ЙЛ-ll'-i I.
СПИСАНИЕ
НА
БЪЛГАРСКАТА АКАДЕМИЯ НА НАУКИТЪ
КНИГА ХХП
КЛОНЪ ИСТОРИКО ФИЛОЛОГИЧЕНЪ и ФИЛОСОФСКО ОБЩЕСТВЕНЪ
111'11ДВОРГ1А llli'IATIIIIHA
ОГЛЬЛЬ НА ГРАФИКА А. Л. — СОФИЯ
ЙЛ-ll'-i I.
СПИСАНИЕ
НА
БЪЛГАРСКАТА АКАДЕМИЯ НА НАУКИТЪ
КНИГА ХХП
КЛОНЪ ИСТОРИКО ФИЛОЛОГИЧЕНЪ и ФИЛОСОФСКО ОБЩЕСТВЕНЪ
111'11ДВОРГ1А III-'IAHHIUA
ОГЛЬЛЬ НА ГРАФИКА А. Л. — СОФИЯ
Съдъ ржание
Стр.
1.	Бобчевъ, С. С. Максимъ М. Ковалевски..................... 1
2.	Кондаковъ, Н. П. Миеическая сума съ земною тягою . ... 53
3.	Златарски, В. Н. Изв-Ьстието на Ибрахим-ибн-Якуба за българитЪ
отъ 965 год................................................&
4.	Мутафчисвъ, П. Боженишкиятъ надпись......................88
5.	Цоневъ, Б. Каменниятъ надпись надъ с.	Боженина..........117
6.	Трифоновъ, Иорд. По произхода на имею	,шопъ“...........122
7.	Стомловъ, А. П. ЛамитЬ и змейоветЬ въ иародната поезия . . 159
8.	Романски, Ст. Георги Мамарчовъ’и доброволческата му команда ч
отъ 1828—1829 год.........................................175
9.	Пата, Йосифъ. Пловдивско	евангелие......................208
10.	Младеновъ, Ст. Изъ историята на н-Екои по-малко известии
български думи.............................................227
Table des matieres
Page
1.	Bobtchev, St. Maxim M. Kovalevski................................. 1
2.	Kondakov, N. P. La mythe de la sacoche de terre...................53
3.	Zlatarski, V. N. Gne communication de 965 cencernant les bulgares,
faite par Ibrahim ibn-lacouba....................................  67
4.	Moutavtchicv, P. L’inscription de Bojenitza.......................88
5.	Tzonev, В L’inscription de Bojenitza............................
6.	Trifonov, Y. L’origin du nom „Chop*..............................122
159
175
208
10. Mladenov, St. Sur I’histoire de quelques mots bulgares peu connuS 227
7.	Stoilov, A. P. Lamies et dragons dans le folklore-bulgare . . . .
8.	Romanski, St Gheorghi Mamartchov et son bataillon de volontaires
9.	Pata, I. tvangile de Plovdiv (Philippopolis)..........................
МЛКСИМЪ М. КОВЛЛЕВСКИ
Животъ. — Научно-обществена дЪятелность. — Зна-
чението му за славянската историко-правна наука.
Отъ Стефанъ С. Бобчевъ.
(Докладвано въ Философско-обществения клонъ на 6.V.1919 г.).
ОБЩИ БЪЛЪЖКИ ЗА ЖИВОТА НА КОВАЛЕВСКИ.
Обща характеристика. — Рождение и възпитание. — Студентчеството му
въ Харковъ. — Професори, конто сж влияли върху Ковалевски. — Ко-
валевски въ Берлинъ, Парижъ и Лондонъ. Занятията му въ библиотеки
и архиви.—Запознаване на Ковалевски съ Джонъ Люисъ, КарлъМарксъ,
Джонъ Морлей и Хербертъ Спенсеръ.—Влияние на Менъ и Емиль де
Лавеле. както и на Макъ Ленана и Моргана. -- Стебсъ и Майландъ.
На 23 мартъ 1916 г. на Моховата улица въ Петроградъ
угасна единъ скжпъ за цТлото чов-Ьчество животъ: помина се
Максимъ Максимовичъ Ковалевски, руски професоръ и об-
щественикъ, европейски ученъ, спечелилъ свЪтовна извест-
ность, защото бФше работилъ цёли четиридесеть години не-
уморно въ разнитЪ области на обществознанието, б^ше пи-
салъ, или бёха го превеждали на всички по-главни европейски
езици, защото б^ше каненъ въ разни столици на двата свЪта
да чете лекции по сравнителната и славянска история на
правото и по социологията.
На всёкждё, и прЪзъ цели я си животъ, той бёше учи-
тель и борецъ за културенъ напрёдъкъ, та и прЪдъ самата
си кончина още единъ плеть той подчерта завётнитЬ думи
на своето знаме: „ВЪрвайте въ свободата, въ равенството и
въ напредъка!“.
Това, което отличаваше Ковалевски. което го правёше
популяренъ и въ Русия и задъ предадите на неговото оте-
чество, бЪше неговата всепризната жива, творческа и на-
прЪдничава мисъль, неуморната и великанска негова работо-
способность, както и силната отзивчивость, съ която посрё-
щаше всЪка нова стжпка въ културния животъ.
Си. на Бълг. аклпгмич. Км. XXII.
1
2
Стефанъ С. Бобчевъ
При това (Л. М. никога не се туряше въ услуга на чужди
авторитети и идеи, само за това че били нови, ори-
гиналки, напрЪдничави, или либерални. Той се отнасяше кри-
тически къмъ новитЬ прояви на научната и обществена мисъль,
възприемаше онова, което му се струваше за верно огь
становището, на което бЪше се поставилъ, и за това самъ
бЪше искренъ, горещъ и творчески носитель на идеигЬ,
конто пригръщаше и внасяше и въ научнитЪ си работи, и въ
професорските си лекции, и въ публичните си сказки, съ една
речь — на всЬкжд'Ь, дЪто б!ше повиканъ да работи като
професоръ, ученъ, публицистъ или общественикъ.
Стига да се хвърли единъ бЪгълъ погледъ върху кни-
жовното наследство, което тоя исполинъ на мисъльта и на-
уката остави слЪдъ смъртьта си, за да се види вецнага, какъвъ
е билъ творецътъ на тия научни трудове! ИМ М. не оби-
чаше да се затваря въ тЬснитЬ рамки на единъ специалистъ.
У него учениягъ бЪше подплатенъ съ общественика: той не
разбираше науката за науката, а науката за живота. И той,
който внасяше животъ въ науката, не разбираше инъкъ за-
дачата на учения, осв-кнъ да внеся науката въ живота. Из-
хождайки изъ тази мисъль, Ковалевски прЪзъ цЪлия си животъ
не само разработваше, но и популяризираше науката на
правото и въобще на обществознанието.
Максимъ Максимовичъ е роденъ въ Харковъ на 27
августъ 1851 год. Баща му билъ предводитель на дворян-
ството. Майка му, умна и необикновено сърдечна жена, имала
отлично естетическо възпитание, занимавала се съ живо-
пись, музика и пЪние. Тя лично дала на сина си първигЬ
начала огь възпитание и обучение. Тя развила у него вкусъ
къмъ история и етнография въ най-ранните му години. По
н омски и по френски М. М. се училъ още вь детинство съ
помошьта на нёмски и французки гувернантки. Английски той
почналъ да изучва 15 годишенъ, а италянски и испански—на
28 години. Огь осмата година обучението му било повЪрено
на френския гуверньоръ отъ Фрибургъ, Гранжанъ, младъ
независимъ и любещъ своето дело. Съ тоя учитель младиятъ
Ковалевски прекаралъ курсъ по история, стара и средня,
история на френската литература и на митологията. Рано
почналъ той да учи и музиката, — пиано, и до толкозъ
се увлекълъ въ нея, че по едно време намислилъ да постжпи
въ консерватория. Десетгодишенъ, той направилъ първото
си пжтуване извънъ Русия, билъ въ Германия на курортъ, а
после въ Дрезденъ, Мюнхенъ и Швейцария. По-късно той
постжпилъ въ гимназия, която завършилъ съ отличие и по-
лучилъ първи златенъ медалъ. Той билъ тогава на 17 години.
Следъ това най-напредъ пожелалъ да постжпи на историко-
филологическия факултетъ въ Харковъ, но не му се харес-
вали преподавателигЬ. Въ юридическия факултетъ го при-
Максимъ М. Ковалевски
3
вл"Ькълъ професоръ Димитрий Ивановичъ Каченовски 1), на
когото лекциитЪ по историята на международнигЬ сношения
и по историята на държавнигЬ учреждения давали възмож-
ность, споредъ думитё на самия Ковалевски, да се схване
съ единъ погледъ, макаръ въ главни сжществени черти, про-
гресивния вървежъ на развитието на обществено-политиче-
скигЬ форми. Ученостьта на Каченовски била обширна и
основателна, изложениего на лекциигЬ му — талантливо и
красноречиво. — „Въ Русия, пише Ковалевски, азъ не съмъ
слушалъ по-добъръ професоръ. Задъ граница, отъ слушаните
професори, само Л а буле'-) въ Парижъ и Штайнъ1 * 3) въ Виена
се отличаваха съ еднаква и донейде по-добра дикция. . .
Прелестьта му за слушателите беше въ искрената, даже
малко наивна, вера въ неминуемото тържество на нача-
лата на международного право и на третейския сждъ надъ
милитаризма и въ любовьта къмъ английския политически
животъ, конто въ неговите очи „помирява най-добре реда
съ свободата1*.4)	’ '
Отъ възпоминанията на М. М. за Каченовски се вижда, че
учительтъ е далъ известии насоки на бжднигЬ научни за-
нятия на своя ученикъ-студентъ. Особено Ковалевски хвали
лекциите за влиянието на феодализма и рицарството, или
средновековната черква и италиянските дипломати, върху раз-
работването на началата на международното право, главно
по смегчаване ужасите на войната и развитието на не-
утралитета. Други професори-правници, конто сж повлияли
на Ковалевски били: професоръ Стояновъ, който четелъ
курсъ по историята на законодателствата, стари и нови; про-
фесоръ Сокалский, който четелъ, едвали не първи плеть въ
Русия, курсъ по историята на политическата икономия, про-
фесоръ Цитовичъ, който като приватъ-доцентъ четелъ политиче-
ската икономия въ свръзка съ гражданското право, придър-
1) Мое научное и литературное скитальчество (Р. Мысль. I кн.
1905 година).
’) Лабуде, франц, писатель (1811—1881)—Edouard Ren6-de Laboulay
6*Ьше последователь на германската историческа школа, имаща за
свои корифеи Савиньи и Пухта. Юристъ по образование, той се отличи
както съ професорска, така и въ политическа дЪятелность. Впрочемъ
той бЪше и прЪвъзходенъ беллетристъ. На неговото перо се дължатъ от-
личнитЬ и.зяшни произведения „Парижъ въ Нмерика*, .Князь-Ку-
ченцеш, «Сини разкази" и др. Отъ научнитЬ му произведения обърнаха
внимание трудовегЬ му „Съвр'Ьменни етюди върху Германия и Славян-
скитЬ земим (Etudes contemporains sur I’Hllemagne et les pays slaves) 1855,
„Questions constitutionelles", 1872.
3) Лоренцъфонъ Щайнъ, род. 1815, умр 1790. Всепознатъ германски
юристъ и икономистъ. Особено се отличи съ стопанско-правни трудове.отъ
конто повечето см прЪведени и на чужди езмии. Особено е заб’Ьл'Ь-
жена неговата Lehrbuch der Volkswirthschaft г. 1878.
*) Роденъ въ 1827, умрЪлъ въ 1872. Научно-книжовната дЪятелность
на Каченовски е твърдЪ обширна. И той е оставилъ единъ прЪвъзхсн
пенъ, макаръ и недовьр'ненъ, .Курсъ по междунароцното право.*
4
Стефанъ С. Бобчевъ
жайки се въ своя курсъ о съчинението на Ласаля: Теория
на придобититп> права, и се увличалъ отъ позитивизма,
считайки за възможно да обърне „гражданского право въ
социал на статика'. Нему лично Ковалевски е задълженъ за
$апознаването си съ курса на положителната философия, съ
съчиненията на Прудона /!кономически противор/ьчия и з а
Справедливостьта въ революиията, отъ конто той се
увличалъ, четейки Марксовата Бедность на философы ята—
отговоръ на Философията на бп>дностъта. Струва да се заб'Ь,-
лЪжи, чеединъ начинаващъ преподаватель, частниятъ доцентъ
К. К. Гатенбергергъ, съ своитЪ лекции, направилъ може би
най-рЪшаваше влияние върху Ковалевски въ методологически
смисълъ. Тоя преподаватель се отличавалъ съ философски
умъ и въ обстоятелното Въ ведение къмъ курса на по лице йското
право той излагалъ ученията на Джонъ Стюартъ Милля и
Корнвалъ Люиса за приемитЬ при изследването въ областьта
на общественитЬ науки.
Като свършилъ университета, Ковалевски билъ задър-
жанъ отъ Каченовски за катедрата по държавното право на
европейскитЪ държави сл^дъ представяне дисертация за
борбат^ на народноститЪ въ Австрия и несполучилото при
министерството на Хохенвартъ ) съглашение съ чехите. Часть
отъ тази дисертация е била напечатана въ „ Вестникъ Ев-
ропы". Каченовски се поминалъ наскоро и Ковалевски пред-
почелъ да иде задъ граница, за да се готви тамъ за магис-
терския си излить. Въ Берлинъ Ковалевски слуша професоръ
Гнайсгь1 2), конто въ това врЪме бЪше извЪстенъ като най-
добъръ познавачъ на английската конституция. Кавалевски
прЪкарва тукъ зимното полугодие 1872—3 г., обаче неговигЬ
очаквания не се оправдаватъ. Вместо курсъ поанглийско право,
Гнайстъ приподнасялъ на своите ученици историята на дър-
жавните учреждения на Свещената римска империя. Той
дирелъ обоснования на тези учреждения въ миналото, а за
историята на английските учреждения той ималъ само единъ
1) Графъ Карлъ Хохенвартъ—род. 1821 бЪше изпжкналъ полити-
чески дЪецъ въ Австрия и водачъ на федералистическата партия. Въ
неговата програма влазяше мирно живуване съ славянскитЬ народи въ
австрийската монархия. Тази си програма той обяви, като стана мин. пред-
седатель (1881), когато, вследствие покровителството му върху чехитЬ,
Байстъ и Андраши въздЬйствуваха силно върху императора, конто му
чаде оставката. . атова той, обиколенъ отъ чешкитЬ феодали, Словении
хървати, ромъни и отъ н^Ьмскигк клерикали, игра голЬма роль при
свалянето на Таафе, 1893 год.
*) Гнайстъ, нЪмски юристъ и писатель, род. 1816 г. Неговата го-
лЬма заслуга къмъ науката се състои въ това, че той подчерта значе-
нието на самоуправлението въ английската конституция, въ противопо-
ложность на теорията за раздЪлянето на властитЪ, изтъкната отъ Мон-
ескьо. Неговата История на англ, конституция е приведена
на руски. По случай на този прЪводъ Ковалевски написа: Ан гла-
сная конституц(я и ея истор!я, Москва, 1880.
Максимъ М. Ковалевски
5
часъ седмично, който впрочемъ се прекратит» съвсЬмъ по-
ради занятията на Гнайста въ пруския Ландтагъ и Герман-
ския Райхстагъ. Сущо така се прекратили и лекциитк по ис-
торията на германского право на Брунеръ, конто, както и
и лекциитЪ на Гнайста, най много привличали вниманието на
Ковалевски. Затуй послЪдниятъ почналъ да слуша въ филоло-
гическия факултетъ лекциитЪ на професоръ Нитчъ, познать
по оргиналностьта си при обяснение на германскигЬ учреж-
дения, и подъ впечатлението отъ когото у Ковалевски се за-
ражда желание да внесе по-късно въ своитЬ преподавания
историята на древните или поне на средновековните • дър-
жавни уредби.
Ковалевски не удовлетворявали апостолите на катедеръ-
социалистическото движение, каквито били Вагнеръ, Шмо-
леръ и Брентано. Итон не крие, че и въ Берлинъ не можалъ
да научи онова, което дирелъ и което не му дали и въ Русия,
а именно: приеми за самостоятелно научно изследване.
Това, както признава той самъ, научилъ въ Парижъ, но «не
въ Правното училище, нито въ College de France, дето още
не били се проявили Гарсоне, Гласонъ, и Есменъ, но въ
Ecole de Charles, дЬто подъ руководството на Алфредъ
Мори, много архивни чиновници, бивши въ това време зна-
менит френски учени, Тардифъ, Бутарикъ, Готие, Кишеръ и
др. държели конференции, носели съ себе си суровъ матери-
ялъ, и показвали, какъ да се работи надъ него. Ецна чес-
тита среща въ Парижъ съ професора Лучицки послужила
на Ковалевски да се у пути въ практически занятия: Лу-
чицки билъ всецело предаденъ на събиране материалъ по
историята на калвинизма въ Франция и той завелъ К. въ
рукописного отделение на националната библиотека и му
посочвалъ, какъ да работи. Въ това време Ковалевски билъ
заетъ съ изучване историята на административните судил и ша
въ Франция, въ конто дирелъ гаранция противъ чиновни-
ческим произволъ. Той направилъ една разходка низъ Фран-
ция — Руанъ, Дижонъ и Ексъ въ Провансъ — дето ималъ
възможность да се запознае лично съ некой учени пале-
ографи, като Гарнье, Борепаръ и пр., конто го упутили и
улеснили въ неговите занятия при департаментските и
градски архиви.
Преди да се върне въ Русия, Ковалевски посети Англия
дето, вместо да продължи почнатата си работа, той захвана
и довърши една нова монография: О полицейской ад-
министрации въ англ1йскихъ графствахъ до смерти
Еду ар да I. По-късно той се яви съ тази дисертация въ
московским университетъ и издържа блЬскаво своя магистер-
ски излить.
Въ Лондонъ К. се запознава съ двама корифеи на тога-
вашната философска мисъль: Джонъ Люисъ и Карлъ Марксъ,
6
Стефанъ С. Бобчевъ
к а кто и съ всички специалисти по неговия пр^дметъ, съ-
много публицисти и обществени дЪйци. По-късно той си
спомняше винаги за гостоприемството, що 6Ъ намЪрилъ у
Люиса, на косого жената, прочутата писателка Джорджъ
Еллиотъ, събирала въ кжщата си много почитатели на нейния
талангъ. У Люиса той се запозналъ съ Беджехота, на косою
книгата за английската конституция и сега продължава да
бжде епна отъ най-добритЬ по предмета; запозналъ се и
съ Фредерикъ Харисонъ, който пъкъ му далъ възможность
да се срЪщне и запознае и съ цЪлия кружокъ на английски
позитивисти. Той се запозналъ още съ Джонъ Морлея1) и Хер-
берта Сперсеръ.2) Наи голЪмо влияние обаче упражнило
върху писателската дойность на Ковалевски запознаването
му съ Хенри Сомнеръ Менъ. Менового „Старо право* * (An-
cient Law) той билъ челъ оше въ Русия, но въ Лондонъ той
прочелъ първи пжть неговитЬ „Селеки общини* и „Най-стара
история на учрЪжденията“. Силното впечатление, което изне-
сълъ отъ това четене, той го пр-Ьдставилъ въ отзива, що-
далъ за тия работи на Мена въ „Журнала на положителната
философия.*
Изобшо, може да се каже, че пр'Ьбиванието на Кова-
левски въ Лондонъ е било извънредно плодотворно за него-
вата научна работа. Подъ прЪкото влияние на Сомнеръ Хенри
Мена и отчасть на Емиль де Лавеле3), той намисли, и не слЪдъ
много състави и напечати, своя бЪлЪжитъ „Очеркъ исторш
общиннаго землевладЪн1я въ кантон^ Ваадтъ", който скоро
се появи въ Цюрихъ по нЪмски. Менъ го въведе въ библио-
теката на Индийскою управление, въ която събра много-
бройно градиво за общиною землевладение въ индийскитЬ.
владения на Англия.
О Джонъ Морлей е английски писатель и политически дЪеиъ.
Роденъ въ 1838 година. Принадлежалъекъмъ партията на Гладстона. Въ
1886 билъ министъръ (секретарь) по ирландскитЬ работи въ министер-
ството на адстона. Ревно енъ привърженикъ на ирландския Хомъ
рулъ. Негови ’Ь политически съчинения сж изл^зли отъ печать въ 10 тома.
*) Роденъ на 27 априлъ 1820 въ Дерби, Англия, основатель на соиио-
логията и авторъ на ц£лъ редъ трудове, пр+.ведени на всички езици-
Философъ-еволюиионисгь, Спенеръ прЪкалява въ прокарване на анало.
гия между обще.ството и организма. Въ всичкитЬ си трудове по социо-
логията, Ковалевски изтъква своето непълно съгласие съ еволюцион-
ната теория на Спенсера.
з) Лавеле —белгийски икономисть и соииологъ (1822 — 1892).Той
е познать^ и у на<ъ по в >итЪ пжтувания изъ Балканския Полуостровъ
ногато той издаде прЪвъзходната си книга ,La Peninsule Balcanique"
много цЪнна за културната и политическа история на Бългьрия. Тая книга
е пръведена на руски съ много важни бЪлЪжки и допълнения отъ Н.
Евг. Василиевъ: Балканск1й Полуостровъ, Москва 1889 текстъ 411 стр;
прибавления и обяснения 88 стр. Отъ научнитЬ трудове на Лавеле за-
служва да поменемъ неговата De la Propri€t6, 1844, приведена на р>ски
подъ нзеловъ „Первобытная Собственность'.
Максимъ М. Ковалевски
Все въ Лондонъ К. изучава съ особена ревность и под-
робность младитё социолози Макъ-Ленана и Моргана, конто
обръшатъ вниманието му върху дълбоко занимаващия го
въпросъ за произхождението на сЪмейството, собственостьта
и държавата. При тЪзи изучвания той забЪлЪзва, че перио-
дътъ на патриархалната челядь, припознавана отъ Мена за
първоначална, е билъ прЪдшествуванъ отъ други периодъ, въ
който се отличавали отношенията между половетЬ и е имало
такава система на родство,- която споредъ думитЬ на Кова-
левски мжчно се обяснявала съ характера на патриархалната
челядь. Най-послЪ К. прибавя къмь личнитЬ си запознанства
въ Лондонъ още и тия съ Стебса, професоръ въ Оксфордъ,
иМайланда, професоръ по историята на правото въ Кембриджъ.
II
ковнлевски като професоръ въ москвн. ч
Постткпването на К. за преподаватель въ московский университетъ. —
Университетската колегия и отношенията на Ковалевски къмъ нея. —
ОсобнитЪ симпатии на К. къмъ Всеволодъ Миллеръ, Веселовски, Вино-
градовъ, Янжуль, Чупровъ и Муромцевъ. — Деятелность на Кова-
левски извънъ университета. — Участието му въ вЪстници и списания.
— К. и неговитЬ лекции прЪдъ студентитЪ; обаяние върху студентитЬ.
— Ковалевски и моето погашение у Тургенева.
Откакъ издържа своя изпитъ за магистъръ въ мос-
ковския университетъ, Ковалевски въ 1877 биде повиканъ
за преподаватель на юридический факултетъ въ Москва. Той
прие поканата на драго сърдце, толкозъ повече като тя му
бёше направена въ една ласкателна и тържествена форма
отъ професоръ Мюлхаузенъ.
Ковалевски вступи въ кржга на професоритЪ отъ мос-
ковский университетъ, когато последниятъ б^ше въ пъленъ
и блескавъ разцвЪтъ. Къмъ университетската колегия въ
това врЪме се числеха такива знаменити преподаватели като
И. И. Янжулъ, Н. И. Чупровъ, С. f\- Муромцевъ, В. Н. Леш-
ковъ, Троицкш, С. Соловьевъ, Буслаевъ, Стороженко, Клю-
чевски, Фортунатовъ, Коршъ, Веселсвсюй и Максимъ Макси-
мовичъ. К. ценеше достойно средата, въ която встжпваше. Въ
поменатите лица той вижцаше светлината на тогавашната
руска историческа и правна наука. При това, всеки отъ техъ
имаше, и продължи да има, големо и изптккнало значение
въ руската култура и общественость.
Ковалевски не обичаше тесната научна или обществена
„кружковщина", но въ Москва той требваше да намери
свои близки, безъ да се отчуждава отъ лица, конто почиташе,
но съ ученията на конто той не се съгласяваше. Та и сами
по себе известии литературни и обществами течения, как-
8
Стефанъ С. Бобчевъ
вито бЪха официалното народничество, подържано огь Ше-
аирева, съ неговит^ три стьлпове: православие, самодър-
жавие и народность, а сжщо и либералното западничество, на
чело на което стояха професоригЬ Грановски и Кудрявцевъ,
бЪха вече засЬнчени и не играеха другошната си роля. Под-
лагаше се на строга критика и славянофилството, душата
на което по това врЪме бЪше почитаниятъ огь всички за не-
говата прЪмота и кристална душевна чистота — Ив СергЬе-
вичъ Аксаковъ.
Къмъ други лица се притеглиха симпатиигЬ на младия
професоръ. Огь прЪподавателигЬ на филологическия факул-
тетъ гой се сближи съ Ключевски, Веселовски, Коршъ и В.
Т. Миллеръ Съ тоя поагЬдния неговото сближаване стана осо-
бено тЬсно върху почвата на сравнителната етнография и
езикознание, което ако първиятъ, Миллеръ, разработваше
толкозъ майсторски, вториятъ използува много вЪщо за на-
учнигЬ си правни изучвания. Професоръ Миллеръ се отличи
съ своя сполучливъ опить да изучава народнигЪ вЪрвания и
суеверия и да постави на научна почва знанието за Кавказъ,
въ усоигЬ на конто той и Ковалевски се скитаха известно
вр"Ьме съ цЪль да изучать бита на кавказкитЪ горци. Про-
фесоръ Ковалевски дължи на Всеволода Миллеръ цоставянето
на оня юридико-исторически материалъ, конто му послужи
да внесе много ново нЪщо въ въпроса за първоначалната
челядь, матриархата, прЪживЪлици огь който той намЬри на
Кавказъ, особено у осетиниигЬ, — арийско племе, каквито
сж иранцитЬ и индусигЬ, — както и да изтъкне послЪдуе-
щата еволюция на патриархалната челядь и родозното
устройство.
За своитЬ историко-сравнителни изучвания К. не малко
се ползва отъ общуването съ професоритЬ Миллеръ, Весе-
ловски и Стороженко, конто се занимаваха съ сравнителния
фолклоръ, съ сравнителната история на религиитЬ и съ исто-
рияга на странствуващигЬ сказания. К. считаше Веселовски
за единъ отъ най-дивнитЪ лектори, конто той е слушалъ въ
Русия. Въ своитЪ лични възпоминания К. отб'ЬлЪзва и това
обстоятелство, че Веселовски е гол"Ьмъ познавачъ на руската
и славянска музика, както и на нЪмската, французка и ан-
глийска литература. По метода си Веселовски се прибли-
жава до Иполита Тенъ.
Не по-малко общуваше К. и съ професора Ключевски,
за когото той казва, че се отличава „съ ярка и образна рЪчь,
съ остроумии характеристики и съ р^дко умЪние да подбира
епитети. . . РЪдко професоръ съумЪваше изведнажъ да си
спечели повече внимание, отъ колкото малко познатия още
въ това врЪме московски историографъ".
Съ нЪкои отъ поменатитЬ професори К. бЪше въ по-
стоянно сътрудничество на .Критическое Обозрите*, поврЪ-
Максимъ М. Ковалевски
9
менно издание, което имаше за задача да удовлетвори нЪкои
научни потреби, като служи за органъ на членоветЬ отъ
историкофилологическия факултетъ, а сжщо и на юриститЪ.
За П. Г. Виноградова К. има само най-добри спомени
и най-ласкави отзиви. Той билъ ученикъ на Герье. Може би
подъ влиянието на книгата на Ковалевски «За обществения
строй на Англия въ края на срЪднитЬ вЪкове“, Виноградовъ
почналъ да се занимава съ ранното срЪдновЪковие въ сжшата
Англия и въ частность съ историята на нейното крЪпостно
право. ТЪзи изучвания послужиха на Виноградова не само
за една дисертация, но още и за едно съчинение, което той
по-късно издаде на английски, откакъ откри въ библиоте-
ката на Британския музей знаменития ржкописъ на англий-
ский юристъ отъ 13 вЪкъ Брактонъ. По-послЪ младиятъ ан-
глийски юристъ Майтландъ, наедно съ Поллокъ, като се пол-
зуваха отъ сжщитЪ материали, издадоха съчинение по исто-
рията на английского право отъ най-старигЬ времена до
края на 13 столетие въ два тома. По този начинъ Виногра-
довъ, може да се каже, прокара пжть за така нареченото
английско comon law, т. е. за общото или земското право
на Англия. Майтландъ на шега наричалъ Виноградова ту
баща, ту дЪдо на дълго врЪме захвърленитЬ въ Англия «Юри-
дически старини". Не е лишно да се прибави тукъ, че отъ
московския университетъ Виноградовъ бЪше повиканъ за
продължатель на историко правнитЪ лекции на Мена въ Ок-
сфордския университетъ.
Между професоригк отъ юридическия факултетъ М. М.
по-особно се сближи съ нЪкои другари, отъ конто ние ще
споменемъ тукъ Янжула, Чупрова и Муромцева. Икономиката
и обществознанието, конто много привличаха М. М, твърдЪ
естествен© го караха да седи по-близу до прЪподавател-
ската дойность, научнитЪ и публицистически работи на Янжулъ
и Чупровъ. Иванъ Ивановичъ Янжулъ, както се знае, се
отличи не само въ социалната икономия, но още и въ со-
циални и частни въпроси, като работническия въпросъ и фа-
бричного законодателство въ разнитЪ страни на Европа. На
юридическия факултетъ той чегЬше финансового право, а
по известно врЪме—слЪдъ смъртьта на Лешковъ — той чете
курсъ на полицейского право или благоустройството- При
министра Бунге той прие да стане старши инспекторъ на
фабрикитЪ въ московския районъ. Ковалевски използува по-
късно докладитЬ на Янжула при лекциитЪ си въ Висшата
школа на общественигЬ науки въ Парижъ за единъ очеркъ
по положението на руската промишленость отъ 90-тЪхъ го-
дини на миналото столетие.
Александъръ Ивановичъ Чупровъ бЪше отъ наи-изпжк-
налигЬ професори на юридическия факултетъ, дЪто той че-
тЪше Политическа икономия и Статистика. Той бЪше се по-
10
Стефанъ С. Бобчевъ
ставилъ на чело на младигк икономисти-прЪподаватели, уче-
ници не само на Вагнера, но и на Лоренца—Щайнъ и Шмол-
лера, изпитали върху си още и влиянието отъ доктринигЬ
на Марксовия „Капиталь', конто подчертаваха влиянието, що
има нърху развитието на народното стопанство не само ра-
стежъть на техниката, но и борбата на противор’Ьчивитъ
икономически интереси.
Сергей Мндрёевичъ Муромцевъ бЪше професоръ по
римското право и следъ Лешкова председатель на Юри-
дическою общество при Московский университетъ, а сжщо
така и глазенъ редакторъ ja „Юридически вЪстникъ". Уче-
никъ и последователь на Иеринга, Муромцевъ беше спече-
лилъ сърдцата на московското студентчество съ своя талантъ
и съ установените си свободолюбием убеждения. Още тогава
той беше единъ отъ горещите съчувственици на конститу*
ционния строй и имаше надежда да види скорошното му
тържествуване и въ Русия. Между друго туй обстоятелство
обърна вниманието на властьта върху Муромцева и въ сре-
дата на царуването на Нлександъръ III той беше изненаданъ
съ оставката си. Следъ това Муромцевъ стана адвокатъ —
професия, въ която той се отличи не толкова съ външенъ
даръ на словото, колкото съ пълното знание на граждан-
скою право. Особено той вземаше участие въ консултацииг
а когато въ 1905 год. въ Русия се появи и .парламентъ", т. е.
Государственая Дума, той беше избранъ за неинъ първи
председатель.
Ковалевски застана между редицата на поменатите про-
фесори и разви въ всичката имъ широта своите преподава-
телей дарби. Най-напредъ той почва четенето на лекции по
сравнителната история на правою. По късно и временно,
вместо професоръ Нлексиева, на К. беше поржчано вре-
менною четене по Общото държавно право и по Историята на
политическите учения. 10 години преподава М. М. въ
Москва съ едно прекжсване само отъ година, командируванъ
задъ граница, когато той посети Италия, Испания и Съеди-
нените Щати. Следъ завръшането си той редомъ съ обшия
курсъ на държавното право посвети една година на исто-
рията надържавните учреждения, друга—на характеристика
на съвременните политически порядки на Западъ, чете още
и специални курсове по историята на американските учреж-
дения, по сравнителната история на семейството и собстве-
ностьта, по историята на съсловията на Западъ и Русия и пр.
Вънъ отъ университетските си лекции, той четеше
публични сказки и реферати въ Юридическою дружество,
както и въ Етнографическото отделение на Московското об-
щество за естествознание и антропология, на което предсе-
датель по онова време и по-сетне беше Всеволодъ ©еодоро-
вичъ Миллеръ, а секретари веха такива изплкнали хора
Максимъ М. Ковалевски
И
като Гондати и Бр. Харузини, толкозъ много направили за
руската етнография. Много огь четенията на Ковалевски въ
това етнографическо отделение се появиха по-късно въ не-
говото отлично съчинение „Современный обычай и Древжй
законъ*.
Той вземаше участие и въ нЪкои отъ списанията и в^Ьст-
ницитЪ въ Москва, каквито бЪха «Русская Мысль" и „Рус-
ск!я Ведомости*'. За тази своя д'Ьятелность Ковалевски самъ
пише сл'Ьдното: „Изъ журналнигЬ и в^Ьстникарски редак-
ции азъ б-Ьхъ най-близу до „Русская Мысль" и „Руссюя Ведо-
мости*. „Р. М.“ едно врЪме бЪше редактирана отъ С. Л. Юр-
ьевъ, епигонъ отъ старого славянофилство, който се отна-
сяше много дружелюбно къмъ мене. Когато посЬщавахъ ре-
дакциитЪ и обществата (дружествата), мене ме поражаваше
въ Москва присутствие то на сжщитЬ лица. Въ понед"Ьлникъ
тЬ бЪха археолози, въ вторникъ или срЪда — етнографи или
юристи, и недЪлята не се свършваше безъ нова срЪща съ*
гЬхъ въ Психологического общество или въ Обшеството на
любителигЬ на руската словесность. Това се обясняваше,
разбира се, пре ди всичко съ туй, че културниятъ класъ не
пр"Ьдставя у насъ голема дебелина, а второ съ това, че спе-
циализацията на занятията, отъ конто се оплакватъ въ Ев-
ропа, у насъ не сжшествува. Нейното место занимава урав-
новЪсеното и въобще хладнокръвното отнасяне къмъ ycnt-
хитЬ на знанията въ разнитЬ области, почвайки отъ резул-
татитЬ и издирванията за каменния в’Ькъ и свършвайки съ
най-новитЬ хипотези на психолозитЬ, философигЬ и социо-
лозитЬ" (Мое ко вс Ki й Университет ъ, въ „ВЪстникъ
Европы* год. 1910, кн. 5, стр. 196.).
Нзъ си спомнямъ тази снажна, мощна и жизнерадостна
фигура на младия Максимъ Максимовичъ, когато той вла-
зяше въ аудиторията на юридическия факултетъ въ Москва.
СЪкашъ той донасяше заедно съ себе си нЪкакъвъ магиче-
ски лъхъ, който проникваше и зарлап’кваше всички слуша-
тели. Седналъ-не-седналъ още на стола си при катедрата,
той почваше своята очарователна лекция, четена въ най-жива
и увлЪкателна форма. Той не дирЪше думи, за да се изрази:
rb течеха отъ само себе си и течеха плавно, гладко и хар-
монично, като изъ нЪкой изобиленъ фонтанъ, кой го нЪмаше
изчерпване. Ецриятъ блЪстещъ прЬподавателски талантъ на
М. М. не смЬехада откажатъ и онЪзи, конто по „партийни"
или „политически" съображения не го обичгха, а охотно
подлагаха на критики всичкитЪ като него професори, защото
донасяха „нови вЪения" въ университета.
И каква пъстрота въ една само лекция! Каква разно-
образна картина отъ данни, свЬд'Ьния, обяснения, осветления!
Много пжти той вмькваше въ лекцията си нЪкой анекдотъ,
съвсЬмъ незабЪлезано и съвсВмъ бързо, нЪкоя хумористична
12
Стефанъ С. Бобчевъ
закачка, която впрочемъ никого не оскърбяваше—така бЪше
тънка и невинна. Ще прЪплете въ некой случай разговора
си съ Мена, съ Фримана и Спенсера, съ некого отъ руските
си приятели, стари и млади професори. И тъкмо когато се
стори, че М. М. се е отстранилъ отъ предмета, или го е
отрупалъ съ епизодически материалъ, тъкмо въ това вр’Ьме
той почне да crfcra, да синтетизира, да обединява, да заклю-
чава, и то съ такива бл'кскави приеми, че свършекътъ на
лекцията му сЪкашъ неволно изтръгваше изъ срЪдата на
всички рукоплескания, макаръ и запретени по известно
време,
Неговиятъ предмета» се обръщаше въ лекците му на единъ
много сугжестивенъ за всички слушатели курсъ; той внушаваше
нови идеи, извикваше нови мисли, подбуждаше къмъ допълни-
телни четения, къмъ самообразование. Я не е ли това задачата
на единъ професоръ? Енергическиятъ тонъ, цветистата образ-
ность и даже пластика, въ която обличаше той некой свои
обяснения и цели лекции, ги правеха да се запечатать, поне
за дълго време и въ существен а та си часть, въ паметьта
на слушателите, конто пълнеха аудиторията му. Трудно е да
предамъ въ думи увлекателностьта на речьта му и да опиша
о-•аята, що преживевахме по некога въ аудиторията на Мак-
симъ Максимовича.
Ось често разменяваните съ другарите впечатления и
мньния, азъ си спомнямъ и сега, че всички беха признателни
на младия си професоръ, за дето той така масторски вну-
шаваше любовь къмъ науката на правната история и държав-
ното право, което той разглеждаше винаги въ историко-срав-
нително, социално-етнографическо и икономическо направ-
ление. Той, който не обичаше твърде нитатите въ своите на-
учни трудове, служеше си съ първоизворите, на конто отдаваше
големо значение и къмъ който се обръшаше съ големо внима-
ние. Личеше при всека иегова лекция.че има предвидь първоиз-
ворите и текстовете на разни стари паметници. Напримеръ.
при изучвания на сравнителното граждански, углавно и сждебно
право въ най-ранниче му форми, той напомняше, редомъ съ
Законника Ману, и разните варварски правди, „Рядь права
заемскехо" на чехите, който ни препоржчваше въ превода
на Иванишева, Полицкия, и Винодолски статути, конто зна-
еше основателно, както познаваше Вислицкия статутъ на по-
ляците, или Руската правда на князъ Ярославъ. Той не про-
пускаше къмъ тези старославянски паметници да прибави и
нето изъ грамадния Зборникъ на Богишича и да ни на-
помни за разните негови ськращения въ французки и руски
преводи, отъ конто изглеждаше, че той предимно се ползува.
Съ любовь и внимание се отнасяше М. М. къмъ своите
ученици-студенти и къмъ всички, конто се обръщаха къмъ
него за съвети. Ето шо говори самъ Ковалевски по този пред-
Максимъ М. Ковалевски
13
метъ: „МоитЬ отношения съ студентитЪ бЪха всЬкога отлични.
ТЪ охотно посЬщаваха моитЪ лекции, пишеха работи, вземаха
участие въ тЬхното обсжждане въ семинаритЬ и твърдЪ охотно
оставаха при моята катедра за подготвяне къмъ професор-
ско звание. Но смъртьта безжалостно косЬше мнозина отъ
оставенитЬ отъ мене. Огмина Калачовъ, брать на сегашния
членъ на Цържавния съвЪтъ; нЬма Харузина, на когото кан-
дидатската дисертация за обичайното право на донскит^ ка-
заци б^ше напечатана въ единъ дебелъ томъ и сега служи
за настояна книга на всЬкиго, конто желае да се запознае
съ особеноститЬ на живота въ обширната область на нашето
отечество. Сл’Ьдъ моята оставка измЪнени бЪха исканията,
прЪдявени по-рано къмъ лица, желаещи да се подлежать
на магистерски изпитъ. Това накара двамина отъ тЬхъ да се
посветятъ на нова кариера: единътъ сега засЬдава въ
Государствената Дума, другиятъ служи като сткдия въ Мос-
ква. Не всички отъ оставенитЬ при мене по катедрата неч
доведоха до край своитЪ намерения. ТЪ се посветиха само
на други близки специалности. Професоръ Дерюжински —
на катедрата по административното право въ петерсбургския
университетъ проявява своето пр'Ьдишно занятие съ дър-
жавното право, чрЪзъ работи, конто засЬгатъ основни точки
отъ конституционния въпросъ на /Англия. Нечаевъ, който зани-
мава служба юрисъ-консултъ при Министерството на право-
еждието, чете въ сжщото вр'Ьме лекци по сравнителна история
на правото... Елиазаровъ прЪподава държавно право въ
Киевъ... /Азъ изнесохъ изъ своето продължително общуване
съ студентитЪ това впечатление, че тЬ цЪнятъ въ профе-
сора труда, който той употрЪбява при изпълнение на свои-
гЬ длъжности, че т^хъ не задЬва развитието на възгледи,
конто отиватъ въ разр1эзъ съ тЬхнитЪ собствени, стига само
лекторътъ да счита за нужно да обосновава своитЬ твърдения
съ един или други факги и съображения, че тЬ цЪнятъ про-
стотата и другарското отнасяне. Всичко, което може да
сближи професора съ студентитЬ, би трЪбвало да влазя въ
програмата въ така наречената универиситетска политика.
Отъ тука този изводъ, че да се приравнять студентитЪ само
къмъ слушатели — значи не само да се отстранява възмож-
ностьта за всЬко възпитателно върху тЬхъ влияние на про-
фесоритЬ, но и да се поражда въ тЪхъ желание по-рЪдко да
се явяватъ въ университета. Знае се, че е по-удобно да се
лежи въ леглото и да се четатъ печатни конспекти. Въ врЪме
на моето прЪподаване въ Москва такива конспекти нЪмаше;
студентигЬ съставяха лекции и литографирваха курсовегЬ.
Изпитътъ ставаше отъ прочетеното, а чужди съчинения се
пр’Ьпорткчваха само за допълняне на курса".
Павелъ Николаевичъ Милюковъ признава, че първата
му сериозна бесЬда съ М. М. произвела дълбоко влияние
14
Стефанъ С. Бобчевъ
върху направлението на неговата по-нататашна научна и
публицистическа дЪятелность. И той помни тази беседа следъ
40 год., като казва, че тя оСтанала неизгладима въ паметьта
му. „Емпирикъ и позитивистъ, поклоннике на английското
държавно право, М. М., казва той, стана мой учитель, както
беше признать за учитель на ц^лото университетско поко-
ление отъ това време*. (Речь отъ 24 мартъ 1916 г. № 82
стат, отъ Милюкова по случай смъртьта на М. М. Ковалевски).
Лично азъ съмъ длъженъ да кажа тукъ това, което не-
еднократно съмъ заявявалъ и писалъ за Максима Максимо-
вичъ. Нему азъ дължа насоката въ занятие по народного право
въ сравнително историческо изучване, нему дължа и изви-
каната у мене ревность, съ която се заловихъ следъ връ-
щането си въ България за събиране и кодифициране на
българскигЬ юридически обичаи. Той първи обърна внима-
нието ми върху големото значение, шо иматъ и могатъ да
иматъ подробимте изучвания на задружния у насъ строй въ
миналото и настоещето, тъй като много ’ нЪщо, неуяснено
споредъ него, въ началната история на правнигЬ институти,
би могло ла добие ново и по-пълно осветление чрЪзъ близ-
кого запознаване съ българската задруга. Подъ негово ру-
ководство азъ написахъ статия, имаща характеръ на канди-
датска теза: За раннитЪ форми на брака у бълга-
рите, — теза, на която существенитЬ точки публикувахъ
по-послЪ между друго и въ моята „История на старобъл-
гарското право'’).
На М. М. впрочемъ азъ дължа и въвеждането ми въ
некой литературни и професорски среди въ Москва. Той
ме запозна и съ И. С. Тургенева. Това беше въ 1879
година. Иванъ Сергеевичъ Тургеневъ беше се спрелъ въ
Москва за неколко време. Моятъ професоръ Ковалевски
прие на драго сърдце да ме заведе и прёдстави на ма-
стития авторъ на Накануне, срещата си съ когото
азъ още тогазъ описахъ въ вестникъ „Българинъ", кой-
то се печаташе въ Русе и се издаваше отъ Хр. Бъчева-
ровъ. Спомнямъ си и сега, че радостьта, която усещахъ,
когато файтонджията ни возеше — ученикъ и професоръ —
къмъ квартирата на Тургенева, не бёше по-голема отъ задо-
волството на Ковалевски, който ме обсипваше съ въпроси за
българина-герой въ НаканунЬ — Инсарова, за когото и той
знаеше отъ Тургенева, че е билъ живо липе и студентъ на
московский университетъ. И когато следъ 33 години, а именно
въ 1912 год., азъ срещнахъ въ Петроградъ моя професоръ
Ковалевски, тогазъ професоръ на юридическия факултетъ
въ петроградския университетъ, академикъ и членъ въ Го-
i) С. С. Бобчевъ. История на старобългарското право. Лекции
и изсл-Ьдвания. София, 1911. Вж. на стр. 516—527.
Максимъ М. Ковалевски
15
сударственния съвЪтъ (руската горна камара), и когато азъ
му напомнихъ за това наше посещение у Тургенева, той не
скри своето тогавашно задоволство, както изобщо не криеше
съчувствията си къмъ българската учеща се въ Русия мла-
дежь, та и къмъ България.
III.
КОВАЛЕВСКИ ЗА ИСТОРИКО-СРАВНИТЕЛНИЯ МЕТОДЪ.
Важного значение на историко-сравнителния методъ за Ковалевски.' —
Трудове на К. по този методъ. — ПрЪпоржчанитЬ отъ него помагални
приеми. — Правилата на Фримана и отношението на К. къмъ тЬхъ. —
Какъ К. гледа на простия сравнителенъ методъ и на третото правило
на Фримана — еднаквостьта на нЪкогашната прародина. — Критиката
на К. върху археологическия приемъ на Самоквасовъ. — ПрЪпоржчва-
ната проверка на историко-сравнителния методъ.
Едва ли може да се посочи по-гол"Ьмъ привърженикъ
и популяризаторъ на историко-сравнителния методъ въ об-
ластьта на правов'ЬдЬнието, и въобще въ областьта на обще-
ствознанието, отъ М. М. Ковалевски. Той бЪше проникнатъ
отъ дълбоко съзнание за правотата и за полезностьта на
метода, на изучванията, който почна още въ Англия, на
ср’ЬщитЪ си съ английски учени, и най-посл’Ь на нЪкои
трудове на Мена и Фримана. Първата встжпителна лек-
ция, съ която М. М. се яви прЪдъ своигЬ слушатели на
юридическия факултетъ при московския университетъ въ
1877 г., пр"Ьзъ есеньта, бЪше посветена на „Методологи-
ческигЬ приеми при изучването ранния периодъ въ исто-
рията на учр-Ьжденията“. Това бЪше едно въведение къмъ-
неговия крайно интересенъ и важенъ „Курсъ по сравнител-
ната история на правото“ ’). Малко по-късно М. М. пусна
въ свЪть една нова студия на сткщата тема: „Историко-срав-
нительный методъ въ юриспруденши, пр'1емы изучен’|я истор!и
права". Москва 1880 г. стр. 172. И сл^Ьдь това, въ Сбор-
никъ Общественныхъ знан1й, издаденъ подъ редак-
цията на Гамбаровъ, Ковалевски още единъ пжть се повръща
върху сжщия прЪдметъ, който впрочемъ той засЬга и обяс-
нява всЬки п/кть, колчимъ му се падне случай да говори
за методологически приеми въ историко-правната наука.
Учението на К. за методологический приеми е изка-
зано ясно и точно. Той тръгва отъ положението, че на исто-
рията на руското право, както въобще на правната история,
t) Тази лекция б+.ше напечатана въ Юридическ1Й вмет-
ни къ, издаже Московскаго Юридическаго общества, 1878 № 1, Январь
стр. 24, гледай .О мегодологическихъ npienaxb раннаго nepiona въ
исторж учрежден|й".
16
Стефа нъ С. Бобчевъ
тр%бва да се придава грамадно значение. .На всестранното
изучване на оригиналния въ много отношения ходъ на разви-
тието на руското законодателство” той подчинява оста-
налитЬ ’).
И той прЪпоржчва настоятелно своя историко-сравните-
ленъ методъ, който е необходимъ, не само защото е правиленъ
и цЪлесъобразенъ, но и защото се налага при изучването на
славянскигЬ и руското законодателство „поради оскждностьта
на прЪки* исторически свидЬтелства, поради отюкслечностьта
и непълнотатл на уцЪлЪлитЬ паметници". Инъкъ, изслЪдова-
тельтъ е въ опасность .да прави построения на субективни
и затова най-ефемерни теории". Ако за ученигЬ въ страни,
богати съ неизчерпаемъ фондъ отъ законодателни актове,
формули, грамоти, жития на светии, варварски правди, частно-
правни актове, записи и надписи, а и паметници отъ оби-
чайно право на отдЬлни области, градове и общини,—ако за
гЬзи учени сравнителната история на институтитЬ се явява
излишна, това е лесно да се обясни, но подобно игнориране
би било много опасно за рускитЬ учени.
ПрЪдъ видъ на тия съображения изслЪдовательтъ се
принуждава да се обърне къмъ изучване на по-късни памет-
ници, на законодателство и юридическа практика, съ ц%ль да
открие въ тЬхъ тЬзи или онЬзи обичаи и норми, който по
своето съдържание и характеръ прЪко и напълно свЪдочатъ
за възникването имъ въ сравнително по раненъ периодъ на
народния животъ. Този методъ, нареченъ отъ Тайлора м е-
тодъ на сюрвивали или прЪжив'Ьлици, намЪрва своето
обоснование въ съображението, че по-къснитЬ по вр’Ьме про-
яви на форми въ обществения животъ не изтикватъ извед-
нажъ и окончателно прЪдидещигЬ. НапримЪръ, общинно-
родовниятъ и постепенно зам^нилиять го общинно-селски
или задруженъ (общинно-сЬмеенъ) бить изчезватъ не зав-
часъ, като отсттхпватъ Miscro на феодалния, или още по-
късния — частно-правния, или индувидиалния (бить). Сл-Ьди за
това се ср’Ьщатъ въ много области. Въ вещното право и въ
наше врЪме оше сжществуватъ не само вещни сервитути,
каквито сж: правото да се пасе добитъкъ въ чужди ниви слЪд>
жетвата, или да се влазя въ чужда гора, но и дълго врЪме
жив’Ьещиятъ обичай да не се отчуждаватъ родовни земи, или
да се отчуждаватъ само при извЪстни ограничителни усло-
вия, каквото е това да присжтствуватъ и даже да се съгла-
сятъ съсЬдитЪ и насл'ЬдницитЬ за това отчуждение. — Отъ
друга страна, скществува правото не само за родовото, но и за
съсЬдско откупване (шефиликъ), което се е уцържало до
наше врЪме въ Кабилия и Индия, въ швейцарскитЬ кантони
Граубюнденъ и Швицъ, както и въ н-Ькои области на Пири-
*) Юридически ВЪстникъ, И. С., 3.
Максимъ М. Ковалевски
17
неите та и въ местности на Испания и Франция'). Като
изучва тЬзи остатьци на п жив' iHi битъ, изслЪдова*
тельтъ има пълно право да заключи за характера на учрЪж-
дението въ онова време, което първо е извикало този битъ
въ живота.
Но да видимъ най напрЪдъ, какво разбира Ковалевски
подъ историко сравнителенъ методъ въ областьта на прав-
нитЬ издирвания.
Тоя въпросъ е разгледанъ отъ него въ най-ранната му
студия и въ поменатитЬ по сетнЪшни статии. Това не е само едно
просто сравнение, или съпоставяне на законодателствата на
два народа, стоещи на разни стжпала отъ обществено раз-
витие. Тъкмо за това и К. изм^нява самия терминъ, и намЪ-
сто сравнителенъ, той нарича този методъ историко-сравни-
теленъ. Китай и Англия, Персия и Франция постоянно се срав-
няватъ въ съчиненията на Монтескье, който се придържа о
сравнителенъ методъ въ смисълъ съпоставителенъ. Но за та-
кова сравнение не може и дума да става отъ тЬзи малцина
историци и юристи, конто съ своигЬ трудове прокараха пжть
и пр-Ндставиха образци на историкосравнителния методъ въ
юриспруденцията 2). К. казва :
„ТЬзи или други законодателства се сравняватъ отъ из-
слЪдователигЬ: или защото народите, къмъ конто принадле-
жать тЪзи законодателства произхождатъ отъ единъ общъ
дънеръ, а слЪдователно били сж способни, въ тЪхнитк очи,
да изнесатъ изъ общата родина общи юридически убежде-
ния и институти, или защото, нЪмайки даже такова общо
произхожление, и слЪдователно такова общо достояние на
обичаи, на нрави и учреждения, те еднакво сж доживали
или дорасли до техъ, съ други думи, достигнали еднакви
етжпала отъ обществено развитие. Въ първия смисълъ, срав-
нителниятъ методъ разбира и практикува Фриманъ и, по
неговия образеиъ, професоръ Сергеевичъ; въ втория, той се
прилага въ трудовете на тёзи предимно английски и немски
историци и юристи, съ дружните усилия на който ще се
удаде, както азъ мисля, да се надари още XIX векъ съ есте-
ствена история на обществото“ ).
Ковалевски не е напълно съгласенъ съ Фримана по
неговите възглеци за историко сравнителния методъ. Фриманъ,
като разгледва причините за приликата или отликата въ учре-
жденията на народите, отдалечени единъ отъ други, намерва
три вьзможни причини, конто пораждагь еднакви явления въ
бита на народите: 1. заеманията; 2. действието на еднак-
вите условия, конто водятъ къмъ еднакви послЬдици; 3 про-
изхождението на народите отъ единъ общъ коренъ. Явле-
i) Сжщо мйсто, 13.
Сжщо мЬсто, стр. 9—10.
3) Сжщо мЬсто, 10.
Сп. на Бълг академия. Кн XXI
2
18
Стефанъ С. Бобчевъ
нията отъ тази третя категория сж общо наследство, което
народите сж получили отъ оная доисторическа епоха, когато
те всички сж съставяли единъ народъ и сж живели въ една
обща родина-
Тази третя причина за прилика на общественитЬ явления
Ковалевски не приема и въ поменатата си най-ранна статия
я подлага на обстойна критика. Фриманъ въ труда си6) казва,
че въ италийската.гръцка и германска страни ние еднакво на-
мерваме заченки за тоя редъ на политическо управление,
на чело съ единъ краль, който управлява не по произволъ,
а съ съвегь отъ старейшини, като изисква и съгласието на
народно събрание въ случай на особена важность. Това свое
положение Фриманъ счита за възможно да доказва възъ
основа на данни отъ сравнителното езикознание. Споредъ него,
ако въ езика на сравняваните народи термините, обознача-
ващи приличии учреждения, произлазятъ отъ общъ езико-
венъ коренъ, ние имаме веренъ бепегъ, че тези учреждения
сж възникнали първи пжть въ началната обща родина и че
сж били разнесени отсетне по разни краища на света
отъ народности, конто постепенно се отделяли отъ общия
арийски коренъ. И Фриманъ привежда термините за обозна-
чаване върховния управитель: rex, cuning. У римляните и
германците имаше еднокоренни думи за самата служба на
управлението: гедеге у римляните, rice у старите англичани,
reich у холандците.
Ковалевски намерва, че наистина сравнителното езико-
знание несъмненно е „въ състояние да открие предъ насъ
картината на материалния битъ на арийците въ епохата
на техното съвместно съжителство; но да се направи сж-
щото заключение и относително обществения техенъ
битъ, гова положително е невъзможно“. И К. обосновава
така своето възражение: когато въ арийските езици на мер-
ваме еднокоренни изрази, напримеръ за разните домашни
животни, то лесно можемъ да заключимъ, че те сж опито-
мени, тогазъ когато народите отъ арийски произходъ имали
една обща родина; но това не може да се каже сжщо така
и за изразите, конто служатъ за обозначаване нравствени, а
нематериялни понятия. „Отъ това обстоятелство, че гедеге и
rice сж думи отъ единъ коренъ, още не следва, че конкретни
представления, свързани съ всека отъ техъ, сж билитожде-
ствени. Сравнителната граматика е безсилна да ни каже, що
сж разбирали римляните подъ управление, дали сжщото,
което и германците, или не?“ 7).
Вънъ отъ това първо възражение, К. прави и след-
ното: ни единъ народъ не е развилъ своята гражданстве- 7
7) Тази книга е приведена на руски отъ професоръ Коркуновъ:
Сравнительная политика. С. Пб. 1872 стр. 81 и слЪд.
Максимъ М. Ковалевски
19
•ность самъ по себе си безъ егнографическо смЪсване съ
други — смЪсване, извиквано отъ нашествия и завоевания.
•Вземемъ ли ние Индия, Персия, Гърция, Римъ, славянскигЬ
и келтски държави, ние еднакво сме принудени да кажемъ,
че всЪка отъ гкхъ е дЬятеленъ факторъ на исторически про-
•гресъ само подиръ това, откакъ въ нейната среда е станало
сливане на разноплеменни, дълго време враждебни една на
друга, народности. Кой наистина ще се рёши да утвърдява,
че въ Индия ние ср-Ьщаме само чиста арийска кръвь, безъ
примЬсь на туранска въ лицето на народите отъ дравидийСки
произходъ? Кому не е познато, че историческата роля на
перситЪ почва отъ момента на тЬхното сливане съ мидянитЪ,
— народъ отъ турската раса? Развитието на римската граж-
данственость сжщо тъй е свързано съ факта на въздЪйстви-
ето върху нея на етрускигЬ — народъ, който никакъ не е
отъ арийска кръвь. Че келтитЪ завариха Европа заселена съ
народи отъ турански произходъ ') — иберигЬ и лигуритЪ —1
познато е на всЪкиго, който шо годе е боравилъ съ архео-
ологията на западна Европа; а пъкъ основанието на руската
държава. одновременно отъ славянски и фински племена е
засвид'Ьтелствувано отъ самия Несторъ. Ако арийскитЬ на-
роди изпжкватъ на арената на историята не въ своята първо-
начална етнографическа чистота, а подиръ - смЪсването съ
еднородни племена, то пита се, каква възможность има да
се отнасятъ едни или други явления отъ тЪхния общест-
венъ животъ за сметка изключително на тЪхния арийски
произходъ".
Къмъ тЬзи двЪ възражения К. прибавя и това, че
има случаи, когато учреждения, донесени или наслЪдени отъ
стара родина, да сж изчезвали подъ влиянието наизмЪнената
ср^да, въ която те сж попаднали. Етруското население въ
Ретия (сегашенъ Граубюнденъ) достигнало въ римско време
висока култура, изтласкано постепенно изъ долините и го-
рите отъ келтски и германски завоеватели, е развило у техъ
чуждъ, неотговарящъ на новите физически условия на бита
имъ, пастирско-общественъ животъ. Друго: берберите, подъ
влиянието на римската култура и римското право, възприели
индивидуални форми на имэтни отношения, постепенно сж
приминали къмъ обшинни такива, до колкото сж били от-
блъсвани къмъ пустинята отъ арабски нашествия.
Предъ видъ на тези съображения К. заключава, че
третото правило на Фримана не би требвало да се приема,
и че първите две — заеманията и еднаквостьта на усло-
вията — сж достатъчни да обяснятъ тези или онези прилики
въ учрежденията. Предъ видъ на това К. изтъква, че зада-
чата на сравнителния методъ, както той го разбира, се
свежда къмъ това че, като отдели въ особна трупа при-
личните у разни народи обичаи и учреждения, както те се
20
Стефанъ С. Бобчевъ
нам'Ьрвать на сходни степени на тЪхното развитие, съ това
да се даде материалъ за построение историята на прогре-
сивното развитие въ формитЬ на общежитието.
Не съмъ се съгласявалъ и не мога да се съглася съ.
тази критика на К. и съ правенитЬ огь него възражения
противъ третото правило на Фримана, т. е. че нЪкогашната
прародина на извёстни народи е причина, съ която може да
се обясни произхода на известии у тЪхъ обичаи и учреж-
дения. Сравнителното езикознание не е абсолютно средство,
да ни разкрие сходнигЬ явления и въ областьта на мате-
риалния животъ; то може да ни въведе въ заблуда тъкмо-
по сжщигЬ отображения, конто привежда и самъ К, за да
предупреди грКшките отъ прилагане правилото въ обла-
стьта на обществения битъ. И въ изразите на материалния-
битъ се срещатъ еднокоренни думи у разни арийски езици,
даже въ такива на едно широко племе — славянското, конто
изразяватъ не сжщите конхретни представления. Такъвъ е
случаять съ думата жито, която обозначена не сжщото въ раз-
ните славянски е»ици. Колкото се отнася до въпроса за това,
че нема народъ безъ чужда примесь, следователи© отъ една
само раса, требва да се каже следното: смесване има и у
френци, и у германии, и у руси, но това смесване не е из-
менило основния типъ, не е преродило основния наииона-
ленъ елементъ, типическите черти сж запазени, и езикътъ,
както обичаите и верските предразсждъци и вгобще фолк-
лорътъ, въпреки чуждицитЬ и влиянието имъ, не сж се из-
менили до толкозъ, че да не говорятъ ясно на изследова-
теля и да не му даватъ онези нишки, който сж необходими
за изучванията му, даже и тогазъ, когато поменатигЬ обичаи
и други културни прояви сж преминали презь известна ево-
люцкя и сж се заменили съ други.
Впрочемъ, може да се приведатъ и съображения, заети
отъ единъ по-късенъ по врёме трудъ на Ковалевски, отъ
който изгледна, като че той вече не се придържа следъ 35
години така строго о изказаното си мнение. Поне така би
могли да бждагь тълкувани некой места въ статията му отъ
1913 год. подъ насловъ : «Какой светъ бросаетъ изучен!е сла-
вянскаго права на бытовые порядки русскаго крестьянства *)
Вь тази си статия К. намерва, че „простонародниятъ битъ у
славяните се отличава съ неизменность и очевидно е запа-
зилъ поради това не малко архаизми. При несъгласието на
руски учени върху въпроса, какъвъ е билъ началниятъ руски
бигь родовенъ, общински или семеенъ, — важенъ за уяс-
нение на въпроса е богатиятъ материалъ, който заключава
въ себе си славянскиятъ фолклоръ, особено на Балканския по-
"  ’  1 1 
!) Славянски вопросъ въ его современномъ значеши. РЪчи и
статьи. Издаьпе „Общества славянскаго научнаго единен'|я“. СПБ. 1913
година, стр. 139.
Максимъ М. Ковалевски
21
луостровъ, д-Ьто пълното противополагане на славянската и
тюркска култура на християнството и мохамеданството е
направило немислимо развитието на тоя подражателенъ про-
цесъ, на туй възприемане чужди уредби и понятия, как-
вото ние свързваме надлъжъ и наширъ въ славянскитк земи въ
Австрия съ понятието на германизацията. И като говори за Ка-
велина, който още въ края на 50-ткхъ годиние посочвалъ на не-
обходимость та отъ сравнителенъ методъ, за да се опрЪд'кли при-
емството въстадииткна руското обществен© развитие,той казва,
че Кавелинъ се е отнесълъ скептически къмъ мисъльта' за
простотозаемане и обяснявалъ приликатавъ нравигк и учр’кж-
денията, въ пов^крията и обредигк, както съ общностьта на
человЪческата природа, така и съ близостьта на условията,
въ който тече животътъ на първобитнигк, или близкигк къмъ
първобитность, народи". И веднага слкдъ това Ков. прибавя
една мисъль, която изглецва да изм^ня значително неговия
възгледъ върху третото Фриманово правило за приликитк вт$
учр-кжденията у разнигк народи. „Но има, казва Ковалевски,
още единъ изворъ на сходство: това е общностьта на исто-
рическитк сждби въ миналото. У германскитк народи, вънъ
отъ уредбигк, подобии на който могатъ да се нам'крятъ и
у разноплеменни съ гкхъ народности, има общи и за ц'Ьлото
германство черти. Това е било установено отъ Юстусъ Мо-
зеръ въ края на XVIII столетие. Скщото тр^бва да се каже
и за славянскигк народи. Никога сравнение не се явява не-
плодотворно, отколкото въ тоя случай, когато сравняванитк
народи принадлежать къмъ единъ коренъ, излЪзли сж отъ
една обща родина и говорятъ до сега на сходни по между
си езици" (Ц. Ст. ст. 27). И по-нататъкъ К., като’ Привежда
нЪколко институти, сжществуващи у южнитк славяни, за за-
другата, за побратимството, за посестримството, казва: „Че
побратимството е познато и на нашего (руското) обичайно
право, това е разбира се вънъ отъ пр"Ьпирня. И въ него,
както и въ съотв'ЬтнитЪ уредби у южнигк славяни, продъл-
жаватъ да жив-Ьятъ слЪди отъ това кръвно единство, което
нЬкога е съставяло единъ отъ стълбоветЬ на общославян-
ския бить".
Истина е, че въ случая К. подцържа своята теза за при-
лагане на историко-сравнителния методъ само върху законо-
дателства и институти на народи отъ общъ коренъ, въ слу-
чая славянския, но това положение би могло да се заши-
щава и за народитк отъ една общоарийска раса, както прави
Фриманъ, и както това се възприема отъ професоръ Сер-
гкевичъ и отъ други историко-правници. Не мога да се
съглася съ възражението на 1Л. М. още и заради това, че
и историята, и животътъ ни сж дали примири за възприемане
•на институти, станало не само чрЪзъ съзнателно заемане или
пъкъ поради еднаквата природа и условия на живота, но и
22
Стефанъ С. Бобчевъ
чрЪзъ несъзнателно, непроизволно възпроизвеждане на ин-
ститути отъ първоначалната обща родина по силата на
психическата наслЪдственость, който принципъ е достатъчно-
установенъ отъ издирванията на английския ученъ антропо-
логь Гальтонъ и отъ фреьския модеренъ мислитель Рибо.
Признаемъ ли. че существу в а психическа наслЪдственость,
то се налага да диримъ причините на приликите въ обществе-
ните учреждения не само въ съзнателното подражание или зае-
мане, и въ еднаквитЬ условия. Напротивъ, става необходимо
да признаемъ сжществуването и на трета трупа причини за
сходство, основани върху несъзнателного подражаване, върху
колективната психическа наслЪдственость.
Като приема за причина на прилики въ учрЪжденията на
народитЬ въ разни времена факта на прекото имъ зае-
мане или еднаквостьта на условията. К. настоява, че „първата
задача на сравнителния методъ е да отдели въ особени ка-
тегории тази и друга сума на сходни явления. .. а съ помо-
щьта на историко-сравнителния методъ юристътъ може да
отговори на въпроса, отъ какво се извиква тази еднаквость-
въ условията. Очевидно изворътъ й лежи не въ повтаряе-
мостьта на сжщитк събития презъ векове и хилядолетия,
тъй като историята не знае такива повторения, а въ преми-
наването отъ разни народи презъ еднакви стадии на обще-
ствено развитие — обстоятелство, благодарение на което,
при неприликата на цель редъ определяни отъ историята явле-
ния, два или повече сравнявани народи могатъ да иматъ общи
темъ форми на битъ, макаръ и нередко разделени напълно и
презъ разстояние на хилядолетия. Така задачата на сравни-
телния методъ, както го разбираме, се свежда къмъ това:
като отдели въ особена трупа прилипните у разни народи,
на сходни стжпала отъ развитие, обичаи или учреждения, да
даде съ това материалъ за построение историята на прогре
сивното развитие въ формите на общежитието и на техния
външенъ изразъ на правото*.
Като констатира факта на преминаване отъ разнопле-
менни народи сжщите стадии на развитие, историкътъ-юристъ
не ограничава още своята задача : той отива по-нататъкъ и
се опитва да обясни причините на постепенната замена на
едни форми на человеческо общежитие иедни норми на право-
съ други и да възстанови хода на преемственото развитие
на едните (формите) и на другите (нормите). И споредъ К.
тукъ требва да се спре работата на историка-юристъ за сега.
Не че той не може да намери въ историко-сравнителния ме-
тодъ източникъ за обяснение причините и на разликите, а
не само на приликите, въ общественото развитие на раз-
ните народности, а защото за сега требва да се изучать
приликите, требва да се изучи самия ходъ на общественото-
развитие, пъкъ нека бждещите изследвачи допълнятъ и
поправятъ нашите изводи.
Максимъ М. Ковалевски
23
Относително сравнителния методъ К. идва до слЪдното
общо заключение. Той може да се разгледва отъ двЪ точки:
първо, като средство за построение на съвършено още
новия клонъ на описателната социология — естествената исто-
рия на човЪшкитЬ общества; второ, като единъ отъ прие-
митЬ при изучване на историята на това или онова нацио-
нално право въ частность. Въ първия случай сравнителниятъ
методъ би трЪбвало да се прилага едноврЪменно за из-
учване най-разнообразнитЬ страни на общежитието; въ
втория — той се прилага при изучване историята на пра-
вото на тоя или оня народъ, и не за обогатяване прав-
ната история съ новъ материялъ и за обяснение факта на
произхождението на единъ или другь институтъ въ юриди-
ческия битъ.
По тоя начинъ сравнителниятъ методъ, нареченъ отъ
К. историко-сравнителенъ, се отличава съвсЬмъ отъ другитЬ
приеми, каквито сж: 1. тоя на прЪживЪлицигЬ; 2. тоя н?
сбора отъ правни норми у единъ народъ въ изучвания пе-
риодъ на неговото развитие, т. е. обичайноправниятъ приемъ;
3. приемъ чрЪзъ изучване даннитЬ на езика, митологията и
народнигЬ умотворения и, най послЪ 4. на вещественитЬ
свидЪтелства, доставени отъ археологическигЬ разкопки. ТЪзи
четири приема, употрЪбявани отдЬлно или наедно, служатъ
за обогатяване правната история съ нови елементи и свЪ-
дЪния. Но за да дадатъ неопровержими резултати, rfe трЪбва
да бждатъ прилагани едноврЪменно и при взаимни проверки,
защото различнитЪ явления на юридическия битъ сж гЬсно
свързани помежду си и носятъ върху си общия отпечатъкъ
единъ на други.
Особено напира К. върху приема на изучване прЪжи-
в-ЬлицитЬ, което е способно да открие такива страни отъ
юридическия битъ на нашето минало, конто никакъ не сж
засвидЪтелствувани отъ исторически паметници, но конто не
по-малко се явяватъ като естествени послЪдици отъ изо-
бражавания отъ гЬхъ битъ. Така, напримЪръ, въ прЪжив"Ь-
ното право за родовото откупване на имоти, или пъкъ за
запр'Ьшенията да се отчуждаватъ родовни имоти, като при-
надлежности на родовия битъ, К. вижда пр’ЬживЪлици, конто
давать основания и конто сж нови данни, за да се твърди,
че нЪкога славянитЬ сж живЪли въ родовенъ битъ.
Относително обичайното право, К. му отдава голЪмо
значение за обогатяване и за възстановяване много страни
отъ нЪкогашния юридически битъ на народа, защото за
много институти законодателнитЪ сбирки, даже отъ най-ранно
врЪме, не говорятъ нищо ’). И, прЪдъ видъ на погр’ЬшкитЬ,
до който могатъ да ни доведать изучванията на юридическия
О Историкосравнительный методъ, стр. 33, 34.
24
Стефанъ С Бобчевъ
животъ само възъ основа на некой законодателни паметници,
К. посочва, както се вече помена.още и на филологическия, ми-
тологическия, фолклорния и археологический методъ. К. прЪду
прЪждава изследвачите отъ погрЪшки, къмъ каквито може
да ги доведе употрЪбяването само на единъ отъ поменатитЬ
приеми, като посочва на гр'ЬшкитЪ, направени отъ профе-
сора Самоквасова, който, възъ основа само на своитё на-
блюдения при направенитЬ отъ него разкопки въ Черни-
говска, Полтавска, Курска и Харковска губерния, непровЪря-
вайки съ други приемъ археологический методъ, както въ
своя трудъ „Происхождение городовъ въ Росой" така и въ
„Истор|я русскаго права . допуска нЪколко погр'Ьшки, конто,
мисли К., щЪха да бждатъ избЬгнати. ако Самоквасовъ беше
се обръщалъ къмъ разнообразнее приеми и къмъ взаим-
ната проверка на резултатитЬ. Така, напримеръ, Самоква-
совъ мисли, че е нам-Ьрилъ въ многото градища, уцелели и
до сега въ Русия, реални доказателства за прЪобладаването
въ най-стария периодъ на руската история на градския битъ
надъ селския. Ковалевски оборва това твърдение на Само-
квасова, който вижда старината на градищата въ сжществу-
ването до гЬхъ на погребалнитЬ могили. К. опровергава
пр’Ьди всичко твърденията на Самоквасова. че тЬзи могили
сж били непременно славянски и че славянитЬ имали изклю-
чителния обичай да погребватъ своите въ земята а н^мцитЬ
— да ги изгарятъ. Съ цитати отъ Грима за погребалнигЬ
обичаи у разните народи, К. оборва това твърдение и до-
казва, че и погребението и изгарянето се срещатъ едно до
друго у всички племена не само отъ арийска челядь
но и у племена отъ всевъзможно произхождение. К. посочва
на Самоквасова, че той е требвало да се обърне къмъ ан-
тропологическим приемъ, ако е искалъ да определи народ-
ностьта на могилите. Но даже и да се приеме, че народно-
стьта и на градищата и на могилитЬ е доказана,—че това сж
наистина слёди отъ славянските северяни, пакъ споредъ К.
не трЪбва да се счита, че „северянин отъ езическо време
имали значителни политически общества", както това прави
Самоквасовъ *)• Най много би могло да се заключи, че севе-
ряните, както всички други народи, като сж минали отъ
скитнически животъ къмъ заседналъ, но враждувайки съ съ-
седите, и те сж ограждали своите селища за случай на въз-
можни нападения. Ковалевски опровергава и твърдението на
амоквасова, че е имало у старите славяни твърде много
градове, тъй като въ действителность градове, каквито сж
били Киевъ, Новгородъ, Черниговъ, Ладога, е имало твърде
малко, а е имало градища или крепости, т, е: селища, окрж-
жени съ валове и трапове, конто сж служили като временни
О Ц. С 30.
Максимъ М. Ковалевски
25
'или постоянни укр^Ьпени лагери. Наистина, Самоквасовъ е
изучилъ около 7,200 градища, отъ който повечето нЪматъ
по гол’Ьмъ размЪръ отъ 500—700 аршина или ступки въ
окружность. Та нима тЪзи малки укр’Ьпленийца могатъ да
се считать за градове, или тЪхниятъ сборъ може да служи
за доказателство, че у славянигЬ е имало много градове, че
градоветЬ били повече и по-ранни отъ селата — и че селата
су произлЪзли отъ градове? Въ „Критическое Обозр’Ьн1е“,
журналъ издаванъ огь В. Миллера и отъ М. М. Ковалевски,
№ 8, К. напечата статия подъ насловъ „Още за господина
Самоквасова и за неговитЬ методологически приеми“, въ
която нашиятъ авторъ още веднажъ подцържа своигЬ по-
ложения. Той се позовава между другого и на сущитЪ пи-
сатели, на конто и Самоквасовъ: на Тацита, на Цезаря и на
арабския писатель Ллъ-Масуди, който е писалъ въ първата
половина на X вЪкъ. Като говори за бурджанигЬ или бъл-
гаритЬ, Алъ Масуди между друго зоб'ЬлЪзва: „Областьта на
бурджанитЬ е окружена съ стоборъ; селата нЪматъ такива
стобори". Този текстъ, споредъ К. дава ключа да се схване,
какво разбирать Длъ Масуди и по-къснигЬ арабски пи-
сатели съ понятието „село“ у славянитЪ Очевидно, rb раз-
бирать подъ това неукрЪпени селища; О1ъ което пъкъ
може да се заключи, че всЬки путь, когато тЬ говорятъ за
славянитЪ и употр-Ьбявагь термина „градъ", искать да
кажатъ не друго, а само туй. че това или онова селище е
укр'Ьпено- К. заключава, че Самоквасовъ не е сполучилъ нито
да докаже, че градовегЬ пр'Ьдшествуватъ селата, конто били
възникнали отъ градоветЬ, нито да опровергав, както про-
дължава да утвърдява Ковалевски, възъ основа на работи
отъ германски и франнузки историци на протежението на
цЬлата западна Европа, че градовегЬ су произлЪзли отъ
селата.
СвоитЬ изучвания за историко-сравнителния методъ К.
завършва, всЪки путь, когато се занимава съ тая тема,
като прЪпоручва ецновр'Ьменно обръщане къмъ разни
приеми за проверка на добититЪ заключителни положения.
Той особено настоява. ислЪдвательтъ на старого врЪме
и на неговото право да не се спира върху изучванията на
паметницигЪ, като търси само буквалното съдържание
на гЬзи паметници и като се задоволява съ помощьта на
логического тълкуване, а че е необходима прЪди всичко една
строго научна критика на самитЪ паметници. И като се го
вори за критика, не трЪбва да се разбира само външната, т. е.
критиката на самия текстъ, както обичатъ да правятъ много
изсл'Ьдвали на юридическитЪ страни, но и вутрЬшната кри-
тика, т. е. критика на това, което се съдържа въ самия текстъ-
Ето първата задача на всЬко колко-годЪ научно изучване
на старитЬ законодателни паметници. НетрЪбва отъ липсата
26	Стефанъ С. Бобчевъ
въ нЬкой паметникъ, на известна юридическа наредба да се-
изважда безспорно свидЪтелство, че не сжществуватъ тЬзи или
други нории, както не трЪбва и всЬко утвърждение да се-
счита за пълно доказателство, какво въ страната е сжществу-
вало утвърдяваното явление. Много наредби отъ дЪйствува-
шето право не сж внесени въ старитЬ сбирки отъ законе-
дателенъ характеръ, а много най-стари редакции или не сж.
дошли до насъ, или сж дошли съ добавки, тълкувания и из-
вращения, така че не всичко> за което тЪ утвърдяватъ може-
да служи като пълно доказателство, че то е сжществувало въ •
онова вр"Ьме. При това има термини, конто се употрЪбяватъ
въ по-сетнЪшни паметници, при всичко че вече понятието,
което rfe сж продетавлявали въ по-ранно вр"Ьме, никакъ не-
е прилагало за термина. К. привежда за доказателство акто-
вегЬ за подарени земи и владения не само отъ Вилхелма
Завоевателя, но и Хенриха I, Ричарда, Иоана Безземелни,.
Хенриха III и ЕдуардовцигЬ, и у всичкигЬ тЪзи се повтарятъ
однообразно сжщитЬ англосаксонски термини. Даренията
всЬки пжть ставатъ cum saca et soca, thol, theam, infangtheof,.
utfangthief, grithbruche, hamsocna и т. н. Сега, пита се, има-
ли право изслЪдвачьтъ да заключава отъ едното употр’Ь-
бяване на казанитЬ англосаксонски думи въ XI, ХП, XIII и
XIV Векове, че изказанитЬ отъ тЬхъ понятия сж били познати
по това вр^Ьме, къмъ коего се отнасятъ самигЬ паметници?’
ЮридическигЬ формули прЪзъ ц-Ьли столетия оставатъ не-
изм"Ьнни, много пжти въпрФки измЪненитЪ условия на народ-
ния животъ, въпр'Ьки сьвършеното изчезване или промЪна
на характера въ поменаванитЬ отъ тЬхъ институти- Затова
необходимо е историкъть-юристъ да се обръща възможно
пр-Ьдпазливо съ тЬхъ. Само ако юридическитЪ явления, съдър-
жани въ актоветЪ, се подкрЪпятъ и отъ други тогавашни
паметници, може да се приеме гЬхното сжществуване. Като
прим’Ьръ, К. привежда обстоятелството, че въ грамоти отъ
XIV в"Ькъ се ср’Ьща поменаване за frankplege, или десе-
тичленни съюзи на кржгова поржка, както и въ грамоти отъ-
края на IX столетие. СлЪдва ли отъ това, че този института»
извиканъ въ живота отъ завоеванието. е продължавалъ да
жив’Ье и подиръ сливането на двЪтЬ народности, англосак-
сонска и норманска? Като се изучать едновр"ЬменнитЬ памет-
ници, ще се види, че сждебнитЪ протоколи разбирать, подъ
старого име, началници на десетини (decinators, capitales plegii)
въ едни чифлици — изборнитк селски старей, въ други — чле-
новетЬ на обвинителното жури, т. е. това, което сега нари-
чаме сл-Ьдователи и прокурори. И тукъ, прочее, когато се
изучва единъ източникъ, необходимо е заключенията да се
проверять съ паралелно изучване и на други източници.
Дълбоко уоЬденъ въ голЪмата полза за науката отъ
историко-сравнителния методъ, К. при всЬки даденъ случай
Максимъ М. Ковалевски
27
се повръща и силно прЪпоржчва прибЪгването къмъ него.
При това той постоянно подчертава, че сравнителниять методъ
трЪбва да се подпомага и пров’Ьрява съ други приеми, как-
вито сж изучването на фактитЬ на прЪживяване, на сбора
отъ правнитЬ норми на извЪстенъ народъ въ изучвания пери-
одъ отъ неговото развитие, съ даннигЬ на езика, на митоло-
гията и народната литература, и най-после съ вещественитЪ.
свидЪтелства, доставени отъ археологическитЪ разкопки. Всич-
ки, и всЬки отъ гЬзи приеми, водять прЪко къмъ обогатя-
ване съ нови данни; но тЬ трЪбва да бждатъ прилагали
сжшевр’Ьменно и съ взаимна проверка. По този начинъ е-
възможно да се добиятъ правилни общи заключения.
IV
КОВАЛЕВСКИ ЗА ИСТОРИКО-ПРАВНАТА НАУКА.
Звщо К. отдава много голимо значение на историко-правната наука. —
Трудове на К. по историята на правото. — Списъкъ и прЪдмегь на по-
главнигЬ му трудове по историята на правото.
яДогматическата юриспруденция никога не се ползуваше
съ мойте симпатии, казва 1Л. М. въ своитЬ лични спомени-
за московския университетъ1), и сжшото още повече мога да
кажа за тази нравствено-правна метафизика, която подъ
името на философия и енциклопедия на юридическитЪ и-
държавни знания, или обща часть на държавното или углавно
право, се прЪподаваше и още пр'Ьподава върускигЬ универси-
тети по образеца на германскитЬ. Мене несравнено повече-
ме привличаше икономиката и обществознанието..
Въ неговото душевно настроение, създадено въ мла-
дини и въ вр"Ьме на неговата подготовка, подъ влиянието
на историци и историкоправници социолози и социалъ-ико-
номисти, той отдаваше най голЪмо значение на историко-
правнигЬ издирвания. Своята встжпителна лекция къмъ курса
на сравнителната история на правото той почна така:
„Задачата на историческата юриспруденция • въ Русия
трЪбва да бжде несъмнЪно, прЪди всичко, изучването на
много любопитното и въ много отношения своеобразного
движение въ развитието на рускитЪ правни институти. За-
туй азъ сматрямъ като много честито явление това обстоя-,
телство, че най-добригЬ представители на юридическитЬ дис-
циплини въ нашитЬ университети всецело посветявать себе
си въ последно врёме на изучването на историческите
сждби на руското законодателство въобще, и на тези или
1) Въ .ВЪстникъ Европы" статия „Москов. Университетъ въ концЪ
70-хъ и началЪ 80-хъ годовъ прошлаго в+,ка“.
28
Стефанъ С. Бобчевъ
онЪзи учреждения въ частность. Въ това е гЬхното истинско
призвание; въ това лежи изпълнението на дългъ не само по
отношение на руската, но и на запацно-европейската исто-
рическа наука, на която синтетическитЬ изводи не могатъ да
намЪрятъ яка основа, освенъ следъ като по-напредъ стане
едно запознаване съ процеса на общественото развитие на
европейский Изтокъ, до сега малко познать. Като се знае,
колко грамадно значение азъ придавамъ на работите по
историята на руското право, вие нема да се удивите, като
чуете отъ мене, че на тая цель, т. е. на всестранното изуч-
ване на оригиналния въ много отношения ходъ на развитието
на руското законолателство, азъ подчинявамъ всички оста-
нали работи. Изучването резултатите. добити вече въ наше
време отъ сравнителната история на учрежденията по въпроса
за са мосто я тел ния ходъ на развитието на човешките обще-
ства изучване, което требва да състави съдържанието на
моя курсъ презъ текущата академическа година, требва да
бжде въ мойте очи нищо повече отъ помощь за всестранното
обяснение сждбините на отечественото законодателство1).
Ковалевски почва своята научна книжовна дейность,
както и своята преподавателска кариера, съ историко-правни
работи, а именно съ сравнително правка история, поставена
върху широка основа на обществознанието. И презъ целия
неговъ животъ ние го виждаме посветенъ предимно на исто-
рико-правни трудове. Неговите социологически работи беха
тесно свързани съ историко-правнитЪ му издирвания. Той
имаше за идеалъ, както го заявява при встжпването си на
университетската катедра, чрезъ историко-сравнителния ме-
тодъ и съ примерите, конто посочваше като необходими за
историко-правния изследвачь, да възсъздаде това, що самъ
нарича „естествена история на обществото* *12) или историята
на естествения растежъ на човешките общества ^), която той
инакъ нарича .клонъ на описателната социология4).
Задачата на историческата юриспруденция въ Русия,
споредъ него, требва да бжде, прёди всичко и несъмнено,
изучването на крайно ингересния и въ много отношения
своеобразенъ ходъ на развитието на руските правни инсти-
тути. И тъкмо за това, че историческите паметници, особено
по най-стария периодъ на руското право, сж недостатъчни,
Ковалевски препоржчва съ жаръ своя историко-сравнителенъ
методъ, който единственъ е въ състояние да послужи за по-
строяването на една разумна история на правото, като я обо-
1) Статия ,0 мегодологическихъ пр1емахъ при изучен!и ранняго
epio въ и тор1и учреждетй'. Въ Юридическим ВЪстникъ, година 1878,
кн. I, стр 3, 4.
и	<о Рапнительныи методъ въ юрис пруде ищи* ст. 10.
•’) С. М. стр. 22.
•) С. М. стр. 69.
Максимъ М. Ковалевски
29
гати съ нови данни чр~Ьзъ приемиуЬ на пр'Бжив'Ьлицит'к, на
фолклора, на вещественитЬ доказателства, добити чр"Ьзъ
разкопкитЬ, на народнитЬ вЪрвания и сравнителното ези-
кознание.
Почитатель на Опость Конта и на неговата положи-
телна философия, проникнатъ отъ Кантовската философия,
особено отъ неговата „Критика на чистия разумъ", критически
познавачъ на Марксовото учение, както и на еволюционнитк
теории отъ него врЪме, сматрящъ, че социологията е научна
история на живота и развитието на обществата, Максимъ
Максимовичъ бЪше съср'Ьдоточилъ, споредъ израза на единъ
неговъ връстникъ, историка КарЪевъ, особено внимание
върху историческата наука на обществения строй, като
основа на исторического развитие 1). Впрочемъ, това го под-
чертава и самъ Ковалевски въ статията „Мое научное и ли-
тературное скиталчество** 2). Тука знаменитиятъ историко-
правникъ чертае и единъ планъ на своигЬ научни работи.
Той се готви да продължи „Историята на произхода на
съврЪменната демокрация“ до епохата на Наполеона. „Кол-
кото повече се приближава нЪкой, пише той, къмъ фаталния
прЪломъ, отъ конто се почва застаряването, толкозъ повече
се усЬща потрЪба да се свържатъ въ едно ре»ултатигк отъ
своитЬ работи, да се даде синтетически изразъ на мислигЬ.
Интересьтъ къмъ монографически издирвания постепенно
паца и се явява желание, да се обхванатъ цКли епохи съ
общъ погледъ Този периодъ вече наступи за менъ. На 44-та
година отъ живота вр^ме е да се помисли вече да се остави
нЪщо ц.'Ьлно, а не само отдЪлни опити за изтъквание нови
или оживяване стари хипотези. Осв"Ьнъ това, и руската чи-
таеща публика се нуждае най много отъ такива синтетичес-
ки работи... Занятието ми съ общи теми, над"Ьвамъ се,
нЬма да ми побърка да изпълня и друга второстепенна за-
дача: да запозная европеискитЬ учени съ това богатство отъ
материалъ, каквото пр'Ьдставлява, за така наречната ембри-
ология на правото, обичайното право на различнигЬ на-
родности въ руската държлва и старигЬ източници на рус-
кото и други славянски законодателства. На тази цЪль от-
говарягъ издаденит"Ь отъ мене на френски и английски съчи-
нения. а въ тоя редъ—и очеркит^ на великоруското и мало-
руското обичаино право, конто се печататъ въ Revue historiqne
de droit fran^ais Европейскага наука открито иска това отъ
малцината, който като мене сж задължени за своето развитие
на западна Европа, а въ сжщото вр"Ьме обладаватъ недо-
стжпния ней, поради спьнката на езика, суровъ материалъ.
Такаазь раздвоеность въ занятията отчасть спира хода имъ.
V Въ руския вЪсгникъ „РЪчь“, № 132, год. 1916.
2) „Русская Мысль”, книжка I, 1895 foil
30
Стефенъ С. Бобчевъ
но въ това има и положителна страна, а именно възмож-
ностьта. да не се забравятъ съвсЪмъ гЬзи приеми наиздирва-
не. на конто може, както доказвахъ въ своитЬ монографии и
методи. да научи историко-сравнителното изучване на законо-
дателнит^ паметници въ свръзка съ етнографическитЪ данни
Н'Ьма да влазямъ въ областьта на икономическо-социо-
логическото учение на К, область, която заслужва особенъ
етюдъ на специалиста. Ще си позволя тукъ само да повтори
мисъльта на професоръ КарЪевъ, че наистина и самата сущ-
ность на социологията Ковалевски намЪрваше въ сравнително-
историческото изучване на разнитЬ страни на икономичес-
кия, социаленъ, политически и юридически строй. Върху
почвата на общигЬ си социологически възгледи той изучваше
и отдЪлни явления и цЪли периоди огь исторический животъ
на н 1 родитЬ въ западна Европа въ ср^днигЬ вЪкове и въ
него врЪме, пр’Ьдимно въ Англия, Франция и Италия.
Историята на правото и историята въобще увл^Ьче К. до
толкозъ, че той й посвети н-Ькои отъ най-солиднитЪ си много-
томни иважни работи. Като се почне отъ първия му истори-
чески трудъ, „Очеркъ исторщ распадения общиннаго земле-
зладЪжя въ кантон^ Вйадтъ*4 (1876 год ), та и до най-къснитЪ
му занятия, ние виждаме да излазятъ изподъ перото му,
напр. такива трудове:
1)	„Экономический ростъ Европы въ перюдъ. предшест-
вующей развитпо капитализма' (три голЪми томове, 1898—1903
години), който пораснаха въ нЬмското издание до седемь
тома. Въ тоя трудъ се изслЪдва еволюцията на землевла-
дЪнието и землЪдЪлието, на селсгвото, промишленостьта и
работническия класъ въ западна Европа отъ падането на
Римската Империя до края на срЪднитЪ вЪкове.
2)	„Объ общественномъ строЪ Англш въ концЪ сред-
нихъ вЪковъ*.
За написване на тази своя работа Ковалевски се е ро-
вилъ дълго врЪме въ Лондонския Централенъ Архивъ и е
изучвалъ така-нареченигЬ рентали и описи на земелния
съставъ на английскигЬ помЪстия (чифлици). При изданието
на тоя трудъ не бЪха се още появили работитЪ на Зобомъ
и на Кънингамъ; Роджеръ бЪше напечаталъ само първигЬ
два тома отъ своята история на земледЪлиего въ /Англия. При
новото издание на тази книга, подиръ работигЬ на Зобомъ
и Виноградова, бЪха внесени сжществени изменения въ н"Ькои
исторически данни. Обаче той не измени основнитЬ положе-
ния. „Азъ мисля, казва самъ Ковалевски, че причинит^ и
процесътъ на пропадането на кр’Ьпостното стопанство въ
Англия су посочени вЪрно и че сжщо в^рно е опр'ЬдЪлен ь
отъ мене и характерътъ на старит^, английски чифликчии на
тЬзи домени, въ конто до мене виждаха древни поземелни
собственици“.(9).
Максимъ М. Ковалевски
31
3)	„Происхождение современной демокрапи", 4 тома, тъй
като първиягь томъ се раздвои въ новитЪ издания (1905 г.).
Въ първия томъ, въ който отдЬлни части бЪха издадени и по
французки, се разгледватъ социалното и икономическо състо-
яние на Франция пре ди революцията, както и тогавашнигЬ
обществени учения. Въ по-нататъшнитЪ два тома се съдържа
изработването на новото законодателство. а въ последния
томъ — падането на аристократическата република въ Вене-
ция. Този томъ е излёзълъ и по френски. Между другото, въ
тоя си трудъ К. разгледва учението на Борка, Бентама, конто-
положиха основата на по-късната критика и на принципа на
народния суверенитетъ, както и на ученето за закона като
изразъ на общата воля. Както Менъ, така и Дайси сж из-
ползували най-новия опить само на демократическитЪ или
полудемократически републики и монархии за обосноване
•на тоя възгледъ. Въ „Происхождение современной демокра-
та" К. засЬга главно началния моментъ, въ който се проя-
вява и почва ходътъ на своето развитие днешната демокрация
въ Европа.
4)	„Огъ прямаго народоправства къ представительному
строю и отъ патриархарльной монарх1и къ парламентаризму".
Въ този си трудъ К. се проявява не само като историкъ на
политически, социални и икономически теории, конто засЬга.
Тоя трудъ не бе завършенъ. Въ него К. разгледва всЬка
„идеология* въ свръзка съ реалния животъ, който я бЪше
породильи развиващъ се подъ нейното влияние; той считаше,
че идеитЬ се пораждатъ отъ живота, като признаваше обаче,
че и те сами върху него произвеждатъ известно въздЬйствие.
Въ своя трудъ, отбЪл-Ьженъ по-горе, за произхождени-
ето на съвр'Ьменната демокрация, както и въ други, К. слЪдва
развитието на демократическитЬ теории въ свръзка съ обще-
ствения и политически строй на западна Европа отъ врЪмето
на френската революция до съврЪменнитЬ социологически
стремежи на демокрацията. Стегнати съ единството на него-
вигЬ въззр"Ьния, основани много пжти върху продължителни
и самостойни архивни издирвания, попъстрени съ обширна
ерудиция и богати мисли, казанигЬ трудове даватъ вЪрно
представление за врЪмето, което описватъ, и събитията, конто
засегатъ. К. изтъква обществено—стопанскигЬ условия, това
което той нарича общественъ строй на развитието на
обществата, като осчовенъ елементъ на връзка, който опре-
дЪля до значителна степень и политическия му строй; но при
това, той не игнорира възможностьта на видоизменения и
преустройства чрезъ съзнателното съучастие на странична,
лична и правителствена намеса. Колко и да се придържа о
безусловната зависимость на политическите идеи отъ сжще-
ствуващите обществени стопански и политически отношения,
• К. постоянно напомня жизненото обстоятелство, че историята
32
Стефанъ С. Бобчевъ
се твори отъ малцинсгво и че въ развитието мисъльта играе:
опжтвателна роля.
Въ трудовегЬ, въ конто той описва политическитЪ форми,.
тЪхното зараждане (генезисъ), развитие и израждане, той*
гледа да намЪри основи въ промЪната на социалния строй.
Въ такива случаи той се проявява, споредъ собственото му
признание, по-скоро последователь на Кантовската филосо-
фия и ученикъ на Карлъ Марксъ.
Особено К. се интересуваше отъ историята на Англия-
и Франция. За Англия той писа редъ статии, та и лекциитЬ.
му беха нанизъ отъ страници изъ миналото на тази страна,
която той нарича майка на парламентаризма. Единъ отъ
послЬдните му трудове бЪше обширна статия, която съставя-
ц^лъ томъ и има за пр^дметъ обшата история на Велико-
британия (въ Ен ии к л о лед и ч еск 1й словарьна Гранатъ,
на който М. М. беше единъ отъ редакторитё сътрудници).
Може да се каже, че К. бЪше единъ сьвършенъ спецйалистъ
по историята на Англия, по нейнигЬ държавни и обществени*
учреждения, по нейния старовремски строй и съвременната
конституция и парламентаренъ режимъ, на който горещъ по-
клоникъ и почитатель беше той. Въ Господарствения сьветъ-
въ Петроградъ презъ най-последните години, пъкъ и по
напрецъ въ Думата, речите на Ковалевски по английския
парламентаренъ режимъ беха слушани като такива на дъл-
боко вЪщь и веренъ оценитель, и те обръщаха внимание и
винаги правеха силно впечатление.
Историкоправникътъ К. се прояви въ редица научни
трудове, издадени въ отделни книги, и въ многобройни ста-
тии, печатани вь разни повременни издания. Тукъ и ще по-
менемъ само за некой по главни отъ тоя родъ работи на К.;
конто поне ние считаме за такива.
1)	Первобытное право. В. I. Родъ. М. 1886, стр. 167. —
В. II. Семья, 169 стр' А. 1886.
2)	Общинное замлевладен!е: причиныходъ и последств!я
его разложежя. Часть первая. М. 1879
3)	Современный обычай и древн!й законъ. Обычное право
осетинъ въ историкосравнительномъ освещеши 2 тома: 1.1340
стр. II. 400 стр Москва 1876. — Книгата има и френски
пре^одъ отъ 1893 г.
4)	Законъ и обычай на Кавказе, 2 тома, I 290стр.. II 304.
М 1890
5)	Tableau des origines et de revolution de la famille et
de la propriete. Стокхолмь, 1890 —Има руски преводь отъ
1олшина, озаглавена „Очеркъ происхожден1я и развит 1я семьи
и собственности". Преведена е на бьлгарски: Образователна
Библиотека ° 4: Произхождение и развитие на семейството
и собственостьта. Лекции четени въ стокхолмския универ-
Максимъ М. Ковалевски
33
ситетъ, прЪвелъ отъ руски Гаврилъ Георгиевъ. Варна. Изда-
ние на книжарница К. Евстатиевъ, 1899, стр. 175.
6)	Etudes de droit coutumier russe, печатана въ Nouvelie
Revue Historique de droit.
Въ токо-що поменатигЬ трудове К. прокарва историко-
сравнителния методъ, като си служи и съ другитЬ, прЪпо-
ржчвани отъ него, спомагателни приеми.
Като дълбокъ познавачъ на всеобщата социология, той
си служи при това не само съ чужди данни и факти, но и
съ онЪ и, който самъ лично открива въ руското обичайно
народно и инородческо, главно — кавказко-осетинско, право,
като редомъ съ това се позовава и на старите паметници,
конто не сж незнайни за него, и по тозъ начинъ твори и
обосновава свои построения, понЪкога много смели, но ви-
наги почиващи на научни предположения. Инородческото
право, особено това на осетинцитЪ и изобшо на кавказкитЬ
горци, съ своето разнообразие служи за богата почва на
неговитЪ студии.
Неговата задача, както самъ той нееднократно я на-
чертава, състои въ това, да спомогне за осветлението на
незнайни и непокжтнати кжгове въ историята на полити-
ческигЬ и обществени учреждения на народите. Подобно на
Хенри Съмнеръ Мен’а, бележитъ английски историкоправ-
никъ. и той верва, че за това осветление могатъ да послу-
жатъ вьобще съвременниять обичай и древното право, като
при това К. изсочва по особно съвременния обичай и древ-
ното право на славяните въобще и на русите въ частность.
Вгичките историко-правни трудове на К беха посрещ-
наги, и въ Русия и на чужбина, съ внимание и съ признание
даровитостьта, остроумиего и трудолюэието на автора имъ.
Книгата „Современный обычай и древжй законъ на Кав-
казе" се посрвщна съчувствено и оцЪни високо не само
отъ вещите истооико правници, но и отъ учените елинисти,
конто се беха посветили на семейните и обществени уредби
на хомеровска Гьрцчя и на ранния битъ на Спарта и Атина.
Те признаха масторското изтъкване на приликите въ двата
бита, - въ древнегръцкия и осетинския.
По въпроса за п ро и з х ож д е н и ет о на семейст-
во то, К. чертае следния прэцесъ на развитие. Най-напредъ
той огфърля сънършено така нареченото безпоредъчно по-
лово съжителство ]) (промискюитетъ) и се стреми да докаже,
чемагриархалного. патриархалното ииндивидуалното семейство
сж били три последователни фази на едно и сжщо развитие.
Тази еволюция се е извършила, или се стреми да се извърши
1) Вижъ ПрЬдговоръ оть К. къмъ френското издание на „Произ-
хождение и развитие на сЪмейсгвото и собственостьта". Сравни българ-
ския прБводъ на Г. Георгиевъ.
Сп. на Бълг. академия. Кн. XXII.
3
34
Стефанъ С. Бобчевъ
у всички народи, конто принадлежать на различии раси и из-
повЪдватъ различии вЪри. НЪма основание да се отрича, че
матриархатътъ е сжществувалъ у арийскитЪ народи. Напротивъ,
и въ старит^ имъ закони и въ съврЪменнигЬ имъ обичаи се
нам'Ьрвать сл1зди отъ нЪкогашната наличность на тоя ма-
триархагь. Властьта на бащата и на мжжа се е развивала
бавно въ матриархалното общество, но тя се е развивала.
Затвърдяването й е цокарало постепенно появяването и уста-
новяването на патриархалното семейство, което, отъ своя
страна, както показва селската община у славянитЪ, посте-
пенно се е разпадало на индивидуални челяди.
Като не се съгласява съ възгледа, че малката челядь е
първоначалниятъ ембрионъ, отъ който е тръгнало и се е
вършило по-нататъшното развитие, както се е твърдЪло това
отъ раннитЬ историци на римското право, К. не одобрява
обаче и мнЪнието на Хенри Менъ, че „сЬмейната община"
(задругата> е по-стара отъ родах) и че по-обширни родови
съюзи, управлявани отъ старЪи по възрастъ, не сж могли да
бждатъ най-древни. К. по скоро е готовь да приеме, че „сЬ-
мейната община" (задруга) е едно отъ „разклоненията" на
рода, който не може вече да се смЪта като разрасла се
челядь2). Личниятъ съставъ на сЪмейната община се отличава
по своята чистота: тукъ много лесно може да се установи
кръвната връзка на жив'ЬещитЪ въ нея поколения съ пр%д-
шествуващитЬ, като се достигне даже до родоначалника-
основатель на цЪлата община, въ която къмъ кръвното й и
религиозно начало се присъединява още трудовото, иконо-
мическото. По тоя начинъ цЪлата задруга се развива въ
единъ видъ поминъчна асоциация.
Прочее, споредъ К., въ всЬки случай въ началото на
общочовЪшкото общежитие сЬмейството не е било такава ин-
дивидуална двойка съ дЬцата си, както я виждаме днесъ. То се
е обстояло отъ ц'Ьла трупа лица, конто сж носили едно и сжщо
име, встжпвали сж въ бракъ по началата на екзогамията и общ-
ностьта на женитЪ. Пр'Ьдшествува матриархатътъ. слЪдъ който
се появява патриархалната челядь, на чело на която стой
бащата или най-стариятъ отъ рода по мжжка линия3).
О Менъ поддържа това за индусит-fe, когато Лайель и Туперъ наз-
вать, че сЬмейната община по врЪме е прЪдшествана отъ сьюза на
всички лица, свръзани помежду си чр-Ьзъ д-Ьйствително или предпола-
гаемо родство, т. е. отъ рода. Тоя въпросъ, кое е по-старо: германскиятъ
родъ или селската община, и у германскитЬ правници не е разрешенъ
еднакво, даже слЪдъ препирнитЬ между Вайца и Зибеля. Той не е раз-
рЪшенъ окончателно и за характера на римския gens и гръцкия ysvo;,
конто се признавать за кръвни съюзи, но не е всеобще възприето,
какви сж гЬзи съюзи: дали сж родови или сЪмейни, и то какви: малки
или голыми,
г) Первобытное право, I, стр. 86.
3) 8ж. .Произхождение и развитие на сЪмейството", стр. 26 — 27.
Максимъ М. Ковалевски
Въпросътъ за поземлената собственость се разгледва
отъ К., подробно въ книгата му „Общинное землевладение*.
Тукъ К. при историкосравнителния методъ, съ който борави,
си служи и съ грамадния материалъ нЪмски хартуларии. Той
разгледва подробно теорията на Фюстель де Куланжъ1)
за историческото развитие на индивидуалната собственость,
противъ която теория привежда големъ брой доводи. Той се
старае всЬкакъ да обоснове своята теория за самопроизвол-
ното развитие на обшинното землевладение въ патриархалното
общество и за появяването и естественото разцъвтяване на
частната собственость, което станало постепенно съ разлага-
нето на семейната съседска община.
Етнографията отъ една страна, и сравнителната истбрия
на правото отъ друга, споредъ К, доказватъ до очевидность:
1) че умствената немощь у първобитните хора неизбежно
ги е карала да сдружаватъ и обединяватъ своите сил и за
борба съ природата, което обстоятелство отъ своя страна
водело естествено къмъ задружность или общность на имо-
тите; това се е наложило и отъ най-стария способъ на про-
изводството, естествено и необходимо последствие оть което
е било задружното потребление2) ; 2) частната собственость
изниква наи-напредъ за движимиге вещи и се развива по-
степенно съ разделянето на труда; тя могла да обхваща
първоначално само такива предмети, конто могли да се при-
добиватъ съ личните залягания на отделния, самичъкъ, чо-
векъ. Частна собственость първоначално станала храната,
оржжието, украшенията. Недвижимата пъкъ собственость
требвало да мине презъ стадия на общосемейната, че то-
газъ да стане лична 3). Дълго време тя е достояние на ко-
лективната челядь — задругата, която не е припознавала
никаква делимость. Поделбата на имоти е била забранена
отъ обичайния кодексъ 4).
До Ковалевски, никой въ Русия не беше се залазялъ
така грижливо съ всесгранното изучване на тая колективна
челяць, която у насъ доби названието „челядна задруга*, или
просто „задруга*, и която нашиять законодатель въ Закона
1) Фюстель де Куланжъ, франц, историкъ (род. 1830 умрЬлъ 1889)
НеговитЬ трудове по културната история на стария св^тъ и на Франция
сж обърнали вниманието на всички специалисти; особено сж заслу-
жили това внимание двЪтЪ негови книги: .La cit6 antique* и .Histoire
des institutions politiques de I’ancienne France* Фюстель де Куланжъ
обобш-i вьзгледа, че въ основата на общественна строй лежи извЪ-
сгенъ религиозенъ култь, който одухотворява цЬлия културенъ и
социалень животь, както и учрЬжденията му. ГолЪми обществени
потресения сж бивали извиквани винаги при измЪнението въ култа на
народната маса. ПериодчтЪ въ историята на народит-fe Де Куланжъ свър-
зва съ тЬзи изменения.
“) Произхождение на сЬмейството, стр. 50.
я) Jbid. 56-82.
J) Jbid. 83.
36
Стефанъ С. Бобчевъ
за настойничеството нарече, по примера на руската терми-
нология, „сЬмейна община*1).
Въ Русия имаше учени, дори слависти, конто отричаха
сжшествуването на задругата у русигЬ. По този въпросъ К.
дава сгтЬднитЬ интересни свЪдЬния : „ПрЪди 10 години никой
не ггодсзираше сжществуванего на такава (сЬмейна община)
въ Русия. Когато азъ четохъ моя първи рефератъ за тоя
родъ общность (задружносгь, комунизъмъ), пръдседательтъ
на Московското юрид. др-ство, знаменитиятъ славянофилъ В-
Н Пешковъ, изл^зе вънъ отъ себе си и на всеуслишание
заяви, че никога още въ заседания га на д-то не се е из-
назвала по-нелепа хипотеза, защото очевидно е, че сЪмей-
ната община съставлява особность на южнитЪ славяни, а
съсЬдската — на селянигЬ въ Великорусия. Въ днешно вр^Ьме
(1896) било би трудно, ще кажа даже невъзможно, да се
срЪщне малко много разбранъ руски юристъ, който би се
отказалъ да признае заедно съ мене, че както съсЬдската,
така и сЪмейната община лежи въ основата на нашето на-
родно правосъзнание. М^стнитЬ издирвания, правени въ по-
слЪднигЬ години въ Курската, Самарската и Псковската гу-
берния, потвърдиха напълно защищаваното отъ мене поло-
жение. СЬмейни общини се откриха въ Поволжието. на Донъ
и Волга. ТЬ понЪкжд-Ь се състоятъ отъ 50-тина души“ 1 2).
Ковалевски свързва развитието на челядъта съ разви-
тието на собственостьта. Когато се появява патриархалната
челядь, като втора фаза отъ обществената еволюция слЪдъ
матриархалната, тя има религиозенъ и роднински харак-
теръ. ЧленовегЬ на тая челядь жив-Ьятъ подъ една страха,
работятъ наедно и използватъ дружно домашното произ-
водство. Отъ тая челядь се откжсва и развива малкото или
индивидуалното семейство съ неговата индивидуална соб-
ственость3). Споредъ К., и пр-Ьходната форма на общинното
землевладение, съ неговото периодическо подЬляване орнигк
земи, тази форма, която и днесъ существу в а на много мЪста
въ Русия, и тя е продуктъ на по-късно врЪме, нежели ко-
лективната сЪмейна собственость, позната въ Русия въ 15 и
и 16 и В'Ькъ, титулувана съ думигЬ „огнище* и „печище”,
напълно сходна съ „вервь“ та, за която говори Русская
Правда4). При разпадането на сЬмейната община или пе-
1) Вж заб'Ьл’Ьжката къмъ чл. 4, а сжщо и забЪл-Ьжката къмъ чл.
14. Въ първата забЪл-Ьжка се казва: .Въ сЬмейната обшина настойни-
чеството върху ненълнол^тнитЬ принадлежи на главата на сЬмейството,
споредъ обичая*. И втората заб-Ьл-кжка се отнася до сЬм. община.
2) Очеркъ происхожден1я семьи и собственности, стр. 55—56; ср.
бълг. пр-Ьводъ, стр. 60—61.
3) Ibid. 62.
4) Ibid 81. — Думата вервь, която се намЪрва въ Ярославовата
Русская Правда, споредь мн1>нието на К , отговаря на сЬмейната община,
или инъкъ казано на задругата. Професоръ Леонтовичъ първи откри
този терминъ въ Полицкия статутъ, дЪто означава неделима или ct-
мейна община.
Максимъ М. Ковалевски
37
чище то, всЬки добивалъ равна часть отъ кжсоветЪ, конто
й принадлежали, полета и ливади. Това било просто право
на ползване, защото сЬмейната община и подиръ туй про-
дължавала да гледа на себе си като на нЪщо цело; и всёки
участникъ можелъ да поиска „передёль" и „уравнеже", ако
намЪрвалъ, че реалниятъ му дЪлъ не отговарялъ на идеал-
ната часть въ общия имотъ. При това, обичаятъ допускалъ
продажбата на така падналитЬ се дЪлове или жребии. По
тозъ начинъ сЬмейната община е послужила, споредъ К, за
образуването на селската съсЬдска община, или руския
м i р ъ, до тогазъ непозната. Въ нейния съставъ влазяли вече
не само кръвнигЬ роднини, но и всички владетели на раз-
дЪленитЬ и моти или дклове *).	'
Изобразената така еволюция К. доказва съ данни и све-
дения отъ руския животъ въ миналото (16-и и 17-и в’Ькъ),
и то както на сЬверъ, така и на югъ въ Русия, дето селска
съсЬдска община самопроизволно се заражда и до сега,
именно изъ сЬмейната община и вследствие на нейното раз-
лагане.2) И К. се залавя да доказва, че тази еволюция не е
местно явление, а всеобщо, за която цель той привежда до-
казателства, заети изъ живота въ Индия, на авганците. въ
Ява и пр.
К. отива по-нататькъ и заключава, че французките согп-
mu п а и х, швейцарскигЬ a 11 m е n d е п, английскигЬ com-
mon и германскитЬ Gemeinde-glitter сж. обшински
земи, каквито сжществували по цклия Западъ, като следи
отъ старото колективно владение При това, той намерва, че
селската обшина, позната и на Западъ, сжщо така некжде,
напр. въ XVIII в. въ Англия, имала обичая на периодически
„переделъ" (ново деление). Тамъ, дето нема други доказа-
телства за това, той напомня сжществуващето въ средните
векове право на преимуществен© купуване и изкупуване на
родовите имоти въ полза на роднините.
Най после слецъ сжществуване презъ неколко столе-
тия, и като минава златните дни на своя животъ, общинного
земевладение тръгва къмъ упадъкъ, и се измества отъ част-
ната собственость.
1) Ibid. стр. 125—137.
2) Ibid. стр. 129.
38
Стефа нъ С. Бобчевъ
V
ЗАСЛУГИТЪ НА КОВАЛЕВСКИ ЗА ИСТОРИЯТА НА
СЛАВЯНСКОТО ПРАВО.
Какво искаше и очакваше К. отъ изучването на славянов-ЬдЪнието и
славянското право. — Недостатъци въ Спенсеровата Социология. — Състо-
яние на историко-правната литература прЪди и слЪдъ встжпването на
К. эа преподаватель въ Университета. Четенето на лекции отъ Кова-
левски въ Стокхолмъ и Оксфордъ. — СлавянскигЬ родъ и задруга, както
и еволюцията имъ споредъ Ковалевски. — К. за лекциитЪ на Зигеля по
славянското право.
Първи Ковалевски е, който обърна вниманието на
учения свЪтъ въ Европа върху значението, което иматъ за
историко-правната наука и за обществознанието въобще
даннитЬ, заключаващи се въ историята на славянското право,
както и даннитЬ на отдЪлнитЪ славянски юридически обичаи
и фолклоръ. Той бЪше дълбоко уб'Ьденъ въ извънредно го-
лЪмата полза за юриста да се запознае съ славянския фол-
клоръ. Той настояваше твърдЪ много върху това и подчер-
таваше, че не сж само етнографътъ и митологътъ, който трЪбва
да се занимаватъ съ него. Изучването на славянския фол-
клоръ обЪшава да обогати сравнителното правов’Ьд'Ьние
не по малко отъ сравнителната митология. То, безъ съм-
нЪние, може да открие за насъ не малко тайни, съ конто
е обиколенъ най-стариять челядно-правовъ битъ на европей-
скитЬ народи, и да освЪтли различнит-fe форми на земевла-
д"Ьние, практикувано отъ нашитЬ най-далечни прадЪди1).
Не единъ пжть К. се повръша въ своитЪ лекции, рефе-
рати, научни работи и публицистически статии, за да под-
чертае, че правого въобще и ембриологията на правого въ
особеность ще нам'Ьрятъ богатъ материалъ при изучването
на гЬзи народности, конто, при напора на стари и нови при-
шелци, сж били отстранени въ гори и въобще непристжпни
м^Ьста и, благодарение на физическитЬ условия на заетата
отъ тЬхъ местность, залазили сж не само повече или по-
малко своята политическа независимость, но—и особеноститЬ
на своята старовр'Ьмска култура. И тука, въ реда на тЬзи
народности, каквито сж въ Европа отчасть см-ЬсенитЬ съ
баскитЬ вестготи, заселващи южнитЬ и сЪверни склонове на
ПиринеитЬ, отчасть потомцитЬ на древнитЬ хелвети, алемани и
бургунди, занимаващи до сега алпийскитЬ долини, той по-
ставя сжщо така „чисто славянскитЬ, или см'ЬсенитЬ съ тюрк-
ска раса народности на балканската верига — сърби, черно-
1) ОксфордскитЬ му лекции, печатани зъ Всемиренъ в^стиикь.
1903 г. книжка 1, страница 2.
Максимъ М. Ковалевски
39
горци, херцеговци, българи". Тё прёдставляватъ, както ги
прёпоржчва К., отъ битовно гледище, и до сега почти, не-
покжтнатъ изворъ за изучване най-стария, ако не и пър-
вобитенъ, характеръ на общественитЬ отношения и на тёх-
ното вънкашно изражение — правото).
К. прёпоржчва славяновёдёнието още въ своитё най*
първи лекции, съ конто започва професорската си кариера.
Той подчертава нуждата отъ славяновёдёнието и въ своитё
лекции, четени въ стокхолмския университетъ, дёто той чете
за произхождението и развитието на сёмейството и собстве-
ностьта. Той вёрва, че славяновёдёнието ще докара голёма
полза изобщо на социологията и частно на историята на
правото.
„Като се отнесете снизходително къмъ моя патриотизмъ
— казва К. на своитё стокхолмски слушатели още въ пър-
вата си лекция — вие, разбира се, ше ми позволите да заявя,
че славяновёдёнието прёдставлява грамаденъ интересъ за
историята на правото". Той съжалява, че въ западна Европа
още малко се занимаватъ съ този клонъ знание. Въ онова
врёме били поставени добрё посветенитё на славяновёдёние
катедри само въ нёколко университетски центра, а именно
въ Берлинъ, Виена, Парижъ и Упсала. Заети отъ такива из-
пжкнали филолози каго Ягичъ, Леже и Люндель, тё вече
проливатъ много свётлина върху филологическата конструк-
ция и историята на славянскитё езици. Тёзи забёлёжителни
учени обаче не се занимаватъ съ славянска история, нито съ
право1). И двата тёзи предмета се намёрватъ въ пълно
пренебрежение. Това крайно досадно явление, повече отъ
всёко друго, забавя нататъшните успехи на социалната
наука. Врёме е наистина да се тури край на подобенъ редъ
на нёщата; време е да се изнесатъ изъ неизвестность мно-
гобройните трудове на руски, поиски и сръбски изследва
ги и по тозъ начинъ да се постави въ разположение на
западноевропейските учени масата драгоценни данни, съдър-
жащи се въ древните закони и съвременните обичаи на
славяните и на руските инородци". Той е уверенъ, че само
по тозъ начинъ ще могать да се внесатъ нови изводи въ со-
1)	Ковалевски бЪше честить да узнае своевременно за създава-
нето на катедри по историята на славянското право, каквито се поя-
виха една сл-Ьдъ друга: въ Лвовъ (преподаватель професоръ Балцеръ),
въ Прага (преподаватель професоръ Д-ръ Карель Кадлецъ), както и на
българския университетъ, юридически факултетъ, при който историята
на българското право е тесно свързана съ историята на славянското
право. У насъ катедрата по историята на българското и славянско право
е учредена съ университетския законъ, а по-късно—съ закона за народ-
ного просвещение. Четенето на тоя предметъ се почна за първи пжть
отъ автора на тъзи статия въ 1901—1902 г. Интересна студия за „Катед-
рите по историята на славянското право*, писана на чехски, ни даде
професоръ Карлъ Кадлецъ, въ „Сборикъ статей въ честь В. И. Даман-
скаго", Соб., 1906 година.
40
Стефанъ С. Бобчевъ
циалната наука, която е останала непълна, тьй като нито е
изученъ достатъчно древния животъ на Изтокъ, нито сж
внесени въ нея изводите, -добити съ усилието на славянската
мисъль. Въ туй отношение К. натяква и на Огюста Контъ,
който не взелъ въ внимание живота на Изтокъ, а се задо-
волилъ само съ римско-католическия свЪтъ, който е станалъ
пр’Ьдметъ на неговото позитивно издирване. И въ този редъ
на мисли К. заключава: „ВсЬки новъ опить, да се устано-
вить социологични истини, ще има научно значение само въ
този случай, ако въ полете на нашите издирвания бжде вклю-
чень Изтокъ, и особено светьтъ на славянскитЪ народи"1).
По-късно К. се повръща не на едно место върху не-
обходимостьта, да се изучи подробно и документално исто-
рията на славянското право, като най-много подчертава, че
тази история ще има особно важно значение за въвсъзда-
ване на първигЬ стадии въ историята на политическитк
учреждения* 2). Така напр. К. напомня, че въ рускитЪ и въобще
въ славянскитЬ народни срЪщи и събори ше се намори по-
добро осветление, отколкото въ позоваванията върху крат-
китё сведения, оставени отъ Цезаря или отъ Тацита, за на-
родните събрания на германцигЬ.
К. настоява, че може да се допълни съ изучвания въ
областьта на славянското право и оная липса въ спенсеро-
вата „Социология", въ която отежтетвуватъ помени за юри-
дическите старини на арийцитЬ, когато се говори за най-
старите форми на брака. Това той нарича единъ „серьезный
изьянъ, и чёмъ скорее онь будетъ пополненъ, темъ лучше".
Ето защо той се обръша къмъ своите слушатели и казва:
„Въ тоя смисълъ (за попълване на спенсеровата „Социо-
логия") некой егжпки сж вече предприети отъ съвременната
школа на германски юристи, издаващи, подъ вещото ржко-
водство на проф. Колеръ, въ висша степень интересного спи-
сание „Zeitschrift Fur die vergleichende Rechtswissenschaft". Съ
тази цель, обърнахъ своите издирвания въ обширната об-
ласть на славянския законъ и обичай". И той кани да се пред-
приематъ редъ нови издирвания въ тая область, която е тъй
малко издирена. „Нзъ мога само да у веря всички, който се
решать да направятъ тази етжпка, че ги очакватъ богати и
честити последи ци 3)“.
Когато К. се яви на катедрата на московския универ-
ситетъ като професоръ по история на правого, тогава по
предмета на историята на руското право имаше само единъ
печатенъ курсъ, тоя на Михайлова4). Той беше съвършено
негоденъ за ржководство. Курсътъ на лекциите на професоръ
1) Очеркъ происхождешя и развипя семьи и собственности, стр. 12.
2) Всем1рный в-Ьстникъ, ц. м.
:i) ibid 21 стр.
’) М. М. Михаил овъ- Wcropia русскаго права. 1872.
Максимъ М. Ковалевски
41
Б’Ьляевъ бЪше печатанъ по-късно. ТЬзи, конто се занимаваха
съ прЪподаване историята на руското право, можеха да прЪ-
поржчатъ на своитЬ слушатели твърдЪ малко монографии по
предмета.
Въ днешно врЪме въ Русия има повече отъ половина
десетица1) пълни курсове и нЬколко други капитални трудове,
като „Древности русскаго права" отъ проф. СергЬевичъ, или
„Боярская дума" отъ Ключевски. Руската юридическа лите-
ратура въ това отношение може да се надваря съ френската,
която въ 70-rfe години сжщо имаше всичко на всичко едно
•съчинение, и то обващаше недостатъчно старитЪ отъ прав-
ния животъ на Франция: многотомно съчинение на Laferriere.2)
Нко въ днешно вр^ме френцитЬ могатъ да се похвалятъ съ
историко-правни трудове, конто въ стегната форма съдър-
жатъ самостоятелно разработване на материали, заети изъ
многобройнитЬ малки и голыми coutumiers, нЪкои отъ конто
сж по-стари отъ XIII вЪкъ; ако въ френската юридическа книж-
нина сега вече могатъ да се посочатъ такива трудове като
онЪзи на Гласона3), Виоле4), Есменъ0), Флахъ”) и прЪкрасната
по своята пълнота, библиография и ерудииия работа на рано
починалия Брисо, —• то и въ Русия вече има да се по-
сочатъ такива основателни учебни и помагални книги, как-
вито сж онЪзи на СергЬевичъ, Владимирски-Будановъ, Вино-
градовъ, Платоновъ и др.
Интересно е. че професоръ Ковалевски отдава донЪ-
кждЪ на това силно развитие на юридическитЬ ржководства
обстоятелството. дЪто въ днешно врЪме много универси-
тетски аудитории, и въ Парижъ и въ Оксфордъ и въ Петро-
градъ и въ Москва, иматъ десетици, или не повече отъ де-
сеть, слушатели. Даже лекциитЬ *на такива б'Ьл'Ьжити прЪпо-
’) ©• И. Лео нто ви чъ. Истор!я русскаго права. Введете 1869.
Оть с ж щи я. Истор. р. пр. Унив. курсъ. В. 61. т. I. Введете 1892
Н. П. Загоскинъ. Истор1я права русскаго народа. Лекщи и
изслЪдовантя Т. 1. Введете. 1. Наука истор!и русскаго права. 11. Форма-
ция народа и государства.
В. И. Серг-Ьевичъ. Лекщи и изсл'Ьдоватя по исто pi и р. права.
1883. ДругитЬ издания отъ 1886-1887, 1889-1890, 1894, 1899.
М. Ф. Вл а ди м1рск 1‘й - Будановъ. Оборъ истор!и русскаго
права 1886. Второ издание 1888. Трето издание 1900.
В. А. Филиповъ. Лекц1и по исторж русскаго права 1890-1891.
П. Н. М роч екъ-Д розд о в с к 1й. Ист. русс, права, 1894.
В. Н. Латкинъ. Учебникъ истории русскаго права. Пер. им-
nepiH (XVIII — XIX стр.) 1899.
2)	Laferrifire. — Histoire de droit fran^ais, 1845 — 1858
•’*) Glasson. — Hitsoire du droit et des institutions de la France, t.
1 д VII (non achev6), 1887 — 96.
4) Viollet. — Prfecis de I’histoire fran^aise, 1884 —86. La deuxieme
edition a pour titre: Histoire du droit civil fran^ais, 1893.
5) Esmein. — Cours eiementaire d’histoire du droit fran^ais, 1892,
2е edit. 1895.
,!) Flach. — Les origines de I’ancienne France, 1886 — 93.
42
Стефа нъ С. Бобчевъ
даватели, като Фримана, Хенри Мена, не били поскщавани отъ
повече отъ десетина души. Това обаче понижаване броя на
слушателитЬ не трЪбва по никой начинъ да се отождествява
съ упадъкъ на университетигЬ.
Ковалевски бЪше защитникъ на възгледа, че родо-
вого владение, познато на славяните, непознато на руския
народъ, не е прЪминало въ неговата .среда по пжтя на са-
мопроизволенъ процесъ въ общинно, а отъ самото повик-
ване на князетЬ; съ други думи — отъ началото на руския
животъ отступило место на индивидуалното — на княза и
на дружинницитЪ му. Колкото се касае до общинного земле-
владение, то е възникнало не по рано отъ XVI столетие и
било създадено отъ държавата. Родовото владение, както
се знае, е обшото, а не общинного владение на целия
родь, както пъкъ общинного владение е съвместното
владение на съседи, жители отъ едно село или колиби, а
патриархалното — нераздЬлна собственость на семейството.
Особено ярко това учение на Ковалевски е изказано въ не-
говата препирня съ професора Б. Н. Чичеринъ, а именно въ
писмата, напечатани въ 2 и 4 номера на „Критическое Обо-
зрен!е, журналъ научной критики и библиограф!и“, издаванъ
въ Москва подъ негова редакция.
Въобще К. се интересуваше и искаше и други да се
интересуватъ отъ славянските народи, отъ техния обшественъ
политически и културенъ животъ. Въ една отъ своите кри-
тически статии на Г. А. Деволана (озаглавена „Угорская Русь,
исторический очеркъ, Москва 1878 год.), ето какви здрави
мисли изказва той по въпроса за запознаване съ славяните:
„Странно нещо. Ние много, твърде много говоримъ за сла-
вяните, пишемъ за техъ, разнасяме за техъ пари и войска,
а въ сжщото време лошо знаемъ не само техния общественъ
и политически бить, но даже и географического положение,
занимавано отъ този или други клонъ на славянското племе.
Я попитайте при случай колкото щете отъ нашите журна-
листи, де живеятъ словаците: на северъ, югъ, западъ или
изтокъ отъ маджарското кралство, колко сж те на брой,
говорятъ ли единъ и сжщи езикъ съ словенците или не, де
живёе маджарската русь, или по-право малорусите, има ли
въ Маджарско българи и много ли сж те тамъ, пресича ли
се маджарското население отъ славянски села или не, и др.
таквизъ? Отъ десеть публицисти сигурно деветь или съв-
семъ нема да дадатъ отговоръ, или само въ най-общи изрази
съ предпазливость. Ако ние (русите) знаемъ нещо за бита
и нравите на славяните, то е само за православните-, дру-
гитё като че не сжществуватъ въ очите на нашите так я
наречени „славянофили"1).
1) Критическое Обозрение № 4, стр. 44.
Максимъ М. Ковалевски
43
К. не остави безъ внимание лекциитЬ по славянското
право на професоръ Зигеля, напечатани въ Лондонъ въ
1902 год.1). Той написа статия подъ надсловъ „Старосла-
вянско право", напечатана въ английското юридическо спи-
сание Thy Law Quarterly Review (№ 73, vol. 19 отъ януари,
1903 година) 2).
Интересни и важни сж некой отъ б'ЬлЪжкитЬ, конто К.
прави на Зигеля. Пр’Ьди всичко, той не одобрява неговата
периодизация на историята на славянското право въ три
периода. Да се раздели така историята на руското право
още може да се обясни съ това, че центрътъ на целия по-
литически животъ на Русия се мести отъ Киевъ въ Москва
и отъ Москва въ Петербугь. „Но защо полското, или чехското
право да бжде сжшо така третирано подъ три разделения?
Не намирамъ уважителни причини; и авторътъ не дава се-
риозно обяснение за това свое предпочитане". Като приз-
нава голЪмата ценность на малката книжка на Зигеля, К не
одобрява злоупотребата съ исторически паралели, до конто •
прибегва проф. Зигель. Така напр. той не намерва за ве-
ренъ паралелътъ, че „западните славяни търсеха свобода,
бидейки готови да й пожертвуватъ благосъстоянието на дол-
ните съсловия; колкото за източните славяни, те искаха об-
ществена правда и я добиха подъ влацичеството на автокра-
цията". К. намерва неверно сравнението на еволюцията у
западните и източни славяни. И той пита: »ако е така, какъ
си обяснявате произхождението на личното робство (кре-
постничество) и отличителната роля, която при установява-
нето на робството е играла сжщата автокрация отъ вре-
мето на Бориса Годуновъ до времето на Екатерина II, прия-
телка на Волтера и на енциклопедистите?*1
К. не е съгласенъ съ мнението на Зигеля, че славяните
сж почнали своето социално развитие чрезъ установяване на
една ллеменна организация и на големи семейни общини.
Това, споредъ него, е прибързано заключение, извлечено
отъ едно последуеще положение на нещата, описани напр.
въ наскоро откритите най-стари статути на Дубровникъ.
Преми сведения сж твърде редки относително първите сла-
вянски поселения. Наистина, К. признава, че свидетелството
на византийски и арабски автори е благоприятно за такава
хипотеза, но то не се съгласява съ онова на добре извест-
ния черковенъ писатель Козма Пражки, или на древните
руски летописци, конто, и двамата, твърдятъ, че известии
славянски племена, западни и източни, не били запознати
съ института на брака.
') Lectures on Slavonic law by Feodor Zigel. London 1902.
2) Статията e приведена на български отъ г. Ив. Каранджуловъ.
и напечатана въ ,Юрид. пр^гледъ*, год. XI (1903), кн. 6.
44
Стефанъ С. Бобчевъ
Нежеланието, да се разпространявамъ, ме спира да на-
помнямъ отд’кпнитЬ бЪлЪжки и мнения, конто К. изказва
върху правото на отдЪлни славянски народи, както то е из-
ложено отъ Зигеля въ неговата помената лекция. Требва да
се помене обаче, че К. признава и подчертава силното влия-
ние на южнигЬ славяни, особено на бъпгаритЬ, върху най-
старото руско законодателство. Той сключва своите бЪлЪжки,
като признава, наедно съ Зигеля, че, противно на правното
развитие на другитЬ европейски народи, римского право
въобще не е победило местного право на славянитЪ. На-
противъ, тЪ сж залазили своите закони. Въ това отношение
славянитЬ продета вл я ватъ по-голЪма прилика съ английския
народъ, отколкото съ други некой отъ останалитЪ народи
на Европа.
VI
КОВАЛЕВСКИ ЗА БЪЛГАРСКОТО ПРАВО И ВЪОБЩЕ ЗА
БЪЛГАРИЯ.
МнЪнието на К. за влиянието върху руската правна и друга култура
отъ страна на първигЬ български книги и книжевници. — К. и бъл-
гарската задруга: разбиране и осветление на Ковалевски. — К. за
старо-българското право и за влиянието му върху ранното руско зако-
нодателство. — О1 ношение на К. къмъ българскитЬ домогвания за
политическа свобода и къмъ проекта за българска конституция. — Сим-
патии на К. за България въобше
При едно внимателно проучване научните работи на
Ковалевски по първобитното право и старите учреждения,
както и въобще неговигЬ историко-правни работи, прогледва
липсата у него на непосредно знание, както на българското
обичайно право, така и на правнитЬ паметници отъ нашата
старина.
Нашето обичайно право е доетжпно на К. по онези
материали, конто съобщи д-ръ Валтазаръ Богишичъ въ гра-
мадния неговъ Zbornik sadasnih pravnih obitaja ju2nih slovena
(1874», изъ който сборникъ Феодоръ Демеличъ съкрати и
издаде книгата ,,Le droit coutumier der slaves meridionaux
d’apres les recherches de V. BogisiC. Paris, 1876’). Той се ползва
оше и отъ книгата на Крауса : „Sitte und Branch der Siidsla-
ven. Виена 1885, I.* 2)
i) Туй съкрашение се появи и по руски въ «Юридичесюй вЪст-
никъ (1876 г.), а сжщо и отделно, въ пр^водъ на В. Гецевичъ: Обыч-
ное право южныхъ славянъ по и зс л t д о ва н i я м ъ Д о к-
тора Богишича, сочинен1е Оеодора Дем ел ич а, Москва
1876, стр. 330.
2) Нашето предположение, че М. М. Ковалевски не се е ползу-
валъ направо отъ Сборника на Богишича, или отъ други некой сбор-
никъ съ български фолклорни или обичайно-правни материали, се
Максимъ М. Ковалевски
45
Въ българското обичайно право неговото внимание по-
особно е спрЪно пакъ върху челядната задруга и родовния
битъ въ свръзка съ тЪзи институти у южнитЪ и у другигЬ
славяни. Въ „Первобытное право", въ „Очеркъ происхож-
дения и развитая семьи и собствености", въ „1е Systeme de
clans dans le pays des Galles" и въ „1а Communaute agricole",
той посвещава много страници, между друго, и на българ-
ската задруга. Бидейки привърженикъ на учението за еволю-
цията отъ общностьта въ сЪмейнитЬ и имотни отношения
къмъ индивидуалната челядь и собственость, той сматря това
явление за общо правило у всички племена на човЪчеството,
безъ разлика на раси. Всички споредъ него: и арийци, и
семити, и туранци, сж пр-Ьминали стадиигЬ на колектив-
ностьта, за да дойдатъ до днешнитЬ правоотношения въ сЬ-
мейството и собственостьта.
Като привърженикъ на идеята за сжществуването на
родовния битъ у славянитЬ, той не сматря това за нЪкоя
самобитна тЪхна черта. Споредъ него, и родовниятъ бить е
стадий на общественъ животъ, прЪзъ който сж приминали
всички народи. Особно силно и съ много данни аргументира
той това положение въ своя отличень класически трудъ
„Первобытное право", особено въ глава I „Родовой быть
въ прошедшемъ", д'Ьто той допринася много свЪд'Ьния и за
славянигЬ, като посочва на старитЬ свид'Ьтелства на Тацита
(I и II в), на Прокопия Кесарийски (VI в.), на византийскитЬ
императори Маврикия, Льва VI, Конст. Багрянородни и др.
Господството на родовния битъ се мири съ сжществу-
ването на сЬмейната община (задругата), като разклонение
на рода. Въ родовната организация се проявява еднакво, отъ
една страна, общностьта на владЪнието, остатъкъ отъ която
се явява по-късно правото на съвмЪстно насл^дване, а сжщо
и правото на пр'Ьдпочтително купуване, отъ друга — емството,
или кржговата поржка, не само по отмъстяване за обидигЬ,
но и по отго орность за вськакви действия, лични или имотни,
вт ршени отъ частного лице въ интереса на рода, или съ
средства взети отъ родовния капиталъ. Като оставя откритъ
въпроса за характера на рода, той казва обаче, че на него
не може да се гледа като на разрасла се челядь. *') Напрогивъ,
потвърдява и отъ сл^ЬднитК обстоятелства: въ своитЬ Этюды о со-
временномъ о б ы ч a t и древнемъ закона въ Poccih
(Всем|’рный ВЬстникъ, кн II, 1Q03) както по рано вь Первобытное
право, вып. I, 28, 29 и др стр, в. II, 91, 120 и др сгоаници, се вижда
че той се позовава на френск >то съкращение отъ Д-мелича, въ прЬ-
водъ на Гецевича Въ всФки случай К. използува съобщенията за Бъл-
гария и за нейния обичайно-правовъ битъ, конто му ставать извЪстни,
като ткзи на Кондрадовичъ, печагани въ „Русская Мысль", год 1884,.
кн. II, стр. 7, относително башината и особината.
1 Первобытное право, вып. I, 76 и др. страници.
-’) Ibid. I, 86.
46
Стефанъ С. Бобчевъ
задругата е послЪдньо отъ разклоненията на рода. Тя сжще-
ствува и у българигЬ. Но тя е живЪла, ако и отживЪла, у
всички сега културни европейски народи. Въ задругата лесно
може да се възстанови фактическа кръвна връзка на жи-
вущитЬ въ нея поколения съ миналитФ, дори съ основателя
на задругата. Култътъ на тоя прадЬдъ е сжшо така свързва-
теленъ циментъ, както у рода е култътъ на митическия
или исторически родоначалникъ. К. приема, че къмъ кръв-
ното и религиозното начало на задругата се проявява по-
силно економическото, което се изразява не само въ задруж-
ностьта на влад’Ьнието, но и въ задружностьта на труда, и
което обръща цЪлата запруга въ единъ видъ производителна
асоциация. Воденето на стопанството изобщо прЪдполага
съжителството лоне на мнозинството отъ сЬмейната община.
Тамъ дЬто се свършва съжителството, свършва се и близ-
кого родство. Задружностьта и солидарностьта се проявяватъ
несравнено по-интенсивно въ челядната задруга, отколкото
въ рода. Въ рода, редомъ съ общитЬ имоти, има и частни,
конто принадлежать на задругитЬ. Въ задругата обаче, поне
на първо врЪме, частна собственость не сжшествува. Тука
всичко е общо: спечелено и изработено, данъци и дългове,
а сжщо и отговорностьта между членоветЬ на челядната за-
друга. Който и да умре въ клини, имотътъ остава на всички
въ задругата. Въ всЬки случаи обаче най-ранна форма на
общежитие, споредъ Ковалевски, е широкиятъ родовенъ
съюзъ, отъ който, чрЪзъ разклонение надолу, сж произлЪэли
задругитЬ, а чрЪзъ разклонение и продължаване на връз-
ката въ ширъ, е произлЪзло племето.
Най-добрЪ е разработенъ въпросътъ за челядната за-
друга или сЬмейната община въ стокхолмскитЬ лекции на
Ковалевски, а именно въ лекции V—X включително.
Тукъ той говори и за българската задруга, като приз-
нава, че тя още сжществува въ България. ЗадругигЪ К. ха-
рактеризира така: „Всички такива сж малки републики, на-
чело съ най-стария или най-уважавания, работнически дру-
жини, отъ конто всЬки членъ еднакво е длъженъ да работи
н има еднакво право, да се ползува отъ обшия имотъ".])
НЪма народъ или страна въ старината, въ който К. да не
вижда, вь най-старо вр^Ьме или по-късно, сЪмейната община,
която за него е въ сжщото вр'Ьме и религиозна. Задругата,
която се явява отъ една страна като обществена органи-
зация, а отъ друга като самостоятеленъ религиозенъ съюзъ
сь бащата на чело, поражда всички учреждения, кои го от-
личаватъ патриархалния периодъ. Най-посл-b за него най-
старата недвижима собственость е била обшата сЪмейна
собственость* 2).
1) Очеркъ. Стр. 54.
2) Очеркъ, 74.
Максимъ М. Ковалевски
47
За старого българско право К. се изразява много бла-
гоприятно 1). Споредъ него, българитЬ, разбира се, Аспарухо-
витЬ българи, не сж славянски народъ. Обаче гЬхната дър-
жава подчини едно число славянски племена, на конто сж-
шеврЪменно остави известна степень автономия. Като при-
вежда мнЬнието на Зигеля, че Симеонъ е запов-Ьдалъ да се
проведать на български книгитЬ на византийската империя,
Еклогата, Прохирона и ЗемледЬлскитЬ закони, той не се съ-
гласява обаче съ автора на „Лекции по славянского право",
че тЬзи приводи сж били само приложения на гръцки за-
конъ къмъ славянски случаи. ПримЪрътъ съ Теодорика,
готски царь, желаещъ да поддържа римского право между
своитЪ германски поданици, не е напълно подходящъ, за да
подкрепи едно подобно заключение.
Като напомня за Законъ Судний Людемъ, на който впро-
чемъ той не поменава името, и който споредъ Ромуалдъ
Хубе и Зигеля билъ издапенъ отъ Царь Симеона, той не
приема мисъльта, че българскиятъ държавенъ владетель е
зам’Ьнявалъ, въ „частната компиляция, отдавана на Конста-
тина", членовр'Ьдителството съ парички глоби, защото е
искалъ да се съобрази съ славянского право. „Тоя фактъ,
казва К., дава материално свидЬтелство за уредническата
сила на българския царь, сила подобна на оная на Кьонигс-
банъ измежду германскитЪ владетели, така нагледно уста-
новена отъ професора Брюнеръ. БългарскитЬ князе, подобно
на германскигЬ варварски крале, употрЪбяваха тази сила за
да видоизмЪнятъ правилата на писания или неписания законъ,
прЪодоляващъ въ тЬхнитЪ владения"2).
К. придава голимо значение на ролята на българскитЪ
приводи отъ византийски закони върху най-древното руско
заканодателство. Той приема мнЬнието на проф. Ключевски,
че българската култура широко е въздЬйствувала върху рус-
кия животъ, върху руската книжнина, върху руското право.
К. не допуска пр'Ьдположението, че законътъ на Стефана
Душана може да се счита за старъ паметникъ на славян-
ского право, бидейки. отъ срЪдата на XIV столетие и надж-
ханъ съ византийски правни идеи. СъвсЬмъ други сж българ-
скигЬ законни сбирки. „ПървитЪ въводители на християнст-
вото, Кирилъ и Методи, бидейки rb сами южни славяни,
естествено че и възпитанието на руския народъ въ новата
в-fapa бЪ повЪрено на тЪзи наши предшествующи познавачи
на хрисгиянската доктрина и изобретатели на славянската
азбука. ТвърдЬ вероятно е, сжщо гЬ да сж взели видно уча-
стие въ първото нареждане на законигк, събрани въ вр'Ь-
*) Вж. Старославянско право, статия на К. въ английского юрид.
списание The law Quaterly Review, януари 1903 г.,'припечатана изцЬло въ
6-а книжка на „Юрид. ПрЪгледъ" сжшата година.
Юрид. ПрЪгл кн. б, год. 1903, стр. 343—344.
48
Сгефанъ С. Бобчевъ
метона Ярослава, синъ и наслЪдникъ на св. Владимира1). Са-
миятъ фактъ, че нашею най-старо „огледало на правою*,
Руска Правда, съдържа известно число южнославянски думи,.
говори въ полза на едно такова предположение, най-напр’Ьдъ
изразено отъ бившия мой колега отъ Москва (професоръ
Ключевски). Други единъ примЪръ за сжщото българско вли-
яние върху древнята руска правна мисъль служи старосла-
вянскиятъ прЪводъ на византийскитЬ Земледёлски закони,
неотдавна обнародвани отъ професора Павловъ1 2). Съжалявамъ
като виждамъ, че г-нъ Зигель не е привлёкълъ вниманието-
на своите английски читатели върху този правенъ приносъ
отъ древна България въ руските княжества отъ X и XI.
столетие".
Сжщата тази мисъль Максимъ Максимовичъ развива въ
своите „Этюды е современномъ обичае и древномъ законе
Росой"3), като казва между другою: „Това е толкозъ повече-
вероятно, че благодарение на неотдавнашното ввеждане хри-
стианството и книжною знание въ Русия, въ нея имаше го-
лема липса въ местни образовани хора, така че византий-
ската черква требваше чесю да се обръща къмъ свеиценици
отъ славянски произходъ. за да може съ техната помощь
да разпространява Евангелието и начала отъ знания и гра-
мотность всредъ източните и северни съплеменници. Тъй като
старорускиятъ езикъ ималъ повече сходство съ езика на юж-
ните славяни, то свещеници отъ бьлгарски или сръбски про-
изходъ се явили като най-подходящи лица, за да извършватъ
длъжностите на свещенослужители въ Русия Преводътъ на
гръцките текстове, преписването и съставянето на сла-
вянски и руски ржкописи, както и първите опити на излагане
руското обичайно право, сжщо сж паднали вероятно на делъ
на тези лица.
1) Въ тази цитата, която заемаме отъ привода на r-нъ Каранджулова
въ „Юрид. пр'Ьгледъ*, има едно 1.едоразум'Ьние, или единъ lapsus calami
у покойния професоръ Ковалевски. Вероятно, или той розбира разши-
рително думигЬ „тЬзи наши прЪдшествуваши познавачи на християн-
ската доктрина и изобретатели на славянската азбука”, терминъ, който
може да обхвата ученицитЪ и продължателитк на Кирилъ и Методи или,
пъкъ той взема за фактъ косвеното участие на Кирила и Методия, чр-Ьзъ
трудоветЪ имъ, върху възпитанието на руския народъ въ новата вёра и
въ първото уреждане на рускитЬ закони. Защото, както се знае, н^ма
никакви данни, нито прЪки нито косвени, за да се твърди, че Кирилъ
и Методи сж участвували прЪко въ възпитанието на руския народъ въ
новата вера, или въ първото нареждане на законитЬ въ Русия
2) Въ 1835 рускиять ученъ канонистъ Я. Павловь, тогава заслуженъ
редовенъ професоръ на императорския московски университетъ, об-
народва въ „Сборникъ отд'Ьлешя русскаго языка и словесности Импе-
раторской Якад. Наукъ, т. XXXVIII, № 3: „Книги Законныя, содержания
въ себ-fe въ древнерусскомъ перевод^ визанпйск1е законы, земледЪль-
ческ!е, уголовные, брачные и судебные, издалъ вмЪст'к съ греческими
подлинниками! и съ историческимъ введен!емъ Я. Павловъ*.
3) Всем1рный ВЪстникъ, II, 1903, стр. 13.
Максимъ М. Ковалевск
49
Ковалевски прояви, въ всички случаи, конто му се прЪд-
ставиха, извЪстни симпатии за България.
Въ своитЬ спомени1) той разправя за срЪщигЬ си въ
Москва съ нЬкои видни славянофили, между конто: Я. И.
Кошелевъ, И. С. Аксаковъ, Д. Самаринъ, генералъ Черняевъ,
ХомяковцигЬ, ХвостовцитЬ и Олга Алексеева Новикова. Той
признава голЪмитЬ заслуги на г-жа Новикова, която сполучи
значително да разсЬе въ Англия едно прЪдубЪждение: че
славянофилството е тождествен© съ панславизма, и че „въ
нашата (руската) нам-feca въ разпрата на българитЬ съ
Турция има само желанието да завладЪемъ Цариградъ...“
Гладстонъ оскди жестокостигЬ, извършени отъ турцитЬ
въ България и първи пжть за англичанина посочи по-
грЪшностьта на тая политика, която доброволно закрива
очи прЬдъ фанатизма и насилията на Високата Порта®. Съ
цЬль да се спечели общественото мнение въ полза на угне-
тенитЬ и вече възстанали славяни въ Сърбия и въ България,
въ Лондонъ бЪше устроенъ голЪмъ митингъ, на който менъ
се случи да чуя, казва К., и Гладстона и Фримана, конто
явно осжждаха поведението на английския кабинетъ и на
неговия глава Дизраели за тЬхното безнравствено равно-
душие къмъ турската саморазправа съ възстаницитЬ. За да
участвуватъ на този митингъ дойдоха и делегатитЬ-българи
Цанковъ и Балабановъ. Поради незнанието имъ на англий-
ския езикъ, тЬ съ готовность се ползваха отъ услугитЬ на
гЬзи руси, конто като мене можеха да имъ служатъ за прЪ-
водачи. Огь разговорить си съ т'Ьхъ, азъ първень се запоз-
нахъ съ тази обстановка, въ която бЪха извършени сполуч-
ливитЬ опити на балканскитЬ славяни, да се освободятъ отъ
турското иго. Азъ бЪхъ въ състояние да оцЬня значител-
ностьта на услугигЬ, конто бЪха принесени на това дЪло
и съ дЪятелностьта на генерала Черняевъ, и съ агитацията
въ полза на сърби и българи отъ Славянското благотвори-
телно дружество, както въ Петербургъ, тъй и въ Москва. За-
това, когато послЪдва заточението на И. С. Аксакова въ
село, азъ бЪхъ между негодувашитЬ. Като заварихъ въ Москва
голЪмъ подемъ на общественото настроение, който се изрази
и въ сполучливия сборъ на пожертвувания въ полза на доб-
роволцитЬ по черковигЬ и въ войнственото настроение на
печата, съ трудъ задържанъ отъ цензурата, азъ впрочемъне
се подцадохъ на общото течение, макаръ то и да свързваше
на мой погледъ съ славянското освобождение настжпването
на конституционна свобода и за нашето отечество. Даже
менъ се случи два пжти да извикамъ недоволството на ела*
вянофилскитЬ кржгове. Единъ пжть — съ критика въ статия,
1) Московскш университетъ, „ВЬстникъ Европы", май.1910 година
стр. 182—183, 206- 207.
Сп. на Бълг. академия. Кн. XXII.
50
Стефенъ С' Бобчевъ
напечатана въ „В'Ьстникъ Европы", критика на издаденитЪ
отъ князь Черкаски .Материалы для изучеыя БолгарЫ", а
други пжть — съ разбора на изработения отъ сенатора Лу-
кияновъ проектъ на българска конституция. „МатериалигЬ за
изучването на България" б"Ьха отразили върху себе си непра-
вилно разбиране отъ рускитЬ устроители сждбитЬ на Бълга-
рия и характера на мохамеданското право. СъставителитЪ на
„МатериалитЬ" възпроизвеждаха старата нелепица, че Ко-
ранътъ и Суната (прЪданието) не допущатъ существуването
на никакъвъ видъ частна собственость върху земята и я да-
вать въ рящЪгЬ на главата на правовЪрнигЬ — Халифа или
Султана. Рускиятъ проектъ на българската конституция на свой
редъ извиква моето неудобрение отъ желанието му, да огра •
ничи всЬкакъ и функциигЬ на пр"Ьдставителното събрание и
участието на народа въ избора на депутатитЬ (третината отъ
тЬхъ, съгласно съ проекта, трЪбваше да се назначава отъ
княза). Азъ отб'Ьл'Ьзахъ това съзнателно обезобразяване на
пр"ЬдставителнитЬ наредби, а българскитЬ политически дея-
тели се възползуваха отъ моята критика, за да изхвърлятъ
забЪлЪженитЬ отъ мене статии при обсжждането на руския
проектъ 1).
*
Въ врЪме на балканската война противъ турцигЬ М. М.
Ковалевски б’Ьше професоръ въ петербургский университетъ
и, въ това си качество, избранъ за членъ на Государствения
Сьв-Ьть (горня камара) въ Русия, сжщевр-Ьменно и издатель
и руководитель на най-влиятелното мЪсечно списание „ВЪст*
никъ Европы". Той се отнасяше твърдЬ съчувствено къмъ
задачитЬ на балканската война, особено се радваше, че едно
съгласие е постигнато между България и Сърбия, и вЪрваше
въ справедливостьта на българското дЬло въобще и въ част-
1) Чл. 79 отъ руския проектъ, който наистина се видоизмени изъ
основа и стана чл. 86 на нашата конституция, гласЬше така:
Чл. 79. Въ составь обыкновеннаго народнаго собрашя входятъ:
1. Экзархъ Болгарск1й или заменяющее его лицо и половинное
число митрополитовъ и управляющихъ епарх!ями, по установленной
ними очереди.
2. Председатель! и члены суда высшей инстанщи въ половинномъ
числе, по установленной между ними очереди.
3. Председатели судовъ окружныхъ, губернскихъ и коммерческихъ
въ половинномъ числе, по установленной между ними очереди.
4. Депутаты избранные на (такой-то) срокъ прямою подачею го-
лосовъ по одному на 20,000 жителей обоего пола. Порядокъ выборовъ
долженъ быть установленъ особымъ избирательнымъ закономъ.
5. Лица, назначаемый Княземъ, въ количестве одного на двухъ
народныхъ представителей, и на тотъ же срокъ на который избираются
представители. Князь можетъ назначить и меньшее число".
Максимъ М. Ковалевски
51
ность за Македония. Той вземаше участие въ всичкигЬ об-
ществени проявления, при конто имаше да се изкаже съчув-
ствие, насърдчаване или съд’Ьйствие на балканцигЬ въ rbx-
ната борба за подобрение участьта на християнитЬ вь Турция
и за свободата на Македония.
Пр'Ьзъ туй време азъ имахъ нЬколко ср’Ьщи съ Мак-
симъ Максимовича. НашигЬ жилища не бЪха далечъ едно
отъ друго, все на Моховая улица, и това обстоятелство улес-
няваше нашигЬ взаимни посещения. Огь бесЬдитЬ, конто
имахъ съ него, и отъ съдържанието на статиитЬ, конто той
въ туй време напечата въ некой вЪсгници, личеше ясно
съчувствието му на наша страна. Това той особено подчерта
въ здравицата, която произнесе на обеда, даденъ въ честь
на българския пълномощень министръ и извънреденъ пра-
теникъ въ Петроградъ въ края на 1912 година.
СлЪдъ 16 юни 1913 година, въпрЪки хладината, която
пОв'Ья въ рускигЬ меродавни среди къмъ България, Максимъ
Максимовичъ не измени на своите симпатии къмъ България,
за жизнеспособностьта на която той изказваше всЬкога пълна
вера. Въ най-голЪмия разгаръ на нашитЪ враждебности съ
балканцигЬ К. написа нЪколко статии за гръцкото веролом-
ство, конто беше любезенъ да прочете предь мене пред-
варително. Той се съкрушаваше, както впрочемь това пра-
веха всички отлични руси, при известията за сгромолясва-
нето на балканския съюзъ, сгромолясване, въ което той пред-
виждаше лоши последствия не само за бждешето на самите
балканци.
Макаръ дълбоко съчувствуващъ на българското дело.
Ковалевски, вълреки моята информация, съ която тогава
разполагахъ — ча не ние, а сърбигЬ сж почнали кръвопро-
литията на 16 юни—уверяванъ въ противното отъ официална
страна, нееднократно ми казваше: яЕто една грешка, която
азъ не очаквахъ да направятъ българите... Тя може да
ви коства много скжпо“. Последствията сж познати: наистина,
Приетиятъ и сега дЬйствувашъ членъ гласи така:
’'И) Обикновеното Народно Събрание сесъставя отъ представители,
избрани направо отъ народа, по единъ представитель на двадесеть хиляди
души отъ двата пола.
Представителите се избирать за четири години.
Избиратели сж всички български граждани, конто иматъ възрасть
по-горе отъ 21 година, и се ползуватъ съ граждански и политически
правдини.
Избираеми за представители сж всички български граждани, ко-
нто се ползуватъ съ граждански и политически правдини и сж на въз-
расть по-горе отъ 30 години и да сж книжовни (грамотни).
За реда на изберите те се изработи особенъ избирателенъ
законъ.
52
Стефанъ . Бобчевъ
скжпъ 6"Ьше откупътъ, който даде България за тази
грЪшка.
До колкото ми е познато, К. до край запази своитЬ
симпатии къмъ България. И ако българската историко-правна
наука му дължи едно добро поменаване, то и българската
общественость не може да немубжде благодарна и дане по-
чита паметьта на единь ученъ славянски социологь, който и
въ космополитическитЬ си чувства и научна дойность за-
пазваше въ дълбинигЬ на своята душа искра отъ гореща
обичь къмъ българското племе.
София, 1917 год.
МИ0ИЧЕСКАЯ СУМА
СЪ ЗЕМНОЮ тягою.
Академика Н. П. Кондакова.
(Доитадъ въ Ист. Фил. Отд. Болгарской Академии Наукъ 10 Марта 1921 г.)
Возникновение миеовъ на почве древней культуры и
исскуства представляется въ настоящее время вполне опре-
дЪленнымъ фактомъ1) историческаго фольклора, но, въ виду
малаго пока числа разработанныхъ доселе примЪровъ, при-
мЪнен!е подобной экзегезы должно составлять интересъ въ
особенности тамъ, где происхождеые миеа или легенды оста-
ется загадочнымъ. Между тЪмъ, именно загадочною пред-
ставляется доселе столь известная въ русской народной сло-
весности легендарная сумочка съ землею, содержащая въ
себе земную тягу и подавляющая силу могучихъ богатырей.
Съ появлен1емъ первыхъ записей русскихъ былинъ, эта ле-
генда естественно представилась создашемъ русскаго народ-
наго поэтическаго творчества, глубоко осмыслившего народ-
ный связи съ землею* 2 *), но, когда научный историко-литера-
турный анализъ приступилъ къ самой легендарной фабуле,
то открылъ во первыхъ ея общность съ болгарскими быле-
выми песнями’) и во вторыхъ родство и близость со средне-
вековыми романическими сказажями.4) Однако, указавъ на
литературныя связи фабулы, въ обстановке которой по-
является въ былинахъ миеическая сумочка съ землею, изсле- '
доваше не дало въ результате никакихъ указаний на проис-
хождеше подобнаго миеа. Между темъ, возможно указан1е
источниковъ историко-культурныхъ.
Таюе источники открываются въ релипозныхъ обрядахъ,
сопровождавшихъ переселеше земледельца на новую землю
1) См. ст. С. Рейнака: De I’injluencc des images stir la formation des
rnythes, въ его Cultes, mytlics ct religions, IV, 1912, и указанную тамъ
литературу: Alfred Maury, Cahier, Fr. Lenormant, Clermont-Ganneau, Sain-
tyves, и статьи самого Рейнака въ томъ же сборникЪ: Cultes, rnythes et
religions, vol. II, art. XV, vol. Ill, art IX, XI, XIII.
2) ПЪсни собр. П. В. КирЪевскаго, съ толкован!ями П. Безсонова.
’) М. С. Дринова, Съчинения изд. Бълг. акад, на науки, подъ ред
проф. В. Н. Златарскаго, II, 1911, 460—473.
А. Н. Веселовскаго и В. G. Миллера.
54
Н. П. Кондакова
или жителей одной местности и страны въ другую и осно-
важе новаго города. Горсть родной земли, взятая съ стараго
места и смешанная, при исполнена особыхъ обрядовъ, съ
новою землею, роднила пахаря или жителя съ ихъ новою
„заимкою4, или съ новымъ поселкомъ или даже ихъ завое-
важемъ. Легенда собрала таюе и имъ подобные обряды во-
кругъ памяти дня основания древняго Рима 11-го мая.
. Плутархъ1) сообщаешь, что Ромулъ при построен)и Рима
вызвалъ изъ Этрур1и (Тиррен1и) людей свЪдущихъ въ мисти-
ческихъ обрядахъ и творежяхъ, которые могли научить тому,
что надо дёлать. Итакъ, вырыли вокругъ комиц!й круглый
ровъ, и въ него наложили нёчто отъ всёхъ благъ природы,
которыми пользовались, какъ необходимыми для жизни. Подъ
конецъ всяюй, изъ какой кто происходилъ местности, взявъ
малую горсть земли, клалъ ее въ этогъ ровъ и см'Ьшивалъ
съ его землею. Назвали же этотъ ровъ, гЬмъ же именемъ,
что и небо, .шромъ. Заткмъ, изъ центра проведя кругь, опре-
делили городъ. Самъ основатель, приладивъ сошникъ къ мед-
ному плугу, и запрягши вола самца и самку, по чертамъ круга
провелъ глубокую бразду, а на обязанности следуюшихъ за
нимъ было вывороченныя плугомъ глыбы земли сбрасывать
внутрь и не давать имъ ложиться вне борозды. Гакъ опре-
деляли лижю стенъ.
Итакъ, при основами Рима, принесли земле жертвы
ея дарами1 2). Очевидно, далее, смёшешестарой земли съ но-
вою, сопровождавшееся известными релипозными обрядами,
было тоже обрядовое, т. е., релипозное обручеже новаго
поселенца съ землею, тайное къ ней прюбщеже, или въ силу
такъ наз. анимизма, прюбретеже правъ поселен!я на месте
и въ стране, а равно пр!обретен»е всей земли Рима и всего
orbis terrarum.
Вдумчивый историкъ Эд. Гиббонъ3), передавая обстоя-
тельства, сопровождается основаСе Константинополя, обра-
тилъ внимание на бытовыя формы и обряды, которыми было
1 Vitiv. Romulus, cap. XI ... iz Tu?pr(vta< |1.а-ак8|1фа|1г-?о; ispot; Tia
xal ypd|i[iaaw	ixaoxa xat 2:?daxovta;, Aansp sv	BoS-pag
',-ip шрй'(т; Ttsp’. ~Л Kopinwv хпхХотгрт]; anap/al ts navtwv, oaot; vojicp psv
xaXolj ixp®VTO, 9&as'. 5’ A; dva-fzaCo'.;, аявтгЭпдаау £7тй5>х. Ka’. TiXoj eg a^'.v.xo
Iv.’x.qz'jz ;,XCyr,'t zojiJfcov [wtpxv,	st; xal C’jvsiuyv’jw. KaAous'.
xcv рбЗ-ро-/	o> xal idv SX’jpxov ovopa-zt (W’jvdov.	<>>з~=р x6zXov Xa-/rpq»,
r.«p'.2 /pa>av zrjV г.бЛ'.л '0 3’ olztazT;;	«po-zptp, xaZz-^v tlv-.v,	5=
appsvx zal 5h;Xs'.av айто; psv inaytt 5rspt$Zoww>v, ar>X«xx faOjlav -ol; -ap-
pxot; xwv d’ izopivwv spyov sat’.v a; avlanja'.	~.b ipotpov xa-zxoTpsfpew
xz’. pr,3s[i(av jgw zeptopav exTpSTOpivrp.
-) О культЬ „матери" земли см. Tylor, /.a civilisation primitive, i, 369,
II, 350 ел., о жертвахъ пищею, II, 360, о прикосновен1и къ землЪ чаши,
которая становится „священною", т. е. запретною (табу): II, 486 -8.
3) Hictory of the decline and tall of the Roman Empire. Ed. by. i. B.
Bury. 1897, II, p. 148.
Миеическая сума
55
обставлено въ день 11 Мая основаже Новаго Рима. Констан-
тинъ, всюду подцерживавшш новую в^ру, могъ бы опустить
суеверные обряды языческаго происхождежя, но онъ напря-
женно искалъ внедрить въ умы впечатл-Ьжя вЪры и почитажя
къ обрядамъ. Онъ самъ обошелъ пЪшкомъ, впереди торже-
ственной процессии, съ копьемъ въ рукахъ, какъ завоеватель,
границы города, следуя, по его словамъ, за невидимымъ
путеводителемъ и постановилъ вЪчно и торжественно празд-
новать день основажя столицы.
Древше обряды и всякие ритуалы и цереможи находили
въ Византии добрую почву. Мы узнаемъ, что высиде военные
и гражданские чины визанпйскаго двора изъ патришевъ,
невидимому, издревле должны были, въ числЪ предметовъ
своего облачения, имЪть сумку съ землею. Наиболее ясное
и точное свидетельство даегь, однако, лишь сочинеже Кодина1)
яо чинахъ двора*', составленное уже въ XV вЪке, но по источ-
никамъ древнЪйшимъ. Въ главЪ VI, перебирая облачежя
царя на большихъ царскихъ выходахъ въ праздники, Кодинъ
дЪлаетъ отступлеже и сообщаетъ, что если царь можетъ, по
желажю, выбирать себЪ разныя одежды, как!я пожелаетъ
надЪть, то онъ обязательно явсегда“, т. е. „на выходахъ" „дер-
житъ 67г правой рук/ъ крестъ, въ лп>вой же илггъепп влатшу
подобный кодексу, перевязанный мантимемъ. B.iamiii илиьетъ
внутри землю и называется акакт. Неся крестъ, царь объ-
являешь в/ъру во Христа; имгъя на себгь стемму — свою цар-
скую честь; поясь, который нынп> зовется я diadc.ua “, показы •
ваетъ, что онъ воинъ; .шыиок7> черного цвгъта указываешь
тайну власти царской, черезъ зе.и гю же называется акаюя,
въ знакъ того, что царь смирененъ, какъ подобаешь смерт-
ному, и не величается высотою царской власти, такъ какъ
мантилш свидгътельствуетъ о неустойчивости царствовашя
и переходи, власти отъ одного царя къ другому". Кодинъ
былъ „куропалать", т. е. чинъ, заведующей царскимъ двор-
цомъ, и зналъ то, о чемъ онъ говорить, но въ его время ни
чины двора, ни сами цари не понимали ясно ни значежя
всЬхъ своихъ регал1й, облачежй и знаковъ, ни смысла раз-
личныхъ терминовъ, или крайне древнихъ и ставшихъ непо-
нятными, или новыхъ, но спутанныхъ, и потому текстъ этотъ
со всЪми его оговорками и объяснежями, можетъ быть при-
’) Codini curopalatac De Ojjicialibus pal. C.-p. cd. Bonn., p. 51. Приво-
димъ гречсскШ текстъ Кодина: (ораасХгэ;...) tov 5г oxaupov’iv dsgrz aei,
ар'.атер-^ oXatiov xcoSiz:	8a5s|i£VQV ргта	: '6 pXaTiov
XW’ia svro; xal zaXelxai axaxia; xal tov jicv oTaupdv о	cp^pcov xuto’J
5-ixvuoi	Xpcaxdv ia?)To»5 zcaxiv, той отг|1|1ато; r/)v Tqji7]v, 5ca rtfo
vuv, t-LpTfuai, xaZslxat 5'а5т]|1а) то отраткЬт^у sivai auxiv, 5ta too оаххоч ;ii-
Aavo^ 6vto; тб t5J;	xp’rpiov, tgj xw^axo; xakslxac axaxta, u>; slrojisv,
xo xdv	xarcsivov elvat <b; Э-vyjxdv xa;. jvrj 5’.x xd ?aoiXs£a$ йфо;, inr.’pc-
oO-a*. xal »UYa^ajXs-v»	’vzv5’)/4{o’) xo xabrr^ аахато/ xal xd psxapaNr.v z/
cxipot) si; fxspov.
56
Н. П. Кондакова
нятъ только после исторической критики. Но заранее мо-
жегъ быть установлено, что таинственный символически
смыслъ разныхъ инсигжй есть дЪло позднее, приходящее на
помощь истолкованию исторически непонятныхь вещей.
Кодинъ дЪлаегь отступлеже именно для того, чтобы
объяснить что такое аксиая, таинственная черная сумка съ
землею, явно, любопытная для многихъ людей того времени:
когда онъ писалъ, империя уже, видимо, пала, и объяснять
тайны стало безопаснымъ. Но, видимо, мало кто видалъ эту
акак|ю или различалъ въ левой руке царя, и потому Кодинъ
пытается дать наглядное о ней поняпе, путемъ уподоблежя
вещамъ, всЪмъ знакомымъ. Акаюя — это „влат|й“, говорить
онъ, а влапемъ средневековые греки называли вообще пур-
пурную ткань или, точнее, кусокъ ея. Латинское blattea
значило даже маленький кусокъ дорогой шелковой или пур-
пурной материи, въ которую завертывали частицы мощей и
драгоценности. Влатш „акакш**, по Кодину, „подобенъ кодексу,
а „кодексомъ" тогда, какъи теперь, называли свертокъ или тет-
радь или записную книжку рукописи, сшитую изъ многихъ
листовъ. стало быть, акаюя имела видъ сложеннаго плата.
Кодинъниже сообщаетъ, что акаюя была „мешкомъ" (aaxzov)1)
и прибавляетъ, что онъ былъ чернаго цвета и перевязанъ
„мантил1емъ“, т. е. узкимь полотенцемъ. Святой убрусъ Хри-
стовъсъ его ликомъ назывался у грековъ „мантилюнъ". Черная
сума была перевязана, очевидно, потому, что въ ней была
земля^). и Кодинъ въ данномъ месте толкуетъ, что именно
„по земле4* мешокъ сталь называться „акаюею", а въ дру-
гомъ месте (I. гл. 10, стр. 67, точно выражается, что на Верб-
ное Воскресение царь имеегь въ левой руке „мантил!й съ
акак1ею„ „по обычаю*4, т. е. держитъ и сумку за убрусъ,
которымъ она связана вверху.
Казалось бы, фактъ более или менее ясный существо-
ван1я такого обрядоваго и цереможальнаго мешка съ землею,
который царь долженъ былъ носить въ руке на торжествен-
ныхъ выходахъ, достаточно уясненъ Кодиномъ въ его от-
ступивши, но онъ присоединилъ къ описажю еще своеобраз-
ныя толковажя, сочиненныя во вкусе его времени и негод-
ный для историка. Помимо того, на изображежяхъ визан-
лйскихъ царей въ мозаикахъ, фрескахъ, мижатюрахъ и пр.
нигде не обнаруживается подобнаго чернаго мешка въ левой
руке царя, которая неизменно поддерживаетъ только пере-
U ЗдЪсь не можегь разуметься (какъ то думаегь Дю-Канжъ, Gloss,
gr. v.) „саккосъ” — одежда и облачен!е епископское, такъ какъ одежды
царя Визант1и, по тому же Кодину, бывали светлыми, разныхъ цветовъ,
и даже во время глубокаго траура белыми, когда члены двора обла-
чались въ черное. Cod. De off., с. 21 р. 106.
а) По гречески: p).d"’.ov lyy. -'/тб; ха- -xaZtlta’. ахахСа. Cod. De off
О. Bonn., р. 51.
Мивическая сума
57
«инутый черезъ нее конецъ парчеваго лора—„пояса** или.
,Д1адемы", по Кодину, и лишь изредка держитъ при этомъ
свитокъ пергаменный, или харпю, какъ свидетельство ихъ
законодательной деятельности или же плать, по обычаю вре-
мени. Вотъ почему рядъ ученыхъи талантливыхъ комментато-
ровъ прошлыхъ вековъ — Гоаръ, Гретзеръ, посвятили тек-
стамъ Кодина много строкъ, а все же загадочнымъ является
именно этотъ кусокъ черной ткани, содержаний землю. Надо
сказать, что при восшествии на престолъ визанпйскихъ царей
,,акак1я‘' никогда не упоминается и, очевидно, не играла та-
кой важной роли, какъ прочая инсигжи, напр. стемма, пур-
пурная обувь, которыя даже въ случаяхъ чрезвычайныхъ по-
дыскивались для облачения новаго императора. Характерно и
имеетъ свое значение и то, что Кодинъ самъ понимаетъ, что
название „акак1я“, бывшее въ ходу, вероятно, среди двора,
только .условленное имя**, и потому не знаетъ, какъ назвать
предметъ и сразу начинаетъ съ описан1‘я его, какъ предмета
мало известнаго въ публике, или известнаго только близ-
кимъ царю людямъ и, отчасти, таинственнаго Правда, надо
сделать оговорку, Кодинъ передаетъ и проч!я инсигжи уже
съ известной исторической путаницею, свойственной грекамъ
поздней Визанпи, которые, при всемъ консерватизме, не
съумели сохранить точныхъ и ясныхъ традищй, или не смогли,
благодаря катастрофамъ Имперш. Такъ, напр., старинный
„лоръ**, который, правда, имеетъ видъ широкаго пояса, охва-
тывающего сбоку фигуру царя, при Кодине уже сталъ назы-
ваться „диадемою**, тогда какъ этотъ парчевый поясъ былъ
переделкою древней сенаторской тоги, а вовсе не воинскимъ
плащемъ, а д!адема была лентою головной повязки или
узкимъ металлическимъ обручемъ на голове, имевшимъ въ
древности (IV—V века по Р. X.) значеже царской короны.
Останавливаясь на сумке съ землею, надо прибавить, что
значеже этого предмета отзывается выдумкою въ силу заб- ’
вежя историческаго смысла, на что указываетъ именно по-
учительный, моральный смыслъ, предмету искусственно прида-
ваемый. Слово а к а к i я, значущее : беззлоб!е, придумано,
явно, на основе известной клятвы, произносившейся импе-
раторомъ при венчажи, *) не поддерживать ни къ кому, съ
кемъ будетъ дело, злобы и пр. Понятно, далее и то, что
позднейппе церковники Визанпи, издавна привыкише уве-
щевать царей, что ихъ власть все же земная, придумали
этотъ эмблематический смыслъ земли въ сумке по слову:
„земля еси и въ землю отыдеши**, какъ видно изъ краткаго
текста Симеона Солунскаго, приводимаго Дюканжемъ-) о
той же Иакак1и“.
1) См. клятву имп. Анастасия въ соч. Конст. Порф. De caerim. Кн.
1. гл. 92, ed. Bonn. р. 422.
2) Tr(v axaziav Sr.sf, /ой; jorlv ar([iaivw7 то xfraoTov	za- гк
toutO’j Taneivwatv.
58
Н. П. Кондакова
Возможно, конечно, что въ длинной исторической тра-
диции царскихъ регалий и былъ продолжительный перерывъ,
но уже въ X вЪкЪ знающее люди придавали этому предмету
подобный смыслъ. Помеченный девятисотымъ годомъ уставь
царскихъ пировъ и сопряженнаго съ ними чина обычаевъ
или церемоний, составленный рукою протоспаеар1я и архи-
триклина Филоеея,1) описывая особо благолепное праздно-
важе Пасхи, бывшее при Льве Мудромъ, разсказываетъ, что
сами владыки поставили тогда себе задачею мистическими
знаками выразить и представить всенародно „въ ееор1яхъ на
возвышенномъ месте мистическими знаками" всю высоту
святого Христова Воскресения. Цари явились въ храмъ со
всемъ сенатомъ, въ великолепномъ облачежи, сяющихъ зо-
лотомъ и камнями, лорахъ, по образу пеленъ Христовыхъ,
ихъ опоясывавшихъ. Ибо и въ правой руке каждый владыка
держалъ победный трофей Креста, а въ левой „воскресение
нашего земного естества".2) Повидимому, сумку съ землею
внутри въ это время решили относить къ числу техъ аттри*
бутовъ Царской власти, которые должны выражать ея обще*
народный духовный смыслъ и потому искали его въ олице-
творении этою сумкой всей земли, всего orbis terrarum, всего
хриспанскаго Mipa, а, по толкованию большинства, искали
смыслъ этой сумки въ аскетическомъ понимании земной жизни.
Следовательно, исконное происхождение символа, сосредо*
точивавшаго право на впадёте имперскою землею въ сумке
съ землею въ рукахъ царя, было не забыто, но затемнено
темъ монашескимъ покровомъ, которымъ былъ накрыть ви-
заипйскж Mipb, но подъ которымъ шла все прежняя пестрая
жизнь. Но что насъ еще более удостоверяетъ въ исконномъ
релипозномъ, но не хриспанскомъ, а языческомъ, происхож-
ден’|и даннаго обрядоваго знака, то, что онъ былъ аттрибу-
томъ не только императора Византш, но и патрищевъ ея и,
стало быть, былъ издревле принадлежностью вс^хъ главныхъ
основателей, т. е. императора и сената. Дело въ томъ, что
въ главе 15, П ой книги Константина Порфиророднаго, опи-
сывающей редкий пр1емъ пословъ Халифа или Эмира, при-
шедшихъ отъ Тарса въ 946 году для заключежя мира, среди
различныхъ приготовлежй къ блестящему пр1ему, было опре-
делено (Icrcsov, Srt): магистрамъ и наиболее виднымъ анви-
патамъ (проконсуламъ) быть въ лорахъ; скипетровъ
же и анексикаюй не держать".3) Мы пока не знаемъ
точно, когда именно лоръ, бывилй ранее toga praetexta,
сенаторской тогой, украшенной по краямъ пурпуровыми кой-
Ч Последняя глава сборника Константина Порфиророднаго De
caerimoniis, 11, 52.
2) Ecavaotaaiv 1^5 XOCZ^S rjiwv ouaia?, ibid. cd. Bonn, p 766.
j) Const. Porph. De саег. II, 15, p. 571:	/.ojpo’jg; охапг >
/! avj^-.xaxtx; i-jz i^daiagav.
Миенческая сума	59*
мами и перебрасывавшимся концомъ черезъ лЪвую руку,
сталь почти исключительною принадлежностью царя, — воз-
можно, что уже во время Комненовъ, такъ какъ этотъ аттри-
бутъ облеченныхъ высшими государственными должностями
патришевъ (именно: магистровъ военныхъ и гражданскихъ и
анеипатовъ) удерживался за ними при царяхъ Македонской
династии. Скипетры же составляли также знакъ ([ЗрофсГоу)
высшаго чина. Почему, наконецъ, Яакак1я" формулирована
здЪсь анексикак!ею, также не знаемъ, но последнее наз-
вание, ясно, устраняетъ смыслъ царской доброты и незлоб!я,
а, напротивъ того, приближается къ термину апотропэя,
или „удалающаго зло" амулета. Вероятно, древнш талисманъя
удержанный патрищанскимъ сослов!емъ Новаго Рима, вмЪсгЬ
съ другими аттрибутами консуловъ и проконсуловъ, уже
ранЪе, при Юстин!анЪ отошелъ къ аттрибутамъ царской власти,,
но уже тогда утратилъ свой смыслъ знака на право обла-
дан!я землями Новой Восточной и прежней Западной Импе-
рии Ромеевъ.
Знаменитый комментаторъ Константина Порфиророднаго
Рейске усматриваетъ „акакйо" въ обыкновенномъ свиткЬ-
(rotulus) пергамента или бомбицины, который иногда держать
именно въ л"Ьвой рукЪ и цари, и различные чины ихъ граж-
данскаго штата, какъ знакъ ихъ связи съ законами, манифе-
стами, приказами, подобно апостоламъ и учителямъ церкви. •
Кстати, этотъ свитокъ или трубка бываетъ перевязана шнуромъ,
который можно принять за мантилюнъ, и изображается въ
лЪвой рукЪ императора, когда онъ въ правой держитъ крестъ.
ЗатЬмъ, Рейске пробуетъ при этомъ сблизить свитокъ съ тЪмъ
платомъ, который, приподнимая, держитъ консулъ на дип-
тихЪ, открывая игры цирка по знаку встряхиваемаго платка.
Зтотъ льняной платъ (mappa circensis), правда, тоже можетъ
быть свертываемъ, какъ свитокъ, но его нельзя смешивать
со свиткомъ. Рейске быль антикваромъ, но не археологомъ,-
который долженъ признать, что на памятникахъ мы не на-
ходимъ въ рукахъ императора вполнЪ яснаго изображеыя
„акак1и“. Тотъ же Рейске опредЪляетъ акаюю1) по Кодину:
акаюя есть мЪшочекъ (sacculum — сумочка) изъ пурпурной
ткани, обвязанный шелковою тонкою мантил!ею, внутри же-
наполненный землею". Стало быть, или акак1я обычно не -
изображалась, такъ какъ скорее всего, свернутый въ видЬ
платка кошель или сумочку съ землею носили незаметно:
вообще это бол^е вероятно, носить на показъ аттрибутъ
смирен1я врядъ ли нравилось. Нельзя оставить безъ объяс-
нен!я, какъ пурпурный мЪшочекъ сталь чернымъ. Д'Ьло въ
t) Jbid. II. р. 663. Правильно поняли мЪсто ,акак1'и’ въ имп. обла-
чен1и комментаторы Кодина Гретзеръ и Гоаръ, Codinus,Deojt., Comment.
р. 292.
60
Н. П. Кондакова
томъ, что по тому же Кодину, съ V111 — IX века искусственый
пурпуръ въ Визанпи изъ темнолиловаго, какимъ онъ былъ
въ Нлександр1и ранее, иногда делался почти чернымъ, мы-
шинаго цвета рбЬх . Черная сумочка бросалась бы всЪмъ
въ глаза на фоне золотыхъ и красочныхъ одеждъ восточнаго
царя. Въ виду этого, можно также предполагать, что сумочка
эта еще въ древности пришивалась къ исподу лора, на томъ
конце его, который поддерживался на левой руке царя, при-
чемъ она и была закрыта шелковою оболочкою или манти-
л1ею, какъ и говорится у Кодина; при такомъ положении эта
сумочка съ землею внутри могла, действительно, принять
форму четыреугольнаго плата, такъ какъ лоръ имЪлъ именно
эту форму золотнаго парчеваго полотенца, съ шелковымъ
подбоемъ. Отсюда, термины Кодина оказываются очень точ-
ными: акаюя уже не сумка, a ^Xanov, т. е. кусокъ шелковаго
полотенца, или нашитый на конецъ лора, xwS'.xt eoixoc,1) или
вообще похожш на пергаментную рукопись или кодексъ.
На концЪ лора, перевешиваемаго черезъ левую руку, сама
по себе требовалась маленькая тяжесть, для устойчивости
облачен!я, и это могло быть придумано, когда патрищи но-
сили еще белую тогу, съ пурпурными нашивками ((тэдиутх).
Итакъ, сумочка съ землей была своего рода талисманомъ
визанпйскаго царя, который былъ обязанъ иметь ее на себе,
согласно релипозному обряду, хотя языческому, но талисманъ,
какъ символъ тайной веры, должно было держать въ тайне,
скрытымъ отъ взоровъ. Вотъ почему въ Книге Обрядовъ
Константина этотъ предметъ упоминается подъ условнымъ
назван!емъ и обнаруживается въ своей реальности только у
Кодина, видимо, после паден1я Импер1и. Далее, форма этого
талисмана должна была подходить къ предметамъ общеиз-
вестнымъ, чтобы не возбуждать особаго вниман!я, а такъ
какъ Кодинъ и Константинъ одинаково сообщаютъ, что царь
„держать въ левой руке" акаю'ю, то мы принимаемъ, что
она, действительно, могла походить на платокъ, свернутый
въ трубку. Именно такой предметъ, къ тому же украшенный
на конце трубки жемчужной обнизью, мы и находимъ въ
левой руке царя въ мин!атюрахъ.2) Явно, это уже не можетъ
быть свитокъ, а именно платокъ, какъ точно видно напр. и на
изображена болгарскаго царя Константина Тихи, на фреске
церкви въ Бояно. Кстати, это изображение можетъ свидетель-
ствовать, что цари Болгар’1и, вместе съ этимъ высшимъ титу-
ломъ, получили и все его инсигн!и.
Понятно, что о такомъ царскомъ аттрибуте ходило и въ
s) Возможно, что при самомъ начал-fa этимъ ,влат)емъ“ былъ зам-fa-
ненъ патрии!анск!й тавл1й — пурпурный квадратный кусокъ, нашивав-
Ш1ЙСЯ на хламид!, и перенесенный на лоръ, т. е. какъ бы повторно, съ
военнаго плаща на сенаторскую тогу.
-*) Ch. Diehl, Manuel d' art byzantin, fig. 185.
Миеическая сума
6Т
Визанпи и на Западе много разсказовъ, такъ какъ при слу-
чаяхъ мирнаго и обрядоваго восшеств!я на престолъ, такая
принадлежность царскаго облачежя не могла оставаться не
замеченною: въ сумку, хотя бы она и была пришита кълору,
надо было насыпать землю. Вотъ почему рано появились и
фантастические слухи о „странностяхъ" греческаго коронования:
послаше Петра Дамиана 1, 17, сообщенное у Рейске, пере-
даетъ, напр., что при вЪнчажи царю давали въ руку „сосудъ,
полный праха1) и человЪческихъ костей и еще пучекъ льна,
который тутъ же сжигали; второй обрядъ исполняли для
новаго папы, причемъ, явно, ему въ поучен1е, а следова-
тельно, и всему Mipy черезъ него, возглашали: sic transit
gloria mundi. Затемъ, возможно и распространеые устныхъ
сказокъ и фантастическихъ догадокъ въ ранней литературе
арабовъ и греческаго средневековья, и выходъ, путемъ ру-
кописныхъ сборниковъ, въ славянскую письменность.
Повидимому, тотъ же путь народнаго просвещен!Як
шедшаго отъ грековъ, привелъ легенду о таинственной сумке
съ землею въ руссюя былины. Какъ бы ни слагались бы-
лины, но появлеые сумы въ пределахъ Poccin связывается
въ былинахъ съ «каликами перехожими", т. е. съ теми уже
престарелыми паломниками, бывшими когда то богатырями,
которые, или много послуживъ земле, или вдоволь въ жизни
потешившись, пограбивши, подъ старость решались, спасая
душу, итти по святымъ местамъ, въ 1ерусалимъ и на 1орданъ;
присутств!е среди нихъ калекъ и инвалидовъ дало имя, а
ихъ походы — прозвище, и зовутъ ихъ „старчишами", „пи-
лигримишами" и представляютъ ихъ грузными и могучими.
Ихъ котомочки „изъ чернагобархата заморскаго*, „повышиты
краснымъ золотомъ, повысажены скатнымъ жемчугомъ", на
головушкахъ шляпы земли греческой2). Известны имена не-
которыхъ каличьихъ атамановъ, между ними молодой Ка-
сьянъ, Михаилъ Касьяновичъ, Потыкъ Касьянъ, святой чело-
векъ, ,,светиВ1Шйся“, самъ Илья Муромецъ. Былины колеб-
лются въ представлена каликъ: не то старцы монастырсюе,
не то богатыри, у которыхъ шляпы въ тридцать пудовъ и
которые молодецкимъ видомъ могутъ увлечь до греха „Оп-
раксу королевичну"; изъ за ея воровски подкинутой золотой
чаши въ сумочку новоявленнаго .прекраснаго 1осифа“ —
Касьянъ былъ заживо зарыть въ землю товарищами этого
атамана, и лишь чудомъ остался онъ живъ. Вотъ именно эти
) Надо заметить, что въ тексгЬ Кодина говорится о „землъ* (пло-
дородной)— х&рЯ, не о „прахЪ земномъ**, что по гречески было бы xdvc^.
2)	Шляпы войлочныя, въ формЪ высокихъ коническихъ колпаковъ
съ широкими заломами полей наверхъ и съ острыми носами напереди,.
— мода Визанпи (портреты Палеологовъ въ этой шляпЪ). разошед-
шаяся въ Итал1ю — alia grecanica и въ Россию — крестьянская шляпа*
..гречневикомъ'*, съ узкою тульею наверху.
62
Н, П. Кондакова
калики, несущее на Русь всякую святость и святыню или хотя
разсказы о .хитростяхь Цареграда" и .мудростяхъ lepyca-
лима", оттуда, где есть и „пупъ земной' и „святая среда"
земли христианской, принесли они и таинственную сумочку
съ землею. Былина о „старшемъ" богатыре Святогоре1),
разсказываегь, что, исполнившись ехать въ Юевъ изъ Крым-
ской земли, онъ на русской земле догналъ, благодаря полной
воле, данной коню богатырскому, двухъ старцевъ, „незнако-
мыихъ': несутъ они за своими могучими плечами по бархатной
сумочке и одинъ изъ нихъ предлагаетъ ему: „у меня кладена
сумочка на землю на матушку; подоймитко ты силою богатыр-
скою'. Захватилъ Святогоръ, сидя на конЬ, сумочку правою но-
гою, и увязнулъ, угрязнулъ его конь въ сырую землю; слЪзъ Свя-
тогоръ, ухватилъ рукою сумку, — „какъ подписано во этой
сумочке, вся то земная суть тугъ тягота-, захватилъ Свято-
горъ обеими руками, угрязъ самъ по колена, перехватилъ,
чтобы „вздынуть сумочку великую', и „перес^лся“ тогда —
(надорвался) и „кончился* (по одной онежской былине). Но
разсказывается и иначе2), что Святогоръ кончился, когда вме-
сте съ Ильею обрЪлъ въ степи велиюи гробъ, въ него легъ
и, повинуясь судьбе, попросилъ Илью накрыть крышкою, и
уже этой крышки нельзя было снять, на ней отъ ударовъ меча
выростали желЪзныя скрЪпы—полосами. А былъ Святогоръ,
даже среди старшихъ богатырей, чудный, не носила его сама
земля, и онъ нашелъ себе гору и легъ на ней, и представ-
ленъ онъ великаномъ, Илью себе въ карманъ кладетъ, ро-
домъ былъ неизвестно откуда, отъ „темныхъ родителей', но
назывался .Святогоромъ", очевидно, въ память о Святой горе
Аеонской, и потому родитель его жилъ будто бы „на ropt
Палавонской", что значить „Палео-аеонской“, т. е. „Стараго
Аоона3). Bet эти и подобные эпитеты должны, по мысли
певцовъ, объяснять более естественно появление таинствен-
ной сумы съ землею, какъ бы принесенной на Русь. Однако,
те же былины представляютъ иногда, будто Святогоръ „на-
ехалъ въ степи на маленькую сумочку переметную, двинегь
•ее перстомъ, она не ворохнется, слезь съ коня, поднялъ су-
мочку повыше коленъ, угрязъ, и „встать не могъ, тутъ ему
было и кончан!е“. Певецъ прибавляетъ: „тягу земли онъ на-
шелъ, а Богъ и попуталъ его за похвальбу". Похвальбою
занимаются, по мысли былинъ, все богатыри, и младопе и
’) См. саодъ былинъ въ СборникЪ „Писень П. В. Кириевскаго",
вып. 4, стр. 184—203. Гильфердинга, Онежск!я былины №119, въ
Сбор. Отд. Р. Яз. и Слов. И. В. Н. т. 49—5).
2) Вм-Ьсто сумочки появляется даже колчанъ съ землею, ibid, стр,
212, тоже „подписанный'*.
3) Святогоръ, поэтому, не можетъ быть — Свягь-Егоръ, а гора Па-
лавонская — Пелюнъ или Пафлагошя, какъ толкуетъ П. Безсоновъ
Кир. IV, стр. 214 и 291.
Миеическая сума
63
старине, и тому же Святогору приписывается мечта поднять
землю, когда бы въ неб^Ь и на земл’Ь было по кольцу, чтобы
можно было поворотить землю, — похвальба, произнесенная
еще будто бы Александромъ Македонскимъ. По другимъ
былинамъ, Святогоръ самъ имеетъ на себ"Ь суму пере-
метную съ землею и испыгываетъ ею другихъ. Кто то,
стало быть, и кромЪ старцевъ, можетъ даже носить на себЪ
эту «тягу земную", но калики, когда ею испытываютъ бога-
тырей, кладутъ ее на землю, какъ бы для того, чтобы она
восприняла тяжесть земную.
Отсюда рядъ эпизодовъ въ истории разныхъ, преимуще-
ственно старшихъ *) богатырей. Волхъ (Вольга) Святославичъ
(Всеславьевичъ), чудный богатырь и оборотень, рожденный
княжною Марьею Всеславною и напоминаюццй вЪщаго князя
Всеслава въ „Спов'Ь о полку Игоревомъ", былъ предводи-
телемъ дружины и наЪхалъ въ пол4 на ратая ; оретъ въ полЪ
ратай, заботливо очищаетъ землю отъ камня, но догнать его
Вольга могъ только на трет)й день, и предложилъ ему ратай
убрать свою сошку, оставленную въ борозд'Ь, за кустъ. Вся
дружина и самъ Вольга не могли того сделать, но легко за-
бросилъ сошку самъ пахарь. И назвался онъ, ратай, по
имени, сказавъ о себЪ такъ: „Я ржи напашу, во скирды
сложу. — Во скирды складу, домой выволочу, — Домой вы-
волочу да дома вымолочу, — Драни надеру да и пива на-
варю, — Пива наварю, да мужичковъ напою, — Станутъ
мужички меня покликивать: — „Молодой Микулушка Селя-
ниновичъ". — Такова „похвальба" оратая.
Таинственнаго прохожаго встрЪчаетъ на дорогЬ Свято-
горъ : впереди него прохожш, припустилъ богатырь коня, но
не можетъ догнать, проситъ прюстановиться, стоитъ прохожж,
снялъ съ плечъ сумочку, кладетъ на землю. Спрашиваегь
Святогоръ: „Что у тебя въ сумочкЪ?"— „Подыми, увидишь".
Сталь Святогоръ поднимать, въ землю угрязъ: „Что у тебя
въ сумкЪ наложено"? „Въ сумочкЪ у меня тяга земная".
Прохожш съ волшебною сумою является „ангеломъ Гос-
подни мъ“.
ИзвЪстны пЪсни объ АникЪ — воинЪ, который разо-
рилъ много земель, городовъ и церквей, перекололъ много
святыхъ иконъ и облатынилъ хриспансюя страны, за триста
лкгь своей жизни, но, наконецъ, обрЪлъ на своемъ пути
страшное чудо — самую Смерть, которая не дала ему больше
сроку жить и прикончила его. Но передъ тою погибельною
встречею Аника самому Господу похвалялся, что онъ смо-
жетъ повернуть землю, если бы было кольцо съ неба въ
') Поняле о старшихъ богатыряхъ. какъ бы „доисторическихъ*.
бывщихъ ещг ,до Ильи Муромца" даетъ сама былина см. Кир-Ьев-
•скаго. I, стр. 78: «старши богатыри дивуются*: ,НЪтъ на поЪздку
Ильи Муромца*.
64
Н. П. Кондакова
столбе, и „не полюбились таюя речи Господу Богу, посы-
лалъ онъ две сумочки переметныя, одну клалъ противъ
неба, другую противъ земли, и наЪхалъ Аника, на дороге,
лежать две сумочки и стоять добрые люди, а это были
Апостолы, и задЪлъ Аника за сумочку ногою, не можетъ
сдвинуть, соскочилъ съ коня, принимался за сумочку во всю
силу, не могъ поднять, ушелъ по поясь въ землю по грудь,
надорвалъ сердце и со стыда уЬхалъ').
Изъ свода подобныхъ мотивовъ становится более или
менее яснымъ, что сумочка съ землею или узелокъ съ освя-
щенною неизвЪстнымъ ритуаломъ горстью земли имели одно
время на языческомъ среднев’Ьковомъ Востоке значеже осо-
быхъ талисмановъ, ставшихъ затЬмъ христианскими симво-
лами смерти и воскресен1я. Эту связь со смертью можно про-
следить въ цЬломъ ряде былинъ о таинственныхъ каликахъ
или пилигримахъ старцахъ, которые присоединяются къ бо-
гатырямъ, переодевшимся въ каликъ, а загЬмъ делятъ по-
лучку и кладутъ особую часть тому, кто подниметъ малень-
кий камешекъ, на земле тутъ же лежаний, и перебросить
черезъ плечо; и поднялъ его Илья и въ землю угрязъ, а'
поднялъ старецъ, и изъ подъ камня выскочилъ Михайло По-
токъ, тамъ зарытый или окаменевший отъ „питья забу-
дущаго“ 2).
Итакъ, переметная сумочка съ землею, бывшая некогда-
эмблемою власти надъ землею, въ силу состоявшегося не-,
когда срощен1я съ землею, затемъ, черезъ посредство книж-
ныхъ и устныхъ легендъ, стала „хитростью На реграда “, о
которой сказашя дошли до старой Руси, въ духовныхъ сти-
хахъ и волшебныхъ сказкахъ. Въ легендарномъ творчестве
таиственная сума, принесенная каликами или пришлыми бо-
гатырями, стала принадлежностью пахаря — оратая и полу-
чила окончательно волшебный смыслъ земной тяги, или, что’
тоже, мщовой силы, воплощенной въ земномъ прахе, какъ
частице „земной тяжести". Въ „котомочке чернаго бархата за-
морскаго"3) на Руси видели не эмблему ничтожности жизни
и ея благъ, но единственно эмблему права владен1я землею
и обладан)я м!ровою силою. Нашелъ Добрыня колпакъ,
„насыпанъ колпакъ земли греческойпо весу колпакъ
) К и р-fc е в с к а г о, IV, № 7, стр. 142—3. Ср. сказку, сообщенную
М. П. Погодинымъ, тамъ же, стр. 150, въ сумочкЬ были узелки съ
землею и частицы мощей. Также Рыбникова. II, № 48.
2)	Рыбникова, II, № 1б, 17. Гильферпинга, Онежск1я былины,
Сбор. Отд. Р. Яз. и Слов. И. Я. Н., томы 59-61, № № 156, 220. 232.
3)	Киргьевскаго, II, 25, 51.
4)	Беюоновъ Кир. II 25 въ прим, полагаетъ тоже, что творецъ
спуталъ „колпакъ изъ греческой земли* съ самою землею гоеческою,
но считаетъ, что такой колпакъ имЪлъ форму „петаза*, тогда какъ зд^сь
разумелась шляпа alia grecanica.
Мимическая сума
65
цЪло три пуда, метнулъ колпакомъ съ землею въ змею,
ошибъ все ея хоботы". Вотъ почему родная мать бо-
гатырю сов'Ьтуетъ: „Не бейся и съ родомъ Микуловымъ: его
любитъ матушка сыра земля".
Какъ известно, первоначальные источники былевого
мотива о суме съ земною тягою остаются доселе неизвЪст- •
ными, и потому указажя на происхождение мотива изъ леген-
дарныхъ и книжныхъ сказан!й греческаго Востока не могутъ
быть лишними. Правда, останется еще найти въ средневековой
литературе иные, непосредственно близюе къ нашему быле-
вому и легендарному эпосу источники въ сербскомъ и бол-
гарскомъ фольклоре. Книжное происхождеше легендъ о /
встречахъ князя съ чудеснымъ пахаремъ указано было Л. Н.
Веселовскимъ, но безъ техъ особо характерныхъ подробно-
стей, каковы именно сумочка переметная, наполненная землею.
Темъ убедительнее оказывается чрезвычайно близкое
сходство, какое представляютъ сказан!я о волшебней сумочке
съ земною тягою, сохранившаяся въ болгарскихъ пе няхъ или
былинахъ и уже обнародованныя на VIII Нрхеологическомъ
Съезде въ Москве известнымъ славистомъ М. С. Дрино-
вымъ ’)• Въ болгарскихъ былинахъ место Святогора засту-
паетъ Марко Королевичъ, Колоссъ, подъ тяжестью котораго
стонетъ, изнемогая, сама земля, и который вызываетъ
своими безумными похвальбами, а именно одною — поднять
землю, „имей она конеиъ". себе наказан!е, а именно обез-
силен!е Господь сошелъ старцемъ съ неба, наполнилъ ма-
ленькую торбу шерстью и благословилъ ее. Попробовалъ
Марко коньемъ поднять торбу, пропалъ конь, ухватилъ
обёими руками, изорту хлынула кровь. Въ другихъ вар!ан-
тахъ торба наполнена перстью земною.
Но, переходя отъ литературы къ быту и искусству, не-
льзя не указать на ихъ взаимную теснейшую связь и, сле-
довательно, на обязанность археолопи останавливаться на
вопросахъ объ источникахъ миеовъ и легендъ, въ связи съ
релипею и культомъ. Въ области европейскаго средневе-
ковья такого рода археологическ!я изследован’1я доселе оста-
ются только желательными.
Между темъ, можно насчитать ряды любопытныхъ ле-
гендарныхъ мотивовъ и волшебныхь сказок ь, которые могли
бы быть объяснены именно путемъ народныхъ впечатлешй,
полученныхь отъ памятниковъ древняго искусства, или даже
недоразумен1й, воспринятыхь паломниками, въ ихъ стран-
ствованнхъ отъ своихъ проводниковъ.
’) Труды VIII Лрх. СъЪзда въ МосквЪ. 1890 — 5, II, 10—19 Съчи-
нения на М. С Дринова. изд. Българска Академия на науки подъ ред.
Проф В. Н. Златарски, II, 1911, 460—473. Известны 3 былины, наиболее
полная записана въ РЪсн-Ь, въ Македоши.
Сп. на Бълг. академия. Кн. XXII.
5
66
Н. П. Кондакова
Можно предполагать заранЪе, что ряды сказокъ объ
исполинахъ окажутся, такъ или иначе, въ источник^ своемъ
связанными съ остатками колоссальныхъ статуй или релье-
фовъ Египта, Вавилона, Персеполя и Сузъ, или даже Греши
и Рима, мавзолеями и курганами, какъ сказки о подземныхъ
палатахъ и скрытыхъ сокровищахъ передаютъ намъ преуве-
личенныя свЪдЪжя о первыхъ археологическихъ поискахъ.
Сказка объ исполинской головЪ убитаго богатыря Еруслана,
или найденной самимъ богатыремъ Русланймъ поэмы Пуш-
кина и хранившей подъ собою, на невЪдомомъ полЪ битвы,
чудесный мечъ кладенецъ, въ концЪ кониовъ, можетъ быть
путемъ мелочныхъ разсл’Ьдоваый вплотную придвинута къ
известной колоссальной головЪ занесеннаго пескомъ сфинкса
у большихъ египетскихъ пирамидъ. Правда, на этихъ путяхъ
ученому также придется быть своего рода каликою пере-
хожею* отъ русскихъ былинъ къ сказочной письменности
средневековья, европейскаго и восточнаго, восходя вглубь
древней истор{и и письменности.
извъстието на ибрлхим-ибн-якубл за
БЪЛГаРИТЪ ОТЪ 965 год.
Отъ проф. В. Н. Златарски.
Докладвано въ исгорико-филологичния клонъ на 23. X. 1919 год.
Арабскиять писатель Абу Обейдъ Абдаллахъ ал-Бекри
(+1094), знаменитъ по своята ученость испански арабинъ, въ
компилативното си съчинение „Книга за пжтища и страни",
написано въ 1066 год. въ Кордова, ни пр+дава едно твърдЪ
интересно изв+стие за българитЪ, което той заимствувалъ,
както самъ посочва, отъ пжтната записка на нЪкой-си
израилтянинъ Ибрахим-ибн-Якуба (Аврамъ, синъ Якововъ1)-
За автора на тая записка не сжществуватъ засега никакви
биографични данни нито въ арабската, нито въ еврейската
литература. Но отъ изучването на самата записка ориента-
листитЪ дошли до заключение, че тоя Ибрахимъ, синъ на
Якуба, произлизалъ отъ с+веро-западна Африка (споредъ
други отъ Испания или Сицилия2), а по занятие билъ по-
скоро търговецъ, отколкото н+кое официялно лице3) и като
такъвъ много пжтувалъ по Европа за своитЪ търговски ц+ли1).
Въпросната записка прЪдставя тъкмо описание на
едно негово пжтуване въ страната на западнитЬ слав+ни и
съдържа цЪнни свЪд+ния не само за посл'ЬднитЬ, но и за
другигЬ слав-Ьни — българитЪ. Това пжтуване, което е обхва-
тало пространството отъ Ацриатическо море до Балтийско
пр+зъ Фриулъ, Източни Ал пи, Четко и Германия, Ибрахимъ
извършилъ пр+зъ л+тото и часть отъ есеньта на 965 год.,
сл+дъ като избралъ за главенъ центъръ гр. Прага, отд+то
пр+дприемалъ пжтуванията си въ разни посоки5).
Благодарение на това, че ал-Бекри навсЪкжд+ посочва
точно изворитЬ си, изсл+дователит'Ь на Ибрахимовото изве-
стие дошли до заключение, че всичко, което Ибрахимъ
съобщава . за слав+ните и тЪхната страна, прёдставя
V А. Куникъ и баронъ Розенъ. ИзвЪспя ал-Бекри и другихъ авто-
ровъ о Руси и Славянахъ, ч. I, Петоградъ 1878, сгр 1—4; 11—12; 15.
2) Fr. Westberg, Ibr3him's-ibn-JakQb’s Reisebericht Ober die Slawen-
land aus dem Jahre 965. St. Petersbourg 1898, S. 83—84.
3) Розенъ, каз. съч. стр. 14—15.
*) Куникъ, каз съч. стр. 68— 69. — VC'estberg, каз съч., стр. 81—87.
’) W'estberg, каз. съч , стр. 73—83.
68
В. Н. Златарски
не отделни извадки отъ неговата записка, а едно за-
круглено, написано по извЪстенъ планъ изложение, въ което
могатъ да се различать: 1. уводъ, въ който Ибрахимъ, като
очертава географически изобщо страната на слав’ЬнитЪ, из-
броява четиригЬ славЪнски държави, конто существували въ
негово време: на полабскитк слав-Ьни, чешката, полската и
българската; 2- главна часть — отдклно описание на вскка
отъ тия държави, и 3. заключение, дЪто се давать разни от-
куслечни сведения за слав’ЬнитЬ и ткхната страна. Ето какъ
опр'Ьдкля Вестбергъ качеството на Ибрахимовитк данни: „Въ
записката на Ибрахима ние се срещаме съ едно отлично
познаване на славЪнската страна въ ясна, пригледна, пре-
цизна, но заедно съ това твърдЪ сжата форма. Ецно изве-
стие се ниже до друго. Целиятъ изворъ ми прави впеча-
тление на нещо закруглено и завършено, защото материята
е добре наредена, разпределението и разчленението доста
умело. Ако се суди по плана на изложението, ал-Бекри про-
изводно не е съкратявалъ известията на Ибрахима, нещо е
заимствувалъ отъ други извори, нещо пъкъ е изпусналъ.
Сущо и възгледа, какво ал-Бекри ни дава само една извадка
отъ Ибрахима, не мога да сподкля следъ казаното, защото
въ такъвъ случай извадката би изглеждала като твърде
умело съставена, съ задържане на старото разположение на
материята тъй сручно, че надали би се показала нейде не-
коя чувствителна блезна, — една работа, която не може да
се очаква отъ единъ компилаторъ, какъвто е билъ ал-
Бекри"1).
Сведенията за българите у Ибрахима, споредъ деле-
нието на Вестберга, се намиратъ въ 5 та глава и съдържатъ
следнето:
§. 1. 1. „111,о се отнася до царя на ал-Блкарйн, то Ибра-
химъ, синъ на Якуба, казва: „азъне съмъ ступвалъ въ него-
вата страна, но видехъ неговите пратеници въ градъ Марзбрг,
когато те дойдоха при царь Хута; те носеха тесни дрехи и
веха опасани съ дълги пояси (колани), на конто беха прикре-
пени копчета (пулчета) отъ злато и сребро.
2. Техниятъ царь е отъ високъ санъ: той туря на гла-
вата си корона, има секретари, управители и чиновници, за-
поведва и запрещава съгласно съ (установенитк) наредби и
обичаи, както това е въ обичай на царетк и велможитк2).
Ibidem, стр. 87—88.
г) Тая дума е споредъ прЪвода на Розена; у Вестберга тя е пр'Ь-
дадена чрЪзъ Machtigen въ смисълъ, разбира се, на „сипна власть
имащи*, »мощни, самодьржавни господари4, което, споредъ насъ, е по-
в*крно, а не на ,велможи“, който каквато и власть да иматъ, rh все
пакъ се намиратъ въ подменено положение, а пъкъ Ибрахимъ е искалъ.
очевидно, да изтъкне тъкмо обратното.
ИзвЬстието на Ибрахим-ибн-Якуба
69
3. И тЪ (българитЬ) знаятъ (сж познавачи на) разни
езици и пр'Ьвеждатъ евангелието на славянски езикъ; тЪ сж
християнии.
§.2. 1. Ибрахимъ, синъ на Якуба, казва: „и приелъ
християнството Блкадин,1). ..2) противъ страната на румитЬ
(ромеитЬ), когато обсаждалъ градъ Цариградъ, докато него-
виятъ царь сполучилъ да го умилостиви; и го обдарилъ съ
богати дарове; и къмъ това, съ което той се опиталъ да го
удоволетвори, принадлежало и туй, че му далъ дъщеря
си за жена. А тя слЬдъ това го (своя мжжъ) склонила да
приеме християнството".
2. Нвторътъ (т. е. ал-Бекри) казва: „и думигЬ на Ибра-
хима сочатъ къмъ това, че приемането на християнството отъ
него (българския царь) е станало сл'Ьдъ 300 година отъ
хиджра; обаче други казватъ. че християнството приели
ония отъ гЬхъ (българитЬ), конто сж го приели, прЪзъ врЪмето
на царь Бсуса (споредъ друго четене Бслуса) и rfc си оста-
на ли християни до това врЪме (т. е. до днесь)
§3.1. Ибрахимъ казва: „Цариградъ се намира на югъ
отъ Блкадйн,3) и съ тЬхъ сжщо граничатъ на изтокъ и сЬверъ
ал-Баджанакия (печен'Ьзит'Ь). На западъ отъ него (Цариградъ)
се намира езеро (или езерото на) Бнаджия (Венеция).
2. Това е единъ заливъ, който излиза отъ Сирийско
(Средиземно) море между „гол^мата земя“ (Италия) и Цари-
градъ; и той обикаля гол’Ьмата земя (именно) брЪговегЬ на
Румъ (Римъ) и брЪговетЬ на Лнкбрдия (Лонгобардия) и се
свършва при Вквилея4). И по тоя начинъ и дв-ЬтЬ тия области
образуватъ единъ полуостровъ, заобиколенъ отъ южна страна
съ Сирийско море, отъ източна и скверна страна отъ за-
лива на Бнаджия (Венеция); на западъ обаче му (на тоя по-
луостровъ) остава само единъ изходъ.5)
3. И слав^нитЬ покриватъ двата бр^га на тоя заливъ0)
’) Споредъ коментаторитЬ тая дума трЪбва да се попълни: малик
ал-Блкдрйн = царьтъ на българитЬ. Вж. Розенъ, каз. съч. стр. 33, бЬл. 1;
52, бЬл. 2 и 3. — Wcstberg, каз. съч., стр. 34, § 24, а; 57, бЬл. 1 и 2.
з) КоментаторитЬ забЬлЬзватъ тукъ пропускъ, който тЬ попълватъ
съ думигЬ „слЬдъ което той прЬдприелъ походъ'. Ibidem.
3) ПрЬцъ видъ на слЬдващето ,и съ тЬхъ* коментаторитЬ пред-
лагать тая дума да се чете: а i-Блкарйн, — българитЬ. Розенъ, каз. съч.,
стр. 53, бЬл 1.— Westberg, каз. съч., стр. 57, бЬл. 7.
4) Въ ржкоп. стой fll-frlana, която споредъ други = Furlana, Friul.
— Westberg, ib., стр. 57. бЬл. II. — Споредъ Goeje послЬднята фраза се
чете: „и обикалятъ голЬмата земя брЬговетЬ на Румъ“ (Римъ) и Лнк-
брдия, и се свършва тя (голЬмата земя, Италия) у Дквилая* (= Вквилея).
— Розенъ, и. т., стр. 53. бЬл 4.
'•) Гукъ думата „изходъ* трЬба да се разбира въ смисьлъ на една
„свръзка съ материка'.
•’) Ибрахимъ различала източенъ и западенъ брЬгъ на единъ и
сжщия Иллирийски брЬгъ, затова употрЬбява тукъ двойст. ч.: двата брЬга,
споредъ Westberg, ib. стр 58, бЬл. 1. — За това вж по долу стр. 84
70
В. Н. Златарски
отъ неговия изходъ на западъ, въ Сирийско море1). На
изтокъ отъ тЬхъ (славЪнигЬ) [живЪятъ] ал-Блкарйн, на западъ
насрЪща — други славЪни* 2). Ония, конто обитаватъ на за-
падъ отъ него (залива)3), сж най-храбри, и жителитЪ на тая
страна ) молятъ за помощь у тЬхъ и се боятъ отъ силата
имъ. И тЬхнитЪ страни сж високи планини съ мжчно прохо-
дими пжтища““).
И тьй, на първо мЪсто Ибрахимъ изтъква, че той не-
бивалъ въ страната на българския царь, но видЪлъ негови
пратеници въ градъ Марзбрг,^) т. е. Магдебургъ, когато тЬ
дохождали при царь Хута, когото на друго мЪсто Ибрахимъ.
нарича „малик ал-Румъ“,7 *) т. е. царь на румитЬ или римски
императоръ. Въ него всички ориенталисти виждатъ герман-
ския императоръ Оттона I (962—973), който въ 962 г., както
е известно, билъ коронясанъ отъ папата за римски импе-
ратор 5 *ъ4). По-нататъкъ Ибрахимъ описва облЪклото на бъл-
гарскитЬ пратеници.
Вече тия данни ясно говорятъ, че Ибрахимъ не само е
видЪлъ българскигЬ пратеници, но е ималъ срЪща и разго-
варялъ съ тЬхъ, защото, ако той не е бивалъ въ българската
земя, то свЪдЪнията, конто ни съобщава за нея, е могьлъ да
събере само отъ тЬхъ. Въ това ни убЪждава и самата форма<
и характеръ на изложението, отъ което ясно- личи, че Ибра-
химъ имъ е задавалъ отдЬлни въпроси, на конто тЪ му да-
вали съотвЪтнигЬ отговори. Така, най-напрЪдъ той узналъ
отъ тЬхъ, че тЬ били пратеници на „малик ал-Блкарин“. Фор-
мата „Блкарйн е чужда на арабската транскрипция, когато се-
горори за дунавскитЬ или балканскитЬ българи. Обикновено
арабскигЬ писатели почти всички употр'Ьбяватъ за тЬхъ ду-
мата Бурджанъ или Борджанъ (jl?-jy)9). Н’кма съмн-Ьние, че,.
ако Ибрахимъ употр^бява думата Блкарйн, която, очевидно,
Розснъ ib., стр. 53, бЪл. 5, намира, че текстъть тукъ не е съвсЬмъ
в-Ьренъ. Той пр-Ьдлага: , ... на изтокъ изъ Сирийско море*; а Вестбергъ,
ib., стр. 58, 6tn. 2, обяснява: ,отъ неговия изходъ на западъ въ (т. е. до)
Сирийско море*.
2) Т. е. сръбски и хърватски племена. — Westberg, ib., бЪл, 4.
3) Вестбергъ обяснява: на западъ отъ него, т. е. тЬ обитаватъ за-
падната часть на Иллирийския бр-Ьгъ.
4) Т е. романското население на Далмация.
5) Вж. Розенъ, п. т., стр. 52 — 53. — VCestberg, п. т., стр. 56 — 58.
°) По-рано въ това име виждали гр. Мерзебургъ на р. Заала(юж.
отъ Халле и зап. отъ Лайпцигъ), вж. Куникъ, п. т., стр. 93; обаче Вест-
бергь твърд-b убЪдително дока за, че тоя градъ може да бжде само Маг-
дебургь. — Westberg, п. т. стр. 61—66.
7) Вж. Розенъ, п. т., стр. 51, 22. — Westberg, п. т., сгр. 56, з.
) Куникъ, п. т., стр. 72 и 91. — Westberg, п. т , стр. 74.
9) А. Гаркави, Сказашя мусульманскихъ писателей и пр. Петро-
градъ 1870, стр. 9, 15, особ. 19—20, 32, 126 и пр. — Розенъ, п. т, стр.,
64. — Смци, Императоръ Василий Болгаробойца, Петроградъ 1883, стр
145, 238, 293. — Marquart, Streifziige, S. 29, 204 - 206.
ИзвЪстието на Ибрахим-ибн-Якуба
71
е старо-българ. Блъгдрннъ, то ясно е, че той я записалъ тъй,
както я чулъ отъ устата на българскитЪ пратеници. Сл^дъ
това той ги разпитвалъ, какъвъ е тЬхниятъ царь, на което
rb му отговорили, че той носи корона, че управлява чр'Ьзъ
управители и чиновници споредъ сжществуващигк наредби и
обичаи и че изобщо той управлява, както другитЬ царе и
лица, който иматъ власть, отъ което Ибрахимъ направилъ
заключение, че българскиятъ царь билъ отъ високъ санъ,
достоинство. По-нататъкъ на въпроса му, отъ каква вЪра и
народность сж, тЬ му отговорили, че сж християни, и разка-
зали, кога и какъ сж се покръстили, че rb познавать много
езици и като славяни пр’Ьвеждатъ евангелието на славЪнски
езикъ. Най-сетнЬ той ги питалъ, кои сж тЬхнитЬ съсЬди, и
споредъ тЬхното определение записалъ, че на ю. отъ техъ
се намира Цариградъ, т. е. Византия, на из. и сев. — пече-
незите, а на зап. други славени. И тъй, като главенъ и ед-
ничъкъ изворъ за Ибрахима сж послужили разказите или
сведенията, конто сж му дали самите български пратеници
за своя царь и своята страна, т. е. те сж били напълно ав-
тентични. Но преди да разгледаме, доколко сведенията на
Ибрахима за българите сж верни, ние ще се спремъ върху
въпросите: кой е билъ тоя „малик ал-Блкарйн“ и по какъвъ
случай сж дохождали негови пратеници при Оттона I.
*
* &
СъврЪменникъ на германский императоръ Оттона I
(936—973) въ България билъ царь Петъръ (927—969), а пъкъ
пмтуването на Ибрахима се отнася къмъ 965 г.,1) слЪдв.
*) Подробно по тая дата вж. V^estberg, п. т., стр. 73 — 81, който по-
ставя пжтуването между 962 и 967 и се спира на 965 г. — Ср. Куникъ,
п. т., стр. 72. — Иречекъ, като посочва на това, че „Лиудпрандъ въ
релацията (969) за своего цариградско посолство при импер. Никифора
Фока описва (Legatlo, cap. 19) на Оттона I „Bulgarorum nuntii“ при ви-
за нтийския дворъ сь такива подробности за косата и облЪклото, като
че ли при Оттона още не сж виждали дотогава такива хора", пише:
ist diese flnschauung richtig, dann ware die Reise Ibrahim’s spater als
968—9 anzusetzen (Jiretek, Die cyrillische Inschrift vom Jahre 993. Rrchiv
f. si. Phil. XXI <1899), S. 547). Иречекъ тукъ има прЪдъ видъ оня пасажъ
въ релацията» въ конто Лиудпрандъ се оплаква прЪдъ своя господарь,
че, сл!эдъ като билъ поканенъ на официяленъ обЪдъ въ деня на св.
Нпостоли (29. юний, 968), той билъ туренъ на трапезата по долу отъ
„българския пратеникъ, остриганъ по маджарски, опасанъ съ мъдна ве-
рига и. . . оглашенъ, явно за оскърбление на неговия августЬйши
господарь". НЪма съмнЪние, че когато Лиудпрандъ е описвалъ бъл-
гарския пратеникъ, той едвали е мислилъ, дали при двора на Оттона I
сж виждали или не такъвъ; очевидно, той е искалъ отъ една страна,
по-релйефно да изтъкне своето дълбоко възмущение и негодуване отъ
това незачитане него, пратеника на германский императоръ, а отъ
друга — да покаже на каква голема обида той е билъ подложенъ, за
да защити честьта и името на послЪдния. Че такава е била цЬльта на
Лиудпранда, когато е вмъквалъ въ релацията си описанието на бъл.
72
8. Н. Злата реки
подъ неговия „малик ал-БлкарОн“ ще трйба да разбираме
никой другъ български царь, освЪнъ Петра, а оттука бъл-
гарскитЪ пратеници, коита сж дохождали въ Магдебургъ и
съ конто Ибрахимъ разговарялъ, сж могли да бждатъ изпра-
тени само отъ тоя царь. Обаче западнигЬ хронисти от^Ъл’Ьз-
ватъ само едно такова българско посолство при Оттона I.
Когато посл^дниятъ се завърналъ прЪзъ 972 г. огь Италия
въ Германия слЪдъ шесть години и въ 973 г. на Великденъ
се намиралъ въ Кведлинбургъ, при него се явили пратеници
отъ много народи, между конто имало такива и отъ бълга-
ритЬ ’). Но това българско посолство по никой начинъ не
може да се идентифицира съ въпросното у Ибрахима 2) вече
затова, че въ тая година източна България, отдЬто посд-Ьд-
нето е било несъмнЪнно изпратено, се намирала подъ ви-
зантийска власть, а пъкъ посолството въ 973 г. е могло да
бжде изпратено по-скоро отъ току-що възникналото западно-
българско царство; ') обстоятелството пъкъ, че посолството
въ 965 г. не е отб’Ьл’Ьзано отъ нЪмскигЬ аналисти не може
да служи за доказъ, че такова изобщо не е сжществувало,
защото тЬ, подобно на другитй срЪднев’Ьковни лЪтописци,
повечето посолства не записвали, особено ония, конто се
гарския пратеникъ, а не защото дотогава такъвъ не сж виждали при
двора на Оттона 1, личи и отъ това, че той окичилъ българския пра-
теникъ съ сжщите епитети и прЪдъ двамата висши чиновници (Bulga-
rorum ille apostolus, quamquam, ut dicas et verum est, tonsus, iliotus, et
catena aenea cinctus sit, patricius tamen est), когато тк се опитвали да
го придумать да се върне на обЪда, сл'Ьдъ като той демонстративно
напусналъ трапезата. При тоя изводъ, който изтича отъ самия контекстъ
на гл. 19 и 20 отъ Legatio, съображението на Иречка се чвява прЪси-
лено, а оттука и невероятно. Осв^нъ това събитията, конто сж ставали
отъ 968 до 972 г. въ източна България — нашествията на руския князь
Светослава и руско-византийската война, не сж позволявяли на българ-
ското правителство и да помисли за изпращането на пратеници чакъ
въ Магдебургъ съ каквато и да било цель, а пъкъ огь известието на
Ибрахима ясно се види, че пратениците при двора на Оттона I сж
дошли въ такова време, когато България се е намирала все още въ
мирни отношения спремо своите съседи и не била още подложена на
никакви изпитания. За това вж. по-долу.
J) Hildesheimenses апп., Pertz, Mon. Germ. Scrip, t. HI, p. 62: Otto
senior imperator cum juniore venit Quidelinburg ibique celebraverunt
Pascha 10 Kai. Mprilis, et illuc venerunt ad eos lagati Graecorum, Beneven-
torum, Ungariorum, Bulgariorum, Danorum, Sclavorum, cum regiis mune-
ribus, at non longe post Otto senior prius imperator Non. Mai obiit. — Cp.
Wissenburgenses et Lamberti annales, an 973. Mon. Ger. Ill, p. 62. — Alta-
henses annales maiores, Mon. Ger. Scrip. XX, p. 787, у Кунака, p. 92. —
Jireiek, п. г, стр. 547. — Б. Проки/i, Постапак ]едне словенске царевине
у МаЬедони]и у X. веку. .Глас* срп. Лкад. 76 (46) (1908), стр. 251.
2) Подробно по тоя въпрось вж. Westberg, п. т., стр. 80—81. —
Куникъ, п. т., стр. 72—73.
3) Вж. Дриновъ, Южные славяне и Визанпя и Начало на Самуи-
ловата държава, Съчинения т. I, стр. 350 и 378. — ПрокиЬ, п. т., стр.
251—253.
ИзвЪстието на Ибрахим-ибн-Якуба
73
свършвали безъ резултатъ *). Това тъкмо обстоятелство до
известна степень и затруднява отговора на въпроса, по ка-
къвъ случай или съ каква цель е дохождало това посолство
въ Магдебургъ, защото и самъ Ибрахимъ не е знаелъ, иначе
той несьмнёно би отб'ЬлЪзалъ това. Но и при все това ние
мислимъ, че, като се взематъ подъ внимание близкитЬ прЪди
и следъ 965 г. събития въ България, ще може да се дойде
до единъ удовлетворителенъ отговоръ.
НЪма съмнЪние, че колкото ц. Петъръ и да се е нами-
ралъ подъ силното политическо влияние на Византия, надали
може да се мисли, че той и неговото правителство не сж
водили никакви дипломатически сношения съ Оттона I. Вече
такова едно важно събитие като коронясването на послЪдния
за римски императоръ, нЬма да говоримъ за гол-ЬмитЬ му
политически и военни успехи, не е могло да не обърне вни-
манието на българското правителство, особено пъкъ откакъ
приятелскитЪ отношения между България и Византия почнали
да се охлаждаватъ следъ падането на Лакапиновци презъ
самостойното управление на Константина Багренородни (945
— 959) и при неговия синъ Романа 11 (959 — 963). Причината
на това българско сближение съ западния императоръ треба
да се търси въ огношенията на Маджарско къмъ България
и Византия пр±зъ X. векъ. Тия отношения се пр’Ьдставятъ
въ следиия видъ.
МаджаритЪ, откакъ се закрепили въ ср^днедунав-
ската равнина, за пръвъ пжть насочили нахлуванията си
на Балканския полуостровъ въ 934 година. Презъ априлъ
с. г. те навлЪзли презъ България въ византиискитЬ владе-
ния и достигнали до Цариградъ, като оплячкосали цела Тра-
кия. Изпратениятъ противъ техъ патриций Теофанъ чрёзъ
мждро поведени преговори сможалъ да ги запре и да
сключи миръ съ техъ2). Обаче следъ десеть години маджа-
ритЬ пакъ подновили нападенията си. Презъ априлъ 943 г.
те отново нахлули въ Тракия; сжщиятъ патриций и тоя
пжть сполучилъ да сключи миръ за петь години и дори да
вземе отъ техъ заложници ). Тия маджарски нападения поч-
нали да всевать страхъ въ Цариградъ, и тамъ решили да
се опитатъ, както изглежда, чрезъ християнството да при-
влекать маджарите къмъ себе си и по тоя начинъ да спратъ
техните нападения, а може би и да сключатъ миръ съ техъ.
Но» тоя опитъ, следъ изтичането на 5-годишния миръ въ 948
*) Куникъ, п. т., стр. 92.
2)	Продължатель на Сим. Логотета у Geor. Harnart. ed. Muralt., p
84019—8415 —Ihroph. contin. ed. Bon. p. 422 20—4237. — Cedrenus, II, ed-
Bon. p. 3161 — 15. Слав. прЬв. на Сим. Логотета (продълж.) изд. Срез-
нявски, стр. 140.
3)	Geor. Hamart. (продълж.), ib. р. 844'.»—t:i. — IheOph. contin. ib., p.
43022—4313. — Cedrenus, ib, h, p. 319i— o. — Слав. пр-Ьв. на Сим. Лого-
тета, ib., стр. 142.
74
В. Н. Златарски
год., не донесълъ желаннитЬ резултати:1) маджаритЬ не само>
не прекратили нападенията си, но, слЪдъ нанесения тЪмъ
отъ Оттона I ськрушителенъ ударъ въ 955 год. при р. Лехъ,.
rfa насочили главно погледитЬ си къмъ Балканский полу-
островъ8). ПрЪзъ 958 (априлъ) rfe пр'Ьдприели голЪмъ походъ-
пакъ противъ Византия, навлЪзли въ Тракия и, като я опу-
стошили, на Великденъ достигнали пакъ до Цариградъ. Из-
лезлиятъ противъ тЪхъ пълководецъ Потъ Лргиръ съ голЪми
военни сили съвсЬмъ ги разбилъ и ги принудилъ да се вър-
нать въ земята си, безъ да сключи, както се види, миръ съ
тЬхъ3). При всичко че при покачването си на прЪстола им-
ператоръ Романъ II разпратилъ приятелски писма както до-
всички управители на империята, тъй и до господаритЪ »на
България и на западнитЬ и източни народи", който винаги
прославяли щастието и приятелството му и се съгласили на
мирни договори съ него4), това обаче не побъркало на мад-
жаритЬ отново да нападнатъ въ 962 год. на Тракия, но по-
срёщнатъ отъ патриция Мариана Яргиръ, пълномощенъ
стратегъ на Македония и катепанъ на цёлия западъ, били
разбити и принудени да си отидатъ обратно6).
Отъ всички тия нахлувания на маджаритЬ сж страдали
не само византийскитЪ владения на полуострова, но и бъл-
гарскитЬ земи, прЪзъ конто rb обикновено сж минавали,
което, разбира се, не малко е озадачвало българското пра-
*) Въ 948 год. единъ отъ маджарскитЪ воеводи на име Волосудъ
или Вулосудъ, пр-Ьструвайки се, че иска да приеме християнската
в-Ьра, дошълъ въ Цариградъ, ц-Ьто билъ покръстенъ и възприетъ отъ
импер. Константина. Той билъ при това лочетенъ съ патрицианско до-
стоинство и, одаренъ съ богати и много дарове, върналъ се въ земята
си. Не сл-Ьдъ много дошълъ другь маджарски воевода (4рхшЧ/ на име
Гиула въ византийската столица и сжщо се покръстилъ, като билъ удо-
стоенъ съ сжщитЬ почести и благодеяния. Връщайки се въ земята си,
той взелъ съ себе си единъ извЪстенъ съ благочестието си монахъ на
име Иеротей, когото патриархъ Теофилактъ ржкоположилъ за мад-
жарски епископъ и който ималъ извЪстенъ успЪхъ въ насаждането
християнската вЪра между маджаригЬ. Гиула останалъ въ новата
вера и се отказалъ да напада ромеите, като не позволявалъ лошо
да се отнасятъ съ християнските пленнини и се грижелъ за техъ,
дори ги освобождавалъ. Волосудъ пъкъ, като нарушилъ сключения до-
говоръ, често съ целия си народъ отивалъ противъ ромеите; когато
пъкъ се опиталъ сжщото да направи и противъ фрагГките, той билъ
взетъ въ пленъ и обесенъ отъ техния царь 1оана (Оттона I). — Cedre-
nus, ib. It, p. 328з — 22. — Zonaras, ed. Dindorfii, IV, p. 68< — 20. — Слав,
прев, на Сим. Логотета, п. т., стр. 144. — Ср. L. V. Szalay, Gescflichte
(Jngarns, Bd. I, Pest. 1866, S. 44. — A. Rambaud, L’empire grec. p. 358.
'!) L. Szalay, п. т„ I, стр. 41—44.
3)	lheoph. contin , ib. p. 46219—463?.—Продължательтъ на Амартола
(ib. p. 85311—ibJ поставя това събитие подъ 14-та година отъ царуването
на Константина Багренородни — 959 год., обаче Великденъ тази го-
дина се пада на 27. мартъ, що е било много рано за походъ; обикно
вено маджарите, както видехме, презъ априлъ се нахлували.
4)	lheoph. contin., ib. р. 4701в—471,.
5)	Ibidem, р. 48013—п. — A. Rambaud, ib., р. 359.
ИзБ^Ьстието на Ибрахим-ибн-Якуба-
75*
вителство. Обаче ц. Петъръ поради вжтргЬшното разложение -
на държавата си не е могълъ да имъ окаже никакъвъ серио-
зенъ отпоръ и прЪдпочиталъ да ги не дразни и да ги про-
пуща, отъ което, очевидно, въ Цариградъ не били доволни.
Затова, когато въ 963 год. следъ смъртьта на Романа II (15
мартъ) и на българската царица Мария, която била залогь
за мирнитЬ отношения между България и Византия, прЪзъ
регентството на императрица Теофано, която’ управлявала за
малолЪтството на синоветЪ си Василия и Константина, Петъръ
поискалъ да възобнови мирния договоръ съ империята отъ
927 год., условията пр'Ьтърп’Ьли едно сжществено изменение:
той требало да изпрати въ Цариградъ двамата си сина, Бо*
риса и Романа, като заложници за мира 1), и сяццевр'Ьменно •
се задължилъ, както ще видимъ, да не пропуща, прЪзъ цар-
ството си маджаригЬ да нападатъ на Византия.
Колкотоунизителнода билоза България първото условие,
Петъръ все пакъ го изпълнилъ поради крайно стЬсненото си
положение; обаче да направи нЪшо по второго условие той
не билъ въ състояние; а затова той се обръщалъ за по-
мощь въ Цариградъ, но оттамъ, както изглежда, нищо не
получавалъ поради усилената борба съ арабите, а пъкъ ма-
джаритЬ не прЪкратявали нападенията си въ българскитЬ
земи. Въ тоя тежъкъ моментъ, ние мислимъ, ц. Петъръ рёшилъ
да се обърне къмъ победителя на маджаритЪ Оттона I и
чрЪзъ изпратенигЬ въ Магдебургъ въ 965 г. пратеници да;
търси съюза му противъ маджаритЬ; но, както се види, прЪд-
ложението на българския царь не било прието и затова то
не ще да е отб"ЬлЪзано отъ нЬмскитЬ лЪтописци. Тогава
Петъръ се видЬлъ принуденъ да прибЪгне къмъ непосрЪдно •
споразумение съ самитЪ маджари и дори сключилъ съ т^хъ
съюзъ на условия, че тЬ ще оставятъ България небутната,
за което пъкъ българскиятъ царь се задължилъ да имъ дава
свободенъ пропускъ противъ Византия, и въ случай че импе-
раторътъ поиска помощь противъ тЪхъ, рЪшително да от-
казва2). Може би, сжщитЪ български пратеници на връщане •
отъ Магдебургъ да стк сключили тоя съюзъ.
Тая поступка на ц. Петра обаче донесла лоши сетнини
за България. Въ 966 год. когато императоръ Никифоръ Фока
(963 — 969) празнувалъ блЪскавата си победа надъ арабите,
пратеници отъ българския царь дошли въ Цариградъ, за да
прибератъ плащания по договора отъ 927 год. ежегоденъ
данъкъ отъ Византия. Никифоръ, ядосанъ отъ съюза на ц.
Петъръ съ маджарите, въ който той виждалъ явна провокация
отъ страна на българите, не само отказалъ да даде какъвто •
и да било данъкъ, но и заповедалъ да набиятъ българските .
’) С< (Irenas, ib , II. р. 34621—3471 — 7-опaras, ib. IV. р. 75г>—1».
2) L. Szalay, п. т. I, стр. 46.
76
В. Н. Златарски
пратеници и да ги изпратять обратно безъ нищо1). Така билъ
нарушенъ мирътъ съ България, и на слЪднята 967 г. Никифоръ
прЪзъ юний навл-Ьзалъ съ войска въ българскитЬ граници.
Когато достигналъ до голЪмия окопъ (а/Р1 Хгуоцё'лд; [сеуа-
аобса-) — еркесията, той написалъ на ц. Петра писмо
въ което искалъ отъ послЪдния да не позволява на маджа-
ритЬ да минаватъ Дунавъ и да опустошаватъ ромейскитЪ
•владения. Но Петъръ отказалъ и му отговорилъ така: „когато
воюваха противъ насъ, ти, поканенъ да ни помогнешъ, не
пожела. И сега, когато принудени ние сключихме съ тЬхъ
дОговоръ, ти считать за справедливо да искашъ отъ насъ да
нарушимъ договора, да дигнемъ противъ ткхъ оржжие и да
почнемъ война безъ век к а ква оговорка "а). Резултатътъ отъ
тоя отказъ е изв-Ьстенъ — Никифоръ повдига руския князъ
Светослава противъ България.
При такива събития, спорЪдъ насъ, е могло да възникне
мисъльта у царь Петра за дипломатически сношения съ
Оттона I и за изпращането на български пратеници при него
конто Ибрахимъ е видЪлъ и разпитвалъ въ Магдебургъ въ 965 г.
*
* *
По-нататъкъ Ибрахимъ описва обл"Ьклото на българскигЬ
пратеници. Нему му направило впечатление това, 1. че тЪ
носЬли mfbCH.ii дрехи, т. е. опнати на гЬлото, по което тЬ се
р"кзко отличавали отъ другитк слав^Ьни, конто, споредъ сжщия
Ибрахимъ, „се обличали въ широки дрехи и само долнята
часть на ржкавигЬ била тЪсна“!). и 2. че се опасвали съ
дълги пояси, т. е. кожни колани, на конто били прикрЪпени
златни и сребърни пулчета. НЪма съмнЪние, че тукъ се говори
за сжщото онова хунно-българско или аварско, може би
облекло, въ което обикновено сж прЬдставени българитЬ въ
миниатюритЬ въ Menologion’a на императоръ Василия II
(976—1025), а пъкъ въ кожанигЬ пояси съ металически пул-
чета ще трЪбва да видимъ ония сжидитЬ болярски „пенсы", за
конто споменува Иванъ Екзархъ* 2 3 4), и оная сжщата aenea catena
— „м^Ьдна верига", съ която билъ опасанъ видЪниятъ и опи-
санъ отъ кремонския епископъ Лиудпранда български пра-
’) Leo Diakonos, ed. Hasii, p. 61 — 62.
2) Cedrenus, ib., p. 372 3-7. — Zonaras, ib., IV, p. 877-is. — Славян,
пркводъ на Симеона Логотета (продължение) п. т., стр. 149.
3) Розенъ, п. т., стр. 54. — Westberg, п. т., стр. 59, § 5, 1.
4) Вж. Шестодневъ, нач. на 6-то слово. Издание на Москов. Общ.
Истории и древности. Москва 1879, листъ 196, егьлб. 2 — 3: и ока полы
н-го (кшза) кол-кры скдеци къ ялатах'ъ грикндуъ. fi по (sic) пон-
 c’fcjf’K. ft Лкроучк^ъ.
ИзвФстието на Ибрахим-ибн-Якуба
77'
теникъ въ Цариградъ три години по сетнЬ, прЪзъ лЪтото
968 год.1).
Описвайки, какъвъ билъ българскиятъ царь, Ибрахимъ.
пише, че „той турялъ на главата си корона*, разбира се, въ
тържествени случаи, съ което авторътъ е искалъ да изтъкне,
че това е билъ напълно независимъ, самодържавенъ госпо-
дарь; че той „ималъ секретари, управители и чиновници",.
т. е. свои органи на управлението, обаче кои и какви бъл-
гарски длъжности е разбиралъ Ибрахимъ подъ тия имена,,
мжчно може да се установи, и че царьтъ „запов^два и за-
прЪщава съгласно съ установенитЪ наредби и обичаи*, т. е.
неговата власть се ограничава съ законигЬ и обичаитЬ на
страната или че той зачита тия посл'ЬднитЬ, както това е въ
обичай на всички царе и съ власть обл'Ьчени господари,—съ
една дума, Ибрахимъ искалъ да изтъкне, разбира се, възъ
основа на думигЬ на българскитЬ пратеници, че България
въ негово врЪме била една добрЪ уредена държава. Това
обаче несъвс^мъ отговаря на историчегката д’Ьйствителность,
защото тъкмо прЪзъ 60-гЬ години на X- в^къ, както е изве-
стно, България е преживявала твърдЪ тежки политически и
социални кризи, като се е застрашавала отъ вжтрЪшни и
външни катастрофа
НЪма съмнёние, че най-интересни се явяватъ сведе-
нията на ИбрахиМа изобщо за българите. Те, споредъ него,
били „познавачи на разни езици", но на какви именно, той
зажаль не посочва. Дали това качество или способность на
българите е можалъ да константира самъ Ибрахимъ при
разговора си съ българските пратеници въ Магдебургу или
това му сж съобшили последните, мжчно може да секаже;
обаче, което и да приемемъ отъ тия предположение, това изве-
стие ясно говори само за едно, имено, че знанието на разни
езици право сочи на широкитЬ и разни политически и тър-
говски сношения на българите съ разни народи презъ пър-
вата половина на X. векъ, което донейде се обяснява и съ
географическото положение на техната държава, която се на-
намирала, както и днесъ се намира, на главния пжть между
изтокъ и западъ и въ съседство съ Цариградъ — главния- *•
*• Legatio, cap. 19, Вж. no-ropt стр 71, б-Ьл. 1. — Ср. Г. Баласчеяъ.
БЪлЪжки върху веществената култура и пр. София 1902, стр 64 — 65 и
картинката къмъ тЬхъ. — Дали гащитгъ (femoraliaA за конто Борись
питалъ палата (вж Response § 59), сж били тЬсни или широки, не може
да се установи. Отъ съдържанието на папския отговоръ може само да
се разбере, че Борисъ питалъ, позволява ли се и на женигЬ д-i носятъ
гаши Сжшо така мжчно е да се установи, дали Борисъ е разбиралъ
сжщитЬ тия пояси или колани, конто описва Ибрахимъ, когато е зада-
валъ на папага въпроса: могътъ ли българит'ч да се причестяватъ безъ
пояси (sine cingulis), или не, понеже гръцитЪ имъ забранявали това да
правять безъ пояси (вж. Response § 55), зашото въ отгонора си папата
не дава описание външния видъ на тия пояси или колани.
'78
В. Н. Златарски
политически, църковенъ и тьрговски тогава центъръ за цела
източна Европа. — После Ибрахимъ съобщава, че българитЪ
били християни и че прЪвеждали евангелието на славЪнски
езикъ. Това сведение той несъмнЪно е почерпалъ огь бъл-
гарскигЬ пратеници. Но зажаль краткостьта на изложението
затъмнява, или по-добрЪ, не доизказва сжщностьта на тоя
толкова важенъ въпросъ. Очевидно, тукъ има некое недора-
зумение у Ибрахима, защото евангелието било вече приве-
дено на славЪнски езикъ у българитЬ, и прЪвоцътъ, както
е известно, се отнася къмъ края на IX. вёкъ1). Това недо-
разумение ние сме наклони да обяснимъ съ това, че българ-
ските пратеници сж разказвали, че гЬ говорятъ славенски
езикъ, че тоя езикъ е у техъ общъ официяленъ — държа-
венъ и църковенъ, че сж превели евангелието на славенски-
български езикъ и че тЬхната книжнина продължава да се
развива на тоя сжщия езикъ, а пъкъ Ибрахимъ е разбралъ,
че преводътъ на евангелието е ставалъ въ даденото време.
На сжщата причина ще требва да се отдаде и за-
бърканостьта въ известието на Ибрахима за покръщането
на българигЬ. Куникъ намира, че „цЬлиягь откжслекъ за по-
кръщението на българите страда отъ неясность", и че „съ
нашигЬ средства да се развърже тоя възелъ е мжчно“; той
предполага, че ал-Берки е скратилъ Ибрахимовия текстъ и
чрезъ това го направилъ тъменъ* 2). Но, както вече посочихме,
ал-Бекри не е съкратявалъ Ибрахимовия текстъ, а го е за-
имствувалъ изцело, защото той и тъй билъ крагькъ; освенъ
това опитътъ на ал-Бекри, както ще видимъ, да поправи
това известие на Ибрахима, съ което той повидимому не е
съгласенъ, така сжщо доказва, че той не ще го е съкратя-
валъ. Както и да било, но ако се сжди по съдържанието на
въпросния откжслекъ тъй, както той е предаденъ у ал-Бекри,
едно може да се каже, — че тамъ събитията сж твърде
объркани. Да се предположи, че сами пратеницитЬ, разказ-
вайки за събитие—покръщането, станало преди единъ векъ,
не сж били яко добре версирани въ своята история и не-
волно сж въвели въ заблуда Ибрахима-, немаме никакво
основание, защото въ откжслека се говори и за събития,
конто по време сж стояли близко до техъ. Оттука ясно става,
че Ибрахимъ при съставянето на своята записка не ще да
си е припомнилъ всичко, каквото е чулъ отъ пратениците,
въ неговата последователность и затова е объркалъ съби-
тията преди и следъ покръщането.
Нема съмнение, че българските пратеници, като му
съобщили, че те сж християни, разказали му сж, кога, какъ
О Вж. £. Н. Златарски, Имале ли сж българитЬ свое лЬтоброение,
-стр. 67—73.—Слициятъ, История на българската държава I, ч. 1, стр. 372.
2) Вж п. т., стр. 83.
ИзвЪстието на Ибрахим-ибн-Якуба
79
и отъ кого сж били покръстени; слЪдъ това тЪ му сж раз-
правили въ общи фрази за отношенията на ткхния царь къмъ
Цариградъ слЪдъ покръщането; за походитЬ му (респк. на
ц. Симеона) противъ Цариградъ и за неговитЬ обсади; за
начинитЪ — богатигЬ и многобройни дарове, къмъ който ви-
зантийцитЬ сж приб’Ьгвали, за да спасятъ столицата си и че
само слЬдъ като византийскиятъ царь далъ дъщеря си за
жена на българския царь, тая опасность минала и настаналъ
миръ между двЪтЬ съсЬдни държави. Разбира се, че, прЪд-
ставяйки тия отношения между България и Византия, прате-
ницитЬ сж искали съ това да покажатъ мощьта на своя
царь. Обаче Ибрахимъ, който не е билъ запознатъ съ исто-
рическия ходъ на всички тия събития и като търговецъ не
се е интересувалъ изобщо отъ историята тъй, както отъ
географията, въ даннитЪ на която той се явява напълно
ориентиранъ, изложилъ е въ своята записка само това отъ
разказитЬ на пратеницитЬ, което му е направило по-силно впе-
чатление и което можилъ да си припомни или да запомни,
безъ да се погрижи за послЬдователностьта и свръзката на
събитията. Това се доказва донЬйдЪ и съ фразата „а тя (дъ-
щерята на императора и жената на българския царь) слЬдъ
това го (своя мжжъ) склонила да приеме християнството*, която
неволно напомня извЬстния разказъ на византийскитЬ хронисти
за сестрата на Бориса и за нейното влияние върху него при
приемането на християнството*). ТвърдЬ е възможно, щото
пратеницитЪ да сж съобщили на Ибрахима за подобенъ
•фактъ, който заедно съ легендигЬ за живописеца Методия и
картината за страшния сждъ и за пленника Куфара вече
билъ извЪстенъ въ срЪдата на X. вЪкъ, обаче подъ перото
на Ибрахима по сжшата причина Борисовата сестра, която
дошла отъ Цариградъ въ България, както гласи разказътъ,
могла лесно да се обърне въ дъщеря на императора и въ
жена на българския царь. Най-сетнЪ отсжтствието на соб-
ствени имена въ извЪстието на Ибрахима показва, че той не
го е черпалъ отъ нЪкой книжовенъ изворъ, а го е писалъ тъй
и дотолкова, както и доколкото е могълъ да си спомни отъ
разказитЬ на пратеницитЬ, безъ да си дава отчетъ, кои сж
били главнитЬ исторически дЬйствуващи лица, свързани съ
отб’ЬлЪзанигЬ отъ него събития.
ПрЪдставяйки си въ тоя видъ възникването на Ибрахи-
мовото извЬстие за покръщането на българитЬ, ние дохож-
даме до слЬднитЬ заключения: 1. ние не можемъ да считаме
за сполучливъ опитътъ на Куника, а слЪдъ него и на Вест-
берга да го приспособятъ къмъ извЬстенъ конкретенъ исто-
1) Вж. Iheoph. contin., ed. Bon. p. 162—163, повторенъ отъ по-сет-
нЪшнитЬ хронисти — Скилиция - Кедрина, Зонара и псевдо-Симеона
Магистра.
80
В. Н. Златарски
рически фактъ — къмъ похода на ц. Петра противъ Византия
въ 927 г. веднага следъ смъртьта на ц. Симеона,й) защото
това не позволява самиятъ характеръ на извЪстието, дето
сж приплетени събития отъ разни епохи, па осв'Ьнъ това при
такова конкретно приспособление другитЪ данни оставатъ съ-
всЬмъ необясними; и 2. самото известие на Ибрахима не може
да има никаква историческа ценность, защото то не дава-
никакви положителни данни, който тъй или инъкъ да освет-
лять факта за българското покръщане.2)
Историческата несъстоятелность на Ибрахимовото изве-
стие за покръщането на българите забелезалъ още ал-Бекри.
Той пише: „и думите на Ибрахима сочатъ къмъ това, че
приемането на християнството отъ него (българския царь) е
станало следъ 300 година отъ хиджра1* (=913 год.). Тия думи
ясно показватъ, че ал-Бекри е знаелъ отъ другъ некой из-
воръ за некакъвъ походъ на българския царь противъ Цари-
градъ и за обсадата на последний отъ него въ 913 год. и за
подаръците, конто му били поднесени отъ цариградския царь,
за какъвто походъ говори и Ибрахимь—а това е пър-
виятъ походъ на ц. Симеона противъ Цариградъ въ 913 год.
— и затова той отбелезва, чеспоредъ Ибрахима приемането на
християнството отъ българите би требало да се отнесе къмъ
времето следъ 300 год. отъ хиджра, или следъ 913 год. Но
веднага следъ това ал-Бекри пише: „обаче други казватъ,
че християнството приели ония отъ техъ (отъ българите),
конто сж го приели, презъ времето на царь Бсуса (или
Бслуса) и те си останали християни до това време" (т. е. до
времето на ал-Бекри). Кои сж тия „други" писатели, ал-Бекри
не посочва. Но Розенъ въ съч. „Императоръ Василий Бол-
гаробойца" мимоходомъ забелезва, че цЬлия тоя пасажъ, съ
изключение на последнето изречение, ал-Бекри е заимству-
валъ отъ ибн,-Даста (ок. 930 г.), именно отъ кжсото описание
на пжтя огь Цариградъ въ Римъ, което сжщиятъ авторъ
помЬстя следъ дългата статия за Цариградъ3). Напоследъкъ
обаче се доказа, че това известие не принадлежи на ибн-
Даста (а споредъ други Rosteh или Rusta) или на неговия
преписвачъ Джейхани (Gaihani). отъ когото, очевидно, се лол*
зувалъ ал-Бекри4), а е извадка отъ пжтнитЬ записки на
некой-си Харунъ ибн,Яхъя (Harun b. Jahj i), който като воен-
но-пленникъ билъ докаранъ отъ Лскалонъ (Сирия) презъ
Нтталия въ Цариградъ и оттамъ по сухо презъ Солунъ и
некой други градове дошълъ въ Римъ. Пжтните записки на
Харуна ибн-Яхъя, конто буквално е заимсгвувалъ ибн-Даста,
4) Куникъ, п. т, стр. 83—84 — W'estb/ rg, п. т., стр. 34.
2) Ср. М. Соколовъ, Изъ древней исторш болгаръ, стр. 154—155.
3) Вж. стр. 145/6 бЪл. d.
*) Розенъ, ИзвЪспя ал-Бекри и пр., стр. 17—18.
ИзвЪстието на Ибрахим-ибн-Якуба
81
а отъ него приминали у Джейхани, съдържатъ твърд'Ь по-
дробно описание на Цариградъ и Римъ и заб'Ьл'Ьжително-
ститЬ на тия два главни центра на християнството. Описа-
нието обаче на пжтя особено между Солунъ и Римъ е на-
писано твърд'Ь кратко, безъ да се отбЪлЪзватъ особеноститЪ
на областьта, дори имената на градоветЪ, пр-Ьзъ конто ав-
торътъ е минавалъ; сжщо така и самиятъ текстъ е много
пострадалъ, което твърд'Ь много затруднява правилното му
разбиранеJ).
Въпросното мЪсто, което ни тукъ интересува, гласи
та ка:
„Оттамъ (отъ Солунъ) пжтувашъ по морския бр'Ьгъ на-
длъжъ три станции прЪзъ една равнина, въ която нЬма
никаква постройка, [докато стигнешъ до единъ градъ на име
Китронъ] (описва се града). Оттамъ излизашъ и минавашъ
прЪзъ гжста тръсгика (durch waldige Rohrichte, а споредъ
привода на Розена „по густымъ л-Ьсамъ") вср'Ьдъ славЪнитЪ;
rfc иматъ дървени кжщи, въ конто жив'Ьятъ. Tis сж християни,
конто по настояване на царь Басцусъ приели християнството
(Р: „они приняли християнство во время царя Б-суса); по-
ради това тЬ изповЪдватъ днесъ християнската вЪра (Р: и по
сей день они пребываютъ въ в'Ьр'к християнской). Пжтувашъ
между тЬхъ приблизително единъ мЪсецъ прЪзъ тЪхнитЬ гори
(Geholze), докато стигнешъ въ единъ градъ, който се казва
Балатисъ (Balatis)"* 2).
И тъй, пжтьть, по който върв'Ьлъ Харунъ отъ Солунъ,
ималъ посока къмъ юго-западъ по морския бр'Ьгъ пр'Ьзъ
една равнина, и, само като миналъ три станции, дошелъ въ
единъ градъ, чието име не е отбЪлЪзано. Марквартъ, като
взема въ пр'Ьдвидъ посоката, м^Ьстностьта и разстоянието, до-
хожда до заключение, че тоя градъ билъ Китросъ близу до
западния бр'Ьгъ на Солунския заливъ около старата Пидна, при
днешнит’Ь села Китросъ и Тузла ’’). Отъ тоя градъ вече на-
вл'Ьзалъ въ страната на слав'Ьнит'Ь. Ако се вземе въ пр’Ьдвидъ
главната насока на Харуновия пжть къмъ Римъ, тр"Ьбва да се
приеме, че отъ тоя градъ пжтьтъ му е върв-Ьлъ вече на за-
падъ пр"Ьзъ планинската и гориста страна на слав'Ьнит'Ь; а
пъкъ като се има пр'Ьдъ видъ, че слЬдниятъ градъ, който
) J. Marquart, Streifzuge, S. 206. — За личностьта на Харуна ибн-
Яхъя нищо почти не се знае. Споредъ издирванията на Маркварта,
той е билъ отъ Сирия и при това християнинъ и като такъвъ, при об-
щата обмана на военно-плЪнницитЬ при Ламосъ на византийско-араб-
ската граница, билъ пуснатъ на свобода. Възъ основа на hIskoh посоч-
вания въ самитЪ пжтни записки Марквартъ опрЪдЬля врЪмето на него-
вото пжтуване между 880—890 г. — Marquart, п. т., стр. 206—207.
2) Marquart, Streifzuge, S 237, 239—240. — Ср. Розенъ, Императоръ
Василий, стр. 146. бЪл
3) Tomaschek, Idrisi, р, 70. — Marquart, п. т. стр. 237—239.
Сп. на Бълг. академия. Кн. XXII.	6
82
В. Н. Златарски
Харунъ поименно нарича, е Балатисъ = Спалатох), ясно става,
че посоката на неговия пжть наскоро следъ излизането отъ
Китросъ, прЪди да влЪзе въ адриатическата область, е про-
мЪнилъ посоката къмъ сЬверо-западъ; важното въ случая е
това, че Харунъ презъ всичко време — почти цЪлъ м-Ьсецъ
— е пжтувалъ все между славени, безъ да отбЪлЪжи некой
голЪмъ центъръ, който той несъмнЪно би нарекълъ поименно,
и тогава стигналъ въ Спалато.
При такова определение маршрута на Харуна, докол-
кото позволява самиятъ текстъ, се явява въпросъ: защо Ха-
рунъ не е миналъ по стария известенъ пжть, тъй наречения
via Egnatia, Солунъ—Воденъ—Острово — Битоля — Охридъ —
Петрила — Драчъ, който несъмненно е действувалъ въ края
на IX. векъ, а е билъ принуденъ да направи такъвъ обходъ,
и то, както изглежда, по мжчно проходими местности, както
това може да се констатира отъ самото описание? На тоя
въпросъ, споредъ насъ, не е мжчно да се отговори, стига
само да си спомнимъ, че областьта, по която е минавала
via Egnatia, въ даденото време — края на IX. векъ е вли-
зала въ границите на българската държава. Харунъ по тая
или друга причина, — по заповедь или за да не се подложи
на некоя опасность — е билъ принуденъ да избегне мина-
ването презъ българска територия и да направи такъвъ единъ
големъ и мжченъ обходъ. Нко това наше съображение е
приемливо, то ясно става, че Харунъ е миналъ не презъ зе-
мята на българските — македонски славени, а презъ оная
на епирските и албанските и изобщо на ония славени, който
сж оставали още подъ византийска власть, следов, подъ Ха-
руновите славени не могатъ да се разбирать българските—
македонски славени,а оттука можедасезаключи.че подъ името
Б-сусъ (Розенъ) или Бслусъ (Гуе) или Басиусъ (Марквартъ)
може да се разбира не българскиять князъ Борись, както Ку-
никъ бе прель2), а само Василий I Македонецъ (867 — 886),
чието име четатъ другите ориенталисти въ арабската тран-
скрипция3), и 2. че подъ „славени", за конто става дума у
Харуна, че приели християнството при императоръ Василия I,
ще требва да се разбирать, както това показа Марквартъ,
непокръстенитЬ до тогава южно-сръбски племена, особено
*) Marquart, п. т. стр. 243. — У Идризи (Tomaschek, ib. р. 61) тоя
градъ се нарича flsbfilatd, стар. ’AanaZa^oj или визан.
2) ИзвЪспя ал-Бекри, стр. 83. Напосл-Ьдъкъ о това мнение се при-
държа и Туницки, Св. Климентъ, Сергиевъ посадъ 1913, стр. 169.
3) X(/estberg, п. т., стр. 34 и особ. 127—8, дЪто той изтъква, че, ако
трйбаше въ «Бсусь царь* да видимъ българския князъ, то въ текста
щЪше да стой „Бсусъ тЬхния (на славЪнигЬ) царь"; освЪнъ това той по-
сочва и на това обстоятелство, че тукъ не се говори за българитЬ, а
за македонскитЬ славЪни (sic), когато източнитЬ писатели отъ IX. и нач.
на X. в*Ькъ точно различавали славени отъ българи. — Marquart, п. т.,
стр. 242 — 243.
Извйсгието на Ибрахим-ибн-Якуба
83
неретванитЬ, за християнизацията на конто било изпратено
гръцко духовенство въ 877 г., когато хърватскиятъ князъ Се-
деславъ заедно съ главатаритЬ на неретвани, захлъмци
и останалитЬ южно-сръбски племена били покорени подъ
императорската върховна власть1). НЪма съмнЬние, че Ха-
рунъ е можалъ да узнае за тоя фактъ не отъ самитЬ сла-
вЬни, а слЪдъ като той пристигналъ въ Спалато, което още
веднажъ иде да подтвърди, че тукъ става дума за южно-сръб-
скитЬ племена, а не българскитЬ — македонски славЬни,
който къмъ 877 г. не само били покръстени, но и били се
сдобили съ автономна църква, която се уреждала подъ ржко-
водството на князъ Бориса* 2).
Отъ горЪизложеното става явно, че и поправката, която
ал-Бекри се опиталъ да направи въ извЬстието на Ибрахима
чрЪзъ извадката отъ Харуна ибн-Яхъя (соб. отъ Джейхани),
не може да има никакво значение по въпроса за покръща-
нето на българигЬ: тя дори по съдържанието си, както ви-
дЬхме, не се отнася къмъ бъпгарската история.
ИзвЬстието на Ибрахима се завършва съ изброяване и
географическо опрЬдЬляне близкитЬ съсЬди на българитЬ.
Така той казва, че на югъ отъ българитЬ се намиралъ Ца-
риградъ — име, което требва да се разбира въ смисълъ на
държава, т. е. Византия; на изтокъ и сЬверъ съ тЪхъ грани-
чили ал-Баджанакия, т. е. печенЪзит'Ь, конто въ даденото
врЪме сж заемали източно днешно Влашко, южна Молдова,
Бесарабия и по-нататъкъ областьта на р. ДнЪстъръ. СлЪдъ
това ние бихме очаквали, че Ибрахимъ веднага ще посочи,
кои сж били западнитЬ съсЬди на българигЬ; обаче, за да
може да опрЪд'Ьли по-точно м'Ьстожив'Ьлищата на западнитЬ
български съсЬди, той прави едно малко отклонение отъ
главния въпросъ.
Той почва съ описание брЬговетЬ на Адриатическо
море. „На западъ отъ Цариградъ", т. е. отъ Византия, или
по-право, отъ западнитЬ византийски влад'Ьния, се намира
езерото на Бнаджия*, т. е. затвореното море на Венеция
или Адриатическо море. „Това е единъ заливъ, който излиза
(се образува) отъ Сирийско (Средиземно) море между „голЬ-
мата земя" и Цариградъ", т. е. между Италия3) и Византия
или византийското царство. „Тоя заливъ обикаля „голЬмата
') Marquart, п. т., стр. 242. — К. Гротъ, ИзвЪспя о сербахъ и хор-
ватахъ, стр. 141 — 143. — 11. Малышебск1й, Святые Кириллъ и Меоодш. К1евъ
1886, стр. 249.
2) За това вж. по-горЪ, стр. 78—79.
3) Че »голЪма земя" значи Италия, безъ сЪверната й часть —
Ломбардия, вж. Westberg, п. т., стр. 35 — 36, 74.
84
Б. Н. Златарски
земя": брЪговетЬ на Румъ (Римъ или собствена Италия) и
бр-ЬговетЪ на Лонгобардия и се свършва при Аквилея" (а
споредъ друго четене, при Фриулъ). Тия две области (т. е. Ита-
лия и Ломбардия) образуватъ единъ полуостровъ (т. е. Апе-
нинския), който отъ югъ се омива отъ Сирийско (Средиземно)
море, отъ изтокъ и сЪверъ (т. е. въ сЬверната си часть) отъ
Венециянския заливъ (Адриатическо море), тъй че на западъ
му (на полуострова) остава «само единъ изходъ“, т. е. една
само свръзка съ материка.
Следъ като описва така накратко западния брегъ на
Адриатическо море, Ибрахимъ продължава: „И славЪни по-
кривать (населяватъ) двата брега на тоя заливъ отъ неговия
изходъ на западъ въ Сирийско море". Споредъ Розена, тукъ
текстътъ изглежда не съвсемъ вЪренъ. Би требвало да се
очаква: „. . . на изтокъ изъ Сирийско море"1). Вестбергъ,
като излиза отъ предположението, че, споредъ Ибрахимовата
представа, Апенинскиятъ и Балканскиятъ полуострови въ
своята главна посока се простирать отъ западъ къмъ изтокъ,
дава слЪднето тълкуване: „Двойственото число „двата брега “
е употрЪбено съ огледъ на това, че веднага следъ това
става дума за единъ източенъ и единъ западенъ брегъ, подъ
конто Ибрахимъ разбира само части отъ единъ и сжщи Илли-
рийски бр’Ьгъ, отъ конто едната е източната, другата — за-
падната. Не трЪба да се изпуща изъ прЬдъ видъ, че, спо-
редъ Ибрахима, Балканскиятъ полуостровъ се простира отъ
западъ къмъ изтокъ и че българската държава въ X. вЪкъ
е достигала до Адриатическо и Ионическо морета". Затова
той прЬвежда въпросната фраза така: „Es bewohnen beide
Cifer dieses Meerbusens von seinem Ausgange im Westen (von
Friul ab) in’s Syrische Meer (bis zum Zusammenfluss des Meer-
busens mit dem Mittellandischen Meere) Slawen-). Като прие-
маме тълкуванетона Вестберга за израза „отъ неговия изходъ
на западъ", т. е. отъ неговата свързка съ материка, отъ
Фриулъ на югъ, ние мислимъ, че „двата брЪга на тоя заливъ"
не трЬбва да се разбира въ широкъ смисълъ Венициянския
заливъ, т. е. Адриатическо море, защото това, което се отнася
за западния брЬгъ на Адриатика, Ибрахимъ по-рано каза,
а източния заливъ въ сЬверната часть на Адриатика, или
днешния заливъ Квгфнеро; въ такъвъ случай подъ „двата
бр-fera" разбираме единъ западенъ на Истрийския полуос-
тровъ, и другъ източенъ — Далматинския брЬгъ и по него-
вото продължение въ посока къмъ Сирийско .(Средиземно)
море до местото, д^то Адриатическо море (Венециянския за-
ливъ) се влива въ Средиземно море, т. е. до днешния Отрант-
ски проливъ.
г) Вж. п. т, стр. 53, бЬл. 5.
г) Vl/estberg, п. т., стр. 35 и особ. б+,л. 1.
ИзвЪстието на Ибрахим-ибн-Якуба
85
При такова тълкуване на въпросната фраза ясно става,
кои сж били слав’ЬнитЬ, конто Ибрахимъ пом'Ьстя по „двата
брЬга“. Това сж: 1. хърватитЬ, конто сж населявали Истрий-
ския полуостровъ и сЪверната половина на Далматинския
бр’кгъ, — това сж ИбрахимовитЬ «други слав-Ьни на западъ
насрЪща" и 2. сърбигЬ, конто сж завземали южната поло-
вина на послЪдния и на западъ отъ конто живЪели, споредъ,
Ибрахаима, българигЬ. За ония, конто обитаватъ на западъ,
Ибрахимъ казва, че били най храбри и че „жителитЬ на ония
страни“, т. е. мЪстното романско население, „ги молили за по-
мощь и се боели отъсилата имъ“—едно качество, което спра-
ведливо може да се припише на хърватитЪ, конто въ про-
дължение на в-Ькове отстоявали своята независимость. Най-
сетнЬ Ибрахимъ отбЪлЬзва, че „тЬхнитЪ (на еднитЪ и другитЬ
славени, т. е. на хърватитЬ и сърбигЬ) страни били високи пла-
нини съ мжчно проходими пжтища", каквито сж били дЬй-
ствително въ X. вЬкъ източната половина на Истрийския по-
луостровъ и цЪлиятъ Далматински брЪгъ и прилежащитЬ
къмъ тЬхъ области на словинци, хървати и сърби.
По какъвъ изворъ е съставилъ Ибрахимъ горнето опи-
сание на мЪстожив’Ьлищата на сърби и хървати, самъ той не
посочва; обаче характерътъ на изложението му дава пакъ
възможность да се направятъ нЪкои съображения. Едва ли
може да се допусне, че на Ибрахима не е била известна
Италия — «голЪмата земя“ и нейнитк източни брЪгове съ
Венеция; това обаче не може да се каже за западнитЬ 6pt-
гове на Балканския полуостровъ, който той не е споходилъ,
както и самъ се признава. Ние сме наклонни да приемемъ, че
той и въ тоя случай е използувалъ разказигЬ на българскитЪ
пратеници. Пр’Ьброявайки съсЬдигЬ на своята държава, по-
слЪднит-b не сж могли да не назоватъ и сърбигЬ, на изтокъ
отъ който жив"Ьели българигЬ и за конто тЬ съобщили, че
сж така сжщо славени; а понеже Ибрахимъ се интересувалъ
главно за славЬнитЪ, той ще да ги е разпитвалъ за т’ЬхнитЪ
М'Ьстожив’Ьлища и за характера на тЬхната страна. Прате-
ницитЪ, огговоряйки на неговитЬ въпроси, не ще да сж про-
пускали да споменатъ и за тЬхнитЬ съсЬди и съродичи пакъ
славЪни, ИбрахимовитЪ „други славени", конто се намирали
на западъ отъ западнитЪ непосрЪдствени съсЪди на бълга-
ритЬ (сърбигЬ), а това съ тъкмо хърватитЬ. Но, за да дадатъ
при опрЬдЬлянето географическото положение на тия сла-
вФни по-ясна прЪдстава на Ибрахима, пратеницитЬ взели за
изходна точка такива м^ста, конто сж били изв'Ьстни нему,
именно, източнитЬ брЪгове на Италия съ Венеция и относи-
телно тЬхъ опр’Ьд'Ьлили мЬстожив'Ьлищата на хървати и сърби,
т. е. тъй, както това излага самъ Ибрахимъ. При това не е
мжчно да се забЬл'Ьжи, че изложението на Ибрахима е на-
правено отъ гледището на такъвъ, който жив’Ьелъ на Бал-
86
В. Н. Златареки
канския полуостровъ и рисува географическата карта отъ.
изтокъ къмъ западъ, а не отъ западъ къмъ изтокъ, както
прЬдполага Вестбергъ; оттука произлиза видимата неясность
въ Ибрахимовия текстъ, както по-горЬ изтъкнахме. Сжщо
така и свЬдЬнията за характерната черта на ония славЬни,
«конто обитаватъ на западъ®, т. е. на хърватитЬ като най-
храбри, както и за географския характеръ на странитЬ (зе-
мята) на еднитЬ и другитЬ, т. е. на сърбитЬ и хърватитЬ,
очевидно, Ибрахимъ е почерпалъ пакъ отъ българскитЬ пра-
теници, конто въ пжтуванието си за Магдебургъ може би
сж минали прЬзъ тия земи поради враждебнитЬ имъ отно-
шения съ маджаритЬ. Затова и всички данни на Ибрахима
за съсЬдитЬ на българитЬ сж явяватъ тъй точни и напълно
отговарятъ на историческата дЬйствителность. При такова за-
ключение не може да се не забЬлЬжи единъ важенъ пропускъ
у Ибрахима, а именно, че той не назовава между българскитЬ.
съсЬди маджаритЬ, конто сж му били извЬстни, защото ги
отбЬлЬзва като съсЬди на чехитЬ и като такива, конто до-
хождатъ въ Прага за търговия1). Обаче, споредъ насъ, гькмо
това обстоятелство иде да подтвърди, 1. че българскитЬ пра-
теници, конто сж били едничкиятъ изворъ за всичко, което
Ибрахимъ съобшава за българитЬ, сж избЬгвали нарочно да
говорятъ за маджаритЬ като тЬхни враждебно настроени
съсЬди-неприятели и по тоя начин ь да прикриятъ тогаваш-
ното стЬснено положение на България и 2. че наистина глав-
ната цЬль на тЬхното дохождане въ Магдебургъ е била да
сключатъ съюзенъ договоръ съ Оттона I противъ маджаритЬ,
която цЬль тЬ обаче не могли, както изглежда, да осж-
ществятъ.
Както и да било, но отъ направения тукъ разборъ* и
тълкуване извЬстието на Ибрахима ибн-Якуба за българитЬ
ние дохождаме до заключение, че, докато всички негови исто-
рически дании сж недостатъчни и объркани, свЬдЬнията му за
положението на съврЬменна нему България сж точни и вЬрни,
и само въ тоя смисълъ неговата записка може да служи като
изворъ за българската история. Обаче извЬстието на Ибра-
хима не се ограничава само съ едни случайни и откжелечени
свЬдЬния за българитЬ и тЬхната държава: то има друго
много по-важно и по-общо значение, тъй добрЬ схванато отъ
Вестберга, съ чиито думи и ще завършимъ:
«Споредъ Ибрахима излиза, че вече къмъ негово врЬме
първоначалниятъ чуждъ народъ български не само съвър-
шено билъ изгубилъ своята националность, но че и всЬка
') Розенъ, п. т., стр. 49. — Westberg, п. т, стр. 53.
ИзвЪстието на Ибрахим-ибн-Якуба
87
реминисценция за нЯкакъвъ неславЯнски произходъ на бъл-
гарската държава съвсЯмъ прЯстанала да се чува. Изглежда,
че за турския първоначално коненъ народъ напомня само
носията на българскитЯ пратеници: дългитЯ, съ златни и ср’е-
бърни пулчета накичени, колани и опнатитЯ дрехи въ противо-
положность на обикновеното широко облЯкло на славЯнитЯ.
ВъпрЯки различието въ носията Ибрахимъ приброява българитЯ
къмъ чисто славЯнскитЯ народи, което още по-малко трЯбва
да ни очудва, щомъ въ 950 год. славЯнското богослу-
жение отдавна било вече пуснало здрави корени между
обитателитЯ на днешна България"1).
10. XI. 1919.
*) Westberg, п. т., стр. 38.
БОЖЕНИШКИЯТЪ НАДПИСЬ.
Отъ П. Мутафчиевъ.
Докладвано отъ В. Н. Златарски въ исгорико-филол. клонъ на 4.XII.1919 г.
I.
Около 20 клм. cfeB.-западно отъ гр. Орхание, въ една
малка котловина по с%верния бр-Ьгъ на р. Бебрежъ е раз-
положено с. Боженица. Широкъ междуселски пжть води
западно отъ. селото. нагор-fe по течението на рЪката за гр.
Орхание. Долината тукъ е доста широка и по-сЬвернитЬ й
сконове сж разхврлени колибит-fe на липнишката обшина.
Източно отъ селото обаче долътъ на р’Ьката се прЪвърща
въ непроходимо скалисто гърло, изъ което Бебрежъ тече
около десетина километра, за да се вл-fee въ Малки Искъръ
н-Ьколко часа подъ гр. Етрополе. На сЬверъ отъ Боженица
мЪстностьта прЪдставя силно пр-ЬсЪчена варовикова область,
която достига чакъ до долината на ГолЪми Искъръ при
Романъ и Мездра. Тукъ непосрЪдствено на 1 клм. южно отъ
с. Липница върху единъ високъ скалистъ върхъ, се виждатъ
развалинит-fe на гол-Ьмо градище, части отъ чиято crfeHa, гра-
дени отъ варовикъ и б-Ьлъ ронливъ хоросанъ, сж запазени
на мЪста до 2 м. височина. Между разхвърленитЪ купища ка-
мъни вжтр-fe въ градишето се виждатъ и основит-fe на една
черковна апсида, изровени прЪди н^колко години отъ на-
божни селени. Пр-Ьзь тЬсния скалистъ долъ, който опа-
сва градището отъ къмъ югъ, върху единъ скалистъ носъ,
много по-низъкъ отъ върха, на който е градището, се
виждатъ развалинит-fe на друга по-малка кр-Ьпостна построй-
ка, градена отъ сжщия материалъ. Населнието днесъ я на-
рича „Кулата", поради кржглата форма на източната
часть отъ стЪната й, запазена сега на височина до 8 — 10
метра. Широко селско шосе отъ Липница минава покрай
„Кулата'* и слиза къмъ колибит-fe „Ръждавица" въ долината
на Бебрежъ. Близу надъ посл-ЬднитЪ, въ една котловина
между високи варовикови върхове се виждатъ развалинит-fe
на малка еднокорабна черквица. По форма и разм-Ьри тя на-
подобява изв-ЬстнитЪ постройки при Калотино и Беренде, въ
Царибродско. Строена е отъ туфъ, съ малко прЪдверие и
широка апсида. ВжтрЪшностьта, както и пр-Ьдверието сж
Боженишкиятъ надпись
89
били засводени. По стЬнитЬ й сж запазени на мЪста доста
добрЪ фрески, но надписи, огь който би могло да се сжди
за врЪмето на зографията,—нЪма. Сводътъ й, сега съборенъ,
-е билъ построенъ сжщо отъ травертинови блокове.
На една издънка по срЪщния гористъ склонъ на доли-
ната на Бебрежъ се намиратъ развалинитЬ на друга сжщо
такава черквица, строена все отъ туфъ. Нейното пр'Ьдверие
е съвсЬмъ разрушено, но затова пъкъ по мазилката й, върху
която се забЪлЪзватъ сжщо тъй части отъ фрески, е запа-
зенъ при сЬверниятъ жгълъ на апсидата, неясенъ надписъ,
отъ който може да се сжци, че черквицата е била зографи-
сана, а може би и подновена, прЪзъ XVII в’Ькъ.
Южно отъ с. Боженица се издига високъ масивъ отъ
разхвърлени гористи върхове, конто запълватъ простран-
ството между Малки Искъръ, Бебрежъ и Орханиското поле.
НЪколко пжтеки лакатушатъ изъ него, едни къмъ с. Калу-
герево и близкия до него мънастиръ св. /Арх. Михаилъ, други
къмъ Етрополе, Правецъ и Орхание. Задъ масива, при сЬве-
роизточния край на Орханийското поле, близу до с. Лъджане,
се намира трета черквица, подобна на първигЬ двЪ по планъ,
строежъ и материалъ. Както самата тя, тъй и фрескитЬ въ
нея сж по добрЪ запазени.
Единъ осамотенъ върхъ отъ тоя планински масивъ, около
Зклм. южно отъ с. Боженица, се нарича „Градище". Той изцЪло
е покритъ съ гжста гора отъ габъръ, осЬнъ и, гледанъ отъ cb-
веръ или югъ, очъртанията му принимать на единъ гол’Ьмъ
прЪсЬченъ конусъ. Той се издига до 200 метра високо
надъ рЪката Бебрежъ, и откъмъ сЪверъ наклонътъ му е
по-малъкъ и е по-достжпенъ. Къмъ югъ обаче темето му е
оградено съ вЪнецъ отъ скали, на м^Ьста вискоки до 20 м.
Откъмъ тая страна подъ скалитЬ се простира широка и раз-
лата седловина, която носи названието „Урвичъ". Изъ нея
вървятъ пжтекигЬ за Калугерово и Етрополе. Между джбра-
вигЬ и оскжднигЬ ивици орна земя сж разхвърлени нЬколко
колиби съ сжщото име. Други колиби, при западното под-
ножие на градището, се наричатъ Брусенъ. Близу до тЪхъ не
много отдавна били изровени основитЪ на една малка черква.
Темето на „Градишето“ прЪдставя тЬсенъ гребенъ, съ
посока отъ изтокъ къмъ западъ, и на крайшата му стърчатъ
оголени скали. Въ източната отъ тЬхъ е издълбана малка
черква, къмъ която водятъ изсЬчени въ камъка стжпала.
Н^кои сл'Ьди по скалата показватъ, че тая стълба е била
укрЪпена съ дървенъ парапетъ. Площадката прЪдъ черквата,
чийто входъ е около 10 метра високо надъ земята, е била
сжщо тъй разширена и укр"Ьпена чр"Ьзъ дървени греди; тЬхнитЬ
легла ясно личатъ по скалата. Въ черковата нЪма никакви
слЪди отъ живопись; заб-ЬлЪзватъ се диригЬ отъ прЪграда,
може би малка врата или иконостасъ, съ който е билъ от-
90
П. Мутафчиевъ
дЬленъ олтарьтъ. Въ неговата източна стЬна е билъ издЪланъ
все въ скалата малъкъ прЪстолъ (жертвеникъ), сега очупенъ.
СрЪдата му е издълбана като копаня.
Въ западната часть на сжщата скала и низко при под*
ножието й е изсЬчена друга сводообразна вдлъбнатина (дълга
3'25 м., широка 2*30 м.)> която наверно е служела за жи-
лище. Откъмъ сега отворената си страна тя е била
оградена съ зидъ, чийто материалъ — ломени ’ камъни и
ронливъ хоросанъ и сега е разхвърленъ по повръхностьта. По
скалигЬ, конто ограждать върха откъмъ югъ, се забЪл'Ьзватъ
на много мЪста изкуствени дупки и жлъбини — легла на греди
отъ нЬкогашни съоржжения. Къмъ западната часть на върха
една изд^лана въ скалата площадка, прилична на кресло,
се нарича отъ населението „Войводоиъ камъкъ*. Отъ нея се
вижда голЪмата часть на Орханийското поле сь Арабаконаш-
кия проходъ и часть отъ гр. Орхание.
По сЬвернитЬ склонове на Градището могатъ да се
прослЪдятъ очъртанията на кр-Ьпостна стЪна. Тя нийдЪ не е
запазена надъ повърхностьта на земята. Къмъ югъ, д^Ьто
склоноветЬ сж отсЪчни отъ скалистия в1знецъ, остатъци отъ
такава стЬна не се забЪл"Ьзватъ, но може да се пр^дполага,
че тя е сжществувала по м^Ьстата, дЬто изкачването между
скалитк е по-възможно. СлЪдитЬ на тая сгЬна показватъ, че
на градището се е издигала срЪдневЪковна крепость. Про-
странството, което тя е обхванала, има формата на неправи-
ленъ четирижгьлникъ съ дължина около 200 крачки и ши-
рина не повече отъ 70 — 80. Входътъ й, както изглежда,
е билъ отъ къмъ сЬверозападъ, д"Ьто склоновегЬ не сж тъй
стръмни. Тамъ слЪдитЪ отъ крЪпостната ограда сж съвсЬмъ
заличени. На това м^Ьсто се вижда кржглия отворъ на единъ
кладенецъ (диам. около 2 м.), който сега е наполовина заси-
панъ. Изграденъ е съ ломенъ пЪсъчникъ и е гладко замазанъ
съ червенъ хоросанъ. На около 5 м. източно отъ кладенеца
склонътъ е оголенъ и подъ почвата, обрасла съ габъръ,
осЬнъ и л’Ьщакъ, се издава скала отъ жълтъ и мекъ п’Ьсъч-
никъ. Най-горнята й часть на височина около 2 м. е отвЪсна;
повърхностьта й слЪдъ това се чупи и образува наклонена
неравна площадка широка до 2 и дълга 3*50 м. Подъ пло-
щадката скалата отново се спуща почти отвЪсно на висо-
чина до 2 метра.
Върху тази площадка съ течение на врЬмето се билъ
образувалъ почвенъ слой 40 — 50 см. дебелъ, върху който
между другитЬ шубръци растЬлъ клонестъ яворъ. Пр-Ьзъ зи-
мата 1918—1919 год. водигЬ разкъртили недостатъчната почва,
на която се крЪп-Ьло дървото, и то се съборило. Върху тъй
оголената скала, подъ коренитЬ на наваления яворъ
единъ отъ околнитЬ колибари заб-ЬлЪзалъ нЪкакви писмена
и съобщилъ за това на учителитЪ въ Боженица. Когато прЪзъ
Боженишкиятъ надпись
91
пролЪтьта донгьлъ отъ София въ селото г. Илиевъ, началникъ
на подвижната земледЬлска катедра, той случайно узналъ за
това и отишълъ на самото градище, дЪто успЪлъ да про-
чете нЬколко думи отъ началото на единъ надписъ. По съоб-
щението, което той направи тогава, можеше да се сжди само
това, че въ надписа се споменува името на царь Шишмана.
НЬколко дена по-кжсно азъ бЬхъ на самото мЬсто, което
бЪ разчистено, и цЬлиятъ надписъ разкритъ.
Той е издълбанъ съ едри нерави букви върху неизгла-
дената повърхность на скалата, която е разядена и проша-
рена съ дупки и пукнатини. Това обстоятелство отъ една
страна, а отъ друга — голЪмата площь, що заема дълга
3’25 м. и широка 1’90 м.), не позволиха при срЬдствата, съ
конто разполагахъ, да се направи сносенъ естапажъ. Тукъ
приложената рисунка е снето отъ ржка копие, при
което сж спазени най-характернитЬ особености въ начерта-
нията на буквитЬ (вж. стр. 115).
•
РЪзачътъ, който не пропусналъ да отбЬлЬжи и името
си, не се е погрижилъ да размори прЬдварително плос-
костьта, върху която работилъ. Той почналъ съ едри букви, но
виждайки, че мЬстото съ което разпола, не ще му бжде
достатъчно, намалявалъ величината на буквигЬ и увелича-
валъ, дЬто това било възможно, дължината на редоветЬ. По
тази причина послЪдниятъ редъ на надписа е два пжти по-
дълъгъ (2 98 м.) отъ първия (1’27 м.), а буквитЬ му сж почти
двойно по дребни. При това той не поискалъ отнапр'Ьдъ да
начертае това, което ималъ да пише, и затова буквитЬ дори
въ единъ и сжщи редъ сж неравни. Въ първия редъ, при
думата севастъ, буквата К е висока 20 см., когато буквата 6
прЪдъ нея е 10 см., а буквата <’0 — едва 9 см. Въ шестия
редъ буквата R е висока 17 см., когато слЪдващитЬ я О, и Ю
сж едва по 8V2 см. Нееднаква е голЪмината на едни и сжщи
букви отъ разнитЪ редове, когато пъкъ, отъ другата страна,
известии букви при разни случаи винаги сж написани по-
едри или по-дребни. Такъвъ е случая съ буквата К, която се
срЪща нЪколко пжти и е винаги едро начертана, когато
буквитЬ О и 6, дори и въ съсЬдство съ нея, сж много
по-малки.
ФормигЬ на буквитЬ на всЬкжд’Ь сж издържани по
единъ типиченъ начинъ, но все пакъ начертанието на много
отъ тЬхъ се повтаря съ извЬстни характерности. Такъвъ е,
напр., случая съ буквата Д, която се срЬща два пжти и много
наподябава на буквата (1. Разликата е, че въ първата про-
ката черта е хоризонтална и при втория случай слабо из-
лиза задъ лЬвото колЪно. Буквата П се характеризира съ
твърдЪ дългата си десна чърта. При буквата Z долнята хори-
зонтална линия навсЬкждЬ е закривена или счупена подъ
92
П. Мутафчиевъ
остъръ жгълъ и образува малко колено. При буквата Т
двата зжбца, конто се слушать отъ хоризонталната чърта,
сж тъй силно изразени, че достигать половината на верти-
калното колено. Сжщата особеность се вижда при буквитЬ
Г, К и И. При посггЬднята напрЪчната чърта е почти равна
на височината на цЪлата буква. Буквата X се характеризира
съ слабо закривената си десна горня чърта. ОсвЪнъ F. съ
най-непостоянна форма се<отличава буквата Ц, която се
срЪша на три места. При втория случай (т8рцн) тя би могла
да се вземе за X.
Подробного изслЪдване на надписа въ езиково отно-
шение ще остане на филолозитЬ. Прави впечатление обаче
обстоятелството, че въ него е проявено влиянието на живия
народенъ езикъ (сд др'кжду'к, зло лдтиук), поради което имаме
и известии отступления отъ формитё на глагола. Така на-
примЪръ, кн^к вместо ккук. Формата коюаук вместо коюках*
може да е следствие и на грешка при писането. При думата
к|ф(д)лид ё изпусната първата буква д. Невнимание, непри-
дирчивость, литературно влияние или пъкъ недостатъчно
познание на правописа е проявено въ разбърканото упо-
тр"Ьбение на ероветЬ. Въ всичкитк случаи, дёто те сж по-
ставени въ края на думитЬ, би тр’Ьбвало да имаме само Ъ,
когато при повечето случаи е употрЪбенъ h (югн-кнк, патнух,
дзк и т. н.). Начъртанието на Ъ при това не навсккждЪ е
еднакво. Въ два случая той се характеризира само съ слабо-
закривената си къмъ лЪво отвесна чърта (кнхъ, кр кмъ). При
думата «кдстъ, д-Ьто вместо това намираме ясно изразена
хоризонтална линия, посл’Ьднята може да е образувана отъ
разяцането на скалата.
Въ ц-Ьлия надписъ намираме три съкратени думи. Въ
едната отъ тЪхъ е дадено името на писана — дролкрк. Титла
надъ това съкращение не е поставена; необикновениятъ на-
чинъ, по който то е направено, буд'Ьше отначало недоуме-
ние за името, що означава, особенно поради формата на
началната буква, която лесно можеше да се вземе за 11.
Сл^дъ като нейното четене като Д бе установено при срав-
нението й съ сжщата буква въ глагола сд др^ждук, мбже да
се приеме, че собственото име на резача е др(дг)ол\(н)ръ.
Навикътъ въ среднебългарската епоха писачите на офи-
циални надписи и грамоти да отбелезватъ и своите имена
е засвидетелствуванъ отъ неколко отдавна известии памет-
ници. Въ Ореховския хрисовулъ на Ив. Александра, напр.,
срещаме:црк исшл-к, докрфлхиръ пнсд1). Между редовете на
Ив. Асеневия надпись въ Св. 40 мжченици каменоделецътъ
сжщо намерилъ место да отбележи името си съ думите
0 ИльинскШ, Грамоты болгарскихъ царей, Москва 1911, стр. 26.
Боженишкиятъ надпись
93
лзъ дрлгднъ писл1). Думата шншма срещаме съ сжщото съ-
крашение и въ надписитЪ на Лондонского евангелие2)-
Най’ГОлЪми трудности създава четенето на послЪдния
редъ. Тъкмо на това место е падала главната тяжесть на
поваленото дърво, и поради това некой отъ буквитЬ въ тоя
редъ сж съвършено заличени. ПървитЬ две думи сж изцЪло
запазени и четенето имъ не буди никакво съмн’Ьние. ПоврЪ-
дата почва едва отъ края на втората дума, дЪто само отъ
известно положение може да се забЪлЪжи, че слЪдващата
буква е била X. Подиръ нея сж ид’Ьли, ако се сжди по ши-
Рината на поврЪденото мЪсто, не повече отъ три или четири
букви, послЪднята отъ конто може сь сигурность да се
приеме за 11. Следъ нея вече твърде ясно се чете керк
niHiii.uAiiA цр-k. Като се сжди по смисъла, може да се пред-
положи, че запазенитЪ срички.... a керк сж часть отъ дума,
която е представила титла или епитетъ къмъ името на Шиш-
мана. Би могло да се мисли въ такъвъ случай, че тамъ е
стояла думата Ел]д[го]керк[наг0. Пречка за подобно попълване
обаче е запазената буква 11 непосредствен© предъ К. Мжчно
е да се допусне, че първата часть отъ горнята дума е била
предадена въ съкращението клакер.,., още повече че не се
забелезватъ никакви знаци за подобно съкрашение. Още една
пречка да се приеме това четене е ясно означния к въ за-
пазеното л керк и невероятностьта да бжде пропуснато следъ
него окончание Аге. Друго по-приемливо четене би се по-
лучило, ако се предположи, че заличената часть е съдър-
жала думата з(а). Бихме имали въ такъвъ случай израза азк
сд дркжлу|ъ з|х* к'крь шиш ли нл црк (азъ се държахъ за верата
на царь Шишмана, азъ поддържахъ царь Шишмана въ бор-
бата му за вера)!). Буквата к въ ккрь, вместо су или ж (за
керсу, зд к-крж) би могла да се обясни съ недоглеждането
или неграмотностьта на писача, или пъкъ съ упадъка на
падежните форми и тъмното произношение на ж (като ъ.
или к) презъ среднебългарската епоха. (Сжщия случай е и
съ крёл\к вместо крели въ предидещия редъ). Внимателното
разглеждане на повреденото место напълно позволява да
се приеме четенето на повредената частъ въ тозъ видъ.
Следъ буквата се забелезватъ некой следи, конто могатъ
да се взематъ за ж; между него и следващето л има место
') Успенс/ай, О древностяхъ города Тырнова, Изв. Рус. Ярхеол.
Инстит. въ КопстантинополЪ, VII, стр. 7. и табл. V.
-’) Мсб. VII, табл. II, къмъ статията на Гудевъ, Бълг. рукописи въ
библиотекита на лордъ Zouche.
’) Сравни сходнитЬ изрази въ Синотика на царь Борила (Изд.
Нопруженко, Одесса 1899, стр., 71, 78): Протскьйи’тниоу нрпаздё н
едадю, иже сугйенн екниж за к-кры гид сксегс; Сёлхнроу,
IWII41C, докрслхнрсу. нканышоу. И ККСИ ИрОЛ|ЛШЖ нс ирдкссллкнен
кере ypicTi листе и...
94
П. Мутафчиевъ
за още една буква и нищо не прЪчи да бжде предположено,
че това е било буквата з.
СлЪдъ всичко горЪказано целиятъ надписъ ще требва
значи да се чете:
дзъ др л с)	и)рк
пнсдхк.
АЗК CtKACT'K W-
Г11*кнк КИ\'К при цдрн
111И1пл\ан(ё) ксф(д)лнд и л\и*-
гс зле пати*
Х'к. к('к) те кр к-
л\к тБрцн коюдун
дзк сд дркжд[у’к з]д к-крк п1И111л\лнд царе
Нзъ севастъ ОгнЪнъ
бЪхъ при царь Шишмана
кефалия и много зло
патихъ. Въ това вр-Ьме
турцигЬ воюваха.
Лзъ подържахъ царь
Шишмана.
II.
ОсвЪнъ името на писача Драгомиръ, въ надписа е назо-
вано и лиието, отъ чието име той билъ написанъ — сева-
стътъ ОгнЪнъ. Отъ извЪстнигк старобългарски паметници
това е третиятъ случай, при който срещаме прозвишето
„севастъ“, дадено на определено лице. Първиятъ е въ над-
писа на единъ еждъ въ Белградский музей, дето се чете
цьзъл\«1гк еждетъ1) и вториятъ — при станимашкия надписъ
на Ив. Ясеня отъ 1231 год., дето царьтъ говори, че изградилъ
крепостьта и поставилъ за управитель надъ нея алюсЬ еждетд2).
Думата севастъ (агбхзтб;) е гръцка и е минала у бълга-
рите и изобщо у югославяните отъ Византия. Отъ извест-
ного место у Яна Комнина се знае, че до втората половина
на XI в. тя е била титла, която сж носили само императо-
рите (Яп. Comn. I, 147, ed. Bon.). По значение тя е отгова-
ряла на латинското ЯидщШз — свещенъ. Ялекси Комнинъ
(1081—1118), комуто се длъжи тъй много усложнението на
придворната иерархическа система въ Византия, за първъ
пжть далъ по-широко разпространение на това име и поч-
налъ да го дарява като достоинство, което давало видно
место на носителите му въ редовете на благородниците3).
Следъ време, изглежда, че то все повече изгубвало по-ран-
шното си привилегирано значение, почнало да се раздава на
’) Баласчевъ, Минало, кн. 9, стр. 3 сл. Споредъ него въпросниятъ
еждъ произхожда отъ края на XII и началото на XIII в-Ькъ.
2) В. 3ытарски, Лскневиятъ надписъ при Станимъка, Изв. на Б.
Дрх. д-во, II, 242 сл. Името Огн^нъ е известно въ старината само отъ една
грамота на сръбския князъ Лазара за основаването на мънастиря Ра-
ваница. Вж. НоваковиЬ, Законски споменици српских држава сред>ьега
века, Београд, 1912, стр. 770.
3J An. Сотп. ib. I, 447.; Новакови!), Визант. чинови и титуле у ерп-
ским зем.ъама, Глас 78. стр, 210—211; Du Cange Glossarium med. et infim.
Graecit. s. v. гл. и Златарски, ц. ст., стр. 244 сл.
Боженишкиягь надпись
95
все по-широкъ кржгъ отъ лица, докато най-сетЬ станало
обикновено почетно име на цЬло съсловие огь благородници.
Въ тъй разширеното си значение то се е явило и въ юго-
славяскитЬ земи, у българитЬ и сърбитЬ, още отъ началото
на XIII в. Въ българскитЬ и сръбскитЬ грамоти слЪдъ тая
епоха севаститЪ се споменуватъ наредъ съ останалитЬ бо-
ляри — князе и жупани1), а сжщо и съ царскитЬ служители
— дуки, катепани, практори, сждии и т. н.l 2).
ПослЪднето обстоятелство не трЪбва да се обяснява въ
смисълъ, че севаститЬ сж били обикновени чиновници на
централното правителство въ провинцитЬ, или по-точно, че
името севастъ непр'Ьм'Ьнно е било свързано съ известно
служебно положение. Има, наистина, особено въ сръбскитЬ
грамоти, много случаи, д-Ьто севастътъ се явява ката сждия3).
На други мЪста той е обл'Ьченъ съ финансова власть и право
да събира данъци или да налага глоби4), и много сж слу-
чаитЬ, дЪто севастътъ изобщо изпжква като лице, което обе-
динява различнитЬ функции на управлението. Въ Вирпинския
хрисовулъ на Уроша II отъ 1330 год. севастътъ се срЪща
заедно съ практоритЬ и сждиитЬ, като при това изрично се
споменува и секастк градски, наредъ съ севаста, чиято власть
се е простирала вероятно надъ жупата или часть отъ нея5),
докато пъкъ въ друга грамота отъ сжщата 1330 г. севаститЬ
се подвеждатъ подъ категорията на хорати въобще облЪчени
СЪ ВЛаСТЬ (0КЛДДДЖЦ1Н ПО ЗеЛАЛН крлликсткд мн)6).
Ако се разгледатъ по отблизу въпроснитЬ случаи ще се
види, че въ нЪкои отъ тЬхъ севастътъ обединява различнитЬ
функции на властьта не като чиновникъ, а прЪди всичко
като лице, принадлежаще къмъ съсловието на династитЬ —
провинциални боляри и землевлад'Ьлци или дребни м^Ьстни
владЬтели, — конто сж разполагали съ правото на сждъ,
администрация и данъци въ своитЬ земи. Такива провин-
l) Новакови!), ib. 257.
2) Въ хрисовула на Ив. Александра на Орехов, мънастиръ:
СЖ ндстожфнн, секдстн Х’<'РК| тож. Д8кн, катепани, и по-нататкъ: дд
не литеусжт'к з глока.иы, секастн ни практори црка лай.— ИльинскШ
ib. 25; гл. сжщо НоваковиЬ, Зак. спом. 616.
3) Напр. въ Хилендарската грамота на Стеф. Дечански: д секастн
пи инь кой кдаддльцк ни у челлк да не ссуде оу снук лхетохчиаук. Нова-
ковиИ, Зак. спом. 387.
4) Грам, на Ст. Урошъ отъ 1356 год.: дд ил\к егксть ннедиога
иодлн’кд--- ни глокара, ни нсара, ин секаста. ib. 309 сл. Ср. сжщо хи-
ленд. грамота на Душана отъ 1339 и Вирп. грамота на Милутина отъ
1300, ib. стр. 407 и 620.
5) Да не ссуди никои кладоуцеи по дркжакауь крдлнкстка
лап — ни соуднл келн ни лхалн, ни секастк, ни нрауторк, ни се-
клсть градски. НовакоанЬ, ib. 616.
°) Ореховски хрисовулъ, ib. 641.
96
П. Мутафчиевъ
циални династи е имало твърд’Ь много въ България и Сър-
бия прЪзъ XIII и XIV в. За особени заслуги тЬ сж получавали
отличия и награди, каквато е била и титлата севастъ. Безъ
да създава особни привилегии за лицата, на който е бивала
дадена, тая титла е подчерта вала почетното имъ положение
между остана лото обикновено болярство. Севасти въ сръб-
скитЬ и българскитЬ земи е имало не малко. ТЬ се споме-
нуватъ почти въ всички запазени грамоти, и то все като
силни люде, чиито законни права или посЬгателства сж тежели
твърде много върху населението.
Измежду тая мЪстна аристокрация, за която достоин-
ството севастъ е било едно особено отличие, централното
правителство набирало висшитЬ си провинциални чиновници
и се крЬп’Ьло въ военно отношение. Въ много отъ памет-
нинитЬ, дЪто това достоинство се явява съецинено съ ясно
опрЪд’Ьлени права, ще требва да се предположи, че лицата,
конто го носятъ, сж заемали и нЪкакво служебно положение,
че сж изпълнявали и известна царска длъжность. Една та-
кава длъжность, заемаща твърде важно место въ срЬдне-
вековната държавна организация на югославянитЬ, е била
длъжностьта кефалия. И сигурно е, че въ повечето случаи
изъ грамотитЬ, дето севастите се споменуватъ като лица,
разполагащи съ широка власть, те ше сж изпълнявали въ
сжщото време и длъжностьта кефалии.
Както самото име показва	— глава) тази длъж-
ностъ е заета отъ Византия. Споредъ Дюканжа, кефалията
тамъ ще е билъ отначало чисто военно лице—началникъ на
войскова часть,т) нЬщо като славянското челникъ, срещано
въ по-късните сръбски паметници. Като военно лице кефа-
лията се явява началникъ на крепостенъ гарнизонъ или на
военните сили на дадена область, докато най-сетне се пре-
връща въ неинъ граждански и воененъ управитель. Въ Ви-
зантия тая еволюция се е извършила до XIII в. Още въ
1194—1195 г. византийското правителство бе назначило бъл-
арина-отметникъ Добромира Хризъ st? гЪ хгфаХат'С’х’.о? на гр.
Струмица2 3). Хризъ, както се знае, е билъ тамъ не само на-
чалникъ на гарнизона, но широковластенъ управитель на
града и областьта8). Неколко години по-късно намираме ка-
лояновиятъ боляринъ	като кефалия на Просекъ
въ Македония4 *).
Сръбските грамоти и законодателни паметници отъ XIV
в. съдържатъ богатъ материалъ за опрЬделяне положението
х) KsipaX?) — Dux exercitus vel cohortis. Du Cange. Glossarium. s. v.
2) Nic. Honiatae, ed. Bonn. стр. 664, въ варианта.
3) Гл. за това моята работа „ВладегелитЬ на ПросЬкъ", Сб. Б. Лк.
I, 25—26.
4) Du Cange, ibid : BXaxov wa	to ovojia,	5vxa r:epl
Прбоахоу.
Боженишкиятъ надписъ
97
на кефалиитЬ презъ тази епоха. Пр-Ьди всичко въ тЬхъ се
срЪщатъ градски кефалии — на Шипъ, ПризрЪнъ, Скопив и
др. х) Въ Шишмановата грамота на Драгалевския мънастиръ
се говори за кефалията на гр. София (кефалие Ср’Ьдешъкчм)2).
Тъ сж заповЪдвали не само надъ отдел ни градове и кре-
пости3), но властьта имъ се простирала далечъ задъ град-
скитЪ стЪни, както е било съ кефалията на Средецъ, отъ
чиято юрисдикция, споредъ споменатата грамота, сж се осво-
бождавали людитЬ на Драгалевския мънастиръ. Тия градски
кефалии не требва да се смесватъ съ кастрофилакситЪ,
конто сж били началници на крЪпостнитЪ стражи и въ сж-
щото време пазачи на обществената сигурность4 *). Те, ако
въ едно и сжщо време не сж били кефалии, наверно сж
оставали подчинени на послЪдните. Отъ друга страна не-
съмнЪнно е, че подъ споменатитЬ „градски севасти"б *) ще
требва да се разбиратъ именно кефалиитЬ. Въ случая е
употребена титлата вместо названието на длъжностьта и
това обстоятелство убедително говори, че тая длъжность се
е заемала главно отъ тия представители на болярството,
конто се числели къмъ ранга на севастите.
Освенъ тия градски кефалии, чиято власть е била огра-
ничена въ пределите на градските околности, сжществували сж
и други, който сжзаповедвали надъ по-големи или по-малки об-
ласти и въ това отношение сж се явявали заместници на
едновремешните жупани. Тия последните още пазели поло-
жението си на областни управници, докато родовиятъ и
племененъ строй у южните славяни не е билъ разложенъ и
докато държавата оставала въ сжщностьта си федерация на
отделяйте жупи. Въ Сърбия това положение траело по-дълго.
Въ България обаче, дето редъ условия развивать твърде
рано държавната централизиция и царската власть, жупа-
ните ще сж загубили прежнего си значение, за да останатъ
само като местни старейшини. Сжщо тъй сж се разложили и
и жупитЬ, конто престанапи да образуватъ една родова, сто-
панска и административна целость. Въ техъ проникватъ като
владелци външни елементи — заслужили предъ централната
власть властели и прониари; други части отъ земята имъ
бива раздадена на отцелни черкви и мънастири, докато най-
сетне се разпространяватъ твърде много тъй наречените
„смесени жупи* съ села черковни, цареви или властен-
’) НоваковиЬ, Законски споменици срп. држава, стр. 428,509,683 и др.
2) Ильичами, ц. с., стр. 29.
3) Въ една грамота на Вълка Бранковичъ отъ 1377 г.: Кифдднн
градскогд, пн ксулског.1, HoeaKoeuh, ц. с., 452.
4) Въ грамотата на Милутина, дадена на Вирп. мънастиръ Кастро*
филаксътъ се споменува отдЪлно отъ кефалията. НоваковиЬ, Зак. спо-
меници, 609.
') Гл. no-ropt стр. 95.
Сп, на Бълг. академия. Кн. XXII.
7
98
П. Мутафчиевъ
ски1)- И понеже споредъ срЬдневЬковното право владЬнието на
земята е било свързано съ упражнението на извЬстна пу-
блична власть, то въ границитЬ на една и сжща область или
жупа сж се явили редица независими единъ отъ другъ вла-
стели, конто место пжти могли да си противодЬйствуватъ.
Като обединяваща сила въ такива области се е явила вла-
стьта на кефалията. Той е събиралъ въ себе си различнитЬ
функции на управлението и като представитель на централ-
ното правителство е билъ началникъ на всички чиновници
въ дадена область. ПрЬди всичко той е билъ тамъ висши-
ятъ администраторъ. СръбскитЬ и български грамоти, съ
конто се давать привилегии на черкви или мънастири, изобил-
ствувать съ нареждания, съ конто се забранява на кефа-
лиитЬ да се намЬсватъ въ тъй освободенитЬ владения. Въ
тЬхъ кефалия е билъ мънастирскиятъ игуменъ* 2).
Най-вече е изтькната въ грамотитЬ полицейската и сж-
дебната власть на кефалиитЬ, а сжщо тъй и правото имъ
да налагать и събиратъ глоби. Въ една грамота на князъ
Лазара отъ 1387 г. се разрЬшава на дубровничанитЬ да ходятъ
изъ сръбскитЬ земи и изрично се забранява на кефалиитЬ
да ги спиратъ или да имъ създаватъ прЬчки3). Разполагайки
съ полицията и военнитЬ гарнизони въ даденитЬ имъ обла-
сти, кефалиитЬ сж били отговорни за реда и безопасностьта
въ тЬхъ. Споредъ Законника на Душана, тЬ сж били длъжни
да поставятъ стражи по царскитЬ пжтища, за да пазятъ
пжтницитЬ отъ разбойници. Нко се случвало пжтникъ да
бжде обранъ, кефалията билъ длъженъ да му заплати загу-
бата отъ собствени средства и отъ своя страна да държи
отговорни стражитЬ4).
Въ югославянскитЬ земи е имало специални чиновници,
натоварени съ сждийска длъжность. ТЬ сж разглеждали най-
обикновенитЬ спорове между населението и въ сръбскить
паметницисе означаватъсъ иметосждии. Като апеланионна ин-
станция надъ тЬхъ обаче е билъ сждътъ на кефалията. Нему
сж били подсждими и дЬлата, конто надвишаватъ компетен-
цията на обикновенитЬ сждии. Той даже е ималъ право да
привлича подъ отговорность тия послЬднитЬ за извършени
отъ тЬхъ простжпки5). Отъ сжда на кефалията въ Сърбия
Гл. въ Законника на Душана, § 159: Гд| cf ижр-ктлк- жоуж
CAXfCHt, С(ЛД Ц0КК0КНЛ НЛ1Н цдр«кл или кллстелкскд. $>ajarik, Pamatky
стр. 46.
~) Пк сдмк uroij'iWkiiK дд мсти ксфдлнсд, въ грамота дадена на
Мън. св. Георги при Скопие отъ Стеф. Уроша 11. Новаковик, ib. 608.
Hoeakoeuh, ib. стр. 202; сжшо и стр. 204 и 234.
1) $>afarik, Pamatky, стр. 46, § 159, 162 и 163.
s) Въ Душановата грамота дадена на Хилендаръ (1355 год.): Икс
ли а НДГН ОТ'к НИ\'к, КТО t К0НКО соудилк, ЗДКОИОЛХк ДД ГД
иоео^'ДИ ндстонцин ксфдлТд. Hoeakoeuh, стр. 432.
Боженишкиятъ надписъ
99
сж могли въ известии случаи да бждатъ освободени чуж-
денцитЪ — дубровничани и сакси, конто сж се сждили било
въ смЪсени сждилища, било прЪдъ своите консули, и кефа-
лиитЪ не сж били властни да изменять тЬхнитЬ рёшения1)-
КефилиигЬ сж се отличавали отъ обикновенитЬ сждии и по
това, че сж имали възможность да привеждатъ въ изпъл-
нение издаденитЬ прЪсжди. Въ Законника на Душана, напр.,
единъ членъ нарежда кефалиитЬ да наказватъ шин прн-
caov-i пници, конто не се подчинявали на сждийскигЬ реше-
ния* 2). Сждътъ на кефалията се отнася най-често до случайте,
когато тр-Ьбвало да се налагатъ глоби3). Това вероятно ще
е въ свръзка съ положението на посл’Ьдния като представи-
тель на финансовата власть и може би началникъ на разните
видове бирници — десеткари, практори, перпираци и пр.4).
Естествен© е, че високото си положение и разнообраз-
нигЬ права, конто съединявали, кефалиитЬ сж могли место
да злоупотребявать и да се явяватъ истински притеснители на
подвластното имъ население. Че подобно превишаване на
власть е имало, се вижда отъ Законника на Душана. Едно
негово постановление забранява на кефалиите да затварятъ
когото и да било „оу ткмницеу кезк-книге цареке“5), а въ
друго имъ запрещава да изнудватъ населението, като взе-
матъ на по-низка цена продаваните отъ него продукти6).
III.
Казаното до тукъ характеризира достатъчно положе-
нието на споменатия въ надписа севастъ Огненъ. Както са-
мата му титла показва, той е билъ виденъ местенъ боля-
ринъ и, като кефалия, — граждански и воененъ управитель
въ Орханийско, съ седалище наверно въ Боженишкото гра-
дище, дето намираме и надписа.
Въ този надписъ, продължавайки да се титулува севастъ,
Огненъ говори въ минало време както за заеманата отъ
него длъжность, тъй и за царь Шишмана (кн^ъ при цари шиш-
л\анк к«ф(а)лиа, са дркжаук шишмана цре). Тия изрази показ-
’) Hoeakoeuh, Зак. слом. стр. 201, 219, 222; сжщо стр. 220 и 224.
2) "bafarik, Pamatky, стр. 48, § 174.
•'9 Hoeakoeuh, ib. стр. 430, 456, въ Законника на Душана у Sajarik
§ 195: глобитЬ отъ черковни хора да се даватъ на черквата и да се
събиратъ отъ черковнитЬ глобари, а цари ни ккфаак да Ht ч'узиаха
Hiii|ia.
Характерного е, напр , едно постановление въ Хиленд. грамота
на Душана отъ 1355 г.: и да ими (на мънастирскитЬ хора) не ниндне
ракете кнфал'|ние; ни сокм, ни кони, ни исара, ни кетаа. Нов. ib. 431;
ср. сжшо стр. 310.
•'*) §ajarik, ib. § 178, стр. 48.
6) §ajank, ib. § 54, стр. 34.
100
П. Мутафчиевъ
ватъ, че надписътъ е билъ писанъ, когато той вече не е билъ
кефалия, слЪдъ врЪмето на Шишмана. Другъ изразъ въ над-
писа, д"Ьто Огн"Ьнъ споменува за патилата си при борбигЬ
съ турцитЬ, когато той оказвалъ подържка на своя царь,
показва, че надписътъ датира отъ врЪмето, когато тия борби
вече били привършени и когато търновското царство вече
е било унищожено. Въ такъвъ смисълъ публикуваниятъ над-
писъ е първото С8ид"Ьтелство, дошло до насъ отъ единъ
съврЪмененъ дЪецъ въ събитията, конто туриха край на
нашата независимость. И колкото недостатъчни да сж свЪ-
дЪнията, конто той съдържа, отъ него могатъ да се извадять
ц-Ьнни заключения за все още твърдЪ тъмната ни история
отъ края на XIV вЪкъ.
ИзвЪстнигЬ до сега извори за тая епоха съдържатъ
крайно недостатъчни и често противор'Ьчиви свЪдЪния. Както
е известно, историческитЪ съчинения на Ник. Григора и Ив.
Кантакузина — двама византийски автори, конто даватъ най-
богатия материалъ за изучаването на балканскитЪ отношения
прЪзъ XIV вЪкъ — свършватъ съ врЪмето, когато турцитЬ
едва що се настаняватъ на полуострова1). По-къснитЪ визан-
тийски историци — -Хапкондила, Дукасъ и Францесъ сж
писали своитЬ работи слЪдъ завладЪването на Цариградъ,
слЪдователно повече отъ половинъ вЪкъ подиръ падането
на България. ТЬхнигЬ разкази сж черпани отъ устното при-
дание, което много работи забравило, а други съхранило въ
погр^Ьшна послЪдователность или изопаченъ видъ. За послЪд-
нитЪ дни на търновското царство и участьта на сетния му
царь въ тЪхъ не намираме нито дума2). Известна е и една
византийска хроника отъ края на XIV вЪкъ, но тя свръшва
нЪколко години пр^ди падането на Търново3); при това,
съставена въ Цариградъ, който билъ откжснатъ чр'Ьзъ турски
владения отъ останалитЪ балкански земи, тя не знае нишо
за събитията въ тЬхъ. Много по-цЪнни биха били българ-
’) Историята на Григора свръшва съ събитията прЪзъ 1355 год., а
запискитЬ на Кантакузина не достигатъ 1365 год.—Ср. ЛгеЪек, Zur Wiir-
digung der neuentdeckten bulgarischen Chronik, Arch. f. Slav. Philologie
Bd. XIV, стр. 256, а сжщо Krumbacher, Gesch. der byzantinischen Litteratur,
2 Aufl. Miinchen 1897, стр. 296 и 298
21	Халкондила, който е най-подробенъ, има съвсЬмъ прЪвратни
представления за България. Споредъ него, надъ мизигЬ (българигЬ)
царувалъ Александъръ, който билъ краль на сърбигЬ и господарь
(/j-fepxov) на трибалигЬ (стр. 36—37, ed. Bonn.). Наследилъ го Шишманъ,
който сключилъ съюзъ съ Мурада и му далъ дъщеря си за жена (стр. 38).
Явно е, че тукъ авторътъ см-Ьсва Шишмана съ Александра. По-нататъкъ
той разказва (стр. 30—32), че Одринъ (падналъ въ 1363 — 1364 г.) билъ
завоюванъ отъ орхановия синъ Сюлеймана, когато се знае, че тоя по-
сл-Ьдниятъ е умрЪлъ неколко години по-рано (1359 — 1360 год.).
3)	Издад. отъ Jos. Muller, Byzantinische Analecta, въ Sitzungsber. d.
Wiener Akademie XI (1852), стр. 389—393. Иречекъ (Archiv XIV, стр. 256)
определи за дата на съставянето й 1391 год.
Боженишкиятъ надписъ
101
скитЬ и сръбскитЬ извори за тая епоха: ако не подробно
описание на съврЪменнитЬ имъ събития, очаквали бихме въ
тЬхъ поне внимателното имъ зарегистриране. СръбскитЬ
хроники обаче трърдЪ малко се спиратъ на българскитЬ ра-
боти; въ тЬхъ току-речи е отбЬлЪзана само годината, когато
е взето Търново1). Въ похвалното слово за париархъ Евтимия
отъ Цамблака и въ описанието му за прЪнасяне мощитЬ на
св. Петка за падането на Търново се говори само въ общи
фрази и библейски сравнения* 2). Сжщото е и съ разказа
за пр-Ьнасяне мощитЬ на св. Филотея, писанъ отъ видинския
митрополитъ Иоасафа3). Като се изключатъ извЬстията на
тъй наречената българска хроника и на Шилтбергера, най-
вече свЪдЪнията за послЬднитЬ събития оть историята ни въ
надвечерието на завоеванието и за сждбата на Шишмана сж
запазени у турскитЬ лЬтописци и историци. За жалость
обаче, освЬнъ Сеадедина и Нешри, конто сж извЬстни по
стари и днесъ вече съвсЬмъ рЪдки прЬводи, всички останали
и до сега оставатъ недостжпни за по-голЪмата часть отъ
европейския ученъ свЪтъ, който е принуденъ да се задоволява
съ свЬдЪнията, почерпнати отъ тЬхъ у Леунклавия, Хамера и
Цинкайзена. Хронологията у турскитЬ автори при това е тъй
забъркана и ненадеждна, че ползуването отъ тЬхъ, както
свидЪтелствуватъ работитЬ на двамата послЬдни европейски
учени, може да доведе до най-груби грЬшки.
Какво знаемъ отъ тия споменати извори за падането
на търновското царство и какво ново ни дава съдържанието
на открития надписъ?
Шишманъ сЬда на овдовЬлия слЬдъ Ив. Александра
търновски прЬстолъ, когато турцитЬ бЪха нанесли първигЬ
силни удари на България и равнината между Балкана и Ро-
допигЬ 6Ь вече турска провинция 4). Веднага слЬдъ пораже-
V Повечето отъ сръбскитЬ лЪтописци отбЪлЪзватъ и прЪвзема-
нето на Пловдивъ отъ турцит^Ь, но го поставятъ въ 1386 год., когато
падналъ и Нишъ (гл. Starine XIII. стр. 179, 184; Гласник 53 стр. 72; Спо-
меник 111, 126, 139 и у §ajarik, Pamatky, 74.)
2) Похв. слово за Евтимия, публ. отъ архимандритъ Леонида,
Гласник 31, стр. 280 сл. ПрЪнасяне мошитЬ на св. Петка у Kalulniacki,
Werke des Patr. v. Bulgarian Euthimius, Wien 1901, стр. 432 — 436.
:1) За него у Иречека, Българский иарь Срацимиръ Видинский.
Псп. I, (1882), стр. 43 сл.
'*) Ив. Влександъръ е билъ живъ оте въ 1367 г. (гл. Jireiek, Zur
Wilrdigung u. s. w. Hrch. f. Slav. Phil. XIV, стр. 262). Смъртьта му ще трЪбва
да бжде отнесена къмъ врЪмето на Чирменския бой или малко прЪди него
(гл. Григоровичъ, О Cep6in въ ея отношетяхъ къ соскд. державам-ыДазамь
1859, стр. 17 сл. съ ромънската хроника на Мокса и българскат^шдтнИ'н^-..
изд. J. liogdan, Ein Beitrag zur bulgar. und serbisch. Geschichtsmffcjb^ngrn^b >
Hrch. f. Slav. Philologie XIII, стр. 528). За отношението м^8у - Д&С
хроники гл. Jireiek, flrchiv. XIV, стр. 255, а сжщо и б'ЬлЪЖкйгЬ
дана въ цит. статия, стр. 493, 495. Падането на Пловдивъ и|жге(л^гЬва^ето
на сЬв. Тракия се отнася отъ всички историци възъ осно^^йе-тур^Кигк

102
П. Мутафчиевъ
нието на Вълкашина и Углеша при Чирменъ т*Ь проникватъ
на западъ, пр’Ьвзематъ Ихтиманъ и Самоковъ и принудили
велбуждския деспотъ да стане гЬхенъ васалъ *). Сткщата
участь ше е сполегЬла и Шишмана, който за гаранция е
билъ принуденъ да даде сестра си на Мурада и срЪщу
това навЪрно турцитЬ му повърнали Самоковъ2).
Сключениятъ по тоя начинъ миръ билъ прЪкжснатъ, не-
известно какъ и защо, слЪдъ десетина години. ТурцитЪ въз-
известия къмъ периода между 1363 и 1371. гл. Hammer. Histoire de
I’empire Ottoman. Paris 1895, I, стр. 233 сл. |Чирменскиягь бой погрЪшно
отнесенъ къмъ 1363г.], Leunclavius. Annales Sultanoftum Othomanorum, Fran-
cofurti 1688, стр 11. Халкондила [ed. Bonn, стр. 30—32] го отнася не-
посредствен© следъ превземането на Одринъ; ср. сжшо Златарски.
Летопись на Б. Кн. д-во VI, стр. 115; НоеаковиЬ. Хаци Калфа, Споменик
XVIII, стр. ?9\Руварац. О кнезу Лазару. Нови садъ 1887, стр. 204. Въ кни-
гата си Срби и турци, Београд 1893, стр. 169 и 208, Новаковичъ смета
падането на Пловдивъ и завладеването на сев. Тракия като непосред-
ственъ поводъ за похода на Вълкашина и Углеша до Чирменъ.
I Hammer, ц. с., стр. 225 и Zinkeisen. Gesch. desOsmanen Reiches.
Hamburg 1840, I, стр. 223, смесватъ Чирменския бой съ тоя при Нико-
поль. Хаджи Калфа [у Новакови\\. Споменик XVIII, стр. 31, 42, отнася
превземането на Самоковъ въ 1370—71, а на Кюстендилъ въ 1371 — 1372.
Хамеръ, цитирайки Сеадедина, разказва, че Лала Шахинъ, като проник-
налъ на западъ, разбилъ въ долината на Чамурли, близу до Самоковъ
„сръбския краль и съюзника му краля на България [ц. с., стр. 236]. Из-
вестно е, че при с. Чамурли, Самоковско, недалечъ отъ Искъра, е ста-
нало сражението между БаязидовитЬ синове Муса и Мохамеда, въ което
участвували сърбите съ Георгия Бранковичъ[/7/;£'/£7<б, Ист. болгаръ, стр.
467, Пжтувания, стр. 664 и Норд. Ивановъ. Сев. Македония. София 1906,
9 стр. 141]. Мжчно е да се определи, дали горнето турско известие не
се отнася за това последив сражение, или то има предъ видъ други
събития, за каквито въ останалите извори немаме никакви известия
Linkeisen ]ц. с, стр. 230]сжщо споменува, че сръбскиятъ князъ Лазаръ се
опитвалъ да спре нахлуването на турците къмъ Самоковъ. За верване
е, че тука се има предъ видъ некакво дружно усилие на Шишмана и
Константина Велбуждски [Лазаръ е билъ далечъ!) срешу турците. конто
най-сетне сломили упорството имъ. Существувашите изъ югозападна
България легенди, коиго локализиратъ изъ Самоковско, Софийско и
около Искъра борбите на Шишмана съ турците, могать да се отна-
сятъ къмъ тоя периодъ. Турските автори разказватъ, че Константинъ
доброволно предалъ на турците ключоветё на Велбуждъ, но те доба-
вягь, че за това самъ султанътъ, който до тогава билъ въ Нзия, треб-
вало да се притече на западъ, дето срещу земите на двамата бъл-
гарски владетели вече действувалъ Лала Шахинъ. Гл. Hammer, ц. с.
238 и Zinkeisen. 227.
2) За възвръщане на Ихтиманъ не могатъ да се представятъ ни-
какви съображения. Отъ турските известия за превземането на София
(гл. Д. Ихчиевъ. Материали, Изв. на Б. Ист. д-во, II, стр. 92) може да се
сжди, че трайното завладеване на Ихтиманско отъ турците било извър-
шено далечъ преди падането на София. Що се отнася до Самоков-
ската область, доказателство, че следъ 1371 г. тя е била отстжпена от-
ново на Шишмана, е неговиягь Рилски хрисовулъ, издаденъ въ София
въ 1378 г. Ако Самоковъ тогава се е намиралъ още въ турски ржце,
то едва ли Шишманъ ще е могълъ да владев земите около Дупница
и Рила, още повече че областьта югозападно отъ Радомиръ, около
Ореховския мънастиръ и Земенъ, отдавна е влизала въ владенията на
независимия отъ Шишмана велбуждски деспотъ Константинъ.
Боженишкиятъ надписъ
103
обновили нападенията си на западъ и слЪдъ неколко го-
дишна блокада въ 1382 г. София падналъ въ тЬхни ржцЪ. *)
ТурскитЪ автори сочатъ като причина за нарушението на
мира постояннигЬ безпокойствия отъ страна на българитЪ и
сърбитЬ. Ако това е истина, ще требва да се приеме, че
съюзътъ на Шишмана и Лазара билъ сключенъ твърде рано,
въ началото на 80-тЬ години и че Мурадъ съ едно рЪши-
телно нападение поискалъ да ги предупреди.* 2) Съ падането
на София, а слЪдъ това и на Нишъ била пр’Ькжсната тери-
ториалната връзка между търновското царство и земитЬ на
Лазара. Влад'Ьнията на Шишмана вече се ограничили на
сЬверъ отъ Балкана, дЪто прЪд-ЬлитЪ на царството му об-
хватали само областьта отъ Силистра и Провадия до Про-
лома на Искъръ, Братца и Орехово. На изтокъ било деспот-
ството на Добротича, а на западъ—видинското царство. Ве-
роятно тогава била загубена и Златишката покрайнина. Раз-
ширението на турцитЬ чакъ до Морава принудило двамата
съюзници, къмъ който се билъ присъединилъ и Добротичъ,
да приклонять глава и, обещавайки послушность на султана,
да чакать новъ сгоденъ моментъ. Такъвъ настжпва въ 1387
г. Когато Мурадъ водилъ въ Мала Азия война съ караман-
ския князъ, Лазаръ унищожилъ при Плочникъ една турска
армия.3) Тази първа и последня победа на християнското
оржжие произвела тъй силно впечатление, че Мурадъ,
който още билъ въ Азия, почналъ усилени приготовле-
ния, за да се справи съ непокорните християни. На васални-
те християнски князе било заповедано да се явятъ съ кон-
тингентите си въ лагера на султана. Шишманъ и Иванко,
наследникътъ на Добротича, отказали да изпълнятъ сул-
' танската заповедь и явно се обявили за съюзници на сър-
’) ТурскитЬ известия за това у Ихчиева, Изв. Б. Ист. д-во, II, стр.
89 сл. и у Иречека, Ист. болгаръ, стр. 442 Ихчиевъ дава годината 1386.
По-в'Ьроятна е 1382, която приема Zinkeisen, ц. с., 234, възъ основа на
турски съобщения. ПослЪднята дата се потвърдява и отъ документитЬ
на Малтенския архивъ, отдЪто е взелъ и HopJ. Gesch. d. Griechenlands
ins Mittelalter (Ersch—Gruber, Realencyclopadie, Bd. 86, стр. 28); ср. и Ире-
чекъ, Пжтувания, стр. 20, заб. 42. Не сж вЬрни съобщенията на бълг. и
ром. хроники, конто поставятъ нападенията срЬшу София и смъртьта
на ВлександровигЬ синове въ 1326 г.
2) Въ изказанигЬ до сега мнения за началото на тоя съюзъ нЪма
съгласие. Ферд. IJJutuuh, Битка код Никопоа (Гласник Зем. Myaeja, VIII,
54) го счита като последствие отъ прЬвземането на София. Хамеръ, I,
270, мисли, че той билъ сключенъ къмъ 1346 г. слЪдъ битката при Коня.
Иречекъ, Ист. болгаръ, стр. 442 сл., сжщо приема 1386 г. Цанкайзснъ 1,230,
възъ основа на Сеадедина поставя началото на войната и прЬвзема-
нето на Нишъ въ 1375 г., когато отъ сръб. летописи се знае, че Нишъ
падналъ^въ 1386 г.
3) Точната дата е дадена отъ сръбскитЪ лЬтолиси. гл. Starine Х1И*
стр. 179, 184.
104
П. Мутафчиевъ

битЬ.* 2) Това обстоятелство накарало Мурада прЪди всичко
да разчисти см’ЬткитЪ си съ тЪхъ двамата.
Докато султанътъ още се бав-Ьлъ въ Азия, пр'Ьзъ про-
л-Ьтьта 1388 г. една армия отъ 30 хиляди души потеглила отъ
Одринъ подъ началството на Али Паша и пр-Ьзъ Айтосъ и
Източния Балканъ нахлула въ България. Опитътъ да се от-
неме Варна отъ Иванко не сполучилъ,-) но за кусо врЪме
въ турски руцЪ паднали Провадия, Шуменъ и други по-
малки крепости 3). Шишманъ, който не се опиталъ да окаже
никаква открита съпротива на многочисления неприятель, се
затворилъ въ дунавския Никополъ, д^то бива обсаденъ и
принуденъ да проси миръ. Главното условие, срЪщу което
тоя миръ му билъ обЪщанъ, било пр”Ьдаването на гр. Си-
листра 4). Шишманъ обаче бавЪлъ да изпълни това условие
и накрай р^шително огказалъ да прЪдаде града. Тази по-
ступка, която влошавала неговото положение, може би ще
требва да се обясни не само съ отчаянието: по-право би
било да се предположи, че българскиятъ царь въ прЪгово-
) У Леунклавия: Duo de Christianis iisdem reguli, desertis sultani
partibus, ad hostes defecere; nec vel ipsi secundum pacta conventa se sti-
terunt, vel armatum aliquem suorum numerum miserunt. Ex his unus erat
Sasmenos, . . . Ischenderis filius, . . alter Dobroditzae filius qui Varnae
cum regione finitima Dobritze vocata regulus erat. — Leunclavius, Hist,
mus. Turcorum, Francofurti 1591, стр. 265. Jorga, Gesch. d. Osmamischen
Reiches. 1 Gotha 1908, стр. 259, разказва, че турцитЬ при тоя походъ по-
теснили ср^щу българскитЬ владения, конто принадлежали „на непо-
корния Шишмана, а не на покорния Иванко". Че Иванко се показалъ
СМШО тъй „непокоренъ* на султана, свидЬтелствува горниятъ пасажъ
на Леунклавия, основанъ на турски известия. Л тоя отъ своя страна го-
вори, че добруджанскиягь деспотъ прЬди това сжщо те е билъ при-
нуденъ да признае зависимостьта си отъ турцитЬ. Това, противно на
твърдението на Иорга, ще е ставало въ 1386 г., когато тежката ржка
на Мурада се сложила надъ всички християнски владетели въ полу-
острова.
2) Leunclavius, ц. с., стр. 272.
3) Zinkeisen, ц. с. I, 252 сл. Hammer, u. с., I, 275. И двамата споме-
нуватъ, че тогава билъ прЪвзетъ и гр. Търново. Леунклавий, чието
изложение най-внимателно слЬдва турскитЬ известия, не говори за па-
дането на столицата. У него вмЬсто това се разказва (стр. 270—271) за
прЬвземането и опустошението на гр. Venuzena или Ventzina (вероятно
днешното ВЬнчанско грздище, гл. Нбоба-Плиска, Изв. Русск. Лрхеол.
Инстит. X, стр. 408 сл. и табл. LXXXVI).—Иречекъ, Ист. болгаръ, стр. 444 и
Сырку, Время и жизнь патр. Евоим1я Терновскаго, стр. 577, говорятъ, че
по врЬмето на тоя турски походъ Иванко поискалъ да завладЪе Варна,
но не сполучилъ, отдЬто вадятъ заключение, че тоя градъ тогава при-
надлежалъ на Шишмана. Нко това би било вЬрно, ще излЬзе, че
Иванко дЬйствувапъ въ съюзъ съ турцитЬ противъ Шишмана или че,
най-малко, билъ въ враждебни отношения съ него, та използувалъ
турския походъ, за да се настани въ важния крайморски градъ. Такова
заключение би противоречило на горЬ при веден ото известие у Леун-
клавия за дружного отметане на Шишмана и Иванка отъ турцитЬ (гл.
тукъ по-горе заб. 1). ОтдЬ сж взели Иречекъ и* Сырку горнето
извЬстие, не знаемъ. Вероятно то произтича отъ некакво недоразумение.
4) Leunclavius, ц. с., 274; Hammer 275; Ztnkeisen, 254.
Бсженишкиятъ надписъ
105
ритЪ си съ турците е искалъ да печели време. Лазаръ билъ
заетъ съ усилени приготовления, и Шишманъ се е надЪ-
валъ на бързата му помощь. Всичкиятъ въпросъ, значи, се е
състоялъ въ това — да се удържи, докато сръбскиятъ князъ
окончателно се приготви. Само тъй се обяснява обстоятел-
ството, дЪто следъ това Шишманъ отново се ограничилъ
съ пасивната отбрана, като се затворилъ пакъ въ Никополъ,
чиито укрепления били усилени прЪзъ време на примирието. *)
Запазването на Силистра не е било безъ значение за
Шишмана, и той не е можалъ да го жертвува тъй лесно.
Тоя градъ още отъ врЪмето на първото царство билъ една
отъ важнитЪ крепости въ България. Следъ като турците
беха превзели Шуменъ, Провадия и останалите крепости на
изтокъ, Силистра е билъ едничката здрава връзка между
търновското царство и владепията на Иванка. Заемането на
източна България отъ турците и значението, което те да-
вали на Силистра, показва че техната цель е била да отде-
лять Иванка отъ Шишмана2). Следъ като бе разкжсалъ тери-
ториалната връзка между Лазара и Шишмана, Мурадъ явно
изразилъ намерението си да изолира и откъмъ изтокъ не-
спокойния и непокоренъ търновски царь.
Съ повторното отметане на Шишмана, ожесточениятъ
Мурадъ продължилъ войната съ още по голема енергия.
Търново, което не било въ състояние да издържи турското
нападение, се предало.3) Много други крепости изъ вжтреш-
ностьта и поДунава паднали — едни слёдъ гореща отбрана,
други безъ съпротивление 4). Дли паша отново се явилъ предъ
’) Hammer, 276. Zinkeisen, 254.
г) Че при сключения миръ Шишманъ се задължавалъ оконча-
телно да се откаже отъ източнитЬ си владения съ Шуменъ и Силистра,
конто по тоя начинъ трЪбвало да образуватъ область, непосрЪдствено
подчинена на султана, се вижда отъ казаното у Leunclavius, стр. 274 :
Мурадъ, казва той „заповЪдалъ тогава на Дли паша съ часть отъ вой-
скитЬ си да тръгне за Силистра и да поеме властьта отъ негово име,
като постави началникъ на кр^постьта и пр^Ьдаде силистренския санд-
жакъ на Якши бега, синъ на Тимурташа'. Дли паша въ изпълнение на
тази султанска заповедь изпратилъ некого отъ своигЬ хора при Шиш-
мана да му напомни, че трЪбва да прЪдаде града, но Шишманъ
отказалъ.
s)	Leunclavius, ц. с. 276-
1)	ПрЪди падането на Търново, споредъ Leunclavius, стр. 275, били
пр-Ьвзети кр’ЬпостигЬ Deritzen, Kirepzen и Cossovanus. Ср"Ьщу тоя по-
слЪдниятъ градъ, който ше трЪбва да се търси около днешнигЬ села
Горско или Полско Косово, дЪйствувалъ Доганъ бей. Сл+.дъ това Дли
паша прЪвзелъ кр’Ьпоститё Tzirnezis (Червенъ?) Novasesri Kiratorai.
lurcova и Zistova (Свищовъ). Хамсръ, ц. с. 276 и Цинкайзенъ, ц. с. 254,
конто см^Ьсвать града Косово съ Косово поле въ Сърбия, споменуватъ
между завоюванигЬ тогава крепости Dridjasa, Hirschowa и Tchetehesar.
Споредъ Хамера, послЪднята крепость е днешния Разградъ (стр. 417). За
Hirschowa и двамата смЪтатъ, че е днешното Хърсово на Дунава. Малко
вероятно е Дли паша да се е отдалечилъ тъй много въ Добруджа. На-
106
П. Мутафчиевъ
Никополь, д-Ьто Шишманъ, повторно изгубилъ всЪка надежда
за спасение, рЪшилъ вече безвъзвратно да се подчини и
прЪдаде на милостьта на поб'ЬдителитЬ. Али паша го изпра-
тиль при Мурада въ с. Таушанли при Ямболъ, дЪто султа-
нъть се съжалилъ надъ него и не само му подарилъ живота
и свободата, но му повърналъ и трона *).
ПрЪзъ слЪднята 1389 г. станалъ боятъ при Косово. Влаш-
киятъ войвода Мирчо не взелъ участие въ него, но се опи-
талъ да изкористи положението * 2). Въ съгласие съ нЪкои
турски емири, конто тр^бвало да повдигнатъ въ Мала Азия
възстание срЪщу султана, той миналъ Дунава и завладЪлъ
нЪкои градове съ Силистра и часть отъ бившитЬ земи на
добруджанското деспотство 3). Ненад'Ьйната смърть на Мурада
в*Ьрно сжщиятъ тоя градъ е означенъ отъ Leunclavius съ името lurcua
или lurcova. Може би съ това посл'Ьдне име ще трЪбва да разбираме
гр. Гюргево. И ако това е в^рно, те трЪбва да се приеме, че турцигЬ
оше въ 1388 г. сж р-Ьшили да си осигурятъ база на сЬверъ отъ Дунава-
Възможно е по това врЪме Гюргево да е принадлежало на Шишмана,
който ще го е добилъ вь войната съ прЪдшественика на Мирча,
влашкия войвода Дана, плЪненъ и убитъ въ тая война (Гл. Бълг. хро-
ника у Богдана, Hrchiv, XIII, 530). Съ завладЪването на Гюргево тур-
ската опасность се надвесвала и надъ Влашко. Съ това се обяснява,
зато власигЬ, конто до тогава оставали зрители въ борбигЬ на оста-
налитЬ християнски господари срЪщу турцигЬ, отъ 1389 г. се нам-Ьсватъ
въ тия борби, и Мирчо напада вече южно отъ Дунава. Известно е, че
за да му отмъсти за това нападение, Баязидъ нахълталъ въ 1391 г. въ
Влашко. При сключения тогава миръ вдашкиятъ войвода трЪбвало да
се откаже не само отъ завлад-ЬнитЬ земи на Добротича, но и отъ Гюр-
гево. Яко условията на тоя миръ могатъ да се разглеждатъ като отказъ
на Мирча отъ завоеванията му прЪзъ 1389—1390 г., ше требва да се
приеме, че въ тия завоевания влизало и Гюргево. Я то значи, че въ-
просниятъ градъ е принадлежалъ на турцигЬ прЪди 1389 г.
х) Leunclaviiis ц. с., стр. 276. Hammer, стр. 276—7 съобщава, че то-
гава Мурадъ простилъ Шишмана и му осигурилъ средства споредъ сана му.
Zinkeisen, 255, сд^що говори, че Шишманъ билъ помилванъ, но irbna
България била прЪвърната въ турска провинция, макаръ отъ друго
м'Ьсто на книгата му (стр. 284) да се вижда, че Шишманъ продължа-
валъ да царува и слЪдъ 1391 г.
2) Сеадединъ (у Zinkeisen, 255, заб 2) разказва, че на страната на
Лазара въ Косовския бой участвували князегЬ на Босна, Италия, Унгария,
Влахия, Ялбания, Богуния и Бохемия. Сжшото известие намираме у
Leunclaviiis, 297 и Hammer, 283 и 418. ЗападнитЬ извори не знаятъ за
участието на никакви италианци, чехи и маджари въ тоя бой. Доку-
ментьтъ, за който споменува Engel, Gesch. von Servien. Bd. 31 отъ flllg.
Weltgesch. S. 346, (грамота на Сигизнунда отъ 1408 г.), може би се отнася
къмъ Никополския бой. Санъ Хамеръ на друго м^сто говори, че на
Косово се явили съ контингентитЬ си само князетЬ на Сърбия, Босна,
Херцеговина и Албания. Яко се отхвърли участието на чехи и маджари
въ тоя бой, участието на власи не може да бжде доказано. Гл. по въ-
проса още lorga, Gesch. des Osmanisch. Reiches, Gctha, 1908, I, стр. 259
и Руварац, О кнезу Лазару 334 сл. Литературата за Косовския бой у
HoeaKoeuh, Срби и Турци, стр. 4 сл.
°) Zinkeisen, 283 сл. Грамотата отъ 1387 г., дЪто Мирчо се титу-
лува жгосподарь на Силистра и на двата брЪга на Дунава* е отъ по
късна дата. Гл. lorga, Gesch. des Rumanischen Volkes, Gotha 1905, I, 281,
заб. 1; сжщо Моисилъ, Деспотството на Добротича, Минало г. II, стр. 148.
Боженишкиятъ надписъ
107
при Косово и грижитЬ, съ конто билъ заетъ тогава Баязидъ,
позволили на Мирча да остане въ продължение на година и
половина господарь на завладЪнитЬ земи. Едвамъ въ 1391 г.
Баязидъ потеглилъ срЪшу него, навл-Ьзалъ въ Влашко и не
само го принудилъ да се откаже отъ прЪздунавскитЬ си за-
воевания но и да признав зависимостьта си отъ султана *)•
Тоя походъ на Баязида прЪзъ източна България въ
Влашко характеризира твърдЪ добрЪ положението на Шиш-
мана слЪдъ 1388 г. Макаръ и повърнатъ на търновския прЪ-
столъ, той влад-Ьелъ вече само часть отъ прЪжнитЪ си земи.
Източната половина на царството му — съ Силистра, Шу-
J) Zinkeisen, ц. с. I, 284. Огь тоя периодъ сж двЪтЪ грамоти на
Мирча, въ конто той за пръвъ пжть се явява владетель на български
земи. Въ първата отъ януарий 1390 г. той се титулува между другото
terrarum Dobrodicij Despotus et Tristri Dominus; втората, дето той носи
сжщия титулъ (Trestri Dominus ас Terarrum Dobrodicij Despotus) e изда-
лека въ 1391 год., преди въпросния походъ на Баязида. Hunnusaki,
Documente privitore la historia Romanilor, Bucuresti I2, стр. 322—334). Вече
отъ казаното до тукъ се вижда, колко неверно и тенденциозно е твър-
дението на букурешкия професоръ Иорга, който разказва, че въ 1388
год Дли паша въ войната ср-Ьщу Шишмана „изтоъгналъ отъ
ромънско влияние Никополъ и Силистра* (Gesch. d. Osm. Reiches
I, 259). Работата на Иорга, както и тази на сънародника му Ксенополъ
(Histoire des Roumains. Paris 1896) изглежда да сжписани съ агитационно-
политически цели. Ксенополъ, напр., разказва (стр. 255), че при Косовския
бой Мирчо далъ на Лазара подръжката на войскитЬ си, и походътъ на
Баязида въ Влашко прЪзъ 1391 г. сполучилъ, само защото Мирчо билъ
отслабенъ поради унишожението на армията му при Косово. Напра-
зенъ е стремежътъ на ромънскитЬ учени да представить, че Мирчо и
следъ 1391 г. останалъ късел\8 подоунакУоу... н Дръст08 градоу каа-
далец. Грамотата, въ която се среща за трети пмть горнята титла на
Мирча не е отъ 1399 г., както бе я датиралъ Венс.шнъ (Влахоболгарсюя
грамоты, стр. 48), а отъ 1409 г.	31, гл. Милепшчъ и Агура, Дако-
ромъните и техната Славянска писменость Мсб. IX, стр. 329, № 4). От-
ново нахълталъ Мирчо въ българските земи следъ смъртьта на Баязида и
междуособииите на синовете му. Не се знае годината, когато станало
това (Баязидъ билъ плененъ отъ Тамерлана въ 1402 г.), но първиять
документъ, въ който влашкиятъ воевода отново се явява съ шумния си
титулъ—владетель на Дръстъръ и дунавските земи—е грамотата му отъ
1406 г. (Милепшчъ и Агура, пакъ тамъ, 329, № 3.). Тогава Мирчо взелъ
страната на Муса и само чрезъ него успелъ да запази властьта надъ
техъ въ продължение на 6 — 7 год. Когато въ 1413 год. Мохамедъ 1
възстановилъ единството надъ империята, Мирчо отново билъ прину-
денъ да признае върховенството на султана и за втори пжть се отка-
залъ отъ Гюргево (Zinkeisen, 461). Съобщението на Ихчиева (Изв. Б.
Ист. д-во II, 987 споредъ турската история на Яхмедъ Джемалъ, че Мирчо
съ 5000 души се явилъ като съюзникъ на турцитЬ противъ Шишмана
и превзелъ Силистра, Свишовъ и Добруджа, наверно се отнася до на-
падението му въ 1389 г., когато той действувалъ съ турскитЬ емири, но
противъ Баязида. Вземайки това известна тъй, както то е дадено отъ
Ихчиева, Ю. Трифонов?, (Унищожение на Търновската патриаршия. Мсб.
XXII — XXIII, стр. 21.) погрешно твърди, че .турците превзели Силистра
не направо отъ българите, а отъ власите". За периода на ромънското
владичество изъ Добруджа гл. и Златарски въ Сборникъ Добруджа,
София 1918, стр. 58.
108
П. Мутафчиевъ
менъ и Провадия е образувала турска провинция. Следъ по-
хода въ Влашко презъ 1391 год., който ималъ за задача да
изтръгне въпросната провинция отъ Мирча, тя несьмнЬнно
отново останала подъ непоср-Ьдственото влияние на турцитЪ.
Инакъ Баязидъ не би водилъ война съ власитЬ, за да я пре-
даде на българите. Границите на търновското царство, слЪ-
дователно, следъ 1388 г. обхващали само областьта между
СрЪдния Балканъ и Дунава — около Търново и на западъ
до-къмъ Враца и Орехово, отдЬто почвали владЪнията на
Срацимира Видински1). ТвърдЪ вероятно е обаче турцигЬ
да сж заели и въ тия земи некой по-важни крайдунавски
градове, като напр , Никополъ.
Тъй следъ близу десеть години борба всички християнски
владетели на полуострова били принудени да приклонять глава
прЪдъ повелителя на османигЬ. МакедонскитЪ князе Марко
и Константинъ поврано, а следъ тЪхъ сръбскиятъ деспотъ
Сефанъ, синъ на князъ Лазара, и Срацимиръ Видински се
помирили съ положението на турски васали. Ецничъкъ I Ниш-
манъ между гЬхъ още не можалъ да се приспособи къмъ
новия редъ. Всички дотогавашни събития го обрисуватъ като
честолюбецъ и фантастъ, който не е билъ въ състояние да
прЪц’Ьни д'Ьйствителностьта. НеговигЬ желания, винаги не-
съразмЪрни съ нищожнитЬ му сили, докарватъ най-сетне
гибельта на дребното му царство. Приличенъ нему и обхва-
нать отъ ревнивъ стремежъ за величие билъ съсЬдътъ му
— влашкиятъ войвода Мирчо. Но, докато тоя послёдниятъ
все оше разполагалъ съ силигЬ на едно относително запа-
зено население и неопустошена страна и е можалъ да раз-
чита на прикритието на непроходимигЬ л’Ьсове и блата въ
Влашката равнина, а задъ широкитЬ Карпати ималъ убЪжи-
щето на Унгария, търновскиятъ царь разполагалъ само съ
една оградена отвсЪкждЬ съ турски владения область, съ
нЪколко крепости, който не сж били въ състояние да му
дадатъ сигурна защита и, може би, съ малка армия, която
никога не се опитвала да поср’Ьщне противника на от-
крито поле.
ИзточницитЬ не споменуватъ нищо за дЬйствията на
Шишмана прЪзъ това вр^Ьме, но неговото държание може
да се огади отъ близката развръзка на събитията. Вероятно е
изказаното оше отъ Иречека предположение, че Шишманъ
ще е почналъ нЬкакви тайни приговори съ маджаригЬ и
Мирча за общо действие противъ турците2). Научилъ за техъ
1) За принадлежностьта на ОрЬхово и Братца къмъ земитЬ на
Шишмана гл. Иречекъ, Княжество България II, стр. 298 заб. 13. и Бълг.
царь Срацимиръ Видински. Псп. I, стр. 33.
Ист. болгаръ, стр. 448; Бълг. царь Срацимиръ Видински, Псп. I,
стр. 50. Походътъ на Баязида cptiuy Шишмана въ 1393 г., противъ
Мирча една година слЪдъ това и появяването на маджаритЬ прЪдъ Ни-
кополъ сж въ несъмнЪнна връзка помежду си.
Боженишкиятъ надписъ
109
и убЪденъ вече въ непоправимостьта на търновския си ва-
салъ, Баязидъ ще е рЪшилъ веднажъ за винаги да свърши
съ него. ПрЪзъ литого 1393 год. една турска армия неочак-
вано за Шишмана се явила подъ Търново и почва обсадата
му’2). Обстоятелствата, при конто се развила тя, не сж из-
вестии; отъ агиографскитЬ извори може да се сжди, че гра-
дътъ се отбранявалъ тъй силно, че турцитЬ почнали да
мислятъ за вдигането й1).
Въ всички познати до сега известия за падането на
Търново, за послЪдниятъ му царь не се споменува нищо.
Несъмн’Ьнно е, че както пр’Ьзъ 1388 г, тъй и сега Шишманъ
не е ималъ в"Ьра въ укрЪпленията на столииата си и съ при-
ближаването на турцитЪ я оставилъ на собствената й сждба.
ГраницитЬ на царството му обаче сж били твърдЬ тЬсни, за
да намЪри въ тЬхъ сигурно прибежище. Баварецътъ Шилт-
бергеръ, плЪненъ отъ Баязида въ Никополския бой, разказва,
че султанътъ, като завладЪлъ земята на Шишмана, „херцогъ
на СрЪдня България", плЪнилъ го заедно съ сина му: „ба-
щата умрЪлъ въ тъмница (vancknus-gefangnis), а синътъ
приелъ езичеството" (исляма), поради което Баязидъ му по-
дарилъ живота и го направилъ управитель на Самсунъ въ
'-) Че Шишманъ не очаквалъ войната и появяването на турцитЪ
било за него изненада, се вижда отъ думитЪ на Гр. Цамблака въ жи-
тието на св. Петка: ТлЖЕ ПФ мнюгыук СИ£к А’кт’крЧ ЦАрК» оу Б W
К Л Ъ Г А р С К Ф А\ ф у II t II Д Д -k R 1|1 Ф у С t, Л1ФДtAVh	КЪСклАК л\н-
р8|ф1|1ИЛ\Н -- - Бфурю КЪЗДКИЖГГЪ Н AUTtzKK ПН1ФСТФl.lHKHh НЖ1 ФТЪ
нд'1глд съдАИрнш рдтникк цлрд клр’кдрскдгф на caaKirkHiniH фнк
градк Кки’рфуждггк иже И прншкд И т. н. Kalulniacki, Werke Euthimius,
стр. 432. Въ похвалното слово на Евтимия, Цамблакъ подчертава сжщото:
прид« (варварски царь) 1ИНДДЕЖПФ И НД[1ДДЕ НД ГрЛДк «'Т’к
«ДИНФЕ ПАИ ФТЪ ДКФ1Ф СТрАНФу, НЪ КСЕГФ ФГрДДНКЪ ФКрЕСТЪ (Изд. ОТЪ
архимандритъ Леонида. Гласник кн. 31, стр. 281.)
’) Въ разказа за св. Петка Цамблакъ съобшава, че .варвар-
скиятъ парь", виждайки градътъ тъй укрЪпенъ и пазенъ отъ застжпни-
чеството на светицата, искалъ да се върне назадъ: градътъ падналъ,
когато тя заради грЪховетк на жителитЪ се убЪдила, че трЪбва да от-
тегли защитата си. Какъ е извършено прЪвземането, Цамблакъ не
счелъ за нужно да разкаже: Пци ФуБФ - --иже тфгдд ткфрн.мдд пр-кд-
СТДКА1Ф ПИСДШЕМЬ, --КЪ ПЕЧАЛИ И СЛЪЗДЛТк ННЗКЕДфу КДСК. НиШО ПО-
вече не дава той и въ похв. слово на Евтимия. Въ житието на св. Фи-
лотея съврЪменниятъ видински митрополитъ Иоасафъ е още по-кратькъ.
Разпространениятъ разказь, споредъ който Търново било прквзето
слЪдъ три мЪсечна обсада, се основава на прЪданието, съобшено отъ
Раковски, (О АсЬню, стр. 126). Малко вероятно е, че градътъ ще е мо-
гълъ да издържи една тъй дълга обсада. Наистина, споредъ бесЪдата
на Димитрия Кидонъ, Търново почнало да се приготвя за отбрана, още
когато турцитЪ нахлули въ скв. Тракия (гл. Jiretek, Zur WOrdigung
u. s. w. flrch. f. slav. Phil., XIV, стр. 260.), но обстоятелството, че
въ 1388 год., Шишманъ го оставилъ, за да търси по-здрава защита
задъ сткнитЪ на Никополъ и че слЪдъ подновяване на войната
прЪзъ сжщата година градътъ билъ прЬвзеть безъ голкми усилия отъ
110
П. Мутафчиевъ
Армения *)• Отъ турскитЬ автори може да се сжди, че Шиш-
манъ билъ затворенъ въ Пловдивъ, д-Ьто билъ и убить2).
Още по-опр'ЬдЪлени сж изв"Ьстията въ българската хроника.
На връщане отъ Влашко, слЪдъ боя при Ровини, разказва
тя, Баязидъ постакы клюстмм но късем$ Брод$ на ,\8нак-к
р'кц'к. . . «мк оуко клъгарскаго цр1с Шишмана и оукн tro къ
л •кт о ,яцг (1395) м-ксмцл iSiua г. Тази пр-кьик клъгарскж sima
и ностлкн къ ней окладдтма скол, по къст земли клъгарст-ки
Катэ се знае, че походътъ срЪшу Мирча и боятъ при Ровини
е билъ прЪзъ 1394 г. ')> това известие на хрониката хвърля
особена свЬтлина върху събитията. То показва, че въпрос-
ниятъ походъ въ Влашко е билъ прЪдприетъ непоср^дствено
слЪдъ тоя противъ Търново и е прЪдставялъ единъ видъ не-
гово продължение. Баязидъ ще е считалъ, че между Шиш-
мана и Мирча е сжществувалъ съюзъ. Затова, слЪдъ бър-
Нли Паша, всичко това показва, че сгЬнитЬ на природно укрЪпената
българска столица не те сж били въ особено добро състояние. Я сл*Ьдъ
1388 г. Шишманъ едва ли те е ималъ смЪлостьта да работи за укрЪпя-
ването й. (ИзвЬстенъ е въ това отношение завършилиятъ съ толкова
голЪмо унижение опить на Ив. Палеолога да поднови цариградскитЪ
укрепления прЪзъ 1391 год.). Точната дата кога е паднало Търново се
установява отъ сръбскитЪ летописци. (Софийскиятъ летопись, въ сбор-
ника въ честь на Ламански 1907, т. I, стр. 122, и обнародваните въ Спо-
меник HI, 132, Glasnik Zemalj. Museja IV, 459, Гласник 53, стр. 74 — 75,
Starine XIII, 175, 185 и др.). Въ всички сръбски летописи се говори, че
градъгь билъ прЪвзетъ отъ Баязида (прими цдрК НДМЗИТК TphHOKK
градк). Общоприетото схващание, че то е било завоювано отъ Бая-
зидовия Синь Челеби почива на недоразумение и се дължи на Иречека.
Този последниятъ се основава на руския летопись (Никоновски пре-
писъ IV, 252). Тамъ обаче се казва:... Нмоуратовъ сынъ Челюбш Нмиря
взя землю болгарскую и градъ ихъ славный Терновъ. Това съобщение
не се отличава отъ известието на сръбските летописи, защото и въ него
се говори не за некой отъ синовете на Баязида, а за синъгь на Му-
рада, т. е. за самия Баязидъ. (Челеби не е собствено име, а значи
князъ). Въ сжшия смисълъ сж и съобщенията на Цамблака, споредъ
когото българската столица била обсалена и превзета отъ самия царь
карклрскГи, Въ българската хроника (у Bogdan, flrchiv, XIII, стр. 530) и въ
ромънската (Григоровичъ. О Cep6in, стр. 22) превземането на Търново е
отминато мълкомъ.
9 Целиятъ отнасящъ се за Шишмана пазажъ у Шилгбергера е
следниятъ: Gnd die zit der Stat (Samsun, 6. mJ und des lands herr was
ein herzog genant Schussmanes von der mitteln pulgrey sun, des selben
lands hoptstat Ternowa, und hat von burgen und von stetten dru hundert
schloss gehapt, den serben ziten. Das selb land gewan der Weyasit und
vieng den herzogen und sinen sun. Der vater starb in der vancknus. Der
sun bekert sich zu heidnischen globen. Dorumb das man in leben liess.
Und da der Weyasit Samson und das land gewan zyenick. Die selb statt
und das land gab er im sin leptag fur sins vaterland. — Reisen d. Johannes
Schiltberger aus MGnchen. Herausgeg. v. K. Neuman, MGnchen 1859, стр. 65.
2) Гл. Zinkeisen, ц. с. I., 284.
3) Hrchiv f. Slav. Phil. XIII, 53Э;сжщо и въ влашката хроника, Гри-
горовичъ, ц. с., 22.
4) Годината е дадена отъ сръбскигЬ летописи.
Боженишкиятъ надписъ
111
зото и ненадейно разгромяване на едина отъ съюзницитЪ,
той, безъ да се занимава повече съ него, побързалъ срЪшу
втория. Едвамъ следъ като въ боя при Ровини Мирчо билъ
поразенъ и обезврЪденъ, Баязидъ поставилъ гарнизони по
дунавскитЬ крепости и се върналъ отново въ България за
да продължи пълното й покоряване. Наверно тогава, въ
1395 г. — година следъ влашкия походъ и две следъ па-
дането на Търново, — Шишманъ билъ плЪненъ и убить и
били покорени и прЪвърнати въ турска провинция всички
останали земи на търновското царство. На интересния въ-
просъ, дЪ и при какви обстоятелства Шишманъ е доживЪлъ
послЪднигЬ си дни като български царь, до сега не можеше
да се даде никакъвъ отговоръ. Значението на новооткрития
Боженишки надписъ се състои въ това, че — ако не дава
пъленъ и ясенъ отговоръ на тоя въпросъ, — може да по-
служи за основа на известии предположения.
Всички известии до днесъ народни придания характе-
ризиратъ послЪднитЬ борби на Шишмана и неговата смърть
изъ земитЬ на западна България. Въ тия придания е отразена
историческата истина само относително. Източна България
около Силистра и Шуменъ, както видкхме, още отъ 1388 г.,
бе въ турски ржцЬ. Сжщото е било и съ дунавскигЬ градове,
дето турците се загнездили, ако не презъ сжщата година, то
при двата похода срещу Мирча. Ако, значи, Шишманъ е тре-
бало да търси прибежище следъ падането на Търново, та-
кова не сж могли да му дадатъ нито източнитЬ български
земи, нито пъкъ дунавскитЬ градове. Но такова убежище
той не могълъ да търси и изъ днешната югозападна Бълга-
рия— Ихтиманска Средна гора, Самоковско и Софийско1).
София заедно съ Самоковъ и земитЬ на югозападна Бъл-
гария, както видехме, сж паднали въ турски ржцЬ още презъ
1382 год.2). Ако въ западно-българските предания сж отра-
') ПрЪданието за .Шишманово кале” при Тополнииа надъ Поиб-
рене, отдЬто избЪгалъ къмъ София, съобщихме въ книгата си «Стари
друмове и градища по долинитЬ на Стрема и Тополница*. София 1915,
стр. 56. СамоковскигЬ придания, конто съ най-голЪми подробности раз-
казватъ за послЪдния бой на Шишмана около тоя градъ, сж събрани
отъ Хр. Марковъ въ Мсб. V, Нар. умотворения стр. 177 сл. Тия за крЪ-
постьта на Урвичъ, дЪто е приплетено и името на Дскня, въ Псп. XL,
стр. 689 сл., у Е. Карановъ, Наука 1881 год., стр. 500 сл. и КачановскИ/,
Сборникъ зап. болг. народи, п^сень Спб. 1882 № 107, ср. и Раковскй
О ДсЪню, 126.
а) Ср. по-горЪ, стр. 102—3. СлЪдъ 1382 г. земитЬ около Радомиръ,
Дупница и Рила сж били дадени отъ Мурада на велбуждския деспотъ
Константина (Пор. Ивановъ, СЬв. Македония стр. 126), когато пъкъ
София, Ихтиманъ и Самоковъ сж останали подъ проката власть на
султана. Паисии въ своята история сжщо говори, че сл-бдъ падането на
Търново Шишманъ се оттеглилъ въ София, дЪто живЪлъ ~ години съ
братята си ЛсЪня и Срацимира и се мжчилъ да отбие турцигб. Това
извЪстие на Паисия е основано не само върху пр-Ьданията изъ Софий-
112
П. Мутафчиевъ
зени исторически събития, това ще сж навЪрно борбитЬ при
първото проникване на турцитЬ въ казанитЪ земи или пъкъ
тия около повторното завлад-Ьване на Самоковско и падането
на София въ 1382 г. СлЪцъ падането на Търново обаче,
Шишманъ не е могълъ да се оттегли тамъ: нему сж оста-
вали едничко земитЪ при западнигЬ граници на търновското
царство — планинската область къмъ Искъра, около Етро-
поле и Орхание, дЬто други сказания спомнятъ името на по-
слЪдния царь. Едно такова сказание, което се отнася до мъ-
настиря Седемь престола, е записано отъ Качановски ’).
Друго и днесъ може да се чуе въ околноститЬ на с. Люти-
бродъ, дЪто желЪзницата отъ Искърското устие излиза въ
котловината на Мездра. Тамъ по лЪвия брЪгъ на рЪката се
виждатъ развалини на голЪмо селище съ крепость. Запазена
е при него и една полуразрушена черква. На отсрЪщния
брЪгъ, между с. Лютибродъ и Черепишкия мънастиръ, високо
по скалитЪ личатъ останкитк на още едно градище. НЪколко
пещери около него носятъ името „Шишманови дупки". Tfe
служили, разказватъ лютибродчани, за скривалище на бЪга-
щия отъ турцитЪ български царь. МЪстностьта прЪдъ р-Ьката
около първото градище и старата черква и сега се нарича
„Кбритенъ градъ*1. Тамъ, споредъ прЪданието, станала тъй
кървава битка между Шишмана и турцигк, че котловината
дълго вр-Ьме била покрита съ черепигЬ на падналитЬ. Съ
това обясняватъ и името на близкия мънастиръ — Чёрепичъ
(отъ черепъ).
Въ народнитЬ придания не може да се търси чистата
историческа истина. Но тЬ често служатъ като ржководна
нишка къмъ по-сигурни указания. И ако би било осноза-
телно да се счита, че лютибродскитЬ легенди спомнятъ ми-
нали народни нещастия, въ конто името на Шишмана е впле-
ско и Самоковско, но и на рилската грамота на Шишмана. Паисий
счелъ подчинението на Шишмана слЪдъ Чирменския бой за пълно по-
корение на България. Отъ тамъ и твърдението му: Възели турци землю
и царство болгарское въ лето гднЪ 1370 (Истор1я славянобол га река, изд.
отъ Иорд. Ивановъ, София 1914, стр. 56). Но Паисий вид'Ьлъ рилския
хрисовулъ, издаденъ въ София прЪзъ 1378 г. Това го убедило, че Шиш-
манъ тогава още царувалъ и, за да отстрани противор-Ьчието, той при-
елъ, че слЪдъ падането на търновското царство „трнокскн господи и
цръ Шншлинъ... нзк-кглн из Триоко и ш Загорие и w Стара
планина; и нрТишли к град Средецъ или Софиа... И за седал^к
лета седелъ Цръ Шишман'к къ Средецъ”. Основата на тая комби-
нация Паисий самъ посочва. (Последи въ некое копие или преводъ
стари от превилегиа того 1оана Шишмана отбретает се, стр. 57). Иеро-
схам. Спиридонъ въ своята Истбр1я въ кратцЪ, изд. В. Златарски, София
1900, стр. 91, се е повлиялъ повече отъ самоковскитЬ придания и за-
това споредъ него, когато Търново паднало, .царь же болгарскш побЪже
на Златицу и потомъ на Самоков^*.
!) Ц. с. №111. Въ него царьтъ, който бЪгалъ отъ турцитЬ и на-
мЪрилъ посл’Ьденъ подслонъ въ тоя мънастиръ, е нареченъ Петъръ.
Боженишкиятъ надписъ
ИЗ
тено съвсЬмъ производно, то съдържанието на Боженишкия
надписъ би могло да се изтълкува като подтвърждение на
тия легенди. Планинскиятъ край около Етрополе и днешното
Орхание е оставалъ едничкиятъ, който и въ 1388 г. и слЪдъ
това не ще е билъ сполетенъ отъ турското нахлуване. И, много
естествен©, тукъ ще е трЪбвало да подири защита и подслонъ
Шишманъ, слЪдъ като турцитЬ се явили подъ стЪнитЪ на
стол и цата му *).
Нко трЪбва да се в"Ьрва на българската хроника, Бая-
зидъ въ 1393 год. не ще е довършилъ покорението на ц-fe-
лото търновско царство, а се е задоволилъ само съ столицата
и околностьта й; едва на върщане отъ похода въ Влашко
той завлад'Ьлъ и останалата часть и поставилъ обладать™
скол; по Khctn земли клъгдрст'ки. Може би за тоя периодъ,
когато цЪла източна и средня България сж били турски, и
Шишманъ се е крилъ въ оцЪл’ЬлитЪ си западни земи, говори
посл’Ьднята часть отъ Боженишкия надписъ. Въ такъвъ случай
севастътъ ОгнЬнъ ше е билъ единъ отъ тия мЪстни първенци,
конто сж приели своя царь и се опитали да дадатъ послЪ-
денъ отпоръ на турскигк пълчища.
НароднитЬ придания винаги пр’Ьдставятъ Шишмана като
б'Ьглецъ. ПрЪслЪдванъ отъ неприятелитЬ, той постоянно м-Ьни
убЪжищата си, нийдЪ не намиращъ сигурность и доста-
тъчна защита. Надписътъ не говори нищо за сетнята му
участь2). Севастътъ ОгнЪнъ обаче е прЪживЪлъ своя госпо-
дарь. За Шишмана и за патилата си при войнигЬ съ турцитЬ
той говори като за събития вече минали. Но тукъ изниква
единъ другъ въпросъ. — Надписътъ е издълбанъ въ гради-
щето, д-Ьто българскиятъ боляринъ наверно отрано ималъ се-
далището си. Не значи ли това, че къмъ даденото вр-Ьме не-
говигЬ земи още не сж били покорени, и самъ той още е
запазвалъ независимостьта си? Противъ подобно твърдение
говори тази часть отъ надписа, д4то ОгнЪнъ споменува за
воюването на турцигЬ и за своитЬ патила като за нЪща
сжщо тъй минали- Отъ ц"Ьлото съдържание на надписа вЪе
при това духътъ на примирението, тъй свойственъ на лица,
пр'Ьжив’Ьли велики крушения. Несъмн'Ьнно е прочее, че нашиятъ
паметникъ произхожда отъ вр'Ьмето, когато Баязидъ вече е
билъ посгавилъ „обладатели по цЪлата българска земя".
Самъ боженишкиятъ боляринъ не сподЬлилъ участьта на ония
български първенци, конто паднали въ борбитЪ срЪщу не-
’) Разстоянието междъ Коритенъ градъ и Боженишкото градише
по права линия не е повече отъ 20 — 25 клм.
2)	Българската хроника (firchiv XIII. 530) разказва, че Баязидъ го
хваналъ и убилъ; сжщото повтаря и хрониката на Мокса (у Григоровича
ц. с. 22). Споредъ турскитЬ известия, той билъ отведенъ въ Пловдивъ
(Zinkeisen, I, 285), дЪто и умрклъ. За смъртьта му въ плЪнъ говори и
Schiltberger въ приведеното no-ropt м^Ьсто. —
Сп на Бьл>. академия. Кн. XXII.
8
114
П. Мутафчиевъ
верните, нито на ония, конто следъ завоеванието били отве-
дени въ далеченъ плЪнъ. СвЪтското име и велможската титла,
съ който се явява, показватъ, че той не ще е послЪдвалъ
примера и на мнозината представители на тогавашното бъл-
гарско болярство, конто — безсилни прЪдъ нещастията на
своя народъ и заразени отъ дълбокия мистицизъмъ на вре-
мето, — беха потърсили утеха и миръ подъ монашеското
расо1). Споредъ надписа, подъ новия режимъ той вече не е
билъ кефалия— началникъ на областьта, която управлявалъ
при Шишмана. Но и при новите господари той запазилъ
болярскотоси положение, както и почетната си титла севастъ.
Заедно съ това той може би да е задържалъ часть отъ
правата си като представитель на покореното местно насе-
ление и посредникъ между него и новата власть. Не малко
случаи показватъ, че турците, поради чисто държавнически
нужди, запазвали въ завоюваните земи некой местни пър-
венци, като имъ оставяли и известии права. Потомци на та-
кива боляри ще сл; били споменатиятъ въ житието на Иванъ
Рилски жупанъ Богданъ въ Никюпъ2), известниятъ банъ
Велю въ Чепинско 3) и други.
’) Въ Синодика на Борида се споменуватъ неколко'гакива боляри
съ монашеско име и съ посочване на длъжноститЪ или положението,
което заемали прЪди да напуснатъ свЪтския животъ. Ср. напр.: мшндуоу
алкктроу, кю епнкернн кынклаго цре Iwamia ллейандра или
Нггк» kmhkPiuS Докрол\ир8, iiappumio.uS къ мниинсколгк окразоу
дор©(д«ц). Попруженко, Синодикъ царя Бориса, Одесса 1899, стр. 71.
Такъвъ замонашенъ боляринъ е и аскетътъ Романъ, ученикъ на Тео-
досия Търновски. Гл-Житие на Теод. Търновски, изд. отъ В. Златарски,
Мсб. XX, стр. 15.
г) Гластник. XXII (1867). стр. 295.
3)	Въ разказа за потурчаването на Чепиноу Ст. Зчхариевъ, Геогр.-
статист.-историч. описан!е на Татаръ-Пазардж. каазж, В1ена 1870
стр. 67. За подобии християни властели въ Македония пр^зъ ранната
епоха на турското господство гл. и Баласчевъ, Коресп. между Царигр.
патр. и Охр. архиепископъ. Минало I, стр. 5.
чэ111!VBH иягпиножод

КЯМЕННИЯТЪ НАДПИСЪ НЯДЪ С. БОЖЕНИЦЯ
Огь Б. Цоневъ.
Къмъ малкото каменни надписи, що имаме отъ старо
вркме съ що-годк важность за нашата история, се'прибавя
сега още единъ—надписътъ надъ с. Боженица (Орханийско),
откритъ неотдавна и копиранъ отъ уредника на сркдно-
вкковия отдклъ при нашия Народенъ Музей Т. Мутафчиевъ.
Надписътъ е кратъкъ; има сичко седемъ нееднакви реда
и гласи, споредъ както го е копиралъ г. Мутафчиевъ, тъй:
йзк секдстъ (У) г нкн к кп\'к при цари Шишман(к) кеф(а дна и
мнего зло пдтнук К’то кркл\ъ тБрцн коюлук. Пзк са дркжл(ук
за ккрк Шяшлына црк.
Надъ това отгорк въ лкво издълбано още и името на
писача: Йзк Дрслхрк (Драгомиръ или Добромиръ?) писдук.
Тоя надписъ, който може да наречемъ вече Боженишки
надписъ, колкото и да е малъкъ, сё има свое значение както
отъ историческо, тъй и отъ филоложко гледище. Откъмъ
историческо гледище той ни открива името на единъ бъл-
гарски боляринъ отъ скверна България съ най-голкма титла —
севастъ', тоя боляринъ, нареченъ Огнянъ севастъ, билъ ке-
фалия, т. е. военачалникъ при царь Шишмана, съ когото
заедно воювалъ противъ турцитк и много зло си испатилъ.
Какво именно е патилъ Огнянъ севастъ, не се казва въ над-
писа, но се разбира, че патилата му се идвали отъ турцитк.
Надписътъ, издълбанъ на скала до с. Боженица, дкто
наблизу имало кркпость и църква, показва въ сжщо вркме,
дк са биле и владп>нията на севастъ Огняна.
Надписътъ нкма дата, но отъ думитк: въ то eptbuc
турци воювалъ може лесно да се разбере, че се говори за
едно по-далечно вркме — поне десетина-петнайсеть години
слкдъ поменуванигк събития, т. е. слкдъ като е било вече
утихнало и скки се е билъ примирилъ съ положението си.
- Това е могло да бжде пркзъ първитк години на XV вккъ,
когато севастъ Огнянъ, потуленъ нкйдк въ своитк планини,
или пъкъ явенъ турски васалъ, си спомня, какъ е бранилъ
едно-вркме заедно съ царь Шишмана драгата българска
земя и свобода, и за да увкковкчи нккогашната си вкрность
къмъ българския царь, поржчва да издълбаятъ на скалата:
AUICTC ЗАч' ПАТПХ'К Kk ТО Kpk>\\f ТурЦН КСЮКАХ'А, A3h СА Дрк-
118
Б. Цоневъ
жд\*к за к’крлг» Шишлина длр'к. Съ тия припрости думи се-
вастъ Огнянъ като че пЪе погребадна ггЬсень на Шишмано-
вото царство и бодярство. При дипса на какви-годЪ непо-
срЪдствени вЪсти отъ посд'Ьднит'Ь борби на бъдгарскигЬ родо-
дюбци противъ азиатския насидникъ и туй малко, що ни
казва севастъ Огнянъ, заслужва почетъ и внимание. ДругитЬ
исторически съпоставки вж. у г. Мутафчиева.
Откъмъ филоложко гледище Боженишкиятъ надписъ ни
открива пр-Ьди сичко единъ български грамапгникъ отъ края
на XIV и началото на XV в"Ькъ, макаръ и да не е дадено
точно името му; защото Дрсмрк, както го е копиралъ г. Му-
тафчиевъ, може да се чете и Добр о.миръ и Драгомиръ.
Откъмъ палеографска и граматична страна Боженишкиятъ
надписъ, както е кратъкъ, не дава твърдЪ материалъ за
нЬкои нови заключения по езика и правописа отъ онуй вр"кме,
но сё пакъ, възъ основа и на тоя кратъкъ текстъ, може да
кажемъ нЪщо за неговитЪ палеографски и граматични осо-
бености.
1.	Писмо. Писмото на Боженишкия надписъ, било отъ
несржчность, било поради неравния камъкъ, на който е цъл-
бано, изл^зло твърдЪ неправилно ; осв’Ьнъ че редоветЬ са
нееднакви и неравни, ами и буквитЬ са твърд-fe различии по
голЪмина : при едно сравнително дребно в стой веднага едно
тройно по голЪмо к; при едно обикновено и дори малко о
стой двойно по гол’Ьмо з и пр. Па и въ самиятъ обликъ на бук-
вигЬ се забЪл'Ьзва голема разлика ; сравнявайки напр. пет-
т'Ьхъ к-та въ надписа, виждаме, че rb иматъ не само раз-
лична голЪмина, но и различна форма. Различно са писани
тъй сжщо и з, л\, ц и т. Това различно писане едни и
сжщи букви си тълкуваме като индивидуална похватность
или пб добр"Ь — непохватность на р^зача, но много зависи
и отъ свойството на камъка да излЪзе буквата правилна или
неправилна.
Такава нееднаквость и неправилность у буквитЬ има и
на Пр'Ьспанския надписъ, макаръ да е правенъ за нарска
гробница и да е дЪланъ на гладка плоча.
2.	Звукове. Правописътъ на Боженишкия надписъ е из-
държанъ, само колкото се отнася до употр’Ьбата на буква 1<,
която се пише правилно тъй, както се пише въ нашитЬ
книжовни паметници отъ XII до XV вЪкъ. Тъй напр. въ че-
тиртЬхъ думи, д-Ьто се ср-Ьща (вр"Ьмъ, в1ра, Огн’Ьнк, uapt)
к си е употрЪбено правилно по срЪднобългарски за озна-
чение на стимол. ’к и на м сл^дъ съгласна. Колкото за кнук
наместо к кх*ъ, то въ тоя примЪръ нЪмаме замена между два
звука -к и и или ы, а имаме замена между двЪ глаголни
форми кк\”к и кых’к.
ДругигЬ гласни звукове не са употр’Ьбени вече тъй пра-
вилно. Вь употр-кбата на ероветЬ се заб'Ьл'Ьзва известна
Камениятъ надписъ надъ с. Боженица
119
упростеность, именно прЪдпочита се к предъ %, защото отъ
12-тЬхъ случая съ еровъ знакъ Юса отбЪлЪзани съ к, а само
въ два отъ тЬхь има една малка извивка въ лево, която
пакъ не дава пълно ъ. Споредъ това въ Боженишкия над-
писъ се отразява Злетовска правописна школа, която от-
сетнЬ намира отгласъ по цъла Средна-гора, та дори до Че-
пино, както се вижда отъ книжовнитЬ паметници," писани по
тия краища (срв. Панагюрски Сборникъ, Методиевъ расказъ,
Люблянски Дамаскинъ, Протопопински Дам., БЪленски Дам.,
Свищовски Дам., Сливненски Дам. и пр.).
При това имаме въ Боженишкия надписъ три случая
съ необикновена употрЪба на еровия знакъ, а именно: кскдук
вм. к^кклх'ж, за к^рк вм. за к^рж и кр'кагк вм. крклмч. Въ
първитЬ два случая к стой явно вм. ж, както се срЪща и въ
други ср"Ьднобълг. паметници; тъй напр. въ единъ апостолъ
отъ XIV вЪхъ, нареченъ Верковичевъ, защото е билъ намЪ-
ренъ и доставенъ на Петроградската Академия отъ Берко-
вича, ср’Ьщаме такива примЪри: вкук, препок'кддх'ь вм. кёх'ж,
прс'пок’кдах'л: въ Райково Евангеле, Загребска Академия, cpt-
щаме: решк, суткркдншк вместо р*кшж, ^•ткр’кдншж; въ единъ
апокрифенъ сборникъ отъ Влатко-село, Врачанско, писанъ
презъ XV вЪкъ (Плов. Нар. Библ. № 106) се ср'кщатъ много
такива примЪри съ крайне к вмЪсто ж: стркглиуе тж мжкк,
КАКЦ-kX'K С'Л КБ АКЖк ВМ. КА'Кн1?Х'Ж С/й КЪ. АЪЖЖ, Kh ТЪМННЦК, БЖДЬ,
ПрИКбДк ВМ. прикедж, КДСКИЦк вм. кдекнцж и пр.
Еровиятъ знакъ, що е пакъ на края въ дума кр’клхк или
KpisM’k зам'Ьстя и тамъ тъменъ ъ-звукъ, защото въ тая дума
вероятно крайното а е затвърдкло и приминало въ ж, което
отъ своя страна е пр"Ьдадено чркзъ еровъ знакъ; пр-Ьдпо-
лагамъ именно изговоръ врпзмж, тъй както се изговаря земл
вм. земя въ Тетевенъ, значи въ недалечно съсЬдство съ Бо-
женица. Споредъ това въ Боженишкия надписъ нЪма ни л ни
ж, и въ защото тритЪ горни случая, дкто би трЪбвало да стой
носовка, стой еровъ знакъ, а въ четвъртия пъкъ—-стой а вм.
/а: азь са дрьжахь, т. е. тъкмо тъй написано, както се изго-
варя и сега по неточна България, па нерЪдко и въ западна.
Възможно е и въ тоя случай да се е чувалъ тъменъ звукъ
ъ нам-Ьсто ж, но е прЪдаденъ поср-Ьдствомъ д, защото инакъ
не би се различавало отъ прЪдл. съ. Писане л\<ъ, тж, сж вм.
л\ж, тл, с/й се срЪща доста често въ срЪдно-българскитЬ
паметници.
Единствениятъ прим’Ьръ, д"Ьто би сл'Ьдвало да се упо-
треби ы, е писано н : бнх'к, но требва да се знае, че и въ
по-стари средно-български паметници се смесватъ вече двете
ГЛЭГОЛНИ форМИ KklX'K и кнх'ъ.
3.	Форми. Огкъмъ езикъ Боженишкиятъ надписъ от-
етжпя отъ обикновените средно-български паметници, както
отетжпятъ изобщо сички писменни производби отъ старо
120
. Б. Цоневъ
вркме, конто иматъ по тксна връзка съ обикновения животъ,
а не са напросто пркписи отъ стари изводи или пъкъ съчи-
гения за черковна употркба. Тукъ имаме припроста бъл-
нарска ркчь безъ никаква книжовна дълбочина, просто на-
роденъ словоредъ, както би излкзълъ изъ уста или исподъ
перо на човккъ не много школуванъ:
Секастк Огнкнк киук при цари Шишли кефалиа.
И мнсгс зле патиук.
К’ ТО Rp’k.Mh турци ксчсаук.
•1зк са дръжаук за ккрк III и 1нл\ ли а цар*к.
Най напркдъ обръщамъ внимание върху глаголитк: сички
тк са въ опргъдгьлена форма, защото се говори за работи, чийто
дкецъ и очевидецъ е самъ писачътъ. Намксто бихъ днесъ
бихме казали б(ъхъ, обаче въ по старо вркме въ такива
случаи употркбяли аористъ, който и днешенъ день още се
чува вмксто б/ъхъ: не би радость не би чудо! Бихъ е упо-
тркбено, за да искаже сжщо действие, каквото е исказано
съ елкдния глаголъ патихъ-. „бкхъ пркзъ извкстно вркме",
„патихъ пркзъ извкстно вркме". Ний днесъ вече ркдко упо-
тркбяваме форма бихъ, като я замкняваме съ бгьхъ, но до
XVII вккъ бихъ си е още въ употркба, както се вижда отъ
Троянски Дамаскинъ: Родиха и дрБго мЗжско, името м8 бкднлне,
що би напоконь на Мадить епископь.
Патихъ не е нова дума за XV вккъ, понеже се еркща
въ по стари паметници; еркша се още въ XII, вккъ, и то
въ единъ Триодъ, нареченъ Битолски: П цю си плтиук w
мразд к<ск k фа. (февруарий)! А що си патисахь нощия
пишжще !
Третиятъ глаголъ коюаук крие въ себе си народенъ из-
говоръ отъ XV вккъ, и то не само защото стой на края к
вмксто ж, но и затова, че стой к вмксто и ; книжовната форма
е била конкауж, обаче, народътъ изговарялъ воюваха, а може
би въ Орханийско и безъ в: воюаха, както е написано. Гла-
голитк на скати отдавна промкняватъ основното си о въ Ц'>
та още въ XIII вккъ се еркщатъ подновени форми: еккд-к-
телстксука, шгсдсукапп, ккрсукауж, радоукауж са, прорсче-
стксука, ск-ктсукдши (Врачанско Ев.). Лко не е погркшно
испуснато в между ю и а, то можемъ и това да емктаме за
народенъ изговоръ, имайки пркдъ видъ, че въ нккои наши
говори се казва наистина воюах, купуах и пр. (Щипско, Ра-
довишко); вж. и въ Троянска Прича: не ккрсуауж.
Въ поелкдното изречение „азк са дркжаук за к-крк III.
царк“ имаме оевкнъ новобългарски изговоръ са вм. са, но и
синтактична отетжпка отъ стариятъ езикъ, т. е. глаголъ
дръжати са тукъ е употркбенъ по аналитиченъ начинъ — съ
пркдлогъ за, когато по старобългарски би тркбвало да бжде
родителенъ падежъ безъ пркдлогъ: дръжати са ккры.
Камениятъ надписъ надъ с Боженица
121
ЧетиритЬхъ изречения на текста, между конто поста-
вямъ горЪ точки, въ самия надписъ, както се вижда отъ ко-
пието, вървятъ едно слЪдъ друго, като че изказани на единъ
дъхъ, безъ никакви междусловни знакове. Истина, между
Огн-Ьнк и бн\'к стой нЬкаква чертицаи вместо ъ въ пр’Ьд-
логъ къ стой нЪкаква точка, но и двата знака, ако ги има
въ надписа, въ сущность сж излишни и съвсЬмъ неумЪстни;
защото чертица изобщо се неупотр^бява въ старигЬ наши
текстове, а точка макаръ и да се употрЪбява, не си служатъ
още съ нея, за да означаватъ нЪщо недописано.
Благодаря г-ну Мутафчиеву за неговото копие, възъ
основа на което направихъ тия си бЪлЪжки. Ако бихъ,видЪлъ
самия надписъ, може би да земЪхъ поводъ и за други 6Ъ-
л’Ьжки ; но сега едно ходене до с. Боженица е нЬщо много
мжчно, та ще чакаме по сгодно вр’Ьме. Азъ бихъ рекълъ
напр., че надъ думитЬ Дролшръ, црн би трЪбвало да има
титли — особено надъ личното име бихъ пр’Ьдполагалъ да
има едно надписано г или б, или поне диря отъ нЪкаква
титла.
ПО ПРОИЗХОДН НА ИМЕТО „ШОПЪ«.
Отъ Юрд. Трифоновъ.
(Докладвано въ историко-филологичния клонъ на 20. XI. 1919 год.) ')•
Измежду разните етнографски имена и прозвища у на-
шия народъ. каквито сж „бързаци", „мияци", „ниньовци“,
„хърцои", „туканци“, „тронковци“, пторлаци“, „торбеши* и
пр., името „шопъ“ е най-познато. При все това, неговътъ
произходъ си остава необясненъ. Въ това отношение то при-
лича на вЪроизповЪдно-етнографското име „помакъ“, което се
знае отъ всички българи, но и доднесь си остава загатно. На-
истина, за обяснение на „шопъ“ сж направени аосега доста
предположения, а едно отъ техъ, именно онова, що свръзва
разглежданото име съ печенЬжкото племе Цопонъ или
Чопонъ, доби особно разпространение; но тЪзи предполо-
жения не могатъ да се признаятъ за достатъчни. Послед-
ното, тъкмо поради прибързаното си разпространение и при-
видната си историческа основа, налага по-подробно обсжж-
дане, зашото отъ много признаци се вижда, че считането на
части отъ народа ни за разноплеменна см^сица некакъ осо-
бено се допада на известии чужди учени, у конто науката е
като слугиня на политиката. Наистина, и обяснението, което
ние прёдлагаме, сжшо не може да претендира за несъмнЪ-
ность: подобии обяснения си оставатъ само вёроятни; но за
насъ ще бжде достатъчно, ако бёлёжкитё ни покажатъ, че
прЪдложенитЬ досега обяснения не сж сполучливи. Нашата
главна цЪль е — да подчъртаемъ често забравяната истина,
че обясненията на етнографски названия не бива да се осно-
ваватъ само върху привидно сходство на думит-fe, а требва да
почивать на по-здрава фонетична основа и на по-широци исто-
рически и етнографски изучвания.
1. Досегашни мнения по въпроса. — Доколкото ни е
познато, въ нашата книжнина сж се появили досега шесть
мнения за произхода на разглежданото име. Макаръ некой
отъ техъ да сж съвсемъ некритични, ние пакъ ще ги споме-
немъ, и то не само за пълнота, но и защото сж били напра-
вени съ огледъ къмъ мёстожителството или къмъ занятията
') Написано въ честь на проф. Б. Цоневъ, по случай 30-гопиш-
ната му професорска и учена дойность.
По произхода на името „шопъ*
123
и нккои други особености на шопитЬ, та съ излагането имъ се
хвърля св’Ьтлина върху въпроса.
Най-старо изглежда да е обяснението, пом^Ьстено въ
една рукописна история отъ Хилендарения монастиръ, сега
притежание на г. Ст. Нргировъ, която носи заглавие „Исто-
р!я w царствие болгарское отъ любородцы въкратц’Ь отъ мно-
г1ихъ и стар!и собрашася" и щеда е писана слЪдъ182б година,
защото споменува за изтрЪбването на еничаритЕТ Въ нея,
между друю, се съдържа и познатиятъ разказъ за нЪкакво
второ разоряване на България, станало по интригитЬ на
гръцкия патриярхъ въ врЪмето на султанъ Селима I, който
разказъ се съдържа още и въ историята на отцсГСпири-.
ридона *), а въ другъ вариянтъ биде обнародванъ и о,тъ Дри-
нова -). Разказътъ тука носи заглавие: Ктерсе разорение код-
rapift kakivki'iatk кокарстколгк выстъ, зри внилително и стер-
нйса, та сплачелхъ не кост-кнн! (листъ 45). — Като излага,
какъ цариградскиятъ патриярхъ подбутналъ въ»1522 година
Селима да съсипе българския народъ и какъ пб””су7ГГанска
заповедь били разорени българскитЬ земи и били изпотур-
чени много българи по разни м^Ьста въ България, Тракия и
Македония, а най-вече въ Доспатъ, Крупникъ и Кочани, —
непознатиятъ авторъ на разказа твърди, че тогава били
дигнати югъ Видинъ войницигЬ, конто българитЬ си имали
още отъ’.Страшимирово вр^Ьме, и били заселени около Пл"Ь-
венъ и Враца. СлЪдъ това той продължава: такн1 н цю гн
здрекк! нннгк, у Рддолхнрското насёдн, a ihoiiii сл зокат, по
тгрскы (сопа) толга да пазлт коскрк1Д1а на вон когасл кылтк,
И ДНеСК КАДА ХОДАТ И ТОАГНТе СИ НОСАТ Н СА ЗОКАТ'К нюни,
кнднuni т^рчен'к когДту пок-кдн soarapiA и койската нл\ kiaa
нища да поккари, а патржъ iipokaatih цю соткорн; колйко души
ко адъ с к совою дмволски сл^га заклёчн. Д-Ьто Г: 1522 (листъ
4бб). Смисълътъ на тази б'Ьл'Ьжка е, че Селимъ пр"Ьселилъ
въ Радомирско шопитЬ, който били особена спомагателна
войска, останала около Нишъ още отъ врЪмето, когато
България паднала подъ турцитЬ; тази войска била въорж-
жена съ тояги (сопи) и служена да пази крилата (флан-
говетЬ) на сражаващитЬ се войници. Поради сопитЬ, съ
коиго били въор^жени, хората й носили името „шопи“.
Важно въ това обяснение, което не е нищо друго, осв'Ьнъ
простонародна етимология, е пом"Ьстването на шопитЬ въ
Нишко и Радомирско, както и обстоятелството, че авторътъ
му не свръзва съ имего „шопъ" ггЬигква племенна разлика.
За в'Ьроятния му произходъ ще говоримъ по-долу. * 2
') Истор!я во крашЪ о болгарскомъ народа словенскомъ. Сочи-
нися и списася въ лТ,то 1792 Спиридономъ !еросхимонахомь. Стькми за
издание В. Н. Златарски. София, 1900, стр. 103.
2) Период, списание, София, ни. VII, стр. 8—9. ч
124
Юрд. Трифоновъ
Друго обяснение наймете „шопъ“ е далъ рускиятъ сла-
вяноведецъ и пжтешественикъ по българскитЬ земи проф.
Викторъ Григоровича. За него съобщава прочутиягь чешки
ученъ П. Шафарикъ въ статията си Vyklad nfckterych pomist-
nych jmen u Bulharflv, пом^стена въ Cas. Cesk. Mus. отъ 1847 г.
кн. II и припечатана въ Sebrane spisy (dil III, 72—8). Въ „Очеркъ
ученаго путешествия по Европейской Турции" (Казань, 1848 г.)
е казано само това, че шопи се наричатъ българигЬ около
Радомиръ и Кюстендилъ: „Эти бугари въ округЬ Неврокоп-
скомъ носятъ назваше Мърваковъ, близъ Радомира и Костен-
диля шоповь, близъ Водены Поливаковъ" и пр. (стр. 196);
•опитъ да се обясни името тамъ не е направенъ. Види се, че
Григоровичъ ще да е изказалъ мнЪнието си по този въпросъ
въ н^кое писмо до Шафарика, ако не и въ личната си срЪща
съ него въ 1846 г.1) Отъ думитЪ на Шафарика се вижда, че
Григоровичъ е сближавалъ „шопъ“ съ „швабъ' и дори е
считалъ, че въ жилитЪ на ш.опит'Ь тече нЪмска кръвь отъ
нЪкогашни нЪмски прЪселници въ Дардания и Мизия.
Шафарикъ не дава по-подробни св-ЬдЬния за това странно
на гледъ мнение; но отъ възраженията, който прави, може
да се види, че Григоровичъ ще да е ималъ прЪдъ видъ
рудничаритЪ нЪмци, конто сж обработвали руди въ м^Ьстата,
населявани отъ шопитЬ. „НЪмцитЬ“, казва Шафарикъ, „ни-
кога не сж жив-Ьли въ околноститЪ (ро Zupdch), а само въ
ограденигЬ мЪста Новобърдо, Кипровци, Търново — изобшо
въ градски общини; докато шопит-fe, напротивъ, сж селско
население. Н’ЬмцитЬ сж дошли отъ Седмиградско и всЬкога
и всЬкжд'Ь сж се наричали както у сърбитЪ, така и у бълга-
ритЬ саси, каквито наистина сж и били (така е въ Законника
на Душана, въ сръбскитЪ лЪтописи и др.), а никога не сж
били наричани шваби: посп"Ьдното име е почнало да се упо-
трЪбява едва отскоро за ракускитЬ нЬмци (о rakouskych Nemcfch),
на границигЬ на сръбското племе“ (стр. 74—5). Понеже Ша-
фарикъ не привежда самитЬ думи на Григоровича, остава си
неясно, дали посл’Ьдниятъ наистина е сближавалъ „шопъ“
съ „швабъ“, или само е изказалъ предположение, че това
име води началото си отъ нЪмци; а това не е все едно и
сжщо, защото, докато звуковото сближение на „шопъ“ и
„швабь“ е доста см^ло, свръзването на първото име съ
езика на рударигЬ саси, както ще видимъ, изглежда твърдЪ
вероятно.
Трето обяснение на разглежданото име дава самъ Ша-
фарикъ въ споменатата си статия. Въ нея той привежда най-
напр-Ьдъ твърдЪнието на непознатъ пжтувачъ по България,
’) За сношенията на гкзи двама славяновЬдци вж. Д-ръ Ив. Шиш-
мановъ. Студии изъ областьта на българското възраждане, • стр 32,
лодлистна бЪлЪжка (въ Сборника на Бълг. Академия на наукитк, кн. VI).
По произхода на името „шопъ*
125
напечатано въ Danica Jlirska, въ Загребъ (год. 1844, № 11), че
българитЬ отъ Цариградъ до Филипополъ и отъ Галацъ и
Варна (od Galce i Varny) до Видинъ наричали себе-си сжщински
българи, а ония отъ Филипополъ и Видинъ до сръбскитЬ и
албанскитЪ граници наричали подигравателно „шопи". Като
посочва, че непознатиятъ писачъ въ Danica гр"Ьши както съ
неопр'Ьд’ЬленигЬ си указания за жилишата на • шопигЬ,
така и съ омаловажаването на името имъ, Шафарикъ,
за да го обори, привежда свидЪтелството на Григоровича,
споредъ което шопигЬ заематъ мЪстата по най-горна Струма,
дФто сж градоветЪ Радомиръ и Кюстендилъ, и се отличаватъ
по особния си говоръ (zvlaStnim podfecim), по носията и по
начина на жив’Ьнието си. Относно произхода на самото имъ
име, той, както видЪхме, не приема мнЪнието на Григоровича,
а твърди, че шопитЪ водили името си отъ старотракийското
племе Sapae или Sapaei, за което Херодотъ и Тукидитъ, а по-
късно Страбонъ и Плиний давали разнообразии свЪдЬния.
Най-важни въ случая били св’ЬдЪнията на Тукидита, споредъ
когото сапеитЪ, чиито жилища се намрали на морския бр’Ьгъ
между Лбдера и планинитЬ, срЪшу островъ Тасосъ, въ Са-
пейската или Филипската клисура, произлизали отъ корен-
нитЪ сапеи или синти, конто живЪели по най-горна Струма"
(v okolf hofejSi Strumy, ib. 75). По-точни посочвания за начина,
по който името сапен е могло да се обърне въ шопи, Шафа-
рикъ не дава. Осв'Ьнъ това, той не казва, кое м^Ьсто отъ
Тукидита има пр^дъ видъ, а споменува, че свЪдЪнията за
сапеитЬ, конто не му е възможно да привежда, сж събрани
въ Mannert-овата Geographic der Griechen und Romer,
VII, 40 — 41.
МнЬнието на Шафарика биде възприето отъ мнозина
учени, между конто е и покойниятъ ни историкъ М. Дриновъ.
Въ съчинението си „Заселение Балканскаго полуострова сла-
вянами" той казва: „Шопами у Болгаръ называются соб-
ственно жители верхней Струмы, окрестностей городовъ Ра-
домира и Кюстендиля, той самой страны, въ которой, по
©укидиду, жили настояние Сапеи или Синты"1). СъотвЪтно
мЪсто отъ Тукидита и той не посочва, а пр-Ьпраща читателя
къмъ съчинението на Манерта «Geographic der Griechen
und Romer".
ТвърдК оригинално тълкуване на „шопъ“ е далъ из-
в-Ьстниятъ Ив. Андреево (Богоровъ) въ своята „Кратка гео-
графия математическа, физическа и политическа. Букурешъ,
1851“. Той сближава това име съ „Софиянецъ’ и изкарва,
че „шопи" е огь .Софии": „Софщскый ейялетъ обема 365
села все Блъгарски, н^Ьколко отъ жителе-ты на конто ся нари-
0 Сьчинения на М С. Дринова. Издава Българското Книжовно
дружество въ София подъ редакцията на професора В. Н. Златарски
т. I, стр. 182.
126
Юрд. Трифоновъ
чятъ шопи сир. Софии" (стр. 166). Въ това наистина не-
срочно нагласено тълкуване, което П, Р. Славейковъ, безъ
да споменува автора му, нарече «твърд’Ь произволно и обтег-
нжто"1), заслужва внимание само обстоятелствто, че шопитЬ
се свръзватъ съсъ Софийско.
Новъ опитъ да обясни името „шопъ“ направи въ 1884 г.
най-добриятъ познавачъ на българскитЬ земи отъ епохата
на нашето освобождение П. Р. Славейковъ въ статията си
„НЪколко думи за шопитЪ", помЬстена въ Период, списание
(Софийско), кн. IX. СлЪдъ като излага, кои мЪста се посочватъ
за жилища на шопитЬ отъ населението на източна Бълга-
рия и кои въ разнигЬ краища на западна, той изтъква, че
самитЬ жители, на конто съсЬдитЬ прикачватъ това име, него
употр’Ьбяватъ, когато говорятъ за себе-си; при това, жителитЬ
въ Берковско и Ломско, между конто се намиратъ цЪли села,
прЬселени изъ БрЪзнишко, Трънско, Царибродско и Пиротско,
наричали тЬзи прЪселници, както и цЬлото население на
близкигЬ тЬмъ околии, торлаци (стр. 120—1). Като излиза
отъ посл’Ьдното обстоятелство и като взима прЪдъ видъ упо-
трЬбата на „торлакъ" въ смисълъ на простакъ, — Славей-
ковъ изказва мнение, че сжщо такова значение иматъ и на*
званията „шотъ", „рупаланъ", па може би, и „помакъ":
„Всички тЪзи наименования друго непоказватъ, освЬнъ както
казахме, хора диваци, простаци, дебеляци, хорияти, селяци,
колибри, балканджии, наименования, конто тъй безцеремонно
жителигЬ на едни мЬста отдавать на други отъ сжщото на-
рекло и потекло, а най-вече гражданигЬ титулуватъ селя-
нитЬ, като се отнасятъ къмъ тЬхъ съ пр’ЬзрЪние... На друго
мЪсто разправихме, сЬкамъ, че Рупаланъ значи човЬкъ, който
живЬе въ дупки (ропа, ръпа — дупка), човЪкъ, който живЬе
въ диво състояние по горитЪ и не се срЪща съ човЬцитЬ.
Не това ли значи и балканджия, колибаринъ, чов’Ькъ, който
не живЬе въ кжщи, а въ колиби? Я това сжщото озна-
чава и шопъ" (ib. стр. 121—2). Както ще видимъ по-долу, съ
тЬзи си думи Славейковъ, воденъ отъ в'Ьренъ етнографски
усЬтъ, се е приближилъ, колкото се отнася до значението на
думата ,шопъ“, по-близо до истината, отколкото всички други.
Но относно произхода. на думата мн’Ьнието му не е добрЬ
известно, защото статията му, която е прЬкжсната тъкмо на
мЬстото, дЬто се разглежда този въпросъ, остана недовър-
шена. Ясно е само, че той я произвежда отъ корена con,
отъ който произлизатъ думигЬ соповъ (шулнарь на чошма),
Сопотъ (име на нЬколко селища), Сопотница (име на рЬка),
сопотникъ (оттокъ, турски геризъ) и др. и който, споредъ
него, видоизмЪненъ въ топ — се срЪща въ думата „шопка"
(соповъ, шулнарь), употр’Ьбявана въ Софийско и другадЬ.
’) Пер. Спис. (Софийско), IX, 122.
По произхода на името ,шопъ“
127
Остава, обаче, неизвестно, какъ Славейковъ е изкарвалъ по-
дигра вателното значение на „шопъ" отъ „шопка". Вероятно,
той е мислилъ, че „шопъ" значи човекъ, който се шопа,
който се въвира въ каль — човекъ неомитъ, нечисть,
мръсенъ.
Подиръ Славейкова, съ въпроса за шопите се занима
на неколко пжти покойниятъ чешки ученъ и нашъ исто-
рикъ К. Иречекъ. Но той, макаръ да събра най-много
сведения за местом ителството, носията, живота, езика, па
дори и за типа на шопското население, не предложи ни-
какво обяснение на името му, а се задоволи само да посочи
недостатъци въ мненията на Шафарика и Славейкова. Обаче
неколкократните му припомняния, че въ Софийско били за-
селени пленени отъ византийците въ половината на XI векъ
печенеги и че въ типа на жените около София се забелез-
вали турански чърти — тия му припомняния подготвиха по-
явата на ново мнение за произхода на името „шопъ". Това
мнение биде изказано въ статийката на В. Добруски. „Не-
колко историко - археологически белемки", поместена въ
Сборникъ за народни умотворения, наука и книжнина, кн.
IIU Споредъ него, днешните шопи длъжатъ името си на едно
отъ 8-те племена, отъ конто, по думите на византийския им-
ператоръ Константинъ Багренородни, се състоялъ печенеж-
киятъ народъ въ края на IX в., именно на племето Цопонъ
или Чопонъ (T^otov), чийто главатарь билъ Ватанъ или Ба-
танъ (Вятяу). Като сближава името Barav съ онова на Боян-
ската крепость Батилъ, Добруски казва: „Въ свръзка съ
това можемъ не безосновно да утвърждаваме, че въ назва-
нието на Печенежкото племе „Цопонъ" требва да се търси
обяснение, защо жителите на Софийско и Радомирско днесь
се наричатъ Шопи" (ib. 43). Основа за своето мнение той
намира не само въ близостьта на имената „Цопонъ" и
„шопъ", но и въ свидетелството на Кедрина, че печенеги
били заселени въ XI векъ въ Софийско. Безъ да се спира
по-подробно върху това заселване, Добруски казва: „Подъ
началството на този Батанъ, печенежкото племе Цопонъ
види се да се е заселило въ Софийското поле презъ XI сто-
летие и по негово име е добила названието си Боянската
крепость Батилъ*', и въ подлистна бележка добавя: „Чува
се и формата Батулъ. Отъ сжщото произхождение може би
да е названието на с. Батулия въ Искрецка околия" (ib.).
Мнението на Добруски доразви Д. Е. Т(акела), който
напечати въ 1892 год. въ илюстрованото списание „Светлина"
статия подъ заглавие „Шопите", безъ да споменува за
първия. Той не само приема, че шопите длъжатъ името
си на племето Цопонъ, но направо твърди, че „Шо-
пите сж изменени остатки отъ големий и силний пече-
нежки народъ, изчезналъ близо отъ седемь века на-
128
Юрд. Трифоновъ
самъ1)". На въпроса, какъ е било възможноотъ да се по-
лучи,, шопъ", Такела отговаря съ слЪднитЪ предположения, за
конто и самъ казва, че сж само „догадки*: „Възможно е било,
че по-голЪмата часть отъ печенЪжкигЬ плЪнници, интерни-
рани въ 1049 год. въ СофийскитЬ полета, да сж принадпе-
жели на осмото племе и въ страната да сж дали на всич-
кит-fe тези колонисти родовото название Цопи, или по-скоро
Чопи, предъ видъ че Грьците не притежаватъ славянскиятъ
звукъ ш... а си помагатъ съ tz... и по тази причина Багря-
нородний е написалъ само Tzopon (Цопонъ). Но за смегчение
на отегчителното зизикание, на което сж подложени Грьците,
когато говорятъ чуждъ языкъ, те сж заставени да произвеж-
датъ несжществующи у язика имъ звукове, възможно е било
че Тракийските Грьци сж полека лека започнали да произ-
насятъ сьоп (Siops) вместо Цоп (Tzops) и отъ това название
да сж'направили собственно име принадлежаще на пьрвото
склонение (б	о? Icwnat). Въ оная епоха странатв е била
покорена отъ Византийците и употреблением на Грьцкийязикъ
е било наверно распространено. Чиновнииите и други не*
местни, но живущи въ страната грьци, ще да сж пишели и
произнасяли Siops, нъ местните жители, като сж пишели
това име по сжщий начинъ, ще да сж го произнасяли Chiops,
вследствие на местната особеннссть да произнасятъ ше и
ши слоговете съставени отъ едно $ предшествующе едната
отъ двете гласни букви е или /. Тази фонетическа стран-
ность се е напълно залазила още и днесъ между жителите
отъ Пловдивското, Станимашкото, Одринското и пр. насе-
ления, който говорятъ грьцки. Българитё и Турците, на конто
язиците притежаватъ този звукъ, лесно сж могли да го по-
втарятъ и усвоятъ, като сж изричали едните шопъ — шопи, а
другите шопъ — шопларъ" (ib. 244). И така, споредъ Такела,
отъ IXozgv се е явило въ грънки уста съопс, писано siops, а
местнитЬ жители чегЬли така написаното име — Шопе. По
този начинъ се явило, чрезъ посредством на гърците, и то
по книжовенъ пжть, у мёстното население името шопъ, което
било повтаряно и отъ турците, та се разпространило и Уко-
ренило напълно.
Макаръ посочениятъ отъ Такела пжть за преминуване
на Цопонъ въ шопъ да не получи по-широка известность,
защото не биде повторенъ отъ другиго, самото мнение, че
името »шопъ“ произлиза отъ печенежкото племе Цопонъ,
биде възприето и отъ други и днесъ минува за научно. Така,
г. Иорд. Ивановъ, въ книгата си «Северна Македония", пише:
„Поселените въ западна България печенези, бидейки пръе-
нати между населението и оженени за българки, скоро се V
V .Светлина", мЪсечно илюстровано списание, год II, кн. X — XI
(окюмври и ноември), 1892 гоп., стр. 243.
По произхода на името „шопъ*
129
послав’Ьнили и изгубили, като оставили само името шопь,
шопи, както и сега се наричатъ жителигЬ отъ Софийско,
Трънско, Босилеградско, часть отъ Паланешко, Кумановско,
Овчеполско и Кратовско. Това име е въ свръзка съ пече-
нЪжкото племе „шопъ", което у византийския императоръ
Константинъ Багренородни се вика т^олоу" (стр. 42). Г-нъ
Ивановъ не се впуща въ фонетични обяснения относно на-
чина, по който отъ „Цопонъ" се е получило „шопъ"; но у
него намираме нови доказателства и обяснения на връзката
между днешнитЬ шопи и печенежкото племе Цопонъ. За
такива му служатъ носията на мжжете, типътъ на жените
у сегашнитЬ шопи и името на селото Бапгановци. Възъ
основа на гл. 37 отъ съчинението на Багренородни De Ad-
ministrando imperio, дЪто e споменато нЪщо и за носията
на печенЪгитЬ, той казва: „Любопитно е сжщо да се забе-
лЪжи, че печен’Ьжката носия — кжси дрежки до надъ колЪ-
н-ЬтЬ и кжси ржкави, съотвЬтствува досжщъ на сегашната
шопска носия, особено въ Софийско. Пъкъ и самиятъ женски
тилъ въ софийското поле ни наум-Ьва за несловЪнско, татар-
ско потекло, въ отлика отъ мжжкото население въ сжщите
места, което е стройно, високо, съ словенски типъ. Това
нагледъ противоречиво явление е вече доказано въ антро-
пологическата наука въ смисъль, че у женигЬ се спазватъ
винаги по-силно расовитЬ бЬлЬзи; пъкъ то се обяснява и съ
принципа на кръстосваньето, дЬто бащинитЬ качества, — въ
случая печенЪжкитЬ, се предавать на женскигЬ рожби....
Любопитно е при това извЪстието на Константина БагрЪно-
родни за името Батанъ, както се е викалъ войводата на
печенЪжкото племе „шопъ". Сжщоточ печенЪжко име носи
и селото Батановци, между Перникъ и Радомнръ"’). Въкни-
гата си „БългаритЬ въ Македония" (второ, допълнено изда-
ние), стр. 62, г. Ивановъ вече говори за „шопи" не като за
племенно название, а като за мЬстно прозвище, давано за
присмЬхъ- „Огь старитЬ български племенни названия",
казва той, „е запазено само едно — бърсяци въ Кичевско.
Всички други названия сж мЬстни прозвиша, давани обикно-
вено отъ съсЬднитЬ селища за присмЪхъ или за озцачение
нЬкой характеренъ бЪлЬгъ на носията и на говора; има и
такива, конто сж въ свръзка съ географскигЬ имена. Ето
нЬкои отъ реченигЬ прозвища: мияци, поляни, ульуфи, обяли
и др. въ Дебърско; торлаци, дуйки въ Моравско... шопи въ
Щипско, Кратовско и др.“. Но мнЪнието му, изложено въ
„СЬверна Македония", намЬри последователи. Единъ отъ
техъ е г. Иорд. Захариевъ, който въ книгата си „Кюстен-
дилско Крайще" (Сборникъ за народни умотворения и наро-
дописъ, кн. XXXII) се труди да доказва, че, макаръ краищани
') СЬверна Македония, 42—3.
Сп. на Бълг. академия. Кн. XXII.
9
130
Юрд. Трифоновъ
да се наричатъ шопи, не сж наистина такива, защото нито
въ типа, нито въ носията имъ може да се забЪлЪжи нЪщо
печенЪжко (стр. 66—7), когато сжщинскитЬ шопи иматъ въ
жилитЬ си печёнЪжка кръвь (ib. 12).
2, Критика на досегашнитЬ мнЪния.—ГЬзи сж шестьтЪ
мнЪния за произхода на името „шопъ", който ние знаемъ.
Върху едно отъ тЬхъ, именно върху снова на Андреева (Бого-
рова), н1зма нужда да се спираме, защото, както видЪхме, е съ-
всЪмъ некритично и е лишено отъ каква да е фонетична ве-
роятность, тъй като никой българинъ не казва „софецъ", .
.софци", а — софиянецъ, софиянци, па и да казваше, не
може отъ „софецъ*, „софци* да стане „шопъ", „шопи".
Много по-големо внимание заслужва сближението на
„шопъ" съ „сопа", което намираме въ Хилендарската история.
Наистина, въ тази си форма то изглежда толкова просташко,
колкото и снова на Богорова. Но много е вероятно, че не-
извЪстниятъ съчинитель на казаната история го е чулъ отъ
други свои съврЪменици и че въ първоначалната си форма
това сближение е имало прЪдъ видъ не обикновената турска
дума „сопа", а рЪдко употр’Ьбяваната „джопъ" или „чопъ",-
която означава военна тояга, единъ видъ боздуганъ. Въ Н.
Герова „Речникъ на блъгарскый языкъ" тази дума е обяс-
нена така: „тшага хубаве изгладена, коькто носять обыкно-
вено на пжть, окаченж на скдло-то на коша, и съ коьжто
врьгать на джеритъ". Още по-точно описва особената тояга,
наричана съ това име, Кр. С. Стоичевъ въ книгата си „Те-
тевенски говоръ" (кн. XXXI отъ Сборникъ за народни умо-
творения и народописъ на Българската Академия на наукитЬ):
цо/7 — Тояга съ обикновенна дължина, изработена отъ по
дебело дърво; тя до половината си е обла, а долната поло-
вина е по дебела и ржбата въ видъ на многостенна пира-
мида и подкована съжелЪзна плочка" (стр. 276). Въ Diction-
naire turc-fran^ais отъ Bianchi et Kieffer думата „чопъ" e посо-
чена само съ значение на кжса дебела тояга ; види се, че и
между туриитЪ старото значение вече е почти забравено. —
Щомъ се има прЪдъ видъ не думата „сопа", а „чопъ" или
.джопъ", обяснението на Хилендарската история не стой по-
долу отъ онова, което изкарва „шопъ" отъ „Цопонъ", пене
колкото се отнася до звуковата страна. Външната близость
между „чопъ", „джопъ" и „шопъ" е пр'Ьдостатъчна за по-
вяването на простонародна етимология, каквото е въ сжщность,
както споменахме, обяснението на Хилендарската история.
Но, разгледано по отблизу, това обяснение е безосновно, 1)
защото „чопъ" или „джопъ" н"Ьма причина да мине въ „шопь",
когато звуковетЬ ч. и ш сж еднакво употрЬбителни и въ бъл
гарски, и въ турски, както ни показва самото обстоятелство,
че дървениятъ боздуганъ и досега се нарича отъ турци и
По произхода на името .шопъ*
131
българи „чопъ" или яджопъ“, а не „шопъ“; 2) защото, ако
6Ъ имало войнигани, въоржжени съ чопове, тТ биха се нари-
чали не шопи, а „чопчии", или „чопалии", подобно на дер-
вентджии, кюрекчии, каикчии, харбалии и пр. ); 3) защото
името „шопъ' се употр’Ебява и въ м^Ьста, конто стоятъ много
далеко отъ Нишъ и Бр'Ьзникъ, дъто се казва, че имало вой-
нигани съ тояги, и 4 защото сжществува, както ще видимъ,
собствен© име Шопа, което не може да има нищо общо съ
„чопъ“, „джопъ* или „сопа“.
Самото придание за български военни тояги е любо-
питно и въ друго отношение, именно, защото е свързано СЪ1
разказъ за плЪняване на българска войска, въоржжена съ 1
подобии тояги. Такъвъ разказъ схществува и въ други наши |
истории отъ врЪмето на възраждането, именно >въ Зо-
графската, печатана отъ г. Дргирова, и въ историята
на отца Спиридона, отъ която е прТминалъ и въ Царстве-
ника на Христаки Павловича, само че въ гЬзи истории въ-
просниятъ разказъ се свръзва съ пл'Ьняването и ослЪпява-
нето на 15 хиляди Самуилови войници. Въ Зографската
история се казва: „И тогда (т. е. слЪдъ смъртьта на Са-
муила) Ннкпфоръ кзл тма жгзлы ЦК' с8т Оу ЦарМ’рАДЪ Н ДО днгсь
су cTWAfi'K нгк1н. 3dnf KcarapcKiH дари ксггда с$тк и.иФля по шкс-
ликс ТК1САЦП1 койны з жезла.мн да разкикают (погрЪшка, вм.
разкикают) крнла w страны, н (гда сл\-кшак»тсл да Б1ютк на оу-
стре.иленй"* 2). За сжщото отецъ Спиридонъ пише: „И тогда
забраша грецы он1я тояги, що ту са у Цариград и доднесь у
куда, зашо болгарск1е царей всегда идЪяху (гр-Ьшка, вм.
имЪяху) по нЬколико хил!яди войску с тояги да разбиваютъ
крила отстраней и, когда се см-Ьшаютъ, да ударять на юрюшъ'.3)"
Почти сжщото се разказва и въ Царственика на Хр. Павло-
вичъ.4) Разказъ за български сопи въ Цариградъ знае и П.
Р. Славейковъ, който посочва, че ставало дума за такива
сопи въ Еди куле; но до него вьпросниятъ разказъ билъ
стигналъ въ по-другъ видъ. Ето неговитЬ думи : „Така сжш.0
неприемаме и това мнение, дЕто сливатъ названието Шопи
съ турската дума сопи, съ който ужъ ходили rfc нЕкога ci.
да пр'Ьвзематъ Цариградъ, та ги опоили ГьрцитЬ и зели имъ
сопитЪ, който и сега се вард'Ьли, затворени ужь въ еди-
куля“.°). Ш,е трЬбва да приемемъ, че разказъ за пр^Ьнасяне
’) Вж. Материяли за историята ни подъ турското робство, съоб-
щава Л. fl. Ихчиевъ. Известия на Историческото дружество въ София,
кн. 11, стр. 131—4.
2) Период. Спис. кн. 68, св. 3—4, стр. 232.	_
’’) Истор1я во кратцЗ, о болгарском!, народЪ словенскомъ сочинися
и списася въ л кто 1/92 Спиридономъ Леросхимонахомъ, София, 1900,
стр. 56.
•) Царственникъ или истор!я болгарская, Будимъ, 1844, стр. 39,
’’) Период, спис. (Софийской, кн. IX, 122.
132
Юрд. Трифоновъ
на български военни тояги — дреколи, или чопове, е сжще-
ствувалъ независимо отъ разказа за шопи войници. Този
разказъ, вероятно, е билъ измисленъ, за да се обясни пазе-
нето на войнишки тояги въ нЪкоя цариградска сграда, дЬто
сж ги вид'Ьли наши българи. Съчинительтъ на Хилендарската
история го е свързалъ съ разказа за пр^селване български
войнигани отъ Нишко, понеже случаи отъ прЪселване на
мартолоси и други привилегировани групи жители не сж
били рЪдки. Така, въ 1721 год. е било отнето правото на
пандуритЬ и мартолосигк да пазятъ проходить и пжтищата
въ Радомирско, Бр"Ьзнишко, Пиротско, Софийско, Разложко и
други мЬста, като сж били натоварени съ тази длъжность
дервентджиит-fe християни.
РазгледанитЬ дотука дв'к мнЪния по произхода на името
„шопъ* свръзватъ послЪдното съ Софийско и Нишко, както
и съ Радомирско, гдЪто се твърди, че шопи-войници били
прТ>селени отъ Нишко. Съ тФзи мЪста и съ Овчеполе свръзва
шопитЬ и мнгънието на Добруски, Такела и др., споредъ което
името „шопъ" произлизало отъ печен’ЬгитЬ,заселени по тЪзи
мЪста отъ византийцитк въ 1049 год. Въ случая се взиматъ
за основа думитЪ на Кедрина, който разказва, че сл'Ьдъ по-
бЪдата си надъ печенЬгитк византийцитк заселили десетки хи-
ляди отъ ткхъ въ полетата около София, Нишъ и Овчеполе
(avixs тх; 7:г5’.я5а; SapStxz/?. NafaoO xai Ейт^апёХои). За да
оцЪнимъ по-добрЪ разгледаното мнение, ще трЪбва да се
спремъ най-напр'Ьдъ на въпроса за Mfbcniomiimc.tcmeomo на
ct-zauiHumib шопи.
По наблюденията на П. Р. Славейкова, жителитк въ
източна България наричатъ „шопи* българското население
на западъ отъ Искъра или дори отъ Вита. Така, въ Търново
въ негово вр-Ьме считали за шопи и жителитк на Врачанско2)-
Сжщото потвърждава и проф. Л. Милетичъ. Въ своята книга
„Старото българско население въ сквероизточна България",
той пише: „Като се иде отъ Никополь къмъ ПлЪвенъ, при
селото Мечка прЪстаятъ „хърноитЬ“ и захващатъ „шопитк"
(стр. 26). Жители изъ Софийско, заселени въ разни мЪста
низъ източна България, той редовно нарича „шопи" (ib. 25, 134).
Но Славейковъ е заб'Ьл’кзалъ, че жителитк отъ Врачанско
и OptxoBCKO не само не считать себе-си за шопи, но се и
сърдятъ и се сметать за обидени, когато други ги наричатъ
така; при това, мнозина отъ т'Ьхъ и не знаятъ дори, кои сж
собствено шопи и кждЬ жив^ять. Сжщото е забЪл'кзалъ той
още и у жителитк въ Самоковско и Дупнишко. Д. Мариновъ,
който въ втора книга отъ „Жива старина* е описалъ но-
сията, говора и другитЪ племенни особености на жителитЪ
’) Изв-Ьстие на исторического дружество въ София, II, 193—4.
2) Период. Списание (Софийско), кн. IX, 107—8.
По произхода на името „шопъ*
133
отъ Видинско, Кулско, Б^лоградчишко, Ломско, Берковско,
Ор'Ьховско и Врачанско, никждЪ не нарича послЪднигЬ
„шопи". Н’Ьщо повече-’ той забЪл'Ьзва, че прЪселници огь
Берковского планинско село Копиловци се наричатъ отъ се-
лянитЬ на село Котеновци (ЛОмска околия), дЬто жив’Ьятъ,
не шопи, а „торлаци" (Жива старина, II, 3). И Славейковъ
казва, че въ Берковско селянитЬ, конто живЬятъ отъ дв^ЬтЬ
страни на Балкана, се наричатъ едни други „загорци" и „тор-
лаци”, а името „шопи" въ онЪзи м^Ьста не се употрЪбява
(Период. Спис. IX, 111—112 и 121). ЖителитЪ отъ Софийско
вече се наричатъ „шопи" отъ повечето писатели, конто сж
се занимавали съ въпроса за поотЬднигЬ. Но Славейковъ бЬ-
л'Ьжи, че и тЬ, както и жителигЬ отъ Радомирско и Кюстен-
дилско, не считатъ себе-си за шопи, а отнасятъ къмъ тЬхъ
жителигЬ на околиитЬ БрЬзнишка, Трънска и Царибродска
(ib. 121 . Иречекъ пъкъ казва, че софиянци, отъ една страна,
и пиротчани и царибродци, отъ друга, взаимно се наричатъ не
шопи, а „торлаци". А всичко това показва, че, като се за-
хване отъ долното течение на Искъра и се стигне до Само
ковъ, Дупница, Радомиръ и Кюстендилъ, жителигЬ, макаръ
да се наричатъ отъ съсЬдигЬ си шопи, сами не се считатъ
за такива и посочватъ за шопи други селяни. Едничката
покрайнина, гд-Ьто името „шопи" изглежда по домашно,
е планинската область на сЬверо-западъ и на западъ
отъ Кюстендилъ, именно Кюстендилско Краище и планин-
скитЪ села въ Кратовско, Паланешко и отчасти Кумановско.
Вече Верковичъ^посочва селата въ Кюстендилско Краище
като шопски1). Йорд. Захариевъ бЪл'Ьжи, че жителигЬ на
Краище се наричатъ шопи отъ ония въ полето („полчаньегЬ").
Сжшото казва и Ефр. Карановъ за Кратовско: „БългаритЬ
по м^Ьстожигелството си се дЪлятъ на „грагяне" и „селяне";
а селянитЪ — на чисти „шопье" и „поляци" (поленци), както
слушахъ" 2). При това, той посочва поименно, кои села въ
Кратовско, Паланешко и Кумановско сж шопски и кои не
сж, като счита за такива само планинскитЬ; но на сЬверо-
изтокъ отъ Кратово планинцитЬ селяни не се посочватъ за
шопи. Къмъ шопскитЬ села Карановъ отнася 22 села въ
Кратовско, 19 въ Паланешко и 46 въ Кумановско 3). И така,
докато мн'Ьнието, че името „шопи" е свързано съ печен"Ь-
гигЬ счита за шопи прЪдимно жителигЬ на полетата Софий-
ско и Нишко, Карановъ, Верковичъ и Захариевъ посочватъ
като такива токо-речи изключително жителигЬ на планинигЬ
’) С. П. Верковичъ. Топографическо-этиографическш очеркъ Ма-
кедонж, стр, 223.
2) „Описание на Кратовската каза", въ Период. Спис. (Браилско).
кн. 11 и 12, стр. 127.
•!) Ефремъ Карановъ, „По етнографията на Македония*. Сборн. за
нар. умотв. IV, 286—8.
134
Юрд. Трифоновъ
между Трънско и Кумановско. Но името „шопъ* се ср^ща
и много по на югь, въ източна Македония, именно въ пла-
нинитЬ при Петричъ. Поради това проф. Нидерле съ право
говори за шопи въ широкъ и тЬсенъ смисълъ на думата,
като отнася къмъ поотЬднитЬ само жителигЬ на планиниЪ при
Кратово, Кюстендилъ, Радомиръ и БрЪзникъ до Софиях).
Че за центъръ на шопскитЪ поселища требва да се вземагь
планинитЬ между Трънско и Кумановско, показва ни и упо-
тр'Ьбата на името „шопъ" у турците, който не сж могли да
се влияятъ отъ желание да подиграятъ едни или други
селяни, което желание е обикновено у гражданитЬ и у го-
лема часть отъ селянитЬ българи. Въ своите „Пжтувания"
(българското издание, стр. 575), Иречекъ бЪл’Ьжи, че турците
наричатъ жителитЪ на Кюстендилско Краище „шопи". Въ
Кратово пъкъ има села Шопъ-Рудари, Шопско Рудари и
Турско Рудари (вж. списъка на населенитЬ места въ Маке-
дония, Моравско и Одринско, стр. 28 и 29 и Йорд. Ивановъ,
Скверна Македония, стр. 238). Споредъ това, и да приемемъ
казаното отъ Иречека въ „Княжество България" (ч. I,
стр. бб): „На западъ при Кюстендилъ (въ Краище) и Кра-
тово името Шопи преимущественно обозначава планинскигЬ
обитатели отъ билижната околность, както и жителигЬ на
високолЪжащитЬ котловини Радомирска, Брезнишка и Со-
фийска", — ще требва да признаемъ, както е призналъ и
самъ Иречекъ, че името „шопъ“ е свързано главно съ пла-
нините. („То се придържа до планини и облекло, но никакъ
не до некакво собственно наречие", ib ). Л въ такъвъслучай
мнението, че името „шопъ" се длъжи на заселени преди
870 год. въ полетата на Нишъ и София печенеги се явява
малко вероятно. Но дали това мнение не може да намери
по-здрава основа въ типа на uionutntb?
Пръвъ заговори за неславянски типъ на жителите по
полите на Витоша Иречекъ. Поводъ за това му е дало на*
блюдаването на едно хоро въ с. Бояна, дето забелезалъ
жени съ лица отъ турански типъ. За тия лица и за хорото
въ с. Бояна той говори на неколко места въ своите съчи-
нения. Така, на стр. 67 отъ „Пжтувания по България" пише:
„Само въ неделя и въ празднични дни Бояна се съживева,
особенно въ деня на св. Пантелеймонъ (27. Юли). .Тогава
тукъ става съборъ. Отдалече се чуьктъ пискливите гайди и
еднообразните хороводни песни съ проточени рефрени, а на
оназъ пространна селска площадь ще видишъ дълги редове
моми и момци отъ село и отъ околностьта какъ отъ все
сърдце играятъ хоро. КрасивитЬ момински премени, звънте-
нието на парите по поясите и косаците и високитЬ бели
чучули въ технитЬ коси ни очудватъ, ала лицата на тези
О L. Niederle, Slovansk6 staro2itnosti, II, 310.
По произхода на името .шопъ'
135
здрави, трътлисти фигури не сж красиви. Тукъ подъ Витоша
хората не сжхубави". На стр. 9 отъ сжщото съчинение Иречекъ
изказва мисъль, че нехубавитЬ лица на боянчанки отразя-
ватъ туранщината на заселенитЬ въ XI в. около София пе-
ченеги: „Въ половината на сжщото столетие въ Средецъ сж
били заселени разбитите печенеги, заддунавски чергари отъ
турански произходъ, чийто типъ и до сега се отражава въ
лицето на известна часть отъ селското население при полите
на Витоша". За турански типъ на населението покрай по-
лите на Витоша, чиито типъ можалъ да се забележи осо-
бено на хорото въ с. Бояна, сжщиятъ пише и въ статията
си „Неколко бележки върху остатъците отъ печенези, ку-
мани, както и върху тъй наречените народи Гагаузи и Сур-
гучи въ днешна България1)*. Но, като пише за турански
типъ на населението около София и го свръзва съ заселе-
ните въ XI в. тждева печенеги, Иречекъ никога не пропуща
да отбелЪжи (Вж. напр. ftrchiv fur slav. Philologie, XV, 98], че
има предъ видъ с. Бояна, гдето наблюдавалъ такъвъ типъ, и
то у жените. Строго се придържа о неговите думи и До-
бруски, който пръвъ сближи имената „шопъ* и „Цопонъ*.
При това, и той, подобно на Иречека, не пропуща да по-
сочи, че неславянски чърти у българското население се сре-
щатъ не само между населението около Витоша, а и по
други места на България, гдето за шопи никога не е ста-
вало и не може да става дума, напр. около изворите на
Видина и Росица, въ околностьта на Ново-село, по северния
склонъ на Балканската верига между Троянъ и Габрово
(вж. Сборн. за нар. умотв. Ill, 41). Но Такела, който писа за
шопите 2 години следъ Добруски, разшири наблюдението
на Иречека и го обобщи дотолкова, че изкара шопите
изобщо за „изменени остатки отъ големийи силний печенеж-
ски народъ, изчезналъ близо отъ седемь века насамъ"2).
Захванатото еднажъ обобщаване и преувеличаване на забе-
лезаните отъ Иречека неславянски чърти у^жените въ Бояна
биде продължено отъ други. Така, дори Иорд. Захариевъ,
който по този въпросъ повечето възприема казаното отъ г.
Йорд. Ивановъ въ книгата му „Северна Македония", говори
за неславянски чърти въ лицата на селянките въ Софийско
съ пълнота, каквато не познаватъ нито последниятъ, нито
Иречекъ, нито дори Такела, като казва: „Доказано е, че
най-добре печенежкиятъ типъ е запазенъ въ Софийско и
то въ жените, конто сж кжси на бой, съ мургава и нагледъ
дебела кожа и съ малки очи, разположени подъ жгълъ* °).
’) Период, списан., кн. XXXII и XXXIII, стр. 115.‘
-’) ,Св-Ьтлина“, м-Ьсечно илюстровано списание, год. И, книжка
X и XI, стр. 243.
•’) „Кюстендилско Крайще". Сборникъ за народни умотворения и
народописъ Издава Бълг. Диад на наукитЬ, кн. ХХХШ, стр. 86.
136
Юрд. Трифоновъ
Но най-далечъ въ пр’Ьувеличаването на неславянскитЬ чърти,
заб’Ьл'Ьзвани у некой селянки около София, отиде сръбскиять
географъ и етнографъ Цвиичъ, който е изказалъ мнение (въ
„Српски Народ**, I, 85 и 117), че „Шопови представл>а]‘у за-
себну етнографску композиту noja je постала из укршта!ьа
Словена, Пече1ьега са Куманима и Влаха 1)‘*. А въ края на
краищата всичката мнима неславяншина се свежда къмъ
наблюдаванитЬ отъ Иречека женски лица на хорото въ с.
Бояна въ деня на св. Пантелеймона, защото и ЦвииИ просто
разтегля думитЬ на Иречека, конто другаде (Антропогео-
графски проблеми Балканскаго полуострва, стр. CLXXII —
CLXX1I1) прЪдава по-точно, като посочва и мЪстонахожде-
нието имъ (именно Archiv fur slav. Philologie XV, 98):...
„Дал>е je познато, да се Печеььези спомишу у шопско) обла-
сти, нарочито око Софи]е; они су пославешени, али су у
физиономии софи]ског и пиротског становништва оставили
трагове**. Че и въ Софийско, както и въ други части на
нашего отечество могатъ да се ср'Ьщнатъ неславянски чърти,
това никой не бива да отрича; но такива и тука и тамъ си
оставатъ редки и нито доказватъ неславянщината на цели
покрайнини, нито иматъ нужда да бждатъ обяснявани все
чр'Ьзъ печен'Ьжко влияние отъ XI в., което, както ще ви-
димъ, не сжществува въ д^йствителность. За обяснение на ту-
рански чърти у боянчанки, покрай влиянието на разнитЬ ту-
рански племена отъ старо вр-Ьме, между конто сж и пече-
н^гитЬ, па и самитЬ прабългари, достатъчни сж и турцитЪ,
конто сж живали по воденицитЬ въ Бояна и сж л^Ьтували по
политЬ на Витоша. Важного въ случая е друго, именно, че
шопитЬ въ сжщинскитЬ имъ огнища около Осоговската пла-
нина, по наблюденията дори на хора, конто приематъ, че
има връзка между днешнитЬ шопи и печенЪжкото племе
Цопонъ, нЬматъ въ типа си никакви неславянски черти. Така,
Захариевъ, който, както видЬхме, говори по чужди свЪдЬния
за „дебела кожа** и „малки очи, разположени подъ жгълъ“
у женитЬ въ Софийско, пише за жителигЬ въ Кюстендилско
Краище, конто познава отлично, слЬдното: „Такъвъ пече-
нЪжки, като софийския, женски типъ въ Крайще нЬма. Тъкмо
обратного: на всЬки външенъ посетитель тукашниять женски
типъ е правилъ силно впечатление съ своята правилность
и красота. Високи, стройни, дълголици брюнетки съ прави-
ленъ носъ и голЪми кестеняви или черни очи се срЪщатъ
най-често между крайшкитЪ моми и жени. МжжегЬ сж по-
вечето високи, стройни, съ мургава кожа и кестенява коса"* 2).
И за планинската местность около София, Радомиръ и Трънъ
Цитуваме по книгата на проф. М. БелиЬ-а ,Ди]алекти источне
и ]ужне Cp6nje, (стр. LV), понеже нЪмаме на ряжа „Српски народ".
2) Кюстендилско Крайще. Сбор, за народ, умотв. и народописъ,
XXX:I, 86.
По произхода на името „шопъ*
137
Иречекъ казва, че е населена съ високорасли, тънки хора1),
каквито наистина знаемъ повечето шопи. А това показва, че
типътъ на посп-ЬднигЬ не дава основа да се приеме пред-
положението, че шопите иматъ тесна връзка съ печенЪж-
ското племе Цопонъ.
Нека разгледаме сега историческата основа на това
предположение. Както се каза вече, неговигЬ поддръжници
посочватъ две исторически свидЪтелства: 1) думигЬ на Ке-
дрина, че въ 1049 год. били заселени печенеги въ Нишко,
Софийско и Овчеполско и 2) ония на Константина БагрЪ-
нородни, че едно печенЪжко племе се наричало Цопонъ, а
пр'Ьцводительтъ му — Батанъ. Въ своя 22иуоф:; Тзторхоу Ке-
дринъ излага шестгодишнитЬ (1048—1054) кръвопролитни
борби между византийци и печенеги. Между друго, той раз-
казва, че, понеже първитЬ взели страната на избегалия
при тЪхъ съ две печенежки колена ханъ Кегенъ, ха-
нътъ на всички печен'Ьги Тиракъ имъ отворилъ война,
като пр’Ьминалъ Дунава съ своите орди, но билъ победенъ.
Н’Ьколко десетини хиляди отъ плЪненигЬ му сънародници,
следъ като били обезоржжени, за да не могатъ да интри-
гуватъ, били заселени отъ тогавашния управитель на Бъл-
гария Василий Монахъ въ полетата на Сардика (София),
Нишъ и Евцапела (Овче-поле): та; 8г тйу Пат^’.уахоу |ivp:aoa;
о t7jc ВоиХуар:а; zapaAa^wy apywy BaxZs'.G; б Моуауб; syzafhopug:
ауа тг та; т:е5:аса; тт]; — aporzfj;. тт); Natoou ха: EvxuaxeXou oiaansi-
ра; каУта; ха;. хау отсХоу а'реХ6[леуо; В*.а то ауспфобХгигоу (II, 587).
Но това заселване на печенЪги, на което се основаватъ, за
за да твърдятъ, че имало нЪкаква родствена връзка между
поатЬднитЬ и сегашнигЬ шопи, въ сущность не е било
трайно. Сжщиятъ Кедринъ, който говори за заселването на
десетки хиляди печенЪги около София и Нишъ, разказва по-
нататъкъ, че посл-ЬднигЬ не стояли задълго въ тия М’Ьста, а
влезли въ нова борба съ византийнитЬ и се прЪселили. Съ-
битията се развили така. Поради застрашителното поведение
на селджуския султанъ въ Мала-Взия, изпратени били на-
срЪща му 15 хил. конни печенЬги; но послЪднитЪ се раз-
бунтували, пр’Ьплували, Босфора, на чело съ предводителя
си Каталимъ, а сл^дъ това отишли въ Софийско, гд^то
разбунтували и заселенигЬ тамъ, както и по други места,
свои еднородци (гусо^гутг; сэу то:; гу Tp:a5:<r( Пат^уаха:; o:a-f
хг.рихгиоута: ха: ^ро; той; £У та:; а'Хла:; у<1)ра:; хаЭ-:5ри|лгуои;. ibJ
II, 589). 'Като захвърлили сърповете и другите земледелчески
орудия и се въор^УКиЛИ, • софийскигЬ и другите заселници
печенегрСгТоследвали ордата на Каталима, и всички отишли
презъ Пловдивъ къмъ Балкана, минали го и се спрели въ
!) Княжество България. ПрЪв. отъ н^мски. Е. Каравелова. Часть
първа, стр. 75.
138
Юрд. Трифоновъ
придунавската равнина близо до устието на Осъмъ: ysvopevoc
guv g: navrs; afrporapx e'v, xa: avfr’ oxX<ov alj[va$ yewpyczac; xa: срг-
Tzava xal iXXa atSrjpta Xa|t^avGVTE? a~b t&v dypfijv xa&OTrXt^Gvrat, xa:
ev ФсХппгоитоХг: yevopevc. xal Tdv Acpov otapavts; тд p.ev лХ^Э-ос xnav
лер: tdv Xeyojievov "Oapov “QTap,dv zarEaz^vwaev ev rjj ларсатрир лг-
8:a6t... (ib. II, 589). Въ послЪдвалитЬ сражения, обаче, rb били
изпждени оттамъ отъ византийския военачалникъ Арианитъ,
който по-послЪ загиналъ въ борбата съ тЬхъ при Одринъ, и
заседнали въ Добруджа, въ мЪстностьта Сто могили, която
била удобна за номадски животъ и била богата съ гори,
вода и пастбища (ib. 594). Въ по-нататъшнитЬ кръвопро-
литни борби на печенЬгитЬ съ византийцигЬ, конто продъл-
жили до 1054 год., сраженията се водили ту въ равнината
около Сто могили, ту подъ Одринъ и Аркадиополъ (Люле-
бургасъ), ту при Пр"кславъ. И въ края на XI в. борбитЬ на
византийцигЬ съ печенЪгитЬ сж ставали главно въ източна
България Когато въ 1092 г. византийцигЬ, съ помошьта на
куманитЬ и други варвари, успЪли да сломятъ силата на пе-
ченЬгигЬ, по-гол-Ьмата часть отъ плЪненитЬ били избити.
Види се, империята е почнала да прилага по-ревностно съ-
в’Ьта на своя съюзникъ отъ 1048—9 год. Кегенъ, да избива
всички плЪнени печен’Ьги. При все това,* заселвания и на
печенЬги, и на други варвари е имало, вероятно и около
София; но това не сж били компактни маси. Заселвани сж
били тукъ-тамъ отдЬлни села, както ни показватъ запазенигЬ
и досега имена на села съ тЬхното народно име: Печеняга
между Мачинъ и Хърсово), Печеноге въ Крагуевацкия окржгь,
въ Сърбия), Печеневце (при Лесковацъ, въ Сърбия), Пече-
нешка (румънско село близо при Мехадия) и др. *) ЗабЪлЬ-
жително е, че въпроснитЬ села носятъ общото народно име
на печен’Ьгит’Ь, а не частнитЬ имена на отд'ЬлнитЪ колена.
Това се обяснява съ обстоятелството, че м^стното население
не е могло да вниква въ племеннитЬ имъ разлики и да
узнава имената на отд'ЬлнитЬ колена. Между това разглеж-
даното отъ насъ мнение, какво, ужъ, името „шопъ" води на-
чалото си отъ печенЪжкото колЬно Цопонъ прЬдполага, че
мЬстното население не само е залазило частното име на
това колЬно, но го е усвоило и за себе-си; впрочемъ, както
видЬхме, заселенитЬ въ 1049 г. въ Софииско и Нишко пече-
нЪги не сж и седели тука що-годЬ дълго вр'Ьме.*
Но нека приемемъ, че часть отъ заселенитЬ въ 1049 г.
' въ Софийско печенЬги сж останали въ нЪкои села и слЬдъ
* . ’ разбунтуването на тЬхнитЬ сънародници, че едно отъ тия
 / села е Бояна и че между населението се е залазило частното
* У»/ име на племето, както и името на главатаря му. Яод сл
(<£ ------------
9 Иречекъ К. .НЪколко бЪл-Ьжки върху остатъцитЪ отъ Печен'Ьзи,
Кумани и пр.- Пер. Спис. XXXIII, стр. 213—4.
По произхода на името „шопъ*
139
били тия имена! Добруски, Такела и др. следъ тЬхъ сж
допуснали, че заселените въ Софийско печенеги сж могли да
бждатъ отъ племето Цопонъ, нонеже то имало главатарь
Батанъ, а посл’Ьдното име прилича, споредъ Добруски, на
името на Боянската крепость Батилъ, а споредъ Иорд. Ива-»
новъ — на името на село Батановци, между Перникъ и Ра-
домиръ. Въ сжщность, свидЬтелството на Константина Ба-
гренородни, което се има пр’Ьдъ видъ въ случая, не може
да оправдае по никакъвъ начинъ такова предположение.
Ето какво говори Багренородни: „Требва да се знае, че цела
Печенегия се дели на ©семь племена ((Нцата) и има пакъ
толкова началници. Племената сж следнитЬ: името на пър-
вото е Иртимъ, на второто — Цуръ, на третото — Гила,
на четвъртото — Кулпеи (КоэХлет;), на петото — Харовои,
на шестото — Талматъ, на седмото —Хопонъ, на осмото —
Цопонъ (Т^отсбу). Когато печенегитЬ били изгонени изъ род-
ните си места, те имали за главатари: на племето Иртимъ —
Моицанъ, на Цуръ — Куела, на Гила — Куркутанъ, на
Кулпеи — Ипаонъ, на Харовои — Кайдумъ, на племето
Талматъ — Костанъ, на Хопонъ — Гиази, на племето Цо-
понъ— Ватанъ (st; 5s то Я-гця T£c~dv тоу Вятяу1). Требва да
забелжимъ, че йзгонването на печенегигЬ изъ родните имъ
места, споредъ Багренородни, се е случило 50 години преди
времето, въ което той пише; а неговото съчинение Пер: iS-y&v,
• което обикновено се нарича De administrando imperio, както
го е озаглавилъ първиятъ му издатель Меурсий, е било пи-
сано около 934 год,м) следвателно, племето Цопонъ, което
ни интересува въ случая, имало за свой главатарь llarov
около 884 година, т. е. още преди войната на Симеона съ
печенегите. Вече по времето, когато Багренородни е писалъ
съчинението си, и Востау, и другите главатари били умрели, за-
щототутакси сл'Ьдъизброяването на именатаимъ императорътъ
пише:	5г O-avaxGv аитцг/ GieascavTO та; лр/ас g! tg’jwv гса5гл-
та:, т. е. сл'Ьдъ тЬхната пъкъ смърть приели властьта бра-
товчедитЬ имъ. Явно е тогава, че въ половината на XI в., т.
е. слЪдъ 165 год. отъ йзгонването на печен-ЬгитЬ изъ мЪсто-
жителсгвото имъ въ-днешна Русия, Батанъ не е можелъ да
води своето племе въ Софийско и да строи крепость Батилъ
или село» Батановци, и следов, имената на посл'ЬднитЬ мЪста
требва да сж свързани съ други нЪкой Батилъ или Батанъ.
Заслужва внимание и това, че дори името на самото племе
не е сигурно, защото малко по долу Багр’Ьнародни го нарича
не Цопонъ, а Цоспонъ. Ето думитЬ му: Igtegv st: a: xsaaape;
*) llspl £frvu)v, гл. 37. По Бонското издание» стр. 165—6.
2)Ласкинъ, Г. Сочинения Константина Богрянороднаго: >0 еемахъ’
(De thematibus)" и ..О народахъ* (De administrando imperio). Москва,
1899, стр. 5.
140
Юрд. Трифоновъ
twv Hxt^xxitwv yeveau т(уоэу то fr£p,a Коиарт^’.т^оир x«5. то 0-гр.х
Еироихактат) ход то S'ep.a Вороталр.ат xai то fHjxa Воикат^оотсду, хг?>-
-w. лера тор Aavarcpeux: потарюи..., т. е. „да се знае, че четире
отъ печен'ЬжкитЬ племена, именно племето Куарцицуръ, пле-
мето Сирукалпеи, племето Вороталматъ и племето Вулацос-
понъ сж разположени отвждъ рЪка ДнЪпъръ". Лесно е да се
види, че тука пакъ сж изброени казанитЪ вече племена,
само че предъ имената имъ стой оше по една дума, ве-
роятно, името на главатаря въ врЪмето, когато е писалъ
БагрЪнородни; но при това изброяване се споменува не племе
Цопонъ, а Цоспонъ (Вулацоспонъ). А това показва, че дори
името Цопонъ, отъ което се мжчатъ да извадятъ името „шопъ",
не е сигурно. Отъ горЪказаното се вижда, че историческата
основа на разглежданото мнение за произхопа пи _имвн
,шопъ“ е съвсЪмъ слаба или, по-право, не сжществува. Остава
д разгледаме, доколко това мнение може да намЪри под-
крЪпа въ облгьклното на шопипиь.
Пръвъ изказа мисъль, че печенежкото влияние върху
шопитё личи и въ техното облекло, Д. Е. Т(акела) въ спо-
менатата си статия „Шопите*4, въ спис. „Светлина". Следъ
него сжщата мисъль изказа по-определено г. Йорд. Ивановъ,
който, както видехме, лише: „Любопитно е сжщо да се за-
бележи, че печенежката носия — кжси дрежки до надъ ко-
ленете и кжси ржкави съответствува досжщъ на сегашната
шопска носия, особено въ Софийско".1) По този случай той
посочва гл. 37 отъ De administrando imperio, дето се говори
за облеклото на некой печенеги. Но истина ли кжсите до
надъ коленете дрешки и кжсите ржкави сж носия само на
шопите и иматъли последните една напълно обособена носия ?
Думата тука е само за мжжка носия, понеже за нея го-
вори Константинъ Багренородни. Повечето отъ писателите,
конто сж писали за шопите, посочватъ за особеность на
техното облекло не кжсите дрешки, а белите и тесни бе-
невреци. Така, Иречекъ казва: „При хана’на селото Стол-
никъ, отъ гдето се отваря хубавъ изгледъ на Витоша и Рила,
напущаме и полето и Шопите съ техното наречие и бели
дрехи; влизаме въ планини, виждаме население въ облекло
отъ тъмно кафяна аба и слушаме вече източно наречие2).
По-подробно сжщиятъ описва носията въ Софийско така:
„Въ Софийско мжжьете, а особено момчетата носжтъ сжщо
и малки леки светлочървени фесчета, съвършено различии
отъ турския фесъ съ неговия пискюлъ. Инакъ Софийската и
въобще шопската мжжка носия е бела като снегъ отъ до-
машна вълнена материя: тесно забунче съ ржкави и тесни
гусарски гащи или беневреци; втората дума е позната по
*) СЬверна Македония, стр. 42.
2) Пжгувания по България, стр. 292.
По произхода на името .шопъ'
141
ц-Ьлия полуостровъ, въ РодопитЬ тъй добрЪ както и въ Дал-
мация. Ризата е обшита съ богатъ шевъ най-вече съ червена
боя. Около тЬлото блЪщи една стжпка и повече широкъ,
твърдо червенъ вълненъ поясъ, н'Ьколко пжти обвитъ около
тЬлото. ПонЬкога облачатъ нЬкакъвъ си синъ грубъ клаш-
никъ безъ ржкави, или чернокафява връхна др'Ьха съ бЬли и
сини р^Ьзки. Зимно врЪме мжжье и жени ноожтъ овчи кожуси.
обърнжти съ вълната на вжтрЪ." *) Въ Кюстендилско Краище,
дЬто шопит'Ь сега носятъ повече (700/о) потури и панталони,
допрЪди 20 години сж носЬли б’Ьли беневреци2). Поради
бързото изчезване на б’Ьлит'Ь дрехи тамъ, долактанецътъ
вече не се ср’Ьщалъ, както казва Захариевъ, който чрЪзъ
неговата липса се старае да докаже славянщината на краи-
щани. Но по-рано и бЪлиятъ долактанецъ, както и бенёвре-
цитЬ ще да сж били въ обща употр-Ьба у посл-ЬднитЪ. Така,
Верковичъ, чиито свЪд'Ьния за Кюстендилско и Кратовско се
отнасятъ къмъ 1866 г., пише за шопскитЬ села въ Краище
слЪдното: „Костюмъ ихъ состоитъ изъ узкихъ и обтянутыхъ
панталонъ и короткой со сборками куртки изъ б’Ьлаго тол-
стаго сукна домашнаго издЬл!я“. 3) Липранди, чиито свЪдЪния
сж били събирани въ края на първата третина отъ XIX в.,
пише, че шопитЬ въ Кратово, Джумая, Кюстендилъ, Дупница.
БрЪзникъ и Радомиръ носЬли .особенную одежду, состоящую
изъ узкаго нижняго платья б'Ьлаго цвЪта и таковой же
куртки*4) И Ефр. Карановъ, който най-добрЪ познава шоп-
скитЬ села въ Кратовско и Кумановско, изтъква, че- жите-
литЬ на тЪзи села се обличатъ въ б^Ьди беневреци, гЬсни и
б’Ьли клащнени долами съ черни гайтани по шевоветЪ. За-
това тё се наричатъ „б^ли шопи" за разлика отъ шопитЬ
въ Кюстендилско и Пиянечко, конто се назвать „черни"6),
Но както беневрецитЬ, така и долактанцитЬ и б'ЬлИтЪ
долами не сж специялно шопско облекло, а се носятъ и въ
сЬверо-западна България, гд“Ьто дори пр’Ьобладаватъ, и въ
Ор'Ьховско и ПлЪвенско низъ полето, па дори и въ източна
България. Доста е чов-Ькъ да прочете .Жива старина" отъ
Д. Мариновъ и да разгледа пом-ЬстенитЬ въ нея портрети,
или пъкъ да иде въ Етнографическия музей, за да се убЪди, че
както б’Ьлит'Ь беневреци, долактанецътъ и доламата, така и
червениятъ поясъ съ ремъкъ върху него, па и червениятъ
подкапникъ сж обикновено облекло на по-гол’Ьма часть
отъ полскитЬ села въ Видинско, Б'Ьлоградчиско, Кулско,
') ф- 94.
2)	Йорд. Захариевъ. Кюстендилско Крайще, стр. 87.
•’) Верковичъ, С. И Топографическо — этнографически очеркъ
Македон1и, стр. 223.
Болгар1я. Изъ записокъ И. П. Липранди, стр. 34.
’’) .По етнографията на Македония", въ Сборн. за нар. умотвор.
IV, 288—9 стр.
142
Юрд. Трифоновъ
Ломско, Берковско, ОрЪховско, Вратчанско и ПлЪвенско х).
Сжщото облекло срещаме отчасти и между полското население
въ средната часть на крайдунавска България, у тъй-нари-
чанитЪ хърцои. Както е забЪлЪзалъ проф. Милетичъ, насе-
лението не само въ западна, а и въ срЪдна България нарича
поленцитЪ „беневрёчане", а балканджиитЬ „шалваране". Бе-
неврецитЬ не сж принадлежность само на шопската носия, а сж
часть отъ по-старо облекло, еднакво свойствено на поленцитЬ
и въ западна, и въ източна България, докато широкитЪ гащи,
главно чернитЬ, сж пр’Ьдимно балканска носия. У тъй-наре-
ченигЬ „хърцои“, т. е. у жителитЬ на източната крайдунавска
равнина, и доднесъ се пази тукъ-тамъ старата носия: „клаш-
нйкъ, дорамче, долактаникъ, късаче, елёче, поясь“2). Така,
въ с. Лъжене (Свищовска околия) българигЬ павликяни
носятъ тЬсни абени беневреии; въ Разградско и Поповско
зиме носятъ тЬсни като панталони абени черни гащи —
„бирнеци" — конто по-рано сж били отъ бела аба, като
шопскитЬ „беневреци". Сжщото е било и въ Елена, гдето
преди стотина години дори поповегЪ сж били бЪлодреш-
ковци (ib. 49).
И така, ако кжситЪ дрешки и долактанцигЬ или пъкъ бе-
неврецитЬ сж признакъ на печенЪжщина, посл'Ьдната би
трЪбвало да се търси еднакво у всички поленци бъл-
гари, а не само у шопитЪ. Въ сжщность, обаче, за
нищо . печенЪжско не може да става дума въ долак-
танцитЬ, защото думитЬ на Константина Багренородни н"Ь-
матъ прЪдъ видъ обикновената носия на печен'ЬгитЬ, а гово-
рятъ за обл^Ьклото на малка часть отъ ткхъ, останали да
живЪятъ наедно съ узитЬ въ днешна южна Русия. Ето какво
разказва Багренородни: „ТрЪбва да се знае, че въ времето,
когато печенёгигЬ били изгонени изъ земята си, нЪкои отъ
техъ пожелали да останатъ тамъ, поселили се наедно съ
тъй-наричаните узи и досега се намиратъ помежду имъ, като
иматъ тези признаци, конто ги отличаватъ и посочватъ, кои
сж и какъ имъ се е случило да се откжснатъ отъ своите,
понеже дрехите имъ сж скжсени докъмъ коленете, и рж-
кавите сж отрезани отъ рамената (ако wv ppayjovwv апохгхо|1-
jxeva), за да покажатъ чрёзъ това, че те сж откжснати отъ
своите родственици (ако twv Jotwv) и съплеменници* (zai бро-
-fjXwv'3). Отъ тия думи се вижда, че само часть отъ печене-
гите, и то съ известна цепь, носели кжси дрехи безъ рж-
кави, следов, не долактанци, а дорамчета или глухчета4).
’) Вж. Жива старина, кн. II.
2) Милетичъ. Старото българско население въ сЬверо-източна
България, 28—9.
3) De admin, imperio, гл. 37.
Д. Мариновъ, Жива старина, стр. 12.
По произхода на името ,шопъ*
143
Сжщите думи ни показватъ, че у печенЪгитЪ, както и у други
народи, облЪклото не е било нЪщо непромЪнимо, та да пра-
вимъ по него заключения за племенната принадлежность на
некой народъ следъ хиляда години. Яко пъкъ искаме да
търсимъ извора на тесните дрехи у нашитЬ поленци селяни,
съ по-голЪмо право можемъ го нам-Ьри у старите българи,
отколкото у печен-ЬгитЬ, макаръ да е вероятно, че и послёд-
нитЬ сж го имали. Лбрахимъ ибнъ-Якубъ, който е ималъ слу-
чай да види пратеницитЬ на царь Петра при германския им-
ператоръ Отонъ I, свид’Ьтелствува, че носёли тёсни дрехи и
се опасвали съ дълъгъ поясь, върху който имало коланъ,
украсенъ съ златни и сребърни пулове г).
И така, мнЪнието, че днешнигЬ шопи длъжатъ името
си на печенежкото племе Цопонъ, не може да бжде под-
кр'Ьпено нито съ исторически свидЪтелства, нито съ КгЬсто-
жителството, типа и обл’Ьклото имъ. Сжшо така то не може
да бжде подкрЪпено и съ звуковата близость на думитЪ
„шопъ*) ** и .Цопонъ", защото тази близость е само привидна,
а не сжщинска. Както видЬхме, Такела, за да обясни прЪ-
минуването на „Чопонъ" (както може да се предполага, че
е звучело Tcqkov у печенЪгигЬ) въ „шопъ", е билъ прину-
денъ да приб'Ьгва до нев-Ьроятното предположение, че за
това прЪименуване сж съдЪйствавули византийскитЪ чинов-
ници гърци, конто най-напр^дъ изговаряли „цопъ" вместо
„чопъ“, а за да избЪгнатъ „отегчителното зизикане", почнали
да изговарятъ „сьопс" (Siops); мЪстното пъкъ население,
което знаело, че гръцката сричка sio крие въ себе-си то,
почнало да изговаря вмЪсто siops — шопе. Излиза, споредъ
мн-Ьнието на Такела, че мЪстното население е тр-Ьбвало да
учи своето име отъ гръцкитЬ чиновници, и,то по книжовенъ
пжть, чр-Ьзъ гръцко писмо. По-несполучливо предположение
мжчно може се измисли. Въ сжщность, ако подъ	се
крие „Чопонъ", местного население въ западна България
требваше да го изговаря или „Чопонъ", както си е звучело
първоначално, или „Чепонъ", понеже въ старобългарски е
било обикновено, о следъ небните съгласни да минува въ е\
но въ никой случай не „шопъ". Лко пъкъ печенежкото
племе, отъ което се предполага, че иде името „шопъ", се е
изговаряло „Шопонъ”, Константинъ Багренородни щеше да
го напише а не	Я верного е, че между името
на въпросната печенежско племе и днешните шопи нема
нищо общо. Най-после, нема никаква причина въ името
Чопонъ да изчезне сричката он, за да остане Чопъ.
Сега да разгледаме мнгьниепю на Шафарика, че „топи"
нроизлиза отъ името на старото тракийско племе
*) Вж. статията на проф. В. Н. Златарски, „ИзвЪстията на Лбра-
химъ ибнъ-Якуба за българит^.
144
Юрд. Трифоновъ
^xr.vZv.. Както видехме, той не се спира върху звуковата
страна на въпроса, може би, защото е мислелъ, че думитЪ
„сапеи" и „шопи" сж тъй близки по звукъ, че е излишно
да се обяснява, какъ е произлЪзла едната отъ другата. На
П. Р. Славейкова пъкъ това мнение се стори съвсЬмъ неве-
роятно, та той се отнесе къмъ него прЪнебрежително и го
отвърли безъ разглеждане: „Дървени некой филолози", пише
той, „до тамъ сж заишле.щото искатъ да произведатъ назва-
нието Шопи отъ старо тракийското племе Сапеи, който жи-
вели некога си татъкъ нейде покрай Егейското море. Това
мнение като твърде претенциозно ние отхвърляме1)**. Въ
сжщность, макаръ мнението на Шафарика да е фактически
неверно, фонетичната му основа съвсемъ не е така неве-
роятна, както може да се помисли на пръвъ погледъ. Въ
много стари трако-илирийски племена а на славянска почва е
минало въ о, безъ съмнение, защото е било кжсо (а): Мяруос;
— Морава, Salona — Солинъ, Asamus — Осъмъ, Timaeus
— Тимокъ, Тессалоникъ — Солунъ и др. По-мжченъ е въпро-
съть съ преминуването на $ въ ш. И наистина, както забе~
лезва вече Иречекъ, тракийско s и на славянска почва си
остава с: Тессалоника — Солунъ, Лсамусъ — Осъмъ, Salona—
Солинъ и пр. Но ние днесъ не знаемъ тракийската фонетика
дотолкова, че да отхвърлимъ категорично възможностьта, 5
да премине въ ш. — толкова повече, че има случаи отъ пре-
минуване на съскави съгласни въ шушкави, напр. Скодра
или Скадра — Шкодра, Тб'До; — Тжжа (Тонжа) и Тунджа,
Naisus — Нишъ. Разбира се, тази предполагаема възмож-
ность би требвало да се има предъ видъ, само ако други
фактове направятъ вероятностьта, че „шопи" произлиза отъ
„сапеи", по голема. Но такива фактове въ сжщность нема;
а наопаки — историческите и етнографските подадки гово-
рятъ противъ разглежданата хипотеза. Преди всичко, ста-
• ротракийски племенни имена изобщо не сж запазени до
днесъ. Едничко изключение, може би, съставятъ имената на
агрианите и леоните, за конто може да се допусне, че -сж
дали началото на .граовци" и „пиянци'1, разбира се, като
сж осмислени чрезъ думите „грахъ" и „пиянецъ* 2)"; а въ
днешните български земи старите писатели споменуватъ не-
колко десетици тракийски племенни названия. При това, на
„граовци" и „пиянци" отговарятъ местните имена Граово и
Пиянечко (старото Пнмшцк); а отъ „шопъ“ се употребява
главно турското „Шоплукъ", което показва не много стария
произходъ на последното географско название, докато името
„Шопско" е редко. Стари тракийски названия се криятъ
главно въ имената на реки и селища; но вече сж тъй про-
9 Н-Ьколко думи за шопитЬ. Период, спис. (Софийско), IX, 122.
2) Вж. Йорд. Ивановъ, Скверна Македония, 2 и 32.
По произхода на името „шопъ'
145
мЪнени, щото само научнитЪ издирвания могатъ да ги от-
криять. Въ послЪдно врЪме съ издирването на такива се за-
лови особено нашиятъ ученъ г. Ст. Мльденовъ въ своитЬ
статии: „Имената на десеть български рЪки“ и „Имената на още
десеть български р’Ьки1)*'. Такива сж: Витъ — Utus, Искъръ
— Oescus, Морава — Маруос:, Струма — 2трир,и>у, СтрЪма —
^еррх;, Тунджа — Tov^og, Девня — Аифгауа, Рила (Р’ым) —
РойХо; и пр.; имена на племена, както се спомена, сж толкова
рЪдки, че, за да приемемъ връзката между „шопи- и „сапеи ',
тр"Ьбва да имаме достатъчно доказателства, на първо м"Ьсто
исторически. Както видЪхме, Шафарикъ не е далъ такива:
той се основава на Тукидита, а не посочва, кое м^Ьсто отъ
неговата история има пр"Ьдъ видъ. Въ сжщность, посл"Ьдниятъ
не само несвид^телствува, чесапеигЬ, конто жив’Ьели на мор-
ския брЪгъ ср"Ьшу островъ Тасосъ, въ Сапейската иди Фи-
липската клисура, произлизали отъ кореннитЁ сапеи или
синти, конто ужъ жив’Ьели по наи-горна Струма, както твърди
Шафарикъ въ своята статийка за шопитЬ, но никакъ и не
споменува за сапеи, а говори само за синти. Като излага
събитията прЪзъ третата година отъ пелопонезската война,
той разказва (II, 98), че, когато тракийскиятъ царь Ситалкъ.
като съюзникъ на Атина, отивалъ съ войската си срЪщу ма-
кедонский царь Пердикасъ и ср-Ьщу халкидянигЬ, миналъ
най-напрЪдъ прЪзъ собствената си земя, послЪ пр’Ьзъ Кер-
кине* 2 *), необитаема планина между синтитЪ и пеонцитЬ...........
Като минавали планината откъмъ одриската земя, надесно
имали пеонцитЪ, а налево синтитЬ и медигЬ8). Проф. Каца-
ровъ приема че синтитЬ сж жив-Ьли на югъ отъ Струма, въ
източната часть на Керкине (подъ това име, споредъ него,
се крие днешната Б"Ьласица съ Благуша), въ долината на
Буткова рЪка и при Струма. Че синтитЬ се наричали и сапеи,
за това свид'Ьтелствува не Тукидитъ, а Страбонъ, който пише
(XII, 3, 20): „Часть отъ тракийцитЬ се наричали синтии
(-ivTtc;), послЪ синти (Sivrot), послЪ саи... ТЪ тъй сжщо сега
се наричатъ сапеи; понеже тЪ всички живЪяли около Нбдера
и’тюостровитЬ около Лемносъ4 *)“. На друго мЪсто (VII, 43)
Страбонъ, като описва бр^га на Егейско море ср-Ьщу остро-
витЬ Тасосъ и Лемносъ, споменува най-напрЪдъ за Бистон-
ското езеро (днешния Буру-гьолъ), а слЪдъ това казва:
„Сл-Ьдъ езерото, къмъ вжтр-Ьшностьта се намиратъ: Ксантия,
Маронея и Исмаръ, киконски градове; градътъ Y смаръ се
нарича сега Исмара и е разположенъ близу до Маронея.
Наблизу се излива и езерото Исмарида. Тамъ сж и тъй на-
1; Списание на Българската Академия на наукитЬ, кн. X и XV.
2) Или БЪласица и Благуша. или пъкъ Малешевска планина.
Кацаровъ Г. и Дечевь Д. Извори за старата история и геогра-
фия на Тракия и Македония, стр. 34.
4) ib. 122.
Сп. на Бьлг. академия. Кн. XXII.	Ю
146
Юрд. Трифоновъ
реченитЪ „Тасоски глави". Надъ тЬхъ сж сапеигЬ1)*. Още
по-точно описва той жилищата на сапеитЬ въ IV, П, като
казва, че Неста (Места) „мне подножията на планината Пангей
и тече между пр'Ьд’ЬлитЪ на халетитЪ, диобеситЬ, карбиле-
ситЬ, посл'Ь на бригитЬ, сапеитЬ и одомантитЬ2).
И така, сапеитЪ, споредъ Страбона, сж жив-Ьли блиэу
до морския брЪгъ, къмъ устието на Места. Тамъ сж живЪли
rb още въ вр^мето на Херодота, който, като разказва (VII,
110), че Ксерксъ въ похода си срЪщу Елада миналъ покрай
днешния Буру-гьолъ и прЪзъ р. Места, изброява племената,
пр"Ьзъ чиято земя лежелъ пжтьтъ му, така: ,R тракийскитЬ
племена, прЪзъ чиято земя прЪминалъ, сж слЪднитЬ: пети,
киконци, бистонци, сапеи, дерсеи, сатри*3). Я ако синтитЬ
конто живЪели въ коритото на Струма, сж се наричали, спо-
редъ Страбона, и сапеи, защото «всички жив-Ьели около
Нбдера и по островитЪ около Лемносъ", — явно е, че дви-
жението имъ е било къмъ сЬверо-западъ, а не къмъ югь.
По най-горното течение на Струма синтигЬ не сж живЪли:
тамъ сж били жилищата на агриянитЬ, а по-долу, между
послЪднигЬ и жилищата на синтитЬ, сж жив'Ьли медитЬ. За
това ни разправя пакъ Страбонъ, който пише (VII, 36): «Не
само Аксий почва отъ областьта на агрианитЬ, ами и Стри-
монъ; той извира у агрианигк, тече прЪзъ земята на медигк
и синтитЬ и се влива въ морето на границата между бисал-
титЬ и одомантитЬ"4). Всичко това показва, че Шафарикъ,
който явно е ималъ пр-Ьдъ видъ свЪдЪнията на Страбона, е
цитувалъ по паметь, както изглежда да е цитувалъ и мнЪ-
нието на Григоровича, за което споменува въ статийката си
Vyklad nSkterych pomlstnych jmen u Bulgarflv; а Дриновъ,
който сжщо приписва на Тукидита свидЪтелството, че са-
пеигЬ се били приселили по долна Струма отъ друго мЪсто
(Съчинения, I, 182), се е облегналъ върху авторитета на Ша-
фарика, безъ да направи самъ справка у Тукидита. За насъ,
обаче, е важна не грЪшката на Шафарика и Дривова, а
въпросътъ, отдй накжд’Ь е имало движение на сапеи, за-
щото мнЪнието, че „шопи" произлиза отъ «сапеи" може да
бжде поддържано и независимо отъ думигЬ на тЪзи учени.
Яко за подцържането на това мнение могатъ се намЪри осно-
вания, то трЪбва да бжде прието независимо отъ това, кой
го е изказалъ най-напрЪдъ и какъ го е защищавалъ. Тъкмо
затова ние приведохме горнигЬ изписки отъ Страбона, а не
за да докажемъ грЪшката на ШафарйКа, която е доста явна.
Както видЬхме, името ,шопи“ се срЪща дори въ Петричко,
т. е. тамъ, д'Ьто сж допирали жилищата на синтигк, за
) ib , стр. 115.
2) ib. 131.
3) ib. 21.
‘) ib 114.
По произхода на името „шопъ'
147
конто Страбонъ казва, че се викали и сапеи. Л ако е така,
явява се въпросъ: не може ли се допусна, че тькмо тази
область е първото отечество на името „шопи" и че оттукъ
то се е прЪнесло къмъ сЬверъ дори до Софийско и Пиротско
наедно съ пр-Ьселването било на сипеитЪ, било на българ-
ското племе, върху което е приминало тЬхното име? Този
въпросъ не е неумЪстенъ; напротивъ, възможностьта да бжде
поставенъ въ свръзка съ фонетичната вероятность, „шопи*
да произлиза отъ „сапеи", прави разглежданото мнение за
произхода на името „шопи- едно отъ най-сериозните измежду
всички, конто сж се явили досега, въ всёки случай много
посериозно отъ мнението, че името „шопъ- произлизало отъ
печенежкото Т^отоу. Споредъ насъ, обаче, на този въпросъ
требва да се отговори отридателно, и хипотезата за тракий-
ски произходъ на „шопъ* требва дс се признав з'а не-
сполучлива.
Доказателства за това ни давать, преди всичко, исто-
рическите сведения, конто приведохме. И наистина, за да
се пренесе името „сапеи- откъмъ Бутково и Петричъ до
Кратовско, Паланешко, Кюстендилско и Софийско, то би треб-
вало да се разпространи понапредъ въ местата на старите
пеони и агрияни и да измести техните имена; а това не е
станало Както видехме, Тукидитъ туря пеоните на северъ
•отъ медите и синтитЬ; а Страбонъ ги нарежда така, че на
югъ огь агрияните по Струма вървятъ медите, и следъ тЬхъ
синтите, за конто казва, че били сапеи. Споредъ това, за
да отидатъ синтите или сапеите до Паланешко и Кюстен-
дилско, требваше да изместятъ медите, пеоните и агрия-
ните ; а такова изместване, какво показватъ имената Пиянецъ
и Граово, не е станало. За насилствено пъкъ преместване на
южни племена на северъ историята не ни говори нищо. А
че българското племе, което носи името „шопъ- не се е по-
местило отъ югъ къмъ северъ до Пиротъ и София, показва
ни, отъ една страна, носията, а отъ друга — говорътъ Каза
се вече, че по носия шопите белодрешковци отъ Кратовско,
Паланешко, Кюстендилско Краище, Пиротско и Софийско сж
еднакви съ сънародниците ни отъ северозападна и дори
източна България; а проникването на черното облекло въ Кю-
стендилско Краище е скорошно, както ни показватъ чалмите.
Още по-сигурно доказателство ни дава ъоворъпъ на шоншть.
За да се приеме, че те сж прЬселнеци отъ юго-източна Ма-
кедония, требва л о би говорътъ имъ да е еднакъвъ съ тоя отъ
южнаМакедония, напр- съ говора въСолунско, Кукушко и СЬр-
ско; а такова нешо нема. Напротивъ, по-говоръ сжщинските
шопи въ Кюстендилско Краише се схождатъ съ българите
отъ Белоградчишко, западно Берковско, Пирдопско, Трънско,
Брезнишко и пр., защото изговарятъ общеславянските tj, dj
като ч и Ц; свеча (свещь), среча (среща), врачамъ (връщамъ),
148
Юрд. Трифоновъ
плачамъ (плащамъ), мачеа (мащеха), грацанинъ (гражданинъ)г
говецо (говеждо), преца (прежда), нарецамъ (нареждамъ),.
погаиамъ или погацуемъ (погаждамъ) и пр. Къмъ тоя ч, ц
говоръ откъмъ юго-западъ допира к’, г’-говоръ у шопите въ
тЬсенъ смисълъ на думата по Кратовско и Кумановско, конто
говорятъ: догагям. (гогаждамъ), рагям (раждамъ)1), а откъмъ’
изтокъ — щ, жд, говорятъ въ Кюстендилско и дори въ
самото шопско Кюстендилско Краище* 2). Въ Дойранско, Ку-
кушко и по на югъ не само нЪма ч, у, вместо tj и dj, но-
нема дори, осв’Ьнъ въ редки случаи, и к’, г’, а се ср'Ьща
редовно общобългарското щ, жд3 * 5). Сжщото е и въ Гевге-
лийско. Н понеже и въ Пр'Ьспанско, РЬсенско, Охридско,
Костурско и Леринско се срещатъ редовно щ и жд или ///'/,
жц, а само твърде редко к’, г’,*), — явно е, че ч, ц-говоръ
се е разпространявалъ не отъ югъ къмъ сЬверъ, а обратно.
До сжщото заключение ще дойдемъ, когато разгледаме дру-
гитЬ особености на шопското наречие, макаръ че и по го-
воръ шопите не сж тъй строго обособени, че да съставятъ
едно съвсЬмъ отделно цело. Покрай изговора на tj, dj като
ч, ц, най-явна отличителна чърта на шопското наречие се
явява замЪната на старобългарския ж съ у, вместо съ обще-
българския ъ или съ близкого до него а: рука, мука, удица
(вждица), )уже (вжже), зуб, дуб и пр. Тази замена срЪщаме
и въ Б"Ьлоградчишко, Царибродско, Бр'Ьзнишко, и въ Краище,
и въ Кумановско, Кратовско, Паланешко. Но и говорната у-
область се заобикаля отъ югъ съ ъ и ън • говори (дъб, зъб,
дъмб, зъмб) по цъла южна и югозападна Македония. Така, &
или ън, а не у срЪщаме въ Солунско, Костурско, СЪреско-
Кукушко, Воденско, Кайларско6) и пр. До сжщата у • область
се допиратъ вече въ Кюстендилско Краище, а още повече
низъ Софийско, Самоковско и Джумайско а • говори. Д и това
заобикаляне на у - наречие откъмъ югъ, юго западъ и изтокъ
съ&, ън и а говори доказва явно, че у-нарЪчие се е разпро-
странявало отъ сЬверъ къмъ югъ, а не обратно. — Къмъ сж-
щото заключение води разглеждането и на нЬкои други го-
ворни особености у шопитЬ; но на тЬхъ, като по-второсте-
пенни, е излишно да се спираме. Зам^ната на tj, dj съ ч, ц
и зам^Ьната на ж съ у сближава шопското нар-Ьчие съ руски
езикъ и го поставя по срЪдата между руски, сръбски и бъл-
гарски, макаръ по мофрологията си (склонение и спрежение)
и по синтаксиса то да си е българско. Поради това словин-
скиятъ ученъ Облакъ изказа предположение, че това наречие
’) Ефр. Карановъ. Народна Приказка. Период. Спис. (Софийско)
V, стр, 122.
2) Захариевъ, Иорд. Кюстендилско Краище. 177, 188—9.
3) Д. Мирчсвъ, Бёлежки по Кукушко-воденския говоръ Сборникъ
нар. умотв. XVIII, 453.
*) Проф. Б. Цоневъ, История на Българский езикъ, стр. 414 — 5.
5) ib. 496 -7.
По произхода на името «шопъ*
149
•се е откжснало въ старо време отъ карпато-руския (мало-
руски) езикъ1). Подобна мисъль бъ изказалъ по-рано П. Р.
Спавейковъ, който въ статията си „Неколко думи за шопите*
пише: «Тукъ ние само мимоходомъ ще споменемъ, че това
наречие (западното) се отнася къмъ плЪмената на задкар-
патскигЬ СловЪне, когато источното принадлежи на СловЪн-
скитЪ племена отъ южна Россия"2). Разбира се, че рускитк
свойщини въ нар'Ьчието на шопите не предполагать непре-
менно преселване откъмъ Карпатите. Могатъ да се напра-
вить предположения за преселване и отъ други места, па и
заддунавската область не води непременно къмъ Карпатите.
Но предположението, че руските свойщини въ шопското
наречие се длъжатъ на стари преселвания, не съдържа въ
себе-си нищо невероятно, колкото и да е недоказано. Освень
това, въ случая не може да се игнорира, поне<относно
заменяването ж съ у, и сръбскиятъ ез.; ала за тия въпроси
не е тукъ место да се говори.
Отъ гореказаното се вижда, че мнението на Шафарика,
което почива на сближение между имената „сапеи' и
»шопи", макаръ фонетически дане е невероятно, пакъ требва
да бжде отхвърлено, защото противоречи на етнографскитЬ
и езиковните особенэсти на шопите. Племето, съ което най-
много сесвръзва недобре определеното по место име „шопи",
е дошло отъ северъ, а не отъ югъ. Това ни показва и са-
миятъ типъ, доколкото може да се говори за особенъ шопски
типъ. Шопите не сж турански типъ, въпреки некой турански
чърти, забелезвани тукъ-тамъ между жените на несжщинските
шопи и срещани нередко и по други места въ България;
те не сж и старотракийски типъ, а сж чисти високи и
•стройни славяни. Види се, това е накарало П. Р. Славейкова,
който имаше тънъкъ етнографски усётъ, да търси корена
на името „шопъ" въ чисто българска дума, за каквато той
взима думата „шопка".
Славейковъ изтъкна единъ несъмненъ фактъ, че въ се-
гашно време името „шопъ" се употребява и като прозвище
за присмехъ и покруса. Така е било въ неговите младини,
преди 70—80 години, така е и сега. Ние вече споменахме
по-горе негового мнение, че имената „шопъ", „рупаланъ",
па, може би, и „помакъ" не значатъ нищо друго, освень
„хора диваци, простаци, дебеляци, хорияти, селяци, колибари,
балканджии", и че се давать отъ гражданите и отъ по-съ-
будените селяни на техните по-прости съседи. И И орд. За-
хариевъ изтъква, че гражданите въ Кюстендилъ и селяните
въ полето наричатъ планинците въ Краище „шопи“ въ сми-
съль на прости хора, простаци: „Айде бре шопъ! Ихь, ама
’) flrchiv fiir slav. Philologie, XVII, 603.
2) Период, спис. (Софийско), IX, 116—7.
150
Юрд Трифоновъ
дебела шопска глава, отъ нищо не разбира! Види ли река,,
вади лебъ да топи; онъ мисли, това е сё чорба отъ риба!*1)-
Въ сборника на Л. Каравелова „Памятники народнаго быта
болгаръ" (Москва, 1861 год ) сж помЪстени три анекдота, въ.
конто се осмива простотата на шопитЬ. Единътъ отъ тЬхъ
ги прЬдставя за глупави и осмива тЬхното войниганство, а
другитЬ прока рвать мисъль, че шопътъ не е виждалъ ни
сърпъ, ни печка (вж. стр. 154, 165 и 170). Но подигравател-
ното значение,съ което понЬкога се употрёбава името „шопъ*1,.
не е най важното, защото е несъмнЬно, че това име се дава
само на селяни отъ западна България и скверна Македония,
и то на планинци, конто единъ отъ анекдотитЬ, напечатани<
отъ Л. Каравеловъ, иркдставя, че не били виждали сърпъ.
Истина е, че „шопъ*, подобно на „рупаланъ* и „торлакъ", се
употрЪбява въ смисълъ на прсстакъ; но тъкмо това поставя
питане, защо понЪкждЪ се употркбява едно отъ тия прозвища,,
а понЬкжд'Ь — друго. Отговорътъ на това питане е въ сжщ-
ность решение на важна етнографска проблема. Ако, напр.,.
името „торлакъ" се срЬща съ значение глупакъ и въ Алба-
ния между геги и тоски 1 2), и въ България, па и у турцитЬ въ
смисълъ на отпуснатъ, разпасанъ човекъ, — то не може да
се свръзва съ „туръ“ въ „буй-туръ“, употрЪбено въ „Слово-
е плъку ИгоревЪ", както гадка Славейковъ3). Речемъ ли да-
го свържемъ първоначално съ албанцитЬ, както прави Ире-
чекъ, ние ще тркбва да обяснимъ, чркзъ какви албанци се
е пръснало то по разни мкста на България (Иречекъ мисли,
че това е станало чрЪзъ албанцигЬ башибозуци, употркбя-
вани при събиране на данъцигЬ)4); ако пъкъ го свържемъ
съ турското име на р. ДнЪстъръ — Турла (у Константина
Багренородни ТробХХо?), ние ще требва да търсимъ истори-
чески указания за преселване на некое племе откъмъ Дне-
стъръ. Сжщото е и съ много други етнографски имена: да
се разясни техниятъ произходъ, ще рече да се реши
единъ етнографски въпросъ. За името „шопъ" требва да
се разясни, защо се употребява само за селяни въ западна
България. Догаждането на Славейкова, че „шопъ“ въ сжщ-
ность значи колибарь. както ще видимъ, е верно; но об-
яснението на това име чркзъдумите „шопка", „сопъ“, „сопотъ"
не може да се приеме. Тези думи се употребяватъ не само
въ западна, а и въ други части на България, та, ако името
„шопъ" е произлезло отъ техъ, то би трёбвало да се дава
и на селяните въ послЬднитЬ. Самитё думи „шопка“,
„шопамъ се', редомъ съ „соповъ", „сопка*, старобългарското
сопель (свирка) и др искать разяснение, защото следъ с
1) Сборникъ за нар. умотв. и народописъ, кн. XXXII, стр. 86.
а) Иречекъ, Пжтувания, стр 490.
з) Период. Списан. (Софийско), IX, III
4) Княжество България, Часть I, стр. 68.
По произхода на името „шопъ*
151
н^ма мека съгласна, която да го прЪвърне въ iu. Сричката
то е нова въ български ез: старобългарскиятъ езикъ не
търпи тази сричка, освЪнъ въ чужди думи. Въ рЪчника на
Миклошича срЪщаме само една дума, която захваща съ тази
сричка:Шс,л«’Л\<?нн‘нкъ(прилаг. притеж.), взега изъ Троянската
приказка (вместо ТгХаримо;). ОсвЪнъ това, име съ такова
широко разпростанение, каквото е „шопъ*, тр-Ьбва да про-
излиза отъ име на често срЪщанъ пр’Ьдметъ. Както казахме,
Славейнрвъ не е довършилъ статията си, та не знаемъ, какъ
е свръзвалъ зачението на „шопъ" съ значението на „сопотъ"
(кюнкъ, водопроводъ) и „шопка"; а обстоятелството, че слЪцъ
тази си статия той написа и напечати много други, а
нея не довърши, показва, че той е намЪрилъ мжчнотия въ
нейното продължаване и че се е усъмнилъ въ своитЬ обяс-
нения. Между това, нЪкои негови думи показватъ, че той
се е приближилъ много до истинското обяснение на'„шопи“,
само че не му е било изЪстна подходната дума. Като изказва
мнЪние, че рупаланъ значи човЪкъ, който живЪе въ дупка,
той пише: „Не това ли значи и балканджия, човЪкъ който
не жив’Ье въ кжщи, а въ колиби? А това сжщото означава и
лШопь‘. Въ подлистна б’Ьл'Ьжка пъкъ казва: „Заб'ЬлЪжително
е, че въ собственно шопското наречие, споредъ както го
noropt опред%лихме, нЪма думата кжща ни кукя, а на мЪсто
кжща назвать хижа и изговарятъ го ижя *)• И споредъ моего
мнение, „шопъ" значи колибаринъ, само че, както ще ви-
димъ, негова изворъ азъ търся въ дума, която наистина има
значение на колиба.
Остава да разгледаме мнгънието на В. Григоровича, че
името „шопи" се намира въ свръзка съ „шваби". Както се
каза вече, за сжщностьта на това мнение можемъ да заклю-
чаваме само по възраженията, конто прави cptujy него Ша-
фарикъ. Споредъ Григоровича, началото на името „шопъ"
тр-Ьбва да се търси у нЪмцитЪ рудничари. За да разберемъ,
какъ е било възможно този сериозенъ ученъ да свръзва
„шопъ" съ „швабъ", трЪбва да имаме прЪдъ видъ мимохо-
домъ засегнатото вече отъ насъ обстоятелство, че името
„шопъ" се употрЪбява най-много въ рударскит-ё мЪста около
ОсоговскитЬ планини. Сега рударството въ тия мЪста, както
и другад"Ь у насъ, е изчезнало, но пр"Ьзъ миналигЬ 4—5
столетия то е цъвгЬло. Учители на нашитЪ рудари, както е
известно, сж били нЪмци „саси", т. е. сакси, саксонци, конто
прЪзъ XIV и XV в. сж разработвали руди както въ Босна и
Сърбия, така и у насъ. Въ писменигЬ паметници се споме-
нуватъ гЬхни селища въ село Чипровци (Берковско), но
HtMCKHTt названия, употр"Ьбявани и отъ рударигЬ въ Рила,
Самоковъ и Кратово, показватъ, че rb сж работили и въ тия
1) Период, спис. IX, 122.
152
Юрд. Трифоновъ
места *). Така, въ всичкигЬ тия рударски краища сгорията се
нарича шлакнб или шлякнб (отъ нЪмското Schlacke* 2). Въ ка-
менишката община близу при Царево село се намира село
Саса3), а друго при Кратово — С4се (Иречекъ. Пжтувания 447).
И въ Кратово, и въ Кюстендилско Краище се употрЪбява
името „утманинъ" въ смисълъ на рударски надзиратель (отъ
Huttenmann — надзиратель) и на рударь (отъ развалената
нЪмска дума Hiittmann — рударь4 *). Въ Самоковъ местото,
дЪто се стича разстопената руда, се нарича „ступъ" (или отъ
Stube — стая или отъ Stufe — руда6).
За връзка между името „шопи" и небългари рудари под-
сЬща и извЪстието на руския генералъ Липранди, който е
събиралъ своитЬ свЪдЬния въ края на първага третина отъ
XIX в. Въ своитЬ Записки, конто сж обнародвани едва въ
1868 год 6), но конто изглежда да не сж били неизвЪстни на
"ригоровича, той говори за шопи католици. Ето неговитЬ
думи: „Между православными Болгарами, живущими въ этой
Болгар1и: въ Кратовгъ, Брезникп>, Радомирп>, Кюстенди.иь,
Дупницгъ и Джуматъ, на половину живутъ католики или
унляты. Мне не случалось встречать удовлетворительна го
описан1я ихъ жилищъ. Православные называюгъ этихъ сооте-
чественниковъ-католиковъ Шопами, т. е. простаками, а въ
стране они известны подъ назван!емъ Павлилаянъ и По-
струмцевъ, по тому что они живутъ преимущественно по
берегамъ рЪкы Струмы"). Въ подлистна бЪлЪжка къмъ ду-
мата „простаками" Липранди казва: „Ихъ не должно сме-
шивать съ Шопами-Православными, живущими около Со-
ф!и, Ниша, вокругъ Витошъ — планины*. Наистина, както
забЪл’Ьзва г. Иорд. Ивановъ, въ разглежданитЬ бЪл-Ьжки чи-
слото на католицитЬ въ рударскитЪ мЪста е преувеличено
(вж. „СЬверна Македония", стр. 320); но въ случая трЬбва
да се има прЪдъ видъ, че Липранди трЪбва да е използу-
валъ свЪдЪния, събирани съ военна цЪль и по-рано отъ не-
гово време. За такова предположение ни давать поводъ
думитЬ му: „Мне не случалось встречать удовлетворитель-
наго описажя ихъ жилищъ". За какви описания на шопски
жилища може да става дума въ първата третина на XIX в.?
Явно, не за печатани, защото въ 1829 год. Венелинъ за
пръвъ пжть извести на книжовния светъ за българигЬ съ
t) Иречекъ, Пжтувания, стр. 447.
2) Иорд. Захариевъ. Кюстендилско Краище, 272.
:1) Списъсъ на населен Hit мЪсга въ Македония, Моравско и Од--
ринско, стр. 106.
О Период, списание XVII, 194.
’) Хр. Марковъ. ЖелЪзнитЬ рудници и мадани въ Самоковско.
Сборникъ за наполни умотворения, XV, 277.
*’) Въ „Чтен1я объ истор!и и древн.* за 1868 г. Ново издан!е се
яви въ 1877 год.
') Болгария. Изъ записокъ И. П. Липранди. Москва, 1877, стр. 20.
По произхода на името „шопъ"
153
своего съчинение „Древже и нынЪшже Болгаре въ полити-
ческомъ и релипозномъ ихъ отношежяхъ къ Росаянамъ".
ИзвЪстието на Липранди, колкото и да е преувеличено, сви-
дЪтелствува за доста многобройни чужденци католици, вече
побългарени. За rfexHOTO сжществуване намираме доказател-
ства и въ прЪданията за латинци и латински църкви въ Кю-
стендилско Краище, въ Самоковско и по други руда реки
места. Така, въ с. Божица се разказва, че първигЬ рудари
били „лятинци" (Захариевъ. „Кюстенд. Крайще", 273). Ла-
тинско село имало и на местото на старите гробища въ с.
Райчиловци (ib. 319). Латинска църква, споредъ преданието,
е сжществувала и на хълма »св. Атанасъ въ с. Габрашевци,
гдето преди 100-на години имало маданъ (ib. 506). Около 5
километра отъ Валмарска махала се намира градише, дето
преданието поместя некаквэ ,католишко управление*; а
въ махалата Стари Зли долъ има църквище поставено
върху основите на друго по-старо, което се нарича св.
Магделена, — явно съ западенъ изговоръ (ib. 388). По-
нейде преданието, вместо за католици или латинци, говори
за „павликяне 1)“. Както ще кажемъ по-долу, подъ „ла-
тинци *, „католици" и „павликяни* едвали може да се
търсятъ все немци сакси, или все българи павликяни и
католици. Но отъ казаното се вижда, че поставянето на
името ,шопи“ въ некаква връзка съ рударите немци не е
неуместно. Самиятъ произходъ на „шопи* отъ „шваби“, за
какъвто, споредъ Шафарика, мислелъ Григоровичъ, не е тол-
кова невероятенъ, като се вземе предъ видъ изговорътъ на
шваб, като швоб, както се чува въ устата на некой немци. Л
немските думи и сдомените за католици у рударите въ
сжщинския Шоплукъ навеждатъ на мисъль, че името „шопъ*
може да има връзка съ езика на саксите рудари и поставятъ
въпроса: това име нема ли прекъ или косвенъ немски
произходъ?
3. Други възможни предположения за произхода на
„шопь*. — Въ тоя редъ на мисли, преди неколко години бе
ни дошло на умъ сближението на „шопъ* съ немската дума
Schopf — перчимъ. Между друго, бЬше ни обърнало внима-
нието едно съобщение на Стефана Герлаха (отъ 1578 г.), че
въ Куру-чешме (днешна Бела-Паланка, между Пиротъ и Нишъ)
дори попътъ билъ съ остригана отпредъ глава, а само от-
задъ ималъ дълъгъ перчимъ. Герлахъ пише: „той (попътъ
има космите остригани по гръцки както въобще българите
по гръцкий обичай оставятъ отъ задъ на главата единъ дълъгъ
и големъ перчинъ (Schopf), а отъ предъ съвсемъ си остриг-
ватъ космите), и вънъ отъ литургията се облича, както и
’) Г. Н. Златарски Mui рияли по геологияга и минералогията на
България. Период спис. XVII, 194.
154
Юрд. Трифоновъ
другитЪ българи, само че носи едно попско калпаче“ (по
пр-Ьвода на Иречека въ Период, списание (Софийско), VII,
123). У насъ се яви питане, дали името ,шопъ“ не се длъжи
на рударигЬ саксонци, конто сж можели да наричатъ запад-
нобългарския селянинъ подигравателно .Schopf", т. е. пер-
чимъ, както малоруситЬ се наричатъ хохли (отъ хохолъ —
перчимъ). И наистина, щомъ на славния тюбингенски профе-
соръ перчимътъ на попа е направилъ впечатление, та го
отб’Ьл'Ьзва въ дневника си, зато перчимитЪ на западно-
българскигЬ селяни да не сж привлекли вниманието на ру-
даритЪ сакси и да сж ги накарали да употрЪбяватьподиграва-
телното име „шопфъ“? Така се появи седмо обяснение на
името »шопи*, което, обаче, не биде обнародвано, защото
подигаше нЬкои съмн’Ьния. Пр^Ьди всичко, ако се приеме
това обяснение на името „шопъ", ще излЪзе, че послЪд-
ното се е давало само на българитЬ селяни, безъ да засЬга
самитЬ му автори—католици; а това противорЪчи на спо-
менатото съобщение на Липранди, че въ рударскитЬ Mt-
ста имало шопи католици. Осв'Ьнъ това, ако произвеж-
даме „шопъ“ отъ Schopf съ подигравателно значение,
не можемъ обясни широкото разпространение на това
име както у българи, така и у турци. ПодигравателнитЬ
прозвища съ чуждъ произходъ, каквито сж „умплешъ“
(така казватъ габровци на севлиевцитЬ) и .хърцои “
(така наричатъ търновци и горно-орЪховчани самоводче-
нитЬ и другитЪ селяни въ полето) иматъ по ограничено раз-
пространение, и отъ тЪхъ иЬма произведено топографско
име, каквото е .Шопско*, „Шоплукъ". Отъ друга страна,
перчими сж се носили не само въ западна, а и въ източна
България (вж. Милетичъ. Старото население въ сЬверо-из-
точна България, стр. 40,49,62,71), па и въ Македония, напр.
въ Горни-Пологъ (Сборн. нар. умотв. IV, 293). Не сж били
неизв-Ьстни тЬ и на други народи, па и на самитЬ нЪмци,
както показва и името Schopf. ПосоченитЪ възражения cptiny
прЪдположението, че „шопъ“ произлиза огь Schopf, ни на-
караха да търсумъ друго обяснение на разглежданото име.
ИзвЪстието на Липранди за шопи католици, както и
несъмнЪниять фактъ, че учители на нашитЬ рудари въ XIV и
XV в. (за рударството отъ по старо врЪме тука не е дума)
сж били сакси католици. напомнять името лшокацъ“ у сър-
бит^Ь и пораждатъ въпросъ, дали между послЪдното и името
»шопъ“ н4ма нЬкаква връзка. Както е известно, православ-
нитЬ сърби наричатъ „шокци* своитЬ сънародници католици.
Обикновено „шокацъ" се произвежда отъ „шака“ (шъпа),
като се приема, че православнитЬ сърби сж нарекли като-
лицитЬ така, защото тЬ се кръстятъ съ ц^Ьда длань, безъ да
се обръща внимание на разликата между „шака" и „шокацъ".
Лко се допусне възможностьта, „шокацъ" да е произлЪзло
По произхода на името «шопъ*
155
отъ „шака", явява се вероятно и „шопъ* да е произл^зло
отъ „шепа" (шапэ), „шъпа“, като се приеме, че православ-
нитЬ българи сж наричали така рударитЬ католиии, конто
сж се кръстили съ цЪла шъпа. Така се явява осмо обяснение
на името „шопъ“, което би било въ съгласие съ обстоятел-
ството, че сжщинскитЪ шопи населяватъ главно рударскитЬ
мЪста около Осоговската планина, както и съ сръбското
„шокацъ". Слаба страна на това обяснение, както и на про-
извеждането „шокацъ* отъ „шака", е неговата фонетика:
както е мжчно да се промЪни та на то въ „шака“, така е
мжчно да се изкара „шопъ* отъ старобългарското шапэ.
Осв’Ьнъ това, при прЪдположението, че „шопъ* и „шокацъ*
произлизатъ отъ шапэ и шака, остава неясно подигравател-
ното, покрусното значение на „шопъ". Най-послЪ, въ бъл-
гарски имаме равнозначни глаголи „шоп(ну)вамъ се" и
„шок(ну)вамъ се“, отъ конто първиятъ се употр-Ьбя'редомъ
по България, а вториятъ ср'Ьшаме по-р%дко, главно въ Те-
тевенско (шбкнувамъ. Стойчевъ. „Тетевенски говоръ", 362).
ТЬзи глаголи допущатъ сжществителни „шопа* и „шока", но
сжщо така искать фонетично обяснение, понеже сричката
ию—не е старобългарска. Ако приемемъ, че у насъ е сжще-
ствувала нЪкога думата „шопа", и у сърбитЬ „шока*, макаръ
и отъ чуждъ произходъ. имената „шокацъ* и „шопъ* биха
се обяснили по-лесно. Значението на българскитЬ глаголи
„шоп(ну)вамъ* и „шок(ну)вамъ* — въвирамъ се, хвърлямъ
се въ каль, въ вода, въ прахъ — обаче не сочатъ на шъпа
(сръбски шака). Ще трЪбва да потърсимъ сжществително
„шопа* въ друго значение; а такова име, и то съ значение
на колиба, наистина е сжществувало въ западна България,
макаръ сега да е забравено. Огь него, ние мислимъ, е про-
изл’Ьзло нашето загатно .шопъ*.
Въ хубавата книга на Иорд. Захариевъ „Кюстендилско
Крайще* между имената на местности съ ниви и ливади на-
мираме Шопка, Шопуръ и Шопа, именно въ с. Лечевци
местность съ ливади Шопка (стр. 484), сжщо такава и въ с.
Груйнци (стр. 448), въ с. Горни-Коритенъ — местность съ
ниви Шопа (стр. 489). „Шопка* и „Шопуръ* вероятно про-
излизатъ отъ името на чошмено отвърстие съ значение на
соповъ, шулнаръ. Въ рЪчника на Герова намираме гЬзи
стихове: „Накарай мермеръ камьнье, Издигаи чешмж ша-
ренж Съ девятдесять шопури, Съ осьмдесять корыта*. Въ
Краище „шопуръ* значи не само голЪма шопка, а, както
има добрината да ни съобщи г. Захариевъ, оше местото,
д"Ьто кираджиитЬ спирать конетЬ си да пущать вода—тур-
ского „къшанъ ери*. Но що значи „шопа“?Въ нашитЬ рЪч-
ници тази дума не се срЪща. И г. Захариевъ, когото запи-
тахме за немного значение у народа, ако такова се помни,
не можа да ни даде потрЪбния отговоръ. Въ писмото си до
156
Юрд. Трифоновъ
насъ по този въпросъ, той пише: „Шопа — голема, сил на
чешма не шопори, а топа — хвърля като по тактъ струи
вода“. Но тЬзи му думи, явно,*Тчё~5асЬгатъ значениёто на
сжществителното „Шопа". Споредъ насъ, гор’Ьказаното име
на местность .Шопа", както и името „шопье" произлизатъ
отъ нарицателното „шопа" и „шупа“ въ смисълъ на колиба.
ВъЕленска община (Търновско) имаме махала Шупаци,') чието
име явно отговоря на „шопакъ". За „шопа" въ смисълъ на
изба говори вече Венелинъ въ „Древже и нынЪшже Бол-
гаре". Тамъ той съобщава (II, 17), че у старите ляхи из-
бата, въ която чиновницитЬ приемали донасянитЬ отъ насе-
лението данъци, се наричала „шопа" или „жупа". Макаръ че
„шопа" въ този случай може да е отъ „жупа", самата про-
мена сигурно се длъжи на името „шопа" въ смисълъ на ко-
либа. И наистина, това име се намира както въ полски, така
и въ малоруски, и въ чехо моравско-словашки езици. Въ пол-
ския речникъ на Линде срЪщаме Szopa съ значение на вре-
менна сграда, дето ставали едно време избори: Szopa elek-
cyina — der Wahlschoppen; но тамъ сж посочени и по обик-
новенитЬ й значения, конто се свеждатъ къмъ едно основно,
именно колиба, сушина, салашъ. И туренитЬ върху дървета
купи сено, по подобие на западнобългарските планински
листници, у поляците се наричатъ Szopy: Szopy skladowe па
drzewo (въ сжщия речникъ на Линде). Въ Малоруско-жмецкий
Словарь отъ Евг. Желеховский името шопа е обяснено чрезъ
Schuppen, bios mit einem Dache geschiitztes Stallgebaude, t.
e. сушина за добитъкъ безъ стени. И въ чехо-моравско-сло-
вашки ез. срещаме името Sopa съ значение на кй|па — хан-
гаръ, Schoppen, Schuppen (вж. Slownik Cesko-nemecky' Josefa
Jungmanna). Едвали може да има съмнение, че името „шопа"
въ гореказаните славянски езици произлиза отъ немските
думи Schoppen, Schuppen — колиба. Въ великоруски и въ
ста робъл га реки тази дума липсва. Явява се въпросъ: можемъ
ли да допуснемъ сжществуването й въ български? Струва
ни се, че това се налага отъ сжществуването на мест-
ность съ име Шопа въ Краище, единъ отъ главните цен-
трове на сжщинските шопи, както и отъ значението „коли-
баринъ", което Славейковъ дава на името „шопъ". Дали
името „шопа" е заето направо отъ немски презъ рударите
сакси, или се длъжи на поляци и словани, конто редомъ съ
немците сж идвали по насъ да работятъ руди — не може
да се каже положително. Селищата съ имена Ляхово (Па-
зарджишко), Ляшкови (Пещерско), Лешани (Охридско), Ле-
шокъ (Тетовско), ЛЬшки (Кочанско), Лахце (Тетовско) и др.
свидетелствуватъ за живуване на доста много поляци между
нашия народъ. Сжщо и рударскитЬ термини вигна (маданъ) —
1) Списъкъ на населенитЬ мЪста въ България, 114.
По произхода на името .шопъ*
157
чешки vyhen, коминъ на ковачница, словински vigenj —
самоковъ, крамаринъ — главатарь на кираджиитЬ, който
едно вр1вме откарвали беглишкото железо отъ Самоковъ въ
Цариградъ1), като да сочатъ, че подъ името „саси" ще сж
минували и западни славяни. Не е невъзможно, разбира се,
крамаринъ да произлиза направо отъ нЬмското kram — шатра
за стока и самата стока, отгд'Ьто kramer — дукянджия, тър-
говецъ; но по-вЪроятно ни се вижда, тази дума да е заета
чр'Ьзъ чехо-словашки kramar, защото сжшата се употр'Ьбява
и въ сръбски (крамар) и то все безъ пр'Ьгласъ на а въ е.
Къмъ такова заключение ни навежда и името мръндульё, съ
което наричатъ въ Кюстендилско Краище бЪли тЬсни ивици
платъ като панделки, обсипани съ дребни сребърни пари и
съ мониста* 2), и което (име) може да се сближи съ чешкото
тгпё — дребенъ, малъкъ. — Въпросътъ, дали името ьшопа
се е образувало направо отъ нЬмско Schoppen, Schuppen на
българска поява въ рударскитЬ центрове, или е заето чр'Ьзъ
поср"Ьдството на западни славяни, води и къмъ въпросъ, дали
това име не е по-старо отъ XIV и X/ в., откогато дохождатъ
у насъ нЪмци сакси да работятъ руда, дали то не е доне-
сено отъ пр’Ьселници изъ заддунавскигЬ български земи, как-
вито сж дохождали още отъ вр'Ьмето, когато маджаритЬ сж
се заселили въ сегашнигЬ си жилища, както и пр'Ьзъ вр"Ьме
на маджарско-българскитЪ войни пр'Ьзъ XII—XIV в.
Остава ни да кажемъ само това, какъ отъ сжществи-
телното „шопа" — колиба е могло да произл'Ьзе „шопъ".
Ние мислимъ, че това е станало чрЪзъ поср"Ьдството на
множествено число „шопи" и на събирателното „шопье" ко-
либи, което е захванало да се схваща и като множествено
число за означение на хора, та отъ него е образувано един-
ствено число „шопъ". Редомъсъ„ш ъ сее у з рЪбзшало и
„шопакъ", „шупакъ" (сравни колибигЬ съШупаци въ Еленско),
особено въ Македония, напр. у Офейкова (.La Macedoine",
128): Бугарите — тдпаците (варвари), безкнйжните и идо-
лопоклонниците, дбшле и ни кладе и своето име и своиоть
языкъ". Огначало то, може би, се е давало на работницигЬ
рудари, конто сж работили около рудитЬ и сж живЬли въ
колиби „шопи", а септЬ се е разпространило и върхудруги.
Не е невъзможно името „шопа" да е означава особенъ ипъ
лека постройка, съ чието разпространение се е разпростра-
нило и самото име. Изв'Ьстната обидность, която шопит'Ь
прЪди години сж намирали въ закачката „Куко, шопе! ,
кзкто разправя и Славейковъ въ много пжти споменуваната
по горЪ неговата статия, ние си обясняваме съ обегоятел*
П Вж. Хр. Марковъ. .Жел^знитЬ рудници и мадани въ Само-
ковско*. Сборн. за нар. умотв , XV, 276.
2) Захариевъ, Кюстендилско Краище, 91.
158
Юрд. Трифоновъ
ството, че вече въ ранна пролить следъ закукуването на ну-
кувииата рударитЪ сж започнали свояга тежка работа, която,
както пише Хр. Марковъ1), не се е прЪкжсвала и презъ
праздницигЬ, дори и на Великдень, щомъ врЪмето бивало
хубаво. «Куко, „шопе!“ първоначално те да се е схващало
като пждене на рударитЪ изъ селищата ие значило: .хайде,
шопе, куковицата вече закука, тука зе тебе нЪма место!“
По-послё съ тази закачка сж били свръзани разни анекдоти.
Може би, и поговорката .Излила му кукувица ума, да значи
слисала го, уплашила го и да се е отнасяла първоначално
пакъ къмъ рударитЬ. Впрочемъ, това сж предположения,
конто нЬмать голема важностъ при обяснението на ,.шопъ“.
И така, отъ 9-те възможни предположения за произ-
хода на името „шопи“, „шопъ“, отъ конто б сж изказани въ
печата по-рано, а 3 сж дошли намъ на умъ, най вероятно
ни се вижда предположението, че името „шопи* е произ-
лезло отъ наринателното „шопа", което се дължи на рем*
ското Schoppen, Schuppen и е произлезло или направо на
българска почва въ рударските места, или пъкъ, още по-ве-
роятно, чрезъ посредството на западни славяни —поляци или
чехо-словаци, който сж идвали или сж бивали докарвани отъ
турците да работятъ руди около Осоговските планини и Ви-
тоша. Както забелезахме въ началото на статията си, и
това предположение, както и други като него етимологу-
вания, си остава само вероятно. Предимство предъ другите
осемь предположения му дава обсгоятелство, че то може да
обясни всички фактове, свързани съ името „шопъ“, именно:
1) етнографското значение на последнего, 2) употребата му
за присмехъ и покруса, 3) сжществуването въ него на пър-
воначално небългарска и неславянска сричка, то, 4) свръз-
ването му главно съ планините, и то съ рударските места
около Осоговските планини и Витоша, и 5) липсата му въ
по-старите ни писмени паметници. Това го подига до сте-
пень на научна хипотеза. Намери ли се друго предположение,
което по-добре да обяснява казаните фактове, а особено
такива, конто не могатъ да бждатъ обяснени чрезъ него,
— нашето предположение, естествено, ще требва да му от-
етжпи местото си1 2)
1) Сборн. за нар. умотв. XV, 276.
2) Настрана отъ казанитЬ фактове стой употрЪбата на името
,шопъ“ въ смисъль на жълждъ, която употрЪба е посочена, не се знае
отъ кой изворъ, въ ручника на Герова. Тази употрЪба, ако само не е
погрЪшно посочена, не би могла да се обясни нито чр-Ьзъ едно отъ
досегашнигк предположения за произхода на .шопъ*.
ЛЛМИТЪ И ЗМЕИОВЕГБ ВЪ НЛРОДНЛТА
ПОЕЗИЯ
Отъ А. П. Стонловъ
Докладвано въ заседанието на Историко-филологични? клонъ
на 29. IV. 1920 г.
Госпожа Костанца Кисимова на 10 септемврий 1919
донесе даръ на Народния етнографски музей въ' София
нЪколко писма и ржкописи отъ първия си мжжъ Добри П.
Войниковъ, между който и една тетрадка съ български на-
роди п'Ьсни. Тетрадката има 38 листа (25X19 см.); на пър-
витЬ 26 листа сж написани 22 ггЬсни отъ Шуменъ и 1 отъ
Търново, наречени мжжки, а на останалитЬ 12 листа — 18
л^Ьсни, само отъ Шуменъ, наречени женски, съ втори бройки,
— или всичко 41 пЪсень. Къмъ посл-ЬднитЬ е отбЪлЪзана на
празенъ листъ бройка 19, но не е написанъ нито единъ стихъ.
ПЪснигЬ сж написани отъ ржката на Д. П. Войниковъ,
но кога именно, не е отб'ЬлЪзано. Ако се сжди по негови
р/жкописи отъ 1875 —1876 год. на еднаква хартия и мастило,
тЬ сж записани прЪзъ тия години. Отъ кого сж слушани
пЪснигЬ, не е забЪл’Ьзано. На повечето отъ тЬхъ е поставяно
заглавие. Значителни поправки сж внесени отъ самия Вой-
никовъ на п'Ьснит'Ь № № б, 7 и 29.
Графиката на п'ЬснитЪ е обикновена га българска азбука,
въ края на думитЪ съ ъ или ь, съ изключение на йоту-
вано ie и почти редовно iy вм. ю. Фонетиката на шумен-
<кия говоръ не е напълно спазена, нито сж поставени уда-
рения, съ изключение на отдЪлни думи. Въ заб’Ьл’Ьжка при
п-Ьсеньта „Масторъ Манолъ и жена му Тудора (№ 5) дава
правило за изговора на о безъ ударение на у, е — и и а —
на а затворено, както и при „Потурчваньето на единъ владика*
(,№ 9) за произношението на „<7-то подиръ ytc, ч, т толкози са
умЪкчава, щото са чуе на е‘, но въ текста не сж навредъ
спазени тия правила.	.
Оть тия ггЬсни три сж печатани въ Периодическо спи-
сание на Българското книжовно дружество съ ударение и
поправено фонетическо произношение на думитЪ отъ ре-
дакцията а именно: „Радичко и Богданъ' (I кн. 169—173),
„Милица и Марко1* и „Робиня и нейното момченце** (II кн.
164 — 168). Въ забЪлЪжката отъ редакцията къмъ първата пЪ-
сень, като се посочва, че пЪснигк сж доставени отъ г-жа
160
Л. П. Стоиловъ
Кисимова, и не сж написани строго фонетически отъ Войни-
кова, за това ги печата съ изправенъ шуменски изговоръ,
като дава обяснения на нЪкои думи и форми, сравнявайки
ги съ старобългарски.
Отъ тая сбирчица взимамъ три народни пЪсни, конто
ми даватъ поводъ, за да изложа, какъ сж прЪдставени ла-
митЬ и змейовегЬ въ нашата народна поезия, безъ да внасямъ
нЪкакви поправки въ езика имъ’).
СВЕТИ ГЕОРГИ ОБИКЯЛЯ СЪИТБИТЪ И УБИВН ЛАМЯ.
(„Светий Георги")* 2)
1 Тръгналъ ми е свети Георги
Сутринъ рану на Гергювъ-день
Да убходи зиленъ синуръ,
Зиленъ синуръ башъ пшеница;
5 На срЪща му сура ламя,
Сура ламя сжсъ три глави-
Светий Гйорги !утгуваря:
„Ой та тебе сура ламе,
Назадъ, назадъ, сура ламе:
10 Ше извадьк златъ буздуганъ,
Ше ти смажж ду три глави,
Ду три глави се ламински".
Ни пуслуша сура ламя.
Расърпи са светий Гйорги,
15 Чи извади златъ буздуганъ,
Та удари ду три глави,
Ду три глави се ламински.
Текнали сж ду три р^ки,
Ду три р’Ьки черни кърви :
20 Пръвня ртска пу урачи,
Пу урачи — башъ пшеница ;
Втора рЪка пу увчери,
Пу увчери прысну млЪку;
Третя р4ка пу лузари,
25 Пу лузари — ройну вину.
Стани нине, гуспудине,
• ТебЪ п"Ьимъ, Бога славимъ,
Уть Бога ти млогу здравье.
V Шуменскиягь говоръ научно е разгледанъ отъ Л. Мильтийъ,
Das Ostbulgarische. Wien, 19ЭЗ.
2) «Сжшата пЪсенъ обнародвана въ Бълг. Кн. 1858 изъ сборника
на Т. Шишкова, но не тъкмо както 1Ж чухъ въ Шуменъ".
ЛамитЬ и змейоветЬ въ народната поезия
161
Въ забЪлЪжката къмъ тая ггЬсень Вэйниковъ казва, че
сжщата пЪсень е печатана въ Български Книжица 1858
изъ сборн. на Т. Шишковъ, но не както я чулъ въ Шуменъ.
И наистина, първиятъ напечатанъ вариянтъ на тоя мотивъ въ
казаното списание II ч. кн. 10 стр. 78, съ единъ стихъ по-
вече, съ сжщия разм-Ьръ 4 X 4, но съ разлика, че третата
р-Ька е по копачи вм. по лозари, въвъ всичко друго сж
еднакви, иде отъ Шуменъ.
Тая п^сень е много обикната въ нашата народна
словесность като георгевденска и коледна п'Ьсень. Огъ нея ми
сж известии 50 печатани вариянти изъ разни м"Ьста
на български поселища. Споредъ съдържанието имъ разпрЪ-
д-Ьлямъ ги въ слЪднитЪ три групи: а) св. Георги обикаля
сЬитбитЬ на Георгевдень или на Спасовдень, за да види, дали
сж изкласили нивитЪ и иматъ ли нужда отъ дъжцъ, *) кдто срЪща
ту св. Никола 2), ту св. Илия3), ту св. Петка и св. НедЪля4), ту
св. Петъръ и св. Димитъръ5), ту св. Богородица °); б) осво-
бождава три синджира роби отъ самовила и потичатъ три
р-Ьки по орачи — б^ла пшеница, по овчари — пресно млЪко и
по копачи — руйно вино resp. по лозари, косачи *) и в) убива
ламя спасява царска дъшеря и погълнати отъ нея люди
+ пада дъждъ и съживява растенията и животнигЬ ).
Въ нЪкои отъ посоченитЬ вариянти на тоя мотивъ е
вл^зълъ епизодътъ за проклеваното отъ св. Георги на тре-
!) Mti.i. № 42 (Панагюрищ?); Кач. № 54 (с. Кремиковци, Софийско),
№ 35 (с. НевЪстино, Софийско), № 36 (Опи-цвЬть. Софийско), № 37 (с.
Жилинци, Кюстендилско); СбНУ. I 13 (с. Хаджиепесъ, Хасковско), П1 35
(Софииско), IV 22 (Д-Хисарско), VI 13 (с. Рила, Дупничко), Х'1 10 (с.
Бр-Ьстовица, Пловдивско), XXVIII 440 (с. Дере-кьой, К.-Нгачко); Ил. № 260
(Горна-Джумая), № 258 (с. Буруненъ, Софийско), № 293 (с. Радилово,
Пещерско), № 308 (Пирдопъ), № 318 (Орхание), №321 (с. Дяково, Дуп-
нишко); 1Лапк. № 28 (Г.-Пазарджикъ),Х° 29 (Софийско), №30 (с. Бобиша,
Костурско—св. Неделя обикаля с-ЬитбитЬ): Род. Напр. VIII 145 (Родопи).
2)	Безе. Кальки VI 43; СбНУ. XI 6 (Търновско).
3)	СбНУ. XXI 4 (Мошкова — Болградъ).
4)	Род. Напр. VII 173 (Пишманъ-кьой, Малгарско).
5)	СпБАН. VI 124 (Източна Тракия).
•>; Ил. № 116 (с. ЧупЪтлово, Самоковско), № 123 (с Куру-чашмл,
Хасковско).
7) Ил. № 20 (с. Ддушево, Т.-Пазарджишко), № 44 (М.-Търново);
СбНУ. VIII 15 и XV 9 (с Русларъ, Варненско), IV 8 и IX б (с. Ези-бей,
Добричко), XXVII 36 (Добра Христовъ — Бесарабия); Върб. № 441 (Бе-
сарабия); Об. Трудъ III 67 (Болградъ).
к) Бълг. Книж. 1858 II кн. 10 (Изт. България); Кар. Пам 212 =
Безе. Кальки II 503; Об. 1рудь 111 79 (Болградъ), ib. 80 (Болградъ); Doz.
№ 14; СбНУ. 1 ЗО(Охридъ); /7Сл.Х1П 147 (Етрополе); Шапк. № 19 (Охридъ);
Слгьпий № 51 (Силистренско). Споредъ вариянтъ отъ с. Трънково, Ста-
розагорско (СбНУ. XV 6) вм. св. Георги, Богдаиъ юнакъ се бори съ
младо змейче; побЪждава го и се излЪлъ благодатенъ дъжъ; змей
изЪжда царь и дъщеря му (Мил № 11 — Прил-Ьпъ); Марко съ троерого
копие надвива люта змия и изкара irb сватба и Груица д4 нце
(СбНУ. V 6 с. Войнеговци, Софийскоя; срв. ib. II 7 — с Казичене, Соф.)
Си. на Бьлг. академия. Кн. XXII.	1»
162
Л. П. Стоиловъ
петликата—вкчно да трепери г). Той е заимствуванъ отъ колед-
ния мотивъ .Бегство на св. Богородица съ младенеца" или
пъкъ като вноска отъ мотива „Кръшение на Младенеца1** 2).
МОМА СЕ РАЗДЪЛЯ ОТЪ ЗМЕЙ
(»Стув11на и змей**).
1 Стувкна дари тъчеши,
Змей на харатки3) стуеши,
Вкрну Стувкни думаши:
„Мари Стувкно, Стувкно,
5 Шу тъчешь тънки даруви,
Даруви и мисалюви;
Змеица даръ ни раздава,
Змеица мисаль ни носи".
Стувкна вкрну думаши:
10 „Змейо льо злалу крилйо льо,
Азъ имамъ систра помалка,
По-малка систра Маринка,
За та си тжкж туй дари,
Ала я турчинъ залюбилъ.
15 Ни знашь ли, змейо, ни знашь ли
Умразна билка, уставна
Да я турчину устави?"—
„Мари Стувкно, Стувкно,
Азъ зная билка умразна,
20 Умразна билка уставна,
Ала ма й страхъ утъ тебе
На мъне да ни направишь".
„Ни бой са, змейо, ни бой са
Азъ за систра си ше прав)*
25 Дано я турчинъ устави,
Устави и я замрази". —
Змею й вкрну думаши:
Дкту цигани кундисватъ,
Кундисватъ и пакъ уставятъ,
30 Дкту си огънь запалятъ,
Тамъ расте билка умразна,
Умразна билка уставна:
Гуведарска кумуника
И увчерска лимуника,
*) Срв. Мил. № 42, СбНУ. V! 18, XXI 4 и др.
2) Вж. моята студийка — Ясиката въ народната поезия {Бълг.
Сбирка УЦ 156 — 159).
3) „Хйратка = дьрво, което сглубява горницата на стано (разбоя)".
ЛамитЬ и змейовегЬ въ народната поезия
163
35
40
45
50
Да я, Стув-Ьно, набирешь,
Въ нову гьрне да я сваришь.
Куга се нущьта утаи,
Куги питлитЬ не пуятъ,
Куги кучета ни лаятъ,
На дървотникъ да я пулешь,
Ше си я турчинъ устави,
Устави и я замрази".
Ходи СтувЪна нам-Ьри
Гуведарска кумуника
И увчерска лимудника.
Въ нову я гърне сварила.
Ни си систрата пуляла,
Най са себи си пул'Ьла,
Чи си я змею напустилъ.
Змею Стув-Ьни думаши:
„Умна си била, Стув-Ьно,
Умна, Стув-Ьно, и хитра".
Тая гтЬсень отъ мотива за раздала на залюбени моми
отъ змей е добр-fa известна въ нашата поезия. Отъ позна-
титк ми 14 вариянта разни сл причинит-fa, съ конто иска
да научи момата отъ змея разд-Ьлна билка: ту крава ялова
води се и не става стелна, научилъ се на нея бикъ или
пъкъ черно теле я бозае отъ три години и не се отллчва,
ту турчинъ любилъ сестра й Маринка, както е въ Войни-
ковия вариянтъ. Въ тоя вариянтъима една характерна би-
товна чърта, която не се cpfaiua въ другигЬ му вариянти, а
именно:
Стув-Ьна дари тъчеши,
Змей на харатка стуеши...
Къмъ тоя мотивъ отнасямъ и версии^: а) змей тайно
люби мома* 2) б) грижи се за цв-Ьтята й3), в) пр-Ьсторва се
на момъкъ красивъ, у която мома се залюбва и му пристава4)
и г) носи мома подъ крилЪтЬ си ’)• Осв1знъ тЬхъ къмъ моя мо-
тивъ се отнасятъ и всички п-Ьсни, въ конто се разправя за
1) Верк. № б (с. Просеникъ, Д.-Хисарско); Мил. № 14 (Струга); Ра-
ков. Бълг. Ст. 167 = Ключъ 89 (Котелъ?); Чол. № 28 (Панагюрище): Об.
Трудъ III 63 (Болградъ); бПСп. XI—XII 166 (М.-Търново); Ж Cm. I 179
(Западна България); СбНУ. XIII 16 (с. БрЬстовина, Пловдивско), XIV 9
(Панагюрище), XXI 33 (с. Кожинци, Търнско), XXV 84 (М.-Паша), XXXI
161 (Тетевенъ); Шаик. № 17 (с. Бобища, Костурско), № 12 (Враца — въ
края Ненка Попова научава раздЪлна билка); Сборникъ .Добруджа" 114.
2) Род. Напр. V 267 (Д.-Дерекьой, Вхърчелебийско).
я) Ил. № 228 (с. Радилово, Пещерскр).
О Янк. № 38 и СбНУ. XXVII 32 (Бесарабия), XXVIII 416 (Западна
България); Шапк. № 12 (Враиа — първата половина).
'•) /Wz/л. № 527 (Струга).
164
fl. П. Стоиловъ
любовни отношения на змеици съ моми. Така, боленъ Михалъ
казва тайно на сестра си, че го люби змеица 1). Лудо младо
изкарва отъ корена на елха хубава мома и се оженва за
нея2). Стоянъ се годява за змеица, когато майка му искала
да го годи за мома8 *). Змеица дохажда на годежа и на вечеря
на Стояна, за който разбрала по в’Ьтъра *)• Заедно съ Крали
Марко отива на сватЧ ба5). Майка съвЪтва сина сида напусне
булката си, защото е змейска дъщеря: вечерь и сутриньсъсъ
слънце ходи — полигЬ й роса, зжбитЬ й трЪва6). Подъ
образъ на мечка-стръвница, Елка змеица люби Стояна, който,
като билъ при майка си. билъ б"Ьлъ и червенъ, а сега жълтъ
и зеленъ7). Два змея подъ образи на м^сеца и слънцето
ср'Ьщатъ мома Рада, която се връщала отъ вода за болната
си майка. Казали й, че майка й правила магии за разлжч-
ване8). Стоянъ е загриженъ отъ 9 години, че го люби змеица.
По съвЪта на майка си научва отъ змеицата раздЬлна билка
ужъ за крава ялова ). Или пъкъ Стоянова майка вместо
да обърне снаха си въ змей, обръща сина си10).
Почти въ всички вариянти залюбената мома чр-Ьзъ мо-
мъкъ-змей или змеица получава отъ послЪдния раздЪлно или
оставно магьосническо средство (въ повече вариянти той се
досЬща, че това е измама) ужъ за сестра си resp. крава,
турчинъ да пол^е, а полЪва себе си. М това сж разни трЪви,
пр'Ьдимно комсника, тентява, вратика, бодилъ, по-рЪдко
иглика, черъ трънъ, костоломотъ и др., само у Войникова
лимоника покрай тентява. Tfe растатъ главно по цигански
огниша и се варятъ въ ново гърне по глуха доба, въ кжща
запустеница, голи и гологлави, въ петъкъ срЪщу сжбота, и
поливанието става на дръвникъ или разточникъп).
Ч Шапк. № 14 (Самоковъ).
2) Ил, № 4 (с. Радилово. Пещерско) и Хе 122 (с. Куру чешме, Хас-
ковско). Срв. СбНУ. XIII, 16 (с. БрЪстовица (Пловоивско) и Род. Напр. VIII
57 (с. Пишманъ-кьой, Малгарско), вм. змеица — самовила.
СбНУ. XXV11 171 (Еленско).
4) СбНУ. XIII 15 (Ст.-Загора).
5) Моя Показалецъ I № 415 (Източна България).
Янк. № 37 (Бесарабия).
7) Сп.	1875 бр 12 (Брава); Doz. № 7; Раков. Бълг. Ст. 165;
бПСп. XI—XII 164 (М.-Търново); СбНУ. X 22 (Елена), XV 20 (с Войне-
гово, Софийско), XVI—XVII 50 (Копривщица), 53; Т.-Пазарджишко\ XXV
1 (Врачанско) XXXI 161 ^Тетевенъ); Бонн. № 17 (Разградско) и Янк.
№ 36 (Бесарабия).
8) Бонн. № 104 (Разградско); СбНУ. X 22 (Елена), XIII 14 (Ст.-
Загора,) XIV 5 (Габрово) и XXVI 259 (Ор-Ьховица).
«) СбНУ. XXVII 170 (Еленско).
10) Чол. №32 (Копривщица); Люб. III 20 (Кюстендилско); Род. Напр'
У 265 (Д.-Дерекьой, Яхърчелийско); СбНУ. X 19 (Елена), XXII—XXIII 86
(Сливенско), XXVII 172, 173 (два вар. отъ Елена); Бояч.№ 10 (Разградско).
п) За тия и други трЪви съ магьосническа сила вж у менъ Ма-
гни за любовь и вргьиа (Псп. LV—LVI 157—182); А. Ив. Яватевъ (СбНУ
1—62); Д. Мариновъ (ib. XXVIII 131) и др.
ЛамигЬ и змейоветЬ въ народната поезия
165
III.
ДВА ОГНЕНИ ЗМЕЯ ЗАДИГАТЪ МОМА
(„Ганче и два змея").
1 Драгано льо, Ганчо льо,
Димувуту мумиче
Шу ни белишь и пуешь,
Ами белишь и плачишь?
5 Дружки муе съседки,
Правичку да ви кажгж,
Да кажьж да н’излъжьк.
Мъне ма, дружки, любятъ
Два змея, два огненни,
10 Огненни пужерени.
Кугату ма пригърнжтъ,
Костите ми струшаватъ;
Кугату ма цалунжтъ,
Кръвчицата ми испивать.
15 Дур’си Ганче изречи,
Пуснали са два змея,
Два змея, два огненни,
Огненни пужерени.
Чи си анче грабнахж,
20 Високу ьж пжнжхж, (2)
Джлбоку гж пуснжхж.
Чи си Ганче путжнж.
Куса й вънъ устанж.
Зименъ бръшнелъ пукара,
25 Зиме лете се зиленъ1).
Тая п-Ьсень, много близка на разглеждания по горе мо-
тивъ, като негово последствие, е много разпространена въ
нашата народна поезия. ОсвЪнъ наведените 6 вариянта въ
моя Показалецъ2), менъ сж познати още 20 други. Мома отъ
седЪнка е задигната отъ змей'). Радка отъ половинъ година
е залюбена отъ змей и, като пораснала, била задигната отъ
змейове въ пешери, дето и ражда дете змейче. Нататъкъ
следва разлжчването й, което изпитала отъ змея, когато ми-
навали коли съ снопи и сено, пьрвите можалъ да за> а и,
-но вторите не, ?япюто въ сеното имало билки раздел-
’) „Такжво предание за бржшнела вида са да е излЪзло огь тжзи
пЪсень, или пъкъ пр^дането е родило пЬсеньта. Или какъ селскитЬ
моми тадесъ и до днесъ вырвать, че брмшнелятъ е станалъ отъ мо~
Минска коса, затова и билъ, казватъ it, и зимЪ и л!этЬ зеленъ.
2) I и II ч. № 4; срв. № 5
;!) Бонн. № 100 (Разградско) и Шапк. № 5 (с Ярлово, Самоковско):
-отъ разбой — БбНУ. XXVII 407 (Зап. България).
166
Л. П. Стоиловъ
ни.]) Въдва габровски вариянта се обяснява, защо ебила залк>-
бена мома отъ змей: майка йяпоставяла, когато била малка,
дЬто хлЪба стъргала2). Мома Вела е зацигната огь змейове
на Пиринъ планина въ вр^Ьме на сватбата й3), или пъкъ въ
врЪме на борба сиракъ Проданъ е вдигнатъ въ облацитЬ4),
както и овчари съ кехаята"), но Храбри юнакъ надвива змей
и го вкарва деветь боя въ земята. Тамъ дъждъ не валило, до
като го не извадили отъ земята").
Въ разгледанитЬ по-горъ три п^сни св. Георги, ламя и
змей се явяватъ като центрове, около конто се градятъ стари
митични схващания. Какъ сж влЪзли въ нашата народна по-
езия и дали отразяватъ домашни схващания, или сж пр"Ьне-
сени отвънъ, отъ други народи, ще бждатъ прЪдметъ на 6Ъ-
лЪжкигЬ ми по-долу. Л rb се налагать, защото не тр^бва
да се забравя, че едни мотиви, който жив-кятъ съ в^кове у
единъ народъ, на пръвъ погледъ и безъ сравнително изуч-
ване, не може да се подозира въ тЬхъ нищо небългарско.
П. Р. Славейковъ посвети специялна монографийка „За
змЪевегЬ"0), въ която изобщо говори за вЪрванията на бъл-
гаритК въ змейове, за тЬхната физиономия, жив’Ьлища, отно-
шенията имъ съ хората, либенето имъ съ моми и момци, от-
ликитЬ имъ отъ людигЬ и пр „Пов'Ьрията за зм'ЬеветЬ,
казва Славейковъ, не сж отъ народна етимология, не сж
нови, прЪнесени, не отъ грънката, а отъ турската митоло-
гия, защото гЬзи понятия, що са срЪщатъ днесь въ народа
за тЬхъ, много приличатъ на ДевовитЪ или ДивовитЬ у тур-
скитЬ приказки и придания, съ тжзи само разлика, че сж по-
разбъркани съ н^Ькои отъ народната етимология"7). — Него-
виятъ синъ Ив. П. Сл. въ статийката „Пакъ по зм'ЬйоветЬ ‘ 8)
дойде да попълни казаното отъ баша му съ нови змейски
пКсни, но той се осжди отъ Л. Караве говъ, че подправялъ
тия пЪсни и въ тЪхъ виждалъ българска митология, както
у славянитЪ и римлянитЬ9).
Между многото народни легенди, появили се у индоев-
ропейскигЬ народи въ старо вр1зме, въ християнската епоха,
при обшия стремежъ да съединяватъ старото съ новото, съз-
*) Бонн. № 99 (Разградско); сп. Трудъ I 744 (Велесъ); СбНУ.
X 21 (Елена), XXVI 254 (Габрово), ib. 258, 259, 260 (Ор-Ьховица), XXVII 170
(Еленско); Янк. № 34 (Бесарабия).
2)	СбНУ. XII б и XXVI 153; срв. Ж Cm I 175. Въ вар. СбНУ. XXVI
253 — заемна отъ мотива мъртавъ брать.
3)	Ил. № № 277, 278 — 279 (с. Гайтаниново, Неврокопско .
4)	Мил. № 12 (Кукушъ).
•') Бонн. № 110 (Разградско).
•j Сп. День I (1875) бр. 5.
7) Op. cit.
8) Op. clt. бр. 12.
) Сп Знание I (1875) 30.
1 J
t
ЛамитЬ и змейоветЬ въ народната поезия	167
дали се редица легенди за християнски светци. Между пос-
Л’ЬднитЪ видно место заема св. Георги не само между пра -
вославнигЬ на Балканский полуостровъ, но и далечъ вънъ
отъ него. Народною творчество е съзпало множество легенди,
песни, приказки и пр. съ централенъ герой св. Георги. Тъкмо
когато се празнува неговата паметъ (6 май), природата е
пробудена: нивитЪ се покриватъ съ буйни посЬви, лозята се
раззеленяватъ, стада овци, кози и говеда се разшаватъ по
поля и гори. Поради това и п'ЬснитЬ се обръщатъ къмъ него
и ни го прЪдставятъ като покровитель на растителностьта
и животнитЬ. Най обикновениятъ мотивъ е победа на трое-
глава ламя и спасение на царска дъщеря. Това е символи-
зация за побЪдата на християнството надъ езичеството и е
книжовно влияние отъ житието на св. Георги, което се е поя-
вило въ VI в. сл. Хр. въ Сирия ]). Византийската^иконография
пр'Ьдставя чудото на св. Георги като победитель на семито-
арийския драконъ — змей —, символъ на демона, ада и
на всичко враждебно на християнството2).
Споредъ народною вёрване, ламята, другояче хала, аж-
деръ3) е животно и е станала отъ змия, като й сж отсЪкли
главата, и тамъ случайно е имало рогъ отъ волъ или биволъ
и се е натъкнала тая глава въ рога, та по тоя начинъ слЪдъ
40 дни, като се е сраснала главата съ рога, става ламя.
Големата ламя има кучешка глава съ гол"Ьми остри зжби,
четири нозЪ, яки нокти и опашка, на края на която стой
сраснатъ рогъ, а тЬлото й е покрито съ голыми алени люспи
като на рибата. ЧовЪкъ не може да я убие, а само змейо-
вете и юнацитЬ. Л^тно време, кога духа силенъ ветъръ,
мисли се, че некоя ламя се е разсърдила. Когато се светка>
и гърми, лами съ змейове се борятъ.—Ламите живеятъ въ го-
леми непристжпни пешери. Мисли се, че въ земята има много
пари; върху тЬхъ седи ламя и ги пази. При всеки големъ
изворъ има ламя, която пази водата.1) — Халата е черенъ
облакъ на пржчки, спуска опашката си и пакъ я свива. Ко-
гато халата си спуща опашката, вали пороенъ дъждъ и
всичко залива0). Понекога халата е представена съ б
крила и 12 опашки ’)• Има и женска ламя, която дои мс-
Л А. Кирпичниковь, Св. Теорий и Eropifi Храбрий, 183.
г) Ст. Л. Костовъ. Изображение™ на св. Георги въ българския на-
роденъ накитъ, въ Сборникъ Alu.ietnu'tb. София, 1912. 194.
Гръцки: Xapia, jiaapr, Хя-На = сура лэмя; ала, аждаха, ажда)а —
„За алу се мисли да има од аждахе особиту духовну силуте лети и води
облаке и град наводи на .ъестину”. (Вук Ст. КарациЬ, Р]ечник п. д. Дла.
Произлиза отъ персийската дума ajdalia (.4. Анпнасьсво, Поэтическ1я
воззрЕ.н!я славянъ на природу. Москва, 1868 II 514).
i)	СбНУ IV 112 (Демирхисарско).
.	•') Н. Геровъ, рЪчникъ п. д. хала.
•’) СбНУ. II 7 (с. Войнеговни Софийско), IX 6 (Добричко), XII 4
(с. Карателе, Бургаско) и др.
1
I
168
Л. П. Стоиловъ
мичетата съ мл'Ько.1) Тя пада по долинитЬ и нивитЬ като
гжста мъгла и обира плодоветЬ на сЬитбитЬ; за това нЪкога
нашит’Ь юнаци, като съглеждали такава мъгла, ходили и се
борили съ нея и я убивали.-) Въ народнитЬ приказки ламята
е изобразена сжщо като враждебно сжшество на чов'Ька. Въ
изв'Ьстната приказка „Троица братя иламя“1 2 3 *) третиятъ братъ
келешъ (малъкъ по ръстъ) убилъ ламята, извадилъ двамата си
братя живи отъ утробата й и се оженилъ за дъщеря й. —
Най-малкиятъ отъ тримата братя убива съ помощьта на бла-
городии животни сестра си ламя, която пиела кръвьта на коне
и ядЪла люди1). — Момъкъ убива ламя (змей), която не пуща
вода и гълта по мома на день. Жени се за царска дъщеря5 *).
— Момче, заченато отъ рибка, убива троеглава ламя, която
не пущала вода0). — Една мома между 11 сестри заб-Ьгва
отъ юкщи, върши подвизи, пр"ЬоблЬчена като момъкъ,
жени се за царска дъщеря и става момъкъ7 *). — Едно
момче съ хитрость накарало да влЪзе ламя въ ков-
чегъ, занесло я на царя и взело дъщеря мук). — Царски
синъ търси д’Ьвица-паунъ, която крадЪла ябълкигЬ на
баща му. Намира я съ помощьта на пустиникъ и се оженва
за нея. Но ламята, заключена въ стая, я открадва, и момъ-
кътъ си я взима пакъ съ помощьта на благородии животни
(риба, лисица, врана,) и хвърковатъ конь9).— Благодарниятъ
мъртвецъ убива ламя, прЪди да ожени момъка за царската
дъщеря 10). — Юнакъ (най-малкиятъ отъ тримата братя) се
сдружава съ четирима юнаци съ необикновени способности и
и пр’Ьсл’Ьдва хала, която яд'Ьла гостбата имъ (или краде злат-
ната ябълка). Слиза въ долния св'Ьтъ, извежда три моми съ
чудни вещи, но самата пада и излиза съ помощьта на орелъ;
1) СбНУ. IV 123 (Пещера), VII 153 (ПрилЪпъ).
2) СбНУ. XXVIII 211 (Западна България); срв. прЪданието, пакъ
се избавили хората отъ ламята, СбНУ. XII 207 (ПрилЪпъ).
3) Ив. Вазовъ и К. Величковъ, Българска Христоматия. Пловдивъ,
1884, часть I, 33 стр.
1) СбНУ. IV 133. (Пещера); Шапк. Приказки № 1 (Дебърско),
№ 6 (Дебърско); № 126 (Кичево), №	243 и 245 (Орхание); срв.
наведената литература отъ други народи за тая приказка у д-ръ J. По-
ливка, БЪл'Ьжки къмъ приказкитЬ въ Шапкаревия „Сборникъ отъ бъл-
гарския народни умотворения', кн. VIII—IX, СбНУ. XVIII на посоче-
нитЪ № № у Шапкарева на стр. 605, 606, 621, 633— 634.
СбНУ. IX 154 (РЪсенъ).
6) СбНУ. XIII 220 (Охридъ).
<) СбНУ. XI 145; Шапк. Приказки № 96 (Охридско); срв. По-
ливка, op. cit. 615.
8) СбНУ. VII 152 (ПрилЪпъ).
й) К. Erben, Sto prostonar. poh. a pov. 1855, стр. 203 = Д-ръ М-
Арнаудовъ, БългарскигЬ народни приказки, СбНУ. XXI 39.
1 ) Шапк. Приказки № № 93 и 142 (Охридско); срв. Поливка, ор.
cit. 614 и 623.
ЛамигЬ и змейоветЬ въ народната поезия
169
р’Ьшава трудна задача и взема назадъ момигЬ; за най-мал-
ката се оженяг). — Най малкиятъ братъ убива хала, освобож-
дава мома отъ кушъ — пиле (братъ на халитЪ) съ помощьта
на побратими, жени се за нея и става царски зеть1 2 *).
Въ редъ епически п^Ьсни и приказки у южнитЪ славяни,
разгледани отъ Л1. ХаланскШ9) и Dr J. Machal 4), ламята е
пр’Ьдставена като враждебно сжшество на чов'Ька и се на-
мира въ борба съ змейове юнаци, св. Георги, св. Илия и др.
ЧернигЬ облаци, който носятъ силенъ'дъждъ съ порой или
градушка съ вихрушка, се пр’Ьдвождатъ отъ хала (ламя).
ЗмейоветЬ, конто пазятъ сЪитбигЬ на селата, излитатъ високо
и започватъ борба съ тия лами. Змеятъ, който носи съ себе
си огънь, и може да пали, отдуто и носи името си змей ог-
нянинъ, въ борбата си съ халата си служи съ огънь: той
хвърля огънь срЪщу халата, и отъ тамъ става св’Ьткавицата;
хвърля и камъни ср^Ьщу нея, конто се търкалятъ и'вдигатъ
шумъ — отъ тамъ и гърмотевицата. ВЪрва се още, че когато
б^га халата прЪдъ змея и. ако намЪри подница или кжсъ
отъ нея вънъ отъ кжщи, може да на рани или убие змея. Въ
такъвъ случий на такова мЪсто пада градъ съ пороенъ
дъжцъ5 * * *).
ЗмейоветЬ сж сжщества въ чов-Ьшки видъ, но се отли-
чаватъ отъ чов'Ька, че иматъ подъ мисцитЬ си златни крила,
съ конто хвъркатъ по въздуха. Tfe сж много силни: съ едно
духане могатъ да изкъртятъ и най силнитЬ дървета и съедно
поемане на дъха пакъ да ги изправятъ. ТЬ живЪятъ въ пе-
щери по високигЬ планини, отдЪто гърмятъ и свЪткатъ въ
дъждовно вр-Ьме. Споредъ една копривщинска легенда, една
зла жена съ сина си всичко ругаела. Тя била прокълнена отъ
мЪсеца, всЬки да 6tra отъ нея; и да си отвърне, завила
мЪсечината въ мръсни пелени. Отъ тогава м1всечината се вди-
гнала високо на небето. М"Ьсечината я проклела да стане на
змей и да ражда змейчета: майката и синътъ живали дълго
вр"Ьме и изЪли много люди. ТЬ щЪли да из’Ьдатъ цЪлия
свЪтъ, да не билъ св. Георги. „Св. Гёрги угрепалъ майка-та,
а свЪти Тодоръ сйнъ-тъ, а ти!е зм-Ьёве. кои ту ходить по земя-
1) ПСп. V 116 (Кратово), XI 137 (Трънско).
2) ILlcinK. Приказки № 243 (Орханиец срв. / . Ст. Кароци!), Српске
наропне приповетке 45 стр.: „у другоме царству има jenno jeaepo, у оном
]езеро има ]една ажда]а, а у ажда] и вепар, а у вепру зец, а у зецу голуб,
у голубу врабаи. а у ономе врапцу Moja снага .Други вариянти у други
народи вж. Поливка, op. сП. 633.
9 Южно-славянск!я сказашя о КралевичЪ Mapxt. Варшава, 1893.
37 сл.
4) О Bohatvrskfem cpose slovansk6ho. Y. Praze, 1894. 36 сл.
•’) СбНУ. IX 129 Софийско', XXVIII 26 (Западна България): ПСп
ХМ 445 (Велесъ) и др.
по
R. П, Стоиловъ
та, са тяхни унуки“г).— Ламята и змеять сж братъ и сестра.
Когато се яви облакъ, змеятъ лежи ничкомъ, а само дъхътъ
му отива по облацитЬ. „Облачето е друк зме!, дошел да краде
берикьетот, не от негоф сйнор, и Torai змёот от сйнорот го
бжрка да не го пбгжтне берикьетот. Оги змебвите еден сос
друк се крадат— гжтни од roi сйнор, йстура го на онйР'2).
— Майка откупва малко змейче отъ Данъ войвода3).
Змейоветк си иматъ жени — змеици и дЪца — змей-
чета, който живЪятъ въ пещеритЪ. Споредъ п-Ьсни, приказки
и придания, змейоветЪ се влюбватъ въ жени, конто грабятъ
и занасятъ въ пещеригЬ, и ги иматъ за свои жени, или само
се схождатъ съ ткхъ, конто имъ раждатъ полузмейчета съ
малки крилца ').— Въ с. Горни-Броди (СЬрско) змей се
схождалъ съ нЪкоя жена, която родила д4те съ „златни
крилца". Когато това дЪте-змейче пораснало, баща му
съ св"Ьткавица и гърмотевица го вдигналъ. Вь с. Крушово
(Демирхисарско) ттЬкой си дЬдо Трайлъ билъ синъ змейски и
ималъ крилца. Той билъ овчарь и пасалъ стадото си три
часа далечъ отъ селото по планината Дли-Ботушъ. Когато
му се свършилъ хлЪбътъ, провиквалъ се отъ върха на пла-
нината и въ селото чували, та му донасяли хлЪбъ. Той мо-
жалъ да дигне 300 оки железо5).— Змей-чов"Ькъ се ражда,
когато мома или невЪста залюби змей. Той се носи 11 мЪсеца
въ утробата на майката. Главата и очитЪ му сж голЪми6).—
Змей да се роди въ едно село е хубаво, той не се убива;
бори се съ халитЬ и облацигк"). — Въ Велешко синътъ на
Божка Вълнара билъ змей човФкъ. Той никжд1з не ходилъ,
сед±лъ у дома си. Когато гърм'Ьло, той влизалъ въ стаята,
заключвалъ се и никой не знаялъ какво прави8). — Въ с.
Садовикъ, Радомирско, сжшо имало змей-човЪкъ. Той билъ
просякъ и се борфлъ съ халитЬ9). — Димитъръ отишълъ въ
Пиринъ планина и тамъ срЪщналъ 77 змейове. Най-напрЪдъ
ялъ и пилъ съ тЬхъ три дни, и Димитъръ ги над-Ьлъ и над-
пилъ. И въ борба ги надвилъ всички. ПослЪ се хванали на
облогъ да хвърлятъ единъ становитъ камъкъ; змейоветЪ го
хвърлили до известно мЪсто, но Димитъръ го хвърлилъ прЪзъ
Кожухъ планина въ Б^ло море. Всички змейове го признали
за голЪмъ юнакъ и го хванали побратимъ13). — Мирчо юнакъ
cp-fema боленъ змей. Разправилъ му, че тЬ сж трима братя:
J) Кар. Памятники, 300.
2)	СбНУ. XII 160 (Велесь).
ч)	Ил. № 18 (с. Радилово, Пешерско).
1)	СбНУ. IV 112 (Демирхисарско), VI 21 (Търновско), XIV 9 (Ко-
прившииа); Трудъ I 744 (Котелъ).
•’’) СбНУ. IV 113 (Демирхисарско).
СбНУ XII 160.
7) СбНУ. XIII 126 (Софийско).
х) СбНУ. XII 161 (Велешко).
”) СбНУ. XIII 126 (Софийско).
10)	СбНУ. X 10 (С15рско'.
ЛамитЬ и змейовет-fe въ народната поезия
1 71
единъ чувалъ селото на Мирча, другь — Костурско поле и
третъ — върховетЬ на Пиринъ планина. Казва му, че
на Пиринското върше има хала, която яде бела пше-
ница и зоба бЪлото грозде, та да я убие. Мирчо я послу-
шалъ и убилъ ламята, После се върналъ, та вземалъ бЪлия
змей и го оставилъ въ една мандра въ планината Дабикъ,
дъто го поялъ съ млеко, и той оздравелъ. Тоя змей хваналъ
Мирча за побратимъ1), — Съ голема мжка се ражда дЪте и
веднага моли майка си вдовица да го остави да поспи. Следъ
това взима башиното си оржжие и отива да обиколи бащи-
ната си държава—Солунска каза—, която била три години
безъ стопанинъ: селянигЬ гладували. Близу до село Драплия
единъ дЬдо го предупредив а да не ходи при езярото, защото
тамъ има „кучетина ламя', която била погълнала вече мио-
зина. Змейчо убива ламята и пуща изъ корема й {чомци,
моми и булки. Следъ това отива у дома си, безъ да даде да
му нелунатъ ржка освободените. Обажда на майка си, че
неговото име е Змейчо Апсстолче, че той ще си ходи по
вишното небе: когато проговори, всичката земя ще му отго-
вори2). — Въ стружка песень св. Илия се бори съ 9 лами
на Охридско езеро и помощникъ му е дете повойниче, и то
родено отъ вдовица3). — Груица детенце убита троеглава
змия съ помошьта на Бога или Крали Марко4). — Въ Ко-
совска песень наместо св. Георги съ хала се бори св.
Сава °). — Въ Добричка колецна песень св. Илия самичъкъ
надвива змей6). — Крали Марко убива троеглава змия”). —
Змейовете изчезнали отъ земята и се скрили въ пещерите,
откакъ излезла пушкатаь).
Сжщо и въ народните приказки змеятъ е представенъ
двояко. Така, царски синъ, заченатъ отъ ябълка, се залюбва
въ хубавица и се разболева по нея. Тръгва да я търси; по-
пада при змейове и се жени за сестра имъ. Но сетне той я
напуска, намира писмо отъ изгората си и побегва съ нея'1). —
Шестима братя освобождаватъ царска дъщеря отъ змей
(дяволъ), който се оженилъ за нея. Най-малкиятъ става цар-
*) СбНУ. X 10 (СЪрско).
2)	Стоил. II № 13 (с. Кокре, Мариовско-ПрилЪпско).
’) Мил. № 40; срв. ib. № 59.
J) Мил. № 113; срв. у менъ, Показалець I № 45, II № 50.
5)	Ястр. 254.
•) СбНУ. IV 6.
7) СбНУ. V 150.
СбНУ. IV 112 (Демирхисарско); срв. у менъ, Легендата за
Крали Марко въ сп. Мисълъ X (1700) кн. VIII 539 сл.; за други
в^рвания въ змейовет-fe вж. Е. Карановъ, ЗмЪятъ (ажрдеръ) и змията
(зъмя) въ българската народна поезия, ПСп 129 сл.
°) Сп. Иззоръ II (1893) 13.
172
Н. П. Стоиловъ
ски зеть1). — Най-малкиятъ отъ трина братя взима на единъ
змей коня и убива жена му, вкарва въ гробъ самия змей,
пренася го задъ междата му, змеятъ умира2). — Царски
синъ освобождава майка си отъ змей, като слиза на долния
свЪтъ3). — Заваренъ синъ служи на змей, забогатЪва и се
спасява отъ пр’ЬслЪдването му4). — ЧовЪкъ дружи съ змей,
пр'Ьдставя се хитро, че е по-силенъ отъ него и го по-
губва6) и др.
Интересни борбитЬ на юнаци, светии съ помощници.
„Въ дадения случай, казва Д. Мапювъ, змЪятъ замества мо-
мъкъ помощникъ на божеството, което поразява нашия змей.
На индийския Индра въ борбата му съ Сушна помага Кутса;
на Зевса ср"Ьщу Тифона помага Хермасъ и пр ).
Въ некой славянски епически песни, прЪдимно българ-
ски и сръбски, разглеждани фтъ Халанскш *), вместо ламя,
която спира водата и причинява засуха, се явява самовила.—
Крали Марко намира мЪстото, дето е затворена водата, убива
самовилата и освобождава водата’). — Марко убива Крапа
Баждарджийка 9).
СамовилитЪ помагатъ на юнацитЬ, когато подпаднатъ
въ дълбокъ кладенецъ. Споредъ старо митическо схващане,
злите духове задържать дъжда въ облапите, а добритЬ се
биятъ да го освободятъ. Тази борба се изразява въ раздвиж-
ването на облаците, потъмн'Ьването на небето и хвърляне на
огнени стр-Ьли, конто се носятъ съ гръмъ и трЪсъкъ по не-
бесното пространство. ДобритЬ духове излизатъ победители,
и тогава благодатниятъдъждъ се излива на земята. “ова схва-
шане се изразява отъ затварянето на водата отъ змея или
ламята въ кладенецъ, а и отъ самовилите, като имъ се при-
дава демонически характеръ. f\ това става, защото образътъ
на змея въ народнитЪ песни и приказки е двойственъ: въ
едно отношение, и пс-често, той е зълъ демонъ—змей, хала,
аждеръ или ламя; въ друго е приличенъ на самовилата, та
затова, като почнали да смесватъ образите, приписвали и
лоши демонически качества на вилата. Въ такъвъ случай зме-
’) СбНУ. V 149 (с. Бобошево, Дупнишко); XI 138 (с. ОрЪхово,
Дхъчел.), XVI—XVII 280 (ПрилЪпъ).
2) Шапк. Приказки № 203 (Солунъ); срв Поливка, op. cit. 629.
з) Шапк' Приказка №. 155 (Велесъ); срв. Поливка, op. cit. 624.
*) Шапк. Приказки № 104 (Охридско).
•’•) Сп. Об. Трудъ 1 (1868) кн. Ill 58 (Болградъ); СбНУ. II 182
(ПрилЪпъ).
^)Нови сбирки по западно-българския фолклеръ, СбНУ. XIII 32.
7) Посоч. съч. 202—225.
ч) Цариградски вгьстникъ бр. 44 отъ 9. VIII. 1859 (СЪрско); Мил.
№ 9 (ПрилФшъ); Шапк. №16 (с. Дъмбени, Костурско); Ястр. 48 (Дебърско)
—Икон.№ 8 (с. I аличникъ, Дебърско); СбНУ. XIII 18 (с. Лешко, Горно-
Джумайско).
у) Кач. № 172 (с. Бабица, Трънско).
ЛамитЬ и змейоветЬ въ народната поезия
173
ятъ е еднакъвъ съ индийския Quhna — Kuyava. Сушна въ
староиндийскитЪ сказания се прЬдставя като демонъ, който
държи водата въоблацитЬ; това е Vitra съ епитетъ Quhan —
който изсушва. Враждебенъ на този демонъ е Ahi — змей,
който се убива отъ Индра и доставя на хората вода,
пуска затворенитЬ извори: рЪкитЪ се изпълватъ съ вода, хо-
рата и животнитЬ се ползуватъ отъ тЬхъ. Сушна отговаря
на нашия змей, Mhi — на хала, ламя, аждеръ1).
Борбата на герой съ ламя или хала крие въ себе си
стари индоевропейски чърти, конто оЬясняватъ атмосфернитЬ-
влияния за дъжъ и бездъждие, борба на бога-гьрмовника
(у насъ замЪстенъ съ св. Илия) съ змейове, демони, — митъ,
който се е отразилъ въ много сказания въ Европа и Лзия.
и се е подложилъ въ своя историко-поетически животъ на
много изменения. Огь една страна Индра, Зевсъ, Зигрундъ,
Зигфридъ, Беовулфъ, св. Георгия, св. Илия, Добриня, Крали
Марко, а отъ друга Сушна, Тифонъ, драконъ, змей, хала,
ажцеръ 2).
Казахме, че змейоветЬ сж пазители на богатство, пари,
съкровища'). Индра у индуситЬ е пазитель на всЬкакви съ-
кровища. У германцитЪ се вЬрва, че драконътъ лежи на
злато. У руситЬ богатиръ Добриня намЪрилъ въ змейова пе-
щера голЪмо богатство4). У лужичанитЪ „Von ma zmija'
(онъ има змия) въ смисълъ: има пари. ТЬ вЪрвагъ, че ми-
тическото существо змей (pion) отива по небето съ такава
ослЪпителна свЪтлина, че съ очи не може да се слЬди; а на
оня, надъ когото се спуска, донася му щастие и благосло-
вение; на своитЬ любими дава злато и имъ се явява. Него
казватъ penezny zmij. Нему принадлежать съкровища,_ конто
се показватъ по пламъци, но за това се иска жертва ).
Споредъ българско вЬрване, змейовегЬ си иматъ царь
съ двЬ глави: на една е поставена корона, езикътъ му е
прилЬпнатъ, зжбитЬ—скжпоц-Ьнни камъни. Койтоубие тоязмей,
а това е трудно, защото е заобиколенъ отъ люти змейове, и
завладЬе короната и скжпоцЬннитЬ камъни, ще заповЬдва
на цЬлия свЬтъ и ще бжде безсмъртенъс). Споредъ други
славянски вЬрвания, както и германски, който завладЬе змейова
корона, ще знае магьосническигЬ средства. У българитЪ по-
словицата „змия му се свила въ кесията" води началото
’) D-r J. Machal, op cit. 36.
2)	А. Аеанасьевъ, Поэтичесюя воззрЪш'я славянъ на природу. Москва,
1868. II 516; срв. ХаланскШ, op. cit. 210.
3J Шапк. IX Хе 117; срв J. Поливка, СбНУ. XVIII 618 —вариянти
отъ други народи.
'*) Аеанасьвъ, 536 — 539.
5)	Op. cit ; срв. Н. Mdchal, Nakres slovansk£ho bajeslovi. V. Praze,
1891. 153 сл.
*') Каравеловъ, Памятники 170.
174
fl. П. Стоиловъ
си отъ в'Ьрването, че змейовете resp. змиите сл; пазители
на съкровища, пари, богатство.
ПрЪди да приключа бЪлЪжкит'Ь си за ламята и змейо-
вете, нека спомена още за посл-ЬднитЬ, че тЬхната двойстве-
ность като добри и лоши существа за човЪка, иде отъ срЪд-
в'ЬковнигЬ придания за incubus и succubus. Споредъ срЬдне-
вЪковнага терминология подъ инкубъ се разбира дяволъ,
който подъ образъ на мжжъ встжпва въ бракъ съ жена; а
сукубъ — дяволъ подъ дбразъ на жена съблазнява мжжъ1),
досущъ както е въ нашигЬ змейски песни, конто по-горе
разгледахъ.
Халанскш обяснява „Эта двойственность въ представ-
лении змея стоитъ въ несомненной связи съ двойственностью
заключеныхъ въ этомъ образе основныхъ концепщй тучи
и молн1я, огня), объединныхъ у большей части славянъ въ
одномъ лице и назвашя злиъяи 2). Безъ съмнение, тукъ има кни-
жовно влияние отъ средновековните сказания за дракона и
цявола. Такива сказания презъ XIII векъ добили въ западна
Европа големо разпространение; те могли по разни пжти щ а
да проникнатъ и въ българската народна поезия.
На края споменвамъ, че въ България и Македония некой
селища и пещери носятъ име Змейово, Старозагорско 8), Змс-
оец-дупка при с. Зързе (Прилепско), въ която била задиг-
ната една мома отъ змей4), Змейова дупка, на пещера при
Сливенъ и Елена0) и др.
Въ третия мотивъ „Два огнени змея задигатъ мома“,
верването за бръшляна, че е станалъ отъ момина коса,
е интересно и се среща само въ тоя вариянтъ. Какъ да се
обясни това верване, не мога сега нищо положително да
кажа. То заслужава да се изучи.
’) Н. G. Сумцовъ, Культуржя переживания. К!евъ, 1890, § 125, стр.
277 сл.; срв. на стр. 278 литературата по тоя въпросъ.
2) Op. cit 39.
з) Списъкъ на населнитЬ мЪста въ България. Издава Министер-
сгвото на ВжтрЪшни'гЬ работи и Народното здраве. София 1911. 95.
f) СбНУ. Ill 197.
') К- Иречекъ, Пжтувания по България. София, 18 99, 709 и 894.
ГЕОРГИ МНМЯРЧОВЪ И ДОБРОВОЛЧЕСКЯТА
МУ КОМЛНДН ОТЪ 1828—1829 п
Отъ Ст.янъ Романски.
(Четено въ заседанието на Историко-филологичния клонъ на 29. IV. 1920).
I.
Георги Мамарчовъ е отъ числото на ония нЬколцина
дЪйци за българското възраждане — Софрони Врачански.
Г. С- Раковски, Неофитъ Возвели, Г. Кръстевичъ и др., —
чиито имена красятъ страницитЬ на новата българска история
и отреждатъ на малкия градецъ Котелъ, скжтанъ въ осоитЬ
на Източния Балканъ, прЬдно мЪсто по врЬме и по значение
като огнище за духовното и политическо съвземане на бъл-
гарския народъ. Уединенъ въ една бЪдна, и затова непривлЬ-
кателна за турското око планинска долина, прибралъ подъ
своитЬ стр-Ьхи мнозина българи. прЪселени отъ близкигЬ села
— Раково, Жеравна, Медвенъ, Катуница, Тича и Върбица —
па и отъ по-далечъ, отъ Тракия, закрилянъ отъфермани, конто
опрЬдЬляли на неговото прЬдприемчиво и юначно населе-
ние редица правдини и го ограждали отъ производить на
околното мюсюлманско население, тоя чисто български гра-
децъ— „село" Котелъ или Казанъ, както се казвалъ обикно-
вено въ турско врЬме,—се явява отъ врЪме пазитель на бъл-
гарската народна и книжовна традиция и крЬпитель на бъл-
гарския духъ. Историята на Паисия, донесена отъ самия него,
била приписана за първи пжть тукъ на 1765 г. отъ попъ
Стойко, сетнЬшния Врачански епископъ Софрони, който съ
своит'Ь по-късни творения, отъ Видинъ и Букурещъ, заелъ
изведнажъ първо мЬсто въ българското книжовно възраж-
дане. И заб'ЬлЬжително е, че значението, което добилъ Соф-
рони за книжовното възраждане на българския народъ, има
другъ котленецъ, Георги Мамарчовъ, за политическото въз-
раждане. Както Софрони е създатель на първата новобъл-
гарска печатна книга, така Мамарчовъ е организаторъ на
първата българска освободителна чета. Трети котленецъ,из-
вЬстниятъ Раковски, обединилъ въ себе си книжовнитЬ стара-
ния на единия съ войнствения темпераментъ на втория; той
е въ едно и сжщо вр^ме и писатель и бунтовникъ, дори по-
рано бунтовникъ, отколкото писатель.
176
Ст. Романски
Георги Мамарчовъ, чиито младини съвпадатъ съ стар-
ческитЬ години на Софрония, въ своята родолюбива дойность
тръгналъ по пжть, не съвсЬмъ непознатъ на светия старенъ.
Въ руско-турската война 1806—1812, въ която Мамарчовъ,
като доброволецъ въ образувания тогава български отредъ,
изв"Ьстенъ подъ име „Земское болгарское войско", добилъ
военното си възпитание и се калилъ въ борбата за свободата
на своя народъ, Софрони пратилъ послание, па и самъ дори
ходилъ съ рускитЬ войски изъ България, за да оповести на
своя „родъ болгарскш": „Хриспани, що живейте у Болгар-
скую землю, здравствуйтеI Радуйтеся, понеже ето сега при-
ходить радость общая на вся Болгар1я; ето сега приближава
спасен!е и избавлеше ваши . . ; ето пршде оый свФтгпй день,
що го чакате отъ четиристотинъ години", а въ сжщото врЪме
да проповЪдва прЬдъ своитЬ сънародници да посрещнатъ
освободителитЬ си „сасъ верность и сасъ любовь" и да имъ съ-
д'Ьйствувать като приготвятъхрани: „захеря — хлЬбъ, ичимикъ,
сЬно“ (Дунав. леб., г. II, бр. 61 отъ 1. XII1861; ПерСп VI 142 и сл.;
А. Т. Баланъ, Софрони Врачански, София 1906, с. 53 и сл.).
Не бива да се забравя, че именно въ руско-турскитЬ
войни, като се почне отъ войната на Екатерина II съ турцитЬ
1769—1774, когато рускитЬ войски за пръвъ пжть пр-Ьминаха
Дунава въ българскитЬ прЪдЪли на Османското царство, се
крие за роди шътъ на нашето политическовъзраждане. Тия войни,
повтаряни начесто, пр’Ьзъ поколение пр’Ьзъ двЪ, създадоха
надеждата и укр'Ьциха в-Ьрата у българитЬ въ тЪхното близко
освобождение. ДЪйствително, и прЪди това християнскитЬ
походи срЪщу турцитЬ, особено когато засЬгали въ прЪд'ЬлитЬ
на България, будили такива надежди у нейното население,
което се е вдигало съ оржжие въ ржка за борба срЪщу
общия врагъ. Така билъ подпомогнатъ походътъ на полско-
маджарския краль Владиславъ и Янко Хуниядъ до Златица
(1443). БългаритЬ възлагали по-късно голЬми надежди на
тъкмения отъ седмиградския князъ Сигмундъ Батори походъ
срЪщу турцитЬ, въ свръзка съ който пламнало голЬмото
Търновско въстание (1595), и образували часть отъ войскитЬ
на неговия съюзникъ, влашкия войвода Михаилъ Храбри, както
въ нападенията му срЪщу турцитЬ, така и по-късно. Злопо-
лучното Чипровско въстание избухнало непоср'Ьдно подиръ
завземането на БЪлградъ отъ австрийцитЬ (1688). Ала, при
все това, тогава още очитЬ на християнскитЬ народи на
Балканския полуостровъ, българи и сърби, ромъни и гърци,
били обърнати къмъ Русия. Руско-турскитЬ войни довели по-
степенно еманципирането на ромънскитЬ княжества, Влашко
и Молдова, и свободата на Сърбия и Гърция. Това спомог-
нало още повече да се засили стремежътъ на българския
народъ къмъ освобождение отъ турско робство, ала въ сж-
щото врЪме породило убЬждението, че то не бива да се
Георги Мамарчовъ и пр.
177
очаква единствен© отъ Русия. Особено краятъ на руско-тур-
ската война 1828 — 1829, когато рускигк побЬдносни войски,
вследствие на постановленията на Одринския миръ, въпрЪки
че бЪха прЪвзели Одринъ и застрашили Цариградъ, се отте-
глиха на северъ отъ Дунава, показалъ, че българскиятъ на-
родъ трЪбвало да се оповэе преди всичко на собствените си
сили. Тогава тъкмо ГеоргиМамарчовъ,койтобедобилъвоен-
ното си възпитание въ доброволческитЬ отреди при тия войни,
направилъ първия опигъ да устрой народно въстание.
За жалость, за живота и дейностьта на тоя пръвъ бо-
ренъ за българска свобода въ ново време се знае твърде
малко. Той е живепъ и работиль въ полза на своя народъ
въ едно време, когато последниятъ още немаше дневна ли-
тература, която поне да отбележи събитията, въ който е
вземалъ участие. Малкото, което се знае за неговата лич-
ность и за делата му, произхожда отъ по-късно време и се
дължи на спомени и разкази отъ трети лица. Известната „Вел-
чова завера", именно тъкменото съ негово участие Търновско
въстание отъ 1835 год-, е описано за първи пжть отъ неко-
гашния парижки професоръ по славянска литература Сур-
rien Robert, Les Slaves de Turquie. II. Paris 1844, p.
304—307, ала безъ да се каже името и отбележи вер-
но участието и сждбата на Мамарчова, изобщо толкова
погрешно, че чувствителниятъ къмъ всека неправота Раковски
се виделъ предизвиканъ да направи поправки въ познатите
„замечания" къмъ своя „Горск1й пжтникъ", Новый садъ 1857,
стр. 226 и сл., а сжщевременно да даде едничките сведения,
конто изобщо имаме за живота и дейностьта на неговия вуйчо.
Описанието на Cyprien Robert е преразказано отъ И. П. Л и-
пранди, Восточный вопросъ и Болгар!я. Москва 1868, стр.
37 и сл. (= Бэлгар!я, Москва 1877, стр. 43 и сл.), комуто,
види се, книгата на Раковски не е била позната. Сведенията
на Раковски сж използувани отъ дръ Кон ст. Иречекъ въ
неговата История на българите (Истор!я Бзлгаръ, Одесса 1878,
стр. 680 и сл.). Те С/Ж препечатани дословно отъ И в. П. Ацже-
новъ, Записки отъ живота на Георги Стойковъ Раковски,
св. I, Русе 1894, стр. 7 и сл. (=Сведёния и записки за живота
на Георги Сава Стойковъ Раковски, Русе 1895, стр. 5 и сл.),
а сетнЪ пр'Ьповтаряни въ различии популярни изложения на
българската история,като напр.у Г. Димитровъ, Княжество
България, ч. П, Пловдивъ 1896, стр. 128 и сл., който си е
послужилъ сжщо съ описанието на Велчовата завЪра отъ
д-ра Василя х. Стояновъ-Беронъ, Археологически и
исторически изслЪдоважя, Тжрново 1886, стр. 211 и сл., на-
правено „спорядь . . - разказитк за нея, що се намиратъ и
обнародвани печятно и се разказватъ отъ нЪкои Тжрновци,
сжвременници съ това вжзсган1е‘. За д'Ьлата на Мамарчова,
Сп. на Бьлг, академия. Кн. XXII.	12
178
Ст. Романски
между друго, се говори въ една беседа, чегена отъ пол-
ковникъ Краевъ въ началото на 1901 год. въ София,
отпечатана сетнЪ подъ насловъ „Възстанията на българитЬ
за освобождение отъ турското иго (1396—1877)“, отд. отп. отъ
спис. Задруженъ трудъ, г. II, кн. X—XII, София 1904, стр. 29
и сл., въ която се говори сжщо за българскитЪ добровол-
чески отреди, до колкото има дани за тЪхъ въ описанията
на руско-турскитЪ войни. Изключително „по разсказитЬ на
съвр'Ьменници", главно по тия на баща си, разправя за „Вел-
човата завтра въ Търново отъ 1835 година" П. Кисимовъ въ
своитЪ спомени, печатани подъ име „Исторически работи",
ч. II, София 1900, стр. 71 и сл., а въ слЪдната ч. IV, София
1903, стр 83 и сл., той излага, възъ основа на споменитЪ
на д-ръ Ив. Селимински, другъ епизодъ изъ живота на Ма-
марчовъ, именно опита му да дигне въстание още на
1829 год.
Работейки пр’Ьзъ есеньта на 1914 г. въ ДържавнитЪ ар-
хиви (ftrhivele Statului) въ Букурещъ, случи ми се да намеря
нЬколко документа за сждбата на доброволческата команда
на Мамарчова спЪдъ свръшването на руско-турската война
1828—1829. ОсвЪнъ поименни списъци на ония четници отъ
неговата команда, конто възнамЪрявали да се установятъ въ
Влашко, между тия документи се намира и едно свидЪтел-
ство, подписано собственоржчно отъ него и потвърдено
съ печата му, изработенъ въ 1821 г. Като изнасямъ на
св"Ьтъ тия документи, конто въ сжщото врЪме прЪдставятъ
приносъ къмъ историята на бклтарскигЬ доброволчески от-
реди въ руско-турскитЬ войни, въ сл'ЬднигЬ редове ще съ-
бера и изложа критически, до колкото е възможно това
поради приказния характеръ на повечето св'Ьд’Ьния, всичко,
което се знае за живота и родолюбивигЬ д"Ьла на тоя пио-
неръ на българското политическо възраждане.
Мамарчовъ е роденъ въ Котелъ къмъ 1786 г.: споредъ
Раковски, той умр"Ьлъ на островъ Самосъ въ 1846 г. на шест-
десетгодишна възрасть. Все отъ Раковски е известно пъл-
ното му име Георги Стойковъ Мамарчовъ Буюкли („Георгий
Стойковъ Мамарчовъ Буюклу капетанъ" с. 232, или „капетанъ
Г. С. Мамарчовъ Буюклу" с. 244). Д-ръ Беронъ, по спомени на
търновци, го нарича обикновено капитанъ.Георги Мамарецътъ
(„Мамарецъ-тъ"); Мамареиа го нарича понФкога и П. Кисимовъ,
а така —Мамарёцътъ — е билъ прЪкорътъ му сжщо споредъ
разказигЬ на стари котленци. П. Р. Славейковъ разправя, че
той билъ „сжщи вуйка, братъ сжщъ на майка му" на Раковски
(вж. Б. Пеневъ, Биографични б’Ьл'Ьжки за Раковски отъ П.
Георги Мамарчовъ и пр.
179
‘Р. Славейкова. Вестникъ на в^стницитЬ, бр. 2, отъ 7. I. 1917).
А споредъ Житието на Г. С. Раковски, отъ което существу в а
само началото, майчиното „домородствено имя" на последний
било „Мамарчовцы" (вж. въ Архива на възраждането при
Нар. етногр. музей въ София, док. № 6692). Инакъ, прЪди
Раковски да стъкми и изнесе на свЪтъ името Мамарчовъ,
което, благодарение на авторитета на неговия съчититель,
добило общо разпространение, „капитанъ Георги", както обик-
новено се наричалъ Мамарчовъ отъ своите сънародници,
минавалъ официялно и неофициялно подъ отбЪлЪзания дори
отъ самия Раковски другъпрЪкоръ—Буюкли. СъврЪменникътъ
му д-ръ Ив. Селимински, който го познавалъ лично, го на-
рича Георги Боюка (вж. П. Кисимовъ, кн. IV, с. 84). Отъ об-
народванитЬ по-долу документи се вижда, че Буюкли е
официялното име, подъ което се явява той като офицеръ,
доброволецъ въ руската армия: „капитанъ Буюкл1у", съгръцко-
ромънска форма на името Буюкли, се е подписвалъ самъ той
(вж. док. № № 3 и 6, срв. още 5 и 7). Това име стой сжщо
на печата му, изработенъ още на 1821 г.: «1821 Буюкл1у“ (вж.
фототипния отпечатъкъ къмъ док. № 3).
Когато започнала руско-турската война 1806—1812, Ма-
марчовъ билъ вече двайсетъ годишенъ мжжъ, вземалъ уча-
стие въ нея, както разправя Раковски, като „предводитель на
самоволжя Болгары", и за храбростьта, която показалъ,полу-
чилъ Св. Георгиевския кръстъ („орденъи хоржгвж святаго Теор-
ия"). Именно презъ тая война, съ огледъ къмъ помощьта, която
показали образуваните отреди отъ доброволци(„волонтери" и
арнаути") въ по-раншнитё войни, било сбърнато особно вни-
мание на събирането доброволческа войска. Почти въ самото
начало на войната (1807), по предложение на главнокомандува-
щия Михелсонъ, билъ утвърденъ дори редътъ, по който щели
да се образуватъ такива войски. Така били сформирани три
конни и три пехотни полка, всеки отъ по 600 души, най-вече
българи, преселени отъ по-рано време въ Бесарабия, Мол-
дова и Влашко (вж. Краевъ, стр. 20). На 1810 г. пъкъ, все
отъ българи, забегнали въ Влашко, билъ със авенъ особенъ
български отредъ, командуванъ отъ ротмистъръ Ватикиоти.
Тоя отредъ ималъ, как го се вижда отъ единъ обнародванъ
по-долу уволнителенъ билетъ, свое име: „Земское болгар-
ское войско" (вж. док. № 2). Ималъ сжщо и свой печатъ съ
околовръстенъ надписъ .Печать болгарскаго войска. 1810го",
а вжтре двуглавъ орелъ разперенъ, съ корона (вж. отпеча-
тъка у полк. Краевъ, с. 24) Въ тоя тъкмо отредъ ще е билъ
постжпилъ и се отличилъ сетнешниятъ капитанъ Буюкли.
По време на гръцката за вера отъ 1821 г.—борбата на
гърците за извоюване политическа свобода, — въ която взели
участие толкова българи отъ всички краища на нашето оте-
180
Ст. Романски
чество, било като водители или като прости редници, Манар-
човъ сжщо не останалъ миренъ. Това може да се заключи отъ-
датата — 1821 — на споменатия неговъ печать, който пр'Ьд-
ставя конникъ (Св. Георги) въ продълговать кржгъ, съ корона
и кръстъ отгорЪ (вж. отпечатъка къмъ док. №3). Тъкмо тоя
характеръ на изображенията въ печата, както и употрЪбата
му подиръ осемь години за подкрЪпа на едно свид'Ьтелство,
което има характеръ на официяленъ документъ, показва,
че споменътъ на Мамарчова за участието му въ тая борба
ще е билъ твърдЪ скжпъ и че ще е д’Ьйствувалъ тогава, въ
най-добритЬ си години, не като обикновенъ борецъ. Требва
да се допуске сл^дователно, че той требва да е билъ.
главатарь на некаква военна единица въ подигнатото отъ
князъ Ипсиланти революционно движение въ нЪкогашнигЬ
ромънски княжества. Въ тия княжества ще е било и глав-
ното му мЪстопр’Ьбивание до 1828 година.
Въ слЪдната руско-турска война 1828—1829 сжщиятъ Бу-
юкли Мамарчовъ се явява вече началникъ на доброволческа
команда, и то съ чинъ капитанъ. Знае се, че въ срЪдата на мартъ
главнокомандувашиятъ графъ Дибичъ възложилъ на руския
офицеръ И. П. Липранди, най-добрия познавачъ на балканскитЬ-
земи, вследствие на една подадена отъ него записка, да събере
партизански доброволчески отредь отъ жители, дошли отъ
д-Ьсния брегъ на Дунава. Въ тоя отредъ влезли повече отъ 900
души, на конто било обещано отъ държавата само продо-
волствие, а оржжие щЪло да бжде раздадено единственно
на ония българи, конто нЬмали. Щомъ се разчуло въ Бъл-
гария, че се образува такъвъ отредъ, веднага почнали да се.
стичатъ отвредъ — отъ Търново, Габрово, Свищовъ, Нико-
поль и другаде — „капитани“ (началници) за да молятъ Лип-
ранди да ги приеме въ отреда. Забранено било обаче да се
приематъ въ него лица отъ дЪсния брЪгъ на Дунава, а само
такива, конто войната била сварила на левия бр^гъ — въ
Влашко, Молдова или Бесарабия. Това известие причинило-
твърде големо разочарование и разбило много надежди (вж.
И. П. Липранди, Общ1я сведеыя объ эвроп. Турцш, Москва
1877, с. 5 сл.; Болгария, Москва 1877, с. 41 сл.) Командата на.
капитанъ Буюкли въ всеки случай сжществувала почти отъ
самого начало на войната и, види се, независимо отъ ново-
сформирувания доброволчески отредъ: въ едно свидетелство,
издадено на единъ войникъ отъ командата му на 1 августъ
1829, се казва че тоя войникъ билъ на служба въ „коман-
дата" му отъ преди „една година" (вж. док № 3).
Инакъ, за участието на Мамарчова въ тая война се знае
нещичко само отъ разказа на Раковски, който предава на-
верно това, което е узналъ отъ вуйка си или отъ други
лица, и то подъ една форма, която времето и фантазиятги
Георги Мамарчовъ и пр.
181
на разказвача налагатъна всЬкиединъполузатъмненъ споменъ.
Именно, споредъ Раковски, въ тая война Мамарчовъ като „пред-
водитель на самоволное военно отделеше съставено отъ Бъл-
гары“ се билъ при обсадата на Силистра и показалъ „голЪмо
юначьство". Само съ българското отделение той пресЬкълъ Ду-
нава и вардЪлъ да не мине нито единъ турчинъ, нито една
ладия на помощь на обсадените въ Силистра. А при едно на-
падение на кр-Ьпостьта той се билъ прЪхвърлилъ въ нея от-
къмъ Дунава съ триста души българи, превзелъ едно отъ
най-главнитЪ укрепления и обърналъ топовете къмъ града.
Обсадените се предали. „За това негово витяжко дело *, до-
бавя Раковски, „проводи му ся орденъ св. Анны, и скжпо-
ценна саб!я отъ руайскаго царя Николая"I
Следъ превземането на Одринъ и сключванетр на Од-
ринския миръ (2септември 1829) наступило големо разочарова-
ние у българското население, особно въ Източна Тракия, гдето
руските войски били посрешнати съ особно големъ ентусия-
зъмъ, като освободители. Мирътъ билъ сключенъ толкова бързо,
че то не могло да дойде на себе си отъ радостното опияние и
да се сети, че требва да действува часъ по-скоро за промена
на сждбата си. Преселени въ Влашко видни българи отъ разни
градове на нашето отечество—отъ Ловечъ, Врана, Русе, Чер-
на вода, Разградъ, Габрово и Свищовъ — натоварили били
още въ началото на войната единъ изпитанъ въ народополезна
работа българинъ, Алексанцъръ П. Нековичъ, като свой гла-
венъ представитель и ходатай, съ право да върши всичко,
което би било отъ полза и за благоденствието на българския
народъ. Следейки успехите на руското оржжие, той дава на
3 юли 1829 до главнокомандуващия и до императора просби
за „покровителство** надъ българския народъ, отива дори
самъ лично да се яви предъ императора и успева да възоуди
интересъ за обмисляне въпроса за освобождението на бъл ар-
ския народъ (вж. Ст. Романски, Заговорътъ на Г. С. Раковски
(Георги Македонъ) отъ 1842 г. СбБАН XIV, стр. 70 и сл ; срв.
П. Кисимовъ, ч. IV, стр. 80 и сл.). Тоя български пълномощ-
никъ обаче наскоро умрелъ и, когато се сключвалъ мирътъ
въ Одринъ, въ щаба на главнокомандуващия Дибичъ Забал-
кански немало никакъвъ българинъ, който да напомни за ин-
тервенте на своя народъ: когато една депутация отъ сливенци
пристигнала и се представила съ тая цель на главнокоман-
дуващия, пише д-ръ Селимински въ своите спомени, тя по-
лучила отговоръ да си се върне, защото било вече кьено, без-
полезно (вж. П. Кисимовъ, ч. IV, с. 82).
Тогава--още преди да се оттеглять руските войски—си-
листренскиятъ герой, капитанъ Буюкли, решилъ да орга-
низира българския народъ за въегание, така че народътъ да
182
Ст. Романски
постигне съ собствени усилия това, което усп'Ьхъть на руското»
оржжие не му гарантиралъ. Сравнително подробниятъ разказъ
на Раковски за това предприятие на Мамарчова (стр. 233—
238) може да се поправи и допълни отъ краткитЬ сведения
въ споменитЪ на съвременника д ръ Ив. Селимински, напеча-
тани отъ П. Кисимовъ (ч IV, стр. 84), конто го прЪдставятъ
въ съвсЬмъ друга светлина. Споредъ Раковски, когато Дибичъ
преминалъ Стара планина и се упжтилъ за Одринъ, „управи^
ся Мамарчовъ съ 500 войны Българы и додё въ село Ко-
телъ“. Той напусналъ Силистра, естествено, съ своята добро-
волческа команда — речените 500 войници българи не мо-
гатъ да бждатъ никои други — най-рано къмъ средата на
августъ, тъй като на 1 августъ ci. ст. ние го виждаме все
още въ Силистра (срв. док. № 3). Едва ли обаче може да се
допусне, че още преди сключването на Одринския миръ,.
чиито постановления не могли предварително- да се знаятъ,
той си билъ поставилъ за цель да дигне въстание, а именно
„да съсредоточи окрьстная села и градъ Сливенъ, и да с’
управи на велико Тьрново, где тържественно да по-
здрави и събуди одавно заспалаго българскаго льва подь-
народный знамянь, и съ радостная свободы тржбж". Че нали
тъкмо за извоюване свободата на своя народъ е действувалъ
той съ своята команда като „самоволенъ войникъ" ведно съ
руските войски! Решението му да скжса съ русите, съ конто-
го свръзвали здрави връзки още отъ преди двадесетъ години,
и да потърси другъ пжть за извоюване свободата на отече-
ството си, наступило тепърва когато се узнали неочакваните
последици отъ Одринския договоръ. Тогава се оттеглилъ
той отъ руска служба и дори се оженилъ въ Сли-
венъ. Именно въ тоя градъ намерилъ той сгодна почва за
работа въ полза на своя планъ. Сливенци, отчаяни отъ ре-
шението, че техното отечество ше бжде повърнато отново
на турците, боейки се отъ отмъщението на последните, което
ги очаквало, въ недоумение що да правятъ, се били разде-
лили, споредъ разправянето на д-ръ Ив. Селимински, на три
партии, едната отъ конто, съставена отъ чорбаджиите, искала»
да си останатъ, другата — множеството граждани — желала,
да се изселятъ въ Русия, а третата, която образували въодуше-
вени, но неопитни младежи, искала да подбутнатъ народа
къмъ въстание, за да се освободи отъ турското робство, счи-
тайки това за дело свето, божествено. На чело на тая тъкмо
трупа граждани билъ застаналъ „Георги Боюка" — нашиятъ
Мамарчовъ, — който открито преповедваль въстание въ
България. Въпреки противодействие™ на останалите благо-
разумии граждани, който вземали предъ видъ, че народътъ
немалъ никакви приготвени средства — оржжия, муниции,
храна, — никакви боеви познания) никакво споразумёние съ.
другите градове и ничаква закрила отъ другадё, Мамарчовъ.
Георги Мамарчовъ и пр.
183
усп’Ьлъ, вследствие на енергичната си агитация, да съберевъ
кжсо време до 1.000 души „разна сбирщина отъ разни народ-
ности—всички голтаци и празноскитници", кактосе изразява Се-
лимински. А такива тъкмо сж навсекжде и въ всички времена,
по мнението на благоразумии съвременнини, всички хора,
конто, пропити отъ патриотиченъ духъ, съ искра на родо-
любивъ пламъкъ въ сърцето или съ силно чувство за пра-
вовъ редъ, сбразуватъ бунтовническите чети! Споредъ раз-
правянето на Раковски обаче, „по пьрвш Българи ся съеди-
нихж съ него, и дочекахж го къту отъ Бога проводьнъ темъ
спаситель"; Мамарчовъ искалъ да образува отъ техъ едно
военно тело, и то като ги групира около войниците отъ
своята доброволческа команда, конто билъ настанилъ по
околните села. Свикалъ той неколко организационни съ-
брания, за да . вземе въ ржцете си началството надъ
събраните въстаници, но тукъ, ако може да се верва
на думите на Селимински, който билъ присжтстувалъ
на некой отъ техъ, той показалъ своята • „неспособ-
ность да ржководи едно народно предприятие, каквото
пропангандираше". Вънъ отъ това, вследствие на присжщата
на българина подозрителность, той билъ обвиненъ дори въ.
користолюбие и служене на чужди интереси: „откри се —
продължава Селимински, — че цельта му е само грабежъ,
за да обезпечи едно бждеще за себе си; узна се още, че въ
това предприятие се е вдъхновявалъ отъ некой руски офи-
цери, родомъ поляци, и най-вече отъ единъ маджаринъ, който
съ отреда си квартируваше въ селото Ахмачево при
Карнобатъ и на 13 ноември 1829 е ималъ свиждане съ по-
менатия Боюка, съ цель да стане една диверсия въ Бъл-
гария на руските войски, предъ видъ на предстоящего полско
въстание, което и избухна на 1830“ (вж. П. Кисимовъ, ч. IV,
стр. 84).
Въпреки подобии явно тендендиозни обвинения, конто
били хвърляни върху му, следъ като неговото „намереше ся
съобши и на отдална места въ Българпж" и се стекли тол-
кова желаещи да въстанатъ, енергичниятъ Мамарчовъ щелъ
да продължи започнатото си народно дело до край, ако
една внезапна намеса отвънъ не попречила на неговата
агитационна и организационна работа. „Нъ между темъ
пише Раковски — внезапу достигна въ Сливенъ едно казаш-
ко отдележе отъ 20Э люд!е изпроводено отъ Дибича и
отведи капетанъ Георгя подъ стражж на главное военно
станище при Дибича. А на прочей Българы послалъ беше
Дибичъ руойскы чиновницы да кажжтъ следжя: „Българы!
стоете си мирно че шж убьрна азъ топове да вы избпж!' И
така българская възраждаема уже надежда изчезна и ся
изгуби съ лишеже единороднаго имъ предводителя, и съ Ди-
бичовое заплашванье!" Вънъ отъ това, споредъ Селимински,
184
Ст. Романски
всички войскови началници били получили заповедь да сл'Ь-
дятъ МамарчовитЪ хора, конто се били пръснали по сената,
и да осуетятъ всЬко гЬхно бунтовнишко намерение1).
Българи отъ Сливенъ и отъ Котелъ, съмишленици и съ-
ратници на Мамарчова, се заинтересували за неговата сждба
и рЪшили да проводятъ депутация отъ миряни и све-
щеници, която да поднесе на главнокомандуващия рускитЬ
войски Дибичъ жалба отъ страна на цЪлия народъ. Тая
жалба, по думитЬ на Раковски, била написана въ Котелъ
отъ х. Атанасъ Т. Беровичъ въ дома на Стойка С. Поповичъ,
баща на Раковски и зетъ по сестра на Мамарчова. Раковски
дори привежда ц’Ьлия текстъ на тая жалба, чиято автентич-
ность се нуждае отъ по-положителни доказателства. СлЪдъ
като се описватъ страданията на българитЬ, единородни и еди-
новерии братя на руситЪ, подъ турска власть,в особно по врЪме
на честит-fa руско-турски войни, и грозната сждба, която ги
очаквала сл-Ьдъ оттеглянето на рускит-fa войски и възвръша-
нето на турцитъ, вътова писмо се моли главнокомандуващиятъ,
въ името на царя Николая, да освободи техния братъ и съотече-
ственикъ, капитанъ Георги С. Мамарчовъ, и да ги остави сво-
бодни да си изпитатъ щастието съ турцитЪ2). Раковски раз-
правя още, че, въпрЪки всичко това, Мамарчовъ не билъ
освободенъ, а закаранъ подъ казашка стража въ Букурешъ
*) Раковски, Гор. плггн., стр. 235 сл., разказва за единъ .знамя-
нить Ннгличянинъ“, който билъ миналъ прЪзъ Сливенъ и Котелъ, оше
до като се уговарялъ Одринския миръ, да пропов-Ьдва между българитЬ,
че е сгодно вр-Ьме да въстанатъ и се освободятъ. Ннглия щЪла да'имъ
помогне, та България съ Стара планина щ“Ьла да стане по тоя начинъ;пр'Ь-
града между Русия и Цариградъ. Pycmt гоусЬтили и казаци го гонили до
Османъ пазаръ, но той изб^гадъ въ Търновско, гдЪто не владела руска
войска. РуситЬ затваряли сжщо н-Ьколцина котленци [ и ги питали,
шо имъ е говорилъ. Това съобщение на к Раковски е повторено отъ
Иречекъ, Истор1я Болгаръ, Одесса 1878, стр. 680, ала кой е билъ тоя
англичанинъ и до колко разправата на Раковски е съгласна съ истината,
още не е извЪстно.
2) Р а к о вс к и, цит.съч., стр. 234—235. Мжчно може да се допуске,
че това е било специялна депутация, пратена при Дибича единствен©
да иска да се пусне на свобода Мамарчовъ. Спомена се по-гсрЪ, че
сливенци избрали и пратили депутация отъ пълномощници да
моли да се пр^двиди въ договора за миръ „освобождението на Бъл-
гария, на която било отговорено, че е вечеАкъсно. Въ възпроизве-
денигЬ отъ Раковски разговори съ Дибича се казва сжиюто: „БЪдни
Българи! — казалъ имъ Дибичъ— дЪ сте были пр’Ьди да^ся заключи
миръ? Сега вЪкы Европейцы пр-Ьдставницы сж’ разидохж, и нищо не
можемы извьрши за васъ“. Депутанията, за която говори Раковски, била
задържана близу 40 дена въ Ннхияло, гд-Ьто Дибичъ се бЬше оттеглилъ
на зимовище, за да чака отговоръ отъ руското правителство. Отгово-
рено било, че българигЬ тр-Ьбвало да чакатъ .за повторъ", а конто не
желаятъ да останатъ въ Турско, да се прЪселятъ въ Русия.• Когато въ
Сливенъ наддЪляла партията за масовото пр-Ьселване, то, споредъ Се-
лимински, била пратена повторно депутация при главнокомандуващия за
послЪдни наставления; въ нея влизалъ и самиятъ Селимински (вж. II.
Кисимовъ, цит. съч., ч. IV, стр. 84).
Георги Мамарчовъ и пр.
185
при генералъ Киселевъ, пълномощенъ председатель на дива-
ните въ Влашко и Молдова по време на руската окупация на
тия княжества (1828—1834), за да бжделъ даденъ подъ сждъ (стр.
238). /Ала то едва ли ще да е истина. Тогава ще требва
да се допусне, че Мамарчовъ, освободенъ отъ сжда, се билъ
върналъ презъ зимата въ Сливенъ, защото презъ пролетьта
на 1830 г., когато сливенци се дигнали да се изселятъ въ
Русия, той тръгналъ съ техъ. Това може да се заключи отъ
разказа на д-ръ Селимински, какъ по време на пжтуването
билъ заплашенъ съ убийство отъ капитанъ Мамарчовъ, нещо,
което стояло въ свръзка съ едно по-раншно решение на
„младата партия" — партията, която искала да се дигне въ-
стание, — да убие Селимински като виновникъ за пресел-
ването (вж. „Библиотека Д ръ Ив. Селимински", кн. I, София
1904, с. 17). По-късно Мамарчовъ се установилъ съ (семей-
ството си въ Силистра, като кметъ на тоя градъ, който останалъ
подъ руска окупация до 1836 година.
111.
Мамарчовъ обаче не останалъ спокоенъ на своята админи-
стративна длъжность въ Силистра. Той искалъда направи още
единъ опитъ за революция въ България, преди руските
войски да се отдръпнатъ окончателно отъ десния брёгь на
Дунава. Както съ предприятие™ си въ Сливенъ той меркалъ
да постави българския въпросъ за разрешение преди изпра-
зването на българските земи отъ руските войски, така и сега,
може би, се надевалъ, при едно успешно въстание, да
ангажира Русия въ нова воина, която би довела освобожде-
ние™ на въстаналия народъ. Така се е породила известната
„Велчова за вера" въ Търново.
Всичко, което се знае за това въстаническо съзаклетие,
иде отъ втора ржка, та затова и датата му не е точно уста-
новена. Споредъ Сиприянъ Робертъ, тая българска завтра
(hetairie bulgare) е била тъкмена отъ 1834 до 1836 г. въ тайни
събрания по манастирските гробища презъ нощи „нощи
български", — който единъ день ще останатъ паметни (ces
nuits bulgares, nuits ignorees qui n ont point eu d historiens,
mais qui seront glorieuses un jour). Въ съгласие съ това
чекъ смета, че действително всичко било приготвено още
преди оттеглянето на руските войски, но самъ Мамарчовъ
отишълъ тепърва следъ заминаването на русите отъ Силистра,
което станало на 10 септември 1836 н. ст. Раковски не
съобщава дата, но казва изрично, че още преди да изпраз-
нятъ русите Силистра, Мамарчовъ „устави свои чинъ въ
Доростолъ, и свое домородство" и отишълъ да се постави
на чело на въстанието. Г. Димитровъ търси опора въ датата
186
Ст. Романски
на Варненската крепость, съградена въ лето отъ Егира 1250
(1834), за да твърди, че това въстание, въ което щели да
взематъ участие 2.000 работници, събрани за направата на
тая крепость, е тъкмено презъ тая година, като изтъква, че
това се съгласява съ споменитЬ на стари търновци, съврЪ-
меници на събитието. Тъкмо по такива спомени д-ръ В. Бе-
ронъ и П. Кисимовъ пъкъ говорятъ, че откриването на съзакле-
тието е станало въ 1835 год. Положително ще може да се
изясни тоя въпросъ тепърва възъ основа на документи отъ
онова време, най-добрЪ отъ рапортитЬ на посланицигЬ на
Силите въ Цариградъ, конто сигурно отбЪлЪзватъ—едни по-
кжсо, други по-подробно — това не маловажно събитие изъ
вжтрЪшния животъ на Османското царство.
НЪма съмнЪние, че самата подготовка на въстанието
започнала отъ много по-рано. Това се изтъква отъ всички. Още
преди настжпването на зимата, революционного предприятие
било сдружило, въ името на освобождението на отечеството,
големъ брой българи отъ самия градъ Търново; тЪ се пол-
зували отъ всЪки удобенъ случай да засилятъ духа въ орга-
низацията и нейната способность за бой. Интересна подроб-
ность разправя П. Кисимовъ, по разказъ на баща си (Истор.
раб., ч. II, с. 72). Единъ есененъ день, преди КоледнитЪ пости,
стариятъ Кисимовъ, по жепанието на съсЪди и приятели, и
млади и стари, между конто билъ и Велчо Джамджията, наре-
дилъ „зияфетъ" (гощавка) на воденицата си на търновската
река, надъ селото Чолакова махала. „Времето — разказ-
валъ сжшиятъ Кисимовъ — беше топло като лето, бёхме до
30 души, викани не викани; ядохме, пихме; некой бехж дошли
съ силяха си; на нишанъ гърмехж, та л и мъ правЪх^, над-
скачвахж се, надтичвахж се, а пъкъ Велчо и други, по на въз-
расть хора, седгяктъ та си шушнатъ, щото менъ ми се стру-
ваше, като да има нещо по между имъ, като да кронктъ
нещо. Най-сетне при вечерь тръгнахме да си вървимъ; зехж
та се наредихй^ по двама по двама, всички бехме на коне,
като аскерь, и две гайди предъ насъсвирьжтъ". Събранията
си правели нощемъ, но не само въ манастирските гробища,
гдето — както описва съ поетическа фантазия Сиприянъ Ро-
бертъ — те се модели, приемали нови съмишленици, конто
се клели, съ ржка върху гробовете на прадедите, да умратъ
за отечеството. Въ Търново те се събирали въ гръцкото
школьо при Св. Богородица. Тамъ билъ приетъ, следъ
като се заклелъ, че ще пази въ тайна, каквото чуе, сжщо
стариятъ Кисимовъ. Приемали се и млади и стари: едни за
да участвуватъ сами въ въстанието, а други — по-старите
и по-богатите — да запишатъ на свои средства известенъ
брой млади хора. Мнозина се съгласили и тъкмели вече на
момчетата си „фишеци и селяхъ“. На самия Кисимовъ, който
държалъ на работа много калфи, било сжщо предложено да
Георги Мамарчовъ и пр.
187
натъкми десеть души, конто да бждатъ готови, когато по-
требватъ.
Първоначално се бързало съ приготовленията, защото-
се предполагало, че въстанието може да пламне още презъ
зимата, на Коледа. СетнЪ се отложило за пролЪтьта, следъ
Великдень, но приготовленията продължили все тъй усилено.
Организаторътъ Велчо Дтанасовъ занесълъ презъ ВеликитЬ
пости у роднината си х. Иванчо Каржпапазоолу отъ Горна
Ореховица парчета жълта тенекия, за да я даде на некой
майсторъ тенекеджия, българинъ, който да изреже отъ нея
по-малки и по големи кръстове, споредъ даденъ образецъ.
Излезли около стотина кръста, предназначени „за байрацитк
на българите — завераджии**. Когато се открила заверата
и Велчо билъ обесенъ, майсторътъ въ една нощь надробилъ
и стопилъ на кюлче тия кръстове. Рачо Казанджията, баша
на П. Р. Славейковъ, изливалъ куршуми и правилъ фи^шеци,
конто сетне изпокрилъ или изхвърлилъ нощемъ въ реката.
По казването на стари хора, въ рёките при Търново, Елена
и околностьта билъ изхвърленъ барутъ въ такова големо ко-
личество, че се изтровила рибата въ техъ (П. Кисимовъ,
ч. II, стр. 79—81).
На чело на организацията въ Търново стоялъ помена-
тиятъ вече Велчо Атанасовъ Джамджията или Болталията
(Болтала), нареченъ така, защото държалъ магазинъ съ ма-
нифактурни стоки (болта). Иречекъ го именува Хаджи Велчо
отъ Габрово (вж. Истор!я Болгарь, с. 684, заб. 10). Когато
щела да се прогласи борбата за освобождението на Бълга-
рия, той билъ тъкменъ да поеме управлението подъ името князъ
(кметъ) Търновски. Деятелно участие въ това дело вземалъ и
другъ търговецъ, Колю Гайтанджията, който посветилъ ста-
рия Кисимовъ въ тайните на съзаклетието. Все отъ бележ-
ките на П. Кисимовъ се узнава, че за духовникъ, изповедникъ,
имъ служилъ попъ Иванъ Лесковчанина, ефимерия на чер-
квата Св. Богородица, чиито синове — и двамата — сжщо
участвували въ това дело, както и много други отъ Лес-
ковецъ, защото „лесковчените — кажестариятъ Кисимовъ —
сж все такива сербезъ хора“. Отъ замесените въ това пред-
приятие търновци сж известии по име, споредъ д-ръ Беронъ,
още двамина: Иванаки Ионковъ, когото Раковски нарича
„Юваница“ (сжщо и Иречекъ: 1ованица), а пъкъ П. Кисимовъ
— х. Иванаки Врачалията или Враджалията, и Железко Ба-
кърджията- Дейно участие вземалъ въ него сжщо даскалъ
Лндонъ Никопитъ, българинъ отъ Македония.
Когато се пукналапролетьта, средище на заговора станало
едно отдалечено планинско кжзче, между селата Плаково и Ка-
пиново — не Капиновскиятъ, както говори Раковски, а по него
Иречекъ и други некой, но Плаковскиятъ манастиръ Св. Илия,
както, споредъ разказитк на стари търновци, пишатъ д-ръ
188
Ст. Романски
Б. Беронъ и П. Кисимовъ. Игуменъ на този манастиръ билъ
единъ патриотъ българинъ, х. Серги, родомъ отъ Руховските
колиби, Еленска околия, училъ се въ Елена. Д-ръ Беронъ от-
бЪл’Ьзва сжщо и стария игуменъ на Килифарския манастиръ,
Теодоси, като посветенъ въ заговора. Отъ еленскитЬ пър-
венци на чело стоялъ стариятъ х. Юрданъ х. Кръстевъ Бра-
дата, а Иречекъ именува сжщо — дори между обЪсенитъ
следъ откриването на съзаклетието — единъ трЪвненецъ,
Георги Станчо[въ].
За успеха на това въстаническо предприятие особено
се разчитало на подръжката на единъ архитектъ, майсторъ зи-
дарь отъ София, Димитъръ или Митьо Софиялията (Раковски и
Иречекъ го именуватъ погрЪшно Юванаки), който събиралъ ра-
ботники за поправка на разрушената прёзъ войнитЪ Варнен-
ска крепость.Тия работници, конто наброявали около2.000души,
щели да бждатъ въоржжени като въстаници, и, както се
разправяло отъ стари търновци, следъ като се присъединятъ
къмъ останалите съзаклетници, на чело съ капитанъ Георги
Мамарчовъ, ще навлезатъ въ Търново, ще свалять аянина
(войводата) и другите представители на турската власть и ще
прогласятъ свободата на отечеството си.1)
Какво участие вземалъ Мамарчовъ въ организирането
на това въстание, следъ като дошълъ въ неговото срёдище,
и какви сж отношенията му съ другите първенци въ съза-
клетието, на първо место съ Велчо Нтанасовъ, сж въпроси,
на конто не може да се отговори. Стариятъ Кисимовъ раз-
правялъ, какво Колю Гайтанджията му билъ казалъ още
преди Коледа, че въстанието се отлагало за напролеть,
когато щель да дойде отъ Силистра капитанъ Георги за да
го нареди и да се постави начело. Тогавашни търговци раз-
казвали, споредъ д ръ Беронъ, че единъ руски офицеръ, ро-
домъ българинъ — именно капитанъ Мамарчовъ — билъ жи-
велъ извёстно време въ Търново, въ дома на Велча Атана-
совъ, отъ гдето се обмисляло и приготовявало въстанието.
Огъ тукъ той ще е отишълъ въ Плаковския манастиръ, гдето
ги изненадало предателството.
Споредъ една общеразпространена версия, изложена
най-напрёдъ отъ Раковски, тукъ въ манастира, гдето ставали
събранията на съзаклетницитё, стариятъ х. Юрданъ отъ Елена
довелъ презъ Страстната неделя кръщелника си х. Юрданъ
*) П. Кисимовъ, ч. II, стр. 80 — по разказа на „Стоенчо Пенювъ
Нхтарина, челов’Ькъ съ народенъ духъ на вр^мето" (умрЪлъ на 1861 г.). П.
Димит ровъ, ч II. стр. 130, не знамъ по какъвъ източникъ, разпразя:
„Сл'Ьдъ Великдень тия работници шкли да потеглятъ за Варна. Въ Вар-
ненската крепость се замирали топове, пушки и разни припаси, конто
се вардили отъ нЪколцина заптии. РаботницигЬ щЪли да избиятъ зап-
тиитЪ и, като разграбятъ оржжието, да се оттеглятъ въ планинэта. гд-Ьто
вечь ще се нам ножа ватъ“.
Георги Мамарчовъ и пр.
189
Кисевъ да го посвети въ народното дЬло. СлЬдъ като по-
ложилъ установената клетва, нему билъ разкритъ планъть и
съобщени по важнитЬ лица, който стояли на чело на заговора.
Узналъ по такъвъ начинъ всичко по-важно, подъ единъ или
други прЬдлогъ — „да си иди у дома си да ся приуготви“
(Раковски и Иречекъ), „да си настани ,и приготви орж.ж!е“
(д-ръ Беронъ), „да запише Милана въ Елена и х. Илия въ
ЛЪсковецъ" (Г. Димитровъ) — той напусналъ манастира и
отишълъ право въ Търново, та разкрилъ всичко на гръцкия
митрополитъ Иларионъ, родомъ отъ островъ Критъ, и тоя
веднага се явилъ — споредъ Раковски, нощемъ, ведно съ х.
Юрданъ Кисевъ, — прЪдъ аянина, който незабавно взелъ
мЬрки да сезаловятъбунтовницитЬ. Покрай тая версия, у д-ръ
Верона четемъ и друга, отъ С. С. Бобчевъ, наверно по свЬ-
дЬния отъ стари еленчани, споредъ която стариятъ х. Юрданъ,
поради личната умраза между него и младия х. Юрданъ Ки-
севъ, не е могълъ нито да види послЬдния въ Плаковския
манастиръ, нито да му довЬрява тайнитЬ въстанически пла-
нове. Другъ единъ еленчанинъ, х. Христо Михаиловски, билъ
узналъ отъ х. Юрдана Брадата за въстанието, разправилъ
за него на х. Тодора, и така отъ уста въ уста се разчуло въ
Елена и стигнало до ушигЬ на х. Юрдана Кисевъ. Въ Тър-
ново пъкъ, споредъ бЪлЬжкигЬ на I . Кисимовъ, се говорило,
че прЬдательтъ х. Юрданъ Кисевъ не билъ издалъ тайната
първомъ на владиката Иларионъ, ами отишълъ направо при
аянина, изхлопалъ прЬзъ нощьта на вратата на харема, та раз-
будилъ дори и женитЬ да чуятъ и разбератъ тая работа.
Митрополитъ Иларионъ пъкъ билъ посветенъ отъ по-рано
въ заговора, което не е невъзможно, като се има прЪдъ видъ,
че по онова врЪме черковната борба у българитЬ още не
сжществуваше и, както по врЬмето на гръцката завЬра (1821),
българи и гърци въ политическитЬ си борби въ Турция дЬй-
ствуваха задружно. Дори по-късно, въ 1842 год., самиятъ
Раковски бЬше организувалъ въ влащкия градъ Браила по-
литически заговоръ, въ който, сждейки по броя на залове-
нитЬ бунтовници участвували повече гърци, отколкото бъл-
гари. Въ такъвъ случай изтъкваното отъ Раковски прЬдател-
ство въ съдЬйствие съ митрополита гръкъ може да се смЬта
като по по-сетнЪшна комбинация, направена подъ влияние
на създаденото враждебно настроение между българи и
гърци, вслЬдствие на черковнитЬ борби.
Аянинътъ изпратилъ веднага въоржжени турци на коне
да заобиколятъ манастира и да заловятъ — едва ли на самия
день на Великденъ, както пише д-ръ Беронъ, бунтовницитЬ,
конто би се намЪрили въ него. Хванати били капитанъ Мамар-
човъ и игуменътъ Серги. Манастирътъ билъ ограбенъ, чер-
квата осквернена, очитЬ на иконитЬ избодени съ ножове.
ЗаловенитЬ били оковани въ вериги и откарани въ Търново:
190
Ст. Романски
.на шийтЪ и вратоветЬ имъ, на ржцегЬ и краката имъ имало
желЪзни мжчителни вткрзатки", лише д-ръ Беронъ, както
му било разказвано. По сжщия начинъ билъ закаранъ въ
Търново и х. Юрданъ Брадата, заловенъ у дома си въ „село
Елена". Въ Търново били заловени на първо мЬсто Велчо
Джамджията, сетн-fe Димитъръ Софиялията, Иванаки Ионковъ,
Кольо Гайтанджията и даскалъ Андонъ1).
Разправя се при това, че заловенитЬ бунтовници били
изб"Ьсени „послЪ най свир'Ьпыя и безчелов'Ьчныя мжкы, безъ
никакъвъ сждъ" ; на игумена Серги вадили зжбитЪ съ клещи
единъ по единъ, забивали му борина подъ ноктигЬ, за да
го горятъ живъ, избождали му очитЬ и др. под. (Раков-
ски). На Иванаки Ионковъ — единъ му държалъ главата,
други краката, а трети сЬцали на гърба му и така го люлЬя-
ли, съ ц’Ьль да го измжчватъ най-звЪрски (д-ръ Беронъ).
Отъ б'ЬлЪжкитЬ на П. Кисимовъ обаче сеузнава, че екзе-
куцията на заловенитЪ не била станала съвсЬмъ безъ сткдъ*
Меджлисътъ, който сждъЛъ „завЪраджиитЬ", се състоялъ отъ
аянина, кадията, мюхтията, митрополита Иларионъ и единъ
арменецъ отъ Цариградъ, дошълъ да събира данъци. Тоя
сждъ, образуванъ набързо и безъ какъвто и да било редъ,
още по-бързо и безъ всЬкакъвъ законъ разпигалъ и присж-
дилъ бунтовницигЬ. Когато изпитвали даскалъ Андона, той
щ’Ьлъ да изкаже всичко и „да изгори още много хорица*,
ако не билъ принуденъ да млъкне отъ митрополита Илари-
онъ. Въ случай че това излЪзе в'Ьрно, думитЪ на Сиприянъ
Робертъ, че бунтовницигЬ искали да обвинять Илариона
прЪдъ сткда, ще могатъ да се тълкуватъ като отзвукъ на
описаната случка съ даскалъ Андона.
Повечето отъ бунтовницигЬ, чиито имена се знаятъ,
били обЪсени веднага, и то, споредъ Кисимова, на Великата
сжбота. Велчо Атанасовъ билъ обЪсенъ на мЪстото Демир-
дерекъ на Баждарлъка, ср’Ьщу дюкяна на Кисимова, който
разправялъ: „Бюлюкъ турци, кадъни и паплъчъ (тълпа) го
домъкнаХ/Y, и го псувахж, и се заканяхж, азъсескрихъ да не
гледамъ". Хаджи Юрданъ Брадата и Колю Гайтанджията били
обЪсени на край града на м^стото Даръджа, къмъ Марино
поле, а Димитъръ Софиялията — на Дервенската порта. ТЬ-
лата имъ, оголени пр'Ьзъ нощьта отъ циганитЬ, конто имъ
изкрали др-ЬхитЬ, висЬли дълго врЪме за назидание на непо-
Отб'Ьл'Ьзаната отъ д-ръ Беронъ версия, че х. Юрданъ Брадата
„не е былъ хванатъ въ Елена, веднага слЪдъ потушяваньето на вжз-
сташето, но четой се е крилъ до 15 дни въ КапинскитЪ лоз1я и най-сетнЪ
той е былъ издиренъ и хванатъ въ Харворовци при среднигЬ колиби”,
не се съгласява съ другитЬ известия. НЪкои съумЪли да се изтръгнатъ
отъ прЪслЪдванията на турцитЪ. ЖелЪзко Бакърджията успЪлъ да из-
бЪга отъ Търново (д-ръ Беронъ), а Гане Витановъ да заб^гне въ
Влашко (Г. Димитровъ, у когото неверно се казва сжщото и за Кольо
Гайтанджията).
Георги Мамарчовъ и пр.
191
корната рая. ОбЪсени били сжщо Иванаки Врачалията, но
не въ Търново, а въ Ловечъ, гдЬто билъ пратенъ да го
види Видинскиятъ валия Хюсеинъ паша. Пр'Ьдательтъ х. Юр-
данъ Кисевъ и х. Никола Кабзумалина (градски бирникъ),
конто заминали за Ловечъ заедно съ него, получили тамъ
за награда пари и дълги и широки червени бениши (мантии).
Разправяло се още въ Търново, все споредъ д-ръ Беронъ,
че х. Юрданъ Кисевъ билъ виканъ дори въ Цариградъ отъ
султанъ Махмудъ II, който му далъ 1000 махмудии златни.
Капитанъ Мамарчовъ, благодарение на руската си офи-
церска униформа, и още повече на руското си поданство,
се отървалъ отъ вжжето. Сжщо игуменътъ Серги, като
духовно лице, не билъ обЪсенъ, ала прЪкаралъ дълго врЪме
въ затворъ, подла га нъ на жестоки мжчения, та не слЪдъ дълго
починалъ. Даскалъ Андонъ сжщо билъ пощаденъ и, подъ
видъ на слуга на Мамарчова, откаранъ заедно съ него въ
Цариградъ.
IV.
За по-нататъшния животъ на Мамарчова се знае само
толкова, колкото ни разправя Раковски (стр. 240 и сл). До-
каранъ ведно съ Нндона въ Цариградъ— пр'Ьзъ Видинъ, гд"Ьто
билъ изпроводенъ „до Хюсейнъ паша, кой го управи a6ie за
Цариградъ" (Раковски), или направо (Кисимовъ)— турското пра-
вителство го обадило на руското консолство, което се отказало
отъ него, така че билъ изоставенъ изцЪло въ турски ржцЬ.
Пр-Ьдитова обаче посолството го било проваждало въ Одеса,
„дЪ къту го разжаловахж, то есть, къту му зЪх/а ордени,
кои онъ съ кръвь си и съ жьртвж живота си 6Ъ за храбрость
добылъ, придадохж го Туркомъ!1' (с. 241). Султанъ Мах-
мудъ полюбопитствувалъ да го види, заповЪдалъ да му го
доведатъ и го питалъ защо тъкмЪлъ да дигне въстание въ
България. Той „отговорилъ Султану сънай голЪмагж дързость,
че до когда ся турскм народъ принось^тъ тако свиръпо и
безчелов’Ьчносъ Българы, нЪщжтъ отбЪгна Турцы отъ това зло'.
Това направило впечатление на тоя „благоразуменъ в адЪ-
тель", който, знаейки добр^Ь това положение, се старалъда прЪ-
образува държавата си, като въведе „равноправность" между
всичкит^Ь си поданици. По негова запов’Ьдь капитанъ Мамар-
човъ билъ проводенъ на заточение въ града Коня (Иконионъ)
въ Мала Азия, гдЪто билъ настаненъ въ прилично за чина
му жилище, получавалъ по 1500 гроша на мЪсецъ за раз-
носки и „особно припитан!е (таинъ)", както се дава на равенъ
нему по чинъ турски чиновникъ. По заповЪдь на Султана нему се
отдавала нуждната почить отъ тамошния управитель, той сво-
бодно носЪлъ CKMnoutHHaTa си сабя и военного си облекло и се
192
Ст. Романски
разхождалъ на конь. „Това мне е съобщено—пише Раковски
— отъ истаго капетана Георгя въ лето 1841, съ кого имахъ
чясто дописи*.
Тия думи на Раковски стк. достатьчни, за да се разкрие,
че и при своето заточение Мамарчовъ не прЪставалъ да ра-
боти все по сжщия пжть за освобождението на своето оте-
чество—чрЪзъ революция. Честата кореспонденция между два-
мата е имала явно за прЪдметъ революционното дело, на
което презъ тая година се билъ отдалъ младиятъ Раковски съ
Иларионъ Макариополски. Знае се вече, че въ началото на
1841 г. ученикътъ отъ гръцкото училище въ Куручешме —
„Сава Стефанидисъ", сетнЪшниятъ Георги Раковски — безъ
знанието на своя настойникъ, князъ Стефанъ Богориди, зами-
налъ за /Атина, гдЪто основалъ, заедно съ Илариона и други
учащи се тамъ българчета, по типа на Тесалийската и Крит-
ската революционни организации, едно „Македонско дру-
жество“, което си поставило за цель да организира българ-
ския народъ за въстание ср'Ьщу турцигЬ. Главната работа
била възложена на тия двама българи, конто се върнали
въ Цариградъ; Раковски останалъ тукъ за да бжце въ корес-
понденция съ Атина, а Иларионъ заминалъ да кръстоса
България за да изучи състоянието на духовегЬ. Между това
Раковски дочулъ, че се образувала българска чета въ Браила съ
цЬль да мине Дунава и да почне борба за освобождението на
България, та ненадЪйно тръгналъ съ параходъза Браила зада
се постави на чело на тая чета, която обаче дълго прЪди неговото
пристиганебила разпръсната и уничтожена отъ влашкигЬ власти
(вж. Романски, Заговорътъ на Г. С. Раковски (Сава Македонъ) въ
Браила прЪзъ 1842 г. СбНУ XIV, стр. 16 и сл.). НЪма съмн-Ь-
ние, че задъ гърба на едва двадесетгодишния Раковски е
стоялъ опитниятъ старъборецъ и революционеръ, неговъ род-
ственикъ по кръвь и душа, Мамарчовъ, съ когото той се сно-
шавалъ съ писма. Тия писма ще сяг имали и личенъ харак-
теръ. Жената на Мамарчовъ, която подиръ арестуването изато-
чването на послЪдния се била дигнала отъ Силистра и пр-Ьзъ
Букурещъ отишла въ Цариградъ,заедно съ едничкото си д"Ьте
Марийка, успЪла „съ помощ1ьх некого си сродника капетанъ
Георгюва** да иде въ Коня „да съучаствува горчивое заточе-
ние любезнаго си съпруга". Н"Ьколко години подиръ това,
като се позабравила работата, върнала се въ Цариградъ да
се потруди за освобождението му отъ заточение. За тая
ц^ль тя била „водима отъ едного сестричя капетанъ-Геор-
гювъ“, който, безъ съмнЪние, не ще е билъ никой другъ,
освЪнъ самиятъ Раковски. Страстьта на поатЬдния къмъ рево-
люционната борба, въ която се впусналъ още отъ тогава,
се възбудила вследствие на тия живи връзки съ Мамарчова
и неговото семейство, колкото и да е истина, че тия качества
Георги Мамарчовъ и пр.
193
той ималъ въ кръвьта си и ги насл'Ьдилъ отъ майчиния си
родъ, гд'Ьто сж проявени най-добр'Ь у сжщия този неговъ
вуйка *). Очарованъ отъ него, Раковски р-Ьшилъ да пром’Ьни
кръстното си име Сжби или Сава на името на вуйка си Георги,
което възприелъ въ тая революционна година на отиване за
Браила и го запазилъ прЪзъ цЪлия си животъ; прЪкорътъ
пъкъ Македонъ, съ който се явява все въ Браила, иде отъ
името на основаваното отъ него пр’Ьзъ тая година „Маке-
донско дружество" (вж. у мене, цит. съч., стр. 11).
Усилието да се издЪйствува освобождението на Мамар-
чова отъ заточение се свършило успешно. Портата се съгла-
сила да го пусне, но съ условие, че ше иде да живЪе вънъ
отъ България. Мамарчовъ „радостно" приелъ това условие
и се приготвилъ да замине за Влашко и Богданско. Ала
вследствие на намЪсата на Фенерската патрияршия и нд князъ
Ст. Богориди, конто съветвали Портата да не го пуска
въ Влашко — сигурно подъ пр'Ьдлогъ, че тамъ вече започ-
нали да се откриватъ български съзаклетнически организации,
— той билъ прЪдаденъ на самия Богориди, Самоски князъ,
за да го държи „подъ свое хитро наблюдение".
На о. Самосъ Мамарчовъ попадналъ въ ржцЪте на другъ
виденъ котленецъ, Гаврилъ Кръстовичъ, който управявалъ
тогава острова като нам’Ьстникъ на князъ Богориди. Знае
се, че Кръстовичъ поелъ управлението на острова въ нача-
лото на май 1845 и останалъ до началото на пролЪтьта
1850.2) Огъ разказа на Раковски (стр. 242) може да се за-
ключи, че Мамарчовъ сварилъ вече Кръстовича на тая длъж-
ность въ о. Самосъ. Интересно, че по тоя случай Раковски
рисува Кръстовича, съ кого го по-рано, 1838—1841, билъ въ
добри отношения,3) въ твърдЪ грозни черти. Въ тая характе-
ристика се вижда не само личната ненависть, която Раковски
по-късно хран^лъ къмъ Кръстовича, но особено голе-
матз омраза, която изпитвалъ той спр^мо гърцитЪ, фанариот-
ската политика изобщо и главно спрЪмо нейнигЬ български
сателити — гъркоманитЬ. Кръстовичъ е, споредъ него, „единъ
худаго рода гьркоманинъ българинъ", който, „показавшъ най
гол'Ьмаьк неблагодарность" къмъ своит"Ь сънародници, „при
*) Споредъ П. р. Славейковъ, Раковски ,види са да имал и зародит
н'Ькакъв <>т авантюризъм и вагабонство дон'Ьйд'Ь откждЪ майкина си
род, и вь гнийт Мамарчов му бил слхщи вуйка, брал сжщ на майка му,
тъй що при бащинитЬ си добри качества той има досга унасльдвани
от вуйка си и н"Ькои си мерзавски качества" (вж. Б. Пеневъ, Биогра-
фични б'ЬлЪжки за Раковски отъ П. Р. Славейковъ, въ Вкстн. на в^Ьст-
ницитЪ, бр. 2 отъ 7. 1. 1917).
2) Марко Д. Балабановъ, Гавриилъ Кръстовичъ, София 1914,
с 208, 210, 215.
3) Пакъ тамъ, с. 140, 142, 148,151,166,167, 168. Срв. отъ сжщия,
Писма на Г. С. Раковски отъ крЪхката му ученическа възрасть, СпБНН
XVIII (1919), с. 84, 85-86, 87, 88, 89.
Сп, Бьлг. академия. Кн. XXII.
13
194
Ст. Романски
лЪпи ся къту лепка на фанарютская гнусну политику и жи-
вотъ", „затвори си самъ и свое отъ младость еще отворенное
въ българску литературу поприще, за кое ся виждаше доста
способьнъ" и, еднажъ „видЪлъ себе на турску службу",
забрави се и, като господарь на о. Самосъ, отнасялъ се къмъ
тамошнитЬ гърци като къмъ „робы", принуждавайки дори
„старцы да му цалувуть скутове и руку и да стоеутъ предъ
него съ крьстосаны руиы", вследствие на което самъ станалъ
причина да се погнусятъ самоскитЬ жители „отъ това негово
варварско азытское поведете", да го „изтирятъ" отътамо, тада
се освободятъ и отъ княза Богориди. По су щи я начинъ искалъ
да се отнася той и къмъ Мамарчова, който обаче, възпитанъ
военно и отличёнъ за храбрость, „не можешеникадъ да тьрпи
cie понижете, а наи паче одъ едного единороднаго и съ-
отечьственика си, кому худый родъ познаваше твьрде добре,
и за то нещЪше нищо да знае отъ негова изискатя, но
даже го и презираше". „За отмыцетя", Кръстевичъ го дър-
жаль съ все по-голема и потолема „строгость", и по такъвъ
начинъ докаралъ „беднаго юнака въ отчяйность". Бидейки
заедно съ жена си и четирите си д^ца, Мамарчовъ немало
какво да стори. Нему била прекратена и „определенная еже-
месечну платку" отъ 1500 гроша, която получавалъ отъ турско-
то правителство, та „ся унужди да изпроводи свое бедно
семейство на Котелъ при сестра си", именно при майката на
Раковски. Мнозина гърци, „самошюи морски капетани', му
предлагали своето съдёйствие да избега въ Гърция, „нъ онъ
непр1емна, съ надежда, че Русая ше г освободи единъ
день", по заступничество на некой Одески българи, на което
разчиталъ. /Ала надеждата му останала напусто. Той се
поминалъ на острова въ 1846 год.
Каза се вече, че капитанъ Мамарчовъ, задоменъ въ
Сливенъ/ тръгналъ съ другите сливенски жители, конто
се дигнали на 13 априлъ 1830 да се изселятъ въ Русия,
заедно съ големо множество българско население отъ оста-
налите градове и села „на Източна Тракия. По путя насту-
пило разделение между бежанните.- едни заминали за
Русия, други за Влашко и Молдова, трети се върнали по
домовете си, а четвърти обиколили некой турски села, следъ
което се присъединили къмъ едната или другата отъ останалите
части (вж. Библиотека „Ц-ръ Ив. Селимински", кн. I, с. 17).
Мамарчовъ съ семейството си се присъединилъ къмъ
втората трупа. На първо време той се установилъ въ
въ Букурещъ и ималъ грижа за настаняването на ония лица
отъ своята доброволческа команда, конто по това време се
намирали въ Влашко и Молдова.
Георги Мамарчовъ и пр.
195
Подиръ свръшването на войната, въ Влашко се явили
сжщо значителенъ брой дошли отъ презъ Дунава българи,
подъ прЪдлогъ, че служили като „волонтери' (доброволци).
Те н’Ьмали определено занаятие и носЪли свободно своето
оржжие. Вследствие на това влашката Спатария — Военно
министерство — се видела принудена да се обърне къмъ
руското окупационно управление съ молба да нареди, щото
бившите „волонтери* и преселниците българи дй се уста-
новятъ на определено местожителство и подъ надежно по-
ржчителство; темъ се запрещавало ла носятъ оржжие, което
било позволено само навоенните ина полицейските служители
(вж. док. № 4).
Къмъ края на есеньта 116 души отъ бившата „во-
лонтерска команда подъ начглството на капитанъ Буюкли*,
имената на конто се знаятъ, подали просби дО пъл-
номощния председатель на Диваните въ княжествата Молдова
и Влашко генералъ-адютантъ Киселевъ въ Букурещъ, да не
бждатъ считани на равно съ останалите жители на княже-
ствата при изпълнението на разните повиности. Понеже почти
всички тия лица назвали,.че сж преселници отъ България и
отъ други места южно отъ Дунава, генералъ Киселевъ предло-
жилъ на Влашкия изпълнителенъ диванъ да се направятъ об-
лекчения на ония отъ техъ, конто псжелаятъ да се устано-
вятъ въ Влашко, и то такива облекчения. каквито, споредъ
обичая въ страната, се правели на преселниците изобщо.
Мко ли пъкъ некой не искатъ да останатъ въ Влашко, то въ
такъвъ случай да имъ се дадатъ помощи отъ доходите на кня-
жеството, за да могатъ да се върнатъ въ отечеството си; раз-
мерътъ на тия помощи да бжде като на дадените на до ро-
волците отъ една сръбска команда, а именно на всеки чозекъ
по двадесетъ и три лева (вж. дек. № 5).
Къмъ предписанием на генералъ Киселевъ е прило-
женъ поимененъ списъкъ на тия доброволци на руски. Той
съдържа имената само на 108 души; имената на останалите
осемь души не се знаяли („о имянахъ прочихъ восьми че-
ловекъ не имеется списка"). Ромънскиятъ преводъ на тоя
списъкъ е снабденъ съ бележки за народностьта, а понекога
и за родината на лицата. Отъ тия бележки се вижда, че добро-
волческата команда на Мамарчова е билэ съставена не само
отъ българи, но сжщо така и отъ гърци и ромъни. Споредъ
една заключителна б^лежка къмъ тоя тоя списъкъ, между тия
108 души имало „32 ромъни кореняци, 5 ромъни пришелци
и 71 чужденци — българи и гърци" (вж. док. № 6, забел.).
По-точенъ е другъ единъ списъкъ, изработенъ на 25 ноем-
ври 1830, на сжщитЬ тия доброволци отъ Мамарчовата ко-
манда, тоя пжть на брой 107 души, и то безъ четирма души,
койтосж вписани въ първия списъкъ. Отъ техъ 39 души изказ-
ватъ желание да останатъ въ столицата Букурещъ, а другите—въ
196
Ст. Романски
градоветЪ Галацъ (8 д.),Каларашъ (6 д.), Браила (2 д.), Плоещъ
(5 д.)> Г1итещъ(1),Гюргево (1), Чернецъ(1), Урзиченъ(1), или въ
нЪкои села, най-вече въ Букурещкия окржгъ: Раса (8 д.),
Команещъ (4 д.), Улменъ (б д), Фунду (3 д ), Улмъ (1),
Джюлещъ (2 д.), Богата (2 д), Тръншанъ (1), Бранещъ (1).
Тоя списъкъ е подписанъ отъ капитанъ Мамарчовъ („на-
чалникъ команды капитанъ Буюкл’1у“), който по това вр'Ьме
билъ все още въ Букурещъ, а сжщо и отъ други 18 души,
конто се явяватъ като пълномощници на лицата, пр"Ьдставени
въ списька (вж. все док. № 6).
На тия лица, съгласно съ прЪдложението на генералъ
Киселевъ, се позволявало да се заселятъ, като имъ се направи
облегчение, каквото се правило и на „бЪжанцитЪ, дошли
отъ Румелия* — на токо що пр-ЬселилигЬ се българи
отъ Източна Тракия, — „а именно за три години да бждатъ
освободени отъ вс Ькакъвъ видъ данъци къмъ местного дър-
жавно съкровище, слЪдъ което да се обложатъ въ течение
на 7 години съ половина отъ данъка, който се иска отъ м^Ьст-
нитЪ жители (rupta^i), а слЪдъ 10 години огь вр'Ьмето на
заселянето си да се причислять въ реда на м'Ьстнит'Ь жители,
безъ никакви отстжпки". Започването на тая привилегия
(asidosie) ще се смЪта отъ 5 януари 1830. На всички лица
ще бждатъ издадени отъ Дворничията — Министерството
на вжтрЪшнитЬ работи — свидкгелства съ горного съдър-
жание, подписани и подпечатани, за да си служатъ съ тЬхъ
до изтичането на сроковетЬ, подиръ което хазната ще почне
да си прибира данъцитЬ (вж. док. № 7).
ПРИЛОЖЕНИЕ
ДОКУМЕНТИ
№ 1
Управлението за чужденцитЪ въ ГолЪма Влахия до
Влашкото ковчежничество — за шестима „а наути".
трима отъ конто притежаватъ билети за участие въ
българската доброволческа войска
Cinstita Vistieriie a Valahii, daspartirea l-iu, a cinstitului Divan
savinjitor.
Ispravnicat streinilor din Valahia Mare.
La sloboziia Vaidomiri din plesa Lichire^tilor, sud lalomiH,
raportue^te zapciu de streini la Ispravnicat. d sint s^ase arnauti,
pe carii cercetindu-i iji strimtorindu-i ca sa arate p*i ce temeiuri
de porunci sa apara, la 3 dintr’in^i n’au putut afla nimic, iji
Георги Мамарчовъ и пр.
197
aija au si inpl’init bani urmatoarei tetralu.nii, iar 3 nesupuindu-sa
in putere la acest fel de adeverinte, ce a rata ca au dela ecselentiia
sa gheneral Sisov, trimite la Ispravnicat de la doi dintr’ace^ti trei
aceste carti,J) care sa vor vedea de catra cinstita Vistieriie, ci
de sa pot apara numitii cu acele documenturi, va avea Isprav-
nicat cinstit raspuns, ca sa scriie zapciului a-i lasa intru aparare,
iar de nu, cum va bine chibzui cinstita Vistieriie.
1829, Dechemvfrie] 10
[Подпись]	№ 244
Masa al 4 lea
[flrhivele Statului, dos. adm. v^chi 19o 1829, f. 156]
Въ отговоръ „Visteriia Valah[ii]“ пише .Domnfului] isprav-
nic streinilor din Valahpa] Mare“ на 20. XII. 1829 подъ № 4427,
,,pa acei trei arnau(i, ce nu sa supun la raspundere de dajdie,
sa-i trimi|i la Visterie spre a li sa face cercetare in urmfc cariia
vei avea al doilea porunCa de urmare- [ib., f. 160]
№ 2
Билетъ за освобождение отъ дальни изадьлжения на добро-
волеца отъ м-Ьстната българска войска Радулъ Лнтонъ (1812).
БИЛЕТЪ
По волЪ его сУятельства, Господина Генерала отъ ин-
фантерии, Главнокомандующего Молдавскою АрмУею и всЬхъ
Росайскихъ ооденовъ Кавалера, Графа Михайла Ларш’новича
Голенищева КУтУзова, поступившего на слУжбУ добровольно
въ земское болгарское войско, за Дунайскаго переселенца
Радуль Аньтонъ, доколе онъ бУдегъ въ слУжбф, домъ
освобождается, отъ дачи подводъ и десятины. Во УвЪрен1е
того данъ сей отъ меня билетъ, за подписомъ и печатью
герба моего въ БУкарештЪ.
Дприль 7 дня 1812 го года.
ЕГО ИМПЕРДТОРСКНГО ВЕЛИЧЕСТВА	" 'Х
ВСЕМИЛОСТИВЪИШАГО ГОСУДАРЕ
моего Действительный статскш совЬт-	печать
никъ, Главный попечитель иностран-
ныхь переселенцовъ и разныхъ орде-
новъ кавалеръ.
[Подпись]
Mrhivele Statului, das. adm. vcchi 19o 1829, f. 158]
Вя<. докум. № 2 и 3.
Сг Романск।
Б Й I ё Т Ъ •
О СоН его СГ'+'ТГДГГГД. Гоотодн» Г(tltf 4Ux£$3<MllU<TI|Tff« ГаАКИОЛОМ -
д&фдго Moajasckoh OfuIfM «мН 1’овй^'<^а; Itjnesi Еакаа«|А. Г,a.
ф* Мп^анд /*/Tw«mhta Гол|мн|рул Kfrl&'cj.A ♦: i। ом^йтпломго на сл’\?^
^•ZjOKO4l>nO S3 ^fMTKOl ьохглквое вО«КО, ^4^&^!toAPO
Ао<ОЛ £ O I cfyl’T* 83 $Л^Хе4, *
i«& qti ki5л zjimkh^k no^vnit t поь«кзе:т<л. т««ч «t oti co^sjtMsI*
ГО’ТОА . C-*l ДАЧИ ЛОдЕСдЗ H Д11/М*UfiM • KO n«.4;nft 1U O W ДАМ< C*H Or*
fiG-MA CrtAtTt « <л ПОДПН.’ОЫК if П.ТАПИ Г{.Сл всего !» t>&A|fU>V<fc«
X AH A / 9 E	ГОД A
его ЛДГгёМГОГОвЯГО; i^AH^OTM
Еоё&нлостшМга го§|Дга
Д'Ьн1’|'К«ги4м4(и С<ГДГ/Л(НСОДДОЙ|Я7» Г|АЬ-
®ый гсгттиь л<'<о<С|А1£иьл^|ца'<1И(41на*кз
Ю»1 СМвОвОЖ I*- 1
г
йй
'ч
№ 3
Сви flf, тел ство, изда де но отъ капитанъ Бу то или въ Си-
листра, 1 августъ 1829, на Ян аки Нисафъотъ неговата
команда, за да се ползува братъ му съ облекчение.
A d i v е гi [пЦа.
Aratatoriul acest[ei| lanachi Hisafii, ce sa afla la slujba
ostiniasca In comanda me di unii anii fiindii ca. dupa hotarire
na^alst[v]a c i uni ce vorii sloji s[a] nu fii soparatu di nimica, apo
elii fiindii ca esti holtei, sloje^te-i spre scotire fratilu sau, anume
Apostelii Nisafii Dacii, dupa a.'jazare sa cuvini a nu fi soparat
frati sau intro nimicii di catr’ zapcii, cumii §i di sateni, cticii
sopara[n]do sa co ce va sa va faci conoscutii la mai marile nadalstvo
$i va fi in spimejie [primejdie ?], §i spe a fi conoscutii nomitcl
Hpostol i s’au dat acesta adiveri[n]ta co iscalitura iji punire
piceti meia in Silistra.
1829. Hvgcstii 1.
Началн[и]къ бэлгарскуи волинтирскую команди
Капитанъ Буюк.иу.
IHrhivele Statutui, dos. adm. vechi 196 1829, f. 159]
*
Георги Мамарчовъ и пр.
199
200
Ст. Романски
№ 4
ПодпрЪдседательтъ на Дивана на Влашкото княжество
до Влашкия изпълнителенъ д и в а н ъ — за прЪселницитЪ
българи, конто живЪятъ въ Влашко подъ прЪдлогъ,
че били доброволи,и.
Управлеше
Вице Председателя
Дивана
Княжества Валахш.
Отд-Ьлеше I.
10го Ма!я 1830го.
№ 1343.
Букарестъ.
Валахскому Исполнительному Дивану.
Здешняя Спатар!я рапортомъ отъ 5
числа настоящаго месяца, между про-
чимъ доносить мне, что въ Княжестве про-
живаете значительное число вышедшихъ
изъ Задуная Болгаръ подъ предлогомъ,
что они служили въ Волонтерахъ.
Въ cntflCTBie чего предлагаю сему
Дивану, распорядиться о понуждежи быв-
шихъ Волонтеровъ и Болгарскихъ вы-
ходцевъ къ избражю рода жизни за на-
дежнымъ поручительствомъ, сходно учи-
ненному распоряжению о воспрещенш
носить оруж1е, кроме служителей Спа-
тар5и и Адж1и.
Вице Председатель Дивана Валахскаго
Княжества Статсюй Советникъ: [Подпись].
[Резолюция].
Sa s[a] scriie Spatarii si Hgii ca pentru acest fel de oamen
si armaiji s’au dat porunci Divanului de supt № . . . Sji cu de
la . . . §i dupa coprindere acelei porunci sa urmeze cu luare che-
zasii lor fara zabava s<i buna oranduialJi.
[firhivele Statului, dos. adm. vechi 1339/1830, f. 1].
№ 5
Генералъ Киселевъ до Влашкия
ванъ — за 116 души отъ добровол
капитанъ Буюкли, на коитода се
за заселяне въ Влашко или пари
чеството имъ
изпълнителенъ ди-
ческата команда на
дадатъ облекчения
за връщане въ оте-
Отъ
Полномочная Председателя
Дивановъ
Княжествъ
Молдавш и Banaxin.
По военной Канцелярш.
16 Октября 1830
№ 4367.
Г. Букарестъ.
Валахскому Исполнительному Дивану.
Находившшся въ бывшей Волонтер-
ской Команде подъ начальствомъ Капи-
тана Буюкл1я 116 человекъ, поимянован-
ныя въ прилагаемомъ при семъ имянномъ
списке, и служивилй Волонтеромъ при от-
рядЬ бывшемъ подъ Кр: Турно М а р и н ъ
Стояновичь, въ поданныхъ мне проше-
Георги Мамарчовъ и пр.
201
жяхъ испрашиваютъ, что бы они не были
считаемы на равнЪ съ прочими жителями
въ отправлежи разныхъ повинностей.
Какъ помянутые люди почти всЪ по-
казывають себя переселенцами изъ Бул-
rapin и другихъ Задунайскихъ мЪстъ, то
я предлагаю Дивану, буде они желаютъ
избрать родъ жизни въ Валахж, дать имъ
льготу по обычаю края, предоставляемую
переселенцамъ; Если же кто нежелаетъ
остаться въ Валах1и, тЬмъ въ noco6ie для
ихъ содержажя при обратномъ отправле-
жи въ свою родину, выдать изъ доходовъ
Княжества, на равн^Ь какъ выдано по пред-
писаж’ю моему № 544 Волонтерамъ Серб-
ской Команды, на каждаго чолов'Ька по
двадцать три лева, отправивъ оные для
раздачи Спатарю Гик'Ь.
Генералъ Адьютантъ Ku
[flrhivele Statului. dos. adm. vechi 279 1830, f. 1.
fc'a/rtw'f’a n
№ 6
писъкъ на 107 доброволци отъ командата
Буюкли.
Insemnare pentru 107: volintiri da mai nainte d п c m
da capitanului Buicliu si cen-cm alesfel da lacuinja in prin(ipa
la oranduiala ruptasilor pa. la ce locuri voim s> ne sala?luim.
830: Noe[m]vr[ie]: 25.
№
Numele Sji porecla
Lccurile unde vor sa
sala^luiasca
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
Grigoriie Dimitriie Ruman
Pancu Ivan Bulgar
Ionita Popa MoldovSnul
Dimitriie Ratcu Bulgaru
Toma Ru^cucliu Bulgar
lvan£u Stefan Bulgaru
Panaiotu Popa Grecu
Petre Traistaru
Velco Petrovii Bulgar
Ionita Vizitiu Olt
j in Bucure^ti
in Bucure:jti
in Galati
Calara^i lalomUa
la Braila
la Piteijti Arge^
la Ploesti Prali[o]v[a]
in Bucure^ti
in Bucure^ti
I in Bucure^ti
202
Ст. Романски
Numele si porecla
Locurile unde vor sa
UiU I .	V»
sala^luiasca
11
12
13
14
15
16
17
18
19
20
21
22
23
24
25
26
27
28
29!
30 >
36
37
38
39
40
41
42
43
44
45
46
47
48
49
50
51
52
53
Ivan Mehedin^enu Olt
/Andrei Ion Ruman
Tudor Sandu Ruman
Petre Duta Ruman
Stefan Mitrin Ruman
Ivan Dobrogian Ruman
Ion Tudor Moldovenu
Ivan Mane
Vasiliie Nenco Bulgar
Grigoriie /Andrei Bulgar
Nita Marin Bulgaru
Coste Mile Bulgaru
Tanase Boicu Bulgar
Dimitriie Ivan Bulgar
Dimitriie /Alexandru Ruman
Hndrei lancovici Sarbi
Ratcu Rusin Bulgar
Rat /Anton Bulgar
Stoian Petco Bulgaru
Dimitriie Niculaie Ruman
Stoian Nicolaie Bulgar
Ivan Gherghe Bulgar
lliie lvan[o]v Bulgar
Nicolaie Grigoriie Bulgar
Enake Isaf Ruman da peste
Dunare
Duta Gheorghiie Olt[e]n
Voicu Nicolaie Ruman
/Avram Pirvan Bulgar
Ghita Ivan Bulgar
Dimitriie Gancu Bulgaru
Coste Dimitriie Bulgar
Stan Marin Bulgar
lliie Toma Bulgaru
Vasiliie Vatu Bulgar
Mincu DeCu Bulgar
Stefan Valfu Bulgar
Gane Nidelco
Petre Opre Ruman
Ivan Marin Olte[n]
Marin Zahariia
Gheorghie Nica Ruman
Ivan Stefan
Ivan Colacu
in Bucureijti
in Bucureijti
la Fundu — llfovu
in Bucure^ti
Tn Bucureijti
in Bucure^ti
la Galati
Nu [sa] ijtie unde sa afla
la Ulmu — llfovu
la Calaraiji lalomi|a
in Bucureijti
in Bucure^ti
la Giurgiu Vlaijca
la Calaraiji lalomi|a
la Giule^ti llfovu
la Calarasi lalomita
la Rasa llfovu
la Rasa —
la Rasa —
la Bogata —
la Com ineijti —
la Riasa —
la Transjani lalomita
la Rasa llfovu
la Rasa llfovu
la Rasa —
la Bogata llfovu
la Calarasi lalomita
la Bucure^ti
la (Jrziceni lalomita
in Bucure^ti
in Bucuresti
in Bucuresti
in Galati
in Bucureijti
la Calarasji lalomita
Nu sa tjtie unde sa afla
la Comaneci llfovu
Nu [sa] ijtiie unde sa afla
Nu [sa] $tiie unde sa afla
la Comane^ti
Nu sa ^tiie unde sa afla
i pacu
Георги Мамарчовь и пр
203
Numele si porecla
Locurile unde vor sa
о . V 1	•
sala^luiasca
82
83
84
85
86
87
88
89
90
91
92
93
94
95
96
97 I
Draghifu Radu Ruman
Stan Nicola Nu sa stiie
Dincu Stan OltSfnj
Ivan Petcu Nu sa §tiie
Petre Petrovici Oltefn]
Ionita Gheorghie
Ghita Dumitru Ruman
Gheorghiie Pavlov Moldoven
Dumitru Niac^u
Toma Matei
Gheorghiie Tufan Ruman
Dimu Costadifn] Ruman
Alexandru Cocoiu Ruman
Stoian Marcovici Sirbu
Ivanfu Nicolaie Bulgar
Anton Ivan Bulgar
Calin Vlascian
Anghel Ncc^u Ruman
Constandin Stanovici Ruman
Stoica Ghenu Bulgar
Ivanfu Filip Bulgar
Anghel Stefan Bulgar
Gheorghiie Bogdan Bulgar
Petru Ion Bulgar
Marin Badia Ruman
Vasile Ivan Bulgaru
Nicolaie Andrei Bulgar
Stoian Dimo Bulgar
Gheorghiie Proclo Bulgar
Stoian Cutru Bulgar
Anghel Ghenu Bulgar
Gan<5u Nicolaie Bulgar
Gheorghiie Dumitru Sirbu
Mincu Marcu Bulgar
Dumitriie Cerni Sirbu
Dragan Gheorghiie Ruman
Stoicu Manolu Bulgar
Nicola Stefan Bulgar
Ion Constandin Murzc Bulgar
Opri^an Vilcela Ruman
Vasile Nec§u Ruman
Ghencu Sfetcu Bulgar
Costandin Cris Crecu
Hristu Docu Bulgar
la Rasa — llfovu
Nu sa ijtiie unde sa afla
in Bucuresti
Nu sa $tiie unde sa afla [
la Mehedinti Cerneti
Nu sa §tiie unde sa afla
in Bucuresti
in Bucuresti
Nu sa <tiie unde sa afla
Nu sa ^tiie unde sa afla
la Ploesti Prahova
i pacu	'
Bucure ^tii
in Bucure>ti
i pacu
i pacu
i pacu
i pacu
i pacu
la Briiila
Bucure^tii
i pacu
i pacu
la Ulmeni llfovu
Bucure'jtii
la Ulmeni llfovu
i pacu
la Ulmeni ll[fo]vu
in Bucuresti
la Ulmeni llfovu
Nu sa *?tie unde sa afla
Giule^ti llfovu
in Bucure>ti
la Fundu — llfovu
la Ulmeni
la Comane?ti
in Bucuresti
i pacu
i pacu	|
in Ploesti Prah[o]v[a]
in Bucuresti
i pacu
in Galati	||
i pacu	II
204
Ст Романски
№
Numele !?i porech
Locurile unde vor sa
V IM I .	V
salasluiasca
98
99
100
101
102
103
104
105
106
107
Filcu Gheorghiie Bulgar
Hicolaie Stoian Bulgar
Petre Frecu Sirbu
Popa lane
Petre Popovici Bulgar
Pavel Nedu
Andrei Rum5n
lancu Panaiotu Grecu
Dimitriie Nicolais Ruiwn
Nicolaie Stan Rurniin
i pacu
i pacu
i pacu
h Ploesti Prah[o]v[a]
in Bucure^ti
Branesti
Bucure^ti llfovu
Bucure-'ti
la Fundu — llfovu
Bucure^tii
Началн[а]къ Команда
Капитанъ Буюкшу
Коспган. Становичъ
ГенчЪ. ... .
Иванъ Коста [н] ти[нъ] Мурза
Георги Богданъ
Коста Димитре
ДинкЪ Станъ
1лие Тома
Ион Попа
Василе НикшЪ
ДиксандрЪ 4oxoi
Андрей
Стоян Марковиче
Ангелъ Нехию
1шн МолдоватЪ
Марин Бадя
It£>H Шеф ан
ПанкЪ Иван
fflrhivele Statului, dos. adm. vechi, 279 1830, f. 4 et 9J
ЗабЬлЪжка.
Другъ единъ списъкъ, и то на руски, е приложенъ къмъ писмото
на пълномощния председатель на Диваните, генералъ Киселевъ, до
Влашкия изпълнителенъ диванъ отъ 16 октомври 1830 (f. 3 et 10), но
той съдържа само имена, преведени, види се, отъ некой ромънски спи-
съкъ, та много отъ техъ не сж верно предадени. При това, въ тоя спи-
съкъ (Б) има четири имена — Иваница Ивановъ, Григорш Иванъ,
Иванъ Сифчу и Спиро Илика, — конто липсуватъ въ печатания по-
горЬ списъкъ (Н). Той е придруженъ (f. 11) съ ромънски преводъ (В),
въ който има добавки за народностьта и родината на некой отъ упо-
менатите лица. Ето изброените лица въ руския списъкъ, който е оза-
главенъ .Списокъ людямъ служившимъ въ Волонтерской Команде подъ
начальствомъ капитана Буюкли. Октабря 16 дня 1830 года", съ добав-
ките или измененията, конто се намиратъ въ превода му на ромънски :
1. Григор|й Димитр1й [В: Bulgar], Панку Ивановъ [В: Bulgar], Иваница
Попа, Димитру Ратко, Тома Рухчухлу [В: dela Ruscuc], Василш Ненко [въ Л
подъ № 19Jt И ван чу Стефа нъ [В: din oras Pi testi unde are si pitrintil, Па на юти
Поповичи [В: Grec, parinti lui sade la Ploesti acum], Петри Трайстаръ[В:
Bulgar], 10. Велко Петровичь [В: Sirb], Иваница Ивановъ\Е>\ Rumin], Иванъ
Георги Мамарчовъ и пр.
205
Визетеолъ [В: Rumin dela Mehe^din)ti], Иванъ Михедицьанъ, Андрей Иванъ
]В: Rumin de peste ОН], Тудоръ Санду, Петри Дуиа, Стефанъ Митринъ
[В: din Bucu(re)?ti, insurat], Иванъ Доброцанъ [В: Bulgar dela Dobroge],
Иванъ Мани [В: Rumin din Vlasca], 20. Иванъ Тодоръ [В: MoldovcnJ,
Григор1й Андрееа [В: Bulgar], Нина Маринъ, Коста Милю, Танасш Бойчу,
Димитрш Иванъ, Димитрш Алликсандру В: Rumin din satu Giulesti],
Григорий Иванъ [липсува въА;въВ: Olt(c)n, Rumin], Андрей Юковичи [В:
Sirb], Батко Руси [В: Bulgar dela Rasa], 30. Ратъ Антонъ, Стоянъ Петко,
Димитрш Николай [В: Rumin dela Bogata], Стоюнъ Никола [В: Bulgar],
Иванъ Герги, Илья Ивановъ, Николай Григорш, Юники (sic) Исафъ
[В: Rumin de peste Dunare], Лица (sic) Георги [В: Olt(e)n], Войко Николаю
[В: Rumin de peste Dunare], 40. Аврамъ Парванъ, Гица Иванъ, Димитрш
Ганчу, Коста Димитрш, Станъ Маринъ, Илья Тома, Василш Вицу [В:
Vasilii Vatu], Минку Дету (sic) [В: Mincu Defu], Иванъ Сафчу [В:.. Savcfu;
липсува въ А], Стефанъ Вальчу [В:... Viilciu', 50. Гани Недельку, Петри
Опри [В: Rumin], Иванъ Маринъ [В: Oltcn], Маринъ Захаровъ [В:...
Zahariia], Теорий Ники, Иванъ Стефанъ [В: din Ardcl], Иванъ Чолакъ,
Драгитъ (sic) Радо [В: Rumin], Станъ Никола [В: Olton], Данку Станъ
[В: Oltcn], 60. Иванъ Петку [В: Bulgar]. Петри Петровчи (sic) [В: Petre
Petrovic], Иваница Теории ]В: Rumin], Гица Димитро, Спару (sic) Илика
[В: Spiro Ilica, Bulgar], Теорий Павловъ [В: Rumin MoldovcnJ, Димитру
Нюкшу [В:... Nccsu, Rumin], Тома Матею [В: Bulgar], Теорий Тофанъ
[В: Rumin], Димо Костади 1ъ, 70. Александру Чокой [В: Olton], Стоюнъ
(sic) Марковичи [В: Stoian Marcovid, Sirb], Иванчу Николай [В: Bulgar],
Антонъ Иванъ, Калинъ Влахтинъ [В:... Vlascen], Ангеръ (sic) Нюкшо
[В:... Nccsu, Rumin ot Pitesti], Константинъ Становчи (sic) [В: Rumin Of
Mavrodin], Стойко Гену [В: Bulgar), Колко (sic) Османараръ [В: Bulgar;
липсува въ А], Иванчу Филипъ, 80. Ангелъ Стефанъ [В: Bulgar ot Pite>ti],
Теорий Буданъ (sic) [В: Bogdan, Bulgar]. Юнко Панаютъ [В: lancu . ..,
Arnaut dela Albaniia; въ А подъ № 105], Петри Иванъ [В: Bulgar], Никола
Анастаси |В: Grec], Маринъ Бади [В: Rumin Oltcn], Василш Иванъ В:
Bulgar]. Никола Андрею, Стоянъ Димо, Теорий Прокло, 90. Стоянъ
Кутру |В: Bulgar], Ангелъ Гену, Ганчу Николае [В: ot Giulesti], Георги
Димитрш (В: de peste Dunare], Манчу Мирку [Bi Mincu Магси], Димитрш
Черню [В: sade acum la (Jlmu din llfov, sud II ov, cu famdia], Драганъ
Теорий [В.* sade la Cocinesti din sud llfov cu familia], Стойку Мануилъ
[В: Bulgar], Николай Стефанъ, Иванъ Константинъ Мурза [В: Bulgar],
100. Опришанъ Видожой [В:... Vidangioi, Rumin de peste Olt], Василш
Никшу [Bi... Necsu, din Bucuresti], Яни Балъ [В. Bulgar, срв. № 101 въ
А], Генчу Цветку, Константинъ Крисъ [В: Grec], Христо Дочу [В. Decu,
Bulgar], Филчу Теорий, Никола Стоянъ, 108. Пегръ Вражилъ.
Тоя руски списъкъ свръшва съ бЬл'Ьжка. „О имянахъ прочихъ
восьми человЬкъ не имеется списка. Полкэвникъ. [ИO()niicz> нечетливъ] .
Къмъ ромънския му прЬводъ има д бавка . „ 2 Rumini p<imin
leni, 5 Rumini vineti|i. 71 streini Bulgjri si Greci [ =| 103.“
206
Ст. Романски
№ 7
Излълнителниятъ диванъ до Букурешката полиция и
до нЪкои окржзи — по настаняването на 108 души отъ
доброволческата команда на капитанъ Буюкли въ Влашко.
Divanu savirsitor. Otno^enie catre cinstfita] Vornicie a
politii Bucure^tiior S' porunci cltre jude[ti]lor insemnat mai jos
Dupa predlojeniia Domn[ia[lui duplin inputernicitului pre-
zedent al Divanurilor da la 16 Oct[om]v[rie] cu № 4367 fiind
ca din cei ce s au aflat in comanda da volintiri supt nacialstva
cap[i]t[a]n[u]lui Buiucliu 108 oameni au arltat dorinta a raminia
in printipat, dind iji in scris la Divan supt insusi iscaliturilor
capitanului Buiucliu i a deputatilor dinlre din^ii Costandin Sta-
novici, Ghenciu, Ivan Costandin Murzia, Ghecrghe Bogdan,
Costia Dimitrie, Dind Stan, Hie Toma, Ion Popa, Vasile Niacju,
Licsandru, Andrei, Stoian Marcovici, Anghel Niacju, Ion Mol-
dovianu. Marin Badia, Ion Stefan §i Pancu Ivan, din care sa
vede cl cei numi(i prin alaturata pa linga aciasta insemnare
S’au ales loc da lacuin(l in politiia Bucure^tilor (sau intr’acel
judeft]). Drept aceia sa scrie cinst[it]ei Vornicii ca pa de о
parte si-i asaze la otrinduiala ruptasilor, iar dupa alalta pa
temeiul mai sus pomenitei predlojenii si le arate lor asidosie
intocmai precum s’au intocmit pentru bajanari cei veniti din
Rumeli, adeca pa trei ani sa sa sloboaza da tot felu da dare
catre Visteriia tarii, dupa aceia sa sa pue asupra-le incur gere
da 7 ani pa jumatate daria ce va fi hotarita pentru ruptaiji,
iar dupa treceria da 10 ani da la vreme a^azarii lor sa intre
in rinduiala ruptasilor far[a] nici о scadere.
Inceperia asidosii lor sa s[o]coteste dala 5 Ghen[a]r a anului
1830 pa temeiul predlojenii celui ce au fost vit prezedent al
Divanurilor domn statschi sovetnic Bo^niag supt № 110.
А^а dar le va S' da cinst[ita] Vornicie s' bileturi la miini
supt insusi pecetia S' iscalituri ei cu intocmai coprinderea ce
sa grata mai sus, iar dupa inpliniria soroacelor asidosii va
ingriji cinstfita] Vornicie a face venit la Visterie bani ce sa
cuvin dala ei si da urmaria acesta sa trimi^a asemfenia] raspuns
la Divan.
Dar insa sa-i triaceti dumnealor de asem[enia] in rindul
ruptasilor la catagrafii, ce sint porunciti a face daobste pentru
to(i lacuitorii judetului.
D. l-iu
M. al 4-lia
[Arhivele Statului, dos. adm. vechi 279/830, I. 6].
Управлението на окржга Влашка (Ispravnicat judetului VLisci) отго-
варя на Изпълнителния диванъ (cinstitului savarsitor divan) за получа-
ването на горната заповедь, съ добавка: ,Cu pleca[ciune| ra’spunzJnd
cinstiftujlui Divan, facem rugitcune sa ni sa trimitit un catalog de nume’e
Георги Мамарчовъ и пр.
207
aceloria се s-au ales salSsluirea intr’ acest judet si la ce sate, ca s ( putia
pune in lucrare porunca cinsti[tu]Iui Divan de. mai sus arXtata Tntocmai.**
(1830, Dechemvfrie] 1, № 621. Ib., f. 25].
Въ отговоръ на това Държавното съкровище (Vistenia) пише, че
.s’ au trimis si msemnare pentru cel, ce s’au ales loc da lacuinta intr,
acei judet la orasu Giurgiului, anume Tanase Velciu Bulgaru** [1830. De-
ch[em]vr[ie]. 5. Ib., f. 25].
Управлението на округа Браила (Ispravnicat judetului Braili) отго-
варя сжшо на Влашкия изпълнителенъ диванъ, че е получило запо-
в-Ьдьта № 7783 и списъка, отъ който се вижда, че .Toma Ru>cucliu
Bulgaru ?i Stoica Ganu Bulgar, cei Tnsemnati prin pomenita foaie, s-au ales
loc locuintii aici Tn BrXila, si ca viind sa-i asiazii mtre rupla<i orasuiui
Tntocmai cu onnduiala celor lalti Sarbi streini, carii ca'nd sa vor arata la
ispravnicat, voiu urma cu dansi dupa cum s[a| porunceste*. [№30. De-
ch[e]mv[rie] 4. № 735. Ib., f. 27].
Управлението на Праховския окржгъ (Ispravnicat Prahovi) отговаря
слщо, че е получило запов’Ьдьта подъ № 7780 и списъка на ония, конто
.s’au ales loc de casluire intr acest judet, sa-i asezam intru rupta^i si sa
le aratam asidosiie de trei ani cu chipurile ce mtr’aceia porunca' ni sa
arata.*4 [1830. Dechemvrife] 3. lb., f. 28].
ПЛОВДИВСКО ЕВННГЕЛИЕ.
СР-ЬДНОБЪЛгаРСКИ ПНМЕТНИКЪ ОТЪ XIII въкъ.
Студия отъ Д-ръ Иосифъ Пата.
(Докладвалъ проф. Б. Цоневъ въ Историко-филологичния
клонъ на 19.V.921 г.).
Изучването на ср1ъднобългарски езикъ почва тепърва отъ
втората половина на миналото столетие. Названието срп>дно-
бъ ггарски е било за първи пжть употрЪбено отъ П. Билярскш
въ изатЬдването му „О среднеболгарскомъ вокализме по па-
тр!аршему списку летописи Манасой* въ 1847 год., но срЪдно-
българскитЬ паметници беха познати и по-рано, само че ги
не наричаха тъй. Много славянски учени сж боравили съ техъ,
напр. чехскиятъ славистъ Иосифъ Добровски, рускиятъ ученъ
К. Ф Калайдовичъ, който печати на 1824 г. единъ средно-
български паметникъ отъ 1348 г. въ XI. приложение къмъ
своята работа Доаннъ, Екзархъ болгарск!й“; сжщо така А. X.
Востоковъ се е занимавалъ съ среднобългарски текстове при
каталогизацията на стари ржкописи — на пр. въ „Описаже
рукописныхъ и печатныхъ книгъ славянскихъ, принадлежа-
щихъ действительному стат. сов. А. С. Норову.1* На 1836 г.
той описа неколко среднобългарски текстове и си има вече
мерило за техъ: „правописаже позднее, меняющее ж и ж,
употребляющее 'к вместо м, и иногда даже и вместо ы и пр.“
— П. Прейсъ написа въ 1842 год. въ своето „Донесеже Г.
Министру Нар. Просвещежя изъ Загреба отъ 10. ноября 1841
год " (Ж. М. Н. П.) характеристиката имъ, но име „сргъднобъл-
гарскии тукъ не срещаме. Говори се тукъ за „болгарск!й
языкъ позджй* или за езикъ „болгарско славянский*, за тек-
стове отъ българска редакция и тъй н, но сжщинско изуч-
ване на среднобългарски езикъ и книжевность се разви те-
първа следъ наведената горе работа на П Билярскж. Въ това
време се събиратъ прилежно сведения за славянски ржко-
писи въ домашните и чужди библиотеки — Ф. Успенскш, К.
Иречекъ, В. В. Макушевъ, Г. Воскресенск1й, В. Ягичъ, В. Мо-
чульсюй, М. Сперански, Сава Хиландарецъ — Фр. Пастрнекъ,
Е. Спространовъ, Л. Стояновичъ, М. П. Стоиловь, А И Яци-
мирсжй, Н. А. Сирку, Г. Ильинсюй, Л. Милетичъ, Б. Ионевъ
и пр. — печататъ се дребни образци отъ тези ржкописи и
между техъ, разбира се, и отъ ср/ьднобблгарски текстове—така
Пловдивско евангеле
209
напр. П. Йос. Шафарикъ печата въ своитк „Pamatky dfcv-
niho pisemnictvi Jihoslovanfl" въ 1851 г. два образеца отъ
сркднобългарски паметници, С. Палаузовъ издаде въ 1855
г. „Синодикъ царя Бориса" и тъй нататъкъ, но безъ разборъ;
на чело на изслкдвачитк по сркднобългарски стой В. И. Ла-
манскШ въ 1864 г. съ бклкжкитк си „О нккоторыхъ славян-
скихъ рукописяхъ въ Бклградк, Загребк и Вкнк", а твърди
основи къмъ понататъшнитк изучвания дава И. И. Срезневск1й
съ своитк „Свкдкн1я и замктки о малоизвкстныхъ инеизвкст-
ныхъ памятникахъ" (1867—1881) и особенно съ „Древже ела-
вянск1е памятники юсоваго письма" (1868); елкдъ ткхъ вече
работятъ други учени: Фр. Миклоишчъ печати въ Starine 3
(1871) Троянска прича, В. Ягичъ „Opisi i izvodi iz nekoliko
juZnosiovenskih rukopisa" (Starine 5, 1873), А. Амфилох!й „Стру-
мички октоихъ" (Москва 1874) и тъй н.	'
За основателно изучване отдклнитк паметници дэде
потикъ Leskien сь статията си „Bemerkungen uber den Voca-
lismus der mittelbuigarischen Denkmaler" въ Ягичовия Archiv
fur slav. Philologie (2, 1877 и 4, 1880). Въ това вркме изелкд-
вачитк на сркднобългарски текстове вече търсятъ отношението
между езика на ржкописитк и живия народенъ говоръ, тъй
като се засилва убкждението, че отклоненията въ сркдно-
български езикъ на ржкописитк отъ старобългарски езикъ сж
били въ извкстно отношение къмъ тогавашния народенъ
езикъ; съ това изучване то стана необикновенно разширено и
вдълбочено. Ние говоримъ днесъ вече доста сигурно за старо-
български ржкописи отъ западна, македонска България, и за
ржкописи отъ неточна България. Ние знаемъ напр , че Добро-
мирово евангеле е текстъ западнобългарски, македонски, но
Търновско евангеле — текстъ источнобългарски; ние знаемъ
сжшо така, че нккои текстове сж отъ югозападъ, други отъ
скверозападъ — и къмъ това можа да се дойде само елкдъ
многогодишни и подробни изучвания не само на сркднобъл-
гарски текстове, но и на български езикъ въобще (вж. библио-
графията на проф. Пастрнекъ „Bibliographische Ubersicht uber
die slavische Philologie 1876—1891“ отъ 1892 г., 102 105 стр. и
сетнк проф. Ст. Младеновъвъ Roczn.slaw. 4. 1911,5. 19l2 „Zur
bulgarischen Dialektologie) Ние знаемъ днесъ, може да се каже,
много стотици сркднобългарски ржкописи, но само малка
часть отъ ткхъ е проучена или напечатана. До сега имаме
напр. само единъ опить на класификация на еркднобългар-
скитк паметници отъ проф. Цонева въ познатата му студия
„Класификация на българскитк книжовни паметници отъ най-
старо вркме до края на XVI. вккъ" (1905 год.). Ние знаемъ,
че ср’Ьднобъл га реки езикъ е ималъ значително влияние върху
сръбскага книжовноегь (вж. Цоневъ, Хиляда години български
езикъ" 1909, стр. 16—17), върху руската книжовность (вж. А.
Соболевскш’ „Южнославянское вл1яш’е на русскую писмен-
14
Сп. Бълг. академия. Кн. XXII.
210
Д-ръ Иосифъ Пата
ность въ XIV.—XV вЪкахъ", Спб. 1894), даже и върху ромън-
ската книжовность (вж. особено работигЬ на проф. А. Миле-
тичъ), но ние знаемъ сжщо така, че още има много и много
работа, докато се напише една пълна история на срЬдно-
български езикъ и ср'Ьднобългарската книжевность.
Най много работа е била извършена въ разбора и въ
издаването на среднобългарски паметници отъ XII—XIV векъ;
намираме ги напечатани въ Ягичовия Archiv, въ Starine, въ
Периодическо Списание, въ Сборникъ за Нар. Ум., въ ИзвЪ-
спя рус. Академ!и, въ Сборникъ рус. Акад, въ Спб., въ Рус.
Фил. Вестникъ, въ ВиенскитЬ Sitzungsberichte и пр. Това сж ра-
боти, конто започна Р. А. Шолвинъ съ студията си „Einleitung
in das Johann-Alexander-Evangelium" (Archiv 7, 1884), и осо-
бенно чехскиятъ професоръ 10. Поливка съ подробни грама -
тичко-лексикални наследования, отъ конто требва да спомена
.PfispSvky k historii stfedobulharskeho jazyka i pisemnictvi" (Listy
filolog. 1887), „Bugarsko £etverojevangjelje u biblioteci ceSkog
muzeja u Pragu" (Starine 1887), „Palaeographische, gramma-
tische und kritische EigenthOmlichkeiten in dem Makedo-
nischen Praxapostolus" (Archiv 1887) и ,,Sre£kovicevo cet-
veroevangjelje*1 (Starine 1898); сл^дъ това явяватъ ce и
други разбори отъ руски, български и др. славянски учени,
като отъ М. Валявецъ, М. Ивановъ, В. Ягичъ, В. Щепкинъ,
С. М. Кульбакинъ, Г. Ильинск1й, Б. Цоневъ. Л. Милетичъ и др. Са-
мостоятелно сж били до сега издадени Добрейшово евангеле
(Б. Цоневъ, София 1906), Болонски и Погооински псалтиръ (В.
Ягичъ, Виена—Берлинъ—Петроградъ 1907), Охридски апо-
столъ (С- М. Кульбакинъ, София 1907), Грамоты болгарскихъ
царей (Г. Ильинскш, Москва 1911), СлЪпченск1й апостолъ
(сжщия, Москва 1912), Врачанско евангеле (Б Цоневъ, София
1914) и откжслекъ отъ Соф. евангеле № 397 (отъ мене въ
книга „Zlomek evangeliafe sofijske Narodni knihovny", Прага 1915)
Тозъ, който би искалъ да има по-подробни сведения по изуч-
ванието на среднобългарски езикъ, може да си послужи съ
тази книга, въ която ще намери пълна библиография и всички
бележки по предмета. Мисля, че нема нужда, повече да
изтъквамъ нуждата отъ изучване среднобългарските памет-
ници за историческата граматика и речникъ на български
езикъ; мога само да обърна внимание върху това, което е
написалъ проф. Б. Цоневъ вече въ 1890 год. въ своята студия
„За источнобългарски вокализъмъ", дето казва, че безъ
основателно знание на среднобългарски езикъ не може съ
успехъ да се работи върху историята на български езикъ. Же-
лателно е некой отъ сегашните славистични младежи въ Бъл-
гария да се посветятъ на този предметъ, защото колкото
повече приноси имаме къмъ него, толкова ще бжде по-то-
ченъ образътъ на български езикъ и книжовность; а въ
България има особена згода за среднобългарски студии.
Пловдивско евангеле
211
България има, както едобрЪ познато, нЪколко библиотеки,
конто притежаватъ стари славянски ржкописи и печатни кн иги,
цЪнни както за българската филология тъй и за славянската
филология въобще. Това сж прЪдимно Софийската Народна
библиотека (въ която вл'Ьзе и музейната библиотека), Универ-
ситетската и Синодалната библиотека, понататъкъ Пловдив-
ската Народна библиотека, библиотеката на Рилския мона-
стиръ и на други провинциални монастири.1) Отъ тЪхъ най-
много ржкописи притежава Софийската Народна библиотека,
станала известна съ подробния „Опись" на проф. Б. Цонева
(София 1910). Но и въ останалитЬ сбирки има много ц'Ьнни
и до сега непроучени ржкописи, каквато е сбирката на Плов-
дивската Народна библиотека.
Пловдивската Народна библиотека, основана въ 1880
година и наредена съвсЬмъ по образеиъ на Софийската Нар.
библиотека, има днесъ повече отъ 50 хиляди тома. Ржко-
писната й сбирка съдържа около сто и трийсеть номера,
извЪстни доскоро само отъ краткитЪ характеристики въ Го-
дишника на Пловдивската Нар. библиотека и отъ статиитЪ
на Цонева. За Пловдивската библиотека намираме първи
известия въ ПловдивскигЬ вЪстници .Марица" и „Редъ," който
въ 1882 год. написалъ рускиятъ ученъ Т. Флоринскиг, поната-
тъкъ въ цитираната статия на Ф. Успенскш отъ 1897 год.
Още сжшата година 1897 прЪзъ разпуситЪ дошелъ въ Плов-
дивъ М. Сперанскш, но не намЪрилъ директора на Библиоте-
ката въ кжщи. Зарадъ туй билъ принуденъ въ своята книжка
„Заметки о рукописяхъ б'Ьлградскихъ и софийской библю-
текъ" (Москва 1898) на 3 стр. да се удовлетвори само съ
указване статията на УспенсИй. Въ сжщо врЪме или на
кжео прЪди това пр-Ьглеждалъ Пловдивската сбирка А. Архан-
гелскш, но въ своето съобщение „О научныхъ заняпяхъ" въ
Учен. зап. Казанскаго унив. LXV. 1898.III. 1—34 не дава ни-
каква анализа. По-обширно е писалъ за пловдивската библио-
тека и за нейнитЪ ржкописи П. Кулаковскш на 8 стр. на
своя „Отчетъ о научныхъ занят!яхъ“ въ ВаршавскигЬ унив.
изв. 1900—V; той е напечаталъ образецъ отъ ржк. бр. 62,
’) За българскитЬ библиотеки намирамъ първи по-подробни съоб-
щения въ статията на Ф Успенскш .Отчетъ о деятельности русск. археол.
института въ Константинополе въ 1895 г.“, въ Визант. временникъ IV. 1897
Спб. Прил. 1—48, на 26 стр. и нтк. - Бълг. Прегледъ 1897, VII. 131 ид.
донесе съдържание на тази статия. По-късно писалъ за бълг. библиотеки
(съ ржкописни сбирки) осооенно проф. А. 71оневъ въ своето издание на
Добрейшовото евангеле, Бьлг. старини 1.1906, 1 3 и въ една статия
Р/Ккописни сбирки въ България въ Бълг. Сбирка 1907. Вж. сжито
моята статия „Z dejin vzdelanosti ncjtnladsiho slovanskeho statu" въ ,,0sv6ta‘
Прага 1912, 731—733, понататъкъ въ .Casopis pro mod. fil • Прага 1914,
IV 105 и д’, както именно въ увода къмъ моето горе споменато съчи-
пение .Zlomek evang. XIII. stol. sofijsk6 N.irodni knihovny (397),“ изда-
дено отъ Чехската академия на науките въ 1915 год.
212
Д-ръ Йосифъ Пата
съгласенъ съ СлЪпченски апостолъ. Този откжслекъ е
днесъ издаденъ отъ Г. А. ИльинскШ СлЬпченск1й апо-
столъ, Москва 1912. Точна каталогизация на пловдив-
скитЬ ржкописи и стари печатни книги е направилъ проф.
Б. Цоневъ, който сетнЪ сжщо изработи и напечата подро-
бенъ „Опись на славянскитЬ ржкописи и старопечатни книги
въ Пловдивската Нар. библиотека", издаденъ 1920 год. тъкмо
40 години отъ основането на библиотеката.1)
Имахъ случай да се занимавамъ сжщо съ нЪкои рж-
кописи на Пловдивската Нар. библиотека, именно прЪзъ
първата ми обиколка по България пр-Ьзъ 1911 год.; прЪзъ
сегашното ми пр’Ьпстаяване въ България можахъ да допълня
своитЬ б'ЬлЪжки. Ще дамъ тукъ по-подробно съобщение за
любопитното и до сега още непроучено ср'Ьднобългарско еван-
геле, брой 67 и 65, което наричгмъ Пловдавско евангеле.
Пловдивското евангеле съдържа два откжслека № 67 и
65. Погр’Ьшно сж били двата откжслека — първоначално части
на едно ц%ло — отъ себе си откжсани и записани подъ
двоенъ номеръ. Проф. Цоневъ вече въ своята Класификация
на бълг. книжовни паметници (Год. соф. ун. 1905) на 26 стр.
№ 34 и 35 казва за ржкописа № 67: „Струва ми се еднакво
съ № 65.“ Това е в'Ьрно, защото отъ по-подробни сравнения
излиза на яв’Ь, че ржкописъ № 65 е продължение на ржко-
писа № 67. И въ своятъ „Опись" преф. Цоневъ увежда и
двата откжслека подъ сжщия номеръ 9. — Б. Дяковичъ въ
Годишника на Пловдивската Народна библиотека за 1907
год. дава на стр. 41 кратко съобщение за двата откжслека.
Пловдивското евангеле, написано на пергаментъ, е отъ
българска, т. е. српднобългарска редакция. Има 91 листъ, го-
лЪмина 215X14-5 см., текста заема пространство 17.5X12
см. Писмото и редовегЬ сж неправилни, макаръ че пр’Ьпи-
свачътъ си черталъ линовката изведнъжъ на нЪколко листа.
Писмото е небрежно и нехубаво, гол'Ьмина 2—4 мм; редове
на една страница има 23—26, на л. 82а даже 28. Пергамен-
тътъ не е отъ еднакво качество, и сега вече значително по-
в pt день и почерн^лъ. Мастилото съвсЪмъ no6HtflHtno. Под-
вързията на ржкописа е изгубена. Ржкописътъ има днесъ
изобщо 12 коли, отъ който първата има сега 5 листа (първо-
начално 8), пета, а и дванайстата по 7 листа — всичко 91
листа. Ржкописътъ наистина е означенъ съ 92 листа, но по-
rptniHO, защото нововр"Ьменниягъ пагинаторъ изпусналъ стра-
*> Вижъ още съобшения на д-ръ К1. Nikoli.ov въ книгата му „Das
bulgarische Bildungswesen" (Leipzig 1910}, стр. 168 и д. и въ моята цит
статия въ .Osveta* 19'2, 732стр.
Пловдивско евангеле
213
ница 85, макаръ текста да върви непрЪкжснато. ЗаглавкигЬ сж
просто изведени съ червена боя въ черни контури. ТЬ сж доста
примитивни и подобии на тЬзи въ срЪднобългарскитЪ ржко-
писи отъ XIII—XIV. вЪкъ. Види се преписвачътъ ги рисувалъ
по нЪкой старъ образецъ. Това сж повечето буквит-fc К и Р,
чийто характеръ най-добр’Ь се вижда отъ приложений об-
разци.J) На л. 50° е несполучливъ опитъ на тератолошки
стилъ, но не въ буквата, а въ края на пергамента- И отъ
л. 62 прЪставатъ почти по-украсенитЬ заглавки; писачътъ се
задоволявалъ да увеличава само обикновенитЪ букви въ чер-
вена боя. Писачътъ е билъ въобще немарливъ, както до-
казватъ многото погр'Ьшки, който понЪкога нарушаватъ съв-
сЪмъ смисъльта на текста.
Писачътъ на Пловдивско евангеле пише исключи-
телно ь вместо ъ—к и л мЪсто ж—а. Дв'ЬтЬ букви сж
били за него само писменни знаци, конто изговарялъ по
свой начинъ. Това може да показва, че нашиятъ ржкописъ
е прЪписъ, конто не е пр'Ьписвалъ Българинъ, а Сърбинъ.
И наистина, това може да се потвърди не само отъ право-
писанието, но и отъ самия текстъ, който на много м^ста е
билъ оть неразбиране разваленъ. Писачътъ Сърбинъ даже
забравялъ своятъ оригиналь и или по паметь или гледайки
въ срьбската редакция на евангелето безъ да иска пока-
залъ родния си езикъ. Така четемъ на пр. на л. 69б тукъ-
там"Ь сърбизми, видни особено отъ промЪната нал въ су и на
ле като: псрсуглии cf, на гллксу, paeiirruf, и това още повече
отъ л. 70’, отъ който до л. 72б намираме текстъ отъ почти
чисто сръбска редакция. Тепърва отъ Лука 1, 39 послЪ
ц"Ьли три страници — върви текстъ отъ българска ре-
дакция.
Пловдивско евангеле е значи новъ много любопитенъ
примЪръ за текстъ пргъходенъ отъ българска къмъ сръбска ре-
дакция. Пэказахъ подобии текстове вече въ своята статия
„Drobny prispevek k d<5jinam pisemnictvi stredobulharskeho" CMFL,
Прага 1913, 334—337, по нататъкъ 1914, 108 въбЬл. 6, въ L. F.
1914, 141—142 и въ своята ropb споменута публикация „Zlomek
evang. XIII. stol. etc.1* въ 1915 година. Пловдивско евангеле е
забклЬжително съ своята почти посл"Ьдователно прокарана
сръбска вложка, написана отъ сжщия писачъ. За писача Сър-
бинъ говорятъ впрочемъ и случаи като оудкстн су ксрльдь на
л. 16а вместо къ удвояването на гласнитЪ, характеристични
за сръбски ржкописи: кллхкк 2а , 15а , iip’ki»Kir-ai«Thh 5б, кк
.Mc,VX'KK9a, кк грлдкк 13’, идс1наа 296 , сучишксмла 64а и
’) СъвсЬмъ подобии заглавии заб-ЬлЪзахъ и въ СофийскитЬ рж-
кописи М° 273 и 579. За обяснснието на това вижъ ЦДспкинъ, Болон-
ская псалтирь (Спб. 1906 . стр. 3) и сл. и изданието на проф. Цоневъ
на Лобр'Ьйшово евангеле стр. 20-21
214
Д-ръ Иосифъ Пата
4)	КонтуригЬ сж черни, изчертаиото червено.
Пловдиве ко евангеле
215
пр. Но инакъ текстътъ има всичкит'Ь свойства на ср"Ьдно-
българскитЬ паметници:
Пише въ началото на думигк w и О, оу и о на края на
редоветЬ, е и н1) слфцъ гласни или въ начало на думитЬ :
1есн 1а, неллтк 45а, 57’, ндинк 20б, CKoie 32б, рдзлАчлеть 62е,
и есн 1а, есАЛ\к 6б, 88а, единого 1а, настырне 12°, ское 206 и
пр. Надредни знаци писачътъ на Пловдивско евангеле
почти не употр’Ьблява. Само тукъ-тамЬ намираме точка надъ
гласнитЬ: и'нк 20б, нюдеискм 69б, 1есАл\к 2а (t is), leatoy 20б,
к к ыслеук 86 6.
Огъ езиковитгъ особености. требва да се наведе най-
напрЪдъ вокала зиацията на ероветпл к—о, к—е, ксято поставя
езика на нашею евангеле къмъ западнобългарскитЬ диа-
лекти.2) Четеме напр. о вместо ъ:
а)	въ коренни срички: золк 15а, тогда 23б, 42 а, 69б (bis)
70а, 6 сотк 78а, кождо 86 б, оунокдАтк 88а, (но и: кк'нк 2а,
тккклто 1 б);
б)	въ суфикси: Kp’kiioKk 17а, 47б, ндчАтокк 72 б, кротокк
58а, люкокк 5а, лдкотк 10а, п’нркснокк 64а; има тукъ и при-
мири, познати отъ старобългарски паметници : оученнкотк 5 ,
родоск 25а, ракотк 196 (и ракктк 19б) и пр.
Вместо к четеме често е:
а)	въ коренни срички: кк телхннцл 19б, кенлк 2 , дкерк
883 и аналогични форми дкерн plur. асе. 42 а, нечетенн 81 а,
непец-кте са 10 а, 10 б;
б)	въ суфикси и окончания на падежи: оцгтк 69 ,
к-кнецк 69б, САчецк 8а, 8б, стоудепецк 43а, конецк 14а. 61 а
(bis), юнецк 23а, телецк 48а, пркк'кнецк 86а, лхлад'кшцк 86
проеннецк 88 б, агпецк 91 d, елкпецк 44 6 : оселк43а; нлинемк 45 а,
iiatciUk 12 °; аналогични сл\ формит'Ь чакческм 45б, члкч склго
49 а, 51 а, лхкжескын 87 а, трел\а бб, макаръ би мо-ли формитЬ,
сжщо така и ropt наведени дкерн и пр. да проилизать огъ
произношението на писана, подпо.могнати отъ черковната
декламация. — Четемъ тукъ и примири е вмЪсю н въ gen.
plur. -кн (ин): iv жителей 47 б, л\н,о,арен 31 а, дней 88 б, постоянно
келен,' кожей; сжщо така формата сен 70а намираие тукъ
както и въ останалитЪ ср'Ьдно-български паметници.
И Пловдивско евангеле има примири отъ изчез зали
ерове въ края на думитЪ — въ пр"Ьдлози: к то лич 1 , кез
лине 2 а, с калш 1 б, 26, с него 696 (но и ск него 69а , и пр'Ьдъ
енклитични са, же, ли, л\н, ти, та: елгкркет са 43б, не салта-
Ц1Л^Г СА 1 б, оустрлшнт СА 1 б, НЗКркЖеТ СА 2 а, ЛМ1ИТ СА 2 ,
ккзлх'крнт са 8 а, ир кномсак са 45 а, ноткцми с.л 45б, сакадсг
СА 1 б, 58 а, 77а, cAKepAT са 61 а, склзлет са 69 б; -сиу же 2б,
') По липса на този знакъ к печага се тукъ и |;.
’) Вж .1лц!с, Evang. Dobromiri. 1898,1, стр. 46; II 112; Vondrak, Altkir-
clicnslav. Oram 1912 \ 2L5 и пр.; Ильиной. Сл+.пченсшй Апостолъ 1912,
LXXX1X и пр и моять ..Zlonick evang. XIII. stol.“ 41 и пр.
216
Д-ръ Иосифъ Пата
разоумкк ж* 3а, Ht рку ли 57 6; — достоит л\и 89 а, ич1оустну ти
20а; — нросллкну та 1 а, тукъ на всекждк се чувствували
тЬзи случаи като една дума. Тукъ требва да се изключатъ
случаи, въ който ерътъ се изгубилъ вече въ праслав. езикъ
(префикси изъ-, разъ-, б<зъ-, к-кзъ): нснръка 2б, нзкркЖ1т са
2 а, раздр-кчпт б б, распичне 69б, распАтныук 49 б, разлАчкАТк
62б, разлАЧ-kfT 62 б, кеаичклнн З6, ккзроуит« са Зб, ккзлткрит
са 8 а, ккзл\ожиа21 а. Тукъ птамк сркща се все-так-и к, но безъ
Фонетична стойность. Това се вижда оть тамъ, че и въпркки
к (*ъ) е наступила асимилация: искуодАц1налк 886 вм. из-.
ОсвЪнъ наведенитк случаи изпуснато е к тукъ-тамк въ пре-
фикса съ-: сконч-к 9б, сконч’кшА са 87 б, л«закше 68а, скро-
кнци 20б, сдгкр1ат са 436, cavkp-kA са 43 б, слгкшенк 696 и пр.
Въ коренни срички испуснати сж ерове въ обикно-
вени случаи: дкалха 44а, зла 70а, кьзрккк 21 а, кто 1 а, 2а и
постоянно, никто 20а и т. н.; лхнога 21 а, лхнозы 9б; лмгк 1 а,
лхннт са 2б, оулхрггк 54'°, что За, 206 и пост., чти 20б, кк-
чнетк 44а, начинъ 42а, тл-к 506 и пр. Въ суфикси :
неч’клни 36, земным 176, ккзлхожна 21 а, кеспечклни Зб, сатннкк
11 б, САТНИКОу 12 а, 33 6, (но и скткникк 33б), крькно 8а, стдрцп
64а;— шп1чёлокакн!н Зб, скезакии 68а, нослакшолхоу 2б, сли-
шакик 21 а, iiorhiKiiiaaro 45 6 и пр. При сонантни *1 г ь винаги е
запазено: дркжати 43б, тркстк 69б, 70б, оул\лкч1< 23б, тлк-
цат« 86 и пр.
Носовкитп) както изтъкнахъ вече по-горк, писачътъ
изразява само съ единъ знак7> /л и това даже не само за
а-ж, но и за меки посовки га-ы;: ч кА1|1Ил\к 87б, оупоклАтк
88а, клкнащаа 7а, сьлхрктиА 5 6 и пр. — свидЬтелство, че пи-
сан ьтъ изговарялъ този знакъ споредъ нужда по свой начинъ
— по свой изговоръ. Понеже писачътъ е билъ Сърбинъ, както
казахъ вече по горе, той писалъ е вместо а и оу место ж.
Тукъ мога още да спомня: П'кн«зк 21 б, 68а, 78а, ckaxt 32б,
д«кетк 42 б, — и наопаки а мксто « (*к): начАнкшоу 19 б, ясно
свидетелство, че писачътъ е челъ това а като t
Много по-любопитни за насъ сж примерите, конто ясно
юворятъ за срП)днобългарския характеръ на оригинала на
Пловдивско евангеле. Това сж примери на замгъна между
•к и ж, показвайки, че писачътъ на оригинала е изговарялъ
ж като ж1): сьчщк 4б, скц1их'к66б, дхкжескыи 87 а; — сабадгг
са 1 б, 58 а, 77а, 86а, 88 а, (bis), 92а, икзанистд 12 б, 20а,
г.кзагпптк 88а, ккзапи 17а, 38а, 28 б, 70 б, ккзаниша 1бб, nt
CAAXAipatT СА 1 б, САТНИКК 11 б, САТНИКОу 12б, 33б, (но И СБТК-
ннкк 33б), на САнкАхнцпук 226 (но и скнкл\Н1|нх'к 9а); покргй
на (— нж) 2а (bis), 11 б, 17 а, 34а, 69а, чегемъ и нк 1 а, 35а,
’) Вж Лавровь, Обзоръ звук, и форм. особ. болг. яз 1893, 17;
Облакъ, Сб. Н. Ум XI 1894, 537; Кульбакинъ, Мхт. для хар. сред-
неболг. языка I. 1899. 40; Vondrak, Altkirchenslav. Grarrr. 1912, 111 и
моять „Zlomek evang. XIII. stol." 50 и пр.
Пловдивско евангеле
217
и пр. Ясни бьлгаризми сж фзрмитк на спомагателния гла-
голъ e'kith: 1. лц нсллхк 45а, 57а, 65 б, 69 а, 70 ‘, 1слд\к 6б,
88а, нкслмк 1 а, 4б, 20б, 46а, 906; забклкжителни сж сжщо
така и случаи: дхлсти мене 46а, лтлщл л 46 а, дглзда 49 б.
bis), 50а, лхлздл 7 а, 14 а, кк етжгнлуь 496 (bis), клдрк 61 а,
както иматъ сжши аналогии въ Боянско евангеле отъ
XII. — XIII. вккъ (Кульбакинъ, Мат. I. стр. 43 и пр.) Подъ
влияние на говоримия диялектъ С/Ж може-би произлкзли фор-
митк: п-кнкзк 196 и ггкнкза 46б.
Йотсщията въ Пловдивско евангеле при носовкитк
писменно не е прокарана. Писачътъ е писалъ исключително
л за л — ил, ж— 1ж; оевкнъ f четемъ вече нккждк и
к, т. е. тогавашното произношение причинило, че писачътъ
писалъ и и мксто сгарото писано f (вж. по-горк).
a Cfc) въ начало и веркдъ думи йота-
и постоянно,'икнук
НАгкним 21 а, сейм 86а и пр.
При гласна
цията е всЬки пжть означена съ м: икс 21 а
1 а, пр’клсчасак сл 45а, тксча 1 а,
СлЪдъ съгласни писано е по традиция "кза м: тлф пот.
sg. 50б, ксл-к пот. sg. 6а, реднтмк пот. du
асе. sg. 53а; — тр-кк-к 15 ,
Kf4fpkA 45а, ।
rii'k 86 б,
88 6; — sf.vuvk пот. sg. 25 б,
44 б, ;
I. 87а, 88 б, кртл к
, слг-kp kfT сл 436, елх’кр’кл сл 43 б,
Kfcapk gen. sg. 86б; — нскркн^тс* 7а, 20 , слана
милс'стин’к пот sg. 49б, кллнкл сл 53б, исплкн-кл
1нсрлл\л кл сл 45 б, 46а, KiuifAuvkuTf
Хиклкул сл 21 а: — и отЬдъ с четемъ 'к: кнек асе. plur.
а, 20б, 21 а и пост.; формата сал\с (постоянно) вместо
счакваното скмо, четемъ почти въ всички ср'Ьднобългарски
текстове; произхожда сигурно по аналогия по талчо1). Сжщо
така по аналогия сж се появили формитЬ дкалха вместо
дк-кл\л 44а, по пот два. ЗабЬлкжителни сж формигк зал*
19б, тлкцат! 8б, и pi(aTf 23а, 64б, конто иматъ сьвсЬмъ еа,-
накви паралели именно въ Македонски апсстолъ Poh'vka,
flrehiv fur slav. Phil. 10, 1887, 120). Товаре ясно свидЪтелство
за по широкото произношение на старобълг. к.
СлЪдъ hi, ж и i|i четемъ въ Пловдивско евангеле само
ч-kuia 66а, енжадн 19б, сук1<жати 49a,^i
но слкдъ ч оевкнъ съкрашението ча
*к; шч’клк Зб, |ичкднн Зб, 1-
чкек 12а,
аналогия
по нот
-‘-i 18а, 876
Hfllf4-k.W'KAKIIIH Зб,
75 6
четемъ винаги
к к прн’гкук 4а,
чкшл асе. sg. 14а
сксч1чк|ил сл 87б, „___
ч'кин 43а, разллч-клтк 62б, и* скмчкк» 72 и пр. Отъ наве е-
нитк примЪри може да се сжди, че съгласна ч е била въ
произношението на писана отъ оригинала на Пловдивско
евангеле мека или поне полумека. Това потвръждава и пи-
• J
чкл1|1ил\к 41 а, 87 ,
20б, 43б, «умльч-к
сането iif4K>fiiiii 8а. *а)
1 Вж Polivkd. Starine 29, 1898 102.
-) Вж. Jagic. Ev. Dobromiri II, 112, 1 'ondrak. flltk. Gram. 1912, 381 и
моятъ »Zlomek“ 62	63.
218
Д-ръ Йосифъ Пата
Отъ други явления на вокализъма требва да се спо-
мене още честата залиъна ы — и, която доказва, че писа-
чътъ ги не е различавалъ въ изговора си: кы и кн 2а, 8 я,
ККЗИДА 2 б, НЗЫДСХ'к 4я, ЛЮБЫТК 76, кк кордкы 9а, нрдздныка
88 б, сллкн gen. sg. 8ба, самшите 9 я, ели шлете 7а, лхи пот.
plur. 7б, 47 а и пр.
Огъ консонантизъма требва да се спомене, че писачътъ
е знаялъ само единъ знакъ з за з и я. Сжщо така и epenth.
л понЪкжд’Ь е вече изпуснато: на вши 1а, люба 1 sg. вместо
— блм» 5а, есллкнмгс 51 6, къ кораны (!) 9а, макаръ и тукъ е
още запазено традиционного писане: на земли 6б, 13б, любла
5б, люБл-Кше 5б, кораклк 9 я, 11я, 13а, 16 я, изкакленны 876 и
пр. Групата ск е смекчена въ ст: галнлеист-кллк 8б, имюнь-
сгкн 24а, 58а, 58б, при езер-k Г4сннаринст'клхк (sic!) 29а, стлрцн
людсти 64а, какилонкст’кмк 84 б.
Асамилацията е причинила писане: искрить 2я, нс-
ирккл 2б, кеспеч-клни 36, расиетии 69б, кк нрнч'кх'к 4а, вместо
— тъч—, ташка 22б, гесилиниьа 66я и пр. Вместо ъхханеунлк
четемъ въ Мат. 1. 23 мнЕлии^уилк 86 я. По диссимиляция еиз-
пжкнала формата глигоригА вместо грнгсршА 92 я, позната
вече отъ Листки Ундолскаго отъ XI векъ1). Въ групата з—р
ед: рлздр'кп111те бб, 58 я. ВмЪсто сккоз'к четемъ на л. 21 а скоз!?.
Писането проданл\ кни1е Мат. 19. 21 вместо продли navkiiHie
и 1«|дк жего вместо же-его Мат. 3. 4 сж хубави примЪри за
хаплология.
По формипмъ Пловдивско евангеле не показва много
особено. Само тукъ и тамъ четемъ пс-нови аналогични
форми, познати вече отъ други ср"Ьднобългарски паметници:
а\илости1гк nom. sg. 49 б, ракнпа (!) 67 б, вместо — ыни, akk- sg.
лхлтере 206 (вж. Scholvin F\sL Ph 2. 522), loc. sg. кк oiyk 8 я,
на калтени 9я; nom. plur. л\идлри1£ 7я, иастырше 12б, 86б, фа-
рисеше 9б; loc. plur. на распАтныхъ 496 вместо — иих'ъ: — по-
край окончание на сложного склонение —оуахоу: тлккА1|юу-
лхоу 86 четемъ и аналогични местоимении форми — олхоу:
иослак1иол\оу 2б, кладжцюлхоу 866 и пр.
Сжщо така и въ спрежението е причинила аналогията
нЪкои отклонения: lacninn и iiiiieiiiii 2 sg л. 45я, Лука 17. 8
вместо ыси; 3. sg. ахсже вместо ахожетъ 21я, БАДе 81 а вместо
кждп’ъ, 1. plur. мл\и 106;ieca\H 45 а; аор. форми нрсстретк 17 а,
оудхретк 54 я, нач/лтк 53б, 55 я покрай начл 47б. Импрф. има
стегната форма: x'Cl'r"k|l,t 5б, 46б, ккирсчнаше 44б, днилеуА
са 21 а, мд’кх'А 47 б. Формата иислхо Лука 13. 26 вместо пих'С'Дхъ
е създалъ наверно сръбския преписвачъ.
Лексикалниятъ характеръ на древния преводъ е спазенъ
въ Пловдивско евангеле още доста верно, макаръ еръб-
’) Вж. Кульбекинъ, Мат. для хар. срЪдпеболг. яз. 1. 1899 57 и моятъ
Zlomek* стр. 65, дЪто павеждамъ и примири отъ други паметници.
Пловдивско евангеле
219
ския пр'Ьписвачъ понЬкога не е разбиралъ старинскитЪ думи
и изражения и место ги изопачавалъ. Съгласно съ най-ста-
ритЬ текстове сж спазени непрпязедени гръцки изражения: )
акрндъ Марко 1. б за грц. azp(; вь изопаченото мдк кри-
пидокк вм. кдъ. акрндп;
дахннк изобщо; но единъ пжть и прако въ Мат. 17. 20;
кадскнахна (Jftatypjfua) Мат. 26. 65; клдскилхисактк Мат.
12. 31 ; Лука 5. 21 ; клдскиахнсдплн Мат. 12. 31;
кксонк (puaao;) Лука 16. 19; Асе. кусъ, Остр, куссъ, Сав.
оусонъ, Миросл. уск, Врач, клсопк2);
гелхонк (7/уер.(Ьу) Мат. 27. 27;
дрдглхд (opayjivj) Лука 15. 8. 9;
казопнлдкыи (ya^zp’-Aaxtov) Лука 21. 1, вм. газофнлдкн; съ-
гласно съ Асе. Остр. Сав. Миросл.; Врач, евангеле има тука
урднидкницд нлхкншл (ср. Търновско еван. крокнци нлх'кннм);
кшгкС к (xTjvao?) Мат. 22. 19 спазено е въ изопаченото
СКИЛ13НКк1ННСНк (!) ВМЕСТО СКЛАЗк KHHOCOKkl (СаВ- J Ср. МирОСЛ. Г
склсзы кинизкскн(; но въ Мат. 22. 17 пише за старото книжек
кнносъ: данк;
литра (Хитра въ Иоанъ 12. 3;
дхнро (чироу) Иоанъ 12. 3, 5; Мат. 26. 9;
нарда пистдкыа vapoo?) Иоанъ 12. 3;
пдрлклнтк (-apaxATjTo;) Иоанъ 16. 7;
нараскекгн (ттхраохви^) Мат. 27. 62 съгласно съ Асе. и
Врач.; Остр, чете по плтъц'к; Миросл. по нети.!!;
покорнти (uzQzptT74;) вм. нпокритн въ Мат. 6- 2, 16;
поркфирА (тсор'рира) Лука 16. 19;
рдкккии (р«ррс) вм. раккн Мат. 23- 7, 8; 26. 49;
удалхидд (уХар.6;) Мат. 28. 31.
НепрЪведени сж останали, разбира се, и в и со
вени имена, както и имена ашчл'к, дпостолж, nifptu и пр.
Но и npibeedemi славянски думи спазени см съ нап-
етарата имъ форма: 3)
година (йра) Мат. 24. 36; 26- 45; Иоанъ 16. 3, 21, 32;
грлдетк (гругта;) Иоанъ 16. 32;
GTtpk тсс) Мат. 9. 18; 17. 14; 26. 18;
иночаддго	Иоанъ 3. 16, 18; дкфч нночадлм
Лука 8. 42;
искркнин (о zX'/jatov) Мат. 5- 43;
испригазик (о "ovyjpoc;) Мат. 6. 13;
СкНкЛХИ1|И	Матк 4. 23; 9. 35;
Ц’клъ рмкл . . . kki икс и ЛР44/1’*441 Марко 3. 5;
Въ Лука 3. 1 четемъ за гръцко	чггкркто-
’)	Enstehungsgeschichte der kirchenslavischen Sprache 1913,
2. изд. стр. 301 —322
2) Вж. Б. Цоневъ, Врачанско евангеле, Бълг. старини, lv. 1Л4,
стр. 130.
{) Вж Jagic, Entstehungsgeschichte 2 изд. 323—421.
) Вж Jeigic
220
Д-ръ Иосифъ Пата
клдсткоуА1|1сл\су, но въ Марко 7. 31 спазено е непрЪведено
SczanoXsw;: джанслкскылхн.
Осв'Ьнъ тЪзи старински думи четемъ въ Пловдивско
евангеле и по-нови пргъводи:
крклтти Мат. 6 26 вм. по-старото пнтлти;
крлчк Мат. 9. 12 вм. калии ; вм. лицигкри въ Мат. 22. 18
четемъ проклАти, съвсЪмъ неправилно, защото проклатъ. бива
за грцкого ayaS-ejia (вж. Jagi£ въ навед. книга 302 стр.).
Любопитенъе пр'Ьводътъ на гръцкото 6'3. "фу xspajiwy Лука
5. 19: скоз'к юкн$,дЪто въ най старитЪ паметници четемъ скж-
делк (така Map Zorp. Лее. Cab. Миросл. Ник.) или пскрок’к (Остр.
ДобрЪйшово, Врач.) или стронъ (Юрйевско и други руски па-
метници, вж. Нрх. Нмфилох1й, Галичское четвероевангел1е;
но стрсп’к намЪрихъ и въ до сега неиздаденото срЪднобълг. Ве-
лешко евангеле отъ XIII вЪкъ, коего готвя за издание, и въ
Загребено евангеле отъ XIII. вЪкъ въ Нкад. на наукитЬ вь
Загребъ, Михан, збирка № III. 6 24, сжщо така още неизда-
дено); тукъ Пловдивско евангеле се отклонява отъ всички
други текстове. Миклошичъ въ своя „Lexicon palaeosloveni-
co-graeco latinum" (1862—65) навежда думата скис* изъ единъ
сръбски Миней отъ XVI, вЪкъ и я споменува като обикно-
вена сръбска дума въ смисъль на латинското „puteus“ (яма);
но сжщата дума я намирамъ и въ българския народенъ езикъ.
Н. Геровъ я дава вь своя „РЬчникъ на българскый языкъ“
(1895— 1904) въ тази смисъль: „прозорецъ на покривъ на
кжщж; дыменикъ". Ясно е, че писачътъ на Пловдивско
евангеле не е искалъ да прЪпише старата дума по ориги-
нала скждглк и употр-Ьбилъ народната дума скис, съ която е
мислилъ, че изразява сжщото понятие. И понеже тази дума се
употрЪбява още днесь по западна България (Македония) въ
сжщи смисъль „дименикъ**, имаме въ Пловд. еванг. до сега
най-стария писменъ примЪръ за тази дума и за единъ много
цЬненъ приносъ къмъ българския диалектолошки р’Ьчникъ.
Сжшо така любопитенъ е прЪводътъ на гръцкото кауоохгйу
въЛука 10. 34, дЪто четемъ въ други текстове гостиннцд, До-
бр'Ьйш. гостилницд, Врач. 1’<?сткннцд, Сав. гсспода, но въ на-
шето Пловдивско евангеле: сатинцд. И тукъ се отклонява
Пловдивско евангеле отъ всички други текстове. Вь Ми-
клошичевия „Lexicon" тази дума я нЬма. НЬма я и въ но-
витЪ български рЪчници. Дали думата сатницд е въ връзка
съ думата геткницд гхатоута;, centuria (понеже Пловдивско
евангеле замЪнява а (ж) съ гк) или съ българската народна
дума седница, т. е. мЪсто за сЬдене, засЬдаване, мжчно може
да се установи днесъ.
Гръцкото аХгхшр Мат. 26. 34 е приведено съ дума iiatjak ;
Мар. чете кскотъ, други всички ксурк, но Николско еванг.
имасъгласнось Пловд. пктгАк; — грц aiyowy Маг. 27.. 59 е при-
ведено нлд1||дницд съгласно съ другитЪ текстове; обо лг~та Лука
Пловдивско евангеле
221
21.2 приведено е съ и к’кпкзд (Map. Zorp. Ясс. Остр. Миросл. дък-к
л’ки тк; Сав дкк л\крк; Добркйш. ЦАтк; Врач, цлтк; вижъ
моитк „Nove pfispevky к dejinam stredobulh. jazyka a pisem-
nictvi" 1916, стр. 20).
Още нккои старински изражения сж запазени, но
недоразбрани и изопачени. Така напр. Мат. 21. 42 л'0-ov ov
y.zsSozi'jtaaav cl oZzoSsfioOvre;: калин к, еегоже НЕкркдАтк (!) зюж-
даще вмксто не кк рлдоу — знжджфЕ! Асе. и др.; Мар. чете
не кркдоу; така и Врач.;
Лука 13. 21 yuviQ ёхрофгу гс; cususqu аатх ~pfa ewe ой е^и-
6Xov: жена и скрыкшн кк лхжцк трнситнкн, донкдеже ккс-
кр-кси ккск вмксто къ мжц-k три сатъ, доУдеже къскысж ккск
(сравни Добркйш. трин ентк; Врач, тр! ента).
Пловдивско евангеле е наистина много любопитенъ
и важенъ сркднобдлгарски паметникъ, който произхожда
отъ XIII вккъ. Дк е било това евангеле написано, днесъ
не е известно, но е явно, че е било приписано отъ иль-
кой Сърбинъ отъ сркднобългарски оригинале, който ориги-
налъ е билъ съставенъ въ западна България. За това говорятъ
наведенитк по-горк езикови особености като вокализацията
на ероветк, замкната аж) съ ъ писането "к елкдъ ч и други
особености, конто сж характерни за западнобългарскитк
(македонскитк) паметници. Затова би било много цкнно за
нашата наука, това евангеле да бжде издадено цкло. До
като не стане това, нека послужи тази статия като малъкъ
приносъ къмъ историята на сркднобългарски езикъ и кни-
жевность.
Въ заключение прилагамъ нкколко образци отъ текста.
Текстътъ е изборно евангеле безъ начало и край. Почва се
Иоанъ 17 3 съ думитк: истннаго ка его же посла ica уа . . .
и продължава поелк изцкло съгласно съ Ассеманово еван-
геле до самия край. На л. 92б долк (т. е. 91б) започва се
пркгледъ* на чтения на мксецъ „фЕрфарк, рЕко.ми скчЕик"; по-
нататъкъ липсва.
Интересно е, че въ Пловдивско евангеле понккога
има еднакви чтения ту съ Остромирово евангеле, ту съ Са-
вина книга. Така на пр. на 7. недкля елкдъ Пасха въ^Ассе-
маново евангеле само се споменуватъ чтения отъ Иоана
17. 1—14; 14. 27-31; 15. 1—7; 16. 2-13; 16. 15 — 23;
16. 23 — 33; 17. 18—26, конто чтения въ Пловдивско
евангеле има съгласно съ Осгромирово, Мирославово и
съ Врачанско еванг. пълни. Въ Савина книга тукъ се
чете напълно Иоанъ 17.^1 — 14; 14. “21 — 31; 15. 1 —7; 16.
23— 33; но чтенията Иоанъ 16. 2—13; 16. 15 — 23; 17.
18 — 26 се само споменуватъ съ начало и край както въ
Ассем. еванг. По-нататъкъ върви Пловдивско евангеле
съгласно съ Асе., но на 6. недкля елкдъ 1. септемврий се
чете въ него Лука 8. 41 —55; на 7. ежбота елкдъ 1. септ.
222
Д-ръ Йосифъ Пата
Лука 9. 1 — б и на 7. нецела Лука 8. 27 — 39 съгласно съ
Савина книга и Миросл. еванг., гдЪто въ Асе., Остр, и Врач,
се чете Лука 8. 27 — 39; 9. 1—б; 8. 41—56. СетнЬ на сж-
бота 3. отъ Велики пости и на по-нататъшнитЬ дни се чете
въ Пловд. еванг. Марко 7. 31—37; 8. 34—38; 9. 1; 8. 27—31;
9. 17—31; 2. 14—17; напълно съгласно съ Сав. и Врач., но
въ Асе. и Остр, се чете Марко 2. 14—17: 8. 34—38; 9—1;
7. 31—37; 9. 17—31; 8. 27—31. (Миросл. еванг. се ту откло-
нява). Вижда се, че Пловдивско евангеле е въ известно
отношение не само къмъ Асе., но и къмъ Остр, еванг. и
къмъ Сав. книга. Ще се повърна къмъ този много интере-
сенъ въпросъ по-късно въ една отд"Ьлна студия. Съотв'ЬтнитЬ
цитати изъ Пловд. еванг. ше привела въ критиката на текста
на Велешко евангеле, съ това ще се обясни и отношението
на Пловп. еванг. къмъ останалитЬ познати сродно българ-
ски евангелия.
Нал. 92° дол"Ь е отъ ново врЪме приписано: иВене-
линовской Болгарской Библиотеки въ ОдессЪ“, което показва,
че ржкописътъ е билъ по-рано въ библиотеката на познатия
бълг. будитель Ю. Венелинъ. Други бЪлЪжки въ ржко-
писа нЪма.
Мат. XIX. 18 — 26.
(Л. 20б) I’k w крклх. юноша пристани кк
1СКИ. ахА'а са и гА’а. оучнтедю
БАГК1. ЧТО БАГОСкТКОрА. ДА И-
ДХААХк ЖИКОТк К'кчНЫН. 17. WHh
же ре едхоу. что ami глешн бЛгы. ни-
ктоже КАГк TkKAXO iih ИДИ Ilk. н
гА’а iea\oy ты еккаюди занок'к-
ди. 18. и гАа нюноша Кк нелхоу. ick.
иже не оукниши. ни пр'клюкф-
Кк Скткори. НИ Пр-кАЮБИД'кнШИ
ин лкжиекктелк БАдешн. 19. чти w-
ца и лхтере. ккВАЮКишн искрк1гк-
1’0 скоиго мкс и салхк секе. гЛ'а-
ше елхоу юноша. 20. ккгк си скткори-
ук. w юности лхоа. чесо Н'ксА-
л\к нк доконкч-клн. 21. и ре «елхоу
ick ai|ie yoi|ieniH еккркшенк бы-
ти. иди и прода-илгкним ское
и дан оукогилАк. илхати илхаши
Пловдивско евангеле
223
СКрОКИЦИ НА ИКЕуК. ИДИ КК СЛ'кДК
Л. 21а. лхене. 22 слишакк HioHCiiia слоко
и хгскркБ*к. н Б-k ко нахкл илх'кни-
га АХИОГД. 23. ГсК Ж* рЕ ОуЧЕНИКОЛХК
скоилхк. алхинк. гй'л калхк. гаке
НЕ оуДОБК ККИНТК БГЛТОу КК
ЦрТКО ИБИСЕ. 20. НДКК1 гЛ'л КАЛХК.
ИКС ОуДОБК lECTK КЕЛКБЛДОу
СКОЗ’к иглии суши ПрОИТИ. НЕ-
ЖЕЛИ кгатоу кк цртко небное
25. СЛИШЛКП1Е. ЖЕ ОуЧЕНИЦН ЕГО. И
ДИКЛ’кул СЛ ГЙЛЦ1Е. КТО ЛХОЖЕ
СПЕИК БК1ТИ. 26. ккзрккк ICK И рЕ и-
лхк. iv чХкк СЛТК НЕККЗЛХОЖК-
на. a iv iia ккск ккзлхожна слтк
❖
*
Мат. XXVII. 27 — 54.
(П. 69б) 27. тега конин гелхоноки. прнкЕДошл
на елдицп ica. и еккрашл панк
кксл спирл. 28. и еккл’ккошл снего уаа-
ЛХНДЛ ЧрККЛЕНЛ. и’ Оклккошл и.
29. И СПЛЕТНИ ккНЕЦК XV TpKHIII.1. и кк-
ЗЛОЖН1НЛХ на гаакоу иго. ii нокло-
HKIHE сл на кол+споу пр-к нилхк. и'
рлгаул сл илхоу гЛ'лцп рлоун ел црю
ИЮДН1СКК1. 30. и плк'кдкше панк.
приЕлхп1ЕН тркстк и киад'л и но гла-
кк. 31. и тога пороугашЕ се илхоу. f
еккл'ккошл ск него улалхндол.
И ОКЛ'кКОШЛ и КК СКОЛ рНЗН. И КЕДО-
шл на распЕТИи. 32. н скуодлци же
окр'ктошл чА'ка илхенелхк
силхона кирннЕиека и ciaxoy за-
ШЛ ПОНЕСТИ КрТК иго. —
33. и* npniHEiiiH же на лхкст<» на-
рицаилхон голкготк. иже сказа-
итсл краннЕко лхкето. и дашл
илхоу нити' ОЦЕ'ГК: ск жлкчнл елхк-
224
Д-ръ Иосифъ Пата
ШЕНК. Н КЬКОуСИ И HfyCT-k-
ше инти. 35. и распЕнкин и. и разд'к-
(Л. 70а) АНша ри'зи 1ЕГО И АХ’ктДША ЖрккИА.
36.	и скдкшЕ же стркжауА и тоу кына.
37.	и н аписа и к(!) сеи петь Црк июдеискыи.
38.	и тога распЕШЕ и ск ниалк £. разбойни-
ка 39.J) мднномоу же(!) w общинною. зло-
дею уоул’кшЕ и гХа. аци ты ней ук
спи са са.ик и ни. 40. н’к'кфакк дроугыт'
пркфашЕ нмоу гХа. ни ан ты не кон-
ши са ка.чако тоиже осажепк iech.
41.	и к "к и оуко кк пракДА деннаго Д’кломк
паю ккспрнмЕМк а ск някогоже зла
нЕСКТКорн. 42. и гХашЕ ickh. иом'кнн л\а
ГИ lEra ПрИДЕШИ кк црткн СИ. 43. И рЕ ЕЛАО
ick. дик ск лмюа бадеши кк рай. || 39. и ми-
МОуОДАфЕИ ЖЕ уоуЛ'куА. и ПОКЫКЛ-
ша глакдлхи скоилхи. 40. rXoyipE кн рдзар^-
еете(!) цркокк. н трилхи днклхн екзам. лще
енк бжеи ееси сии са еллхк и сл’кзи ск крта 41. тако
ЖЕ И аруЫIEрЕИIE рОугаЮфЕ СА ск книжк- *-
ники и стдрци фарисЕН1Е. и гХауоу. 42. и-
ниа ли сйе а салхк себе не лхожетли спа-
сти. ДфЕ црк 13ЛКК IECTK ДД СЛ^ЗЕТК СК
крта и к4?роу имоутк илхоу. 43. оупока и
на КД ДА НЗКДКИТК И ilH-k ЛфЕ уОфЕ-
ТК lEAAOy. рЕ ТК. МКО СНК БЖЕИ 1ЕСАЛХК. —
45. W .И. А ГОДИНЫ ТЛ\Л БЫ ПО КЪСЕИ ЗЕМИ
(Л. 70 6) до .3. а\ЫА ГОДИНЫИ. 46. И ККЗАПИ ick
ГЛОЛХК КЕАН1ЕЛХК гХА. ЕЛИ 1ЕАКА1Д ЗДКД-
ут*к|1ИЫ (!). 1ЕЖЕ ЕЕ. БЕ Кб МОИ. ККСКОуЮ Л\Е
1ЕСИ ОСТДБИЛК IECTK. 47. И ПТЕрИ ЖЕ W сто-
Ацшук тоу САИ III ак ШЕ И гХауА 1ДКО Н-
ЛНА ЗОКЕТК. 48. И ДБН1Е ТЕКК 1ЕДИНК W НИуК
при1Ел\к гоуБоу оцта, и ккзноузн на трк-
стк и ндпл1дуоу. 49. прочей гХауоу wi\a(!) нк
!) Тукъ е вложено четене отъ Пука XXIII 39 — 43; вж. бЪл'Ьжката
въ текста на ДобрЪйшово четвероевангеле, изд. на проф. Б. Цоневъ
въ Бълг. старини I. 1906, стр. 122, дЪто четенето само се споменува,
но не се цитира. Въ останалитЬ изборни евангелия това четене е вложено
подиръ 43. стихъ на XXVII глава отъ Йоана.
Пловдивско евангеле
225
да кидил^к aqie придетк иаига и сйетк его
афе придетк дроугъ. дроугии же прне-
мь копии к проводе le.uoy рекрд. изк-
де крккк и кода. 50. кк же ккзапи глолхк
келжемк. испоусти дук ски. 51. и кдтапе-
тазл\а црккнам разра са ск ккпнн'к-
го крага до нижн'кго на дкон. и зелгк
потрлсе са. и каменше распаде са. 52. и
грокы шкркзошА са. н многа т-клеса
почиккшиук стыук кксташА. 53. нзк
прока но ккскрени iero к ккниде кк
сты гра. игакишА са многккнк. 54. сктк-
никк же иже к’куоу ск нилхк. crpicroy-
ipe ica кнд-ккше трлск Быкшадго. и
оукогашА са з’кло. кк истина снк йе-
н бы ски.
*
Лука II. 20-21; 40—52.
с	ко о е
(Л. 88б) ДЩЬ ГбНЯРЬ. Р6ЛП.1 ПРСИНЦЬ •> ’)
и мат. дней .Ла. дик и мат чд .а», л нофк Д1.
а. днк. ОБр-кзании га iiinero Гс уа:-
стаго насилии. ere iv лука
к vv. красах. 20. ккзкратишА са пасты-
рше слакАфе. и укдллфе ka w кк-
С’кук. гако же caiiiiianiA и кид’кшА
мко глдно бы кк ннл\к. 21. ie'ra Испан-
ии са .з. дней да ювр’кЖАТк и.
и нарекошА п<ма ieaioy ick. наре-
noie аглолгк пр'кже даже незачк-
нетк кк чр’кк'к. 40. СгрочА же растя-
ни и кр'кпл'кше са дуомк. нсплк-
п'кл са пр’кл>ждростин. блгтк би-
га к’к на нел1н. 41. и уожастд родителе
iero по ккск л4<’Г кк еерлл^к. кк празк-
никк пдсц’к 42. и нгдл khi .ki. л*кт нск-
!) Припомнювамъ, че буквигЬ Л'Ц, Л0> iWh> м0 И ННЦ сж писани.
като лигатури.
Сп. Бълг. академия. Кн. XXII.
15
226
Д-ръ Иосифъ Пата
Х'ОДАфНЛХК НЛХк КК ИрЛЛХК. ПО ОКМЧ-к
ю празниыка. 43. и сконкц-ккши дни
ккзкратнста сл w крака. Гек оста
кк еерллх-k и нечюста роднтел-к его.
44. лхегкиша же кк дроужин-к сафн. прн-
доста же .ё. дик нскати иго. кк роже-
нн. и ккзнани. 45 и не окр-ктша его и кк-
окзратнета кк ирлмк- ИфАфа iero. 46. и кк
(Л. 89а) по треук днеук. н окр’кте и
кк црккн гкдАфа по ср*к. оучпте-
лк послоушаА1|1а. ккпрашалфа.
47. и оужасоста са. и кксн послоушаАфе-
п. xv разоулгк и юк’кт'ку’к iero. 48. ки-
Д'ккше родителе iero и ди[к иста са
и ре кк нелхоу Ахти иго. чадо что ск-
ткори налха тако, се xvfi,K ткои. и [а]зк
скрккАфе искауок-к теке. 49. и ре кк
ннлха что ико ифета лхене. нек*к-
ста ли мко мже слтк w xvii,a лхоего
кк ниук доит лхи кытн. 50. и она
же не разоулх’кета. гЛ'к иже ре илха.
51. и скниде ск ннлха кк назаретк. и к*к
покиноул са илха. и Ахти его кксе ск-
клюдаше. кк енгк сип кк ерцн ское-
лхк. 52. иск же cirkiaiiie пр^лхАДрости-
А. и Д’клолхк КАТИ А. и кЪ XV кд чХкк
9 Считамъ за дяъжность, да изкажа сърдечната си благодарность
на Пловдивската Народна Библиотека особено на директора и
г. Б. Дяковичъ за оказанигЬ ми отъ него услуги при моето изучване,
както и на г. проф. Б. Цоневъ, конто прЪгледа тази ми студия и я
пркпорткча на Бълг. Академия на наукитЪ за печатане.
1*6
 Я^Н№
4ь	- '*. •^'.	>-^ ‘
®ЛАвО|ж,л^‘глу*'Н С 1|8^ё|*б Ш
Ъ А”ь лл^ьг панде есь
«планид- лд еже к •ел 4^4 at
Елин гегожед ьсианео 7U11
МАЛ^0т2мке mokzkal._;.„w
^ьжея^ггёднньйвьуАД,
лн’гв1»^ННШ л»|ийжепцХкм1
^цХмыХ^н НЛ^МЛпне'П4т^1Л 1
ТВ/ьшнг л ^Л5^-5*’1Нв^Гл КВ"^ Н
|**я нджк
« нгадд
•>
Ч-
I

К ; *
♦
. Ш 1
яХ\ШКвЛДШи^»1<-
н<ЛльлнеЛгвндн
Hb”Mi>U,OfY€”n/<

-7Ж»1‘^‘‘АЛ,’4С“
£ NfArtJaiM л и
И Ь« КЛМ	н /	у
‘Д4Ь (C/Kl fl£
наьм*>п4««Li ..
,ААД вьдй^л
*Ь/ПЕ'д<Сь’нм^1ЦгС* <МУ|
““	й»	д
'^'лтьненд
НМ«ТЛ1Лн
МНОГЬ iSw
сгмедло Ньнл~т
>жевЬпслн1^
Кьл '» ’Л	.	.	Ъ -

л.
 '
к
г
*ъ*й“
-------*	5*» '“t
..i	,<	v-
. ' ,/‘" •*
\
ZK€A;
, tA it й /и no zu ж г о fA д н h	” *M€
НКФеОЛА^АЪ^ИА я>
N А О 0Д1ф ПбГБ ГГО Н^ш 4
Qa II Hi^* AWW Ml(6 U Ь Г|
л fl IA A’fc и e дФтл &/И
(IpO'l’HKX’K'UOy nz^Ai
UlCP'fcTf ^b
<+?f
.
• ж
V
(ЯИ^^х-'Ч
$ АгЧ*
<г«^Т	<*
S '  jS|
i
НЛА&ЛрЪбГВН*'-
' 1 ’ „ * . Ito
U' ьютл'Ьн/кедпь
Ш€БЬПМ ZMHKi
к нк
Б'Авеяы^ллнвьнллАгнс 4f
... ««лг4* 4ГГГГ iff» /*ч t А /А HBbCrt’A v t
ЛИНЬ Н^ЫДл1
 дяьЬмш
Ю 17А€ВЬ
ПНГДНО Hf VO HC<A ДЫ^НСНДЗНО!
f e ll |! ЬТЬ о н ГЛ/ЛД € »Г ь t'fc
О J,. ..г»*’ М‘Г5»Г"*Х Г й ’
tero	nbter^nfOfAAKrttAfa^
мбомемь HCb’rBOfbureieAAoy
: «йд/t> н А ?К р
Л А 20Г М’Ь •"*» vf Л» " ”1
Jf-ГД П|>0 CA^BHt,A *
ГДЛОЛЛЧ
М 60

’Г/Л
,р_нгкесьннмь1ег<*вь
-fc'iorpOb'zA HbMJtpHfro
сегор^лнлротявлкад
ah мкоглЛ*£ь«шМ*
„Гк'Хн
-a ««»"	ш «Й
П 41ГОРГЬ к /,сг	• J.
' ?Lz«£~. моу^екнинегй
___________ лТ1гЬ 1ЙГ Я - V*	- 14
.; .Б/ЛА^^Ь Y®*"6 ^<ВЛТйНьЧЯНА1
Г-4ЬЛ*А® £ jffljA f4K^ ItfXT^b»
♦A V H A
ИЗЪ ИСТОРИЯТА НА НЕКОЙ ПО-МАЛКО
ИЗВЕСТИИ БЪЛГАРСКИ ДУМИ.
(ЕТИМОЛОГИЧНИ СЪПОСТЯВКИ).
Отъ Ст. Младеновъ.
(Докладвано въ Истор.-филол. клонъ на 29.1. 1920 година).
Посвещава се на уважаваний г.
проф. Б. Цоневъ по случай на трий-
сетьгодишната му научна дп>йность
Въ Indogernianische Forschungen, издавани отъ извЪстнигЬ
нЬмски учени КарлъБругманъ, професоръ въ Липиска (f 1919)
и Вилхелмъ Щрайтбергъ, професоръ въ Мюнхенъ, 6Ъ обна-
родвана прЪди нЪколко години отъ мене една бЪлЪжка, въ
която 6Ъ посочено, че българското съотвЪтствие на литсв-
-ската дума Ьигпа „уста", която се сравнява съ арм. Ьегап
„уста", гр. фариу£ „гърло", лат. foramen, „дупка* и под., ще
да е бълг. бърна „устна", вж. т. XXXV стр. 134: Etyniolo-
gisches. 1. Die slav. Entsprechung von lit. bur nd „Mund*. И
чини ми ce, че това литовско-българско съотвЪтствие не ще
да е нито единствен©, нито случайно. Като се занимава съ
нЪкои славянски думи, който малко или никакъ не сж изпол*
зувани въ индоевропейската етимология, човЪкъ вижда, че
въ балтийско-славянскитЪ езици все още има рЪдки думи,
който ще да стоятъ въ нЪкаква връзка по между си. И дори
тогава, когато тия думи сж отъ вида на т. н. звукоподража-
телни („ономатопоетични"), тЬ все пакъ заслужватъ да бж-
датъ отбЪлЪзани. Ако единъ езиковЪдецъ като краковския
професоръ Янъ Розвадовски, Rocznik slawistyczny II 74—78
съ право обръща внимание върху такива „Lallwdrter", каквито
сж словен. Cdta „играчка", чеш. tata, tatka сжщ. зн., пол.
<саса „хубавъ, приличенъ", лит. cacine „украшение по врата
и гърдитЬ на момичета", cicas „дЬтска играчка" и под., къмъ
конто ще трЪбва да се притури и бълг. цацарка „малка
тиквичка, която служи за д'Ьтска играчка", вж. у мене,
Периодич. спис. на Българ. книж. друж. LXXI стр. 888, или рус.
цыба, циба „общая кличка козы", горнолуж. (dba „галено
име на овца", лит. cib-cibt ciba-ciba, clbe-cibe „междуметие, съ
което викатъ агнета и кози, и овце", зирян. <tiba, t'iba (и
Cibi, t'ibu), „викъ за вабене на конче", къмъ конто думи ще
трЪбва да се притури и бълг. чйби „междуметие за отпжж-
228
Ст. Младеновъ
дане куче" (у Ге ров а РЪчникъ на блъг. яз. V 551 чйбу!), то»
колко повече сме длъжни да не занемаряваме и другить
думи, конто се ср^Ьщать въ единъ или повече славянски
езици отъ една страна и въ нЪкой балтийски езикъ отъ
друга. Та въ послЪдно врЪме В. Шулце говори дори за-
общи индоевропейски междуметия!
1.	Бълг, бйба, бйбе, бибокъ, сръб. бибац,
словаш. bibic.
Въ Бернекеровия Slavisches etymologisches Worterbuch
напразно бихме търсили нЪкоя отъ тия думи. А въ по-стария,
но оставащъ все пакъ незамЪнимъ, Миклошичовъ Etymolog.
Worterbuch d. slav. Spr. 12 намираме подъ заглавна дума
bibic! поне словаш. bibic покрай новословен. gibec „Kiebitz"
съ притурка на мадж. bibicz и ром. Ubuc.
Бълг. бйба сжщ. ж. р. намираме у Герова РЪчникъ на
блъг. яз. 1 40 со значение „жив. Anas, маница, пайка, патица,
патка, шятка, шятица; (рус.) утка"; отъ сжщата дума Геровъ
дава и умалителнитЪ: бйбка, бибёнце и бибя. сир. бибё (во
Видинъ бйбе) сжщ. ср. р. „малкото на патица, рус. уточка-.
За т. н. Wortgeographie Геровъ не дава нищо. А въ сжщность
думата не е общобългарска въ смисъль на дума, известна
на всички новобългарски говори. Значение „малкото на па-
тица, рус. уточка" има бйбе во Велесъ, вж. у Ив. А. Георговъ
Матер, за рЪчн. на велешкия говоръ, Сборн. за нар. умотв.
XX 7. МенЪ ми е известна отъ родния ми градъ Видинъ
само умалителната форма бйбе и отъ него бйбенце „малкото
на г^ска (рЪдко патица"; послЪдното се нарича плофчё).
Изтъквамъ тая разлика съ огледъ на подобии разлики и при
сроднитЪ думи. И въ Кюстендилъ, споредъ съобщението на г.
Йорданъ Ивановъ, бибё е малкото на anser, а малкото на
anas е шатё.
Въ сръбския рЪчникъ на Вука Караджичъ дума подобна
на бйба, бибе нЪма, та бива да мислимъ, че на Вука не ще
да е била известна тая дума отъ южнигЬ и западнигЬ сръбски
говори, който бЪлЪжитиятъ сръбски книжовенъ дЬецъ е по-
знавалъ добрЪ. Ала въ източнигЬ сръбски говори, конто и
въ много други отношения се приближаватъ до български,
думата ще да сжществува. Къмъ това заключение ни навежда
обстоятелството, че Ъор^е Поповий во своя „Речник српскога
и немачкога ^езика, П Српско-немачки део" (2'° изд., Панчево
1895) стр. 13 ни дава: „бйбаf. Moorboden m.; Truthenne; Perlhuhtt
n.; и „бибац, -пца m. Truthahn*. Авторътъ дума въ при-
говора къмъ 1-то издание: „У речнику овом има доста на-
родних речи, ко)их у Вука нема. Нисам назначио, у ком су
Kpajy прибележене, jep je речник oeaj друго) потреби на-
Изъ историята на нЪкои по-малко извЪстни български думи 229
мегьен. Али толико могу уверити, да ни jedue речи у речнику
нема, да сам je ja сковао* (к. м.). И така, за сигурно може
да се смЪта, че въ сръбски краища се употр'Ьбя дума бйба
-со значение „пуйка, мисирка" и бибац „пуякъ*. Значението
„Perlhuhn, токачка, токатска кокошка" на бйба заслужва осо-
бен© внимание, макаръ че за бибац ПоповиЬ дава само зна-
чение „пуякъ* („Truthahn") срЪщу „Truthenne" за бйба. Яла
тия „сръбски* краища сж по говоръ, както се види, чисто-
български. Къмъ това сочи и българската дума биббкъ, която
споредъ Василъ П. Василевъ, Правописенъ рЪчникъ споредъ
официалния правописъ (Самоковъ, 1920), стр. 147 значи
„пуекъ, куркой, мисирокъ, мисиръ, фитъ*. Формата биббкъ
и по ударението си е типична българска; срв. патбкъ, ми-
гирбкъ, бълг. и ромън. dobitok и под. И още Вайгандъ-Доричъ
въ „Българско-нЬмскй р’Ьчникъ" (Leipzig, 1913) даратъ за
бйба значения „патица, пуйка, изобшо „домашна птица“
(„Ente, Truthenne f. iiberhaupt Gefliigel*), а биббкъ e пакъ
„пуякъ, Truthahn". За мн. ч. биби со значение „месо" (Fleisch-
stilcke, Fleisch") би трЪбало да се говори отдЬлно, ако е
форма отъ дЬтския езикъ.
Въ говорит^ и на другитЬ славянски езици ще има думи,
подобии на бълг. бйба, бибокъ, умал. бибе, „сръб' " бйба, бибац,
ала тЪ ще има тепърва да се избродватъ. За сега, значи,
славянската етимология има отъ три славянски езика три
думи отъ „коренъ* биб- съ доста различии значения. Яла
все пакъ тия думи иматъ това общо, че сж все имена на
птици или птичета. И тъкмо това ни дава основание да твър-
димъ, че литовското съотв’Ьтствие на слав, biba е лит.
bybis = tnyzaklis „misklis, cewka i przyrzqd, cztonek moczowy,
половой членъ", Miezinis, Lietuviszkai-latviszkai-lenkiszkai-
rusizkas zodynas 31, 140. Разликата между значенията на ду-
мата въ славянски и литовски не прЪдставя никакви мжчнотии
за етимологията: известно е, че въ множество езици за „penis*
се употрЪбятъ думи, който значатъ „птица, птичка, пиле“ и
под. Най напр’Ьдъ нека отбЪл'Ьжимъ, че българската дума
латка, която значи „птица anas, тур. юрдечка* и „птица
anser, гжска, тур. казъ“, въ много наши говори значи и „penis*,
особено на дЪца (за Wortgeographie*: во Видинъ патка значи
само „penis на д"Ьте“, ,,anas“ е плбфка, ,,anser“ е гъска).
Геровъ РЪчникъ на блъг. яз. IV 17 изброява тъкмо петь зна-
чения на патка, но за значение „penis* и не споменува, по-
неже очевидно го е см^Ьтадъ за „неприлично"... Яла не по-
малко неприлична е станала въ нашия сегашенъ езикъ една
сгаробългарска дума, която •старит'Ь българи употрЪбятъ и
въ привода на евангелието. Въ Mar^XXVI 34, 74, 75, Мар.
XIV 30, 68, 72, Лук. XXII 34, 60. 61. Иоан. XIII 38, XVIII 27 се
споменува все коуръ въ Зографското евангелие и въ всички
други сгаробългарски паметници, само Мариинского еван-
230
Ст. Младеновъ
гелие употрЪбя послЪдователно кск«»тъ. вм. коуръ, а други
разни текстове иматъ и п’ктмъ, гр. алекторъ и т. н«, вж. И
Jagic Entstehungsgeschichte der kirchenslav. Spr.2 355. Cra-
робълг. и ABHt к^уръ к’кзгдаси значи „и тутакси прогтЬ гтЬтелъ",
а новобълг. куръ, въпрЪки това че кУ рникъ значи „ограда,
„помещение" за пЪтли и кокошки", кУ решка „това, което се
изхвърля прЪзъ задним проходъ на кокошки и др. птици",
значи „penis". Редомъ съ куръ се употрЪбя въ такова зна-
чение и курецъ, сръб. курац, дума, за която Геровъ РЪчникъ
на бл. яз. II 434 казва, че значи „скопенъ гтЬтелъ, кургакъ;
[рус.] каплунъ"; срв. още у Герова п. с. II 434 куракъ с. м_
„мжжь, който не може да ся схожда, imputentum [вм. impotens],
2) Скопенъ п’Ьтелъ, курецъ." По поводъ на това пъкъ, че
словашката дума bibic означава не домашна птица, а „па-
пунякъ, качулястъ дъждовникъ", нЪм. „Kibitz", фр. „vanneau",
бива да се съсбщи тука, че во Видинъ за означение на „penis
дЪтски" си служатъ по нЪкога съ дума гугуштук „гугутка,
гургурица, Columba turtur": кога нЪкое дЬте безъ гащи седи
тъй, че ретз’ътъ му се види, нЪкои отъ околнитЬ дума: гу-
гуштук пае вддаи.
Би могло да се възрази, че изброенитЬ успоредици за
семантично развитие „птица" — „penis" сж все отъ ново-
българскитЬ говори и че съ помощьта на такива примири
не се подкр-Ьпя мнЬнието за етимологичната свръзка между
славян, баба, *бибьць и т. н. и лит. bybis „penis". Ала рабо-
тэта е, че подобии явления се наблюдаватъ и въ други езици.
Още знаменитиятъ Яковъ Гримъ въ ненадминатата от-
къмъ много страни и днесъ „НЪмска граматика" въ реда на
многобройнитЬ евфемизми за „membrum virile" нарежда и
ср’Ьдногорнон’Ьм. finke (новогорнонЬм. Fink „птиче кадънка,.
званка, рус. зябликъ, френ. pinsonu) и пакъ срЪдногорнонЪм.
der rote vogel „червената птица"; вж. Deutsche grammatik
von Jacob Grimm. Drifter theil. Neuer vermehrter abdruck,
besorgt durch Gustav Roethe und Edward Schroder. Giitersloh,
1890, S. 404. И отъ говора на простолюдието у най-различии
народи би се събралъ грамаденъ материялъ отъ тоя видъ,*)
ако да не пр'Ьчеше погрЪшното схващане, че съ такива
„неприличии" думи не бива да се губи врЪме, камо ли пъкъ
да се градятъ върху тЬхъ етимологии. Доста е да се спомене
историята съ първото издание на Вуковия сръбски рЪчникъ.
Знае се именно, че, слушайки внушенията на Копитара, Вукъ
6Ъ включилъ въ това издание на рЪчника си и думи „неу-
добопечатаеми" (verba obscoena) и че ВуковитЪ противници
по поводъ на тия думи, нарочно изравяни изъ книгата, по-
’) Сравн. напр. и казаното отъ покойния словенски ученъ К*
Шрекель въ статията Slavische Wortdeutungen, Arch. f. slav. Philol. XXVII
50—51. Во Виена за „mentula kleiner Kinder' ее казва Vogel «птица*,
въ словенски tifek „птичка*.
Изъ историята на нЪкои по-малко известии български думи 231
дигнали гол'Ьмъ шумъ и правили доноси противъ автора, та
дори отъ Карловицката митрополия било изпратено оплак-
ване въ Буда-Пеща!.. И во второто издание на ручника тия
думи вече ги нЪма, па и въ 3-то държавно издание на рЪч-
ника отъ 1898 година rfe не сж внесени, при все че това,
както казва Ягичъ, би могло да се направи; вж. В. Ягичъ
История славянской филолопи. Энциклопед1я слав. фил. вып. 1.
(Санктпетербургъ 1910) стр. 378—379, 381 и др. Любопитни
сж думитЬ на Копитара — Виенски придворенъ библиоте-
карь! — за КарловицкитЪ фарисеи; Копитаръ се обръща
къмъ Добровски: „Recense ilium respectu bonae causae, pro
qua crucifigitur a pharisaeis Carlovicensibus*, вж. Ягичъ пос.
съч. 384 . . .
ВсЬкакъ Бернекеръ81ау. etym. Wort. 1650несм1зта за
излишно да отбЪлЪжи подъ кигъ, че сърбох. kurac значи
вpenis*, както и kokot, срв. нЪм. Hahn, piphahn сжщ. зн.„
словен. kurac „penis", пол. kurek „...penis" и т. н.
Въ слав, бпба, *бибьцъ, *биба..., лит. bybis е важно
отъ етимологично гледище и удвоението на корена („редуп-
ликация") и то удвоение непълно („gebrochene Reduplikation"),
безъ повторение на коренната гласна. Ала не стига да се
посочи удвоението и да се отрЪже, че „коренътъ* е звуко-
подражателенъ, понеже е известно, че имената на разни
птици стоять въ свръзка съ звукоподражателни думи
(„Schallwortern"), вж. по тоя въпросъ и Р. Persson Beitrage
zur indogerman. Wortforschung (Skrifter utgifna uf Kungl. Hu-
manistska Vetenskaps-samfundet i Uppsala, Band 10) стр. 38,
119, 124, 163, 377, 495, 531, 736 и др. Желателно би било
да се знае, дали имаме работа съ индоевроп. коренъ
или *bhi-, сир. дали коренниятъ съгласенъ звукъ е билъ
чисто b или т. н. аспирувано b, bh, bQ. Азъ съмъ наклоненъ
да допустна, че и въ този коренъ ще е имало варияция —
*bi-: *bhi-, по-кжсо "b(h)i-, и то като имамъ прЪдъ
очи не толкова привидната р-Ьдкость на корени съ чисто
b въ почетъка, колкото една староарменска дума, която
въпрЪки гол'Ьмата на пръвъ погледъ отдалеченость и раз-
лика на значението, може да е сродна съ балтийско-сла-
вянскитЬ думи. Староарм*. bib отъ индоевроп. коренъ bhi-
(сът. н. Lautverschiebung на ЬНз~ьЬ, д-основа, род. п. мн. ч. bba?
значи „зЪница, pupilla", напр. Zi or merdzenay i dzez, orpes or
merdzenayce and bib akan nora „защото който докача васъ,
докача зЪницата на окото му". Захар. II 8. А знае се, че
во много езици з^Ьницата се нарича „чов'Ьче’, „кукла , „мо-
миче" и под-: бълг. човгьче, вж. Геровъ Р-Ьчн. на блъг. яз.
V 558, гр. хорт/ „jeune fille, vierge, fille, prunelle de I’oeil..."
лат. pupilia „непълнолЪтно, особ, безъ родители момиче; зЪ-
ница", pupa „момиче, кукла", pupus „дЪте, малко момче,
човЪче; късно зЪница" и под. Знае се отъ друга страна
232
Ст. Младеновъ
и това, че има сродни думи, конто означаватъ „малко на чо-
вккъ, дкте; малко животно, птица" и т. н. Не е значи, из-
ключена възможностьта да сжществува сродство между слав.
баба, лит. bybis и арм. bib.
*
Нека тукъ отбЪл'кжа, че комай едновркменно съ мене
се е заинтересувалъ за лит. bybis, арм. bib и X. Петерсонъ
въ своигк Arische und armenische Studien (Lunds (Jniversitets
Arsskrift N. F. Hvd. 1. Bd.16 Hr 3 отъ 1920 г. стр. 46 сл.), като
подъ староинд. bitnba- „кълбо, полукълбо, кржгъ и под."
(напр. tandra biniba- „лунни кржгъ") привежда множество
звукоподражателни думи съ различии коренни гласни. Явто-
рътъ добр^к б’клЪжи, че староинд. bimba-, както и останалитк
думи, спада къмъ известна категория думи, каквито могатъ
да се ср'кщатъ и въ несродни езици (стр. 47), па сл’кдъ това
привежда м. др. и лит. b'ybis, лазки (отъ езика на лазоветЪ
между Батумъ иТрапезундъ) bibili „penis", bobola, насккомо
(no-ropk швед. обл. babba „насккомо", сръб. буба, словен.
btiba „какавида на насЪкомо", безъ рус. бабочка „насккомо,
бубулечка" и безъ бълг. буба, бубулечка), армен. bob „sporta,
corba, corbello; sacco" и bib p. п. ед. ч. bboy „pupil, apple
of the eye". И понеже, казва Петерсонъ, въ индоевропейския
праезикъ не е имало звукъ, отъ който въ междугласно поло-
жение да е могло да се развие арм. Ь, трЪба bob и bib да
сж млади думи (стр. 48). Ала отъ това, че споредъ досегаш-
нитЪ наши знания по арменска етимология нЪма обяснение
за арм. b подиръ гласна въ края на дума, не слЬдва, че ду-
мата е съвсЬмъ нова, — звукоподражателнитЬ думи сж кол-
кото съвсЬмъ нови, толкова и много стари. Во всЬки случай
бива да се изтъкне и друга една старинна особеность на
арм. bib, а именно че род. пад. мн. ч. гласи споредъ Л. Calf а
Dictionnaire armenien-fran^ais (Paris 1861) р. 160 bba?, сир. че
bib е една отъ многобройнитЬ а-основи въ арменски. Пе-
терсоновата форма за род. п. ед. ч. bboy (о- основа) ще да
е новообразувана по нЪкаква аналогия. Кой знае, може би
не е проста случайность сжществуването на слав, баба, а —
основа, и староарм. bib, род. п. мн. ч. bbac, пакъ а основа.
(Притурено въ май 1921)
2.	Бълг. блъскамъ, блъсна.
Въ нашия сегашенъ езикъ блъскамъ, блъсна значи npt-
димно „бутамъ, тласкамъ, удрямъ", ала тъкмо тоя общоупо-
трЪбителенъ български глаголъ не намираме въ етимоло-
гичнитЬ рЪчници на Миклошича и Бернекера. И двамата
тия автори добряк нареждатъ между многобройнитк славянски
форми отъ коренъ blbsk- българския съотв'ктенъ глаголъ
со значение „св-кткамъ, блЪскамъ": Миклошичь Etymol.
Изъ историята на нЪкои по малко извЪстни български думи 233
Worterb. d. slav. Spr. 15 дава и възвратната форма блъска
се, а Бернекеръ Slav, etymolog. Worterbuch 163 не споме-
нува възвратни форми, ами привежда блъскамъ, блъсна
„gldnze, blitze*.
Дали сега требва да си мислимъ, че значенията „бу-
тамъ, тласкамъ, удрямъ“ сж се развили отъ първоначалното
значение на корена бльск- „блЪскамъ, св^ткамъ"? Туй на-
истина само по себе не е невъзможно; срв. напр'. ще те
ударя, та ще видишь звгъзди по пладне и ще те свпяпна по
главата. Споредъ Герова РЬчникъ на блъг. яз. V 141 вто-
рого значение на глагола свгьткамъ е тъкмо „удр1амь 1акж-
тж; бльскамь, враскамь, цапамь; [рус.] цапать, взваривать.
Свгътнж го по главлетя „свистнуть по головЪ". /3 и есте-
ствената връзка между прЪдставитЬ свпяпкавица и гърмоте-
вица (свштка-. гърми) е всеизв-Ьстна, та никой нЬма 'да се
чуди, като прочете у Герова РЬчн. на бл. ез. 150, че бълг.
блъсна значи (4°значение споредъ Г.) и „да грьмнж"... Ала
би могло да се мисли, че глаголъ блъскамъ „бутамъ, тласкамъ,
удрямъ" е различенъ отъ глаголъ блъска (се) „блЬска, свЪтка
се" и че е образуванъ отъ други „коренъ" съ друго значе-
ние, особено ако се окажатъ въ н'Ькои отъ индоевропейскитЬ
езици думи, близки по форма и значение до българския гла-
голъ блъскамъ „удрямъ".
ОтбЪлЪзвайки естествената основа на семантичното раз-
витие „бл"Ьскамъ, свЪткамъ" — „удрямъ, тласкамъ, бутамъ,
блъскамъ", славянскиятъ етимологъ би могълъ да смЪта
въпроса за изчерпенъ и би ималъ право да иска само да
се притури значението „удрямъ, тласкамъ" къмъ първичното
значение на бълг. блъскамъ „блЬскамъ". Ноеточе въбалтийскигЬ
езици ние се натъкваме на близки думи. Въ извЬстната
Образцова работа по литовска етимология на починалия
пр-Ьди н-Ьколко години б'ЬлЬжитъ нЬмски езиковЪдецъ А в-
густъ Лескин ъ, Die Bi Idling der Nomina im Litauischen
(Abhandlungen der philol.-histor. Classe d. Konigl. Sachsischen
Gesellschaft d. Wissenschaften, т. XII № III, Leipzig 1891), стр.
175(25] ее тълкува лит. blaszkai „очукана житна храна, vorge-
klopftes Getreide* като н'Ькогашна 0-основа съ литовско в
въ корена, което не стой въ отгласно отношение съ и се
съпоставя тая литовска дума: взета отъ Неселмановия рЪч-
никъ на литовския езикъ (Konigsberg 1851), съ лит. глаголъ
bldksztl „силно блъскамъ, удрямъ, захвърлямъ, heftig stossen,
wegschleudenV, като се посочва казаното за тия думи въ
по-пр'Ьдната авторова работа върху „отгласа на кореннит'Ь
срички въ литовския езикъ*. Въ това изсл"Ьп.ване на Пескина
(Der Ablaut der Wurzelsilben ini Litauischen, Hbh. d. ph.-hist. Cl. d.
Kgl. Sachs Ges. d. Wiss. т. XI [1884], стр. 372) намираме лит.
blaszkai „vorgeklopftes Getreide”, blaszkail, blaszkyti повтор.
яiter*, „захвърлямъ, м"Ьтамъ насамъ нататъкъ, hin* und her*
234
Ст. Младеновъ
schleudern", blaszkinti сжщ. зн., съпоставени съ думи, въ-
които авторътъ прЪдполага коренно индоевропейско а г
bloszkiii, bloszkiau, blokszti „хвърлямъ на страна, wegschleu-
dern", у Неселмана и „очуквамъ житна храна, Getreide vor-
klopfen". Лескинъ бЪлЬжи, че у Неселмана се срЪща и фор-
ма съ коренно е — bleszkai, ала той смета нейното сжще-
ствуване или правилность за несигурни и я туря въ скоби
съ въпросителенъ знакъ, безъ да загатва за основанията си.
Въ излЪзлия пъкъ три години следъ Лескиновата статия
рЪчникъ литовско-летско-полско-руски на свещеникъ Мйежи-
нисъ намираме и сжществително отъ женски родъ пакъ въ
множествено число — blaszkos pl. noblaksts. okiociny, око-
лотки", M. Miezinio Lietuviszkai-latviszkai-lenkiszkai-rusiszkas
zodynas 33. Че Мйежинисовата дума blaszkos, очевидно сродна
съ blaszkai или по-точно неинъ вариянтъ, не може да се
д"Ьли отъ глаголите blokszti, blaszhiti и blaszkyti „blaksket,
svaiditi. oklaca6 zbo£e, omlacad, szarpaC, hasac, rzucid, cisnqc
о ziemi^. окалачивать, обивать хлеба* Miezinis Zod. 34),
това се разбира само по себе.
Ясно е, чини ми се, че горнитЬ балтийски думи, особено
лит. blaszkyti и лет. blaksket по форма и значение мжчно
могатъ се откжсна отъ бълг. блъскамъ въ смисълъ „удрямъ,
тласкамъ, бутамъ." И понеже тия балтийски думи не могатъ
да се вадятъ отъ балтийскитЬ съотв'Ьтствия на славянския
коренъ бльск- „блескамъ, свЪткамъ" (лит. blyszkiu, blyszketi
„искря, свЪткамъ, funkeln", blyksztii, blyszkaii, blykszsti „по-
бл’Ьднявамъ", blizgii, blizgeti „flimmern" и под., вж. Е. В er-
ne ke г Slav. etym. Wb. I 63), по съображения фонетични, *)
и Лескинъ съ право не говори за никакво и най-далечно
сродство на тия думи, то ние имаме известно основание да
кажемъ, че и бълг. блгскамъ „удрямъ...“ не ще да е отъ
коренъ бльск-,,блЪскамъ", а може да има други произходъ.
ВЪрно е, че сближението на бьлг. блъскамъ „удрямъ..."
съ лит. blaszkyti, лет. blanket и под. има да се бори съ из-
вЪстни мжчнотии отъ фонетиченъ характеръ, особено ако се
приеме за вЪрно Лескиновото предположение, че бал-
тийскитЬ коренни гласни сж отъ индоевроп. а : а. Изли-
заме ли отъ индоевроп. я : а = балт. а : о, ние трЪба да
очакваме въ български степенуване о : а, понеже е всеиз-
вЪстно, че индоевропейско а дава на славянска почва о, а
индоевропейско ~а — слав. а. Българското съотвЪтствие на
балт. blaszkyti, blokszti трЪбаше да гласи, прочее, *блоскамъ
или *бласкамъ, вместо конто намираме само блъскамъ. И
вместо да се опитваме да обясняваме бълг. блъскамъ като
сетнешна форма, възникнала на българска почва вследствие
*) Въ първата купчина думи .базата' не съдържа гласна i, а во
втората ясно личать степенигЬ съ i.
Изъ историята на нЪкои по-малко изв-Ьстни български думи 235
на особени причини (срв. бълг. обл. пънца, нъново вм. панлща,
наново, наново), ние ще трЪба да пров'Ьримъ здравината на
Лескиновата хипотеза за произхода на байт, а : о, толкова
повечко че у самия Лескинъ е приведена и форма bleszkai
съ коренно е. Балт. а : о не сж безъ друго застжпници само
на индоевроп. "а : а, а могатъ да бждатъ застжпници и на
индоевропейски гласни отъ реда е : о : а. И както срЪщу
степенитЬ съ дълги гласни (<? : о) стой най-низка стёпень съ
э (т. н. schwa indogermanicum), така срЪщу степенитЬ съ
кжси гласни (е : о) стой една най-низка степень, наричане
„Schwundstufe", „degre zero", сир. степень съ „нулевъ во-
ка лъ.“ Вко никой не отрича родството на слав, просити,
авест. fra§no .питане, въпросъ', староинд. prasnd-h и под. съ.
староинд. prcthdti, авест. parasaiti той „пита" и под., (индо-
европ. *p(e)rek'-, *prok'- : *prk'-sk’-), мжчно ще е да Се от-
блъсне и съпоставянето на лит. blaszkyti, лет. blakiket,
лит. bleszkai съ бълг. блъскамъ (степенуване ~ё : о : э, балт. а
може да е отъ ие. о или а, както и о може да е отъ о или
вторично а къмъ а). Бълг. дума прЪдполага една най-низка
степень *bl sq-, собств. *bh 1g'-sq- срЪщу *bh(e)leg'-sq въ bleszkai;
най-низката степень пъкъ при т. н. тежки бази съ дълги
гласни ще бжде естествен© лит. blaszk- отъ индоевроп.
*bhlag'-sq- ср-Ьщу *bh(e)reg'-sq-, *bh(e)log'-sq- *bh(e)lag'-sq-. Че
индоевроп. *bhig'-sq- ше да де въ български правилно бяъск-,
праслав. *bt>lsk- или *bblsk- споредъ характера на минималния
вокаленъ елементъ при сонантното /, сир. ь при *bhelg'-sq-, а
ъ при *bh°ig'-sq-, това нЪма защо да се обяснява повече.
Но противъ това обяснение на балтийскигЬ думи и на
българ. блъскамъ би се възразило, че то си служи съ пръд-
полагаеми степени на единъ съмнителенъ „корень" и че е
желателно да се покаже, дали и въ н^кои други индоевро-
пейски езикъ освЪнъ балтийско-славянскит-b нЪма думи отъ
сжщия този „корень". За добра честь, такива думи не лип-
суватъ, и съ н-Ькои отъ тЬхъ лит. blaszkyti, blokszti е вече
съпоставено. На първо м^Ьсто стой лат. flagrutn, flagellum
„бичъ", дума, която Валде Lat. etym. Worterbuch J229 смЪта
за сродна съ староисл. blaka „удрямъ", blak „ударъ и норв.
обл. blaekte „facheln". Въ второто издание на рЪчника си,
Lat. et. Wb. 2298 Валде притуря къмъ тия думи и лит. bla-
szkau, blozskiii (szk отъ g'-sk), като ce позива на нЪмския
ученъ Р. Траутманъ (стат, въ Beitrage zur Kunde der indoger-
man. Sprachen, издавани отъ Кенигсбергския професоръ f\.
Беценбергеръ, т. XXX, стр. 328). Валде не обажда, кои сж
били степенитЬ на индоевропейския корень („база ), що се
крие въ току-що изброенигЬ думи, но бива, като се иматъ
прЪдъ очи главно литовскитЬ думи, да се каже, чесее мислило
за индоевроп. *bhng'-(sq)-, или *bhlag' (sq)- : ^bhlag'-(sq) или
236
Ст. Младеновъ
най-сетнЪ *bhl~ag'-(sq)- : *bhlog-'(sq-). Това е, значи, Лескино-
вото схващане. Ала спомена се, че Лескинъ самъ привежда
изъ Неселмановия рЪчникъ и форма bleszkai съ коренно е, и
че сжществуването на тая форма, както и бълг. блъскамъ,
би трЪбвало да ни на кара да допуснемъ, че не е изключена
възможностьта да имаме работа и съ степени отъ реда е:о,
сир. *bh(e)leg'-sq-: *bhlog'-sq- за балтийскитЬ думи и т. н.,
„Schwundstufe" *bhlg' sq- за българския глаголъ. ГерманскигЬ
и балтийски думи сжщо биха могли да се обяснятъ отъ сте-
пень съ редукция на дългитЪ гласни —*bhldg'- cpb\ixy*bhlog'-sq-.
Който пъкъ иска безъ друго да вади тия форми отъ коренъ
съ гласна ~а, не битрЪбалодазабравя, чей БругманъСгипбг.
<1. vergl. Gramm, d. idg. Spr. I 2486 приема степенуване
e : а, а че а ее степенува съ a e всеизвЪстно, както и поя-
вата на э ср"Ьщу 7, о, а, вж. и Brugmann Kurze vergl.
Gram d. idg. Spr. 141.
До тука не стана дума за т. н. смЪсване на оггласнитЪ
редове или смЪсване на базигЬ, което ни обяснява сжще-
ствуването на слав, сытъ, гот. *so9* „ситость" редомъ съ лат.
satis, нЬм. satt и под., вж. у мене, СтаригЬ герм. елем. въ
слав, ез., Сборн. за нар. умотв., наука и книжн. XXV [VII] стр.
115 — 117 или на слав, pitatl „храня" (индоевроп. t), ста-
роинд. pitii-h „храна" редомъ съ гом. fodian „храня, кърмя",
нЪм. Fatter „храна за добитъкъ, кърма" и под. Че редомъ
съ единъ коренъ напр. като *der- „дера, кжсамъ" (база
*der[&], *dere\ има и бази съ гласни i и и ^drl-, *drei-,
*dru-, *drou и т. н), въ това едва-ли може да се съмнява
н"Ькой днесъ, когато теорията за разширението и варияцията
на коренитЬ е обогатена съ такова множество примири; вж.
по тоя въпросъ у мене, Студии по слав, и сравнит, ези-
кознание, Годишникъ на Соф. Унив. XIII—XIV (1920) стр.
51, 74, 117 и др. Нищо необикновено н'Ьма да прЪд-
ставя отЬдователно сжществуването напр. на индоевро-
пейски „коренъ" *bhlig'-, „удрямъ" редомъ съ индоевроп.
*bh[e]leg-, *bhdlg и под. въ думи като лат. flagrant „бичъ"
лит. blaszkyti „удрямъ, чукамъ..." и т. н. ИнтересувашитЬ
ни балтийски думи, бъпг. блъскамъ, както и лат. flagrant,
flagellant, староисл. blak и под , могатъ да бждатъ думи сродни
съ лат fligo „удрямъ, събарямъ на земята" (срв. лит. blok-
szti, blasz'tyti „rzuctf, cisnqc о ziemi^"), лет. blaizit „удрямъ,
мачкамъ", па негли и съ гот. bligg'wan „удрямъ", blaggw
„ударъ" и др. НЪма защо да се крие, че единъ авторъ като
Валде отрича етимологичната връзка между лат. flagrant,
flagellant и лат. fligo и съотвЪтнитЪ сродни думи, която се
подържа отъ видни учени. И това отрицателно отнасяне на
Валде къмъ толкози в%роятното и естествено сродство на
flagellant, flagrant „бичь" и fligo „бия" не се подкр'Ьпя съ
Изъ историята на нЪкои по-малко известии български думи 237^
никакви доказателстваI То е изречено като истина, която
сама по себе се разбира и съ прЪголЪма увЪреность въ не-
погр'Ьшимостьта на изповЪдваната догма. А тая тъкмо догма
далечъ не се разбира сама по себе. Най-любопитно е обаче
обстоятелството, че сжщиятъ авторъ въ сжщото второ издание
на етимологичния си латински рЪчникъ подъ дума flagro
„горя, пламтя", откакъ привежда редина сродни думи като
гр. cpXeyw „пламтя" (сье!), 9X65 „пламъкъ", староинд.' bhdrgaf
„блЪсъкъ", bhfga- „божества на свЪтлината" и под., коиго
сочатъ къмъ база *bheleg'- „блестя, пламтя", смЪта за нужно
да притури, че покрай тая база сжществуватъ и други, като
напр. индоевроп. *bheleig'- въ лит. blizgii „блЬскамъ, glanze,
funkle", blizgis „Flitter", bligstii,blizgau „свЪгвамъ, leuchte auf“,
старобълг. БАИСКлти, БА-кскъ, лит. blyszkiu „funkle", староисл.
bUkja „явявамь се, блЪскамъ, свЪтя", англосакс, bltcaft, ста-
рогорнонЪм. blichan „блЪщя, грЪя" и т. н. Ще трЪба да се
напре на това, че Валде допуска сродство между лат. flagro,
гр срАеусо, староинд. bhdrgah и т. н. и лит. blyszkiu, слав.
блискати и под., въ конто имаме степенуване съ i (бакст-Ьти,
БА'кскъ и т. н.), а отрича връзката между лат. flagrunt, fla-
gellum и лат. fligo со сжщо степенуване и при очевидна
близость на значенията! И единствената _причина на това
отрицание е прЪдубЪждението, че степени ~afa не се редуватъ
съ бази, въ конто се явяватъ i и и. Ала ние видЬхме, че и
при корена на лат. flagrant, flagellant, лит. blaszkyti и т. н.
ще трЪба да допуснемъ степенуване съ е (^bh[ejleg'-sg-,
*bh,lg’-sg-) поради лит. bleszkai и бълг. блъскамъ. ВсЪкакъ
разликигк въ отгласа между лат. flagrant, flagellant, староисл.
blak, лит. blaszkyti, blokszti и лит. bleszkai, бълг. блъскамъ и
nat. fligo не сж по-гол-Ьми отъ разликитЪ между лат. flagro,
гр. <рХёу<о, староинд. bhdrgah, bkrgu-, лит. blyszkiu, ста-
робълг. кднскдти и под. Явно е сега противорЪчието, въ което
изпада Валде: за думитЪ отъ втората купчина той допуска
сродство и промЪни въ базитЪ, а за думитЪ отъ първата
купчина той р-Ьшително заявява, че тЬ нЪматъ нищо общо
по между си!
Но дори ако се съгласимъ да оставимъ на страна лат.
flagrant, flagellum, староисл. blak и лат. fligo, все пакъ има да
се види, дали лит. blaszkai, blaszkos, blaszkyti редомъ съ
bleszkai и blokszti не сж думи сродни съ бълг. блъскам»
„удрямъ, тласкамъ, бутамъ".
3.	Бълг. дунда, дундестъ и под.
И тЬзи любопитни български думи напразно би търсилъ
човЪкъ въ етимологичнитЪ рЬчниии на Миклошича и^ Бер
некера. ТЪхното отсжтствие въ Миклошичовия t гл logi ch
238
Ст. Младеновъ
Worterbuch der slavischen Sprachen (Wien, 1886), работенъ въ
врЪме, когато имаше твърдЪ малко и съвсЪмъ незадоволителни
български рЪчниии, се обяснява много просто. А нищо необик-
-новено нЪма и въ това, дЪто думата липсува и въ Бернеке-
ровия Slavisches etymologisches Worterbuch, започналъ да из-
лиза слЪдъ 1908, когато рЪчникътъ на Дювернула бЪ вече
отдавна свършенъ, па и 5 тЬ дЬла на Геровия „РЬчникъ на
блъгарскый языкъ" бЪха сжщо излЪзли: у Дювернуа и
Герова тЬзи думи не се намиратъ. И тепърва въ издаденото
отъ Геровия сестринецъ Т. Панчевъ „Допълнение на бъл-
гарския рЪчникъ отъ Н. Геровъ" (Пловдивъ, 1908) се четатъ
на стр. 105 само прилагателнитЬ дундарестъ и дундестъ.
Прил. дундарестъ е отъ ПрилЪпъ и се тълкува: „изпжкналъ,
издутъ, дундестъ, тунтестъ", а за дундеспгъ е отб'ЬлЪзано, че
е записано во Велесъ и значи сжщото, каквото и дунда-
рестъ. За сжществителни имена дунда ж. р. и дунд'о м. р.
и у Панчева нЬма ни думица, а между това тЬ сжществу-
ватъ. Дунда значи «жена (момиче) дундеста, низка и дебела",
а дунд'о значи мжжъ (момче) дундестъ, съ низка и дебела
снага". В а й г ан дъ-Д о р и ч ъ Българско-нЪмски рЪчникъ 87
(Липиска 1913) давать дунда „unordentiiches, unschones Weib"
(„нередна, нехубава жена") и прилаг. дундестъ „dick, aufge-
-dunsen", а дунд'о липсува и у тЬхъ. У К. Стефа новъ
Пъленъ(к. м.) българско-английски рЪчникъ (София, 1914) пъкъ
нЪма нито една отъ тия думи, нито сжществително, нито
лрилагателно. По поводъ на посоченото у Вайгандъ-Дорича
.значение на дунда трЪба да се забЪл'Ьжи, че това значение,
ако го има (дЬ?), е сетнЪшно, произлЪзло отъ значението
„дебела и низка жена, жена съ безформена, грозна снага".
Относно значението „нередна жена", което има дунда
споредъ рЪчника на Вайгандъ-Доричъ, ще отб’Ьл’Ьжа, че то
напомня значението „мързелива мома", което има думата въ
огЬдната подигравателна пшеничка, съобшена ми отъ г.
проф. Д. Теодоровъ—Баланъ:
Дунда. тъчё, дунда. пр~едё,
Дунда. риза. н'ама.\
Сватдвници на eapmama.,
Дунда. зад eapmama..
За т. н. география на думигЬ ще трЪбва да се изтъкне,
че значението „мързелива мома" се срЪща въ Болградъ
(Бесарабия); отъ тамъ знае и г. Тодоровъ пЪсничката.
Що се отнася до етимологията на тЪзи думи, мнозина
ще да кажатъ, че това сж думи „звукоподражателни". Като
знаемъ, че на израза „звукоподражателни думи" се дава
твърдЪ широко значение, ние охотно ще се съгласимъ, че
44 въпроснитЬ български думи сж звукоподражателни. Дла
Изъ историята на нЪкои по-малко известии български думи 239
това означение на думигЬ не бива, както изтъкна на врЪ-
мето си Розвадовски, да прЪчи на етимологичното дирене.
И като гледаме така на българскитЬ думи дунда, дунд'о,
дундестъ и под, ние ще кажемъ, че rb яко много напомнятъ
лит. dundiilis сжщ. м. р. „човЪкъ съ дебелъ коремъ, Dickba-
uch“. Тая литовска дума не се срЪща въ Мейжинисовия рЪч-
никъ, но е доста известна и се привежда у Лескина Die
Bildung der Nomina im Litauischen 487 като дума, образу-
вана со „суфиксъ" -uli-. Лескинъ прЪдполага, че думата стой
навЪрно („wohl") въ свръзка съ литовския глаголъ dunddti
„чукамъ,тропамъ,pochen".СпоредъМйежиниса Lietuv.-latv.-
lenkiszkai-rusiszkas zodynas 57, лит. dundeti, dunduliuti, лет.
diikt, rilkt, ducinat значи на пол. „z lekka grzmia£, z daleka
huczec, b§bnic, baraszkowac", на рус. „изъ дали гремЪть,
потихоньку разговаривать, барабанить". А и този лйтовски
глаголъ е „звукоподражателенъ" и напомня бълг. дудка, -ешь,
дудне гл. ср. „чуе се глухъ подземенъ тропотъ; тжтна, тънта.
Нешто дудньеи у Т. Панчевъ, Допълнение къмъ българ-
ския рЪчникъ отъ Н. Геровъ стр. 104. Думата е сЬвероза-
падно-българска и е приведена въ з. л. ед. ч. (дуднье) у Д.
Мариновъ, Думи и фрази изъ Западна България,Сборн. за
нар. умотв., наука и книжн. XII 273. Звукоподражателното
съчетание ду- се ср’Ьща и въ думи като бълг. думкамъ,
думтя, междум. думъ! думба! и под., па и въ другитЬ сла-
вянски и индоевропейски езици ще да се намЪрятъ съотвЪт-
ствия на тия звукоподражателни думи. Етимологията на индо-
европейскигЬ езици не може да се не интересува отъ съ в па-
дежа и на звукоподражателни думи като лит. dun-
di'ilis „Dickbauch" и бълг. дунд'о „дебелъ нисъкъ човЪкъ",
дунда „жена дебела и низка", дундестъ „дебелъ, dick, aufge-
dunsen" и т. н. Като оставимъ на страна „звукоподражател-
ното" име на гайдата или други музикални инструменти
(словен. duda, dude „гайда", сръб. дуду к, малорус, дуда „ка-
валъ“,чеш. dudka, dudy, пол. dudy и т. н., за което и Ми к л о-
шичъ Etym. Wort. d. si. Spr. 52 и Бернекеръ Slav. etym.
Wort. I 233 мислятъ, че ще да е отъ тур. diidiik „кавалъ,
свирка, пищЪлка... ще трЪбва да обърнемъ особено
внимание върху полския глаголъ dudnic „тътна, дудна; dumpf
beben, sausen“, особено често употрЪбянъ у X. Сйенкевича1),
и междуметието dudu! ani dudu! „мълчи! нигькъ! ни думица
да не си изрекълъ!". А тия думи показватъ, че ще требва да до-
пуснемъ сжществуването на звукоподражателния коренъ dud-,
който нЪма защо да се брой за взетъ отъ нЪкой турски
езикъ. Любопитно е, че пол. dudac не значи само „свиря на
Срв. напр. въ ,,Za chlebem": ,Jako2 zadudnia'o, nadjechal, zesko-
czy£ ze 2rebca....“; z jednych okrftdw zdejmowano paki i na drugi je
wkladano, wozy naje2d2afy co chwila, taczki (колички) dudnily po mobt-
kach и т. н. въ Biblioteczka uniwersyt. Ludowych, брой 53. стр. 11, 28.
240
Ст. Младеновъ
гайда, dudeln", ами и „викамъ като папунякъ, нЪм. Wiede-
hopf, рус. удодъ, потятуйка*. Па и Бернекеръ самъ, като
изтъква, че османско-турската дума е запазена въ сърбо-
хърватски и български, бЪлЪжи, че въ другитЬ славянски
езици вместо нея се вЪстява волното видоизменение diida,
при което ще да е съдействувало и звукоподражание („wobei
auch Lautnachahmung mitgewirkt haben mag“).
И ето че коренната сричка на тия думи се явява и съ
други корененъ детерминативъ (индоевроп. р-) въ доста други
славянски думи, конто Бернекеръ Slav. etym. Wort. 1 238
привежда подъ праслав. dupb, dupjo, diipiti, срв. осо-
бено словен. dupati „глухо шумя“, чеш. dupati „тропотя,
тъпча", сърбохърв. diipiti „удрямъ съ шумъ“, па негли и
бълг. дупна, дупя „мушкамъ конь съ шпори“ и т. н. Тия
тъкмо славянски думи Бернекеръ сравнява съ гр. хомер.
ооипЕШ „издавамъ глухъ или скърцащъ тонъ“, ооито$ „глухъ
шумъ, тропотъ; звукъ отъ стжпки". Къмъ послЪдната Бер-
некерова съпоставка К. Буга Русский Филологич. ВЪстникъ
LXX[1913]105 притуря лет. dup~eties „издавать глухой звукъ (?)“ и
лит. diipinas „ботало" {ботатъ „бия, удрямъ,- плакна съ пле-
скане по водата"). А и къмъ слав, дуда Буга привежда на'
сжщата страница въ предходния (35) № м. др. и лит. dau-
dyte „свирель, дудка", диял. daudytH „gatunek trqby паго-
dowej. . .“ лит. dudena graOsmas и лет. dudina perkuoniils
„громъ прогремливаетъ" и под., който показватъ, че прЪд-
положението за турския произходъ на слав, дуда ще да е
май съвсЬмъ излишно.
4.	Бълг. жуна, джуна, жука.
И трите тия думи сж приведени у Миклошича Etymol.
Wb. d. slav. Spr. 413, обаче безъ всека етимология, а само
съ посочване, че значатъ „устна, бърна“ (Lippe). Днесъ ние
треба да притуримъ още само формата джука, (така и въ
родния ми градъ Видинъ), която сжществува редомъ съ жу ка,
както и приведената у Миклошича форма джуна стой редомъ
съ жуна. Формите съ дж сж, както се знае, отъ особено
значение за етимологията, понеже представятъ по-стара сте-
пень въ развитието на съответните звукове отъ праславянско-
смекчено г'.
Отъ индоевропейските езици пакъ балтийските ни да-
вать една дума, която ще да стой въ етимологична връзка
съ бълг. жуна, жука. Въ летски (лотишки) именно намираме
сжществително launas и i~Hnas во мн. ч. ср значение „че-
люсть, жабри, Kiemen Kiefer, Kinnlade", Z^nas и „месно
снопче, влакно, Fleischfaser" и лит. tiaunos мн. ч. ж. р. „жабри,
хриле на риба". За тия балтийски думи Лескинъ Die Bil-
Изъ историята на нЪкои по-малко извЪстни български думи 241
dung der. Nom. im Lit. 366 съ право бЪлЬжи, че не спадать
къмъ корена, що го имаме въ лит. iuvis „риба“. Изглежда,
сега, че бълг. жуна напълно отговаря въ фонетично отно-
шение на лет. zaunas и лит. iiaunos; бълг. дума стой вместо
по-старинната форма жюна, слав, -ju- е отъ индоевроп. -(и-
между съгласни споредъ общоприетия вече законъ. У Лескина
интересуващитЪ ни балтийски думи сж приведени въ главата
за думитЬ со „суфиксъ" -iia- И ако нЪкой би се съмнявалъ
въ правилностьта на Лескиновото твърдение, че -п- въ лет.
iaunas, Zunas, лит. iiaiinos [и бълг. жу-на] е дЪлъ отъ фор-
манта, а не дЬлъ отъ корена, то тъкмо сжшествуването на
бълг. жука (джу ка) жуна (джуна) би могло да подкрепи
до известна степень Лескиновото мнЪние.
Лескинъ не се спира върху коренитЬ на разлаганитЪ
отъ него думи, та и въ нашия случай, слЪдъ като казва, че
балтийскитЬ думи не сж сродни съ лит. iuvis, не сочи отъ
кой индоевропейски корень сж образувани тия думи.
Но едва-ли би било уместно да се сьмняваме въ това, че
кореньть на лит. iiaunos, лет. iaunaiis, zunas, бълг. жуна
(жука) ще да е индоевроп. i:g'eu-. Огъ сжщия корень сж и
еднозначнитЪ съ баптийскигЬ думи нЪмски сжществителни
Kienie, Kitnnie, Kiefe, Kiepe, въ конто -те, -Je и ре сж явно
форманти. ДумитЬ сж сравнително късни (въ 17. в. оше се
казва „Kiefen oder Fischohren", вж. Kluge Etymol. W. d.
deutsch. Spr. ° 205). И най интересното e, че Клуге привежда
като сродна дума англосакс, tian, сёоп, въ която явно личи
„суфиксътъ" на балтийскигЬ думи и на бълг. жуна (-па)
Дали този корень *ge^- не стой въ непосрЪдна връзка съ
индоевроп. '-g'eii- „дъвча, жвакамъ" (варияция д’ : д на поче-
тъка !) въ слав. жьвати,пр1ъ живати, жъвакати, лат. gingiva
„вЪнецъ на зжба, Zahnfleisch“, старогорнонЪм chiiiivanjiiioan,
ср’Ьднргорнон'Ьм. kiicwen, новогорнонЪм. kauen, „жвакамъ", ста-
рогорнонЪм. kewa, срЪдногорнон. kiiiTve, kewe „челюсть", ср^Ьдно-
долнонЪм. kcwe, khue „branchus" и англосакс, сёасе „челюсть"
(Fick- Torp-Falk Vergl Wb. d indog. Spr. Ill 444. лат. форма
съ редупликация, Walde Lat. et. WbJ. 342, у Miklosich Etym.
Wb. d. Slav. Spr. 412 и лет. lods „челюсть" подъ прасл. z/1-),
това ще има да установятъ по нататъшнигЬ издирвания.
И така, формата и значението на лит. iiaiuios, лет.
iaiuias, ziuias, бълг. жуна, и англосакс Zinn, teon, идентично
по смисълъ и формантъ съ балтийскитЬ думи, па и нЪм.
Kienie, Kiefe... С/Ж думи, конто ще е м/жчно да се отдЬ
лятъ едни отъ други.
София, 29 януарий 1920.
16
ПЕЧЛТНИ ПОГРЪШКИ
Ctnp. 195. редъ			3 отдолу		вм. четирма	чети
	2C4.	11	13	11	,, четири	м
	204.	If	12	H	„ Иванъ Сифчу и Спиро Илика
it »»	205. 205.	11 »	20 21	omzoptb	„ Спару (sic) Илика „ „ ]В: Spiru llica, Bulgar] „
»»	205	•*	27	„И	„ Османараръ [В: Bulgar;
летим а
петь
Иванъ Савчу, Спи-
ро Илика и Колю
Османпазаръ (?)
Спару (sic) Илика
[В: Spiru llica, Bul-
gar; липсува въ Л.]
Осмапараръ[В: Со- *
liu Osmanarar, Bul-
gar;