Азъ зимамъ едноокия, каза Боримечката.
— Боримечката п Спирдончето — едноокия; азъ и
даскалътъ — другия, искомандува Остенътъ. Конницит®
стигнахж бр®ста.

°,

ЗЩЕ ао оз ‚ ее

НЙТ

учи

Ц®вит® се насочихж изъ гжетака тие:
трьМъЪ
разбуди околнит® екове. Момчетата погледнахж Ппр®зъ
димътъ. Едното заптие бъше паднало, другото се. пров®си на страна.
Конет® се пораскачахж, па спр®хх.
— Кой уби баща ми, даскале? попита Данаптъь п
п

ВЫ
Зняб

пръвъ
д
яя.
Чад

от

Фибру

искочи

отъ. засадата.

— Едноокия,

той паднж долу.

Данаилъ фукнж къмъ плтя. Въ два мига той се
нам®ри тамъ и закастри съ ятагана си нещастния убийца
на баща ел.
Когато .дойдохж и другарит®Ь му, той още с®чеше,
като безуменъ. Той мязаше на ‘схщи зв®ръ. Турчинътъ
още не умр®лъ, приличаше на единъ буть кълцано съ
сатхръ месо, & не на чов®къ. Дебелиять снФгъ бЪше на-

сптенъ на кръвь. Тя правеше локви.
Огняновъ се потърси отъ ужаеъ и отвращение при
видътъ на тая салхана. Той би възнегодувалъ ако тя се

вършеше сега отъ единъ страхливецъ, но Петровото
братче бЪше неуспоримо храбро, и само мщението можеше да го тласка на тая дивашка вакханалия... Огняновъ си. помисли :
„Отмъщение зв®реко, но. оправдаемо: п отъ Бога и
отъ съвЕстьта. Кръвожадность, но добра чърта... Бьлтаринътъ петь в®ка е билъ овца — зв$ръ да бжде ©
пб-дор®. Чов®цит® уважаватъ пръчътъ повече отъ козата,
кучето — повече отъ пръчътъ, кръволочния тигръ — П0вече отъ вълка п мечката, и плътоядния .соколъ — Повече отъ кокошката, която му дава изящна гозба. Защо?
Защото олищетворяватъ сплата, която е правото и свободата... Филовофията нека процвфтява; природата остая
каквато сп е. Христосъ е кавалъ: ако те плфенжтъ отъЪ
една страна, дай и другата. Това е божественно, и се
покланямъ. Пб обичамъ Мойсея, който дума: зжбъ за
зжбъ, око за око!

Това

® естественно,

и го

слЪдвамъ.

ПОБЪДИТЕЛИТЬ УГОЩАВАТЬ

ПОБЪДЕНИТЬ 931

Ёто жестокпятъь — свещенния принцииъ, на който тр№ба
да положимъ борба сп съ тиранит®... Да имашъ милость
къмъ немилостивит® е така подло, както да № очаквашъ
отъ тВхъ. ..

Погълнатъ отъ такива вълнующи размишления, страстни и жестоки, както самата минута, п противни на
неговата хуманна натура, Огняновъ стоеше надъ трупа и
гледаше захласнжто, какъ снФгьть застила червенитЬ
локвички и нас ченото мФсо, разбъркано съ дриии.
Ненадйно той съпикаса въ тоя безобразенъ кръвавъ

купъ нанизъ дребни жълтици. Огняновъ гп повочи на
Спирдончето :
— Земи гп за н®коп сиромасем, да еп кушжтъ блаж-

нинка по Коледа. Спирдончо издилна връвьта съ върха
на хжрбията сп.
— Проклетникътъ,

кой ли българинъ © обралъ?
Бре, това е Донкината връвь!
Сжщата!...
извика
Спирдончо вамаянъ и уплащенъ... Той бЪше годеникъ
на Донка,
'
— Види се, тя е откупила дФда ти, каза Огняновъ.
— Но тукъ е само половината връвь — другата
ще е нав%рно пр®рфзана и останала въ тоя боклукъ!
И Спирдончето съ погнусяване варови съ хжрбията,
но ненам®ри другата половина. Тя бЪше у другия, съ
когото едноокия раздъли братеки плячката, както п наказанието.
Въ това врвме Боримечката пъкъ довършваше съ
топора оногова.
Двата трупа бидохж отвлчени наскоро въ гжстака...
Въ това вр®ме Цанковиять конь тичешката се завръщаше
назадъ

въ селото, & другия,

като 6® подушилъ близостьта
на вълцитФ, пр®гази Стрфма ип фукнж съ дшгната опашка

пр®зъ полето...
— Зжбъ в& зхбъ, око за око! повтаряше ла еп
шушне несъзнателно ОгняновъЪ.

ФАРТУНА

232
Кога момчетата

се отдалечихх

— ВЪлЦИт®Ь прибли-

жихж. Природата и зв®рьтъ станах съюзници, ва да
унищожжть ел®дит® на праведното отмъщение.
И сн®гътъ сё валФше.
Съмна се добр®. Околностьта бЪше сё пуста. Нищо

още се не показваше по пжтя, нито по полето, вастлани
съ б%ла покривка. Ранниять чаеъ п голФмпять енФгь ваве®ки плтникъ

лържахх

на

леглото му.

Така,

щото

утрЬпването на турцит® нфмй никой евид®тель. Но дружината желаеше да не бжде забл®жена, като се връща
въ селото. А пжтьтъ изъ който '0% дошла, навЪрно сега
не е вече пусть; при това, тамъ имаше ил воденици.
съвЪщание.

Направихж

РЪши се да се искачжть по с-

вернит® плещи на Богданъ, хубаво обраели еъ букашка
гора и гжетакъ, та да се спуснжтъ въ село отъ другата
урва. Тоя пжть, при всичко, че труденъ п мжчно-пр®ходимъ,

бЪше безлюденъ

п даваше

заелона.

—

Данаила

пепратихл право за село.

хххМ.
Фаартуна.
Върла отиваше плтеката по горпстата урва, по
която момчетата се пекачихл отъ Ддолътъ на БЪлещица.
Боримечката,

вшъ

съ тия мФста, върв$ше напрдъ,

съ

пушка на рамо. Вървежътъ ставаше труденъ, защото
планинеката пжтека в заснпваше снФга; подиръ половина часъ, потъ като градъ затече по лицата имъ, като
че тия испечени момди О%хж вървфли цФли часове въ8ъЪ
урвата. Иескачихж се на единъ връхъ. СнФгътъ бъше
пр®етаналъ; скоро, пр®зъ бЪлизнявата мр®жа на небето,
слънцето

лъенж и огр® еъ ОФлит® си зари долини и пла-

нини. Блата имъ завивка станж още пб-васлЪиително
б®ла. Тя блещукаше на слънцето съ милиарди треперливи искрици, като че посипана ©еъ ялмазенъ пФеъкъ,

ФЖРТУНА.

233

Изъ долиподобно ризата на една багдадска султанка.
ната, пробудена вече, пздигахл се димчета надъ селата,
пъпляхж селяни тукъ-тамъ, конто първи проправяхл партина,
по васипанит® друмища ип пжтеки. Селото Алтхново се
виждаше ясно въ самит® поли на бърдото, и тамъ се
зърваше

движение:

момчетата забВл®жихж нФкакъвъ черъ

купъ — вЪроятно хора — който се мърдаше и отиваше
къМъ края на селото, тамъ, дЪто б%хж гробищата — познахж,

че това е погребението

на дда

Стойка;

сега

чухх даже и звука на клепалото... Но бърдата и въ)ховет® планински бЪхж непристяини и царственно спяхж
подъ дъвственната си плащаница. Величественната Рибарица, на западъ на, долината, издигаше въ небесата своятъ
тигантски тхпъ купенъ, забиколенъ съ пб-ниски; темето
му остаяше забулено отъ вълнисти подвижни облаци, конто,
като че пушехж. На сбверния оризонтъ се протакаше
правата чърта на Стара-Планина, цфла плувнала въ бъло
и въ елънце. Обикновенно намръщена, тя сега бфше ва
хубость да м гледашъ. Само зинжлит®, сивит® канари
— легла на водоекоцит®, конто се спущахж отъ върха @й,

остаяхж отвити и придавахж малко строгь видъЪ на планината.

Гърбъть

й отиваше равенъ,

като една етВна До

самата Амбарица, отъ дЪто се захваща редъть на балканскит® великани...
Дружината хемъ вьрвЪше, хемъ се спираше да се
любува на очарователната зимна картина, но мълчаливо.
Петровото нещастие и отмъщението, което послЪдва, влияехж
мрачно на душит®. Р®дкит® окъелячни разговори се касаяхх само до пжтуванието, което хъямеше по долове и
ржтове. На мфста н®кой затжваше и посл® съ толЪми
МЖки го иетегляхл. Въ тоя случай голиатската сила на
Боримечката б%ше много полезна. Макаръ, че правхл
чести почивки, т® пр®малявахл; гладътЪ ги зачовърка, па
се появи отъ сБверъ мразовить ВЪтъръ; той имъ брул®ше
лицата и вледеняваше носовет®, ушитЬ и рац®т$. А

аа.
счейщ

934

ФЖРТУНА.

л®съть ставаше сё пб-упорить и негостолюбивъ. До едно
м®сто ВБрв®хж, па спр\хл;
никаква диря отъ пятека
нФмаше. Отпр®дъ имъ се’ испр®чваше само непроходимъ
тжеть букакъ, задръетенъ още съ томфми прфепи — а вЁявицита ее усилваше:
Т® се изгледахж смаяни:
— Да се повърнемъ осв®нъ назадъ, Въ дола, и да
си идемъ по селския пжть? каза Спирдончето.
— Не! възрави Остенътъ; по друга посока да трътнемъ, но да се не връщаме. И другит® исказахж такова
мнФние.
Подиръ кратко еъвУщание рЪшихж да её повърижтъ
малко назадъ, па да ударытъ на дФено и пробиять какъ
какъ букака, та да излзлть на поляната, що е на връхъЪ
бърдото; отъ нем да се спуснжть въ оттатьшния долъ.
— Тамъ е, каже Остенътъ, Дичовата кжшла, да идемъ
тамъ да се’ поегр®емъ и куснемъ. Тьъй ще испуснемъ
пушкит$.
:
— И азъ съмъ на Остеновия умъ, каза Огняновъ,
като ее изгърби на вФтъра; да се отблемъ до кжшлата,
едно да се подкр$пимъ, друго — може да научимъ какво
става въ Алтжново. СОлпешката да не слазяме тамъ.
Огняновъ можеше да прибави и третя причина: —
болежкит® на крака,

студъть.

който хванж да усВща оть ходъть

и`

— Наистина, продума Спирдончето, Цанковия` конь до

сега се е върнжлъ и се © дигнжла врявата вече.
— -Колкото за това, не се грижете, каза остенътъ;
— 70 тоя часъ вълЦитЬ не сж оставили ни кокалит® на
заптиетата... Турцит® ако иджть да ги дирыхтъ, ше нам®-

рыть само дрипи. А баю сн®жко е засипалъ ‘всичкитЬ
` Кървави дири по пжтя; на Цанковия конь ‘вабЪлЪжихъЪ, че
нФмаше капка кръвь.
:
ИзлФвохж на поляната. ПоеъвЪтвахж ее пакъ в@&

посоката.

ФЖРТУНА.

935

Иванъ Боримечката изглеждаше внимателно небето.
Другарит® чакахж и неговото мнФние.
— Хайде да гонимъ клшлата, че Рибарица не ме
сгрёва... Майка й стара... каза той сериозно.
Тогава дружината се обърнх на сФверо-пстокъ и
залази на гор%. Втьръть
духаше яростно, повдигаше
полит® на пятницитЬ, вмжкваше се отъ шиитЬ имъ, прёзъ

крачулит® имъ, и играяще подъ ризитЬ имъ. На века
стжпка, която правяхж, вФявицата нарасваше съ голЪмо
бучение... Огняновь полека лека остаяше назадъ. Той
чувствоваше, че силит® го оставять; ушитЬ му пишъхл,
свЪтьтъ му се въртВше; той вид® еъвършенното си изнурение, но не щя да викне да го въечакать — та п В$тьръть нФмаше да допустне тласъьтъь му до друтарит®.
Снабденъ еъ необикновенно силна воля, той се полагаше
на неш да го изведе, даже ако мишщит® му се откажать.
Но человфкъ, колкото нраветвенно и да е силенъ, Ппакъ
най-посл® е длъженъ да се покори на дЪйствието на механическитЬ закони. Никакви усилия на волята, никакво
могжищество на духа, не може да възвиси мишечната сила
пб-нагор® отъ извФетенъ прфдФлъ. Душата може, наистина,
да възбужда

дФятелноетьта

на тВлото, но нейната

работа

е само да възбужда и прилага силата, а не да к създава...
Веичкит® планински долове ечахж; ледниять дяхЪ на бурята вкоченясваше членоветВ и замръзяваше кръвьта въ
жилит®. Въздухътъ обхващаше плтницитЬ, като едно вамръзнало-разиграно море, слжнчовитЬ зари не топляхж, а гаче
бодфхж мФсата имъ съ шипове. Скоро и тВхъ ги замрЪжи
фжртуната, която се понесе на бурни, вихрясти, енФжни
облаци насамъ. Въ единъ мигъ ураганътъ, като адъ забуча,
вЪтърътъ раздитнж прфепитЬ въ прахъ и въ б®ени кълбупи,
които разв®хж на етьлпове къмъ небето. Изгуби се слънце
и виделина, небе и земя се разбъркахж и сл®х® Въ единЪ
хаоеь отъ сн®гъ, хвърчащъ съ свЪткавична бързина.
ураганъть

бучеше, пищ®ше и ехтВше, като че се прова-

дяше свфта.

ФЖРТУНА.

986

Това трая дв минути. Балканската буря отминж на,
други връхъ и го зави съ гороломната си мъгла. Олънцето
пакъ гр\йна

съ блФда, ледена. свЪтлина, на безцвтното

небе.

Дружината, налФгала до една права стЁна, Ккоято №
закриляще малко отъ главния Устремъ на стихията, останж,
като отъ чудо, незасипана

отъ снЪжната вФявица.

Кдинъ

по единъ пжтницитЬ занаставахж, като че се пробуждахж
оть смърто-подобенъ ©ънъ. Т® бъхл вкоченясали, не ус®щахж ни рхц® ни крака. Мразъть ги държеше съвливи.
Опасностьта именно сега бЪше гол®ма. Прьвъ се свети
Иванъ Боримечката. Той извика:
— Ставайте бре, припкайте на тор®, ще замръзнемъ !
Т® ее стр®енахж, стиснахж пушкит® подъ мишница,

и закрачихж нататькъ. Изведнхжъ Боримечката ги спр®.
— ЛД ласкала бе?
Т® се узърнахж уплашени. Огняновъ го нмаше,
— Бурята го е отнесла!
— Снбгьъ го е завФяло!
Пръьснахж се да дирытъ. Пропастьта която съетояще
подъ краката имъ, ги докарваше до ужаеъ. ТФ не смфяхж
да погледнать въ нем...
— Ето го! извика Остенъть.
Край самата провала изъ снФга, се подавахж два
крака обути въ царвули. Равровихж, истеглихж Огнянова.
Той б%ше бевжизненъ, лицето му присинФло, месата му

вдървени.
— Майка му стара!... избъбра състрадателно Боримечката.
— Трийте го, братя, извака Остенътъ и самъ захванж
да му триз съ снФгъ лицето, ржцфт®, гжрдит®... Топътьъ
е още, давно го отървемъ.
Всички забравихж себе си да помогнАть на погибающия си другарь. Силното тръкание скоро го евФети и на,
тЬхъ сами подЪйствува благод®телно. Кръвьта имъ се разитра.

ВЪ КОЛИБАТА

287

— На кашлата пб-скоро ! извика Остенътъ. И троицата души хванахж ва крака и ржц® Огнянова и го понесохж по снФговитата урва на Богданъ. Въ тая работа
най-много помотнахж пакъ еплнитЬ мишци на Боримечката.
Подиръ невъобравими усилия дотьтразихж се до кхшлата.
°

ХХХУ.

Въ

водибата.

Кжшлата на Дика стояше па една равна поляна, въ
ниско; високи бърда № закриляхж отъ вФтровет$. Въ
широката ваграда бЪхл наплъетени копни отъ сёно и шума.
—

вимна храна

ва овцет® и ковит®. Т® се поделаняхл

простр®на на сБверната,
часть на двора. Колибага на овчарит®, който павехж стадото на зимовището му, се дим®ше весело. Едно овчарско
куче се хвЪрли на лжтницитЬ, но тозъ часъ повна Ивана.
‘Остенътъ и се вам: два. Сложиха Огнянова въ топличката
колиба и продължих ж енергически растриванието, Овчарчето,
което пазеше тамт, и то поматаше за спасението на, Огнянова,
като смъкнх царгулитЬ и тръкаше съ сн®гъ краката. Котато и Огнановъ и другарит® му се вид®хл ВЪНЪ 0ТЪ
опасностьта на вамръавание, т® се пр®кръстихл сЪ ДъЪл-

подъ една широка ниска стрха,

бока благодархость къмъ Провид®нието. Овчарчето нахвърля

още дърва на огъня. Дружината насВда около, безъ да.
тре рац® и крака обаче. Кучето, вБрно на инстинкта си,
клекнж при входа да пази.
— 0Обр®йко, д® чича ти Калча? попита Остенъть.
Калчо оЪше Диковъ брать и пазЪше кжшлата.
— Въ село сл$знж снощи, сега го чакамъ.
— Дай, баевата, каквото има въ торбата, да похапнемъ.
‚Овчарчето истьреп всички хранителни прилаеи: н®колко тВЪрди комати ржженикъ, лукъ, соль п миродия.
— Ньма ли ракийка, Обр®йко ® — Н маме.

— Хай да се не ощури макаръ! А тя трбаше, ракийца, за даскала да се съвземе, каза Остенътъ, като гледаше Огнянова, който си кълчеше рацЪтЬ

и се прфвиваше

още отъ болъ.
— Нищо, даскале, отърва се...
Вид® ли нашата
Срёдня-Гора каква е хубостница?
— Слава Богу, че вамъ нищо не станж, каза ОгняновъЪ.
— Ха, тя не закача старит® си познайници.
— Ако питашъ, ваб®л®жи Остенътъ, намъ ни №

испрати Стара-Планина, тая фжртуна.... Боримечката не
се излъга...
й
— Боримечката не яде елама!... потвърди гръмогласно
самъ Боримечката. — Кучето. го излая.
Грьмливиять му
тласъ раздражаваше животното.
Огняновъ се взираше въ Ивана съ любопитетво. Той
неволно прав®ше сравнение между него и прозвището му:
то му прил®гаше до нФмай-кжд®. Нато можеше да 66 и8мисли пб-съотвЪственно име за тоя макрокефалъ, грубъ и
‘полудивъ великанъ,
‘отЪ мечка,

нежели

мЪрно висока

снага,

който повече приличаше
отъ

жена.

кокаляста,

Той

тледаше

мършава,

да е бовалъ
тая

несъраз-

но силна;

тая

жгловата, длъгнеста, космата глава, съ твено чело и съ
малки диви очи, съ грамаденъ носъ, широко развить въ
„новдрит®, като у дивадит®, и съ уста гол®ми — да лапнАть свободно единъ ваякъ (Боримечката яд®ше и сурово
месо); и тия пр\лълги, космати, жилясти рхц®, който би
го
афтоо

расчекнжли единъ левъ, както Херкулесь. Той. б$ше назначенъ повече да се бори съ. диви зв®рове, до които го
приближаваше природата, @& не да пасе кови — една
идилическа работа. Като контрасть на всичко това, по
лицето му се ивражаваше една незлобивоеть, нЪкакво тхпоовче простодушие, което го прав$ше смЪшенъ. Никой не
—

би прдположилъ,

че тая дебелашка, груба, неразвита
нраветвенно по видимому натура е способна за привяван-

ность и за пб-човЪшки, н®жни вълнения...

А това бЪше

ааа

ВЪ КОЛИБАТА

939

в®рно. Самото му явявание при дружината, вЪ такъвЪ
извънреденъ часъ, явявание доста комично, свидФтелствоваше за доброто му и доблестно еърдце. Тоя момъкъ
б$ше сепособенъ за самопожертвувание! Подъ удара на
тия равмишления Огвяновъ хванж да намира физиономията
му пб-симпатична, д даже умна.
— Бай Иване, кой ти искръети такова страшно име?
— Какъ, та ти незнаешъ ли, даскале? отзова се
Остенътъ, той се е борилъ съ мечка.
— Наистина?
— Той е ловецъ страшенъ... п № уби!
— Боримечка, раскажи самичъкъ какъ се тръкаляхте

съ мечката отъ скалата, каза Остенътъ.

— Какъ, ти се бори съ мечка ? попита Бойчо очуденъ.
Боримечката вмФсето отговоръ тури си ржката на врата.

Тогава Огняновъ съзр® тамъ единъ джлбокъ трапчесть
бФлегъ. варасълъ сега;

послЪ ел вапр®та косматата ржка

и при лакътьтЪ се показа друга зарасла рана, като че ©
причинена отъ желФвна кука. Огняновъ съ настръхвание
Ввид® тия знакове.

— Боримечка, раскажи ср$щата си съ мечката...
Ти си билъ прочуть юнакъ! каза той.
Боримечката изгледа тържественно; тжиий му погледъ
пламнж отъ гордо въепоминание, и той захванж да разказва:

вахванж той съ любимата си
— Майка й стара!...
фраза... Но кучето излая внезапно и искокнж изъ кодибата.
— Защо лае Мурджо ? Боримечката едвамъ захваща,

изшегува се Остенътъ.
— Чичо Калчо! извика овчарчето.
Калчо ее подаде съ една тояга и съ торба прфзъ рамо.
— Е, азъ имамъ гости? Добр® дошле, момчета!
каза той дружелюбно, като тръшнж бр®мето сл.
— Сторфте мфето да се посгрфе бай Калчо.
— Ехъ, че студъ бре. че то ще изуржть всичкит® вълц.!
|
:
Д® ви завари бурята?

240

ВЪ

КОЛИВАТА

— Тукъ, оть долу, отговори Спирдончето.
— Ами че по такова вр®ме на ловъ ходи ли се?
Първица ли идете въ балкана, та му не знаете кога го
хваща мФсечината ?
— Остави её, бай Калчо, помами ни добъръ ловъ..
Ракийца носишъ ли? питаше Остенъть.
— Ракийца?

Носк.

Ама ви носы и пб-хубаво нЪщо.

Павурчето изреди дружината.
— Какво пб-хубаво н®що отъ ракийцата сега?
— Едно ново. Вейчкит® наоетрихх уши.
— Лв® клисурски ваптиета ги дзбли вълци тая зарань.

— Бре, що думашъ? извика лукаво Боримечката.
Кучето пакъ го излая.
— Избли ги та не остало косъмъ отъ т®хъ. Една
тайфа турци ходихж та ги нам®рихж — не тЁхъ, а пар-

цалит® и кокалит® имъ при Сардановата могила. ХаджиЮмеръ-ага, както разбралъ, казва, че ваптиетата еж биле
спогнАти отЪ ВЪЛЦИТЬ, кога водяли коньетЬ и сх ударили
да бгать т® на една страна, конъет® на друга. — Единиять конь 6е изгубилъ. — Въыщит® подушили, че месото е пб-еладко на ефендетата, та докопали т®хъ. На
здхраве, юнаци, така да испукатъь веичкит® поразеници.
Т® еж оть кучешки ощуръ и пакъ кучета ще ги ядхтЪ.
И Калчо навири павурчето. Тогава само съзр® Огнянова, когото не познаваше. — А тоя аратликъ отъ д®ка

е? попита той, като му попада павурчето.

— Отъь Кара-Сарждие, найдохме се въ балкана...
И той по сжщия дивечъ тичаше, отговори Спирдончето.
— Голёмъ юнакъ е, наздраве, даскале! изгърм®
Боримечката. Кучето се пакъ изрънчи.
Калчо ес обърнж къмъ Боримечката васмнъ: — Бре,
мечка, какво си направилъ бре%
— Никому нищо, Калчо!

— Тюхъ бре, ергенчето грабнж ни момичето, изгорихте се единъ други... Хай да е честлто. Д® ти ди.
вечьтъь да гостишъ евадбаритЬ ?
— Оставихъ го татькъ

долу, бай Калчо, ивбуботи

търлясто Боримечката.
Тоя ижть Мурджо се серпозно разеърди.
— Хе, бай Иване. раскажи какъ се бори съ мечката,
— Той ди?

обади ее пакъ Калчо. и

погледиж ду-

каво Боримечката; — да пч раскаже пб-добр® какъ ее
е поборилъ еъ (Стайка...
ИземВхх се. Ивашъ Остепътъ искаше още да ее
увВри въ заблужденлето на ТурцитВ, затова пое: — Та
тьй а? Раскжеали ги Ввълци? А не викать ли турчата, че
Българи сх убили заптиетата ?
— Кекъ? Пълото село знае! Дло Стойко, Богъ да
го прости... каза Калчо, като разбра криво питането.
— Това чухме, ама азъ питахъ: иФмать ли Тур‚цит® бмиеъль на Българит\,

че еж убили ваптиетата ?

Калчо го погледнж въ недоумбние.
— Кой ще каже това? Кога е било Българинъ оть
наше село ваптие да убие? Казахъ ви, че вълцптЬ см
свършили тая добра работа, п Турцит® утр® се тотвыуть
да дитнАТЬ потеря по гадоветЬ да ги прокудать... Вижьъ,
това и на мене помага... Та то тая зима отъ гадъ пе
можешъ да изл®зешъ па кжра. На здраве, момчета! Хай
да дочакаме еветото рождество здраво и веседо! Па и
вий сторте като Мечката, само не пр®зъ пости... ЗаповЪлай, аратликъ!

И Калчо подаде ракнята на Огпяпова,
комуто силит® се повърнахж оть дЪйствието на благотворната струя. Той дигнж павурчето п каза еъ трогижтъ видъ:

— Ла поменемъ, братя, дВда Стойко, мученикъ на
турската ярость. Господь нека успокон праведпата му душа,
а намъ да дава мжжко сърдце и силпа дФеница да се
боримъ съ Христовия врагъ и да му върнемъ за едио
сто...

Богъ да прости д®да Стойка!

а
— БВогъ да проёти,. повторих,
— Богъ да прости, каза Кахчо, като свади шапка,
Поел® ее обърнж приятелски къмъ Огнянова: — Аратликъ, ти харни думи каза, оть твойт® уста въ божиитЬ

уши. Ще се тегли до едно врме, па ще стане джастапраста... Какъ те викать? ами да се запознаемъ: мене ме
викать Калчо Богдановь Букчёто, и Калчо простр® павурчето Огнянову.

‚Той
=

се назова съ едно друго име и пи за добро

познайнство.
Дружината похапнж малко, защото пестВше скуднитЬ
припаси на Калча Букчёто, посл® се опрости съ него,
който изл®зе да к испрати изъ вънъ вратата. Той се
обърнж пакъ къмъ Огнянова: — Аратликъ, прощавай, за-

бравихъ ти името; па кога минешъ пакъ тждва, отбивай
се при мене да си побъбряме... Ти харни прикаски
имашъ...
ы

ГОкя
№

Хай добъръ часъ!

Н®колкото бодри Огнянови думи силно стрфенахж
бЪдния коварь. Не че б$хж еъвеВмъ нови за него — но
„аратликъть“ епоменж нФколко думи за борба, и тия
съвевмъ нови думи ударихж силно възЪ една нова струна
на душата му, и тя се пробуди. Ще видимъ посл® какво
влинние им& тая ср®ща на него...
Дружината се скоро изгуби нататькъ: тя се спуснж
на долу къмъ селото, кога притьмняваше вече.
Огняновъ р®ши да нощува въ хана на бай Дочка.
Току що вл®знж въ стаята, н®колко минути сл®дъ него,
се покачвахж по сетълбит® петнайсетина башибозуци съ
пушки; тВхъ ги прфдвождаше заптието, което вчера Бойчо
вид® въ кафенето на турското село,
Уви! Никой Колчо нФмаше тука да го вауОтВжа!

Край на първата часть,

Э
дай

ноодаиао

В
ото

————
Ко
Ь

ют

Зее

же

+ см

МРСУОЩНО

Приключението па връхъ светого Андрея растръеи
въ основи мирното ежществование на БЪла-Черква. Откриването личностьта на Бойча порази малко и годФмо, а
изравянето труповет® на двамата турци докара въ ужасъ
градеца. То б®ше, наистпна, зловЪщо еъбитие, Оставй дЪто
се разбуди подозрителностьта на турската власть, ами и
околното туреко население закипЪ — за отмъщение. И,
като чакаше деньтъ да коди изъ кушпъ, ва сега се насть)вяваше въ кървави злодЖИства. По кжрища и по друмища
западахж още повече български лешови и съобщенията на
едно м®сто съ друго станахж крайно опасни. Веки день
смущавахх Бла-Черква слухове ва кланё по Коледа.
ЦПаниката, особенно между женит\, раст&ше. Вс®кой бЪше
тузенъ. РодолюбивитЬ изявления се спотаихж; въодушевлението се испари. Още на Анлреевъ день полицията
затвори Соколова, нераздълния Бойчовъ другарь; затвори
д®да Стояна воденчарьтъ като съучаетникъ; подири дякона
Викентия, но’ той исчезнж. Общината оть своя страна,
вопр®ки настоятелството, побърза да изгони изъ училището
Рада, като любовница на опасния человфкъ, а Михалаки
Алафрангата предложи да се затвори временно и мжжкото
училище, за да „поизвфтр®е“. Задържахж единъ Мередвенджиева — колкото ва малкит®Ь дца.

Всичкн,

що ее по-

знавахж малко или много еъ Бойча, стояхж на тръне.
Комитетътъ ее унищожи самъ по себе си. Единъ Ярославъ

расе

Др К ОщЕи сч Ц, Фо

ЗОН

дай

Г"

ББТА-ЧЕРКВА

946

Бървобтунекъ останж на заслонъ подъ своята каска ©
златенъ шийрить. Никой не обеспокой „австриецътъ“. Той
продължаваше добросъв®етно да фотографира б®лочерковчане, и цонеже му липевахж нФкои необходими кислоти за

измиване образит®, въеприети от стъклото, то посл®днит® оставахл еъвсбмъ замрачени и тьМни, и чов®къ СЪ
удивление виждаше по кжщята. портрети на нЪкакви негри.. .
Въ схщето вр$ме Бъраобгунекъ самъ поддържаше кореспонденцията съ външни Мста...
Най-поел® духоветВ на БЪла-Черква се поуталожихж
и смФлостьта се повърнж на младежит$. Само едногласно
окайвахж. сждбата на, клетия Огняновъ : -слухътъ за смъртьта
му се подтвърдяваше отъ всёклд®. Читацит®, които ид®хж

на пазарь, раскаввахж, че билъ ударенъ съ три крушума и издъхнжлъ нЪкхдФ® изъ Ахиевското бранище. Онъбашиять знаеше, че посл®днето не е локазано, но го Подтвърдяваше и той. Нкои Българе ув®рявахж, че графьть билъ погребенъ отъ Никола тервиять ВЪ долъть,
дЪто го нам®рилъ. Хаджи Ровоама опиеваше `пб-трагически

конеца на Бойча: като се влачалъ раненъ ивЪ долъть,
праъ нощьта билъ из$денъ живъ отъ выши. Тия мрачни
мълви потопявахж града въ скръбь. Огняновъ отъ герой
ставаше мжченикъ и светецъ. Той минж.въ легенда. Бабичкит® пал®хж св®щь ва „великомученика Бойча“; попъ
Ставри му отслужи панихида въ срфдата на панахидата
за Хаджи-Бойча.

Тамъ

присжтетвовахж

всички

младежи,

за голмо изумление на сродницитЬ на честния ПокойникЪ,
копто остахж слисани и. отъ това, че попътъ въ молитвать
поменуваше Хаджи-Бойча — Бойчо „мученикъ“ вм®сто
„поклонникъ“... Но имаше и други, които б%хл доволни.
Т® гледахж високом®рно, като чов®ци, които сжимали
право. Стефчовъ особенно св®теше, въпрки ерамното сл
приключение у Милкини. ГолФмината на Огняновото б%дствие, което захванж всичкит® внимания, намаляваше №&
на’ позора му. Та п самия позоръ прави пд-бевочливЪ...

„чо

Ду

„

в.

ый

вБлА-ЧЕРКВА |
"

шо

247
-

Но въ началото на февруария Юрдановий гн®вЪ ее уталожи: Стефчовъ биде вфнчанъ за Лалка!
Тр®ба, да прибавимъ, че Стефчовото прфдателство
останж въ тайна: всичката вина и негодование палнахж
върху злочестия иднотъ, комуто игуменътъ съ бой истъргиж
испов$дьта, че е билъ единственний свидФтель на заравянето на труповет$. Това обяени и загадочнитЬ ония внакове и въеклицания, съ кошто Мунчо най-поел®, навЪрно,
е издалъ Бойча, — какъ и прВдъ кого — неизвестно.

Нему

му отнехж свободата и го заключихж, като единъ бФеенъ
лудъ, въ кулата, до мънастирската вратия.
Колкото за Рада, тя ход®ще като елисана. Лобрит®
хора, у които 6% нашла тостолюбие, не знаяхж какъ да
=ы утВшавать. „Ше стане зянъ това момиче“, казвахж

угрижени.
Заедно

съ

отминуването на вр®мето и добрит® ду-

шевни движения се усилвахж. Марко и Мичо Бейвадето
подирь многократни: опитванля сполучихж да отпуснатъ
подъ свое поржчителство доктора Соколова, незам®сенъ,
впрочемъ, въ работата на труповет®. Двамата поржчители
незнаяхж, че имахж съюзникъ, който имъ улесни усп®ха.
Тоя таенъ съюзникъ, който б®ше такъвЪ и на бай Марка,
въ пб-първото освобождение на доктора — врфме е да го
кажемъ — б®ше сжщия, когото хаджи Ровоама угади една

нощь, ср$дъ пАвечерката си: жената на стария бей. Единъ
случай бЪше срЪщналъ тази млада Пентефриевица съ док-

тора, и той нЪма Иосифовата твьрдоеть да устои на искушението... Благодарвние на тая мимолЪтна евръека. отдавна
пр\къенжта, той и тоя плть 6% истегленъ изъ МАЧНо пПоложение: беевицата бЪше накарала бея да дЪйетвува въ
К. ва пущането на Соколова, като невиненъ.
Н®колко деня ел®дъ заврыщането му, прфзъ февруария, Каблешковъ се яви въ БФла-Черква, като апостолъ,
п се установи въ кжщата на Бързобъгунека. Тамъ свика
членоветЬ на растроенля комлтеть, распали ги еъ отпеп-

|948.

‚БОЛНИТЪ НА ДОКТОРЪ

СОКОЛОВА.

ното еп слово п гп поведе право въ мънастиря, д®то игуменъ Натанаилъ ги вакле надъ Евангелието и благослови
възобповения комитеть за въстание. Отъ тогава приготовлението пакъ закип® съ много’ пб-голФма ейла. Въ началото на априлия Каблешковъ пакъ ее яви въ Б®лаЧеркова.
Отъ тоя день ний пакъ захващаме подробпо расказа еп.

Ц.

БолнитЪ на довторъ Соволова.
Соколовъ ход®ше развълнуванъ изъ стаята еп. Той
често поглеждаше изъ прозореца къмъ двора, сега потъналъ въ буенъ шумалакъ и веленина. Черешит® и вишовет® мязахж да сх покрити съ снФгЪ отЪ ЦВВтьтЬ сш.
Ябълкит® простирахж като гирлянда листнати клопи, увЪнчапи съ бЪлъ п руменъ цвЪтъ. Чуденъ маргарить засицваше прасковитЬ и зарзалийт®, израели до самитЬ прозорци. Травясалата пжтека, която минуваше пр®зъ срдъ
дворчето, прЪвърнажто сега въ градина, стоеше въ с®нка.
покрита оть събранит® клони на овошкитЬ, като една алея.
Той се бЪше сега доста изм®нилъ. Лицето му, пакъ
красиво и добродушно, но приблФди®ло и поизмършавЪло,

като на единъ болепъ, който се поправя. Продължителний
затворъ п вравственци мжки бФхл ударили с©кръбния си
печать вьзъ тоя мощенъ и пъленъ съ ЖИВОтЬ МоМъКЪ;
той 6% станалъ нетъри®ливъ, злъченъ. При многото стра-ланит въ затвора Оъше се присъединило и друго едно:
той б%ще узналъ, че Лалка е вФнчана ©ъ Стефчова; това
то убиваше и той, като ввЪръ, пъхтВше безпомощенъ въ

тсната ограда на тъмницата си. Той се кълнЪше въ душата си, при първа възможность, да убие Стефчова, причинительть на толкова влощастия, ващото б®ше джлбоко
увбренъ, че .и шздайството б®ше Стефчова работа. Когато се вавърнж въ градъть, първата му грижа бЪше да
—

иде да блатодари Марка Ивановъ и Мича Бейзадето.

Посл®

той обиди Клеопатра, която Нечу Павлювъ, ловецътъ, бЪше
отвелъ въ кхщата си и тамъ хранилъ до сега. БЪдниять
звВръ, нарасьлъ доста вече, бЪше твърдЪ испусталЪлъ п
само сл®дъ нЪколко минутно

колебание

можа да ел на-

помни ва обичния си гоеподарь. Клеопатра бЪше поподив®ла и студена вече. Грубит® й инстинкти б%хж се силно
развили въ нем. Тя често ип левло се еърдВше п показваше остритЬ си зжби, съвефмъ пе съ благи намФрения.
Локторътъ мисленно впждаше непавиетния Стефчовъ, сграбченъ въ нейнит® космати обятия и сатанинска радость
огрфваше лицето му. Но скоро той разбра, че Мунчо е
виноватиять, а сл®дъ подновяването па комитета. той биде
погълнАтЬ Ц®лъЪ отЪ голЪМото дЪло: готвенето за бунтя.
Отмъщението, което вече стаяше лично дло, остапж на
най-ваденъ плапъ вЪ мислитЬ му. То бЪще тъй малко и
мигерно пр\лъ величието на задачата, Той рЫши да пустне
на воля и Клеопатра, съ колто пе знаеше какво да прави.
и затова заржчА на Неча Павловъ тая вечерь да я Пустне къмъ Балкана — свидно му бЪше да я утрива.
‚ — Соколовъ б®ше съвеВиъ парясллъ докторетвото, не
лъкуваше вече никого, та и никой не отиваше при него,
отъь страхъ да не се компрометира. Хаванчетата, стъклата
съ лФкарствата, кутийкитЬ еъ праховетВ ведно © медпципскит® му кчижа бФхж пахвърлени разбъркано въ едпо
дулапче, д®то мишкит® въ скоро врме успВхж да прочетжтъ половината фармакопея. Само единъ боленъ се
съглеждаше още да посЪщава домътъ му, той б$ше Ярославъ

Бързобфгунекъ. Той отъ една непрЪдпавливость бЪще се
ранилъ по ржката съ револверъЪтъ, единъ день подирь
завръщането на доктора. Това нещастие б$ше му привлЪкло еъстраданието на всичкитЬ граждани и бЪше накарало бЪдния аветриецъ да се откаже отъ фотографията сл,
която отдавна се б®ше отказала отЪ него.
Веднага вратнята се хлопнж и докторътъ устрфми

950 °

БОЛНИТЬ НА ДОКТОРЪ СОКОЛОВА

очи къмъ нен. Подаваше се именно Бързобгунекъ. Той
бЪше обл®ченъ пакъ въ излинФлия и ожуленъ костюмЪ,

даденъ нему отъ Огнянова, на главата съ шапка ©
златно шийритче и съ огромни жълти бакембарди. Д®сната
му ржка, прфвита на гжрдитЬ, висВше на подвязка отъ
б%ла кърпа, пркачена пр®зъ вратьть му. Той идЪше
полека и пр\дпазливо насамъ, вролтно да избтне болеж-

ката, която Оързото движение причинява на наранения
членъ. По лицето му, което се бърчеше на вебка стлпка,
се четеше страдалческо изражение. Кога влвна при доктора,
той сё озърнж внимателно на около сл и хвърли. подвязката,
на кревата.
— Добрутро, байно! и подаде дъеницата си.
Докторъть № пл®ена силно съ евоята, безъ гостътЪ
да покаже пай-малъкъ знакъ отъь страдание.
Защото нараняването на Бървобегунека бЪше измисленно: тр®баше да се оправдавтъ честитЬ му посВщения
у довторе.
- Какво ново? попита. го докторъть.
— Каблешковъ е дошъЪлъ, снощи кжено, у мене е,
каза БързобЪгунекъ.

— Да се видимъ! каза докторъть живо.
— Той е трескавъ сега. ПБла нощь е билъ въЪ огъНь.
— Ахъ горкиять!
Оставй, ами пе стои спокоенъ, та ми е продиктувалъ три дълги писма, да се испратять днесь. Такава
жилка, @& осталъ е безъ душа. Кашлица го мжчи...
— Да дойдж да го прЪгледамъ, каза докторъть, като
сп ве феса.

Не, сега спи... Заржча ми само да се свика_ комитета за довечера, п той да ее нам®ри на ваеЖданието..
— Небива, нека л®жи!
—— Иди

го накарай, ти го знаешъ каква © глава...

Свикай членовет® ва довечера.

— Добр®, ще праты хаберъ на членовет.

Бървобегунокъ сниши гласа си п каза: — Е, стотБ
златни найдохж ли се?

— За пушкитЬ ли? Найдохж се. Днесь ще ги имаме.
— Брава, бе Соколовъ, бабанка си! искрещ® фотографътъ.
— Мълчи!
— Ахъ, оть кога имашъ тая кама? извика Бързобфгунекъ, като измъкнА Ши8зЪ Подъ жилета на доктора
лъекавото оржжие и ваигра съ не изъ въедухъть.
— Иванъ Маджаръть ми № направи... Сета пормчкитЬ у него валыть... Хубаво н®що, нали ?

Бървобъгунекъ се взпраше въ нФкакви слова, изработени на ножа.
— (С или С. Какво значать тля букви
— Отгадай !
— Соколовъ или Стефчовъ? попита усмихилть Бързо-

бфгупекъ
— Свобода или емръть! каза натьртено докторътъ,
у когото спомфнуването на Стефчова разбуди неприятно
чувство. ‚Поел® прибави:
— Сега Стефчовъ-Мефчовъ и други подобни безобразия назадъ остажтъ, любезний приятелю... Ний нфмаме
врме да мислимъ ва Стефчова, нито за лични капризиили обкръбления... Който отива да убие тигърътъ, пр®зира червяка... Ти тр®бва да знаешъ, че авъ съмъ вабравилъ всичко... Който повдита революция, веичко забрави...
Бързобътунекъ го изгледа лукаво.
Явно б%ше, по раздражението му, че докторъть нито
бЪше вабравилъ, нито можеше да забрави тьй лесно. Ударътъ,
който бЪше нанесенъ на сърдцето му, или на егоизмъЪтЪ
ми, б%ше твърд®Ъ спленъ. Трескавото занятие съ приготовлението на бунта затжпяваше на вр®ме болежкитЬ отъ
раната, която сё зЪеше. Тия поглъщающи залиси обзимахл
ц®лото му сжщество и го зашеметявахж. Той намираше въ
тоя видъ опиянение едно ердетво да бжде нечуветвителенъ
къмъ нравственната болка, както пияницата го намира въ

"О ЕР
псройн
8 ДОКТОРЪ СОКОЛОВА

„виното. Но колчимъ настаяхж трзвитЬ минутп, минутпт®
на размишлението, горкитЬ мели, като съекливи змии,
се разбуждахл въ душата, и жил®хж, жилЪхя немилостиво.
Но Кандовото появяване въ двора тури край на
неловкия разговоръ п отвл$че внималието на доктора.
— Шо за птица е негова милость?

вобфгунекъ.
— Кандовъ

попита Бър-

—— русски

студентъ.
— Знамъ, но що за чов®къ е?
— Филовофъ, дипломать, социалиетъ, НИхПЛИСтТЬ...
и кой дяволъ го внае още какво... Съ една р\чь, боленъ е тука,.. И Соколовъ тури пръеть на челото ед.
— Та не приима ли да. земе участие въ народното д®ло ?
— Не, що му тр®бва то?

Види

се, ще ходи

въ

Руссия, да си земе дипломица, каза сърдито докторъть.
— Ахъ тие учени гарги! Немогл да ги търпы!
извика Бързоб®гунекъ... Видишъ ли п®кол отъ тВхЪ съ
диплома, ти № отпиши вече отъ човЪщишата...
Т®мъ
народъ и свобода не тр%бва... Дай имъ рахатецъ, женица,

кжщица и благоразумие! Зеръ за това ли сх гнили гЖр`дит® си години, та да дойджгъ въ България да бунтовствувать и да търеять съ свЫщь Дпарбекиръ или въжето си?...
— БързобЪгунекъ, това не е право, виждь, ти самъ
имашъ диплома?

— Авъ? Пазилъ ме Богъ!
— Истина, и Бойчо нФмаше такова п®що...
докторътъ

каза

диплома, и азъ шФхъ да бхдж
такова матаре... И ти, наприм®ръ, да бВше приелъ доктор— Ако да имахъ

ския си атестатъь отЪ нФкой медицински факултетъ, а не
въ албанскит® баири, щ®ше’да мислишъ да правишъ пари,

а не бунтове...
Въ тоя мигъ студентьть вл®зе въ коридора.

Бървобгунекъ бързо окачи подвязката на вратЪтъ,
увр® си ржката въ неж, защото стжикитЬ на студентътъ
се чувахж до вратата.
а

253.
— Хх, щёхъ да забраж, дай сулфато за Каблешкова.
Току що докторътъ му подаде прахътъ, вратата се почука.
— Антрё! извика докторътъ. Кандовъ влЪзе. Ярославъ
Бървоб®гупекъ му се поклони учтиво и ‘изл®зе. Кандовъ
нито го забЪл®жи, тЬй бЪше съер®доточенъ.
Кандовъ бЪше обл®ченъ въ добр® закопчано тъмнозелено сетре, поизжулено вече, и обуть въ панталони отъ
подобенъ щв®ть, ТВЪрд® тВени п залЪпени на кълкнт®.
Високий аленъ фееъ влЪ хармонираше съ мургавото му
бл®дно лице, покрито съ иФкаква тага и съер\доточеность,

съ нФ®каква меланхолия, която се отразяваше и Въ мечта».
телния му погледъ. Познаваше се, че тоя момъкъ крпеше
въ душата сл нФкаква мисъль и мжка, която не можеще
да побди, нито да епод®ли съ другиго. Отъ нФколко
време той съвеБмъ СЪ станалъ саможивъ.
По поканата на доктора, той сВднж на единъ столъ
въ стаята. Соколовъ е®днж на кревата, доста позачуденъ
отъь това неожиданно посЪщение.
° —— — Какъ сте съ здравието, господинъ Кандовь? попита Соколовъ, като помисли, че студентътъ © нездравъ
н®шо. И той изгледа внимателно мъховитото му сухо лице.
— Слава Богу, добр® съмъ, отговори Кандовъ кжео,
почти машинално. По оживлението на логледа му сета и
по игрането на жилит® по челото му явно Оше, че пФкоя друга причина, и важна, го водФше тука.

— Драго ми е, личи сл, че сте се съвършенно по-правили.
— Да, поправихъ се, добр® съмъ.
— Значи, ще пжтувате пакъ за Русия ? — не, отка-

захъ се. — (Съвършенно? — За веегда, авъ остаямъ тука,

каза Кандовъь съ глухъ глась.
Докторътъ го ивгледа зачудено и полуиронично. Тоя
погледъ, като че искаше да каже: „защо ли си не вървишъ,
байно, на’ школото и при филозофит?
пожаръ: нФмашъ работа тука“.

Тукъ Всичко ©

«ееСРеоКоЛло йа

НОО

уе

вле

елет

Въцари се кратко мълчание.
— Може да желаешъ

да

поетжпишт

учитель?

по-

пита докторътъ съ пр®зрително участие.
Кандовъ слабо се зачърви и вмФ®сто отговоръ попита рфзко:
Ё
— Господинъ Соколовъ, кога ще има комитетътъ
заеъдание ?

Тоя дъраъкъ въпроеъ порази доктора.
— Какъвъ комитеть? попита той ©Ъ ВИдъЪтЪ на челов®къ, Който нищо не разбира.
Кандовъ се исчърви още пб-силно и каза ©Ъ Нна-

прежение:
— Комитетьть вашъ, пе крийте, азъ знак всйчко..

и кой еж въ него, и д® засФдавате...

Сичко, не крийте

отъ мене...
— Чудно какъ знаете толкова работи, когато сё не
интересувате... Но нека кажемъ че е... Какво искате да
кажете съ това? попита докторътъ, като опр® въ него
упорить. и провокативенъ погледъ.
— Авзъ ви питахъ

скоро ли ще имате засдание?

повтори Кандовъ решително.
— Да, довечера, гоеподине! отговори докторъть съ
'
сАЩИЯ тоНЪ.
— Вие сте пр®девдатель, нали? — Да! — Азъ
идж да ви моды едно н®що. — Какво, господине? — Азъ

ви моль да ме пр дложите за членъ.
Тласьтъ на студента трепер$ше отъ вълнение.

Докторътъ останж слисанъ: той не б®ше приготвенъ
за подобна изненада отъ страна на Кандова.
— Какъ тъьй, Кандовъ?

— Просто, като Българинъ... искамъ и авъ да
работы. Соколовъ скокна.
— Дай, братко, ржчицата! и той го стиёенж горещо
и цалуна по устата; посл® прибави: — Съ радость, еЪ
толЪма радость, господинъ Кандовъ, сички ще ви ВидиМЪ

У”

| 654%

НАРЗДЖС БЯЫРНИНЕИ

Гы

—тыстоАсататлыЖачедня отрндюну СТДрект

ЕЕ |

РТ

БОЛНИТЬ НА ХОКТОРЪ СОКОЛОВА

255

въ крагъть сп... Такива сили, като васъ, е грфхота да
стовтъ на страна... Борбата наша ще бжде велика...
Отечеството ни призовава... Сички, сички нека бждемъ...
Честь и слава на тебе, Кандовъ!

Какъ

ще се зачудытъ

приятелит®, като имъ кажж!... Дай братко, ржчицата!...
— Благодары, докторе, каза разчувствованъ студентътъ,
и ще видите, че Кандовъ нФма да бжде излишенъ...
— 0! знамъ, знамъ!...
Огняновъ ти прдлаташе%...

Защо не прие още когато
Ахъ, сЕрдцето ми се къса

отъ жалость... Моять нещастенъ Бойчо! Защо не умр®хъ
авъ, та той да живФеще да распаля народа съ словото
си и съ прим%ра си!... Знаешъ ли, Кандовъ? Той бъше
истински герой, велика душа!... Ахъ, страшно ще отмъетимъ ва кръвьта му!... За едно сто! Ще расплачемъ
майкитЬ имъ на тия варвари!
— Отмъщение, да! отговори: Кандовъ; това © еднич-

кото чувство, което движи и мене тая минута... 'Такава
личность, като Огнянова, не може да се прости на убиецтть.
— Отмъщение, и страшно! извика докторъть.
— ДЛовечера ли ще се сбере комитетя ®
— Да, у бай Мичови; ние ще идемъ заедно...
— Щомъ ме приемжтъ, авъ щл направы едно прфдложение тамъ. — Какво? — Да се убие убиецътъ на
Огнянова! — Та той не е единъ, приятелю... Т® сх

нФколко... и д® ще ги тьрсимъ?... Па ако питашъ, то
е ц®лото турско царство, . .
— Споредъ мене единъ © ВИНОВНИКЪТЪ само!
Докторътъ го погледна зачудено.
— Единъ е, и той е при нась...
— При насъ?
— Да, правиять виновникЪ на смрътьта му.
— Ахъ, бай Кандовъ, струва ли труда си... да
отмъщавашъ на единъ идиотъ... Мунчо е лишенъ отъ
съвнание. Тоя нещастникъ самъ не е отбиралъ, че прави

Роско

сост

ии

Ш.
о
5.
\ 48
.
|
2
к
Но
ЗЫ
ты

3
256

ь
БОЛНИТЪ НА ДОКТОРЪ

СОКОЛОВА

прфдателство... Той така б%ше привързанъ на Бойча...
$
Остави, остави...
Канловъ пламнж. Соколовото убЪждение го обиди.

—

— Заблуждение, господинъ Соколовъ! Заблуждение!
Кой ви говори за Мупча
— А за ксго говорите ?
`— За Стефчова!
— Стефчовъ! извпка довторътъ поразенъ. ,
— Стефчовъ! Той е пр®дательть! Авъ знамъ найположително.
— Ахъ тол мръсевикъ!...
и азъ него подозпрахъ

;
най-напр®дъ!
— Авзъ знамъ положително, че той е пздалъ велчко
на турцит®... Муччо е съвършенно невиненъ... Вле
всички сте прибързали да обвините него... Стефчовъ
съвтвалъ властьта още сжщата пощь, когато го опозорихж,
да копажть при воденицата; той е открилъ пмето на
Огнянова чрзъ подлостьта на Мердевенджиева... Той е
извършилъ всичкитЬ прфстжпления и нему 66 дЪлЖАтЬ
всичкит® нещастия... Азъ знамъ вече подробно всичката
тая тъмна история, и отъь най-доетовфренъ пзворъ.
— Ахъ тоя сатанински сивъ!

|
|

:
й

Отъ нФколко минути Кандовъ постоланно нарастваше

пр®дъ очитЬ на Соколова.

Той оста още пб -силно по-

къртенъ, когато вид® готовностьта му ла убпва Стефчова,
противникътъ на светото д®ло, и се наимаше на такъвъЪ
кървавъ подвигъ и страшенъ рискъ, ва да засвидФтелству ва,
пр*данностьта си на идеята, която и той пр$гръщаше сега.
Такава горещина у се%киго другиго би се показала подозрителна; но у Кавдова тя бЪше искренна и това ясно
се познаваше по безпокойния огънь на погледътЪ му и по.
нервозния трепет, който играеше по вджхновенното му
сета. лице.
Соколовъ погледа нФколко врме въ очит® Кандова,
па скокна и каза:

257

ДВА ПОЛЮСА

— Потрай, ще пратимъ тоя мръеникъ на, дяволить...
Тая вечерь комитетьть ще рЪши...
— Добр®. каза глухо Кандовъ.
— Ахъ, иде! извика. Соколовъ като вид®, че се подава
едно хубаво и блолико момче, обл®чено доста прилично

въ френска дрбхл.
Види се, че докторътъ него очакваше, защото се развълнува при появлението му.
— Нкой

боленъ е тозъ? попита стулентъть.
— Да, пардонъ! каза докторътъ п изкокнж изъ вратала.

Когато се завърнл, лицето на докторъть гр®еше отъ
задоволство.
— Кой б%ше негова милость? попита Кандовъ, като
изглеждаше въ гьрба момчето, което еп отиваше.
— Пенчо Диамандиевь, дошелъ си © ТИЯ ДНИ ОТЪ
ь
Габровската гимназия.
— Какъ, шуреять на подлеца Стефчова ил елнъ на
из%дника Юрдана? попита Кандовъ; вие сте приятели
съ него?
— Приятели пе еме, но сме повече н$що отъ приятели и братя: ний еме другарп, той е членъ на комитета..

Ш.

Два полюса.
Чорбаджи Юрданъ старфеше и ослабваше бързо. Една
гасстрическа болка, която го бЪ държала много врфме на

лёглото, отрази се още пб-силно на характера му п го
направи пб-раздражителенъ и нетьрп®ливъ.

Тая зарань бЪще хубаво врфмето и той бЪше ходилъ
да се расходи до градината, която имаше на края па града.
Тая градипа, широка и обиколена съ здрави зидове и насадена еъ хубави овошки п цвФтя, плувнжла въ прфена
зеленина, подФйстова добр® на болния старецъ, не из-

лизалъ отдавна изъ кжщи. Прохладниять чистъ ВъЭдухъ
и прол®тното ©лънце го съживихх. Той пб-добро вече
пристяпаше, като се връщаше дома. Но тъкмо кога пристигих до домъть на Генка ГинкинъЪ, зетя си, той почувствова слабость, краката му пр®малЪхж. Той се отби у

зетя си.
На двора Генко Гинкинъ, още пб-издребн®лъ, спа-

рушенъ и изгубенъ, нос$ше пеленаче дЪте на рхцфт® си,
което крщеше, и го коткаше и люшкаше, като кърмачка,
на гжрдитЬ си.
Юрданъ се запжти къмъ посланото съ китеникъ одърче
на двора и е®днж тежко, като каза намусено:
— Бре женкеря, ти ли павишъ д®тето? Кжд® е оная?
Юрданъ разбираше подъ думата „оная“ дъщеря си.
Геико ее смути, — защото емущаванието б®ще неговото нормално съетояние — и избъбра заплетено:
— Тя си има работа, та азъ Ддържж Юрданча...

тя ми рфче да го държж и да го поносы...

работа. - .
)
— Не дава ли ти да й ноеишъ и хурката? попита
съ прфзрителна усмивка Юрданъ... Гино мари, я свари

в.

аолье

ТЯ си има

едно кафе! викна той, безъ да види кждЪ © Гина.
— "Тя м®еп, м®си... тя има работа, д®до... та за

това авъ държл д®тето... Кафе, кафе... кафе азъ да тп
чаправы. ей сега идж ей. Знамъ д® е кутията съ кафето
и шекеря, избъбра Генко, като остави Юрданча на коденет® на дФда си и се изгуби.

Пеленачето се расписка още пб-силно.
Юрданъ се разсърди. Той сложи въ кжта на одърчето пеприлтния пискунъ, стана правъ и се развика:
— Бре кжд® се дФнахте, бре? Тукъ чов®къ ли
има или магаре!... Гино мари, Гино!
— Тате, добр® дошълъ! каква е работата? добр®
ли ей? здравъ ли еп? Виждъ какво е хубаво вр®мето,

Вбаь

«к

Тя б®ше се прислала съ синя прфстилка, ржцфт® й въепрЪтнати до лактет$...
(Стр. 859).

ДВА ПОЛЮСА

259

добр си поизл®8ълЪ! обади се кака Гинка отъ прага,
весела и заем®на
Тя б®ше се прислала съ синя прфстилка, рац®т® й
въепретнати до лактет®, зелената кърпа на главата й ТИкната назадъ и красивото й лице щедро напудрено съ
брашно. Тя така б%ше доста интересна, и наумяваше
нФкой битови образи на фламандеката школа.
— Какво правпшъ? какво ми расправя оня женкеря ?
какво си се така вабФлила, като воденчарка? Едно кафе
нФма кой да направи тука! бъбрвше старецътъ ялосано
и повФлително.
— Ти прощавай, тато, хванахъ се и авъ на работа...

Сега Щл ти направых кафенде...

Генко!

кждЪ

се опил®? Земи Юрданча и го занеси въ люлката, давно
‚
то приспишъ.
— Какво работишъ? Какво мФеншъ ?
— Мск. м®сек... трВба да се мФси... и ние не
сме на гробъ камъкъ я%...
Благородни българе сме...
каза кака Гинка и се изем® яката.
— Какви българе? какво мФ®ейшъ? попита намрЪщено баща й.
— ЦПексеметъ, тате! — Пексометъ ?
— Ами че!... Нали тр®бва ?
— За какво ни трбва пексеметь? На баня ли ще
ходите? или каква е тая слободия ?
Вмфсто отговоръ кака Гинка се искикоти.

Юрданъ № изгледа съвсбмъ навжеено. Той не можеще да търпи този постояненъ и безпричинешъ смФхЪ
на дъщеря си, която по веселия си характеръ бЪше сьвършенна противоположность па неговия холерически тем

пераментъ.
Тя се приближи до него и му каза ниско:
— Кой ти мисели сега за баня? Ами пише за друго
готвимъЪ пексемедя: той тр®бва за юнацить.

Юрданъ в гледаше слисанъ.

ДВА ПОЛЮСА

— За какви юнаци?

— Ами за българскит® юнаци, тате, кога идЖтЬ въ

Балкана.
— За какви юнаци дрънкашъ, мари ? попита Юрданъ,
повече и повече зачуденъ.
Гипка ее приближи още пб-близко и каза:
— За въетанието... — Комитетьть нали заржчва?
И тя се пакъ изем® еъ гласъ.
Юрданъ

подскокнж на мФетото си. Той не вФрваше

ушит® ей.
— Какво
бувтъ ли ?

въетание, мари? какъвъ комитеть?

З&

Не щемъ вече ние тоя
— За бунть, бунть!...
краставъ султанъ да ни взаповЁда, ОТГовори кака Гинка
лърановенно, но изведнаждъ отскочи на страна, ващото
баща, й махнж съ чибука да № удари.
Побл®днФлъ, растреперанъ като листо отъ гнФ®въ, той
се развика съ сичкия гласъ, който имаше:
— Мари, магарска дъще, мари въртоглава куфалнице. ия ти ли ще правишъ бувтъ? Н®ма ли за тебе хурка
и шла, ами си тръгнала по умътъь на хайдутацитЬ и нехранимайковцит®, за да ги хрантутишъ съ пексемедъ?...
И
Нфмашъ ли очи и срамъ, лудетино!...
султанътъ, видите ди? Кучката недна!...

тя не щ®ла
Какво ти ©

сторилъ султанътъ? Дъте. ли ти вем4, или н®що те настхпи? ЗарФзала си кжщата и дЪтето и отишла да сваля
султанътъ!...

Какво тледашъ бе, папунякъ, и ти ли ей

на нейния умъ п ти ли ще ходишъ подъ байрякъ?...
обърнж се свирЪпо Юрданъ къмъ Генка, който тледаше
уплашено при вратата.
Тенко Гинкинъ избъбра нЪщо и се секри пакъ въ
стаята. Тамъ Гипка се прфоблачеше набързо, ващото вид
че бащиниять № викъ прилвичаше любопитни на вратнята.
Като вид® Генка, тя грабнж чехълътЪь еп и го запуха
по вратьть.

ДВА ПОЛЮСА

— Поравенико,

защо обади че меж

Но Генко съ гордо съзнание

961
пексемедъ

на своето млжЖко Ддо-

стойнетво не удостои жена сл съ никакъвъ отговоръ, @
храбро се втурнж въ другата соба и замЪтнж вратата хубаво. Като тури тая прфграда между своя гръбъ и чехълътЪ
на жена си, той протестира язвително:
— Удари сега ако можешъ!... Азъ сЪмъЪ твой мхжЖьЪ
и ти ми си жена!...

Удряй сега да те видж!

Но кака Гинка го вече не чуваше. Тя б®ше изл зла
на дворътъ, защото баща й б%ше изл®зълъ на улицата

сърдить и растреперанъ.
Когато ститнж у тВхъ си, той се бФше твърдФ заморилъ. Той изминл двора, като пъшкаше обезсиленъ и сбднЖ
на пьрвото етжпало на стълбата, която отиваше на горния кать.
Чорбаджи Юрданъ страшно б®ше възмутенъ. Истина,
макаръ и дълго врёме затворенъ въ кжщи, Но и до неговит® уши 6% стигнало нЪщо. Тайната за едно близко ВЪ8стание б®ше станжла ефтина и б%хл в чули даже и глухит®. То св готвВше нЪкжд® кжд® Панагюрище, задъ гори
и планини, както б%ше разбралъ Юрданъ, и елЪдователно
огЪНьтъ бЪше далечъ отъ неговата черга. Сега, отъ перна-

тата си дъщеря, той разбра, че дори и Бла-Черква се
е запушила. — Какво правыть турцит®, джанъмъ? Сл®пи
ли ©ж, глухи ли сх, та не сбшщать, че се копае ЛЖхъМЪ
подъ царщината? думаше си той,
Оть дФената му страна се чухж дЪтински гласове,
Т® излавяхж изъ едно прозорче, малко пб-високо отъ главата му, изъ което влазяше вид®ло въ килерчето. Юрданъ

стана да се искачи по стьлбит®. На третето стжпало, той
машинално ее спр® и погледнж въ проворчето, Тогава той
вид®, че и днамата му маловъзрастни сина, оть които
тол$миять имаше едвамъ тринайсеть години, стояхж прфдъ
огнището, пълно съ жерава, и вършехх н®що тамъ. ТЬ

969

ДВА ПОЛЮСА

О%хж тьй залисани въ дФлото сей, щото не заб®л®жихА
тлавата на баща си, че се м®рнж на прозорчето.`
Едното момче държеше на огъня тиганче и съ тол®мо

внимание надничаше надъ онова, което се вар$ше или
пържеше вжтр®. Другото съ ножъ изрфзваше и изглаждаше
нФкакви лъекави топки, които стояхЖ на купъ пр®дъ
него. Това не б%ше друго, а лни крушуми; а въ тиганчето се топ®ше оловото, отъ което ги лФяха въ калжпа.
— Ххрежзи!

магарета! искреш® побФснфлъ Юрданъ,

като позна ©ъ какво се занимавахж синоветЬ му, и той
се повърна назадъ сЪ издигнАТЬ чибукъ.
Синовет® варфвахх лабораториумъть си и исхвръкнахж, като втъръ, изъ килерчето и се изгубихж.на улицата.
— Хайдуци! кръвопийци ! изгори-кжщи! Проклетници
проклети! и т® бунтъ готвы:ть? викаше Юрданъ, като се
покачваше бързо по стълбит®, защото яростьта галванизираше краката му.
Гор® на чардака той ср$щнж жена си.
— Доне! не си ли и ти въ тайфата? попита в той

съ грозенъ погледъ... Сичката ми челядь полудфла!..
Ще ме направите на пепель!... Ще изгорите душеата ми
на стари години !...
И той пъхтеше и на сила поимате.
Жена му го гледаше пр®хласнжта.
— ГПенчо! Пенчо! завика той. Кхд® се е дфнжлъ?
да питаме него какво прави?... Когато малкитЬ лФыть
крушуми, той тр®бва пъкъ топове да .л®й... Чапкжни съ
чапклни!...
—

Н%ма го, обади се жена му, отиде на К.

— За какъвъ дяволъ отид® на К.?
— Може би до табакътъь да му занесе стот® лири.
— Ло Тосунъ бея? Той утр® тр$баше да иде, маскарата!...
Какъ тьй тръгва безъ да се обади!...
И чорбаджи Юрданъ се ваплти кхмъ писалището. Той

го отвори бързо и растършува изъ чекмеджето му и из-

жа

‘Миа

Коти.

р.

Ро

268
между тефтерит® и книжата. Но група не нам®ри. Вмфето
него иЗМЪЕНА П8ЗЪ подъ хартиитЬ единъ великолФпенъ ре`волверъ-лефуше.
— Отд® е тоя пищовъ? чий е тоя пищовъ? кой
бърника въ масата ми? Азъ тьреж групъ — намирамъ
револверъ ?
.
— Че кой тука бърка, осввнъ тебе и Пенчо? обяени
жена. му.
— Ахъ тоя магареки синъ! Ахъ тоя вагабонтинъ!
Н%ма да стане човкъ!...
Ето го и той дарски противникъ! Ето го бунтовникъ... Не ще дума, той е турилъ
малкит® сополиковци да л®ыть куршумп... СичкитЬ на
работа вече! Сичкит® си плетать въжето!...
Та какъвъЪ
е тоя маскаралъкъ, джанжмъ! И коткитЬ ми вархнджа ще
станжть бунтовници, ако тьй отива... Кириакъ дойде ли?...
— Тука е, връзва денковет...
°
Юрданъ се запжти тиришката къмъ стаята, дФто бЪтше

Стефчовъ.
УТ.
МЕРЫ
а”

СрРЧЧЕ

аСГЕРаресчив

Тъстъ и зетъ.
Стефчовъ, който бЪше и съдружникъ на дФда си,
врьзваше съ помощьта на двама работници денкове еъ
тайтанъ, колто щФхж да пепращатЪ за. джумайския панаиръ,
който бива на връхъ Гергевдень. Той бФше хвърлилъ
сетрето и феса за да може нб-лерно да работи; лището му,
зачървен®ло сега отъ упражненлето, запазваше пакъ евоето
противно изражение на душевна сухота. безивЪтноеть п
коравина.
До прозорецъть стоеше Лалка, жена му, облЪчена
скромно въ синкава рокля, п пришиваше платнени марки
въаъ свърванитЬ вече депкове. Не можеше да забЪлЪжп човЪкъ по нейното епокойно и бЪло лице, разцъвтВло и добило

повече женственность, че тл е пещаетна въ топа ©СъПру-

жество, станало не по нейна воля. Простодушна, неопитна,
безъ никаква, романтическа- подкваса на духътъ, която
нмаше отд® да въеприеме въ тая длеспотическа ср®да,
—

дЪто се б$ше въепитвала, тя отиде съ мжка и съ СЕрити
сълзи подъ вЪнчилото. Но врмето й дойде на помощь,
както бива повечето въ подобни случаи: тя привикнж п се
помири съ новото си положение. Тя Стефчова не обичаше

нито б%ше възможно да го обикне, но тя му се покоря-

ваше и му се боеше. И той не искаше повече отЪ некк.
Въ замФна на сърдцето Ш, за което той твърдЪ не 6% се
домогвалъ, той печелЪше богато насл®детво, той ставаше
прямъ

насл®дникъ на Юрдана

Диамандиевъ.

Той б%ше

доволенъ.
Той испустнж въжето, което дърпаше за да пристфга
денка, и Лалка — иглата, когато вид$хл Юрдана, че вл®зе

страшно поблдн®лъ и растреперанъ, ©ъ бурни бръчки
по челото.
— Е, Кириакъ? извика той още отъ вратата, както
се види, азъ и ти само остаяме тука в%рни хора на царя!
Въ кжщи и котетата варжнджа станали еж бунтовница,
купувать револвери и л®ыть крушуми... Огьнь и пожаръ
се готви, а ний сме с®днали да готвимъ стока за панаиря.
Азъ, като съмъ боленъ, бари ти нали видишъЪ и слушашъ
какво е, ами да тръшкаме толкова Дир въ стока, когато
сл настали такива хайдушки врфмена?..
Двамата работници излвоха на прьсти.
Стефчовъ го гледаше ‘смаянъ.
— Какво гледашъ, бе простако ? искр$щ® Юрданъ, азъ
ти казвамъ, че и моята челядь е молепсалъ комитаджиллкъть, челядьта на Юрданъ чорбаджи, най вФрний цареки
‚човФкъ, у когото слазять

каймаками и паши...
Та какво
остава за другит®, ва простия народъ!
Н®колко чапкжня

правяитъ комитеть тука, подъ посъть ни, и ние зепаме
като будали?

ТЪОТЪ

И ЗЕТЪ

965

И чорбаджи Юрданъ расказа съ повече и повече растящъ гн®въ, откритията, който направи днесь.
— Авзъ току що се тькмЪхъ днесь да идж при беять,
каза Стефчовъ. Т® се сбирать въ градината у Бейзадето, нека

ти хванжть и да ги турять на испить. Съ двъста тоеги
ще искажжть и майчиното си млФко... Авъ още пб-рано
трфбэше да туры край на тая мръенишка пропаганда противъ държавата... Който не е блатодаренъ тука отъ правителетвото, нека иде въ Московията на даскалъ Климента,
а не да туря огьнь въ кжщята ни.
Стефчовъ отвори вратата и пошушнж нФщо нФкому.
— Ти знаешъ ли, кои сж тия магарета? попита
д®до му.
—

Главниять

като

хвърли крадишкомъ погледъ на Лалка, и лицето му се
искриви оть злоба. Въ тая злоба противъ доктора се
мъщаше и затаена, парлива, като живъ вагленъ, рЪвность.
Това окаменФло еърдце бЪше достапно ва любовыта само

въ това й некрасиво проявление.
— С% тоя ли поразеникъ ?
Стефчовъ отиде и зе да бърка въ джеба на сетрето си.
Юрданъ го гледаше ожидателно.
— Ёто едно пиемо, което вчера нам®рихъ на улицата,
токо пр®дъ вашата кжща.
— Какво е това пиемо?
— Подписано оть Соколова... Праща го въ Панатюрище, види се, на други подобни вагабонди.
— И какви маскараляци пише? плнъ, огЪНь, Пожаръ, нали
— Съвефмъ други работи, ужъ невинни, пише ватр®,
но авъ сё заклевамъ, че подъ тБхъ друго се разбира, каза
Стефчовъ, като разгръщаше пакъ пиемото. Но Замановъ
ще го проникне п растълкува; той е такъвъ копой, дЪто
отъ ето уврата мФсто подушва бунтовника.
Въ това врБме Лалка бЪше прфблФдв®ла. Та се полека измжкна изъ стаята и слзна долу при майка сш.

— Какво ти е, Лало, попита к майка й.
—
сдна,

Нище ми не е, мале, каза тя съ слабъ гласъь и
като подпрЪ главата ©ъ ржц®т® си.

Майка й, заета еь пържене на манджата, не обърна
вече внимание на дъщеря си. Тя сам& бЪше твърд® раздражена и, като бъркаше силно съ лхжицата въ тиганята,
тя кълн®ще синовет® сл:
да ти истржшка вейчкит®, д®то
— Да ги Ва
Едвамъ се е повдигНЖлФ, ето сега ще му припадне. Да имъ опустВе въстанието! Отъ дка тьй пощръкл®хж и побФенФхж всичкит8? Па и Гина, лудетината, та доръ и куфоглавиять
Тенко,

и т® еъ пексемедъ

ще ги хранатъ,

чапкжнитЬ!

Да ти задавеше макаръ!
Вл®зна кака Гинка. Тогава Юрданица стовари твФва
си на нем.
— Защо толкова ядъ, мамо? Ти трба още да ее

радвашь... Чорбаджийкит$ тр®ба да давать прим®ръ още..
— Гино, млъкъ, иекр®щ® майка й. Авъ тебе те
не слушамъ, ти сп луда!
— Не сеъмъ дуда, ами еьмъ народна българка!
отговори распалено кака Гинка.
— Народна българка? За това ли биешъ млжьЪтЪ
си ката день?
— Бим то, че ми е мой ступанъ, то друга политика:
вхтрЪшна политика.
— Ухъ, лудетино, ти пб ли искашъ да сп българка
отъ баща си? Да знае той, че ти четешъ в стници 0отъ

Соколова, ще ти опуха праха, не гледай, че си четирийсеттодишна женурята...
— Мале, лъжешъ, като катунарка!... Азъ по коледа, подкарахъ трийсеть п втората си тодпна. Азъ пбзнаю колко години съЪмМЪ!
Но тоя дпалогъ биде прфкъенать: отъ елугинята.

| ТЪСТЪ И ЗЕТЪ

967

— Како Доне, ела, че на д®да Юрдана прфлошй,
каза тя уплашена.
— На, ето сега! Ухъ, Боже Господи, извика Юрданица,
и бързишката изл®зе да иде при мжжа си, като зарза
титанята на огъня.
Още, като ве качуваше по стълбит®, тя зачу рав„дирателнитЬ викове на Юрдана, когото б®ше хваналъ
коликътъ, Тя го вавари въ горнята стая, че се прфвиваше
и трышкаше на земята оть неизразими страдания, които
ус$щаше въ чървата. Лицето му се бЪше обевобразило и
посинФло ; жестоки и отчаяни пиеъци излазяхж изъ гхрдитЬ
на стареца, безъ да му облегчжть страданието; ТБ пълн®хж съ ужась сърдцата на веичкитЬ домашни и ее чувахж на улицата.
Пратихл бързо ва Янелиять едного отъ работницитЬ,
но той се завърнж и каза, че го не нам®рилъ, понеже
билъ отишълъ на К. Тогава прибгнахж къмъ домашни
л*карства. Ни компреси, ни растривания, ни локмаруху,
нищо не помагаше на болния..Той сё виеше и се свиваше
на кълбо, или пъкъЪ се мФташе отъ едно место на друго.
Юрданица се възчуди какво да прави.
— Да цповикаме доктора Соколова мигаръ? обърнж
‚ се тя: въпросително къмъ страдающия.
Стефчовъ й избъбра н®шо съ неодобрителенъ вил.
— По-лани го повикахъ единъ плть сама, и помогна,
каза ТЮрданица; па се обърнж къмъ мжжа си: — Юрдане
да повикаме докторътъ.
Юрданъ направи отрицателенъ знакъ съ пръета си
и пакъ продължи да пищи.
— Чувашъ ли, азъ щх прать за докторъ Соколова?
попита пб-внушително Юрданица.
— Нешж го... исхленчи старецътъь
— Ти го нещешъ, но азъ те не слушамъ, каза рбшително Юрданица; па се обърнж къмъ работникътЪ:
‚— Чоно, иди повикай докторъ Соколова. скоро!

Е оаевны—— во заб

оаобщолщес аб

ней

ООН

ОНО

Чоно, трьгна къмъ вратата но, токо що стжпи на
прагьть, той биде попаренъ отъ страшния викъ на Юрдана,
който приличаше на плачъ.
— Не го викайте,

лв
цы

здаана

‘чела

мари!..

Не

щх

тозъ

чапкж-

нинъ, хайдукъ...

Юрданица го погледнж орчаянно.
— Ами да умрешъ ли искашъ? извика тя.
— Да умрх!.. Махайте се, проклетници!.. изрева
старецъть.
Ол®дъ два часа, кризата полека-лека се уталожи.
Когато вид®, че на дФда му поулекнж, Отефчовъ се облче

бързо да отиде на конака. Валеше дъждь.
На стълбитЬ, той ерЪщна едно дребно човфче.
— Е? попита той вид® ли хубаво?
— Тамъ еж, у Бейвадето.
— Въ градината пакъ ?
— Не, дъждовно е, вЪ зимника сж. Иввардихъ ти...
И авъ съмъ дяволЪ. .
Тоя човфкъ бЪше бившия карнарски ханджия Рачко...
Той сега слугуваше у Юрдана съ надница, и заедно
съ това шшионствуваше на зетя му.
— Донесъ ми омбрелата.
Сл®дъ една минута Стефчовъ излазяше

изъ вратнята

бързишката.
Лалка отъ вратата чу разговора. Тя изгледа съ н®какъвъЪ

страненъ, зачуденъ и уплашенъ погледъ мжжа сл. Па

бързо се покачи по стьлбит® и се изгуби вЪ една стая.

ад
ПрЪдателство.
Когато Стефчовъ вл®зе при беятъ, той завари тамъ

само едно лице: Заманова.
Т® играяхл на тавла.
Замановъ б®ше официаленъ шпионинъ на турската

ПРЪДАТЕЛСТВО

269

‘власть и приимаше заплатата си отъ Пловдивския конакъ.
Той б%ше човкъ на четирийсеть и петь години, но стоеше
иб-етаръ. Гол®мото му сухо, черно лице, д®то евФтВхх
мятно дв® черни подвижни очи, бЪше покрито съ прждевр®менни бръчки и имаше изражение противно и злов®що.
Мустацит® му, кжсо подетритани, б%хж силно прошарент,

както и косата му, която исхвъркаше мазна и несчесана
отъ зад®, изъ подъ кирливия му фесъ, а прфднята часть
на лобътъ му б®ше плЪшива. Той б®ше облфченъ въ Шаячено мораво сетре, отдавна износено вече, на което черната сукнена яка отвратително лъекаше оть мась. Високъ
и строенъ, той ‹обикновенно ход®ше съ наведена глава,
като че клюмнжла подъ тежестьта на общото пр®зрфние.
Върху ц®лата фигура на тоя човФкъ, стоеше печатьть на
бЪдностьта и цинизъМЪтъ. Обикновенно той живФеще въ
Пловдивъ и често прав®ше забикалки и по околнит® па-

ланки. Той б$ше родомъ отъ Бла-Черква и познаваше
вСичкитЬ, но и него познавахж веички. Дохаждането му
по това вр®ме тука смути ве®киго, който имаше причина
да се смущава.

Очевидно

той идеше тука

съ нФкаква

мрачна миеия. Присжтетвието му вджхваше страхъ и 0твращение, и той чувствоваше това и никакъ не се стидше.
Той срщаше безочливо и самоув®ренно пр врителнит®
ногледи, като че искаше. да каже: „Какво се чудите? ванаять, като вс®ки занаять: и азъ трЁбва да живы“.
Той б®ше се ср$щналъ вече еъ нФколко първенци и бЪше

искалъ пари на заемъ. . Разбира ее, никой не отказа на
такъвъ честенъ ДЛЪЖНикЪ и любезенъ — съгражданинъ.
В%роятно, той знаеше вече какво се готвеше въ БлаЧерква и съ една сатанинска усмивка питаше когото младежь ср$щнеше: „Какъ отива въоружението}“ И, за да
увеличи още повече емущението на попитания, той прибавяше ниско: „нищо нФма да направите“. И го оставяше
попаренъ на улицата. Гор®-долу, завчера бЪше казалъ
такова

н®що

на пр%девлателя

на

комлтета.

Тая

му

ПРЬДАТЕЛСТВО

270

зловЪща откровенность и досадливость правЪше да пустве
улицата, дЪто той мунуваше.
Ето ващо лицето на Стефчова свЪтна отъ удовол-

ствие, когато вавари тоя мотущественъ с©ъювникъ у бея.
Той ги поздрави усмихнжто и свойски, и с®дна да гледа
играта, като стиснж ржката на Заманова.
Старий бей, облЪченъ въ черното си закопчано сетре,
продължаваше твърд® внимателно играта, като поздрави мълкомъ Стефчова. Когато се свърши партията, Стефчовъ пристхпи изведнжжЪ КкЪМъ Ц льта си. Той раскава по тънко
на беять всичкитЬ подробности, копто мълвата бЪше донесла, ло слуха му, за революционното кипние, коего
бЪше обхванжло и Бла-Черква.
Беять и той бЪше позачулъ за

такова мърдане на
раитЬ, но той го считаше твърдЪ несерпозно и дтинска
работа, и благодушевствуваше, както всичкит® турски
:
власти тогава.
Той сега останж поразенъ отъ величината на злото,
като Стефчовъ сне маската отъ очит® му. Той се обърна
въпросително и строго къмъ Заманова:
— Христаки ефенди, ний играемъ на тавла съ тебе.
а около насъ се пуши!
— Авъ еъмъЪ дошълъ тука, само нФколко деня става.
но знамъ вейчко това, и пб-добр® отъ Кириака, каза
Замановъ.
— Знаешь и не ми обаждашь?... Хубаво слутувашь на царя!

извика

беять

твърд®

недоволенъ.

Челе-

блять се показа пб-вЪренъ стълпъ на претола.
— Дльжность ми е, бей ефендимъ.
ЕлърЪ поть изби по челото на Замамова. Той каза
нервно :
— Тукъ ако е едно, по други м®ета © сто... Тукъ
ако се пуши сламка, кжд® Папагюреко се пуши цль
едамедикъ, и виеокото царско правителство не е пи глухо,

Ета

сотАестосаоосоноалриенчециесинау,

4. ВАРОДНАБИБЛИОТ Ех А 1

э71

ПРЬДАТЕЛСТВО

ни сл®по... То види тоя пушакъ и мирува. То има своптЪ
причини ва това... Ше бжде грЫшка ния първи да дитаме тука врялвата и да се компрометираме за единъ вЪтъръ
само. Това д®то виждаме въ Бла-Черква, то е снката
само на пушака, който друтад® се издита до обладит®...
Моето мнние

е да се не бърза и да се чака внимателно.

Тия думи угодихж па беятъ, защото отговаряхж на, нетовата наклонность за спокойствие и страхъ отъ отговорность.
Стефчовъ забЪлЪжи това и сё лдоса. Той разбра,
че Замаповъ съ такова хитро обяснение нскаше да укрие
своята. немарливость и слабо усърдие къмъ интереситЬ на
дьржавата.
— Христаки ефенди нЪма тукъ ни фамилия, ви
интересен, ни една скъсана черга негова, та философува
каза той съ злъчка. Ако утр® пламне нЪшо, какво губи той
— Протестирамъ. господине! извика Замановъ ядосанъ и поблФднЪлъ.
— Имашъ право, Кирнакъ, азъ тёзъ кератии ще ги
й
извържх ! ибкрфека беять.
Стефчовъ изгледа поб®доноесно.

— И азъ сега, като размислихЪ, дойдохъ па това
мн®ние... Нека ее изловыхть тия магарета! каза Замановъ
слблъ малко съ внезапно озлобление на лището.
—

Д®то се вика, съгласни

сме? каза

беять и въЪ8-

ДАХНА.
— Ла ее изловытъ още тал вечерь! каза Замановъ.
— Д®ка еж събрани? попита беять.
— У Мича Бейзадето.
— У Бейзадето?... Разбирамъ сега. Който © 1п%московецъ отъ московцитЬ, не може да. бжде цареки приятель... Кой имъ е- главатарьтъ ?
— Докторъ Соколовъ, отговори СтефчовъЪ.
— Соколовъ пакъ? Той ли е сега на мФето консула!
—

Той,

играчка прдъ

бей

ефендимъ,

само че

работитЬ ва Соколова.

консуловото

бъше

979
>

ДАТЕЛСТВО

Риеста
У

} паче

а р

— Друм "КОН Офе тлеасльлаанлсвнетй й
— Испхденит® учители п иколцина още чапклни.
Беять погледнх на часовника еш.
Сега тамъ ли еж? попита той.
Въ зимника, сега. Обикновенно т® се събиратъ
въ градината, когато е хубаво врмето... Тамъ плюскатъ
ракия и комитететвувать.
— Ами какъ мислишъ ?
— "Т® излавять всВкога въ тЪмно отъ Мичови. Като
излФахтъ, да ги загащлтъ ваптиетата и подкаратъь купомъ
на. конака.
— Това не е добро, каза Замановъ; впе ще хванете само тВхъ безъ никакви доказателства, и тЬ ще мотать ла отказвать всичко. За това тр®ба да се нападнхтъЪ
у Мичови, у стаята, дЪто васФлавать, на мФетото на пр®стжилението, тЬй да се каже. Да се хванать ©ъ книжата,
протоколитЬ и съ различни документи... Тогава члета
работа: черно на бЪло... Нма незпамъ, не чухъЪ, не видЪхъ. Авъ самъ щ& имъ направх първия иепить.
Тоя съв®ть се хареса на беять. И Стефчовъ самЪ
биде въехитепъ оть тая мисъль. Шипионипътъ сега стоеше
пр®лъ него на всичката еп впеота. Доефтливостьта на Ва»

манова ее равпяваше еъ усърдието му.
-— Само това да стане, като се емръкне, допълнй
Замановъ; тъмнината © нужна за подобни нападения.
— Ршено,

каза

беять

тържественно и иеплФека

еъ рхц.
Нояви се едно заптие.

— Тукъ ли е онъ-башиять ?

—- Шерифъ-ага ще се върне скоро.
— Шомъ се върне, при мене! запов\да беять,
Запиието излФзе.
Ахъ, забрави едно пЪщо, каза Стефчовъ, като се
с оЕреа къмъ Заманова, който се бЪше взамиелилъ мрачно
съ дълбоки в безпокойни бръчки на челото, като че т®

973

ПРЬДАТЕЛСТВО

ОЪхЖ отклиЕЪ па мрачшит® мпели и плапове, кошто трб-

быле да вълвувать сега дълбочинитЬ па душата му.
И Стефчовъ извади леъ пазвата ем едно племо и

го разгъна.
— Бакво е това? попита Замановъ, истъргижтъ вп э-

ЗаПНо

оТъЪ размишлевията

сл.

— Едно Соколово пиемо ва Панагюрище.
`
— Бре!
— Иепустшалъ го е, види се, ппемопосецъть им...
Дчесь го пайдохъ току прбаъ дъдовата вжща.
— Какво му е съдържайието ? попита бърашиката
Замановь. като зе да падииква надъ племото.
— Това племо © написано условно ие адресирано
до нФкой си Лука Нейчовъ. Той е простъ човЪченъ, кундураджия въ Папагюрище, и вефка недЪля мипува отъ
тука ва пазаря въ К. Но азъ съмъ увФрепъ, че то е за
съве&Вмъ друго

лице назначено,

нав%рно

за

папагюрския

комитетъ
— Каква е тая Хартия? попита беять дюбопитно
’
понеже говоряхж по българсви.
Стефчовъ му обяепи.
— Чети, чети, ла видимъ, каза беятъ, като паостри уши.
Стефчовъ прочете слФдующилт® редове:
„Бай Лука!

„НадФвамъ се, че сте живо и злраво въ кхщи и
жена ви не болФдува вече; но вий продължавайте да й
давате още отъ хаповет&. копто имате отъ мепе. Какъ
отива алжшъ-вериша по ваеъ? Не съмъ те видЪлъ отЪ

дв® нед®ли да минешъ отъ тука. миелы. че пе е по причина на вдравшето. Когато тръгпешъ за павамъ, купи ми
отъ Янаковата епицерил за десеть гроша белла дона. че
ми се е привършила.
Много здраве на домашнит$.
Соколов
— Наистипа, това пиемо е условно, заб®а

жи

— Првведи го еега на туреки, ваповЪл:

ПРБДАТЕЛСТВО
— Ако ппташъ, то казва нищо п много, като искашъ
да то разберешъ, каза Стефчовъ къмъ беятъ, па захвана
да прфвожда.
— Чакай, спр® ‘то беять още въ началото, тука подъ
хапове. тр®бва да разбираме крушуми!
забЪлЪжи Замановъ.
Беятъ пухна единъ облакъ димЪ изъ устата еп съ
торд®ливо и самодоволно изражение по лицето, като напр®гна
— Може да

е крушуми.

пакъ слухъ.
Стефчовъ продължи нататькъ.
— Чакай, спр® той пакъ Стефчеова, той пита ва

алхшъ-вериш, ? Разбрахъ, сир®чъ, пита: какъ

отивать

приготовленлята ? Не сме толкова гов®да. И беять смигн®

‚ внамепателно на Заманова, като ча искаше да му каже съ
това мигание: „не гледай тл Хюсни-бей че е старъ, хитра. .
лисица

е той и неможе го никой прода“.

Стефчовъ продължи нататъкъ. Когато дойде до думит®:

„миельк, че не е по причипа на здравието“, той спр®
пакъ Стефчова и се обърнж къмъ Заманова допитвателно:
— Христаки ефенди, тука д®то спом®нува болФеть и
зравие, това малко тъмно иде. Ти какъ тълкувашъ тия думи ?
— Авъ миелы, че подъ бол®еть тр®бва да се разбира здравие, а подъ влраве — болФсть, оТГовори шпионинътъ важно.
Беять се зампсли. Той прие видъ на човФЕъЪ, който

е разбралъ напълно всичкото значение па тоя дълбоко-

:
`
уменъ отв®ть.
— Улови се работата, подума той тържествующъ.
Когато Кириякъ подкачи четението пакъ и дойде до
думата „белладона“, беять го пр®къенл и искр®ска весело:
— Охъ, тука му е турилъ ноктА, казалъ си го е
право: Дебела Бона, — и тя е вжтр®!... Авъ, колчимъ
= ср$щнх тая биволица, че минува, сё ми казва н®що на
умътъ, че у тая жена има много дяволи и че млели душмавлЖкъ на царщината!
й

ДумитЬ на беять се касаяхж до шейсеть и петь го-

дишната дебела баба Бона, която не пропущаше ни утр\нь,
ни вечерь да не иде на черкова. и мипуваше сё край конака.
Стефчовъ и Замановъ се усмихнаха. ТВ обяснихж
на бея, че тука думата е за единъ цвет, който лужи
за лк.

— Чети, чети още, каза беять товЦсрЕаЕ,
Стефчовъ продължи:
„Много здравие на домашнит®, Соколовъ“. Свършва се.
Беять извика:

— Много здравие на домашнить!
разбра се!...
КСъ една дума; това писмо отъ първото слово до послЪднето мирише на комитаджилжкъ.
— Но отъ него нищо свързано не може да сё извали,
з1б®л\ути Стефчотъ педоведенъ

— 'Тъымо, тъмпичео 6, допълии Замановъ.
— Че е тъиио, тъмно е. подтвърди и беятъ, па снова,
което не разбираме, ще накараме самъ докторътъь да ни
то истълкува.
— Не, любопитно е отъ сега още да знаемъ смисъльта
му, каза Замановъ, силно второченъ въ писмото. Дай го
на мене, азъ щж намВры секрета, у менъ има едивЪ ключъЪ
за бунтовнически писма... И той тури писмото въ пазвата си.
Аферимъ, Христаки ефенди!
Стефчовъ направи темен& за да си върви.
— Е, рЫшено, нали? каза той.
— Веичко евършено тая вечерь... подтвърди беять.
Иди си спи рахатъ, поздрави Юрдана чорбаджи.
Стефчовъ изл®зе ©ъ щаетливо и сляюще лице отъ
беятъ. Когато достигнх до конашката порта, застигна го
и Замановъ.
— Ти н®ма да се губишъ тая вечерь, вали? Ти ше
ржководишъ улавянието на гоеподата, каза му Стефчовъ.
— То е едно на ржка, азъ поехъ трижата, отговори
;
*

276

ПРБДАТЕЛСТВО

шилопивътъ; — Кариякъ, дай ми една дира па заемъ
до утр®, че ми трЪбва, прибави той Сързо.
Стефчовъ се навжен млгновенио и бръкнж въ джебъть

на жилета си.
— Земи тия дв® рубли, повече нФмамъ.
Замановъ прие паритЬ, па прибави ниско:
— Давай, давай, още че ако пошушиж едпа дума.
на Странджова, какви ги ровишь днесь, ще изЪдешъ н'Ъкоя
шикалка. И той се засм®, ва, да покаже, че това заплашвание бЪше една вшутявка.

Стефчовъ го погдеднж безпокойно.
— Замаповъ, ако утр® приемж извФетие. че Соколовъ
и другарит® ми сж въ коториика, имашъ отъ мене десеть.
дири въ кърпа вързаци! каза той тържественно.
— ДЛобр®. Дай сега още три четири гроша дребни
пари ва Фдепе, ва да пе развалямъ рублит® тая вечерь...
Благодары, ебогомъ! И Христаки хвапж една друга улица,
за да иде на хана, дЪто б®ше слФзнжлъ. Кога възвиваше.

при Хаджи-Цачови, той срУщнж попъ Ставря и го спрв.
— Благословете, д®до попе! и той му цалунх ржка.
Какво правите? добр® ди сте? доходъть добърЪ ли © сега?
повече ли се раждать или повече мржтъ сега ?
— Най-много се в®нчаватъ! отговори попъТЪ засм®нъ съ прфеплена усмивка, като се дрыпнх да върви,
уплашенъ отъ проницателния погледъ на ШШионина.
Замановъ го задържа ва ржката, като го стрфляше съ очи.
— И вр$ме му е за свабда сега, защото утр®, въ
други день, може да дойде второ пришествие...

И той

смшнж на попа знаменателно; па изведнжжъ обърнх.
разговора: — Д®ло попе, нЪмашъ ли педесеть гроша да ми.
дадешъ въ заемъ до утр®, че ми тр®бвать?

Лището на попътъ ее пекриви. — У попъ пари нФма
И съ тоя шеговитъь отвЪтъ.
благословип, ако щешъ!...

попътъ се дръпнл пакъ за да Вървп.

а
о,

аа

ло
аа
о

ед,

ааа

йо

ОНЫЙ

оАНеНЬ

ооо

саба
у

заа

За

сть

д
ай

вау

Аа

Замановъ го изгледа строго п му каза ниеко:
— Дай тука петдесеть гроша, че твой Ганчо ©
секретарь въ комптета... Една думпца ако пошъинх,
спукана ви е работала.
Попътъ

прфбл®дн®.

Той извади

единъ минцъ п му

го остави въ ржката, като се ржкуваше.
— Сбогомъ, д®до попе, не ни забравяй въ молитвПт® сп.
— Анатема! избърбора сп попътъ, като се отдалечаваше.
Дъждътъ все росЪше още.
— Момче, донесь ми въ рхжена малко жарава, та
тури тука въ мангалче, викаше Замановъ на слугата,
когато влаваяше въ стаята сп.
Слугата го погледнж зачудено, като- че искаше да
:
му каже:
— Ти какъвъ си чов®къ, та по това врфме пекашъ
да се трвешъ ?

— Донесъ малко жаравица ти казвамъ, повтори повФлително шпнонинътъ, като снимаше измокреното си сетре.
Слугата донесе въ ржжена нФ®колко вАглена и го
изсипа въ едно манталче, което извади изъ подъ кревата,
— Иди си сега_ по работата! и той зам®тнл вратата.
<л®дъ момчето.
Тогава извади изъ пазвата си пиемото, което 0% зелъ

отъ Стефчова, разгънж го, надв®си го отъ кжд® бФлата
половина надъ огъня и чак& търпеливо.

Когато се нагр®

хартлята, той вх издигнж, погледнх к и по физиономията
му се исппева живо любопитетво смФсено съ удоволетвие:
хартпята, одЖв®Ъ чиста и бла, сега бЪше папълнена съ
гжети тъМножълти редове.

Както е знайно,

комитетитЪ

пишехл писмата си съ симпатическо мастило, п буквитЪ
ставахл видими само подпрь нагрфванието имъ. Обикновенно, на друга имъ страна написвахж резни невинни и
незначущи фрази, каквото да пзмамыитъ властьта, въ случай

978

ЕДНА ЖЕНСКА

ДУША

че й падне пиемото въ рхц®. За нещастие, както винаги,

тайна не може да 6се запази, щомъ № знажтъ повече
научилъ сжщо. отъ двама, и прозорливий Замановъ г бе
Пписмото, подписано

отъ

прфде®дателя

Соколова,

издаваше д®йствията и кроежит® на комитета въ Бла‚
Черква.
Сл%дъ внимателното прочитание на това опасно
писмо, по гровното лице на Заманова зашгра нЪкаква неопрфдЪлена усмивка. Той извади моливъ и заб®лЪжи но
на празното мФсто, което оетаяше подъ пмето на пр®дсЪдателя.
И бързишката, излфзе п тръгна по посоката на конака.

УТ.

Една Женсва душа.
Току що Стефчовъ излЪзе днесь отъ дЪдови сп, за

да иде при бея, сл®дъ него излазеще жената му.
объдъ,
Дъждътъ, който б%шё захванжлъ подирь
макаръ и пб-еитенъ сега, още валЪше п сочеше да вали
до вечерьта, защото небето бЪше се покрило съ тежки п
тжети облаци.
Поделонена подъ омбрелата, тя отиваше бързшшката
изъ улицата. Тя бЪше тъй слисана и смутена, шото не
отговори на никого отъ ония, които к поздравихж; нито
усЪщаше, че дъждъть,

който бпеше вече полегато, вЪянъ

отъ в®търьтъ, й мокреше цФлата дФена страна до рамото.
Тя скоро достигнж до мегданя, д®то е мжжеката черкова,
прзъ дворътъ на колто се минува въ калугерекия метохъ.
Тя едва тогава се запр® подъ една стр®ха п останж
възчудена, ващо дойде тука, — тя б%ше хванала посока противоположна на Стефчовата кхща.
Тя се ети,
че отиваше да спаси Соколова отъ неминуема опасность.
Тя се зачуди, че го тъй обичала!...
Тя бЪше се ршила
на това безъ дълго да миели, безъ да знае тя сама какъ,

Пунта

-е4

ЦАР, 20, ОНЫЙ АА.

ЕДНА ЖЕНСКА ДУША

279

тикната отъ една невидима сила. Тя едвамъ тука се
отрЁзви малко и смаяна ее зампели, какъ ще помогне.
Тя вид® колко мжчно ©бЪше това. Тя знаеше, че сега
Стефчовъ е при бея, комуто прфдлага да уловатъ Соколова;
знаеше, че Соколовъ © сега у бай Мича на заседание.
Но какъ да имъ обади ва опасностьта? Да се затече сама
до Мичови, ужъ на гости на жена му, и ней да обади
работата, бЪше неудобно, неприлично, почти безумно. Въ
тоя дъждъ, ТЯ. да иде на гости у Мичовица, когато ОЪхЖ
тъй далечни п чуждл, и мхжъТЬ на която бЪше скаранъ,
по една схдба, ©ъ нейния быща, бЪше нФ®що твърд®

унизптелно п грозно. Посл®, съ коп очи ще зине да каже
на Мичовица, че тя, Стефчова жена, се тъй живо интересува за сждбата на Соколова, младъ и симпатиченъ, но
лекомиеленъ человФкъ, и е прфзрбла веко приличие и
При
благовидность, само и само д& му бжде полезна!..
това, не щше ли тя неволно да компромитира мхжьть

си, да го искара прфдатель и оповори?... Защото, п д&
скриеше името му, всБки щФше да се сти, че Стефчовъ
издава жертвит®, който тя отлива да спасен. Той и така
шше да бжде забЪл®женъ, че днесь е билъ на конака.
Боже защо е тъй лошъ?...

Веички тия мпели й минахж

като мълния пр®аъ умътъ. Не, грозно, грозно н®що, невъзможно... А дъждъть ставаще още пб-еиленъ и пороенъ
и тя стоеше подъ стрЪхата, като въ обсада. безеплна,
немощна п семаяна. Да можеше поне да зърне нФкого
познатъь да му каже, да го прати да обади... Но никой
не мпнуваше по тоя часъ. Дъждътъпадаше като изъ ръкавъ,
на чучури. Небето просто шуртЪше вода и бЪше обезлюдило всичкит® улици, както п шлрокиать мегланъ, при
който стоеще тя. Тя испъшка съ отчалнъ видъЪ. ТЯ ее
видЪ колко е смЪшна и нещастна, колко е мжчно да бжде
провидЖние. Тя чуствуваше колко е странно нейното по-

ложение сета, запр®на подъ една чужда стрЬха на улицата, когато И трфбвахх двадесетина раскрача за да

= ай

Бор,
влзе

ЕДНА ЖЕНСКА ДУША

въ метоха и да пде при леля ей. Но не, тя тамъ

нмаше работа, тамъ нФмаше да нам®ри помощь, не на
тамъ б%ше нейния пжть!...
Тя не би ‘могла ни една
минута да остане при. калугерпцата п да слуша нейнит®

празноеловия, когато сърцето й пркипяквше отъ горчивина и беслокойството за Соколова ж туряше въ полуда.
Вер®дъ тия скръбни обстоятелетва едно: н®що само №
поутЪшаваше: проройний дъждъ, който к оебаждаше тука,
навЪрно, задържаше и полицейскит® хора въ конака;
тя б%ше уврена, че Соколовъ още не бЪше нападнжхтъ,
п слФдователно, още остаяще надЪжда, макаръ п малка.
Изведнажъ радостна миеъль озари умътъ И. — Да

ид& у стринини Нетковичини, каза си тя; — по тФхенъ
Таша да пратя хаберъ.
й
Д®йствително, у етрина си Нетковица, която живФеше наблизо, Лалка можеше свободно да пскаже вепчко,
като на свой чов®къ, п да натовари безъ никакъвъ страхъ

момчето й съ деликатната миеля.
И тя остави покривътъ, който я засланяше, ин храбро
трынх напр%дъ пр®зъ дАждъть п прзъ лапавицата. Тя
пр®гази мжтната вада, ненадФйно прдошла сега голфма,
която № хванж до ср%дата на тпцелит®, и продължи
плтя сп на гор® възъ мегданътъ, блъекана въ лицето
отъ силната вФявица п дЪЖДдъЪТЪ.
Тя се озова впръ вода у стринини си. Стрина И
ъх прие, смаяна, че иде въ такова врфме.
— Ухъ, ухъ, какъ си се измокрила! Кхд® въ такъВЪ ДЪЖдъЪ? Свали полката,

че сп виръ-вода!

впкаше

стрина й, като в поер$щаше на пруста.
— Стрино, тука ли е вашъ Ташо?

ы!

— Че не е се прибралъ отъ отзарана... Хайгонъ,
нали го знаешъ? защо ти е?
— Сбогомъ, срино, и Лалка сп земй пакъ омбрелата.
Тя приличаше на ппянъ човЪкЪ.
— Кед®,

клд®?

развика

се въздивена

стрина И.

Мао

Лалка пекокна на улицата.
За щастпе,

дъждътЪ

внезапно

прфстанж,

небето се

раздра на едно м®ето п слънцето Ол®енж весело пакъ.
Една тънка, почти невидена сега роса, още 1ъеЪше
изъ утихналия въздухъ п лъщше на слънцето, като псЧудна джга се
полински, прави жици отъ паяжина.
пспиеа на небето, като потапеше

едлний

сл евФтло-цвЪ-

тенъ край въ тъмното гърло на планината. — ШуместитЪ
върхове на дърветата въ дворищата се велнахж сега пбпр®ени и весели;

облацит® бързо

се разбВгвахл;

евЪт-

лата лазурь на небето се распростираше побФдоносно. По
улицата се появиха минувачи. Лалка се почувствува сега
пб-бодра и на сърдцето й станж пб-леко. Тая джга, която
зарадва

небето, вл® въ

нейната

душа

надФжда.

Тя съ

трепетно сърдце се взираше въ всЪкиго, когото срущнеше,
дано познае нФкой Олизъкъ човФкъ.
Внезапно й дойде на умътъ Колчо слЪпецътъ, чето
самоотвержение избавило 6 Огнянова отъ подобна една
опасность.
3
— Боже, камо да видя сега Колча! въздАхнА с.
тя, като хвьрляше смутенъ погледъ възъ чуждитЬ ней и

равнодушни лица, копто срфшаше.
!
Случаять, който често си шграе съ хората, ип дава
най-странни, нелогични обрати на сждбата имъ, скапризничи и сега: на петдесеть раскрача отъ себе си, тя съзр®
Колча, който полека и. пипишкомъ крачеше нататъкъ съ
тояга въ една ржка, а въ друга съ омбрела още распъната.
Възрадвана, възвълнувана, тя се отклони отЪ Пхтя
сноп трынх да стигне слФпецътъ. Той се намираше,
именно, на улицата, която отиваше къмъ Бейзадето; нав®рно ип той отиваше у него, защото Лалка знаеше отъ
Рада,

че Колчо имаше свободенъ входъ

въ

засФданисто

на комитета, п никое не пропущаше. Тя бързаше, тя
ускоряваше стжпкит® ей её повече ип повече п еле мне
тичаше.
Очит® ий се б%хж втренчили въ черното еукнено

ще

ва |

‚ЕДНА ЖЕНСКА

ДУША

пардеею на слФпецътъ, ТВЫрд® дълго ва къеля му ръстъ,
и възъ голФмата омбрела надъ главата му. Тя не виж®ше` вече никого отъ ония. конто тя ср$щаше:

нп Бъ)зо-

бЪгунека, който № поздрави съ лФва ржка, ни Хаджи
Сышона, който й впкаше н®що отъ ер$ща; тя би ср$щнжла Стевчова схщия и не би го познала.
Сл®лъ дв®
три минути, Лалка бЪше на два раскрача задъ слЪпецътъ.
Той её вървеше спокойно съ мечтателния видъ на слФпцит®.
Кога дойде наравно съ него, тя се озърнх наоколо си: н®маше "никой свидФтель обезпокоителенъ.
Тя

продума ниско:
— Колчо, Колчо!
Но отъ вълнение гласъть № замр® въ устата още и

тя сама не се чу,

Колчо се отби и вл®знж ВЪ кундураджиския дюкянъ
на Ивана Дудито. Това изчезвание станж тьй бързо и
ненад®йно, щото на Лалка се стори, че нФ®коя невидима
сила го дръпнж грубо въ отворената врата на дюкяна.
Лалка пакъ останж сама.

Сама верфдъ тая оживлена
улица, която й ее стори пустиня сега. М®рна й се само

нЪщо черно въ тая пустиня: то бФше едно заптпе съ
пушка на рамо, но то й ее пр®етори на петь, на десеть,
на двайсеть, на щФла тълпа заптиета......

СвЪтътЪ И се

впеше, мислитЬ й се мжтЬхж, тя се не чувствуваше, дали
е будна, или спи. Тя продължи да върви папр®дъ несъзнателно.
Тя не помнФше кой улици минх, какЪ п кога её
озова у дома

сел. Тя

б%ше пла

въ

огънь:

главата

бръмчеше, всичкит® и стави гаче се равглобявахл. Тя
чуветвуваше страшна лошотия и слабость и едвамъ вл®8нжЖ
въ стаята, паднж на мендеря въ несв®сть.
У Лалка се появи сплна треска — огница, която въ

къео врме

трфбваше да я заведе въ гроба...

КОМИТЕЛЪТЪ

988

УП.
Вомитетътъ.

Тоя плть засбданието вместо да стане въ двореката
традина на бай Мича, подъ мискетката ябълка и виеокитЬ
чемшири, по причина на лЪЖдъТЬ, станж въ стаята му.
Стефчовия човЪкъ б%ше харно вид®лъ.
На ниекит® миндери стояхж членоветВ, около десетина
на брой. Между тВхъ и нФколцива наши познайници. На

шърво мФ®сто — домовладиката, — прфдефдательтъ; Соколовъ, попъ Димо, Франговъ, Поповъ, Николай Петковичь,
Кандовъ, който днесь биде приетъ съ ржекоплФекание,
ежщо ит-нъ Фратю, върналъ се за Великдень оть Влашко
п приетъ сл®дъ много молби и каяние.

Той забЪгна въ

Влашко още подиръ Андрбевъ день, като си даде честна
дума да се не бърка вече въ политика. — Той благополучно
стигнж въ Букурещъ, д®то, като се вид® въ безопасность,
пакъ сетанж распаленъ патриоть и республиканецъ, и се
представи пр®дъ емигрантит®, като жертва избЪгнала, отъ
въжето. — Посл® написа безъ годписъ единъ членъ, съ
който прфпоржчваше республика за България. Но Каравеловъ, занять съ евоята балкавска федерация подъ князь
Милана. изруга това знаменито произведение — Фратю го
поднесе тогава на Ботева — за „Знаме“, но и тамъ им&.
сжщата участь (Ботевъ бълнуваше тогава за всемиренъ с0-

цпадизъмъ). Тогава Фратю отиде и се фотографира въ
хжшовеки др®хи, наостренъ, като ежъ, съ оржжие. Но
посл® помиели, че не е благоразумно да пръека такива
обезпокоителни образи, и положи и тхъ при республиканскитЬ статии... ОстанжлитЬ членове бхж : Илю Странджовъ, ботушарь, бивши заточеникъ и страшенъ главорфаецъ;
Хрието Враговъ, търговецъ, Диму Капасжаъть, който ее
наричаше още и Безпортева и Редакторз. чизмарь, хромъ
и вфченъ съзаклетникЪ.
Едпнъ членъ отежтетвуваше: Пенчо Дпамавлитевь.

984

КОМПТЕТЪТЪ

Той 6% отишълъ на К. да откупува пушки еъ стот® ори,
вм®ето да ги вржчи на Тосунъ-бея, както му 6% заповЁдано.
Мръкваше се вече.
Макаръ открито още по пладн®, засвданието още се
продължаваше, и както сочеше, щФше и прфзъ нощьта
да се проточи. При другото, и краснорфчивия и пламененъ езикъ на Каблешкова омайваше душитЬ на членовет$,
копто отъ два часа насамъ безгласпи и зяпнали го слушахл.
Каблешковъ, една отъ най симпатичнит® и оригинални
личности изъ между роякътъ апостоли, който приготвихЖ
априлекото движение на 1876 год., бЪше двадесеть и шесть
годишенъ момъкъ, срЪдень ъеть, тВърд® сухъ и слабъ,
еъ бл®дно, мургасо лице, еъ мустаци едва поболи и съ
черна, като вжгленъ, коса, въ която той постоянно овираше
пръетитЬ сл за да № повдига, и която пакъ падаше на
небржни кичури възъ широкото му умпо чело. Еднит®
очи живи, еъ огненъ и проницателенъ погледъ, дФто св®т®ше ту въеторгьтъ на пророкътъ, ту вдъхновението на
поетътъ, озарявахж и облагородявахж тая физиовомия, ие-.
пита отъ треската и испЪдена оть трулъ и бд®ние. Никой погледъ не можеще да устои на силата на неговия,
—

лЪто се отражаваше,

като въ огледало,

могжща, буйна и

спажна душа, непрфдполагаема въ тая бевеилна и дребна
сната.
Той б®ше обл®ченъ въ сине сукнено пардесю и въ
черни панталони и жилеть, силно ожулени, отъ ПОСТОЯНнит® пжтувания на конь и движения. Той и сега ходеше
. непрфстанио назадъ-напр®дъ

изъ

стаята,

и продължаваше

да гълчи распалено, прЕкъсванъ често отъ упорита кашлица.
— Да, помощьта, главната помощь стои въ самитЬ
насъ. Ние сме толкова силни, щото сами ще сё распра-

вимъ еъ гнилата Турция. Турция е слаба, финанеиялио
съсипана, пародъть турски е осияромашЪлъ, и ще остане
на страна. Той самъ пъшка подъ пгото. Войската © деморализирана, п не заслужва внимание. Земете прим ръ
—

комитЕТЬТЬ

Огре

херцетовекото възетание — Хиляди п хиляди войска се.
испраща, а възетаплето е оше въ разгарътъ си, и то кой
то прави? КЕдна шепа народъ! А какво ще стори тая
разнебитена и уплашенпа държава, когато възстанемь ние...
Ние въ едивъ день ще възетанемъ сто хпляди души!
При това,
нека пращатъь тогава... ва кого пб-напрдъ?
само пие- ли ще сме? Отъ Западъ на Турция стои Сърбия
и черногорекитЬ соколи — готови да нахълтать; задъ
търбымь й стои Гърция,

която пФма да зяпа...

Херцего-

вина и Боепа ще пламнатъ отъ край до край, Крить п
той ежщо... Притурете при това и революция въ Партп-градъ, която само чака смутно врЬме да свали султапъ
Хаоеъ на еФкждЪ... Нашето възетание ще бжде
Азиза...
гробното опФло на турската империя !..

Погледътъ му горфше, като два вжглена въ полумрака.
-- Ти забрави още едно, обади се Мичо Бейзадето
— Русия. Дъдо`Иванъ ще полети отъ сбверъ къмъ Цариградъ и... бъше и н®ма го! Пророчеството дума по

дума ще ее испълни.

Той разбираше пророчествата на прфеловутия Мартинъ
Задека,

въ който

вЪрваше джлбоко.

— Кон мбста ще бжджть готови ва. възетание? попита
Франговъ.
— Пъла България! отговори Каблешковъ. Пловдивъ
съ Пазарджишко

се готввуть, РодопекитЬ

села © Батакъ

се въоржжавать тайно; Търново, Габрово, Шуменъ ще запалыиъ въсточна България; въ западна — нвЪма никакъ
Коприщенци -съ Чанагюрище ли Стрёлча ще
войска...
завардыть проходитЬ на Срфдвя-Гора; вий и вашигЪ
съеёди, отсамъ и оттатькъ, ще заловите Балкана, а Балканъть е кр®пость, която милионъ. войска не може к зе!
България ще скокне, като единъ човБкъ. Нашето въетание ще бжде чудо въ историята на Европа! Европа ще
сл прфхапе устнитЬ!... Азъ ви уврявамъ, че Портала

286

| КОМПТЕТЪТЪ

нито ще прибътне до въоржженно усмирение. Тя ще падне
на спогодба съ наеь...
Друго спасение нФма ва нем...
Каблешковъ говореше съ въодушевление. Като развить
човЪкъ, той нав®рно виждаше ясно положението, което
пр®детавяше въ лъжливъ видъЪ. Но той б®ше увл®ченъ
отъ силата на идеята си и всичкит® ср\детва му: се виждахж възможни за увЪнчаванието й. Само тая въевишенна
вЁра въ светостьта на дФлото, на което служеше, обяснява
умишленнит® или ибкренни увЪрения на тая честна душа.
А т® б%хж, д®йствително, така уб®дително-краснор чиви,
щото не извикахл никакво възражение. Всички бЪхж убЪ-°
дени вече въ това, въ което Каблешковъ ги убЪждаваше,
Очевидно О,

че всичко тъй ще да стане.

— Какви условия ще можемъ да пр®дставимъ на
НПортата, ако влФзе въ споравумение? попита Поповъ.
— Какви

трици

ще

яде да

не вл®зе?

вабЪлБ:жи

попъ Димчо.
— Яйце ще й ее пече на дирника, каза БезпортевЪ.
— То е послФдень въпросъ, отговори Каблешковъ,
— но ва сега се мисли ето какво: България отъ Дунава
до Арда, и отъ Черно-Море до Б®ло — княжество, завпсимо: отъ султана, съ влтр®шно самоуправление. Еквархия
небутнжта; данткъ опрЬдЪленъ на Турция; войска Обългарска, половината офицери — турци, изъ най-папр®дЪ...
— А князь? попита Христо ВраговъЪ.
— Да, князь? прибави Бевпортевъ:
— Единъ европейски принцъ!
— Буре!
— Но ти не каза ннщо за Русия, ще ли тя да нп
помогне, споредъ бай Минчовит® думи? обърнж се попъЪтЪ.
— Нопе, не ставай дЪте 6%, изгълча го Мичо начумерено, — може ли инакъ?... Русски геверали още отъ
сега чакать въ Вукурещъ! и той погледн въпровително
Каблешкова.

Погледнахж

и вейички къмъ

Каблешкова,

за

КОМИТЕТЪТЪ

э87

да чужть подтвърждението на това. Каблешковъ разбра
това, доби тайнственъ видъ и продума ниеко и пов%рително:
— Само първата пушка да гръмне п двуглавиять
орелъ ще распери крилата сп надъ насъ!
И той погледна съ тържественность .
Веичкит® лица просняхл.
— Азъ миело, подве господишъ Фратю, пай-хубаво
е республика, тя може да се парече „Балкацека республика“.
— Па може и царство, забЪл®жи Франговъ.
— 0, ще ни пре дне! каза попъ Димчо, друга

манджа не ядешъ.
— А бе каквото да ©, само да се оевободимъ.
— Й азъ съмъ за, республикала, обади се единъ друг.
— А бе казахме го, това е друга рабора...
Какъ
ще се управяме,

кой ще бжде князь и проче и прочие,

то него да го оставимъ на Горчакова. Нека дипломатитЬ
да си бпять ангелит\, каза Мичо Бейзадето.
— Ей, ей, господа, извика Соколовъ, стига сте се

заплФевали и дипломатетвували, че врфмето © скжпо. Утр®
ще пукне пушката въ Балкана и ще ни завари, че още
не сме рЪшили въпросътъ: республика ли да бждемъ или
комедия...

А насъ ни чака работа сега...

Дяволъ да ви

земе республикит\!... Още не е$днхлъ на магаре замахалъ
крака... Азъ прдлагамъ едно нФ®що: да сторимъ ясакъ
дипломацията

въ вас дапието

ни, нейното мЪсто е въ Ган-

ковото кафене.
— Право, каза Каблешковъ, не ще думн, господа, & на
работа... Азъ ви изложихъ положението, а сега да видимЪ
вий какво върши:е. Да се не. губжть минутит®.
—— Истина, ние си имаме тая слабоеть — да дипло-

матетвуваме. И Бойчо, Богъ да го прости, малко ди ни
сждеше? Ама, такава е жилката на БЪлочеркокци, каза бай Мичо.

—

Ахъ, господа, много нЪщо изгубихте въ Огняпова.

и вие и България, каза Каблешковъ покъртенъ и въадАхня.
лАлбоко.

`288

КОЛЧОВИ ВЪЛНЕНИЯ

Въепоминанпието за Огнянова замрачи всички лица.
Ноговата загуба оставлше една празднота, като пропасть,
въ ерфдата имъ. Т® се спогледахж и се умиелпхж мрачно.
Трагическия образъ на Огпяпова се пепр®чваше првдъ
тЬхъ, кървавъ и ужасенъ, но неуловимъ. На веички тежеще
крушумъ на тжрдитЬ... Гаче имъ бЪше еъвфстно, че тВ
живЪытъ, когато теролть © умрЪлъ.
УШ.

Бодчови вълнения.
Н®какво бърво тичане по пруста привл®че вниманието имъ. Наставахж да вид:тъ пзъ прозореца. Но стжикит® вече се чувахж задъ вратата.
— Колчо бЪше това! каза Нетковичъ.
— "Ти пе сл вид®лъ добр®, възразл Мичо; — какъ
може ел®пъ чов®къ така да припка?
— Тал работа не е оферна, забл® жи попъ Димчо.
Членовет® неволно поистръпнахж. Вратата ее Ххлопнж
или пб-добр® издъни.
Колчо се втурна, като вихъръ, вжтр®. Той се за-

дъхваше.
Всички очаквахж приковани.
‚— Наши хора ли ех тука? попита ©ъ пр®кжепать
тлаеъ.

(6 наши; какво е Колчо? попита бай Мичо.
Вива! да жив®й! радость и слава! радвайте се,
братя! Полудйте и авъ ще полуд®ж! викаше Колчо, ‚като
безуменъ, хвърли си феса на гор®, плскаше съ ржи,
скачаше единъ аршинъ високо, напипа случайно бай Мича
и ве да го цалува по устата, По бузитЬ, по ушит®, по
рамото ... и да го дави. Бай Мичо ее оттегли постреснжтЪ.
Тоя неестествепъ, истерически припадъкъ отъ радость порази веичкитЬ. Помислихж, че е исхвъркпжло витлото на
б®дния елФпецъ.

оововооеЧОаЙ

бе
—,

— Какво тп е бе, Колчо ? попита съетрадателно докторътъ, като дир®ше въ лицето му спмптомитЬ на бЪена

лудость.

ИЕ

— А бе не сщате
ли се бе? Живъ е! викаше
Колчо, като се хвърли възЪ доктора сега. — Вива! графчето ми е живо !
Какъ? Бойчо }

Това питание псехвърках вЪ ежщи
сеть уста.

мигъ изъ де-

Живъ е бе!
— Колчо, вшутявашъ ли се, пли те е излъгалъ нФкой? каза бай Мичо строго.
— А бе живъ, живъ, бай Мичо! Стискахъ му ржката, милвахъ го по бузит®, слушахъ му гласеца, вид®хъЪ
го почти! Не в®рвате ли още?
Всичко въ Колча 6

убВдително.

Т® се спогледахж

смаяни...
— Д®ка е?
— При вратнята чака, а мене прати да ви прбдизвстк...
Напипа ме току като отваряхъ. По ржцтБ
то още повнахъЪ...
Въ тоя мигъ видФхж, че дворската вратня се поотвори
и вл®зе селянинъ. Той бЪше съ опърпана шапка, увлть
въ широка селашка козяница и ©Ъ дв® пилета въ ржка.
Едното му око, в&роятно бодно, кърпа прфвъраваше.
Въ други случай никому нмаше да хрумне на ума,
че тозъ селянинъ е Огняновъ. `Сега го познахл изведнажъЪ
всичкит®. Т® го познахж съ духъть повече, отколкото съ
очит$.
\
Мичо искокн& на вратата и извика спокойно ужъ:
— Бай Петко, ела, ела, да видимъ какво правите.
Но гласъть на ббдния подпредефлатель бЪше схванжтъ

и глухъ, като че го етискаше нФ®кой за гръкланя.
Огняновъ минж бавно двора, раскалянъ отъ дъЕдЪЬ,
качи се тежко по с1ълбитЬ и каза дебело:
19

— Царвуля
прощавай, ..

ми ще ви омаца одъра, бая Мичо, ама

‚

И Огняновъ вл®зе въ стаята.
Спуснахж се, запргръщаха въекръеналия. — Распитвания, въсклицания, излияния, чудо радость! — ОгняновЪ
остаяше най-спокоенъ, по видимому.
Когато се уталожихж, бай Мичо просълзенъ каза:
— ПрБдевдателю, веми си мФетото, засъданието не

е се свършило!
— Приимамъ, но само за днесь, каза Бойчо усмихНАТЬ, и ©®дн& ВЪ КкЖтЬтЬ. Сега видЪхл, че и нему очит®

засълзили. Това беззавЪтно горещо участие на другарит®
му по дружба и по идея го покърти до дъното на сърдцето.
Бай Мичо посочи Кандова и каза:
— Ето и Кандовъ ни станж днесь братъ.
Огняновъ ерВщнж погледа си съ Кандовия.
— Господинъ Кандовъ, България заслужва да се потрудимъ ва нем.
В
— Даже да умремъ, отговори Кандовъ.
А бай Мичо ее любуваше на Огнянова и не можеще

да му се нарадва.

ори

рр

— Нъма да те дадемъ, Бойчо, сега лесно, каза той
и издзе на пруста — Велизарие! извика той тамъ, донеси двайсеть цФпеници изъ избата и ги нареди тука!
Синъ му изнесе двайсеть пушки изъ скривалището и

ти исправи задъ вратала.
— Заключи сега вратнята съ ключа и съ катанеца.

1х.

Огняновъ прЪдсЪдателствува.
Засвданието, подъ ржководството на Огнянова, се
продължи.
Баблешковъ еп отиде. Него го б®ше втресло.
Много важни въпроси се разгледахж. Между тБхъ,

'° ри

ОГНЯНОВЪ ПРЪДСБВДАТЕЛСТВУВА

291

въПросътъ за защитата на града, защото — жителит®
му б%хл постоянно на шщрекъ, плашени отЪь мълвата ва
турско нападение. Ганчо Поповъ 6% натоваренъ съ устройството на тайната стража, която нощ® щше да пази
крайщата на градътъ. Приехж се още разни пр®дпазителни м®рки ва — приепиване .бдителностьта на полицията. Прочете се пиемото отъ панагюрекия — комитеть.
То б%ше дълго и съдържаше единъ купъ наставления,
запов®ди, распореждания

до комитета, дЪйетвията на който

тр$баше да хармовирать съ общия планъ на организацията на въестанието. То новеше подциса на Бенковеки.
Странджовъ представи см®тка за крушума и барутя,
които е приелъ и раздалъ, както и ва склада на пушкит®, недоплатени

още и за това задържани

въ К.

° — Значи, въоржжението добр отива, вабЪл®жи
ОгняновъЪ.
— Можемъ да посрВщиемъ цЪлъ таборъ съ огънь
и да се държиме двайсеть деня на шанцовет, каза поиъ Димо.
Шанцове никакви нЪмаше, разбира се; попътъ наричаше така ниекитЬ вагради на бостанитЬ извъйъ градътЪ.
— Но ако ни бивтъ съ топове? попита Нетковичъ.
— То лошо! каза попъ Димо угриженъ.
— И ния можемъ да поставимъ, забЪл®жи госпо-

дипъ Фратю; — азъ на драго сърдце давамъ нашия
дървенъ кутелъ. Той ще гърми като крупъ... Така ла
дадАть и други! Така ще стане цФла артиллерия. И
Фратю изгледа гордо на около ен.
— Отъ твоя кутелъ нищо не става... Да сбираме
пукнжти кутли отъ бабичкитЬ, то е смВшно даже да се
говори, въврази Огняновъ; — а шъкъЪ топове че трфбатъ,
трЬбать. Единиять имъ гърмежъ дЪйствува страшно ва
духътъ на неприятеля... Могжть да се паправытъ тогове
оть черешови дъпери, извъртепи хубаво и обвити вправо
съ жел®зни обржчи. Такива топове е имало и въ поля.
КИт® възстания.

РАА
РР

ОНЕР

Ми®апето на Огпянова ее удобри и прие едногласно.
— Букчёто ще ги работи, каза Мичо,
— Букчето?

Та ние ее знаемъ, извика Огпяновъ.

— Познавашъ то, кацаря?

Топ е славенъ!

каза

докторътъ.

— А черешови топове? Кой ще си даде черешит$
да му гп отефчтжть? попита Враговъ.
— Ахъ, това е дребна работа, каза Нетковичъ; —
‚
азъ се натоварямъ съ тая грижа!
— Прието! Оъ устройството на артиллерията сё натоварва Нетковичъ, каза Огпяповъ засм®иъ. Сега да минемъ на другъ въпросъ. — Какво имаме още, Ганчо
-- Имаме най-главното: въпроса за парит$. Николчо
ни прати хаберъ оть К. че ние трфбва пай-къено утр®
да доплатимъ пушкит®, и тозъ часъ да ги прибережъ шп
донесемъ тука: той се страхува да стомть повече въ матавията му... Бой се, че подушили н®що турцить,
— Това е важно, каза Огняновъ, трфбва да побързаме... може да си истегли тоя човФкъ страшно, ако се
фане оржжието, па и друти...
— Остави, ами и стот® лири, които испратихме, отпвать на вЪтьръ, забЪлвжи Соколовъ.
— Трёбва да освободимъ пб-екоро пушкит® и да ги
скриемъ тука прфаъ нощьта... Колко дири трфбвать още?
каза’ ОгняновЪ.
— Безъ малко- двЪста лири.
— Имаме ли ги? попита ОгняновЪ.
Комитетъьть се завзе живо за този въпроеъ. Пр®длагаше се отъ волни помощи да се сбере суммата. Това се
—

отхвърли,

като неосжществимо.

Мичо Бейвадето

прдложи

да се вемать школекитЬ пари, и поел® да ги повърне
бхджщето княжество на общината, но и това предложение
паднл. Тогава се прдложи заемъ у Курката, като подпишАать вепчкитЬ. Но и това прЬдложение се провали на-

ВО

ООВ

Во “зу

ро

аи

ин

алорьн

ти

еныбнаа

на

ОГНЯНОВЪ ПРЪДСБДАТЕЛОТВУВА

ПОР

ООВ

долу съ главата, като най-неприемливо. Въпросътъ за паритЬ валави веички други, но иеходъ не влждахж.
‚ Веички тия работи, копто сега възбуждать усмивка,
тогава се мисл®хж и вършехж отъ хора инакъ сериозни.
Обаятелниять блясъкъ и новостьта на пр дприятието,
гледано пр®зъ призмата на въображението, замжглявахм
разсхдъкътъ имъ. Само фанатическата вФра въ едно н®що
докарва до такова засл®пление ума.
Огняновъ слуша веичкит® тия разговори намржщено.
— Авъ щх ги намры парит® ! каза той изведнлжь.
Вепчкит® го изгледахх очудени.
— Отъ д® ще ги земешъ ? попита Врагата неволно.

— То е моя работа, отговори Огняновъ. Тоя отвЪтъ пр®евче смФлостьта за други питания.
Ганчо Поповъ поиска думата.
— Господа, вече е кжено, та прди да се дигне
комитетътъ, нека свършимъ. и тая работа. Има нЪкои нови
членове, колто не сх се още подписали на протокола на
съваклятието. Нека заповЪдатъ да си турытъ имената. И
той положи дивитя прбдъ тЪхъ.
Новит® членове б%хж Врагата, Господинъ Фратю и.
Кандовъ.
Посл®днит® двама подписахж безъ колебание, но
първия сторп това не безъ ватрешна борба.
)
— Братя, обърнж се той смутено, ами ако се хване
тая книга? отивамъ си ва права Бога...
— Какъ за права Бога? не си ли съзаклетникъ и

революционеръ? попита Франговь.
— Такъвъ съмъ браля, но авъ имамъ кжща...
— И ние имаме, туряй тамъ името си, да има черно
на бло, каза попъ Димчо сърдито.
— Враговъ, срамота! извика Огняновъ строго.
Врагата подпиеа съ съкрушенъ видъ. Но вмФето
„Христо Враговъ“, както въ Търговскит® си писма, той
се подписа еъ пемЪнени слова;

„Ристю Врагата“,

както

произнасяхж името му. Той употр®би тая хитрость завефки случай...
Хх.

Единъ шпионинъ

прзъ

1876 година.

Навънъ б%ше се стъмнило съвършенно.
— Господинъ прёдевдателю,

обади се Кандовъ, който

до сега мълчеше, искамъ думата!
— И азъ щ®яхъ да я искамъ, отзова се господинъ
Фратю: — за да прЬдложж да се вдигне засъданието.

Обадихж се и други, копто подкрфпихж Фратя.
— Искамъ думата! азъ ЩЖ направх едно друго
предложение — за Стефчова! повтори студентътъ натъртено.
— Добр®, че се ефтихъ, прфе$че го Франговъ,
днесь

Стефчовъ

е билъ

на

конака

при

бея, двама

съ

Заманова...

А неговиять човфкъ, Рачко Пръдлето, е обикалялъ тхдФ®ва и е надничалъ, като сме влазяли изъ мал-

ката врачка въ градината.
— Рачко? каза неволно Огняновъ, авъ го познавамъ
тоя иднотъ, въ Карнарския ханъ...

— Какъ, истина ли е, че си го вързовалъ ?
— Той расказваше такава една история, но кой го
в®рваше? Нали знаяхме че си умр®лъ? той е халосанъ

малко.
— Истина е, каквото вп е расправялъ, каза Огняновъ, който днесь въ краткото изложение на приключенията ей пр%дъ комитета, не 6% се стилъ и за тая дребна
случка;

— но това оставете на страна...

Та Стефчовъ

шпионира още, по старому? Ахъ, тоя мервавецъ! —
И лището на Огнянова кишна отъ негодование.

— Искамъ думата! извика Кандовъ.
— Кандовъ, говорете! каза Огняновъ.
— Азъ най-положително знам, че Стефчовъ е пр®-

ВОРОН ею снос

—

чиидо

ООО

ЕДИНЪ ШПИОНИНЪ ПРЬЗЪ

1876 ГОДИНА

295

далъ Огнянова, и той е виновникътЪ на, толкова нещаетия!
каза студентътъ.
Очит® му ев®тхл, като два въглена сега, и той ги
впери въпросптелно въ Огнянова.
— Не е, не е Стефчовъ, — Мунчо е, възразихж
всичкит®.
— Лъжете се страшно, господа! и студентътъ, като
скочи правъ, изложи имъ съ развълнуванъ глаеъ откритпето, коете 0% направилъ случайно. Той подкрфпи думит® си съ неопровержими доказателетва.
Сега всички пламнахх отъ необузданъ гн®въ. Оърдити
впкове и пеувни се раздадохж. Стефчовото було 6% свалено.
Огняновъ се наведе съ бурни бръчки по челото:
— Право имаше Бенковски, дФто казваше, че еме баби.
— Ето п тая вечерь ни е шпиониралъ!
— Кой знае какво ни се върти надъ главата.
— Ний д®йствуваме така открито, п така се разгащихме, щото ме е страхъ, каза Франговъ.
— Огняновъ, кажи своето мнФние! обърна се Соколовъ.
Огняновъ, на минута унесенъ въ нФкакви размишления, трЪпна, па каза:
— Моето мнФние е, че направихме голФма будалащина, дъто още на врмето не отнехме на Стефчова възможностьта да чини прфдателетва,
— Чрёзъ какъвъ начинъ можахме да сторимъ това?

попита попъ Димо.
— Чрёзъ унищощение — смръть.
— И революционниять уставъ само такова наказание

прдвижда,

забЪлЪжи Поповъ.

Въцари се мълчание.
— Господа! Авъ прдлагамъ услугит® си, да убля
тие дни Стефчова! извика студентъть.
Сички изгледахж вачудено Кандова.
— Кандовь! Ти бързашъ! Стефчовъ е мой, други
чФма право! извика докторъть. ОчитЬ му гор®хж отъ
дива злоба.

996.

ЕДИНЪ ШПИОНИНЪ ПРБЗВЪ 1876 ГОДИНА.

— Какъ! извика съ отчаянъ гласъ Кандовъ, авзъ
прьвъ пр®дложихъ, ип азъ пръвъ открихъ прфетлплението му !
— Стефчовъ е моя жертва, и авъ никому я не давамъ,
избъбра мрачно Соколовъ.
Кандовъ протестуваше.
— Жребий! Жребий! развикахж се нФкои членове.
Но нито Кандовъ, нито Соколовъ пристаяхл

да те-

тлать жребий. Веки се страхуваше да не истегли праздно.
Гаче се касаеше не за убиването на единъ чов®къ, @& за
добиването на единъ тронъ.
3
Гогава Огняновъ каза авторитетно: — Ако е въпроса кой има повече право да унищожи тоя прфдатель,
то авъ го отнимамъ и на двама ви. - Авъ съЪмъ негова
жертва, авъ имамъ първенство надъ васъ. Но авзъ имамъ
едно възражение:

това убийство може да поврди

на д®-

лото ни, авъ го намирамъ несвоеврфменно. Прдлагамъ
ето какво: наказанлето на Стефчова да се извърши въ
първий день на революцията, Стефчовъ да падне първа
жертва!
Това мждро прфдложение ее удобри.
Кандовъ остана попаренъ. По Соколовото лице се
изобрази тържествующе самодоволетво. Нколко минути
той остана вамисленъ, чуждъ на разговоритЬ и съ погледъ
устременъ въ проетранството. Най-посл® погледътъь му
свЪтна необикновенно, дв® страшни бръчки сбрахж челото
—

му и на устнит® му затрепт® нФкаква демонска уемивка.
И той скокна бързо, и изл®зе на вЪнЪ, та прати
изв%сетие на Неча Павлювъ да не пуща

тая нощь Клео-

патра: тя му б®ше потрбна за Стефчова! Защото такава
ужасна смърть той намисли за предателя!
Когато, сл®дъ една минута, той се вавърне, завари,
че прикаска ставаше ва Заманова.
— Завчера го ср®щнахъ — дошълъ е отъ Пловдивъ,
кавваше Ганчо Поповъ. Изъ едипъ пжть ме приближава

ДИНЪ ШПИОНИНЪ ПРЬЗЪ 1876

<бырутото

ГОДИНА_ 297

и, право ти куме въ очи: „Какъ отива вашата работа ?®
попита п ми смигаще да се сть; каква работа. И толкова
зацитвА, за да ископч®е пФкол дума. Азъ станахъ виръвода, дод® бЪхъ съ пего,..

Мене ме въжди:

тоя про-

клетникъ е подушилъ.
— Дяволъ да го веме тоя погански синъ, каза Мичо
ядованъ; — Роднина ми е, но се гнусы, като отъ лешъ.
— Колко майки е расплакалъ тоя извергь! каза
попъ Димчо; — който го прфмахне, до шшия да бжде въ
трЪхове затьнжлъ, ще стане чисть, като ангелъ пр®дъ
Бога... И попъ Димчо навири благочестиво една плоска
съ ракия, която извади изъ паввата сл, па м подаде па
Странджова.
Въ туй врме чукна се силно вратата.
Всичкит® трепнахж. Призракътъ на едно прфдателство ее испр%чи пр®дъ тВхъ.
Соколовъ грабнж револвера и се затече при вратата.
— Кой тропа? попита той.
Единъ тихъ гласъ се обади: — Отворете!
— Замановъ дохождА, пошъпнж булка Мичовица.

Колкото ниско и да се казахж тия думи, зловЪщото
име стигнж до ушит® на членовет®. ТФ настръхнахж.

Докторъть замФтнж пакъ вратата и .отиде при куностаса и раствори едно пиемо да го чете на кандилото.
Подирь една минута, той се извърнх кЪмЪ дружината еъ твърд® изм®нено лице, БузитЬ му сж бЪхж почти
слЪпнжли оть уплашвание и пр\хласвание. На всичкитЬ
се прфмфтнахл сърдцата.
—- Издайничество?

питахж веичкит® очи.

— Какво е това писмо? попита ОгняновЪ.
— Наше писмо, което завчера испратихме за Панатюрския комитеть; връща ни се сега. НА, сами вижте
отЬ кого,
И той подаде пиемото на Огнянова.

ой

«ан

=о

998

ЕДИНЪ ШППОНИНЪ ПРБЗЪ 1876

ГОДПНА.

— Чети тукъ тия редове! прибави той и посочи,
отъ лва страна на подписа.
Огняновъ прочете сл®дующето:
„Гоеподине пр®девдателю !
„Зл® струвате, дЪто ръеите кореспонденцията си по
пятя, та № намира киръ Стефчовъ. Днеска взехъ отъ ряЦЪт® му това писмо у бея, комуто пр®вождахме на. турски
оттатьшната страница съ белладоната; а тая страница азъ
самичъкъ посл® четохъ у себе си надъ едно мангалче,
за това се не безпокойте. Виеше се и друга буря надъ
главата ви тая вечерь, но се пръенж. Благодарфте на
мене! Събирайте ее само другад® и пб-тайно. Добъръ
усп®хъ и поб®ла !
Българскиять предатель и шпионинЪ:
Х. Замановъ.“

Сега втрещаванието станж общо.
— Какъ е паднжло това пиемо въ Стефчови ржц® ?
попита Огняновъ еъ негодование, подирь птрвото смайвание.
— ГПенчо го зем& да го даде на нашия пиемоносецъ
и го е испустнжлЪ, види се, обясни докторъть. (ДЪйствително, писмото бЪше паднжло на улицата днесь, когато елутинята на чорбаджи Юрдана, истъреваше изъ прозорецътъ
Пенчовото сетре.

Пенчо не 6% еъгледалъ още, че липсва

изъ пазвата му).

— И бСтефчовъ да го нам ри! Кажи сега че не сжще-

ствува фаталность! каза Кандовъ.

— И че н%ма Провидфние! прибави Нетковичь.
— Провид®ние въ лицето на единъ шпионинъ! Иди

помиели, че въ Заманова имало толкова честность! каза
Франговъ.

— Види се, че ние му длъжимъ повече отъ това,
което знаеме, заб$л®жи Ганчо Поповъ; — той споменува
още за нкаква буря, дали не сме шли да бждемъ нападнати тука и уловени?.. . Нали чухте, че Стефчовъ ©

билъ Въ конака и неговъ чов®кЪ ни е шпиониралъ, като
`
влавяме ?
— Та у тоя чов®къ имало блатородетво! очуди се
Огняновъ.
— И гол$мъ патриотизъмъ, както видите. Като отървава
себе си съ подпиеа сл, каза Нетковичь.
— Господа, извпка съ тЪржественъ гласъ Огняновъ,
това ©е знамение на вр%мето! Когато и турскит® офицпални шшиони стаятъь патриоти и наши съюзници, ` то
значи че ние работимъ въ единъ великъ моментъ, че на-

насъ, той излага

ин

родниять духъ е приготвенъ и народътъ е узрлъ за
една велика борба!...
— Замановъ за мене е свотедь сега, забЪл®жи покъртенъ бай Мичо.
‹

И по вепчкит® лица, пр®ди малко тъй настръхнхли,

сега се появи спокойствие и бодрость. ТрЪбва да кажемъ,
че тоя клетникъ Замановъ, въ дИствителность не бфше
сторилъ никакво политическо прфдателство до сега. — Вопрки мълвата, той бЪше прфгьрнжлъ шпионската карпера
съ едничката цФль да скуби пари и отъ турци, п отъ
българе. За да повлияе на послФднит®, той не броеше
заплашванията, но пб-далечь не отиваше. — Самолюбието
бъше умр®ло въ него, но съвФ®етьта остаяще жива. Очевидно, нещастниятъ не бЪше създаденъ за ШПИоНИНЪ, Но

пагубни обстоятелетва го тикнахж въ тоя каленъ Пжть.
Нека кажемъ, че пр®ди да върне писмото въ комптета
той б%ше хитро уб®дилъ бея да отложи нападението.

Той умр® на заточение въ Авля, тъкмо когато се
подписа въ Сань-Стефанъ амнисгията...
° Ж.

Винентий.

Огняновъ каза лека нощь на лругарит® си и се
оплти изъ улищата, която извождаше на края на града.

300

‚—

ВИКЕНТИЙ |

Скоро той се намФри изъ вънъ него и улови мънастирския
пжть. Около му природата джлбоко вече епЪше. Орфша®
а
=

цит® и шубръкит® край плтя, млатно сл®ни еъ другит®
пр®дмети, шушн®хж сълниво; глухото бухтение на далечнит® планински скокове ее разливаше изъ тищината, като
исосъ на нЪкоя нечуена серафимска пФсень въ небесата.
Тъмния грамаденъ обликъ на Стара-Планина, докарванъ

близко отъ нощния мракъ, се издигаше мълчаливо въ

зв здит.

Огняновъ се спр® при голфмата мънастирска порта
и потропа. Сл$дъ малко единъ ратай попита кой ©, и му
отвори. Той се назова чичо на дяконътъ. Дв® силни
мънастирски псета се хвърлихл възЪ нощНия гость, НО,
като го познахл, завъртЁхл опашкит® си. Той минл тихо
и втората мънастирска врата, която води къМЪ вхтрЪшния дворъ, минж край двЪт® тополи п чукнж на врачката
на дяконовата килийка.
м
Тя се отвори.
— Кой си? попита дяконътЪ, Като не позна изъ
прьвъ пять Огнянова така пр®др®шенъ; па изведнажЪ
се хвърли на вратьть му.
—

В
ь

— Бойчо, Бойчо, ти ли си? И бФдниять Викентий
се проеьлзи отъ радость. Той го обсипа съ въпроси. Огня-

новь му расправи вкратц® всичко, па завърши:
—- Но азъ идж при теб% за друга работа, не да ти
расказвамъ историята си. Викентий го погледнх позачуденъ.
— Наистина, какво те гони насамъ по тоя часъ?
— Бхди спокоенъ, сега не ти просм прибЪжище,
както пр\ди една година, а друга една услуга — не ва
мене, а за д®лото... Единъ. подвигъ ще ти искамъ.
— Кавзвай, каза Викентий тревожно,
— Отецъ Иеротей какво прави?
— Вл%зе въ черква на молитва, както всЁкога, отго-

вори зачудено Викентий на въпроса. Огняновъ помисли.
— Ще се забави ли тамъ много?

с
-

са

ЗА

Вась

Ча

си

тоаоой

ао

ИЕ

моча

ВИКЕНТИЙ

301

— Обикновенно се бави до три и половина часътЪ ;
това му а правилото. Сега е два часътъ. Защо пит&?
— Ти внаешъ д® му стожтъ жълтицитЬ, па ли?

— Знамъ. Защо?
— С®лии, да ти кажж защо.
Диконътъ сВднж и впери очи въ госта си.
— Тр®бва да впесемъ за пушкит®, утр

двфста
лири, непрбм®вно. Т® еж необходими за организадилта.
Ако не петеглиме тие пушки оть К. утр®, опасно е.
Тр®ба да се намФрытъ. И ‘аъ обЪщахъ на комитета,
че ще ги доставык.
— Какво мислишъ? попита ДЯКоНЪТЪ.
— Трббва да земемъ тия пари оть отца Иеротея!
—

Какъ, отъь него да ги искаме?
— Авъ не казвамъ това, той нФма да гп даде самъ.

-—
—
—

Ами?
Казахъ ти, да ги земемъ.
Да ги откраднемъ, епр®чъ? пзвика ДЯКонъ!ъ.
Да! Нему му не тр®бвать пари, а на народпото
д®ло еж необходими. Трфбва да ги земемъ — или откраднемъ,
както щешъ го кажи.
— Какъ, Огняновъ, кражба ?

— Да, кражба... свещенна.
Дяконътъ гледаше иетръпналъ Огнянова. Това прблложение, което нагло противорфчеще па честнитЬ му правила, го приведе въ изумление. То щше да го възмути,
ако б%ше отъ другиго. „Кражба свещенна!“* Той пръвъ
ПАТЬ Въ Живота си чу подобно нЪщо — и отъ най-честния

човкъ! Тоя Огняновъ сега ставаше за него пб-вагадочна
личность, която го опл®няваше и подчиняваше на волята
си. Той и сега бЪше подъ удара на страшпото му обаяние.
— ЕКакво миелишъ, отче Викентие? попита строго
Огняновь.
— Ти ми съвЪтвашъ нЪщо невъеможно. Азъ не могл

<
ад

А)

ай
*-оы

‹

ВИКЕНТИЙ

302

да се р$шж да окрамъ, като разбойникъ, покровителя сш.
Това е безчестно, господинъ Огняновъ.
— ‘Освобождението на България бевчестно дЪло ли е?
попита Огняновъ, като го стр®ляше съ очи.
— Не, честно.
— Тогава и средствата, който му служжтъ, сх честни.

Дяконътъ чувствоваше, че имаше работа съ единъ
мощенъ противникъ, но той искаше да се бори упорито.
— Но представи си, азъ тр®бва да окрамъ блатодЪтеля си, който ме обича като синъ; азъ трфбва да оберж
единъ благороденъ старецъ, още и родолюбецъ, и душщата
ми се възмущава... Тури се на мое м®ето и ще разберешъ
колко тая кражба е безбожна...
— Тя е свещенна !

‚

Дяконътъ гледаше замаянъ тоя чов®къ, който му говор$ше тъй спокойно за’ една възмутителна работа.
— Пб-добр® да го помолимъ, може да даде.
— Отецъ Иеротей е калугеръ и пари не лава лосшо.
— Да го помолимъ, кой знай? може да извади ла
ладе... настояваше Викевтия еъ умолителенъ Топ.

— За да го помолимъ тр®бва да му расправимъ
всичката работа... & той е много ближенъ съ Юрдапа
Диамандиевь... Кога слазя ВЪ града, право у него ходи...
Посл®, азъ

знамъ,

че ипбма да даде, само ще изгубимъ

скжпо врфме. Бързай, Викентие.
— Но това е ужасно! Какъ ща го гледамъ утр®
въ очит®? И когато открие, че липевать парить, а това
ще бжде непрм®нно,

той мене ще подозре; той знае, че

само азъ му знамъ тайнит®...
— Ти н%ма да чакашъ да те подозира, нито да го
тледашъ въ очит®, като осжденъ, отговори ОгняновЪ.
Дяконътъ опули очи.
— Какъ ? Ти ще ми съв®твашъ да бЪгамъ подирь това?

— Напротивъ, ти още утр® тр®ба да коленичишъ
пр®дъ него и да му се исповъдашъ... Ако е благороденъ

и родолюбивъ старецъ, както го пр дставяшъ, той ще ти
прости. И азъ вврвамъ, че пб-лесно ще му бжде да пр®жали лиритЬ си, когато ги изгуби, отколкото сега, кога
дрънкать въ ковчега му.
Викентий се замиели дЖжлбоко. Той ц®лъ б$ше подъ
впечатлението на Огняновит® слова, Той виждаше добр о)
че нФма да надд®л®е въ тая керавна борба.
— Ршавашъ
ли, отче Викентие?
— Но мжчно нщо, бе брате, каза ДЯконЪтЪ почти

плачевно.
— Като се рЪшишъ лесное.
— Но азъ не съмъ кралъ!
— И азъ не б%хъ убивалъ. — Но когато станж нужда
убихъ двама души, като дв мишки. И забЪлЪжи, че азъ
имахъ два въоржжени зв®ра пр®дъ себе си.

— Именно, твоето е било пб-лесно: ти си ималъ
два ввЪра пр®дъ себе зи, а авъ имамъ единъ благодЪтель,
единъ беззащитенъ старецъ, който ми се ‘доврява, като
на себе см.
— Та и ти нбма да го закачишъ съ пръёть. — Р®-

шавай дор’ е вр®ме. —„Вр$ме иде, вр$ме бъжи, в®кове
сж крилати“, казва Раковеки. На, земи примръ Раковеки:
той обра Киприановекия мънастиръ, дъто гостуваше, ва да
устрои легионътъ... Имай куражъ, Викентие. Огняновъ
нФма да ти съвЪтва подлости.
—

° — Охъ, чакай да се съвземл ! каза Викентий и си
подпр® главата съ ржц®. Огняновъ мълчаливо го поглеждаше.

Борбата у Викентия ‘не бЪше дълга.

тлавата си и каза:

— Ща идх! и испъшка.

Той издигнж

— Отъ дЪ ще влФзешъ

— Прёзъ вратата, разбира се.
— Какъ, отецъ Иеротей оставя отключено ?
— Не, но моя ключъ става на вратата му. Случайно узнахъ това: азъ му № отворихъ, когато си бЪще
изгубилъ евоя.

ыы

"СУУСОЩНИ "ЗЙ

Оль

ВИКЕНТИЙ

304

— А ковчега му какъ ще отворпиъ?
— Ключъть стой въ пазвата на моравата му ентерия,
която сега е окачена на стВната.... А ако го нФма, ЩЖ
Той никога не излиза изъ черквата
строшж ковчега...
прфди три и половина часътъ. — Остая ми още ц®лъ час...
—.
Охъ Бойчо, да те порази...
— Слушай, земи си п ножа!
— Защо ми е?
— Кой знай, може да потрбва.

— Какъ, да убивамъ? извика дяконътЪ възмутенъ.
— Оржжието дава сърдце. Слушай, да те придружх.
— Не те щж, кръвнико! каза дяконътъ почти злобно.
Огняновъ сега самъ се очуди на мрачната рЪшителность на тол момъкЪ, Од®в® така боязливъ и чувствителенъ.
— Не боишъ ли се отъь трЫхъ вече? каза Огняновъ
засм®нъ.
— Ако има кражба свещенна, има и гр\хъ праведенъ,
отговори дяконътЪ шеговито.
— Това е катихизиса на новото християнеко учение,
забВл®жи Огняновъ на вшутявка, и то е пб-правото.
— Въ ада ще узнаемъ това, и дяконътЪ отвори
вратата.
— Ти ще почакашъ тука, не шуми.
— Добъръ часъ и добра печалба!
Викентий

излФзе по папуци.

Дворъть бЪще мълчаливъ и ТъМенъ. — ЛозитВ, конто
вие&хж надъ него, правЪхж мрака още пб-гжеть и тайн-

Околпит® чердащи стояхж безгласни. — Прозорцит®
имъ приличахх на очи, кошто гледать вЪ нощьта. Пж-

ственъ.

—

тйомъ дяконътЪ надникнж въ черковата и ВвидФ® отца Иеротея при аналоя, че чете. Той отминж бързо нататькъ.
Монотонното туртение на хладенеца заглушаваше и така
тихит® му стжпки, щото той минж по край

тжски, безъ да ги дитне....

лекобуднит®

Кога дойде до вратата на

киллята, той ус\ти, че краката му се подвихж, гаче бБше

805

Викентий”

извърв®лъ нФколко часа пжть. — Сърддето му тупаше силно
и болФзненно въ гжрдит. Дяконътъ усВщаше, какъ си-

литЬ му го оставять заедно съ ршителностьта. — Посгжиката му, на която се нае од®в® съ такова леко еърдце,
сега_ му се показа мжчна и страшна, и пб-гор® отъ сплит
му. Единъ влтрЫшенъ човЪкъ въ него се пробуди и му
крещ®ше, и го сжд®ше, п го приковаваше о земята. Той
напипа случайно камата ей. Какъ бВше к зетъь?.....
Той се уплаши самъ оть себе си! Какъ стана това, та
той © сега тукъ пр®дъ вратата на отца Иеротел? Той
И още благодЪтетьть си! И всичко
това тъй скоро?.. Дали пе съыпува?.. Коя епла го тикаше
сега идеше да краде!

тука? Утр® дяконъ Викентий щ®ше да се разбудп вече
крадецъ, кокошаринъ, може би взлодФецьъ! И цФлиять ел
животъ той прикачваше на тая тьмна нощь!.. Но не, нФма,

връщане.
Викентий приближи ршително до вратата.
Прозорцит® на килията бЪхж тьмни. На около грэбно
мълчание. Той се услушва една дв® минути,. па овр®

ключа, възви полека и бутнж вратата. Тя ее отворп.
Той вл®зе. Кандилцето жумеше: и хвърляше умпрающа
сввтлина въ коностаса. Викентий пипеишкомъ нам ри
окачената ентерия, бръкна въ джоба, извади ключа п ее
вмъкнЖ тичешкомъ въ отвореното килерче. ‘Гамъ запали
вощеница, отиде къмъ двата ковчега, и № залЪпя на капака
на единия. Дяконътъ кл®кнж прфдъ другая, по колФнет®
му треперахж, и той сёднх по туреки. Тогава отВвори
ковчета, който слабо звъннх. Въ дъното му бФхх наредени кееда — едната зелена, и други драгоцфнни вещи:
толЪми кехлибареви броеници, златии русски икопки, ер®-

бърни еладкови лъжички и блюда, кръетчета отъь биееръ
и свитка светогорски щамбл. Вакентий попипа кесиит:
ДВ® отъ тВхъ се познавахх, че сд съ едри пари: рубли,
б%ли меджидиета; друга една съ ситни— двайсетачета. Элатото бл®енж въ велената кеспя. Той отчете изъ ней тъсмо
20

«бньо

сать

ат «а Донн

оон

ров,

двста лири въ полата сл, което съетави елинъ лъекавъ
купъ злато. Викентий не бЪше еребролюбивъ, но видъЪТЪ
на тоя сияющЪъ металъ омагйосваше очит® му. Ето за кое
н®що, (минж му пр%зъ ума), ставать най-страшни пр®стжпления и чов®къ пр®зъ цФлия си животъ се бие да
си го достави... Ето съ какво може да се купи ц`Блия
свтъ! За спасението на България — то пакъ трЪбаше:
не ститаше кръвь и хиляди чов®шки жертви... Но нем&
това е веичкото злато на стареца, което мълвата искарва
на. хиляди лири% Викентий бЪше въ недоум®ние. Той затраби съ шъпа жълтицитЬ и ве да ги туря въ джоба ен.
Ненад®йно нЪщо шавна отзади му. Той се обърна.
Задъ. пего стояше отецъ Иеротей.

хи.

Зелената весия.
Величественниять станъ на стареца доститаше до
потона. Дългата му бла брада почетно падаше на гжрдит® му. Широкото му, сухо и благо лице, слабо освфтлявано отъ вощенлцата, видЪше се спокойно, както и
погледътъ му.
Той се приближи тихо. Викентий колЪничи.
— Чадо, да вВрвамъ ли очитЬ сл? каза съ бол®а-

ненно растреперанъ гласъ старецъть..
— Простете ме! и Вакентий дигна словенит® си
рхц® умолително.
:
Отецъ Иеротей стоя една минута да го гледа така.
Викентиевото лице отъ бл®дность бЪше неузнаваемо. Смущението бЪше вдървило вейчкит® му членове. Въ такава
неподвижима поза, той приличаше на католишка статуя.
Въ килерчето царуваше гробна тишина, като че н®маше тукъ двама живи хора.
— Дяконе Викентие! Отъ кога окаянниять сатана е вл®эЪлъЪ въ лушата ти? Оть кога тая алчность на злато и

НАРФДНА БИБЛИОТЕКА
наак/);

рено.

павоалиьнееенодрча- цв с

ЗЕЛЕНАТА

КЕСИЯ

° 307

трабителство? Боже, свети Исусе Христе. прости мепе
трвшнаго !
:
Старецътъ се прекръети.
— Стани, дяконе Викентие! извика той строго,
Викентий, като автомать па пружшни, се исправи.
Главата му вис®ше наведена, като прфчупевъ клопъ.
— Кажи ми защо вл®зе тука, яко тать пощний
— Простете, проетете! съгрЪшихъ, отче Иеротее,
проговори Викентий ©еъ прфе&кнхть и тлухъ гдаеъ, който
приличаше на плачъ.
— “Чадо, Богъ да прости... Ти си уловилъ нечестивъ пять; чадо, ти отивашъ въ гибель вЪчная и Въ
погубдение тФлесно и душевно. Кой те научи па тол
смертний трхъ!
— Отче! прости ме. авъЪ не ва мене си извадихЪ тия
пари, бъбдеше смазашъ Викентий.
— За кого се помами на тая соблазнь, Викеитие?
— За народпото дЪло, отче.

Старецътъ го погледнж вачудено.
‚
— Какво народно дфло!
— Д*®лото, което вършимъ сега, за българското възпари... и азъ дръзнахъ да посЪгих
стание. Трбахл
на твоитЬ пари.
Кроткото лице на стареда се из“ени. Очит® му, замжглени оть въврастьта, посвЪтнахж и даже увлажи хм
отъЪ сълЗи.

— Право ли казвашъ, дяконе?
— Самата истина, отче, заклевамъ се въ светата кръвь Божия и въ България... За обща потрфба земахъ тия пари.

Нъкакво ново чувство озари старческото лице.
— Та защо ми не поиска, чадо? Та дали азъ не
обичамъ Болгария? Ето, днесь-утр® Вишпиять ще ми прибере грЪшната душа... Кому щ® оставж всичко каквото
‚имамъ? Мои наелФдници сте вий всички, младепцит® бод-

гарски...

Ний, старитЬ, пе отбирахме и неможахме...
*

808

ВЕЛЕНАТА

КЕСИЯ

Богъ великий давно вамъ помогне да избавпте христиенитЬ
отъ проклетия родъ агарянский... Шо ме гледашъ?...
Не врвашъ

ли? Ела, ела.

И като хвана прхласнжтия Викентия ва ржката,
поведе го къмъ дулапа, извади единъ голЪмъ зеленъ тефтеръ, раствори го съ старешки трепетни рхц® и каза:
— Чети тука, до;
сега нЪма да криы. Прости
ме, Боже !
Викентий прочете слФдующит® забФлЪжки, написани
съ ржката на калутера:
„1865 Феруфария 5. Пратихъ на негово благород1е,
господина,

гослодина.

* въ

Адеса

градъ,

200

ото-

мански лири за петь момчета българчета, да сл®дувать
учението си.
„1867 Септемфрия 8. Пратихъ на негово блатородёе,
господина, господина * * * въ Габрово, 100 отомански лири

за петь момчета бълтарски, да слЪдувать учението сш.
„1870 Авгуетосъ 1. Пратихъ на негово благородде,
тосподина, господина * ® * Плойдивъ 120 отомански лири
за петь момчета българчета, ва да слЪдувать учението си.“
‚—— Отецъ Иеротей, еп наплюцчи пръетитЬ и объриж

друго листо: — Чети тука.
Викентий прочете.
„Да се знае: Въ малката зелена кесля 600 лири
отомански. Тия монети да будать за иеродтакона Викента,
отъ градъ Клисура, рукоположенъ въ светая обитель Светий
Спасъ — за да иде да сл®дува богоеловекото сл учеше
въ Мево, за полза на Болгария.“
Посл$днята бЪлЪжка имаше значение п на завЪщание, въ случай на внезапна смръть на стареца.
Всичко това Викентий миелФше, че го сънува. Той
не смфеше да вдирне очи и да ср®щне старческитВ, копто
сега го горфхж, като два живи вжглена. Той само цалунж
съ благогов$йна

признателность

деницата

му, и благодар-

ственни сълзи проронихл очит® му, колто срамътЪ навеждаше надолу.
Отецъ Иеротей разбра и съжали бФдния Викентия.
Той му рече ободрително:
— Чедо, утвши се, Богъ прощава кающаго ся. Желанието твое било добро и пофално... Всев%лущий Богъ
види. Ела кажи сега, колко пари тр®бать за оружието ®
— Дв%ста лири... Отче Иеротее, вий сте светедъ!
Вашето име трфба да остане безсмъртно! извика въеторжений и растроганий Викентий.
— Не схверноеловяй, сине мой! отговори строго
старецъть, земи колкото пари сх нужни и потр$бисайте
ги, както ви научилъ Господь, за спасение на Болгария...
Авъ ви благославямъ. Ако потрфбвать още, искайте, А
колкото за твоит® парт...

Отче Иеротее? Азъ ви благодари горещо за
великодушието и благодфянията. Но нФмамъ вече право
да се ползувамъ отъ тБхъ; авъ не пекамъ да оставых България, а ще се боры и умрж за свободата й. Авъ вид®хЪ
сега прим®ръ на родолюбие от® васъ.
Дяконе Викенти! продължи старецъть, добр®,
синко, послугувай на Болгария, като му © врфмето. А
твоит® уречени пари пакъ ще вл®зжгъ въ зелената кисия,
не се грижи. Само ще ги пр\дамъ на пб-здраво м®сто:
всичкитЬ крадци пе еж ангели незлобиви, като тебе. Па
кога умрж помени ме...
—

Викентий излФзе, като пиянъ, изъ килията на отца
Иеротея, пр®минх тичешкомъ двора п се втурнж въ стаята

си омаломощенъ отъ сътрясение.
Отняновъ го потледнж поразенъ.
— Какво има? много се забави... Що си пр®бл®дн®лъ?
питаше той бързо: — що мълчишъ, Викенти? извади лиш
парит® $
Викентий истъреи джоба си и каза:

ЖълтицитЬ се разеппахж на пола.

ето ти!

о
Шел

ах

бааО

сто

Зввеооый

‚сень

310

ЗЕЛЕНАТА КЕСИЯ

— Колко ве?
— Весичкит® даде!

— Кой ги даде? отецъ Иеротей ли? Значи, ти ги
испроси? Ти отиде да го нам®ришъ ?
— Не, той ме свари, като ги крад®хъ.

— Бре!
— Ахъ, Огояновъ! какво направихме, брате
Колко малко знаяхме отца Иеротея! Ти, нищо...

мой

но азъ,

който жив®ы три години тука, подъ благодфянията му.
Авъ не могж да си прост това. Тая нощь паднж прфдъ
мене мълния, която откри очитЬ ми, и ме уби... Да, азъ
бихъ далъ двайсеть години отЪ живота си, ва да не б%хъЪ

ималъ такъвъ часъ въ него. Азъ, младъ, патриоть уж,
българинъ распаленъ, б%хЪ смазанъ отъ тихото душевно
величие и отъ скромния патриотизмъ на тая сфнка, Която
потъва въ гроба, неизвстна никому. Пр®детави си, брате
мой, заваря ме при ковчега, съ пълна пола жълтици.
И дяконътъ му расправи подробно случката.
— Какъ? той е излФеъЪлъ тоя пхть пб-рано?
— Пакъ по сжщия часъ, но авъ изгубихъ врфме съ
колебанията си на двора, бевъ да заблЪжж... ПрЬдстави

си моето положение.
Огняновъ стоеще съ кръстосани рац®, изумленъ...
— Тя тоя чов$къ билъ светецъ! каза той.
Нали ти казахъ, брате мой, да искаме ?
— Азъ нфмахъ добро мнФние за, калутерския патритизмъ.

—

— Та това пусто мнФние нФма ли да го оставишъ?
Тебе, като на Каравелова се © втЪлПпило ВЪ главата, че
калутерътъ е едно пр дпотопно животно, което в®чно се
тои и спи, обивито въ дебела пелена лой и масть, и пр®карва живота си въ разговоръ съ мънастирекитЬ котораци!...
Ти се усмихвашъ, и забравяшъ цлъ редъ народни дФя-

тели отъ това звание, захвани отъ Паисия, който пр®ди
единъ вкъ пръвъ написа история на България, та до
дякона Левски, които умр® за нем! Калутерит® не сж се

чуждили отъ българекото движение, и единъ отЪ ТБхъЪ
завчера закле комитета ни тука. Ето ип тоя прим%ръ, тая
вечерь, не убЪждава ли те?...
На вънъ проп®хх пръви пФтли.

— Лека вощь, каза Огняновъ, като легна на мин дерчето, ва да спи.
— Лека нощь, ако може да бжде лека за хайдути...
отговори дяконътЪ п загаси евЪщьта.
Но дълго врме още прфдъ очитЬ имъ неотразимо
се мержелФеше величественната фигура па отца Иеротея,
Отецъ Иеротей б®ше отъ родътъ на ония високосимпатични личности, изл®зли изъ мънастирската килия, на
които България длъжи толкова много за възраждането
си. Той даже б$ше близъкъ приятель на Неофита Бозвели.
Ако обстоятелствата му не помогнахж да поелужи съ
нраветвенни сили ‘за, умственното разбуждане на България,
то му позволихж да го потикне чрезъ испращането десетина юноши да се обравувать въ разни училища. Макаръ
и прость калугеръ, отдалеченъ отъ интересит® на свЁтътЪ,
сърдцето му тжжеше ва България. А понеже нФмаше ни
домашни, ни роднини — тя му държеше м®сто ва всичко
и сбирашще въ себе си веичкитЬ му привязанности и любовь. Той се ечиташе благополученъ, че може да принесе
поне капка полза народу си; благодФянията, копто пръскаше, О%хж за него едно тайнство, и само Богъ имъ бЪше
свидетель. Тал дълбоко религиозна и проста душа се па.
-зБше да се не възгорди отъ добринитЬ, що правЪше; тя

се боеще отъ лъетивия шумъ на свфта, за който жадно:
ламти суетния фарисей; той прав®ше добро, по еъвфта
на Спасителя: каквото прави едната ржка да го незнае
другата. Той бЪше вложилъ у разни честни лица сумми
за поддържание учащи ее юноши съ условие, че по никой начинъ нФма да разгласявать настоящиять ВиновниЕЪ
на тия благодФявия. Той бБше доволенъ отъ начина. по

РАДОСТНА

312

СРЫЩА

който довършаше дългия си живот,
съ миром.

и чакаше да умре

Скоро лодирь тол честепъ подвшЪ, който му бЪше
и поел®дния, отецъ Иеротей се помпна тихо.
Кога отворихж ковчега му найдохл само една торба
съ карбовни — ва епромаситЬ и за погребението му.
Викентий не се нам®ри на послФднето. Той на дру-

тоя депь отъ ецената, която расказахме, бЪше оставилъ
мънастпря и отишълъ въ Клисура, отъ срамъ.
ХШ.

Радостна срЪща.
Вчера,

щомъ

Колчо излФзе изъ бай Мичови, заллти

се тиришката на улицата, за гел$мо очудване на мшнувачит®, ва да иде при Рада, та да земе мюждето.
Тоя пжть той рши да бжде пб-сдържанъ. Пантерекит® му скокове, които зашеметихЖ ТЬй силно мжжет$, сега мбжахл да уплашжть до полуда едно и така
слисано момиче. Но това самообладание бЪше пб-гор® отъ

силитЬ му. Той чуветвоваше, че тая прфдателека радость
ще го задуши, ако за единъ митгъ попскаще да й тури
юзда. Кога приближи до Радината врата, той осЪти какъ

се раступа сърдцето му. За да го заглуши, той запЪ насила шеговития си тропаръ...
Вратата се тозъ часъ отвори.
— Колчо, добр® дошълъ, каза Рада привЪтливо.
— Радке. чуждо ухо н®ма ли тука? попита Колчо.
— Самичка съмъ, бай Колчо,
Колчо вече се заджхваше отъ
— Сбдни, почини си, Колчо,
зе вълпенлето му за уморяване.
Той се исправи прфдъ нем и
гледахл внимателно въ нейнит®.
—

Радке,

както сявга.
вълнение.
покани го Рада, която

двЪтВ му слФпи очи

дай мюждето! каза той изведнхжъ.

Това

РАДОСТНА

СРЫЩА

318

б$ше всичката отсгжпка, която мож да направи на ©ьвЁтит® на разума.
й
На Рада се прм®тна сърдцето. Тя ус8ти, че има
н®що радостно, доръ страшно. Тоя Колчо нФкой ангелъ
то водеше тукъ.
— Какво е, Колчо?
— Радке, радвай се много, ама много да се радвашъ,
чу ли?... Защо те викатъ Радка?
И Колчо зе да подскача, като дФте, и да пФе, за да
се одържи:
Госпожа Серафима
И кротка Херувила,
ПрЬкрасната. Еноха,
Св®тило на метоха...

Рада зан®м®. Тя утади. Тя само пошушнх.
— Колчо, не ме плаши бре!
— Авъ те не плашж, ами ти казвамъ да се радвашь...
Той е живъ !
Колчо, не одържа рфшението си, вето на улицата —
за да обади на Радка постепенно радостната в%сть. Това
пб бше възможно за единъ окать, на когото хиляди
външни впечатления можахж да залишжть развълнуванит®
чувства. Но ел®пецъть се намираше въ единъ океанъ
отъ тьмнина, освЪщаванъ сега само отъ една луча, населенъ само отъ една радость. Ако не кажеше. пб-скоро съ
думи, тр®бваше ла каже съ скокове и давчения... Сё едно
— душала тр$баше да се излЪе безъ забава.
у
При думит®: на Колча, които тя пр%дутади съ сърдцето, момата се облФгна до стВната, за да не падне.
Има велики радости, както и велики скърби, копто,
свкашъ, не би била въ състояние да принесе слабата чов$шка природа. А тя принася всичко. Заедно съ голфмата
напрЪгнжтость растё и пръгавината на душата — когато
тя е здрава. Може-бл, че тайний инетинктъь на сърдцето
® приготви пд отъ рано. Тя вавика въ полуда:

о
-

Вы

— Живъь? Боже мой! дЪ е? Кой ти каза, Колчо?
Живъ? Той живъ, Бойчо? Ахъ мамице, да ли нФма да

ухрж отъ радость! Какво да чинж сега?

Сълзит® й дойдохж на помощь и въ тВхъЪ се изл®

половината потокъ отъ кипящето чувство, което № вадушаваше.
‚
Колчо, пд-спокоенъ вече, й расказваше подробно
ненад®йната си ер$ща съ Бойча на вратнята на Мича
Бейзадето,

и онова което поел два.

— А кога ще дойде?
— Надвечерь, по мръкнало; па иматъ сега и много
работа...
— Ахъ Божичко! Божичко! стиекаще си ржцфт® и
се смфеше пр%въ сълви Рада.

Въ такъвъ мить тя б®ше въехитително хубава.
— Колчо, благодары ти, Колчо, благодары ти! каза
тя прфнесена отъ радость.
Колчо си изл®зе и той съ облегчена душа.
Това н®жно, прданно

сърдце

б®ше шщастливо отъ

чуждата радость. Природата, която му 6% отнела веичко,
оставяше му тая способность въ утВшение...
Рада се въечуди какво да стори сега. Какъ да дочака
милъ гость; какъ да прикрие посВщението му; да каже
ли на кхщнИт®, да не каже ли? Да иде при тВхъ, тя ще
залудува тамъ; да стой тука — тя ще се пукне!... За да
убие вфковет, който № отдФляха още отъ Бойча, тя
зашжта, ватрЪби стаята, поприглади ее, понакити се пр®дъ
огледалото, на което се усмихнж и му се иепл зи, като
вид, че е хубава. Посл® послободн®, завърт® се на единъ
кракъ, като петь годишно д\то, и вап® н®що, на което
смиеъльта не отбираше, па нито чуваше. Умъть № б®ше
на вратата, и най-слабиять шумъ № прав$ше да трепва
като птиче.

Тя б®ше тъй щастлива!

Едвамъ днеска вечерь, по тъмно, Огняповъ можё,

РРР

да тръгне отъ мънастиря, за да поети Рада. Тя живЪеше

у баба Лиловица, отд®лно, въ една стаичка, вЪ ДъЪното
на длъгнестий и бухналъ съ дистнати овошки, дворъ.
Отвънъ до стаята б®ше прилФпено одърче,

д®то Рада ден®

работеше и четеше на сфнка.
Ней се изгледаха очит$ да чака два дни. Тия дълги часове,
пълни съ трепетьть на ожиланието, съ жегливи въЪлнения
и безпокойства, сторихж й се и пб-дълги отъ вфкове. Въ
нетьрпФнието си, тя излФзе на вънЪ на одъра.
Нощьта, напр®дваше. Зв®здит® блЪщукахж, като живи
брилянти на небето. Изъ прфчистения и утихнжлъ ВъЪздухъ
се л®яхж

тихи

благоухания

отъ цвФтята

въ съебднитЬ

дворища; най силно се чувствоваше ароматното дихание
на една кичеста акация. Листата на дърветата въ двора
сладко-др®мляво шушняхх и треперяхх отъ милувкитЬ

на нощния зефиръ; тишината б®ше чудна и тайнственна
въ тая безлунна нощь. На гредата надъ одърчето, двфтБ
л®стовички, пробудени оть шума на Рада, погледнахж
сънливо отъ гиФадото и пакъ се сгушихж една до друга...
Н®какьвъ любовенъ джхъ, нфкаква радость небесна л неуловима вФеше на вежд®. И всичко: л това лазурно небе,
и тия брилянтови введи, и тоя ВЪздухъ, и тия дръвеса,
и лфстовички, що се топляхж въ пуховото ен легло, и цвЪтя,
и миризми — внасяхж въ душата благодатно успокоение
и й говоряхж за миръ, любовь и поезия, и за безконечни
звонки цалувки въ сладката ноЩна тишина.
Рада копнФеще..
Когато най-поел® Огняновь тропна на вратата, тя ус®ти,
че краката Ш се подвивать, но тя ХВръкнж и отвори.
ЛюбовницитЬ се прЪгърнахж п сл®пнахх устнитЬ си

въ една дълга, гореща цалувка.
Единъ потокъ оть радости трбваше да се искаже
сега въ нФколко повторени цалувки, въ нФколко прф®къенАти думи.
Подирь първит® бурни излияния, двамата любовници,

ОВ

честити и сиЯющи, 6е поуталожихл. Т® пе можахх да ее
нарадвать единъ на други. Рада ©Фше прфлестна тьй,
освЪтена отъ любовьта си. Ней се струваше Бойчо пб-хубавъ
вт това селеко облкло, изъ което още пб-р®зко излазяхж
умнитЬ изразителни чърти на мжжката му физиономия.
— Та какво правишъ ти, пиле% казваше й той; —
на страдалница!
Та ти, клето дте, ей ‘се прфобърнала
Авзъ те убихъ, азъ те принесохъ въ жертва, Радо... И ти

нито ме коришъ, ами сё тая любяща душа, това нЪжно
сърдце, родено само да плаче, да милФе и да се гали!...
Прости ме, прости ме, Радке! И Огняновъ #й стискаше
рац®т® въ свойтЬ и се губеше въ джлбочината на гол®мит® й блстящи очи.
— Да те прости? н®ма да те проста! викаше тя
галено — сърдита. Та какво е това отъ тебе? да умирашъ
— и азъ да се не мхчж?

Па поне да ми необадишъ

съ

едно словце... Ахъ Бойчо, Бойчо, недЪй веке умирА, за
Бога;

нФма да те оставы...

искамъ да бждж её при тебе,

да те вардк, като очит® си, да те обичамъ много, много,
Ти си страшно страдалъ, Бойчо,
и да ти се радвамъ...
нали?... Ахъ Божичко, каква съмъ луда! Нито те питамъ,

какъ си минжлъ, какво ей патилъ пр®въ толкова мФсеци,
пр№зъ тия страшни вЪкове за мене!...
— Много патилъ...

и много пр®междия, Радо...

но

имало единъ Господь и за насъ, и пакъ се сбрахме.
— Не, не, ти мл раскажи по тънко всичко, всичко...
Азъ искамъ да знаю... та то такива истории се тъчахж
за тебе, такива елухове, едни отъ други пб-проклети...
Боже. какъ нФматъ хората милость, ами измислюватъ такива
нФща!... Раскажи ми, Бойчо! Сега ей живъ и при мене,
и авъ могж куражлийски да изслушамъ всичко, каквото си
истеглилъ, колкото страшно и ужасно да бжде.
И тя го гледаше умолително, съ непзразима любовь
и участие.

РАДОСТНА

СРЫЩА`

817

Бойчо не можеше да откаже на молбата й. Тя имаше
право. Посл®, и нему б®ше приятно, и той самъ бЪше
жъденъ, да под®ли душата си съ единъ

любимъ човЪкъ,

съ едно отзивчиво сърдце; въепоминанията ва Минжли
страдания, за пр®теглени пещастия, имать нФкаква огобенна прфлесть, когато се изливать въ минути на щастие.
Бойчо расправи просто, но не сухо и бЪжишкала, кЭкто
вчера на комитета и пб-послЪ на Викентия, приключениять
си отъ когато остави Бла-Черква.
Въ яснитЬ дЪтски очи

на Рада живо ее отражавахж вълненията на душата й,
при слушането имъ; той прочиташе ту страхъ въ тВхъ,
ту милость и участие, ту тържество и радость; тя гълташе
вефка негова дума, тя прживяваше и прфчувствоваше

всичко и не сваляше оть него погледъ, който го сладко
гор$ше и упиваше.
— Ахъ Бойчо, нФкой те пр®даде! извика тя безпокойно, когато расказътъь дойде до нападането на Огняпова
въ Алтжновското ханче отъ’ турцит.
— Не знаж, не см®ы да окривявамъ българинъ.
Може би самъ се издадохъЪ въ турекото кафене еъ нФкаква,
неблагоразумна обноска.
— Поел®? питаше нетърпеливо и ревълнувано тя
— Авъ чухъ изъ стаята си стяпкит® на турцигВ и
разбрахъ, че идать за мене, и ми притьмо® пр%дъ очит®.
Виждахъ,

че над®жда нФмаше: бЪхъ ивгубенъ...

ИзвадихъЪ

револверътъ сп и се спр%хъ задъ вратата. Шесть крушума.
имахъ: петьтВ шФхъ да подары тВмъ, а шестиять оставихъЪ
за мене...
— Боже, Боже!

Какви’минути,

а азъ

не знаяхъЪ,

съмъ се семФяла тукъ.
— "Ти трбва да си ее молила, Радо, защото Богъ
се пакъ умилостиви и ме избави отъ явна гибель.
— Той е направилъ чудо, Бойчо?
— Да, чудо, ако щешъ. Той заелЬпи турцит$. На
мвето да вл®зАтЬ ВЪ Мовта стая, ТБ влЪзохЖ вЪ първата
може-——би

къмъ дворътъ; въ хана, както посл® разбрахъ, току прбди
малко, пристигнжлъ нФкой си таксирдаринъ отъ ПловдивЪ,

гръкъ, и той ми билъ със$дътъ. Види се да е ималъ голЪмо
сходетво еъ мене и това е заблудило заптието, което ме
6% вид®ло пр®жния день...
Рада въздъхнЖ съ облегчение.

— Азъ чухъ глъчката, познахъ, че има недоразум\ние,
„че сл®дъ една минута щхж да бждлть, при мене. Една
минута само ме дл ше отъ тВхъ, отъ смъртьта ми... Авъ

сега не помни: какъ съмъ искъртилъ една прфчка отъ
проворчето и съмъ се хвърлилъ долу на пжтя... На пжтя
не, ами въ рфката, която бъше замръзнала... Продъни се
-ледътъ

авЪъ до

кол®н®

затьнахЪ

въ

студената

вода.

да испъплы на сухо, заглуши ме страшенъ
шесть пушки гръмнахх надъ главата ми

Лоръ се мхчахъ
`гъриежь: петь

„изъ проворчето. Т® ме не ударихж... Тогава тьртихЪ па
„бЪгъ, единъ лудъ бЪгь. Колко врёме съмъЪ тЪрчалъ изъ
‚тъмнината, отъ д®ка съмъ минувалъ, не могх да звак.

— Тебе те
— Да.

гонФхж

До н®йд® си чувствовахъ това, но поелЪ

‚нащо... Авъ б®хъ вл®зълъ въ гората. Б®ше нощь вече.
`ВЫтьръть р®жеше... ПанталонитЬ ми б%хх замръзнали и
приличахх

на

дъека.

Азъ ВЪрв®хъ два часа на западъ

‚сё по полит® и полуживъ пристигнжхъ

въ село Овчери,

Добри хора тамъ ми приехж и сгр\хж... Само единъ
пръеть на кракъть ми измръзнж, но слава Богу... Тамъ
дпр®евд®хъ дв

недФли, но уплашихъ

се да

не

доВл®КЖ

б$ди на хората — азъ влачехъ подиря си бФдитЬ — и
прминахъ въ Пирдопъ, д®то братьть на Муратлийски.
бЪще учитель. У него пролежахъ три м®сеца боленъ, нЪЩо
като тежка болесть....
— Клети Бойчо, ти ей билъ просгинжлъ по кжрища
ш Планини ц®ла зима... Ти си цфлъ мжченикъ, каза Рада

‹въстрадателно.

р’

ЧЕ

Эт

РАДОСТНА

СРЫЩА

319

— Здатно сърдце б®ше тоя момъкъ, братьть на Муратлийски. Той ме гледА, като майка.
— Какъвъ благороденъ българинъ! каза Рада покъртена.
— Й патриоть гол®мъ, той ми се отплати двойно и
тройно за една моя услуга па брата му.
— ИПосл®® какво стана ?
— Като оздравЪхъЪ, той ме снабди съ разноски, даде
ми тия нови селеки др®хи и ме иепрати съ сълзи на очи.
:
Авъ тръгнахъ за насамъ.
— Й тебе те никой не позна?.. Бойчо, пази се тука !
Огняновъ б®ше свалилъ гуглата си и връзката.
Той ее исправи пр®дъ огледалото, прЪхлупи шапката ей, попрЪправи се въ главата и лището, и се объриж
доста прфиначевъ.
—- Познавашъ ли ме сега?
— Та ти ако щешъ сей тури и маска, авъ пакъ ще
те познам... Я го виждъ. какъвъ ме гдеда!..
смЪшенъ, Бойчо! смфеше се тя весело.

КакъвЪ си

— Ти ме познавашъ, че ме обичашъ, но чуждитЬ

хора, отъ д® ще се догадытъ!
— И който мрази, има остри очи, не се шегувай!
— За такъвь познавачъ азъ имамъ това, каза Огняновъ, като подигнж кебендето си и показа тлавучкит® на
два реворвера и на кама, който се подавахж изЪ поясЪтЪ.
— Кръьвнико! изем® се Рада; — госпожа хаджи Ро-

воама право имала...
— Азъ ако съмМъ кръвникъь — ти си противоположната крайность — ти си херувимче.
— Подпгравай се 6ъ едно бЪдно момиче.

Той пакъ с®дна.
— ‚Е, продължавай! Раскажи ми, какъ лойде до тука.
Ами кои сж тия Муратлийски? питаше Рада, която два
ПЖти чу това име.
— Бързобъгунековъ братъ.

РОЩИ

„тооны << Рбса о йе

__ «овен:

‚

РЕЯ

аь

„а

— На н®мецъть тука? фотографистътъ ?
— Да, Радо, това име е лъжливо. Него го викать
Добри Муратлийски. Той е толкова нФмецъ, колкото и фотографъ. Той избгалъ отъ старо-загорекото възетание. Азъ
то прибрахъ тука и го скрихъ подъ това име... Той ми
е старъ другарь и твърд® прданъ чов®къ. Ти се обръщай до него емФло, когато ти стане нужда.

Рада го по-

тледа стреснжта.
— Че ващо ще се обръщамъ къмъ чужди хора?
Авъ. н®мамъ нужда... Ти знаешъ, че авъ жив®х оть спистеното, отъ учителската плата.
— Авъ ти казахъ да го не гледашъ, като чужди човфкъ.
-— Ами ти кжд® си?
`

— Авъ тръгвамъ. Радо.
“— Ти трыгвашъ пакъ? кога тръгвашъ? какъ, оставяшъ. мене?
`
— Тая нощь още, слЪдъ два часа, каза Огняновъ,
като погледн® ЧчасовникътЪ си и пакъ го мушна въ паз-

вата на абичката сл.
Рада прибл®дн®.
— Ти трывашъ тьй скоро? не съмъ те още вид®ла!
— ТрВбва да осъмна въ К. Авъ сымъ ©ъ мисия, па
оев®нъ това, авъ не могж вече да останж въ Бла-Черква.
Жално. че не усп®хъ даже да благодарых бай Марка ва
неговото- великодушие кЪмъЪ тебе... та и КЪМЪ мене малко
ли го показа?... Ахъ, благородни души има между наеъ,
Радке, и това ме кара да обичамъ още пд-силно България...
Обичамъ м тьй силно и затова, че тя ражда прфлестни
създания, като тебе..
:
Божичко... Не, по— Бойчо, защо `отивашь? 7
добр® отведи и мене — ти тр®бва да ходишъ — Ти си
се пожертвовалъ ва България, извади ме изъ тоя черъ
градъ, тури ме въ н®кое село, дЪто пб-често да те виждамъ... не, ако щешъ, накарай и мень н®що да работы
ва народа, и азъ съмъ българка... п твоять идеалъ © мой

521

РАДОС1НА СРЫЩА

Бойчо, и ако ти’ умрешъ за България и азъ ще умрж съ
тебе... Но да не ее дЪлимъ, страшно е пакъ да останж
сама, да берж хиляди страхове ва тебе, да слушамь сё
черни извФетия за тебе... Боже, какъ © сега добр! и
тя ел тури рац®тЬ на рамената му.
— Радке, твоето положение тука и авЪ го виждамЪ:
неприятно е много, каза Огняновъ угрижено. — Азъ ус\щамъ онова, което ти мп не казвашъ; тебе те приелЪдватъ
тука мойтЬ врагове, нали? Злобата на хората ти не прошщава нищо, внаж... Ти си жертва, бЪдна Радо, на пр®дразсждки и подлость людека... Не е само елна хаджи
Ровоама тука, зна. И ти ги снаеяшъ мълчаливо, ти си
тероиня ва мене, по страдания. Бдпий апгело! Великото
лъло, което ме е погълнжло плъ, не ми оставя минута
и ва твоята учась ла помиелы. Азъ съмъ коравъ еголстъ,
авъ съмъ виноватъ, прощавай, пиле.
— Ахъ Бойчо, Бойчо, ако ме оставишъ пакъ, чини

ми се, че ще те пзгубы на всегда — че нФма да те
виды

вече,

продума

Рада

п очит® й увлажнЪхл.

прибави тихо и умолително: —

ПослЪ

Не ме оставяй тука,

Бойчо; живВешъ ли, мрешъ ли, искамъ ла бхдж при тебе...
Азъ нФма да ти бхдж пр%пятетвие, авъ ще ти бхдж поСамо, нека те
мощница. — Азъ ще направы веичко...
виждамъ пб-често.
— Не, тип не моженъ нищо... революцията изисква

мжжка сила, кръвожадность... безпощадноеть... @ ти си
ангелъ сжщи....
Ти извърши вече дъшга ей: левското
знаме, д®то пвработи твоята |жка, ще нп распаля и
Това е доста ва една българека мома!
въодушевлява...
Посл®, като помиели, прибави:
дашь ли въ Клисура. на
— Слушай, Радо, д
гости у госпожа Муратлийска? Тя жив®й сега въ Клиеурл.
По
ИН тамъ еж опаеноетн...
Авъ ще изработы това...

поне да се отървешъ отъ тукашнит® интриги.
—

На сЪкхдФ, дЪто тебе бихъ виждала...
91

— Авъ съмъ агитаторъ въ онази околность сега, п
тамъ съмъ пб-притуленъ. Въ Бъла-Черква ще дойдж пакъ
— само да подшинж въстанието... До тогава ще се виждаме, Радо, посл® Богъ внае, кой ще излФзе живъ изъ

борбата...
Тя ще бжде кървава и велика. Стига Богъ
да благослови оржжнето ни, стига отечеството ни, това
наше измжчено отечество, въекръсне изъ борбата окървавено, но свободно, та азъ съ радость ще умрж за него...
Кдна тжга ще ми остане за тоя свФтъ: че тая смръть
ще ме разд®ли отъ тебе, врно...
Защото те обичамъ
безпрдЪлно,

мило дЪте, защото ти владЪешъ моето сърдце...

то е твое... но жЖШвотътЪ ми, 0, той принадл®жи на
Бъиария:.. И щж знак, че ще има баримъ една душа
на земята, която да ме пожали и да пролФе сълеи на
моя гробъ неизвЪстенъ....
По Бойчовото лице минж облакъ.

Рада го хванж за ржц\т® развулнувана.
— Бойчо, но ти ще

оцфлФешъ, Богъ ще запази

такива герои за България ип ти ще бждешъ славенъ,
Бойчо, п азъ тъьй щастлива тогава!
Бойчо поклати глава НедовЪрчиво.

— ЕЁхъ, ангеле мой, каза той, но се прфс®че. Па,

като к хванж и той за рхц®т®, прибави:
`
— Радке. каквото и да се случи, азъ ибкамъ да
ми бхде съв®стьта

спокойна...

Азъ може да загинж, авъ

почти чувствувамъ това...
— Мълчи, Бойчо!
— Слушай: азъ може да загинж, Радо, защото отивамъ да ер®щамъ смъртьта, но пекамъ да бхдж малко
спокоенъ за тебе. Ти свърза съ мене сждбата сп, съ мене
осждениятъ, отверженникътъ ; ти ме направи най-щастливъ
съ любовьта сп, ти мп пожертвува н®що пб-екхпо отъ
живота си: честьта сл, п горко испати за, това отъ свфта ;
тп забрави вепчко ва мене! Искамъ, ако умрж, да знамъ,
че ти оставашъ поне честна жена прфдъ Бога и пр®дъ
-*

що
ро

3 ИН

ву ря

ё,,й

у
ОКОЛО ЕДИНЪ

ТРУПЪ

393

Хората, ако не щастлива... Искамъ да носпшъ моето име,
името Огняновъ: то не е съ нищо безчестно запетнено,
Радо, това име. Когато дойдешъ въ Клиеура, азъ щх повикамъ свещеника да ни вФнчФ®е и благослови и тамъ ЩЖ
помпелы ва твоето обезпечение. Баща ми е заможенъ п
ме обича... Той ще испълни послЪднята воля на едничкия

сп синъ... Азъ бихъ направилъ това тука, но © невъзможно сега, но ний можемъ сами друго да сторим»...
Азъ н®мамъ пръетенъ, Радо, да ти дамъ — ни златенъ,
ни жел®зенъ... Желфзото, Що нож, то © за неприятелит®... Но нфма нужда, надъ насъ стой Господъ, великиятъ, праведниятъь, Господътъ на България, на потъпка-

нит®, на сукрушенит® сърдца, Господътъ на етраждущето
человЪчество, той види, той чуе.

И, като в уловп за ржката, той колфничи.
—

Да се закълнемъ

пр®дъ Неговото лице. Той ще

благослови нашата чёстна връека. Тя коленичш,
И устнит® имъ промълвихх нФкакви слова, чути само
ОЕ ВИЩНИЩЬ
ное.

ХУ.

Оволо единъ трупъ.
Сутр®ньта слъицето бЪше пакъ изгр®ло величественно:
лазурното впбоко небе свЪт®ше радостно.

Градинит® миришахх и роснит®Ь триндафили показвахж вече евоит® румени чушулки; овошкит®, буйно листнАли, окичени триумфално съ бЪлоенФженъ цв®тъ; давахх на всичкит® дворища въ Бла-Черкова праздниченъ
видъ;

елавеитЬ

пФяхл;

лЖсетовичкит®Ь се стр®ляхА изъ

проетранството, отлушавахж го съ чуруликанията еп, п сеопивахж ©еъ Ввъздухъ, лучи п свобода. Природата приливаше отъ животъ ип младость. Небето п земята не съета-

` ОКОЛО

ЕДИНЪ ТРУПЪ

вяхх, освфнъ една живнерадостна стихия — отъ вари,
свЪтлина, шарове, пени, ароматъ, любовь и радость.
Въ тоя слщи часъь въ дъното па една слЪпа, и тлуха
улица, на край града, Марко Ивановъ се епр® и потропа

‚
на една вратня.
Веднага му отвори единъ юпачага, момъкъ, въ потури,
гологлавъ и по ржкави.
— У вась ли докарахж трупа? попита Марко ниско.
— У насъ е, бай Марко, елате! И момъкътъ тръгнж
р
пр®дъ него и му поеочи една врата.
Тамъ сж, влФэте!

Въ схщия чась вратате се отвори и първото н®що,
което Марко видЪ вжтр®, б®ше единъ трупъ.
Трупътъ на едпа черяша.
Калчю козарътъ, паший старъ познайникъ, каченъ на

едпнъ купъ дървета, въртВше огроменъ свределъ въ излигплтия край па черешовия трупъ, подприъ здраво отъ
долу. Петь, като традт, капФше отъ заморепото лице
на кацаря.
— На добъръ 'часъ, Кадчо! каза усмихпжто Марко,
като изгледваше любопитно работата; — та то напрфдва,
напрфдва, пущицата.
— Съвко нФщо се бон отъ майсторътъ сл, обади ее

'
единъ глас.
Марко се обърнж на лФво и погледнд. До зидътьЪ
бъше клФкнжлъ Мичо `Бейзадето.

— 0, киръ Мичо, каза бай Марко привфтливо, като
подаде ржка на подпрдсВдательтъ на комитета.
— Правимъ днесь зас дание, та, като минувахъ,
рЁкохъ да се отбиыкк да виды какво върши пашето Букчё.
— Че кжд® ви е засЪданието, на кжра ли? каза

Марко, като с®днж, и безъ да вдига очи отъ черяшата.
— Дпеска ще го правимъ въ Зелений-Трапъ.
Зелений Трапъ се паричаше една впадина на голата
ржтлина на с®веръ оть града, която съетавяше първото

—
-Зывы

ОКОЛО ЕДИНЪ

ТРУПЪ

895

стжпало па Стара-Плапина. Подирь знаменитата вечерь, Въ
която Замановъ донося шисмото, комитета се сбираше пе
на едно мФето. Днесь бЪше рЪшено да бжде заеъданлето

му въ Зелений-Трапъ.
Калчо, разчервенФлъ, потенъ, продължаваше да върти
съ жилясти рхц® огромния свределъ. Той често вадЪше
орждието си за да искара трескитЬ, поглеждаше въ дупката и пакъ въртВше. Тя вече се извъртяваше до пужната
точка, сир чь, дв® педи до пб-дебелия край на стъблото,
който бЪше глверътъ на топа. Калчо истръека хубаво
трескит® изъ цФвата, погл®днА вжтр® еъ едно око, духнж
въ нем и погледа самодоволно тостит® си. Т® наставахл

и надникнахж ехщо въ цфвата.

— Вжтр® ще вл®зе топузътъ па единъ голФмъЪ
кантарь, заб®дЪжи бай Мичо, но ний ще го пълнимъЪ съ

лребно джепане. Така повече поганци ще повалл. 'Твойта
черяша ще нанрави чудеса...
Лицето на Марка свЪтнж тържествующе... Защото,
наиетина, черяшата бФше оть градината на Марка’ Ивановъ. Отъ нЪколко вр®ме насамъ въ убЪжденията п понятията на Марка б®ше се извършилъ значителенъ пр\врать.

Револющионното кипФние, което обхващаше

Бла-

Черква, не го остави за дъпго чуждъ и хладнокръвенЪ...
То го заинтересува, очуди, стреенж. Той си каза вжтрфшно:
ако на веЪкжд®

както казвать,

нФма ли

наш-

Да ли нё е ПЪЕЪ
стина да пламне цфло Туреко?...
наистина насталъ края на това царство, когато и дФцата
се въоржжавать?,.. Кой знай... Това размишление ослаби
страхуванията му и усили ловрието му въ сждбата.
Човфкъ положителенъ и ©ъ вдравъ семиеълъ, и. безъ пи
най-малко въображение, той най-поелЪ се увлФче отъ общото
увл®чение ип хванж да в®рва. Еллдемията молепеа и тая

трёзва, но честна българека душа...
Но тоя пеихически процесъ се. извърши не веднага.
Силнит® убъждения се пзработвать подъ влиянието на.

ц®лъ редъ факти, внушителни. Най-напр дъ, (това б*ше
лани есень), предъ видъ на растящит® свир®пства п влодъяния на турекото население, бФше пошъпнхлъ самъ
на себ% си:
— "Та такъвъ животь — животъ ли ©?
Това б®ше първото кипнуване, първата крачка...
Посл®, тавь прол®ть, подирь явяването на Каблешкова, като гледаше въодушевлението на младежит®, който
тьй р$шително се готвфхж за едно безумно, но тордо
прфдприятие, той каза единъ день на жена си:
— Кой знай? Лудит® ако направытъ, лудит® ще
направыть н®що...
Най-поел®, по Великъ-день, като ставаше въ кафенето разговоръ за страшнит® пр®пятствия, копто ще ер$щие
такова едно движение и грознит® сФтнини, които могжть
да го посл®дватъ, Марко каза натъртено на Алафрантата :
— Михалаке, който см®та свирка и тжпанъ, свадба
не прави...
Прфди шесть м®сеци той споменуваше за „чрево адово“.
А попъ Ставри потвърди съ друга пословица:
— Сухо дупе риба не яде.
Но нека заб®лЪжимъ, че Марко б®ше въ ежщность
партизанинъ на приготовлепието, не на възстанието. Той
не бЪше ентузиавмиранъ до тамъ, щото да бжде за посл®днето, както бай Мичо, нито врата му въ успФха на,
борбата бЪше тъьй непоколебима и слФпа, за да рискува
всичко за всичко, както Огняновъ. БФла-Черква трфбаше
да бхде приготвена, ва да отблъене нападението на баши-

бозуцит®, който щфхж да блъвнать въ8Ъ неко бройнитЬ
турски села въ стрфиската долина. Тя б®ше отъ вежд®
оградена отъ тВхъ и още отъ сега имъ прав®ше зазжбици...
Ако пламн®ше на вс®кжд®, тогава друго. Но кой ще го
ув®ри, че така ще бхде?... Въ вевки случай, Бфла-Черква
тр$ба да бжде готова.

И той настояваше за въоржжаванието... Поел® вр®-

РСК

—- — —Яккейс

эойнаной

—

Вау)

около ЕДИНЪ

ТРУПЪ

мето ще ни учи, казваше той. Преди три дни Николай
`Нетковичъ се яви при него и му расправи за безуспЪшнитЬ
си лутания по диренето черешови дървета.
-— Отсбчете моята череща, каза той. Но, по егопзъмъЪ
ли човшки, по бащинска ли милость — естественна впрочемъ въ тоя случай, — той не допущаше синовет® си да
се мЪшатъ... Той искаше т® да её одържжть на бързеять,
противъ който той не 6% устоялъ. Той искаше нЪщо невъеможно ! „Доста съмЪ авЪ оть кжщата“, думаще ей той.
Пр®ломътъ въ неговия духъ не се 6% извършилъ напълно:
отъ тамъ колебанията, отъ тамъ противор чията. Съ една
рчь, Марко бЪше прфдетавитель на умЪренния елементъ

въ народната партия. Елементъ годенъ за ве&ки други
случаи, но не въ революциит®, които се оесновавать на
насилия и крайность за да достигнать пФльта ей. Той
често играе ролята на спъвало въ тЕхното колело. Въ

дадения случай, може би, това не бЪше така...

Калчо се завве да пробива авлжка на черешата, за
да стане истински топъ. Той го провърт® съ едно твърд®
тьнко свредле вЪ единъ огладенъ чепЪ, къЪМЪ гжаерътъ.
Той скоро свърши и тая работа и духнл въ дупчицата и
изъ устата на топа исхфръкнж стърготина.
— Ё, "я се вика, станж! джаста-праета ще прави
турчата, каза Калчю еъ тържествующъЪ видъ.
— Браво, Букче, ти ще бхдешъ и топчиять... Сега,
Пъкъ бай Лило ковачътъ да му тури жел знитЬ обржчи и
другит® жел®за и ето ти ц®лъ крупъ, каза Мичо.
— Майки, това ще гърми страшно, заб лВжи Марко.
— ЩШе го валожимъ на високо на Зеления-Трапъ и
отъ тамъ, ще биемъ цФлата долина... Отд®то се покажжть,
удряй, не ги жали!... Позицията е чулесна!

Чухл се стхпки отвънЪ.

нашъ иде, каза Мичо, понеже ОЪше варжчено па юнакъть момъкЪ да пуща само свои хора.
— Нкой

° Вл®зе Поповъ, секретарьть на комитета. 6
дугой
съ Мича ип Марка.
Шо диришъ тука, Ганчо?} попита го прёдевдательтъ.
— Отивамъ ва Зеления- -Трапъ, та като минувахъ,
отбихъ. се да Вид нашата артилерия..
— Добр®, добр$, днесь трфба да се сберемъ всички,
та да решимъ кого’ да пратимъ за Панатюрище. Искать

ни

пр детавитель.

Авъ викамъ — Соколова.
!
— Какъвъ прЁдставотель ни искать? попита Марко.
— Да се нам®ри на. главното еъбрание $
ть -

Джанъмъ, тамъ ще се рЪшава кога да се вдигие

възстанието.

С:

— Нав®рно, за първи май ще `бжде рЬшено, ваб®л®жи. Ганчо.

Марко се. ‘начумери.
ла
— Ба, пб-къено ще бжде.. . Баримъ да се прибере
цвътето отъ гюловетЬ, вабЪлЪжи Мяч,
3
— Та и ний ще ставаме ли? Попита Марко.
— На веички мфста въ единъ день ще въастанжть.
— Неправете лудость!
1
— Лудость — не лудость — тр#ба да се става,, каза
Мичо кжео.
'
— Не се готвимъ отБ толкова врбме за черни очи
я? прибави Гапчо.
—= Джаста-праста! джаста-праста! 08Ё Марко! .. обади
се Калчо распаленъ.
:
— Авъ разбирамъ, че ний се готвимЪ само да се
бранимъ отъ башибовуци, дод®то видимъЪ какво става около
наеъ... Страхъ ме е да не плащаме парсата само ний,
каза, Марко.
— Срамъ и безчестие ще бжде ва Ббла-Черкова ла
се забави единъ мигъ!... Вейчкиять народъ ще възстане
въ единъ

день,

распалено.

Турция

зе — даде! каза

бай Мичо

Марко помиели.

— Знайте ли на здраво, попита той, че така ще бяжей

— Какъ не знайме? Дца

ли сме?...

Азъ за това

те кан®хъ да влФзешъ въ комитета, та съ очит® сп да
четешъ писмата... и да чуйшъ Каблешкова п Бойча.
Марко поклати глава

недов®рчиво.

— Друто е да ти каждть хората, друго е ти самъ
да знайшъ,

че е така...

Мислете петь пжти пр®ди да

‘сторите вто, да пе повторииъ ваареката работа.
Мичо ее разеърди.
— Сега е друга работата, Марко, не ставай дЪте...
Азъ ти казвамъ,

че ще пламне на вефкжд®...

Всичко ©

организувано. Само деньтъ нека ни кажжть...
— А, ако пламне на всЪкхд®, то и авъ щж нарамы
пушкала!

само?

но ако не плампе на веВкжд®, & ний пламнемъ

Това казвамъ да разберемъ...
Ще пламне!

— Кой знай.

— Ше пламне, Марко! клетва искашъ ли?

э— Не щх.
— Ти си нев%рния Тома!
— Азъ иекамъ, като него да попшшамъ ©ъ Пръсть...
Тука играймъ съ главит® еш....
— Ти тр$ба да в®рвашъ, че ще побъдимь!

— Защо?
— Защото Туркия тр®ба да падне вече...

— Какъ трфба да падне?

— "Така, тр№ба да падне, защото й е писано да
падне!
Марко разбра, че Мичо пакъ приб тва до пророчеството

на Мартинъ-Задека...
‚| — Азъ не вЪрвамъ на новитЬ пропрочества... Календаръть ни предсеказва дъжЖдове и буря, а ний имаме райско
врфме... -Праздна работа.

ГОРЫ)

ко

ле!

пес е-оаело

соо

(тис т воть

чЬс т ВОНИ

су

ЧЩ ак

— Задекъть © друго Марко, него го припознаватъ
и ученит$!... каза Мичо разгорфщенъ.
— Аманъ джанжмъ! сё Задека ни посочвашъ! остави
се съ тоя Задекъ.
Мичо пламня.

— Ако не щешъ Задека, азъ да ти покажж и друго
пророчество, много пб-дждбоко и пб-ясно.
— Отъ кого е?
— Оть провидфние Божие е. Духъ свети само може
Чов®шки умъ го не измисля.
да го вджхне...
И Мичо захванж да бърка въ пазвата на салтамар'
ката. си.
Марко го гледаше очуденъ.
— Ахъ, остало е тефтерчето ми у дома, каза Мичо

съ досада, но чакай, азъ могх да си го припомны...
Ако кажешъ, че и сега, не вБрвашъ за паданието на Туркия,
авъ ЩЖ те оставк да се мжчишъ... На глухия съ тжпанъ

му блъекай, той пакъ не чуе.
И Мичо извади дивитя си, затопи перото въ мастил-

ницата и пакъ хванж да тьрси въ джеба ел.

— Кжече б®ла книга нФмашъ ли?
— Нмамъ, каза Марко, като потьрси и той въ

пазвата си.

— Чакай, тука Щл пишл!

И Мачо ее облгнж

до топа и зе да драще по глад-

ката му повръхность.

Марко гледаше съ любопитетво.
Скоро тамъ се источихл нФколко редове отъ черковни
букви и арабски цифри, правилно разм®сени, въ елФду-

ющия вИдЪ:

Ц=900)
=10) Я=1)
К(—20) @(==5)
Пе-80) Я(==1) ==) Н(-=50) @(=5).

т(=300) уС=100)

Р=100)

Тия черковни слова четени като букви, казвахж: Турц!а

ке падне; броени и еъбрани, като цифри, искарвахж еждбоносната година 1876!
`
Кой б®ше истькмилъ тая чудновата комбинация п

открилъ това съвпадение? Кой умъ Оше уловилъ въ
мрака тая св®тулка, тая необяснима питра на случая?
Неизвестно. Такива явления новитЬ хора ги наричать
`„капризъ на случая“; старит® ги нарпчать „уриейя“.
Тжй пр®дразеждъкътъ обяснява, когато разсждъкътЪ се

отказва...

Мичо Бейзадето обясни двойния смисЪлъЪ на тая шарада.

Марко провЁри самичъкъ,
Той просто ванФм® отъ удивление, и нищо не отговори.`
Мичо тледаше побъдоноено. Въ чернит® му пламтящи

очи -бл®стВше гордо

самодоволетво;

а въ тънката

ироническа усмивка, съ която гледаше зашеметения Марка,
се четеше и съжаление къмЪ неговото малодушно невФрие,
и тържество, и щастие, и въсторгь.... Гаче тоя погледъ
и тая усмивка говор®хж на Марка: „Хай говори сега д®,
хай да чуемъ твоето мн®ние: Мартинъ-ЗадекътЪ лошъ —
що ще кажешъ на това, друтото ? Разбра ли ти Бейзадето кой е*?

До дЪто происхождаше разговора между двамата пърб*хж влФзнлли, безъ да привлЪчжть вниманието
имъ, и нФколцина членове отъ комитета. | Т® схщо пхтйомъ
бЪх& наминжли да видыть тополивницата на бЪло-червенци,

Скоро вл®знжха и други, её по ежщия
случаенъ начинъ. Така шото всички членове ОФхж на
лице, съ исключение на Дима Безпортевъ,
— Капасжаъть не можа да се намФри днесь, доложи
Илия Странжовъ; — трфба да се е натрфскалъ въ нФкоя
ковския Крупъ.

кръчма.
— Лошо н®що е смукателство безъ мрка, заб®лЪжи
попъ Димо, като навири плоската.
Членовет® оть комитета не можахж да се начудитъ
и навъехитыть отъ зрфлището на топа. Той етоеше прфдъ

332

это

НОВАТА МОЛИТВА НА МАРКА

;

т®хъ, Като едно дългнесто огромно животно, безъ тпава и
безъ крака, ©ъ едно очице па гърба и еъ страшно дълбоки уста —

огънъ и лава...

на опашката

—

които щ®хх да бълбать

На гладкия му жълтеникавъ коремъ се

чернФеше кабалистическата фраза написана отъ бай Мича,
страшпото мате, фажелв, талесв на отоманската: империя :

Турца ке падые. 1876.

— Момчета, обърнж се подпр®дефдательтъ, ний на Зелений-Трапъ ли бхме рекли да ходимъ?

— Тамъ, тамъ, да вървимъ!...
— А бе тьй и тЪй се сбрахме тука, не бива ли п
тукъ да си направимъ засланието? Тукъ, ако питате, п
пд му мяза сега... при тая мечка...
Всички удобриха тая щастлива миеълъ на Пподпр®дсВлателя.
.
:
В
— Тогава, насбдайте.
ы

— Ами вий кхд® ще с®днете?
— Ето моять пр\столъ, каза бай Мичо и ефднж
на гърба на топа.
г
°ЙИ засвданието се почнж.

ХУ.

Новата молитва на Марка.
"Марко ивл®зе твърдЪ омиеленъ отъ впечатление на
онова, което б®ше чулъ и вид®лъ въ Калчовата тополивница.
— Кой знай, ... пошушнж си той, като трыгваше
прфзъ зеленчуковитЬ градини, които захващахж отъ тамъ.
Той върв® тьй до р®%ката, на истокъ отъ БЪлаЧеркова, която се спуща съ многобройни скокове отъ

Балкана. .. Тамъ хвърли погледъ на градината ел и въ
неж ва пъньть, осталъ оть чершата, и се усмихнж подъ
мустакъ; посл® се отби и тръгн® ивново пр®зъ градини
и ливади, за да вл®зе пр%зъ глевната улица въ градътъ,
изъ която отиваше плтя за К. Като прфминж и колибит®

на чергарит®, заложени на прашпата полянка на крал на
градътъ, пр®дъ него ее озова голмо хоро. Н®кой сиромахъ крайчанинъ имаше свадба, и въ некк участвовахж
вепчкитЬ махалени, види ее, защото хорото бЪше безко-

Е
нечно д’ълго.
`— Ёто какво е свЪтътъ, помиели си той: тамъ готвихтЬ.
топове, тукъ се женить и нито му мислыть за утр®...
Но той веднага се убди, че и тукъ не липсуваше
революционниять елементь: хорото се пр двождаше отъ
Безпортева, който, макаръ малко хромъ, б®ше знаменить
играчъ. Той махаше бФла кърпа въ ржка и играеше твърд®
лудешки

и екцептрично,

длаваше

на

безкрайната,

Жива.

верига, която го елЪдеше, най-капризнит® кривуления и
фигури: ту хорото заприлича на единъ безукоризненно —
правиленъ
заспалъ

полукржгъ,
смокЪ,

ту

се

шпакъ се

около

завие

развие

себе

прфобърне

ей,
въ

Като.
права

линия, или пъкъ изображава разни фантазии. Широкото.
дъно па патурит® му се развВваше побФдоноено при веко
ново засиляне напр®дъ.
Полека-лека Марко наближи до самото хоро, което
бЪше въ разгарътъ-си и тогава той видФ, че Безпортевъ
бЪше твърд®Ъ пиннъ и той се така силпо хвърляше и рипаше,

и съ нето цЪлата

гьвкава

колопа,

Като че

той ы

води на пристхпъ въ8Ъ нФкоя крФпость. Ептузиазмъть на
Безпортева б%ше се съобщилъ и на пай-поелЪднята брънка,
на опашката на колоната, която съставлявахж петгодишни
дЪчица. По негова залпов дь музикантитЬ

бЪхж МЛЪЕНЖдИ

и самит® хороиграчи и хороиграчки заедпо съ играта и
п®яхх. Споредъ гласътъ на пФсеньта, хорото отиваше
на. повръщулки., Пжтйомъ, Марко зачу тия сетихове от.
пЪсеньта :
5

Над®вашъ ли се, Калино,

Бачо тл Колю да доде?
Бачо ти Колю да доде,
Армаганъ да ти донесе ?

За бъла шия — тгерданче,

ал

334

НОВАТА МОЛИТВА НА МАРКА

За тьнко кръетче — коланче,
За руса коса — шамия,
За малки крачка — кундурки?...

И хорото се люшкаше неодържимо...
Марко ее епр® подъ етр®хата на ковачницата, за. да
почине и погледа веселото зрлище.
Веднага Безпортевъ

го еъгледа. Той се откъенж отъ

хорото и се затече насамъ, като продължаваше да маха
кърпата и да подскача по тактъьтъь на пФсеньта. По 6%лото му длыместо, кокаляето лице, съ малки чървени
мустаци и сини играющи очи, б%ше напечатано нФкаква
«свир®па радость и животинеки въеторгь, който произвежда
пиянството, пиянство предизвикано отъ нФкоя безумна, ©Ъкрушающа тревога на душата.
— Да жив%йшъ, бай Марко, и България да жив*й.

па и славнитЬ български синове да живФыть... Бай
Марко, заржчай едно вино... Благодары. — Вива! да
жив,
който налива!... Прощавай, бай Марко, пшянъ
‘съм’ъ, Като возелница... но пакъ си знамъ умътЪ... азъ
пим виното, а не мене то... Да, като чувствителенъ Бълтаринъ... Защото народъть страда и азъ викамъ: доста
робетво и пиянетво! пб-добрЪ да измрфмъ, пежели такъвъ
позоревъ животь... Па щъли да кажжть: начукалъ 6,
като руски сапожникъ... Който каже, прЪдатель е... Мене
‘сърдцето ме боли за България, тая бЪдна турска робиня...
Искаме правдини, човЪшки правдини!... Не щеме ний
богатство, пе щеме ний жени... Ама ще кажешъ: хората
‘се Женжтъ, и то кога? А азъ да ти стговоры: това ©
народъ... а утр®, като му кажешъ: маршъ, напр®дъ, вапали кхщи и хай въ Балкана!...
Който ее бой отъ
птичклт®Ь просо пе се...
Ти разбирашъ отъ една дума
само... Да жив®ытъ подобни патриоти! Азъ тБмъ имъ
цалувамъ и рхц®т® и краката!... Но Юрдана чорбаджи...
съ кремикъ ще му деремъ кожата... А пъкъ Стефчовъ ?
Но да епл куче подъ камъкъ... къбо... Думата ми е, че

„авъ СБМЪ ПИЯНЪ, Като едно, като едно:.. Народната любовь ме прави да съмъ пиянъ... Часъть е близко. Днесь
ако съмъ живъ, утр® ставамъ духъ, нищо, енка...
Матарешки свЪтъ, ©ъ една р®чь... И който умре за народа,
той ще бхде живъ на в®ки вковь...
Вива!
България
да е жива!...
А азъ какво еъмт? — едпо магаре, което

се бои отъ бистра вода...

Ненад®йно редакторъть се прЬкъснх, защото вид,
че минуваше единъ турчинъ яхнжлъ на копь, нЪщо станжло р®дко на поел®дъкъ. Той зап®, като показваше
къмъ турчинътъ ;
Боять настава: тупать сърдца ни.

Ето ги близу нал!тЪ душмани,
Куражь, дружина, вЪрна, -сговорна,
Ний не сме веке рая покорна!

— Напр®дъ, напр®дъ! извика Беспортевъ, като че
пр\двождаше нФкоя нивидима дружина, и се спустнх къмъ

турчина.

Турчинъъ се обърнж, вид® Безпортева, че тича къмъ
него, и се спр®. Въ двайсетина раскрача редакторътъ го

стигна и му извика:

— Читакъ, кжд® отивашъ? Какъ дерзаешъ да тЫп°чишъ тая света земя?... Тая вемя е българска, а ТВОята
‚ @ въ азиятекит® пустини, тамъ се поразявай!

Лоду, скотъ,

ла цалувашъ тая свещенна земя... Ако не, ще земать
дяволитЬ твоя султанъ, и оланит® му, и харемлицитЬ му...
Турчинътъ не разбра какво му говори Бевпортевъ,
но, вид®, че е ТВвърд® пияпъ; той се посмуги, бутнж коня
си и тръгнх пакъ. Безпортевъ ее спустнж и хванж коня

за. юздата.

— Какво ми.искашъ, чорбаджи? попита турчинътъ

слисанъ.
:
— Долу; или щл ти лшепик кръвьта! изрева евпрпо Бевпортевъ, като си истръгнх лъекавата кама.

Турчинътъь имаше нФкакво оржжие на пояса, по той
го вабрави, потрепера и се спустнд © покоренъ видъЪ
отъ Коня.
— Какво искашъ, чорбаджи? попита той уплашенъ
оть ©вир®пий видъ на редактора.

Тр

— Кал® отивашъ, читакъ ?

— За К
— А кога ще идешъ за Мекка?
‘Турчинъть се изгуби съвеёмъ; гласътъ му затлъхнА
въ гЖрдит® и той едвамъ пришушнж:

— Чорбаджи, остави ме.

— Хай да пжтуваме за Мекка ваедно, извика

РОО

боть-аа

Без-

портевъ; — чакай да те яхнж. Ти си яхалъ хилядо
тодини Българит®!... И Безпортевъ пъргаро се мФтнж на
гърбътъ му и си уви рхц®т® около вратьть му; — крачи
напр®дъ, за Мекка! викаше той.
И, прёдъ очитЬ на цлия еборъ, и при викове и
см хове, турчинътъ, чушнать съ Безпортева, тръгнх. нататькъ.
Копьтъ меланхолически тръгнъ ел®дъ гоеподаря ен.
— Кой знай, кой знай!... мълв®ше си Марко, като.
отиваше къмъ тВхъ си, още не дошълъ въ себе си отъ очудвание и пр\хлаевапе отъ онова, което прди малко вид®.
Той б®ше живЪлъ петдесеть годипи на тозъ свЪть; запомнилъ

врфмето. когато на Българина 6% запрЪтепо зелеций
цв®ть- и бЪше заповФдано да слазя отъ коня, при ер$щание турчинъ; той бЪше самъ вид®лъ, ПпрЁживФлъ,: испиталъ, прфглътнжлъ толкова унижения, като рая, щото сега
не врваше очит$ си. Той вид®, че на ер®дъ сбора, пр®дъ
хилядо зрители, единъ турчинъ сл®знж отЪ коня ©и, По
запов®дь па единъ хромъ и пиявъ Българинъ, че тоя турс

‚ ЧИНЪ забрави

сеЛяхЪТЬ

©И И ОсМаплАкЪтЪ

6н и му

се под-

ложи, като животно, да му се качи Капасжечето и да го
носи пр%дъ всичкия св®тЪ! И това станж тъй просто, тъй
ненад®йно, да, Тьй страшно ненадЪйно! И то не бФше
току тъй, случайно, или отъ пиянетво — вчера и завчера

че ©

”

оо,

чеь,

№,

д.

@о

то не можеше да стане, денеь става, и’всичкнять народъ
се см®е и ржкоплЪщи, като че става нЪщо най-естественио...
Какво е това врфме? Отд® тая дързость у раята и тоя
страхъ у господаря ?... Или вече, наистина, часъть е ударилъ на тая империя, и Бейзадето има право, п младежит® имать право?
— Кой знай, кой знай!...
Въ замислювапето той се спр®инж въ дФцата, копго
се връщахх оть училището. ТА б$хж ученицитЬ на Мердевепджиева и съетавяхх една дълга колона, по дв® на ред.

Т® върв$хх въ тактъ, като войници, подъ командата на
десетници, конто върв®хж отъ страна, и па генерала, който
вървЪше отпрежъ... Марковия Асепъ диташе пръчка съ
‘една чървена кърпица: това бЪше впамето!
Марко останж поравенъ
— Та то всичко полуд®ло: отъ старци до бозайници,
помисли си той, — тя се © залюдФла...

Той хванж за ухото Асенча и му каза уемихилто:
— Какво носишъ, бр®, малко муле?
Тукъ съ благодарение си помисли, че неговит® пбстари синове еж остали немолепеани, че той не бЪ забЪ-

л®залъ у тхъ размирний духъ, който 6% прфхвапалъ
всичкитВ, и самаго него даже.
— Нека бари тЬ да останжтъ па страна, да сТовтЪ
въНЪ отЬ тая каша, дЪто и азъ затьнахЪ. Авъ съмЪ вече
зелъ-далъ. В да останжть живи...
Посл®, горчива миеъль му дойде ли той прибави

намусено:
— Та у тия маскари пе тече ди кръвь въ жилитЬ?....
Базиргяни ли съмъ ги народилъ?... Не, пб-добр®, пека
стоить па страна... Едипъ отъ кжщата стига...
Слъицето бЪше клд® обЪдъ.
Той стигнж у тВхъ си безпокоенъ и сърдить, влБзиж
въ собата, пргледа нящовитЬ, копто вшефхж на стБиата

въ кобурит® си, отвори поел® едииъ килеръ, който бБше
22

О
ей

ды,

ВНОК

938

— ПИЯНСТВО

НА ЕДИНЪ

НАРОДЪ

скрить задъ вратата, съ нам®рение да тури кремици на
два вЁхти пищова, остали отъ прфд®да му и захвърлени

отъ много години въ прахътъ. Килерътъ бЪше тъменъ п
служеще за скривалище. Той побара на посока ватр®, Но
се договВди и ве свУщь за да види пб-хубаво. Кога
поднесе свЪтилото въ килера, колко се почуди! Вмбето
двата стари пищова, вид® наплъетенъ цФлъ арсеналъ пушки,
пищовия и револвери. Това бЪше ц®ла оржжарница! Тая
оржжарница бЪше въ схщото вр®ме и н®що, като гардероб»:
въ единия АГЪЛЪ ВИС®хх накачени чанти, царвули, павуща, чудновати френеки др®хи, обточени и нашарени съ
тайтани, и други н®ща странни и подозрителни.
Той се развика къмъ баба Иваница, която се подаде:
— Мале, мале, кой е отварялъ

скривалището!

Кой

е внисалъ тия маскаралжди тука?
Баба Иваница го изгледа слисана.
ВСичкит®:
|
— Че кой го е отварялъ, азъ ли...
Василъ, Димитъръ, Киро, бърникать тука чась по часъ и
обирать паяжинит®... Кой ги знае,
тъмнината! Марко се разлюти:
—

Хай

да

ги

веме дяволътЪ

какво

дирытъ

съ хайдутаци,

въ
каза

той, като се чешеше въ ТилЪть.
Посл® подържа още малко свЪщьта прЁдъ долапътъ,
погледа и си пошушнж съ едно неуловимо израженче на
лицето: — Лудит®, лудитЬ — т® да еж живи!..

И затвори накъ врачката.
Ца отиде пр®ть коностаса и зачини нискИ ПоОкЛОНИ
пр%дъ Божия образъ. Той мълв®ше н®каква молитва, която
не сжществуваше въ светчето му... Той се молЪше за
България |...

ХУ.

Пиянство на единъ народ».
Наистина. | ваедно ет напрдването на пролФтьта, п
революционното "кипЪние напредваше гитантеки. Цла за-

ПИЯНСТВО НА ЕДИНЪ

НАРОДЪ

839

падна Тракия — главната му область, приличаше тая
прол®ть на единъ вулканъ, който издаваше глухъ тътенъ,
ир®дв®етникь на избухването. Роякъ апоетоли и пропов®дници кръетосвахж плапини и полета, и организирахж
борбата. Т® нампрахж на ве®кжд® добъръ приемъ: обятия
растворени, за да ги пр®гърпажть, сърдца открити, да ги
чувтъ — единъ пародъ, жеденъ за великото слово на
свободата, нетърпФливъ-да-понесе.кръета_си на Голгота.
Едва дълга върволица — отъ — прфдтечи- сБятели — бЪше
пр®газила вече духовпата нива на България и хвърлила
тамъ сВмето на самосъзнанието. Тая дивна върволица, която
захващаще Паисий — единъ калугеръ, и се заключаваше
съ Левски — единъ

дякопъ — два светци — бЪше засЪяла

и наторила вече нивата, и първий бъше в благословилЪ
оть височината на Атонъ, послФдний— отъ височината па
©Ъсилото. / ПрВди двайсетина години, Раковски. като 0®
загатнжлъ вЪ едно село за възстание, едвамъ 6% се сплсилъ отъь пайвантьть на селянит®, съ помощьта на женеки
ле
Сега народътъ, като чуеше, че иде апбетолъ, вмФето
потери, пращаше му депутации да то приемжть. И той
слушаше, и той гълташе жадно животворната рФчь, като
пр®еъхнжло гърло кристалната струя. Кажахж ли му: бжди
тотовъ, трбва да мрешъ! — черковата даваше ‚попа, си,
школото даскала си, полето орача сл, майката сина ем.
Идеята съ стихийна сила проникваше вежду, обхващаше
сичко — и балкана и равнипата, и колибала на, сиромаха,
и килията на монаха. Даже чорбаджиит®, жигосаната
класса, епъвалото на народното напр®дване, ее намЪрихжЖ
подъ обаянието на идеята, която вълнуваше умоветЬ па
срфдата имъ. Наистппа, тВ, съразмБрно, слабо участие
зехж въ патриотическото движение, но И не му прбчихЖ
— ващото го не издадохл. Издайствата и подлостит®, отъ
СЯКЖД® и оть сички, дойдохЖ подпрь катастрофата, нейни
всегдашни исчадия... Напраздно нЪкой приетрастно некатъ
ла монополизпрать това въодушевление само въ полза на

НО

СРР

:
О

АА

“Г

—

Рой

УВ

840

ПИЯНСТВО НА ЕДИНЪ

НАРОДЪ

оная часть \отъ народа, на колто краката обувахж царвули
въ ущърбъ ‘на иеторическата истина. Напраздно. Революционний духъ, тоя огненъ серафимъ, зас®гаж съ крилото
си и царвулани, и университанти, и тутди и фесове, и
калимявки и капели. Както въ вейичкитЬ прогресивни борби
на България, науката п кръста, сир®чь лухъть, стоеше
на първи редъ. Мартирологътъ на повит® българеки мжченици явно доказва това. Истина, че главний коптинтентЪ,
и нпапр®дъ и сега, дале масата вародна, по тя даде онова,
което бЪше въ силата И: числото. Тр®бваше интедитенцията,
да му даде смисъль и душа... | Прочее, въодушевлението,
раствше и заливаше всичко. Вебки день то земаше нови
разм®ри и пова сила, и заедно съ пего — Пприготовленията: старо и младо бЪще се заловило за работа. Седяпет® недооравахж нивит®, ва да лБытъ крушуми, и гражланетЬ зар®звахж търговията. Тайни пощи спов®хх денонощно между разпитЬ комитетя и централций въ Панагюрище, както тайнитЬ полиции слВдФ®хж явнитЬ; младежитЬ
излазяхж па военно обучение съ пушки, подъ команда па

сотници и десетници; женитЬ тьчахж навуща, плетВхж

върви за тВхъ

и овивахх

фишеци, & бабит® мВевхх

печеха. сухари; чизмаритЬ работЁхж само чацти, царвули,
палаеки и други буптовнически потр®би; самитЬ селски
векиди, бирницит$, кметоветЬ и другит® официовни лица.
зимахх рЪвностно участие ьъ приготовлепието. Въ вефко.
село растВше складъть отъ оржжия, крушуми и барутъ —
барутя го доставяхх самит® турци; чер®шовитЬ дъпери
провъртени, одФлани, стВгнати съ желфзни обржчи, обравувахж артиллерията! А коприненит® зпамена съ сърмени
левове, колто рев®хж, фантастическит\ хъшовски пр®мВни,
свещенническитЪ лъскави одЪжди, и кръстовет$, и хоржгвитЬ,

съетавлявахж декорътъ на наступающата борба. Влиянието
на това общо опияпецие се отрази и на самит® „три на
Т® вамВнихх чилика, топката, пикото. пумпала
дцата.
съ игра на талимъ, срдъ улицитЬ, като си прав$хж пушки

ПИЯНСТВО НА ЕДИНЪ

НАРОДЪ

341

Старит® хора, очудени,
си каввахж: „това е поличба Божия“. А поличби небесни
нФмаше,които да прфдсказвать страшната буря. Да, освъаъ
чудноватото пр деказание: „Турыа ке падне, 1876&, което
обикаляше навредъ и емущаваше най-екептическитЬ умове...
Напротивъ, прол®тьта бЪше подранила много и прфвърнжла
цФла Тракия въ райска градина. ТриндафиловитЬ градини
се бЪхж разцъфнлли чудно и раскошно, като никога.
Полята и нивит® вричахл великолФпни Жътви. които не
щ®ше да има. кой да прибира...

отъ пищели, саби отъ дръвца...

И въ нФколко деня, тайно п полека,
Народътъ порасте на нФколко вфка. ..

Колкото се касае до втеляването на турекото правителство, при такива открити и нагли агитации, при
такова шумно въоржжавание и готвение за възетание на
България, то се обяенява чр®зъ неговата слЪпота и прфзрёние къмъ нараслит® слили на раята. „Това сж ваешки
тупурдии“, казвахж благодушнит® ефендета. — „Това еж
„Дажив*йлерденит®“, казвахл горделивит® господари п
се подемивахл подъ мустакъ, прфнебржително. Има думи,

които означаватъ епохи. „Дажив®йлерденит®“ — това
б%ше въплощеното народно самосъзнание, излФзло тържествующе изъ трийсетгодишната борба за черковна невапияхж наздрависимоеть. Но „Дажив®йлерденит®“/ които
вици за българската екзархия, на 1870 г., се прфобър-

нахж на 1876 г. на бунтовници, който лФяхж крушуми
и прав®хх топове, ва да поздравитъ Оългарската свобода. |
Тая метаморфоза не схващахл турцит®. Т® не можахж
да вървить ваедно. съ вр\мето си и да виждать конацитЪ,
конто зима прогресътъ на идейт®. Та впрочемъ и да
вид®хх бЪше вече късно: т® нфмахж нито такава широка
тъмница, нито такъвЬ ДъЪлЪгЪ СсИНДЖИръ да свържлть
една гитантека идея, невидимъ Крали-Марко, който м®стЪше планини.

„Йа,

сс

ванны ай

р,

оа
ЧЕ

аайай

ро

ана

ой кто

ЖъбЫ

ст Зы

)

ПЛЪСНИЦА

342
Ше

се удивлява

потомсетвото —

Що казвамъ?

и ние

сами, съврфменници на описуемата епоха — отрфан®ли
вече отъ ц®лъ редъ исторически прим®ри, се чудимъ и
маемъ, какво © било това умственно опиянение, това
сюблимно безумство на народа, да се готви на борба съ
една страшна империя еъ велики още военни еили? Да
се готви, и то съ надФжда, че ще ны събори, съ такива
нищожни до ем®шность срфдетва? Да д®ли съ неы; мегданя,
въ самото й сърдце, въ „чревото адово“ както 0% казалъ
нФкога Марко Ивановъ, безъ да си е оздравилъ ва съюзници, осв®нъ ентузиавмътъ — ПплФ®ва, която пламва и

тасне, иллюзията — призракъ, който става нищо. Историята рдко
ни лава прим®ръ за такава самонадЪянность, която приближава до лудость. Българский националенъ духъ никога не е се дигалъ до такава впсота п н&
да ли ще се дигне другъ пять...
Ние особенно натъртихме на тая прелюдия на борбата, защото само тя е поразителна и мФрило ва силата
на една велика идея, въеприета отъ благоприятна почва.
Самата борба, която послЪдва, незаслужва името сп...
Ние ип нфмаме мисъль да ж опиеваме. Расказътъь ни
по нужда се натъкнх на единъ епизодъ отъ нем, епизодъ
който сел®два нататъкъ, и който иллюстрира революцията,
тоя чудовищенъ „крахъ“
на най-свЪтлит® над®жди...

ХУП.
ПлдЪсница.
На сутр®шния день отъ 0оня, въ който ние просл$дихме Марка Иванова отъ Калчовата

тополивница до

тъхния арсеналъ, Ганковото кафене дим®ше и гърм®ше
отъ весели кикотяЯния.
Тхъ
ги 6% причинилъ Иванчо Йотата, понеже
Франговъ, като чет®ше въ „Право“ членъ за австрийската политика на истокъ, бЪше се спъналъ въ фразата

"Ш
®

«Отапс пасЬ Озкеп«, а Иванчо Шотата обяени, че то
значало „драгъ нашъ остенъ.
Всеобщиять кикоть оглушаваше каф-нето.
Единъ

Кандовъ. който её мълчеливо стоеше въ ЖгЪла,
не се изем®. С®кашъ, той не вид®ше и не чуваше, що

става около му. В%роятно, умъть му бЪше отнесенъ вЪ
други прд®ли.
По мършавото му, бл®дно, замислено
лице б®ше разлъна още пб-силна меланхолия и тжга,
нщо

болФзненно, неизравимо болезненно,

и то съставяше

пъленъ контрасть съ безгрижнитЬ и растгнати отъ см®хъть физиономии на около.
См®ховет® се уталожиха, защото въ това врфме черкова 6% пуснжла и всичкитЬ присжтетвующи зазяпахж
прфзъ прозворцит®, та изглеждахж прВиЛАОНКТ минувачи
и минувачки на улицата.
Между посл®днит® се м®рна и Рада.

Тя б%ше обл$чена въ черно и скромно. Бузит® й б%хж разщъвтВли, като два божуря, отъ вжтршно
блатополучие. Тя привл®че всичкит® погледи; много отъ
тие погледи не б%хж благосклонни; имаше и прфзрителни,
защото тие дни ва Рада обикаляше единъ твърд® неприя-

тенъ слухъ.
Хаджи Ровоама бЪше пръенжла, че Рада приима любовници, пр®дрфшени, по тьмна нощь. И тя се божеше
и. кълнеше, че съ, очитЬ си видФла.
Истината б%ше, че нЪкой билъ случайно еъгледалъ
Огнянова кога излазялъ отъь Радини, безъ да го познае.
Дошълъ до ухото на калугерицата тоя слухъ, тя се постара

да го разгласи изъ метоха.
Отъ метоха елухъть минж въ града. — Одумницит® го
поехж жадно, и- Радиното име забикаляше вече изъ разтоворит® на бъбрицитЬ и на БойчовитЬ врагове, който въ
неж си отмъщавахж на паметьта му.
‚Сам& Рада нищо не знаеше.

в 5

ща

44°

ПЛЬСНИЦА
Тя бЪше погълнжта

оть шаетието си, и

нито въ по-

тледитЬ па еъебдкит®, нито въ лукавит® поусмихвания на
други, тя нё можеще да угади жестоката клевета, на която
б%ше жертва

Капдовъ се страшно въамущаваше,
Току що Рада минуваше край кафенето, Стефчовъ се
наведе и пришъпнж еъ ехидна усмивква нФщо на Мердевенджиева. Псалтьтъ се извъриж, изгледа. отминждата мома
и смигиж лукаво. Шопотьть се прдаде пб-вататькъ и
—

извика влобни ухилвания.

Тържествующий Стефчовъ не

се задоволи съ това: той изрче
стихъЪ отъ бунтовната пФсень:
„Кжд® ел, врна

иронически пзвЪотния

ти любовь народна ?*

и сё искашля бевочливо.
Мнозина разбрахх кжд® биеше брадватата му и се
спогледахж взнаменателно.
Стефчовъ искусно подхвърли тема за разговоръ. Подбий-шегит® и язвителнитЬ остроти заваляхж на смФтка на
нещастната дЪвойка.
Кандовъ,

който до сега тЪрпЪливо слушаше, немож&

да се одържи повече.
— За кого подхвърляхте тия подигравки, за Рада Госпожина ли? попита той Стефчова.
Въ кафенето се въцари тишина.
— Шо питашъ? па и да е за Рада Госложина, какво?
отговори Стефчовъ упорито.

— Ако ва неж разбирашъ, то авъ ти казвамъ, че
си клеветникЪ и нисъЪКЪ Ччелякъ! извика студентътъ, като
стана вапъхтянЪ.
— Авъ ли съмЪ нисъкъ или тя — това да сжди
публиката. Колкото ва клеветникъ на Рада Гоепожина —
И ТВ знаЖтъ....
ти прощавай. Питай и кучетата....
Азъ те съвЪтвамъ да не зимашъ трудъ на себе си да

Вь

Со

ПРАВ

КАНДОВЪ

бранишъ една позорна мома....
не ставай смЪшенъ кавалеръ.
!
Кандовъ кипна. Той приетжпи на срфдъ кафенето и
каза блФденъ и растреперанъ :
— Ти нападашъ грубо една безващитна двипа...
Земи си думитЬ назадъ!
—

ЛДокажи ми, че прфди една, недЪля твоята жвицй

не е приемала скришомъ гость... Една мома, която....
Стефчовъ неможа да довърши.
— Тоя скришенъ гостъ б®ше Бойчо Огняновъ, годеникътъ й, мерзавецо! крснх Кандовъ, като му зал®пяше
една. пл®сница.
й
Звънливий пл®еъкъ по бузата екна изъ кафенето.
Зашеметений Стефчовъ, полет® най-напрфдъ отъ удара,
па се спуснж въеъ студента, който издиташе бастуня сп.
Но присжтетвующит® ги разтървахл.
Кафенето се испълни съ глъчка. Извънъ любоцитни

се трупахж на стъклата.

СтефчовЪ искокнж изъ кафенето съ зачървенФла буза,
поб®ен®лъ отъ ярость, и се запжти право къмъ конака, рушенъ
тоя плть да отмъети и на Кандова, и на Рада.

Той щше' да

накара бея да тури подъ иепить и двамата по поводъ на
Огнянова; и да се искубивше -студентътъ съ отказвания,
а Блойня ть щше

да

бжде окончателно

опозорена;

тя и

б$ше причината на днешния скандалъ.
Но на улицата го ер$щна слугата му и му обади,
че пловдивския докторъ пристигналъ, който бЪше виканъ за
Лалка, вл® болна. Тогава Стефчовъ трыгна къмъ тБхЪ сл.
ХУШ. .

Вандовъ.
ДумитЬ, съ

конто Кандовъ

придружи плФени-

цата си, поразихж присжтетвующит$. Най-много Стефчова,

Т® паднахж, като гръмъ отъ ясно небе. Но увдЪчението на.
торещия студентъ нФм& лоши посл®дствия за него.

Между това, н®кой прозорливци съобразихж, че Кандовото пламване имаше пб-дълбоко причината ей, отколкото въ едната рицарека подплата на характера. Такъвъ
неодържимо страстенъ гнФвъ, който го доведе до крайности,

и по поводъ на една чужда нему личность, не бЪше
естественъ, ако нФмаше и други пб-лични побуждения. И
по това обстоятелство, и по други признаци — пб-посл®,
винаги уловими за внимателния набюдатель, разбрахж, че
!

во

самъ Кандовъ не е хладнокръвенъ

къмъ Рада Госпожина.

И не ее излъгахд.
Кандовъ бЪше влюбенъ въ Рада.
Какъ б%ше ее случило това ?

Съве$мъ просто.
Младиять студентъ б%ше една отъ ония страстни
натури, които намирать смисъльта на живота само въ поклонение на нФкой идеалъ. Такива натури могать да
дишатъ само въ увлФчението на страстни, силни привязанности. ..
Младъ, горещъ,

идеалисть,

Кандовъ

дойде въ

Бъл-

тария, вашеметенъ отъ крайни теории и принципи,
великодушни въ една честна душа, тгрозни въ едно развалено сжщество.
Първата срЪща съ живота расклати джлбокитЬ убЪждения на религията му. Той вид®, че тука е съвебмъЪ
чужда почва ва нем...

Той не можеше да се кланя вече

на единъ пукнать кумиръ.
И потьрси новъ — той го имаше готовъ — ВЪ лицето на България...
да види България, въ душата му се бЪше
намФстило друго божество: той б%ше видлъ Рада.
Но прди

Това се случи скоро подирь ‹Огняновото изб гване
лани изъ БФла-Черква. Това чувство, отъ най-напр®дъ
слабо, варасте и ванаедр® бръзо въ душата му. То го

еды

обхванх

347

кАНДОВЪ

ко

ц®лъ, то станж страсть. Кандовъ

полека

лека се

отчуждаваше оть ерфдата си и отъ иптересит® й, изб%гваше шумъть и падаше въ мечтателна апатия, която оживяваше само виждането на Рада. Това се продължаваше
до тая пролФть, когато единъ день той се стреснх, окопити, въемуги отъ себе си. Тая страсть му се вид подда,
— Пподла къмъ Огнянова — неговъ приятель, прЪетжижна
къмъ България, на която б%ше длъженъ да се посвети.
Той се уплаши самъ отъ себе си и побърза да задуши

съ врфме, да убие въ душата си демоническото чувство.
Той помисли, че само едно друго пб-страшно, пб-демоническо вълнение може да го спаси и възроди. Той р$ши да
се хвърли всец ло въ борбата, която се готвЪше, и въ
примеждията, и въ неизвБстностьта й; да се потопил въ
нейнит® ваглушителни и буйни вълни; да се нагълтё и
опие съ горещата атмосфера на лудото вьодушевление и
революционното кип®ние... Той поиска да изгони Луци-

фера чрзъ

Велзевула.

Тогава го видхме, че ненад®йно се явява при Соколова съ молба, да го приемжть членъ вЪ комитета, и съ
прЪдложение да убие Стефчова.
й
Именно, убийствого на пр®дателя, убийството, работа,

нова за него, и съпрежепа съ страшни безепокойства, но

благородна въ случая, го най-плЪняваше. Той расчиташе
на това убийство, то б%ше горнилото, првъ което душата
му щше да изл®зе нова и бодра; ударътъ, който щбше
щше
да жж нанесе въ
да нанесе семръть на пр®дателя,

душата му и на другъ страшенъ врагъ — обаятелния
образъ на Рада.
Да, най-напр®дъ убийството — кръщение въ кръвьта

и въ революцията... Страшната, но решителна крачуа
къмъЪ избавлението...

И той още тогава, когато се зароди тая мисъль вЪ
тревожната му душа, пр%ди да № съобщи на пр%дефдателя, той нЪколко нощи № самъ галй, коткА, милва страстно,

348

КАНДОВЪ

като майка обожаемото си дФте...

Въ дългитЬ си безеь-

ници той мечтаеше, той кроеше плэна за унищожението
на Стефчова, а тия пламенни размишления го поглъщахжЖ
цФлъ, обладавахж веичкия му духовенъ миръЪ и не давахЖ
доетжпъ на друго чувство, на другъ интересъ. КандовЪ си
спомпи ва Расколникова: и тероять на Достоевски сжищо
6% замислилъ убийството на лихварката за благото на человфчеството, и той б%ше тъьй симпатиченъ и трогателенъ!
Т% се намФрихж и двамата въ еднакво положение. Това

случайно съвпадание ободри, обая, въехити Кандова...
Расколниковъ му се испр\чваше, като единъ свЪтЪлъ и

ободритёленъ образецъ, като идеалъ. Той даже пргъриа
и начина на Расколникова, по който 6 убита бабичката :
тише да пришие изъ вжтр® на дългото ей палто, подъ
мишницата, една връвь, за краищата само, така шото да
може да пров%си на неко брадвата ва желФзото #й. Тъй
нФмаше никой да познае, че той носи емъртоносното орждие.
За щастие, или за нещастие, това се отложи и Канловий планъ рухна, като една кула отъ картони. Той бЪше
въ отчаяние... Но революцията етоеше отпр®д® му, настръхнала и огненна. като апокалиптически звръ, и това
то поутВши за нещастието му... Но борбата въ душата
му траеше, нарасваше. При всичката страстность, съ която
се 6% отдалъ-на д®лото на революцията, споменътъ ва
Рада го не оставяше. Нейний обравъ пр®дателски се м®ркаше вадъ образа на отечеството; той б®ше’ пб-дълбоко.
пб-на вжтр®, и иямаше самоув®ренъ видъ, и гледаше съ

съжаление на тоя врфмененъ гость вл®зналЪ ВЪ ДОМЪТЪ,
дЪто тя ступануваше.
Да би можала поне лушата.му да храни, да побира
и двЪтЬ тия привязанности, едната наложена отъ умъть
и волята, другата оть природата, да ги съгласи, уравновси, да ослаби едната чрзъ друга!... Той се чудВще
на Огнянова. какъ можеше да люби съ еднаква пламенность, и България и Рада; да се разд®ли така, и пакъ

ощесощао НН
а

наб

КАНДОВЪ.

349

да бхде' бодърЪ и силенъ, да се чуветвова спокоенъ и
дори щастливъ!... Каква бЪше тая натура, едра мн бо-

тата, която дишаше тъй свободно подъ бр®мето на дв®.

велики страсти, конто армонизирахж помежду си и й давахж ново мжжество, и № укрилявахж !
Какъ`той завиждате на смЪшната, страстчица на Мердевенджиева, която единъ мечешки ревъ 0% изцЪрилъ!
Днесь, когато даваше плБеницата, Капдовъ почувствова, че се памира въ едно странно положение. Той се
б%ше отдалъ на България, & влюбилъ въ Рада. И по самата сила на нФщата, той имаше вече въ

Огнянова —

другаря си по мисня — единъ противникъ. Идеята го:
привъраваше къмъ него, страетьта го отдалечаваше...
Съ доблестната ел буйноеть, като наказваше оскръблението, нанесено на Радината честь, той отмъщаваше и
за Огпянова !
Противор®чие страшно.
Но борбата. макаръ жестока, не биде дълга.
Сърдцето одържа побъда

Сир%чь, природата — надъ другия духовенъ миръ.
Кандовъ

Слзпалъ

се пр®даде цФлъ па’ повата си любовь.

ненадЪйно отъ университетската скамейка

въ житейского море, той СЪше, като чов®къ падналъ отъ

небето на, вемята. Съ душа дов$рчива и съ сърдце неначето отъ испитанията на живота, той се нам®ри непри-

тотвелъ да ги поср®щне. ШПървото, що му прати злата.
сждба, бЪше тая любовь. Той се прфдаде на пеж съ схщата
беззавЪтна распаленность, както пб-прЬди — на идеалитЬ
на социализма. Разликата бЪше само, че тамъ дЪйствуваше
мозъкътъ, & тукъ еърдцето, вироглавецъ, комуто ни разсжДЪКЪтЪ, ни опитьтЪ, ни мждростьта на вейчкитЬ философи
не дохождать дб хаки.
°° Другъ е въпросьть щбше ли да найде взаимность тая страсть, сир®чъ: щше ли Кандовъ да нам®ри благополучие равно съ голЪмината й. Или най-дюто

разочарование. най-свирпи страдания щфхл да утроватъ
живота му...
Никой влюбенъ не си е поставялъ това питане. Ако
си го поставяще — той пе 6 такъвЪ.
Въ грамматиката на любовьта нФма въпросптелни
знакове.
При това, Радиното сърдце не бЪше свободно, и той
знаеше това. Но той не вид® това, и продължи да гори.
Любовьта е ел®иа.
н

Не залуло старото гръцко искуство често изображава

крилатиять й ботъ съ вързани очи.
Пр®зъ врёмето, въ което Рада мислЪше Огняпова за
убить, тя бЪше тъй

помазана отъ

пещастието

сл,

Щщото

нито се сти да помиели н®що върху рВдкитВ още посБщения на студента; полека лека тТ® заставахж пб-чести
както и случайнит®. (по парочно дирепи), ср$щи съ пем...
Вр®мето се изминуваше, а това сё сл®дваше. — Най-посл®Ъ
Рада съ свойственната си женска догадливость,

забФл®жи

перавнодушното отпошение на студента къмъ пем. - ВеБки
пАтьЬ признацитЬ на това новопородено чувство ставахж

иб-явни, ваедно съ нарасването му.
Отъ най-напр®дъ Рада ее очуди и смуги; послЪ се

прфстори, че нищо не сВща. — кой зцай, — това даже
погъдъличка приятно пейното самолюбие; и най-посл® се

стреснж отъ растящата сила на тая гореща привязанность.
Но, свЁнлива, каквато О®ше, тя нЪм& смблость да № охлади

грубо, или да затвори вратата на поклонника сп, Толкосъ
„деликатенъ, колкото и искрененъ.
Това в обезоржжаваше съвемъ.
Куражьть за пл®еница мджахж да й дадлхть само
хора, като Стефчова.
Рада незнаеше какво да стори.
И тя продължаваше да бжде прив\тлива къмъ Канлова, като Бойчовъ приятель, още, като човВкъ благороденъ. Тя мислЪше. горката, че съ това облегчава коп-

а
чо

нФжъть му, стеленьта на който не подовираше, като го
посрщаше любезно и л®куваше съ огъня на чернитЬ сл
очи. Лошъ лкарь.
_Ни тя, ни Кандовъ не знаяхж, че
едничкия спасителенъ ЦВрь ва тоя видъ бол®сти е разд лата.
„Очи, дЪто се не виждать — забравять се“ казва
и българеката поговорка.
хх.

УтрЪнно посЪщение.
Вчера, подиръ скандала съ Стефчова, Кандовъ се
завърна у дома си твърд® растревоженъ. Той се затвори
въ стаята си и до вечерьта чете непрфетанно сё една и
сжща книга. Той пркъеваше прочита си само, за да заб®лЪжи съ моливъ нФкой мФ®ста вЪ книгата, и пакъ се
зачиташе.
Той бЪше се ц®лъ вдалъ вЪ това занятие и

не обФдва. . Когато го повика майка му, отговори че го
боли глава... Вечерьта сжщо не де...
Той цфли часове
пролежа на миндеря замисл®пъ, ©Ъ очи КкъМЪ потона.
Когато се въцари нощната тишина, той стан, ефднж при
масата и зе да пише писмо. Тая “работа трая до ер®дъЪ
нощь... Посл® пакъ се тръшнж на мендеря, не да спи,
а да мечтае... Св®щьта гор® до утрвньта. Първит® слънчови зари проникнахж въ стаята и ударихл въ лищцето
унесения студентъ. Той се сепыж, отвори очи, уморени и
похлътнжли отъ безпокойно епанё. -Той отиде до масала,
прочете пакъ писмото, прВгьнж го на четире. потърси конвертъ, не памбри и сложи писмото па масата.
— Сега ли, или посл? пошуших си той.
И стоя една минута замисленъ.
— Не, посл®. посл® да й се иде... Когато се виды&
съ нем...
И той хванх бързо да ее готви за да издЪзе.
- Когато ее нам®ри на улицата, той вид®. че е още
твърд®: рано. Слънцето стоеще ниско още на хоризонта;

домътЪ, Въ който живВеше Рада,

хвърляше

с®нка въ8ъЪ

ерщнята кжща... Отъ опить той знаеше, че когато с№нката се дръинеще до срдъ улицата, до барата, тогава
лЪвойката ставаше да полива градинката у Лиловичини.
Тогава тя биваше облЪчена, и чаеъть — приличенъ 8
пос%щение. Кандовъ мин нФколко плти изъ тая улица и
поглеждё ту къмъ зидътъь на Лиловичени. (Рада живъеше

въ една стая па вхтрЪ въ двора), ту къмъ свнката. Та
ужасно бавно славяше оть стВпата на срещната кжща, и
до барата остаяше още доволпо мъето въ сфнката. Зпачи,

трфбваше да се чака едипъ часъ и Повече, додЪто слънцето освфтли половината улица...

И Кандовъ

съ

ржц®

отзадъ продължи расходката си; той закриви и изъ други
улици, за да не обърие вниманието па минувачитЬ, конто
Слънцето обливаше вече съ ярка
заерща пб-често...

св®тлина дла Стара-Планина, могилитЬ надъ града, коремидипит® покриви на кхщата, бЪлитЬ комини, проворцитЬ, що бхж обърнжти на иетокъ. Раннит® кафеджини
бЪхж отворили кафенетата сл, бакадит® припасави съ пръстилка метЬхж калджржма пр®дъ дюкянитЬ си. Гайтаиджиит® забухахж гайтаня на камънит® при чешмитЬ, ва-

сновахж хора по улицит®, назтанж движение и животъ,
градъть бръмнж оть обикновенната си емВсена шумотеви ца.
Ни
Но всичко това Кандовъ го не забфл®жи...
слънцето, ни шумътъ, ни минувачитЬ, ни животЪтЪ, който
Той гледаше,
закии® около му, не го зашнтересува.
миел®ше, чакаше само едно: ефнката. Тя приближаваше
до завФтния прфдълъ, до барата, п тоя прфд®лъ бЪше и
краятъь на неговит® мжчителни и страстни вълнения, на
СФнката се дръпнх до
тие минути дълги, като вкове.

барата и остави другата половина на улицата цфла въ
свЪтлина. Кандову се сторп, че слънцето едвамъ сего
пзгр®... Той съ брьзи крачки трынж къмъ вратнята
на бабини Лиловичини. Той се взираше въ тая стара,

попукана извЪхтЪла дЖжбова вратня, ниска и кована съ.

УТРБННО

ПОСЪЩЕНИЕ

гвоздеп ©ъ гол®ми раеплескани главучки, ръждясали и
Той ги знаеше колко
прилични на петна по вратнята...
сж на брой, п колко раки ип ц®инатини имаше портата,
п кавъ скърцаше, като разръичено куче, когато се отваряше. Тая порта бЪше, като едно живо сжщество, © очи,
съ уши, съ гласъ...

Какъ болЪзненно-страшно-еладостно

се отзоваше тя па сърдцего му, при вефко влазане въ
неж! Какъ студено-непривЪтливо-зловЪщо, като клепалото,
кога бие ва: умрбло, пронизваше ‘душата му шумътъ И,
когато на пализяне се хлопваше задъ него!..

Внезапно тл се отвори. Изъ нея пзлФзе единъ прость

българинъ въ потури и съ шапка. Кандовъ попека да го
поер®щне и попить за Рада, но го досрам®. Той изгледа
тоя простъ чов®къ съ голЪмо вълнение и съ нфкаква зависть даже. И продължи пакъ да се расхожда. Мина се
нФколко вр®ме. Вратнята се отвори пакъ и сега сърдцето
ы
Кандово се раступа.
Изъ ноя пзлФзохх

баба Лиловица п Рада.

Т® бърже

трымнахх на гор®. Той едвамъ сега чу звънливото чукапо—„В®роятно, праздникъ нъкакъвъ,
не на клепалото.
мели ен той, отидохж на черквата двЪт®“. Той се епрв,

като прикованъ на мфетото сп, п сё погледва съ очи

Тя го не 6%
дъвойката, колто се отдалечеваше на гор.
видъла, защото, п като изл®зе п като завърв®, очит® И
б$хж сё наведени. Той неволно забЪлЪжи, че тя се ОЪШе
пр®мфнила въ новата сп черна рокля. Не носйше сега

пепелявата баемяна прбетилчица съ бЪлитЬ трькалца п
листа, както други дни. Но какъ бЪше розово лицето
п пл®нително!
й,‚ строго нФкакъ...
Дълго врёме студентъть Чака заврыщалето Ш...
Минж ее чаеъ, два. Той съ негодувание слушаше, че
клепалото ту прфетане, ту пакъ забпе, п тоя сухъ. звъиливъ п безочливъ звукъ раздражаваше нервитЬ му до
нетърпимоеть п го привождаще въ очаяние ..,

э3

КАНДОВОТО

НЕДОУМЕНИЕ

— Те какъвъ дяволъ праздникъ © тоя ? повтаряше
сл той злобно.
— Кхд® отиде тя съ тая ужасна бабичка?

— Какво е това глупаво клепало!
— Какви еж тия вчни праздници? до празници

ли е на хората?...
Защо ми трЪбва менъ тоя праздникъЪ,
на тле пдолопоклонци праздникътъ!
Тие въеклцания искоквахл отъ вр®ме на врфме пзъ
устата му, п той сё продължаваше да варди улищата. Но
Рада се не явяваше,
СОлънцето отдавна 6% пргазило барата, завоевало

втората половина на улицата п се искатерило по цфлия
зидъ

на

бабината

Лиловичина

кжща.

—

Минувачит® не-

прфетанно се кръстосвахх и сновхх
по улицит®, но
между тЪхъ нФмаше ни Рада, ни бабата. А клепалото сё
бнеше.
— Какъвъ е тоя безбоженъ праздникъ! исфуча пакъ

злобно студентътъ.

оРРЧЦ
ТР

№

са
1

Вы

Но той не искаше и да узнае кой е. Първия човЪкъ,
когато би попиталъ, — би му казалъ това. Но ващо му
бЪше? Той отдавна вече не знаеше днит®, не забЪл®жваше вр®мето. Прол®тьта бЪше въ разцв®та сп, но той
не заб®л®жваше пролфтьта...
И за какво му е тая прол®ть, тЪй безобразно хубава, тъй коварно очарователна,
когато въ неговата душа кипше такова море отъ страдания !... Природата имаше даже безсрамливъ видъ: сБкашъ,
подиграваше се ©ъ него... И той плюнж' съ отвращение
възъ н®що... В®роятно възъ природата.
Но скоро той доби отговоръ на своит® нетъриФливи

въеклицания.

хх.

бо

йена

Вандовото недоумение нарасва.
Изъ отстрЪщната,

улица

се понесе

насамъ

монотоненъЪ»

пискливъ Хоръ отъ дЪтинеки гласове. Тие гласове държахж

° эОВННОООЩ

НН

ее

рлНАННЕН

КАНДОВОТО НЕДОУМЕНИЕ НАРАСВА

855

басъ на другь единъ пб-високъ и пб-дъртешки глаеъ,
който извиваше нФкаква проточена черковна пфсень,
Странниятъ концертъ наближаваше и се чуваше её пбсиленъ. — Тозъ-часъ се подаде редъ д®ца съ фенери,

хорагви и дълги Оъловоекови свЪщи, пр®вързани съ черни
кордели; по т8хъ — други д®ца въ купъ, п съ т®хъ
пеалтъьтъ Мердевенджиевъ, посл$дванъ отъ попове въ

од®жди. Изъ въздуха се разнесе и мириеъ отъ тамянъ:
задаваше се погребалното шествие на Лалка.
Страдалицата

бЪше ивджхнала нощесь още.
Почти цлиять градъ придружаваше смрытнит® й

останки. Омрътьта на тая жена, млада и зелена покосена,
испълни съ скръбь веичкит® сърдца.

Веки

бързаше да

каже сбогомъ на покойницата и да почете посл®днето
й плтуване — до гроба. Ни антипатията противъ бала
й. ни ненавистьта противъ мжжа й не въепр® свЪта.
Лалка Оше твърд® обична, кротка и добросърдечна, и
образътъ й изгони изъ душит® другит® земни свирфпи
вълнения. Навалицата на погребението й, (което разбитиятъь й баща не жалй пари да направи пб-богато и пбтържествено), б®ше прочее извънредно голЪма и му придаваше още пд-тържественъ видъ и трогателность. Но онова,
което 6% спомогнжло най-много да привлЪче свфта, бЪше
мълвата за причината на поболяванете И и смъртьта й,
която сестра й не бЪше могла да утал, (Лалка пр®ди да
умре, бЪше пов$рила на кака Гинка сичко). Бдната по-

койница извикваше сълеи по всичкит® женски очи, плачахх

доръ

и мжже, съвсЪмъ

чужди на

семейството

й...

Всичкит® младежи б%хж се стекли тука, и на, чело личахж
членовет® на комитета, джлбоко покъртени и натлжени.
Т® върв®хл съ носилото.
Когато шествието дойде до мегданя, дФто се бЪще
иепрфчилъ и Кандовъ, като единъ колъ, сложихж носилото,
за да четжть пакъ молитва надъ него и тогава той вил
мрьтвеца. Той позна пзведнажъ Лалка.

Тя лежеше спокойна, тиха, дългит®Ь клепачи хубаво

затворени, тя приличаше на васпала. Лицето й, добило
мраморна бЪлина, едвамъ. се различаваше отъ пуховата
възглавница, л®то бЪ потьнжла главата й; малката й снага
се губ®ше подъ купове вВици и катки продЪтни, прощаленъ

При двт® й рамена
приносъ отв булки.и певфети...
стоеше по. китка р®дки б%ли триндафили; подобни бЪхж
втъкнАти и въ косата И. Тия послФднитЬ бЪхж содени
отъ нейната собственна ржка; рацт® и, бъли и изящни,
като на едпа скулитирана отъ мраморъ грация, лежахж.
кръетосани на в®нчалната й копринена рокля, а на иропаднждит® й гжрди бЪше положена иконка усш ние пр®светия Богородици. Една упоителна атмосфера отъ блатоухания на цв®тя. см®еени съ тия па смпрпенския таминъ,
напълни м®стото и замайваше чувствата.
‚
Току що сложихж нобилото, майката се хвърли на
дщерка си, съ сърдцераздирателенъ: писъкъ, прЬгьрнх №
св одв® ржц®, варови дицето си въ цвФтята и въ прфменитВ, като полудЪла. Па захванж да нарича ония тлухи,
недоизрфчени, безумпо-страстни слова на майчината любовь
и отчаяние, които винаги пронизвать съ ледепи игли еЪрдцето и правытъ да настръхвать космит®. Всёка дума ©
елииъ откъртенъ. късъ оть сърдцего, всВки викЪ © едио
море отъ.тор®еть и непзразима бодка. Плачътъ и поима
нията нарасвахж около; домашни и чужди, ©ъ плувнжли
въ сълви лица, турВхж кърпи на уста да пе ревнать съ
тласъ. Но кака Гинка. пл®нителиа: въ траурнит® си дрЪхи,
ридаеше веодържимо; баща й, поддържанъ оть двама: души,
люшкаше побълФла ‚глава, разбить. Стефчовъ, гологдавъ
съ. кърпа. на очи, сгоеше правъ до носидото. Но сълзн
нФмаше; лицето му само отъ безцвЪтно чървендалесто, как—

вого бЪше,. сега СЪ ‚поблЪднЪло.

Той се озираше

захлас

Не
нато нФкакъ, ›като чов®къ, който не гледа нищо...
далечь стърчеше надъ тълпата русата глава на Соколова.
Очит® му б%хж вторачени въ. смрътния образъ на Лалка;

‚ ла

КАНДОВОТО НЕДОУМЕНИЕ НАРАСВА

- 8357

той обнимаше съ погледъ, той поглъщаше цблъ тоя призракъ
на жертвата, която тъй страшно бЪше любилъ и която бъше
Уви, тВ би могле ла бхджть тьй щастливи!
то любила...
Внезапно той съвр® близо до себе
но сждбата, сждбата!...
сл Стефчова. ОчитЬ имъ се срЪщнаха. Соколовъ го устреди
съ ужасенъ погледъ и му каза високо: — Господине, твоята
Ти ще давашъ отвтъ на мене,
подлость погуби тая жена!
поел® на Бога!
Молитвата се свърши. Гласътъ на майката пакъ про-

цъпи въедуха. Носилото се дигнж и шествието мръднж
пакъ. Кандовъ ее присъедипи къмъ тълпала, почти машинално. Лицето му останж’ тихо, както си бЪше. Трогателната картина, на която присжтетвова, не го покърти ни.
най-малко. Напротивъ, даже едно свирфпо задоволетво
озари физиономията му: той разбра, че Рада, като Лалина
приятелка, се намира тука. Значи, ще ж види тука ...
Само. тая миеъль можёа да пробуди въ него мрачната п
безкрайна погребална процесия. Той се заозира насамЪ
нататькъ

изъ тълпата на женит , но Рада пе видЪше; той

дирше съ погледъ ве®ко черно обл®кло, вс®ка хубава
тлава... но Рада не познаваше въ тбхъ... Той поостанж
падир®, за да остави да минАть и другитЬ испращачки
но врай него; но напраздно пеговиятъ яетребовъ погледъ.
стреляше, роввше, тършуваше изъ подвижната навалица,
Внезапно той
която минуваше, като р®ка прдъ него...
зърнж баба Лиловица и потърси до нем Рада.
нФмаше!...
Сърдцето му се отскубнх. Какъ?

Рада №
Рада да

в нфма тука, на погребението на Лалка, приятелката #?
Невъзможно, невъеможно, невъзможно!

И той ‘пакъ

се

щуряше изъ тълпата и дир®ше и не намираше. Какъ?
Рада не е тука? а д® ще е Рада? Тя изл®зе съ баба
самичка,
оставила баба Лиловица...
и въ такова врбме%... Какво пб-важно може да има Рада
Лиловица, а дЪ же

днесь, отъ това, да испрати любимата си приятелка?...
Или, тя е тукъ, но той не види, примрЪжвать му се очитЬ?

съ

358

М аа

КАНДОВОТО НЕДОУМЕНИЕ

во Ме

НАРАСВА

Мпигаръ да иде и дА № поНо бабичката той вид®!...
Бдниять студентЪ
пита? Лудость, лудость, пеприлично!..
не чуветвоваше, че неготово назъртане п щуряне изъ тлж-

ната процесия самб б®ше вече неприлично и привлЪче
вниманието.. .
Когато вакривявахж изъ една тЁспа улица, отъ противоположната пиенж кларнеть и гръмих тъпанъ: весело
хоро се 0% тамъ залюл®ло. Тая веселба при тая екръбь
изведнжжъ се показа страшно грозна и светотатска. По
много лица въ шествието се пзобрави досада и гнФвъ.
Въ тоя сжщи мигъ музиката млъкнх и хорото се пръена
и исчезнж, като отъ замахването на магическа тояжка...
Въцари се пакъ тишипата, изъ улицата се чухж само потребалнит® гласове на д®цата и Мердевенджиева. .. Кандовъ,
останжлъ на крал. неволно се извърих назадъ, защото чу шумни
стхпки. Той вид® редактора и нфколко души оше, конто бъхж

напуснжли хорото, за да придружжть шествието. Редакторътъ бЪше пиянъ, ©ь килнАть фесъ, и съ ТВвърд® развълнувано лице. Той и другаритЬ му бървахх да заститнжть опашката на колоната. Кандовъ чу дрезгавия гласъ
па Безпортева, който говорфше вървлшкомъ:
—

ами да цадуваме
— Елате, нед®йте става магарета.,.
царржка ней... И да й кажемъ „иди сбогомъ, сестро!...

Зэщото, който умре за народа, той
ство ти небеено!“...
е беземъртенъ! Разбирате ли, патки?... Ако сте пляни,
знайте себе см... И когато ви казвамъ-——навождайте кратупши,
поклонете се... Тая е света душа. Кажете ми колко еж
такива на свЪтЪть... А пр®дателитЬ нФмать брой. като
морския пФсъкъ... Но вий море не сте впждали, затова
не ставайте матарета, амп вимайте отъ човЪшка дума...

Току що свършваше тая тирада редакторъть вид®
Рачка, който тичешката заминж край тВхъ п ноебше нЪщо

въ черкова,
Той му пзвика повълително.

ОПълоТо

859

— Я чакай бре! чакай да те питамъ нФшщо... НА,
този е шшиовинътъ на Стефчова! Смръть на такива потанци! прибави той на другарит® сш.
Рачко вид® разлютеното лице на редактора и тЪрти
да б%га ивъ една улица.

— Дръьжте го! да го питаме ©еъ кое право развонява удицата еъ името си! извика Безпортевъ п всичкитЬ
погнахж нещастния Рачка. Рачко, като лекъ и дребничакъ,
хвърчеще, като перушинякъ, и зема доста прВдиина надъ
пиянит® си гонители. Скоро, и той п тб, се изгубихЖ
задъ завоя на улицата...
Кандовъ вид® всичко това безучастно, разсфянъ. Той

наведе глава и заслВдва пакъ процеспята несъзнателно.
Скоро по нем, и той се омъкнх въ черквала.

хх!.
ОпЪлото.
Навалицата, която изъ улицит® нарасваше, като единъ
потокъ, напълни буквално храма.
Носилото, сложено на четвъртитата мраморна плоча
съ издълбанъ двуглавъ орелъ на нем, ерЪщу владишкия
тропъ, бЪше центра, около който шатр®ше и се тълиВше
народътъ, съ запалени вощеници.
Заупокойниг® молитви захванахжх тържественно ; сини
облаци отъ кадилницата се издигахж къмъ свода. ГолФмитЬ

свЪтилници пр®дъ олтаря горхж, запалихх се и 10лиелеит®, черквата пламнж оть свфтила... Тоя блЪеъкъ
служеще да поутВши малко опечаленото семейство на Лалка.
По сжщата причина биде поканенъ и учитель КлиментЪ
да каже слово. Като богоеловъ той владЖеше витийскиять
даръ и еп служеще съ цитати огь светото пиеание. Но
той, по нераеположение, отказа.
Поканих& Фраптова.
Подирь малко колебание, той прпе и се покачи ша втое

рото стжпало на владишкия тропъ. ПоповетВ пр®къенахж
'
пнпето и черквата се смълча.
Учительтъ, твърд® развълнуванъ, © погледъ кЪМЪ
покойницата, захванж ©ъ якъ, во растреперанъ гласъ:
„Братя и сестри !*
Но тозъ часъ той биде припуденъ да её пр®къене,

При вратата ставаше н®що извъиредно, Тълпата се тамъ
затика и защур® смутено; чу ее разбъркапо шушщукание,
послЪ — уплашени гласове. Това смущение се прфдаде
насамъ и скоро достигнж до прднитЬ редове, около носилото еъ покойницата. Настанж страшно смущение и хаось.
г
— Идать! впкахж едни.
— Олеле мале, идхтъ! пищ®хл татькъ женски гласове.
— Кой иде, бре? обадихж 6е мжже изъ ВвАтр® отъ
`
черквата.
.
— Турцит®! турцитЬ!
Настанх паника: пиеъкъ и вайкане и разбъркани
тласове иепълнихЖ божия домъ. Народътъ се растича, като
исплашено стадо, безъ да впае кжд® да ее скрие. Обравува се тол®мъ купъ около чорбаджи Юрдана и Стефчова.
Като вллятелни пр®дъ турцит®, с®ки мислФше да нам®ри

защита при тВхъ и да бхде пощаденъ заедно съ тВхъ...
Но голфмата часть отъ народа въ лудъ страхъ кръетосваше
черквата,

бъгаше, връщаше

се, крещёше.

МладитЬ Жени

пищ®хж и падахх примр®ли, безъ да имъ подаде нФкой
помощь; нЪколко бабички грухнахж на стжпалата на
олтаря и бидохж стжикани. Бевуменъ уплахъ 0® исписанъ
по лицата; на мнозина бЪхж пд-бЪли и пд-мрътвешки отъ
›
Лалкиното,

Само единъ Кандовъ остаяще съвевмъ бевучастенъ
КъМЪ ВвсичКо, що етаваше на около му. Той еъ скопчени
ряц® стоеще неподвижелъ при ноеилото и тледаше тАЖНо
:
Въ това вр®ме чу се гласа па Соколова отъ галерията:
— Не плашете се, нФма нищо!

покойпицата.

‚ ФИЛОСОФИЯТА И ДВЪ ВРАБЧЕТА

Той, още въ началото на паниката, бЪше се покачилъ

на галерпята, за да погледа изъ горния проворецъ, какво
има извънъ черквата, на площада. Но той не вид® нищо
тамъ обезпокоително. Никакви турци нфмаше; напротивь,
той вид® редактора и другаритЬ му, които влазяхж подъ
нартиката. Той бЪше прфсипнжлъ да вика отъ тамъ и ‘да
успокоява народа, но въ шумотевицата гласа му не можа
да се чуе.
Обадихж се и други:
й

=^5

то,

—
—
—
Въ

Мирни бждете бе, хора, н®ма нищо.
Кой ни уплаши? викнл другъ.
Кой излъга хората?
схщий мигъ вл®зохж редакторътъ и другаритЬ
му запъхтени, и захванахл да се кръешжть. ТВ нито по- довирахж, че сх причината на папиката. Защото Рачко,
като бгаше прдъ тВхъ, бЪше се втурнждъ уплашенъ въ
|

черквата,

и, попитанъ отъ нФкои бабички, защо бФга, той

СЪ казалъ: Идхть!
‚ — Кой идать?

— Капасжаъть и другитЬ, много, много...
Равбрахж, че той казва: Капасжеи... много, много.
Това б%ше доста за отъ м®еещъ насамъ плашеното
население отъ туреки с$чь! И, паниката...

хх.

Мне

тв
с

БВ.

Ирен

Те

361

Философията

и двЪ врабчета.

Кандовъ не дочака свършека на погребението и изл®зе

на улицата пакъ.
Странно! Той излазяще малко поободренъ.
Видътъ на смъртьта поумирява неодолимо вс&ко Вълнение па душата, евързано съ земнит® интереси; зрфлището на тл®нностьта човЪшка ослабва вависимостьта й отъ
‚ той ев®тъ. ГрижитВ, пламеннитЬ привязанности. ‘страститЬ,

369

ФИЛОСОФИЯТА

И ДВЪ ВРАВЧЕТА

въжд®ленията на живота поблФдняватъ и ставатъь призрачни
и смъшни прфдъ хоризонтътъь на вчностьта...
— НА, тая Лалка умр®, сега е мощи, утр® е прахъ.
Каква бЪше побЪл ла, та страшна... Умр%, умр\!..
И
Рада в нФмаше тамъ!... Ну, що, Рада!..° Странно нЪщо,
какъ ме е заелЪпида тля мома... Който ме види, би кавалъ,
че съмъ лудъ...
Та оть д® знаж, че не съмъ лудъ?...
И защо? За нем. Та що е. тя и защо моит® бевконечни
мжчения, моит® дълги безсъници?...
Да, и защо вепчко
това? За една жена, за една друга Лалка, която утр® ще.
умре сжщо, и ще стане мощи и прахъ. Любопитно е, дали

№ бихъ обичалъ, ако к витЬхъ такава въ едно ноеило,
че ж закарватъ въ гроба, да храныть червитЬ съ нем...
Каква глупость, мерзость... Да? И наистина, що е тая’
Рада, това п®що, това нищо, нишо, коего пълни цФлото
ми сжщество и цФлата вселенна, и рая и ада?...
Какво
е тя?... Кдинъ скелеть облФченъ съ мръено сурово мфсо...
ЖЕдно безконечно купище отъ кокали, мръвки, кръвь, жили,
влакна, нерви, еждове, жлези, ткани, хрущели, смрадъ,
който се наричатъь Рада, и утр® ще се сеплужтъ и прб‚ обърнжть па гной и прахъ...
Тфу! И всичко това азъ
обичамъ! и се губж за него! Моять всемещенъ духъ,
моять божественъ разумъ моята безконечна мисъль ©Ж се
прикачили на това тлФнно глупаво парче, провВсили СЖ
се ва тая паяжина!... Страшно, безумно... И какъ тъй
пб-рано се неотрзвихъЪ, не си казахъ: бе Кандовъ, твоето

призвание е друго и пб-велико, отколкото да пъшкашъ
подиръ една глупа рокля... Такива широки простори ее
разкривать пр®лъ мене; два свЪта чудни. велики ми растварятъ обятия: науката, отечеството... Й колко животъ

тамъ, и подвиги, слава, и борба, и чудеса!...
и азЪ ги
не виды, и виды това жалко сжщество, което ако да не
б6хъ впд®лъ, нЪмаше никога да подозирамь, че схществува
на вемята, както и то само не разбира защо сжществува...
Срамъ, ерамъ, срамъ, тр®бваше да виды тая Лалка, за

к.)
@
ЖЕ
ФИЛОСОФИЯТА И ДВЪ

да усВтх

ый

ВРАБЧЕТА

363

къЪМЪ какво

нишожество ее е била приковала
душата ми. Сега тя се пробужда, като орелъ, и тр$пва
крил® и ги расперва, и като него волно, свободно хвърчи
въ безконечното пространство... Колко съмъ щастливъ. охъ!
И Кандовъ продължи да върви вадълбанъ въ тия осв®жителни размишления. Той усВщаше, че едно тжко бОрме
се свали отъ рамената му. Сега той се усмихваше поб®доносно. Той се усмихваше и чуд®ше какъ жалко, какъ
тлупо ее евърши тая борба въ душата му! Той исхвърли
изъ не Рада, както нФкой исхвърля изъ провореда сл
непотр®бенъ черепъ отъ разбита паница... Радиний образъ
стоеше така далеко, така далекр въ мжглявата безконечность, бл®денъ, безжизненъ и облаченъ, като развЪнъ, при
пробуждение, сънь. Той се почувствова окопитенъ
и новъ; сега, булото паднж отъ очит® му, и виждаше явно,

° внезапно

и познаваше всичко, и ее интересуваше отъ онова, което
то окржжаваше, и земаше участие въ дребнитЬ интересен
на живота. Той поздрави привтливо, Като никога, ония,
които го ср$шнахж, разговори се съ Павлаки Недевъ за
тюла му, распита го каква бЪше ланската пФна п колко

маскала мисли да искара тая година; купи си половина
ока. череши отъ една бакалница и се завръщаше веселъ
у дома ел.
Той се завръщаше веселъ, като че иде отЪ свадба,
а не отъ погребение.
Като минуваше край зида на една градина, единъ
дъЪЖдъ отъ бЪли листенца, като маргарить, посипа гдавата, му.
Той вдигна очи и вид®, че това бЪше цв®тъ отъ
сливата, която 6 надвфейла клони надъ улицата. ЦвЪтъть
се ронФше отъ едно клонче, на което играяхх дв® врабчета и сё цалувахж съ човкитЬ еп...
Кандовъ. останж вкамъненъ !

Веичкото му краснорчие и философия иечезнахх,
като димЪ пр®дъ ВидЪтЬ на тая любовна сцена...

ша
-№

её

ЛЪЕЪТЪ

864
Той иетърел

кърпата

съ черешитЬ и се хванх за

челото. Дълго врме стоя тъй.
— Боленъ си, боленъ си, Кандовъ! нпошушнх еп
той безпад®жно; — боленъ. си, братко мой, търеи еп
лЪкъ на главала, бай Вертере.
И той завървЪ пакъ несъзнателпо.
— Да, лвкъ, л®къ. радикаленъ лФкъ! повтаряше
Но
си той... Но какво? физическа болФсть ла бВше...
тая рана е въ душата... Не се гори съ нажежено жел®зо. Шо? да ли да не се посъвЪтвамъ ©ь Пловдивский
докторъ? ЛЬкарит® сж такива, не само за тВлеснит® не-

джги, но и за душевнитЬ...

Това е истина явна, като

пеихиатри епециалиети...
Защото азъ еъмъ лудъ, да, лудъ... (6 едно, и при тоя...
день...

Жално. че тука има

Н®кой съв®тъ, кой знай, могж да получж — и ла не бхде

безъ полза... Да... Нека се въеползувамъ отъ случая,
Но друго трудпо: тр®ба исповФдь
Нищо не губж...
прдъ доктора... Трвба да станж смФшенъ... Не, невъзможно... По другъ начинъ трфбва...
И той се запжти по посока на кжщата, дЪто се оЪше

спр®лъ пловдивскиятЬ докторЪ.
ххШ.

ДЪвъГгъЪ.

Когато се епр® пр®дъ вратата му, Кандовъ сп и8бриса пота отъ лицето, па почука.
— ЕпбНег! извпка се отъ вАтр®.
Той вл®зе. Пр®дъ него стоеше докторъть, човЪкъ
около четирийсеть годишенъ, високъ, но слабо сложенъ, ©
продънено, бл®дно и мършаво лице, еъ два р®дки ба-

кенбарди и еъ хитро ироническо изражение въ погледа,
Той бше по жилетъ, и сбираше вещит® си въ единъ

лжамаданъ, очевидно, готвЪше се да тръгне.
иепратилъ Лалка и нФмаше вече работа тука.

Той бЪше

91865

ЛвкытЪ

=
3
Кандовъ се назова.
— Свднете, гоеподине, покани го довтоытъ учтиво ;
— тукъ е малко расхвърляно, но прощавайте.
Вё®жливий приемъ поободри студента.
т
Извинете, господинъ докторе, че ви безпоковх, по

азъ само за нФколко минути дойдохъ.
‚ — Ба, когато докторъ приема болни, никога не се
обезпокоява; докторъть. безъ болни не може да бжде веселъ,
както болниять безъ здраве...
И съ тая зловща шега той хвърли испитателенъ
погледъ на ислитото, меланхолическо лице на тоста си...

— Какъ сте?
— Благодарж, авъ еъмъ здравъ. ОТГовори съ пр®силената

—

усмивка

студентътъЪ ;

но

само

изкамъ съвЪтъ за другиго едного.
— Той ев тукашенъ $
— Тукашенъ, но...

дойдохъ

да

ви.

— Защо го не доведохте? Виждъ, не остая врфме.
Кандовъ се поскопфузи.
— Какъ да ви кажж, тоеподинъ докторе, азъ лойдохъ да се допитамъ до васъ, повече за една литературна работа...
я
Докторътъ го погледа зачуденъ.
— Вие можете да ме осв®тлите върху единъ психо-

логически въпроеъ, който ме ватруднява силно. Тох въпросъ съвпада въ областьта на медицината.
Докторътъ чакаше въпросително.
— Цишж единъ романъ, каза Кандовъ, като натъртяше на века дума.
— Какъ, вие сте еписатель ?.
‚о ==

Не,

опитвамъ

се...

Захваналъ

с©ъмЪ: единъ

ро...

манъ... - Главниять герой е твърд® влюбенъ, лудешки,
безумно, безнадъжно

влюбенъ

въ една

личность,

която

се обича съ Другиго: а тая страсть ще го доведе до
самоубийство. .

—

Има една нФмека пов®сть, която ббхъ челъ вФкога,
въ ВЪна, каза докторътЪ, като се почеса надъ ухото, за да
си науми; — тамъ се расправя ва подобна една любовь...

— Гетевиять Вертеръ? попита живо студентътЪ.
— Да, отъ Гете романа, припомни си докторътъ; —
той се самоуби, нали%
— Да, но азъ искамъ да спасж моя герой...
— Пб-добрЪ убий го, па тури точка, да ее не мжчи.
Направи, както ния докторит® на болнит®... то е найдоброто.

Докторътъь придружи думит®В си еъ нова зловЪща
смивка, която издаваше безсърдечнето, свойствено на
докторит®, привикнжли съ равнодушие да гледатъ

стра-

данията и смрътьта на пациентит® си.
Кандовъ прфолъдн®.
:
— Не, това ще бжде лошъ прим®ръ, за читателит®...
КСамоубийството ©. заразително ехщо...

— Отъ каква народность е героятъ

— Бъпарииъ.

— Быпаринъ?

ви ®

Че Българи май не страдать

отъ

кара-севда. Т®хнит® сърдца еж овити въ биволска кожа...
Вий знаете що е кара-севда? Атопг
@ёзеврёг6 !
— Да, отчаянна любовь, заб®лЪжи студентътъ глухо.

— Обаче, азъ не внамъ нФкой отъ Бъшарит® да е
умрблъ отъ голфма любовь... Единъ момъкъ се обЖеп
пб прфди, но то бЪше, че фалира евреина, та пзгуби...
— Но моятъ герой, както ви казахъ, гГосподинЪ
докторе...
— Да, исключение, разбираиъ, пркъенж
го л®карътъ: — но понеже е Българинъ не трфба да го самоубиваме, то нфма да бхде в%рно...

Той тр®ба да се мжчи...

И докторътъ се усмихнх пакъ съ неприятна усмивка,
като погледнж часовника си. Очевидно той бързаше.
Кандовъ забъл®жи нетърпението му. Той каза бързишката:
:

Ь
о

нло

оба

о,

лава

па

— Именно, за това се обърнахъ къМЪ васъ ва
съв®тъ, господинъ докторе. Развитието на расказътъ изисква, щото героятъ ми да жив®е, за да извърши други
работи...

Но за да ги направи, авъ искамъ пб-напрЪдъ

да го изц®ры отъ тая ужасна страсть, която го парализира и убива. Какъ може това да стане най-естественно,
най-правдоподобно

Докторътъ се взираше любопитно и внимателно въ
Кандова: пръвъ пжть въ докторската му практика се
явяваше такава консултация. Той се труд®ше да прочете
въ очит® и физиономпята на госта си, сФкашъ

пскаше

д& открие другий смъеълъ на думит®Ь му. Тоя погледъ
смути студентътъ и неуместна чървенина излФзе по неговото мургаво лице. Смущението му се усили, когато едно
ироническо ухилване запгра по безкръвнит® тънки устни
на доктора.
— Разбрахъ, разбрахъ, вий търсите л®каретво противъ една отъ: най-упоритит® пелхически красти.
= Да:
— Има ги, но ва жалость, дЪйствието имъ не е

сигурно, като на кпнината противъ треската,

господинъ

Кандова.

И докторътъ пакъ се вторачи въ Кандова.
— Кажете най-рЪшителнит®, господинъ докторе.
— Пр®ди всичко, бихъ ви прфпоржчилъ бабишкото

лЖкаретво: намФрете една трфва, която бабит® викатъ
омразно биле, (габравихъ го по латински), уварете го
въ петъкъ ©р®щу сжбота, ама въ необжежено гьрне, и
залЪйте героятъ сл съ чорбата, когато спи: той ще на-

мрази тозъ часъ възлюбленната си...
Докторътъ се изсм®.
Кандовъ се навжен.
— Впе серпозно не говорите това, господинъ докторе...
— Нещете това ? продължаваше да се ембе лЪкарьть...

Тогава авъ бихъ ви поеъвЪтвалъ да го пратите да се наппе

съ вода отъ

Лета,

и ще

забрави...

Вне знаете

коя

рёка е Лета?...

Кандовото лице се запали отъ тая шега и отъ ТОВа
питане, еднакво безочливи и неум®етни.
— За жалость, Лета отдавна

е прфсеъхнжла, при-

тури л®карьтъ:
'
Кандовъ станж да еп върви.
Докторътъ му махнж съ ржка и сдоби сериозенъ вид».
— Добр®, слушайте, ва да разлюби човЪкЪтъ ви оная,
която люби, накарайте го да се влюби въ друга, 'пакъ
тъй сл®пешки п силно..:
Кандовъ клюмиж отрицателно.
— Това значи да зам®ни дявола еъ чорта.
— Врно, вЪрно, каза докторътъ ухиленъ. Има друго
лЪкарство: вкарайте го въ развратенъ животъ, нека удави
душата сп и чувствата си въ Ппшянството на сладострастието... Нека абрютира, та ще забрави.
Кандовъ се навжей съ отвращение.
— "Той ми е потрбенъ да пзвърши голФми работи
поел®. При това, моятъ герой © натура благородна, неспособна е да се оекоти.
— Хх, тогава друга

работа...

Остад само едно

л®карство, шомъ чов®кътъ ви © такъВЪ деликатенъ господинъ. Но тоя л®къ © палпативъ, внес знаете що ©
палпативъ ?
Студентътъ пакъ се ‘намусп, по клюмнж утвърдително.
— Отдалечете негова милость отъ любезната, му ; пратете го да ее расходи година, дв® далечь нФкжд®, много
далечь... Нека иде наприм%ръ.въ Бразилия, нека пжтува
по ледовития океанъ и да остане загащенъ отъ ледовет®
деветь м®сеца, и да ее храни само съ масть отЪ китЪ.
Или, ако миелите,

че тамъ може да простине: п. д& го

хване екорбутъ, пратете го въ Сахарската пустиня, д&
стане царь на нЪкое черно племе п д& го подчини подъЪ
; #2 Дай
.
э
властьта сш...

ЛЪКЪТЪ

869

И докторътъ, като даде веичкит® тия планове, подсолени съ шеги и вшутявки, станж. Кандовъ станж и той.
— Благодары ви, господинъ докторе, ще се въеползувамъ отЪ еъвЪтит® ви, и той подаде ржка да се проети.
— Сбогомъ, радвамъ се. желая здравие и дъЪлъгЪ
животъ на вашия боденъ гоеподинъ и вамъ. Но, когато
Кандовъ приближи до вратата, той му каза есерпозпо:
— Господине, платете ва еъвЪтитЬ... Ние локторитЬ
отъ т8хъ живФемъ...
Кандовъ го погледнл смаянъ. Но тозъ чаеъ бръкиж
въ жилета си, извади една рубля и № сложи на стола.
И ивл®зе бъраишката.
— Толя халоеникъ, каза сл докторътъ, като увираше

внимателно рублята въ портмонето сп, с®ка. че ме над-

хитри... Авъ още при първит8 му думи разбрахъ, че
той за себе ей иска л®къ... Хващамъ ее на басъ, че той
е влюбенъ, като единъ синитеръ, и съпува клупътъ на
едно въже... Оштскет!
И той ее залови пакъ да събира вещит® сн.
— 'Тоя шутникъ,

миелеше ей Кандовъ, като излЪзе
на улицата, пакъ каза едно евФетно нФщо, при многото

бледоеловия... Той има право: само раздФлата, само отдалечаванието ще ме спаел менъ... Трббва да се намрж
съвефмъ подъ друго небе, на други полеъ, на други кжть
на вемята, д®то нищо, нищо да ми не паумява ва оная...
Да, авъ сега си спомнямъ, че въ такъвъ случай, съвЪтвать

отдал®чаването, бФгетвото! и т® ще ме доведжть до бр®гътъ на ката,
за която подм®тнж това в неко лапацало. Б®жъ! бъжъ, Кандовъ! За Моеква, за Москва!
И Кандовъ озаренъ отъ тая мисъль, въехнтенъ при такова
спасително рФшение, затьнъника лприп®ва на популярната. руеска пФеень:
Ахъ, Москва, Москва, Москва!
Золотая голова!
Ахъ, Москва, Москва, Москва!
21

ТОРО

ЛЪЕЪТЪ

‘370
3

Золотая голова,
БЪлокаменная...

Той бързишката ститнж у дома си, яви на домашнит$,

че утр® тръгва за Москва, да сл$два пакъ наукит® сн,
и захванл да сбира еъ трескава бървина пжтнит® си вещи.

Той натыка още тая вечерь джамадана си, свърза
и малко денкче, и спа тая нощь дълбоко и непробудно,
защото не 6% спалъ нФколко нощи наредъ.
Зараньта се разбуди веселъ и бодъръ. И за да сп
не даде вьзможноеть да мисли за Рада, той се занима ©ъ
мисъльта за плтиването си и ва новия животъ, който ще
заживЪе въ бЪлокаменната... И въехитенъ той тънъникаше:
Въ дали тебя, я обездоленъ
Москва, родимая моя,
Гд® блещеть въ лФсу колоколенъ
Величье русскато края! Ахъ Москва...

Докарахлх и коня, който щфше да го кара пр®8ъ
Балкана. За Москва! ва Москва! казваше той, като туряше
въ джамадана нФкой забравени

книги...

Тъй като бЪше

се навелъ до прозореца, той машинално погледиж на улицата и вид® баба Лиловица

— съ друга

една

бабичка.

Той потръпнж, но неволно се вслуша въ онова, което баба
Лиловица тгълчеше еъ другата.
9

— Та сега ти, булка Лиловице, пакъЪ си . останж
саминка $
— Ёхъ, ами какво да ее прави? вчера испратихЪ
Радка за Клисура. . къемпе ми се сърдцето, като тръгваше тьй кахжрна... Ехъ, Богъ нека, си има милость за. нек.
Кандовъ останж, като гръмнать.
Сл®дъ единъ часъ той трыгнх.

Той трымнд... за Клисура!
Сжщий день Николай Нетковичъ и Франговъ, удивдени
отъ странната пром®на, що заб®лЪжихж у студента, оти-

БУРЯ ПРБДЪ

БУРЯ

371

вахж у тВхъ па го навидать, но узнахж, че трьыгнжлъ ва
Клисура, „да се пораеходи до сродника си.“
Въ стаята му още царуваше безредицата: джамаданътъ
растворенъ, вещи расхвърлени...
На массата лежахж
купъ русски книги. По надписйт® на подвъраията, тостит®
познахж, че т® б5хж социалистическо-анархически издания.
печатани въ Лондонъ и Женева. Най горнята обаче, бЪше

единъ романъ: „Преступлене и наказан1е“ отъ Достоевеки.
'Стоеше и единъ другъ растворенъ романъ на масата:
„Страдан\я молодато Вертера“. Тамъ имаше редове и ц®ли
страници отб®л®жени съ червенъ моливъ...
Тия съчинения показвахж конацит®, що 6% направилъ
`Кандовий духъ въ тлжпата пустиня на психическото
блуждание.

Да. и полуотвореното писмо за Рада.
И гостит® разбрахж всичко.
По чуветво на деликатность, Нетковичъ тури писмото
‘въ портфеля си, за, да не падне въ други нескромни рац®.
ХГУ.

Буря прЪдъ буря.
Радиното трыгване ва Клисура стана неожиданно и
‘внезапно. Нея зарань, въ която Кандовъ обикаляше портата

И, дойде у нея единъ. вФренъ — Клисурецъ,
който се
завръщаше отъ К-во, съ талигата си, и й обади, че
Бойчо го билъ

помолилъ

да

земе, пЖтЬоМЪ, и вакара

въ Клисура. Шомъ прие това извВстие, за което се над®ваше, тя побърза да иде да цалупе сволта приятелка Лалка,
поминала се тая нощь, и да И каже съ ©ълви посл®днето
прощавай. Ней отдавна 6% затворенъ пристжпа до Лалка
и у Юрдановото семейство. Но появлението й при мрътвата никого не вачуди, нито възмути. Тя бЪше Лалкина
приятелка, и това бЪше доста. При това, никой нФма право
‚да отнеме

сбогомътЪъ на единъ

379

БУРЯ ПРЪДЪ БУРЯ

влФэла смрътьта, ключалката пада оть вратата; Тол®ми и
малки, приятели и врагове сж еднакво добр дошле при
прага на вЪчностьта... Домашнит® се отмфстихж трогнати
и й сторихж пжть. Когато Рада коленичи прфдъ Лалка и
я прЁгьрнж и съ цалувки по челото, което заливаше ©ъ
сълзи, изговори: „Мари сестрице, мари Лалке, какво направи?“
вейчкЕйтЬ домашни отчаяно заридахж, а Рада поехж подъ
мишница и изведохж на вънъ прфмалФла...
Рада ее настани при гоепожа Муратлийска. не отдавна,
минжла въ Клисура. Тя на драго сърдце 6% приела Огняновата проеба и даде гостоприеметво на бездомнать
дЪвойка.
Прозорцит® на кжщата, обърнати на сВверъ, гледахж
ила Клисура, дола й и Стара-Планина. › Великанскиятъ
врьхъ Рибарица, (тукъ наричанъ Веженъ), увВнчанъ еъ

зимната си корона още, спущаше стремително южнит®Ъ си
поли, подъ които стоеше градътъ; тукъ-тамъ по веленит®.
му хълбоци пъпл®хд стадата на влашкитЪ номади п се
чървенфяхл мандритЬ имъ; на истокъ, града заграждахл.
високи изскрътени бр®гове п ронливи сппеп, на мъста
толи, на м®ста покрити еъ ловя и триндафилови градини.
Една лжкатушна пжтека ес пскачваше до връха и вод!мпе
къмъ оттатъшната урва — Зли-Долъ, отъ дЪто е друмь
за стрфмеката долина. И отъ другит® страни Клисура
затваряхх бърда: тя стоеше загнЪздена въ ДЪлбокъЪ ДолЪ,
плувнала въ зеленина и овошки, и въ розови градини,
които пълн®хА въздуха съ благоухания.

Зимно врфме,

твърд® скръбна и затворена, лишена отъ кржгозоръ, тя
сега бЪше едно прЪлесно кжтче, пълно съ е8нки, прохлада
и мпризми.
:
Кандовъ пристигнх вчера, сир\чь на ел дующия день
сл®дъ Рада,

въ Клиеура и слФзнж на гости въ дома на

одинъ свой Роднина — благовиденъ прфдлогъ да бжде
близко

при Рада.

Още сжщия день той & посфти п №

нам®ри потопена въ сълаи и горфсть за Лалкината смьрть.

ожоааноь лай;

Оооо

ор:

БУРЯ ПРЪДЪ БУРЯ |

878

Той разбра, че посЪщението му бЪше неприлично въ такова
обстоятелство, но нему му олекнх и свЪтнх. Той даже ее
почувствова щастливъ, че вид® Рада.
Днесь Кандовъ пакъ се озова доста рано. Той №
нам\ри още пб-убита и смутена, едно отъ скръбьта з&

Лалка, друго отъ слуха ва близкото пзбухване въстание въ Копривщица п отъ незнанието що е и кхд® ©
Бойчо. Въ това угнетено състояние Рада съ удоволствие

вид® Кандова.
— Кажете ми, господинъ, Кандовъ, какво има? по-

с
пита тя безпокойно.
— За въстание, говорытъ, отвори Кандовъ сухо.

:
;

— Какво ще се прави сега, Боже мой? и Бойча го

н®ма — не се е явилъ черъ бФлъ...
Кандовъ гледаше разефяно изъ прозорцит®Ь къмъЪ
нъкаква точка на Рибарица.
— А какво миелите, господинъ Кандовъ? попита
Рада нетъриъливо.

— Авъ?
— Да.
— За въетанието ли?
— За въетанието.
Той каза равнодушно, като се не обрыщаше къмъ нем:
— Въетание — въетание! — Ше се бшжтъ, ще
пушкатъ, ще се колютъ — да освободжтъ България...
— А Клиеура?
— Може п тя... впрочемъ, её равно...
— Какъ сё равно? Ами вие
— (ё равно п азъ...
Канловъь отговаряше разефянно, като, че го питахл

Но подъ тоя разеЪянъ
за нъравит® на Нова-Зеландия...
видъ, подъ това студено нехайство къмъ събитията, копто

ъЪшавахж еждбата на България, се крпеше черно отчаяние. Но ни той, ни Рада не чувствовахх това.

— Какво мислите да правите сега, като ще е въстание навредъ? попита Рада.
— Каквото трфбва.
— Какъ каквото трфба? Вий нма да се биете?...
— Какво могж да направы азъ, Радке? Само едно

отговори Кандовъ мрачно.
— да умря!...
Вратата се чукнж три пжти, ниеко.
— Бойчо! извика Рада

и му отвори.

Огняновъ влФзе прЪдрЪшенъ, като селачь, уморенъ
и прашенъ. Той се връщаше отъ Панагюрище. Той 6%
присжтетвувалъ въ главното събрание при Мечка, дЪто
бЪ р®шенъ деньть на въетанието — 1-й Май. Сега Огняда земе послЪдновъ бързаше да иде въ Бла-Черква,

нит® м®рки по приготовлението, въ нФколкото дни, които
му остаяхж, и да дигне знамето въ БФла-Черква, на ур®ченя день. Той мина пр®зъ Клисура, за да се прости съ
Рада. Но едва пристигтнх въ кжщата, на края, дЪто
имаше приб%жище, той нам®ри тамъ

пиемо отъ Бъла-

Черкова и бързо се запжти къмъ Рада, безъ да се ср®щне
съ Н®кого.
Той се спр® и хвърли студенъ и пронизителенъ погледъ на Кандова, който стоеще споковнъ до прозореца.
Рада избъбра н®колко думи да искаже радость, но,
като видЪ изм®неното лище на Огнянова, тя останж, като

попарена.

— Извинете, че тъй рано ви развалихъ разговора,
каза Огняновъ съ горчива усмивка, но бл®денъ.
Елвамъ сега той погледнж и Рада.

— Какво е Бойчо? каза тя ©ъ гласъ схванатЪ и
|
пристхпи къмъ него.
‚— Доста приетрувки! каза Отняновъ студено.
Тя се епуснж, като да го прфгърне. Той се дръпняж.
— Да е просто, пощадете ме отъ вашит® нЪжности...
па, като се обърнж къмъ Кандова, каза нервно:

БУРЯ ПРЪДЪ

— Гоеподинъ

Кандовъ,

БУРЯ:

незнаж

ще

875.

какъ да ви благо-

дары, че дойдохте чакъ отъ Бла-Черква
нието. ..
Злоба задавяше гласа му.

на приглаше-

Кандовъ се лзърнх отъ прозореца.
— Какво приглашение? попита той сухо.
— Какви ех тие думи, Бойчо? попита Рада ва-

маяна. — Гоеподинъ
нини. .. Той...

Кандовъ

е дошълъ на гости у род-

Тя се пр®къенж и заплака.
Тя заплака, защото пръвъ пжть бЪше принудена да
излъже, противъ волята си, фатално. При краткото ся
свиждане въ Бъла-Черкова тя нито им& вр®ме, нито се
©®тИ да му обади за страннит® вадирания на Кандова,
когото не емФеше да отпрати. Сега Огняновъ го заваряше
кри нек, и рано. Нав®рно, до ушит® му 6% дошло нЪщо
за тия посещения, а проклеть случай ид®ше да укрфпи
сумнфнията му, пр®ди тя да ги разсфе.
Рада се надФеше, че самъ. Кандовъ ще даде обяснения,

ва да № избави оть мжчно положение, но той мълчеше.
— Кандовъ,

кажете ми нФщо и вне, ще ми бжде

весело, каза влъчно Огняновъ, като хвърли прфврителенъ
погледъ възъ съперника си.
— Нищо нФмамъ да казвамъ, азъ чакамъ вле какво
ще кажете, отвърих студентътъ хладнокръвпо.
— Това сж низости!

искр®щ® Огняновъ,

като

по-

тледнж и двамата.
;
Кандовъ пр®блФдн® още повече. Уязвената му гордоеть го истрыгнх изъ мрачната апатия.
— Огняновъ! извика той.
— `Викай пб-високо, уплаши ме! отзова се по ежщих
тонъ Бойчо. Челюстьта му треперВше отъ гн®въ.
Рада се епуснж къмъ него уплашена да не направи пакость. Тя знаеше неодържимата буйность на характера му.

®;

БУРЯ ПРЬДЪ БУРЯ

376

— Боже мой! Бойчо! Какво правишъ? чакал да ти
расправы! викаше съ расплаканъ тласъ Рада.
Огняновъ вх уетрели язвително.
— Нма нужда, Радо, не се унижавай да проливашъ ©ълзи. И азъ, глупецъ, вВрвахъ, че съмъ нам®рилъ
самата невинность надъ певинпоетит®... Хвърлихъ толКакво
кова любовь, хвърлихЪ еърдцето ел на улицата...
заслЪпление !
— Бойчо! викаше отчаянната Рада, като хълцаше.
— Прёетани! Между насъ нФма нищо общо вече.
Булото ми падна... Какво ваблуждение!... Да миелы, че
ще обичашъ мене, единъ вагабонтинъ, когото очаква колъ
и б%сило, додЪто има такива рицари на громки фрази,
Боже
високомудри и благонад®жни страхопъзлювци...
мой, какви низости имало на свФта!..
И той се обърнж да изл®зе.
—

Огняновъ!

Земи ем думит® назадъ!

извика Кан-

довъ, като го поелдва.
Огняновъ се епр®.
— Азъ ци ‚повтарямъ : низости и подлости! Това е
тнуено злоупотр бление на приятелеко дов®рие... Отказвашъ ли очевидностьта? каза Огняновъ, като заливаше съ
тнЪвенъ погледъ студента,
— Или си земи думит® назадъ, или смръть! изрева
Кандовъ,
—

запФненъ отъь ярость.
Смръть? Тя може да пЛаши само революционер,

конто епасявать България при полит® на женит®.
Кандовъ ее хвърли на Огнянова, като искаше да го
удари по главата. Вспчкото му дълговрЕменно страдание
и мжки се пр®върпахл на потокъ отъ ярость противъ
}
косвенния виновникъ тЪхепъ.
Огняновъ бЪше якъ. Той оттласнж Кандова до самия
зилъ, па извади два револвера изъ пояса ей.
— По хамалеки нещх,

земи тоя

пищовъ,

и Отня-

новъ подаваше оржжието.

' *+<лейЫ

ай
а

Мазь:

‚БУРЯ ПРЬДЪ БУРЯ

877

Рала, полудфла оть страхъ и отчаяне, отвори прозореца къмъ улицата и викаше съ високъ гласъ, за да
привл®че вниманието на минувачитЬ.
Тогава се чу гласъть на камбанит®, колто звънтЫхж
тръмовито. Екливиять

имъ звонъ

цЪпФше въздуха.

Огня-

новъ, както дьржеше пищова да го даде на противника ет,
тЬЙ и останж неподвиженъ. Въ това вр$ме бързи стжпки
затропахж извънъ и вратата съ трфеъкъ се разтвори.
Вл®зохж нФколцина Клисурци, въорхжени.
— Въетание

се вдигнх! да живЪй България!

из-

викахж т®.
пе
— Д® ее сбира народътъ ? попита Огняновъ троснжто.
— На крайщата, на Зли-Долъ, на Прфевета...
Не
се майте! И бунтовницит® изл®вохж бъраишката, като викахл: „Да жив®й България!“ и пФяхх „Боять настава.. ,*
А камбанит® звъятЬхж ОФсно.
Огняновъ се обърнж къмъ Кандова:
— Сега имамъ малко работа... Ако останж живъЪ
щ& ти дамъ удовлетворение... За сега, дръжъ компания
на госпожицата, за да се не плаши, и той изл®зе бърво
на вЪнъ.
Рада, поравена отъ новата бла, паднж на мендеря
безъ св®сть. Госпожа Муратлийска, привлЪчена отъ вика
й, втурнж се и зе да в свстява.
Кандовъ се услушваше въ камбанит®, като человЪЕъ,
който сънува. Посл® се наведе п вдитнж едно смачкано
пиемо, паднало отъ ржката на Огнянова. Той прочете
сл®д®ющит® редове:

„Графче! Не е злЪ чов®къ да си има приятели:
Кандовчето ти неможешъ го купй съ торба злато. Знай,
че той, докатъ бъше тука, не оставяше нито часъ Рада
Госпожина самичка: твоето врно
гължбче и невинно

ангелче! Днесь Кандовчето трыва за Клисура, че прие
билетче

отъ гължбчето — много му се стЪгала лушата

за’ тебе, та го вика да & поутВши.. Да тп е честита

ВЪСТАНИЕТО
Рада, па и приятельтъ

да е честить.

БлазЪ ти!...

Па,

да знаешъ, че това д®то ти казвамъ, © „тайна работа“
Хай освоосвнъ попа и селото, само ти ых незнаешъ...
боди България, Рада Госпожина ще направимъ царица.“
Ппемото бше приетигнжло вчера по неизвъстенъ
каналъ. То не ное®ще подпись.
Кандовъ скъсй тая мерзость и плюнх на неж, п&
изл®зе.

ХХУ.
Въстанието.

Петь деня вече какъ Клиеура се намира, въ революция.
Вс&ко занятие е спр®ло; вевкой другь интересъ
забравенъ; възбуждение необикновенно испиеано по

8 еичкит® лица. — Градъть бЪше въехитенъ, безпокоенъ,
Н
аеженъ ;една оппяняюща, атмосфера течеще изъ улицит®...
Въ тия петь дни Клиеурци б%хл прфживфли н®колко жи-

вота — петь вкове отъ страхове, над®жди, въеторгь и
отчаяние... Всичко това, което виждахлж, п което прав®хж,
п което имъ се чинеше пб-пр®ди, че е много, много отдалечено, струваше имъ се сега, че © н®кой тежЪкЪ СЪНЬ,
докарваше ги до умопомрачение...
На 20 априлий, клисурскиять прфдставитель въ главното събрание при Мечка, приетигнж отъ Копривщица,
въстанжла сежщия день, запрЪгрыша домашнитЬ сп п имъ
обяви, че часътъ на въетанието удари... Скоро въ учили-

щето се събрахж главнитЬ съзаклетници, и Караджовъ,
подпръ, като исп® пФсеньта „Боятъ настава, тупатъ сърдца
ни“ държа пламенно слово, и Клисура съ въеторжени
впкове и при звона на камбаната се прогласи възстанала.
Распратихж

се тозъ часъ писма до комитетит® въ другит®

балкански градове да подкрфшать движението на. Клисура
и Копрившица, като сторытъ сжщото; назначихж се десетници п началници на стражитФ, ватекохж ее у дома,

ВЪОТАНИЕТО

879.

сл та се въоржжихл; стр®ляхж, гонихж съ крушуми, но
безусп®шно, заптиетата, копто се спасихж съ О%гь въ
планината.

Всички млже б%хх искарани

извънъЪ трада по

височинит®. По всичкит® тие стратегически пунктове се
поставихж стражи отъ по 15 — 20 души, да бранитъ града,
и п8рихх окопи, да имъ служдть ва ващита. По тпе
стражи бЪше пръенжто почти щФлото мжжко население на,
града — отъ осемнайсеть до петдесеть годишна въврасть
хора. Никого вече не пустнахх назадъ въ града; храна,
и други потрфби заржчахж вефкиму да носжтъ домашнит®
му. Възетанницит® бЪхж въоржжени кой съ каквото можаль.
На сутрВшния день, когато въ черква коленопр®клонно сё мол®хд — свещеницит® п женит®, защото
мжжет® б%хж при укрфпленията, за избавянието на България отъ робство, градскит® първенци, прЪгърнжли съ
радость движението, избирахж воененъ съВЪтъ, както и
тлавнокомандующий

на въетанницит®.

По обЪдъ понесохж

съ голФма тържественность левското знаме на височината
на Зли-Долъ и го прфдадохж на защитницит®. Остатъкътъ
отЪ деня се употр®би въ назначавание началници при
разнит® укрпени връхове, въ дотъкмявание джепането п
другит® потр®би за възетанницит®, п въ разни още распореждания по отбраната на града. Но вФетит®, конто пристигвахж отъ въНъ не бЪхж утЪшителни : оевфнъ СрфдняГора, никави нови мФста не бЪхж се дшнжли. — Ношьта

завари възетаницит® въ силно униние.
На 28 априлий възетанницит® убихж двама турди
пхтници. Възетанието вече се окървави и жребиятъ 6%
окончателно хвърленъ. Но напраздно се озпрахж отъ
височинит® да видытъ пожара на нФкой турски села
въ стрмека долина, условния знакъ, че Каблешковъ ©
дигнжлъ българскитЬ села тамъ...
Тогава подирихх въ
планината заслонъ и скривалище за семействата, п пратихл въ Копривщища за помощь.

Въетанницит® осъмнахж мрачни и паднали духом.

Тергевдень никого не весел®ше п камбаната, която свикваше богомолцит® въ храма, меланхолно издаваше звъЪнъ,
приличенъ на погребаленъ. Но изведнажъ и звънтенето
стана пб-живо п трпумфално, п лицата свтнахх отъ
радость:

Воловъ вод®ше отъ Копривщица

подкриление,

съетояще отъ петдесеть души възстанници, повечето селяне
изъ срфдно-горскит® села. Той дойде право въ

д®то ее отелужи тържественно молебствие...

—

черкова,

Камбанит®

Ол®дъ това, Воловъ съ
дружината ед, съ свещенници и литий, ПОТегли къМъ Позициит®. Тамъ осжди на смръть нФ®коло цигани и турци
уловени, като шшнони. Той самъ ©ъе®вче съ сабята сш
едного отъ т®хъ. СлЪдъ тие екзекуции Воловъ се завъриж
загръм®хх

още пб-празднично.

самъ въ Копривщица.
довръшване окопит®.

Осталото вр$ме се употрфби ва

На ел%дующия день унинието пакъ се въцари. На-

праздно далегледнит® стражи се озъртахж по цфли часове
да зьрнатъ многожеланния пожаръ въ долината. Каблешковата експедиция бЪше се върнала безусп®шно назадъ
въ Копривщица.

Малцината пхтници, конто пробихж тука

пр®зъ първитЬ дни на въвстанието, обаждахж, че всичко
е мирно въ долината, и че никакъвъ знакъ нФма ва едно
близко въастание... Отъ вчера п пжтници прфетанахж да
Вм®сто тВхъ, м®рнахл се далеко на друма
идать...
н®колко конника турцп, изгьрм®хж и пакъ се върнахж
назадъ. — Обезсърдчаванието нарасваше. Не помагахж ни
увЪщанията на пб-сърдцатит®, кото намалявахж веки
чаеъ, ни отлъгвания, ни строгит® внушения.
Това плачевно настроение въ редоветЪ на клисурскит®
защитници

се усили още на 25 априлий.

Т® вид®хл,

че сж оставени сами на себе си, сир%чъ на неминуема
тибель... Тя бЪше очевидна. Шепата защитници, който
мож да даде градътъ, всичко-всичко около двФета п
петдесеть души, пръенжти по вел страни, не стигахж, за
да отблъенжтъ стрыпната сгань башибозуци, копто щъхЖ

ВЪСТАНИЕТО

381

да налетытъ, както отЪ пстокъ, ТЪЙ и отъ западъ...
А
ново подкрпление
отъ Копривщица т® не чакахж: тя
самё имате нужда отъ помощь. | Отпадването и обезсърдчаването молепеахх вепчкит® укр иления. — Дисциплината

слабнеше, раскайването, ропотътъ, натякванията — авангвардии на деморализадията — замФнихж ентузпазмътъЪ
на първит® дни на възетанието.

Неприятеля още не б%хж

вид®ли, но го чувствовахж близъкъ, неминуемъ, грозенъ.
Бунтовницит® приличахж вече на армия разбита — безъ.
бой, на едно трепетно стадо еърни, сгащени въ нФкой
безисходенъ кАтъ, които чувахж ревътъ на звБровет.
Малцина запазвахж присжтетвие на духа, още пб-малцина.
хран®хх поне искра надЪжда за добъръ исходъ. При
нравственнит® страдания притуряхх се и физически:

мразовить вЪтЫръ духаше нощ® отъь балкана и вкоченясваше бранителит® въ влажнит® пмъ окопи, дЪто бъхж
принудени да нощуватъ безъ ла палаитъ огънь. Тия ОФдни

абаджии, пр®карали живота сп въ миренъ трудъ, съ игла
въ ржка, и пр\върнати сега въ бунтовници, навтъкани
съ оржжие, б%хж за оплакване. Глухи пъшкания и вВъздишки се разнасяхх

нощ® изъ окопит®, въ копто никой

не можеше да мигне отъ студъ и безпокойствие.
— Честито ти царство, булка! здрависвахж её бабичкит® на улицата, въ първия день на възстанието.
— Отпдохме еп, братко, изгор®хме си, шън®хм
сп сега най-распаленит® пб-пр®ди съзаклетници.

Отчаянието раст$ше. То б$ше ясно напечатано по
хлътнАлит® лица. Обаче, р®чь ва оттегляне, за ОФгъ,
отъ никоп уста още не бФше капнала. Но тя стоеше въ
всичкит® души.
Такова бЪше тоя день бъстоянието на духовет® по

всичкит® връхове. Такова бЪше то, или почти такова, п
на Зли-Долъ — най-важний пунктъ на защитата.

хх.

Батареята на Зли-Долъ.
Врьхътъь Зли-Долъ, на сефверо-источния край на
града, имаше хубаво стратегическо положение. Той командуваше на околностьта ип държеше ключа на друма, който
свързва Клисура съ стрфмска-долина... Отъ тукъ погледътъ потънваше далеко въ вълнообразнит® голи полени
на истокъ, по копто се м®ркахж далегледнит® стражи,
съетавляющи

„ЦФпьта“ на клисурската

армия.

Стражата на Зли-Долъ бЪше най-многочисленна. Тя
бЪше засилена

отъ срЪднегорцит®

на Волова —

останки

отъ разбити чети — п тя се готвЪше да поср$щне съ
крушумит® си първия напоръ на неприятеля.
Днесь се забл®жваше особенно оживление тамъ,
бодрость св®тЪше въ погледит®. Но т® не б®хжЖ

Нкаква

объриъти къмъ посоката, отъ дЪто се очакваше врагътъ,
а къМъЪ дола, въ който се гн®зд®ше Клисура. Всички се
взираха напрЪгнАто въ пжтеката, що извиваще по урвата

насамъ.

цилиндрообразно на Рамо.
Подиря му една жена, пълна п снажна, селянка, по облЪкло,
носъше

нФщо бло,

ид®ше прЫгънжта

Именно, въ

дълго,

подъ едно брме,

тия

двама

хора

очевидно много тежко.

ОЪхж вПпити всичЕИ

погледи. И пмаше защо: т® изнасяхх артилерията до
Зли-Долъ!..
Тя състоеше веичко-всичко отъ единъ черешовъ топъ.
Той б%ше на рамото на гиганта.
Снаредит®, съетоящи отъ желфзни кжеове, крушуми,
циганеки твозден, петала и пр., вие®хА въ ТоОрба на
гърба на селянката.
Очит® на възстанницит® пущахл пламъкъ отъ удоволствие;

въодушевление

общо завлада

Зли-Долъ!

Най-посл®, гигантътъ изнесе на връха топа, облЪнъ
съ горещъ потъ, който капЪше, като дъждъ, отъ вждитЬ
му п отъ

шията

му.

БАТАРЕЯТА НА

ВЛИ-ДОЛЪ

883

— Майка му стара !.. изохт® той, като трышиж смъртоосното орхдии на земята.
Натрупахл се да гледатъ съ ЛЮюбопитетво топа...

Имаше още двайсетина подобни, назначени и за другит®
укрЪпления, но т® о%хх още въ града. Тозъ бЪше пека-

:
:
[
Л
а
:

ранъ за да опитать гърмежътЪ, гюдлето му п далнобойностьта му. Притеглихх го още пб-на виеоко мФето, отъ
д®то можеше да се бце друмътъ и голит® ржтлини, напълнихж го хубаво съ дженано. заковахж го здраво за
земята съ колове и ископахл задъ него широка дупка за
прикритие на артилеристит®...
ВъзстанницитЬ горфхж отъ нетърифние да чужть гласа
на първия българеки топъ! Д»типска радость и въеторгь
неописуемъ вълнуваше всичкитЬ. Н®кои плачахж...
— Слушайте, какъ ще зареве балканский левъ, момчета... Глаеъть му ще растрепери трона на султана и
ще обади на ц®лъ св®тъ, че Стара-Планина

е свободна!...

казваше началникътъ на зли-долската стража.
— Тоя гръмъ ще разбуди и другитЬ наши братя
въ стрфмската долина и ще имъ науми длъжностьта; т
ще грабнжть оржжие и ще се опълчать противъ общий
душманъ, каза другъ.
— Отъ тука ний заповъдваме на цФлата долина...
нека само се покажжтъ тиранитЬ: па матруша ще ги
направимъ.
— Ни единъ нФма да оставимъ, майка имъ стара!
изрева Иванъ Боримечката, като продължаваше да брише
съ шапка зачървен®лото си мокро лице.
Защото гигантътъ,

който изнесе топа,

бЪше наший

старъ познайникъ — Боримечката; джепането бЪ изнеела

жена му. Т® още пр®ди м®сецъ бЪхж се прфмФетили въ
Клисура, по работа, и увл®кли въ революцията.
Палячътъ на фитиля се готвЪше да почне работата си.
— Чакай, Д®лчо, да се пе исплашлть женорята и
д®цата, да се обади пб-напр®дъ, каза Нягулъ абаджитть.

— Харно кажешъ, отвовахж се други, да пратим
протогеръ да вика изъ града, защото има тежки жени...
— Кжд® ще пращаме въ града, да се губи врфже?
отъ тука н®кой да извика, двто| е съ пб-гърлясть {лась
веБки ще чуй.
— Боримечката! Боримечката! извикахж ифкодцина,
които познавахж страшната, сила на дробовет® му.
Боримечката прие на драто- сърдце новала мисля.
Той попита какво трба да каже, запомни го-хубаво, и
отиде на срщната височина, пб-близо до града: Па се
исправи тамъ вЪ всичката си гигантщина, напънж гжрдитЬ
си напр\дъ, дигнж глава на-нагор®, раствори широко челюсти и викнл проточено:
— Хора бре! Да знайте, че ще пукаме топчёто, за

да го опитваме, майка му стара... та да се не плашАть женитЬ и дЪчурлигата, ама рахать да си бждать!..
Читаци

нФма никакъ

още...

Не

се виджть

читаци,

майка имъ стара!
Той повтори това съобщение още нФколко пжти,
прзъ една минута почивка. БадканскитЬ екове отговорихж на тоя силенъ тласъ. Той проникнж и въ вефка
кжща на трада. Сл®дъ като се даде това успокоително
пр$дупр®ждение на домочадията, прфетжии ее до работа.
Д®лчо екнж огънь, запали гол®мъ къеъ прахань, забучи
то на единъ дълтъ Ппрать и приближи къмъ гжзера на
топа. Праханьта се распаляше и пушеще; сини облачета
димъ се извивахж изъ въздуха... Въ трепетно ожидание
на гърмежа въестанницитЬ поотбЪгнахх надалечко, други
л®гнахж ВЪ ОКОПИТФ, за да не видАтТЬ нищо, нФкой даже
си запушвахл ушит® съ пръети и замижахж. Н®колко се-

кунди минахж въ ужаено, неизразимо напрежение па
нервит®... Синиять димъ сё се пушеше надъ фитиля, но
не усп®ваше да ‘го запали. Сърдцата бияхж до пукване.

"ова мжчително съетолние ставаше нетърпимо... Найпоет®, по фитлля прифърча бъло пламъче, запуши се и

рот,

Де Др

п ЧА ЧО Е

сеттещеестьтнтетереетчЕШШНрот

БИБЛИОТЕКА:
(Народна
о-чальсанщт <
лавина
о

Ца се исправи тамъ въ всичката си гиганщина, напънж гжрдитЬ сн папредъ,
дигна глава на нагор%, раствори широко челюсти и вякна проточенс:

(Стр. 284).

385

исПИтЪ

той, и веднага топътЬ издаде нФкакъвъ немощенъ, сърдить, дрезгавъ звукъ, Като кога чупишъ суха дъека,
н®що прилично на остра кашллца, п се покри съ тжеть
облакъ димЪ...
Отъ тая кашлица топътъ се цъфиж, а джепането сп
исхрачи само нФколко раскрача далечъ...
Мнозина оть
налЪгалитЬ въастанници даже не чухд гърмежа му...
Н®кой си, на ем®хъ или налетина, каза, че той билъ

земалъ тоя шумъ, за шумъ пзлФаълъ изъ нецензурния
каналъ на. Ивана Боримечката...
Тоя нещастенъ резудтать извади на яв педостатьцптЪ па артилерията. Прочее, прибързахж та поправихж друтит® топове, като ги стфтнахж яко и на гжето съ желбаии
обржчи, и вжжа, а н®кой ип изъ вАтрЪ облЪкохж съ тенекия.
Още тоя день шекарахж по два топа па вефко укрБиление.

напълвих ги силпо, закрВпихЖ ги па кол&, заковани
здраво ва вемята и ископахж задъ тБхъ дупки за палячитЬ на
фитилит. ВеВки топъ 6% пазпачейъ да посдужи само за
единъ Ппжть и въ извбстна, опрлълена посока да гръмне.
Нека прибавимъ, че забравихж да обадатъ въ града,
че топчёто „пукнало“ вече. Така щото, бЪднитЬ жени и
бабички чакахх до вечерьта съ памукъ въ ушитВ, да заечи
въздуха и потрепермитъ стьклата оть гръма.
ХХУП.

Испит».
Огпяновъ ббше сега па едно оть въеточнит -укрЪпления, направено на едпа височипа между Зли-Додъ и СтараРка. Това укрЪиление бЪше еднакво стратегичееко съ ЭлиДолското, но то имаше това прфимущество, че отъ пего се
виждаше часть и отъ Стрмеката долина, която се веденФеше далеко на петокъ, вадъ голитЬ хълмове, въ дЪлбинала. Зашлтницит® на това укрЪпление, трийсетина па брой,
разоблЪчени ил по ржкави, поради силната жега, се Шу бх&
95

„ИСДИТ нить

386

насамъ-нататькъ, ©ъ угрижени и опапани лица. 'Увинието
владФеше тукъ, както и въ другит® укрЪпления.
Огняновъ, обл®чень въ въетаннически дрЪхи, еъ непзо®жнитЬ два револвера на кръсета, бЪше се качилъ сега на
насипа на окопа, та гледаше съ бипокла въ долината. Той
гледаше, именно, н®какъвъ синь димецъ, който нЪкой ОЪх®
зели ‚за. ожидаемпя пожар».
Огняновъ отпуснж бинокла, селзНа отЪ насипа и

избъбра мрачно:
— Не е; вхглища горытъ въ Срвдия-Гора.
Въ тоя мигъ той забВл®жи Боримечката, който идеше
насамъ и караше еднпо лице, което не принадлЬжеше на
укрфиленията. То бБше дребпо чов®че, българинъ, ©ъ тжпо-

умна уплашена физиономия, въ потури и салтамарка ожулени и съ шарепа турба на гърба.
— Шпионинъ! каза Боримечката, уловихме го изъ
дола. Испитвахме го, ефкакъ... мълчи, като галфонъ. Какво
ваповфдашъ да то сторя

Неволна уемпвка зайгра по лицето на

Той позна Рачка

Огнянова:

Пръдлето.

Рачко бЪше вчера оставилъ Бла-Черква и тръгпалъ
ва Рахманлари да кърпи турчата, свободно занятие, въ
което намшрахл оскуденъ поминъкъ мнозина още сиромаси
бълочерковчани. По простотата ел, той не 6® разбралъ още,
нито какво се готви въ Бла-Черкова, нито какво става
насамъ, за. това биде много очуденъ, когато въ Рахманлари,
вмЪсто да приеме поржчки за кърпежъ на др®хл, прие
в®колко кърпела по гърба отъ раздраженитЬ турча и биде
испхденъ съ пай-неделикатни псувни. За да се не върне
назадъ пакъ еъ праздни рхц®, той р®ши да иде въ Клисура, оетала на близо. Появяването обаче на туреко
конно отд®ление, го подплаши и той улови дола на СтараР®ка, та отъ тамъ да влзе въ Клиеура. Така попаднж
въ раАцЪт® на преднитЬ стражи.
— Какво диришъ тждЪва, бре? попита, ОгвяновЪ.

ЗУНР

СЕ раиесвмеааяоенету)

БИБЛИОТЕКА |

лице,
едно

‚праше

386).

(Стр.

гленията..

не

забЪл'
което
той

мигъ

тол

Въ

ко

сое - бы

ко ПРИРЕЫ

ДАВНИЕ:

ИСПИТЪ

прдъ

387

Рачко, който до сега бЪше обевумВлъ отъ уплашване
видъ на тодкова

въоржжени

хора, (колто той 0%

зималъ ва хайдути) сега се поокопити. При велчко че
имаше ненриятно въепоминание оть Огнянова, той му
стоеше, като свой човФкЪ, като приятель между тие
странни хора...
Язикътъ па Рачка се развърза и той
криво-л®во расправи му одисеята си.
‚ Бойчо съ удоволетвие чу, че той вчера е оставилЪ
Б®ла-Черква.
— Какво има въ ББла-Черква?
— Нищо, нищо, слава Богу, пищо...
Това „нищо’ прободи Огпяпова, като съ шишьЪ.
— Не лъжи, право да казвашъ!
— Нма

нищо, ти рахать

да бждешъ, нищо

нма.

— Какъ, нищо тамъ пе става ли?
— Врвай Бога, нищо... искал ли да ти се закълиж ?
— "Тол дръвникъ нищо не знае, помисли си Бойчо
съ негодование; — дали пъЪкъ пе крие, дали наистина,
не е пратенъ отъ турцит®?... Какъ само той да проникие
тука, а други неможе!
И той го пронизваше съ огненния си погледъ.
— Слушай,

право обаждай, че щж накарамъ

да ти

силФекать главата на едииъ камъкъ...
каза Бойчо съ
внезапно зачървецЪло отъ га®въ лице.
‚
— Не, ти го остави на мене, даскале, намБей се
Боримечката, мень ми трфбва главата му: азъь ЩЖ № 01къенх съ ржка и ще к натьпчимъ въ вашия топъ, та да
иде чакъ на Рахманлари да обади на турцитЬ какво ©
вид®ла...
И исполинътъ впиваше алчно очи, като соколъ, Въ

дребния Рачка.

— Весичко, вейчко щж каж...
избъбра уплашенъ
Рачко.
— Помпи какво ти казахъ, рвче Огняновъ.
— Помнл, помнж, азъ ти казвамъ, Че помп...

Зе,

ИСПИТЪ

388

‚

— Вчера ли, наистина, изл$зе изъ Бла: Черква?
— Вчера, вчера. Слънцего бЪше хей тамъ ей.
— Какво имаше тамъ ?,
— ГНищичко нЪмаше, рахать си бжди.

— Ти защо остави Стефчова
— "Той ме испжди, Господь да го убий... Да. ме не
викать Рачко Пръдлето... Чов®къ само за една честь н&
:
тоя свФть..\
Огняновъ му махна да прфкъене,
да тръгнешъ, Кого вид® въ
— Ти вчера прди
Б®ла-Черква?... ВидЪ ли Соколова?
—

Вид®хъ

го, вчера не, — завчера, влавяше у тВхъЪ

си съ нФмеца.
— Н®каква гюрултия в®м& ли?
— Нмаше нищо.
— Или турци да дойдАть?
— Нм& нито едно куче.
— Не затваря ли н®кого беять?
— Не съмъ чулъ.
— "Та всичко мирно?
— Азъ ти казвамъ, ти мепе вЪрвай...
— Какво приказвать тамъ хората?
Харно приказвать хората...
— Какво харно?.
— Ве№ки си гледа работата... наприм®рЪ, азЪ..
човфкъ съмъ съ кЖЩща и челядь, нарамихъ торбата и хайде
на работа, по селата... ама ще кажешъ срамъ — нее
срамъ, графе: Рачко Пръдлето сл е пакъ той, на честьта
си... Вашото чов%къ защо жив®й, да прощавашь ? За
красно име на тоя ©в®тъ...
Бойчо си сключи ржцътЬ злобно.
Той

б®ше така

жеденъ

да ископч®е изъ устата на

тоя простакъ. какво-год® нищожно свёдение за нФкакво
блиско движение въ Бла-Черква.
Но сл®дъ още единъ безполезенъ опитъ, той се убЕди,

ИСПИТъЪ

че нищо не може да узнае, по -простата причина, че
Рачко самъ нищо не е разбралъ, и още, че нанстина,
нищо н%ма въ Бла- -Черква.

—

Какво ще правишъ, Иване? попита ОгняновЪ,
като вид® Боримечката че бъркаше въ торбата на плЪпника.
— Тия пожици пе ще ли тр®бать, или а8Ъ съмъЪ
волъ? кава Иванъ, като извади една пб-голЪма ножица Ш
една пб-малка, и единъ сгънжть желфзенъ аршинъ.
— Шо ще чинишъ съ тВхъ ? Ще му ржешъ ушит® ли?
— За топчёто, майка му стара... нали трфба джепане?.
И Боримечката лзви голФмата ножища иж раздвон на
дв® части. Посл® всефка часть напнх на колЪното си и
жел®зото чатнх звънливо и въ веёка ржка останж по
половнна отъ вейка половина. Аршина той начупи проето |
© ржц®, като че чупи клечки. Па, като се извърих къмМЪ
плФнника, каза му: — Па помни, ако лзлвешъ нечисть
чел®къ, и твоята глава ЩЖ изВИЖ и ЩЖ № отКЪенж, Па
„да натъпчимъ ©Ъ нем топа! и той изглеждаше страшно
малката главичка на бЪлочерковчанина, която би влезла

въ устата на топа...

— Иване, ти си иди ва Зли-Долъ, а тоя ще остане
тука. Той не е шпионинъ, само © голФмъ будала...
Като чу, че страшния Боримечка го. отпращать, Рачко
сл въ8дЖхнА И се поослободи.
а"
— Авъ, графе, да прощавашъ, могл и да ПоЕъЪршл`
тия панти...
Авъ, като бжде за работа...
отъ работа
срамъ нФма, и човФкъ когато е съ честьта сш...
— Кон тия панти? поппта го строго Огняновъ.
Рачко ениши гласа сп повФрително:
— Тия,

хайдутитЪ,

испиитъ кръвчицата...

да пази Господь, щФх® да ми

п той показа съ око бранителит®

на укр®илението.
— Турете тогава да работи на окопа! извика Огняновъ къЪМъЪ ТЪХЪ 1) ОТМИНА.

ПрооЧрЧиЧариЙ

Вл

ср

тв

Ба

390

ДУХЪТЪ ВЪ УКРЪПЛЕНИЕТО

ХХУШ.

Духътъ въ укрЪплението.:
Единъ

десетникъ

приближи до Огнянова.

— Шо има, Марчевъ?
— Работата не ых бива, пошушнж десетникътЪ: Въ
укрЪплението се вмъква деморализация.
Огняновъ се начумери.
— Оня, който ‘обезеърдчва

другит®, ще бжде на-

казанъ съ смръть, тазъ минута! каза той раздражено. —
Кон забъл®жи ти, Марчевъ ?
Десетникътъ му назова четирма души.
— Иввикай ги! Обвиненит® се явихх. Т® б%хл възрастни хора —
абаджии и търговци.
Огняновъ ги устрели съ погледъ и попита:
— ФВие ли, господа, развращавате момчетата?

— Никого не развращаваме ние, отговори еърдито

единъ

отъ Т®хъ.

— Вне знаете лип такова поведение въ такъвъ критически часъ какъ се наказва?
ТФ ншщо не отговорихх. Но това мълчание изражаваше повече упоритоеть, отъ колкото стресване.
По челото на Огнянова се исписа внезапенъ гнФвъЪ,
но той го одьржа и каза спокойно:
— Идете си на мфстата, говпода...

Ние дигнахме

революция, п сега е къёно да се раскайваме... Ние ще
срущаме врага тука, и кжд® Клисура никой не тр®бва
да поглежда... Вие ще запазите кжщата си и фамилиит®
си, не като идете въ неы, а като стоите извънЪ неш!
Мольк ви, не ме туряйте въ трудно положение...
Въестанницит® не еп отивахдх.
Огняновъ ги изгледа

смаянъ.

Очевидно, това бъше

единъ протестъ.
— Какво имате да кажете още

°ДУХЪТЪ ВЪ УКРБИЛЕНИЕТО
/

Възстанницит®

се спогледахх,

поел® единъ отъ тЫхъ

— Ние не сме било ва това нЪщо.

— Азъ пушка въ живота си не еъмъ хваналъ,

добави другъ.

— Та кой е хваналъ? каза трети.
— Ние кръвь неможемъ да лФемъ.
— Страшливи ли сте? попита Огняновъ, като миел®ше съ тоя въПпросъ да ги засрами.
— Не е гр%хота, ако кажемъ....
— Страхуваме се, да! каза злобно първиять.
— Ние имаме челядь.

— Не сме нам®рали живота си на плтя, прибави
единъ

отъ пб-смФлит®, доста ядосано.

— Вашиять животъ и вашитФ® челяди и вашитЪ
кжщи © нищо прдъ
оевобождението на България, &
главно, пр®дъ честьта на България! извика Огняновъ еъ

растреперанъ глась. Азъ. ви пакъ молю, да не показвате
малодушие и да ме не карате да зимамъ крайни м®рки
спрямо васъ...
— Ние съ пушые и съ бунтове не еме боравили.
Пустни ни.

Огняновъ вид®, че съ благи думи не’ ще може да
побЪди упоретвото имъ... Нему му прикипяваше, но той
се силЪше да не избухне. Той разбра съ горесть, че само
едно дълбоко отчайване и ужасъ прдъ борбата, придаваше на малодушнит® тая смФлость ип ршителность да

се признажтъ прфдъ самия си началинкъ, високо, в&
страшливи, безъ да се чБрвать отъ срамъ.
Отъ това признание до паническото бЪгетво остаяше
само една крачка. Той рЫши да дЪйствува безпощадно.

Не тр$бваше заразата да се остави да прхване
‚осталит® до тоя краенъ

вепчко.

степенъ.

—

Дисциплината

преди

зы

— Господа, ще се покорпте ли на длъжностьта сп,
пли не? попита ги р$шително.
И той чакаше съ мраченъ погледъ и съ раступано
сърдце отговора имъ.
Въ тоя мигъ ненадъйни викове се чухх отдир® му.
Той се извърнж И видЪ недалеко на поляната, че Боримечката гонЪше единъ циганинъ. Другит® възетанници се

натрупахж ла гледатъ, и еъ раздирателни викове наеърчавахж Боримечката, който, при вспчкит® сп гитантеки
крачки, не успфваше да стигне боспя и лекъ Циганинъ...
Н®кон даже зам®рихж съ пушкитф, но-Огняновъ ги епр®.
Очевидно, бЪжанецъть бЪше се таилъ до сега въ Клисура
и се бЪще помжчилъ да изб\га

и да се спаси въ нФкое

туреко село. Циганит®, копто въ първит® дни бЪхл усп®ли
да изб®гнАтъ, ОФхл първит®, конто занесохж на турцит®
в®сть за възетанието въ Клисура п подробности за расположенцето на бранителит®. По природа и по интересъ,
т® се явявахл в®рни съюзници на турцит®, и тукъ, п
Боримечката продължадругад®, въ подобни случай...

ваше да гони циганина, като прав®ше грамадни скокове
и летЪше, като една стихия... Но диганинътъ зимаше
првднина надъ него и т® сё повече и повече се. отдалочавахж отъ укрфплението...
Сега’и съ крушумъ бъше
мжчно да се бле циганина. Изведнажъ той се спр® смаянъ:
отпр®д® му се зададохж двама възетаници отъ далеглед-

ната стража и той сс нам®ри между два огъня. Въ ©ж=
жщата минута Боримечката стигнж до -него, сграбчи го въ
устрема си и се повали ©ъ него на земята. Отъ укрфиплеПосл® замахахж:
нията се раздадохж весели викове...
-—- Тука! тука!
Боримечката, озлобенъ и ядосанъ, подкара диганина
насамъ, като го обсипваше съ урагански попръжни, който
стигах& яено до укрплеплето.
Скоро бЪжапецътъ 6% ловеденъ.

Въстанпицит® го заобиколихл.

—

Свир®пи

—

чувства

ЕДНО

КРЪЩЕНИЕ

оживихж обърнжлитЬ имъ лица.
веичкитЬ.

}

Той

бше

398

Циганина го повнавахж

се вече два пжти опитвалъ да из-

бгне изъ Клисура, първи пжть съ нФкаква тайна поржчка,
до рахманларци, дадена нему отъ ‘задържания въ града
турчинъ — отЪ конака, но бъше наказванъ ‘само съ пбстрогъ ватворъ. Сега вече нито дума можеше да бжде
за. пощада.
:
Началникътъ на укрплението сё обърнж, къмъ десетника си и нФколко вр®ме тихо - в `съвЪщавах.
— Да, да, довърши Огняновъ; вебко снисхождение
и милость сж вр дни сега. Малко виждане па емръть
може да посвикне страшливотЬ да в гледать пб-см®ло..
Но трВбва оть военния съвФтъ да дойде прфеждата. Марчевъ, ‚иди завчаеъ на Зли-Долъ и изложи работата .
Моето мн®ние и просба е смрътно наказание да бхде.
Пб-скоро .
Десетикьть тръыгна.
Огняновъ се обърнж строго къмъЪ ещинъ възрастенъ
въастанникъ.
— Чичо Марине, тури тоя циганинъ подъ стража.
Посл® се обърна къмъ Лруги двама пб-млади:
— Момчета, отведете тЁхна милость, поплювковцит®,
на оня край, земете имъ пушкит®, и гп пазете подъ стража,
до втора запов дь.
Деморализиранит® четире въвстанника, прЪбл®дн®хл,
но се покорихж и тръгнахж напр®дъ, КкЪМъ мЪетото па
ареста си.

Шрочье

Едно кръщение.
Огняновъ заходи назадъ-напр®дъ край окопитЬ, развълнуванъ. Лицето му, ТВвърд® измахнато, се набразди

отъ черни мисли.

ру ПРА ое

ТРО ООН
3

"Ч

ООН
В

894

ЕДНО

КЕРЪЩЕНИЕ

Той ее отби кЪмъ едипъ купъ възстанници, кото
уеърдно копаяхж новиять окопъ, погледнж машинално къМъЪ
тВхъ, безъ да забъл®жи приятелското ухилване на Рачка,
качи се пакъ на насипа, гледа на истокъ съ бинокла ей.
и еъ още пб-валедени чърти на лицето слФенж и отиде
на първото си мФето.
— Шо за народъ, що за народъ! бъбр®ше си той.
Завърнл се Марчевь.
— Сирътна прфехда! кава той запъхтВнъЪ.
— Военния съв®ть се произнесе?
й
— Да, емръть, безъ отлагане! приложи високо Марчевъ, посл® пришъинж нЪщо ниско.
Огняновъ клюмнж вадоволително.
Думит®: „бмръть, безъ отлатане“, се чухж и пб-надалеко: т® се вашъпт®хх и отъ въестанницит® и минахж
до лгъла, дЪто стояхж арестованитЬ.
`
Одев® блдни, т® сега побФлЪхж, като стфна.

Т® сега разбрахж, че тукъ се не вшутявать. `Изъ
единъЪ ПхТЬ военниять СЪВ®тЬ имъ се изпрече като н®що
ужасно, грандиозно, неумолимо, като сждбата. На това
м®сто само Богь б%ше пб-голЪмЪ отъ него.
Единъ възстанникъ се приближи до Огнянова:
— АрестованитЬ се кажтъ и молыкть за прошка.
Огняновъ отговори сухо:
;
--

Посл® прибави къмъ него повЪлително.
— Брайковъ, земи още Нягула, и Благоя, и Искрова
и отведеге четворицата души въ оная долчина, за да ибтеглюхть наказанието си. Прфсеждата на военния ©ъвЪть
трЁбва точно да се испъЪлни.
Брайковъ, доста слисанъ и смутенъ оть всичко това,
отиде да иепълни вапов®дьта на началника на укрфплението.
Ни единъ глаеъ вече не се обади за защита на оёжденит$... Никой не желаеше да мине за солидаренъ съ

л
оао

аооо

гда

м,

—

п/о’ ав ао М

= ЛГ

ищо

ОЩЕРТ

}^ СВАИ,

ЕДНО КРЪЩЕНИЕ

3
г

395

тВхъ...
С®ки. чувствоваше, че животьть му вавией сега
оть волята на военния съвФтъ, единствененъ схдия, и

)
$

бевапелационенъ.
Осжденит® въастанници, карани отъ други четворица,

минахж прзъ

1
ы

ер$дъ укрфплението и се спуснахж по еи-

пея въ долчината.

— Закарайте и циганина тамъ! извика ОгняновЪ.
Посл® тихо даде нфкакви наставления на десетника
си, който сжщо се спуснж подиръ другит®,
Лобното м®сто б®ше една влажна и зелена усойка,
изъ която къркаше малка баричка. Отвредъ почти сипей
и бр$гове. — Огняновото укрфпление се нахождаше на връха
на западния.

3
|

Възстанницит® се бЪхж навалили да гледать

оть тамъ на екзекуцията.
Отъ л%во на

баричката

[
стърчеше

единъ

джбъ,

на

половина изсущенъ отъ устрелъ на мълния.
Двама възетанници най-напр%дъ заведохж циганина
при дървото, распасахж му чървения поясъ и го вързахж
за дънера.
Ужасътъ бЪше сковалъ устата на нещастника. Кръвь
потече отъ попуканит® му устни.
Не далеко, до бр®га, стояхх четворицата други обждени:

т® очаквахж

своя редъ.

Скотски ужась 0% обезо-

бразилъ чъртит® имъ.
Марчевъ извика:
— Доведете гп тука п т%хъ!
Осжденит® потеглихж на самъ. На трима се приплетохж краката, та вардачитЬ имъ ги хванахж подъ
мишници и ги доведохж до мФстото, дЪто заржча десет-

НИКъЪТЪ.
Марчевъ ги нареди на десеть раскрача растояние
отъ вързания циганинъ...
ВФ роятно, за да присжтствукоето елЪлъ
ватъ пб-отблизо на страшното зрлище,
малко п т® щ®хх да даджтъ на другарит® си възетанници, натрупани на връха на яра.

\
3

ТФ б%хж оставени невързани. Но ужасъь 6% парали° впралъ силит® имъ; Та нито имъ минуваше прфеъ ума
мисъль ва (б®гане. То, д®йетвително, бЪше немиелимо.
Една минута гробно мълчание.

Марчевъ пзвика високо и тържественно:
— Мехмедъ циганинътъ,

на

оТъЪ

ХКлисура, по причина

троекратно опитване да избгне

тнусната ц®ль да служи на

изъ затвора, съ

неприятелит®

на

България,

е осхденъ отъ Върховния Съвть на смрътно наказание,
за, прим®ръ на други подобни прдатели! Посл® се обърнж
къМъ осжденитЬ възстанници:
ё
— Тоспода, обърнете се право ср$щу Мехмеда..
Т® сторихж това, като автомати.
Дайте по пушка на с®ки одного отъ Т®хна

милость...
Възетанницит®, развъянувани врячихА пушкит® сш.
Осжденит® ги поехж,

съ оглуп®ли отъ смайване лица.

— Опушнете тогова сега, де, по молта команда:
'
Гръмежъ растресе яровет® и облакъ Ддимъ' покри`

едно, дв®, три!..

четворицата души.
Цитанинътъ стоеше правъ, както си 6% вързанъ на
дървото. Ни единъ крушумъ не 6% го улучилъ. Стр®лячит®, вВроятно, не бЪхж въ него м%рили. Но. той приличаше на мъртвець.
—
Срамъ, господа! извика {Марчевъ тнЪвно, —
вторн пжть!
И той повтори командата би. Пушкпт® пакъ гръмнах...
Циганинътъ клюмн® и пров®еи ряц® на долу.
Отъ врьха пзржкопл®окахд.
— ЗВашето наказание въ това се съетоеше, да се
кръстите въ кръвьта, господа, за тоя пжть. Благодарете
на великодушието на ‘Огнянова и на милоетьта на военния съВЪть.

Когато четворицата разбрахж, че сж спасени, т®

СТРБМСКА ДОЛИНА

ПЛАМНАЛА

397

загледахж плахо п нФкакъ-сп, като хора, които се събуЖдать ОТЪ единъЪ ТежъкъЪ СЪНБ.
Една усмивка отъ щастие едвамъ проби ледножълтата кора на лицата имъ, която имъ 6% прил$пилъ
стражътъ...
‚
Нови радостни ржкопк\скания се разладохж отъ
укрЪплението.

ххх.

СтрЪмсва додина пламнала!
— Чудно, чудно...
Необяенимо... Ужасно! И до
тол часъ още нищо...
Какво правытъь т®? какво върши

Б$ла-Черкова? Мълчатъ, като умрли...
Мълчхть..!
Ужаено мвлчание! страшно... Не см®ж да помиелж, че
тамъ сж ©гърнжли рхц® и блаторазуметвовать... Дали не
казва право, самата истина, тоя идиотъ? Но тамъ е Соколовъ, тамъ е Поповъ, тамъ е редакторъть...
Тамъ сх

моит® вокоди... Испитани момци, горещи глави. — Какво
чакатъ? или менъ чакатъ? но ако се не яву, или пукнж
авъ, нФма ли да’ правытъь нищо? или сж глухи и елФпи
та не виждать! Клисура, възсетанжла, Копривщица възстанала, Панагюрище възстанало, Срдня-Гора пламти !
Само Стр®мска долина спи! Или се е пакъ елучило нещастие? или нЪкакво извънредно прЪпятетвие? Но това
е невъзможно! Ако Ббла-Черкова не може да възстане,

тя може да прати поне една чета отъ десетина души,
макаръ...
Тя може да ободри другит®... Но тя стой,
стои!..
Всичкит® извЪетия подтвърждаватъ това...
А

такива страшни въодушевления!.. Такива сериозни приготовления бхж...
Дали сжщото вършать и другитЬ
мФета! Поразпя, проклятие Божиле виен надъ България
тогава!..
Съ тие мрачни миели, Огняновъ, прЪдрешенъ, като
турчинъ, вмжкваше се днесь пр®дпазливо пзъ дола на
Стара-Р®ка въ Стр®мека-Долина.

ща

| ета

ныеаи®

сны

э“оонатнетинт

Виз ТаНИ аыл м
паев
о)
398

Чин

СТРЪМСКА ДОЛИНА ПЛАМНАЛА
\

Както знаемъ, на 20 априлий, той минуваше прфзъ
Клисура, за да иде на БЖла-Черква,

съ намфрение

да

в повдигне, щомъ удари часътъ на общото ставане.
Часътъ удари, обаче, оня сжщи день за Клисура. Заваренъ отъ бунта въ минутата на страшно душевно страдание, той елФпешката се хВърли въ него, та да заглуши
болкит® си въ вихъра на борбата и да нам®ри смрътьта
между борцит® за свободата на отечеството.
Неприятельтъ
обаче, ›се не подаваше. Съобщенията на Клисура съ до-

лината б%хл пр®къенжти. Огняновъ пркара
петь денонощия въ укрпленията, въ кипяща дФятелность по организиране отбраната, измжчванъ отъ нетърифние да приеме

известие, че пламнала и Бфла-Черкова... Огняновъ съ
сърдце обл$но съ крьвь проклинаше случая, който ‘го
докара въ Клисура... Той виждаше какъ страшно влияеше
на луха на възетанницит® й това зловЪщо мълчание, какъ
то опропастяваше движението. Той напраздно се сплеше
да ободри другарит® си и имъ се божеше, че на вефка
минута очакваше ла възстане Б®ла-Черква, а слЪдъ Нек
и другпт®. Най-посл®,

съ ужасъ прдвид®

и той хвана

катастрофата на Клисура, както п на

революцията. Тогава се ши
пр®дприятие:

да губи надЪжда

на едно смЪло до безумство

да се промжкне до Бфла-Черкова

пр®зъ

развълнуванит® турски населения и да = повдитне.
Той се излагаше на страшенъ рискъ и примеждия.
Но повдитането Бла-Черква щеше да хвърли искрата
па възетанието и въ другит® готови за възетание мФста,
на длъЖЪ по поллт® на Стара-Планина. И тогава силитЬ
на турцитЬ б$хл разд®лени, Клисура спасена, пожарътъ
разширенъ и кой знае? революцията тържествуваше!...
Много велики пр®врати въ историята се длЪъЖЖтЬ на найчищожнитЬ обстоятелства... Прочее, резултатьть заслужваше риска. И подвигьть 6% пам®рилъ челов®ка си.
БЫше вече об®дъ, когато гой ее озова вт. самата
доли
«Тя бъше сега въ пъленъ разцвЪть, плувпала въ

дей

=тинтетиьус

еештрестоавы венно

[ооодия

БИБЛИТЕКА

нтЙоИОаты.едаькл ть

ен ежа ня

СТРЬМСКА ДОЛИНА ПЛАМНАЛА

399

с8нки и зеленини. Кристални поточета бгахх ивъ моравит® и изъ между кичаститЬ джбови горици. Въздухъть
наситенъ съ розови благоухания, като будоара на една
царека фаворитка. Тукъ долината особенно подъ лазурното небе и радостно сияние на

елънцето

б%ше заемФна
и въсхитителна, като земенъ рай. Но тя це привл®че вни-

манието на пхтника, той не вид® нищо отъ това...
Той би прфдпочелъ да в

вид®ше въ пламъци.

Патьть му минуваше пр зъ турското село Рахман-

лари, най-блиското до Клиеура. Той беветрашливо го приближи. Кога минуваше между гюловитЬ градини на края,
спр®хж го нфколко въоржжени турци, т охл стража.
—

Оть кхд® идешъ, брате?

— Отъ Алтжново.
— За на кад®!
— За Ахиево... Татькъ мирпо ли е?
Ахиево б®ше туреко село, най-ближно до БЖла-Черква.
— Слава Богу, татькъ © мирно.
Огнянову се сви отъ болка еърдцето.
— Ти пб-добр® остани въ село. УтрЪ ще блемъ
Клисура.
— Да виды... сбогомъ!
И Огняновъ вле
въ селото.
Той найде улицит® сега извънредно оживлени. Изъ
тВхъ Снов$хЖ купове турци, набучени и нашръхнжли съ

орхжия. Кафенетата бЪхл натьпкани

сжщо;

бакалницитЬ

пълни, ханъть пъленъ. Очевидно, тукъ имаше нФколко
стотинъЪ души, пришде отъ околнитЬ села, за да нападнжть Клиеура. Рахманлари б®ше сборниять имъ пункт.
Обхванжтъ отъ страшни пр®дчуветвия за сждбата на Клисура, Огнянову сё се иекаше да добие пб-положителни
св®дФния ва Бела-Черква; сё му се яФрваше, че може, на
поел®дния часъ, да е етанала...
Съ тая пль помлели
да вл®зе въ хана, що го държеше единъ бълочерковченииъ.
Но се убоя отъ нФкаква подлость и не влФзе. Той тръгнх

400

СТРБМСКА ДОЛИНА ПЛАМНАЛА
Г.

напрдъ,

като диреше съ погледъ при коя трупа турци

да се приближи. Случайно заминж покрай мечета. Вид®
че п ВАтр® б®ше пълно. На вратала му се тьлп®хх на-

валякъ

богомолци, и нови прихождахж още на рояци.
Имаше тамъ нЪщо извънредно. Огняновъ разбра, че ходжата,
тр®ба да държи пропов%дь, за да подкладе още фанатизма на тия свирпи тълпи. Неодолимо любопитетвото го
облада, та се мушнж между богомолцит®. Той не се пзлъга: въ сжщата минута проповЪдникътЪ се покачваше на

дървеното одърче, което има значение на амвонъ въ турскитЬ храмове. При освЪтлението Огняновъ добр® забЪлЪжи;
че той не б®ше обикновения селеки ходжа, а софта, вЪроятно дошълъ отъь К., и нарочно.
Тишина си веднага въцари.
Софтата вахванх тържественно:
— Правов$рни! Едно вр®ме, въ славното царуване
на нашит® велики султани, свЪтътъ трепер®ше отъ името

на османдиять. Въетокъ и вападъ му се поклапяхж, моретата му пращахж дарове, кралюве и кралици ее прозтпрахж и лижахж свещенния прахъ пр$дъ трона на калифа. Великъ бЪше тогава аллахЪ и неговиять свят
пророкъ Мохамедъ. Както се види, мпого грешихме пр®дъ
Бога, пиянствовахме и блудодъйствовахме, братувахме съ
нечестивитЬ и приехме т®хвит® закони. И ето, Богъ ни

остави да бждемъ поругание па поруганит® и стжпкани
отъ потжиканит®... Ёй аллахъ, аллахъ! Прати ни огненния мечь на ангела Асраила да обл®емъ въстокЪ и западъ
съ кръвьта на тВоит® врагове! да зачървимъ моретата и
да прославимъ небесата... Ето моето слово, правовВрни!
паточете ножовет$, пригответе всеоржжията си съ молитва
и бждето готови, защото вече удари часътъь да омлемъ
срама сп ©ъ кръвьта на ТАРУИТЬ, пр®дъ единия и ве-

ликпя Богъ ва исляма...
:
Въ тоя духъ и съ тоя витийски пачинъ ораторътъ
захванж р\чьта си... Той я продължи дълго врфме, при

СТРЪМСКА ДОЛИНА ПЛАМНАЛА

401

напрфгнатото внимание и пламтение погледит® на стотини
богомолци.

— Ёто какво се върши тука, каза си той, като недочака и изл®зе на улипата; значи, слуховет® за тия проповдници

биле иетинни.

Ний

проповЪлвахме „възетание

противъ турското правителство; тВхнитЬ апоетоли пропов®двать истр®блението на българския народъ! Значи, борба
ужасна ще имаме, борба на народъ съ народъ, ла ее не
лъжемъ вече... Българската вемя © тВсна ва двЪтЬ племена...

Нека бжде така...

на България е хвърленъ!
захваща

нашата

свята,

Н®ма връщание!..

Но Боже!

вЪждФлепиа

Боже!..
революция!

Жребиять

Какъ се
Покрий

България !..
И той пакъ захванх да се расхожда на площала.
Молитвата се свърши и богомолцитЬ заизлазяхх на площада; образувахж се малки групп, които оживлено гълчахж подъ впечатлението на проповбдьта. Огняновъ приближи до една отЪ тВхъ п се вслуша въ разговорит®.
Той разбра какво бЪше положението сега. — Клисурекото
въестание най-напр®дъ било шепоплашило турското население отъ околнитЬ села, ващото то помпелило, че
русска войска дошла въ Клисура... Подъ удара на тол
страхъ то се наканило да вдига семействата ен и да ее
сшасява съ бЪгание. Скоро, обаче, отъ турци, усшВли да се
измъкнАть невредими отъ Клисура, както и отъ неум\лостьта на самитЬ възетанници, то разбрало, че има работа съ прости раи, абаджии повечето, и нФколко даскали,
и това му повърнжло всичката дървость и самоувЪренность.
То рёшило безъ да чака воепна помощь, самб да се расправи съ Ктисурци. Огняновъ разбра още че Рахмапларци

сж направили искусни рекогноецировки и сега расположението п силата па ска стража, приблизително еж познати на нёприятеля. Утр® очаквахж 'Госупъ-бея отъ К, еъ
нови полчища башибозуци, и щЪхж незабавно да уларытъ

на възстаналия градъ.
26

Тия раскрития привождахж въ трепеть Огняпова.
Той сега оща пб-силно съвна необходимостьта да се ускори
въвстанлето и въ другитЬ български гралове.
Тр®бваше да се прфвари Тосупъ-бей.

Той се заплти на петокъ.

Той мин безё®дно турекото село Текия.
падния

му

входъ

нФма опасность...

стоеше

стража,

При за-

знакъЪ че отЪ къмЪ

истокъЪ `

Той и тукъ забЪл®жи силно движение.

И тукъ се очакваше появлението на Тосунъ-бея, за да се

`
присъединытъ къмъ неговата орда.
— Въ Бе ла-Черкова, въ ББла-Черкова! Пб-скоро!...
Трфба Тосунъ-бей пб-напрВдъ да се удари въ желфенитЬ
тжрди на моята БФла-Черкова...

А това ще стане, охъ, то

ще стане, щомъ азъ пристигна... Съ единия Релакторъ
само щж обявыю възстание и сл®дъ половина часъ петето° тиНъЪ души

щ®& имамъ

подъ

знамето.

Тя

ше

пламне,

или

отъ въестание, или пъкъ отъ пожаръ... Напр®дъ! напрфдъ! Боже дай ми крила...
И Огняновъ хвърчеще къмъ Бла-Черкова.
Той чувствоваше, че още два-три часа ходъ — и ше зърне отъ
далеко бЪлит® комини на града и пирамидовидция фронтопъ на черквата. И сърдцето му тупаше отъ бевумпа
‚
радость...
Не далечъ отъ селото, което оетанх вадъ него, пЖтЬтЪ
му се спуснж въ единъ сВнчасть долъ, който прфсичаше
равнината Кога се нам®ри въ дола, той вачу мжтни звукове отъ тжпани и зурни. В®роятно, свадба ставаше въ
нФкоё турско село, и твърд® безвр®менна, по всёка 0очевидноеть. Но скоро всичко утихнж п той забрави това.
Като възлизаше по ср®щния бр®ть па дола, тжпанит® и

вурнитЬ пакъ екнахж, ТВЪрд® наблизо прдъ него. Той
очуденъ искокнж на върха и тогава му се прфдетави прфлъ
очитЬ зрелище, което го вкамени.
Равнината пр®дъ него б®ше почернфла отъ турци,
конто ид®хж съ тая варварска музика. Нъколко чървени

СТРБМСКА ДОЛИНА

ПЛАМНА! Во ов

ирпорци се разв®вахж. Тая сгань се движеше насамъ
безъ` редъ, разбъркано и шумно. На слънцето свфтехх
пушки, косери, брадви, маждраци, които стжрчахж надъ
рамената и гъжвитЬ на башибозудит®. Повечето бФхж по
ржкави и елеци, по причина па силната пладнешна жега...
Вълвата бЪ испразнила турскит® села, пр®зъ който 6%
минжла. Никаква дисциплина пе ствгаше тия мятежни редове, по една ц®ль, свирЪпа, дивашка ги свързваше, тласкаше напр дъ, одушевляваше: кръвьта и плячката. За
крьвьта ное®хА пушки и с®чива — да № л®Ыкть, за ВТОрата влачахж върводица кола лодиря си — да № Нносвть... Това пияно отъ фанатизъмъ полчище, при звука
на тжпапи и вурни, идФше, приближаваше, бавно, като
паплъчъ скакалци, но неодържимо.
:
Едипъ само конпикъ ©ъ бЪла чалма, високъ, Мъ)шевъ, черъ, ФздЪше отпр®дъ: предводительтъ.
Той махнж па цитапитЬ да спрлть.

— Хей, мюслюманъ, сла па самъ! пзвика той на
Огнянова. ©
й
Огняновъ съ ниска темена приближи.
— Оть кхд® идешъ ?
— Отъ Текията.
— Какво има татькъ ?
— Нищо... Всичко добро, елава Богу.
— Какво казвать, много ли еж онля... Въ Клисура?
— Че доста сж, както увБрявать, аллахъ да пази
царството...
— Какви еж ?
— Московци, казвать...

— Мълчи, пезевенкъ! Тамъ сл крастави раи само...
— Прощавай, бей ефенди.
— Ти клд® отпвашъ?
— На К...
— Хай врьщай се съ насъ.
Огняновъ неволно прЪбл®дн®.

НОВО ПОКУШЕНИЕ

404

— Бей ефенди, дай воля да...

пскрещ® Тосунъ-бей, па бодна коня

— Назадъ!

и трынх.
Ордата мръдиж пакъ. Зурнит® и тжпанит® гръмнахх.
Потокътъ

повл®че Огнянова

назадъЪ...

Б®ше безумно да се мисли за въепротивление, или
за пробивание навалицата, колто наводнявате околностьта..
Нещастниятъь, еъ отчаяние въ душата, се остави на теПоелЪднята му
ченцето. Той бЪше унищоженъ, убить.
над®жда

загинваше.

Той вървЪше

машинално

напр®дъЪ,

като въ сънь, тласканъ и застхиванъ отъ буйнит® тълпи,
И
отъ часъ на чаеъь пб-голФми м пб-вв®реки весели...
човЪшката вълна го отнасяще се назадъ, се назадъЪ, КЪМЪ
голит® ржтове, задъ които се крие Клисура.

ххх!

Ново покушение.
Сганьта на Тосунъ-бея стигнж при вечерь въ Рахманлари, още повече нараела и фанатизирана. Тя завари
вече тамъ друга сгань турци, надошле отъ околнит® села,
копто очаквахж нещ. Прочее, Тосунъ-бей щФше да нападне утр® Клисура съ една сила отъ около дВв® хиляди душ.
Селото бЪше натъпкано

поби-

раше тия нови гости. Понеже нощьта бЪше ясна, повечето налЪтахж на улицит® да спхть.
Сжщото стори и Огняновъ, по неволя.
Той лежеше самъ, на едно купище, тъкмо срЪщу
хана, който се държеше отъ бЪлочерковчанина.
Макаръ и къено, прозорцит® на хана още свФтхх.
Ватр® бЪше още пълно.
та и не можеше инакъ, да
Огняновъ б%ше ршилъ,
не спи. Той бЪше длъженъ да ее опита тазъ нощь, дори

ово

е вр%ме, да се измъкне изъ тоя паплъчъ турци, д®то 6%
загащенъ; утр® тева б®ше невъзможно.
И той впиваше, съ силно напр®гижти мисли, потледъ въ свЪтящит® прозорци на хана. Той мислЪше какъ

и какъ да мине прзъ
краищата.
Той се над*ваше

гжетата стража, която пазше

лесно

да

извърши

това,

поради

турското си рухо и доброто знаяние туреки явикъ. Но,
уви, каква полза отъ това? че той се спасилъ, че се заВЪрнжлъ здравъ и читавъ на укрфплението си!
Б®ла-Черкова остаяше мирна, а гибельта на Клисура
б®ше неминуема.
Да се опита тазъ нощь да тръгне за БЖла-Черкова
б®ше почти невъзможно: стражата на источния край на
селото имаше заповЪдь никого да не пропуща, за да Попр®чи на случайнит® дезертири... Да остави за утр®,
ден®, още пб-невъзможно...

Та

па и да

“а

би било въз-

можно, той не би трынжлъ вече за БЪла-Черкова. Нему
му б®ще съвстно да отсжтетвува отъ Клиеура въ единъ
ужасенъ чась за неж... Неговото липевание щФше да
бжде погледнжто, като едно бЪгство, като една подлость.
Не, невъзможно. Но какъ да се съобщи н®що на Бла
Черкова? Едно поел®дне опитвание не можеще ли да стане?

И Огняновъ страшно напръгаше ума си.

Най-поел® една идея го огр®. Той рЫши да се оштта

да пр%дума ханджиять да прати за БЪла-Черкова нкого
отъ синовет® си утр®; еинъ му би могьлъ да се придружи за безопасность, къмъ нФкой случасенъ пхтникъЪ
турчинъ, понеже утр® бЪше пазаренъ день въ К.
Тай идея се усмихнж на. Огнянова. Макаръ, че осжщественпето й се прдетавляваше много мхчно н®що, но
важностьта й заслужваше и усилия, и рискъ. Да, голЪмъ
риекъ; най-напрВдъ, той тр®баше да издаде себе сп, ла
пов®ри сждбата сл на тоя ненадъжденъ

За щастие

ханджия.

той се познаваше съ него и съ фами-

РРР

ОЫ

ЕЧНЩИ

ВУЗ

НОВО ПОКУШЕНИЕ

лията му, понеже 0% билъ учитель на гол®мия му синъ,
и това го лоуспокояваше.
:
Той станж отъ купището, свободно вл®знж Ппрфзъ
дворската вратня, минх прбвъ двора и приближи подъ
малкото прозорче на станчката въ дъното на двора, долЪпена до обора, и хванж да се расхожда назадъ-напр\дъ

по сайванта, дано случайно види нФкого отъ домашнит.

Той не смФеше да потропа на прозореца, или на вратата,
за да не причини тревога.
Дълго врфме той се расхождА тъй, безъ да излъзе
или вл®зе нФкой отъ кжщнит®. Ханджиять и синовет®
му шътахл въ кръчмата при турчата. Нав®рно, само жената на ханджиятъ съ малкит® д®ца е въ стаята... На
основание на. това съображение, тоя се прбстраши найпослЪ да почука на вратата.
Но случаять му дойде на срЪща. Вратата се отвори

и една женека фигура се показа. Огняновъ позна ханджийката. Тя се опжтваше кжд® обора, съ

едно кринче

ечемикъ подъ мишница.
Тя, или го не вид® въ тъмнината, пли не обърнж
вниманието на него, в®рояно ве го за нФкой турчинъ,
който © обикалялъ коня сп.

Огняновъ в застигнх и продума ясно, по българеки:
— Добъръ вечеръ, стрино Аврамице.
Тя ее извърнж очудена, пб-лобр®, уплашена.

— Не познахте ли ме? прибави той съ ласкавъ
гласъ, ва да в успокой, па побърза ла се назове:
Огняновъ...
— Учительтъ на вашъ Нанка...
— Кой, графтътъ ли? попита тя въечудена,

като
прЁмфети кринчето подъ другата мишница; ами по си тъй?..

Но тя тозъ часъ се с\ти.
— Ела,

ела у дома...

Чакай

да пзеппа ечемпка

въ торбата на коня, па да пдемъ у насъ...
Сл®дъ половина минута Аврамица и Огняновъ вл®зохж
прзъ
малкото прустче въ една тъмМна малка стаица.

НОВО ПОКУЩЕНИЕ

Ханджийката драснж кпбритъ п запали газева тенекиена,
ламбичка,. която тозъ часъ освФтли мжтно стаята п госта Й.
— Изъ тая врачк& се шпзллза въ бостанчето ни, отъ

но

тамъ прфзъ затрънената заграда се минува на улицала...
Това да знаешъ, ако ти потр$бва, пошушнж Аврамица и

повочи на Огнянова мъничка

една врачка

твърд® ниска,

щото човФкъ само бдв® приведенъ можеще ла мине
прёзъ. нем.
— Ами ти какво диришь тука? поппта тя.
— Отивахъ отъ Клиеура, за БЪла-Черкова... Тосунъбей ме приер®щнж оттатъкъ Теклята п ме повърнх.
На такова добродушно гостолюбие, Огняновъ се счете
длъженъ да отговори еъ пълна откровенность. Та безъ
нек: и нищо не би направилъ...

Аврамица го изгледа съетрадателно.
—
патытъ...

Олеле мале, горкит® Клиеурци, какво ли ще иеТая сгань за т®хъ иле...
— Клисура ще пропадне, стрино Аврамице, ще стане
плнъ и пожарь... п ва това 60 ПОМЖЧИХЪ Да № спас,

но ва жалость, не можахъ да пробиж до БЪла-Черкова.
—

Ами какво щФше да правишъ. тамъ?

— Ш®хъ да подигнх и Бъла-Черкова, и тя да
стане, та да станхтъ и другит® села покрай нех. Тогава
Товунъ- бей щше да се дръпне.
8
— Поразилъ го Господь тоя черъ циганинъ 1... Ами
какво ще правишъ сега? попита пакъ Аврамица, като не
знаеше какво ще й иска Огняновъ.
— Вашъ Нанко д® е, тукъ лп е?
— Тува сл е.
,

— А Кузманъ?
— Тува си е п той.
— Дка сх?

— Въ дюкяна при баща ел, шътатъ, па п гледатъ
да не отнесхть нЪщо тия звФрове..
Огняновъ помиели малко.

оыйеений а,

о,

—а

аывнйывые

о.

ЗОВИ

‚ авы

— Можемь ли пратп н®кого, Нанка, или Кузмана,
за Бъла-Черкова, утр®?
Майката го погледнж въ недоум®не. По эището й се
исписа безпокойствие.
—

Той може да върви

заедно съ нъкой тукашенъ

турчинъ, ©ъ когото се познава. Утр® е пазаренъ день
въ К. и Рахманларци ходытъ да си търгувать тамъ.
— Ами страшно ©, даскале...
— Като има другарь турчинъ, има страшно . . Па
татъкъ е мирно... Никой не ще го закачи,.
— Че защо ще гп пспратишъ тамъ?
— дно писъмце да занесе на единъ мой чов®ыъ,
Утр по пладня
па тозъ часъ да се върне навадъ...
лакъ

ще сл бжде тукъ.

Тукъ
Тойча

Аврамица сп пришомни пб-първнт® думи на

п се сВти съ какво послание иекаше той да праща

сина И въ БЪла-Черкова. Лицето И станж угрижено.

— Че то, даскале, да попитаме баща му за тая
ы
работа.
— Авъ те молк, стрино Аврампце, да се не обажда

на бай Аврама... Не можешъ ли пзвика Нанка екришно
да дойде при мене да го вида ?
Огняновъ внаеше, че бивший му ученикъ го обожа-

ваше и би сторилъ веичко, ако го помолФше.
Лищцето на ханджийката

доби строгъ видЪ.

— Не, не, не бпва безъ Аврамова воля.
— Но бай Аврамъ н®ма да го пустне!
Очевидно, одЖвашната благосклонность на ханджийката
мпопетинж. Въ единъ мигъ пр®зъ ума й минахж хиляди

опасноети ва чедото й, ако трыгнЪше за БВла-Черкова. Ней
станж нФкакъ сп страшно при тоя страшенъ и чуденъ
човЪкъ. Тя вжурЪшно се раскал, че го не отпрати още
въ часа, п хванж да се озърта

безпокойно.

Но нейното

добро сърдце не допущаше жестока мисъль да вл®зе въ
тлавата й.

н
о)

‚ола:

АВРАМЪ

‚

409

Огняновъ забЪлЪжи еилното й емущение. Той разбра,
че съ една нерфшителна п слаба жена не може да ее
третира въпросъ толкова сериозенъ. Вр®мето минуваше п
той трфбаше да помпели за изб®гванието сп отъ тука. Той
рЫши да бхде пб-скоро

освфтленъ.

— Стрино Аврамице, повикай бай Аврама за малко
врёме, съ него да говори.
На Аврамица улекнж пзведнжяъ.
— Отивамъ да му кажж па ухото, а ти стой тука
и помни врачката. Ако чуешъ н®що оть вънъ лошо, да
зпаешъ...
}
)
И тя изл®зе.
ХХХП.

Аврам».

Огняновъ останж самъ си. Той р$ши и съ Аврама
да почне откровенно. Требаше да се пов®ри напълно на
тоя

човбВкЪ

и да

се

остави

на

неговата

честность

плШ ,

безчестие. Залачата му заслужваше ето живота подобни на
неговия, етига да се поетитнЪше. Въ вефки случай, той
се полагаше на българекото чувство на Аврама: той можеше да му откаже, но н®маше да го издаде. Той чу тихи

стхпки по пруста, етхпки на единъ човФкъ: разбра, че
иде Аврамъ. И той спокойно ее иеправи пр®дъ вратата.
Тя се отвори п ханджия вленх. Неговото тлъсто,
чървендалесто лице бЪше д®ло залФно отъ усмивка. Той
замЪтнл вратата.

— 0, добр® дошелъ графе, добр® дошелъ графе!
Здравичко ди си, какъ ©ш... Добр®, че дойде да ее
повидимъ, да си побъбрими...

Много ми е драго, какъ

ми е драго само... Веички се радвать, и жепата се
радва, и момчетата ще се радвать: Нанко пе те е зид®лъ
отъ половина година... Ти му си учитель и наетавитель...
Добр\

ни дошълъ, добр® ни дошълъ...

Гледай, гледай...

АВРАМЪ
И въеторгътъ, и радостнит® излияния на ханджиять
вФмахж край.
Огняновъ б%ше въсхитенъ. Той пристжпл см®ло кЪМъ
д®лото и въ кратки думи изложи на Аврама положението
и повтори пр дъ него просбата, която пб-рано бЪ напра-

вилъ на жепа му.
Аврамовата физиономия се распущаще сё повече и повече отъ задоволство и щастие...
— Бива, бива, бива, какъ пе бива ?... Твърд® добр®,
иска ли питане?...

За народа кой не ще да помогне%

— Благодары: ви, бай Авраме, каза Огпяновъ покъртенъ... Въ тоя великъ часъь вефки Българинъ трфбва,
да жертвува или да помогне нЪщо за отечеството,
— Кой не ще да помага, има ли Българинъ, д®то
да не помогне? За такава свята работа, който ее Жали,
оть Бога ще бжде проклеть. То хубаво, то хубаво... Кое
.
момче искашъ $

— Нанка да пратимъ... Той е пб-хитьръ, Като
г
пб-стар5.
— Бива, бава... твоять ученикъ... Той за ваша
милость главата си дава... Шомъ му кажж, като ще ее
зарадва... Написа ли книжката $
И Аврамовия гласъ затрепера отъ радостно вълнение.
Сега щх напишж билетче. И Огняновъ затършува изъ пазвитЬ си; — нФмашъ ли парче книжка?
Ханджиять извади изъ пазвата си късъ оваляна
хартия, еложи дивитя сп прфдъ Огнянова и каза:
— "Ти напиши билетчето, а азъ да пр®скокнх до
дюкяна: ония кучета, знайшъ, ц®ли обирници.
— Завърни се пб-екоро бай Авраме, съ Нанка мой,
че азъ, както ти казахъ, нЪма да се бавы, ще си тръгнх.
Сегичка ей. И ханджиять, като хвърли поелЪденъ
и сляющъ погледъ възъЪ госта си, хлопнж вратата.
—

Огняновъ въ една минута написа билетчето. То съдържаще слФдующит® нФколко р®да:

сы

Зы

МО,

ОВНА

АВРАМЪ
„Възетание пламнжло, въ разгарь!

е +.

411
Не стойте ни

една минута: обявете въастание тозъ-чаеъ, една чета да
удари въ гърба Тосунъ-бея; друга да дигне селата...
Куражъ и в®ра!... Слбдъ малко п азъ ид при ваеъ да
ухрж за Бъышерия. Да живЪе революцията!
Огняновъ. ®

Той се поздравляваше съ успха; той никога не би
прфдполагалъ такава готовность ип патриотизмь у Аврама.
Той ее ослушваше съ нетьрп®ние сега да чуе спхикитЬ
на бащата и енна. Уличнит® мълви п лаеве глухо пристигнахж до тукъ... Тамбицата шумъше ип блЪщукаше тхжно,
ип пущаше нагор® единъ стълшъ вонещъ димъ.
НенадЪйно единъ пискливъ раздирателенъ вшеъ, единъ

женски плачъ, се разпесе въ съе®дната стая.
Огняновъ потръпил,
Позна, че тоя гласъ принадлежеше на Аврамовица.
Защо това плачевно викание?
Неволно страхъ го налет.
Той се услуша пакъ въ полутьмната стая, чу н%какви глухи етжпки отъь сайванта, който се отдалечихжЖ
на татькЪ.
`
Тогава той отиде до ниската врачк& и & дръшнх.
Врачката се не отвори. Той дрышнж силно. Но тя
стоеше като закована. Ужаеъ го обзе, косата му настръхна.
—

Прбдадохж

ме! испъшка той. ,

Въ същил мигь нФкакъвъ `шумъ се чу отъ кжд®
врачката. Гаче овирахж ключъ въ нем. Изведнлжъ тя
се отвори и изъ отверстието лъхнх ВАТр® пощния в®трепъ. Огняновъ впери погледъ въ тъмната дупка, отворена
къмъ градината. Тогава се показа въ ней една глава.
Това бЪше Аврамица.
— Ивзлазай де, пошушнх тя ниеко. Колкото слабо
и да огр® ламбицата лището й, Огняновъ съгледа по него,

че се лъскатъь сълзи.
Той ее провр® ип ее озова въ градинкага.

НОЩЬТА

419

— Отъ тука, издума ниеко Аврамица, като му показа една слива до оградата.
И тя сё загуби въ мрака.
Огняновъ се прхвърли пр%зъ трънака на оградата,
и се нам®ри на заднята улица.
Тя бЪше пуста.
Той тръти изъ неш. Тя го изведе пакъ прЕдъ хана.
Тамъ се сблъекА съ една тълпа въоржжени турци.
Т® нахълтахх

пр%зъ вратнята

па вжтрЪ

п потънахх

въ двора...
Огняновъ се изгуби и той въ ТтъМНиНата.

хххШ.
Нощьта.
Далеко подпрь полунощь Огняновъ, слВдъ доста при-

междия, се вавърых на укр®илението.

б%хж будни още, натъркаляни Въ тЪМнината на черги п на рогоски, донесени отъ кЖЩяТа иМъ.
Защитницит®

Т% гълчахж тихо подъ ямурлуцитЬ еп, съ очи обърнжти
къмъ безлуниото ввФадно небе. Огняновъ се промъкнж
безшумно между т®хъ и се трышиж убить,

сломенъ

фи-

зически п нравственно. Той се мжчеше да съердоточи
распил®нитЬ си мели, или поне д& си докара сънь,
който му бЪше необходимъ —

за да

може крЕпъкъ

да

Но мшелит® му хвърчахж
ср®щне утр®шния день...
изъ проетранетвото разефяни, като подплашенъ рой пчели,
а еънытъ сё сФгаше отъ клепкит® му. Не се заспива
лесно въ надвечерието на едно сражение, пб-добр® —
катастрофа.

На страна ставаше единъ разговоръ, доста тихо,
между една малка група възетанници, налъгали на близо.
Тоя разговоръ привл®че вниманието му.
— Ти както щешъ 1

е спукана, казваше едпиъ.

обръщай, нашата

работица

418

НОЩЬТА

— Ивмамихж ни, измамихж ни, братко, Въздишаше другъ.
— Испи ни кукувица ума, та послушахме тия
чапкжни... Запалихме сами кжщит® сп, обади се трети.
— Шо ни намъ трбаше възетание!
— Сега да го упфваме, къено е вече.
— Ами?
°
— Л®къ, л®къ да се търей.
— Л®къть е единъ само: да еп плюемъ на краката, каза единъ познатъ Огнянову гласъ.
— Така, така, Бъосанова майка не плаче.
— Ами Стоянова, допълни друг.
— Утр® да очистимъ пр®зъ Върлищница.
— По-добр® още сега...
— Не може, караультъ ще ни епре...
— Утр®, утр®.
— Да, въ шашармата...
— Та тогава всички ще бфгатъ, другит® ще ни
иепрфваржтьъ.
— Огняновъ е само куче... Той да ни не забЪлЪжи.
— Ха, Огняновъ офейка още вчера..
Офейка ?
— Само ние, клети, изл®зохме умнп...
Огняновъ се повдшиЖ п извика:

— Лъжете, нещастници, азъ съмъ тукъ!
При тоя страшенъ гласъ, който се разнесе изъ мрака,
вСИЧЕн се спотаихж...
Огняновъ съ въамущение п съ ужаеъ чу тоя разговоръ.

Нмаше

сумн®ние,

че

той

ипзражаваше

общото

настроение на въастанницит® въ това и въ другит® укрпления. Гласътъь на единъ отъ говорившитФ му ее стори
Но кой бЪще — не
познать пб отъ давна врфме...
можеше да сп епомни.
— Боже мой, Боже мой, мпел®ше ел той, като те-

гл®ше хубаво пр®дницитЬ на ямурлука Въеъ гЖрдит® ем,

0” О УЧОРОРАНННННОЫЮ

уЧры

НОЩЬТА

414

за да не пропуща острото нощно духание. Какво стечение
на обстоятелствата! какви разочарования! какви ивмфни!..
И подирь това мил®й ва тоя проклетъ животъ, иекай да
живФешъ!.. Утр® имаме, сражение, и азъ още отъ сега
пр®движдамъ края му... Паниката е въ сърдцата; страхътъ отъ смрътьта © разслабилъ риц®т® п затъмнилъ
ума на оние, копто сж дошле тука да № търежть... Тоя
въодушевенъ, той се надЖваше, той вЪрваше,
народъ бе
Подлостьта на
като дЪте, и сега, като дЪте трепери...
БЖла-Черкова и друедни увлФче въ подлость други...
Клитит®, излъгахж надЪждит® ни, демораливирахж

сура...

Това ‘е подлость, това

пзм®на

градъ биль споТоля интригантеки
на общото ‘д®ло...
собенъ само изм®ни да. прави, измЪнници да ражда. Той

знае да ражда Кандовци, Аврамовци, той знае да създава
Ради! Ахъ и тая Рада, която отрови поелЪднит® часове
на живота ми! И азъ диры смрьтьта, азъ го напущамъ

сега съ проклятия...

А какъ бихъ умрЫлъ щастливъ п

тордъ, Боже мой, любимъ, озаренъ

отъ лучит® на лю-

бовьта, увЪренъ, че ще да има да капне ноне една чиста
Да умрешъ, когато за
сълза на моя гробъ непознатъ...
тебе сичко е умр®ло въ тоя свЪтъ, когато виждашъ своитЪ
кумири въ кальта, своит® идеали погребени! Любовьта,
такава
Какъ ©е мжчна ‘и безнадъжна
революцията!..
смуъть ! О какъ е тя желателна, необходима за нещаетнит®,
ы
:
като мене!

Планинскиять вФтьръ духаше тхжовно надъ задр®малия. кжръ. Шумата на околнит® гори испращаше тлухъ
и вловЪщъ шумъ, който тъмнината правЪше още пб-гробенъ.
Всичкит® връхове, долове и планини на около, всичката,
ЗвздитЬ на небето бръзо
природа пъшкаше настрьхнжла.
и безпокойно трепкахж. — Сегисъ-тогиеь нощна птица се
обади въ пущинацит®, и цакъ се въцари мрътво мълчание...
Планинскиять в®търъ провлЪчено, печално шуми надъЪ главит® на лежащитЬ до окопит® възетанници, като едно да-

ой

УТРИНЬТА

лечно стенание. Това стенание се отзовава въ душит
имъ болезненно, и гп кара да се тряпкать и озпрать въ
тьмнината. И пакъ падать въ безпокойна др®мка, напъшена еъ бл®дни призради на ужаса, прфеичана отъ
трьпкиг® на студа и леднитЬ цалувки на вЪтъра.
Най-посл® крфеливиять хоръ на клисурекит® пФтли
зац®ии нощанял въздухъ и иепълни самотинтЬ планинеки
съ живля ей привФть, предвЪетникъ на зората, на златното слъице,

на живота п па подновяванието

на пролЪтьта.

ххх.
Утриньта.

ава

оао

наа

ааа

оаа

ВОАаАНАОНае

Ри
о

праздника

‚

Въпр®ки тревожното състояние па духа сл, Огняновъ
заспа най-поел® дълбоко два часа. — Такъвъ крЪпъкъ еънь

посвщава, увФрявать, и осжденитЬ въ пр двечерието на
смръеното имъ наказание. При-зори той се сепыж ин се
©озърнж на около. Природата се разбуждаше, Развиделваше

се на вефкжд®.

—

Небето

СФЪлизняво-бл®до-сине 6%

изгубило поелФднята си тр®пкава звФздица. То побЪлФваше повече и повече на истокъ. Едпа червена, яркоогненна тьсма лежеше на длъжъЪ по върховет® на планинит® тамъ. Това приличаше на зарата на нФкой отдалеченъ
ложаръ. — Прозрачии мъгли още се пластВхх въ ГАНКИТЬ
на урвитЬ на Рибарица; по сн®жната и корона се руменФеше вече отъ отблска на въеточната варя...,
Само
Богданъ ббше застланъ още съ мъгла и имаше настръхнхлъ и студенъ видъ. Но полека лека мъглитЬ се раз©Бхл, видЪлината ставаше пб-б%ла и пб-силна и зеленитЬ

планини, гори и могили околовръеть се усмихнахж и потледнах® радостно подъ лазурното небе на тая пролтна
утрина. Нклд® въ гората ранни славеи запФхж.
Огняновъ станд, -хвърли погледъ на лежащитЬ въз‚станници въ укрфилението, завити ©Ъ козяци и съ Ямур-

УР

УТРИНЬТА

416

луци, подъ кошто 8Ъ8НЯхЖ, и се запжти. по посока на,
Зли-Долъ.

Той отиваше да обсжди положението съ воен-

ния СъВЪть.
‹
Скоро той се изгуби въ дола, който прфсичаше пжтя му.
СОвЪтнж се хубаво вече. Изгр® и слънцето.
Възстанницит® въ укрфплението бФхж всичкит® на-

ставали, и се валовили, подъ надвора на десетника, на
работа, по доискарванието новитЬ окопи, станжли нужни`
поради увеличението числото имъЪ отъ малкия отредецъ
пратенъ тукъ епощи. ТВ б%хж сега пб-бодри. Марчевъ

6% имъ пошъинжлъ, че Огняновъ вече © направилъ рекогносцировка до отвждъ Текията и че положително знае,
че днесь възстава и ББла-Черкова... Такава една вФетъ
повърнж малко куража. Момчетата се малко поококорихж,
лицата имъ се отворихж — развевелихх даже, и вФкон
затънаникахж см®шни пФени. Свойственниять на бългаЗахвърляхж
рина хуморъ не се вабави да се прояви...
се оетроти на смфтка на четворицата клисурци, що б®хх
осждени да застрфлють циганина.
— Отъ петь крачки и да не можете да ударите Мехмеда... ами. втори пжть... Да му берете грёха на гор-

му дадохте още животъ,
— Едната минута, дто
кия...
струва ва сто години мжчения... Той си пепати всичкит®
трЬхове, казваше единъ.
— Дяволъ да ви земе, отзова се другъ, направихте

то мжченикъ... и той сега ©е въ рая при Мохамеда...
подве друг.
— Льжешъ, обади се трети; — Дичо и Стаменъ
Гаргата го хвърлихж въ локвата тамъ и той сега е При
жебитЪ.

См®хове.
— Бе, отъ толкова блиско д ни едипъ крушумъ да
го не удари, извика другъ единъ; — а8Ъ ОотЪ Толкова
мвсто и съ плюнка го бихъ улучилъ.
— Отрфзвамъ си главата, че вие не сте мФрили.

внещй ый

УТРИНЬТА

417

— Право, право, отъ толкова мфсто и баба ми би
то изм®рила...
— Мрихме бе, управяше се единъ отъ закачанит®.
— М®рихте, ама мижахте...
— Истина, авъ вамижахъ, ама когато отпънахЪ
чекмака...

‚| См®хове пакъ.

Други закачахж Рачка за името му.
— А бе Пръле, кой те надари съ такова славно
име? питаше го единъ.
— Рачко! тебе ти не е такова името, лъжешъ!
дразнЪше го другъ.
Рачко се докачи.
— Кой лъже? питайте графа!

— Не, не, лъжешъ...
докажи, че сп найетина
пръдле...
И присмфхулпикътъ му каза какво доказателство иска.
— А бе внаете ли? Той нп зималъ вчера ва
хайдуци...
— Има право. забл$жи единъ, Боримечката го
обралъ: зелъ му ножицит® и аршина изъ торбата...
— Зе ги, зе ги, ‘ей тьй, изъ торбата ми, 36 ги, оня,

лошиятъ, подтвърди Рачко.
— Шо му еж биле?
— Натрошилъ ги ва джепане на топа.
— Ёхъ, то тогавь и Севастополъ ще разблемъ.
— Ако и нашата батарея направи, като . зли-долската, то ни единъ турчинъ нФма да останеживЪ.
— И Клисурското царство си остава навЪки непокатното, смФеше се другъ.
— Какво ли махать тамъ? попита единъ, като се
обръщаше на истокъ.
.
Всички се обърнахж къиъ сжщата посока.
ДалетлёднитЬ стражи давахж условни знакове па
укрфпленията, че еж видФли неприятель. Въ сжщото врЪме
21

лвамниа души оть тия стражи търчешкомъ отивахЖ къЪМъЪ
да даджть подробности на военния СъВЪть.
Токо-що извЪетителит® приститнахж въ казаното укр®-

Зли-Долъ,

пление, показахж се от кжд® Рахманлари дв® КОННИ
отд®ления турски, отъ по двайсетина души. Едното вЪрвъше изъ друма, а лругото прфзъ кжра. ВъзстанницитЬ
съ вълнение се взирахж нФма ли да сё появыМЪ други
сили слФдъ конницит®. Но н®м& други да се появи.
Тозъ часъ два пши отряда, по численнность пбсилни оть турскитЬ, спуснахж се отъ укрЪпленията, за
да поср$щнжть турскит®. Пб-едриять отрядъ изл®зе изъ
укрЪплението на Зди-Долъ.
— Кой го води? питахж възстанницит® и се взирахж
въ предводителя.
— А бе не видите ли, Огняновъ!

обадихж се н®-

да се обл®че, авъ го пезнавамъ.

он

карнарския ханъ, вамъ лъжа, менъ истина.
Но никой не слушаше Рачка.
Турцит® спр\хл, като вид®хх бъигарскит® отреди,
и сё оттеглихЖ навадЪ.

— Припари имъ на синковцит®, забЪл®жихЖ Н®коп

радостно.
— И днеска нФма бой.
— Чини ми се, че Бла-Черкова имъ е отворила
работа... разежди друти.
п веИ укръилението пакъ ЗаОиЕ отъ ИИ
сели разговори.

ХХхУ.
Бо
ОбФдъ дойде и минж.

соката точка на зенита.

РО

й.
Слънцето

стоеше на най-ви-

Въ укр плението на Огвнянова въвстанницит®Ь довършвахл обФда си и бързишката увирахж въ торбитЬ
си и вулшит® си осталит® комати и сухобжбипа. ТхнитЬ
измлчеци, запрашени, немити отъ нед®ля лица, б%хж безпокойни...
Душевенъ смутъ 6% се пакъ исписалъ там.
Слабиять усп®хъ б%ше ги поразвЪдрилъ, но за минута.
1% знаяхж,

че лднешниять день, ако не бжде р®шителнил,

то утрЪшниять ще е такъвъ, непрфменно. Т® чуветвовахх,
че бурята наближаваше бързо. И отъ чаеъ на часъ хвърляхж безпокойни погледи на истокъ, ВЪ8Ъ голит® полени,
дЪто се чернФяхх пръенжто далегледнит® стражи.

Слъището пр®журяще. На десна страна отъ батареята, изнесена и заложена още снощи, Огпяновъ, токо
пр®ди малко завърнжлъ се отъ Зли-Долъ, облнъ въ потъ,
60% сплно запять съ вФколцина още души: бървахж да
довършжтъ

новия окопъ.

Както

казахме,

снощи

6% имъ

пратено оть военния съвФтъ подкрпление отъ десетина
души и сжществующиять шанецъ не стигаше.
— Даскале, повика го единъ петдесетгодишенъ 6елянинЪ.
в
Огняновъ се извърнл.
— Какво ев, чичо Марине?
Вериговчанинътъ му подаде една хартия, просто
‘сгъната на четири.
— Писмото за тебе донесохл.
*
— Кой го донесе? попита Бойчо прфди да разгърне
:
лиемото.
— Иванъ Боримечката. Снощи те дири тука, но те
не нам®ри и ми го даде азъ да ти го дамъ, като се
ЯВИШъ.
— Каза ли ти отъ кого е?
— Отъ ‘даскалицата.
Огнянову се сви отъ болка сърддето, като че клъцНато отъ змия. Той смачка конвулзивно книгата ©ъ намФрение да в

хвърли,

но се договФди, че това може да

Бой

420

бжде забЪлЪжено, и нистинктивно
оьа

5,
В Мушнж въ джеба, на,

Па бърво и трескаво подхванж рабодрёхата ен...
тата сл, каквото да заглуши мжчителното чувство, което
размири душата му...
— Отъ д® сега и тая Рада, въ тоя моментъ!...
Защо ми пише тя и какво иска отъ мене %... Нема ли

аванса

3)
Зе4р

що”
ОЕ

ЕО

ВОЧЫеО

най-поел% да виды борба, да ер$щиж смръть... Та да
се свърши всичко!...
Въ сжщия мигъ между въестанницит® но
н®що особенно. Весички се натрупахх по насипит® на
окопит® и назъртахж на истокъ.
Огняновъ дигнх глава и устреми сжио погледъ къмъ
толит® рятове. Тамъ далегледнит® стражи давахж тревожни
знакове. Тозъ часъ иепращ®хж нколко пушки тамъ —
условенъ сигналъ, че е заб®л®женъ силенъ неприятель.
Скоро т® хванахж да отстжпять на самъ бъраишката,

като викахж:
— Много, много турци!

Произл®зе смущение въ укрплението. БранителитЬ
се защур хж насамъ-нататъкъ, побледн ли.
— На мфетата си! заповфдамъ ви! изрева Огняновъ,
като грабна мартинката сп отъ Купа, дЪто бЪхж сложени
и другит® пушки.
Тоя викъ на Огнянова стрфенж възстанницит® и т®

зехж да се настанявать въ ложементит®.
Въ критически минути куражътъ и присжтетвието'
на духа у едного магически дъИствувать възъ массата и
в подчиняватъ. Тогава началникъ е оня, който поиска
ла бжде.

Пристигнахж, заморени, ивколцина души отъ аван-

постнит® стражи. Огняновъ ги поершнЖ. ,

— Какво вид®хте?
— Турци! страшна сгань пде насамъ... ХПЛЯД&
трбва да има... Пжтьтъ © почерн®тъ отъ башибозуци...
Огняновъь имъ скиМнА Д& МЛЪЕНАТЬ.

Ва
ый

ооо

аа

сыйь

бо

Эры

Бой
—

Стойте!

491

извика той къмъ ложементитЪ, като вид®,

че мнозина не ги сдържаше и изл®зохж пакъ.
— Много, много, мълв®хж нЪколцина, като ее взирахж отъ насипа.
— На м%стата си! веёки при оржжието ! искомандува,
пакъ повелително Бойчо. Навл®зохх пакъ въ ложементит®.
— Задаватъ се вече!
Д®йствително, далеко на главния друмъ, тамъ дЪто
той излавя изъ задъ разлатото бърдо, подаде се главата
на една гжста колона; на 'ве®ки мигъ ТЯ се истакаше
на самъ пб-дълга

и пъплЪше,

като една безкрайна

гжее-

Това бЪше ордата на Тосунъ-бея. Колкото приница...
ближаваше, , толкосъ пб-явна ставаше нейната гжетина и
многочиеленность. .. Турцит® върв®хж по четворица наредъ,
двайсетина малки пр порци и три’ голЪми знамена —
б®ли, чървени, зелени и други цвФтове, се разввахж
Скоро тя вапълни веичкия ПАТЬ ОТЪ
надъ колоната...
Кулата

до

БЪлата-Вода,

нЪщо два километра

на длъЖ“ъ.

Въцари се ново смущение въ редоветЪ на възстан-

ницит®. Никого не едържаше вече на мФетото му, всВкой

ставаше правъ и се озърташе плахо-плахо.
Само евирфпиять погледъ на Огнянова ги малко заю
държаше.
Черната колона продължаваше марша сп сё изъ плтя,
додЪто стигна до Кладенчето, на растояние единъ крушумъ
отъ укр®иленията.
Тогава стражата отъ Зли-Долъ испраздни нФколко
далебойни пушки; тозъ часъ, по командата на Огнянова,
трьмнж и нашето укрфиление. Ревна и топа. Гжетькъ
димъ застла насилит® и гърмежътъ проц®пи въедуха п
заеча изъ планинит®...
Н®кокцина

души се повалихж въ

Ппрфднит® редове

на колоната...
Въ

тоя

мигъ Огняновъ

съгледа главит®

на трима

души, копто се спущахх изъ Пхля къМЪ дола на Стара-

492
Рфка. Тия въестанници

б%гахж. отъ укреилението,

въб-

полвувани отъ първата бъркотия и отъ дима. — Огняновъ
инстинктивно позна въ тая група б®жанци сношнит® сш
плана ва бЪганието.
Въ нъколко раскрача той се озова на брфга, на връха,
б%хж
подъ който стоеше сипеятъ и долътъ. Бжанцит®

съе®ди, който обежждахх

влЪзли въ една т\сна пжтека, изрита отъ пороит®, и
вървфхж единъ сл®дъ Ддругъ.
— Назадъ!

‘връщайте

се, господа, или ще ви по-

извика той и насочи пушката еп възъ ТЬхъ.
Б®жанцит® се обърнахж и останахж, като вкамънени.
Т® оЪхж оставили гор® пушкит® си. Огняновъ позна въ
едногото дякона Викентия, бръснать и въ ххшовски дрхи.

вала!

Клетиять

момъкъ

б%ше пламнжлъ до ушит® отъ срамъ.

Т® машинално обърнахж стяпкит® си назадъ.
— Чичо Марине, доведи тия етрахопъзлювци тука и
ги натьичи

въ окопит®...

Ако кръкне нФкой, давамъ ти

право ла му пукнешъ тлавата, и Огняновъ бързо-се на4
\
м®ри на поста си.
— А бе; пъеи-виновци, бари една пушка, за кумова
ГЪЛсрама, да бЪхте хвърлили, па тогава да Оъгате....

чеше ти чичо Маринъ, като ги подкарваше къмъ окопа,
съ пушка насочена въ гърбовет® имъ.
Това ‹ впушително поведение на началника емири друтит® въастанници... Т® задържахж проявлението на, страха
си, но за нФколко минути само. Устнит® на повечето се
б%хл попукали до кръвь.
Турцит®В пе б%хх гръмнали още нито една пушка.
Чаданието на другаритЬ имъ, свалени отЬ първит® залпове изъ укрфпленията, причини минутна бъркотия въ редоветЬ имъ. Отнесохж раненитЬ до оградит® на околнит®
тюлове, а т® купомъ, бързишката заотстжпахж назадъ. Тал
първа сполука поободри възетанницит®, и т® продължихж
енергически огъня ср®щу неприятеля. Отъ непрфкъенжтитЬ
търмежи плата планина п могилитЬ гаче се тресВхж.

оеойны

Бой

493

облачета, накацали по разни връхища, озпачавахж
присжтетвието на укрЪпленията. СтрЬлбата изъ слЪдваше
и когато турцитЬ се б®хж доста отдалечили, та ги не
стигаше крушумъ... Доста далеко, отзадъ ордата, её мФрБли

кахж нФколцина конници.

ТЪ съетавлявахх главния шабъ

на Тосумъ-бея... Ордата ги приближи и се павали около
тВхъ. Тя стоя тамъ на сгжетешъ купъ доста врфме. Види
се, ставаше съвЪщание и се измФняваше плана на нападението. Дйствително, забълЪжи се нФкакво размърдвание

на ордата, раекъеа се на пФколко части, конто се разл®лихж едпа отъ друга. Тогава, като по даденъ знакъ,
веичкит® тия Отд®ления, въ разсипанъ строй, её хвърлих®
насамъ съ бФепи викове и съ голФма буйноеть и стремиКдни тичахж по голитЬ връхища къмъ плателноеть...
нината, Ллруги къмъ урвата на Зли-Долъ, трети кЪмМЪ
Срфдня-гора, къмъ дола, изъ който тече Стара-рЪка и отваря проходъ къмъ Клисура, четвърти — КЪмъ лозлта —
за нашето укрбпиление. — ВъзетанницитЬ ги поерБщнахж
отъь далечъ още съ взалпове, по турцитЬ загърм®хж само

тпомъ вл®зохх въ чъртата на крушумитЬ... Н®колко минути облаци димъ съвевмъ забуляхж укрЪилението, оть
постоянна стр®лба, но гърмящитЬ сё намалявах® и на-

малявахж. Огняновъ, съ лице задапано оть баруть п
покрито съ каль, колто потътъ превръщаше на гжети потоци по бузит® му, опшянЪлъ отъ джха на кръвьта, замаянъ отъ пищението на крушумитЬ, що фъркахх надъ
тлавала му, ту се пеправяшще съ мартинката, която блъваше б®лъ димъ, ту се снишваше въ шанца си.
Оть мигъ на мшгъ той несъзнателно

викаше, безъ да

се озърта, въ окражающия го димъ:
— Удряйте! гьрмете! куражъ, браля !
Внезапно той зачу до себе сп гласа па чича Марина,
който казваше на другиго нФкого:
— Момче, ниско, ниеко стой... Ше те удармть!...
Огняновъ неволно се объриж на д®ено п пр®зъ раз-

494

Бой

рёдения отъ вЪтреца димъ, зърнж единъ възстанникъЪ, който
правъ, безъ да се снишава, гърмЪше възъ неприятелитЬ,
съве&мъ изложенъ на крушумит® имъ. Тая дъраость бЪше
цела лудость.
Огняновъ, изумленъ, позна Кандова!
Поразенъ отъ това, той машинално отиде до него, и
въ дима: му простр® деница и му каза:
— Брате, дай ржката.
Студентъть се извърнх, погледнж тихо, ледно Огнянова, но му стиенж силно ржката. Това ржкостискание
на двамата противника бЪше знакъ на примирение пр®дъ
взора на окървавеното отечество, а може би и на прощавание, вфчна разд®ла...
Едпа струйка кръвь обл® Огняновата ржка, когато
държеше Кандовата! Тая струйка истече изъ ржкава на
студента.
Огняновъ взабъл®жи кръвьта, но това го не очуди,
нито порази, даже не разбра значението на тая струйка
топла кръвь.

Повече го порази това, д®то вид® Кан-

дова тука.
Л®йствително, студентътъ, подиръ като 0% оставилъ
Радината стая, скоро елФлъ Огнянова, 6% отишълъ на
м®сетото, дЪто се раздавахж оржжия, и отъ тамъ на укр\п-

лепията къмъ Стара-р®ка... Пратенъ енощи тука съ подкрпителното
отдЪление, той не бЪше още заб®лфженъ отъ
Бойча, тая зарань ве®ц®ло погьлнАтЬ отЬь залисит® на

длъжностьта си.
`
Огняновъ се отдръпнж и се озърнх правъ, около
себе сл.
Тогава само той забЪл®жи, че окопътъ бЪще почти
пусть... ВъзстанницитЬ бЪхж исчевнжли изъ укрфплението...
Само петима-шестимадуши, между тВхъ Кандовъ, още обтаяхл

и продължавахл огъпя, който омършевяваше. ГръмежитЬ
разрВдявахл и оть другитЬ укрВпления, сжщо напущани
вече отъ брапителит® сп. Въ зам®на на това, неприятел-

495

Бой

«кит® крушуми. пб-изобилно ръе$хх и
всВко показвалие изъ окопит®.
Огняновъ, отчаянъ,

обезумлъ

прав®хл опасно

оть ярость,

поддър-

жаше заедно съ малцината си храбри другари неравната
борба, р®шенъ да умре на мфстото си. Укр®плението,
прочее, едно отъ всичкитЬ въсточни, елЪдваше да се пуши още.
— Олеле мале! извика се болезненно на близо.
Огняновъ трепнж отъ тоя ВИкЪ п ее обърнж на лФва,
отъ дЪто той дойде.
Въ окопа б%ше възнакъ паднжлъ Викентий. Чървенъ

страна,

чучуръ крьвь шурт®ше между шията му и гжрдит® му и
почървяваше ровката земя. Крушумъть б®ше го пронизалъ
смъртоносно. Та кръвь изми позора му...
. Чичо Маринъ го изнесе на страна подъ една ва°елона, за да го поематъ други и отнеежтъ въ града. Но

никога нФмаше тамъ. Височината бЪше пуста...
Опразненит® ложементи нФмфяхж грозно. С ‘мо рЁдки
гърмежи отъ лдругит® незаплашвани върхове, на е®веръ
и западъ отъ града, присъединявахж се безполезно, впрочемъ, къмт Огняновото укр®пление, което привличаше сега
крушумит® неприятелски, като единъ магнитъ жел®знит®

стърготини. Турцит® на орляци продължавахж да настхпать на самъ и гърм®хж непрфетанно. Т® се промъквахж
првдпазливо пр®зъ лозята и првзъ гюлищата, които още
снишавахх се до случайти дълФхж отъ укр плението,
нит® заслони, лЪгахж инетинктивно при вс&ко сылЪжда-

ние, че ще гърмжтъ отъ нфкой връхъ. Т® запр®ваимахж
едно по едно укр®пленията, испразнени пб-рано отъ па-

никата.

ВмЪсто възетанницит®

или

труповет®

имъ, т

нампрахж тамъ оржжия, паласки, чанти, др®хи и други
плечки. Нам®рихж и черешовит® топове, изнесени вчера
вечерь, по два по три въ вефко укрепление. ОсвЪнъ
—

два, другит® стояхх още пълни, никому не 6% дошло на
умъ да имъ запали фитиля, та и духъ не 6% остало

за това.

я
3
:
ь
9

Турцит® се показахх и на височинит® на Шайковецъ и надъ самия градъ. Изъ улицит® му запращ®хж
пушки противъ тВхъЪ и сваляхж знаменосеца и още едного.
боя и на града, който се 6% задимилъ
на нФколко мФста, б®ше рфшена вече въ полза на Тосунъ-

Но

сждбата

на

беевит® полчища. Т® съ викове на черни рояци се спустнах оть урвит® къмъ нещастна Клисура, като- черни
рояци врани на нФкой прфеенъ труп.
*

ххх.
Рада.

Шомъ първит® гьрмежи по връхищата пввЪетихж
на Клисура, че фаталния бой настая, народътъ обзетъ

отъ луда паника, удари да б®га къмъ Копрившица, прфзъ

Върлищница, тено планиеко гърло въ Срфдня-Гора,
изъ което иде р®ката съ сжщото название, та се влива
въ Старата, на югозападния края на града.
Госпожа Муратлийска, у която б$ше на гости Рада,
прибра набързо пб-ц®ннит® си вещи и дФцата си, за да
напусне кжщата си и да б%га съ другит®. Тя се отби

при Рада да ж земе. Но при веичкит® й молби, Рада
не щ®ше да № послЪдва, рЪшена да остане въ кЖщИ...

^ —” Добрата госпожа Муратлийска ©’ сълёи на очи и На Ко„ лВнЪ во молеше да трынжтъ тозъ чась; тя не можеше
да к остави на такава страшна участь. Турцит® се показахжх вече надъ яроветЪ на града и вефка минута бЪше
драгоцнна.
— Иди, иди, како Анице, отведи дФцата... моль
‚ те, остави мене, викаше Рада и тласкаше къмъ врата
тоспожата Муратлийска.
Госпожа Муратлийска 1% погледиж. уплашена и сключи:
рхц® въ безнад®жность. Пр®зъ прозореца видФ, че тур-

цит® се спущать вече къмъ града. Тя се въечуди що
да стори.

РАДА

Очевидно, само едно отчаяние можешще да доведе
Рада

до такова безумно упоретво.

И напетина,

тя бЪше

жертва на дълбоко отчаяние.
Отъ часа на ужасното: спречквание между Огнянова,
и студента, тя останж, като сломена, като убита, подъ
удара на прфзр®нието на любовника еп. Въ смайванието
си, тя не можа тогава да се управи, & посл® не го вид
вече. Прочее, Огняновъ и до еега остаяше въ ужасното
си заблуждение, и съ безпр®дЪлна умраза и отвращение
Ако умреше въ боя, той щ ше
въ душата къмъ нем...
да умре съ проклетия на устата п въ жестоки, нетъриими
нравственни терзания. Тая миеъль = привождаше въ
ужаеъ. Тя н®маше ни минута покой. Съв®стьта й №
гриз®ше, че тя можеше да го успокоп, да го разув®ри,
а не стори това. Тоя благороденъ човЕкъ щфще да умре
окаянно, отчаянъ, защото той смърть бЪше отишълъ да
рен, — той се не боеше отъ емърть — и тя бЪше длъжна,
да му к направи поне пб-лека, да умре пб-епокоенъ и
утышенъ отъ мисъльта, че умира любимъ и обожаемъ...
А може би, и да го ибтръгнЪше отъ ногтет® на смъртьта, —

той тогава не би в нарочно дирилъ, — И д& го запази
Но той не сл®зе ни единъ
за себе п за отечеството...
пжть въ града. Напраздно тя се опитв& нФколко пАти,
подъ разни

прбллози,

да иде до окопит® и да

се види

тоне на минутата ©ъ него, та било, че си навлЪкла
негодуванието на огненния му погледъ: ней упорно се
Едничка утВха
отказваше достжиъ при укр$плението...
‚й бъше свижданието съ Стайка, Боримечковата булка, нейна,

съеёдка. Боримечката на три пжти 6% слизалъ въ града
съ разни миспи, и пжтйомъ 6% се отбивалъ при жена сп

и й съобщилъ нФщо за Огнянова.

Чрбэаъ Стайка, прочее

като вФкове, заедно

съ мжкит® й,

и любовьта И къмъ Бойча, толкова нещастенъ,

нарасваше

колкото п,

РАДА

"ОВР

храбърь. Тая страсть доститнж до култъ. Ней й се прфдставяше тоя рицарски образъ, расхубав®лъ още отъ красотата на мжжеството и окрхженъ съ лучезарния ореолъ
на славата, какъ съ горчива усмивка срща смъртьта,
тамъ на ония върхове, безъ да се обърне. веднлжЪ насамъ,
да хвърли единъ погледъ, да пошушне едно сбогомъ
КъЪМъЪ оная, която неможе да жив®е безъ него, и която
той е стяпкалъ ©ъ Ппр%зр®нието еп...
Снощи прьвъ
ПАТЬ тя се вид® съ Ивана

Боримечката,

Ладе воля на

чувствата си и плака пр®дъ него съ горещи сълеи. Добриятъь Иванъ вы ут$ши, както знаеше, и й се обЪща
незабавно да прфдаде пиемото й, набързо написано съ
моливъ, на Бойча. (По причини, който знаемъ, то биде
врхчено Огнянову току въ началото на боя). Но тя не
прие ни думица отговоръ, словесенъ макаръ, и скръбьта
и отчайванието

й нФмахх

пр\дфлъ...

Тя

чувствоваше,

че не ще да живФе, ако Бойчо занесе првзрфнието си
въ гроба, къмъ който тя го е най-вЪрно тласнлла; ней
й се вардеше отвратителенъ тол животъ вече, за който
изворътъ на любовьта и шщастието ‘безвъзвратно бЪше
прфеушенъ. Какво й остаяше за напрдъ?
Безпомощни
страдания, горки съжаления, прфзрфнието на свфта и
Ва какво й бЪше
безнадЪжность, вЪчна безнадЪжность...
ней тол животъ? Кому е нуженъ той? На кого, ще се
опре тя безъ унижение? БЪла-Черкова. й стоеше еега прёдъ
очит® грозна и черна, като гробъ... При хаджи-Ровоама
При Марка ли? къмъ
ли да иде пакъ, да се покори...
него ли да се обърне ва покровителство? Съ кон очи?

Тя би умрфла отъ срамъ пр®дъ тоя добъръ човФкЪ...
Нав®рно, и той 6 чулъ гнуснит® клевети за неж п сега
Защото Рада, ежщия
се раскайваше за добротата си...
день, кога остави БЪла-Черкова, узна за грозната мълва,
която № опозоряваше тамъ. Не, не, само единъ Бойчо
Но той, като умре?
може да № утВши, да ж спаси!...
Хубаво прави тая Муратлийска, че пека да живфе... Тя

РАДА

499-

има за кого и защо да живФе, има кой да заплаче за
нех, зашото има кой да в обича...
А тя? Рада? Тя
не може понё товара на нещастието см, тя е много слаба.
Тя н®ма какво да прави въ тоя тжженъ евЪтъ, съ който

нищо не к свързва вече... Но ако остане Бойчо живъ
Какъ страшно той ще к прбзира, защото тя не може
се оправд& — очевидностьта бЪше противъ нем. Оскърбеното му самолюбие неможе й прости. Ударътъ, нанесенъ
на сърдцето му и на гордостьта, му, ше твърд® дълбокъ.. .
И Бойчо никога, никога не би № видФ®лъ... Той бЪше
неумолимъ въ ВвъПпроса на честьта, тя го знаеше. Не, не,
тя тр%ба да умре... Сега може да се умре лесно и дору

славно, подъ развалинит®, благороднит® развалини .на
тоя геройски градъ. Нека си върви госпожа, Муратлийска,
& тя ще остане тука, нека даумре!.. Да, понеже Бойчо
не й казва да живФе, не к почете ни еъ едно словце,
то тя ще умре... И ако емъртьта го отмине, то нека.
знае, че Рада е била честна мома, че и Българката не
се бол отъ смърть и че тя се е пр%несла жертва на
любовьта си къМъ него.
Такива, и подробни размишления, плодъ на отчаянието въ една н®жна и сантиментална душа, съкрушена
отъ

нещастието,

се върт®хж,

като

главата на Рада, когато госпожа
и дръпаше

и мол®ше да

буйни

облаци,

изъ

Муратлийска съ плачъ

ж посл$два.

Но Рада

бЪше

неумолима.
Въ тоя мигъ се чухх впкове на Българи въ улицата.
Госпожа Муратлийска надникнж отъ прозореца;

тя вид

въветанници; тя попига едного:
— Бай Христо, какво станж гор®? Огняновъ’ клд®
е сега? Ами кхдЪ бЪгашъ ?

Възстанникътъ отговори запъхтФнъ:
— Батакъ, батакъ! Аничке, Огняновъ, клетникътъ...
останж сп тамъ...
СОв®тъь се испотроши...
Бфгайте пбскоро, къмъ Върлищница! п възетанницит® печезнахж.

о,

Зй
соленое

430

Рунынони

а яЗуРОЫ ВЗТЫЯ вул

ааа

НН

зи

Очевидно, бай Христо бЪше отъ укрфилението на Огнянова.
Тогава Госпожа Муратлийска,
елФдъ безплодни усилия да в отведе, напуснж кхщата сш.
БЪше вече вр®ме, ващото не сл®дъ много Рада чу

Рада пнепищ®, като луда.

отчаянни женски викове оТъ сФверния край на града,
натазенъ вече отъ турцит®. Както стоеше прфхласната и
слисана. отъ гор®етьта сл, тя вид® изъ прозореда тълпа
башибозуци, че тичахж съ голи ножове изъ една улица,
застигнахж двама души и ги съеВкохд...

Тя вид® добр®,

какъ нФщо чървено шурнх изъ паднжлит®, тя вид®
смъртьта, ужасната смръть, въ най-ужасния й видъ, Ш
лудъ страхъ отъ неж иж завлад®... Чувството на живота
се пробуди съ стихийна сила въ тая млада двойка,

то задуши въ нем всички други чувства, парализира
умре, що и даваше отчаяда се спасп отъ
да Ога,
смъртьта, или отъ живота, който И бихлх харизали сласто-

да
сичката. й ршителность
нпето до од®в®. Тя търти

Тя отвори вратата, за да
любивит® кръвожадници...
се спусне пзЪ стЪлОпт®, но тозъ часъ чу че вратнята
дворска се хлопнж и отвори съ гол$мъ трсъкъ и въ
схщата минута вид® пр®зъ клонитЪ на овошкит® въ
двора, въоржженъ млжъ, посл®дванъ ип отъ друга още
фигура, копто бърво лд®хх къмъ стьлбит®, д®то тя
се 0 спрфла вдървена. Тя се окопити, повърнж се назадъ въ стаята, хлопнж вратата Оързо, заключи № и
полужива отъ ужась отиде та се скри въ отерЪщния
лгьлъ. Едвамъ 6% успфла да стори това, вратата се заудря
ип вахлопа и нЪкакъвъ Ззв®реки, страшенъ гласъ хванж
да реве отъ вънъ... Понеже вратата се не отваряше,
оня, който иекаше да вл®зе, захванж да &Ж’ троши
и кърти съ нЪщо, като топоръ, тя заскърца, запращ,
отзина отъ една страна п отъ тамъ се провр® цвата на
една пушка, съ която нападательтЪ се напъваше да отпори
разнебитената врата. Рада чуваше прасъка на сухит®
дъеки, копто отстжпахж подъ напора на желФзото, тя вид

ис.

к.

‘ан сеансы

ВВОНаай, пос,

аооооааа

ДВЪ

ЛЬ

Байны

РЪКИ

481

единъ огроменъ кракъ, че се провр% вече: нападателътЪ
проникваше.
Тогава неизравзимъ ужасъ ж облада и помрачи веичкит® й мисли. Смрътьта й се стори хилядо плти пб-добра
отъ страшнит® минути, който наближавах... Тя фукна
къМЪ икопостаса, вапали вощеничка оть жумящето пламъче на кандилото, и върнж се бързишката въ ката. Тамъ,
на масата, бЪше повалена една вулия пълна съ барутъ,
забравена

отъ въастанницитЬ.

Рада отиде до нем, въ дъсна

ржка ве свЫщицата, а съ показателния пръеть на лФвата
хвапл да бърка въ завързанит® уста на вулията, за да
отвори дупка, дЪто да покаже пламъчето. Дупката тозъ чась
се. отвори.
Въ тоя мигъ вратата съ тол®мъ тр®еъкъ се сгръмоляса на земята- и една исполинска фигура проникнл.
Иванъ Боримечката се появи на, прага.
Задъ него се м®рна Стайка. _

Рада ги пе вид® и поднесе св®щьта къмъ барута.
ХХХУП.

ДвЪ рЪкви.
А

въ

тоя

елщи

мигъ

Огняповъ

бЪше

лалеко

въ

планината.

Посл®день отетжпилъ отъ укрфплението, когато вече,
турцит® се покачвахж по насипа, а други то зам®ряхж
отъ блиекото укрЪпление, окървавенъ, очерненъ отъ баруть, съ сетре продупчено на дв® места, той, като
отъ чудо, изб®гпл отъ ржката на врага и отъ крушумитЬ
му... Той дир$ше смрътьта, но инетинктьть на самосъ-

хранението, пб-силенъ отЪ века воля Въ тоя моментЪ,
то спаси.
Сега той се намираше на връха на Върлищница, на
лФвото й бърдо, въ подножието на което течеше рЪчката.

ОЩИИ
СОЕ

ПОВ

пеееотОО

ДВЪ РЪКИ

482

Въвъ кръвьта, възъ пота, възъ барутното чернило,
възъ праха на лицето му сега течахж съЪлзи.
Огняновъ плачеше.
Той се 6% спр®лъ и тледаше ужасни картини на
кораблекрушението на революцията. Той б%ше останалъ

тологлавъ.
Долу въ дола, испоплашена сгань въастанници, жени,
лЪца, който въ лудъ страхъ се спасявахх на вжтр® въ
планината. Ревотъть и писъцит® на нещаетнитЬ достигахЖ

ясно до него.

Ср®щу него — Клисура въ пламъци.
Внезапно погледъть му паднж на д сната ржка,
облна еъ кръвь. Той се сти, че тя бЪше кръвь оть
Кандова. И въ схщия мигъь умъть му отъ Кандова минЖ
на Рада... Косата му настръхна: той бръкнж въ пазвата
си и извади смачканото писмо на Рада, което отвори.
Той прочете ел®дующитЬ нЪколко рецове, наплеани
съ моливъ, но отъ една ослабнжла и растреперена ржка:
„Бойчо!

Ти ме остави съ прфзр®ние. Безъ тебе азъ не могА
Молык те, прати ми една думица сахо отъ
да живы...

НеАко залов дашъ, авъ ще останж жива...
тебе...
Отговори ми, Бойчо, страшни часове пр®винна съмъ...
Ако не, сбогомъ, ебогомъ, обожаемий, авъ Щл.
карвамъ...
се погребж подъ развалинит® на Клисура...
Рада. *

Неизразима гореть се испиба по лището на Огнянова. Той устреми погледъ къмЪ града, д®то пожарит® се
умпожавахж. На разни точки на града нови пламъци
бликвахж надъ покривитЬ, издигахж се и лижахж съ бл®лоЧерни облаци димъ се расчървени езици въздуха:..
тилахж надъ града и се сливахл ©ь облацит® на небето,
които го бЪхж застлали щФло; по тЪхна причина, пб-рано.

ДВЪ РЫКИ

лма бъраина по всички страни. Тхната

кървава зёра

се отражаваше по сипепт®, по урвит® на Рибарица и въ

вълнит® па Стара-Р®ка... Огняновъ търевше да види
двоекатната кжща, д®то госпожа Муратлийска живФеше.
Той скоро № изнам$ри и съ трепеть позна двата прозореца на Радината стая. Кащата още не 0% зас®гнАта
отъ огъНя, по околнит® клщи Ппламт$хж п бързо го докарвахл кЪмЪ нем.
8
— Ахъ!
ужасно !

тя, нещастната,

ще е тамъ!...

}
И той ее хвърли па долу изъ урвата,

Ужасно!

долъть.
Той ее епуснж, или пб-добр®, етруполи, изъ сипелтЬ п
тъстацитЬ и трымчнж пазадъ, кжд® устието на рката,
кжд® Клисура.
|
ТФенината на Върлищница б%ше заприщена отъь 0%жанци отъ двата пола, отъ веички възрасти и съетояпия.
Тая исплашена масса хора, проточена по всичката длъжина
на рфката, приличаше на една друга рбка, течаща по
поеока противоположна. Паническиять

къмМЪ

страхъ

бБше въ

единъ часъ испразднилъ Клисура и натъпкаль тоя планински долъ. Всички тичахж, всички бЪгахл запъхтВоин и
обезум®ли, като хора, който нкой

гони въ петитЬ. Едни

б%хл излели само съ едни др®хи на гърба, други натоварени съ равпи завивки, покжщнини и дрипели, често
даже — съ най-непотрбни вещи, грабнати въ бързината.
Това по

нФ®кжхд®,

достигаше до комизъмъ. 'Гъй, едтнъ имо-

тенъ домакинъ, напустнхлъ кжща и домъ, ОЪше велъ подъ
мишница ‹само единъ стЪненъ часовникъ, който нлкакъЪ
не тр$бваше въ тоя чаеъ... ДругадЪ, една жена носше
сптото си, и то доста й пр$чеше въ бъгането... Ср®щахж
се бабички п момичета, който бФгахх боей по камъняпить,

а въ рАц® държахх лапарит® сл, да се не исхабытъ...
Огняновъ се сблъекваше на вефки мигь съ тля пеплашени
купове, пли се спъваше въ нападали ип примрфли жени,
копто викахх

отчаянно и никой не идЪше да ги подигие...

434

ДВЪ РКИ

Той виждаше вслчки тия ужасен, настръхнхлъ, замаянъ,
гологлавъ, и пришкаше лудешки ‘по посока на града, съ
една само миеъль уц®л®ла въ съвнанието му: да спаси
Рада. Той инетинктивно № търе®ше съ погледа` сп въ
обезобразенит® отъ страхъ лица на срещанит® Жени и
двойки и лакъ тичаше напр®дъ. Тия люде б®хж чужди
ва’ него, т® о%хж,призраци, т® не сжществувахж ва него.
Той даже не разбираше зашщо бЪгатъ тия хора, той не
мпел®ше за т®хъ, както и т® не мисл®хл за него, и
и не питаше, защо той отиваше назадъЪ,
никой се не чуде

когато всичкит® отпвать напрЪлъ. Нмаше разсждъкъ:
имаше плтека само... На вефка стхпка сценит® на ужаса
ставахл пб-поравителни и пб-чести. При единъ завой на
урвата той се епрфпнх въ едно момиченце, което еломено отъ тичание, обезум®ло отъ страхъ, и кърваво, бЪше
паднжло въ р®ката, пищ®ше кански

за помощь...

Малко

пб-нататъкь едно дЪте пеленаче, присннЪло отъ плачъ
за майка си, която го оставила, навЪрно, за да п улекне
въ бъганието...
бдно съадание,

Баби, мжже, жени, прбсекачатъ това
но никой го не види и не чува. Веки

миели само себе ем. Страхъть приви жестоко еърдцето,
той е най-виешата п безобразна форма на егоизъма. Самиять позоръ не тури такъвъ подълъ печать на лицето,
Огняновъ машинално се наведе, зе
както страхъть...
При едпнъ храсталакъ, на
дЪтето и минж напрфдъ...
страпа отЪ пхтя, една жена бЪше мФтнжла, тя ©ъ пбкривено отъ страдания лице, простираше рац® къмъ
Плачове, прЪдр®знжли впкове, дЪтински
минувачит®...
пиеъци пълюытъ въздуха...

Като за вЪнецъ на всички

тия нешщастия, ливнЖ и дъЖдъ, Като изъ ведро. Той ваилющ® надъ уморенит® ©оЪжанци и нашълни ©ъ ДИВЪ екЪ
планинит®. Лапавицата ставаше отЪ мшгъ на мшъЪ пбголфма; отъь урвит® шурнахх Матни вади къмъ рфката
п заловихх краката
на пещаетнит® оФжанци, бити въ

лицето отъ дЪжда, памокрени до голо и помръенжли отъ

‘а

уЬ

- ДВЪ РКИ

485

студъ. Д®цата, теглени отъ майкит® си насила, рев®хл
раздирателно и се влачехл изъ пороя, и падахж... Плачо„вет® и вайканията нарасвахж още повече...
Урвит® на прохода приповтаряхх тоя ДдивЪ екъ. на
страданията и на стихията, въЪ която се еливаше и шумътъ на р®%ката. Ненад®йно, Огняновъ пр®зъ дъжда,
позна въ стор®щната върволица една жена — ПЪрвия
чов®къ, когото позна въ тоя навалякъ. Тя бЪше госпожа
Муратлийска, съ едно дЪте пеленаче на ряц,

& три пд-

въерастни вървхл бтдир®. Той прфгази мжтната рфка и
приер$щиж уморената майка.
— Д® е Рада? попита той.

Тя винж, но отъ запъхтявание неможа да. проговори.
Тя само му посочи съ ржка къмъ града.
— У васъ?
— Тамъ, тамъ, скоро... едвамъ пзбъола тя.
Слаба, каквато бЪше, госпожа Муратлийска, на дали
тише да искара пжтя. Очшт® и б%хж необикновенно ис-

пъкнЖли оть напъвание да върви изъ лошил пжть. Но
въ зам®на на миШЩИтФ, яви се у неы енергията... Тая
—

енергия й вдъхвахл хубавитЪ, като ангели, дЪца.
— Кжд® ноеишъ това дЖте? попита тя съ

слабъ

тласъ, който заглушаваше дъжЖдЪТЪ.
Огняновъ

се огледа.

Той

едвамъ

зелъ отъ нЪкхд® това дЪте и го ноеп безъ да знае какъ...
Той едвамъ сега усЪти и тяжестьта на това малко творение и пискливия му плачъ.
Той гледаше

слисано госпожа, Муратлийска.

— ‘Дай го, дай го...
И тя го пое отъ Огнянова, стленх го на лвата
страна на мокрит® си гжрди, а на дФената стиснх своето,
па продължи пжтя си... БЪше съвефмъ тъмно, когато

Огня-

новъ достигнж устието на р®ката Върлищница. Отъ това
место Клиеура се виждаше пла. Дъждътъ 6% в угасилъ;
само затаени

подъ

покривитЬ

пламъци

още бл®щхх
Со

хвърл®хл прзъ

прозорцит® изъ потъмнФ®лия градъ чър-

Чувахжх се отдалечени
веникави снопове св®тлина...
Пламъцит® пакъ се подхвасгръмолясвания на здания...
щахж и прфдавахж на други кжщи. Изведнажъ, Огняновь съер® единъ гол®мЪ и новъ Пожаръ, който избухнж
на южната часть на града. Гол®ми пламъци съ трфсъкъ

и молнии искачахж изъ него и милиарди ибкри се

расхвъркахж изъ въздуха. Огняновъ забЪлЪжи, че на
това м®сто бЪше кжщата на госпожа Муратлийска... Да,
‚ тя сама гор%ше... Ожщий митъ, горний кать но Тая кжЩа
се провали въ едно море отъ пламъЦи и ЖлЪТЪ ДИМЪ.
:
На тоя кать бЪше стаята на Рада!
Той се хвърли, като б®сенъ, въ пламящит® улици,
пълни съ разевир®п®ли турци, и потьнА Въ ТЬХъ.

касдднА ВАСНИ? а

ТИЫВтЕ Ве:
—

—=рит

ао

ЧаетЬ "трет

Г
Пробуждане.
Въ н®колко дни бунтътъ биде стхпканъ

на веВкжд®.

Борбата се. провали ужасно, тя се обжрнх на па!
ничееки страхъ.
Революция, и — капитулация.
Историята ни дава прим®ри на въастания — еднакво
нещастни п свети, но не така трагически бевславни,
Априлекото възстание бЪше недоносче, зачнато подъ
упоението на най-пламенна любовь, и задушено отъ майка
си въ ужаса на ражданието. То умр® пр®ди да поживе.
Това възетание нФмё даже история. Тъй биде кратков ко.
Златни надЪжди, в®ра джлбока, сила гигантека Ш
ентузиазъмъ——калиталъ отъ нЪколко страдалчески вЪка —

всичко на халосъ отиде въ единъ Мшъ!
Страшно пробуждение.
А колко мжчениди! колко жертви! колко емърть и
падения! Да, и малко героизмъ. Но какъвъ героизмъ!
Перущица — Сарагосе.
Но Перущица в незнае всемирната история...
Батакъ!
Само това име иехвръкнж изъ борбата, изъ похарит®, изъ димовет®, пролет

надъ вселенната

ков®чи въ паметьта на народитЬ!
1ф

п се увФ-

й
Батакъ!

ПРОБУЖД:

Това име, и като собственно, п Като на-

рицателно, характеризира нашата революция...
Сждбата по нкога прави тия каламбури.
Въ данния случай тя ни станж провидфние: тя ни
даде Батакъ, но тя 0% създала Александра ТО

Ако това движение съ нещастнит® си сетнини, не
6% довело освободителната война, то неумолима приесхда

виефше надъ него: здравиять разумъ щфше да го нарфче безумство, народит® — срамъ, иеторията — Пр®-

стхпление. Уви, защото тая стара куртизанка, историята,
и тя со клана на усп®ха.

Поезпята само би го простила и увФнчала съ лаври
теройеки — ва хатхра на въодушевлението, което искара
`кроткит® анадолски абаджии на ер®дногорекит® височини
— сюблимни височини — съ черешовит® топове...
Ёдно поетическо безумие.
Защото

младит® народи,

и младит® хора,

както

сх поети.
*

СЗ

ол

Три деня вече и три нощи какъ Огняновъ се скита
изъ Стара-Планина. Той пжхтува сё на пстокъ, за да се
спусене въ БЪла-Черква, д®то не знаеше какво става. Отъ

Клисура до тамъ сл шесть часа плть за единъ миренъ
гражданинъ; за единъ бунтовникъ, който се спасява отъ
крушума — шейсеть не стигатъ.
Огняновъ ден® се промъкваше

въ

горит® и бука-

цит®, сп®ше въ корубит® на дръветата, като зв®ръ, ва да го’ не видытъ потерит®, & нощ® пятуваше изъ тъмнинит® п пущинацит®, въмракъ и дъждъ, трВперящъ отъ
студъ, който вФеше отъ снЪгопокритит®

висове

на Бал-

кана, бозъ посока, често назадъ вм®сто напр®дъ. Той се
хран®ше съ тр®ва, спр®чъ, гладуваше повече отЪ ВвлЪкЪ.
Да попроси гостоприеметво въ р®дкит® балкански колиби

РОЩИ

ВРИОИО

3 -аь

ооо

дааааанньаа,

—

Аа

ГУооОтя

ПРОБУЖДАНЕ
той не смЪеше: вратата

на повечето

441

отъ тЪхъ пазЪше

караулъ — издайетвото, или церберъ, който джавкаше
опасно — страхътъ.
Често, като замръкваше на н®кой врыхъ, той виждаше на югъ небето чървеникаво.

Отъ най-напр®дъ

тоя небесенъ феноменъ за игра на зарит® отъ

зайд®

ве

лото

слънце. Но нощ® тая багрова мжтна свЪтлина ставаше
пб-ярка и обнимаше повече хоривонта. Тя приличаше на
едно сЖверно сияние, свЪтнхло отъ 71025.
Това бЪще зарата отъ пожаритЬ, копто испепелявахж

множество цвЪтущи села.
Зрлище страшно и величественно.
Нощеека прбсЪкътъ на Балкана му отвори пб-ши-

рокъ видъ на югъ. Тогава Огняновъ съ ужасъ вид® самит® пламъци по Средня-Гора.
Тя мязаше на волканъ,

който блъва огънь изъ двайсетина кратери. Тил пожари
хвърляхж лучезарна мъгла на цФлия небосклонъ.
Огняновъ си скубЪше космитЬ.
— Загинх, загинж България! казваше той въ 0тчаяние, като гледаше пламъцит®, ето веичкиятъ плодъ на
нашит® свети усилия.
Ето въ що се удавихж нашитЬ
торди надЪжди: крьвь и пламъци! Боже, Боже! А тамъ

прибавяше той, като посочаше на кжд® Клисура, загинж
и сърдцето ми... Два мои идеала бе провалихж въ едно
врфме, два кумира, въ който вФрвахъ. — Единиятъ се

катурнж въ паническия страхъ, другиять — въ позора

на изм®ната, и въ гроба.

Сега съмъ единъ

призракъ

бездушенъ, който се е заблудилъ п неможе да найде
гроба си!...
Ако не приличаше на призракъ, то приличаше на
скелетъ.
На веички юрушки мандри и българеки колиби бЪше
поржчано да недавать гоетолюбие на пикой подозрителенъ
скитникъ. — Българит® прав®хж повече: тЬ гов®хж подобни

и отивахж да ги обаждать на потерот®; често даже же-

449

КОМАТЪТЪ НА ВЪЛОТО ГУНЕ

стокостьта имъ дохождате до тамъ. щото сами довръшвахж
съ единъ крушумъ нФкой раненъ, или полуживъ отъ гладъ
възстанникъ. Пр®ли дв нед ли ежщитЬ тия колпбари
ср$щахж апостолит\, като най-мили гости. — Стара-Планина,
не бЪше вече легепдарната

добра майка ва юнадит®, &

коварна мащиха. Пусия.... Ужасъть

и подлостьта оть

градоветЬ и селата бЪхжЖ прВиннжли въ най-луститЪ осои,
ох
паселили хайдушкит® й букаци и свободни пущинаци.
Ц.

БВоматътъ

на бЬБлото гуне.

Тол день Огняновъ оеъмнж въ едпнъ малъкъ букакъ,

който покриваше сФверния хълбокъ на единъ хЪлмъЪ до
пФкакъвъ притокъ на Осъма, на истокъ отъ голата Амбарица.
Той бЪше прфмалЪлъ отъ изнурение и гладъ, чървата
му ее б%хж сл®пили и желудъкътъ му приживяше нФкакви
торчиви треви.
А стотина раскрача прбдъ него бЪше юрушка мандра,
спорна еъ хлЪбъ, сирене, млЪко, извара...„. Той приличаше
на Тантала, който желуваше пр®дъ едпа хладна ручейка,
безъ да може да пие отъ пем.
Е
Кдинъ влъкЪ пикога се пе рЪшава да умре отъ гладъ,
пр\дъ

‘едпо стадо овци.

ЗжбитЬ

на псетата пб-малко же-

стоко дръпать, оть колкото зжбит® на глала.
Огняновъ р®ши да стори, като него. Той остави
букака, миих ФЪчката и рЪшително завъалавя КъМЪ КОлибата на мандрата.
Вътр® б%хж дв® жени: бабичка и невбста, копто кърп®хж, и дв® момчета, копто плетВхж н®що. Пеетата бЪхх

при стадото, в®роятно, на близо.
Като вид®х®ж тоя пепознать, гологлавъ, ©Ъ ХЛЪТНАЖЛИ
очи човФкъ и облФченъ въ чудати дрЪхи, женитЬ испищ ХА.

КОМАТЪТЪ НА БЪЛОТО

“0;

— Чости ищкаеъ? извика нФкой отЪ ВъЪНЪ.
— Й тозъ часъ единъ едъръ, старъ побЪл®лъ вече
юрукъ се приближи съ запънжта пушка.
Огняновъ позна киръ Яня, който често селавяше въ

Бла-Черква съ масло. И той го знаеще.

:
й

ГУНЕ

— Добъръ день, киръ Яне, дайте ми коматъ хле бецъ,
‘° ва

Бога, прибръза да каже Бойчо, за да заяви своитЬ
миролюбиви намФрения.
Киръ Яни го изгледа оть глава до крака. Позна
ли го, вё ли — но огледътЪь не му направи добро впечатление.

вина

Той влзе

навжеенъ въ колибата, отчупи полопита, като изгълча нФщо на едното момче.

— Хай, хбди на тамо, да не земе главата белята,
Тува тце те види вФкой, ристиенино, каза той строго, като
подаваше Огнянову хлФба.

Огвняновъ го подлагодари и се смъКнЖ бързо къмъЪ
дола, за да се мушне пакъ въ букака, д®то бше нощувалъ.
— Боже, казваше си той горчиво, единъ гръкъ, тоя
полудивакъ се емили: българит® ме изгонихж съ проклетия

и съ кучета вчера.
г,
Огняновъ ръваше бързо и лакомо питата, очит® му
свтВхж отъ алчность. Гладътъ бЪше размЪсилъ въ благородния огънъ на погледа му тжпъ зв®реки бл®еъкъ. На
тоя мигъ Огняновъ не би пощадилъ баща си, ако поискаше

да му истегли комаля.
Графъ Уголино, ва да нё умре отъ гладъ, б®ше изялъ,
собетвеннит® си дъца.

Тладътъ е еъвЪтникъ пд-страшепъ отъ самото отчаяние. °
Въ дола Бойчо се напи отъ р®чицата и се закачува
по стръмното за да вл®зе въ букака. Той почувствува.
тозъ часъ благотворното д®йствие на храната: силитЬ му
се поповърнахж. —Кога приближи до гората, отдалечни
тласове

го накарахл

да се обърпе.

Отъ могилата, дФто

стоеше мандрала, се спущахх черкези и му махахл да.
чака. Пр®дъ тВхъ се хвърляха вФколко хрътки (павФетно

©, че въ ония печални дни потерит®, състоящи повече отъ
черкези, се придружавахж отъ хрътки, приучени да 0откривать дирята на чов®цитЬ, като на дивича, и да се
хвърлять вЪ8ъ тВхъ). На връхъ могилата пъкъ стоеше
киръ Яне въ бЪлото си гуне и тледаше любопитно на тоя
ловъ, приготвенъ отъ него. Защото ваедно съ коматя, който
даваше на б%жанеца, киръ Яне пращаше момчето сп да
обади на ближната ватулена потеря.
Гостолюбие и пр®дателетво! ВкоравЪлата душа на
дивъ

номадъ

съгласяваше

тия дв® н®ща.

Той ги

из-

върши съ пълна добросъвстность: нахрани тладния и
познайника, за ла испълпи една човФшка длъжность, &
првдаде бунтовника, за да обезпечи себе сл отъ неприятности. Той сега спокойно тледаше на ловидбата.
Огняновъ вид® блиската гибель. Съ усвоеното при-`

сжтетвие на духа, което опасностьта отнима у повечето
хора, той съобрази тозъ часъ шанеоветЬ. Оттатькъ дола
имаше едно малко възвишение, което щ$ше да го потули
едпа дв® минути отъ очит®Ь на потерята, когато тя се
спусне въ падината, находяща се задъ това възвишение.
Въ тоя кратькъ ерокъ той би усплъ да вл®зе въ букака,
но това нФмаше да помогпе: него щ®хж да го стигнАть.
Къ тичацие да изб®гне крушумит® и хръткитЬ бЪше невъёможно. Въ дола при рфката имаше нисъкъ храсталакъ,
между двата изропени бр%га. Нито тоя гжетакъ не би

Ч)
Рая

арДИИ

могълъ да го укрие защото ако той заблудЪше гонителитЬ,
то псетата щ®хж да го нам®рытъ.
И тамъ, и на вефкЖд® гибель! Но Бойчо нФм& врфме за колебание, едно
какво да е ршение тр%бваше да земе. — Той инстинктивно
прВдпочете дола и като етр®ла се спуепж по стръмнината.
Навлонностьта на мФетото облегчи бЪга му. СлЪцъ минута,

ра

оТВнроус

ро

дупки, като че тя 6% подкопана.

—

од

Огняновъ се

намъкнж въ една отъ тия легловища на диви
Чамъ чак екжпо да продаде живота сд...

зв рове.
белее

недеоч

РЭО

Че

445

НА СЪВЕРЪ

Н®колко секунди, съ револверъ въ ржка, Огняновъ.
слухт®. Тия секунди б®хж вФкове. Лаевет® приближихж,
поел® затхпЪхЖ поел® се пзгубихж...
Той чакаше.
Какво б®ше това? Нав®рно, потерята се заблуди, но не
надълго. - Огняновъ разбра че тя го дири въ буката, п
като го невижда тамъ, естественно, ще помиели за дола,
дЪто ще ых поведлть самит®Ъ псета. Инетинктътъ на жисе не лъже. Колко врбме трал това на-

вотнит® дваждъ

прЫгнжто чакание, което бЪше една дълга агония, той
не знаеше. Очит® му б%хж вперени въ дола. въ Н8торЪлия шумалакъ, който треперФше край барпщата. На
веёки мигъ той очакваше да види муцуната на хръткать
—

това

животно

бЪше фатално

за него —

че наднича

въ дупката, или да чуе джавканието й.
Внезапно едно джавкание се чу.
Очит® на Огнянова се испулихж голЪми, етрашни,

косата шръкнж, като бодили.
Той насочи конвулаивно револвера, готовЪ.

Ш.
На сЪверъ!
Лаянието, което со чу отъ депо на Огнянова, блиеко,
не се повтори. Вм®сто него той вачу други шумъ, шумъ
отъ човЪшки стжПки.

Да, чов ци пдЪхх насамъ, т® се

спущахж отъ яра, защото сипеятъ се ронеше и пясъчинкит® се трькаляхх до самото устпе на дупката, дФто се
криеше скитникътъ. Скоро два крака съ царвули се иепр®чихх пр\дъ дупката, и отминахх; други два крага
се испрфчихл,

и т® отминахж;

минж още едннъ човЪкъ,

сё тихо и безгласно, п той се изгуби. Испрчи се четвърти.
Той не отминх.
Той се спр® и се наведе.
И Огняновъ вид® въ профилъ една рошава, длыгнеста
глава, глава на една горплла. Оня, комуто приналлФжете:

446

НА СЪВЕРЪ

тая тлава, хванх да завръзва Връвьта на навоя сп, който
се влачеше.
Огняновъ се 0% пр\върналъь на една статуя, ©ь насоченъ револверь.
1
Тлавата погледнж на вжтрЬ въ дупката.
Поел® се дигнж, и едно остро сжскание съ уста се
‹раздаде изъ самотията. Това б%ше знакъ на лругит®, да
ее върнлть.
И главата пакъ се наведе и надникиж. Огняновъ
р$ши да гърми.
— Кой си ти бе% попита едипъ гръмливЪ глась.
— Бай Иване! извика Огняновъ.
На :стина, това бЪше Иванъ Боримечката.
— Даскале бе! извикахл и другитЬ, като се наведохх. Пръвъ, безъ да чака приглашение, Боримечката,
се умъкнх въ бърлогата, вастиска ржд®т® на Огнянова съ
просълзени очи. Влвохж и другитЬ трима. Т® бЪхж
клиеурци.
Първото питапие на Бойча б®ше: — какво куче
лаеше ?
Клисурцит® отговорихл :
— Нмаше куче, Боримечката лае.
Огняновъ се усмихнж. Той си припомни привичката
на исполийа... Тогава ги обсипа еъ въпроси.
— Оцапахме в!

майка му стара, въедъхнж Бори-

мечката гръмовито.
— Куражъ, бай Иване, Богь нма
тария.
— Но

Клисура

отиде,

обади

се

да остави Бълмрачно единътъ

клисурець.
— На пепель станж, тя още гори... допълни вториять.
— Охъ, стен®ше третиять.
— Братл, каква полза да се каеме ? Доброто, дирихме
— не сполучихме... куражьъ и тьрп®ние... жертвитЬ нФма
да останжть безплодни... Яли ли сте?

НА СБВЕРЪ

447

— Оть какъ сме изл®зли троха хл®бъ пе еме вид®ли, отговорихх плачевно клисурцит$. Н®маше и нужда
да казвать това. Огпяновъ забЪл®жи тВхнитЬ измършавЪли
и хлътижли лица. Той расчупи остатъька отъ питала и №
раздаде на гостит® си.
ТБ заръвахжх лакомо. Боримечката се отказа.
— Ти длръжъ за себе си хл®ба, че си издраглав®лъ,
като божи чов®къ,..

& авъ имамъ обЪдъ, и Боримечката

извади изъ торбата еп единъ одранъ заякъ, обл®нъ съ
черна кръвь. Той отр$за мръвка, патопи № въ соль и №
закъей съ остри зжби.
— Какъ, ами това е сурово?
— Сурово — мурово тладъ пе пита... Бунтовници,
дЪто бгать, огънъ пе кладлть... отговори Иванът, като

жвакаше жлловото месо. — Тия христиени се гнусыть
оть блажно, и ядохж бурени, като костенурки, прибави
Ивапъ като облизваше по устнитЬ ел зайчата кръвь.
— А какъ уби тоя заякъ? гърм® ли? любопитетву-

ваше Бойчо.
— Убихъ заяка, защото не ср®щняхъ тлигапъ: и
‘него щхъ да хванж и удава съ ржка.
Наистипа, Боримечката б®ше загащилъ и хванжлъ
самъ заяка въ едииъ храсталакъ, безъ да гръмпе съ пушка.
— Ами защо ел влЪзълъ въ тая мечи дупка + попита пеполивътъ, като изглеждаше вжтрЪшностьта й.
— Гонй ме потеря черкезска, и чудно какъ ме ненапипа: тя имаше хрътки.
— За това ли питА какво лае?... разбрахъ...
Хръыткит®, азъ да ти кажж, сж вид®ли другъ дивячъ, н®кой
заякъ, и трымнжли по него. Така ще е работата... бай ти
Иванъ знае...
— Абе, то ще бхдать оние поганци, д®то гп зърнххме на, хей, на оттатьшния дЪлъ, каза единъ.
— Да гл убие Господь... оть потери главата. еп пе

можешъ да покажешъ... Балканътъ е червясллъ отъ тури:

о
<

НА СЪВЕРЪ

448
и черкези...

Да си живъ п здравъ, Огняновъ, ва хлЪба,

а то щхъ ла паднж...
Едвамъ

‚

сета Огняновъ се поуспокой. Той вид

че се

е спасилъ само по едно чудо, каквото не веднхжъ сждбата,
е правила за него.
— Кхлд® отивате сега?

— Ще минемъ за Влашко. А ти?
— Оть три деня еъмъ трытнллъ за БЪла-Черкова,
и виждате до д® съмъ стигнхльъ...
Единътъь клисурецъ се обади.
— Хитри ейнковци излФзохжх бЪлочерковчане: мирувать си хорицата ..
Тия думи се казахж ©ъ ядъ. Не толкось отъ гоФвъ,
че Ббла-Черква не станжла, колкото отъ досада, че и 1я
не ев иепатила, както другитЬ. Человшката природа ©
такава, уви...
БднитЬ пб-леено се прфнасять, когато
знаемъ, че и другит® теглыть оть тЕхъ, па били и приятели, п свои. Въ това жестоко чувство, силно развито въ
нашата, душа, стоп и стимулъть на оня героизъмъ у войника, който го прави да лети въ боя и да се не стр®ска

отЪ смъртьта, която коси на л®во и на дФено. Остави тоя
терой едипъ, изложенъ на опасноетьта и той ще б%га. ВЪ
нанически страхъ, И една паша поговорка казва: „ото
е до цФлъ свЪтъ, то е свадба“.

— Какво знаете ва Бла-Черкова? попита Отняновъ.
— Нели ти казваме... хитри излФзоха... Само ние
се нам®рихме да освобождаваме българекото царство!
— А при всичко това чудно н®що, готовностьта въ

Бла-Черква
замиелено.

бЪше тъй голма!...

думаше ей Огняновъ

— Я ее оставил, холавъ, то пд-добр®, че уц®л хх...
каква

файда че щ®хж да изгормть ?

— Бе що чудо села станахж на пепель, обади се
другъ, ти вижд& ли какъ св®ти нощесь небето
— Виждахъ, отговори Огняповъ мрачно.

НА СБВЕРЪ

449

— Св®тьть сл иепотроши... Та това възетание ли
б$ше! То бЪше резилликъ... И ние, дърти магарета, се
полъгахме още... Да давать отвЪть на Бога онля, които
помамихж народа. Кога не било уредено, ващо сш пенал®гахж парпалит® ®
Огняновъ — слушаше мълчаливо тия натяквания п
клетви. Това го огорчаваше, но той се не сърд®ше. ТБ
б%хд, ако не съвефмъ прави, то твърд® естественни въ
устата на тпя разорени люде... Той самъ неведнжжъ Въ
душата си 0% укорявалъ народа, както тВ укорявахх водителит® му. Печални и логически поелФдетвия на неуспЪха.
— А бе какво сте се раскиенжли, та ее плачете,
като че Богъ внае, какво е етанжло...
Оть Богь и отъ
света Богородпца така било пиеано... та ако Клпеура
затинж нФма да вагине Болгарията я! помжчи ее да ги
утВши Боримечката.
— Бай Иване, какво © будката? кжд® № отпрати $
попита, Бойчо.
— Стайка ли? майка Ш... оЦФл® тя... ваведохЪ №&
на Алтжнова, а оть тамъ на..., й бе взабравихъЪ да ти
каж, каква работа станж съ даскалицата!
Огняновъ потръпнж при тия думи. Той чувствоваше
какво © станжло съ Рада, но се боеше да узнае сега и отъ
лругиго ужасната истина, Той 6% видФлъ пр®зъ нощьта
струпванието на Радипото жилище, и пламлящит® съеипни
на кжщата, Шподъ колто 6% затрупана дФвойката, ако
пд-рано още не е турила край на живота сл... Късно
б%ше, когато той поиска да № избави...
И тал мисъль,
като страшенъ товаръ тежеще па душата му. Посл®, и
друго чуветво, за което той не искаше да си дава отчетъ,
размиряваше душата му и в тревожеще мжчително.
— На косъмъ 6% остало да загине хубавата дЪвойка...
— Какъ, жива ли е? иввика Бойчо.
— Жива, жива, ласкале... ама да не б$ше Борти-

мечката....
29

„о

ОКН)

2
— Д% етл сета? попита Байчо смаянъ, кото искаше
въ едивъЪ мигЪ всичко да прочете въ голФмото, грапаво
и добродушно Иваново лице.
— Не ее грижи, на добри рхц® & пр®дадохъ, успокои то Боримечката.

Л
)

Сега една блаженна лекота ос®ти сърцето на Бойча.

Лицето му свЪтнл и той каза растрогнать на исполина:
— Благодары, бай Ивапе! ти ме пвбави отъ едно
страшно мжчение.
— Абе, подве Иванъ, то добр® станж, че паша, Стайка.

ты

ми обади на врфме... ващото Аничка, сайбийката де, като тръгнжла да бЪга, видЪла наша Стайка, па И`казала: мари Стайке,

М
#"

;

;
‘а

обади на Ивана, (на мене де), че Рада пе сака да бЪга,
колко в молихъ, та не оставайте даскалицата, ами насила
ж отведете съ вази си... Когато чухъ това, майка му
стара, авъ ли щж № оставы?...
Като се затекохъ... ТЯ
заключила вратата, удрямъ, викамъ, не отваря, трошж,
влавямъ влтр®... Гледамъ: тя стои тамъ при масата,
държи св®щъ въ ржката, одна вулия на масата.
— Вулилта съ барутя ? иекрЪщ® Огняновъ, настръхналъ, като разбра, каква емърть си © тотвила Рада.
— Вулия съ баруть веръ, да хвръкие до облацит® на

хиляди парчета!... тледай тлупаво момиче. Ама и азъ
тогава не сЪщахъ. че това е баруть, продъижи Боримечката, ами влазямъ и право къмъ нем. То оть Господя
ли бЪше, вЪтьръ ли влФзе изъ вратата, свЫщьта угаепд...
— „Какво чинишъ тука даскалице? Сички бФтать, ти тука

какво чинишъ?“ Па в грабвамъ и хайде кжд® Балкана,
наша Стайка подиръ насъ. Стайка в раздумва, тя плаче,
охка...
Ёхъ, даскале, колко сълеи пролива за тебе!...
Азъ те знал ва убить, но в лжжа, (зеръ хитрость трфбва),
казвамъ И: даскалътъ ©е живЪ и здравъ, даскалице, не се
трижи, даскалице... Ама нали се забравихме... При
Върлищница турци вече, не се отива натамъ,... Бр®,
тВепо!... какво да се прави?... Тогава уловихме гората,
—

«Ч

“

»
^

Гы

НА

СБВЕРЪ

451

та поердъ пощь въ наше село...
Пр®дадохъ и даскалицата и Стайка на нашъ Вълка, на шурея де, па уловихъ пакъ Стара-Планина! Та ти ен билъ живъ а? Майка
\
му стара!
Огняновъ етиенж мълчеливо рыцЪтЬ на Боримечката,
— Въ Алтжново ги оставихъЪ, но тВ ще еж сега на
Ббла-Черкова, за тамъ Вълко шбше да ги закара на зараньта,

въ кадънеки

фереджета...

страшно отъ читач&... А въ Бъла-Черкова, казвать, ©
мирно...
Ти, даскале, като идешъ тамъ, нам®ри и наша
Стайка, моята нев\ста де, ла И кажешъ много здраве отъ
мене, и че ме сл видФлъ тука живо и здраво... Па кажи
й че ямъ её пържени зайци и бЪлъ мжжъ, да ме пе мисли.
— Авъ, бай Иване. н&-дали сега щж ходы въ БЪла-

Черкова.
Боримечкала го изгледа зачулено.
— Ами пали за тамъ отпвашъ?
— Нещхж вече.
— Ами кжд® ще идешъ ?
— Да вида...
в
— Хай да те водимъ за Влашко...
— Не, вие вървет® сами, и се раздЪлете, не е добрЪ

мпого души наедно...
Вечернята тъмнина вастилаше дода и пълнеше дупката. РВкичката клокочеше жаловито. Смрачаваше ее вече.
СкитницитЬ едвамъ можахж ла се видыиъ.

Иванъ Бори-

мечката и клисурцитЬ станахл да ВвъЪрвыть.
— Дай, даскале, да се цалуваме до три плати. Господь внае, кой ще ожив%е оть насъ, каза Боримечката.
Опростихж се и се разд®лихл.
Огняновъ стана самичъкъ.
Тогава легкж на очит® ей и плакА, като жена.
Накиплиять волканъ отъ страдания въ гхрдит® му

се изл® въ горЪщъ потокъ сълеи. Пръвъ пжть плачеше
съ глабъ тоя желфзенъ момъкъ. Неговото нравственно мж*

НА СЪВЕРЪ

жество се лом®ше. Мжкотия, разочарования люти, угризе-

ния на еъвФетьта, болежъ за безчетнитЬ жертви на халось;
при това, любовъ безнад®жно убита, озлобление, бевутешность, чуветво на осамотение и на безцлноеть, въ Живота,
рой въвепоминания, и евтли и мрачни — еднакво отровни
— всичко бЪше въ тия сълзи. Той насърдчаше тия СбЪдни

хора, жертви на пожара, раздуханъ оть него и Отъ другарпт® му, а самъ б®ше съкрушенъ и убить. Той снася
мълчаливо пр\дъ тВхъ това страшно наказание. Той ее
мжчеше да има самообладание пр®дъ клиеурцит®, когато
изъ неговото сърце течахх кръви, и то се. гърчеше въ
тжрдитЬ му, като прбита змия... Па и тая Рада, която
неможе да забрави!.. която плакала тамъ!.. Той се въ8мущаваше противъ себе сл, че при скръбьта за отечеството
му, бърцето му се свива и боли отъ тая друга скръбь,
Но той не може да му повелява да нё боли...

Нека, боли,

но ввичко е скъсано, никаква прошка, никакво примирение, никога въ Бъла-Черкова! А то пуетото се дръпа, като
бевумно, на тамъ, като че търси другата си половина...
Не, не, той н®ма, да се върне тамъ, въ Бла-Черкова, люлката на любовьта сл: тя © сега черна, като гробъ...:

Той

й каза въ Клисура, че скъсва всичко съ неж, еъ измфнницата. Той ж унищожи съ погледа си, Той № стыПка съ
презрението си. Въ клисурския пожаръ, той рискува живота,
си да я избави, но това той го стори не отъ любовь, то.
не можеше да бжде отъ любовь, ами отъ друго побужжение... може би отъ рицаретво... и това той ВЪршй несъзнателно, безъ да си обяснява какъ... Да, сега нФма да
иде тамо да види, макаръ и отъь далеко, единъ оплютЪ
кумиръ отъ него. Гордостьта му се възмущава. Той ще
върви ва Влашко, какъ да е ще допъпли, толкова души
отивать. Въ БЪла-Черкова ще се крие, като зв®ръ, па
може и да го издаджть врагове, па и нма работа там»...
Въ Влашко, въ Влашко — тостоприемната вемя на свободата, тамъ ще може пакъ да работи нВщо ва България,

|
ыайдщ,

ооо

аь

Защ

ЗНАМЕТО
лод®то заздравять ранит® И...
Тамъ може да се диша
свободно...
На сфверъ, на сверъ!
И Огняновъ се опхти на сфверъ.
Небето б%ше облачно. Тъмпа мрачина царуваше по

тлухитЬ пущинаци на планината.
Цла

нощь върв® той пр\зъ връхове, прфзъ долове,

за да се отдалечи пб-скоро отъ първата си посока, нова
ршителность укрили еилитЬ му, подкр\пени и отъ храната.
Зараньта той её озова на единъ планинеки връхЪ.
Оть тоя връхъ се вид®ше на югъ една прфкрасна зелена
долина. Той позна Срфмската долина. БЪла-Черкова бЪше
въ подножието на планината!
Трвбваше да се иепълывтъЪ
схдбинитЬ му...
1.

Знамето.

Огняповъ, като пробуденъ оть единъ тежъкЪ съЪНь,
позна заблуждението си. Той миелеше че © върв®лъ на
с®веръ, а то било на протпвоположнала посока! Но къено...
Дошълъ сега. надъ БЪла-Черкова — заваренъ отъ деня
на тоя голъ Балкапъ, далечъ отъ нФкой букакъ или друго
м сто
за укривание, той вид, че ще бжде безумно да
се връща назадъ, да се издожи самоволно на явна гибель.
‚Едпичкото, което му остаяше да стори, б$ше да се спусне
въ ДЖлбокия долъ на Мънастиреката рФка, който пр®дставяше добра заслона, & отъ тамъ да прфмине въ БлаЧеркова. Той трЪбваше да се покори на волята на еждбата и рЁши да иде тамъ, отъ дЪто бЪга цФла нощь.

Огняповъ, както и Кандовъ, пръвъ пжть любБше.
Той б®ше новакъ въ тая бобра на любовьта, която не

ый

СооОЧеры

Ко рищнн

454

ЗНАМЕТО

Едно мартиризирано сърдце — често люби пб-сил:
но своя.
Още повече:

то извинява

— Аэфредъ

де Мюссе би

казалъ — прощава,
Уязвенното самолюбие, което въ въпроса на любовьта
носи име рфвность, убива ржката, която му е нанесла удара,
или тьреи лЪкъЪ въ нем за. раната. — Първото пб-лесно в
заживява, или пб-добр® — взаглушава болежа й съ другъ
пб-силенъ; второто в облива еъ балзамъ и рови съ нажежено жел®зо. Но къмъ него прибтвать повечето.
Любовьта, най-егоистическото чувство, е наклонна на
спогодби.
За щастие на Огнянова, неговата сърдечна рана б®ще
му нанесло въображението му — не изм®ната на Рада.
Първото разумно разяснение щБше да пр®крати страданията
му. Трбваше да дойде на помощь случаять.
Тоя случай се прфдставяше.
Но Огняновъ вид® въ: него едно коварство на сждбата,
За това, когато дойде надъ падината, ДЪто ©ж из-

воритЬ на Мънастирската р®ка, и вид® р®дка елова горица израсла на каменистата урва, той веднага измФни
ршението си.
— Не, каза той, въ тия борики могж да се притулых
днесь, па довечера щх трыгнж навадъ...

Въ нфкое бад-

канско село щж се пр®др®шх, и поел® — за Влашко..,
Никога, никога при Рада!
И той се свр® между дънеритЬ на борикит® задръстени оть мършавъ шумолакъ и диви треви, който го прав®хж невидимъ, ако л®тв®ше. Дълги часове лежа той тамъ
търпеливо въ ожидание на нощьта.
Кжд® надвечерь, на отер$щното бърдо, ненад®йно
Огвяновъ вабФл®жи нФ®шо черно, че се движи и маха изъ
въедуха. То приличаще на н®коя исполинска птица, която

маха крилата си неподвижни въ въздуха.
очуденъ.

Той ее вторачи

ГРОБИЩА`

ШИ

— Байрякъ! каза той смаянъ. — ДЪйствително той
распозна на слъячовото освЪщение, единъ чървенъ пр\порецъ, побить въ скалата на връхъ бърдото. | ВЪтьръть
тихо развЪваше това знаме, което трфбваше да се види и
отъ БЪла-Черкова.
При самото знаме нФмаше никого. Кой го б%ше
забучилъ тамъ? и за какво? сигналъ ли бше за бунтъ?
Огнановъ го ве за поелднето. Друга разумна смисълъЪ
присжтетвието на това знаме неможеше да има.
Огнянова го не едърж4. Той напуенж веяка пр®дпазливость, ибкокнж изъ скривалището си и бързо се покачи на връха,

оть който 0% слФвълъЪ, та погледня

отъ

тамъ къмъ Бла-Черкова. Стори му се сега, че достигать
до него отдалечени глухи гърмежи оть пушки.....
Отъ
д®ка ид®хл тВ?... Той впиваше очи въ града...
Внезапно, благодарение на извънредно чистия и прозрачния
въедухъ, той мож& да забЪл®жи и нФкакви. о®ли димчета,
каквито произвожда огнестрлно орждие, въ горния край
на Бла-Черкова!
— Бунть! бунтъ е това въ Бла-Черква, извика той
радостно; вЁрнитЬ ми приятели Соколовъ, Поповъ, Редакторътъ, бай Мичо не еж кръетоевали рхц®... Види се,
възстание е избухнжло сега на други м®ста... И
това внаме е условниять знакъ!... Загасналиять пожаръ
се е съживилъ...

Възетание,

Боже! надЪждата не е изгу-

бена!... И той, като крилать, се спустнж на долу по
лъзгавата трева, низъ шеметностръмната урва.
‘а

Гробищща.
Нощниять

мракъ 6% съвеёмъ надналъ,

когато Огня-

новъ излФ8е изЪ ТЪМНИя и насФяния съ НЕЕ
Мънастирската рфка.

долъ на.

Той минж край мънастиря, но не счете нужно да се
отбива при отца Натанаила: той и така ОФще изгубилъ
много драгоц®нно врфме. Мисъльта, че има възстание Въ
Бла-Черкова, бЪше го талванизирала и му повърнж веичкитЪ
физически и нравственни сили.
Той улови общия пжть, който води за града, и сл®дъ
нЪколко минути вид® въ мърчината черния облакъ на
в®титЬ кжщи, комицитЬ и овошкит®. Тогава остави пжтя
и се искачи по ржтлината, която отъ сфверъ командува
на Бла-Черкова и на която стърчи училището.
Отъ тая височина той хвърли погледъ на града.
Градътъь спЪше. Никжд® не св$тЬше... Никакъвъ особенъ
шумъ или друго не показваше, че се намира въ възетание.
Само обикновеннитЪ кучещки лаеве. Това зачуди Огнянова.

Той помисли какво да прави. Да проникне въ града и
ла потропа у нФкой отъ приятелит , той го счете за неблаторазумно. Тогава рЪши да иде на мжжкото училище: то
пе б%ше далеко. Тамъ ще узпае оть бабата клисарка,
какво става въ БЪла-Черкова. И той ее прхвърли прфзъ
западния видъ на училището и скокнж въ оградать му.
Като се озърнж, той вид®, че се е озовалъ въ гробищата,
конто захващать гол®ма часть отъ двора. Въ ср®дата имъ
се издигаше староврЬмеката черква, мълчалива и мрътва,
сам& прилична на единъ меполински гробъ. |ъ дъното на
двора се чернФеше масата на училищната сграда и осталитЬ постройки, всичко потЪНхло въ тЪМНина, и заспало.

Това мрътвило навредъ, което Огняновъ намираше, вмФето
шума и гтьчката, свойственна единъ на градъ въ революция, го етрВекаше и му довождаше най-черни миели.

Нкакъвъ студъ вВеше и отъ страшната тишина и мракъ
на гробищата; т® стърчахх мълчаливо првдъ Огнянова
съ чудатитЬ форми, които дава нощьта, и имахж видъ на
живи хора, иди на мрътавци излЪзли до поясъ изъ гробовет®В си. Той не можеще да задържа едно неприятно
свивание на сърдцето и тайното желание да се види единЪ

ТРОБИЩА -

457
#

мигъ пб-скоро въяЪ отъ това студено царство на мрака и
тайнетвенностьта... Въ такъвЪ единъ чась неволенъ трепеть обхваща человческата душа. Нашата природа пеможе
ла иетърпи прикосновението съ другия миръ, безъ да в
не обзема студъ... Гробпата дъека, която пада въЗЪ муътвеца, дФли вече два евфта, конто се не познавать единъ другъ,
които си враждувать. Тайнственностьта ип мракътъ плашжть.
КЕдна нощь е врагъ, единъ гробъ е тайна. Нема храбрець,
който да пр®несе безъ потръивание впечатлението па едно
тробище — нощФ; нито безвВрникъ, който да се емФе въ
такъвъ часъ — той ще се уплаши отъь ем®ха си. Незнамъ
дали Хамлетъ би се вшутявалъ тъй остроумно съ черепитЬ,
нощ®, и самъ въ едно гробище!
`Ненад®йно, въ мрака, на който окото му привикил,
Огняновъ заб®лежи една слаба неподвижна свБтла точка,
прилична на едно око, колто пробиваше изъ самата черква,
прфзъ ниския прозорецъ, Безъ друго тамъ. горе
калдило
или вощеница...
Тая слаба зарица бЪше единъ приятепъ

дивонансь, едничко живо нЪщо въ вееобщата тъушина п
мрътвило на града, тя блЪщувкаше тъй привЪтливо и дружелюбпо, почти весело. Огпяновъ тласкашъ отъ едно пеололимо любопитетво, пръгази полека гробоветЬ, дойде при
прозореца, изъ който свЪтВше, п поглВдиж вжтрЪ. СвЪщьта
тор®ше прВдъ една колона на черквата, на годЪмия пиринченъ свЪтилникъ. Мжжделивото пламъче едвамъ освЪтляваще едно малко околчаето пространство па пола, около
свЪтилника. Осталата черква бЪше тьмна. Въ това сдабо
оевФтлено търкало Огняновъ съпикаса вФкакви нпеопръд®лени форми прострфни, имаше чамъ н®що. Какво имаше
тамъ?

Той зал®пи

челото си до студеното

стЪЕло и се

втренчи още но-хубаво. Тогава позна кекво бЪше. Тахо
лъжаха, трима. человЪци на рогоска. Тил три человЪка бЪхж
три трупа. По т®хъ и по рогозката ее чернФлха лъскави
петна — отЪ кръвь. Пламъчето хвърляше треперлива п
уплашена свЪтлина възъ тая картина. Лицата, пекривепи

458

ГРОБИЩА

и съ развинлти уста, нос&хл печата на мхченическа смъЪрть.
Очит® на едногото, широко иепулени, глФдахл строго и
упорито нЪкжд® въ тъмния сводъ па черквата. Другиять
б%ше ее извърналъ малко насамъ. Кдното му око, въ което
играеше отражението на пламъчето, гледаше право въ Огнянова прозорецъ. По кожата на апостола попъплихА мравки;
но той нФмаше сила да се оттегли оть прозореца: поглелъть на мрътвеца го приковаваше тамъ и се впиваше въ
неговия ©ъ гробния си бл®еъкъ отъ свЪщьта, и се втренчваше въ Огнянова, като на живъ човЪкъ, който те познава
и иска да го познаешъ. Изведнлжъ Огняновъ изохка. Той
позна Кандова. Въ гушата му зЖеше черна дупка. Той
б®ше клан“.

Огняновъ се отстрапи отъ това страшно зрелище и
бървишката се повърнх по стжпкит® си. Той се спрЬпнж
въ нФ®колко гроба, и т® извикахж сърдито въ мрака.
Когато дойде пакъ до зида на оградата,

той се спр®,

самообладанието му се повърнж; той поиска да си обяени

то значеше всичко това. Защо и какъ е дошълъ Кандовъ раненъ въ Бла Черкова? Какъ е убить тука, той
и другит®? Възетание ли е имало и той е ПаднхлъЪ
жертва въ него, или е дирилъ убъжище просто — и билъ
оефтенъ и убить? какво бЪше това знаме на Балкана $
каква бЪше тая стр®лба въ града? какво е това мълчание
сега? Огняновъ не можеще да нам®ри отгатка на тия
въпроси. Въ всёки случай тукъ се е случило едно гол®мо нещастие. Той размисли какво да прави сега. Да
вл®ве поер®дъ нощь, Въ тоя умр®лъ градъ, и да тропа .
по портит®, въ съвършенна неизвФетность ва положението,
видеше му се примеждливо и бевразеждно. Това страшно
мълчание, което царуваше въ БЪла-Черкова, го вледеняваше,
то б%ше пд-грозно отъ най-грозния шумъ. То приличаше
на единъ капанъ. Тогава р®ши да дочака съмвание въ
Мънастирекия долъ, и утр® да съобрази какъ да постжии.
И той се ир%хвърли пакъ прфзъ оградата.

ПОСЛАННИЦА
МГ

459

5”

Посланница.

Огняновъ пр спа въ едва пуста воденица, въ Мъна-

стирската рфка.
Много рано сутреньта той сё искачи по яра, - който
е надъ агиязмата, настръхнжлъ съ разнофармени скали,
прилични на истукани, и задъ тЁхъ се скри, безъ да биде
виденъ оть нФкого.
Отъ тоя наблюдателенъ пункть той можеще да Види
всичко въ Ддола.
й
Долътъ бъше още пусть. Шумъть на рфката екливо
се издигаше между гранитнитЬ урви; воденицит® и едни
чарковитЬ гърм®хл и овеличавахж екота въ тая планинска
усоя. Небето се синФеше весело, обливано отъь утреннитЬ
зари на слънцето; т ув®нчавахж вече и връха на балканското бърдо. РаннитЬ лястовички се стр®ляхж изъ
въздуха, тонФхА се есь пручудливи и безелФдни витвати
и се КАП®хА ВЪ невидимитЬ вълни. Лъхнж и утренниять
вЪтрецъ и разлюл® дивитЬ фиданки, изникнжли по скалит®; златната вълна на слънцето се плъзгаше по велената
с&верна стръмнина, зал® черния купъ на елитЬ, спуснж
се по гладката тревица и позлати горния край на Яра,
л®то б®ше Огняновъ.

Но изъ пжтеката на дола още ни-

кой не минуваше. Огнянову се стВташе душета да чака.
на това мФето, да се продължава за него неизвЪетностьта...
Той впиваше очи въ дола давно зърне нФкого, да узнае
що етава, и ако може, да му испроси др®хи, ва да може
пд-безб®дно да се промъкне въ Бвла-Черкова. Но никой
не се задаваше долу и нетърпФнието на скитника растЪше.
Само шумъть на р®ката отговаряше на безпокойната му

душа.

Най-поел® погледъть му св®тнл. — Врачката на едни
чаркови се отвори и едно момиче излъзе и отиде до водата

и тамъ хванл да си плиска лицето.

ый

460

ПОСЛАННИЦА

Марийка! каза ей Огняновъ радостно, защото неговийять обтъръ погледъ откри въ момичето сирачето на
покойния

д®да Стояна.

Той сега се сетй, че то шъташе

при чича си въ чарковет$, сл®дъ смрътьта на баща ел.
Провиднието му ид®ше на помощь.
Въ едипъ мигь той се спустнх при рФката, п попритуленъ задъ една канара, той & повика на име.
Марийка избрисваше вече съ прфстилката лицето си.
Тя се озърнж на гласа и като позна Бойча, който се по-

казваше ло половинъ, тичешкомъ отиде при него.
слоната еп.
Момичето съ испулени, но съ радостно удивлени очи,
изгледваше Огнянова. Той б%ше съ страшшо измахиато

лице, въ др%хи оцапани съ Еръвь и каль, гологлавъЪ, и8трбва

да

е единъ

человЪкъ,

който

десетина денонощия се е борилъ съ трудове, съ безсъници,
съ чов®цит®, съ стихиитЬ, съ глада и лишенията, и съ
опасности на века крачка. Веки други въ тоя часъ и
въ тоя пущинакъ би уплашилъ момичето, но Огняновъ
упражняваше върху него сладко и страшно обаяние. °
— Какво има, Марийко, въ града? б%хж първитЬ
му думи.
— Турци, бачо Бойчо.
Огняновъ се хванж ва челото и сё замисли.
— Какво бВше това пушкане вчера ? какво става тамъ ?
— Вчера ли, бачо, Бойчо?
— Не чу ли пушкит$ ?

незнаж,

бачо Бойчо.

— Авъ вчера пе б%хъ въ ББла-Черкова, бачо Бойчо.
Марийка, незнаеше да отговори, по Бойчо вече оещаше
истината: имало © опить за възстание, но е било тозъ
часъ потъпкано отЪ турцит®, които сега държжть БблаЧеркова.
;

ка

чото алое,

”

даро

— Бачо Бойчо, ти ли ен?
— Ела Марийке, тука, повика № Огняновъ при за-

немощ®лъ, както

ййЬ
наб

ПОСЛАННИЦА

‚ 461

Значи, къено е пристигнжлъ. Кдинъ два часа порано тамъ, Огняновъ, може-би, даваше друга посока на
работата. Това закъенявание бЪше една отъ ония фаталности, които често повлиявать въЪзЪ схдбинит® на щФлъЪ
народъ...
Сл®дъ дв® мипутно размишление, Огняновъ попита:
— Марийке, има ли други въ чарковет® ?
— Чичо Манчо, спи още.

— Марийке, ти знаешъ д® стоп докторъ Соколовъ?
— Знаж, у бабини Якиминчини.
— Тамъ. Знаешъ ли `д® стой Бързобъгунекъ,
мецътъ, оня, съ брадит ?

н®-

— Дто прави черни човци ди?
— Той, той. Марийке, каза Огняновъ, като се усмихнж.
на невинната епиграмма, пустнжта серЪщу бЪдния фотограф».
в °— Можешъ ли отй, гължбче,
до т®хъ ?

да

занесешъ

нЪщо

— Бива бачо Бойчо, отговори радостно момичето.
Огнявовъ потъреи въ джеба на сетрето си и извади
единъ моливъ и едно къече хартия, твъод® омачкано. То
бъше Радиното писмо. При вида му нФколко капки пот.
избихж но бл®дното му чело. Той съ растреперана ржка
отдра бълата половина отъ хартийката и прил®пи № на
камъка и надраска тамъ нФколко думи, па № сдипли.
— Марийке, на, тая книжка да в занесешъ на докторъ

Соколова;

ако

н®ма него,

занееъ

№ на нФмеца;

скрий в хубаво въ пазвата.
— Бива,
— Като те попитать д® се кршж, ти да кажешъ
но само тВмъ да кажешъ, чуешъ ли? да кажешъ, че съмъЪ,
въ вапуствлата воденица, задъ Хамбаревата воденица.
Марийка обърнж очи на с®верния край въ дола,
д®то усамотено стърчеше полуразрушената воденица.
Въ записката си Огняновъ не тури името сл, нито
скривалището ел, отъ страхъ да не бп по нФкаква по-

469 °

НЕУСПЪХИТЬ НА МАРИЙКА
%

разия писмото да не иде по назначението ен. а да падне
въ опасни ржц®. Той бЪше увВренъ въ пълната прданность на Марийка, но не ем®я да № натовари само съ
устна поржчка, да не би по простодушието си да напакости.
За да втыши още пб-дълбоко въ ума на Марийка
«СЪВЪтит® си и важностьта на мисията №, той прибави тихо:

— Защото, Марийке, ако изгубишъ

пиемото, или св

измамишъ да кажешъ другиму, че ме еп видФла, и дФка
‘се криж, турцит® ще дойджтъ и ще ме заколатъ ... Варди,
тължбче !
При тия думи Марийкиното лице станж изведнажъ
‚серпозно и уплашено, и ржката й неволно попипа мЪстото
подъ мишницала, дЪто стоеше овр®на подъ дрЪшката @
Бойчовата записка.
— Авъ щх идх да обадк на чича, че ще идж за
хлЪбъ, каза Марийка.
— Добр®, Марийке, еамо помни хубаво каквото ти
кавахъ.
Марийка, вл®зе въ чарковет\.
Бойчо се притули пакъ задъ елинъ камъкЪ и чак&
ла види Марийка, като тръгпе.
:
Той чак& цФ®лъ часъ, въ страшпо бевибкойство.
с
Най-послЪ вид® босата Марийка че излЪзе и заприпка

по остритЬ камъни, що застилахж пжтеката, и сё опхти
къмъ Бла-Черкова.

:
"
:
ь
4
4

УП.
НеуспЪхит®Ъ на Марийна.
Когато изл®зе на полянката пр$дъ мънастиря Марийка,
‚се спр® запжхтяна и сё озърнж безпокойно, но вид®, че
Пикой № не вид®, и тя пакъ тичишката продължи пхтя
си. До самия градъ тя не ер$щнА ни една жива душа,
кжръть бЪше запуегВлъ, пуста се видЪше и улицата, изъ
колто шше

да вл®зе спрачето. Изведнжжъ Марийка пакъ

‚НЕУСПЪХИТЬ НА

МАРИЙКА и

оАлб8

се спр®. Тя вид®, че изъ другия край на улицата се
зададохж и ид®хж трима турци. Обзе вх страхъ отъ тия
хора, тя се повърнж безъ размишленле п улари на долу
между градинит® и гюловет®, за да вл®зе въ града пр®зъ
лругата улица, отъ западъ. По тоя начишъ тя правеше
толфма. забикалка, която туряше пб-голфмо растояние между
нев и Соколовата кжща. Най-посл® Марийка ее озова при
западния край на града. Отъ дено се проетираше шшурокото голо поле, отъ л®во — градъть съ тВената улица,
която се отваряше между два реда писки дюкянчета. Тя
бЪше д®йетвително пуста: ни турчинъ пи българииъ се
не м®рсаше тамъ. Сичкит® бакалници бЪхх затворени, п
вратит®, и проворцит®, които имахх калаци: по тая
пустота успокои вевинното момиче и то фукпа къмъ улицата. Току що Марийка паправи десетипа крачки, пЪшо
пакара
да её обърне назадъЪ, п тя останж като закована.
`Недалечъ изъ полето се издигаше високо надъ нивята
тол®мъ` облакъ прахъ и изъ тоя прахъ пристигаше едина
тлуха шумотевица оть тежки стжпки, конски топотЪ п
разм®сена глъчка. Скоро съ праха и съ шумотевицата се
зададе п онова, което ги произвождаше. То бЪше ордата.
на Тосупъ-бея. Тя её връщаше мятежно и побФдопоено,
сл®дъ три деня плФчкосвание и грабежъ, оть клисурекото
пепелище... ПФшаци, конници вървёхж размфеепо, обрфменени съ оржжие и плячка... Скоро тя допъила, като
едпа мжлтна вълпа до улицата, испълни м и потече изъ
неко съ дивъ шумъ и грухтение. Това бЪше само часть
отъ ордата, еъстояща. отъ н®колко стотинъ души башибозуци,
сё жители отъ околноститЬ на иетокъ отъ Ббла-Черкова.
Сега т® ид®хж триумфално съ впамената ей, съ користит®
си и съ трофептЬ сп — колкото б\хж могли да понесжть
‚©ъ себе си. А смичко остало идЪше отзадъ, на една безкрайна върволида кола. За повече леснотия, башибовуцит
бФхж навлФкли пб-екжШитЬ др®хи, плчкосани въ неща-

стпа

Клисура, на себе сл.

Така шото тая кръвожедна.

стань имаше съ сжщото врме и комически видъ, тя приличаше на едно шествле на карнавалъ. ВЪ авпятски вкусь.
Мнозина бхх ©е облФкли въ богати женеки кожуеп съ
скжпи рисове и алми, макаръ че жегата бЪше толЪма.
Имаше даже нФ®кой башибозуци, копто се бФхл пр®мЪнили, в®роятно ва поругание, въ златнит® черковни одЪжди,
грабнжти изъ клисурекитЬ черкви. Самъ прфдводительть,
Тосунъ-бей, б®ше се потруфилъ съ единъ прфвъеходенъ
европейски халать отЪ сивъ казмиръ, обточенъ съ алено
сукно, и съ дълги чървени провфсени пюскюлу. — Както
посл® се узна, Тосунъ-бей не познавалъ назначението на
тая пр®м®на и № велъ за нФкаква благородна външна,
дрха, и съ неы‚ искаше да вл%зе въ Бла-Черкова...
Само единъ живъ трофей украшаваше триумфа му:
то б%ше единъ пл®нникъ съ вързани рхц® отвадъ: Рачко
Пръдлето.

ЗрЁлище грозно!
Но Марийка го не вид® почти. Още въ схщия мигъ,

когато й се м®рнл сганьта, тя се не чу не вид® изъ
улицата, минж други улици, сё пусти и мълчаливи. Найпоел® стигнж Соколовата вратня. Бутнх м, не се отвори.
Тогава блъенж нЪколко плти.
— Кой тропа? обади сё гласътъ на бабата изватр®.

— Бабо Якимице, отворп, едвамъ издума заджханата Марийка.
— Какво диришъ тука ?
— Докторъ Соколовъ... Отвори д®! ипзвика пла-

чевно момичето.
Бабата избъбра н®що сърдито, но отвори.
— Какво го диришъ ? Нма го! каза тля сопнжто.
— Д®ка е бабо $
— Кажи ми да ти кажж... Отъ вчера го потирихж.
т
и до сега нФма го черъ белъ... Хай иди си.

ы
И бабата хлопна пакъ вратната.
Марийка останж смаяна пр®дъ затворенит® порти.

А
ро

НЕУСПЪХИТЬ НА МАРИЙКА

Па хукня нататъкъ.

465

Вратнята на фотографина не

б%ше далеко. Марийка м бутна.
— Какво искашъ момиче? приср$щнх № една дрипава жена, бл®дна п прннеровна:
— Нмецъть..

— Какво некашь

Пусни ме при н®меца, каза Марийка, като отикваше

жената ва да влФфзе на влтр® въ двора.
— Умъытъ ли тп е пиекилелъ мари! Н®мецътъ нели
го заклахж? отговори разлютенно дрипавата жена п иетика Марийка на улицата.
При тия думи уплашеното дЪте се вдърви отъ страх...
Минж й еега пр®зъ ума, че и бача и Бойча трфбва да
заколятъ, че турцит® ва него пдлтъ, и че ще уловытъ
защото нФкой имъ © казалъ, че тя носи
пиемото й...
племо отъ бача ен Бойча. Сега? какво да прави? Тя се
озърнх и едвамъ сега вид®, че улицата е пуста и никой

чов%къ не минува...

И се уплаши, и пиенж да плаче.

Въ това безнад®жно съетояние
тя сё обърнх.
Вид® Колча.

нФкой жж бутнх отзадъЪ п

угрижено лице.
— Защо плачешъ, мари момиченце? попита сл®пецътъ, като вторачваше бФлит® си очи въ Марийка, като
че искаше да в познае.
Да внаеше Марийки пд-добр® Колча, тя би прфетхпила Огняновата заповФдь, би му расправила каква е работата, и Колчо би зам®стилъ Соколова. Но тя се уплаши
отъ тоя чужди человФкъ и отбЪгнх на срЪща, послЪ улови

друга улица.
— Момиче! Марийке! впкаше Колчо, който въ ежщата минута, благодарение па чудесната си дарба, позна
по зачутпя плачъ

само, че

това оше

лъдовото

Стоймново
30 №

‚466

НЕУСПЪХИТЬ НА МАРИЙКА

момиче. Той току подиръ него бЪше 'почукалъ на Соколовата вратня, за да попита бабата за Соколова, п отъ
нем, бЪше научилъ, че сега ей търоило го п едно момиче. Н®какво прфдчувствие му каза, че Марийка именно
е това момиче, че ако © тЪреило доктора, то за н®що
много важно, че уплашениятъ му плачъ происхожда отъ
несполуката

му да найде

доктора...

Кой го

праща

до

Соколова въ такова врфме? Нкой, който незнае какви
сж работит® тука, нФкой вънкашенъ... Дали не е той?
*Отъ снощи се пръека слухъ, че Бойчо не билъ загинжлъ,
че билъ изб®галъ въ планината, и тамъ нав®рно, се
скита сега. Дали не е Бойчо — да е слЪзълъ въ Мънастпрската река, дъто Марийка сбди въ чарковет® на
чича си, и да № е пратилъ съ извЪстие до Соколова?
Да, да, тая Марийка е едно орхдие на провид®нието!
При това пр®дположение, любящата Колчова душа страшно се смут. Той завика, като вървЁше напрфдъ:
— Момиченце! Марийке! Марийке! момиче мари!
Но никой му не отговори.
Колчо пъшкаше безнадЪженъ.
Въ това врме той се 6% озовалъ на мегданя.
Тамъ не б®ще пусто п глухо.
Шумотевица, человЪшка глъчка, конски тропотъ по калджрхшт.
Съ една р®чь навалица.
Глъчката ставаше на турски езикъ.
Какво е това?
Колчо се сепр® очуденъ до кафенето и хванж да
слухти.
Единъ гласъ искрбока извхтр® по български.
— НА, ето какви резиллици направихх. Да туритъ
въ огънь града ни!...
На единъ косъмъ останж да ни
избивтъ, като кучета, всички ни, и да не остане камъкъЪ
на камъкъ тука! ДЪ ги сега ония хжрежеи да ги питамъ
авъ, кого питахх да вдигать бунтъ?... Доведете мп ги
тука сега азъ да пмъ издамъ иляма!...
Бунтувать се!

ЛИВАДАТА

467

противъ кого? противъ царя, противъ баща сл п доброжелателя,

който ни пази

като дв®т® ей очи,

влакно

да

не ни падне отъ главата...
Ние сме биле толкова стотинъ години подъ ефнката.на султановия тронъ, и добрувахж и дФдит® нл, и бмщит® ни, и нце, па п унуцит® ни пб-добро нФма да намфрытъ...
Да сп сбираме

ума въ главата, че дяволъ ще ни земе... Комуто се не
харесва тука, нека върви въ Московпята... Намъ сл е
добр®...
Колчо позна, че говори чорбаджия Юрданъ.
— Да живфе негово величество султанътъ! пзвика
единъ глась.
Колчо позна гласа на господинъ Фратя.
Тия двама хора сега б%хх пвразителит® на паниката, която векотява. Първиять омразенъ само, защото
6% пекрененъ въ думит® сп; той и пр®ди възетанието
пакъ така говорЪше и миелъше; вториять — отвратителенъ, защото б®ше подълъ въ своит$. Викътъ на Фратя

останж бевъ отзивъ, но той го намфри въ самото мълчание, което го посл$два. Врмената бЪхж настанлли такива, щото Юрдановцит® б%хх прави, и ФратювцитЬ
б%хл честни.
Вс®ка низоеть на падналия
лена, защото веко
насилие на поб%дителя

©б®ше позво-

бЪше допус-

нато. Мае мсВ5...
Априлеката катастрофа не б%ше толкова страшна въ
‘баташкит® си кланета, колкото въ позора на паденията...
Колчо въедъхнА

ДдЖлбоко.

Па се повърнх

назадъ

и тръгнж

к'ъмЪ какини

Гинкини.

УШ.

Дивадата.
КхдЪ пладне днесь, на една прфлестна ливада на
край града, подъ сЪнката на зеленит® клони, сед®ше едно
семейство.

ПаИНР

ОН) ОРОНТОННННЕ ОНО

468

ООРОННОНЕР

ОНО

РОО

ЛИВАДАТА

На югъ отъ ливадата се иепрчваше каменната, ограда
на едина градина съ врата отворени къмъ ливадата; отъ
с8веръ се растваряше панорамата на Стара-Планина, съ
толит® си върхове, стръмни урви, ешпеп п живопиени
цвЪтущи поли.

Тая ливада п тая градина принадлЪжахх на
баджи Юрдана,

чор=

и семейството бЪше негово.

Освнъ тая дружина, редко човфкъ се мВркаше тхдва.
Истина, че градътъ се бЪше поуспокоплъ подпръЪ
капитуляцията, и улицит® му се б%хх пооживили. Но
никой се не прфетрашаваше да изл®зе пзвънъ него, въ
околностьта му, било по работа, било да ее порасходи п
—

порадва на свЪтлата хубоеть на природата.
Само Юрдановото

домочадие им& тая дързость.

Защото Юрданица отъ скръбь ва смрътъта на Лалка
оЪше паднжла

зл® болна ип нФколко дни

не 6% ставала

отъ леглото... По настолтелната прфпоржка на л®каря
едвамъ днесь б%хж 1 поизвели сё прфзъ дворища, до
кжреката градина на Юрлана, за да се порастхиче и потлътне чисть Ввъздухъ. Тя осЪти тозъ чаеъ благотворното дЪйствие на расходката.
Тогава попзл®зохА и на
ливадата.
Темъ пасВхл
схщо Юрданова стока.

два едри великол®ини бивола,

Едно заптие, приефднжло на страна, паз®ше безопасноетьта на чорбаджийската челядь.
Впрочемъ, имаше и двощца чужди хора тука: една
здрава п дебела бузяста селянка, и Рада.
Селянката б®ще Стайка, Боримечковата булка, която
кака Гинка 6% прибрала отъ вчера да й Шъта.
Тя сжщата б%ше дала гостоприемство на Рада. Противъ това не б®ше се възмутила ни баба Юрданица, ни
другит® членове отъ Юрдановата челядь...
Напротивъ,
вижданието на Рада, нъжната прйятелка на покойната,
имъ доставяше едно сладко и скръбно утВшение, и пржното прзр ние п умраза ес замФстихл въ душит® имъ

ЛИВАДАТА !
отъ пб-человЪшки
лъвойка.
Както знаемъ,

чуветва къмъ

469

нещастната

бездомна

Стайка ин Рада, запознати сдпа съ
друга още въ Клисура, б%х& еднакво жертви на разгрома

и... Благодарение на Стайка, Иванъ може на време да
спаси Рада. Изъ пхтя тя ж раздумваше, и като ститнахж завчера въ БЪла-Черкова, тя не иска вече да се раздли отъ нем. — Простичка, дивичка, каквато бЪше, тя
разбра, обаче, екръбното положение на Рада и дЪлЪше
мжкит® й. Одев® 6% ставалъ разговоръ за Бойча и гоёпожа хаджи Ровоама увЪряваше, че е убить въ боя, п

Стайка милостиво гледаше Радиното лице какъ се изм®-

няваше и бл\днФеше. И тя страшно намрази калугерицата,
която тъЁ леко говореше за смруътьта на Бойча.
— Ами чева съ очи го е видФла, че даскало © загиналъ? Та отп се радва тая кукумявка? шгынФше Стайка
сърдито на Рада.
— Мьыми, мълчи, отговаряше й ниско Рада.
Стайка се вслушА въ разговора, който се продълтяйваше, посл® пакъ пришъпнж на Рада. — Радо, тая пт)рната има мустачета. —Оти ги не фърга?
Рада се усмихнж неволно. — Мълчи, сестро.
Стайка първи пжть виждаше гоепожа хаджи Ровоама,

- и незнаеше, че тя е леля на гоеподарката И. Ва да й

отмъети, тя скришомъ 0% вела нФколко кехлибареви зърна
отъ броеницата й, която се б®ше разеипала, и сега гледаше лукаво какъ калугерицата ги дир®ше на около ел.
Най-поелЪ Стайка се искикоти и дръпнж Рада за ржкава.
— Шо се см%ешъ, Стайке? попита жж кака Гинка.

—

За дв® кукурузеви врънчета какъ се мжчи

хаджи Врана.
— Хаджи Ровоама мари, поправи й ниеко Рада.
Но Стайкината неприлична дума, за щаетие, не бъЪ
забЪлЪжена отъ другит®: въ тол МигЪ ВсичКИ се об]уъщахл.
къмъ Стефчова, който се задаваше отъ града. Бившшятъ
—

‚ЛИВАДАТА
зетъ на Юрдана

чорбаджи

не бФше трынхлъ

още з®
Тюмюрджина — Встжилението му въ длъжностьта бЪше се
‘отсрочило поради избухналата размирица.
у
Когато дойде, зяпнахж въ устата му. Той расправи

распалено днешния подвигъ на депутацията, въ която 6%
участвовалъ. Тая депутация на чело еъ Юрдана Дпямандиевъ, бъше испращана днесь да прЪср%щне Тосунъбея, който ид®ше да нападне града, като разбунтувано

м®сто, и да испроси помилвание. Депутацията, подирь
много мжка, бЪше усп®ла да спаси Бъла-Черкова отъ
участьта на Клисура, но съ три тежки условия. Първо: градътъ да брои тозъ часъ хилядо лири на Тоеунъ-бея, за
да умири сганьта, на която 6% об®щалъ плячка Бла-

Черкова и да &ж отпрати; второ: да се пр\даде всичкото
остало оржжие, до чекийка, и трете: да даде въ рацфт®
на властьта ве®ки подоврителенъ человФкъ. Тая пълна,
капитулация, която не спаси Батакъ отъ Мехмеда тямрхшлиять, спаси БЪла-Черкова. Тосунъ-бей влфзе само съ
часть отъ ордата си въ града, за да приеме оржжнето.
Прочее, Юрданъ чорбаджи, и отчасти, Стефчовъ, сега,
б$хж епасители на града. Като расправяше съ самодоволствие и гордость тия работи, Стефчовъ хвърлЪше отъ
врёме

на

врме

злобни

погледи

на Рада,

която

се ‘не

обръщаше къмъ него. Но тя чуствоваше тегота страшна отъ присжтетвието на тоя умразенъ челов®къ... — Безочливиять тонъ на гласа му разстрояваше нервит® й п веки
звукъ неговъ злов®що се отзоваваше на сърдцето й. Тя
виждаше въ него фаталния образъ на поразията, която ©
прфсел®двала шастието й, и той й внушаваше непобдимъЪ
страхъ и умраза. Боже мой, миелЪше си тя, толкова хора,
сичкит® добри хора загинахж или гинАтТъ: само тоя чоВЁкъ живФе п се радва.

Сега той е на почетъ п пръвЪ,

дали защото е толкова проклЪтъ и лошъ?... Но внезапно
тя неволно се обърнж къмъ Стефчова еъ оживленъ погледъ.
защото той говорите

сега за Бойча, и това, което гово-

Кс

ЛИВАДАТА

471

рВше за Бойча, бЪше, като никой пжть, твърд® радостно.
— Та живъ ли билъ тоя поразеникъ? обади се въ
недоум®ние госпожа хаджи Ровоама.
— ЖКивъ, избфгалъ въ планината, обясни Стефчовъ.

Но сега живъ ли е — незнамъ.
ВАтъ орлит® н®клд®.

Може сега да го къл-

Рада натиснж сърдцето еп отЪ болезненно вълнение.

— Азъ ви казвамъ, че графътъ е живъ, графътъ.
не умира...
Обади се хаджи Смионъ. Той толкова плти
умир& и се излазя живЪ... Авъ не вЪрвамъ... Авъ ко-

тато б%хъ въ Молдовата, с®ки казваше, че Янкулеско
хайдутинътъ билъ умрфлъ, и в%етницит® писахж... „Буна
диминяца, домнуле Янкулеско,“ казвамъ му... А той ми
зем& часовникътъ само — за едно „добрутро.“ — Искамъ
да кажжх, че не ме уби... та думата ми бЪше, че разбойникъ не умира..
°
° И хаджи Сунонъ сМиГНА приятелски на Рада, съ
което искаше да й каже: ти менъ слушай, графътъ е живъ.
— Давно само не се довл®че тука тоя поравонииъ,
ще запали и насъ, както Клисура..
— Само да има честь... Нехоже да ее хване и
„мечкаринътъ,“

та и нему да се види работата,

както

на Кандовчето и на другит®, каза Стефчовъ.
— Жално, но нФма що, трфбваще да ее жертвувать

малко души, за да се спасыжтъ хиляда, каза единъ.
— То се знае, вагабонти, защо пдлтъь при насъ?
— Защо идатъь? Дойдохж да се укршжтъ, обади се
кака Гинка живо.
Стефчовъ в изгледа очуденъ.

— Како Гино, та споредъ тебе, д®до Юрданъ злЪ
е направилъ ?
— Добр® е направилъ...
Хубаво правите вие съ
това... Гаче сте чафути или турци, & не българи... Я
сп помислете за какво п за кого отиватъ да мритъ тля

479

ЛИВАДАТА

хора?...

Лището на кака Гинка

пламнж, и очитФ® й ва-

СВЪтКах А.

— Луда сл мари, луда, испъшка болната й майка,
— На тия твои хора, отзова се Стефчовъ злъчно,

на тия патриоти, споредъ тебе, като благовольтъ да ни
посфтытъ,

трВба да поведемъ дФцата изъ училището, да

ти посрещнемъ съ п®сни, да имъ отворимъ кхщит® сл,
да имъ сложимъЪ и по една баклава, чункимъ други имъ
прав®хл пексемедъ...
— Знаж, знаж, прфе®че го ядосана кака Гинка,
прЬдайте ги на турцит®, исколете ги, истрфпете ги, непийте имъ кръвьта, както на вчерашнит® момчета... Видъхте ли майката на Кандова кацъ се тръшнж на срёдъ
Охъ Боже,
плхтя!... Охъ сестро мари, охъ Лалке...
Боже, Боже !
Боже!...
И кака Гинка се обл®гнх до дънера на ор%ха и

и закри съ кърпа очит® сн, изъ които бликнахл порой
сълви. Тя ваплака съ глаеъ. Тоя внезапенъ плачъ ©Ъше
за избитит® вчера бунтовници; но присжтствующит® го
зехж че е за Лалка, името на която се приплете въ думитЪ
на кака Гинка. Рада се спуенж просълзена да № пр®говаря. Името. на покойната емути сърдцето

на баба

Юр-

даница п тя се расплака.
Тая скръбь приведе Стефчова въ бсъ: той разбра,
че т® плачать за бунтовницит®.
Заптието, което поразбра за какво е разговора, приближи се до Стефчова и хаджи Смиона и каза тихо:
— Чухте ли? въ Мънастирската р®ка пакъ билъ
сл®знхлъ иФкой клиеуреки комита.
— Какъ, кой ти каза? попита сепнжто’ Стефчовъ.
— Арабия, цшганката, го видФла като берфла
смрадлика.
— Кога ?
— Днесь, по об®дъ.
— Обадпла лип е?

СЪЮЗНИКЪТЪ

478

— Незнамъ.
‚
— Тр®бва пд-скоро да ее каже, избъбра Стефчовъкато ей грабна феса отъ тревата... На косъмъ останл
днесь. да ни зематъ дяволит®, ето ти сега другъ бербантинъ...
— Той е сежщиять, разбрахъ
ненадЪйно.

се, каза хаджи Смпонъ

— Кой? попита Стефчовь.
— Графътъ...
Нали казахъ, че е живъ ?
— Още пб-хубаво: ще има пакъ салхана.
Хаджи Смионъ се стреснж отъ собственнитЪ си думи,
конто каза, кой внае какъ, безъ да иска самъ. Той пр®ол®дн®.
— Еириякъ, ти отивашьъ ?
— Отпвамъ.
— Шо ти тр®бва бе, незакачай човФчеца, каза
хаджи Смионъ умолително, ще се. нам®ри въ ц®ла БЪла-

Черкова едно кющенце да го скриемъ... За графа, като
бжде, с®ки го обича.
— Ти си лудъ, бай хаджи! извика ‘Стефчовъ, като
го изгледа съ ненавистенъ погледъ; — тр®бва да сласимъ Б®ла-Черкова...
И безъ да каже сбогемъ на дружината, трынж къмъЪ

града, като продължаваше да приказва ниско съ заптпето
което го послЪдва до края на оградата.
Хаджи Смионъ стоеше, като гръмнАть.

Тх.
СъюзнивЪтЪ.
Повечето отъ дружината даже незабВлЪжи внезапното
трывание на Стефчова: велчки сега ОФхжх заняти да

приговарятъь растжжената баба Юрданица.
— Чорбаджийке, хай приберете се въ градината,
че нашитФ османлии хванахх да се м®ркатъ изъ бостанята, каза заптието, като се приближи насамъ и си зема
пушката, ва да иде при Стефчова, който го въечакваше.

СЪЮЗНИКЪТЪ

474

да влЪзе въ градината. Кака,
Баба Юрданица стан
Тинка в хванж подъ мишница и к поведе. И другит®

ти послфдвахл. Най-подиръ върв$хх Рада и Стайка.
Стайка силно стискаше за ржката другарката еп п й
казваше: — Радо, даскало е живъ, чу ли? Но Рада не
› отговаряше, потопена въ нова мжка.
Защото едно пр\дчувствие й каза, че тал нова жертва,
на клисурската катастрофа, която се е спуснжла днесь
отъ Балкана, и която Стефчовъ отиваше тъй храбро да
пр\даде,

не бЪше и чужда, че тя може да бхде

сжщия

‚той, и сърдцето й ее свиваше отъ неизразима тревога
и етрахъ.
— Ха 0, оти тича това босё дъвойче? каза Стайка,
като се спр% и посочи едно момиче, което ид®ше тичиш-

ката пр®зъ ливадата.
Тя б®ше Марийка. Угриженото д®те се: връщаше
назадъ, сл®дъ като нФколко часа напразно б$ше се блъб-

кало да разбере кжд® е докторъ Соколовъ.

Сега тя съ

радость вид® Рада едничкия близъкъ человкъ на Бойча,
който може да й помогне. При всичко че помнЪше Бой-

човит® поржчки, Марийка чувствоваше, че Рада
опасна, че бачо и Бойчо забрави

да Ж насочи

не е

и къмЪ

кака И Радка, п че ней можеше да й расправи повече.
Рада к поер®щня.
Е
— Ела, ела, Марийке, какво правишъ?
Момичето се спр® при нен, озърнж се боявливо и
попита :
Како Радке, знайшъ ли д® е докторътъ ?
Боленъ ли
— Соколовъ ли, Марийке ? не знаж...
е н®кой? Марийка се заехнж смутено.
—- Кой те праща при доктора, кака? Нфкой боленъ ли
има? повтори Рада.
— Не, како Радке, прати ме... бачо... Бой...
Марийка пр®къенх думата си уплашено...
Но Рада разбра... Тя прЪмал® и се озърнж плахо.

МОИОЩРЧ

"от,

жа

До

ы:

475

СЪЮЗНИКЪТЪ

Въ схщия мшгъ Стефчовъ се зададе, като впиваше
ястребови очи въ Марийка. Той бЪше к забЪл®жилъ п
се повръщаше за нен.
— Момиче, какво държишъ въ ржката? попита той.

Марийка побл®дн®. Тя се дрхпнж гузно ип екри
ржката си отдир®.
—

Дай тая книжка момпче, да Ж видимъЪ! каза той

п приетхпи нъмъ нем.
Момичето испище, като диво, и фукнх прфзъ ливалата кхд® гюла.
Тъмно подозрение се пехлупи въ Стефчовата глава.

Той разбра, че нФкаква важна тайна съдържаше запиеката, съ която б®гаше уплашеното момиче. Той го позна
че е д*довото

и отъ

Ващо дир%ше то Рада

Стояново...

кого ное®ше то пиемо за нем въ ТакъвЪ единъ часъ?
Да ли не е отъ Огнянова? Дали той не © елФзнхлиятЪ
отъ Балкана бунтовникъ? При тая миеъль лицето му
свЪтнж отъ зловЪща
Рада

въздишаше

радость

п той спогнж Марийка.

уплашена,

елЪд®ше

Марийка,

която, като вид® биволарчето при гюла, върнж се назадъЪ
да б%га къмъ друга посока. Така тя сама ид®ше въ ржцът® на Стефчова, който ж приер®щаше тичещката.
Марийка вид® новата опасность, тя иешищ® пакъ,
като, че прос®ше помощь противъ жестокия си гонитель...

Стайка, въ гол®мо недоум®ние, гледаше това, което
ставаше прдъ очит® И. Тя не можеше да проникне
защо тр%бваше толкось на Стефчова книжката; но
отъ лището на Рада тя разбра, че тая книжка не
бива да пада въ рхцщФт® на тоя человФкъ. — Кдинъ пхть
съвФстьта й освЪтлена, тя духнж, като лека кошута, прбзъ
ливадата, заетигнх Стефчова, дръпнж го ва сетрето за да
го задържи и да даде врме на момичето да избЪгне.
Стефчовъ се обърнж п изгледа

селянката.

можеще да пов®рва очит® сп на такава дързость.

Той не

—

Чичо,

оти гонишъ

двойчето?

попита

сърдито

‘Стайка, като го не пущаше.
— Пусни ме, мари свиньо! лекрЪщ® прфзрително
СтефчовЪ п ее откженж отъ нед. Ахъ! селачанко, тебе
Коста, Коста, бре,
те праща оная. Знамъ, знамъ...
хвани в, викнж яката той къмъ Юрдановото

биволарче,

което се бЪше разбудило отъ пиеъка на’ Марийка. То й
прфевче плтя.
Бдното момиче се спр® замаяно прдъ
новия гонитель, па удари назадъ, като загащена съ)рна,
и се завр® между биволит®, като че да дири

отъ тЪхъЪ

`
помощь противъ челов цитЬ.
Стайка, у която днвата природа се разбуди, попека
‚да се хвъраи надъ Стефчова и биволврчето — т® прдъ
ато кокошки пр\дъ орлица, — но останж
нок свыха
на мФетото си, вкаменена: Рада отчаянно й махале да
се върие` назад.
:
;
Замаяната селянка не см® вече да пристхши на помощь на Марийка. Тя съ раскъсано еърдце гледаше какъ
полуживото отъ страхъ д®те, се тръшиж на тревата при
биволит® и тамъ примр®. Отъ страшната нощь въ Воденицата Марийка придоби болесть на истерическо при-

падане, колчимъ се уплаши. Правиять биволъ наклови
огромната си глава надъ неподвижното момиче, подуши
то кротко и еъетрадателно по лището, и пакъ си ВдШНЖ
влажния носъ, като прУживяше спокойно и гледаше безстрастно съ голмитЬ си епни очи.
Стефчовъ бързо раскопча недозакопчаната пазва на
Марийка и бръькнх да дири записката,

защото той вид,

Но не нам®ри
че тамъ = увр% момичето, като бгаше.
нищо. Дирихх подъ нев п около нев, но пиеъмцето
мпечезнж, гаче потън®. въ ямата.
Стефчовъ се озърнж яростно.
— Мшаръ пакъ тол да го е лапижлъ, каза той п
8
#
погледнх строго бивола.
Толю като че разбра, че го подозпрать въ кражба,

СЪЮВНИКЪТЪ

477

отвори си широко запфненит® уста, изъ конто влефхж само

твачени лигави тревици.
Стефчовъ останж замаянъ. Той не можеше да ст
обясни кжд® се д®нж къечето книжка.
— Безъ друго тая мръсница, каза той, ще да © испуснжла пусулката изъ ливадата, и заедно еъ Коста отидохЖ нататъькъ, наведени изъ ливадата.
Марийка скоро дойде въ себе сп. Първото й движение бЪше да бръкне въ пазвата си. Па исплака упла-

шена, като не нам ри тамъ нищо.
Тя станх п съ хленчене еп отиде налатть.

‚ — Стефчовъ и биволарчето дълго търенхж. Най-поелЪ
Стефчовъ тръгих бързишката къмъ града. — ВВроятно, той
—

нам®ри запибката.

Като минж край Рада.

той продума

съ вв®рски погледъ: — на върлина ще ли зилимъ днесь
главата набучена!
Рада, разбита отъ безпокойствие, останж като прикована на м®стото еп. Стайка, стоеще испрвена прЁдъ
биволит®. Тя дЖл$ше страхуванията на Рада, но неможеше да се начуди защо к не остави да отвори плхть н&
Тя гледаше още разлютена, къмъ посоката
Марийка.
дЪто се изгуби Стефчовъ, като милваше несъзнателно Голя

то кждрото каносано чело.

—°

Голю подуши ржката на непознатата миловачка,
й
мрьднх п прфмфети прдния си кракъ.
— Радо! ето ти книжлето! извика - селянката, като
дигаше отъ земята приплФеканото билетче.
Дйствително Голю бЪше настхпилъ испуснжтото би-

летче, когато душеше примрфлата Марийка.
Рада грабня билетя, раздиили го съ трепетна ржка
и хвърли погледъ ВвАтр®.
— Отъ Бойча! извика тя.
Тя се хванж за глрдит®, примрфла отъ втлнение.

Билетчето съдържаше само два реда:

478

3оаы

ЛЮБОВЬ —

ГЕРОИЗЪМЪ

„Олфзнахъ отъ Балкана.
и св$д®ния. — По-скоро.“
Билетчето

Донесп или прати др®хи

не ное%ше подпись.

половинка на самото онова пиемо, което тя 6% испратила
по Боримечката до Бойча въ ония ужаени часове. Съ
това

къече бЪше отдрано

името @: Рида,

написано

съ моливъ.
Сълаи обл®хж бузит® И.
— Какво п®е книжката, Радо? попита Стайка.
— Кивъ, живъ, сестро, изговори заджхана Рада.
Стайка се изем® отъ щастие.

— Даскало живъ, Рада? я нали ти кажехъ, че църната оная незнаеше, а па бъбрше за даскало?...
— Живъ, Бойчо, сестро, живъ, кажи на кака Гинка,
че ми прлош®, та сп отидохъ...
За книжката не казвай нищо.
И тя се запхти къмъ бостанит.

Дюбовь — героизъм».
Проди всичко дЖвойката имаше нужда да си сбере
свободно миелит® и земе едно бързо решение. Тя се ва-

слони задъ единъ ближенъ дръволякъ, който ж криеше
отъ погледит®, и хванж напр®гнжто да размишлява върху
положението. А то б%ше критическо. Бойчовиять животъ вис®ше на косъмъ, Той не подозряваше нищо, —
непр®м\нно Бойчо е билъ оня, когото е видъла циганкала...

Да, да, той; трфбваше, прочее, пб-скоро да му се извФсти
за опасностьта и да му се даде ер®детво да се спаси.
Ванек, за една мома, това не бЪше лесна задача: кжрътъ бЪше пустъ сега, и кръетосванъ само отъ едни башибозуци, копто се скитахж тамъ ва обиръ...
Тя настръхнж при миеъльта, че може да ср$щне тия свирб Пи

ой

ый

|= тойбжо ВЕНЕ

‚ ЛЮБОВЬ — ГЕРОИЗЪМЪ

479

сжщества. Но тя се не бон от нищо, когато работата
е за Бойча...
Любовьта й ще бравира веичкитЬ жесто-

кости на

сждбата и на, чов®цит$...

Да, тя ще трыгне

тозъ часъ... Но той прос$ще и дрфхи, разбира се, обикновенни, др®хи на миренъ човФкъ, за да не възбуди подозрителностьта... ПрЪдрЪшенъ, той можеше да сл®зе п
въ Бла-Черква.
Това в затрудни. Д® да дири сега
др®хи и кой ще се изложи на явна опасность да даде

драгоц®нна? Посл® в удари друга миеъль, която тр®бваше най-напр®дъ да й дойде въ главата: д® се крие
Огняновъ? Въ билетчето не пише.
В®роятно, той отъ
прВдпазвание е повЪрилъ на Марийка тая тайна, за да
® съобщи устно на Соколова... А Марийка вече отиде...
Какъ не й щукнх на ума од®в® да в пита дФка © Бойчо?

Слава Богу, че тя узна поне, че е въ Мънастирския долъ
— отъ заптието. Мънастирскиять долъ © голЪмъ, но тя
ще го растършува ц®лъ и ще найде Бойча — уви, неприятелит® му н®ма да губытъ толкова врфме, т® знахть

точно д® чака отговора на писмото ей... Но тя ще го
намбри, ще ги прфвари, много ще ги прфвари, защото
ще бхде крилата...
Кдно е само невъеможно за нем:
дрхи!
А той др®хи иска прВди веичко!... Боже, Боже...

& вр\мето тьй бързо върви...

А тя нфма съ кого да се

посъвЪтва.
Сичкит® тля мисли и съображения минххх пр®зъ ума
й въ единъ мигъ, съ свФткавична бързина. Тя рши да
остави заслона си и да бърза къмъ Мънастирекия долъ.
Но по-напрфдъ погледнх внимателно прзъ
клонетЪ на
шубржката, къмъ градината. — Тя заб®лЪжи прфдъ вратата
й единъ чов®къЪ съ голфмъ фесъ, въ френски др®хи отъ
сивъ шаякъ. Тя го’зе най-напрдъ за Стефчова, по не,
този бЪше къеъ и друго яче на видъ. .‚ Тя позна Колча
слЪпиять. Сърдцето й трепнж отъ неволиъ радость, макаръ че Колчо, като слЪпъ чов®къ, малко можеше да

ВННрО

‚и

390

Дьащ

ет, Ре

г №

ЛЮБОВЬ — ГЕРОИЗЪМЪ

480

бжде полезенъ въ такава работа. Но тя поне имаше съ
кого да се разговори. Самъ Богъ пращаше Колча тука.
Но тя уплашена вид®, че Колчо стжпваше' вече на

прага на портата, той влазяше въ градината.

Тя извика високо:
— Бай Колчо, бай Колчо, чакай! п се стрфлнх

КЪМъЪ Него.

Колчо чу вика, и се епр®.
Въ единъ

мигъ Рада

бЪше при него.

— Бай Колчо!
— Радке!

тебе търевхъ,

каза сл®пецътъ.

Па като се приближи до неж, пошушнж й:
— Бойчо билъ живъЪ!

— Живъ, живъ, бай Кокчо, пое запъхтЪна Рада.
|
— Той билъ въ планината, допълни Колчо.

— Не, Колчо, Бойчо билъ слфаълъ въ Мьвастир.
ската р®ка.
Колчовото лице се, развълн ува.
— Що думашъ, Радке
—

"Тамъ, тамъ, бай Колчо, той е сега

тамЪ...

а8Ъ

приехъ пиемо отъ него... Иска др\хи, трфбвать му
Него еж го обадили на ‘турцит®,
дрёхи, бай Колчо...
вид®ли го цигани... Но авъ ще придкамъ да му обады...
Той ще бта...

познаютъ ла

но Бойча

ще го

че е отъ бнута, защото дрёхи му тр®-

бать... Боже, Боже... а вр$ме не остая...

Дод®то Рада така на пр®кжеляци и съ плачевенъ
тонъ изливаше страхованията си, Колчо вече нам®ри единъ

исходъ.
— Др®хи има, Радке, каза той.
— Ахъ, бай Колчо, кажи!...

Д®ка ще земемъ др®хи?

— Тукъ на блиско, въ една приятелски кжща...
— Бай Колчо, само пб-скоричко...
— Почакай тука една минута.
И Колчо тичешката се върнж назадъ.

Рада заслонена подъ етрфхата чакаше нетърпфливо.
Минлхж едва ли не дв® минути, но ней ее сторихж пли
часове. При другото, притуряще се страхътъ да не би
нФкой да излФзе изъ градината

и да к види тукъ самичка,

и въ толкова разстроено състояние...
Тя пъшкаше отъ мжчение.
Въ тоя мигъ вададе се едво момиченце съ вързопъ
въ ржка.
Слпецъть б®ше турилъ тамъ едпнъ фесъ, едно дълго
сетре и панталони, оть сивъ шаялкъ. Тля нЪще прфди дв
три минути бёхж па него отгор®.
Добрата му душа бъше пр®двидЪла още дв® работи,
който Рада въ смущението еп 6% забравила: тамъ бЪше
прибавена и една пита Хл®бъ, и стотипа гроша, турени
въ единъ отъ джебовет®.
Но Рада нито поглФдиж въ вързопа; тя. го пое отъ
момичето и тпришката се запжти на сЪверъ, прфзъ бостанитЬ.

— Боже мой, Боже мой! казваше си тл горчиво.
той не иска да ме види вече! какво му съуъ сгрВшила? ..
О
А азъ го обичамъ...
Както казахме, кжръть бЪше пусть, — отъ българитЬ
никой не емФеще да пзл®зе пб-нататькъ оть града: само
едни башибовуци се м®ркахл тамо... & ва една дЪвойка,
още самй, опасностьта бЪше още пб-трозна и страшиа.
Но Рада нито мпели за това.
Великата любовь има само едно велико мФрило:
самопожертвованието.

Хх.

Башибовувъ.

Скрить въ пустата воденица. Огняновъ чакаше появяванието на нФкой приятель, или поне на самата Марийка.
Тая вар%зана и полусрутена воденица стоеше усамотена на най горния край на дола не далеко огЪ гБрмящия
| ©екокЪ и ОТЬ Нед нататькъ нЪмаше во друга зграда.

бе
„а

БАШИБОЗУКЪ

489

Въ стнотЬ зФяхл гол®ми отвори — мФетата на
бивши прозорци и врати, а една часть отъ локрива, бЪше
отнесена отъ вЪтрища.
Порутенит® мФста въ ст$нит® служахх Огнянову за
проворци, изъ които поглеждаше на пжтеката, Що върви
надлъжъ по р®ката до самия скокт, па се искачва па
дъсно по яра, възъ планинала.
Дълго врфме той чак& нетърп®ливъ и безпокоевъ:
часовет® прЪминувахж и деньтъ прфваляше, но долътЪ, додЪто можеще да се впдл отъ тукъ, остаяше пусть.
Огпяновъ се намираше въ голЪмо педоумение.
Страшната неизвестность нарасваше веВки мигъ 8&
него, и се прФобръщаше на неизразимо бевпокойетво.
Той се трудеше да отгадае причината на, това, бавение.
Най-лошото, обаче, което прфдполагаше, б®ше, че Марийка
не е усп®ла да нам®ри доктора или Бързобъгуняка, може
би припудени дл се кривтъ. Той нито пдозираше ужаената

опасность, която веёка една минута можеше да донесе за
него. Той не можеше да зпае, че пеговото присжтетвие
тука © извЪетио ‚вече и на приятели и на зложелатели,
че сждбата му зависвше отъ разрЪшението па тия. въпроси:
кой ще да прЪвари: враговет® или своит®.
По едно вр®ме изъ пхтеката се подаде

Й
едно лице,

което емути Огпянова.
Единъ турчинъ.
Той бъше едърЪ, ВисокЪ съ зедена чалма на глава,
съ селяхлжкъЪ, изЪ който стърчеше и единъ дългъ ятаганъ,

и съ биргъотлии тащи. И една вулия пр®зъ гърба.
ВВроятно, единъ отъ ония турци, за който му говори
Марийка.
Единъ башибозукъ.
Какво дирфше той тука ?

твърд® едри крачки.

"ар

ВАШИБОЗУКЪ

483

Той дойде успоредно на пустата воденпца, на едно
растояппе оть Петдесеть раскрача. но не се извъри®, ип
отминЖ налатькЪ.
Огняновъ бЪше емаянъ. Но той 6% осжденъ сега на
пълпо бездъйствие и неподвижность.
Оставаше му само едно: ла падглежда и да чака.
Турчинтть вървЪше на гор.
Той прЪминж рФката по камънит®, нагази лзЪ дивия
буенъ буренакъ, що се зеденФеше въ самото подпожие па
яра, па се спр®.
`
Огняновъ заб®л®жи, че той се спр® тъЕмо тамъ, отъ

д®то почваше пжтеката, която води за плапипата.
Огняновъ пр®бл днб.

Тая пжтека б®ше едпичката, по която би могълъ да
избЪгие въ Балкана, ако стыгВше нужда. Ужаснит® пад-

виснжли ярове пе б®хх достхици отъ другадБ. — Огняновъ
истръшшж. Дали небше това едно прфсичание пжтя му?
не идФхЖ ли слдъ тогова и други още?
Веднага турчинътъ свали чалмата си, за да И вапаше
края, който се 6% развилъ.
По тоя начинъ цфлото лице и глава па башибозука
б%хА открити пр®дъ взора на Огпянова.
И той вид

сега: едно младежко хубаво

лице, съ ши-

роко открито бъло чело, увЪпчавано отъ буйна руса коса.

която запада на кхдрици възъЪ него.
Огняновъ извика неволно отъ удивление, па се исправи
на прозореца и тури два пръста въ устата си, и изсвири.
Пронизителниять писъкь се разнесе изъ дода п се
повтори отъ виковетЬ на капаритЬ.
Башибозукътъ втренчи очи въ воденицата, отъ дЪто
изл®зе гласъть и, Като вил® знаменатеднитЬ махания ма
Огнянова, спустнж се стремително навамъ. Той бЪше Со-

КолоВЪ.
Двамата приятели се пр®търнжхл горфщо.

— Бойчо, Бойчо, живъ ли сл, брате? що чиНИШъЪ

тука? викаше Соколовъ покъртенъ до сълай.

— Ами и ти, докторе, въ тол каяфеть!
— Какво правишъ тука, брате! кога дойде?

`
— Нощеска... Що се тьй забави ?
— Азъ? попита Соколовъ въ недоум®ние.
— Марийка къено ли те нам ри ?
— Коя Марийка?
— Какъ? не намир& ли те тя? извика Огняновъ
смаянъ; — авъ № пратихъ до тебе съ писмо тая заранъЪ...
— Не ме е нам®рилъ нлкой, та и неможеще да ме
нам®ри, отговори Соколовъ.
Огняповъ го изгледа очудено.
— Ами защо си тука? ва кого идешь?
— Азъ? бЪгамъ.
— БЪташъ, докторе?
— Да, познай, по дрЁхитЬ ми.
— И пп ть изл®зе изъ БФла-Черкова?
— Нощесь изл®вохъ изъ БЪла-Черкова и се крихЪ
до сега въ Хамбаревата воденица...
— Какъ, ние сме били единъ до други и. не сме
знаяли! Чудно, чудно!... А д® се движ Марийка!.'.. каза
Огнановъ, у когото ее пробудл изново безпокойството; —
а сега за кЖжд® отиваше ®
— За планината, чакахъ до сега дод® ми донесхть
тескерето ил пари. Но сега н®ма да се д®лимЪ... ЖИВОТЪ
и емрыть — заедно... Ахъ, Бойчо, Бойчо, братко мой,
какви ужасни пещастия дочака отечеството, кой миел®ие
и
това}.
— (дни, е®дни дол® ще приказваме.
ХП.

Историята

‘на единъ

невъзстаналъ

градьъ.

Сгушент въ жгьла, двамата души се освЪтлихЖ единЪ
другъ връху онова, което 6% се случило въ Клисура и въ.

ИСТОРПЯТА НА ЕДИНЪ НЕВЪ8СТАНЖЛЪ

ГРАДЪ 485

Бъла-Черкова, оть деветь деня насамъ. Оть СоколовитЬ
думи, или пб-право отчеть, веичко станж яено за Огняпова.
сега, и той намираше отгадката на енигмата... . БЪла-Черкова,
дЪйствително, не била възетанжла — тозъ чаеъ подиръ
Клисура: Та не възетапалж, както всичкит® други села и
традове, едпакво като нем, или още пб-добр®, приготвени
за възстание. ПрЪждеврфменпото му избухвание погубило
всичко... При първото извВетие за клисурекото движение
комитетьтъ се раздЪлилъ на дв® мнФния: едното било да

се бранькть само отъ напаление, като му недаватъ поводъ,

а въ случай, че имъ дойде отъ вънъ подкрпителна чета,
— Да възетанать; другото било да се развие знамето тозЪ
часъ, па бхде що бжде. Но имало и трете мн®ние, и то
било общото — да ее капитулира. Заключили съ измама
въ избата на попъ Ставря най-распаленитЬ членове на комитеть, когато той рЪшавалъ да се развие знамето, именно:
доктора, Попова и Редактора, и пратили депутация, на чело
съ Юрдапа чорбаджи въ К. да изяви покоретво п в%рноподдланнически чувства отъь страна на Бъла-Черкова, и да

проси защита.

Правителството, сам® смутено, приело съ радость залвлението и пратило въ БЪла-Черкова петдесеть башибовука,

да обержть оржжието и да обтанжть да пазжтъ града.
Скоро ер®дъ двора на конака ее издигижла камара отъ
пушки, пищови и ятагани. Като явдигнжла тоя гръмоот-

водъ надъ себе ся — капитулацията — Ббла-Черкова

била

спасена. Тя дала само една жертва: Марка Ивановъ. Той
билъ оковапъ и откаранъ шфш® въ Пловдивъ, ва черяшата... Кой го ивдаль — неизвФетно. Петь дни слФдъ
това, вчера, едно знаме се появило на Балкана, и тълкования, и мълви, и над®жди! ЛуховетЬ се развълнували,
разнесло се гласъ, че нФколко хиляди ВЪестанници идЖть
отъ Бадкана на помощь на Бла-Черкова..,
Тая военна
сила се прфдвождала оть русски и сръбеки офицери...
Никой пезпаялъ положително отъ дЪ иде тая ненад®ина по-

486

“

— ИСТОРИЯТА

НА ЕДИНЪ НЕВЪЗСТАНЖЛЪ ГРАДЪ

Каблешковъ толкова
мощь, тя падала, като отъ небето...
пати бЪше говорилъ за нФкаква тайнетвенна армия, готова

да прилФти въ урфчения чаеъ, щото и най-маловЪрнитЬ
хванжли да вЪрватъ. Всички поглеждали радостно къмъ
знамето, къмъ връха па Балкана... На пФкон се сторило
даже, че видыть по гърба на планината хора съ пушки
исправени — зимали храсталака за войска. Други, им®чощи още пб-оетро зрние, различавали московцит® поголфмит®Ь имъ руптави калпаци. Тогава дошълЪ дпопъ
Ставри, та отключилъ избата и имъ казалъ:
— Гр®хота е, чада, да ви дьржимъ вече подЪ клЪчЪ ...

Мичо право ималъ: елате вижте, какво се е задало на.
планинала; ...
Тримата затворници исхвръкижли изъ вратнята. Сл®дъ
половина часъ посл®двани, отъ двайсетина кундураджии,
пр®взели конака, заедно съ бея, оржжието и влаетьта! Въ
трада въсторгъ, Ббла-Черкова възетава! Левекото знаме ошито
отъь Рада, било развно на ср®дъ мегданя... Но въ сжщия

часъ едно ужасно иевстие поразило сичкит®: говедарьтЪ
тиришката се спустнхлъ отъ планината и явилъ, че никого
нФмало въ Балкана. А Тосунъ бей тръгвалъ вече за БЖлаЧеркева, за да в разсипе! Въ тая сжща минута едно друго
изв\стие удвойло настръхванието. Трима клисурски въвётанници били слели отъ планината и се скрили въ училилцето, на торния край на града. Т® били Кандовъ, раненъ
въ ржката, и двата клисурци още. Бабата шътачка ги приела.
скрила ги на потона на училището, и дала имъ хлФбъ,
защото отъ два деня само съ тр$ви се биле хранили
поел®, по т$хна поржчка , обадили на Бързоб®тунека, който имъ донесълъ лр\хи, фесове и тютюнъ. Ощо
не испушили едно цигаро, вид®ли изъ рфзкитЬ на стр®хата, че училището го заграждать отъ ©сбклд® турци. Въ
това вр®ме и Бързоб\гунекъ се намиралъ на потона. НЪмле
над*жда ва избФгвание. ТурцитВ хванжли да гърмыть
извАтр® отъ двора, пр®зъ прозорцит®, въ потона. Ранили

ИСТОРИЯТА НА ЕДИНЪ НЕВЪЗСТАНЖЛЪ

ГРАДЪ 487

и дВ®т® впоурчсто
Тогава т® се ©мМЪЕНЖли долу п ее
пр®лали. Съевкли ги на м®етото. Бързоббгунекъ скокнжльЪ
и два пЖти гръмпллъ и наранилъ едпого, но тозъ чась
и той паднжлъ отъ десетина куршума. Заклали го... Само
Кандовъ пе слазялъ. Сички мрили съ пушки къмъ отзбва
на потопа, отъ д®то трВбало да се покаже. Но той се не
показвалъ. НенадЪйно прогиилиять потонъ ее продънилъ п

Кандовъ падижлъ на чердака. Той се исправилъ, опрфлъ,
се до пр®градата на чердака, кръстосалъ ржд® п извикалъ :
— Готовь съмъ,. удряйте!
Турцит® го миелили, че е началникътъ, и че се пр%дава; той говорилъ по български. Т® чакали.
— Варвари! стрфляйте! българи още ще останжтъ !
викнЖлъ пакъ. Сега разбрали.
Като отговоръ, испращ®ли трийсетина пушки изв®дНЖЖЪ ВЪЗЪ тоя близъкъ нишанъ. Но ни една го не закачила. Той тьртилъ по чердака, сл®знжлъ прбзъ етълбит®
и ударилъ пр%зъ двора къмъ черквата, къмъЪ който билъ
отворенъ пжтьть. ПушкитЬ пукали, но нищо. Току що
стхпилъ на прата два крушума ударили Кандова и той
паднхлъ вжтр® въ черквата... Заклали го и него... Отътамъ
се спустнжли да дпрять доктора. При башибозуцитЬ
и много граждане се приеъединили. Трфбвало даго хванжть
живъ или мъртъвъЪ, та така да отървать града отъ страшния
гн®въ на Тосунъ бея. Докторътъ трЪбвало да падне жертва
искупителна. По мръкнжло уплашениять стопанинъ на
кжщата, дЖко се криялъ, му дава цхля...
На улицата
Соколовъ билъ зЪрнать оть потерята, тя уловила дирит®
му. Обаче усп®лъ да земе пр®днина надъ гонителит® си...
Като припкалъ изъ дългата Мюхлюзова улица, той побутвалъ пжхтйомъ портит®, ва да се пъхне въ нФкоя, но ни
една не стояла отмЪтнжта, и той продъяжавалъ да бъга;

на мегданя сторило му ее, че отъ една — потерята била
станжла на дв®, защото отпр®дЪ десетина души му пр®препр®чили пя.
Той тогава ударилъ на лФво и възвилЪ.

488 |

ИСТОРИЯТА НА ЕДИНЪ НЕВЪЗСТАНЖЛЪ

ГРАДЪ

назадъ изъ друга улица; гонителлт® му завчаеъ изгубили.
дирит® му и той можалъ нЪколко сикунди да се спр® и
да

си поеме

терята

лушщата. Но

опасностьта

не намадявала.

По-.

нмало

да се забави и въ тая улица да налЪти,
и, ако не тука — другад® щ®ла да то застигне или удари

съ куршумъ, благодарение на видФлата звФздна нощь.
Да се опита да изл®зе на края било безразсхдно; спчкпт® исходи на града се павели отъ стража. Кдно спасение му остаяло: да се скрие въ н®коя кжща приятелска.
За щастие той се с®тилъ, че на блиско била кжщата на
попъ Димча. Той се затекълъ до нем и хлопихлъ вратнята

и. Вратнята се отворила. Поср$щналъ го попъ Димчо,
членъ жа комптета.
— Попе, екрий ме, казалъ докторъть. — Неможе, неможе, докторе! видФли сж те, че влазяшъ тука, лошо е и за мене, изшушихлъ му лопътъ,
като деликатно го тикнАлЪ изъ вратнята... Смаяниять
Соколовъ усЪтилъ, дйзтвително, приближаванието на потерята, която се задала отъ ср$щната улица, и той сл®пешката,
ударилъ нататькъ, п се втурнялъ въ една слЪпа улица,
въ дъното на каято живФеше неговъ сродникъ. Той На
вратата и попросилъ гостоприемство.
Бай Нечо тозъ часъь съобразилъ важностьта на положеннето.
— Лудъ ли ей. докторе, да ме запалишъ ? Ти знаешъ
че азъ имамъ жена и дБца?

И съ тие думи той му хва-

нхлъ ржката и му отворилъ портата, Докторъть побървалъ
да излФзе изъ тоя безисходенъ пжть и уловилъ Петканчовата улица. Злата му сждба го довела къМЪ Ония, ОТЪ
коийто бъгалъ. Соколовъ фукнж пр®дъ гонителитЬ си.
°
— Ако се не епр\шъ ще гърмимъ! чакай, докторе,
викалъ му отвадъ единъ отъ пандурит®. Истина, Соколовъ
се спр®лъ, но не тамъ, дъто му прВдлагалъ усърдниять
българинъ пандуринъ, а пб-нататькъ, прфдъ Сарафовата
вратня. Соколовъ, като домашенъ докторъ на Сарафова, и

приятель още, р$шилъ да опита шщастието си, и на посока
почукальъ.
— Кой чука? попиталъ Сарафовь.
Докторъть се обадилъ.
Вм®сто да се отвори вратнята, бЖжанецътъ чулъ, че

Сарафовъ хлопналъ и кжщната врата, и се не чулъ вече.

хШ.

ПродължЖение на историята.
— Какъвъ позоръ, Боже мой, испъшка болезненно
Огняновъ.
— Сега въ града е паника, брате; издайства п
подлости... БЪла-Черкова нее оная, пзбъбра мрачно Соколовъ,
Огняновъ въадАхнЖ ДЖлбоко.
— Издайства и подлости; казвашъ ?... Т® сх иечадията,
на всяка нещаста революция... Т® сл®двать подиръ нем,

като вълцитЬ и гаргит® подиръ бойнит® полета.
— А кой е билъ побилъ внамето на връхъ бърдото ?
То б®ше чървена кърпа на прлть.

— Незнак.
— А отъ кого мислишъ да е?
— Отъ турцит®.
4

Огняновъ го погледнж недов рчиво.
— Оть турцитЬ, да, продължи докторъть: — защото
то ее 'вид® вчера, когато и Тосунъ-бей е трыгнжлъ отъ
Клисура, за да нападне Бла-Черкова съ намФрение да №
разсипе. Чуваше се, че още на отиванье за Клисура той
се заканилъ да направи това. 'Гр®бвало му е само при‚ — чина. Съ ежщата коварна цФль, види се, в билъ распръсНАТЬ и слухъть ва многочиеленна помощь, която ни идФла.

А то ид®лъ Тосунъть.
— Значи, той тр®бва да е днесь въ Бъла-Черкова?
— Да.

ы
и

`) ВОЫ

ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА ИСТОРИЯТА

490

— Нав рпо, тамъ ставать сега ужасни нещастия...
каза Огняновъ развълнуванъ.
— Нещастия не — подлости ставать, отговори док— человФкътъ, който ОФхъ пращалъ днесь до
града, ми каза че Тоеунъ бей помилвалъ БФла-Черкова,
щомъ му пратила тържественно депутация да го поеръщне.

торъть;

Схщиять вид®лъ, като

минжлъЪ край ковака,

че на двора

му стояла ц®ла грамада съ оржжия, допесени оть самитЬ
бЪлочерковци... Тамъ билъ и черешовиять топъ. .. Клетиять
Огняновъ въЭдАхнЖ
бай Марко, него най-много жаль...
— Да. бай. Марка, за него най е тежко... Той станж.
жертва на гнусно пр®дателетво... Както и Кандовъ, прибави Соколовъ
— А кой обадилъ Кандова и другарит\ му? попита
Огняновъ и челото му се покри ©ъ дждбоки брфзди.
— Какъ, азъ забравихъ да ти кажж: прдаде ги
Юрданъ Диамандиевь... Глупавата бабичка отишла та обадила скришомъ и па попа; а попътъь обадилъ на Юрдана.
Самъ той ревлъ отъ долу, отъ мегданя, на башибозуцит® :
— „удряйте! какво се маете? разбойници не приемаме въ
града си, цареки душмани нещемъ “!
— Боже, Боже! БЪдниять Кандовъ, герой го видЪхъ

Какъ
на клисуреката позиция, и герой умрфлъ тука...
страшно бхъ потресенъ снощи отъ вида му!... А ти какъ
'
се отърва най-посл® ?
—

Скрихж ме въ една кжща...

— У н%кой приятель пакъ,

Д® мислишъ, Бойчо?

разбра

се — не у

чорбаджи Юрдана.
— ПриятелитЬ и съваклетницитЬ ме пеплдихх безобразно, както ти расправихъ, отговори ЖокторъЪтЪ злъчно
— ВвсичкитЬ ми хлопнахА вратит® си...
— Но кой тогава?... Продължавай пб-добр®.
— Добр®, захванж докторъть: — потерята наближаТогава
ваше отдир® ми, азъ бФхж дошълъ кхд® края.
едно отчаянно рЪшение ми дойде да се опитамъ да минж.

"Е

ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА ИСТОРИЯТА

по между крушумит® на- стражата и да уловы широкия
крагъ, та и само тоя шанеъ ми остаяте ва спасение, между
двата отъня...

Кога дойдохъ на трийсетина раскрача отъ
Велчовия дуваръ. дЪто стражата вард®ше пуеия, при единъ.
старъ стоборъ, едни вратня се поотвори... Авъ чухъ скърцаньето, и се спр\хъ... Погледнахъ прфдъ себ® си: тогава,
познахъ, че се намирамъ прдъ вранята на Милка Тудурич-

кина. На прага стоеше самата двойка.

Авъ приближихъЪ

и й казахъ:

— Милке, гони ме потеря, можешъ ли ме укри?
— Вл®зте, тосподинъ докторе, отговори тя, и азъ
вл®вохъ. Една минута сл®дъ това потерята тиришката.
минж край вратнята и отиде нататъкЪ.
— И тя те спаси? извика ОгняновЪ.
Про‘ — Да, Бойчо, Милка, една блудница!.......
виднието тоя пЖть прие образа на Милка Тудуричкина,
на пропаднялата, на отхвърлената, на позорната Милка
Тудуричкина .... Бдната! та тя и нФма за какво да се
бои, какво да губи, какво да жали....
— 06 едно, вибокъ героизъмъ у тая блудница, ердъ
толкова благоразумни безсърдечия, ср®дъ толкова честни
низости! забЪл®жи Огняновъ. Боже, Боже, дФка само
доблеста е могла да нам®ри уб®жище!
Сега трбва да ме дирыть пакъ подъ листо въ
Б®ла-Черкова...
нека ме хванжть!
‚ — Ти сега съ какво нам®рение си, докторе? За на.
КАдЪ

— За Влашко, разбира сё.
— Да, и азъ за тамъ бФхъ трыгнълъ, ‚но знамето
ме: накара да слзх отЪ планината.
Но
+- Както и мене — да отивамъ къмъ нем...
ти съ тая дрфха?... „па нФмашъ и шапка?
— Затова и б%хъ пратилъ Марийка до тебе съ пиемо,
ва, да ми донесешъ каквото тр®бва. Чудно, кхд® се още
бави....

499

ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА

ИСТОРИЯТА

— Сега н®ма нужда, каза докторътъ, като се стъмни
ще миненъ въ Хамбаревата

воденица

и бай Лилко всичко

ще ти нам®ри. Азъ, по щастие, носы и друго едно старо
тескере....

то ще бхде ва тебе....

Имаме и храна вЪ

вулията.
— Отлично. Но азъ ид®хъ тукъ не съ тая цль

да бЪгамъ пакъ....
Авъ миелфхъ да заварыж възстание.
— А то изл%зе каша...
отТзова се докторътъ ядосано... Само се обрашневяхме, колкото да опропастиме

трада...
— Имате ли нФкакви известия отъ другит® мета...
— Тъмни елухове само: на веБкжд® сё тая поразия...
Възстанието не можа да се распространи... и само ката»
строфи... Ти повече тр®ба да знаешъ...
— Да, вид®хЪ ги оть планината пожаригВ като

<вЪтВхж на двайсеть мФега, каза Огняновъ....

— Не билъ, брате, озр®лъ народа за такова нЪщо!...
Измамихме се страшно, кава докторътъь... Ужасни жертви

дава Бтлгария сега, и напразно...
— Че се ивмамихме, измамихме се...

Но революцията

трЪбваше да стане и жертвитЬ тр®бваше да станжть... Авъ
даже бихъ желалъ да бжд®хж още пб-годЪми и по-ужасающи.
Ние не можемъ съ силата си да разбиемъ Турция, но можемъ
да спечелимъ симпатията на свФта поне чрбзъ гровнит® си
нещастия, чрзъ мжченичеството си и кървавитЬ рфки,

който истичать изъ тлото на България.....
Това е сё
знакъ за сжществувание: м)уЪтвиять никой го не мисли —

само живиять има право на животь. Ако европейскит®
правителства не се застяшатЪ за наеъ, т® не заслужвать
да се нарфкать християнски и цивилизовани!... С6 едно,
и да не стане нищо, ние нФма защо да се каем®....
Ние испълнихме една человЪшка длъжность: опитахме се
да спечелимъ свободата си съ кръвь — неусп®хме.....
Това е жално, но не е стидно... Позоръ и прфстжпление
ще бхде само ако скръетимъ вече рец®....`ако
плюемъ

ыы

йо

‚ ВАЖНИ РАЗГОВОРИ

498 —

на идеала си, ако забравимъ кръвьта и пожаритЬ, въ конто
днесь плува България...
`
— Огняновъ, каза докторъть елФдъ малко мъячание,
чини ми се, че само ние мислимъ на тоя часъ това:
България ц®ла сега ни проклина ва нещастията ей .....
Иди послушай: с®ки сега дава право на Стефчова.
ХГУ.

ВаЖни разговори.
-

Прьвъ пять Огняновъ чуваше сега името на. Стефчова..
Челото му се намръщл.
— Какъ, още ли диша тай прфзрънна тварь?
— Првврвнна тварь? объриж се докторътъ; — Стефчовъ

сега е

най-умниятъь,

пай-пр®дниять,

най-гордиять.

Знайшъ? авъ
кръвьта.....
Не можахъ да му лепия
бЪхъ приготвилъ Клеопатра за него....
Той тържествува, заедпо съ Юрдана чорбаджи. Той минува: за спаситель на града... А насеъ, като кучета ще ни пзбижть,

ако ни вИдЫтЬ....

Блната Лалка, тя
— Сё равно, подла тварь.....
тр®бва да е много нещастна...
Лалка умр®.
— Какъ, ти незнаешъ ли?
— Умр? що думашъ?
— Умр на осемнайсетий априлия, пришъпнж докторъть..
— Колко нещастия въ кжео врЪме... Той к е убилъ,
тоя подлецъ!

искр®щ® Огняновъ.

`
— Да. той ® уби.
И докторътъ му расказа съ сълзи на очит® причинить.
на емръьтьта й.
ОгняновЪ го хванх ва ржката покъртенъ.
— Брате, ние еднакво сме нещастни.
Соколовъ го погледнх въпрослтелно.
— Талка, любимото отъ тебе сжщество, пое Бойчо.
скръбно, © въ гроба; друго едно сжщеетво, което авЪ о
«-

чахъ ехщо е въ...

гроба...

пзгубена е за мене...

я.

Да

лолодищ "к,

_—_

«@

494.

ВАЖНИ

РАЗГОВОРИ

— Не, твоя Рада е жива, въ Б®ла-Черкова е! извпка

живо докторътъ.
— Жива?...
жива, да, но е умр®ла ва мене.
Соколовъ го погледнж, очудено.
— Да, за всегда умр®ла, повтори Бойчо мрачно; —
нещастниять Капдовъ... Богъ да го прости... Змщо го
прЬжив®хъ авъ?...
Докторътъ пзгледа втрещепо Огпяпова.
— Бойчо, ти да пе сл ималъ спречквание съ Кандова въ Блиеура ®
— До смръть.
— И за Рада?
Огняповъ се павжей.
— Да пе говоримъ сега за това.
— Та ти дудъ ли си, Бойчо? да подозирашъ Рада }

Това е възмутителио!
—- Въвмутително? Авзъ № миел®хъ самата. невинность,
брате, а какво изл®зе? пепъшка Огняповъ; — а8ъ №
вВрвахъ, авЪ № любЪхъЪ и какъ? И отечеството ми бЪще
пд-свЪтло тогава, и дов®рие повече имахъ въ себе сл, п
куражъть ми несъкрушимъ... И какво поражение! Пр®дстави си.....
Доста е да ти кажж, че подиръ това, въ
Клисура се бихъ пе съ падЪжда да побъдык неприятеля,
но да умрж отъ ударит® му... Не ми говори. И Огняновъ

тхжно паведе глава надолу.
— Лъьжешъ се, Рада те е обичала вЪрно, и те обича
пакъ, само че е мпого нещастна и оклеветена — отъ тебе

първи! каза докторъть съ негодование.
Огпяновъ му хвърли укоризненъ погледъ.
— Докторе, за паметьта ва тоя бъдни Кандовъ, пр®стани да ми говоришъ вече за тая скръбна работа.
— Именно, и паметьта на Кандова иекамЪ да омиык
отъ твоето подозрфние.....

НедЪй мисли, че той е д®й-

ствувалъ подло....
Истина, той б®ше се заплФенжлъ Въ
Рада.....
Както\ го знаешь, той е мечтатель и ДЯВОлСки

се увпича....
Тая пеобяенима страсть го накара да напустне п обществото и комитета ....
но тя нищо не пзмии въ чуветвата па Рада; той пикакъ не е № оскърбилъ
съ едно нечестно прдложение....
Отъ срамежливоеть тг
ти це обадила, по тл се оплакала па Лалка отъ КапловитЬ
платонически задвряния ... Добр®, че се еЪтихЪ, на чети
писмото му плеапо па 19 априлий, сжщия день когато №
поелЪдвалъ за Блисура. Пр®даде ми го Нетковичъ...
И Соколовъ извади изъ портофелчето си Кандовото
пиемо и го подаде Огнянову.
Бойчо го прфгледа бъраижката и по очитЬ му бл®сНАХ сълви. Щастливо изражение огр® за, мигъ липето му.
— Благодарж, Соколовъ, твоитЬ освФтления свалихЖ
отъ гЖрдитЬ ми страшиия тежъкъ. товар.
Ти поднови и
просвЪти душала ми.
— Клетата Рада, какъ ще е щастлива, ако узпаеше
това! Азъ не усп®хъ да Ж види, но разбрахъ само че
тя е страшно отчална.. Види се, за тебе, като те © мис—

лила за убить,

както и вейчки....

Напиши й, прати й

нФколко думици, пр®ди да тръгпемъ, да № зарадвашъЪ,
торката.
:
— Какъ, да й нишж?...
— Пиши п, человЪщината го излеква...
Именно, человЪщината изисква да й пе пишж,

ами самъ да станх да идж при нем, да й паднж на коЛл®нЪ и да й искамъ прошка...
Авъ бЪхъ жестокъ къМъЪ
Рада до подлость, извика ОгняповЪ.
— Да, азъ самъ бихъ те съвЪтвалъ да сторишъ това,

но сега е

невъаможно

— Може да е невъзможно, но азЪ ЩЖ идЖ, каза
Огияновъ ршително.
— Какъ, ще влазяшъ въ БЪла-Черкова? извика док-

тотьть смаянъ;

—

това © пло

безумие сега. ° Сега въ
Тамъ Юрданъ и Стефчовъ сх

Б\ла-Черкова е огыць...
спасители.... Ти излагашъ па вЪрна смръть живота си!

СРБЩА.

496

— Докторе, ти зпаешъ, че азъ малко миеды ва живота,
сл, когато е работата да остане честенъ човФкъ .. Плата
Тосунова орда не може ме въепр® ... Авъ трба да проек
извипение отъь тая страдалица, Рада, ва моето свирфпо
поведение, което № 6% хвърлило въ отчаянното ршение,
да тьрси смръть въ клиеурскит® пожари...
Огняновъ му раеправи съ дв® думи елучката.

— "Тогава, брате, не те задържамъ, каза трогнжто
докторътъ.
Огняновъ помиели малко, па каза тихо:
— Посл®, и друго има: Рада е моя: азъ се вЪнчахъ.
па послЪднего си тръгвание отъ тука съ пем, вёичахъ
се... пр®дъ Бога, и вместо пръетепъ клетви разм®нихме.
Авъ не могж да в

оставь,

разбирашъ?

и единъ плть ако.

ститнл благополучно до Влашко щж № повикамъ да дъли
съ мене бФдность, голотия, страдания, отЪ които съЪетой
животьтъ па емиграцтина... О, тя ще дойде съ радость
да епод ли сждбата ми, както тука ж сподФлФше.... Тя
е тероиня въ любовьта си, докторе, и ц®лиять евтЪ

не-

давамъ ва нейното сърдце...
По докторовото лице се четВше въехищение.
— Ш трынх, като се свечерй, и още тая. нощь.
щх се върнл тука. И увЪрявамъ те: здравъ и читавъ.
Авъ нма,

не искамъ да умрж, докторе, още, защото Рада.

е жива ва мене, и България не е оевободена!...

хм.
СрЪща.
Докторътъ надничаше прфаъ дупката
— Н®кой иде, Марийка! каза той
Огняновъ уетреми погледъ схщо въ дола.
— Не е Марийка. Марийка е пб-дребна и © сине
облЪчена.
— Тазъ е въ черно, ноеп и вързопъ.

}

Й
`

СРБЩА

— Рада! извика ОгняновъЪ, като скокнд. И докторътъ скокнж
я
Огняновъ се исправи цФлъ на входа на воденицата

——

и замаха съ дв® ряц®.

Рада, която отъ нФколко време се луташе ивъ камъпацит®, да дири Бойча, сега го видФ. Тя се спуснж къмъЪ
него и сл®дъ единъ мигъ бъше въ воденцата.

— Радке!
— Бойчо! Бойчо, плачеше тя и едвамъ поимаше, и

притискаше главата му до бузит® си. Докторъть присхтствуваше, покъртенъ джлбоко, на тая сщепа.
— Ами. какъ си тука, Радке? прибърза да попита
Огняновъ, като доби самообладание надъ — чувствителпостъта. си.
— Пиеъмцето тл За доктора го пр®даде мене Марийка... Ахъ Бойчо, защо ми измжчи? казваше Рада зална отъ щастливи сълзи. Ти не ми се сърдишъ вече?..
Ти вФмаше право да ми се сърдишъ... Ти внаешъ, че
вн®ма причини...
— Прости ме, пиле, прости ме, и Бойчо й цалуваше

Фяцбт8; — току що ми откри Соколовъ заблуждението
ми, то измжчи и мене страшно. Азъ щЪхъ да сл®зж самъЪ
въ града, да те молых да ме простишъ... ва тая жестокость... Азъ съмъ билъ недостоенъ ва любовьта На единъЪ
антелъ... Нели забравяшъ, Радке, нели прощавашъ?...
И Огняновъ се взираше съ въехищение въ влажнитЬ й очи,
пълни еъ приливъ отъ блаженство и любовь бевконечна...
Но Рада

пзведнхжъ

оть Бойча и извлка:

побЪл®, като етБна,

оттегли се

— Какъ! извика Соколовъ. като че. не вФрваше

ушит® си.
— Вид®ла те цитанка и обадила, пр®ди азъ още
да виды Марийка...
Като ид®хъЪ, отЪ къЪМЪ лозята се
спущахл стань башибовущи, па вехж плтя за насамъ...

Т® за тебе иджть Бойчо. Ахъ, Боже, забравихъ тозъ часъ
ла кажж... П®лъ часъ изгубихъ дод® те дир%хъ изъ
дола... ДругадЪ да се видимъ... Сега бъгайте.
При веичкото му присжтствие на духа, съ което Ог‚няновъ се отличаваше въ минути критически, това стралино
извъетие прието въ мига на най-блаженна радость, която
му достави ненадФйното виждание съ дФвойката, сега още
пб-измилЪла и пб-плЪиителна, освЪтлена отъ героизма на
любовьта сл, Бойчо останх поразенпъ, той пехожеше да, земе
едно бързо р®шение. Той се чувствоваше безсиленъ на та-

кава внезапна разд®ла въ минутата на най-въждЪленната
срЪща. Такива скокове сж потрфсающи. А мижду това. миговет® б$хж драгоц®нни.
— Да б%гаме? ами ти? питаше Бойчо.
— Мепъ не гл®дайте, за менъ не мислете... бЪгайте
иб-скоро... НА, земи това’ — др\хи има тукъ... и бъгай
Бойчо, и сбогомъ, да се видимъ пакъ, само ти остани

живъ, пие ще се видимъ и еберемь пакъ, Бойчо, мили
Бойчо...

дЪто и да е...

Сбогомъ...

И Рада. като подаде вързопа на Огнянова, хванл го
за ржката и насила го потегли къмЪ исхода на запустЬ-

в"
я

)М

воденица.

— Не каза р®шително Огняновъ, авЪ не мог да
те оставж въ такава минута... Ако опия варвари иджть
по тебе...
— Да, иджть, Бойчо!
— Т® идать, п да те ср®щихть самичка въ това }
диво место ?!.. Тие звВрове?... Не, пб-добр® ще
умр».

тукъ, като те зашищавамъ...

‚ Но Бойчо веднага разбра безразеждностьта, па п съвършенната безполезноеть на подобно отчаянно рфшение.
Той изведвжжъ попита Рада:
— Радо, можешъ ли върв® съ наеъ?
На това най-неочаквано прфдложение, Рада отговори
“= въехищение:
— Бива, бива Бойчо, авъ щж вървык съ васъ заедно
до край свфта. . Да бЪгаме, да бгаме, Бойчо...
Огняновиять погледъ евЪтнх.
— Само да искокнемъ до „Малкия Столъ“ надъЪ водопада, отЪ тамъ азЪ ЩЖ ги одържж до довечера, & "ТП

отведи Рада на гор®, каза, Соколовъ.
Д®йствително, надъ скока стърчахж нФкакви остри
скали, називаеми „Малки Столъ“. Изъ задъ тие камъне
единъ добр® въоржженъ человВкъ можеще да брапи отъ
ц®лъ таборъ пжтеката, едничката която се извиваше по

яра къмъ планината.

Нмаше врфме ва губение.
— Кьымъ плапината, извлка, почти
ОЭгняновЪ.

искомандува

И той пръвъ стхпи на ‚прага, като хвърли
на евкАд® изъ дола.

погледъ

Бъше вече кжено.
На ер®щния яръ, между острит® скали, се чернфяхж
турци. Т® хващахлж пусия задъ камънет® и задъ храсталака тамъ, щото еднит® глави имъ се виждахл п пушкит®.
На върха нФкой въ б®ли гащи стоеще п сочеше къмъЪ
воденицата.

То бъше

пдиганката. Турци

п на отеамния

яръ клФкахж задъ камънетф.
Огняновъ и’ докторъть видФЪхх, че сх загащени, п
нито помиелихж за бЪгание. То бЪше невъзможно.
Турцит® продължавахж да се спущатъь прВдпазливо
и да се настаняватъь задъ камънит® на урвит® и задъ
прикрития. Имаше до стотпна души.
Пхтеката въ дола остаяше свободна.

500

СРЫЩА

Бойчо се обърнж къмъ Рада п й каза:
— Радо, иди ей, изъ плтеката, върви надлъжъ по
рфката...
Но тозъ часъ страховната мисъль му замрачи лицето,
и той р®че:
— Не...

стой тука пд-добр®...

И въ Радиния погл®дъ се чет$ше сжщото р®шение:
— (Съ тебе, съ тебе, Бойчо... пришъинх тя, като
си еключи ряц®т® на гхрдит®.
И толкова скръбь, любовь и трагическа прфданность
се четЪше въ влажния й поглВдъ!
смръть !

Такава готовность з&

Огняновъ и Соколовъ прброиха патронит® си.
— Осемнайсетъ огъня имаме, продума докторътъ.
— Стигатъ, за да сеумре честно, каза ниско Огняновъ.
Тосунъ бей бЪше довелъ ордата си и лично № командуваше. Пр®ди да се покаже на урвит® той бЪше затво-

рилъ и дола, и така 0% стиенжлъ въ обржчъ бунтовницит®, или пб-добр® — бунтовника, защото той бЪше увЪренъ, че само Огняновъ е вжтр®.
Пр\ди

да заповбда

стрЪлба, Тосунъ бей заржча да

му извикатъ по туреки:
— Прёдай се, консулосъ комита!
Само ековет® на урвит® повърнахж гласа.
Рада се 6%. сгушила въ единъ жгълъ, занФм®ла.
— Куражъ Радо, каза й Бойчо скръбно.
Тя му само направи знакъ съ ржка, като че искаше
да каже: „Въ Клисура ме достраша, самичка, и отхвърлена. . .
Сега не ме е страхъ съ тебе да умрж НН
като ме обичашъ... Ще
видишъ...*
Бойчо разбра героическия смиёълъ на тоя НФмЪ отговоръ и очит® ту овлажн®Ъхх. МиговЪт® минувахл.

Огняновъ и Соколовъ прилЪпени до стфнит®, по
начинъ да бжджть пд-малко ивложени, стискахж револверит® си. Т® хвърляхл погледи къМЪ ДВЪт® урви, отъ

СРБЩА

501

които на с®ки мигъ очаквахж да имъ ОЛЪЕНЖТЬ ГрЪМотевици.
Минж си една минута. Вид® се това б®ше ‘срокътъ.
даденъ отъ Тосунъ бея.:

ках

Тогава запукахх пушки отъ западната урва, запу-

оть въсточната, запукахж отъ дола. Обсаденит® слушахх какъ ПИЩАтЬ крушумит® пр%зъ отверстията на
покрива, пр%зъ дупкит® на зидоветЪ и плФекать въ ка-

мънет®, па падать сплескани въ краката имъ.
Балканския

долъ заехт®.

Изведняжъ гьрмежьть утихнх.
При всичката си продупченостъ оградата, даде васлона,

на троицата нещастници.

Никой не бФше закаченъ.

Само

Рада 6% паднжла въ несвёсть на вемята. Куражъть 6%
изм®нилъ на нещастната

дЪвойка.

Забрадката

й се 6%

свалила и черната й коса на вълни се растилаше по ра-

мото й и въ праха.
Нав®рно, вториять залпъ нфмаще да се забави и
Рада, лгнжла тъй, б$ше изложена на крушумит®.
Огняновъ се наведе, прЪгърнж к и № прфм®сти въ
жгьла, който бЪше най-потуленъ, и подложи подъ главата,
#й вързопа. Той нк побутнж, но тя се не сеъбуждаше, тя
сё, лежеще несъзнателна: и’: нечувствующа ‹нищо,' що става

около й. И тогава, при вида на това прекрасно, побЪ-

л®ло съ склопени очи и изб®днФли устни лице, на тая
нещастна

мома, която 6% свързала

сждбата

ен съ

него-

вата, и съ която той трбваше да’ се разд®ли при адеки
мжчителнитЬ прЪдчувствия ва нейната участь, когато ржката му не ще вече да я защищава отъ тия звЪрове,
отчаянна, нечеловЪшка скръбь се изобрази по лицето му.
— Мигаръ да ы убиы самичъкъ, помиели си той.
Понеже не приехх никакъвъ отговоръ отъ воденицата, нападателитЪ се оемФлихЖ повече и се поспустнахж
до пд-долнит® камъняци и приближихж до дола. Воденицата пд-тсно
се стФгаше отъ вредъ и мигътъ за р®шителни дЪйствия наставаше.

СРБЩА

509

— Прбдай се, компта!
Отговоръ нъмаше.
Веднага исплющ хх градъ крушуми въаъ воденицата.
Заедно съ усилването на гърмежа и турцит® пристхпвахж

пб-близо насамъ... Понеже воденицата продължаваше да
мълчи, ТВ дойдохж до уб®ждение, че скритиять вжтр®Ъ
бунтовникъ нФма оржжие. Крушумит® сё плющахж въ ст®нит®, настжплението зимаше формата на. юрюшъ.
Турцут® приближихж доста. Настанж минутата. Огняновъ бъше исправенъ до единия проворецъ; докторътъ до

входа.

отговоръ свали троица души на земята и издаде сплата

на воденицата.

Турцит® вид®хж, че защитницит® й ож

повече отъ единъ.

Това ги посмутн, но само за’ мшгъ.
Клисурскит® побЪдители съ ревъ се спустнахж къмъ опасната ограда. ; Една часть отъ урвит® стрфляше, други
въ отверстията на воденицата, за да недопустне на бранителит® й да се покажжть тамъ и да гърмытъ възъЪ
нападающит®.

—

Настана истинеки юрюшъ.

— Докторе, ще бе мре, прощавай на вки, брате,
каза, Бойчо.
° — Прощавай, брате.
— Докторе, никой живъ да не падне въ рхц\!
— Никой, Бойчо; азъ имамъ още четпре патрона:
единия задържамъ за мене...
— Авзъ задържамъ два, докторе. И Огняновъ неволне се обжрнх къмъ Рада. "Тя сё лежеше, но лицето
и 0% станхло

бЪло като платно;

изъ

лЪвата

страна

на

гжрдит® тихо бликаше ‘струйка чръвена кръвь п течеще
на вади изъ дишлит® на роклята

&...

Единь

отплФенжтъ

крушумъ бЪше в ударилъ. Тя б®ще мрътва. Тя 6% минхла отъ носвФсть въ ВЪченъ сЪНБ.
Тогава Бойчо остави поста сп, приближи к,

коле-

нлчи, хванж студенотФ й риц® п зал®пи дъига цалувка

на леденит® й устни; посл® поеппа съ т$хъ челото й,
дЪто вастиваше кръвьта.
Каза ли й нъшо, пошушна

й въ тая прощална цалувка, р8че ли й „добро видъние —
тама, Радо“! немож& да се чуе отъ гърмежа отъ въЪиЪ,
и отъ плфсканьето на крушумитЬ вжтр®. Той ж зави еъ
мушамата си. Когато Бойчо се пеправи дв® струйки еълаи
б%хх се проточили по бузит® му.

Но въ тпе сълзи бЪше цФлъ океанъ отъ мжка
Кой знае — може и извФетенъ
длъ
отъ жешка

благодарность къмъ провпдението!..

ых

ХУШ.
Гибель.

Прфзъ тая посл®дня и н®ма прощавка, коята трая | ?
само половина минута, Соколовъ едииъ поддържаше сраженпето съ стотина неприятеля. Внезапно той се извърнл
назадъ и впд® Рада...
Тогава косата му настръхна,
очит® му запламтЪхж, като на тигъръ, и цФлъ, безъь да
се пази отъ н®що, показа се на входа като на пукъ на
крушумит®, па на най-чиеть

ордата:
—

учета

крастави!

турски езпкъ
секжпо ще

извика къмъ

исплащате

веъка

капка българека кръвь! и пепраздни револвера сл.
Тълпата еъ новъ б®съ се устреми на непристхлнита
крпость,
въ колто ее прфобърнх разеппаната воденица.
Единъ зв®реки ревъ, поелфдвыгь отъ новъ друженъ залит,
процпи въздуха.
— Ахъ! лепъшка докторхтъ и испустнж револвера. *
Единъ

крушумъ му прониза

дВената рака.

Неопиеуемъ

ужасъ и отчаяние се изобрази по лицето му. Огчянотъ,
който гърм®ше въ тълпата, сжщо окървавенъ в®зе, васЪл%жи това п пошта:
— Страдашъ, брате?
›
Не. амп п поелфдния | патронъ ЖнР| лице. за
«той
—
*

Ч:

{ореолы
илл еее
Зо оолее

тия

— Имамъ още два въ’ моя револверъ, веми... каза
Огняновъ' и подаде 'оржжнето си на Соколова. — (Сега

нека видыть какъ умира единъ български апостолъ! Па,
като истрымнх: голфмия ятаганъ'изъ селяха на доктора,
излФзе изъ портата и се спустн въ тышата, като раз-

даваше ужасни удари на лво из на дсно...

Подиръ половина чаеъ, цФлата орда, поб®доносна,
свирфпа, демонически весела, излизаше изъ дола съ Огняновата глава набучена на прятъ.
Докторовиять черепъ,
раздробенъ на кжеове отъ ножовет®, (най-първиятъь ударъ
—

отъ крушумъ

—

самъ докторътъ

сл б®ше нанесьлъ),

неможеще да послужи за трофей; Сжлшщо Радината глава,
бЪше оставена — по политическа причина вече: Тосунъбей сФше пб-хитаръ отъ Тхмрхшлията.
Отвади носхж

натоварени

раненитЪ.
(ъ

дивашки

На едни кола убитит® и

впкове

сганьта

дойде въ града.

Той

бЪме пб-лустъ и пб-мълчаливъ отъ едно паряеано гробище.
На мегданя лпобихж трофея.
Само единъ человЪкъ сё м®ркаше тамъ, като единъ

'
тризракъ.
'Гой б®ше Мунчо.
\
Като позна главата на любимия си’ Русияна, той
вторачи яростни, безумни очи въ неж и изригнж, въ единъ
лъЖдъЪ отъ илюнки, една коловална попръжня противъ
Мохамеда и Султана.

УбЪенхж го на касапницата.

Тон лудъ бЪше единственниять
оем®ли да протестира:
Одесса 1888. г.

человЪкъЪ, който се

504).

(Стр.

портата
изъ

изл®зе

доктора,

на

селяха

изъ

ятаганъ

холфмия

истрына

Като

Па,

ава

ОБОЕЗНтЕО 2еШЕ

1. Отзиви изъ българската и английската пресса за романа.
Ц. Портрета на автора.

Часть първа.
1.
ПО
Ш.
ТУ.

во
к к кк.

2.
У. Продължение оть нощьта . .
Не зн
М1 ПасноЖ0 с в ваше

„

\П.
=

Геройство

._—.

= 2 зо ласрЕ

. У чорбаджи Юра.

ТХ.
ны.
Х1.
ХП.
ХШ.
КРМ
Х\.
ИГО

Разяспеция . . .
Женскиять метохъ.
Радини вълнения.
Бойчо Огияновъ .
Брошурата . . .
Силистра-Иожу 2
Неожиданна ср$ща
Гробъть говори

птвилы

ДЕЛОВ

|
НЫЕ Е
с’ ото
«росе
*
боб о!о›
° ° г.)
оон око *
° * 5 ботов
ооНокок‚
9 тбл
ее"
оеок ок ео
оне
ОЕ
ыы:
°
о:
ны

$ 5) гео

.
йен

....

. 2...
сок’.

О с

ы
во
ВЕ
д
9)
О ПОВ
ХХП.
На-гости у лопъ Ставря ее еще
ХХШ. Другьъ се хваща въ клопка 2...»
ХХ1М. Дв® провидния
о ал
ХХ\. Мисията става мжчна . . .
ХХ\!1. Едно неприятно пос®щение
ХХУП. Скитникъ
Въ Веригово
:
В
Една безпокойна почивка Любезенъ познайникъ
Тлъка въ Алтжново .
Богъ високо, царь далеко
ПобъдителитЬ ин:
побязешить : 8
Фжртуна.
ХХХ
Въ колибата .

ххУШ
ххх.
ххх.
рооай
ХХХ.
хх,
У.

пое

ПрВдставлението . . „=...
ХУШ. Въ Ганковото кафене. . .

ХЕХ ОтвИВИ 5 с5 кос

ВД

„одет

Х\УП.

о:

.
ДЕЙ
#

100.
106
113
196

135

140
145
150
158
164
171
1176
180
187

194

198
203
213
221

238
278.

Часть втора.

Стр.

Бъла-Черкова_.
‚ Болнит® на докторъ ‘Соколова
. Два полюса.
". Тъсть и зеть .
‚ ПрБдателство

. Една женска душа
Комитетьтъ
Колчови въ: ТЫ
$
Огняновъ пр? свдателетвуи: ва.
Едииъ

шинонинъ прёзъ

‚Викентий

1876 година

20.

299

Зелената кесия.
‚ Радостна срфща

Около едипъ трупъ_.
. Новата молитва на Марка.
. Пиянство на единъ народъ
‚ Плъеница
Кандовъ .
‚ Утрфнно поевщение

. Кандовото недоумение нарасва
. Опълото .
е
В
‚ Философията и дв® врабчета $

‚ Л®къть
хх.
Буря прдъ буря ХХУ.
хх 1. Възстанието.
Батерията на Зли-Доль
с
ХХУП. Испить -—.
ХХуШ. Духъть въ укрвилението
ХХ
Едно крыщение ‚
я
.‚ Стр®мека долина плазнала,
. Ново покушение .
. Авражъ
Нощьта_.

Утриньта.
Бой
Рая

гола =

Леворвки

248
257
263.
968
218
288
288
290
294

р,

ЕЙ

Миа

306
319
323
332
338
349
845
351
354
859
361
364
371
378
882
385
390
398
397
404
409
412
415
418
426
431

Часть третя.
Пробуждание

Коматьть на бЪлото
Ш. На с®верь!.
Знамето
1
. Гробища.
МК Посланница.
УП. Неусп®хитЬ на м»
УЦЕ Ливадата.
1х Съюзникъть.
Хх. Любовь — Героизъмъ.

.
гу:

не й

ё
ха

439
442
445
453
455
459
462
467
478
418

- Историята на единъ невтастанжлъ падь енко
хШ. Продължение на историята . .
сос
Х1\. Важни разговори .
БАД
слот
ХК, СрВща у кк
ыы нь
о

ХТ, Табель. „Фон.

с сене.

коо

48Й
488
К)

ЧНеволко сж станали доста печатни гршки изъ романа, за което просизь

извинение отъ г. г. читателит$.

Издательтъ.

ЙЬ
т»

„Романътъ

(Псдв

той може да се нар#че
нието

на г-на Вазова

Игото)

перлъ

е толкова пркрасенъ,

на българската

е художественна

художественъ,

беллетристика...

илюстрация

на

епохата

щото

Произведеотъ посл®д-

лит народни въетания, то е и поезия, до високо съвършенство, и история на
тогавашнитЪ взглядове, понятия, чувства, вт.одущевления и всичко, което движеше и вълнуваше българина. .На подобно произведение тр№бва да се даде

най-голЪма. распространеность, за да има възможность всякой да го чете и да
се наслаждава отъ него
Свобода
(1890).

оо

„Ако усща

человЪкъ нФкакв › удоволствие, като прдставлява

на ан-

тлийската публика пьрвий образецъ отъ литературата на единъ новъ народъ,
това удоволствие става необикновенно и основано вьрху една сериозна критическа основа, когато тьй прЪдставляваната книга е едно образцово произведение. единъ сВеЁ @'епуге. Не мисля, че ще се оспори отъ н®кого, какво
.Подь Игото е единъ пьрвокласенъ романъ изъ новата история. Може да
е любопитенъ и интересенъ фактъть, че тоя романъ е пьрвий прфдставитель,
на българската беллетристика, прфведенъ въ единъ западенъ язикъЪ; но книтата заслужва внимацието на английскитЬ читатели не само вслЁдетвие на
това случайно качество. Въ който и да било язикъ, колкото и да © истритъ,
крайната хубость на тоя хероически романъ, тьй просто и при все това тъй
искустно скроенъ, тьй пъленъ съ идеална прфлесть, проникнать съ такава
чиста и пламенна страсть, тьй человЬшки и нФженъ, тьй модеренъ и при все
това тьй прямъ и пьрвобитенъ — тая`крайна
отЪ всички читатели съ живо въображение.

Въ Подо Игото
колкото

хубость би се навЪрно ощнила

Вазовъ е съерфдоточилъь въ по-узрфла форма отъ

другад® особнитВ дарби

на своя умъ и стилъ.

Нито

че

Пьрвото

което бие въ очи при прочитанието на тая забЪлФжителна. книга,
св®жесть. Не е мжчно да разбере человфкъ, че въ оригиналната му форма,
това тр№ба да бжде пьрвото гениално съчинение писано въ единъ неистощенъ
язикъ.

стане

пъкъ

е за, в%рване,

и да пише съ ненамалена

Вазовъ,

рЪвность

дори

и осемдесеть

и общирность,

години

ще може нфкога

да

нам®ри вече тоя свой пръвь хубавъ безгриженъ въсторгь. Под Игото е
единъ исторически романъ, писанъ не отъ иъкой старинарь, измисленъ не
отъ н®кой поеть изъ неопр®дфлени и недостатьчни материали, слу чайно запазени оть едно далечно минжло, а отъ едного, който е жив$лъ и ратувалъ
и страдалъ прзъ
сценит®, конто се е наелъ. да опивса.
То прилича като
да види чов®къ 010 Могка!у писанъ оть Мортжнъ, или да нам®ри автобнографията на Айванхо '). То е историята, гледана пр®зъ единъ силенъ

*) Мортжиъ и Айванхо еж героитЬ на двата Валтеръ Скотови романи: О14.

МомаШу и Айванхо.

телескопъ, съ срЪдневвкови лица, кръетосвающи третята четвърть отъ нашето
столЪтие.

бл®до деветнадесето

Като се вземе пр®лъ видъ страстьта която го въодушевлява, умфрений
и артистически тонъ на Подэ Игото заслужава голма похвала. Въ единъ
епизодъ въ епиката на единъ упоенъ народъ, голфма прфкаленность,
буйность можехж да се очаквать И Да се извинытЪ.
Но тоя разказъ
чаянъ

български

патриотизмъ

©е писанъ

кЖд® не минува въ бомбастичность.
които

е ВидЪлъЪ И

усЪтилъ,

но

съ деликатна

голфма
на от-

съобразителностъ

и Ни-

Авторъть пише изъ сърдцето си работи,

моментъть

на

полудата

миналъ

вече

и неговий пулсъ като наблюдетель е придобилъ, пакъ своята точность. Страстьта © още тамъ дълбокото убЪждение на несноени обиди, който едва ли.
МогЖтЬ да се истривть съ кръвь. Той се врыща на. близското минжло—но
вече образътъ е установенъ и е добилъ монументалний и мраморенъ изгледъ,
на минала история.
Усърдната

политическа

жество деликатни,

пламенность

трогателни

на

и хумористични

тоя

романъ

епизоди

се умФрява

©ъ МНо-

Сцената. въ театра,

д®то въ присжтствието на снисходителний и лфнивий турски бей, възстанически

пФени

смФло

се внясять

въ една

сантиментална

пиеса,

като

се дава

едно криво тълкование на неподозрителний управитель; потресающето убийство
на разбойницитЬ въ воденицата; направата на куфий черешовъ топъ, който
пуква тьй позорно въ момента на опитването;
хубавит® и героически лю-

бовни сщени между Огннова и Рада, хатро исмислени и скроени като па-

триотическа

храна за млади читатели;

кога ненуждни
или провлечени,
картинитЬ
прфдставляющи,
какъ
и

кафенета,

мънастири,

единъ благороденъ

изобилнитЬ и повторяющи

се, но ни-

описания
на пейзажи изъ балканекитЬ
ДОЛИНИ ;
хората
ЖиВЫАТЬ Въ български
селски кАЩИ,

воденици

—

ВСИЧКНТЬ

ТИЯ

сЖ

само

шаренийтЬ

на

кжсъ отъь фантастическа ткань, безспорно единъ отъ най-

хубавит® романи, които Источна Европа е иепратила на Западъ.*

КЕатопа Совсе,

„Пьрвий български романъ прфведенъ на английски дава ни охота за
повече, и неще бжде мжчно да се съгласи человбкъ съ Г. Едижндъ Госсовий
въсхищенъ прдговоръ въ негова хвала. Като художественно дЪло, Под
Игото е едно забЪл®жително произведение; като лЁтописъ, -писанъ отъ едного,
който говори съ авторитеть за раздвижливитЬ събития, които прдшествуваха
освобождението на България, то е скжпоцфнно. Не може се каза, че г. Ив.
Вазовь е наклоненъ да прикрива грЫшкит®, малодушието на своитЬ съотечественници. Расказътъ: е епически, но съ всичкия си патосъ той се не лищава
отъ хуморъ. Има. едно забЪл®жително ближно сходство между Вазовата метода

и оная на великий италнанский натуралистический романисть, Де Амичись.
Сжщата, тр$шка разпаля двамата автори. Има една прфкаленностъ въ подробноститЬ и сцената е пртрупана съ излишни и затруднителни фигури“.

„ТВе Асайету“.
„Тая нова книга е интересна отъ три точки на зрфние: тя е първий
образецъ отъ българската литература въ английский прфводъ; тя дава една
жива и поразителна картина отъ българский животъ въ пернода непосрбдственно предшествующий събитията, конто породиха берлинский трактать отЪъ
1878;

и най-послФ, като

вземе человЪкь

прЬдв

видь,

че тя

може се каза

пьрвото литературно произведение на едипъ младъ народъ, тя дЪйствително
има много голфмо художническо достоинство. Като ‘повфсть: на недонессвитЬ
м*стни възстания противъ лошето турско управление въ 1876, Подъ Игото
печели Много въ стойность, и интересъ отъь факта, че авторътъ му, роденъ

си

‚въ 1850, самъ участвув& и страда въ бунта, който той описва. И панстина
1еловкъ би желалъ, щото г. Госсъ да можеше да ни каже въ прфдговора
‚ до каква степень г. Вазовъ е скрилъ личностьта и приключенията си подъ
ония на злочестий си герой, Иванъ Краличьтъ, който взема. едно такова храбро
и’ видно участие въ борбата, като раздухва скритото незадоволство въ 0т-

Но Подв Игото е повече разсказа на единъ епиз одъ отъ
‚° историята на единъ народъ отъ колкото отъ живота, на едииъ человЪкъ: пр®зъ
него тече една „усьрдна политическа пламе ность“, която може-би намалява до
нЪИд® интереса въ дЪИствующитЬ лица. Миногобройнит® приключения па тия
‚ворено въетание.

лица, обаче, ставать повече и повече трогателни съ развитието на расказа.
Г. Вазовъ ни запозна, съ отечеството си и съотечественнипит® каквото никоя друга книга не ни. е@ запознала; м той е създалъ сцени и характери
и е извьртЬлъ изобилнитЬ приключения на романа по едииъ майсторски
ой Веу1ем“. |
Е
„ТВе Веу1ем
начинъ“.

„Йма тькмо шестпайсеть години отъ когато България е станжла независима дьржава, Днесь за пръвъ пжть се чува нейния гласъ въ свётовната,
чрфзъ прфвожданието на английски романа Подв Игото, съТова сеъчицение изочинение на българский списатель Ивана Вазовъ...
бражава борбитЬ на българитЬ за свобода, борби, въ конто сажь авторътъ
„Оа1бей Тте1апа“,
© вземалъ участие“,
литература,

„Най-забълфжителний романъ, който се е появилъ на английски прфзъ
1893 година, © едишъ прфводъ, и единъ прфводъ оть язикъ, който пикога
не е ималъ литература: — Подв Игото, романъ на бълтарский писатель
„Авен епт“.
`Ивапъ Вазовъ“,

Иван Вазов

Под игото
Роман из живота на българите в предвечерието
на Освобождението

Българска, фототипно издание
Предпечат Юлиян Дойчинов
Дизайн КауГаЬ.Заи@о
Контролен редактор Яница Радева

Формат 16/60/90
Печатни коли 35.5
Тираж 300

Печатна база „Мултипринт“ ООД,
тр. Костинброд, бул. „Славянска“, № 10 А

15ВМ 978-954-523-169-8

Юбилейното издание на романа „Под игото" е реализирано

с помощта на благородния дарителски жест на
Божана и Александър Александрови