Списание на българската академия на наукитъ. Книга LV. Клонъ историко-филологиченъ и философско-общественъ 27

Теги: философия история списание книга №40

Год: 1937

Похожие

Списание на българската академия на наукитъ. Книга I. Клонъ историко-филологиченъ и философско-общественъ 1

Списание на българската академия на наукитъ. Книга XX. Клонъ историко-филологиченъ и философско-общественъ.11

Списание на българската академия на наукитъ. Книга ХХII. Клонъ историко-филологиченъ и философско-общественъ 12

Списание на българската академия на наукитъ. Книга XVI. Клонъ историко-филологиченъ и философско-общественъ 9

Текст

СПИСАНИЕ
НН
БЪЛГАРСНАТА АКАДЕМИЯ НА НАУКИТЪ
книга lv
НЛОНЪ ИСТОРИКО-ФИЛОЛОГИЧЕНЪ И ФИЛОСОФСКО-ОБЩЕСТВЕНЪ
27
СОФИЯ — ПРИДВОРИЯ ПЕЧНТНИЦЯ — 1937
СПИСАНИЕ
НН
БЪЛГАРСНАТА АКАДЕМИЯ НА НАУКИТЪ
книга lv
НЛОНЪ ИСТОРИКО-ФИЛОЛОГИЧЕНЪ И ФИЛОСОФСКО-ОБЩЕСТВЕНЪ
27
СОФИЯ — ПРИДВОРИЯ ПЕЧНТНИЦА — 1937
СЪДЪРЖАНИЕ
Стр.
1. Филовъ, Б. — Архитектурниятъ типъ иа гол!мия дворецъ въ
Абоба ... .............. ..... 1
2. Мутафчиевъ, П. — Стариятъ друмъ презъ „Траянова врата" . 19
V* 3. Младеиовъ, Ст. — Общи особености и елемеити на _езицит^___
__индоевропейски, турски и монголски . . « . Т ” . . . 149, 197
4. Л е к о въ, Ив. — Отношение на ср1днословашки къмъ южносла-
вяиската езикова трупа. ............. . 203
5. Тод Оро в ъ, Цв. — Населениею между Тимокъ, Искъръ и Стара-
плаиина. .............. . - 237
TABLE DES MATIERES
Pages
1. F i 1 о v, В. — Le type architectonique du grand palais й Aboba . 1
2. Moutaftchiev, P. — L’ancien passage au travers de .Porta Trajana". 19
3. Mladenov, St. — Gemeinsame Eigentiimlichkeiten und Eiemente
der indogermanischen, tiirkischen und mongoiischen Sprachen . . 149
4. Lekov, Iv. —Relation de la langue slovaque centrai au groupc
linguistique sudsiave................................................203
5. Todorov, Cv. — La popuiation entre le Timoc, 1’Iskar et la Stars-
Planin a (ie Balcan) ... ..........................282
Архитектурниятъ типъ на гольмия
дворецъ въ Абоба
Отъ Богданъ Ф и л о в ъ
(Докладвано въ Историко-филологичиия клонъ на 25 юний 1936 г.)
АрхитектурнитЪ паметници, конто ние притежаваме отъ
времена първото българско царство, сж все още твърде оскжд-
ни, за да могатъ да ни дадатъ една по-ясна представа за най-
старата българска архитектура. Най-видно м-Ьсто между тЪзи
паметници заематъ и до сега дветЪ солидни постройки, от-
крити при разкопкитЪ въ Абоба презъ 1899 и 1900 година,
конто бЪха означени още отъ първитЪ издатели — Ф. Успенски
и К. Шкорпилъ — като голЪмъ и малъкъ дворецъ.1) ТЪхното
значение почива преди всичко на обстоятелството, че тЪ сж
най-старитЬ известии до сега български сгради отъ този видъ.
По тази причина всЪко изследване върху старобългарската
архитектура трЪбва да изхожда отъ тЬхъ.
За жалость и отъ дветЪ тЪзи постройки сж запазени
само основитЬ съ малка часть отъ стенитЪ, вследствие на
което ние можемъ да установимъ само общия планъ на по-
стройкитЪ и т’Ьхния начинъ на градежъ. Колкото се отнася
обаче до горната часть на постройкитЪ, ние сме принудени
да правимъ само предположения възъ основа на оскжднигЬ
данни, конто намираме въ развалинитЪ.
Задачата, да се възстанови първоначалниятъ изгледъ на
абобскитЪ дворци, се особно затруднява отъ обстоятелството,
че ние не познаваме други подобии сгради, конто биха могли
да ни послужатъ за основа на възстановяването, както това е
напр. случаятъ при църковни постройки. По тази причина, ко-
гато става дума за абобскитЪ дворци, говори се само за тЬхния
*) Абоба-Плиска (Изв. Русск. Археол. Института въ K-noat, X)
София, 1905, стр. 62—89.
Списание на Бълг. академия на наукитЪ. Ки. LV. 1
2
Богдаиъ Филовъ
планъ и за тЪхния начинъ на градежъ, но не и за тЪхния общъ
изгледъ, макаръ тъкмо този последниятъ да има най-голЪмо
значение за преценката на постройкитЪ като архитектурни
паметници. Особно оскждни сж даинитЪ за възстановяването
на малкия дворецъ. НЪщо повече може да се каже само за
първоначалния изгледъ на голЪмия дворецъ, по конто причина
и ние ще се спремъ само на него.
РазвалинитЪ на голЪмия дворецъ, открити въ Абоба, про-
изхождатъ само отъ долния етажъ на постройката.1) За какво
собствено е служилъ този доленъ етажъ, мжчно е да се каже.
Въпросътъ е обаче важенъ, понеже отъ отговора, който ще
се даде на този въпросъ, зависи въ голЪма степень и начи-
нътъ, по който ще се възстанови горни ятъ етажъ. К. Шкор-
пилъ се ограничава само съ забележката, че долниятъ етажъ
е служилъ за основа на горния.2) По-опред’Ьлено се изказва
по този въпросъ Кр. Миятевъ.3) Споредъ него, долниятъ етажъ
е билъ необитаемъи е служилъ само като субструкция
на горния. Противъ това схващане обаче говори самото устрой-
ство на долния етажъ (обр. 1).Той съдържа н’Ьколко симетрично
разположени и добре свързани едно съ друго помещения, сиаб-
дени съ многобройни отвори. Действително, външнитЪ отвори
на т4зи помещения не сж служили за прозорци, тъй като
т’Ьхнит’Ь прагове се намиратъ само на едно стжпало по-ви-
соко отъ Прага на главния входъ на двореца.4) Обаче това
още не доказва, че тЪзи отвори сж стояли винаги открити и
че гЬ сж служили само като проходи, презъ конто се е ми-
навало подъ горния ЁтаЖъ на дворепа. ТЪ биха могли да бж-
датъ отчасти закрйти съ лека зидария или съ дървени пре-
гради и по такъвъ начинъ въ долния етажъ биха могли да
се получать затворени и все пакъ осв^Ьтени помещения, конто
биха могли да се използуватъ за нЪкакви цели. Въ полза на
това говори и обстоятелството, че стенитЬ на т4зи помеще-
ния сж градени съвсемъ правилно отъ Д-Ьланй блокове и
хоросанъ, а не така, както сж градени сжщинскигЬ основи,
*) АбОба-Плиска, стр. 77—89.
3) АбКба-Плиска, стр. 78 и 88.
s) Кг. Miatev, Der grosse Palast tn Pliska und die Magnaura von
Konstantinopel, Actes du IV-e Congrfes intern, des etudes byzantines, II (= Изв.
на Бълг. Археол. Иист. X, 1936), стр. 137 н 139
4) Абоба-Плиска, стр. 78.
Архитектурниятъ типъ иа го.тЬмия дворецъ пъ Абоба
3
съ ломени камъни или неправилно од’Ьлани блокове;1) при
това всички вжтрешни входове сж били засводени, като при
иЪкои отъ тЬхъ сж констатирани и следи отъ дървени рамки
или прегради.2) Най-после трЬбва Да се вземё' предъ видъ и
') Абоба-Плнска, стр. 79.
2) Пакъ тамъ, стр. 79.
4
Богдаиъ Филовъ
височината на долния етажъ, която, споредъ изчисленията на
К. Шкорпилъ, е достигала отъ 4 до 4'40 метра, мЬрени отъ
пода до долната часть на свода.1)
Входовет’Ь между тТ.зи пом-Ьщения сж имали височина отъ
2 метра. Очевидно е, че помещения съ тази височииа не
сж могли да бждатъ строени само като основн, пито пъкъ
само като складове, а сж били предназначени да бждатъ и
обитаеми. Изключение прави само вжтрешното отделение на
преддверието,2) което изглежда да е било изцЪло засипано
още при постройката на двореца и да не е имало отворъ поне
на източната страна на двореца.3) Обаче и това нЪщо не може
да се твърди съ положителность, тъй като такъвъ отворъ се
е намиралъ може би на западната му страна, която сега е
напълно разрушена4) Не ще съмнение, че и това помещение
би могло да получи своето осветление отъ прозорци, разпо-
ложени въ по-високитЪ части на стенитЪ, конто сега сж раз-
рушени.
Всичко това показва, че долниятъ етажъ на двореца не
може да се третира само като обикновени основи. Напротивъ.
този етажъ се явява като една постройка съ ясно опредЪленъ
планъ и съ свой собственъ архитектуренъ стиль. Типичного
за него сж многобройнит! отвори, конто ^разлагать главните,
стени въ редица неразчленени и дебели четвъртити пиластри,
необикновената дебелина на зидоветЪ, която се движи между
1*60 и 2’20 метра, и полу цилиндрические сводове, конто по-
криватъ почти всички помещения. Целата постройка се отли-
чава съ своята необикновена масивность и съ своите тежки
пропорции.
Това, което се хвърля най-много въ очи при долния
етажъ на големия абобски дворецъ и което съставлява не-
говата най-характерна особность, е обстоятелството, че него-
вите външни стени сж разчленени въ редица дебели четвър-
тити пнластри, между конто се явяватъ широки отвори. Едно.
подобно третиране на външннте стени на една масивна по-
стройка е съвсемъ необикновено и за него мжчно биха могли
*) Абоба-Плиска, табл. XX.
’) Въ плана на Шкорпилъ (Абоба-Плиска, табл. XIX) означено съ,
буква К. Гл. иашия обр. 1.
3) Абоба-Плиска стр. 78.
*) Пакъ тамъ.
Архитектурниятъ типъ на гол-Ьмия дворецъ въ Абоба
5
да се посочатъ паралели отъ други страни. Обаче ние нами-
раме сжщото третиране на стенитЬ и при друга една масив-
на старобългарска постройка, а именно при така нареченото
езическо светилище или капище въ Мадара.1) И тукъ пакъ има-
ме работа съ една четвъртита постройка, дълга 17 метра и
широка 8 метра, градена съ д-Ьлани камъни и хоросанъ. Дъл-
гит-Ь стени на тази постройка сж разчленени въ дебели че-
твъртити пиластри, между конто оставатъ широки отвори.
ТЪзи отвори, конто слизатъ дълбоко въ основит’Ь и при конто
ие сж нам'Ьрени никакви прагове, не могатъ да се тълкуватъ
като врати и съответствуватъ напълно на страничнит4 отвори
въ долния етажъ на голЪмия дворепъ въ Абоба. Изглежда,
следователно, че това необикновено третиране на стенитЪще
трЪбва да се счита като една отъ особноститЪ на тогаващна-
та българска архитектура.
Не ще съмнение, че при възстановяването на горния етажъ
на голЪмия дворецъ въ Абоба ние не можемъ да не държимъ
смЪтка за всички ония особности въ разпредЪлението и гра-
дежа на долния етажъ на сжщия дворецъ, конто вече изтък-
нахме по-горе. По какъвто и начинъ да извършимъ това въз-
становяване, то не може да не показва сжщия архитектуренъ
стилъ и сжщитЪ строителни принципи, конто констатирахме
вече и въ долния етажъ. Като имаме това нЪщо предъ видъ,
нека да видимъ сега, какви възможности ни се предлагатъ за
възстановяването на горния етажъ.
Преди всичко тр Ьбва да забележимъ, че отъ този етажъ
не 6Ъ открито при разкопкитЪ абсолютно нищо. Неговото сж-
ществуване се приема само възъ основа на следи отъ две
стълби, открити въ северната и южната часть на постройката.
Т1.зи стълби показватъ действително че постройката е имала
два етажа. Обаче, какъвъ е билъ горниятъ етажъ, каква е
била неговата височина и неговото предназначение — това
сж въпроси, на конто може да се отговори само съ предпо-
ложения.
Още К. Шкорпилъ 64 далъ една скица за горния етажъ
Ч И в. В е л к о в ъ. Разкопки въ Мадара, сборникъ „Мадара" (изд.
на Нар. Археол. Музей № 27), 1, 1934, стр. 87—90 и обр. 67. Въ отчета за
разкопкитТ, тази постройка за жалость не е описана задоволително, нито
пъкъ сж приложени необходимитТ. планове и чертежи, конто биха могли
да дадатъ ясна представа за нея.
6
Богданъ Филовъ
на двореца (обр. 2 и 3), споредъ конто този етажъ се явява като
една обширна продълговата зала въ форма на трикорабиа бази-
лика съ колони и плосъкъ покривъ, обаче съ еднаква височина и
на трнгЬ кораба.1) Въ дъното на тази зала се е намирала ве-
роятно една полукругла апсида, конто е съответствувала на
апсидата въ долния етажъ и въ конто споредъ Шкорпила е
стоялъ вероятно тронътъ. По тази причина целого това по-
мещение се означава отъ Шкорпила като тронна зала. При
това Шкорпилъ изтъква изрично, че това възстановяване „можё
да бжде само фантазия, основана единствено на нзучването
на точния планъ на запазената часть отъ долния етажъ".2)
Обр. 2. — Напр1ченъ разр-Ьзъ на гольмия дворецъ въ Абоба (споредъ
К. Шкорпилъ, Абоба-Плиска, табл. XX).
Сжщото възстановяване възприема и К. Миятевъ.3) Обаче това,
което Шкорпилъ съ право счита за фантазия, у Миятева се
явява като нещо окончателно установено. „Нека да изтък-
немъ", казва той, „още две подробности: 1) корабите на трон-
ната зала сж били разделени единъ отъ другъ съ мряморни
колони, и 2) целата сграда е имала вероятно плосъкъ дър-
венъ покривъ, тъй като въ противенъ случай големата широ-
чина на средний корабъ би изисквала непременно подпорки
въ средата."
Предположението, че трите кораба на тронната зала сж
) Абоба-Плнска, табл. XX.
2) Пакъ тамъ, стр. 88.
s) Der grosse Palast in Piiska, стр. 137 сл.
Архитектурниятъ типъ иа голЪмия дворецъ въ Абоба
7
били разд’Ьлени съ два реда мряморни колони, се основава
единствено на н’Ьколко фрагмента отъ колони, намЪрени въ
развалинитЬ на двореца. Касае се за
с ле дни тЬ фрагмеити:1)
1. Три фрагмента отъ мряморни
колони съ различенъ диаметъръ (38,
44 и 60 см.).
2. Часть отъ мряморна база на
колона.
3. Единъ цЪлъ мряморенъ тра-
пецовиденъ капителъ н часть отъ
другъ подобенъ капителъ.
ТрЪбва обаче да се забележи,
че нито единъ отъ т^Ьзи фрагменти
не е нам^рень in situ. Отъ друга
страна ние знаемъ, че въ стенигЬ на
двореца е билъ вграденъ и по-старъ
строителенъ материалъ, който про-
изхожда отчасти още отъ римската
епоха.2) Възможно е, следователно,
изброенигЬ по-горе фрагменти да сж
тъкмо такъвъ строителенъ мате-
риалъ, който е билъ зазиданъ въ
зидоветЪ. Въ полза на това предпо-
ложение говори и обстоятелството,
че тритЪ фрагмента отъ колони иматъ
различенъ диаметъръ. Т'Ь тр^бва да
произхождатъ, следователно, отъ раз-
личии постройки. При наличностьта
на тЬзи факти нище не ни дава осно-
вание да приемемъ, че корабитЪ на
тронната зала сж били раздЪлени
непременно съ мряморни колони.
Впрочемъ мряморнитЪ колони биха
могли да бждатъ поставени и на
друго мЪсто, като бждатъ използу-
Обр. 3. — Надлъженъ разр'Ьзъ ня голЪмия дворецъ въ Абоба
(споредъ К. Шкорпилъ, Абоба-Плиска, табл. XX).
вани и като чисто декоративниелементи. Но даже и да приемемъ,
*) Абоба-Плиска, стр. 86 сл.
а) Абоба-Плиска, стр. 84 и 87.
8
Богданъ Филовь
че тронната зала е имала базиликална форма, употребяването
на колони пакъ не се налага, тъй като отд-Ьлянето на трите
кораба би могло да се постигне н чрезъ четвъртитн пнластрн,
конто бнха отговаряли много по-добре на плана на долния
етажъ и на неговия архитектуренъ стилъ, за конто, както нз-
тъкнахме н по горе, не може да не се държи сметка.
Най-после възможно е н трето едно разрешение, а именно
комбинация на колони съ пиластри, както намираме това и
прн базнликата въ Абоба.
СжщитЕ възражения биха могли да се направить и по
отношение на покрива Шкорпилъ н Миятевъ приематъ пло-
съкъ покривъ, какъвто иматъ обикновено елинистическит ), ба-
зилики, Обаче въ такъвъ случай необнкновената дебелина на
зидоветЬ би била необяснима. Елиннстическата базилика съ
колони и плосъкъ дървенъ покривъ е сравннтелно лека по-
стройка съ много по-слаби зидове. Дебелнната на зидовет'Ь
на голЕмня дворецъ налага да приемемъ сводова конструкция,
каквато намнраме н въ долння етажъ. Следователно, като нз-
хождаме все отъ предположение™, че тронната зала на абоб-
скня дворецъ трЪбва да се възстановн въ базиликална форма,
ние бнхме могли съ еднакво право да дойдемъ до две съвър-
шенно различии разрешения: или базилика съ колони и пло-
съкъ покрнвъ, илн пиластрова базилика съ сводова конструк-
ция, безъ да говорнмъ за комбинацията на пнластри съ колонн.
Като имаме предъ вндъ устройство™ на долния етажъ, лесно
е ла се разбере, че въ случая требва да се предпочете вто-
рата форма, а именно пиластровата базилика съ сводова кон-
струкция. Това заключение се препоржчва, както ще виднмъ
по-доле, н отъ други съображения.
НЕма да се спирамъ тукъ върху други подробности въ
свръзка съ възможното възстановяване на тронната зала, като
ще кажа само неколко думи за нейното осветление. И тукъ
пакъ сж възможни неколко разрешения. Шкорпилъ се е спрЕлъ
на това отъ тЕхъ, което въ нашия случай е най-малко веро-
ятно™, а именно еднаква височина на трите кораба, прн
което осветленнето би идвало само отъ странн. Обаче бази-
ликалната форма налага едно по-високо издигане на централ-
ния корабъ. Въ този случай биха били възможни пакъ две
разрешения: 1) централниятъ корабъ би могълъ да бжде сво-
боденъ, т. е. той би получавалъ осветление непосредствено
Архитектурниитъ типъ на гол-Ьмия дворецъ въ Абоба 9
отвънъ, чрезъ прозорцн, разположени въ горната часть на сте-
нитЬ му, надъ покрива на страничнит-h кораби, и въ такъвъ
случай той бн ималъ отд-Ьленъ покривъ, както намираме това
напр. при софнйската църква Св. София; 2) централниятъ ко-
рабъ би могълъ да бжде „сл-Ьпъ“, т. е. той не бн се осв-Ьтля-
валъ непосрЪдствено отвънъ и би се намнралъ подъ сжщия
покривъ съ страннчннт-fc кораби, макаръ и да е по-внсокъ отъ
т!,хъ, както това е случаятъ напр. при охридската църква
Св. София.
Както се вижда отъ вснчко изложено, прн възстановя-
ването на тронната зала на абобскня дворецъ сж възможнн
н-Ьколко разрешения, конто отъ чисто конструктивно гледнще
сж еднакво допустимн. Въпросътъ, кое отъ тЪзн разрешения
трЪбва да се предпочете, е нзвънредно важенъ, защото отъ
него завнсн ц-Ьлнятъ архитектуренъ стилъ на постройката, а
следователно и нейното значение за старобългарското изку-
ство. Ако ние възприемемъ формата на базилика съ колони и
плосъкъ покрнвъ, то ще добиемъ една постройка въ визан-
тийско-елинистическн стилъ; ако, напротнвъ, възприемемъ фор-
мата на пиластрова базилика съ сводова конструкция, ще
имаме една постройка въ стила на ср-Ьднов-Ьковната архитек-
тура на Ориента.
Миятевъ възприема първото разрешение. Той указва на
голЪмото сходство, което сжществува между възстановената
по този начинъ тронна зала на абобския дворецъ и тронната
зала — така наречената Magna и га — въ царнградския дво-
рецъ на внзантнйскитЪ императори, съградена още въ времето
на Константина Велики и възобновена презъ IX въкъ. За него
тронната зала на абобскня дворецъ не е нищо друго. освенъ
копие илн подражание на цариградската Magnaura. „Бълга-
ритЪ", казва той, „сж ималн на нТ.колко пжтн случай да се
запознаятъ съ Magnaura’Ta и както т-fe въ много области на
социалння и придворенъ животъ сж подражавали византий-
цит-fa, така сж построили и своята нова тронна зала вероятно
споредъ знаменитня византийски образецъ".1)
Това заключение, колкото и да изглежда на пръвъ пог-
ледъ правдоподобно, почива въ сжщность на едно съвсемъ
хипотетично възстановяване на тронната зала въ Абоба и се
') Miatev, цнт. съч. стр. 142.
10
Богданъ Филовъ
опровергава н отъ други съображения. При обясненнето на
художествени паметници, особно при обясненнето на архитек-
турни паметници, елементарно методично правило е, да се из-
хожда отъ м-Ьстнит-Ь художествени традиции и отъ другнтЪ
запазени паметници на сжщата страна. Само когато съ тЪхна
помощь не бнхме могли да обяснимъ художественнтЬ формн
на известенъ паметникъ, ние бнхме ималн правото да го счи-
таме за чуждъ на мЪстното художествено творчество и да
подирнмъ неговото обяснение въ подражанието на по-близки
или по-далечнн образцн.
Следователно и при обясненнето на тронната зала въ
Абоба, преди да диримъ нейното пронзхождение въ Цариградъ,
ине тр^бва да виднмъ, дали тя отговаря или не на строител-
HHTt традиции, конто сж сжществували въ българскнгЬ земи
презъ IX в-Ькъ. Азъ имахъ вече случай да разгледамъ на друго
м-Ьсто по-подробно най-старит-fc архнтектурнн паметници въ
България и да изтъкна, че тъкмо базиликалнит! постройки
сж добили твърде широко разпространение въ църковната
архитектура презъ старохрнстнянската епоха и въ нашигЬ земи,
както и на други м-Ьста.1) Това обаче, което въ случая нма
особно значение, е обстоятелството, че базнлнката нзчезва въ
царнградската архитектура следъ построяването на църквата
Св. София.2) Въ бьлгарскитЪ земи, напротивъ, базиликата се
запазва чакъ до IX и X вЪкъ; почти всички гол-Ьми църковни
постройки отъ тази епоха въ България нматъ базилнкална
форма.3) При това тъкмо по-къснит'К български базилики, като
софийската Св. София, старата митрополия въ Месемврия,
църквата Св. Ахилъ въ Преспа, охридската Св. София, сж
пиластровн базилики, а не базилики съ колони; нЪкои отъ
тЪхъ — софийската и охридската — сж засводеви. Изклю-
чение прави само базиликата въ Абоба, която действително
има колони и плосъкъ покривъ, обаче при йен колоннтЪ сж
комбинирани съ широки, необикновено масивнн пиластрн, конто
доминиратъ надъ колонитЪ.4)
2) Б. Филовъ, Старобългарската църковна архитектура, Сине, на
Акад. XL11I (ист.-фил. кл. 21), 1930, стр. 4—12.
2) G. Millet, L’ecole grecque dans {’architecture byzantine, Paris, 1916,
стр. 15; Ch. Diehl, Manuel d’art byzantin, 2-po изд., Paris, 1925,1 стр. 432.
’) Филовъ, Старобългарската църковна архитектура, стр. 17 сл. и
24 с.т.; Geschichte der aitbuig. Kunst, Berlin, 1932, стр. 26 сл., 32 и 36 сл.
4) Абоба-Плиска, табл. XXXIV.
Архитектурииятъ типъ на гольмия дворецъ въ Абоба 11
Прн наличностьта на вснчкн тия факти, тр-Ьбва лн ние
да диримъ произхождението на абобската тронна зала въ
Цариградъ? Би могло да се възрази, че тази зала не е цър-
ковна постройка и че тя е имала съвсемъ друге предназна-
чение. Обаче това възраженне бн могло да се направи н по
отношение на цариградската Magnaura. Въ случая важенъ е
архитектурииятъ типъ, а тозн типъ не само не е чуждъ на
българската архитектура отъ IX и X вЪкъ, но даже е харак-
терен за нея въ противоположность на съвременната ней
официална внзантийска архитектура. При обяснението н въз-
становяването на архитектурния типъ на една постройка, из-
дигната въ столицата на тогавашната българска държава, ние
не можемъ да игнорираме архитектурнит^ паметници въ бъл-
гарскитЬ земи, за да диримъ нейното произхождение чакъ въ
Цариградъ. Дворецътъ въ Абоба намира своето естествено
мЪсто въ реднцата известии до сега постройки отъ тази епоха
въ българскитЪ земи, конто изброихме по-горе. Тъкмо съ
огледъ на т-Ьзи постройки, въ конто преобладава пнластровата
базилика, ине означнхме по-горе като по-вЪроятно възстано-
вяването на абобската тронна зала въ форма на пнластрова
базилика. По такъвъ начинъ голЪмиятъ дворецъ въ Абоба се
явява като една сграда, построена напълно въ духа на тога-
вашното строително изкуство въ Българня. Азъ нарочно нз-
бЪгвамъ да кажа „въ духа на тогавашната старобългарска
архитектура", за да не подигамъ съ това въпроса за нацно-
налната принадлежность на майсторигЬ, конто сж построили
сградата. Тя би могла да се означн като внзантийска само до
толкова, до колкото ние бихме могли да означимъ по сжщия
начинъ и всичкн други художественн паметници отъ тази
епоха въ Българня. Обаче даже и въ такъвъ случай ние не
бихме имали достатъчно основание да приемемъ, че тя е била
създадена подъ непосрЪдственото влияние на Цариградъ.
Най-после въ нашня случай не е безъ значение и на-
чинътъ, по който сж разчленени стеннтЪ на долния етажъ на
гол-Ьмня дворецъ въ Абоба. Това разчленение, за което ние
не бихме могли да посочимъ паралелн изъ цариградската
архитектура, изглежда да съставлява, както изтъкнахме вече
и по-горе (стр. 4 сл.), една отъ особноститЪ на тогавашната
българска архитектура.
Въ свръзка съ гольмия дворецъ въ Абоба, Мнятевъ за-
12
Богданъ филовъ
сяга и въпроса за сасанидскнтЬ елементи въ старобългар-
ското изкуство.1) Азъ тукъ нЪма да се спирамъ върху този
въпросъ, тъй като при неговото разглеждане бн тр-Ьбвало да
се взематъ предъ видъ всички известии до сега художествени
паметници у насъ отъ време на първото българско царство,
а освенъ това за възстановяването на гол-Ьмия дворецъ въ
Абоба тон н-Ьма голЪмо значение. ТрЬбва обаче да посоча
известии недоразумения, конто сж се вмъкналн въ статията
на Миятевъ.
Миятевъ говори за особното „обаяние" (anziehender
Zauber), което упражнявала защищаваната отъ мене „саса-
нидска теория" и което станало причина да се отклони отъ
правилния споредъ Мнятева пжть обясненнето на архитектур-
ната форма на голЬмия дворецъ въ Абоба. Въ случая обаче
съвсемъ не се касае за нЬкакво обаяние на една нова теория
върху пронзхождението на старобългарското изкуство, но за
редица факти, конто не могатъ да бждатъ пренебрегнати и
конто се противопоставятъ на схващаннята на Мнятева.
За да покаже, че голЬмиятъ дворецъ въ Абоба нЬма
нищо общо съ сасанидската архитектура, Миятевъ ни дава
една характеристика на сасанидскнтЪ дворцн.2) Обаче тази
характеристика е едностранчива, понеже тя е направена само
възъ основа на дворцнт-Ь въ Фнрусабадъ и Сарвнстанъ. Мн-
ятевъ не взема подъ внимание ннто двореца въ Хатра, който
по свонт-fe упростени формн стон по-близко до абобскнтЪ двор-
ци, нито дворпитЬ въ Ктезифонъ и Мшата, конто показватъ,
че сасанидската архитектура си е служила и съ други формн
при дворцови постройки. При това азъ ннкога не съмъ тър-
силъ „базнликалната пространствена система" въ сасанндскн
постройки, както ми прнпнсва това Миятевъ. Напротнвъ, азъ
вннагн съмъ нзтъквалъ, че характерного при сасанндскнтЬ
дворци е не базнлнкалната форма, а така наречениятъ лнванъ,
т. е. продълговатата засводена зала, фланкирана отъ две по.
тЬснн, сжщо така засводени зали въ форма на коридори.3)
) М i a t е V, цит. съч. стр. 139 сл.
2) Miatev, цит. съч. стр. 140.
’) В. F i I о w, L’anclen art bulgare, Paris, 1922, стр. 19; Старобълг.
изкуство, София, 1924, стр. 6; Les palais vieux-bulgares et les palais sassa-
nides, Recuell Th. Uspcnskij. Paris, 1930. I. стр. 83; Gesch. der altbuig. Kunst,
Стр. 10.
Архитектурииятъ типъ иа гол'Ьмня дворецъ въ Абоба 13
По отношение на градежа на абобскитй дворци Миятевъ
нзтъква, че особната блокова техника, характерна за Абоба,
която «била провъзгласена за сасанидска", не се ср’Ьщала въ
Персия.1) Това нТ.що е сл;що така едно недоразумение. Нито
азъ, нито пъкъ нЪкой другъ, до колкото ми е известно, е
твърдйлъ до сега, че градежната техника на абобскитй двор-
ци е сасанндска, макаръ тя и да се срйща въ сасанидски по-
стройки. Такъвъ е напр. случаятъ съ двореца въ Мшата, който
е граденъ точно по сжщия начинъ, както и абобскитТ дворци,
както имахъ случай да се увЪря на самото Micro прн едно
посещение въ Мшата презъ 1926 година. Азъ съмъ се задо-
волявалъ до сега само да нзтъкна на нйколко пжти, че гра-
дежната техника на абобскнтй дворци не се срТща въ по-ста-
рит-fc архитектурни паметници въ България, че тя се явява у
насъ за пръвъ пжть въ Абоба и че тя е, следователно, харак-
терна за старобългарската епоха.2)
Миятевъ сжщо така признава, че тази техника не съот-
ветствува на византнйската.3) Обаче той посочва нйкои ана-
логии отъ Добруджа н отъ Кримъ, за да нзтъкне, че въпро-
сната ’техника е бнла разпространена въ тйзи странн и по-
рано, като повтаря това, което Г. Баласчевъ 6Т> нзнесълъ още
преди 15 години.4) Възраженията, конто се правятъ въ тозн
случай, сж неоснователнн. Градежътъ на въпроснит-b построй-
ки въ Добруджа н въ Кримъ, до колкото може да се сждн
отъ обнародванитй снимки и сведения за тйхъ — защото нито
Баласчевъ и Миятевъ, нито пъкъ азъ, сме имали случай да
внднмъ тйзн постройки на самото мйсто — не се схожда на-
пълно съ абобския градежъ. Въ първия случай ние имаме
чистъ блоковъ градежъ безъ хоросанъ съ надлъжни и напречни
блокове, какъвто намнраме на много мТ.ста още въ елинисти-
*) МI a t е V, вит. съч. стр. 140.
а) В. F i 1 о w, Die altbulg. Kunst, Bern, 1419. стр. 3; L’anclen art bulgare,
стр. 10 сл.; Старобълг. изкуство, стр. 5; Gesch. der altbulg. Kunst, стр. 8.
s) Mlatev, Der grosse Palast, стр. 143: Der einzlge Einwand dage-
gen ware nur der, dass die bulgarische Bautechnlk der byzantinlschen nicht
glelch 1st. Das 1st frellich richtig, doch nur in Bezug auf die Bautechnlk der
Stadtmauern und der Klrchenbauten In Konstantlnopel. Миятевъ допущя, с.те-
дователио, че тъкмо при дворцигЬ внзантийцнтк сж си служили съ друга
строители техника — нЬшо. което е съвсемъ иевкроятио.
*) Г. Баласчевъ, Бележкн върху изкуството въ българскит’Ь земи,
Минало III, кн. 10 часть 11, 1920, стр. 5.
14
Богдаиъ Филовъ
ческата епоха. Еъ Абоба, напротивъ, имаме см^сень градежъ
отъ блокове и тухли, като при това между блоковетЬ сж
оставени широки междинн, запълнени съ хоросанъ.
Изобщо взето, абобскит!. дворци ни задавать доста про-
блемн, конто, при днешното състояние на материала, съ който
разполагаме, мжчно биха могли да бждатъ разрешени. Ако
не искаме да навлеземъ въ областьта на фантазията, нне мо-
жемъ да сждимъ за архитектурния типъ на гольмия дворецъ
въ Абоба само възъ основа на запазеннтй части на неговия
доленъ етажъ. Възстановяването на горния етажъ, колкото н
да е важно за общия изгледъ на сградата, почнва изключи-
телно на предположения. По тазн причина и азъ не бнхъ се
спираль на този въпросъ, ако той да н^Ьмаше едно много по-
дълбоко, принципиалио значение за отношението на старобъл-
гарскит-fc паметиицн спр-Ьмо византийского изкуство, а отъ
тамъ и за културното въздействие на Византия върху Бъл-
гария презъ време иа първото българско царство.
Миятевъ, който,'счита голЪмия дворецъ въ Абоба за под-
ражание на тронната зала въ цариградския дворецъ, сподЪля
схващането, че всички значителнн художествени прояви въ
България сж нзхождалн отъ Цариградъ и че старитЪ българн
не сж били въ състояние да създадатъ на мТ.стна почва нн-
що значнтелно въ тазн область. Това личи не само отъ него-
вата статия върху голЪмия дворецъ въ Абоба, но така сжщо
и отъ преценката, която той дава на други старобългарскн
паметници отъ оназн епоха, като напр. на кржглата църква
въ Преславъ и на рисуваната преславска керамика. Особно
характерно е въ това отношение неговото обяснение за про-
изхода на кржглата църква въ Преславъ, която той счита за
внзантийска постройка, повлияна непоср^дствено отъ цари-
градската архитектура.1) Действително, той прнзнава, че въ
кржглата църква сж запазенн известии „мЪстни традиции н
национални елементн".2) Обаче той не допуща, че тогавашинтЪ
български майсторн сж били въ състояние да издигнатъ една
такава постройка по свои собствени разбирания, ржководенн
единствено отъ по-старит!> строителнн традиции на страната
*) Миятевъ, Кржглата църква въ Преславъ София, 1932, стр.
192—257: ср. Ф и л о въ, Кржглата> вреславска църква и нейнит-Ь прсд-
шественици, Спис. на Акад XLV (ист.-фил. кл. 22), 1933, стр. 76—81.
а) Миятевъ, Кржглата църква. стр. 248—257
Архитектурниятъ тнпъ ня голфмия дворецъ въ Абоба
15
н съ огледъ на нейнитТ. по-стари постройки, съ други думн
безъ опек/нството на Царнградъ.
Азъ имахъ вече случай да разгледамъ въпроса за про-
нзхождението на архитектурния тнпъ на преславската кржгла
църква въ другъ свой трудъ, дето се опитахъ да докажа, че
тазн църква може много добре да бжде произведение на м-Ь-
стното строително изкуство, че нейната архитектурна форма
е чужда на съвременната ней внзантийска архитектура и че
пронзхождението на тази форма трЪбва да се днрн не въ
внзантнйскн, но въ много по-старн рнмски и старохристнян-
ски постройки.1) Френскнятъ ученъ Габриелъ Мнйе, който е
безспорно най-добриятъ познавачъ на внзантнйското изкуство
въ днешно време, въ една своя статия, обнародвана едновре-
менно съ моята и независимо отъ нея,2) сжщо така днрн про-
изхождението на архитектурната форма на преславската цър-
ква въ по-стари римскн постройки вънъ отъ Царнградъ, как-
внто той намнра главно въ Италия.3) Прн все това, и той при-
ема, че тази форма е бнла предадена на Преславъ чрезъ по-
ср-йдннчеството на Царнградъ.4) Обаче, щомъ като се уста-
новява, че пронзхождението на преславската църква трЪбва
да се дирн не въ внзантнйската, а въ рнмската архитектура,
ние съ право бихме могли да се запнтаме, нма ли нужда да
прибегваме къмъ посредничество™ на Царнградъ, когато въ
най-близко съседство съ Преславъ сж се намиралн два зна-
чтелни римски града — Nicopolis ad Istrum н Marcianopolis —
) Филовъ, цит. съч.. Спис. на Акад. XLV. 1933, стр. 75—106.
а) G. Millet, L’eglise ronde de PTeslav, Comptes rendus de Г Acad,
des Inscr. 1933. стр. 169—193.
’) Millet, цит. съч. стр. 173—178.
*) Пакъ тамъ, стр. 190. Това заключение на Мийе, се гради на пред-
положението, че куполътъ иа преславската църква е почивалъ на колонит-Ь,
а не на външиитк стени, съ други думи, че църквата е имала формата
на S. Costanza въ Римъ. Мийе изтъква. че такипа църкви е имало и въ
Царнградъ (цит. съч. стр. 179—187). Азъ посочихъ вече на друго м-Ьсто
съображенията, конто ни каратъ да приемемъ, че куполътъ на преславска-
та църква е почивалъ върху външнитф стени. а не върху колонитЪ, конто
сж имали само декоративно предназначение (.Кржглата прсславска църква'',
стр. 93 сл.). До сжшото заключение идва и архитектъ Ал. Рашеиовъ въ
своята реконструкция на църквата (Al. Raschenov, Die Rckonstruktion
dcr Rundkirche von Preslav, Изв. на Архсол. Инет. X, 1936, cfp. 216 ст.,
обр. 140 и 141). Сравнение™ съ предиолагасмит! царигралски църкви,
на което почина заключенного на Мийе, става седователно безпредметно.
16
Богданъ Филовъ
конто сж продължавали да сжществуватъ и презъ старохри-
стнянската епоха и конто сж могли много добре да играятъ
ролята на посрЪдннци между по-старата римска архитектура
на Балканский полуостровъ и българската архитектура отъ
IX в-Ькъ.1) Мнйе допуща тази възможность поне принципиално,
макаръ и да не се спира върху нея.2) Но той отива въ из-
вестно отношение даже оше по-далечъ, като установява и
сасанидски елементи въ преславската църква, каквито той
намира въ декоративнитЪ нишн на колонадата, която огражда
двора на църквата.3)
Това, което важи за кржглата църква въ Преславъ,
важи иапълно н за гол-Ьмия дворецъ въ Абоба. И въ дветЪ
тЪзи постройки ние не можемъ да откриемъ влияние на ца-
риградската архитектура, освеиъ чрезъ пресилване на фактит-Ь.
Напротнвъ, rt биха могли да се обяснятъ много добре като
произведения иа местного стронтелно изкуство, ако вземемъ
подъ внимание и оння паметници, конто сж се намирали въ
предЬлитЪ на по-късннт-fc български земи още преди идването
на българитЬ.
За жалость у мнозина продължава да сжществува още
убеждението, че бъягарскит^ земи, въ момента на идваието на
първобългаригЬ, сж бнлн една страна безъ ннкаквн културнн
ценности, че самитЬ първобългарн сж се намнралн на една
съвсемъ низка степень на културно развитие н че вснчкн кул-
турнн прндобивки иа българит-fc сж били заемки отъ Визан-
тия. Азъ имахъ вече случай да се изкажа на друго мЪсто
върху този възгледъ, който постоянно се опровергава отъ
археологическит-fc находки у насъ. Въ днешно време старо-
българското изкуство не може да се разглежда като една
обикновена еманация на византийского изкуство. Старобъл-
гарското изкуство се явява като резултатъ на единъ твърде
сложенъ процесъ, въ който ние можемъ да констатнраме раз-
х) По този въпросъ азъ се нзказахъ по-подробно въ цитирания по-
горе мой трудъ .Кржглата преславска църкваииейнитЬ предшественици",
стр. 100—104; ср. и Gesch. der altbulg. Kunst, стр. 30.
2) Millet, цит. съч. стр. 193.
S) Пакъ тамъ, стр. 191 сл. Азъ сжщо така б-Ьхъ посочилъ н-Ькои
сасанидски елементи въ скулптурната украса на църквата; гл. .Кржглата
преславска църква*, стр. 97 сл.; Gesch. der altbulg. Kunst, стр. 31.
Архитектурииятъ типъ иа гольмия дворецъ въ Абоба 17
лични влияния.1) Да продължаваме н днесъ още да отправяме
нашия погледъ винагн къмъ Цариградъ, когато имаме да
обяснимъ нЪкой старобългарски паметникъ, това би значило
да не държнмъ сметка за постиженията на нашата археоло-
гическа наука презъ последннтЪ тридесеть години.
Безспорно, никой не бн могълъ да отрече гол Г.мото влия-
ние на Византия върху Българня. Обаче, преди да установя-
ваме това, което Византия е дала иа България и което въ
общи черти е вече известно, нашъ дългъ е да установимъ
това, което старитЪ българи сж създалн независимо отъ Ви-
зантия и което е много по-малко познато. Преди да търсимъ
византийского въ старобългарски паметници, ние тр!.6ва да
търсимъ българскнтй елементн въ тйхъ. Това се налага поне
отъ методическо гледище. Само по такъвъ начинъ ние бихме
могли да дадемъ правилна преценка на старобългарското из-
куство.
’) В. F11 о w, Der Ursprung der altbulg. Kunst, Byzant. Zeitsctir. XXX,
1929/30, стр. 523—528; Пронзхождеиието на старобълг. изкуство, Златорогъ,
X, 1929. стр. 294—300.
Спасание на Бълг. академия на наук нт К. Кн. LV. 2
Стариятъ друмъ презъ „Т раянова врата"
Отъ Петъръ Мутафчиевъ
(Докладвано въ нсторико-филологическия клонъ на 21.1. 1937).
1. Топография на прохода и известия за него отъ
римската епоха
Както е известно, голЬмиятъ римски друмъ отъ БЬл-
градъ за Царнградъ достигалъ Тракийската низина като ми-
навалъ презъ крайнитЬ югозападни разклонения на СрЬдна
гора. Отъ днешната Ихтиманска котловина той по изровенигЬ
хълбоци на планината се изкачвалъ до седловината между
срЬдногорския масивъ Еледжикъ и планинския дЬлъ Василица,
който се изднга надъ лЬвия брЬгъ на Марица и огражда от-
къмъ северъ нейната долина отъ изхода й въ Пловдивската
равнина до малкото поле на Костенецъ1). Тая часть отъ Васи-
лишката планина, конто лежи непосрЬдствено на югъ отъ мЬ-
стото, гдето пжтьтъ пъплЬлъ нагоре по разклоненията на
Еледжикъ, днесъ се нарича „Гробътъ“.
На изтокъ отъ споменатата седловина пжтьтъ навлизалъ
въ долината на р. Яворица, римскиятъ U casus. Тя представя дълга
около петь километра клнсура, оградена на северъ отъ про-
дълженията на Еледжикъ, а на югъ — отъ стръмнинигЬ на
Василица. Въ най-низкото мЬсто на тая клисура пжтьтъ ос-
та вялъ течението на Яворица, конто тукъ съ силенъ завой
на северъ си проправя пжть къмъ полето, гдето съ името
Церовска рЬка достига р. Тополница подъ с. Церово. Отъ
това мЬсто той продължавалъ все на юго-изтокъ, прехвърлялъ
изровенигЬ легла на нЬколко малки потока, конто слизатъ по
склоноветЬ на Василишката планина, и следъ това тръгвалъ
по долътъ на единъ по-голЬмъ притокъ на Яворица, който
слиза отъ височинитЬ надъ с. ВЬтренъ. ТЬсна, стръмна и дива
*) Гл. квртата, приложена въ края на иастоящата работа.
20
Петъръ Мутафчиевъ
къмъ западния си край, долината на Яворица къмъ изтокъ
се спуща леко, разширява се все по-вече и при м’Ьстото, гдето
рфката се отбива къмъ северъ, се превръща въ малка кот-
ловинка. На изтокъ отъ това м-Ьсто, обаче, долътъ на нейния
притокъ се издига съ значителенъ наклонъ и по него, въ про-
дължение на 2—3 клм., новото шосе, което следва диритЬ
на стария друмъ, лжкатуши въ пресечена местность между
урви и камъиацн, за да достигне превала къмъ В-Ьтренъ До-
линитЬ на ДветЬ, идещи отъ противоположни посоки р-Ьки
образуватъ по тоя начинъ една дълга около осемь клм. тес-
нина, затворена на изтокъ и западъ съ споменатитЬ превали
къмъ Ихтиманъ и ВФтренъ.
Обр. 1. Скица на старит-h укрепления при Траянова врата
споредъ Marsigli.
Презъ римската епоха тая т-Ьснина е била известна съ
името „Клисура на Суки" — Succorum claustra, Succorum
angustiae.
На м-Ьстото, гдето стариятъ друмъ отъ Ихтиманското поле
достигалъ първата седловина, между Еледжикъ и Гробътъ, се
иамирала н-Ькогашната римска станция — mutatio Soneio, а на
противоположния източенъ край на тЪснината, върху превала
надъ ВЪтренъ, лежала втората тукашна станция, наречена по-
ради мостътъ, по който пжтьть прехвърлялъ р. Ucasus, —
mutatio Ponte Ucasi.
При станцията Soneium въ миналото имало ц^ла редица
отъ укрепления. Презъ първата половина на XVIII в. L. Mar-
sigli вид-йлъ тукъ следить иа четири градища. Но планътъ
Стариятъ друыъ презъ .Траяиова врата"
21
имъ, тъй както е даденъ въ неговото съчиненне1) (гл. тукъ
обр. I), не дава ясна представа за т^хното положение и за
топографията на околностьта. Много по-точна е тонограф-
ската скица на френския пжтешественикъ G. Lejean, който
презъ 60-тЬ години на миналия иЬкъ, на пжть отъ София за
Пловдивъ, миналъ презъ тия мЬста.2) Отъ нея (обр. 2) виж-
даме, че тукъ имало три отд"Ьлни укрепления. Най-значител-
ното измежду тйхъ се издигало северно отъ пжтя и високо
надъ него, върху единъ ридъ, който се спуща отъ Еледжикъ.3)
Кржглата кула при единъ отъ жглитЬ на това укрепление,
посрЪдствомъ стена била свързана съ второ градище, което
се намирало близу до самия пжть4). Стената продължавала по-
нататъкъ, преграждала друма и свършвала при трето градище,
стотина крачки южно отъ последний. Надъ пжтя въ нея била
Обр. 2. Скица ня околностьта иа Траяиова врата споредъ Lejean.
отворена грамадна врата — прочутата „Траянова врата",
която презъ турската епоха станала широко известна на запад-
ния св’Ьтъ отъ дневницит’Ь на пжтешественици. Отъ местного
население тя се наричала „Маркова капия". Постройката
й, както и тая на околнитЬ градища, понЬрието приписвало
на легендарния балкански юнакъ. И сега когато тя вече от
давна е изчезнала, жителитЬ на околнитЬ селища продължа-
*) L. F. de Marsigli, Description du Danube. La Haye 1744. t. li
p. 51 et tab. 21, fig. XV.
2) Lejean, Voyage en Bulgarie, Le Tour du Monde XIV 2 (1873)
стр. 152.
э) Шишмановъ, Стари пжтувания презъ България, Мсб. IV, стр.
348, пише, че то се издигало върху .едиа канара". Въ действителность
тукъ иХма никакви скали. М-Ьстото на това градише днесъ е разорено за ииви.
4) На нашата карта то не с означено.
22
Петъръ Мутлфчисвъ
вать да зоватъ цЬлата тукашна местность съ името „Ка-
ви я т а“.
Отъ нЬкогашния римски пжть, както въ клисурата къмъ
ВЬтренъ, тъй и западне отъ иея, къмъ Ихтиманско, ие сж
останали иикакви следи. Напълно заличени сж били тЬ презъ
турската епоха, особено при направата на новото шосе въ
1835 г. Отъ м-Ьстото, гдето била Вратата, той стръмно се спу-
щалъ въ дола иа Яворица. Тукъ той вървЬлъ отначало около
5 600 крачки по дЬсниятъ й брЬгъ; следъ това по камененъ
мостъ, отъ чийто старъ градежъ днесъ сжщо тъй нищо не е
останало, прехвърлЬлъ върху л-Ьвия По него следвалъ
около два километра, за да мине отново върху д-Ьсния който
напущалъ едва при м-Ьстото, гдето рЬката завива къмъ се-
веръ. Отъ тамъ презъ последний мостъ върху Яворица той
се отправялъ по дола на споменатиятъ й притокъ и все по
него достигалъ втората станция въ тия м-Ьста — Pons Ucasi.
Отъ казаното се вижда, че сж погрЬшни представить
останали отъ времето на Иречека, споредъ който римскиятъ
пжть билъ прокаранъ по планинскитЬ склонове „въ лЬво
отъ котловииата и билъ изсЬченъ въ скалистата стена надъ
30 — 40 метра дълбоки пропасти"1). Между другото, скалн
въ тукашния пейсажъ, поне до мЬстото, гдето пжтьтъ оставя
долътъ на Яворица, почти липсватъ и нигде стариятъ друмъ
не е вървЬлъ по-високо отъ 10 15 метра надъ рЪчното легло
Около 300 — 400 крачки югоизточно отъ Вратата и стотина
иа северо-западъ отъ първия мостъ надъ Яворица, въ лЬво отъ
пжтя и презъ рЬката, се издигатъ развалинитЬ на друго гра
дище2) На околното население то е известно подъ името „Мар-
кова механа". М-Ьстото му представя невисокъ, обрасналъ съ
рЬдка гора връхъ, ограденъ на югъ съ дола иа Яворица, а
откъмъ северъ съ стръмния долъ иа единъ незначителенъ
нейнъ притокъ. Доколкото може да се сжди по очертанието
иа неговитЬ стени, затрупани съ съборени материали, гради-
щето е заемало пространство 70X30 крачки, На западната
Ч Die Heerstrasse von Beigrad nach Konstantinopel, 34. Въ .Княжество
България", II, бълг. прев, стр. 118 сл., авторътъ следъ като вече ималъ
възможиость да мине презъ тука, дава описание, което, макаръ и лишено
отъ подробности, съдържа по други представн за това ыфсто.
2) Въ скицата на Lejean (обр 2) то е означено съ А. Наверно сж
щото въ плана на Marsigli е представено при ei.
Стяриятъ друмъ презъ .Траянова врата* 23
му страна, гдето наверно е билъ входътъ му, стърчи на
височина З’/г—4 м. часть отъ стената на една куда, градена отъ
камъни съ пояси отъ по петь реда тухли. Друга куда, чийто
основи, и-Ькжде на височина до 2 м., много добре сж запазени,
се е намирала при северната страна на градището. Отъ нея
къмъ дола на малкия притокъ на Яворица вод-Ьлъ дълъгъ
50—60 крачки подземенъ ходъ. Неговиятъ отворъ горе, въ
кулата, все още добре запазенъ, е засипанъ съ съборени ма-
териали. Вънъ отъ градището, обаче, сводътъ му е изц-Ьло
разрушенъ. Разм-ЬритЬ на това подземие, вис. около Р/2 и
шир. около I м, показватъ, че презъ него чов±къ е могълъ
свободно да се движи. Построено е било то, наверно, за да
могатъ защитницитЬ на крепостьта въ време на опасность
скрито да се снабдяватъ съ вода отъ потока, до който из-
веждало. Ср4дъ иманяритЬ на ц'Клия ср^дногорски край сж
разпространени за това подземие най-фантастични легенди; на
в-Ьрванието, че то водЪло въ скривалище, гдето били струпани
голыми богатсва, се дължи и стръвното разрушение, на което
то е подложено.
Откжслечни и не съвсемъ в^рни сведения за тая кре-
пость ни даватъ н-Ькои автори отпреди Освобождение™. Пър-
вото определено съобщение за нея, до колкото ни е известно,
принадлежи на Ferd. Hochstetler.1) Иречекъ2) я представя като
втора, по-малка врата, която преграждала пжтя стотина крачки
подъ голЪмата. Наверно отъ тука иде и погрешното му твърде-
ние, че стариятъ пжть вървелъ не долу, покрай течението на
Яворица, гдето прехвърлялъ отъ единиятъ й брегъ на дру
гия, а високо по северните склонове на клисурата.
-X
Кога и презъ кое време по-точно е билъ прокаранъ отъ
римляннтЪ пжтьтъ презъ това мЪсто, е въпросъ, на който, по-
*) F. Hochstetter, Das Vitos-Gebiet in der Central-Tiirkei. Peter-
mann’s Mitteilungen. 18. (1872), стр. 4. За самия подземенъ ходъ у Хохше-
тера не намираме инщо. Доколкото ни е известно, единичною съобщение.
дадено до сега за него, е на Г. Баласчевъ, в. Зора 18 септ. 1926 г. Ако
се вЪрва на Б., тогава то още било добре запазеио. Въпросътъ, който Б.
си поставя „дали ходникътъ отъ къмъ северъ слиза надолу дори до Яво-
рнца или пъкъ той се разклоиява и по южно направление* (?), е съвсемъ
излишенъ: ходникътъ стигалъ само до дола на нейния притокъ.
2) Heerstrasse 34.
24
Петъръ Мутафчиевъ
ради липса на известия, не сме въ състояние да отговоримъ.
У римскиятъ историкъ Амиянъ Марцелинъ (IV в.) намираме само
това, че проходътъ първоначално представялъ притисната
между плаиински височини тЬсна клисура и едва по-късно,
съ ръста на римското могущество и величие, билъ направенъ
удобенъи за движение на коли.1) За клисурата Суки (а[ Еоихе:;)
имаме едно известие и у църковиия историкъ Филосторгин,
сжщо отъ IV в. Въ съкратения изводъ на неговата „Църковна
история”, направенъ отъ патриарха Фотий, се казва, че тая
клисура представяла „тЪсенъ проходъ, заграденъ отъ две страни
съ много високи планини, конто на едно место почти се
сключвали” и приличала на ТермопнлигЬ.2)
Както е известно, презъ римската епоха Балканскиятъ
полуостровъ въ военно и административно отношение билъ
разд-Ьленъ на; две] гол’Ьми области — провинциитЪ Тракия и
Илирикъ. Първата обхващала източната му половина, а вто-
рата — западната. Презъ течение на римското владичество
границитТ между тия две области не оставала неизменна.
Докато напр. провинцията Илирикъ отъ края на IV в. обхва-
щала и западната часть отъ диешна дунавска България, така
иаречената Прибрежна Дакия, по-рано тая последната спадала
къмъ Тракия. ПромТните въ състава на двете префектури
зас-Ьгали, обаче, само краищнитТ земи на полуострова. Цен-
тралната балканска область, тъй наречената Средиземна Да-
кия, т. е. земитЪ на днешно Софийгко и Кюстендилско, оста-
вала постоянно въ пределите на Илирикъ и границата съ Тра-
кия тукъ винаги, — както преди IV в., тъй и по-късно — ми-
навала по билото на Ихтиманска СрЪдна гора, отъ която презъ
юго-западнит-fe Родопи достигала беломорский брегъ. Като
граниченъ пунктъ върху големия друмъ се считала тукъ
станцията Soneium. Изрично съобщение въ тоя смисълъ иа-
мираме въ тъй наречения Itinerarium Hierosolymitanum, съста-
венъ къмъ 333 г. сл. Хр.. Срещу станцията Soneium тамъ е
) Amm. Marceii. XXI. 10.3, ed. Clark, p. 232.
2) P li II os t о r gins. Klrchengescliichte, ed Jos. Bidez, Lpz. 1913. p.
50.13 : a- ts Swxsi" 6Jo5o£... slat azeval peytarcov dpffiv ixatipoS-av xal 6^’ev хшрСэ-
iTYUg to5 О1)|1лтйаава&ас auyxXsiopivwv. ioixaai 6s al 5lo8ot auxac xotg £v 0sppov
nbXat; ativolf. Ср. сжщо Nic. Calllsti, Eccles, historiae, iib. IX, cap. 32,
Patrol, gr. t. 146, col. 353.
Стариятъ друмъ презъ „Траянова врата*
25
отбелезано — finis Daciae et Thraciae.1) И понеже тоя друмъ
презъ тогавашно време билъ главната съобщителна артерия
между Тракия и всички други западни области на империята,
името Succi става синонимъ на граница, конто раздал-Ьла
изобщо дветЬ половини на римския миръ.
Най-ясно изразено иамираме това схващане въ изве-
стията за борбитЬ около Арианството презъ IV в. Знае се,
че за да се постигне споразумение между дветЪ в-Ьроизпо-
в'Ьдания, на конто б’Ь раздЪленъ тогава християнскиятъ св±тъ,
презъ пролЗ.тьта 343 г. билъ свикаиъ вселенски съборъ въ
Сердика.2) Едва, обаче, представителигЬ на едната и другата
страна пристигнали тукъ, и станало явно, че не е възможно
никакво споразумение помежду имъ. Съ това общиятъ съборъ
билъ осуетенъ. И ариани и православии държали заседанията
си поотдЪлно, докато най-сетне арианитЪ заминали за Плов-
дивъ, гдето приключили своитЪ. Църковниятъ историкъ Со-
крати (IV в.), конто ни съобщава за тъй пропадналия опитъ
да се постигне помирение, добавя- „така прочее Западътъ се
откжсна отъ Изтока и граница между гЬхната общность
остана планината Суки, която лежи между Тракня и Илирикъ.
При тъй създадения в±рскн разколъ църковната общность
остана ненарушена до тая планина; по-далеко, обаче, христия-
нитЪ взаимно не общуваха*.’)
Както е познато, на страната на арианството съ р^дки
изключения б-fexa застанали църковни’тЬ представители на
Изтока, включително Тракия; срещу това цЪлиятъ римски за-
падъ заедно съ Илирикъ б-Ь запазилъ вЪрностьта си къмъ
*) К. Miller, Itineraria Romana. Stuttgart, 1916. p LX1X. 567; camo
и O. Kuntz, itineraria Romana I. Lpz. 1919, p. 90, 567. 9.
2) Гл. J. Z e i i e r. Les orlgines cliretiennes dans ies provinces danu-
biennes de 1’empire remain. Paris 1918. p. 230 сл.
s) So cr at is Scholast., Ilistoria eccicsiastica, lib. 11, cap. 22, Patrol,
gr. t. 67 COi. 245. Alsenazo oSv zi;g ’AvazoX^g fj Aootg* xat 8pog z^g xolvmviog
nuzotg, zi 8pog z8 Xspdpavov TwoOxig (sic), 8rwp iozlv ’IXXvptfiv z« xal брака,-
xai 8e>g pev zo5 Bpoug zoftzou, aBiarpopcg fy ri xoivrovia, Bracpdpoo zuyyavo6a^g zijg
xiazawg’ xapaizlpw 84 AXX^Xerg обх 4xoivd>vouv. Че формата TiooSxig въ случая
представя извращение на правилиото Xouxeig това, струва ми се, не подлежи
на съмнение.
Сягщото това съобщение е повторено отъ спомеиатия по-горе (стр. 24
бел. 2) късеиъ нсгорикъ на църквата Накифоръ Калистъ, п. т. col. 265, сар.
13. У него името Суки е предадено въ друга нзвратеиа форма — Sofcoxig.
26
Петъръ Мутафчневъ
православието. Границата между двет-b вЪроизпов’Ьдания, сле-
дователно, б-Ь въ общи черти тая между двет-Ь балкански
провинции. Но при все че тая граница пресичаше цЪлия Бал-
кански полуостровъ, отъ Дунава до Егея, Суки се явявалн
въ съзнанието иа тогавашния свЪтъ като м^сто, гдето Изто-
кътъ свършвалъ и започвалъ Западътъ.
Горното известие на Сократа е важно за насъ и въ
друго отношение. Отъ него става явно, че името Succi, SoOxeiq
е било, собствено, име не на прохода, както до сега обикно-
веино се е мислило,1) а на планината — тЬ 5ро$ (днешната Западна
Ср-Ьдна гора), въ която той лежалъ. Сжщото се вижда и отъ
гореприведения разказъ на Филосторгия, който погр’Ьшно
отъждествявалъ Суки съ ЮлийскитЬ Алии.2 3) Поради това са-
миятъ проходъ се явява въ римскит’1; текстове съ наименува-
нието „клисура на Суки* — claustra Succorum, или „проходъ
презъ Суки* — aditus per Succos.’i
Четири десетол’Ьтия следъ несполучливия опить въ Сер-
дика, билъ свиканъ другъ съборъ съ Аквилея, тоя пжть съ
цель — да се очисти отъ арианството балканския западъ,
гдето негови привърженици били двамата епископи — Пала-
дий на Сингидунумъ и Секундиянъ на Рациария. Между акто-
ветЬ на тоя съборъ е запазено и едно послание, въ което
аквилейскит-Ь отци изразявали благодарностьта си къмъ импе-
ратора Теодосий 1 за покровителството, оказано отъ него на
православието. Въ това послание между другото се казва —
„надъ цЪлото пространство и земи отъ клисурит-Ь на Суки
чакъ до Океана остава една и неопетнена общность на в-Ь-
рующитф,"4). Суки значи и въ тоя случай се явявало като си-
') J i re с ek, Hcerstrasse 33; Истор1я Болгаръ, Одесса 1878, стр. 251;
Archaol. Fragm. ails Buigarien (Arcli.-epigr. Mitteii. aus Oesterr-Ungarn, X
(1886) p. 89. Княж. Българня 117.
3) Ц. с. стр. 50 13 . . . at “Akneic, at ха Zouxeip xakcopsvai xal at Too-
Xtai etc. Патр. Фотий, чиито географски знания въ случая сж били по-
отчетливи, поправя филосторгия. Той пишс : at pev loukta: xa; ГаШор
xal ’Ixaktag Ciopt^ouai xibv Ikkuptuv- at 51 Zoiixecp pexago x% Aaxtap etalv xal
Hptpojv.
’) Am. МагсеП. XXVI, 7, 12; Clark. 407. 12.
4) Въ това послание, публнкувано иърпоначалио отъ Яковъ Сирмонлъ
н преиздадено по-сетне отъ М 1 g п е. Patrol, lat. t., 16, col 987 sq. интересу-
ващето ин м-bcTO е извратено. Таыъ четемъ: per omnes autem tractus atque
regiones et vicorum claustra usque ad Oceanian etc. (col. 988 В) Следъ
Стариятъ друмъ презъ „Траяиова врата"
27
ионимъ на границата, която тукъ, въ полуострова, д’ЬлЪла двегЬ
части иа разединения въ вЪроизповЪдно отношение римско-
християнски свГтъ. Интересно е въ случая и друго обстоя-
телство. По време на Аквилейския съборъ арианството б-Ь из-
мЪстено отъ църквитЪ на ц-Ьла Мизия и Малка Скития. И
при все това не Хемусъ, а Суки сж били считани за пред'Ьлъ,
до който се е ширило господството иа дветЪ различии вЬро-
изповГдания.
Широката известность на Суки въ римската епоха се дъл-
жала, а между другото н на голЪмото стратегическо значение,
което тогава отдавали на тукашния проходъ. Считало се, че
той билъ най-важното м-Ьсто по продължение на ц-Ьлия пжть
отъ Б-Ьлградъ за Цариградъ и че само съ владението на кли-
сурата, заключена между дветФ> станции Soneium и Pons
Ucasi, съобщението между Тракия и Илирикъ могло да бжде
сигурно. Ясно е изразено това схващане у Амиянъ Марце-
лина, чието известие, за Суки по-горе приведохме. „Не ед-
нажъ, добавя тоя авторъ, затварянето на достжпа (презъ тая
клисура) е било достатъчно, за да се отблъсне настжпле-
нието на велики пълководци и на ц-Ьли народи".1)
Историята на тая епоха наистина показва, че тия думи
на римския историкъ не сж изразявали само неговото лично
разбиране. Въ 350 г. когато Константъ, синъ на Константина
Великий, става жертва на заговоръ и войскитЪ въ Галия про-
възгласили за императоръ началника на преторианската гвар-
дия Магненций,—другъ единъ отъ генералигЬ на убитая вен-
ценосецъ, магистрътъ на п-Ьхотата Ветранионъ, поискалъ да се
възползува отъ настжпилия смутъ и отъ своя страна сжщо
се провъзгласилъ за императоръ. Отъ Магненция, узурпаторъ
като него, Ветранионъ считалъ, че нЪма защо да се бои. Опас-
ность и за двамата, обаче, представялъ източниятъ императоръ
Констанций, последенъ отъ синоветЬ на Константина Великий
и едничъкъ законенъ претендентъ на цГлокупното римско
държавно наследство. Поради това, за да осигури успеха на
Снрыоида Petrus de Магса въ De Concordia Regni ас Sacerdotii, no указа-
нието на Henr. Vaiesfus, поправя четенето vi corum, което тукъ нЬма ии-
какъвъ смисълъ, съ правилното Sue corum. Гл. Valesii annotationes ad
Socr. hist, eccies., Patroi. gr. t. 67, col. 246.
•) Amm. Marcell. XXI. 10. 3. Clark 232, 3: aditibusque aliquotiens
clausis, magnorum ducum populorumque reppulere conatus.
28
Петъръ Мутафчиевъ
предприятието си, Ветранионъ тр-Ьбвало да попрЬчи на Констан-
ция да нахлуе съ войскитЬ си отъ Тракия въ Илирикъ. Най-
простото средство въ това отношение се явявало заемането
и будната охрана иа Суки. И действително, това било една
отъ първитЬ мЬрки, взети отъ бунтовника. Изглежда дори,
че Ветранионъ побързалъ да си осигури владението на про-
хода още преди да вдигне знамето на бунта.1)
Едно десетолЬтие по-късио събитията тукъ се понта-
рятъ. Преодолеть противницитЬ си, Констанций вече билъ
владетель надъ цЬлия римски свЬтъ, когато въ .360 г. легио-
нитЬ въ Галия провъзгласили за императоръ братовчеда му
Юлияна. За да предупреди Констанция, борбата съ когото
била неизбежна, Юлиянъ съ бързо движение потеглилъ къмъ
изтокъ, завладЬлъ Сирмиумъ и се установилъ въ Нишъ, гдето
трЬбвало да дочака да бждатъ събрани всичкитЬ му войски.
Тукъ той тр-Ьбвало да помисли да осигури по нататъшното
си настжплеиие къмъ Тракия. И първата мЬрка, къмъ конто
прибЬгналъ, била заемането на Суки,2) като възложилъ за-
щитата на прохода на вЬрния си военачалникъ Невита.3) Не-
очакваната смърть на Констанция въ Киликня, презъ есеиьта
361 г., спасила империята отъ новата кървава междуособица:
Юлиянъ останалъ едничъкъ законенъ наследникъ на увдовЬ-
лия римскн престолъ. Следъ като получилъ вестьта за края
на своя противникъ, той, разказва Амиянъ Марцелинъ, вдиг-
налъ войскитЬ си, миналъ презъ „стръмнинитЬ на Суки"4 s) и
презъ Пловдивъ стигналъ въ Царнградъ.
Не изтекли петь години следъ това и империята била
изправена предъ нова междуособица. На източно-римския пре-
столъ едва що се билъ издигналъ Валентъ. Единъ отъ род-
нинитЬ на Юлияна, нЬкогашниятъ пълководецъ Прокопий,
успЬлъ тогава да завладЬе съ превратъ Царнградъ, следъ
което спечелилъ на страната си и гарнизонитЬ въ Тракия.
Валентъ се намиралъ на изтокъ, гдето ржководЬлъ войната
срещу перситЬ. Имало опасность, че следъ Тракия Прокопий
) Pli I i os t orgl us. ц. съч. 50. i8: (at Zoiixsi;) xal xaxaXap.lv
iwyfifisvoj; Ouexpavicov xtJv ftndvoiav x?Jg fenavaaxacawg irapiax® KwvGxavxitp.
3j A mm. МагсеП. XXI. 13. 6; Ci ark 241. 7: luiianum Itaiiam et
Hlyricum cursu ceieri praetergressum, ciaustra interim occupasse Succorum etc.
s) Id. XXL 10. 2; 10. 5; Clark 231. 12 и 232. li.
*) Id. XXII. 2. 2, p. 252. 16: emensa decliuitate Succorum.
Стариягь друмъ презъ .Траянова врата"
29
ще стане господарь на положение™ и въ Илирикъ, гдето не-
гови емисари вече се били пръсиали, за да агитиратъ срЬдъ
войницитЬ. Ц-Ьлото предприятие на Прокопия обаче пропад-
нало поради съобразителностьта и бързината на началника
на илирскитЬ войски Equitus, който останалъ вЬренъ на Ва-
лента. По иегова заповедь, четемъ все у Амиянъ Марцелина,
емисаритЬ на Прокопия били арестуваии, а — за да осуети
всЬко разпространение на движението къмъ западъ — Equitus
заповЬдалъ да бждатъ заети и затворени проходить между
Тракия и Илирикъ, на първо мЬсто най-важниятъ отъ тЬхъ
— презъ Succi.1) Отъ това мЬсто у римския историкъ научава-
ме, че — освенъ презъ Суки — съобщението между балканский
изтокъ и западъ било възможно по още два други прохода:
единиятъ — Аконтисма върху via Egnatia, западно отъ устието
на Места, тамъ гдето разклоненията на РодопитЬ достигать
брЬговетЬ на БЬло море, и другиятъ — презъ тЬснината на ду-
навската ЖелЬзна врата, къмъ Мизия.
За сетенъ пжть презъ старата римска епоха изстжпва
военного значение на нашия проходъ по време на страшного
готско нашествие въ балканскитЬ земи презъ 376—378 г.
Когато следъ битката при Маркиянополъ готитЬ, вече
господари на незащитенитЬ полета въ Мизия и Малка Скития,
се втурнали въ Тракия, римскиятъ военачалникъ Фригеридъ,
— който съ войски отъ Панония и ЗадалпийскитЬ земи билъ
изпратенъ отъ западния императоръ Грацияна въ помощь на
застрашената отъ варваригЬ източна половина на империята, —
тр-Ьбвало да се грижи, щото тЬ да не проникнатъ и въ Или-
рикъ. Поради това той отъ Бероя (дн. Стара Загора) отстж-
пилъ съ войскитЬ си къмъ западъ и почналъ усилено да укре-
пява тЬснината на Суки2). При все че ц-Ьла източна Мизин
била наводнена тогава отъ готитЬ, очевидно е, че главно тоя
проходъ билъ считанъ за м-Ьсто, презъ което отъ Тракия тЬ
могли масово да нахлуятъ въ северо-западнитЬ земи на
полуострова.
*) A mm. Marcell. XXVI. 7. 12, р. 407. 12: per Succos notisslmum.
’) A mm. Marcell. XXXI. 7.3; 9.1-2; 10.21, p. p. 572.13,578.3,584.5:
... munireque properantl Succorum angustias. ne dlscursatores hostes et leues.
tamquam exaestuare suetl torrentes, per septentrionales prouinclas fusius uaga-
rentur.
30
Петъръ Мутафчиепъ
2. Проходътъ презъ срЪднитЪ вЪкове
Епоха на варварских!; нашествия презъ V н VI в. — Фортификацнонна
верность на Юстннияна въ балканскнтЪ земи. — Въпросътъ за произхода
на „Траяиова врата" и на укрепленията при нея. — Проходътъ презъ VII—
VIII в. •— BaoO.ixrj xXstotg. — Стариятъ друмъ презъ епохата на първото
бълг. царство. — Маджарскн известия за Траянова врата. — BouXyapixi;
xXetoig. — Кръстоносцнт'Ь по старая друмъ презъ Сукя въ XI—XII в. —
Пернодъ на второто българско царство.
Презъ началната византийска епоха сведенията ни за вж-
трешното положение на балканскитФ провинции сж необикно-
вено оскждни. Въ продължение почти на цЪли два вЪка, пе-
тиятъ и шестиятъ, тукашнит’Ь земи сж подложени на страшни
нашествия и разорения, — откачало отъ готи и хуни, а следъ
това отъ прабългарн, славяни и авари. Предъ неудържимия
напоръ на варваритЪ източната империя се видела безсилна,
както безпомощно се оказало и римското военно изкуство.
Погребена била въ развалини и славата на много градове и
крепости, конто се считали за непревзимаеми. При гол-Ьмото
хунско нашествие въ 443 г. били разрушени всички укрепени
мЬста низъ долината на Морава и го.тЬма часть отъ тия въ
Мизия. Следъ това пълчищата на Атила се изсипали въ Тракия,
като стигнали чакъ до околноститТ на Цариградъ. Изрични
известия, че тф минали презъ нашия проходъ, ние, наистнна,
нЬмаме, но знае се че следъ като Нишъ билъ превърнатъ въ
съсипни, сжщата участь сполетФла Пловдивъ и редица други
градове по продължение на стария друмъ къмъ изтокъ1). Ht-
колко години по-късно по него и, следователно, презъ Succi
се запжтило посолството, изнратено отъ Теодосия II да проси
миръ отъ страшния хунски повелитель. Участникъ въ това по-
солство билъ и източно-римскиятъ историкъ Прискъ. Въ единъ
отъ запазенитЪ фрагменти на неговата „История” се разказва
че посланицитФ, — конто отъ Царнградъ навфрно минали
презъ Пловдивъ, — спрфли въ Сердика, отъ която достигнали
разорения и безлюденъ Нишъ2).
Съ шестия вЪкъ, който вид-Ь възраждането на източно-
римската държавна мощь и опитътъ да бжде възстановена
ц'Ьлостьта на старата империя, за Балканския полуостровъ на-
стжпиха оше по-тежки времена. Заета съ дълги войни въ
’) Theo ph., ed de Boor 102.19 сл.
) P r 1 s c i tragmenta, ed. DI n d о r f, Hist. gr. min. I. 291.9.
Старнятъ друмъ презъ „Траянова врата"
31
Италия и по азиятскитЕ си граници, империята не разпола-
гала съ достатъчно военни сили, за да защити владенията си
южно отъ Дунава. Поради това варварит-fe се разхождали
почти безнаказано по т±хъ и, както изглежда, въ столицата
вече не били въ състояние да държатъ см±тка за събитията,
конто тукъ се разигравали. Поради това и сведенията за гЬхъ
въ паметницит-Ь на тогавашната историография сж рЪдки и по
съдържание крайне оскждни.
Но, пръеналъ военнитЕ сили на държавата въ завоева-
телни експедиции низъ далечни земи и, по тая причина, ли-
шенъ отъ възможностьта съ оржжие да възпре и обуздав
варваритЕ, конто нахлуваха въ балканскитЬ провинции, Юсти-
ниянъ потърсилъ други средства, за да ограничи тЕхнитЕ
вилнежи. ПримЕръ за това 6Е му далъ единъ отъ неговитЕ
предшественици, Анастасий, — съ постройката на голЪмата
стена при Силиврия, отъ Мраморно море до Черно. Сега по
заповЕдь на Юстинияна били възстановени или възобновени
укрепленията на десетки стари градове, издигнати били много
други малки и голыми твърдини. Един отъ тЕхъ били пред-
назначени да служатъ за убежище на околнитЕ жители
други пъкъ затваряли пжтищата, по конто — презъ планин-
скитъ проходи или морскитЕ провлаци — варваритЕ отъ
северъ могли да нахлуватъ въ богатитЕ области иа балкан-
ский югъ. Строени били въ такива мЕста не само отдЕлни
крепости, но и високи преградни стени, дълги много кило-
метри. Една такава стена била издигната напр. прн входа на
Галиполския полуостровъ1), втора преграждала Коринтския
провлакъ2). Източниятъ Хемусъ, презъ който варваритЕ отъ
долиодунавскитЕ земи обикновено се явявали въ полетата на
Тракия, сжщо не билъ осгавенъ безъ подобии защитни съорж-
жения. Наверно отъ Юстинияново време е голЕмата стена,
чиито следи, отъ черноморский брЕгъ при Гьозекенъ, презъ
хълмове и долини и сега могатъ да се проследить на западъ
къмъ гориститЕ разклонения на планината. Дири на други
две подобии стени се виждатъ по високото плато около днеш-
нитЕ села Гулица и Еркечъ въ сжщата область. Всички тЕ
*) Procop.. De aedil.. cd. Нашу, р. 141.15 сл.
’) II. т. р. 112.4С.1.
32
Петъръ Мутафчиевъ
сж били засилени съ крепостни кули, а при мЬстата, гдето
пресичали пжтища, въ т4хъ имало отворени врати1).
Ако въ тъй отдалечени м4ста низъ Полуострова сж били
издигнати тогава толкова много и скжпи защитни съоржже-
ния, мжчно е да се предположи, че клисурата на Суки е била
оставена безъ внимание. Гол4миятъ друмъ презъ нея далечъ
не билъ загубилъ по онова време своето минало значение. Той и
сега си оставалъ най-кжсата и най-гол4ма съобщителна линия
между балканский северозападъ и Тракия. А дългата Юсти-
ниянова война за завоеванието на Италия и нуждата отъ
постоянна връзка съ войскитЬ, действуващи тамъ, е налагала
да се поддържа по-вече отъ вс4кога сигурностьта на тоя
пжть и на движението по него. Наистина, земит4 на северо-
западъ отъ БЪлградъ, презъ конто тоя пжть продължавалъ,
за да достигне границит4 на Италия, много рано б4ха загу-
бени за империята. Тамъ Ср4мската область, Панония и Норикъ
отдавна б4ха свърталища на необуздани племена, съ конто
источниятъ Римъ 64 въ постоянна, явна или скрита война.
Но тъкмо поради това бързото и лесно съобщение съ съсед-
нит4 т4мъ провинции, конто империята се стрем4ше да за-
пази, 64 за нея отъ особена важность. Отъ друга страна, ако
връзката съ Италия презъ земит4 задъ Сава 64 прекжсната,
за Византия все още оставаха разклоненията на стария друмъ
отъ София или Нишъ къмъ пристанищата на Далмация, от-
гдето никаква пр4чка не можеше да възпре достжпа до бр4-
говет4 на АпеНинския полуостровъ. А отъ Цариградъ и
Тракия до тия ср4дищни балкански центрове можеше да се
стигне тогава само презъ т4снинит4 на Succi. Недопустимо
е т4 да сж били оставени незащитени тъкмо сега, когато
империята не скжп4ла жертви, за да направи непроходими
всички м4ста и прел4зи, презъ конто варварит4 могли да
проникнатъ въ вжтрешнит4 балкански провинции.
Въпр4ки това, презъ течение ие само на ц4лото Юсти-
нияново царуване, но и на една дълга епоха следъ него, за
нашия проходъ липсватъ вс4какви известия. За тъмния пе-
риодъ на VII и VIII в. това мълчание може да се дължи изобщо
*) Гл. подробно за това у К. Шкорпилъ. Стратегически постройки
въ Черноморската область на Балканский полуостровъ. Byzantinoslavica И
(1930) стр. 205 сл. Авторътъ безъ лостатъчно основание прнпнсва тия по-
стройки на рнмляннт'К
Стариятъ друмъ презъ „Траянова врата"
33
на оск ж дицата отъ литературни паметници, но за Юстинияно-
вото време подобно обяснение би било неоснователно, Отъ
историка Прокопий, съвременникъ на Юстинияиа, е дошло до
насъ цФло съчинение, посветено на строителиата дейность на
тоя императоръ. И ако въ това съчинение, гдето сж изброени
стотици възобновени или новопостроени крепости, името на
Succi не е споменато, тая липса, възъ основа на всичко горе-
казано, може да бжде обяснена само съ едно — че презъ
даденото време това име вече ще да е изчезнало и е било
заменено съ ново, което ние днесъ не знаемъ, както неотъж-
дествени си оставатъ и много други имена на мфста, селища
или крепости, който срещаме въ текстовert на VI в. ’)
-X
Въ връзка съ всичко това може би не ще е съвсемъ смЪло
да се постави даже въпросътъ —• дали укрепленията на пжтя
презъ античнитЬ Суки не сж се явили за пръвъ пжть именно
въ Юстинияново време. Въ полза на подобно предположение
може въ вс±ки случай да се приведе споменатото по-горе
обстоятелство, че постройки тъкмо отъ такова естество и въ
подобии м-Ьста сж били издигани т о г а в а тъй много, както въ
никое друго време. А отъ друга страна липсватъ прим'Ьри
за това, че въ нашитф земи римлянигЬ сж строили съоржже-
ния отъ тоя родъ. Че старата Порта и укрепленията около
нея не ще да сж д'Ьло на Траяновата строителна дейность, върху
това едва ли може да има споръ. По времето на тоя импера-
торъ, та и цФлъ вЪкъ следъ него, римското владичество въ
Балканский полуостровъ 6Ь достигнало своя разцвФтъ. Тогава
б-fe завоювана заддунавска Дакия, а на северо-изтокъ римската
държавна граница обхвана и цЪла Добруджа, до дунавската
делта. Своята „сфера на влияние" империята тогава разпрострЬ
дори отвждъ голЪмата р!,ка, въ днешно източно Влашко,
южна Молдова и часть отъ Басарабия Трудно би било да
*) Доколкото ни е известно, опить да се обясни етимологията на
името Succi до сега не е правенъ. То може бн е тракийско.. Въ такъвъ
случай естествеиа се явява забравата му презъ периода, когато, порадн
честить варварски нападения, старого тракийско население въ тукаш-
нит*Ь земн вече е бнло съвсемъ разредено. — Тракийскиятъ произходъ на
името Succi се приема н отъ Tomaschek, Die alien Tliraker П.2, p. 8ГГ
който прнвежда като паралели тракийскит'Ь Zina-Mfa, Zcoxi STua,
Списание иа Бтлг. акаления иа иауяитЪ. Ки. LV. 3
34
Петъръ Мутафчиевъ
се предположи, че презъ тоя периодъ, когато Римъ се е нами-
ралъ въ наступление по ц-Ьлото пространство на долния Ду-
навъ и предъ него тукъ вече не е имало никакви сериозни
неприятели, той е могълъ да се бои за сждбата на своит^
южни балкански провинции и да полага грижи за т-Ьхната
бждеща защита.
Но противъ предположеннето, че старата Врата съ ц-Ьлата
система укрепления около й произхожда отъ византийската
епоха, могатъ да се изтъкнатъ н-Ькои основателни съображе-
ния. Както Вратата е представена въ една рисунка у Marsigli
(гл. тукъ обр. 3) и както съобщаватъ почти всички, конто нЬкога
минавали презъ нея, строена била тя въ долната си часть отъ
грубо издЬлани каменни блокове, а надъ т1>хъ съ едри тухли,
наслагани между дебели легла хоросанъ. Познато е, че тъй сж
били градени римскит-Ь крепостни постройки, напр. Аврелияно-
вата стена около Римъ. Въ Византия презъ Юстинияново
време, пъкъ и по-късно, тоя скжпъ начинъ на градежъ е билъ
избЬгванъ, особено при крепостни постройки. Византийцит-Ь
го употрЬбявали въ рЬдки случаи, при по-богати сгради —
църкви, дворци и т. н. Иначе тукъ обикновено прилагали гра-
дежа съ см-Ьняващи се пояси отъ недЬлани камъни, като между
всТ>ки два каменни пояса били наслагани по нЪколко реда
тухли. Тъй е било строено, както вече казахме градището
.Маркова механа", източно отъ Вратата, което е сигурно отъ
византийско време. Въ полза на предположеннето, че т-Ьснината
на Суки презъ римската епоха не ще е била оставена безъ за-
щитни съоржжения, могатъ до известна степень да бждатъ
изтълкувани и приведенит Ь по-горе съобщения на Амияна Мар-
целинъ и на другитТ антични автори. Ако при всЬко по-гол-Ьмо
събитие, което тогава застрашавало да смути гражданский миръ
въ Балканский полуостровъ, тукъ бързали да завзематъ Succi
и по тоя начинъ да прекжснатъ съобщенията между Илирикъ
и Тракия, това мжчно би могло да б уде обяснено съ допу-
щането, че на знаменитата клисура се е разчитало само по-
ради нейното естествено положение, и че не е било напра-
вено нищо, за да се усили това. което тукъ самата природа
била създала. Не само в-Ьроятно е, но е и необходимо да се
предположи, че на. тона мЬсто сж бнли издигнати изкуствени
съоржжения, най-малко поне — за пребиваване иа войскитЬ,
конто при едни или други случаи сж били изпращани да го
Стариятъ друмъ презъ .Траянова врата" 35
наблюдаватъ или бранятъ. Двет4 римски станции, конто сж
обслужвали обикновеното движение презъ прохода, не сж били
достагъчни, за да задоволятъ подобна нужда. Но споменатиятъ
случай съ Фригерида, който презъ време на гол кмото готско
нашествие въ 376 г., по думитЬ на Ам. Марцелина се оттег-
лилъ тукъ и се заелъ съ укрепяването на клисурата, показва
отъ друга страна, че тогава, въ края на древностьта, нейнигЬ
укрепления не сж били такива, каквито ги познаваме отъ опи-
сания на по-новото време. Въ тоя смисълъ може би сж прави
ученит-fe, конто предполагатъ, че укрепленията на Succi водятъ
началото си отъ римската епоха, но сж били подновявани презъ
ср^днов-Ьковието.1) Но и това мнение не може да се приеме безъ
една уговорка: ако проходътъ Succi още презъ римската
епоха е билъ укрепенъ, укрепленията тукъ не ще да сж се
явили по-рано отъ времето, когато надъ балканскит-Ь владЬ-
ния на империята вис-Ьше опасностьта отъ варварски наше-
ствия. А това време настжпва едва отъ втората четвърть на
III в., когато на Дунава се явяватъ готитЬ. То съвпада съ
епохата, въ която и вжтрешниятъ животъ на държавата 6Ь
изложенъ на тежки трусове поради честит-Ь военни бунтове
и непрестанната смЪна на лицата, издигани на императорския
престолъ.
Името на Траяна ще да е било дадено иа голЬмата
Порта, наверно, възъ основа на повЪрията срЬдъ южнитЬ сла-
вяни за тоя прочутъ римски царь2). У тЬхъ това име се е пре-
нърнало въ легенда много рано, може би, както Дриновъ
предполагаше, още преди преселението имъ отсамъ Дунава.
Твърде вероятно е, поради това, че названието „Траянова
врата” нашиятъ народъ е далъ на импозантната постройка
още при настаняването си въ тукашнит-Ь земи. Чужден-
цит1. европейци наверно ще сж чули това название при
пжтуванията си тукъ презъ ранната епоха на турского гос-
подство и тъй сж го предали на по-новата литературна тра-
диция. До колкото ни е известно, за пръвъ пжть се явява то
у маджарския историкъ Бонфиний (f 1503) въ разказа му за
]) Лтебек, Heerstr. 32.
2) За нанменуванията „Троянъ друмъ'. .Троянски пжть" и т. к., да-
вани отъ народа нн на римскитЪ и изобщо на старнтЪ пжтнща, гл. Лгебек.
Arcliaol. Fragm. aus Bulgarien, Arcliaol.-epigr. Mittel. aus Oesterr.-Ungarn
X (1866) p. 87, 97.
36
Петъръ Мутафчиевъ
похода на маджарския краль Владислава, който въ 1443 г
стигналъ съ войскитЬ си до тия мТста.') Следъ това то ми-
нало въ издаденит-Ь на Западъ географски карти на европей-
ска Турция2) и тъй ставало известно на все по-широки крж-
гове отъ образования св-Ьтъ. Нуждно е да се подчертае, обаче
— и ние по-нататъкъ ще се спремъ по-подробно върху това, —-
че на мнозина отъ европейскитЬ пжтешественици, конто въ
снова време виждали знаменитата Порта, тая легенда не е
била позната, а други, до конто стигнала по литературенъ
пжть, не сж се отнасяли къмъ нея съ особено доверие. На-
край забравена е била тя и отъ народа ни, у когото презъ
епохата на робството образътъ на Кралн Марка постепенно
затъмнилъ споменитЬ почти за всички голТми дейци изъ мина-
лото на нашит!, земи.
*
Значението на пжтя презъ Суки за Сердика и Сингиду-
нумъ още повече се е издигнало следъ времето на Юстинияна,
въ втората половина на VI в„ когато върху историческата
сцена на европейский юго-изтокъ изстжпватъ аваритК Tix-
нигЬ главни станове сж били въ равнината около средняя
Дунавъ. Порадн това, отъ всичкн византийски балкански про-
винции, най-непоср-Ьдстнена е била опасностьта отъ т-Ьхъ за
Илирикъ. Презъ Суки, Сердика и Нишъ сж се движили то-
гава източно-римскитЪ армии, пращанн да пазятъ отъ аваритЪ
покрайнинит-Ь около Морава, Дунава и Сава и да засилватъ
тамошнит'Ь гарнизони. Това е билъ и пжтя, по който презъ
снова време сж се нижели и честит-fe посолства, конто тр±б-
ваше да уреждатъ нестихващит-Ь разпри между дветЬ страни.
Че тая гол-Ьма съобщителна линия, чийто най-важенъ въ военно-
стратегическо отношение пунктъ сж били превалит! презъ
Суки, тогава не е била занемарена и че укрепленията въ ту-
*) А. В о п f i n 1 u s, Wisteria Pannenlca, sive Hungaricarum rerum deca-
des IV. Coloniae 1690 p. 323: A Sophia in Macedonian! Thraciamve iter faci-
entibus. duplex ad superandum Hemum patet exitus. alter iabore Romano, et
a Trajano (ut multi perhibent) (actus est: ubi quadrate adhuc lapide maxima
porta spectatur, quae ad arbitrium aditum inhibebat dabatque.
3) Ср напр. картит'1. на Fr de Wirr огъ 1688 г., следъ това на
Vale, Letter, Hematin отъ i8 в. На нЬкои отъ тня карти .Porta Trajana"
е изобразена н графически.
Стариятъ друмъ презъ „Траяновя врата"
37
кашната тЬснина сж били поддържани, би могло да се сжди
и отъ другъ фактъ. Презъ дадената епоха, конто обхваща по-
следната четвърть на VI и първитЬ три десетол-Ьтия отъ VII в..
аваригЬ на н-Ьколко пжти спохождатъ балканский земи, при
което достигать Тракия. Но, както много право 6Ь забелязалъ
н-Ькога Иречекъ1), въ походитЬ си на югъ аварит-fe винаги из-
б-Ьгвали пжтя отъ Нишъ презъ София къмъ равнината на Ма-
рина, предпочитайки отъ Моравско или презъ Дунава да се
прехвърлятъ въ Мизия и отъ тамъ презъ източна Стара пла-
нина да се добератъ до Тракия. Подобии обходи т-b пред-
приемали, наверно, не само защото дунавската равнина да-
вала по-гол’Ьми удобства за движением и снабдяването на
коннитЬ имъ пълчиша, но и защото, като степенъ народъ, тЬ не
сж били въ състояние да се справятъ съ крепостит-Ь и защи-
тенитЬ т-Ьснини по гол-Ьмия римски пжть, между който най-
важната и най-добре укрепена е била т-Ьснината на Sued.
Когато презъ първата половина на VII в. славянит-b окон-
чателно се настаняватъ въ Полуострова, а н-Ьколко десетолЪ-
тия следъ това въ неговитЬ севере източни окрайнини се съз-
дава българската държава, за политическитЬ му и културни
еждбини се отваря нова епоха. Ц-Ьла Мизия излиза изъ съ-
става на византийскит-Ь държавни територии. Фактически за-
губеиа за империята бива и ц-Ьла Македония, гдето настане-
нитЬ славяни заживЬватъ съвсемъ независимо. Но, между зе-
мигЬ на македонскитЬ славянски княжества (тъй наричанигЬ
отъ тогавашнитТ византийци „Славинии") и тия на новоос-
нованата задъ Балкана българска държава, се е простирала
една зона въ конто властьта на импереията, макаръ изло-
жена на колебания, уснЪва да се запази въ продължение на
по-вече отъ единъ в-Ькъ. Отъ Пловдивското поле къмъ западъ
тая зона обхващала днешната Софийска область и презъ до-
лината на Морава наверно се е простирала чакъ до брЬговетЬ
на Дунава. За опора на визаитийската държавность тукъ сж
служили многобройнигЬ малки и гол-Ьми крепости, на първо
м-Ьсто Пловдивъ, Сердика и Нишъ, наредени по гол-Ьмия рим-
ски друмъ. Тоя последниять сега останалъ не само най-важ-
ната, но и въ букваленъ смисълъ едничката съобщителна ар-
терия между столицата на империята и ср-ЬдищнитЬ и западни
i) Gesch. der Serben, I. 85.
38
Петъръ Мутафчневъ
области на полуострова. На удобствата, конто той представялъ
за бързото движение на войски е длъжала наверно империята
това, гдето успела да задържи подъ властьта си околнитЬ земи.
Но тъкмо поради това, запазването на тоя пжть и на важнитЬ
пунктове по него се явявало и като една отъ най-голЬмитЬ за-
дачи на византийската балканска политика по снова време. Не
току-тъй въ началото на IX в. въ укрепената Сердика е квар-
тирувалъ шесть-хиляденъ византийски гарнизонъ,1) Чрезъ вла-
дението на голЬмия друмъ империята поддържала влияиието
си надъ земитЬ отъ дветЬ му страни и се стремЬла да раз-
шири това свое влияние и власть надъ все по-широки по-
крайнини. Чрезъ двустраненъ натискъ, — отъ една страна по
тая вжтрешна линия, а отъ друга откъмъ южнитЬ и юго-
западни морски крайбрЬжия на Полуострова — тя се нада-
вала да сломи съпротивата и наложи пълното си господство
надъ многобройното, но неорганизирано и политически раз-
единено балканско славянство.
При тъй нарастналата важность на нашия друмъ, стариятъ
проходъ презъ Succi добилъ още по-голЬмо значение. Той вече
станалъ истински «Царски проходъ", BaaiXixi; xXetaij, както — на
вЬрно презъ тая епоха — византийцитЬ сж го нарекли. Споме-
нътъ за това име живЬе въ названията „Василина", „Василици",
както и до сега се нарича планинскиягъ дЬлъюжно отъ Тра-
янова врата и колибитЬ, пръснати низъ него. Отъ възмож-
ностьта империята да запази тоя проходъ е зависала и полити-
ческата сждба на земит’Ь западне отъ него — Софийско и
Моравско.
*
Но отъ края на VIII и началото на IX в. съотношението
на силитЬ тукъ коренно се промЬня. Отъ Кардама и особено
отъ Крума започва буйното разширение на българската дър-
жава къмъ западъ и югозападъ. НЬколкократнитЬ появявания
на българитЬ въ тия мЬста свършватъ въ 809 г. съ това, че
Сердика била превзета отъ гЬхъ и стенитЬ й срутени. Това съ-
битие било почувствувано въ Цариградъ като тежъкъ ударъ;
неговит'Ь последици трЬбвало да бждатъ навреме и на всЬка
цена предупредени. По тая причина още презъ сжщата го-
0 Т h е о р h. 485. 6.
Стариятъ друмъ презъ .Траянова врата’
39
дина императорътъ Никифоръ съ голЬма армия се явява
предъ тоя градъ, решенъ да възстанови неговитЪ укрепления и
да му възвърне значението като преграда за българското на-
ступление къмъ долинит-Ь на Струма, Вардаръ и Морава.
Известно е, че недоволството, което Никифоръ I съ вут-
решната си политика 6Ь успЪлъ да създаде срещу си, обрече
на неуспЬхъ това негово предприятие. СтенитЪ на Сердика
останали невъзобновени.1) Събраната предъ града византийска
армия потегля назадъ и отъ тоя моментъ, презъ течение на
ц-Ьли 175 години, тЬснината на Суки не вижда византискитЬ
императорски знамена. Презъ цЪлия тоя дълъгъ периодъ по-
голЬмата часть отъ северна Тракия заедно съ цЪло Софийско
и Моравско оставатъ въ пред’Ьлит’Ь на разширената българ-
ска държава, а заедно съ тия земи — и съответната часть
на стария друмъ, отъ БЬлградъ до покрайнината около из-
точнитЬ Родопи. За сношенията й съ Запада на Византия вече
оставали свободни само морскитЬ путища, презъ Егея и Ад-
риатика. Стариятъ друмъ още по-вече загубва своето минало
значение следъ като маджаритЬ завзематъ срЬдно-дунавската
низина: континенталнитЬ съобщения между юго-източна Европа
и латино-германския западъ биватъ тогава съвсемъ прекУС-
нати. И все пакъ, по времето на Бориса, Симеона, а отчасть
и това на Петра, когато стопанското развитие на българ-
скитЬ земи достига своя разцвЬтъ, нашиятъ друмъ си оста-
валъ главната търгов£ка артерия между ср'ЬдищнитЬ и се-
верозападнитЬ области на Полуострова, отъ една страна, и
византийския юго-изтокъ, отъ друга. АрабскитЬ писатели отъ
тая епоха, като говорятъ за българската държава, бележатъ,
че тя обхващала пространство десеть дни путь на ширъ и
тридесеть на дължнна. Наверно „дължината" на тогавашната
българска територия е била мЬрена по тоя путь.
Но, докато презъ царуването на Бориса и Симеона cpt-
дищнитЬ земи на тогавашна България се радвали на миръ и
животътъ тукъ текълъ необезпокояванъ отъ външни нашест-
вия, не тъй остава положението и по времето на Петра.
Маджарит'Ь, конто бЬха се превърнали въ страшенъ бичъ за
земитЬ и народитЬ въ централна и западна Европа, дълго
време не смЬеха да безпокоятъ земитЬ на българското цар-
*) Т h е о р h. 485 14 сл.
40
Петъръ Мутафчневъ
ство. Урокътъ, полученъ отъ тйхъ въ 896 г., когато тЬ, като
византийски съюзници, бйха подложили на опустошение северо-
източнит-Ь български земи, е билъ тъй поучителенъ, че дълго
време ги предпазвалъ отъ изкушението за нови подвизи на
югъ. Смъртьта на Симеона, обаче, ги освобождавала отъ
единъ съседъ, чието име е било свързано у тйхъ съ тъй стра-
шенъ споменъ. И, наверно, наскоро следъ възшествието на
Петра т4> се явяватъ въ Българня.
Ние днесъ не разполагаме съ никакви известия относно
това, какъвъ е билъ разм’Ьрътъ на тйхнитй нападения надъ
българскитй земи. Но поради несъмнения и бързъ упадъкъ на
тогавашна България може да се предполага, че — въ една
или друга степень, — отъ тЬхъ сж били засйгнати всички
области на царството, докато иай-сетне на сжщата участь
подлагатъ тй и византийскитй владения въ южнитЬ части на
полуострова. Византийскитй автори отъ оная епоха разказватъ,
че отъ 934 г., когато презъ Тракия за пръвъ пжть се появили
въ околностьта на Цариградъ, маджаритй, въ продължение
на нйколко десетолйтия следъ това, никога не оставили за
по-дълго време империята на миръ1). За да се добератъ до
нейнитй територии, тй минавали презъ тогавашна България.
Известно е, че именно безсилието на царь Петра да възпре
тия хищници въ своитй земн било използувано въ 967 г. отъ
Никифора Фока като предлогъ да наруши дългия миръ съ
българитй, негови северян съседи.2) *
При тия свои походи къмъ византийския югъ, маджаритй
се движили главно въ две посоки — презъ долината на Мо-
рава и Вардара къмъ Солунъ, и презъ областьта около Марица
къмъ Цариградъ. Особено ги съблазнявала богатата визан-
тийска Тракия и по тая причина предимно къмъ нея сж били
насочени тйхнитй нападения. А отъ маджарскитй станове
при срйдния Дунавъ най-кжсиятъ пжть къмъ Одринъ и Ца-
риградъ е билъ тоя презъ Траянова врата. И обикновено
него поемали пълчищата имъ. Съобщения за това намираме
въ най-старитй маджарски исторически паметници. Въ разказа
на Анонимния Нотарь на краль Бела за подвизитй на маджа-
Гл. върху това моята работа .МаджаритЬ и византиЙско-българ-
скит! отношения презъ третата четвърть на X в.". Годишникъ на Соф
Университетъ, т.31 стр. 13 сл.
2) Се dr., ed. Bonn. II 372.5.
Стариятъ друмъ презъ „Траянова врата"
41
ритЪ презъ епохата, когато тЬ едва бЪха се настанили въ
новото си отечество, четемъ, какъ трима прославени маджар-
ски войводи Lelu, Bulsuu и Bontond, следъ като разбили „кинза
(dux) на България", който началствувалъ надъ Б-Ьлградъ, на-
хлули на югъ и достигнали usque ad portam Wazil.1) По-късно
той разказва за други двама маджарски военачалници, Zuardu
и Kadusa, конто минали Дунава, завладели Браничево (Borons),
стигнали до София (5сегебпсу),чийто жители имъ се подчинили,
и отъ тукъ, като продължили движението си „ultra portam
Wazil“, превзели „крепостьта на царь Филипа" (Пловдивъ) и т. н.2)
Безъ всЬко съмнение тая porta Wazil, за конто говори
унгарскиятъ Анонимъ, е нашата Траянова врата, Името Wazil,
съ което тя станала известна на тогавашнигЬ маджари, е лро-
изл'Ьзло отъ BaacXixrj лиХт;, „Царска врата", както по това
време, споменахме по-горе, наверно се е наричалъ и самиятъ
проходъ — IlaaiXixr; xXetaoupa,
Въпроснит-h маджарски походи сигурно не се отнасятъ
къмъ времето на Арпада т. е първото десетол-Ьтие на X в,
както ги представя Анонимътъ, а къмъ единъ по-късенъ пе-
риодъ — царуването на българския царь Петра3). Въ случая
н-Ьма значение за насъ и тъй много разисквания въпросъ иэ-
общо за достов±рностьта на Анонима като изворъ за първо-
началната история на маджаритЪ. Въ всЬки случай поне,
късниятъ произходъ на неговата Gesta Hungarorum ие е до-
статочно основание да се съмняваме въ съобщенията му,
конто тукъ ни интересуватъ. За споменатия Bulsuu напр. знаемъ
и отъ напълно достов±рни византийски известия, че къмъ
Срфдата на X в. не еднажъ водилъ дружинитЬ си на грабежъ
въ Тракия4), на пжть къмъ конто т1. сж се запознали и съ
нашия проходъ. Отъ времето на тия тЬхни нападения, следо-
вателно, е и най-ранното, дошло до насъ известие за Вратата
при него.
Презъ тоя периодъ на своята история маджарит! не сж
имали писменность. Но това хероично време е създало у тЪхъ
*) Anonym.. Gesta Hungarorum, стр. 42, (Е n d 11 с h е г, Return Hun-
gar. monum. Arpadiana p. 37).
2) П. t., стр. 45 p. 41.
э) Гл. за това по-подробно въ спомената ми работа „МаджаригЬ и
визаитиРско-българскит'Ь отношения’, стр. 6 сл.
*) Се rd, II 328.4 сл., Zonaras, ed. Bonn. III. 484.9 сл.
42
Петъръ Мутафчиевъ
епосъ, въ който поетическата легенда е била преплетена съ
живия споменъ за истински събития. И н-Ьма нищо чудно, че
въ тоя епосъ, отъ който Анонимътъ наверно е черпилъ мате-
риалъ за ранната история на своя народъ, е билъ запазенъ
споменътъ за „гол-Ьмата порта Wazil”, пжтътъ презъ която
вод'клъ къмъ земит! на „гръцкия краль“. Съ своя строежъ и
размерить си тая порта, чиито развалини и до най-ново време
правили тъй гол-Ьмо впечатление на пжтешественицит-Ь отъ
цивилизуванив западъ, не е могла да не остави дълбокъ
споменъ у тогавашнит'Ь маджари.
Следъ 972 г., когато пада Пр’Ьславското царство, а още
по-вече следъ 1002 г., когато въ борба срещу Самуила Ви-
зантия става господарь надъ цЪлата область между Дунава и
Балкана, въ полуострова се създаватъ отношения, конто въ
известенъ смисълъ напомнятъ положението презъ III- IV в.
сл. Хр. Ц'Ьлата му източна половина вече се е намирала подъ
властьта на Цариградъ, когато пъкъ балканскиятъ западъ, — съ
сърбо-хърватскит'Ь земи и териториигЬ, конто още оставали
въ пред'Ьлит-Ь на Охридското царство, — общо взето, запазвалъ
независимостьта си отъ империята. Но границата между тая
последната и Самуилова България, въ зависимость отъ съотно-
шението на силитЪ между двет"Ь страни, бързо се м-Ьн^ла.
БългаритЪ непрестанно губили все нови територи на северъ и
на югъ и граничната линия все повече отстжпвала къмъ Охридъ,
политический центъръ на тЬхната държава. Но, като се почне
отъ самия моментъ, когато въ 972 г. Цимисхи покорилъ източна
България, та до времето, когато въ 1018 г. българската дър-
жавна независимость бива всецело погребена, — следователно,
презъ ц4лия периодъ на сжществуванието на Западного бъл-
гарско царство, неговата граница на едно едничко м’Ьсто останала
почти непром^нена — именно въ областьта на днешната Ихти-
манска СрЬдна гора и тЬснината на античнигЬ Суки. Пжтьтъ
презъ нея сега водФлъ къмъ срФдищнит'Ь области, къмъ сърд-
цето на разтегнатата, първоначално отъ Дунава и Сава, та до
Егея Охридска България1). И може би това именно обстоя-
*) Нуждио е да се припомни въ случая, че споредъ тъй наречения
„Дюканжовъ списъкъ на българскитЪ патриарси", изглежда, — преди Преспа
н Охридъ — София ла е била столица на западното българско царство-
Стариятъ друмъ презъ «Траянова врата*1
43
телство с било причината, загдето още въ началото на тая
епоха, може би и преди нея, византийцигЬ, а следъ тЪхъ и
други чужденци почнали да означаватъ нашия проходъ съ
едно ново име — BouXyaptxq xXeiaip, „Българска клнсура".1)
Следъ като Византия подчинила всички български земи,
по-гол,Ьмата часть отъ Македония заедно съ Софийско об-
разували, както е известно, отд’Ьлна провинция — тема, която
презъ Ц'Ьлия периодъ на византийското робство (1018—1186 г.)
носЪла името „България". Отъ държавно-политическо, това
название се превръща, следователно, въ администратнвно-гео-
графски терминъ. На североизтокъ границигЬ на тая тема
лежали сега на сжщото м±сто, гдето по-рано. отъ 972 до 1018
г., се намирала държавната българо-византийска граница —
при Суки. На изтокъ отъ тукъ, равнината на Марица — „Ро-
мания" била съставна часть на друга тема — Пловдивска от-
качало, Одринска по-късно. Установяването на това вжтрешно-
административно деление, при което названието „България"
вече означавало земитЬ на западъ, — къмъ Ихтиманско, Со-
фийско и Македония, — затвърдява и новото име на прохода.
„Българска клисура" (Clausura Bulgarorum, Clausura Bul-
gariae) го зоватъ и западнитЬ л-Ьтописци презъ епохата на
кръстоноснитЬ походи.2) Дори когато ср^днов-Ьковието отдав-
на б-h свършило и щЬлиятъ Балкански полуостровъ се на-
мираше подъ властьта на турцитЬ, планинскиятъ превалъ око-
ло Траянова врата продължавалъ да бжде считанъ за вжт-
решна граница. За това много европейски пжтешественици отъ
оная епоха изрично бележатъ, въ своитЬ дневници, че тукъ
свършвала България и започвала „Романия" или „Тракия".3)
*) За нръвъ пжть у Иоана Геометъръ, Patrol.gr.1.106, col.934.
За това известие ще говоримъ и по-нататъкъ.
2) Ср. напр. Ans be г t. Historia de expeditione Friderici imperatoris,
въ Quellen zur Gesch. des Kreuzzugcs Kaiser Friedrichs I. Herausgeg v. A.
Chroust (Monum. Germ, hist., Script rer. Germ., nov, ser. V, p. 15.29);
сжшо Historia peregrinorum n. t. 138.17,
’) Гл. напр. Bert r. de la В г о q ul ё r e, Voyage d’Outremer. ed.
Ch. Scheier, P. 1892 p. 201, който бележи, че тукъ се намвралъ предЬлътъ
между България и Македония. Македония, както е известно презъ срЬд-
нитЬ вЪкове се нарнчаше днешна източиа Тракия. Въ Descrizione del viazo
de Constantinopoil 1550 de Ser Catharin Zen, ambassador staordlnarlo a
sultan Soliman e suo ritorno, ed. P. Matkovld, Starine X (1878), p. 242,
(при описанието на обратния му пжть Цариградъ) за с. ВЬревъ, е казано.
44
Петъръ Мутафчиевъ
Наредъ съ названието „Българска клисура", у нФкои
латински автори все отъ времето на кръстоноСнит’Ь походи
проходътъ при Траянова врата се явява означенъ и съ
прозвището „клисура на св. Василия". То е произлЪзло
по сжщия плть, както и „porta Wazil" у маджарския Ано-
нимъ: отъ византийското BaatXixi] тфтгт} или Baathxij xXetaoupa
— „царски проходъ". Отъ това наименувание на прохода у л'Ь-
тописцитЬ на кръстоноснитЪ походи е произ.ткзло и друго
недоразумение: н-Ькои учени историографи отъ миналия в-Ькъ
предполагаха, че въ околностьта на Траянова врата ще да е
сжществувалъ старъ монастиръ Св. Василий, който далъ
името си и на тТснината1/
Движението на главната маса на кръстоносцитЪ при
първит-Ь три похода — презъ 1096, 1147 и 1189 г.— ставало
предимно по нашия пжть. Траянова врата видЬла тогава да
се изтакатъ презъ нея безреднит-Ь тълпи на Балтера Голтака
и на Петра Амиенски-2) Готфридъ Бульонски, който непо-
срТдствено ги следвалъ, отъ СрТдецъ (Stralicia) сжщо тъй
миналъ, съобщава ни историкътъ на неговия походъ, Вилхелмъ
че е „начало на България** (il questo loco е 11 prinzipio de la Bulgaria). Ca-
мата врата Zen нарича porta di Romania. ,Ромаиия" fPopavta), както e известно,
внзантийцнгЬ наричаха своята държава. И тъй като ядката на неЙиитЬ
владения въ Балк, полуостровъ Тракия, съ името „Романия" у насъ
презъ ср'ЬдиигЪ в^кове означавали тракнйскит'Ь земи. За пръвъ се явява
то съ това значение въ иашит'Ь писмени паметници при Търновския над-
писъ на Ив. Ас-Ьня II(гл. Успенский, О древностяхъ города Тыриова,
Изв. Рус. Арх. Инет, VI, табл. V р. 5): нзл-к-юх 114 EPdH k Pwauhhm. Въ формата
„Романя", както впрочемъ било произнасяно и отъ византийцит'Ь, това
име и до диесъ се употр'Ъбява у нашита планинци северно отъ Балкана.
ТамошннтЬ моми, като заминаватъ на жетва въ Старозагорско, казватъ, че
отиватъ ,иа Романя" н се наричатъ „романкй". Схващането, че при Трая-
нова врата н ВЪтренъ лежала границата между .България* и „Романия“
на ми раме у мнозина други европейски пжтешественици, за чнито известия
по-долу говоримъ. Гл. напр. Scheper р. 194, Р i g a f е tt а 175.
*) Гл. напр. картата за пхтя на кръстоноснит’Ь презъ Балк, п-въ у
Стасюлевич ъ, Истор!я среднихъ в±ковъ. 111. Эпоха крестовых походовъ
Спб. 1865.
2) Gu i 11. Туг., Hist reruin in part, transmar. gestarum 1. cap. 18 et 22
Patr. lat. t. 201, col. 238 et 243. Собствен© за движеиието на тия първи
кръстоноски тълпи авторътъ ие дава почти никакви подробности. За Бал-
тера е съобщено само, че получилъ отъ управители на София водачи,
който го придружили до Царнградъ. Относно пжтуването на Петра Ами-
енски не сж дадени даже н такива общи сведения.
Стариятъ друмъ презъ „Траянова врата* 45
Тирски презъ, „клисуритЪ на св. Василия“ (claustrae Sancti
Basilii), отгдето навл'Ьзълъ въ Тракия, изобилия съ тъй необ-
ходимитЪ за войскитЬ му хранителни припаси.1) По ди-
рит'Ь на тия първи кръстоносци вървЪлъ и вториятъ походъ,
предвожданъ отъ Конрада III и Лудвика VII.2)
Много по-обширни и богати съ данни сж известията на
авторитЪ за движението на третия кръстоносенъ походъ презъ
нашит'Ь земи (1189—1190). Единъ измежду т'Ьхъ е византий-
скиятъ историкъ Никита Хониятъ, който по това време билъ
управитель на Пловдивската область. Разказвайки за това, какъ
— поряди безгрижието или неопитностьта на царскит± санов-
ници, изпратени отъ Цариградъ да се грижатъ за продовол-
ствието на кръстоносцигЬ, — тия последний били принудени
да си доставятъ необходимигЬ припаси чрезъ грабежи низъ
околнитЬ м±ста, Никита съобщава и за противом±ркитЪ, който
византийцит'Ь взели. Отъ Цариградъ било заповедано да се
пр±чи на Фридриха Барбароса да мине презъ Ит±снинит±“,
като бждатъ издигнати въ т±хъ прегради отъ отсЪ-
чени и натрупани по пжтя голыми д-Ьрвета.3)- Вырвало се, че
по такъвъ начинъ за движението на кръстоносцигЬ ще се
’) П. т. II. 4, col 255.
’) О d. de Diogilo, De Ludovici VII prefect, in. Orientem. Patr. lat.
. 185.2., lib. 2, col. 1213. Подробности и у него липсватъ. Авторътъ се за-
доволява да отбележн главнит! етапи на пжтя, конто отстояли единъ отъ
другъ по на четири прехода— Nit (Нишъ), Hesternit (Ср!децъ), Philippo-
polis, Andrinopolis civitates sunt, quatuor dictis abinvicem dissidentes. Иоаиъ
Кинамъ (Bonn. 70.17 sq.) който разказва за тоя походъ. сжшо не дава за
пжтя му никакви подробности. При това, изглежда, че и представит! на
Кинама за тоя пжть нс сж били особено ясии. Съобщавайки, че „много
високи и иепроходими планини се издигатъ по него отъ Дунава до Сер-
дика", той пише за германцит! на Конрада, че, докато върв!ли по тия
мжчно-проходими м!ста, т! се цържели добре и „не вършили иищо, което
могло да бжде неприятно на византийциг!". Нэ „когато стигнали равни-
нит!, при конто евършватъ проходит! (5аолрбзо5а) на Дакия, т! почнали
да проявяватъ къмъ византийцит! .враждебии чувства*. Кинамъ считалъ,
както се вижда оть горного, че „равнинит!* почвали отъ Сердика, до
кждето евършвала планинската область южно отъ Дунава. За движението
на французит! съ Лудвика VII у тоя авторъ ие намнраме даже и такива
общи сведения. Що се отнася до Никита Хониятъ, вториятъ византийски
авторъ, който разказва за тоя походъ, неговото изложение е още по-обшо
(ср. ed. Bonn. 83.8, гдето се спомеиува само за пристигането иа «але-
манит!“ въ Пловдивъ, безъ да е казаио нищо за пжтя имъ до тоя градъ).
3) N i с. 526.18; xai та* otevag ъбн jrapsSwv . . . алёхХесе etc.
46
Петъръ Мутафчиевъ
създадатъ непреодолими мжчнотии. Всички тия прачки, обаче,
добавя нашиятъ авторъ, били за Фридриха тъй незначителни,
че той ги преодол'Ьлъ безъ ни най-малъкъ трудъ.1)
.Т'Ьснинит'Ь", въ конто, споредъ горния разказу византий-
цитЪ се над'Ьвали да спратъ движението на кръстоносцит'Ь и
по такъвъ начинъ да имъ попр±чатъ да стигнатъ въ Плов-
диву били тия при Траянова врата. И макаръ Никита да
говори съ известна ирония за мЪркитЪ, заповЪдани отъ Ца-
риградъ, изглежда, самъ да не ги е считалъ за съвсемъ без-
полезни, тъй като си обяснява бързата поява на кръстонос-
цитЪ въ Тракия само съ това, че Фридрихъ сполучилъ да
обходи тоя проходъ и по другъ пжть да стигне въ Плов-
диву2) Въ сжщность германскиятъ императоръ не се ну-
ждаелъ отъ подобно средство, тъй като лесно се справилу
както съ поставенш"Ь тамъ засеки, тъй и съ защитницит'Ь
на тамошнитЪ укрепления. Подробни сведения за това нами-
раме въ латинскит'Ь известия за тия събития.
Единъ отъ л'Ьтописцит'Ь на третия кръстоносенъ походъ,
Ансбертъ, ни съобщава и за преговоритЬ, конто още въ края
на 1188 г., т.е. преди започването му, били водени въ Нюрен-
бергъ между Фридриха и изпратеното отъ Исака Ангелъ ви-
зантийско посолство. Въ Цариградъ се билъ разпространилъ
слухъту че предприятието на германский императоръ щЪло
да представя неприятелско нашествие въ византийский
земи. По тая причина византийското правителство предупреж-
давало, че ако не бжд'Ьло освободено отъ подозренията си,
щ'Ьло да откаже на кръстоносцит'Ь достжпа презъ своит!
територии и „съ всички средства ще имъ се противопо-
стави да минатъ презъ българскит± клисури1*.3) Последнатаи
най-значителната отъ тия клисури, както това се вижда отъ
по-нататъшното изложение на Ансберта, била тая при Трая-
нова врата.4)
*) П. т. 527.5: йзтв ouv rivtp ouSevt пар^ХЭ-sv аитй.
*) П. т. 527.6: auric psv 8i*aXXqe 68o5 Srcopau&q xal sIotJXS-s ФьХиасоблоХет.
3) Ansb. ц. c. 15.29 сл.: clausuris Bulgarlae introitum nobis denegatu-
rum et mod is omnibus adversaturum.
«) ПървигЬ две лежали на пжтя между Нишъ и София : едната въ
плаиината Куновица между Нишъ и Б-Ьла Палаика и другата (днеш. Дра-
гомански проходъ) отъ Царибродъ за Сливиица. Повече сведения за тЪхъ
дава Tageno въ своего Descrlptio expeditionis Asiaticae Friderici impera-
oris (гл. Chronicon Magni presbiteri, Mon. Germ. SS. XVII p. 509). Въ при-
Стариятъ друмъ презъ „Траяноиа врата*'
47
ДаденитЬ отъ Барбароса уверения, били напълно успо-
коителни и въ Царнградъ поели задължението да улес-
няватъ кръстоносцитЬ при минаването имъ презъ ромей-
ска територия. Но едва тия последнитЬ се явяватъ тукъ, не-
довЬрието къмъ чужденцитЬ отново почнало да безпокои по-
дозрителнитЬ византийци. Расло заедно съ това и враждеб-
ного настроение къмъ неканенитЬ пришълци, докато най-сетне
се превърнало въ истинско неприятелство. Когато първитЬ
отреди на кръстоносцитЬ стигнали въ СрЬдецъ, той билъ на-
пустнатъ отъ жителитЬ си и въ него тЬ не намерили никакви
припаси, съ каквито византийската власть имала задължението
да ги снабдява. Тогава, пише Ансбертъ, за „Христовото опъл-
чение станала явна хитростьта и клетвопрестжпничеството на
гърцитЬ**. Отъ тукъ нататъкъ кръстоносцит'Ь разбрали, че ще
трЬбва да се движатъ като презъ неприятелска страна. По
заповедь отъ Царнградъ тЬснитЬ мЬста по пжтищата били
задръстени съ голЬми дървета и съ грамадни натъркаляни
камъни, а затворени били чрезъ укрепления и нови защитни
постройки и „старить клисури на св. Василия**1).
На третия день следъ като потеглили отъ СрЬдецъ, дви-
жейки се вече въ бойна готовность (manu forti), кръстонос-
цит'Ь приближили тия „последни и най-силно укрепени бъл-
гарски клисури, направени недостжпни отъ коварного из-
куство на гърцитЬ". Императорътъ Фридрихъ, като нау-
чнлъ, че „гръцка войска дебне тукъ преминаването на
кръстоноското опълчение къмъ равнинитЬ на Гърция**, оста-
вилъ въ лагера по-голЬмата часть отъ войската и „съ отбрани
конни отреди премина клисуритЬ чрезъ славна битка, като
по тоя начинъ мжчно отстрани прЬчкитЬ, конто гърцитЬ бЬха
замислили. А тЬ, гърцитЬ, се отеглиха назадъ и обърнаха гръбъ,
ложеиието къмъ издаденото отъ Hammer’a съчиненис на Chadschi
Chalfa, Rumeli und Bosna, Wien, 1812, намнраме (стр 189 с л.) „Bemerk-
ungen auf dem Wege von Belgrad nach Konstantinopel sind 7 feste Passe",
вероятно отъ сжщия авторъ, комуто принадлежи и друго известие, по-
мЬстено непоср'Ьдствено пре ди това въ сжщото издание на Hammer’a
(стр. 156 сл.) и озаглавено .Marschroute eines k. k. Ingenieurhauptmanns
auf einer Gesandtschaftsreise nach Konstantinopel uber Nissa und Sofia". Въ
споменатит± Bemerkungen казаннт! два прохода сж представени като
първи и трети по редъ.
*) Ц. с. р. 37.23: praecluserant et antiques clausuras sancti Basilii in
befredis et propugnaculis renovando etc.
48
Петъръ Мутафчиевъ
отстжпвайки предъ императорского величество и Христовите
войни, и отъ тукъ иататъкъ вече никога не се осмЪляваха да
дочакватъ появата иа нашите". .Въ сжщия день, завършва
разказа си латинскиятъ авторъ, императорътъ запов'Ьда на
нашите да минатъ клисуригЬ; така... изл'Ьзохме отъ онЪзи
многолжкатушни и умразни тЪснини, като бЪха предадени на
огънь издигнатите тукъ отъ гърцитЪ съоржжения"1)
Съ още по-гол-Ьми подробности сж изложени тия съби-
тия въ друго съчинение отъ онова време, — анонимната Histo-
ria Peregrinorum. Когато, разказва се тукъ, кръстоносцит-Ь се
разположили на лагеръ при напуснатия отъ жителитЬ си СрЪ-
децъ, между имъ „се разнесълъ слухътъ, че безбройна гръцка
войска ги чакала въ полетата на Гърция и че се готв’Ьла съ
оржжие да имъ се противопостави при портите на св. Васи-
лия, гдето била последната и най-укрепената българска кли-
сура". Тогава Фридрихъ Барбароса устроилъ въ войската
си петь бойни дружини (in exercitu quinque bellicas turmas in-
stituit), така че, „ако се дойде до сблъскване съ неприятелитЬ,
тия последнигЬ да нам'Ьрятъ нашите по-готови за сражение".
Между началницит'Ь на първата отъ тия дружини билъ шваб-
скиятъ херцогъ Фридрихъ, синъ на императора.
Въ такъвъ редъ кръстоноската армия стигнала до Nouo-
chon (Swriviov? Шипоне, при дн. Ихтиманъ), гдето-разбила станъ.
За преминаване на споменатата клисура, херцогътъ по запо-
ведь на баща си образувалъ измежду най-добрите войници
на дружината си отборенъ отредъ отъ петь стотинъ войници.
Сами те, както и тЪхнитЪ коне, били покрити съ железни
брони. Появата на тоя отредъ, който въ боенъ редъ наетж-
пилъ къмъ „портите на св. Василия", направилъ тъй силно
впечатление на противниците, конто били оставени да па-
зятъ това место, че те, „обхванати отъ страхъ и вцепенение",
се втурнали назадъ, разнасяйки средъ византийските войски
въ Тракия вестьта за пристигането на „непобедимия и желе-
зенъ народъ на германците", предъ когото е „по-разумно да
се отетжпи, нежели да се дочака нападението му". При тая
весть главната часть на византийската армия, която, както из-
глежда, била събрана негде къмъ източните окрайнини на
прохода „бързо потеглнла назадъ и като стигнала въ Плов-
*) П. т. р. 38.6 сл.
Стариятъ друмъ презъ „Траянова врата’
49
дивъ предизвикала бЪгството и на гражданит-Ь.” ТЬ отъ нея
научили „за приближаването на германското племе, срещу чиято
храбрость никоя човТ.шка сила не била въ състояние въ бой
да устои”. Тогава, добавя ср-Ьднов-Ьковниятъ латински авторъ,
следъ като нашитЪ изгориха и унищожиха всички изкуствени
препятствия въ клисуритЪ и съ оржжие въ ржце ги минаха,
навлЪзоха въ равнина га.')
ГорнитЬ известия на авторитТ. отъ времето на третия
кръстоносенъ походъ сж и последнигЬ, въ конто презъ ср Ьд-
иов-Ьковието се споменува проходътъ при Траянова врата. Отъ
тукъ нататъкъ ние не разполагаме за него нито съ едно
съобщение. Разбира се, това не значи, че пжтьтъ презъ него е
билъ изоставенъ и забравенъ. Напротивъ, и презъ този пери-
одъ той си оставалъ най-кжсата и най-важна съобшителна
линия отъ югс-източнитЬ земи на полуострова къмъ неговия
северо-западъ.
Още преди началото на третия кръстоносенъ походъ и
въ надвечерието на възстанието, въ което се роди второто
ни царство, тукъ при т-ЬснинитТ на древнит к Суки сж били
спрТни маджаритТ, конто въ 1183 б-Ьха нахлули въ византий-
скит4> земи и отнели на империята Моравско и Софийско.
Тъй билъ подновенъ сега у тЬхъ споменътъ за прочутата
Врата, запазенъ въ т-Ьхнит-Ь иародни сказания още отъ епо-
хата на грабителскитЬ имъ походи презъ X. в. Презъ времето,
когато кръстоносцит-Ь на Барбароса още се намирали въ се-
верна Тракия, по тЬхнитЬ дири отъ западъ настжпватъ сър-
битТ, конто безъ всТка прачка завладяватъ цТлата изоста-
вена отъ византийцитТ область — отъ ср-Ьдна Морава и горни
Тимокъ до Велбжждъ и днешната Ихтиманска СрЪдна гора.
И все тукъ, къмъ „българската клисура”, презъ януарий 1190 г.
германскиятъ императоръ изпратилъ единъ отъ своит-Ь воена-
чалници, далматинскня херцогъ Бертхолда, да се срещне съ
’) Hist. Peregrinorum, ed. Chroust, ц. с. стр. 138—140. За пжтя на
кръстоносцигЬ презъ тая „трета клисура" разказва и Tageno (ц. с., гл.
по-горе стр. 46. бел. 4), ио безъ да споменува подробности, каквнто иамираме
у Ансберта и Hist. Peregrinorum. Tageno 509. 44 сл. се задоволява да отбе-
лежи само, че тая tertia clausura била тъй укрепеиа, че мннаването й отъ
кръстоиосцитЪ изглеждало ще бжде мжчно (ita munita fuit, quod difHciiem
nobis minabatur transitum). При все това. когато вид+ли пзпратеиия отъ
швабския херцогъ предеиъ отредъ, който сс състоялъ отъ 500 човЪка,
гърцитЪ побързали да избегать.
Списание на Бълт. академия на иаукитК. Кн. LV. 4
50
Петъръ Мутафчиевъ
тогавашния сръбски влад-Ьтель — великиятъ жупанъ Стефанъ
Немаиь1). На следната 1191 г. все презъ нашия проходъ ще
да е билъ пжтьтъ на армията поведена отъ Исака Ангелъ срещу
сърбит-Ь. Както е известно, следъ тая експедиция сърбитЬ
изгубватъ своит'Ь тъй леко направени завоевания и Визан-
тия отново става господарь на всички тукашии покрайнини
до бр’Ьговет’Ь иа Дунава и Сава. Но това тъй щастливо пред-
приятие било сетното, при което старата Врата видЬла да
се изнизватъ презъ нея дружинигЬ на цариградскитЪ само-
дръжци. НЬколко години по-късно Ср-Ьдецъ бива превзетъ
отъ българитЪ, за да остане въ пред-Ьлит’Ь на ср’Ьдиов'Ьков-
иата ни държава до времето, когато тя бива унищожена отъ
турцитЪ. Заедно съ това Византия все тогава, презъ послед-
него десетол-Ьтие на XII в., загубва завинаги и Моравската
область. За нея отъ сега нататъкъ се борятъ българи, мад-
жари и сърби, но византийска тя никога вече не става.
*
Международнит’Ь отношения, конто наетжпватъ въ по-
луострова отъ края на XII в. и се характеризиратъ иа първо
м-Ьсто съ териториялната нестабилность на балканскит-Ь дър-
жави, не закъсняватъ да окажатъ влияние върху значението
иа нашия проходъ и на пжтя презъ него.
Намалението на важностьта му въ стопанско отношение
идЬло на първо м-Ьсто отъ обстоятелството, гдето земит-Ь на
северо-западъ отъ Ихтиманска СрЬдна гора презъ тоя периодъ
представили краищни области на три държави — на българи
сърби и маджари. Самото това обстоятелство вече било до-
статъчна причина, щото пулсътъ на стопанския животъ тукъ,
въ сравнение съ миналото, значително да отслабне. Освенъ
това, презъ втората половина на ср-Ьднов-Ьковието въ пжти-
щата иа международната търговия съ европейский юго-изтокъ
наетжпва дълбока промЬна. ПричинитЬ за това сж много и
най-разнообразни. Настаняването на татаритЬ въ заддунав-
скитЬ земи — а отъ тукъ и наетжпилата обща несигурность за
живота отъ дветЬ страни на голЬмата р-Ька, — твърде малко
благоприятствували на търговски обмЬнъ между тЬхъ. Отъ дру-
га страна, изетжпването на италиянскитЬ търговски републики
') A n s Ь. 60. 32 sq^
Стариятъ друмъ презъ .Траянова врата"
51
като първостепенни фактори въ стопанския животъ на странит-Ь
около източния басеииъ на Ср-Ьдиземио море, изм-Ьства центро-
ветЪ на интензивната икономическа дейность въ полуострова
къмъ крайбр-Ьжията иа околнигЬ морета. Презъ тая епоха един-
ствено керванит-Ь на дз'бровнишкигЬ търговци продължавали
да оживяватъ старитЬ пжтища въ вжтрешностьта на бал-
канскит'Ь земи, а съ това — и пжтя презъ Траянова врата.
И иа предприемчивостьта на тия граждани на малката дал-
матинска република се длъжи обстоятелството, гдето редица
вжтрешни градове въ полуострова, между тЬхъ Ср-Ьдецъ и
Пловдивъ, и сега ие загубили положението си на сравнително
многолюдии и все още значителни стопански центрове.
Още повече презъ тая епоха западнало воеиното значение
на нашия проходъ. Търиовското царство не усп^ва иикога да
затвърди трайно властьта си въ равнината на Марица. Не-
говитЪ граници презъ по-гол-Ьмата часть отъ сжшествуването
му оставатъ огънати на северъ, къмъ Балкана. Много рано
то загубва и Македония съ Велбжждската область. Презъ всич-
кото това време Софийско остава като далечна провинция
въ юго-западнитЬ окрайнини на българската държава. За за-
пазването на тая область срещу тогавашна Византия бълга-
ритЬ нав-Ьрно не малко имали да благодарить на планинит-Ь,
конто я ограждали на изтокъ, гдето, откъмъ Тракия, тя била
достжпна главно по пжтя при Траянова врата. Но при тъй
сложенит-Ь териториални отношения проходътъ тукъ вече ималъ
само локално значение. Тукъ, при него, е могла да бжде па-
зена една не малка окрайнина, но той билъ вече безъ значение
за сигуриостьта на държавата. БорбигЬ между българи и ви-
зантийци се водЬли на изтокъ, въ Тракия и около подно-
жията на Балкана. И тамъ се решавали споровегЬ за надмо-
щие и за владение на съседнит-Ь земи. По тая причина презъ
ц’Ьлата епоха на Търиовското царство за пжтя презъ древ-
нит-Ь Суки и-Ьмаме никакви известия.
52
Петъръ Мутафчиевъ
2. Пжтьтъ презъ „Траянова врата" въ турската епоха.
Чужди пжтешествеинци по него; представит^ имъ за планниската область
около прохода: Хеыусъ, Родопи и Рила.— СелотоКлисура. — Състояиие на
Вратата презъ XVI—XVIII в. — Аитичии надписи при иея. — Въпросътъ за
обновяването й презъ ср'Ьдиов'Ьковието. — Легенди за произхода иа гради-
щата около иея. —Състояиие иа пжтя презъ прохода. — Селото В-Ьтрсиъ.
Pons Ucasi и Палаика. — Разбойиичеството въ тукашнитЪ м-Ьста.
Отъ ср-Ьдата на XIV в. въ историята на Балканский по-
луостровъ започва нова епоха. Въ разстояние на едно десето-
тилЬтие (1353—1363 г.) турпитЬ завладяватъ почти цЬла
Тракия. Въ 1371 г. сжщата участь сполита Македония, Вел-
бжждско и Ихтиманско. Наскоро следъ това т-Ь превзематъ Со-
фийско и Нишко, а още н-Ьколко десетол-Ьтия по-късно подъ
властьта имъ падатъ и всички покрайнини на северо-западъ
до Дунава и Сава. Така вече земитЬ по ц-Ьлия старъ друмъ,
отъ бр-Ьговет’Ь на Босфора до БЬлградъ, влизатъ въ състава
на османската държавна територия. И отъ тоя моментъ той
отвово добива значение, което може да бжде сравнено само
съ снова презъ римската императорска епоха. Тукъ, презъ
т-Ьснинит-Ь на Суки, се движели турскит-Ь армии, водени на
завоевателни експедиции срещу Унгария и Австрия. А не
преставалъ стария римски друмъ да служи на турцитЬ като
главна съобщителна линия съ северо-запада и тогава, когато
отъ края на XVII в. започва упадъкътъ на тЬхиата държава
и султанитЬ вече тр-Ьбвало да бранятъ своитЬ далечни северо-
западни владения срещу нарастналата мощь на германската им-
перия. Независимо отъ увеличеното военно значение на тоя пжть
презъ турската епоха, нс по-малко било сега и значението му
за вжтрешнитЬ административни и стопански отношения на
Турция. Той свързвалъ нейния държавенъ центъръ съ София,
столицата на румелийското беглеръ-бегство, което обхващало
значителна часть отъ турскитЬ владения въ полуострова.
Преди да бжде отворенъ водниятъ пжть по Дунава, стариятъ
друмъ презъ Sued продължавалъ да си остава и почти едничката
съобщителна връзка между БалканитЬ и СрЬдна Европа.
Главно по него се стичали и произведенията, изпращани отъ
северо-западнитЬ провинции на империята къмъ многолюдната
й столица.
За да улеснятъ движението и осигурятъ безопасного
пжтуване презъ най-дивата и трудно проходима часть на пжтя,
Стариятъ друмъ презъ „Траянова врата"
53
— между тракийската низина и Софийско, — турцит-Ь създали
тукъ и н-Ьколко селища. Тъй изникнало с. В-Ьтренъ, при из.
точния край на прохода, следъ това с. Паланка, на превала
между В-Ьтренъ и долината на Яворица, а в-Ьроятно все къмъ
началото на тая епоха се е явило и с. Клисура, непоср-Ьдствено
на западъ отъ седловината, гдето н-Ькога стърчала старата
Порта. И никакъ не е чудно, че при м-Ьркит-Ь, конто турското
правителство вземало, за да поддържа безопасностьта на
пжтуването презъ прохода, обикновенно презъ него минавали
посолствата, конто презъ оная епоха се движели между Бу-
дапещь, Виена или Венеция и Цариградъ, за да уреждатъ
отиошеннята на своитЪ държави съ повелителя на османцит-Ь.
Поради върлуващето по снова време корсарство въ източнитЬ
морета, по тоя пжть пон-Ькога се движели и н-Ькои отъ ония,
конто пробудениятъ у новия европейски чов-Ькъ интересъ
къмъ далечни страни и народи вл-Ьчелъ къмъ окжтания въ
мистика изтокъ. Единъ отъ тия ранни пилигрими е билъ и
французкиятъ рицарь Бертрандонъде ла Брокиеръ; вънеговия
пжтописъ отъ 1433 г. се съдържа и първото известие отъ но-
вого време за м-Ьстата около нашия проходъ1)
Много десетолЬтия това известие остава изолирано и
единствено. И едва въ самото начало на XVI в. се явява
единъ книжовенъ паметникъ, въ който повторно се заговаря
за нашия пжть. Това е „Изследването" на учения дубровчанинъ
Феликсъ Петанчичъ, предизвикано отъ нужди съвсемъ различии
отъ тия, на конто длъжала произхода си работата на Бро-
киера. Буйного разширение на османската империя отдавна
б-b породило у близкитЬ й европейски държави — и на първо
м-Ьсто у маджарит-Ь — чувството на опасность и съзнанието
за необходимостьта отъ решителна борба съ нея. Нещастнит-Ь
експедиции на Сигизмунда I въ 1396 и на Владислава III въ
1444 г., конто бЬха разклатили за известно време в-Ьрата, че е
възможно да бжде наиесенъ на турцит-Ь ударъ въ самото
1) Ц. с. стр. 201. Извадки отъ дневника му, у Иречекъ, Стари
путешествия по Българня. Псп. Hi (1882) стр. 60 сл. и Matkovic, Puto-
vanja ро baikanskom poiuotoku sa srednjcga vieka. Rad. 42, стр. 167 сл.
Иречекъ въ Heeratrasse. ПО. предиолагаше, че Брокиеръ мииалъ ие презъ
Траянова врата, а презъ Сулу дервеитъ. По това мнение се е повелъ и
Шишмаиовъ. Старн путуваиия презъ България Мсб.IV 415 сл., при все
че по-кусио, при бележкнтЪ си за путуваието на Брокиера, Иречекъ мъл-
комъ да 6Ъ се отказалъ отъ него. Гл. Псп. Ш стр. 76. бел. 2.
54
Петъръ Мутафчиевъ
сърдце иа държавата имъ, не б-Ьха завииаги принудили ма-
джарит-Ь да изоставягь тая идея. Тя се навдигаше съраз-
м-Ьрио съ заплахата, която всЬки новъ усп±хъ на османцигЬ
представяше за бждещето на СрЪдна Европа. Отъ тукъ и
живиятъ иитересъ у представителит-Ь на тогавашната евро-
пеиска политическа мисъль къмъ държавната и военна орга-
низация на Турция, а сжщо тъй и желанието да се събиратъ
сведения за пжтищата, по конто би било възможно военно
проникване въ иея. Така се поражда особенъ родъ литера-
тура, единъ отъ чиито най-ранни представители е спомена-
тото съчинение иа Петанчича. Неговиятъ авторъ, виденъ са-
иовникъ при маджарската кралска канцелария, който билъ
изпращанъ не еднажъ съ важни дипломатически мисии на из-
токъ и, следователно, ималъ възможность непоср’Ьдствено да
научи доста иЕщо относно географията на европейскитЪ тур-
ски владения, писалъ въ 1502 г. това свое съчинение, за да
запозиае тогавашния маджарски и чехски кралъ Сигизмунда
съ Балканский полусстровъ и съ пжтищата, конто при една
война срещу Турция биха могли да бждатъ използувани отъ
християнитЬ за настжпление къмъ нейнитЕ вжтрешни области
Като първи и иай-важеиъ измежду тия пжтища Петанчичъ пред
ставя тоя отъ Б-Ьлградъ презъ Нишъ, София и Траянова врата1)
Следъ Петанчича известията за нашия проходъ зачестя-
ватъ. Презъ иего въ 1530 г. минало посолството иа Иосифа
Ламбергъ и Никола Юришичъ, изпратено отъ Фердинанда I,
за да уговори миръ съ турцит-Ь2), а три години по-късио —
на обратенъ пжть отъ Цариградъ — и това иа Корнелия Ду-
плиций Шеперъ3) НепосрЕдственО следъ него, въ 1534 г.
*) Fel. Petancius, Dissertatio de itineribus aggrediendl Turcam ad
Viadislaum Hungariae et Bohemiae regem. Edit. ap. Schwandtner, Scripto-
res rerum Hungaricarum, Vindob. 1746, p. 867 сл. За Петанчича гл. у Mat-
kovic, Rad. 49 стр. 106 сл. и у Иречекъ. Псп. IV (1884) стр. 68 сл.
2) Benedict Curipeschitz, Itinerarium der Botscliafstsreise des
Josef von Lamberg und Niklas Jurischitz dutch Bosnien, Serbien, Bulgarien
nach Konstantinopel 1530. Innsbruck 1910, стр. 52 сл.; сжщо у Matkovic,
Rad, 56, стр. 141 сл. и Иречекъ, Псп. IV (1883) стр. 75 сл.
s) Missions dipiomatiques de Corneille Dupllcius de Schep-
per, dit Scepperus, ambassadeur de Christiem (sic!)Il, de Charles V, de Fer-
dinand 1 et de Marie, relgne de Hongrie, Gouvernante des Pays-Bas, de 1523
5 1553, par M. le Baron de Salnt-Genois et G.-A. Yssel de Schepper. (Me-
moires de I’Acaddmie royale des sciences, des lettres et des beaux-arts de Bel-
gique. t. XXX. Bruxelles, 1857, стр. 194 сл.) Обстоеиъ рефератъ за него
пакъ у Matkovic, Rad. 62, стр. 45 сл.
Стариятъ друмъ презъ .Траянова врата' 55
м^стата около старата порта видЪли и венецианского по-
солство на Даниела Лудовичи и Бенедето Рамберти1). Въ пе-
риода отъ ср-Ьдата до края иа сжщия XVI в. все презъ на-
шия проходъ минало венецианского посолство на Катарина
Ценъ, 1550 г2.), а следъ него въ 1553 г. тиа на Антона Вран.
чичъ3) и на Ожие ванъ Бусбекъ4;. Презъ 1568 г., заедно съ
второго посолство на Вранчича, за което последниятъ оста-
вилъ кжсъ „Пжтеуказатель*5), все тукъ миналъ и Марко Ан-
тоний Лига фета6). ОтдЪлно описание за м^стата, презъ конто
се движило първото посолство на Вранчича, имаме и въ пжтния
дневникъ иа нЪмеца Хансъ Дерншвамъ, който доброволно се
билъ присъединилъ къмъ него7). Презъ 1578 г. въ свитата
на графа Давидъ Унгнадъ, посланникъ на императора Ру-
долфа II, тукъ миналъ и Стефанъ Герлахъ8), а въ сжщата го-
дина и Соломонъ Швайгеръ, който придружавалъ замЪстника
на Унгнада — Иоакимъ Синцендорфъ9). Въ последнитЪ де-
сетол’Ьтия на XVI в. за пжтя презъ Траянова врата нами-
раме бележки въ дневника на Мелхиоръ Безолтъ, членъ отъ
*) Bened. Ramberti, Libri tie deiie cose de Turchi. Venegia 1539,
листъ 8, recto; гл. сжщо Matkovic, Rad. 56, стр. 209 сл. и И речек ъ.
Псп. IV (1883) стр. 94 сл.
3) Гл. за него по-горе. стр. 43, бел. 3
’) Iter Buda Hadrianopolim anno 1553 exaratum ab Antonio Veran-
tio. Monumenta Hungariae historica, Scriptores, II, Pest, 1857, стр. 318 сл;ср,
сжщо Matkovic, Rad. 71, стр. 1 сл.
•) О. G. von Busbeck, Vier Briefe aus der Turkel. Aus dem iatein.
libertr., elngeieit. und mit Anmerk. versehen von W. von den Steinen. Erlangen
1926, стр. 31; ср. сжщо Иречекъ, Псп. VI (1883), стр. 14.
s) Ratio itineris. quod est a Vienna ad Constantinopoli. Monum, Hung,
hist.. Script. XXil, стр. 58.
6) Itinerario di Marc’ Antonio Pigafetta gentil’huomo vicentino
Edit. P. Matkovic, Starine XXII (1890) стр. 97 и 175.
7) Hans Dernschwa m’s Tagebuch einer Reise nach Konstanti-
nopel und Kieinasien 1553—1555, ed. Fr. Babinger, Mtinchen und Leipzig,
1923, стр. 18 и 251 с л.
в) Stephan Geriach, Tagebuch der von Maximilian II und Rudolph
II an die Ottomanische Pforte abfertigten und durch Herrn David Ungnad
volibrachten Gesandtschaft. Francfort 1674, стр. 518 сл. За пжтописа иа Гер-
лаха гл. и у Ире чека. Псп. VI (1883) 17 сл. н VII стр. 96 сл.
9) Salomon Schweigger, Eine не we Reyssbeschreibung aus
Teutschland nach Constant!nopel... etc. Nurnberg 1608,стр. 46 сл.; за иеговою
пжтуване гл. и у Ш и ш м а и о в ъ, ц. м. стр. 423 сл.
56
Петъръ Мутафчиевъ
посолството на баронъ Лихтенщайнъ въ 1584 г.1), и въ тоя
за дипломатическата мисия иа Фридриха Креквицъ и Брати-
слава отъ Митровица презъ 1591 г.2), Въ 1559 г., следъ пъл-
иото си съ приключения путешествие изъ Палестина и Мала
Азия, презъ нашия проходъ на връщане за родината си пу-
тувалъ и силезецътъ Мелхиоръ Зайдлицъ3) На два пути,
презъ 1572 и 1579 г., минавалъ тукъ и дипломатическиятъ
куриеръ на германската императорска канцелария, Яковъ Бе-
цекъ4). Презъ втората половина на XVI в. за путь презъ това
м^сто съобщава и единъ неизвестенъ по име дубровчанинъ5),
Презъ следния, XVII в., измежду познатитЬ ни шесть
пжтописи за земитЪ между Цариградъ и сев.-западната часть
на полуострова, четири се отнасятъ за путя презъ Траянова
врата. Това су путописитЬ на Адама Веннернъ отъ 1616 г.6),
на Паула Тафернеръ отъ 1665 г.7), на Рико отъ сущата 1665
*) За неговото нжтуване Шншмаиовъ, ц. с., Мсб. IV стр. 442 сл.
2) Des Freylierrn von W rati slaw merkwiirdige Gesandschaftsreise
von Wien nach Konstantinopel Lpz. 1787, стр. 83 сл. За сжщата дипломати-
чеека мнсня имаме и другь диевиикъ — Denkwiirdige G esands с haft an die
Ottomanische Pforte, welche ehmals auf ROm. Kays. Maj. Rudolfi II Hohen
Befehl Herr Fridrich von Krekwitz Sr. May. Reiciis-Hof-Rath verrichtet etc. . .
aufgesetzt und schrifftlich hinterlassen von Fridrich Seideln. Gorlitz
1721. Въ тоя диевникъ за интересуващата ни часть отъ пжтя липсватъ
всЪкакви даини. Авторътъ се задоволява да отбележи само главиитЪ гра-
дове по него — Одринъ, Пловдивъ и София. За пжтописиия дневникъ иа
Братислава отъ Митровица гл. сжщо М a t к о v i с. Rad, 130, стр. 113 сл. Бъл-
гарския преводъ на бележкигк на Братислава за пжтя презъ нашитЪ земи,
публикуваиъ още преди освобождението въ си. MipoapeHie, съобщи Шиш-
мановъ, Мсб. VI, 172 сл.
3) Gnindiiche Beschreibung der Walifahrt nach dem heiiigen Lande usw...
Gesteilt durch den Edien Ehrnvhesten Melchior von SeidHtz auff Ni-
klasdorff und Wirben in Schiesien. welcher personlich solche Noth und Elend
aussgestanden. Gorlitz 1580. Изданието с безъ пагинация. За пжтописа на
Seydlitz’a гл. и у Mat к о vic. Rad. 84, стр. 45 сл.
♦) За него Matkovi с, Rad. ки. 84, стр. 92 сл.
5) Ив. Дуйчевъ, Едииъ дубровиишки пжтописъ за иашитЪ земи
презъ XVI в. Изв. Бълг. Геогр. д-во III (1935) стр. 241.
6) Ein gantz new Reysebuch von Prag auss bis gen Constantinopel.. .
durch Adam Wennern von Graiissheim. Nurnberg 1622, стр. 34. За Веи-
нерна, гл. с. Шишмановъ, ц. с. стр. 442 сл.
7) Caesarea iegatio quam mandante Augustissimo Rom. Imperatore
Leopoldo I ad Portam Ottomanicam suscepit, perfecitque exceilentissimus do-
mlnus Waiterus comes de Leslie etc. Viennae 1688, p. 43. Името на автора,
Иезуитски духовиикъ, е дадеио само съ инициала Р. Т Пълио е означено
то въ и^мското издание на пжтопнса отъ 1680 г.
Стариятъ друмъ презъ .Траянова врата" 57
г.1) и на бенедиктинеца Симпертъ отъ 1699—1700 г.2). Презъ XVII
в. презъ тука минала и леди Магу Montague, която придружа-
вала ммжа си, лордъ Ed. Wortley Montague, назначенъ за ан-
глийски посланикъ при Високата порта3). Смщия пмть въ
1740 г. на връщане отъ Цариградъ следвало посолството на
графа Улефелдъ, изобилии сведения за което см запазени въ
дневницитЪ на двама отъ неговитЪ членове, капитанътъ отъ ин-
жинернитЪ войски Schade4) и Kempelen, секретарьтъ на Улефел-
да5). Тукъ презъ 1786 г. миналъ и французинътъ С. Люзинянъ6).
Известията у споменатитЪ автори см любопитни, не само
защото въ тЪхъ см отразени тогавашнитЪ представи за гео-
графията иа тукашнитЪ околности, но и защото въ тия из-
вестия намираме данни за прохода, за състоянието на пмтя
презъ него, както и за селищата или остатъцитЪ отъ по-
стара култура, конто по снова време още могли да се видятъ
тукъ. Една часть отъ тия пмтешествеиици считали, че пла-
иината, въ която проходътъ лежалъ, била Хемусъ7), други
’) Rleant. Histoire de Tdtat present de 1’empire ottoman. Paris 1670,
стр. 647. За пжтуваието на Ricaut гл. сжщо Кесяковъ, Мсб. VI 167 сл.
2) Diarium Oder aussftihriiche curiose Reiss-Bcschreibung von Wien
nach Constantinopei und dar wider zuruck in Teutschland etc. Beschrieben
von Sim pert о Ord. S. Benedicti. Augspury 1701, стр. 309. Симпертъ при-
дружавалъ посолството на графа Oettingen. Гл. с. Кесяковъ, Псп. 58
(1899) стр. 630.
э) Lettres de Milady Montague sur la Turquie (Изд. у J. В er ton, Les
Tures dans la balance politique de I’Europe au XIX siecle. Paris, 1822.
стр. 216 сл ).
*) Rdcit et observations de Mr Sc had, capitain dans Geisruk, sur le
voyage qu’il a fait au Levant A ia suite de I’ambassade impdriale 1740. Рж-
кописъ въ Виеиската Наиной, библиотека 8606, стр. 237 сл. На отиваие
за Цариградъ посолството пж ту вал о по Дунава до Русе и отъ тамъ презъ
нзточна Стара плаиииа.
5) Kempe i еп, ржкоп. кодексъ въ Wiener Nationalbibliothek
8640- р. 59 сл.
®) S. Lusignan, A series of lettres adressed to sir Wiiiiam Fordyce,
London 1788, стр. 199 сл.
’) A. W e n ne rn, 34. . . und tiber ein hoch feisigtes Geptirg: auchzu-
gleich uber montem haemum; сжщо иа стр. 102: am anfang dess Geburgs
Hoemi; Ricaut, 647: Je partis de 1Й pour aller A Sopiiie, et passai la mon-
tagne que les Romains appeiioient Hemus; Schade. 237, разказва, че c. Bt-
треиъ est situd au pied du mont Haemus ou Balcan; Veran tius, Iter Buda
Hadrianopolim 319: Et credibiie est, Haemi hie fuisse ciaustra etc., cp. c.
n. т.стр. 321.
58
Петъръ Мутафчиевъ
в-Ьрвали че това сж Родопит-Ь1). Въ какви недоразумения
попадали rb, когато искали да събератъ сведения за орогра-
фията на тия м-Ьста отъ м-Ьстното население, чийто езикъ не
разбирали, се вижда напр. отъ случая съ Pigafetta. Той раз-
казва че плаиината около Траянова врата на български се
зовЪла „Букова гора", което, бележи той, „на нашъ, италиян-
ски езикъ, значи джбова планина, тъй като джбътъ се
среща въ нея въ гол’Ьмо изобилие"2). У Бусбека четемъ срещу
това, че планината, въ която лежи проходътъ, се наричала на
турски „Капу-дервентъ", което значело „порта на клисурата",
а върхътъ на тая планина, който по време на пжтуването му
билъ покритъ съ снЪгъ, на езика на местного население се
казвалъ Рила3). Името „Василица", сжщо се явява у н-Ькои
пжтешественици изъ тая епоха4). И интересиото е, че т-Ь обик-
новено го считать за ново название, което изм-Ьстило ста-
рого Родопи5).
Особено значение за историческата география на тия
*) Pigafetta, 175, споредъ когото ВЪтреиъ билъ разположень въ
полит'Ь на РодопитЬ — sopra le radicl del monte Rhodope (ср. с. у него
стр. 176). Seydlitz (пагинация липсва): Den 30 Junij . . . zogen wlr von
Philippopolen und reyseten des andern Tages fiber ein klein Geblrge, vorzeiten
Rhodope...geheissen. СпоредъWennern’a34.пжтьтъ,освенъпрезъХемусъ,
минавалъ тукъ item fiber den Berg Rhodopen anjetzo RuIIa genannt. V e-
r a n t i u s. Ratio etc. 58, счита, че Ихтимаиъ и старого Щипоие (Stippos) се
намирали sub Rodope monte, като добавя, че отъ Щипоне вече пжтьтъ иа-
влизалъ въ РодопитЪ (A Stippos Rodope conscenditur). У М е 1 с h. Besolt
четемъ (Шишмановъ ц. с. Мсб. IVстр. 441,бел. I.),че плаиината, презъ
която тукъ пжтьтъ минавалъ wird von den alten Poeten und Historicls Rho-
dope genannt: in weichem der Hebrus . . . entspringt. При все това авто-
рътъ добавя: umb dlese Gegent ist auch Mons Haemus. Oder Haemi
montes. Driech, 233 считалъ Василишката планина за часть отъ Родо-
пит-b, както това се вижда отъ думитЪ му: ad dextram sese nobis objlclebat
Rodopaei mentis vertex.
2) П. т. стр. 175: questo monte ё chiarnato in Bulgaro Bucovagora, che
nelia nostra lingua suona, monte dl frassinl, perioche qulvi ve пе ё in mol-
tissima abondanza.
3) Busbech, 31; сжшото у R1 c a u t, 647 и у Driesch, 233.
*) Ramberti, 8 recto, напр., счита с. ВЪтреиъ (Vieterno) posto in
la montagna Vassiiizza.
s) Тъй у Seydlitz: eln klein Gebirge, vorzeiten Rhodope aber jetzt
Vesteliza (sic!) geheissen. Pigafetta, стр. 175, обаче недоумява: Alcuni
hanno lasciato scrltto 11 monte Rhodope chiamarsi Vasigliza, ma non debbono
intender di questo.
Стариятъ друмъ презъ .Траянова врата" 59
м!ста представятъ, сведенията, конто намираме у Вранчича.
Самъ славянинъ и, следователно, чов-Ькъ, който горе-долу
разбиралъ български, Вранчичъ разпитвалъ мЪстни селяни за
тукашнит! мЪста и за това, което rb знаели относно мина-
лото имъ. И, предавайки тъй получений сведения, той
разказва, че планината, чиито снФ.жни върхове запр'Ьчвали
хоризонта на югъ отъ Траянова врата, се наричала споредъ
едни Книшава (Knissava), докато други я зов-йли Текия (The-
cchya), а трети Василина (Vasilizza). Бележката, която по
тоя поводъ авторътъ прави, — че тука шиит! хора „не по-
знавать дори и земята, въ която жив-Ьятъ",1) — не е съвсемъ
основателна. Въ житието на св. Ив. Рилски, писано отъ пат-
риархъ Евтимия, съ името Книшава е нареченъ крайниятъ
юго-западенъ; д-Ьлъ отъ Рила, затворенъ между долинит! на
Рилската и Илиинска рЪка2). Въ житието на Иоакима Осогов-
ски сжщото име Книшава е дадено изобщо на Рила3). Отъ гор-
нит! думи на Вранчича се вижда, че съ него била наричана и
източната часть на тая планина заедно съ високия западенъ
д!лъ на Родолит!. Въ сжщия смисълъ говори и едно м!сто
въ писмата на никейския императоръ Теодоръ II Ласкарисъ
(1254—1258 г), гдето за старата крепость Цепина (при дн.
чепинско село Дорково) е казано, че лежала „високо задъ
Родопит!, около прочутата планина Книшава"4). Като название
) Iter Buda Hadrianopolim 321: ne terrarum quldem, quas inhabitant
notltlam habent.
’) Werke des Patr. von Bulgarien Euthymlus, ed. E. Katuiniacki,
Wien 1901, стр. 18: на . . . гарж пысакж, жжа кнТшатж ocukwwa ©кръетн!н тоу
зкатн. Думата въ случая е эа височинитк, на конто, споредъ легендата, царь
Петъръ се изкачилъ. за да види мЬстото, гдето живкелъ св. Иваиъ Рилски.
Една отъ тия височини, югозападно отъ Рилския монастиръ. и сега се
нарича Царевъ върхъ
’) Като споменува подвижничеството на св. Ив. Рилски, житието раз-
казва : сине и семоу блаженномоу нзволисе на гороу вьзыт! високоу. еже
обикоше чл ци знати Кнйшава. В. Л а м а н с к i й, О нЬкоторыхъ славян-
скихъ руконнсахъ въ Белград! etc. (Прилож. къ VI т. Зап. Ими. Акаде
наукъ, № 1. Спб. 1864, стр. 125).
4)TheodortDucae Lascarls Epistulae. Ed. N. Festa. Firenz.
1898 p. 281.51 : drcaXofri) yap itpbp zijv BaolXstav pou zb alpjpivov Xapnpozazov dazu
t TCenacva, 8 Bi) npip za; огирРоХйс z^p •PoBBmjc ouipxetzat napl zi ztjp Kvwdpap
Spec uapt^eveg etc.
60
Петъръ Мутафчиевъ
на цЬлата планина, отъ чепинското корито до Струма,
това име се задържало, значи, чакъ до XVI—XVII в.1).
Трудно е да се определи, какво тр-Ьбва да се разбира
подъ името Текия (Thecchya). Ако Врачичъ е добре разбралъ
чутото отъ тукашни селяни, ще тр-Ьбва да приемемъ, че
това име е означавало н-Ькоя отъ околнит-Ь планини, както
е случая и съ названието Василина. Срещу подобно заклю-
чение, обаче, говори обстоятелството, гдето сжщото име Текия
(Tochiacuj, Techie) се споменува и у други пжтописи, но вече
не като име на планина, а на селище. Catharin Zen напр.разказва,
че на пжть отъ Вакарелъ къмъ Траянова врата миналъ презъ
единъ хубавъ край (Ихтиманската котловина) съ много села
и стигналъ въ единъ чифликъ, нареченъ Tochiacuj, гдето
имало страноприемница, построена н-Ькога отъ н-Ькой богатъ
турчинъ, Синанъ бегъ. Тукъ вс-Ьки пжтникъ за едно денонощие
могълъ да получи безплатно легло и храна2). За селище Текия
(Techie) разказва и анонимниять дубровнишки пжтешественикъ,
който пренощувалъ тукъ, идейки отъ В-Ьтренъ3).
Стариятъ пжть, следъ като напущалъ Ихтиманското поле,
не завивалъ подъ юго-западнит-Ь склонове на върха Еледжикъ,
гдето лжкатуши диешното шосе, а вървТ.лъ южно отъ него
по единъ леко изднгащъ се гръбъ, по който отъ окра йнинигЬ
на днешното с. Леща и сега води черенъ пжть къмъ Трая-
нова врата. Това м-Ьсто още носи названието „Стариятъ
друмъ”.4) Непоср-Ьдствено на западъ отъ седловината, върху
която се издигала Вратата, низъ вълнистата местность, гдето
1) Единъ ржкописенъ Миней отъ 16—17 в. е писаиъ, споредъ
приписката въ него, въ монастира Пречиста „на Кнйшав8“. Ц о н е в ъ,
Описъ на ржкоп. въ Нар. библ. стр. 435. — Въ една молба на монаситЬ
отъ Рил. монастиръ до Руския царь Михавла Теодоровичъ, отъ 1627 г., се
казва сжщо, че монастирътъ се намиралъ на „гор-fe называемой Книшав-Ь*.
(М у р а в ь е в ъ), СношеЫя Росс1и съ востокомъ по дЪламъ церковнымъ.
II. Спб. 1860, стр. 57. — За всичко това гл. Йорд. Ивановъ, Св. Ив.
Рилски, София 1917, стр. 12 бел.. Ср. сжщо и Лгеёек Arch. f. si. PhlL
XXI (1899) p. 624.
2) Starlne X 211; et arrivamo ad una villa ditta Tochiacuj, la qual . ..
ha un hospital, che alloggia ognl vtandante con dargll da manglar un tanto
al glorno, la qual instltul un capltanio . . . nominate Stlnambeg etc.
3)Дуйче въ, ц. м. стр. 241: passassemo per il Casai de Vento, et a
mezzo di aloglassemo a Techie.
*) Гл. приложената тукъ карта.
Стариятъ друмъ презъ .Траянова врата"
61
събира водит'Ь си днешната Копралска рЬка, нЪкога се на-
пирало селото Клисура. Вече отдавна изчезнало следит-Ь му
още се познаватъ подъ разораната и превърната въ ниви почва,
а споменътъ за него е запазенъ въ наименуванието „Селищего",
което носи ц'Ьлата местность, Разположено предъ самия запа-
денъ изходъ на тЪснината, върху превала къмъ Ихтиманската
котловина, то получило отъ тука и своего име. Въ достжпнитТ, за
науката до скоро само въ латинския имъ преводъ „Мжчения
на св. Александъръ Римски", гдето се описва пжтуването на
светеца презъ Илирикъ за Тракия, се казва, че той отъ Сер-
дика къмъ Пловдивъ миналъ единъ „градъ, който се нарича
Клисура".1) Възъ основа на това Иречекъ, предполагаше, че
селото Клисура вод'Ьло началото си отъ късно-римската
епоха, и че още тогава съ това име била наречена рим-
ската станция Soneium.2) Следъ издадения напоследъкъ гръцки
тексть на въпросния паметникъ тия предположения падатъ. Въ
него се говори не за градъ Клисура. а за „клисуритЬ", презъ
конто св. Александъръ миналъ, за да стигне отъ Сердика въ
Пловдивъ.3) Указание за времето, когато се е появило с. Кли-
сура намираме въ приведеното по-рано (гл. стр. 43) известие
на Брокиера, който пжтувалъ презъ нашия проходъ едва по-
ловинъ в'Ькъ следъ като Ср+>дногорието паднало подъ турска
власть. Брокиеръ разказва, че тъй като покритата съ гора
планина, презъ която пжтьтъ тукъ върв'Ьлъ, била „много опасна
за минаване, поради разбойници и убийци, конто я обитавали,
турчинътъ запов'Ьдалъ, щото всЬки, който би се заселилъ въ
нея, да бжде свободенъ; по тая причина тамъ има сега две
села населени отъ българи, едното отъ конто е на границата
*) АА. SS. Boll. Mai Ill 197: urbem translerunt quam Cllsura no-
minatur.
2) Heerstrasse, 30- Възъ основа на Иречека н Шишмановъ нише (ц.
ст.» Мсб- VI 348), че «въ легендата иа св. Александра Римски въ вре-
мето на Диоклетияиа’ малката mutatio Soneium се нарича вече Ciisura . Ле-
гендата за св. Александра, както на това указва и Димитровъ (гл. следната
бележка), сигурно не е паметникъ отъ времето на Диоклетияна, а произ-
хожда отъ много по-късно време.
3) Д. П. Д н м и т р о в ъ, Пжтуването на св. Александра Римски
презъ Тракия. Изв. Б. Арх. Инет. VIII (1934) стр. 152.13: 8tanspdaavTEC та;
xXetoofipag xal ёХ&бутз; хтХ.
62
Петъръ Мутафчиевъ
между България и Македония".1) Както и по-pa но споменахме2),
Македония презъ ср'Ьднит'Ь вЪкове се наричаше днешна Тра-
кия. Селото, което споредъ Брокиера е лежало на границата
между двет'Ь области, е несъмнено ВЪтренъ. Второго пъкъ,
което сжщо се намирало въ планината, е сигурно с. Клисура.3).
То е.било основано, следователно, въ първитЪ десетол^тия
следъ завоеванието.
Най-старото известие, въ което това село изрично е с по-
менато, е на Курипешича отъ 1530 г.: п/ктувайки отъ София,
следъ Вакарелъ (Vackhovell) и Ихтиманъ (Itiman) той стигналъ
„по каменливъ пжть въ едно село Клисура"4). Вранчичъ го на-
рича Суха Клисура,5) име съ което у него и у Pigafetta е озна-
чено и едно село при планината Куновица, между Нишъ и
Пиротъ6). Отъ турцитЪ селото Клисура се зов'Ьло Капу-дер-
вентъ. Съ това име го с pt щам е на й-рано у Cath. Zen,7) следъ
когото въ различии форми се явява то и у редица по-късни ав-
тори.8) Както вече казахме, съ сжщото турско наименува-
) Ц. с» 201: Et pour се qu’eiie soul о it estre moult dangereuse £ pas-
ser, pour larrons et murdriers qui у demourolent, le Turc a fait une ordon-
nance que toils seulx qui la vouldroient ha biter fussent francz. Et par ceste
ratson il у a maintenant deux villaiges habitls des gens de Vulgairie;
de quoy i’ung desditz villages est sur les confins de ia Macedoine et de
Vulgairie.
2) Гл. тукъ, стр- 43, бел. 3.
э) Не е правь Иречекъ, (Псп. Ill 76, бел. 2), когато мнсли, че второго
отъ тия села е Вакарелъ: то не лежи въ нашия проходъ. Още повече едалечъ
отъ истината Шишмановъ, който възъ основа на Иречека пише, че
Брокиеръ билъ миналъ презъ прохода Момииа клнсура, покрай Марина
(Мсб. IV 416). Ако това би било тъй, той не би споменалъ въ пжтя презъ
планината две села. Въ прохода Момина клисура е имало само едно село
— това, отъ което носи сжщото име Момина клнсура.
) Ц. съч. 52: . . . und in ainen stainigen weeg zu alnem dorff Cllssura.
3) Iter Buda Hadrianopolim, И. 319 — Zuha Clyszura.
6) Starlne, XXII 96: Da Nissa partendoct arrlvamo a Zuha Cllssura.
Повторно за него съобщава Pigafetta и при описание на обратния си пжть:
Suha Cllssura, ch’6 quanto a dire Secca Clisura, стр. 177-
’J Starlne X 211 — Capidervent.
®) Pigafetta, ц. c. 176 Capl Dervent; Gerlach, 520 Capidervent;
В e s о 11 (Шишм. 441 бел. 1) Gelderbend; W e n n e r n, 34 Geldiderbent; сжщо
тамъ, стр. 102 Gelderwen ; Sc h weigger, 46 Deruent; Tafferner, 46 Kis-
terf£nt; Schade. 238 Capi-Derbent- Съ наименованието Kisterf£nt у Тафер-
нера не е означено с. Момина Клисура (Къзъ-дервеитъ), както на пръвъ
по ледъ би могло да се помисли, тъй като авторътъ бележи, че при селото
се намирала прочутата Порта.
Стариятъ друмъ презъ .Траянова врата*
63
ние, Капу-дервентъ, нЪкои отъ т^хъ означаватъ и самата пла-
нина, презъ която проходътъ минавалъ.1) Дерншвамъ, у когото
за пръвъ пжть се явява нового турско название иа това село—
Капуджикъ, обяснява, че на български то се наричало„Врата“2).
НЪкои отъ тия автори, поради това, че не разбрали езика
на местного население, и на съпроводницитЬ си турци,
при разпитванията си за тукашнит'Ь мЪста и при тоя
случай попадали въ заблуждение. Така напр. у Корнелия Ше-
перъ, който разказва не за село, а за крепость, четемъ, че на
славянски тя „се наричала Watar, т. е. порта, а на турски Са-
piledereveam".3)
Презъ втората половина на XVI в. Клисура била малко
и бедно, „лошо селце", както го нарича Безолтъ въ 1584 г.4)
Като „селце* е отбелязано то, наколке години по-късно, и въ
пжтописа на Швайгера, у когото впрочемъ сжщо тъй е пред-
ставенъ и гр. Ихтиманъ (Dorfflein Hichtimon).5) Населено било
съ българи-християни.6) Th, както и всички дервентчии
презъ турската епоха, били длъжни не само да пазятъ про-
хода отъ разбойници, но да даватъ подслонъ и сиабдяватъ
съ храна пжтницигЬ, особено ако тия последнитЬ били цар-
ски хора. ПонЪкога тия услуги, изглежда, отивали и по-да-
лече.7) Поради мжчния животъ и тежкитЬ повинности, съ конто
жителнт'Ь на селото били натоварени, то непрестанно нама-
ливало и вече къмъ с ph дата на XVIII в. Schade вид'Ьлъ тукъ
само „н'Ьколко жалки колиби, въ конто живЪели още по-жалки
’) Гл. по горе, стр. 58.
2) И. с. 252: . . eln buigarisch dorff . . netit man auf buigarisch
Warta, auff turkisch Kapuczik.
’) Ц. c. 195. . . ung bourg appelid en langaige esclavonicque Watar
c’est-4-dlre porte. et en turquois Capiiedereveam.
*) Ш и ш м а н о в ъ, ц. с. 441: Gelderbend 1st ein schleciit dCrfiein.
*) Ц. с. 46.
*) Dernschwam, 18 и 252; Schwelgger, 46; Gerlach, 520;
Ricaut, 647.
7) Интересенъ e въ това отношение разказътъ на R1 с a u t,, 647. „Жени-
тк, пише той за това село, сж твърде свободни въ думи, поради голкмия
брой пжтешественици, конто тукъ минаватъ; тк ги приематъ и забавляватъ,
но само когато съпрузитк имъ сж въ полето или прн стадата си, или ко-
гато сж избкгали, за да се отърватъ отъ насилията на турцитк*.
64
Петъръ Мутафчиевъ
български селяни”.1) Последното познато намъ известие за
Клисура е отъ Люзиняна — 1786 г. При Вратата, пише той,
имало стража, а въ селото около двадесеть български семей-
ства, конто жив-Ьли въ колибн.2) Присжтствието на тая стража
показва, че по това време клисурци ще сж били освобо-
дени отъ дервентчийскитЪ си задължения. Наверно, наскоро
следъ това, настжпилит-Ь кърджалийски времена предизвикали
окончателното изчезване на селото. Ami Воиё въ 1837 г. не
съобщава нищо за него; сжщо и Blanqui въ 1841 г.3) Едва ко*
гато презъ 60-т-Ь години на XIX в. турското правителство
приело изгоненит’Ь отъ Русия черкези и ги настанило по на-
шит’Ь земи, предимно около планинскигЬ проходи, черкезко
селище се явило и на м-Ьстото на старата Клисура. То се на-
рекло сжщо тъй Капуджикъ, както, споредъ Деришвама, тур-
цитЪ още презъ XVI в. зовЪли нЪкогашното българско село
тукъ. Презъ освободителната война то изчезва, както и всички
други черкезки села. При Вратата останали само нЪколко ха-
нища, въ конто пжтницит-fe намирали кжса отмора. Днесъ
тЪхенъ едничъкъ наследникъ е една схлупена, покрита съ
слама колиба, ужъ кръчма, въ която пжтникътъ не може
нищо да получи. Срещу нея, върху високия бр-Ьгъ северно
отъ шосето, се изднга самотната малка кжща на пазача
на пжтя.
Както и тр-Ьбва да се очаква, най-гол-Ьмо впечатление на
всички, конто минавали презъ това мЬсто, е правила голЬ-
мата Врата. Ясна представа за тоя стариненъ паметникъ и
за състоянието, въ което доживЪлъ до новото време, ни дава
една рисунка въ споменатото съчинение на Marsigli4) (тукъ
обр. 3) възпроизведена съ значителна преработка и у Лежана,5)
*) Ц. с. 238; quelques miserables cabannes sorit autour, oil logent des
paisatls Bulgarians encore plus mlserables.
a) Ц. c. 201: . . . the gate, ... In which there are guards, and about
twenty Bulgarian families, who dwell In huts. Това известие на Люзиняна с
неточно предадено у Шншмановъ, който пише, че «при Вратата имало тур-
с к а стража — около 20 колиби” (Мсб. VI 472).
s) Ami Воиё, Recueil d’ltlndraires dans la Turqule d’Europe I. Vienne
1854, p. 68; Blanqui, Voyage en Bulgarie pendant Гаппёе 1841. Paris 1843.
p. 202 сл.
*) Description du Danube. II, tab. 21, fig. XV A.
J) Le Tour du Monde XIV. 2. (1873), стр. 152.
Стариятъ друмъ презъ .Траянова врата'
65
Отъ тая рисунка, както и отъ описанието, съ което Marsigli
я придружава1), знаемъ, че тогава, въ началото на XVI11 в., гра-
дежътъ й вече билъ твърде разяденъ, арката й деформирана,
скелетътъ й обрасълъ съ храсти и трева; стената, въ която
била вградена, вече не сжществувала РазмЪритЪ на Вра
тэта били наистина грамадни. — Споредъ Marsigli широка
била тя 15 и висока 24 стжпки.2) Основит'Ь на стълбоветЪ
й, конто крепйли арката, били изградени отъ голыми, грубо
изд'Ьлани каменни блокове, а горнит-fc имъ части, както и са-
Обр> 3. ,Траянова врата , рисунка у Marsigli.
мата арка — отъ едри тухли. Описанията на други европей-
ски п/ктешественицн изъ оная епоха потвърждаватъ даденото
у Marsigli.3)
*) п. т. стр. 51.
2) Ц. съч. стр. 21. Ср. Lusignan, ц. с. 202, който определи разме-
рит! й of about twenty yards in height, and six in breadth. Verantius,
Iter, 319 се задоволява само съ бележката magnitudineque ampilorl muito
quam pro usu nostn saeculi.
s) G e r i a c h, 520: cine hohe Pforten von gebackenen Steinen auffge-
fiihret und unten der Fuss von grossen Quaderstiicken. Verantlus, Iter
Buda etc. 319 .. . porta emi net operis iatericii simplex et supra quadrates
lapides sita. D ern sc hwa m, 18: ein hohs grosthor von zigein, hot das wasser
vber en lachter vnderwaschen bis auff die grossen quader stain auff dem grun-
de. Schade, 238: La Porte de Tra jan consiste aujourd’hui en deux pieds droits
joints par une arcade - . Les fondemens de cette porte sont des quartiers
de pierres brutes que le temps et la pluie ont decouvert. Les pieds droits et
Списание на Бълг. академия на наукитЪ. Кн. LV. 5
66
Пстъръ Мутафчневъ
Импозантната постройка ще да е била вече твърде по-
вредена още презъ XVI в.. Вратиолавъ отъ Митровица споме-
нува, че въ 1591 г. вид'Ьлъ на това м*Ьсто само развалини1).
Споредъ Та фермера (1665 г.) пжтьтъ тукъ билъ затру панъ съ
съборени материалу конто прн недавнашната война на тур-
цит'Ь въ Унгария били малко поразчистени, за да не се за-
тру дня в а движението на минуващитЬ тукъ войски2). За раз-
валини (rudera), конто се виждали на това м^сто, съобщава
и Веннернъ (1616 г.)3). Като „почти напълно разрушена" ни я
представя въ пжтописния си дневникъ и Simpert4). В'Ькъ по-
късно подробно разказва за нея и Корнелий Дришъ (1719 г.)
Той не скрива разочарованието си отъ тоя паметннкъ, за който
слушалъ тъй много да се говори — поп est hoc opus tarn
i’arcade sent de brigues. Zen, 212: una porta antica, grande, In voito di qua-
drello, ma a basso Investita de grosse piere vlve. SI m pert, 309: Dise Por-
ten 1st untenher von Quatersteinen, die zwey Neben-Mauren aber und der
Bogen von gebachnen Stelnen gebauet Съобщението на Кесяковъ (Псп.
кн. 58, 1899 стр. 639), следователно, че споредъ Симперта „Траянови порти
били съградени отъ камънн", неточно предава думитЬ на тоя авторъ. S с h w е I g-
ger, 46, който съобщана че Портата бнла von Ziegelsteinen gebaut, на-
верно е ималъ предъ нидъ само нейнигЬ горни части. Сжщо н Lust-
g n a n, 202. У D r I e s c h’a, 234 сл. иамнраме сжщо : Constructa est partim sec-
till 6 laplde, partim ё lateribus, multd, qu3m sunt hi, quibus hodie utimur,
latioribus, solid!oribusque. На недоразумение се дължи известието на П е-
танчича (Schwandtner, и. с. 868), у когото четемъ, че римлянитЬ, конто
нЪкога се стремили къмъ владейието на Азия, си служили съ тоя пжть и
че до времето на самия Петанчичъ тукъ, въ , с pt дата на планината , мо-
гьлъ .да се внди паметникътъ имъ, издигнатъ съ мраморни колони" (Нас
Romani, Aslae quondam imperium sibl vend!cantes, iter habuere: quorum In-
signe, ad haec vsque tempera, In montls medio, marmoreis erectum column is
conspicitur). Сжщо такава стойкость нма и съобщението на Tefferneг’а,
който (н1м. нзд. стр. 64) разказва, че тукъ видЪлъ развалинит! der sehr
benihmten elsernen Porten (Cupi Dervent von Tiirken genand); ср. и лат. изд.
стр- 43, гдето заграденит! въ скобн думи липсватъ.
) Ц. с., стр- 83: Fast in der mitte darin stand ein gemauerets Thor...
Es sind nur noch Ruinen von dem Orte vorhanden.
2) Ц. с., стр-64: . . . ,noch einige iiberbliebene gedachtnise Stuck. Sie
waren bey nflehsten Krieg zur bequemen Durchfiihrung der in Ober-Ungarn
damals marchierenden Volker, samt Bagage, in etwas weggeraumet worden.
) Ц. с. стр. 34. Ш и ш м а н о в ъ, ц. с., Мсб. IV, 457 бел- 2, който не
разбралъ значеннето иа горната латинска дума (rudus-ruderis), дадена въ
н-Ьмския текстъ на Веннерна, се пита, да ли авторътъ тукъ не говори за
н-Ькакви „рудари".
4) Стр. 309: Sie ist sc hi er vOllig ruiniret.
Стариятъ друмъ презъ .Траянова врата" 67
dignum, ас fama fert. Отъ него, разказва Дришъ, били запа-
зенн само два стълба, съединени съ сводъ (fornix), така че
образували една праздника и по очертанията си наподобявали
тъй нареченитЁ portae Decumanae на римскитЁ военни ла-
гери. Още по-голёмо разочарование изпиталъ предъ видътъ
й Kempelen. Той не видёлъ тукъ нищо друго, освенъ разкър-
тена отъ древностьта си и струпана отъ тухли грамада — „ника-
къвъ мраморъ, никакъвъ египетски или пароски камъкъ, нищо,
което поне малко да говори за онова древно великолепие"
съ каквото авторътъ си представялъ, че блЁсти всёки па-
метникъ отъ времето на Траяна1). Построена била, пише Дришъ,
отчасть отъ ломенъ камъкъ (sectili ex lapide) и отчасть отъ
тухли, само че много поголёми и здрави отъ тия, конто по
времето на Дриша се употрЁбявали. Поради старината си и
порада атмосфернитЁ влияния и дъждоветЁ, тя на много
мЁста била повредена и заплашвала съ разрушение. Единъ
отъ спжтницитё на Дриша, Дирлингъ, който, като членъ отъ
посолството на графа Wolfgang v. Offingen, двадесеть го-
дини по-рано (1700 г.) миналъ презъ това мёсто, разказ-
валъ на нашия авторъ, че презъ течение на това време па-
метникътъ билъ много пострадалъ. Не малка вина за това,
бележи Дришъ, имали и пжтешественицитЁ-любители на
старини: всёки отъ тёхъ считалъ за дългъ да откърти
и вземе за споменъ по нЁкое камъче. Такива ревиостни почи-
татели на древностьта имало и между спжтницитё на Дриша
— нёкои отъ тёхъ събирали по цёли торби съ камъни за
своитЁ музейни колекции2). Поради всичко това, бележи Дришъ
градежътъ й, — особено на тия мЁста, догдето човЁшката
ржка могла да стигне — билъ издълбанъ и много изтънёлъ ;
арката била пропукана и не щёло да бжде чудно, ако цё-
лата постройка въ скоро време би се съборила3). Двздесетина
години следъ Дриша (1740 г.) Schade я намЪрилъ въ още по-
лото състояиие. Споредъ него арката се държала „само на
’) Kempelen, ржкоп. 8640* отъ Wien- Natlonalbibl. р. 59: Sed quam
me spes fefeilit mea. dum nihil praeter vetustate collabentem, et ex laterculis
congestam molem cerno. Nihil hlc marmorls, nihil lapldls AegyptH, aut Parll,
nihil quod vel minimum prlscam illam loqueretur magnlficentlam.
2) Hist, magnae legationis Caesareae, p. 234 sq. Ср. Милетичъ, Ста-
ри пжтувания презъ България, Мсб. VI 139.
’) П. т. 238: пес mlrum erlt. si tota brevi concldat.
68
Петъръ Мутафчиевъ
единия си край"1). Кога се е съборила, това днесъ не сме въ
състояиие да опред-Ьлимъ. Въ 1786 г. Люзинянъ все още я
вид-Ьлъ, но презъ първит-fe десетол-Ьтия на XIX в. останали
да стърчатъ само двата странични стълбове. Въ 1835 г. и тЬ
билн срутени и материалитЬ имъ употр-Ьбени за направата
на турското шосе презъ прохода2). При все това съобще-
нието на Blanqui, че нЬколко години по-късно я нам-Ьрилъ
почти сравнена съ земята подъ купъ съборени мате-
риали3), е малко преувеличено: останкитЬ й доживали до
първит-Ь години следъ Освобождението, когато били всецело
разчистени. Представа за т-Ьхъ ни дава една фотография на
Добруски, възпроизведена въ голЬмото съчинение на Schlum-
berger4). Днесъ на това м-Ьсто не е останалъ камъкъ надъ
камъкъ. НепосрЬдствено до шосето могатъ едва да се по-
знаятъ само изравненит-Ь съ земята основи на южниятъ й стълбъ.
Въ северния стълбъ на Вратата, на височина единъ чо-
в-Ьшки ръстъ, билъ вграденъ четвъртитъ мраморенъ камъкъ
съ измитъ отъ дъждоветЬ надписъ. Първото съобщение за
него намираме у Дерншвама, койго пише, че билъ гръцки и
вече не можелъ да се чете5). За нЪкакъвъ надписъ, виденъ
тукъ, съобщаватъ сжщо Симпертъ6) и Дришъ. Последниятъ
разказва още, че мнозина отъ спжтницитЪ му спор-Ьли, да ли
камъкътъ, на който надписътъ билъ издълбанъ, е билъ пре-
несенъ на това м-Ьсто отъ другаде и случайно вграденъ въ
Вратата, или пъкъ писмотощеда е било издълбано по-късно отъ
пжтешественицн, конто искали по тоя начинъ да оставятъ
*) Schade, ц. с. 238: . . . (lent encore par un seui bout.
Э А. Воиё, ц. c. 48, при мннаването си тукъ въ 1837 г., вече не я
вид-Ьлъ : „пашата на София неотдавна заповЬдалъ да я съборятъ, тъй че
отъ ней останалъ само сооменътъ въ турското название Капулу-дер-
вентъ или проходъ на Портата".
3) М. Blanqui, Voyage en Buigarie pendant Гаппёе 1841. P. 1844,
p 206-
*) Ь’Ерорёе byzantine a la fin du X-™ slide. Jean Tzimlscis. Les jeunes
amides de Basile II, P. 1896, p. 657.
5) U. c. 252: . . . und im fundament, so das Wasser ausgewaschen,
alns man hoch, auff grossen quadraten stainen krichische schrlft, die nlcht
mer leslich gewest.
6) U. с. стр. 309: . . . unten am Fuss etllche Latelnlsche Buchstaben,
so aber nicht kuntcn zusammen gebracht werden.
Стариятъ друмъ презъ «Траянова врата" 69
споменъ за себе си. Самъ Дришъ поради това, че буквитЬ
на надписа изглеждали обърнати надолу и отчасть замазани
съ хоросанъ, предполагалъ, че той билъ античенъ и взиданъ
въ паметника, та при разрушевието му потомството да знаело
отъ кого и защо билъ построенъ1). На надписа обърналъ осо-
бено внимание Люзинянъ, който съобщава, че билъ латински.
Той билъ тъй обезобразенъ отъ времето и отъ трЪвата
израстнала върху му, че Люзинянъ можалъ да прочете само
две начални букви D и N съ две точки помежду имъ и следъ
това името Ualis. Люзинянъ, счита че това мЪсто могло да
бжде възстановено D[ominus] Nfoster] Ualis, т. е. че въ над-
писа се споменувалъ източно-римскиятъ императоръ Ва-
лентъ (364—378)2). Петдесеть години по-рано сжщиятъ над-
пись билъ виденъ и отъ Schade. Но известието му за него се
различава доста отъ тия на Люзиняна и Дриша. И различието
е толкова по-интересно, защото на Schade билъ познать днев-
никътъ на тоя последний. Надписътъ, лише Schade, не билъ ла-
тински, както Дришъ съобщавалъ, но гръцки. Буквит-h му
били твърде повредени (fort mal traitees). При все това Schade
увТрява, че между нТколкото отдЪлни думи, конто успЪлъ
да разчете, било името на императора Алексий. И тъй като,
споредъ него, първиятъ владетель съ това име „царувалъ въ
края на XII в.“, вратата, счита той, не е могла да бжде по-
строена по-рано отъ началото на XIII в.3). Това заключение, раз-
бира се, е погрЪшно, както и предпоставкитЬ му. Алексий
Комнинъ, за когото въ случая е дума, е царувалъ не въ края
XII и началото на XIII в., а цЪло столетие по-рано (1081 —
1118). Отъ известията, конто до сега приведохме, е несъмнено,
че Вратата е сжществувала рано преди времето на Алексия
Комнинъ. Въ неговото царуване тя е могла само да бжде
*) Ц. с. 238 сл.
2) Ц. съч. 202: by which probably Is meant that it was repaired by
D- N. Ualis, emperor of Constantinople.
’) Ц. с. стр. 238: Cette pierre ne contient pas tine inscription iatine,
comme Driesch pretend, mais greque avec les caracteres mai formes des bas
siecles- Les letres sont fort mai traitees, mais on у lit clairemeut outre quel-
ques autres mots ceiui d’Alexius BzatXe'jf, nom que les Grecs ont toujours
donne к leurs Empereurs. Le premier Alexius a regne sur la fin du douzieme
siecie, ainsi s’il est permis de recourir encore к la conjecture dans une chose
si douteuse, la Porte n’a pu etre batle tout au plus qu’au commencement du
treizieme siecle.
70
Петъръ Мутафчиевъ
поправяна или възобновявана. Впечатление, че строежътъ й
носЬлъ белези на две различии епохи, е ималъ още Dernschwam1).
Съвременни учени сжщо сж изказвали мнението, че въ тоя
й видъ, въ който я описватъ пжтешественицитФ, отъ XVI в.
насамъ. тя е носила следи отъ строителството и на по-късното
срФдновФковие2). Дали това, обаче, е действително тъй, е въ-
просъ, на който днесъ ие сме въ състояние да отговоримъ.
За сигурно въ всФки случай може да се счита само, че
ако тя е преживФла подобии престроявания, дФло на
българитФ, т4 не сж били. Както вече казахме, презъ перио-
дитФ, когато тукашнитФ, земи оставали въ българскигЬ дър-
жавни предали, проходътъ загубвалъ военното си значение.
Изключение въ това отношение, може би, е представило само
времето на Петра и Самуила. Но тогава, поради особенитФ.
условия, въ конто се намираше българската държава, за
строежи отъ тоя родъ едва ли нФкой е мислилъ; тФ не ще
сж били и изпълними. Ако следъ епохата на Юстинияна укре-
пленията въ древнитФ, Суки сж били възобновявани или
усилвани, това е могло да бжде само презъ периода на сла-
вянскитФ и аварски нашествия въ VI—VII в. и непосрФд-
ствено следъ тФхъ, или пъкъ презъ XI—XII в., когато импе-
рията, следъ като отново 6Ф станала господарь на цфлия по-
луостровъ, имаше да брани своитФ владения тукъ срещу пе-
ченФзи и кумани, а следъ тФхъ и отъ маджаритф, и когато
появата на кръстоносцитФ не еднажъ й 6Ф. задавала тъй
много грижи и страхове. ВидФхме, че за възобновяване на
укрепленията при „старитЬ клисури на св. Василия" говорятъ
лФтописцитФ. на третия кръстоносенъ походъ.3)
Противоречието у споменатитФ автори относно езика и
писмото на видения отъ тФхъ надписъ се дължи на недо-
разумение: въ Вратата с ж били вградени два надписа, единъ
*) Ц. с. 252: Schelndt, das die alien auch elner zerprochen und der
ander wider anders darauf gepaut.
’) J i r e d e k, Heestr. 32. Споредъ него двата вида градежъ на Пор-
тата долу отъ камънн, а горе отъ тухли, показвалъ достатъчно. че ,тя вече
не представила първоначалната римска постройка, но реставрирана отъ
византийцитФ или българитФ развалина". Струва мн се, че това заключение
доколкото изхожда отъ съображението за двата вида градежъ, е преси-
лено. Постройки само отъ камъни или само отъ тухли сл. билн нздигани
н презъ римската н презъ визаптийската епохи.
’) Гл. по-горе стр. 47, бел. 1.
Стариятъ друмъ презъ „Траянова врата" 71
гръцки и другъ латински. Изрично съобщеиие за това на-
мираме въ пжтописа иа Kempelen’a (1740 г.). Въ първия отъ
тия надписи Kempelen прочелъ името на византийския импе-
раторъ Теофила (829—842 г.), а въ втория — това на Валерия
Лициний (j* 325), съимператоръ на Константина Велики1).
И двата надписа сж публикувани, латинскиятъ по факсимиле
снето отъ самия Kempelen2), а гръцкиятъ — и отъ по-новъ
преписъ3). Отъ тая последиа публикация се вижда, че прочете-
ното отъ Kempelen’a име на византийския императоръ Тео-
филъ е резултатъ на ново недоразумение. Въ тоя надписъ се
говори за „боголюбимата“ ({Но-^Хеатат^у) Херения Етрускила,
жена иа римския императоръ Деций4), убитъ въ знаменитото
сражение съ готитЬ при Abritus (дн. южна Добруджа) въ 251 г.
*) Kempeien, ц. с.» р. 60: Nuila enim in his de Trajano syiaba, sed
aliorum prorsus imperatorum nomina. Prima Theophiii mentionem facit, qtti
Michaeii Baibo A. C. 829 successit, secunda Valerij Licinij, qui Й Maximino Se-
niore Casar nominatus est, et Thessalonicae A. C. 325 occisus.
2) С. I. L., III. 1. p. 747.
’) Първомъ отъ Kubitschek, Kempiens Reise von Wien nach Con-
stantinopel. AEM. XVII (1894) S. 94, който дава само препнса на Kempe-
len’a; следъ това отъ К а 1 i п к a, Anlike Denkmaler in Bulgarlen, Wien 1906,
N° 69. Пжтопнсътъ на Kempeien и до сега не е публикуванъ. Запазенъ е
въ два ржкописа въ Виенската National bib! iothek, 8640 и 8640*. Азъ можахъ
да сн взема бележки само отъ последний. Въ него на стр. 60 преписвачътъ
нскалъ да даде факснмилетата. направенн отъ Kempelen’a и на двата над-
писа, но не изпълннлъ намЬрението си: мЪстото, запазено за т-Ьхъ, останало
праздно. Kubitschek публикувалъ гръцкия надпнсъ по факсимилето въ
ржкописа 8640, отъ гдето е взето и факсимилето на латинския въ C.I.L.
Отъ публнкацията на латинския надпнсъ въС-I.L се вижда, че той е сжщиятъ,
за който съобщаватъ Luslgnan и Schade. Тамъ се чете DN|. VAL...|
.. CINNi ... |... OLICI________ПървитЬ два реда Luslgnan (гл. по-горе стр.
69 бел. 2) възстановява Dominus Noster Vaiens, когато пъкъ последнит-fe
три сж дали основание на Kempelen’a да предположи, че тукъ се е споме-
нувалъ Vaierius Licinius. Наверно все възъ основа на запазеното въ вто-
рия редъ VAL Schade твърдн (гл. по-горе стр. 69 бел. 3), че въ тоя няд-
писъ се говори за B[aaiXeuj] ’AA[igiog. Непонятно е само, какъ Schade е мо-
гълъ да вземе това VAL за гръцко.
*) К a i 1 П к а, ц. м.: Tijv] &eocptXeoTd(T»]v) | Айуо]6атт]¥ ’Eps(viav) ' Етро]иах£-
XXav | XagrcpordTT] | jn]tp6?]7CQAtg |.......sOw [ | Snip.»Xojup6[vo]u. Изда-
тельтъ счита, че споменатиятъ тукъ градъ (pj-cpinoXig) е Пловдивъ. Освенъ
тия два иадписа И р е ч е к ъ прн пжтуването си вид'Ьлъ и трети, сжщо гръцки,
(гл. AEM. X. i886 р. 90), гдето прочелъ само думит! Яуакца и вйтихйс. На
Lejean’a сжщо билъ показанъ тукъ единъ гръцки надписъ, ио той не
можалъ да прочете нищо отъ него. Гл. ц. с., стр. 152.
72
Петъръ Мутафчиевъ
Измежду пжтешественицитЬ изъ гурската епоха не само
Marsigli забелязалъ, че стариннитЬ строежи при Траянова
врата сж представили ц-Ьла система отъ свързани укрепления,
предназиачени да бранятъ достжпа въ прохода. Следъ него
и Lusignan пише, че „н-Ькогажъ тукъ, презъ планината, имало
една стена, въ ср^дата на която била Портата*1). Съобщението
на Курипешича, че на това мЪсто се намирали две порти, се
дължи сжщо на недоразумение. Отъ думитЪ му,че той миналъ
само презъ едната отъ тЬхъ2), е явно, че за втора порта той е
счелъ нЬкаква развалина, която лежала на страна отъ
пжтя — наверно градището „Маркова механа“. Казахме
че въ сжщото заблуждение е билъ въведенъ и Иречекъ3)
*) П. т. 202: Formerly there was a wall across the mountain, in the
middie of which was the gate. Други, между който н W e n n ern, n. c. 34, счи-
тать, че развалинит-h пре дет а вяли ein vestes Schioss zur defension der
Felnd erbawet gewesen. Едничъкъ, който решите л ио се протнвопоставя на
мненнето, че старата Врата била часть отъ гол-Ьми защитни съоржжения
на това м-Ьсто, е Schade. Въ пжтопнеа сн той съощава. че не намЪрилъ
тукъ никаква следа отъ непрекженатя стена, а отъ градежа на северния
стълбъ на вратата било явно, че тя не бнла конструктивно евързана съ
каквато и да била друга сграда. Порадн това той не можелъ ла разбере,
какъ една тъй изол Ирана постройка е бвла въ състоянне да запр-Ьчва про-
хода, както за това пишели н-Ькои no-стари историци. (Comme je n’ai pas
pfi trouver ies moindres vestiges d’un mure continue et qu’il est evident par
les cotes des pieds droits, qu’iis n’ont jamais tenu й autre chose, je ne com-
prens pas comment eiie bouchoit ie chemin, ni й quei usage elie ait ete batie,
p. 238). Schade има въ случая предъ вндъ съобщението на В о п f i п i u s.
ц. с. стр. 322. който разказва, че предъ укрепленията около Траянова врата
бнла спр-Ьна въ 1443 г. армията на Владислава 111 н Хунияди. Bien plus,
пише срещу това Schade, la rigueur de 1’hiver et ia disette des fourages et
des vivres ont obiige les Chretiens de s’en retourner et de iaisser ia cette en-
treprise, que ies obstacles qui у avoit mis ia nature et i’industrie des hommes.
На мненнето на Schade, изглежда, e бнла н Montague. У нея, р. 216, че-
темъ: Вратата нарнчатъ communement ia porte de Trajan parce qu’on suppose
que ce prince ia fit construlre pour termer ie passage sur ies montagnes entre
Sophia et Phlippopoiis; mais je crois piutdt que e’est ie fragment d’un arc de
triomphe.
2) Ц. c., 52 сл.: Daseibst zway grosse gemaurte thor und durch ains
wir geritten.
3) Гл. по-горе стр. 23. Своята Heerstrase etc. Иречекъ e пнеалъ предн
Освобождението. Сведенията си за нашня проходъ той длъжалъ на единь
инженеръ, който по снова време работЪлъ по постройка на жел-ЬзницитЬ
въ Европейска Турция. Следъ като посетилъ иашит*Ь м-Ьста Иречекъ
Княж. България П. il7 сл.) вече не говори нищо тазн „втора порта"
fCp. с. и неговата статия въ АЕМ. X стр. 90, бел. 75).
Стариятъ друмъ презъ „Траянова врата"
73
Както се вижда отъ гореизложеното, не е билъ особено
голЪмъ броятъ на авторит4, конто доваривали на преданието,
че Портата е строена отъ Траяна. Освенъ Bonfimus, Lewen-
klau и Montague, конто се отнасятъ съ известна резерва къмъ
това предание,1) за паметникъ на Траяновото строителство сж
я считали Simpert, Kempelen и Driesch2). Вранчичъ не се
съмнявалъ, че тя произхожда отъ древностьта, но не билъ въ
състояние да си отговори на въпроса, отъ кого била издиг-
ната — отъ гърци, тракийци, Македонии или отъ римляни.
За най-вЬроятно му се струвало, тя да била строена отъ
Филипа II Македонски (баща на Александра), тъй като на тоя
царь се приписвало и основаването на Филипополъ. И ако
начетениятъ Вранчичъ все пакъ не се решавалъ да склони
на това схващане, то било, защото Страбонъ пишелъ, че по-
строениятъ отъ Филипа градъ Филипп билъ при Струма, а не
тукъ, при Марица, гдето лежалъ познатиятъ на нашия авторъ
Филипополъ3). Lusignan отъ своя страна нарича Вратата Адри-
янова, което показва. че той отнасялъ постойката й къмъ
времето на тоя римски императоръ.4) За по-гол Ьмата часть отъ
останалит'Ь пжтешественици, не тъй учени люде, въпросътъ за
това, отъ кое време произхождала внушителната сграда,
не сжществувалъ и т4 се задоволявали да споменатъ само
фактътъ, че минали презъ нея. Други ткхни събратя пъкъ от-
Ч В о n f I n i и s, цит. съч. 323 ... et k Trajano (ut multi perhi-
bent) .factus est; (гл. no-rope, crp. 34 бел. 2). Lewenkiaw von Arne 1-
beurn, Neuer Chronica Tiirkischer Nation von Ttirkcn selbst beschrieben.
Fr. a. M. 1590, p. 255: Der (Weg) soi nah etiicher meynung vom Keyser Tra-
jano gemacht seyn: da noch jetziger zeit ein schr gross Thor, von Quadcr
stucken, gefunden seyn. Montague, u. c. 216: . . . qu’on appeile commu-
nement ia porte de Trajan, parce qu on suppose que ce prince la fit con-
slruire ete.
2) Simpert, u. c. 209, казва само kamen wir zu der beriihmten
Portcn Trajani. Kempelen, u. c.59.. . ingress! sumus vlam, quae nos . . .
ad famosam iiiam Trajani perduxit portam. Както отбелязахме no-rope, разоча-
рованъ отъ изгледа иа Вратата, авторътъ се чудЬлъ, Trajanum splendidum
ilium Romanorum Caesarem nomen suum tam nidi opere ad posteros transmit-
tere voluisse. Driesch, 234, e иайкатегоричеиъ: Hanc Imperator Trajanus
aedificavit in memoriam ducti oiim a se per vasta haec ioca exercitus. cum
ad oppugnandos Thracas, Gcrmaniamque imperio suo subdendam, In bellum
proficisceretur, vlam sibi inveniens, qua nulia ante dabatur.
3) Iter etc., p. 320.
4) Ц. c., 201 : the gate of Adrianous.
74
Петъръ Мутафчиевъ
белязвали въ дневницитГ, си слушаното отъ мЪстни хора късно
поверие, че тя заедно съ околнитГ твърдини била строена
отъ Марко Кралевичъ. Първиятъ, у когото намираме това
пов'Ьрие е Cath. Zen. Той разказва, че следъ като миналъ
с. Клисура и голТ.мата Порта, вид-йлъ едно разрушено гра-
дище, строено отъ Marco Chiernovich, който билъ господарь
на цТ.лата околна гора и живТ.елъ на тоя друмъ отъ
грабежъ. ТурцигЬ много се бояли отъ него, но най-сетне
Марко билъ заловенъ и султанътъ тогава заповЪдалъ да му
отсЪкатъ главата1). Градището, за което Ценъ въ случая го-
вори, е познатата ни „Маркова меха на “, надъ лЪвия брГгъ
на Яворица. За Марко Кралевичъ, но вече като за „последенъ
деспотъ или князъ и господарь на България", който въ ту-
кашната клисура дълго се бранилъ „срещу турската сила и
власть", слушалъ и Besolt: мГстнитГ, селени още п±ели една
старинна ггЬсень за него и за юнашката му дружина2). За това,
че тукъ „деспотътъ или князътъ иа България ималъ послед-
него си м^стожителство", четемъ и въ пжтописа на Брати-
слава отъ Митровица3).
Други пжтешественици слушали да се разказва, че надъ
тия мГста господарувалъ „българскиятъ деспотъ Новакъ Де-
бели."4) Пигафета съобщава, че и с. Клисура се наричало „Пор-
та на Новака Дебели": тоя Новакъ, който билъ „деспотъ на
България", построилъ и Вратата, за да прегради пжтя на тур-
цит-Ь, и известно време тъй храбро бранилъ тия мГста, че не
позволилъ на завоевателит-fc повече да напредватъ.5) Новакъ-
дервентъ е наречено с. Клисура и отъ Дерншвама.6) Из-
глежда, че въ тукашнигЬ легенди имената на тия двама херои
на народния ни епосъ сж се борили за първенство. У Вранчича,
') Ц. с., 211 сл.
2) Ш н ш м а н о в ъ, ц. с., стр. 441.
’) Ц. с„ стр. 83: allhier hatte der Despot Oder Hirst von Buigarien
seinen letzten Wohnsitz aufgeschlagen.
*) Gerlach, Ц.С., 518: Novag Debeli. Авторътъ говори това прн опи-
санието на околностьта на В1тренъ; ср. Иречекъ, Псп. VII. 113.
’) П. т., 176... et una villa nomata porta di Noacch Debeile, percioche
qufvi fe one porta, la quale fece far questo Noacch, che fu despoto di Bulga-
ria, per ostare alii Turchi, che non venlssero plu Innanzi, et per uno tempo
co’l suo valore difese quelle parti.
б) Ц. c., 18: in ein buigarlsch dorff khomen vnd durch gefaren, genant
Nowak derwen auf turkisch Kapi derwend.
Стариятъ друмъ презъ .Траянова врата*
75
напр., четемъ за с. Клисура, че докато „нЪкои го иаричали
Клисура на Новака Дебели други го зов-Ьли Клисура на Мар-
ка Кралевичъ.*1) Отгласъ на сжщото раздвоение въ м-ЬстнитЬ
поверия намираме и у Дерншвама. Еднажъ той нарича с. Кли-
сура „Новакъ Дервентъ", или просто „Новакъ", понеже то съ
околнитЪ земи „принадлежало на единъ мЪстенъ князъ, когото
жителитй зов-Ьли Новакъ,* 2) а другаде разказва, че въ тия
мЬста Новакъ и Марко дълго време оказвали на турцит-Ь го-
л'Ьма съпротива 3). НЬкои пжтешественици, поради голема уче-
ность, считали, че нЪкога въ тия тЬснини българит-fe пленили
латинскиятъ императоръ Балдуина 4).
Известията, съ конто разполагаме за самия проходъ
и за състоянието на друма презъ него въ турската
епоха, сж доста оскждни откъмъ съдържание. НЬкои отъ
пжтешественицигЬ, като напр. Вратиславъ, Дришъ и Кемпеленъ,
разказватъ въ доста общи думи за стръмнини, високи скали и
дълбоки пропасти, край конто по тЬсенъ изровенъ пжть се
стигало до Вратата.5) Още на времето си Montague, а следъ
това и Schade, коистатирали, колко неверии и преувеличе-
ни сж подобии описания и представи6), каквито впрочемъ
ималъ и Иречекъ преди да посети тукашнитЬ мЬста7). Най-
в+.рното описание за тЬхъ изъ снова време принадлежи на
*) П. т.: 320 Unde et Ciyszurae pagurn Ciyszuram all i Novak Debegliae
vocant, aiii Marci Craigievyth.
’) Ц. с., стр. i8: Seind wir in ein buigarlsch dorff khomen vnd durch
gefaren, genant Nowak derwen ; ср. с. стр. 19: Von Nowak ausgeht usw. И
стр. 252: Solche obstande gegent Wrata sol elnem landtzfursten zugehort
haben, den die inwoner Nowak nennen.
’) П. T. crp. 19: aida der Nowak, ein Buigarus, vnd Marcus Krayowith
den turkhen lang zeit grossen widerstandt gethan haben.
*) Mon 1 л gue, n. t. 216 сл.. сжщо и R i c a u t, 649.
s) Des Freyherrh von Wratisiaw merkwfirdige Gesandschafts-
reise etc., стр. 83: mussten wir einen schmalen hohlen Weg, fiber dem steile
Feisen gieichsam zu hangen schienen. und thells an einigen Orten nach tiefe
Abgrfinde sich befanden, passieren usw. За Вратата Дришъ, u. c. 234, раз-
казва: Sita est...in montibus, per quos ob horrenda praecipitia,aitissimasque
voragines.vix datur. К e m p e 1 e n, 59: per praecipitia et praeruptos scopulos etc.
6) Montague, n. t. 217 D’ailleurs, ies precipices ne sont pas si
tumbles qu’on me I’avait dit Schade, п. t.236 Je ne sais oiiDriesch a vu
ies horribles precipices, et ies profondisslmes abimes dont il effrale ses iecteurs
La montagne qui est au Nord de ia portc s'eleve d’une pente fort douce et 11
n’y a qu’une colline au cdte oppose.
’) Heerstrasse 34.
76
Петъръ Мутафчиевъ
Шепера. Той разказва, че отъ Вйтренъ къмъ Маркова калия
пжтьтъ билъ доста стръменъ, но въ вейки случай далечъ не
толкова, че да не може да бжде лесно пригоденъ за движе-
ние съ кола. При това, макаръ и твърде каменистъ, той въ
това отношение далечъ не можелъ да се сравнява съ пжти-
щата презъ Италнянскитй Алпи.') Отъ превала надъ Вйтренъ
Шеперъ съ спжтницитй си „елйзълъ въ една малка долина
(на р. Яворица, М.) и следъ това доста лесно се изкачилъ на
една планина", гдето се намирала и самата Врата.2)
Къмъ ерйдата на XVIII в. на нйкои мйста въ прохода
старинната каменна настилка на друма още била запазена. За
нея нашироко ни разказва Dernscbwam. Въ въпросната пла-
нина, четемъ у него, — нагоре, надолу и презъ долината — преди
време имало широкъ, настланъ съ голйми камъни друмъ, ка-
къвто строели още старитй римски императори, така че ни-
кой да не може (пжтувайки по него) да се заблуди. На
много мйста Дерншвамъ съ спжтницитй и вървйлъ по него,
но понеже не е билъ поддържанъ и отъ день на день
все повече се рушелъ, то хората се движили отъ дветй му
страни, гдето поради това се образували изкопани пжтища,
така че каменниятъ друмъ се издигалъ високо надъ тйхъ. По
тая причина камънитй, конто отъ две страни го ограждали, били
изпокъртени, а заедно съ тйхъ разкъртена била и самата му
настилка. И тъй като въ прохода отъ дветй страни на друма
се издигали високи планини и зйели пропасти, пжтникътъ
нймало где другаде да върви, освенъ по тая настилка. За
това преходътъ тукъ билъ най-тежкиятъ презъ цйлото пж-
туване.3)
Селото Вйтренъ — наричано още Ново-село, на турски
Ени-кьой, Дервентъ ени-кьой,4) а сжщо тъй и Хисарджикъ, - при
*) Ц.с.,стр. 195.:... et avons trouve !а descente assez aspre, non toute-
fois sy difficile qu’eiie ne puisse faciiement estre accomodcc, aux schariotz, et
neanmolngs fort piereuse, mais rien a comparaison des Alpes d'itaiie.
a) 11. t. i95. Авторътъ описва пжтя на връщане отъ Цариградъ:
Nous sommes descenduz en une petitte piayne, et depuis avons monte une
montagne assez facile, jusqu’en ung burg etc.
’) П. i. 18: Vnd ist auff dato die schweriste rayse gewest.
*) У C u r i p e s c h i t z, p. 53 sq. Vetren; R a m b e r t i, u. c„ 8 recto, Vie-
terno; Geriacii, p. 517 сл., Vederno; Schepper, p. 194, Veternltz; Zen
p. 2i2, Vedra; p. 242, Vento; Dernscliwam, p. 18 и 19, Wetri; p. 25i Wet-
trin; Verantius, Iter Buda etc., p. 319, Vetren; Ratio itineris etc., p. 58, Ve-
Стариятъ друмъ презъ .Траянова врата" 77
което стариятъ друмъ слизалъ въ Тракийската равнина, било
мЪстото, въ което презъ турската епоха пжтницигЬ, идещи
отъ западъ, отпочивали следъ трудния пжть презъ планината;
тия пъкъ, конто пжтували отъ изтокъ, обикновено тукъ ношу-
вали и се приготв'Ьли за дългия преходъ къмъ Ихтиманъ. Не-
говото име „Ново-село" (Ени-кьой) показва, че основано ще
е било то следъ завоеванието и то наскоро следъ като тур-
цит'Ь станали господари на тия м^ста. Въ всЬки случай, презъ
втората четвърть на XV в. то вече е сжществувало1). Жите-
телигЬ му сж били настанени тукъ като „дервентчии" т. е.
съ задължението да се грижатъ за безопасностьта на про-
хода. НавЪрно поради това то е наречено въ единъ пжтописъ
„село съ стража"2). Както и всички подобии селища, то се
ползувало съ привилегията да живЪятъ въ него само християни.
Въ замена на свободигЬ си, обаче, жителит'Ь му, освенъ за-
дължението да пазятъ прохода, били претоварени съ много-
бройни и най-различни повинности: длъжни били да даватъ
храна и подслонъ на официялнит'Ь пжтници и на добитъка
имъ, да пазятъ багажитЬ имъ и т. н. При минаването имъ
презъ прохода единъ селянинъ трЪбвало да върви напредъ и
да показва, где пжтьтъ е лошъ, а други да се движатъ съ
колата, за да ги задържатъ и пазятъ при нанадолнищата и из-
общо при опаснигЬ за движението м^ста. Всички тия повин-
ности били тъй тежки, че селянитЬ гледали по всЬкакъвъ начинъ
да се отърватъ отъ т^хъ. За това пъкъ турцигЬ, освенъ где-
то не имъ заплащали продуктигЬ, конто вземали отъ тЬхъ,
но и щедро ги възнаграждавали съ бой. Това е народъ отъ
роби, пише Герлахъ, конто нищо не вършатъ, ако предвари-
телно не бждатъ бити. Само тогава всички се разтичватъ и
изпълняватъ наредбитК, конто имъ се даватъ. За да ги заста-
tren ... hoc est .Ventosus’; другаде — Novuspagus, гл. Matkovid, Rad7i,
стр. 35, бел. A n о n. Ra g 11 s. p. 241, casal de Vento. Pi g a f e t ta, p. 97 и
i75, Novazelia; p. 175 още и Vaterna: Wr a t isiaw, p.83, Janika; Schade,
p. 238, Yen! mahaii; Попъ Константин! (’Еухг1₽18к* nspl
ФьХштсоипдХешр i) nspcypayv] . . . uno Kcovaxavrbou tepsup ФО.ишоиггоХшр,
Внена i819, стр. 44): Bsxpsva i) AspPsvx Fsvl xcoyl Toupxiol; Lamartine,
Voyage en Orient ed. Koreli, Beri. i878, p. 236 sq. Yenikeui; A. Bout, p. 68:
Jeni-koi, nouveau village, Blanqul, 207, Yenicheu, Novozeio.
’) За това свидетелствува спомеиатото известие на Врокиера. гл. по-
горе, стр. 62.
3) У R a m b е г t i, 8 г., casaie di guardia.
78
Петъръ Мутафчиевъ
вятъ да не се отлжчватъ отъ керванитЬ, конто трЬбвало да
придружаватъ, турскитЬ стражари имъ вземали залози — дрехи,
работни сЬчива и др. ВъпрЬки това мнозина прежалЬли за-
лозитЬ си и забЬ,гнали по горитЬ.1) Тая картина, — която
илюстрира казаното по-горе за насилията, на конто били из-
ложени жителитЬ и на дервентчийското с. Клисура, при проти-
воположния край ва прохода, — съдържа обяснение и на
факта, гдето населението на В-Ьтренъ отъ срЬдата на XVI в.
почнало силно да намалява. Докато единъ отъ пжтешестве-
ницитЬ изъ първата половина на сжщия нЬкъ (1533 г.) го на-
рича градъ2), две десетолЬтия по-късно другъ бележи, че то
„изглеждада е било голЬмо село",3) а вЬкъ и половина следъ
това (1700 г.) то вече било тъй бедно и лошо, че пжтницитЬ
тр-Ьбвало да се подслоняватъ тамъ въ мизерни колиби.4 *)
Въ края на XVIII в. то имало 150 кжщи.3) Въ 1833 г. Ламар-
тинъощего нарича „мизерно село", чиито кжщи били построени
отъ плетъ, покрити съ вършинакъ, състояли се отъ по едиа
стая, въ която за подъ служила голата земя. Самъ той, поради
настигналата го тукъ болесть, трЬбвало да прекара двадесеть
деиа въ една стая безъ прозорци.6 7)
Презъ срЬдата на миналия вЬкъ когато въ Турция
иастаналъ no-голЬмъ редъ и, поради намалЬлитЬ насилия, хри-
стиянитЬ заживЬли по-сносно, това селище отиово се повдиг-
нало и населението му иарасло. Но и тогава отъ четиритЬ
църкви, конто имало презъ XVI в., оставала само една.’)
Както вече на друго мЬсто казахме, на западъ отъ ВЬт-
ренъ, върху седловината, задъ която стариятъ друмъ слизалъ
въ долината на Яворица, се иамирала известната отъ рим-
скитЬ итинерарии станция Pons Ucasi.8) Поради важного
) Gerlach, ц. с., 518, ср. Иречекъ Псп. VII, П4сл.
3) Schepper, 194 und bourg des Bulgarois, nommc Veternitz.
’) Dernschwam, 19: scheint auch ein gross dorff gewesen sein.
*)Simpert, 309:.. und stehen. ... etliche wenige elende Hiiten von
Buigarlschen Christen bewohnet. in weichen wir unset Quartir und Nachtla-
ger genommen.
3) Lusignan, 200
б) Ц. c., 236 сл.
7) C t. Захариевъ, 36.
“) Твърдението на Шишмановъ, ц.с.,Мсб. IV349,че mutatio ponte
Ucazi се намнрала .н-Ьщо на сто разкрача отъ Троянова врата" е по-
грЬшно. За м-Ьсто на тая станция той, както изглежда, е считалъ разва-
линитЪ на градището .Маркова механа".
Стариятъ друмъ презъ .Траянова врата"
79
си положение предъ източния изходъ иа клисурата, това Mt-
сто сжщо не било оставено неукрепено. Пжтешественици^
отъ турската епоха пишатъ, че тукъ имало развалини, конто
HtKOH отъ тЪхъ считали за останки отъ „старъ замъкъ".1)
Marsigli добавя, че тия „рушевини отъ стари градежи, очер-
тавали продълговатъ четирижгълникъ. Tt се намирали на
единъ хълмъ тъй високъ, че господствувалъ надъ ц-Ьлата рав-
нина чакъ до Пловдивъ". Отъ рисунката, дадена въ съчине-
нието му,2) виждаме, че въ началото на XVIII в. тия развалини
били сравнително добре запазени (обр. 4).
Иречекъ съобщава, че часть отъ северната стена на това
градище — „три метра дебела и петь метра висока" — още
Обр. 4. — РазвалииитЪ при Pons Ucasi, рисунка
у Marsigli.
стояла. ЦЬлото градище представило четирижгълникъ съ стени
по 40 крачки.3). ОстатьцитЬ отъ тая стена и сега сж запазени,
нЪкжде на височнна 4—5 м.
Ние днесъ не сме въ състояиие да опредЬлимъ, да ли и
тия градежи водатъ началото си отъ римската епоха, или
пъкъ първитЪ защитни постройки сж се явили тукъ едва
презъ византийско време. Lusignan, който при пжтуването си
отдЬлялъ особенъ интересъ за стариннитЬ паметници, бележи,
че тукъ по време иа християнскитЬ императори на Царнградъ
имало една дебела стена, която се простирала презъ плани-
r) Schade, 238: On commence... & passer cette montagne prts des
mines d’un ancien chateau, qui selon les apparences commandolt autrefois h
ce passage. Dernshwam, 19:.. und ausserhalb des dorfs, an den strossen
auf der seytten, auf einem klain bergle. 1st ein zerschlelfft schloss.
’) U. с., II. tab. 21, fig. 16, текстъ стр. 51.
s) Княж. Българ. II 112
80
Петъръ Мутафчиевъ
ната, за да пази отъ опустошенията иа българит'Ь. Но сега,
(1786 г.) добавя той, тя почти ц-Ьлата е разрушена, съ изклю-
чение на н'Ькои малки остатъци, конто още стърчатъ по cpi-
дата, около двадесеть стжпки на височина и тридесеть стжпки
дебели. Споредъ него, малката крепость, за която говорятъ
гореспоменатит^ автори, била часть отъ тия останки.1)
Това известие на Lusignan’a не заслужва доверие. Следи
отъ преградна стена на това м^сто не е забелязалъ никой
другъ пжтешественикъ; такава стена тукъ сигурно не е сж-
ществувала. Едва ли може да бжде доказано сжщо тъй и
предположеннето на Иречека,2) че тукъ е лежала крепостьта
Мбреих, спомената отъ единъ византийски авторъ отъ XI в?)
Следъ турското завоевание, до<олкото може да се сжди
по известията на пжтешественицитЬ, това м^сто дълго време
оставало пусто. Пръвъ, който споменува селище тукъ, е Sim-
pert въ 1700 г. Споредъ думит-Ь му, то било малко, населено
съ турцн, имало военна стража и нЪколко български кжщи.
Simpert го нарича Казълъ хисаръ4), име, което въ случая не
е засвидетелствувано отъ никой другъ изворъ. У Marsigli то
за пръвъ пжть се явява съ названието Хисарджикъ. — Съ
него у турцит"Ь първоначално ще да е била означавана ста-
рата крепость, въ която то се е приютило5). Преди да бжде
дадено на новото село, обаче, изглежда, че съ името Хисар-
джикъ турцит-Ь наричали близкого с. В-Ьтренъ. Свидетелство
за това намираме въ пжтописа на Герлаха.6) Новото село,
освенъ Хисарджикъ, било нарнчано още П а л а н к а. Съ това
х) Lusignan, ц. с. 199: From this place, in the time of the Chris-
tian emperors of Constantinople, there was a thick wali, extending across
the mountain, In order to guard agalns the ravages of fiie Bulgarians; but now
almost the whole is demolished, except some few remains which are stll
discovered In the midde, ol about twenty feet in height, and thirty feet thick.
From these vestiges to about fifty yards north, stands the present Isarglc, or
little castle.
2) Княж. България, II, 119, бележката.
9) Cecaumenl Strategicon, cd. Wassiliewsky et Jernstedt. Petrop.
1896, p. 32, 14: xaotpov G'Vop.a^dp.Evov Mdpetoc psoov ndXetdgxai Трих8(-сф]с.
*) Ц. с. стр. 309: ...wird Kisilhissar genannt und stehen nebender Pa-
lanka etllche wenige elende Hiitten, von Bulgarischen, Christen bewolinet, in
welclien wir unser Quartir und Nachtlager genommen.
5) Marsigli, ц. с. стр. 51, превежда Isargik съ petit Chateau.
e) Gerlach, п. t. 517.
Стариятъ друмъ презъ .Траянова врата"
81
име го намираме въ дневнипитТ, на Simpert и Schade.1) У
турцитЬ „Паданка" представяло общо нанменувание, давано
иа селища, оградени съ колове или плетнща и основавани за
пазене на пжтища и изобщо на опасни м-Ьста.2) За ограда на
тукашното селище служили останкитЬ отъ старата крепостна
стена, както това се вижда отъ рисунката у Marsigli. Въ на-
шия случай името Паланка накрай добило превесъ и измЪстило
името Хисарджикъ, което останало за с. ВЪтренъ. Така тур-
цитъ наричали ВТтренъ и до Освобождението.3)
Причинит-Ь, конто предизвикали появата на Паланка като
нова турска колония, могатъ лесно да се отгатнатъ. Охраната
на прохода, възложена на българит"Ь отъ ВТтреш,, наверно се
оказала твърде ненадеждна, та турското правителство ще се
е вид'Ьло принудено да я пов'Ьри на специяленъ гарннзонъ. Но
българскит к селени, конто — съ добро или зло — се настанили
и въ новото селище, не били и тукъ освободени отъ задълже-
нието да помагатъ въ службата на своигЬ господари. Единъ
пжтешественикъ отъ ср'Ьдата на XVIII в. разказва, че при пре-
минаването си презъ Паланка слушалъ — както това било оби-
чай при всички подобии мЪста — да ехти н-Ькакъвъ тжпанъ,
който „единъ беденъ чов'Ькъ непрестанно биелъ,“ за да плаши
разбойницитЪ, конто нзъ околнитТ планински гжсталаци деб-
н-Ьли пжтницит'Ь по тия мТста4). БългаритТ, не се свър-
т-Ьли дълго време въ това селище. Десетина години преди
Освобождението за Паланка имаме съобщение, че било „село
обградено съ стени въ проходътъ на Капжджикъ дервентъ...
съ 15 кжщи, 1 мечитъ (джамия, М.) и 30 жители турцы, отъ
конто по-възрастниты сж сега суварш (конни, М.) джандары и
до танзиматътъ недаваха нито десетъкъ, нито данокъ, нъ б-Ьха
длъжни подъ предводителството на единъ джиздаръ (комен
дантъ М) да вардатъ проходътъ Капжджикъ или Трояновиты
врата“5). Следъ като Паланка била създадена и следъ като
турска стража била настанена и въ с. Клисура, на българит'Ь
въ това последно село и въ ВЪтренъ останали да тежатъ
) SI m р е г t. п. т., 309; Schade, 237.
’) За това у Jireiek. Heerstrasse, 115 сл.
’) Гл. Ст. 3 а х а р и е в ъ, ц. с., стр. 36.
*) Schade, 238.
’) Ст. 3 а х а р и е в ъ, ц. с., 35 сл.
Списание на Бълг. академия на наукнги. Кн. I.V. 6
82
Петъръ Мутафчиевъ
само робскит-Ь повинности, за конто разказва Герлахъ въ при-
веденото по-горе съобщение.
Днесъ и отъ това селище сжщо не е останало нищо.
Освенъ кжсове отъ оградиата стена на старото градище,
стърчатъ само развалинитЬ на една двуетажна каменна сграда,
— казватъ, н-Ькогашна казарма на турскит-Ь стражари. Тя
произхожда наверно отъ първата половина на миналия в'Ькъ.
Тоя слабо населенъ край, съ гжстигЬ гори, конто покри-
вали Василишката планина и Еледжикъ, станалъ презъ тур-
ската епоха обетована земя заразбойничеството. Въ
истинска напасть се превърнало тука то особено отъ срЬдата
на XVI в., когато започва разложението на турската държава
н, поради развалата на нейнитЬ служители, насилията надъ
християнското население вече надминали всЬка мЬрка. Следъ
като жителитЬ на дветЬ дервентчийски села не били, въ съ-
стояние да се борятъ съ главор'Ьзит'Ь, безсилни срещу тЬхъ
се оказали и полицейскитЬ гарнизони въ Клисура и Паланка.
Не помогнала и стражата, която по-късно била поставена въ
най-низкото мЬсто на прохода, тамъ, гдето днесъ стърчатъ
развалинит-Ь на каменна двуетажна сграда, нЬкогашенъ
„караулъ*.
За опасноститЬ, на конто тукъ пжтницитЬ се излагали,
съобщаватъ много отъ пжтописитЬ изъ онова време1). Единъ
отъ гЬхъ разказва, че разбойницитЬ по тия мЬста се криели
въ пещери и имали тъй силно укрепени уб'Ьжнща, че се
надсмивали на войскить, изпращани да ги преследватъ.
И до дн£съ още срЬдъ колибаритЬ въ широката пла-
нинска область задъ Еледжикъ ЖивЬятъ преданията за раз-
бойници, конто следъ подвизигЬ си по гол'Ьмия друмъ нами-
рали сигурни скривалища въ тукашнит'Ь гори. Една легенда
дори обяснява името на рЬката Любница, която се стича по
северо-източнит-b склонове на Еледжикъ, съ юначеството на
една мома, виновница за унищожението на последната раз-
бойническа чета въ една тамошна планинска усоя8). Не е
чудно, следователно, че въ народнит'Ь предания изъ тоя край
на вЬковни кръвопролнтия и грабежи сЬнка паднала и върху
*) Pigafetta, ц. с., 175; Verantlus, Iter Buda etc., 318; S i tn p e r t,
ц. c., 308.
’) Гл. .Стари градища*, 60.
Стариятъ друиъ презъ „Траянови врата"
83
образа на самня Марко Кралевичъ. Споменахме, че въ една
записана тукъ легенда той е представенъ като войвода на
разбойническа дружина *).
Славата на това м-Ьсто ср-Ьдъ хората на разбойническия
занаятъ тъй нарасла, че тЬ, разказва единъ авторъ отъ XVII в.,
„се стичали тукъ, често въ голЬмо количество, отъ Трансилва-
ния, Молдава, Унгарня и отъ другаде, за да грабить пжт-
ницитЬ, като ги убивали съ изстрЬли или пъкъ ги смазвали съ
голЬми камъни, конто събаряли върху нмъ отъ височиннтЬ
на плаиината"2). А дошло и време дори, когато турскит-Ь вой-
иици, ако непосрЬдствено и сами не разбойничествували, ста-
вали съдружници на тия, отъ конто били длъжни да пазятъ
мирнитЬ пжтници3).
4. Ограничим пжтища между Тракия и западнитЬ
балкански земи.
Пжтищата презъ Акоитисма н дунавската ЖелТана вра/Д. — Петричкиятъ
пжть.— Планински прелЬзи по Мжтивиръ и презъ Еледжикъ. — Самоков-
скиятъ пжть — Сведения за него изъ турскйта епоха.
Освенъ друмътъ презъ Траянова врата, който отъ. древ-
ностьта та до най-ново време запазилъ значението си на главна
съобщителна артерия между източнитЬ и западни земи на
Полуострова, връзката между тъхъ презъ древностьта е била
поддържана и по други два пжтц. Единиятъ отъ т-Ьхъ поч-
валъ отъ столицата на Илирикъ—Сирмиумъ (СрЬмъ, дней. Ми-
тровица на р. Сава), вървЬлъ отъ БЬлградъ на изтокъ все по-
край дЬсния бр-Ьгъ на Дунава, минавалъ презъ тамошната
ЖелЬзна врата и навлизалъ въ Мизия, като свързвалъ ней-
нитЬ придунавски градове и крепости чакъ до устието на
рЬката въ Черно море. Отъ тоя „Дунавски пжть" се дЬлЬли
два клона на югъ презъ Хемусъ за Тракия. Единиятъ отъ гр.
Одесосъ (дн. Варна) следвалъ морскня брЬгъ къмъ Месемврия
и отъ тамъ слизалъ къмъ Одринъ. Другиятъ почвалъ отъ
Novae (при дн. с. Стъклень, източ. отъ Свищовъ), минавалъ
презъ Nicopolis ad Jatrum (при дн. с. Никюпъ, Гор. ОрЬхбЬ-
*) Zen. ц. с., 211 сл., гл. по-горе. стр. 74.
2) R1 с a u t. ц. с., 648.
3) Една банда отъ такива войници срещналъ въ прохода Blanqui,
и. с. 204 сл.
84
Петъръ Мутафчиевъ
ско), отъ гдето, следвайки посоката на днешния Троянски
проходъ, прехвърлялъ Балкана и при Пловдивъ се съединя-
валъ съ гол-Ьмия друмъ презъ Траянова врата. „ Дунавскиятъ
пжть“, освенъ че минавалъ презъ трудно проходимит'Ь и
опасни за пжтуване скалисти т-Ьснини на дунавската Же-
л'Ьзиа врата, а следъ това и презъ клисуритТ, на Хемусъ,
ималъ и неудобството, че билъ твърде дълъгъ.
Третиятъ голЪмъ пжть между Тракия и Илирикъ вър-
в'Ьлъ презъ далечнит-Ь южни окрайнини на Полуострова. Въ
римската епоха той се наричалъ Via Egnatia. Негови изходни
пунктове били градоветЬ Драчъ и Аполония (сев. отъ Валона)
на Адриатическо море. Отъ тамъ презъ Охридъ н днешното
Битолско поле стнгалъ Солунъ, отъ гдето по крайбр'Ьжието
на източна Македония и презъ Западна Тракия се отправялъ
за Цариградъ1). Границата между Илирикъ и Тракия по него
лежала въ прохода Аконтисма, — тамъ, гдето между гр. Ка-
вала и устието на р. Места РодопигЬ се надвесватъ надъ
Егейско море2).
По тия три пжтища ставало презъ римската епоха както
пощенското съобщение, тъй и движението на римскит-Ь армии.
Тоя, който преварвалъ да заеме стратегическитТ. пунктове по
т-Ьхъ, прекжсвалъ връзката между двегЬ половини на полу-
острова. За единъ подобенъ случай говори Ам. Марцелинъ,
въ приведения по-горе (гл. стр. 28 сл.) неговъ разказъ за заго-
вора иа Прокопия. Опитътъ на бунтовника не усп-Ьлъ поради
съобразителностьта на началника на военнит'Ь сили въ Или-
) Th. Tafel, De via milltarl Romanorum Egnatia. Toblngae 1841 —
1842, p. I—III.
’) Cp. Itlner. Anton. (M111 er, u. c., LX11. 321). Itiner. Hlerosolym. (n. T..
LXX. 603), гдето e дадено четенето Hercontroma, сжщо Hierocl. synecde-
mus, ed. Parthey, 640. 8: xXIpa Mscnxdv xal 'Axiwiapa. Споредъ даинитЬ на
итииерарнигЬ. Аконтисма се е намирала иа 9 рим. мили (около 13’5 клм.)
източио отъ Неаполь (срФднов-Ьк. Христополъ, ди. Канала) и 21 рим. мили
(31 клм.) отъ Филнпи. За това мЬсто Ат. Магее 11. XXVII 4. 8 пише:
(Тракия) .при източния (?) си жгълъ се свръзва съ македонскитЪ покрай-
иини чрезъ тфени и стръмни пжтища, конто се наричатъ Аконтисма (ех
angulo tamen oriental!, Macedonicis lungitur conllmltiis, per artas praeclpl-
tesque vias, quae cognomlnantur Acontlsma). За пжтя презъ рим. епоха гл.
Tafel, ц. с.. Prolegomena р. I—VI. Гл сжщо и Р. С oil art. line r£fectlon
de la Via Egnatia sous Trajan. BCH. 1935.11. p. 396 сл.. гдето авторътъ ny-
бликува и два надписа, въ едииъ отъ конто, стр. 403, е дадено името на
прохода. Спец, за Acontlsma, Tafel, ц. с. pars III, р. 17.
Стариятъ друмъ презъ ^Траянова врата'
85
рикъ, Еквиций, който заповйдалъ да бждатъ заетн тритй
тйсни прохода, презъ конто могло да се проникне въ запад-
нитй провинции. Както вече споменахме, най-важниятъ (по-
tissimum) отъ тйхъ билъ тоя презъ Суки. Отъ двата останали,
пише Марцелинъ, единиятъ билъ „презъ прибрйжна Дакия (дн.
северо-зап. България и северо-източна Сърбия) и другиятъ, на-
реченъ Аконтнсма, презъ земята на македонцитй"1). Тоя по-
следниятъ представялъ най-кжсото разстояние между Адриа-
тика и Цариградъ, а отъ тамъ — и до крайбрйжията на Мала
Азия. Но въпрйки това проходътъ Акоитисма далечъ не при-
добилъ снова значение, което ималъ тоя презъ Succi. Причи-
ната била близостьта на Аконтисма до морето, поради което
тамошниятъ проходъ лесно можелъ да бжде обходенъ. Най-
важната часть отъ Via Egnatia лежала западно отъ Аконтисма
— къмъ Македония. Тия, конто идйли отъ изтокъ, предпочи-
тали да използуватъ морето до Кавала и отъ тукъ поемали
сухия пжть на западъ. Сжщото обикновено вършели и пжтни-
цитй, ндещи отъ Македония и Адриатическитй земи. По тая
причина пжтьтъ източно отъ Кавала останалъ неизвестенъ и
на арабския географъ Идризи2).
Сухиятъ пжть презъ за па дна Тракия и Аконтисма добилъ
особено значение следъ IV в., когато, отъ една страна, славян-
скитй поселения се разпрострйли върху балканский югъ, а
флотнтй на арабитй вече унищожили безопасностьта на пж-
туванията по Егейско море. За да си осигури по сушата връз-
ката на Цариградъ съ Солунъ и съ останалитй си владения на
юго-западъ, империята презъ VII и VIII в. на вейка цена трйб-
вало да затвърди властьта си въ областьта между Родопитй
и бйломорския брйгъ. Съ тая именно цель сж били пред-
приемани военнитй експедиции на императоритй Константинъ
III, Юстиниянъ II и Константинъ V срещу западно-тракийското
и източно-македонското славянство въ 648, 687 и 758 г. Презъ
Аконтисма сж се движили армиитй, нзпращани следъ това
отъ императрицнтй Ирина и Теодора срещу славяннтй въ
Гърция, по него водилъ войскнтй си Василий II при походит й
) A mm. Marcell. XXVI. 7 12: unum per ripensem Daclam.., ter-
tium per Macedonas, quern appellant Acontlsma.
3) Geographic d’Edrlsi, trad/ A Jaubert. P., 1840. II, p. 297: гл. сжщо
Tomaschek, Zur Kunde der Haemus-Halblnsel. Sltzungsber. d. Wien. Akad.
Bd 113, стр. 360. Що се отпася до древвостьта, гл. Collart, ц. с., 397.
86
Петъръ Мутафчиевъ
си срещу южнитЬ области на Охридското царство, все него
сж използували византийцитЬ въ борбитЬ си срещу норманитЬ
презъ 1081—1085 г., кръстоносцитЬ на чело съ Боемунда
Тарентски въ 1096 г., Ив Ватаци, Теодоръ II Ласкарисъ и Ми-
хаилъ Палеологъ при завоевателнитЬ си войни срещу епирци,
българи и други неприятели на западъ1). Изключително зна-
чение получилъ тоя пжть къмъ втората четвърть на XIV в.,
кога'то въ владение на империята бЬха останали само южнитЬ
приморски земи на Полуострова, а турскитЬ разбойничества
въ Егея вече бЬха прекжснали морскитЬ съобщения между
тЬхъ и Царнградъ. Въ историческитЬ съчинения на Кантаку-
зина и Грегора на еднажъ се споменуватъ тЬснинитЬ при
Христополъ, дн. Кавала2).
Сведенията ни за „Дунавския пжть* сж много по-оскждни.
Тая иегова часть, която презъ периода отъ Тиберия до Траяна,
посрЬдствомъ сложни и скжпи съоржжения била прокарана
презъ скалиститЬ тЬснини иа дунавската ЖелЬзна врата, вЬ-
роятно не е доживЬла края на римската епоха. Разрушена, тя
била изоставена. Съобщението между земитЬ около долна
Морава и Тимокъ следъ това навЬрно било подържано презъ
планинската область на днешна северо-източна Сърбия, както
ще да е било и преди времето на Траяна. Тоя и генно пжть отъ
БЬлградъ презъ Браничево къмъ Видинъ н долна Мизия, из-
цЬло или въ отдЬлни негови части, сжщо запазилъ значението
си до късното срЬдновЬковие. НавЬрно, той билъ използу-
ванъ отъ маджаритЬ въ войнитЬ имъ срещу България презъ
XIII и XIV в., когато Видинската область на два пжти била
откжсвана отъ територията на Търновското царство3); часть
*) НТ.кои отъ тия известия сж приведеии у Т a f е 1, ц. с.. Prolego-
mena, р. IX sq.
2) Gregoras, Bonn. I 246.2, 627.7, 631.1 сл.; Cantac. II. 226. 21,
293.12, 296.14. Gregoras разказва, че още преди това. въ началото на
XV в., когато каталанитЪ отъ Тракия заминали на западъ и навлЪзли презъ
Халкидика въ п-ва Касаидра, Андроиикъ II, за да имъ попр1чи да се вър-
иатъ назадъ, къмъ тракийскит! земи, заповЬдалъ да построить „дългата
стена при Христополъ отъ морето чакъ до билото на съседнатата пла-
нина" (то лвр! t!]v XpwTinoXtv paxpov вхтюв tatx°E &a>.aocr,p psx₽l
xapaxBipivou Spoup axptuvu/Jap 1.246.3). Известията на пжтешсственици презъ
турската епоха за това мТ.сто у Tafel, Proleg., р. XVI sq.
’) Гл. по тия събития П. Никовъ, Българо-унгарски отношения
СбАН. XI (1919) 64 сл., 99 сл., и Турското завладяване иа България и сжд-
бата на последнитТ, Шишмановци. Изв. Ист. д-boVII—VIII (1926), стр. 55 с л.
Стариятъ друмъ презъ .Траянова врата"
87
отъ него е следвалъ и маджарскнятъ краль Сигизмундъ въ
1396 г., когато презъ Видинъ стигналъ до Никополь, гдето армия-
та му била унищожена отъ Баязида1). Все по него се двнжилъ
и полско-маджарскиятъ краль Владиславъ при втория си походъ,
който свършилъ съ варненската катастрофа въ 1444 г.2).
Но докато въ древностьта, освенъ гол-Ьмия друмъ презъ
Succi, само споменатнтЬ два пжтя — презъ Аконтисма и по-
край Дунава — отваряли достжпа отъ Илирикъ за Тракия,
презъ течение на срТ.днит'Ь вТкове въ ср'Ьдищната планинска
область на Полуострова, и то въ непосрТдствено съсед-
ство съ Траянова врата, сж били открити и разработени и
други прелТ.зи. И значеннето имъ се е състояло въ това, че
презъ т-Ьхъ укрепената теснина на Succi могла отблизо да
бжде обходена.
Единъ отъ тия пжтища отъ Софийского поле презъ се-
верннтЬ разклонения на Ихтиманска СрТ.дна гора, къмъ Го-
лема Раковица и Смолско, водилъ за Златишката котловина.
Той пресичалъ тукъ р. Тополница при днешното с. Петричъ
и отъ тамъ, презъ вълнистите покрайнини на Централна
Ср-Ьдна гора между Поибрене и Панагюрище, се спущалъ въ
Пловдивската низина. Първото и единствено определено из-
вестие за този пжть изъ срТдновековието се отнася къмъ
последнитТ, години отъ царуването на Алексия Комнинъ. Ко-
гато въ Цариградъ стигналъ слухътъ за едно ново нахлуване
иа Кумани отсамъ Дунава, императорътъ, който тр-Ьбвало да
се погрижи за отбраната на застрашената отъ варваритТ, об-
ласть, запов-Ьдалъ събранитТ, войски да бждатъ разпредТ.лени
въ Пловдивъ, следъ това „въ тъй наречения Петричъ" и по-
нататъкъ — въ Средецъ и областьта на Нишъ чакъ до при-
дунавското Браничево3). СпоменатитГ въ това известие гра-
дове и крепости лежали по продължение на тоя пжть. МТс-
тата, презъ конто той минавалъ средногорската область, сж
указани отъ мене на друго место4). Средновековните градища
*) Bonfinius, Ц.С., 271; F. Sisld. Die Schlacht bel Nlcopolis. Wiss.
Mlttell. aus Bosnlen u. d. Hercegovina, Bd. VI, 1899, p. 309; A.S. Atlya, The
Crusade of Nicopolis. London, 1934, p. 57.
’) J oh. Thwrocz, Chronica Hungarorum (Schwandtner Script,
rer. Hungaricarum, Vindob. 1746, p. 255); Bonfinius, 331.
3) Anna Comn., ed. Reiffersch. II 256. бел.
4) Стари градища и лрумовс. 43 сл.
88
Петъръ Мутафчиевъ
около него показватъ, че презъ тая епоха той представялъ важна
съобщителна линия между Тракия и сенерозападнитТ, бал-
кански земи. Тъй се обясняватъ и м-ЬркитТ., взети отъ Алексия,
за да бждатъ усилени гарнизонитТ, въ градоветЪ и крепостнт'Ь,
конто той свързвалъ. Освенъ поради това, че по него могли
да бждатъ обходени т-Ьснинит-Ь на древнитЪ Succi, значението
на Петричкия пжть презъ срЬднитЬ в-Ькове произтичало още
и отъ обстоятелството, гдето той представялъ най-пр'Ьката
връзка между Тракийската равнина и днешна северозападна
България. Къмъ тая последната водЬло разклонението му презъ
Етрополскня изходъ, откритъ както изглежда, все презъ
ср-Ьднит-Ь в-йкове1).
Но Петричкиятъ пжть се отклонявалъ доста къмъ северъ:
отъ тукъ и разстоянието по него между Софийско и Плов-
дивско било значително по-дълго отъ онова по стария друмъ
презъ Траянова врата. При това той прехвърлялъ не само
разклоненията на Ихтиманска Ср'Ьдна гора, но и срЪдногор-
скитТ възвишения отвждъ Тополница. Поради силно пресЬче-
нит-b покрайнннн, конто минавалъ, движението по него пред-
ставило за съобщението между Тракия, отъ една страна, и
Софийско и Моравско, отъ друга, не малки неудобства. Ето
защо той никога не добилъ значение равно на онова, което
ималъ стариятъ друмъ.
Презъ ср-Ьднов’Ьковието, обаче, Петричкиятъ пжть не билъ
едничкиятъ, по който укрепената клисура при Траянова врата
могла да бжде обходена. По къмъ югъ, между него и стария
друмъ имало и други прел'Ьзи презъ Ихтиманска СрЬдна
гора. Н-Ькои отъ тТ.хъ, обаче, представили стръмни и нераз-
работени пжтеки. Една такава пжтека имало по долътъ на
р. Мжтивиръ, до устието й въ Тополница. Тя била пазена
отъ две крепости — Серсемъ кале и Пчелинско градище2).
Другъ планински пжть се е отд-Ьлялъ отъ гольмия старъ
друмъ сжщо въ Ихтиманската котловина, изкачвалъ се къмъ
темето на Еледжикъ, отъ гдето, по източното му продъл-
жение, се спущалъ къмъ Тракийското поле. Тоя пжть, поради
стръмнинитЬ, конто минавалъ, сжщо тъй не билъ удобенъ за
движението на голТ.ми войски. На самия връхъ Еледжикъ
*) Jlrefek, Heerstr. 160 сл., предполага, че въ 1059 г. презъ него
мииалъ императорътъ Исакъ Комиинъ при похода си срещу печен'Ьзит'Ь.
3) Стари граднща, 58 сл.
Стариятъ друмъ презъ „Траянова врата“
89
той билъ пазенъ отъ едно градище, което произхожда наверно
отъ рано-византийската епоха, може би VI в.. СтенитФ му сж
били градени съ пояси отъ едри тухли, каквито били употрЪбя-
вани и за настилка въ неговитф кули1)- Въ развалинитФ му,
днесъ вече съвсемъ разчистенн, нФ,коса била намерена милиарна
колона съ наслоения отъ изтрити надписи и имената на им-
ператоритТ, Теодосий I (379—395) и Аркадий (395—408)2).
Тукъ тя наверно е била пренесена отъ стария друмъ.
Освенъ тия планински пжтища северно отъ Траянова
врата, много отдавна се явилъ и другъ, но вече непосрТд-
ствено на югъ отъ нашия проходъ. Това билъ пжтьтъ презъ
Момина клисура — отъ западнитф, покрайнини на Пловдивската
равнина по течението на Марица до котловината на Костенецъ
и отъ тукъ къмъ Самоковското поле. Западно отъ Самоковъ
той се съедннявалъ съ античния друмъ отъ СрФдецъ за Вел-
бжждъ.
Презъ коя епоха трфбва да бжде отнесена появата на
тоя пжть, е въпросъ, по който е безмислено да се спори. Пж-
тища въ Балканский полуостровъ отъ една покрайнина къмъ
друга наверно сж сжществували още по времето на най-ста-
ритФ негови обитатели. Тия пжтища, обаче, неразработени н
лишени отъ най-необходимит-Ь технически съоржжения, сж
обслужвали само всФкидневнитЬ нужди на мТ.стното населе-
ние. За движение отъ по-широки размфри т4 не сж билн при-
годни, а още по-малко сж могли да бждатъ използувани като
важни стопански и военни артерии. Пжтищата, конто Римъ
прокарвалъ за подобии цели, сж били грижливо строени, за-
щитенн отъ крепости, снабдени и съ станции. Нишо отъ тоя
родъ не е имало по планинската долина на Марица и прева-
литф, отъ нея за Самоковъ. Отъ друга страна, приведений
по-горе известия на антични автори, че съобщението между Тра-
кия и Илирикъ, тукъ, въ срТ.дищната область на полуострова, е
било възможно само презъ тТснината на Суки, вече отстра-
няватъ вс-Ько предположение, че и другъ пжть по горна Марица
е свързвалъ въ снова време балканский изтокъ и западъ. По-
*) П. т„ стр. 61. Право на изтокъ отъ Еледжикъ отъ това градише
слизали планински пжтеки къмъ дола на р. Любиица, д-Ьсенъ притокъ на
Тополница. Високо въ хълбоцит-Ь на плаиината тукъ е имало второ гра-
дише, наверно сжщо тъй отъ рано-византийската епоха. П. т., стр. 60 сл.
2) Изв. Б. Арх. Д-во II, 287.
90
Петъръ Мутафчиевъ
ради всичко това съвсемъ неоснователно е да се твърди че
,презъ древностьта тукъ, по долината на Марина, минавалъ
важенъ друмъ, който вървЪлъ покрай политЬ на Родопа и..
съединявалъ косвено (? М.) Цариградъ съ Драчъ иа Синьо
море*1)- Обстоятелството, че въ землищата на днешнитЬ села
около горна Марина имало следи отъ антична култура или че
се намирали римски градежи и монети, това обстоятелство
може да доказва само едно — че презъ древностьта и, частно,
презъ римската епоха, тия мЪста ие сж били необитаеми. Но
върху това и никой не ще поиска да спори: непознати и съв-
семъ пусти покрайнини низъ полуострова по онова време си-
гурно не е имало. Не по-малко сигурно е, обаче, и друго, — че
по-интензивенъ животъ въ това мЪсто е закипЪлъ едва презъ
ср'Ьднов'Ьковието, отъ когато сж тукъ и всички по-значителни
остатъци иа минала култура. РазвалинитЬ на голФмата църква
при с. ГолФмо Б-Ьлово, гдето се е намиралъ епископскиятъ
центъръ Левка, както и следитЬ отъ срФднов-Ьковни градища
около това село и още по на западъ, — къмъ с. Момина кли-
сура и Костенецъ,2) вече говорятъ, че — въ сравнение съ
древностьта — положението тукъ сега вече значително се е
било промФнило. И все пакъ пжтищата между твърдинит-Ь и
селищата, пръснатн низъ планинската долина на Марина още
дълго време ще да сж имали само м-Ьстно значение. Това се
е дължало главно на географския строежъ на цТлата область.
Л-Ьвиятъ, северенъ бр-Ьгъ на Марина, отъ Костенецъ чакъ до
изхода на рФката въ полето, представя непрекжснати, пусти,
извънредно стръмни, нТкжде скалисти височини. Тукъ никакви
пжтища и днесъ нФма.
Не сж по-голТми, обаче, естественит-Ь удобства за съоб-
щение и въ м-Ьстностьта по дТсния брЪгъ на рТката. Наис-
тина, тукъ се разстила широка вълниста зона, която съ ма-
лъкъ наклонъ стига чакъ до самитЬ полн иа РодопитТ. Но мно-
гобройнит-Ь буйни планински р-Ьки, конто отъ планинитТ се
спускать къмъ Марина, сж изровили ц-Ьла редица дълбоки и
т-Ьсни напр-Ьчни долища. Минаваието имъ е представило мжч-
’) Г. Б а л я с ч е в ъ, Старотракийското село Сестримо и новооткри-
тиятъ граниченъ прекопъ. в. Зора, 5.VIII. 1926. Ср. с. н иеговата работа
БългаритЬ презъ послеаиигЬ десетгодишнини иа десетия в-Ькъ, Софин
1927, стр. 58.
2) Стари друмове и градища, стр. 70 сл.
Стариятъ друмъ презъ Траянова врата"
91
но преодолими затруднения, Въ миналото, както и днесъ, що-
годе удобенъ пжть по тия мЬста е могълъ да бжде прокаранъ
само чрезъ издигаие на скжпи съоржжения — мостове, под-
порки стени, изкопи и др. — за каквито срЬдстпата и мате-
риалната култура, особеио на по-късното ср^днов-Ьковие, не
сж били достатъчни. Поради това и естествениятъ пжть,
който р-Ьката отварила къмъ полето на изтокъ, не е могълъ да
бжде използуванъ за оживени съобщения съ западнигЬ об-
ласти на полуострова. Въ срЪдиов'Ьковието, както и въ древ-
иостьта, пжтьтъ тукъ, следователно, е могълъ да има мфстно
значение. Иначе само при изключителни случаи ще да е билъ
използуванъ вместо тоя презъ Траянова врата. Може би него
е поелъ Лала Шахинъ, който следъ битката при Черноменъ
отъ Пловдивъ настжпилъ къмъ Самоковъ и принудилъ Кон-
стантина Велбжждски да признае властьта на Мурада. Може
би все него сж използували османцитТ за настжплението си
срещу сърбит-b въ 1389 г.1) и въ междуособицата следъ смъртьта
на Баязида; както е известно последенъ актъ на борбата
между Баязидовиг!, синове 6Т битката при самоковското село
Чамурли.
Значението на пжтя презъ Момина клисура къмъ Самоковъ
ще да е нарасло тепърва — презъ времето, когато турцитЬ ставатъ
господари на ц-Ьлия полуостровъ. Поради това, че далматин-
ского крайбрТжие винаги остана извънъ състава на тЬхната
империя, и земит-Ь задъ Шаръ и Дрина б-Ьха за т-Ьхъ недо-
стжпни откъмъ морето, тоя пжть, който е представялъ най-
кжсата съобщителна линия съ ония земи, добива значение,
каквото никога по-рано не е могълъ да има. Отъ времето,
когато турцитТ владфятъ полуострова, е и първото известие
за него — въ дневника на нЬмския рицарь Arnold von Harff
(1499 г.). На връщане отъ Палестина авторътъ стигналъ Ца-
риградъ, отъ тамъ презъ Пловдивъ и Татаръ Пазарджикъ (Ва-
sersack) се отправилъ къмъ Дупница (Tobnitza), миналъ следъ
това Кюстендилъ (Wruskabalna, Велбжждска баня) и презъ
Косово се добралъ до Далмация2). Подробности за м-Ьстата,
презъ конто тукъ пжтувалъ, той не дава. Hi,колко години по-
късно за сжщия пжть, отъ Скопие презъ Велбжждъ, Самоковъ
J) J i г е б е k, Heerstrasse, 94.
2) Die Pllgerschaft des Ritters Arnold von Harff... In den Jahren 1496
bis 1499. Herausgegeben von E. v. Groote, Coin 1860, стр. 211 сл.
92
Петъръ Мутафчиевъ
и Костенецъ къмъ Пловдивъ, пише и Петанчичъ. Споредъ
него той билъ „извънредно труденъ"1). На връщане отъ Ца-
риградъ, въ началото на 1531 г. по него пжтувалъ и Бенедиктъ
Курипешичъ. Той разказва, че отъ Бiлево „презъ две клисури
и презъ джбова гора дошелъ въ Костенецъ", отъ гдето на
следната вечерь „презъ една дълга, покрита съ сн^гъ планина
и при силенъ и студенъ вЪтъръ стигналъ въ Самоковъ"2). Две-
три десетолТ.тия по-късно сжщитТ мТста сж отбелязани въ
единъ анонименъ венециянски пжтописъ. Авторътъ му, отъ Са-
моковъ (Samacco) презъ урви и стръмнини, стигналъ въ Ко-
стенецъ (Chiustembagno), отъ гдето продължилъ пжтуването
си къмъ Сарамбей и Пловдивъ3).
Както казахме, тоя пжть обслужвалъ съобщението съ
адриятическит'Ь земи. Но пжтуванего по него, особено въ пла-
нинската область между Шаръ и равнината на Марица, било
съпроводено съ тъй много неудобства и тъй трудно, че пжт-
ницитЪ, — за да избЪгнатъ именно тая иегова часть, — пред-
почитали да правятъ значително отклонение къмъ северъ-
Такъвъ е билъ, напр., случая съ посолството, въ което уча-
ствувалъ Курипешичъ: на отиване за Царнградъ, то отъ Босна
и Косово се отбило къмъ долината на Морава, а отъ тамъ
презъ Знеполе и Грахово стигнало София и продължило пжтя си
къмъВакарелъ и В^тренъ4). Венециянецътъ Рамберти въ 1534 г.
сжщо съобщава, че отъ Дубровникъ презъ Херцеговина, Стара
Сърбия и Копаоникъ стигналъ Нишъ и отъ тамъ отпжтувалъ
къмъ Пловдивъ по стария друмъ презъ София и Траянова
врата5). Сжщо тъй не презъ Момина Клисура, Костенецъ и
Самоковъ, но презъ Траянова врата и София до Нишъ, а отъ
тамъ презъ Копаоникъ къмъ Косово и Херцеговина, минало
въ 1553 г. на връщане отъ Царнградъ посолството на Кор-
Ц. с„ Schwandtner, стр. 869: difficill adtnodutn via.
-) Ц. с., 65: . .. von Bellova durch zwo Clissura und nachmals ainetn
aichen holz khumben zu alner Topplitz genant Costanitza Wana. ... von der
Toplitz Oder Costanitza Wana vasst true gezogen uber ainen lanngen perg
im schnee und grossen khalten windt, khumben geen Samokhow.
’) Descrlzlone del viaggio per terra di Constantinopoli e delle cose
principal! del paese. Starine X, стр. 254. Ma tk о vid, който издана тоя пж-
тописъ, предполага, че авторътъ му е MarinoCavalli, венециянски по-
сланникъ до Портата въ 1557 г.
*) Ц. с., стр. 50 сл.
3) Matkovic, Rad.KH.56.стр.215сл., Иречекъ, Псп. IV. стр.98сл.
Стариятъ друмъ презъ .Траянова врата"
93
иелия Шеперъ1). Интересни сл въ случая съображенията, по-
ради конто, споредъ Kath. Zen, неговото посолство, на врь-
щане отъ Цариградъ къмъ Сплетъ, оставило пжтя Момина
Клисура — Самоковъ — Велбжждъ и се отправило сжщо тъй
презъ Траянова врата за София. Пжтьтъ презъ София, четемъ
у него, билъ „по-равенъ, по-кжсъ и по-удобенъ за пжтуване,
отколкото онзи къмъ Самоковъ, конто минава презъ планини“2).
Въпр-Ькн всичкит-b си неудобства, пжтьтъ Момина клисура
— Самоковъ презъ течение на цЪлата турска епоха не пре-
ставалъ да бжде доста оживФнъ. Особеио нарасло неговото
вжтрешно стопанско значение. Той билъ използуванъ отъ кер-
ванит4, съ конто дубровнишкитТ търговци разнасяли сто-
китБ си къмъ Тракия. По него и жел-Ьзото отъ Самоковъ било
изпращано въ ЦариградскитЪ воеини арсеиали, а обслуж-
валъ той и износа на добитъкъ за столицата на империята
не само отъ земитТ около Осогово и Рила, но и отъ
Босна и Албания3). Отъ последний вТкъ на турското вла-
дичество за тоя пжть имаме известия въ пжтописитТ на
Пуквиль, Буе, Викенелъ, Бартъ, Макензи и Ирби4). Какви неу-
добства представало движението по него и сега, къмъ срТ.дата
на XIX в., се вижда отъ бележкитй на Викенела: на нТкои
мТста движението съ кола било невъзможно.
5. Пжтьтъ презъ Сулу дервентъ
Топография на прохода. — Л-Ьтописни известия за него изъ турската епо-
ха. — Причини, конто прсдизвикали нзползупането на Сулу дервентъ за
пжтио съобщеиие. — Състояние на тукашиия пжтъ въ турско време. —
Заключение
Юго-източната окрайнина на Ихтиманската котловина
свършва при диешното с. Леща съ плоска издигнатина. Непо-
срТлственозадънеямежду „Гробътъ* * и „Карабаиръ"— възвише-
нията, конто заграждатъ къмъ западъ Ихтиманската котловина
*) Matkovic, Rad, кн. 62, стр. 52 сл.
’) U. с., стр. 242:. . . et deliberamo far la strada de Sofia, per esser
piir plana, piir corta et piii commoda de chierlzl, che non ё quella de Sa-
mocd, che se va per monti.
’) Гл. за това у Hochstetter, ц. с„ стр. 4 и 86. Авторътъ го на-
рича поради това „жел-Ьзеиъ пжть'.
*) Pouqueville, Voyage еп Могёе, 4 Constantinople, en Albanie etc.
111. Paris, i805, p. 238 сл.; A. Bone, ц. c„ I, 287 сл.; Viquesnel, Voyage
94
Петъръ Мутафчиевъ
(гл. картата) — започва дълъгъ около 6 клм. т!сенъ долъ,
който се спуща иа югъ къмъ малкото Костенецко поле. По
тоя долъ — известенъ съ турското име Сулу дервентъ (Во-
денъ проходъ) върви днесъ жел!знопжтиата линия между
София и Пловдивъ. Успоредно съ иея е прокарано тукъ и
новото шосе, което подъ Костеиецъ се съединява съ Само-
ковския пжть.
По ц!лото продължение на Сулу дервентъ тече малъкъ
потокъ, наричанъ отъ м!стиото население Стайкова или още
— Коларска р!ка. Неговото начало е единъ изворъ, „Петрова
чешма", подъ южния склонъ иа споменатата издигнатииа,
тъкмо при м!стото, гдето жел!зницата и шосето превалятъ
къмъ Ихтиманско. Тукъ, въ началото, си долътъ е притиснатъ
отъ стръмни внсочини, а леглото на потока представя измито
отъ водит! и пресечено отъ прагове т!сно скалисто дъно,
Колкото повече слиза къмъ югъ, обаче, долътъ става по-
широкъ, особено отъ м!стото, гдето приема отъ л!во водит!
на Копралска р!ка. Отъ тукъ надолу скалистого дъно на
Стайкова р!ка е засипано съ широко наст лани ианосни п!съци.
Долътъ на Копралска р!ка, близо до вливането й въ
Стайкова, сжщо тъй е скалистъ и ограденъ съ стръмни ви-
сочинн. На горе по течението й, обаче, той се превръща въ
вълниста, разчленена отъ много долчинки котловина, оградена
на изтокъ съ седловината при Траянова врата, на югъ съ
крайнит! западни издънки на Василишката планина и на се-
веръ съ склоновет! на Еледжикъ. Ц!лиятъ тоя малъкъ ба-
сеинъ на Копралска р!ка е прошаренъ съ пжтища, по
конто селенит! изъ съседнит! Василишки колиби свличатъ
дърва отъ околнит! гори или пъкъ спохождатъ нивит! си,
разпил!ни въ котловината. Повечето отъ тия пжтища дости-
гатъ стария друмъ, а н!кои извеждатъ до самата Маркова
капия.
Преди доловет! на двет! р!ки да се сл!ятъ, Копралска
р!ка минава подъ единъ кжжеловиденъ връхъ нареченъ „Ко-
р и я“. Върху неговото теме се виждатъ следи отъ оградната
стена на негол!мо градище. На едно м!сто, къмъ югозападъ
dans la Turquie d’Europe. II. Paris 1868, p. 204 sq., 214 sq.; H. Barth,
Reise durch das Innere der Europaischen Tiirkei. Berlin 1864, p. 62 сл.; G. M.
Mackensie and A. P. Irby, Travels in the Slavonic provinces of Turkey-in-
Europe, I. London 1877, p. 145.
Стариятъ друмъ презъ „Траянова врата"
95
тя е запазена на дължина 3'50 м. и височина 1"60 м. Граде-
жътъ й е отъ ломени (нед Ьлани) камъни, споени съ якъ бель
хоросанъ.
Днесъ стариятъ друмъ презъ Маркова капня е почти
напълно изоставенъ. Некогашното шосе е разровено и раз-
къртено. На некой места настилката му е съвсемъ отвле-
чена и то би буренясало, ако не обслужваше околното
население. Гол-Ьмото движение е измЪстено по пжтя презъ Сулу
дервентъ.
Тоя пжть има сжщо свое минало. Най-старото познато
намъ известие за него е отъ втората половина на XVI в. и
принадлежи на Якова фонъ Бецекъ, дипломатически куриеръ
на императора Максимилиянъ I. Въ пжтописните си бележки
отъ 1564 г. Бецекъ съобщава, че отъ Вакарелъ — Alaglica
т. е. Аладжа клисе, както турните наричали това село1), гдето
нощувалъ, той върв!>лъ презъ гора и долъ между високи
планини и дошелъ до нФкакъвъ ханъ; тукъ имало тъй горещн
извори, че въ тЪхъ чов!къ могълъ да си свари храна. Те блика-
ли отъ четири места близо до студенъ потокъ. Отъ това место
Бецекъ съ спжтниците си мииалъ презъ два моста и стигналъ
за нощуване въ едно село наречено Cissderwendt, дн. Момина
клисура2). Явно е отъ горните думи, че Бецекъ се движилъ
по дола на Сулу дервентъ. Споменатнте отъ него, топли из-
вори сж тия на днешиата Момина баня.
целъ векъ следъ Бецека, въ 1652 г, по сжщия пжть отъ
Пловдивъ къмъ София вървелъ Евлия Челеби. Дванадесеть
годнни по-късно (1664 г.), съ свитата на австрийский посла-
никъ графъ Lesly, тукъ миналъ англичанинътъ Джонъ Бър-
бъри, а следъ него, въ 1683 г., и Джовани Беналия, секре-
тарь въ посолството на графа Алберто Капрара. Съобщеннята
и на тримата автори сж съвсемъ кжси и не особено ясни. За
пжтя на Евлия Челеби може да се сжди само отъ думите му,
че вървелъ „ту покрай Марица, ту презъ села" и като оста-
вилъ „налево пжтя за Доспатската планина", стигналъ въ
*) Гл. Ma tkovi б, Rad. ки. 71, стр. 39,84 и 93; сжщо JireJek, Arch.
Fragm. aus Bulgarien. Arch.-epigr. Mlttell. aus Oesterr.-Ungarn. X (1886), p. 88;
Шишмановъ, u. с., Мсб. IV, 415.
’) Дневникътъ на Jacob v. Betzek не e nyбликуваиъ. Ползуваме
се отъ извл-Ьчението на Matkovic, Rad, 84, стр. 32.
96
Петъръ Мутафчиевъ
Ихтиманъ1). У Беналия не намираме много повече: тръгвайки
отъ Ихтиманъ неговото посолство спр!ло за нощуване въ „Ко-
стенецъ или Kisterfent“, .село, което се намирало на бързотеч-
ната р. Sanach и лежало малко настрана отъ пжтя*42). Още
по-оскжденъ откъмъ сведения за тукашнитЪ м!ста е пжтопи-
сътъ на Бърбъри, който се задоволява да отбележи само, че
отъ Ихтиманъ по единъ много каменистъ пжть стигналъ въ
Момина Клисура3). Презъ XVIII в. измежду всички диплома-
тически ми сии, чийто пжть презъ нашит! земи ни е известенъ,
само една минала по Сулу дервентъ — мисията на графа Вир-
мондъ, съ която пжтувалъ познатиятъ ни Дришъ. Отъ Ихти-
манъ тя се насочила право на югъ, но часть отъ пжтницит!
се отбили да видятъ прочутата Траянова врата и следъ това
настигнали обозит!, при „Banga въ полето до Марица*4 4). При
х) Д. Г а д ж а я о в ъ, Пжтуване на Евлия Челеби изъ бъягарскит!
земи. Псп. 70, стр. 693 Съобщението на Евлия Челеби за обратиия му
пжть къмъ Пловдивъ е доста забъркано.* отъ София, следъ като мииалъ
Искъра при Кинанъ-пашовия чифликъ (ди. дворецъ Врана) и войиишкото
с. Къзларъ-дербенди, той стигналъ въ Костенецъ (стр. 705). Ако съ името
Къзларъ-дербендн (Момииа клисура) у Евлия иаистииа е означено диешното
село въ долина та на Марица, тогава въ съобщението му има очевидна
гр-Ьшка: с. Момина Клисура лежи не между София и Костенецъ, както
той пише, а задъ това послед ио село, къмъ Пловдивъ. Възможно е, че съ
наименоваиисто Къзларъ-дербенди той озиачава нЬкое друго село отсамъ
Костенецъ — наир. с. Вакарелъ, за което се зиае, че било дервенчийско,
— или пъкъ н-Ькаквэ селище въ Лозеиската планина. Въ последиия случай,
обаче, ще изл'Ьзе, че Евлия Челеби мииалъ нс презъ Сулу дервеитъ а може
би презъ Пасарелъ — Чамурли къмъ Долиа баия.
2) Тъй въ и^Ьмското издание на пжтописа: Ausfuhrliche Reiss-Beschreib-
ung von Wien nach Constant!nopel und wieder ziiriick in Teutschland... des
Hoch-Geborenen Grafen und Herrn Albrecht Caprara... Beschrieben von 1 о h a n n e
В e n a g 1 i a, Gesandtschaffts-Secretario. Francfurt, 1687, стр. 37-: fortgereyset
urn des Abends in Chlostengie (Oder Kisterfent) so ein Dorff an dem schnell-
fliessenden Sanach und ein wenig ausserhalb dess Weges ist. Въ италияиского
издание на този пжтописъ (terza edltiqne, Veneti а 1685, стр. 50) погр-Ьшиото
отъждествяваие на Костенецъ съ Момииа клисура липсва; тамъ стой само:
in Chlostengie Villagio bagnato del Torrente Sanachd un poco fuori di strada.
s) A relation of a Journey of the Honourable my Lord Henry Howard
from London to Vienna and thence to Constantinople in the Company of his
Excellency Count Lesly etc. . . writen bey John Burbury. London, 1671,
стр. 133:... to Ictiman and. .. to Kisterfent by a very stony way.
4) Hist, magnae Legat. caesareae, стр. 232:. .. Bang£ consedimus in pla-
nitiem ad Hebrum fluvium. Тукъ, добавя Дришъ, текла и друга малка р1ка (ва-
в^рно дисщиата Стара р'Ька, която слиза отъ Родопит! и мииава презъ Кос-
Стариятъ друмъ презъ .Траянова врата"
97
слизането си Дришъ съ своитФ спжтницн миналъ край изво-
ри тъй горещи, че въ гЬхъ „яйце могло да се свари'. Думата
тукъ безъ всЬко съмнение е за сулу-дервентскит-fe минерал-
ки води. Селото BangA пъкъ (т. е Баня), при което посолството
на Вирмонда пренощувало, е Костенецъ *). Най-сетне, отъ пър-
вата половина на XIX в. (1826 г.) пжтьтъ отъ Цариградъ за
София и БЪлградъ презъ Сулу дервентъ е означенъ и въ единъ
гръцки „Путеводитель' (ДророЗеб/тт^)* 2).
К
Отъ приведенит-fa до сега данни се установяватъ н-Ькол-
ко важни за насъ обстоятелства. Преди всичко, — че най-ста-
ритЬ известия за пжтя презъ Сулу дервентъ не възхождатъ
по-далечъ отъ ср-Ьдата на XVI в. Първото отъ тия известия
както вид-Ьхме, е на Якова Бецекъ отъ 1564 г. Не по-малко
внимание заслужава и обстоятелството, че измежду всички пж-
тешественици — на брой повече отъ тридесеть, — чиито днев-
ници сж ни познатн, само петима сж минали презъ Сулу дер-
вентъ. Всички останали, — съ изключение на случаитф, когато
билъ следванъ Самоковскиять пжть — държали тоя презъ Тра-
янова врата. Отъ тука следва да се заключи, по-нататъкъ, че
движението презъ Сулу дервентъ е започнало въ една сравни-
телно твърде късна епоха и че до най-ново време тамошниятъ
пжть не замТстилъ стария презъ Траянова врата.
Пжтьтъ презъ Сулу дервентъ не скжсявалъ и разстояни-
ето между Ихтиманъ и Пловдивъ; напротивъ, чрезъ отклоне-
иието си къмъ югъ, удължавалъ го. Какви нужди тогава сж
предизвикали да се дири презъ Сулу дервентъ новъ прслЬзъ
тенецъ, или пъкъ р. Очуша, която нде отъ западиит-Ь разклонения на Кара
баиръ), но турцитб, конто съпровождали посолството, не могли да му ка-
жатъ името й.
’) П. т., стр. 240. Дришъ споменува, че недалечъ отъ м^Ьстото на
тЪхния станъ стърчели развалинитЬ иа една църква. Съ събореиъ покривъ,
стени покрити съ растителность. съ зЪеши црозорци, презъ конто се по-
давали дървета и храстн, тя била свърталище на диви гтлжби и врани.
Това е нав-Ьрно н-Ькогашната църква св. Богородица, за която Иречекъ
пише, че се намирала на юго-западъ отъ Костенецъ; на старъ иадписъ въ
олтаря й била отбелязана годииата 1352 (Пжтувания, стр. 1161.
2) Публикуванъ у Jirefek, Heerstr. 167 сл. Тукъ. на стр. 169, четемъ:
•Апо то yeyupi т^; Ма?(тй£ elp "IxTigav йра- 21/а, при което е дадено и обяс-
неиието, че ретабо тоО уасрброо xijg МарСт^ "beupav AnepvoOv Tiv Atpov.
Списание на Бълг. академия на наукитЬ. Кн. LV. 7
98
Петъръ Мутафчиевъ
къмъ равнината на Марица ? — При отговора на тоя въпросъ
едва ли тр-Ьбва да се изхожда отъ топографскит-fe особености
иа тукашната околность. Между Ихтиманската котловина и
тая на Костенецъ пжтникътъ презъ Сулу дервентъ, наистина,
не е ималъ да преодолява стръмнина, каквито сж се изпрФч-
вали по стария друмъ презъ Маркова капия — ВТтренъ. Но
такива неудобии и лоши за пжтуване мФста се явявали предъ
него тепърва — по Самоковския пжть, между Костенецъ и
Пловдивското поле. И ние вил Ьхме, че тъкмо мжчнотии отъ
такъвъ родъ сж били причина да изоставятъ тоя пжть
и тръгватъ по стария друмъ дори пжтници отъ Далмация, за
конто посоката по долината на Марица е представила най-
кжсото растояние къмъ Тракийската равнина.
Не, може би, а твърде в-Ьроятно е, презъ Сулу дервентъ
още отъ незапомнени времена да е имало пжтеки за съобще-
ние между Костенецко и Ихтиманско. Тия пжтеки, обаче,
— вече въ много по-голЬма степень, отколкото иТко-
гашниятъ пжть презъ Момина клисура — сж имали само м±-
стно значение: създадени сж били отъ тукашното население
и сж обслужвали неговит-fe ограничени нужди. И ако по-късно,
презъ епохата на турското робство, е била почувствувана по-
трфбата, освенъ стария друмъ презъ Маркова капия, да се
използува Сулу дервентъ за съобщение отъ по-широкъ раз-
мерь между Ихтиманско и Тракия, причинитЪ за това ще да
сж отъ особено естество. Наверно тТ ще тр-Ьбва да се тър-
сятъ въ вжтрешиитЪ отношения на нТкогашна Турция. Една
отъ първитТ, ако не и най-важната измежду тия причини, ще да е
било разбойничеството. Наистина, мТстата низъ Сулу дервентъ
и Момина клисура не сж били обезпечени отъ него, ио не сж
му и тъй благоприятстували, както пустошитФ низъ долината
на Яворица. Обстоятелството, гдето първитЪ известия за пжтя
презъ Сулу дервентъ се явяватъ едва въ втората половина на
XVI в., вече свидетелствува, че даденото обясненне не е да-
лечъ отъ истината: именно отъ това време започва разложе-
ние™ на турската държава съ всички негови спжтници и сти-
хийни последици — административни, политически и социални.
Разрастналото се разбойничество не е било най-незначителна-
та измежду тТхъ.
Упадъкътъ на Турция отъ XVI в. насамъ постепенно за-
сТгналъ всички страни на нейния животъ. Занемарени биватъ
Стариятъ друмъ презъ .Траянова врата"
99
наредъ съ всичко друго и нейнит-b пжтища. На това се длъ-
жело и окаяното състояние, въ което най-сетне изпадналъ и
друмътъ презъ Капу дервентъ. Вид-Ьхме отъ преприведеиото
известие на Дерншвама, че къмъ ср-Ьдата на XVI в. той билъ
тъй много разваленъ, та движението пи него било не само
мжчително, но и опасно. Какъ тр*Ьбва да се обясни тогава,
че въпр!жи това и въпр^ки разбойничеството, което тукъ тъй
безнаказано се шир-Ьло, все пакъ именно по тоя друмъ, а не
презъ Сулу дервентъ, продължавало да става главного съоб-
щение между Тракия и северо-западнитЬ балкански области?
Обясиението е съвсемъ просто. — Презъ Сулу дер-
вентъ въ продължение на ц-Ьлата турска епоха»
— а още по-вече преди нея, — истински пжть не
е сжществувалъ. Липсвали сж дори и обикновени конски
пжтеки, по конто движението би било възможно въ вс-Ько
време. Споредъ увЪренията на мЪстни хора, за пжть тука
до неотдавна служило покритото съ пЪсъчии наноси легло
на Стайкова р!жа. Отъ това тя получила и второто си название
- Коларска р-Ька. Отъ нейното устие въ Марица пжтницитЪ
върв-Ьли все между двата й стръмни бр-Ьгове и тъй дости-
гали около единъ клм. надъ м^стото, гдето въ нея се влива
споменатиятъ й притокъ Копралска р±ка. Отъ тамъ нагоре
— поради това, че леглото на Стайкова р4ка става все по-
таено, а изчезва въ него и п'Ьсъчниятъ наносъ, — движението
по иейиото каменисто и препр'Ьчено отъ прагове дъно вече
ставало невъзможно. Пжтницит'Ь тогава се изкачвали по д"Ьс-
ниятъ й бр-Ьгъ, който тукъ е доста низъкъ. Едно ново стеснение
на долътъ, стотина крачки по-нагоре, правило, обаче, невъз-
можно по-нататъшното движение и по тоя бр±гъ. Поради
това тукъ билъ построенъ малъкъ едносводовъ камененъ
мостъ. Той и днесъ е изц-Ьло запазенъ — живъ споменъ за
това, какъ нЪкога се е пжтувало по Сулу дервентъ. Островър-
хата му арка свидетелствува, че е д'Ьло на турското строи-
телио изкуство. По тоя мостъ Пжтницит'Ь се прехвърляли на
срещуположния източенъ бр±гъ на потока и тъй стигали до
превала къмъ Ихтиманското поле надъ с. Леща. Сегашното
шосе презъ прохода е строено едва преди четвърть вЬкъ —
въ 1912 г. До тогава по естествения пжть, образуванъ отъ
леглото на Коларска рЬка, се движили къмъ София и керва-
нит-Ь съ дървенъ строителенъ материалъ, евличанъ отъ горит-Ь
100
Петъръ Мутафчиевъ
на Белове и Костенецъ. И днесъ вс±ки по-възрастеиъ измежду
жителит'Ь на ВасилишкигЬ колиби, пръснати задъ околнит*Ь
височини, помни онова време, когато пжтницит'Ь затъвали
низъ мокритЪ пФсъци на Коларска рЪка, а при дъждъ чакали
да се отекатъ буйнит-b й води, за да нродължатъ пжтя си.
Отъ тука Сулу дервентъ получилъ и своето име — „Воденъ
проходъ”.
Но това просто обяснение, изглежда, се сторило незадо-
волително за ума на тукашнит± хора. И иа тая тема у т-Ьхъ
е била създадена любопитна легенда, известна днесъ широко
по западного Среднегорие1). Чрезъ нея народната фантазия е
поискала да обясни не само името на изхода; въ нея сж от-
разени и народнит'Ь схващания за непроходимостьта на за-
щитената съ градища теснина при Маркова капия. Следъ
като турцит±, разказва легендата, завладели Пловдивско, гЬ
ударили къмъ Софийската область. Но опититЬ имъ да минатъ
по долинитЬ на Тополница и Мжтивиръ остана ли напраздни,
както и усилията имъ да се промъкнатъ презъ укрепената
клисура на Маркова капия. Тогава тЪ се опитали да я обхо-
дить и презъ Момина клисура и Костенецъ се насочили къмъ
Сулу дервентъ. За да отбиятъ опастностьта, българитЪ тогава
заприщили съ го.тЬмъ язъ течението на р. Мжтивиръ —
н-Ьгде около днешното Серсемъ кале, гдето р-Ьката презъ ска-
листа урви пресича Ихтиманска Ср±дна гора. ВодитЬ на тъй
възнр-Ьната р±ка се издигнали толкова високо, че за.тЬли
цЪлото Ихтиманско поле, което по тоя начинъ се превърнало
въ езеро, и презъ малкото възвишение надъ с. Леща нахлули
въ клисурата къмъ Костенецъ, Така настжплението на ага-
рянитЪ и тукъ било отбито2).
Въ основата на тая легенда лежи схващането, че що-
годе разработенъ пжть презъ Сулу дервентъ тогава е немало,
та по тая причина и самата клисура не била съ нищо защи-
тена. И действително въ Сулу дервентъ липсватъ следи отъ
каквито и да било твърдини. Спомеиатото градище „Кория“
(гл. по-горе, стр. 94 сл.) не служило за защита на тоя проходъ съ
прелЪза му къмъ с. Леща. Както се вижда отъ самото поло-
жение на това градище, то е паз-Ьло пжтекит±, конто отъ Мар-
*) Стари градища и друмове, стр. 59.
2) Интересно е да се отбележи, че и споредъ Ami В о и ё, ц. с., 167,
Ихтиманското поле е дъно иа нЪкогашно езеро.
Стариятъ друмъ презъ „Траянова врага" 4 J 101
И’- /
кова капия по долината на Копралска р"1ька 'ЙОд^ли къмъ по-
лете на Костенецъ. Затова то въ сжшность е образувало часть
отъ укрепителната система на Траянова врата. Тъй е предста-
вено то и въ плана на Marsigli (гл. обр. 1 е4)'). Презъ далеч-
ното минало — древностьта и ср'Ьднов'Ьковието — пжть презъ
Сулу дервентъ не е сжществувалъ.
6. Походътъ на византийския императоръ Василия II къмъ
София въ 986 г.
Въпросътъ за „античнит^ строежи" въ Сулу дервситъ и за .римския пжть"
низъ него. — Известия на ср’Ьднов'Ьковни автори за пжтя на византийскою
наступление къмъ София въ 986 г. — Скилнца н иедостатъчната му осве-
доменость. Отклоненнето на Зонара отъ текста на Скнлнца. — Стефанъ
Таронски, Яхя Антиохийски, Матей Еде ски и , Похвал ною слово" за Фотня
Тесалийскн. — Лъвъ Дяконъ и значение на неговото свндетелство. — Хи-
потезата на Г. Баласчевъ н основанията й. — Смисълътъ на съобщеннето
у Скилица за „Родопския путь". — Известия на останалит! ср1дновЪковнн
авторн за путя на византийскою отступление. — Известието на Лъва
Дяконъ за това. — Въпросътъ за времето, изтекло отъ началото на отетжп-
леннето до деньтъ на катастрофата. — Предположеннето, че тя е станала
около ВакарелскитЪ внеочини. — Задачата на византийския вълководецъ
Лъвъ Мел ней нъ — Доказателствата на Баласчевъ, че българскою напа-
дение било извършеио въ Сулу дервентъ и сравнениею имъ съ казаною
отъ Лъва Дяконъ. Известието на Иоана Геометъръ. — Заключение. —Допъл-
нителнн даннн: гр. Константин у Ансберта и мнсията на далматинскня
херцогъ Бертхолда въ 1189 г.
Напоследъкъ въ нашата научна литература се изказаха
мнения, който не съвпадатъ съгорното ни заключение. Счита
се, че освенъ по стария друмъ презъ Траянова врата „тракий-
ската равнина още отъ древностьта се съобщавала съ
западнит'Ь планински области" и поср'Ьдствомъ другъ плть,
който по долината на Марина, покрай склоноветЪ на Родо-
пит*Ь водилъ къмъ днешното Самоковско поле и отъ тамъ за
античната Германия (дн. Сапарево, Дупнишко) и за Пауталия
(Кюстеидилъ). Счита се, освенъ това, че „още въ римско
време" тоя родопски плть „ималъ клонъ по северна посока,
който вървелъ по така наречения Водеиъ проходъ (Сулу дер-
вентъ) и се съединявалъ съ Траяновия плть на две м'Ьста не-
1) Въ обяснителната бележка, дадена отъ Marsigli (ц. с.» стр. 51, гл.
по-горе стр. 1, стр. 20), полэжениею на това градище не е определено. И
въ самия планъ mIctoto му не е точно нанесено. Както се вижда отъ то-
пограф ска та карта на тукашната околность, приложена въ края на на-
стоящата ни работа, то лежи не на югъ, а на югозападъ отъ Траянова
врата.
102
Петъръ Мутафчиевъ
далечъ отъ Траяновит'Ь врата"1). За подкрепа иа това мнение
се привеждатъ два вида доказателства: археологически и исто-
рически.Около днешнигЬ минерални бани въ Сулу дервентъ били
открити „римски строежи", намЪрени били и римски монети
отъ третия и началото на четвъртия вЪкъ. За сжществува-
нето пъкъ на ср'Ьднов'Ьковенъ пжть презъ това мЬсто свиде-
телствувалъ единъ пасажъ отъ хрониката на Скилица-Кедринъ,
гдето се разказва за похода на византийския императоръ Ва-
силия II къмъ София въ 986 г.2).
Както и по-горе отбелязахме, следи отъ антична култура
могатъ да се откриятъ на много м-Ьста по иашитЪ земи. Но
да се вади отъ това заключение, че всЬко м±сто, гдето такива
останки отъ античенъ животъ сж намЪрени, е лежало на иъ-
какъвъ що-годе значителенъ пжть, ще бжде нЪщо съвсемъ пре-
силено. Сжщото е и въ дадения случай. Отъ „античнит'Ь стро-
ежи и монети," нам-Ьрени около минералнитЪ извори въ Сулу
дервентъ, да се стигне до извода, че тукъ минавалъ „римски
пжть" къмъ Ихтиманъ, е толкова неоснователно, колкото би
било, наприм'Ьръ, ако следъ много години, възъ основа на
сегашнит'Ь градежи около минералнитЪ извори на Косте-
нецъ, или на иамЪрени при т±хъ днешни български монети,
н-Ькой би поискалъ да твърди, че въ наше време тамъ, по
долината на Стара рЪка презъ Белмекенъ е вод'Ьлъ пжть къмъ
Разлога и земит-Ь около р. Места3).
Известията, съ конто разполагаме за похода на Василия
презъ 986 г., още по-малко могатъ да бждатъ използувани за
доказателство, че пжтьтъ презъ Сулу дервентъ е сжществу-
валъ въ оная далечна епоха. Византийскиятъ л'Ьтописецъ Ски-
х) Г. Баласчевъ» Българит'Ь презъ последний десетгодншнини на
десетия в!къ. София, 1927 стр. 58.
2) П. т.» стр. 58; гл. сжщо н статиит-Ь на Баласчева въ в. Зора
отъ 5. VIII и 18. IX. 1926 г. и въ La Bulgarie отъ 27. X. с. г.
9) Градището „Кория" сжщо тъй съвсемъ не е доказателство за сжще-
ствуването на старъ „римски* пжть презъ Сулу дервентъ, както Б. в^рва.
Казахме, че то е бранило не тоя проходъ, а е допълвало укрепителната
система при Траянова врата. При това то е съвсемъ не е „римско*, както
Б. го счита. По своето положение — върху изолиранъ и мжчно достжпенъ
ридъ — то е типично късно-срЪднов^ковно градище. Строителниятъ мате-
риялъ на оградната му стена — ломени камъни съ б*Ьлъ хоросанъ, безъ
всЪкакъвъ примЪсъ отъсдробени керамиди, е сжщохарактеренъ за късното
ср-Ьднов-Ьковне.
Стариятъ друмъ презъ „Траянова врата*
103
лица, чиято хроника изц-Ьло минала въ повествуванието на
иеговия по-късенъ събратъ Кедринъ, разказва за тоя походъ
следиото. — Василий II, следъ като се освободилъ отъ тре-
вогигЬ, който му билъ създалъ буитътъ на едииъ отъ про-
чутит-fe византийски пълководци, Варда Склиръ, събралъ войски
и ги повелъ срещу българит-Ь. „Като навл-Ьзълъ въ България по
пжтя край РодопитЪ и рЪката Марица, той оставилъ назадъ
магистра Лъвъ Мелисинъ съ поржчението да пази мжчно про-
ходимитф м-Ьста. Самъ той пъкъ, следъ като преминалъ тЪс-
нинитФ и горит-fe между (границата) и Триадица, която иФкога
се наричала Сардика, и като стигналъ въ едно мФ,сто, наре-
чено Стопонионъ, разположилъ се на станъ и почналъ да
мисли, какъ да пристжпи къмъ обсадата на Сардика. Чувало
се, че Самуилъ, който не се решавалъ на откритъ и ржкопа-
шень (ay/eixa/ov) бой, дебнФлъ отъ всЬкжде, за да може
и’Ькакъ да нанесе вреда на противницитф си. Докато ставало
това и било такова намФрението на императора, доместикътъ
на западнитТ схоли (главнокомандуващъ на низантийскитФ
войски въ Балканский п-въ, б. м.) Стефанъ, — когото поради
дребния му ръстъ наричали Кондостефаиъ, — понеже силно
мразФлъ Лъва Мелисинъ, при настжпването на нощьта се
явилъ при императора и почналъ да го убеждава да остави
всичко друго на страна, а да вдигне колкото е възможно по-
скоро станътъ и се върне въ столицата, понеже Мелисинъ
хвърлилъ жадно око на престола и вече се билъ отправилъ
къмъ иея. Тая речь разтревожила императора и той веднага
запов!>далъ войската да потегли назадъ *).
Отъ ц-Ьлия тоя разказъ на византийския лЪтописецъ осо-
бенъ иитересъ за иасъ представя съобщението, че Василий,
който билъ потеглилъ срещу българитФ съ намерение да
удари на СрЪдецъ, не успФлъ и да се яви предъ тоя градъ.
Походътъ билъ преустановенъ, когато византийската армия
стигнала до Стопонионъ, крепость, която се намирала при
днешния Ихтимаиъ. И тъй като граиицата между България и
Византия по онова време лежала по височинит-Ь на Ихти-
манска Сродна гора, излиза, че Василий II се върналъ назадъ,
следъ като едва-що билъ стжпилъ на българска земя. Тъкмо това
съобщение на Скилица не е вфрно, а то отъ своя страна слага
подъ съмнение осведоменостьта на неговия авторъ изобщо
*) G. Cedr., ed. Bonn. II 436. 17 сл.
104
Петъръ Мутафчиевъ
върху иитересуващит! ни събития. Самиятъ Скилица е писалъ
хрониката си презъ втората половина на XI в. Той. следова-
телно, не е билъ съвременикъ на тия събития, а още по-малко
— иепосрФдствеиъ гЪхенъ свидетель. Сведенията си за т!хъ той
наверно черпилъ отъ писмени извори или отъ устно предание,
гдето подробностит'Ь сж били доста замъглени, а може би и
преднамТ.рено ретуширани.
Гореприведеното известие на Скилица е повторено въ
хрониката на другъ византийски Л'Ьтописецъ, Иоанъ Зонара,
който жив’Ьлъ още по-късно отъ него. Особеното у Зонара е,
че като предава тукъ въ съкратена форма своя изворъ, —
той сжщевременно го и корегира. У Зонара липсватъ каквито
и да било указания за пжтя, по който Василий повелъ вой-
скит! си къмъ България. У него обаче изрично е казано, че
императорътъ стигналъ до София и пристжпилъ къмъ
обсадата й1). Вижда се, следователно, че Зонара, ще да е ималъ
на разположение и други извори, чрезъ конто билъ въ
състояиие да провТ.ри казаното отъ Скилица. За това изоста-
вилъ онова, което у тоя последний изглеждало неверно.
За сжщия походъ на Василия II имаме кжси разкази и
на други стари автори. Данни по въпроса, който тукъ ни ии-
тересува, т-fe, обаче. съдържатъ още по-малко. Т. напр., армен-
скиятъ историкъ Стефанъ Тароиски се задоволява да спо-
меие само, че императорътъ се запжтилъ съ силна войска
срещу България и завзелъ „ср!дината й“2). Още по-кжси сж
съобщенията на други двама източни автори. Първиятъ отъ
т!хъ, Яхя Антионийски, безъ да говори за пжтя, по който ви-
зантийцит! нахлули въ България, бележи, че т! обсадили
града ,Авария"3), име, съ което тукъ несъмнено е озиа-
ченъ българскиятъ Ср'Ьдецъ. У втория, — Матей Едески, липсва
а) Zonaras, ed. Bonn. Ill 548. 14 сл.
a) Steph, v. Taron, Armenische Geschlchte, Deutsch. Ubers, v. H.
Gelzer und A. Burckhardt. Lpz. 1907, p. 176: . . . zog Kaiser Wasll selbst
mit einem Heere nach dem Land der Bulgaren. Und er zog mit elner starken
Armee aus und besetzte die Mitte des Landes mit einem machtigen Ueerlager.
’) В. P. Розенъ, Императоръ Василий Волгаробойца. Извлечен1я изъ
лктописи Яхъи Ант1ох1йского (Прнлож. къ 44 т. Зап. Импер. Акад, наукъ
№ 1), стр. 21: И отправился протнвъ ннхъ царь съ большимъ войскомъ и
подошел ,, къ ихъ городу, именуемомъ Абйр1ей и осадилъ его.
Стариятъ друмъ презъ .Траянова врата”
105
съобщение и отъ такъвъ характеръ.1) Никаква представа,
нито за земит-Ь, срещу конто билъ насоченъ тоя походъ, нито
за обстоятелствата, при конто билъ извършеиъ, не ни дава и
другъ изворъ — „Похвалното слово” за Фотия Тесалийски2).
И ние днесъ щ-Ьхме да знаемъ сравнително много малко за
това предприятие на Василия II, ако не разполагахме съ из-
вестието на единъ авторъ, който самъ билъ отъ участницигЬ
въ него, а, следователно, — и непоср-Ьдственъ свидетель на
събитията, конто тогава сж се разиграли. Тоя очевидецъ е ви-
зантийскиятъ историкъ Лъвъ Дяконъ.
Въ своята „История” Лъвъ Дяконъ разказва, че пред-
вожданата отъ Василия армия, „като минала т"ЬсниТ"Ь и стръмни
пжтища" (tis JcTevci)p.eva{ xal xpjp.v<b6etj «тратой^ BtoSeucaj) и стиг-
нала при Сердика, обсадила тоя градъ и останала на укре-
пенъ лагеръ около него въ продължение на двадесеть дена
(xal afrcrjv 7tapaxa8-tostp,evoj, &p’^p,epa; elxoatv Jcppoupet, 171. 12). Но
работать тръгнали зле още отъ самото начало. Неопитностьта
и неразпоредителностьта иа военачалницит-Ь, отъ една страна,
оскждицата, предизвикана отъ неразумного изразходване на
хранителнит-Ь припаси, отъ друга, и на край — засадит^, конто
българигЬ устройвали на неприятелскит± отреди, изпращани
да събиратъ храни и фуражъ, — всичко това поставило ви-
зантийската армия въ твърде неудобно положение. Импера-
торътъ изгубилъ в-Ьра въ добрия изходъ на предприятието и
запов-Ьдалъ връщане иазадъ3). Тукъ, на обратенъ пжть, обаче,
l) Chronlque de Matthleu d'£ d e s s e (Biblioth6qiie historique arme-
nienne, ed. Ed. Dulaurier. Paris, 1855), p. 35. Тоя авторъ разказва само, че
Василий нотеглилъ съ голема армия срещу българит-fe, като подлагалъ
всичко на разорение и нленъ. Самунлъ (у Матея Едески — Алусиянъ) съ
всичкит-b си войски го нрисрещналъ. Станала гол-Ьма битка, българскиятъ
парь победилъ и говилъ войскит-b на Василия чакъ до Цариградъ (line
grande batailie fut Hvrde; le roi des Boulgares eut Ie dessus, et mit en fuite
ies troupes de Basile jusqu’J Constantinople).
a)Отд-Ьлничастиотъ негосжпубликуваииотъВ.Г. Васильевск1й,
Одинъ изъ греческнхъ сборниковъ Московской Синодальной 6ибл1отеки.
ЖМНПр.. ч. 248 (1886); интересуващето ни м-Ьсто на стр. 101, бел. 1. Ав-
торътъ на „Словото”, чиито знания изобщо върху внзантнйската история
презъ X в. сж били доста смжтни (гл. пакъ тамъ, стр. 97) разказва само,
че Василий, който не можелъ да понася българскитЬ нападения, пбХерб*
теаиухрот^аар ta/upivxal yevvatov рет* ^XXoylpou xal ouor^aaj xpa-
TaioxdTTjv, iv тф navarpatl xax’ auriv eiceXdaac rjxtuv foffrq PapPzpixijc dvuzdgeu;.
’) L. D i a c., ed. Bonn., 171. 8 сл.
106
Петъръ Мутафчиевъ
както затова свидетелствуватъ почти сички извори, го очакв-
вала катастрофата, отъ която самъ той се спасилъ, но оста-
вилъ въ жертва гол'Ьмата часть отъ войската си.
Възъ основа на всички тия съобщения до скоро въ нау-
ката не б± повдиганъ въпросъ за пжтя, по който Василий на-
стжпилъ къмъ София и по който, на връщане, го връхлет'Ьли
българитЬ. Приемаше се, — като н"Ьщо, което не се нуждае
отъ доказателства, — че това е билъ стариятъ воененъ друмъ
презъ Траянова врата и че сжщо тукъ, въ клисурата на антич-
нит-Ь Succi, Самуилъ причакалъ нахлулия въ земята му врагъ1).
Пръвъ и единственъ срещу това мнение решително се обяви
г. Баласчевъ. Възъ основа на гореприведеното мЪсто отъ Ски-
лица, той въ една отъ последиитЪ си работи изл-Ьзе съ твър-
дението, че „императорътъ се промъкналъ въ България като'
миналъ по пжтя, който вървЪлъ по северозападнит'Ь скло-
нове на Родопит-Ь и гористо течение на Марица и като пре-
миналъ тЪснинит'Ь и горит4 при Водния проходъ (Сулу дер-
вентъ)"2); все въ сжщия проходъ, поиска да докаже Балас-
чевъ, била причакана и разбита отъ българит'Ь византийската
армия, която отстжпвала отъ София3).
Както вид-Ьхме, Скилица наистина говори, че отъ Пловдивъ
Василий иавл+,зълъ въ България, „по пжтя покрай РодопитЪ
и Марица" (Side т7({ пара TJ 'Роботу ха! тф тсотацф "Ejipip... 436.17).
Какъвъ е смисълътъ на тоя изразъ и може ли възъ
основа на него да се твърди, че императорътъ повелъ вой-
скит-Ь си не по известния старъ друмъ презъ Succi, а низъ Мо-
мина клисура и отъ тамъ презъ Сулу дервентъ?
*) 1'ильфердиигъ, Истор1я Сербовъ и Волгарь. Сочинения I
Спб. 1868, стр. 208. Хилфердингъ вЬрва, обаче (стр. 206), че при настжп-
леннето си къмъ София Василий миналъ презъ Момина клисура. Ире-
чекъ, Исторгя Болгаръ, Одесса. 1878, стр. 251 сл., сжщо Heerstrasse, 80;
Schlumberger. L’epopee byzantine au X-e slide, P. 1896, p. 662 н 667;
Златарски, История, J. 2, стр. 669; Run ciman, A history of the
first Bulgarian empire, London, 1930, p. 224. Само Шишмановъ, ц. с.,
Мсб. IV, 365, иавЬрно възъ основа на Скилнца, 6b изказалъ мненнето. че
поражението на византнйцитф станало прн Щипоне (до Ихтиманъ).
а) Г. Баласчевъ, БългарнтЬ презъ последнитЬ десеть-годишнини
на десетия вЬкъ, София 1928, стр. 59. От ъ сж щи я, Отговоръ на рецен-
зията на П. Мутафчиевъ върху книгата ми — БългаригЬ и пр.. София 1929,
стр. 10 сл.
’) БългарнтЬ. 62 сл.; Отговоръ, 11 сл.
Стариптъ друмъ презъ .Траянова врата*
107
Преди всичко, да се изведе това заключение е д и н-
ствено отъ даденото игЬсто у Скилица, значи да се пред-
полагать у тоя авторъ знания за тукашната покрайнина и за
самия проходъ, каквито той, безъ всЪкакво съмнение, не е мо-
гълъ да има. Отъ сравнението на неговия разказъ съ оста-
налитЪ известия за въпросния походъ, ние вид-Ьхме, че све-
денията на Скилица сж били не само неясни, ио и — въ
единъ отъ най-сжщественитЪ пунктове — иев^рни. Иначе той
не би разказвалъ, че императорътъ прекратилъ похода и поте-
глилъ назадъ, когато едва-що билъ стигналъ до Щипоне. Обса-
дата на София, останала неизвестна на Скилица, — е фактъ, въ
който не може да се съмняваме. Да се вЪрва, прочее, че могатъ да
се търсятъ у единъ авторъ точни указания за м^стата, презъ
конто се е движила византийската армия въ 986 г., когато на
сжщия тоя авторъ е останало неизвестно иай-важното дЪло,
иа което тая армия се е опитала, е истинска иесъобразность.
Все пакъ, обаче, и да отхвърлимъ буквалното значение
на горния изразъ у Скилица, той не може току-тъй да бжде
отминать: нуждно е да се обясни, какво авторътъ е влагалъ
въ него. На помощь въ това отношение ни идватъ нЪкои отъ
познатигЬ съобщения на пжтешественицитЪ отъ турско време.
Ние видЪхме, че т'Ьхнит'Ь представи за орографията на ту-
кашната область съвсемъ не сж били тъй отчетливи, както
нашит'Ь днесъ. И за това, докато едни пишатъ, че плаиината
презъ която проходътъ на Траянова врата минавалъ, била
Хемусъ, мнозина други я считать за часть отъ Родопит-Ь1),
чиято маса господствува иадъ цЬлата тукашна покрайнина, а
и далеко въ Пловдивската равнина запр-Ьчва хоризонта на
югъ. Н"Ькои отъ тия пжтешественици, по-начетени въ ста-
рата литература, сж знаели, че въ тая плаиина е извирала
Марица, античниятъ Хебросъ2), други изрично споменуватъ,
че тамъ, въ полето, стигали около нейнит± бр-Ьгове 3). За всички
тЪхъ, следователно, пжтьтъ презъ Траянова врата, въ единъ или
другъ смисълъ, върв'Ьлъ покрай Марица и РодопитЪ или презъ
тая планина. Нищо чудно, че отъ разкази, конто съдържали
сжщитЪ представи, е могълъ въ дадения случай да изхожда
*) Гл. по-горе. стр. 57, бел. 7 н стр. 58, бел. 1.
а) Напр. Pigafetta. п. т.< 194, 174; Busbeck, 31.
s)Cath. Zen, п. т., 212; Wennerп, 35; Dernschwam, 19.
Ri с a u t, 644.
108
Петъръ Мутафчиевъ
и Скилица. Колко, не само неясни, но и ногрЪшни сж били
у некогашниге византийци познанията за тукашните земи, се
вижда и отъ единъ конкретенъ случай. Разказвайки за това,
какъ въ 1255 г. Теодоръ Ласкарисъ отвоювалъ всички земи
и укрепени места, конто Михаилъ Асенъ билъ отнелъ отъ
империята, и че само крепостьта Цепина устояла срещу всички
опити да бжде взета, византийскиятъ историкъ Георги Акро-
политъ (ХШ.в.) пише, че тая крепость се намирала при м-Ьстото,
гдето се съединяватъ РодопитЬ и Хемусъ, между конто те-
чела р. Марица1).
Но, независимо отъ казаното, нуждно е да се вземе подъ
внимание още едно обстоятелство. Ако съ въпросните думи
Скилица е искалъ да даде по-точно определение на посоката,
по която въ даденото време Василий II настжпилъ срещу
България, той сигурно е ималъ тукъ на умъ не да означи
предполагаемия пжть презъ Момина клисура и Сулу дервентъ,
а н-Ьщо съвсемъ друго. Самуиловска България по онова време
е обхващала, освенъ Македония съ Моравско и Софийско,
още и ц-Ьлата область между Дунава [и Балкана. Отъ визаи-
тийскит-Ь територии е могло тогава да се нахлуе въ нейнитЬ
земи по много посоки и пжтища: къмъ северъ — презъ про-
ходите на Хемусъ; къмъ западъ — презъ окрайнините около
Долна Струма и Вардаръ; къмъ северозападъ — презъ Плов-
дивско и западиата Средногорска область. Познато е, че
именно тая широка уязвимость на тогавашна България, изло-
жена на удари отъ тъй различии страни, бе една отъ глав-
ните причини за нейиата безпомощность и за трагичниятъ й
край. Сжщиятъ Скилица въ описанието на борбите между
Василия и Самуила разказва, какъ императорътъ въ различии
времена, налиталъ срещу българите ту отъ едно место, ту
отъ друго. Ако сега, въ 986 г., той споменува, че византий-
ските войски нахлули въ България презъ покрайнината около
Родопите и Марица, това наверно е, защото искалъ да обясни,
че походътъ билъ насочеиъ не къмъ Мизия или Македония,
но къмъ средищните земи на българската държава. А отъ
Тракия къмъ Софийската область и тогава, както и по-рано,
иай-прекото и лесно съобщение си оставало това презъ по-
*) G. Асгор., ed. Heisenberg, 119. 15: . . xotl 4<rtso; . . Ttsnalvqg 4w>-
da^opivoo, Xlav xuyx^vovto£ 4/upoO xal x pl £upPoXi]v xsXoSvxog ®oo pe^loxuv
ppSv, xoO x* Atpou xal 'Po®4mjg, xa&’oiv pioov й "EPpog pil noxapig.
Стариятъ друмъ презъ .Траянова врата" Ю9
знатата на византийцит’Ь „Българска клисура". Василий не е
ималъ никаква причина да оставя тоя старъ воененъ друмъ,
дори ако въ онова време сж сжществували други околни пж-
тища1). Съ армията му се движили и тежки стенобойни ма-
шини, превозътъ иа конто не презъ всЬко Micro е билъ въз-
моженъ — най-малко презъ лишения отъ всЬкакъвъ пжть
Сулу дервентъ: тЬ биха затънали въ неговит’Ь п^Ьсыги и не
биха стигнали Ср’Ьдецъ2).
Съобщенията на изворит’Ь за византийското отстжпление
отъ СрЪдецъ, макаръ и по-подробни, сж сжщо тъй оскждни от-
къмъ топографски даини и не съдържатъ изричии указания за
мЪстото иа злополучного сражение. У Стефана Таронски че-
темъ следиото: — Когато императорътъ Василий потеглилъ
срещу българит-Ь и дошелъ въ ср’Ьдишето на земята имъ, т4
„побързали и завзели т-ЬсннтЪ проходи, конто се намирали по
пжтя въ плаиинската верига, тъй като тамъ мЪстностьта е
изобилна съ гори и непроходима. И (тамъ) ri заградили им-
ператора заедно съ цЪлата му войска и всички избили съ
мечъ. Но арменската пехота обкржжила императора Василия
и го извела по друга планинска пжтека назадъ къмъ Тракия.
При все това щЬлата конница заедно съ (награбената отъ ви-
зантийцитф>) плячка и съ императорската палатка падиала въ
т-Ьхии ржце"3).
*) Не може да се предполага, че императорътъ е изоставилъ голЬмия
друмъ поради това, че тЬснината при Траянова врата ще да е била укре-
пена и пазеиа отъ значителни български сили. До 986 г., когато походъть
билъ предприетъ. българитЬ вече отъ пЬло десетолЬтие бЬха въ непре-
станно' наступление. Следъ като б-Ьха изтръгнали отъ империята цЬла
Мизия, тя сега 6Ь принудеиа да се браин отъ тЬхь и на югъ — въ Ма-
кедония и северна Гърция. Самуилъ по това време не е ималъ никакво
основание да се бои отъ иелриятелско нашествие въ земитЬ си и да ло-
лага особена грижа за отбраната имъ. Както е известно, когато Василий
потеглилъ къмъ СрЬдецъ. Самуилъ обсаждалъ съ войскитЬ си гр. Лариса
въ Тесалия. Той не е очаквалъ. значи, нападението и не билъ взелъ ни-
какви предварителни мЬрки, за да го отрази.
а) За визаитийскит-Ь обсадни машини (tSv бХапШеи xal tmv XomiSv
P4Xavl3P“'ctov). употрЬбени срещу стенитЬ иа Ср'Ьдепъ, разказва Лъвъ Дя-
конъ, 171. 17. Поради неопитностьта иа тия, конто действували съ тЬхъ
тЬ били нзгорени отъ българитЬ.
э) Ц. с., стр. 186. 26: Und die Bulgaren beeilten slch und hleltcn die
Engpasse bezetzt, die Passe der Gebirgskeite auf dem Wege, denn (dort) 1st das
Gelande buschrelch und unwegsam. Und sle schlossen den Kaiser mltsamt
по
Петъръ Мутафчиевъ
Разказътъ на Яхя Антиохийски е още по-кусъ. Когато
Василий И обсаждалъ Ср^децъ („Абария”), четемъ у него,
„ср-Ьдъ войската едиа нощь се пръсналъ слухътъ, че про-
ходътъ имъ билъ отрЬонъ. Тогава императорътъ съ цТлата
си войска се втурналъ въ б4гъ, въ вториикъ иа 17 августъ
986 г., и се насочилъ къмъ прохода. И преследвали го бъл-
гаритТ и разграбили обоза и хазната му и погииало ве-
лико множество отъ неговата войска”1). Въ историята иа
Матея Едески и въ „Похвалиото слово” на Фотия Тесалийски
не намираме и такива подробности. Отъ казаното у тия два
извора може дори да се получи впечатлението, че злополу-
ката настигиала византийцит’Ь още при настжплеиието имъ
къмъ България2). Неясенъ и въ съвсемъ общи изрази е да-
денъ разказътъ за катастрофата и у Скилица. Знаемъ, че спо-
редъ тоя авторъ Василий не проникналъ въ България по-
далечъ отъ Щипоне, въ диешната Ихтиманска котловина,
докато пъкъ Самуилъ държалъ околиитЪ планински височиии.
Когато императорътъ, поради лъжливото донесение иа Кондо-
стефана, запов-Ьдалъ войската му бързо да вдигне станътъ и
да потегли иазадъ, разказва по-нататъкъ Скилица, „Самуилъ,
като счелъ това безредио отступление за бегство и като на-
падналъ съ всички сили, съ воении кр-Ьсъци и викове, предиз-
викалъ смутъ ср-Ьдъ ромеитЬ и ги принудилъ да ударятъ иа
б-Ьгъ. (Тогава) той завлад-Ьлъ станътъ имъ и стаиалъ госпо-
дарь иа обоза, иа самата императорска палатка и на импера-
TopcKHTi инсигнии. Императорътъ едва миналъ тЬснииитЬ и
се спасилъ въ Пловдивъ”3). Докато отъ приведений съоб-
seinem ganzen Heere ein und erschlugen sie alle mit dem Schwerte. Aber
das armenlsche Fussvolk nahm den Kaiser Wasil von hlnteri und von vorn In
die Mittc und brachte Ihn auf elnem anderen Gebirgspfade (wieder) no ch
Makedonlen (zurdck). Die gesamte Relterel jedoch mltsamt der Beute und dem
kaiserllchen Zelte fiel in Hire Hande.
*) Ц. c„ 21.
a) Гл. no-rope, стр. 105 бел. 1 и 2. У Матея Едески се говори, че ко-
гато Василий furleux s’avanya rapidement centre les Bouigares portant partout
dans leur pays la rulne et 1’esclavage, Aluslanus, de son efite ayant reuni
une armee, marc ha i la rencontre de Basile. Une grandebatallle tut
Ivr£e etc. Въ .Похвалиото слово” на Фотия пъкъ, както вид-кхме отъ го-
реприведеиото мксто (стр. 105 бел. 2) се разказва само, че Василий билъ
победеиъ отъ българитк въ petx^v xpa'taio'wtrgv, и че подобии поражения отъ
ткхъ не само еднажъ търпклъ — тобтои noXXaxiJ -pyovtoog.
s) Scyl., II. 437. 11.
Стариятъ друмъ презъ .Траянова врата"
111
щеиия на Стефана Таронски и Яхя се вижда, че българит'Ь
нападнали вражеската армия въ nt кой планински про-
ходъ по пжтя отъ София за Пловдивъ, отъ думитЪ иа Ски-
лица следва съвсемъ друго: че Самуилъ връхлегЬлъ византий-
цитЬ, когато т-Ь едва-що отъ Щипоне се вдигнали за пжть.
Поне това значение може да се изведе отъ израза му, че бъл-
гаритс „завладели станътъ” (т4 атратбгабоу хатеа/е) на потег-
лилит’Ь въ бързо отстжпление неприятели.
И въ тоя случай едничкиятъ авторъ, у когото намираме
най-много данни по интересуващия ни въпросъ, е Лъвъ Дя-
конъ. Прежив’Ьлъ самъ страшното събитие, той ни е оставилъ
и едно необикновено живо описание за него и за обстанов-
ката, въ която то се разиграло. Василий, разказва Лъвъ Дя-
коиъ, следъ като потегли отъ Ср-Ьдецъ и „пропжтува ц'Ьлъ
день (navTjpeptoj 8ю8ейаж{), установи се на станъ въ една
гора; войската почиваше”. (Тогава) презъ нощьта, „преди още
да бжде сменена първата стража”, стана нТщо необикновено.
Внезапно единъ метеоръ — йат^р ларреуег)-7)£(„прегол’Ьма звезда”)
— се яви откъмъ източната страна на небето, прекоси го и,
като огрЬ съ силна свЪтлииа цЬлия станъ, падна при самия
му западенъ окопъ, гдето се разби иа хиляди искри и угасна.
Обзета отъ лоши предчувствия поради това знамение, вой-
ската на следния день продължи пжтя си „презъ една го-
риста и изровена долина”. Но „едва я измина и стигна мЬста
стръмни и усЬяии съ пропасти и българитЬ нападнаха ро-
меитЬ, избиха голЬмо множество хора, плениха император-
ската палатка, съкровището и цЬлия обозъ”. „Тогава и самъ
азъ, който описвамъ това печалио събитие, завършва разказа
си визаитийскиятъ историкъ, се намирахъ тамъ, придружа-
вайки за иещастие владетеля, като изпълнявахъ службата дя-
конъ. И щЬхъ да стана жертва иа скитския мечъ, ако малко
бЬхъ забавилъ стжпкит-Ь си и нЬкаква божия промисъль не
бЬ ме извела отъ опастиостьта, като ме накара да препусна
бързо коня — преди ограденото съ пропасти нагорнище на
пжтя да бжде завзето отъ иеприятелитЬ — и да го премина,
като бЬгомъ стигна бйлото на плаиината. Остатъкътъ отъ
войската презъ непроходими планини едва се отърва отъ пре-
следването на българитЬ и стигие ромейскитЬ предали, но
като изгуби всичката конница и цЬлия обозъ”1).
>1 L. D i а с., 171. 23.
112
Петъръ Мутафчиевъ
Първиятъ въпросъ, който възниква при четенето на при-
ведения разказъ на Лъвъ Дяконъ, е тоя за времето, изтекло
отъ момента, когато византийската армия потеглила отъ
Ср’Ьдецъ, до тоя, когато била нападната отъ българитЬ. Ав-
торътъ казва, че тя плтувала цЬлъ день и иощувала въ нЬ-
каква гориста местность. Нападението върху й било извър-
шено на следния, т. е. на втория день отъ отстжпле-
нието й. Армията на Василия се състояла освенъ отъ кон-
ница, която въ тогавашно врема представила главниятъ родъ
войска, ио и отъ значителна иа брой пехота. Както видЬхме отъ
разказа на Стефана Таронски, императорътъ излЬзълъ читавъ
отъ битката единствеио поради закрилата си на арменската си
пехота1). Както вид'Ьхме, армията била следвана още и отъ го-
лЬмъобозъ. Като се има предвидь всичко това, ще трЬбва да се
приеме, че тя не ще е била въ състояние да се движи осо-
бено бързо и че въ втория день иа отстжплението си, когато
била нападиата, въ никой случай не е могла да се намира по-
вече отъ 40—60 клм. далечъ отъ София. Ако се ослонимъ иа
тая часть отъ известието на Льва Дяконъ, следователно, ще
трЬбва да приемемъ, че българитЬ сл причакали неприяте-
литЬ си иЬгде къмъ ВакарелскитЬ височини.
*) Въ ,Похвалиото Слово" за Фотия е казано, че Василий потеглилъ
Срещу българит'Ь pupiav pkv trarov auva'fa^tbv, piuptav xa^Pa oxpaxiWTixijv ouX-
iegcfyisvog (п. т., стр. 101, бел. 1). Струве ми се, че е погрЬшио да се пре-
веждатъ тия думи въ смисъла, който имъ е далъ Баласчевъ (Българит'Ь и
пр. стр. 75): че въ похода .участвували единъ коиенъ отредъ, броещъ десеть
хиляди коннини и едииъ пехотенъ, състоящъсе кржглосжщо тъй отъ десеть
хиляди души*. АвторитЬ иа агиэграфски съчинения, — особено пъкъ на
съставяии късио следъ времето на лицата, конто искали да прославятъ,
какъвто е нашиятъ случай, — обикновеио мииаватъ засЬганитЬ истори-
чески събития съ общи фрази. Поради това, че сведенията имъ сж били
доста оскждни, гЬ винаги избЬгватъ да си служатъ съ точни указания или
определения. Едва ли може да се вЬрва, че авторътъ на нашето „Похвално
слово" прави исключение: цЬлиятъ му разказъ за интересуващето ни
събитие е написанъ въ тъй широки изрази, че отъ него мжчно могатъ да
си извадятъ що-годе коикретии заключения. Да се пред пол ага, следователно,
че въпрЬки това той е далъ тукъ точната цифра на войскитЬ, съ конто
Василий потеглилъ срешу българитЬ, би било доста пре силе но. Ду мата
pupidg въ гръцкия езикъ значи ие само „десеть хиляди", а има и по-общото
значение „безбройно множество", „голЬмо количество". Въ тоя смисълъ
е употрЬбена тя в въ дадення случай. Тъй е схванато зиачението й и отъ
Васильевой, който при изданието иа гориия текстъ превежда въпросниятъ
изразъ „тьма всадниковъ и тьма пЬхотныхъ войниковъ".
Стариятъ друмъ презъ .Траянова врата'
113
Въ подкрепа на подобно заключение би могло да бжде
приведено и едно игЬсто отъ разказа на Скилица. ВидЬхме, че
споредъ него, когато Василий навлсзълъ въ България, воено-
началникътъ му Лъвъ Мелисинъ „билъ оставенъ назадъ съ
запов’Ьдь да пази мжчно проходимит'Ь м^Ьста" (tov pifiotfov
Лёоуга xov MiXioarjviv xarir.iv е’асе, та; oua/topta; qiuXXartetv прза-
та$а{, 436.8). Тия „мжчнопроходими м-Ьста",— конто импе-
раторскитЪ войски оставили задъ себе си, когато на пжть отъ
Тракийската равнина се отправили за Щипоне и СрЬдецъ, —
сж могли да се намиратъ само въ областьта на днешната
Ихтиманска Сродна гора. Следъ като знаемъ, че тукъ, презъ
Траянова врата, е минавалъ въ онова време и най-важниятъ
пжть отъ басейна на Марица къмъ Софийско, ще трббва да
се предположи, че на охраната на Лъва Мелисинъ е било по-
варено именно това мЪсто. Неговата задача, следователно, е
била — да държи въ сигурность връзката между експедицион
ната армия и базата й въ Тракия. Скилица разказва по-иата-
тъкъ, че донесеиието на Кондостефана за изм-Ьната на Мели-
сииа се оказало клевета: когато Василий се отървалъ отъ
стрелитЬ иа българит!:, той иам’Ьрилъ своя военачалникъ
тамъ, гдето билъ оставеиъ — грижливо да изпълнява
възложеиата му служба (xai xiv MeXtaaTjyov d|ieraxlv>)TOV eftp&v
xat ttjv ёргастечЭ-еСаам айтф <риХахтр empeXfii; TijpoQvra, 437.17).
Това означава, че клисурнтЪ въ Ихтиманска СрЪдна гора и
частно, — тая при Траянова врата, — не сж били заети отъ
никакъвъ неприятель, или, съ други думи, — че българит!>
причакали отстжпващит’Ь византийски войски не въ тамош-
нигЬ м-Ьста, а нЪгле другаде — западно отъ Щипоие и, въ всЬки
случай, по-далечъ отъ граничната планинска зона, която Мели-
сннъ охранявалъ. Въпросното известие на Скилица, следова-
телно, ни извежда къмъ сжщото заключение, до което стиг-
нахме възъ основа на хронологический данни отъ разказа
на Лъва Дяконъ: мЪстото на тъй злощастната за византий-
цитЬ битка трТбва да се търси иа западъ отъ Ихтиманската
котловина, — къмъ ВакарелскиТ'Ь височини.
И ние бихме приели това заключение, ако противъ него
не говорТха редица други съображения и данни. Сжщиятъ
Скилица разказва, че при нападението на българитЪ Василий
едва смогналъ да премине Т’Ьсиинит'Ь и да иам-Ьри спа-
сение въ Пловдивъ (|ioXt; 6 (ЗаотХеи; та axeva O’.eX6<nv el; Фйиг-
Списаиие иа Бълг. академия на науяите,. Ки. I.V- 8
114
Петъръ Мутафчиевъ
TO'jnoXtv Staaibcexai, 437 16). У Стефана Тароиски, както видЬхмс,
сжщо тъй се говори, че българит'Ь „завзели тЬсиитЬ проходи,
конто се намирали по пжтя въ една планинска верига' и че
именно тая особеность на мЬстото, избрано отъ тЬхъ за на-
падение, имъ позволила да „заградятъ императора заедно съ
цЬлата му армия'. Още по-подробенъ — ние вече видЬхме
това — е Лъвъ Дяконъ. Въ разказа му изрично е споменато,
че отстжпващитЬ византийци на вл Ьз л и „въ една гориста и из-
ровена долина' (Std xtvo; uXASouj xai ог;рауу<Ь8ои£ auXffivoj, 172.19)
и че българитЬ ги иападнали, когато тЬ „едва-що я били из-
минали и стигнали до мЬста стръмни и усЬени съ пропасти"
(izetvtw R (xoXtj napaSpaptv, yapaBptboecj xai livavxeij xaxeXapflave
/tbpouj, 172.20). Самъ авторътъ, както вече знаемъ, отдава спа-
сението си иа бързината, съ която избЬгалъ напредъ, „преди
усЬеиото съ пропасти иагорнище да бжде завзето отъ не-
приятелитЬ' (тсро too xaxaX^H-^vac xijv <papayy<I)8ij npij xfiiv 8ua-
pEv&v JvoBov, 173.5). По пжтя отъ София до Вакарелъ, пъкъ и
по-нататъкъ, до Ихтиманъ, липсватъ тЬснини, за каквито става
дума въ разказитЬ на гореспоменатитЬ автори. А още по-вече
иЬма мЬста, къмъ конто би прилЬгали приведенитЬ думи на
Лъва Дяконъ. На разстояние по-вече отъ 30 клм. отъ София,
стариятъ пжть вървЬлъ по открита и равна мЬстиость —
окрайнинитЬ на Софийското поле. Отъ мЬстото, гдето днесъ
се намира малката желЬзнопжтна станция Милковица иа1 ли-
нията за Пловдивъ, той поемалъ височинитЬ къмъ Вакарёлъ.
Тукъ следить му на мЬста и до сега личатъ, но нигде — иито
до това село, нито по-нататъкъ, до Ихтиманъ — той не се
изкачвалъ по тЬснини. Никакви гористи и изровени до-
лини, нито пъкъ „нагорнища" съ пропасти нЬма тукъ по цЬ-
лото му продължение до котловината на Щипоне. Едничкиятъ
долъ, пресичанъ отъ него тукъ, е тоя на р. Габра при
Побить камъкъ. Но пространството между двата брЬга на тоя
долъ, което пжтьтъ тукъ минавалъ, е тъй незначително, че
въ него едва ли е могла и една дружина да бжде заградена,
а ие цЬла многохилядна армия. По-нататъкъ, задъ Вакарелъ,
днешното шосе на разстояние 3—4 клм. следва течението на
Вакарелската рЬка, която отива къмъ Ихтимаиската котло-
вина. НавЬрно тукъ е вървЬлъ и стариятъ друмъ. Но, къмъ
иедълбокиятъ долъ на тая рЬка още по-малко би могло да
бжде отнесено описанието на Лъва Дяконъ за мЬстото иа
Стариятъ друмъ презъ „Траянова врата"
115
българското нападение. При това по иейното течение на из-
токъ, пжтьтъ слиза, а не се изкачва по нагор-
ии ще, както Лъвъ Дяконъ разказва. Съ предположението,
че тукъ е станала въпросната битка, не би могла да се обясни
и друга часть отъ съобщението на тоя авторъ: че той усп-Ьлъ
да избърза и да премине стръмния и усЬеиъ съ пропасти пжть
преди българитЬ да го пресЬкатъ и тъй „стигналъ бйлото
на планината" (zaraXapeCv -rijv axpwpeiav, 173.7). Ако въ случая
бЬгството е помогнало на Льва да се спаси, той съ него би
стигналъ не билото на н-Ькоя планина — такава тукъ иЬма,
— а днешното Ихтимаиско поле.
Всичко това, следователно, отстранява предположението,
че българитЬ сж напалнали отстжпващитЬ византийци нЬгде
въ областьта между София и Ихтимаиъ. А не може сжщо тъй
да се допусне, че Василий е повелъ назадъ войската си ие
по голЬмия друмъ, но по пЬкои странични пжтища, напр. презъ
Петричъ или нЬкжде презъ днешната Лозенска планина. Без-
успЬшнитЬ действия подъ София сж внесли, както това ясно
личи отъ разказа на Льва Дяконъ, деморализация между вой-
ницитЬ му; липсата на хранителни припаси я увеличила. Това
отъ една страна, а отъ друга — интригата за измЬната на
Мелисина, ако приемемъ, че разказътъ за нея у Скилица не
е късна измислица, — изисквало отъ императора възможно
по-скоро да изл'Ьзе отъ иеприятелска земя и се добере до
византийска Тракия по най-кжсия и удобеиъ пжть. И ако такъвъ
е могълъ да бжде въ случая само стариятъ воененъ друмъ
презъ тЬснинитЬ на Ихтиманска СрЬдна гора, ще трЬбва да
се приеме, че тукъ нЬгде е била устроена българската засада.
Какъ тогава може да се примири това заключение съ ка-
заното у Скилица, че именно тамошнитЬ „мжчно-проходими
мЬста" сж били пазени отъ отреда иа Лъвъ Мелисина и че тоя
последниятъ и следъ поражението билъ нам’Ьренъ отъ
императорътъ „тамъ, гдето билъ оставеиъ, грижливо да ив-
пълнява възложената му охранителна служба" ?
Противоречие тукъ наистина има, но то се съдържа въ
самото съобщение на Скилица. Следъ всичко изложено по-
рано отъ него, той разказва, че императорътъ заварилъ Мели-
сина не въ споменатитЬ „мжчно достжпни мЬста", а въ Плов-
дивъ. Могло би да се помисли, че Мелисинъ е билъ прину-
денъ да се оттегли въ тоя градъ и да иапусне повЬрения иа
116
Петъръ Мутафчиевъ
охраната му проходъ само поради това, че не билъ въ състоя-
ние да се задържи срещу войскитЬ, съ конто Самуилъ се
явилъ иа това мЬсто. Но ние трЬбва да се откажемъ и отъ
това естествено предположение все поради несъвмЬстимостьта
му съ друга часть отъ известието иа сжщия Скилица. Той, както
вече видЬхме, добавя, че иамЬрениятъ въ Пловдивъ Мелисинъ
изпълнявалъ възложената му служба безъда се мръдне
отъ тамъ1) Мелисииъ значи е билъ оставенъ н е въ планин-
ската область на пжтя къмъ София, а е ималъ поржчеиието
да стой въ Пловдивъ презъ всичкото време, докато импера-
торътъ съ войскитЬ си билъ въ България. И тъкмо поради
това императорътъ ие само че не поискалъ да стовари нему
вината за претърпеиото поражение, но не му отправилъ и най-
малъкъ упрЬкъ2).
Известно е, че походътъ въ 986 г. е билъ първото само-
стоятелно военио дЬло на Василия II, тогава още младъ и
съвсемъ неопитенъ човЬкъ. СамитЬ иегови поданици следъ
нещастиия край на това предприятие го обвинявали, че — преди
да се реши на него, —- не се допиталъ до вещитЬ си пълко-
водци. Въ самоиадЬяностьта си, той самъ съставилъ плана на
това предприятие и самъ установилъ мЬркитЬ и срЬдствата
за изпълнението му. Тъй може да се обясни и защо Мели-
синъ е билъ оставенъ въ Пловдивъ, вместо да му бжде по-
ржчаио да заеме и пази прохода на пжтя за София. Тамъ на-
верно сж били поставени само иезначителни отреди, съ конто
— безъ Мелисинъ отъ Пловдивъ да е билъ въ състояиие да
имъ помогне, — българит’Ь бързо и лесно сж се справили.
*) S с у 1. 11 437.16: . . 4v % (ФХьктоокйХаь, б faaiXeug) yevdjxevog xal adv
MbXiocjijvov &j±rtaKivTjTOv eOpwv xal tijv fi|XTtwtau&8loav аитф qpuXaxijv 4пср.вХ<йд
‘njpoOvca.
3) Гн!вътъ си императорътъ изл!лъ тогава върху Кондостефана, загдето
той съ иитригит! си билъ предизвикалъ отстжплеиието на армията.
Ако Василий би ималъ и иай-малко основание да счита Мелисина отгово-
реиъ за иещастието» последииятъ би падналъ въ немилость предъ него;
най-малко, поне, неговата по-нататъшна кариера би била компрометирана.
А известно е тъкмо обратного: Мелисинъ не само че запазилъ положението
си на пълководецъ при Василия» но съ титлата ,дуксъ* го намираме по-
късно иачалникъ на С!рската область, която отбранявалъ срешу българит!-
Еъ 994—995 г. той заедно съ дуксътъ на Антиохия, Михаилъ Вурцисъ,
команду валъ византийских! войск и въ вой нага срещу арабит!. Гл. за това
Schlumberger» Б’ёрорёё. etc. II 80 сл. и Б ал ас ч е в ь. Българит! и
т. н. 65.
Стариятъ друмъ презъ .Траянова врата”
117
Отъ гореизложеното следва само единъ изводъ: съобще-
нието на Лъва Дяконъ, че поражението сполет-Ьло византий-
цитъ на другия день следъ като тЬ потеглили отъ София,
е погр’Ьшно: авторътъ е побъркалъ или неточно предалъ
хроиологията на тия две събития. Битката наверно е станала
ие на втория, а на третия или даже иа четвъртия день отъ
византийского отступление1).
Но и съ тая уговорка въпросътъ за клисурата, въ която
българит’Ь причакали отстжпващата императорска армия, все
още остава откритъ: пжтя презъ Траянова врата ли сж след-
вали византийцитЬ или пъкъ сж се насочили презъ Сулу дер-
веитъ? Баласчевъ, който защищава последнего мнение, в-Ьрва,
че може съ най-гол'Ьма точность да определи мЪстото на ка-
тастрофата. „Криволичиата. мочурлива и вдлъбната теснина",
конто, споредъ Л. Дяконъ, византийцит’Ь едва-що били изми-
нали преди българигЬ да ги нападнатъ, отговаряла „на оная
местность (въ Сулу дервентъ), по която днесъ се спуска шо-
сето отъ новото селище Леща за тара Костенецъ при жел’Ьзно-
пжтния кантонъ. . . и Петровия кладенецъ* (гл. приложената
карта); „MicTHOCTHTt, изобилии съ пропасти отъ дъж-
довни потоци и (?) стръмнини, представили продължението
на Водиия проходъ малко по-надолу отъ коларската пжтека,
по която се върви отъ с. Церово... за Долно-банската котло-
на“2). „Нагорннщето пъкъ, което Л. Дяконъ изминалъ преди при-
стигането на българит’Ь, за да заприщятъ изхода на иеприя-
телската войска", съответствувало „на м-Ьстностьта, която се
иамира юго-източно отъ тара Костенецъ-Бакя, гдето по склона
горе е върв-Ьлъ пжтьтъ за Пловдивъ. . . Тъй че отъ устието
на Водния проходъ нагоре, северно отъ античната мииерална
Момина баня е станало задръетването на пжтя, по който се
движела отетжпващата ромейска войска"3).
За нещастие, всички тия построения, колкого категорични
) Л. Дяконъ, колкого н добросъвестенъ въ изложенного на фактиче-
ската страна на описвашггЬ отъ него Събития, въ и'Ькои случаи се явява
иебреженъ къмъ хроиологията. Върху това се над'Ьваме да се изкажемъ по-
подробно въ връзка съ други вънроси.
2) Авторътъ тукъ има предъ видъ м^сгото подъ устието на Копралска
р'Ъка, по която, както по-горе казахме, днесъ вървятъ черни пжтища нагоре
къмъ Маркова капия и отъ тамъ къмъ Церово.
3) Г. Баласчевъ, ц. с., стр. 62 сл.
118
Петъръ Мутафчиевъ
и да сж, иматъ иедостатъка, че сж съвсемъ произволни. Преди
всичко, защото мЬстностьта при Сулу дервентъ съвсемъ не
отговаря на описанието, дадеио отъ Льва Дяконъ за мЬ-
стото на катастрофата. У византийскиятъ авторъ не става дума
за иикаква „криволична, мочурлива и вдлъбната тФснина",
както въ случая се превеждатъ иеговит!. думи Лъвъ Дякоиъ
говори само за „гориста" (ЬХйощ) и „изровена" (сп^аууыот^)—
въ смисълъ иа издълбана отъ пороища—долина1). При това
долътъ иа Сулу дервентъ — отъ устието на Копралска рЪка
иадолу, гдето ужъ било извършено нападението — с л и з а иа
югъ, къмъ Костенецкото поле, безъ да минава край каквито и
да било пропасти или презъ стръмнини. Напротивъ дори,
именно тукъ тоя долъ става все по-широкъ, а наклоиътъ му
намалява и тъкмо това последно обстоятелство е причииата
за пФсъчнит’Ь наноси въ него. Картината, която Лъвъ Дяконъ
•ни дава за м-Ьстото, въ което българитЬ пресекли пжтя на
византийскитФ войски, е съвсемъ друга. Тукъ, както вече ка-
захме, пжтьтъ вървЪлъ изъ местность „съ пропасти" (уара-
и „стръмна" (dvivxTjj, въ смисълъ „нагориа"). Тая
последна особеиость византийскиятъ авторъ повторно споме-
нува, когато по-нататъкъ разказва, че — за да превари напа-
дателитф и се спаси —- той миналъ съ бЬгъ това стръмно
м-Ьсто и тъй достигналъ „билото иа планината", гдето вече се
почувствувалъ въ безопасность. Ако нападението е било из-
вършено „северно отъ Момина баия", тогава — бфгайки на-
предъ — авторътъ на разстояние 3—4 клм, чакъ до тече-
нието на р. Марица, та и далеко задъ нея, не само, че не би
’) Основного значение на ОХц е „вещество". „материя", .материялъ",
.1 радиво (най-честодърва или камъни), отъ което се приготвя н-Ьщо. Това зна-
чение ОЪ) е залазила и въ новогръцкия езикъ, гдето се употр-Ьбява, обаче,
и въ преносенъ смисълъ — напр, материялъ за нзследване, за съчинеиие
и т н. Отъ това първоначално значение е произл-Ьзло и друго — дървета
(като материялъ за градежъ или за гориво), а следъ това — изобшо гора,
храсти и иай-сетне — м+,сто, гдето гората расте. Тоя смисълъ иматъ и миого-
бройнитГ нейни производив, между конто и бХйбчс — горпстъ. По-късно, по-
ради звуковата асимилация и—t—bi, бХшйтзс се смФсва съ IXikoStjc (отъ —
замърсявамъ, зацапвамъ), като добива така още н смисъла — нечистъ,
мръсеиъ, каленъ, тинестъ. Несъмнено е, че въ нашия случай въпросната
дума н-Ьма това значение и е употрфбена въ първоначалния си и основенъ
смисълъ. Преводъть й съ „мочурливъ", както Баласчевъ го дава, е по-
грфшенъ.
Стариятъ друмъ презъ „Траянова врата"
119
изкачвалъ ннкакво нагорнище, а напротивъ — слизалъ би
къмъ все по-низки м-Ьста. Да се предположи пъкъ, че „нагор-
нището", което Л. Дяконъ изминалъ — преди българит’Ь да
пристигнатъ и заприщятъ изхода на неприятелската войска, —
„съответствува на м-Ьстностьта юго-източно отъ тара Косте-
нецъ-Баня", значи да се допуснатъ нЬща още по-невЬроятни:
а именно, че „изходътъ" е билъ запрнщенъ не въ самата тЬс-
нина на прохода, а въ полето, далеко отвждъ Марица, н по-
нататъкъ — че „планинското било' (dxpmpeta), на което Л.
Дяконъ по казаното нагорнище стигналъ, е това на РодопитЬ.
Защото единствено т-Ьхното било е могло да стой тукъ предъ
изплашения царски дяконъ.
Не сж, обаче, само тия несъобразности, конто не позво-
ляватъ да се допуске, че и на обратенъ пжть, както и прн
настжплението си, Василий II се е насочилъ презъ Сулу дер-
вентъ. Истинскн пжть презъ него, както вече вид-Ьхме, не е
сжществувалъ. Ако презъ късната епоха тоя долъ е билъ
използуванъ за обикновено съобщение, това е могло да стане
само следъ като билъ издигнатъ споменатнятъ мостъ близо до
изворитЬ на Стайкова рЬка. А тоя мостъ, ние вече казахме
това, е строенъ въ турско време. Преди него долътъ тукъ е
билъ непроходимъ. Но даже да приемемъ, че нЬкакъвъ мостъ
е сжществувалъ на това мЬсто и презъ срЬдновЬковието, до-
казва ли това, че тукъ сж могли да се движатъ цЬли армии ?
— Решнтелно не. Колкото лошъ пълководецъ на младнни да
се е оказалъ Василий, едва ли ще да е бнлъ толкова безраз-
сжденъ, за да поведе войската си презъ това мЬсто, — както
по-рано, при настжплението си къмъ София, тъй и когато
се връщалъ назадъ. Нанстина, сега обсадниятъ паркъ, съ
който тръгналъ на походъ, ще да е билъ значнтелно нама-
лЬлъ: при СрЬдецъ българит’Ь усп-Ьли да изгорятъ много отъ
византийскитЬ обсадни машинн1). Но затова пъкъ, както всички
извори съобщаватъ, армията на обратенъ пжть била следвана
отъ обозъ, увеличенъ и съ награбената въ България плячка.
Казахме още, че Василий ималъ всичкото основание да бърза
да напусне неприятелската земя. Какви особени обстоятелства
сж могли да го принудятъ да остави широкиятъ, удобенъ и
много по-кжсъ старъ воененъ друмъ и да удари презъ скали
*) L. Diac., 171.19.
120
Петъръ Мутафчиевъ
стото усте и засипаното съ пкеъци надолище на Сулу дер-
вентъ и отъ тамъ — презъ пресечения съ напр-Ьчни долиии
проходъ на Момина клисура? Ако пжтници въ XVI XVIII в.
сж предпочитали стария пжть предъ Момино-клисурския, дори
и когато ид-Ьли отъ земн, за конто последниятъ е представялъ
иай-пр-Ьката съобщителна линия, още по-малко причини е
ималъ да го изостави Василий II, дори ако е знаелъ, че негде
изъ околиите планини го е чакала българска засада. Защото,
ако именно тукъ, въ служещето за пжть речно легло на Сулу
дервентъ, биха го връхлетели българите, той би изгубилъ не
само обозите и конницата си, — не би смогнала да се
спаси и неговата пехота.
Но всички разежждения отъ рода на горните се явяватъ
безпредметни и излишни при наличностьта на единъ доку-
ментъ, въ който местото на катастрофата е указано доста
недвусмислено. Това е едно лирическо стихотворение на
съвременника на това събитие, ИоанъГеометъръ, написано подъ
пресното впечатление на нещастието, което сполетело ро-
меите. „Никога, провиква се византийскиятъ поетъ, даже ако
слънцето бе спрЪло движението си, не бихъ помислилъ, че
стрелите на мизите ще се окажатъ по-силни отъ копията на
авсоните“1). Това стихотворение е озаглавено „За нещастието
4) Oux £<pd[njv пот’ёава&ац ои5 ijv тд£а Muowv Copd-toiv xpstnova
Auoovtwv. Patrol. Gr.. t. 106, col- 934. .Мизи" ученитЬ византийци наричаха бъл-
гарит'Ь. AOcoveg у древнитЬ елини е било сжщо тъй учено наименувание на
най-старото население иа сродна Италия (Кампания, Лациумъ и Самниумъ).
По-късно то било пренесеио изобщо и а римляиитЬ, а тъй като византийцитЬ
се считали римлянн ('Fcopaict,) присвоили си и това наименувание. Вече по-
лузабравено, то се държало само въ литературната и учеиа традиция. По-
ради това се явява предимно у автори, конто търс1ли да бл1снатъ съ на-
четеность и изисканъ езикъ. Баласчевъ, Българит'Ь и пр., стр. 53, 61
смЬсилъ Auooveg съ eu^wvoi и вследствие на това 61 превелъ горного мЬсто
у Иоана Геометъръ съ обясиението, че ,авсони“ значело .отборъ войска у ро"
меитЬ". Въ рецензията си на неговата работа (Макед. прегледъ, V. 2. 1929,
стр. 118) между другого посочихъ и на тая му гр!шка. И характерно за
полемичнитЬ похвати на недавня починалня нашъ ученъ 61 иеговото въз-
ражение: името авсони, въ смисълъ „римляни" или .византийци" не било
.само име поетично, а се срещало и въ прозаичната византийска книж-
нина“ („Отговоръ" и пр., стр. 16). Азъ никога не съмъ се съмнявалъ въ
това, и ито пъкъ съмъ твърдЬлъ противного. Чудвото е само, че преди моя-
та бележка Б. не 61 се досетилъ за истинския смисълъ на гориата дума и
61 я превелъ съ значение, каквото тя никога не е имала — нито въ поетич-
ната, нито въ прозаичиата византийска речь.
Стариятъ друмъ презъ .Траянова врата"
121
което постигна ромеит-b въ Българската клисура (Eij то тта-
S-o; 'Pw|ia(wv тд lv т7) Boulyaptxfl xXetoec). Ние вече знаемъ, че „Бъл-
гарска клисура" византийци и кръстоносци наричаха прохода
презъ древнит-b Succi. Тукъ, следователно, и нигде другаде,
поражението е настигнало отстжпващата отъ Ср-Ьдецъ импе-
раторска армия.
Описанието, което Лъвъ Дяконъ дава на м-Ьстностьта,
презъ която тя се движила по времето, когато била на-
падната, напълно съвпада съ топографията на нашия проходъ1).
Както може да се сжди отъ думитТ му, той самъ се намиралъ
въ челната часть на походната колона. Гористата и изровена
долина, която миналъ преди нападението, е долината на
р. Яворица. СтръмннтЬ и ус-Ьяни съ пропасти м-Ьста пъкъ, —
това е разчленениятъ отъ напрТчни планински потоци, пороища
и отъ разхвърлени скали долъ, по който се възлиза за
превала къмъ н-Ькогашната римска станция Pons Ucasi. Бъл-
гарското нападение почнало въ момента, когато преднит-Ь части
на походната внзантийска колона вече били поели това на-
горнище. Тукъ, по него, българит-Ь прес-Ькли пжтя й. И Лъвъ
Дяконъ, както изрично бележи, усп-Ьлъ да се спаси, само
защото, движейки се въ главата на колоната, схваналъ на-
време опастностьта и ималъ възможность съ б-Ьгъ да изпре-
вари нападателит-Ь и да измине пространството до превала
преди той да бжде заетъ отъ т-Ьхъ. „Планинското било"
(dxptbpeta), което стигналъ, е именно тоя превалъ. Подъ
него се разкрива тракийската равнина, къмъ която оста-
тъцит-b отъ разпил-Ьната внзантийска армия дир-Ьли спасение.
Разказътъ на Лъвъ Дяконъ позволява да се догадимъ
и за посоката, по която, подъ закрилата на арменската си
пехота, императорътъ смогналъ да изб-Ьгне гибельта. По ц-Ь-
лото пространство отъ Траянова врата до споменатия пре-
валъ къмъ В-Ьтренъ пжтьтъ е заграденъ на северъ и югъ
отъ височини, къмъ конто и днесъ не извеждатъ никакви
пжтеки. Едничкото м-Ьсто, по което заградената тукъ визан-
тийска армия е могла да дири изходъ, е долътъ на Яворица.
По него днесъ водятъ черни пжтища къмъ днешнит-Ь села
Дере харманъ, Славовица и Церово. Въ миналото тамъ, на-
вЬрно, е имало само планински пжтеки. Само по т-Ьхъ, „презъ
*) Гл. приложената карта.
122
Петъръ Мутафчиевъ
мжчно проходими планиНИ" (Eta Euafia-nov iptuni), както съоб-
щава нашиятъ авторъ, остатъцитк отъ византийската пехота
съ цената на гол-Ьми жертви усп-Ьли да се измъкнатъ. Кон-
иицата, която не е могла да се движи по тия пжтеки, е била
изгубена, както и ц-Ьлиятъ обозъ1).
На заключението, че презъ Сулу дервентъ не е сжще-
ствувалъ никакъвъ що-годе удобенъ за движение пжть и че
както кръстоносци тъй и византийци сж познавали само го-
льмия друмъ презъ Траянова врата, се противопоставя едно,
на гледъ, доста силно възражение2). То е основано върху
едно Micro отъ познатото ни съчинение на Иречека — Die
Heerstrasse von Belgrad nach Constantinopel.
Въ случая Иречекъ говори за единъ епизодъ отъ третия
кръстоносеиъ походъ презъ нашит-b земи. Когато Фридрихъ
Барбароса съ главната часть отъ армията си се намиралъ
въ Одринъ, единъ отъ кръстоноскит-fe военачалници, далма-
тинскиятъ херцогъ Бертхолдъ, оставенъ н^где назадъ, полу-
чилъ заповедь да подири сръбския владетель Стефанъ Не-
мань и уговори н-Ьщо съ него. Както вече и по-рано споме-
нахме, Немань, възползуванъ по това време отъ стЬсненото
положение на Византия, — която поради страхътъ отъ не-
приятелството на кръстоносцит’Ь б-b прибрала наличнитЬ си
войски къмъ Цариградъ,—б-Ьокупиралъ Софийско, Велбжждско
и часть отъ северна Македония. Далматинскиятъ херцогъ, пише
по тоя случай Иречекъ, „навТрно съ мЪстни водачи потег-
лилъ изъ тоя пжть (презъ Солу дервентъ, М.), докато единъ
отредъ кръстоносци го чакалъ въ Константин, за да го при-
дружи обратно къмъ Одринъ"3). Въпросниятъ градъ Кон-
стантин, считаше Иречекъ, се е намиралъ при мЪстото на
днешното с. Костенецъ. къмъ чието поле се отваря Сулу
дервентъ. И само на това основание той б-fe изказалъ предпо-
ложение™, че херцогътъ Бертхолдъ дирилъ Неманя, мнна-
вайки именно презъ тоя проходъ. Нека видимъ доколко това
предположение е право.
l) L. Diac., 173.9: ttjv tratov cyaKdv йосоЗа) dv йкаоач xal -wpi SKtxoiu^opBVtjv
Anooxiu^v.
2) Баласчевъ, БългяритТ., 63. Отговоръ. 11.
3) J i г e ё e k, Die Heerstasse, 93.
Стариятъ друмъ презъ .Траянова врата"
123
ГорнитЬ сжждения на Иречека почивать отъ своя страна
върху едно известие на Ансберта. Тоя авторъ разказва тукъ
следното. — Отъ Одринъ Фридрихъ изпратилъ заповЬдъ до
единъ отредъ кръстоносци, който билъ оставенъ въ Пловдивъ, да
се прибере къмъ другитЬ войски. Тогава, отъ умраза къмъ
гърцитЬ, кръстоносцитЬ, напускайки Пловдивъ, го под-
палили. Следъ това, на пжть за Одринъ, часть отъ тЬхъ
се отклонили къмъ града Veroi (гръц. Bepcij, Вг^о>), ст. бълг.
Боруй, днешната Стара Загора), разграбили го и сжщо го пре-
дали на огънь. По-нататъкъ тЬ спрЬли за „нЬколко дни въ
Константин, за да дочакатъ далматинския херцогъ да се за-
върне съ своитЬ спжтници отъ срещата си съ великия жу-
панъ на Сърбия. Но понеже жупанътъ билъ заетъ съ много
работа и съ война въ България, та херцогътъ не го намЬ-
рилъ на уговореното м-Ьсто, той се разбралъ съ него посрЬд-
ствомъ куриери и се върналъ при своит-Ь въ Константин",
отъ гдето всички вкупомъ потеглили за Одринъ1).
Презъ ср-ЬднитЬ вЬкове въ нашитЬ земи е имало нЬ-
колко града съ името Константин.2) Где се е намиралъ
тоя, за който говори гореприведениятъ пасажъ на Ансберта ? —
Въ никой случай не при Костенецъ, както н-Ькога Иречекъ е
вЬрвалъ. Оставениятъ въ Пловдивъ кръстоноски отредъ стиг-
налъ въ Константин, както изрично е казано у Ансберта, на
пжть за Одринъ. Градъ Константин, за който тукъ става
дума, е лежалъ, следователно, н-Ьгде между Пловдивъ и Одринъ
или, още по-опред-Ьлено, — между тия два града и Стара-Загора,
гдето часть отъ кръстоносцитЬ преди това се отбили.
Известието на Ансберта за тоя градъ Константия не
е единственото, съ което днесъ разполагаме. Той е познать
и отъ други срЬдновЬковни текстове. Въ тъй наречения
Сюлейманъ-кьойски Омортаговъ надписъ, гдето сж изло-
*) А. С h г о u s t, ц. с., стр. 62: Interim agmina sociorum nostrorum
a Phiiippopoli . . . lussu impcriaii recedentes . . . et in itinere nonnuiii eorum
ad civitatem Veroi divertentes ... apud Constantiam diebus aliquot conse-
derunt, quousque Daimatiae dux a colioquio magni comitis Serviae cum sociis
suis revertertur. Quern cum grandi labore et beilo in Bulgaria intentum idem
dux condicto in loco non invenisset, nuntio ad eum directo et recepto rever-
sus est ad socios suos apud Constantiam. Exinde igitur unlversi promoventes
versus Adrianopoiim etc.
2) Единъ отъ гЬхъ itapav -соб ’laxpou, споменува Скилица, ed. Bonn.
401.20 при разказа за войната между Цимисхия и Светослава.
124
Петъръ Мутафчиевъ
жени условията на българо-византийския договоръ отъ 814 г.,
се говори и за тогавашната граница между дветЪ държави.
Тя, споредъ надписа, почвала отъДевелтъ (до с. Якезли, при
Бургаския заливъ), отивала къмъ Балцена (неизвестно местона-
хождение) и Агатоники, а следъ това къмъ Константин и
Макроливада1). Градътъ Агатоники, споредъ изказанитЬ до
сега мнения, се е намиралъ негде на северъ отъ Одринъ,
около Сакаръ планина; Макроливада е днешното Узунджово.
Тракийска Константин, следователно, споредъ реда, по който
е спомената въ Сюлейманъ-кьойския надписъ, трТбва да
се търси негде между Узунджово и Сакаръ планина. Въ
сжщата область, само че по-широко определена — между
Пловдивъ и Люле Бургасъ, — я споменува и летописецътъ
Теофанъ2). Много по-точно е определено положението на тоя
градъ у арабский географъ Идризи. Споредъ него, той се на-
миралъ 40 мили юго-източно отъ F6roi (Стара Загора).3) Възъ
основа на всички тия известия днесъ се счита, че интересу-
ващиятъ ии гр. Константин се е намиралъ негде въ околно-
стите на днешното Харманли4).
Грешката на Иречека въ случая е очевидна: споменатата
отъ Ансберта Константин е лежала най-малко 200 клм.
далечъ отъ Костенецъ, при противоположния източенъ край
на Родолите, и нема нищо общо съ него. Еднажъ това
установено, на нищо не може да се крепи предположението,
че далматинскиятъ херцогъ, изпратенъ за преговори съ Не-
маня, билъ миналъ презъ Сулу дервентъ.
И все пакъ, справедливостьта изисква да се отбележи,
че Иречекъ бе се изказалъ по въпроса съ всичката възможна
предпазливость. Излизайки отъ погрешното предположение
за тъждеството на Костенецъ съ спомената у Ансберта Кон-
стантин и считайки, че при изпълнението на възложената му
*) Успенск1й, Изв. Русс. Арх. Инет, въ К-пол-Ь, X, 221; Bury,
The Bulgarian Treaty of A. D. 814 and the Great Fence of Thrace. Engi.
Hist. Review, April, 1910, p. 279; Златарски, Сюлейманъ-кьойскиятъ
надписъ, Изв. Б. Арх. д-во III (1912—1913) стр. 150 и 161.
3) Theoph. Chonographia, ed. С. de Boor, стр. 102.21.
s) W. To m a s c hek, Zur Kunde der Haemus-Halhinsel. Sizungsber.
der Wien. Akad. Bd. 113. стр. 326.
4) T о Hi a s c h e k, n. T„ 327 сл.; Bury, 284 Златарски, Известия
за българигЬ въ хрониката на Сим. Логотета и Метафраста. Мсб., т. 24,
стр. 68, бел.
Стариятъ друмъ презъ .Траянова врата’ 125
мисия граф ь Бертхолдъ пжтувалъ презъ Сулу дервентъ, Ире-
чекъ е билъ далечъ отъ мисъльта, че по онова време тукъ е
вървЬлъ пжть, удобенъ за движението на ц-Ьли армии и че
тоя проходъ е билъ използуванъ „още въ римско време". „На
римлянитТ, четемъ у него, това усте е било непознато; поне
нЬма тукъ нито следи отъ пжть, нито пъкъ напр-Ьчни стени
или кастели. Сжщо тъй никакви срЬдновЬковни крепости не
сж бранили прохода; той е представялъ само една горска
пжтека"1) Противното не би могло и да се предполага. Ако
въ оново далечно време пжть презъ Сулу дервентъ е сжще-
ствувалъ, тоя презъ Траянова врата би загубилъ значението,
съ което тогава се слав-Ьлъ, а неговитЪ укрепления биха стаиали
съвсемъ излишни. И самиятъ Фридрихъ Барба роса въ 1189 г.
не би счелъ за нуждно да си отваря съ сила пжть презъ
укрепеиата отъ византийцит-h Порта: той просто би потег-
лилъ презъ Сулу дервентъ и тъй би се озовалъ въ тила на
малобройиит'Ь й защитници
7. Походътъ на Владислава III въ 1443 г.
Причина за войната. Мнения за пжтя на християиската армия източио отъ
София. Известия на стари автори: Халкондилъ, Михаилъ Константиновичи;
Михаилъ Бехаймъ и ненадеждиостьта на неговия разказъ. Бонфиний. Сеадъ
Еддинъ, Дукасъ. Пжтища отъ Златишко за Тракия Мфсто иа .Златишката
битка". Името Златина. Заключение.
Въпросътъ за сжществуването на старъ пжть презъ
Сулу дервентъ и отъ тамъ по долината на Марица къмъ
Пловдивъ б-fe повдигнатъ у насъ и въ връзка съ издирвания-
та относно похода на полско-маджарския краль Владиславъ Ill
въ 1443 г.
Известно е, че причина за войната билъ бързиятъ
ръстъ на турскитЬ завоевания въ балканскитЬ земи. Той тр-Ьб-
вало да бжде спр-Ьнъ, не само за да се спаси погиващата
Византия, но и за да се предотвратятъ бждещитЬ опа-
сности за ср-Ьдна Европа. Съ Владислава въ тоя походъ
взели участие прогонениятъ отъ владенията си сръбски князъ
Георги Бранковичъ и трансилванскиятъ воивода ЯнъХунияди.
Последниятъ билъ и фактически шефъ на предприятието.
Планътъ на Владислава билъ да достигне Тракия и,
*) Heerstrasse, 93.
126
Петъръ Мутафчиевъ
преди султанътъ да е усп!лъ да привлЪче подкрепления отъ
Азия, да разбие намиращит! се тукъ турски военни сили, да
заеме следъ това протоцит! и да изчисти полуострова отъ
остатъцит! на турската власть За да бжде изпълненъ успеш-
но тоя планъ, необходимо било християнската армия да на-
ступи къмъ Тракия по най-кжсия и удобенъ пжть. Такъвъ
пжть е можалъ да бжде само стариятъ военеиъ друмъ отъ
Б-Ьлградъ презъ Ср!децъ къмъ Пловдивъ. И презъ есеньта
1443 г. Владиславъ повелъ войскит! си по него.
До София кръстоносцит! се движили безъ особени за-
труднения. Но мжчнотиит! почнали отъ тукъ нататъкъ. Настж-
пила била вече сурова зима, а освенъ това, при първата весть
за появата на неприятелит!, Мурадъ II взелъ всички м!рки,
за да не имъ позволи да се добератъ до Тракия. На нзтокъ
отъ Ср-Ьдецъ пжтьтъ билъ направенъ непроходимъ — стръм-
нинит! по него изкуствено заледени, а т!снит! м!ста затру-
пани съ камъни и дървета. Освенъ това, турцит-Ь заелн про-
хода при Траянова врата, укрепили го и се приготвили да
спратъ неприятелит! си предъ него. При това положение
Владиславъ тр!бвало да търси друга възможность, за да
стигне въ Пловдивско. И въпросътъ, който отдавна занимава
ученит!, е — кой е билъ пжтьтъ, по който направилъ опита
да обходи турскит! позиции въ старит! Суки.
НЬкога Феликсъ Каницъ б! изказалъ предположението,
че следъ като християнската войска не усп!ла да мине презъ
прохода на Траянова врата, м!стни българи по околни пжти-
ща я превели къмъ Златишкото поле и, отъ западната му по-
крайнина, — по скалистата долина на Тополница. Тукъ, между
Петричъ и Поибрене, станало и сблъскването й съ турцит!1)
Иречекъ отначало б! на сжщото мнение2). По късно, обаче,
следъ като непоср!дствено б! се запозналъ съ нашата страна,
той малко го измени: отъ гр. Златица християнит! се запж-
тили по „стария (ср!дногорски) пжть презъ долината на р.
Медедъ и градеца Стр!лча... къмъ Пловдивъ”3). Следъ Ка-
ница и Иречека по сжщия въпросъ се изказа и К. Шкорпилъ,
другъ отъ добрит! познавачи на земята ни. Отличава се въ
!) Donau-Buigaricn und der Balkan, 2 Aufi. 1882, стр. 208.
a) Heerstrasse, 112; сжщо и Истор1я Болгаръ, Одесса 1878, стр. -173.
’) Пжтии бележки за Ср-Ьдна гора и РодопскитЬ планини. Псп. VIII.
1884, стр. 14; сжщо Пжтувания по България, 299.
Стариятъ друмъ презъ .Траянова врата"
127
случая той отъ първитЪ двама по това, гдето приема, че ар-
мията на Владислава не стигнала долината на Тополница:
„при плаиината Опоръ, която лежи между София и Златица",
тя се натъкнала на други турски сили, чиято съпротнва не
смогнала да преодолев1). Преди години на тази тема се изка-
захъ и азъ. Спод-Ьляйки мнението, че християнската войска се
е насочила къмъ Златишко, при пжтуванията си изъ тоя край
азъ дойдохъ до убеждението, че тя е стигнала до с. Петричъ
на Тополница и че тукъ, предъ хълмовет-b, конто се издигатъ
иадъ това село, тя била спрТна отъ турцигЬ2).
На гледище, съвсемъ различно отъ горнитЪ, застана на-
последъкъ по тоя въпросъ А. Иширковъ. Той счита, че следъ
като нам'Ьрилъ пжтя при Траянова врата заетъ отъ турцигЬ,
Владиславъ се опиталъ да проникне въ Тракия презъ днеш-
ния Сулу дервентъ, или даже презъ планинскитЪ пжтища още
по на западъ отъ него, и че тукъ, въ гЬсннната на тоя про-
ходъ, е станала известната битка между конницата на Хуиияди
и спахиитТ на Мурада3).
Въпросътъ и следъ работата на Иширкова остава все
още незадоволително изясненъ. Затрудненията произтичатъ
отъ обстоятелството, гдето даннитЪ, съ конто въ случая раз-
полагаме, сж доста тъмни, а въ известенъ смисълъ и проти-
воречиви. Нуждно е, следователно, т-b да бждатъ внимателно
разгледаии и да се установи, въ какво у тЪхъ може да се
в%рва и кое се дължи на недоразумение или е въ основата си
погрЪшно.
Едно отъ най-старитЬ известия за тоя походъ е това на
византийскиятъ историкъ Лаоникъ Халкондилъ. Като посла-
никъ на морейския деспотъ Константинъ Драгашъ, Халкон-
дилъ на два пжти билъ задържанъ отъ Мурада 11, втория
пжть въ 1446 г., т. е. едва три години следъ интересуващия
ни походъ на Владислава4). По време на това свое неволно
) К. Шкорпилъ, Иоходътъна Владислава презъ Българиявъ 1444
г. и битката при Варна. Изд. Вари, археол. д-во, Варна, 1908. стр. 48. Тая
работа на Шкорпила ии е недостжпиа. Привеждаме я по една бележка на
Ишвркова, въ цитираната по-долу иегова статия. стр. 14.
’) Стари градища и друмове изъ долинигЬ иа Стрема и Топол-
иица, стр. 51 сл.
s) А. Иширковъ, Где е стаиала Златишката битка въ 1443 годи-
на? СпБАк. XXIV (1922), стр. 9 сл.
4) Krumbacher, Gescli d. Byz. Liter. 2A., p. 302.
128
Петъръ Мутафчиевъ
пребивание срЪдъ турците Халкондилъ е ималъ, следователно,
възможиостьта добре да се осведоми върху събитията, станали
при тоя походъ. Като историкъ, той е познатъ и съ сериозно
отношение къмъ работата си. Поради това на известията му ’)
и въ дадения случай може, общо взето, да се погледне съ до-
верие. Главниятъ недостатъкъ на тоя авторъ е увл-Ьчението
му отъ антични възпоминания, а сжщо и слабостьта му къмъ
риториката: заради нея често у него е жертвувана точность-
та на изложението.
За войната въ 1443 г. Халкондилъ разказва следното. —
Маджарскиятъ краль съ многобройна войска миналъ Дунава
и навл-Ьзълъ въ земята на султана, като изъ пжтя си смазвалъ
всека съпротнва и предавалъ на пленъ и пожаръ села и гра-
дове. Такава участь изпиталъ и гр. София. Султанъ Мурадъ,
като научилъ, че маджарите идатъ съ гол-Ьми сили, събралъ
всичкигЬ си войски отъ Азия и Европа и потеглилъ съ т-Ьхъ
да поср-Ьщне неприятелит-b. Когато стигналъ „въ страната на-
речена Василица" (ёр ВаойЕт^ау xaXou|i£v>)v Х«Ьр«Ч 82.6), маджа-
рите вече били разположили тамъ станътъ си. Още преди
това, обаче, султанътъ билъ изпратилъ войска, на която запо-
в-Ьдалъ да следи неприятелит-b и да го уведомява за движе-
нието имъ. Тя трЪбвало освенъ това „да загради съ дървета
т^снината въ планнната Василица и да нмъ попрЪчи да я нре-
минатъ' (ха! тд отеуду той броир тт]р BaaiktT^ijp бёуЁроср <ppaja|ievoupt
Staxtokuetv xsipaatlat, 82.10). Запов-Ьдьта на султана била изпъл-
нена. НеговитЪ войски преградили пжтя въ казаната мест-
ность и спрЕли маджарите, „както и навсЕкжде, презъ кждето
те се опитвали да минатъ въ Тракия" (ха! пу ха! ёлеср&уто о!
Ilacovep xaptsvai eiau ёл! tt(v 0p?x>jv). Самъ Мурадъ се разполо-
жилъ въ планината, която се издигала иадъ прохода (ёр то
Jpop тд xa&fyiavoy ёл! та отеуа т>}р ЬооО ёотратолеВебето). Тукъ, на сви-
кания воененъ съветъ, турците решили да не минаватъ въ на-
стжпление, нито да се оттеглятъ назадъ, а да останатъ на за-
етите позиции и, когато неприятелите почнатъ да остжпватъ,
да ги нападнатъ. Възъ основа на това решение турците пазили
входа (ri;v еГооооу) за Тракия съ възможно най-голема бдител-
ность, като го бранели съ всички сили. „Маджарите се опнт-
*) L. Ch а I с ос а nd у 1ае Hlstoriarum demonstrationes, ed. Е. Darkd,
11. 1. Budapest, 1923, p. 81.11 sq.
Стариятъ друмъ презъ .Траянова врата"
129
вали да минатъ и одолйятъ турцитй, но не имъ се удавало.
Защото колчемъ, иа едно мйсто чрезъ нападение ги поста-
вила въ стеснено положение, останалитй турци се притачали
на помощь на своитй, завързвалъ се горещъ бой и иакрай
турцитй успЬвали да отблъснатъ маджаритй. Така изминало
доста време. И понеже маджаритй иищо не постигнали, а при
това вече били затруднени и поради липса на храна, отступили
отъ тамъ по пжтя, откждето дошли" (86.20 сл ).
Отъ тоя разказъ на Халкоидила може да се установи
само едио важно за насъ обстоятелство: че Владиславъ по-
велъ армията си първоначално по стария воеиенъ друмъ къмъ
„прохода на Василица"1)- Именно тамошнитй тйснини запо-
вйдалъ Мурадъ да бждатъ задръстени и укрепени, като тур-
скитй войски заели позиции по околнитй височини. Тукъ въ
„страната Василица" стигналъ и самъ Мурадъ, за да ржководи
действията срещу неприятелитй. Съ това, вече познато намъ
име, иавйрно е означена у Халкондила цйлата планииска
область около Траянова врата. „Планината надъ прохода"
(xi 6poj тЪ ini тх areva), на която се установилъ Му-
радъ, сж или височинитй „Гробътъ", или пъкъ много по-висо-
киятъ отъ тйхъ масивъ Еледжикъ.
Въ разказа иа Халкондила заслужва внимание и друго
обстоятелство. Говорейки за добре организираната съпротива
иа турцитй въ „планината Василица" и за опититй иа хри-
стияиската войска да си пробие пжтъ къмъ Пловдивската рав-
нина, авторъгь ие промълвя нито дума за това, где именно,
освенъ при „Царския проходъ", сж били правени подобии опи-
та. Той се задоволява да отбележи само, че иавсйкжде,
гдето маджаритй налитали върху турцитй, иа последнитй се
притачали подкрепления и тъй тй отблъсвали неприятелитй
си. Ако сждимъ единствено отъ разказа на Халкондила, сле-
дователво, ще трйбва да заключимъ, че борбата се е водила
само въ областьта иепосрйдствеио около Траянова врата.
Друго, близко по време известие за тоя походъ ни е
оставено отъ единъ сръбски авторъ — Михаилъ Коистаити-
иовичъ. Въ своята, писана презъ втората половина на XV в-
„История", Михаилъ разказва, че кральтъ заедно съ сръбския
1) Въ Бонското издание (стр. 308.10) стой тЬ axevbv тоб 6poDGTlfc₽a<jiXtxf)c
— .планииската тйснииа на царския* (друмъ или проходъ).
Списание на Бълг. академия на наукитЪ. Кн. LV.
9
130
Петъръ Мутафчиевъ
деспотъ Георги Бранковичъ, като минали презъ ггЬлата сръб-
ска земи, «дошли най-сетие близо до едно мЬсто, което се
иарича Пловдивъ. Турскиять царь стигналъ при една плаиина
и не имъ далъ да минатъ къмъ Пловдивъ. Тая планина се
зове .Златица, а други я наричагь ЖелЬзна врата (Гвоздена
капща). И когато вече между оная планина иавлЬзли въ една
долина, срещнали ги царскитЬ еничери, конто ие имъ дали
да преминатъ къмъ Пловдивъ, понеже тамъ е истинска рав-
нина. Кралъ Владиславъ, като видЬлъ, че не може да мине,
заповЬдалъ да отстжпятъ пакъ назадъ"
Тоя разказъ още по-малко може да ни помогне да опре-
дЬлимъ мЬстата, презъ конто, на пжть отъ София за Плов-
дивъ, Владиславъ повелъ войскитЬ си. По всичко личи, че
сведенията на автора му за тоя походъ сж били доста общи,
а тия за земитЬ, конто станали театъръ на свързанитЬ съ
него събития, — и твърде смжтни. Градътъ София, напр.,
презъ който войскитЬ на полско-маджарския краль на оти-
ване и връщане минали, е споменатъ отъ Михаила Коистан-
тиновичъ два пжти и все съ погрЬшното име »Сефра“. Наимеиу-
ванието „ЖелЬзна врата“, — както е наречена у него плани-
ната, гдето турцитЬ се укрепили и спряли настжплението на
християнитЬ, — наверно преводъ отъ турското „Демиръ капу",
— ни подсеща, че въ случая въпросътъ е за прохода при Трая-
нова врата. Тъй е нареченъ той и въ единъ отъ по-къснитЬ
пжтописи2).
Малко по-иначе стой въпросътъ съ името Златица. То не
може да представя извращение на познатото ни Василица,
нито пъкъ да бжде второ название на тая планина. Отъ друга
страна, ние приведохме (гл. по-горе, стр. 57 сл.) съобщенията
иа пжтешественици изъ турската епоха за различнитЬ иаиме-
иуваиия, конто се давали на тукашнитЬ планиии: името Зла-
тица ие се среща нито у едного отъ тЬхъ. То и днесъ е не-
познато въ тукашната покрайнина.
И при все това, въ връзка съ мЬстата, до конто стиг-
налъ Владиславъ, споменува се то не само у Михаила Кон-
стантииовичъ, но почти въ всички стари известия за въпрос-
*) Ми) аил а КоистаитииовиНа, србина из Острвицс, Исто-
pnja или Летописи турски. Изд. J. Шафарик. Гласиик I. 1865, стр. 91.
а) Ad. W е п п е г п, ц. с., стр. 34: . . das 1st dess engen Pass vnd
auch Temlr-capi, eysene (sic) Tiior nennen.
Стариятъ друмъ превъ .Траянова врята“
131
нитЬ събития. Въ нЪкои отъ къснит'Ь сръбски летописи, иапр.,
четемъ, че въ 1443 г. деспотъ Георги Бранковичъ „извелъ"
краль Владислава .на Златина111). Турскиягь историкъ Сеадъ
Еддинъ сжщо разказва, че войскит'Ь на полско-маджарския
краль отъ София поискали „да минатъ клисурата иа плани-
нитй на Златица", за да стигнагь Пловдивъ. Все къмъ „тая
клисура на планинигй на Златица11 се запжтилъ и Мурадъ1 2).
Но тъй като, говори по-нататъкъ турскиягь авторъ, христия-
нигЬ били многобройни и султанскитй войски иедостатъчни,
за да ги одол'йятъ, заели се да направить пжтя презъ про-
хода непроходимъ. Tt пролЪли вода върху него; отъ силния
студъ тя замръзнала и движението по стръмиинигй станало
невъзможно. Християнитй ие могли да минатъ прохода, нито
пъкъ, поради лютата зима, да останатъ предъ него. И по-
неже имъ липсвали и припаси, принудили се да се върнатъ
назадъ. По-нататъкъ Сеадъ Еддинъ привежда известието и
на другъ турски историкъ, Нешри, у когото сжщо се разказ-
вало, че султанъгь преср'йщналъ християнит^ при .клисурата
на планииата иа Златица"3). Интересно, обаче, въ разказа иа
Сеадъ Еддина е не само съобщението му, че опитътъ на Вла-
дислава да проникие въ Тракия билъ насоченъ къмъ споме-
натата планина. Не по-малко внимание заслужава и друго
негово известие, достатъчио ясно, въяр^ки иачина, по който
е дадено: че при мЪстото, гдето Мурадъ II спр-Ьлъ неприя-
телитЪ, имало „жел-Ьзна врата"4). Както у Михаила Констан-
тиновичъ, значи, и у Сеадъ Еддииа „проходътъ въ планината
Златица" е отъждественъ съ тоя при Траянова врата. При
това положение всйкакъвъ споръ по тоя въпросъ би билъ
1) Подгорички л-Ьтописъ, изд Л. Сто)нови8, Starinc, ХШ (188b, стр.
186; ср. с. Ст. Но.вакови8, Odiomak srp. ijetopisa. Starlne, VI (1874),
стр. 22; § a f a f i k, Pamatky, p. 77.
3) Bratutti, Chronica deli’origine et progress! deiia casa Ottomana,
composta da Saidino Turco eccellentissimo historice in lingua turca, tradotta
da —. II. Madrid, 1652, p. 85: . . giunti a Soffia con animo di passare ia
clausura de monti di Slatizza; p. 86: . . e giunto alia ciausura de monti di
Slatizza etc.
9) П. t., стр. 88: . . la partenza del Re uerso la clausura de monte di
Slatizza.
4) П. t., стр. 86: Султанътъ потеглилъ къмъ казаната клисура, за
да приср'кщис неприятелит'Ь „con i’aiuto deli’esercito Angeiico a guisa d’tin
montee ed’una Porta Ferrea".
132
Петъръ Мутафчиевъ
излишенъ, ако друга редица извори не съдържаше сведения,
конто мжчио би могли да се съгласувагь съ заключението
извадено отъ разказитЬ иа споменатитЬ двама историки.
Измежду старитЬ западни автори, конто сж писали за
тоя походъ на Владислава III, най-добре осведоменъ изглежда
да е билъ маджарскиятъ историкъ Антоний Боифиний(| 1503г.).
Той черпилъ сведеиията си за него отъ разкази иа участ-
ники1) и се стремЬлъ да предаде чутото съ възможно най-
голЬма точность. Разказътъ му е логически свързаиъ и осо-
бено смисленъ. „Отъ София къмъ Македония и Тракия, че-
темъ у него2), се откриватъ два пжтя. Единиятъ е римско
дЬло и, както миозина казвагь, билъ иаправенъ отъ импера-
тора Траянъ. На тоя пжть и до сега се вижда изградена
отъ дЬланъ камъкъ голема порта, която свободно може да
спре или допуске входътъ (въ прохода — quae ad arbitrium
aditum inhibebat, dabatque). Другиятъ пжть пъкъ e при
една малка рЬка, която българит'Ь сега зоватъ Златина (alter
ad parvum est amnem, quern Slatizam Bulgari nunc appellant).
Корвинъ (т. e. Яиъ Хунияди, M.), комуто кральгь предоставилъ
по-иататъшното началство на похода и избора на пжтищата,
трЬбвало да потегли по тоя отъ тЬхъ, който се окажелъ сво-
боденъ" (uter igitur aditus pateret, hac iter facere Cor vino, quem
expeditione et itineri Rex ultrb praefecerat). Хунияди повелъ вой-
скитЬ по първия отъ тия пжтища, т. е. къмъ Траянова врата.
„Когато, обаче, срЬдъ мразовита зима стигиали подъ Хемусъ,
предъ прохода къмъ Тракия, иамЬрили посрЬдствомъ разу-
знавачи, че той билъ задръстенъ съ камъни и дървета. Тогава тЬ
изоставили тоя тЬсенъ проходъ, направенъ иепроходимъ отъ
човЬшкото изкуство — и гдето може (и днесъ) да се види
нЬкогашна римска настилка —, защото туркитЪ ие само го
затрупали съ отсЬчеии дървета и други препятствия, ио и иа
нЬкои по-стръмни мЬста разлЬли иощемъ вода, така че, пре-
въриата на ледъ отъ зимния студъ, да възпира възкачването
*) Ant. Bonfinii Historia Pannonica sive Hungarlcarum rerum
decades IV. Coloniae, 1690, стр. 324: Nos autem quemadmodum A quibusdam
Corvini miiltlbus accepimus, qui vulnera etlam eo bello suscepta ostendere,
rem ita referendam esse, censuimus.
2) П. t., стр. 323. Македония, както e известно, презъ срФдиит-Ь Bt-
кове се е иаричала дисшиа Тракия. Името Тракия се е давало на непо-
ср-Ьдствената околность на Царнградъ.
Стариятъ друмъ презъ .Траянова врата*
133
ва конетй и иа товарния добитъкъ. Тогава въ деия предъ
Рождество Христово войската стигнала предъ другия проходъ,
подъ който тече Златица и който билъ затвореиъ по сжщия
иачинъ" (pervenere ad alterum, pari arte praeclusum, pridie natali
Jesu Christi, quem Slatiza subfluit, p. 323). Авторътъ следъ това
описва трудного положение, въ което се озовала тукъ хри-
стиянската войска поради липсата иа храна, фуражъ и по-
ради непоносимия студъ и, като последица отъ всичко това,
— отчаянието срйдъ войницитй, у конто упадъкътъ на ду-
хътъ и дисциплииата взели опасни размори. Когато при тия
условия, продължава по-нататъкъ Бонфиний, „разузнавачитй
съобщили за настжплението на турцитй, дружинитй почнали
да се поздравляватъ, поиеже се представялъ случай за честна
смърть, тъй като считали, че много е по-хубаво да се умре
въ сражение, отколкото отъ гладъ. Корвинъ билъ изпратенъ
иапредъ съ конницата и съ нйкои пехотии отреди. Той се
срещналъ съ неприятелитй и лесно ги обърналъ въ бйгъ“.
Но „понеже съ никаква сила не било възможно да се отво-
рять тйснинитй" (quum nulla vi fauces aperiri, p. 324) и ce
мине планината, а „поради недостатъчнитй припаси и силиия
студъ войската вече чезнйла, то — за да не би въ напраздни
усилия да бжде погубена" — заповйдаио било отступление.
Отъ тоя разказъ на маджарския историкъ за насъ сж
отъ особено значение следнитй факти: армията на хри-
стиянитй първоначално се отправила по стария римски друмъ
къмъ Траянова врата; до самия проходъ, обаче, тя ие стиг-
нала, тъй като разузнавачи й донесли, че пжтьтъ къмъ него
билъ направенъ непроходимъ; поради това Хунияди се за-
пжтилъ къмъ другия проходъ, подъ който течела рйка, наре-
чена Златица, но той сжщо се оказалъ заетъ и укрепеиъ отъ
турцитй. Отъ изложението на Бонфиния се установяватъ,
зиачи, нйколко особено важни обстоятелства. А именно —
„клисурата иа планината Златица" не е тъждествеиа съ тая
при Траянова врата; името Златица е било, собствено, иаиме-
нувание на рйка; тая рйка ие ще да е текла ийгде въ иепо-
срйдствено съседство съ стария воененъ друмъ презъ Succi,
щомъ като Хунияди се запжтилъ къмъ нея, за да избйгне
препятствията и укрепленията, издигнати отъ турцитй въ пла-
нинската область около Траянова врата. Разказътъ на Бон-
финия позволява да се установить и нйкои топографски по-
дробности. Първата отъ тЪхъ е, че р. Златица е течела между
134
Петъръ Мутафчиевъ
турскитЬ позиции и мЪстото, гдето християнитЬ спрЬли, т. е.
предъ прохода, който тия последнитЬ напраздно се мучили
да минатъ. Че войската на християнит’Ь се била разположила
при рЬката, се вижда и отъ заключителнит-fe думи на автора:
следъ понесеиитЬ муки и напраздии усилия християнит’Ь „под-
няли отстжплението си отъ Златица" (й Slatiza pedem referre
coeperunt, 324). Обстоятелството пъкъ, гдето съ отбиването
на турското наступление била натовареиа главно конницата,
— фактъ, засвидетелствуванъ, както по-долу ще видимъ,
и отъ другь авторъ, — показва, че мЬстото около рЬката,
гдето се развило сражеиието, е било удобно за кавалерийски
действия, било е, следователно, равнина. Планината съ про-
хода, гдето турцитЬ вард-Ьли, лежала задъ нея.
Где се е намиралъ тоя втори проходъ, презъ който Вла-
диславъ и Хуниади поискали да си пробиягь путь къмъ Тракия ?
При даденитЬ отъ Бонфииия сведения въпросътъ не
би билъ тъй трудеиъ, ако не се усложняваше съ известията
иа другъ изворъ. Това е едно творение на нЬмския поетъ Ми-
хаилъ Бехаймъ. За войнитЬ на Владислава срещу турцитЬ Бе-
хаймъ слушалъ отъ единъ участиикъ, Hans Magest, който — пле-
ненъ по-късио, въ битката при Варна, — цЬли 16 години прека-
ралъ като неволникъ между турцитЬ. По неговитЬ разкази Бе-
хаймъ съчииилъ стихотвориа повесть за двата Владиславови по-
хода1). Вънеяпо интересуващия ни въпросъ четемъ следното.—
Кральгь потеглилъ отъ София съ войскитЬ си и следъ четири-
дневенъ путь стигналъ р. Uisch, гдето се установилъ иа ла-
геръ, за да чака среща съ иеприятелитЬ. Четири дена по-
късно се явилъ съ войскитЬ си и султаиъ Мурадъ. Той спр’Ьлъ
при една рЬка, три мили отъ маджаритЬ. Както Бехаймъ чулъ,
тя се наричала Марица2). Владиславъ тогава миналъ Uisch и
1) Zehn Gediclitc М i с41 а е I Be helms zur Geschichte Oesterreichs
und Ungerns. ed. Th. v. Karajan. Wien, i84i стр. 46, p. 944:
Dy lietlln leh getihtet hab
aiz mirs hans magest hire gab
a) стр. 35, p. 51:
Am virden tag da kam der frisch
zu ainem wasser haisset uisch,
vnd da slug er sich nlder,
Und wartet streites an der stat,
piz an den uirden tag murat
del selb waz in dem streite.
Wol auf sehczehen iare
er der turken geuangen waz.
der turkisch kaiser Sider
Zu aim wasser waz kummen
vur drei meil uon den ungern da
ez wass gehaissen maricza,
als leh es hon uernummen.
Стариятъ друмъ презъ „Траянови врата*'
135
стигналъ сжщо предъ Марица. ТурцитЬ, обаче, заели тамъ
една планина, която укрепили съ цель да се задържатъ иа
нея, въ случай че маджаригЬ биха ги прогонили отъ рэ-
кета. Тая планина — явно е отъ казаното, — се намирала въ
тилътъ иа турцитЪ. На турски тя се наричала „Алтънъ дагъ",
на сръбски „Злата гора", а на нЪмски „Голденбергъ"1). Отъ иея
султаиътъ оглеждалъ силитЪ на противника си. Тукъ, „при
Марица*, стаиало и сражеиието между разд-ЬленигЬ отъ те-
чението й, изправени единъ срещу другъ неприятели. Сул-
танътъ оставилъ пехотата си на плаиината, а съ конницата на-
стжпилъ къмъ р'Ьката2). Но маджарскитЬ ескадроии присрещ-
нали противника, налетали съ неотразима сила върху него,
отхвърлили го отново задъ рЪката и следъ кървава битка,
въ която никой не знаелъ пощада, турцитЪ били обърнати въ
б*Ьгъ, като оставили иа полесражението седемь хиляди трупа.
Оцел^лит-Ь се оттеглили на „Злата гора", здраво укрепена и
добре пазе на отъ еничеритй. Немислимо било rfe да бждатъ
изм^стени отъ тамъ и на християнигЬ не оставало друго,
освенъ да се върнатъ обратно задъ Марица3 * s). И тъй като
хора и коне вече мр-Ьли отъ гладъ и студъ, Владиславъ за-
пов'Ьдалъ ц-Ьдата армия да поеме отново пжтя къмъ София,
Въ тоя разказъ на Бехайма правятъ впечатление иЪколко
и*Ьща, иа първо мЪсто, съобщението за р. LJisch, до която,
споредъ автора, християнит-fc стигиали на четвъртия день
следъ като тръгнали отъ София. Казано е, освеиъ това, че
») стр. 37, р. 161:
Der kunig mit den scinen zoch
uber daz wasser uich vnd ach
zu maricza dem wasser.
Der turk iag pei aim perk do vor,
den er im vestigt envor,
2) П. т„ стр. 37. p. 174:
Darynn iiess er sein fusskneht ail
auff disem perg ligen zu mail,
daz in niemen gewunne.
s) П. t., стр. 38, p. 238:
wan dieser perg waz uest vnd gut,
mit iengetschire wal pehut
vnd verhaget vnd rente.
Sy scharmuczelten an den perg,
da halff kain sturm noch kain iiantwerk.
nem er die flucht fur passer.
Er si ch da vinden Hesse.
der perk hiess turkisch altintach,
si ui rich slada gura, er ach
teiitsch der guldin perg hiesse.
Er ruket zu dem wasser
mit seinem raisigen gezetig.
do lissen sy in seine.
Daz her samenten sy zu hauff,
da plieff man dy trummeten auff,
sy eiiten wider hein
Und furn vber daz wasser.
136
Петъръ Мутафчиевъ
разстояиието отъ тая р-Ька до Марица, предъ която спряли
турцит-Ь, било три мили, т. е. около 22 клм *) Въ формата
Uisch може, наистина, да се види името на р. Искъръ. При-
близително тъй е иазована тя и у други западни автори изъ
турската епоха2). Но да се задоволимъ съ това обяснение пр-Ьчи
едно обстоятелство: отъ София иа изтокъ до Искъра н-Ьма
повече отъ десетина километра, разстояние, което една войска,
както и да се движи, не би взела за повече отъ половинъ
день. Приемемъ ли, следователно, че съ Uisch е означеиъ
Искърътъ, неверна се явява другата часть отъ съобщението
на Бехайма, — че разстояиието отъ София до тая р-Ька било
четири дена пжть. И обратного: в-Ьрно ли е дадеио това раз-
стояние, гористо име ие може да означава Искъръ. Тъжде-
ството Uisch-Искъръ не може въ случая да бжде допуст-
нато и по друга причина: разстояиието отъ Искъра до Ма-
рица ие е три иЬмски мили, както у Бехайма е дадеио за
разстояиието Uisch—Марица. И приемемъ ли, че Uisch означава
Искъра, тогава се явява неверно другото съобщение на Бехайма,
— чер-Ьката, при която турцит-Ь спр-Ьли, била Марица. На пръвъ
погледъ по-в-Ьроятно се явява друго предположение, което
Иширковъ (ц. с., стр. 17) прави: че подъ Uisch у Бехайма тр-Ьбва
да се разбира течеиието на Мжтивиръ въ Ихтиманската кот-
ловина. Но въ такъвъ случай сжщо тъй иев-Ьрно се явява да-
деното у н-Ьмския авторъ разстояние (3 мили = 22 клм.) между
Uisch (Мжтивиръ) и Марица: отъ м-Ьстото, гдето гол-Ьмиятъ
друмъ е пресичалъ Мжтивиръ въ Ихтиманската котловина,
до р. Марица нЬма повече отъ 8—10 клм. Още по-малко
приемливо се явява и едно сетно предположение, все на Ишир-
кова (стр. 17) — че споменатиятъ отъ Бехайма ту реки лагеръ
при Марица може би се е намиралъ н-Ьгде въ Сарамбей-
ското поле. По стария друмъ презъ Succi отъ Мжти-виръ
до В-Ьтренъ, гдето почва равнината иа Марица, разстоя-
нието наистина е двадесетииа клм. Но срещу тая хипотеза се
изпр-Ьчва друга часть отъ съобщението на Бехайма. Както
вид-Ьхме, той говори, че задъ р-Ьката, при която турцит-Ь
се установили, лежала планина („Злата гора”), отъ която
султанътъ разглеждалъ положението и численостьта на хри-
*) Една и-Ъмска миля е 7420'4 м.
’) Ischia, я нарича и Meich. v. Seydlltz. ц. с., пагинация липсва.
Стариятъ друмъ презъ „Траянова врата*
137
стияиската войска и която турцитй укрепили, за да се задър-
жать на нея, въ случай че подъ натиска на противника трйб-
вало да отстжпятъ отъ рйката. Всички тия данни ие могатъ
да бждатъ отиесени къмъ Сарамбейското поле. Преди всичко
Марица тукъ тече доста далечъ отъ пжтя Вйтренъ — Пловдивъ,
а отъ друга страна, мака ръ че задъ Марица, къмъ Долно Бйлово и
Чепино, се издигатъ Родопитй, тй не могатъ да бждатъ „Злат-
ната гора" на Бехайма: отъ тйхъ Мурадъ не е могълъ да
види станътъ иа маджаритй въ юго-източнитй окрайнини иа
Ихтимаиското поле. Не може да бжде отнесено къмъ Родо-
питй и това мйсто отъ съобщението на Бехайма, гдето се раз-
казва, че турцитй укрепили планината задъ Марица, за да се
оттеглятъ тамъ, ако бждатъ изтласкани отъ рйката. Защото
въ такъвъ случай тй сами биха очистили съвсемъ пжтя на
Владислава и той вече свободно е можелъ да продължи дви-
жението си презъ Пловдивската равнина. А че планината, за
която е дума, е стояла на пжтя на християнитй къмъ
Тракия, се вижда отъ цйлия разказъ иа нашия авторъ.
Явно е, следователно, отъ всичко казано, че Бехаймъ е
ималъ съвсемъ смжтиа представа за мйстата, въ конто сж се
разигравали описванитй отъ него събития. Въ вейки случай,
несъмнено е едио отъ дветй: или че иеточни сж у него топограф-
скитй данни, или пъкъ че невйрни сж имената на спомеиатитй
въ описанието му мйста. За такъвъ случай ийма значение, да
ли самъ той е объркалъ сведенията, получени отъ Mflgesta,
или пъкъ тоя последниятъ, когато — късно следъ преживй-
нитй събития — разказвалъ на Бехайма за тйхъ, вече не е
билъ въ състояние да си спомни ийкои подробности или, най-
сетне, — че заради стихотворната форма на разказа си, самъ
Бехаймъ е отетжпилъ отъ изискването да бжде точенъ. Въ
вейки случай, да се осиоваваме, както това е иаправилъ
Иширковъ, главно на неговитй забъркани показания, значи да
се увличаме въ предположения и комбинации, конто не само
че не хвърлятъ свйтлина върху въпроса, но още повече отда-
лечаватъ отъ разрешение™ му. Въ такива противоречия е по-
падналъ и Иширковъ, който иакрай е готовъ да огьждестви
спомената у Бехайма „Злата гора" съ Василица. Иширковъ
не е забелязалъ, че при тоя случай идва въ противоречие съ
своя изворъ. Защото, споредъ Бехайма, въпросната планина,
къмъ която конницата на Хунияди изтласкала турцитй, се е
138
Петъръ Мутафчиевъ
иамирала отв&дъ Марица, а знае се, че Василица лежи от-
с а м ъ тая рЪка1).
Поемата на Михаила Бехаймъ, която може да не е безъ
значение за установяване иа нЪкои обстоятелства въ похода
презъ 1443 г., се явява, следователи©, съвсемъ ненадежденъ
изворъ, ако чрезъ нея бихме поискали да опред-Ьлимъ мЪста-
та, до конто тоя походъ спрЪлъ. И иищо не може да бжде
по-погр'Ьшио отъ това, — да се взематъ даденит'Ь въ нея гео-
графски имена за основа на издирванията по тоя въпросъ. „Зла-
тишката клисура “ ие може да бжде отъждествена нито съ
Сулу дервентъ, иито съ Момина клисура. Както по-горе спо-
меиахме, отъ даннит'Ь у Бонфиния е явно, че тя е лежала
далеко отъ м-Ьстата около Траянова врата. Армията на Вла-
дислава оставила стария друмъ рано преди да била стигнала
тамошния проходъ. За неговата непроходимость Хунияди нау-
чилъ отъ изпратени напредъ разузнавачи. Ако, при това, тур-
1) Въпросиата работа на Иширкова съдържа и редица други несъ-
образиости и противоречия. Иширковъ приема, че при казан от о нападение
маджарската конница, която прегазила Марица, стигиала до тая рЬка по
Сулу дервентъ, отъждественъ отъ него съ р. Златица (стр. 18). Той счита,
съответио съ това, за напълно достов^рии известията у Халкондила в Мих.
Констаитииовичъ, че Владиславъ съ войскигЬ си се явилъ предъ Трая-
иова врата и че, следователно, отъ тука, по Сулу дервентъ, проникналъ въ
полете на Костенецъ. И въпр-Ьки всичко това, той завършва статията си съ
заключението: „Остава още нсизвестенъ пжтьтъ, по който е върв±ла вой-
ската иа Владислава отъ София до Момина клисура*. Това малко странно
заключение се длъжи на обстоятелството, гдето Иширковъ, наредъ съ
всички други пжтища, до конто кральтъ отъ София е .могълъ да стигне
долииата иа гориа Марица, допуща, той да се е явнлъ тукъ по пжтя
София—-Самоковъ. Още по-иитересеиъ е опитътъ на Иширкова да под-
крепи мне и ист о си, — че сражеиието, за което по-горе е дума, станало въ
„полит'Ь на планината Василица край Марица", — съ доказателства, взети
изъ географскн карти отъ XVI! в., гдето било отбелязано, че .Златишкатя
клисура" се намирала при Траянова врата или пъкъ била направо
отъждествена съ нея (п. т. 18). Ако днесъ историци и географи още
спорятъ за м^стоположеиието на тая клисура, много по-малко сж могли
да знаятъ това м*Ьсто съставителит"Ь на географски карти преди два и
половина в-Ька, когато представить на учения европейски св'Ьтъ за наш а та
земя б*Ьха не само съвсемъ повърхностии, ио въ много случаи и все-
ц*Ьло погрЪшни. Съставителит'Ь на виденитЪ отъ Иширкова карти сж зиаели
за Златишката клисура само онова, което презъ дадеиото време сж могли
да намЪрятъ въ оскжднигЬ съобщения на западно-европейски автори за
земит-fc, до конто Владиславъ стигналъ. РЬ, следователно, сж поставили
Стариятъ друмъ презъ .Траянова врата'
139
цитЬ били заели и укрепили височинитЬ на древнитЬ Суки,
въиъ отъ зоната на тЬхнитЬ позиции не е могло да остане
западного продължение на Василишката планина — Гробъть
и Кара баиръ, Въ такъвъ случай, обаче, повелъ войскитЬ си
по Сулу дервентъ, противникътъ имъ самъ би се обрекълъ на
унищожение. Ако турцитЬ сл заемали .Василишката планина,
недопустимо се явява и тъждеството на р. Златица съ Станкова
рЬка. Тая последната, въ такъвъ случай, би разделяла на две
части турскит-Ь позиции, когато отъ приведенитЪ известия не
подлежи на съмнение, че р. Златица е текла между позиции-
тЬ на християни и турци. Че „Златишката битка" не може да
е станала въ Сулу дервентъ, това следва и отъ топогра-
фията на тоя проходъ: никакви действия съ кавалерийски
части ие сл възможни въ неговата тЬснина. Още по-малко би
могло да се предположи, че за мЬсто на кръвопролитната
среща е послужило Костенецкото поле. Довелъ по единъ
тая клисура тамъ, гпето си въобразявали, че се намирала. При това, както
въ подобии случаи обикновено ставало, всЪки no-късенъ съставитель на
една географ ска карта безкритичио заемалъ дадеиото отъ иеговитЬ пред-
шественник. Да се осиоваваме диесъ на подобии документа, значило би
да връщаме науката съ столетия иазадъ. Още едииъ примерь отъ тоя
родъ свидетелствува за научиата метода на Иширкова; „Бехаймовото на-
именование Uisch, пише той, би можело да се сближи и съ името Витъ, съ
което име отъ дълги Быкове подъ редъ била означавана рЬката Мжти-
виръ, що тече презъ Ихтиманското поле — едиа грЬшка която се от-
страни едва въ втората половина иа миналия в-Ькъ* (стр. 17). Че европей-
ски картографи и географи отъ XVII в. иасамъ погрЬшно сж считали
Мжтивиръ за горно течение на р. Витъ, това е известно. Но да се твърди,
че сжшо тъй е мислилъ презъ XV в. и войиикътъ иа Владислава, Magest,
отъ когото Бехаймъ черпилъ сведенияха си, тр-Ьбвало би предварително да
се докаже, първомъ, че това научно заблуждение води началото си още
отъ срЬдата на XV в., и второ, — че Magest или Бехаймъ сж били запо-
знати съ научната литература на времето си. — За да се види,
какви сж били представить на тогавашнитЬ европейски учени за геогра-
фията на иашитЬ земи, достатъчно е да приведемъ казаното у единъ отъ
най-добре осведоменитЬ между тЬхъ, Lewenklau, Newe Chronica Turki-
scher Nation von Turken selbst geschrleben. Fr. a. Main, 1595. Авторътъ.
който мииалъ по пжтя презъ Траянова врата, споменува и другая презъ
Златица, по който, споредъ Бон фин ия, Хунияди повелъ войскитЬ въ 1443 г.
Р-Ьката Златица, обясиява тукъ Lewenklau, стр. 256. била сжщата, която
у Кедрвиа (Lewenklau вероятно има предъ видъ разказа му за екследи-
цията иа Исака Комиииъ въ 1059 г., гл. Cedr., Bonn. II 646.10) била назо-
ваиа Осъмъ (Osmus). Що се отнася пъкъ до името Василица у Халкондила.
то представило извращение иа Златица.
140
Петъръ Мутафчиевъ
или другъ начннъ войскитй си въ него, Владиславъ би видйлъ
тукъ турцитй не само предъ себе си, но и предъ своего лй-
во крило, та и въ тила си. Попаднала тука, когато турцитй
държели склоноветй на Родопитй надъ Костенецъ и Момина
клисура, а свръхъ това още и разклоненията на Василица, не-
говата изнурена отъ глада и студа армия навйрно не би ус-
пйла до поеме обратния пжть къмъ София и брйговетй на
Дунава.
За да отговоримъ иа поставения въпросъ за мйстото,
презъ което Владиславъ опиталъ да мине съ войската си въ
Тракия, нуждно е, следователно, да оставимъ съвсемъ иа страна
иенадежния и обърканъ въ топонимията разказъ иа Бехайма. Ако
вънего иманйщо вйрно,това е само общо то описание иа
мйстностьта, гдето станала битката между дветй вражески ар-
мии. На това мйсто текла рйка, а задъ нея, по пжтя на христиан-
ского наступление, се издигала нйкаква планина. на която
били и главнитй турски позиции. Едничко въ тъй очертаната
представа за това мйсто повествуването на Бехайма напълно
съвпада съ разказа на Бонфииия.
Нека видимъ сега, какво говори и другъ авторъ, вече
самъ съвременникъ на интересуващето ни събнтие. Това е
византийскиятъ историкъ Дукасъ, живйлъ и работилъ къмъ
срйдата на XV в. Той дълго време служилъ като секретарь
иа генуезкия подеста въ Фокея и по тая причина е билъ въ
състояние да бжде изобщо добре осведоменъ върху тогаваш-
нитй работи въ европейския юго-изтокъ. Десетина години
следъ Владиславовитй войни той билъ пращанъ (1455 и
1456 г.) съ специални мисии при султана въ Одринъ. Тукъ
той навйрно ще е ималъ случая да говори съ турски военачал-
ници, конто сж участвували въ отбиването на първия походъ
на Владислава и, следователно, ще да сж познавали мйстата,
гдето неприятелскитй действия сж се развили. Доказателство,
че Дукасъ се е ползувалъ отъ турски извори, сж не само по-
дробноститй, съ конто е описана у него борбата между дветй
страии, но и турското име на мйстото, при което Влади-
славъ се билъ установилъ.
Отъ София, съобщава Дукасъ, християнитй се запжтили
къмъ Пловдивъ. При вестьта за това, султанъ Мурадъ, който
нймалъ време да привлйче подкрепления отъ Азия, събралъ
Стариятъ друмъ презъ .Траянова врата"
141
войска само отъ балканскитЬ сн области и съ тЪхъ стигналъ
до Пловдивъ. „МаджаритЬ пъкъ заедно съ сръбския князъ
дошли до селото, наречено на български Излати, което значи
’златно', и се намира по срЬдата между София и Пловдивъ,
а въ междината чакъ до Пловдивъ се простиратъ мжчнопро-
ходими планини и гори1*1). Християнитк поискали да минатъ
планинитЬ, като прокаратъ първомъ чрезъ просЬки пжть и
следъ това да навлЬзатъ въ тЪхъ. ТурцитЬ, обаче, „като п ре-
хвърлили мжчно-проходимитЪ мЬста и изл’Ьзли
срещу войската на маджаритк, побоялн се да се спуснатъ отъ
планината въ полето".2) А маджаритЪ доста смкло се изка-
чили до половината на планината. ТурцитЬ не преставали да
ги обсипватъ съ стрели, но съ това нищо ие постигнали. На
край, следъ като и „дветТ. страни се убедили, че поради лоши-
тЬ мЬста не ще извършатъ нищо доблестно, повърнали се —
всЬки единъ откждето билъ дошелъ".
Името Излати, още и Ислади, е турското название
на градеца Златица. Тъй се е наричалъ той отъ турцитЬ
до самото ни Освобождение. Отъ приведения разказъ на Ду-
касъ, следователно, става ясно, че — следъ като оставилъ
стария пжть къмъ Траянова врата Хуиияди насочилъ войски-
тЬ къмъ Златишката котловина. Че въ известието на нашия ав-
торъ нкма недоразумение, се вижда отъ думитГ. му за поло-
жението на Златица между София и Пловдивъ. Градецътъ
наистина се намира на еднакво разстояние между тия два гра-
да. Мжчно проходимитЪ планини, конто споредъ Дукасъ, се
издигали между Златица и Пловдивъ, не сж нищо друго, освенъ
днешната Централна СрЬдна гора.
Какъ може да се съгласува горното известие на Дукасъ
съ приведений по-рано съобщения на други автори, конто
говорятъ не за градъ, а за рЬка или клисура съ името Зла-
тица ?
Струва ии се, че противоречие между гЬхъ въ случая
нЬма, а несъгласието е само външно. То иде отъ това, че
*) Du с as, ed. Bonn. 217.20: pi/pi тт}р xoipnjg xaXoi>piv% xa-ci:
tijv toiv BooXyapaiv yXiiiTTav, S App^vsiiSTai xpua^, Y“P xwplov fcva picov
Xocplac xal 'I'lXiTtTtouniXiwg iv Tip цвта£й 6pij xal врирштвр fiucfaToi o>G
ФЛВчтоо.
3) П. T,, 218.2: ol St ToOpxoi xapdoavTsg та бба^ата xal ВХОбутвр divTixpu TOO
фшаатои *wbv OOyYpolv, SalXlaaavTSc ой xatTjXS-ov in aoO Spouj iv Tip aiSltp.
142
Петъръ Мутафчиевъ
едни и сжщи мФста сж означени у тЬхъ по различеиъ начинъ
— въ единъ случай чрезъ името на тамошното най-значително
селище, въ други — чрезъ р-Ьката или клисуритФ, презъ конто
отъ тамъ нататъкъ водЬлъ пжтя на християнската войска. Зла-
тица лежи въ малка котловина, образувана отъ Стара пла-
нина и СрЬдна гора. Тая котловина и до сега се нарича съ
името на градеца — Златишка котловина. Отъ Софийско тукъ
нЬкога се е стигало презъ стария проходъ около върха Опоръ
и селото Смолско. Отъ Златишката котловина днесъ водятъ
презъ Сродна гора три пжтя къмъ Пловдивското поле. Най-
източниятъ отъ тЪхъ — шосето Копривщица - СтрЬлча —
е отъ съвсемъ ново време. Преди години съобщенията между
Златишко и тия две срЬдногорски селища е ставало по една
тЬсна, на мЬста послана съ калдаръмъ пжтека, която дости-
гала котловината при с. Душаици1). Но презъ срЬднитЬ вЬ-
кове не е сжществувалъ обработенъ пжть и по долината на р.
Медедъ, презъ която днесъ става главното съобщение между
Панапорище и Златица—София. По тая долина.презъ турско
време е кривуличела планинска пжтека; тя обслужвала главно
населението отъ дветЬ страни на планината, която въ тая си
часть — между Братия и Буная достига и най-голЬмата си
височина. Отъ една голЬма, придружена съ обозиГ армия, как-
вато била тая на полско-маджарския краль, тая пжтека не
е могла да бжде използувана. Въ най-благоприятенъ случай
по нея сж могли да се движатъ само незначителни отреди2).
Естествениятъ изходъ на Златишката котловина, както вече
по-рано споменахме (гл. стр. 87), е къмъ югозападния й край, тамъ,
гдето лежи с. Петричъ. ВидЬхме, че то се споменува, като ва-
женъ пунктъ по пжтя отъ Пловдивъ къмъ София още презъ
XI в.. При самото село пжтьтъ къмъ Пловдивъ се двоелъ.
Единиятъ му клонъ поемалъ скалистия, ио тукъ все още ши-
рокъ долъ на Тополница, която подъ Петричъ свръща право
къмъ югъ, и все по него достигалъ с. Поибрене. Южно отъ
това последно село, къмъ Мухово, долътъ на Тополница и до
днесъ си остава почти непроходимъ. Поради това отъ Поиб-
‘) Гл. по-подробио въ моята работа. Стари градища и пр., стр. 33.
НЬкога, въ „Стари градища" и пр., бЬхъ изказалъ миението, че по
Медедъ работЪлъ ср-Ьднов-Ьковенъ пжть. По-сетие, следъ като имахъ въз-
можностьта да пжтувамъ презъ това м-Ьсто, азъ трЬбваше да се убедя, че
предположеиието ми е погр-Ьшио.
Стариятъ друмъ презъ „Траянова врата"
143
рене стариятъ пжть чупЬлъ право иа изтокъ и по долътъ на
р. Павла, лЬвъ притокъ на Тополница, стигалъ при диешното
село Мечка, отъ гдето се отправялъ къмъ Пловдивското поле.
11'Ьлиятъ тоя пжть, обаче, отъ Петричъ презъ Поибрене за
Мечка, представялъ само отклонение отъ главния тукашенъ
друмъ. Последниятъ при Петричъ прехвърлялъ Тополница и
отъ тукъ поемалъ височинитЬ на Раслатица, както се нарича
крайниятъ западенъ дЬлъ на Цеитрална СрЬдна гора. Задъ
Раслатица той се съединявалъ отново съ разклонението си
къмъ Поибрене. Въ миналото голЬмото значение на малката
Петричка котловина, която представя краенъ югозападенъ
жгълъ на Златишко, е засвидетелствувано отъ развалинитЬ
на три срЬдновЬковни градища, конто сж я пазили откъмъ
северъ.
Тукъ, къмъ Петричъ, нав Ьрно се е запжтилъ Владиславъ
съ войската си, когато станало явно, че турцитЬ заели про-
хода презъ Маркова капия. И новата посока навЬрно не е
била случайно избрана: ние вече знаемъ, че въ срЬдновЬко-
внето, следъ стария друмъ презъ Succi, Петричкиятъ пжть е
представялъ втората по важность съобщителна линия между
Софийско и Тракия. Това, което приведенитЬ описания на
старитЬ автори съобщаватъ за мЬстата, до конто християн-
ската армия стигнала, напълно отговаря на топографията на
Петричко. Оценявайки значението иа тоя пжть Мурадъ навер-
но стране заповЬдалъ, той сжщо да бжде заварденъ. „Мжчно-
проходимитЬ м!.ста“, конто, споредъ Дукасъ, турцит-Ь минали,
за да се явятъ предъ противницитЬ си, сж разклоненията на
Раслатица, конто се простирать далеко на югъ до окрайнн-
нитЬ на Пловдивската равнина. Между залесенитЬ хълмове
на тая планина, надъ Петричъ, се е виелъ, както това е и
днесъ, пжтьтъ за Пловдивъ и навЬрно това мЬсто отъ него е
наречено у Сеадъ-Еддина „клисура на планинитЬ на Златица".
Положението на р. Тополница, която тече въ подножието на
ония хълмове и отъ която почватъ стръмнинитЬ на прохода,
обяснява и израза на Бонфиния, че подъ него течела р. Зла-
тнца (quern Slatiza subfluit). Презъ залесенитЬ хълмове около
прохода маджаритЬ, споредъ съобщението на Дукасъ, съ
дървосЬки трЬбвало да отварятъ прелЬзи за настжплението
си. Северно отъ тия хълмове се разстила малкото Пе-
тричко поле, образувано отъ сливането на Буновската рЬка съ
144
Петъръ Мутафчиевъ
Тополница. Въ това поле предъ прохода и северно отъ
Тополница, гдето се е била разположила полско-маджарската
армия, турцит-b, споредъ Дукасъ, не смЬели да слЬзатъ. А ко-
гато, най-сетне, иаетжпили съ конницата си, тукъ тЬ били пре-
срЬщнати отъ конницата на Хуниади, която отново ги прого-
нила задъ рЬката.
Обстоятелството, че почти у всички автори мЬстата,
гдето Владиславъ и Хунияди били спрЬни, сж означени не съ
името на Петричъ, а съ това на Златица, не може да поколе-
бав горного ни заключение. По онова време, както и до го-
динит-Ь около Освобождението, Златица е била най-значител-
иото селище въ цЬлата тукашна покрайнина. Последната и сега
носи отъ него названието си — Златишка котловина. Петричъ
отдавна е билъ загубилъ иЬкогашното си значение и навЬрно
още тогава, въ XV в., е представялъ малко н бедно село, как-
вото е и сега. Не е чудно, следователно, че съ името на гра-
деца Златица е могла въ онова време да бжде означавана и
планината — сегашната западна часть на Централна СрЬдна
гора. Но не е излишне да се спомене, че въ случая е възмож-
но и друго обяснение: името „Златица" на планината, не крие
ли въ себе си днешното „Раслатица", както сега се нарича
сжщата часть отъ СрЬдиа гора?
Много отдавна е изказано мнение, че името Златица пър-
воначално ще да е било название на р-Ька, чиито води влачели
златоносенъ пЬсъкъ. Никакъвъ споменъ не е запазенъ за това,
отъ пЬсъцитЬ на Сулу дервентъ да е плавено злато. Що
се отнася до Марица, иие имаме известие, че при нея
работили златопромивачи *), но решително недопустимо е
името Златица да е било иосеио отъ тая рЬка: тя се е зо-
вЬла Марица още въ срЬднитй вЬкове2) и това име дори у
самит-Ь византиици е измЬстило трако-елинското Хебросъ.
Ако Златица се е нарнчала нЬкоя р-Ька въ земитЬ, до конто
стигнала експедицията на Владислава, тая рЬка ще трЬбва
да бжде търсена въ непосрЬдственитЬ околности на града,
който тогава, както и днесъ, носи това име. Още Иречекъ3)
бЬ се догадилъ, че името си гр. Златица е получилъ отъ
') Ricaut, ц. с., стр.
3) G. Acropolites, ed. Heisenberg, р. 51.18.
’) Пжтуваиня, Псп. V111, стр. 11
Стариятъ друмъ презъ .Траянова врата'
145
р-кката, която минава презъ тоя градецъ. Тя се стича отъ
склоновстЪ на Стара планина около Етрополския проходъ и
се влива въ Тополница. Добиването на злато тукъ се било
залазило почти до Освобождението. Златоносенъ пЪсъкъ вла-
чатъ и водит’Ь и на съседната Буновска рЪка, която се стича отъ
старопланинскит-Ь долища около върха Баба. Южно отъ се-
лата Буново и Мирково тя образува широка и равна долина,
която свършва при Тополница до Петричъ. Злато, несено отъ
притоцитТ, конто Тополница получава въ Златишката котло-
вина, било добивано, и „иа долна Тополница, въ планиискигБ
тЬснини около Поибрене" *).
Името Златица, ако — както сме склонни да вТрваме — не
се отнася къмъ самата Тополница, означава, може би, единъ отъ
споменатитъ й два притока — Златишка и Буновска рТка. Въ
долината на тая последната се е спущалъ, както споменахме,
и стариятъ пжть отъ София презъ Петричъ за Пловдивъ. И
днесъ малката равнина до Петричъ, при вливането на Бунов-
ска р-Ька въ Тополница се нарича „Побоището", а височииата
непосрТ.дствено на западъ отъ тука — „Турка". Тия две имена
не сж ли споменъ отъ събитията въ 1443 г.?
Отъ всичко изложено на предидещитЪ страници става
ясно, струва ни се, че античниятъ друмъ презъ Succi и до
най-ново време си оставалъ главна съобщителна артерия
между низината на Марица и планинскитЪ земи къмъ Со-
фийско и днешна Сърбия. Наредъ съ него презъ срТдно-
вТковието се е явилъ и другъ пжть, по който т^снинитТ. на
Succi могли да бждатъ обходени: пжтьтъ презъ Петричъ. По-
ради това, обаче, че се отклоиявалъ много къмъ северъ, а
отъ друга страна, — че минавалъ много широка планинска
область — той билъ малко използуваиъ. По тая причина за
него нЬмаме и никакви известия отъ по-ново време. Нито
единъ отъ познатитТ ни европейски пжтешественнци презъ
периода на XV—XVIII вв. не миналъ по него. Затова и името
Златица, главно селище въ планинската область около тоя
пжть, е станало презъ оная епоха предметъ на толкова недо-
>) Иречекъ, п. т„ стр. 11. За златаригЬ по Тополница гл. Ст. За-
хариевъ, ц. с., стр 46 и Ат. Илиевъ, Мсб. I. 112.
Списание на Бълг. академия на наукитъ. Кн, LV. 10
146
Петъръ Мутафчиевъ
разумения, и до като едни европейски географи до ср'Ьдата на
мииалия вЪкъ считали, че градецътъ лежи на северъ отъ Бал-
кана, други поставили въ картитй си „Златишката клисура”
въ иепоср'Ьдствено съседство съ Траянова врата. Да ли тур-
цигЬ не сж използували тоя Петрички пжть при своигЬ военни
експедиции на северо-западъ, ние не знаемъ. При освободи-
телната война по тоя пжть сж отстжпвали предъ отредитЪ
иа Гурко турскит-Ь войски, конто бранили Арабаконашкия и
Етрополския проходи.
Освенъ Петричкия пжть, неизвестно кога, твърде вероятно
още презъ ср'Ьднов'Ьковието, се е явилъ и пжтьтъ южио отъ
Траянова врата, покрай горното течение на Марица и презъ
Костенецкото поле за Самоковъ. Изрични съобщения за тоя
пжть, обаче, презъ течение на ср-ЬднитЬ Быкове н'ймаме. Сви-
детелство за това, че той тогава е работилъ, сж срЪдно-
В'йковнит'Ь градища при с. Голимо Белове (Раковица) и тия
при Момина Клисура и Костенецъ. Презъ турската епоха той
билъ вече доста познатъ, но никога не успЪлъ да затъмни
значението на съседния нему презъ Траянова врата.
Двата тия близки пжтища — презъ Момииа Клисура и
Траянова врата — ннто презъ древностьта, нито презъ ср-йд-
нов^ковието ие сж били свързани поср^дствомь Сулу дер-
вентъ. Истински пжть презъ тая клисура не е сжществу-
валъ и презъ цЬлата турска епоха. И ако, при все това,
Сулу дервентъ тогава билъ използуванъ за едно по-широко
съобщение между долината на Марица и земитЪ къмъ
северозападъ, то е било само защото пжтницитЬ въ Турция
сж знаели да понасятъ всички неудобства. За военни цели,
обаче, тоя проходъ, поради естеството на „пжтя” презъ него,
не е могълъ да бжде използуванъ. И само на недоразумения
почивать ученитЬ теории, конто по тоя проходъ отправятъ
военнитЬ експедиции на Василия II и Владислава III.
Декемврий 1936 г.
Добавки
Къмъ стр. 57, бел. 2 и сл. — За това посолство е запэзенъ днев-
иикъ и иа другь отъ участиицит-Ь въ него, Makari, Diarlo del mlo viaggio
di Constant!nopoli, presentato alia M-t& dell’lmperatore Leopoldo I, ржкописъ
въ Wien. Nationalblbllothek, cod. 8669. На пжть за Цариградъ посолството
минало презъ Източна България, а иа връщане — по стария друмъ презъ
Траянова врата. В-Ьтренъ (Jenghikeu) у Makari (fol. 51v) е нареченъ „малко
село", а за Хисарликъ се казва, че било „м-Ьсто съ н-Ьколко бедни български
колиби". Тамъ авторътъ вид-Ьлъ „развалиии отъ единъ аитиченъ кастелъ .
а .турцит-Ь иматъ едиа висока ограда съ н-Ьколцина стражи" (et ora i lurch!
ul hanno una palizata alta con alquantl vomlni di quardla). Пжтьтъ низъ
прохода билъ едва толкова широкъ, че по него могла да миие само една
кола. За вратата Makari съобщава, че представила .гол-Ьма и висока ярка,
градеиа отъ тухли, полуразядени отъ старииата си и отъ времето". Както
и спжтникътъ му Simpert (гл. по-горе стр. 73), Makari сжщо в-Ьрвалъ, че тя
била строена отъ Траяна. «Наистина, казва той (fol. 52г)., Траяиъ добре
ще да е оцеиилъ предимството на това м-Ьсто, защото сигурно е, че съ
н-Ьколко хиляди души може да се лопр’Ьчи достжпътъ и минаваието на тия
планини на една войска отъ повече отъ сто хиляди войиици” (Veramente
Traiano mostra d’atter ben conosciuto il uantagglo di quel sito, perch’d certo
che con pochi mi Ila vomini si pud impedir 1’ingresso et il passo in quelle
montagne a un esserclto di piii dl 100 milia combattenti).
Къмъ стр. 57 и сл. — По стария друмъ презъ Траянова врата миналъ
въ 1620 г. и Р. Mundy (The Travels of Peter Mundy in Europe and Asia,
1608-1667- Vol- I. Travels in Europe, 1608—1628. Cambridge 1907). Авторътъ,
който пжтувалъ отъ Цариградъ къмъ София и Б-Ьлградъ, съобщава (стр. 61),
че отъ В-Ьтренъ (Yengheekeoy, Yenheekeoy, Yelkeeoy) пжтьтъ навлизалъ въ
пустииии и гжсти гори, въ който разбойнически шайкн обирали пжтницигЬ.
Поради това той и спжтиицит-Ь му сл-Ьзли отъ коиегЬ и тръгиали пешкомъ
съ оржжието си, та въ случай на нужда да бждатъ по-готови за отбраиа.
За щастие, обаче, иишо ие имъ се случило. За село ВЬтреиъ той бележи,
че било .бедно християиско село" (a village of poor (Christians); «бедно
село" (poor village) e наречено отъ него и с. Клисура (Сареекеоу). Между
двет-Ь села „срешнали единъ чов-Ькъ, който биелъ тжпаиъ. Той билъ поста-
венъ тамъ, за да предупреждава пжтницит-Ь, да ли има разбойници, или не.
Той стоялъ иа най-опасиото м-Ьсто иа пжтя". Вратата, за която бележи само,
че е „гол-Ьма» разрушена и строена съ тухли", била, пише той, „споредъ
слухове строена отъ Александра Македонски* (. . . a great, height, ruinous
Arch of brick, by report built by Allexander). — Горния текстъ отъ днев-
ника иа Р. Mundy длъжа на любезната услужливость иа г. Н. Миховъ.
148
Петъръ Мутафчиевъ
Къмъ стр. 64. — За „Kaprulou Derbend* съ развалинитЬ отъ н-Ько-
гашиитЬ „укрепления на Траяна съобщава и Ed. Spenser, Travels in
European Turkey In 1850, London 1851, t. II p. 366. При мйстото на старата
Врата той вид*Ьлъ само единъ „малъкъ карауль , въ който били „на гарии-
эоиъ половинъ дузииа ариаути съ единъ турски офицеръ"-
Къмъ стр. 97, бел. 2. — СрТдъ европейскигЬ ученн презъ пър-
вата половина иа миналия вЬкъ е била разпространена погр±шната предста-
ва, че проходътъ Сулу дервентъ е единъ и сжщъ съ тоя при Траянова
врата. Така напр., у F. Beau jour. Voyage mllltaire dans 1’empire Ottoman,
I. Paris, 1829, p. 243, четемъ. че тоя пжть презъ Момина-Клисура по гор-
ного течение на Марица се отдЬлялъ отъ Bagna (Костенецъ) клоиъ, който
„се иасочва пб къмъ северъ • . . презъ Траянова врата ... за да стигне
Софийского плато**. Сжщото намираме и у Hammer, Gesch. d. Osmanischen
Reiches, IL 1834, p. 861. Споредъ него, Момино-клисурекиятъ проходъ заедно
съ тоя презъ Габровица и Капулу дервентъ (проходътъ при Траянова врата)
„образували четвъртия и най-силеиъ отъ седемгЬ прохода по пжтя отъ
Цариградъ за Нишъ" и представялъ „описания отъ Дм. Марцелива про*
ходъ Суки. Ср. сжщо и приложеиата въ края иа сжщия томъ на Hammer’a
карта.
Списание ва Българсявта академия ла каукнтЪ Кв. IV.
Oemeinsame Eigentiimlichkeiten und Ele-
mente der indogermanischen, tiirkischen
und mongolischen Sprachen0
Von Prof. Dr. Stefan Mladenov
(Докладвано въ Историко-филологичния клонъ иа 26.иоемврнй 1936. г.)
I. Strutkurahnlichkeit kein Spiel des Zufalls.
Die Struktur der einzelnen Worter in den drei genannten
Sprachfamilien ist sehr ahnlich. Bei der theoretisch moglichen
und in der Tat existierenden Verschiedenheit des menschlichen
Sprachbaucs kann die in Frage stehende Strukturahnlichkeit kein
Spiel des Zufalls sein, umso weniger als im Mikrokosmos, in
der menschlichen Geisteswelt, sowie im Makrokosmos, im Wel-
tall, Harmonie und Gesetzmassigkeit herrscht, so dass nichts in
der Welt .zufallig” sein kann, am wenigsten die zahlreichen
Gemeinsamkeiten in der Struktur und in den Wortschatzelementen
so vieler, raumlich von emander so weit stehenden Sprachen —
die einen im westlichsten Europa, die anderen im entferntesten
Osten, an den Grenzen Chinas, vom Atlantischen bis zum Stillen
Ozean. In diesen drei grossen Sprachfamilien werden die wort-
bildenden Elemente, die Flexionen und fast alle Formantien
am Ende der Wurzel aneinander gestellt, „agglutiniert". Alle
l) Erweiterter und ver veils tandigter Text des am 31. August 1936. auf
dem IV. Internationalen Linguistenkongress gehaltenen Vortrags; s »IV. Con-
grfes International de Llnguistes Copenhague 1936. Resumes p. 70—72: Ele-
ments et traits communs aux langues Indo-europdennes, turques et mongoles
(sur Thypothese nostratique de M. H. Pedersen et I’hypothfese arlo-altaique de
H. Sweet" [Kobenhavn 1936]. Der Vortrag sollte Im Wiener , Anthropos", In-
ternationale Zeitschrift fur VOlker- und Sprachenkunde erscheinen: schon in
Kopenhagen hatte slch Herr Prof. Dr. W, Koppers In liebenswiirdigster Weise
berelt erklart, den Vorlrag darln drucken zu lassen, aber Schwierlgkeiten
technlschen Charakters haben die Verwirkllchung seines und melnes Wunsches
unmOgllch gem a ch t D. Verf.
150
St. Mladenov
wortbildenden Elemente des TUrkischen und des Mongoli-
schen ausser der Wurzel sind im engsten Sinne des Wortes
Suffixe-, und auch in den indogermanischen Sprachen machen
die Suffixe die weit flberwiegende Mehrheit der Formantien aus,
wahrend die Prafixe viel zahlarmer und die Infixe eben Aus-
nahmen sind.
11. Ugro-finnisch und Turko-mongolisch.
Es ist bier besonders bervorzuheben und auch stark zu
unterstreichen, dass es in Wirklichkeit keine Scheidewand zwi-
schen den indogermanischen ,flexivischen“ und den „agglutinie-
renden" Sprachen der tilrkischen und mongolischen Gruppe gibt.
Die bekannte Dreiteilung aller menschlichen Sprachen in ,mo-
nosyllabische" Oder .isolierende", ,agglutinierende“ und »flexi-
vische", mit alien ihren Vervollstandigungen, hat heutzutage
anerkanntermassen absolut nichts mehr fdr sich. Sie hat herzlich
wenig zur richtigen Erkenntnis der gegenseitigen Verhaltnisse
der verschiedenen Sprachen beigetragen, ja man kann ruhig sa-
gen, dass sie vielmehr nur hemmend gewirkt hat. Nachdem schon
Jakob Grimm mit genialer Intuition von der Verwandtschaft
der finnisch-ugrischen und indogermanischen Sprachen gespro-
chen hat, konnte bekanntlich die Zugehbrigkeit der ugrofinischen
und ttlrkisch-mongolischen Sprachen zur Klasse der agglutinie-
renden und die der indogermanischen zur Klasse der flektieren-
den Sprachen kein Hindernis mehr ftlr die tiefer in das Wesen
der Sprache hineindringende Forschung bilden. Und so haben
Vilh. Thomsen, N. Anderson, H. Sweet, Jos. Szin-
nyei, Holger Pedersen, H. Jacobsohn, B. Collinder
u. a. auf die Ahnlichkeiten und Ubereinstimmungen in den indo-
germanischen Sprachen einerseits und in den ugrofinnischen und
altaischen (ttlrk.-mongol.) Sprachen anderselts mit gutem Recht
verwiesen.
Auf der vorletzten (310) Seite seines Buches „Sprogviden-
skaben i det nittende Aarhundrede* (1924) gibt H. Pedersen
einige ugrofinnisch-indogermanische Ubereinstimmungen auf dem
Gebiete der Deklinatlon, Konjugation und Pronomina und schreibt,
dass wenn wir hier eine Urverwandschaft annehnien, so sollten wir
notwendigerweise weiter gehen: „Antager vi imidlertid slsegtskab,
Gemeinsame ElgentomUchkelten und Elcmcnte usw.
151
fores vi nodvendigvis videre. . . Thi lignende, om end svogere,
overensstemmelser som de her anforte finder -vi ogs& i tyrkisk,
mongolsk og mandzuisk, i jukagirisk, ja endogsS i eskimoisk",
kurs. v. m.
III. Wurzeln und Worter.
Alle wortbildenden Elemente aller drei Sprachfamilien,
also alle Sufflxe und Flexionen existieren gewohnlich nicht als
selbstandige Worter. Finden wir, immer in alien drei Sprach-
familien „nackte“ Wurzeln, so kann es sich gewiss urn sekundare
Erscheinungen handeln, z. B. lat. fer „bringel": tUrk. ver (bir)
„gibl“, aber griech. срёре, aind. bhdra. Lat, lege, cane usw. zeigen,
dass lat, fer, sowie die, due, fac die alte Imperativendung ein-
gebilsst hat Und es ist mehr als wahrscheinlich, dass das auch
im Tilrkischen der Fall gewesen ist. Jedenfalls ist es kein Spiel
des Zufalls, dass ver-тек (bir-mek) im Turk. ,geben“ und idg.
*bher- „tragen” bedeutet und dass weiter osm. vergi, dag. birgu
die Bedeutung „Steuer, Abgabe“ hat == gr. tpipoj, d. h. „was ge-
tragen und gegeben wird“; cf. abulg. danb.n. bulg. dawk „Steuer,
Abgabe": Verbum abg. damb, nbg. dam, davam „geben“ usw.
Die in alien idg. Sprachen vertretene Wurzel ‘til- „essen“ hat
wieder ihre Entsprechungen im TUrkischen und Mongolischen;
hier ist die Form der 2. Pers. Smgul auch in diesen zwei Sprach-
familien zweisilbig: dem lat. ede entspricht vollig mong. ide und
tUrk. (osm.) ije (f*ide, *ede). Die idg. Wurzel ware also vielleicht
noch als zweisilbige Parallel-Basis *ede, *ada- anzusetzen — auf
Grund des Ausweises, den die tUrk. und mong. Formen geben.
IV. Formantien und Flexionen nach den Wurzeln.
Im TUrkischen und Mongolischen gibt es keine Prafixe.
Und diese Tatsache konnte man als Einwand gegen die Verbin-
dung dieser Sprachen mit dem Indogermanischen erheben. Im
Indogerman. selbst ist aber die Infigierung sehr schwach und
dann ist ihre Entwicklung so schwach und rUckgangig gewesen,
dass ihre Reste oder Spuren in den meisten idg. Sprachen nur
durch die sprachgeschichtliche Analyse zu entdecken sind.
Was die Prafixe anbelangt, so ist es zwar richtig, dass im
Indogerman. zahlreiche Prafixe und Praverbien vorhanden sind,
152
St Mladenov
denen gegentiber im Tiirk. und Mongol, nichts Entsprechendes
steht. Hier ware aber hervorzuheben, dass erstens, die indogerman.
Prafigierung gewiss eine Erscheinung spateren Datums ist, wie
es zahlreiche Faile aus den alten idg. Sprachen und namentlich
aus dem Germanischen ersichtlich machen, und zweitens, dass
man die Prafixe als vordere Teile alterer Komposita auffassen
dilrfte und dann weiter, dass gewisse primitive Arten von Kom-
posita der ttlrkischen und mongolischen Sprachen doch mcht
ganz unbekannt sind.
Im Grunde genommen handelt es sich aber urn die Stellung
der Adverbien und Prapositionen im Satze. Vor- und Nach-
setzung dieser Redeteile kommen in vielen Sprachen nebenein-
ander vor. Die sogenannten Prapositionen sind v i e 1 f a c h auch im
Indogerman. Postpositionen, wie eben immer im
Ttlrkischen und Mongolischen; vgl. laL mecum, tecum,
vobiscum etc.; apers. avahya radiy=v.\i6. „deswegen, deshalb“,
abulg. sego radi, togo radi, Boga radi „urn Cottes willen", nhd.
meinetwegen, dem gemass u. dgl. Man dilrfte nicht einwenden,
dass nur die „unechten”, sekundaren Prapositionen nachgestellt -?
werden: fiir die etymologische Analyse der vergleichenden
Sprachforschung der neuesten Zeit erweisen sich alle Praposi-
tionen als »unecht“. Wie vorsichtig man bei diesen Fragen ver-
fahren muss, mdge folgendes interressante Beispiel zeigen, das
nicht ganz vereinzelt ist Die Negativpartikeln werden bekannt-
ich im Idg. vorangestellt, im Ttlrkischen und Mongol, nach-
gesetzt, aber im Germanischen begegnet man vielfach derselben
Stellung der Negation wie im Altaischen: Matth. XXVI, 72 lautete
gr. (On) cux olSct vdv dtvS-poMcov, lat. (Vulg.) Quia non novi
hominem, span, no conozco al hombre etc., got. anch: patei ni
к a n n pana mannan, aber nhd. Ich к e n n e des Menschen nicht
(Luther), schwed. jag kanner ikke mannen, norw. jeg kjen-
d er ikke det menneske usw. usw., wie z. B. ttlrk. (karam.) BJv ЬХ
drepl ravrj pa p. Aber besonders wichtig ist der Gebrauch der «•
prohibitiven bzw. Negationspartikel *me im Indogerman. und
Ttlrkischen,z.B,Matth. VI, 25: gr. Mi; peptpvave xfl фо/fl Bptbv,
t1 tpsrpjre ха! тС irfr/re; altarm. mi hogayk* vasn oguoc, dzeroc,
zint uticekc kam zint ampicBk' \ im Ttlrk. hat me nicht nur pro-
hibitive, sondern auch negative Funktion und wird immer nach
der Wurzelsilbe und vor der Flexion gestellt, also nicht nur
Gemelnsame Elgentumlichkeiten und Elemente usw. 153
ver me „gtb nicht [“, gitme „geh nicht 1“, sondern auch ver me di
„er (sie, es) gab nicht', vermediler „sie gaben nicht', gitmedi
„er (..) ging nicht', gitmediler „sie gingen nicht' gegentlber ver
„gib!“, git „gehel"1, verdi „er (..) gab', verdller „sie gaben',
gitti „er (..) ging', gittiler „sie gingen'... Das Wichtigste ist
nun das, dass im Altgernianischen das prohibitive und negative
ni v о r g e s e t z t, in den neuen germanischen Sprachen aber die
entsprechenden Partikeln immer nachgesetzt werden: Matth.
VI. 13 steht gegeniiber dem gr. xai pi; eioevepjs fyiaj el;
rotpaapdv, tDJ.a etc., arm. ev mi tani r zmez i pcordzutciun, got
jah in briggais uns in fraistubniaj mit vorgesetztem ni, aber
nhd. und f tl h r e uns nicht in Versuchung, schwed. och i n 1 e d
os i к к e i frestelse, norw. og 1 e d os i к к e ind i fnstelse usw. mit
nachgesetzten Prohibitivpartikeln wie im Tiirkischen: Bi m?i
fypayta xertppe! Das Turk, hat die alte idg. Prohibitivpartikel
me bewahrt, nur wird sie nach dem Verb gestellt; das Ger-
manische hat diese alte Partikel nicht bewahrt, wie auch das
Slav., Lat. usw, aber wahrend die Ubrigen idg. Sprachen bei der
idg. Vorsetzung der Prohibitivpartikeln beharren, bieten uns
die germanischen Sprachen einbuntes Bild — in alter Zeit
Vorsetzung dieser Partikeln nach idg. Art, und in neueren
Zeiten die Nachsetzung wie im Turk, und Mongoli-
s ch en.
Ein einziges Beispiel mit gewohnlicher Negation: Lukas
11. 49—50 gr. обх f;8ere 8tc iv TOt{ тоО пагрб; pou 8sf elvat ps;
lat.(Vulg.) nesciebatis quia in his, quaepatris mei sunt, opottet
me esse usw.einschliesslich altgerm. (got.) —niu vissedup patei
in paim attins meinis skulda wisan?), aber nhd W i s s e t ihr
nicht, dass ich sein muss in dem, was meines Vaters ist, wie
im Ttlrk.: ...mXpeC pt irtvtS .. ; und noch eins: xai aOroi ou
auvljxav t8 ^pa.., lat. et ipsi non intellexerunt verbum..,
got. jah ija n i f r 01> u n pamma waiirda ..., aber nhd. (Luther)
und sie verstunden nicht das Wort..., wie im Tiirk: Bs dvXip
xevtxXepi (ooiXe-nyl) ao^ob <£vXd|pa-r>]Xap.
Wenn nun die Prohibitiv- bzw. Negativpartikel im Indo-
germ. und Turk, dieselbe ist und wenn vielfach Obereinstimmun-
gen in Bezug auf Vor- oder Nachsetzung der Partikel vorliegen,
so ist es ganz unangangig und methodisch verfehlt, alle diese
Tatsachen fUr ein Spiel des reinen Zufalls zu erklaren. Soviele
154
St. Mladenov
und solche „Zufalligkeiten" kann es nicht geben: es handelt
sich vielmehr urn uralteund gemeinsame Neigungen,
die der menschlichen Psyche entspringen, und diese
allgemein-menschliche Psyche ist ifirem Wesen nach
(lb era II und immer dieselbe, obgleich ihre sprachlichen
Verausserungen unendlich verschieden sind — nach der
bekannten linguistischen Antinomie des individuellen und
sozialen Prinzips im Sprachleben.
V. „Suffixes possessifs et suffixes casuels" et
vice versa.
Franz Nik. Finck hat seiner Zeit acht Haupttypen
des menschlichen Sprachbaues aufstellen wollen, wobei das
Osmanisch-Tilrkische und Neugriechische als Reprasentanten zwei
verschiedener Haupttypen gewahlt und dargestellt wurden, s.
„Die Haupttypen des menschlichen Sprachbaues" (Aus Natur und
Geisteswelt, Nr. 268 Leipzig 1910), V. 74—83 u. VIII. 116—132.
Daraus konnte man den Schluss ziehen, dass, wenn je ein Re-
prasentant der idg. und tiirk. Sprachfamilien ihrer Struktur
nach zu verschiedenen Gruppen gehoren, so ware jede Verglei-
chung des Indogermanischen mit dem Ttirkischen von vorherein
als unzulassig abzuweisen. Dass aber dieser Schluss unrichtig ist,
wird man gleich zugeben milssen, wenn man sieht, wie Finck selbst
sich weiter gezwungen fiihlt, manche Konzessionen zu machen. So
schreibt er in der Einleitung zum Griechischen (116—117): „den
Grundbestandteilen des Samoanischen und Tilrkischen
gleich sind auch die des griechischen Satzes, Stamme, deren
Entstehung durch Zus ammensetzung in den meisten
Fallen leicht zu erraten oder gar zu erkennen ist...“
Das, was Finck weiter ausfuhrt, dass man namlich das Neu-
griechische als einen siammflektierenden Sprachtypus, das Osm.-
Tdrkische aber als einen „unterordnenden“ Typus bezeichnen
durfte, bezieht sich auf spatere Erscheinungen, die in den beiden
Sprachfamilien vertreten sind, z. B. mit tUrk. evim\de „in mei-
nem Haus" (ev „Haus"), evim.in „meines Hauses" u. a. waren
engl. his masters voice, dan. prolerariatets diktatur, Bolsjievi-
kernes Rusland u. a. zu vergleichen. Der einzige Unterschied ist
der, dass in den tiirk. Beispielen ein Possessivpronomen
vor der Flexion steht, wahrend in den dan. die Artikel, d. h-
demonstrative Pronomina ebenda stehen; im engl. Bei-
Gemeinsame Eigentiimlichkeiten und Elemente usw.
155
spiel steht das Possessivpronomen vor dem Nomen, aber es
bildet mit ihm ein Ganzes; wie etwa nbulg. car' Asin'ovata
krepost „die Festung des Czaren Asen'“ u. a. m. Das idg. Pos-
sessivpronomen steht oft unmittebar nach dem Nomen (gr.
катер tjpwv, lat. pater noster...), kann aber davon durch andere
Satzteile abgetrennt werden, z. B. aind. Nalopakh. IX 2: prati-
pam 'sti kas tavas = „сontra positum est quid tuunj"
(Bopp).
Hier ware es am Platze noch darauf hinzuweisen, dass in
zwei nachstverwandten Sprachen wie das Ttlrk. und Mongol-
der altaischen Gruppe die Ordnung der Suffixe nicht dieselbe ist.
Jean Deny, Langues mongoles, S. 226 (bei A. Meillet-M.
Cohen, Les langues du monde par un groupe de linguistes ...
Paris 1924) sagt, dass im Mongolichen „les substantifs peuvent
recevoir les suffixes desinentiels suivants (dnumerds dans leur
ordre en cas de cumul):
1 2 3 4
suff. du pluriel suff. casuel suff. possessif suff. -gi ou -x'i
Ceselfments correspondent, a peu de chose
prfes, й ceux qu’on trouve en turc,mais I’ordre n’en
est pas le meme, le suffixe casuel se pla?ant ict
avant le suffixe possessif." (gesp. hier).
Der Grund dieses LJnterschiedes soil man nach Deny in der
Chronologic suchen: „Cette difference doit corresponds a une
difference chronologique dans le dtveloppement des suffixes:
le turc a sans doute commence par les suffixes,
posse s si fs et Ie mongo! paries suffixes casuels"
(gesp. hier); z. B. „in meinem Hause" lautet im Osm. Tiirk.
evimde (ev „Haus“, -de Lokativsuffix), im Mong, aber gartam
(gar „Haus“, -til Lokativsuffix, -Im—m ist das Possessivsuffix
(idg. -m-, lat. mens, Slav, moi, arm. im etc.); vgl. nj>g. v Kbstata mi
— „in meinem Haus" eigentL „im Hause mir".
In den idg. Sprachen ist das Possessivpronomen nicht mit
den Nomina fest verbunden und kann vor Oder nach demselben
stehen, „mais, s’il est antdpose, il porte un accent expressif", z.
B. lat. vidi patrem tuum. aber edit suum patrem = „il deteste
son propre pere", s. Marouzeau, R£sumds des „IV Congres,
156
St. Mladenov
International des Linguistes”, Copenhague 1936, S. 65—66; vgl.
noch bulg. ma'ika mi und mo)ata md'ika „meine Mutter" mit etwa
demselben semantischen Unterschied wie im Lateinischen; auch
o.-tilrk. ev im und benim eviim „mein Haus" usw.
VI. Zum altaischen Wurzelablaut.
Nach einer einst sehr verbreiteten Auffassung sollen die
Wurzeln der agglutinierenden Sprachen ganz unveranderlich sein
und darin bestande der Hauptunterschied zwischen diesen Spra-
chen und den flektierenden, wo die Wurzeln selbst „flexibel"
wilren. Diese Auffassung entspicht nicht den Tatsachen: es gibt
namlich eine ziemlich grosse Anzahl von etymologisch zusam-
mengehorenden Wdrtern im Ttlrk. und Mongol, in denen man
augenscheinlich mit Ablaut der Wurzelvokale zu tun hat.
1. So bedeutet el (eliy) im Ttlrk. „Hand" und al (aimak)
ist „nehmen"; vgl. lit. ranka „Hand", Slav. rofla dass. und lit
renkii „sammeln" Oder mohg. gar „Hand": gr. yeip, arm. rfeefn,
toch. tsar usw. „Hand" und aid. harati , ...holt, nimmt", idg.
-alt. Wz. *gher-.
2. Im Mongol, bedeutet kere „Krahe", kalm. kerl, und
kara, kalm. yar" ist „schwarz", wie auch im Ttlrk. (karga, garga
„Krahe" — kara „schwarz"), also Ablaut e: a, wie in el--, al-.
Dieser „onomatopoetischen" Wurzel *ker-, *kar- begegnet man
auch im Indogerm, eben mit den zwei Bedeutungen: lat. cornix
„Krahe", wie mong. kere, lat. corvus „Rabe", gr. хбрх? dass, gr.
xoptbvij „Krahe", a. isl. hrokr, ahd. kruoh usw. und a.-ind. kpsna-s
„schwarz", a. preuss. kirsnan, lit, kerSis „schwarzbunter Ochse"
usw, idg.-alt. *ker--. *kor--. *k[--!
3. Eines der interessantesten Beispiele dilrfte folgendes
sein: im Ttlrk. hat tepe (tope, tobe) die Bedeutung „Hilgel,
Anhohe, (Spitze, oberer Teil, Kopfscheitel...") und im Mong, ist
tobo dasselbe; tepe-, dobo weisen nun nicht nur den Vokal-
ablaut auf, sonderjt auch die auf indogerman. Gebiet gut be-
kannte Lautverschiebung. Und eben so, mit Lautverschie-
bung und Vokalablaut erscheint das genau entsprechende Wort
im Germanischen, vor Allem engl. tip-, top, die trotz W. W.
Skeat, Etymological Dictionary of the English Language (Ox-
ford 1924) S. 559 doch urverwandt sind; dan. schwed. ndl.
tip, nied. d. tipp und mit zweiter Lautverschiehung nhd. Zipfel-,
Gemelnsame Elgentumlichkeiten und Elemente usw.
157
ags. nied. d. top, isl. toppr, schwed. topp, dan. top, nhd. Zopf. Die
alteste Bedeutnng von engl. top, tip ist wohl „Gipfel, Spitze" ge-
wesen, die in die semantische Reihe „Hilgel, Anhohe, Spitze,
Gipfel, Oberteil...“ gehort Aus dem German, stammt die roman.
Sippe von afrz. top „Schopf", span, topo „Ende", it. toppo, n.
frz. toupet „Haarbilschel, Schopf". In den aussergermanischen
Sprachen der idg. Sprachenfamilie fehlen jedwede Entsprechungen;
dass es sich aber um uridg. b und d handelt, zeigt am besten
mong. dobo, tiirk. dial, (alt.) tobe, Cuv. tube und die regelrechte
Lautvescbiebung in alien german. Sprachen, nhd. z aus allg. germ.
t, idg. d, nhd. pf aus allg. germ, p, idg. b.
4. Die gewohnlichste Ablautsreihe e: о liegt vor in mong.
ergi (kalm.er^z) „Ufer, Strand, Kiiste" und oroi „Gipfel"; in seman-
tischer Hinsicht vgl. lat. cost, fr.cote „Hilgel. Kiiste, Gestade...“, ahd.
berg, nhd. Berg — abulg. brtgb „Ufer, Hilgel", russ. bereg „Ufer,
Strand, Kiiste" usw. Die Wurzel er: or (-gi und -io der mong.
Worter sind „Suffixe"!) ist aber nicht nur mongolisch: sie ist
auch idg. und steckt in gr. 6poj „Berg", aind. psva- „hoch", gr.
6ppo{, arm. or „Hinterer" — „vorstehender Korperteil, Erhebung"
u. a.; s. die idg. Worter unter Wz. 3. er- „ ... in die Hohe brin-
gen...“ bei A. W a 1 d e, Vergleich. Worterbuch der indogerman.
Sprachen 1 137—138. „Von einem es-Stamm *eros „Erhebung"
aus kommen nach Walde ai psva- und gr. Spot; und statt hervozu-
heben, dass im ai. Worte die Schwundstufe ps- vorliegt und im
gr. SpQj eben ganz regelrecht die Vollstufe erhalten ist, spricht
Walde nichts von Schwundstufe und filgt ganz verfehlt in Klani-
mern hinzu: „der Vokalismus [des griech. 8po{] nach 8pvu(it, z. T.
vielleicht auch nach 6ppo; abgeaudert". Die Ablautsverhaltnisse sind
aber sonnenklar: im Aind. erscheint die Schwundstufe infolge der
Akzentlosigkeit der Wurzel, im Griech, der betonte o-Vokal der
Nominalbildungen (gr. <f>£pu>: <p5po{, lat. tego-. toga, nhd. binderr.
Band. Slav. reko~. rokb usw.), der also gar nicht braucht, sich
nach dem Verb Spvupt zu richten Oder nach Sppo; abgeandert zu
werden: wie о in 8ppo{, so ist о auch in opo; absolut normal!...
Die Zusammenstellung von mor®, ergi „Ufer, Kiiste", oroi
„Gipfel", aind psva- „hoch", gr. 8po; „Berg" ist in jeder Bezie-
hung unanfechtbar: phonetisch ist die Ablautsreihe er--, or--, p-
allgemein bekannt und anerkannt, und auch semantisch steht alles
liber jedem Zweifel hoch, derm in mong. ergi und gr. ipo; haben
wir eine genau Parallele zur semantischen Reihe urslav. *bergb
158
St. Mladenov
(abg. brigb, russ. bereg usu): got. bairgahei, ahd. berg, nhd. Berg
5. Auf tilrkischem Gebiet haben wir eine klare Ablautsreihe
in o.-tilrk. bakrnak „sehen" und beklemek „warten, beobachten"
(Subst. bekleme „Warte, Wachthaus"); die tiirk. Wz. bak-: bek.
weist eben auf die Bedeutungen der german. Wurzel ward-, nhd.
•wart- in den zahlreichen Bildungen und in den bekannten rotna-
nischen LehnwOrtern — franz. regarder „sehen, sehen nach...“
garder „bewahren, beobachen", garde „Wache. . .“. it. span.
guardia usw. bin.
6. Dasselbe Ablautsverhaltnis (a:e) Iiegt vor auch in Cag.,
o.-tilrk. kaimak „fliehen", kaiak „Fliichtling, Deserteur" und £ag.
kecmek .hinilbergehen, vorilber-, vorbeigehen“ (osm. mit Laut-
verschiehung geimek-, getit „Furt, Obergang"); hierher gehdrt
mit Lautverschiebung und Palatalisation, noch o.-tilrk., tiirkm.
gezmek „spazieren gehen“. Nach K. D. GromatoviC, Russko-
uzbekskij slovar1 (Samarkand-TaSkent 1929) S. 44 Ozb. „qacmaq“
soil „spazieren gehen" (russ. gul'at') bedeuten, aber auch „fliehen"
(russ. bciat’) wird S. 13 u. a. durch „qacmaq", d. h. kaimak,
wiedergegeben.
Mit derselbeu Wurzel haben wir zu tun in ozb. kOCmanii
„Nomade", kOima, „nomadisch", tiirkm. gtilme „Nomade" usw.
Endlich ist noch zu erwahnen, dass auch der Name kazak „Ко-
sake, cosaque" aus der Parallelwurzel kaz-: kez- und aus dem
allbekannten tiirk. Suffix -ak besteht. Kazak ist ungefahr so
viel wie „Herumschweifender", „Nomade" und ist die tiirkische
Entsprechung von altgerm. wandale, wandilis aus der Wurzel
des Verbs nhd wandeln und von gr. cxuthjc, lat. scytha, in dem
man schon langst und mit Recht die slavische Wurzel skytati
(sq) „herumschweifen" vemutet hat; scytha ist also = Wandale
„ein Herumschweifender" d. h. Nomade, ein Vagant Oder vaga-
bundus, ft. vagabond, neubulg. skitnik. Alle drei VOlkernamen
— Skythen, Wandalen, Kasaken sind ario-altaisch, genauer sla-
visch-germanisch und tilrkisch. Die beste Bestatigung der obigen
Etymologic wird wieder vom Tiirkischen gegeben: neben dem
Volks- Oder Stammesnamen kazak wird auch kirgiz gebraucht, in
dem tiirk. kyr „Feld" und gizmek, gezmek „ambulate" stecken,
Kirgiz ist nichts anderes als „Feldstreicher"; s. E. Ober hum-
mer, Die Ttlrken und das Osmanische Reich (1917) S. 7—8, wo
richtig „Kasak-Kirgisen" von „Kara-Kirgisen" unterschieden wer-
den. Dass die „kasak-kirgische" Sprache heutzutage bloss „kasa-
Gemeinsame Eigentiimiichkeiten und Elemente usw.
159
kisch' (russ. kazakskij) genannt wird, dafilr hat man ein neue-
stes Zeugnis bei V. A Bogorodickij, Vvedenie v tatarskoe
jazykoznanie (Einleitung in die tatarische Sprachwissenschaft)
Kazan' 1934 S. 12. Ebenso wird das Kara-Kurgische heute ein-
fach Kirejsisch. genannt; ibid. 12.
7. Das mongol. Verbaladjektiv kOldy hat die Bedeutung
„gefroren", wahrend das Verb kOldO- selbstverstandlich ,ge-
frieren" bedeutet. Wie im Indogerman. kann der dentale Explo-
sivlaut nicht zur Wurzel gehdren. Und mong. kOl- mit verscho-
benem k aus *g ist identisch mit der idg. Wurzel *gel- in lat.
gelu „Frost", gelare „gefrieren", gelidus „kalt", germ, kal- in
a. nord. kola „frieren", angels, calan dasselbe, schweiz. yalo „er-
kalten und dadurch gerinnen"; neuengl. chill „Kalte", angels.
cy\e (germ. Wz. kel- wie in lat. gelu: kal-) und in der alten Partizi-
pialbildung got kalds, anord. kaldr, angels, cald, cdald, engl.
cold, niederl. koud, asachs. kald, ahd. mhd. nhd. kalt, nhd. Kalte
usw.; die Schwundstufe idg. treffen wir in anord. kulde
„Kalte" und die Dehnstufe idg. 'gol- in angels, col, engl. cool
„kilhl" niederl. koel, m. nied. d. koi, ahd. kuoli, mhd. kilele, nhd.
kilhl adj. uud Kilhle f. Das Litauische hat eine m-Bildung —
geluma „strenge Kalte" und das Slavische einen altertilmlichen
i-Stamm, Suffix -(o)ti-, in goiotb „Eis".
Die mongolische Wurzel kOl in kOldO-, kMdy weist einen
umgelauteten o-Vokal auf, entspricht also der indogerman.
Ablautstufe *gol- in Slav, golotb und in germ. kalt. Also in Be-
zug auf den Vokalismus steht die vormongolische Wurzel *kol-,
*gol- dem Slav, naher., aber in Bezug auf die Lautverschiebung
ist sie der german. Wurzel gleichl
Diese ganze Reihe von lautlischen und semantischen Gleich-
heiten uud Aehnlichkeiten kann keineswegs bloss ein Spiel des
Zufalls sein I
8. Wieder sehr altertflmlich und in Ablautsverhaltniss mit
den entsprechenden indogermanischen Wortern stehend ist die
mongolische Wortsippe „feucht, nass sein, feucht, nass machen"
usw. Zuerst wollen wir die Verba beachten: mong. noro- intrans.
ist „nass, feucht werden" Oder „nass, feucht sein" und norgo- trans,
ist „anfeuchten,nassmachen" (kalm.norvu(ri) „nass"). Mong, nor- (p-,
bzw. -go gehdrt nicht zur Wurzel, sondern zum Stamm 1) stellt dar
die richtigste Entsprechung mit o- Ablautsstufe der idg. „Wurzel"
*ner: *nor- „fliessen, Feuchtigkeit...", r-Erweiterung von idg.
160
St. Mladenov
*(s)na-. s. A. Walde, Vergleich. WOrterbuch der indogerman.
Sprachen 11 (1927) S, 692—694. So haben wir also gr. ZeOj va-
Fioj „(Dodona, als stromend gedacht)“, vat'ap, jon. vr/ds -dSoj,
auch vatj, jon. vr(fj -fJoc „Bach-, Quellenymphe*, Nrpeuj. NijprjtSep,
vm, aol. vavto „fliessen*, vapoj < *vaFep6j „rinnend fiiessend*,
vafriop' ffcov itoXOpooj lies., vdjia „ FlUssigkeit, Quelle*, vdapoj
„Wasserlauf, Quelle, Bach“ usw., aind. snauti, Part. Perf. snuta-
„triefen . . .“; A. Wa Id e a. a. O. 693. Hierher gehOren noch
aind. nlra- „Wasser* das Walde a. a. O. 11 334 fur einerklart
halt, und wohl die baltisch-slavische Wurzel *ner-: *not- „unter-
tauchen": lit. neriii, nerti „untertauchen, einschlufen*, lett. nirt,
nirdat „untertauchen*, buig. po-ndr .Versickerungstelie des Was-
sers in einem Tale", ukr. (kieinrnss.) nora „Quelle, Erdloch*
usw. Wenn Walde a. a. O. 11 334 die idg. Wurzel *ner- „un-
tertauchen...* von idg. *sna- „flaessen, Feuchtigkeit* trennt, so
ist das kaum zu billigen. Die idg. Wbrter von der Wurzel *n£r-
(nar-; Uber Ablaut e : a s. schon K. Brugman, Orundriss der
vergleich. Gramm, d. indogerm. Spr. I2 (1897) S. 486): “nor- ste-
hen im engsten Zusammenhang mit den mongolischen nor-o,nor-ga
sowohl phonetisch als auch semantisch steht diese ario-altaische
Gleichung fest. Zu ai. snauti vgl. kaim. ntir „See, Teich* <*nawur,
Ramstedt Kalm. Wb. (1935) 282.
Am merkwUrdigsten ist es aber, dass das Adjektiv „nass,
feucht* im Mongol, noito iautet und diese Form am starksten die
Auffassung bekraftigt, wonach -r- in idg. nir-.nor-, mong. nor- nicht
zur ursprdnglicheu Wurzel gehbrt und dass es eine uralte. gemein-
sam idg.-mong. Wurzeierweiterung ist; vgl. idg. *(s)na-\ Mong.
-ito in noito „feucht* gehbrt zu den Suffix- Oder Wurzelerwei-
terungs-Elementen, oder zu den formativen") Elementen des Wor-
tes schlechthin. Und im Indogerman. selbst haben wir wieder
eine Reihe von verwandten Worteru, die man auf die idg. „er-
weiterten Wurzehi* *sna-t, *sn-et-, *sn-ot- zurUckfUhrt: arm. nay
„nass, feucht* (Uber den regeirechten Schwund des intervokali-
schen t im Arm. vgl. arm. hayr „Vater* < idg. ‘‘’pater-, mayr „Mut-
ter* < idg. ‘mater- usw.) aus idg. *sna-t, gr. victoj, vorep6{,
„nass*, vorew „nass sein* aus idg. *sn-ot- u. a.; s. A. Walde
a. a. O. 11 S. 692—693. Mong, noito hat die Bedeutung von gr.
*) Es ist schon langst bekannt, dass „die Grenze zwischen den 'suffix-
alen’ Fonnantien und den [Wurzei)-Determinativen vieliach fiiessend ist";
s. K. Brugmann, Kurze vergleichende Cirammatik der indogermanischen
Sprachen (Strassburg 1904) S. 297.
Gemeinsame Eigentiimiichkeiten und Elemente usw.
161
vorio^, vorepdj und arm. nay, mong. noro — die von gr. voczui.
All das und die Existenz der idg. Worter von der Wurzel *лёг-
(: *nar-~) sind keine Zufalligkeiten.
Am Ende dilrfte es angebracht sein, zu erwahnen, dass es
im Idg, noch eine Wurzelerweiterung mit -d- gab, die in aind.
nadl *) „Fluss", asachs. niederl. nat, ahd. mhd, na?(Q, nhd. nass.
ahd. ne~&i, mhd. neZ^e, nhd. Ndsse, ahd. nezzen, mhd. nhd. netzen,
benetzen usw. vorliegt. Mong, notio und norgo sind uverwandt
also auch mit asachs. nat, nhd. nass, netzen, deren Bedeutungen
sie haben. Nur scheinbar ist ein kleiner Unterschied vorhanden:
das germ, t in nat ist nach dem Gesetz der ersten Lautver-
schiebung aus idg. d entstanden, wahrend man mong. t auf idg.
t zuriickfilhren kdnnte, das in den obengenannten idg. Wortern eben
vorliegt, aber das Mong, kennt das Gesetz der Lautverschiebung
in vollem Masse 1 Idg. *nod- : *not- liegt hier klar zu Tage vor I
9. Zu den interessantesten und in kulturhistorischer und
geschichtlich-ethnologischer Hinsicht wichtigsten Zusammenstel-
lungen auf dem ano-altaischen Gebiete dilrfte wohl die folgende
gehdren, in der der uridg. und uraltaische Name des Himmels
mit regelrechtem Wurzelablaut erscheint: alttflrk. tengri „Him-
mel" (tdnrida „au ciel" V. Thomsen MSFO u. V 3, 20 u a.),
mitteltiirk. tengri „Gott“-„HimmeI“ (bei Mahmud al Kasyan ed.
C. Brockelmann, Budapest-Leipzig 1928 S. 203:tttyri), ost.tilrk.
(KaSgar, Yarkand, G. R a q u e 11 e Engl.-tunci Diet. Lund-Leipzig
1927 S. 44: t&nri „God", nicht „heaven"), Cagat. tengri, tlngri
„Gott, der Allmachtige" (H. Vambery Cagat. Sprachstudiem
Leipzig 1867 S. 272, neben d. pers. und arab. Synonymen) usw.
Das Tiirkmenische hat (A. Aliev-K. Boriev, Russkoturkmen-
skij slovar, ASchabad 1929 S. 19) tanyry, aber dass das tiirkrn.
a wohl aus 'a, a entstanden ist, zeigt am besten kazan-tat.
t'angre, welches als alttiirkisches Wort von N. Ostroumov,
in seinem „Tatarsko-russkij slovar'", Kazan 1892, S. 211 ange-
filhrt wird.
Dem ttlrkischen tengri mit e-Vokalismus gegenilber steht
lit. dangiis „Himmel" mit o-Vokalismus (idg. *6 > bait. germ,
a!). Die idg. Wurzel wird richtig als *dhengh- angesetzt, so
auch A. Walde Vergl. Wb d. idg. Spr I 854; die Bedeutung
) F. Kluge. Et. Wb. d. deut. Spr. ’323 u. nass erwahnt nur gr. wrrspic
und spricht von einer Wz. *not : *nod-!
Списание на Бълг. академия на науиитъ. Кн. LV. 1 I
162
St. Mladenov
soli etwa „decken (auch lastend ?) worauf liegen" gewesen sein:
lit. dengiii, deHgtl ist „decken", danga „Decke", dafigtis „Dec-
kel" , aisl. dyngia „Haus in der Erde, wo die Frauen Handar-
beiten verrichteten", mhd. tunc „unterirdisches Gemach, wo die
Frauen webten" ags. dung „Gefangnis" u. a. Man hat hierher
auch gr. тафО{ „Grab", S-arrao „begraben" wohl mit Recht ge-
zogen, unter Ansetzung von idg. *dheng'J'h-, die gewdhnlichste
Variation mit anderem Wurzeldeterminativ von *dhengh-_ Die
idg. Anlautsvariation liegt in *tengh- vor: aisl. pungr „schwer",
abulg. t^zbKb „schwer". Aus „schwer, lastend worauf liegend" =
hat sich die Bedeutung „fest, steif, kraftig" entwickeit; vgl. lat.
firmamentum, franz.firmament usw. „Firmament, Himmelsgewdlbe"
aus firmus „fest...“ ; abulg. tvrbdb F. fist „firmamentum" und
Adjektiv tvrbdb = lat. firmus. Dieser semantische Prozess wird
auch von den slavischen Sprachen bestatigt: abulg. ne-dqgb
(Wz. idg. *dhongh- mit o- Stufe) bedeutet „infirmitas" und ne-
dqzwrb ist franz. „infirme", „schwachlich, kranklich, gebrechlich",
russ. nediig, n. bulg. nedig, Cech, neduh usw. Schon in der
abulg. Evangelieniibersetzung wechselt ЬоИгпь „acfHveuz" mit
nedqgb und nemoStb ab; s. V. J a g i C, Entstehungsgeschichte der
kirchenslav. Sprache (1913) S. 327. Abulg. ne-moStb, Negativ-
compositum zu moStb = Macht, zeigt am besten die Richtigkeit
der obigen Zusammenstellungen.
Die Verbindung von lit. dangiis, dengiii, dengti usw. mit
slav. *dqgi, ne-dqgb, ne-dqiwib findet sich schon bei E. Ber-
ne к e r, Slavisches etymolog. WOrterbuch 1 (Heidelburg 1908—1913)
S. 217—218. Nun stellt es sich heraus, dass die idg. Wurzel
*dhengh--.*dhongh- auch im Tiirkischen existiert bat und dass
man auf tilrkischem Sprachgebiet aus *dhengh- mit einem r-
Suffix ein uraltes Substantiv tengri „Himmel", bildete. wie im
Litauischen aus der o-Stufe der Wurzel lit dangiis „Himmel"
gebildet wurde. Von keiner Entlehnung kann hier die Rede sein:
nie entlehnt man Wurzeln, sondern immer fertige Wdrter. Gegen
die Entlehnung sprichtnoch die regelrechte Lautverschie-
bung auf tilrkischer Seite.
10. Wieder um uralte Verwandtschaft und Vokalablaut handelt
es sich im folgenden Fall, wo das Tilrkische den o- Vokalismus
(0>a wie im Arisch., Slav, u Kelt.l) eines denominativen Verbal-
stammes aufweist. wahrend das Litauische und das Lateinische die
gewohnliche e- Stufe des Verbs im Prasens haben. Lit. keliii’ kelt, ist
Cemeinsame Eigentiimiichkeiten und Eiemente usw.
163
„ heben“, ISkeltas . erhaben“, lat.-cello (ante-cello, ex-cello, prae-cello)
„liervorragen“, celsus, ex-celsus „hoch” usw- Mit dem s- des Refle-
xivpronomens wird im Lit ein reflexives Verb gebildet, das „sich
erheben, aufstehen” bedeutet, z. B. Matth. IX. S: kelkis ir walk-
stick „stehe auf und wandle” (-ft- ist die Flexion des Imperative).
In den tiirkischen Sprachen trifft man kalk-mak, das „sich er-
heben, aufstehen” bedeutet; also Matth. IX. 5: xafex pi xRU Das
tiirk. -k- in kalkmak „sich erheben, aufstehen” hat mit der lit-
Imperativflexion im kelkis nichts zu tun: der lit. Infinitiv lautet
keltls, 1. Sg. Praes. reflex, kelius usw., wahrend im Tiirk. -k-
zur „Wurzel” aller Formen gehort — kalkmak, 1. Sg. Pras. kal-
karym (kalkajorum), 2. P. Sg. Pras. kalkar-syn usw. Das tiirk. -fe-
ist nur als stammbildendes Sufflix zu erklaren, denn -fe- als Be-
standteil zahlreicher ario-altaischen Suffixe ist gut bekannt. Ein
interessantes Beispiel aus dem Slavischen diirfte znak- zu znati
= kenn-en, gr. yi-yvcb-oxm, lat. co-gnosco usw. sein. Abulg. zna-къ
„Zeichen”, russ. znak, poln. znak usw. mit fe- Suffix gehort zur
Wurzel zna- „kennen”, wie tiirk. bil-gii zu bil-mek; „Bekannter”
ist im Poln. znajomy (Wz. zna-), aber im Russ, znakomyj
(„Wz.“ znak-).
VII. Cemeinsame Suffixe.
Wenn sich nun der Vokalablaut, der oft nur dutch die
sprachgeschichtliche Analyse entdeckt werden kann, als dem
Tiirk. und Mongol, eigentiimlich erweist, so ist es kein Wunder,
dass es so viele tiirk. und mongol. Wdrter gibt, in denen die
„Suffixe” nach der Wurzel stehen, wie im Indogerman., und
dass dieselben viel klarer zu tage treten, als es im Idg. der Fall
ist. Es ware also fast uberfliissig hier Beispiele von der Art der
foigenden aufzuhaufen: mong. ЫН- „schreiben”, biteii „Schrei-
ber”, bliig „Schrifttum”’ biilgln „Schrift-, schriftlich, Literatur”-
usw. Oder mong. mede-, medere- „filhlen” und mederel „Gefuhi”,
tiirkmen. av „Jagd”, avlamak „jagen”, avdzy „Jager” usw. usw.
Nach dem im Anfang Gesagten sind all das lauter selbstver-
standliche Sachen, mit denen sich die Anhanger der beriichtig-
ten Strukturklassifikation der Sprachen naher zu beschaftigen
hatten. Vorlaufig sind wir nicht im Stande, eine vergleicheude
ario-altaische Suffixlehre zu geben, aber soviel diirften
wir behaupten, dass gewisse Konsonanten in alien drei Sprach-
164
St. Mi ad с n о v
familien in Suffixrollen auftreten, so dass z. B. -ak-, -li-, -ki-, -gl-,
-mo-, me-n- u. a. mit einem gewissen Recht fiir gemeinsame
ario-altaische Suffixe zu erklaren waren, wenn gleich die
Bedeutungen dieser Suffixe ziemlich verschieden sind, was schon
auch auf indogerm. Gebiet oft vorkommt
VIII. Indogermanisch-altaische Lautentsprechungen.
Um desto notwendiger ist es daher, einige gemein-
sa me a r i о-a 11 a i sche La u te ns pr ec hungen Oder Laut-
gesetze festzustellen, die als Grundlage fiir jede weitere ver-
gleichende Forschung dienen konnten. Und obgleich viele alte
Vokalnilancen im Alt. von den spateren Gesetzen der Vokal-
harmonie verwischt worden sind, darf man heute konstatieren,
dass sich neben den indogermanisch-ugrofinnischen auch
eine Reihe indogermanisch-altaischer Lautentsprechungen
aufstellen lasst, deren Regelmassigkeit weder durch Entlehnun-
gen noch durch irgend welche Spiele des reinen Zufalls zu er-
klaren ware. Es kann sich lediglich nur urn Reste uralter
Verwandschaft handeln. Es handelt sich also urn keine „Kul-
turverwandtschaft", sondern um algemein-menschliche Urver-
wandtschaft, die tief in der einheitlichen menschlichen
Psyche wurzeit.
Arisch-alt. a iiegt vor in idg. *kan- „singen, tonen, einen
Laut von sich geben“ und mong. mit Reduplikation kankin-
„klappern, schlagen, dass es klatscht” (lat. cano „singen", gr.
xavayo »ich tone", r/xavcj „Hah" = „Fruhsanger", xstvst'/т; „Ge-
tdn, Gerausch", mit Ablaut xovafo; „Gerausch", xovstfleco „rassle"
mit Redupi. lat. ci-conia, pran. conia „Storch", got. hana, ahd.
hano, nhd. Hahn (mit Ablaut ahd. huon, nhd. Huhn usw.); lit.
kdfMes „die litauische Zither", aind. kankani „Schmuck mit
Glockchen", kankana-s „Reif, ringfdrmiger Schmuck" u. a.). Das
Mong, hat mit o-Vokalismus konko „Glockchen, Schelle" und
nach ein Substantiv kengereg „Trommel, Zaubertrommel", in dem
eben die Wurzel mit e-Vokalismus erscheint; vgL gr. xiva^oj
und lat ci-conia- Und wenn man kengereg fiir ein irgendwie
entlehntes Kulturwort rechnen mochte, so bleibt das Verb kankln
als eine alte einheimisclie Reduplikation doch bestehen. Gegen
osm.-turk., tiirkmen. usw. Can „Glockchen, Schelle" konnte man
dasselbe einwenden, wie gegen mong. kengereg und deswegen
Gemeinsame Eigentumlichkeiten und Eiemente usw.
165
wird es hier bei Seit gelassen, obgleich der ttlrk. palatale Anlaut
in den bisher zusammengesteliten idg. Wdrtern seine Erkiarung
schwerlich findet. Diese Palatalisation erinnert uns allzustark an
aind. Catv&ras, arm. Cork', Slav. Cetyre, Cetvero usw. gegenilber
lat. quattuor, air. cethir usw. und dilrfte ebenso urait sein.
Ein idg.-altaisches a liegt auch in lat. alter, alius, gr. йХХо;,
got. aljis, arm. ail usw. und ttlrk. alty „sechs" vor: in vieien Spra-
chen ist „fUnf" — „eine Hand" und „6“ ist „eins (ein Finger) der
anderen Hand".
Fiir idg.-alt. e gibt es ziemlich viele Beispiele; ausser der
oben im Voriibergehen genannten (idg. *bher-, fero, q£po... —
ttlrk. vermek, birmek S. 151, lit. dengiii „decken" — tilrk. tengri
„Himmel, Gott" S, 161-2, gr. xepxi'j- etSoj SpviS-oj Hesych., lett k'Crkt
„quarren. Larm machen" usw. mong. kerB „cornix" S. 156 u. a.)
ware hier noch der Pronominalstamm idg.-tilrk. men- zu ewahnen,
woriiber ausfiihrlicher s. weiter unten.
Ein idg.-mong. T (Ablaut й) ist augenscheinlich anzuer-
kennen in lat. Ire, Frequentativ Hare, got. iddja „ging" usw. und
mong. ide- „kommen", try/ „Ankdmmling" (die Bedeutungen „ge-
hen" — „kommen" biiden bekanntlich ein Paar, z. B. bulg. idl
ist „gehl", aber ida „ich komme"!). Die ttlrk. WOrter ftir „Dorn"
— osm.-tilrk. diken, tiirkm. tikenek, mitt, tilrk. tikdn (Brockel-
mann Mit. ttirk. Wortschatz 207) usw. enthait ein idg.-tilrk. i:
im Sanskrit und im europaischen Sanskrit, dem Litauischen,
sind folgende Entsprechungen vorhanden, die um so interessanter
sind, als darin auch eine Anlautsvariation der Wurzel zu
beobachten ist: aind. tig-ma-s und tig-ita-s .scharf", tik-ta-s
„bitter", Wz. ti\ statt *tig- „scharf sein", „be sharp" und „shar-
pen", lit. dygly's „Dorn, Stachel". Bis jetzt sind diese idg. Wdr-
ter in der Etymologic unberiicksichtigt gelassen worden, sie diirf-
ften aber nicht so ganz hoffnungslos dunkel sein. Wenigstens das
lit Wort dyg-lys kdnnte man vielleicht in Verbindung mit den
von der idg. Wurzel *deig^h- gebildeten Wdrtern stellen, die u.
a. bei A. Walde Verg. Wort. d. idg. Spr. I 777, stehen: arm.
tiz „Zecke", ags. ticia m., engl. tike, tick „Holzbock, Schaflaus",
mhd. zecke m. f. „Holzbock", nhd. Zecke u. a. Die Bedeutung
der idg. Wurzel soil nach Walde „prickeln, kitzein"? „kneifen-
des, zwickendes Insekt" sein; statt „kitzein" wilrde man lieber
und mit grdsserem Recht „stechen“ aufstellen, wie es im Lit.
vorliegt.
166
St. Mladenov
Filr idg.-alt о ist es nicht ndtig, hier nodi andere Bei-
spiele zu gebeii, da oben und weiter unten solcher genug zu
finden sind. Nur mong. morion), kalm. murin.Pferd" gegeniiber
kelto-germ. *marko- ware hier zu erwahnen (ir. marc, cymr. march
gall, pjtpxav Akk. Sg, ON. Marco-dunum, ahd. marah, nhd. MUhre
auch in Marschall, ags. mearh, aisl. marr usw.), da man im
mong. Wort mit alter Labialisation des a nach m wohl zu tun
hat. Mong, koloi .Kehle, Gurgei, Hals“ entspricht lat. collurn,
got ahd. usw. hals „Hals".
Idg.-alt. и: Der idg. Wurzel *bhus- „mit grosser Gewalt
ausstrdmen" in norw. base, schwed busa „hervorstilrzen", aisl.
bysia, o. fries, basterig „stiirmisch", russ. bystryj „schneil;
scharfsichtig; reissend (Strom)", bystrina „Starke Strbmung",
Cech, bystry, bystrina „Giessbacb, Stromung", poln. bystry, bystrzy-
na „reissende Stromung" usw. (slav. y<Jdg c allbekannt!) eut-
spricht mong. busa Adv. „schneil". Tiirk. и in osm. Cag alt. ku-
lak „Ohr" (kulyak, kulya...) entspricht dem idg. и der Wz.
'kl'4u- „hdren" in aind. irudhi „horel", irotra- N. „Ohr", av
sraoman- „Gehdr", lit. klausyti „horen", air. cluas „Ohr", cymr.
clast „Gehor", asJchs. hlust F. „Gehdr, Ohr" usw. Es ist schwer
von einerEntlehnungzusprechenund tiirk. kul- statt '-kill- erklart
sich gut mit Hille der uralo-alt. Lautgesetze. Das Mong, hat filr
„Ohr" eikitn), aber der „Ohrloffel" heisst im Mong, kulkabci 1,
Schon Vilh. Tom sen hat unter den Beispieien von Wortil-
bereinstimmung, die auf eine idg. — finnisch-ugrische Urver-
wandtschaft hinweisen konnten, auch folgendes angefiihrt:
finn. kuulen „ich hore", mordv. kulen, Cerem. kolam usw. — gr.
xXOw, lat. duo etc.; s. N. Anderson, Studien zur Vergieichung
der indogermanischen und finnisch-ugrischen Sprachen (Dorpat
1879) S. 67.
Somit konnte min sagen, dass alle fiinf idg. Grundvokale (a, e,
I, o, u) im Alt. ihre vieifach identischen Entsprechuugen haben. Nur
mit dem sogenannten schwa indogermanicum (ai, 2 — ъ, ь) steht es
vorlaufig im Tiirk. und Mongol, misslich. Das Mong, keunt vieifach
keinen dumpfen, „irrationellen" Vokal, das Tiirk. hat einen Vokal
der mittleren Kategorie (engl. nach Bell-Sweet mixed), der
dem Slav, у (russ. ы, „hartes i“) entspricht. Aber das tiirk.y („1“)
ist ein spates Produkt der Vokalharmoniegesetze und erscheint
als „gutturale" Entsprechung des palatalen i:al-dy „er nahrn",
al-dy-lar „sie nahmen" gegeniiber dem ver-di „er gab", ver-di-ler
Gemeinsame Eigentiimiichkeiten und Eiemente usw.
167
„sie gaben”; ebenso alys-veris „gegenseitiges Nehmen und Ge-
ben“ usw. Diese Tatsache, dass das Altaische gar keine Oder
nur entferntere Paralleled zum idg. Schwa kennt, diirfte vielleicht
dafilr zeugen, dass der dumpfe Vokal im Idg. spater, nach der
Abtrennung der Indogermanen von Altaiern, aufkam. Mit anderen
Worten gesagt, die Vokalreduktion, als deren Resultat das schwa
iiidogermauicum erscheint, ist ein verhaitnismassig spater und spe-
zifisch indogermanischer Lautprozess. Und das stimmt mit der
bekannten Tatsache ilberein, dass in vielen Sprachen э (ъ, ь), „е
muet“ u. a. als Reduktionsprodukte in spateren Perioden zustande
kommen, z. В. ъ aus unbetontem a im Bulgarischen, e muet aus
a ini Franzdsischen usw.
Die Frage der idg.-alt. Diphthonge lasst sich auf Grund
der mir zur Verfiigung stehenden Wortmaterialieu nicht aus-
filhrlich darstellen. Theoretisch ist im voraus zu sagen, dass die
idg. i- und u- Diphthonge ihre genauen Entsprechungen im Altai-
schen gehabt haben sollen und dass sie spater vielfach monoph-
thongisiert worden sind, wie das der Fall auch in den meisten
idg. Sprachen ist. Jedeufalls entspricht mong, ja- in jaba- „ge-
hen“ vollig dem idg. ia- in aind. yati „geht, fahrt", avest. ya‘ti
dass., lit. joju, joti, lett. jaju, jat „reiten", abulg. jadq, jachati
„fahren" usw. Ebenso ist tiirk. jaz „Frilhling, Sommer (alttiirk.
Thomsen Orkh. 29, 113.., mitt-tiirk. C. Brockelmann Mitt,
tiirk. Wortschatz 83, osm. tiirk. ozb., tiirkm. usw.) urverwandt
mit idg. ‘‘‘her-: [Or- in got. jer, ahd. jar, nhd. Jahr, engt year,
Slav, jaro „Frlihjahr", avest. уагэ „Jahr“, gr. mpoj „Jahres", шра
„Jahreszeit, Zeit“ usw. Es gibt im Tiirk. noch eiue Parallelform
jaj (schon alttiirk. Orch., mit tiirk. usw.), die zu Gunsten der
Zusammenstellung mit den idg. Wdrtern spricht — die phoneti-
schen Reihen r-.z und z: j sind aus der Geschichte vieler Spra-
chen gut bekannt.
IX. Indogermanisch-altaischer Konsonantismus.
Auf dem Gebiete des idg.-alt Konsonantismus sind
folgende Fragen zu besprechen:
1. Die Frage der As pir a te n; 2. die Frage der Af f ri ka-
ten; 3. die Frage der Explosiven und der Lau tv er schie-
bung; 4. die Frage der Frikativen und 5. die Sonor-
enf r age.
168
St. Mladenov
1. Die Aspiraterifrage muss zuerst besprochen werden, weil
die altaischen Sprachen keine Aspiraten kennen und weil vom
Standpunkt der Skeptiker das ganze Gebaude der idg.-alt. Ver-
wandschaftstheorie an dieser Tatsache scheitern wiirde: es wird
allgemein angenommen, dass im Urindogermanischen a 11 e Medien
und Tenues aspiriert werden konnten. Aber diese Schwierigkeit.
ist nur scheinbar und verschwindet auf einmal, wenn wir das in
Betracht ziehen, dass wir die altaischen Sprachen aus sehr
spaten Zeit kennen, aus einer Zeit, als auch die meisten
idg. Sprachen schon keine Aspiration kannten: Iran,
Slav., Balt., Roman, Alban, (und Griech.); als aspirierende Spra-
chen in neuerer Zeit bleiben Indisch, Armen, German, und Kel-
tisch. Der Schluss folgt von sich selbst: wie die genannten sechs
idg. Sprachgruppen, so konnten auch die tiirkischen und mongo-
lischen Sprachen erst in spateren Zeiten ihrer ehemaligen Aspi-
ration verlustig werden. Also ganz umgekehrt: das Abhan-
densein der aspirierten Konsonanten in so vielen idg. und in
alien ttlrk. und mong. Sprachen spricht eher fur die idg.-alt.
Urverwandtschaft als gegen dieselbe. Somit dem gr. MXaoaa
„Meer" entspricht mong. dalai „Meer", tilrk. dalga „Welle"
usw.; s. unten S. 175-6.
2. Was die Affrikaten anbelangt, so ist diese Kategorie so-
wohl im Idg, als auch im Tilrk. und Mongol, vertreten. Es ist
hochst wichtig hervorzuheben, dass in alien idg.-alt. (nostr a ti-
schen nach H. Pedersen) Sprachen die meisten Affrikaten
als Produkte der Palatalisationsprozesse der „Gutturalen" ent-
stehen. In alien drei Sprachgruppen sind folgende Affrikaten
am verbreitetsten: ts (c), dz, ts, dz, wShrend [kh und] insbeson-
dere pf nicht so haufig sind; iiber idg. u. tilrk ts gegenilber
k,g s.oben S. 164-5. Mong, dz aus j in dzam „Weg": aind.jara-s
„Bahn", yana-m „Gang, Vehikel" stellt eine schone Parallele zu
gr. £uyov: lat. jugum, aind, yugd-m, got. jilk. nhd. Joch usw. Ftir
/haben wir dz — dz im Mong, Tilrk, Roman, usw.; s. Bogoro-
dickij, Vvedenie S. 41 — 42.
Sehr beachtenswert ist mong. taidzi „Prinz", das von alt-
tiirk. tagin dasselbe nicht getrennt werden dilrfte; dz aus g wie
im Aind, Iran, Arm, Slav. (*dz>z), Roman, usw.; I in ai als
Antizipation der palatalen Aussprache wie im Iran, Slav.(bulg. dial.
kojfi „Pferd" aus Лол[б] u. a.), Roman, usw. Alttilrk. tdgin „Prinz",
“prince du sang", „sp£cialement fils ou frfere du khan" (V. T h о m-
Gemeinsame Eigentiimiichkeiten und Elemente usw. 169
sen Inscript, de 1’Orkh. ddchif. 73) kann keineswegs ein
Lehnwort aus dem Idg. sein: darin steckt die idg. Wurzel
*teq- „zeugen, gebaren" (idg. tiirk. g mit Lautverschiebung,
wie im German.; die idg. Entsprecbungen sind: aind. takman-N.
(Gramm.) „Abkbmmling, Kind“,gr.rexvov „Kind" = germ. *pegnaz,
„Kind, Spross...", •пхтш „gebaren, zeugen", ahd. degan
„Knabe, Diener, Held", as. thegan „Krieger, Held", aisl. pegn
„freier Untertan, freier Mann", ags. peg(e)n, pen „Edelmann,
Krieger, Held. Diener" usw. Man wende nicht ein, dass das Wort
im Tiirk. kein Etymon hat: das aind. und die german. Worter
sind ebenso vereinsamt, nur das Griech. hat das Verb itx-по be-
wahrt. Das spricht aber gar nicht gegen die Alterttlmlichkeit der
betreffenden Worter. Eine genaue und schone semantische Pa-
rallele zu gr. rexvov .Kind": alttiirk. tagin „kbnigl. Prinz" haben
wir in lat. infans „Kind": span, infant „kbniglicher Prinz". Das
diirfte kaum auf irgend einer „Zufalligkeit" beruhen; der „kbnig-
liche Prinz" ist doch ja nur ein „Kind" Oder „Knabe" 1 . . .
3. Die idg. Explosivlaute haben im Tiirk, und Mongol.
Ihre genauen Entsprechungen, die aber deu Gesetzen einer, der
german, und armenischen ahnlichen Lautverschiebung unterworfen
worden sind. Im Obigen sind schon einige Faile der tiirk.- und
mong. Lautverschiebung angefiihrt; s. S. 158, 159, 161-2...
Es existiert aber ein wesentlicher Unterschied zwischen
der idg. (germ, arm, kelt.) und der altaischen Lautverschie-
bung und er besteht darin, dass im alt. nur die tbnenden
Explosivlaute verschoben werden, wahrend im Idg. bekanntlich so-
wohl Mediae als Tenues der Lautverschiebung unterworfen sind.
Das interessanteste Beispiel fiir die Unverschobenheit der Tenues
im Alt. istoben auf S. 156 gegeben, also idg.-alt. ''ker-: *kor-: *k[-
in lat. corvus, cornix, dech. krkavec „Rabe", mong. kere, tiirk.
karga usw.; mit Lautverschiebung (idg. *hro-g-) altnord. hrokr
ags. hroc, ahd. hruoh „Krahe" u. a.
Unverschoben ist die idg.-alt. Wz. *kor .*ker--.*k[’- „Wurm"
in mong. korkoi, wie auch in left, cerme „Regenwurm", ckrme
„Wurm", aind. kftni-, npers. kirm usw. (Dieselbe Wz. in Karmin,
wie franz. cochenille aus coccus u. a.); tiirk. kurt, kazan. tat.
kort „Wurm" usw.
Uridg.-alt. *g mit mon^ol. Lautverschiebung k liegt vor in
mong. korkoi „Schlange"; das unverschobene *g- weisen die gri-
echischen und die iibrigen idg. Formen auf: gr. Горуы „Schreck-
170
St. Mladenov
gespenst mit Schlangen statt Haare auf dem Kopf", yopyoj
„Furcht erregend, grausig, wild", уоруыф „schrecklich blickend",
d. h. mit Schlangenaugen, slav. groza .Graus, Schauder", air.
gar gig) „rauh, wild" usw., die alle aus idg. *gor£- („garg'-,
*grag'-“) mit der Grundbedeutung „grauenvoll, Grauen" hergelei-
tet werden; s. A. Walde, Vergl. Wort. d. idg. Spr. 1 537. Eine
Spur der alteren konkreten Bedeutung kann im Russ, durch die
vergleichende Folklore nachgewiesen werden: russ. groza be-
deutet „Unwetter, Gewitter, Sturm", die Gewitterwolken werden
aber nach dem bulgar. Volksglauben von Drachen gefiihrt (bulg.
zmejove, Sg. zmej—zmija „Schlange" I). Vom Standpunkt der
Sprachgeschichte und der historischen Volkerkunde ist die hier
gebotene Zusammenstellung sehr wichtig und kommt gleich nach
derjenigen von tilrk tengri, lit. dangiis usw. Das Turk, hat die
wie im Mongol, verschobene Form der Wurzel kork- in osm. ttlrk.
korkuluk „Schreckbild", kaz. tat. kurkondz. „Schreckge-
s pen st", mit. tilrk., osm. tilrk. ozb. usw. korkutmak v. a. „er-
schrecken, schrecken" usw., also mit der Bedeutung der idg.
Entsprechungen.
Mit Lautverschiebung haben wir zu tun in mong. kool
.Kehle", kooloi .Schlund", kool .Essen, Speisen" u. a., die man
nicht trennen darf von lat. gula .Schlund, Speiserohre", gluiio
„verschlinge", giutus „Schlund" u. a., ahd. kela, angels, ceole
.Kehle, Hals", air. gelim „fresse", arm. ekul „er verschlang", a.
ind. gala-s „Kehle, Hals", a. bulg.ghtati .vcrschlingen" usw. Man
konnte mong. kool „Kehle, Hals" auch mit lat. collum verbinden,
da idg. k im Alt. nicht verschoben wird. Jedenfalls ist Idg. *gel-
in air. gelim, lat. gula usw. eine Variation der Wurzel *qel- in
collum, Hals usw.
Tiber die Lautverschiebung im Tiirkischen ist zu bemerken
dass sie nicht ilberall, in alien Sprachen und Dialekten dieselbe
ist, dass Doubletten der Art kdz : gOz „Auge", tepe : depe „Hii-
gel" usw. auf diesem Gebiete gang und gabe sind. Eine Aufgabe
der sich jetzt aufbauenden tiirkischen Dialektologie und Sprachge-
schichte ist es, die Gesetze der tiirkischen Lautverschiebung chro-
nologisch und geographisch zu formulieren.
Aber trotz des Riickstandes der altaischen Sprachwissen-
schaft kann die ttlrk. und die mongol. Lautverschiebung nicht
so ohne Weiteres wegdisputiert werden.
Dass die idg.-alt. Tenues imTtlrk. und Mong, unveschoben
Gemeinsame Eigentiimlichkeiten und Elemente usw.
171
blieben, daserhellt aus den’oben an yerschiedenen Often angefilhrten
Zusammenstellungen. Das wird auch von dem Nichtvorhandensein
der Aspiraten im Tiirk. und Mongol, bestatigt, da als eins der ersten
Produkte bei der Lautverschiebung der Tenues oft eben Aspiraten
vorkoinmen. Die idg.-alt. p, t, k sind im Tiirk. und Mong, ebenso
unverandert geblieben, wie in der weit iiberwiegenden Mehrheit
der idg. Sprachen, mit Ausnahme von Arm., Germ und Keltisch.
In Bezug auf die Vertretung der idg. Palatalreihe
k'—g' und auf die Einteilung der idg. Sprachen in eine ostliche
satam-Gruppe (satom-Sprachen) und eine westliche cen/a/ra-Gruppe
gehen das Tiirkische und das Mongolische mit den safam-Spra-
chen zusammen, was auch vom geographischen Standpunkt selbst-
verstandhch ist. Zu den interessantesten Beispielen daftir gehort
gr. xtppoj „gelb": Slav, sira „Schwefel* — tiirk. sary, mong. Sara
„gelb“, kalm sar*. Es handelt sich ohne Zweifel urn idg.-alt. pala-
tales k'; die siidostslavischen Sprachen haben noch ein Adjektiv siryj
„grau* mit s- und die westslav. mit s — Cech. Sery „grau“,
poln. szary, bei denen letzteren man viel von vermeintlichen
phonetischen Schwierigkeiten spricht; s. u. a. A. Walde, Vergl.
Wort, d, idg. Spr. I 360. Das westslav. s ist aber nach allge-
meiner Annahme aus einem alteren у (nhd. ch) entstanden, das
weiter wieder ganz regelrecht aus idg. -ks-: -sk- der Wurzel
*(s)kei- kommt, Anlautsvariation mit „beweglichem* s- der Wur-
zel idg. „*k'ei. in Farbenbezeichnungen, bes. fUr dunkle Farben*
(Walde a. a. 0,360). Also uridg.-alt. k' wird im Westen durch
k, im Osten. bei Slaven, Tiirken und Mong, durch s (.<) vertreten.
Von einer Entlehnung des slav. Wortes sira „Schwefel* kann
keine Rede sein, da im Tiirk- und Mongol, ein ahnliches Wort
fehlt; ebenso wenig kann auch tiirk. saryly), mong. Sara „gelb*
aus slav. siryj, siryj entlehnt worden sein. Es kann sich
nur urn uralte Wurzelverwandtschaft handeln. In den verschie-
denen idg. Sprachen liegen noch andere Ablautsstufen der Wur-
zel mit anderen Suffixen vor, z. B. in slav. sr-zi® „grau* und si-пь
„blau“, aind. Sya-md-s „schwarzgrau, schwarzgriin, schwarz* u. a.
Als zweites Beispiel muss hier mong. ser-iyn, ser-iyken
„kiihl, frisch...* angefiihrt werden, dessen anlautendes s vbllig
dem iran. s in avest. sarata „kalt*, sara-8a „Kalte bringend*,
npers. sard „kalt* usw. entspricht; vgL aind. iisira-s „kiihl,
kalt* usw.; im Mong. Rhotazismus wie im Arischen, idg. *k'el-:
*k'ol- in lit. saltas „kalt*, lett. salts, lit. salna, left, salna, abulg.
172
St. Mladenov
slana „Reif” usw. mit /. Die mogliche Auffassung, nach der
mong. seriyn... aus dem Iranischen entlehnt sein sollte, scheint
mir nicht annehmbar: man entlehnt nicht Wurzeln — das mong
Verb, seriyken bedeutet „kalt werden lessen, abklihlen ...“.
Ober die Schicksale des idg.-alt. t in dem Personalpronomen
*ta-n... im Griech., Tilrk. und Mong s. weiter in der Morphologic.
4. Die Kategorie der Frikativen (Re 1 beiante) Oder Spi-
ranten 1st in alien drei Sprachfamilien vertreten, wenn auch
nicht sehr reichlich. Gemeinsam. idg., tilrk. und mong, ist s, nicht
aber z (nhd. „weiches” .s), das man fur uridg. halt; im Tilrk. ist z
spaterer Herkunft. Im Tilrk. und Mong, ist ebenso keine Spur von
it (altgerm. p) vorhanden, das man wieder ftir uridg. halten will.
Der einzige frikative Laut des uridg.-alt. Konsonantensystems -s
erweist sich in vielen idg. und tilrk. Sprachen als sehr veran-
derlich: schon im Altgnech.. Altiran., Arm, Brit. (Kelt.) u a. er-
scheint im Anlaut mit folgendem Vokal ein h, ’ „spiritus asper”
statt idg. s, wie z. B. dial, auch im Span. („EpafuT st. Espana)
u. a. Sehr verschieden sind die Vertreter des idg.-alt. s auch in
den tilrk. Sprachen, wo wir u. a. auch die absolut genaue Paral-
lele zu idg. Null haben (z. B. idg. *septtp,\M.. septem ..
altgnech. Jari: neugnech epta, eftd und tUrk. su „Wasser”,
baSkir. fru, hu und jakut. и aus Ли, su.' s. V. A. В ogo г о d i cki j
Vvedenie v tatarskoe jazykoznanie... Einleitung indie tatarische
Sprachwissenschaft im Zusammenhang mit den anderen tilrk. Spra-
chen (Kazan 1934) S. 45. Mit einem uralten idg.-ttlrk.-mong. s, das
in alien Sprachen bewahrt ist, haben wir in der Wurzel *sel- „flies-
sen” zu tun: lat. insula „Insel” (vgl. Slav, ostrcrvi „Insel” zur
Wz. xsrey-, gr. feu, aind. sravati „fliesst”, kroat. otok „Insel'
zu tok--. tek- „fliessen”...), lit. said „Insel”, sdlti „fliessen”, &t-
sala „Wasserlache”, preuss. salus „Regenbach”, aind. saras-
„Teich, See...“ sarasvatati „Flussname” = av. harayyati- „Ara-
chosien”, d. h. „das seenreiche” [Land], sarasya- Adj „Teich-,
See-”, gr. sXeio; „palustris” u. a.; osm. tilrk. sei „Giessbach, Berg-
strom”, osttllrk. (Kasg. Yark.) sail „torrent” (Raquette Eng.
turk. Diet. 123), alttilrk. sal- (s’Fna qody joryp“n... buzdum,
Thomson Inscript, de 1’Orkh. dechiffrges S. 127, insbes. 181 —
182, tilrk.-mong. Selenga, Fluss, in den der Orchonfluss miindet,
osm. tilrk., mit-tilrk, usw. sal = mong. sal „Floss” u. a. So kom-
men wir auch zuin Flussnamen Saale und zu den salischen
Franken, deren Namen man seit langem mit der Wurzel in lat.
Gemeinsame Eigcntumliclikeiten und Elemente usw.
173
insula, lit. sdlti usw. vergleicht. Die Wz. idg.-alt *sel- ist eine
Patallelform der Wurzel idg. *ser- (*srep...) in aind. sdrati
„fliesst", gr. fem usw. und auch in den Flussnamen Saar, gall.
Sarnus, preuss. Sar-appe, Fluss an der Grenze der Kreise Inster-
burg und Ragnit, lett. Sara Ians, Sara (lit. Sara?), preuss. Seria
„der Fluss Passarge", Pa-sseria, Pa-ssaria usw., die alle nicht
fiir keltisch, sondern fur allgemeinindogermanisch zu halten sind;
s. K. Buga, Kann man Keltenspuren auf baltischem Gebiet nach-
weisen ? Revue Slavistique VI (Cracovie 1913) S. 18.
In ttirk.-moug. Selenga und nhd. (idg.) Saale steckt also die
idg.-alt. Wurzel *sel- „fliessen". Und da dtese Zusammestellung
von den Skeptikern und Gegnern der idg.-altaischen Hypothese
wieder fiir „Zufalligkeit“ erklart werden konnte. so wollen
wir darauf hinweisen, dass es noch andere Flussnamen gibt, die
fiir die Richtigkeit der Hypothese sprechen. Nur im Vortiber-
gehen wollen wir bemerken, dass den europaischen Fltissen mit
Namen Jana (Janca, Janica), Jahna, linker Zufluss der Elbe in
Sachsen, usw. vbllig der ostsibirische, liber ein Tausend Kilo-
meter lange Strom Jana entspricht; s. J. R о z w a d о w s к i, Be-
merkungen zur Vorgeschiche Osteuropas und zur Frage nach
der indoeuropaischen Urheimat auf Grund der Gewassernamen
(Revue Slav. VI 47—48, 64), der die idg. Namen erklart: „Alles
kleine Fliisschen bz. Bache und solche Bedeutung hatte offenbar
einst das betreffende Appelativum, partic. ja-no von der W. ja-
„gehen“ (ai. ja-па- „Bahn“, lat. janua- usw.: Verb ja- im At,
Slav., Ba)t.“ a. a. O. 64. Wir haben aber oben, S. 167 gesehen,
dass die Wz. ja- „gehen" nicht bloss idg., sondern auch mongo-
lisch ist, also idg.-altaisch *jfl- „gehen"; eine hierhergehorige
semantische Paralle stellt der indische Flussname Qanga dar; vgl.
aind. Wz gam- usw., gott. gangan „gehen" von der Parallelwur-
zel idg g'hengh-.
Die allbekannte und sehr verbreitete’idg. Wz. *sed- „sitzen",
d. h. die Vollstufe *sod- hat ihre vollige Entsprechung im Tiirk.,
in der aber der Anlautzischlaut Uber ein h (s.-oben) verschwun-
den und d ganz regelrecht verschoben ist — tUrk otur ist
„sitzel", oturmak „sitzen", oturak „Ort, Stelle, wo man sitzt..."
usw. Interessant ist es, dass wir die idg. Ablautsstufe xsod- im
weitesten Westen bei den Kelten und Germanen finden — air
suide n. (*sodiom) „Sitz, Sitzen", ahd. satul, satai, satel „Sattel",
idg. sod- bei den Slaven — slav. saditi „sitzen machen", russ.
174
St. Mladenov
sadit'Sa „sich setzen" usw. Das Mong, bewahrt den Anlaut der
Wurzel unverandert als s, das lange о ergab langes a wie im
Altgermanischen und der Auslautdental wurde nicht nur ver-
schoben, sondern bis zum vblligen Schwund dissimiliert — „sit-
zen, sich setzen" lautetin der chalcha-mong. Umgangssprache sua-
(sa-) iiber *sod-, *suZ- Auch im weitesten Westen haben wir einen
ahnlichen, selbstverstandlich ganz unabhangig zustande gekom-
menen Lautprozess im Franz. — in franz. s’asseoir „sich setzen"
steckt bekanntlich die idg. Wz. *sed- in lat. sedeo, assideo (Uber
ein se<J-, seS- mit dem sogenannten „rf caduc"). In alien diesen
Fallen von „Zufalligkeiten" zu sprechen, ware absolut unzulassig:
es handelt sich vielmehr urn uralte idg.-alt. und allgemein men-
schliche Artikulations-Neigungen und Tendenzen 1
Man hat schon langeher darauf hingewiesen, dass in gewis-
sen tUrkischen und anderen Sprachen, z. B. im Griech., Westslav.,
Roman, u. a. Cbergange von Palatalen, vor allem/, zu Sibilanten, vor
allem s, nicht selten sind. Mit tUrk. j aus s hat man vielleicht zu tun
in mit.-turk. jetl „sieben" (jdti Brockelmann Mit. tiirk. Wort-
schatz 86), osttUrk. (Kaig. Yark.) »yete“ (Raquette Engl.-Turky
Diet. 105), bzb. jetti (Gromatovib Russ. uzb. slov. 165), osm.-
tUrk. Jedi usw.; bzb. tt ist wohl alter und stellt die progressiv
assimilierte Gruppe pt von idg. *sept- (lat. septem, aind. sapta
usw.), wie in ital. sette „7“ aus lat. septem. Die Media in osm.
tiirk. und ttlrkmen. Jedi erklart sich durch eine spate Lautverschie-
bung und erinnert an griech. EpSopoj „der siebente" gegenUber
ёлта „sieben" u. a. Die ausfUhrliche Geschichte der Frikativen
und speziell des s-Lautes im Tiirk. und Mongol, soil erst geschrie-
ben werden. Dann wird auch die Zahl der sicheren idg.-alt. Zu-
sammestellungen noch grosser werden.
5. Cber die Sonoren im Idg. und Alt. ist hier nicht viel
zu sprechen: im Obigen wurden einige idg. und alt. Worter mit
Nasalen und Liquiden in Verbindung gebracht und daraus er-
gibt es sich, dass den idg. m, n, r, I dieselben Laute auch im Tiirk. und
Mongol, eutsprechen, s. S. 151, 156, 159, 160 usw. Zu den idg. „Lall-
wortern" [at. mamma „Mutterbrust", mantilla „Brustwarze, Brust"
(franz.mamelle,\t. mammella „Brust", mammifero „Saugetier",span.
mamila „weibliche Brust", mamilar „Zitzen", mamadera „Saug-
flaschchen" usw.) kommen osm.-ttirk. meme „mamelle", memeli
„mammiftre", tiirkm. ozb. ostttlrk. mit Dissimilation emtek (ambek)
usw, mong. mOOmO „Enter". W a 1 d e s Latein. etym. Wort, Il 458.
Gemeinsame Eigentiimlichkeiten und Elemente usw.
175
Der Erinwand, dass es nicht sehr glaublich ist, dass das Kosewort
mamma auch von den Zitzen der Schweine und Hunde ge-
braucht worden sei, ist sehr unbegriindet: die Korperteile des
Menschen und der Tiere haben gewohnlich dieselben Namen.
Dem osttilrk. bzb. usw. dissimilierten emeek entspricht im Mong,
wieder mit Dissimilation und Ablaut om-ura(n) fiir die Zitzen
der Stute neben mOOmt) „Enter”.
Fiir idg.-mong. I kommt in Betracht mong. lomi „Buch-
weizen”, in dessen Name die idg. Wz. lent--, lorn- „sc h la gen,
brechen” steckt, vergl. slav. lomiti „brechen”, lemesb „Pflug-
eisen, Pflugschar”, aisl. lemja „schlagen, en t z w ei sc h 1 agen“
usw.; als semantische Parallele vgl. slav. pbsenica .triticum* u.
pbchati „stossen”, lit. paisyti „(Gerste) abkplofen, den Gersten-
kornern die Granncn abschlagen” usw. Dieselbe idg.-alt. Wz-
*lem-: *lom- steckt auch in bulg. lemec „Spelzweizen, Triticum
Spelta”, viellcicht ingr. EXupoj „Hirse“, wortiber Ve rf asser Me-
langes . . . Mikkola (1931) 179 f. schreibt.— Wieder eine gemein-
same und uralte idg.-alt. Wurzel steckt in vielen idg.-tilrk.-mong,
Wortern mit den Bedeutungen „feucht, untersinken, Schmutz.
Schleim. . lit. griffisti „versinken”, lett. gritut „smken”, slav.
grzznqti Jm Wasser untersinken”, gr^za „Kot”, russ. gr'az,
„Kot, Schmutz”, poln. grz^ski „sumpfig” usw., isl. krim „Schleim,
Schinutz”, lit. gratmas „Sahne, Rahm” u. a., deren „Wz.” *grem-
auf *ger- zurilckgeftihrt werden darf (trotz der Zweifel Waldes
Vergl. Wb. d. idg. Spr. I 654—5); nach der Lautverschiebung
ergibt idg.-alt. *ger- eine tiirk.-mong. Wz. tnit anlautendem k in
tiirk. und mong. Kir „Kot, Schmutz” mit. tiirk., osm.-tiirk., bzb„
tiirkm. usw., mong. der Umgangssprache bei Burdukov Russ.-
mong. Slov. (1935) S. 82.
Im Altaischen ist vielfach mit dem r-/-Wechsel zu rechnen,
der auf indogermanischem Gebiet so gut bekannt ist. Nur auf
ein einziges, absolut sicheres Beispiel sei hier verwiesen — idg.-
alt. *(s)ker- „schneiden, arbeiten” ..-.*(s)kel- dass.; zur idg. Un-
menge von Wortern, die man u. a. bei A. W a 1 d e Vergl.
Wb. d. idg. Spr. II 573—587, 590—596 findet, kamen noch in
Betracht mong. kereg „Arbeit, Werk. . und kit- (aus *kil' ?)
„machen, arbeiten” = tiirkm. ozb. usw. kylmak und Substantiv
tiirkm. kyl = mong. kereg.
Zu den interessantesten idg.-alt. Gleichungen gehbrt gr.
6-dXaaaa „Meer” und mong. dalai „Meer”, tiirk. dalga „Welle” =
176
St. Mladenov
mong. doliglofri) mong. dolgisol-, dolgidko- „in Wallung bringen",
dolgis „wallen, wogen, in Wallung sein" usw. Alt. d. ist aus idg.
dh zu erklaren — also Lautverschiebung wie im Germ. u. Arm.I
Griech. 8- aus ing. dh ist allbekannt.
X. Zur Morphologic. Kasusendungen.
Auf deni Gebiete der Morphologie ist wieder eine
stattliche Reihe von gemeinsamen idg.-alt. Flexionen zu verzeich-
nen, die man keinesfalls als reine Zufallsspiele wegerklaren kann
und darf. Der Ablativ hat ini Tiirkischen die Endung -den (nach
dem Vokalharmoniegesetz -dan) bei alien Nomina und Prono-
mina. Von ttlrk. ev „Haus" ist der АЫ. evden, von vergi „Ab-
gabe" — verglden usw., und von bzb. men „ich" — menden, von
sen„du“ — senden usw. Nun hat das homer. Griechische einen
Genitiv Sg. von ёуы der eben epiD-ev lautet und von au „du" —
aeB-sv; vgl. noch Ablat. oupavofl-ev „vom Himmel her", йхроЭ-ev „von
oben her" usw. Ist das wieder ein Spiel des Zufalls? Nein, um so
weniger, als bekanntlich in vielen idg. Sprachen eben der Genitiv
die Funktion und selbst die Form des verschwundenen Ablativs
tibernommen hat, z. B. abulg. vltka. Gen. Sg. = aind. vpkad
Ablat. Sg. Gr. ft in ipe&ev, cia-cv, oupavo&ev und s w. zeigt, dass es
sich um ein uridg.-alt.d/гhandeIt; vgl.gr. B-dXaaaa: ttlrk. dalga. Gr.
oupavoB-ev ist ein alter und echter Ablativ wie ttlrk. tengriden.
Im Mongol, hat der Ablativ, die Endung -es (-Os, -Os, -as),
z. B. ger „Haus, Wohnutig", АЫ. geres, mori(n) „Pferd", АЫ.
merinos usw. Nun ist es wieder der Genitiv Sg., der im Idg.
dieselbe Endung -es-: os: Schwundstufe -s- hat, z. B. gr. 8-pii,
tpiyo;, иоыр, uSaroj, lat. lepus, leporis, got. glba, gibOs, lat. p.iter
familias, gr. B-vpa, 8-upaj usw. Das kann kein Zufall sein!
Der Genitiv hat im Tilrk. bei alien, im Mongol, bei vielen
Nomina die Endung -in (-in), im Mong, noch -i Oder -n. Wenn
man die idg. Genitive der л-Stammen (lat. homo, hominis, got.
guma, gumins, gr. 7to:p.f|v, rcapsvo;, lit. akmu, akmeiis usw.) auch
bei Seite lasst, weil hier -en-, -in- zum „Stamm", nicht zur
„Flexion" gehore (in Wirklichkeit gibt es keine Grenze zwischen
den Stammsuffixen und den Flexionen, vielfach ist Stammelement
und Flexion eins und dasselbel), so bleibt doch der idg. und
mong. Genitiv auf i (I) bestehen, z. B. bei den lat. o-Stammen
lupus, lupi, vir, viri, bei den -es- Stammen, lat. dies, diei, res,
rei usw, kelt. (air.) Gen. Sg. fir (aus viri) neben fer = lat. vir
Gemeinsame Eigentdmliehkeitcn und Elemente usw.
177
dg. *viros, kelt. e aus i als o-Umlautl; s. K. Brugmann,
Grundriss der vergl. Gramm, d. idg. Spr. Il2, 2 (1911) S. 282—283;
Die Identitat von idg. *u(qwl als Gen. Sg. von *n4qw°s und mong.
gen. modoni gegeniiber Nom. modo{ri) „Baum" ist in hochstem
Grade bemerkenswert; schwerlich ist das ein reiner „Zufall".
Ist es nicht interessant, dass im Tiirk. und Mong, der Lo-
k a t i v (im Mong, auch der Dativ, wie vieifach im Idg.), der auf
die Frage ,wo“ antwortet, die Endung -de {-da) hat und dass im
Idg. eben die Frage ,wo?“ durch ein Formans *-dhe gebildet
wird? Tiirk. evde „im Hause", mong. emde „in der Arznei" —
idg. "ku-dhe „wo?“, aind. ku-ha, gatha- av. ku-da „wo?“, abulg.
kb-de, nbulg. russ. gde, cech. kde usw. Und weiter weist das
Idg. eine Reihe von Ortsadverbien auf *dhe auf: aind. sanskr. i-ha,
prakr. idha. avest. iaa, apers. Ida „hier“; avest. azia-Sa, apers.
cruada „dort“, slav. crvbde, omde usw., ai. sa-hd = av. haoa,
apers. hada „an einem und demselben Ort zusammen" (arisch
sa aus idg. *sm) usw.; gr. lesb. evep&e „drunten", meg. крсаВ-е,
arg. ep^pociie „vorn, voran" neben den zahlreicheren Formen
mit -ftev, in denen der Ablativ steckt; vgl. oben; also gr. horn.
6rcr&e(v) „hinter, hinterher“, ion. att. oma&efv), npoaB-e(v) usw.
usw. s. K. Brugmann Grundriss ll2. 2,729. In den beiden
Sprachzweigen des Idg.-Alt. hat man mit demselben Element
-*dhe operiert: das Alt. (Tiirk. u. Mong) hat es konsequent in
alien Lokativformen durchgeftlhrt, das Idg. hat nur eine be-
schrknkte Zahl von Adverbien auf *-dhe bewahrt. Alles liegt son-
nenklar vor und spricht am entschiedensten file eine u r a 11 e
Verwandtschaftl.
XI. Indogermanisch-altaische Verbalendungen.
Es sind auch einige gemeinsame idg.-alt. Verbalendnn-
gen vorhanden, die sich weder durch Entlehnung, noch durch
Zufalligkeit erklaren lassen und die wieder nur fur Urver-
wan dt sc ha ft des Idg., Tiirk. und Mongolischen sprechen.
Vom sprachgeschichtlichen Standpunkt ist es daher sehr wichtig,
dass die Verbalendungen der ersten und zweiten Person
dieselben Phoneme enthalten, die man auch in den entsprechen-
den Personal- und Possessivpronomina trifft.
1. Gegeniiber dem idg. -mi (Pr8s.), -m (Prater) in aind.
bharami „ich trage" — a-bharam „ich trug“, gr. Si-£wpi, abulg.
Списание на Бълг. екадеиия на наукит!. Кн. LV. 12
178
St. Miatjenov
damb (aus *dadmb, 3. pl. dadqtb) — ё-'fep-o-v (v statt m wie in
gr. Auxo-v: lat. lupo-m, aind. vfka-ni...), abulg. vedb „ichfiihrte"
(aus Warn), lat. sum (aind. asmi, abulg. esmb...), got. im, arm.
em usw. steht -m (-men) im Tlirkischen im Pras., sowie im
Prat.: osm. tiirk. verdl-m Jeb gab", veriri-m, verijoru-m Pras.,
6zb. Prat, men kyldy-m, men kelse-m „wenn ich komme", alttiirk.
buzdr-m „je devastai", birt‘-m „j’ai donn£, j'ai ргосигё" (anCa
qazfanu birt‘m Thomsen Inscript. d’Orkh. 130, 132..) usw.; die
mong. Flexion des Pras. (Futur) ist -ne, -na, -no, -nd, dessen -n
wohl aus alterem m durch Dissimilation enstanden ist: im No-
min. heisst „ich" bi aus *mi, der Gen. ist eben mini, der Dat.-
Lok. nadada statt *manada, Dat. Lok. Plur eben manda, tiirk.
Czb. Lok. Sg. mende, osm. bende usw. Im Tungusischen hat die
1. Pers. Sg. des Aorists die Endung -m wie das Idg. und Tiir-
kische und mi ist im Tung. „mein".
Auch bei der zweiten Person ist der Sachverhalt sehr ahn-
lich: das Pronomen fiir die 2. Pers. Sg. ist tiirk. sen (tung. si,
mong. Л), Gen. Sg. senin usw. — die Endung der 2. Pers. Sg. im
Prasens -sin: sen verirsin „du gibst", und das sogenannte Hilfs-
verb, die „Copula" lautet in derselben Person sin, z.B. osm. tiirk.
sen ternbel sin „du bist ein Faulpelz"; vgl. gr. об, ~i>, G. o^S-ev...
2. Das mongol. hat ein „Suffix" -la (Zo, le, Id), das im
Pras.-P e r f e к t erscheint und das mit dem slav. -1ъ, -la, -lo in
den Partizipien des Perf. Akt. indentisch ist; mong. irele „ge-
kommen" (Stamm-Wurzel ire = „копии"!) — Slav. Part. Perf.
dalb „gegeben, data usw., Wz. da- in Infin. da-ti .geben". Hier
liegt kein Spiel des Zufalls vor: es ist allbekannt, dass das so-
genannte Partizip nichts anderes als ein Verbaladjektiv ist und
dass im Idg.-Alt. eine Menge von Adjektiven mit dem /-Suffix
vorhanden ist; liber die idg. Z-Bildungen s. и. a. K. Brugmann
Grundriss der vergl. Gramm, d. idg. Spr. Il2 1, 360—385, insbes.
374 f. Das Lat. hat Adjektiva wie agilis, bibilis, amabilis, lauda-
bilis u. a. von Verbalwurzeln neben humilis zu humus, slav. ze-
mja „Erde", similis usw. Das Arm. hat reine Verbaladjektiva
auf li, die dazu, als Partizipia zu fungieren, nicht gekommen
sind, also arm. sireli „amabilis" zum Infin. sirel „amare". Weiter
hat das Arm. noch ein Partiz. Pras. auf -ol, z. B. berol = „tra-
gend", das wohl hierher gehCrt; vgl. die mong. Partizipia. die
eben Part. Pr3s.-Perf. sind. Allbekannt dlirften auch die tiirk.
Adjektiva auf -li sein, die von Nominal-, Pronominal- und Ver-
Gemeinsame Eigentiimlichkelten und Elemente usw.
179
balstammen gebildet werden, z. B. ev „Haus, Heim” — evil „ver-
heiratet”, d. h. „der seine Frau in sein Haus flihrt”, burda
„hier” — buraly „hiesiger”, ver-mek „geben", vergi „Abgabe”
und „Freigebigkeit”, daher vergili „freigebig, genereux” usw.
Das Alttlirkische hat eine Suffixform -Ug neben -//, z. B. drklig-.
drkli „male”, bokli „fort, puissant” etc.,s. V.T horn sen, inscrip-
tions de 1’Orkh. d6ch. S. 21. Also das Tiirk. und Idg. haben die alte
Adjektivbedeutung des /-Suffixes, das Mong, und manche idg.
Sprachen (Slav.. Armen...) haben noch die Kategorie der Ver-
bal-Adjektiva auf -/- gebildet. Die slavischen Sprachen haben
daneben noch manche klare Obergangsbildungen, z. B. mi-h
„lieb”, bulg. kngla f. „rund”, „kreisfdrmig” zu kng „Kreis”, bulg.
gni-lb, gni-la.. ist „faul” — gnl-ja „faulen” usw.
Die uniangst vollgeflihrte Handlung wird im Mong, durch
eine besondere Form ausgedriickt, die das „Suffix” -bo (-bo, -be,
-ba) am Ende hat, z. B. irbe = russ. „priSel”, d. 11. „gekommen*
als „proSedSee nedavnee soverSennoe”; s. N. N. Poppe bei
A. V. Burdukov Russ.-mong. slovar’ (1935) S. 25.
Im mongol. -bo (-be ..) als Perfektendung steckt aber gewiss
die idg. Verbalwurzel *bhu- „sein”, die auch in den idg. Spra-
chen zu Perfekt- Oder Imperfekt-Bildungen dient; vgl. im Mong,
„uniangst” geschehen. Hierher gehoren bekantlich die lateinischen
For men des Imperf. clama-bam, топе-bam etc., das altindische
periphrastlsche Perfekt aus einer Nominalkasusform auf -am mit
dem Perfekt (redupl.) babha'va (die Tatsache, dass babhava
nach einem Kasus steht, zeigt eben, dass diese Form uralt ist
und aus der sogen. vorgrammatischen Sprachperiode datiert, als
es keine Grenzen zwischen Nominal- und Verbalformen gab), das
arm. Imperfekt auf -i, z. B. beret „ich trug”, Inul „ich finite”
usw., das vielfecht mit dem lat. Perfekt der Art ama-vi, clama-vi*)
usw. im Zusammenhang steht; das slav. Plusquamperfectum Ьу1ъ
jesmb dali „ich hatte gegeben”, neubulg. bit swn dal (Wz. Slav.
by-ti „sein”, Partiz. Perf. Ьу-1ъ), der Slav, und bait. Irreahs Oder
Konditionalis abulg. Ыть videlb oder ЬусЬъ vidilb „ich wlirde
wissen”, neubulg. bich dal „ich wlirde geben” usw., lit. siiktum-
-biau „ich wlirde drehen” und die zahlreichen idg. Formen des
Passivs mit dem Prasensstamm des Verbs *bha- „fui” — *es-:*s-
z. B. lat. captus sum, amatus sum nsw., scrlpturus sum, delenda
est usw.; das aind. periphrastische Perfekt aus einem Kasus auf
*) Hier 1st v statt b wohl durch den Elnfluss des i zu erklaren: vgl.
z. B. lat. vivas, vita, aber bos, bovis.
180
St. Mladenov
•am mit dem „Hilfsverb” asa (auch mit babhava s. oben) Oder
eakara) usw.; Uber die idg. periphrastischen Verbalformen s. u. a
K. Brugmann Grundr. d. vgl. Gramm.d.idg. Spr. IP, 3,2,500 ff.
Insbesondere interessant ist noch die Tatsache, dass im
Mongol, die Konditionalform durch das „Suffix” -bol (-bol, -bei,
-bal) gebildet wird, in dem ohne Zweifel wieder dieselbe idg.-
alt. Verbalwurzel *bha- „sein” steckt, wie im slavischen Kondi-
tionalis (bycta Oder Ыть vfdeh> Oder vi'dt'lb bychb, vfdi'li Ыть
„ich wurde wissen” — mong. ire-bel „wUrde er kommen”).
Kein Spiel des Zufalls ist auch das, dass in den geimani-
schen Sprachen das schwache Prateritum die Endungen -da,
-dedurn, dedup, dedun hat, in denen ein redupliziertes Perfekt
der idg. Wz. *dhet „tun, machen” lat. fa-cio, feci vorliegt, z.
B. got. salbbda, salbodedum ..nhd. ich salbte, wir salbten usw.,
dass im TUrkischen das Perfectum definitum wieder durch das
„Suffix” -di- (ver-di-m „ich habe gegeben, ich gab”, ver-di-ler
„sie haben gegeben” ...) gebildet wird und dass endlich im
Mongol, die iterativen Verba durch das „Suffix” -deg (-dbg,
-dog...) gebildet werden, z. B. kyn iredeg „der Mann kommt
oft (gewdhnlich)”; vgl. die englischen Verbalformen mit do „tun”
(do you write? selbst how do you dot usw.) und das nhd. dial.
sitzen tu’ ich u. a.
In alien diesen Fallen handelt es sich augenscheinlich
um uralte Bildungen, in denen die idg.-alt. Verbalwurzel *dhe-
„tun, machen” benUtzt wurde. Im Laufe der Zeit konnten selbst-
verstandlich hier und da manche semantische Schattierungen
entstehen, und trotz dem oder eben deswegen ist es hochst be-
merkenswert, dass im Germanischen und TUrkischen noch heut-
zutage so viele Prateritalformen durch die Endung *dhe- (di-, te )
gebildet werden. So viele „Zufalligkeiten” kann es nicht geben:
in alien betreffenden Fallen kommen die Reste der uralten idg.-
altaischen Sprachverwandtschaft zum Vorschein; und dass Alles
durch Entlehungen zu erklaren ist, kann man nicht so ohne
Weiteres glanben.
Gewisse faktitive Verba des Mongolischen(init langem
Wurzelvokal) werden durch das „Suffix” -Ige (-Igb, -Igo, -Iga)
gebildet, z. B. a- „trinken” — alga „trinken lassen”, sa „sitzen”
— saiga „sitzen lassen”. Klingt nun mong. -Ige, Iga-... wieder
ganz zufallig an das idg. Verb *leg(h.)- „legen, stellen” in got.
lagja, slav. -loziti (po-loiiti), got. ligrs, nhd. Lager, abulg. lote,
neubulg. leglo usw. an? Das wUrde schwerlich der Fall sein.
Gemelnsame Elgentiimllchkeiten und Elemente usw.
181
Das mongolische P a s s i v s u f f i x ist -ta (-te, -to, -to) bei
den Verba, deren Wurzeln auf b, d, g, s, r auslauten (bei l-
Wurzeln da, de...), z. B. ab „nehmen” — abta .genommen
werden", Og „geben” — OgtO „gegeben werden” usw. Allbekanut
ist es nun, dass das idg. Part. Perf. Pass, ebenso durch das
Suffix -to- (masc. neutr.), ta gebildet wird; vgl. lat. pingo „ma-
len” — P. P. P. ptctus, picta, pictum, Vinco „siegen” — victus,
slav. bbjo „schlagen" — P. P. P. bitt, ai. da-da-mi „geben” —
datta-s, gr. 6:-6ш-[п — 8отб{, lat. datus usw. Es ist mehr als
wahrscheinlich, dass die Passivformen auf -t- uridg.-alt. (idg.-
mong.) sind. Es ist sehr schwer mit dem blossen Zufall zu rech-
nen: die Wahscheinhchkeit der zufalligen Kombination des Partiz.
Passivi eben mit t von alien existierenden Lauten ist so winzig-
klein, dass die Annahme einer uralten Verbundenheit cpuaet nach
der bekanten Kratyl-Sokratischen Auffassung entschieden vorzu-
ziehen ist.
XII Indogermaniscb-altaische Pronomina.
Somit kbnnte man in das weite Cebiet der Lautsy-
mbol! к hineintreten, wo aber der Boden so schliipfrig ist, dass
man da gewdhnhch lieber nicht hingeht. Und doch kann die
vergleichende idg.-altaische Etymologie eine ziemlich grosse
Anzahl von Wortzusammenstellungen aufweisen, die u. a. erne
Behauptung J a k. Grimms rechtfertigen. Nicht nur die idg.,
sondern auch die tiirk.-mong. Interrogativ-Pronomina und Ad-
verbia haben eben den allbekannten gutturalen Anlaut (qU, kw).
Dem idg *qVi-, q«o- in lat. quis, quid, gr. rij, zt, thess. xi{,
aind. kirn „was?”, na-ki-s „niemand”, kd-s „wer”, av. ka-, Slav.
kb-to „wer”, Съ-to „was” (c aus k- vor ь < I), lit kas „wer”, got.
hwas, ahd. hwSr „wer”, air. сё, cia „quis” usw. gegenliber ste-
hen tilrk. (osm., dzb., tlirkm, kaJg.-jark., mit tilrk. usw.) kim,
mong ken. — „Wie viel ?“ heisst im Mong. kede(n), osttiirk. (kagg.-
jark.) kaniU, dzb kanca, tiirkm. hanCa (dissimil. Lautverschieb.),
osm. tilrk. kac, mitt tilrk. kaC usw.; vgl. lat. quantus „wie gross”,
arm. k'ani „wie viel” — idg. quant- „wie viel” nach Pedersen
uralt. — „Wann” heisst im Mongol, kedze, im Tilrk. (6zb, Ost-
tiirk. KaSg.-Jark. Osman, usw.) katan (mit. tilrk. kaCan „wenn”),
tiirkmen. hacan (dissimilatorische Lautverschiebung), osm dial.
acan = mit. tilrk. kaCan usw.; vgl. lat. quande, aind. kada, lit
182
St. Mladenov
kada usw. — ,Wo?'' ist im Mong, kana, „wohin?" — kaisi,
kagar, „wo* im Osttlirk. — kdni, kajerdd, bzb. kany, osm. tiirk.
kany, hany, tiirkm. hany, handa, bzb. kajga (kajya) „wohin*,
tiirkm. handa, jak. kantan „vonwo" (vgloben S. 176-7 gr. obpavoti-ev
„vom Himmel her*) usw.
2. Aber nicht nur auf dem Gebiete der lnterrogativprono-
inina bzw. Adverbia beobachtet man diese Gemeinsamkeiten.
Oben (S. 177-8) wurden die gemeinsamen Personalpronomina kurz
im VorUbergehen erwahnt: wollte man die ganzen Paradigmata
dieser Pronomina aus alien idg., tiirk. und mongol. Sprachen
vollstandig anflihren, so wiirden dazu einpaar Druckseiten nicht
ausreichen. Und ebenso wie man lat. me, mihi, nhd. mich, mir,
nbulg. me, mi, mene, a. iran. mana, aind. mama usw. flir urver-
wandt halt, so sind auch tiirk. (bzb.) man, mdni, mana..., mong.
mini, manas usw. wieder filr unbestreitbare Reste uralter idg-
altaischer Sprachverwandschaft zu halten. „Wir* heisst im Mit.
Turk, miz, osm. biz < *miz, „unser* -miz, tung. miti, „unser*.
mong. manat, „unser* usw.; vgl. idg. -mes (-mos, -men) in der
Konjug. 1. P. Plur. usw. Von den anderen gemeinsamen idg.-alt.
Pronominalstammen diirften hier folgende angefiihrt werden; so
idg.-tlirk. *o/-:a. lat. ollus „ille* aus *ol-nos, Adv ultra, ursl.
*of- nt „voriges („jenes*) Jahr“,n. bulg. lani, Cech, loni usw. —osm.
t., osttlirk. (kaSg. jark.) ol „се, cette; celui-la, celle-lS“,bzb. ul „jener*,
mit. tiirk. о/ „er*, tiirkm ol und o, wie auch in der osm. tiirk. Um-
gangsprache, usw. Das allbekannte idg. Demonstrativpronomen *to-
(aind. ta-d „das*, slav. to, n. bulg, to-va, aind. acc. masc. ta-m
= a. lat. to-m, gr. тб, t6v, got pata, nhd. das usw.) hat seine
Entsprechung im Mong. — mong. tere, tung. tart „jener; dem
lat. tantum „so viel* entspricht mong. todili, das kein Lehnwort
ist; zur Erweiterung des mong. tere vgl. westslav. ten, tento
„dieser*, russ. tot „jener*.Ebensohat seine mongol.Entsprechung
auch das idg. л-Demonstrativum idg, *no-, *eno-, *ono-, *oino-
usw. in umbr. enom „turn* Akk. Sg. N., ahd. oberd. ёпег „jener*.
aisl. enn, inn „der*, lit. alls „jener*, slav. опъ „er, jener*, neu-
bulg. dial, -n (-on), -na, -no postpositiver Artikel wie im Altarm.
ter „Herr* — ter-n „der Herr*, aind. anena, anaya, avest. ana,
apers. ana, npers an „jener*, aind. anyd-s, dntara-s = got. anpar
lit. antras „alius, alter* usw : mong. ene bedeutet „dieser*,
„diese*, „dieses* und hat den e-Vokalismus der Wurzel des
umbrischen en-om. Ich kann das fUr ein Spiel des Zufalls nicht
Gemeinsame Eigentiimilchkeiten und Elemente usw.
183
halten, umso weniger als das Mongol, den o-Vokalismus in
ondc „ander" aufweistl Fiir „ceterus" hat das Mongolische
angi, das selbstverstandlich mit ene-. ondG verwandt ist. Ober die
idg. Pronominalstamme s. K. Brugmann Grundr. II2, 2, 335 ff
XIII. Zahlenbenennungen.
Bekanntlich spielen die Zahlenbenennungen eine
nicht unwichtige Rolle bei der Vergleichung der genealogisch
(nicht kultur-) verwandten Sprachen. Und so muss man gleich
sagen, dass sich die mongolischen Zahlennamen von den idg.
sehr viel unterscheiden und dass man die einen schwerlich mit
den anderen in Verbindung setzen kann. Das wtirde der erste
und der starkste Einwand gegen die Hypothese von der idg.-
mongol. Urverwandtschaft sein, aber dagegen ist zu bemerken,
dass die Trennung der Indogermanen von den Mongolen schon
in der „vorgrammatischen" Periode stattgefunden hat und dass im
Mongol, (wie auch im Tiirk.) manche Veranderungen der Zahlen-
namen eingetreten sind, wobei gewisse Substantive als Zahlen-
namen zu fungieren begannen. So z. B. heisst „5“ im Mong.
taba(n), „50“ — tabi(n). Dieser Name hat mit dem tiirk. bes und
uridg. *penqUe nichts Gemeinsames und steht wohl im Zusammen-
hang mit tiirk. taban „FuBsohle, Sohle“, d. h. der untere Fussteil
mit den flinf Zehen“ (taban = „5“, tabin „50“), wie tiirk. elll
eine Bildung von el „Hand" ist. In gewissen primitive!! Spra-
chen ist „5 — eine Hand" bzw. „Fuss", „10“ — „zwei HSnde"
bzw. „Flisse" und „20“—„еш Mann", d. h. „zwei Hande und zwei
Fiisse"; s, Verfasser, Uvod v obStoto ezikoznanie (=„Ein-
leitung in die allgemeine Sprachwissenschaft" bulg), Sofia 1927
S. 811). — Mong. tOmbn „ 10.000“ hat seine Entsprechung im Slav.
(tuna) und Tochar. tumane s. A. M ei 1 le t Idg. Jahrbuch 1, S. 19.
Aber im Tlirkischen sind doch einige Zahlennamen vor-
handen, die sich mit den idg. und mongol. vergleichen lassen.Das
soeben genannte tiirk. bes konnte mit idg- *penq“e wurzelverwandt
sein. Wir kennen das „Altttlrkische' aus den Orchoninschriften
aus dem VIII. Jahrh. n. Chr., und die alttlirkische Form des Zahl-
worts „5“ lautete, wie im Mitteltlirk. des XI. Jahrh. n. Chr., bis
*) Ober die 10 Finger als Ausgangspunkt der Dekadenrechnung sowle uber
die Abzahlung nach den Fingern und Zehen Im Idg, s. K. Brugmann Grundriss,
IP. 2.S. 3f.
184
St. Mladenov
(selbst bis Orkh.)! Also schon im Alttiirk. ist keine Spur vom
Nasalismus des idg. ‘perufe. Daraus folgt aber mit nichtem, dass
die urttlrkische Form nicht nasaliert war und dass sie mit der
idg. nicht verwandt gewesen ist; vgl. z. B. heute siidslav. (bulg,
serbokr, sloven.) pet, Cech pet', russ. pat' usw. ohne Nasal und
nur poln. piqf mit nasaliertem <, Oder engl. five gegenliber nhd.
filnf, dan. fem, schwed. fem usw. Alttiirk. bis (bis) und neutUrk.
bei kann trotz allem mit idg. "penqVe (nhd filnf bulg. pet. npers.
репе. . .) verwandt sein.
Und die Zahl „4“ bzw. „40“ scheint einen gemeinsamen
idg.-tiirk.-mongol. Namen gehabt zu haben: die idg. Formen
qdetpor- * qUetqer-, * qUetur- usw., die in aind iatvitas.., npers,
iehar, arm. eorkc, slav. ietyre, Cech ttyfi, lit. keturl, got. fidwor,
a. ir. cethir usw. stecken, kbnnten immer noch in Verbindung
mit den ttlrk. und mongol Entsprechungen gesetzt werden, uin-
somehr als das Lat. neben quattuor eben quartus hat: alttiirk, (orch.),
mit. ttlrk, ostttlrk. (Kasg. dark.), Ozb. tOrt ist durch Dissimilation
aus einem idg.-alt. *(qtt)turt-, entstanden, wie auch altiirk, mit.
tiirk, ozb. usw. kyrk aus idg.-alt. qd(t)nrt- durch Dissimilation
von t im Anlaut und durch Assimilation des auslautenden t an
den k(q) im Anlaut Mong, dorbo(n) „4“ hat sonoren Anlaut
wie osm. ttlrk. und ttirkmen. dbrt statt tort der Oberwiegenden
Mehrheit der Ttirksprachen. Mong, b in di>rbo(ri) kann entweder
durch Dissimilation Oder durch Anlehnung an das Vorhergehende
Zahlwort gurba(n) „3“ erklart werden.
In tiirk. alty „6" steckt gewiss die Wurzel des Pronomens
lat. allus-alter; s. oben S. 165.
Oben (S. 174) wurde auch das angedeutet, dass das ttirklsche
Zahlwort ftir „sieben" mit dem idg. *septrp urvcrwandt sein
konnte. Zwar lautet dieses Zahlwort im Osm. und Ttirkmen. heute
jedi, aber hier haben wir mit einer spaten Lautverschiebung zu
tun; in den anderen tiirk. Sprachen lautet die Form jeti (alt
tiirk. bei V. Thomsen J'ti). Am interessantesten ist aber die
Ozbekische Form jetti (K. D. GromatoviC Russ. uzb. slovar',
Samarkand-TaSkent 1929, S. 165). Die Ozb. Gernminata (tt) ist nicht
„zufallig", sondern stellt, wie gesagt(S. 174) das regelmassige Re-
sultat einer uralten progressiven Assimilation der Gruppe -pt-
in idg.-alt. *septrp, wie z. B. ital. sette aus lat. septem dar.
Auch das Zahlwort ftir „1000“ scheint gemernsam, idg.-
altaisch gewesen zu sein. Das Ostttirkische spielt auch in diesem
Gemeinsame Elgentumlichkeitcn und Elemente usw.
185
Faile noch die Rolle des Vermittlers, der uns dazu hilft, den
uralten Zusammenhang entdecken zu konnen. Wenn einer osm.
tiirk. bin „1000“ mit lat. mille und gr. iwptot zu vergleichen
wiinschte, kbnnte er von einem Gegner der idg.-alt. Hypothese
gcraten werden, die Sache wegen des Unterschiedes im Anlaut
liegen zu lassen. Aber die Variation von anlautendem b und
m ist im Idg. gut bekannt, und was noch wichtiger ist, lautet in
vielen tiirkischen Sprachen das Zahlwort fiir „1000“ eben min
(n guttur.) — im Mit. Tiirk (С. В roc к el man Mit. Tiirk. Wortsch.
122), Ost. tiirk. (Kasg. Jark.), Ozb., Turkmen, usw, bis karaim.
min (T. Kowalski Karaimische Texte. Krakau 1929, S. 234).
Im Mongol, heisst das Zahlwort mingan. also gleich tiirk. ming
mit einem Suffix -an.
Und nachdem in neuester Zeit A. Walde — J. Pokorny
Vergl. Wort. d. idg. Spr. 11 488, mit vollem Recht, die Erklarung
von lat. mille aus idg. "sml g'hsll „eine Tausendheit“ „kauin
richtig“ nannten, kann die Thurseysensche Erklarung von lat.
mille aus -mzlia und Verbindung mit gr. puptot wieder zu Ehre
kommen und dann kann die Frage des Zusammenhanges zwi-
schen den gr.-lat. und ttirk.-mong. Wdrtern nicht nur aufgewor-
fen, sondern auch ausfiihrlich vom idg.-alt. Gesichtspnnkt erortert
und selbst gelcist werden.
Wie bei den meisten Indogermanen, so sind auch bei den
tiirkischen Vdlkern die Spuren einer sexagesimalen Zahl-
inethode nachzuweisen. Im Tiirk. heisst „80“ —seksen und
„90“ — doksan, in welchen Namen man leicht sekiz „8“, dokuz
„9“ und on „10“ erkennt: seksen aus *sekiz-on ist8X10> doksan
aus ‘dokuz-on ist 9X'O- Nun ist aber das tiirk. Zahlwort fiir
„60“ nicht in derselben Weise gebildet worden und heisst nicht
etwa *altyon, sondern altmyS, also von alty und dem Verbal-
Suffix -myS (-mis), das im Perf. (indef) erscheint: ver .gib!" —
ver-mis „er hat gegeben“, al „nimml" — almys „er hat genom-
men“; tiirk. altmyS „60“ ist also etwas, wie „er hat sechsiert"
— sit venia verbo—, d. h. „er hat mit dem 6 voll (bis zum Ende)
gefiihrt (gezahlt)“. Und nach Analogie von altmys aus alty „6“
hat man nur noch einzig das folgende jetmi.S „70“ aus jeti „7“
gebildet, wie z. B. im Franzosischen nach dem Vigesimalsystem
quatre-vingt „80“ eben 4X20 (quatre „4“, vingt „20“) ist und
„99“ quatre-vingt-dix „4X20(+)10“ heisst Oder noch besser
wieder im Franzbs. das Zahlwort „70" nicht -septante heisst, son-
186
St. Mladenov
dern wieder nach Art des Sexagesimalsystems durch 60 4- 10 —
soixante-dix ausgedrlickt wird: in alien beiden Fallen, im Tiirk.
und im Franz, dient das Zahlwort flir 60 als Grund- Oder Mus-
terwort, eine Tatsache, in der man die Abspiegelung des sonst
verschollenen Sexagesimalsystems sehen dlirfte. Nach K. Brug-
mann Grundr. IF, 2, S. 4—5, „bringt man mit dem Sechsziger-
system zusammen, dass sich in der Bezeichnung der Zehner bei
den Ariern mit 60, bei den Germanen nach 60 ein anderes Be-
nennungsverfahren zeigt als bei den vorausgehenden Zehnern,
ai. paH6a-Sat: sasti-3, saptati-S usw., got. saihstigjus: sibuntE-
hund, ahtautEhund usw.“; vgl noch im Griech. und Kelt, bis „60“
einschliesslich ein Kardinalzahlwort an erster Stelle im Kompo-
situm, nach .60“ — ein Ordinalzahlwort — gr. E^-xovra: EpoqiiQ-
xovto, iyEo^-xovra, altir. ses-ca „60“: sechtmo-ga „70“, ochtmo-ga
„80“; Brugmann a. a. O. S. 5.
Diese Benennungsunterschiede auf dem Gebiete des Idg..
und des Tiirk. sind uralt und dlirften kaum als blosse Spiele des
Zufalls betrachtet werden. Im Mongol., das sich am friihesten
abgetrennt hatte, sind alle Zehner uniformiert und enden auf -a(n),
-e(n). Die obenbesprochenen Obereinstimmungen bei den
Zahlenbenennungen im Idg.-Tlirk. und teilweise selbst im Mongol,
sind nicht als auf Entlehnungen beruhend zu erklaren. Und eben
das, dass dieselben nicht zahlreicher sind, spricht fiir ihre Allter-
tiimlichkelt — sie sind die ran nantes, Reste der entlegenen.
jetzt zu rekonstruierenden Urverwandschaft.
XIV. Zur indogermanisch-altaischen Syntax
Auf dem Gebiete der Syntax der idg.-altaischen Spra-
chen sind wieder manche Gemeinsamkeiten hervorzuheben, die
weder entlehnt, noch zufallig sein kOnnen. Die Vorsetzung des
Bestimmenden, z. B. des Possessivgenitivs vor dem Bestimmten
kommt in alien drei Sprachengruppen vor. Es ist mehr als
wahrscheinlich, dass die syntaktische Gruppe Gen.-Nom. alter ist
als Nom.-Gen. (gr. "Extopoj yuvf? aind. Kompos. apam-patis „der
Gewasser Herr“, ahd. Frankono- furt usw., da im Mong, und
Tiirk. nur die Vorsetzung des Genit. von Alters her mdglich ist —
mong.dalain ergi „desMeeresStrand", tiirk. evin odalary „des Hau-
ses Zimmer"; liber die syntaktischen Typen Petri filiusund filius
Petri s. neuestens M. Bar toli, Ario-europeo, uralico,semitico; luci e
Gemeinsame Elgentumllchkelten und Elements usw.
187
ombre nell’ opera di A. Trombetti: „Scritti in onore di Alfredo
Trombetti', Milano 1936) S. 179—182: „...il tipo Petri fllius ё
molto probabilmente pin antico che il tipo fllius Petri“ (181),
weil u. a. „1’area di tipo Petri fllius ё molto pili vasta che
quella del tipo fllius Petri* (gesp. v. mir).
Ebenso steht es auch mit einer anderen syntaktischen
Eigentlimlichkeit der idg., tiirk. und mongol. Sprachen, der End-
stellung des Verbs im Satze. Das Ttirkische kennt nur diesen
syntaktischen Typus, so dass Joh. 11. 7. im Tilrk. lautet: paXt-
tsoi yr^iieT&l.epfc, Sti^xepveTepae rate, im Griech. sowie
in den meisten der iibrigen idg. Sprachen: gr. X4yet f; |ri;Tiip
аётоО tgIq Stdxovoij. "O n av Хёут; uplv, лоп^тате, ganz umgekehrt
— mit Anfangsstellung des Verbs im Hauptsatz; nhd.
(Luther) mit Mittelstellung des Verbs: „Seine Mutter
spricht zu den Dienern: Was er euch saget, das thut“! Die Zahl
der Beispiele aus dem Tiirk. ist endlos. Im Mongol, ist der
Sachverhalt fast derselbe: in der mongol. Schriftsprache, die auf
dem Chalchadialekt beruht, steht das Verb immer am Ende.
Aus der uniangst erschieneneu Syntax der mongolischen Sprache
von G. D. SanZeev (1934) ersieht man das aus den Beispielen
auf jeder Seite, und schon im § 2 sagt der Verfasser lakonisch,
dass sowohl das Subjekt als auch das Objekt immer vor dem
Pradikat stehen sollen, das die letzte Stelle im Satz einnimt; s.
Smtaksis mongol'skogo jazyka S. 8. Dasselbe lehrt G. Cybykov
Ufebnik mongol'skogo jazyka (Verchneudinsk 1929) § 64 („...ska,
zuemoe na poslednee rnesto”), und im § 66 wird hinzugefligt-
dass in der Literatursprache der Satz nur mit Verbalformen
schliessen darf, wahrend die lebende, unsbesondere die Burjaten-
sprache einen Satz anch mit Nominalformen schliessen kann. Die
Endstellung des Verbs ist also auch im Mongol, die
Regel, wie im Tiirkischen. Aehnliches haben wir auf dem Ge-
bidte des Idg z. B. im Lateinischen, aber die meisten idg. Spra-
chen bieten in dieser Hinsicht ein weit bunteres Bild, indem
neben der im Altaischen fast alleinherrschenden
Endstellung des Verbs noch zwei andere syntaktischen
Typen erscheinen: Anfangs- und Mi 11 el st e 1 lu ng s des
Verbs. Das Tungusische kennt wieder nur die Endstellung, s. z.
B. N. N. Poppes, Materialien zur Erforschung der tungus.
Sprache (russ., Leningrad 1927) SS. 14—36 passim.
188
St. Mladenov
XV. Zum gemeinsamen indogermanisch-altaischen
Wortschatz
Jetzt kommen zum Schluss eine Reihe von idg.-alt.
Wortgleichungen, bei denen man nicht nur regelrechte Lauteut-
sprechungen, sondern auch bekannte uralte phonetische und ety-
mologisch-semantische Prozesse zu beobachten die Gelegenheit hat.
Lit. mZdis „Baum, Holz“, medinis „holzern“, medehs „Baum-
chen“... bleibt bis jetzt in der idg. Etymologic ganz vereinzelt.
Die von Wa 1 de-Poкоrny Vgl. Wort. d. idg. Spr. 11 261 ge-
botene Erklarung (Zusammenhang mit ursk *media „Grenze,
Rain" abd. mezda, russ. meza usw. und Urbedeutung „sBusch-
wald aui dem Grenzrain" (!) ist eine allzu konstruktive Verlegen-
heistetymologie, die nicht angenommen werden wird. Inzwischen
kann die idg.-altaische Hypothese auf ein in Ablautsverhaltnis
zu lit. tn^dis stehendes mong. Substantiv modo(n) hinweisen,
das eben „Holz, Baum" bedeutet (mong. d statt t unter Einfluss
des Anlauts? Oder besser aus *dh). Noch interessanter aber ist
das, dass dieses Wort auch im Tiirkischen vorhanden ist, nur ist
es hier einer haplologischen Dissimilation unterworfen wordcn
und erscheint unter der Form odun „Holz" (osm-ttirk.), odyw
(tiirkm.), otun (ozb., osttlirk.-ksg. jark.) — mit. tiirk. otun usw.,
letztere mit regelrechter Lautverschiebung des idg.-alt. dh. Auf
Grund dieser idg, tiirk. und mong. Worter ist eine uridg.-alt-
Wurzel *med- : *mod(h)- zu postulieren: die Ablauts- und Laut-
verschiebungsuiiterschiede sprechen fiir die Altertiimlichkeit
der Worter und gegen jede Annahme ernes Zufallspiels Oder
einer Entlehnung.
Eine uralte idg.-tiirk. Wurzel *aq(U)- mit der Bedeutung
„fliessen, fliessendes Wasser, Wasser, Fluss" liegt in folgenden
idg. und tiirk. Wortern vor; idg. *aqUa in lat. aqua „Wasser"
got. ahwa „Fluss, GewSsser", asilchs. aha, nhd. -Ache, -Ach in
Fluss- u. Ortsuamen, mhd. ouwe „Wasser, Strom, Halbinsel im
Flusse, wasserreiches Wiesenland", nhd. Aue usw. — alles nur
Noiuinalformen; im Tiirk. bedeutet die Wurzel aka- „fliessen"
und liegt vor in mit. tiirk. aqmaq (Brockelmann a. a. O. 9.)
„fiiessen — stroniend einfallen" (fig. vom Heer), aqyndy suv
„fliessendes Wasser", akmak „fliessen", auch im Osm.-Tiirk,
Tiirkm. usw.; ozb. akyS ist „Fliessen", kas.-tat. syu aga „das
Wasser fliesst" — Verb ak(mak) „fliessen" usw. A. Walde
Gemeinsame Elgenliimlichkeiten und Elemente usw.
189
Vgl. Wb. d. idg. Spr. I 34 fiihrt zu lat. aqua usw. u. a. den russ.
Flussnamen Oka an (nach M Vasmer briefl.). Es handelt sich
also uin ein uraltes idg.-alt. Wort, das uns an die obenge-
nannten idg. ait. Jana, Saale, Selenga usw. erinnert. Am schla-
gendsten gegen die Entlehnung spricht der Unterschied der
Wurzel: im Idg. ist das eine Nominalwurzel, im Tiirk. eine
Verbalwurzel; die ganze idg.-ttirk. Wortsippe stammt gewiss
aus der vorgram.natischen Periode.
Eine idg.-mongolische Wurzel ‘mar- .grosses Gewasser",
woraus sich die Bedeutungen .grosser Fluss, See" M. Oder .See"
F. u. a. entwickelten, haben wir in mong. rnbrb „grosser Fluss",
und die zahlreichen uridg. Flussnamen der Art von Mapiooj bei
Herod., heute Maros in Ungarn, Mapycj, heute Morava bei den
Siidslaven, nhd. March und cech. Morava, bulg. Manca alias in
alterer Zeit . Hebros", nhd. Mur usw. neben den idg. Appellativen
wie lat. mare, got. marei „Meer", marisdiws „See", aisl. marr,
angels, mere, ahd. meri, nhd. Meer, altir. muir, gall, more, cymr.
corn. bret. mor „Meer", slav. mor'e „Meer", lit. mires pl. „Haff"
usw. und noch (mit Dehnstufe!) angels, mor, ahd. muor „Lache,
Sumpf“ u. a., wohl auch franz. marais, nhd. Morast usw. „Z u-
fallig" kann die grosse Verbreitungder Bildungen dieser Wur-
zel von Mongolien bis Island und Irland duch ni cht sein. Und
da man hier mit keiner Kulturerrungenschaftzu tun
hat, so sprache auch eine vermeintliche Entlehnung von Volk zu
Volk nur fur eine uralte Verwandtschaft in dcr vorgrammatischen
Penode, als indogermanen und Altaier noch nicht getrennt
waren.
Zu dieser Kategorie der gemeinsamen Gewassernamen ausser
dcr oben (S. 168) besprochencn idg. alt. Worter ftlr „Meer" und
„Woge, Welle" gchoren noch folgende zwei ziemlich verbreitete
Wortsippen, die wieder von Tungusenland und Mittelasien bis
zur Halbinsel Bretagne und bis Grossbritanien gelangen. Die
erste Sippe ist die des kamass. (samojed.) bare „Sumpf", des fun-
gus. Mr a „Fluss", des jakut. byry „Kot, Schmutz", mong. burtag
„Kot, Schmutz" und der idg. Bildungen aus der Wurzel *bsr-:
’bor-: *bg-, die die Bedeutungen „Fluss, fliessen, Wasser, Lache
Pfutze, Schmutz" aufweisen. Das Altind. (O. Bohtlingk, Sanskr.
Wort, in ktlrz. Fassung IV 200) hat barbard und barban f.
„N. pr. eines Flusses" und ein Appelativ barburd-m n. „Wasser",
das Griech. (ioppopoj „Kot, Schmutz, Schlamm, Morast.", das Slav.
190
St. Mladenov
bara, russ. kirch. slav. bara „Sumpf", bulg. bara „Pfijtze, Lache.
Sumpf" und „kleiner Wasserlauf, Fltlsschen, Fluss", serbokr. bira
.Lache, Pftltze, Wiese", sloven, bara „Sumpf", Cech, bafina
„Sumpf", dial. mahr. bara\, Slovak, bara, barina „Pfutze. Morast"
poln. dial, barzyna, barzowka „Sumpt, Morast", Barzyn „ein See
im Gouvern. Suwalki" usw. (E. Bernek er, Slav, etymol. Wort.
I 43), das Alban, berak „sumpfiges Land" und im aussersten
Westen hat das Bretonische bera „fliessen", berad „Tropfen",
kymr. beru, dy-feru „fliessen", bret. dial, birus, birous „fluide",
gal. bare „rush, as water", und auch eine Menge von Fluss- und
Gewassernamen, z. B. franz. Berre „petite riviCre de la Drome",
Bar „petite riviCre du departement des Ardennes", Berre „etang
de B., grand lac sale des Bouches-du-Rhone", Barr Fluss in Irland,
Bar (Paar), Zufluss der Donau bei Ingolstadt in Bayern, Barr,
Bach in Schottland, Barrow, affluent of fhe Burbeck usw. usw. in
England, Frankreich, Schweiz, Oesterreich, Deutschland u. in den
slavischen Landern; s. daruber Verf asser, Ist slav. bara sa-
mojedischen Ursprungs? (russ.) in „IzvCstja otdelenija russk. jazyka
i slov. Imperat. Akademii nauk" XVII, 4 (1912) S. 228—247 und
bulg. in „GodiSnik" (Jahrbuch) der Univers. Sofia XIII—XIV hist.-
philol. Fakult. (Sofia 1920) S. 5—22. Es wurde gezeigt, dass in
griech. poppopo; nicht die Wurzel von gr. |iopuvra> „beflecken,
beschumtzen ..." steckt, da gr. рорйттсо seine vollige Entspre-
chung in russ. marat'; maruSka „Fleck", ob. laus. wend, marac
nied. laus. wend, morai, sloven, maroga und lit. markt „Fleck"
hat. Gr. poppopo; und aind. barburd-m sind schon von K. F. J o-
hansson KZ. XXXVI 388 zusammengestellt worden. Zu den
aind. und gr. Wortern kommen hinzu die slav. und die keltischen,
sowie noch lit. birbinta „Pfutze, Lache" mit gebrochener Redup-
likation und Suffix -inta wie in Rominta, Sirvintas u. a., rumSn.
birac, birag, Birigan „grand marais, grand etang, grande eten-
due d’eau stagnante" u. a., die alle mit den tung.- mong., jakut.
und samojed. Wortren nur urverwandt sein konnen. Die Wort-
sippe ist unzweifelhaft indogermanisch-altaisch! Man
beachte die hauf ige Reduplikation und die Verschieden-
heit der Suffixe.
Auf die andere idg.-ttlrk. Wortsippe (Wzvariation) mit ahnli-
cher Bedeutung habe ich im Vortibergehen schon in den oben S. 190
angeftlhrten Arbeiten hingewiesen: urslav. *bolto (a. bulg. n. bulg,
blaio „See, Teich, Sumpf", russ. boloto „Sumpf, Morast, Moor", poln.
Gemeinsame Elgentiimlichkelten und Eletnente usw.
191
btoto „Kot, Morast', tech. blato „Kot; Teich, See“, sloven, blato
„Kot, Schlamm, Morast" serbokr. ЫЫо „See; Kot“usw.), wird zu-
sammengestellt mit lit. bala .Torfmoor, sumpfige oft mit Gehdlz
bewachsene Strecke", angels, pot, engl. pool, auch in Liver-pool,
ahd. pfuol, nhd. Pfuhl, alb. bal'te. „Schlamm. Sumpf.', aus deni
Illyr. (bzw. Alt. Slav.), rum baltz „Sumpt', nordital. (lomb. palta..),
dalm. balta „Sumpfsee", ngriech. pdXtoj „Sumpt, Morast", mitt,
gr. piXnj, pd/та u. a., s. E. Berneker, Slav. etym. Wort. 1 70.
Die Wortsippe *bal-a, *bal-to-m, *bal- ist aber nicht nur idg.,
sondern wieder idg.-alt. Oder genauer idg.-ttlrkisch: im
Gzb. (Cagataischen) treffen wir baltig „Kot, Schlamm' (I, Кu n оs,
Sejx Sulejman Efend'is Cagat-Osmanisches Worterbuch S. 21),
mitt, ttlrk. baltyk „Schmutz' C. Brockelmann, Mitt.-ttirk.
Wortschatz 29), ttirkmen. paltyq „Kot, Schmutz' (A. Alijiv ve
K. Boorijiff Orysca-tyrkmence sozlik, ASqabaat 1929 S. 47),
ostttirk. Kasg. Jark. bei G. Raquette English-Turki Dictionary,
Lund 1927 S. 75) paltiq „mud puddle', 6uv. pil'-diak „Schmutz,
Kot“ (H. Paasonen. Csuvas szojey., Budapest 1908, S. 105)
usw. Fdr die uralte Verwandtschaft des ttlrk. Wortes mit dem
idg. spricht die Versch iedenheit der Suffixe und ins-
besondere die regelrechte Lautverschiebung im Mit-
telttirkischen, Ostttirkischen, Cuvaschischen usw.
Urverwandt mlissen auch folgende Worter sein: tung. orno-
(kel) „brtillen', mong. oril- „rufen“, arm. ofnal „brtlllen, heulen'
<„hurler“ Calf a), russ. orate', „laut schreien. prallen", gr. dpua-
poa Hesych., lat. oro „reden. sprechen, bitten", left.
urdet „antreiben, schelten', gr. аряоцоа „bete, fluche' usw.; die
idg. Worter s. bei Wald e. Vrgl. Wb. d. idg. Spr. 1 182 unter
*ar- „reden, rufen'; die Wurzel *5r-t er- ist also nicht nur
idg., sondern idg.-mong. Oder idg-altaisch.
Dasselbe gilt von der semantisch ahnlichen Wurzel idg. *kel-:
*kol-'. *kl- „rufen, schreien, larmen, klingen', deren Bildungen
bei A. Walde a. a. О.-1 443—446 ungefahr drei grosse Druck-
seiten einnehmen: gr. халеа» „rufen, nennen, herbeirufen", хёХыр"
Hes, xeXuipueiv Boav Phot., xDaScj „Getose" .. ., lat. calo, -are
„ausrufen, zusammenrufen', calator „Rufer, Ausrufer' .... ags.
hldwan „rugire, boare'. ahd. halan, holon, holen „rufen, holen',
lett. kal'ndt „schwatzen", lit. kalba „Sprache" usw. usw. — dazu
kommt nun die mongolische Entsprechung kele(n) „Sprache" 1 Lit.
kalba und mong. kele(n) sind semantisch identisch; sie sind aus
192
St. Mladenov
verschiedenen Ablautsstufen einer und derselben idg.-alt. Wurzel
mit verschiedenen Suffixen gebildet: alles das kann weder durch
ein Spiel des Zufalls. noch durch die phantastische Annahme
irgend welcher Entlehnung erklart werden; es spricht einzig und
allein zu Gunsten der idg.-altaischen Urverwandtschaft. Auch mit
einer „Lautnachahmung” kommt man hier nicht aus!
Es gibt bekanntlich in den tiirkischen Sprachen eine
nicht zu unterschatzende Anzahl entlehnter Kuiturwor-
ter aus dem Arischen (Indo-Iramschen) Die bis jetzt be-
handelten tiirk. Worter gehoren aber nicht zu dieser Kategone.
Man konnte versucht sein, auch mit.-tiirk. aksik „sauer”, osm,
cag. eksi (H. Vdmbery Cagat. Sprachstudien, Leipzig 1867, S.
211) usw. filr ein idg. Kulturwort zu halten (lat. aceo, ere „sauer
sein', acetum „Essig”, gr. „scharf „Weinessig", lat.
acer, actis usw., Hatte man nur mit tiirk. ekSi- (dksi-) zu tun, so konnte
man sich irgend wie mit der Entlehnungserklarung zufneden
geben. Aber das Ozbekische bietet uns ein Substantiv attyq
„Saure” und ein Verb atymaq „sauer werden” (K. D. Groma-
toviC Russ. — uzb. slov. 1929, S. 76), wo die uralte Palatali-
sation von fr>r'gegen die Entlehnung spricht. Wir werden auf
dem rechteren Wege sein, wenn wir das Wort „sauer" filr kein
echtes Kulturwort halten und wenn wir weiter die idg. Wurzel
*ak-& (bei A. Walle Vgl. Wb. d. idg. Sp. I 28: „ak- (z. T.
auch ak-)u\ „scharf, spitz, kantig; Stem" filr idg.-tilrk Oder idg.
alt. erkiaren: die Entwicklung der Bedeutung „sauer” aus „scharf"
ist dann ftir uralt, idg.-ttirk. zu halten. Dafiir wiirde auch tiirk.
(osm., tiirkm usw.) a]y „bitter" sprechen, in dem dieselbe Wur-
zel steckt; vgl z. Bl. gr mxpoj „einschneidend, scharf (vom
Pfeil), bitter..."
Idg. *or-s- „Hinterer" (arm. or, gr. Spcoj, ahd. ars, nhd.
Arsch, aisl. ars, rass usw.} konnte mit tiirk. arka „Rlicken” (mit.
tiirk., ost.-tlirk. kaSq. jark., ozb, tiirkm., osm. usw.) urverwandt
sein — verschiedene Ablautsstufen, -verschiedene „Suffixe”;
zum Bedeutungsunterschied vgl. Cech, zadd pl. n. „Rtlcken” und. J
zad, -u m., zad', — i f. „der Hinterteil”, bulg. zadnlk, zadnica
„Hinterer' u. a.
Nach A. Walde Vgl. Wb. d.- idg. Spp. 1 80 soli idg. *«r/o-
in amd. drya-s „Herr, Gebieter", drya-s „Arier”, aryaka-s „ehr-
wiirdiger Herr”, avest. a'ryo, a. pers ariya- „arisch", air. aire
„primas” usw. die Bedeutung „Herr, Gebieter” gehabt haben.
1
Gemeinsame Elgentiimlichkeiten und Elemente usw.
193
Idg. *ar- scheint aber wieder eine uralte, idg.-alt. Wurzel gewesen
zu sein, und es ist wieder das Tlirkisch-Mongolische, das uns
eine altere, konkretere Bedeutung der Wurzel aufweist
Mit. ttirk. йг, pl. йгйл ist „Mann", arlik „Mannlichkeit", ark ist
„Macht", Orkak „Mannchen" (ttrkdk taqayu „Hahn"), ttrkak-
Idnmdk „mannlich werden", „schauern" (Hahn), s. C. Brockel-
mann Mit. turk. Wortschatz. S. 22—24; zum Semantischen vgl.
lat. vir „Mann, Gatte", vis „Kraft, Starke Gewalt", aind. vira-s
„Mann, Held", got. wair „Mann" usw. Die altere Bedeutung von
idg. *ario- ist also nicht „Gebieter, Herr", sondern „der Starkere,
der Kraftige, Gewaltige —der Waltende", „der Mann", wie es die
tiirkischen Sprachen zeigen: osm. tiirk. er „Mann, Gatte", erkek
„Mannchen" — „Mann", erkeklik „virilite", tiirkm. er (.er"), erkek,
ozb. erkek „Mann" (Gromatovic Russ.-uzb. slov. 92), osttlirk.
(KaSg Лагк.)йг „husband"(Raque tte),arkak „Mannchen", mong.
ere „Mannchen"! usw. Die1 idg.-altaische Wurzel *ar- „stark,
kraftig sein; Macht: Mann. .ist auch im Tungus, vertreten:
tung. erAz-(kel) ist „konnen, im Stande sein, machtig sein" (N.
Poppe Mater, etc. S. 45 erki-kel „тоё', byt' v sostojanii-). Das
Wort ere ist auch im Mongol, gut vertreten: fiir „Mann“ = „Ge-
mahl" hat das Mong, neben nOkOr und dzala noch ere-, „mann-
lich" ist im Mong, ere, „Mann" — mong. ere kyn (kyn „Mensch').
Es ist gar nicht wahrscheinlich, dass die konkreteren Worter des
Tiirk. und Mong. („Mannchen") aus dem Altind. Oder Idg., wo
sie „Gebieter" odei .primas" bedeutetcn, entlehnt worden sind.
Die Wz. *ar-(:*?r-) .stark, kraftig, Mannchen, Mann, Herr..."
ist unzweifelhaft eine idg.-altaische Wurzel. Die Verschiedeii-
heit der „Suffixe" im Idg. und Alt. spricht entschieden fiir uralte
Wurzelverwandtschaft und gegen jedwede Entlehnung.
Uralt, idg.-alt. ist auch das „Lallwort" tiirk. meme = frz. „ma-
melle", mong. mOOmO „Euter"!, lat. mamma „Mutterbrust" ma-
milla „Brustwarze, Brust" usw, s. obenS. 174—5. Aberauchdie
weder onomatopoetisch, noch zu den „Lallwurzeln" gehorende
idg. .Wz. Oder *g"en- „gebaren" bzw. „erzeugen, hervorbrin-
gen" in aind. yaniman „Geburt", lat. genus, gr. „Geschleclit",
lat. gens, gentis, gigno, gr. ylyvonai; „Frau", boot, pava,
slav. zena, aind. gna usw. diirfte auch idg.-alt. gewesen sein: zu
dieser Wz. gehoren nicht nur aind. jdna-s „Geschopf, Mensch,
Geschlecht", avest., a. pers. zana- „Volk, Menschenrasse", ahd., a.
sachs. kind, knabo, nhd. Kind, Knabe, a. cymr. -gint „Kind" usw.,
Списание на Бълг. академия на наукит-fe. Ки. LV. 13
194
St. Mladenov
sondern auch mong. kyn „Mensch”, welches Wort urn so interes-
santer ist, als es die Bedeutung des aind. \ana-s „Mensch, Ge-
schopf“ und die regelrechte Lautverschiebung von g
zu k aufweist. Und eben weil mong. kyn „Geschopf” ist, wird
der „Mann” durch ere kyn = „mannliches Geschopl” bezeichnet.
Uralt, idg.-alt. ist auch die Wortgleichung idg. *met-s- in
aind. mqsd-m „Fleisch”, arm. mis, slav- myso (n. bulg. meso, russ.
rriaso, poln. mieso, Cech, maso usw.), got mimz und mammo
„Fleisch” usw.: mong. moka(n} „Fleisch”; eben die Verschieden-
heit des Wurzelablauts und der Stamme spricht fur den vorgrain-
matischen Ursprung des Wortes, das man zu den uralten „Lall-
wortern” rechnen dtirfte.
Es seien jetzt hier folgende drei idg.-alt. Wurzeln ange-
fUhrt, fur deren Alterttimlichkeit u. a. die regelmassige Palatali-
sation des Anlauts im Turk, spricht: idg.-alt. *qel--.*qol- „schla-
gen, schlachten..in lit. kaltl „schlagen, schmieden”, russ. ko-
lot' „stechen, schlachten”, a. bulg. kolja,, n. bulg. koi'a „schlach-
ten”, air. cellach .Krieg”, a. sachs., angels, hild, ahd.Hilda „Kampf”
usw. — mit. tUrk. Cal-mak „schlagen”, osm. tdrk. tal^y (aimak
„Musikspielen”, d. h. auf Schlaginstrumenten spielen u.a. Die idg.
Wz. *k'el- „bergen, verhiillen” in a. ir. celim, cymr. celu „ver-
bergen”. lat. *celo in occulo, a. sachs. angels, ahd. helan usw.
ist besser als idg.-alt. *ki'}el- aufzustellen: das Turk, hat ein Verb
ial-mak „stehlen”, d. h. „verbergen, verheimlichen...“: vgl. aind.
stena-s, tdyu-S. „Dieb”, gr. v/raro „beranbe...“, air. ta‘d, slav
tatb „Dieb”, tajb „heimlich” usw. Der idg. Wz. *(s)kep-'.*(s)kop-
„schlagen, schneiden...“ in einer Menge von Wortern, u. a. gr.
хбгггш „schlage., haue; schlachte..xom'{ „Messer”, xonavov
„Schwert”, a. bulg. kopbje „Lanze”, „xoruc, x6rtavov“, kopati
„graben”, lit. kapoti, lett. kapat „kleinhacken,-hauen”, nbulg. Hep
„Ast”, Serb, tepur „Strunk” usw. entsprechen im Turk, gewohn-
lich palatalisierte Bildungen: mitt. tUrk. tap-mak „abschlagen,
schlagen , (apyt-mak „den Kopf abschlagen lassen”, vgl. ngr.
„хбфег -rijv хесраЦ”, (apytfan ist „Henker” usw.; dem slav. kopati
entspricht osm. tUrk. (apalamak „hacken ...“, (apa ist „Hacke”
= n. bulg. kopaika.
Es will mir nicht scheinen, dass nur zufallig in mong. tyrki-
„bestreichen, schmieren, salben” dieselbe Wurzel *ter- steckt, die
wir treffen in lat, tero „reiben”, n. bulg. t^rkam = trija „rei-
ben”, a. bulg. twa, tr(ti= russ. teref „reiben, zerreiben; schmie-
Gemeinsame Elgentiimllclikelten und Elemente usw.
195
ren" usw„ gr. Tstpm „reibe auf... bedrange, quale.", angels.
pryccan „drMngen, drlicken", ahd. drucken, nha. drlicken usw.;
s. die idg. Worter ohne die slavischen (mit anderer Variation
Slav, traviti..) bei A. Walde Vergl. Wb. d. idg. Spr. I 728—
732 uner 3. ter-„reiben...“.
Die Wortgleichung gall, marca, ahd. marah, nhd. Mdhre
usw., mong. тогЦп) ,Pferd“ (schon bei A. F. Pott Etym. Forsch.
IP 1, S. 132) und tung. murin ist ftir die Kulturgeschichte sehr
wichtig: sie bestatigt die von der historischen Volkerkunde hervor-
gehobene Tatsache der Existenz einer gemeinsamen idg.-alt.
Tierzuchtkuitur; s. neustens W. Koppers „Anthropos" Bd. XXX.
Von diesem Gesichtspunkt gewinnt ein besonderis Interesse
die Wortgruppe nhd. Kummet, lit. kamantai, slav. chomqtb und
mong. kom „Kummet".
XVI. Schlussbemerkungen.
Auf Grund des bisher Gesagten darf man behaupten,
dass die nostratische Hypothese Holger Peder-
sens das Richtige trifft und dass die Vorgeschichte
der idg. Sprachen und folglich der Indogermanen selbst
eine bedeutende Aufhellung nicht nur von der f inn is ch-
ugrischen, sondern auch von der tfir кisch-mоngo 1 i-
schen Sprachwissenschaft erwarten kann. Ganz berech-
tigt ist W. Koppers’ Mahnung, dass die nordische These von
der Urheimat der indogermanen nicht allzufrtihe verabsolutiert
werden dilrfte, s. W. Koppers, Die Indogermanenfrage im Lichte
der historischen Volkerkunde, in „Anthropos" Bd. XXX.S.4ff. Man
konnte nicht so ohne Weiteres alle den Indogermanen und
Altaiern gemeinsamen kulturgeschichtlichen und
soziologischen Elemente, auf die Koppers hinweist, weg-
disputieren. Ebensowenig ist es anganglich, die Tatsache zu
ignorieren, dass alle namhaftesten Vertreter der kulturgeschichtli-
chen Methode ohne Ausnahme an der asiatischen These in der Indo-
germanenfrage festhalten: eine ganze Reihe von idg. Kultureigen-
tumlichkeiten weist eben in die Gegenden des mittleren Asiens hin,
s. Koppers a. a. O. S. 10. Und schon der grosse und weit-
blickende Begrilnder der historischen Volkerkunde, Fr. Ratzel
hat mit vollem Recht die Urheimat der Indogermanen nicht nach
Nordeuropa, sondern in die Gebiete nordlich der westasiatischen
Hochkulturen verlegt.
196 St. Mladenov
In alien obenangefiihrten idg.-alt. Wortvergleichungen kann
es sich nur urn eine sehr alte, entfernte Ur-Ur ver wandt-
schaft Oder um eine gemeinsame Entwicklung in der
vorgrammatischen Periode handeln, in der bloss die Anfange
des Deklinations-, Konjugations- und Zahl-Systems da waren.
Nur als Spuren oder Reste jener zeithch so entferuten Ur-
verwandtschaft sind die in Frage stehenden Ubereinstimmungen
zu verstehen, nicht aber als „Lehnworter" von der einen oder
anderen Seite. Am wenigsten sind sie aber fiir „Zufalligkeiten"
zu erklaren, denn es herrscht im Mikrokosmos, wie auch im
Makrokosmos ewige Harmonie und Gesetzmassigkeit, in denen
sich Gott als vernunftige Allmacht und Causa Sui offenbart.
Sofia, August-November 1936.
Общи особености и елементи на езицитЬ
индоевропейски, турски и монголски.
(Резюме на предходната нЪмска статна).
Отъ Ст. Младеновъ
Подъ горното заглавие се дава разширенъ и допълненъ
текстъ на доклада, четенъ на 31. августъ 1936. г. въ Копен-
хагенъ на IV-тия международенъ Конгресъ на езиковедцит'Ь;
вж. „IV. Congrfcs International de Linguistes Copenhagen 1936.
Resumes p. 70—72: Elements et traits communs aux langues
indo-europeennes, turques et mongoles (sur I’hypothese nos-
tratique de M. H. Pedersen et I’hypothfese ario-altaique de
H. Sweet" [Kobenhavn 1936]. Изтъква се най-напредъ, че
строежътъ („структурата”) на думит-fe въ трит-fe спомена-
ти езикови челяди е подобенъ и че тая строежна прилика
на думит-h не може да бжде случайность, а е последица отъ
прастари и общи наклонности, конто произтичатъ отъ общочо-
в-Ьшката духовна природа (Psyche), която по сжщность е
навсжде еднаква, при все че езиковитЪ й прояви сж безкрайно
различии — по силата на известната лингвистична анти-
номия за индивидуалното и социалисте начало въ
езиковата дейность. Още бележитиять н-Ьмски езиковедецъ
Яковъ Гримъ съ гениялно прозрение загатва за сродство
на индоевропейскит-fe (индогерманскит-fe) и финско-угърскит-fe
езици, а следъ него редица видни учени (вж. имената на нЪ-
кои отъ тЬхъ на с. 150) посочватъ прилики и еднаквости въ
индоевропейскитЪ езици оть една страна и угрофннскит’Ь,
отн. турско-монголскитЬ отъ друга. Английскиятъ ученъ X.
Суитъ говори за едно арио-алтайско езиково семейство, а Хол-
геръ Педерсенъ, професоръ по сравнително езикознание въ Ко-
пенхагенъ, доста разширява границит-Ьна землището.заемано отъ
индоевропейскит-fe и сроднит^ съ тЬхъ по езикъ племена, па
въвежда и названието „ностратическн езици0 („нашенски езици”)
за индоевропейскит’Ь, урало-алтайскитЪ (финско-угърски, тур-
198
Ст. Мпаденовъ
ски, монголски съ манджурски), юкагирски, та че и ескимоски.
с. 150—151. Отъ най-западиит! крашца на Европа до грани-
цит! на Китай и до Великиятъ океанъ се простирать голыми
езикови челяди съ удивителни общи особености. Въ немалко
случаи коренит! съвпадатъ съ формит! за 2. л. ед. ч. иа за-
пов!дния начииъ (повелително наклонение) у глаголит! (111.
„Корени и думи"). Наставкит! (формаити) и м!нитвит! (флексии)
стоятъ обикновено следъ коренит!. Падежнит! окончания се
оказватъ н!когашни „задлози" (postpositiones), сиречь пред-
лози, конто стоятъ задъ имеиата и м-Ьстоимената; тур. benim
iCin — староб. мене ради, лат. mecum, н!м. deswegen и т. н.
Въ индоевроп. и тур. *тё служи като частица за възбрана и
отрицание; осм. тур. ver „дай": verme „не давай", verdi(ler
„даде, дадоха" :vermedi(ler) „недаде,недадоха" ;гр. |ir,рерцтте,
арм. mi bogayk' и т. н, с. 152- 153.
Притежателни наставки и падежни окончания стоятъ
задъ имената въ единъ и сжщи или различеиъ редъ, осм.
тур. evjimin „на кжщата ми" — дан. proletariat et|S diktatur
„на пролетариятътъ диктатурата" и под.; вж. V. „Suffixes
possessifs et suffixes casuels" et vice versa", стр. 154—156.
Дълго време се мисл!ше, че не може да сжществува ни-
какво родство между индоевропейскит!, угрофинскит! (урал-
скит!) и турско-монголскит! (алтайскит!) езици, понеже се
взимаше на в!ра пресловутата морфологична класификация
на езицит!, споредъ която индоевропейскит! езици сж „флек-
сивни", съ изм!няеми („гъвкави") корени, а урало-алтайскит!
сж „аглутиииращи" (прилепящи) съ неизм!няеми корени, къмъ
конто се притурятъ („прилепятъ") единъ до други разнит!
„суфикси". Ала доста отдавна се вид!, че морфологичната
класификация съ трит! (или 4—8) типа езици, преградени
с!кашъ съ и!каква китайска стена, е крайно иезадоволи-
телна. Установи се, че китайскиятъ езикъ, който се см!таше
за типичеиъ представитель на т. и. едиосложии (моиосила-
бични) или изолиращи езици, не е билъ отъ край време та-
къвъ и че въ индоевропейското „флексивно" езиково семей-
ство немалко думи отъ многосложни, съ различими „корени" и
„суфикси", ставатъ едносложни, състоящи се само отъ ко-
рень, и че английскиятъ езикъ върви по пжтя на китайския.
И твърдението, че коренит! на думит! въ урало-алтайскит!
езици сж неизм!нни, се оказа невЬрно: и въ турско-татарскит!,
Общи особености и елементи на езицит'Ь индоевропейски н пр. 199
и въ моиголско-тунгузкит’Ь езици има доста примири, конто
показватъ по най-несъмненъ начинъ, че степенуването (отгла-
сътъ) на кореннитЪ самогласни е познато и въ урало-алтай-
ското езиково семейство съ ужъ неизм’Ьини корени; вж. стр.
156—163 „Къмъ алтайский корененъ отгласъ". По тур. „ржка"
е el, а „вземи" е al; редуване el: al, както въ литов, гл. renkii
и сжщ. ranka „ржка"; въ моиг. кегЕ е „врана“, а кага е
„вранъ, черенъ" съ редуване е: а; въ турски „врана“ е
karga (garga) и „черенъ" ката, все съ а\ монголското само-
гласково редуване напомни индоевропейското, ако и степе-
пенитк да сж други: лат. cornix „врана", corvus, френ. сог-
Ьеан „гарванъ", гръц. хора; „гарванъ", xopdm; „врана" ... и
ст инд. krsni-s „черенъ", стб. чрьнъ. . по старотур. „небе"
е tengri, а по литовски dangiis; по лит. dengiii е „покривамъ", и.-е.
отгласъ *е: *о; индоевроп. корень *kel- значи „издигамъ се, ди-
гамъ се,..“: лит. iskeltas „издигнатъ, възвишенъ", лат. excel-
sus ..., лит. kelkis „дигни се, станй" и — тур. kalk „дигни се,
стаий"; тур. kalkan „издигната стена на сграда, щитъ" и т. н.;
лит. kalnas е „планина"; срав. бълг. отъ ираи. чалъ „плании-
ски връхъ безъ гора" и мн. др. Да се говори при всички
тия и подобии примири все за „случайность" или за н4зкакви
заемки е съвсемъ иеоснователно и ненаучно постжпване-
Има н-Ькои еднакви арио-алтайски суфикси, конто пред-
стои да се проучать сравнителио; не ще да е случайна една к-
востьта иа задпоставени и въ индоевропейски и въ алтайски
имении форманти -ak-, -ki-, -gi-, -U-, -lo-, -mo-, -men- и подобии.
Още по-малко бива да се говори за случайность, когато
се установить множество индоевропейско-алтайски звукови
съответствия (вж. стр. 164—176: VIII. Самогласки; IX. „Индо-
европейско-алтайски коисоиантизъмъ"). ПетьтЪ индоевропейски
самогласки а, е, 1, о, и иматъ въ доста алтайски думи сж-
щитЗэ съответствия. Особена доказателна сила иматъ оиия
думи. конто означаватъ нЕ културни придобивки или предмети
и за конто би могло да се подържа, че сж били нЪкога заети
заедио съ предметигЬ, иапр. за самогласка а въ лат. alius,
alter „другъ", гр. аХХо;, гот. aljis, армен. ail и т. и.: тур. alty
„шесть", т. е. „отъ другата ржка единъ пръстъ", понеже 5
се означава съ „едиа ржка" (5-т-Ь пръста); тур. elli е „50“:
el „ржка". Индоевроп.-тур. е имаме въ корень *bher- (ver-):
гр. лат. fero, гот. bairan „нося", слав, беря, (рус. беру
200
Ст. Мпаденовъ
„взимамъ")...: тур. ver-mek „давамъ", vergi „цат>къ“ ; срав.
съ друга степень гръц. <p6poj; гр. xepxt'f у Хезихия „видъ пти-
ца" — монг. кегё „врана", съ ар.-алт. е.
И. е.-алт. I(*ei-...): лат. i-re, i-tare, гот. i-ddja, слав, и-ти-
и-дя... — монг. ire — „ида" [въ н-Ьмския текстъ на с. 165
съ печатиа гр-Ьшка „ide-", другаде правилно ire-], iryyl „при
шелецъ"...; лит. dyglys — тур. dikan, tikan „трънъ" и др.
И. е.-алт. *й(*ои...): лит. klausyti „слушамъ", ст. ирл.
cluas „ухо"... — тур. kulak (kulyak) „ухо"; фриз, busterig прил.
„буреиъ", рус. быстрый „бързъ"... пол. bystrzyna „повличаще
течение" — моиг. buSu „бърже"...
Има и нЕкои съответствия за и. е.-алт. дифтонги
авест. уагэ „година", гот. jer, н-Ьм. Jahr, слвв. iapo „про-
л-Ьть"...— тур. jaz „Л’Ьто"; ст. инд. yati „върви, плтува",
литов, jdju, joti, слав, iaxamu (рус. гьхать...) — монг jaba-
„отива"...
Въ алтайски не е запазеиа придихателиостьта на и. е.
съгласки b, d, g и р, t, k\ затова на гръцкото „море"
отговаря монг. dalai „море", тур. dalga „вълна" и т. н., съ
непридихателно d. Но пъкъ въ алт., както въ индоевроп. има
т. н. африкати като последица отъ палатализациоиии проце-
си — монг. dzam „пжть" — ст. инд. уапа-т „вървежъ..."
Едно отъ най-интереснит1з явления въ областьта на съ-
гласкит!з е т. и. у н-ЬмцитЕ Lautverschiebung „звуково раз-
бутваие" — поява на глухи, безтонови съгласки р, t, k вм.
ясни, тонови b, d, g или обратно, както и преходъ на експло-
зивии въ фрикативни, иапр. ст. герм, f, 8-, у отъ и. е. p,t,kv.
под. Въ алтайски се иаблюдава поява иа р, t, k вместо b, d,
g, сир. Lautverschiebung при яснитк съгласки. Монг, korkoi
„змия* тр-Ьбва да се съпостави съ гръц. Горуш „горгона", стра-
шилище съ змии вмЬсто коси иа главата, уоруыф „страшно
гледащъ"..., рус. грозный „страшеиъ", гроза „буря" — лю-
бопитио е, че, споредъ българскит!; народни пов-Ьрия, з м е й о-
ве водятъ буреиоснит!» облаци...
Индоевропейскит!} небни (палатали) k' н g1 иматъ въ
алтайски предноезичии застжпиици, както въ източнитгъ
и.-е. езици (индийски, ирански, арменски, славянски, балтий-
ски и албански). На гр. „жълтъ", слав, сгьрый „сивъ",
сгъра [= „жълта"]... отговарятъ въ тур. sary „жълтъ" и въ
монг. Sara; S (ш) и въ зап. слав. — чеш. Зегу, пол. szary =
Общи особеностн и елементи на езицит-Ь индоевропейски и пр. 201
рус. спрый...-, моиг. seriyn „прохладенъ..." — авест. sarata-
„студенъ".
Има примири и за и. е. — алт. s, м. др. въ тур. sei „по-
рой", тур.-монг. Selenga, р1зка въ която се влива р. Орхонъ,
н-Ьм. Saale, лит. sfilti „тече", лат. in-sula = слав, о-стровъ, кор.
sreu-, ст. инд. srfivati „тече", срав. хърв. o-tok „островъ" и
т. н., стр. 172—173. Въ известии случаи и. е. алт. s ослабва
до h или изчезва, и. е. *septrji, лат. septem, ст. инд. saptd — гръц.
ётггх, новогръц. epU, efti и тур. jetti отъ *sept-i съ регресивна
асимилация tt < pt, както въ итал. sette отъ лат. septem.
За плавнитЬ г, Z и за иосовкит1з т, п има доста при-
мири, виж. с. 174—176. Любопитио е че, на лат. mamma, фр.
mammelle „бозка" отговаря въ тур. meme, съ дисимилация erne,
emcik и монг. тббтб „виме" (противъ възраженията на А.
Валде, че не можело ужъ да се означаватъ съ едиа дума
мл’Ькодайнит'Ь части у жената и у домашнит4; животии)...
Въ гл. „X. Къмъ морфологията. Падежни окончания" се
подчертава, че има нЪкои общи и. е.-алт. падежни флексии,
иапр. -den въ тур. за аблативъ, въ и. е. *-dhen (гръц. -&ev) за
родит, и аблат.: изт. тур. menden „отъ меие", гръц. хом.
ipeD-ev; тур. tengriden „отъ небето" — гр. oupaviD-ev; и. е.-алт.
«-dhe за мЪст. пад. (авест. kuda, слав, къ-де и т. и.), с. 177.
Монгол, има за род, пад. завършъкъ -es, -0s съ s, каквото е
всеизвестно и въ и. е. езици (лат. pater familias, гот. gibos и т .н.
и т. и.). Не сж малко и (XI) общит1з и. е.-алт. окончания у глаго-
лит1з, напр. за 1. л. ед. ч. -mi (-m) за сег. и мин. време въ и. е.
и турски (ст. иид. bharami „нося", й-bhar-a-m, гр. otoupi, слав.
дамъ, лат. sum, eram... — тур. ver-di-m „дадохъ", ver-me-m
„не давамъ" ..., съ сжщата съгласка (гл), която и въ първо-
личното м1зстоиме — ме, мене (изт. тур. теп, осм. съ дисим.
Ьеп, лат. me, mihi. фр. те, moi, н-Ьм. mi г, mich и т. н.). Моиг.
има глаголни форми съ наставка 10 (1а...), както и въ и. е.
има отглаголии имена (слав, причастия, армеи. инфии., слав, и
лат. прилагат...) съ сжщия суфиксъ; вж. с. 178—179. Има
и. е.-моиг. глаголии форми съ окончания b- (bh-) отъ т. н. спо-
магателенъ глаголъ *bha = слав, быти „съмъ", с. 179—181.
Има (XII) доста и. е.-алт. въпрос. м1зстоимеиа отъ^еднаквд Ч
кореии (лат. quis, фр. qui, ст. инд. кй-s, слав, къ-то _»(ой" -и т. а.) \
— тур. kirn „кой", монг. ken „кой"; отъ сжщия к<)реиъ и цЪлъ '41
редъ въпросителии наречия; вж. с. 181—182. Им4 общи пока- J
202
Ст. Младеновъ
зателни и други мЬстоимена, с. 182—183. — Въ гл. XIII. се
разглеждатъ следить отъ общи числителни (тур. beS „5“ —
и. е. *репк"е; тур. dort „4", кугк „40“ — лат. quattuor, quar-
tus...; за alty „6“ и jetti „7“ вж. по-горе. Тур. дума за „1000“
гласи ming (осм. bin), монг. mingan и се сравиява по корень съ
лат. mille, гр. pupioi и др. Извъиредно интересии сж следит-Ь
отъ шестьдесетичната („сексагезимална") бройна система въ
турски: altrnyS „60“. jeimiJ ,70“, ио seksen „80“ = *sekiz on
„8“ X „10" и doksan „90“ = *dokuz on „9“ X „10“ (on = „10“).
Монг, дума taban „5“ отговаря на тур. taban „стжпало, ходило"
(съ 5 пръста); монг. tabin е „50“; срав. тур. еШ „50“ и el
„ржка“, сиречь 5-тЬ пръста на ржката по 10.
„XIV. Къмъ иидоевропейско-алтайския синтаксисъ"
(с. 186—187). Изтъква се голЬмото разпространение па син-
тактичиия типъ Petri filius, гр. "Ехторо; yuw,... — монг. dalain
ergi „на морето бр-Ьгътъ“, тур. evin odalary „на кжщата
стаитЬ", както и на изречеиията съ глаголъ на края (латин.,
турски, монгол, тунгузки).
Въ гл. XV. (с. 188—195) се привеждатъ общи индоевроп.-
алтайски думи не за културни придобивки, напр. и. е. ак"й (лат.
aqua „вода", гот. ahwa...) — тур. ак-так „тече" (с. 188—189),
множество думи за бара и блато (с. 189 — 191), общи думи
за „викамъ" или „рева" (с. 191 —192), за разни части на тЬлото
(нЬм. Arsch „задникъ" — тур. arka ,гръбъ", и. е.-монг. дума
за месо (слав, масс, гот. mimz, арм. mis, ст. инд. rn3sa-rn..) и
монг. maka(n), с. 194 и др.
Въ „заключителнитЬ бележки" (XVI., с. 195—196) се по-
сочва голЬмото значение на арио-алтайската или ностратичес-
ката хипотеза за предисторията на индоевропейскитЬ езици,
както и за решението на въпроса досежио прародииата иа
индоевропейцитЬ, която ще е била въ Азия, не много далечъ
отъ прародииата на уралскитЬ и алтайскитЬ племена, както
е подържалъ още Фр. Рацелъ, въ иай-ново време В. Коперсъ
въ Виенския „Anthropos" г. XXX.
Всички тЬзн общности въ граматиката и речника на
индоевропейскитЬ и алтайскитЬ езици ие сж игра на случая,
защото въ свЬтътъ нЬма случайности, а владЬе хармония и
закономЬрность, въ конто се проявява Богъ като всемогжща
първопричина и причина иа себе си, Causa Sui.
Отношение на ср-Ьднословашки къмъ
южнославянската езикова трупа
Отъ Ив. Лековъ
(Докладвано отъ проф. Ст. Романски въ Историко-филологический клонъ
иа 30 май 1935 год.).
1.
Славянский езици въ своитЬ сложни взаимии отноше-
ния, ако и да даватъ известна възможность за разновидни
разпред’Ьления и групировки, мжчио могатъ да бждатъ под-
ложени на н-йкаква точна и безспориа класификация съ огледъ
иа историческо и съвремеино състояние. Следъ нфколкократни
опити въ миналото да се разграничатъ тй въ две или въ три
групи, днесъ се приема всеобщо тъй наречеиата троедфлба,
споредъ която нйкогашнитй праславяиски наречия сж дали
начало на три днешни славянски езикови групи: западносла-
вяиска, източнославяиска и южнославянска. Езицитй, конто
съставятъ вейка една отъ тия групи иматъ помежду си доста
разнообразии и нередко трудни за обяснеиие връзки, поради
което много место изпъкватъ спорни въпроси относио срод-
ството на два съседни езика, или за произходната зависи-
мость на различии диалекти въ предйлитй на даденъ езикъ.
Известна е иапр. историята на въпроса за отношеиието на
малоруския диалектъ спрямо дветй други руски наречия, при-
ключена въ полза на схващането, че малорускитй говори
иматъ право иа самостойно разглеждане като единъ мало-
руски (или украински) езикъ. Не по-малко несъгласия възбуди
на времето си и тъй наречения „кашубски въпросъ”, т. е.
въпросътъ, дали диалектътъ на кашубитй има качествата на
отдйленъ езикъ, или е само клонъ отъ общополския езикъ,
отъ който той се е значително отдалечилъ поради това, че е
запазилъ нйкои архаичии черти, като сжщевременно е развилъ
свои иови характерни белези. Въ тоя случай може да се
204
Ив. Лековъ
см-Ьта за приемливо господствуващето днесъ въ иауката мне-
ние, че кашубскиятъ говоръ не носи отликит-b иа отдфленъ
езикъ, а е само едно, ако и твърде обособено, ио все пакъ
въ основата си полско наречие (срв. напоследъкъ Т. Lehr-
Splawinski, О narzeczach sfowian nadbaltyckich. Rozprawa z
pracy zbiorowej: „Kaszubi. Kultura ludowa i j^zyk“. Wydawnictwa
Instytutu baltyckicgo, Toruri 1934, 1 сл.). И днесъ ие всички
езиковеди-слависти сж на мнение, че двата лужишки езика
тркбва да се разглеждатъ по отд-Ьлно. Все пакъ иалага се
убеждението, че гориолужишкиятъ като по-близъкъ до ческия,
се противопоставя на долиолужишкия, който има особено въ
и-Ькои отъ говорите си важии фонетични белези, общи съ
полския. Отъ това доста явно противопоставяне следва да се
заключи, че лветЪ лужишси езикови единици могатъ да но-
сятъ названието езици.
Въ тия случаи тр-Ьбва да се вземе предъ видъ и
друго едно обстоятелство, което решава, дали едно наречие
може да придобие права на самостоятелен ь езикъ. Именно,
знае се, че разликата между езикъ и диалектъ е само коли-
чествена и ие се означава по абсолютенъ иачинъ. Често тая
разлика е не толкова езиково-количествена, колкото културно-
количествеиа, което ще рече, че има наречия, конто се разли-
чаватъ много отъ общия езикъ, безъ да могатъ да се обо-
собятъ въ отдЪлни езици, защото отсжтствуватъ културните
условия за това — и обратно.
Тукъ е мЬстото да се напомни, че гр4зшатъ ония, конто,
схващайки своеобразно теорията на прочутия езиковедъ J. В.
de Courtenay за смЪсения характеръ на езиците1), сметать, че
понеже ие сжществуватъ р-Ьзки граници между говорит-b на
единъ езикъ, не сжществували и граиици между езиците. Раз-
бира се, че граиици има само между различнит-b езикови
явления, но сборътъ отъ едни преобладаващи въ дадена ме-
стность езикови особености срещу сжщо такъвъ сборъ отъ
други въ съседна область, оправдава самостойното сжществу-
ване иа два близки но разположеиие езика. Сжщото важи въ
по-малка степень и за диалектит-h. Впрочемъ, ако езиците
иматъ смЪсенъ характеръ, това не пр-Ьчи все пакъ да ги раз-
) Срв. неговата последна статна по тоя въпросъ въ BIul. pol. tova-
rzystwa jfzykoznawczego, II Krakow 1930, 104—116).
Отношение на ср^днословашки къмъ южнослав. еэнкова трупа 205
личаваме. Най-сетне, самата история на въпроса, съ който се
занимаваме тукъ, ще покаже, че днесъ никой, нито въ роди-
ната на споменатия голймъ полски ученъ, иито изобщо въ
срйдата на известнитй европейски езиковедци, не схваща идеята
за смйсения характеръ иа езицитй въ ийкакъвъ строгъ сми-
сълъ на думата, който би изключвалъ вейки опитъ за дйлежъ
и съпоставка на езици и диалекта.
Най-труденъ е обаче въпросътъ за междуособното отно-
шение на ческословашкитй диалекти, или по-точно за генетич-
ната връзка на ческия съ словашкия диалектъ. Понеже, както
е известно, срйднословашкото наречие има белези, по конто
се евързва нагледъ доста тйсио съ нйкои отъ южнославян-
скитй езици, отъ отдавна сжществува питането, не е ли това
южнославянски диалектъ, който по силата на историческитй
условия е билъ постепенно вмйстенъ въ системата на ческо-
словашкитй говори, като е запазилъ обаче свои старинни черти
и до днесъ? Отъ само себе си се разбира, че утвърдител-
ниятъ отговоръ между друго би далъ основание да ре смйта
часть отъ словашкиятъ говоръ за отдйленъ езикъ, докато въ
противиия случай не би имало никакво съмнеиие върху един-
ство™ иа ческословашкитй говори. Освенъ това сжществу-
ватъ и по-умйрени мнения, що се отнася до особеноститй иа
словашкия диалектъ, чрезъ конто той се отдалечава отъ
ческия и се доближава до южнославянскитй езици. Така напр.
нйкои подържатъ, че словашкитй наречия иматъ само при-
мйсъ отъ южнославянски езикови елементи, вследствие на ко-
лонизации, извършени къмъ XIII в. и по-късио, или поради
географска близость, други, че словашкиятъ е самостоеиъ
езикъ, ако и доста близъкъ до ческия и южиославянскитй
езици, или пъкъ, че словашкиятъ диалектъ е развилъ нйкои
преходни иакъмъ съседнитй южнославянски езици явления.
Най-сетне има и учеии, конто отхвърлятъ вейкакво предполо-
жение за влияние на южнославянски върху срйднословашкия
диалектъ. Тъй като напоследъкъ се поставя отново, и то съ
особено старание, въпросътъ за връзкитй иа словашки съ
южнославянски, и поради това, че и другъ пжть въ българ-
ската езикословна литература сж правени опити за разясиение
на известии страни отъ тая крайно любопитна задача (срв.
Б. Цоневъ, История на български езикъ, София 1919, 48 сл.,
Ст. Младеновъ, Slavia 11, 1923, 418 сл., СпБАН. кн. XXX (1925),
206
Ив. Лековъ
29 — 112), полезно и иавременио би било да се хвърли отново
критичеиъ погледъ върху новит-b работи въ тая область съ
стремежъ да се посочи повече въ методично отношение пра-
вотата или погр4зшната основа на изкаиит4з схващания, като
се припомнятъ и н4зкои данни, конто биха закруглили образа
иа досегашнит4з критерии за групировката и взаимоотноше-
нията на сравняванитЪ говори. При това историята на въпроса
бележи доста занимателни факти и обрати. Още отъ времето
на Добровски (вж. неговата Lehrgebaude der bohmischen Spra-
che2, Praha 1819), Шафарикъ (Slovansky nirodopis, Praha 1842)
и Миклошичъ (Vergl. Grammatik der slavischen Sprachen I—IV2,
Vien 1879, 1875—1883) се възприе мнението, че словашката
езикова область, заедно съ ческия и моравския диалектъ
съставя часть отъ западнославянската трупа езици. ТЬсната
принадлежность на словашкит4з говори къмъ ческия и изобщо
къмъ западнославяискит4з езици б4зше подържана и отъ други
видни слависти като Jagid, Archfsl. Ph. XIX (1896) 277 сл., XX
38, Kultur der Gegenwart I 9 (1908) 30 сл. (Die slavischen
Sprachen), VondrSk, Vergl. si. Gram. Gottingen (1906), I, 10,21924,
30 сл., Niederle, Slavansky svet, V Praze 1909, N. v. Wijk, Ce-
chies-Slovaaks-CechosIovaaks, Amsterdam 1928, Kilka uwag о sto-
sunkach pokrewiehstwa rni^dzy jqzykami zachodnio-slowianskiemi,
Pr. til. XI 119 и Remarques sur le groupement des langues, slaves
RESl. IV. 14 сл., Th. I. G. Locher, Die nationale Differenzierung und
Integrierung der Slovaken und Tschechen in ihrem geschichtlichen
Verlauf bis 1848, Haarlem 1931, 42 сл., V. VSzny, Ndfedi slo-
veuskd, Ceskoslovenskd vlastiveda, dil III. Jazyk. Praha 1934, 219
сл., а особено отъ Trivnidek, Pfispevky k deskemu hldskoslovi,
Brno 1926, 56 сл. 113 сл., Prispevky k dejinfim deskeho jazyka
Brno 1927, 76 сл. О deskem jazyce 1924, 86, Vztah slovenStiny
k deStine, Vddecky svet rod. L 1935. d. 1, 7 сл. Historicki mluv-
nice ceskoslovenska, v Praze 1935, 10 сл. и пр.
Но наредъ съ това миозина други учени отъ различии
народности сж прокарвали отъ разновидни гледища убежде-
нието, че Словашко, а особено неговата ср4здищна часть е за-
селена съ южнославянско население, което е оставило следи
отъ езика си въ диешното ср’Ьдиословашко наречие. Така напр.
още въ 1848 г. словакътъ М. М. Hodfa въ Vetin о slovendine,
Levoda, 27 сл., се изказва въ тоя смисълъ, а следъ него А.
Dtlmmler, Die pannonische Legende vom hl. Methodius, Wien
Отношение иа срЪднослозашкн къмъ южиослав. езикова трупа 207
1854, 25. W. Wattenbach, Die Slav. Liturgie in Bohmen und die
altrussische Legende von h. Wenzel, Breslau 1857, 221, T. Ma-
retic, Slaveni и davnini, Zagreb 1889, 143, Suman, Slowenen,
Wien 1881, 51, Ed. Boguslawski, Historya 1 (1812) 382, Krilitek,
Zeits. Ver. f. Gesch. Mahrens 1898, 42, P. Hunfalvy, Magya-
rorszSg ethnographiSja, Budapest 1876, 271, 529 сл. (Etnographie
von Ungarn, Budapest 1876, 299). Повлиянъ наверно отъ т4зхъ,
рускиятъ езиковедъ Флориискш въ сеоитЪ Лекщи II Юевъ,
(1897), 220—344, се опита да характеризува словашкиятъ
диалектъ като самостоенъ езикъ, близъкъ до ческия, ио и
различенъ отъ него. Въпр4зки критиките срещу тоя неговъ не
твърде щастливъ опитъ отъ страна иа авторитетни чески фи-
лолози като Polivka, Listy filologicke XXV (1898) 208—215,
Pastrnek, Listy filologicke XXV (1898), 215—238 и Vondrik,
ArchfslPh. XX (1898) 351—360, наскоро следъ това се появиха
книгит'Ь на S. Czambel, SlovSci a ich ret, Pest’ 1903 и Slovensko
ret, Turt. sv. Martin 1906, въ конто схващанията на Флорин-
скш (вж. по-горе) б-bxa доразвити и оформени въ една опре-
делена теория, която обаче бе решително отхвърлена особено
отъ ческите езиковеди (съ изключение на Zubaty, срв. Sb. Mat.
Slov. 1 35 сл.), конто, покрай погрешностьта на научната аргу-
ментация, виждаха въ нея и домогванията на една полити-
ческа идея, именно, да се оправдае възможиото маджарско
разширение въ Словашко (срв. Fr. Pastrnek, Vest. Ces. Akad. ved.
XIII 1904, 1 сл. ArchfslPh. XXVI (1904) 290 сл., L. Niederle, Slov.
Starofitnosti 11 1. (1906) 354 сл. Ill (1921) 183, 208, 212 сл.,
J. Skultety, Slov. Pohl’. XX11I 517, XXV11I 380 сл., V. Jagit, Entste-
hungsgeschichte der kirchenslavischen Sprache, Berlin 1913,
15 сл., J. Polivka, Изв. отд. рус. яз. Ill (1907), 345 сл.).
Въпросътъ и следъ това не изгуби своята навременность
и, както се спомена, отъ него се интересуватъ и двама наши
учени Б. Цоиевъ и Ст. Младеновъ (вж. по-горе).
Между друго появи се въ 1929 г. въ Zeitschrift f. si. Ph
V (1928—29) 319—339 статия отъ маджарския лингвистъ J.
Melich, която бе въ състояние отново да възбуди спорове съ
своята теза за образуването въ IX в. на два отделяй езика —
чески и словашки (срв. критика на тая статия у V. Smilauer, Bra-
tislava III (1929), 1124—1126, и Сб. RiSa Vel’komoravski, Praha
1933, 492), както и работите на М. Weingart въ Hodzuv Sbor-
208
Ив. Лековъ
nik 1930, 547 сл, CMF. VII. 107, въ конто се подържатъ из-
вестнит’Ь схващания на TravniCek, безъ да се отрича обаче
напълно възможностьта за сжществуването на южнославянски
черти въ словашки диалекти, дължими на съседство. (Така и
R. Jakobson въ Travaux du Cercle linguistique de Prague II. 1929,
24 и H. Дурново въ Очерк истории русского языка, Москва,
Ленинград 1924, 129).
И наистина, наскоро следъ появата на тия статии пол-
скиятъ езиковедъ Zd. Stieber обнародва въ Lud slowianski
I (1929) 1. А 212 сл. подъ общия насловъ Z zagadnieii pod-
zialow dialektycznych grupy zachodnioslowianskiej свое изелед-
ване иа тъй нареченит'Ь южнославянски елемеити въ ср^дно-
словашкия диалектъ, въ което подържаше мисъльта, че подо-
бенъ прим-Ьсъ е възможенъ (232 сл.) Вземайки поводъ отъ
тоя трудъ М. Malecki въ Lud slow. II. (1930) 1 А 42 сл. се
постара да докаже, че главно отъ методическо гледище е не-
правилно да се говори за южнославянски елементи въ ср'ЬднО-
словашкия говоръ. Но Щиберъ отиово въ кн. Ill А 131 сл. иа
сжщото списание продължаваше да защищава съ некой нови
даини своето първоначално становище (вж. въ подкрепа на
тия схващания и Ramovs, Sbornik RiSa Vel'komoravska, Praha
1933, 441 сл. и Melanges de Phil. off. a M. J. J. Mikkoia, Helsing-
fors 1932, 235 и П. Бузук, Нарис icTOpii укра!'нськО1 мови,
Киев 1927, 30- 31, който безуспешно иска да докаже, че
чехи и малоруси били съседи преди идването на словаците отъ
югъ. М. Malecki отъ своя страна му отговори пакъ въ стра-
ницитЬ на сжщото списание (кн. Ill А. 139), безъ да измени въ
нещо предишното си мнение. Къмъ тоя спорь се приеьедини
и словашкиятъ диалектологъ Jan Stanislav, който въ Bratislava
V (1931) 358 сл. и Slavia Occidentalis Xll (1934) 148 сл, нео-
добрявайки изобщо изводите на Щиберъ, заетжпи гледището
на Малецки въ цитуваните по-горе негови статии. Най-сетне
TrSvniiek отиово въ Уёбеску sv-et I (1935) I. 7 сл. и Histor.
inluv. Ceskoslovenski (v Praze 1935,10 сл.) подчерта своето пре-
дишно схващане, споредъ което ческословашкото езиково един-
ство никога не е било нарушаваио.
Мненията на некой отъ тия автори, особено на послед-
ните наказали се по въпроса, ще станатъ ясни при критичиия
прегледъ на съдържащия се въ техните статии материалъ.
Отношение на срЪдиословашки къмъ южнослав. езиковв трупа 209
И така, ако се обърие внимание и на ония приноси, въ
конто въпросътъ за езиковата характеристика на Ср^дносло-
вашко е билъ само отчасти, странично засЬганъ, изобщо по-
важнигЬ изказани до сега мнения могатъ да се подредятъ
вече безъ огледъ иа хронология по следния иачииъ:
1. Ср'Ьднословашкиятъ диалектъ съдържа южнославянски
езикови елементи, защото тая часть отъ словашката земя е
бнла населена съ старо южнославянско население. Това се е
старалъ да докаже S. Czambel, ц. с. pass., а неговото
схващане използува a priori П. Бузук, ц. с. м. и Melich, ц. с.
м. Не е противъ него и Zubaty, ц. с. м.
2. Ср-Ьднословашкото наречие съдържа само примеси
отъ южнославянски езиковеиъ произходъ, дължими на късна
колонизация (V. Cbaloupecky, Stare Slovensko, Bratislava 1923,
отчасти L. Niederle, ц. с. м.), или на см-Ьсваие словашки съ
южнославянски (Б. Цоиевъ, ц. с. м. W. Vondrak, ц. с. м.), Zd.
Stieber, ц. с. м., Н. Bartek, Sborn. Skult. 663, V. Smilauer,
ц. с. м.), St. Kul’bakin, JO. IV. 205. Най-критични въ това отно-
шение и съ склонность да отхвърлятъ предположеиието. за
какъвто и да било чуждъ езиковъ елементъ въ ср'Ьдиосло-
вашки сж Fr. RamovS, ц. с. м. и особено N. v. Wijk, ц. с. и
J. Stanislav, ц. с. м.
3. Ср'Ьднословашкиятъ диалектъ още въ първитЬ вре-
мена на праславянското единство е развилъ етЬкои преходни
явления иакъмъ no-късната южнославянска езикова трупа, та
поради това може да се см"Ьта като мостъ къмъ южносла-
вянскитЬ езици. Това мнение, се застжпва пакъ отъ N. van
Wijk, ц. с. м., отъ L’. Novak, ц. с. м„ V. VaZny, Nar. slovens.
219 сл, Al. Brtickner, ZslPh. II, 304, M. Weingart, ц. с. m. R.
Jakobson, ц. с. м, H. Дурново, ц. с. м. и др.
4. Въ Ср-Ьдносжовашко н^ма чужди езикови прим-Ьси.
нито черти, конто да сж развити подъ влияние на съседни
езици (Fr. Travnitek, ц. с. м, отчасти Младеиовъ, ц. с. м. и
М. Malecki, ц. с. м.), съ изключение може би само на
една (отражението иа праслав. ort, olt), която, ако не се
дължи на см^сваие при възможната късна (къмъ XIII в.) ко-
лонизация на Словашко, би могла да се см"Ьта сжщо като ре-
зултатъ на домашеиъ развой (Fr. Trivnitek, Historickimluvnice
CeskoslovenskS, 16).
Списание на Бълг. академия на наукитЪ. Кн. LV. 14
210
Ив. Лековъ
II.
С. Цамбелъ, който за пръвъ пжть по-снстемно изложи въ
своитЪ книги предположенията за наличностьта на южносла-
вянски езикови елементи въ ср"Ьднословашкия говоръ, пред-
лагайте следиитЬ черти като характерни за нзграждане иа така
известната по-късио южиославянска хипотеза: изъ областьта
на фонетиката — 1) сжществуване иа гласиа а като едио отъ
отраженията иа еровет-fe, напр. dan, dait, 2) Звукови групи rat,
lat като продължеиие на стари Ort, б It, срв. razen, laket’, 3)
опростяване иа звуковитЬ групи dl, tl въ /, срв. ralo, 4) пре-
ходъ иа г’ въ г, срв. pre-, Rim и др.; изъ областьта иа слово-
образуването — 5) поява иа nom. асе. sg. neutra съ окоич. о,
подобно на южнослав. о, срв. словаш. dobro, dohryo съ
словен. dobro, 6) образуване иа 1 л ед. ч. сег. вр.съокоич.
— т, общо за словашки и за н-Ькои отъ южнославяискитЬ
езици, напр. mislim. Къмъ тия черти авторътъ добавите изъоб-
ластьта на речника и м'Ьстнит'Ь названия по н'Ьколко примири,
конто сочатъ на общность.
Щиберъ, когото см’Ьтатъ въ последио време за продъл-
житель на известна страна отъ Цамбеловата теория, подържа
(1. с.) само и-Ькои отъ точкитЬ, предложени отъ Цамбелъ, а
именно 2) rat, lat<.t>rt, Hit, 3) I<_d.l, tl и 4) r<Zr', като из-
оставя всички останали, добавяйки отъ своя страна две иови
черти на близость" 1) окончание оа за inst fem. sg.-словаш.
riboy, duSoy, словеи ribou etc. и 2) окон.-лго за 1 pl. praes.,
напр. robimo.
Най-напредъ изниква въпросътъ, осиователна ли е по-
правката, която Щиберъ прави по отношение на изтъкиатит^
отъ Цамбелъ южнославянски елементи въ словашкитЬ говори.
За да се види това, както и да се осв-Ьтли отъ езиково гле-
дище ц-Ьлиятъ въпросъ, необходимо е ла се обеждятъ по-
дробно, по редъ, всички черти, за конто става дума въ сту-
диитЪ на двамата езиковеди.
1) Отражението иа старит-Ь твърде ерови звукове въ
словашкия диалектъ е трояко, а именно като о, а е. Поради
тази разновидность иа днешнит’Ь звукови заетжпници на тия
ерове, сметайте се, че иЪкои отъ тЬхъ, т. е. о, а сж се раз-
вили на чужда, руска и сърбохърватска езикова область и
сж преиесени тукъ, та по тоя начинъ Словашко се представ-
Отношение на ср-Ьднословашкн къмъ южнослав. езикова трупа 211
яше и въ това отношение като звено между тритЪ групп
славянски езици: западнославянски съ отражение ь, из-
точнослаиянски съ о<г и южнославянски съ отражение
ъ. За да се разреши въпросътъ, дали въ отражението
на твърдит-b ерови звукове въ а тр'Ьбва да съзираме южио-
славяиска езикова черта, нуждно е да се определи относител-
ната хронология на явлеиието. Р. Diels въ Arch-f.sl Ph XXXV
324-8, доказа, че преходътъ г>а въ словашкия диалектъ е
доста късенъ, пъкъ и изобщо ероветЬ сж се развили вь но-
ви гласни иай-малко два в-Ька следъ установяването на три-
т-b главки групи езици, следователио самъ по себе си тоя
фактъ е достатъчеиъ да се отхвърли хипотезата иа Цамбелъ
за стария чуждъ езиковъ елемеитъ въ тоя случай. При това
има и нЬщо друго, сжщо твърде важно, особеио въ методо-
логично отношение. То е сжществуването на подобии отра-
жения на ъ въ лужишки и полабски, конто спадатъ, както е
известно, къмъ западиославянската трупа езици. Вследствие
иа тия причини и Мелихъ (1. с.) съзира въ развоя на словаш-
китЬ ерове самородно явление, което сочи иа първоначалеиъ
преходъ на отъ което по-късио сж се получили звуко-
ветЪ а, о. Би могло да се допустне това съ огледъ на обстоя-
телството, че и въ сърбохърватски и словенски диалекти отра-
женията на ероветЪ не се ограничаватъ само съ звука а, но
предлагатъ и други звукове, характерни за западне и из-
точнославянски — е, о, конто изглежда сж и по-стари. Ме-
лихъ (вж. по-горе) евързваше предполагаемата промена иа
а>е>с, о въ словашкия съ промТиата на етимологични е,
а, о (напр. smotana), но Smilauer въ Slov. stfidmee jerove etc.
Praha 1930, pass, доказа, че това свръзване н-Ьма основание.
Въпр'Ьки това, предположеннето за самостойната поява на
днешнит’Ь словашки заетжпници иа еровитЪ звукове е доста
правдоподобно и затова то изключва, споредъ повечето днеш-
ии езиковеди, мнсъльта за южнославянски черти при отраже-
нието на ероветЬ въ словашкитЪ говори. Следователио и по-
правката, която Щиберъ направи на Цамбеловата хипотеза въ
тая точка, може да се смЪта като сполучлива.
2) Най-важниятъ белегъ, който е давалъ основание да
се предполага като възможеиъ южнославянскиятъ езико-
веиъ примись въ ср’Ьднословашкия диалектъ е отражението
на Hrt, Hit като rat, lat. Любопитно е, че и ония, конто отри-
212
Ив. Лековъ
чатъ изобщо мисъльта за южнославянско влияние надъ Сло-
вашко (съ изключеиие иа TrSvnifek), като напр. Малецки и Ста-
ниславъ, сж склонни да приематъ тая черта като южнославян-
ска. Известно е, че досега двойсч веиостьта при отражението
иа тия съчетания не е задоволително обяснена1). Приема се.
че акутно интониранит-b ort, olt сж дали изобщо rat, lot, а
сиркумфлекситЬ ort, olt сж се преобразили въ rot lot въ едиа
часть отъ славянскит^ езици — севернитЬ, а въ друга часть —
южнитЬ тия съединения сж дали rat lat (срв. бълг. рало,
срхр. rMlo, пол. radio, чес. radio, рус. рало; бълг. лакомъ, сло-
вен. lakom, пол. lakomy, чес. iacomy, рус. лйкомый; бълг. ра-
венъ, срхр. rivan, пол. rowny чес. rovny, рус. ровен, бълг.
лакъть, словен. lakat, пол. lokied, чес. loket, рус. локоть).
Изяснението иа въпроса за времето на тия пром-Ьни
срЪща значителни трудности.
Така Tr4vni6ek въ Bratislava I (1927) 518 см^та, че сло-
вашкитЬ rat, lat<irot, lot (така и Ramovs, Cas. za slov. jezik
VI (1927) 22, изобщо за ort, olt въ славянскигЬ езици и въ
Shorn. Ri5a Vel’kom. 441 сл. за словашкитЬ и южиославянскитЬ
отражения) сж късии, а не праславянски, изтъквайки, че дори и
да се приеме, че сж праславянски, сжществуващето колеба-
ние между rat, lot и rot lot въ Словашко има своя успоре-
дица и въ ческия, ако и съ превесъ на съчетание rot, lot,
което, споредъ него, се обобщило въ Ческо, a rat, lat въ Сло-
вашко. И наистина, що се отнася до обобщеиието иа известии
говорни особености, права е неговата мисъль, че диалектич-
иитЪ разлики се заключаватъ тъкмо въ обстоятелството, че
онова, което е въ известно наречие повече разпространено,
въ друго съседио може да бжде по-малко известно. Въиъ
отъ това Tr4vni6ek допуска, че е било възможио сиркумфлек-
сно интонираиит'Ь rot, lot въ Словашко да сж се повели по
акутнитЬ rat, lat и отъ настаиалото см^сваие да сж се об-
общили съчетанията rat, lat. Такава възможиость не е съв-
семъ изключена, щомъ като отражението rat, lat е всеобще
*) Напоследъкъ Ekblom, Zur Entwlcklung der Liquidaverblndungen im
Slavischen I, II, Uppsala 1927—28, изказа мисъльта, че развоятъ на праческо
словашкитЬ Ort, Olt билъ такъвъ» че позволявалъ да изникнатъ въ едиа и
сжща область и двата вида продължители. Критика иа това схващане иа-
прави Lehr, Rocz. slaw. X. (1931) 116 сл. Това е една отъ най-труднигЬ
проблемы въ славянскою езикозиание.
Отношение иа срЪднословашки къмъ южнослав. езнкова трупа 213
застжпено при първия видъ интонация и има всички белези
иа старо праславяиско явление.
Отъ изследвания говореиъ материалъ, който впрочемъ не
говори за една пълиа редовность на явлението (срв. въ
областьта Липтовско — rot и пр.), може все пакъ да се за-
ключи, че rat, lot изобщо сж стари нормални срЪднословашки
заетжпници иа Ort, 61t, срв. rala, rakyta, raien, Ravence, Ra-
vin, lard, laket, ladija и пр., а едииичнит-b случаи съ rot, lot,
срв rol'a, lod' rovny, сж по-нови, защото се ср^щатъ въ езика
иа по-младит'Ь поколения и може би и^кои отъ т^хъ сж про-
иикнали подъ литературно ческо влияние. (Но вж. Тгйугпбек
Pfisp. к. Cesk. hlaskoslovi 56 сл., който посочва много примири съ
rot, lot). Обаче иапоследъкъ V. Уййпу въ op. cit 262 сл. обратно
изтъкна, че примири като rost'em сж запазени у no-стари люде,
а младит’Ь изговарятъ — rast’em и под. Това противоречие би
могло да се тълкува само съ предположението, че стари чер-
ти могатъ да се ширятъ и въ по-ново време. Отъ друга страна
въ ческия (южно и източно-чески) сжществуватъ думитЪ raz-
s,ocha (>*оГsocha) съ производни, засвидетелствувани още
въ XIV в., и letorast~>ratolest, конто, ако приемемъ, че въ
ср'Ьдиословашкит'Ь rob, rov~>orb ofv тр'Ьбва да съзираме по-
нова промена, ще смЪтнемъ сжщо така за нови, още повече
че можемъ да считаме, разпространението иа това звуково
съчетание въ историческо време за лексикална черта, отъ
което следва, че изоглоситЬ иа това явление сж лесно по-
движии. Въ такъвъ случай и-Ьма причини да се обяснява чес.
дума razsocha съ промена на интонацията отъ сиркумфлексна
иа акутна и да се подкрепи това съ подобии, впрочемъ не
добре доказани, промоин иа интонацията въ другит^Ь славян-
ски езици. Известно е, че въ южнославянски обратно се ср^щатъ
н^колко думи съ обикновеиото за западиославянската езнкова
трупа старо отражение на oft, oil като rot, tot (въ Супр. ко-
дексъ robota, rozve, rozbiti; бълг. робъ1) Ломъ, локамъ), което
*) Обяснението на бълг. двойни формн rob, rab, може би тр^бва да
се поднрн ие въ връзка съ интонацията, която впрочемъ тукъ е една и
сжща, но въ установеното малко по-късио ударение, което прн първата
форма е коренно, а прн втората подвижно (коренно в суфиксално), срв.
гбЬ-ъГъ гйЬ-ъ1ъ. Къмъ такава възможность за тълкуване, която би тр±б-
вало да бжде подробно н всестраиио проучена, ме иапжтва досЪщането на
Rozwadowskl въ Rocz. slaw. V (1912) 48—50, който, като говори за ело-
214
Ив. Лековъ
би свидетелствувало, че резка граница по отношение на ort,
olt~>rat lat или rot, lot въ праславянско време ие е сжще-
ствувала. Ако предиоложенията ни относно хронологията на
тия пром-Ьни вь различиит-Ь славянски езикови области сж
верим, явно е, че се намираме предъ едно повторение иа ези-
кови явления, чиито изоглоси, както въ праславянско време,
така и по-късно, ие сж. отделяли строго разграничеии обла-
сти. Щомъ като е така, нема зато да се търси въ съседни
съ южиославянската трупа езици непременно пъленъ сборъ
отъ белези, характерни още въ праславянско време за диа-
лектите, конто сж дали по-сетиешните западнославянски
езици.
Meillet въ Le slave commun '63 271 изтъква, че, щомъ
като по нагласно *or *ol чески и словашки не вървятъ наедно
и въ връзка съ южнослав., то еднаквото за всички тия езици
отражение lort^> trat etc. се дължи на случай, а не иа стара
общность. Това би могло да бжде възможно, ио ие е изклю-
чеиа и друга хипотеза, която азъ мисля, че може да разчита
на повече предимства. Именно нема съмиение, че промената
съ ort, olt предхожда хронологически преображенията на tort,
tolt (срв. Rozwadowski, Gram, j^zyka polskiego, Krakow 1923,
164). Самиятъ фактъ, че последната промена дели славянска-
та область вече на три групп, докато първата е или всеобща,
или раздели на две слав, диалекти, доказва това. Въ подкре-
па на тая мисъль идва друго твърде важно съображение, а
именно разликата въ сждбата иа малоруските съчетания rot
и torot. Така rot (<Zort)~> rit, докато torot не става torit,
която показва, че явленнята нематъ еднаква хронология. Сж-
щите факти се откриватъ и въ полаб., гдето се наблюдава
lat <olt срещу tlht (срв. Т. Lehr-Splawinski, SO I. 125, Rocz.
slaw. X (1931) 131.
И споредъ Ekblom (ц. с.) развоятъ на Art, hit предхожда
промеиата на сжщите съчетания въ средата на думата.
Щомъ като, мисли той, звукътъ А въ мататезираните групи
tar At etc. преминалъ на руска, лешка и лужишка почва въ о,
ввискигк сжществителни отъ типа на р&ГХ, mhrz, Smhrd, tnhrk (съдър-
жащи трупа tArt) установява. че trat се явява въ такнва думи, конто иматъ
или сж нмалн по-рано подвиженъ акцентъ, ту на корена, ту на суфнкса, а
trot — въ оння. конто сж ималн само коренио ударение. Rozwadowski от-
нася тая хипотеза къмъ нсички лехски говори.
Отношение на ср-Ьднос човашки къмъ южнослав. езикова трупа 215
го старого 5 дълго въ тия наречия по това време било вече пре-
мииало къмъ а (а) и затова продължитель иа полудългото 5
билъ вече звукътъ о. Обаче въ нагласиит^ съчетания Art.
3 11 сжщиятъ звукъ а се е развилъ при акутна антонация въ
сжщит-Ь говори въ а, което ще рече. че това явление е пред-
хождало първото, т. е. извършено е, когато още старого а дълго
иазЪло първичния си гласежъ и е могло да асимилира но-
вого полудълго 3 (вж. кригична оценка на гова схващане у
Т. Lehr-Splawinski, Rocz. slaw. X (1931) 130 сл.) Тогава гол’Ьма
методологическа гр-Ьшка би било да се см^та словаш. rat, lat
каго южнослав. елеменгъ, щомъ каго при по-къснага, ио все
праславянска промена tort, tolt > trat, tlat учасгвува и ческиягъ
езикъ, койго е гипиченъ западнославянски езикъ. Следова-
гелно, ако при по-къснага праславянска промена чески и
словашки сж били заедно, иЬма съмнение, че и при по-раиш-
нага гЪ сж били сжщо единъ езиковенъ клонъ. За привър-
женицит-Ь на кригикуванага хипогеза осгава въ гоя случай
само единъ изходъ — да приемагъ, че rat, lat въ ср-Ьдносло-
вашки е нова черта и то не, както TrivniOek предполага, раз-
вита при домашни вжтрешни условия, но наложена отвънъ
чрезъ колонизация. Подобно предложение и-Ьма иадеждна опо-
ра между друго и затова, че тъкмо при тия съчетания чуждо-
го езиково влияние нЬма приложение. За това свидетелству-
ва думата Karl (срв. и герм. Walk, бълг. влах, срхр. vlSh,
чес, vlah., рус. volox и пр.), която е възприета чрезъ заемки
отъ единъ славянски езикъ въ другъ и индивидуализувана
съответно въ всички славянски езици.
Мнеиието иа L. Novak въ Sborntk па poCest Skultetyho,
TurC. Sv. Martin 1933, 576 сл., че метатезата е извършена въ
едно и сжщо време, та затова хронологичното подреждаие на
явленията по следния начинъ: ort, olt 2) Ort, Olt 3) tort, tolt
немало оправдание, се опровергава отъ обстоятелствата, конто
no-rope 6iixa подчертани, а именно нееднаквия обсегъ иа тия
три явления, както и различит^ имъ продължения въ н^кои
слав, езици. Съмнение въ точностьта на това указанае отиосио
хроиологията не бива да сжществува. Освенъ това за прасла-
вянския характеръ на явленията свидетелствува, ако оставимъ
спорного 5, което е съ характеръ на полудълга гласна, про-
м-Ьната иа о>о, 0>а при метатезитЬ. Его защо не може да
се приеме, че всички тЪ сж настанали въ 8—9 в. въ новит'Ь
216
Ив. Лековъ
селища иа разд'ЬленитЪ славяии. ПримЪрит-b съ неметатези-
рани tort, tolt въ литовски, фински, маджарски, албански и
ромъиски думи, заети отъ славянски, съ конто Новакъ иска да
докаже, че метатезата ие е отъ праславянско време, не сж
убедителни, тъй като не отразяватъ общата склонность въ
явлеиието, започиало и прокарано отъ по-рано (срв. напр.
лат. Sermnin> Srётъ къмъ VII в.), а засЬгатъ изключенията,
остатъцит-b, конто и въ по-късно време се ср-Ьщатъ въ и-Ькои
славянски езици (особено въ мЪстни имена), а дори сж осо-
беиость за нЪкои наречия (поморски, полабски, вж. и спора-
дичнитк полски топоиимнчии названия като Karwodrza покрай
Krowodrza). Още по-неприемливи сж като доказателство ма-
лобройнит'Ь примири съ съмиителни ar-, al- иачални въ чужди
думи, заети отъ славянски. Всеизвестенъ фактъ е, че по
краишата на вс-Ько езиково землище се запазватъ по-стари
езикови състояния, докато въ срфцата, въ нашия случай заета
отъ словашкит!, говори, се заражда огнището на пром’ЬнитЬ.
Може би и поради това въ ифкои крайни поморски и полабски
наречия, иемератизираиигЬ групн не сж дори изключения, но
влад-Ьятъ като правило. А тъкмо съ такива славянски пле-
мена, конто сж били по краищата. или сж оставали осамо-
теии отъ чужди нашествия, неславяискнгЬ народи сж влизали
въ досегъ.
Най-сетне въ тоя случай може да се допустне и т. н.
субституция на явленията, т. е. възможио е, въ всички сла-
вянски езици доста дълго следъ общностьта имъ да сж се
повтаряли еднакви или подобии явления на тия, конто се из-
вършили на почва иа праславянския езикъ. Въ тоя смисълъ
предположението, че иай-стари фонетични черти могатъ да се
разпространяватъ на нови области въ много по-късио време,
иамира оправдание (срв. за подобии езикови явления BeliC,
Slavia 1 8—И, Hujer, Uvod’ 82, Porzezinski, SO. 111/IV 227, Roz-
wadowski, Hist, fonet. 111).
Колебанием на изоглосата на rat, lat въ два гранични
праславянски говора, каквито сж били прасловашкиятъ и пра-
южнославянскиятъ е позволило да се установи въ тЬхъ едно
временно единство въ продължението иа тия съчетания. Ето
защо не може да се говори за влияние отъ която и да било
страна.
3) Опростяването на съчетанията отъ съгласни dl, tl въ
Отношение на ср^дн ословашкн къмъ южнослав. езикова трупа 217
1, характерно за южно н източнославянски, се ср’Ьща и въ
ср'Ьдиословашкия диалектъ (срв. пол. radio, рус. рало, бълг.
рало, словаш. Silo и др.) Застжпницит-b на гледището, че тоя
диалектъ има южнославянско потекло, сочатъ и тая черта
като една отъ най-важнитЬ негови отлики. Така Щиберъ смЪта
думит-b отъ рода на Silo, salo, mylo, конто сж обикиовени въ
Оравското и Липтовско наречие иа Ср'Ьднословашко, като
остатъци отъ старо състояиие, получени отъ *mydlo, *sadlo и
пр. още преди загубата на слабит-Ь ерове. Фактътъ, че въ
вападио Словашко съчетанието dl се превръща днесъ въ II,
срв palla < padla, myllo<Zrnydlo, Щиберъ ие желае да постави
въ връзка съ старото упростяваие на dl изобщо, а го см-Ьта
за ново фонетично явление, каквото е полското диалектично
лреобразуване на трупа dn въ пп: tanny <Ztadny. По тоя на-
чинъ той цели да нзключи отъ кржга на съображеиията при
разглеждане иа тоя въпросъ не само само източно Словашко,
въ което и-Ьма опростяване на тия съгласни съчетания (впро-
чемъ самъ той въ Lud stow. 11 (1931) А 32 сл. се стреми да
изтъкне стария полски характеръ на източнословашкия го-
воръ), но и западно Словашко, въ което признацн на подобенъ
преходъ, ако и съ оспорванъ произходъ, има. Прави впечатление
и обстоятелството, че авторътъ си служи само съ единъ един-
ственъ примЪръ за характеристика иа I < tl, а именно съ ду-
ката omelo <d_ometlo.
Tr^vniCek (срв. Prisp. k desk, hlask. 120, Bratislava! (1927)
517), който твърдо подържа убеждението си, че преходътъ
dl^>I се е извършилъ следъ разкжсване на възможната пре-
стара общность между словаци и южни славяни и че въ тоя
преходъ последната степень е била // както въ днешния за-
падиословашки диалектъ, посочва между друго, че въ нФкои пис-
мени паметници иа чески езикъ се срЪщатъ опростени групп
йГ>1. Щиберъ (ц. с.) следъ Hujer, Slavia IV (1925) 612 пред-
полага, че това сж пренесеии думи отъ стб. езикъ, защото
означавали религнозни понятия, напр. kadilo, svietilo и под.
Обаче трЪбва да се има предъ видъ, че сжществуватъ и
думи като klal, pali, конто едва ли се дължатъ на грфшки,
а покрай това и м-Ьстни названия като Driala, конто още не
сж обяснени задоволителио въ единъ или другъ смисълъ.
Въпросътъ за опростяваието на dl, tl въ I има н-Ьколко
страни: 1) чисто звукофизиологична, която може да бжде
218
Ив. Лековъ
за всички случаи въ всички групи слав езици обща, или пъкъ
различна, 2) хронологична, т. е, кога се е извършила промЪната
на тия съчетания. (Тукъ се вземаха досега за сравнение дветЪ
явления — tolt, telt и тЬхнит-b продължители и загубата на
слабит-b ерове) и 3) методична, която дава възможность да се
даде или не на въпросния преходъ dl, tl>l името южносла-
вянска черта, имайки предъ видъ, че сжщото опростяване се
ср-Ьща вече и въ области вънъ отъ Словашко и южнославянски
— а именно въ Ц'Ьлата източнославянска езикова трупа.
Трубецкой въ Zeits. f. si. Phil. II (1925) 117 сл. се изказа
въ смисълъ, че нагласни d/, tl сж останали неизмЬнеии въ
всички славянски езикови групи (срв. dlanb, tleSti, dlijeto). T-b
сж се залазили освенъ това и следъ гласни и соиорни зву-
кове редовно въ западнославянски. Обратно въ всички пра"
славянски диалекта трупа tl следъ звука s се е опростила,
срв. maslo<Z*mastio. Разликата между думи като dlanb и
veh> <^vedlb, споредъ него, тр-Ьбва да се тълкува въ връзка
съ границата на сричката, която съедииява или отд-Ьля двата
последователни звукове d и /. Въ първия случай при думата
dlanb съчетанието dl принадлежи къмъ една сричка, а въ
втория случай къмъ две различии срички vedla, първата отъ
конто е тр-Ьбвало като затворена да се отвори, поради което
се е получило vela. Това е станало обаче само у южнит-b и из-
точни славяни, конто сж изговаряли трупа dl като хетероси-
лабична, т. е. принадлежаща къмъ две срички, за разлика отъ
западнит-Ь славяни, конто сж изговаряли сжщата трупа като
тавтосилабична, т. е., ако се касае за прим-Ьръ, думата vedla
сж разчленявали въ изговора като ve\dla.
Ekblom въ Symbolae Grammaticae in bonorem loannis Roz-
wadowski, Krakow 1928 Vol. II 57 сл. по другъ начинъ, съ
друга обосновка, дава почти сжшото обяснение иа това лю-
бопитно явление. Той намира, че разликата въ различннт-b по-
следний отъ развоя на групи dl, tl въ славяискитЬ езици се
дължи на нееднаквото съелинение на съседнитЬ звукове вь
изговора. Въ руски и южнославянски dl, tl се изговарятъ безъ
всЬкакъвъ запоръ помежду имъ, а въ западнославянски е
имало известно задържане, което той графически предава по
тоя начинъ dl, tl. За доказателство той сочи заети думи въ
руския езикъ съ звукови съчетания dl, tl, конто се изговарятъ
СлТ.то, безъ каквото и да било задържане на гласа между
Отношение на срЪднословашки къмъ южнослав езикова трупа 219
двата съставни члена. ЕкЫот поставя въ успоредица съ тоя
фактъ и разликата между западнослав. k-v, gv и източнослав.
cv, zv (dzv).
Вземайки поводъ отъ статията на Трубецкой, М. Rud-
nicki въ Prace filologiczne XII (1927) 30 сл., се постара да из-
тъкне, че групи dl, tl, когато се дължатъ на съединение, про-
из.ткзло отъ метатеза, т. е. съдържащо [, не се опростяватъ,
срав. пол. ttusty, dtugi < "tzlstb, *йъ[%ы. и пр. Звукътъ t е из-
падалъ само тогава, когато безпоср'Ьдно се е допиралъ до
следния звукъ I. Разделението, което се наблюдава при гру-
пи dl, tl въ слав, езици се дължи на общата склонность на
славянскит'Ь езици къмъ отворени срички, която била по-сил-
на и дълготрайна въ южно и източнославянски. Западносла-
вянскитТ. езици пъкъ изгубили рано тоя стремежъ и затова
не опростили dl, tl.
Последенъ L. Tesniere въ Revue des etudes slaves XIII
(1933) 52 сл. се занима обстойно съ пром-Ьнит-fe иа dl, tl въ
славянскит'Ь езици, като изнесе въ системенъ редъ много-
бройни прим-Ьри за разпадане и запазване на тия съчетания
отъ разни славянски краища. Отъ подробнит-fe данни, нане-
сени и на специални карти къмъ тая студия, личи пъстрото
днешио, а може би, и н-Ькогашно разнообразие, което влад’Ье
по отношение на тая трупа отъ звукове. Къмъ известного ве-
че опростяване на tl предъ суфиксално s (срв. maslo) въ всич-
ки славянски езнци Тезшёге добавя и причастието отъ ж. р.
sbdla > sbla въ всички славянски езици- Не е излишно да
се спомене, че м. родъ на това причастие има интересна сждба
докато вь стпол. се ср'Ьщатъ примЪри като wszel, przyszet, а
въ новопол. szedi, въ стчес. обратно sedl срещу новочес. и
словаш. sei. Любопитно и важно е и това, че лужишкитЬ езици,
конто сж типично западнославянски, даватъ често свидетел-
ство за опростяване на tl. dl, или попе за двоякъ изговоръ,
срв. напр. д. луж. mocylo, sale, sylo, krilo || kridlo, gorlo,
jldl || jil, г. луж. zorlo,horto. Сжществуването на пол. и чес. stole»
selo < *sedlo, срещу словаш. дума съ dl, е сжщо знаменателно яв-
ление. Най-важно е обаче гол-Ьмото колебание на форми въ са-
мит-fe словашки диалекти. Ето защо Tesniere мисли, че преходътъ
на tl, dl^>l нее законъ, а само частичка проява на една по-обща
склонность на праславянски да сеотстраняватъзатворени срички
(вж по-горе Rudnicki). Еднаквата почти сждба на съчетания
220
Ив. Лековъ
dl, tl се обяснява съ близостьта на фонемит'Ь d и t. Именно,
по терминологията иа новата фонологическа насока въ езико-
знанието, т! се свързватъ чрезъ едностранна общность и
съответность, предизвнкана отъ единъ само излъкващъ въ
представното съдържание на звука съставенъ елементъ — за
звучность или безвучность. Фактътъ, че тоя стремежъ е проя-
венъ повече при dl отколкото при И, сочелъ споредъ Tesniere,
че сонорит-c като по-слаби сж се подали по-лесно на пром-fe-
ната, която е изобщо едно приспособяване на имплозиви къмъ
ексллозивния звукъ I. Освенъ това, споредъ Tesniere, тукъ сж
влияли и психологични фактори, напр. jedla > jela „ела“ е ста-
иало по-лесно, докато причастието jedla е било свързано пси-
хологично съ другит-fa форми на глагола, конто съдържатъ d
Усамотенит'Ь думи изобщо по-лесно сж прокарали това
явление.
Отъ тия опити може да се стигие до заключението, че по
характеръ старото опростяване на групи dl, tl иГ.ма нищо
общо съ наблюдаваното изменение на сжщит-fe съчетания въ
западне Словашко, конто като по-нови иматъ друго обяснение.
Относно хронологията иа явлението тр-Ьбва да се забе-
лежи, че неговото начало добре съвпада съ прехода на tort,
tolt въ различимте му застжпници, както и съ пром-ЪнитЬ иа
*w, *gv. Изоглоситф на явлението се сливатъ освенъ това и
съ изоглоситЬ на промЬнит'Ь sk’ > 4ё (срв. по-долу), ко-
ето показва, че се касае за диалектно късно праславянско
явление. Възможио е, това опростяване, което е възприело
посока отъ югоизтокъ къмъ северозападъ, да е закъсн'Ьловъ
часть отъ южнославянскитф области, конто сж били въ съседство
съ западниславяни, като иапр. въ Словенско и въ западни ча-
сти иа източнославянско. Именно Kamovs въ Konsonantizm II
Ljubljana 1924, 193 сл. изтъква на словенска почва н'Ьмски
м-Ьстни наименования като Matschiedel и др, конто B-Ьрно отразя-
ватъ праслав. *motidlo и под. Въ Фрайзингенските ржкописи
се ср'Ьщатъ неразпаднати групи dl, tl, a tLxhoto сжществу-
ване продължава и днесъ въ некой словенски диалекти като напр.
злийския, срв. Sidwo, iedwa, kridwo, jodla, vedla и пр. (op. cit.
195 сл.) Всичко това пронуждава RamovS да мисли, че опро-
стяването не е праславянско явление, а е станяло, що се от-
нася до словенския езикъ, на домашиа почва (op. cit. 198 Cas.
za slov. jez. II 105 сл, Enc. S. H. S. IV 193, 195). Обаче треб-
Отношение на срТ.днословашки къмъ южнослав. сзикова трупа 221
ва да се има предъ видъ и обстоятелството, че за по-късното
задържане на тия звукови съчетания може да бжде причина
не само звуковата склонность, но и езиковото чувство за мор-
фологична принадлежность и групировка иа думит-fe, въ конто
се ср-Ьща това съчетанне (срв. напр. dlo като суфиксъ, който
характеризува известна категория сжществителни, dl като
окончание на опред-Ьленъ видъ причастия и пр.) Освенъ това
RamovS въ своит-b старания да докаже словенского потекло
на опростяването мисли, че думата dlanb може да помогне за
опред-Ьляне хроиологията на rnilo < midlo, защото тукъ dl
е въ малко по-особено, нагласно положение, а освенъ това не
е сигурно, дали етимолотията на тая дума иеотвежда къмъ
dalan. Въ такъвъ случай тя не може да бжда взета въ съоб-
ражение. ВъпроснитГ. групи сж запазени частично и въ Псков-
ската и Новгородска область, както, може би, н въ южно-
карпатско (за това срв. по-долу). Неоправдано е и предложе-
нието на Vasmer въ Zeitsch. fs. si. Phil. IV (1927) 412, че опро-
стяването се извършило по отдЬлно въ нови времена въ юж-
но и източиославянски, защото заетата герм, дума god(o)lef
въ рус. като gbltbb може да сочи само на обстоятелството,
че звуковата трупа dl е била 4J жда на диалекта, въ който
заемката е проникнала, или, че е допустима и тукъ т. наре-
чената субституция на явленията (срв. Белич, Slavia I (1922)
8 сл.). Въ тоя смисълъ бележката на Stieber въ Lud sZow. II
(1931). А 33, че най-стари фонетнчни черти могатъ да се раз-
пространяватъ на иови области въ много по-късно време, на-
мира оправдание (срв. и Hujer, Uvod,2 Praha 1924 82, Porze-
zifiski, Slavia Occidentalis, III—IV (1925 —26, 227).
Методично не e оправдано да се смЬта dl, tl~>l въ
ср'Ьднословашки за южнославянска черта. Както се подчерта
и при въпроса за отражението на ероветЬ, трудно е да се
съзира произходна еднаквость между два диалекта по даденъ
общъ характеренъ белегъ, щомъ като той не е ограниченъ по
разпространение единствено въ тия два диалекта. Два отъ
продължителитЪ на твърдитЬ ерове въ СрЬднословашко, а
именно звуковет!. о, а се срЬщатъ и въ други области на
западнославянската езикова трупа и затова 6Ь изключена тЪх-
ната връзка съ южнославянски, а що се отнася до tl, dl и
гЬхното опростяване, още по-лесно е да бжде сторено това,
щомъ като цф>лата източнославянска трупа е провела сжщо
222
Ив. Лековт.
това опро:тяваие. При това, за да се изтъкне както при oft,
olt гъвкавостьта и неопред'Ьленостьта въ диахронично отно-
шение на изоглосит-fe на интересуващото ни явление, посрЬд-
ствомъ което се засилва и убеждением за праславянския
характеръ на пром-ЬнигЬ, нуждно е да се отбележи, че групи
tl, dl се пазять н-Ькжде на южиославянска почва, а тЪхното
опростяване е засегнало обратно и западнославянски (срв. пол.
sioio, за луж. вж. по-горе и Mucke, Laut-und Formenlehre etc.
Leipzig 1891, 250 сл.). Както въ словенски наречия отъ една
страна се сркщатъ съчетания dl, tl, чужди изобщо на южно-
славянски, така и въ сев. великоруски и сев. западноруски
отъ друга, сжществуватъ сжщит'к групи dl, tl, конто иматъ
малко преиначенъ гласежъ: gl, kl (срв. и пол. диал. kl<tl и
gl < dl: klusty < tlusty, jegla <Zjedla, бълг. диал. рикла < ритла,
срв. Геровъ, Рочникъ V 79). Примири като жерегла покрай
блюгли сж, прибегли, оусегли, чыпла и пр., приведени отъ Ва-
силевъ въ РФВ. (1908) № 7 и други отъ Шахматовъ въ Очеркъ
древ, периода etc. 101—102, показватъ, че явлението не е
ограничено само въ причастия, т. е. не е морфологично. Мне-
нието, че рускитЪ kl, gl сж заети отъ съседния литовски езикъ,
не е обосновано и, споредъ мене, достатъченъ е прим-Ьрътъ
съ пол. диал. dl, tl > gl, kl и бълг. диал. ритла > рикла, за да
се изтъкне домашния характеръ на явлението. Вънъ отъ това,
следи отъ старо dl, tl се с решать, изглежда, и въ югоизточно-
карпатски области. Неотдавна Gerovskij въ Zeitsch. f. si. Phil.
VI (1929) 77—85 разгледа подкарпатскорускитй форми за
praet. sg. masc. bux, mux, pl'ux < праслав. bodl-Ъ, metlh, pletlh,
ж. ср. родъ bola, plelo и т. и. Поиеже Jagid въ Arch f. si. Phil.
XXXVII 207 сл. мисл-Ьше, че тукъ сж пренесени сев. велико-
руски диалекта, a Pankiewicz въ Зап. Шевчеика В. (1925) 141
сл., че при старитЪ форми е добавена аористична частица х
(напр. Ьо1ъ х както въ ческия neslch), Gerovskij изтъква, че
е по-право. ако въ форми като тих предположимте че х е
остатъкъ отъ старо Л <; g въ mogh> и под. Единствена прачка
за това обяснение обаче се явявать формит-b за ж. и ср. родъ,
въ конто не се е извършило това явление. Но и безъ това
предположение на Gerovskij, фактито не се изменять.
Затова, струва ми се, правъ е и французкиятъ славистъ
Tesnifere, който и въ киигата си Les formmes de duel en Slo-
vene, Paris 1925, и въ цитуваната вече статия (RES1 XIII 88 сл.).
Отношение на ерЪднословашки къмъ южнослав. езикова трупа 223
посочи, че въ Словашко и Словенско опростяването на групи
tl, dl се извръшва при еднакви вжтрешни условия безъ вза-
имно влияние. Това се дължало, както се забеляза, на иден-
тични частички склонности, наследени отъ праславянско време
въ връзка съ отстранението на затворени срички, конто сж
прокарани независимо въ двата езика. Нищо чудно, че Z < dl,
tl е предпочитано въ н-Ькои словашки диалекти, щомъ като
тая склонность е имала такова широко разпространение, до-
казано и на ц-Ьлата Славянска область чрезъ думи като maslo
(общеслав.) <* mastlo и под.
4) Преходътъ на г > г не бива да се см-Ьта за южио-
славянска черта въ ср-Ьднословашкия диалектъ. Тоя преходъ
е плодъ на постоянно действуващи въ тая посока склонности
въ различии славянски области, конто географически и-Ьматъ
нищо общо помежду си. Това се дължи и на колебливия и
лесно пром'Ьнчивъ характеръ на тоя звукъ (срв. моята статия
въ Бълг. прегледъ, г. I, кн. 3, стр. 336 сл.). ФактитЬ сочатъ
че сжщиятъ палаталенъ звукъ г е загубилъ своя мекъ харак-
теръ и въ два други съседни източни езици — б-Ьло и мало-
руски, а сжщо и въ едно отъ сърбохърватскитЬ наречия,
именно посавското, както и въ изт. български. Обратно въ
н-Ькои словенски наречия, за конто се предполага, че сж били
н-Ькога съседни на словашкия, има г. Що се отнася до бъл-
гарския езикъ, прим-Ьрит-Ь сочатъ на едно разнообразие, на
развой въ две противоположни посоки: г > г, г > г, поради
което бълг. езикъ изобщо би тр-Ьбвало да се отстрани като
непригоденъ за сравнение. Втвърдяването на г въ Словашко
има красноречива успоредица въ отежтетвието на прегласит-Ь
я, и>е, Z проведени — първиятъ въ ХИ в., а вториятъ въ
XIV в. Оше Pastrnek въ Listy filologicke XXV (1898) 216 из-
тъкиа, че първоначално, за да се прегласятъ посоченитЬ зву-
кове следъ палатали, а, и е тр'Ьбвало да иматъ гласежъ на
‘а, 'и, който е билъ изгубенъ въ ц-Ьло Словашко и почти въ
ц-Ьла Моравия. Така е могло да стане и съ палаталния звукъ
г. Защо тогава е нуждно да се говори за генетично различие
между словашкия и ческия по отношение на г > г или обрат-
но г, когато въ тоя преходъ тр-Ьбва да съзираме явление,
еднакво съ снова на прегласа ‘а, ‘и > е, I или а, и, което
никой не сочи като важно за случая.
5) Нито една отъ чертит-b изъ областьта на словообразу-
224
Ив. Лековъ
ваието не може да служи за доказателство на хипотезата,
подържана отъ Czambel—Stieber. Отъ една страна поради
това, че при известии форми, като напр. словаш. пот.
асе. sg. neutra dobro, което сравняваха съ срхр. rifyvo, into, се
касае за различенъ генетиченъ и хронологиченъ развой
(срхр. форма води начало отъ съчетанието *norvoje, докато сло-
вашката е късна контаминация отъ прилагателно на -о и сложно
прилагателно на ё, срв. TrSvnicek, Pfisp. k dejinfim 80, ио споредъ
A. Butelje въ Sb. Skultety 572 : oje > о, вж. Novdk, Bratislava
V 634—680), а отъ друга, защото покрай това сжществуватъ
известии данни, че явленията иматъ свое по-късно огнище да-
лечъ отъ словашката область, като сж се разпространявали
въ посока отъ югоизтокъ къмъ западне Словенско, както е
напр. съ оконч. оц за instr, fem. (въ словен. ov, въ срхр. още
и, от, ип, конто вече сочатъ на самостоенъ развой).
И въ двата случая, въпрЬки недостатъчностьта на мате-
риала, съ който се разпелага въ момента, нав-Ьрно се касае
за развойна успоредность Nahtigal въ Cas. za slov. jez. Ill
1 сл., мислейки, че отъ VI до IX в. Словении и словаци били
съееди, подири да установи еднаквия генетиченъ произходъ
на срхр. словен. (замурски), срЬднословашко и подкарпатско
м. руско окончание за твор. пад. ед. ч. ж. р. ov, оц. Той из-
веде тия окончания отъ старо 09, което предполага и въ
срЬднобългарския езикъ. Обаче N. v. Wijk въ Slavia II (1923)
1—16, посочвайки, че 09 се срЬща и въ македонски ржко-
писи, а оконч. за м. р. -оц не стой въ връзка съ Словашко,
защото ги д-Ьли диалектъ съ «-окончание, дойде до заключение,
че въпросното окончание -оц не е характерно за южнославян-
скитЬ езици, или че иай-малко словашкото, сърбохърватско и
словенско подобие въ окончанието е възможно и като успо-
реденъ развой. Не прие хипотезата на Nahtigal сжщо и Ra-
mov§, Zeitsch. f. si. Phil. I (1925) 65—73.
6) Отд'Ьлни структурални явления съуспореденъ развой
тр'Ьбва да съзираме и въ окончанията за 1 sg. — т, напр.
mislim и 1 pl. — то, idemo, първото отъ което е разпростра-
нено въ ц-Ьло Словашко, а второто само въ гемерския сло-
вешки диалектъ, който има една единствена, и то, както ви-
дЪхме, твърде съмнителна южнославянска черта — оконч. оцг
Излишно е да се напомия, че оконч. — т въ срхр. езикъ е
възникнало доста късно, къмъ XIII в., и продължава да се
Отношение ня ср^Ьднословашки къмъ южнослав. езикова трупа 225
иастаиява при всички типове глаголи чакъ до XVI в., а освеиъ
това, неговата поява и въ други славянски езици е предизви-
кана отъ причини, конто н-Ьматъ нищо общо съ чужди влия-
ния. Следователио за произходна връзка на словашкия диа-
лектъ съ южнославянскит-Ь езици по отношение на това окон-
чание и дума ие може да става. Сжщо така изключена е ми-
съльта за такава връзка, що се отнася и до -то като окон,
чание за 1 pl., защото повече отъ словашкит-Ь диалекти нЬ-
матъ това окончание, а обратно то се срЬща и въ други изт.
славянски (малоруски) и дори западнославянски езици (долно-
лужишки) все съ късенъ произходъ. Мисъльта за самостойния
произходъ на оконч. -то въ Гемерско се потвърждава и
отъ факта, че не може да се мисли сжщо и за влияние отъ
страна на малоруската езикова область. Източно Словашко
е изц-Ьло западнославянско наречие, а и колонизирани мало-
руски села на изтокъ отъ Гемерско иматъ тъкмо не малорус-
ко окончание, а западнославянско — те.
Що се отнася до квантитетиит-Ь отношения, и
по тЬхъ не може да се отдЬля словашкото наречие отъ ческото,
защото и въ дветЬ т-b иматъ западнославянски характеръ и
докато въ словашкото сж въ по-архаиченъ видъ, въ ческото
сж претърп-Ьли нЬкои изменения въ по-ново време. Важно е,
че разлики отъ друга страна сжществуватъ и между словаш-
ки и ония отъ южнославянскит-b езици, конто сж залазили въ
известна м-Ьрка квантитетъ, така че изц-Ьло се изключва и въ
тая точка каквото и да било подозрение за южнославянско
влияние върху словашкия диалектъ. Сжщо така последниятъ
не притежава интонационни разликн отъ рода на сърбохър-
ватскитЬ и словенскитЬ. Тия черти спадать къмъ най-харак-
тернитЬ отлики и иматъ голЬмо значение за въпроса.
Върху лексикалнит-Ь отношения не е нуждно да се спи-
рамъ, понеже е ясно следъ работать на споменатитЬ вече
езиковеди (срв. Младеновъ, СпБАН. кн. XXX (1925) 29—112),
че за доказателства отъ подобенъ редъ нЬма въ случая м-Ьсто.
III.
Ще си позволя следъ всичко това да направя редица
съпоставки въ свръзка съ нЬколко питания, конто сж отбЬг-
вали отъ вниманието на занимаващит-Ь се съ тоя въпросъ,
за да изтъкне чрезъ т-Ьхъ, доколко е неум-Ьстно и непредпаз-
Сннсанке на Бълг. академия на наукитЪ. Кн. LV. 15
226
Ив. Лековъ
ливо да се дирятъ връзки и родствени отношения между сла-
вянскит-h езици и наречия само по единъ ограниченъ сборъ
отъ нееднакви по хронология и различии по граматиченъ ха-
рактеръ езикови явления.
Преди всичко сходствата между два диешни езика, как-
то и между два говора въ обсега на единъ и сжщъ езикъ,
или както въ тоя случай, между едно само наречие на да-
денъ езикъ и трупа или часть отъ трупа сродни по произ-
ходъ езици, могатъ да се определять по два начина: или,
първо, съ огледъ къмъ запазенит-Ь унаследени стари черти
отъ времето на праславянската общность, или, второ, като се
има предъ видъ обратно успоредниятъ развой по отношение
иа езиковит-Ь нововъведения.
Това разделение требва да се спазва строго, когато се
иска да се поставятъ една срещу друга две нееднакви вече
езикови системи, като напр. южнославянската и западносла-
вяиската.
Не бива да се придава еднаква важность не само на
различии по хронология факти, но и на неравнозначни погра-
матична принадлежность явления, както това е сторилъ J. Sta-
nislav въ Slavia Occidentalis XII (1934) 155, който иначе има
правиленъ погледъ върху нещата. Той именно поставя въпро-
са, дали има въ Словашко: 1) cv, zv<Z*kv, ‘'gv, [2) s<*x6,
3) единство въ застжпниците на *©ыь]1, 4) южнославян.
оконч. ? (= западнослав. за gen. sg. основа — ia: ё), 5) оконч.
за gen. dat. sg, °go || omu, 6) оконч. instr, sg. оть, 7) съгласни други,
а не с, dz(z)<Z*tj, *dj, 8) g<*g (а не h<Zg), и понеже отго-
ворътъ, произхождащъ отъ самит-b факти, е отрицателенъ,
следва, че изобщо словашкиятъ диалектъ влиза въ пред-ЬлитЬ
на западнославянската езикова трупа.
Тукъ обаче, споредъ мене, тр-Ьбва да се направи след-
ното разграничение: само точки I, 2, 3, 4 зас-Ьгатъ положи-
1 Stanislav, цит. м., бележи. че въпросътъ за двоякия развой на ch
предъ е\ Р > 5 или з въ Словашко въ тоя случай и следъ работитк на Nitsch,
RES1 VI (1926) 42 сл. и L. Novak, Sb. Skutletyho 606, тр-Ьбва още да се
разяснява. Тоя звукъ въ оконч. за пот. pl. (срв. test, Valasi) и dat sg.
muse и пр. не може да се тълкува съ южнославяиско късно влияние,
понеже той сжществува и въ изт. слав, трупа. Има дорн и мвенне, че s
вм. § въ словашкия диалектъ е ново, отъ 17 в. насамъ и е наложено из-
куствено отъ граматнци. За вторично го смЬта и Travnfdek, Hist, mluv
dcskoslov. V Praze 1935, 14.
Отношение на срЪднословашки къмъ южиослав. езикова трупа 227
телно праславянската общность, непосрЬдствено преди раз-
д'Ьлата на славяискит-fe езици, когато rb сж били въ груби
черти раздвоени на югоизточенъ и западенъ диалектъ съ
склонность за доближаване иа североизточния къмъ западния
и за отдалечаване иа южнитЪ отъ севернитЬ праславянскн
говори.
Точки 5, 6, 7 отразяватъ вече времето на самата раз-
дала на славянскитТ. езици, а въ точка 8 е представена черта
отъ късенъ произходъ, защото промЬната на g > h ще тр-Ьбва
да се постави между XII и XIII в. (срв. литература у Trdvni-
Cek, Pfispevky k dejinSm etc. 17 сл., вж. и Mazon, RES1 VII
(1927) 261 сл., Bartek, RES1 XI 41 сл.).
Следователно всички особености не сж отъ еднакво зна-
чение при разрешението на сложния сборъ отъ разглежда-
нитЪ въпроси, засогащи западнославянската принадлежность
на словашкия диалектъ.
Тукъ дължа да отбележа, че не съмъ съгласенъ съ пред-
лоложенията на Трубецкой въ К проблеми русского само-
познания, 1927, 55 сл., Zeitsch. f. si. Phil. I 319, RESIII (1922)
217 сл. и на Durnovo, Sbornik I Sjezdu slov. fil. v Praze. II.
Praha 1932, 514 сл.. що се отнася до времето и края на прасла-
вянската епоха. Споредъ т-Ьхъ праславянската общность е тра яла
до X—XII в., понеже последното общо явление за славянскитЬ
езици —загубата на слабит-b ерове, което тЬ взематъ за ter-
minus ad quern въ праславянски, е завършеио напълно тогава.
Неоспорими исторически свидетелства обаче говорятъ, че пра-
славянското единство териториално е било нарушено много
по-рано, затова и загубата на слабитЬ ерове е могла да на-
стане вследствие на една обща по-стара склонность и въ от-
дЬлния животъ иа славянскитЬ езици. Освеиъ това, известно
е, че единството на южнитЬ славяни напр. е продължило до
IX в.,а не и по-късно (срв. Jagid, JA. XVII 47 сл., Белич, ,1ф. IV
(1924) 44, Margulies, JA. XI 199).
Второго гледище налага да отдЬлимъ три отъ всичко
осень точки, а именно 4, 5, 6, конто се отнасятъ до морфо-
логията и поради това иматъ свойството да се ширятъ по-
лесие, т. е. да се явяватъ при съседство доста далечъ отъ
своето огнище.
Затова именно по-голЬмо внимание се налага къмъ фо-
нетичнитЬ черти.
228
Ив. Лековъ
ИзоглоситЪ иа cv (d)zv < *kv, сжщо както изоглоситФ
на други съвремеини нему явления, ие сж били, изглежда
дълго време строго установени. Ако не оправдаемъ съ н!>-
какви оиоматопеични причини срЪдноб. и бълг. gvizdq, gvtz-
dati, словен. и бълг. kvi(q покрай cvifq, трЪбва да смЪтнемъ,
че въ южнославянски се срЪщатъ стари остатъци отъ думи съ
непромЪнени kv, gv изъ нЪкогашни праславянски диалекти»
конто сж дали начало иа днешиитЪ западнославянски езици-
Освенъ това знаемъ, че въ иЪкои западиоруски наречия,
чакъ до самитЪ срЪдищни руски говори (бивши Тверска и
Тулска губерния), се е залазило съчетание kv както въ запад-
нославянски. Всичко това сочи, че по време иа промЪнитЪ
kv, gv> cv zv, конто сж. извършени значително късио, дори,
може би, когато раздклата е започнала. Словашко е било да-
лечъ отъ огиището на новата фонетичиа склонность и въ това
отношение е представило една целость съ ческото наречие.
Къмъ тая черта могатъ да се прибавить и всички други
по-горе изтъкиати изъ областьта на фонетиката, конто вку-
помъ можемъ да приемемъ като достатъчни, за да характе-
ризуватъ словашкото наречие като западнославянско въ късио
праславянско време.
Въпросътъ има обаче и друга страна. Задава се пита-
ието, ие е ли била извършена колонизация на южнославян-
ски етиични групи въ словашки области, малко преди идва-
ието на малжаритЪ, или не се ли дължатъ забележимитЪ при-
лики поне на близко тогавашно съседство. Тукъ тр^бва да се
взематъ предъ видъ и^кои известии намъ късни езикови явле-
ния, и ако се окаже, че изоглосит’Ь имъ свързватъ южносла-
вянски съ словашки, тогава би могло да се говори по-само-
увЪрено въ полза на горнитЪ предположения. Обаче при-
знакътъ g > h въ словашки ие засЪга южнославянски; пала-
тализацията иа п, t, d предъ е < *е, въ словашки ие за-
сЬга сжщо южнослав., а свързва словашкия съ други западне
и дори изт. слав, езици (полски, луж., руски и пр.); развоятъ
на с въ Словашко като ia, й, а (срв. piat), започиалъ следъ
XII в., ие засЬга южнославянската трупа;, установеното, и то
на първия слогъ на думата, ударение е не само словашко, но
и старо западнославянско, безъ всЬкаква връзка съ южно-
славянски. Отъ това следва, че и по характерни по-късии бе-
лези Словашко не се е развивало въ съгласие съ южиосла-
Отношение на срЪднословашки къмъ южнослав. езнкова трупа 229
вянски.Щомъкато по единични черти, застжпени въ Словашко и
южнославянски се сжди за тЪхната генетична общность, трЪбва
ло би, да се постави сжщо въпросътъ, ие е ли и ческиятъ езикъ
по отношение на такнва важни фонетични белези, като отра-
жение™ иа tort, tolt, tert, telt и / l и отсжтствие иа прегласа
е > о, съ южнославянски характеръ ? При това трЪбва ли да
смЪтаме, че тъкмо ческиятъ езикъ има връзки съ южносла-
вяискитЬ, щомъ като само въ него между всички други запад-
нославянски езици има е като отражение на праславянско с,
както това е редовно въ южнославянски. Известно е, че стЬ-
сияването на ie > i, проведено въ срЪдиословашки въ исто-
рическо време (XIV—XV в.), никой ие смета за влияние отъ
южнославянски, въпръки че то се срЪща въ хърв. и отчасти
въсловенски(резянски). Наистина това ставай въ малоруски но
за близость съ тоя езикъ въ случая не става и дума. Не мисля,
че некой би дръзналъ да търси нЪкакви връзки между пол-
екия (по-точно лешкия) и българския езикъ въ историческо
време, само защото по инакъ важното фонетичио правило за
развоя иа праславянско ё тия два езика си приличатъ и сж
въ това отношение единствени въ славянския свЪтъ. (Наистина
и въ Гемерскословашкия диалектъ има ie > ia, но това явле-
ние е безъ връзка съ споменатото, защото въ словаш. понЪ-
кога и праслав. етимолог. е > ia, срв. nesjam < *nesem). Сж-
щото важи и за запазване иосовостьта при изговора иа носов-
ките въ полски, за следите имъ въ бълг. диалекти, както н
за еднаквата склонность къмъ загуба на тая иосовость.
За успоредиость по отношение на удареиието въ полски и
въ костурско-леринския бълг. говоръ, която на времето изпол-
зуваше Б. Цоневъ (История на бълг. езикъ I, София 1919, 47),
за да доказва близостьта между полски и български, не може
сериозно да се мисли, още повече, че отъ иай-новите издир-
ваиия (вж. М. Matecki, Lud stow. 111. 2. (1934) A. 274 сл.) става
явно, че Костурскиятъ говоръ преди всичко не притежава по-
добно ударение, и че работата иа Ар. Кузовъ, посветена иа
тоя диалектъ (ИСС. IV (1921)99), въ случая е внесла нежела-
телна заблуда.
Не е необходимо да се опровергава съ нови примири по
гр-Ьшното мнение за начина, по който трЪбва да се опреде-
лять известии езикови родствени отношения. Никой не твърди,
че тъй иаречениятъ дзетизъмъ (дзякаие) въ белоруски не е
230
Ив. Лековъ
възиикналъ самостойно въ тоя езикъ, въпрФки че това явления
е характерно само за белоруски и съседния полски езикъ. НЪ-
ма опити да се прокаратъ връзки между ония славянски ези-
цн, въ конто се срфщатъ само остатъци или начала отъ ма-
зурски изговоръ или пъкъ напълно развитъ такъвъ изговоръ.
Не е препоржчителио сжщо така да се обяснява отсжтствие-
то на прегласъ е въ d || е въ западнобългарски другояче ос-
венъ като самородно, вжтрешно, домашне явление, въпрФки
че то се ср^ща въ съседния срхр. езикъ. Изключено е да се
мисли, че развоятъ на стб. 9 въ о, който е станалъ само на
една малка часть отъ българската езикова область (Дебърско
и Чепино) може да има нЪкаква общность съ сжщия развой
на тая гласна въ едииъ иаистина ие далеченъ по географско
положение езикъ, какъвто е словенскиятъ, въпр-Ьки че друга-
де подобенъ развой не е засвидетелствуванъ. Не е позволено
отъ методологично гледище да се поставя въ произходна
връзка напр. полаб. flatсрв. vl&s, Glawezin и др., пн-
сани въ паметници и съ talt: Maldiz (Т. Lehr, О narzeczach
slow, nadbaltyckich, Torufi 1934, 19), съ сжщото южнославян-
ско съчетание, срв. и стб. bal'tiny, mal'dicije и пр. Никой не
би казалъ, че отражението иа като ja въг. луж. (срв. mjaso,
чес. m«so) евъзникналоподъ влияние иа рус. ja < »?, срв. mjaso.
НФма съмнение, че разлагането на чисто вокаличния изговоръ
иа иосовкитЪ въ лешкитЬ езици на гласна и Носова съгласна
е извършеио независимо (срв. Т. Lehr, RES. VI (1926) 54 -65).
Изъобластьта иа морфологнята сжщо има прнм-Ьри не на
влияние, а на успореденъ развой въ историческо време, и то
не само съ южнославянски, но и съ руския езикъ. Така напр.
сборнитЪ сжществителни съ окончание ia въ ми. ч., тъй чести
въ руския езикъ, се ср-Ьщатъ само въ словашки между за-
падиославянскит'Ь езици, а, което е важно, подобии форми
отсжтствуватъ въ срхр. и словен. езикъ (срв. словаш. I'udia,
рус. мужья). Факта, че словашкнятъ диалектъ е развилъ свои
собствеии чертн независимо отъ ческия, но и безъ връзка
отъ други съседни езици, мога да потвърдя и чрезъ едиа
друга фонетичио-морфологична черта, а именно загубата на дъл-
жина при окончание ov за род. пад. мн. ч на гол-Ьма часть отъ сж-
ществителнигЬ имена (срв. словаш. ov срещу ст. чес. ov. чес.
г/v, пол ow, м. рус. iv, срхр. a, ah, слов, ev, ov"j>u(v).
Не бива да има съмнение, че и западнословашкит’Ь фор-
Отношение ня срЪднословашки къмъ южнослав. езикова трупа 231
ми като chodelach (=chodila jsem) и пр. сж плодъ на дома-
шеиъ развой, а не сж възникнали подъ влияние на полски,
защото такива има и въ югочески съ сжщото претеритално зна-
чение (срв. Fr. TrfivniCek, Bratislava I (1927) 518). При това
още може да се изтъкие, че не е уместно да се говори за
генетична историческа близость между езици като напр. сло-
венски и г. д. лужишки само поради обстоятелството, че едии-
ствено въ техъ се е залазило двойствеио число като упо-
трЪбима граматична категория.
Характерни и много верни мисли по отношение на ие-
възможностьта да се сжди за близость между съседни ези-
ци възъ основа на черти, конто се срЪщатъ и въ други ези-
кови области, изказва Т. Lehr-Splawinski въ статията си
„Eurazja” w oswietleniu j^zykoznawczem, Z zagadnien kulturalno-
literackich wschodu i zachodu, печат. въ Prace pol. t-wa dla ba-
dan Europy wschodniej i bliskiego wschodu, № IV, Krakow 1933
и 34, стр. 255—264.
ИзтъкнатитЪ примири, при все че образуватъ сжщо така
единъ ограниченъ брой и иматъ различна хронология, сж, спо-
редъ мене, достатъчни да се противопоставятъ на оиия, спо-
редъ конто се определяйте възможностьта за сжществуване
иа южнославянски елементи въ срЪднословашкия диалектъ.
Става явно, че главниятъ въпросъ се свежда къмъ ме-
тодологичната страна иа предположенията. Безъ съобразяване
съ целия сборъ отъ характерни белези въ даденъ езикъ не
може да се говори за влияния и чужди езикови субстрати.
Не мога да се съглася съ Smilauer, Bratislava II (1928) 225,
когато той, критикувайки логичиата страна въ методитЪ на
TrfivniCek, подържа, че словаш. rat, lat е чуждо, защото онова,
което било въ ческия отъ домашеиъ произходъ, могло да
бжде въ словашкия отъ чуждъ произходъ. Такава полигенеза
въ славянскитЪ езици не е изключена, обаче при многобройнитЪ
родствеии връзки на словашкия съ чески и при иаличностьта
почти само иа тая съмнителиа черта на геиетична близость,
много по-възможио е обяснението, въ което не стой на предно
место чуждото влияние. Тъкмо затова и L. Novfik въ Sb. Skul-
tehyho 604 дохожда до заключение, че изоглосата иа rat, lat
още въ праславянско време е засегнала отъ югъ и Словашко.
Славянските езици показватъ на старо сложно взаимно
проникване и преливане, вследствие иа териториално прегру-
232
Ив. Лековъ
пиране, което създава смЪсенит'Ь междинии говори. Тамъ,
гдето чужди етнични групи сж разкжсвали славянски области,
както е случаятъ съ маджаритЪ, безъ съмиеиие езиковитк
близости, наследени отъ праславянско време, сж бивали от-
части запазвани въ двегЪ разд-Ьлени вече области. Така на-
верно стой и въпросътъ съ южиославянско-словашката бли-
зость. Отъ последиитЪ изследвания на Czekanowski и Т. Lehr-
Splawirtski, Sbornik praci I sjezdu slovanskycb filologfl v Praze
1929, svazek 11. v Praze 1932, 492 сл., стана известно, че въ
праславянско време ческословашкиятъ клонъ е принадлежалъ
изпърво къмъ северния развоеиъ кржгъ, а презъ известеиъ
периодъ — може би къмъ V в. — е вл’Ьзълъ въ обсега на
южния развоенъ кржгъ. Тогава именно тр’Ьбва да се мисли,
че съседството е създало нееднакви количествено следи иа
подобие съ южнославянски въ ческия и словашкия езикъ.
Отъ около 89 черти, конто двамата учеии сж взели подъ вни-
мание за класификацията на праславянскит-fe диалекти, що се
отнася до словашки, кржгло 2/3 сж присжщи на западносла-
вянски (и поиЬкога на изт. славянски), безъ да се спод’Ьлятъ
отъ южнославянски, а само около >/5 сочатъ на еднаквость
съ южнославянски, безъ да сж ограничени само въ словаш-
кия, т, е., което е важно, зас^гатъ и други западнославян-
ски езици. Тия наблюдения, приложени къмъ различии епохи
отъ историята на единъ старъ западнославянски диалектъ
какъвто е билъ ческословашкиятъ, оправдаватъ както теорията
иа Шмидть за вълнообразното разширение иа езицитЪ, така и
хипотезата на Шлайхера за разд-Ьлата и разклонението на
езицит-b, която, незаслужено пренебрегвана доскоро, отиово
добива право на сжществуване като единствено възможенъ
иачинъ за обяснеиие на н-Ькои епохи отъ езиковия развой, въ
конто настжпилитк промЪни не могатъ да се тълкуватъ чрезъ
вълиообразно разпространение1).
Исторический сведения гласятъ, че българославянски
племена сж живЪли въ пред-ЬлитЪ иа днешно Маджарско и
тамъ сж оставили следи отъ своя езикъ (срв. по отношение
иа топоиимията — Пеща и др.). TrSvnitek въ Pfisp. к бёрпйш
*) Не изглежда убедително твърденвето на A. Belli вь Лф, VII (1928
—29). 239, че деление на циалектнт! по Шлайхеровата теория става само
тогава, когато единъ отъ т!хъ се .отцепи материално" и премЪстн на
друго Micro.
Отношение на ср-кднословашки къмъ южнослаа. езикова трупа 233
etc. 92, обаче отрича предположение™, че словацитЪ сж били
пр-Ьки съседи иа българитЪ. Ако българскитЬ племена сж
били погълиати отъ словашки следъ идването на маджарит'Ь,
щЪше да има въ словашкия говоръ типично български, а ие
сръбохърватски и словенски черти. Оказва се обаче, че при-
върженицитЪ иа „южиославянската хипотеза" иматъ предъ
видъ само сръбохърватски и словенски черти, н-Ьщо, което не
е твърде съгласно съ историческит-fe сснования въ случая,
ако и да допускаме, че въ IX в. словашкиятъ диалектъ е
граничилъ съ словенския езикъ.
Ако срЪднословашкиятъ говоръ не бЪше до такава сте-
пень склоненъ къмъ запазване на стари езикови състояния,
той нЪмаше да придобие тоя откжснатъ видъ и въ неговото
прастаро и иепрекжснато историческо единство съ ческия нЪ-
маше да има толкова съмнеиия. Днесъ наистииа срФ.лносло-
вашкиятъ диалектъ изглежда като единъ затворенъ говоръ,
ие жив'Ьлъ иагледъ въ нормални връзки съ околнитЬ. Но това
е, като се каза вече, вследствие на различната скорость
въ развоя на отл'клиитЪ славянски езикови единици ко-
нто сж наследили стари праславянски качества, измЪнявани
днесъ въ различна мЪрка и повече самостойно. Ако е права
теория иа Schmidt-a за вълнообразния развой на езицитЪ, въ
случая бихме допустнали и възможностьта да се запазятъ на-
следенитЬ качества въ езици, конто исторически сж били въ
едио доста тЪсно или свободно съседство. Така именно се
идва до примирение на разглежданит-b теории, чието сжще-
ствуване, споредъ мене, се дължи днесъ и иа известно фор-
мално недоразумение. Термииътъ „югославизъмъ", употр^бенъ
отъ Щиберъ, би трк.бвало да се разбира като езикова черта,
която не означава чуждъ прим-Ьсъ въ словашки, а само по-
казва иа еднаквость, на еднообразиитЪ последици отъ схо-
деиъ развой, застжпенъ и изразенъ редовно въ една съседиа
по-голЪма езикова область, каквато е тъкмо южиославянската.
Както видЪхме, промЪиит-b на oft, ol и tl, dl сж извър-
шеии по време, когато славянскитЪ езици не сж били ярко
обособени въ групи, следователно ие е оправдано да се го-
вори тукъ за „южнославизми", а всички останали белези иматъ
късеиъ и самостоенъ домашенъ развой, иеповлиянъ отъ вън-
шни въздействия. При първия случай се наблюдава действие-
то на закоии, създаденъ отъ вълнообразното разширеиие на
234
Ив. Лековъ
езиците, а въ втория — настжпилата въ друго време склон-
ность къмъ раздала, раздробяване, въ духа и смисъла на тео-
рията, чиито основатель 64 Шлайхеръ. Тъкмо затова, би могло
да се приеме, че при обсжжданего на тоя въпросъ, схващане-
то на съвременното езикозиание, споредъ което теорията на
Шлайхеръ тр4бва да се възвърне къмъ животъ и да бжде
примирена съ оная на Шмидтъ, като се вземе въ съображе-
ние, че съ тЬхъ се обясняватъ различии, взаимно см4няващи
се епохи иа развой, намира иай-ярко оправдание и прило-
жение.
Така би трЬбвало отъ гледище на езикознанието да се
приключи спора около тоя въпросъ.
Защото най-сетне, при колебливото разпространение на
изоглоситЬ, конто иматъ иай-важнит-Ь въ случая явления, не
бива тъкмо тия явления да ни даватъ право да разгранича-
ваме славянските езици и да диримъ връзки и съотношения,
конто и по другъ пжть, вънъ отъ областьта на езикознанието,
ие сж до сега доказаии.
Доводить на езикознанието и даннитЬ на лингвистичната
география, ако и да предхождатъ всички други н да сж отъ
иай-голЬмо значение, не могатъ все пакъ да бждатъ доста-
тъчни за целостного разрешение иа въпроса. Потребив сж
по-точни сведения и изъ областьта иа историята и етногра-
фията, стига те да не сж, както досега, построени предвари-
телно върху иепроверени достатъчно езикови белези.
Въ всеки случай моего сегашно убеждение е, че и но-
витЬ приноси изъ областьта на помощните науки, н4ма да
променять създаденото отъ езикословния разборъ отрица-
телно отношение къмъ предположенията за иекогашно час-
тично словашко-южнославянско езиково единство.
RESUME
Les specialistes n’ignorent pas que I’histoire de la question
du dialecte du centre de la Slovaqnie dans la philologie slave,
ou plus exactement la question de I’appartenance interslave de
cet interessant dialecte est fort riche. Dernierement surtout le
debat sur la presence d’elements linguistiques sudslaves dans le
slovaque central a suscite un vif interet sans cependant appor-
ter une solution satisfaisante des problemes ou tout au moins
apaiser les controverses.
L’auteur a pour but d’exposer succmctement, mais dans son
entite I’histoire du probleme jusqu’aux nos jours en s’arretant
surtout sur les systemes theoriques le mieux presentes concer-
nant la presence d’elements sudslaves dans le dialecte slovaque
central.
Ainsi il examine les idees exprimees par Czambel et Stie-
ber, d'une part et Travnieek, Maleckl et Stanislav de 1’autre, en
donnant une appreciation critique detaillee et complete de rou-
tes les particularites linguistiques qui peuvent servir de base
pour une solution methodique du probleme dans un ou autre
sens. Tels sont les signes caracteristiques suivants: 1) a,
2) *ort, *€>?/> rat, lat, 3) tl dl^>l, 4) f > r, 5) Desinence du
nom. acc. sg, n. — d, 6) Desinence de 1 sg- praes. — m, 7) De-
sinence de instr, fem. sg. — oiz, 8) Desinence de 1 pl. praes, — mo.
Parmi eux l’auteur ne considere que deux particularites, й
savoir „Ort, t>lt“ et leur evolution et „tl, dl‘ et leur developpement,
comme signes caracteristiques praslaves, diis й la tendence d’ex-
tension ondulatoire des langues dans le sens de la theorie
de Schmidt, tous les autres n’etant que des signes tartifs deve-
loppes independamment et parallelement dans la vie propre des
groupes linguistiques slaves. Dans les deux cas il ne peut pas
etre question de „Jougoslavismes" dans le dialecte slovaque
central, parce que: 1) lois de 1’epoque praslave des dialectes ne
sont pas nettement differences et les progloces s’assimilent et se con-
fondent, 2) revolution isolee, spontanee, et independante й 1’epoque
236
Iv. Lekoff
historique est un fait ordinairement observe et est confirm^ com-
me ailleurs et dans notre cas par plusieurs exemples directs et
indirects. C’est pour quoi il ne peut pas avoir de doute dans
l’unite linguistique tchecoslovaque au cours de 1’histoire, ce qu’i
son temps Czambel niait, tandis que Trfivniiek soutenait i sa
manifere et par d'autres preuves.
11 est vrai que plus tard Stleber avec I’habilite d’un grand
linguiste a ressucite quelques unes des idees de Czambel, mars
Molecki a anianti avec succbs toutes ses preuves sans cepen-
dant prendre lui-meme en definitif une position bien determinee.
L’auteur par une nouvelle voie dans 1’examen methodique
aboutit b ces memes conclusions vers lesquelles tendaient les
oeuvres de TrSvniCek.
La totalite des signes linguistiques, dont I'histoire, aprfes
I’analyse detaillee nous est tres comprehensible, definie nettement
1'appartenance ouest slave du dialecte central slovaque.
Dans le premier cas en ce qui concerne *art, *oltet tl,dlet
leurs transformations, l’auteur est d’avis qu'on observe IS 1’influ-
ence des lois cries par 1’extension ondulatoire des langues, dans
le deuxifeme cas — c’est 1’effet de la tendence й la division,
й la dicomposition qui se manifeste pendant un autre temps dans
I’esprit et le sens de la theorie, dont le fondateur est Scheicher.
C’est pour cela que l’auteur est d’avis que, dans notre cas
— en debatant ces questions, la conception de la linguistique
contemporaine d’apres laquelle la theorie de Schleicher doit etre
rammenee й la vie et comiliee avec celle de Schmidt, en tenant
compte que par elies on s’explique diverses epoques d’evolution
se succedant alternativement, trouve sa meilleure explication et
application.
Населението между Тимокъ, Искъръ
и Стара-планина
Отъ Цв. Тодоровъ
(Докладвано отъ проф. Ст. Романски въ Исторнко-фнлологичния клонъ
на 27 февруарий 1936 г.)
1.
1. Възможностьта за опредЪляне характера на населе-
нието въ даденъ край, неговата иародиостна принадлежность,
се движи по една достатъчно богата и разнообразна стълби-
ца, чието естество ие вейкой пжть може да ни се разкрие
отъ самото начало, а се иска много трудъ и усилие, за да се
събератъ и разясиятъ първо самитй факти, а следъ това да
се приступи къмъ обща интерпретация и изводъ. Отъ толко-
ва по-гол’Ьмо значение е тази мисъль, когато предъ изследва-
ча стой задачата да определи характера на население, което
заема гранично положение, какъвто е нашиятъ случай;
тукъ е на лице цЬлата онази възможность, чието съдържание
е твърде богато: странични влияния, преселвания, кръстос-
ваиия или най-подиръ наслоявания. Затова въ такнва случаи
първата грижа иа изследвача се свежда до подборъ на кри-
териитЪ. конто ще го ржководятъ въ трудната му задача. И
нЪма съмнение, че именно отъ това, до колко той е могълъ
да оцени отд-ЬлнитЬ критерии по отношение на тЪхната науч-
на стойность и практическо приложение, ще за виси въ края
на кранщата и цената на неговото изследване. Цената на
този подборъ на основнитй кратерии изпъква особено ярко,
когато сме си поставили за цель да изяснимъ едииъ въпросъ,
върху чиято първична чистота политнческата история е успй-
ла да натрупа своя наиосъ.
2. За да се различава дадена трупа население отъ съ-
седиитй иеи групи и да се утвърди като целость, тя трйбва
да притежава еднакви видими знаци. И ако има споръ при
238
ЦвЪтянъ Тодоровъ
изясняването на този основенъ въпросъ, то той не е за сами-
rh знаци, възъ основа на конто ще очертаемъ граничите на
въпросната трупа население, а до т-Ьхната вжтрешна стой-
ность. Безъ да'влизамъ въ подробно разглеждане на тозн на-
ученъ споръ1, азъ ще се спра да разгледамъ само нЬкои отъ
тЬхъ, конто се ценятъ отъ повечето автори, заннмавали се съ
този въпросъ. Изъ между тЪхъ се изтъква видимо на първо
м-Ьсто об л Ьк лото, но това изтъкване на облЬклото има
оправдание до толкова, до колко този белегъ — облЬклото
намира приложение въ едно достатъчно отдалечено отъ насъ
време или у некой примитнвнн народи, защото за всЬкиго
отъ насъ днесъ е повече отъ ясно, че облЬклото се шири или
ограничава пространствено въ зависимость отъ редица фак-
торн: политически влияния, мода, икономически и културни
условия и др. А това последно обстоятелство ограничава до
голема мЬра теоретического и практическо значение на об-
лЬклото’ като д Г.литбенъ критерий. Не така е съ е з н к а
или говора. Понеже по своето естество езикътъ, респ. го-
ворътъ е единъ отъ основнитЬ факти на обществения жи-
вотъ и се явява като обединяващъ факторъ, който създава
отъ различнитЬ части — целость, то той още въ миналото е
усп-Ьлъ да се изтъкне като най-очебийниятъ и сигуренъ вън-
шенъ белегъ при разграничение на известии народностни
групи. Ето защо и предпочита него на езика като дЬлитбенъ
критерий предъ другитЬ критерии се явява напълно оправда-
но и теоретически и практически. Има обаче и тука увлече-
ния, конто идватъ отъ тамъ, че не се смета като естествено
и отдавна доказано, какво отд4лни езикови факти могатъ да
се разширятъ и надхвърлятъ граничите на даденъ говоръ
или езикъ като целость, и че въ случая отъ значение е, до
колко ние намираме този комплексъ отъ езнкови факти, кой-
то се явява характеренъ за некой езикъ (говоръ), еднакво
представенъ по целого протежение на занимаващата ни об-
ласть. Срещу това отъ съвсемъ вторично значение се явяватъ
като делитбени белези обичанте, чиято вьзможность за
миграция е добре познага отъ етнологията. При тЬхъ требва
да се отбележи и друга една особеность: крайната имъ по-
датливость къмъ модификация, та често различии на пръвъ
1 A. van Gennep. Traite comparatif des Nationality. Tome I. 1922. Рец.
Мак. nper. I. 4,152—64.
Населението между Тимокъ, Искъръ и Стара-планина
239
погледъ обнчаи се коренятъ въ единъ и сжщи първиченъ
обичай. Изтъкна се и другъ критерий — жилището, дори
само една иегова часть, напр. покрнвътъ, както това се прави
отъ страна на н'Ькои антропогеографи, но последннятъ кри-
терий е крайне несигуренъ и на Балканит-fe даде своит-Ь от-
рицателни резултати1. Най-добро доказателство за несъстоя-
телностьта на този критерий е онзи вндъ жилища, известенъ
подъ названието „уземъ кжщи", „бордели", чието существу-
ване можемъ да проследимъ до най-дълбока древность2 и,
1 Вж. киигата на Ив. Цвиичъ, La Pininsuie Balkanique (1918), гдето
авторътъ прави см!лъ опитъ да очертае отд!лни области възъ основа на
различнит! типове кжщн, но при крайне оскжденъ материалъ.
3 За този типъ жилище срв.: F. Kanitz, Donatt-Bulgarien und der Bal-
kan I, 83—4 (с. Василовци, Ломско); К. Иречекъ, Пжтувания, стр. 274-5;
Д. Мариновъ. Изложение за положението въ Лом. окржгъ, 28; В. Добру-
скн. Археологически издирваиия въ запапна България. СбНУ П, 13—14;
И. Бассаиовичъ, Ломскиятъ окржгъ СбНУ V, 43-44; G. Weigand, Ru-
шйпеп und Aromunen in Bulgarien. Jahresbericiit d. Instit. d. rum. Spr.
Bd. XIII, 30, а напоследъкъ Г. Гунчевъ, Уземннт! кжщи въ Дуиав-
ска България. Год. на Соф. уиив. XXX 14, 1—76. Въ връзка съ моно-
графията на г. Гунчева ще тр!бва да отб!лежа, че той е изпустналъ да
изтъкне единъ другъ фактъ между причинит!, конто обуславятъ сжществу-
ването на този типъ жилища (срв. с. 27—34), а именно, че севериата горска
граница съвпада съ южната граница на жилището б о рд ё л ь, до като льо-
совата граница минава по-южно. А този фактъ ни нуди да се съгласимъ
до известна м!ра съ ув!ренията на старит! хора отъ този край, че и
недостатъкъ на материалъ за топливо е била една отъ причинит!за наличиость-
та и предпочитането на борделя, защото и до диесъ това е гол!ма труд-
ность презъ зимата, а борделит! сж „държали топло*. Друго и!що, което е
тр!бвало да се вземе предъ видъ, когато се опред!ля южиата граница
на борделя, е, че тя днесъ може да се възстаиови доста прокжеана,
съ дълбоки зар!зи на северъ, защото отъ времето на Чипоров-
ского въетание та и до днесъ иие сме въ следит! иа едно постоян-
но овладяване иа полето отъ Дунавската равиииа отъ балканджии (вж.
ло-долу). Тогава ще тр!бва да призиаемъ, че като изключимъ наличиостьта
на льоса като^първо и неизб!жно условие, другит! изтъкнати отъ автора
фактори сж влизали споредъ случая въ комбинация съ различеиъ превесъ
на елементит!: за он!зи м!ста, гдето населението е бивало принуждаваио
често да м!ни своит! жилища, отъ решаваще значение сж били политн-
ческата несигурность и придружаващит! я икономически съображения.
Обаче изтъкваието на климата като факторъ за този край е иесполучливо
Колкото се отнася до наименованието на този типъ жилище, Г. Гун-
чевъ е сторилъ две гр!шки: 1. той заключава по Д. Маринова (с. 15—16),
че „въ Ломско и Видинско се е назвало тогава ижа (хижа)‘, коетое в!р-
но до толкова, до колкото въ т!зи две м!ста яма преселиици отъ плании-
240
Цв. Тодоровъ
който като видъ далечъ не може да послужи за характери-
стика на една народность.
3. Отъ казаното до тукъ проличава, че най-сигурниятъ
критерий при опред'Ьляне границитЪ на дадено население е и
си остава езнкътъ. До колко обаче можемъ да си послу-
жимъ съ нЪкои отъ разгледанитЪ нече критерии или съ всич-
ки, това ще зависи напълно отъ самия частенъ случай. За на-
шата задача това последното си остава въ по-гол*Ьмата си
часть само желание, защото населението, чийто характеръ ще
се помжча да очертая въ тазн си статия, е отъ една страна
гранично, а отъ друга то има за съседъ съвсемъ близко-род-
ствено население — обстоятелство, което крие въ себе си
всички нуждни предпоставки за взаимни влияния. За това и
азъ ще взема тукъ за основенъ критерий говора, а ще при-
вл*Ька обл'Ьклото като второстепенъ критерий. Къмъ този на-
чинъ на разглеждане ме потикватъ не само горнит*Ь принципни
съображення, но и незадоволителниятъ изводъ, който прави
Д. Марнновъ за характера на населението между рЪкнт'Ь
Искъръ и Тимокъ, следъ като е взелъ за дЪлитбенъ критерий
облЪклото1.
II.
4. Населението, което ще баде предметъ на разглеждане
въ тази статия, съ цель да се нзясни неговиятъ характеръ и
ската часть иа Б-Ьлоградчишко — Берковско, гдето именно това наимено-
вание е обично, и до колкого Д. Мариновъ е ималъ предъ видъ т!хъ.
Затова то и до днесъ се е залазило въ цибърската трупа, която говорно
спада къмъ ч, ц — говоръ; 2. Г. Гунчевъ твърди (с. 14). че наименования-
та бордЪль (бордёй) „идвагъ отъ румън. дума bordeifi, имащи точно
сжщото значение. Тя с заега — продължава той — в1роятно въ по-ново
време, било отъ преселилитЪ се въ тия краища румъии, било отъ тия бъл-
гари отъ крайдунавскит-fe покрайнини, конто презъ размирии годиии сж
б-Ьгали въ Влашко. отъ гдето повечето се връщали пакъ“. Това твърдение
на автора обаче ие издържа критика нито отъ историческа, ннто отъ
езикова страна. Отъ историческа, защото ще трЪбва да отиесемъ този
тнпъ жилище въ по-ново време, което не е в!рно; отъ езикова — защото
ром. b о г d ё i й ие може да даде бълг. б о р д ё л ь, до като обратного :
бълг. б о р д ё л ь дава редовно ром. b о г d ё i й (срв. б о л я р(и н ъ) — Ьо е г).
За гл а сежа обаче бордёй можемъ до известна - степень да мислимъ, че
е заегь отъ преселници ромъни, но и тукъ ще тр!бва да бждемъ пред-
пазливи, защото преходъгь л*>\ не е чуждъ на н±кон български говори
(срв. у мене: Една особеность на Врачаиския говоръ. Уч. прегледъ г. XXVII
(1928) кн. 3, стр. 295—305).
1 Жива старина II, стр. 1—5.
Населението между Тнмокъ, Искъръ и Стара-плаиииа 241
определи неговата езикова и народностна принадлежность,
заема най-северозападния кжтъ на България, именно населе-
нието въ двата по-раншни административни окржзи — Ви-
дински и Врачанскн, конто на северъ иматъ граница р. Ду-
навъ, на западъ р. Тимокъ, на югозападъ и югъ Стара-пла-
нина и на изтокъ р. Искъръ. Въ т^Ьзи граници, конто включ-
ватъ въ себе си едно пространство отъ 11,132 км.2, жив-Г.е
население, което наброява 720 хиляди души1 2, върху чиято на-
родностна сжщность н-Ькои все още спорятъ и подържатъ
възгледи, конто н4.матъ нищо общо съ фактического поло-
жение, което именно трЪбва да легне въ основата на всЬко
бждеще мнение върху неговия характеръ. Но преди да при-
стжпимъ къмъ сжщностьта на въпроса, който нн занимава,
намъ ни предстои да очертаемъ неговит-Ь рамки, като изтък-
немъ отъ друга страна ржконодннтФ. при това разглеждане
методологически принципи.
Две сж задачитй, конто ни предстоять за разрешение:
1 разграничение на отдйлнит'Ь говорни единицн между pi.-
китй Тимокъ и Искъръ и 2. изясняване съотношението
между тйзи говорни единици, като се откриятъ и причинитй
за създаването на днешното положение. А тази задача ще
нам'Ьри своего задоволително разрешение само тогава, ко-
гато работата ни не бжде подчинена на единъ единственъ
принципъ — географския2, защото, колкото и да е вйрно, че
географскитЬ условия определять разпространението на да-
дена езикова или говорна особеность или най-сетне на цйлъ
комплексъ, не по-малко верно е, че и икономическите и кул-
1 Предварнтелии резултати отъ преброяване на населението въ цар-
ство България иа 3i ХП 1934 г. София 1935 год., стр. 6—10.
2 До колко географскитй условия иматъ значение за разпростра-
нението иа дадена езикова (говорна) особеность или цйлъ говоръ, това мо-
жемъ да провйримъ и днесъ на землището иа българския езикъ, гдето има-
ме такива очебийнн примйрн като движението на Бйлоградчишко-Трън-
ския говоръ къмъ нзтокъ и югъ, на Балкаискитй говори на северъ въ Ду-
навската равнина или най-подиръ на Родопскитй говори на северъ и из-
токъ (срв. у меие: Северозападнитй български говори СбНУ XL1, стр. 13-22;
L. Miletif, Das Ostbulgarische, 9—34 и Die Rhodopemundarten, 6). Но трйбва
да се нодчертае, че последиитй условия сж недйлими отъ икономическитй
и културни връзки, и затова тука тй се схващатъ отдйлно само като еле-
менти на едио цйло.
Списание на Бълг. академия иа наукить. Ки. LV.
16
242
Цв. Тодоровъ
турни връзки, както и историческата сждба1, иматъ гол'Ьмъ
д-Ьлъ прн формирането характера на известно население. Тази
констатация ии нуди да направимъ кратъкъ географски и
исторически прегледъ, за да си обяснимъ следъ това твърде
интересното говорно положение, което се наблюдава днесъ
нъ границигЬ на крайна северозападна България.
5. Въ географско отношение крайна с. з. България може
да се разпред'Ьлн на две неравни части: поле, съ слабо хъл-
мистъ характеръ въ югозападната си часть, което има всич-
ки особености на общата Дунавска равнина и заема около
3/i отъ общото пространство, и планинска часть, заключена
между Стара-планина и нейннтЪ предпланини: Столова-пла-
иина, Широка-планина и Врачанска-планина, гдето именно
си иматъ изворит-b по-главнитФ. рЪки: Витболъ, Арчаръ, Ломъ,
Цибъръ и Огоста. Всички т Т.зи рф.ки, съ изключение на р.
Витболъ, иматъ с. и. посока и разпредфлятъ полете на от-
д-Ьлни ивици. Н-Ькога значителнн части отъ това поле, конто
днесъ, особено въ придунавската часть, между р. Искъръ и
Цнбъръ, както и низината с. з. отъ гр. Видинъ сж лишени
отъ всЪкакви гори, сж били покрити — както ме увфряваха
стари люде — съ гжста, на мФста непроходима гора, за чие-
то сжществуване нмаме както исторически известия, така и
живи още спомени. ДветФ тФзи обстоятелства — изобилие
на вода за по-гол1.мата часть отъ този край и наличность на
богати гори — сж били отъ решаваще значение за всички
он-фзи промФ.ни въ нфкогашния говоренъ обликъ тукъ. А при-
бавимъ ли къмъ това и твърде дългата низа исторически съ-
бития, конто тукашното население е прежинФло, то не е трудно
да си обяснимъ настаналит-fe въ по-ново време промфни.
1 „Die Hcranziehung der Geschichte bei der Betrachtung der siidslavi-
schen Sprachen, die Feststellungen der Obereinstimmungen Oder Divergenzen
in der Ausbiidung der Staats-und Sprachblldungen wird zur unabweisba-
ren Pilichf. A. Marguliis, Historische Grundlagen der siidsiavischen Sprach-
gliederung. AfsiPh. 40 (1926), 197—222. ВЬриата въ основата си мнсъль
на Marguiids се нуждае обаче отъ по-точно пояснение, че при успореждане
иа нространствсно даденитЬ ни днесъ говори съ известии исторически съ-
'бития, за да се потърси обясненне иа днесъ сжществуващето въ посока
на една историческа обосиовка, трЬбва да се дърЖи смТ.тка много повече
за вжтрешно-историчсската страна на събитията, а ие на външно-поли-
-ти чес кат а имъ форма. Въ полза на тази моя мисъль говори еждбата иа
нашит! сънародиици въ Албания н Ромъиия. гдето политическата история
не може да ни помогне ни най-малко. За съжаление A. Margulies е по-
гледналъ именно отъ другата страна на въпроса (срв. по-долу).
Населението между Тимокъ, Искъръ и Стара-планина 243
6. Историческата сждба на днешна крайна с. з. България
•не ни е още ясна, и това се дължи преди всичко на оскжд-
нит! извори, съ конто разполага съвременниятъ исторнкъ.
Заселена още въ предисторическо време отъ траки, тя бива
завладЬна, следъ разбиването на тракийското племе ми-
зи при устието на р. Цибъръ, къмъ 29 г. пр. Хр. отъ римля-
нитЬ. ПоследннтФ, веднага приступить къмъ затвърдяване на
своето владичество, като осЬйватъ цЬлия тозн край съ по-го-
лЬми и по-малки крепости, следи отъ конто се намиратъ
почти до всЬко по-голЬмо селище. Вънъ отъ тази своя грижа
римлянитЬ су залегали и за създаването на нЬколко цвЬ-
тущи градове като Видинъ (Bononia), Арчаръ (Ratiaria) и Фер-
динандъ (Municipium Montanensis). Но трЬбва да се съжа-
лява, че тЬхната грижа въ това отношение спира до тукъ, и
не я намираме и вънъ отъ тЬснитЬ граници на града. Не е
било въ духа на рнмската култура, култура чисто градска
да привлЬче къмъ себе си и селото, фактъ, който се наблю-
дава до самото изчезване на римското владичество1. Затова
може да се каже, че нЬколковЬковното римско владичество
е минало безъ следа за нашия край, та и всЬки опитъ да се
приведе днешната му култура въ нЬкаква връзка съ пред-
хождалата я римска култура е осжденъ на неуспЬхъ. По-
скоро би се очаквала приемственость отъ страна на старитЬ
жители — тракитЬ, ако за това нЬ.маше сериозни прачки отъ
лародностенъ и културенъ характеръ. Отъ народностенъ до
толкова, до колкото старото тракийско население е намалЬло
отъ лютит! борби на римлянитЬ било за тЬхното покоряване,
било за защита на границитЬ на империята отъ варварски на-
шествия или нан-сетне — отъ масовит! преселвания отвждъ
Дунава, както и отъ многочисленостьта на славянитЬ, който
.залЬха презъ VI в. цЬлия полуостровъ и останаха тука като
негови постоянни жители. Отъ културенъ характеръ — до
колкото това население се е зачувало следъ римското влади-
чество като романизуванъ елементъ, какъвто той се явява
въ историята, което не може да се каже, а още по-малко да
се твърди, че е станало и сжществувало въ предЬлитЬ на
1 Я. Тодоровъ, Аитич. цивилизация въ България. Историческа Би-
блиотека II (1929) 2, 52-3, 57.
244
Цв. Тодоровъ
днешна България1, както това не може да се подържа и за
цФла България, защото едно такова влияние щ'Ьше да нам!.ри
ьтЬсто най-напредъ и преди всичко въ езика и то още въ на-
чалото — въ старобългарски2.
Ставала вече презъ VI в. напълно славянско притежание,
днешна крайна с. з. България влиза още въ началото на пър-
вото българско царство — вероятно при н-Ькой отъ наслед-
ницитФ на Тервеля — въ предф.литф на българската държава
и става, съ малки прекжсвания, неинъ северозападенъ аван-
постъ. До XIII в. тя е здраво свързана съ останалитф, части
на общото отечество, но презъ това време, както и презъ
следното столетие, имало е случаи, когато този край, благо-
дарение на сепаратизма на нФкои мФстни болярн, се е от-
кжсвалъ за известно време политически отъ България и е
влизалъ въ политически връзки съ нФ.коя отъ съседнит'Ь дър-
жави, най-напредъ съ Унгария, а следъ засилването на сръб-
ската държава и съ последната. Но това сж кратки меж-
дини въ политическата му история, и като явление е доста
характерно и често въ ц-Ьлото ср’Ьднов'Ьковие, особено, когато
е немало здрава централна власть, та е крайне погрфшно да
се мисли, че подъ булото на този сепаратизъмъ се крие нФ-
какво народностно движение за самостойность, както иска
да използува A. Margulies участието на тимочани въ въета-
нието на хърватския князъ Людевитъ (819 г.), за да докаже
съ този единственъ за времето си фактъ принадлежностьта
на тимочанитФ. къмъ западната южнославянска трупа — сърбо-
хърватската3. Изказаната така смФло мисъль отъ Margulies по-
чива на непознаване историята на срФдновФконния български
северозападъ, както и на прибързаность, защото, ако той пре-
цен'Ьше предшествувалит!. това въетание събития — жела.
нието на абодрити, браничевци и тимочани (съ тази цель една
часть отъ последнит’Ь се прехвърга въ предфлитф на франк-
ската държава) да влФзатъ на федеративни начала въ франк-
ската държава, за което тФ изпращатъ и специално посол-
1 Мисълма на Хр. Лазаровъ. че въ говора на едва часть отъ Вра-
чаиско имаме отражение на старо романизувано население, не почива на
иикакви иаучни основи Срв. Бълг. сбирка XIII. 229; сжщо у мене Една
особеность на Врачанския говоръ. Уч. прегледъ (1928 г.) XXVII, кн 3, 299.
’ G. Weigand, Ethnographic von Makedonien, 58-9.
’ AfslPh. 40, 204.
Населението между Тимокъ, Искъръ и Стара-нланииа 245
ство до Людовика Благочестиви, и че това въстание на Лк>-
девитъ е срещу франкското господство, той щЬше да въз-
приеме неоспорваната отъ никого историческа истина, че до
падането на България подъ турцит-Ь източната половина на
ср-ЬдновЪковния български северозападъ никога не е вли-
залъ пр-Ько въ обсега на сръбската държавна политика. По-
следната, до отслабването на унгарската мощь на северъ, е
имала две прицелни точки: къмъ изтокъ и къмъ югъ, а следъ
отслабването на унгарската мощь — и къмъ северъ и северо-
западъ1.
Съ идването на турцит-Ь на Балканский полуостровъ и
неговото пълно покоряване отъ последнитЬ се турга край на
току-що зародилото се въ гол-Ьмъ разм-Ьръ съперничество
между двет-fe славянски държави — Сърбия и България. Това
крупно историческо събитие прекжсва и разнообразната исто-
рическа сждба на този край. И ние не намираме никакво
основание да предполагаме, че до 1594—6 г., когато влаш-
киятъ князъ Миханлъ Храбри (Viteazul) преминава на два
пжти Дунава и опустошава придунавска България, сж ста-
вали н-Ькои събития отъ значение за него. Началото на едно
народностно движение, подчертано отъ всички съвременици
като българско, се поставя отъ католишката пропаганда. Въ
центра на това народностно движение застава заселеното отъ
саксонци-рудари планинско градче Кипровець (дн. с. Чипо-
ровци, Берковска околия) съ околнит-b села Жел-Ьзна, Копи-
ловци, Клисура и Главановци, конто презъ XVI и XVII в. сж
били огнище на католическата пропаганда2. Сигналь за дви-
жението послужва разбиването на турцит-Ь при Виена (1683 г.),
а развръзката — народного въстание — съ превзимането на
Б-Ьлградъ (1688 г.) отъ австрийскитЬ войски. Чипоровското
въстание (1688 г.) по своя обсегъ е едно отъ първит-Ь по рода
си въстания на българит-fe за освобождение. То е включвало
въ своя обсегъ източната планинска часть на днешна Б-Ьло-
1 Вж. статията на П. Мутафчневъ, Сръбското разширение въ Маке-
дония. Мак. прегледъ I, 1—27.
’ Срв. Л. Милетичъ, Изъ историята на българската католическа
пропаганда въ XVII в1къ. Бълг. прегледъ 1 (1894), 10, 62—82; 11—12, 146
—189; отъ сжщия: Заселението на католишкит! българи въ Седмиградско
и Баиатъ. СбНУ XIV, 284—543; Н. Милевъ, Католишката пропаганда въ
България презъ XVII вГ.къ. София. 1914 г.
246
Цв. Тодоровъ
градчишка околия, почти цЪло Фердинандско (вьстаницитЬ
сж се събрали подъ водителството на Георги Пеячевичъ и
Богданъ около Кутловица—Фердинандъ1); Берковско, и часть
отъ Врачанско. Но колкото и широко да се е разпрострЪла
въстаническата вълна, поради присжщата на всички българ*
ски въстания слаба подготовка, и това въстание е тр'Ьбвало
да изжив-Ье своя печаленъ край, изкупенъ съ цената на хи-
ляди жертви, особено въ планинската часть, гдето е било не-
говото огнище. Чипоровци и околнит-Ь села биватъ изъ основи
разрушена, а т’ЬхнитЬ жители илн намиратъ смъртьта сн, или»
заб-Ьгнали първоначално въ Балкана, значителна часть отъ
т'Ьхъ скоро се прехвърга презъ Дунава и се заселва въ
Влашко и Трансилвания2. Толкова е било силно опустошението
и уплахата вср*Ьдъ населението въ този край, че когато на
14 октомврий 1689 г. Лудвикъ Баденски превзима Видинъ, го-
това благоприятно обстоятелство не е могло да предизвика
никакво раздвижване вср'Ьдъ т*Ьхъ. ПоследвалигЬ следъ тази
дата австро-турски войни още повече отекчаватъ положението-
на тукашното население, на което се турга край едва следъ
БЪлградския миръ (1739 г.), съ който миръ Турция си въз-
врыца всички завзети отъ австрийцит'Ь презъ по-предишнитЪ
1 К. Иречекъ, История на българигЬ. София (1929), 356. Въ случая
К. Иречекъ се е водилъ по разказа за въстаиието, даденъ отъ N. Smitt въ
неговото съчинение Imperatores ottomanici. Tyrnaviae (1760), 11, 279—80, но
Л. Милетичъ въ „Заселението на кат. бълг. въ Седмиградско и Банатъ"
дава два документа (№ № XV и XXX11I — неверно се споменува и доку*
ментъ № XIV, 1Ь. 306—7). отъ конто се вижда, .че въ сражението при
Кутловица се борили като водители Иваиъ и Михаилъ Станиславови, братя
иа сетиешния никопол. епископъ Никола Станиславовъ (-вичъ), и тЪхниятъ
родиина Лука Аидренииъ, и то първиятъ като зиаменосецъ (vexilarius),
който храбро се е борилъ въ първит! редове. За сжщия изричио оше се
казва, че той е билъ „водитель" (dux) на другит-fe, и че най много неговото
семейство пострадало", ib. 306—307. Това противоречие се обяснява отъ
факта, че сведенията за водителството идватъ отъ две страни, конто —
н-Ьма съмнение — сж искали да се изтъкиатъ на лично Micro въ едно
събитие, ценено така много отъ австрийцитЪ.
2) Другата часть отъ засегнатото въ тази область население е тр1б-
вало да промЪни старигЬ си селища. Така ще си обяснимъ, гдето въ по-
лето имаме села съ имена като Медковецъ и Маданъ (първото въ
Ломско, а второто въ Фердинандско), конто говорятъ за рударство. Азъ
мисая, че и въ днешното с. Чупреня ще да сж се заселили бЪгълци отъ
т1зи мЪста, защото въ говора на това селонам-Ьрихъдаказватъвм. баша
— папа, което ни иапомия за католицизма въ Чипоровско.
Население™ между Тимокъ. Искъръ и Стара-плаиина
247
войни земи. Сега настжпна за единъ периодъ отъ 40—50 г.
въ крайня с. з. България относителенъ миръ, когато
именно една часть отъ забФ.гналото въ Влашко българско на-
селение се прибира обратно отсамъ Дунава. Но настжпнлиятъ
общъ упадъкъ въ турската империя не е могълъ да се възпре
съ нищо, а особено по нейнит-fe окрайнини, та като естествеиа
последица отъ този упадъкъ се явява кърджа лийската епоха, епо-
ха на най-черно тегло за българското население. За населението
въ крайна с. з. България това време е още по-мрачно, защото
именно тукъ се утвърди кърджалийскиятъ самовластникъ
Османъ Пазвантоглу (1794—1807 г.), и защото именно то б^ше
свидетель на н'Ьколкократнит'Ь походи, предприемани отъ
В. Порта срещу непокорния албанецъ, и прежний всичкия
ужасъ на тЬзи походи, описанъ така драстично отъ епископъ
Софроний въ неговата автобиография НФ,ма съмнение, че
презъ това бурно време една часть отъ населението е по-
вторно забЪгнало, за което дава пр^Ькн сведения н Бассано-
вичъ1. Това се потвърждава косвено и отъ обстоятелството,
че по това време става и масовото заселване на влашкия
елементъ покрай Дунава, главно северозападно отъ гр. Видинъ,
което води началото си въ по-значимъ брой приблизително
отъ ср"Ьдата на XV11I вФ,къ.
7. При все че съ смъртьта на Пазвантоглу (5. II. 1807 г.)
да се е отстранило главното условие за несигуренъ животъ
на тукашното население, и една часть отъ забТ.гналото населе-
ние да се е прибрало отново по старнтЪ си огнища, духътъ
на господарство, присжщъ отъ самото начало на турцитй,
следъ станалит-fe събития се значително заснлилъ. Още по-
вече, че тукъ се заселили разни ветерани отъ австро-турскит'к
войни, конто получили голыми пространства земя въ нладГ,-
ние, станали въ последствие ядка за образуването на нови
села, първоначално известии като махали. Това самочувствие
у турцитй отегчава още повече отношенията между подчине-
ний и тЪхнит’Ь господари — турци, къмъ конто се присъ-
единяватъ сега и гръцкитЪ духовници, и като прЪка после-
дица именно на този икономически гнетъ се замислятъ и из-
връшватъ две въстания, Берковското отъ 1835 г. и Видин-
ското отъ 1850 г., като въ последното взимать участие чети-
1 Ломскиятъ окржгъ. СбНУ V, 27.
248
Цв. Тодоровъ
ритЬ днешни околии иа Видинския окржгъ. ТЬзи въстания,
при все че сж дадени достатъчно жертви, не сж имали за по-
следица масови преселвания1, ако не се смЬта опитътъ на
крайграничното население при второто въстание да се пре-
хвърли въ Сърбия, който въ повечето случаи не # успЬлъ,
тъй като по нареждане на сръбското правителство границата
е била затворена. Отъ друга страна и Портата е побързала
да уреди .конфликта", та очакваниятъ край при подобии въ-
стания е билъ предотвратенъ. Обаче достатъчно ще да е било
рЬдко и безъ това населението въ днешна крайна с. з. Бъл-
гария, щомъ като турското правителство решава да засели
тука прогоненитЬ отъ Кримъ и Кавказъ татари (1864 г.) и
черкези (1868 г.). Разбира се, отъ съображение ще да е било
и обстоятелството, че следъ заемането на Тимошкия край
отъ сърбитЬ (1833 г.) Видинската область е станала погра-
нична, но това не е било въ случая всичко: имало е и други
погранични области, конто сж били застрашени не по-
малко отъ Видинската. Въ връзка съ това замислено
заселване на татари, а после и на черкези, се предприема
доброволно изселване на мЬстното население въ южна
Русия, започнало презъ 1861—3 г., но не дало никакви резул-
тати, защото още отъ другата година изселилитЬ се наши съ-
народници започватъ да се завръщатъ по старитЬ си огнища.
Тукъ обаче тЬ намиратъ своит-fe жилища заети отъ новитЬ
господари — татаритЬ, та е тр-Ьбвало първата зима да пре-
каратъ въ крайна оскждица. Но колкото и да сж били
нежелателни последнитЬ, тЬ все пакъ, поради своето трудо-
любие, сж били за предпочитане предъ черкезитЬ, защото тЬ-
зи сж били една труднопоносима тежесть за мЬстното насе-
ление. Съ идването на татари и черкези народностниятъ
обликъ въ крайния български северозападъ става доста раз-
нообразенъ: образуватъ се нови селища отъ новитЬ прншел-
ци било намЬсто на изчезнали стари, за което ни говорить
имената на нЬкои отъ тЬхъ (Драгоевци — Ломско), било на
нови мЬста (Сливата, Добри-долъ — Ломско; Кучовецъ —
Кулско; Махмудия — Раховско и др.). Следъ вдигането на
татаритЬ и черкезитЬ отъ тука нЬкои отъ тЬзи селища сж
послужили за заселването на днешнитЬ села.
1 Данни за преселвания, особено въ връзка съ Берковскою въстание,
имаме, но it сж били преселвания на отделив задруги.
Населението между Тимокъ, Искъръ и Стара-плаиина
249
8. Не ще съмнение, че при тази пром'Ьнчива еждба на
тукашното население ще да сж иа лице всички иуждни пред-
поставки за размЪстване иа първоначално диференциранигй
отд-Ьлни племена, а редомъ съ това и пром-Ьни на старит-fe
говорни граници. И действително, ако се хвърли само б-Ьгълъ
погледъ на приложената карта, веднага ще се забележи, че
разгледанит-fe по-горе исторически събития сж сложили тука
своя неизличенъ още отпечатъкъ, чието отгатване ни пред-
стои. Въ този именно фактъ азъ искамъ да намЪря обяснение
на пълното отежтетвие на каквото и да било м-Ьстио наиме-
нование на тукашното население, както и на ц-Ьлия край. Из-
тъкваното наименование Загорие отъ Бассановичъ1, а на
населението — загорци не говори нищо, защото и двет-fe т*Ь
се употр-Ьбяватъ за м-Ьсто и население, конто отъ гледището
на говорителя се намиратъ задъ планина2. Сжщото важи и за
шоплукъ, шоп и, две наименования, чието съдържаиие все
още не може да се определи3, а за този край сж неприло-
жими и съвсемъ чужди4. Едничкото племенско наименование,
което се дава обаче само иа онази часть отъ тукашното на-
селение, що заема планинската часть на Б-Ьлоградчишко,
Берковско и Фердинандско и говорно спада къмъ у-наречие,
а е свойствено и на самото население, е торлакъ, а об-
ластьта — торлашко. Тр-Ьбва да се отбележи обаче, че
самит-fe торлаци избйгватъ да употрЪбяватъ тази дума, която
за т-Ьхъ е синонимъ на „простъ човЪкъ". Но тЬ сега не само
по говора си, а преди 70— 80 г. сж се отличавали отъ пол-
ското население и по носията си. Така напр., у т-Ьхъ много
до късно (до 1850 г.) сж се носили отъ мжжет-Ь перчини,
обичай, който въ полето е отдавиа загубенъ и сега не се
помни5. Д. Мариновъ сочи и на антипатията, която сжще-
ствува между планинцит-fe и полчанит-Ь, но това не е нито
1 Ломскиятъ окржгъ. СбНУ V, 27.
3 .За го ре наричатъ Берковска околия н въобще на северъ отъ
Стара-планина назвать на хората Загорци*1. Ц. Сталински СбНУ VI, 18, заб. 1.
3 Срв. Йорд. Трифоновъ, СнБАН. XXII, 122—159; Бассановичъ, СбНУ
V, 26; П. Р. Славейковъ, Псп. IX, 106—124; Наука (1882), 463.
* Псп. IX, 106-124.
5 ПреживКлица отъ този обичай намЪрихъ въ народни пЪсни. Срв.
А. Иваичовъ, СбНУ XXII, 119, особено стр. 129 заб. 2; XXV, 3; М. Стано-
jesHh. Збэрник прилота зз познаваше Тимошке KpajHHe I. 52. Вж. по-долу
що се казва за името на с. Чупреия.
250
Цв. Тодоровъ
племенска антипатия, както той я нарича, нито пъкъ е при-
зиакъ на нФкакви особени различия между техъ, унаследени
отъ никога, а намира своето обяснение въ онова повсеместно
различие въ мисловностьта на двет-Ь групи, което може да се
наблюдава не само тукъ1.
9. Ако и да има задъ себе си такава разнообразна сждба,
населението въ крайна с. з. България не можа да привлЪче
за дълго време виимаиието на некой ученъ, който да го на-
прави прелметъ на сериозно и всестранно изследваие. А това
обстоятелство даде и дава поводъ на некой чужди учеии да
изказватъ предположения както за съотношенията между от-
д-Ьлнит’Ь м-Ьстии говори, така и за тфхиата езикова принад-
лежность като целость, конто предположения н-Ьматъ нищо
общо съ сжщинското положение, защото се явяватъ като ре-
зултатъ на случайни, а въ много случаи неверии езикови
данни. Така, още иа 1890 г,2, преди да започне да издава
своята „Жива старина" (Русе 1891 94 г.), първиятъ изслед-
вачъ на този край, Д. Мариновъ, изказа доста см-Ьлата мисъль,
че населението въ н'Ькогашнит-Ь окржзи: Видински, Ломски,
Ореховски, Врачаиски, Софийски, Трънски и Кюстендилски
по езикъ, нрави, обичаи, обреди и др. образува едно цело съ
онова иаселеиие, що намираме между политическата граница
и р. Морава въ Сърбия. Ц-Ьлото това население „се подраз-
дели на множество по-малки племена, състоящи се много че-
сто отъ 20—50—60—100 села, отъ конто всякое си има свой
диалектъ (говоръ), своя иосия (костюмъ) и некой тънки по-
требности въ своитЪ обичаи"3. Само две години следъ това, като
се ограничава върху населението между Тимокъ и Искъръ, Бал-
кана и Дунава, той го раздели „иа три главнигрупи, отъ конто
всекоя ще се подраздели иа неколко малки групи (племена)"4.
Такива групи-племена той създаде шесть, като въ говорно от-
ношение ги сведе къмъ четири, безъ обаче да счете за нуждно
да ни даде граииците на тези четири говора, конто у самия
него често ставатъ на три5. На що се дължи това разнообра-
1 Жива старина II, 3. Срв. сжщото у Л. Милетичъ, Стар. бълг. на-
селение, 26.
’ Политически движения и въстания въ западна България СбНУ П.
62-3.
’ Ibid. 63.
* Жива старина II, 5.
’ Срв. тамъ отдЬла „Говоръ".
Населението между Тимокъ, Искъръ и Стара-планина 251
зие и колебание у Маринова — ще се види по-долу. Тука
ще тр-Ьбва да се отбележи само, че той ие е ималъ ц-Ьлостно
и ясно схващане на оня сложенъ комплексъ явления, който
му се е предлагалъ, и затова се е увлТ.кълъ въ подробно-
сти, конто не допринасятъ нищо за изясняване на общата
картина. Отсжтствието на строго разграничени говорни еди-
ници, както и неубедителностьта на неговото деление на насе-
лението на племена, като се взима за основа на това деле-
ние второстепеини и третостепенни белези, послужи на мио-
зина да твърдятъ нев-Ьрни нТ,ща. Така възникна спорътъ, где
минава границата между двата главки и ясно разграничени
говора — ч, ц и шт, жд, споръ, на който порачи да тури
край Б. Цоневъ следъ едно направено нарочно за дельта
пжтуване1. Но неговото усилие полусполучи за нЬкои учеии.
Беличъ, преди да издаде своя трудъ „Дщалекти источие и
)ужне Срби)е“ (1905 г.), въ една своя предварителна статия
установи „идентичность на главнит-fc езикови чер-
ти на говорит-fe въ източиа стара Сърбия, Север-
на Македония и западиа България до Искъра съ
чертит-fe на говорить въ източиа и южна Сърбия"
(к. н.)2. Въ тая иегова „констатация" обаче е вл-Ьзла изцЬло
приведената по-горе мисъль на Д. Мариновъ, безъ тя да бжде
ни най-малко подкрепеиа съ н-Ькакви езикови даини отъ страна
на иовия и защитникъ. Напротивъ, една година по-късно, сж-
щиятъ Беличъ, въ връзка съ единъ ржкописъ, дадеиъ нему
отъ Л. Ковачевичъ и писанъ въ началото на XIX в. въ Ломъ-
Паланка, съобщава за езика на този ржкописъ следното: „Той
е твърде интересенъ, защото представява западнобългарски
говоръ, който започва да се мЬша вече съ източиобългарски.
Както и самиятъ говоръ, този ржкописъ представява инте-
ресъ и отъ принципна страна, и затова възнам-Ьрявамъ да се
спра на него подробно на друго м-Ьсто"3. Дали Беличъ е осж-
ществилъ нЬкжде това свое желание, мене не ми е известно,
обаче за насъ е отъ значение, че тука се прави признание, какво
Ломскиятъ говоръ притежава н източиобългарски черти. Това
1 Известия за комапдировкит-Ь на Мин. па парод. просвещение кн. I
(1904 г.). 138—45. Срв. за спора Цв. Тодоровъ, Говорътъ па гр. Ломъ СбНУ
XXXVIII, 7—8.
• Срв. кн> гласннк LV1II, 276.
’ Ди)алекти, с. ХС.
252
Цв. Тодоровъ
е особено важно, защото сжщевременно се премахва изцЪло въз-
вестената отъ Белича „идентичность", когато вече знаемъ, че
н-Ьмаме никакъвъ отд'Ьленъ Ломски говоръ, а напротивъ, имаме
едииъ цЪлостеиъ говоръ, който се простира отъ Тимокъ до
Огоста1, а иа м^ста мииава и източно отъ иея. Въ друга своя
статия Беличъ изоставя напълно изказаната преди 30 години
своя мисъль; сега той ограничава първоначалния обсегъ върху
„най-крайната западна часть на България”2, което ще рече,
че приема установената отъ Цонева граница. Преди да стане
обаче известна тази еволюция на първоначалния Беличовъ въз-
гледъ, А. Маргулиесъ, който въ тази точка се намира на-
пълно подъ влиянието на Белича, като се възползува отъ
едно невинно и съвсемъ естествено признание у Цонева, ье
източно отъ ч, ц-граница намираме, ако и рЪдко, у вм. ж
(рука вм. ръка), се изказа, че ие е „за изключване, какво
тази говорна область (Б-Ьлоградчишко—Трънскиятъ говоръ)
се е простирала много по-навжтре въ областьта на днешния
западнобългарски говоръ, и че отношенията тука сж затъм-
нени отъ особено силиото по-късно българизиране”3. Така
Маргулиесъ постави отново въпроса за ч, ц, респ. у-граница,
съ тази само разлика, че като приема сегашния й видъ, той
се съмнява въ нейната старинность. Безъ да влизамъ тука
въ подробно разглеждане на това твърдение, което не е под-
крепено съ иикакви „нови” езикови данни, ще трЪбва да се
признае заслуга на А. Маргулиесъ, че той така открито се
изказа по този сжщественъ въпросъ въ южиославянската диа-
лектология, чието разрешение тр-Ьбва най-сетце да се потърси4.
III
10. Най-малочислеии отъ трит-Ь главни народности, кон-
то съставяватъ днешното население въ крайна с. з. България,
сж турцитй. И последното не се дължи на и-Ькакво масово
изселване иа турския елементъ следъ освобождението на
1 Срв. у мене: Говорин кръстосвання въ крайна сев. зап. България.
Бълг. прегледъ I (1929) 2, 237, 241—242; Говорить на гр. Ломъ. СбНУ
XXXV11I, 8—9; СеверозападиитЪ български говори. СбНУ XL1, 8—31.
3 Preglqd рас о serbochorwacklcli dlalektach. Lud slow. И, 246.
’ AfslPh. XL, 208.
* Характерно e, че сжщиятъ на стр. 210 въстава противъ такива
изкуств ни построения.
Населението между Тимокъ, Искъръ и Стара-планина
253
България, а на малочисленость преди самого освобождение.
Отъ едно описание на България презъ 60-тЪхъ години на ми-
налия в^къ виждаме1, че турци е имало главно въ градовет’Ь
Видинъ, Ломъ, Берковица и Б’Ьлоградчикъ, а отъ селата — въ
Хаджийска-мах. и Калиманица2, Берковско, но навсЬкжде раз-
мЪсени съ българи. Каква е била численостьта на турцит-Ь
преди злополучнит’Ь за т-Ьхъ австро-турски войни, може само
да се предполага, защото се знае, че доста турци сж заселе-
ии тука именно следъ т-Ьзи войни. Това се е схващало и отъ
самит-fe турски управници, конто следъ кримската война (1853-5
год.) решиха да заселятъ тука прогоненигЬ отъ Кримъ и Кав-
казъ татари и черкези. Така се създадоха н^колко татар-
ский черкезски3 селища като Бързици (дн. Александрово,
БТлоградчишко, Кучевецъ (Кулско), Ивановци, Татариикъ (Ви-
динско), Омеръ-махала (дн. Ботево), Сливата, Добри-долъ, Та-
таръ-мах. (дн. Дондуково) и изчезналото днесъ село Драгоев-
ци (Ломско), Вирове (Фердинандско), Галово и Махмудия
(OptxoBCKo). Вънъ отъ това къмъ много села е имало и та-
тарски или черкезска махала. Въ Кула е имало 120 черкезски
кжщи, събрани въ една махала; въ Ломъ имаше до скоро татар-
ска махала; около 6—7 черкезски и татарски села е имало и
въ Берковско. Характерно е обаче, че повечето отъ наимено-
ванията на селата сж отъ славянски произходъ4, което говори,
че новитЪ доселници сж се поселили на стари селища, чин
то жители по една или друга причина сж се изселили. Он-Ьзи
пъкъ отъ тЬхъ, конто иматъ турски наименования, тЬ сж въ-
повечето случаи лични: Омеръ-махала, Назъръ-махала, Ислямъ-
махала, Байрактарь-махала, Мечитъ-махала и др. Ето защо ре-
зултатигЬ отъ първото преброяване на населението въ Бъл-
гария може да ни даде приблизителна представа за разпре-
д-Ьлението на турския елементъ въ този край. Споредъ това
преброяване турци е имало въ тогавашния Берковски окржгь
4"4’/о, въ Видинския 6'9%, въ Врачанския 5%, въ Ломския
1 Год. на Народната биб. (1926—8 г.), съобщава А. Селишсвъ.
3 ТГзи две села по това време сж били чисто турски, а днесъ сж
заселени съ балканджии, и то съ два различии говора.
3 Срв. Ф. Каницъ, Дуна века България и Балканътъ. София, стр. 113.
4 Изключение прави името на с. Орсоя (Урсоя). Weigand, Rumanen
end Aromnnen in Bnigaricn, 34.
254
Цв. Тодоровъ
7'5% и въ Раховския 12-9%'. Обаче този гол-Ьмъ за н-Ькои
окржзи процентъ иа турцит-Ь се дължи на по-голЬмия тЬхеиъ
брой въ градоветЬ. Така, въ Берковския окржгъ турци е имало,
освенъ въ гр. Берковица, сжщо тъй и въ Фердииаидъ (278) и
селата Мечитъ-мах. (131) и Хаджийска-мах. (191); въ Видин-
ския окр. — Видинъ (4480), Арчаръ (480) и БЬлоградчикъ
(218)2; въ Врачанския окржгъ — Враца (1100), а други 794 души
раздЬлени иа два острова: с. Романъ, Г. Бешовица и Каленъ
— С. Баница, Джурилово, Буковецъ, Комарево и Тлачеие3; въ
Ломския окр. — Ломъ (1389), чисто турското с. Цибъръ, Медко-
вецъ (50), Орсоя (38)*; въ Раховския окр. — Рахово (1232), а 333
въ селата Глава, Попица, Враиякъ и гр. БЬла-Слатииа5. Че тур*
цитЬ сж жив-Ьли главно въ градоветЬ, а много рЬдко въ се-
лата, говорятъ освенъ горнитЬ числа и приведенитЪ съобще-
ния, още и фактътъ, че по селата много рЬдко, а въ нЬкои
села никакъ ие могатъ да се намЬрятъ стари хора, конто да
говорятъ турски, до като по градовет'Ь има и жеии, конто
говорятъ турски езикъ.
11. Другъ небългарски народностеиъ елемеитъ въ край-
не с. з. България сж власитЬ. Напустнали Влашко презъ
различии времена, главно презъ XVIII и първата половина на
XIX в.6, последнигЬ намиратъ гостоприемство на дЬсния брЬгъ
на Дунава, гдето това гостоприемство се е обуславяло отъ
две причини: голЬмитЬ иезаселени пространства по течеиието
на Дунава и желанието на турскитЬ власти да си създадатъ
опора въ борбата съ българитЬ. При първото преброяване
влашкиятъ елемеитъ е билъ разпредЬленъ така: Видииски
окр. 23’3%, Раховски окр. 11%, Ломски окр. 3'5%, Берковски
окр. 01% и Врачански окр. 0‘4%7. Днесъ власи намираме
‘ М. К. Сарафовъ. НародноститЬ въ западната часть ва Княжество-
то. Псп. V111, 48
1 Ibid. 52.
’ Ibid. 52.
♦ Ibid. 53.
» Ibid. 54.
• За заселването на власитк въ този край срв. F. Kanitz, Donau-
Bulgarlen und der Balkan II, 40, 276, 282; К. Иречекъ, Пжтувавия no Бъл-
тария, 275, заб. 33; G. Weigand, Rumanen und Aromunen In Bulgarlen, 31
^вж. стр. 40).
’ Псп. VIII, 58—59.
Населението между Тимокъ, Искъръ и Стара-планииа
255
пакъ най-много въ Видинско, гдето т-Ь населяватъ низинигЬ
с. з. отъ гр. Вилинъ и се намиратъ въ непосрТлствена връз-
ка съ он-Ьзи свои сънародници, конто заематъ ц-Ьлото про-
странство между Тимокъ и Морава1. Отсамъ сръбско-българ-
ската политическа граница власит-b жив-Ьятъ въ областьта,
ограничена отъ линията, която започва отъ с. Кутово, минава
презъ Шефъ, Киримъ-бегъ, Капитановци и Халваджи, стига до
Гънзово, гдето се повръща успоредно презъ Теяновци, остава
Плакудеръ и Гърци2 и продължава презъ Молалия, Каленикъ,
Тополовецъ, Периловецъ, Бориловецъ и свършва при Халово3.
Надолу по течението на Дунава намираме сжщо така власи,
но т-Ь въ повечето случаи живТ.ятъ размЪсомъ съ българи,
обаче винаги отд'Ьлени въ отделив махали, както е въ Ви-
динъ (Ку.мъ-баиръ), Витболъ, Арчаръ (Влашката-мах.), Орсоя,
Ломъ (Борунъ-мах.). Д. Линяво, Цибъръ, Гложене, Бутаиъ,
Островъ, Крушовене и Гостили. Като чисто влашки поселища
ще тр-Ьбва да се спо.менатъ Чучанъ, Цибъръ-варошъ, Куле-
махала, Калугеръ-мах., Козлодуй, Хърлецъ, Галово, Д. и Г. Ва-
динъ и Бешли4).
IV.
12. Следъ като разгледахъ чужлитТ народностни еле-
менти въ крайна с. з. България, като не се спрфхъ на дру-
гит-fe (цигани и евреи), конто и-Ьматъ никакво значение, нека
1 Ст Романски. РомънитЪ между Тимокъ н Морава. Мак прегледъ
II, 33—66.
2 Въ с. Гърци има една махала власи.
’УД. Марнновъ южната линия на влашкит! поселища не минава
точно презъ посоченитЬ села; у Welgand'a (tt>. 31—37) обаче както у мене.
* Въ вжтрешностьта, въ селата Влашката-махала, Ломско, Лнляче н
Върбешнииа — Врачанско е нмало по н4колко семейства власи, но rt сж
въ сжщность влашки цигани (фусари), ако сждимъ по днешнитЪ власн въ
с. Лиляче и Върбешница или тЪзн въ с. Мрамореиъ, Врачанско. Но гр-Ьши
G. Weigand, когато предполага, че нТ.кога жителит! на с. Влашко-село.
Врачанско сж били ромъни (1Ь. 36), защото жнтелитЬ на това село сж как-
то т-Ьзи отъ съседното Старо-село. Още Д. Мариновъ (Жива старнна II,
157) съобщн за гЪзи две села: .по събранитЪ отъ мене лично сведения тия
две села сж преселени отъ друго М'Ьсто, отъ презъ Балкана”. Въ сжш-
ность тЪ сж нзточни българи, но сж заели тЪзи си мГста. следъ като сж
били въ Ромъния. за което говори не само името Влашко-село, но и името
на една местность (старъ кладенецъ) м 6 ш у л. — Така ще трЪбва да разби-
раме имената на Влашката-махала, Лом. и Влашко-село, Беоковско.
256
Ив. Тодоровъ
сега премина къмъ третата иародностна трупа — бълга-
ри т-Ь —, която е и най-многочислена. Тя носи едно народ-
ностно име — българе (бъгаре), което така ясно и по-
следователно се изтъква въ всички документи, свързани съ
католишката пропаганда въ Чипоровци и околностьта. Въ го-
ворно отношение обаче тукашното население не спада
къмъ единъ и сжшъ говоръ, а въ даденитЬ по-горе грани-
ца се очертаватъ четири, дори петь говора. Но това не
е всичко: извънъ малко-много очерталигЬ се говори въ
този край намираме ц-Ьла десетица говорни огнища и то
както отъ източенъ, така и отъ западенъ произходъ. Това
последното обстоятелство, което даде поводъ за най-проти-
воречиви и самоизключващи се мнения върху говорното съ-
отношение въ крайна с. з. България, затруднява работата на
днешния изследвачъ, защото не е лесно да се отговори кри-
тично на всички он-Ьзи въпроси, конто днешиото говорно
състояиие поставя за разрешение. А т-Ьзи въпроси сж:
какъ сж възникиали днешнитЬ говори? Каква е връзката по-
между имъ? Кое е старо и кое ново? Какъ сж се явили се-
гашпит-fe говорни огнища? Каква е тЪхната възрасть? А н-Ьма
съмнение, че отъ задоволителното разрешение иа всички т-Ь-
зи въпроси зависи и правилниятъ отговоръ на поставенит-Ь
още въ самото начало на тази работа въпроси.
Какво е диесъ говорното положение въ крайна с. з. Бъл-
гария, т. е. колко говора тр-Ьбва да различаваме тукъ ? — Д.
Мариновъ говори за четири говора, ио той е иаправилъ грТ.ш-
ка, като е отд-Ьлилъ см-Ьсения говоръ на балкаиджиитЬ въ
полето въ отд-Ьленъ говоръ, за което ие е ималъ иикакво
основание, защото външнит-Ь говорни белези на т-Ьзи говорни
огиища1 сж отъ съвсемъ промЪнливо естество, и за вс-Ько
говорио огнище т-Ь влизатъ помежду си въ различии отно-
шения Затова и азъ не ще се придържамъ о неговото деле-
ние, а ще направя своето деление по най-характернит-fe фо-
нетически и морфологически особености. Най-подходящето
за тукашнит-Ь говори д-Ьление е, ако се иаправи възъ
основа иа застжпницитЬ на tj (kt') и dj. Споредъ това
1 Н-Ьмаме основание да говоримъ за отдЪлеиъ ч, ц-говоръ въ поле-
то, ако н да имаме на м-Ьста и по н-Ьколко села отъ тозн говоръ, а по-
скоро за по-гол-Ьми нлн по-малки говорнн огнища, защото действително it
сж сжщински огнища.
Населението между Тимокъ, Искъръ н Стара-планина
257
предъ насъ се очертаватъ ясно два различии говора: отъ
едната страна стой малкиятъ ч, у-говоръ, заелъ планинската
часть на Б-Ьлоградчишко и Берковско — Фердннандско,
гдето редовно се казва: в р й ч а се (Долни-Ломъ), н 1> ч в и
(Раяновци), лечу (Репляна), к’ибчи (ОрЪшецъ), у врёчу
(Стакьовци); прёца (Горни-Ломъ), подмлйцамо се (Тър-
говище), сйце (Праужда), рйца се (Чипоровци), а отъ дру-
гата — голЪмиятъ шт, гисй-говоръ, раз.тЬлъ се по целого
поле, който по отношение на с ж щит!. праславяиски съчета-
иия ни дава: лё шт а (Раковица), лёштата (Студено-бу-
че) напрйшта (Брусарци), кйшти (Осиковица), сно-
шт и (Бързина), с в ё ш т и (Кнежа); изрйжда се (Гърци)
о г л ё ж д а (Лиляче) междЪта (Борованъ), обйжда (Горна-
Вереница), нарёжда (Грамада), д о с йж д а ми (Медковецъ).1
Границата между тЬзи два говора започва отъ с. Влаховичъ, мина-
ва презъ Рабиша, Кладорупъ, Острокапци, Калугеръ, Медовница,
Орршецъ, Плашивецъ, Гюргьичъ, Превала, Горньа-Лука, Митров-
ци,Жел'Ьзна, Копиловци, Г лавановци и свръшва при Дълги-ДЬлъ2 *.
Самиятъ шт, жгЛговоръ се подразд-Ьля споредъ иЪкои свои
фонетически и морфологически белези на н^колко по-малки
говора. Така, по сегашния застжпникъ на стб. я. ще трТ.бва
да отдълимъ говора на селата въ Врачанската планина и нЪ-
кои, що сж въ самит-fc поли или наблизу, гдето всЬко ж(респ.
ъг) се изяснява въ а. Тукъ се изговаря: дйбови дйски
(Горно-Озирово), мйшко (Медковецъ, Врач.), рйка (Сгори-
гра дъ), к й с о в е (Нефела), и с т р й с и (Вършецъ), саботнйче
(Дупни-връхъ); да дат (Бистрецъ), предйт (Осиковица); по
в о д й т а (Дупни-връхъ)4. Този говоръ се включва въ след-
нитЪ граници: Спанчевци, Вършецъ, Долно-Озирово, Дуплякъ,
Главаци, Краводеръ, Пудрия, Власатица, Българска-Б’Ьла, Не-
фела, Кулата, Косталево, Крапецъ, Руска-Б-Ьла, Боденецъ, Бру-
сенъ4, и можемъ ла го наречемъ ж>а-говоръ. Вънъ отъ него-
вит-Ь граници и тЬзи нач, ц-говоръ ниесме все въ обсега на най-го-
лЪмия говоръ въ този край — ж> а-говоръ, гдето всЬко старо-
1 Вж. повече примЪри у мене: Северозападннт-Ь български говори.
СбНУ XLI. 146-9, 157—9.
2 Срв. Цоневъ История на бълг. езикъ I, 410.
’ Срв. СбНУ XL1, 83 с. с.
* Цоневъ, ib., 500; по-подробно въ Известия за командировкит! на
Мин. на народ, просвещение. I, 142—5.
Списание иа Бълг. академия па иаукитЪ. Кв LV. 17
258
Цв. Тодоровъ
българско ж гласи к рЪбове (Смърданъ), вЪдица (Арчаръ)
в 1г ле на (Старопатица), Д1бето (Монастирище), м!ка (Ма-
ла Кутловица); ед!т (Б1ла-Рада), бод!т (Габаре), заве-
дет (Макрешъ), мет1т (Студено-буче)1. Обаче, и въ него мо-
гатъ веднага да се различатъ още нЪколко говора, отъ конто
най-ярко изпъква БЪлослатинскиятъ говоръ съ своит! той,
тя, то, тгь вм. иначе общит! за ц1ла западна България онъ,
она, оно, они, както и съ запазване на г-гласежъ на старото
вин. окончание на сжществителнит! п-основа ж. р. — ж, когато
се намира подъ ударение: отъ башт! си (Борованъ), из
в од 1т а (Вировско), по л§к1та (Койнаре)2. Последниятъ го-
воръ има за западна граница р. Огоста и селата: Ботево
Бързииа, Рогозенъ, Добралево, Борованъ, Джурилово, Буко-
вецъ, Вировско, Тишевица, Цаконица, Г. Бешовица и Влашко
село. Като четвърти белегъ можемъ да вземемъ членната
форма за мжжки родъ — о. Така бихме очертали новъ го-
воръ — Берковско-Фердинандски, който се явява като се-
верно продължение на а-говоръ и има за източна граница
р. Ботуня, а за северна селата: Ерденъ, Студено-буче, Вой-
ници, Винище, Камена-Рикса, Челюстница, Ковачица и Равна3.
Остаиалата часть отъ шт, лсд-говоръ може да се под1ли>
само ако се взематъ за д1литбени белези: 1. помощната ча-
стица за бждеще време, която тука гласи двояко — ше и че
(ше кёси Макрешъ, ше носиме Горна-Гнойница, ше дадёш
Славотннъ, но — че плетёме Брусарци, че д’йдеме Б1ла,
че предёме Гърци)4 и 2. личното оконч. въ сег. вр. 1 л. ед. ч.
(нёс а Грамада, сфйра, Царь-Петрово, к ёж а Кобилякъ, пё-
дигна Хайрединъ, зйбрада БЪли-Бродъ, но—сётим Ста-
лийска-мах., жйлим Гайтанци, мйжем Костичовци)5. Възъ
основа на първия белегъ ще получимъ тогава единъ източенъ
говоръ съср!дище с. Лесура (Врачанско), който има за северна
граница селата, разположени на самия л!въ бр1гъ на р. Огоста
(Г. Мърчево—Гложене)исе вмъква като клинъ между БЪлосла-
тинския говоръ отъ едната страна, и Берковско-Фердинандския и
ж>а — говоръ отъ другата. Характерното за този говоръ
СбНУ XLI. 76—80.
’ 1Ь. 81—83.
’ Едннчко говорътъ на с. Б1ли-мелъ има членна форма — ъ (-а) и е
като островъ вср*Ьдъ околнит'Ь села.
* СбНУ XLI, 154—156 ; 376-380. 5 Jb. 334-336.
Населението между Тимокъ, Искъръ и Стара-планина
259
по отношение на неговия западенъ събратъ — Кулския говоръ —
е това. че той познава само едно окончание за сег. вр. 1 л.
ед. ч. при глаголит-b на -е, -и основа, а именно окончанието -а,
съ отметнато ударение върху началната сричка за сжщото
лице и число (нйклада Монастирище, зйлова Малорадъ,
по се да Громошинъ, умора Букьовепъ, йскоча Лехчево)1,
до като Кулскиятъ говоръ, чиито граиици съвпадатъ съ адми-
нистративнит-fe граиици на едноименната околия2, се очертава
само възъ основа на гласежа ше, тъй като границитЬ на другата
особеность, окончанието -а, сж. по-тЬсни, и то това стЬсняване
става пор. Витболъ, гдето сега на мЬста имаме много повече
случаи съ окончание -ем, -им вм. -а. Като последенъ говоръ мо-
жемъ да очертаемъ Видинско-Ломския, който изпъква като
отдЪленъ говоръ преди всичко съ своит-b окончания — ем,
-им, защото гласежътъ че не е единственъ: — има мъста, как-
то е видно на приложената карта, конто познавать гласежъ
ше било паралелно съ гласежа че (с. з. отъ гр. Видинъ), било
само него (Клисурица, Славотинъ, Сливовикъ, Медковецъ, Габ-
ровница).
И отъ така направеното въ едри черти разграничение въ
самия обсегъ на шт, жд- говоръ въ крайна с. з. България личи,
че тука имаме работа съ една интересна сама по себе си го-
ворив пъстрица, станала на землището на единъ единенъ н-Ь-
когашенъ говоръ, защото тегленитЬ по-горе граннци не сж
никакви говорни граници, въ конто всЬки говоръ да ни се
представи като характерно за самия него съчетание на го-
ворни особености, а по-скоро тЪзи граници сж граници на от-
дЬлни фонетически или морфологически особености, конто
при малко повече старание могатъ да бждатъ увеличени. За-
това едничкиятъ изводъ. който може въ случая да се направи,
като се държи смЬтка за всичко казано до сега. е, че въ пре-
дЬлитЬ на крайна с. а. България имаме първично два очер-
тали се наясно говора: ч, ц- говоръ, ограниченъ въ планин-
ската часть на Б-Ьлоградчишка, Берковска и Фердинандска
околия и шт, жд- говоръ, заелъ ц-Ьлото останало пространство.
13. Ако и така направеното сравнение да е доста бЬгло
и да не изчерпва всичкитЬ случаи, все пакъ не може да се
* 1Ь. 334—336 ; 344 с. с.
’ Тука спада и с. Бойница, Видинско, по-раио обаче — Кулско.
260
Цв. Тодоровъ
скрие отъ погледа, че на изтокъ и западъ, върху землището
на шт, жд- говоръ, намираме говорни елементи, чието при-
сутствие тука иска обяснение. Това сж преди всичко изтък-
натитЪ две характерни особености (ргкЪ, водЪ; moi, mia, то)
за Б-Ьлослатинския говоръ, както и окончанието — м въ
1. лице единствено число сегашно време и почти редов-
ната бждна частичка че за Видинско-Ломския говоръ. Какъ
сж се явили гЬзи различии говорни особености въ въпроснигК
два говора? — Не ще и съмнение, че тука имаме работа съ
последицитЪ на нЪкон исторически събития. И действително,
на изтокъ, между р. Искъръ и Скжта, гдето БЪлослатин-
скиятъ говоръ се изтъква най-ярко, имаме явно свидетелству-
ване за прииждаие иа голКмо множество източно-българ-
ско население както православно, така и помашко. Като
изключимъ постоянния стремежъ у планииското население1
къмъ полето, то това явление ще трЪбва да припишемъ на
две събития: потурчването на българското население въ Лов-
чанско и околностьта, което покрай многочислената емигра-
ция въ Влашко е дало и началото на достатъчно силно пре-
движване на непокорного население къмъ р. Искъръ и запад-
но отъ нея2; времето иа кърджалийскигЬ междуособици.въ което
време населението по р. Искъръ, ползувало се до тогава съ из-
вестии привилегии, е трЪбвало въголЪмата си часть да потърси
нови огнища. Така се явяватъ кунинчанитгъ съ своята махала
днесъ въ с. Бутаиъ, а на това се дължи и повториото заселване
на с. Кнежа3, което презъ кърджалийската епоха е било дълго
време пусто. Това прииждане на население отъ източиа Бълга-
рия, поради своята многочисленость, е могло да придаде своята
багра на мЪстния говоръ, който, както това е забелязалъ и
Д. Мариновъ, иккога, преди въпроснитй последни събития, е
съставявалъ иеразд^лиа часть отъ пКлия говоръ по Вра-
чанско. Дали обаче изтъкнатитЬ говорни особености сж били
съвсемъ чужди на първичния говоръ, и ще трЪбва да ги
1 Последнего става и днесъ, ио поради еднничностьта и пре-
кжснатостьта иа случаитЪ, то н*Ьма решаваще значение.
’ За потурчването иа населението въ този край, както и за на
стжпилнгЬ въ връзка съ него н следъ това разселвания срв. Л. Миле-
тичъ. Ловчанскит'Ь помани. Бълг. прсгледъ (1899) V 5. 67—78; В. Ц. Са-
вовъ. ЛовчанскигЬ помани и тЪхниятъ говоръ ЯСС. VII, 7—9.
’ Иречекъ, Пжтувания, 275.
Населението между Тимокъ, Искъръ и Стара-планина
261
припишемъ на новитЬ преселници, въ това можемъ напълио
да се усъмнимъ, защото поне едната особеность—вин. оконча-
ние л; > ъ иамираме, ако и рудиментарно, далечъ на западъ въ
областьта на съседнитЪ говори1. А това дава достатъчно
основание да предполагаме, че говорътъ на новитЪ пресел-
ници е допринесълъ само за запазването на една осо-
боность, която е била на пжть и тука да изчезне, както е из-
яезнала въ останалитЪ говори. Съвсемъ безъ значение въ го-
ворно отношение сж останали въ тази часть на с. з. Бъл-
гария оиЪзи източно-български поселища, конто се явяватъ
като изолирани говорни огнища и по произходъ сж отъ две
различии дати. Последното обстоятелство, което се наблю-
дава при всички източно-български говорни огнища въ този
край, иде да подкрепи изказаното по-горе предположение,
защото иначе би се видЪло чудно, че толкова стари поселища,
каквито сж и^кои отъ последнитЪ, не сж могли да преда-
датъ поне на говорит^ на най-близкитЪ съседни села нЪкоя
и друга източно-българска особеность2.
14. На землището на Видинско-Ломския говоръ появата
«а спомеиатитЬ по-горе характерни говорни особености е
станала прн по-очебийни обстоятелства. Тука се срЪщатъ
два основно разграничени говора, конто въ взаимното си влия-
ние' губятъ по н’Ьщо свое, за да изработятъ задружно онова
общо, което характеризира днесъ този говоръ. Да се хвърлн
свЪтлина върху диешното състояиие на Вид.-Ломския говоръ,
като се потърсятъ и самитЪ причини, конто сж предизвикали
новитЪ промЪни, представява интересъ отъ н'Ьколко страни,
и затова азъ възнамЪрявамъ да хе задържа на този основенъ
въпросъ въ българската диалектология, който въ голЪма мЪра
-е и чисто принципенъ.
Въ границитЬ на Вид.-Ломския говоръ, който опредЪ-
лихъ като шт, жд-говоръ, намираме обаче н'Ьколко селища,
1 Срв. Северозападнит! бълг. говори СбНУ XLI, 80—83.
’ „Влаката 3 (Смоляновци, фердииандско) и по иосня. н по диалектъ
съставява островъ въ туй плЪме". Д. Мариновъ, Жива старина II, 148. Сж-
щото и азъ наблюдавахъ въ Кулско и Врачанско, гдето имаме източно-
български поселища всрЪдъ западно-българско население. Дори едно така
характерно явление, каквото е източнобълг. нзговоръ на стб. t като 'а (8),
не можахъ да нам!ри въ говора на нито едно отъ околнит! села.
262
Цв. Тодоровъ
чийто говоръ се явява днесъ било като чистъ ч, ц-говоръ, било
като смЪсица отъ двата говора. Насъ въ случая би ии ин-
тересувало не толкова да опред’Ьлимъ съотношението на го-
ворни1"Ь елементи за всякое говорно огнище, а да потърснмъ
причинитЪ за тЪхиото възникване. Тукъ се налага да тръг-
немъ отъ добре известною къмъ по-малко известною — пред-
полагаемою.
Въ обсега иа нашия говоръ се натъкваме иа три села —
Александрово, БЪлогр, Ивановци Вид. и Вирове, Ферд. —
конто и по говоръ и по здраво запазени предания сж откжси
отъ ч, ц-говоръ и сж усп-Ьли и до днесъ да запазятъ
своя първиченъ говоръ най-добре. Така, едннчко въ говора на
гЬзи села въ нЪкои случаи могатъ да се чуятъ аористною
окончание за 3. л. мн. ч.-ше, както и членната форма -ът
{ат), до като последнит-Ь две особеиости не се явяватъ въ
говора на другитЪ ч, ц-огнища. Споредъ увЪрението на са-
мигЬ жители, заселването и на тритЪ села датира следъ осво-
бождението и е станало на мЪстото иа изселили се чер-
кези и татари, като жителитЬ на първитЪ две села сж отъ
БЪлоградчишко, а иа третото отъ Берковско-Фердинанско1.
Преди това въ с. Александрово е имало преселници отъ Од-
рииско и Тракия, конто обаче скоро се връщатъ по предиш-
интЪ си огнища2. Пакъ следъ освобождението, на мйстото
на черкези и татари се заселватъ жители отъ различии пла-
нински села въ БЪлоградчишко въ селата Сливата и Добри-
долъ, Ломско, конто, споредъ Д. Мариновъ, ,и до днесъ съ-
ставяватъ н*йщо отдЪлно: отличителна носия, отличнтелеиъ
говоръ*3. Запазено предание имаме и за с. Медовница Б'Ьло-
град, което, иавЪрно около времето на кърджалиит'Ь, е
било въ м*Ьст. Башовица, гдето сж сега голЪма часть отъ
лозята на бЪлоградчичани, заедно съ с. ОрЪшецъ, за което се
пази сжщото предание. Знае се сжщо така и произходътъ на
торлашкитЬ махали въ с. Арчаръ Вид, ДрФиовецъ и Бру-
сарци, Лом.4 и ц-Ьлото село Джбова-махала Лом, конто во-
дятъ началото си все отъ сжщия ч, ц-говоръ. Отъ съобще-
иото ии отъ Д. Мариновъ име иа една махала въ с. Тополовецъ
1 Жива старина II, 3, 148.
’ 1Ь. II. 3.
9 Жива старина II, 3.
4 Въ с. Брусарци има преселници и отъ с. Превала, Фердинандско.
Населението между Тимокъ, Искъръ и Стара-планпна
263
— Рапушница1 може да се заключи, че всички он-Ьзи белези въ
говора на това село, конто го свръзватъ съ ч, ц-говоръ, се
дължатъ на преселници отъ с. Репушница въ източна Сърбия,
което село е дало, както ще видимъ по-долу, преселници и
въ други села.
Но до тукъ свръшватъ пр-ЬкитЬ данни за произхода на
нЬкои торлашки села и махали въ крайна с. з. България. За
остаиалитЬ, а тЬ сж цЬла десетица, ще тр-Ьбва да си по-
служимъ съ други данни. Като оставимъ на страна въпроса
за произхода на Ново-село Вид., какъвто ще да е и този
на съседното с. Чонгурусъ (съ него се е занималъ Ст.
Младеновъ2), то ще тр-Ьбва да се отбележи, че особености
отъ ч, ц говоръ намираме и въ говора на гр. Видинъ3 *, за конто
Ст. Младеновъ твърди, че се срЬщатъ само въ Циганската
махала и Хаджи-Ибишъ, и ги приписва на „бЬлоградчишки
преселници)1, защото ако тЬ бЬха изконни, то трЬбваше да
ги срещнемъ и въ говора на околнитЬ села5. Действително,
въ всички остаиали видински села до р. Витболъ на изтокъ
не намираме нито една отъ изтъкнатитЬ отъ П. Гжбьовъ осо-
бености, за конто става дума тукъ, освенъ въ говора иа с.
Гърци, гдето се явява само една отъ тЬзи особености, имен-
но окончанието — мо за 1 л. ми. ч. у глаголитЬ6. На по-
следната особеность азъ се натъкнахъ неочаквано презъ лЬ-
1 Градиво за веществ, култура. СбНУ XVllh,4.
’ .Къмъ въпроса за езика н нацноналната принадлежность на Ново-
село (Видииско)". СбНУ XVIII <1901), 471—507. Тазн монография на Ст. М. е
останала неизвестна на G. Weigand, който на 1908 г. пише за говора на
Ново-село следпото- .Novo-selo. Kreis Widdln, an der Donau hat eine ge-
mlschte Bevolkerung, deren Grundstock von elngewanderten Serben gebildet
wird, dazu kamen Bulgaren aus verschledenen Gegenden und RumSncn. Es
hat sich dort ein sehr elgentiimllch slavischer Dlalekt entwlckelt mit starkem
rum. Einschlag, aber der Grundcharakter dessellen 1st doch serblsch geblleben,
nicht buigarlsch, wie ich mlch selbst In Widdlniiberzeugen konnte". Rumanen
und Aromunen In Bulgarien, 32 - 33 На лице e, че Weigand e прндалъ на
впечатленнето си сила па твърдение.
’ П. К. Гжбьовъ. БЬл-кжкн, добавки н поправки къмъ статията .По
говора въ гр. Видинъ". Псп. LXV, 154. 155, 158.
1 lb. 154.
5 1b. 158.
1 Азъ чухъ въ това село и н-Ьколко пжтн ед'ън, покрай редовното
един. Срв. печатаиит-b отъ мене говорни материали отъ това село въ Бълг.
прегледъ (1929) I, 136—139
264
Цв. Тодоровъ
тото на 1928 г. и затова се помжчихъ да узная, дали всички
въ селото я познаватъ, а ако не — отъ где може да дойде.
И указа се, че тази особеность познана само една часть отъ
тукашнитЬ жители, конто жив'Ьятъ все още въ една махала
и носятъ прЪкоръ кЪслевчене (кжсодрешковци). А този прЪ-
коръ се е давалъ по-рано на цЪлото онова население, което
е заемало пространството Чупреня—Дунава и се дължи на
кжсотата на връхнитЪ имъ дрехи. Това именно обстоятелство
даде основание на Д. Мариновъ да ги отдели въ едно племе1.
Отъ това ясно положение ие може да се направи другъ из-
водъ, освенъ че и присжтствието на въпроснитЪ особености
въ градския говоръ се дължатъ на сжщитЬ причини, конто
сж предизвикали появата имъ въ говора на с. Гърци.
Не се намиратъ обаче данни за произхода на дветЬ съ-
седни села Шипотъ и Изворъ, Вид. Това се дължи, безъ
съмиеиие, на по-голЪмата старинность на последнитК за което
явно свидетелствува и днешното състояиие на тЪхния говоръ,
който е въ всЪко отношение силно разколебанъ ч, ц-говоръ.
Би могло да се предположи, че това състояиие се дължи на
говорно смЪсваие иа самото мЪсто, обаче това предположе-
ние ще противоречи иа познатитЬ иамъ отъ другаде еднакви
случаи, гдето наблюдаваме очертани тенденции. Нашиятъ слу-
чай се поср'Ьща иапълно съ този отъ с. Мокрешъ, Ломско, и
затова ще трЪбва да го отдадемъ на действнето на еднакви
причини. Ето защо и въ двата случая азъ допускамъ, че има-
ме работа съ сравннтелно стари ч, ц-поселища, чието днешно
говорно състояиие се дължи на влияние отъ околнитЬ мЪстни
говори, тъй като последнитЪ заграждать въпроснит'Ь две села
отъ всички страни2. На другия въпросъ, дали и т4 сж дошли
по сжщия пжть, т. е. направо отъ БЪлоградчишко, може при-
близително да се отговори въ положителенъ смисълъ, като се
вземе предъ видъ, че и дветЪ села стоять на една линия съ
с. Медовница, еднакво отдалечени отъ р. Витболъ, което под-
сказва за едиакъвъ произходъ и за еднакви причини, конто
сж наложили избора на днешнит'Ь мЪста. Като косвено дока-
1 „Н-Ьщо, което гн прави едио племе, е дължината н кроежътъ на
горннгЬ връхии дрехи и за туй носятъ прЪкора „кжсодрешковци". Жива
старина. II, 141; срв. още стр. 40.
’ Т*Ьзн две села се заграждать отъ селата: Костнчовци, Б-Ьла. Въл-
чскъ, Лагошевцн н М. ДрЪновецъ, конто села иматъ шт. жд-говоръ.
Насечението между Тимокъ, Искъръ и Стара-планина
265
зателство иа горната мисъль може да ии послужи онова сте-
пенуване въ чистота на ч, v-говоръ по тази линия, което вър-
ви низходяще въ посока къмъ Дунава, и гдето селата съ
ч, ц-и шт, жд-говоръ се редуватъ както никжде на друго
мЪсто въ този край.
15. Въ противовесъ на тази говорна пъстрица между р.
Витболъ отъ западъ и срЪдното течение на р. Ломь до с
Чольово, а отъ тукъ по права линия до с. Сливата, на изтокъ,
при долното течение иа р. Цибъръ, се натъкваме действител-
но на компактно ч, ц-население, което намираме въ селата:
Д. и Г. Линяво, Ковачица, Лабецъ, Игнатово, Мокрешъ, Ду-
шилница, Комощица, Вълчедръмъ, Крумово, Разградъ-мах.
и Чърни връхъ1. ТрЪбва обаче веднага да се отбележи, че не
въ всички споменати села говорътъ е запазенъ еднакво чистъ,
а тукъ можемъ да разграничимъ две групи: въ първата трупа,
гдето намираме говора значително чисто запазенъ, влизатъ
селата Г. и Д. Линяво, Ковачица, Лабецъ, Вълчедръмъ и Мо-
крешъ, а въ втората, гдето откриваме само нЪкои черти отъ
ч, ц говоръ, влизатъ с. Игнатово, Крумово, Разградъ-мах., Чърни-
връхъ и Комощица; по срЪдата между тЪзи две групи стой
говорътъ на с. Душилница. За произхода на т^зи села нЪма-
ме запазени иикакви предания, това важи особено за първата
трупа села. Обаче намиратъ се и нЪкои други данни, конто
ни даватъ възможность да изкажемъ едно предположение,
което не само се явява като единствено вЬроятно въ случая,
но държи сметка за станалитЪ въ този край исторически
събития и е въ пълно съгласие съ приведеното по-горе за про-
изхода на еднаквитК тЪмъ поселища западно отъ р. Ломъ
Когато презъ великденската ваканция на 1928 г. пред-
приехъ изследване на говора на горнитЪ села, азъ много се
интересувахъ да узная, какви предания има за поселването на
сегашното население въ този жгълъ. За гол-Ьмо съжаление
обаче не се натъкнахъ на нито едно предание. Едва въ с. Ко-
вачица, което по говоръ е и най-цЬлостно отъ всички други
села, чухъ за сжществуването на една местность, която ковачи-
чани наричатъ „Чйпоровски лбзля“ и която се намира въ
„Странье". Споредъ запазеното тукъ предание, селото нЪкога
е било въ тази местность, отъ гдето се е изселило, за да се
1 У Маринова, Жива старнна II, 153 се причислява тука н с. Чучанъ,
но по погр-Ьшка , — това село е влашко
266
Цв. Тодоровъ
спаси отъ влачене гемии по Дунава1. Сжществуването на това
наименование на една местность, гдето, споредъ добре запа-
зеното предание, е имало селище, ме накара да разпитамъ за
нЪкои стари фамилии. Между т-Ьхъ се указа една иа име
алеманчинци2, а знаемъ, че отъ тази влака и подъ сжщото
име е имало клонки и въ селата Мокрешъ, Комощица, Коте-
новци и ПрогорЪлецъ3. Последното фамилно име, което крие
въ себе си .allemand", се напълно съгласува съ наименова-
нието „Чйпоровски лбзля“ и ни сочи недвусмислено, че въ
лицето на досегашнит-fe жители на с. Ковачица ние имаме
потомци на нЪкогашнитЪ чнпоровчани (кипровчани), а така
сжщо и на нТ.кои околнн села, вероятно с. Ковачица, Берк.,
ако това наименование на селото има н-Ькаква по-близка връз-
ка съ Ковачица, Берковско4 5. Една морфологическа особеность
обаче затруднява до нЪкжде очерталата се до сега връзка
между населението на днешното с. Ковачица и н-Ькогашното
Чипоровци. Това е наличностьта на оконч. — ф въ 1 л. ед. ч.
въ имперфекта и аориста’. Това окончание не го намираме
нито въ говора на околнитЬ села, нито въ с. Чипоровцн или
въ цЪлия Тимошки говоръ; него можемъ да намЪримъ въ Ht-
кои с. и. български говори, сжщо въ нЪкои македонски говори
или въ Моравския говоръ6 — все говори, конто отстоятъ зна-
чително далечъ. Затова обяснението на въпросната особеность
е доста трудно. — Да се допустие вляние отъ страна на
източиобългарски говоръ н-Ькжде въ Влашко е невъзможно,
защото въ такъвъ случай все щЪще да намори м-Ьсто и nt-
коя друга източнобългарска говорна чертица, което не се на-
мира въ говора иа с. Ковачица. А и отъ страна на нЪкон
македонски говоръ е изключено всЬкакво влияние, защото и
въ иегова полза нКма повече отъ този фактъ. Тогава остава
1 По-в'Ьроятно е да се приеме, че причнната е била нЪкой моръ, за
какъвто се говори въ едно предание отъ с. Линяво.
3 Срв, Н. Геровъ, Речникъ I, 8; Допълненне, 4.
3 Жива старина II, 160.
♦ Дължа да обърна внимание върху интересното въ случая nocpt-
щане на имената на н^кон села: Котеновци, Берковско — Котеновци, Лом-
ско; Дълги-д'Ьлъ, Берковско — Дългод'Ьлци, Ломско; Ц^ровене, Фердн-
нандско — Долио-ЦЪровене, Ломско.
5 Срв. СеверозападнитЪ български говори. СбНУ XLI, 356 с. с.
6 L. MllellC, Das Ostbulgarlsche, 132—6; А, Селищевъ, Очерки по мак.
д!алектолог1и, 227; А. БелиЬ, Ди}алектн источне н ]ужне Срби|е, 556—8.
Населението между Тимокъ, Искъръ н Стара-планина 267
да приемемъ като най-правдоподобно, че речената особеность
е заета въ говора отъ Моравския говоръ, и то отъ северната
му часть. Въ полза на това предположение говори и преда-
нието, че въ с. Ковачица има преселници отъ Пиротско, конто
може да ие сж точно отъ тамъ, но все сж отъ близки околни
мЪста. Все въ подкрепа на това предположение иде и фак-
тътъ, че въпросното окончание не е изключително, а напро-
тивъ, чува се доста рЬдко.
Второто село, на което ще се спра и за което имамъ
н^кои данни, конто хвърлятъ известна свЪтлина върху неговия
произходъ, е с. Вълчедръмъ. Още иа самото м-Ьсто, когато
нзследвахъ говора иа това село, ми направи впечатление, че
тука имамъ работа съ два първично различии говора, защото,
до като въ долния край на селото слушаме чистъ ч, у-го-
воръ, то въ горния откриваме типични говорни черти, свой-
ствени на околния шт, жд-говоръ. Това е забелязалъ и
Д. Мариновъ, който съобщава, че „въ с. Вълчедръмъ въ гор-
ния край на селото говорятъ диалектъ отъ втората трупа
[ж>г-говоръ по направеното тукъ деление], а въ долния — отъ
четвъртата диалектична трупа”, която е идентична съ третата
А щомъ Д. Мариновъ е могълъ да забележи тази раз-
лика, когато знаемъ, че той отминава често интересни говорни
факти, безъ да ги съобщава, то ще трЬбва да призиаемъ, че
по времето, когато той е минавалъ презъ Вълчедръмъ, 50 г.
преди мене, разликата ще да е била доста очебийна, за да
бжде ведиага забелязана и така положително изказана. На
друго м-Ьсто Д. Мариновъ ни съобщава, че по негово време
с. Вълчедръмъ се е състояло отъ следиигЬ три махали: Въл-
дръма, Армалуи и Гола-пула1 2. Отъ В. Добруски знаемъ за по-
следната махала следнэто: „ВсрЬдъ самото село има една
могила, въ която се намиратъ стари гробища съ кръстове и
къмъ северъ отъ селото, отвждъ р-Ьката, въ селището „Гола-
полй” стърчатъ н-Ьколко кръстове съ груби изображения на
Исуса Христа; на единъ кръстъ се чете л-Ьточисление: „отъ
Рождество Христово 1684 г.“. ОбрастналитЬ съ трева „уземъ
кжщи” на това селище при първи погледъ приличатъ на оста-
тъци отъ иЬкакъвъ старъ лагеръ, макаръ че селището е запу
1 Жива старина II, 153.
2 Граднво. СбНУ XVIII», 4.
268
Цв. Тодоровъ
стЪло преди 100—150 години"1. Явно е, че между двамата
автори има разлика: докато Д. Мариновъ говори за махала>
В. Добруски говори за запустЬло селище, а тЬ сж мииали
тука по едно и сжщо време. Понеже и днесъ отвждъ рфката
и^ма никаква махала, то ще тр^бва да приемемъ, че у Д.
Мариновъ има и-Ькакво смешение между махала и селище или
е станалъ жертва на неволно заблуждение. Кжде сж обаче
жнтелитТ на това село? — Две възможиости има: 1. да сж
билн принудени да се изселятъ поради размирица или 2. —
при и^кой моръ. На мене лично второто предположение се
вижда много по-правдоподобно, защото за първото нГма пре-
дание, тъй като въ случая може да се мисли само за време-
то на кърджалиитЬ, а отъ тогава сж се изминали не по-
вече отъ 80—90 г., а за толкова време е могло да се запази
предание. Сжщото н-Ьщо имаме и съ съседното село Чърни-
връхъ- и за него мислятъ, че е било н-Ькога въ селището Се-
чёве. ТЪзи съображения ме каратъ да допустна, че поради
н-Ькакъвъ моръ жителит’Ь на селището „Гола пола" сж на-
пустнали старото си жилище и сж се прехвърлили отсамъ
рфката. И тГ именно сж заселили м^стностьта „Вълчедръмъ"
или горния край на селото, гдето Д. Мариновъ е нам+.рилъ
да се говори ъ вм. ж, защото подъ „Армалуи" той разбира
долния край. А точно това име подсказва, че жителитф на
тази махала сж преселници, дошли отъ Ромъния,2 и то
такива, конто говорятъ у вм. ж. Не може обаче да се
определи съ точность, кога последнит'Ь сж дошли отъ Ромъ-
иия, но надъ всЪко съмнение стой, че това е станало презъ
половината на XVIII вфкъ8, тъй като за всички следъ тази дата
доселвания се пази споменъ. Следъ като опред^лихме вре-
мето, когато се заселва една часть отъ жителит'Ь на днешното
с. Вълчедръмъ, остава да си отговоримъ още на въпроса, где
сж жив!ли т+.зи преселници, преди да отидатъ въ Ромъния.
На този въпросъ може да се даде само единъ отговоръ: —
въ Чипоровско, защото преди допустнатата дата на тФхното
заселване въ България ние имаме само едно известно исто-
рическо събитие, което е дало гол-Ьмъ брой изселници въ
Влашко: — това е Чипоровското въстание. Това предположение
1 Археологически издирвания въ западна България. СбНУ И, 15.
2 Срв. ром. агтЗ оружие
’ Нав1рио следъ Белградский миръ (1739 г.'.
Населението между Тимокъ, Искъръ и Стара-планииа
269
намира подкрепа и въ наименованието на м!стностьта „Чи-
поровски лозля“, а вземени двет! заедно, т! ни говорить, че
и двет! разгледани тукъ села сж се заселили на днешнит!
си м!ста по едно и сжщо време, и това ни напомни сгрупи-
раностьта на източнит! преселннци въ Кулско (Кула, Бойни-
ца, Гол!маново, Шишенци и Изворъ-махала).
16. Никакъ н!маме основание да предполагаме, че жите-
лит! на другит! села отъ сжщата говорна трупа сж дошли
въ друго време, обаче за н!кон села се знае, че сж се обра-
зували следъ времето на кърджалиит!. Такива сж с. Комо-
щица1, Крумово и Разградъ-мах, чиито жители или сж дошли
направо отъ Влашко или отъ околнит! села. За с. Комощица
споменахъ, че една отъ задругит! е носила името алеман-
чинци, родствени на т!зи отъ с. Ковачица и Мокрешъ2. Може
да се предположи, че т!зи задруги иматъ началото си въ Кова-
чица, защото именно тукъ фамилиита алеманчинцч е най-добре
запазена. Тогава ще тр!бва да се допустне, че и с. Мокрешъ
е основано по-късно отъ другит! села, обаче за това н!маме
никакви данни. Напротнвъ, знае се, че къмъ ср!дата на мина-
лия в!къ това село е било доста напреднало въ вс!ко отно-
шение, и тука е имало училище, въ което сж се учили деца отъ
околнит! села, дори отъ Хайрединъ, Раховско3. Ако днесъ
намираме говора на с. Мокрешъ значително разколебанъ. кое-
то се вижда много добре отъ единъ такъвъ прим!ръ като:
г'у лъже н'еа, то това го приписвамъ на говора на с. Душил-
ница, което село се д!ли отъ първото само отъ една малка
бара. Въ говора на това село никжде не срещнахъ окончание
у<2ат (за 3 л. мн. ч. сег. вр.), а и другит! особености на
ж>а-говоръ въ него сж по-чести, отколкото въ говора на с.
Мокрешъ. А това ме кара да приема, че говорътъ на с. Ду-
шилница е спадалъ първоначално къмъ шт, жд-говоръ и е
по-старъ отъ говора на с. Мокрешъ, но следъ взаимно влия-
ние сж си заели по н!що, та днесъ ни се явяватъ въ този
1 Бассановичъ, Ломскиятъ окржгъ. СбНУ V, 27 съобщава, че с. Ко-
мощица е отъ он-Ьзи села въ Ломско, конто сжизникнали следъ 1792 1804 г.
2 Д. Мариновъ, Жива старина, 160.
2 И въ с. Ковачица на 1853 г. си построили черква-плетарка, а Пет-
ко Клопановъ билъ първиятъ учитель; учнлището е било въ земиикъ (узем-
ка). Т1зи два факта като че ли искать да ан напомнятъ за оня стремежъ
къмъ просвета, останалъ отъ времето иа католическата пропаганда.
270
Цв. Тодоровъ
си говоренъ обликъ, какъвто е случаятъ и съ говора на с.
Вълчедръмъ. При налнчностьта на т'Ьзи говорни факта, както
и на онова, което знаемъ за миналото на т-Ьзи две села (Мо-
крешъ и Комощица), ще можемъ да си обяснимъ, защо ста-
ритЬ гробища н? с. Мокрешъ се намиратъ на около 4 кл. по
посока къмъ с. Комощица, именно на днешната междуселска
межда. Азъ предполагамъ, че нЪкога т^зи две села сж били
заедно, и че въ първитФ години на размирното кърджалийско
време старото селище е запустило, като една часть отъ него
е образувала днешното с. Мокрешъ, а другата часть е заб'Ьг-
нала въ Влашко, отъ гдето следъ време се е завърнала и
заселила днешното с. Комощица. Има и друга вероятность:
напускането на старото селище да е станало по причина на
н-Ькакъвъ моръ, а следъ това да се е образувало новото се-
лище Комощица било отъ задруги отъ околнит! села, било
отъ нови преселници отъ Влашко. На мене лично първото
предположение ми се вижда по-приемливо, защото то се посрЬ-
ща съ сжществуващето предание за с. Комошица. За другитГ
две села, Крумово и Разградъ-мах. нмамъ събрани сведения,
че най-старите имъ фамилии сж дошли отъ Влашко преди
120—130 години, но отъ сегашното състояние на говора имъ
не може да се заключи, че дошлитГ сж били всички отъ
ч, ц-говоръ, а че или е имало между тЪхъ семейства, конто
сж говорили шт, жд-говоръ, или сж дошли преселници отъ
Раховско, въ полза на което предположение говорить откри-
тигЬ отъ мене въ с. Чърни-връхъ преселници отъ с. Галиче.
Само за с. Игнатово не може да се каже нищо положително,
и затова днешното състояние на този говоръ се явява доста
иеестествено. той е смФсица отъ двата основни говора. Иска
ми се и тукъ да допустна първоначално прнсжтствие на шт,
лсд-говоръ, н за това мое предположение ми дава основание
турското наименование иа селото — Карабаджакъ, което, пре-
ведено, ще рече .Чернокрачолово', при което едва ли се е
мислило за друго, освенъ за черната боя на гащит-fe у мжже-
rb. А това говори, че първитЬ жители на с. Игнатово сж го-
ворили шт, жд и ще да сж сигурно отъ Раховско1, гдето
именио имаме тазн носия (виж. по-долу). Следъ тЪхъ сж дош-
ли другитЪ преселници съ ч, ц-говоръ, въ резултатъ на което
се явява днешниятъ говоръ на селото.
1 Има малка вероятность да бждатъ отъ Македония.
Населението между Тимокъ. Искъръ и Стара-плапина
271
Възъ основа на всичко казано за селата по долното те-
чение на р. Цибъръ, чиито жители говорятъ ч, ц-говоръ, може
съ положителность да се твърди, че 1. тЪ сж преселници,
дошли на днешнит-Ь си селища отъ Влашко гдето сж били
преселени въ по-раншно време, като сж сварили тукъ едно много
рЪдко население, което е говорило шт, лсд-говоръ; 2. тЪ сж
пр!жи потомци на старитЬ чипоровчани и на околнитЪ
села, конто сж спадали по говоръ къмъ първитЪ; 3. тукъ
тф идватъ най-напредъ заедно, още преди кърджалийската
епоха, и заселватъ селата Линяво1, Ковачица, Лабецъ, Игна-
тово, Мокрешъ и Вълчедръмъ2 * 4; следъ 1792 —1804 г. идватъ
нови преселници отъ Влашко, и, заедно съ задруги отъ сж-
щигЬ села, образуватъ нови села, конто до тогава или не сж
сжществували или сж били напълно запустили и 5. има гол’Ьма
в-Ьроятность, че между тЬхъ е имало и население съ шт,жд-
говоръ било като нфкогашни жители на сжщия този край,
било отъ съседнитФ краища.
Тукъ му е мфстото, въ връзка съ произхода на на-
селението отъ цибърската трупа, да разгледаме въпроса
за отсжтствието на всЬкакви признаци отъ католицизъмъ
вср'Ьдъ тукашнит'Ь жители, за конто имаме явни указания,
че сж отъ Чипоровско. Знае се, че старитФ чипоровчани сж
били въ значителна часть католици, а такива сж били
и жителитЪ но нФкои околни села. Така, къмъ 1640 г.
католишкото население въ този край е било разпредЪлено:
с. Чипоровци 2060 д., с. Копиловци 1560 д., с. ЖелФзна 440
дне. Клисура 200 дА Въ сжщото време, вънъ отъ чисто
православното население на останалитф села въ този край,
въ самитЪ католишкн селища е имало православии: въ с. Чи-
поровци надъ 2000 д. съ две черкви и единъ монастиръ, въ с.
ЖелФзна 200 д., а въ с. Клисура 100 дА Но въ въетанието
отъ 1688 г. е взело участие и населението отъ околнитФ пра-
вославии села, ако и епископъ Антони Стефановъ да се оплаква
(Acta Bulg. eccl., 305), че именно тЪзи православии се отмет-
1 Н'Ькога цвет! села Д. и г. Линяво сж били едио село.
3 Именно жителитЪ на долния край.
s Срв. Л. Милетичъ, Изъ историята иа българската католишка про-
паганда. Бълг. прегледъ I 10, 71 и Заселенного на католишкитЪ българи.
СбНУ XIV, 288.
4 СбНУ XIV, 288, 290—291.
272
Цв Тодоровъ
нали въ решителния день и помагали на турцитФ въ убнй-
ствата1. Следъ разбиването иа въстаницитЪ тукашното насе-
ление забФгнало презъ Балкана въ Влашко, а споредъ доку-
ментитФ, конто имаме отъ това време, то се е състояло отъ
католици и православии. Тукъ, въ Влашко, предполагамъ, се
е изявилъ оня първоначаленъ вЪрски антагонизъмъ, който оп-
редели поотдЪлно бмлещата сждба на нашите беглеци За
това, до като на 1737 г., при напредването на турските войски
въ Влашко, католишките българи избегали съ отстжпващит'Ь
австрийски войски, православните българи не само че оста-
нали въ Влашко, но и една часть отъ онези, конто избегали съ
католиците, още презъ есеньта на сжщата година се завърнали
на своите стари селища въ Влашко2. Отъ друга страна както
католишките, така и православните българи сж считали новите
си селища въ Влашко завременни исж очаквали скоро да се за-
върнатъ въ България3. И действително, тази възможность се
представя следъ Белградский мнръ (1739 г)., ако и само за
православните, защото нашите католишки българи, чиято сждба
по вЪрски съображения е била тесно свързана съ австрийската
монархия, както видехме, напуща Влашко и следъ това заседва
окоичателно въ Банатъ. Азъ сметамъ, че именно тези право-
славии българи отъ некогашно Чипоровско сж предци на насе-
лението отъ цибърската трупа, та затова не намираме всредъ
него никакви следи отъ католицизъмъ. По-иначе стон въпросътъ
съ католицизма на новоселчаните, защото тука имаме както
1 1b. 290, 309. Вънъ отъ съображсиията. конто Л. Мнлетичъ иавеж-
да за участие иа околиото православно население въ въстаиието. можемъ
да подчертаемъ и факта, че въстаиицигЬ се събиратъ около Кутловица
(дн. гр. Фердииандъ), зашото сж. разчитали иа подкрепата иа околното на-
селение, която имъ е била дадсиа. Така само ще си обяснимъ посочеиитЬ-
въ тазн работа поср*Ьщаиия въ номенклатура та на този край.
2 ,до като около 70 български православии семейства, тЪхни съ-
отечественици отъ Чипровецъ, се върнали назадъ въ Влашко". Л. Миле-
тичъ. СбНУ XIV, 354.
9 Вследствие на агитаииит!, конто ставали, за да се иазначи единъ
отъ no-видиитЪ български свещеиици за софийски архиепископъ, събрало
се духовеиството на иашит! католици въ Влашко и решило по тоя въ-
просъ да се отложи казначаването на архиепископъ, защото „иародътъ
провизорио жив*Ье въ Влахия и само чака първа сгода, щомъ се поуспо-
коятъ времената въ полза на християиското д^ло, да се пресели и'Ьгде на
по-сигурно м-Ьсто", сир. да се върие у дома (Acta Bulg. eccl., 320). Л.
Мнлетичъ, Заселеиието иа католишкит! българи. СбНУ XIV,318.
Населението между Тимокъ, Искъръ и Стара-планина 273
източнобългарски говорни черти, така и западнобългарски, а
това подсказва, че днешнитЬ новоселчани сж смЬсь отъ па-
вликяни католици и католишки българи отъ Чипоровско.
Видно е, че никакъ не може да се считатъ днешнитЬ ч, ц-
огнища между Витболъ и Цнбъръ за остатъци отъ нЬкогаш-
но мЬстно ч, ц-население, което да е станало жертва на по-
късно „българизиране", както твърди А. Маргулиесъ, защото
приемемъ ли това твърдение, за насъ ще остане непонятно,
какъ се е запазилъ цЬлиятъ старъ Кулски говоръ (освенъ по-
знатитЬ източнобългарски колонии) напълно чистъ отъ всЬ-
какви ч, ц-черти, а сжщевременно последното ще отиде въ явно
противоречие съ онова и до днесъ не спряло прииждане на
„торлаци" въ полете, което се наблюдава въ северно Берков-
ско и Фердинандско, въ цЬло Ломско, БЬлоградчишко и източ-
но Видинско. Още Д. Мариновъ бележи за Берковско-Фер-
динандско, че „има села, въ конто и лЬте и зиме носятъ бе-
невреци, и за туй ги наричатъ „бен е в реч е не"1; тукъ
сжщо вмЬсто опанджакъ казватъ гуня. Сжщото и днесъ:
почти всички села съ ч, ц-говоръ даватъ постоянно пресел-
ници въ полете. Така дЬдо Йованъ Давняновъ ми съобщи, че
отъ тЬхното село Репляна сж се изселили повече отъ 40 кжщи
въ Василовци, Крива-бара, Арчаръ, Тол о вица, Ярловица и
Сливата; с. Превала е дало преселници въ Г. Линяво, Бру-
сарци; с. ЖелЬзна — въ Г. Линяво; с. Чупреня — въ Алек-
сандрово, Джбова мах. и Василовци; с. Г. Ломъ — въ Чор-
льово, ДрЬновецъ и Тополовецъ; с. Александрово е образу-
вано изключително отъ преселници изъ Чупреня, Стакьовци,
Праужда, Върбово и Салашъ2. И ние днесъ можемъ възъ основа
на две морфологични особености — частичката за бжд. вр. че
1 Жива старина, 11, 50,
2 За по-стари преселвания въ крайна с. з. България, както и за на-
чина, по който сж поставили и-Ькои отъ селата въ този край, ни говори
обстоятелството, че преди годиин дисшнит! села сж се състояли отъ от-
д1лни махали, всЬка отъ конто е имала име (срв. Д Мариновъ, Градиво
за веществената култура на западна България. СбНУ XV1I1 (материала),
стр. 4). Обаче н-Ькои махали на отд’Ьлии села носятъ едио н сжшо име
Степана-долъ въ с. Василовци и Сталийска-махала — Ломско; Породинъ въ
с. Крива-бара и Василовци—Ломско, а едиа махала въ с. Лехчево—Ферди-
иаидско се казвала Лесурйя. когато имаме область Лисурйята и с. Ле-
сура — Врачанско.
Списание на Бълг. академия на иаукитЪ. Кв. LV.
18
274
Цв. Тодоровъ
и окоч.-еж да опредЬлимъ съ гол-Ьма приблизителность, до где
се простира обсегътъ иа тЬзи преселници (виж. картата).
17. Следъ като вид’Ьхме, че ч, ц-граница не може да се по-
стави пб на изтокъ, отколкото е днесъ, и че тя никога не
е бивала по тЬзи мЬста, гдето миозина се опитватъ да я по-
ставятъ, нека сега видимъ, дали тя въ едно по-старо време е
минавала презъ сжщитЬ мЬста, гдето минава днесъ.
Още за първото село на границата, Влаховичъ, можемъ
вече съ положителность да твърдимъ, че то сега заема
старото селище на с. Раковица — Кулско. ДнешннтЬ села
Вещица, Върбй, Струинъ-долъ, Острокапцн и Ошане — БЬло-
град.1 сж отъ ново време, и тЬхнитЬ жители сж отъ селата,
разположени отъ дветЬ страни на сръбско-българската гра-
ница. Но иай-важното е, че азъ въ повечето села, конто по-
сетихъ въ БЬлоградчишко, се натъквахъ постоянно на пре-
селници отъ днешна Сърбня. Така въ с. Чупреня има нЬкол-
ко стари фамилии отъ с. Църни-връхъ, Равно-буче и една отъ
Сърбляница, Фердинандско2 *; с. Търговище споредъ запазе-
ното предание се е заселило отъ преселници изъ разни мЬс-
та: отъ Копривщица’, отъ източна Сърбия4; въ с. Върбово
има махала (Милкичова мах.) отъ преселници изъ Арнаут-
лъка (Македония)5; с. Репляна е заселено най-напредъ (преди
1 Стакьовчани сж работили иай-много като изполичари на турцит-Ь
въ Вещица, Струииъ-долъ, Върба и Острокапци, но и други села сж взели
участие въ заселваието на тЬзи села. Така, И. Берберова съобщава, че въ
с. Ошапе семейството Мёшковци е отъ с. Репушница (срв. мах. Рапуш-
ница въ с. Тополовецъ, Ломско), Новаковци и Пачавриици отъ Църни-
връхъ, Берковчаи'е отъ Луково, Гблубовци отъ Калиа, Чифличаие отъ Чиф-
ликъ, Дили анци отъ Габровиица—Фердинандско. (Говорътъ иа с. Ошаие.
ИСС. VII, 82). Но азъ мисля, че аковземемъ подъвиимаиие името на селото,
което се посрЬща съ това на с. Ошл'ане-Княжевецско (Сърбия), то ще
трфбва да приемемъ, че първнтЬ жители-изполнчари на с. Ошане сж дошли
отъ с. Ошл'аие. Така е постанало и с. Протопопиици—БЬлогр. отъ с. Про-
топопиици—Царибродско (Сърбия).
2 Давиикичови отъ Сърбляница, дфдо Раигелъ Левентйята отъ Рав-
но-буче, Бранко Игиатовъ отъ Църни-връхъ.
9 Ковригини и Малкочови.
4 На дЬдо Цоло Първановъ прадфдо му, д-Ьдо Стеванъ, е дошелъ
преди четири покол-Ьния отъ Църни-връхъ.
9 Въ тази махала бждиата частичка все още гласи к е вм. редов-
ната въ цЬлия говоръ че; срв. Л.Милетичъ, „АриаутитЬ" въСилистреиско
и следи отъ иосовки въ тЬхиня езикъ. Псп. LX1 9, 623—666; Д. Яраиовъ,
Населението между Тимокъ, Искъръ и Стара-планииа 275
150—180 г.) отъ стакьовчани (Преванцйте)* 1; с. Боровица е за-
селено отъ околнитЬ села заради лозята; с. Медовница въ
Башовица по сжщия начинъ: Г. и Д. Чифликъ — отъ с. Пра-
ужда.
Най-сигуренъ белегъ за сборния характеръ на населе-
нието въ планинската часть на БФлоградчишко е наличностьта
на нЪколко оброци въ всФко по-голФмо село, разположени
често пжти около селото на разстояние */г—Р/2 км. Ако при-
бавимъ къмъ това и факта, че и до днесъ всФки оброкъ,
при все че не е така строго, както е било преди 50 год., се
празднува отъ опред’Ьлени фамилии2 3, то изказаната по-горе
мисъль, че днешното население въ този край не е старо, пе-
чели пълно утвърждение; това личи и отъ годинит'Ь на пре-
гледанитЪ отъ мене надгробии кръстове, конто не сж по-ста-
ри отъ началото на XIX в. Тукъ то е дошло откъмъ Ти-
мошке, отиачало по-слабо, по-различни поводи, а значително
повече като б’Ьжанци следъ оставянето на този край отъ
турцитФ, когато на западъ се образува полунезависимого
княжество Сърбия. Но ние имаме основание да предполагаме,
колкото се отнася до с. Върбово и Търговище, че една часть
отъ т^хното население е дошло отъ Ромъния, респ. Маджар-
ско, което личи отъ това, че една махала въ с. Върбово се
казва Калафатъ, а боляринъ тука произнасятъ боёрин
(ром. Ьоег), а една местность въ с. Търговище се именува
Редиво-требёс- Втората струя преселници е дошла от-
къмъ Фердинандско, и това последното стой въ пр^Ька връзка
съ Берковского въстание (1835 г.). ВъпрФки обаче сборния
Преселническо движение на българи отъ Македония и Албания къмъ из-
точиит-Ь български земи презъ XV до XIX в^къ. Мак. прегледъ. VII 2—3,
€1—115.
1 Баба Мария Живова ми съобщи, че бащата на иейиия свекъръ й
разправялъ, че когато той лошелъ въ селото, не е имало кжщи. Днесъ
обаче, като еждимъ по говора на това село, можемъ да кажемъ, че въ него
еж се преселили и жители отъ Врачанско. Тукъ си записахъ: даш(дъждъ)
Д пжти!. лйжем, подаиеш, чеадар, ручйк, мачйк, такаф, дошйл; чёброве,
четирииа!с чебрй.
3 Така въ с. Чупреня св. Коистаитинъ празднуватъ: Марковци,
Цуииици и Ковачбвци (едиа фамилия); Оброчище — 25 кжщи; св. Богоро-
дица — Ковачбвци, Карйновци, Вйцкичови (три фамилии, 24—25 кжщи.
Въ с. Търговище има 7 оброка, дори два отъ т!хъ се намиратъ въ една и
ежща местность (Лук'е) и се празднуватъ въ два дни: св. Илия и Спа-
еовъ день.
276
Цв. Тодоровъ
характеръ на населението тукъ, който може да се забележи
отъ всЬки изследвачъ, не е лесно да се реши въпросътъ, где
именно е минавала границата между двата главни североза-
падни български говори, преди да дойдатъ днешнитЬ жи-
тели на този край, защото нЪма прЪки и сигурни данни за
характера на старого население, както и за иеговата сждба.
Като положително може да се твърди, че въпросната граница
е минавала по-западио, отколкого днесъ, но въ никой случай
не и по-източно1.
V.
18. По отношение на носията не може да се постигне
сжщата яснота и прегледность. Поради изтъкнатата още въ
началото на тази статия склонность къмъ подражание, къмъ
мода, последната е подложена на постоянно уеднаквяване,
което днесъ е привършено за мжжката носия по цЪлото зем-
лище на шт, лсд-говоръ. Малко по-друго е съ женската но-
сия: последната, ако и днесъ да е значителио еднообразна
за нфкои краища, може все още да се види като преживе-
лица, скжтана въ ковчезитЪ на старитФ баби „за гробъ“. Ето
защо тукъ не може да става въпросъ само за сегашната но-
сия въ с. з. България, а и за онази, която се е носила преди
50 години. Въ случая за насъ ще бжде отъ значение именно
он-Ьзи дрехи отъ мжжката и женска носия, който се явяватъ
като характерни за дадена трупа население, затова и даденото
тукъ описание на дветФ носии не бива да се схваща като пълно.
1 Въ полза на това мое предположение говорятъ и-Ьколко имена на
местности н села. Така, името иа с. Чупрёия (по рано Чупрён'е) свърз-
вамъ съ малорус, ч у пр ын а (коцелъ), рус. ч у п р и н а, пол. czupryna.
чес. Cupryna (Haarbiischel), срб. чу па (Zotte), лет. Сирга, алб. Сире,
и семантично отговаря на Чбрльово или Дългошевци (срв. шивё,
шевС, шевёц), Ломско, а може би нЛйгошевци, Видииско. Такова име —
прозвище може да се да де огь население, което не е имало обичай да
носи (мжжетЪ) дълги коси, както това е видно при имената иа с. Остро-
кйпни, БЪлогр. и Карйбаджак (Игнатово), Ломско. Сжщо и името иа с. П р а-
ужла сигурно ще иде отъ *прахожда, което отговаря иа по-
ложеиието му, а въ такъвъ случай бихме и мал и й]>жд. Това се подкрепи
н отъ името иа мЪств. Чер вё и и-гра т, до като въдиешиияговоръсеказ-
ва црвёи. Най-подиръ ще съобща, че западио отъ с. Стакьовци има три
местности: Дбли'а, Срёдн'а и Гб р и'а-Ра к овина, конто ни подс!-
шатъ за с. Раковина, Кулско, за което зиаемъ отъ по-горе, че си е мТ.иило
ведиажъ mIctoto, а по говоръ спада къмъ шт, э*сд-говоръ.
Населението между Тимокъ, Искъръ и Стара-плаиина
277
1. Мжжка носия
а) Риза (кошу л я). Преди години е била отъ пъртено
платно, а и днесъ въ Балкана я намираме такава, до като въ
полете ризата бива или отъ пъртено платно (осо'бено за бед-
нитЪ слоеве) или отъ памучно (за по-богатит± и средни слое-
ве и като ежедневна и празднична прем4на). По ср4дата стой
ризата съ основа памукъ, а вжтъкъ гръст-Ьна прежда. Днесъ
може да се наблюдава, а преди години това е било по-ясно
подчертано, разлика въ закопчаването,както.и въ шаркигЬ по
яката, пазвата и раменетФ. (ржкавитЪ). Ние се натъкваме на два
видазакопчаване: отъ преде съ петелкя (сега вече съкопче)
или на рамото, характерно за северната часть отъ населе-
ннето между Огоста и Искъръ. По Видинско и Кулско укра-
сата на рнзит-h се състои отъ малки шарки съ червени кон-
ци, което срЪшаме и по Ломско, обаче безъ нашивки — по БФ-
лоградчишко и между Огоста и Искъръ, гдето ги наричатъ м о-
шубаци, а по Фердинандско — снесено. Има разлика и въ
дължината на ризата: въ полето тя е била дълга, както я
намираме сега у власитФ, та като се препаше съ поясъ или
подпаска, да може да образува пазва („издърза), гдето
селянинътъ туря всичко, понеже л-Ьтно време не носи иикаква
дреха съ джобове.
б) Г а щи. Тука е дума за горни гащи („панталоне”), а
тФ сж отъ две различии материи: отъ пъртено платно, както
и ризата, и отъ шаекъ — самочрънка. Първиятъ видъ гащи се
носи тамъ, гдето срЪщаме и дългата пъртена риза, а нТкога
тЪ сж се носили по цТло Видинско, отчасти Ломско, Фер-
динандско1 и Раховско; вториятъ видъ — отъ шаекъ, който
е приежщъ на населението въ цТлото поле. Характерното въ
случая е още и това, че пъртенитЬ гащи и беневрецитТ ни-
кжде не се поср-Ьщатъ.
в) Беневреци. Днесъ ги намираме да се носятъ отъ
старци едничко въ областьта на ч, ц-говоръ и Врачанския бал-
канъ, а въ полето на н^кои Mi ста отъ мжже, който наскоро
сж дошли отъ тЪзи мТ.ста. Преди години обаче Ti сж се
носили отъ населението на Видинско, Кулско, отчасти въ Фер-
1 ,ЛЬтпо време въ всички села отъ тази трупа иосятъ тащи, конто
сж скроени и ушити отъ вълнено лито платно съ кратко дио като пан-
талоне”. Жива старина 11, 50.
278
Цв. Тодоровъ
динандско (въ нЬкои само села1), а подъ много проста форма
и съвсемъ рЬдко н въ Ломско2. ТрЬбва да се отбележи сжщо,
че въ Балкана беневреци се носятъ и зиме и лЬте и че въ
Кулско посЛеднитЬ сж се различавали отъ другитЬ както по
широчината на дъното, така и по разстоянието между цЬп-
китЬ. Този последенъ фактъ може да намЬри своето обясне-
ние въ две насоки: 1. че старитЬ беневреци сж претърпЬлн
влияние отъ носията на тетевенскитЬ колонисти въ Кулско
или 2. че беневрецитЬ сж донесени после, като сж се наго-
дили къмъ шалваритЬ или потуритЬ. Въ всЬки случай ние
имаме тукъ една промЬна, която не е случайна.
г) Димии. Т-Ь сж били два вида: бЬли—по-тЬсни и чер-
ни— по-широки като шалвари. По кроежа си тЬ сж били ши-
роки гащи до колЬнетЬ, запасвани съ гащнякъ. Отъ дветЬ си
страни сж имали джобове, поржбени съ червенъ и синь гай-
танъ, а поржбени сж били и долу на крачолитЬ. ТЬхното раз-
пространение е било по полете въ Врачанско, почти цЬло
БЬлослатинско и Раховско. Д. Мариновъ мисли, че тЬ сж
били нЬкога единствената носия по цЬлия този край между
Огоста и Искъръ, безъ Фердинандско3.
д) Потурн. ТЬхъ намираме на три мЬста: източно Вра-
чанско по Искъра, заедно съ гр. Враца; по течението на р.
Огоста, отъ с. Г. Мърчево надолу; по Ломско, заедно съ
частъ отъ Фердинандско1, гдето тЬ сж били като ломскитЬ —
бЬли, но сж се носили само зимно време. Както по кроежъ»
така и по цвЬтъ потуритЬ ни се явяватъ въ два вида: по
кроежъ ще трЬбва да различаваме потури съ дълбоки дна
(източно Врачанско) и потури съ плитки дна — (по другитЬ
мЬста); по цвЬтъ: бЬли — Ломско и Фердинандско и черни
отъ самочрънка—другаде. Това различие по кроежъ и цвЬтъ
може да се обясни само, ако приемемъ, че потуритЬ сж
видоизмЬнение на димиитЬ, което се вижда ясно отъ факта,
че тЬ сж намЬрили приемъ главно все по мЬста, гдето преди
1 Вж. Жива старина II, 50; Срв. сжщо стр., 51 (потуре).
1 Jbld. 56. Неуместно обаче Д. Марвновъ ги миелн като остатъни
отъ носията на старого население въ този край.
’ Срв. по-горе и Жива старина 11, 58, 156: .че въ цЪлото простран-
ство на селата отъ тая група, ако и днесъ толкова измЪнени, въ всякое
почтиселоще намЪрите остатъци отъ н-Ькогашния общъ костюмъ*. Jbld.38.
‘ Jbld. 51.
Населението между Тимокъ, Искъръ н Стара-планнна
279
това сж се носили димии, И друго едно посрЪщане е отъ
значение: потури съ дълбоки дна сж заградени отъ черни
димии, до като тЪзи съ плитки дна иматъ за съседи б'Ьли
димии. Така бихме си обяснили и бЪлия цв’Ьтъ на поту-
ритЬ въ Ломско и Фердинандско, който сигурно е иамЪрилъ
подръжка и отъ страна на беневрецитЪ и гащит’Ь. При това
осветление на този въпросъ азъ никакъ не намирамъ за при-
емливо предположението на Д. Мариновъ, че „тия остатъци
отъ беневреци [въ Ломско] ни напомнюватъ онова н-Ькогашно
далечно минало, когато беневрецитЪ сж били общоупотрЪби-
телни"1. Т-Ьзи остатъци, за конто Д. Мариновъ не казва, где
именно се срЪщатъ, сж преживелица у преселницитЪ торлаци,
и точно като такава преживелица тЪ сж изчезнали скоро.
Въ БЪлослатинско срЪщаме сжщо така потури, но тЪхниятъ
синь цвЪтъ показва, че такива потури сж били носени отъ
помашкото население по този край, конто сж успЪли да
си пробиягь пжть отчасти и между непомашкото население
особено всрЪдъ младит-b, както ме увЪряваха нЪкои стари
хора отъ този край2. На край нека спомепа пакъ въ връзка
съ мжжката носия, че нЪкога, преди 40—50 г., въ с. Б-Ьли-
бродъ, Раховско, мжжетЬ сж носили „фистанъ кбрденъ", три-
десеть лакти дълъгъ, стигащъ до петитЪ, за каквато иосия
у Д. Мариновъ не става нигде дума.
2. Женска носия
а) Риза (кошул я). И тя както мжжката е пъртена
или памучна, но се ср-Ьща безъ огърле и съ огьрле. Пърте-
ната женска риза преобладава въ Видинско и Ломско, гдето
тя е безъ шарки, само съ поли и възполци, а въ Б’Ьлоград-
чишко и Фердинандско — съ шарки и мошубаци. Въ Кулско
тя е памучна, съ поли и възполици, а между Огоста и Ис-
къръ — бърчана при огърлето, на което има често тантела (у
по младигЬ), и се закопчава на една страна, на рамото. Долу
на полигЬ последната има сжщо тантела, която сега въ по-
вечето случаи се купува готова. Особено мЪсто заема ризата
* ЖнИа старина И, 56.
3 Такява носия имахъ случая да вндя презъ 1929 г. на единъ мла-
дежъ въ с. Вировско, Ылослатннско, на събора имъ, за която носия мн
казаха, че преди години се е носила отъ вснчки младн, а днесъ е крайна
редкость.
280
Цв. Тодоровъ
въ ж > п-говоръ, а и въ н-Ькои близки села, съ своитЬ фатени,
мелезни ржкави, каквато не се срЬща другаде.
б) Вълненикъ. Между сегашното му разпространение
и нЪкогашното има голЪма разлика. Днесъ той е ограниченъ
въ Видинско, Кулско, БЪлоградчишко, Ломско и долно Ра-
ховско, но не е било отдавна, когато той се е носилъ по
дЬло Раховско, гол-Ьма часТь отъ БЬлослатинско и Врачанско.
Имало е разлика само въ боята (цв-Ьта) и дължината. Така
въ Видинско е билъ червенъ съ разни шарки, въ Кулско
— аленъ и то ваденъ, какъвто го намираме и по Фердинанд-
ско и Ломско, но вече неваденъ, до като между Огоста и Ис-
къръ — тъмно червенъ. Вълненикътъ е билъ изобщо кжсъ,
до надъ колЬнет-Ь, но въ Фердинандско той е билъ твърде
кжсъ. Особено м-Ьсто заема вълненикътъ въ Б-Ьлоградчишко:
основата и вжтъкътъ червенъ, изпъстрени съ б-Ьли, червени,
зелени и жълти окнй. ТрЬбва да се отбележи обаче, че въ
селата Г. и Д. Ломъ и Репляна вълненикътъ е билъ непоз-
натъ до самото освобождение, което свръзва т-Ьзи села съ
Чнпоровско, гдето вълненикътъ е непознатъ. На мЬста (Кул-
ско и Видинско) л-Ьтно време носять завески или ме-
с а л и вм-Ьсто вълненикъ, каквито по-рано не сж носили. По-
следнит-Ь сж се явили тука преди 60 — 80 г., донесени отвждъ
Тимока, както ме увЬряваше една баба въ с. Раковица, Кулско.
в) С у к м а н ъ (с у к н б). Преди години е билъ по-малко
разпространенъ. Носенъ е зимно време и много р-Ьдко въ Ви-
динско, Кулско, Б-Ьлоградчишко, Ломско и Фердинандско и
между Огоста и Искъръ. Днесъ неговото разпространение е
по-гол-Ьмо: въ Кулско той е редовна зимна дреха, а между
Огоста и Искъръ той е изтикалъ вълненика далечъ къмъ Ду-
нава, когато той по-преди е билъ познатъ по т-Ьзи м-Ьста само
като зимна дреха. Не е схваналъ вЬрно положеннето Д. Ма-
риновъ, че въ Ломско сукманъ сж носили р-Ьдко и главно
зимно време, защото мене ме ув-Ьряваха, когато пжтувахъ по
селата край р. Цибъръ, че нЬкога и тука сж носили сукманъ,
който отстжпилъ на вълненика. Това е особено важно, за-
щото то идва въ пълно согласие съ всичко онова, що казахъ
по-горе за мжжката носия. Затова, както показахъ това за
беневрецитЬ, азъ и тукъ мисля, че по никой начинъ не бива
да считаме присжтствието на сукмана като преживелица,
а като привнесена отъ Балкана въ полете, и то по два на-
Населението между Тимокъ, Искъръ н Стара-планина
281
чина: като мода въ Кулско и между Огоста И Искъръ и като
дреха на преселници — по другитЪ мЬста. Това предполо-
жение намира подкрепа въ очебийния фактъ, че бЬлоград-
чишкитЬ торлаци носятъ и вълненикъ и сукманъ, до като
берковскитЬ — и зиме и лЬте само сукманъ, къмъ конто ще
трЪбва да прибавнмъ и жителитЬ отъ Врачанския балканъ.
19. Отъ вснчко казано до тукъ за носията на населе-
нието въ крайна с. з. България не могатъ да не се доловятъ
две нЬща: 1. че като закржглена цЬлость въ това отношение
не се явява нито една по-малка область, освенъ Чипоров-
ско и 2. че носията загатва, но не показва онова движение
на населението въ този край, за което говорътъ ни дава
толкова убедителни данни. А при наличностьта на тЬзи го-
ворни данни, конто намиратъ въ нЬкои точки пълно потвърж-
дение и въ носията на тукашното население, ние сме изпра-
вени предъ една интересна картина на смешение, която е
представена най-типично въ областьта между рЬкитЬ Витболъ
и Ломъ, а съ оттенъкъ — по останалата часть отъ Ломско и
Видинско. Сжщото, но въ по-слаба мЬра, виждаме и въ Фер-
динандско, и то с.-западно отъ р. Огоста, което се дължи както
на преселници отъ областьта на ч, ц-говоръ, така и на естествено
влияние отъ сжщия говоръ като съседенъ. И ние днесъ сме
въ състояиие да установимъ сжщински пробивъ на говорната
граница между рЬкитЬ Витболъ и Огоста, което мЬсто се
явява като главна врата, презъ която сж минали вснчки онЬзи
особности, конто придавать иа тукашното население онази
пъстрота, която е правила и прави впечатление на всЬки изслед-
вачъ. Срещу този пробивъ, на изтокъ, въ БЬлослатинско и Ра-
ховско, имаме работа съ една значителна вълна отъ преселници
изъ източна България, конто обаче, поради близостьта си съ
завареното население, не сж могли да сложатъ своя типиченъ
отпечатъкъ, а само сж спомогналн да се запазятъ нЬкои осо-
бености, конто свръзватъ днесъ цЬлия шт, жй-говоръ съ из-
точно-българскитЬ говори, за да имаме онова неразчленимо
цЬло, което носи име български езикъ. До него застава тол-
кова спорниятъ ч, и-говоръ (Тимошко-моравскитЬ говори),
който носи всичкитЬ белези на смЬсенъ (преходенъ) говоръ,
за да се яви отъ своя страна като сжщинска връзка между
двата съседни сродни езика — българския и сръбския.
LA POPULATION ENTRE LE TIMOC, LISCAR ET
LA STARA-PLANINA (LE BALKAN)
Par Сv. Todorov
RESUME
La region, incluse entre le Timoc, 1’lscar et la Stara-Planina,
connue sous le nom de „Confins de la Bulgarie du Nord-Ouest“,
est peuplee par un groupe ethnique qui compte aujourd’hui
720,000 habitants. La destin£e historique de ce groupe presente pour
nous un interet exceptionnel. Il en resulte de nos jours un ta-
bleau ethnique et linguistique tris varii dont 1’explication fait
precisiment 1’objet de la presente etude. Telle est la tache que
1’auteur s’est proposee, et dont la solution exige, selon lui, la
realisation de deux conditions prealables: 1. que Гоп ecarte,
dans I'interpritation des faits, tout element politique et 2. que
Гоп tienne compte des faits iventuels suivants: influences
etrangeres, migrations, croisements, couches successives. Pour
pouvoir juger en toute impartialite, 1’auteur dit qu’il faut adopter
des criteriums iprouvis qui nous guiderout dans la recherche
scientifique et dans 1’explication des faits, et cela apres avoir
ilucide d’avance leur valeur scientifique et leur application pra-
tique. C’est pourquoi 1’auteur passe en revue les divers criteriums
adoptis par la science (vetement, coutumes, habitation, langue-
idiome) et se prononce resolument en faveur de la langue, c’est-
й-dire du dialecte, parce que celui-ci se prete plus difficilement й
des changements, resultat d’influences parasites fitrangeres
et parce qu’il est en meme temps un des plus puissants
facteurs d'unification nationale. Mais pour que 1'application
de ce crit€rium soit valable, pour qu’elle soit convain-
cante, il ne suffit pas de choisir arbitrairement tel ou tel
fait linguistique et, en partant de celui-ci, de poser des frontieres
linguistiques et de juger du caractere d’une population donnee;
il faut d£terminer d’avance ce complexe linguistique ou dialec-
tique qui est caract£ristique d’une certaine rfigion et ne saurait
La population entre le Tiinoc, I'lscar et la Stara-Planlna (le Balkan) 283
se reproduce nulle part ailleurs, au moins sous cette forme de
combinaison des elements constitutifs.
Ayant adopte, dans son etude, la langue comme criterium
fondamental, et le costume comme facteur secondaire, l’auteur
divise ainsi sa tache: 1. discrimination des divers parlers locaux
et 2. explication des corrdlalions qui existent entre eux.
Avant d’aborder le sujet qui 1’interesse immfdiatement, l’auteur
passe rapidement en revue les caracteres topo-hydrographiques
de la region en question, en s’arretant plus particulierement
b sa destinee historique. 11 fait remonter son etude historique
й la domination romaine des Balkans, en rejetant comme incon-
cevable — et й plus forte raison comme insoutenable — 1’hypothese
d’une continued culturelle entre les remains et les slaves, et
encore moins entre les thraces et les slaves; l’auteur s'appuie
sur ce fait que la culture romaine ici a fte surtout urbaine,
t and is que les thraces, grace aux luttes frdqueutes et aux migra-
tions en masse (comme p. ex. celles des misiens en Dacie) ont
sensiblement diminue en nombre par rapport aux tribus slaves
qui etaient venues et se sont etablies ici au VI— Vll siecles. D’autre
part, cette region d£ j& й I’epoque du Iй royaume bulgare (sous le
regne de 1’un des heritiers de Tervel) entre dans les frontieres
de 1’Etat bulgare et en fait partie jusqu’a la domination turque,
avec de breves interruptions qui s’expliquent non pas par les
aspirations ethniques, mais par 1'esprit de separatisme qui ca-
racterise les seigneurs feodaux au Moyen Age.
L’auteur s’arrete plus particulierement й 1'insurrection de
Tchiprovetz (Kiprovetz) en 1688, й la base de laquelle se trouve
la propagande catholique, qui a £te particulierement active sur-
tout dans la Bulgarie occidentale. Cette insurrection est la premiere
en date et en importance des insurrection que la Bulgarie a connues.
C’est ici que l’auteur place le point de d£part de la premiere
effervesence qui se fit sentir dans la population de cette rdgion,
effervesence qui a atteint une grande partie de 1’arrondissement,
connu aujourd’hui sous le nom d’arrondissement de Ferdinand et des
parties considerables des arrondissements de Berkovitza et de
Belogradtchik. Cette effervescence s’est manifesto de deux famous
differentes dans les trois arrondissements dont il est question:
1. A I’interieur, par le deplacement des localites. 2. Par Immi-
gration en Valachie. Le premier cas est indique par des donnees
topographiques, le second par des donnees historico-linguistiques,
284
Cv. Todorov
bien connues й la science. Le calme relatif qui marqua, dans cette
contree, la conclusion de la paix de Belgrade (1739) permits une
partie de la population de retrouver ses anciens foyers et de s’in-
staller de nouveau en de^S du Danube, ce qui d’ailleurs ne dura
pas longtemps: vint 1’epoque marquee par le nom des „Kardjalii“,
epoque qui, pour cette contree a ete 1‘une des plus sombres. A partir
de ce moment, des villages entiers sont effaces de la surface de la
terre, des villages dont 1'histoire ne nous a conserve que le
nom; on est done en droit de supposer que la population a
emigre en Valachie ou a change de localites. La consequence
immediate de ces deux evenements a ete que le coefficient
ethnique a baisse considerablement et que, corrdlativement, le
facteur d’attraction s’est renforce. Ceci est prouve par le fait que,
tout en prenant en consideration les suites des frequentes guerres
entre 1’Autriche et la Turquie, c’est pr6cisement apres ces eve-
nements que Гоп note la penetration des valaques dans cette
region. Les insurrections de Berkovitza (1835) et de Belogradtchik
(1850), qui ont donne lieu й de faibles migrations, sont d’une
importance tout й fait secondaire.
11 est incontestable que ces evenements historiques out
determine des fluctuations dans les anciennes limites hnguistiques
ainsi que dans leurs rapports. Ayant cela en vue, 1 auteur sou-
met й une analyse critique les opinions emises jusqu’S present
sur les parlers et le caractere de la population aux confins de
la Bulgarie du Nord-Ouest. Du premier investigates dans ce
domaine, D. Marinov, il dit que celui-ci, ayant pris pour criterium
de discrimination le costume, est tombe dans des details inutiles
qui 1’ont empeche d’avoir sous les yeux ce qui est general et
constant. C’est pour cela que les vues emises par A Belitch,
et, sur les traces de ce dernier, par Margulies, sont erronees
quant й leur fond, car elles reposent entierement sur ce qui a ete
dit par D. Marinov. B. Conev est le premier qui ait entrevu
la confusion qui regnait chez D. Marinov et qui se soit propose
de la cornger en partie; il est parvenu й fixer la frontiere des
deux dialectes fondamentaux, celui en St, id et celui en f, dz-,
mais il n’est pas alle plus loin
Apres avoir examine toutes ces questions, l’auteur aborde
celle de la repartition et du pourcentage des populations
etrangeres habitant les confins de la Bulgarie du Nord-Ouest,
11 passe en revue, en premier lieu, les musulmans (turcs, tatares,
La population entre le Timoc, 1’lscar etla Stara-Planina le(Balkan) 285
tcherkesses), en se r£ferant й des donnees histonques datant de
1’epoque qui precede les giterres de liberation et й des donnees
statistiques datant des premieres annees de 1’independance bul-
gare. En s'appuyant sur ces donn^es, il met en relief le fait que
[’element turc dans cette region a ete insignifiant, surtout dans
les villes, et que les tatares et les tcherkesses n’ont pu faire
souche. Beaucoup plus important est I'tlement valaque, mats il
est confine sur les bords du Danube et reparti principale-
ment en trois foyers. L’auteur a eu 1’occasion d'etablir la fron-
tiere de I'element valaque au nord-ouest de Vidin, ainsi que I'em-
placement de tous les villages valaques situes sur les bords du
Danube.
La population la plus nombreuse qui habite les confins de
la Bulgarie du Nord-Ouest est celle qui se nomine elle-meme
bulgare et qui n’est connue que sous ce nom. Bien que nous
soyons ici en presence de deux dialectes fondamentaux et que
1’un de ces dialectes se divise en plusieurs parlers locaux, on
ne retrouve pas les mots specifiques servant й designer les divers
tribus, ce qui s’expliquerait par le fait que les bulgares attacbent
un sens beaucoup plus large й 1’idee meme de tribu, et aussi
par les conditions historiques sp6ciales de cette region. Exami-
nant les mots distincts et tout a fait vaguest ch op, Choplouk,
zagorzi, Zagorie, torlak, Torlachko, lauteur appelle
I’attention sur le fait que seul ce dernier mot est usite et est a
meme de definir un habitant qui prononce зуедй, med2^ au
lieu de sv eSt, me2d£. Ce mot a d’ailleurs un sens pejoratif.
L’auteur a pris soin de determiner les divers dialectes et
les foyers dialectaux dans les hmites de St, id. En s’appuyant
sur certaines particularites phonetiques et morphologiques, il
esquisse les frontieres de chaque parler local, qui remontent a un
ancien dialecte unique en St, id, dialecte qui a subi quelques
changements avec le temps. L’auteur a essaye de donner une expli-
cation historique de ces changements, en utihsant non seulement
les donnees historiques qu’il a eues й portee de main, mais aussi
des 16gendes qu il a recueillies personnellement et sur place
meme. 11 accorde une attention toute particuliere й ces foyers
dialectaux que Гоп retrouve de nos jours dans la region du St
id-dialecte, independamment de leur origine d’est ou d’ouest.
Mais comme I’enigme et la discussion portent surtout sur la pre-
286
Cv. Todorov
sence des foyers dialectaux й 1’ouest, il examine en detail ces
derniers foyers.
Tout en notant et expliquant les deux influences dialectales
sur le dialecte primitif en St, id aux confins de la Bulgarie du
Nord-Ouest: й 1’est й Bela-Slatina et й 1’ouest — dans les гё-
g'ons de Vidin et Lom, influence qui s’affaiblit dans les rfgions
de Berkovitza et Ferdinand, l’auteur s’arrete й des villages ca-
ra^nses par C, dz, dans les regions de Vidin et Lom. S’appuyant
sur des donn6es historiques et arct^ologiques, sur des legendes,
sur des noms topographiques, sur des noms de tribus et de families,
il dtablit 1’origine de ces villages; il affirme que ces villages, qui
sont situes principalement entre les fleuves de Vitbol et de Lom,
ont leur origine dans la partie montagneuse de la rdgion de Belo-
gradtchik et viennent directement de cette region. D’autre part, le
groupe de Cibar, a son origine dans la region de Berkovitza-Ferdi-
nand, mais il semble venu de la Roumanie. Les deux groupesont un
certain rapport, du moins en ce qui concerne leur origine, avec
1’insurrection de Tchiprovetz. Quand on met en relation ces C, dz-
villages avec 1’insurrection de Tchiprovetz, on se heurte й une
difficulty dans le fait que, a 1’exclusion de la population de
Novo-selo, region de Vidin qui est en grande partie catholique,
toute la population caracterisee par le dialecte en i, dz est
orthodoxe. Mais les donnfies historiques dont on dispose et que
l’auteur a essaye d’utiliser viennent a 1’appui du fait que la
population de la region nommee autrefois Tchiprovetz n’etait pas
catholique dans tout son ensemble et d’autre part il est no-
toire que la revolte de Tchiprovetz a atteint des regions dont la
population dtait purement orthodoxe. C’est prdcisdment cette
population qui est retournee probablement apres 1739, en de?a du
Danube. C’est ainsi que l’auteur fixe 1'epoque oti Гоп constate
pour la premiere fois des rep^sentants du dialecte t, di, les-
quels s’installent ici, ainsi que la direction dans laquelle ils se
sont dёplacёs et qui est d^rente pour les deux groupes.
Une autre question dont s’est оссирё l’auteur, c’est la
question de savoir jusqu’a quel point la frontiere d’aujourd’hui
de C, di est ancienne. Sous ce rapport il a utilis6 tout ce qu’il
avait й portie de main: souvenirs de gens ages, legendes,
voeux, inscriptions sur les tombeaux, noms topographiques, vo-
cables isol6s, pour arriver, й la fin de son etude, й cette con-
clusion que la plupart des villages dans la region du C, dz- dialecte
La population entre le Tlmoc, 1'Iscar et la Stara-Planina (le Balkan) 287
sont de date rdcente et que certains d’entre les plus anciens
ont ete formds par les migrations. Et il affirme que la frontiere
d’aujourd’hui d, di n’est pas primitive et que si 1’on voulait la
fixer pour une dpoque anterieure й 1688, ce n’est qu’& 1’ouest
de la frontiere actuelle qu’il faudrait la placer et en au-
cun cas plus a 1'est, ainsi que 1’affirment certains savants et
certains investigateurs dans ce domaine.
L’auteur a utilise I’etude comparative du vetement (du cos-
tume) en tant que cntenum secondaire pour 1’explication de
I’dtat actuel des dialectes et des groupes ethmques dans les con-
fins de la Bulgarie du Nord-Ouest, mais 11 est obligd de recon-
naitre que des qu’on prend le vetement pour criterium unique
I'dtat des choses nous apparait beaucoup moins clair, et par
la son explication est rendue beaucoup plus difficile. C’est pour
cela qu’il donue en premier lieu une description des traits ca-
ractdristiques du costume masculin et du costume f&ninin, prts
separement, etablit leurs rayons respectifs et n’aborde qu’apres
cela 1’explication des diverses fluctuations qui se font sentir
dans la coupe ou dans la couleur ou dans les croisements
des divers costumes. Apres avoir fixe leur repartition, en s’ap-
puyant soit sur les mat6riaux fournis par D. Marinov, soit sur
ceux qu’il a recueillis personnellement et sur place meme, 1’au-
teur fait remonter son etude a deux costumes caractdristiques et
primitifs en date: costume masculin — gacbti ou dimii, qui
correspondent aux benevreks; costume fdminin — v a 1 n e n i к
qui correspond au souk man (souk no). Cette distinction du
costume correspond aux deux dialectes fondameutaux: gachti
(dimii) et v a 1 n e n i к — au dialecte en St, zd, benevreks
et soukman — au dialecte en (, di.
Afin d’illustrer son expose l’auteur a insdrd dans son dtude
un tableau linguistique.