Похожие
Текст
СПИСАНИЕ
НА
БЪЛГАРСКАТА АКАДЕМИЯ НА НАУКИТЪ
КНИГА 1.
КЛОЕЪ ИСТОРИКО-ФИЛОЛОГИЧЕЕЪ И ФИЛОСОФСКО-ОБЩЕСТВЕНЪ
1.
СОФИЯ
ДЪРЖАВНА ПЕЧАТНИЦА
1811
СПИСАНИЕ
НА
БЪЛГАРСКАТА АКАДЕМИЯ НА НАУКИТЪ
КНИГА 1.
КЛОЕЪ ИСТОРИКО-ФИЛОЛОГЕЧЕНЪ И ФИЛОСОФСКО-ОБЩЕСТВЕНЪ
1.
СОФИЯ
ДЪРЖАВНА ПЕЧАТНИЦА
1911
С'ъд'ъ ржание.
Стр.
1. Златарокн, В. Н. II мал и зи с як българит'к свое лкто-
б р о е и и е ? ..................................... 1
2. Ивановъ, Йор. Е и .1 р х и и т к в ъ О х р и д с к а т а архиеписко-
пия пр’Ьлъ н а ч а л »» т о на XI в Ь а ъ...... 93
3. Цоневъ, Б. Дв1 бъ.тгарски грана г цк и за чужд ей ци . 113
1. Молловъ, Ив. П о в он а м Ъ р енъ ракипмсенъ сборннкъ на
Софрония Врачански отъ 1802 год................ 137
5. Коетовъ, С. .1. Das Grab a Is Т i sc 11 отъ M. М ur ко. . . 161
6. Романски, Д-ръ Ст. Е т и о пасмо на сръбс к и я к и. Кара
Георг н Пстровнчъ до у г р <» в л а ш к н я митрополит?.
в ъ Бу куре щъ отъ 1809 год. ................. 166
Table des matieres.
<Тр.
1 Zlatarski, V. N. La chronologic des anciens Bulgares . 1
2. banon, lor. Les ovi ches dn patriarcat d'Ochrida an
commencement du XD sicdo .......................... !)3
3. TzoncH, B. Deux grammaires bulgares it Pusage des
Strangers....................... . . ......... 113
-I. Hollow, Iv. Г n recueil manuscrit de Sophroni Vrat-
c li a n s k i t г о u v ё г ё c e m ni e n t.... . 137
Кочкой, S. L. Das Grab als Tisch de M. Murk о . 161
6. RoiBiiiiskl, h-r St. n e lei t re du Prince de Ser hie Kara
Gheorgbi Petrow itch an ш <• t г о p о 1 i t a i n d’Oug-
r “ » a 1 a c h i e a Hue ire st (le>iW) .... 166
Имали ли сж българит'Ь свое л^тоброение?
Оть В. Н. Златареки.
(Четено въ заседанието иа Псторико-фнлологнчнил клонъ на 24.—31. III. 1911.)
--------------------------------------
Професорътъ на Кембричскпя университета J. В. Вигу
недавно въ статията еп нодъ падсловъ „Хронологическиятъ
цикълъ на българнт±“ (The Chronological Cycle of the Bul-
garians)1) съобщи за едио ново открптие, съ което той правн
гол!ма услуга на българската исторически наука: той даде
отдавио търсенпя ключъ па опия доскоро непопятни изрази
въ изкЬстиил, издадепъ вече пр4ди почти половпнъ в'йкъ бъл-
гарскп исторически паметпикъ, който 6Ь пареченъ тъи ено-
лу чливо отъ покойпия хърватскп исторпкъ Ф. Гачки-’) „Имепикъ
на първпт'Ь български князе“, което пме пие и усвояваме.
Тоя паметпикъ бЬ пзнам!ренъ отъ покойпия, познать въ
наупата, руски професоръ А. Н. Поповъ между статпптЬ на
тъи наречения „Елииски и римски .тЬтоппсецъ11 отъ първата
(по-старата) редакция, и биде издадепъ отъ пего още въ L866 г.
споредъ ржкоппса па Московската сииодалпа библиотека Л» 280 и
Погодиновскпя ракописъ Л: 1438 въ Пмператорската Публична
библиотека въ Пете]»бургъ, п двата отъ XVI. вфкъ.3) Пне 1це
си позволимъ да помЬстпмъ тукъ самия текста па Имепика
споредъ изданием на Л. Попова, като посочимъ и нанраве-
ии'гЬ до полвлваието па горплта статпя поправки вь текста,
защото 1це ни бжде потрЬбеиь по-иататъкъ при изложением
и разглеждапето тълкуваипята па г. Бьорн.
’) Вж. ByzinitinischeZeitschrift, XIX (1910), 1- 2 (Doppcl-) Heft, S. 127— 144.
г) Ср. Rad jiigoslov. Akademije, XIII (1370), str. 229.
s) Обзрръ хроиографоиъ русской родакц1и, Москва, 1806, внпускъ 1.,
стр. 25—26.
Списание на Бмгарскага академии. Книга 1. I. |
2
В. Н. Златарски,
Съдържанието на Именика е сл^днето:
Дкнтохолъ жнтъ летъ т. родъ емоу доуло. А летъ е
днломъ ткнремъ.
II р II н к ъ жытъ летъ р н н ле ро емоу доуло. А летъ
емоу днломъ ткнремъ.
Гоствнъ1) НЛМЕСТННКЪ сын. к ле ро емоу Срмн. л
ле емоу дохсъ2) ткнремъ.3)
Коур'тъ i ле дръжл ро емоу доуло. л лт? емоу ше-
горъ к е у е м ь.
БсЗМЕрЪ. Г ЛЕ. А родъ СМОу ДВЛО. А ЛЕ* СМОу Ш С-
горъ BE УС М К.
снн ё КЪНА^Ь дрьжлшс4) КНАЖСННС ювонв стрлноу Доунлга.
ле н ci. (острнжеилмн главами, н нотомъ нрнде на стрлноу
Дш1А1А. НсперГ кнбь тоже н доселе.
бснсрн KllSb Н ЮДНН0 ЛЕТО, ро емоу доуло. А ЛЕ
емоу веренн ллсмъ.
Тервсль. к н л. ле. ро емоу доуло. л ле емоу те-
воууетемь ткнремъ.
— вин. ле’, ро емоу доуло. л ле емоу два ншех темь.
Секлръ ,ei. ле. ро емв. двло. л ле’ емоу тохлл'томъ.
Корми со hi ъ .^1. ле . родъ емоу кокиль, л ле' емоу
шегоръ ткнремъ.
снн же кн^ь измени ро доуловъ рекшс внхтвнь.
Кннехъ. 5 ле. ро емоу оукнль емв имяшс горллсмъ.5)
Телецъ г ле. ро емоу оуглннъ. л ле емоу соморъ.
ллтсмъ. н снн иного рлдъ.6)
Оуморъ .м дн!н, ро емоу оукнль, л емв днломъ
т о у т о м ъ.
’) Въ Погоднновекня пропись Гост8нь
*) • г »
’) „ п » STHpiATk.
<) „ „ „ ДРЪЖЛШ!.
6) „ „ я нмлим гсрдл1лгк. Това м^сто е поправено отъ
Куиика по аналогия на шегоръ алемъ (Изв*Ьст1я ал-Бекри и другихъ авторовъ
о Руси и Славянахъ, С.П.Б. 1878, стр. 136, 11).
®) Въ Погодиновския прЪписъ рл.
Имали ли cs българитЪ свое л'Ьтоброение.
3
Въ спомепатата статна г. Бьори си задава за цель да
облени непонятннте изрази въ него, или, както той се изра-
зява, „българските думи“ и евързания съ тйхъ въпросъ за
хронологията на първитЬ български кпязе.
Той раздала статията си на три глави, конто ние ще
разгледаме вейка отдел но.
I.
Първата глава, въ конто Б-и излага главните си основни
яхипотези“, върху конто гради всичкитй си обясненил, почва
съ въпроса: какво собствено представать паразите диломъ
чимиремъ, шегоръ алемъ, дохсъ твиремъ и пр. По тоя въпросъ
досега сж изказани две противоположив мнения: едпи и то
повечето, като Кунпкъ,1) Радловъ,2) Блау,3) Геза Кунъ,4)
приематъ, че тия изрази еж бройни думи, и дори се опи-
таха съ помощьта на турекия и други езици да разтълкуватъ
бройпото имъ значение, макаръ и съвсемъ незадоволително;
други нъкъ считать, че това не сж никакви бройни думи,
а сж кратки характеристики на царуванията и личноститй на
отделни български господари. Първъ изказа това мнение
А. Гилфердингъ, който го формулира така: „Обичаятъ да се
дава прозвище па годината е обикновено нещо на изтокъ,
и можемъ да предполагаме, че той е билъ заимствуванъ отъ
българите, още когато сж странствували между Волга, Донъ
и Кубань. Въ пашата записка (Именика) всеко князуване има
подобно прозвище. Приемало ли се е такова прозвище от-
дйлпо при въцаряването на новъ господарь, или прозвището
па ийкоя година (напр., годината на покачването или годи-
ната па сыъртьта) е ставало титулъ на цЬлото князуване, да
отгадаемъ не можемъ. Но тия прозвища представать любо-
питепъ паметпикъ за езика на завоевателитЬ българи до сли-
ването имъ съ славеиите и служатъ несъмнепно свидетелство
за произхода на Аспаруховата орда.113)
’) Вж. каз. съчипеиие, стр. 126 и сл.
Пахъ тамъ, стр. 138-143.
s) Ф. Jlpi/нъ, Черноморье, ч. II, Одесса, 1880, стр. 317, забЪл. 26.
*) Вж. Relationum Hungarorum etc. historia antiquissima, Claudiopoli,
1893, vol. II, p. 11 — 15.
•) Собран, сочив. I, стр. 22, заб4л-Ьжка. - Като нзхожда отъ положенвето,
че тиа прозвища иматъ явно сходство съ думи отъ маджарсквя и сроднит"! нему
I*
4
В. Н. Златарсви,
Въ полза на сжщото мнение се изказва и Томашекъ въ
рецензията на Иречековата история1), а сжщо напосл±дъкъ и
Hlarquart2), като виждалъ, че и тия, конто считали тия изрази
за бройни, не дошли до никакви удовлетворителни резултати,
готовь е да приеме това предположение.
Бьори отхвърля окончателно последнею мпепие, защото
изразътъ „емоу има“ стой само на едно место, и при това
развалено, когато навсекжде се пише: „лет емоу“, въ про-
тивень случай ще треба да се направи съвсемъ неприемливо
предположение, че последнего четене е докрай една грешка, * У
езнци отъ уралския клонъ на фнпското племе, вотяшкия и зырянския, Гилфер-
дингъ обясиява и прквежда въпросннтФ изрази така: „Авитохолъ жилъ 300 лФтъ.
Родъ его Дуло (т. е. Опустошитель: но маджарскн dido depopulaton, а паз ваше
л-Ьтъ его диюмъ (?) твиремъ (срав. съ зырянск. тыр полный, исполненный,
совершенный; эм я есмь, такъ что это твиремъ значило бы: я исполненъ,
я совершепъ; сравн. также над. tiiro, tolerans, patiens). Куртъ держалъ
(т. е. кпяжилъ) 60 л-Ьгъ. Родъ его Дуло, а названге его лЬтъ: я есмь по-
мотникъ или я обиленъ -помощью (гиеюръ вечемъ — сравн. мадж. segetom, iuvo,
segello der Helfer, и vogyok ich bin, vagyon das Gut, das Vermogen)... — Ис-
нерихъ князь - 61 годъ, родъ его Дуло, а назваше его лФтъ — я живу въ
крови (верениалемъ: мадьяр, оёг кровь, зырянск. eip кровь, трын въ крови;
мадьяр, elni жить, elem я живу, зырянск. олны жить, слои житье). — Тервель
- 21 годъ; родъ его Дую, а назваше его л-йтъ: я почтен1емъ (пли славою) испол-
неиъ (текоучите гъ твиремъ: сравн. мадьяр, tekentem intueor, tckentelem aspecto,
respecto, tekentct€s illustris, spectabilis и т. д...— (име князя пропущено)
— 28 л-Ьтъ; родъ его Дуло; а иазваше его лктъ: добычу добываю (дваншестсмъ:
сравн. паше слово дувань (добыча), употребительное въ при-Уральскомъ край, а
съ словомъ гиелтемъ сравп. мадьяр, sdkmany praeda, manubiae, rapina). — Ссваръ
- 15 л!тъ; родъ его Дуло, а название его л-Ьтъ: я утверждаю или я исполняю
(тохалтомъ, мадьяр, tokellem statuo, ratificio, obfirmo, tbkelletes perfectus, abso-
lutus, exavtus). — Кормисошъ— 17 л£тъ; родъ его Вокнль, а название его л-Ьтъ:
я исполненъ помощи, шеюръ твиремъ см. выше). Этотъ князь „измЬнилъи родъ
Дуловъ, то-есть учинилъ ему конецъ (вихтунь вчнехъ: сравн. мадьяр, veg копецъ,
veghez vinni etwas ausftihren, zu Ende bringen) въ 7 лЬтъ, а родъ его Укилъ
(Бокиль) имЬлъ... (? гораламъ). — Телецъ — 3 года; родъ его Угаинъ, а на-
зваше лЬтъ его — погашаю печаль (соморъ алтемъ, мадьяр, szomoru tristis,
moestus, ditom stinquo); и этотъ иного рода. - Уморъ — 40 дней; родъ его
У киль, а прозвище его — диломъ тутомъ (?).“— Гилфердипгъ не оставилъ безъ
внимание и изрази въ изв-Ьстното изречение въ приписката къмъ прЬииса отъ
привода иа „словата" на Атанасня Александрийски — прЪписъ, иаправенъ отъ
черноризеца Тудоръ Доксова въ 907 г.:... „Сен же Борись Болгары крестилъ
есть въ лЬто етхь белти, въ имя Отца и Сына и Святаго Духа, амин“...
„Записанное черноризцемъ Тудоромъ Доксовымъ прозвище года, въ который Бо-
рись крестилъ свой народъ, весьма удовлетворительно объясняется по нашей
метод-h изъ яшка Мадьярскаго: ехть (? вм. етхь) бехти значило бы жажда
епоконствгя или мира: по мадьярски ёЪ der Hunger, ehetnem ich babe Hunger;
beke die Rube, beket ввннт. падежъ этого слова. Могло ли бол-fce удачное про-
звище быть дано году, въ который воинственные Болгаре приняли христианскую
вЬру?“ — завършва Гилфердингъ.
*) Zeitsehrift fiir d. osterr. Gymnasium, 28 (1877), 683.
’) Die Chronologie der alltiirkischen Inschriften, Leipzig 1898, S. 98.
Имали ли с& българит’Ь свое лЪтоброеиие.
5
а само първото е истина. Той безъ всЬко колебание настоява,
че това сж нищо друго освЬнъ бройни думи. „Че тЬ прЬд-
ставятъ числа, нише той, се вижда, наистина доста ясно отъ
текста, защото постоянната форма е: „а л'Ьтъ (или лФ’) емоу
(диломъ твиремъ и пр.)“; при това Б. изтъква, че тил бройни
думи „не сж могли да бждатъ българскит'Ь равнозначущи (the
Bulgarian equivalents) на царскитЬ (или жизнени) години, конто
сж дадени на славянски11, съ други думи, че тия загадочни
думи не сж прЬводъ на славЬнскитЪ числа въ текста. Това
Б. доказва отъ самия текстъ: „Авитохолъ „живЬлъ" (жить)
300 години; пеговиятъ наслЬдникъ Нрникъ „жив'Ьлъ" 108
(или 150) годипи, но и въ двата случая „лЬт емоу диломъ
твиремъ. “ Ако диломъ твиремъ значи 300, то не може, въ
която и да било бройна система, тъй сжщо да значи 108
(или 150 год., както го чете Иречекъ)? Сжщо така Куртъ
царувалъ 60 год., БезмЬръ 3 год., но и за двамата стой „л!>т
емоу шегоръ вечемъ“; отъ друга пъкъ страна и Телецъ, както
и БезмЬръ, царувалъ 3 годипи, но въ пеговия случай е „лъ
емоу соморъ алтемъ.и
Попататъкъ Б. обръща внимание още на едпа особеность
въ непонятнитЬ изрази, именно че тЬ всички сж „отъ едипъ
и сжщи типъ“, т. е. че всЬки изразъ прЬдставя едно число,
„състоеще отъ двгЬ думи, втората отъ конто винаги се свършва
съ е,мъ (имъ) пли омъ.“ Споредъ Б., „естествепо се явява да
се приеме, че всЬки изразъ прЬдставя едно число, състоеще
отъ единици и десетици, тъй че между тия числа (шеюръ
алемъ, диломъ твиремъ, дохсъ твиремъ, соморъ алтемъ) не се
ср'Ьща число по-долу отъ 10.“
СлЬдъ тия положително установени и сигурни данпи,
конто ни дава самиятъ Именикъ, Б. посочва още на една сжщо
тъй положителна и песъмнЬнна данна, която ни дава другъ
единъ паметпикъ, именно Чаталарскилтъ падписъ, споредъ
който основанието па Пр-Ьславъ е било турепо въ година
осуореХер у българитЬ и въ 15. индик гионъ у гърцитЬ (сто о£
6 xepdg otccv ^xtCotcv BouAyapcg тс acyopeXep, Грсхсд тс 6v8cx-
tc6voj се'.1) „Едничкиятъ 15. индиктионъ, казва Б., който се *
’) Извйстчя Рус. Архсол. Института въ Кон-пол-Ь, т. X, Абоба-Плиска,
1905, стр. 545, табл. CXVII1.
6
В. Н. Златарски,
падалъ пр$зъ царуването на Омортага, (къмъ врЗмето на ко-
гото се отнася Чаталарскиятъ надписъ), се е продължавалъ
отъ 1. септемврий 821 год. до 31. августа 822 г. (септем-
врийска година). Ота това се научаваме, че часть отъ това
дванадесетомГсечие се е съвпадало съ часть отъ оная година,
която българит'Ь сж означивали съ асуореХер", което е нищо
друго освЬпъ шегоръ алемъ отъ Именика, следов., заключава Б.,
„тия глоси даватъ абсолютни хронологически дати и предста-
вить едва стара българска хронологически системам Той си за-
дава задача да рГши, каква е била тая система. Но пр4ди
да пристжпи къмъ р'Ьшението на главпата си задача, Б. прави
сл'ЬднигЬ хипотези, конто на първо вр'Ьме приема за доказани,
но конто по-сетн-Ь се подтвърдяватъ съ добититЬ отъ него
резултати.
1. Въ едва отъ бГл,1жкит,Ь си къмъ изданието на класи-
ческото съчинение на Гиббона,1) Бьори, като се опитва да
установи реда на българскигЬ князе сл'Ьдъ Кормисоша възъ
основа на извЪстията на византийскитЬ хронисти, Теофана и
Никифора, намира, че редътъ е разбърканъ у тия посл’Ьднит'Ь
поряди бързото смГняване на господаритЬ въ едно късо вр4ме,
и затова дава пр'Ьдпочитане на реда въ Именика; но въ та-
къвъ случай ще тр’Ьба да се приеме, че тригЬ години на
Телеца ще съвпадатъ съ часть отъ трите години на Винеха
и съ часть отъ управление™ на узурпатора Бояна, за когото
не се споменува въ Именика. Това обстоятелство и навело Б.
на мисъль да предположи, че Винехъ отъ Именика треба да
е сжщия князъ, когото гръцкигЬ хронисти нарпчатъ Сабит
(Sa6ivog). Едновременно и независимо до сжщото заключение
бе дошълъ и Marquart по сжщпте хронологически съобра-
женпя2.) „Списъкътъ поставя Винеха, пише Б., прЬди Телеца
и му дава 7 години, когато пъкъ отъ гръцките извори се
внжда, че Сабинъ е билъ поставепъ следъ смъртьта на Те-
леца, а пъкъ Marquart е дошълъ до заключение, че Телецъ
и Винехъ сж разместени по редъ въ царския Списъкъ“, т. е.,
че Винехъ е наследвалъ Телеца. Тая тъкмо поправка на
*) Ed. Gibbon, The history of the decline and fall of the Roman Empire,
edited... by J B. Bury, London 1898, Appendix, № 9, pag. 546—548-
’) Каз съч., стр. 78—74.
Имали ли сл българит^ свое лЪтоброение.
7
Marquart’a приема Б. като хипотеза и върху нея основава
по-нататыпнитЬ си съображения, — хипотеза, която ще се
напълпо докаже при изчисленията.
2. Възъ основа на горнята хипотеза Б. по-нататъкъ уста-
новява друга една не по-малко положителна данна. Като из-
хожда отъ това, че възъ основа на изв'Ъстията на Теофана и
Никифора може точно да се изведе годината на свалянето и
убийством на Телеца, конто сж послйдвали наскоро сл'Ьдъ
жестокою поражение, нанесено нему отъ византийцитй въ
четвъртъкъ на 30. юний 1. индиктионъ, а тая дата точно
отговаря на 30. юний 763 г. отъ Р. X., Б. заключава, че и
покачвапето на Сабина, което е станало сигурно на-скоро
сл'Ъдъ това събитие, ще тр'Ьба да се отнесе къмъ юлий —
августа 763 г. Годината пъкъ на Винеха = Сабинъ въ Име-
ника е означенъ съ шеюръ алемъ, сл’Ьдоват. не остава нищо
друго осв'Ьнъ да се приеме, че това е било годината на въз-
качването му на пргьстола. „Като пр’Ьдполагаме, че това е
така, пише Б., ние имаме една шеюръ алемъ година, която
отчасть съвпада съ юлий—августа 763 г., отдалечена съ единъ
интервалъ отъ около 60 години отъ друга шеюръ алемъ, която
съвпада отчасть съ септемврий 821 г.— августа 822 (Чата-
ларския надписъ). Това ведпага ни кара да се сйтимъ, че
българигЬ сж см'Ьтали хропологията си съ единъ цикълъ ота
60 години? Тоя изводъ Б. подтвърдява и съ други данни отъ
Именика. „Годината па Курта е шеюръ вечемъ. Ако това
значп, както азъ приемамъ, годината на възкачването му, то-
гава и годината на наследника му, Бсзмйра, тр-Ьба да бжде
сжщата, защото Курта е царувалъ тъкмо 60 години, и на-
истина така е. Сжщо и годинит'Ь на митичния Авитохолъ
били 300 = 5 цикла по 60, и двамата, той и нас.тЬдникътъ
му, иматъ сжщата диломъ твиремъ година? Щомъ като се
установява 60-годишииятъ цикълъ, то очевидно ще има само
шесть десетъка или декади. II наистина, доста е да допуспемъ,
че втората дума, която винаги се свършва на -емь (-имъ) или
-омъ въ вейки единъ изразъ, прйдставя единъ десетъкъ, и ще
видимъ, че не може да има въ Пмепика повече отъ шесть
различии десетаци или декади, а именно: твиремъ (твиримъ),
вечемъ (вйчемъ, оуч(ет)емъ), алемъ, ехтемъ (или шехтемъ),
8
В. Н. Златарски,
алтомъ и тутомъ.1) Подтвърдение на хипотезата, че втората
дума въ всЪки изразъ е десетица, Б. намира въ бройната
система на старо-турскитЪ надписи, дЪто единицата всЪкога
прЪдхожда десетицата; така, докусл иерми^^.ЧО, обаче това
не значи 29, а 19. При това Б. обръща внимание на това
обстоятелство въ нашия Именикъ, че единицитЪ никога не се
срЪщатъ сами за себе си, а винаги се послЪдватъ отъ една
десетица. Това на първъ погледъ би се показало странно, но
въ сущность за единъ хронологически цикълъ, раздЪленъ на
декади, то е твърдЪ понятно. Да вземемъ за пояснение като
конкретенъ случай 60-годишпия цикълъ. Той състои, значи,
отъ 6 декади:
тогава първата декада ще бжде отъ 1—10 (I)
втората я я я я 11—20 (П)
третата я я я я 21 — 30 (Ш)
четвъртата я я я я 31—40 (IV)
петата я я я я 41—50 (V)
и шестата я я я я 51 — 60 (VI)
слЪдов. за да се означи една единица отъ коя да е декада,
ще трЪба най-първо да означимъ коя е единицата, a сетнЪ
вече декадата, за да се покаже, отъ коя декада е взета еди-
ницата, тъй че ако, напр., искаме да означимъ 4. единица отъ
V декада, то ще папишсмъ 4.50, а това ще бжде числото 44,
защото имаме 4 пълни декади и отъ петата вземаме само 4,
а пъкъ числата отъ V декада сж: 41, 42, 43 и т. н. до
50 включптелно; сжщо 7.10 показва, че вземаме 7 единици отъ
I декада, а пъкъ едпницитЬ отъ I декада сж 1, 2, 3 .... 10,
тъй че съ 7.10 се означава нашего просто число 7.
3. По-нататъкъ Б. опрЪдЪля характера на българската
офпциалпа година. Той пита: „дали е била тя слънчева или
лунна?" За да отговори на тоя въпросъ Б. си служи съ уста-
новенптЬ вече фактове. По-горЪ той посочи, че годината ше-
горъ алела е бпла текуща прЪзъ юлий — августъ 763 г. отъ
Р. X. и пр'Ъзъ една часть отъ 1. септемврпй 821 до 31. ав-
густъ 822 г. отъ Г. X.; сжщо така установи, че врЬмето
’) Въ Именика се ср-Ьща на едпо мЪсто алте.иъ (соморъ алтемъ); то
очевидно може да б&де или алтомъ или алемъ; по-нататъкъ прн изчисленията
ще видимъ, че то можс да бжде само алемъ.
Имали ли сж българит4 свое лйтоброенне.
9
между тия дв4 години е периодъ отъ единъ 60-годпшенъ
цикълъ. Обаче, ако да 6fea годипитЬ слънчеви, това не би
било възможно, защото тогава годината шегоръ алемъ би се
падпала прЬзъ 823 (763 + 60 = 823); папротивъ, ако годи-
нитЪ б!ха лунни (354/5 дена), то ясно ще стане, че сжщата
циклова година, въ която юлий — августъ се е падналъ пр-йзъ
763 г., ще се повтори пакъ пр!;зъ септемврий—ноемврий
821 г„ защото 60 години лунни се = на 58 години и 78 дена
слънчеви. И, наистина, 763 + 58 = 821 + пйколко м’Ьсеца;
следов, циюмтъ е билъ луненъ. При това Б. дава сжЬднитЬ
пояснения, отд!; сж могли българитЬ да заимствуватъ тоя 60-го-
дишенъ цикълъ. който се ср!;ща само у китайцитЬ и японцитЬ.1)
„Известно е, нише Б., че хропологическата система на
китайцигЬ, която датира отъ много стари времена, е осно-
вана на 60-годишенъ цикълъ. Орхонскитй турски надписи
подтвърдиха свид’Ьтелството на китайскитЬ летописи, че ки-
тайцит!; сж наложили календаря си на турцитЬ, попе за офи-
циалпа употр-Ьба, и датата изглежда да е била ок. 586 г. отъ
Р. X. Но н'Ьмаме основание да пр'Ьдполагаме, че тоя календарь
е билъ прфдаденъ и на бъягарит!. Ние ще видимъ по-нататъкъ
въ това изслФдване, че българитЬ пе сж систематизирали хро-
нологията си, пр4ди да се поселять на югъ отъ Дунава, въ
едно г.рйме, когато не е могло и да става въпросъ за влияние
отъ цептрална Азия, и друго, че календарьтъ имъ се разли-
чавалъ сжществепо отъ китайския дотолкова, че т’Ъ сж н^-
мали никаква интеркалациопна метода, за да хармопизиратъ
отъ врйме на в.р-Ьме луннитЬ съ слъпчевитЬ периода Отъ
друга страна изглежда вероятно, че употр-Ьблението на 60 за
главно число (както нашето 100) може да се отнесе назадъ
далечъ въ общата древность па източнитЬ турци и бълга-
ригЬ“ (стр. 130—131).
II тъй Б., като не допуща, че българитЬ сж приели своя
календарь иепосрйдствено отъ китайцит'1;, както турцит!;, приема,
че българпгЬ сж намяли, прейди поселеиието си на югъ отъ
Дунава, спстематизпрапа хронология, но че тй отъ край врйме,
отъ дълбока старина, сж си служили съ бройната система отъ
’) В. М. Lersch, Einleitung in die Chronologie, Freiburg, 1899 2. Aufl.,
Teil I, S- 74-77.
10
В. И. Златарсая,
60-годишенъ цикълъ, която е била обща у всички източни
турски народи, безъ да иматъ н^коя интеркалационна метода,,
sa да пр$връщатъ луннитй си години въ слъпчевитЬ. Като
приемаме напълно първото отъ поставепитЬ тукъ двФ поло-
жения па Б., ние не можемъ да се съгласимъ съ второго,
защото, както ще видимъ по-пататъкъ, българитЬ още при
Испериха сж зпаели интеркалацията и сж си служили съ нея.
4. Въ свръзка съ горнето заключение Б. поставя и сл'Ьд-
нитЬ два въпроса: „Дали българитЬ сх изчислявали врЬмето
по лунни годипи, прЬди да сж систематизирали хронологията
си въ VII и VIII. вЬкъ? Или, възможно ли е, щото тЬ да
сж усвоили за официалпа хронология луннитЬ години отъ
Хиджра ?“ Отговорътъ на първия въпросъ изтича самъ по
себе си отъ установяването на 60-годишнпя лунень цикълъ.
Що се отнася до втория въпросъ, то Б. отговаря: „Това
съвсЬмъ не е невъзможно" и посочва на извЬстното свпдЬ-
телство отъ „ОтговоритЬ“ на папата до Бориса за „въвежда-
нето (?) на арабскитЬ книги между българитЬ". Обаче, той пе
иска невидимому да приеме това за положително доказателство,
и съвършено право, защото мохамеданската пропаганда, която
несъмнЬнно е достигпала до придупавска България отъ сЬ-
веръ, прЬзъ Хязария, дЬто мохамеданството почпало да про-
никва въ първата половина на IX. вЬкъ, въ VII. и VIII. вЬкъ
не бЬ още получила такива широки размори, па и освЬнъ това
извЬстпето на „Отговорит!;11 се отнася къмъ втората половина
на IX. вЬкъ, и затова надали може и да се мисли, че бълга-
ритЬ сж могли да усвоятъ луннитЬ годипи отъ Хиджра. Впро-
чемъ, това най-ясво ще се докаже при изчислението на дан-
нит’Ь. Но при все това, Б. приема, че българската лунна
година е съвпадала съ такава отъ Хиджра и то само за
по-голЬма практическа сгода при приравнението на българ-
скитЬ лунни години съ годинитЬ отъ Р. X. Като прим-Ьръ
той привежда слЬднитЬ данни: „годината отъ Хиджра 206 се
е продължавала отъ 6. юний 821 до 26. май 822 г. и тоя
периодъ е включавалъ септемврий— ноемврий 821, конто се
падали въ шеюръ алемъ годппа. По сжщия начинъ и юлий-
авг>стъ 763 г. се падали въ 146 година отъ Хиджра. Като
взсмемъ тогава (само съ цЬль за исчисление), че годината 146
отъ Хиджра се съвпада съ шеюръ алемъ, ще постигнемъ ре-
Имали ли сж българит’Ь свое лйтоброенне.
11
зултати, при конто въ никой случай не би могло да се на-
прави грешка съ повече отъ н^колко м^сеца, и очевидно е,
че при такива данни, каквито см нашита, ние не можехме
да се над-йваме да постигнемъ до по-гол'Ьма отъ тая прибли-
зителна точность? Ние, обаче, ще покажемъ, че тая хипотеза
на Б. не само е излишня и затруднява съ своята сложность
изчислението, но е и неприемлива, 1. защото въ VII. и VIII.
в1:къ л1;тоброението отъ Хиджра не е могло, както видЬхме, да
достигпе вече въ придунавска България, а оттука и състави-
тельтъ на нагаия Именикъ не е могълъ да си служи съ това
лЬтоброепие, и 2. защото ще имаме по-нататъкъ много добъръ
случай, д'Ьто ще се убЬдимъ, че лунната година отъ Хиджра
се отличавала отъ българската лунна доста много.
5. Като изхожда отъ това, че „за да изчисляваме датитЬ
на царская Списъкъ, не е необходимо да зпаемъ значението
на декаднитЬ числа, щомъ можемъ да опрЪд&тимъ цикличния
имъ редъ,“ Б. мисли, че е „необходимо да опрЪд'Ьлимъ, въ кои
години сж се падали тия декадни дати“, т. е. като зпаемъ,
напримйръ, годината, въ която шегоръ алемъ е била текуща,
то ние ще узнаемъ, кога алемъ е текущи, стига само да
зпаемъ бройпото значение на швюръ. „За щастие, пише Б.,
Списъкътъ ни дава средства за опр^дЪлепието на гиеюръ като
едно отъ дв!> числа. Годипата на БезмЬровото възкачване било
шегоръ вечемъ, той е царувалъ 3 годипи, Есперихъ1) го на-
сл-Ьдилъ въ верени алемъ. Ясно е, че, ако шегоръ е озпачавалъ
каквото и да е число по-малко отъ 8, Есперихъ би се въз-
качилъ въ вечемъ годипа“, а той се е покачилъ въ верени
алемъ, т. е. годината на възкачването му е приминала въ
Друга декада, следов, шегоръ може да бжде 8 или 9; ако е 8,
верени е 1, ако е 9, верени е 2. Отъ тая алтерпатива Б. взема
първата, т. е. че шегоръ =8 и то на първо врйме пакъ само
като хипотеза, която по-сетн1; сама по себе си ще се докаже.
Най-сетн’Ь Б. посочва, въ кржга па какви дапнп ще по-
веде своитЬ начисления. Той се отказва отъ каквито и да било
етимологически сравнения на българскит'Ь числа съ турския
или други езици, (макаръ и да е могълъ, напр., да сближи
х) У Б. тукъ стой Куртъ, но това е погр-Ьшпо, защото споредъ Имепика
Безм’Ьръ е ималъ наелйдннкъ Еспериха, а не Курта.
12
В. Н. Златарски,
шегорь съ турскою секизъ — 8, до коею и Радловъ бе дошълъ,
и по тоя пачинъ да докаже хипотезата си), защото опитва-
нпята на Гилфердиига, Радлова и Геза Кунъ да обяснятъ
бьлгарскит’Ь числа съ маджарския и други турски езици, се
указаха съвсЬмъ неу&Ьдителни и не доведоха до никакви удо-
влетворителни резултати. „Моятъ методъ, казва Б., е да из-
сл'Ьдвамъ Списъка (Именика) въ св'Ьтлината на собственото
му показание и да търся външна помощь само въ ония отъ
известия™ па гръцкитЬ хроники, конто се отнасятъ до осмия
в'Ькъ. Азъ н-Ьма да правя лингвистични предположения, а ще
следвамъ, както казва Платопъ, отсос &v 6 Лбуод ау^]- Лпнг-
вистиката може по-сетне да се разправя съ заключенията.“
(стр. 132).
И тъй въ основата си при тълкуването датитЪ на Име-
ника, Б. туря слФдните хппотези:
1. БългарскптЬ числа представятъ датитЬ на възкачва-
нето па хановетЬ, при това забе.тЬзза, че думата л-S прЪдъ
всеко българско число въ текста стой вместо льто (един, число).
Обаче, самиятъ текстъ, именно тамъ, дето тая дума е напи-
сана изцело, напр. при Авитохола и Прника, не ни позволява
да правпмъ подобна поправка, следов, поставеното тукъ множ,
число род. пад. сн има значението, както ще посочимъ шх-
нататъкъ.
2. Отъ двете числа, конто означаватъ датата, второю е
декада; числото като 1.20 значи не 21, а 11.
3. X юнологическата система е цикълъ отъ 60 години.
4. Годините сх лунни и нема интеркаляция.
5. llleiopb=8, и
6. Само за улесиение при изчисленията приема, че бъл-
гарската лунна година съвпада съ съответпата ней отъ Хиджра.
Но прЬди да премпне къмъ изследването датите отъ
Именика, Б. намира за необходимо да паправи некой крити-
чески бел'Ьжки върху текста.
„Единъ бързъ пр’Ьгледъ, ппше той, показва, че годините,
прЬзъ конто сх царувалп хановете, въ некой случаи сх доста
развалепи. Кормисошъ се възкачилъ на престола въ 8. твиремъ.
Ако неговиятъ предшествепикъ Севаръ е царувалъ само 5 го-
дини (както е въ текста), годината па възкачването му щЬше
да бхде 3. твиремъ. Но неговата година била тох алтомъ. Да
Ималн ли сж българит! свое л-Ьтоброение.
15
мине отъ една декада до годината 8 въ друга декада, той
тр^ба въ такъвъ случай де е царувалъ повече отъ 5 години.
И тъй, ако не приемемъ крайно невъзможната алтернатива,
че алтомь е погр'Ьшна, вместо твиремъ, тогава сме длъжни
да предполагайте, че съ ё е погрЬшно означено некое по-го-
Л'Ьмо число (т. е. el = 15).“ ВсичкитЬ тия разсжждения, макаръ
и да сж правилни и в'1;рни, но те сж съвеЬмъ излишни, за-
щото въ изданието на А. Попова СеваровитЬ години сж оз-
начени тъкмо ё|. Б. е въведенъ въ заблуждение отъ пофЬшения
въ това число пропись на Гилфердинга, отъ когото сжщата
грешка е минала и у Иречека, а отъ него у Геза Кунъ. Но
Б. се явява съвършено правъ, като посочва на погр^шка и
въ годинит'Ъ на Гостуна. И паистина, Куртъ се покачилъ на
престола въ 8. вечемгЦ; ако неговиятъ пр'1;дшественикъ — нам'Ьст-
никъ Гостунъ, е царувалъ 2 години, ние бихме очаквали за
неговото покачване 6. вечемъ, а пъкъ текста стой дохсъ тви-
ремъ, следов, да се мине отъ една декада въ друга и при
това съ 2 години повече, необходимо е, щото годинитЬ на
Гостуна да сж били най-малко 10 + 2 = 12, а не само 2.
Тая тъкмо несъобразность е накарала Б. да прйдполага „като
принципаленъ фактъ, че българскптЪ годнпи на възкачвапето,
писани нацело, сж правилни, и че въ случаи на несъгласие
грЗяпката ще се търси въ славЪнскитЬ числа, конто ир'Ьдста-
вятъ годиннтЪ на царуванията, или другадгЬ.“
Б. посочва още на една пепослЗдователность въ числата
за продължителностьта на царуванията. Отъ Теофана зпаемъ,
че Тервель билъ още живъ въ 718 —719 г. Между тая го-
дина и 7СО г., когато Телецъ се покачилъ на престола, би
трубило да се пом'Ьстятъ и царуванията: па безимепия князъ
28 +на Севара 15+на Кормисоша 17 = 60 години, що оче-
видно е недопустимо; па дори и да приемемъ, че това сж били
не луппи, а слънчеви години, все пакъ си остава певъзможно,
защото 60 лун. г. = 58 слънчевн. Тоя случай накаралъ Б. още
веднажъ да се убеди, че текстътъ е погр'1;шепъ: или годи-
нитЬ на царуванията сж много неточпи, или пъкъ некой отъ
царуванията не сж поставени на реда си. „Ние вече видЗжме,
казва Б., че Телецъ и Винехъ сж разм^стени; и треба да
бждемъ готови да см-Ьтаме разм-Ьствапето, както и изопачава-
нето на числата като възможепъ изворъ за грешки?
14
В. Н. Златарски,
Освйнъ това, Б. мпсли, че ржкописътъ, отъ който прй-
писвачътъ на нашия текстъ е прйписвалъ, ще да е билъ не-
четливъ тъкмо слйдъ вписката на Тервелевото царуване, за-
щото слйдъ пеговата година на възкачването слйдва друго
число твиремъ, отъ което Б. прйдполага, че цйла една вписка
е изпусната съ изключение на послйднята дума, и името на
слйдния ханъ е сжщо пропуснато. Ние, обаче, не сме наклонив
да приемемъ това предположение на Б., защото, както ще
видпыъ по-нататъкъ, самитй данни на Имепика и самитй
български числа не го допущатъ.
Най-сетнй, Б. обръща внимание и на слйднята особепость
въ текста. Годинптй на царуванията сж дадепи въ кржгли числа,
и като че ли вейки господарь е царувалъ еди-колко-си години
точпо безъ мйсеци, що очевидно е невъзможно. Тая особепость
той обяснява съ туй, че „годинитп на царуванията не сж ори-
гиналнитЬ данни; ако тй бйха оригинално вписапи, мйсецитй
щйха тъй сжщо да бждатъ отбйлйзани“; напротивъ, „годинитп
на възкачванепю образуватъ първоначалното записване и отъ
тйхъ сж прйемйтнати годинитй на царуванията чрйзъ меха-
ническо изброяване.“ Едничко изключение прйдставя царува-
нето на поелйдния въ списъка князъ Уморъ, който е царувалъ
вепчко 40 дена, отъ което Б. заключава съ извйстна досто-
верность, че Именикътъ датпра отъ врймето на Уморовия
наелйдпнкъ. Сжщо така той счита за възможно пзказаното още
отъ по-рано мнйние (Поповъ, Гилфердингъ и Куникъ), че
Списъкътъ е билъ първоначалпо написанъ на гръцки езикъ,
и че славйнскиятъ тексть е прйводъ отъ гръцки, като вижда
подтвърдение на това мнйние въ „свидйтелството на старитй
български каменни надписи, че прйди да се въведе славйн-
ската азбука въ втората половина на IX. вйкъ, гръцкиятъ
езикъ е билъ писменъ езикъ на българитй. Българскитй имена
въ цикловитй години ще да сж били написани съ гръцки
букви както въ Чаталарския надписъ?
II.
Слйдъ тия прйдварителни пояснения и предположения
Б. минава къмъ главната си задача, като първомъ опрйдйля
цнкличния редъ на декаднитй числа. Годината на Безмйра е
означена въ Именика съ шегоръ алемъ, а годината на Испе-
Имали ли сж българитЬ свое лйтоброение.
15
риха — верени алемъ, а царувалъ е Бсзмеръ 3 години, т. е.
по-малко отъ една декада, слЬдов. декадата алемъ е вървЬла
веднага слЬдъ вечемъ. По-пататъкъ. Кормисошевата година е
шеюръ твиремъ, а годината на Винеха — шеюръ алемъ,
годинитЬ пъкъ между покачванията на Кормисоша и Винеха
сж 17 (КормисошевитЬ) + 3 (ТелецовптЬ) = 20, сл'Ьдоват.
твиремъ е втората декада прЬди алемъ; и наопаки, годината
на Умора диломъ тутомъ, която е настжпила 7 години слЬдъ
шелоръ алемъ, годината на Винеха, показва, че декадата ту-
томъ е сл'Ьдвала веднага сл^дъ алемъ. Сжщо така годината на
Севара е тохъ алтомъ и слЬдъ 15-годишното му царуване
дохожда шеюръ твиремъ, годината на Кормисоша, сл'Ьдоват.
алтомъ е била декада веднага пр’Ьдъ твиремъ, защото тукъ
нЬмаме две пиши декади, а пъкъ останалата декада ехтемъ
(или шехтемъ) очевидно е пр'Ьдхождала алтомъ. И тъй, спо-
редъ тия установления получва се тоя редъ: ехтсмъ, алтомъ,
твиремъ, вечемъ, алемъ и тутомъ, т. е. имената на 6-хъ де-
кады на 60-годишния български цикълъ въ тгьхния послъъдо-
вателенъ редъ. Да опр-ЬдЬли бройното значение на всЬка отъ
тЬхъ било би твърдЬ лесно за Б., щомъ като знае вече, че
146 лун. г. отъ Хиджра безъ интеркалация се = на шегоръ
алемъ, а именно: 146 + 622 = 768, делено на 60 въ остатъка
се получва 48 = на шелоръ алемъ, т. е. алемъ се =50, тогава,
споредъ установения редъ на декадитЬ, ще получимъ слЬднето
бройно значение за другитЬ декади: ехтемъ = 10, алтомъ = 20,
твиремъ= 30, вечсмъ = 40, алемъ =50 и тутомъ= 60. Обаче,
вЬренъ на изказаната вече мисъль, че „за да исчисляваме да-
тите на царския Списъкъ (Именика), не е необходимо да
знаемъ значението на декаднитЬ числа, щомъ можемъ да опр4-
дЬлимъ цикловая имъ редъ, но необходимо е да опрЬдЬлимъ,
въ кои години тия декадни дати сж се падали/ Б. не прави
това определение, а дава една таблица, въ която е предста-
вено, въ кои години отъ Хиджра и отъ Христа се падатъ всЬка
декада отъ 60-годишния цикълъ, — таблица, която впрочемъ
нема особено значение при изчисленията и затова ние нЬма
да я привеждаме тукъ. При тия несъмненни данни Б. при-
стжпва къмъ опрЬдЬлението хронологията на българскитЬ князе
отъ Именика, като въ сжщото врЬме и опрЬдЬля бройното зна-
чение на единицитЬ.
16
В. Н. Златарски,
Тъй като самиятъ текстъ на Именика д’Ьли българската
история на два периода, при което точката на д'Ьлението е
прЬмипаването на българитЬ отсамъ Дунава при Испериха,
Б. почва отъ първия периодъ, въ който извЬстията на Име-
ника сж донЬйдЬ митически.
„Зпаемъ, пише Б., отъ грьцкитЬ хроники, че Исперихъ
(Аспарухъ), който поведе своя народъ прЬзъ Дунава, е живЬлъ
въ VII. вЬкъ. Неговата дата е верени алемъ (=1. алемъ, както
видЬхме), и едпичката година съ това означение, която може
да се вземе въ съображение, е тая, която съотвЬтствува на
19-та год. отъ Хиджра=640 г. отъ Хр. (2. януарий—20. де-
кемврий).“ До това заключение Б. е дошълъ по слЬдная па-
чинъ: 19 + 622 = 641: 60 дава въ остатъкъ 41 = 1. алемъ,
като се основава на хипотезата, че българитЬ сж „немалы ни-
каква интеркалационна метода, за да хармониратъ отъ врЪме
на врЬме луннитЬ периоди съ слънчевит'Ь“ (стр. 134). По
сжщия начинъ той изважда, че БезмЬровата година шегоръ
вечемъ се=па 16-та година отъ Хиджра, която дЬйствително
се съвпада съ 637 г. отъ Хр., т. е. 19 — 3 = 16 + 622 = 638: 60
въ остатъка дава 38 = 8. вечемъ. Но да впдимъ, дали е въз-
можно да се изчисляватъ българскитЬ години по тоя начпнъ.
По-горЬ вече посочихме, че е недопустимо да се пред-
положи, какво лЬтоброепието отъ Хиджра е могло да бжде
прЬдадено на българит’Ь около срЬдата на VII. вЬкъ, защото
къмъ това врЬме мохамеданската пропаганда не бЬ още до-
стигнала до брЬговет'Ь на Черно море. Вече това обстоятелство
ни дава право a priori да приемемъ, че българит'Ь въ VII. и
началото на VIII. вЬкъ не сж могли да зпаятъ лЬтоброението
отъ Хиджра, а слЬдов. тЬ не сж могли да изчисляватъ съ
пего своитЬ лунпи години безъ интеркалация. Но редомъ съ
това ние тукъ ще посочимъ и на нЬкои противоречия, конто
изтичатъ отъ приложения отъ Б. начинъ за изчисление на
българскитЬ години.
Ние вече видЬхме, че Б. почти доказа хипотезата си, че
българите отъ край-врЬме сж броили съ лунни години и при това
нЬмалп сж систематизирапа хронология до нрЬминавапето си
на югъ отъ Дунава, слЬдов. за проверка ние можемъ и трЬба
да работимъ и съ лунни години отъ Хр., още повече, че го-
динитЬ на царуванията (славЬнскитЬ числа), споредъ Б., сж
Ималн ли сж българит-Ь свое лйтоброение.
17
сжщо лунни години, и, ако при изчислението и съ лунни го-
дини получимъ еднакви резултати, (а това ние лесно можемъ
да направимъ, щомъ ни е известно, че отношението на слъп-
чевата година къмъ лунната е 0'97: 1), то способътъ на Б.
е вЬренъ. И, наистина, ако, споредъ Б., верени алемъ българска
година се съвпада съ 640 (2. януарий и 20. декемврий) сл. г.
отъ Хр., а шегоръ вечемъ българска год. се пада въ 637 сл. г.
отъ Хр., то изминали сж се до гЬхъ пълни слънчеви години
отъ Хр. 639 и 636, конто възъ основа на пропорциитф
97: 100 = 639: х и 97: 100 = 636: х', се равняватъ съот-
вЬтно на 658'76 и 655'67 лунни години отъ Хр., или Ис-
периховата година верени алемъ се пада въ 659/60 лун. год.
и 639/40 слън. год. отъ Хр., а Безм^ровата шегоръ вечемъ —
въ 656/57 лун. год. или 636/37 слън. год. отъ Хр.; отъ
друга пъкъ страна, ако верени алемъ бълг. год. се съвпада,
споредъ Б., съ 19-та л. год. отъ Хиджра, а шегоръ вечемъ —
съ 16-та л. год., то изминали сж се до гЬхъ съотв’Ьтно пълни
лунни 18 и 15 години; тогава, ако къмъ 622 сл. год. = 641'23
лун. год. прибавимъ послЬдовно 18 и 15 лунни години, т. е.
641'23+ 18 = 659'23 и 641'23 + 15 = 656'23, то ще полу-
чимъ, че верени алемъ се пада въ 660/61 л. г. или 640/41
сл. год. отъ Хр., а шегоргь вечемъ — въ 657/58 лун. год. или
637 38 сл. год. отъ Хр. Ако сравнимъ сега резултатигЬ отъ
двЬгЬ тия изчисления, конто би трФбало да дадатъ едни и
сжщитЬ цифри, то не е трудно да се убФдимъ, че тФ се раз-
личаватъ кржгло на една година, слЬдов. ще трЬба да при-
знаемъ, че или хипотезата, какво българската луппа година
е съвпадала съ арабската, не е вЬрна, или пъкъ начинътъ
на изчислението съ помощьта на годинигЬ отъ Хиджра е
невЬренъ.
По-нататъкъ Б. мапипулира вече иначе, понеже годинигЬ
отъ Хиджра се свършватъ. Така той ппше: „Куртъ е царувалъ
единъ ц'Ьлъ цикълъ [60 год.] и неговата година като шегоргь
вечемъ, отчасти се съвпада съ 579 год. отъ Хр.“, т. е. той
взема годината па Безм'Ьра безъ иптеркалация 638 и изважда
отъ нея годинигЬ на Курта, или 638—60 = 578: 60 — оста-
тъкъ 38 = 8. вечемъ, и, паопаки, понеже 637—58 = 579 сл.,
то и 8. вечемъ се съвпада съ 579 слън. год. отъ Хр. Но ако
почнемъ да работимъ съ луппи години, както въ прЬдния
Списание на Българската академия. Книга I. 1. 2
18
В. И. Златарски,
случай, сл4двайки начина на изчислението на Б., то ние ще
ср'Ьщнем'ь сжщата грешка; защото, ако отъ Безм'Ьровата го-
дина 656/57 и 657/58 лун. год. извадимъ посл^довно 60
лун. години, то за Куртовата година ще получимъ въ първиа
случай 596/97, и въ вторил — 597/98 л. год. или 578/79
и 579/80 сл. г., т. е. сжщата разлива.
Сжщото ще се получи и за годината на слЗдаия князъ.
„Прйдшественикътъ му (на Курта) Гостунъ, пише Б., се въз-
качилъ въ дохсъ твиремъ, и затова, както вид'Ьхме no-ropi,
неговит'Ъ царски години не могатъ да бждатъ 2, защото въ
такъвъ случай неговата година щ^ше да бжде 6. вечемъ. Най-
очевидната поправка ще бжде...да четемъ й вместо к, което
ще направи дохсъ = 6, и Гостуновата година се съвпада от-
частъ съ 567 отъ Хр.“ Безъ да отричаме правилнигЬ разсж-
ждения и напълно приемливата поправка относително 12 и
2, конто ние сжщо усвояваме, всепакъ трйба да заб^тЬжимъ,
че и тукъ се повтаря сжщата гр-Ьшка, защото наистина
578—12 = 566 (не интеркалирани): 60 дава остатъкъ 26 — 6.
твиремъ, и 579—12 = 567 (интеркалирани), но, работейки
само съ лунни години, и тукъ за Гостуна ще получимъ сжщо
дв!; различии години, именно лунни 584/85 и 585/86 или
слънчеви 566/67 и 567/68. Обаче, сл4дъ горнитЪ думи, Б.
колебливо заб'1,.тЬзва, че „възможно е, щото истинската по-
правка да бжде по-сложна, защото царскигЬ години на Ир-
ника ни въвеждатъ въ друга мжчнотия."
И наистина, „Ирниковата година, пише Б., е диломъ
твиремъ. Той е царувалъ (въ текста „е ’жив4лъ,“ но годинитЬ
на живота му сж взети, очевидно, за години на царуването)
108 години, тъй че, той нр-Ьмипава въ областьта на мита.
Но възкачването му въ твиремъ година и възкачването на
наследника му сжщо въ твиремъ година сж несъвм'Ьстими съ
108 царски години. 6. твиремъ безъ 108’) ще даде 8. вечемъ
(т. е. 566—108 = 458: 60 остатъкъ 38 = 8. вечемъ). НЬма
да се р4ши въпросътъ, ако поправимъ 108 чр4зъ зам4стване
съ 118, защото 118 би дало шегоръ твиремъ (т. е. 566—
118 = 448: 60 остатъкъ 28 = 8. твиремъ). Гришка та треба
да се обясни съ това, че единъ ханъ между тия е съвсЬмъ
1 У Б. въ текста стой: „6. твиремъ 4- 1О8“, очевидно печатая гр-Ьшка.
Имали ли cs бъдгарит!. свое л4тоброение.
19
изпуснатъ. Или н!жоя вписка е била съвсЬмъ изпусната ир'Ьдъ
Гостуна, или пъкъ Гостунъ и ханътъ, който го е насл-Ьдилъ,
сж били слкти въ единъ, като сж изпуснати части отъ дв4тЬ
вписки. Цикловата година на Ирпиковата смърть можете да
се опр'Ьд'Ьли, ако да знаехме числепната стойность на диломъ.
Годината на Умора е диломъ тутомъ, и понеже Винехъ, него-
виятъ пр'Ьдшественикъ, е царувалъ 7 години и се е възкачилъ
въ шегоръ алемъ, то диломъ значи 5,1) (т. е. 8’50 = 48 + 7 = 55 =
5. тутомъ, следов. диломъ —&). Едно царуване отъ 108 го-
дини, което почва съ 5. твиремъ дава 3. алтомъ (т. е. 5. тви-
ремъ = 25 + 108= 133: 60 остатъкъ 13 = 3. алтомъ), като
дата на иеговою свършване. Нас.тЬдникътъ на Ирника споредъ
това е царувалъ отъ 3. алтомъ до 6. твиремъ, т. е. 13 го-
дини. Ако, разбира се, оригиналниятъ текстъ имаше тая форма:
Гоствнъ . нлмъстннкъ сын [п ЛЪ ро емоу *, л л-ь емоу *
(= 3) алтомъ.
* . намъстннкъ сын] Ki л/ ро емоу Срмн, а л-iT емоу
дох’ст. ткнремъ,
то изопачението тукъ лесно можете да се обясни. Но про-
пущането па една ц-Ьла вписка е, може би, почти правдо-
подобно" (стр. 135). При това Б. забктйзва: „имало е 6 княза
пр'Ьди Еспериха. Текстътъ казва за т!>хъ „тия 5 княза." 5 е
слфдоват. интерполация."
Ние напълно признаваме справедливигЬ заключения на Б.
за това, че пито числото 108, пито поправено на 118 не
даватъ означената въ текста диломъ твиремъ година на Ир-
ника; но ние не можемъ да се съгласиыъ съ начипа, по който
той иска да поправи гр^шката. — Пр'Ьди всичко памъ е не-
понятно, защо Б. пр'Ьдпочита за в4рно числото 108, а не
другото 118; въ сжщиость и дв1;т-1; тия числа могатъ да иматъ
еднакво претепции за в-Ьрии, защото въ случая и двкгЬ не
даватъ търсената диломъ твиремъ година на Ирника. Но още
по-пев'Ьроятно ни се показва неговото попълване на самия
текстъ; защото, ако допуснемъ, че единъ пр’Ьписвачъ при npt-
писването на нашия паметникъ е почналъ съ началото на
една вписка и евършилъ по недогледъ съ втората половина
х) У Б. въ текста стой: 3, очевидно печатна грешка.
2*
20
В. Н. Златарски,
на с.тЬдпята вписка, то тогава ние бихме очаквали да видимъ
въ текста по-долу не 5, а 6 княза и pt ди Еспериха, а това
е невъзможно; инъкъ ние ще тр'Ьба да признаемъ, че една
грешка направена машипално, по недогледъ, е могла да пов.гЬче
подиря сп друга съзнателна грешка или умишлена поправка,
а пъкъ това психологически е недопустимо, тъй че ако въ
текста изрично е казано, че прЬди Еспериха отвждъ Дунава
сж управлявали 5 княза, то, споредъ както Б. пр^дставя ра-
ботата, надалп имаме право да пр'Ьдполагаме, че it сж били 6.
а още по-малко да мислимъ, че числото 5 е интерполация;
тукъ Б. пека да поправи една пр^дполагана грешка съ друга
съзнателна поправка. По сжщата причина нпе не можемъ да
приемемъ и предположение™ па Б., че изобщо е била про-
пусната пр’Ьди или сл'Ьдъ Гостуна цЪла една вписка; па ос-
1гЬнъ това невероятно ни се показза да е имало и двама едпнъ
сл'Ьдъ други нам'Ьстници. Ето защо ние намираме, че предла-
гайте отъ Б. поправки въ текста на Именика сж изкуствени;
тая изкуственость се изтъква още и въ това, че Б. се стреми да
приближи годината на Ирниковото възкачване къмъ 453 г. —
годината на Атиловата смърть, и до 454 г. — разпадапето
на хупската държава, и по тоя начинъ да докаже отъ една
страна догадката на Marquart’a, какво „легендарно-историче-
скиятъ Ирникъ на българското предание не е другъ осв^нъ
Атиловия синъ Ернахъ fHpvd)(, Iriscus fr. 8), който следъ
съкрушението на хунните се оттеглилъ въ местностьта при
устието на Дунава/1) а отъ друга страна да видп въ това
сближение и подтвърдение на своите резултати.
На сходството въ имената Ирникъ п ’Hpvdcy (у Jordanus
Hernac)2) бе обърпалъ внимание още Куникъ,8) но той още
въ 1878, г. предупреждаваше, че „такъ какъ съ Ирникомъ
прерывается динасИя „Дуло“, то, можетъ быть, найдутся охот-
ники счесть Ирника за сына Аттилы? Но и при все това
Marquart е напълно убеденъ, че „подъ тогова (Ирника) надали
може да се мисли другъ некой освенъ Атиловия любимъ синъ
’) «Г. Виту, казан, ст., стр. 135—136.
*) Jordanus, Getica, ed. Мопппвеш, с. 50, § 266. — Впрочемъ у Приска
fr. 8 това име е написано въ им. п. ’Hpvac, само въ fr. 36 се явява ’Hpvdx-
(вж. С. Muller, FHG, t. IV, р. 93 и 107; L. Dindorfius, HGM. vol. I, р. 318
в 346).
*) Казан, съчвн., стр. 131.
Имали ли сж българит-Ь свое л^тоброение.
21
Ернакъ (’Hpv&x), който, с.гЬдъ пораженного на хупните отъ
гепидигЬ и разтурянето на великата хунска държава, се бе
оттеглилъ съ своята орда въ крайняя кжтъ на Малка Скптия
и, вероятно, е заемалъ страната между устието на Дунава и
Днестъръ.“ >) Обаче да се правятъ подобии предположения, не
ни давать самите данни на Именика: 1. прДди всичко тукъ
Ирникъ е означенъ като потомокъ на стария български царски
родъ Дуло; ако да бЬше той синъ на Атила, то сигурно това
щ'Ьше да бжде отбелезано, и наопаки, щ^хме да знаемъ, че
родъгъ на Атила е билъ Дуло.2) 2. Ако допуснемъ, че Ирнахъ
сл'Ьдъ поселението си въ „крайния кжтъ“ на Малка Скития е
сполучилъ да стане господарь на българите, то това ноже да
се отнесе само за западния имъ клонъ — Кутургуритп
(у Прокопия, Котригури у Агапия и Кутригури у Менандра),
конто, сл^дъ изселването на остъ-готигЬ отъ брЬговете на
Черпо море, заеха тЬхните места на западъ отъ Меотида къмъ
Днепъръ,3) и сж живели отделив отъ утрургурите (източния
клонъ па българпте), следов, станали сж въ почти непосред-
ственно съседство съ ИрнаховитЬ хунпи, а отъ всички е
признато, че основателите на българската държава на Бал-
канский полуостровъ сж принадлежали къмъ източния клонъ на
българите — утургуритп (у Прокопия, ympuiypu у Агапия
и утигури у Менандра), следов. Ирнахъ не е могълъ да бжде
господарь на българите-утургури. 3. Неприемливостьта па та-
кова сближение на тия две имена, а оттука и лица, както и
сближение™ на Аиитохола съ Атила, което п ptд л ага Mar-
quart4) и което Б. категорично отхвърля,5) се доказва и отъ
самата хронологически дата, до която е дошълъ самъ Б. —
450 год. отъ Хр. като година за Ирпиковото покачвапе
’) I. Marquurt, паз. съч., стр. 75—76.
2) Споредъ A. Wirth, Geschichte Asiens und Osteuropas, Halle, 1905,
S. 212: „als Stamnie von ihnen (Hunnen) werden die Atil, fluid. Tiele, denen die
Dynastie angehortc, ferner die Uturgur, die Kutur-gur, die Sabir aufgefiihrtw.
Тон изкарва Атила vom Stamme der Atil (S. 222). Ако това e вЬрио, то не
трЬба ли да приемемъ, че и българскиятъ царски родъ Дуло е водилъ иотеклото
си отъ племето Dulo? Въ такъвъ случай Ирнахъ и Ирникъ са; ироизлизали отъ
два различии рода.
•) Procopius, В. Got. Ill, с. 5.
) Казан, съчип., стр. 77.
•) У Б. вж стр. 136, заб-Ьл. 1.
22
В. Н. Златарски,
[т. е. 578—12 = 566 = дохсъ твиремъ лун. год, или 578/9—
11(?) = 567/8 слън. год.; 566—13 =553 = тохъ алтомъ лун.
год, или 567/8—13 = 554/5 слънч. год.; 553 —108 = 445 =
диломъ твиремъ лун. год, или 554/5 —104 = 450 слън. год.],
която впрочемъ не е вЬрна, както ще покажемъ по-долу, за-
щото въ противенъ случай ще трЬба да признаемъ, че Ирникъ
респ. Ирнахъ е станалъ български господарь прЬди смъртьта на
баща си Атила или прЬди поселението си въ Малка Скития,
що е съвсЬмъ недопустимо, защоте, до колкою може да се
сжди отъ разказа на Приска (fr. 8), Атила никога не е от-
лжчвалъ отъ себе си любимия си синъ Ирпа.
Що се отнася до годината на Авитохола, то Б. я смЬта
да е била 159 отъ Хр. [445—300 = 145 лун. год. или 450—
291 = 159 слънч. год. отъ Хр.], но и тая дата е неприемлива,
защото е изведена отъ невЬрната Ирникова година.
Възъ основа па добититЬ резултати Б. дава слЬднята
таблица за годинитЬ на покачването отъ Хр.:
Авитохолъ диломъ твиремъ — 159 год. отъ Хр.
Ирникъ диломъ твиремъ = 450 „ » я
Гостунъ (или безимеиниятъ князь) 3. алтомъ = 554/5 „ » »
Безименииятъ князъ (или Гостунъ) дох’съ твиремъ = 567/8 „ „ „
Куртъ шегоръ вечемъ = 578/9 » » я
БезмЪръ шегоръ вечемъ = 637/8 „ „ „
Исперихъ верени алемъ == 640 и „ „
СлЬдъ това Б. се обръща къмъ обяснепието на числото
515, което ни дава Именикътъ като количество на годинит'Ь,
прЬзъ конто българскитЬ петь княза сж .управлявали отвждъ
Дунава.
„ПрЬселепието на българитЬ, пише Б, отъ тЬхното
жилище на сЬверъ отъ Дунава въ Мизия, се отбЬлЬзва отъ
автора на Списъка като раздЬлна ера въ българската история.
Той забЬлЬзва, че цЬлото число на годинитЬ, прЬзъ конто
„тия [петь] княза“ (Авитохолъ—БезмЬръ) сж управлявали от-
вждъ Дунава, било 515. Като вземемъ текста, както си е, ще
имаме сумата 300 + 108 + 2 + 60 + 3=473. За да примири
цифритЬ, Пречекъ прЬдлага р и н (150) вмЬсто р и н за
Ирника, и тая поправка изглежда да се приема отъ миозина.
Нашею цзслЬдване на българскитЬ дати не признава това
четене (защото, ако Ирникъ е царувалъ 150 години, то краятъ
Имали ли сж българитгЬ свое л^тоброепие.
23
на царувапето му би се падало въ диломъ тутомъ и не щЗште
да има м’Ьсто за приемницитЬ му). Ако приемемъ поправкитЬ,
конто азъ се опитахъ да установя, ние ще имаме 300 с 108
+ 13+ 12 + 60 + 3 = 496. И пакъ остава единъ недостигъ отъ
19 години. Азъ заключавамъ, че приетото тълкуване за 515
години е неверно?
„Наистина, изглежда да е ясно, че това число покрива
ц'Ьлия ранъ периодъ до годината на пр^минаването Дунава
и, въпр'Ьки израза „тия [6] кпяза“, включава годинигЬ на
Еспериха, прЬзъ конто той е билъ още на сЬверъ отъ Ду-
нава. Защото н^маме причина да предполагайте, че той се е
пр'Ьселилъ въ годината на възкачването си. И тъй разликата
между 515 и сумата на по-първигЬ царувания 496 ни по-
мага да опред'ктимъ годината, въ която Есперихъ е пр4ми-
налъ Дунава. НеговитЬ царски години на сЬверъ отъ Дупава
били 19“ (стр. 136).
Колкото и да сж вЬрни и правилни тия разсжждения на
Б., а добититЬ отъ него резултати и да сж въ сжщность удо-
влетворителни, ние все пакъ мислимъ, че т! не могатъ току-
тъй да се приематъ поради недостатъчната научна обосно-
ваность и изкуственость на пр-ЬднигЬ изводи. И наистина,
посочениг!, по-гор'Ь неточности и неприемливости въ изчи-
сленията на Б., при вспчкото правилно обяснение бройпото
значение на българскитЬ числа, ни ясно павеждатъ на за-
ключението, че Б. има грешка или въ некой основенъ прин-
ципу или пъкъ погрЬшпо е изобщо оперираль въ изчисле-
нията сп. Вь какво се заключава грЗипката му?
Ние имаме пълно оспование, както ще покажемъ по-
нататъкъ, да твърдимъ, че, ако добититЬ отъ Б. резултати и
да се явяватъ невидимому удовлетворителни, то това се длъжи
на една само случайность, а не на правилно изчисление, и
ето защо.
Ние ще почнсмъ отъ тамъ, отдуто и той почва. Б.
казва: „зпаемъ отъ гръцкитЪ хроники, че Исперихъ (Аспарухъ)
... е жив'Ьлъ въ VII. иЬкъ. Неговата дата е верени алемъ
(=1. алемъ, както вид^хме), и едничката година съ това
означение, която мойте да се вземе въ съображение, е тая,
която съотвЪтстнува на 19. година отъ Хиджра =640 отъ Хр.
(2. януарий—20. декемврий)? И наистина, както вече пока-
24
В. Н. Златарски,
захме, 622+ 19 = 641: 60 въ остатъка 41, т. е. верени алемъ,
или 622 + 18 = 640 г. отъ Хр. Но възможно ли е, правилно
ли е такова начисление? Да допуснемъ на първо врЬме, че
то е вЬрно и правилно, тогава то ще бжде, разбира се, та-
кова, ако при провЬрката и по другъ начинъ, (разбира се, въ
границитЬ на приетитЬ отъ Б. хипотези), получимъ сжщитЬ
резултати, що ние леспо можемъ да направимъ. Както и самъ
Б. признава и почти доказа, българитЬ сж водили отъ край-
врЬме лЬтоброението си съ лунни години, слЬдов., ако полу-
чената съ помощьта на лЬтоброението отъ Хиджра веремъ
алемъ година (641) съотвЬтетвува на слънчевата 640 г. отъ
Хр., и наопаки, ако 640 сл. год. обърнемъ въ лунна отъ Хр.,
което можемъ да направимъ твърдЬ лесно, щомъ знаемъ точ-
ного отношение па слънчевата година къмъ лунната (0’97: 1\
то ще трЬба да получимъ сжщпя резултатъ. И тъй, 97: 100
= 640: х, отдЬто «=659'79 лунна год. или, както обикно-
вено се окржглява, = 660, което се получва и по общопрпетия
съкратенъ способъ за прЬвръщане слънчеви години въ лунни,
(т. е. 640 + 20 (интеркалация) = 660); но 660 лунна година
не пи дава очакваиата верти алемъ, а само тутомъ лунна
година, тъй като съ тая година се завършва извЬстенъ 60-
годишенъ луненъ цикълъ, слЬдов. и 640 сл. год. отъ Хр. не
отговаря на българската верени алемъ година. Тогава дЬ е
грЬшката? Споредъ нашего схващане, тукъ грЬшката може
да бжде или въ начина на изчислепието, който Б. е упо-
трЬбилъ, или въ това, че е приелъ годината верени алемъ за
лунна година, или пъкъ, най-сетнЬ, въ едно и другого. Да
видимъ така ли е.
Пачинътъ на изчислението, който Б. е избралъ, е не-
приемливъ, освЬнъ поради посоченото по-горЬ (вж. стр. 16—18)
още и поради това, че той противорЬчи на приетитЬ вече
отъ него хипотези, защото, ако приемемъ, че българскитЬ го-
дини сж изчислени съ помощьта на лЬтоброението отъ Хи-
джра, то 1. ще трЬба да признаемъ, че българитЬ до 622 г.
отъ Хр. сж смЬтали съ слънчеви години. което ще бжде про-
тивно на приетото отъ Б. положение, че българитЬ отъ край-
врЬме сж водили лЬтоброението си съ лунни години, което
е напълно справедливо, както ще посочимъ по-нататъкъ, и
2. ако приемемъ, какво арабската лунна година е съвпадалж
Имали лн сж българигЬ свое лЬтоброение.
25
съ българската, ще трЬба да приемемъ, че българигЬ въ
VII. вЬкъ още прЬди прЬминаването на Дунава сж приели
арабского лЬтоброение отъ Хиджра, което a priori, както
видЬхме, е недопустимо и противоречило би на другою по-
ложение на Б., че българигЬ до прЬминаването на югъ
отъ Дунава не сж имали систематизирана хронология, което
е така сжщо вЪрно, както ще покажемъ по-долу. Но тогава
пита се: какъ се е получилъ у Б. резултатътъ, който по-
видимому удовлетворява даннитЬ? Съгласно съ първата отъ
токо-що приведепитЬ хипотези, той би трЬбало най-първо да
опрЬдЬли, каква е получената 641 (622 + 19) год., но това
той не паправилъ, а допущайки, че българската лунна година
се съвпада съ арабската такава, за да може да направп своитЬ
изчисления отъ Хр., отстжпилъ отъ хипотезата си и, понеже
отъ 622 + 19 се получило случайно търсената верени алемъ
(641) година, задоволилъ се съ това, като приелъ безъ всЬко
обоснование 641 г. за българска година отъ Хр., въ която
собствено нЬма пищо българско, защото едпото събираемо —
622 е слънчеви години отъ Р. Хр. до Хиджра или до нача-
лото на арабскою лЬтоброение, а другою събираемо е 19
лунни години отъ Хиджра. Какъ тия двЬ събираеми сж могли
да дадатъ български годипи, това остава неизвестно. УпотрЬ-
бениятъ отъ Б. начинъ за изчислението е и ще си остане
приемливъ само за прЬвръщапе годинитЬ отъ Хиджра въ го-
дини отъ Хр., защото знаемъ началото на това лЬтоброение
622 г. отъ Хр. и броимъ луннитЬ години само отъ тая дата
нататъкъ; обаче тамъ, дЬто не знаемъ началото на извЬстно
лЬтоброение, а пъкъ искаме да опрЬдЬлимъ извЬстпи години
отъ Хр., както въ дадения случай, ние най-първо ще трЬба
да намЬримъ изходната хропологическа точка, да узиаемъ и
опрЬдЬлимъ, съ каквп години — лунни или слъпчеви — е
била опрЬдЬлепа тал точка и иай-сетнЬ да опернраме само
съ едпородни елементи, т. е. да събираме и изваждаме лунни
години съ лунни и слънчеви съ слънчеви, а не да събираме
слънчеви съ луппи, както прави Б. въ случая; по-сетнЬ,
когато опрЬдЬлимъ началото на българското лЬтоброение, пие
ще видимъ, че употрЬбениятъ отъ Б. начинъ за изчисление
ще стане напълно приемливъ за опрЬдЬлепие българскитЬ
години отъ Хр.
26
В. Н. Златарски,
И тъй, щомъ се установява, че българската година верени
алемъ не може да бжде изчислена съ помощьта на лЯтоброе-
нието отъ Хиджра, остава да видимъ, не е ли тя изведена по
византийскою лЯтоброевие отъ Хр., защото, споредъ хипотезата
на Б., която ние напълно усвояваме, че българий до прЯ-
минаването си отсамъ Дунава не сж имали систематизирана
хронология, то е могло да бжде едничкото, което й по тая
или друга причина сж могли да усвоятъ слЯдъ поселението
си на византийска територия. Но по-напрЯдъ ще трЯба да
рЯшимъ, каква е годината 641, която ни дава верени алемъ:
лунна или слънчева? За лунна година тукъ и дума не може
да става, защото това ще противорЯчи на даяний, конто ни
даватъ както византийский хроники, тъй и нашиятъ Именикъ.
За да се убЯдимъ въ това, доста е да посочимъ на слЯдпето:
нека да допуснемъ, че годината на Испериховэто покачване
641 е лунна. Именикътъ ни дава, че той е царувалъ 61л. г.,
а прпемникътъ му Тервель 21 л. г., оттука Тервель ще да е
умрЯлъ въ 723 (= 641 + 61 + 21) л. г., или въ 701 сл. г. отъ
Хр., а пъкъ отъ византийский хроники (Теофанъ) знаемъ, че
той е билъ живъ още въ 718/19 год. отъ Хр. И тъй, едно
само остава — да смЯтаме, че годината 641 е слънчева и,
като такава, тя е изчислена отъ Хр. по византийскою лЯто-
броепие, защото 641 + 59+20 сл. год. пи даватъ за смъртьта
па Тервеля 720 сл. год. отъ Хр., т. е. напълно съгласно съ
датата па византийский хроники. И тъй, ако 641 е слън-
чева година, то оттука ясно става, че и всички други както
българский числа, тъй и славянский, означеващи продължи-
телностьта на царуванията, въ първата часть на Именика (отъ
Испериха до Авптохола) сж сжщо слънчеви по византийскою
лЯтоброенис, прЯвърнати само споредъ 60-годишната бройна
система па българий.
Но тукъ, ще трЯба да обърнемъ внимание и на още
една особепость въ текста на Именика, която Б. криво раз-
бралъ. ПрЯдъ всички български числа въ цЯлия текстъ стой
изразътъ „л лт? €моу“, съ изключение само при числото въ
края на Випеховата вписка, дЯю очевидно, текстътъ е убър-
канъ, както и Б. това посочи. Но той приема, че изразътъ
„л л-s смоу“ трЯба да се чете „л лаю емоу“ (вж. стр. 132,
забЯл. 1.), т. е. „лато“ въ един, число, но това е неприем-
Има л и ли сх българит-b свое л-Ьтоброение.
27
ливо, защото тамъ, дЬто тоя изразъ стой изцЬло написанъ,
напр. въ вписката на Авитохола и на Ирника, ясно лнчи, че
трЬба да се чете не иначе, освЬнъ „л л'ктъ емоу“, т. е. „л-втъ"
множ. ч. род. падежъ, който зависи отъ бройнигЬ думи, с.тЬд-
ващи слЬдъ него; оттука ясно става, че въ българскитгъ числа
тргъба да видимъ не годината на гмжачването на извпстенъ
княп, както мисли Б., а числото на годинитп, който см се
напьлно изминали отъ извгъстна дата или ера до покачва-
нето му. Тукъ, ионеже имаме византийски години отъ Хр., то и
641 означава пе годината на Испериховото покачване отъ
Хр., а изминалитЬ се пълни 641 сл. години отъ Хр. до по-
качването на Испериха, следов. послЬдниятъ се е покачилъ
въ 642 г. отъ Хр. Тогава за БезмЬровитЬ години шегоръ ве-
чемъ ще получимъ 641 — 3 = 638 г. слънч. отъ Хр., или той
се покачилъ пр'Ьзъ 539 г. отъ Хр.; годинит'Ь на Курта, който
е царувалъ 60 год. слънч. — цЬлъ цикълъ, сж сжщо шегоръ
вечемъ, т. е. 638—60 = 578 слънч. г. отъ Хр., или покачилъ
се е пр'Ьзъ 579 г. отъ Хр.; за Гостуна сж дадени дохсъ
твиремъ слънч. год. отъ Хр., а царувалъ е не 2, а 12 год.,
както правилно изведе Б., следов. неговитЬ години отъ Хр.
ще бждатъ 578—12 = 566 слънч. години, или покачилъ се е
пр'Ьзъ 567 г. отъ Хр. Що се отнася до ИрниковитЬ години,
както вид'Ьхме, Б. доказа, че пито 108, нито 118, нито 150
не могатъ да се приематъ за вЬрни числа, защото нито едно
отъ тЬхъ не дава диломъ твиремъ; но отъ друга пъкъ страна,
ние вече посочихме, че и поправката, която Б. прави въ
текста, е сжщо неприемлива, защото нЬмаме достатъчно осно-
вание да допущаме, че до Испериха е имало 6, а не 5 княза,
както стой въ текста, слЬдов. остава да приемемъ, че числото
108 е погр'Ьшно, вм. р и н трЬба да стой р и ка=121,
което едничко ни дава диломъ твиремъ. И тъй, ИрниковитЬ
години ще бждатъ: 566—121=445 слънч. години, или по-
качилъ се е въ 446 г. отъ Хр.; оттука, годинит'Ь на Авито-
хола сж 145 сл. год. отъ Хр. (=445 — 300), т. е. тъкмо би-
ломъ твиремъ, или покачилъ се е въ 146 г. отъ Хр.
Отъ всичко дотукъ изложено може съ положителность да
се твърди, че 1. при съставянето първата часть на Именика
авторъгпъ е оггериралъ не съ лунни, а съ слънчеви години и
28
В. Н. Златарски,
е ималъ като изходна хронологически точка византийската —
отъ Р. Хр., що напълно потвърдява хипотезата, че бъл-
гаритЬ до прЬминаването на югъ отъ Дунава не сж имали
систематизирана хронология; 2. отъ друга пъкъ страна, като
напълно усвояваме хипотезата на Б., че българитЪ отъ край-
вр^ме сж броили съ лунни години, ние можемъ на сжщото
основание да мислимъ, че тгъ сх. регулирали и системати-
зирали своитгъ лунни години схгцо споредъ византийското
лптоброение, т, е. отъ Хр., както това ще покажемъ при
изчислението на годинигЬ отъ втората часть на Именика;
иай-сетн,Ь 3. българскитгъ числа показватъ не годината на
покачването на единъ князь, а напълно изминалитп се години
отъ Хр. до годината на покачването, съ което се и обяспява,
защо съставительтъ нп дава само ц'Ьли числа за датит'Ь —
само годипи, но не и мЬсеци, и дни. Затова, резюмирайки тукъ
нашит)! резудтати за първата часть на Именика, ние ще по-
сочимъ и съотвЬтнитЬ лунни години отъ Хр., защото това ще
ии е потрЬбно за по-нататъшнигЬ начисления. И тъй, нашигЬ
резултати се свеждатъ къмъ слЬднето:1)
Отъ Хр. до покачването на Авитохола се изминали ди-
ломъ твиремъ пълни години, т. е. 145 слънч. или 150 лун.
год. отъ Хр.
Отъ Хр. до покачването на Прника се изминали ди-
ломъ твиремъ пълпи години, т. е. 445 слън. или 459 лун.
год. отъ Хр.
Отъ Хр. до управлението на намЬстиика Госгпуна се
изминали дохсъ твиремъ пълни години, т. е. 566 слън. или
583 лун. год. отъ Хр.
Отъ Хр. до покачването на Курта се изминали ше-
горъ вечемъ пълни години, т. е. 578 слън. или 596 лун. год.
отъ Хр.
Отъ Хр. до покачването на Еезмпра се изминали и»е-
горь вечемъ пълни години, т. е. 638 слън. или 658 лун. год.
отъ Хр.
') Ние тукъ ще работимъ при изчисленията съ общоприетия упростеиъ
способъ за пр^връщането на слънпевит'Ь години въ лувни, защото и състави-
тельтъ па Именика, по всичко се види, е работилъ съ сащия способъ.
Имали ли сж българитЬ свое лЬтоброение.
29
Отъ Хр. до покачването на Испериха се изминали верени
алемъ пълни години, т. е. 641 слън. или 660 лун. год. отъ Хр.;
оттука годинитЬ на царуванията ще бждатъ:
Авитохолъ жив’Ьлъ и управлявалъ 300 слън. год. или 309 лун.
Ирникъ , в 121 „ „ „ 125 „
Гостунъ намЬстнпкъ Я 12 , Я я 121) „
Куртъ я 60 я я я 62 „
Безмпръ я 3 „ я я з1) „
или всичко отъ Авитохола до по-
качването на Испериха се изминали 496 „ в „ 511
По-нататъкъ. Въ Именика е означено, че отъ Авито-
хола до прЬминаването па Испериха отсамъ Дунавъ сж се
изминали 515 години, конто сж несъмнЬнно сжщо така слън-
чеви, защото, както видЬхме, славЬчскитЬ числа за продължи-
телностьта на царуванията сж сжщо слънчеви, и съотвЬтству-
ватъ на 531 лунни години отъ Хр. Сега не е трудно да
иамЬримъ, колко години сж се изминали отъ покачването на
Испериха до прЬминаването му отсамъ Дунава, защото, както
справедливо забЬлЬзва Б., нЬмаме причина да прЬдполагаме,
че той е прЬминалъ въ годината на покачването си: тЬ ще
бждатъ 20 (531 — 511=20) лунни и 19 (515—496 = 19)
слънчеви, а оттука вече е лесно да се изведе, въ коя година
е станало прЬминаването отсамъ Дунава: това събитие е ста-
нало сл'Ьдъ изтичането на 680 лун. година (660 + 20 = 680)
или прЬзь 660 слънчева година (641 + 19 = 660) отъ Хр. Но
датата на прЬминаването може още по-точио да се опрЬдЬли.
Понеже българитЬ отъ край-врЬме сж броили съ лунни го-
дини, то за изходна точка ще вземемъ именно луннитЬ години
и споредъ тЬхъ ще изчисляваме слънчевитЬ; тогава 680 лунни
години =659'60 слънчеви години или =659 слън. годипи
7 мЬсеца и 9 дена, т. е. прпминаването на Дунава отъ
Испериха и opdama му е станало не по-рано отъ 10. ав-
густъ 660 година,2) или то е станало прпзъ послтьдния мп>-
сецъ на ссптемврийската 660 година, съ конто см броили
византийцшшъ и българитп въ српднитп вгъкове.
’) Разликата между луннн и слънчеви години до 15 е толкова малка, че
ине ги приравняваме. Затова и тукъ оставяме с&щото число.
а) НашитЬ из числения правимъ съ точность до О’О1 и годипата смЬтаме
365 дена.
30
В. Н. Златарски,
Но дали съ тал дата се почва нова ера? Б. се изказва
по тоя въпросъ въ положителен! смисълъ. „РЬшптелно събитие,
пише той, въ българската история е било прЬселението, което
е водило къмъ постоянно заселване въ Мизия, и то стой от-
бЬлЬзано като една ера въ царския Списъкъ. И то е отбЬлЬ-
зано като с-ьбитие, което впроятно е послужило за изходна
точка на хронологията." Но въ Именика тая мисъль не е
изказана тъй ясно; тамъ се отбЬлЬзва само, колко години сж
се изминали отъ началото па българската история, или по-
добрЬ, отъ първия български господарь до прЬселението на
югъ отъ Дунава, а за нова ера и дума пе става, слЬдов. Б.
приема изказаната мисъль като хипотеза и иослЬ я доказва
чрЬзъ добптитЬ отъ него резултати. Като необходимо условие,
че българската хронологическа ера наистина е съставяло прЬ-
минаването на Дунава, Б. туря това, че „датата на това съ-
битие трЬба да отбЬлЬзва началото на една нова декада/ и
намира, че „тъй като Испериховата година била верени алемъ,
то 19-та му година е изтекла въ тутомъ (т. е. 641 + 19 =
660) година, тъй че прЬмипаването прЬзъ Дунавъ се устано-
вява [или 660/661], — точката, отъ която почва
една нова декада? По тоя начинъ Б. извежда, че годината
тутомъ — 660, начислена по лЬтоброението отъ Хиджра,
отговаря на 658/9 г. отъ Хр. (т. е. 640 + 18 = 658), слЬдов.
годината „659 отъ Хр. е датата на българското прпселение
и началото на хронологическая цикълъ.'1
Но нека видимъ, дали това е така въ дЬйствителность.
Ние вече посочихме, 1. че начинътъ, който Б. е упо-
трЬбилъ за своитЬ начисления, съ помощьта на лЬтоброението
отъ Хиджра, е неточенъ и неправиленъ и 2. че верени алемъ
(641) година, както и 19-тЬ Есперихови години отвждъ Ду-
нава не сж лунни, а слънчеви години, тъй че явява се не-
обходимо да признаемъ, че и изводътъ на Б. е сжщо непра-
виленъ и неточенъ. За да се убЬдимъ въ това, нека се обър-
немъ къмъ нашитЬ резултати.
По-горЬ видЬхме, че отъ Христа до прЬминаването на
Дунава сж се изминали нълни 680 години лунни и 660
септемврийски слънчеви години, слЬдоват. ние имаме тукъ
една лунна година (680), която е изтекла въ алтомъ година
Има л и лн сж българитЪ свое лйтоброеиие.
31
(680:60 дава въ остатъка 20), т. е. свършека на една де-
када и съ с.тЬдпята 681 г. лун. се почва нова декада, именно
третята декада отъ дадения 60-годишенъ цикълъ, що напълно
удовлетворява поставеното отъ Б. условие. Но въ нашия ре-
зултатъ има една твърдЬ любопитна страна, която тукъ ще из-
тъкнемъ. Ако българската година, съ която се свършва декадата,
б'Ьше тутомъ година, както я изкарва Б., то още не може
да се твърди положително, че се почва нова ера, тъй като и
безъ това се почва новъ цикълъ; напротивъ, ако годината
свършва друга нЬкоя декада по-малка отъ тутомъ и заедно
съ това се докаже, че слЬдпята декада се почва съ едииицигЬ
на първата декада отъ новъ цикълъ — верени ехтемъ, то
тукъ не може вече да има никакво съмнЬиие, че имаме ра-
бота съ нова ера. Първото отъ тия условия ние вече имаме —
алтомъ, остава да видимъ, дали второго условие ще се под-
твърди отъ по-нататъшнит’Ь данни на Именика.
Приемникътъ на Тервеля се е покачилъ на престола,
споредъ Именика, сл'Ьдъ като се изминали дваншъ ехтемъ го-
дини; за царуването на Тервеля сж дадени 21 години, следов.,
за да получимъ годината дваншъ ехтемъ, тр'Ьба къмъ 21 да
се прибави 41, което ще ни даде 62, т. е. тъкмо дваншъ
ехтемъ; оттукъ ясно става, че Исперихъ е царувалъ отсамъ
Дунава 41 години, а пъкъ споредъ Именика той е царувалъ
всичко 61 години, следов, не достигать 20 години, и т4 сж
тъкмо 20-т4 лунни години, който той е процарувалъ, както
вид'Ьхме, отвждъ Дунавъ пр-Ьди прЬселението па българитЬ па
десиия бр'Ьгъ, а оттука както 41 години, конто Исперихъ
процарувалъ отсамъ Дунава, тъй и 61 години на цЬлото му
царуване, сж сжщо лунни години. Отъ тая съпоставка па
горнитЬ години ние получаваме: 1. че годинигЬ на Испериха
сл'Ьдъ прЬминаването на Дунавъ почватъ да се броятъ не по
реда на слЬднята подиръ алтомъ (680) лунни години, т. е.
верени твиремъ, дваншъ твиремъ и т. н., а отъ верени ехтемъ,
т. е. отъ първата година на новъ цикълъ, защото въ проти-
вень случай за годината на Тервелевия приемникъ би тру-
било да получимъ дваншъ твиремъ (680 + 62 = 742). И тъй,
ако имаме данната, че при единъ несвършенъ цикълъ, въ случая
слпдъ втората декада, се почва новъ цикълъ отъ първата еди-
ница на първата декада, то повече отъ очевидно е, че тукъ
32
В. Н. Златарски,
«we имаме ном ера, т. е. слпдъ прпминаването на Дунава,
което е совпадало съ изтичането на декадата „алтомъ",
българит ь сж почнали ново лптоброение и чрпзъ това сж
турили основата на ном своя ера, като ввели за основа ви-
зантийското лптоброение; но при това 2. трЬба да се забЬ-
л'Ьжи, че тЬ сж запазили старая си 60-годишенъ цикълъ и
то като броили пакъ съ лунни години. Че българигЬ сж сме-
тали съ лунни години слЬдъ учреждением на своем лЬто-
броение, а слЬдов. и въ втората часть на Именика, най-ясно
ще ни покаже Чаталарскиятъ надписъ.
Споредъ послЬдния основанием на ПрЬславъ се отнася
къмъ 15. индиктионъ и къмъ шегоръ елемъ (алемъ) година отъ
българската ера. Щомъ знаемъ, че 15. индиктионъ (споредъ
септемврийската година) се е продължавалъ отъ 1. септемврий
821 г. до 31. августъ 822 г. отъ Хр., отъ една страна, а
отъ друга — знаемъ и началом на българското лЬтоброение,
то лесно можемъ да опрЬдЬлимъ, какъ е било добито числом
шегоръ алемъ. Да допуснемъ най-напрЬдъ, че българитЬ сж
смЬтали и слЪдъ учреждением на своята ера съ слънчеви
години, тогава 822—660=162 български години; обаче, тЬ
не ни даватъ гиегоръ алемъ, защото 162: 60 дава въ остатъкъ
42, т. е. дваншъ алемъ; нека видимъ сега, какво ще получимъ,
ако допуснемъ, че българитЬ сж смЬтали съ лунни годипи:
821/822 слъпчева година отъ Хр. отговаря на 847/48 лунна
година отъ Хр.; ако отъ 848 извадимъ 680, ще получимъ
168 лун. години отъ Б. Е., т. е. тъкмо шегоръ алемъ. Още по-
ясно това ще се докаже при по-нататъшнитЬ начисления. СлЬдъ
всичко до тукъ изложено ние имаме пълпо основание да твър-
димъ, 1. че както българскитп, тъй и славпнскшпп числа въ
втората часть на Именика ни даватъ не слънчеви, а лунни
години и 2. че новата българска ера се почва слпдъ изтича-
нето на 680 лунна година отъ Хр., което съвпада почти
напълно съ изтичането на 660 слънчева септемврийска го-
дина отъ Хр., или началото на българската ера се почва съ
началото на 661 византийска (септемврийска) година отъ Хр.
Но тукъ възниква единъ твърдЬ важенъ въпросъ: въз-
можно ли е, щом въ единъ и сжщи паметникъ да се срЬщатъ
двЬ броения съ различии — слънчеви и лунни — години?
Изобщо, какъ се обяснява присжтствието на тия двЬ различии
Имали ли сх българит’Ь свое л^тоброецие.
33
лЬтоброения въ нашия паметникъ? — Всички, конто сж се
запимавали съ тоя паметникъ, сж изтъквали, че нашиятъ Име-
никъ се раздЬля на двЬ части съ извЬстието за прЬминава-
нето на Дунава отъ българитЬ; ние пъкъ мислимъ, че имаме
достатъчно основание да твърдимъ, какво двЬтЬ тия части не
сж съставени въ едно и сжщо врЬме.
Така, въ края на първата часть се чете: „н потомъ
прнде на стрлноу Динам Нсперндъ кп(д)зь тоже н досслч?1.
ПослЬднитЬ думи не сж безъ значение поставени тъкмо въ
края на първата часть: т'Ь ясно посочватъ, че тая (първата)
часть на нашия Именикъ е била съставена още прЬзъ цару-
ването на Испериха, защото тоя, който я съставялъ, не би
могълъ да напише думитЬ „тоже и доселъ“ дори при Тервеля;
очевидно е, че съставительтъ на тая часть е билъ Испериховъ
съврЬменникъ, който се ограничилъ само съ това, че е вмЬ-
стилъ въ общото число на годинитЬ на 5-тЬхъ заддунавски
князе и годинит’Ь на Испериха до прЬселението отсамъ Ду-
навъ, слЬдов. първата часть на Именика е била съставена
наскоро слпдъ това събитие. На несъврЬменностьта на двЬтЬ
части въ Именика посочва и друго едно нЬщо, което неволно
се хвърля въ очи, а именно, въ първата часть името на съ-
врЬменния князъ е написано въ началото съ И — Исперихъ,
а въ втората — съ Е — Есперихъ, една разлика, която,
колкото и да е незпачителна нагледъ, нее пакъ издава, че тпя
двЬ части на нашия Именикъ сж излЬзли изъ подъ ржцЬтЬ
на двЬ различии лица, иначе, ние бихме очаквали да срЬщ-
немъ една и сжщата транскрипция на това име. Най-сетнЬ вече
самото различие въ лЬтоброенията не по-малко свидЬтелствува,
че тпя двЬ части не сж били съставени въ едно и сжщо врЬме.
И тъй, ние имаме пълно основание да приемемъ, че нашиятъ
Именикъ състои отъ двп части, написани въ разно врпме и
отъ разни лица и то първоначално на гръцки езикъ, както
това се признава отъ всички. Щомъ това се установява, то и
разликата въ лЬтоброението се явява твърдЬ естествено.
Но дали тия двЬ части прЬдстанятъ два съвършенно от-
дЬлни документа, папълно самостойни, конто сж били сгло-
бени, компилпрани отпослЬ, или втората часть е нищо друго,
освЬнъ продължение на първата? Б. приема, както се види,
първото, защото прЬдполага, че Именикътъ е билъ компили-
Списание па Българската академия. Книга I. 1. п
34
В. Н. Златарски,
ранъ наскоро слФдъ датата, на която той свършва, т. е. къмъ
началото на 70-тЬхъ години на VIII. в!>къ, при приемника
на Умора, като се позива на това, че за царуването на по-
сл1диия князъ (Умора) сж дадени 40 дена, когато за другигЬ
сж отб'ктЬзани само годинигЬ, но не мЬсецитЬ и днигЬ
(стр. 133 и 141). Такова едно предположение би било твърде
вероятно, но само ако да знаехме, че наистина нашиять па-
метникъ се е свършвалъ тъкмо съ Умора и не е продължа-
валъ по-нататъкъ; обаче самиятъ Именикъ тъй, както той е
дошълъ до насъ, произвежда по-скоро впечатление на единъ
прекжспатъ, но не и довършепъ текстъ; освенъ това твърде
характерната свръзка между двете части, на която ще посо-
чимъ по-долу, ни кара да приемемъ, че тукъ не е могло да
става никакво компилиране, а следов, двете части на Име-
ника не сж били първоначално два отделяй документа, а
имаме въ втората часть продължение на първата; най-сстне
случайного, очевидно, попадане на нашия текстъ между ста-
тиите на „Елинския и римски летописецъ“ заедно съ току
що посочените особености ни навождатъ на следните съобра-
жения за произхода и сждбата на тоя нашъ извънредно це~
ненъ паметникъ.
Първата часть, както казахме, е била съставена при
Испериха и може би по иегова заповедь на-скоро следъ прЬ-
минаването на българите отсамъ Дунавъ. Движението на Ис-
периха съ своята орда на западъ отъ приазовските си жилища
подъ натиска на хазарите и настайяването му при устието
на Дунава, както и мирного имъ поселение на византийска
територия въ днешна северна Добружа е станало при импе-
ратора Констанса II (642—668) въ силата1 вероятно на из-
вестенъ договоръ, за да пазятъ като съюзници дунавската
граница на пмперията отъ нахлуването на другите варвари.1)
Къмъ тоя тъкмо периодъ на Испериховата полузависимость отъ
византийским императоръ ние и отнасяме съставянето на пър-
вата часть па нашия паметникъ, когато при липсата на систе-
матизирана хронология, подъ византийско влияние българите,
като сж приемали гръцкия езикъ за официаленъ езикъ, сж
’) По какъвъ начинъ сме дошди до тия резудтати, иие ще посочимъ на
друго м-Ьсто.
Ямал и ли сж българитЬ свое лптоброение.
35
били принудени да прилагать годипитЬ на своего старо лЬто-
броение въ годинитЬ на византийского, като сж запазили своята
бройна система. По-послЬ обаче, когато Исперихъ въ съюзъ
съ мизийскитЬ славший сполучи да се отцепи отъ Византия
и да основе самостойна държава въ 679 год., българитЬ по
чисто политически, а може би и културни съображения,
както въ външнитЬ, тъй и вжтрЬшнитЬ си отношения, от-
ново се обърнали къмъ старата си хронологическа система съ
60-годишния й луненъ цикълъ и, като ввели за основа годи-
ната на своего прЬминаване на Балканския полуостровъ —
събитие, което се явява като изходна точка на новия имъ
политически животъ, турили началото на своя собствепа ера.
Къмъ врЬмето на кой български господарь се отнася
учреждавапето на тая нова ера, отъ нашия паметникъ не може
да се установи; но като имаме прЬдъ видь, че изчисленията
по нея, както ще видимъ по-нататъкъ, се почнали отъ врЬ-
мето на Тервеля отъ една страна, а отъ друга, — че тъкмо
при тоя български господарь българската държава биде офи-
циално призната за независима отъ страна на византийския
императоръ слЬдъ цари град скитЬ тържества въ 706 г., ние
сме наклоняй да отнесемъ учреждаването на българската ера
къмъ врЬмето на Тервеля, т. е. къмъ началото на VIII. вЬкъ,
откогато сж и почнали да водятъ хронологическая списъкъ
на българскитЬ господари но новото лЬтоброение. Затова и
втората часть на Именика, която очевидно се отнася къмъ
врЬмето слЬдъ учреждением на новата ера, не можемъ да
сматряме като отдЬленъ документа, а само като продължение
на първата.
Но на какво и какъ се е водилъ хронологическиятъ
списъкъ на българскитЬ князе? — ЗапазилитЬ се до паше
врЬме епиграфически паметници отъ евическата епоха на на-
шата история, главно отъ първата половина на IX. вЬкъ,
ни ясно показватъ, че ако българскитЬ князе отъ тая епоха
сж записвали на гръцки езикъ своитЬ административни раз-
поредби, разни видове официалпи актове, договори съ съ-
сЬдитЬ си, лЬтописии записи и изобщо всичко, което трЬ-
бало не само да се обяви на населепието, но и да се
запази за слЬднитЬ поколения, — ако всичко това се е за-
писвало върху камепии стълбове, конто сж украсявали, както
з*
36
В. Н. Златарски,
се мисли, колонадитЬ пр’Ьдъ дворцитЬ на българскитЬ киязе
и пр’Ьдъ други обществени постройки,1) то надали можемъ
да се съмнЬваме, че и хронологическиятъ списъкъ на бъл-
гарскитЬ господари отъ езическа България се е водилъ на
гръцки езикъ сжщо така на такива стълбове послЬдователно
още отъ самого начало с.тЬдъ учреждение™ на българското
лЬтоброение, на което право посочва и лапидарная харак-
теръ на самия текстъ. ТвърдЬ е възможно, щото тоя царски
списъкъ да се е продължавалъ на нЬколко такива стълбове,
съсЬдпи единъ на други, и първиятъ отъ тЪхъ да е свърш-
валъ съ княза Умора. По-сетиЬ обаче, когато въ хри-
стианам врЬме пуждитЬ на новата вЬра сж изисквали из-
дигането на нови постройки, особенно на църквп, тия сжщитЬ
стълбове, като паметници на миналото, заслужаващи да се за-
пазятъ, били сж употрЬбени и като строителенъ материалъ за
новитЬ постройки, както това показаха разкопкитЬ въ Абоба;
при това тЬ сж прЬтърпЬли едно размЬстване, като се прЬ-
насяли отъ старата резиденция на българскитЬ князе (Плиска)
въ новата (ПрЬславъ) и по околнитЬ мънастири. Още по-
голЬмо размЬствапе тЬхъ ги е сполетЬло по-късно, когато
слЬдъ грозною опустошение и разорение на източнитЬ сто-
лици на първото българско царство и изобщо на еЬверо-из-
точна България при първото (отъ Цимисхия) и второю (отъ
Василия И) завоевание и особено при нахлуванията на пече-
нЬжскитЬ орди пр’Ьзъ 2-та половина на XI. вЬкъ, много отъ тия
уцктЬли паметници па българската старина били отнесени да-
лечъ отъ прЬдишното си местонахождение, особено пр’Ьзъ вто-
рою българско царство, съ цЬль за запазване. Въ това отно-
шение, най-добри примЬри ни прЬдставят^ два такива отъ
врЬмето на Омортага стълба съ надписи — Чаталарскиятъ и Тър-
повскиятъ. Пьрвиятъ, както ни говори и самиятъ му надписъ,
първопачално е билъ издигпатъ на мЬстото на стария ПрЬ-
славъ, на брЬга на р. Тича (ГолЬма Камчия)2), а билъ нам’Ь-
ренъ въ пивитЬ между с. с. Чаталаръ (сега Крумово) и Труджа
(сега Троица), дЬто сж били разкопани основитЬ на доста го-
лЬма църква, и дЬто се е издигалъ мънастиръ въ срЬднитЬ
’) К. Нречекъ, Княжество България, т. II, стр. 238. — Итв-Ьстия на Рус.
Археол. Институте» въ Кон-полй, т. X (1905), Абоба-Плиска, стр. 116, 217.
*) Вж. Абоба-Плиска, стр. 544 -554.
Имали ли сж българит-fe свое лЪтоброение.
37
в^кове, който е сжществувалъ още въ XVII. в4къ, както това
разяенихме на друго М'Ьсто.1) Вториятъ стълбъ е тоя, който
днесъ се намлра въ търновската църква св. 40 мжченици;
за него може сигурно да се каже въ настояще вр'Ьме, че е
билъ донесенъ отъ старата резиденция на българскигЬ царе
отъ първото царство или отъ околностит’Ь й и поставенъ на-
редъ съ другигЬ колонии още при постройката на църквата
ок. 1230 г. при Иванъ АсЬня II.
Ние искаме да в4рваме, че сжщо такава е била сждбата
и на оня камененъ стълбъ, на който е билъ изр^занъ хроно-
логическиятъ списъкъ на първигЬ български господари до
Умора включително. Занесепъ по н’Ькоя може би случайность
въ н!жой мънастиръ и вл^зълъ между строителния материалъ
на п'1жоя църква, тоя стълбъ е обърналъ съ своя интересенъ
надписъ вниманието, ако не на самия монахъ-съставитель
на „Елинския и римски л4тописецъ“, който въ своята първа
по-стара редакция е получилъ началото си въ България,2) то
ноне на н4кой неговъ пр'Ьписвачъ, който подбутнатъ отъ па-
триотическо чувство, счелъ за нужно да го приводе отъ гръцки
на старо-български и, като паметникъ на българската царска
старина, който и по съдържание, и по характеръ стой близко
до билейската IV. книга на царствата, да го помести тъкмо
сл!>дъ иосл'Ьднята. Това, н!>ма съмн'Ьпие, е могло да стане въ
една епоха, когато у българигЬ се 64 появилъ особенъ инте-
ресъ къмъ гЬхната старина и къмъ нейното изучване, т. е.
не по-рано отъ XIII. в4къ, а може би и въ XIV. в4къ, къмъ
което вр4ме се отнася и появявапето на първата редакция на
„Елинския и римски л4тописецъ.“
И тъй, сл4дъ направепит4 по-гор'Ь пояснения за хроно-
логията на първигЬ български князе до пр4минаването на
югъ отъ Дунава, ние дохождаме до сл'Ьднитй резултати съ-
гласпо съ текста на Именика:
Авитохолъ живЪлъ (и управлявалъ) [309 л. г.] или 300
с. г., а отъ Хр. до покачването му се изминали [150 л. г.]
или диломъ твиремъ= 145 сл. г., покачилъ се въ 146 сл. г.
') В». Български прЬгледъ, год. IV (1897), кп. 3, стр. 54—61.
*) Вж. Д’. Иречекъ, Исторги Болгаръ, Одес. изд., стр. 566—567. — П. А.
Сырку, Брена и жизнь патргарха Евеим(и Теряовскаго, С.-Петербургъ, 1899,
стр. 501 и сл.
38
В. Н. Златарски,
Ирникъ живЬлъ (и управлявалъ) [125 л. г.] или 121 сл. щ
а отъ Хр. до покачването му се изминали [459 лун. г.] или
диломъ твиремъ = 445 сл. г., покачилъ се въ 446 сл. г.
Гостунъ намЬстникъ управлявалъ [12 л. г.] или 12 сл. г.,
а отъ Хр. до покачването му се изминали [583 лун. г.] или
дохсъ твиремъ = 566 сл. г., покачилъ се въ 567 сл. г.
Куртъ управлявалъ [62 л. г.] или 60 сл. г., а отъ Хр.
до покачването му се изминали [595 л. г.] или шегоръ вечемъ
= 578 сл. г., покачилъ се въ 579 сл. г.
Безмпръ управлявалъ [3 л. г.] или 3 сл. г., а отъ Хр.
до покачването му се изминали [657 л. г.] или шегоръ вечемъ
= 638 сл. г., покачилъ се въ 639 сл. г.
Исперихъ управлявалъ отвждъ Дунава [20 л. г.] или 19
сл. г., а отъ Хр. до покачването му се изминали [660 л. г.]
или верени алемъ = 641 с л. г., покачилъ се въ 642 сл. г.
Всичкитп години на царуванията на българскипт князе
прЬди прпминаването на Дунава сж [531 л. г.] или 515 сл. г.
отъ Хр.
Прпминаването на българитп на югъ отъ Дунава е ста-
нало сл-Ьдъ изтичането на [680 л. г.] или тутомъ = 660 сл. г.
отъ Хр. септемврийска година или януарска въ началото на
мЬсецъ августъ 660 сл. г.
Началото на българската ера почва отъ 10. августъ
660 сл. г. отъ Хр., пли окржглено, се съвпада съ началото на
661 сл. септемврийска година отъ Хр.
Иска сега разгледаме, какъ Б. опр-!;д4ля ’ хронологпята
на българскитЬ князе, конто сж улравлявали отсамъ Дунава.
Б. пише, че още въ самото начало ср'Ъща една несъо-
бразность въ текста: „за Еспериха се казва, че е царувалъ
61 година, но, понеже той се е покачилъ въ 1. алемъ, то
годината на наследника му ще бжде 2 алемъ. Но Тервелевата
година давка вечемъ1), която трЬба да бжде прЬди 698 г. (тъй
Ние приемаме невидимому сполучлввото обясневве на Б. за текъ вечем*
вм. текоучетемъ, както е въ текста (стр. 139, заб. 1). Впрочемъ, това ще се
подтвърди и при изчислепията.
Имали ли с& българвтй свое лЪтоброение.
39
като вечемъ = 697/8 год.),1) следов. Есперихъ не е могълъ да
царува толкова дълго — 61 години".
„Тервелевит'Ь царски години, продължава Б., ще да сж така
сжщо погрЬшни. Най-късната година, въ която той (Тервель) е
могълъ да се възкачи на престола, е 696/7 (като пр^дположимъ
текъ = 9). Ние знаемъ отъ Теофана, че най-ранната възможна
година за свършването на царуването му е 718/19 отъ Хр.,
която съотв^тствува на 2. ехтемъ. И тъй, той ще да е ца-
рувалъ най-малко 23 години и трЬба да има грЬшка въ
21 години, приписани нему отъ текста" (стр. 139).
„Ние заб-ктЬзахме вече, че Hfeta м^сто за безименното
28-годишно царуване между Тервеля и Севара. По-нататъкъ
текстьтъ ни дава твиремъ — непосрфдствено слфдъ бкгЬжката
ва Тервеля, и това показва, че бЪ.тЬжката за други князь е
била пропусната, просто защото копията на пр-Ьписвача е била
нечетлива. Едно задоволително разрешение на тия мжчнотии
може да се намори, като се предположи, че редътъ на цару-
ванията е билъ разместенъ, и че двама безименни князе, чиито
години на възкачването били твиремъ и дваншъ ехтемъ, въ
сущность сж предшсствувалн Тервеля. Така:
[—] к н н ро емоу доуло, л лк емоу дклншъ ехтемъ.
[— 4 лк. ро емоу доуло, л л-t емоу] ткнремъ.
Тервель к н л f лк. ро емоу доуло. л лк емоу текъ ксуемъ.
И тъй ние получваме:
Есперихъ се възкачилъ въ 1. алемъ, царувалъ 21 год.,
отъ Хр. 640—660/1.
Безименъ се възкачилъ въ 2. ехтемъ, царувалъ 28 год.,
отъ Хр. 660/1 — 687/8.
Безименъ се възкачилъ въ твиремъ царувалъ 9 год., отъ
Хр. 687/8—696/7.
Тервель се възкачилъ въ текъ вечемъ отъ Хр. 696/7,
и ние тр'Ьба да четемъ к н едино вместо 5 н едино за Еспе-
риховит-Ь царски години" (стр. 139).
i) Споредъ дадгната отъ Б. таблица, вж. стр. 134, дЪто вечемъ споредъ
Хиджра се пада на 17=отъ Хр. G39/4U, на 78=отъ Хр. 697,8 и на 138=отъ
Хр. 755,6.
40
В. Н. Златарски,
„Азъ приехъ, че текъ вечемъ =9. вечемъ. Моятъ доводъ
за това приемане е, че ако Тервель е дошълъ на престола
въ тая година и е умрЬлъ въ 3. ехтемъ = 719/20, ние по-
лучваме 24 години за неговото царуване, и това допуска само
малка промЬна Д вм.Двъ царский му години“ (стр. 139 —140).
Но нека видимъ, дали всичко това е тъй, както го ирЪд-
ставя Б.
Привидната несъобразность, която Б. посочва още въ са-
мого начало, произлиза 1. отъ това, че той смЬталъ годинит'Ь
въ първата часть на Именика за лунни, когато тЬ сж, както
посочихме, слънчеви и 2. отъ това, че споредъ него старата
българска ера се е свършвала съ тутомъ българска година, т. е.
съ свършека на единъ 60-годишенъ луненъ цикълъ, когато тя,
както видЬхме, по-горЬ, се е свършвала съ алтомъ лунна
година. Но тая несъобразность веднага ще изчезне, ако се
обърпемъ къмъ нашитЬ резултати. — И наистина, Исперихъ
е царувалъ, споредъ Именика, 61 лунни пълни години, отъ
конто 20 лун. год. е прЬкаралъ, както посочихме, отвждъ Ду-
нава, а отсамъ рЬката 41 лун. год.; видЬхме сжщо, че нача-
лото на новата българска ера се съвпада съ началото на
681 лун. година или съ началото на 661 слън. година сеп-
темврийска отъ Хр., слЬдов., ако къмъ 680 пълни лун. години
прибавимъ пълнитЬ години на Испериховото царуване на югъ
отъ Дунава — 41 лун. год., ще получимъ, колко пълни лунни
години сж се изминали отъ Р. Хр. до свършека па 41-та
лунна годипа отъ българската ера, а именно: 680 + 41 = 721
лун. години отъ Хр., или безъ 22 интеркаляция = 699 пълни
слънч. години, което число ни дава тъкмо текъ вечемъ година
на Именика, слЬдов. въ тия текъ вечемъ години ’трЬба да ви-
димъ не лунни, а слънчеви години, чрЬзъ което напълно се
подтвърдява догадката на Б., че текъ = 9. Сжщия резултатъ ще
получимъ, ако работимъ само съ слънчеви години: 660 + 39
(защото 41 лун. год. = 39 слънч. год.) = 699 сл. год., слЬдов.
Тервель се е покачилъ прЪзъ 42-та год. отъ българската
ера. т. е. тъй, както би трЬбало да очакваме, или прЪзъ
700 — 701 година отъ Хр. Но ние можемъ да опрЬдЬлимъ
по-точно, между кои именно дати се е покачилъ Тервель:
отъ Р. Хр. до началото на българската ера сж се изминали,
както видЬхме, не точно 660 слънчеви години, а 659’60;
Имали ли сж българит’Ь свое лптоброение.
41
сжщо и 41 лунни години отъ българската ера за Тервелевото
царуване даватъ не точно 39 сл. години, а 39’77, оттука
41-та лунна година се е свършила въ 659’60 + 39’77 = 699’37
слън. години, или 41-та българска година се е свършила на
15. май 700 г. отъ Хр.; 42-та пъкъ лунна българска година
се е свършила въ 659’60 + 40’74=700’34 сл. год. или на
4. май 701 г. отъ Хр. И тъй, Тервелъ се е покачилъ на при-
стала между 16. май 700 и 4. май 701. — По-горе ка-
захме, че продължительтъ на първата часть на Именика е от-
бЬгЬзалъ пълните години на Тервелевото царуване отъ нача-
лото на българската ера съ слънчави години. Това той е на-
правилъ, или защото въ първата часть на Именика, както
видфхме, датит-Ь сж изчислени съ слънчеви година, и съ това
е искалъ отъ една страна да покаже свръзката на двЪтЪ
части, а отъ друга — да изтъкне, че се почва ново лЪто-
броение, или пъкъ защото той би трЪбало да постави за Тер-
велевит'Ь години сжщото число верени алемъ отъ българската
ера, каквото стой и за ИспериховитЬ години отъ Хр., т. е.
той е искалъ да изб’Ьгне еднаквостьта на тия две числа. По-
сл-ЬднитЪ две обстоятелства идатъ най-очевидно да подтвър-
дятъ предположением ни, че нашиятъ паметникъ не е ком-
пилация на два отделки документа, но че втората му часть
е само продължение отъ първата (вж. по-горе стр. 34).
Т[Го се отнася до думата твиремъ, която е поставепа въ
текста веднага следъ Тервелевите години текоучятемъ, то следъ
добитите отъ насъ резултати тя може да бжде обяснепа двояко:
или 1. че тя нема никакво отношение къмъ годините на Тервеля,
разбира се, като приемаме, споредъ Б., „текоучетемъ“ = текъ
вечемъ, и е попаднала вероятно вместо името па следипя князъ
по недогледъ на по-къспите славянски преписвачи, за конто
тия думи сж били непонятни, или пъкъ, като виждаме въ
„текоучетемъ“ по-скоро тек-шехтемъ, което споредъ насъ е
по-вероятно, 2. че тукъ имаме едно число тек-гиехтемъ тви-
ремъ, въ което единицитб 9’10 сж съвсемъ незавпсими отъ дссе-
тиците 30, и пора ди това то ще да означава 9’10 + 30 = 39.
т. е. очаквапото число; въ такъвъ случай името па Тервелевия
приемпикъ ще да е било пропуснато още при превода на
славенски, защото е било или нечетливо, пли съвсемъ повредено
и заличено на камъка. По тоя начинъ нашите резултати се
42
В. Н. Златарски,
напълно съгласяватъ съ даннитЬ на Именика. и поради това
нЬна нужда нито да се прЬдполага, че Исперихъ е царувалъ
не 61 година, а само 21, и че годинит'Ь на Тервелевото
царуване сж погрЬшни, нито пъкъ имаме право да правимъ
каквито и да било догадки свързани съ интерполации, конто
само затъмняватъ и изопачаватъ даннитЬ на нашия паметникъ
и конто сж увлЬкли и Б. въ такива невЬроятни предположения и
ненужни разсжждения, каквито той ни дава на стр. 140, забЬл. 1.
Че напштЬ резултати сж верни ще ни покажатъ по-на-
татъшнитЬ начисления възъ основа пакъ на данпитЬ отъ Пме-
ника. Но нека видимъ по-напрЬдъ, какъ Б. обяснява годините
на следния български князъ.
„Севаръ се покачилъ, продължава Б., въ тохалтомъ н,
както вече се догадихъ, най-лесното разрешение е (1) да се
предположи, че тохалтомъ — 3. алтомъ, и че той е царувалъ
15 години (ci вм. ё). Ако това е така, остава единъ интер-
валъ отъ 10 години между него и Тервеля, и треба да прЬд-
полагаме, че друго царуване е пропуснато (па хана, който се
възкачилъ въ 3. ехтемъ и е царувалъ до 3. алтомъ). Иначе (2),
ние можехме да продължимъ Тервелевото царуване до Сева-
ровото наследяване въ 729/30 г. отъ Хр., като направимъ,
че е царувалъ 34 години (което допуска поправката л и д.1)
Проблемата не допуща едно окончателно разрешение, защото
немаме независими данни, за да направимъ проверка, и това,
което ни кара да прЬдпочитаме една хипотеза предъ друга,
е само по-голЬмата деспотия за едно текстуално възстановя-
ване сравнително съ друго. За историческата наука въпросътъ
не е отъ голема важность, защото нашето знание за Терве-
левия непосредственъ наследникъ е блезна“ (стр. 140).
Нека видимъ, обаче, дали даннитЬ на нашия паметникъ
могатъ да ни доведатъ до такова отчаено положение, до което
е дошълъ Б-и.
По-горе казахме, че твиремъ слЬдъ ТервелевитЬ години
или нема никакво бройно значение и е попадвало тукъ слу-
чайно вместо името на княза, или пъкъ треба да го свържемъ
съ предпето „текоучетемъ-*, но и въ единия и другия случай
се получва очакваното число 39. Че това е тъй, ще ни нокаже
’) Вместо кил, както е въ текста.
Имали ли сж българитЪ свое лйтоброение.
43
самиятъ Именикъ. Ние вече посочихме, че Исперихъ е царувалъ
отсамъ Дунава или отъ началото на нового българско лЬто-
броение 41 лунни години; сжщо така видЬхме, че славЬн-
скитЬ числа за продължителностьта на царуванията въ вто-
рата часть на Именика сж сжщо така лунни години, следов.,
ако прибавимъ къмъ 41 лун. год. годинигЬ на Тервеля 21
л. год., ще тр-Ьба да получимъ числото па пълнитЬ години въ
царувапето на Тервеля отъ началото на българската ера.
И така е: 41+21 = 62 л. год., а това е тъкмо дваншъ ехтемъ
години, т. е. слЬдъ изтичането на 62 пълни лунни години
отъ българската ера се е покачилъ на пр-Ьстола неизнЬстниятъ
Тервелевъ приемникъ, или той се е покачилъ прЬзъ 63 л. г.,
а тая година се е продължавала отъ 719’74 (=659’60 + 60’14)
до 720’71 (= 659’60 + 61’11) сл. год. или Тервелевиятъ прием-
никъ се покачилъ между 1. октомврий 720 и 19. сешпемврий
721 год. отъ Хр.
Невидимому Б. се затруднилъ много при опрЬдЬлеиието
годинигЬ на Тервелевия неизвЬстенъ приемникъ. Обаче, спо-
редъ нашитЬ изчислепия, работата и тукъ се явява твърдЬ
лесна. Тия години не могатъ да бждатъ повече отъ 11, за-
щото, за да се прЬмине отъ 2. ехтемъ на тохъ алтомъ, при
прЬдположение, че тохъ = 3, потрЬбни сж само 1. алтомъ = 11,
защото 2. ехтемъ + 1. алтомъ =13, т. е. тохъ алтомъ. И на-
истина така е: 62 + 11 = 73, а това сж тъкмо тохъ алтомъ
пълни лунни години отъ българската ера, а оттука ясно става,
че даденитЬ отъ Именика 28 години за царуването па без-
именния Тервелевъ приемникъ ще трЬба да признаемъ за по-
грЬшни и да ги поправимъ на 11. И тъй слЬдниятъ ккязъ —
Севаръ се е покачилъ слЬдъ изтичането на 73 лунни години
отъ българската ера, или покачилъ се е прЬзъ 74 луп. го-
дина, която се е продължавала отъ 7->0’41 (=659’60 + 70’81)
ДО 731’38 (=659’60 + 71’78) слън. год. отъ Хр. или Севаръ
се е покачилъ между 30. май 731 и 18. май 732 год.
Що се отпася до годината, слЬдъ изтичането на която
се е покачилъ Севаровиятъ приемникъ Кормисошъ, то и тя се
получва твърдЬ лесно и пакъ съгласно съ даннитЬ на Име-
ника. Споредъ послЬдния, Севаръ е царувалъ 15 лунни год.,
слЬдов. неговитЬ пълни години отъ българската ера сж 88
(=73 + 15) лун. год., а това сж тъкмо шегоръ твиремъ лунни
44
В. Н. Златарскн,
години, или Кормпсошъ се е покачилъ пр4зъ 89 лун. год.
отъ българската ера, която се е продължавала отъ 744’96
(=659 60 + 85’36) до 745’93 (=659’60 86’33) слън. год.,
или Кормисошъ се с покачилъ между 22. декемврий 745 и
10. декемврий 746 год. отъ Хр.
По-пататъкъ въ изчисленпята си Б. отново се обръща
къмъ поыощьта на .тЬтоброенпето отъ Хиджра.
„Годината па Кормпсоша (Корргаю?), пите той, е ше-
юръ твиремъ = отъ Хиджра 126 = отъ Хр. 25. октомврий 743
до 12. октомврий 744. Гой е царувалъ 17 години, тъй че
смъртьта му п възкачваието па Телеца ще се падпатъ въ
.7. алемъ. Годината па Телеца е дадена като соморъ алемъ
(както трЬба, очевидно, да ее възстапови вы. алтемъ), и тукъ
срЬщаме една мячпотия. Hue вече допуспахме, че зиачеппето
па ди.ю.мъ е 5. II дв’ЬгЬ означения1) споредъ текста ся едпакво
валидпп. Випехъ се възкачплъ па престола въ 8. агет и е
царувалъ 7 години, следов, годината на пеговия паслЬдпикъ
бп трЬбало да бжде 5. мц/томь. ПрЬдшествеппкътъ му е ца-
рувалъ 3 години, с.тЬдов. пеговата година би тр1;бало да
бжде 5. алемъ. По текстътъ дава въ единил случай оиломъ,
а въ другая соморъ. Обаче, соморъ трГба да отстжпи, защото
резултатигЬ. конто добпхме, като прпехмс, че ди.юмъ = 5. па-
пълпо нодтвърдяватъ вГрпостьта па тая хипотеза. Разр'Ъше-
пиего трЬба да лежи въ обстоятелството, че трптЬ години па
Телеца сж били повече пли по-малко отъ 3 години, п че
компилагорътъ па Сипсъка е зпаель за това, ПапримГръ, ако
Телецъ е дошълъ на прЬстола въ пог-тЬдиптЬ мЬсеци на
/. алемъ и е умрГль къмъ началото па 8. алемъ, авторътъ,
ако е зпаель факта, бп поставил!. негошггЬ царски години 3.
По-ropt вече забЬлЬзахме, че Списъкътъ е биль компплнрапъ
вероятно скоро с.тЬдъ датата, па която той е свършвялъ; тъй
че авгорътъ ще да е иозпавалъ лично не само 40-т’Ьхъ дена
па Умора, по сжщо п царувапето па Випеха п Телеца. Въ
гая послЬдпята часть па Сипсъка (Кормпсошъ ОыаръГ за
която вероятно сама той е бплъ огговорепъ, не ще да е пз-
числявалъ царскптЬ години механически, както въ първата
часть па Сипсъка. СьвсЬмъ понятно е с.тЬдов., че ако Геле-
*) т. с. соморъ И fhlJOмъ.
Имали ли сж българнт4 свое л^тоброепие.
45
цовата година на възкачването и да не е била 5. алемъ, не-
говптЬ царски години сж били прнблизително 3. Годината му
тогава трЬба да е била или 4. алемъ, или 6. алемъ. Понеже
вече намЬрихме дохсъ = 6, то ние получваме соморъ = 4. Те-
лецъ ще да се е възкачилъ въ послЬднитЬ мЬсецн па соморъ
алемъ и е умрЬ.ть въ първит-Ь мЬсеци на шегоръ алемъ, за да
см'Ьтаме годипигЬ му 3. II тъй, юлий—августъ 763 се пада
по-близу до пачалото, отколкото до края на шегоръ алемъ. Тъй
като 146 год. отъ Хиджра е почвала на 21. мартъ 763 год.
и 142 г. отъ Хиджра е свършвала на 21. априлъ 760 год.,
то тия данни сж въ съгласие съ възможностьта, че българ-
ската лунна година е совпадала съ арабската година. Наприм.,
ако Телецъ се е възкачплъ въ мартъ пли априлъ 760 год.
и е билъ убитъ рано въ юлий 763 год., то данпитЬ сж
удовлетворен!!. Сжщо, ако Кормисошъ е царувалъ, паприм., отъ
края па октомврий 743 год. до края на мартъ 760 год., то
пеговитЬ царски годной могатъ да се смЬтатъ за 17 (16'/2).
Но въ всЬкп случай тия даппи показватъ, че, ако българската
година не е съвпадала съ арабската, то тя е почвала не съ
повече отъ 3>/2 мЬсеца по-късно отъ Хиджра" (стр. 140—141).
ВсичкитЬ ropi-изложени разсжждения и комбинации на Б.
въ осноката си сж в^рни, обаче, Ti ще ни се покажатъ
излишни, ако се обърпемъ не къмъ луциигЬ годипи отъ
Хиджра, а къмъ пзчпслеипето съ лунни години нзобщо отъ
Хр., на и поставениятъ на разрешение въпросъ ще да по-
лучи много по-точенъ и лссенъ отговоръ. И ианстина, Кор-
мнсошевитЬ години сж шегоръ ггшцремъ, т. е. пълни 88 лунни
години отъ българската ера; той е царувалъ, споредъ Нме-
пика, 17 лунни годипи, слЬдоват., трЬбало би да се получи
диломъ алемъ или 105 (=88+ 17), а пъкъ въ нашия памет-
пикъ стой соморъ алемъ или 104 лги. г. отъ българската ера,
при което сомо]п=4: както това прЬкраспо доказва Б-и. То-
гава какъ щс трЬба да се обяспн това невидимому противо-
речие? — Въ сжщпость тукъ нЬма ппкакво противоречие.
Телецъ, споредъ Именика. се е покачилъ С.тЬдъ пзтпчапето па
соморг, алемъ, т. е. с.тЬдъ н.ттпчаието па пълни 104 луп. год.
отъ българската ера, слЬдов. той е бпль пзбрапъ за български
князь прЬзъ 105 лунна година пли пр'Ьзъ 17 лун. година
46
В. Н. Златарскн,
отъ царуването на Кормисоша, т. е. между 760’48 (=659’60
+ 100’88) и 76Г45 (=659’60+ 101’85) сл. г., или между
26. юпий 761 г. и 14. юний 762 г. отъ Хр. Отъ Теофана
се научаваме, че избирането на Телеца е станало въ 6254 г.
отъ С. М. по александрийската ера, или въ 762 септем-
врийска година отъ Хр., която се е продължавала отъ 1. сеп-
темврий 761 до 31. августа 762 г.1); оттукъ ясно става, че
Телецъ е могълъ да се покачи на престола само между
1. януарий и 14. юний 762 г., следов. Кормисошъ е цару-
валъ повече отъ 16V2 години, защото 761 сл. януарска
година се равпява на 104’53 (761—659’60= 161’40 или
лун. г. = 104’53) лунни години отъ българската ера; ако сега
къмъ 104’53 прибавимъ 3 лун. год. на Телецовото царуване,
ще получимъ 107’53 лун. год. отъ българската ера, т. е. че
неговото царуване се е свършило пр'Ьди изтичането на гиегорг
«лелг=108 лун. години, което е неприемливо, едно, защото
Телецовиятъ приемникъ, Винехъ, споредъ Именика, се е по-
качилъ сл-Ьдъ изтичането на тая 108 л. година и друго, за-
щото въ такъвъ случай ще изл^Ьзе, че Телецъ е управлявалъ
по-малко отъ три години, когато споредъ данпитЬ на Именика
тр’Ьба да разбираме повече отъ три години. Остава следов, да
приемемъ само, че Кормисошъ е царувалъ повече отъ 104’53
лун. години и по-малко отъ 105 лун. години отъ българската
ера, при положителната данна, че Телецъ е управлявалъ малко
повече отъ 3 л. год. Щомъ имаме тия данни, сега не е мжчно
да се опр'ЬдЪли доста точно края па Кормисошевото царуване.
Именпкътъ ни дава за неговото царуване 17 лун. год.;
ако %i не е погр-Ьшно вм. si въ текста, то ние имаме пълно
основание да приемемъ, че Кормисошъ е умр-Ьлъ или билъ
сваленъ отъ пр-Ьстола близу къмъ края на 105 лун. год. отъ
българската ера, паприм. единъ или половинъ м-Ьсецъ пр-Ьди
изтичането на тая година, що е и накарало автора на тая
дата да окржгли годинигЬ на Кормисошевото царуване съ
17 години пълнп, като въ сжщото вр-Ьме е запазилъ точно
*) Theophanes, ed. de Boor, I, 432. — В-и, кето се основава па пр!дпо-
ложеиието си, че Телецъ е билъ сваленъ п убитъ веднага елЪдъ поражението
му на 30. юний 763 г. — пр-Ьзъ юлнй-августъ с. г., оставя тая положителна и
в-Ьрпа дата и отнася покачването на Телеца къмъ 760 г., поради което е билъ
принудеиъ да прави приведенит^ излишни комбинации, който сж го много за-
труднил п.
Инал в ли сж. българитЪ свое лЪтоброеиие.
47
изминалитЬ се 104 години отъ българ. ера. За да се уб-Ьдимъ
въ това, доста е да приемемъ, че избирането на Телеца за
князъ е стапало къмъ крал на м. май, да нрЬдположимъ къмъ
1. юний 762 сл. г. или сл'Ьдъ изтичането на 761'41 сл. го-
дина; понеже знаемъ, че Телецъ е царувалъ повече отъ 3
лунни или 2'91 слънч. години, то 761'41 +2'91 = 764'32 или
на 0'04 сл. год. по-малко отъ 764'36 сл. год., конто даватъ
108 лун. години отъ българската ера, следов. Телецъ ще да
е царувалъ не по-малко отъ 2-95 сл. години или 3'04 л. г.,
тогава Винехъ ще се е покачилъ въ самою начало на 109
лун. година отъ българ. ера. И тъй, ще треба да приемемъ,
че Телец» е билъ избрат между 104'96 лун. година и 105
л. г. отъ българската ера, именно между 1. и 14. юний
762 г. огпъ Хр., а понеже е управлявалъ не по-малко отъ
3'04 лун. год. (или, 2'95 сл. г.), то той в билъ сваленъ и
убитъ не по-рано отъ изтичането на 108 лун. год. или
764'36 слънч. год., или не по-рано отъ 12. май 765 год.
отъ Хр. По тоя начинъ и тукъ се убЬждаваме, че дакните
на Именика 1. се напълно оправдаватъ споредъ пашите пз-
числения и се съгласяватъ съ византийските хроники (Теофанъ)
и 2. съвършенно опровергаватъ заключението на Б., какво
лунната година отъ Хиджра се съвпада съ лунната година
отъ българската ера, и това още единъ лпшенъ пжть доказва,
че начинътъ, съ който Б. е определял-;, българските години
— съ помощьта на луннитЬ години отъ Хиджра, е съвсЬмъ
иеточенъ и затова неприемливъ.
Най-сетн'Ь Б. определи годинитЬ на посл-ЬднитЬ двама
български княза отъ Именика — на Винеха и Умора. Обаче,
прЪди да посочи годината, въ която се е свършило царува-
нето на Винеха, той се спира върху единъ твърде важенъ въ-
просъ и се опитва да го разреши въ едчнъ или другъ смисълъ.
„Изглежда, пише той, че има значително противоречие
между даннитЬ въ царския Списъкъ относително царуванията
на Винеха и Умора и гръцките хронографи. Тия разказватъ,
че Винехъ, когото те наричатъ SaSrvoc;, билъ изгоненъ отъ
българите и потърсилъ спасение въ Цариградъ. Паганъ или
Боянъ билъ покаченъ вместо него, а въ 764—765 год. отъ
Хр. Сабинъ се намиралъ все още при императорския дворъ,
и Паганъ праща посолство до императора (Теофанъ подъ
48
В. Н. Златарски,
г. 6256 отъ С. М.). При това Пикифоръ (не Теофанъ) спо-
менува, че Омаръ билъ въздигнатъ отъ Сабина (изд. de Boor, 70).
Отъ това извЬстие ние бихме заключили, че царуването на
Сабина е траяло само н'Ьколко м-Ьсеца, и споредъ това Mar-
quart е пр4дложилъ да се чете „7 м4сеци“ вм. „7 години"
ва Винеха. Но въ такъвъ случай годината на веговия на-
м'Ьстпикъ не щ'Ьше да бжде диломъ тутомъ, а или 8. алемъ,
или 9. алемъ. Важната точка е, че Паганъ или Боянъ (което
е безъ съмн^ние в-Ьриата форма) не е споменатъ никакъ въ
царския Списъкъ. Тоя фактъ, азъ масля, ни дава ключа. Ав-
торътъ на Списъка билъ партизанииъ на Винеха и го считалъ
за законенъ ханъ, дори когато той е билъ въ изгнание въ
Цариградъ. НеговитЬ 7 години, следов., се сметать отъ въз-
качването му въ шегоръ алемъ не до изгонването му, а до
смъртьта му, вероятно въ Цариградъ, въ диломъ тутомъ
(=770 отъ Хр.). Уморъ, членъ на неговото семейство и onpii-
д’Ьленъ приемпикъ, билъ провъзгласенъ слАдъ смъртьта му, но
стоялъ само 40 дена. Авторътъ, като привърженикъ па рода
Укиль, свършва Списъка си съ последний отъ тая династия"
(стр. 141 —142).
Несъгласието между данните на нашия паметникъ и ви-
зантийскитЬ хронисти е, както казахме, единъ твърд-Ь важепъ
въпросъ, и Б. невидимому го р4шава на първъ погледъ доста
удовлетворително. Като приемаме идентичностьта на Винеха
отъ нашия Именикъ съ Сабина отъ византийскигЬ хроники
за твърд-Ь вероятно и дори доказано отъ една страна, а отъ
друга — като имаме пр'Ьдъ видь такова едно важно обстоя-
телство, че Паганъ, (който едвали впрочемъ може да се иден-
тифпцира съ Бояна), не се споменува въ Именика, на* което
и Б. обръща внимание, мислимъ, че обяснението на това не-
съгласие и дори противоречие между двата извори, ще треба
да търсимъ не въ предположенного, че авторътъ на Списъка
билъ партизанииъ на Винеха и затова го считалъ за законенъ
князъ, дори когато той билъ въ изгнание въ Цариградъ, за-
щото п-Ьмаме пнкакво основание това да предполагаме, но въ
това, че у самигЬ византийски хронисти събитията отъ тая
епоха, конто бързо се см-Ьпявали едно сл-Ьдт. друго, сж крайне
убъркани и не сж поставени на м-Ьстото си, както ще пока-
жемъ по-долу. Затова ние имаме много по-гол-Ьма гаранция
Имали ли сл българитЪ свое лйтоброение.
49
да кЬрваме на Именика, който въ своитЬ данни се явява,
както видЬхме, много послЬдователенъ и точенъ. За да се
убЬдимъ въ това по дадения въпросъ, доста е да се обърнемъ
за проверка къмъ хронологическитЬ данни, конто намираме
на Чаталарския надпись.
Споредъ послЬдния, основанием на ПрЬславъ се отпася
къмъ 15. ипдиктиопъ и къмъ шегоръ елемъ (алемъ) год. отъ бъл-
гарската ера; но 15. индиктионъ (споредъ септемврийската
година) се е продължавалъ отъ 1. септемврий 821 годипа до
31. августа 822 г. отъ Хр., оттука и българската година шегоръ
алемъ ще трЬба да съвпада ноне отчасть съ това 12-мЬсечие.
И наистина, ако основанием на ПрЬславъ се отнася къмъ ше-
горъ алемъ година отъ българската ера, то до това събитие сж
се изминали 7. алемъ пълни луп. години, или 167 (822 —660 =
162 + 5 [интеркаляция] = 167) лун. год.; но 167 лун. год. отъ
българската ера сж равни на 161'99 сл. години, или отъ Хр.
821'59 (= 659'60 + 161'99) = 821 год. 7 мЬсеца и 5 дена,
т. е. 8. алемъ (шегоръ алемъ) лун. год. отъ българската ера
се е почвала отъ 6. августа 822, или въ началото на по-
следний мЬсецъ отъ 15. ипдиктионъ, що напълно отговаря на
даннитЬ отъ надписа, оттука и основанието на Прпславъ се
отнася къмъ мпсецъ августъ 822 г. отъ Хр. Обаче пълни гае-
горъ алемъ=168 години отъ българската ера се = на 822'56
(= 659'60 + 162'96) сл. год. отъ Хр., или 168. година отъ бълг.
ера се е свършвала на 24. юлий 823 юд. Въ вЬрностьта
и точностьта на тия данни не можемъ да се съмнЬваме.
Сега, ако искаме да узпаемъ, кога се е свършнла друга
шегоръ алемъ година отъ българ. ера ир'Ьди тая 168, т. е.
108, то доста е отъ 822'56 години отъ Хр. да извадимъ 60
години лунни или 58'20 слънчеви, и това ще даде 764'36 г.
отъ Хр., т. е. 108 (шегоръ алемъ) година отъ българската
ера, слЬдъ изтичането на която се покачилъ, споредъ даннитЬ
на Пмепика, Винехъ (=Сабинъ), се е свършвала на 11. май
765 г. отъ Хр., що напълно подтвърдява нашитЬ резултати.
Но ние вече посочихме, че Телецъ билъ сваленъ и убитъ
слЬдъ изтичането на 108 год. отъ българската ера, оттука и
избирането на Винеха (= Сабина) е сгпанало пргъзъ 10!) го-
дина отъ българската ера, или между 764'36 и 765'33,
или между 12. май 765 и 1. май 766 г. отъ Хр., а по-
Списание на Българската академия. Книга I. 1. 4
50
В. Н. Злата реки,
неже Именикътъ отб’Ьл’Ьзва за неговото царуване 7 лун. год.
или 6’7 9 слънчеви, то той е абдикиралъ и изб'Ьгалъ отъ Бъл-
гария не по-рано отъ 115 (=108 + 7) лун. год. отъ бълг.
ера, т. е. с.гЬдъ изтичането на диломъ тутомъ години, както
стоивъ Именика, или не по-рано отъ 771-15 (=659-60+111-55)
слън. год. и не по-късно отъ 772'12 (=659-60 + 112-52)
слън. год., или между 25. февруарий 772 и 13. февруарий
773 год. отъ Хр. — Къмъ сжщата година се отнася и 40-
дпевното управление на Умора. — Що се отнася до проти-
воречие™ въ хронологията между нашил Именикъ и визап-
тийскит4 хроники, и до това, че бърканица има въ посл+д-
нит-Ь отъ вр-Ьмето на Телеца нататъкъ, то ние това доказваме
и подтвърдяваме съ много по-в-Ьски доказателства на друго
место въ настоящата статия1), дето разгледваме хронологията
на българските князе отъ Телеца нататъкъ споредъ Именика
въ свръзка съ вървежа на събитията отъ дадената епоха.
Най-сетне Б. дава обяснение и на известния изразъ въ
приппската на черноризеца Тудора Доксовъ отъ 907 г. — на
„етхъ бехти“ — изразъ, който, споредъ приписката, означава
годината, въ която Борисъ покръетилъ българите („ ... Сен
же Борисъ еодгары крестндъ есть къ л-ьто етхь сехтн“).
„Тукъ етхъ бехти, пище Б., е дадено за годината на
обръщането на българите въ христианство, и тя, много ясно,
е една година въ българския цикълъ. Най-леспото и най-яв-
ното възстановяване невидимому е или тохъ вечемъ (toy fey-rep),
или текъ вечемъ. Нека видимъ, дали некоя отъ тия ще ни даде
истинската дата, която ние знаемъ пене приблизително*.
„Ние имаме три текста, конто ни даватъ хронологически
указания за покръщението на българите. 1. Папа Николай I,
като нише на Соломона въ май 864 г., казва, че Людовикъ
Немеки има надежда, какво българскиятъ краль (тех) ще пре-
гърне христианство™. 2. Хинкмаръ Реймски нише подъ 864 г.,
че Борисъ об'Ьщалъ да стане христпанинъ. 3. Фотий, като нише
въ 869 (?) до източните патриарси и епископи, споменува за
*) Вж. по-лолу Притурка II.
Имали ли са българитЬ свое лЬтоброение.
51
българскитЬ посланници въ Римъ въ 866 г. отъ Хр, и казва
за българитЬ, че били тогава христиани въ течение на по-
малко отъ двЬ години" (Збо обх eZg Sviaoroug) (стр. 142).
Отъ първитЬ двЬ изв-Ьстия, на конто Б. тукъ посочва,
може да се заключи само, че въ началото, или по-право, прЬзъ
първата половина на 864 г. Борись не е билъ още покръстенъ1).
Що се отнася до третето известие отъ посланието на патри-
арха Фотия, то прЬди всичко ще забЬлЬашмъ, че самою по-
слание е писано въ началото на 867 год.2), и че Фотий не
споменува за българскитЬ посланници въ Римъ въ 866 год.,
а като съобщава, че „и българскиятъ пародъ, варварски и
христоненавистенъ, се склопилъ къмъ такава кротость и бого-
познание, че като оставилъ бЬсовскитЬ и праотечески жертви
и отхвърлилъ еллипското суевЬрие неочаквано се присадилъ
къмъ христианската вЬра“, патриархътъ слЬдъ това продъл-
жава: „Но, о зло! завистливо и безбожно памЬрение и дЬло!
Нашиятъ разказъ, който насочва къмъ предложение на ра-
достей вЬсти, измЬнява се на скърбенъ, и веселбата и ра-
достьта се прЬвръщатъ въ стенание и сълзи: защото тоя на-
родъ и двЬ годипи още (обЗ’ s!g 8бэ fevtauToug) не бЬше испо-
В'Ьдалъ правата христианска вЬра, и мхже нечестиви и до-
стойни за отвръщепие — и какъ би ги не нарекълъ единъ
благочестивъ (човЬкъ)? — хора, излЬзли отъ мрака (защото
тЬ сж порождение на западната страна), о, какъ да разкажа
всичко останало! Тия хора, като гръмъ, землетръсъ и изоби-
ленъ градъ, или по-точно да се каже, като дивъ глигапъ,
нападнаха на новопаставепия и утвърденъ въ благочестието
народъ и опустошиха възлюбленото и повонасадено лозе
Господне" и т. н.3) Отъ тия думи на Фотия се явно види,
че той е ималъ прЬдъ видъ не българскитЬ пратепици въ
Римъ, а първото пристигане на латинското духовенство въ
България прЬзъ ноемврий 866 г. Изразътъ обЗ’ etg 8бо sviao-
Toug, ние мислимъ, е казапъ не толкова за да се даде точната
дата на покръщението, колкою е употрЬбепъ, като по-силна
’) Подробно за това вж. нашата студия „ИзвЬстията за българитЬ въ
хрониката на Симеона Метафраста и Логотета”, София, 1908 г., стр. 60 з 81 82.
2) Вж. Hergenrother, Photius, Regensburg, 1867, Bd. I, 639 folg. — <7oko-
ton, Изъ древней истории болгаръ, СПБургъ, 1879, стр. 198.
“) ФотЕоо йтцотоХаЕ, ed. J. Baletta, London, 1864, р. 168. с. Y et О'.
4*
52
В. Н. Златарскн,
риторическа форма, за усилване на р'Ьчьта. Затова тоя изразъ
може да се разбира въ смисълъ: „едвамъ се изминаха двЬ го-
дини" или „почти дв'Ь години"; очевидно е, че тукъ Фотий е
искалъ главно да изтъкне скоростьта на нам'Ьсваието на рим-
ската църква въ дЬлото на цариградската по просв'Ьщението
на българския народъ. Но въ всЬки случай, когато Фотий е
опрЬдЬлялъ покръщението на българит-Ь съ горния изразъ,
той е ималъ за изходна точка тъкмо пристигането на латин-
ского духовенство въ България пр'Ьзъ ноемврий 866 год. и
споредъ него, или по-добрЬ, до тоя моментъ отъ покръщението
опр’Ьд'Ьля, че сж се изминали „едвамъ дв'Ь години" или „почти
дв'Ь години", сл-Ьдов. покръщението на Бориса и народа му
ще трЬба да отнесемъ къмъ края на 864 год. или къмъ са-
мого начало па 865 год.
Но Б. забЬ.гЬзва, че приведепитЬ три извЬстия се на-
пълно съгласяватъ съ неговата догадка, че покръщането е
станало между 864 и 866 год. „И наистина, пише той, го-
дипата тохъ вечемъ отговаря на 251 г. отъ Хиджра, която се
е продължавала отъ 2. февруарий 865 до 21. януарий 866 г.;
съ други думи, това ни дава 865 година като дата на по-
кръщането и възстановяването тохъ вечемъ се оправдава". Но
дали това е така? Ние ще вземемъ за основа сигурпата дата
отъ Чаталарския надписъ, д'Ьто българската година шегоръ
алемъ отговаря на 822—823 год., или по-точно, продължа-
вала се е отъ 821’59 до 822’56, т. е. отъ 6. августъ 822
до 24 юлпй 823 г. Отъ шеюръ алемъ до дваншъ вечемъ вклю-
чително, защото самою събитие е станало прЬзъ тохъ вечемъ,
сж се изминали 44 лунни години (до тутомъ 12 години и
отъ тутомъ до тохъ вечемъ [изключително] 32 години), слЬдов.
212 (=168 + 44) лунни години отъ българската ера, или по-
кръщането е станало прЬзъ 213 год. отъ българската ера,
която наистина ни дава тохъ вечемъ, споредъ четенето на Б.
Обаче 213 г. се продължавала отъ 865’24 (= 659’60 + 205’64)
до 866’21 (=659’60 + 206’61) сл. год., или отъ 28. марта
866 до 16. марта 867 год. отъ Хр., т. е. вънъ отъ периода
(864—866), който приема Б. възъ основа на горЬ-приведе-
питЬ отъ него други извЬстия; оттука ясно става, че българ-
ското число етхь бехти не ще да значи тохъ вечемъ, защото
иначе ще трЬба да признаемъ, че покръщането на българитЬ
Имали ли с* българитЪ свое лЪтоброение.
53
е стапало най-pa.no слЬдъ 27. мартъ 866 г., що не е възможно
да се приеме; слЬдов., ще трЬба да отнесемъ това събитие или
къмъ 212 год. отъ българ. ера, която се е продължавала отъ
9. апр. 865 до 27. мартъ 866 г. отъ Хр., или пъкъ къмъ 211 г.,
която се е продължавала отъ 20. апр. 864 г. до 8. апр. 865 г.—
по-нататъкъ назадъ не можемъ да отиваме. Но коя отъ тия двЬ
дата е вЬрна? Ако, отъ една страна, писмото на папа Николая I,
както видЬхме по-горЪ, ни ясно говори, че нрЬзъ май 864 г.
Борисъ не билъ още покръстенъ, а отъ друга — ако думитЬ на
патриарха Фотия, както посочпхме, не ни позволяватъ да оти-
ваме по-нататъкъ иапрЬдъ отъ края на 864 г. или начал, на
865 г., то ясно става, че покръщенето на Бориса ще трЬба да
отнесемъ или къмъ края на 211 г. отъ българ. ера, т. е. не
по-късно отъ 8. апр. 865 г., или пъкъ, ако приемемъ, че сж се
изминали пълни 211 г. до покръщането, — къмъ самою начало
на 212 г., т. е. наскоро слЬдъ 8. апр. 865 г., което ще се
подтвьрди и отъ други данни (вж. притурка I).
По българската година 211 ни дава верени вечемъ, а не
тохъ вечемъ, следов, етхъ бехти не може да се тълкува като
тохъ вечемъ. Но тогава какво значи етхъ бехти? Че въ него
тр'Ьба да видимъ одно българско число, въ което единицитЬ
сж изразени съ етхъ, а десетицитЬ — бехти, въ това едва ли
може да има съмнЬние, ако се сждп по аналогия съ българ-
скитЬ числа отъ Именика; сжщо така се явява твърд’Ь правдо-
подобно и обяспепието на „бехти“ съ вечемъ, именно: реуте(р).
Ретуер, рет^ер = вечемъ, още повече като знаемъ сега, че въ
българската година на покръщенето влиза десетицата вечемъ.
Обаче за единицитЬ етхъ, като допущаме, че и тукъ е ста-
нало размЬстване, но не и изменение па звуковетЬ, ние не мо-
жемъ да отиваме по-пататъкъ отъ техъ или текъ, или цЬлото
число ние четемъ текъ вечемъ = 9'40, което ще трЬба да обяснимъ
не 30 + 9, а 40—9 = 31, т. е. верени вечемъ, защото българската
година 211, слЬдъ изтичането на която най-късно се отнася,
както видЬхме, покръщенето на българитЬ, допуща само такова
разбирапе. Може би такова едно разбиране да се явява про-
изволно, но при сжществуващитЬ сигурни данни то ни се на-
лага. Както и да било, но добититЬ отъ насъ резултати за
годината на покръщенето ни даватъ още едно очевидно дока-
зателство, че лунпитЬ години отъ Хиджра не сж се съвпадали
съ лупнитЬ години отъ българската ера.
54
В. Н. Здатарски,
III.
Въ третята глава Б. дава групирани резултатитЬ на
своитЬ изслЬдвания:
1. Бройното значение на българ. цифри, както слЬдватъ:
1 = верени
2 = дваншъ (или дванъ)
3 = тохъ
4 = соморъ
5 = диломъ
6 = дохсъ
7 - —
8 = шегоръ
9 = текъ(?)
10 = ехтемъ (или шехтемъ)
20 = алтомъ
30 = твиремъ
40 = вечемъ
50 = алемъ
60 = тутомъ
При това Б. посочва, че двЬ отъ тия числа сами се на-
тъкватъ на турски сравнения: шегоръ: „секизъ" = 8 и алемъ:
„елиръ“ = 50, което въ Чаталарския надписъ, ще прибавимъ,
се явява въ форма веХер“. Други възможни съотношения сх:
верени: „биръ“ = 1; текъ: = 9; твиремъ: „о-тузъ = 30.
2. Една таблица, която съдържа резултатитЬ на хронологи-
ческитЬ начисления на Б., по годинитЬ на ханскитЬ възкачвания:
бълг. год. отъ Хиджра отъ Р. Хр.
1 Авитохолъ.. диломъ твиремъ — 159
Ирникъ...... диломъ твиремъ — 449—460
Гостунъ (илн нензв-Ьстиия) [тохъ алтомъ] — 564 августъ — 555 августъ
НеизвЪстния (илн Гостунъ) дохсъ твиремъ — 567 априлъ — 568 мартъ
5 Куртъ.......шегоръ вечемъ — 578 ноемвр. — 579 ноемвр.
Безм’Ьръ..........• . . шегоръ вечемъ 16 637 февр. 3. — 638 яв. 3.
Еснернхъ..............веренн алемъ 19 640 януар. 2. — дек. 20»
НензвЬстенъ . . . , . дваншъ ехтемъ 40 660 май 17. — 661 май 6.
Неизв-Ьстенъ.......твиремъ 68 687 юл. 18. — 688 юл. 5.
10 Тервель .... . . . текъ вечемъ 77 696 а пр. 10.— 697 мар. 29.
[Неизв'Ьстенъ]..[тохъ ехтемъ] 101 719 юл. 24. — 720 -юл. 11.
Севаръ...........тохъ алтомъ Ill 729 апр. Б.— 730 мар. 25.
Кормисошъ......шегоръ твиремъ 126 743 окт. 25. — 744 окт. 12.
Телецъ..........соморъ алемъ 142 759 май 4. — 760 апр. 21.
15 Вииехъ..........шегоръ алемъ 146 763 мар.21. — 764 мар. 9.
Уморъ ........ диломъ тутомъ 153 770 януар. 4. — дек. 23.
ПрЬминаването на Дунава (българска ера): верени ех-
темъ: отъ Хиджра 39: отъ Хр. 659 май 29.— 660 май 16.
Съграждането на ПрЬславъ (Чаталарския надписъ): шеюръ
алемъ: отъ Хиджра 206: отъ Хр. 821 юний 6. — 822 май 26.
Покръщенето на българитЬ: тохъ вечемъ: отъ Хиджра
251: отъ Хр. 865 февруарий 2. — 866 януарий 21.
За сравнение съ тая таблица ние ще приведемъ тукъ
и резултатитЬ отъ нашитЬ начисления:
Отъ Р. Хр. сж се изминали пълни слънчеви септемврийски години:
до покачването на Авитохола диломъ твиремъ = 145; покачилъ се прЬзъ 146 год. отъ Хр.
я я я Ирника диломъ твиремъ = 445; , , , 446 , Я я
> Я Я Гостуна намост, дохсъ твиремъ = 566; , „ „ 567 „ я я
я я я Курта шегоръ вечемъ = 578; , , „ 579 , я я
я я я Безмгьра шегоръ вечемъ = 638; „ , , 639 , я я
я я я Испериха верени алемъ = 641; , „ „ 642 , я я
До пргъминаването на Дунавъ и
до началото на българската ера 659’95 округлено тутомъ = 660 септемврийски години.
Отъ българска ера Отъ Р. Хр.
сж се изминали пълни години: лунни слънчеви; годината па покачването:
до Тервеля [верени алемъ] текъ вечемъ = [41] 39’77 16. май 700 — 4. май 701
я Неизвпстния дваншъ ехтемъ 62 60’14 1. окт. 720 — 19. сен. 721
я Севера тохъ алтомъ = 73 70’81 30. май 731 — 18. май 732
я Кормисоша шегоръ твиремъ = 88 85’36 22. дек. 745 — 10. дек. 746
я Телеца соморъ алемъ =: 104 100’88 1. юн. 762 — 14. юн. 762
я Винеха шегоръ алемъ == 108 104’76 12. май 765 — 1. май 766
я Умора диломъ гпутомъ = 115 111’55 25. фев. 772 — 13. фев. 773
Основанието на Прпслап въ шегоръ алемъ = 168 лун. или 162’96 сл. г. отъ българската ера; отъ
Р. Хр. 6. августъ 82 2 — 24. юлий 823 г.; прЬзъ 15. индиктионъ, т. е. въ августъ 822 г. отъ Хр.
Покръщенето на българитгъ слЬдъ изтичането па верени вечел<5=211 и въ самого начало на 212 лун.
или наскоро с.тЬдъ 204’67 слън. год. отъ българ. ера; а отъ Р. Хр. наскоро слЬдъ 8. аир. 865 год.
Имали ли сл българитЬ свое лЬтоброение.
сл
сл
56
В. Н. Златарски,
3. Най-сетн4 Б. пр-Ьдлага единъ ревизиранъ текстъ на
Именика, който за сравнение съпоставяме съ нашия.
Акнтохолъ жнтъ л-ьтъ т.
родъ емоу доуло. л л-ьтъ емоу
днломъ ткнремъ.
II р н н к ъ жытъ л-ьтъ р н н
ль. ро" емоу доуло. л л-ьтъ емоу
днломъ ткнремъ.
Го станъ намъстннкъ сын.
[п ль. ро" емоу *. а л-ьтъ емоу
тохъ лл’томъ.
* нам-ьстннкъ сын.] bi л-ь.
ро емоу ермн. л л-ь- емоу
дохсъ ткнремъ.
Кир тъ \ ли дръжл. ро
емоу доуло. л л-f емоу шегоръ
кетсмъ.
Безмъръ г л-ь. л родъ
емоу доуло. л л/ емоу шегоръ
кетемъ.
снн [ё] кънл^ь дрьжаше кня-
жение шконн стрлноу Доуна1А
л-ь ф н ei юстрнжснлмн гла-
вами. н нотомъ прнде ил стрд-
ноу Данаю Исперн кнзь тоже
н довели.
€ с п е р н х княь к н шднно
л-ьто ро емоу доуло. л л-ь
емоу керенн алемъ.
[*] к н н л-ь. ро емоу доуло.
а л-ь емоу дклншъ ехтемъ.
[* ч> ль*. ро емоу доуло. л
лъ емоу] ткнремъ.
Акнтохолъ жнтъ л-ьтъ т.
родъ емоу Доуло. л л-ьтъ емоу
днломъ ткнремъ.
Н р н н к ъ жытъ л-ьтъ р н
кл ль* ро емоу Доуло. л л-ьтъ
емоу днломъ ткнремъ.
Гостииъ нлм-ьстннкъ сын.
ki ль ро емоу ёрмн. л л-ь
емоу дох'съ ткнремъ.
Кар'тъ у л-ь дръжл ро емоу
Доуло. л л-ь емоу шегоръ
К € V € М Ъ.
Безмъръ г л-ь. л родъемоу
Доуло. л лъ емоу шегоръ
к с v е м ъ.
снн ё къня^ь дръжлше кня-
жение шкона стрлноу Доуна».
л-ь ф н ё| шетрнженлмн гла-
вами. н потомъ прнде на стра-
ноу Д8НЛ1А. Нспср|Г kh[a]sk
тоже н доссл-ь.
Северн" кн[.»]зь у. н шднно
л-ьто. ро емоу Доуло. л ль емоу
веренн алемъ.
Имали ли сж българит'Ъ свое лЪтоброение.
57
Тервель к и д л£. ро
емоу Доуло. л лъ емоу текъ
ветемъ.
। лъ. ро емоу доуло. л
ф
лъ емоу тохъ ехтемъ].
Сев аръ ei л-t?. ро емоу
кокиль (?). л л-ь” емоу тохъ
АЛТОМЪ.
К о р м н с о ш ъ f i л-^. ро
емоу вокнль. л лъ’ емоу ше-
горъ твнремъ.
снн же кгць нзмънн ро доу-
аокъ, рекше внхткнь.
Телецъ г лъ’. ро емоу
оуглнпъ. л Л1? емоу соморъ
ллемъ. н снн иного радъ.
Кннехъ f л-t. л ро емоу
оукнль. [л л-ь] емоу шегоръ
ллемъ.
Оуморъ м ДН1Н. ро емоу
оукнль. л [л-ь] емоу диломъ
тоутомъ.
Тервель. к н л л-t. ро
емоу Доуло. л л-t емоу текъ
веуемъ (веренн ллемъ).
Твнремъ (?) Al ль. ро емоу
Доуло. а лт емоу дваншъ
ехтемъ.
Сек&ръ €i. ро с.мн
Доуло. а л-ь емоу тохъ лл’-
т о м ъ.
К о р м н с о ш ъ. f i лт?. родъ
емоу Кокиль, а лъ” емоу ше-
горъ твнремъ.
снн же кнд^ь н^мънн ро Доу-
ловъ, рекше Кнхтянь.
Телецъ г л-t". ро емоу Оу-
ганнъ. л л-t емоу соморъ
ллемъ. н снн иного р[о)дл.
Кннсхъ. f л-t". ро емоу
Оувнль. [а лъ ] емоу шегоръ
Алемъ.
Оуморъ. м дн|'н, ро емоу
Оукнль. л [л-ь’] емоу д н л о м ъ
тоутомъ.
Bury евършва статията си съ сигЬднитЬ думи:
„Съ пълно съзпание мога да кажа, че рекопструирапето,
което пр-Ьдложихъ за периода между Еспериха и Севара, е
твърд4 проблематично. Развалата на тая часть отъ текста
право невъзможно н'Ькое известно възстановявапе, докато не
се явятъ нови доказателства. Но тоя недостатъкъ не обезц!-
нява общит-Ь резултати, до конто съмъ дошълъ съ единъ про-
цесъ па изел^дване съвсЬмъ чистъ (позволявамъ си пакъ да
настоявамъ на тая точка) отъ предположения, базирапи на
лингвистични сравнения".
58
В. Н. Златарски.
Като сподЬляме папълно послЬднята изказапа отъ Б. ми-
съль, ние отъ своя страна считаме за свой дългъ да забЬлЬ-
жимъ, че колкого и да не се схождатъ нашитЬ резултати съ
неговитФ, ние не можемъ да не признаемъ и изтъкнемъ тукъ
голЬмото значение и важность на неговото откритие — ключа
на българскитЬ думи въ пашня Именикъ — откритие, което
хвърля гол-йма свЬтлипа не само върху хронологията на пър-
витЬ български господари, но и върху културната история на
българитЬ въ най-тъмния й периодъ. Затова ние още веднъжъ
изказваме своята дълбока благодарность на г. Bury за великата
услуга, която той направи на българската историческа наука.
София, 26. X. 1910.
Притурка I.
Дати, изчиелени по българекото лЪтоброение.
Сжществуването на българекото лФтоброение, което се е
почвало отъ 661 г. септемврийска, се подтвърдява още и съ
това, че то ни дава възможность да обяснимъ произхода на
много други непонятни до сега дати, който се евързватъ съ
известно събитие, а пъкъ на първъ погледъ се показватъ
съвсЬмъ неприемливи.
Къмъ тия дати се отнасятъ:
1. Въ ржкописния сборникъ отъ поучения на недЬлни
Дни, съставени отъ нашия епископъ Константина, отъ XIII. в.,
на края е пом'Ъстена една хронологическа таблица подъ за-
главие: „Нсторнкнн ^а Ба въкратъ1|« одрьждфн л-ь' отъ лдлмл
До хкд прншьствнд. н паки отъ ха. до нлетопфдлго. въ bi.
ннднктл продължава: къкоуп-ь же отъ ддама до хва
въплъфеннк! гесть. лчГ. гёф'нё .. . и свършва: ваенль. к. лъ.
дьвъ снъ гего. £ лъ. кьеъхъ же лъ’. й пропдтнд хка до льва
ЧрД нънп>шьндаго. девать сътъ. hi. а й адама до насто1Афлаго
въ bi ннднкта. есть л-ь'. cs.ys.’) ДаденитФ тукъ 5555 години
отъ Адама до Хр., както заб-Ьл'Ьзватъ Горски и Невоструевъ,
не се срФщатъ пито у гръцкитЬ, нито у рускитЬ лФтописци,
па сигурно, можемъ да кажемъ, и у нашитЬ, тъй че очевидно
тукъ имаме погр-Ъшпа година отъ С. М. Обаче Константинъ
самъ ни дава и други хронологически данни, по конто ние
можемъ да поправимъ тая гюгр-Ъшна дата. Той отбЬл'Ьзва, че
*) Горскгй и Невоструевъ, Описаше славянсвихъ рукописей, Москва, 1859,
отд. II, 2, № 163. стр. 421—422. — Ср. О. Бодяпскгй, О времени пронсхождешя
«лавянскихъ письменъ, С.П.Бургъ, 1855, стр. 418.
60
В. Н. Златарски,
когато писалъ тая хронологическа таблица, 1. билъ 12. ин-
диктионъ, 2. че отъ царуването на Льва VI. Философъ (886 —
911) се изминали 7 години и 3. че отъ Адама до „incTota-
фдлго“ въ 12. индиктиона има 6406 години. 12-ий индиктионъ
се е продължавалъ отъ 1. септемврий 893 до 31. августъ
894 г. Осмата година отъ царуването на Лъва VI. ще бжде
894, която наистина ни дава 12. индиктионъ, едничъкъ пр4зъ
ц4лото пегово царуване. И тъй, 894 г. отъ Хр. съотв'Ьтствува,
споредъ даннит'Ь на ей. Константина, на 6407 г. отъ С. М.,
понеже пр-Ьзъ 12. индиктионъ се е изминала 6406 год. Но
какъ се е получила тая пос.гЬднята дата?
Горски и Новоструевъ'), а сл’Ьдъ т’Ьхт, и Голубински2)
допущатъ, че въ първоначалния текста на таблицата е стояла
6402 г. и че по-сетн1> о1ъ пр^писвачптФ е била изменена на
6406. А. А. Шахматовъ обаче р’Ьшително отхвърля такава
случайна замена на 6406 съ 6402. Той „мисли, че ц'Ьлата
кратка хронология е пр-Ъвелъ еп. Константинъ отъ гръцки;
тя била доведена до седмата година на царь Лъва и се е
свършвала съ думптЪ „кьсьхъ же лътъ отъ иропАПА Христова
до Льва цард нын1н11Ы1аго осмь сътъ 14, а отъ Адама до
настокирлаго 12. индикта есть днтъ 6402“. СлакЬпскиятъ
прЬводачъ, който е работилъ въ 6406 г., заменить цифрата
814 съ цифра 818, а 6402 съ цифра 6046. Пос-тЬднята
цифра се явява сума отъ 5555 (това число въ хроноло-
гията показва годиннт’Ь отъ С. М. до Р. Хр.) + 33 (отъ Р. Хр.
до пропятая Христова) + 818. Въ сиподалния пр'Ьписъ „девять
сътъ 18“ е погр'Ьшно вм. „осмь сътъ 18 “8). Ние обаче не
можемъ да допуснемъ, че еп. Константинъ е см^таль съ
5555 г. отъ С. М. и мислимъ, че числото 6406 е получилъ
по другъ начинъ.
Както вид^хме, 12. индиктионъ но септемврийска година
се е продължавалъ отъ 1. септемврий 893 до 31. августъ
894 г., въ което 12-м4сечие, споредъ таблицата, е изтекла го-
дината 6406, защото самъ Константинъ пише: „б лдлмх до
*) Вж. каз. съчип., стр. 422.
•) Вж. „Кратгай очсркъ православный, церквей" и пр., Москва, 1871
стр. 217.
’) А. А. Шахматоп, Сказавie о преложевш книгъ на словевскш языкъ
въ Zbornik V. Jagi<!a, Berlin, 1908, стр. 175, забкл. I.
Имали ли сж българитЬ свое лйтоброение.
61
млсгоиц|ллго къ RI. ннднкта д* 6406“, Л'Ьто пр-Ьдлогътъ свъ“
ясно посочва, че годината 6406 се е свършила прЬзъ врЬ-
мето на 12. ипдиктионъ. При тия данни ние имаме доста-
точно основание да твърдимъ, че числото 6406 е начислено
по българското л'Ьтоброение. И наистина, 894 г. отъ Хр. ни
дава 241 (= 894—660 = 234 + 7 интеркаляция) лунна го-
дина, или верени ехтемъ година отъ българската ера, която
ото Хр. безъ интеркаляция се = 901 (=660 + 241); ако сега
отъ 6406 извадимъ 901, то ще получимъ годинит'Ь, съ конто
еп. Константинъ е броилъ отъ С. М., именно 5505 — число,
което ясно показва, че дадената въ нашия паметникъ „отъ
Адама до Христовото въплощение“ година 5555 е погр'Ьпгна
и ще трЬба да се поправи на сёф”. и. ё (5505), както е стояло
сигурпо въ първоначалния текстъ и по-сетп'Ь при прЬписва-
нето съединителното н се прЬвърнало въ цифра н (50). По-
нататокъ, лунната 241 година отъ българската ера не се
равнява точно па 234 сл. г., а ни дава само 233'77 (241 X
0'97) сл. години; тогава 233'77 + 659'60 = 893'37 или 241
лун. години отъ българската ера е изтекла на 15. май 894 г.
отъ Хр., т. е. прЬди 31. августъ 894 г. или прЬди изтпча-
нето на 12. ипдиктионъ, що напълно се съгласява съ дан-
нитЪ на еп. Константина, че годината 6406 (=5505 + 901)
е изтекла прЬзъ 12. индиктиопъ. II тъй, ако искаме да се
изразимъ по-точно, „Нсторикнн къкрлтъ1|ъ“ сж били съставени
между 16. май и 31. августъ 894 г. отъ Хр. — Що се от-
нася до датата: кьсдасъ же л й пропдтнд хкл до лькл црл ни-
машьпдАго девять сътъ hi“, то тя, съпоставена съ другитЬ
около нея дати, се явява колкото безсмислепа, толкова и не-
допустима, дори ако приемемъ поправката на А. Шахматова.
Очевидно, тукъ е погрЬшено изчислението: 918 е получено
отъ 885 (изтеклитЬ отъ Р. Хр. години до годината на Лъво-
вото покачване 886) +33 (годинитЬ отъ Г. Хр. до пропятая
Христова); ако съставительтъ на таблицата, т. е. еп. Констан-
тинъ, е искалъ да изчисли годинит'Ь отъ пропятието на Христа
До годината на Лъвовото покачване, той би трЬбало не да
събира, а да извади 33 години, съ други думи, би трЬбало да
стой не 918, а 852. Ние не допускаме, че еп. Константинъ
е могълъ да направи подобна грЬшка; послЬднята е могла да
62
В. Н. Златарски,
се вмъкпе по-послЯ, когато прЯписвачитЯ, като не сж могли да.
разбератъ произхода на 6406 г., сж дотъкмявали искуственно
разни числа къмъ погрЯшно прЯписаната 5555, като поста-
вили произволни цифри, каквато се явява „девять сътъ 18“.
И тъй, като сме убЯдени, че обяснението произхода на
6406 г. съ българекото лЯтоброение не може да се смЯта за
случайность, горнитЯ резултати ни даватъ възможность да уста-
новимъ, че 1. самитй Нсторнкнн къкрлтъ1|ъ сж били съставеяи
въ 894 г. и 2. че въ това врЯме въ България сж сметали
отъ С. М. до Р. Хр. съ 5505, което число въ сжщность е
правилното, защото 5508 е наложено отъ индиктионното
лЯтоброение.
II. Въ руската приработка на славЯнския прЯводъ на
патриархъ Никифоровия „Лътопнсс1|ъ кскор-ь“, който е влЯ-
залъ въ състава на рускитЯ хронографи, или се дава годи-
ната на българекото покръщане, или пъкъ се посочва, че по-
слЯднето е станало 30 години прЯди „преложеше книгъ на
словенсшй языкъ", или най-сетнЯ се отбЯлЯзва едното и дру-
гого. Така:
1. Въ „лътопнссцъ й создлш'д м'Гра къкрлт1|-б“, помЯстенъ
въ хронографа на църковника Никита Александровъ, като се
отбЯлЯзва, че седмиятъ вселенски съборъ се отнася къмъ
rSCYS (6296) отъ С. М., четемъ, че до „крфенТд Колгдрсклго“
се изминали отъ Р. Хр. 1206 г., което отговаряло на rsfo^
(6377) отъ Адама; „а й KpqieiiiA до преложснТд кннгъ на
слокснскТн ктзыкъ сты Кгрнлш. л. л-ь’, й Адама rsyi;, а й сед-
млго соворл до преложенТд кннгъ 6^“')- Тукъ ни сж дадени
слЯднитЯ дати: за покръгцането на бьмаритгь: 1. не обяснима
и очевидно погрЯшна дата 1206 отъ Р. Хр. и 2. отъ С. М.
6377 г., а за прпложението на книгитп, че то е станало въ
6407 г. отъ С. М. или до него сж се ьзминали 6406 пълни
годипи. Сжщата обаче година би трЯбало да получимъ и по
даннитЯ за седмия вселенски съборъ, т. е. 6296 + 77, обаче
тукъ излиза само 6373, слЯдов. тукъ има грЯшка, която да
’) О. Бодянаай, каз. съч., стр. 119. — СлщитЪ тия дати се срЪщатъ
и въ „.ТЬтописчикъ вкратц^“, въ тъй наречения „Хронографъ 1-ой редакцш",
въ „Хронографъ особаго состава**. Вж. А. Лоповъ, Обзоръ хронографовъ, I,
стр. 98 и 218.
Имали ли сж българитЬ свое лптоброение.
се поправи не е мхчно. Споредъ най-разпространената та-
блица за врЬмето отъ единъ съборъ до други, отъ възнесение
Христово до седмиятъ съборъ се наброяватъ 796 г. или отъ
Р. Хр. 829 (=796 + 33)2), оттука 6296 г. се е получила оче-
видно отъ 796 + 5500, т. е. лицето, което е изчислявало го-
динитЪ отъ С. М. до 7-я съборъ, 1. е взело годинитЬ отъ
възнесение, а не отъ Рождество Христово и 2. служило си е
по александрийската ера съ 5500 г. отъ С. М. до Р. Хр., съ
която сж изчислявани другитЬ дати въ Пикифоровия „лЬтопи-
сецъ въскорЬ", следов., ако прибавимъ 33 години — разликата
отъ Р. Хр. до възнесението — къмъ 6296 г., ще получимъ
годинитЬ отъ С. М. до 7-я съборъ, т. е. 6329 + 77 (отъ 7-я
съборъ до приложение™ на книгитЬ) =6406, или приложе-
ние™ на книгитЬ се отнася къмъ 6407 год. отъ С. М. (сеп-
темврийска година).
2. Въ Псковската Палея отъ XV. вЬкъ сж помЬстени
3 отдЬлни „лЬтописеца": а) въ първия е отбЪлЬзано, че отъ
7-я съборъ „до Михан дока црткд н до прсложеша cipuu кннгъ
на словеньскын нзыкъ КнрнлыГ фнлосоо-оиъ лтГ ^л“3). Тукъ
прпложението на книгитп. се опрЬдЬля отъ 7-я съборъ съ
61, т. е. ние би трЬбало да очакваме за периода отъ 7-я
съборъ до приложением: или 796 (отъ възнесение Христово
ДО 7-я съборъ споредъ см-Ьтката на тоя лЬтописецъ) + 33
(отъ Р. Хр. до възнесение) + 61 = 890; или 829 (отъ Р. Хр.
До 7-я съборъ) + 61 = 890, или пъкъ само 796 + 61 =857;
обаче, нито едно отъ добитигЬ числа не може да се приеме,
1. защото ни едно отъ тЬхъ не ни дава началната година
отъ царуването на Михаила Ш, било на съемЬстното съ майка
му, било на самостойпото му царувапе, и 2. защото изобщо
годинитЬ отъ 7-я съборъ до Михаила III. не могатъ да се =
на годинитЬ отъ сжщия съборъ до приложение™ на книгитЬ,
тъй като последнего е станало ггрЬзъ неговото царуване. От-
тука ясно става, че число™ 61 е погр'Ьшно и не се схожда
съ числото за сжщия периодъ 77 въ другитЬ „лЬтописци“,
затова като такова, ние го съвсЬмъ отхвърляме. — б) Въ вторил
*) А. Шахматовъ, каз. ст., стр. 176—174.
’) Бодянскш, каз. съч., стр. 120.
64
В. Н. Златарски,
„лЬтописецъ" чегемъ: въ лъ' sfj, индикта .ёг. науенши Ми-
хаила 1|рткоклтн, науать нменоклтнсд Роускл землд; а б Ми-
хаила до крфснТд Болглрьск1д землд в ля* (вм. ^i); &
KpipeHiia Кол'глрьскл до преложеН1А книгъ лъ". ко411). Тукъ по-
кръщането на българитп, се опрЬдЬтя по началато на Михай-
ловою царуване въ 6360 + 17-годишнината му =6377 год.,
която напълно се схожда съ годината за сжщото събитие въ
другитЬ плЬтописци“, а прп>мжението на книгитгъ се поставя
29 години слЬдъ покръщането, т. е. въ (6377 + 29) = 6406 г.
отъ С. М.; изменение™ на числото 30 г., което ср-Ъщаме и
въ другитЬ влЬтописци“ за сжщпя периодъ, па 29 ще трЬба
да обяснимъ съ това, че прЬправячътъ е счелъ, че 6377 г.
сж се изминали отъ Адама до годината на покръщането, и
за да може да получи 6406 г. за прЬложението на книгитЬ,
измЬнилъ числото 30 на 29. И тъй, тукъ основни години се
явяватъ 6377 за покръщането и 6406 за прЬложепието па
книгитЬ. — в) Въ третия плЬтописецъ“, който напълно се
схожда съ ялЬтописеца“, напечатанъ при Никоповия лЬтописъ,
четемъ: „къ .к. л-f? црткл его (Василия Македонецъ) крфнд
бы землд Болъгарьсклд й Лдлма лтГ fS. и .тб^“. Въ края:
„Левъ н Лле^лндръ, сил Клснльд црд, л-ь’ .к. Къ .кг. е л-г?
црткл его преложены кышл кин гы й Греуесклго д^ыкл (въ
Палеята: й Гръкъ) пл Словеньскын (въ Пал.: ицыкъ), л й
крфньд Болглрьского до преложеныд книгъ (въ Пал.: нл Роу)
л-к. л.; л й .£. соБорл до преложеннд книгъ (послЬднитЬ двЬ
думи липсватъ въ Палеята) дгГ .б£, д й Адама лтГ fs. н .у. н .ё.“2)
Тукъ годината на покръщането 6377 отъ С. М. се прирав-
нява на 2-та година отъ царуването на Василия Македонецъ
869 г. Такова приравнение е могло да стане само, защото
прЬправачътъ е смЬталъ по византийската ера съ 5508 отъ
С. М., и наистипа 5508 + 869 = 6377, слЬдов. датата — 2-та
година отъ царуването на Василия Македонецъ е имала за
основа послЬднята година — 6377. Сжщо така е работилъ прЬ-
’) Пакъ тамъ, стр. 120.
*) Пакъ тамъ стр. 124. — Ср. „Никифора патриарха Царяграда лЪтопи-
с4ць въскор4“ въ Пъли. Собр. Рус. Л 4т., т. I, стр. 251.
Имали ли сж българитЯ свое лЯтоброение.
65
писвачътъ и при опрЬд-Ьлеппето годината за пр-Ьложението на
книгитФ съ 12-та година на Лъва VL Философы За прпло-
жението на книгитгь сж дадени три дати: 1. отъ покръща-
нето на българит'Ь 30 год. или 6376 + 30 = 6406; 2. отъ
7-я съборъ — 77 г. или 6329 + 77 = 6406, и 3. отъ С. М.
6405 год. ПослЬднлта година, която въ другитЬ ,.лЬтописци“
стой 6406, е произлЬзла отъ това, че пр4писвачътъ е смФталъ
пълни 6405 г. отъ С. М. до годината 6406 па прФложението,
оттука 6406—5508 = 898 год., която е тъкмо 12-та година
отъ царуването на Лъва VI. Философъ (886 + 12 = 898). И тъй,
при определенного на датитй въ тоя „лФтописець" основнитЬ
години сж били: за покрыцането 6377 и за прФложението на
книгитЬ 6406, която прФправячътъ я обърналъ въ 6405 по
посочената причина.
3. Въ друга една руска приработка на Никифоровия
л+гописецъ срфщаме между другитЬ и слЬднитЬ думи: „д до
крстреиТд Болгарского ы Адамо лить ,<sfos., л 6> крсфснТл
Болгарского до прсложенГл кпгъ Кнрнлб л-в .л., а б Адамо
rsy^., а б седмлго совора лить .б?/1.1) Тукъ за покрыцането
сж означени изтеклитФ отъ Адама 6376 г., следов. покрыца-
нето се отнася къмъ 6377 г., къмъ която е прибавено 30, и
се получила 6407 г. за пр-Ьложението на книгитЬ, т. е. изми-
нали се пълни 6406 г.; сжщата година се получва и съ го-
дииит'Ь отъ 7-я съборъ 6329 + 77 = 6406 г. пълни. И тъй,
и тукъ като осповнп години се явяватъ пакъ 6377 я 6406 г.
4. Въ руския тъй пареченъ „Хронографъ первой (древней)
редакцш“ се ср’Ьщатъ въ гл. 167 подъ общъ надсловъ „О сло-
венскомъ язык!. и о русскомъ" три статип за покрыцането на
българитЬ, заимствувани отъ различии извори, — статии, отъ
конто третята поси надсловъ: „ы дрвзъмъ низе Болгарскомъ
н го KpipCHi'H Болглръ, нже кртнимсл въ лито fSfos“.2) Тукъ
2) Бодянскгй, пакъ тамъ, стр. 128.
2) Бодянскш, пакъ тамъ, стр. 116. — Ср. А. Попову Обзоръ хроногра-
фовъ, стр. 165, дЯто иадсловътъ гласи: „О др^зЯмъ кназЯ Болгарскомъ и о кр«-
iptHit ксЯ^ъ Болглръ, иж» кр|стншдсА въ лЯт© это Тукъ годината за покръ-
щането е очевидно погрЯшна вы. в т о в, както стон въ другитЯ прЯписи отъ
сжщия вйдъ хронографи. Ср. Бодянскгй, пакъ тамъ, стр. 364—365. — А. По-
Соксание на Българската академия. Книга 1. 1. 5
66
В. Н. Златарски,
годината на покръщането, спроти другитЬ плЬтописци“, дори
и спроти „лЬтописчика вкратцЬ“ въ сжщия тоя хронографъ,1)
е накалена на една единица, по какви отображения трудно е
да се каже; въ всЬки случай несъмпЬно е, че прЬправячътъ е
пакъ ималъ за основа 6377 год. и, може би, е искалъ да
посочи иълпитЬ отъ С. М. години. — Но тукъ ние считаме
за нужно да се поспремъ върху хронологическитЬ данни, конто
ни дава ст. „О преложеши книгъ отъ греческаго языка на
словенсшй", помЬстена въ 171 гл. на сжщия хронографъ.2)
Тая статия се почва: „К" лъто второенАДесАТъ i|f>TKiA Льва
Премздраго бы прсложеннс книгъ. л до преложеи1А книгъ отъ
Адама с5уд1. а отъ седмлго совора пв лета, а отъ KpeipeHiA
Болгарского л л«тъ“. Тукъ нито една дата не се схожда съ
датитЬ за сжщитЬ събития отъ другитЬ хронографи, освЬнъ
послЬднята дата; очевидно, тукъ сж съвсЬмъ убъркапи всички
дати, защото всички възможни комбинации не могатъ да ни
дадатъ за покръщането нито 6376, нито 6377 г. Наистина,
въ другъ единъ прЬписъ (Толстовски) на хронографа отъ сж-
щата редакция3) статията за преложението на книгитЬ се
почва: „Бъ ki лъто царстка Аква премздрдго, А отъ Адама
въ лъто fSy и преложен!! быша стыл книги % ГреуескАГо юзыка
на €локенъск|'н“ и пр., и тукъ обаче имаме съвършенпо друга
годила за прЬложенпе на книгитЬ.4) Но нека видимъ, дали
повъ, Изборвикъ славянекихъ и русскихъ сочинены и статей, Москва 1869,
стр. 135—136. — Въ другь пъкъ пр-Ьписъ отъ сжщата редакция, Щаповския,
редомъ съ 6371 год. ср^щаме въ края на статията и годината 6377. А. Иоповъ,
Избориикъ, стр. 4. — Тая статна е съставена по рачказа на Г. Амартоловия
продължитель и се отличава съ това, че българскиятъ князъ, който е билъ
кръетенъ отъ Михаила III, билъ иареченъ Снмеонъ (и гр1Атъ iro (киязя) W к8-
й’клн црк Мн^лнлъ и ндр«ч« hma imS Снмсснъ). Това известие е взето отъ „Един-
ения лЪтописецъ“ отъ втората редакция, д-Ьто се чете: „царь khsa кртикъ и
W СТ4Г0 КрЦИННА npNATk СЪ СНОМЪ Н НДрСЧ! HJHA Снм«0Нъ“. ---------- А. ПоПОвЪ,
Обзоръ, стр. 167, заб4л. 1.
Вж. по-гор’Ь, стр. 62, заб'Ьл. 1.
3) А Иоповъ, Обзоръ, стр. 171. — Избориикъ, стр. 5. — Ср. Водянстй,
накъ тамъ, стр. П2—113.
’) А. Иоповъ, пакъ тамь, стр. 172.
4) О. Бодянскгй, пакъ тамъ, стр. 112, посочва на други прТ.пнсн отъ
сжщия хронографъ, д’Ьто годината е означена 6409. — Ср. А Иоповъ, Избориикъ,
стр. 138.
Имали ли сх българит’Ь свое лЪтоброенне.
67
посоченитЬ тукъ годный отговарятъ на другата дата. 12-та
година отъ царуването на Льва VI. Философъ е 898 г.; ако
извадимъ послЬдовно отъ 6414 и 6408 по 898, ще получимъ
5516 и 5510 отъ С. М. — години, съ конто никога не сж
си служили пито въ Византии, нито въ Русия, нито пъкъ
у насъ; напротивъ, ако къмъ 898 г. прибавимъ 5508 отъ С. М.,
ще получимъ 6406, т. а годината отъ С. М. до прЬложе-
нието на книгитЬ, която срЬщаме и въ другитЬ „лЬтописцп“;
оттука може да се заключи, че тоя, който пръвъ е опрЬдЬ-
лялъ датата на прЬложението на книгитЬ споредъ 12-та го-
дина отъ царуването на Льва VI. работилъ е съ 6406 год.
отъ С. М. до годината на прЬложението и си е служплъ съ
5508 г. отъ С. М. Ако сега се обърнемъ къмъ 6414 год. и
почнемъ да изчисляваме съ 5508 (па дори и съ 5505 и 5500),
то ще се убЬдимъ, че тя е съвсЬмъ погрЬшна и производна
и че нейниятъ произходъ се длъжи на смЬсването цифрата 77,
като година отъ 7-я съборъ до прЬложението, както е въ
всички „лЬтописци“, съ 82 и съ 88 като години отъ 7-я съ-
боръ до покръщането на Русь, защото 5508 (г. отъ С. М.)
+ 823 (г. отъ Р. Хр. до 7-я съборъ)+ 82 (г. отъ 7-я съборъ
до прЬложението) = 6413 или 6414, ако се брои и годината
на прЬложението. Сжщото ще трЬба да кажемъ и за г. 6408
или 6409 г., конто сж получени отъ запазването на числото
77 безъ измЬнение: 5508 + 823 + 77 = 6408 или 6409, ако
се брои и годината на прЬлоашнието. И тъй ние видимъ, че
и тукъ основнитЬ години за изчислението на датитЬ пакъ се
явяватъ 6377 за покръщането и 6406 г. за прЬложението, и
че посоченитЬ пеобикновенни дати сж получени, защото прЬ-
правячътъ си е служилъ съ 5508 год. отъ С. М. или пъкъ е
смЬсилъ 82 съ 77.
5. Въ руския лЬтописъ „ПовЬсти времепньгхъ лЬтъ“ срЬ-
щаме двЬ дати за покръщането на българитЬ: една 6366, подъ
която се прЬдава разказа за сжщото събитие споредъ про-
дължението на Амартола (=Симеонъ Логотетъ) въ съкратенъ
видъ, и друга 6377, подъ която е само отбЬлЬзано: „Крырснл
кисть вся земля КолгарьскмР*.1) Какъ се обяснява сжществу-
ването на тия двЬ различии дати за едно и сжщото събитие
’) По Ипатскому списку, С.П.Бургъ, 1871, стр. 10 и 12.
5*
68
В. Н. Златарски,
въ руския летописъ? Разбира се, най-простото и най-есте-
ствено обяснение ще бжде, че те сж били заимствувани отъ
съставителя на л'Ьтописа отъ два различии извора, въ конто
сж били поставени и две различии дати за покръщането на
българите. Но дали това е така? По-горе казахме, че текстътъ
на л’Ьтописа подъ 6366 год. е заимствуванъ отъ продълже-
нието на Амартола, обаче въ последнего н4ма изобщо ни-
каква дата при изв’Ьстието за покръщането на българите,
следов, годината 6366, както се е догаждалъ и Голубински*),
е поставена отъ съставителя на летописа производно: нему е
било известно, че това събитие е станало при императоръ
Михаила III, обаче изворътъ му не давалъ никаква дата; отъ
друга пъкъ страна той води своя летописъ по години и за-
това требало да го подведе подъ известна година; понеже е
знаялъ, че управлението на Михаила III. се е продължавало
до 6367, той и поставилъ разказа за покръщането въ предпо-
следнята година на царуването му. — Що се отнася до дру-
гата дата 6377 г., то тя се явява сжщата, както и въ дру-
гите по-горе посочени паметници. Но въ руския летопись
ние срещаме сжщо и годината 6406, подъ киято се помести
освенъ нашествието на угрите противъ Киевъ, още и съдър-
жанието на статията „О npeaoxeniH кннгъ & греуескаго пзыкл
на слоксньск1Й“, следов, съставательтъ на руския летописъ е
ималъ подъ ржка сжщия изворъ, по който сж работали и дру-
гите руски преправячи - „летописци".
Всичките, приведепи до тукъ отъ разни руски паметници,
(конто имахме възможпость за сега да съберемъ), комбинирани
дати за покръщането на българите и за преложението на
книгите сж имали, както посочихме, за основа две главни
дати: за първото 6377 г. и за второто 6406 г., която още
се определи съ 30 год. отъ покръщането и съ 77 год. отъ
7-я вселенски съборъ. Това показва, че тия дати сж заим-
ствувапи отъ единъ общъ изворъ. За такъвъ обикновенно
се посочва на „Никифора патриарха Царяграда летописецъ
въскоре“, въ чиято основа наистина е влезълъ славянскиятъ
преводъ на Никифоровата ypovoypa<p(a auvtopog, продължена и
попълпена съ дати отъ българската и главно отъ руската ис-
*) ГолубинскНл, каз. съч., стр. 247—248.
Имали ли сж българитЬ свое л'Ьтоброепие.
69
тория. Но дали тоя прЬводъ и това продължение сж напра-
вени въ Русия? За да може да се отговори на тоя въпросъ
въ единъ или другъ смисълъ, доста е да разгледаме какъ сж
добпти означенитЬ по-горЬ години за покръщането и за прЬло-
жението на книгитЬ. Ние ще почнемъ съ датата на последнего.
Ние вече по-горЬ казахме, че за прЬложението на кни-
гитЬ трЬбва да вземемъ тъкмо 6406 г. спроти другитЬ 6405,
6407, 6408, 6409 и 6414. Обаче не само тия послЬднитЬ
години, по и самата 6406 год. не ни дава вЬрно годината
на българското покръщане споредъ даденитЬ 30 години за
врЬмето отъ покръщането до прЬложението на книгитЬ, съ
каквато и да било година отъ С. М. до Р. Хр. да работимъ
(5500, 5505, 5508). НапослЬдъкъ А. А. Шахматовъ, като
посочи, че и въ руския лЬтописъ подъ 6406 г. се разказва
за прЬложението на книгитЬ, доказа, че най-вЬрната дата е
именно тая (6406) и че това число е получено съгласно сж-
ществувалата въ Русия традиция да се опрЬдЬля годината на
прЬложението споредъ годината на 7-я вселенски съборъ, отъ
СлЬднитЬ числа: 5506 (год. отъ С. М. до Р. Хр.), 823 (год.
отъ Р. Хр. до 7-ия съборъ) и 77 (год. отъ 7-ия вселенски
съборъ до прЬложението на книгитЬ).1) Тоя изводъ, може би,
да е правиленъ, но той малко може да ни помогне въ случая,
защото, ако дори да приемемъ това обяснение произхода на
6406 г. за възможно, все пакъ при опрЬдЬлението годината
на покръщането споредъ даденитЬ 30 г. тя си остава пакъ
повидимому певЬрна дата, слЬдов. ще трЬба да признаемъ, че
годината 6406 е била изведена по другъ нЬкой начинъ.
И наистина, първоначалниятъ авторъ на тая дата не си
ли е послужилъ при изчислението й съ българското лЬто-
броепие? А. Шахматовъ въ споменатата статия отлично до-
каза, че влЬзлото въ руския лЬтописъ „сказаше о преложеши
книгъ“ е заимствувано отъ другъ чуждъ паметникъ, конто е
билъ специалпо написанъ отъ ученицитЬ на Кирила и Ме-
тодам въ свързка отъ една страна съ изгопването на сла-
вЬнското писмо отъ Моравия, а отъ друга съ нашествието на
угритЬ (маджаритЬ) и послЬдвалото слЬдъ това разкжсване на
славЬнитЬ, за да се докаже единството, общия произходъ на
0 А. Шахматовъ, каз. ст., стр. 175—177.
70
В. Н. Златарски,
славЯнскитЯ народи.1) Оттука ясно става, че това „сказаше“ е
могло да бжде написано само въ България, д'Ьто ученицитЯ на
славянскитЯ първоучители слЯдъ смъртьта на Методия намЯ-
риха подслонъ и почва както да продължаватъ дЯлото на
своитЯ учители, тъй и да развивать идеята за единството и
общия произходъ на славЯнитЯ. Затова ние имаме доста осно-
вание a priori да твърдимъ, че и годината 6406, която е била
сигурно отбЯлЯзана въ самою „сказание11, могла е да бжде
изведена по българското лЯтоброение.
Ние вече видЯхме по-горЯ при обяснението па датитЯ
въ „Нсторнкнн Еъкратъцт;“, че 6406 год. отъ С. М. по бъл-
гарското лЯтоброение отговаря на 901 год. оть Хр. пли на
241 л. г. отъ българската ера, която се е продължавала отъ
27. май 893 до 15. май 894 год., слЯдов. прЯложението на
книгитЯ би трЯбало да отнесемъ къмъ не по-късно отъ 15. май
894 г. Обаче да приемемъ тая дата не ни позволяватъ даде-
нитЯ за врЯмето отъ покръщането до прЯложението на книгитЯ
30 години, конто + 6377 (годината на покръщането) = 6407 г.,
а това ни подсеща, че числото 6406 показва пълнитЯ години,
конто сж се изминали до годината на прЯложението, слЯдов.
послЯднето се отнася къмъ 6407 г. или къмъ 242 (6407—
5505=902—660 = 242) год. отъ българската ера, която се е
продължавала отъ 893'37 до 894'34 или отъ 16. май 894
до 4. май 895 год. Тоя нашъ изводъ би билъ вЯренъ, ако
той се оправдаете отъ другитЯ данни: отъ покръщането до
прЯложението се изминали 30 год., т. е. ако отъ годината
894—895 иЗвадимъ 30 год., ще получимъ годината на по-
кръщането. И така е. Ние имахме случай да посочимъ, че
покръщането на Бориса е станало па-скоро слЯдъ 8. априлъ
865 год. (вж. по-горЯ стр. 52—53); прЯложението на кни-
гитЯ е станало прЯзъ 242 лун. год. отъ българ. ера, т. е. не
по-късно отъ 4. май 895 г., слЯдоват. ако отъ тая дата из-
вадимъ 30 год., то ще получимъ, че покръщането е станало
не по-късно отъ 4. май 865, що напълно отговаря на гор-
нята дата, съ други думи, почрмцането е станало между
8. априлъ и 4. май 865 год. отъ Хр. Що се отнася до
числото 77, то е било изведено, както вече посочихме, по
’) Пакъ тамъ, стр. 178—181.
Имали ли сж бълтаритЯ свое лЯтоброение.
71
другъ начинъ: 6406—6329 (година отъ С. М. до 7-ия все-
ленски съборъ) = 77 (вж. по-горЬ, стр. 63). И тъй прпложе-
нието на книгитп се отнася къмъ 6407 г. отъ С. Л1. по
българекото лптоброение, или къмъ 902 отъ Хр. по българ-
ското лптоброение, или къмъ 242 л. г. отъ началото на бъл-
гарската ера или най-сетнп то е било написано не по-късно
отъ 4. май 895 г. отъ Р. Хр.; а понеже къмъ пролЗиъта
895 год. се отнася нашествието на маджаритЬ въ България
(вж. по-долу), и въ „сказанието" не се споменува за това съ-
битие, за което авторътъ едвали би умълчалъ, то написването на
сказанието ще трпба да отнесемъ къмъ зимата 894/95 година.
Възъ основа на тоя изводъ могатъ да се направятъ след-
нит?: заключения: 1. въ първоначалния текстъ на „сказаше
о преложенш книгъ" е била означена 6406 г. като последил
нълпа отъ С. М. до годината, когато е било написано „сказа-
нието" ; 2. авторътъ на „сказанието" си е служилъ съ бъл-
гарекото лЬтоброеппе и съ 5505 год. отъ С. М., т. е. той е
жив4лъ и писалъ несъмн-Ьнно въ България, и при това па-
дали ще бжде твърдф смело, ако пр'Ьдположимъ, че то ще да е
изл^зло пзъ-подъ перото на сжщия еп. Константина, защото
сжщата идея за общностьта на слав^нскит^ народи ние срЬ-
щаме и въ неговит-Ъ „Прогласъ" и „Молитва", д'Ьто той говори
за цЬлото „Слов4ньско племл" и се обръща къмъ „вен Сло-
вени" — това отъ една страна, а отъ друга — къмъ това
предположение ни насочватъ още 1. сдпаквостьта на датит'Ь
и на способа въ изчислението имъ както и въ „Нсторнкнн
къкратъч*“, и 2- споменуваието въ „сказанието" за съвремснпи
събития: самою „сказание" се предхожда съ съобщение за
нашествието на угрит$, защото тъкмо около това врЬме се
бЬха почнали пападенията на маджарит’Ь върху „волохит’Ь и
словенигЬ", и още въ 892 год., както е известно, пие ги виж-
даме да дЬйствуватъ по покана на немския краль Арнулфа
противъ Чехо-Моравия — тия тъкмо съвременни събития сж
и послужили като изходна точка за автора при написването
на „сказанието"; и 3. руските преправячи па Никифоровым
„летописецъ", като не сж знаели за сжществуването на бъл-
гарекото летоброение, не сж могли да си обяснятъ произхода
на 6406 год. и затова сж я изменявали, като я намаля-
72
В. Н. Златарскн,
вали или уголЬмявали, или пъкъ сж я дотъкмявали съ разни
измислени производил дати.
Но тукъ изпъква другъ едипъ важенъ въпросъ; възможно
ли е, щото самою „приложение на книгитЬ" да бжде отнесено
къмъ 6407 г. отъ С. М. или къмъ 894—895 год. отъ Хр.?
При изричното и най-достовЪрно свидЬтелство на чернори-
зеца Храбъръ, че прЬложението е станало въ 6363 г., раз-
бира се, тукъ не може да има два отговора на поставения
въпросъ; па и самою съдържание на „сказанието" не допуща
такава късна дата за „прЬложението на книгитЬ". Тукъ, оче-
видно, има нЬкое недоразумение, и ние го съглеждаме вь
това, че въ първоначалния текстъ на „сказапието" датата, ко-
гато то е било написано, да е стояла въ самого му заглавие,
дЬто била означена 6406 год. отъ Адама и дори може би и
30 години отъ покръщането на българитЬ, и по-сетнЬ тия
дати сж били прЬхвърлени и върху самою прЬложение. За-
това ние мислимъ, че не прЬложението, а написването на
„сказаше о преложеши книгъ“ ще трЬба да отнесемъ къмъ
6406 г. отъ С. М. или 894—895 г. отъ Хр.
Сега нека разгледаме, какъ е произлЬзла другата основна
дата — 6377 г. отъ С. М., която ни се дава като година
за покръщането на българитЬ. Но прЬдварителпо ще трЬба
да установимъ, къмъ коя година собственно се отнася покръ-
щането на българитЬ: къмъ 6376 ли, или къмъ 6377 г., за-
щото, както видЬхме, макаръ че въ повечето отъ приведенитЬ
по-горЬ паметници и да се срЬща годината 6377. но въ нЬкои
и то по-старитЬ, наприм., въ „хронографъ первой редакцш" е
показано изрично, че българитЬ „кртншлсж къ лито зтбз“
а въ други стой „до Kpeqicuia Болгарсклго <5 Ддамл лътъ
sfos“ (вж. стр. 65). Вече това колебание между двЬтЬ тия
дати ни показва, че рускитЬ прЬправячи различно сж схващали
годината 6376: едни въ смисъль, че сж се изминали тол-
кова години отъ С. М. и ватова отнесли покръщането къмъ
6377, а други — че самото събитие се е случило въ
6376 год. Кое отъ тия двЬ схващания е по-правилно, ще
ни покаже извЬстието отъ другъ единъ паметникъ, който по
своята авторитетность стой много по-високо, отколкото приве-
денитЬ по-горЬ. Това е житието на св. Климента Охридски,
дЬто въ края на IV. глава четемъ: „Тъй българскиятъ народъ,
Има л и ли сл бълтаритф свое лптоброение.
73
като остави скитското заблуждение, позна истинския и правил
пжть, който е Христосъ, и най-сетп'Ь, макаръ и късно, въ 11
или 12 часъ в.тЬзе въ Божия вертоградъ, „благодатно прн-
зкАвшаго нхъ“. Призванието (покръщането) на тоя народъ
стана as лгьто отъ създанието на сеп,та, шесть хиляди и
триста и седемдесетъ и седемьи (iv ёт« у“Р ^ахюусХюатф
Tpiaxoawa-ф ё68о(1Т]хоатф ё£86р.ф тоб хоароо ysviaecop
таитои той y^voug xXiJaig Y£Y^VYJTai- ’) О'1"1, тоя текстъ се ясно
види, че покръщането па българите е станало въ 6377 год,
при това годипата е отбе.те.запа не съ цифрови букви, а съ
пълни думи, що отстранява всЬко предположение за каквито
и да било изопачения въ текста отъ страна на преписвачитк
И тъй не остава никакво съмп-Г.ние, че отъ днЬте приведени
по-гор-f; схващания ще трЬба да се приеме първото, че отъ
С. М. до годината на покръщането сж се изминали 6376 г.
и че самото покръщане се отнася къмъ 6377 г.
Обаче тая година, както и 6406, пе ни дава верно го-
дппата на покръщането. съ която година отъ С. М. (5500,
5505 и 5508) и да работимъ, следов, и тя ще да е начи-
слена сжщо по българското летоброепие. И така е: 6377 —
5505 = 872 г. отъ Р. Хр. по бълг. летоброепие, или 212
(=872—660) л. год. отъ бълг. ера; но пие вече доказахме
по други данпи и други начини, че покрыцапето на бълга-
рите е станало наскоро следъ 8. априлъ 865 (вж. по-горе
стр, 52—53) и 2. не по-късно отъ 4. май 865 (вж. по-горе
стр. 70), т. е. покръщането се отнася къмъ самото начало на
6377 год. отъ С. М. или на 872 отъ Хр. по бълг. лгыпо-
броение, или на 212 лун. год. отъ българ. ера, или между
9. априлъ и 4. май 865 г. отъ Р. Хр..2)
2) Вж. „Чудесата па св. отецъ нашъ Климентъ, българский архиепископъ“,
привел Д. Матовъ, СрЪдецъ, 1885, стр. 12. — Родянекш, каз съч., стр. 365.
2) Устаиовяването българския пронзходъ на 6377 год., която намираме въ
пространного житие на св. Климента Охридски, иде, ако не все още, да под-
крепи мн-Ьнието на старнтЬ слависти (Шафарика, Бодянски н Миклошпча), че
топа жнтие първонача’но е било написано въ X. вЪкъ на български язикъ и въ
Вългария отъ нФкой Климентовъ учеиикъ и сетнЪ приведено на гръцки отъ
Ох ридс кия архиеписконъ Теофилакта, както е казано въ заглавието му, то по не
наи-очебиеще да подтвърди друго едно мнение (на Воронова), че сьставительтъ
на това житие, билъ той архиеннскояъ Теофилактъ, пли другъ н1>кой, несъмнФнно
се е ползувалъ отъ по-стари български паметиици отъ X. в-Ькъ, конто сж съдър-
жалн подробив биографически данни за живота и дЬйвостьга на св. Климента,
но конто не сж достнгиали до насъ; най-сетп'Ь то окоичателно отхвърля третето
74
В. Я. Златарски,
III. Напълно удовлетворителното обяснение на приведенитЬ
дати както отъ „Историкии въкратъцЬ“, тъй и за покръща-
нето на българитЬ и „сказанието“ за прЬложението на кни-
гитЬ, най-ясно ни доказва, не само че наистпна е сжществу-
вало собствено българско лЬтоброение, но и че по това лЬто-
броение българитЬ сж продължавали да броятъ годинит'Ь и
слЬдь покръщането си пр-Ьзъ врЬмето на първото българско
царство. Да се убЬдимъ въ това. доста е да се обьрпемъ и
къмъ другитЪ дати, конто ни дава рускиятъ лЬтописъ за съ-
битилта отъ българската история.
1. Подъ 6410 г. се разказва за нашествието на угритЬ
(маджаритЬ) въ България по покана на императоръ Лъва VI.
Философъ. Събитието е изложено тукъ съкратено споредъ про-
дължението на Георгия Амартола; обаче въ послЬднето не е
показана никаква дата за това събитие, слЬдов. съставительтъ
на руския лЬтописъ не е могълъ да я заимствува отъ своя
изворъ, нито пъкъ самъ да я начисли; очевидно и тукъ ще
да е ималъ подъ ржка изворъ, отдЬто я взелъ готова, но въ
какъвъ видъ? — Ако послЬдователно извадимъ отъ 6410 по
5500, 5505 и 5508, то за събитието ще получимъ годинитЬ
910, 905 и 902, отъ конто нито една не ни дава подходна
дата, защото, споредъ извЬстнитЬ досега хронологически данни
отъ други извори, това събитие може да се отнесе само къмъ
895 г.;1) ако пъкъ работимъ съ сжщитЬ числа само по бъл-
гарското лЬтоброение, ще получимъ послЬдовно 903 [6410—
5500 = 910—660 =250 лун. г. отъ Б. Е. или 902'10 сл. г.
= 903 сл. година], 898 [6410—5505 = 905 — 660 = 245 л.
год. отъ Б. Е. или 897-25 сл. год. = 898 сл. година] и 895
[6410 — 5508 = 902—660 = 242 лун. години отъ Б. Е. или
или 894'34 сл. год. = 895 сл. год.] сл. години отъ Хр., т. е.
мнЬине (на Голубински) по сжщия въпросъ, те пространного Климентово житие
не е съчннепо нито въ X. вЬкъ, вито пъкъ отъ Теофилакта, а е съставено по-
сетив, не по-раио отъ края на XII. вЬкъ, откэкъ охри дек нтЬ архнепископи поч-
иалн да се титулуватъ и съ нмето иа нърва Юстиниана, — за туй, защото единъ
съставитель гръкъ и при това въ края ва XII. вЬкъ, иикога ие би употрЬбнлъ
въ хронолотнята св дати изчи глени по българското лЬтоброение, (Вж. разборъ
иа всички мнЬния по тоя въпросъ у А. Боронова, ГлавнЬйппе источники для
исто pi и свв. Кирилла и Меоод1я, К1евъ, 1877, стр. 111 и сл. м иеговото миЬиве
стр. 125 и сл.)
’) Вж. подробно у Б. Златарски, ИзвЬстията за българитЬ въ хрониката
иа Симеона Логотета, София, 1908, стр. 90—1OI.
Имали ля сж българятЬ свое летоброение.
75
ако см^таме съ 5508 г. отъ С. М, ще получимъ истинската
дата за събитието, или 6410 г. =5508 + 902 (отъ Хр. по
бълг. лптоброение). Но тогава ще тр!ба да признаемъ, че въ
Българил (ако допуснемъ, че изворътъ, отдуто е взета тая дата
(6410) е български) сж сметали въ края на IX. вГкъ не съ
5505 г. отъ С. М., както видЬхме по-горе, а съ 5508 по ви-
зантийского лптоброение. Едничка възможность да се обясни
това противоречие може да ни даде само предположением,
че на съставителя на 6410 г, билъ той самиятъ руски ле~
тописецъ, или другъ некой преди него, е била известна само
по българекото летоброение отъ Хр. 902 год., къмъ която и
прибавилъ употребителната у византийците година отъ С. М.
5508. Ако това предположение е приемливо, тогава наше-
ствието на маджарите въ България при Симеовэ се отнася
къмъ 242 л. г. отъ българската ера или къмъ времето между
16. май 894 и 4. май 895 отъ Хр., а понеже възъ основа на
други извори знаемъ, че това събитие се отнася къмъ 895 г.,
по-точно ще треба да го отнесемъ къмъ пролетьта 895 г.,
която напълно отговаря на общия вървежъ на събитията.1)
2. Подъ 6422 год. рускиятъ летописъ ни разказва за
първия походъ на Симеона срещу Цариградъ, който походъ
се отнася обикновенно споредъ византийските хроники къмъ
есеньта 913 год.
3. Подъ 6423 год. въ руския летописъ се разказва за
вторил походъ на Симеона противъ Византия, за несполучли-
вите преговори на византийского правптелство съ печенезите
за съвместно нападапие на България и за превземането на
Одринъ отъ Симеона, — събития, конто споредъ византий-
ските хроники се отнася къмъ 2-та половина на 914 год. и
къмъ началото на 3. иидиктионъ.2)
И две-ге тия дати сж изчнелени само по византийского
летоброение, т. е. съ 5508 г. отъ С. М. спореда. дадения въ
продължението на Георгия Амартола 3. иидиктионъ. Поради
това може да се предполага, че съставительть на руския ле-
тописъ ги е изчислилъ самъ.
Вж. В. Златарски, пакъ тамъ, стр. IO5—IO7.
Ср. Gear. Hamart., ed. Mural ti, p. 804—805. — The&phanis Contln. ed.
Bon. 886—887. — Symeon Magister, ed. Bon. 734—735.
76
В. Н. Златарски,
4. Подъ 6437 г. пакъ тамъ четемъ: „Прннде Снмсонъ
на Царьградъ, н попл-мн! фракню н Македонью, н прннде къ
Цлрюгрлдв ВЪ снлъ ЕЪЛНЦЪ н къ горъдостн, н сотвори мнръ
с Романомъ 1|Арсмъ, н къзкрлтнсА къ сколсн“. — Тукъ се
говори за похода на царь Симеона противъ Византия, ирЬд-
приетъ пр'Ьзъ 12. ипдиктионъ, и за знаменитата срЬща на
българския царь съ византийския императоръ подъ стЬнитЬ
на Цариградъ, — срЬща станала на 9. септемврий сжщия
12. ипдиктионъ.1)
Тоя индиктионъ се е продължавалъ отъ 1. септемврий
923 до 31. августъ 924 год. Но нека видимъ първомъ, дали
нашата 6437 г. ни дава тая годипа споредъ византийского
лЬтоброение: 6437—5508 = 929 год. септемврийска, която
се е продължавала отъ 1. септемврий 928 до 31. августъ
929 — дата съвършенно неподходна, защото въ тая година
Симеонъ не е билъ вече живъ, слЬдов. тя не ще да е била на-
числена по византийского лЬтоброение; сжщо така тя не могла
да бжде изчислена и по александрийската ера, защото тогава
ще получимъ още по-неподходна дата 937 г. Остава да ви-
димъ, не е ли тя изведена по българското лЬтоброение, а
именно: 6437—5505 — 932 безъ 660 = 272 лун. година отъ
българската ера, която се е продължавала отъ 922’47 сл. г.
до 923’44 сл. г., или отъ 22. юний 923 до 10. юний 924 г.
отъ Хр., т. е. напълно съгласно съ датата на византийскитЬ
хроники, защото 9. септемврий 12. индиктионъ се пада тъкмо
прЬзъ това 12-мЬсечие.
5. Подъ'' 6450 г. пакъ тамъ четемъ: „Снмсонъ нде на
Хорваты, н поккждснъ кисть Харкаты, н оумре, остакнкъ Петра,
сына своего, кна;кнть“, и най-сетнЬ
’) Всички почти византийски хронисти отиасятъ горн и т-Ь събития къмъ
2. индиктионъ norpiuiHO (Georg. Hamart. ed. Murilt, p. 824; Theoph. Cont. ed.
Bon., p. 405, Sgm. Mag. ibid. p. 4d5; Leo Gramm, ed. Bon. p. 710; Ccdrenus, ed.
Bon. 11, p. 803), вм’Ьсто 12. индиктионъ, както пие вече имахме случай на друго
мЬсто подробно да посочимъ и изобщо да разгледаме въпроса ва датата на цар-
ската ср!>ща (Вж. В. Н. Златарски, Писмата на византийския императоръ Ро-
мана Лакапина до българския царь Симеона, въ Сб.Н.У.К., кн. XIII, стр. 298,
заб^л. 1), като доказахме, че срЬщата е станала ие въ септемврий 924 г., както
нриематъ всички иови нсторнци сл'Ьдъ Круга, а въ септемврий 928 г. Разглед-
ваната тукъ 6487 год. на руския лЬтописъ, както ще видимъ, иде още веднажъ
да подтвърди нашит'!; заключения.
Ималв ли сж българит'Ь свое лптоброение.
77
6. Подъ 6451 г. се продължава: „Плкы прнндоша (вол-
гари) на Цлрьгрлдъ, н мнръ спткорнкше с Романомъ, козкра-
тншасд къскоасн“.
Византийский хрописти отбелЬзватъ смъртьта на царь
Симеона подъ 27. май 15. индиктионъ, *) който се е продъл-
жавалъ отъ 1. септемврий 926 до 31. августъ 927 г. отъ Хр.
Обаче означената въ руския жЬтоппсъ 6450 г. отъ С. М. не
ни дава тая година нито по византийскою, нито по българ-
ското лптоброение, защото по първото ще получимъ 942
(=6450—5508), а по второго — 936 (=6450—5505 = 945
—660 = 285 л. г. отъ Б. Е. или 276 сл. г.+ 660 = 936) отъ Хр.;
не може да се пр^дполага сжщо, че тая година е изведена
по друго лптоброение, напр. александрийскою, защото ще се
получи още по-неподходна дата — 950 год.; остава, следов,
да предположим'!., че годината е погрешна въ самия лето-
пись. Най-леспа и твърд'Ь допустима поправка може да бжде,
ако вм. 6450 четемъ 6440, т. е. да допуснемъ, че първона-
чално, ако не въ руския летопись, то поне въ неговпя ори-
гиналъ, е стояло t s у м, което отпосле е било пзкрпвено при
прЬписването на гяун. Обаче и тая поправка нема да ни
помогне, защото 6440 г. по българ. летоброепие ще ни даде
275 л. г., която се е продължавала отъ 19. априлъ 926 до
7. априлъ 927 отъ Хр., т. е. 27. май остава въпъ отъ това
12-месечие. Затова извора на грешката, споредъ пасъ, ще треба
Да търсимъ на друго место. Тя е могла да стане още при
преврыцането на дадената 927 г. византийска въ българска
и то по следния начинъ: 927—660 = 267 сл. г., който сме-
тачътъ е требало да прЬвърне въ лунни години; обаче, той
по погу/Ьшка вм. числото 267 е взелъ 276, което обърпато
въ лунни години, ще ни даде 285 + 660 = 945 + 5505 = 6450.2)
Веднажъ направепа тая грешка при превръщапето на 927 г.
въ българска година, тя се е отразила и върху следнята 6451 г.,
защото сключването на мира между България и Византия, както
*) Georg. Hamart., ibid. р. 830; Theoph. Contin, ibid., p. 411; Syni. Ma-
gister, ibid. p. 740; Leo Grammat. ibid. p. 315; Cedrenus, ibid. II, p. 307.
9 Че подобна грЪшка e могла да стане именно при прЬвръщането на вп-
ваитийската 927 г. въ българсва, пи кара да мислииъ още в това съображенне,
че нагла та дата е била взчислявана въ X. вЬкъ, когато въ българската кенжнина
е било употрЬбяваао вече и византийского лЬтоброение наравне съ българското,
както ще видвмъ по-долу, в, може бв, подъ визаитийско влвявае първото да е
и мал о вече по-широко употрЬбеивс, отколкото второго.
78
В. Н. Златарски,
и бракътъ на царь Петра съ Мария, внучката на Романа Ла-
капина, се отнасятъ къмъ 8. окгомврий сжщата година или въ
928 год. (септемврийска) по византийского лЬтоброение, т. е.
см'Ьтачътъ не се заелъ да изчислява отново годината, а просто
къмъ неверно изчислената 6450 прибавилъ единица. — Щомъ
това се установява, сега вече лесно ще ни бжде да нам'Ьримъ
истинската и точна година за смъртьта на царь Симеона по
българекото л'Ьтоброение: 927—660 = 267 сл. год., която ни
дава 275-25 л. г.; ако къмъ 275-25 + 660=935-25 или отъ
С. М. 935-25 + 5505 = 6440-25 год., следов. Симеонъ не е
умр'Ьлъ въ 6440, а въ 6441 г. въ началото, или, както ви-
д'Ьхме, между 275 и 276 лунни години отъ българската ера,
т. е. между 8. май 927 и 26. априлъ 928 год, или напълно
съгласно съ хронологический данни на византийский хро-
ники, защото както 27. май, тъй и 8. окгомврий 927 влизатъ
тъкмо въ означеното 12-м'Ьсечие.
И тъй, отъ разгледаний до тукъ 9 дати, конто рус-
киятъ лЬтописецъ ни дава за събитията отъ българската ис-
тория, именно: 6366, 6377, 6406, 6410, 6422, 6423, 6437,
6450 (? 6440) и 6451 (? 6341), една (6366) е изчислена отъ
самия Л'Ьтописецъ. двЬ (6422 и 6423) сж изведени по визан-
тийского л’Ьтоброение, а останалий шесть по българекото.
Тоя резултатъ ни довежда до слЬдний заключения: 1. че
съставительтъ на руския летописъ е черпалъ тия своп хро-
нологически данни несъмнЬнно отъ български изворъ и 2. че
тоя изворъ е пр'Ьдставялъ ако не и'Ькой български лЬтописъ
въ истинския смисълъ на думата, то сигурно н^коя хроно-
логическа таблица, подобна на „Нсторнкнн за ёл къкрат1|-ь“
на еп. Константина, въ основата на конто е легналъ пр'Ьводътъ
на y'povoypacpia ouvtopoc; на патриархъ Никифора, допълнена и
продължена въ България отъ разни лица, конто сж изчисля-
вали годиний различно. Тия наши изводи за хронологията на
руския лЬтописъ дон'ЬйдЬ косвенно подтвърдяватъ изказаната
отъ А. А. Шахматовъ мисъль, че рускиятъ Л'Ьтописецъ между
другий си извори е ималъ подъ ржка и български лЬтописи.1)
*) А. А. Шахматовъ, Одинъ изъ неточнаковъ л’Ьтопнсиаго сказашя о
крещевш Влатимхра, въ Сборпикъ статей по славянов Ьдешю въ честь М. С. Дри-
пова, Харьковъ, 1903, стр. 63—74.— Схщий. Разыскания о древн^йшихъ рускихъ
лйтопнецыхъ сводахъ, С.-Петерб., 1908, стр. 120—133, 152—157, особ. 465—468.
Имали ли с* българитЬ свое лЬтоброение.
79
IV. Най-сепй считаме за нужно да се спремъ и върху
други две дати, конто и до днесь все още оставатъ необясними.
Въ споменатата вече приписка на черноризеца Тудора
Доксовъ къмъ привода на „словата0 на Атанасия Алексан-
дрийски противъ арианитЬ, четемъ слЬдието: „ей книги
едгоуестпы л; нлрнусмын aoahaciii. повел-кшем князл нашего
ЕОЛглрскА. именем* Cimeoha преложи и епнекой Константин;
к* слокеискъ ia^mk* ; «о грсуьскл | в л*то й наулла мира,
rsyi д ни* i,.... плиса же н Тоудыр’ УврнорнзЕ1 До^ов’.
Тбмже кнзем повелълъ; на нстш Тыуа къ атТ rsyie нн-
Д1кта Тд . . . . в се «во лето йене рак еж!н сего кпа^я
<5l'b . . . КЕЛНК1Н Н YT ИЫ Н БЛГОЕЪриЫ ГОСПО* НЛШЪ КНД? ЕОЛ-
глрекъ. именем’ Борись; христйнос же имя емв Михаил. mci|a
Maia въ в днь; в сквоттУ ветер111). Тукъ ни сж дадени две
дати: 1. за привода на еп. Константина 6414 г. отъ С. М.,
която, споредъ приписката, отговаря на 10. индиктионъ и
2. за смъртьта на кпяза Бориса и за npinnea на Тудора
черноризеца Доксовъ 6415 г. отъ С. М., която отговаря на
14. ипдиктионъ. Обаче, нито една отъ дв4т1; тия дати не от-
говаря на посочения при т^хъ индиктионъ, защото 6414 съот-
вЬтствува на 9. индиктионъ, а 6415 г. — на 10. Очевидно
погрбшенъ е 14. идиктионъ, защото разликата между две
слЬдващи една сл$дъ друга години не може да бжде 4 ин-
ДОктиоиа. Но съ това не се изчерпватъ невидимому грЬшкит^:
ако къмъ 6414 г. е посоченъ въ приписката 10. индиктионъ,
то къмъ 6415 г. би тр’Ьбало да бжде 11. ипдиктионъ, а пъкъ
въ сжщность 6415 г. отговаря на 10. индиктионъ, следов, би
трйбало да прйдположимъ, че и дадениятъ 10. индиктионъ за
6414 г. е сжщо така погрЬшенъ; но такова предположение
да правимъ немаме никакво основание. Отъ друга пъкъ страна
неоспоримо в^рна се явява 6415 г. или отъ Хр. 907 г. за
смъртьта на Бориса и за преписа на Тудора Доксовъ, защото
2. май презъ тая година се пада тъкмо въ ежбота. Отгука
ясно става, че изчислението на дадепите две дати (6414 и
6415) не е било направено по византийского летоброение съ
*) Горскш и Новоструевъ, Описание рук. Моск. Синод. библ1отеки, от-
дЬлъ II, 2. № Ш, стр. 32—33.
80
В. Н. Златарски,
5508 отъ С. М. ПЬма да получимъ удовлетворителенъ ре-
вултатъ, ако смЬтаме съ 5505 и 5500, защото въ такъвъ
случай ще получимъ послФдовно за 6414 год. 12. и 2., а за
6415 — 13. и 3. индиктиони.
Остава следов, да видимъ, не сж ли изчислени тЬ по
българското лЬтоброение. Но и тукъ, ако смЬтаме съ 5505 го-
дина отъ С. М., ще получимъ: за 6414 година — 249
(6414—5505 = 909—660 = 249) лунна година отъ българ-
ската ера, която се е продължавала отъ 23. мартъ 901 до
17. февруарий 902, която година отговаря па 4./5. индиктионъ,
3 за 6415—250 (6415 — 5505=910—660 = 250) л. година
отъ бълг. ера, която се е продължавала отъ 18. февруарий
902 до 6. февруарий 903, която отговаря на 5./6. ивдик-
тионъ. Обаче, ако смЬтаме съ 5500 год. отъ С. М. ще по-
лучимъ тъкмо търсеното. И наистина, 6414 ще ни даде 914 г.
(=6414—5500) отъ Хр. по бълг. лЬтоброение, пли 254 г.
(=914—660) л. г. отъ бълг. ера, която се е продължавала отъ
3. япуарий 906 до 27 декемврий 906 г., т. е. отъ 1. септемврий
до 27. декемврий тя е съвпадала съ 907 септемврийска (визан-
тийска) година, или съ 10 индиктионъ, слЬдов. еп. Константинъ
е евършилъ прЬвода си между 1. септемврий и 27. декемврий
906 г. Тогава смъртьта на князъ Бориса на 2. май, както
и прЬписътъ на Тудора Доксовъ се отнасятъ къмъ 255 л. г.
отъ българската ера (6415—5500 = 915—660 = 255), която
се е продължавала отъ 28. декемврий 906 г. до 16. декемврий
907, т. е. отъ 1. септемврий до 16. декемврий 907 г. тя е
съвпадала съ 908 г. септемврийска (византнйска) година пли
съ 11. индиктионъ, оттука става явно, че 10. индиктионъ при
6414 г. е вЬренъ, а дадениятъ къмъ 6415 г. въ приписката
14. индиктионъ ще трЬба да се поправи на и, което е могло
твърдф лесно да се обърне при прЬписването на 1д. И тъй,
Тудоръ Доксовъ е евършилъ своя прЬписъ между 1. септемврий
и 16. декемврий 907 г., а смъртьта на князъ Бориса, която
очевидно е прЬдхождала евършека на прЬписа, се наистина
отнася къмъ 2. май 907 г., защото тая дата влиза тъкмо въ
12-мЬсечието отъ 28. декемврий 906 до 16. декемврий 907 г.
ДобититЬ тукъ резултати идатъ да ни посочатъ на още
една особенность въ нашата стара хронология, а именно, че
въ X. вЬкъ у насъ редомъ съ 5505 г. отъ С. М. сж смЬтали
И мал и ли сж бъягарнт^ свое летоброение.
81
в съ 5500 г., когато сх изчислявали годинигЬ отъ С. М. по
българекото летоброение. На първъ погледъ това би ни се
показало странно, но вие мислимъ, че това ще трЬба да обя-
снимъ съ непосрЬдственото влияние на Византия, т. е. че както
въ Византия сх смЬтали съ 5508 и съ 5500, тъй и въ Бъл-
гария при царь Симеона сж почнали да смЬтатъ както съ
5505, тъй и съ 5500 г. отъ С. М.; освЬнъ това самигЬ раз-
гледани дати отъ приписката сж били очевидно изчислени не
отъ епископъ Константина, който въ случая би употрЬбилъ
може би схщия способъ за изчислението, както и при съставя-
ието на „Нсторнкнн въкрятъ^«“, а отъ Тудора черпоризецъ
Доксовъ, който, като братовчедъ на царь Симеона,1) се е нами-
ралъ подъ силното негово книжовно влияние и прокарвалъ
византийскитЬ тенденции на своя царь-книжовникъ. Сжщото
византийско влияние се проявява у Тудора Доксовъ и въ озна-
чението на числата отъ 2-ия десетъкъ — I д = 14 по гръцки
образецъ с8', когато еп. Константинъ пише, както видЬхме,
В| = 12, Й1 = 18, — начинъ, който е билъ усвоенъ завинаги
само за числата отъ И—19 и въ който ние съглеждаме
остатъкъ на българския способъ за означение числата съ
единицигЬ на първо мЬсто.
Но изводътъ, че въ X. вЬкъ у насъ сж смЬтали редомъ
съ 5508 и съ 5500 отъ С. М. ни навожда на нови отобра-
жения за зпачепието на израза „етхь бехти11, който Тудоръ
Доксовъ ни дава въ горЬприведената приписка за годината
на покръщането.
Ние вече посочихме, че по аналогия съ българскитЬ числа
отъ Именика въ израза „етхь бехти“ ще трЬба да видимъ сжщо
така едно българско число, въ което единицитЬ сж изразепи
съ етхь, а десетицитЪ — съ бехти; сжщо така видЬхме, че
обяснението на „бехти“ съ вечемъ се явява твърдЬ правдопо-
добно, още повече като знаемъ, че въ годината на покръща-
нето влиза десетицата вечемъ. Обаче, за единицитЬ „етхь“ се
оказа неприемливо нито прЪдложеното отъ Бьори „тохъ“ (= 3).
защото тогава нЪма да получимъ истинската година на по-
кръщането 865, нито пъкъ посоченото отъ насъ „текъ“ (= 9),
’) Вж. В. Златарски, Кой е билъ Тудоръ черпоризецъ Доксовъ? „Бы-
rape к.и Пр'Ьгледъ**, год. IV (1897), кн. 3, стр. 8—II.
Спнсанне на Българската акадских. Кинга I. 1. 6
82
В. И. Златарски,
защото въ такъвъ случай ще трЬба да отстжпимъ отъ установе-
ното правило за съставянето па българскитЬ числа (вж. no-
ropt стр. 52 — 55). Сега слЬдъ окончателното установяване,
че истинската година на покръщането отъ С. М. по българ-
ското летоброепие е 6377, и че Тудоръ черноризецъ е изчис-
ллвалъ другитЬ дати (6414 и 6415) въ прпписката си съ
5500 отъ С. М. по бълг. лптоброение, ние сме наклонни да
мислимъ, че при изчислението на „етхь бехти“ Тудоръ е опе-
риралъ по сжщия начинъ и върху готово изведената 6377 г.
на покръщапето. II наистина 6377 — 5500 = 877: 60 дава
въ остатъкъ 37, т. е. 7 вечемъ. И тъй ние получихме едно
число, въ коего десетицитЬ напълно се посрЬщатъ съ десети-
цитЬ въ „етхь бехти“, тогава въ ТудоровитЬ единици „етхь“
ще трЬбва да видимъ цифрата 7, оттука етхъ = 7, което не
само не противорЬчи на основпитЬ български бройни принципи,
но и съпоставепо, напр., съ турското „еди“, се явява твърдЬ
възможно и приемливо. Ако тоя нашъ изводъ е вЬренъ, а
пъкъ да се съмнЬваме въ него нЬмаме основание, то съ него
се запълва една близка въ реда на българскитЬ единици,
останала отъ Именика, тъй че послЬднитЬ могатъ да се нрЬд-
ставятъ въ слЬдния видъ:
1 — верени
2 — дванъ (дваншъ)
3 — тохъ
4 — соморъ
5 — диломъ
6 — дохсъ
7 — етхь
8 — шегоръ (сигоръ)
9 — текъ
10 — шехтемъ (ехтемъ)
Притурка IL
Къмъ стр. 50.
На една отъ прЬднигЬ страници нпе имахме случай да
изтъкнемъ, че поставениятъ отъ г. Бьори въпросъ за разногла-
сие™ между нашия Нменикъ и византийскитЬ хронисти за
хронологията на събитията отъ българската история не може
да се обяспи съ това, че авторътъ на Именика билъ парти-
занинъ па Бинеха-Сабииа и затова го считалъ за законенъ
ханъ, дори когато послЬдниятъ се намиралъ въ изгнание въ
Цариградъ, а съ това, че у самитЬ византийски хронисти
събитията отъ врЬмето на Телеца сж убъркапи и не сж по-
ставени на мЬстото си.
За да се убЬдимъ въ това, доста е да посочимъ па слЬд-
нето: Теофанъ подъ 30. юпий 1. иидиктионъ = 763 год. ни
разказва за поражението на Телеца, за неговото убийство, за
покачването на Винеха-Сабина, абдикирането и побЬгването
Му въ Цариградъ и за покачването на Пагана.1) ВсичкитЬ
тия събития, очевидно, не сж могли да станатъ само въ про-
Дължепие на 2 мЬсеца, защото 1. иидиктионъ се е продъл-
жавалъ отъ 1. септемврий 762 до 31. августъ 763 г., а това
най-добрЬ ни показватъ хронологическитЬ данни на Именика.
Впрочемъ това може да се докаже и по другъ начинъ.
Патриархъ Никпфоръ отнася сжщитЬ тия събития така сжщо
къмъ 1. иидиктионъ.2) Обаче веднага слЬдъ това подъ 3. ин-
диктионъ=765 г., ни разказва слЬднето: „На третия индик-
тионъ Констаптинъ (Копронимъ) потегли въ България, задЬто
Theophanes, ed. de Boor, p. 433 »—10.
*) Nicephorus, ed. de Boor, p. 70 i—
6*
84
В. И. Златарски,
българитЬ лшпиха отъ властьта своя князъ (dJpyvjyiv), по-
ставения отъ Сабина на име Умаръ, а назначиха на нея
(властьта) Токту, мъжъ българинъ, братъ на Баяна; българскитЬ
бЬглеци отидоха въ горитЬ при рЬка Истъръ, неыалво отъ
тЬхъ загинаха, между конто били убити и Токту наедно съ
брата си Баяна и други. Другъ единъ князъ (apycov) тЬ-
хенъ, когото наричали Кампаганъ, избЬгалъ въ Барна, както
се види, за да се спаси, билъ убитъ отъ собственитЬ си слуги.
Тогава много български области били изгорели отъ ромеитЬ
и изтрЬбепи11.1) Тоя разказъ, който ние не иамираме у Тео-
фана, слЬдов. Никифоръ го е заимствувалъ не отъ общия тЬ-
хенъ изворъ, не може да се сматря съвсЬмъ отдЬленъ, самъ
за себе си; очевидно, той ни прЬдава подробности, конто се
отнасятъ къмъ прЬднитЬ събития, отнесени и отъ двамата ав-
тори къмъ 1. индиктионъ. И наистина, тукъ се говори за
похода, прЬдприетъ отъ Константина Копронима, вадЬто бъл-
гаритЬ свалили поставения отъ Сабина князъ Умара, който
несъмнЬнно е Уморъ отъ Именика; но Уморъ, споредъ Име-
ника, е билъ непосрЬдственъ приемникъ на Винеха-Сабина и
е управлявалъ слЬдъ пего всичко 40 Дена, и при това прЬди
покачването на Пагана, както това се доказа и отъ туй, че
името па Пагана не фигурира въ Именика. Отъ друга пъкъ
страна Паганъ у Теофана и Баянъ у Никифора не сж една
и сжщата личность; очевидно тоя Паганъ трЬба да впдимъ въ
Никифоровия Ka|inaydvog, който е xav-Haydcvog, т. е. ханъ
Паганъ, както го обясни твърдЬ сполучливо Marquart,2) за-
щото Никифоровиятъ Баянъ не е билъ вече живъ, когато
Паганъ е станалъ князъ, слЬдов. както избирането, тъй и уби-
ването на Токту е станало сжщо прЬди покачването на Па-
гана, а Оттука ясно става, че, ако Никифоръ отнася изброе-
нитЬ по-горЬ събития къмъ 3. индиктионъ = 765 г., конто оче-
видно сж станали наскоро едно слЬдъ друго и сж въ непо-
срЬдствена свръзка съ споменатия походъ на Конст. Конро-
нима, то и покачването на Пагана се отнася не къмъ 1. ин-
') Пакъ тажъ, стр. 70 — 71 —«.
*) Вж. Die Chronologic der alttilrk. Inechriften, Leipzig, 1898, S. 40. оабфл.
— Ср. пашитЬ „Студии по Бмгарската истории", София 1903, стр. 74 (= Период.
Списание, ки. 63 (1903) стр. 646).
Имали ли сл българитЬ свое лЬтоброение.
85
диктионъ = 763, а къмъ 765 г. най-рано; къмъ тая година ще
трЬба да огнесемъ и убийством на Пагана, което е стапало
прЬзъ врЬмето на сполучливия Копронимовъ походъ, за който
Теофанъ разказва, че билъ прЬдприетъ съ измама, и българ-
скитЬ земи били опустошепи и изгорени, както това и Ни-
кифоръ подтвърдява.') Обаче и 765 г. е съвсЬмъ неприемлива,
защото, споредъ Именика, къмъ тая година, както видЬхме,
се отпася едвамъ убийством на Телеца, слЬдов. и изброенитЬ
по-горЬ събития се отнасятъ къмъ врЬмето слЬдъ 765 г. Че
това е така, ще ни покаже и слЬднята съпоставка, отъ която
ясно ще стане, че послЬдвалиятъ слЬдъ това походъ на Ко-
пронима, който се намира въ евързка съ прЬдния отъ 765 г.
и който Теофанъ поставя подъ 4. индиктионъ = 766 г., е единъ
и сжщия съ оня, който сжщиятъ Теофанъ разказва подъ 773 г.
Theophanes
р. 437 1®—«в
. . . . тд 8ё Ха'
той Touvlou pijvds ttjs
8 lv8txTifivos Ixi'vijoe
хата BouXydpcov xal
I^T^CTElXeV ётс1 ’A/E-
Xiv фу' yeXtiv&a
^onXtcas айта ix
TtivTtov tcov {fepdcTCDV.
TouTtov 8ё £v Tatg
tberats TcpocopptcGdv-
tcov, xal той poffa
nveCoavros, auveTpl-
prjcav pixpou 8elv
fiitavra, xal invlyv)
Xads noX6s, «Sore t8v
pactXda xeXsuaat ypl-
тоид ExteIvelv xal
xoi>s vexpods &vaX4-
yecO-ai xal {MtTCTStv.
*) Theophanes, p. 41
Nicephorus
p. 73 10—
Тф 8ё абтф etei
ётостратеие[ Ktov-
OTavTt vos хата BouX-
ydcpwv xal Ttapayl-
VETat cuv тф XEptivTt
Хаф ёууитата rijs
BouXyapoJv yv|s xal
cxTjvouTat пара tt^v
Xeyop^VTjv £p6oXgv
BEptyciptDv. xXftpov
81 i^oKXtaas cuvte-
Xouv ле pl zee 8tayl-
Xta xal S£ax6ata
cxdttpj, vauTtxdv 8d
7tXr(0os xal стратно-
Ttxdv Ex те twv xXot-
pcov CTpaTUjyiBcov xal
iToptiJV yo'jpcuv ерёа-
X<bv Jv auTOtg ini-
5 >i—•«; — Nicephorus, p.
Theophanes
p. 443 >• — 447 1_.
Тоитср тф £TEt prjvl
Matcp IvBtXTiiovos ф'
SxfvTjos KcovcTavTivos
ct6Xov yeXavSttov ф
хата BouXyaplas xal
eIceXOmv xal auxds els
та Poucta yeXavota
inexlvigcs Ttpds тд
slceXGeiv els t8v Да-
vou6tv xoTapdv xa-
TaXtra]>v xal Tods twv
xa6aXXaptxc5v Э-epdl-
t<i>v cTpaTTjyods
twv xXetcoupffiv, ei
Taos SuvujOfiot tSv
BouXydcpwv els auTdv
iayoXoup£vcov elceX-
6ecv els BouXyaplav.
JX06vtos 8ё абтой Sa>s
71
86
В. Н. Златарски,
xal rfl t£' тоб Чои-
Xfou pujvdg elafjXGev
a86J<og iv rfj niXsi.
oteiXev, йатг лара-
yeveoOca лер1 те Me-
on][i6pEtav xal ’Ay-
ylaXov та xoXlafia-
та xal лроалвХ££всу
BouXydcpocg. ivTEufisv
OUV XEpCXTUK7j6EVTEg
ol ВоиХуарос тбтв,
тд inraxdv xal n).ii-
[iov -S-Eaadcpsvot xXij-
Oog, elg oufiSiascg
тф pa atXet ётр£ tovto
еле1 8ё тд xXftpov
npog Tacg dxTalg Tijg
JxeEvv; fl-aXdiocvjg xa-
Scoppu'^STQ (aXipiEvog
yap 6 T6xog xal TOig
лХёоисс Зисирорс&та-
TOg), TtVEUfia piatov
xal axXvjpiv хат’
afrtijg rcvsuoav фо-
p£ag 6’ ijv SvEfiog)
T<£g те vaug npig
Talg dcxTalg ne.pi-
Tpfepag auv^TpapE xal
лХ^бт/ Tffiv BlaxXs-
6vt<ov ofix 8Xlya тф
роббер xaTSTWvTtoEV.
TOUTQig ayav й-о-
риб^бёута t8v paci-
X6 a xsXeuoat Toog &p-
y ovTag BcxTuoig nepi-
6aXslv T^v-9-aXdaaav,
wg dvEX£a&ai twv
inonwy^vTwv toc aco-
рата xal Tfj yij na-
pa8c8ovTac, оитсо те
npig та PaacXeta uno-
атрёфас.
TTjg Bdcpvag, JSstXlaas
xal ёрвХёта ьтоатрё-
фас. l86vTsg 8ё ot
BouXyapoc xal 8st-
XtdccavTEg AnicTscXav
PotXav xal T&y&Tov,
alToujiEvot Elp^vvjv ys-
vtcOca. oug IStbv 6 pa-
GtXsug xal ЛЕрс/apiljg
yEVojjiBvog Jtoc'tjobv ei-
pujvTjv. xal fipioaav
&XX^Xotg, [J.7;Te BouX-
ydcpoug ^EeXGecv хата
'Piopiavlag, р-фтв t8v
РаосХёа ётат'^ОЕйсас
eIceXGecv elg BouXya-
pcav. xal ^TWiTjoav
ёуурафа ётг1 тоитср
л pig dcXX7]Xoug. xal
unooTp^ag 6 pact-
Xsuc £iof(X0EV iv T^
лбХес TaljdcToug dcpelg
ёх ndcvTcov Tfi>v -B-Sfj.de-
twv xal sig та хсЛотра
&лвр gxTcasv.
I[мали ли сл бглтарят! свое л-Ьтоброение.
87
Отъ приведепитЬ тукъ три разказа па иашитЬ хронисти
първиятъ Теофановъ и Никифоровиятъ сж до толкова близки
единъ къмъ други въ нЬкои подробности, че не остава ни-
какво съмпЬпие, какво тЬ ни съобщаватъ за едно и сжщото
събитие, макаръ че Никифоръ 1. не отбЬлЬзва точно годи-
ната, кога е станало събитието, а се ограничава само съ ду-
митЬ тф аитф ётЕ1 и 2. че е изложилъ събитието много по-
подробно, отколкою Теофанъ, който очевидно е съкратилъ
общия и за двамата хрописти изворъ, като е пропусналъ та-
кава важна данна, каквато е обръщането на българигЬ къмъ
императора съ предложение за миръ прЬзъ врЬмето на по-
хода. Теофанъ постава тоя походъ на Копронима противъ
БългаритЬ между 21. гоний и 17. голий 4. индиктионъ, т. е.
подъ 766 год.
Другие донЬйдЬ стой въпросътъ за отношението на третия
разказъ — вторил Теофановъ — къмъ двата първи. Но прЬди
да разгледаме това отношение, ние ще се спремъ първомъ
върху хронологическитЬ данпи въ него.
Началото на похода, за който се говори въ третия раз-
казъ, Теофанъ отнася къмъ м. май 12. индиктионъ, т. е. къмъ
774 год. Но очевидно това е грЬшка, защото веднага слЬдъ
приведения трети разказъ Теофанъ ни разправя за събития,
конто сж станали прЬзъ октомврий 11. индиктионъ.’) Ако се
сжди по мЬсецитЬ (май и октомврий) споредъ септемврийската
година, ние бихме очаквали въ това мЬсто не 11., а 13. иидик-
тиопъ; обаче събитията, разказани подъ 11. индиктионъ нЬматъ
нищо общо съ онова подъ 12. индиктионъ; напротивъ, първитЬ
се намиратъ въ непосрЬдствена връзка съ прЬдпослЬдния Копро-
нимовъ походъ срЬщу България, който така сжщо се отнася
къмъ 774 г.,8) слЬдов., тукъ невидимому е станало размЬстване
на ипдиктиопитЬ, т. е. вм. 12, трЬба да стой 11. и наопаки. —
Че походътъ на Копронима, за който се говори въ третия
разказъ, е прЬдхождалъ похода, отбЬлЬзанъ у Теофапа подъ
11. индиктионъ и прЬдприетъ отъ императора, слЬдъ като той
узналъ за сношепията на българския князъ съ славЬнското
племе Берзити, ни посочва и това обстоятелство, че докато
*) Theophanes, пакъ тамъ, р. 4471 о.
*) Пакъ тамъ, р. 447м—448.
88
В. Н. Златарски,
Константинъ се готв4лъ за тоя послфдния походъ, въ Цари-
градъ се напирали български апокрисиарии,1) конто сигурно
сж дошли въ столицата ио долото на мира, за който ни се
говори въ края на нашил, третия разказъ; за нарушението на
тоя сжщия миръ Теофанъ говори и подъ 774 г., следов, той
ще да е билъ сключенъ въ прЪднята 773 год. И тъй, и тукъ
дохождаме къмъ сжщото заключение, т. е. въ нашия трети
разказъ тр-Ьба да стой 11. вм. 12. индиктионъ, или събитията
изложени въ него се отнасятъ къмъ 11. индиктионъ = пр'Ьзъ
.тЬтото 773 год.
Нека сега разгледаме съдържанието на въпросния разказъ.
Ако го сравнимъ съ първия Теофановъ разказъ, то едвали
ще можемъ да пам4римъ н4що общо между тЪхъ; напротивъ,
ако го съпоставимъ съ разказа на Никифора, то не ще бжде
трудно да се подбЗигЬжи, че не малко сходство има между двата
текста. Най-първо ще посочимъ на това, че докато Теофанъ въ
първия си разказъ говори само за морската експедиция на
Константина, въ втория ни съобщава и за сухопжтната война,
— фактъ, който памираме и у Никифора съ тая само разлика.
че посл4дниятъ по-напр4дъ говори за движением на сухопжт-
ната войска и сети!; за морската експедиция. Въ отдели итЬ
подробности намираме сжщо сходство: както въ Никифоровна
текстъ, тъй и въ нашия Константинъ потеглилъ въ походъ
начело на сухопжтната войска и догаълъ до българската гра-
ница, защото, споредъ Никифора, той се разположилъ на
лагерь при Верегавския проходъ, а, споредъ нашия разказъ,
Константинъ, като оставить конницата си г£<о тш-v zAsiaoupwv,
сФдналъ па руски кораби съ ц4.ть да пан.гЬзе въ р4ка Дунавъ,
та докато българитЬ бждатъ завзети съ него, конницата да
нахълта въ България. — подробности, конто не намираме
у Никифора, но конто сжщо изтичатъ отъ неговия разказъ,
защото, ако императорътъ е присжтствувалъ на маетою на
катастрофата и се е разпореждалъ, какъ да се поетжпи съ
труповетЬ на удавенитЬ войници, то очевидно той ще да е
оставилъ сухопжтната войска и въ даденото врФме се е на-
миралъ на морето. — По-нататъкъ, докато Никифоръ разказва
за катастрофата, която 64 постигнала византийската флота.
*) Пакъ гамъ, 447t*_ 1*.
Имали ли сл быгарит! свое л-Ьтоброение.
89
нФйдФ около Месемврия и Анхиалъ, нашиятъ разказъ ни
съобщава, че Константинъ достигналъ до Варна и тукъ се
изплашилъ и рфшилъ да се върпе назадъ. На първъ погледъ
тукъ се забФлФзва известно разногласие между даФтФ известия,
но въ сжщность такова нФма, защото Теофанъ въ вторил разказъ
не ни дава причинитф па изплашването и бт.рзото връщапе
на Константина назадъ, а пъкъ отъ даннитФ на Никифора
тия действия на императора се обленивать съ станалата на
морето катастрофа: очевидно тая послФднята е била причина,
която го е изплашила и принудила да се върне назадъ.—
Най-сетнф и двата разказа (Никифоровиятъ и 2-риятъ Тео-
фановъ) съгласно нм говорятъ, че българитЬ се обьрнали къмъ
императора съ предложение за миръ и то при едпи и сжщитФ
обстоятелства. Никифоръ, напстина, не споменува нищо за резул-
татитЬ отъ прфдложението иа българитЬ и за сключването на
мира, както това се излага подробно въ нашия разказъ, но
затуй пъкъ той, както и Теофапъ въ първия си разказъ, осо-
бенно подробно пи описва катастрофата на морето, тъй като
за двамата автори, защитници на иконитЬ, послФднята е имала
много по-голФмо значение, защото въ тая злополука тФ виж-
дали Божие наказание върху жестокия императоръ-икопоборецъ
и върлъ гонитель на духовенством. Направената тукъ съпо-
ставка на Никифоровия разказъ съ вторил Теофаповъ ни дава
доста основание да твърдимъ, че и въ тритФ приведени по-
горф известия се говори за едно и сжщото събитие.
Къмъ сжщото заключение ще дойдемъ, ако разгледаме
отношением па третия разказъ къмъ прФднитФ извФстия на
Теофана за събитията отъ българската история. Отъ 766 г.
Теофапъ прФзъ цФли 7 години не ни дава никакви извФстия
за отношенията на византийския императоръ къмъ България,
затова и съобщеното въ третия разказъ събитие подъ 773 г.
се явява съвършенно отдфлно, само за себе си, безпричинно,
ЩО е съвсФмъ недопустимо прфдъ видъ па оная важна роля
на Константина Копронима въ българскитЬ работи, която той
6Ф достигналъ чрфзъ намФсата си въ вжтрФшшггЬ работи въ
България съ сполучливия си походъ прФдприетъ срФщу бъл-
гаритФ, задЬто тФ бФха свалили Умара, — отъ една страна,
а отъ друга — прфдъ вида на отдавна породилия се въ него
планъ за окончателното покорение на България подъ своята
90
В. Н. Златарски,
власть. Такъвъ единъ грандиозенъ походъ, за който ни говори
нашиятъ трети разказъ, който е ималъ, по всичк > се види,
за цйль да изпълни яеговия планъ, Константипъ Копронимъ
едва ли би нрйдприелъ слйдъ 7 години, прйзъ конто България
би се вжтрйпшо успокоила, каквато паистипа я виждаме при
Телерига; напротивъ, такъвъ походъ той би могълъ да прйд-
приеме наскоро слйдъ похода си въ ползи на Умара, слйдов.
той може да бжде тйспо свързанъ само съ прйднит'Ь събития
тъй, както се явява свързанъ похода изложенъ въ първитй
два отъ приведенитй по-горЬ разкази, но не и съ послйдую-
щитЬ, спрймо конто той стой съвсймъ отдйлно; а оттука ясно
става, че третиятъ разказъ пи съобщава за сжщото събитие,
както и първитй два.
За подтвърдение на тоя пашъ изводъ ние считаме за
нужно да носочиме тукъ още па едно обстоятелство. Подобепъ
разказъ, какъвто е нашиятъ, третиятъ, ние не намираме пито
у едпого отъ по-близкитй по врйме до Теофана хронисти: не
го намираме у Георгия Амаргола (кратка редакция), който
се е ползувалъ отъ Теофана, пито у Симеона Логотета (споредъ
разпр. ред. на Г. Амартола), нито у Лъва Граматика;1) той
обаче е билъ извйстенъ на по-къспитй хронисти, Кедрина и
Зопара, конто сж го зпачително съкратили.l 2) Това тъкмо
обстоятелство ни кара да мислимъ, че на пашия разказъ трйба
да гледаме като на пнтерполация въ първопачалния текстъ
на Теофапа, въ чиято хроника той е билъ внесена, по-сетнй
отъ нйкой неговъ прйписвачъ-прйправячъ; послйдниятъ го е
заимствувалъ вероятно отъ нйкой другъ изворъ, песъмнйнно
по-пъленъ, но чийто авторъ, може би умишлено, е избйгналъ
да посочи истипската причина за изплашването и безуспеш-
ного връщане на Константина Копронима слйдъ катастрофата,
що е и накарало прйписвачътъ-прйправячъ да мисли, че това
е билъ съвсймъ отдйленъ и другъ походъ отъ тоя, за който
както Никифоръ, тъй и Теофанъ ни съобщаватъ подъ 766 г.
Че нашиятъ разказъ е по-сетнйшня иптерполация въ хрони-
l) Georgius Monachus, ed. С. de Boor.. II, p. 758—760; ed. Muralti, p.
653—654. Leo Grammaticus, ed. Bou. p. 187—188. —Срав В. В. Илатарски,
Известия за българит'Ь и пр. стр. 22—25.
2) Cedrenus, ed. Bon. II, р. 17. — Zonaras, ed. Dindorfi, III., p. 353.
Има л и ли сл българитЬ свое лптоброение.
91
ката на Теофана, ни посочва и забърквапето на ипдиктио-
нитЬ, за което по-ropi говорихме.
И тай, идентичностьта на Константиновна походъ, за
който ни говори нашиятъ разказъ, съ она, който ни даватъ
първиятъ Теофановъ и Никифоровиятъ, става несъмпФнна и
слфдъ приведений по-горФ съображения. Щомъ това се до-
казва, сега вече не е мжчно да се опрфдфли, къмъ коя отъ
двФтЬ дадепи отъ Теофана години 7G6 и 773 се отнася са-
мото събитие. Ние вече посочихме по-горф, че събитията, по-
слФдвали слФдъ убийството на Телеца до убийството на Пагана,
не могатъ да се отпесатъ къмъ врФме по-рано отъ 765 год.
вече възъ освова на хронологическата дапна у Никифора; но
отъ друга страна се явява недопустимо, че тФ всички сж ста-
нали въ единъ такъвъ късъ срокъ — по-малко отъ една го-
дина, защото, споредъ Именика, само за управлепието на Ви-
неха-Сабина сж дадени 7 години. Като виждаме въ 7-годиш-
ното (765 — 772) мълчание на Теофана именно 7-годишното
управление на Винеха-Сабина, при когото, по всичко се види,
България се е памирала въ мирни отношения съ Византия,
затова и хронистатъ нищо не е отбФлФзалъ прФзъ това врФме,
то оттука ясно става, че всички други събития, слФдъ абди-
кацията и побфгвапето на Випеха-Сабина до убийството па
Пагана, ще трФба да отнесемъ къмъ 772 год., слФдов. и по-
ходътъ, за който ни говорить приведений три разказа, не
може да се отнесе по-рано ота 773 г. По тоя начинъ съ
доказването идентичностьта на походитФ ота 766 и 773 г.
се отстранява видимото разногласие между хропологическитф
данни на визаптийскитФ хронисти и Именика, и ние сме въ
положение да дадемъ слФднята хронология на събитията отъ Те-
леца възъ основа на даннитФ отъ Именика и нашитФ хронисти:
Избирането на Телеца за князъ1) . . между 1. и 14. юпий 762
Походътъ (трети) на Константина
Копронима и поражението на Те-
леца на Анхиалското поле2).................на 30. юний 763
) Theophanes, р. 432 — Nicephorus, р. 69 .—л. — Нж. по-гОрЬ
стр. 46—47.
Theoph. р. 433 *—и. — Nieeph. 69 •—is.
92
В. Н. Златарски.
Убийството на Телеца и избирането
на Винеха-Сабина1).....................слЬдъ 12. май 765
Абдикацията и побЬгвапето на Ви-
неха-Сабипа2) . . . . въ нач. (слЬдъ 25. февр.) на 772
Свалянето на Умара и избирането
на Токту3)...........................пр’Ьзъ пролЬтьта 772
Убийството на Токту и избирането
на Пагана4)............................прЬзъ лЬтото 772
Отиването на Пагана въ Цариградъ
и присторниятъ миръ между Ви-
зантия и България6)................въ края на лЬтото 772
Четвъртиятъ походъ на Константина
Копронима въ България и убий-
ството на Пагана6)...................прЬзъ есеньта 772
Избирането на Телерига за князъ
е станало...............въ края на 772 или нач. на 773
Петиятъ (несполучливъ) походъ на
Копронима и сключването на
мира съ българитЬ7) ...................май—юлий 773
Неочакваното нападение — „благо-
родната война" на Копронима
срЬщу България (шестиятъ по-
ходъ)8) .............................прЬзъ есеньта 773
Седмиятъ походъ на Копронима8).................прЬзъ 774
ПослЬдниятъ му (осмиятъ) походъ10) . августъ—септемврий 775
*) Theoph. р. 433 is—ib. — NicepK, 70 1—». — Вж. no-ropi стр. 49.
Teoph., 433 is—«1. — Niceph., 70 в—*. — Вж. no-ropi стр. 50.
я) Niceph., 70 ав—as.
«) Niceph., 71 i-s. — Theoph., 433 ai-м.
°) Theoph., 436 a—is, — Niceph., 70 is—ia.
) Theoph., 436 si-t« — Niceph., 70 ав; 71 s-a.
*) Theoph., 437 ia—ев; 446 u — 447 i—a. — Niceph., 73 is—as.
8) Theoph., 447 is—ea.
8) Theoph., 447 «1 — 448 i_ *.
lu) Theoph., 448 ia—si.
Епархиитй въ Охридската архиепископия прШ
началото на XI в^къ.
Отъ Йор. Иваповъ.
(Четено въ заседапието на Историко-филологичиия клонъ на 12. V. 1911.)
Охридската архиепископия е прЬко продължение на пър-
вата българска патриаршия, която, слЪдъ прЪвземането на Ду-
иавска България отъ Цимисхия пр’Ъзъ 971 г., прЬм'Ъсти своею
сЬдалище въ западпит-Ъ прЬдЪли на царството. Отъ Силистра
патриаршеската катедра мина въ СрЪдецъ, сетнЪ въ Воденъ,
ПрЪспа и най-сетнЪ въ Охридъ. Когато прЪзъ 1018 г. Ва-
сили II Българоубиецъ завоева цЪла България, той запази
независимостьта па нейната църква, утвърди правата и съ три
грамоти и посочи поименно българскитЪ епархии въ грани-
ЦитЪ отъ врЪме на царетЪ Петра и Самуила. ТЪзи импера-
торски актове, ц’Ънени високо отъ много страни, иматъ осо-
бепа важность и поради това, дЪто отъ врЪмето па първото
българско царство не сж запазени други списъци на бъл-
гарскитЪ епархии.
Пр’Ъзъ 1865 г. б'Ъ напечатана часть отъ първата грамота
на Василия П за Охридската архиепископия въ сборника на
Рали и Потли SuvTaypa twv xavivoiv, т. V, 268—-269. Го-
лубински обнародва и тритЪ грамоти па този императоръ
пр’Ъзъ 1871 г., въ своя Краткий очеркъ исторш православ-
ныхъ церквей, 259—263. Отъ тогава насамъ интересътъ къмъ
тЪзи първостепепни исторични паметници не е намалявалъ.
ТЪ породиха редъ по-кхси или по-дълги издирвания и дадоха
нови положителпи страници за историята на българската
Църква. Цахарие фонъ Лингенталъ помЪсти часть отъ пър-
вата грамота въ своя Jus graeco-romanum, т. Ill, 319—320,
отъ 1857 г., и по-късно въ 1867 я използува въ своитЪ
94
Пор. Иваиовъ,
Beitrage zur Geschichte der Bulgarischen Kirche, 18 сл. ПрЬзъ
1869 г. Маринъ Дриновъ използува сжщата часть въ Исто-
рически прегледъ на българска-та цьрква, 55—58, а въ
1873 г., слЬдъ като и тритЬ Василиеви грамоти станаха из-
вестии съ обнародването имъ отъ Голубински, Дриновъ ги
пр’Ьведе на български въ Брпсп. VII—VIII, 14—24, и се опита
да посочи мЬстонахождението на поменатитЬ въ грамотитЬ гра-
дове, както това 64 сторилъ и Голубински. И П. Сретковичъ въ
Исторща српскога народа I кн. 1884 г., стр. 306—313, на-
прави сжщото. Три години слЬдъ него Офейковъ пр'Ьпечата
тритЬ грамоти и ги придружи съ кратъкъ френски прЬводъ
въ книгата си La Macedoine au point de vue fthnographique,
historique et philologique, стр. 191—205. ИзвЬстниятъ визан-
тинистъ X. Гелцеръ прЬпечата сжщо грамотитЬ и се спрЬ
по-обстойно да обясни и посочи поменатитЬ въ текста мЬстни
имена, въ Byzantinische Zeitschrift II (отъ 1893.), стр. 42—66.
Най-сетпЬ и Ст. Новаковичъ посвети на грамотитЬ своею из-
дирване: Охридска Архиепископщ'а у почетку XI века. Хри-
совуже цара Василла II од 1019 и 1020 год. Географичка
истраживан.а (Глас српске кражевске академи(е LXXVI, 1—62,
1908 г.) Този трудъ на сръбския ученъ даде главния поводъ
за нашею изслЬдвапе.
Василиевит'Ь грамоти биха могли да се разгледатъ отъ
разни страпи. Никой до сега не се е опиталъ да установи
прЬди всичко т’Ьхпата автентичность, понеже сж познати по
по-късенъ пр’Ьписъ; никой не е използувалъ изцЬло тЬхната
ономастика отъ гледище на югословЬнското езикознание; пъкъ
тЬ не сж напълно използувани и за нуждитЬ на църковната
история. Току-речи всички сж се спирали на списъка на епар-
хиит'Ь. Това прави и Новаковичъ. Той изслЬдва списъка на
епархиитЬ на Охридската архиепископия отъ географско гле-
дище и гледа да памЬри въ срЬдневЬковнитЬ паметници и въ
сегашнитЬ селища и крайща поменатитЬ въ грамотитЬ градове
и местности. Той оправдава своею издирване съ това, дЬто
подобнитЬ работа на Голубински и Гелцера били вършени
мимоходомъ и съ недостатъчни средства („Е. Голубински и
X. Гелцер испитивали узгред и са средствима веома недо-
вожним“, стр. 6). И наистина, Новаковичъ е сполучилъ да
оправи нЬкои отъ погрЬшнитЬ тълкувания на своитЬ пр'Ьд-
Епархиит’Ь въ Охридската архиепископия пр’Ьзъ началото на XI в. 95
ходници и да открие п'Ькои нови, непосочвани до сега гра-
дове или мЬста на грамотитЬ. Той си е помагалъ за това
главно съ австрийската генералщабна карта, която за сега
д’Ьйствителпо е най-доброто картографско дЬло за македон-
скитЬ и албански земи. ВъпрЬки обаче вниманием на Нова-
ковича, и въ неговия трудъ сж допуснати нЬкои криви по-
сочвания, както и доста селища сж останали непознати; пЬкои
отъ тЬхъ ще си останатъ непознати и въ бждеще, защото за
тЬхъ не сж заназени писани паметници, пъкъ и старинскитЬ
имъ имена сж се забравили. ОправкитЬ, конто ми се удаде да
направя въ тази область и конто излагамъ надолу, се дъл-
жатъ особено на даннитЬ, конто събрахъ пр’Ьзъ своитЬ на-
учни пжтувания изъ земитЬ на Европейска Турция.
Отъ литературата по въпроса Новаковичъ не е посочилъ
горЬреченитЬ трудове и бЬлЬжки на Дринова, Сретковича и
Офейкова. Изданието на частьта отъ първата грамота не е
станало въ 1854 год., а пр’Ьзъ слЬднята година, когато е из-
л’Ьзълъ V т. на сборника на Ради и Потли. — По четенето
на гръцкия текстъ Новаковичъ е допусналъ грЬшка при дати-
ране на втората грамота. Той казва: „Знаменито je што се
на то] повел>и сачувани дан (к. н.) и година кад je издана,
20-ог (к. н.) Maja 1020“ (стр. 4). Въ оригинала нЬма и поменъ
за 20-и день на мЬсеца: . .. pjvl patcp ё-coug ё^ахоо/Люатой
лечтахооюотои еЬсоатоо йуВбои. — ДругадЬ, стр. 54, пмето
Самуилъ е прЬдадено, по недоглеждане, съ Симеонъ. — Отъ
заглавием на Новаковичевото издирване и отъ бЬлЬжката на
стр. 62 личи, че авторътъ смЬта и третята грамота да е била
дадена отъ Василия II. прЬзъ 1020 г. Данни за това нЬмаме
никакви, тъй щото твърдЬ е възможно туй да е станало и
по-късно т. е. до 1025 год., когато е умрЬлъ императорътъ.
Отъ транскрипцията на мЬстнитЬ имена въ грамотитЬ,
съ явни слЬди на посовки (ov, op, ouv, ev вм. ж, л), на t
като е и 1а, ёа, на ъ и ь, Новиковичъ заключава, че първиятъ
гръцки съставитель-писарь на грамотитЬ е ималъ прЬдъ себе
си старословЬнски списъкъ на епархиитЬ. Той допуща и друга
възможпость, именно, че канцелярията на Охридската архи-
епископия е дала сама отъ своя страна гръцки прЬписъ на
96
Йор. Иваиовъ,
епархиитЪ, съставенъ по словЪнския оригиналъ (стр. 4). Това
е твърд’11 вероятно. Но пикакъ не може да се приеме безъ
оговорка еднострапчивото наблЪгане на сръбския ученъ, какво
пр’Ъзъ врЪмето, когато били дадени грамотитЪ, звуковитЪ осо-
бепости на старословЪнския (resp. старобългарския) езикъ били
се още пазЪли непокварени въ езика на македонскитЬ църкви
(„У почетку XI вЪка join се без кварежа по македонским
црквама чувао стари словенски jesmt с тьеговом па]каректери-
стичпи|ом особипом муклих, носних и мешовитих самоглас-
ника“, 4). Отъ тамъ като изхожда авторътъ обяснява написа-
нието на имената, като Ilpiaaxov, Пр&алоу, Opdpou, TpidSre^av,
Stpev-cepopov и др. (стр. 4) вм. Прост.къ, Прилъпъ, Cpwb,
Сръдвцъ, Смждероко. Съ това Новаковичъ дава да се разбере,
че македопското слов’Ънско население прЪзъ началото на XI. в.
въ живия си говоръ нЪмало особеноститЪ, конто отличаватъ
кирилометодиевския езикъ и че тЪзи особеиости били държани
само въ църковпия езикъ. МпЪнието е погр’Ьшно, защото
прЪзъ това врЪме живиятъ езикъ въ речената область си е
служилъ още съ т, съ носовкитЪ и отчасти съ ъ и ь, както
е било пр’Ъзъ IX—X в. Най-добро доказателетво намираме
въ мЪстнит’Ь словенски имена, поменати въ византийскитЪ и
арабски писатели и историци въ оиова врЪме, конто не сж
дирили сё словЪпска църковна подложка съ написано известно
име, а сж го предавали така, както се е чувало въ устата
на население™. Не е сл’Ъдователно чудно, д’Ъто не само въ
църковни гръцки текстове, но и въ свЪтски срЪщаме ясно из-
разено произношението на старипското т., па и, на ж, ж и др.
А всички гЪзи особеиости отдалечаватъ тогавашнитЪ македонски
говори отъ сръбскитЪ, конто още прЪзъ X. в. не познавать t
като ёа, пЪматъ носовки, и и др. Фонетичпиятъ ликъ на
сръбския езикъ прЪзъ X. вЪкъ посочи добрЪ и сръбскиятъ
славистъ Л. Стояповичъ въ своята пристжпна академска рЪчь
(Глас Српске крал», академике LII).
За доказателетво на нашего гледище ще прибЪгнемъ само
до една отъ най-ос’Ьзателпит’Ь звукови особеиости на югосло-
вЪнскитЪ езици, именно употрЪбата на т. като а звукъ, осо-
беность, за която имаме и сравнително повече исторични
данни. Особено поучителпи въ случая се явяватъ вЪститЪ въ
географията на арибина Идризи, отъ 1153 г., обнародвани
ЕпархннтЬ въ Охрндската архиепископия пр’Ьзъ началото на XI в.
иай-добрЬ у Tomaschek, Zur Kunde der Hamus-Halbinsel П,
Wien, 1887. Идризи e работилъ въ двора на Роджера II, си-
цилийски краль, и е събиралъ свкдкпията си отъ устата на
търговци араби, гърци, евреи и франки, конто познавали лично
впзантийскитк страпи. Споредъ това начертапието на имената
у Идризи най-отгова!>я на правоте имъ изговаряне въ народ-
пата уста прЬзъ първата половина па XII. в. Така, старо-
българското име па София — Сртды|ъ у Идризи е пркдадепо
съ изговоръ на t като а: Атралиса (срв. Tomaschek, Zur
Kunde II, 87). Ркката Дтколъ въ Македония е наречена Да-
боли (Id. ib. 56). Въ начертанието Бодиана (74) вм. Воденъ
гркба сжщо да съзремъ едно Кодт.нъ покрай Водкнъ. Града.
Кытолъ у Идризи е прЬдаденъ съ старинско произношение
на ы: Бутили (73), както прпблизително го бклкжи и единъ
ио-млада, съвркменикъ на Идризи, Вилхелмъ Тирски, който
лично е билъ въ Битоля: Butella (Migne, Patrologia ser. lat.
t. 201, колона 783). Охридскиятъ архпепископъ Теофилактъ.
отъ края па XI. и началото па XII. в. пише името Бръгаль-
нн1|л — BpayaXvjvM/x въ Страдапието па Тивериополскитк
мжченици (Migne, Patrologia ser. graeca 126, кол. 201), т. е.
пркдава т. съ а. Въ пракгикона на струмишкия монастиръ
Св. Богородица Велюшка отъ 1152 г. сркщаме мкстви имена
въ Струмшико съ двоякъ изговоръ на ft, като е и ёа: Аеаоко-
(AftciiOKHip), АеататСД (AftiiHija), Apedvo6ov (Дрт.иоко),
Mjrpeaovfz (Ертзиикь). Въ сжщия паметникъ т е пркдадепо
съ ёа въ лич ното име Е-мппъ, като се говори за некого си
Велииа Овчеполецъ и за спна му Бклина (BeXVpi '0<рт£аксХ£т^
tjtoi BedcXijv -cdv uidv айтои). Срв. L. Petit, Le monastere de
Notre-Dame de Pitie, въ ИзвЬсия Русскаго Арх. Института
въ Константипополк VI, 34—46. Въ византипскитк хронисти
Скилица и Кедрина отъ XI—XII в. имаме сжщо така при-
мири. За t като а тамъ сркщаме примкрптк: npiXairog (Прн-
лтпъ), BaAaatT^a (Етлхспцх), Прбтаиод (Простит,), ITpioStava
(Hpiispftiii), личното име BotTayog (Конттхъ). Охридскиятъ
архиепископъ Дим. Хоматияпъ, отъ началото на XIII. в., на-
рича македонскиятъ градъ Хтттово — Ххеблсфа. За изговора
на т като ёа въ македонскитк говори имаме свидктелства и
въ по-късни паметнпци, отъ XIII и XIV в. Въ поемата на
Списание на Българската академия. Книга I. 1. „
98
Йор. Пвапоиъ,
Ману ила Фила отъ 1305 г. българо-албанскиять градъ Дръ-
нокьскъ е поменатъ съ форма Apeavo6raxog (Лопаревъ, Бизан-
ийсшй поэтъ Мапуилъ Филъ, Спб. 1891, стр. 53). Въ едипъ
гръцки хрисовулъ отъ 1321 г., що заеЬга мЬста въ Еппрь, име-
ната Дртлоко, Тръстъпнкъ сж пр-Ьдадени съ Ape<£vo6ov, Tpi-
orsavbcov (’Apagavrtvog, Xpovoypaipia ’Hneipou II, 304, 305).
Отлична иодкр'Ьпа на мнЬнието, че въ Кирило-Методневско
врЬме и по-късно въ македонскитЬ крайща -к е ималъ гласежъ
на еа, ни даватъ и сегашнитЪ български говори въ Водепско,
Кукушке, Солунско. Още по-широка е говорната македопска
область съ явни останки на старобългарскитЪ носовки, каквиго
се срЬщатъ еднакво въ катадпевната рЬчь и мЬстнитЬ названия
въ ПрЬспанско, Костурско, Солунско. Фактътъ обаче е тъй
установенъ въ славистиката, че п'Ьма нужда да се спирамъ на
него повече.
Новаковичъ заеЬга мимоходомъ и въпроса за титулува-
нето иа Охридската българска архиепископия и като Първо-
юстиниянска. Той приема „да je веза с Тустинщаном позшуе
(у прво) четвртп ХШ века) измишл.епа услед установлена
нове автокефалне цркве у ByrapcKoj у Трнову (1186), када je
тамо и национална држава опет васпоставл>ена. Установлена
Српске Автокефалне Цркве могло je тавоте изазивати ове акте
одбранс“ (55). МнЬнието на Новаковича е застарело. Титулу-
ването па Охридския архиепископъ и като Първоюстиниянскн
не е захванало пр'Ьзъ ХШ в'Ькъ, а по-рано. Че наименува-
нието Юстиниянска ще е било въ ходъ пр’Ьзъ XII в., вижда
се отъ хрониката на Вилхелма Тирски, който помепава, какво
градътъ на Юстинпяна пр’Ьзъ 1168 г. се наричалъ просто-
народно Ахрида (. . . domini Justiniani primam, quae vulgo
hodie dicitur Acreda. Migne, Patrologia ser. lat., t. 201, ко-
лона 783). По-старо e извЬстието, което намираме на единъ
актъ отъ 1157 г. Тамъ Ноанъ Комнинъ, като охридски архи-
епископъ, се подписва съ титулъ apyienfaxonog а Тоиоп-
vtavfjc; xal ndwrqg Boukyaplag (срв. Gelzer, Der Patriarchal von
Achrida, 8—9). Сега имаме и друго свидЬтелство, което от-
мЪта отъждествяването на Охридъ съ Първа Юстиниана дори
въ началото на XII в. То се заключава въ неотколЬ обнарод-
Епарх1шт4 въ Охридската архиепископии прЪзъ иаталото па XI в. gg
ваиитЪ прибавки къмъ Скилица въ вкиския гръцки кодексъ,
съставени къмъ 1118 год. отъ дкволския епископъ Михаила.
Тамъ между друго четемъ какво подчинената на Василия Бъл-
гароубиецъ българска независима епископия била по-рано на-
рпчаната Първа Юстинияна (6 8г баотХеид ixupcoag xal au6tg
eraaxonr^v Bouz.yaplag айтох&ралсу xa6a xal xakat ёга. той
yepovTog ‘Pwpavo'J, JrXrjpo^op^Balg Зстсд tcov Staraljscov ’Гооти-
viavou той 6aatX£<i>g aur^v eivat t^v Прытям ’louanviav^v,
vjv £xslvog naxpifia ёаитой yuplv eyouaav ттртхайта exlaxorov
Kaarezzlcuva. Срв. В. Prokid, Die Zusatze in der Handschrift
des Johannes Skylitzes, Munchen 1906, стр. 35, 48—49).
Споредъ тритЬ Василиеви грамоти областьта на Охрид-
ската архиепископия заключавала 31 епархии. Въ първата си
грамота отъ 1019 г. императорътъ узаконява църковнитк права
на Охридъ върху он'Ьзи епархии, конто били заварепи подъ
Самуила, па брой 17. Т1; сл; слкднитй: 1. Охридска, 2. Ко-
стурска, 3. Главпишка, 4. Мъгленска, 5. Битолска, 6. Стру-
мишка, 7. Морозвиздска, 8. Велбуждска, 9. СрЬдешка, 10. Нишка,
11. Браничевска, 12. Б-Ьлградска, 13. Сркмска, 14. Скопска,
15. ПризрТ.нска, 16. Лигьткнска, 17. Сервийска. Съ втората си
грамота, отъ 1020 г., императорътъ прошпрява границитЬ на
Архиепископията, като й прибавя още 12 епархии, конто по-
рано при Самуила и при Петра припадали на българската
иатриаршпя, именно: 18. Дрпсгьрска, 19. Видпнска, 20. Рашка,
21. Орейска, 22. Чернишка, 23. Химарска, 24. Дринополска,
25. (името пропуснато), 26. Ботротска, 2 7. Япинска, 28. Ко-
зълска, 29. Иетрипска. Въ третята си грамота, отъ 1020—1025 г.,
императорътъ прибавить още дв1> епархии, конто по-рано били
български, именно: 30. Стагска и 31. Берска. Ако извадимъ
отъ този брой Дрпстърската епархия, която сл$дъ смъртьта
на Василия пакъ мипала подъ Цариградъ, остава кржглото
число български епархии 30. А че Дристърската (Силистренска)
митрополия съ ц-1;ла Дупавска България, безъ Видинъ, била
подчинена на Вселенската патрпаршия, за това знаемъ отъ
списъцитк на епархиит’Ь отъ XI—XII в. (срв. Gelzer въ Byz.
Zeitschrift I 257; сащиятъ въ Abhandlungen der k. bayer. Aka-
deinie des Wiss. I Cl. XXI Bd. Ill Abth. 586). Любопитно e
въ случая свидктелството на архимандрита Нила Доксопатра
7*
100
Пор. Иваповъ,
отъ 1143 год., относеще се до Охрпдскага архиепископия и
до Дристърската митрополия. Въ нашата книжнина това сви-
дЪтелство е дадено на кжсо и по втора рака у Дринова
(Исторически прегледъ на българската цьрква, 1869, 56 — 57).
НЬщо повече, Дриновъ е погр’Ьшплъ съ единъ вккъ врймето,
когато е жив'Ьлъ Нилъ. та го поставя да е „писалъ около
1043 год. т. е. 25 години сл'Ьдъ растуряньето на Блъгар-
ско-то царство11. Не е даденъ напълно текстътъ и у Баласчева
(Мсб. XVIII, 165). Его защо тукъ ще го прДцамъ изцЕло,
както е въ новото армено-гръцко издание на Franz Nicolaus
Finck, Des Nilos Doxopatres Taijig tuv naTpiapxixwv ftpdvcov
1902, и ще го придружа съ български пркводъ:
'Opoicog т’д Кипре;» fearlv au-
ToxecpaXog p,^ unoxeipewj tivI
tcov peyiarwv ftpdvcov &XX’ аите-
Ijouaiog iyop^VT] xal und tcov
ISCcov eniaxdncov yeipatavoup^wj
xal BouXyapia,1) pvj ouaa
ipX^g BouXyapla. Saxspov 8£
Sia ti aUT^v und tcov BouXya-
pcov xupieu6^vai Хёуетас BouX-
yapla. epeivev ouv xal айт^
auTox&paXog Sia тд und paai-
Xixvjg e^ouatag inoaTtaafl^vai
TTjg Xstpog tcov BouXyapcov tjtoi
той 6aaiX£cog хироб BaaiXeiou
той IIop<pupoyev7(Tou, xal p^
&vaTe6vjva[ поте тц ёххХ-zjala
KcovaravTivoundXecog. Sid xal
Scog той vuv Kunpog xal
BouXyapla uno p£v той 6aai-
Хёсо; Xap6avouaiv ёпюхблоир.
XSiporovouvTai ?ё outoi und tcov
ISicov eniaxdncov cog eipujrat, xal
xaXouvTai apxieniaxonal cog au-
тохёсраХос. ?xst xal BouX-
Подобно на Кипъръ e и Бъл-
гарската църква, независима
и неподчинена на никой отъ
върховнитй прЪстоли, но са-
мовластно управявана и отъ
собственитк си епископи по-
свещавана. Изпърво тя не се
наричаше Българска; послк
обаче, понеже биде завла-
д'Ьпа отъ бъ.чгарит'Ъ, тя получи
имею Българска. Тя остана
независима и когато, чр'Ьзъ
императорската власть, именно
отъ императоръ киръ Василия
БагрЬнородни, се изтръгна отъ
българска ржка и не се при-
съедини никога къмъ Царп-
градската църква. По тази при-
чина и до сега още Кипърг. и
Българската църква приематъ
своитй архиепископи отъ им-
ператора; тЪ обаче се ржко-
полагатъ отъ собственитЪ си
епископи, както се рече, и се
Разбира се църавата България, Българската църква.
Епархиит'Ь въ Охридската архиепископия пр^зъ началото ва XI в.
yapfa ётаахолас; ллеЕоор Td>v
трсаноута, wv илерхаб-zjTat ха1
лбХср ’Ayplg &v to6toij. xal та
itepi Tofroov.
наричатъ архиепископии, по-
неже сж самостойни. Българпя
има повече отъ тридесеть епи-
скопства, надъ конто първен-
ствува градътъ Охридъ, както
и надъ лгЬстата зависими отъ
тЪхъ.
Нилъ Доксопатъръ поставя Доростолската или Дристърска
митрополия подъ Цариградския патриархъ, заедно съ подчи-
ненитЪ ней петь епископства въ скверна България Старо-
плапипска: ’EnapyEat xal p^TponoXstg at блохеЕреуас тф Kcov-
a-tavTivounikstog . . . td 'PoSoaroXov ijToi ДЕотро v; т/jg AEpx-
povrfac;, eyouaa ёлюхолар e' (стр. 29, 30, 32).
Да мипемь сега на самия списъкъ на градоветЬ и мЬст-
поститЬ, споменатн въ грамотитЬ на императоръ Василия, като
оправимъ погрЬишпт'1; посочвания на досегашнитЬ изслЬдвачи
и посочимъ други непознати до сега мЬста. ПрЬко подчиненп
на Охридския архиепископъ били: Охридъ, ПрЬспа, Мокра и
Кичево. Всичкп тЬзи бЬха добрЬ извЬстни па издирвачитЬ
прЬди Новаковича. ПослЬдииятъ обаче, вмЬсто да си послужи
съ посочвапията на Пуквиля, Голубински, конто възприема и
Гелцеръ, опитва се да дири Мокра (Moxpog, Мбхра) нЬйдЬ
далечъ на сЬверъ въ шарскитЬ прЬдЬли, дЬто на австрий-
ската карта имало забЬлЬзапа местность Мокри (Mohur, Mohri).
„Нема сумн>е, казва Новаковичъ, да je то место, на ксуе се
мислило у BacionjcBoj повел>и“, стр. 8. Въ сжщность покрап-
ната Мокра е добрЬ позната сега и се намира въ близко
съсЬдство на Охридъ, на който и била подчинена. Планпн-
скпятъ гребень, що се протока задъ западния брЬгъ па
Охридското езеро, се нарича Мокра-планппа. На заладь отъ
тази цланпна, покраипата при изворитЪ на р. Шкумба се на-
рича сжщо Мокра. И двЬ села въ тази покраина се наричагъ
Мопастпрецъ Мокра и Всличанъ Мокра. Единъ оть потоцптЬ,
що извира отъ южна Мокра-планина се нарича сжщо • така
Мокра; той се влпва въ началпия Дринъ, надъ QbE Наумъ.
На Мокра е противопоставено наименованием) на съсЬдната
на ю.-и. местность Суха-гора т. е. Мокра-гора и Суха-гора.
102
flop. Ивавовъ,
ДвЪтЪ названия се срЪщатъ въ редъ гръцки паметници. Мо-
крснската епископпя се поменава като Горенско-Мокренска въ
актоветЪ на Охридската архиепископия пр'Ъзъ XVII. и XVIII. в.:
Г/, эра; xal Мбхра; . .. (Мсб. VI, 198 и сл.; X, 568).
Въ Костурската епархия съвсЪмъ погрЪшно е посочено
положението на Кобресто; (Koupetov). Подобно п на другитЪ
изслЪдвачи и Новаковичъ мисли за най-положително (изваи
сваке сумн>е, стр. 9), че това пме отговаря на Корча (Ко-
рица). ПогрЪшката е дошла отъ звучната прилика между
Koupsarog и Кбрит^а. Дршювъ дори предполагайте, че името
е написано погрЪшно. Паписанието обаче KoopeoTog пито е
криво транскрибираио, нито пъкъ трЪбва да се слива съ
името на Корча, дЪто по-къспо се явява особено епископство
(б Коротка;); търсеното име отговаря на извЪстната костурска
покрапна КЬрешча на с. отъ Костуръ, която обхваща 15 бъл-
гарски села, по-главни отъ конто сж: Кономлади, Желево,
Смърдешь, Джмбепи, и едно помашко (Жервени).
За неизвЪстното на Голубински и Гелцера мЪсто въ
Костурската епархия Mcopog Новаковичъ заявява: „На по
слетку се спомшье предео xdv Mwpav, о коме досадашьи тумачи
нису умели ништа да кажу. Meljy тим он се изворима до
ко) их смо ми дошли об)ашн.ава с на)веЬом поузданоп1Ьу“.
(стр. 11). Той свръзва името Мшрб; съ името на Корчапската
планина Морава и ед юимеппата рЪкпчка, що протича прЪзъ
Корча, та споредъ това поставя и предЪла Моръ въ Корчанско.
Посочва дори и селото Боря (Mnopta). Това обясненпе не може
да се приеме. ПрЪди всичко, ако Mcopog да идЪше отъ сло-
вЪнското Морава, то би се писало така, както именно по-
слЪднята дума се е предавала правилно на гръцки въ онова
врЪме, като Морава или M<op£6og. Въ сжщитЪ Василиеви гра-
моги името Морава или по-добрЪ Морлкьскъ е прЪдадеио съ
Mop66caxog. Свръзването пъкъ на сегашпото корчанско село
Ббря съ Мсорб; е още по-прЪсилено. Това име Боря (Мпбрса)
не иде отъ Морава, а е обикновено съкращение отъ гръц-
кото ’Epnopla, Jpnspiov т. е. пазаръ, а Морава си се казва
така и отъ гърцитЪ — Mopaoa. Срв. за това село KappItaTj,
Гго>ура<р[а тт); Коротка;, или въ бьлгарския прЬводъ, въ СО-
тунскитё Кнпжици за прочить VIII—X, 186.
Епархии if. въ Охридската архиепископия пр'Ьзъ началото иа XI в. ЮЗ
Въ Главнлшката епархия сж посочени три главнп мЬета:
ГХабшН^а, Kaviva и Neavtaxa. Пр^ди всичко тукъ привлича
виимапието ни самого епископско седалище 1\швница (Главе-
ница, Главиница). Въ паметниците това име е познато повече
въ слов’Ьнската му форма, а по-малко въ гръцката. Въ иай-
старпя обаче паметникъ, дГто ср^щаме името, именно въ Ахпл-
ската църква въ Преспа, отъ вр^мето на Самуила, стоп гръцката
форма: Opovo; KscpaXoviag (Иор. Ивановъ, Български старипи
пзъ Македония, 220). Това название ни подсЬща за едно-
именния островъ Кефалония. А че въ гърцитЬ ноне е била
въ употрЪбение и тази форма, покрай Главница, за това свп-
дЬтелствува и списъка на енархиит’Ь, дето срЬщаме: 6 Ке<уа-
Xrjvfag rXaStvfc^av (Byz. Zeitschrift, II, 257). Пъкъ и въ
краткого житие па Климента, написано отъ Хоматияна, четемъ:
xal Ke<paXvjv(av psTovspaaOsioav BouXyaptov <p<ov§ ГХа-
6Lvit£av, или въ слов’Ьпскил нрЬводъ: и въ Кёфлд1Н нменоусмк
вльглрс.кнмъ ёзы'кю Глл'кнн1|д (Иор. Ивановъ, пакъ тамъ, 62).
Послёдпото паппсване Галкинцл вече ни упжтва и къмъ пра-
вою старобългарско произпасяне на името, което, подъ впе-
чатление™ отъ гръцкит'Ь му транскрипции, като ГХабКгг^а,
ГХабЫт^а, I’XaSsvh^a, ГХсй/jwct/x, ГХаб-zjvtT^a, e бивало njrb-
давано отъ пзследвачитГ обикповено като Главипица, Пред-
полагаемою старобългарско Гдлвьннца, дето па ь отговарятъ
гръцкитЬ I, s, за щастпе е запазено въ единъ паметникъ,
компилирапъ въ XI—XII в., именно въ Тълкувапието на про-
рока Данила, дфто четемъ Глакы1Н1|а (Споменик, V, 13). Въ
Видением на пророка Данила ср’Ьщаме Гллв*нн1р съ паеръкъ
слйдъ в' или просто Глакпнцл (Пакъ тамъ, 10, 11). Сл-Ьдата
на ь е отб'Ь.И.зана и въ привода на Климентовою житие
обнародвано отъ Валасчева: Глхк*нн1|х (Климента епискоиъ
словёпски, кя). Предполагаемою отъ Новаковича ГлхкинШ|Л
(стр. 15) е съвсГ.мъ неоправдано. Пай-добре ще бжде сл4до-
вателно да именуваме Главница или Главепица.
За мГстонахождението на този градъ има неколко мнения.
Григоровичъ, помаменъ по името па с. Изде-главье въ Охридско,
щр4ше тамъ и Главница (Очеркъ 2°, 105). Известниятъ пжте-
шественпкъ по Балканский полуостровъ презъ края на XVIII
н началото на XIX в. Пуквнлъ диреше Главница на местото
па сегашния градецъ Копица, на северъ отъ Янина. Още
104
Йор. Иванова,
Арававтиносъ ааб'Ь.тЬжп, че извйстията на Апа Комнина не
пи позволяватъ да диримъ Главпица къмъ Янина, а но-блпзу
до Драчъ, именно въ нокраината Тавлаптпя и въ съебдство
съ Канина (’ApaEavwig, XpovoYpatpla rf)g ’Hnetpoo, 1856, II,
40, 71). Повечето отъ посл4дуещитЬ издирвачи (Дриновъ,
Голубински, Пречекъ) се приближаватъ до изказаното отъ Ара-
вантиносъ; т’Ь поставятъ Главница при Валона, па Акро-
керавнийския полуостровъ, паричапъ сега Глоса или Лингета.
Т± се оппратъ па свидЬтелството у списъка на епархиит-Ь,
дЬто Главпица се пояспява като да е едно и сжщо (t^toi -или)
съ познатото Micro Акрокеравния: 6 rXaStvh^ag i]Toi ’Azpo-
XEpauvefas. Добриятъ познавачъ на този край, бератскиятъ
митрополита Антимъ, п pi д по л а га сжщо така, че Главница ще
да е била въ Валонско-Каиииско, и дори посочва селото Игу-
меппца, което, като главно село въ околията. ще да отговаря
на н4когашната Главница (SovTopog £a-coptz'/j тер1ура<рт) rSJ?
tepac; p,vjTpo7c6Xea>g BeAsypiScuv, 1868, 46). Сжщото село Игу-
меница се сближава съ Главница и у Димпца, въ неговата
’Apyafa уео>хра<р(а MazeSoviag II, 1874, 803. По-рано
(1869) 64 пзказаио и друго мнение, но то остапа непозпато за
по-новитЬ изсл'Ьдвачл. То принадлежи на изв-Ьстния ученъ пжте-
шествеиикъ пр4зъ Македония и Албания, Ханъ. Той ноставя
Главница между Драчъ и Вагенетия, при днешнит4 Музакия
и Валона, п дорй посочва на плапинската покраина Глава
(Главпица?) въ горпо Малакастро (Reise durch die Gebiete
des Drin und Wardar, 275). Гелцеръ се въздържа да посочи
д’Ь е била Главница (Byz. Zeitschrift, II, 50).
Новаковичъ, който и по-рано се 64 занимавалъ доста
обстойпо съ въпроса за м4стонахождението на Главница
(срв. Први основи словенске кьижевности ме!)у Балканским
словсппма, 71 сл.), дири града много на югъ, въ излаза на
Япипската долина къмъ Сипьо-море. Той се опира па извЬстнето
отъ 1204 г., за разд4лата на византийскитЪ земи между кръ-
стоносцитЪ. На ВенецияпцигЬ се паднали: Provincia Dirachii
et Arbani cum Glominissa vel Glavinissa de Vagnetia, provincia
de Granina (nonp. Gianina), provincia Drinopoli, provincia
Acridis (Tafel, Symbolarum criticarum geographiam byzautinam
spectantiam, III, 18, Новак. 12). Отъ този текста той вади
заключение, че Главница е въ областьта Вагенетия, а тази
Епархиит! въ Охридската архиепископия прЪзъ началото па XI в.
посл^днята се е простирала между Япина и морето. И като
дири да см'Ьсти въ тази область търсения градъ, постава го
на сампя заливъ на р. Калама, при сегапшото с. Гоменица.
Доколко обаче тозп текстъ ни дава право да поставяме Главница
въ Вагенетия, личи и отъ друга една редакция на текста:
Provincia Dirachii et Arbani, concartolaroto, cum Glavinica,
de Bagenetia provincia, de Giannina provincia, Drinopoli pro-
vincia, provincia Achiidi (Hahn, Reise, 275). В. H. Златарски
разгледа мн^нието на Новаковича (ИзвЬстията за българптЬ въ
хрониката на Симеона Метафраста и Логотета СНУНКн. XXIV,
72 сл.) и посочи съ подробности, че не бива да се търси
Главница толкова на югъ, при устието на р. Калама, дГто я
дири Новаковичъ. Менъ ми се чипи, че Новаковичевото мнение
пада само съ единствепото иосочване, което можемъ извади отъ
грамотитЬ на Василия II за епископствата Хпмара, Дринуполе,
Бутринто, Янина. Т1>зи епархии обгрыцатъ южноалбанскитЬ
и еппрски крайща, на юго-изтокъ отъ Акрокеравния та до Арта.
Ако, Главница се е памирала ирп Гоменица, до р. Калама, на
морския бр^гъ, сл’Ьдователно на югъ отъ речепитЬ епископства,
не би било възможно подъ Главнишката епархия да влиза Ка-
нина, която пъкъ е далечъ и тъкмо на сЬверъ, задъ изброенитФ
епархии. Безсмислица е Главнишката епископия да е била
под'Ьлена на двЬ отъ областитЬ на три други епископии. Явно е
прочее, че Главница ще трЬбва да се дири на сЬверъ отъ
Бутринто, Дринуполе и Химара и въ съсфдство съ Канина,
която влизала подъ Главница.
Посл’Ьдио мнение по въпроса даде Златарски въ гор’Ь-
паведеното си изсл^дване. Осповайки се на извЬстията па А па
Комнина и на списъцитЬ на епархиитЬ въ албанскитЬ крайща.
той приема да е имало двГ Главпици, едната область, а другата
градецъ или крепость. Главнишката покраина той отъждествява
съ носа Глоса, а крйпостьта дири не при морския брГгъ, а па
вжтр’Ь на материка, именно „въ областьта между рр. Воюса
и Озумъ близу къмъ пл. Томорь“ (78). Отъ поставянето на
покраина Главиница при Глоса и гр. Главиница между Воюса
и Осумъ (Семапи) излиза, че кр^постьта е лежала извънъ
областьта съ име Главница, а това не се подкрЬпя съ поло-
жителни данни. Може би Златарски да не е ималъ на рмка
подробна и вЬрна карта на тГзи мГста, та говори за Глав-
106
flop. Ивановъ,
ница между Воюса и Семани (Осумъ), къмъ планина Томоръ.
Тази планина се простира извънъ това междуречие, на изтокъ.
Диренето пъкъ на гр. Главница между реченитЬ реки сжщо
не може да се подкрепи. Данните на Ана Компина ни по-
сочватъ Главница не отъ десната страна на реката Воюса,
а отъ левата. Тамъ се разказва, какъ презъ 1108 год., въ
войната между нормани и византийцп, византийскиятъ воена-
чалникъ тръгналъ отъ Деволско за Главница. На пжтя му била
крепостьта Милъ, край десния брегъ на Воюса. Бидейки за-
страгаенъ отъ порманите при Воюса, Каптакузипъ, безъ да
може да отиде въ Главпица, дръпналъ се на лагеръ къмъ
левия брегъ па р. Харзанъ (Ана Комнина II, 203—204).
Дори и при поправката, която прави Златарски отъ
на “Aacovog или ’Aao6vTjg, пакъ не се печелм въ полза на
мнението, че гр. Главница се е нахождалъ между Воюса
и Семанп. Щомъ, следователно, споредъ Ана Комнина при
год. 1108 гр. Главница се поставя на западъ, отъ лева страна
па Воюса, тогава съ това посочване се схожда и по-раншно
едно съобщение на сжщата, отъ год. 1081. Робертъ Гвискаръ.
като плавалъ съ норманската флота отъ Бутринто на се-
веръ за Драчъ, при носа Глоса (ката тд dxpoxr^ptov Pkwaaav
xakoupevov, I, 183) претърпелъ големи загуби отъ бурята.
Спасилите се отъ вълните войски престояли седъмь деня
въ Главпица (iSSspr^v ^pfpav e?g t^v ГХабгк£т£аУ еукартг-
p-/pav, I, 185), за да се съвзематъ и отморятъ. Ясно е, че
тука се говори за Главпица (местность или градъ) като за
близко расположена до Глоса и до Валопския заливъ. Ще рече
и тази Главница се нахожда на лево отъ Воюса, както и
поменатата при 1108 г. Споредъ това областьта Главница,
заедно съ едноимененъ градъ при нея, требва да поставимъ
между Во-юса и морето, тя е била крайморска покраина. Отъ
тптлата пъкъ въ списъка на епархиите б TXa&vh^ag ^toi
'AxpozepauveJap. както и да тълкуваме съюза tjtoi, като или,
или като и, сё излиза, че Главница е била, ако не самия
полуостровъ Акрокеравния, то съседната до пего покраина, сё
около Валонския заливъ.
Ако прочее за положението на областьта Главпица има
го ре-долу данни, за града Главница, дето е билъ и епископ-
скиятъ престолъ, немаме сведения. Единственото далечно
Епархиит Ь въ Охридската архиепископии прЪзъ началото иа XI в. 10 7
насочване тр^бва да сметаме неизвестная монастпръ Св. Ди-
митъръ при Главница (хата rXaStvfc&xv) въ ппсмата на
изв^стнил охридски архиепископъ Хоматиянъ. Бъ Акрокерав-
нпйския и Валонския крайща има много монастирп, но не
срещаме ни единъ съ името на св. Димитра. Само едно турско
светилище-тюрбе може да привлЬче вниманием ни. Току до
самия градъ Валона, па една живописна височина, се па-
мира тюрбето Косумъ-баба (срв. С. Patsch, Das Sandschak
Berat in Albanien, col. 9). Твърде e за верване, това потур-
чено светилнще да е стара черт Св. Димитъръ, защото на
турски Касъмъ 1це рече св. Димитъръ. Така и прочутата
солупска църква Св. Димитъръ, сега като джамия, се нарича
Касъмпе. Доста па северъ отъ Валона, н4що на 40—50 кило-
метра, на лЬвин брегъ на р. Семани, което место е влизало
подъ ведомством на Главнишкпя епископъ, се намира мона-
стиръ Св. Димитъръ, наричанъ по албански Шенъ (свети)
Димитри. Яаблизу до този Шенъ Димитри, край брЬговете на
сжщата река, се нахождатъ и други три-четирп монастирп.
На югъ отъ Акрокеравпийския полуостровъ, близу до Химара
има бухта съ село и монастиръ Св. Димитъръ, съ православно
население. Този монастиръ обаче би спадалъ въ Химарската
сппскопия. Тпя посочванпя не могатъ да иматъ решително
значение, докато не се узнае нещо по-положителпо за мина-
лото па реченитЬ монастирп. Пъкъ п твърде е възможпо,
истинскиятъ търсенъ монастпръ да е разрушенъ. Най-вече
черкви и скптове въ този край сж запазеии по спусъците на
АкрокеравнийскитЬ височини, било къмъ морето, било навжтре
къмъ Валонския заливъ.
Да се дири грижливо положением па Главница ни се
палата не само отъ желание да се уяснлтъ всички имена въ
сппсъците на българските епископства. Тамъ е прЬбивавалъ
първпятъ истински просветитель па бъ-тгаритЬ св. Клпментъ
въ кжщите, конто му билъ подарилъ князь Борись. Откритието
на Главппца ще даде може бп за словеповедението изобщо
и за българском минало паметници оть първостепенно зна-
чение. Сега, откато се уясни, че кратком Климентово житие
с дело па учения охридскп архиепископъ Хоматияна (Йор.
Ивановъ, Българеки старини изъ Македония, 59), п вестите,
вложени въ житието за Главппца придобиватъ историченъ
108
Иор. Ивановъ,
характеръ. Сега вече не бива да се гледатъ като басни ониа
известия на житието, конто засегатъ Климентовата дойность
като преобразователь на словкнската азбука. Посочването пъкъ,
че въ Главница още стояли каменни стълбове съ надписи отъ
Климента за това, какъ въ вр^мего на Бориса българскиятъ
народъ се просвЬтилъ съ кръщението, като се отдава на самия
Хоматияна (XIII в.), който е пребивавалъ въ Главпица и ималъ
възможность лично да види обичн irb у българите надписи на
колони, ще бжде отъ неоценима полза въ депя, когато се
открпе Главница и когато въ епископската църква или въ
монастиря Св. Димитъръ се подирятъ, чрезъ разкопки, остаи-
ките па речените наметници. Требвало би дори, при удобенъ
случай, да се предпрпеме за тази цель едно научно пжтувапе
изъ Албания.
За положением на Главница се осветляваме и отъ све~
денията за нейното сливане съ други съседни градове въ една
епархия. Сега земпте на Главнишката енискония сж подчипени
на гръцкия въ Бератъ митрополита. Кога точно по-рано епи-
скопского седалище минало изъ Главница въ други съседни
градове, немамс данни. Първото ноложително свидетелство за
подчинение на Главница подъ съседната Валона е едва отъ
края на XIII. в. Така презъ 128 7 год. се номепава единъ
episcopus Avellonensi et Glavinicensis (Hist. Jahrbuch der Gorres-
Gesellschaft 1894,--77, у Patsch, Das Sandschak Berat, 77).
Но сё отъ това време, отъ 1289 г., е една ценна бележка
за титула па еписконията, която се имепува самостойно, само
Главнишка. Тази бетежка, въ края на едно четвероевангелие
отъ XIII. в. въ Нантелеймоновскпя светогорски мопастиръ, обявп
Ламбросъ: Тёлод £G.T)<pev rd xal fepdv тетраеихууе?.9У
auvSpopijg xal е£58зи too TcavevapwcaTOu peyaXou aaxeXXa-
pfou rijs ау«отЛт)д5 ётаахотЦ; Гла6гт£>дд ёп1 Sto’jg
(6797—1289). Срв. Catalogue of the greek manuscripts on
Mount Athos, Л» 5519.
Въ Мъглепската епархия не е нозната покраината пли
града ZaoSpua. Новаковичъ, като преднолага една словенска
форма ^лодрнк п като намира на австрпйската карта въ
Костурско височпна съ име Одра, мисли, че тамъ би требвало
да диримъ и Заодрия. Процедурата е съвсемъ пресилена, тол-
Enapxunri въ Охрихската архиепископия прЪзъ началото па XI в.
кова повече, че мкстностьта Одра е въ прЬдЪлит'Ь на Костур-
ската епархия, а не вь Мъгленската, Тр4бва да търспмъ въ
Мъгленско. И наистина, въ този прЗцЪлъ знаемъ античния
градъ Еордеа, който се помепава и по-късно, у Хиероклеса,
между градовегЬ Беръ (Караферпя) и Боденъ: Bspota, ’EspSsa,
’’Eosaaa (Hieroclis Synecdemus, Rec. A. Burckhardt, 4), пакъ и
у Константина Багркпородии (П:р1 OgpaTtov, II, 2). Областьта
се нарича ’EopSata и се определи около Островского езеро,
именно на югъ отъ пего. Самата Островска река е пЬюгаш-
ната ’EopSaixdg потарб; (срв. Дт^рхтаа, СН MaxeSwia т. I, 2-12).
Ясно е, чини ми се, че 'EopSata ще тр^бва да свържемъ съ
послов'Ьненото (съ зл-) ZaoSpua, намиращн се и двгМ; въ
Мъгленската епархия.
Вь Битолската епархия погрею по е бивало посочвано до-
сега отъ всички мкстото Деиретт;. Новаковичъ казва: „У Деи-
ргтгр лако je видети Дебар“ (стр. 22). Понеже въ гръцките
паметници Дебъръ се щЛдава съ Дёбрт}, Aeuptg, Деорт), Айра.
Дёброа (at —), лесно е да побърка човёкъ, и, поради близостьта
на звуковегк, да смета Деорёттд за Дебъръ. Знае се обаче,
че между Битоля и Дебъръ стой Охридската епархия, чиято
подчинена покраина Кичево е далече на еЬверъ и би прочила
за общение между битолския епископъ и Дебъръ. Дебъръ
собствепо, поради изолирапото си и недостжпно положение,
особепо откъмъ Битоля, повече би могълъ да принада на Охридъ,
макаръ и да не е било това. Отъ списъцитЬ на епархиитЬ
и отъ актовегЬ па Охридската архиепископия зпаемъ, че Де-
бъръ не е бивалъ никога подъ Битолската митрополия. Имаме
дори актове, дЬто одновременно личатъ нодниситк по отд'Ь.чно
на дебърския митрополптъ и на битолския (нелагонийскпя):
б Aeupaiv, б nekayiDVEtag. Къмъ Дебърско се е числило въ
черковпо отношение само Кичевско, както виждаме и отъ
митрополитскитЬ подписи: б Деирйу xal Кстабсбзи или KrraxSwv.
Сегашното съединение на Велесъ съ Дебъръ въ ведомството
на Цариградската патриаршия е ново д’Ьло. Въ XVIII в., пъкъ
и XIX в. срещаме енискониите Дебърска и Велешка отд^лени,
както и енпсконите имъ да се поднисватъ на актоветЬ по
отд!лно: б BeXsaaou, б Aeupwv. Требва, следователю), да по-
диримъ Asupevij пакъ въ възможната область на Битолската
по
Пор. Ивановъ,
епархия, а тази область въ грамотата на Василия е ограни-
чена съ градоветЬ: Битоля, ПрилЬпъ, „Дебрете“ и Велесъ. Въ
този обсегъ между Бнтоля и Вардаръ трЬбва да дирпмъ и
Деорёттр ПаметницитЬ ни посочватъ това име въ Битолско-
ПрилЬпско. У древпитЬ писатели покраипата Деирсопос; се сочи
въ Иелагонийско, напоявана отъ притоцитЬ на р. Еригонъ,
сега Църна (срв. Титъ Ливи XXXIX, 53). Пр'Ьзъ срЬднитЬ
вЬкове това старо име било осмислено отъ словЬиитЬ и прЬ-
именувано Дебреще, както се нарича и сега стратегичното село
въ ПрилЬнско, паходеще се въ клисурата и на пжтя отъ При-
лЬпъ за Кичево, на р. Блато, единъ отъ главнит'Ь притоци на
р. Църна. ЖптелптЬ му сж всички помаци. Надъ селото има
стари развалини. Гелцеръ (Byz. Z., II, 51) свръзва прилЬпското
Деирёт»} (Дебреще) съ помепатото у Кантакузина (I, 428)
Деор:т£а.
За Морозвиздскстш. епискония Новаковичъ не е носочилъ
моята работа, .що заеЬга жупитЬ и градоветЬ въ тази епархия,
печатана въ Годиганикъ па Софийская университета I, София
1905, подъ заглавие: ЕпискониитЬ БрЬгалпишка и Велбуждска
прЬзъ ср'ЬднитЬ вЬкове, стр. 74—83. Новаковичъ нийдЬ не го-
вори за Злетово като градецъ, а само като жупа, стр. 24, 26. Той
бърка, като твърди, стр. 25, че сЬдалището на морозвиздскпя
енископъ но едно врЬме се било прЬмЬстило въ щипско Ново-
селе. Въ Ново-село дЬйствително е прЬбивавалъ владика, но той
е билъ Кюстепдилскията митрополита, а по-късно пеговиятъ
помощннкъ енископъ, защото Щипъ е снадалъ въ Кюстен-
дилската—Коласпйска епархия. Срв. подробно за това въ моя
трудъ СЬверна Македония, София 1906, стр. 254—270, 313 сл.
Името у Новаковича Кеттиге (Нсштшр), стр. 27, да се оправи
на Исфьинкъ. Срв. за това надписа у моитЬ Български ста-
рили пзъ Македония, 245, 246.
За Велбуждската епархия не е използувана горЬрече-
ната работа въ Годишпикъ на Соф. Университета I, както и
съчипението СЬверна Македония, passim. Криво сж прЬдадени
имената Цермен, Цапаревска бан>а (стр. 29) вм. Церман,
Цапаревска бан.а.
ЕпархиитЬ въ Охридската архиепископия прТ.лъ начатого на XI в.
111
Имепата въ Браничевеката епархия яко не се подавать
на посочване. Оир^д’Ьленията на Новаковича простирать грани-
чите на епархията много на югъ. Не бива ли да диримъ под-
чинепигЬ па Браничево места въ неговата по-близка околность.
Въ такъвъ случай, вместо да търснмъ rpivroos на повече отъ
100 километра на югъ въ покрапната Гружа, бпхме могли да го
съпоставимъ съ поменатата у Хиероклеса Гратюта и сближимъ
съ старинското Гроцка (Исарджикъ) на Дунава. И по реда па
посоченит’Ь въ грамотата места — Брапичево, Моравшце, Сме-
дерово, Грбугао^ — всички край Дунава, по посока оть изтокъ
къмъ западъ, въ Гроцка по-прил^га да поставимъ I’povTaog.
Въ Скопската епархия сжщо така е трудно да се по-
сочатъ м^стата. Ни едно отъ опрЬд'Ьленит’Ь отъ Новаковича
селища не задоволява, защото съотв'Ьтни ifenn имена се
срЗацатъ по и'Ьколко въ скопскитЬ крайща. За В:уёт£т;д е по-
сочепо Бинча. Съ еднакво право бихме посочили и скопското
село Виниче или кумановското Виици. Hpedcptopog е съвсемъ
неизвестно. Дихоба е посочено въ Враиско, дето има Луковска
река. Луково имаме обаче и въ Кратовско, Луковица въ Те-
товско. Ilpfvmoc; сжщо е неизвестно.
Отъ епархиите, отредеии па Охридската архиепископия
въ втората грамота, Орейската епископия (6 '&pat'ag) е по-
ставена отъ Новаковича, стр. 58, въ земята на Мирдитите,
дето главною место и централно племе се нарича Орошъ и
Ороши. То е въ северна Албания, на пжтя между Призреиъ
и Лешъ. Ако се гледа по това, дето веднага следъ Гаса е
спомената епископията въ Орея и после следватъ Черникъ п
Химара, действително Орея се пада по посока отъ Гаса за
Черникъ. Вземе ли се пъкъ цредъ видь, че не винаги епар-
хиите сж поменати по географския имъ редъ, тогава Орея
ffipa(a) бихме могли дири и па местото на старинското 'Qpetov
(Horreum), сегашното Палиури (т. е. Старо Орионъ) на западъ
отъ Янина.
Следъ Янинската епархия сж посочени епархиите на
Ko£(Xvj и на Петра. Новаковичъ предполага, че Козьлъ
или Козьль (adject, poss.) може да се дири на две места: въ
112
Йор. Ивановъ.
имею Кузлу-дере, както се парича горното течение на Бой-
минската рЬка, на югъ отъ Струмица, пли по-добрЬ па мФстото
иа Кожаии (стр. 61). Нито е едното, нито е другото. Да се
търси при Кузлу-дере, не прилФга географски; иъкъ освЬнъ
това тука не бнва да. извождаме отъ Козьлъ Кузлу-дере, за-
щото второго име е чисто турско и значи Овчи-нотокъ. Дру-
гото Micro, Кожаии, си се ннше иа гръцки и не
отговаря па Ко£(Хт). Не трЬбва да се съмняваме, че дире-
ното М'Ьсто е на заиадъ, къмъ Синьо-море, както това личи
отъ титулуването на единъ католишки енископъ Николая
като Химарски и Козълски (Xipdcpaj xal Byz. Zeit-
schrift II 56). Аравантипосъ иамира, че епископството Ko^uavj
замостило нЬкогашното енирско Никонолско епископство, което
пр'Ьзъ ХШ в. било подчинено подъ Навиактската митрополия.
Той посочва мЬстоположението му въ мЬстпостьта Залонко въ
южиия Епиръ, скверно отъ стария Никоиолисъ (XpovoypacpCa
тт); ’НтаСрои II, 85, 114 сл., 117). Новаковичъ ще е налучилъ
словЬнската транскрипция на името — Козьлъ, защото тази
форма я срЬщаме вече въ животописа иа Немапя отъ Сте-
фана ПървовЬнчани. Съ това име тамъ се помепава единъ едио-
пмененъ градъ въ Сърбия. оплЬненъ отъ Неманя при дохожда-
нето на кръстоносцитЬ: и грддь Козьль (Safarik, Pamatky 8).
Епископството П£тра е познато.
За Охридската архиепископия и нейиитЬ епархии ще се
новърна но-иашироко въ друга книга.
Дв$ български граматики аа чужденци.
Отъ В. Цоневъ.
]Четеио въ заседаиието на Историко-филологичния ионъ на 9. VI. 1911.]
I. Bulgarische Grammatik von Gustaw Weigand.
Leipzig, 1907.
II. Учебиикъ болгарскаго языка — отъ проф.
Вячеславъ Н. Щепкинъ. Москва, 1909.
Нашиятъ народъ и езикъ възбуждатъ отъ день на день
сё по-гол'Ьмъ интерееъ извънъ България, било у чужденцитЬ,
било у сроднит^ намъ славянски народи. Този интерееъ се
ироявява не само въ научни работи за България, не само въ
литературни произведения, чийто сюжетъ бива зиманъ отъ се-
гашния или мипалъ животъ па българския народъ, но и въ това,
че ржководствата за изучване българския езикъ извънъ пр^д^-
лигЬ на България ставатъ сё по-многобройни. Ето и тия дв4
граматики, конто ще разгледаме тука, сж пакъ резултатъ отъ
такъвъ интерееъ къмъ нашия български езикъ.1)
И двЪт'Ь сж съставепи отъ хора съ научно име, отъ учени,
конто боравятъ съ българския езикъ при два университета.
Густавъ Вайгандъ, изв!.стниятъ романистъ и професоръ
при Лайпцигския университетъ, е основатель и уредникъ на
особенъ институтъ за български езикъ въ Лайпцигъ; за да
се водятъ успешно упражпепията по български езикъ, става
нужда за учебпикъ, и проф. Вайгандъ се залавя и паппсва та-
къвъ. Помощници въ тая му работа били двама българи — сту-
дента въ Лайпцигъ, а именно г-да Ст. Романски и Д. Миховъ,
сега и двамата при нашия Университетъ, и то първиятъ до-
») Сл’Ъдъ т-Ьхъ изл^зоха още дв-Ъ, конто ще разгледаме други пжть: JB. Си-
меоновъ, Самоучитель болг. языка, Спб. 1910, и П. А. Лавровъ, Краткая грамматика
болг. языка, като прибавка къмъ българо-руския словарь, на Л. А. Мичатека.
Списание на Бъдгарската академия. Книга 1. 1. 8
114
Б. Цоиевъ,
центъ по Славянска филология, вториятъ подбиблиотекарь.
Тъй настава тоя най-иовъ н'Ьмски учебникъ за български
езикъ, който, за похвала на автора и помощницит’Ь му, съ
право може да наречемъ и най-сполучливъ.1)
Вториятъ учебникъ по бълг. езикъ е отъ извЪстпия
Московски професоръ Вячеславъ Н. Щепкинъ, който отъ дълго
вр^ме води катедрата по български езикъ въ Московский упи-
верситетъ. Ако не смЬтаме краткитЪ паучни прЬгледи на бълг.
езикъ, каквито сж лекциит’Ь на проф. Флоринскй, Обзора на
проф. Лаврова и книжката на проф. Брандта (Краткая фон.
и морф. болг. языка), ако не броимъ и съвсЬмъ незначител-
нитЬ опити пр'Ьди това, ще тр^ба да приемемъ, че учебникътъ
на г. Щепкина е първо най-пълно практическо помагало за
изучване бълг. езикъ у руситк* 1 2 3 4 5 6)
Нека разгледаме едната и другата граматика ноотдЬлно,
сл'Ьдъ което може сЬки да направи сравнение между двкгк
да си уясни TixiiHii; достоинства и недостатъци.
I.
Граматиката на Вайганда обема 170 стр. малка 8° +17 стр.
р’Ьчниче на края. Г. Вайгандъ захваща съ буквптЬ и гЪхния
изговоръ, като излага сички видове букви, печатни и курсивпи.
*) Ето какви ’гранатики или учебници за бълг. езикъ сл менъ известии
до сега на юьмски:
1. A. u. I). Cankoff, Grammatik der bulgarischen Sprache. Wien, 1852.
2. D-г Fr. Chleborad, Bulgarische Grammatik. Wien, 1888.
3. Fr. Vymazal, Die Kunst die bulgariBche Sprache leicht und schnell zu
erlernen» Wien, 1886.
4. Polyglott—Kuntze, Schnellste Erlemung jeder Sprache: Bulgarisch. 1891.
5. Adolf StrauBB und Еш. Dugovich, Bulgarische Grammatik Wien, 1895.
>) Осв*Ьиъ Обзора на Лаврова н лекциит*Ь на Флоримски ето още какви
пр*Ьгяеди или помогала за бълг. езикъ има излйзли на руски:
1. С. Филаретовъ, Кармаппая книга для русскнхъ войновъ, находящихся
въ походахъ противъ турокъ по болгарскихъ земляхъ. Москва, 1854.
2. Болгаре кш собес'Ьдникъ, издан!е воеино-ученаго комитета Главного
щаба, 1876.
3. Доста обширенъ грамати чески пркгледъ на бълг. езикъ дава Безсоновъ
въ прЬдговора си къмъ „Болгарсмя пкени изъ Сборниковъ Ю. Венелина, Н. Ка-
траиова и другихъ болгаръ“. Москва, 1855.
4. В. Шарковъ, Руководство в сравнительному изучешю языковъ болгар-
ского и русскаго; то е приложение къмъ „Болгаро-рускгё журналъ", който б±
иаченалъ да издава Шарковъ на 1886 г. въ София.
5. До иЪклдЬ служатъ за кратко запозиаване съ бълг. езикъ и „Сравни-
тельная этимологи ческ!я таблицы славянскихъ языковъ44 на Ржига, Спб., 1878.
6. Нека споменемъ и очерка иа Н. Тахова, изработенъ главно ио Сбор-
ника иа В. Качановски: Очеркъ грамматики западно-бълг. наркч1я, Казань, 1891.
Дв’Ь български граматики ва чужденцн.
115
Въ упжтванията за изговора (стр. 3—6) има нЬкои не-
точности. Най-напрЬдъ ще кажемъ, че не е имало нужда да
се прави разлива на писмо между ударени и пеударени о и
е, а можеше само да се спомене, че по източно-български
изобщо яспитЬ гласни а-с-о потъмияватъ, коса сж безъ уда-
рение, въ ъ-и-у, безъ да се приб'Ьгва къмъ особено означение
па тая въ сжщпость диалектична разлива. Това е толкова по-
вече излишно, защото пзговорътъ на тия гласни въ книжовния
говоръ върви но западнитЬ наречия, вакто и самъ г. Вайгандъ
хубаво заб'Ьл'Ьзва на стр. 3.
Не разбираме, защо г. Вайгандъ прфдава българския
звукъ w съ j, като даже изрично б’1;л1>жи, че i не бива да се
см’Ьсва съ нФмското j. Азъ пъкъ намирамъ, че между бълг. й
и пкмското j нкма ниваква разлива: Йосифъ не е josif, а
Josif, както и майка = majka, затова икмаше ниваква нужда
отъ i, а можеше да се мине само съ j. Друго п’Ьщо, ако се е
искало да се направи разлива между готация на гласнигЬ и
смекчение па съгласнит'Ь, ваквато разлива наистина има въ
български; защото не е сё едно да нишемъ Колйо или Колъо;
първото би се изразило по поиски Koljo, а второго Kol'o,
или ииакъ отбФлФзано Колу). Но за практически учебникъ
тая разлива нЗича защо. да се изтъква. При това има едно
несъгласие въ обяснепията па изговора: отъ една страна се
приема означение ranbo = ganjo, to = iu, а я се прЬдава чр'Ьзъ
еа: поляна = poleana (стр. 6); за посл’Ьдователность трЬбваше
и я (отъ п или отъ ») да се означава пакъ съ ja, защото
въ сжщпость пр'кдходиага съгласна е тъкмо тъй афектирана
въ Колъо, както и въ поляна нол'ана, полкана) или въ млпко
(=мл'ако, мл(ако). та н'Ьмаше нужда да се прави разлива и
между тия двк смекчения; защото и въ единия и въ другия
случай л-то не е тъй меко въ бълг., както е въ сръбски па-
прим'Ьрь, т. е. не е л>=1, а е л”—срфцно-налатално. Че п'Ьма
разлива между ia и еа доказва и самъ авторътъ, който
пише ту романа, hileada, s61eanin, sobtidea, ту forliam, grabia,
utsiteliat и пр.
За изговора на ж и г се даватъ 5 пятнания и тран-
скрипции, конто не обясняватъ хубаво сжщината на тия гласни;
Вайгандъ употрЬбява знавъ о за бълг. звувъ ъ (ж). За да се
приеме знакъ о за бълг. ъ, би трЬбвало да се мисли, че основ-
8*
116
В. Цоцевъ,
ниятъ глаеежъ на тоя звукъ стой близу до о: обаче общо-
българскиятъ и книжовенъ пзговоръ на г (ж) е въ основата
си а-ввукъ, сл’Ьдователно и съ а тр-Ьбваше да се прфдаде,
като се отбФлФжи тъй или ипакъ това а, т. е. като се приеме
А или а. както обикновено се отб&гЬзва научно тоя звукъ;
или пъкъ най-сетнЬ можеше да се земе и й, както въ ру-
мънски. И наистина, бълг. звукъ г ие е offenes о mit Lip-
penspaltoffnung, както казва Вайгапдъ (стр. 4), а е тыино,
затворено а, което най-добр4 излиза на явФ, коса си прпгот-
вимъ устата за и (i), пъкъ изговоримъ а, безъ да си мърдаме
устнитЬ. Упжтването на Вайгапда за изговора на ъ не струва
пикакъ, и по него не ще се получи звукъ ъ, па макаръ чо-
вЪкъ си помагалъ и съ кл^чици, както пр'Ъпоржчва Вайгандъ.
А право е, наистина, че тоя български звукъ ъ е почти иден-
тиченъ съ оня звукъ, който стон между t и г въ нФмската
дума Ritter, ако се изговори цфкаяъ-си отделено отъ г: ritt-r.
Правилото за изговора на гь не е точно; казва се, че въ
края на думит! п гласи като е, но то струва само за нарЬ-
чията и за двойпо число, докато въ глаголит'Ь крайно п за-
пазва подъ ударение непр^гласения си изговоръ: изгорп>, умргъ,
търпп и пр. гласятъ по книжовно-бълг. изгоря, умря, търпя —
сё едно дали отговарятъ на старата инфинитивна форма (недпм
търпп) или па 2 и 3 л. аор. sing. Осв!нъ това бпхме гласи
бяхме, а не бехме, както е отб’Ьл^жено на стр. 7. Право е, че
изключепията отъ това правило сж много, и добр! упжтва
Вайгапдъ — въ съмпптелнп случаи да се изговаря е а не я;
защото изговоръ е е обикновениятъ замЬстникъ на п> и въ
<амит!> сЬвероизточни говори, конто сж м!родавпи въ случая:
’/8 отъ думит! съ п гласятъ и въ самия книжовенъ езикъ
като да сж съ е. Затова не ще бжде мжчно, както и г. Вай
гандъ съ право ваб!л!зиа (стр. 4), съ вр!ме п да се изостави
съвсЬмъ и вместо него да се пише споредъ изговора е и я.
Зарадъ изговора на п Вайгандъ дава обикновената гру-
пировка на гласпит!, като поставя на една страна е, и, а на
друга а, о, у, ж; то добр!;, ала не знамъ защо нарича нър-
вата трупа тъмни, а втората — ясны гласпи! Общеприето е
да наричаме е и и меки гласни, а другитф — твърди. Впро-
чемъ и самъ Вайгандъ употрфбява тъкмо тия термини (harte
und weiche Vokale) на слЬдната страница 7, д!то дава общъ
Дв4 български гранатики за чужденци.
117
пр'Ьгледъ на гласнитй, и тогава непонятно е, защо му сж били
терминит-Ь dunkle und helle Voltale!
Въ отдела за члена въ бълг. езикъ (стр. 17) криво е
казано, че членъ илп ot се употребява въ източнобълг.,
а пъкъ а — въ западнобълг. Пб-право би било, ако се ка-
жеше наопаки, но пакъ п'Ьмаше да се сполучи истината, за-
щото откъмъ тая страна българскит4 говори се кръстосватъ.
Втората глава, дйто се говори за родъ, число, падежи
и членуване у сжществителните имена, е пр^дставена изобщо
хубаво, само че има некой грешки по ударението; напр. нё
сички сжщ. ж. родъ на ъ м^стятъ ударението си въ множ, ч.,
както се твърди на стр. 21: нё кости а кдсти; тъй сжщо:
ргъчи, цгъли, както и много други двусложни: челяди, челюсти,
радости и пр. Изобщо съглеждамъ доста грешки откъмъ уда-
рението, конто ще отб4л4жа по-долу.
Георги има зват. пад. Георге, а не Георги (стр. 32).
вождь „ „ „ вожде, „ „ вождо „
велики-петькь (стр. 35) и ней подобии форми не сж членни,
а старипски остатъци отъ н’Ькогашното м'йстоименно скло-
нение: велики-петъкь не стой наместо великиятъ петыа, а
наместо Великин пжтъкъ и и’Ьма защо да бжде членна форма,
защото се схваща като собствено име.
Правилото за образуване множ, число у едпосложнитЬ
сжщ. (§ 25) е твърде общо; требваше да се посочатъ изклю-
ченията, понеже сж често употребителни: гърци, турци, власи,
сърби, чехи, лехи, зжби, вълци, пръсти, кости, раци.
Местоимение еди-кой-си (стр. 46) не значи irgend einer,
а повече отговаря на ein gewisser; а коликь, а о не е упо-
требително въ литер, бълг. езикъ.
ЧислителнигЬ имена отъ единайсеть нататъкъ добре сж
приети въ граматиката съкратсно, т. е. безъ д, но крайното
т не биваше да се изнуща; требваше да се приеме формата
дванайсетъ, а не дванаше, тринайсетъ, а не тринайсе -—
толкозъ повече, че m-то излиза пакъ на яве въ поредната
форма: дванайсети, тринайсети и пр. Впрочемъ въ упражие-
нията сж показани и двете форми. Не е отбелезано, че
се допущатъ и форми дванайстъ и дванайсти, тринайстъ и
тринайсти.
Не е право двохилядни (стр. 50), а требва двухилядни.
118
Б. Цовевъ,
У сложнитЬ числителни имена не бива да се изпуща
връзката и; не е добрЬ: четири лева петдесетъ стотинки,
а трЬбва: четири л. и петдесетъ ст. Тъй сжщо не: седем-
стотинъ трийсетъ и петь, а седемстотинъ и трийсеть и петь.
Между примЬритЬ за упражнение къмъ този отдЬлъ
има нЬкои грешки, конто ще спомена заедно съ другитЬ
по-долу. Тукъ ще кажа само че т. г. не значи того, а тазъ
година.
Глава V съдържа правила за образуване думитЬ въ бъл-
гарски езикъ. Тозъ отдЬлъ е твърдЬ важенъ за чужденцитЬ и
г. Вайгандъ добрЬ сторилъ, че е обърналъ особено внимание
къмъ него. Изреждатъ се почти сичкн суфикси, макаръ че
примЬритЬ сж доста оскждни. ЗабЬлЬзахъ нЬкои неточности
въ този отд’Ьлъ било откъмъ формата, било откъмъ обясне-
нията на думитЬ: долчёнце се не употрЬбява (поне въ кни-
жовния говоръ), а се казва долчйнка за Talchen (стр. 54);
главйще (стр. 55) не значи Dickkopf, a grosser Kopf; главйна
(стр. 55) не значи grosser Kopf, а само Radnabe; рккойка
(стр. 55) не значи изобщо Handvoll, a Strohbtindel; рудина
(стр. 56) не значи Ort, wo Erz gefunden wird, а значи пла-
нинско пасище — Bergweide; пустинякъ не значи Einsiedler.
а значи пусто мпсто, пустиня, а пъкъ Einsiedler е пу-
стинникъ, както напстпна е добрЬ приведено на стр. 58.
Суфиксъ-лия не е български, а турски (както и — джия);
вмЬсто него бълг. езикъ си има свои суфикси, та нЬма да се
каже сливнелия, а сливненецъ, не стамболлия — а цари-
гражданинъ.
Дума глумёцъ отъ глума се не употрЬбява.
Мол'ецъ (стр. 59) не значи Beter, a Motte.
Косецъ (59) не е употрЬбително, а се казва косачъ.
бухало (60) не значи Wagenverdeck, a Blasebalg.
Махалка може да значи нейдЬ Maisbtlschel, но обикно-
веното му значение е уредъ за дебело предене — grobe Spindel;
битва не значи Kampf, a Schlacht.
Кривота пе значи Ungerechtigkeit (62), a Krummheit, а
Ungerechtigkeit е кривда; смдбина не е Urteil, a Schicksal;
вранецъ за Rappe не е обща дума; юнакъ не значи junger
Mann, a tapferer Mann, Held.
ДвЪ български граматики за чужденци.
119
Суфиксъ енъ трйбваше да се разгранпчи съобразно съ
произхода му (отъ пмъ и ънъ), а не да се навеждатъ разм'Ь-
сени примйри като: глиненъ, леденъ съ росекъ, умет и пр.
Дйепричастието отъ зная не е знаяйки (67), а знаейки;
тъй и отъ сички глаголи по I и II спрежение, били гЬ съ
гласна или съгласна основа. Образуването е съвсймъ еднакво
и на причастията, за конто право е казано (стр. 68), че иматъ
само дей форми на-егцъ за I и II спреж. и на-ащз за III спр.
Слйдъ главата „пргъдлози и пр1ъфиксии слйдва най-дъл-
гата глава въ учебника на Вайганда — върху глагола. Тази
глава е разработена пай-добрй отъ сичко друго въ учебника
и показва, че авторътъ е узналъ, дй е главната мжчнотия въ
бълг. езикъ и на кое трйбва единъ чужденецъ да обръща
най-много внимание изучвайки бълг. езикъ. Боя се само, че
малципа чужденци ще схвапать дългитй и доста заплетенп
правила за значението на българскитй глаголни форми, кол-
кого и да ги илюстрира Вайгандъ съ остроумии символични
знакове; защото тия форми се учатъ само отъ живия говоръ.
Както и да е, но изложепието на тая часть отъ граматиката
прави честь па Ланнцигския професоръ и може да послужи
и на българи да се вгледатъ въ едно драгоценно богатство
на своя майчпнъ езикъ.
Едно не разбирамъ само, защо Вайгандъ излиза отъ им-
перфективного значение на глаголитй и отъ него произвежда
перфективното, когато историята на глаголнитй форми ни до-
казва, че еднитй и другитй сж еднакво старински въ езика;
затова трйбваше да се групиратъ по други начинъ, а именно
като се турятъ на първо мйсто ония глаголи, конто сами по
себе си изказватъ перфективность безъ никакви външни бй-
лйзи (такива сж много глаголи отъ I и II спреж.), подирй да се
изброятъ опия, у конто перфективностьта е изказана съ нйкой
суфиксъ, та чакъ подиръ това да дойдатъ прйдложнитй гла-
голи. А тъй — съвсймъ необикповено и противъ исторпчния
принципъ е да се твърди, че отъ имперфективния глаголъ
скжсвам се получава перфективенъ скхсам чрйзъ изпадане
па в; или че перф. остана е отъ оставна! Трйбваше тъкмо
наопаки — да се излиза отъ перфективната форма, която е
обикновено и по-кратка, и отъ нея да се образува имперфек-
тивната, както и въ сжщность е истинскиятъ исторически
120
В. Цовевъ,
ходъ на тия форми: да кажа пе о произлЬэло отъ казвам
съ изпадане на в (115), а наопаки — казвам е отъ перф.
основа каза, отъ която посрЬдствомъ суф. увам се образува
имперф. глаголъ казувам или скратено — казвам и т. н.
Излишно различие прави г. Вайгандъ между глаголи като
умалпвамъ и умалявамъ, оживпвамъ и оживявамъ (177); въ
сжщность едпит'Ь и другит'Ь се изговарятъ съвсЬмъ еднакво и
разликата е само вжтрЬпша: оживявамъ може да бжде прп-
ходенъ и српденъ глаголъ и тогава въ първото си значение
отговаря на beleben, а второю му значение се покрива съ
wieder aufleben, но въ единъ и въ други случай такивато гла-
голи трЪбва да се пишатъ еднакво и то съ я, а не съ я>.
Както при п (стр. 7), тъй и тука (стр. 119) сж погрЬшно
транскрибирани формигЬ за 2. и 3. л. ед. ч. имперфектъ:
ЬёсЪте, bCchte намЬсто bgachme, bgachte. ПротиворЬчието из-
пжква веднага на слЬдната страница (120), д’Ъто правилно сж
прЬдадени формигЬ стояхме, стояхте, държахме, държахте —
а не: стоехме, държехме.
Покрай обикновенигЪ дв’Ь бждни времена Вайгандъ приема
и едно третье: ил«а.иг да кажа, срЬщу коею като отрица-
телно полага нпма да кажа. Самото съпоставяне на тия вре-
мена едно до друго не е правилно, защото имам да кажа
не стой къмъ нпма да кажа тъй, както стоятъ другит'Ь по-
ложителен глаголи къмъ съвгвЬтнитЬ си отрицателни. Тука
независимо отъ отрицанието има доста голема разлика и въ
значението на тия дв'Ь форми: срЬщу имам да кажа не стой
нпма да кажа, а нпмам да кажа, а пъкъ нпма да кажа
има наср’Ьща си като положителпа форма ще кажа. Споредъ
това имм да кажа не е особена нЬкоя форма за бждно
вр'Ьме, а си е цЬло изречение, както е съотвЬтното му по
значение въ нФмски ich habe (Ihnen etwas) zu sagen. Па и
въ самата външна конструкция се забЬлЬзва разлика между
двЪгЬ форми, понеже въ едната глаголътъ имам е личенъ:
имам да ти кажа, имаш да ми кажешъ, има да ми каже,
докато въ другата форма глаголътъ стой въ безлична форма
и се не спрЪга: нгьма да кажа, нгьма да кажеш, нпма да
кажем, нпма да кажете и пр.
СлЬдъ главата за съюзитЬ и тЬхната употрЬба сл'Ьдватъ
още нЬколко упражнения и дохажда най-сетнЬ като завършъкъ
Дв1 български граматики за чужденци.
121
па учебника едно р^чниче на края, д4то сж пом'Ьстени (на
16 страницй) само ония думи отъ четивата, конто не сж
обяснени токо подъ самигЬ четива.
Упражненията и четивата сж изобщо добр4 избрани, и
ако има нЗжои неправилности въ т'Ьхъ, т'Ь не сж тъй чести.
Азъ си отб^л^жихъ напр., че на стр. 21. не е добр!; казано:
Въ л-Ьтото има най-гол'Ъма горещина; по-добр4 е пргъзъ л4-
тото, или пъкъ само лптлъ. На стр. 45: Страхъ ме е, че ще
ми стане, сърдита е тъй сжщо norplmiio, наместо — че ще ми
се разсърди. На стр. 49 е пропусната тъй сжщо една доста не-
благозвучна фраза (вероятно зета отъ н^кой в^стникъ): Такъвъ
миръ и такава независимость се основаватъ само на силата
и на дисциплпната на нашата армия. На стр. 51: Има че-
тири вида въвъ първопачалното сметане — наместо: четири
вида първоначално сметане. На стр. 57: Нито половината
чушка не мога да изямъ — по-добр’Ь е — не мога изя. Въ
слфдното изречение па сжщата стр. помощниятъ глаголъ е
не е нуженъ: княгинята приела, а не — княгипята е приела.
Криво е тъй сжщо на стр. 72: Бихме били наградепи, ако
бихме били смирени; по-добр4 е — Щ'Ьхме да бждемъ на-
градени, ако б4хме смирени. На стр. 132: Той билъ четЬлъ
вестника, когато му известили ... билъ тука е излишно.
Въ анекдота на стр. 53: Ако те бихъ оставим не прилЪга;
по смисъль би тр'Ьбвало да се каже: ако те оставгьхъ, понеже
се пр1дполага едно пр^дходно изречение: щпше да пасешь.
При това нека отб^л^жа, че въ този анекдотъ, както и
въ други. пр'Ъвеждани вероятно отъ нЬмски, сж употрЬбепи
опрпАплени времена вместо неопршдплени. Двама селяни се
разъоваряха — вместо се разговаряли; т4 гледаха вместо гле-
дали. Гъй сжщо и на стр. 34: Единъ българинъ отиде въ
една турска кжща и като видп дв^-три д4ца, попита ....
вместо отымем, видгълъ, штатам.
Най-сеигЬ нека отб^л^жимь и н^кои грешки откъмъ
ударението. Пр^ди сичко г. Вайгандъ употреби не обикно-
вения акцентенъ знакъ, който най-прил4га да означава ква-
литета и квантитета на бълг. гласни, а употр'Ьбява знака '.
Това отклонение може да се дължи най-сетн4 на технически
или естетически причини и не е кой знае какво важно н$що,
но въ граматиката на Вайганда има напросто погрйшно
122
Б. Цоиевъ,
акцентувани думи, каквито сж напртйръ: вкусътъ (19) наместо
вкусЬтъ; костй (20) вм. кости; момъкъ, момци (н^колко пжти)
вм. момЪеъ, момцй; копчёта (28, 38) вм. кончета; врабче (28),
теле, прасе (28, 38) вм. врабче, теле, прасё; върхътъ (35),
върховёте (32) вм. вЬрхътъ, вЪрховегЪ, ту месб (18) ту мёсо
(36, 37); домъта, домове (38) вм. домЪтъ, домовё; братчёнце,
цв^тёнце (54) вм. братченце, цв'Ьтенце; духло (60) вм. духло,
въртйлъ (60) вм. въртелъ, позоръ (42), вм. позоръ; об^дъ
(63, 83 и пр.) вм. об'Ьдъ; д'Ьдина, бащпна (62) вм. дЬдина,
бащина, полёта (83) вм. полета — при това значепието на
тая дума не е щтйдадено точно; варено (89) вм. варёно, змейовё
(161) вм. змёйове, пора (164) вм. пора; суровою (80), ши-
роко (169); онова (48) вм. сурово, широко, онова; ёла (33)
вм. ела, нё сте ли (43) вм. пестё ли, запустили (57) вм. за-
пустили, поизм'Ьнило (61) вм. поизм'Ьнйло, посЬтя (60) вм. по-
сЪтя, пладнувата (139) вм. пладнувата, разлюти (146) вм.
разлютй, срами се (162) вм. срами се, утрошнхъ се (169) вм.
утрошйхъ се, сина си (162) вм. сина ей, другадЬ (174) вм.
другадЬ; пйсахъ (48) вм. пйсахъ, както е усвоено въ гра-
матиката.
Има осв'Ьнъ това и н1коп грешки досежно употрЪбата
па и>: из^ждамъ (82) вм. изяждамъ. разнрав^ше (124) вм. раз-
правяше, прилЬженъ вм. прилеженъ, дотега (60) вм. догЬга,
запъхтяпъ (170)‘вм. запъхтйнъ и пр.
За сиптаксата п4ма прЪд пдЪнъ особенъ отдЪлъ; синтак-
тичнигЪ упжтвания сж пръенати въ видъ на бктЬжки пр’Ъзъ
ц'Ълата граматика, а най-вече има такива бЪя^жки въ отдела
за съюзит'Ъ.
При сички тия въ сжщность не тъй много и не толкозъ
важни недостатъци граматиката на Вайганда е съетавена пакъ
най-вЪщо и най-внимателно отъ енчки досегашни п-Ьмски учеб-
ници за български езикъ. Това си обясняваме осв^нъ съ умЪ-
нието на автора да се държи само о най-главното и типичною,
още и съ това, че въ тая си работа е ималъ добри помощпици.
II.
Нека разгледаме сега втората граматика, отъ Московский
професоръ Щепкина, изл'Ъзла дв4 години с.тЪдъ Вайгандовата.
Дв'Ь български граматикн за чуждеици.
123
Професоръ В. Н. Щепкпнъ се занимава отдавна съ бъл-
гарски езикъ, издавайки писменитЬ му паметници съ обширни
студии къмъ тЬхъ.1) Отъ тия студии може да се вида, че той
е запознатъ доста добрЬ съ историята на бълг. езикъ и съ
българската диалектология. Па и въ тая своя работа Щепкпнъ
показва широки познания не само въ областьта на книжовпия
български езикъ, стария му и новъ периодъ, но и въ областьта
на българскитЬ говори, което се даже отразило въ ущърбъ па
учебника му, понеже внасяйки повече, отколкото е нужно,
диалектологиченъ материалъ въ учебника си, той го е на-
правилъ донЬкхдЬ несгоденъ за практически цЬли, както ще
видимъ.
Учебникътъ на проф. Щепкина обема освЬнъ сжщинската
граматика на бълг. езикъ още и отдЬлъ за бълг. текстове отъ
старо и ново врЬме, а въ края на книгата има и рЬчникъ,
дЬто се обясняватъ сички пб-мжчни думп, конто се срЬщатъ въ
новобългарскитЬ четива. Граматическата часть е смЬстена на
60 страници, отъ конто 26 се падать на фонетиката и 34
на морфологията, а за синтаксата нЬма отдЬлено никакво
мЬсто. Христоматията се начева съ нова пагинация и на пър-
витЬ 56 страпици са помЬстени текстове отъ живия български
езикъ, книжовенъ и народенъ. На слЬднптЬ 15 страници — кни-
жовни текстове отъ тритЬ периода на бълг. езикъ, старобълг.,
срЬднобълг. и повобълг. (дамаскинска епоха), и най-подиръ
на 34 страници до края е рЬчникътъ. ЦЬлиятъ учебникъ
състои, значи, отъ 60 + 105 = 165 стр.
Учебникътъ на Щспкипа съдържа почти сичко, що е
най-важно и нужно да зпае напр. единъ руски студентъ за
българския езикъ, не отказвамъ, че тя ще задоволи донЬкждЬ
главната цЬль на автора — книгата му да бжде „прЬди
сичко научно помагало за нуждптЬ на университета", както
казва г. Щепкинъ въ самото начало па своя прЬдговоръ.
Но дали кпигата ще послужи и за помагало на по-широката
публика, както казва по-нататъкъ авторътъ, съмнЬвамъ се,
понеже за тая цЬль й липсува нужната краткость и ясно
изложение; затъмняватъ я пзлпшни подробности. За обикно-
*) Вж. иеговит4: Разсуждеше о азык4 Саввиной книги, Спб. 1899. —
Болонская псалтырь, Спб. 1906.
124
Б. Цоневъ,
венъ любитель на бълг. езикъ ще бжде мжчпо да приспособы
книгата па Щепкина за свои практически нужди, макаръ че
авторътъ допуща тая възможность, прЬпоржчвайки (въ при-
говора) „да се испусне отдЬлътъ за нсторията на българскитЬ
звукове (§ 12 — 29) и многото бЬлЬжки въ морфологията“.
Това желание на автора, да направи учебника си хемъ
практиченъ, хемъ наученъ, дало недобъръ резултатъ: прислЬд-
вайкп въ едно и сжщо врЬме научна и практическа цЬль,
авторътъ не задоволява ни специалисты, ни обикповепитЬ лю-
бители на бълг. езикъ; паучнитЬ екскурсип въ учебника му
ще се покажатъ за обыкновения читатель непонятны и не-
нужны, а на студента-филологъ — недостаточны, та ще трЬбва,
за по-добро разбиране, да се разширяватъ и обясняватъ на
практическит'Ь занятия въ семинарит'Ь.
Втори главенъ ыедостатъкъ на този учебникъ — на гра-
матичпата му часть — състои въ голЬмата несъразмЬрность
между частитЬ му: фонетиката се разглежда много обширно,
морфологията — много на кратко, а пъкъ синтаксата се и
не разгледва на особено.
Трети важенъ недостатъкъ на учебника намирамъ въ
това, че авторътъ нийдЬ не показва изворитЬ, отъ конто се
ползува за диалектологичнитЬ си сравнения. Разбира се, че
на менъ и на пЬкои-и-други, конто се запимаватъ съ бъл-
гарска диалектология, тия примЬри, съ конто си служи ПТеп-
кинъ, сж познати, но за мнозина други тЬ сж terra inco-
gnita. Тоя пропуска намалява доста научною достоинство па
Щепкинова а кнпгп.
Къмъ това, що казахме, трЬбва да прибавпмъ още и
това, че различнитЬ образцы отъ ново-българска литература
(народна и писмена) сж помЬстени въ хрнстоматията. безъ
да бждатъ изравнепи правописно; г. Щепки нъ ги напечаталъ
напросто тъй, както ги намЬрилъ въ изворитЬ сн. По такъвъ
пачинъ въ учебника на г. Щепкина ще срЬщнешъ различии
правописп и означения, както за книжовнитЬ, тъй и за фолк-
лорнитЪ статии.
Нека разгледаме сега по-отблизу този учебпикъ за бъл-
гарски езикъ п отбЬлЬжимъ сички ония мЬста, конто обръ-
щатъ внимание било съ неясно изложение, било съ неточно
или невЬрно обяснение. Разбира се, че сички параграфы,
ДвЪ български граматики за чуждеици.
125
конто не споменуваме тука, сж или съвс^мъ задоволителни,
или пъкъ не даватъ доволно основание за особена бкгёжка.
1. Произходътъ на днешния бълг. литературенъ езикъ
възъ основа на източно- българекото нар^чпе г. Щепкинъ обя-
снява съ това. че пзточно-българското наречие ужъ пмало
нЗисакви-си практически удобства, понеже въ състава на българ-
ското княжество влезли повече източно-български говори (§ 3).
Но фактътъ, че неточного наречие се употрЪбяваше като кни-
жовенъ б ьлгарски езикъ иЬколко десетил'Ьтия прфди повоосно-
ваното българско княжество, опровергава самъ по себе си това
твърдение на Щепкина. Па източно наречие се пишете още
въ 20-т'Ьхъ години отъ миналия в4къ, а въ 40-тЬхъ години
то се б4ше вече напълно отделило като литературно измежду
сичкигЬ други български говори, и българскит’1; писатели отъ
онова вр4ме почти сички се стараеха да питать по източно-
български. Нито политически причини, нито граматическитЬ
свойства на източното парЪчие сж го подигнали до степень
на общобългарски книжовенъ езикъ, а само тоя проста факта,
че повечето български писатели и труженпци пр'Ъзъ борбитЬ
за църковна свобода произхождаха отъ източна България —
отъ градове като Търново, Свищовъ, Габрово, Елена, ТрЪвна
и други балкански градовце, конто сж били още открай-вр-Ьме
носители на българско народно самосъзнание.
2. Въ § 7 проф. Щепкинъ твърди, че въ бълг. езикъ зву-
кове а, о, е се изговарятъ (подъ ударение) no-затворено от-
колкото въ руски; доколкото ми е известно, обикновениятъ,
книжовенъ изговоръ на реченитЪ звукове е сё еднакъвъ и въ
двата езика, щомъ тия звукове сж подъ ударение, а се раз-
личаватъ само, кога сж безъ ударенпе; тогава наистина въ
повечето източни говори тЬ иматъ затъмненъ изговоръ.
3. Въ сжщия § т. 3 неточно обяснява и г. Щепкинъ из-
говора на бълг. звукъ ж = з; положенного на устнитЬ при
изговора на тоя звукъ не е като при е, а като при и, сжщо
и положението на езика не е като при затворено о, а като
при затворено а. Г. Щепкинъ можеше да се възползува отъ
моето обяснение въ Мсб. IV, 499 (Източно-бълг. вокализъмъ).
което ми се вижда твърдЬ сгодно и ясно за чужденци и което
споменахъ по-горЪ (вж. стр. 116).
4. Българекото, особено пъкъ книжовното ю (=<У) ни-
какъ се не различава отъ руското ю (§ 7 т. 5); само въ
126
D. Цоиевъ,
нЬколко думи по източно-бълг. се чува и вместо ю (кличъ,
либе), но това сж изключения, д'Ьто виждаме съвсЬмъ промЬнепъ,
а не само модифициранъ изговоръ на ю.
5. Къмъ § 8. Общобългарското смекчение на съгласнигЬ
наистина е малко по-слабо, огколкото въ руски, но г. Щепкинъ
тр'Ьбваше да отб'Ьл'Ьжи — понеже се обзира постоянно по бъл-
гарскитЬ говори — трЬбваше да отбЬлЬжи, че въ нЬкои източпи
говори (Гривна, Елена, Котелъ, Чепино и др.) палатализа-
цията е тъй силна, че пр’Ьдизвнква прЬходъ на зжбнитЬ зву-
кове д—т въ гърлени г—к (оцек, пък; косая;, гадо, отпрега).
6. Изговоръ сф наместо св не е общо явление (§ 10).
А примЬръ фъркамъ (за изговоръ на хв като ф) не е сполуч-
ливъ, защото въ него пЬма етимологично хв: хеъркамъ, както
се пише обикновено, не се основава на никаква етимология,
а е книжовно означение на сжщинския изговоръ фъркамъ —
за да се избЬгне ужъ чуждото ф отъ чистобългарска дума.
7. Параграф ь 11 за ударението въ бълг. езикъ освЬнъ
че е твърдЬ кратъкъ, но и не се постига нищо съ него; за-
щото наместо да се изтъкпатъ по на широко различията
между българското и руско ударение, г. Щепкинъ се впусналъ
да говори за разнитЬ акцентни системи въ бълг. езикъ, а вь
сравнепие съ руското ударение се дава само едно акцентно
правило — досежно едносложнитЬ сжществителни м. р., отъ
което впрочемъ има много изключения.
8. Въ слЬдния § 12 г-нъ Щепкинъ пи ввежда въ про-
странного си учение за българскитЬ гласил съ обилии при-
мири отъ историята и диалектологията на бълг. езикъ. Обаче
не сички неговп разсжждения и заключения по това бихъ
одобрилъ. Его па пр. неговото предположение, че е имало
нЬкога-си talt- и tolt- нарЬчие (стр. 8) ми се вижда слабо
основано: да твърдишъ, че едно врЬме е имало въ български
езикъ изговоръ балпю и золто (намЬсто блате и злато), само
защото въ нЬкой-си старобългарски паметникъ имало прим'Ьри
като Бллтыни, иалднунге, золъто, ми се вижда твърд'Ь смЬло.
9. Въ източнобългарски, казва Щепкинъ (стр. 9, § 13),
неударено а клони къмъ ъ. Тука трЬбваше да се разграничи
областьта на а = ъ, понеже не вредъ по източнитЬ говори
владЬе сжщото свойство; то е присжщо само на спвероизточ-
нитп говори, докато въ родопскитЬ говори и въ говорить
Дв-fe български граматики за чуждевци.
127
близу до границата за п изговорътъ на а запазва ясния си
гласежъ и въ пеударени срички.
10. Другою твърдение на г. Щепкина, че ужъ сжщото
свойство влад'Ьело н4кога-си и въ македонский говори, а сега
било изчезнало, не мога да одобря. Доколкото познавамъ тия
говори, н'Ьма никакви основания да се твърди, че наир. Охр.
мъщеха, зъекъ вместо общобълг. магцеха, заекъ, сж остатъци
отъ нЗжогашна изчезнала редукция на звукъ а въ тоя говоря;
защото говорейки за редукция, пие имаме пр'Ьдъ видъ сё не-
ударени гласни, а въ горний примири имаме ударено а=ъ.
При това нека се не забравя, че редукцията на гласний въ
бълг. езикъ е сравнително ново явление, та не ще може тъй
скоро да се развие и пакъ да изчезне, макаръ и въ единъ
само говоръ.
11. „Въ родопското поднарйие, казва Щ., а‘ дошло до
стадий ъ и заедно съ старою неударено ъ се изменило въ
посока къмъ а“. За подкрЬпа и на това си твърдение Щ. не
привежда никакви примири ни отъ писмений паметници, ни
отъ живий говори. Непонятно е, защо е било нужно Щеп-
кину да прибегая до такова пеестествено колебание на зву-
коветк, щомъ за това не притежава никакви доказателства.
Азъ съмъ напълно увЪренъ, че тъй наречената редукция въ
бълг. езикъ е, както рекохъ и по-горЬ, съвсЬмъ ново явление,
та ще кажа, че щомъ сега го нкма въ извкстенъ бълг.
говоръ, не бива да пркдполагаме, че йкога-си го е имало.
Твърдението на Щепкина може да се приеме, само ако го
отнесемъ къмъ книжовния български езикъ, дЬто наистина подъ
влияние на училищною обучение п на книгата изобщо въдво-
рява се вече у всички интелигснтни българи единъ книжовенъ
изговоръ, по който неударений гласни звучать и въ устата на
източни българи по-ясно отколкою въ родного имъ наречие.
12. Въ сжщия § Щ. говори за нккакво-си носово ан
np-Ьдъ с въ източно-българскп, привеждайки примири: догански,
канат, конто транскрибира dogijski, kijski. Доколкото зная ан
въ тия примири се не различава отъ ен, ин или он + с, тъй
че гцомъ се смкта анс=&5, на сжщо основание тр'Ьбваше да
се приема и отъ енс, рс отъ онс и пр., защото въ сички
тия случки звукъ н е наистина еднакво афектиранъ къмъ но-
совъ изговоръ.
128
Б. Цоневъ,
13. „ВнЬ ударешя болг. в было закрытымъ въ одныхъ
говорахъ, открылись въ другихъ. Закрытое е въ восточномъ
паречш и н'Ькоторыхъ македонскихъ говорахъ является въ
виде е‘ или въ виде г, открытое е изменилось въ 'ъи, казва
1Ц. (§ 14), което пакъ мжчно би се доказало. Общобългарско
иеударено е (сё едпо отъ какви по-предишпи звукове) не се
е различавало по своя отворенъ или затворенъ изговоръ, а
по квантитетъ: кратко безакцентно е дало въ с'Ьвероизточните
говори и, а дълго неударено е минало въ 'ъ. Ето защо въ
сЬвероизточна България сЬко 'ъ отговаря на дълго ё въ сръбски:
дёвър, греб’ън, рёпъй = срб. девёр, гребён, рёпёй.
14. Съкращение не й (отъ не е, § 15) може да се пр'Ьд-
полага като възможно само въ некой македонски говори; инакъ,
въ другите говори съ общобългарско ударение, съкращение
не й не може да се получи, понеже помощниятъ глаголъ е
носи винаги ударение следъ отрицателната частица не: не ё.
15. у въ примери като: колку, толку, многу, както се
среща въ западните говори, не бива да се обяснява фонети-
чески (§ 17); тукъ у е получено не чрезъ редукция на край-
ното неударено о, а по аналогия на ония наречия, конто и
въ стария езикъ иматъ у на края (срв. долу, близу).
16. Въ литературпия бълг. езикъ, както и по говорите,
нема разлика между формите за сегашно време и аор. у гла-
голи на увам (§ 18), т. е. у си остава или пада и въ едните
и въ другите: преписвам, првписвах общо, а прпписувам и
премисувах — диалектично.
17. Въ § 19 авторътъ, говорейки за п въ старобълг.,
приема, че най-стара форма на звукъ п въ бълг. езикъ била
„е слоговое-)-а неслоговое", а пеколко реда по-долу вади за-
ключение, че вече въ IX—X в. некой бълг. говори имали
вече *а, т. е. дпфтопгъ съ слогово а. Щомъ г. Щ. допуща из-
говоръ п> = ’а за IX в., което е съвсемъ верно, нищо не е
пречило да приеме сжщия изговоръ като присжщъ на бълг.
езикъ неколко века по-рано, та по тоя начинъ да смета из-
говоръ 'а за прабългарски, отъ който отсетне се развива е
на западъ и *а на изтокъ. Инакъ излиза, като че ли г. Щ.
приема днешната двойность на бълг. езикъ възъ основа на
гъ като свършенъ фактъ още за IX векъ, което не е верно.
Не само въ IX, но даже и въ XIII в. не е имало *още сж-
Дв-Ь български гранатики за чуждспци.
129
ществена диалектична разлика въ изговора на п — освЬнъ,
може би, въ крайнитЬ сЬверозападпи говори, дЬто подъ влияние
на сръбски се явява твърд'Ь рано „закрыто е“ и отд-Ьто за-
хваща прЬгласътъ па п въ бълг. езикъ.
18. Неоснователно е тъй сжщо твърдението на Щ., че
„уже въ ХШ в. въ Дунайскомъ нар’Ьчш п и совпавшее съ
нимъ ударяемое ы, получило предъ мягкимъ слогомъ болЬе
закрытый выговоръ, откуда современное е: верен, Стогепе"
(§ 19, стр. 13). Въ срЬднобългарскитЬ паметници такъвъ
прЬгласъ па в въ в още пЬма, а се явява едва въ пово-
българскитЬ дамаскипи пр’Ьзъ XVII в. Тоя прЬгласъ стой на-
истина въ пай-тЬсна връзка съ прЬгласа на п = е, но пакъ
появата му е много по-късна, та дори и днесъ не е свой-
ствепъ на сичкитЬ сЬверо-източни говори: въ източната часть
па централ нит! говори (д'Ьто п> = я, е, и ж = а), като папр.
въ Коприщица, Пирдопъ, Златица, говорятъ още: Стоите,
жабы, а не Стогене, жеби.
19. Замена ж—е—п (лжгж—лсцш—лъглтн) у г. Щ. се
приема веднъжъ като старобългарско и дори старославянско
явление (§ 19, стр. 13), а отъ друга страна се казва (нЬколко реда
по-долу), че сжщата замена (клеча—клекна — клякамъ) се раз-
пространила „нефонетическимъ путемъ“. А мигаръ може да
се отд'Ьля едно отъ друго?
20. ИзвЪстната зам-Ьна ъ и ъ (дъкл—дькк) г. Щ. смЬта
за общобългарско свойство (§ 20), за което у него има само два
примера: сждобъ вы. сждькъ и везми, везех вместо възми, възех въ
с'Ъверозападното наречие. Макаръ това явление да се срЬща въ
пай-старитЬ паметници па бълг. езикъ (Зогр. ев.), пакъ не
бива да го смЬтаме за общобългарско свойство; както днесъ,
тъй вероятно и въ IX—X в'Ькъ, то е присжщо само на ро-
донското наречие, д'Ьто и сега ще срЬщнемъ малка ср'Ьщу
малки, гладка срЬщу глад'ни.
21. ПримЬръ на тъще сърце (§ 20, т. 3) не ми е извЬстенъ
отъ източнитЬ говори; азъ съыъ го срЬщалъ до сега само въ
западно-бълг. говори и то въ форма на гшпЬ сърце (Софийско).
22. Възъ основа на вокализацията Щ. приема само двЬ
нарЬчия въ бълг. езикъ: 1) ъ = о, ь = е; 2) ъ — ъ, ь = е; но
има и третьо — родопско — Д'Ьто п-Ьма вокализация: ъ = г
(ё, а), ь= г (о, 'а).
Списание на Бмгарсната академия. Книги I. 1. 9
130
Б. Цоневъ,
23. Изговоръ мбмок (§ 23, т. 5) пЬма въ източнитЬ го-
вори, а пъкъ прим'Ьри като младбк, слгьпбк не спадать тука,
защото въ тЬхъ о не е отъ ъ, а отъ стария суфиксъ окъ.
ПримЬри нагом, който се цитира у Щ. отъ Софийско, ми се
вижда много съмнителенъ.
24. РазпрЬдЬлението на българскитЬ говори възъ основа
на 1 и ж (имайки пр'Ьдъ очи втората вокализация) у Щеп-
кина (§ 20, т. 7) е непълно и неточно. Той като че при-
числява и часть отъ сЬверозападнитЬ ч—ц — говори къмъ
централната говорна область, което не отговаря на истипата:
ни единъ говоръ, дЬто tj—dj се замЬнява съ ч—ц, не замЬ-
нява ж съ а. ОсвЬнъ това, щомъ се класифициратъ говорить
възъ основа на ж, трЬбваше да се спомене п Костурскиятъ
изговоръ ън, както и Тетевенскиятъ ё (еа) намЬсто ж.
25. Приемайки изговоръ о( (вм. ж) за Кирило-Методиево
врЬме (§ 21), г. Щ. не дава никакви обясненпя, какъ се е
получило отпослЬ ъ за ж. Той казва само: „въ эпоху падетя
носовыхъ гласныхъ (XIII—XIV в.) ж смЬшивается на письмЬ
съ ъ, съ которымъ ж совпало и въ живыхъ говарахъ, и слЬ-
довательно болг. ж XII и XIII в. звучало уже какъ ъ носовое".
Но и да би се опиталъ да обясни това явление, надали ще
сполучи, защото днешното общобългарско ъ намЬсто ж не е
възможно да се извади отъ старобъль. ж = о. Може би изговоръ о
намЬсто ж да е наистина имало въ живия говоръ, да речемъ въ
Асеманово евангеле, но заедно съ този пзговоръ ние сме при-
нудени да приемемъ още за онази епоха успоредно съ него ъ
въ старобълг. езикъ, който изговоръ отпослЬ (въ XII и XIII в.)
става и литературенъ, като изтиква изъ книжнината прЪдпо-
лагания старобълг. изговоръ ot за ж. Съ други думи казано,
срЬднобълг. ъ (вм. ж) не е произлЬзло по фонетиченъ пжть
отъ старобълг. ot за ж (ако го е имало), ами си е отдавна-
шенъ изговоръ на онова българско парЬчие, което става къмъ
края на XII в. книжовенъ езикъ на второто българско царство.
Приемайки това, твърдЬ лесно си обясняваме срЬднобългар-
ската юсова замЬна, която Щ. напразно се мжчи да обясни
фонетически пакъ отъ 04—е за ж—д.
26. ПзмЪнението на съгласнитЬ ставки ktj, stj, skj е
прЬдставено доста неясно у г. Щ. (§ 26). ТрЬбваше по-прЬ-
гледно и по-пълно да се разпрЬдЬли както произхода на общо-
българскитЬ щ-оюд, тъй и тЬхнитЬ диалектична замЬни.
Дв4 български граматики за чужденцп.
131
27. Приходного наречие на сръбско-българската граница
не съхранява I-epentheticum, както твърди г. Щ. (§ 27). Съ
изключение на нЗжолко случаи, като земля, сабля, капля,
оставлям, забавлям и подобии глаголи, 1-epenth. изобщо се не
употр^бява и въ тия говори.
28. И въ тая си книга (§ 29), както и въ студията си върху
Болонски псалтиръ, г. Щ. пакъ твърди, че св наместо вс било
свойствен© па Охридская говоръ още въ началото па ХШ в$къ!
29. Съ § 30 се пачева морфологията, която е изложена
пб на кратко и, можемъ каза, по-добр’!; отъ фонетиката. Тукъ
г. Щ. се държи повече о фактическата страна, като излага
общобългарската морфология безъ много-много екскурсии въ
диалектологията. Ето защо и б'Ь.гЬжкит-Ь ми по тая часть на
Щепкиновата граматика ще бждатъ по-малко.
владиче (§ 32, б’ЬлЪжка) като зват. пад. н'Ьма въ бълг.
езикъ; казва се само владико. Звателната форма сине е по-
употрЪбителна отъ сино.
Винит, пад. на Владовъ синь (§ 33) е неправилна форма за
книжовпия бълг. езикъ; трЬбва да се каже: на Владова синь.
Въ отдела за падежитй нищо не е казано за род. пад. въ
бълг. езикъ; г. Щепкинъ говори само за дат. пад. = на 4- вин.
форма грозд ий (§ 34, заб^л. 1) н-Ьма; има само грозде
или диалектично грозг'е.
концё, винцё, молцё, свгьщё като форми за мп. число
(§ 34, б'Ьл-Ьжка 2) сж твърдЬ р'Ьдки диалектични вариапти, та
и нЬмаше пужда да се споменуватъ.
НевЬрпо е правилом па Щ., че с.тЬдъ първата десетина
може да се употрМява (при числа) обикповената форма за мн. ч.
у сжщ. м. родъ вместо оконч. а; споредъ това правило би
тр-Ьбвало да казваме: 12 столове, 20 коне, 30 волосе — което е
твърдТ неправилпо, вместо 12 стола, 20 коня, 30 вола.
патке (§ 37) е пеупотр^бителна форма за зват. пад.
вместо патко.
Свет Никола, свет Петъръ (§ 45) не сж литературпи
форми; ri се срЗЬщатъ само въ пародпитй стихове. По кни-
жовпия говоръ тр-Ьбва да се каже свети Никола, свети Пе-
търъ и т. нат.
Причастие платащъ (§ 49, б^лЫка 3) не сжществува.
9*
132
Б. Цоневъ,
Чудно тълкуване дава г. 1Ц. за скратената членна форма
безъ т, м. родъ (стола, вола); той я извежда йаправо отъ
старобълг. им. над. столъ, колъ чр'Ьзъ вокализация на крайния ъ
и не допуща произходъ отъ съотвЪтпата ней пълна форма
столътъ, волътъ. Това тълкуване е съвсемъ пеприемливо най-
напр'Ьдъ за това, че крайне ъ въ бълг. езикъ (както и въ
другит'Ь славянски езици) изчезва безсл'Ьдно. Ако пъкъ и до-
пуснемъ, че това крайне ъ у сжществителнитЬ м. родъ е за-
пазило по некое чудно изключение своя гласежъ отъ старини,
какъ ще обяспимъ сегашното му членно значение? Какъ се е
получило отъ градъ = une ville — градъ — la ville?
Думи първинка, вторинка (§ 53) нема въ бълг. езикъ,
а за дробното понятие, което иска да изрази г. Щ. съ т1:хъ.
употребяваме обикповепитЬ редовни числителни: една двайсетъ
и първа, една двайсетъ и втора, а не една двайсетъ и пър-
винка и пр. Сжщо тъй казваме една двпетотна, една три-
статна, а не една двпета, една триста.
Неупотр'Ьбителна е и дума девейдесё въ тая форма (§ 56) —
пене въ обикновения бълг. говоръ п’Ьма да я ср^щнете, а ще
чуете само деветдесет или девендесет.
Умалителни форми петанка (§ 58) вместо петима или
петтима, нема въ бълг. езикъ.
оното не е. „диалектична замена" на общото показ.
м’Ьстоим. онуй, онова (§ 60), а се употребява заедно съ т^хъ,
ала въ инакво значение.
Колкото за що и дгьто, те сж и дв'Ът'Ь диалектични ва-
рианта наместо общото който, която, което и който — съ
тая разлика, че първото местоимение (що) се употребява по-
вече въ западните краища, а второю (дето) — въ източните.
всинца се употребява наистина само за лица, както право
казва г. Щ., но требваше още да се прибави, че това место-
имение се употребява само за 1 и 2 лице мн. ч.
Отделътъ за глаголите е изложенъ у Щ. твърде добре; тукъ
г. Щепкинъ се възползувалъ нещо и отъ Вайгандовата граматика.
познать го е, видгыпь го е (§ 68) требваше да се не пишатъ
съ ъ на края, защото реченитё формп се изговарятъ повече
меко (познат видпт) въ ония говори, дето се употребяватъ.
имайки на видь (§ 68) е неправилно съединение на-
место имайки пргъдъ видь.
Дн'Ь български гранатики за чужденцн.
133
Заедпо съ клелъ не трЬбваше да се привежда (§ 71) и
твърд'Ь неупотр-Ьбителната и неправилна форма кълналъ.
Да се изпуща или неизпуща поыощниятъ глаголъ сж и в
не е само диалектично свойство (§ 73, б’ЬлЬжка 1), а зависи
и отъ вжтрЬшното логическо значение на фразата. Не е сё
едно да се каже: брать ми си дошелъ и брат ми си е до-
шелъ; съ първата фраза се прЬдаватъ чужди думи ув-Ьрително,
докато втората фраза изказва само едно неув'Ьрено предполо-
жение (вж. за това въ моята студийка: ОпрЬдЬлени и неопрЬ-
дЬлени форма въ бълг. езикъ, Упив. Годитн. VII., 13 — 14).
Сжщо тъй кога кажемъ виното в кисело, изказваме сжждение
за общото свойство на виното, докато съ фраза винопю кисело
ще изкажемъ едно случайно свойство на виното, що е прЬдъ
насъ, слЬдъ като сме опитали вкуса му.
Съчетания добрп дошелъ, пазилъ ме господь (§ 73, 64-
Л’Ьжка 3) не изказватъ повелително, а желателно наклонение.
бадвам или баждам (§ 79) нЬма въ бълг. езикъ; наместо
тЬхъ формата за eventualis се изказва съ бадвам или обож-
дувам. Тия форми (за eventualis или за нового „условно" врЬме)
запазватъ донЬкждЬ мекотата на глаголната съгласна у меквгЬ
основи: мол вам, гон вам (намЬсто мол у вам, гонувам). Това
не е отб’ЬлЬжено у Щ.
Кой в билъ нобиль знамето (§ 82) е несполучливъ при-
мерь за prasumptivus; това е само отдавна минало врЬме въ
видъ на въпросъ.
форма еласомъ (§ 93) наредъ съ с лате не сжществува; може
би г. Щ. е искалъ да каже ела-сам, но то би значило друго.
Граматпческата часть на учебника се свърша на стр. 60.
На слЬдния листъ захваща съ пова пагинация христоматията,
въ която са помЬстени четива отъ повобългарски писатели, като
Вазова, П. Р. Славейкова, Л. Каравелова, А. Константинова. За
тая часть ще кажа, освЬнъ онова, що споменахъ по-горЬ за
правописа, още и това, че текстоветЬ не сж твърдЬ добрЬ избрани.
СлЬдъ това идатъ н-Ьколко текстове отъ български на-
речия, па първо мЬсто отъ мъртвия вече Седмиградски бъл-
гарски говоръ, послЬ отъ родопски, македонски, софийски и
прЬходии говори. Въ края на книгата, на 14 страници, слЬд-
ватъ нЬколко четива отъ български паметници старо-, срЬдно-
и ново-български. СлЬдъ това иде рЬчниче, дЬто освЬнъ че
134
Б. Цопевъ,
нЗ,ма сичкигЬ думи, конто се срЬщатъ въ учебника, ами на
много думи е поставено криво ударение. Напразно се изви-
нява Щ. (въ приговора), че не могълъ да достигне пълно
единство въ ония случаи, д1;то го н*Ьма въ самия български
книжовенъ езикъ. Различия или двойствености въ нашия кни-
жовепъ езикъ има сравнително малко, и за тЬхъ, разбира се, г. Щ.
не е отговоренъ. Но работата е, че въ учебника на г. Щ. се
ср'Ьщатъ доста много думи съ установено, общоприето ударение,
а пъкъ не сж отб’Ьл'Ьжени както тр’Ьбва. Ето напр. колко думи
съ криво ударение пам'Ьрихъ въ учебника на г. Щепкина:
сина ми наместо сина мй.
гостив Г гдсти или гдсте,
мйже Г) мжжё „ локжмё,
робиё п рдбе „ рёби,
гробовё в гробдве,
влъци, мдмци я влъци, момцй,
вптрове в вптрове,
длани, връои т> длани, вървй или дланты, връвтй,
сребро, злато п сребрд, златд,
тйе (лич. мЬст.) Г) тиё.
плетёт, печёт п плётенъ, пёченъ,
плетёно V плётене; пите вм. питие,
ггъпя, лгъпишъ УЗ лппА, лппйшъ,
сърце в сърце; тёчела вм. течала,
четёнъ, бодёнъ, пасенъ, дранъ наместо чёгпенъ, бдденъ,
пасанъ, оранъ.
нужда наместо българщина „ бмднинд, „ дгьте, дптелина в дръва „ да запра „ Захарски я изшпздА я кърджалйя, онбашйя „ магёрникъ, магёрница „ нарёдя, напдя „ об'Щи „ подраня, пообикбля „ нужда, българщина, блднина, гдря вм. горА, дп>тё, дптелина, дърва', замдря вм. замор А, да запра, Заарски, изгнпздя, кърджалйя, ёнбашия, магерникъ-ица, наредА, напоА, об'Ьцй или об4ц4, подраня, пообиколй,
Дв-Ь български граматикв за чужденцн.
135
пёле, тёле наместо полё, телё,
придружа, сваля я придружа, свалй,
разлйка я разлика,
рукопись я ржкопйсъ,
свЬтя, суша Г) св'Ьтя, суша,
сигурно я сигурно,
хлъбокъ я хЪлбокъ,
Шумёнско я Шуменско,
ястие я ястиё.
А много думи сж означепи съ двойне ударение, макаръ
че т! се употрЬбяватъ въ книжовния бълг. езикъ само съ едно:
дШдове наместо дъждовё,
зётйовё я зётьове,
градища я градища,
сёстрй, овцй, । св’Ьщй, мбщй, кости, нам. сестрй, овце,
СВ'ЬщЙу нощй, кости,
двйтЪ, двата нам-Ьсто дв'ЬтЪ, двата,
дёветь стотйнъ Я дёветь стотйнъ,
хйляди я хйляди,
врата л врата.
добрата, доброго „ добрата, доброто.
ЙЗЛ^ЗЪ я излЬзъ,
прсигЬтесъ я прол'Ьтесъ,
докато, отнято я докато, откатб или енкл. докато,
вощенйца я вощенйца,
д£ца я дЪца,
изгорй, изморя, наторя, окача, подкача нам. изгоря, из-
моря, наторя. окача, подкача.
кожухъ наместо кожухъ,
коравъ я коравъ,
крЪвнйна я крЪвнина
момцй, муха л момцй, муха,
пакостя я пакостя,
нав^ща я навуща.
плещи я плещй,
строша я строша, толкова нам. толкова.
Н'Ькои думи пъкъ не сж пр'Ьдадепи точно на руски:
арбанасчанинъ не значи албанецъ, а житель отъ с. Ар-
банаси (Търновско);
136
Б. Цопевъ,
частица бе не вначи что нито а, нито да, а това е зва-
телна частица, която етимологически отговаря на вв. над. бае!
врълъ не значи толкова „грозный", колкото лютый, крепкгй
(върла ракия); означава още и стрьменъ (върло ьтЬсто).
гиздавъ не значи „приложй", а „убраиый";
всюду не е българска дума; може би г. Щ. е искалъ да
приведе родопската дума врюд, която значи сичко, сички: врюд
дюнята = сички хора, ц'Ьлъ св1>тъ;
кесиджия (но-добр'Ь кеседжия) не е грабитель, а ш-
воргьзъ;
лапацало нищо не значи, а вероятно е грешка наместо
цапало.
Наместо магерникъ се казва само магеръ-
магерница не значи „монастырская повариха", а „мона-
стырская кухня";
прокуда не е „напасть", а „прогпаше";
устремь не значи „течете", а „сильное стремлеше";
царвула не е ж. родъ, а мжжки: царвулъ.
Не зная, въ какъвъ видъ г. Щепкинъ е получилъ „вни-
мателнитЪ указания" на професора Милетича (вж. приго-
вора) и какъ се е възползувалъ отъ тЬхъ, но тр4бва да при-
знал, че книгата на Щепкина прави впечатление на работа,
непр'Ьгледапа отъ. В'Ьщо лице. Професоръ Щепкинъ е много
добъръ познавачъ на бълг. езикъ, но за да напише практи-
ческа българска граматпка, нему не достига снова, що се по-
лучава чр!>зъ дълго прибивание въ оная земя, чийто езикъ
изучва и граматизира. Ето защо въ учебника на г. Щ. има
толкова много едри и дребни грешки, независимо отъ сички
ония криви, споредъ мене твърдения, произлизащи отъ лич-
нитЬ научни схващания на н£кои принципиални въпроси.
Учебникътъ на г. Щепкина само тогава ще получи пълно
одобрение, когато въ него бждатъ поправени сички ония не-
точности, на конто обърпахъ тука внимание, и още други
н^кои дреболии, конто оставихъ безъ б'Ьл’Ьжка. — съ една
дума, когато г. Щепкинъ приготви второ прЗ>гледано и по-
правено издание на своя учебникъ.
Новонам4ренъ ржкописенъ сборникъ на Софрония
Врачанскн отъ 1802. год.
Съобщава Ив. Молловъ.
[Пр^дставеио отъ Иордана Ивановъ въ заседанието на Историко-фвлологичпия
клоиъ на 9. VI. 1911.]
----
Редко щастие е било за българската наука, кога се сдобие
съ некое забранено или неизвестно творение на свой виденъ
кпижовникъ или общественъ д4ецъ. Отъ таково естество е и
единъ големъ ржкописенъ сборникъ, писанъ саморжчно отъ
Софрония Врачански въ Видинъ прФзъ 1802. год., който за
сега е притежапие на i-жа Парашкева Ллекова Сапова, родомъ
отъ гр. Разградъ. Тя получила тоя ржкопйсъ въ наследство отъ
баща си Ивамъ Давидовъ, роденъ въ гр. Ески-Джумая, жененъ
за котленка, но заселепъ въ Разградъ въ началото на 4 0-те
години. Той притежавалъ ржкописа отъ баща си Давида, родомъ
отъ с. Върбица, заселенъ на млади години въ Котелъ, дето
билъ учитель и другарь на попъ Стойка. Г-жа Парашкева,
сега 60-годишна, казва, че слушала отъ баба си хаджи Цопа,
котленка, какво Софропиевата майка била родомъ отъ Ме-
семврия и приказвала повалено, а баща му билъ родомъ ко-
тлепецъ, че попъ Стойко правилъ много добрипи на града,
приглеждалъ училищата и държалъ често проповеди въ цьрква.
Попъ Кръстьо, родомъ отъ гр. Елена, преселенъ въ Раз-
градъ, билъ съседъ на г-жа Парашкева, и тя добре го познавала.
Едипъ день, когато попъ Кръстьо виделъ ржкописа, много се
заиптересувалъ и поискалъ да си го препише. За тази цель
го държалъ около три години. Едва следъ многократно искане
попъ Кръстьо върналъ паметника, но съ липса на неколко
листа въ края. Дедо Давидъ оставилъ тази книга на синовете
138
Ив. Молловъ,
си съ завещание, да я пазятъ добре, защото била много ценна.
Г-жа Парашкева и досега пази книгата като очите си. Ко-
гато ще пжтува на некжде, първата й грижа е да увие кни-
гата и да я прибере съ багажа си. Тя й е въ сжщото вр^ме и
настолна книга за четене. Тя добре знае целого й съдържание.
Сборникътъ, както ще видимъ, съдържа наставления къмъ
младитЬ, Митологията на Синтипа Философа, ЕзоповитЬ басни
и едно Слово при поставяне новъ архиерей. Пр'Ьводачътъ па
книгата наистина не е назованъ пикжд'Ь, обаче всичките други
данни посочватъ пр^ко единъ и сжщи труженикъ — Софрония
Врачански.
Така, положително знаемъ, че пр’Ъзъ 1802. г. Софрони,
врачански владика, живЪе въ Видинъ по неволя, дЪто се б'Ь прЪ-
далъ на книжовенъ трудъ. „За това ся трудя денемъ и нощемъ,
да испиша нЪколео книги по нашему болгарскому языку; та ако
не бы возможно менЪ да сказувамъ имъ сасъ уста моя, да чуятъ
отъ мене грЪшнаго някое полезное поучеше, а пй да прочьтутъ
писаше мое и да уползуютъ ся. И за мене недостойнаго Бога
да молятъ, невежество мое исправити, и трудившаго ся про-
щеше сподобити да бы получити и намъ дЪсныхъ стоян-
ныхъ въ день страшнаго воздаяшя".1) Тамъ Софрони написа
„Кириякодромионъ“ въ л4то 1802. май 28. и „Гражданское
позорище“ въ лето 1808. августа 25.2)
Въ Софийската народна библиотека се пази единъ попъ-
Кръстевъ ржкописъ подъ № 211 съ 269 листа, преписанъ
презъ 1850. год. въ Разградъ, съ сжщото почти съдържание
на нашия паметникъ, като е запазенъ дори езикътъ и право-
писътъ.3) Попъ Кръстьо само съкращавалъ некой басни и
философски мждрости.
Пръвъ Дриновъ съобщи въ Периодическо списание ХИ,
1884. г. за сжществуването на попъ-Кръстева ржкописъ, на-
мЪренъ отъ него въ библиотеката на блаженейшия Антимъ
Вадински презъ 1871. г. въ Цариградъ. Тамъ той дава опи-
сание на паметника, излага съдържанието му, цитира часть
отъ текста на съдържанието и твърди, че подложката на тоя
*) Заключителннтй думи въ „Житие и страдание грЪшнаго Софрония1* *,
гл. А. Тодоровъ-Балаиъ: Софрони Врачански, 1906 г., стр. 39.
•) Гл. Псп. VI, 1888, стр. 789, 794.
*) Гл. А. Тодоровъ: Софроии, стр. 65. Псп. 1-84 г., ст. 1.
Нововлм'Ъренъ ржкописенъ сборникъ на Софрония Врачански.
прЬписъ ще да е излЬзла отъ перото на Софрония споредъ
слЬднитЬ обстоятелства:
а) Понеже въ „Митология Синтипа философа" е отбЬлЬ-
зано въ заглавието й, че е „приписана и приведена отъ гре-
ческаго пространаго язика на болгарсгай кратгай и проспй
язикъ... на 1802. лЬто на Видина". А пр'Ьзъ 1802. г. Со-
фрони е живЬлъ въ Видинъ, дЬто той е билъ принуденъ да
стой около три години. Че Софрони е добрЬ познавалъ
гръцки езикъ и е могълъ да прЪвежда или, както той се из-
разява, да прпписва отъ него, това сжщо ни е добрЬ известно,
както отъ биографията му, така и отъ неговия „Кириакодро-
мионъ", дЬто сжщо бЬлЬжи, че е „пргъписанъ отъ славянскаго и
отъ греческого глубочайший) языка на болгарсюй проспй языкъ."
б) ПрЬди да види „философския мудрости" въ сборника
на Антима, ималъ извЬстие, че Софрони е написалъ нЬкакво
си голЬмо философско съчинение. Това му съобщилъ още
прЬзъ 1870. г. въ БЬлградъ единъ съотечественикъ, НедЬлко
Жековъ, който го увЬрявалъ, че видвалъ нЬкждЬ въ България
такова ржкописно философско съчинение, въ което имало бЬ-
лЬжка, че е писано отъ Софрония.
в) ЗаключителннтЬ думи въ автобиографията на Софрония
ясно показватъ, че освЬнъ „Кириакодромиона" Софрони е
ималъ още „нЬколко книги", конто не е ималъ врЬме и въз-
можность да печата и конто по ржкописенъ начипъ сж се
разпространявали между българитЬ. За това имъ разпростра-
нение, види се, усърдно сж се грижили СофрониевитЬ ученици,
единъ отъ конто е билъ и Теодоръ Стояновичъ отъ Видинъ.
г) Езикътъ, съ който е написанъ Сборникътъ па Антима,
е досущъ еднакъвъ съ езика, който срЬщаме въ добрЬ позна-
титЬ Софрониеви трудове, именно: Кириакодромиона и авто-
биографията и въ писмото до българскитЬ търговци въ „Вла-
хобогдания." Както тукъ, тъй и тамъ само за1лавията сж пи-
сани съ църковенъ езикъ; всичко друго е изложено съ просто-
народната ни пластична българска рЬчь, тукъ-тамъ прошарена
съ църковно-славянски фрази.
Въ юбилейната книжка „Софрони Врачански" г. А. То-
доровъ като зима прЬдъ очи:
а) че въ сборника на попъ Кръстя не личи, дЬ прЬста-
ватъ ЕзоповитЬ „басни" и започватъ „Иния баснословия" и
140
Ив. Молловъ,
дф е началото на „Философския мудрости", както биятъ на
очи почеркътъ и краятъ на „Митологията";
б) че попъ Кръстьо казва само, какво „Митологията" е
приведена на 1802. г. въ Видинъ (като пр’Ьдполага, че прф-
писвачътъ умшплено замълчалъ името на прФводача), а той
само я прфписалъ;
в) че подиръ свършъка на ржкописа си въ „Поученията"
на 28. май до 6. юни Софрони е могълъ още да додаде
37 листа, колкото държи у попъ Кръстя „Митологията", но
не и 236, колкото сж завзети отъ „БаснитФ" и „Философски
Мудрости";
г) и че увФрепието на Жекова може да се отнася къмъ
„Гражданское позорище", съ чието съдържапие се посрЪщатъ
смалъ не всички бройове отъ „Философския Мудрости"; —
г. А. Тодоровъ не се съгласява съ заключението на Дринова,
че попъ-Кръстьовиятъ ржкопйсъ е прФписъ на три нови
Софрониеви труда. Той доиуща само „Митология Синтипа фи-
лософа" за Софрониева работа, дори въпрФки обстоятелството,
че езикътъ па останалит'й работи много се посрфща съ езика
на Софрония.
Като имаме прфдъ видъ.
1. Изсл-Ьдванията и заключенията на Дринова и А. То-
дорова по прЪписа на попъ Кръстя, отъ конто става явно,
че той е ималъ за подложка Софрониева ржкопйсъ, съ който
толкова си прилича по езикъ и съдържание неговиятъ прФписъ;
2. Показаннята на г-жа Парашкева, която твърди, че
попъ Кръстьо е снелъ пр'йписъ отъ нейния паметникъ и че
тази книга е съчинение на Софропия;
3. Почерка въ нашия ржкопйсъ, който е напълно
тъждествепъ съ почерка на ржкописи, конто носягь Софрониевъ
подписъ. ’)
Можемъ см4>ло да заключимъ, че този ржкопйсъ е на
Софрония Врачански.
Какъ е попадпалъ Софронпевътъ ржкопйсъ въ ржцФт'Ь
на дДдо Давида? Г-жа Парашкева знае, че тази книга е Со-
фрониево съчинение и прфдполага д'Ьдо й да го е прфписалъ
отъ самия Софропия. За вФрване е. че слФдъ смъртьта на
Сравни факсимиле™ ив Софропиевия почеркъ отъ „Поучеинята" у
А. Тодоровъ: Софрони Врачаиски, стр. 65.
ИовопамЬрепъ рлкоппсенъ сборникъ на Софрония Врачански.
Софрония (1815 г.) негови роднини отъ Котелъ (синоветЬ му)
сж отишли въ Ромжния и сж прибрали наслфдството па вла-
диката, което се е състояло наверно въ дрехи и книги, и сж
ги разпродали въ Котелъ. И тогава дЬдо Давидъ, като неговъ
другарь и почитатель, е купилъ тоя ржкописъ и го оставилъ
на потомците си съ завещание, да го съхраняватъ. По сжщия
пжть ще да е попаднало и съчипението му „Гражданское по-
зорище" въ Медвенъ, пакбрено отъ К. Иречека въ Айтосъ
презъ 1884. г. у медвепчанина Никола Иордановъ.
Попъ-Кръстьовътъ прЪписъ е попадналъ въ рмцЬтЬ иа
Аптима, наверно когато е прйминавалъ прЬзъ Разградъ, дето
е билъ придружаванъ отъ самия попъ Кръстьо.
Сборпикътъ има листа 439. Голем. па листа 22’5+16 см.
Гол'Ьмппа па текста 17’2 + 12 см. Писмо уставпо. Буквп 2 мм.
Редове на страница 23. Ржкописътъ е билъ подвързанъ здраво
съ дъски, обвита съ кожа. Сега първата дъска заедно съ
20 тетрадки сж отвързапи, но добре запазени. Въ ср^дата
липсва листъ 166. и въ края неколко. Книгата е имала изло-
жение на съдържанието, отъ което е запазепо на края само
единъ листъ. ВсЬка тетрада се състои отъ по 8 листа съ
изключение на първата, която има 6. ВсЬки листъ въ горния
си десепъ край има означепъ броя съ стари букви. Текстътъ
е ограденъ съ линии, конто сж двойни къмъ горния и вън-
шенъ край. Между горнитЬ успоредиици на вейки листъ е
написано съ киноваръ заглавието на отдела, а въ жгъла —
броя на листа. Всички заглавия и заглавки сж писани съ едри
букви само първия редъ, а другите сж съ обикиовепи. Само
надъ заглавието на втория отдйлъ има винетка. Писмото на-
вредъ е еднакво стройно и красиво. ПрйдлозитЬ и съюзитй сж
съединени съ елйднитй думи, а спомагателниятъ глаголъ и съ-
кратеиитй местоимения — съ пр1;дните, или заедно съ мал-
китЬ думи. За по-лесно четене на повечето места въ извад-
кит'Ь съмъ ги ппсалъ отд'Ьлно.
Съдържание:
I. 1. На листъ 1*: Начало премудрости страхь
г’пднь й раззмь бл'гь творАщимь вблю ёгй. Начало: Лю-
бёзное мбй чй.до, прилЬписа при Ббга ине ыстУпай йнегю, но
вйрзй на иегы, й бны тогйва хбче да та помбгни ...
142
Ив. Молловъ,
2. На л. 2е: СЭпросто сердёчное д'Ьте. Нач.: НАкой д'Ьте
на ймл йковь, що йма* простодушное ср’це: бнь когй пй-
таль д&скала своёго нАщо бучен!е ...
3. На л. 3‘: Малый крадёць. Нач.: Пётрь быль малое
д'Ьте 1<эще, й ч&стичко ы свойхь родителей, й ы свойхь брйты
сЗкрйдваль бйль бвбшки и дрвй’й мал!и вёщи ва гедёнсе ...
4. На л. 3": 1Атакь. Нач.: ЬАтакь това е, що не хбди
бнь самь да крадё или да плЬпи. Но злы лсбдсе ...
5. На л. Зб: Кратксл повЪсти о свев-fcple. Нач.: На нАкой
мЬсто бунАкой сёло мнбго бйли болн!й лсбдей лежали, и...
6. На л. 5б: СО йсповЬди. Нач.: НАкой младый ч'вкь на
йм*. пйуель, поишёль на двхбвникв да са йсповЬда ...
7. На л. 7*: G) мблбЬ. Нач.: Ёдно дфте вйдЬло б'ца
своёго бу едйнь день кйко рано ыхбдиль нАкаде ...
8. На л. 7б: Краткое право бучёше. Нач.: Любёзное чадо
мое йзь теб'Ь полёзнал повчаю, и добрЬ внимателно послвшай
моё повчён!е . . . Пёрво бвдй бл'гочестивь и б'голюбивъ. . .
Н. На л. 10* цЬлата страница е заета съ заглавие, както
обикновено бива началото на една книга:
MveoioriA CYHTina фглб
софа, попремного разсмотрёна, и при
ведёна ы перыйскаго изыка, на грёческа
го простаго ьазйка.
А w пйсь препйсанна й прпведёна ы грёчес
каго иространнаго сазыка, на болгарсгай
краткий й простый йзйкь, кь развмён!ю
бблгарскомв простомв нарбдв.
кь внЬшномв пблзв прочитйющй" ю.
Вь лЬто га'сЗ'в' 1вн1а ,з”:
на вйди*. ‘)
*) Тука иЪма очаквания завъраанъ гръцки надписъ на Софрония (Bpctx^ac
2а»Фрб¥10£) токо иадъ думитЪ на Видинъ, както това виждаме въ другъ Софро-
нвевъ ржкописъ (А. Теодоровъ Ба1анъ, Софрони Врачаиски, стр. 65). Видн се
писатедьть тукъ е забравидъ да „иарисува* остановил за по-сетиЪ подписъ.
HoBonaMlipeub ржкопнсенъ сборникъ иа Софрония Врачаиски. 143
1. На л. 10е: Слово сгнт1па ф!лософа сказаше
зарадй кУрл црА. пёрскаго, й вара* сйна нёговаго, и зара*
оучителА ёгы статша философа. й зара*1 сед мь ф!лосёфы ца-
ревый, й д’Ыте йхъ, й зара* 6наА без’срамнал царёвал жена,
како хочеши да погхбй царева сына.
Cie сказаше йспйса мисо перйани”' напблз» внешнюю
прочитающимь io.
Нач.: Имаше ёдинъ царь nanepciA на име кУро що ймаше
сёдмь жени, ала чада нё ймаше, йвсАкоги са моллше Б'гв да
гё подарй чадо: й спроти това мнёгое молеШ'е царское чйамх
б'гъ молбата ...
2. На л. 15б: Како повёле црь да о^бШ с'на своего).
Нач.: Ала той ц'рь ймаше сёдмь ф!лосбфы, й держешеги
црь нри себЗ;'...
3. На л. 16*: Зара* пёрвиН ф!лёсофъ како пойде да хо-
рати саФ царя.
4. На л. 16*: Показаше пёрваго ф1лософа: Нач.: Ймаше
едйнь царь що много лйбдше женй ...
5. На л. 18*: Дрйгое показаШё. Нач.: Слйшай црю й
дрйгое показаше, да скажа на державге твоё: чл'вкъ нАкой
ймаше една птйца, що дймаше ч/чкШ изыкъ, що са назо-
вава папагалонь.
6. На л. 19б: Слбво фУлосдфов». Нач.: Ёто тй,к<о а црю
чуешь ...
7. На л. 19б: Паки пршде тал жена цршй отдали.
8. На л. 20“: Показаше женй кь црю.
9. На л. 20б: Вторый фыософь пр!йде при црА.
10. На л. 21*: Показаше втором» ф!лосёф« кьц'рю.
11. На л. 22‘: Втёрое показаше на втёраго фьлёсофа.
12. На л. 23б: Й пакъ пршде бнаА лвкаваА и злал жена
при царА. — ПоказаШё женское.
13. На л. 25*: 1бще, како пр!йде й трётыА фыёсофь и
предь стана царю. — Показаше трёйлго фшософа.
144
Ив. Молловъ,
14. На л. 26“: Тыще, како прИйде жената пакъ прицрл.
15. На л. 28‘: Тыще, како прИйде и четвёртый фИлософь
при црА. — Показание начетвертаго философа.
16. На л. 29б: И дрзгое показание ычетвёртаго фило-
софа на царА.
17. На л. 30б: Показап!е на тал младал жена.
18. На л. 32б: 1етще, како пршде пакь таА цйрскТа
оудалйкь жена при ц'рА. — показание жёнское.
19. На л. 33б: 1ыще пАтый фИлософь пршде при царА.—
показание ы пАтаго ф!лософа.
20. На л. 34б: И дрзгое показан!е.
21. На л. 38“: 1ыще, како пршде пйки тал жена ца-
рёва оУдалйкь при ц'рА. — Показание женское.
22. На л. 39*: Ёто шёстый фИлософь и совЬтникь црйй
ыиде и пресета при ц'рл.
23. На л. 40б: Показание философское заргГ лзкавщина
жёнскаА.
24. На л. 41б: Дйми прелзкавый, й раббта, на тал про-
нпрлбваА жепа, й будалпкь царёвь, що ги снаправи. — Амй
що бучпни таА жена.
25. На л. 43*: Сёдмь философы прИидёха при царА. —
Зарадй ёднбго чл'вка що тражиль й йскаль да са набучй на
св1>та дИаволИйте й понйрството женское.
26. На л. 48*: 1ыще, ёто кйкь повел! ц'рь дане бубИИва
сына своего.
27. На л. 53*: Показание на ейна царёва.
28. На л. 56*: Дрзгое показание ейна царёва.
29. На л. 62б: 1ыще, како повелё црь да приведйть бнад
лзкаваА жена тамо при ц'рА.
30. На л. 63б: Показание й бйсень на жената. Басно-
словието се свършва на л. 68е съ 10 съв!та къмъ царская
насл'Ьдникъ.
Новоиаж-Ьрепъ ржкописепъ сборннкъ на Софрония Врачански. 145
III. На л. 69“ сл4дъ една малка винетка почватъ съ
едри червени букви:
Езоповы б а с н ы
Орёль и ллсйца. а'.
Нач.: брёлъ й ллсйца бучйниха дрйжество й любовь
бейз’зречётё мёждк нйхъ, да ей сторлть гнАздо ёдйнь при
дрйг!й блйз« й да живеАть любезно, да ймь лёсно да са хранл
чёстичко ...
ВсЬка басня свършва съ примечан!е. По-нататъкъ сл^д-
ватъ баспит'Ъ: ллсйца й козёль, в. Орёль й канеарь, г'. ллсйца
й аслань. д', ластовица й дзгань. е'. Златка й петель. з~. а ла-
сицахь. з'. Ллсйца й капйна. и”, петёль й ьарбица. о', птйцо-
ловецъ й ёх1дна. f. ллсйца й крокодйль. a'i. ллсйца. b'i. & ка-
сторхи (видра). г'ь а похвалницЪхь. д'ь кюмюрща й перал-
никь. e'i. а ёдйнб” члв'ц'Ъ що са ббЪщаваше на б'га що не
бёше возможно да го стдри. в'ь а двйхь жабахь. вь & рыба-
рЪхь. н'ь старець й смёрть. е'ь Баба й дбкторь. к. Орачь са0,
д'Ьцата свёй. к а. Чл'вкь й т|'ёта. к'в. Жена вдовица й кокошка.
к'г. челов’Ькь зыль. кд. двойца младый й поварникь (ахч!а).
к'е. & враз'Ъхъ. к'в. мйшки й котка, к'з. ллсйца й машунь.
к'н. Делф'ша й рйба. к о. Докторь й бдлный. л'. ш[ге й вдлкъ.
л'а. п\|'ё й петёль. л'в. Аслань й жаба. л'г. поварникь й п\|'ё.
л д. Аслань и магары и ллсйца. л е. Аслань и мёдведь. л в. о
магёсницЬ. л"з. мравА й голибь. л н. Докторь й бдлный. л'е. Бах-
чавандцй й магары, м'. ы ловець птйчый. м'а. а питниц!;.
м'в. Д4те й матерь, м'г. юфчарь и морё. мд. праскова й габолка.
м е. пайнь й ндщный врань. м'в. глигань й ллсйца. м'з. картйца.
м'и. к8ш8тчи й рогачь. м'е. ластовица и сфрака. н'. малёшко
птйче. н'а. стрдшиль й гарбица. н'в. Зайцы й жабы, н'г. конь
й магары. н'д. Кдстлна жаба й брёль. н'е. чл'вкь сребролюбець*
н'в. гйска й герганы. н'з. Болха й чл'вкь. н'н. чл'вкь й рогачь.
н'е. рогачь й лдзы. 3'. Аслань й рогачь. g'a. Аслань, й ма-
Слжоавве иа Бъхгарската иадеми. Кпага I. 1. Ю
146
Ив. Молловъ,
rape, й петель. й"в. Градинарь й пфё. й"г. свина й квчка.
й'д. Аслань и вёлкь. й'е. Опакь ракь и smIa. З'з. бвчарь й
волкь. §'з. лебедь, и гйска. §'н. Опакь ракь, й лАейца. g'e. Жена,
й м$жь. о', ы арап-Ьхь. о'а. Жена магесница. о'в. вдовица жена
са" слвгйныте свёй. о'г. щйрець. о'д. СалАнгозы, сйре пвжёвцы.
о'е. котка, о'з. Орачь. оз. мйхи, й медь. о'н. козёль, и волкь.
о'е. ч'вцы два. п'. чл'вкь, й пфё. па. пйвець. п'в. гарвань.
пг. сврака. п'д. Сатурь (дйвый чл'вкь), й чл'вкь. п'е. Зёусь й
ёрми, ёлински* богове. п'з. Волкь, й овца. п'з. петель, й хар-
с!>зы. п'и. ю заАц’Ъхь. п'е. ю мрав^хь. ч'. сврйка и голвбь.
ч'а. магары, й лксйца, ч'в. магары, й гарвань. ч'г. магары дй-
вое. ч'д. кокошка, й ластовица, ч'е. 8м!а. ч'в. голвбь. ч'з. гар-
вань. ч'н. магарыта. ч'е. магары й жабы. р'. пвтницы. р'а. ма-
гары й ллсйца. р'в. камйла. р'г. голвбица, и сфрака. р'д. Бо-
лАринь чл'вкь. р'е. пастырь, p's. Орёль. р'з. рыболовець, й сма-
р!да рйба. р'и Аслань, й ллсйца. р'е. чл“вкь и ббгь дрфвенный.
pi. маслйна, й трость, pa'i. Волкь й лебедь, рв'ь чл'вкь й пфё
са свёй пр!Атели. pr'i. рйболовець. рд'i. говедарь й аслань.
ре'I. лХсица, й чёрв!а. ps'i. чл'вкь, й кокоша. рз I. чичйка, й
мравХ. рн'г. козёль; и волкь. pe'i. брачь, й вм!а. р'к. вблкь, й
баба. рка. м^лы, сире*: катЬрь. рк'г. магары. рк'д. жена, й
мйжь. рк'е. чл'вкь, й дщерА му. ркз. рогачь, й аслань. рк'з.
Аслань, й глигань. рк'и. Аслань, п мышка, рк'е. ДФте, й матрь.
р'л. ЛАейца, й кашна. рл'а. гарвань, й ллсйца. рл'в. рыболов-
вець. рл'г. АлкУышда. рл'д. рогачь. рл'е. Жабы две. рл'з. чл вкь,
й скорша. рл'з. камйла. рл'н. ЗвЬздоброиць. рл'е. волови. р'м. ма-
гары. рм'а. пфё. рм"в. 8м1а, й брачь. рм'г. Эм’ш, й бпакь ракь. рм'д.
На л. 118* отдолу съ червепо мастило свършва: кбнець
бйсне".
На л. 118“ съ обикновени и червени букви почва дрвгад
бйсень. 5м1а, й чл'вкь. рм'е. Нач.: Ёдна sMia припековала са
сйтрина на сл'нце, ала като бйло врёмето дождевно . ..
HoBOHaMipeHb ржкописенъ сборникъ на Софрония Врачаиски. 147
На л. 122“: Ц'рь, й три паши нёговый. Нач.: Ймаше
едгГ ц рь ёднбго любёзнаго слзгй,...
На л. 124б: Мйжь, й жена .рм'з. Нач.: Of нАкой цар-
ск!й градь ймаше ёдйнь чл'кь та бёше лйть ср"цемь ...
На л. 13 О6 слйдъ „примечанието“ на послйднята басня
почва: СемТрамйда ц'рйца молила мйжа своего) ц'рА вавг-
лонскаго ...
IV. 1. На л. 133“ се свършватъ Езоповитй басни, спо-
редъ надслова на вейки листъ, който съдържа баспи.
На л. 133б се почвать ф1лософск1А мйдрости безъ
специално заглавие, както на другитй отдйли. Нач.: Ёдйнь
фьлософь са бжёниль, и бузёль една жена що была мала
возрастомь ... Слйдватъ 5 епизода съ разни философи.
2. На л. 135б: СЭ йстинй. Нач.: Нйкой фьлософь казйва:
почто при гидаските врата на праго стой й варди шатафь...
3. На л. 160б: Цртво са варди и оуправл са повыше
са мвдрость, и са рйззмь, й <?а любовь кь вбиномь й кь
подйннымь, а не саГ брйж1е и са" страхь, да оуплаша раАта.
Нач.: Любовь людск!й и войнсшй варди й пазы цртво й градь,
й зёмлА, а не болАрство й страхь . . .
4. На л. 163б: СЭ многоглаголашй, и а воздержан!й.
Нач.: НАкой ф!лосбфь рек ль: азь не смь безглйсень йлй
безь Азыкь.
5. На л. 183“: СЭ молчате. Нач.: 1«ще тзка показйваме
една работа що е войстинз златал ...
6. На л. 185б: G) блздодйАше. Не ё возможно тйковое
цртво да бздй тихо й неметёжно.
7. На л. 206б: Гпдарь като б'ць когй наглёдва по’данни-
ците свой, тогйва бйва ми бу мйсто иегов0. Нач.: Мнбго е
потрёбно на гпдарА да мйсли сась бумь свбй . . .
8. На л. 217б: Когй подадё гдарь нАкой зако" потрёбно е
самь да го варди, й всАкоги найде5* блгть преА очйте свби. Нач.:
Кой гдарь хбче да ей. наречё достбинь, первое потрёбно...
ю*
148
Ив. Молловъ,
9. На л. 228е: Граждански* прйвость, и божественны*
закбны когй покорАва на ни1 гдарь, тогйва нр/ёма блгвёше
<5 гбспода. Нач.: G) достоплачёвное св'Ьтовиое состоАше! когй
са помнбго й повыше вмЗшАва w годары* члчка* й граж-
дански* прйвость.
10. На л. 241*: На гпдар* слава йсть да варди вер-
ность, ако не держи голАмое том» безчёспе. Нач.: Мрёсно е
й гнвсное беззакбнство на бл'гочестйваго гпдйр*, й весмй. е
недостойно, когй не стой на двмата си ...
11. На л. 257е: Гпдарь когй йма са" навка кнйжна*
Сьдрвжёно державна* сво* власть, тогйва нёювото йм* бйва
славно. Нач.: Преев Ьтлое й похвалное букрашёше йма на себ'Ь
гпдарь . . .
12. На л. 267‘: С'щеное писаше тщателны когй про-
чйта гпдйрь, тогйва с* буправ* мйрпо црво нёговое. Нач.:
Со вниман!емь прочитай бгописаши книги а гпдарю...
13. На л. 279*: ВЬрень пргАтель вь нУжда е йспйтань,
гдарь таковаго да нё ыд'ЬлАва ы себе, но са" люббвь да го
почйта. й тогйва г"пдарствотоми твердо бйва. Нач.: Мнбго
развмно й красно, й са" хитрое смотрен!е исписали ббраза
на в'Ьрнаго й на добрбзнайнаго пр!*тел* вётхите мвдреци и
фыгосбфы . ..
14. На л. 288е: G) благополучное врём* високо да нё
мвдрстввва гпдарь, ако хбче да мв са непоколебава ifpTBOTO.
Нач.: Г°дарь когй йма временна* помощь й всАкогы когй
плвва . . .
На л. 309*: Г*пдарь когй й млтйвь на йромасыте вь
нвждахъ, тогйва мв са повыше оумножава им^шето. Нач.: Това
е що рёче на вётхое врёме премвдрый соломы*'. ..
16. На л. 326е: G) гпдарю, всакоги да мысли*, почтй
наскоро хоче да са разейпы живого твой, й тогйва хоче да
погйн!? всё гордостный талазы твои. Нач.: Ц'рь ц'рей й гдь
що ё св’Ьтовный создатель ...
Новопам'брепъ ржкописеиъ сборникъ на Софрония Врачаиски.
17. На л. 355“: БлТочестйвость й б'лй'а страхь когй има
гдарь на ср’це своё, тогйва быва сйме ёгы <5 гда благ*вённы.
Нач.: О^тверждёше на всдкое цртво, таё страхь Б'жйг.. .
18. На л. 376*: Г’пдарь да са приклондва по1 державнад
рйка Б“ж1а, да са не превозноси на высоко й да мв са по-
кланд’ като на б'га, почто о^падва о^глвбипа йдскад като каме~.
Нач.: Са* колика са лютад мйка наказвва такбвый г*цдарь...
19. На л. 386‘: Of неполвчЧе да не сЗпадва г'пдарь, й
тогйва са о^бодвать <5 него вей цар1ё, й вей Газьщы. Нач.: Из-
рХднае работа на ведкаго г’пдард, й на всХкаго ч'лвка тер-
пите й великодвппё ...
20. На л. 393е; Лесное й не возбранное при себ'Ь вхож-
дёшё когй подава г’пдарь на люд!е то, тогйва вей возвели-
чають ёгы. Нач.: Б'жЧа нравъ що го казвва еглйсть лвка при-
наедтъ вамъ . ..
21. На л. 399*: На ытечё’наго й нарбднаго клевётника
налёсно да мв не слвша двм’а г'пдарь тогйва нёговое гпдар-
ство быва мирно й тихо. Нач.: Такйва чл'вцы що ймать обычай
да са клеветдть ёдйнь дрвгТй ...
22. На л. 404*: Ласкателы като врагове на ц^ртв’о свое
да гй ненавйдд г”пдарь, й тогйва е славны нёговое има. Нач.: Ко-
лйкол! й поврёдно й пагибно ласкателство (шатафъ) на црГето,
й на властйтели . . .
23. На л. 415*: Г’пдарь сь блгоговётёмь да почйта
слвжйтелите й сщенницыте Б'ж1й, тогйва процвв£тва катб
Кршь ц’рво нёговое. Нач.: Са колйкое блТоговЬйство почи-
тали ы напрёдь первыте благочестивый ц pie . ..
24. На л. 428е: Г’пдары що любили блТочбспе хрпан-
ское, бны са голХмое бл'гополйшё ц'рввали, а що востанвали
противно вёрхь негы, б'Ьдио свьршйли живбть свбй. Нач.: Твёр-
дое йзвЬспе да ймать гпдар!ето, почто колко са цр1ё й вла-
стйтели противйха на с'тал соббрнал ц'рква Б'ж!а ...
150
Ив. Молловъ,
V. На л. 435*: Слово па поставлён!е нбвагы ар-
х!ерёа. Нач.: Б'гь велйк!й, безначйлный, страшный, й неви-
димый, що пребываеть превйше (Гбь й живей of неприступна*,
светлина ...
Текстъ.
Началото на първата Сиптипова привязка:
Имаше единъ ц'рь на перс!* на йме Ktpo що ймаше
сёдмь жены, ала чада не ймаше, и всакоги са моллше бТз
да гб подари чадо: й спротй това многое молсн!е пДрскос,
чва мв б'гь молбата, & подари го б'гь едно мУжское д4те. що
гы сохрани царь й педёфаго, й прорасти го катб едно дрЬно
йзбранное: и като пршде на возрасти, ймаше царь желагаё й
любовь зара- да испедёпфа сйпа своёгы на повчёше кнйжное
грамматйческое. й найдё мвдрЬппй о^чйтели, зара” да научать
сйна мв на йзбранное й мУд]юе отчете, й трвдйха са три
години са негы да го of чать ала то нйщо плодь не принёси.
Като вид!; царь сына своегы, како непр!ёма о|чёше рече
вь себй: ёто сынь мой тблкова години трвдйса ы о^чёше, й
повыше неможй да са йспедёфа: амй даго дамь на сунтша
ф!лбсофа, почто чйхь ы много чл'вцы, како е cvimna йзбрань
на ф!лософ1а, това като рёче цр'ь, той чаФ призова сунтша
фиософа, й рёче мв: хбчв да тй дамь сына моего) да го йс-
педепцашь на ф!лософ!а; ыговбри сунтша й рече: азь готбвь
?смь, ы царю, за шёсь м'цы да го испедёфамь соваршённо на
вса о^чёнгА ф1’лософскаА, толко’ като да не бй са пайшлб
дрвгое д’Ьте of ф!лософ1ата по мвдро да бвде. войстипз ц'рю
ако тй не дамь сйна тиоегы та* година на врёме йзбрань
фьюсофь на цртвотв твоё, мой живён!е да бвде лйфано ы
мене, й всА ймЬше й стбка моА да бвде взАто of ц'рское
сокрбвище. Азь ц’рю каквбто скаэква- тебй. щё го преставА
пре"" теб! совершёнь фьтософь, тогйва й ваше ц ртво возмбжное
ва- да мА почтете са царское почтёте вав.
Новонам1ренъ рлкописепъ сборпивъ на Софрония Врачански.
Й царь мв речё: слвщай фыосбфе, щомйй драго товй
щатй дамь, а що ё менё не мбщно не ё возмбжно да тй дамъ.
Тогйва сунт'ша катб чю царА чи рёче що мв е драго
щё гы подарй: а що е нембщно нё е возмбжно: тогйва речё
на царл като са* притча: тй царю що ё возмбжно обЗлца-
вашь да гб даде1, а що ё нембщно нё ей возмбжень: такы й
тй цйрю немощно й ниждно не о^земай, когй неси возмбжень
й немощное да о^чйнишь.
Тогйва царь тал р'Ьчь положй X наср’це своё й са го-
лАма надёжда да йсплатй на фьдосбфа са добрина, що пойщи
ы него), й такы двойцата о^чйниха сгово'ка крфпка и вара’’
йзв’Ьстное оутверждёше даде фыюсбфъ пйсмо нац'рл и ыб'Ьща
са почто за те мцы щё предаде па црА сына мв нао^чёнь
й йспедёфань на всА ф1лософ1'йскал мйдрость. Ако лй го не-
предадё понйхнос согласте наврёмето тог<й царева ейна со-
верппГ ф!лософь, да беде сгнтшова глава ыс'Ьчена, като каба-
хатл!л. й спротй тйа двма, йпотовй. соглас!ё верное като
оучйниха царь са" философа тбй ча^ даде цйрь ейна своего')
врЙЦ’Ьте cvhtIhb фТлосбфв . ..
Басня. 1. Орёль й лАсьща:
брёль й ллсйца оучйниха дрвжество и люббвь бейз’зре-
чёнКе мёждв нйхь. да ей стбрАть гнАздо ёдйнь при дрвпй
блйзв й да живедть любезно, даймь лёсно да са хранл’ чёс-
тичко: й спротй тйа скбпость на говбрихасА да ей вардлть
дрвжеството вёче твёрдо йкрФпко. й такы брёлв вёче напра-
виси пйздбто наёдно выебкэ др4во, и ллсицата си направи
легалото тамо блйзв о^ёдна хрАлопа, замь дабвдвть блйзв
ёдйнь придрйпй. Пршде врёме дародй лАСиц’а, й роди тамо
на лАглбто си: оуёдинь день о^далйсл лАсйцата ы гв'Ьздбто
си, й ы йдё дапасё сире даей тражи йдёше: а брёль неймаше
що да юдё, ами фрЬкна ыгорф, й слёзе дблв на ги'Ьздбто ла-
ейчинв, й фати дЗщатай йвознесеги насвоёто гнФздб, ййз’Хде
ги заёдно са" свойте пйлита. И с!рота ллсйца като са варна
152
Ив. Моыовъ,
«паша свод, й о^зё хабёрь щой стори^ брёл», ыскорбйсд
мнбго: ала не тблкова зара дфцата свой катоги пз'дль брёл»,
ами като глёда, како неё возможно, да «мсти (1нт1ка“) про-
тйво брёл», почто катоё зёмленна тёжокь скбть, та не мбжи
да сЗмстй на фарковата гадина, ватова обчини това, каквёто
ймать «бычай да чйндть немощпитЪ протйво силните, сире :
й катб стбдше ыдалёчь проклХ орёла. й нёса промина мало
много врёме, йорл» фракна ыгорЪ, йслёзе на землдта, йо^зё
мёсо са" огньп» заёдно що печаха тамо близ» ндкой ч’лвцы
на нйвата ёднб (ары, йзапёсиго нагпдздото си, й катё вЬдше
вЬтрь запалихаса вёглищата. й зафатиса гндздото мз. й като
бдха пилетата 1йще малки, й нембжаха да ф!жа?, попадаха на
землдта, й лдсйцата потёче, йб^з’ги й всыте йз’Аде пре’’ бчйте
брёловый.
Примечание.
Тад басень сказква, зара4 то гы кой обчини неправда на
любёзнаго прИтелд своегы, й бный протйво тогы като неё
возмбжень да мк юместй: добрёе. ала б'гь не ыстйвд бного
насйлника без'наказанге й без'мкчёнге.
Филосовски мудрости, конто заематъ най-много листове,
са поучения за господари. Къмъ вейка тема сж изложена
много пртгЬри изъ живота на стари гръцки, византийски,
персийски, асирийски, еврейски, египетски владетели, а тукъ-
тамй изъ срйдновйковната и нова история на европейцитЬ. Само
на едно мйсто авторътъ цитира примйри изъ новата руска:
На л. 361е: Ала най пбслй ывсй цр1е й властители
най бл'голзчна йправославна се показа самодержавп 1;йппа
poccia, йнай много процвЬтпа йпросвбтна на бл'гочеспё
хр’йапское: почто ймаха безмерный страхь б'жай пре* о^чи
свои. Ала ы нйхь най выше защйтелство на благочесйе по-
каза самодержавнййшад Анна (мператрща велйкад: колйколи
ймаше бнА тёплое желаше зарадайчйсти вед россТд ы ев-
рёйскаго невЬрнад мресота. почтй перво начёна дараспади
Новонам-Ьренъ рлколисенъ сборникъ на Софрония Врача иски.
«всё цр'тво, й «всё держава своА ёврейте. такыса фшГоби й
нейнад наследница нанейное бл гочестйвое желайте, й на
держава ёХ, й набл'гочестте ёА, й пацр'ство ёХ, бл'гвёрпад
ёлтсавёта петровна, доклё совершйха завсХ тал (Ггозгоднад
работа, почто неглёдаха голХмыд дань, ни богатый доходь що
приходлше « еврейте на цртво росстйское, но са потрйдиха
йдвбйте с;Г всё сйла свод крайпо дараспадАт ёврейсктд родь
«всё poccia, кйко проразсздиха подобрёе да са оумалй ц'ркое
сокровище, а нё да сЬдй тал зломйсленный й хуГттаиоиепа-
вйстный нарбдь еврёйскти. Ами тыще ёкатертна вторад тмпе-
ратртца колйко желайте ймаше зара- хр’ттанское бл'гочестте,
сироти това колйко академш й бучйлища постави по вей грй.-
дове зара4 да са разтптрй бл'гочестте. Ала тал блТочестйвад
й б'гозгбднад работа, кбликоли потёче наросста гдне Богато-
даровйнное й бл'гоползчное воздаХпТе: самй вы вйдите са0, това
бл'гочёстие колйко процвётна poccia .. .
Редомъ съ анекдотичнитё примири па царетё авторътъ
цитира много мнения и примири изъ живота на прочутитё
древни философи. Само на едно место споменува „Бблгарскаго
бучите л а 0еоф'тлакта.“
Много е интересна статията > 15 на л. 30 9‘, дето ав-
торътъ, като съветва господаря да бжде милостивъ къмъ си-
ромасите, за да му се умножава имането, съ единъ строгъ
паисиевски езикъ се обръща къмъ „неразумния и глупавъ бъл-
гаринъ“, който си пилее имота по манастири и свети места,
а нищо не дава за образованието па децата си, не се грижи
за училища и учители:
Г’пдарь ког'тй милостйвь на стромасыте вь нзждахь,
тогйва мвеа повыше о^множава ймёнтето.
Това що рёче навётхое врёме премздрый соломы4' зара"
премздрое рождёнте на всёхь добродётелей, това е возможно
блТословно да речемь на всХкаго г^идард зада4 цркое на ст-
ромасы’ добрострзванте: пртидбтпамА всХ бл'гал ала токмо
154
Ив. Молловъ,
спротй нихь. Амй коА бл'гал возможно да пожелай нАкой
гпдарь. ысвёнь мл’тына, та дане прсемне ы б'га богатство;
илй кое дрвго, молюте да возжелайшь да полбжишь на мйсто
твёрдое сокрбвище твое, що е всАкоги без’врёдно й без'насилно.
раздроби па гладните хл-Ьбь твой, дима пр°р°къ Scaia, почтб
хлЬбь щогы полбжишь на трапеза зара’’ шротйнАта, не за-
трйвашь гы, но повыше гы предобывашь. и не погзбАвашь го,
но повыше гы вркчавашь нй“ да го вардлть всебйтно. това
бу годно зналше ёкклкйасть, катб сов'Ьтиваше й бучи богаты и
дйма: пратйте хл£бь вашь налйцЪ воды, како о^мнбжество
дшй хочеФ да го найдешь, такы йстый мвченйкь лагрён-па
архцпако’ рёчё на бнаго ц'рА мзчйтелА: ты щб йщишь ы
менё церковного ймЪше, то фрАкпа на п'бето са’ шромашес-
ките ркц'к таковый разкмь ймаше йстый мартшь: бнь много
гледаше йромасыте, й йзрАдно ги милваше ывсадё. такы ймаше
пАкой врёме пакой вбинь щб много милваше аромасите, й
добрб ймь чйнАше пойшель при него ёди’ гбль сТрома” й по-
йскаль ми мл’тына, а ыпь като не ймаше при себЬ си пи
злато, ни срёбро, ни дркго нАщо да мз подадё а бнь йзвади
ы себ’й вёрхната ыдёжда своА, и раздраА надвое, една страва
содержа зардй себЬ си, а дрйгата страна дадеА на бнаго ci-
ромаха са’ голАмь своббдь. б йзрАдное бл'горазкмсе. Где са е
чвло таковое достохвалное йснравлёше; вара* вбйныте дкма
нАкой ст!хотвбрець;
Кой войнь бувбйска ацёдйсва йм£и1'е своё: бнь нейма ни
мйлость, нито нАкоа верное*.
Сказйва бвзфрУа fcropiKb, зара- але^ёндра архсёрёа, що ё
быль нАтьй нарймь; кйко толкова быль на ЩротыиАта м.ттивь
йподатлйвь па всЬхь: почто много пзти быль ыстаналь без
една пара: йиАкой врёмА като ймаше ыбичай всАкоги да хо-
ратеше зара- mjFтина, и зара1 дароватйё по с!ромасыте: Азь
рече бЬхь богать ёпкпь ас1ромгГ карц1алень: апапа гбль й
ёуббгь.
НовонамЪревъ рАкописенъ сборникъ на Софрония Врачаиски.
Амй карбль ворромёйскХй г'пдарь пели си продаде своА
державна* ёпархХа, зар;Г даподадё помощь на аромасыте.
почто зпаАше той развмтй мвжь: како всАгай г’пдарь неё
свободёнь й вЬчень властите на державата своа, но тбкмое
отправитель й строитель [йкономь] на тал бл'гаА що ё пргАль
со б'га.
Затова е потребно всАкомв члвйкв що ё прАль бл'гаА
со б'га даА не раз’харчи, пй дал раз'несё повбли плоти своеА;
но разкмно даА раздали напотрЬбнал помощь .. .
... Амй за товй какво хбч<Г да речей 1ь ты и *пдарю,
бумножавали са на чл'вка ймЬшёто са" мл*тына йлй са бума-
лАва. [Ала нё мл’тын* позефшйте й полйпйвете калйгере, що
йдать й ш*ть й спАть дёне" й нощё“] а мыё м.1 тын* б'го-
вгбдна и бл'гопрХАтна, по бсквдпая й поскбрбнаА сыротынА й
аромасы, що са гладии й гбли й петимпи за вс* свЗггбвныя
потрёбы, а не са возможна со немощь да раббт*ть: ала или
— перво да помогни* на нембщныте роднйпи и компйй наши,
а пбсл'Ь на чвждыте йромасы. й пеможйхме да найдемь нигде
ни of ветхый закбнь, ни of npVn'bxb, пй of новый ёглскХй
закбнь. да заповЬдква намь й да заирЬщава да пойдемь по-
гбрХ'ето и по планинёто да тражй" монастыри й калзгере са
страхь, й са н'ХАнство голАмое. й да ймь пбсимь млтын* да
ймь даваме. бный да йдать тамь йда'ить оукалё безстргГ за-
клйчины й да спАть довблно. А нашито роднииы, й пашите
брат!*, й пашите комппй, гладни, гбли, й затвбрины фвёриги
мрёзнать, трепёрать ыствдь й «гладь помирать, д^вбйки б; ста-
рАли посрамёны, посернали, скорбни, й клен.Кть тбй дёнь що
са родили, като не са возможни « йскзднгГ да йдать на за-
копый бракь.
СЭле неразсздность бблгарска* й голАма* глзпа-
л 9
вина; потемнёли и помёркнали со шанство и нехочз да са
мвкаеть, й да са потрйд*’ да приведи’ едно мадраго даскала
156
Ив. Молловъ,
й ЛчйтелА да набу чать чадата своа на мйдрое кпйжное бучён1с,
да са вразвмАть. й да са просв'ЬтА’1, й да са павчать й да ра-
звмёАть, що е б'гь; й що ё чл'вкь, й защое б'гь создаль чл'вка;
й що ё тбй свЬтъ; й що ё мятый а, й комй да подаде млтына,
амй хйдать като сл'Ьпый бу тсмнина. G) глвпавый й нераз-
свдный чл'вче! Защб си разнбсишь стбката твоА гдето не ё
потребно; неймаш’ли ты цр'ква б'ж!а й дбмь б'ж1й бугра* твой,
йлй бу село твоё; нелй са принбси й тамо ста жёртва сире
лУтврпА, нелйса тало чёте всё посл^доваше цр'кбвпое; каквбто
й бумопастйрь, аласа види како нев^рквате й пеймате толко
ё£лав1а, вйдиса какоса гпвсйте ы апрските сщ'ёпницыте. А не
прочётете правило законное щб пиши: како ^м!рь междй жень!,
й междй Д'1>ца м!рск1й сщ'ёнпикь да бйде и бнь са* жепа й
са д’Ьца, та да не бвде соблазпь о^чл'цы’ а калвге’ о^мона-
сты* не да лежи, амй да раббтп й да ей спечёли хлФбь да
тадё. и не да нбеи много ценный др-Ьхи повыше <5 мЗрските
чл'вцы, почто сае «рёкаль «всё св’Ьтовпыа вёщи.
За това ыворёте бчйте й умь ва‘ а бблгаре чада моа
любёзнал й развмёйте й разематрйте развмпо, й помыслёте
са* о^мь ва* й вйждь, щб чйнпте; такали чйпать дрвгите ькзыцы
що са хртУапи бучёпи й мудрый фыосбфы; fa ематрйте й
питайте що чйпать Зны; ю вйждте камо разпбсА’ бнй своАта
стбка; не лйа разпбсАть по швблы й по академш й покчёнГе
грамматическое, й философское, й стапали мвдрый фьгюсбфы,
й хитрый ёп<ст!мы й сливать са и цтЛта9 са* бучёше като
црблФтни Цветове. А неса потемнёны й помрачёны рбби, й
полбжепы по* тёшк1й шрёмь като на* небучены некпйжни,
невЬжы, безгласни, й безювЬтни като еймый единый скбтыве.
Ахь пашей перазймное непрЬжёше, й наш да неразсйдпаА глв-
павина бблгарскал; кбй да поплачи на*; й кбй да возрыдай
пара’ па*; катё незнаи" нито развмАнаме коё й добро това да
бучйшГ безумие бблгаре: ймашь да занес»? погор!ето помо-
настыри* толкова ймфше; а пё ймашь й не хоче^ даподаде
НовояамФренъ р&коинсенъ сборннкъ на Софрония Врачански. 157
това ймйше да ей пао^чи1 дфтёто своё на кшйжное мУдрое
отчете да печёли безцЬнень разкмь, й когй се навчй й да са
вразвми са* златое и мвдрое Зное о^чеше: тогйва са* колико
ли радость хочешь да глёдашь сна твоёго набучепь са” му-
дрость, (^крашень са1" разкмь. И когй начене да хоратй пре’*'
теб$ ф1лосбфск1а мвдрый йразвмный хоратй, когй наченать
да йсхбдАть « оустата мк като «накой сладкотбчный йзво*
кблколи хоче да са возвеселй ср’цето твоё; й колйколи хбче
да са о^слади повыше «мёда й «сахара. JA раземотрйте 6
рбд'Ь бблгарейй, кой дрвгый газйкь тако глвпавь, й неоуЧёнь,
й но’*’ йго покоре*' толкова, й на много йщыцы пораббтень;
амй защо; ноли <5 невчёше; нелй б нерадепте книжное, й б
мвдростное невпимаше; ш. вйж’те грёците: вйж’те армёните;
вйж’те й ёврейте; й вйж’те йёгрошаныте; йЗны вси веса
ли чл'вцы като на*. ала са** това б\чен1е стенали гпдары,
стапали властйтели, й са* бучйтелное блисташе свйтать наейто
а неса като па* помёркнали потепёли помрачёпи й са* о^мь,
и съ* тЬло; ахь наши нерадёние: й нашей перазвм1ё: и нй-
шей пебрежёше: ето млтйна, ёто монасты’, ёто добро на
св%тЬ! Това е мл’тына чл'че тебй, пёрво да оучйпишь мл*ть
са* спа товаёгы, са* чада твоёй да подадёшь и да гй окон-
чишь закопь бж'Ш й мвдросное бучеше, и като си хр*тТапи*
да знан* й тй й бнь й да разйм'ййте що ё б'гь, й щоё вйра
хр*панскаА, що това пёрво должность ймашь: ёто мл*тина,
второ ако ймашь иАкой твой братовчёта, или роднйны, йлй
комнпй да пре""стой й зара’ цйхь, да са накчать са* твбй
себёпь н Зны й да позпадть закбиь б'жш. СЭ са* колйкали
радость хбчв’ бны да са йспблнАть. Ёто мл*тынл! трёто, когй
ймашь пАкоа роднйна, или комппа, й видишь го са" какое
йспадналь, йлй «богатство, йлй «нАкое елкчёше св4тбвное
помогай мв поейла твоа й подай мв рвка йповоздйгниго да
востане мало. Ёто мл*тына: четвёрто, когй видишь нАкой члвкь
що бйль йспёрве* дббрь чл'вкь ала йспадналь дблже, или
158
Ив. Молловъ,
оупйдна о^пАкое нападёте, йлй нАкой йрома” не мбжи да
ей (оплати харачк, или вергйхта, работа й тркдиса ала нембжи
да of доводи, амй го затворили й толкова дни ейдй о^затворка,
аты когй йди даго юпкети, и, потёбй си помысли колйколи
рйдость прЧёмне бный йромахь като са кортолйсаль « б на а
тёмнаА затвбрка; ето мл*тына. пАтое, когй ймаФ нАкоа роднйна,
йлй комшййка вдовица йстйнала са* мйлЧй д'йца й неё воз-
мбжна да гй нахрани й да гй бблёче, амй х6да’ гладии голи
озёбнали, а ты ги по сила твоА нахрапи ыблАчй й погледай
ги като бц'ь. ето млтйна. шёстое, когй вйдшиь, йлй зна'1 бу
родимны* твой, йлй букомпййте твой нАкоа девбйка нрппплй
на вбзрасть т^лёсный та да пбйде й бна по обычаю ест*тво
чл*кое на законный бракь, а бла неВма потрёбнаА вещь брач-
наА, а тй по сила твоА даё подадёшь рккк помощи, колй-
кали радость бйва тогйва о^домь бный, що ей ыхбди & опад
като дрйги дйвбйки саа чисто лицЬ, й са* чёстень бракь. Ёто
мл*тына. сёдмое. Да поглёдашь церква’ твбд що ей <>у нёл
кр'щёнь, й в^нчапь, и всАкоги тамо пр!емашь ст'ое прича-
щёт'е, й тамо всАкоги нрбси ы б'га всА бл'гаА твоА, й врё-
меннад й в’йчнаА, й поейла твоА да са погражий да кйпи1
кандйло да свЬти тамо. йдрйгое букрашёте цр'кбвное, йлй
сщ'енническое ^крашение, 5ыще сщ'ёпника слкжйтелА б'жЧа
да ги наглёдвате данёса йскйдни низащо почтбеа бны мб-
лать зара4 ва б'гв, й зара" д'шите вйше та да елйжать са*
радость, а нё да воздышать почто неё то полёзно ва", ио аплк.
Ето това е по вётхш й по нбвый закбнь заповЬдапо нймь
не ымётно да го бу чините пёрво. Азь хр’пане братал небск-
ждавамь ва* нито о}глаголйемь ва* катб ходите по Вныа ст'ыа
м’Ьстй, по по прпрбдй моёмь како сте незчёны некнижни, й
не ставате мзкаёте за бучёше мйдростное, й мйлвате си па-
рите — затова щоё най полёзно насв'Ьтб начл'цы’’ й най
потребно, та мА иде рёвность й скорблю о ва* й а чад-й
ваше", й като не стё о^чёни й наказали w писаше та не
НовонамЬренъ р&кописенъ сборникъ на Софрония Врачански.
знайте комке пёрво потрьбно дабучйните мл*тына й щб са
зове мл’тина; спротй това смё iiifi дблжни всАкоги тал мл°тына
да А небставАме. почто пшеница когй стой of житниц’а
то са шх^множйва, защо са сймо размйласа <5 чёрвье, ндёса
<3 мйшки, й покварлса ы влажное , йзгнйва <5 местоположенье,
Ала когй са фарли оу землАта довблный плбдь подава. спротй
тал. скопо* такое й па чл'вка ймЬшето, когй са кр'1й wf сандикь,
мнбго са пяти поврёдва, йлй са ыкрадне, или бгнь го изгорй,
ала когй са вркчава по нембщните чл'вцы, тогйва са припло-
дава сто ката, и на тоа свйть, й на оныа. ЗАёдно саФ живбть
вечный, тогйва бный чл'вкь праведно може й ofMMHO да речё
са* пр°р°ка: пршдоша всА бл'гал заеднб са* нйхь. амй 1йще
щб желаешь; да разкмйиш' себй ывсАкоа теснота, йдаса
кортолйса’ ы всАк!а нкжда, й да ей йзбавишь <5 нАкой зло.
Слкшай що дкма премкдрый елра': закичй мл’тйнАта ofдбмь
свбй, й тал хбчё да та ынёме ывсАкое ызлоблёнье, почтой
потвёрда ыщйть, й по тёшка ыкотё на срёщо дкшманыте
твой, таА хбче дапоббри потебЬ . ..
СлЬдватъ н’Ьколко „прйдашиё* изъ живота на свети хора
и царе, конто сж правили разни добрини на сиромаси. Най-
посл'Ь авторътъ евършва поучението си съ слЬдпит! редове:
Спротй Т1А рЬчи да вы педотёгни й да са пеприбгорчите
на менё брай'А мольб вы: азь недосажда" ва~ зара’’ що хбдите
по бны£ ст'йа мйста: но доейжда” ва~ како пехбчете да бк-
дете мккаёть да приведёте даскаль да разнесёте пари за (Тучёше
книжное пёрво да накчите чадата ваши на мвдростное книжное
бучеше, та да позналть бны й б'га й себйси, тогйва камо ймь
в6ла да йдать, й да зналть защо са ходили, й щб са видели
да разкмёАть.
Похвални са т!а накки елйшатели мой й йзбранно
похвални йполёзни на чл'вка йнадкшата йпатйлото, й вы
сами знайте йвйдите йразкмАвате, "почти всАкал блага, й
всАкал добродетель спротй т!л набуки кнйжныа на чл'вка
160
Ив. Молловъ.
приходи. За това вы гпдарю бутаковад добродйкГ да потеч’е
и останова* да хбдите, й п<Г такова* с£нка дапрепочйвате:
почтое това врата па спасенье, що са оутаА врата нахбжда
всАкад бл'гаА. И кбй йма та* добродетель бусебё си, тогйва
е возмбжно да речё: прТдбшаме всА бл'гаА ала токмо са*
това. какво дима нАкой стьхотворе*: а г*пдарю да нё биде51
непотрёба: нао^чис* мл*ть да подадешь на прбсти9: са* бо-
гат*во твоё предобйй слава, честь, й держава, почто са° та!
mjFthha спечлА^ болАрство себё.
Приписки. Никжд4 изъ книгата п’Ьма б'1;.т!жки съ важно
съдържание. Отъ вхтр^шната страна на първата кора има
написано: хвбава книга, слафъ. На друго м^сто ср'Ьдъ драс-
катипи: неделчв ы варбща. На л. 10* ир’Ьдъ думата „на Ви-
дишь* има два инициала, написапи отъ друга ржка и съ друго
мастило Д. П. Наверно нЬной отъ ласледницитЬ искалъ да
означи името на първия притежатель на книгата (Давидъ
Петровъ или Поповъ). На л. 414° съ новъ почеркъ написано
съ моливъ една рецепта: „отъ огнището пепелъ, отъ фашкие
трпгодина, отъ комина сажди, да ги исквасй да го исние съ
ракия да се накиснатъ*. Върху вжтр^шната страна на по-
слфднята кора: тон деспотии ке архиерей, имён’ EVpTe Фй-
лате йсполаети дёспота (f). А къмъ долина край: моанчк 1826,
наверно е бЬтЬзано отъ притежателя Давида пр'Ьмето, когато
се е родилъ синъ му Нванъ.
Das Grab als Tlsch отъ M. Murko.
Worter und Saehen, II. В. 1. H. 1910.
Разглежда С. Л. Костовъ.
(ПрЬдставеио отъ Ив. П1евъ въ васеданвето иа Исторнко-фиологичиия
клонъ на 9. VI. 1911. г.)
ОтбЬлЬзавата обемиста статия на извЬстпия славней, г. Мурко
е много интересенъ и цЬненъ приносъ въ областьта на славянская
фолклоръ. Авторътъ, който познава добрЬ живота на славяпитЬ, се
стреми да ни освЬтли духовната и материялпата култура на юго-
източнитЬ славяни отъ една страна, която до сега е съвсЬмъ малко
изслЬдвана, особно по отношение на българитЬ и сърбитЬ. Както
самото заглавие показва, той сравнително изучава обичая у славя-
нитЬ да се слага слЬдъ погребението трапеза за Богъ да прости
на гроба на умрЬлъ човЬкъ или другадЬ. Смъртьта на човЬка,
прЬдставитЬ за душата, задгробниятъ животъ по своею естество
иматъ важно значение въ духовния животъ на всЬки народъ и
създаватъ множество обичаи, обреди, символи и повЬрня, конто
често пмти сж така прЬплетепи и наслоени едно върху друго, че
само грижливо сравнително изслЬдване може да ни оижти да от-
дЬлимъ отъ една страна приемною, своею на единъ народъ отъ
чуждою, заетото, а отъ друга — древното, езическото отъ новою,
християнското било въ областьта на материялната култура, било
въ тая на духовната. Отъ тази гледна точка високо трЬбва да цЬ-
нимъ статията на г. Мурко.
Авторътъ се пита, дали полукржглата маса, която, като мо-
настирска маса, е наводнила най-стария типъ рефекториумъ и
която се е употрЬбявала като християнска и арабска надгробна
плоча и като олтарна, дали този отъ голЬма важность културно-
историченъ обектъ не е оставилъ нЬкакви слЬди въ езнка. Той за-
бЬлЬзалъ, че малоруското трапезувати край „ямъ, сЬдамъ на
маса“ означава още „участвувамъ въ надгробна гощавка0, а и по-
нататъшнитЬ изслЬд вания му показвали, че трапеза (=гр. тр^га^а)
въ смисълъ на надгробна гощавка, специално гощавка върху самия
гробъ, е широко разпростраиена дума въ езика на православнитЬ
Спнсаме жж Бътрсвжта ак&демжл. Кяжгк I. 1. Ц
162
С. Л. Костовъ,
и православно-католическитЬ (Галиция) славяни. ГолЬма общность
има въ това отношение между българи, сърби и руси — вредомъ
се слага трапеза за Богь да прости на самия гробъ, до него, въ
черковния трЬмъ, въ кхщи или най-сетнЬ просто на пхтя непо-
срЬдно слЬдъ ногребението на мъртвеца и послЬ въ продължение
на нЬколко врЬме. Не ще и дума, тукъ-тамъ се срЬщатъ извЬстни
отклонения отъ общото въ отношение било на врЬмето, мЬстото и
начина на самата гощавка, било на вЬрванията, терминитЬ и сим-
волитЬ, но все пакъ сжщностьта си остава една. А тя е: задгроб-
ниятъ животъ на душата е чисто физически — душата се нуждае
отъ храна. За тази цЬль всЬкога слЬдъ ногребението на мъртвеца
се слага трапеза най-често на гроба и се канятъ близкитЬ на по-
чиналия. Душата странствува 40 деня и този периодъ се завършва
пакъ съ гощавка, за да може тя да види за послЬденъ пхть всич-
китЬ си познати, конто ядатъ и пиятъ за Вогъ да прости. Третия
день (третини), деветия (деветини) и двайсетия день, третия,
шестия и деветия мЬсецъ, втората и третата година слЬдъ
смъртьта пакъ се слага трапеза, по-разкошна или по-оскждна, спо-
редъ врЬмето и състоянието на хората. Това сх поменитЬ, конто
се опрЬдЬлятъ отъ деня иа смъртьта. Но има дви, общи за всички,
прЬзъ който се слага трапеза за мрътвитЬ и конто сж въ свръзка
съ черконния календаръ и годишното врЬме. ТЬ сх задушницитЬ
и тЬхната връзка съ култа на прЬдцитЬ въ извЬстни случаи много
ясно се забЬлЬзва. Обикновено задушницитЬ падатъ въ схбота
(мъртви схботи") и то прЬдъ голЬми черковни празвпци като Ди-
митровдень, Архапгеловдень, Томина недЬля, Петдесетннца, Св. Духъ,
Петрова пости и др. И въ единня, и въ другия случай обнкновено
на трапезата се слага варено жито, приготвено съ захарь (житото
е символъ на възкресение, а захарьта — ва приятния животъ въ
рая), вино, ракия, хлЬбъ, риба или месо, плодове, великденски яйца
и др., споредъ сезона и състоянието на хората. Най-напрЬдъ попътъ
отчита упокойна молитва, прЬлива съ вино и вода гроба и бла-
гославя трапезата, слЬдъ което започва гощавката, която често се
свършва съ буйно веселие и ни напомни старославявското над-
гробно пиршество (тризна). Такава е въ съвсЬмъ общи черти
формата на този обичай у българи, сърби, хървати, бошняци,
далматинци, Черногории, великоруси, малоруси, бЬлоруси и ху-
цули. СлЬдъ сравнителното му проучване авторътъ дохожда до
вЬрното заключение, че у славянитЬ можемъ да прослЬдимъ всички
стадии въ развитието на индивидуалния и всеобщий култъ на ду-
шата и специално това на култа на прЬдцитЬ. Първоначалниятъ
смисълъ на яденето и пненето върху гроба още ясно изпхква въ
приведенитЬ случаи: мъртвецътъ взима участие въ гощавката,
оставятъ му свободно мЬсто на трапезата, канятъ го, той вкусва
отъ любимитЬ си ястия, даватъ му вино и медъ да пне, обливать
гроба му съ вино и вода, оставятъ му на гроба храна, заравятъ
Des Grab ale Tisch.
163
великденско яйце, самиятъ попъ изкопава дупка въ гроба, за да
остави вжтре вино и храна. А това последнего ни напомни дуп-
кнт’Ь на старитЬ египетски и гръцките микенски гробница. Из-
вестии ястия и пития (хлебъ, каша, медъ, вода) иматъ мвого
стара традиция, особно червеното вино, което играе голема роля
въ погребалните обичаи, можемъ да проследимъ въ мипалото чакъ
до Хомера. Тези сжщите характерни черти можемъ да наблюда-
ваме у първобитните народи. Че славяните сж запазили тъй ар-
хаични обичаи, това, споредъ автора, се длъжи пай-много на го-
лемия консерватизъмъ на гръцката черква. Културното разцепление,
което черковниятъ раздоръ вяесе въ славянская светъ, едва ли може
да намери по-нагледенъ примерь отъ надгробната гощавка. Докато
православните славяни, благодарение на гръцката черква, сж запа-
зили до день-днешенъ съ най-големи подробности траднциите на този
обичай, католишките славяни сж запазили само оскждни спомени.
Античниятъ култъ на предците, особено почитането на хероите,
минава кърху християнските мжченици. На технитЪ празници върху
гробовете имъ сж ставали „агапин“ (любовнн гощявки), конто, обаче,
се изродили въ неумерено пиянство. Нема никакво съмнение, че
агапиите на първите християни въ споменъ на тайната вечеря и
Христовата смърть сж въ свръзка съ евхаристията и дори, следъ
като сж се отделили отъ ней, иматъ много или малко богослужебенъ
характеръ. Първоначално тия агапии сж ставали въ черкните, въ
особни за тази цель трапезарии. Ала, като се е изменявалъ посте-
пенно техниятъ характеръ — религиозного отетжпвало предъ свет-
ского и здраво установените въ душата на новопокръетените хри-
стияни езически традиции, черквата започиала да ги преследва и
те се преместили въ гробищата. Заладната черква дълго време
следъ това се е борила съ техъ, сметайки ги недостойно за Хри-
стовата вера езическо суеверие, до като най-сетне св. Августинъ
сполучилъ да ги унищожи. На изтокъ пъкъ те се утвърдили още по-
здраво. Труланскиятъ синодъ (въ Константинополь) отъ 692 год. се
виделъ принуденъ да забрани въ черквите агапиите и донесения
отъ Армения обичай да се вари месо до олтаря и по езически
иачинъ да се дава на свещеника. Ясно е следъ това, че и днесъ
можемъ да намеримъ следи дори въ черква отъ жертва за мъртъвци,
състояща отъ храна и питие; на гробищита пъкъ падгробпата го-
щавка е нещо обикновено и, както показватъ обичаите на право-
славните славяни и гърци, тя си е запазила известна първобитность,
така че може да се заключи, какво народните представи за зад-
гробния животъ сж смесица отъ езичество и христианство и ще
требва още много време н светлина, докато християнството победи
езичеството. Отъ изложеното ясно се вижда, по какъвъ иачинъ пра-
вославната черква запазва старите езически традиции на своего
паство, като е била принудена въ първите христиански времена
11*
164
С. Л. Костовъ,
сама да ги възприеме подъ формата на агапии. Подъ нейно влияние
ее измЬня формата на славянскитЬ традиции, а заедно съ това и
терминологията на обредитЬ и символитЬ, слЬдитЬ отъ което и
днссъ още сжществуватъ въ езика на православнитЬ славяни.
ТЬзи именно слЬди авторътъ гледа да открие. Гръцката дума
трсотг^а (маса), както се каза по-горЬ, често въ национализирана
форма, у югоизточнитЬ славяни означава надгробна гощавка слЬдъ
погребението на самия гробъ или другждЬ. Така напр. бълг. тра-
пеза, трапезария, трътза, срб. трпезаруа, мртвачка трпеза,
трпсжнуак, б'Ьлор. трапеза, трапезная, малор. трапезувати и др.
ПосЛ'Ь зпаченнето на думата се разширява и означава всЬка по-
тържествепа гощавка. Въобще трапеза означава сложената гощавка,
независимо отъ това, дали е тя сложена на маса или на земята.
Въ Българня трапеза още наричатъ дълга, дървепа маса съ единъ
закрхгленъ край, предназначена за тържествени случаи, прилична
на мопастирската трапеза, отъ която тя, споредъ автора, е произ-
лЬзла и отъ която носи името си. Специално маса за ядене бълга-
ритЬ означаватъ съ турскитЬ думи софра, синия и съ ромънската
паралпя. Споредъ автора, разликата между софра и снния у сър-
битЬ е само диалектична; у насъ подъ софра разбирать описанитЬ
отъ него па стр. 120, дървени масички, а подъ синия (тур. сини)
разбирать още мЬдна, широко разлата, калаисана съ гравирапи ор-
намента въ срЬдата тава, която се слага на особенъ желЬзепъ или
дървенъ подложникъ съ 4—6 крака и служи като софрата за ядепе
и цЬлото се нарича софралъкъ. По-рано често сж слагали синията па
дървенъ триножникъ съ кръстосапи крака и цЬлото сж наричали
трапеза. На много мЬста точпото значение на тия имена не се схваща
ясно и тЬ се смЬсватъ, както що сж се смЬсили вече значенията на
софра и синия. Като трапеза гръцката черква е прЬдала на бъл-
гарн, сърби и руси още цЬла редица думи. ПрЬди всичко тукъ
принадлежать думитЬ, конто обозначаватъ заупокойното молебствие
въ черква и гробнща, като папр. панихида, у руситЬ много раз-
пространена, у българитЬ по-рЬдко, у сърбигЬ само въ старнтЬ
паметници, а въ живия езикъ съвсЬмъ непозната, отъ гр. vravvu-
бълг. парастасъ, срб. парастос, мр. j арастас отъ гр.тса-
pdaxaais; бълг. посфарникъ, посфарниче, срб. поскурииа, паску-
рица, рус. проскура отъ гр. 7rpoa<popd; бълг. нафора, срб. навсра,
рус. анафора тъ гр. ava<popd; срб. nanaeuja, панахидя, рус. панагия
отъ гр. Ttavayfa; бълг. коливо, срб. коливо, колуиво, рус. кол’иво отъ
гр. xikXuSov, хбХХиба и др.
ЗабЬлЬзано е, че пролЬтнитЬ задупгаици се отличаватъ съ
особенъ характеръ, присжщъ на всички народни празници прЬзъ
тоя периодъ, когато природата се възражда за новъ животъ. По-
тебни празници за мрътвитЬ прЬзъ дролЬтьта не сж единствени;
тЬ се срЬщатъ у евреитЬ, гърцитЬ, римлянитЬ и др. сжщо така.
Das Grab ale Tiscb.
165
както у руситЬ въ дне шло врЬме. Както гърцигЬ сж кЬрвали, че
съ природата се пробуждать и душит! на мрътвит! да странству-
ватъ по земята, така и между славянит! е разпространено повЬ-
рието, че душит! странствуватъ отъ Великдень до св. Троица.
ОбичаитЬ, свързани съ това повЬрие, сж въ свръзка и съ култа
иа прЬдцитЬ. Това ясно ни показватъ рускитЬ названия — роди-
телъския суботъг (задупшици), родительский день, родительское
мн,сто (гробища) или вр. дгъды или бр. дз1ады и др., конто отъ
друга страна установяватъ връзката въобще на празницит! за
мъртвитЬ у славянит! съ култа на прЬдцитЬ. ПрЬнасяпит! прЬзъ
тоя периодъ жертви на мрътвитЬ иматъ, разбира се, подобенъ
смнсълъ: np-Ьди да се почне полската работа, особено посЬвитЬ,
трЬбва да се оыилостивятъ прЬдцитЬ — първи защитннци на жи-
вото поколЬние. Интересно е влияннето на римскит! dies rosae
(rosaria, rosalia) у насъ. КазанитЬ празници, конто сж часть отъ
посветенит! на култа ва прЬдцитЬ празници — паренталии, се
празнували прЬзъ май или юний, гостит! добивали рози и, както
при всички празници за мъртви, слагала се трапеза на гроба.
Името и допЬкжд! съдържанпето на тия римски празници нами-
раме у славянитЬ. Православнит! славяни и ромънцигЬ сж взели
стб. русалгаа £ Sgl. и n. pl., сжщо русамае n. sgl и русалъии отъ
гр. (5оиааЛса. ИзвЬстни сж бълг. нар. празници русаля—св. Тройца,
русалска (русна, рушна) недпля — отъ Възнесение до св. Тройца,
русалски мпсецъ — мЬсецъ юний, русалски четвъртъкь — чет
въртъкъ слЬдъ Възнесение, русалска српда — срЬда прЬзъ ру-
салската недЬля. Различии мЬста се наричатъ росенъ, русалска ли-
вада, русалски изворъ, кждЬто болни прЬзъ русалската недЬля
търеятъ изцЬление. Ру.алия цвЬте се носи въ черква и т. н. На-
родната етимология сближава дуыата съ роса, рося, ръся и др.
Вь свръзка съ dies rosae е и сръбскиятъ нразпикъ ружичало или
дружичало, което погрЬшно сж извеждали досега отъ корена друг.
Дружичало е народна етимология, понеже на тозн празникъ хората
се сдружаватъ, побратимяватъ за известно врЬме. Аналнзътъ на
автора ни открива много вйрно, че името на празника нЬыа нищо
общо съ друг —, а направо произлиза отъ лат. rosa nptiio ружа,
ружииа. Въ Русия наричатъ великденската задушница радуница
или радоница, което погрЬшио се привежда въ свръзка съ радъ.
Пр’Ьзъ срЬдновизантийския периодъ гр. twv (565<ov е озна-
чивало лат. dies rosaruin, а въ нЬкои жития се срЬща (5o£cop.6s за
сжщото, и авторътъ вади р. радуница очъ византийскою (5о6юиа.
По такъвъ пачинъ г. Мурко ни показва наслоилото се гръцко и
римско влияние върху славянскит! традиции досежно обитая над-
гробната гощавка, като използува вЬщо всички познати до сега
матерпяли.
Едно mo на сръбския ни. Кара Георги Пстровичъ до угровлашш
митдополитъ въ Бдащъ отъ 1809 год.
Съобщава Д-ръ Ст. Романски.
Това „немо, което обнародвамъ безъ изменение, се на-
мира между документитЪ на Букурешката митрополия, при-
брана въ ржкописната сбирка на Ромънската академия (Acad.
Rom., Docnmente diverse, M. В., vol. XIX, f. 81). Отъ него
се вижда, че Кара Георги, чието възстание се е ползувало съ
голыми симпатии отъ страна на населението на съсЬдното
Влашко княжество, се е обръщалъ за парична помощь и под-
купа не само къмъ ввдни влашкп болярн, на чело съ гла-
вата на тамошната черква, но и къмъ родолюбиви български
търговци въ Ромъния, като: Никифоръ Мустаковъ, Иванъ Кили-
фаровъ, Христнфоръ Денчо, Хаджи Йовчо и Хаджи Теодоси.
СръбскитЬ депутати, за конто става дума, тр$бва да сж сх-
щитЬ, конто сж били изпратени отъ Кара Георги за конгреса
въ Яшъ и на 1 мартъ 1809 год. минали прЗззъ Крайова
(вж. Д-р Мих. Гавриловий, Исппси из париских архива, Београд
1904, стр. 405, 417, 420).
Вате Высокопреыс'щенство
Милостив4йпйй Господинъ!
Купно сею приликою просящи Ваше Высокопре-
«с'щенство, что постаратис отечески за собирайте мило-
стини f тамошных хрисйян’ для подкр^плен!я Сербы, писали
мы в' томже намерены й сл-Ьдующимъ особамъ: Боеру Кон-
стантину Танка, Барбуло Вакареско, Тоанну Ъеор^и Скуфа,
Д-ръ Ст. Романски.
167
Ъеор^ш Кастрицю, Тоанну Кнлефаровъ, Никифору Мустакофъ,
Хари Теидосш, и Хари 1овчи; также и Христофору Денчу;
которых’ благородная ревность за освобождеше хриспянства,
и особита к нам’ любовь даетъ намъ надежду, что они под'
^правлешемъ Вашего Высокопреос'щенства скоримъ
временем^ какую нибудъ милостиню собрать будутъ, которую мы
изъ милостивЬших’ рукъ Вашего Высокопреыс'щенства
получить ^поваемъ.
Что касается до менстеров', которых' Ваше Высоко-
преюс'щенство депутатомъ нашимъ представить благово-
лили; благоволите милостив^йше ймъ, из тояже собратися
имущей милостивы, нуждшя йздашки доставить, и по преж-
нему ^говору с нашимь депутатом' бывшемь отправить сюда.
Мы желающи всякую прилику, что дфломъ благодарное
серце наше Вашему Высокопреис'щенству за таковш
нам’ сказашя милости засвидетельствовать, пребываешь с от-
мнЬним’ высоконочиташем* и преданосию
Вашегы Высокопреюс'щенства
Мнлостивейппй Господинъ
Истино-благодарны
Кара Геырпе Петровичъ
Верховный Предводит. Народа Сербск.
Правителствуюпрй Сов'йтъ Народный
Сербсшй.
В’ Белграде 1-о Апрпля — 1809.
3147-1011