СПИСАНИЕ
НА
БЪЛГАРСКАТА АКАДЕМИЯ НА НАШИ
КНИГА III.
КЛОНЪ ИСТОРИКО-ФИЛОЛОГИЧЕНЪ И ФИЛОСОФСКО-ОБЩЕСТВЕНЪ
2.
СОФИЯ
ДЪРЖАВНА ПЕЧАТНИЦА
1012
СПИСАНИЕ
НА
БЪЛГАРСКАТА АКАДЕМИЯ НА НАШИ
КНИГА III.
КЛОНЪ ИСТОРИКО-ФИЛОЛОГИЧЕНЪ И ФИЛОСОФСКО-ОБЩЕСТВЕНЪ
2.
СОФИЯ
ДЪРЖАВНА ПЕЧАТНИЦА
1012
Съдържание.
Стр.
1.	Милетичъ, Д-ръ Л. Редукцията иа гласнит’Ь въ Широко*
л&шкня говоръ........................................   1
2.	Трифо и о въ, Юрдант». Съединението на Ипекската п а-
трияршия съ Охридската архиепископия въ XV в..	11
3.	Шишмаиовъ, Д-ръ Ив. Д. Значение и заслуги иа братия
Миладннови .........................1................. 43
4.	Пеневъ, Бояиъ. Доситей Обрадовичъ у насъ........... 73
б.	Кацаровъ, Д-ръ Г. И. Клетвята у езнческит4 българн . 113
G. Никовъ, П. Царь Борилъ нодъ свктлината иа едииъ
новь паметникъ.....................................  .	121
7.	Мутафчиевъ, П. Къмъ въпроса за българскит’Ь извори
на рус к нтЪ лЬтописпи известия ..................... 135
8.	Чнлевъ, II. Старата копдика на Търповската митрополия 149
Table des matieres.
1.	Milelitcii, D-r L. La reduction des voyeiies dans le dia-
lect e de Chiroka-Laka................................. 1
2.	Trifonov, Jor. L’union du patriarcat d’ipek avec i’ar-
chevvchS d’Ochrida au XV-e sifccle..................... H
3.	Chi chin ano v, D-г lv. I). Les frfcres D. et if. Miiadinov. .	43
4.	Penev, B. L’i nfiuence de Dossitei Obradovitch, 6crivain
sorbe. sur ia iitt^rature buigare..................... ?3
5.	Katzarov, B-r G. I. Le sernient chez ies bnl gar es pal ens 113
6.	Nikov, P. Le tzar Borii d’apres nn manuscrit d6couvert
r^cemment ..	. . ......................
7.	Moutavtcliiev, P. Les sources buigares des cbroniques
135
r usses...................... ...	...............
8.	Tcliilev, P. Le code de i’ancien archevecli£ de Timovo . 149
Редукцията на гласнитЬ въ Широколжшкия говоръ.
Отъ Д-ръ Л. Милетичъ.
(Четеио въ заседание™ на нсторико-филолотичиил клонъ на 3 иоември 1911].
----
Въ дъното на Рупчоската (сега Станимашка) околия до
самата турска граница, конто я дЬли отъ Ахърчелебийската
каза, се намира селото Широка Лжка, което може да се
сметне за интелектуаленъ и економиченъ центъръ на околнитЬ
села Върбово, СтойкитЬ, Гела, Магарджица, Махмутица, Сулища
и други по-малки, прпнадлежии тЬмъ колиби. Всички тия села
образуватъ три общинп — Върбово, СтойкитЬ и Широка Лжка;
посл’Ьднята по численость на населението и на поселищата е
най-го.тЬма: сноредъ прЬброяването на населението отъ 30/ХП.
1900 г. Широколжшката община брои 1829 жители, отъ конто
на селото Широка Лжка се падать 730 жители, а останалитЬ
на селата и колибит! Гела, ЗаевитЬ, Магарджица, Куковица,
Махмутица, Сулища, Стикълъ, Горски долъ, Джуркалица, Окма-
ница, Соломонъ (Силимоня).
Общината СтойкитЬ състои отъ село СтойкитЬ и ко-
либитЬ Водата и Гращица — всичко 616 жители, отъ конто
360 се падать на СтойкитЬ. Върбовската община има
662 жители и е съставена отъ с. Върбово — 529 ж. и ко-
либитЬ Калевица и Сливово. ВсичкитЬ жители сж въ голЬмо
мнозинство все православии българи, а помацитЬ сж сравнително
много малко: въ общината Широка Лжка има 83 д. помаци,
отъ конто 34 въ кол. Махмутица, 14 въ Куковица, 19 въ
Горски долъ, 11 въ Окманица, и по двама-трима въ Широка
Списание на Българската академия. Книга III.	1
2
Д-ръ Л. Милетичъ,
Ляка, Горски долъ и Магарджица. Въ общината Стойкит-Ъ има
само въ селото СтойкигЬ 47 д. помаци, сжщо тъй само въ
с. Върбово 27 д.
Въ диялектолопгко отношение Широка Ляка заедно съ
споменатит'Ь села и отъ дв'Ьт!: други общини образува едно
ц’Ь.то — единъ говоръ, който се отличава съ двгЬ видни фоне-
тични особености отъ СъсЬднитЬ рупски говори на тъй нареч.
цеитраленъ родопеки диялектъ, съ който инакъ Широколяш-
киятъ говоръ е еднороденъ.
Най-харектеристичната особица на Ш.-ляшкия говоръ,
както е известно, съставя необикновената редукция на неуда-
ренит'Ь палатални вокали и и е до тъмно-еровъ гласежъ ъ съ
изклк чение на случаи, когато пр!>дшествува гърлена съгласна.
конто винаги бива палатална (г, к", х'). И вокалътъ а безъ
ударение потъмнява въ ъ, и то въ слаботъмно а, обаче това
явление е свойствено па ц'Ълил рупски диалектъ по РодопитЬ
и по тракийската равнина, а осв1>нъ туй и на всички говори
на източнобългарското наречие, та не може да се отвесе
къмъ характеристичнитЬ бРлЬзи на Ш.-лжшкия говоръ. Во-
калътъ о се редуцира въ иосока къмъ у и достига до ши-
роко у, както и въ другитР рупски и нерупски източни говори,
а вокалътъ у запазва своята стара боя и когато не носи уда-
рение. Като се вземе въ внимание, че неудареното е може
да достигне до 'ъ било направо, като се редуцира въ пала-
таленъ слаботъменъ еръ — именно въ £ и отъ тамъ да се
смЬси слЬдъ отвърдяване на прЬдния консонантъ съ ъ отъ и,
или пъкъ пр4ко с — и може направо да мине въ ъ по фоне-
тичното правило за редукцията на w въ този говоръ, и въ
двата случая пакъ само редукцията на и вт ъ е главною
оригипално явление, което най-много отлпчава Широко-
лжшкия говоръ отъ съеЬднит’б нему говори — Чепеларския
и Чукуркьойския въ границитЬ па България и говора на
АхърчелебийскптЬ села оттатъкъ границата.
Втората особеиость па Широколжшкия говоръ е голЬмата
мекость (налаталность) па консонантизма, а пай-вече на ден-
талнитЬ консонанти прЪдъ прейотуванитЬ и пр4дъ палатал-
нитЪ вокали съ изключение па най-палаталния во-
Редукцията на гласнитй въ Широкол&шкия говоръ.
3
калъ и, и то не само когато този е неударенъ та е ми-
налъ по правило въ ъ, но и когато е подъ ударение. Пр4дъ
вокала е ту се явява палатализация ту не. Срав. напр.:
сегум гбдйнъ ( години); то! ште тъ (=ти) заплати; да са
ваг'ат бчйтъ; градй, градй — пак с'бдне; да хбд'ът,— то нёма
колад дор съ не хбдъ (=ходп); да бёра гроздь (= грозде);
сегемнаесе утйду’а; дёк'елииа; перво дёкге бёх; нёма са
copra; ймах з’бт’уве; умрёли мн съ пет'; гбспбк’ знал — спблад
па гбспбга; утйшле на вбгенйцата; ГулГёриТе душлй; душбл
му крак’ен дён'; бёзг^лнък; живое’; от слабоск’; сег^мнадсе
гудйнъ; мочъ (3. л. ед. ч.) съ да гу туръ (3. л. ед. ч.)
ф по к"; нъ хбгът к'й — други хора хбгът; ймаше бфцъ да
гелбт; съм Коглила; Toi вйге (Аор. 3.); толкова вйге хай;»,
пбвп’ъш ли era пбгехме; по вйгело; прувбгаа за дру-
жина; дётб ia вбгаше; уд иглъ изваг^но; не вйгу-
вало вода; кол'кб шв’е да съ научи; шк'ёа да ia бъхто;
зак’ехчёват (жени); неповрёг^но; поврёген чилйк;
корск'ен; да ги прбпо'гат; сегбт кгбшко; iero (дадлтъ)
очйсгуха; хбгух, извагух, фак'уха; распбгуваха; бъхлй,
кбга йма вйгело, не халат; хбгуфме; то сЪ-й гёлъяо —
бште сё сЪгели; одъ (3 л. ед. ч.) на мемлек’ёк'а си;
сёк’иё (сетпй); дёсек'; не са плбгат; да не осакак'ат
коштата; мбл'а съ ia: гбспого, опростъ ма; хогвала сом —
дваш сом хогвала; ут мпбгб вйкоК; ia съ не варгух.
Казаната черта на Широколжшкия консонантизъмъ не е
толкова бйл'Ьжита, защото я има и въ други източни говори —
почти въ сждция размерь, а именно въ балканскит4 говори
Котленския, Елепския и Др^новския, има я и въ границитЬ
па рунската говорна область, именно въ Чепинско, а ча-
стично, въ малъкъ размйръ. и по други рупски говори.
Сл’Ьдовно накъ явлението, което по външнит’Ь му бЬ-
л'Ьзи трйбва да наречемъ редукция на вокалит-Ь и, в, остая
най-б'Ыжито въ тоя говоръ та заслужва и особено вни-
мание, защото не се срЬща въ такъвъ размерь развито пи въ
единъ другъ български говоръ. Въ свръзка съ споменатата
1*
4
Д-ръ Л. Милетичъ,
твърде развита палатализация на консонантитФ необикновепо
бие въ очи неочакваниятъ фактъ, че тъкмо пр^дъ вокала
и, конто по своето физиологично естество най-много е въ
състояние да упражни палатално влияние върху пр^дидещитЬ
консонанти, наопаки те остаятъ неомекчени. Тая черта па
вокала и ни напомня другъ единъ, не по-малко необикно-
венъ фактъ пакъ у единъ сроденъ рупски говоръ, именно
павликянския, въ конто и подъ ударение се произнася по
правило полугутурализувано — като сродно ы, подобно на
малоруското и, па дори и като ъ, а въ неударени срички
се чува или като ы или като ъ, подобно па ш прокол ж ш-
кото редуцирано ъ. Консонантътъ пр-Ьдъ и въ всички
случаи и въ павликянското наречие се явява твърдъ, срав.:
главйте; женй; роднйны; на чумената година, ас
бёх на трй г о д ъ н, умрёа тры м о м й; нёма вй но; шёесё
с то мн ъ вйио; баба тъ ( ти) Марута; едйн са’ан ctpue
ут з4мнъкът же дун’сё; дЪщере и сънове; бабаакЬ на
мумата — нёни паре; CTaia запъв; ималу старъна ено
врёме и пр. и пр. (вж. у мене: „Павликянското наречие".
Сб. за нар. ум. XXVI. 13).
Примерите съ ы resp. ъ вм. неударепо и въ павликян-
ското наречие не сж тъй правилно прокарапи, както съ ы
(ъ) вм. ударено и, ала все пакъ сж толкова многобройпи,
че ясно личи, какво отклонепията се дължатъ па сравнително
нови влияния и че въ едва по-стара епоха тия примЬри
били по-чести.
Този, ако и частиченъ, съвпадежъ между Широколжшкия
и павликянския говоръ, като се вземе въ внимание и непала-
талниятъ характеръ на нредходния па и копсопантъ и въ
двата говора, дава основателепъ поводъ да се предположи гене-
тична връзка между гутуралнзацията на и, която се е развила
въ ударенптЬ и неударени срички въ павликянския говоръ, и
гутуралнзацията на неударепо и, resp. е, която е тъй харак-
теристична въ Широколжшкия говоръ.
Пром']шата отъ и до ы дори и до ъ, ста нала въ ударе-
ните срички въ павликянското наречие, изключва вейка мисъль
за редукция въ смисълъ на чисто механична промена като
Редукцията на гласнитй въ Широколдппкия говоръ.
5
премия иосл'Ьдица на безакцентность. Ето защо б-t необхо-
димо да се потърси друго обяснение на загатното фонетично
явление.
Известно е, че именно въ областьта на рупский говори
бидоха констатувани значителни сл'Ьди отъ старобългарския
вокалъ Ъ1 и че най-много такива с.тЬди има въ говорий на
югъ и югозападъ отъ родопский склонове по СЬрско, именно
въ говора на селата Висока и Зарово, а така сжщо и въ
Скечанското село Епикьой. Азъ открихъ подобии слЬди отъ ы
и въ рупский говори по сЬверний родопски склонове — по
Хасковско, главно въ тъй наречений Кинански села, гдЬто
нроизнасятъ: бйва, сын, высок, сыръне, да вы кажа, сыто.
По сжщий села такова ы се чува и вместо стб. и, ала само подъ
ударение, и то с.тЬдъ зжбпи и устни съгласни: вйно, шестыпа,
мыл: „1птб ми е мыл, пито ми е драг"; замйна: „замйна Ст
там"; зймам (вж. Das Ostbulg. 227). Понеже и въ павликян-
ското нарЬчие сж спазени сжщи такива пр-Ьми слЬди отъ стб. ы
въ множество случаи, като: сын, сйр'не, бйва, был, вйка,
ечмйк и пр., ясно става, че и правилото въ тоя говоръ,
споредъ което ы се явява и вместо стб. и само въ ударени
срички, не е пнщо друго освЬпъ резултатъ на нова фонетична
продукция, извършена по аналогия на спазений по-
типични форми съ пр'Ьми останки отъ стб. ы било въ коренни
било въ суфикснн срички (вж. по-подробно въ „Павликянското
наречие" 13— 16).
Щомъ на сЬверний и на южний склонове на Родопий
се спазили такива видни слЬди отъ стб. ы, щЪше да бжде
наистипа чудно, ако не се откриеха подобии рефлекси на тоя
особенъ староб. вокалъ и въ по-централпий родопски говори,
конто тъкмо поради по-изолирапото си положение всрЬдъ ро-
допский горп въ други отношения се указватъ доста консер-
вативпи, както нпр. относително сложного склонение па чле-
пуваний форми. Затова и да п'Ьмаше данний отъ павликян-
ското наречие, за конто споменахъ по-горЬ, не бихме могли да
не свържемъ загатната поява на вокала ъ вм. и въ Широко-
лжшкия говоръ съ историята на старобълг. вокалъ ъь ПрЬди
всичко, исторически взето, въ множество етимологични и морфо-
6
Д-ръ Л. Милетичъ,
логичен случаи рефлексътъ ъ въ Ш.-лжшкия говоръ застжпя
не стб. и, а стб. ы, което при липса на ударение правилно е
приминало въ ъ. Това ъ инди е следствие на редукция, обаче
не на палатално и, а на палат.-гутурално ы. Срав. нпр.:
высоко (стб. высоко), госпбк да н ъ ( ны) оправъ; децата же в ъ
(вы) мрбт; там бгяа ( была); дал им новъ дрйпъ ( новы
дрипы); чёлгнё (—пчелы-нЬ); двалсе година (—годины); трй
гбдйнъ; церйкат със ст рошена роки (= прошены ржкы), със
строшена ноги; даггъ (= дайте) мъ (ми) дрйпъ-съ (~ дри-
пы-си вм. дрины-сыл); пйкаквъ-са нашъсъ думъ ( ни-
каквы сжтъ наш* си думы); две кравъ да збма; йма пёчес
кравъ (—нравы); оти не прудадёш пустъсъ кравъ ( пу-
сты-си кравы); те са дйв§ — ф балкански са горъ паслъ
( -горы, паслы); тука жёнътъ ( женыты) много харйзан лёб
1адот; а бё жёнънё са добрй; на куп работёха — и нйвътъ
и ливадътъ ( и нивы-ты и ливады-ты); маслйновъ горъ
( маслйновы горы); забъколйхмъ Българша; чухмъ, как
да нъ чухмъ; нъ фтасъхмъ за пазар ( забиколихмы, чухмы,
фтасахмы); што испйсваш думъсъ? ( думы-си); фанал е тёё
рйбъ (рыбы) и пр. и пр.
Ако вземемъ въ огледъ само посоченитй тукъ примири.
тр4бва да заключимъ, че въ нашия говоръ стб. вокалъ ы се е
подържалъ дълго врйме и пр!въ срйдпобългарската епоха,
когато въ повечето други източиобългарски говори този вокалъ
постепенно е прйминавалъ въ палатално и. Това, да го на-
речемъ новобългарско фонетично течение е обхвапало всички
български говори, западни и източнп, и пай-сетн’й, както се
вижда, е засегнало и родопскитй говори, конто споредъ всичко
ще да см били по отношение на стб. вок. ы пай-консервативни,
ала при все туй пеедпакво сж го слазили въ зависимость отъ
ударението: само въ ударенигЬ срички още се е подържалъ
специалниятъ му смйсепъ гласежъ, докато въ неударенитй
срички той вече е билъ редуцирапъ до ъ. Подъ влияние на
казаното ново течение ы можело да бжде засегнато само въ
ударенитЬ срички — и тамъ е минало въ пашня говоръ въ
и, а въ неударениг'Ь остапалъ гласежътъ ъ, и тъй пир. стб.
форма рыбы се произпасяла рйбъ. Повече форми отъ тоя
Редукцията на гласвитф въ ШироЕОлжшкия говоръ.
7
типъ сж станали новъ продуктивен!, модель за ново-
образуване, и така върху чисто психологична основа възникнало
правило, споредъ което само подъ ударение се произнасяло и,
а безъ ударение—ъ вм. и. Павликянското наречие се оказало
по-консервативно, и въ него, като е било тъй сжщо прокарано
казапото раздвоение па стб. щ въ ы (подъ ударение) и ъ (безъ
ударение), стб. ъг не само не изчезнало въ ударений срички,
но даже се генерализувало все на подобна психологична основа,
като обсебило и палат, и. Такава промена става, само ако
се извръшва постепенно: слЪдовно тр'Ьбва удареното стб. ы
постепенно да се е приближавало къмъ и, докато най-сетнЬ,
когато разстоянието помежду имъ ставало неблизко, се образу-
вало общо сродно ы вм. стб. ы и и, каквото го виждаме и сега
въ павликянското наречие: выка, годына и пр. Процесътъ е
еднакъвъ съ процеса, който е докаралъ въ малоруското нар-Ьчие
съвпадежъ на ы съ и въ едно сродно ы. ала съ тая разлика,
че като пе е имало тукъ наклонность къмъ редукция па
неударений вокали, геиерализацията на новия вокалъ засе-
гпала всЬко и безъ огледъ къмъ ударението.
И въ павликянското наречие неудареното ы, приминало
въ ъ, било па пжть да се генерализува за сметка на неуд, и.
както е стапало въ Широколжшкия говоръ, но този про-
цесъ не се е засилилъ до край, а иаопаки дори постепенно
почналъ да се движи въ обратна посока, сигурно подъ влияние
на мпогочислени случаи, въ конто още е било спазено пере-
дуцирано първопач. неуд, и, та изново взело да се генера-
лизува пакъ и. Този обратенъ процесъ още не е завършенъ
въ павликянското наречие.
Най-консервативни се указали нротивъ общата замена па
стб. ы съ и говорий на югъ отъ Годопий — въ СТрско, конто
се намиратъ пай-близу до родния говоръ па Кирпла и Ме-
тодия. И тукъ, както и въ другий рупски говори, подъ уда-
рение се снизило стб. та, а безъ ударение то приминало въ ъ.
Въ това състояние вокалътъ та тукъ пр’ЬживЬлъ ерйднобългар-
ския периодъ и така уц-ЬлЬлъ и прйзъ ново вр^ме до днесъ,
и то тъй, че той не само подъ ударение пе се доближилъ
до и, но напротив!, отишълъ повече въ гутурална посока —
дори до ъ, така че въ тия говори, както показахъ още пр!,ди
8
Д-ръ Л. Милетичъ,
12 год. (Arch. f. si. Ph. XX. 586—587) сега произнасятъ ъ
вм. стб. и; въ с. Сухо това ъ въ края на думитЬ се е из-
яснило отъ часть до а (прфдадено е и съ а, вж. Arch. ц. м.):
сЪн, кътка, м4шка, тЪл, кЬсел пЬтай, нъй, въй, бЬл,
бъли, (былье), скрЪлб са-й, заръха гу;— спържих две-три
риба; на грббищата йма многу жена; имаме 2—3 коза,
5—6 овца; ймаме многу мЪшка (мышки); жёна-Та (мн. ч.),
кбза-та, крава-та, дребна-та рйба; купил мётлъта;
малка-Га да плачат. (Сухо); жёнъта съ карът; рйбът’а,
плавът и пр. (3. Висока). Така се говорило и по други села по
С4рско, именно въ Карлък'ой, Мъглянъ, Дутли, ОрЬховецъ
(вж. още у А. П. Стоиловъ, Рефлекси отъ стб. изговоръ на
ы и пр., Псп. LVIII).
Въ Широколжшкия говоръ намираме сходство съ С^рскитЬ
говори относително ъ вм. стб. ът въ неударенитЬ срички,
и то съ тая разлика, че тукъ г се е генерализувало и вместо
вс!>ко и, докато удареното стб. ы тукъ отступило на и, когато
въ ОЬрско и въ това положение то минало въ ъ. И тъй
сега въ Широка-лжка се произнася ъ вм. неуд. и.
Понататъшпо развитие на тая аналогия е, че тя е засегнала
и вокала е въ неударенитЬ срички, съ което Широколжшкиятъ
говоръ получилъ още по-особена фопетична боя въ сравнение
съ другитЬ рупски говори. Подолу давамъ примЬри въ отделив
думи и ц-Ьли фрази, конто самичъкъ съмъ записалъ нрЬзъ
лЬтото на 1903 год. въ Широка лжка, Върбово и СтойкитЬ,
за да се види по-нагледно и изц4ло редукцията на гласнит!.
въ тоя говоръ.
ъ вм. и, е: улъца; градънар съм; рёкъх съ: сва i
лйсъця (рекох сп сова е лисица); пбаанъ ( по-лапи) бабата
заровъла в’ зрм'бта тъганйщрну ( тиганище-но); сйчйит'^
нах Сълйстръ хбгат, (чува се и „сйчкътъ“, съ твърдо к и
твърдо т; забЪлФжилъ съмъ и слЬдния прим'Ьръ он. Стой-
китЬ: утйдаха сйчкътъ два дёна празпъцъ); как да мъ пбм-
нъш, га бах малък; флёзнъ ф’нётре, стрнко! ( фл^зни, 2. л.
пов. накл.); кбйту мънё ( мипе) пррс пбк' (пъть); берм гу-
дйнъ как хбдъ (3. л ед. ч. ходи); турчън, бйрнък, бёз-
Грлцък (безд'йлникъ); йстъна, чр то 1йцъ ( шц1>) грашнб:
деца дрёбнъ; ймтм внуцъ — младъ, старъ; турцъ ( турци);
йма й у турцъсъ ( турци-си); читацъ; iiica фал'ах енбштъ;
Редукцията иа гласнитЪ въ Широколжшкия говоръ.
9
с т&а парйцъ (-.парици) са утплатйхмъ; тот работъя,
ходъя; дё нр с!м ходъл?! нй смъ, ica’i, згудилъ (— ние
сме, каже, сгодили); сто г о д ъ и чбвйк съм; ну ч у з д ъ
кбштъ седахмъ; вй съ (= си) разбйратъ таквй работъ;
онъта! (2. л. нов. и. — опитай); mi кат не вйжда и тй съ (се)
сторъ ( стори) слйп; идъ ( иди) вйш!; ама йдъ му рёчи—
иегу ё срам да ррчё; л’удну ie пак — да гу пуразъ! ( да
го порази!); сяёдъ тъ, б ре! (3. л. ед. ч. — с.тЬди те, бре!);
мочъ да гу туръ ф пбк? ( мжчи(се) да го тури въ пять);
да му сйпъ, да гу намбкръ (3. л. ед. ч. = сипе, намокри);
извадъ му (3. л.) солкава кис'б пърй; то научено ништу да.
не правъ ( прави); уплашъх съ; ng мош* да мънёш пръс
гранъцъ; мънбхмъ нъз Нбвбсёл'; мънохмъ пб-яанъ бште;
тбваръхмъ кон'а ( конье); госпбк; да нъ бправъ; учи съ
мъ бул'бт (очи си ме болятъ); и тётка тъ (— ти) до5дъ ( дойде);
купъя ( купилъ) и негу; заран мъ (ми) дунесбт да ручъм,
разбра лъ? (ли); зарйпка мъ (ми) на кбрёмъс; каквб съ (си),
пупадб! и съга съ (си е) Tii; мябгу съ прълйчат; то пра-
въяб расхбтк'и, хбдълб; измраяъ б'а’а (измрЗ>ли 6ixa); пръ-
казва, era запръказва; 1ъзйцъсъ пръказват (евицисе); три
конъ; от’йда да троса кбнъ (мн. ч.); то на лйцъ (лице)
каматън— лот му iywon; толку крй1ъпъ (кршене); чъ нъ
знаа, нъ повна (че, не); дъвер'бн (д-Ьверън); гбдъш; кажътъ
(2. л. мн. ч.) кутрад’ ж$на крала ут чбркваса, попътр съ,
бре, отъ нема поповъ (nonine се, оти нема попове); хоттъ,
пё1тъ ( ходите, п'Ьйте); йма нъсколкусъ пипёрКи (пма
н4сколко си пиперки); съгашнусу йнък; кол'ат во.ловъ; да
беръ гроздь (да бере грозде); рёкъх на жената мъ (ми): да
ма кбл'ъш — не могъ; има сто и пъд§сё бфцъ, фанъ (3. л.
ед. ч.) та тъ (ти) увърти сйчкб; та вдйгнъ адпна сйи брад-
вътъ дъ мъ кбл'ъ (кол'е); мастор Стойн и то дсйдъ 4g мъ
молъ (моли); донъсъ, донъсъ вйнб (донеси); то! пшптё да тъ
вйдъ бар; и свйн'атъ (свинит’Ь) съм трепал; с каквй съм
-Гуде помъпувъл! как са нъ удавъх! госпбк като мъ бс-
тавъя; упяашъя кадбнътъ (кадънити); уфчйцъ или кра-
въцъ? (офчицп или кравици); та са — иашьсъ кбмшй’ъ;
нб1нъ деца (neiira—); къдё’ съ тъ водъяъ (водили)? бт тук
мъноваха бегалцйтъ турски; двй бабъцъ (бабици); ста-
10	Д-ръ X Милетнчъ.
нъте, дйгнъте, мётнъте мъ халиштъсъ, (станате, дигните,
метните ми хлиштаса); йдъ наберъ краватухи лйстъ, бре!
(иди, набери кракЬ-тои листи); башта нъ съ раскбца ут изёк1
да сбира снопъсу туф (баща ни се раскжса да сбира сно-
пе-со тук); синбн мъ (ми) гостъне да дбчаква; ут Дереву у
пррмънбяй; ходъя т^рчън да хмй рабутъ; то штъ гб-
спбкГ л'у нас да пруштава; тот вод! (води) Раёкбвленка;
йма чифлйцъ; вй сть не направълъ убаву; така съ одълъ
(така си ходили); уткак нъ (то!) хранъ; за два гудйнъ съ
(си) тъ (те) хранъ (храни); дал йм за трйсъ пар! смбквъ;
туф не за жъвёнъ (живене); нъту пушйвам бце (нито—);
к'а гу уставъяа — защот ё пъ1рнйца.
Съединението на йпекската патрияршия съ Охридската
архиепископия въ XV в.
Отъ Юрд. Трифоновь.
|Четено въ заседанието на Историко-фило логичная клоиъ иа 9. VI. 1911].
Църковно-административнит!; отношения въ Балканская
полуостровъ пр'Ьзъ XV в. въ н-Ькои отношения оставатъ не-
ясна дори до днесъ. Много въпроси по т!;хъ още чакатъ
иадлежна постановка, а за изчерпвателно писане не може да
става и дума. Най-зл$> въ това отношение стой въпросътъ за
Търповската патрияршия, понеже св’Ьд'Ьнията за иея сж съвсЬмъ
нищожии. Но и въпроситЬ за положението на Румънската,
Сръбската, па дори и Гръцката церкви не еж добр'Ь разяенени.
Докжд’Ь отива неясностьта въ схващането на тия въпроси, може
да се види, напр., отъ обстоятелството, че единъ такъвъ серио-
зенъ историкъ, какъвто е изиЬстниятъ румънски учень Иорга,
неотдавна се произнесе, че познатата кореспонденция между
молдавская воевода Стефанъ Велики и охридския архиепископъ
Доротей отъ 1466 год., чието съдържапие се потвърждава,
между друго, отъ подробната б'Ьл'Ьжка на дяка Димитра отъ
Кратово,1) била ужъ фалпшфикатъ.2) Добъръ прим’Ьръ въ това
отношение може да ни даде и начииътъ, по който третира тия
въпроси г. Баласчевъ. Посл4дниятъ, отъ едва страна, приема,
че епархиит-Ь на Търновската патрияршия били разграбени още
слфдъ падапето па Търиово подъ турцитЬ и че това именно раз-
грабване станало причина за обнародваната отъ пего кореспон-
денция между Охридската архиепископия и Цариградската
*) Луб. Uплановик. Стари ерпеви записи и натписн, I, № 328.
2)	Jorga. N. Geschichte des Rumanischen Volkes, I, 337.
12
Юрд. Трифоновъ,
патрияршия,1) а отъ друга — придава важность на изв'Ьстието на
великия логотетъ Иераксъ отъ 1572, че ужъ унищожаването
на Търновската патрияршия станало сл4дъ падането на Цари-
градъ подъ турцит-Ь по решение на н!жакъвъ-си ъгЬстенъ
съборъ въ Цариградъ. Въ една и сжща статия той пише:
. . . „непосредственно подиръ катастрофата на българското
царство и изгонванието на последняя Търновски патриархъ
Евтимия неизвестно на кжд4 отъ турците, българсЕите епархии
били разграбени, както отъ Вселенскиятъ патриархъ, тъй и отъ
Охридскиятъ архиепископъ“.2) „Знае се само, че следъ пада-
нето на Цариградъ подъ турците станалъ местенъ съборъ,
наверно прЪзъ патриаршествувапето па Генадия Схолария
1454—1456 год. и тогава споредъ известието на великия
логотетъ Иеракса (писалъ презъ 1572 год.) този местенъ
съборъ поискалъ отъ султана Мухамедъ II унищожаванието на
Охридската, Търновската и Ипекската самостоятелни църкви,
като ржкоположилъ и митрополити за техъ... Търновската се
подчинила на това решение, а двете други, като обещали на
султана да плащатъ по отделпо данъци, успели посрЬдствомъ
външна сила (турска) да останатъ въ стария си видъ“.8) Като
пише всичко това, г. Баласчевъ не се и запитка: за каква
самостоятелпа Търновска църква може да става дума въ
времето на Генадия Схолария и защо е било нужно да се
решава за нейното унищожаване, щомъ епархиите й сж били
разграбени още следъ падането на Търново?4) Ако пъкъ по
’) Меняло. Българо-македонско научно списание. Год. I, кн. 2, стр. 129.
Мииало, г. I, кн. 1, стр. 14.
3)	ib. кн. 2, стр. 134. Сжщо: Финансового положение на Охридската архие-
пископия, стр. 10—II.
4)	Въ сущность, никакие разграбвапе на епархии не е имало. Г. Баласчевъ
продължава да твърди, че Охридската архиепископия претендпрала за Пловдив
ската епархия възъ основа па „фалшифицираиия хрисовулъ на императора
Юстиниана, конто билъ призиатъ отъ императоръ Маиуила Палеолога, синклита
и синода за автентиченъ", защото „споредъ този именно хрисовулъ се впадала
и пловдивската епархия въ първоюстинияиската диоцеза" (Минало, год. Г, кп. 2,
стр. 124). А пъкъ общеизвестно е, че въ фалшифицираната часть на XI Юсти-
нианова иувела, която едвичка може да има въ случая пр±дъ видъ г. Баласчевъ,
не става дума за Плов ди въ и Одринъ, а за епархии въ Албания, Тесал ия и
остр. Евбея (вж. критично ил давне на тая нувела отъ Ставраки Аристархи бей
въ „Изв-Ьспя Русскаго Археологнческаго Института въ КонстантинополЬ", VI.
вып. 2—3. Нужиото въ случая мЪсто отъ нея вж. на стр. 239). Сжщииски
снорътъ между охридския архиепископъ и цариградския патриархъ е билъ за
Съединеннето на Ипевската патрияршия съ Охрнд. архиепископия.
ирЬмето на патриярха Генадия Търновската църква наистина
е била самостоятелна, какъ да се съгласи това обстоятелство
съ извЬстието на патрияршеското писмо до приемника на
архиепископа Матея, че Търновската църква била подчинена
нему (на патриярха)?
Въпросътъ за унищожаването на Ипекската патрияршия
къмъ срЪдата на XV в. като че прави изключение отъ мно-
гото въпроси, що чакатъ подепърва да бждатъ добр'Ь поста-
вени и научно изсл4двани. Въ историческата книжнина се
установи мнение, че тоя въпросъ, сл'Ьдъ ос.нователнит'Ь изуч-
вания на покойния архимандрита Ил. Руварацъ, тр^бва да
се см'Ьта за j/Ьшенъ. И наистина, прЬди тЬзи изучвания не
се знаеше дори, че Сръбската църква е била съединена npfeb
ц!>лъ вЬкъ съ Охридската. Руварацъ, като съгледа, че въ
иоменицит'Ь и родословитЬ сл'Ьдъ патриярсит'Ь отъ половината
на XV в. се туря патриярхъ Макарий, който е светител-
ствувалъ пр'Ьзъ втората половина на XVI в., и като обърна
внимание на изв'Ьс.тията, въ конто посл’Ьдниятъ се нарича
възобновитель па патрияршеския тронъ, пръвъ патриярхъ
„по втор'Ь обновлеши чьстному и светому семя пр'Ьстолу“, —
изказа мнение, че въ продължение на ц4лъ в'Ькъ Сръбската
църква е била безъ свои особепи патриярси, понеже е била
подчинена на Охридската архиепископия.1) По-послй той
допълни и потвърди мкЬнието си чр’Ьзъ важната грамота, съ
конто цариградскията патриярхъ Иеремия признава правата на
Охридската архиепископия върху епархиигЬ на бившего Ипекско
епархии на западъ отъ Солуиъ, конто (епархии) се нматъ пр'Ьдъ видъ отъ фал-
шифициравата XI Юстинианова пувела, н подъ „Av5ptavom6XEio;“ въ писмото
на Матеевия ириемннкъ до патриярха, както вече нмахме случай да заб’Ьл'Ь-
жимъ, се равбира не Одрииската, а Дринополската епархия въ Епиръ, която
(епархия) и въ 2-та грамота на Василия Българоубиеца е писана „AvSptavov-
пйЛесор" (вж. Gelzer. „Ungedructe und wenig brkannte Bistiimer verzeichnisse der
orientalischen KircheM въ Byzantinische Zeitschrift, II, 56). Термппътъ irdaijg
ДиоЕОс, на който иабл±га г. Баласчевъ. ие може да има въ случая значение,
лащото въ началото па XV в. вече не е нмало защо да се противопоставя изтокъ
на западъ въ смпсъла, който се придана иа тия терминп отъ по-старитЪ визан-
тийски писатели; ц-Ьлиятъ едновр'ймешснъ изтикъ вече е бнлъ въ ржцЬтЪ иа тур-
цнтЪ. Ако прнемемъ твърд-Ьнието на г. Баласчева, ще трЪбва да изкараме, че и
СЬрската и другнт-fc съсЬдни ней епархии сж подлежелп на споръ, а нищо
подобно не е нмало.
’) Вж. статнята му „О ката лозина пеГскнх патриараха“ въ „Гласаив
Српског ученог друштваи, ко. 23, стр. 240—251.
14
Юрд. Трнфоновъ,
патриаршество. 9 Споредъ Рувараца, унищожаването на Ипек-
ската патриарший е ставало сл4дъ окончателното покоряване
на Сръбското деспотство отъ турцит-Ь, между 1459 —1463 г.
Това мнение на почтения сръбски ученъ биде усвоено отъ
всичеи историци, конто сж се довоевали до въпроса за Ипек-
ската патрияршия. Иречекъ, архимандритъ Дучичъ,2) Дриновъ,3)
Радоничъ, Баласчевъ4) и др. пр!>повтарятъ и напълно приематъ
мн4нието на Рувараца, че сл-Ьдъ унищожаването на Сръбското
деспотство е била унищожена и Ипекската патрияршия, а
епархиитб и сж били подчинени на Охридската архиепи-
скопия. Така, Иречекъ казва: „Сръбската патрияршия, както
се явно вижда отъ единъ гръцки документа, откритъ неот-
давна отъ А. С. Павлова (Чтенш въ Импер. обществ^ исторш,
Москва, 1876, IV) и обясненъ отъ Ил. Рувараца, сл^дъ пада-
нето па Сръбското деспотство е била съединена съ по-старата
автокефална Охридска църква“.5) Сжщо така се произнася и
Радоничъ: Основатели нт!; издирвания на архим. Ил. Руварацъ
(„Гласник", кн. 47) доказаха по несъмп'Ьнъ начинъ (liaben
sichere Beweise erbracht), че наедио съ окончателното падане
на Сръбската държава въ 1459 год. е пропаднала и незави-
симостьта’ иа Сръбската църква. Именно, тя останала подчи-
нена подъ Охридския пр^стодъ до 1557 г. и повърпала старата
си самостойность благодарение на енергичпата д^ятелность на
Макария, брата на великия везиръ Мехмедъ Соколовичъ.в)
Но общеприетото днесъ въ историческата наука мнение
на Рувараца е в^рно само въ тая си часть, която гласи, че
Ипекската патрияршия е била съединена въ продължение
’) Тая грамота биде напечатана наи-вапр'Ьдъ отъ Павлова въ „Чтешя
Импер. общ. исторш н древностей россшскихъи, 1876 г., кн. 4, а стЬдъ това
бк припечатана отъ Рувараца въ „Гласннк“, кн. 47. Напосл-Ьдъкъ тя биде
издадеиа наново отъ Пападопула Керамевсъ въ „Византийский Временпнкъ“, III.
118—120.
2)	Историка српске православие цркве (Кн.ижевии радови, кн. 9), стр. 116—8.
3)	Вж. „Яковъ Крайковъ отъ София и Кара Трифунъ отъ Скопие“ въ
„Юбилееиъ Сборникъ на Славянска беейда въ София4, год. 1895, стр. 33—4.
*) Спнс. „Минало" год. Г, кн. 2, стр. 134.
ь) Вж. статията „Der Grossvezier Mohammed Sokolovic und die serbischen
Patriarchen Makarij und Antonij“ въ Archiv fur sluv. Philologie, Bd. IX, 293—4.
6) Въ рецензнята иа Гелцеровото съчииение „Вег Patriarchal von Achrida"
въ Archiv fur Slav. Philologie, XXV. 470.
Съединеиието на Ипекската патрияршия съ Охрид, архиепископия.
почти на единъ в-Ькъ съ Охридската архиепископия и че е
била възстановена при патрпярха Макария; а колкого до
твърд'Ьнието му, че това съединение е ставало сл'Ьдъ окон-
чателното унищожаване на деспотството, — то, както се над’Ь-
ваме да докажемъ по-долу, не почива на здрава основа.
Руварацъ опр'Ьд’Ьля врпмето, когато е било унищожено
Сръбското патрияршество, по етЬдния начинъ.
Въ «писька на сръбскитЬ патриярси, изв’Ьстенъ подъ
заглавие „Склзлше <о жнт!н прсосвАфеннхъ архТепнскопюкъ
всея СерБски н поморски земли11, който (списъкъ) е познатъ
въ н’Ьколко редакции, се намира б'Ь.гйжка, че при патриярха
Арсения II била шгЬнена Сръбската земя. Понеже въ н$кои
редакции на разказа Арсений II е споменатъ пепосрЬдствено
пр'Ьди Макария, — Руварацъ заключава, че той (Арсений) е
билъ посл'Ьденъ сръбски патриярхъ и че подъ „пл$няване на
Сръбската земя“ се разбира окончателното падане на деспот-
ството. Самата б-ЬлЯикка за Арсения II Гуварацъ обнародва
въ сл4дния видъ, като съедини п^колко редакции въ едно:
при семь плтр1Арсе примите лглрене срьвскую землю н царство
срьвское попрано кисть бсзбожннмн лгарснн и наложите
тврци велики дацпо: рк.е (хоповскиятъ ржкописъ) — велики
длтлк К. (ржкописътъ печатанъ въ „Гласпнк“, кн. VI, 43 — 5)
тежлк данак —.-о. (Ралчевъ ржкоп.) ил престол срьБСКН —
плтр1лршкоую власть (Вж. „Гласник Српског уч. друштва“,
кн. 23, стр. 243). И въ тоя видъ ако вземемъ б-Ь.тЪжката, ще
видпмъ, че въ нея се посочватъ дв4 н^ща: 1) въ врЬмето на
Арсения II турцигЬ пленили Сръбската земя и потъпкали
или смазали Срьбското царство и 2) при сжщия патриярхъ
билъ паложенъ тежъкъ данъкъ на патрияршията.
Но дали подъ думигЬ „примите дглрспе срькскшо землю
и цлркство срьвское попрано кисть бсзбожнимн агаренн“ тр’Ьбва
да се разбира посл’Ьдното падане па деспотството? Въ едва
редакция па „Сказанието", йЫЬкката за Арсения II има тоя
видъ: 9. Apceiiin вторым. При семь ПлтрГлрст. Турки злвллд-kuia
Серкскою и Болгарскою землю, на плтрТлрипю наложи шл
великую подать. Но, щомъ завладЬвапето на Сръбската земя
се туря редомъ съ завладЬването па Българската, явно е, че
бЬгЬжката п’1,ма прЪдъ видъ окончателпото падане па деспот-
16
Юрд. Трифоновъ,
ството, когато никаква Българска земя не е имало да пада
подъ турцитЬ. Сжщо така и въ редакцията, която обнародва
Л. Стояновичъ подъ името „Руварчевъ Родословъ“, б^л^жката
гласи: к. Apcenie .1. naTptapXb срккскн. При семь патрнархоу
примите Лгаренн влгарскоую и еркьекоую землю и наложите
велики датлкь на плтрГаршскоую класть. По сем кисть .л.
MaKapie .al. патрТархь и т. н. (Споменик Српске Кр. Ака-
демще, П1, 108). Тука завлад^ването на българската земя се.
туря ир’Ьди завладЬването на срьбската, както е било въ
действителность, само че не по времето, когато окончателно
е падало деспотството, а много по-рано. — Въ тъй-наречения
пъкъ „Общи лисгъ“ на Ипекската патрияршия, който (листъ)
е напечатапъ отъ М. Милоевича („Гласник", кн. 35), при
името на Арсения II стой такава б’Ьл'Ьяжа: о-. Лрсенш к. 6
места доБра области Срема и при немъ Турки на Носов»
развила Kpaaia Лазара (стр. 74). Явно е, че много отъ редак-
циите на „Сказанието“, като говорятъ за Арсения II, иматъ
предъ видъ първото сломяване на сръбската сила отъ турците.
Разбира се, това не е верно: Арсений е патрияршеству-
валъ много по-късно; но, ако самитЬ щ/Ьписвачи на „Сказа-
нието“, когато говорятъ за патриаршествуването на Арсения,
не разбирать последнего падане на деспотството, — явно е,
че тълкуването на Рувараца не е едничко възможното.
За да се приеме, че думит'Ь на „Сказанного11 за npi-
взимане на Сръбската земя визиратъ последнего падане на
деспотството, би требвало, тогава да сж падпали въ турски
ржце много сръбски земи или пене да се е извърпгилъ големъ
пленъ. А така ли е? Въ сущность, летописните известия,
съвременни съ падането на деспотството, като говорятъ за
последнего, дори не споменуватъ за подчинявапе па Сръбската
земя или за големъ пленъ. Явно е, че падането на Смедерево
ие е направило на летоппецпте ппкакво особепо впечатление.
За плеияване те споменуватъ, когато говорятъ или за пър-
вото падане па деспотството презъ 1437 —1441 год., или за
повторного падане на южните сръбски земи въ 1454—1455 г.
II паистипа, за падането на Смедерево, съ което (падане) се
туря край на деспотството, въ летописа, обнародванъ въ
„Гласник“, кн. 63, се бележи само това: Въ лито rsi|5?.
Съедннението на Ипекската патрияршия съ Охрид, архиепископия.
пр him и царь Медмедъ Смедерево вторн поуть (стр. 51). Въ
тъй-наречения отъ Л. Стояновича „Втори Руварчевъ л'Ьтописъ"
се казва: Кь л-вто прГнмн Мехмедь Смедерево.1) Сжщото
е и въ Шафарикова л'Ьтописъ: Кь л-г.то г.нцэд. прнмн Мехмед ь
вегь Смедерево.2) Въ врхобрезнишкия Л'Ьтописъ четемъ: Кь
лсто г.81|эд. npi’HMii царь Мехмедь Смядерево дроугы поуть.8)
Има и такива летописи, въ конто прЬвзимането на Смедерево
никакъ се и не споменува; такива сж „Първиятъ Руварчевъ"
и Ковилскиятъ.4) Но, когато лЬтописитЬ говорить за борбитЬ,
що сж се евършили съ първото падапе на деспотството, тЬ
всЬкога споменуватъ за п.тЬнъ и за разеипване на Сръбската
земя: Кь лето 6946 (=1438) царь Моурать пл-енн Срклк
авгоуета .а.; плънн н попали Коууево и Краннуево и прими
градь Борьуь и Раваннцоу, и раенпа Острьвннцоу.5) Или: Кь
лито гвцмд. царь Моурлть плинн Срькме и раенпа Остръвнцоу
и монастырь Раваннцоу.6) Въ втория Руварчевъ Л'Ьтописъ
стой: Кь л-ВТО г.яцмд. Моурлть пл-ьнн СрьБлге и npiiu.ni Корать
и раенпа Оетровнцоу и манлетнрь Раваннцоу.7) Въ Шафа-
рикова л-Ьтописъ е казано: г.бцмб. пороки Моурать Срькле,
н прнмн Борть.8) Въ врхобрезнишкия л'Ьтописъ: Кь л-вто
л.зцмд. царь Моурать пл-кнн Срьклю и раенпа Острьвнцоу и
монаетнрь Раваннцоу.9) Въ куведжинския; Кь лето f.si|M3.
царь Моурать плены еркекоу землю, н прТемлеть коратъ и
манастнрь Раваннцоу разки и развалы н црквоу пожеже,
авгоуста -а-10) Сжщо така, и когато говорятъ за прЬвзимапето
на южната часть отъ деспотството въ 1454—5 год., лЬтопи-
ситЬ не пронущатъ да споменатъ за п.гЬпъ и разеипване на
с.ръбскитЬ земи. Така, въ първия Руварчевъ л'Ьтописъ се казва:
*) Спомепнк Српсае Крал». Академике, 1П, 141.
1Ъ. 150.
3) 1Ъ. 152.
*) 1b. 127 и 147.
ь) „Српски родослови и л'Ьтописи" въ „Гласник*) **, кп. 53, стр. 85.
6) Гласник, кн. 63, стр. 50.
’) Спомепнк. Ср пеке Кр. Академике, HI, 140.
«) 1b. 149.
9) 1Ъ. 152.
,0) 1b. 155.
Списание на Българската академия. Книга III.
2
18
Юрд. Трифоиовъ,
Кь лето f.sqXK. (=1454) плени цлрь Мехмете Срьелге н рлснпл
Островнцоу. Кь лето f-sqv- (=1455) прими цлрь Мехмете
Ново Брьдо и Прнзрень и Бнхорь и дроуге грлдове и множество
родл хрнстТлнсклго порлзн.’) Въ сеченишкия л-Ьтописъ: Кь льто
f.sqv.K. 1ЮЛ1Л прими цлрь Острьвнцоу и плени до Смедеревл,
и звегь омольскы. Кь л-ьто r.sqSr. октомврТл -в* оухвлтн 1Лнь-
коуль фернзвегоннкл оу Кроушевьцоу, и Сковллнкь оукн Тоурке
оу Бипе, септемвр'й *кд- оуторинкь. По томе ноемврТл •si*
прпге клшл ил Кнели не, и Скобллнкл оухвлтн, н высть
пльнон многоу.2) Въ втория Руварчевъ л-Ьтописъ: Тожде л-ьто
(f.sqv.r= 1455) прТнмн Мехмеде Ново Брьдо н Прнзрень н
остлле грлдове и множество родл хрнстпсклго порлзн.3) Почти
сжщото е и въ врхобрезнишкия (виж. по-долу). Въ ковилския
л-Ьтописъ: Бъ д-ьто r.si^B. (=1454) плыш цлрь Мехмедь
Срьвлге и рлснпл Островнцоу. Къ льто r.sip.r. (=1455) Пр'Гнмн
цлрь Мехмедь Ново Брьдо и Прнзрень н Бнхорь и дроуге
грлдове и множество родл Хрнст'|днсклго порлзн.4) Въ Ша-
фарикова: Къ л-ьто r.si|VB- поровн 1|лрь Мехмедь Среде и рл-
снпл Островнцн.5) Въ едно писмо па Хунияди до Фридриха III
отъ 1454 год. се вижда, че паистипа пр-Ъзъ тая година ц-Ьла
Сърбия е била опустошена, и отъ нея били отведени до 50
хиляди роби. (Вж. статията на Ст. Новаковича „Ново Брдо и
Врагьско Поморавл>е у истории cpncKoj XIV и XV в.“ въ
Годишгыща Николе Чу пи ha, III, стр. 344). Най-посл-Ь, при-
писката № 282 отъ сборника на Л. Стояновичъ, за конто
(приписка) ще се говори по-долу, посочва положително, че сл-Ъдъ
1446 год. патриярхъ е билъ Никодимъ.
Поради всичко това, щомъ бФлФжката на „Сказанието“
за Арсения II говори за прФвзимапе и плФпявапе на Сръб-
ската земя, най-естествено е да се приеме, че тя има прфдъ
видъ само първото падане на деспотството. А ако, при всички
тин посочвапия на .тЬтописитЬ, Руварацъ отнася б-Ыжката
>) 1Ь. 127.
2)	1b. 134.
s)	1b. 141.
‘) 1b. 147.
6)	ib. 149.
Съединението на Ипекската патрияршия съ Охрид, архиепископия. J Q
къмъ последнего му падане, то е главно затова, защото
приема, че Арсений II е билъ посл'Ьденъ сръбски патриярхъ.
Но има ли основания да се приема това? Наистина, въ некой
редакции на „Сказанието" Арсений II се туря преди Макария,
брата на Мехмеда Соколовича. Така, въ редакцията, обна-
родвана въ „Гласник", кн. VI, патриярепте сж наредени
по следния начинъ: 8. Никонъ первым. 9. Нмкодммъ вторым.
10. АрсемГм вторым. При семь ПдтрГарс* Турки завдадиша и пр.
(стр. 44). И въ тъй-наречения „Лепавински цароставпикъ",
обпародваиъ отъ епископа Никаноръ Ружичичъ,1) Арсений II
стой сл'Ьдъ Никодима. Но въ други редакции на „Сказанието"
той (Арсений II) стой преди последния. Така, въ обнародваната
отъ Даничича редакция (Гласник, XI, 164—5) четемъ: пггрлрьхь
и. Нмкюнь. пАТр!арьхь .». лрьсеше. иатрмарахь л. Нмкодммь.
патрнлрвхь л. МакарТе. И въ „Общия листъ" на Ипекската
патрияршия последните сръбски патриярси отъ XV в. сж
наредени така: .и. Нмкюмъ а; .о. АрсенТн к. & места довра ...
НГкюднмъ. Следъ това следватъ: ы. Прохоръ а. преставнсд
г?.н.н. el Шкапюръ a. f?.?.e. п. Ммлрш а. (Гласник, кн. 35,
стр. 74). Ето защо „Сказанието" не може да се вземе за
доказателство, че Арсений II е билъ последенъ сръбски
патриярхъ въ XV в. Дори ако е работа да се основаваме на
съображения, много по-вГроятпо е, че въ първоначалния изворъ,
отгдето е попаднала въ „Сказанието" бГлежката за Арсения,
послЪдниятъ е стоелъ преди Никодима, но посочването, че
при тоя патриярхъ била покорена Сръбската земя, е станало
причина да се гледа отъ компилаторите на него като на
последенъ сръбски патриярхъ отъ XV в. и да се помести
следъ Никодима. За жалость, не е определено дори, коя
редакция отъ „Сказанието" трЬбва да се смета за пай стара,
и изобщо, едпо критично издание на последнего още лнпсва.
Наи-важно, обаче, въ случая е обстоятелството, че всичките
редакции на „Сказанието" сж отъ XVIII в. и, слГдователно,
не могатъ да иматъ цГпа на първопзточникъ (Вж. описа имъ
въ „Гласите", кн. XXIII, въ статията на Гувараца „О ката-
лозима пейских патриараха").
Споменик Српске Кр. Академике, кп. 39, други разред кн. 34.
2*
20
Юрд. Трифоиовъ,
По тая причина покойниятъ Руварацъ, който въ други
случаи е толкова критиченъ, е направилъ грешка, като е далъ
такава голема важность на б'Ь.ткжката въ „Сказанието“, а
главно, като е изтълкувалъ тая бел'Ьжка въ смисълъ, че Ар-
сений II билъ последенъ сръбски патриярхъ въ XV в., при
когото ужъ станало унищожаването на патрияршията. Съ
това той е надналъ въ противоречие съ най-важпите поме-
ници, конто, макаръ сжщо така да не сж още издадени кри-
тично, иматъ много no-големо значение отъ „Сказанието“.
II наистина, въ печкия поменпкъ, който е най-важепъ въ случая,
защото е билъ въ патрияршеската църква (поменнкъ д®ми
список» RpxiciiiicKonie келик’Ге) и защото имената въ него,
споредъ издателя му г. Ст. Новаковича, тр^бва да сж захва-
нати вече въ XV в.1), патриярсите сж наредени така:...
5. Данилъ. 6. Сава. 7. Кирилъ. 8. Никонъ. 9. Арсений.
10. Никодимъ. 11. Макарий и т. н. Макаръ въ крушевския
и водичнишкия поменици на 8-мо место, вместо Никона, да
стой по погрешка Никодимъ, — но имею на последняя и въ
техъ е споменато повторно на своето место, т. е. и въ техъ
като последенъ сръбски патриярхъ отъ XV в. е посоченъ пакъ
Нпкодимъ;2 * *) а крушевскиятъ помепикъ, споредъ Новаковича,
е или захванатъ за пръвъ пжть, или пъкъ преписанъ отъ
по-старъ въ XV в.
И така, не може да се приеме, нито че подъ думите на
„Сказапието“ за покоряване па Сръбската земя при Арсения II
се подразбира последното падапе на деспотството, пито пъкъ
че Арсений е билъ последенъ сръбски патриярхъ отъ XV в.
Но нека даже допуснемъ, че бележката за този патриярхъ
въ „Сказанието“ визира последното падане на деспотството.
Казва ли тя, че тогава е била унищожена патрияршията? —
Съвсемъ не. Въ пея, както може да види всеки, се казва само
това, че въ времето на Арсения II билъ паложепъ тежъкъ
данъкъ на патрияршеската власть: н наложншс тирун велики
ДЛ1|1Ю, или: на Плтр|лрнлю наложным келнкию подать,8) или.
2) Гласиик српског учеиог друштва, кн. 42, стр. 17.
1b. стр. 18 и 19.
Гласник, VI, 44.
Съедииението на Ипекската патрияршия съ Охрид, архиепископия. 21
н нможнше келнкн длтлкь на плтрТлршскоую класть1) и т. я.
А тЬзи думи не само не говорить за унищожаване на па-
трияршеството при Арсения II, ами, напротивъ, твърдятъ, че
патрияршеската власть въ Сръбската земя си е останала
непокхтната, само че й билъ наложенъ тежъвъ данъкъ. Какъ,
наистина, може да се наложи данъкъ на унищожена патрияр-
шеска власть?2)
Все би имало смисълъ да се твърди, че Сръбското
патриаршество е било унищожено отъ турцитЬ сл'Ьдъ оконча-
телното падане на деспотството, ако да имаше тЬсни връзки
между едното и другого или ако духовенството да е прина-
длежело къмъ непримирима спр-Ьмо турцитЬ партия. Но и
такова нЬщо не сжществува. Пр'Ьди всичко, патрияршеството не
е било свързано съ столицата на деспотството. Има само единъ
случай, когато патриярхътъ е прЬбивавалъ по-дълго врЬме въ
столицата. Това е било въ врЬмето на Стефана Лазаревича,
’) Сноменик, Ш, 108.
Нека забЪлЬжимъ, че въ думит! на „Сказаиието" за на лагане данъкъ
на патрияршеската власть ие се съдържа никаква несъобразность. Св^д^иията,
конто говорятъ, че плащане пари прн заемане на патриаршеским престолъ било
захвано най-напрЬдъ прн патриярха Симеона Трапезундски (Вж. Баласчевъ.
„Фииансовото положение на Охридската архиепископия и нейното унищожаване",
стр. 10) могатъ да иматъ дон’Ьгд'Ь значение само за Цариградската патрияршия.
Въ Иерусалимската църква такова плащане е много по-старо. Това може да се
види, между друго, отъ писмото на патриярха Генадия Схолария до сипайскнт'Ь
калугери. Колвото за нродаваие и купувапе на архиерейство и иерейство, то
сжществувало, сноредъ сжщото пнсмо, и въ Цариградската църквва. Въ сръб-
сво-словеискн пр’Ьводъ надлежното м^сто отъ писмото гласи: 11шт« вдтркрх*
жросдлнмскы нмешемк выметь нмешемк стронтелк господин м±ст8, не съклджкнте се
«ко къ стрдндхк наших к продает се н кБпБет се лрхГеренство к еренство, нлчьншБ зл8
сему штк л!тк .н. и мкныш н тдмо Seo нкок"Ьрнн прюмлюштс имени и длюште и
WTk кБжде ддютк; пониже не можеть ннако да ЕЙдеТк . . . Колнко лотьштдхом
се оуглснти зло cfe! дАдшхк и прнтчю ндшего имени окрдзк ни зо xHPOTOhHca"
XWMk кого въземлюште ivm него; нъ ленитых** сътворнхомк лрх?‘Р“ съ спензомк
ндшомъ; тнюже к±хе PgtH ннемк же оьрлзшмк i ыдрлвшмк кзкрднн н потрекин. Нъ
ни тако къзмогохи'мк йгАсктн злое. (Вж. Кгьижевни радовн архимандрита Ники-
фора Дучийа, ки. 4, стр. 426—8, Сжщо: Гласннк, кн. 63, стр. 15 и др.) М1ркн
иротивъ снмовията въ Внзантнйската църква е взималъ още Аидроникъ II (виж.
HcTopia Византш. Герлбергъ, стр. 434—5). Купувапе на епископски м1;ста е
сжществувало и въ Русия доста отдавна. Въ иачалото на XIV в. то е подигиало
снленъ протестъ, конто е роднлъ посл'Ь сектата на стриголницит!. Иосл’Ьднит’Ь
прогласили ц'Ьлото руско свещенство за несжщинско, понеже било плодъ иа
откуцувапе. (Виж. Голубиискш. Истор1я русской церкви, т. II, I-вая полов.,
стр. 613). И въ Душанова законникъ се запр'Ьщава строго: И мнтрополнтГе н
епнскопн н игоуменн помытоу дд не постлвлгаютк се. За нарушение на това запре-
щение се прГдвижда лишение отъ сань.
22
Юрд. Трифонов!,
чийто съвр4менникъ патриярхъ Никонъ живЬлъ къмъ крал на
живота си въ БДлградъ. Но това жив4ние на патриарха въ
тогавашпата столица па деспотството е било временно; то се
е длъжело на турскигЬ притеснения, прГ.дъ конто патриярхътъ
се вид4лъ принуденъ да изб^га. За временния характеръ на
патриярховото прибивание въ столицата на деспотството говори
Констаптинъ Костенечки, когато разказва, какъ патриярхъ
Никонъ му възложилъ да напише биографията на Стефана
Лазаревича: Мы же покел-кннс мпте и выше наше крепости
вьспригехомь оть кьсескстъншааго плтрн1архл кнрь Никона срькь-
скынхь и поморьскынхь земль, тамо томоу тогда прншьдь-
шоу, геште же и отв когскоды Сим и проуннхь нзкранынхь.')
А че патриярхъ Никонъ тогава е билъ напусналъ патриарше-
ского си седалище поради турскигЬ нападения, показва ни 64-
л4жката на неозначения по пме атонски монахъ (вероятно, Гри-
горий. Вж. приписка № 4953 у , t>. CTOjanoBnha), който билъ по-
викапъ отъ Стефана Лазаревича да му пр4пише нЬколко книги
и който сл4дъ това основаль монастирь Рождество Богородици
при р. Далша (въ Пожаревашкия окржгъ). Въ тая б4л4жка се
казва: По снхь же земли пашен сьмоутикшн се, и ippoy ue-
уьстнкому нрншьдьшв, и кь грлдомь прнБЛНжьшТнмь се сь кони-
скынмь сьстаклгенТемь, жнкоуфТн же кь ннхь страхюмь сьдрь-
жнмн нсдовмъннынмь снхь ЙКТ.ГЛАХОу, дроузТн же н сь ними
т*хь ыразнтн не могоуфе кь роукы снхь нръдакалхоу се,
надежде снасеша кь томоу не помышл1аюфе. Скетъншомоу
же натрТархоу <о престола ошьдшоу н богоноснымь моужемь
ннокымь соуфсмь кь нгемоу ськракшемь се кь стрлнлмь доу-
навскымь, тамо н слмомоу coyipoy кллготьстнкомоу и гос-
подства землю срьнскьне cbiipiCMHHKoy, нокомоу деснотоу
Ггеюргио сь ськоромь хрнстонменнтыхь людш.2) По-иослЪ пр4зъ
деспотството на Георгя Бранковича и на спна му Лазаря, както
и до окончателното покорявапе на деспотството отъ турцит4,
не се споменува вече, патриярхътъ да е жпвЬлъ въ столицата
Смедерево и да е взималъ участие въ държавпитЬ работи.
Н4ицо повече: въ събитията, наставали сл4дъ смъртьта на
J) Гласнив, кн. 42, стр. 325.
’) Л>. СтсдановнЬ. Стари српскн записи н натпнсн, Г, стр. 81 2
Съедииеиието па Ипекската патрияршия съ Охрид, архиепископия. 2 3
Георгя Бранковича, ние не виждаме сръбското духовенство
изобщо да играе нЬкаква особна роля. Бранковичь оставилъ
прЬстола (въ края на 1456 л.) на най-малкия си синъ, Лазаря,
когото и по-рано ималъ за съуправитель съ титла деспотъ,
понеже двамата му по-стари синове Гргуръ и Стефанъ били
осл'Ьпени (8-и май 1441 г.) по заповедь на султанъ Му-
рада П, при когото били заложници. Въ сжщата година, когато
Лазарь билъ прогласенъ за наслЬдиикъ на прЬстола, той
билъ ожененъ за Елена Палеологъ, братова дъщеря на визан-
тийския императоръ Иоанъ Палеологъ (27-и декемврий 1446 г.).
НЬпчавката била извършепа не отъ патриярха, а отъ гръцкпя
владика Филантропенъ, пратеникъ на императора, който (вла-
дика) билъ дошълъ наедпо съ невЬстата. А това показва, че
патриярхътъ по онова врЬме не е билъ въ Смедерево. И въ
1452 г., когато сж били прЬнесени мощигЬ на св. Лука отъ
епирския градъ Рогусъ въ Смедерево, патриярхътъ, споредъ
едипъ разказъ,1) ги придружилъ до Смедерево, но не се вижда
да е стоелъ що-годЬ дълго тамъ: н прншьд’шнмь нмь кь пръ-
д-еан срьБ’скТе землю прьккге еритмет’ екетлго апостола кьсе-
светъншн плтрТлрхь ерьк'скын н помор'скТн, кхр Ннкоднмь, НА
pciffe МорАкъ, сь екештен'пнмТн епнсквпы н попн и д'|аконн
СЬ к'сЕМЬ ¥ЬСТ11|НМ’ ||рЬККНЫМ’ клнросомь, СЬ МНОГОЮ СЛАВОЮ II
УЬСтТю . . . Н ТАКО СЛАВСШТС БОГА И ОуГОДННКА его КСЛНКАГО
Лоукоу, проводите его кь кллдытьсткоуюштомоу гр а до у, Сме-
дерекоу еллкномоу. Разказътъ въ врдпишкия л’Ьтописъ дори
казва, че патриярхътъ пикакъ и не придружилъ мощитЬ —
обстоятелство, което той обяснява съ слабостьта на послЬдния:
ILvrpiApXOy ЖЕ ТОГДА КОЛ-В3111Ю СЬДрЬЖНМОу Н ПОНТН НЕМОфЬ-
НОу coyipoy, ПОСНЛАСТЬ КЛНрОСЬ СВОН сь келкинмь оукрАШСНТбМЬ
црькокннмь, 1АКОЖЕ (OEUYAH ЮСТЬ КЬ ЛНТ1АХЬ НСХОДНТН.2) А И ТОЯ
разказъ, макаръ не толкова точенъ въ прЬдаване на имената и
датитЬ, колкото първия, обпародванъ отъ Павловича въ „Гласник“,
(кн. 51), пакъ е писапъ наскоро сл'Ьдъ ир'Ьнасяпето на мо-
щитЬ, прЬди падапето на деспотството.3) Когато сл'Ьдъ смъртьта
’) Гласим к. кн. 51, стр. 93.
2) Rad Jugosl. AKademije, V, 183.
о lb. 186.
24
Юрд. Трифонову
на деспота Лазаря Бранковича (20-и януарий 1458 г.) ста-
нало нужда да се учреди регентство, въ посл-Ьдното влезли:
вдовицата, деспотица Елена, вториятъ с.тЬпъ синъ на Георгя
Бранковича — Стефанъ, и воеводата Михаилъ Ангеловичь, пред-
ставитель на турската партия.1) И въ тоя важенъ случай не
се вижда да сж играли некаква роля пито патриярха, нито
смедеревския митрополитъ. Когато пъеъ деспотица Елена спо-
лучила да изгони отъ регентството воеводата Михаилъ Анге-
ловичъ (31-и мартъ 1458 г.) и дори водила приговори да
размани Смедерево срЪщу некой земи въ Маджарско, тя е
била вече подъ влиянието на католиците, та не само не е
можела да има на своя страна православного духовенство, ами
напротивъ, треба да е срещала противодействие отъ иегова
страна.
При такова положение на работите, защо да допу-
щаме, че турците ще посегнатъ на патрияршеството тъкмо
следъ превзимането на Смедерево? Ако приемемъ, че завла-
девапето на Сръбската земя отъ турците необходимо е воде.то
къмъ унищожаване на патрияршеството, що би пречило на
последните да извършатъ това унищожаване още следъ пър-
вото покоряване на деспотството или пъкъ въ 1454 — 5 год.,
когато седалището на патриярха е падпало въ технп ржцЬ?
По договора между Мухамеда II и Георгя Бранковича отъ
1455 год., както свидетелствува еничеринътъ Мих. Констан-
тиновичъ,2) всички земи на югъ отъ Сръбска Морава сж пи-
нали подъ властьта на султана, а въ техъ е влизалъ и Ипекъ.
Тогава именно е била сломена силата па деспотството. По-
нататыпното негово сжществувапе се е длъжело само на об-
стоятелството, че Мухамедъ II е билъ заетъ съ войни другаде.
Деспотството тогава се е състоело само отъ 111умадия, Сме-
дерево, Браничево, Кучево, Ресава и близките до тЬхъ по-
крайнини. По какво е била свързапа патрияршията съ така
намалелото деспотство, та да допущаме, при отсжтствие на
изричпи посочвания, че тя е била унищожена следъ оконча-
телното падане на последпото?
*) Вж. статията на Новаковнча „Последкн БрапковиВн въ „.ТЬтопис
Матице Српске“, ен. 146, стр. 19 —25.
2) Гласннк, кн. 18, стр. 117.
Съединението иа Ипекската патрияршия съ Охрид, архиепископия.
И така, нито 6Ьл4жката въ „Сказанието", нито общото
положение на работит4 въ деспотството могатъ оправда твър-
д4нието на покойния Руварацъ, че сръбското патриаршество
е унищожено сл4дъ окончателното падане на деспотството.
Но, въ такъвъ случай, нога е било извършено съединението
на ипекската патриарший съ охридската архиепископия,
което (съединенпе), както вид4хме, е доказано по несъмн4нъ
начипъ? Н4ма ли други указания за р4шението на тоя
въпросъ, независимо отъ „Сказанието"?
Въ нашата историческа книжпина папосл'Ьдъкъ се при-
даде гол4мо значение на едно известие, споредъ което наскоро
сл4дъ падането на Цариградъ подъ турцит4 билъ свиканъ въ
Цариградъ м4стенъ църковенъ съборъ, който р4шилъ да се
поиска унищожаването на Охридската, Ипекската и Търнов-
ската самостоятелни църкви, но само посл4дната се подчинила
па съборното решение, а първит4 дв4, като обещали на
султана да плащатъ поотдЪлно данъкъ, успели да запазятъ
своята самостоятелность. Това известие биде посочено най-
напр4дъ отъ покойния Дриповъ, който 64 го заелъ отъ
„История па иерусалимскит4 патриярси", написана отъ иеруса-
лимския патриярхъ Доситей (1641—1707) и издадена отъ
неговия приемникъ, племенника му Хрисантъ.1) Отъ Дринова
го заехме и ние въ статията си „Унищожаването на търнов-
ската патрияршия и зам4стването й съ автономно митропо-
литство-архиепископство", пом4степа въ „Сборникъ за народни
умотворепия", кн. XXII, съ изрпчна заб4л4жка, че н4маме
на ржка оригинала, та не можемъ да провЬримъ годината
па изв4стието. На г-на Баласчева се удало да узиае, че
това извЬстие принадлежи въ сжщность на великия логотетъ
Иераксъ и че е писано въ 1572 год., и той придаде на това
обстоятелство такова гол4мо значение, че прогласи нашата
статия за лишена отъ какво и да било значение.2) Въ сжщность,
изв4стието на Иеракса н4ма значение, и ако ние го споменахме
въ статията си, то 64, защото ни б4ше пзв4стпо не въ истин-
ския си видъ, а въ този, въ който 64 го обнародвалъ Дрпновъ.
*) Вж. „Исторически прегледъ на българска-та цьркваи, стр. 124.
2)	Вж. „Финансовою положение на охридската архиепископия и нейното
унщцожепиеи, стр. 10—II.
26
Юрд. Трифоиовъ,
Както вече споменахме, то се намира въ противоречие съ важ-
ната кореспонденция между охридския архиепископъ, отъ едва
страна, и цариградския патриярхъ и императора Мануила,
отъ друта, която (кореспонденция) обнародва самъ г. Балас-
чевъ най-напр^дъ въ съкратенъ пр^водъ въ Сборникъ за нар.
умотворения кн. XVIII, стр. 150—9, а по-посл'Ь въ ориги-
налъ въ спис. „Мипало", год. I, кн. 1 и 2.1) Осв^нъ това,
то противор'Ьчи и на изнЬстията за съединението на Ипек-
ската патриаршия съ Охридската архиепископия. Ако прие-
мемъ съобщението на логотета Иеракса, ще изл'Ьзе, че Сръб-
ската патрияршия е запазила сжществуването си и уредила
положението си прЗздъ турското правителство наравне съ Охрид-
ската архиепископия. А по-долу ние ще докажемъ, че съеди-
нението на тЬзи две църкви е станало още пр4ди падането
на Цариградъ. За противор'Ьчието, въ което изпада г. Балас-
чевъ, като приема и обнародваната отъ него кореспонденция,
и изв1;стието на Иеракса, ние вече споменахме.
’) Относнтелно датата на тая кореспонденция, слФдъ това, що казахме
въ статпята си „Унищожаваието на търновската патрняршня и замЪстянето и
съ автономно митрополитство-архиепископство“, сега откакъ се обнародва и
извлечение отъ друго пнсмо на гревенския епископъ Неофитъ, който е съчпнилъ
пиейотО, изпратено отъ Матеевия прнемиикъ до цариградскня патриярхъ н
до нм пер. Мануила Палео л ага — намнраме за нужд но да прнбавимъ н слйдното.
Въ това си писмо Неофитъ, като поучава едииъ внсокъ султански чнновиикъ
хрнстиянинъ и се мжчн да го прЪдпази отъ потурчване, употрЬбява сащитЬ
думн, конто се срЗицать и въ писмото му до патриярха и конто служатъ за
основа прн опрЪд-Ьляне датата на кореспонденцията, именпо думитй: «6 v6v
oouAxavog рета той M<do^ Т£аХатпр>, и то въ досу щъ сжщо изречение (вж. „Мннало“,
год. I, кн. I, стр. 5). Това обстоятелство ни дава възможность да разберемъ,
какво визира епископъ Неофитъ съ думитй „докато не нанравнха ужасна битка
еднокръвннтЬ агарянскн предводители — сегашния султаиъ съ Муса Челебн таить,
пр*Ьдъ вратата иа Новия Гимъ“ (p£XPLC &Tav	о£ dpaEpoveg t6>v
ё^арх01’ & v6v gouXtgcvog рета too Мсоат5 Т^аХатс^, p66ov ёхлЪдатоу, хат’ tvciirciov
nuXiJG ttJg Nias 'PwpTjg абтобц ib. стр. 9). Съ посочването на земната суета,
чрйзъ което (посочваие) Неофитъ е искалъ да повлняе на султаповия чиновнике,
не е нмало иужда да се визира отд'Ьлно сражение отъ междуособната войпа.
Порадн това, най-прнемлнво е, че съ думит4 си за ужасна битка прЬдъ самитЪ
врата на Цариградъ той е искалъ да означи нзобщо междуособната война между
Баязидовит4 синове. Въ такъвъ смисълъ гп схваща н самъ Баласчевъ (ib. стр. 5),
който казва: „Съ това пнсмо епископа Неофитъ Гребенски наставлява едииъ
вншъ султански чиновникъ хрнстнянипъ въ христовою учение н се мжчи да го
нр-Ьдпазн отъ потурчване. Неофитъ му нзлага подробно земпата суета, като му
напомнува междуособнята на султанскитЪ насл4дници; Мухамеда, Сюлеймана и
Муса кеседжнл, конто сж се сражавали прЬдъ Цариградската врата“. Но, щомъ
епископътъ съ казаните думи визира не отдЬлепъ моментъ отъ междуособната
воина, а ц4лата тая война — нЪщо, за което ние се досйтнхме, пр^дн още
Съедииението ва Ипекската патрияршия съ Охрид, архиепископия. 27
Но, покрай б'Ьл'Ьжката за Арсения II въ „Сказапието"
и покрай изв'Ьстието на Иеракса, ние притежаваме по въпроса,
яойто ни занимава, н'Ьколко достов'Ьрпи известия, отъ конто
се вижда, че още пр'Ьди окончателното падане на деспотството
Ипекската патрияршия и Охридската архиепископия сж имали
за глава едно и сжщо лице и че, следов., още тогава сж били
съединени въ едно. Това лице е билъ патриярхъ Никодимъ,
единъ отъ най-заб'Ьл'Ьжителнит’Ь иерарси въ южно-славянскитЬ
църкви.
И наистина, покрай другитЬ указания въ поменицит’Ь и
въ „Сказанието", има доста много приписки по ржкописигЬ
отъ половината на XV в., отъ конто (приписки) се вижда, че
Никодимъ е считалъ себе-си и наистина е билъ ипекски
патриярхъ въ сжщото вр4ме, когато други известия даватъ
право да го считаме и за охридски архиепископъ. Така, въ
една приписка отъ 1446 г, която се намира въ ржкописенъ
Прологъ отъ книгохранилище™ при църквата Св. Богорица —
св. Климента въ Охридъ, самъ Никодимъ пише: К лът зунд
(6954) къ дни бдгоутнвлго и хртолюкнклго гнл деспота Г юрт
н с(ы)шй >его лзь смеренн Ннклдн н по млтн Киген пл-
тр'йрхь приложи сига книга келнкои цркки цлтрТлрскге Жнун
кто го км шгетн а 1|ркке дл к[вде) ироклс лмннъ.1) Тукъ
г. Баласчевъ да обнародва извлечен пето отъ Неофнтовото пнсмо до високия
султански чнновникъ — християнинъ (вж. статията „Упнщожаването на търпов-
ската патрияршия" ... въ Сб. за нар. ум., кн. XXII, стр. 5, подлнстыа б'Ьл^жка), —
тогава необходимо трЪбва да се приеме, че писмото е писано сл4дъ свършването
на междуособиата война, т. е. слФдъ убийството иа Муса. Това нзлнза наяв4 и
отъ начал ото па 2-то пнсмо отъ кореспопденцнята, което (начало) г. Баласчевъ
6Ъ проиусналъ да обнародва но-рано и въ което се споменува, че пнсмото е
писано наскоро, сл4дъ като се нзмнмали „всегорчивн, грнжливн и напастин
случаи" (Минало", год. I, кн. I, стр. 11): £х tojv Зрть раЫшд aup,6atvouaa>v razp-
ftbcpoiv peXeiSdvwv xal ovp<poptxa>v -перютаоеыу xcmjuvaaapev. Подъ тия „напастни
случаи" явно се разбира междуособната война на БаязидовитЬ сииове. Благо-
приятного положение, въ което Византия се е намерила сл1дъ свършъка на
междуособицата, иолека-лека е усилило претенциит4 ва царнградскня патриярхъ
спрЪмо охридската архиепископия. Всичко горЪказано ни кара да пастояваме
на мн^нието си, изказано въ горЬспоменатата ваша статня (стр. 5), че коре-
спонденцията е била размЬнепа сл4дъ мартъ 1416 г., когато се е свършило
патрияршествуването на Евтнмия П, конто е билъ патриярхъ пр4зъ връме па
междуособицата, защото въ писмото до императора се казва. че Матей се явилъ
„нр-Ьдъ тогавашния патриярхъ".
’) Иорд. Иваповъ, Български стариии изъ Македония, стр. 215, № 14.
Сащага приписка е нздадена въ „Изв4спя РускагО Археол. Института въ Кон-
28
Юрд. Трвфововъ,
Жичката църква е наречена патрияршеска, понеже сЪдали-
щето на Сръбската патрияршия, както е известно, се е напи-
рало най-напр4дъ въ монастиря Жичи, близо при Кральево.1)
Въ нриписката JE 293 отъ сборника на Л. Стояповичъ,2)
която (приписка) се намира върху единъ ржкописенъ Злато-
устовъ Шестодневъ и е писана прЪди 1451 год. (защото с.тЬдъ
нея се намира датирана приписка отъ тая година), патриярхъ
Никодимъ е нареченъ сръбски: Cia книга, шестоднбкннкъ
^латовстокъ, пръпнсА се кь Скетьн Горъ Афона <5 сзыка
БЛЛЛДСКАГО НА ЮЗЫКЬ НАШЬ слокъгскын кьссскстяншемв ПА-
трТлрх» СрьБлгем н поморТю кер Никодимов кь похвал» божТсн
цркккн и вь ползоу ИАШИ Ml. доушлмь. Ннкоднмь, МИЛОСТИ Ю
Боллею ПАТрУархъ. Тия и други подобии т-Ьмъ приписки3)
изрично посочватъ, че Никодимъ е билъ сръбски патриярхъ, за
какъвто го считатъ и помепицитЬ и родословитЪ. Като сръбски
патриярхъ го споменува и разказътъ за пр^насянето мощитЬ
на св. Лука: прьв«1€ ср-ьтагет’ светаго апостола кьсескет-виши
HATpiapxb срьв’скын и помор’ск1'н, кер Ннкоднмь.4) Споредъ
това, не може да пма никакво сышгЬние, че Никодимъ се е
наричалъ самъ и се е считалъ отв другитЬ за ипекски патри-
ярхъ СрЬБАКМ Н ПОМОрТю.
Но, отъ друга страна, има известия пакъ отъ половината
на XV в., и то емщо така достовГрпи, конто показватъ, че сж-
щиятъ Никодимъ се е считалъ за охридски архиепископъ. Така,
единъ надписъ въ църквата на с. Л^шани при Охридъ, който
(надписъ) е обнародванъ най-напрГдъ отъ Григоровича (Очеркъ
стантиноиол£“, IV, 8, стр, 139, но неточно. Оттамъ е припечатана въ Сборника
на Л. Стояновича (I, № 183).
’) Архнепнсконското сЬдалище е било прЬмЬстено отъ Жнчи въ Печь
поряди куманскигЬ нападения въ врймето на архиепископа Арсеиня I, конто
съградилъ Печката църква Св. Спасъ. Краль Милутинъ подновилъ Жичкил
монастнрь, гдЪто пакъ се пр-ЬмЬстило архнепискоиството отъ арх-па Евстатия
въ 1286 г.; но въ 1291 г. архиеп. Яковъ наново избйгалъ отъ Жичн поряди
татарскит-Ь нападения и ее цр*Ьм*Ьстилъ повторно въ Печь. (Вж. Архим. ДучнК.
Исторща срнске православие цркве, стр. 164).
*) Стари Српски записи и надписи, кн. I, стр. 92.
®) Вж., напр., „Гласник Земал>ског wyseja у Босни и Херцеговини“ за
1901, стр. 94.
4) Гласник Српског ученог друштва, ки. 51, стр. 94.
Съедвнението на Ипенската патрияршия съ Охрид, архиепископия. 29
путешествия по европейской Турщи, стр. 107) гласи: Жизде
се и пописа се св. божесвеныи храмъ великихъ мученикъ
всихъ святыхъ со трудомъ и попечешемъ раба бож!я Ни ...
Божикева изъ града Охрида, въ дни архгепископа Никодима
въ л£то f.s. Г5 ( 1452). Въ сжщата 1452 год., когато е
писанъ л^шапс, кия надписъ, въ който се споменува архиеп.
Никодимъ, като ипекски партриархъ се споменува, както отъ
разказа за ирЗшасянето мощитЬ на св. Лука отъ Рогусъ
въ Смедерево (мощит'Ъ сж били поставени въ Смедеревската
митрополитска църква Благов4щен1е прйсвАТыл БогородицА на
12-и януарий 1453 г.), така и отъ приписката А 296 въ
сборника на Л. Стояновича, накъ Никодимъ. А че въ случая
имаме работа не съ двама едноимци, а съ едно и сжщо лице,
показва ни обстоятелството, че собствениятъ поднисъ на па-
трпярха подъ тая приписка е написанъ съ зелено мастило, съ
каквото сж се нодписвали само охридскит’Ь архиепископи.')
Приписката гласи: Свкрынншс се сь когомь иже и скещепы-
мьсткъ въ слок«с«х шестике. Никодим по милости кожТен
плтрТархк. Че подписването на патриярха Никодима съ зелено
мастило пе е извършено случайно и че той се е подписалъ
така въ качеството си на охридски архиепископъ — показва
ни най-добр-Ь приписката къмъ едно евангелие въ Дечанския мо
пастирь, която (приписка) е обнародвана въ сборника на Л. Стоя-
новича подъ JT: 282 (т. I, стр. 9U). ПослДцната е писана отъ
самиа Никодимъ въ 1446 год. и гласи: Азъ смирени Н1код1мъ
по милости болпей патргархъ Срблемъ и поморпо и по инимъ
странамъ, во дни благо честпваго и христолюбивого деспота
Гюрга и С1новъ его прилоийвъ с!ю книгу велише церкви
apxienncKonifi и naTpiapniin равною са охридскою шуспшап-
скою, въ л'Ьто 6954, гепваръ 14.2) — Посл1дшпЬ думи отъ
тая приписка явно показватъ, че патриярхъ Никодимъ още въ
1446 год. е см'Ьталъ своята патрияршия за тъждествена съ
’) Виж. „Кодексъ на Охридската патрияршия" въ Сб. за нар. умотв.,
кп. VI, стр. 193. Сжщо: Баласчевъ. „Изданията, пр'Ьписит'Ь и значеиието на
Кодекса отъ Охридската архиепископия за нейната история" въ Пер. Сп. на
Българ. Книж. дружество, кн. 55—6, стр. 195.
*) Съжеляваме, че н!маме възможность да иронЪримъ по оргинала тая
крайне важна приписка, както и н-Ькои други, споменати no-ropi, конто изглежда,
не сж. издадени некритично.
30
Юрд. Трифоиовъ,
Охридската Първоюстиниянска архиепископия. Наистина, ду-
мата „равною" може се изтълкува и въ смисълъ на „равно-
правна"; но за такова тълкуване не остава агЬсто, като се
вземе пр’Ьдъ видъ, че въ 1446 год. Сръбската държава е стоела
добр4, и патриаршията, чието сЬдалище е влизало тогава
въ деспотството, не е можела да се застрашава ни най-малко
отъ Охридската църква, а особено като се вземе прЪдъ видъ,
че, ако даже да биха се застрашавали нейнигЬ права, при-
писка къмъ подарено на църква евангелие не е м^сто, гдЬто
да се изказва защита на тия права. Какъвъ смисълъ би имало,
патриархъ Никодимъ да изтъква равноправностьта на своята
църква съ Охридската въ приписка за подаряване на еванге-
лие? Явно е, че въ тоя случай той е ималъ пр'Ьдъ видъ не
да защищава правата на патрияршията си, а да посочи, на
коя църква подарява евангелието и защо нарича тая църква
патрияршеска и архиепископска, когато сЬдалището му вече
не е било постоянно тамъ. Смисълътъ на приписката е такъвъ:
Никодимъ подарява евангелие на бившата патрияршеска църква;
тамъ вече не пр'Ьбивава редовно патриярхътъ (конто, може
би, има за сЬдалище и Охридъ), но църквата все може да
си се нарича патрияршеска, защото вече нйма разлика
между Охридска и Печка църкви, и сЬдалището на едната
е сЬдалище и на другата. Види се, при съединепието на
дв'ЬтЬ църкви, отначало ще да е имало колебание, кое назва-
ние да се пр'Ьдпочете. Патриярхъ Никодимъ е почналъ да се
подппсва съ зелено мастило като охридски архиепископъ, а
сжщевр!)менно е продължавалъ да се нарича и сръбски и по-
морски патриярхъ. Може би, въ сръбскитЬ епархии той се е
наричалъ патриярхъ, а въ българскит'Ь (охридскит'Ь) — архиепи-
скопъ, както е наречепъ въ л’Ьшанския надписъ. Възможно е
сжщо, самъ той да се е наричалъ повечето само патриярхъ,
както се е подписвалъ въ есЬкои приписки (№ № 293, 296
и 297 у Л. Стояновича), а въ епархиитЬ да сж го наричали.
както сж били навикнали отъ по-рано.
Че Патриярхъ Никодимъ на сръбскит'Ь паметници и
архиепископъ Никодимъ на л!)шанския надписъ е едно и сжщо
лице, показватъ ни и извпстията за ржкополагането на
молдавских митрополитъ Теоктистъ. Така, въ путненската
Съединението на Ипекската патрияршия съ Охрид, архиепископия.
хроника, като се говори за Александра II, синъ на Илияша,1)
казва се: Лле^лндръ воевода, сынъ НлУлпи воеводы, .д.
лттл.2) При немь съннде царь гръуьскын и патр!ар(х)ь царо-
градскын и много множество мнтрополнтъ на съворъ въ
флорентш оу папы стараго Рима и прълъфснн быша й
Латннь и mhosh отъ ннхъ пршдошА съ пострнженамн врадамн.
При немь же оскатн са ккрь веоктнсть на мнтрополггство
патр'|'архомъ Ннкоднмомъ еръБСКнмь.3) Това известие на пут-
ненската хроника се потвърждава и отъ една б’кгЬжка въ
немцовский сборникъ отъ 1557 год., която гласи: н потомь,
кь дьнн Лле^лндрелл сына Hai'aiua втевод! влагословнсл прти-
свАфеннын мнтропшлнть кгрь веюктнстъ Старый й лрхТепнс-
копа сръвскаго кгръ Ннкшднма.4) Важного е, че тая бклкжка,
която почти дословно се съгласява съ гор'Ьпосоченото Micro
въ путненската хроника, не е извлечена отъ посл^дната, а е
самостойна.5) Поради това не може да има никакво съмн’кние,
че молдавскиятъ митрополитъ Теоктистъ е билъ ржкоположенъ
отъ сръбски иерархъ, когото путненската хроника нарича
патриярхъ, a нГмцовскиятъ сборникъ — архиепископъ, и че
това е станало въ князуването на воеводата Александъръ II,
съвр!)менникъ на Георгия Брапковича. Молдавополската хро-
ника изрично посочва: Potym poczeli byt' wladykowie i metro-
politowie od patryarchy Nicodenia zienii serbskiey za krola
lurga Despota.6) Този Никодимъ не може да бжде другъ,
осв’Ьнъ ипекския патриярхъ, който е писалъ приведенитк
no-ropi приписки и който се споменува и въ поменицитЪ и
родословитЪ между сръбскитк патриярси. Самого ржкополагане
тр’Ьбва да е извършено около 1453 год., защото бктЬжката
въ немцовский сборникъ е турепа непоср’Ьдно с.тЬдъ друга
съ означена година 1453; а ипекскиятъ патриархъ Никодимъ,
Кплзувалъ 3 пати: първн плть — отъ 2-и юлий 1448 г. до августъ
слщата година, вторн пжть — пр-Ьзъ 1449 г. (до октомврий) и трети плть —
отъ 1б-и октомврий 1451 г. до пролЪтьта иа 1455 г. Вж. Jorga, N. Geschichte
des rumanischen Volkes, II, 534—5.
2)	Явно се има црЪдъ видъ 3-то му по-продължително князуване.
3)	Bogdan, J. Vechile cronice moldovenesci рапа la Urechia, p. 144.
*) Вж. ЯцимирскШ, А. И. „Григорий Цамблакъ“, стр. 286.
5) Bogdan. Vechile cronice moldovenesci, p. 250, n. 14.
e) lb. 174.
32
Юрд. Трифоновъ,
както се вижда отъ разказа за пр'Ьнасянето мощитЬ на
св. Лука въ Смедерево, наистина е продължавалъ да патрияр-
шествува и въ 1453 год. — Но, отъ друга страна, молдав-
ската традиция свръзва подчинението на Молдавската църква
съ Охридъ. Напр., въ хрониката на У реке се казва, че въ
врЬмето на Александра воевода Григорий Цамблакъ билъ
пратенъ отъ воеводата и боляритЬ въ Цариградъ, но, като не
намЬрилъ тамъ нито патриярха, нито императора, понеже тЬ
били заминали за флорентийския съборъ, отишълъ въ Охридъ
и се върналъ оттамъ съ славянски свещенници и книги.1)
Наистина, въ посочвапията на хрониката има грешки,
както въ името на молдавския пратеникъ, така, наверно, и
въ годината; но подчинението на Молдавската църква се
свръзва съ Охридъ и отъ други молдавски известия. Така,
Кантемиръ2) привежда писмото на цариградския патриярхъ
Партений до молдавския воевода Василий Лупулъ, въ което
(писмо) патриярхътъ посочва, че Молдавската църква се под-
чинила па Охридската по вр'Ьмето на флорентийската уния.
Дали това подчинение наистина е било прЬдизвикано отъ
униятството на Цариградското патриаршество сл'Ьдъ флорен-
тийския съборъ, — за насъ въ случая не е важно, както не
сж важни и датит’Ь, посочени отъ Уреке и косвено отъ
патриярха Партения. За предмета, който ни запимава, стига
това, дЬто молдавската традиция свръзва подчинението па
Молдавската църква около половината на 15 вЬкъ съ Охридъ,
а не съ Печь. Това обстоятелство, поставено редомъ съ 64-
л4жкит4 въ путнепската хроника и въ нЬмцовския сборникъ,
е туряло въ недоумение изсл’ЬдователитЬ. За да излЬзе отъ
затруднението, що се явява въ случая, румънскиятъ църковенъ
историкъ прЬосвещени Мелхиседекъ е изказалъ предположение,
че по онова врЬме Охридската църква е била безъ титуляръ.
Яцимирски пъкъ рЬшава затруднението, като приема, че въ
всички приписки отъ Никодима, за конто (приписи) се говори
по-горЬ, подъ „сръбски архиеиискоиъ Никодимъ" трЬбва да
*) Вж. Яцимирскш. „Григорш Цаиблакъ", стр. 264—5.
Историческое, географическое и политическое описаше Молдавш.
Москва, 1789, стр. 862—371
Съединеиието иа Инеаската патрияршия съ Охрид, архиепископия.
се разбира охридскиять патриярхъ Никодимъ: „Прсосв. Мел-
хиседекъ ошибается, такъ какъ подъ сербскимъ архиеписко-
иомъ Никодимомъ с.тЬдуетъ разуметь какъ разъ охридскаго
патр. Никодима".1) Но Яцимирски не обяспява, защо, ако
Никодимъ, когато е писалъ припискитЬ въ сборника на
Л. Стояновича подъ № № 283, 293, 297, е билъ охридски
патриярхъ, той не нарича себе-си така, и защо охридскиять
иерархъ да бжде патриярхъ, а не архиепископъ. Затруднението
се премах ва, като се приеме, че по врЬмето на Никодима
ди'ЬтЬ църкви — Охридска и Ипекска вече сж били съединени.
Поради това молдавскитЬ известия сж прави, като говорятъ
и за подчинение подъ Охридъ, и за сръбски патриярхъ.
На въпроса, нога и при какви обстоятелства е станало
съединението на Ипекската и Охридската църкви, не може
се отговори точно, понеже подадките за това въ досега по-
знатите известия сж медостатъчни. Но приблизително опре-
деление на времето все пакъ е възможно; затова ние ще
се помжчимъ да го достигнемъ, като изкажемъ въ свръзка
съ него предположения за причините, конто сж докарали
съединението.
Като приемами, че традицията за подчинение на Мол-
давската църква подъ сръбски патриярхъ въ Охридъ е верна
и като тълкуваме приписката, излезла изподъ ржката на па-
триярха Никодима въ 1446 г. (J 282 въ сборника на
Л. Стояновича), въ която (приписка) се казва, че Печката
патрияршия била „равна" съ Първоюстиниянската, въ такъвъ
смисълъ, че въ тая година двете църкви сж били вече една, —
ние туряме като крайна дата, по-късно отъ която не е станало
съединението на двете църкви, именно годината 1446. Отъ
друга страна, това съединение не ще да е станало и преди
първото падане на сръбското десподство (1437—1441 г.).
Като краенъ пределъ, по рано отъ който не бива да се
отива, ние взимаме год. 1441, когато сж паднали подъ турците
Ново-Бърдо и другите градове въ стара Сърбия, а следов, и
Печь, седалището на патрияршията. И наистина, отъ поме-
*) Вж. у Япинирск1й. „Григор1й Цамблакъ", стр. 61.
Списание на Българсвата академия. Книга III.	3
34
Юрд. Трифоновъ,
ницитЫ знаемъ, че патриярхъ Арсений II е светителствувалъ
прЫди Никодима,1) а пъкъ бЫлЫжката въ „Сказанието“ казва,
че падането и пл4няването на Сръбската земя е станало при
първия (както вече казахме, тука може да става дума само
за първото падане на деспотството). По-рано отъ 1441 год.
би могло да се отива само въ такъвъ случай, ако се прие-
мыше, че не Ипекската църква се е съединила съ Охридската,
а обратно. Тая възможность, обаче, е изключена, тъй като не
се виждатъ причини, конто биха могли да накаратъ Охрид-
ската архиепископия да се присъедипи къмъ сръбската църква
въ едно врЫме, когато деспотството е било слабо, та не е
можело да вдъхва голЫми надежди за освобождение отъ тур-
цитЬ. Както е известно, прЫзъ първата половина отъ госпо-
даруването на Георгия Бранковича деспотството е било твърдЫ
малко, като не е обнемало не само БЫлградъ и Нишъ, но
дори Голубацъ и Крушевацъ, и е било принудено да праща
помощь на султана 3 хиляди войника и да плаща годишно
50 хиляди дукати. А най-важното съображение, което не
позволява да се приеме, че Охридската църква се е подчинила
на Ипекската, е това, гдЫто молдавската традиция, кореспон-
денцията между архиеп. Доротея и Стефана Велики, както и
грамотата на патриярха Иеремия, знаятъ отъ половината на
XV в. насетнЫ Охридска, а не Ипекска църква. — Но дали
трЫбва да се спремъ на 1441 год. и да приемемъ, че тутакси
сл'Ьдъ първото унищожение на деспотството турцитЫ сж уни-
щожили сръбското патрияршество и сж подчинили епархиитЪ
му подъ Охридската архиепископия? Макаръ това предполо-
жение да не е самб по себе-си невероятно, ние трфбва да
го отхвърлимъ по слЬднитЬ причини: 1) турцитЫ обикновено
не сж правили на бърза ржка корепни църковни промЫни;
2) както вече посочихме, бФл-Ьжката за Арсения II въ „Ска-
’) Изглежда, че Никодимъ, който е писалъ приписката № 316 отъ сборн. на
Л. Стояиовича, е сжщиятъ по-послЪшенъ патриярхъ Ннкодпмъ. Когато той пр-Ь-
писвалъ книги, Арсеинн билъ вече първопр^столенъ митрополитъ: мнтрополнть.
ЛркЕОПр’кстОЛНН flpkC«HH№ Ck XOT'kHHHMk Н ЕСССркДЧНОЮ ЛЮБОЕНЮ НДПНСДХ CHHII КНИГИ .Е1.
лгксщь, р»комы мнИ’Ьн, да ли простит», ск»тын и»тцн. Простит» и лин» гр-кшнаго
потроудившаго с». Ннкодымб. Дюбопитно бн било да се сравни почерка и подписа
на тоя Нгкодимъ съ ночерка иа патр. Никодима, за да се види, дали наистнпа
въ случая нймаме работа съ едно и сжщо лице.
Съединението на Ипекската патрияршия съ Охрид, архиепископия.
запието“ говори не за унищожаване на Сръбското патриар-
шество, а само за налагане тежъкъ данъкъ на патрияршеската
власть; 3) и най-главно, ако допуснемъ, че турцитЬ сж уни-
щожили потрияршеството въ 1441 год., за да нанесатъ по-
силенъ ударъ на сърбитЬ, нищо не би прочило на посл’ЬднитЬ
да го възобновятъ сл’Ьдъ сегединския миръ, който призналъ
независимостьта на деспотството, и то въ по-широки граници,
отколкото е било по-рано. По тая причина, щомъ фактоветЬ
ни карать да приемемъ, че съединението на двЬтЬ църкви е
станало между 1441 и 1446 г. и е продължавало да сжще-
ствува и въ 1453 год., когато е станало ржкополагането на
молдавския митрополита Теоктистъ, — тр4бва да допуснемъ,
че това съединение е станало сл’Ьдъ възобновяването на деспот-
ството, с.тЬдователно, между 1444 и 1446 год. А въ такъвъ
случай то е можело да стане само съ съгласието, а може
би и по инициятивата на Георгия Бранковича, юридическия
и фактический разпоредитель съ сждбинитЬ на деспотството.
А какво би могло да натра тоя забплгъжителенъ дгъецъ да
прибплне къмъ него? За да отговоримъ на тоя въпросъ, трЬбва
Да разгледаме, какво е било положението на работитЬ въ
Сърбия и въ съсЬднит’Ь пей държави между 1444 и 1446 год.
Както е известно, сегединскиятъ миръ (13 юлий 1444 г.),
що възстановилъ деспотството и повърпалъ престола на Георгия
Бранковича, билъ послЬдванъ отъ втори походъ па маджари,
поляци и други католици противъ турцитЬ, който (походъ) се
свършилъ трагично подъ стЪпитЬ на Варна (10 ноемврий
1444 г.). ГрЪшката на католическитЬ държави, конто сами
нарушили износния за тЬхъ миръ и прЬстмлили клетвата си,
била мжчно поправима. Георги Брапковичъ, когото горчивиятъ
опита билъ научилъ да цЬни по-вфрно положението на ра-
ботать, не взелъ участие въ похода къмъ Варна. Съ това той
запазилъ държавата си отъ турцитЬ, но си павл'Ькълъ омра-
зата на Яна Хупияди, фактически разпоредитель съ маджар-
скитЬ сили сл’Ьдъ трагичната смърть на Владислава Полски.
Въ очитЬ па католицитЬ, а особено на Хунпяди, Бранковичъ,
съ пеучастието си въ похода, билъ главна причина за т-Ьхното
поражение. За сръбския деспота, който по-добрЬ отъ всЬкого
разбиралъ, че не може наскоро да се чака отъ западъ помощь
з*
36
Юрд. Трифоновъ,
противъ турцитй, оставалъ само единъ пжть за действуване —
да върви поне привидно наедно съ т4хъ, докато се проми-
нать обстоятелствата. Отстжлчива и примирителна политика
за Сръбската държава спремо турцитЬ следъ варненского
поражение се налагала и по религиозни причини. И наистина,
отъ день на день ставало ясно, че православпитЬ могатъ да
чакатъ помощь отъ западъ, само ако станатъ католици или
none унияти. Съзнанието на последнего станало причина,
византийского правителство да свърже флорентийската уния
(1439 год.) и насила да я въвежда въ Цариградъ. Тъкмо въ
1444 год., когато Бранковичъ заелъ наново престола, той
видёлъ държавата си застрашена отъ католичество не само
откъмъ Маджарско, но и откъмъ Босна, защото одновре-
менно съ сегединския миръ или непоср'Ьдствено следъ него1)
босненскиятъ краль Стефанъ Томашъ, незаконенъ синъ на
краля Остоя, за да затвърди положенного си и да накара па-
пата да го признае за законенъ синъ и насл'Ьдникъ на Остоя,
както и да го разведе съ жена му, която била отъ простъ
родъ, оставилъ богомилството и станалъ католикъ. Неговътъ
примерь билъ послФдванъ отъ много боляри. Съ това папа
Евгений IV, който употр'Ьбилъ толкова големъ трудъ около
флорентийската уния, достигалъ нова придобивка, и то следъ
събора на източните патриарси въ 1443 год., на който
(съборъ) били отлжчени отъ църквата всички привърженицп
на унията на чело съ цариградския патриярхъ Митрофанъ.
Понеже и Цариградската църква официялно е била въ уния
съ папата, — Ипекската и Охридската църкви оставили между
католици и унияти, та требва да сж почувствували нужда да
се сближать, за да дадатъ отпоръ на католичеството. Не на-
празно и молдавската традиция туря подчинението на m4ct-
ната църква въ свръзка съ заминуването на царя и патриярха
за Флоренция. За Бранковича преминуването на краля Сте-
фана Томаша въ католичество се явявало опасно още и за-
това, защото последниятъ билъ добилъ престола си съ по-
’) Едно папско писмо отъ септемврий 1444 год. посочва, че босненскиятъ
краль билъ ириелъ католичество мал ко пркди това. Вж. Radki. Rad, VIII,
стр. 149, бЪл. 3.
Съединеиието на Ипекската патрияршия съ Охрид, архиепископия.
мощыа на Хунияди, еойто, както казахме, сл'Ьдъ варненского
поражение билъ най-голЬмъ неговъ врагъ.1) Понеже въ врЬме
на борбитЬ съ турцитЬ (1437—1441 г.) нЬкои сръбски земи
били завладЬни отъ босненци, — Бранковичъ се опиталъ да
извлЬче полза отъ варненското поражение на католицитЬ,
като си повърне важния градъ Сребреница, който билъ въ
ржцЬтЬ на босненския краль. Така се почнала война между
Сърбия и Босна, която продължила дори до 1448 г., когато
босненската войска била побЬденена отъ сърбитЬ, а сл’Ьдъ
това и Хунияди билъ поразенъ отъ Мурада II на Косово и при
бЪгството си прЬзъ Сърбия билъ плЬненъ отъ Бранковича и
заставенъ да обЬщае, че ще му върне заграбенитЬ владовища
въ Маджарско. Какъ е вървЬла войната, не е извЬстно въ
подробности; но изглежда, че Бранковичъ, който въ 1445 г.
успЬлъ да си повърне Сребреница, а въ 1448 г. да нанесе
чрЬзъ воеводата си Тома важна побЬда надь босненската
войска, ще да е ималъ на нЬкои мЬста въ извЬстно врЬме и
неуспЬхи. Има основание да се допуща, че тъкмо такива
неуспЬхи въ борбата съ Босна и съ стоещата задь нея Ун-
гария, както и новата посока на византийската политика слЬдъ
варненското поражение ще да сж наварали Бранковича да
съедини Сръбската цръква съ Охридската.
Така се обяснява единъ документа,2) който нЬкои сръбски
историци смЬтатъ за фалшификатъ, защото не могатъ да го
съгласятъ съ познатитЬ свЬдЬния относително вървежа на ра-
ботитЬ въ Сърбия къмъ половината на XV в. Къмъ въпроса
за Ипекската патрияршия тоя документа биде привлЬченъ отъ
Ил. Рувараца, който бЬ готовъ да му придаде извЬстно зна-
чение. По-послЬ тоя историкъ, безъ съмнЬние поради устано-
венитЪ вече въ иегова умъ възгледи за унищожението на
Ипекската патрияршия, се обяви рЬшително противъ него.
И наистина, въ статията си „О натпису на цркви херцега Сте-
1) Вж. Clai<5, Povjest Bosni, стр. 287.
Тоя документъ е печатанъ н!>колко нжти (вж. б'Ьл'Ьжката иа Г. Maja-
товик, въ „Ъурак Бранков иК,“ II, 67), но съчииенията, въ конто е печатанъ, не
се намиратъ въ софнискит-Ь библиотеки. Поради това ние излагаме съдържа-
нието му, както го намираме въ статията на Рувараца „О каталозима невских
патриарахаЛ въ „Гласник", кн. 23, стр. 242.
38
Юрд. Трифоновъ,
фана у Горажду" той нише: „али je задело и без сваке
сумке крив и лажай од почетна до Kpaja onaj латински спис
о тобожаем сабору у Кон>ицу г. 1446, у ком се спомине и
„Стефан херцег од св. Саве".1) Но съдържанието на въпросния
документа не е такова, което да не може да се съгласи съ
вървежа на работите въ Сърбия и Босна въ половината на
XV в, даже и да сж допуснати некой неверности въ него,
а отъ друга страна, той дава възможность да се направи
вероятна хипотеза относително подчинение™ на Сръбската
църква подъ Охридската архиепископия; по тая причина ние
го взимаме предъ видъ. Споредъ него, на държавния съборъ
въ Коница (Босна), станалъ въ 1446 г., присжтствувалъ и
Теофанъ, „Dioclesem Pecchinae Patriarcha nostri regm Grecani
ritus" наедно съ трима православии митрополити: Максимъ,
Joannes Mosuae и Теодоръ Paugna (Пауня). Миятовичъ,2) макаръ
да признава разказа относително събора въ Коница за автен-
тиченъ, позволява си да нарича Теофана „рашки митрополита".
Въ сжщность документътъ говори за печки патриярхъ (Pec-
chinae Patriarcha), а патриярхъ съ такова име се споменува
въ сопочанския и беочинския поменици, и то преди Макария.
И Пауня се споменува подъ името „Phaonna" въ единъ акта
отъ 1426 г. като грачанишки митрополита (dei gratia Gra-
zanicie metropolita).8) Какъ да се обясни сжществуването на
двама православии сръбски патриярси все въ 1446 год. —
единъ въ Сърбия (разбираме Никодима, който въ тая го-
дина подарилъ като патриярхъ единъ прологь на Жичката
църква и едно евангелие на Печката патрияршия), и другъ
въ Босна? Въ случая можемъ направи две предположения.
Първо, можемъ допусна, че въ началото на войната боснен-
скиятъ краль е ималъ успехъ на югъ, като е заелъ голема
часть отъ днешпа Стара Сърбия наедно съ патриаршеского
седалище. По такъвъ пачипъ патриярхъ Теофанъ, който ще
да е билъ избранъ следъ Арсения II, е требвало да присжт-
ствува на събора въ Коница заедно съ другите трима ми-
’) Глас Српске Крал. Академи]е, кн. XVI, стр. 29.
ЪураК БранковнЬ, П. 46.
’) „Гласник Српског уч. др.“, кн. ХХШ, стр. 242.
Съединението на Ипекската патрияршия съ Охрид, архиепископия.
трополити. Второ, можемъ предположи, че патриярхъ Тео-
фанъ, по примера па цариградския патриярхъ и на импе-
ратора, е клоиЬлъ къмъ уния съ католическата църква. И въ
двата случая тоя патриярхъ не би можелъ да бжде желате-
ленъ за Георгия Бранковича, п той ще да се е виделъ при-
нуденъ да вземе мерки срещу пего. Случайною упразване
на охридския архиепископски престолъ ще да е внушило
мисъль било нему, било на близки нему лица, да се съеди-
нятъ двете църкви, като се тури за архиепископъ дове-
рено нему лице. Такова лице се явява Никодимъ, който па
9-и май 1443 год., когато още билъ рашки митрополитъ, взелъ
отъ парите, конто Бранковичъ билъ оставилъ на съхранение
въ Дубровникъ, едва сума отъ 12 хиляди аспри, срещу която
далъ разписка, написана на сръбски;1) следов, билъ е бли-
женъ на деспота. И наистина, по издирванията на Ил. Гува-
раца, Никодимъ ще да е заелъ патрияршеския престолъ или
въ края на 1445, или въ началото на 1446 г.2) Чрезъ съеди-
нението на двете щьркви Сърбия е давала нова гаранция па
турците, че нема да върви заедно съ католическия заладь.
Въ сжщото време тя се сближавала по-тесно и съ гърците,
конто следъ варненскою поражение, може би, не безъ влия-
нием на Бранковича, сж почнали да се стремятъ къмъ сбли-
жение съ нея.
Едпичката разумна политика за православните държави
на полуострова следъ неуспеха на западните държави, пзра-
зенъ въ варненскою поражение, вставала тая — да се дей-
ствува, пене външно, примирително съ турците и да се върви
къмъ сплотяване на православните. Най-съзнателенъ привър-
женикъ на тая политика е можелъ да бжде тъкмо Георги
Бранковичъ, когото теглилата и горчивиятъ опитъ въ сноше-
нията му съ маджарите научили да цепи верно положението
на работите. Не може да бжде случайно това, где™ тъкмо
ирезъ 1446 г. (27-и декемврий) е станала женпдбата на
деспота Лазаря, синь и наследникъ на Бранковича, съ Елена,
братова дъщеря на византийския императора». Като се знае,
’) Вж. ПуциК. Сиоменици српски, II, 101.
2) „Глас“, кн. 62, стр. 21.
40
Юрд. Трифоновъ,
какво голимо политическо значение сж имали сродяванията на
владЬтелскитЬ домове по онова врЬме, твърдЬ естествено е да
се приеме, че тая женидба ще да е била придружена и съ н-Ь-
какъвъ договоръ. Това най-добрЬ се вижда отъ помощьта, която
наскоро слЬдъ това деспотъ Георги е далъ на византийцитЪ.
И наистина, прЬзъ 1448 год. били свършени двЪ части отъ
цариградскитЬ стЬни, поправени (частит!;) на негови средства.
За това свидЬтелствуватъ 2 надписа на гръцки, запазени
върху самитЬ стЬни.1) Допустимо е, че въ съединението
на Ипекската и Охридската църкви не малка роля ще да е
играло и влиянието на Византия; но ржководната роля въ
него не може да не принадлежи на Бранковича, който чр'Ъзъ
това излиза въ нова свЬтлина пр'Ьдъ насъ и се явява
единъ отъ най-заб’ЬлДжителнигЬ дЬйци на православною сла-
вянство пр1.зъ XV в. Както съединението па двЬтЬ славянски
църкви, така и поправката на цариградскитЬ стЬни показватъ,
какво, макаръ външно и да изглежда, като че слЬдъ 1444 год.
Бранковичъ е пасувалъ по отношение къмъ турцитЬ, въ сжщ-
пость той не е гледалъ на бждещето като на безнадежно и
е пр^дприемалъ важни мЬрки за засилване не само на Сърбия,
но и на Византия, съзнавайки, че слЬдъ падането на послЬд-
ната и Сърбия не може се удържа. За да даде блЬсъкъ на
своята столица, той, въ духа на тогавашното врЬме, е издЬй-
ствувалъ да се прЪнесатъ мощитЬ на св. Лука отъ епирския
градъ Рогусъ въ Смедерево, като похарчилъ за това прЬна-
сяне, както свидЬтелствува внуката му, послЬдната босненска
кралица Мара, около 30 хил. дукати.
II така, разни съображения, извлЬчени отъ собствено-
ржчнитЬ приписки на патриярха Никодима отъ 1446 до
1452 год., отъ поменицитЬ, отъ молдавската традиция и
отъ разказа за събора въ Коница, както и прЬгледътъ на
общото положение на работитЬ въ Сърбия, Босна и Византия
слЬдъ варненского поражение въ 1444 год., ни каратъ да
приемемъ, че съединението на Ипекската и Охридската църкви
ще да е станало къмъ края на 1445 или началото на 1446 г.,
’) Вж. Ст. НоваковиК. „Деспот Ъура^ БранковнК и оправка цариград-
ског града 1448 године" въ „Глас Српске Кр. Академще, кн. 22, стр. 1—12.
Съединението иа Ипекската натрвлршия съ Охрвд. архиепископии. 4. у
когато патриярхъ е станалъ Никодимъ, първиятъ глава на
съединената църква. Посл^дниятъ ще да се е чувствувалъ
пр-Ьдимно ипекски патриярхъ или ионе въ епархиитЪ на Ипек-
ската патрияршия се е подписвалъ най-много „патр1архъ
срьблгемъ и поморпо;" но, съгласно съ традициитЬ на Охрид-
ската църква, подписвалъ се е и съ зелено мастило. Като е
съзнавалъ, че именуването му само „патр!архъ срьблгемъ и
помор!ю“ не отговаря вече на положение™ на работитЬ, той,
както вече казахме, въ много случаи се е подписвалъ само
„Никодимъ, милостно болпею патр!архъ“ (У Лэ. Сто]ановиИа
Л" № 283, 293, 296), а въ единъ случай (приписка Л» 282)
е прибавилъ, че Ипекската църква е идентична (равна) съ
Първоюстиниянската. Но вече Доротей, вероятно непоср'Ьд-
ственъ приемникъ на Никодима, се е чувствувалъ главно
охридски архиепископъ. Види се, че падането на сръбското
деспотство, като е пр'Ъмахнало надеждий, свързвани съ него,
повърнало е съединената църква нацело къмъ старитЬ охридски
традиции. Главна роля ще да е изиграло въ това отношение
и влиянието на мГ>стнитЬ охридски първепци българи и гърци.
А че не сж липсвали и търкания и борби между първенцигЬ,
както и между тЪхъ и високото духовенство, показва ни пис-
мото па архиепископа Доротея до молдавския воевода Стефапъ
Велики, въ което (писмо) между друго четсмъ: нъ докр» не-
накнстбннкб дТаколь н некоим запннатель род» хрнстГаньском»
къздкнжс некою крамол» межд» волгарн нашего града н клироса
Црькокнааго; цари же енльтан» мвхамедн кьзккратнкмин се го
земли арьканашькме, нокслъкь нась пръсслнтн къ констаньтинь
градь и съ нт.коли ко Болгарн и клирики нашее црьквм.1) Отъ
приписката на дяка Димитра отъ Кратово се вижда още по-яспо,
че отстраняването на архиепископа Доротея отъ сЬдалището
пу, което (отстранявапе) станало по заповЪдь на султана Муха-
меда II, било следствие тъкмо па тия крамоли:... coyqiaro къ
Охргдъ влаженаго арх1спнскопа вльгарскаго кер Дорвггоеа, иже
н но енхь не къзмогб до конца нскоушенТа злюбы обръ-
татсд1А оуБъжатн крага, нъ нъкоторън крамол* междоусоБнии
нодкигиш се тоу прираженне къ шему съткоршнмь нъкынм
*) Starine, кн. XII, стр. 254.
42
Юрд. Трифонов?..
пръдвнжет се въ К<онстлнт1нь грлдь цлремь Мехемедшм н съ
М1ШЛШ1Ш1НМ11 © волгарь юхрТдскынх н нрнуътннкь црыювных
тлкождб.’) Въ врЬмето на Доротея главата на съединената
църква се титулувалъ така: мнлост'но вож1бю лрхГепнскопъ
нрьвТе Thcthhiahic н късьмь кльглромь и срьБлгемь, съвер-
нымь странамь н протнмь.2) Може отначало патриярхъ Ни-
кодимъ да е жив'Ьлъ ту въ Ипекъ, ту въ Охридъ; но въ
1454—5 год. опустошенията на турцитЬ ще да сж напра-
вили живЬнието въ Стара Сърбия съвсЬмъ несигурно, и па-
трияршеското сЬдалище трЬбва да се е принесло тогава окон-
чателно въ Охридъ.
На бждещитЬ издирвания остава да покажатъ, доколко
напгитЬ предположения сж близки до истината; и сами ние
ги прЬдаваме именно като предположения. Но едно, верваме,
излиза достатъчно установено отъ нашите издирвания: то е,
че Ипекската патрияршия е била съединена съ Охридската
архиепископия не следъ окончателното падане на деспот-
ството, както се приема сега, а по-рано.
’) Лэ. СтхуановиК Старн Српски записи и натписи, I, стр. 99.
Starine, XII, 253.
Значение и заслуги на братин Миладинови.1)
Отъ Д-ръ Ив. Д. Шишиановъ.
(Р'Ьчь държана въ Академията, по случай петдесетгодишнината отъ смъртьта
на двамата братия, 12.1. 1912).
Почитаемо собрание,
годината 1912 напомня не само намь, но и на ц'Ьлъ
образованъ свЬтъ пЬколко б'Ь.тЬжити дати.
Само сл’Ьдъ шесть мЬсеца (на 28 юни н. ст.) ще се
отпразднува въ всички културни страни двЬстЬгодишпината
отъ рождението на великия Женевски списатель и философъ,
Жанъ-Жакъ Русо.
Тая дата съвпада съ 150-годишнината отъ първата поява
на ония негови съчинения, влиянието на конто не е отслаб-
нало и днесь, сл’Ьдъ като се упражни стихийно върху соци-
алисте и умственото развитие на цЬла Европа прЬди и сл’Ьдъ
френската революция.
„ Обществениять договорь“ и „Емилъ“ — за тЬхъ го-
воря — се появиха именно въ 1762, тъкмо прЬди 150 годипи.
Тая дата буди обаче и въ сърдцето на българина
скжпи спомени, защото въ сжщата година, когато Русо печа-
тайте Le Contrat social и своя знаменита педагогиченъ романъ,
въ схщата тая година — единъ монахъ „таменъ, непознатъ и
блЬденъ", както казва поетътъ, „въ дъиъ горитЬ Атонски високи,
въ скромна килийка, потънала въ сънь, прфдъ лампа жюмяща“
’) Въ тая рЪчь се съобщаватъ само н-Ькои отъ резултатит'Ь на едно
обширно монографнчно изсл-Ьдвание върху живота и д-Ьйностьта на братия
Ииладиновн, което ще бжде напечатано скоро въ Сборника на академията. Въ
его ще се постарая да разгледамъ и общит! пр-Ьдпоставки на быгарското
ьзраждание.
44
Д-ръ Ив. Д. Шшпмановъ,
довършваше своята „История славяноболгарскаа — тая книга,
която първа научи българина, „да знае своя родъ и езикъ"
и да не се срами, че е „болгаринъ", защото и „българитЬ с*
дали нЬщо на св4тътъ“, и, ако не друго, „научили сж славя-
нитЬ да четатъ"____
— Годината 1762 означава една крупна дата въ нашего
възраждание, началата на което л'Ъжатъ несъмнЬно далечъ
прЬди Пайсия и се коренятъ, както ще се нестарая да докажа
на друго Micro, не толкова въ развоя на идеитЬ, колкого въ
медления економиченъ подемъ и въ социалната диференцияция
на българския народъ. Както и да е обаче, колкого и да е
вЬрно, че нашиятъ ренесансъ, сжщо като ренесанса на много
други народи, безъ изключепие и на италиянския, пр'Ьдставя
единъ бавенъ еволуционень процесъ, не може да има никакво
съмнг6ние, че българскиятъ народъ ще знае, когато дойде
денятъ — а той иде вече — да засвидЬтелствува своего ува-
жение къмъ тогова, който наистина не може да се нарЬче
иницияторъ на нашата национална пробуда, (както Петрарка
не е иницияторъ на Италиянския ренесансъ), ала е сигурно
тоя, който най-добрЬ умЬ да даде изразъ на потаенитЬ тен-
денции на българския народъ, толкова повече че тия тенденции
и днесь продължаватъ, да опрЬдЬлятъ ц'Ьлата наша вжтрЬшна
и външна политика.
И наистина, като доказва на българина, че е ималъ
н'Ъкога царство и господарство, като идеализува неговото ми-
нало, Пайси не му ли поставя първъ единъ опрЬдЬленъ поли-
тически идеалъ: националната самостойностъ?
Ала несм’Ьяйки и да мечтае за тая конечна цЬль въ
края на XVIII вЬкъ, въ кървавата епоха на кърджалиитЬ и
даалиитЬ, тъй живо описана отъ Софрония Врачаиски, Пайси
отлично разбра, че трЬбва първень да се извоюва друга една
свобода — духовната свобода. Оттамъ и двЬтЬ крупни течения
въ политический животъ на българина още пугЬди освобож-
дением.
Пайси е така собствено идеологътъ и на револуционе-
ритЬ и на еволуциониститЬ. Еднит'Ь и другитЬ се опирать
иа него.
Еднит'Ь, по-млади, по-буйни, по-нетърпЬливи, се стрЬмятъ
съзнателно или несъзнателно къмъ политическата еманци-
Значение и заслуги на братия Миладинонн.
45
пация; другий по-ум^репи, по-практичии изискватъ първень
освобождението на народа отъ духовното то. Едкий скоро
се виждатъ принудени, да прйнесатъ ифлата своя дойность
вънъ отъ политический грашщи на турската империя. Дру-
гий оставатъ вжтрЬ и дЬйствуватъ съ легални, но не по-
малко мощни и опасни средства. И ето какъ единъ день
Екзархътъ и Караджата — за да употр)>бя поетичната сим-
волика на Любена — се изправятъ на теория грозно единъ
срЬцу другъ съ заплашителни жестове. Ала на практика виж-
даме съвймъ друго: и Екзархътъ и Караджата тикать обекта
иа своята любовь въ една и сжща посока: въ посоката на
окончателната политическа еманципация.
Днесь, когато процесътъ на нашею политическо раз-
витие ни е по-ясенъ, когато идеалий за конто паднаха тол-
кова жертви, сж отчасть постигнати и почватъ да се на-
чъртаватъ нови идеали, по-общи, по-широки, ние можемъ да
бждемъ по-справедливи. Ние можемъ да признаемъ sine ira,
че България има нужда отъ см^ли, р^шителни борци, като
Баковски и Любена, Хаджи Димитра и Караджата, Левеки и
Ботева, Волова и Бенковски, но не по-малко и отъ мжже
като Неофита Рилски и Илариона Макариополски, Райна
Поповича и Христакя Павловича, Д-ра Верона и Априлова,
Александра Екзарха и Найдена Герова, Чомакова и Славей-
кова, Цанкова, Бурмова и Балабанова, Груева и Данова.
И тукъ имеио е и едно отъ оправданията на днешния
възпоминателенъ день.
Събрани, да отдадемъ слфдъ четвърть вЪкъ отиово почить
на незабравимий братия Миладииови по поводъ 50-годиш-
нината отъ йхната смърть, ние сме, мисля, длъжни иа първо
мйсто да положимъ въпроса: заслужватя ли тия мкже
честъта, която имъ се прави, или днешното тгржество е
повече изблшп на национална суетность?
Ако критиката има днесь смелость, да разглежда правото
на култъ даже за такива всемирни гении като Шекспира и
Данте, тя не може да се спре естествено пр-Ьдъ по-скромни
личности. Ето защо и азъ избрахъ за тема иа своята акаде-
мична рЬчь не толкова бгтрафията на двамата братя, защото
тая биография въ главни черти е позиата на вс4жи българинъ,
който зиае да срича и е държалъ иЪкога читанка въ ржка
46
Д-ръ Ив. Д. Шишиановъ,
(повтарямъ: въ главни черти, защото въ частность, както ще
се види по-нататъкъ, има още много спорни и тъмни въпроси,
конто требва да се изсл^дватъ монографнчно).
И наистина, кому не е известно, че Димитъръ и Кон-
стантинъ Миладинови сж синове на оная земя, която два
пжти 61 люлка на българската образованость и за това негли
ни е тъй скжпа, щото сърдцето ни се облива винаги съ
кърви при най-малката в±сть за нейнит’Ь страдания. Родени,
единиятъ въ 1810, само 4 годней сл1дъ появата на първата
българска печатна книга, другиятъ въ 1829 год., годината
на Едренския миръ, родени въ великол’Ьпната по своето
местоположение Струга (не напрасно македонската поговорка
казва: како Струга, нема друга!), въ мизерната колибка на
единъ грънчаринъ, която се е опазила и до днесь, възпитаници
на знаменитата Янинска гимназия (единиятъ отъ тЬхъ, Кон-
стантинъ, сл4два и въ Атина, после въ Москва) — те се
подвизаватъ дълго време като учители по гръцки езикъ, ала
развиватъ одновременно и едва неуморна дейность за про-
будата на Българското население въ своето по-тесно оте-
чество. Заподозрени обаче отъ висшето гръцко духовенство и
отъ турското правителство въ престжпни деяния, те сж хвър-
лени въ затвора, гдето и свършватъ своя мжченишки животъ
презъ януари 1862.
— Това е което всеки българинъ знае и требва да знае.
Обаче не всекиму е известно, какой сж реалнитгъ заслуги
на Миладиновци не само за Македония, а и за цгълокупното
отечество. Като вземамъ прочее имено тоя въпросъ за главна
тема на своята речь, азъ ще се постарая да докажи, че Ми-
ладиновци иматъ право на култъ по следните причини:
Първо и преди всичко, защото сж изобщо крупни пред-
ставители на еволуционното течение въ процеса на нашею
възраждание. Тукъ азъ ще се докосна пжтемь до некой версии
за смъртъта на двамата братия, версии конто доказватъ, че
заслугите имъ се съзнаватъ дълбоко и отъ народните маси,
иначе те не биха създавали легенди за техъ. При тоя случай
ще се опитамъ да дамъ едно ново осветление на въпроса
за трагичния край на братията.
Миладинови заслужатъ високата почить, която имъ се
отдава:
Значение н заслуги на братия Миладнповн.
47
Второ, защото не ограничаватъ своята дойность само
между четирей стЪпи на училищната стая, а развиватъ една
необикновена енергия, да будятъ народа и съ личната си про-
паганда. Тукъ ще бжда принуденъ, да засегна сношепията на
по-стария братъ съ една личность, която изглежда да е играла,
безъ да ще, една фатална рола въ трагичната смърть на
двамата Миладиновци.
Трето, защото съ своя знаменитъ Сборникъ отъ пародии
нЬсни помогпаха па учений, да определять съ по-гол^ма
сигурность народностьта па македонский българи и да из-
менять между друго неблагоприятното си мнение за харак-
тера иа българската народна поезия.
I.
Първото доказателство за своята теза азъ собствено го
Дадохъ. Вече отъ това, което казахъ за еднаквата важность
на револуциопната и еволуционната тактика въ процеса на
нашего национално развитие, начинайки отъ Паисия насамъ,
става ясно, че и братия Миладинови, конто стоятъ въ първий
Редове на вжтрешнитЪ борци, заслужватъ папълно да поменемъ
и Днесь съ дълбока, съ искрена признателпость гЬхнит’Ь имена,
толкова повече че й 6ixa не само платопични поддържници
на една идея, а и положиха живота си за нея.
Не напрасно пародътъ, който певолно сьздава мптове
около своий любимци, е съчинилъ цели легенди за смъртьта
на двамата братия. Въ туй отношение негли само Ботевъ
№ способенъ да порази съ сжщата мощь въображението на
масий. Кой незнае, че и до днесь има наивни хора, конто
не йрватъ, че Ботевъ е умр4лъ. Легендата, че той е живъ,
не той чезне безнадежно въ некой мизерни малоазиатски зан-
дани, бе отбелезана недавно даже въ печата. Е добре, ако
тая модерна митология е признакъ на наивна, но гореща
народна любовь (а тя е несъмпено такъвъ симптомъ), братия
Миладинови могатъ да бхдатъ поставени на единъ пиедесталъ
недалечъ отъ Ботева, колкото йхните мирогледи иначе и да
с-м различии.
Ако за безсмъртния герой на Веслецъ народътъ съ трудъ
може да поверва, че е изчезналъ — сжщо като за легендарния
48
Д-ръ Ив. Д. Шишм&новъ,
Крали Марко, коёто още нФгд4 се крие изъ македонскитЬ
пещери и очаква своя часъ — за Миладиновци народътъ е
дълбоко убФденъ, че не сж умрЬли отъ естествена смърть, а че
сж били най-малко отровени отъ „хищни“ и „коварни“ фана-
риоти въ ЦариградскитЪ зандани. Тая в4ра е тъй дълбока,
щото тоя, който се завземе да я разклати съ срфцствата на
обективната критика, рискува да бжде см&ганъ едва ли не за
н^какъвъ иконоборецъ.
Още въ 1887 год. А. Теодоровъ отб4л4за сл^дното тро-
гателно придание:
„Между насъ се в,Ьрва“, пише Теодоровъ, „че откакъ проле-
жали Миладиновци нЬкое вр!ме въ тъмницата въ отделяй мЪста,
безъ да могатъ н^какъ да се видвктъ, въ последняя ур!>ченъ за
живота имъ часъ, тЬ били изведени въ една стая, да яджтъ ваедно
отъ поднесеното отровено ястие; отъ дългата раздала пр4зъ петь
години (и повече) и поради нромйншФ на изгледа имъ въ затвора,
тЬ веднага не ее познали; взели да се распитуватъ — и то съ го-
лЬма въздържаность, както е обикновено при такива случаи — за
своята злополука и тепърва отъ расказитп се дотътили за своето
братство, та припаднжли единъ другиму въ пр!>грждкит4; ала при
туи силно ЕжтрЗппно вълнение учинътъ на отровата се доставилъ
по-бързо и двоицата мжченици се разделили съ душата си въ една
и сялца минута" (Спсп. XVI, 89).
Сжщата легенда отб$л!вва и Шапкаревъ:
„Други разказватъ", пише той въ своит-!; Материали за жи-
вотоописанието на братия Миладинови р. 42, заб., „че братята,
като получили позволение за свободж и излФ.зли на вънъ, та като
се видели и пр-Ьгърнали двамата отъ любовь и радость не могли
да се разделять единъ отъ другъ и като стояли така доволно
врпме прпгрънати, прпгрънати отъ чрпзвичайна радость и из-
дъхнали".
Справедливо заб'Ьл'Ьзва Шапкаревъ, че тоя разказъ е
трогателенъ и романтиченъ, ала той не отговаря на исти-
ната. Ще прибавя: вс1жи, който колко год!; познава народната
поезия ще се сЬтп, че въ случая възбудената фантазия на
народа се е ползувала, за да си уясни една непроницаема
тайна, съ единъ готовъ поетически образъ. Не малко сж имено
п'Ьснит'Ь и въ Сборника на самит'Ь братя Миладинови, въ конто
се разказва, какъ двама отъ радость, че се виждатъ сл^дъ
дълга раздЬла, живи се прпгржщатъ и мъртви ги раздп-
лятъ. Формулата е почти въ всички вариянти една и сжща.
Значение и заслуги на братия Миладииови.
49
Ето за примерь краятъ на п-Ьсеньта „Рада и Циганчеи
(Милад. 82, р. 115):
Изляла майкя Стояну,
Та е со орли отишла,
Та ж при Стоянъ завеле,
На връхъ на Стара Планина,
Кат’ го видела майкя му,
Жива го прпгърнала,
А мрыпви ся разгрънале.
Ала като отхвърля съ право народно-поетичната версия
за смъртьта на братия Миладииови, дава ли Шапкаревъ друга,
по-провЪрена? — Ще видимъ. Той е уб'Ьденъ (впрочемъ като
всички у насъ), че Димитъръ и Константа нъ сж били отро-
вени въ Цариградския затворъ.
Ето какво казва той.
Слйдъ като разправя, че нйкои високопоставенн личности
сполучили да уб^дятъ Високата порта въ невинностьта на
двамата страдалци, и че била издадепа на три пжта заповедь
за тЬхното освобождение — той твърди р^шително, че третата
заповедь, изрична и строга, щЬта да гн освободи, ако без-
душмитп и бвзчеловпчни прко-фанариотски наемни пастири
(това сж думитЬ на Шапкарева) като узнали това, не билв
осуетилн всичко съ насилствената смърть: отровата. (Мате-
риала, р. 41). И за доказателство на своя трепетенъ разказъ
той привежда сл-Ьдното:
„Илия Славовъ, начаджия, който 18 години не билъ оташьлъ
въ отечеството си, Струга, като се научилъ, че веговитЬ съотече-
ственици сж умрЬли и щ!,ли да се погребать отъ страна на па-
триаришята, безъ да знае нищо повече за нихъ, с.тйдователно и
безъ да се усумни въ н!>коя опасность, отишълъ е и съпроводилъ
останкит! имъ въ студений гробъ. Но какво се случило съ него? —
Утриньта и той по нЬкое тайнствсно действие или чудо умр-Ълъ!1*
(Материали, 42).
Версията на Шанкарева е усвоилъ напълно в Вазовъ
въ своята ода на братия Миладннови, която се свършва,
•wkto е известно, съ едно библейско проклятие на Фенеръ:
Внезапно известье за милость довтаса,
И Фенеръ, котило на ехидна раса,
1'нЪздо на кощунство, на л'Ьность на блудъ,
Фенеръ по срамътъ си позорно прочутъ,
Списание на Бьлгарската академия. Книга III-	4
50
Д-ръ Ив. Д. Шишмановъ,
Фенеръ отъ кждЬто пр$зъ Быкове ц4ли
Развратъ и мрътвило въ св-1'.та сж се л’Ьли ...
Фенеръ при таквазъ вФсть, потреперя цЬлъ.
И уплашенъ рече „Другъ е божий сждъ!
Тие два убийца тр41бва да умржтъ!“
— И, кат’ се прйкръсти, прати имъ отрова ...
Би ме завело естествено много далечъ, ако бихъ желалъ
да цитувамъ на това м^сто нсички, конто приематъ тъй попу-
лярная разказъ за смъртьта на приснопаметнит’Ь братия. Ще
помена само още двама, Берковича и Пърличева, защото
тЬхнит’Ь версии сж по-стари и защото сж характерни за
тЬхната своеобразна психика.
Верковичъ, който се отличана съ необикновено леков^рие
и буйна фантазия (за това имаме достатъчни свид'Ьтелства въ
неговата знаменита литературна мистификация — Беда Словена)
пшпе въ 1867 г. въ своята инакъ цЬнна книжка: „Описаны
битътъ на македочскитгь българе“ (пр4веде отъ русски Г. И.
Колушсгай):
„Познать е по секаде случай на несчастии братия Миладиновци,
Димитрия и Констатина, отъ село Струга при Охридъ. Фенерци со
Цинцаре заплатили су 10,000, велимъ десеть тисжщъ фунти стер-
линга, на настойникъ надъ Цариградска тарсана — галера, Арифъ
бей, за да неизлезатъ вейче на видело — бела дана; и наистина
буду строении во темница скоро во едно и исто време, сирЬчь
Димитрия во четвертокъ, а Константинъ во петокъ!"
Пърличевъ, който въ 60-тФ години се 6i училъ въ Атина,
гд'Ьто 63> спечелилъ и една литературна премия съ своята
поема ’АрратоХдс;, въ автобнографията си, печатана въ Мсб.
(кн. XI р. 369) разказва, че в^стьта за насилствената смърть
Иа братия Миладннови тъй дълбоко го развълнувала, щото
рфшилъ веднага да замине. Ето дословно думит'Ь му: „Единъ
день дгаконътъ на Русскжтж въ Аоина цьрквж съ много жаленъ
тонъ ми каза: Погынжхж въ ЦариградскыгЬ тьмнпцы братья
Миладинови и... може бы отровени. Това четохъ днесь въ
„Дунавскый Лебедь" *). Останахъ какъ статуя педвиженъ и безот-
нЬтенъ; но сьрдцето ми кълнеше гърцкото духовенство. При-
брахъ вещитЬ си... и търгнкхъ съ твърдо р^шеше да гынж
или да отмьсти за Миладиновы".
*) Въ „Д Л.“ не може да се е говорило за смъртьта на Миладннови,
защото въ 1862 в^стникътъ 64 спр'Ьдъ.
Значение и заслуги на братия Миладинови.
51
Сл’Ьдъ тия категорична твърдЬния не е чудно, че днесь
всички са убЬдени въ неестествената смърть на братия Ми-
ладинови.
Споредъ Шинкарева Димитри билъ бастисанъ на 16 февр.
1861 год. въ глубоки зори въ легло отъ тълпа заптиета подъ
прЬдводителството на Битолския бинъ-башия, Абединъ-Ага.
На 17 февр. той билъ откаранъ като разбойникъ въ Охридъ,
отъ тамъ въ БитолскитЬ запдани, гдЬто лЬжалъ цЬли 3 мЬ-
сеца и най сетнЬ прЬзъ Солунъ — въ Цариградската терсана.
За всички тия етапи къмъ една страшна Голгота намираме
известия въ тогавашния печать.
Въ една дописка отъ Битоля, подписана „Единъ MopioB-
чанинъ“ и печатана въ бр. 103 на Цанковата „Българияи
(отъ 8 марта 1861 год.) четемъ:
„Онащ недЬля, кога бЬхъ на пазаротъ, чухъ огь Охричанци,
че вързали даскалъ Димитра Миладиновичъ и други още единъ
даскалъ на име Георги и двамата oeia сж въ синджири въ Охридъ.
Едни казуваха себепо билъ Владиката, други казуваха че царщината
ги уловила, че си пущили писма съ шкодренсшотъ Руссиски консулъ,
та че за тоа ушъ rioe было, както и да е, истинната ке излези
па мегданъ“.
Когато Димитъръ Миладиновъ бЬ откаранъ въ битолския
затворъ, Ракжглй въ една уводна статия („Злоупотребления
великия чьрквы“ въ „Дун. Лебедъ“ отъ 25 апр. 1861, бр. 31)
съобщи това, не само на български, но и на френски:
„Презъ тия дни Охридский владыка Мелетый е паклеве-
тилъ учителя отъ Струга, Г. Д. Миладинова и бедный е отведенъ
въ желпза обковаиъ въ Бытолъ, гдЬ е затворенъ въ тьмпицы".
„C’est ainsi qu’un prdlat d’Ochrida vient de faire charger
de fers et plonger dans les cachots de Monastir un professeur
Rulgare de Strouga, m-r D. Miladinof".
За прЬминаванието на Миладинова прЬзъ Солунъ пише
Конст. Държиловичъ въ едно гръцко писмо до Раковски отъ
6. юни 1861, което намЬрихъ въ откупената отъ държавата
архива на великия револуционеръ (то е публикувано и въ
послЬдната книга на Баласчевото „Минало“):
„Нашия сънародникъ, Д. Миладинова, пррди нЬколко дена
взнратиха подъ военна стража въ Цариградъ. Не се знае сждбата
4*
52
Д-ръ Ив. Д. Шишмановъ,
на тоя нещастенъ мжжъ. Дано сънародницит'Ь българи въ Цари-
градъ се постараятъ да го избавятъ отъ по-гол'Ьми напасти“.
Но веднага с.гЪдъ Солунъ се загубватъ сл'Ьдит’Ь на
Миладинова въ българския печать. Естествено е, че това
мистериозно мълчание тр’Ьбваше да усили още повече в^рата
въ отравянието на двамата братия.
А между туй обективната истина ни говори малко по-
друго. Благодарение на услугитЗ; на колегит’Ъ, проф. СкерлиЬ
въ Б’Ьлградъ и проф. Попруженко въ Одеса, конто имаха
любезностьта да пр'Ьгледатъ по моя просба, нЗжои руски и
сръбски периодически издания отъ 1861 и 1862 год., азъ
можахъ да констатнрамъ, че и съ Шапкаревата и общоприе-
тата версия имаме пакъ работа съ една легенда. Въ една
дописка до Московския „День" (№ 22 отъ 10 Марта 1862,
р. 16) отъ Цариградъ, въ която се говори за смъртьта на
братия Миладииови, се съобщава сл^дното: като разказва, колко
лото се отнасяли съ К. и Д. Миладииови въ затвора, коре-
спондентътъ твърди, че турското правителство ги см’Ьтало за
държавни пргьстлмници и за това не допущало никого при
тЬхъ. Просбит^ на българит’Ь и руситЬ за подобрение на сжд-
бата имъ не помогнали. — „Между туй11, продължава допис-
пикътъ, „животътъ на Миладииови гаснеше въ затвора; и
двамата не разболгъха, и двамата се изповпдаха и причестиха.
Какво сж правили съ тЬхъ npfeb праздницитй, само Господь
знае; надзорътъ върху тЬхъ стана по-строгъ отъ напр^дъ,
всичко предв'Ьщаваше нЗ>що лошо! Тая неделя българнт^ се
отправиха къмъ началника на затвора, да узнаятъ н'Ьщо за
здравието на Миладииови. Съобщиха имъ ужасната в'Ьсть: че
двамата братия Миладиновн умр’Ьли въ една отъ военнитп
болници още миналата недпля. (Имъ сказали ужасную вгьстъ:
оба братя Миладииови скончались въ одной изъ военныхъ
больнице ewfo на прошлой недплп“). — „Можете си пр’Ьд-
стави“, завършва кореспондентътъ, „до каква степень смъртьта
на братия Миладииови опечали всички българи. Смърть, мжче-
нически понесена въ името на Хрнстовата в'Ьра и угнетената
народность11.
Почти идентично съобщение намирамъ и въ една до-
писка отъ Цариградъ до Б’Ьлградския в. Видов дан (Л« 66,
отъ 12 юни, 1862). СлДдъ като разказва, че двамата братия
Значение и заслуги на братия Миладннови.
53
не били изваждани пр^дъ сждъ и нито най-малко не били
зпитвани, кореспондентъть продължава: „поради лошото
състоянгге, въ което турскитп тъмници се намиратъ обикно-
вено, двамата братия трпбваше бързо да се разболпятъ.
(Наравно да су због pijaBor стан>а, у Koje се турске тамнице
обично налазе, морали се обо]ица брзо разболети...). Некой
тЬхни приятели конто заематъ държавни служби (ко) и су по
jaBHHM службама), пр^длагаха да гарантиратъ за т'Ьхъ, та да
се прЗиесатъ въ н^коя болница, донасяха имъ по-добри дрехи,
пр'Ьдлагаха и да имъ пращатъ безплатно малко по-добра храна,
но всичко това биде отхвърлепо и запр^тено, а и самъ Али-
паша издаде изрична заповедь, че това се забранява. Само
френското посолство побърза да се застжпи прЗ>дъ Портата
за тия два нещастни българина, но всичко това бе залудо;
сиромашкитгъ братия трпбваше да умратъ отъ набпдявание
и страдание (ала све то беше залудо, сиромашна 6paha мо-
радоше умрети од беде и злопатн>е).и
Както виждаме, и въ дв4т4 дописки, изпратени почти
едновр^мено, въ руската и сръбската, не се говори нищо
за отрова. Не говори за отрова и Жинзифовъ. другарятъ на
Дим. Миладинова въ Битоля и Кукушъ. Въ своята студия
върху дййностьта на двамата братия (Родное Племя, II) той
казва само: „Миладиновы пали жертвою клеветы и пре-
дательства11. И нищо повече. А не може да има никакво
съмн^ние, че Жинзифовъ, непримиримиятъ врагъ на гръцкото
Духовенство, горещиятъ патриотъ, нЗ>маше да закъсн4е да от-
Йл4жи отравянието на братия Миладннови, ако да бЬше
подозиралъ той и най-малката доза истина въ тая легенда, която
по всЗжа вероятность изникна далечъ отъ Цариградъ, може-би
нъ Македония, гд!>то доверчиво я отбелеза и Шапкаревъ.
Моею силно съмнение подкрепи и многоуважаемнятъ
г. М. Балабановъ. Той ми съобщи имено, че споредъ по-
койния Т. Бурмовъ, който въ 60-те години се подвизаваше
въ Цариградъ, братия Шиладинови умргьли отъ тифусъ,
придобитъ въ затвора, а не отъ отрова. Това ми напомни
веднага думите па Драгана Цанкова. Единъ день, когато
го разпитвахъ, какво знае за братия Миладннови, той ми от-
говори: „Техъ униятската община искаше да ги вземе отъ
капсапата, но турците не ги дадоха. Да сж били отровени
54
Д-ръ Ив. Д. Шишмяиовъ,
не знамъа. Съ това Цанковъ искаше да каже, че би зналъ
сигурно н4що, ако това 64 било истина.
Ето какъ се разсипва една трогателна легенда. Не е
в4рно, значи, че двамата братия сж загинали отъ отрова.
Научната критика, която н4ма никакъвъ респектъ пр4дъ
най-хубавия митъ, си позволява наистина въ случая съ не
твърд4 н4жна ржка да подигне едно було. Но н4ма защо да
се скърби. Напротивъ, като върши тоя актъ, който на миозина
ще се покаже негли светотатственъ, тя издига, споредъ мене,
още по-високо, много по-високо мжжет4, паметьта на конто
чествуваме днесь. Като доказва имено, че народътъ е окрж-
жилъ т4хнит4 ликове съ авреола на пр4данието, тя ги врежда
въ броя на неговитЬ най-популарни любимци.
Но обективната критика още въ едно отношение издига
високо значението на братия Миладинови. Като твърди, че
турскитп власти смптали тия мжже за опасни държавни
прпстх.пници, тя ги показва такива, каквито би било жела-
телно, да ни се пр4дставятъ за напр4дъ: не н4какви без-
вр4дни, сентиментални страдалцн, за конто заслужва да се
л'Ьятъ само сладки сълзи, не н4какви безобидни даскали, за
конто тр4бва да се произнасятъ само тежки клетви, а истински,
съзнателни апостоли на едно свето дФло, силни съ силата на
една стихийна идея.
Пр4минавамъ къмъ втората точка на своята теза.
II.
Наистина още не може да се установи, до колко е в4рпо
съобщението на турското министерство на полицията до Ве-
ликия Везиръ отъ 23 Джемази-юл-еввелъ (27 Ноември 186 Г
пр4писъ отъ което нам4рихъ въ архивата на епископа Щрс
смайсра още въ 1899 год., когато ходихъ нарочно да ’
питамъ, какво е запомнилъ за Константина Миладиновъ, (т
пр'Ъписъ 64 по-късно побликуванъ отъ проф. Юриничъ
Сб. за н. умотв. ХХП—XXIII), — съобщението, че Дим. ?
ладиновъ въ своитп шествия по-цила Румелия буделъ у f
гарит4 руски симпатии, и че при обиска въ дома му *
нам4рена между други книжа една пр4писка съ брата и
Значение и заслуги на братия Миладииови.
55
Москва, относяща се до оная цель. Отъ едно гръцко писмо
обаче на Д. Миладиновъ отъ 1852, което Баласчевъ откри
въ архивата на Александра Екзарха и напечата въ своею
списание „Минало", може ясно да се види, че Миладиновъ
много рано, още преди кримската война, ще е възлагалъ
голыми над'Ъжди на спверната звпзда. Като прави компли-
мента на Алекс. Екзарха за неговото патриотическо чувство,
което той би желалъ „да се разнася като св&гкавица къмъ
всички нЗжога славни, а сега възкръсващи отъ тинята на
нев^жеството наши еднородци", той искрено скърби „че все-
сияйната скверна звпзда предназначена отъ Бога, (СО пар,-
’Архтйод аат^р, 6 пара 0еои npowpiapSvog), не е все-
видима за да опжтва еднородцпт'Ь, както н^кога огнениятъ
стълбъ на Мойсея ...“
Естествено е, че при такива горещи симпатии за Русия
и за славянството Дим. Миладиновъ не можеше да не се
постави по-после въ жизнените въпроси па нашата черковна
политика, на страната на тия, конто решително отхвърляха
рискувания опитъ на известна часть отъ нашата интели-
генция (на чело съ Др. Цанковъ), да се отдели отъ право-
славната черква, и се присъедипи къмъ Римъ. Ние знаемъ и
отъ Шапкарева, че когато Унията била провъзгласена най-
напредъ въ Кукушъ, Дим. Миладиновъ предпочелъ да на-
пустне града, безъ да се обади некому.
Това бе неговиятъ протестъ противъ една вредна споредъ
него, политика. Веренъ на „всесияйната северна звезда", той
не рачи да одобри продиктуваното отъ тактични съобра-
жения присъединение на България къмъ друга една политическа
групировка отъ европейски сили, на чело на която стоеше
тогава всемогжщиятъ Наполеонъ Ш.
Ето защо много вероятно ни се вижда и съобщението
на австрийския посланикъ въ Цариградъ, Фонъ Прокешъ-
Остенъ, до министерството на външните дела въ Виена (това
оьобщение намерихъ тоже въ архивата на Щросмайера), че
Портата съглеждала пропагандическите стремежи на Д. М.,
въ конто билъ компрометиранъ и по-младия му братъ К., въ
това, гдпто прпчалъ на българитп, да прпминатъ въ лоното
56
Д-ръ Ив. Д. Шишмановъ,
на католишката черква и дгъйствувалъ за масовото имъ из-
селвание въ Кримъ.
Че Портата, която дала тия съобщения на австрийский
посланикъ, ще е имала известии основания, да прЪдполага не
твърде голимо вЪрноподаничество у Димитрия Миладинова,
се доказва днесь отъ близкигЪ, интимните сношения на
Миладинова презъ 1858 година въ Кукушъ съ една много
интересна, но въ много отношения загатна още личность, съ
Александра Викторовича Рачинстй, който по-после бе на-
значенъ руски вицеконсулъ въ Варна и игра известна рола
въ нашата черковна борба презъ 60-те години.1)
Рачинсшй, който ще е действувалъ повече като доверено
лице на тогавашните славянофилски кржгове, често негли въ
разр'Ьзъ съ официалната политика на руското правителство,
е сжщиятъ оня, който не редко, но не винаги лестно се по-
менува въ ЦарнградскигЬ в4стници отъ 60-те години, особено
въ Цанковата „България“, а не по-малко и въ „Дунавскш
Лебедъ“ на Раковски. Той е сжщиятъ Александръ Викторовичъ
Рачипсвдй (доверено лице на князя Васильчикова), имею на
когото се ср^ща на много места и въ недавно издадения първи
томъ отъ интересната и важна приписка на Найдена Герова.
И Цанковъ и Раковски нападатъ еднакво жестоко Ра-
чинсгай: единнятъ, защото съ всички средства се противу-
поставя на идеята за Унията съ Римъ, другиятъ, защото
прави пропаганда за пргъселението на българитгь въ Кримъ.
А не сж ли тъкмо това обвиненията, конто се изтъкватъ про-
тивъ Миладинова въ рапорта на австрийский посланникъ,
Фопъ Прокешъ-Остенъ? Цапковъ въ своя органъ (бр. 57,
1860) съобщава съ неприкрито злорадство, че българит'Ь за-
претили най-безцеремонно на Рачинстай, тогава въ Цариградъ,
да влазя въ метода при българската черква, гд^то ставали
тогава важпи съвфщапия на българските първенци и пред-
ставители на еснафа по черковния въпросъ, за да не дадатъ
и най-малкия поводъ на Портата да подозира, че р4шенията
имъ се дължатъ на чуждо и специално руско внушение. (Па-
шите съобразителни доморасли дипломати били залепили на
Шапкаревъ не знае нищо за Рачинскш въ своит'Ь матернали.
Значение и заслуги наТбратня Миладинови.
57
вратий на метоха сйдното обявление на френски и бъл-
гарски: „Еentree de т. Ratchinski est defendue“ (—тъй бук-
валпо. ЗапрЬщава се влизанието на г. РачинскШ, Неделя,
17 Априлъ 1860):
„Но, кой е тоя Рачински, ще питать наший читатели?44 на-
чева Цанковъ своята филипика. „Защо народътъ му запрещава да
влиза въ Метохътъ? Е добрй! Назвать че г. Рачински е русски
агентъ, русски консулъ въ Варна, който като отиде на службата
си въ тоя градъ, ся върна накъ, не знаимъ защо, въ Цариградъ.
Защо го нерачятъ да влиза въ българсюятъ метохъ? Защо? .
Ето го: Отъ както нашити българи отхвърлиха грыцйятъ патрикъ,
г. Рачински, начна да обикаля сЬкой день българската църква.
Цъльта на това обыкаляше, споредъ самити негови думи, е да
сдобри или подобр’Ь да измами нашити българи да ся подчинять
подъ жел^зното иго на фанар!отити . . . Прочее г. Рачински тръка
свки день фенерскити калджржми. Нъ нашити българи го npiexa
шьойле българската и го испратиха безъ никаква надежда. Като
му обявиха чистичко и простичко, че българити н^матъ нищо да
вьршятъ съ чужденци, ако ще бжде и посланикъ. Че й си иматъ
Царь, Н. В. Султанътъ, комуто сж в^рпи, и при когото й ще
приб4гнатъ“.
Не по-малко враждебно е настроенъ, както казахъ, про-
тивъ Рачинсшй и Раковски (който издаваше тогава „Дунавсшй
Лебедь44 въ БФлградъ), ако и по съвймъ други причини.
Раковски, който съглеждаше съ право го.гЬма опасность за
България отъ вс,1ко обезлюдвание, съ всички силл се противо-
поставя на емиграцията въ Русия. „Д у навей й Лебедь44 е пълъ
за това съ гръмовержни статин противъ виновниций на пр!>-
селеиието въ Кримъ.
Притежавамъ и други н'Ькои доказателства, конто улича-
ватъ иесъмн’Ьно усърдния, но не по-малко ексцентричния
българофилъ, Рачинсгай, въ твърд4 явна пам^са въ наший
вжтрБшии борби отъ 1858 до 1862 година. Tt ще бждатъ
публикувани скоро in extenso. Но и приведений до тукъ сж
Достатъчни да ни уб!>дятъ, че чр!>зъ своята интимность съ
нетвърд^ прЗ>дпазливия агентъ на славянофилий Димитъръ
Миладиновъ е могълъ да внуши сериозни опасения както на
Портата, тъй и на борещата се за своий интереси и за една
1бёе fixe гръцка патриаршия.
А че Миладинова подозирали дори и н^кои българи
по онова вр^ме въ сношения съ Русия, се вижда ясно
58
Д-ръ Ив. Д. Шишмановъ,
отъ една дописка отъ Битоля до Цанковата „България" отъ
24 септ. 1862. Кореспондентътъ, като съобщава, че „некие
на 30 Авг. во миналютъ четвьртокъ, овдеа русинската кон-
сула празнува празникотъ на Царотъ си“ и че „чудо Ве-
лешаяци се проточили подиръ консула", продължава: „кол-
кото за другите да ги чува Господь отъ злою, имъ желая
да ги закрили и запази Всемилостивютъ Господь, да не при-
търгатъ оно, що претърга сиромахътъ учитель Торданъ и по-
койнготъ Димитръ Шиладиновичъ (Богъ да го прости), що му
се запусти кукята отъ причината що се фатиха, какъ су
имали да праватъ со Руссга“.
Ала и да не б'Ьха сношенията на Димитрия Милади-
нова съ Рачинсгай, Портата и патриаршията имаха, мисля,
всички основания да се боятъ отъ единъ врагъ като Дим.
Миладинова.
Н'Ьма осв1>нъ да вземемъ историята ни Миладиновата
дойность отъ 1856 г. нататакъ, когато той сл’Ьдъ едно кратко
прибивание въ Херцеговипа, Босния, Славония, Банатъ и
Сърбия (Мостаръ и Сараево, Карловацъ, Новисадъ1) и Бйл-
градъ) се завръща въ своята Македония съ обновени понятия
и се уславя учитель въ При.тЬпъ, ако въ Карловицъ и да му
предлагали да заеме катедрата по гръцки езикъ при тамошната
гимназия,
Отъ 1856 г. нататъкъ Миладиновъ, който б'Ь получилъ
своего по-високо образование въ знаменитата гръцка гимназия
на Зосимадовци въ Янина, става откритъ, активенъ пропа-
гандистъ на българското национално д'Ьло.
Ала споредъ Жинзифова Димитъръ Миладиновъ още въ
Янина, гд-Ьто пр'Ькара три години (1832—1835) билъ почналъ
да се замисля върху странния фактъ, че топографията па
Епиръ е почти ц4ла Славянска.2)
Н'Ьщо повече. Споредъ Жинзифова, Димитъръ Милади-
новъ узналъ за първъ пжть отъ нервнит'Ь полемики на самитЬ
гърци, че сжществува на св4та нгЬкакъвси н'Ьмски ученъ
’) Въ Нови Садъ Миладиновъ е могълъ да се ср^щне съ Медаковича.
2) Ето н^колко примера: Делвиио, Рапсиста, Востипа, Неправнста, Си-
раау, Вургарели, Загоряпи, Водипа, Сепица, Граница, Нивица н т. н.
Значение и заслуги на братия Миладннови.
59
FaHmerayer, който въ своята история на полуострова Морея
(Geschichte der Halbinsel Morea, 1830), основавайки се на
единъ извЬстенъ пасажъ у Константина Багренородни (ёабХа-
бшОт} лаоа утра и ПР-) се осмЬлява да прогласи, че „родътъ
на древнигЬ Елини въ Европа е изтрЬбенъ“, че „запустЬлата
Елада била всецело населена отъ славянски варвари и че
сл'Ьдователно въ жилитЬ на новит'Ь гърци не тече благород-
ната кръвь на Перикла, Епаминонда и Темистокла, а кръвь
Славянска и албанская1)
Както и да е, че Миладиновъ се е върналъ отъ Янина
въ Охридъ сл'Ьдъ знакомството си съ Фалмерайеровата теория
пене съ съмнЬния за расовата чистота на модернитЬ гърци,
това не е мжчно, да се допустне.
„И при всичко това той остана почти до края на живота
си гръцки учитель ?“ ще попита негли нЬкой съ удивление.
яВъзможно ли е това? Какъ се съгласява тоя фактъ съ
неговото пламенно родолюбие?“ — Много просто. Милади-
новъ при всичкия си горещъ национализъмъ, като всички
наши по-стари дЪйци прЬди усилванието на руското влияние
У насъ, бЬше достатъчно уменъ, да разбере, че не бива да
се см'Ьсватъ двЬтЬ понятия гръцка образованостъ и гръцки
^гиионални аспирации, възбудени главно отъ знаменития
гръцки проектъ на императрицата Екатерина Велика, конто
°Ще въ 1780 г. бЬ възмечтала, въ съгласие съ Госифа II,
Да възобнови древната Византийска империя съ единъ руски
Великъ Князь на престола на василевсит-Ь.2)
Димитъръ Миладиновъ 6Ь на мнение, че българитЬ могатъ
да бждатъ, колкото обичатъ, врагове на елинизма, но сж длъжни
Да използуватъ всички средства за постижение на една по-
висока култура, конто тогава можеха да имъ дадата най-скоро
и най-евтино само по-високитЬ гръцки училища, каквито бЬха
Великата Школа въ Цариградъ (Куру-Чешме), училището на
КаирИ на 0_въ АПдроСЪ) Янинската гимназия, Букурещкиятъ и
Яшкиятъ лицей, богословского училище на о-въ Халки, по-
кьено Атинскиятъ университетъ и др.
р ’) Вж. обширно по тоя въпросъ моята студня „Славянски селища въ Критъ“,
ььлг. прЬгледъ, 1897.
2) Вж. Иречекъ, История болгаръ, 622.
60
Д-ръ Ив. Д. Шишмановъ,
Въ своята студия върху живота и дЪйностьта на основа-
теля на българския периодически печатъ, Фотиновъ, (Мсб. XL)
азъ имахъ вече случай, да приведя, гол^мъ брой доказателства,
че първит'Ь пионери на нашата образованостъ, Неофита Рилски,
Христаки Павловичъ, Райно Поповичъ, даже Априловъ отка-
чало, б'Ьха горещи ащитници на гръцкия езикъ и на гръцкото
учение. Неофите Рилски въ едно свое малко ржководство по
гръцки езикъ пише:1)
„Всяшй звае безъ доказателства, защо колкого челов^ци се
намеруватъ мало нЪчто просвещены на нашего любезно отечество,
сичките отъ гречески са се просветили и напоили съ потребни
понятая, — защото Грецыте, конто се нахождата въ турецката
держава и подъ тЬхио иго, каквото и мы, секаде иматъ училища
(неразум4вамъ оучйлища тука, въ конто се учата SP-fa, [йра и
yappa, но елинско учете и высоки науки). А за книги що да речемъ;
каквыя не (се) нахождата на греческгатъ, всяки знае конто има
в-ЬдЬте въ него. За то ми се мни, да ё по-полезно за нагиите
единоплеменни да учатъ вкупе со свойатъ матерый 1азыкъ и гре-
ческ'Ъатъ, или поне по матернгатъ него перво за елпдующите при-
чини. Перво защото на гречесшата газыкъ се нахождата различны
любопытни сиисашя и сичките епЧстимы (науки), отъ конто можата
въ скоро време да се напаять со секакви благопотребви идеи
(понямя). А второ (безъ стида да речемъ), защо каквото е славён-
ск!й газыкъ йскренная матерь па болгарскгатъ, така е Еллинскш
на славенейатъ на исправленТето. Защбто ейчкого славенско свя-
щенно писашё (всякъ знае и испов4дува) приведено ё отъ Еллнн-
скига газыкъ и неговата красота и сладость сохранило е секаде".
Христаки Павловиче въ своя „Разговорникъ греко-бол-
гарсгай". ГсЬлгр. 1835 съв4тва:
„Вне обаче, возлюбленн’Ьйнйи мои единородни, npiebtuie же-
лаемый вамъ разговорникъ, положете малку трудъ, и приляжете
се, да се научите изъ него тоя благороденъ газыкъ греческие: благо-
роденъ думамъ, и весьма потребенъ. Понеже, сосъ пего можете секаде
да отидите, и отидевше, да бждете безъ угаснете; и да извършите
секой свой подлоге благополучно. А защо; защо секаде се нахожда;
нахожда се въ сичка-та Тратя, нахожда се въ Македошя, во Аз1я,
во море-то сичко-то, во Итал1я, во Немшя, во Франца и пр.“.
Ала пай горещиятъ защитпикъ на гръцкия езикъ и гръц-
ката образованость между пашитЬ стари дЪйци б'Ь иесъмп'Ьпо
’) „Краткое и taciioe ияложеше за ралдЛдеглето, нячертяшето и яроиз-
вошешето на писмспата, и правила за срицашето, просод!ата и слогатъ, и за
правоте чтение на греческим шзыкъи, К1лградъ 1635, р. IV—VI.
Значение и заслуги на братия Миладииови.
61
отличниятъ елинистъ, Раино Поповичъ, учителятъ на цЬла
плеяда наши видни мжже. Ето както казва той въ пр-Ьдговора
къмъ своята Христоиогя пли Нравоучение, (отдавамъ осо-
бено значение на тоя пасажъ, защото той е извънредно поу-
чителенъ за тогова, който иска да си обясни, защо Мила-
диновъ б'Ь учитель по гръцки):
„Понеже говоримъ за оучёнГе, нужда ми надлежита, да пого-
вори още мало, ио не толкова камъ простытЬ, кол кото камъ оучё-
нитЬ ревнители нашего просвещения, кое е най-нуждно и най-
потребно на нынешното время. Нужно е, говоря, и много потребно
сега въ начало-то да подкреплявамы и да въвождамы, въ болгар!я
Греческъятъ языкъ, ако ищемъ да цавти всегда и никогда да не
повяхва оучешето ...
И по преди и ньпгЬ имаше и има церковники и внЬшни, конто,
макаръ и безъ граматика, но сё нрочитаха и прочитать книги
церковпи и тварде леспо ги разумЬваха и разумЬватъ, м другитЬ
поучаваха и ноучаватъ: обаче вето й первыте, нето О вторите
некой полза е произошла ...
СъвсЬмъ друго е „като почнёха младытЬ да четатъ гречески
и да са наоучаватъ различии други церковни, Гсторически и нраво-
учителни работи, и тЬхъ като ги «обаждаха и приказваха на бащитЬ
си и на другитЬ, а вай паче снроти греческТатъ языкъ като поч-
ваха да ся разговарятъ и съ други различии человЬци, като съ
Владицч, Духовници, торговца, — на, колко обращение и преминете
пргяша сичкитъ работы". Ето защо трЬба българитЬ, спор. Р. П.,
да цростржть своею любопитетво върху „Jpodoma, Ксенофонта,
Платбна, Ди постена, Эукидида: да впикнатъ сосъ сичкото си вни-
маше въ Eepinida, Есхйла, Софоклеа и (/мира, б конто сичкитЬ до
нынЬ просвЬщенш племена и газыцы са си отворили очитЬ.—
И да не се боятъ българитЬ, че като изучаватъ гръцки езикъ и
гръцки списатели — ще се погърчатъ. Напротивъ. ЙримЬрътъ по-
казва, че гдЬто сж се отваряли въ България елински училища
тамъ патриотизмътъ се е усилвалъ. Ето щомъ се отворило въ
Котелъ елинско училище, из.гЬзли отъ него нЬколко впдни родо-
любци: „изящнейшш'1 докторъ Петръ Беропъ, авторътъ на Рибния
букварь, и Анастасъ Стояновичъ Кипиловешй. Гръцки възпитаници
сж и Енископъ Авксении, и Неофитъ Рилски и Христаки Павло-
вичъ и много Други.
— „Явит е прочее Отъ више поыянутытЬ Гречесшя школи
оученпцы каковй са, и колйка пблза происходи б тЬхъ i при това
«ще и какова ревность иматъ камъ своятъ български родъ, защото
сичкитЬ затйчатъ и за родатъ си и за просв'Ьщешето му.
За това и а това ся нознава и разумЬва, чи было е ложно
онова просто и грубо мните, чи конто са билъ научавап Гречески
и проко^овалъ, былъ са погарчалъ и нещялъ да знае родатъ си“.
62
Д-ръ Ив. Д. Шшпмановъ,
Вейки знае, какъвъ добъръ българинъ бЬше Априловъ,
основателятъ на Габровското училище. Е добрЬ, Априловъ,
който отъ 1831 г. нататъкъ сл'Ьдъ прочитанието на Венели-
новата история стана най-голЬмъ ревнитель на своя родъ,
още въ 1838 год. (три години сл'Ьдъ основанието на първото
българско народно училище въ Габрово) води своята кореспон-
денция съ Неофита Рилски на гръцки езикъ.1)
Ала спорътъ за необходимостьта на гръцкото образование
се водй съ голЬма стръвность дору до 1858 год. Още Бого-
ровъ, послЬ редакторъ на ЦариградскигЬ „Български книжицы*,
като показва, какъ ученицитЬ на такъвъ единъ добъръ елинистъ,
като Райно Поповичъ, се пръенали за кратко врЬме вредомъ
по българскитЬ мЬста, въ качество на учители, въ Видинъ,
Русчукъ, Калоферъ, Сопотъ, Самоковъ, Едрене и други гра-
дища и какъ нЬкои отъ тЬхъ продължавали да изпълняватъ
това си звание успЬшно, а други били станали търговци и
„улеснени съ знанието на гръцкия язикъ въ Турско и Влагпко*
били „ступане днесъ на безкрайно богатство11, прЬпоржчва на
своитЬ сънародници, да изучаватъ гръцкия езикъ, „защото
живЬятъ съ гръци и наедно зиматъ и даватъ съ тЬхъ:“
„Гръцкый языкъ ще гы улесни да обрыцатъ тяжка търгов-
щина“ и (мотивътъ е куриозенъ) — „да изучжтъ по-лесно
всем1рный французешй языкъ, който е пъленъ съ старогръцки
рЬчи . . .“ (Бълг. Кн. 1858).
Чудно ли е сл'Ьдъ всичко това, че и Миладиновъ, сжщо
като отличния елинистъ Райно Поповичъ, като Неофита Рилски,
Христаки Павловича и дору Богорова бЬше убЬдепъ, че гръц-
кото образование въ първата епоха на нашего възраждание
е едно мощно срЪдство за повдигание на общего умствено
равнище въ българскитЬ земи. НЬщо повече: че най-цЬле-
сходниятъ, най-ефикасниятъ способъ да се парализува пан-
елинизмътъ, е знакомство™ съ неговата култура. Щомъ ще
има въ България достаточно образовали хора — все едно,
гдЬ сж черпили тЬ своего учение — не може да не се развие
кь тЬхъ и желанието, да прЪнесатъ чуждата образованостъ на
своя родна почва. Това е интимната мисъль и на Д. Мила-
’) Вж. публикуваннт-Ь отъ меие писма въ „Училищенъ Пр-Ьгледъ", г. 1903.
Значение и заслуги на братия Миладннови.
63
Динова и тя се сказа вЬрпа. Самъ той не б'Ь ли станалъ
съзнателенъ българинъ, благодарение на многобройнитЬ при-
мЬри отъ беззаветно родолюбие у модернитЬ гърци? Кой го
научи наистина да обича горещо своя родъ и езикъ, ако ли
не имено неговитЬ учители гърци?
Когато разпитвахъ единъ день покойния Добр вески,]) ре-
дактора на „М1розрЬн1е“, какъ е могълъ да стане такъвъ
ревностенъ и безкористенъ родолюбецъ, като е билъ възпитанъ
само въ елински училища, той ми отговори спокойно: „Ние
се въодушевлявахме, господине, отъ идеитЬ на знаменитая
гръцки ученъ Кораи, който поддържаше че за да може единъ
народъ да напрЬдва, тртъбва да се учи на матерния си
езикъ... Тъй като е, си казвахъ и азъ, то и нашиятъ народъ
тргъбва да се учи на своя езикъ. Това постигне ли се, всичко
Ще дойде отъ само себе си“.
Сжщит-1; разсжждения не можеше да не иаправи есте-
ствено и Д. Миладиновъ. Ето защо като продължава да прЬ-
подава гръцки, до когато българскиятъ езикъ бжде годенъ
всецело, да го замести, той дЬйствува навредъ, първоначалното
учение да става на простонароденъ езикъ, а и въ самитЪ
класни училища матерниятъ езикъ, да се въвежда наравне съ
гръцкия.
И тукъ той води упорита, титанична пос.тЬдователна
борба, като умгЬ да вдъхпе и на многобройнитЬ си ученици
своит4 демократичпи идеи за ползата и нуждата отъ обра-
зование™ на матерния езикъ. Искате ли доказателства за
това? Вземете списъка на многобройнитЬ му ученици, между
конто има и владици и доктори и търговци и учители. Ни
единъ почти не изневЬри на народностьта си. Напротивъ,
много отъ тЬхъ, като Панаретъ Пловдивски, Партени Полеяно-
Кукушки (послЬ Нишавски), Д-ръ Мишайковъ, Робевци, Шап-
^ревъ, Пърличевъ, СтрЬзовъ и много други — играха първен-
ствующа роль въ черковната борба и въобще въ възражданието.
Днесь се знае, че Д. Миладиновъ е главниятъ иниция-
торъ за откривание на уредени български училища въ много
македонски градища, особено въ ПрилЬпъ, Битоля, Кукушъ,
’) Ср. студията ми „Иванъ Добровски“ въ Бълг. Пр1гледъ, 1896.
64
Д-ръ Ив. Д. Шишмаповъ,
Дойранъ, Струмица, Охридъ, Струга и др. Не е чудно за това,
че за педагогичната дойность на Дим. Миладинова, ср'Ьщаме
често отзиви въ тогавашния български печатъ. БрЬмето и
ъгЬстото не ми позволяватъ, за жалость, да приведа поне некой
отъ тЬхъ. А тгЬ сж необикновено интересни, защото отъ тЬхъ
се вижда, съ какви трудности има Д. Миладиновъ да се бори.
Ала използувайки всичкит'6 ресурси на своята богата природа,
той можа всички да преодолев, до като вражеска ржка не
тури край на неговата дойность.
Въ своята борба Д. Миладиновъ прояви редки морални
качества. Надаренъ съ силпа неуклонна воля, ако и низичъкъ,
тъничъкъ, съ сухо лице, но черни едри очи, конто изпущали
„св’Ётливи искри, като сияйни лучи на две зарни звгЬзди“,
както се изразява Шапкаревъ. Миладиновъ притежавалъ и
необикновения даръ, да убгъждава дори своитп врази. Жинзи-
фовъ пише на едно место: „Наделенный отъ природы даромъ
слова, онъ часто заставлялъ и самыхъ грековъ соглашаться
съ его воззр'Ьшямы". Шапкаревъ въ своит4 Материали казва,
че Дим. Миладиновъ пропов4двалъ явно и открито, частно и
публично, като Сократа, гдЬто и да се случеше: „на училище
или въ кжщи, въ събрание или въ частно съ некого съставяние,
съ ученици ли, велишъ, или съ родителите имъ, съ просте-
лю дието Или съ пьрвенците, въ село или въ градъ, главний-тъ
и най-пьрвий-тъ разговоръ неговъ беше: За българский язикъ
въ училищата и въ цьрквите и за Българи владици“. (Мат. 44).
Отъ възторжените отзиви на Миладиновите приятели и
почитатели се получава изобщо впечатлението, че тоя редъкъ
мжжъ требва да е билъ необикновено силна, обаятелна, хипно-
тизирующа личность.
Когато известниятъ етпографъ Чолаковъ посетилъ въ
1858 год. Кукушъ, той билъ поразенъ отъ успеха на бъл-
гаризма въ тоя градъ, и въ една дописка до „Бълг. книжици“
отъ 1858 г., Дек. кн. 2, изказва по следния начинъ своя енту-
сиязъмъ отъ най-мощния лостъ на възражданието въ Кукушъ:
„Главенъ двигатель на събудвашето не само въ Кукушъ, но
и въ много други Македонски градове и паланки, както въ
Полянпнъ, Воденъ, Струмица, и даже Охридъ, е достойнийтъ
за уважеше родолюбецъ, главнийтъ учитель въ Кукушъ —
Значение и заслуги на братия Миладииови.
65
Господ. Димитрй Миладиновъ, челойкъ съ най-благородни
стр-Ьмления и съ необыкновенна дЬятелность. Проведений съ
него десять дена сж пай-честити въ моятъ животъ“. Съ подо-
бенъ ентусиазъмъ се изразяватъ и Жинзифовъ и братъ му
Наумъ и зеть му, Шапкаревъ, който намира въобще само
едного, достоенъ да се сравни съ Димитрия Миладиновъ —
Христа.
Иват и Ксенофонтъ Жинзифовци, баща и синъ, бЪха
колеги на Миладинова въ Прил'Ьпъ. Когато отъ Кукушъ по-
искаха, да имъ се изврати български учитель, Миладиновъ
имъ прЪпоржча по-младия, Ксенофонта, и скоро самъ взе въ
ржцфй си д'Ьлото на възражданието въ тоя градецъ заедно съ
Нако Станишевъ. Какви идеално-приятелски сж били отно-
шенията между по-стария и по-младия труженикъ, Димитра
и Ксенофонта, това може да се види отлично отъ спомений
на Жинзифова въ „Родное племя“, конто б'Ьха прЪведени пр'Ьди
години и напечатани и на български въ Иллюстрацията на
Янка Ковачова. Азъ ще цитувамъ обаче на това м'ЬстО другъ
единъ документъ, ще прочета пасажъ изъ едно непубликувано
°Ще писмо до Раковски отъ 9. януари, 1859 г., който пасажъ
негли много по-добр'Ъ и отъ спомепий издава чувствата на
глжбоко уважение на Жинзифова къмъ Миладинова.
„Помните ли“, пише Жинзифовъ на Раковски, „защо, кога
дойдохъ въ Одесса, току що чухте гърцкото ми име, Ксено-
фонтъ, първи вашъ отговоръ беше: „Да си мЪпишъ името,
ако си българинъ“! Истинно, господине мой, колку неприлично
ми се впдеше името мп, не можамъ да ви докажамъ, щото
веруйте ми дури, страхъ ми беше, да ся кажамъ другему...
проклети... прочее вмпсто Ксенофта зедохъ име, съ което
прпди двп> години (зпачи още въ 1857 въ При.йпъ) ме
выкаше мужъ добрй и великодушенъ и пай-големъ родолюбецъ
въ Македошя, Дим. Хр. Миладиновъ (името Райко). Това име
не го държамъ до посл'Ъдното ми издыхание! О! да знайте,
колку се радувамъ; даже се гордамъ!“ ...
Чудно ли е, че надаренъ съ такива р'Ъдки качества
Миладиновъ трЪбаше да пр'Ьдизвиква страстна любовь и при-
вързаность, но и силна умраза.
Списание на Българската академия. Книга III.	к
66
Д-ръ Ив. Д. Шишмаиовъ,
Колко голЬма е била неговата популарность особено въ
послЬднитЬ години прЬди арестуванието му, се вижда много
добрЪ и отъ една дописка, която намирамъ въ сръбския
в. „Световида отъ 1862 год. бр. 10. Като съобщава, че
велешкиятъ учитель Юрданъ X. Константиновъ Джинотъ,
(единъ отъ най заслужилитЬ и най-оригиналнитЬ наши мжже
въ възражданието на сЬв. Македония, Велешко и Скопско, за
когото имаме една хубава студия отъ покойния В. Кънчевъ)
и Дим. Миладиновъ паднали въ ржцЬтЬ на турский власти,
кореспондентътъ казва: „за Юрдана, като мжжъ отъ малка
важность и влияние (турцитЬ) помислиха, че е доста, ако го
накажатъ съ заточение и затова го изпратиха въ Айдинъ,
Мала Азия, но върху Миладинова поискаха да излпятъ своя
гнпвъ по най-суровъ и най-безчовпченъ начинъ, защото знаяха
че той е най-популаренъ и има най-голпмо влияние върху
Македонскитгъ българи, (эръ су знали, да е онъ най-попу-
ларшй, и да има най-веИи упливъ кодъ бугара македонски)*..
Това свидЬтелство е особено цЬнно, защото то е печа-
чано въ единъ сръбски вЬстникъ отъ 60-тЬ години.
То се допълня много добрЬ отъ единъ непомалко въз-
торженъ отзивъ, който намЬрихъ въ руския „День" (J& 22,
10. Марта 1862). Ето какво говори тукъ единъ близъкъ по-
читатель на Миладинова: „ДЬйствителпо паметъта за тоя
човЬкъ е за мене неизгладима. Азъ видЬхъ въ него за първъ
пжть единъ народенъ дгъець — не такъвъ за каквито ни раз-
казва историята и конто не можемъ си въобрази иначе освЬнъ
на пиедесталъ или на сцената или издигнати на собственитЬ
си кокили. Не, въ оная Славянска отъ древнп врЬмена страна,
завоювана въ течение на вЬковетЬ отъ индустриалпия духъ
на гърцитЬ, гдЬто гърцизмъ значи аристокрация, появата на
Дим. Миладинова, който обладаваше въ сивършенство елинското
образование,1) безъ да си послужи съ него за своя полза,
трЬбваше да възбуди очудвание. Какъ така! Единъ човЬкъ,
способенъ да бжде първоучителъ въ която и да е елинска
школа и да си заслужи съ това уважения и облаги отъ
’) Споредъ недавно ночиналия [осифиевъ, единъ отъ най-старит'Ь учениця
на Д. Миладинова, посл'Ьдниятъ влад'Ьелъ добр^ и италиянски и френски езикъ,
конто билъ изучилъ въ Янина.
Значение н заслуги на братия Миладннови.
67
елинизирующитЪ гражданп — такъвъ единъ човЗжъ да става
скроменъ учитель по гръцки. въ едно българско село, враждебно
настроено противъ Гръка-Владика и противъ всичко, което
имъ го напомни! И учи той д'Ьцата на гръцки езикъ, не за
красотата на неговата племенное ть, а заради вжтрЪшното
съдържание на древната философия.
— При това той търпи мизерия — и каква! •— гола
мизерия, като облича само въ празднични дни пб-прилични
дрехи ... Ц’Ьла неделя инакъ той ходи съ своята проста
антерийка или изтъркана шубичка и учителствува въ една
студена стая, конто се отоплява само съ единъ димящъ
мангалъ... И тълкува той на своит'Ъ измръзнали ученици
Софокла подъ зв^ка на стъклата, конто треперятъ отъ сви-
рЬпия в’Ьтъръ, що духа отъ къмъ Солунското поле — отъ
къмъ прохода па Олимпъ“.
Не знамъ, да ли съмъ успЪлъ, да прЬдставя, какъ пдеалпо
се рисува Миладиновъ въ паметьта на своитЬ съврЪменици
не само българи, но и чужденци; за себе си азъ мога да
кажа въ всЬки случай, че и нищо да не знаяхъ за просв'Ь-
тителпата дойность па Дим. Миладинова въ Македония, да
п’Ьмахъ и най-малка пристава за успеха на неговата про-
паганда — и цитуванитЬ по гор’Ъ пасажи биха били достатъчни,
Да ме убЪдятъ както въ кристаллита чистота и светлость на
Миладиновата личность тъй и въ нейпото необикновено силно
значение за възражданието па Македония и то въ тия нейни
части, конто още до половината на мипалия в^жъ се см^таха
загубепи за българщината.
СлЗ>дъ всичко казано до тукъ ние бихме обпдили себе си,
ако бихме продължавали, да си задаваме въпроса: заслужватъ
ли братия Миладннови култа, който имъ отдаваме? Ако дори
сърби и руси въ 60-тЬ години признавать, че Дим. Милади-
новъ е най-популарниятъ и най-влиятелниятъ мажъ между
македонскитЬ българи, ако Дим. Миладиновъ е за т!;хъ типъ
на единъ народенъ д'Ьецъ, какъвто за първъ пжть виждатъ,
не намъ се пада, да умаловажимъ едно значение, което при-
знака впрочемъ косвено и Фенеръ и Портата чр^зъ своитЬ
прЬсл'Ъдвания.
5*
68
Д-ръ Ив. Д. Швшмановъ,
III.
Несв'Ьдующиятъ може да бкде до пегд! въ съмн1пие
само за славата на Константина. Но казвамъ изричпо не-
свгъдующиятъ, а не и тоя, който е ималъ възможность, да се
запознае по-отблизо съ миелит! и дЬйностьта на тоя р!дъкъ
мжжъ. Единъ денъ той ще тр!бва да бжде оцГсепъ и като
поетъ, защото отъ него имаме въ Московский „Братски трудъ“,
въ ЦариградскитЬ „Бълг. книжици“ и въ „Дунавсгай Лебедъ“
ейколко стихотворения, достойни да бждатъ отб!л1зани отъ
литераръ-историка паредъ съ диалектичнитЬ поетически опити
на Жинзифова.
Почти 20 години по-младъ отъ брата си, Константинъ
6Ъ като синъ на Димитрия. Въ всЬки случай той 61 въ всичко
неговъ ученикъ. Тъй и въ идеи-гЬ му за националисте
възраждание.
Има дв! писма въ архивата на Раковсгай, конто ярко
рисуватъ Константина като пламененъ родолюбецъ. Ето какво
нише той на Раковски на 8. януари, 1859 год, отъ Москва:
Господине Г. С. Раковсмй.
„Низъ Македоичина-та недавна овде дойдены, неожидано по-
лучихъ Ваше-то писмо, полно ось искренж и горещж любовь кунъ
отечество-то ни. Познакомство-то съ Васъ я слагамъ (считамъ) го-
лемк за мене радость и счастье.
Я много сумъ слушалъ за Ваше-то безстрашпо стремлевге
кунъ общх-тж ползж, за Вашы-т! трудовы, кои приносихте на
жертвенникътъ отъ отечество-то со драго сьрце. И В. Чолаковъ ми
писа за Васъ. И я отъ давна имахъ нам!реше да Вы предложамъ
знакомство. И ми се чинитъ, не ке б!.ше безполезно, ако сите ро-
долюбивы Болгары зближены мегю себе со знакомство отъ братскж
любовь, составах плотъ непрескоченъ противъ Грекомашж-тж.
Вистина много еопкы и мжкы предъ насъ стоетъ, за да прескочиме,
но со име боже побГдата ке быдитъ па стърнж-тж отъ правы-т'Ь
и — вистина-та наопаки ке восторжествуватъ“.
Сжщата гореща любовь къмъ родината диша и отъ друго
едно писмо на Константина до Раковски отъ Загребъ съ дата
12. февр., 1861.
„Радосно пр!яхъ писмото ви одъ 19 януар!я“, нише К., „и со
него две Ваши газети. Гледамъ, мой щйятелю, достохвалпи-те ваши
стремлетя за нашата бжднина. Радите! Колку повике радите, толку
повике честите народностьта ни, толку по-високи услуги правите
Зшзевие в заслуги на братия Миладинови.
69
на жертвеникатъ одъ отечество-то ни, и толко новике привлеките
наролната любовь, коя денеска ге най-благата награоа на благо-
род ните дуиш“.
Мисля, че и тия извадки изъ писмата ва Константина
сж достатъчни, да му осигурятъ на вЪки едно мГсто до Ди-
митрия, независимо отъ това, че и той пострада мученически,
ако и да имаше пълпа възможность, да запази живота си.
Любяйки обаче страстно брата си, той не се покол3>ба пи па
мигъ и се затече при него, да го утЬши и се опита, да го нз-
бави отъ затвора. Знае се, колко нещастенъ изл-Ьзе тоя опитъ.
По Константинъ има още едпа грамадна заслуга. И тукъ
азъ пр-Ьминавамь къмъ послйдпата точка на своята теза.
— Пека не се забравя, имепо, че Константинъ бп глав-
ниятъ събирачъ и редакторъ на знаменития сборникъ отъ
Народны Лпсни на братия Миладинови. Нека не се забравя,
че тоя сборникъ първъ достави на ученитЬ езиков'Ьди и етно-
графи въ голимо изобилие материалъ за определение народ-
ностьта на македонский българинъ, и че съ тоя сборникъ за
първъ пжть се доказа, какво и българитЪ притежаватъ епосъ
и че тоя епосъ въ много отношения пе е по-малко богато отъ
сръбския, тъй високо ц'Ьпбпъ и отъ Гёте.
Всичко това бе на вр^мето си, а е и сега отъ капптално
значение. На това место естествепо азъ нЬмамъ възможпость
Да развил мисъльта си по-обстойно. Това ще бжде прГдметъ
па едпа специална студия върху братия Миладинови като
фолклористи. За мойте цГли достаточно е и свидГтелството на
знаменитая руски филологъ и дълбокъ познавачъ па народпата
поезия, Срезневскгй, който въ своята кратка рецензия на Ми-
ладиновия сборникъ, печатана въ извЬстията па II. отд. на
Имп. академия па НаукитЬ (г. 1861—1863. т. IX) казва.
цВече и сега отъ това, което е издадено, става ясно, че бъл-
гарпт!; не само не сж останали назадъ ото другитГ съплемепни
народи по п'Ьвческит'Ь си способности, но стоять по-високо
№ь много други по жизпената сила на своята поезия, че тЬ
трГбва въ туй отношение да бждатъ поставенм почти на редъ
съ сърбит'Ъ".1)
ДобригЬ отзиви на компетентни м&же като Срезневсктй и други сла-
вянски учен и повлияха не малко върху набора на пр4водачитЪ отъ българската
70
Д-ръ Ив. Д. Шишмаиовъ,
Като се вземе въ внимание, че още въ 1855 год. другь
руски ученъ, професоръ Безсоновъ, основавайки се на негодни
и недостатъчни материали, категорично заяви, че българитЬ
никога не сж притежавали националенъ епосъ, че тЬхнитЬ
юнашки пЬсни сж изключително хайдушхи пЬсни; като се
вземе въ внимание че сърбитЬ много дължатъ на своя епосъ
за горещитЬ симпатии съ конто известно врЬме западноевро-
пейскитЬ учени и образованы ги обсипваха, заслугата на
К. Миладинова, който първъ напечата по-голгьмъ Срой бъл-
гарски юнашки тъсни, не може споредъ мене достатъчно
високо да се оцгъни.
Ще напомня за пълнота, че Миладиновиятъ Сборникъ
упражни силно влияние не само върху теориитЬ на славиститЬ
и фолклориститЬ за езика на македонскитЬ българи и за ха-
рактера на тЬхнага поезия, но и върху творчеството, стила
и ргъчника на много наши поети, както ще нокажа това на
друго мЬсто.
Сл'Ьдъ всичко изтъкнато до тукъ — може да има споръ
само за едно: не да ли Константинъ заслужва едпаква слава
като брата си, а чия заслуга е собствено по голЬма: тая на по-
стария или на по-младия Миладиновъ. Ала и тоя споръ е
излишенъ. Всичко добрЬ прЬтеглено, можемъ съ чиста съвЬсть
да кажемъ, че единиягь и другиятъ иматъ едпакво право върху
нашата най-дълбока признателность. Азъ свършвамъ съ едно
пожелание: дано най-близкнятъ юбилей на братия Милади-
нови бжде отпразднуванъ (гдЬ — все едно) при условия не-
благоприятны отъ днешиигЬ за правилното развитие на цЬло-
купния български народъ!
народна поезия. Известна е особ, сбирката която чешкиятъ списатель Иосиф*
Холечекь посвети на ,,свещения споменъ на братия Днмитъръ и Константинъ
Мняадиновци, соколн подбалкански, конто за туй, че пробуждаха у занемарення
си народъ народно съзнание, бидоха наклеветени отъ фапариотит’Ь, хвърлепи
като бунтовници въ Цариградъ, отъ Турското правнтелство въ тъмпица, гд^то
ва 1863 бндоха отровени, ствнаха маченици на слав.чнското д'Ьло44.
(Лнпаскё р!зпё naroda bulharsk6ho, Прага, 1874 VIII т. отъ Poesie
svetova, sbirka b£snickych spisnv jinojazyenfeh).
Значение и заслуги на братия Миладииови.
Добавка.
Къмъ стр. 54. Още въ самия день на рЬчьта си узнахъ
отъ Харитонъ Генадиевъ, че билъ слушалъ отдавпа отъ баща
си изказаното отъ мене предположение за смъртьта на братия
Миладииови. Той 61: тъй любезенъ, да изложи по моя просба
писмено своитФ спомени. На друго м4сто ще ги прЬдамъ
изц4ло. Тукъ е достатъчно да приведа и слДдното: „Разказътъ,
който е възпроизведенъ по-долу, ми е направенъ отъ баща
ми въ япуари или февруари м4сецъ отъ 1879, една вечерь,
пр1зъ която случайно се отвори между него и мене дума за
смъртьта на братия Миладииови. Баща ми се познавайте лично
ст, Димитра Миладиновъ, а Костадпва тр4ба да е позпавалъ
д1,те, защото б4>ггге неговъ връстпикъ и, може-би, му е билъ
и съученикъ въ Охридъ... „Когато запрели Костадина въ
затвора", разказалъ Генадиевиятъ баща, „въ затвора върлувалъ
тифъ. Двамата братя тамъ заболели отъ тифъ, и, до колкого
помня, сж умрЬли едипъ слЬдъ другп въ разстояпие на два
депа". Твърд4нието, че въ 1861 и 1862 г. въ цариградския
затворъ върлувалъ тифъ, заслужваше проверка, и азъ я па-
правихъ. Оказа се, че това е в'Ърно. Почти одновременно съ
Д. Миладинова 64 арестувапъ имело и Никола Сапуновъ, капу-
кехая на Униятската черква въ Цариградъ, наб4денъ тоже въ
пръсткпни политически агитации.
За него Драгапъ Цанковъ, който пап-добр!: трЬбвашс да
познава своя съчувственикъ и сътрудникъ, ми съобщи, като
го разпитвахъ за историята на Унията, че Сапуновъ умрелъ
отъ тифуп въ затвора. И при всичко това у Карапетрова
четемъ (Минист. Сборникъ XI, 341), че Сапуновъ умрелъ отъ
отрава. — Интересно е, че и за известия македонски па-
Триотъ, Нако Станишевъ, народътъ въ Кукупгь твърдо в-Ьрвалъ,
Че е отровенъ отъ единъ гръцки л4карь, ако и домапшитЬ
МУ> споредъ Шинкарева, категорично и да заявявали, че умр4лъ
Отт, тцфусъ. Тая мптообразователна способность на парода пе
пР'Ъдставя впрочемъ п4що пзключително българско. Когато въ
1696 умр4 великиятъ френскп моралистъ, Ла Брюйеръ, единъ
°тъ пай-горещит4 защитници на „унпженитЗ, и оскърбенит4“
въ XVII в'Ъкъ, народътъ в'йрваше фанатично, че е билъ от-
ровенъ. Всички тия усноредици съ Миладпновата легенда сж
72
Д-ръ Ив. Д. Шишмановъ.
достатъчно убЪдителни и за най-гол'Ьмия скептикъ. Но ето
още едно доказателство. Кратко вр4ме ср^дъ р^чьта ми Ст.
Ганевъ. гимназиаленъ учитель въ София, ми откри, че покой-
ниятъ и многозаслужилъ ратникъ по възражданието на Маке-
дония, Василъ Манчовъ, билъ оставилъ ц4пни записки върху
своята дойность (единъ видъ автобиография), въ конто имало
и нЪколко важни пасажа за Д. и К. Миладиновъ. Г. Ганевъ
има добрината, да ми снеме пр^писъ отъ т'Ьхъ. Цитувамъ
тукъ само толкова, че Манчевъ въ 1866 г. се запозналъ въ
цариградската терсана съ единъ караманлия свещеникъ, папа
Михаплъ, който билъ изповЪдалъ и причестилъ двамата братя
въ болницата, кжд-Ьто били пр'Ьнесени отъ затвора. „Той (Д.)
като дойде въ затвора заболп и постоянно крпеше затворенъ
самичъкъ въ каземата. Боленъ го npinecoxa въ болницата въ
двора на затвора на гол^мото заптие. Тамъ има 22 кревата
за болни, отъ вратата като почнешъ отъ десна страна едина-
десетиятъ б4ше на Миладинова (Д.), а на дванадесетия, на-
ср'Ъщна страна, да се случи неговъ братъ, когото б4ха довели
на скоро и той боленъ". Споредъ папа Михаилъ, Димитъръ
и Константинъ били погребепи въ Балъкли, „тамъ гдфто
погребватъ арестантитЬ - християни отъ затвора". Манчевъ
завършва: „Не зная, да ли е живъ този свещеникъ, но знамъ,
че ме’ ув’Ьряваше, че знаялъ м^стото и гроба имъ, но пос.тЬ
като б4хъ въ Цариградъ, не можахъ да се намеря съ него
за да ми покаже гроба имъ. Заровени били въ единъ гробъ“.
За насъ въ случая е важно, че покойниятъ Манчевъ, който
не по-малко отъ Жинзифова ненавиждаше гръцката патри-
аршия, нигд'Ь въ своит'Ь записки не казва, какво братия Ми-
ладинови били отровени. И напълно естествено. Да б’Ьха
били отровени, турскитЬ власти нЬмаше да ги изпратятъ въ
болницата.
Доситей Обрадовичъ у насъ.
Отъ Боянъ Пеневъ.
[Лр^дставено въ заседаиието на Историко-филологичния клонъ отъ
д-ръ Н. Бобчевъ на 3. ХГ. 1911].
Безъ съмнфнпе, сръбското влияние е играло важпа роль
въ националисте ни и литературно възраждапе — може би
много по-важна, отколкото се мисли днесъ, когато не сж про-
учени отблизо пжтищата и размерит!: на това влияние. Колкото
по-внимателно издиряме тия пжтища и размори, колкото по-
подробно разглеждаме отд1;лпит4 факти, що изразяватъ сръбското
влияние и въ сжщото вр4ме изяспяватъ условията, при конто
се е осжществявало то, толкова по закрфпва у пасъ уб'Ьжде-
иието, че тукъ имаме работа съ едно зпачителпо и разно-
странно влияние, което изисква основпо проучване.
ПросвФтителнигЬ идеи на 18 вЬкъ проникватъ у насъ
откачало не само прфзъ Гърция, но и прфзъ Сърбия Фактътъ,
че българското възраждане започва пай-напрфдъ въ запад-
нитЬ краища, що сж били въ пепоср'Ьдно досФгане съ сръбския
Духовенъ животъ, ясно показва отъ какво значение е въ да-
рения случай сръбското влияние, което носи не само кулгу-
Ренъ, но до известна степень и политически характеры СлФдитЬ
на Това влияние ясно се долавятъ почти до срЪдата па миналия
в^къ. Подиръ това, зпайно е, новата ни литература започва
Да се развива прфдимно подъ въздФйствието па руската, — рус-
вото влияние, като по-богато откъмъ идейно съдържание и
п°-сродно па нациопалпия ни духъ, постепенно измФства не
само гръцкото, но и сръбското влияние.
Между сръбското и нашето духовно пробуждане могать
Се п°сочи множество допирни точки, що ноказватъ, че усло-
вията, при конто се е извършвало едното и другото, сж били
74
Боянъ Пеневъ,
общи въ н4кои отношения. Нашит'Ь и срьбскитЬ възродители
сх имали да постигать до известна степень общи задачи и
да се борятъ съ еднакви трудности и прачки. Езикътъ и в'Ь-
рата, общото бедствие и общит4 потребности на живота сж
сближавали двата народа, създавали сж помежду имъ трайни
връзки, конто сх подбуждали некой отъ ранните дййци на
възраждането да работать въ полза не само на единия, но и
на другия народъ. Сръбскиятъ и български литературенъ езикъ
отъ края на 18 векъ и началото на 19 е способствувалъ
още повече за това сближаване, и е улеснявалъ взаимните
литературни сношения и влияния. Единъ отъ първите възро-
дители на българския и сръбски пародъ, Христофоръ Жефа-
ровичъ — когото Павелъ Ненадовичъ, „пародии секретар", въ
едно хвалебно стихотворение нарича „ревнитель отечества бол-
гарскаго, любитель царства ьчлгр1ческаго“ — се отнася съ
еднаква любовь къмъ двата народа. Въ своята Стематогра-
ф и я той възславя не само сръбското, но и българското ми-
нало — както единия, тъй и другия пародъ нарича „нашъ,
свой". Нис още не знаемъ съ положителность отъ какъвъ
произходъ е Жефаровичъ1.. . Иванъ Раичъ, чийто баща е
билъ отъБидинъ, пише И с т о р i а разныхъ славенскихъ
народовъ, най-паче Волгарь, Хорватовъ и Сер-
бо въ, 1'794. Сърбинътъ А. Нешковичъ презъ 1801 год. издава въ
Будимъ HcTopia Славенно-болгарскогъ Народа, изъ
г. Раича IcTopie и некихъ истор!ческихъ книгъ
составлена и простымъ языкомъ списана за
сынове отечества.2 Пакрацкиятъ епископъ Кирилъ Жив-
1 Врховацъ (Из историке ср пеке шьижепности. Бранково коло 1895.
с. 247), Грчичъ (Историка српске каижевностп, с. 83), М. Попруженко. (Очерки
по исторш возрождения болгарскаго народа. ЖМИ Пр. 1908. № 10. с. 328) и
А. Теодоровъ (Българска литература. 1896. с. 150.) присматъ, че Жефаровичъ
е отъ български произходъ. Иа вс!ки случай нймаме съвеФмъ енгурни дан ни
за едно твърдение въ тая смисъль. Н. Петровсшн (Serbica. Изв. отд. р. яз.
т. XV. 1910. ки. 3.) публику на нЪкои докумевти — едно дФло ва духовното иму-
щество на Жефаровича и кннжа къмъ това д'Ьло — намерена въ архнвата на
руския синодъ. Въ тия документи Жефаровичъ е нареченъ „булгаръ“. Прн все
това въпроса за произхода на Жефаровича не е окоичателио р±шепъ: отъ доку-
ментит-h се вижда, че е възможно Жефаровичъ да е билъ отъ гръцки произходъ.
Ала, трЬба да отбЬл-Ьжимъ, много по-вЬроятенъ изглежда българскня произходъ
на тоя сръбскобългарки възродитель.
2М Дриновъ (Една забравена българска история. Псп.
г. VII 1890. кн. 34 с. 544) и А. Теодоровъ (Бълг. литература, 1 изд. 1896.
с. 150; 2 изд. 1907 с. 98; Български книгописъ. Мсб. к н. 9. с. 54) прфд-
Доситей Обрадовичъ у иасъ.
75
ковнчъ, „рожденъ въ Пироте въ пределе Болгары 1730 лета“,
издава въ Виена презъ 1794 год. Жит1е святыхъ серб-
скихь просветителей Симеона и Саввы.1 Сърбинътъ
К- Огняновичъ учителствува въ български области, издава
книжовни произведения па български езикъ за просвета на
българския народъ и осжжда българите, задето се отричатъ
отъ своя родъ и езикъ. „Като безумии гнусятсе, пише
Огняновичъ въ тона на Паисиевата патриотически пропо-
йдь, отъ своего рода, языка и имене, аки бы имъ име бол-
гарипъ безчеспе приносило11. Съ трогателна сърдечность
разкрива той своята преданность къмъ българите: „Азъ съмъ
оный истый кой помежду Васъ живехъ, и свое благополучге
на жертву Вашему благополучно всеусердно прпнесохъ, и кой
Вы и днесь и всегда любимъ____“2 Освенъ житието на Алексия
Огняновичъ е издалъ на свои разноски и следните книги:
1'Ьтп1й кринъ или страд anie святыя великомученицы Марыы.
Списано на простоболгарскш языкъ.. . Цариградъ, 1843. —
букварь. Цариградъ, 1844. — Забавникъ за лето 1845.
Парижъ, 1845.
Сърбинътъ Миланъ Давидъ Рашичъ презъ време на
възРаждането учителствува въ България и списва книги за
българите. Самъ той въ заглавпята на своите книжовни про-
изведения се нарича „правословъ . . . некогдашный върховный
учитель и управитель на Шумпенската rvMHasia11. Позпатъ е
КЯ'ТО авторъ па двй книги — 1. Любитель на българ-
ск°то просвещен!е. Земунъ, 1850; 2. Славяпобъл-
гаРскгй народный календарь за высокосното
г"ДИ1це 1856. Въ Bieima.
Известенъ интересъ къмъ България и българите е проявплъ
0 сръбскиятъ реформаторъ Доситей Обрадовичъ. Като говори
“^лагатъ, че Нешковичъ е българинъ и произлиза отъ западне България. Ала
об7 1865 год. Шафарикъ сьобщава, че Нешвовнчъ е роденъ въ сръбска
j. a.LTb- „Athanasij Neskovid aus Jasak im Sirmier Komitat, studierte in Peat,
sei  еь8Ь"гВ 1,11,1 Oedenburg. . ? (P. los. Safarik’s Geschicbte des
КНИ 8CheB Schr i ft th u ms. Prag. 1865. 8. 331. Cp. loa. СверлиЬ. Српска
иевноет у 18 веку. Београд, 1909. с. 326.)
1 Дриновъ, цит. с. 544; Safarik, цит. с. с. 328, 426.
ячы 'Китче св. Алек ci а человека Боли я. . . сочинено на ст!хы на
люхКъ СЛавено-болгарскый: а посвящено иа сыновей чада Болгарски изъ пр-Ьзелна
1> >оВЬ °гтъ Константина Огнявовича родомъ серба, . . въ Будин-Ь град-Ь. . .
76
Боявъ Иевевъ,
за робството на Сърбия, Босна и Херцеговина, той не забравя
да спомене и „бедна Болгар1я“, която е подпаднала „подъ
тешки турски ярамъ**.1 Въ едно отъ стихотворенията си той
призовава Иосифа II — „славног влад]етел>а, великога римскога
Цесара“ — да освободи отъ турското иго не само сърбите, но и
българитЬ:
Дай Болгаромъ ныове боляре!
Твоимъ Србл'Ъмъ витезове старе...2
Заедно съ своя наставникъ и благодетель, Теодоръ Милути-
новичъ, игуменъ на Хоповския манастиръ, Обрадовичъ в4рва, че,
просвЬтени монарси като Петра Велики и Екатерина II ще осво-
бодятъ сръбския, българския и всички други поробени народи: —
„Свемогукш, преблапи, вышный Творче! Смилуйсе на стнореня
твоя, и таке премудре человеколюбие Цесаре и Цесарице
производи чешке на светъ, кои he сву Европу, Србйо, Босну
и Херцеговину, наши стары мило отечество, Болгарпо, Грецпо,
и остале божлемъ раю подобие земле одъ тиранства, глупости
и варварства избавити и ослободити!“а
Обрадовичъ неколко пяти се е срещалъ съ българи и
възможно е да имъ е влиялъ преко. Есеньта и зимата презъ
1765 -.г. той прекаралъ въ Хилендаръ; въ едно отъ писмата
си отбелезва, че въ Светопавловския и Хилендарския мапа-
стиръ се е срещалъ съ българи, и безъ да ще, билъ е
свидетель на постоянните столкновения между български и
сръбски монаси: „У томъ монастиру [Светопавловски] наземь
неколико Болгара монаха, одъ кои еданъ одведе ме крозъ
Карее у Хыгендаръ... На^емъ неколико Србаля у Хьчендару,
кои се вавекъ века съ Болгары инате, и не могу да се погоде,
чш е Хйендаръ..?4 Въ Виена той е билъ учитель на единъ
младъ българинъ; но широките плаиове за книжовна дейпость
ся накарали Обрадовича да напусне учителството, и ученикъть
съ сълзи на очи е билъ принуденъ да остави любимия си
учитель. Ала и учительтъ е жалилъ за своя ученикъ: „Еданъ
’ Ц^локупна д!ла Дос. ОбрадовиЬа. Изд. Д. МедаковиЬа. У Земуну
1850. т. V. Е т и к а ... с. 6.
8 Ц4локупна дЪла, I. Любезный Хараламп1е... с. 119.
3 Ц£локупна д4ла, 1. Животъ и приключении... с. 95.
4 Ц-Ьлокупва д-Ьла, II. Иисма... с. 25.
Доситей Обрадовичъ у насъ.
77
добрый младиЬъ Болгаринъ почео е плакали, кадъ самь му
рекао лане да hy поКи, него да тражи себи другогь учителя;
и я самь тешко сожалю, но непреодолЬна желя, да юште што
за живота на штампу издамъ, све е победила..."1 Като учитель
въ Виена Обрадовичъ е прЬкаралъ първи пжть отъ есеньта на
1785 до края на 1787 г., И втори пжть — отъ 1789 до 1862 г.
Първия пжть той е ималъ 12 ученици, между който е билъ
а поменатиятъ младъ българипъ. УченицнтЬ твърд'Ь много сж
обичали своя учитель. „Сви wojn ученици, пише Обрадовичъ,
Да су могли у недри би ме носили**.2 Въ Виепа, дЬто е им ал о
по снова вр^ме миозина заможни български търговци, Обра-
довичъ е общувалъ, наверно, и съ други българи.
Може да се каже, че влиянието на Обрадовича върху
нашата литература е повече косвено, отколкото прЬко. Ние
виждаме н!>кои отъ Нашит'Ь обществени дЫщи и книжовници
прЬзъ първата половина на миналия вЬкъ, и по-къспо дори,
Да поддържатъ възгледи, твърдЬ близки до възгледитЬ на
Обрадовича и, което е доста характерно, да ги изразяватъ
въ такава форма, въ каквато ги е изразявалъ и Обрадовичъ;
ала тия възгледи въ повечето случаи сж прониквали у насъ
не направо, не слЬдъ едно близко запознанство отстрани на
пашнтЬ будители съ живота и произведенията на сръбския
Реформатору а слЬдъ като сж се прЬвръщали въ неотемно
съдържание на сръбския животъ и литература. — Кои отъ
възгледитЬ на Обрадовича сж могли да бждатъ възприети отъ
пашитЬ книжовници и доколко тня възгледи сж намирали у
васъ благоприятна почва за въздЬйствие и развитие?
ВъншпитЬ влияния, що сж способствували за нашето
пробуждане, до такава степень се прЬплитатъ, че е трудно
Д’1 се разграничить ясно. Въ нЬкои случаи почти е невъз-
можпо да се прокара рЬзка граница между сръбското и
‘‘Рьцко влияние. Западного влияние, както спомепахме, е про-
виквало откачало прЬзъ Сърбия и 1’ърция, — извЬстни факти
духовния ни животъ прЬзъ първата половина на миналия
вЬкъ можемъ отдаде едпакво и па сръбско и па гръцко
влияние. Ала трЬба да отбЬлЬжимъ, че просвЬтптелпитЬ и
1 Ц'Ьлокупна д-Ьла, II. Пи см а... с. 116.
2 Дела Доситв1а Обрадовийа. Пето, државво, издан»е. Београд,
1311 Л ПГ>»
78
Воянъ Пеневъ,
рационалистични идеи, що сж реформирали въ началото на
миналия в'Ькъ сръбския и наития духовенъ животъ и сж създа-
вали условия за развитие на една нова литература, сж наме-
рили въ произведенията на Обрадовича опр’Ьд'Ьленъ и катего-
риченъ изразъ. Проникването на тия идеи у насъ се дължи
не само на гръцко, но и на сръбско влияние — по-точно:
на косвеното и пр4ко влияние на Обрадовича, което въ много
случаи е било по-близко до условията на нашия националенъ
животъ, отколкото гръцкото влияние.
Не само подъ гръцко влияние, но отчасть и подъ влияние
на сръбската литература — главно па ония идеи въ нея, конто
се дължатъ на Обрадовича — е закрепвалъ у насъ стре-
межътъ да се работи за духовното освобождение на народа, за
придобиване на оная свобода, която е основа на нсички други
свободи. Главната ц4ль на Обрадовича — тая цель, нъ която
е вложилъ смисъльта на своя животъ — е била, да възвиси до
духовна свобода и нравствено съвършенство единъ народъ,
който е останалъ „за вавек у всеконечном и плача д осте у ном
бесловесщу". Като народенъ будитель и реформаторъ на жи-
вота той е могълъ да намори последователи не само между
своите еднородци, но и въ средата на пашите просве-
тители, конто съ средствата на знанието и нравственото
възпитание сж искали да освободятъ духовно своя народъ.
И просветите лите на българскпя народъ верватъ като Обра-
довича въ всемогжщата сила на науката и сж убедени, че про-
свЬтата и нравственостьта носятъ свобода и миръ. Те виждатъ
само утилитарною и практическо значение на науката и фи-
лософията, посочватъ ги като средство за нравствено усъвър-
шенствуване и духовно освобождение, популяризуватъ ги, до-
колкото едната и другата иамиратъ приложение въ практи-
ческий животъ. Дейностьта на тия просветители носи педа-
гогически характеръ — такъвъ, какъвто е носила и дейностьта
на Обрадовича. Те се явяватъ будители и възпитатели въ пай-
широка смисълъ, като се обръщатъ не само къмъ децата, но
и къмъ бащите. Модерните идеи на Обрадовича за широка
народна просвета не имъ сж били чужди, могли сж лесно да
бждатъ възприети отъ техъ, по едипъ или други пжть, и да
оставятъ следа въ съзпанието имъ.
Доситей Обрадовичъ у часъ.
79
Ще отбЬлежимъ по-нататъкъ, че Доситей е могълъ да
влияе у насъ и съ своитЬ възгледи за жената и женского обра-
зование. Както е известно, той излиза ср’Ьщу патриархалпитЬ
заблуждения и убеждава еднородцитЬ си, че както за мжжа, тъй
и за жената е необходимо да бжде просв^тена. Характерно е,
още прЬзъ 50-хъ години ДоситеевитЬ произведения сж нами-
рали между българите не само читатели, но и читателки, една отъ
конто, Станка Николица, пр’Ъвежда прЬзъ 1853 г. О славпимъ
иенами.1 Приводачката е счела за нужно да популяризува между
българкитЬ ДоситеевитЬ възгледи за жената. Въ поменатата
статия, която съдържа възпитателпи за жените исторически
примЬри, изложени въ анекдотична форма, Доситей изтъква, че
жената се ражда, за да бжде пе само съпруга и майка, по и
„воспитательница"; поради това тя трЬба да се грижи не за
своята въвшна украса, за своя накитъ, а за образовапието си
пр'Ьди всичко (с. 110—111). РодителпгЬ сж длъжни отрано още
Да се погрижатъ за образовапието и възпитанието на дъщеритЬ
си. „Колике е неисказане важности и потребе дело, ову поло-
вицу рода нашега изъ детипьетва съ поштенимъ и разумпимъ
мишлЬпЬмъ и му дрова нЬмъ упоити, и као млекомъ небеснимъ,
за душу определен пмъ одоити, ранити и воспитати" (с. 110).
СлЬдъ множество примЬри, отъ конто се вижда, че жената
проявява умствени дарби наравно съ мжжа, Доситей заключава:
„Ово неколико примЬра довольна су за увЬрнти насъ, да е
Душа како у мужескому тако и у женскому полу еднога истога
Рода, и да има прекрасни, велики и славни душа у селянима
и У селяпкама, кое да су у другимъ обстоятелствама, би свету
познате биле“ (с. 120). — Въ едно интересно послесловие къмъ
своя прЬводъ Станка Николица, която се подппсва „желателка
иа женскою просвещение", по поводъ па изказапите отъ Оора-
довича мисли отбелезва нуждата отъ образование за жепитЬ
и се оплаква, че условията у насъ твърде малко способ-
ствуватъ за умствепото и правствепо развитие на жените.
МжжегЬ, пише тя, не сж толкова за съжаление: каквото не
намерять въ отечеството си, дирятъ го и го намиратъ въ
чужбина. „Ами Hitt клети жени, като пемами средство да стран-
- ЦЬлокупна д4ла VI. CoOpanie равны
с. 110—120.
правоучителны вепри
во
Боянъ Пеневъ,
ствувами, какво да правимъ? — Немами сжставни книги, за
да са научимъ въ училището по основно; немами и време до-
волно да проведемъ въ него; пемами както учебни, тжй и вжн-
кашни за прочитане книги; щото научимъ за малкото вре-
менце въ училището, и него забравями, като оставимъ. Прочее,
питамъ, какво трябва да правимъ?" На тоя въпросъ пр4во-
дачката отговаря, че жепитЬ сами тр4ба да се погрижатъ за
себе си: — „Да уловимъ перото, и сяка споредъ силата си да
гледа да изработи нящо за своите дружки. Ето, азъ споредъ
силата си изработихъ тась книжка и ви я прержчвамъ".
Мисъльта на пр4водачката е, че тр4ба да се пр4веждать
„книжки" за женскою възпитание, конто ще будятъ у женитЬ
стремежъ къмъ просвета и ще ги приучватъ да ц-Ьнятъ по-високо
своею чов4шко достоинство. Такава е пр4ведената „книжка"
за славнит4 жени: — „Видите въ нея съ какви духове
жени имало на света, каквито мигаръ сеги нема ? има но.. •
и пр." Станка Николица посвещава своя пр4водъ на женитЬ:
Малка книжка за жените,
Дето имъ показва бодро
Да са пазятъ отъ злините,
И да са относятъ мждро.
Че Доситеевит4 възгледи върху жената и женското обра-
зование сж възд’Ьйствували на нашата ср'Ьда, се вижда и отъ
споменитЪ на Илия Р. Блъсковъ. За привода на О славним
женами той пише: „Езикътъ [на тая книга] 64 доволно
гладъкъ и ясенъ. Изъ много училища, гд4то имаше ученички,
книжката Дв4 приказки се введе като спомагало за свобо-
денъ и разбранъ прочитъ. Осв4нъ другитЬ благотворни преиму-
щества, конто има тая книга за читателитЬ, тя още много
спомогна за въ полза на нашиятъ прЬзрЬпъ тогива женски
полъ: на д4вическит4 училища захвана да се гледа съ по-
голЬма ревность и прилежание, а на самата жена не като на
робипя въ кжщи, но като на майка възпитателка, помощница
и другарка... [Игната на книжката 64] два гроша; нейното
разпространение 64 успешно".1
1 Материалъ по всторията на нашето възражданве. Гр. ШУ'
менъ. Събралъ Ил. Р. Блъсковъ. Издана Шумеиското градско общинско управление.
1У07, с. 228—229.

Доситей Обрадовичъ у насъ.
Не би било безинтереспо да отб'Ьл'Ьжимъ тукъ, че въ
разказа Ту рек и паша Л. Каравеловъ рисува една калугерка,
която между другото прочела петь-шесть пжти Доситеевит'Ъ
съчинения. „Прочегохъ — пише тя въ автобиографията си —
десетипа пжти Вепелина и научихъ са русски; прочегохъ
печестипа пжти Доситея и научихъ са сжрбски?1 2 * * За Каравелова
е н^що твърде вероятно запозпанството па едпа ваша калу-
герка прЬди освобождението съ произведенията па Обрадовича.
Следи па Доситеево влияние се долавятъ и въ отноше-
нието па п1;кои паши просветители къмъ църквата и духо-
венството. Тия отъ книжовпиците ни, конто сж се ползу-
вали отъ сръбски извори, могли сж да се запознаятъ съ въз-
гледитй па Обрадовича за църковната реформа. Въ т'Ьхпит'Ъ
произведения срЪщаме възгледи, едпакви съ възгледит'Ь па
Обрадовича; тЬхпото запознапство съ повата сръбска лите-
ратура пи кара да пр4дполагаме въ дадепия случай известно
влияние, преко или косвено, отстрани на сръбския просве-
титель. Отношением имъ къмъ българската църква и духо-
венство всецело е обусловепо отъ нросве-гителните имъ идеали.
ее не надценяватъ ролята и значепието на църквата въ
Духовпия животъ па народа; напротивъ, като Обрадовича,
често изтъкватъ, че за народного образование сж необходими
не толкова църкви и свещеници, колкото учители и училища,
конто да отговарятъ на духа на новото време. Гакива либе-
рален възгледи поддържатъ дори и некой отъ по-будните
духовни лица у насъ. Его що пише едно отъ тЪхъ, Неофигь
Рилски: — „Требувало е пбпапредъ да се устрояватъ училища,
а по томъ церкви и мопастири. Пбпапредъ да се напечататъ
на наппатъ Болгарски языкъ потребите за учетето книги,
а после BCTxiii и новый заветъ.. .“8 Знайно е, че Неофитъ
е формиралъ своитЬ националпопросветителпи идеали подъ
влияние както на гръцката, тъй и па сръбската кпижпива.
Еележитото „филологическо предуведомлете“ къмъ Бъл-
гарската граматика, коего разкрива Неофитовите въз-
гледи върху литературная български езикъ и посокитЬ па
иародната просвета, е писано подъ влияние па онези схва-
1 Л. Каравеловъ. Сжчпиения. Подъ редакцнята на3.Стояновъ.Т.III.с.9.
2 Ьолгарска граммат1ка . . . Сега перво сочинена отъ Неофута П.
• • • • Въ КрагуевцЪ, 1835. с. II.
Совсанне на Българската академия. Книга Ш.	6
82
Бояаъ Пепевъ.
щания, конто Павелъ Кенгелацъ изразява въ пред говора
къмъ своето Естествослов1е, издадено въ Будимъ пр'Ъзъ
1811 год. — Като Обрадовича и неговите сръбски последо-
ватели нашитЪ учители сж уб4депи, че интервенте на па-
родните училища и на просветителната св4тска литература
стоятъ по високо отъ интервенте па църквата. „Бол(е je много
jeднy паметну и полезну кн>игу с коликим му драго трошком,
дати се да се на наш ,език преведе и наштампа, него два-
наесет звонара сазидати..— пише Обрадовичъ. — „Ный
мислимъ и в4рвамы, пише единъ пашъ публицистъ, че една
книжка отъ Бащинъ языкъ на Манчева, или единъ Л4то-
стр у й отъ Данова, турени въ ржщбте на народа, има да
припесжтъ и припасятъ на парода ни по-големж ползж, от-
колкою трима владицы могжтъ да му припесжтъ".1
Часть отъ нашата интелигенция пр'Ь:;ъ вр4мс на възражда-
нето безпощадно осжжда калугерите, като намира, че въ по-го-
.тЬмата си часть те сж некадърни да застанатъ на висотата па
сжщинското си призвание — да просвещаватъ простата народна
маса, и съ живота си да й даватъ примеръ па религиозна
нравственость. Може да се каже, че и тукъ е оставило следа
влияпието на Обрадовича. Неговата смела критика па нрав-
ствепата развала въ църквите и мапастирите, па религиозния
фанатизмъ и паразитизма на калугерството, веговите пропо-
веди за „безполезпост манастира у обшчеству" сж могли да
намерятъ последователи и у насъ. Архпмандритъ Зиновий
попъ Петровъ, който е следвалъ въ белградската духовна
семинария отъ 1868 до 1872 год. и е билъ добре запозпатъ
съ сръбската просветителна литература, съ ироизведенията
на Обрадовича, ималъ е, споредъ думитЬ па пегови близки
приятели, силно желание „да напише едно съчипение про-
тивъ нашето духовенство, на което той знаялъ зжбите, както
неведпажъ се е изразявалъ предъ миозина".2 Съ пороците па
духовенството отецъ Зиновий е билъ запознатъ още като ка-
лугеръ въ Рилския мапастиръ — преди да иде въ Белградъ.
1 Една злати а дума. Читалище, год. III с. 285. Авторътъ на тая
статна не си казва името, но изглежда да е Славейковъ, — редакторъ па
Ш год. на Читалище.
s Д Ьятел ностьта на Кюстендилското читалище „Брат-
ство" за 42 годинн. Наредилъ Ефр. Карановъ. Кюстенднлъ, 1911 с. 73.
Доситей Обрадовичъ у насъ.
83
Може би неговото желание, да излЬзе съ остра критика срЬщу
българското духовенство, е възпикнало подъ влияние на Доси-
теевитЬ антикалугерски възгледи. — Единъ отъ българскитЬ
прЬводачи па Обрадовича изяспява на четцитЬ, че въ прЬ-
ведената отъ него „повЬсть“ Цу-и философъ е вложена
аптикалугерска тенденция. „Въ нетж [повЬстьта] явно ся по-
казва, че нито имотъ, нито добъръ животъ, нито суевЬрпо
калугерство може да направи человека философъ..? Мждрецъ
е онзи, който жертвува своя животъ за пълното тържество
на истипата и доброто „като си мисли, че има длъжность да
добротвори па човЬчеството. Такъвзи человЬкъ е правь, святия
и Божий угодникъ, а не мьрзеливитЬ по горжтж диви калу-
сери“, конто ходятъ изъ селата „да свирепствовать въ имято
Бож1е съ просинктж си“. ПрЪводачътъ взема поводъ да говори
противъ невЬжеството и лЬпостьта на калугеритЬ отъ това,
не въ приведения поучителенъ разказъ между другитЪ лица
е възироизведенъ и единъ аскетъ, който непавижда хората и
се счита за мждрецъ. Кптайскиятъ императоръ Чингъ-Дангъ,
като узпава за пеговия отшелпишки животъ, смайва се и
поржчва на лЬкаритЬ си, ако е възможно, да излЬкуватъ
мозъка на тоя бЬглецъ отъ свЬта п труда.1
НЬкои оть нашитЬ обществен и дЬпци прЬзъ врЬме на
Църковната борба — пай активпитЬ водители на тая борба —
сж поддържали, че църквата трЬба да се реформира споредъ
Духа на новото врЬме и законитЬ на здравия разумъ, да се
освободи при това отъ традиционная догматизмъ, който протп-
ворЬчи па сжщпостьта па християнското учение. Въ тЬхнитЬ
публицисгичпи статии прЬди и слЬдъ рЬпгавапето на цър-
ковния въпросъ, въ конто се разглежда състояпието на българ-
ската църква и се пзтъква необходимостьта отъ радикални
Реформа въ нея, често долавяме възгледи, съображения тъкмо
гакива, каквито много по-рано е изказвалъ Обрадовичъ и то
въ една твърдЬ опрЬдЬлена форма. Тия либералпи възгледи,
Що срЬщаме напримЬръ въ статиитЬ на Славейкова и Теодора
Икономовъ, се дължатъ не само па едно дълбоко вниквапе
въ обществепитЬ и културни условия на нашия животъ, по и
па въпшпо влияние. ТвърдЬ е възможно и Оорадовичъ да е
ЦЪлокуппа дЪла. VII Мезвмацъ... с. 31.
6*
84
Боянъ Пеиевъ,
оказалъ известно влияние върху нашите публициста по въпроса
за църковната реформа. Българскиятъ пр^водъ на една часть
отъ Совети здраваго разума, издаденъ, както изглежда, отъ
протестантската пропаганда въ Цариградъ, ни поназва, че ре-
форматорскнте възгледи на Обрадовича не сж били чужди на
либералното течение въ църковпата борба. Както е известно по-
менатата пропаганда е намирала у насъ благоприятни условия
за влияние, особено следъ острия конфликта между консер-
вативните и либерални водители на църковната борба. Либе-
ралнитЬ водители, въ противоположность на консервативнитЬ,
сж били привърженици на една радпкална църковна реформа,
въ некой отношения доста близка до духа на протестантского
учение. Протестантската пропаганда е схващала стремежигЬ
на либералното течение и сама се е стирала да ги изяснява,
като е издавала редъ популярпи брошури, въ конто се из-
тъква нуждата отъ преобразования въ църквата. На български
е приведена онази глава отъ Совети здраваго разума,
която съдържа писмото на Доситея до неизвестния нему отецъ
Серафимъ. Въ своего писмо Доситей осжжда заблужденията,
нев'Ьжеството и религиозния обскурантизмъ на отца Серафима;
той изтъква, че църковните обреди и церемонии, щомъ нема
въ т4хъ нравственорелигиозно съдържание, не сж нищо друго
освенъ суеверие.1 Нашия религиозенъ моралъ тр'Ьба да бжде
съгласенъ не само съ евангелскитЬ истини, но и съ здравия
разумъ.2 Изобщо, религията тр'Ьба да почива на разума, да
се крФни у народа не съ слепа вера, а съ силата на истй-
ната и вжтрешното убеждение; духовенството и църквата —
такава е мисъльта на Обрадовича — ако искать да спомог-
натъ за народната просвета, треба да се борятъ съ суеве-
рията и предразсждъците, а не да ги разпространяватъ. Тъкмо
такива възгледи сж изказвали не веднажъ онези паши публи-
циста, конто сж настоявали за църковни реформп. Т. Иконо-
мовъ, авторътъ на бележитата на времето си статия Една
стжпка напредъ, пише следнето: — „Хрястовото учение
и Евангелските истини . .. не са утвърждаватъ съ невеже-
ство ... Едно нещо може да ги насади по-дълбоко въ сърд-
1 ЦЬлокупна дЬла. IV. С о в 4 т и здраваго разума, с. 6Б.
’ Ibid. с. 62.
Доситей Обрадовичъ у насъ.
85
дето на вФрующитЬ — учението и св’ЬтлинитЬ ... Здравата
вйра излазя отъ убеждение, а уб’Ьждепието дохожда отъ знаяние
кое накъ е било?1 — Характерно е сл'Ьднето съвпадение между
възгледит'Ь на Икономова и ония възгледи, що е популяризу-
вала протестантската пропаганда. Въ българския пр^водъ на
Доситеевото писмо ср^щаме единъ пасажъ, вмъкнатъ отъ пр4-
водача — безъ да се ср’Ьща у Доситея. Въ тоя пасажъ се из-
тъква, че р4шенията на вселенский събори не сж свети и
неизм'Ьнни — хората слугуватъ на страстит'Ь, а не на Бога,
пише пр'Ьводачътъ, защото не се придържатъ въ християн-
свото учение, изразено отъ Христа и апостолъ Павла, а при-
знавать онова, „което н^кои си Собори така узаконили, че
подиръ накъ други инакъ за по-добрЪ изменили; сега ся най-
много слушж това що е рекьлъ този Папа, или онзи вселенский
Патрикъ?2 Въ поменатата статия Т. Икономовъ, като излиза
°тъ положението, че църквата тр^ба да се пр^образува споредъ
духа на новото врфме, отхвърля он^зи съборни постановления,
конто противоречить на тоя духъ. „ПрЬдишпит'}» събори,
пише той, сж грешили сжщо тъй, както гр'Ьшжтъ и днешнигЬ
събори?» За своит'Ь либерални възгледи Икономовъ е билъ обви-
ненъ отъ българската екзархия въ протестанство?
Тукъ можемъ да отб'Ьл'Ьжимъ, че Л. Каравеловъ, който
има важни заслуги за развитието не само па нашата, но и
па сръбската литература, е билъ добре запознатъ съ рефор-
маторскит^ възгледи на Обрадовича и е ц4н4лъ високо него-
вата книжовна и просв'Ьтителна дойность. А това никакъ не
е чудно. Култътъ на здравия разумъ не е билъ чуждъ на
нашия белетристъ. Като Обрадовича той признава господ-
ството на разума надъ чувството, нротивопоставя се на роман-
тичните и сантиментални увлечения на некой наши и сръбски
писатели и ц-Ьни на първо место моралпи'гЬ идеи на автора,
когото разглежда, въздига го, ако той е привърженикъ на
u 1 Екзархията и Читадище (по поводъ Една станка напрйдъ)
Читалище. II. с 893—4.
8 Йзводъ отъ сов^тиН на здравый разумъ. Цариградъ . . . .
*363. е. 17.
8 Една станка напрйдъ. Читадище. II с. 765.
4 Необходимо обленен!е. Читалнще. II. с. 852.
86
Бояиъ Пеневъ,
трезвенна реализмъ и положителното знание. Каравеловъ остро
се противопоставя на романтичнит'Ь и идеалистична схващапия
въ литературата и се явява привърженикъ на нови, рацио-
налистична и позитивни идеи, конто той възприема не само
отъ руската литература на 60-хъ години, но и отъ сръбската.
А неоспоримъ факгь е, че Доситей, като представитель на
едва нова школа — школата на здравия разумъ — не е пр1з-
ставалъ да влияе върху сръбскит'Ь писатели дори и презъ
периода на националпопатриотическия романтизмъ. Сръбската
либералка омладина, срфдъ която Каравеловъ е пр'Ькаралъ
известно време и е възприемалъ идеите й, е ценела заслу-
гитЬ на Обрадовича. „Омладина, пише проф. Скерличъ, je Доси-
Tnja Обрадовийа сматрала као члана CBOje Свете Троуице, где
су друга два места заузимали свети Сава и Вук .. . Наш
омладивски покрет увек je имао извеспу дозу досити)евског
рационализма и просветител>ског духа.111 На омладинския съборъ
презъ 1867 год., на който Каравеловъ е говорилъ отстрана
на българите, надъ трибуната е билъ поставенъ Доситеевиятъ
ликъ. — Между сръбските писатели Каравеловъ е ценелъ
най-високо Обрадовича и Вука Каражичъ — двама предста-
вители на нови посоки въ живота и литературата на сър-
бите. „У цело] нашо] кеьижсвно] сиромашини, пише Т. Мар-
ковичу он [Каравеловъ] je видео оно што вреди само
у Досите]а Обрадовийа, „инициатора српске пародне кн>и-
жевности“, и Вука Карацийа."1 2 Въ своята белградска повесть
Je ли крива судбина?, чрезъ устата на героя Любомиръ
Калмичъ, Каравеловъ се произнася съ възторгъ за водителите
на сръбския народъ, между конто поставя и Доситея: — „Тако
исто мепи je дражщи Kapaijopije, Милош, Вук Караций, До-
сите] него сви Неманийи и Бранковийи са шиховим ефимерпим
величанством. Први су л>уди светски, ко]и су показали лице
народа српског опако како je целом свету; показали н>егову
величину, jyHaiuiBO гьегово и способности вегове, показали
да су и Срби л>уди, и то л>уди много бол.и од енглеских
1 Омладина и н>еиа каижеввост (1848—1871). У Београду, 1906.
с 273, 275
2 Л>уб. Каравелов у cpncaoj кн.ижевности. Српски кн.ижевпи
гласник, 1910. с. 679.
Доситей Обрадовичъ у насъ.
87
батрока и руских мужика. А последн>и сверим изврнутим
половина и Иуддьивим излечима довели наш народ до крарьег
понижена, па га онда продадоше Турцима... Слава оних
првих jynaKa никада умрети не Ье док je народа српског?1
Кои произведения на Обрадовича сж пр^веждани на
български и каква е литературната стойность на нр'Ьводит'Ь?
Доситеевит4 произведения сж били доста познати у насъ
пр^зъ вр4ме на възраждането и сж се разпространявали както
въ приводи, тъй и въ оригиналъ. Въ оригипалъ тЪ сж били
познати на българи не само отъ западпигЬ, но и отъ източ-
нитЬ краища. П. Р. Славейковъ, споредъ както ми съобщи
синъ му Пенчо, е ималъ въ библиотеката си всички съчинения
па Обрадовича. Въ библиотеката на покойния архимандрита
Зиновий попъ Петровъ, завещана на Кюстендилското читалище,
осв'Ьнъ множество други съчинения на сръбски, нам’Ьрихъ сл4д-
нитЬ Доситееви съчинения: 1. Целокупна дела Димитри]а
ОбрадовиКа. . . Издао Аксепти(е Мщатовий. Београдъ, 1870.
(I. Живот п приюьучешца, II. Путничка писма). — 2. Совети
здраваго разума. Издана Глигор1емъ Возаровийемъ. У Кра-
гуевцу, 1833. — 3. Етика или ф!лософ!я морална. . .
[Сжщото издание], 1834. — 4. Езопове и прочихъ разныхъ
баснотворцевъ. . . басне. [Сжщото издание] У Београду,
1833. — Пълното събрание на ДосптеевитЬ съчинения (Изд. на
Д- Медаковича, 1850 г.) е подарено на Софийската народна
библиотека отъ единъ пл'Ъвенецъ, който се е подписалъ: „Георпй
L Кировичъ, lyjia 8, 1864. Пл’Ьвенъ". Доситееви съчинения
на сръбски съмъ ср^щалъ въ библиотекит-Ь на шуменски
граждани. Две прикаски за славнит’Ь жени и за
Аза человекомразеца сж пр^веждани въ Разградъ.
МУ'И философъ и н!жои отъ баснит!з на Обрадовича
сж пр^веждани въ Русе отъ И. Оджакова. Повесть смешна
За едни обуща е пр’Ьвеждана въ Самоковъ; тамъ е пр!з-
зеждана първи пжть Ижица. Втори пр’Ьводъ на Ижица е
сторенъ отъ Свищовския учитель Т. Хрулевъ, а трети —
°тъ свещеникъ II. Грънчаровъ, еленчанинъ. Изводъ отъ
1866 ЛИ кРива судбина? Приповетка Лубеиа Каравелова... У Новоие
88
Боянъ Пеиевъ,
съветите на здравий разумъ е приведет въ Цари-
градъ. Както отб'Ьл’Ьзахме, ирЪводътъ Две прикаски сви-
д’Ьтелствува, че Доситей е памиралъ у насъ четци не само
между мжжетЪ, но и между жените. Некой Доситееви съчи-
нения сж били въведени за изучване въ нашитЬ училища.
Илия Р. Блъсковъ ми съобщи, че като селски учитель презъ
1857 —1859 си е служилъ при прЬподаването съ Ижица.
Споредъ друго едно съобщение на Блъскова, което отб4л,Ьзахъ
по-рано, въ некой български училища е билъ въведенъ npi-
водътъ на Станка Николица, Две прикаски, „като спомагало
за свободенъ и разбранъ прочитъ“.
Трудно е да се установи кога ставать известии у насъ
и почватъ да се превеждатъ Доситеевитй произведения. Из-
казвано е предположение, че Софрони Врачански въ Видинъ
се е запозналъ съ некой отъ тия произведения и че те сж
оставили следа въ книжовната му дейность.1 2 На какво се ос-
новава това предположение? Известно е, че пребиванието на
Софрония въ Видинъ (1800 —1802) е отъ големо значение за
новобългарската литература. Тукъ авторътъ на първата пе-
чатна новобьлгарска книга се отдава на книжовна дейность,
която все повече се отклонява отъ традициите на старата
черковнорелигиозна литература. Наистина, Софрони не е на-
пълно свободенъ отъ религиозния духъ на предишната лите-
ратура, ала ние долавяме у него стремежъ да вложи въ произ-
веденията си покрай религиозната и светска поука. Той се
грижи за просветата и нравственото възпитание на своя на-
родъ, неговата дейность въ осповата си е националнопро-
1 Пръвъ Дриновъ изказа такова предположение. „Доситеевит^ съчинения,
пише той, конто положиха начало на новосръбската книжнниа, сж били доста
разпростраиенн и въ Влашко, между тамошнит! сърбскн търговци, но нЬкои отъ
т’Ьхъ, може би, още въ Видинъ сж попадналн въ ржц^Ь на Софрония". (Hiко л ко
забравенн списания на Софрония Врачанскаго. Псп. 1884.
кн. 12 с. 9). Сжщото предположение изказва н Попруженко: — „Во время пре-
быван!я въ Внднн4 СофрошЙ могъ напр., познакомиться съ произвелешями из-
вЬстнаго деятеля сербскаго возрождещя — Досиеея Обрадовича ..." (Очерки
по возрожден1я болгарскаго народа. ЖМНПр. 1906.мартъ с. 343). —-
„Блнзостьта на Сърбня пише проф. А. Теодоровъ за Софрония — ще да му
е докарала на ржц'Ь в-Ькои отъ твореннята на връстннка му, знаменитня сръбски
моралистъ и патриотъ Доситей Обрадовичъ (1739—1811), и той сн наумнлъ
да обдарн съ такива н свонтЪ сънародницн". (Българска литература.
2 нзд. 1907. с. 106; ср. 1 нзд. 1896. с. 160).
Доситей Обрадовичъ у насъ.
89
сйтителна и нравственопоучителна. За да възд'Ьйствува по-
лесно на простата маса, той се старае да пише иа разбранъ,
общедостжпенъ народенъ езикъ, или, както се изразява въ за-
главието на едно отъ видипскитЬ си поучения, „на бол-
гарсгай простый языкъ, къ разумЗшпо и къ ув^денпо простому
и невскому болгарскому пароду на ползу душевному". Струята
на светски духъ, що прониква въ СофрониевитЬ произведения,
и пационалното съзпание, отразепо въ тЪхъ, се дължатъ пе
само на въздЬйствието на Паисиевата история, която Софрони
е пр-Ьписвалъ въ Котелъ прЬзъ 1765 год., но и на влиянието
на онЪзи идеи, що пораждатъ едпо ново движение въ духовния
животъ и литературата на гърцитЬ пр’Ьзъ втората половина
на 18 в-Ькъ. Твърд'Ъ е вероятно, върху Софрония да е влиялъ
въ дадения случай и Обрадовичъ. Въ Видинъ Софрони е ималъ
възможность да се запознае отблизо съ сръбската книжнина
и съ издаденигЬ до 1800 год. Доситееви съчинения — Жи-
вотъ и приключения Димитр1я Обрадовича, на-
речепога у калуТ)ерству Доситеа (Лайпцигъ, 1783),
СовЪти здраваго разума (Лайпцигъ, 1784), Езопови и
ирочихъ разнихъ баснотворцевъ... басне (Лайи-
Цигъ, 1788), Co6panie разпыхъ нравоучителныхъ
кВщi й (Виена, 1793) и др.1 Въ Видинъ той пр’Ьвежда отъ гръцки
нйкои отъ баспит'Ь на Есопа, а въ Букурещъ паписва Жит1е
и сТрадап1я грЬшнаго Софрон1я. Може ои Софрони
е билъ подбуденъ за тоя книжовенъ трудъ отъ баснитЬ и
автобиографията па Обрадовича. Па веЬки случай, той е знаялъ
за повата сръбска литература. Въ позива отъ 1805 год. за
издавапе на Нед-Ьл ника между другого той пише: „Такива
книги по простый языкъ иматъ грецыте, и сербите, и вла-
сыте, и русыте, и друпи вЬри; токмо нашыте бЬднии болгари
‘ ПР°Ф- Скерлнчъ въ библиографията на ДоснтеевитЬ произведения от-
•'ал’Ьзва KupiaxoSpouiov или толков a Hie воскресиыхъеван-
,ел»й, Млетци 1796 (Српска кн.и я. у. 18 в. с. 365). Ала Н. Петровски
съобщава, че „печатнаго гадай переводи Обрадовича (Толк, воскр. ев.), ио всей
вероятности не существовало". Като взема прЬдвидъ, че Koptaaoipdpiov на 1ео-
ТЯ.ЕИ е балъ печатанъ въ Москва, прЬзъ 1796 год., Петровски заключава, че
брадовнчъ, при труднитЬ съобщения пр’Ьзъ онова врЬме, ие е могълъ да има
ПЛ'Ка и да прЬведс още схщата година съчнненисто на Геотоки. (Ж MH [1р.
1910, сентябрь, с. 394: ср. и Первые годи деятельности В. Коии-
Т&РЯ, с. 510—511).
90
Боянъ Пеневъ,
ншматъ таковый даръ".1 — Повтаряме: изказапит4 съобра-
жения ни даватъ право само да пр'Ьдполагаме, а не и
да твърдимъ, че Софрони е билъ запозиатъ съ произведе-
нията на Доситея. Въ книжовнит’Ь трудове на Софрония не
намираме материалъ, черпанъ отъ Доситееви съчинения или
изобщо отъ сръбски извори. Видинскит’Ъ Поучен1я и сло-
восказан!я на праздниковъ господнихъ сж пр'Ьве-
дени „отъ словенскаго языка". Неделиикътъ е „пр^писанъ
отъ словенскаго и отъ греческаго глубочайшая» языка"; глав-
ниятъ изворъ, отъ който се е ползувалъ Софрони при съста-
вянето на Нед i л пика, е съчинението на гръцкия пропо-
в$дникъ и църковенъ учитель Н. Теотоки KupiaxoSpopiov,
издадено пръвъ пжть въ Москва прЬзъ 1796 год. Миеологиа
CvHrina ф!лософа е приведена „отъ греческаго простран-
ная» языка"; пр^водъ отъ гръцки е и посл^дниятъ трудъ иа
Софрония — Оеатронъ пол!т!конъ сиречъ граждан-
ское позорище. Жит1е и страдан!я по замисъль и на-
чинъ на изложение не се поср^ща съ Доситеевата автобио-
графия.
Отъ съпоставянето на СофрониевитЪ Баснослов1я
Есоповы съ Басне на Обрадовича и съ гръцкия текстъ на
ЕсоповигЬ басни се установява, че Софрони е пр^веждалъ отъ
гръцки, а не отъ сръбски.2 За да се види това, съпоставямъ
тукъ първата половина отъ баснята Орелъ и лясица съ
гръцката басня и нейната приработка у Обрадовича.
1 Софрони Врячански. . . Написа А.ТеодоровъБаланъ, 1906,с.61.
 Пр^писъ отъ баснит-Ь, пр4ведени отъ Софрония, ср^щаме въ ржко-
писния сборникъ на попъ Кръстя (гл. Описъ на ржкописит’Ь и старо-
печатниН книги на Народната библиотека въ София. 1910.
Състави Б. Цоневъ. Ржк. № 363 (211). До скоро не б-Ь установено, дали мате-
риал ътъ, що се съдържа въ тоя сборникъ, е пропись отъ книжовнн трудове на
Софрония (Дриновъ, пом. ст. Псп. 1884. кн. 12, с. б; М. Попруженко, пом.
ст. ЖМНПр. 1906. мартъ, с. 342; А. Теодоровъ. Софрони Врачанскн. София
1906. с. 117—118). Ала отъ съобщеннето на Ив. Молловъ (Новонам’Ьренъ
ракописенъ сборникъ на Софрония Врачанскн отъ 1802 год. (Сп.
на б. ак. 1.1) става явно, че попъ Кръстевнятъ сборникъ е пр-Ьпнсъ отъ ржкописепъ
сборникъ на Софроння. Прн пр-Ьпнсването попъ Кръстьо е зам’Ьнялъ на мЪста
нЪкои архаичнн и книжен форми съ нови, по-близкн до особеностит’Ь на живил
народенъ говоръ; ще отб!д,Ьжнмъ, че пр!шисвачътъ е пром’Ьнялъ само отделен
изрази, безъ да е внасялъ нйкакви нром-Ьви въ съдържанието и иачнна ва
изложение. Ние цитираме по ржкописа на Софрония.
Доситей Обрадовичъ у насъ.
91
Орель и лясыца
(Софрони).
Орель и лисица
учиниха дружество
и любовь беиз’зре-
чел!е между тхь.
даси сторять гняздо
единь при друпй
близу и да живеять
любезно, даимь лес-
но да са хранят
честичко: и спроти
тая скопость наго-
ворихася да си вар-
дять дружеством ве-
че твердо и крепко,
и тако орелу вече
направлен гнйздото
наедно высоко дрй-
во, и лясицата си на-
прави легалото тамо
близу у една хря-
лопа, замь дабудуть
близу единь при
друпй. Пршде време
дароди лясицата, и
роди тамо на ляг-
лото си: у единь
день удялися ляси-
цата от гнездом
си, и отиде дапасе
сиреч даси тражи
тадеше: а орель не-
имаше що да таде,
ами фрькна отгор4,
и слезе долу на
гнйздом лясичину,
Aexig xal ’AAiunr^.
’Asrog xal aAw-
<piA£tv dzz^Zsug
aovS-ipievot, nkvjafov
saurwv olxetv, 8te-
yvtoaav, ^eSaluaiv cpi-
tTjV auvTj&etav
noiotjpevoc. Kai Stq
° piv avapag inc
и neplp^xeg SivSpov
^veoTTonoi^aaTo' Vj
eloeZ&ouaa etg xov
Snoxefpevov -&dpvov
Stexev. ’E^eX&ouavjg
лоте auTijg inc
wpVjv, § detog dno-
pfflv Tpotpijg, xaxa-
rctag eig xdv Hdpvov
xal ta yew/jiara
avapnaaag, pierd twv
autou veoTtwv хате-
Яссм'аато. 'II 8’dXco-
tctjI; inaveXD-ouaa wg
£yvo rd npa/9-iv, об
pazzov enl тф xwv
veortdjv •Э’ауатф izo-
Wj&Tj, oaov ini тф
Tijg dpuvvjg dnopcp...1
Орао и лисица
(Обрадовичъ).
Орао и лисица учи-
нили су ме!;у собомъ
друштво, и да би было
свакдашнй и посто-
янно, договорили су
се и согласили, да
живе у комшилуку,
да бы у потреби
еданъ другомъ мог-
ли помой и дати. За-
то изберу еданъ ве-
лики расть, на кога
гранами начини о-
рао себи гньиздо,
гди снесе яя и из-
леже пилийе. Ли-
сица, при корену,
у шупливьи истогъ
дрвета начини себи
одъ липЛа постелю,
и трудна будуйи, ту
окоти лисичийе свое.
Ова едномъ, по оби-
чаю, изи1)е у ловъ, а
орао неимаюйи тай
данъ шта ести, ни
съ чимъ свою фами-
л!ю нараппти, и ви-
дейи лисичийе по-
дебеле, слети доле,
узме ifi и однесе у
гньиздо. Мало по
томъ врати се ли-
сица и упази жа-
лостно nosopie, крвъ,
1 Fabulae Aesopicae collectae ex recognitiobe Caroli Halmii. MCMXI.
Lipsiae, in aedibus B. G. Teubneri. S. 2—3.
92
Боянъ Пеневъ,
и фати дЬцатай и
вознесиги насвоето
гнЬздо, и изядеги
заедно сас свойте
пилита. И cipoTa ля-
сица като са Вар-
на от паша своя, и
узе хаберь щой сто-
рил орелу, оскорбися
много: ала не тол-
кова зарад дЬцата
свой катоги изялъ
орелу, ами като гле-
да, како нее возмож-
। но, да отмсти (шти-
| кам) противо орелу..1
коя юпп вруйа изъ
гньизда тече, бЬдни
лисичийи плачевне
гласе даю и орао
имъ ноктима утробу
дере и клювомъ имъ
очи вади. Како е ли-
сици было, свакъ себи
ла с но представити
може: да одъ кога
другога то страда,
пеби ioft ни по жа-
лости было, но одъ
пр!ятеля и одъ ком-
inie свога. ..2
У Обрадовича, както слЬдъ повечето баснп, така и сл'Ьдъ
тая, има дълга поука (почти цЬла страница), която съвсЬмъ
не се посрЬща съ кратката поука на гръцката басня. Поу-
китЬ сл'Ьдъ прЬведенитЬ отъ Софрония басни, както и самото
съдържание на баснитЬ, се посрЬщатъ дЬ повече, д-Ь по-малко
съ гръцкия текстъ:
'О лбуос oxi ot (piXtav
TtapaaTOvSouvteg, x&v xiyv xa>v
tj8ixtji6vwv бхуиуыас x6Xaaiv
8? djft-evetav, aXX’ o>jv ye xr/v
ex S-eou xtpajptav Staxpooovxat
068’ oAtog.
Тая басень сказува, зарад
того, кой учини неправда па
любезнаго пр1ятелл своего, и
оный противо того като нее
возможень да му отмести: до-
| брое. ала Богь неоставя опого
। насилника безнаказаше и без-
| мучеше. (Софрони)2
Нашего заключение е, че Софрони не е прЬвеждалъ
Доситееви произведения. Може би той е билъ запознатъ съ
нЬкои отъ тЬхъ и тЬ сж му дали поводъ да прЬведе отъ
гръцки ЕсоповитЬ басни и да папишс автобиографията си, като
сж оказали при това извЬстно влияние върху посоката на
книжовната му дЬйность.
’ Ив. Молловъ. Посоч. ст. с. 151—152.
2 Ц'Ьлокумиа д'Ьла. III. Басне... с. 1—3.
Доситей Обрадовичъ у насъ.
93
1.	Ни едно отъ съчиненията на Обрадовича не е било
тъй много четено и пр4в<ждано на български както Ужица
или Доситеева буквица1. Както обяснява самъ Доситей,
това негово произведение съдържа „премного ствар!й ... за
сваку потребу човеческога живлЪня, сов^товашя и мудролюб-
наго поучешя“. Тукъ ср'Ьщаме разсхждения отъ правоучите-
ленъ характеръ и правила за практическия животъ, изразени
въ афористична форма; Доситей изтъква необходимостьта отъ
просвета, възхвалява здравия разумъ, мждростьта и истината,
говори за възпитанието на дЬцата, за полезния трудъ, за
духовната бодрость — и често придружава разсжжденията си
съ примири, взети изъ живота; поуката е изразена конкретно —
по начинъ достжпенъ за разбирането и наблюдението на
простил четецъ — а това обстоятелство е способствувало твърде
много за разпространението на Ужица.
Първиятъ български ирГводъ на Ужица е неиз-
даденъ. Тоя прГводъ, чийто ржкописъ се пази въ Софий-
ската народна библиотека, е озаглавенъ: Книга именуема
Досн>еева ижица. Градина разноцветная. Отъ Сербешй
языкъ преведесе на Болгарсий языкъ за ползата на нашего
народа. Издаше первое. Лето 1852, февруар!й 1-вый. —
Долнята часть отъ заглавната страница, тамъ дето е билъ
подписанъ, може би, сжщинскиятъ преводачъ, е отрезана; съ
друго, мораво, мастило подъ заглавието е прибавепо: „Трудомъще
па Костаки Алек. Сахатчиски въ Самоковъ". На сжщата стра-
ница е написано по-къспо съ моливъ: „13:годпшенъ бехъ
кога преписувахъ тазе книга отъ друга. Асъ Коста А. Са-
хатчиски“. Следъ „предговоръ списателевъ“ — преводъ отъ
Доситеевата Ужица — е подписанъ „Констанд. Алек. Саха.
Описатель: самоковецъ“. „Самоковецъ“ е прибавено отпосле
съ мораво мастило; името „Констанд.11 е написано сжщо така
съ мораво мастило върху друго заличено име; следите отъ
заличавапето сж ясни. Едва ли подписаниятъ К. А. Сахат-
чийски може да се счита за преводачъ; той самъ отбелезва,
не 13 годишенъ е „преписувалъ тазе книга отъ друга11; но
дори и това не ще е вероятно: почеркътъ е доста разрабо-
Ц-Ьлокупна д^ла. IX.
94
Боянъ Пеневъ,
тенъ и съвсЬмъ не изглежда да е на 13 годишно дЬте.1 —
Авторътъ на Ужица е отбЬлЬзалъ въ края на привода: —
„Конецъ тжицу доситеу брадовичу“.
Този прЬводъ се отличава отъ другитЬ български при-
води на Ужица по това, че е почти безъ съкращения. Само
тукъ-тамъ сж изоставепи нЬкои редове отъ Доситеевото про-
изведение, конто или посятъ автобиографиченъ характеръ, или
пъкъ не сж интересни за българскитЬ четци. Не е приведено
„говорен^ писца къ ужици, и тако доспЬва (четврто, с. 114—115).
Езикътъ на прЬвода не е твърдЬ литературенъ; изразътъ
па мЬста е доста неправиленъ, неточенъ, а пунктацията —
несигурна. СрЬщатъ се множество диалектни особепости иа
западнобългарски говори, а сжщо така турски и сръбски думи;
тукъ тамъ българскитЬ думи сж пояснени въ скоби съ турски.
ПримЬри: Азъ те молимъ, азъ ще да те найдемъ, азъ
да ти кажемъ, не хулимъ азъ, азъ не можемъ; да
биде; почёкай мало, какво онъ сака; въ мозако, отъ
медо; малйчкото дЬте, юначки; са вмЬсто сж: познали
са; сосъ вмЬсто съ; декато; порокъ (кусуръ), полза (файда),
невЬжа (будила), каемъ (пишманиме), приятели (достови), не
чалащисувай (не стирай се), маани (грЬшки, кусури), начинъ
(колайлъкъ), негли (белкимъ), бЬлЬзитЬ (нишанетЬ), заплатата
1 Ракопнсътъ е отб’Ьл’Ьзанъ въ О п и с ъ на рукописи т-h н с т а ро пe-
ч а т и и т Ъ квигв на С оф. нар. библ. Състави Б. Цоневъ. 1910. Ржк.
№ 440 (622). У Цонева при описването па тоя р&копнсъ сх сторенн н-Ькон
грешки. Като прйводачъ ле фигурира Сахатчиевъ, както б£лйжи Цоневъ, а
Сахатчвски. Осв'Ьнъ това Ижицата не съдържа 107, а тъкмо 111 листа. Въ
Опвса погрЪшпо е отбЪ.кЬзано: „останалитЪ 9 листа съдържатъ образца за
пнсма и др." Описвачътъ не е съгледалъ, че 4 листа отъ послЬдвлта кола
трЪба да се отпесатъ къмъ привода на Ижицата — къмъ оная глава, конто е
прфводъ па Часть II. Ужнчини да ров а. ЦЬлиятъ ржкопнсъ съдържа само
пр£водъ на Ужица и образци за писма (5 листа); погр'Ьшната бйл-Ъжка па
Цонева „н др." се отнася къмъ четиритЪхъ листа отъ Ижицата, прнбавепи въ
края на ржкопнса.
Г-нъ Петъръ Ивановъ Сахатчиевъ мс увЬрява, че пр-Ьводачъ на Ижица
не е чичо му Константинъ, чието име срйщаме въ заглавието на ржкопнса, а
баща му Иванъ, близъкъ роднина на К. Фотиновъ. Костантинъ Сахатчиевъ не
се е запимавалъ съ книжовна работа; нмалъ е обичай да зависва и мето си върху
чужди рукописи. Иванъ Сахатчиевъ, братъ на Константина и баща на Петра,
е говорйлъ често на д^цата сн за Доситеевата Ижица. Самъ Петъръ е виж-
далъ между кпнгитЬ на баща си привода на Ижица. Осв’Ьнъ Ижица — все
споредъ думитЬ на Петра — Иванъ Сахатчиевъ е прЬвелъ отъ сръбски и едиа
повесть — Хенрнхъ — останала въ ржкописъ и загубена. Може бп това е
повФстьта ня А. Л. Лонгъ Little Henry and his Bearer, пр введена на бъл-
гарски подъ "аглавпе Малечкып Хснрихъ н неговътъ бавачъ. Цариградъ, 1864.
Доснтей Обрадовичъ у насъ.
95
(хакътъ), соседи (комшии) вещи (отвари); на друго место:
отвари (вещи), тражи, тражейки. Тукъ тамъ преводачътъ упо-
треби h вместо меко к.
Преводътъ не е на всекжде точенъ; наместа преводачътъ
е предавали, сръбския текста на български доста погрешно и
дори неграмотно:
Некй люди мисле, да свакъ за ньихъ мари, кадъ нитко
за ньихъ и немари марити (88) е преведено: има человеци,
щото чинатъ (мыслятъ), защо секой са за нихъ разговара, щото
никой го и не гледа. — Я, да ти кажемъ безъ лаже: я мое
Буквице малому Спири пишемъ. А ти си големъ: узми ка-
кавъ стари Полуставъ (41) = Азъ да ти кажемъ безъ со-
чинеше пишемъ. А ты си големъ: земи като старь полустофъ. —
Ето ти и друго веди! (23) = Ето ти и друго веди! — Езику
тверди плоть и ограда есу: зуби и устне (32) = Езику
твердый плодъ и ограда са зубыте и устните. — Пази, немой
ме разсрдити! (40) = чувай се, немой да ме разрушишь! —
сласть е преведено сладость.
На други места преводачътъ е превеждалъ буквално,
запазвалъ е сръбския изразъ, като е игнориралъ особеностите
и словаря на българския езикъ:
Утеко одъ смрти (27.) = Утекалъ отъ смердьта. — Ели
Добро у великимъ куЬама господскимъ? (30) = имали доброте
У великите домове господски? — Jliena стварь, да еданъ за-
поведува (74) = хубава вещь, единъ да заповедува. Думата
поглаваръ (73) не е преведена на български. — Мучно
живлети на овому свету; да се паштимо за не изгубити онай
света! (22) = Мучно да живееме на тоя света и скорбно, за
Да радиме да не изгубиме опай света!
Тукъ-тамъ преводачътъ е превеждалъ доста волно, като
е дирилъ образи, изрази по доетжпни за разбирането на бъл-
гарския четецъ:
Латано, немой итити да се обогатишь (70) = който иска
много, загубва и малкото. — Я самь мпслио, да си се био
штуфао мномъ за оно, што самъ npie близу тебе стало, но-
секи ми изъ Сплита некадъ биляцъ, а некадъ и мене съ
робомъ (40) = Азъ мислехъ, защо си ся отягчилъ отъ мене
96
Боянъ Пеневъ,
за снова, кога дойдохъ съ япунжакъ (йене), изъ Co<J)ia (градъ
столный некога на болгар!а)...
НекждФ пр^водачътъ впася свои пояснения на думи, не-
познати на простите четци:
Обрадовичъ пояснява: „Башкотъ (Zwieback) е хлкбъ мар-
нара" (22); въ привода четемъ: „Башкотъ е хл^бъ корабелши,
може быти и пекс1метъ“. Пара ди гматчческо е обяснено—
примерно, прикладно; митическо — баснено; по свой
прилици (17) е приведено: — по тоя пр^дметъ (причта,
иредставлегйе, прилика).
2.	Ужица Доситея Обрадовича. Преведе отъ Сръбски
на Български языкъ Теодоръ Т. Хрулевъ, взаимноучителъ Сви-
щовсшй. А напечата се съ иждивешето на Тованна Стоянова
Мер: Букурещъ, въ тшографгята Ст. Расидеска, 1864.1 39 с.—
Подъ предисловие!о, което е извлечение отъ предго-
воръ списателквъ на Доситея, се е подписалъ „твой
искренний доброжелатель Теодоръ Т. Хрулевъ". Пркводътъ па
Хрулева е съкратенъ. Трите части на Доситеевата Ужица—
говоре не политическо, парадигматическо и ми-
тическо — сж изложени на 68 стр., а у Хрулева сжщите
тия три части сж преведени на 28 стр. У Обрадовича некой
букви се повтарятъ и потретятъ дори (нанр. азъ прво, азъ
друго, азъ треке, и подъ всека повторена или потретена буква
има нови поучения. У Хрулева ни една буква се не повтаря;
при това често подъ една буква той вмести въ съкратена
форма матерпалъ, който у Обрадовича се съдържа подъ пе-
колко букви. Напр. у Хрулева подъ буква А се съдържа
съкратено снова, което у Обрадовича съставя съдържание на
азъ прво, азъ друго, азъ треке и буки прво до па-
сажа: „Ти брате мой! будп смпренъ предъ богомъ..." (15—18).
Отъ Ужице први дарови (92 — 97) Хрулевъ не е прк-
велъ J6 11, 14, 16, 25, 28—31, 34—36, 41, 42, и др. Не
е преведено говореик писца къ тжици (треке, 104—114).
’ Това е заглавие на второю издание. Първото не нам’Ьрихъ. Наверно
между дв’Ьт’Ь издания, конто съдържатъ по 39 стр.. п-Ьма никакая разлика. За
главието на първото издание, печатано ирйзъ 1858 год., намираме въ Бълг.
к п н гоинсъ за сто годин н. А. Теодоровъ Балапъ. 1909. № 8315.
Доситей Обрадовичъ у насъ.
97
Изоставена е цЬлата глава Червь, която съдържа автобиогра-
фиям данни (74—76). Изоставеии сж сжщо така италиан-
скитЬ пословице (38, 86). При даденитЬ политически условия
Хрулевъ е нам^рилъ нФкои разсжждения на Обрадовича за
твърдЬ см&ди и се е побоялъ да ги пр'Ьведе. Не сж приведена
напр. сл4днит4 пасажи: „Ти си ми казивао, да е еданъ кметъ
Турсшй, лукомъ очи мазао да истегне као съ клещам а
кою сузу, за cnaie свога Гсеиномъ. Крокодилъ злизв^ръ, y6ie
човека, пакъ онда надъ ньимъ плаче, пакъ шньимъ у вратъ
(25) — Ако носишъ оруяйе, брани се съ ньимъ; а не уби
(94). — Ма не може бити, како би онъ радъ, — ни истимъ
царемъ, кои св^томъ тресу. Радъ би царь Ту реки, да Hie
царства Московскога; ма Москови раде да смету царство
Турско. . . . (24).1
Съкращенията, що прави Хрулевъ, на много м'Ьста сж
твърдЬ безразборни и не предавать смисъльта на оригинала.
Той често изоставя пасажи, конто образуватъ логически прЪ-
ходъ отъ една мисъль къмъ друга, граматически слива изре-
чения отъ различии глави, безъ да поставя логическа връзка
помежду имъ. Напр. той прйвежда сл'Ьднит’Ь пасажи, взети
отъ различии глави:
Ти, брате мой! (18) ... Бреме познай, себе познай . . .
Много размишляй и за дуге разуЬавай; немой се преварити
оиде гди се не надашъ . . . Видишъ ли како сваку стварь
неко фали, а неко куди, по оной простой р^чи: Неко фали
попа, а неко попад!ю. (19, буки нрво) . . . Бол4 есть
имати ц’Ьлу наметь, него ц’Ьло т’Ьло; зашто нека е еданъ
чов^къ безъ 0Ч1ю, а други безъ ногу, може имъ се па!)и
л4кар1я; нека слепи ромога носи, а роми слепому нека каже
путь, ето обоици — ноге и очи. (20, буки друго) — и ги слива
въпшно, не логически, по сл'Ьдпия начинъ:
Брате милый! познай времето, себе си и другиго. Мысли
дълго, да не се излъжешь гдЬто не се надйвашь: защото[?]
нЪкой хвали едно, а друпй друго, както дума пословицата:
1 Тоя последенъ пасажъ не е пр’Ьведенъ и отъ Н. Грънчарова. Пр-Ьведень
е само въ рлкописа иа Сахатчийски:— „Харно бы бнло на турекю царъ да не
е царството роснйское, но русите радатъ да сметатъ турското царство14.
Списание на Българската академия. Книга III.
7
98
Боянъ Пеневъ,
Еданъ хвали попа, а друпй попадята. За това [?] треба да
сме паметни: защото [?] подобрЪ да има челов'Ькъ цЬль
память, нежели цЬло т'Ьло. Ако е единъ безъ крака, а другш
безъ очы, нека слЬпыя носи хромаго, а хромыя да му показва
пжтья, ето и на двамата очи и крака. (7).
При привода на Ужице први дарови Хрулевъ е
сливалъ производно по н’Ьколко отделим номера; сл-Ьлъ е
напр. А 9 и 12, 18 и 19, 20, 21 и 22 и др.
Пр’Ьводътъ е твърд4 воленъ, поради многото съкращения,
изменения и пр-Ьиначавания на смисъльта на пр^веждания
текстъ:
Не иди, гд’Ь те не желе, и гдЪ те не зову; еже неЬешъ
имати м'Ьста гд’Ь би еЬо: гд’Ь ли те и зову, не стой много
времена, да те не понуде да се преко прага ускакуешъ (96)
— Не отивай, гд'Ьто не тж выкатъ, а гдЬто тж выкатъ, отивай
скоро (37) — Имамъ на ле!) и торбицу, а у ньойзи ми е една
Светогорска тиква съ водомъ, и една Грчка кньига; а
кньига ми мпоге ствари каже, кое Hie ни мой Бабо знао (39)
= Конто четжтъ добри книги, знаить много работы, конто
не знае нити дядо (15). — Ахъ, яо мени! за мою младость,
и за мою старость; младость ми чини зло, зашто одлази, а
старость, зашто долази (26) = Сичкото брате тешко, мла-
достьта пр’Ьминува, а старостъта дохожда (10) — Не завиди
больимъ одъ себе (94)== Не завиждай никому (36) — Нмашъ
ли жену, ако е добра, пуна ти е куЬа epehe и радости (ако
ли е зла, не скрби, умрети he); не имашъ ли жену, лако ти
е живлети (23) = Ако имашь добра жена, пълна ти е кж-
щата съ радость, ако е зла не ще бжди вЪчна, ако имашь,
Beceaie, ако тгЬмашь, малко ти е трудно . . . (8).
Пр'Ьзъ 1868 пр^водътъ на Хрулева е издаденъ трети
пжть, въ Русе, безъ промаши въ текста на второто издание.
3.	Ужица или азъ-буквица. Преведена отъ Срьбски
на Български, отъ Покойнаго Свещеника Николая К. Гран-
чарова. Напечата ся за споменъ на покойнаго; съ иждиве-
шето на брата му; Матея К. Гранчарова, еленченина. Русчукъ,
въ книгопечатпицата на Дунавската область, 1867, 48 с. —
Доситей Обрадовичъ у насъ.
99
На стр. 1 срЗяцаме слДднето заглавие: — Ужица или
азъ-буквица. Която съдьржава говоренье Политическо, При-
кладно, Нравоучително и Баснословно. Обрадовичъ, като авторъ,
не е посоченъ.
Пр4водътъ на Грънчарова е доста воленъ и съкратенъ
— ала не до такава степень, както разгледания пр'Ьводъ на
Хрулева. Грънчаровъ не е пр’Ьвеждалъ онова, що се съдържа
подъ повторенията на п'Ькои букви; у него ни една буква се
не повтаря; изоставени сж, напр., вравоученията подъ загла-
вие азъ друго, азъ трейе, буки друго, есть друго,
живайте друго, глаголъ, добро прво, слово, твердо,
укъ, у, фертъ. Изоставени сж сжщо — както у Хрулева и
въ ржкописа на Сахатчийски — автобиографичнигЬ б4л4жки
въ Червь (Обр. 74—76). При прЬвода на Говорен^
м v т и ч е с к о повечето отъ баснитЬ сж изоставени. В i д и
друго (Обр. 22—23) е приведено съкратено подъ буква Г.
(Гр. 9.) Подъ Д (Гр. 9 —10.) сж прЬведени Добро друго и
Добро треЬе (Обр. 29—31). Ж (Гр. 13—16) е съкратенъ
прЪводъ на Жив'Ьйте прво (Обр. 36 — 39). ТритЬ части
на Доситеевата Ужица (Говорен^ политическо, парадигмати-
ческо и митическо) не сж разграпичени въ прЬвода съ от-
делен заглавия.
Тукъ-тамъ се срЬщатъ неточности;
Ме1)у трговци за сваку газету клетва (29) — Между
търговцы, не правды. (10) — Яо, яо! то ли срце мое жели?
Дшля светиньо моя! не иде у тако срце добро (31) —
Ахъ! това ли ми сьрдце жали? дыва моя светина! Ахъ добро,
не идвай въ таквози сьрдце! (11).
На нЬколко страници Грънчаровъ е използувалъ пЬр-
водътъ на Хрулева, безъ да отбЬлЬжи това. Всичко отъ „бла-
годареше писателя!" до края (Гр. 45—48) е буквално взето
отъ Хрулевия прЬводъ (изд. 1864, с. 36 — 39).
4.	Гора вЬжества и истины. Алигорическо или
иносказаемо видЬн^е (Български книжици. Часть I.
I860, февр., кн. 1., стр. 97 —102). Превелъ отъ Доситя
И. Бърз. — Тая статия на сръбски носи сжщото заглавие
7*
100
Еоянъ Пеневъ,
(Целокупна д’Ьла. Кн>. VI: Собрате равны правоучителны
вещй. . . Гл. 2., стр. 17—22).
„Нешй любитель муса“ вижда на сънь пжтищата, конто
водятъ къмъ висотите на истината и доброд'Ьтельта. По тия
пжтища чов-Ьгсъ срЗлца множество изкушения, прЬчки, съ конто
упорито треба да се бори, ако иска да достигав желания
връхъ. Той не треба да се отклонява отъ своя пжть и ако
се заблуди, нека извръща погледъ къмъ св^тлината и дири
правил пжть. Доситей иодчертава, че човЗжъ трЬба да се стреми
не само къмъ истината, но и къмъ доброд'Ьтельта, защото
истина и знание безъ добродетель сж само сенка, призракъ.
Преводътъ на И. Бърз. е доста неграмотенъ. Преводачътъ
не само че не знае добре сръбския езикъ, но и нашия лите-
ратуренъ езикъ слабо познава.
Неточности: гора е преведено гора. — Мое се срце от-
вараше къ жельи благотворения (17)=Моето сьрце беше пълно
съ благодарность (97). — Сматрай само на напредоване истине
желателя (18) = Сматрай само напредовашето на истинжтж на
жителыте (98) — Одъ безчислепи речш и мпогоразлични Вла-
сова и начина и изговараня и слаганя... (19) = Отъ много-
численны речи и многоразличны гласове и начины па изго-
варяшя сложения... (98) — Морао би ... у мртво, ништа не-
значеня и заборавлепя езеро за вавекъ утопити (21) = Въ мерт
вото езеро на незпашето и забораватето ся натупяваше (101)
Ако се на кои начинъ и не утопи у езеро заборавленя (22) =
И ако ся пекакъ не натопи въ езерото на забораватето (101)
Мрачна и тамна (22) = Мръсна и темпа (101) — Високе науке,
и особите вредности могу само до мечтателнога довести ви-
сочества (22) = Высоки науки и особиты достоинства могжтъ
да ся доведатъ до мечтателпо височество (101 —102) — Поиз-
ме!)у шумарица муса (21) = Между шумицыте на мусите (100).
Не сж преведени следните пасажи: — Сасвимъ тимъ одъ
сваке друге кадъ би се ова уморила, и села, гди да одпочине,
а другда би и заспала (20) — Или жельомъ да пре свпо до!)у
устрмлени, сваку препону облазаху (21).
Наместа преводачътъ е превеждалъ буквално, като е
пренебрЬгвалъ свойствата и славаря на българския езикъ.
Доситей Обрадовичъ у насъ.
101
Шуштейи (17) е приведено шущаищъ (97) — Сматраюйи я
на ове ствари (18) = Сматракщъ азъ на тези ствари (98) —
Као нека слута (20)=Като н^коя слутня (100) —Чиновни
приступавъ (18) = Чиновныйатъ пристжпъ (98).
Заслужва да се отбкгЬжи, че пасажътъ „Съ воздихашемъ
призивахъ помойъ свемогуйега, да ле сподоби кадь годъ людна
на ползу бити“ (17) е пр4ведеиъ: „Съ въздыхаше призывахъ
помощьтж на Всемогжщаго, да ня сподоби до кога-да-е да бждж
полезенъ на народъ-атъ си“ (97).
5.	Две прикаски за славпите жени, и за Аза
человекомразеца. Писалъ на сжрбски Доситей Обрадовичъ,
а побжлгарила Станка Николица, Разградка. Въ Бял-градъ.
Въ правителственната книгопечатня, 1853. 16°. 46 с.
Първата отъ тия привязки е пр-Ьводъ на О славнимъ
женами,1 а втората, За Аза человекомразеца, е пр'Ь-
водъ на О мудрости и промислу у управлен!ю света,
восточна новость.2
Твърд’Ь р'йдко се срЬщатъ неуместен изрази, погрЗипки
и неточности въ привода:
Жене составляю половицу човеческога рода (110) = Жените
ежчиняватъ половината на челешкия родъ (3). — За обратите
дакле ума очи любезни наши жена... (111) = За да убжрнемъ
прочее умните очи на нашите любезни жени (5). — То што
Йешъ ти ударите, то мене боли... (111) = Туй дето ще го
сторишъ ти, то сега ма боли (6). - Хуейе водопаде (14) =
Скокове, конто хлуятъ (23). — Струкъ тЬла (118) = Стжрко на
телото (18). Лепезе (110) = Духалца (елпезета, 4).
Тукъ-тамъ се срЪщатъ турски думи:
Хо! хо! ше сваки лудъ (17) = 1окъ! гокъ! не е секи лудъ
(28) рендемъ (пжкжлъ, 34), млозипа (на бюлюци, 42).
Пр’Ьводътъ се чете леко; сиптаксичниятъ строежъ па
р4чьта е доста правиленъ и изразътъ, изобщо взето — лите-
1 Ц4локупна д'Ьла. VI. Coupaiiie разпы иаравоучителиы вепйй...
Гл. 14. с. 110—120.
* Ц4локупва дГ.ла. VII. Мезнмацъ, часть друга, гл. 3. с. 14—27.
102
Боянъ Пеневъ,
ратуренъ. Пр’Ьво дач ката се придържа въ единъ опрЪдЬлепъ
правописъ — не употр^бя 'Ь, и въ срЬдата на думитЬ вредъ
пише £ вместо ъ.
Първиятъ ни критикъ, Нешо Бончевъ, възмутенъ, че
„пашата оскудна книжпипа отъ день на день се пълни съ
изметъ книги, конто се купуватъ и четжтъ отъ нростодушнитЬ
българе безъ всЬкоя полза“, пе е погледналъ съ добро око
на тоя прЬводъ; наедно съ Робинзона, Изгубена Станка
и множество други книги, той отнася и Две прикаски
къмъ „слепого царство на пашата книжнина"1 — отнася ги
безъ да вземе въ съображение, че сж били издадени 20 години
пр4ди неговата безпощадна оценка.
6.	Изводъ отъ сов'Ьтит'Ь на здравый разумъ.
Цариградъ, печ. А. Мипасовъ, 1863. 24 с. — Въ привода
името на Обрадовича не се споменува. Приведена е, както
отб'ктЬзахме, само оная глава отъ Совети здраваго разума,
която съдържа писмото на Доситея до отца Серафима —
единъ калугеръ, недоволенъ отъ ДоситеевитЬ реформаторски
и рационалистични възгледи.2 — Пр-Ьводътъ е доста воленъ.
намоста — прЪиначенъ, и то тъкмо въ духа на протестант-
ского учение:
Книге учепи люди дале су ми способъ, правов4ф1е
одъ суев^пя разпознати и чисто Евангелско учете одъ
чов'Ьчески свакояки преданы и приподаваня, коя су насъ дотле
довела, да триимо кон!) и изображене на алтару црковномъ!
(44) = Евангел1ето, което и ты в^рувашь, дало ми е
способъ, да разпознаи npaBOBipiero отъ суевЗцнето, и да
расличамъ чистого учете на наппй Спаситель отъ т4зи
еЬкаквы человечески пр^дашя и нововведения, конто до тамъ
сж ны докарали да считаны испъ.тныпето на закона въ ед-Ь-
Hiero на бобътъ и па чушкытЪ и пакъ да тьрпимъ коше и
катжри изобразены на църковный олтаръ че еще и да имъ
1 Класичнитй европейски писатели на български езикъ и
ползата отъ изучванието на съчииенията имъ (б Псп I. 1873
кн. 7, 8. с. 5—6).
1 Ц-Ълокупна д!ла. IV. Совети здраваго разума, с. 38—69.
Доситей Обрадовичъ у насъ.
103
ся кланами! (6). — Али ко сме садъ Апостола Павла или
самога Хргста за свидетелство примите? Пама истомъ чуешъ
ни петъ ни деветъ, него Луторанъ. Какви смо люди, Серафиме
помагай! Хршта преблагого Спасителя и Апостола Павла на
очигледце лепо полуторанисмо (59) = Но кой ли см'Ье днесь
между насъ да ся основава на Апостолъ Павловото или на
Христовото учете? който дерзне да призове йхното свидЬ-
телство за въ часъ ще му рекжтъ, ты си протестаитинъ!
лютеранинъ, ты искашъ да развалишь вЪржтж! каквы сми ти
сааламъ хриспены ные Отче Серафиме! Христа пр'Ьбла-
гыятъ нашь Спаситель, Павла богоджхнувенныятъ учитель на
язычницый, щжтъ не щжтъ направихмы гы Протестанта,
Лютераны, йхното учете отвьрлямы и тьреимъ спасеше въ
производный и пристрастный уложешя на йзи, конто за
светски йхенъ интересъ сж поискали да ны накаратъ да
вЬрувамы така както ймъ изнася, а че не ни позволяватъ и
да мыслимъ на това отгорй! (16). —
Намоста преводачътъ вмъква въ превода свои мисли и
разежждения. Доситей пише, че има мнозина, конто лицемерно
постятъ, безъ да сж иропикнати отъ християнска нравственость;
преводачътъ прибавя: — „А това право ли е, Евангелскы ли
е, добро ли излезва отъ него или зло, ты самъ вече сжди.“
(16). — На друго место преводачътъ се обявява протавъ
вселенский събори (17). — Между прибавкий срЪщаме и
тая: — „По человечий злоупотребихж свободнжтж волтж
даденнжтж нимъ отъ Создателя Бога“ (ср. и приб. на с. 60).
Преводачътъ нигде не отбелезва, кое е взето отъ оригинала
и кое е прибавепо отъ него.
На много места иреводътъ е побългаренъ. Изоставени
сж автобиграфичний бел^жки, що се срещатъ въ Доситее-
вото писмо, (Обр. с. 42, 44, 49—52, 53, 61, 62), а сжщо
така и имената на лица и местности, чужди за нашил четецъ
(ср. Обр. 44 = бълг. пр. 5; Обр. 46 = бълг. пр. 7; Обр.
42 = бълг. пр. 4); не е преведено и онова, което интере-
сува повече сръбския четецъ и не е важно за смисъльта на
превежданото (Обр. 39, 40, 48, 57, 66—68). Между другото
изоставенъ е отъ българския преводачъ и тоя пасажъ, който
104
Боинг Пеневъ,
разкрива отношенията на Обрадовича къмъ Молиера: —
„Остроумии Молкръ представляюЬи обштему см'Ьху и пору-
ганно Тартуфе, Аваре, Мисантропе и подобие ови трица
люде, nei нимало мислю просвештеной Француской нацш
ругатисе, но будалама, кои су у свакой нацш, граду и селу
наоде“ (67).
Езикътъ е литературенъ — рфдко се ср^щатъ непра-
вилности и чуждици. Прави впечатление, че пр^водачътъ е
нознавалъ доста добрЪ особеноститЪ и ручника на българ-
ския езикъ.
7.	Цу-и или философъ. Отъ книгата „Чювствител-
наго человека11. Побългарилъ П. В. Оджаковъ. Руси, въ кни-
гопечятницата на Дунавската провинщя, 1865, 20 с. — Пр1>-
водъ на Цу-v илити философъ. Изъ книге Чувствител-
нога човека.1 — Къмъ привода Оджаковъ пише въведение, въ
което бЪл'Ьжи, че „тжзи повесть е кратка, нъ всЬкый, който
к прочьте, ще позпае и разбере таквызи мысли, каквито гы
прит'Ьжяватъ пай - велики человЗщи въ св1;та.“ ЧетцитЪ ще
разбератъ отъ пр^ведената „повесть", че съ „истенско любо-
мждрие“ не се отличаватъ нито богатигЬ, пито пъкъ л'Ьпивит’Ь
и суеверии калугери; мждрецъ е онзи, който по природа е
склопенъ да прави добрини на другитй и то безвъзмездно.
„Който прочьте пЗшолко пжтя съ внимаше и разсжждеше
зр’Ьло тжзи повесть, ще разбере какъ тр'Ьба да жив'Ье, за да
бжде угодьнъ и Богу и св4ту.“
На много м!>ста Оджаковъ е прЬвеждалъ неточно и не-
грамотно. При това синтаксичния строежъ на р'Ьчьта е доста
неправиленъ:
1 Ц’Ьлокупна д±ла VIL Мезимацъ, часть друга, гл. 4. с. 28—44.
Оджаковъ е ималъ възможность да се запознае по-отблнзу съ сръбската
литература. ПрЪзъ 50-хъ години той е жив-Ьлъ въ Б^л градъ, Карловци (Ср’Ъмъ)
и Нови-Садъ; въ Сърбия е издавалъ „бугарске листове, а доцнще био jeftaH од
сарадника Др. В« БогпшиЬа у делу Pravni obicaji u Slovena и у Zbor-
nisu Badasnjih pravnih ovicaja u juznih slovena1* (Српски кн»и-
жевнн гласив к, 1908. с. 313. Ср. поменпка за Оджакова отъ С. С. Бобчевъ
въ Л^топнсъ иа Бълг« к и. др. VII. 1905. с. 125—132). Нав-Ьрно, още
дока то е билъ въ Сърбил, Оджаковъ се е запозналъ съ н*Ькои отъ прои введе-
ния та иа Обрадовича.
Доситей Обрадовичъ у насъ.
105
Своимъ злотворомъ добро за зло воздати и учинити (44) =
Въздаде на своите злотвори добро за зло и го направи тъй
сжщо (19) — И тако he найпосле упазити оно, што сама гола
нага чувства нипошто не могу, но сами невешчествени духови
постигнута и познати могу (30) = И тъй най-послё ще
съгледа онова, което иикакъ не могжтъ да постигнжтъ и по-
знаитъ самыте голы-нагы чювства, отсв^пъ нев'Ьщественпит’Ь
духови (5). — Особльивость човека (40) = Извънредпостжтж
на человека (16). — То nie иначе, пего рекао би, као да су
му сви люди рошена 6paha (39) = То не е инъкъ, нъ бы
рекълъ человЬкъ, че всичкитй хора му сж родени брата (14) —
Наше жене пе пЪваю майсторски, али имъ иде одъ срца, како
славцемъ по шумарицама (41) = НашитЬ жены непЗлжтъ ма-
стерски, пъ имъ иде отъ сьрдце, както слав^ятъ по горнтЬ
и шумытЬ (17) — Безъ сваке царске помпе и светлости (13) =
Безъ никъквж царскж пратшж и освйтлеше (8) — Тсе-Ее по-
каже се други (29) = Тсе-ке показа ся другый (4).
НамЬста Оджаковъ е превеждалъ буквално, като е вна-
сялъ въ превода си множество сърбизми и архаизми и е пре-
небрегвалъ съответпите български изрази:
Негове су истине силне како муне (30) = НеговытЬ
истенпы сж сылпы къту муня (5) — Имамъ особпту за странно
определену горницу (39)= Имамъ за странны особитж опре-
деленнж горницж (14) — Да настое ... приготовите вечеру
(39—40)= Да настожтъ ... да изготвкктъ вечерж (15) — Редка
стварь (29) = Редка стварь. — Рече, као ужаснуть, стари
(43) = Рече, къту ужаснжгь, стареца (18) — Сокровиштама,
коя земля у себи сочинява (43) = Съкровищата, конто землята
въ себя-си съчинява (18).
8.	Неколко отъ Доситеевите басни срещаме преведени
въ книгата Разны и полезны наставления за младыте.
Наредилъ II. В. Оджакова. (Извори: Български, Сърбски и
Немеки). Русчукъ, въ книгопечатпццжтж на Дупавскжтж область,
1867. 79 с. — Между другото тукъ срещаме 24 басни
(с. 39—50), 17 отъ конто сж преведени изъ Басне Езопове
106
Бояиъ Пеневъ,
и други баснотворца на Обрадовича1: — 1. Львъ и
заякъ (Одж. 43) = Лавъ и заецъ (Обр. 13); 2. Вълкъ и львъ
(42) = Курякъ и лавъ (26); 3. Лисица и дьрвена глава
(43) = Лисица и дрвеиа глава (30); 4. Магаре въ львскж
кожж (44) = Магарацъ у лавовой кожи (50); 5. Куче и с4н-
ката му (48) = Пасъ и нЬгова сЬнъ (45); 6. Павунъ и враня
(41)=Паунъ и чавка (72); 7. Щурецъ и мравя (45) = Чврчакъ
и мрави (77); 8. Львъ и мышка (49) = Лавъ и мишъ (17);
9. Жаба и юнецъ (46) = Жаба и юнацъ (82); 10. Птицеловъ
и косъ (46) = Птицеловацъ и косъ (84); 11. Мжжъ и жена
(40) = Жена и мужъ шяница (106); 12. Букъ и трьсть
(47) = Растъ и треке (128); 13. Жена и кокошка (47)=Жена
и кокошъ (135); 14. Мравя (48)=Мравъ (76); 15. Магаре
и жабы (50) = Магарацъ и жабе (53); 16. Львъ (44) = Лавъ,
мишъ и лисица (155); 17. Котакъ и старъ съсялъ (45)=Мачакъ
и мишеви (58).
Въ привода сж изоставени дългитВ поуки на Обрадовича.
У Оджакова поуката е изразена кратко, ала въ духа на
Доситеевата поука. Ето какъ е прЗшеждалъ Оджаковъ:
Лисица и дрвена глава.
(Обр. 30).
Лисица у£е у дуВанъ др!;в-
сВчца, и iiatye ту измену осталы
ствари и едну дрвену главу,
веема майсторски садЬлану,
вою е позадуго гледала и
тамо амо преметала; но не
чуюВи одъ н4 иикакве речи,
тури е говореВи: о чу дне главе
безъ мозка! [Сл^два дълга
поука].
ЛЪсица и дьрвена глава.
(Одж. 43).
ЛЬсицата вл-Ьзла въ единъ
дьрводЬлскый дигенъ, и тукъ на-
мерила еднж дьрвяна глав», ху-
бав4 изработена. Къту ж обръ-
щала и глодала, намерила ж
за много прилична на глВдъ.
Най-послВ къту нечула отъ
неж пикаквж думж, сложилж ж
и рекла: Каква хубава глава
безъ мозжкъ!
Това прилича на оп4зи,
конто си гыздавжтъ т'&лото съ
хубавж примВнж, а пжкъ мо-
зжка съ глупость.
Ц-Ьлокупна Д’Ьла. Ш.
Доситеи Обрадовичъ у васъ.
107
Къмъ поуката отъ баснята Мравя пр'Ьводачътъ прибавя
слДднитЪ пословици, конто не се срЬщатъ у Обрадовича: —
„Старо дьрво обьрчь не става. Железою до гд’Ь е топло ся
бъхти. Учи младо да не бишь старо! Bifl младо да тя не 6ie
старо“ (49). Оджаковъ прибавя отъ своя страна пословици и
въ поуката отъ баснитЬ Львъ и заякъ, Букъ и трьсть,
Львъ и мишка. — Намоста той приспособява поуката
къмъ условията па църковната борба. СлЪдъ баснята Котакъ
и старъ съсялъ четемъ: — „Мышката добр-fe ны учи, какъ
да ся обхождамы съ грьцкото калугерство!“ (45). Вместо дъл-
гата Доситеева поука къмъ баснята Магарацъ у лавовой
кожи Оджаковъ пише кратка: — „Тая баспа твьрд’Ь прилича
на днешныт4 грьцкы владыцы у Българпж. Дрйхата ся ува-
жава до когато ся испита сьрдцето“ (44). — Доситеевата
поука къмъ баснята Паунъ и чавка — „Учи ова баспа какове
началнике потреба имати“ — е изразена на бьлгарскп малко
по-инакъ: — „Не трЬба да турвамы само хубавы пачалници,
въ мхдры и сылны“. (41).
9.	Повесть смешна за едни обуща. Преведена отъ
сърбсшй языкъ изъ Досотеа Обрадовъ за полна и увеселеше
отъ Христо I. Крантовсмй. — Не е означено, но личи, че
пр'Ьводътъ е печатанъ въ Самоковъ въ „Старата българска
печатница“ на Карастоянова, наверно въ началото на 80-хъ
години. Крантовски е пр'Ьвелъ Еданъ паръ папуча1.
Пр'Ьводачъть се е придържалъ точно въ оригинала, безъ
Да е съкращавалъ или пропущалъ п!яцо. ПрЬводътъ е доста
невЬжественъ, пунктуацията е неточна, а сиитаксичпиятъ
гтроежъ па рГ.чьта на много мЬста е грубо неправиленъ:
Майсторите пойдоха да пригледуватъ и да чистатъ
водоводо, нам^рйха оная връзка. и отпесоха я на кадаята, скоро
1 Ц4локуниа дЬда. VI. Codpauie разни и аравоучи тел вы вещ1й
"а ползу и увеселев1е. Гл. 9, с. 71—76. — Споредъ както посочва М. Ше-
»ичъ (Dositheus Obradovic, eiu serbischer Aufklarer des XVIII. Jahrhnnderts,
Пови Садъ 1889) Еданъ иаръ папуча е пр^водъ на разказа De due
Pantofle in scelta di novelle orientali, dradotte da diversi inanoscritti arabi,
помЬстевъ въ Novelle del Conte Gasparo Gozzi (Ср. К. Радченко.
Д- Обрадовичъ и его литерат. деятельность. KieecKin Ун. Изв. год.
XXXVII. № 2. с. 153).
108
Боянъ Иеневъ,
за Абу-каземъ-тамбура, смърта вода об.пя го... (15—16) —
Та отидё у банята да се омые (окхпе): снова, което е же-
лаялъ отдавна време, но е все очекувалъ способно врЬме, та
като искара на прибытоко придобытокъ, тога да го направи (4)
— Това ти е истото онова което самъ азъ отдавна пЬкаде
въ една браминска книга четелъ... (11) — Да доведатъ при
него онаго (13).
СрЬщатъ се множество сърбизми и диалектни особености
на западпобългарскитЬ говори:
Ще дадемъ азъ петъ пари, но ще се мыемъ и
тр!емъ (6); дойде градск^о кждая (6); по градо (8); съ-
блече се и онъ (6); цвжрсти обуща (8); що тражатъ (13);
сега требе (16); защо влгЬсто че; влази въ нихъ (11);
дв!> мачки (12); н^кой отъ соз-ЬднидытЬ спазиго като се
занимаваше съ тая работа (14); платишъ (16); работата (11);
да се освободи (14) и др. — И почне дапъ и нокъ штуди-
рати (73) е приведено: — И почна день и нощь да дрица
на горе на долу (8).
Често се ср'Ьщатъ турски думи, поставени въ скоби, за
обяспепйё на български: — скунота (некезъ 1), сукпото (чо-
хата 1), обущата (емепште 2), гвозди (ексере 2), розова вода
(гюлъ суи 4), подарокъ (алвалжкъ 4), одая (10), сос'Ьди
(комшш 10), водоводъ (геризъ 15) и др. Пбвечето отъ тия
турски думи сж взети отъ сръбския текстъ.
10.	Разговоръ отъ Доситеа Обрадовичъ. Преведенъ
отъ Срьбски. 1867. Въ ВЬнж, у книгопечятн. Л. Соммеровж.
8° 14 с.
Това е единъ диалогъ между Обрадовича и неговия
привърженикъ Зилотия. Обрадовичъ и тукъ изтъква необхо-
димостьта отъ реформи въ църквата, осжжда нев^жето духо-
венство, което разврострапява между парода заблуждения и
суеверия. Той посочва, че сръбскиятъ народъ тр^ба да се
просв’Ьщава въ духа па здравия разумъ и свободната мисъль.
Множество отъ рЬшенията па пр1;дишнит1; Събори тр'Ьба да
се отхвърлятъ като противни на духа и потр’Ьбностит’Ъ на
иовото вр^ме. Броятъ на праздницитЬ трЪба да се намали,
Доситей Обрадовичъ у иасъ.
109
за да не се отдава народътъ на лЬность. Постъть, установенъ
°тъ църковнитЬ отци, е изразъ на суеверие, а не на здравъ
религиозепъ моралъ. „Бреме е вейъ да народъ позна, да су
црковни Оцы люди были, и да су у многима стварма погре-
шили.(103 — 104).
На нървата страница българскиятъ прЬводачъ бЬлЬжи:
„Господине Обрадовичъ бЬше много ученъ Срьбскый спи-
сатель, който съчини 12 различны книги; и народътъ го
има на голЬмж почеть. Тая малка книжка е изводъ отъ жи-
вотътъ и приключешята му. Стран. 98—100“. Това е прЬ-
водъ на послЬднята часть отъ Животъ и приключения,
озаглавена Свршетакъ прве кньиге.1 Изоставени сж пър-
витЬ 11 реда: „Пре него до^емъ другомъ перюду мои При-
ключешя“ и пр. ПрЬведенъ е само диалогътъ. Изоставени сж
сжщо тъй и нЬколко реда на стр. 104, дЬто се говори за
грЬшкитЬ на светитЬ отци: „За колике читамо, да су свети
были и чудеса чипали, накъ су после свега тога у смртне
грЬхе пали“! и пр.
НамЬста нрЬводачътъ вмъква свои обяснения. Обрадовичъ
нише, че православието нЬма да пропадне, ако се намали
броя на праздницитЬ. По тоя поводе българскиятъ прЬводачъ
бЬлЬжи, че твърдЬ много пари се изразходватъ прЬзъ праз-
ницитЬ; той прЬсмЬта, че населението въ всЬки градъ отъ
10,000 души изразходва значителнн суми праздниченъ день.
„Иждивешето за праздницы е доста. Напр. ако единъ градъ
отъ десять хиляды души изгубва отъ неработянге за едина,
праздникъ всякой само по два гроша, то ще излЬзе 20,000
гроша, а за nienie и други нЬща по 20 пари 5,100, то
става всичко 25,000 гроша повече, отъ колкото общо пла-
щатъ за училища въ годинжтж. И ако правимъ смЬтка отъ
50 праздника, то въ годинжтж ще бжде 1,250,000 гроша
загуба; повече отъ колкото въ нЬкои 1радове харчатъ за учи-
лища въ 50 годины“ (7).
Въ прЬвода тукъ тамъ се срЬщатъ неточности и непра-
вилпости.
1 Ц±локупиа д'Ъла... I. Животъ и приал ючеи ia... с. 98—110.
110
Боянъ Пеневъ,
11.	Проф. Скерличъ отбелезва, че Аделаида, алпшй-
ската настырна. Исплетена отъ Крьста Стоян. Пи-
шу рк а (Белградъ, 1857) е преводъ изъ Обрадовича.1 Пишурка
не споменува нищо за автора или за сръбския преводъ на
Аделаида. Въ заглавием е отб'ЬтЬзано, че поемата е „испле-
тена“ отъ него, а въ предисловием четемъ: „Азъ ся потру-
дихъ колком можехъ, та исплетохъ на българскый таы; книшкж“.
Въ сжщность, авторъ на това произведение е френския писа-
тель Жанъ Франсуа Мармонтель (1723 —1799). Въ ориги-
налъ то е озаглавено La bergere des Alpes (въ Contes moraux).
На сръбски e преведено за пръвъ пжть отъ Обрадовича подъ
заглавие Повесть морална изъ г. Мармонтелла. Аде-
лайда, алгийска пастирка.2 Освенъ превода на Обрадо-
вича, който е въ проза, на сръбски има още едно издание
на Аделаида — въ стихове — озаглавено Венацъ це-
ломудр!я и споменъ чувствителне и чрезвичайне
любови Аделаиде Алп1йске пастирке, исплетенъ Га-
вршломъ КовачевиЬемъ (Будимъ, 1828; друго изд. Београдъ,
1854).3 Г-нъ Скерличъ има любезностьта да ми съобщи, че
Ковачевичъ се е ползувалъ отъ превода на Обрадовича; пес-
ните ;на овчарката, коим сж преведени отъ Обрадовича
въ стихове — единствените стихове въ целия Доситеевъ
преводъ — сж поместени изцело въ книгата на Ковачевича.
Нбмамъ на ржка стихотворната преработка на Ковачевича,
за да я сравня съ българския преводъ; ала кам се вземе
предвидь, че преводътъ на Пишурка е въ стихове, може
да се твърди, че българскиятъ преводъ има за основа
Аделаида па Ковачевича. Преводътъ на Пишурка се по-
среща до толкова съ тоя на Обрадовича, доколкото Кова-
чевичъ е заемалъ отъ Обрадовича. Българскиятъ преводъ на
песните на овчарката напълно се посреща съ сръбския пре-
водъ на Обрадовича:
1 Српска каижевпост у 18 веку. Београд, 1909, с. 369—370.
* ЦЪловупна д^ла. VI. CoOpaaie разны наравоучнтелны вепцй...
Гл. 24. с. 253—287.
• Ст. НоваковиЪ. Српска библиограф nj а. Београд, 1869.	708
и 1900.
Доснтеи Обрадовнчъ у насъ.
111
Како сунце лепо cifl на западу
заодеЬи,
Кадъ намъ дапакъ npoije и
до!>е намъ вече!...
(Обр. 253)
Алъ е мени путь дугачакъ и
време далеко! (Обр. 254)
Све што мене окружава, све
то са мномъ тужи!
Нити птица птици ное, нитъ
се съ другомъ дружи!
Отзивъ мени изъ горице съ
плачемъ одговара,
Зефиръ ми се ме!)у лишЬемъ
на жалость претвара!
И потоци съ ладномъ водомъ
сви са мномъ уздишу,
Проливайте очи мое горки суза
кишу! (Обр. 286)
Какъ слънцето ев'Ьти ясно
Клони къмъ западъ и нощь;
Деньтъ какъ прБмина красно
И доходи вече нощь. (Пи-
шурка, 2)
Но е мени пжтъ далечный
И времето ощ' далечь! (2)
Све что мене окружава,
Сичко съсъ менъ тжжи.
Нити птица птици пЬе,
Ни ся съ други дружи!
Зефиръ ми ся между листе
На жалость претвара;
Отзывъ мене изъ горицж
Съсъ плачъ отговара.
Естеството съсъ потоцы
Тжжно съ менъ въздыша;
Проливайте, очи мои,
Сльзи като киша! (28)
Българскиятъ прфводъ се поср^ща съ привода на Обра-
довича и на други мБста:
Фонрози умил'Ьнъ и у срцу сокрушенъ (Обр. 268) = Фор-
нози умиленъ, | Въ сьрдцето си съкрушенъ (Пишурка, 29) —
Башъ кадъ се она... хоЬаше... съ пута да уклони (254) =
Башъ кат ся она отъ пжть отби (3) — И ви Бете у ньима
слабо водворени бити (254) = Слабо ще бждете удворени
(4) — Я самъ на то решена (254) = Азъ сьмь на туй ро-
дена (4) — Заръ е ова пастирка ваша кБи? (256) = Заръ е
пастырката ваша дщерка? (7) — Она се усилява (258) = Тя ся
всякогы усилява (9) — Има свое лепе очи црвене и одъ
плача падувене (258) = ВсБкогы сж очигЬ и чьрвепи | И отъ
плачъ помалко надувепы (9) — Уср/це, внимаше, грацге бла-
городие и благопристойности, съ коима ова чудесна пастирка
свое послуге чиняше.... (259) = Усьрд1е и благопристой-
ность; | Благородной грацш достойность, | II чтото имъ чинеше
послуга... (12) — Ово е наше домашпБ приключеше сасвимъ
112	Боянъ Пениг.
чрезвичайно (259—260) = Приключен!; това намъ слу-
чайно | Днесь е за паев веема чрезвичайно (13) — И почне
молити и заклинати Аделаиду (261) — А делайда почнахж да
молятъ, да закльнватъ (15) и пр.
Наверно на български сж пр^ведени и други Доситееви
произведения. Трудно е да се издирятъ всички приводи, пр4ди
всичко защото сж твърдЬ неуредени нашитЬ библиотеки. При
това множество отъ произведенията на новобългарсвата лите-
ратура още не сж събрани въ тЬхъ.
Клетвата у езическитЬ българи.
Отъ д-ръ Г. И. Еацаровъ.
(Четено въ заседанието на Историко-филологичння вдонъ на 8 П 1912).
-----©----
ИзвЪстията на низан тийскит!; хрониста за клетвата у
българитЬ не веднажъ сж привличали вниманието на истори-
цитЬ,1) конто сж имали случай да засЬгатъ въ студиитЗЬ си
бита на старитЬ българи. Проф. В. Златарски посвети на тоя
въпросъ и специална монографийка.2) Понеже авторътъ па тая
студия споредъ нашего мнение не е прЗщЬнилъ правилно важ-
ного известие за българската клетва въ продължението на Тео-
фана и понеже нЬкои нови изслЬдвания върху клетвата изобщо
проливать известна светлина и върху нашата частно, мислимъ,
че не ще бжде излишно да разгледаме отново тоя въпросъ.
ПрЬди всичко пека съобщимъ тука самит’Ь известия. На
първо м^сто трЬбва да поставимъ свЬдЬпието, което нам4рваме
въ отговоритЬ на Папа Николая3) (ст. 67):
Perhibetis vos consuetudinem
habuisse, quotienscunque aliquem
iureiurando pro qualibet re dispo-
nebatis obligate, spatham in me-
dium atterre, et per earn iuramen-
tum agebatur: nunc autem per
quos iurare debeatis a nobis iuberi
deposcitis. Sed nos ante omnia non
solum per spatham, verum etiam
per aliam omnino conditam spe-
ciem iurari iudicanius indignnm.
Вие казвате, че сте имали
обичай, вейки пжть, когато сте
рЪшавали да обвържете некого
съ клетва за нЬкаква работа, да
донасяте публично единъ мечъ,
въ който се изврыпвала клетвата.
Сега искате да ви опрйдйлимъ,
въ какво трЬбва да се кълнете.
Обаче ние пр'Ьди всичко считаме
за недостойно да се кълне човйкъ
не само въ мечъ, но и въ всЬ-
какъвъ другъ направенъ образъ.
*) Ср. Roesler, Roman. Studien 240; Иречекъ, Jlcropia Болгаръ 163;
Г. Баласчевг, БЬаЬккн върху веществ, култура 57 сл. Ю. Трифонов!,, царува-
нето на св. Бориса-Михаила 11.
2)	Клятва у лзыческнхъ Болгаръ, въ „Сборы не ъ въ честь В. И. Ламан-
скаго“ I стр. 251—260.
3)	Responsa Рарае Nicolai ad consulta Bulgarorum, у Migne Patrolog.
lat. t. 119 col. 1005.
Списание на Българската академия. Книга Ш.
8
114
Д-ръ Г. И. Кацаровъ,
Клетвата въ оржжието е една отъ най-разпространенитъ.
Значението па оржжието за първобитния чов!жъ е извънредно
голимо; то е неговата най-важпа собственость, отъ която той
не се дЬлилъ пр^зъ ц$лия си животъ и която го е сл'Ьд-
вала и въ гроба му. По н!жога оржжията сж били даже пр4д-
метъ на култъ, особно тия, съ конто билъ свързанъ сномепъ
за славни военни подвизи. „Оржжието, което се призовава при
клетва, — казва Lasch — притежава споредъ примитивного
вйрване н4каква иманентна магически сила, която сама вече
е достаточна да докара на клетвопрЪстжпника заслужено™
отъ него наказание".1)
Клетвата въ оржжие се срЬща и дпесъ у много първо-
битпи народи;2 * 4) нейното символическо значение особно изпжква
въ клетвата на аваритЬ, конто
ни съобщава Мепандъръ:8)
Kai 8? napauTtxa тсб? те ’Аба-
p:xoi>? ibpvuev брхои?, fjapo? ona-
aapevo? xai enapacdpevo? еаитф
те xai тф ’A6apwv e6vei nava, die,
ei хата 'Pmpat'mv Tt peyavtbpevoc
yecpupoOv pouXeuoiTO tov iiaov, uno
^i<pou? p£v auTov ха! to ’A6dpa>v
dtnav avod.ti>6efy <p61ov, tov 8£ ou-
pavdv fivcoOev абтоГ? xai tov ini
toO oupavoO {teov nOp inacpi^aev,
xai та пёр;!; dpi) xai та? Bka?
airtoC; inmeaeia6a; xai tov Sccov
notapov unep6XuaavTa auyxaXutpeiv
абтоб?.
тоже се клели въ мечъ, както
И той (хаганътъ) веднага п<>-
ложилъ аварската клетва; като
изтеглелъ меча си, той закълналъ
себе си и ц^лия аварски народъ:
ако строи мостъ на Сава съ н4-
каква зла умисъль противъ ро-
меит!;, то нека той самъ и по-
лото аварско племе да загине отъ
мечъ, небето и небесниятъ богъ
да имъ иратятъ отгор!: огънь,
околнитй нланини и гори да пад-
натъ надъ т4хъ и р4жа Сава да
се разл^е и да ги потопи *)
Известней) за клетвата надъ меча въ отговорит^ на папа
Николая е непълпо въ това отношение, че не опр^дЬля по-
точно ролята на меча при обреда; дали кълнещиятъ се е
допиралъ до него или го е държалъ въ ржката си, не може
да се каже. Roesler5) твърди, че мечътъ билъ забиванъ въ
земята пр'Ъдъ кълнещия се.
) Ср. за гористо R. Lasch, der Eid стр. 68.
И руснтк се влели въ оржжията си: Chronica NeBtoris XXI р. 1*>
(Mikl.); Krek, Einleitung in die Slav. Literaturgesch. стр. 466.
♦) Histor. graeci minoree ed. Dindorf II p. 123—4.
4) Клетва въ небото, плаиинитк и рккитк се срЪща у много народи;
ср. Lasch, der Eid стр. 31. 38 сл. 43 сл.
s) Bom. Studien 240.
Клетвата у езнческнг! българн.
115
Сл'Ьдватъ изв^стията за договорната клетва, конто ни да-
ватъ византийскитЪ хронисти; говорейки за 30-годишния миръ,
сключенъ между Омортага и византийския императоръ Лъвъ V
арменеца (813—820 г.),1) т4 описватъ и клетвената церемония,
съ която билъ заякченъ договорътъ. Отъ т’Ьхъ на първо мйсто
тр^бва да се ностави изв^стието въ биографията на патриарха
Никифора отъ дякона Игнатия, който е писалъ въ началото
на IX в.,2) значи билъ е съврЗЬменникъ на събитията:8)
Та? 8ё cfiXoirpias ijra anovSa?,
а? про? той? dyyiTeppova? OSwou?
ёалесаато, оВтсо? a£aypffi? xal axb-
apto? aitonepav0e£aa?, тс? oux Sv
ётпбахрйси 8,ерр4тата; d>? a&tbv
pfev Tot? Jxeivtov, Jxeivouc й тос?
^ретёрос? vopi'pot? 7tpoayp^aaa0ai
xal оВты та? про? аХХтДои? аирбй-
ast? татыаааОас. ev af? 8pav
Tiv раасХёа Ttopatcov yepaiv ix xu-
Xixo? BStop хата yfj? ётиХеЕбоУта,
emadypara trariov айтоируй? ctva-
атрё^оута, tpdvTtov JvTpfaov атгтб-
pevov, xal y6pTov et? Вфо? atpovTa,
xal 8ia navriov toBtcov Kaurov ёла-
pcbpevov. £0vtj 8ё Tffiv ^ретёрыу -Steitov
aup66Xov a0epiTOt? yepaiv ётафай-
ovTa xal хата TiJ? aurffiv Buvapeo?
inopwovTa.
За тъй срамно и неприлично
сключеното приятелство или до-
говоръ, който той свърза съ
със4днитф> хуни, кой не би про-
лЪлъ горчиви сълзи? Защото той
самъ употр^билъ т4хнит4 обичаи,
а пъкъ tS — пашитФ, за да оси-
гурятъ по такъвъ начинъ вза-
имнит4 си съглашения. При тия
работи можете да видишъ Ромей-
ская императоръ, че извръшва съ
ржц4т4 си възлияние съ вода отъ
чаша върху земята, че обръща
собстеноржчно конски седла, че
се допира до тройни ремици, че
вдига на гор4 тр^ва (сФио), за да
закълпе себе си чрФзъ всичко това.
А пъкъ езичницит4 (би могълъ
да видишъ), че се допиратъ съ
нечестивит^ си рмцЁ до нашит4
божествени символи и се кълнатъ
въ тФхната сила.
Отъ диакона Игнатия е черпилъ своит'Ь известия за
това събитие и Генезий (писалъ между 945—959 г.4), както
е изтъкналъ вече Хиршъ.5) Генезий разказва:6)
*) Обикиовено тоя мпръ се поставя въ 817 г.; ср. Gelzer у Krumbacher,
Gesch. der Byzant. Litter.2 стр. 966. Scala у llelmolt, Weltgesch. V 73; Wlis-
loeki, ibid. V 325. Баласчевъ Минало I 337. — Успенскт, Изв. русса, арх. Инет.
X 225 приема, че мнрътъ билъ евлюченъ въ 813 г. между Крума и Лъва V;
в. напротивъ В. Златарсхи, ИзвЬстнята за българитЬ въ хрон. на Симеона
Метафраста и Логотета, Мсб. XXIV 67. Самъ Златарскн приема 816 г. Вигу
въ the English Histor. Review, April 1910, стр. 276 поставя мира въ 814 г.
в. Krumbacher Gesch. der Byzant. Litter. 716 сл.
2) Ignatii diaconi vita Nicephori (въ Nicephori archiepisc. Const, opuscula
histories ed. C. de Boor p. 206—7).
4)	Krumbacher 1. с. стр. 264.
s)	Hirsch, Byzantin. Studien 128.
•) Genesios ed. Bonn. p. 28
8*
116
Д-ръ Г. И. Кацаровъ,
Td Xptartav&y лар’ ouS4v б-еота-
срата Xoyt^opevog, <5>g SqOev xal
tafc xpd; toiig OOvyoug eZpTjyat'aig
oupSdaeat тайга auyeyeey, ixetyag
p4v avaSeig epyacaaOat та ijp£repa
£?<1)06та, £аитф 84 ха! Totg xm auriv
та Jxetvwv б-рт)ахейрата.
Християнскит!; догми той не
зачиташе за нищо, както и д4й-
ствително ги нарушилъ при съгла-
шенията за миръ съ хунитЪ, като
възложилъ па посл^днитЬ да из-
вършатъ нашитЬ обичаи, а на
себе си и на своитЬ подчинени —
т^хнит'Ь обреди.
Най-пос.тЬ иде изв’Ъстието въ хрониката „продължение
на Теофана“ (Theophanes continuatus, ed. Ronn. p. 31), която
e била съставена по подбуда на Константина Порфирогенета
(912—959 г.) 9 То гласи:
Пер! 64. ttjv Ki’oTtv брасуето хра-
Tat&g, тоаоитоу 6g pi)64 0eby 8уо-
pi^etv JSSxet тоитф xaXSv. ха:
yap Tag TpiaxovTcuTas aKovSag tofc
OQyvotg Si) ToGTOtg Tofc xaXoupevotg
BooXydpotg SvtopSTtng ло:&у xai eip-
vjvtx&g cyp6aaetg хаталраттбреуо^,
4ле! St’ Spxtov таита; SpeXXe fie-
pacoOv те ха! <рлеЗобу, ой TouTotg
Sij toi{ ijpeT^potg iypfjzo, беду xal
otipavtoug Suyapetg i) tijv хата oapxa
yevopevijv.pijrepa Хризтоб тоб -9-еоб
tG>v Xeyopevtuv те xat лраттореусоу
etpipoug ха! papTUpag. dXX’ ota Ttg
фиут] pap6apsg 0-eoae6e!ag arapxt-
арёут), x6vag p£y, xal ofc та йуора
£бу1) Swuat, ёур5)то рйртиа: т&У
лраттореусоу ха! алётеруеу ха! Sect
aropaTog fiyetv сих ёриасстгето eig
ребас'охлу, ofc exetvot ep^opoupevot,
Ti]v t&v Xpcarcavcoy 54 л!ат:у Jxet-
yotg peXXcuai лоте 6cp’ ijpftv Sta-
Pi6a£ec6ai лро? exsivnjy, 6g gotxe,
хателсатеиаеу.
Къмъ в4рата се отнасялъ съ
такова безумие, щото дори смЬ-
талъ за добро да не споменува
името на Бога. Когато сключвалъ
съ клетвено задължение 30-го-
дшпния миръ съ хунитЬ, тъй на-
ричанитЬ българи, и извръшвалъ
мирния договоръ, понеже тр4б-
вало да го (договора) затвърди
и заякчи съ клетва, той не упо-
трТ.билъ нашит!: (клетви), именно
да призове като свидетели и па-
зачи на казаното и направеното
Бога и небесиит’1; сили или ста-
налата по плъть майка на Христа-
бога, ами като нТкоя варварска
душа, лишена отъ богочестие,
употрЬбилъ като свидетели на на-
правеното кучета и други (нТ.ща),
на конто жъртвуватъ нечестивит'Ь
народи, и разейкълъ (кучетата),
като не се погнусилъ да вкуси
за иотвърждение (на клетвата)
отъ това, съ което Th се пълнятъ;
а пъкъ християпската в!;ра по-
в+.рилъ на тия, конто, както се
вижда, единъ день трФбвало да
бхдатъ утвърдени въ нея отъ
насъ.
’) Hirech, Byzant. Studien 180 сл, Krumbacher цит. м. 347 сл.
Клетвата у езическитй българи.
117
Хиршъ1) е доказалъ, че продължательть на Теофана въ
първш"£ четири книги на хропографията си е ималъ като
главенъ изворъ хрониката на Генезия, но осв^нъ това се е
ползувалъ и отъ други извори; той обикновепо разпшрява
изв’Ьстията на главния си изворъ било съ собствени разсжж-
дения, било съ прибавки, заети отъ друго м4сто.
Ако сравнимъ извЬстието на продължателя на Теофана
за клетвата съ съотв!>тното Micro на Генезия, ще видимъ, че
гЬ сжществено се различаватъ. В. Златарски мисли папротивъ,
че продължательть на Теофапа е заелъ изв'Ьстието на Генезия
издало и го е допълнилъ съ собствени разсжждепия, безъ да
е ималъ прфцъ очи биографията на патриарха Никифора отъ
Игнатия, защото споредъ последний договорната клетва е била
принесена по съвсЬмъ другъ начипъ. Златарски дава прЬдпо-
читане на Игнатия, като съвр4>мепенъ изворъ, и дори приима,
че извйстието на продължателя за разсичането на кучею е
измислида на автора и трйбва, сл'Ьдователно, да се отхвърли
като лишено отъ всЬкаква историческа стойность.
Ние не можемъ да се съгласимъ по никакъвъ начинъ
съ това мнение, а мислимъ напротивъ, че продължательть на
Теофана е черпилъ не отъ Генезия, а отъ другъ пЬкой изворъ,
който е разказвалъ подробно за клетвения обредъ при сключ-
вапето на договора и който ни остава неизв^стенъ.2) У про-
дължателя четемъ: zevaj p£v, xai ol$ &vopa {Mouai,
paptooi t<ov npatTopevtov; тия п'Ьща, на конто жърт-
вуватъ печестивигГ, народи, сх вероятно сжщитЬ, за конто
говори Игнатий; продължательть на Теофана е челъ за тЬхъ
въ своя изворъ, ала не ги описва подробно, ами се задоволява
да изтъкне изричпо само разсичането на кучетата като най-
безбожния измежду обредигЬ, конто извършилъ Лъвъ V.
В. Златарски не е взелъ пр'Ьдъ видь, че разсичането на
кучета при клетва е обичай, който се срйща и у други народи,
и тъкмо у такива, конто сж сродни съ българитЬ. В. Lasch
") Byz. Studien 185 сл. 224 сл.
=) Въ първитЬ книги на Theophanes continuatus има и други известии,
чйито изворъ ие може да се установи: в. Krumbacher цит. м. стр. 348.
118
Д-ръ Г. И. Кацаровъ,
въ съчинението си върху клетвата1) е изброилъ племената, у
конто кучето играе роль при клетвата; въ тоя случай то се
смЬта като приятна на боговетЬ жъртва, която обаче има и
символическо значение; начинътъ, по който става убиването
на животного, трйбва да напомни сждбата на клетвопрЬстжп-
ника, който не е сдържалъ думата си. У туп тузит!; пай-сил-
ната клетва се счита оная, при която се ваколва куче; обви-
нениять пилъ отъ неговата кръвь и произнасялъ формулата:
„както истински пия тая кръвь, тъй говоря истината; ако
лъжа, нека загина като това куче“. И у самоядитЬ сжще-
ствува подобна клетва.
Френскиятъ хронистъ Joinville2) описва, по какъвъ начинъ
Балдуинъ II сключилъ съюзъ съ куманитЬ, за да му помагатъ
противъ Никейския императоръ Иоанъ III Ватацесъ (1222—
1254). Франкскиятъ императоръ и хората му си пуснали кръвь
въ една сребърна чаша; сащото направили куманскиятъ царь
и неговитЬ хора. Сл'Ьдъ това кръвьта на днётЬ договорящи
страни била см4сена съ вино и вода и отъ тая см'Ьсь пили
и дв1;т1; страни, за да станатъ братя по кръвь. ОсвЬпъ това
куманитЬ оставили едно куче да мине между тЬхъ и фрап-
кит4, сл’Ьдъ което го разрезали съ мечоветЬ си; сжщото ив-
вършилИ и франкитЬ; при разсичането казвали: така да бждатъ
разеЬчени, ако изиев'Ьрятъ едни на други.
И езическитЬ маджари се клели въ куче;3) отъ тЬхъ
заели тоя обичай, както се вижда, и моравскигЬ славяни.4)
') Der Eid, seine Entstehung und Beziehnng zu Glaube und Branch der
Naturvolker, Stuttgart 1908, стр. 50 ел. 84 ел. На стр. 51 Lasch погрЬшно
смксва „българитк“ съ славянитк.
3) Histoire de Saint Louis, £d. N. de Wailly (Paris 1883) гл. XCVTI. 496:
et pour ce que li une aidast 1’autre de foy, couvint que li emperieres et li autre
riche home qui estoient avec li, se seirignissient et meissent de lour sane en un
grant hanap d’argent. Et li toys des Commains et li autre riche home qui estoient
avec li, refirent ainsi, et mellerent lour sane avec le sane de nostre gent, et trem-
perent en vin et en yane, et en bureut, et nostre gent aussi; et lots si distrent
que il estoient frere de sane. Encore firent passer un chien entre nos gens et la
lour, et descopereut le chien de lour espies, et nostre gent aussi; et distrent
que ainsi fussent-il decopei se il failloient li uns k Pautre. — Ср. Х.ёnopol
Histoire des Roumains I 162.
s) Roesler Rom. Studien 240.
4) Споредъ писмото на единъ баварски епископъ до Папа Иоана IX,
цитирано въ унгарското списание Ethnographic VI стр. 74: nos prefati Schlavi
criminabantur cum Ungaris fidem cathoiicam violasse, et per canem, seu lupum,
aliasque nefandissimas et ethnicas res sacrameiita et pacem egisse, atque ut in
Italiam traiisirent, pecuniam dedisse. Ср. Lasch ц. м. 51.
Клетвата у езическитк българи.
119
Изв4стието за клетвата у тунгузитЪ ни показва, какъ
тр^бва да разбираме думитЬ на продължителя па Теофана:
xai Scot атбратод ayeiv ойх ёриа<4ттето elg feSalwaiv o[g Sxelvoc
ipipopoupevoi, конто В. Златарски не е прЬвелъ правилно. Не
ще сьмн^ние, че императоръ Лъвъ е вкусилъ отъ кръвьта
на разр'Ьзапото куче, както е изисквалъ това българскиятъ
обичай.
Нека прибавимъ още н^колко думи за извЪстието на
диакона Игнатия. Споредъ тоя авторъ императорътъ при клет-
вата си изл^лъ вода на земята, обърналъ конски седла съ
рхц4т!> си, допр'Ьлъ се до троенъ ремикъ и вдигналъ на горЬ
сЬно.1) Какво е значепието на тия обреди? Колкото се отнася
до водата, ще заб'Ыжимъ, че тя займа важно Micro въ
клетвата на много народи,2) било като жъртва, било като сим-
волъ. Символическо значение има клетвата въ р'Ъкп, за която
имаме много примири. Не р4дко обаче се прави при клетвата
и възлияние на вода, взета отъ piica или изворъ, върху
земята. Ц'Ьльта на това възлияние е да се призове духътъ
на земята и водата като свидетель на клетвата. Такова ще
да е и значение™ на българския обредъ.
Значението на остаиалитЪ три обреда, споменати у
Игнатия, не е съвсЬмъ ясно.8) Може би тия предмета, въ
конто става клетвата, се призоваватъ като свидетели и залож-
ници.4) Подобии клетви въ разнообразии неодушевени предмета
се ср'Ьщатъ и у други народи; Lasch5) ги е поставилъ въ
’) Lasch ц. м. 90 фалшиво приписва тая клетва на старит^ славяни.
2) Lasch, циг. съч. 39 сл. 25.
а) Обръщапето на седлото се сркща въ единъ обичай (който нЬма обаче
нищо общо съ клетвата) на киргизитк: когато умре нккой богатъ киргизъ, на
седмия день слкдъ смъртьта се дава угощение иа народа, слЬдъ което поставятъ
седлото на умрклия наоиаки върху коня му, простирать отторЬ дрехитк му и
връзватъ коня за вжжето на юртата па умрклия; при оплаквателни пЬсни се
отрйзва опашката на коня; такъвъ конь не се язди вече, той се нарича овдо-
в-Ьлъ (Радловъ, въ Zeitschrift fur Ethnologic III 307).
Дитмаръ Мерзебургски съобщава, че лужицкит-Ь славяни при сключване
на мнръ употркбявали трЬва (сЬно): pacem abraso crine supremo et cum gramine
datisque affirmant dextris (chronicon VI 25, изд. Kurze стр. 148); ср. н Pischel,
Sitzungsber. Preuss. Akad. der Wise. 1908 I 463.
4) Lasch ц. и. 89.
5) Ibid. 88 сл.
120
Д-ръ Г. И. Кацаровъ,
особна категория. Интересно е да се изтъкне, че въ тия
клетви повечето се явяватъ предметы, конто сж характерни за
съсловието на кълнещия се или пъкъ му сж особно мили и
ц4нни. Така и изброенигЪ въ въпросния български обредъ
предмета сж тЪсно свързани съ живота на старитй българи,
конто, както е известно, сж били добри коневъдци и конници;1)
какво значение е ималъ за тЬхъ коньтъ показва и фактътъ, че
тЬхното знаме било конска опашка.
*) Иречекъ, Истор1Я Болгаръ стр. 163.
Царь Борилъ подъ свалим на единъ
новъ паметникъ.
Отъ И. Никою..
[Пр1дставено отъ В. Златарски ьъ васеданието иа Историко-филологичпия
клонъ на 13 X 1911].
Известно е, колко нашиятъ историографъ е ст^сненъ и
ограниченъ въ своята работа поради крайната липса на до-
машни извори за нашата история. Несгодит1> пр'Ьзъ в4ковет4
сж затрили и уничтожили бездонною съкровище отъ м4стни
документа и свид^телства, конто само биха ни дали възмож-
ность, да проникнемъ дълбоко въ мъглата, що закрива нашето
минало, и да се запознаемъ по-основно и отблизу съ жи-
вота на пашитЬ прадфди. Така той е принуденъ съ болка и
известна национална зависть да поглежда на богатата трапеза,
сложена пр'Ьдъ иноземни-гЬ събратия, трохитЬ отъ която сж
питателна храпа за него. Какво сж, наприм^ръ, нашитЬ де-
сетина ср^днейковни грамота прЬдъ хилядитЬ подобии ун-
гарски? И между тЬзи паши грамота, конто сж се изтръг-
нали отъ общата участь и достигнали нашия вЗжъ, шЬма за-
пазена нито една болярска или такъва, която да е била из-
дадена отъ нагпитЬ царе на нЗжой боляринъ. А известно е,
че болярскитЬ грамоти сж иай-цЬнпитЪ за изучвапето вжтрЪшния
и областенъ животъ на държавата.
Липсата па домашни извори се чувствува пай-вече при
стремението, да се вникне въ вжтрйЬшния политически, а още
повече културенъ срЬднов^ковенъ животъ на нашия народъ,
покритъ съ непрогледна тъмнина, изъ която само сегизъ-то-
гизъ проблеска по и'Ькой свЬтливъ лучъ. Псторическиятъ ма-
териалу що давать иностраннитЬ извори, на конто нашиятъ
историкъ е принуденъ прЬдимно да се осланя, докосва главно
външния политически животъ на ср’ЬдновЗшовна България и
съвсЬмъ отчасть и твърд’Ь нарЬдко нейинтЬ вжтрЬшни отно-
122
П. Никовъ,
шения. Отъ друга страна той е често съвйЬмъ недостатъченъ
и прошаренъ съ твърд4 чувствителни, непопълними бл^зни.
Ние не знаемъ, напр., почти нищо за управление™ на царь
Смилеца, защото иностранничЬ свидетели мълчатъ.
Колкото обаче е вЪрна мисъльта за липсата на домашни
и непълнотата и недостатъчностьта на ииостраннитЬ истори-
чески известия за ср4днов4ковна България, толкова безспорно
е и твърдението, че тЬхната редица далечъ още не се е за-
вършила и че бхдещето ще ни открие още много други ц'Ьнни
документа за нашата история. Не говоря за нашата нова ис-
тория, за която чуждитЬ архиви съдържатъ обширни, почти
незасегнати още богатства, но подразбирамъ нашата срЬдно-
вЗжовна история. Всичко показва, че и за нея има да се
откриятъ още цЗшни н4ща. Едно доказателство за това се
явява и приложениятъ тукъ новъ ср1;днов^ковенъ паметникъ,
както и други н4кои нови документи, конто пишещиятъ тия
редове ще има случай на друго мйсто да обнародва.
Печатаниятъ отъ насъ по-долу документъ пристава
една грамота на унгарския краль Бела IV отъ мЪсецъ юли
1259 г., въ която той, като спомня заслугит!» на comes
Ivachinus, подтвърждава за неговит^ синове владение™ на
мЬстностьта Sczolovua. Този документъ е единъ отъ най-забЪ-
л’Ьжителнит!» и първостепенни извори за нашата срЪдновЪковна
история, каквито ние за жалость твърдЪ малко притежаваме.
Неговото значение па новъ, първокласенъ паметникъ, чието
съдържание стой вънъ отъ вс’Ько сьмнЬние, се увеличава сж-
ществено отъ обстоятелството, че той, като ни съобщава за
нЬнои събития, неизв^стни до сега, хвърля ярка светлина
върху вжтрЬшното политическо положение на България въ
даденото вр4ме, значи върху оная область на нашата история,
която, както no-ropi се изтъкна, поради липса на домашни
известия е твърд4 тъмна и недоступна за погледитЬ на из-
с-тЬдвача. Но при всичката си важность този ц^ненъ актъ е
останалъ твърд'Ь малко изв^стенъ на учения св^тъ, а у насъ
съвеЬмъ неизв'Ёстент.. За пръвъ пжть той е билъ печатанъ отъ
покойния хърватски ученъ Иванъ Кукулевичъ Сакчински въ
неговитЬ регеста въ „Starine" XXVII (1895), стр. 28, и за
иръвъ пжть мимоходомъ цитиранъ отъ проф. К. Иречекъ въ
неговата Gescliiclite der Serben I Gotha 1911 (38-то съчинение
Царь Борилъ подъ св-Ьтливата на едвпъ новъ паметвикъ.
123
на Geschichte der europaischen Staaten hrsgb. von K. Lam-
precht) стр. 293, заб. 2. Оригиналътъ, писанъ на хартия, се е
намиралъ въ ржкописната сбирка на Кукулевича, а сега тр4ба
да е между наследством, оставено отъ сжщия, наверно въ
Будапеща. Въ най-ново вр^ме тази грамота е била припеча-
тана и отъ Т. Smiciklas (Codes diplomatiens Regni Croatiae,
Dalmatiae et Savoniae V. Zagrabiae 1907, стр. 132 —133).
Между заслуглтЗ. на comes Ivachinus въ грамотата се
разправя и за единъ случай, когато той е билъ изпратенъ отъ
краль Андрей П, бащата на Бела IV, съ войска на помощь
на българския царь Борила, противъ когото се 64 подигнала
тогава една опасна революция въ северо-западна България.
СлЪдъ мощното управление на Калояна (1196—1207)
въ България настали въ вр’Ьмето на Борила (1207—1218)
чувствителенъ отпадъкъ. Борилъ, който, както показватъ съби-
тията, е билъ безсъмн^но зам4сенъ въ убийством на Калояна
пр’Ьдъ Солунъ, дойде на престола по единъ съвскмъ незаконенъ
начинъ, който даде на ц-Ьлото негово царуване отпечатъкъ на
незаконность. Законниятъ, но малол^тенъ насл’Ьдникъ Иванъ
Аскнь, синъ на Ас4ия I, е билъ изм^стенъ отъ престола и
принуденъ да избега отъ България, и заедно съ брата си
Александра да тарси убЬжище първо при заддунавскит'Ъ
кумани, а после въ Русия. Узурпаторътъ, сестринъ синъ на
убития царь, се ожени за жената на вуйка си и грабна
браздите на управлением въ ржц4т4 си.1) Този незаконенъ
пжть, койм Борилъ б'Ьше пр^миналъ, за да достигне царския
тронъ, го лиши пр'Ьдварително отъ вс4ка морална мощь и
опора. Отъ друга страна нему липсваше и мощната натура
па вуйка му, който съ силна ржка водЬше управлением, и
пемвата политическа мждрость. Узурпаторътъ не притежаваше
нищо въ характера си, което би било въ състояние да компен-
сира незаконностьта па неговом въцаряване. Напротивъ, той
се явява като една слаба личность, безсилна пр!;дъ събитията
и неспособна да имъ даде нЬкакъвъ личенъ оттЬнъкъ.
ПослЬдствията отъ мва положение б4ха веднага на лице.
Постжпката на Борила намори подражание и у други род-
ствени на царската фамилия лица. Деспота Славь се про-
’) Ср. Acropolita ed. Heisenberg I, гл. 13, стр. 24; гл. 20, стр. 33.
124
П. Никовъ,
възгласи въ своята область въ РодопитЬ при Мелникъ за
независимъ и взима страната на латинцитЬ, неприятелитЬ въ
това врЬме на Борила, конто му обЬщаха да му съдЬйствуватъ
да завладЬе цЬла България. Севастократоръ СтрЬзъ се сдружи
съ сърбитЬ и отъ своята неприступна крепость ПросЬкъ
владЬеше голЬма часть отъ западна България. Борилъ бЬше
безсиленъ да спре този процесъ на разложение. НеговитЬ
войни на югъ противъ латинцитЬ се придружаваха отъ пълна
несполука и значителни териториални загуби.1) УнгарцитЬ
намЬрпха сега удобенъ моментъ да завладЬятъ пакъ бЬлград-
ската и браничевската область, за владЬнието на конто на-
празно се бЬха борили съ Калояна.2) Царството на Калояна
бЬше по такъвъ начинъ на пятя на разпадане.
Отговорностьта за това положение на работитЬ падаше
всецело върху узурпатора, който чрЬзъ своето незаконно
въцаряване бЬше не само посЬлъ сЬмето на злото, но поради
неспособность не б'Ьше въ състояние да го задуши и изкорени
сжщеврЬменно. ИзмЬстването на законник наслЬдникъ извика
разцЬпление и деморализация въ страната. Акрополитъ раз-
казва, че малолЬтниятъ Иванъ АсЪнь е билъ отнесенъ отъ
нЬкои вЬрни боляри, който подържаха законния редъ въ
прЬстолонаслЬдието. ПрЬдизвиканото по такъвъ начинъ недо-
волство противъ Борила, раздухвано отъ неговитЬ неприятели
и намирайки храна въ слабостьта на неговото управление, се
засилваше все повече, докато най-подиръ се изрази въ една
революция, за която съобщава печатаната тукъ грамота.
Огнище на това движение бЬше крЬпостьта Видинъ,
дЬто бЬха се закрепили неприятелитЬ на Борила (infideles
suos de Budino). Какви сж били цЬлитЬ на тЬзи Борилови
неприятели, не е известно по-отблизу, но отъ грамотата става
съвсЬмъ ясно, че възстанието е било насочено противъ самия
царь Борила и навЬрно е имало за цЬль да го свали отъ
прЬстола, и че той се е видЬлъ силно заплашенъ отъ него
’) И Иречекъ, Истор1я Болгаръ. Перев. Бруна и Палаузова. Одесса
1878, стр. 326—27, 329—30.
2) Ср. грамотата на Андрен II отъ 1217 г. въ Codex diplomatics patrius
Huugaricus. VII. Budapestini 1880, стр. 7, д4то се казва, че „ — Vruz... tarn
in regno, quam extra regnum specialiterque iuxta castrum Boron ch cum nobili
apparatu militari exercuit. Житието на св. Симеонъ отъ Стефаиъ Първо-
вкнчани ed. Safarik PamAtky drevn. pisemn. Jihoslovanuv. Prag 1851, гл. XX,
стр. 29.
Царь Борилъ подъ свЪтлината на единъ новъ паметникъ.
125
Неизвестно остава, кои с ж били водителите на движението;
характеристично е обаче, че то е било подържано отъ ку-
мански главатари и че, сл-Ьдователио, и тука куманскиятъ
елементъ е игралъ, както въ вр4мето на АсФня I, Петра и
Калояна, една значителна роль. Обаче главната роль <:& играли
въ това движение българите отъ Видинъ. Възстанието взима
постепенно голыми размЬри и се разпространява, както се види,
по ц^ла тогавашна северозападна България. Възстаниците,
подържани отъ куманите, достигнали река Огоста (fluvium
Ohozt sic!). Борилъ, който носи тука названието Асень (Burul
Assenus, Imperator Bulgarorum), не можалъ да се справи съ
опасното движение и извиква на помощь унгарците.
Една унгарска войска, съставена отъ разни народности
(Saxonibus, Olacis, Siculis et Bissenis) и подъ водителството
на comes Ivachinus била изпратена отъ унгарския краль
Андрей II на помощь на Борила. При река Огоста Ivachinus
се сблъсква съ трима кумански главатари, конто подържали
възстаниците, разбилъ ги, уловилъ едипия въ пленъ, а другите
двама паднали убити. Подиръ това унгарците потеглили срещу
крепостьта Видинъ, огнището на движението, и го обсадили.
Съ огънь били разрушени двете порти па крепостьта. Съпро-
гивлението било обаче твърде опорито. Много отъ напада-
телитЬ паднали подъ стрелитЬ па защитпиците. Самиятъ comes
Ivachinus билъ раненъ и се намерилъ въ голема опасность.
Най-после крепостьта била превзета и властьта на Борила
възстановена (castrum Budin ad manus eidem В. Assani restituit).
Какъвъ контраста наистина въ сравнение съ мощното
управление на Калояна, предъ чиято сила благоговеяли и
гърци и латинци и унгарци! Да викне чужда помощь за
потушаване възстанието на собственитЬ поданици, това е
пзвънредно знаменателно събитие и най-характеристичното
въ царуването на Борила. То хвърля нова светлина върху
фигурата на тоя български царь. Неговата физиономия добива
подъ това ново осветление единъ решително определенъ
характеръ, и той се явява предъ насъ въ истинския си видъ.
КраскитФ, съ конто проф. Иречекъ е обрисувалъ въ своята
българска история царуването на Борила, се сгжстяватъ сега,
възъ основа на нашето известие, извънредно много. На една
такъва важна постжпка Борилъ е могълъ да се реши само
126
П. Никовъ,
въ извънреденъ случай. Ако да можете да се справа самъ
съ движение™, той не би повикалъ унгарцигЬ на помощь.
Обстоятелството, че той приб^гналъ до чужда помощь, показва,
че е билъ безсиленъ срЬщу възстаницит4, че се е вид'Ьлъ
заплашенъ отъ тЬхъ, и че положението му вжтр4 въ стра-
ната е било твърд^ разклатено и несигурно. Лишенъ отъ
опора вжтр'Ь въ страната, той се е вид'Ьлъ принуденъ да я
потърси вънъ отъ нея. И той я нам4ри на югъ въ своя
зеть, императора Хенриха, а на с-Ьверъ — въ унгарския краль
Андрей II. Положението на царя Борила въ България е било
поради изложений по-гор'Ъ причини извънредно слабо, и той
се е кр'Ъп’Ьл-ь само съ чужда помощь: противъ вжтр'Ьшнит'Ь
си врагове — съ съд^йствието на унгарций, а противъ вън-
шний — съ помощьта на латинцитЬ отъ Цариградъ. Така
Борилъ тр'Ьбва да се отнесе къмъ най-слабий наши срЪдно-
вЗжовни царе. Неговото царуване пр^дставя единъ посте-
пененъ и прогресивенъ отпадъкъ, чиято кулминация е него-
вото детрониране въ 1218 год. Обаче, както показва бл'Ьска-
вата епоха па Иванъ АсЬпъ II, този отпадъкъ е билъ свързанъ
съ личпостьта на Борила. Когато подръжката отвънъ прЪстана
чр'Ъзъ пос.йдвалата въ 1216 г. смърть на императора Хен-
риха и прйдприетия отъ краль Андрей II кръстоносенъ по-
ходъ 1217—1218, Борилъ изгубилъ съвършено почвата подъ
краката си и билъ изгоненъ отъ узурпирания щгЬстолъ отъ
законная насл^дникъ Ив. АсЬнь П.
Нашиятъ документа хвърля ярка светлина осв4нъ върху
положението на Борила вжтр^ въ България, още и върху него-
вий отношения съ Унгария. И за едното, и за другото ние
повече чувствувахме, отколкото знаяхме и'Ьщо положително до
сега. Върху вторил въпросъ тежеше до сега известна мъгля-
вость. Не б'Ьше добр4 известно, какво направление сж взимали
българо-унгарский отношения подиръ смъртьта на Калояна.
Въ вр!;мето на последний й се намирали всецЬло подъ
влиянието на распрята около владение™ на б'Ьлградската и
браничевската область. Отначало йзи области се намирали въ
унгарско владение, завзети отъ унгарций подиръ детрони-
рането на сродения съ унгарския кралски домъ византийски
императоръ Исакъ II Ангелъ (априлъ 1195). Калоянъ, страш-
нията и неуморенъ събиратель на българский земи, около
1201 г., когато билъ вече завършилъ успешно своий първи
Царь Борилъ подъ св-Ьтлината на единъ новъ паметникъ.
127
завоеватели планове на югъ и се примирилъ съ византий-
цитЬ, обърналъ своитЬ погледи на сЬверо-западъ. Сблъсква-
нето съ унгарцитЬ било неминуемо. Той изявилъ претенции
върху т'Ъзи български земи, който съставяли часть отъ
първото българско царство до неговото подпадане подъ Ви-
зантия, и съ свойствената нему енергия и опоритость се завзелъ
да ги отвоюва. НаченатитЬ неприятелства се свърпшли, обаче,
отначало неуспешно за българитЬ Унгарскиятъ краль Емерихъ
(1196—1205) си прикачилъ въ 1202 год. за пръвъ путь въ
унгарската история титлата „тех Bulgariae“, която остава отъ
тогава въ титулатурата на унгарскитЬ крале, и то отначало
употр'Ьбявана твърде народно, само въ некой случаи, когато
унгарцитЬ см се намирали въ конфликта или сблъскване съ
българит'Ь, а по-посл'Ь отъ вр'Ьмето на краля Стефана V
(1270 — 1272) последователи и безъ веЬко частно значение.1)
Съ най-танко дипломатично изкуство, което изобщо отличава
неговото управление, Калоянъ съумева да свърже своята распря
съ Унгария съ приговорите, конто тъкмо въ онова врЬме
вод'Ьлъ съ папа Инокентия III и да извл^че възможната
полза отъ това. Горещъ отъ силното желание да доведе най-
послЬ и българската църква въ лоното на римската, папата
се държалъ извънредно благосклонно къмъ исканията на
Калояна, и посл4днпятъ съум4лъ отлично да използува това
положение. Отъ запазената кореспонденция между Калояна,
Инокентия III и Емериха е напълно очевидно, че папата е
показвалъ голема благосклоность къмъ Калояна и дори е
упражнявалъ косвено изв4стенъ натискъ върху унгарския
краль въ иегова полза. Въ писмото си до папата отъ края
на 1203 г., изпратено чрЬзъ браничевския епископъ Власи
и капелана Иоана, Калоянъ призовава сждийската присжда
на папата въ спора му съ Унгария, за да престане проли-
ването на християпска кръвь и отъ двете страни, и добавя
между другою думпте.- „sciat autem sanctitas tua, quod V
episcopatus Bulgarie pertinent ad imperium meum, quos invasit
et detinet rex Hungarie“, съ конто заявява своите права
върху облагайте на Белградъ и Браничево.2) Войната се
*)	Ср. Monumenta Hungariae historic», изд. отъ Унгарск. академия на
наукит'Ь т. XI, стр. 224.
**	) Ср. A. Theiner, Vetera monumenta Slavorum meridionalium. T. I Roinae
1863, стр. 30. — Цифрата V e тука безсъмнЪнно norplnma в снгурно пр4д-
ставя погрЯилвото четене па цнфрата И.
128
П. Никовъ,
е водила въ долината на рЬка Морава. Въ една грамота отъ
1231 унгарскиятъ краль Андрей II споменува, че братъ му
краль Емерихъ (1196—1204) възнаградилъ Comes Thomas
за неговитЬ заслуги въ експедицията, която прЬдприелъ
противъ българитЬ при рЬка Морава.1) Калоянъ издебналъ
сгодния моментъ, когато въ Унгария върлувала междуособи-
цата между Емериха и брата му Андрей, и когато унгарската
войска отсжтствувала, изпратена на помощь херцогу на Бохемия;
нападналъ съ своит-Ь войски и съ многобройни кумански пъл-
чища спорнитЬ провинции къмъ първата половина на 1203 г.,
прЬвзелъ ги и опустошилъ страшно стоещата подъ унгарски
протекторатъ Сърбия, като прЬвзелъ Нишъ и други български
покрайнини на западъ. За тЬзи опустошения и за изгубването
на покрайнинитЬ БЬлградъ и Браничево, нЬкогашната зестра
на Маргарита, жената на императора Исакъ II Апгелъ,
краль Емерихъ отправилъ горчиви оплаквания до папата.2)
Но напразно, т'Ьзи земи си останали оттогава въ владЬнието
на Калояна, въпрЬки всички старания на Емериха. Отъ края
на 1203 год. се явяватъ въ Нишъ и Браничево български
епископи.3) Българскиятъ духовникъ Власи, който до тогава
се е наричалъ само „religiosus electus Brandizuberensis, pres-
byter Blasius*, се явява вече като „епископъ брапичевски*.4)
Тогава българската граница спрЬмо Унгария е вървЬла на-
длъжъ по Дупава и оттатъкъ рЬка Морава, така че папскиятъ
посланикъ кардиналъ Лъвъ стжпилъ на българска почва,
сл'Ьдъ като прЬминалъ Дунава при крЬпостьта Кеве (това е
Кубинъ па лЬвия дунавски брЬгъ, десетина километра на западъ
отъ устието на Морава).5) Папата се натоварилъ на драго
сърце съ длъжностьта на третейски сждия между дв.ЬтЬ
съеЬдни държави, но, за да не дразни Калояна, отлагалъ рЬ-
шението за по-късно. Неговиятъ легатъ Лъвъ, който носилъ
на Калояна кралска корона, билъ задържанъ отъ унгарския
краль, за да рЬши прЬдварително спора за БЬлградъ и Бра-
ничево.6) По този начинъ Емерихъ се надЬвалъ да уреди тоя
*) Ср. Monumenta Hung, historica. XX, стр. 231.
Theiner, op. cit. 36.
•) Ibid. 29, 30, 33.
4) Blasius presbyter: Ibid. 16, 17. Blasius episcopus: Ib. 24, 25, 28, 30,33.
6) Ibid. 34.
®) L. cit.
Царь Борилъ подъ свЬтлината на единъ новь паметникъ.
129
въпросъ благоприятно за себе сп. Но папата, който жадувалъ
да види по-скоро завършено подчинението на българската
църква, отб'Ъгва.ть да се произнесе и играялъ политиката на
протакане. Кардиналъ Лъвъ получилъ заповедь да реши спора
между Емериха и Калояна, но следъ коронацията на посл'Ьд-
ния; папата си запазвалъ при това правою на посл'Ьдпо
решение.1) Съ други думи работата се протакала до неиз-
вестно вр4ме и вставала така випаги отворена. Това положение
било, разбира се, най-удобно за българския царь, който вла-
д4ялъ и се закрепвалъ въ спорний области, въ това вр^ме
когато унгарскиятъ краль билъ осжденъ па бездействие не
само поради вжтрешни мжчнотии въ държавата си, но и
вследствие запрещението и натиска на папата. Следъ кратко
съпротивление Емерихъ се подчинилъ на исканието на папата
и пусналъ на свобода неговия пратеникъ, който незабавно се
упжтилъ за България.2) Кардиналъ Лънь пристигналъ на
15 октомври 1204 год. въ Търново и на 7 ноември пъкъ
се извършило тържественото коронясване на Калояна за краль.
Едва седмица подиръ това па 15 ноември папскиятъ легатъ
си заминалъ обратно.8)
Следъ като Калоянъ по такъвъ начинъ си свършилъ рабо-
тата и получилъ закоппата санкция отъ Римъ, той обърпалъ по-
литиката по въпроса за спора съ Унгарпя. Въ писмото, което
той изпратилъ на папата следъ коронацията си въ края на
1204 год., той не говори вече нищо за третейския сждъ на
папата, който той по-рано призоваватъ, а изстжпва решително
за своею безсъмненно право и дори заплашва и отхвърля отъ
себе си всека отговорность.4) Това поведение на Калояна,
който сега отхвърлялъ всЬка отстжпка, засилвало и подър-
жало натегпатите и враждебни отношения между Унгария
и България. Между това умрелъ краль Емерихъ на 30 ноем-
ври 1204 год.5) Неговата смърть и настжнилите вжтрешни
мжчнотии въ Унгария, както и Силата па България при Ка-
лояна поставить българо-унгарския споръ па заденъ плапъ.
) Ibid. 37.
2)	Ibid. 38.
3)	Ibid. 39, 40.
«) Ibid. 39.
5) Fessler, Gescliichte von Ungarn. 2-te Ausg. von E. Klein. Leipzig. 1868,
I. стр. 304.
Спясаиие на Българската академия. Книга III.	9
130
П. Нвковъ,
Така бЬлградската и браничевската провинция останали подъ
българско владичество. При тия условия не могло да сжще-
ствува приятелство между Унгария и България и това поло-
жение продължило безсъмн^нно до смъртьта на Калояна.
До сега не ЙЬше ясенъ въпросътъ, какъ сж се развили
българо-унгарскитЬ отношения при приемника на Калояна.
Отъ комбинирания походъ на императора Хенриха, Борила
и Андрея II противъ Сърбия въ 1215 год. можеше да се
заключи само за известно подобрение въ тЬхъ, но нищо по-
вече не се знаеше. Тази признота се изпълва до известна
степень отъ нашия документъ и отъ друго едно известие.
Пне узнаваме, че между царя Борпла и краля Андрея И е
сжществувало не само добро със'Ьдство, но и едно твърд'Ь
тгЬспо приятелство, което достигало дори до взаимно подър-
жапе. Възъ основа и отъ довЬрме именно въ това приятел-
ство (ex amicitiae tiducia) Борилъ се обърпалъ къмъ унгар-
ския краль за помощь. Но важно е да се знае, какъ и при
какви условия е бпло сключено то, особено при наслЬдената
отъ вр’Ьмето па Калояна пепрпятелска нетърпимость и педо-
волство. Какво е станало съ упгарскптЬ претенцпи върху БЪл-
градъ и БраннчевО, конто докарали първнтЬ сблъсквания на
второго българско царство съ Унгария и дпктували всецЬло
взаи мнитЬ имъ отношения не само при Калояна, но и още
за дълго вр^ме? Нпма упгарцигЬ се отказали отъ тЪхъ? По-
къснитй събития показватъ тъкмо обратного, т. е. че тЪ сж
ги випаги поддържали. Това е обаче още повече вероятно
за вр’Ьмето на Борпла, при когото, както вид'Ьхме, начева
едппъ бързъ отпадткъ на Българвя. Това апрпорпо отпадане
се потвърдява напълно отъ фактптЪ: споредъ едпо вече цити-
рапо пзвТстпе, достов’Ьрностьта на което не може да подлежи
абсолютно на пикакво съмпЬппе, градътъ и областьта Браппчево
(Boronch), конто при царь Калояна били българскн, се явя-
ватъ прЬзъ царуването на Борпла въ 1217 г. въ унгарско
владение.1) А щомъ браничевската провинция е била пр-Г,вдета
отъ унгарцитЬ, по-далечната бЬлградска область не е могла
да има Осв’Ьнъ сжщата участь. Ние притежаваме осв’Ьнъ това
още едпо известие, което свидЬтелствува, докжд'Ь е достигала
тогава унгарската граница спрЬмо България. Стефанъ Първо-
’) Вж. no-ropi стр. 124, заб. 2.
Царь Борилъ подъ светлы пата на единъ повъ паметнпкъ.
131
вЬпчани парича въ житието на баща си Св. Симеона града
Равно (днесъ Чуприя) пограниченъ градъ на държавата си,
въ който ималъ свиждане съ унгарскпя краль Андрей II за
рЬшаване на взаимнитЬ спорове.1) Отъ това може съ пълно
право да се заключи, че при Чуприя е била сръбско-унгар-
ската граница и че, слЬдователно, унгарската граница е до-
стигала тоя градъ. Защото не може да се допу сне, че унгар-
скиятъ краль, за да се види съ сръбския краль, е миналъ на
българска почва, когато самъ е ималъ гранична линия съ
Сърбия, понеже, както изглежда, е владЬлъ БЬлградъ и Брани-
чево, и, слЬдователно, е могълъ да се срЬщне нЬйдЬ на унгаро-
сръбската граница.
Явно е прочее, че подиръ смъртьта на Калояна унгар-
цитЬ, възползувани отъ пастаналата слабость въ България,
подловили сл'Ьдъ кратко затишие своитЬ прегепцип върху БЬл-
градъ и Браничево и завзели пакъ тЬзп области. Узурпаторътъ
Борилъ, който, както показахме по-горЬ, е чувствувалъ неси-
гурпостьта на своего положение въ самата България, и който
не е могълъ да прЬдотврати толкова други териториални за-
губи, не е билъ въ състояпие да се противопостави и на от-
кжсвапето на тпя български земи. И дори нЬщО повече. Би-
дейки въ невъзможность, да намЬри опора въ себе си и въ
своята страна, той се прпнудплъ да я подпрп на всЬка цЬпа
другадЬ. Както той се видЬлъ припуденъ слЬдъ дългптЬ неспо-
лучлпвп и губнтелни войни съ цариградскптЬ латинци, за да
спечели тЬхпата поддръжка, да се примири съ тЬхъ,
така той не се подвоумилъ да се откаже отъ провинцпитЬ
БЬлградъ п Брапичево, сжщо за да се сдобпе съ прпятелството
на упгарцитЬ. Като се вземе прЬдъ впдъ цЬлата тогавапша
политическа обстановка, пемощьта на Борила п готовпостьта
на унгарцитЬ да му помогпатъ, може леспо да се прЬдположи,
че той договорно е пожъртвувалъ спорнитЬ области. Но въ
основата си не е важенъ въпросътъ, какъ сж отстжпени тЬзи
земи па унгарцитЬ, далп съ договоръ, или не. Самиятъ актъ на
спрнятеляването па Борила съ унгарцитЬ подиръ завзимането
на БЬлградъ и Браничево отъ тЬхъ е равносиленъ съ едно
формално отричане на българския царь отъ тЬзп области.
") Ed. Safafik, Pamatky etc. cap. XX p. 29: „скстдук а ck ннмь на лиждн
сйтьчьствни мскго, вь грлд'к РлкьномкЛ
9*
132.
П. Нивовъ,
Една много трудна задача се явява установяването хро-
нологията на това събитие, за което ни съобщава печатаната
тукъ грамота. Най-първо то се отнася къмъ вр±мето на Борила
(1207—1218) и на Андрея II (1205 —1235). Ние не знаемъ,
кога Борилъ е завързалъ приятелство съ Унгария. Съ цари-
г'радскит'Ь латинци той се е сближилъ около 1213 следъ жепит-
бата на братовчедка му за цариградския императоръ Хенриха.
Дали тогава, или по-рано е станало и сближението съ Унгария,
не може да се каже съ положителпость. Изглежда обаче ве-
роятно, че то се е извършило преди 1213 г. За да може да
води успешно борбата противъ латипците на югъ, Борилъ е
требало да осигури тила си на северъ откъмъ Унгария, още по-
вече, че въ прогивенъ случай упгарците лесно би взели стра-
ната на латипците. Мируването на унгарците е било откупено,
както видехме, тъй или иначе съ цената на българската се-
веро-западна покрайнипа Белградъ и Браничево.
Ако въ нашия документа изреждането делата на comes
Ivachinus върви по хронологически пжть, то описаната рево-
люция е стапала преди смъртьта на „dux Ruthenorniu Ro-
manus“ или преди септември 1211 г.1) и, следователю», между
1207 — 1211 г. Ако тя се случеше въ време на приятелството
на Борила съ латинците, то пб би било за очакване Борилъ
да викне на помощь противъ възстапиците своя мощенъ зеть,
а не унгарците. Отъ това съображеиие тя би трЬбало да се
отнесе къмъ времето или преди 1213 г., или следъ смъртьта
на императора Хенриха въ 1216 г.
Поради хронологическата неопределеность на това съби-
тие става твърде мжчно и неговото по-теспо сближение съ
другъ некой фактъ изъ царувапето на Борила. Ние внаемъ,
че онова движение е било насочено противъ царя, обаче не
ни е известно, било ли е то въ свръзка, напр., съ действията
и стремежите на обезпаследения законенъ наследпикъ Пванъ
Асень, когото но-късно действптелно виждаме да се бори про-
тивъ узурпатора на своите права; или пъкъ имало ли е нещо
общо съ преследаането на богомилите отъ Борила, или съ
некое друго събитие.
Въ всекп случай, къмъ което врЬме отъ царуването на Бо-
рила и да се отнася предметного движение и какъвто харак-
*) Ср. Д. Иювайскш, Истор1я Poccin. Москва. И. 1880, стр. 45—46.
Царь Борилъ подъ св^Ьтлината на единъ новъ паметникъ.
133
теръ и да е носило, безспорно е сл'Ьдъ всичко казано неговото
извънредно гол4мо значение за нашата срЬдновЬковна история.
*
* *
Ето и самата грамота:1)
„Sevrini. 1259. 1 lulii. Bela IV rex vollens possessionem
Sczolovna quam a castro Szaladiensi quondam exemptam pater
ejus Iwachino comiti Scibiniensi bonae memoriae filio comitis
Beche pro multiplicibus servitiis donaverat, filiis ejus et haere-
dibus conservare, commemorat quaedam ejus servitia, inter cae-
tera, quod cum Assenus Burul imperator quondam Bulgarorum
auxilium a patre regis contra infideles suos de Budino ex ami-
citiae fiducia implorasset, rex ipse Iwachinum associatis sibi
Saxonibus, Glacis, Siculis et Bissenis in subsidium transmissit,
qui cum supra fluivum Obozt (sic! вместо Ogost) pervenisset
tres duces de Cumania ipsis occurrentes, cum eis praelium
commiserunt, quorum duobus occisis, tertium nomine Karaz
comes Iwacliinus vinctum transmisit ad regem. Perveniens ad
castrum Budin duas portas civitatis igne combusserit et post
forte praelium ibi commissum, licet equo suo occiso, ipse ac-
cepts laetalibus plagis vix vivus remanserit. Tamen quatuor
cognatis et aliis militibus per Bulgaros occisis castruin Budin
ad manus eidem B. Assani restituit. Item in exercitu quem
pater regis contra Romanuni ducem Ruthenorum levavit, in quo
idem dux capite fuit truncatus, comes Iwacliinus clara opera
fidelitatis praestitit, quocirca illi pater regis possessionem Sczo-
lovna donavit. Rex autem post mortem patris sui revocando
omnes donationes, revocavit etiam praefatain, sed respectu ser-
vitiorum Iwaclnni ad petitionem filiorum ejus Philippi episcopi
Zagrabiensis et Thomae comitis de Crocov, restituit ipsis eandem
possessionem Sczolovna, commemorans ipsoruin quoque servitia,
nam comes Thomas in minori adhuc aetate constitutus contra
Tartaros apud fluvium Soiov laudabiliter dimicavit, uhi laetale
vulnus in brachio dextro accipiens, amissis omnibus bonis suis
vix mortis periculum evasit. Invalescente tartarica tempestate
apud ladram etiam cum patruo suo Dionysio coimte et bano
’) Ние я прЪдаваме така, както Кукулевпчъ я е перефразиралъ и издалъ
въ цитираното му съчинение, и по практически съображения цЪлата.
134
П. Никовъ.
totius Sclavoniae ardenti studio servivit se mortis periculo ex-
ponendo. Dictus autem episcopus cum adhuc in minori officio
constitutus praepositura Dimisiensi et cancellaria dominae re-
ginae consortis regis Belae fungeretur, continue studio servivit,
legationes in regno et extra regnum ad regem (Bohe) miae
dilectum cognatum et ad partes Bavariae, quando filiam regis
Elisabetham filio ducis Bavariae niatrimonialiter sociaverit.
Quorum omnium intuito dictam possessionem rex eis restituit.
Tandem tempore quo per Stephanum banum totius Sclavoniae
et comitem Faulum iudicem curiae occupata et confusa tempore
Tartarorum jura castrorum in statum debitum revocari faciebat
rex, suborta dubitatione de metis revisae sunt metae per Feli-
cianum praepositum colocensem; quarum prima incipit ab aqui-
ione de terra Vulcliuk a fluvio Ehnech lutoso, inde per terras,
quae Mege dicuntur ad magnam viam qua itur Varasdinum —
inde vergit per Bedniam et transit ipsam et pervenit ad flu-
vium Stopnik, ubi est ab oriente terra Horasnik; et per cursum
ipsius Stopnik et per quandam Baram ad viam et ad montem
Gradich in quo castrum antiquitus fuerat, et per circuitum
montis venit ad magnam viam quae Berczut dicitur et per
eandem viam vadit ad Zogonefrie(?) et cadit in viam Slobiduta
ubi ab oriente est terra Vulcliuk quae Zegene vocatur et a
parte meridionali est terra Razina et in eadem via per Borcz
venit ad vineam et transiens viam descendit ad fluvium Razina
et in minorem Razinam, a parte meridionali sunt jobagiones
castri Crisien Scibislov et cognati ejus, et superius ad aquam
Uopak et ascendit quendam Bercz tendit ad moutem ubi est
Holm in fine ipsius Bercz cadit in Lizkochpotoka ubi ultra est
terra Greiacov et descendit in Bedniam quae venit ad Greiaco-
potoka a parte occidental! terra Greiacov. Per viam in Bercz
venit ad caput Strmech et terram Cltresuieucz, quae est Chris-
tiana. Porro terra Potey, quae Zuhodol dicitur et descendit ad
caput Zolonapotok et venit ad magnam viam Varastini, ab oc-
cidente est terra Crisiensis filii Zenesae, ubi castrum con-
struxit, et vadit prope ecclesiam s. Martini et transeundo eccle-
siam per viam cadit in Chnechpotoka, per quern circuit eccle-
siam s. Crucis et terminatur in Vulcliuk**.
Къмъ въпроса за българскитЬ извори иа рускитЬ
лйтописни известия.
Отъ П. Мутафчиевъ.
[Прйдставено отъ В. Златарски въ заседав вето на Историко-фнлологичния
клоиъ иа 13 X 1911].
----------
А. А. Шахматовъ, Разыскантя о древп'Ьйшихъ рус-
ски хъ лйтописныхъ сводахъ. Спб. 1908. стр. XX+ 686.
Отпечатъкъ изъ т. XX Летописи занятай Импер. Археографической
Коыыиссш.
Въ руската исторически наука отдавна е започнато крити-
ческого изучване на изворитЬ за миналото на руския народъ, на
нърво мФсто между конто стой тъй наречената „Повесть вре-
меппыхъ л4тъ“. ЗапазепитЬ й редакции не сх по-стари отъ по-
сл4днята четвърть иа XIV в. Както би трЬбвало да се очаква,
КТ.СИИТ']', прЬписвачи на лЬтописа сх впасяли въ неговия разказъ
свои или заичапи отъ другад'Ь б-блЬжки, и това обстоятелство е
изменило доста много първоначалния му съставъ. Покрай отстра-
нением па тия къспи прибавки и изменения на руската истори-
чески критика е предстояла и друга не по-ыалко важна задача —
да издири и пр4ц4ни достовЪрпостьта па изворитЬ, отъ конто се е
ползувалъ авторътъ на л-Ьтописа. Посл4дниятъ, пр4дполага се, въ
първопачалиата си ре (акция е съставенъ къмъ началото на XII в.
Събитията, обаче, за конто повЪствува той, почватъ отъ ср'Ьдата на
IX в. Отд-h е черпилъ Л'Ьтописецътъ изв±стията за тия далечни отъ
него времена? Тоя въпросъ, който се свеж,та къмъ критического
изучвапе на „Повесть временныхъ л4тъ“, е билъ засфганъ прЬко
или косвено почти въ всички изслКтвания за ранния периодъ на
руската история. Нему специално е посветена и работата на руския
академикъ А. А. Шахматовъ.
Цр4ди да се спреыъ на въпроса, който е предмета на 64-
л^жкитЬ ни, ще изложимъ съ н±колко думи общигЬ резултати отъ
изсл4двапето на г. Шахматова.
Чр4зъ вжтр'Гшепъ анализъ на „Нов. вр. л!>тъ“ Шахматовъ
идва до заключението, че тя е била пр4дшествувана отъ н1,колко
по-стари лЪтописни сводове. Първиятъ отъ тЬхъ той отнася къмъ
136
П. Мутафчиевъ,
1039 г. и поставя неговото появяване въ пръзка съ постройката на
черквата Св. София въ Киевъ и учредявапето па руската митро-
полия тамъ. Тоя първъ лЬтописъ Шахматовъ условно нарича Древ-
нгьйшш киевскгй сводъ. ПрФ.кжснатъ въ Киевъ, той билъ продъл-
женъ прФзъ 1073 г. въ Печерския мапастиръ отъ монаха Никонъ,
който запълнилъ интервала отъ 1039 до 1073 г. ОсвЬнъ това, къмъ
1017 г. въ Новгородъ възникпалъ при тамошната митрополия мЬстенъ
лЬтописъ, който въ 1050 г. билъ продълженъ, като въ основата му
билъ иоставенъ ДревнЬйшиятъ киевски сводъ. Тъй се явилъ Пър-
виятъ Новгородски сводъ, доведенъ сл1,дъ това до 1079 г. По
пжтя все на вжтрЬшния анализъ Шахматовъ идва до заключение,
че къмъ 1095 г. въ сжщия Киевопечерски манастиръ билъ съста-
венъ другъ сводъ. За разлика отъ Древн'Ьйшия, той го нарича
Началенъ Киевски сводъ. Авторътъ на тоя началенъ или първи
Киевопечерски сводъ е взелъ за основа на работата си отъ една
страна Древн'Ьйшия сводъ, продълженъ до 1073 г, а отъ друга —
Новгородский сводъ отъ 1050 г. СвЬденията отъ едния и другия
той попълнилъ съ бЬл'Ьжки и известия отъ други писмени извори
или придания. По тоя начинъ Началниятъ сводъ се явилъ като
първъ общоруски лЬтописъ, възъ основа на който къмъ 1113 г.
била съставена Повесть временныхъ л1;тъ.
Сл'1;дъ като възстановява все по пжтя на вж ср-йшния анализъ
състава на Древн'Ьйшия сводъ, Шахматовъ посочва и на изворитй,
конто сж служили за съставянето му. Важно мЬсто между тЬхъ
заиматъ иароднитЬ придания, известии на лЬтописеца въ формата
иа исторически пЬсни, приказки или разкази. Къмъ тази категория
извори Шахматовъ отнася лЬтописнитТ. разкази за основавапето на
Киевъ, за Олега, Асколда и Дира и др. ОсвЬнъ тия сведения конто
л’Ьтописецътъ черпилъ изъ иародната наметь, той е ималъ на раз-
положение и записани сказания за н-Ькои събития и лица изъ рус-
ката история. (За варязитф мжченици, за крыцснието на Олга, за
убийството на Бориса и Гл-Ьба и, може би, нЬкакво сказание за
Владимира). На първо мЬсто, обаче, между писменитЬ извори на
Древн. сводъ Шахматовъ прЬдполага пЬкой неизвфстенъ сега бъл-
гарски лЬтописъ. Споредъ него влиянието на българския лЬтописевъ
разказъ върху автора на Древн. сводъ се е показало въ двЬ на-
правления. ПрЬди всичко българскиятъ лЬтописъ е послужилъ за
„образецъ и главно основание, отдЬто рускиятъ лЬтописецъ е по-
черпалъ както приемитЬ на лЬтописанието, тъй и фразеологията си“.
За това влияние, въшппо и формално, Шахматовъ не привожда до-
казателства, а го прЬдполага само По-сжществено е вжтрЬшното
влиявие, при което рускиятъ лЬтописецъ или е впасялъ — за факти
изъ руската история — съобщенията, конто е намЬрилъ за тЬхъ
въ предполагаемся български лЬтописъ, или пъкъ събития изъ
руската история е описвалъ по начинъ, по който сж били описани
аналогични събития изъ българската история
I
Къмъ въпроса за бългпрскит! извори па рус. лЬтопиыш известии. J37
Заеманията и прЬправкитЬ изъ български лЬтописенъ изворъ
Шахматовъ копстатира главно на двЬ мЬста въ руския лЬтонисъ —
въ разказа за войнитЬ на Светослава и въ тоя за иокръщението
на Владимира.
Най-пълпи сведения за СветославовитЬ походи въ България
се намиратъ у византийскитЬ историци Левъ Дяконъ и Ски-
лиций. СрЬщу запазенитЬ тамъ известии съотвЬтниятъ разказъ въ
руския л'Ьтописъ съдържа ие малко характерна подробности. Като
отнася часть отъ тЬхъ къмъ втората редакция на руския лЬто-
писъ — Началниятъ сводъ, Шахматовъ извожда тоя разказъ въ
състава, съ който прЬдполага, че е билъ занисанъ въ ДревнЬйшия
сводъ. Въ общи чърти пеговото съдържапие тамъ е било слЬдньото:
Светославъ потеглилъ срЬщу българитЬ, побЬдилъ ги, завла-
дЬлъ 80 града по Дунава и почналъ да князува въ ПрЬславъ, като
взималъ данъкъ отъ гърцитЬ. ПрЬзъ врЬме на отсжтствието му,
Киевъ билъ нападпатъ отъ печенЬгитЬ и обсаденъ. Киевци извра-
тили до княза известие, да имъ помогав. СлЬдъ като допгьлъ въ
Киевъ и отпждилъ печенЬгитЬ, Светославъ поискалъ отново да се
върпе въ България. Желанието си той оправдавалъ съ прЬдим-
ствата иа ПрЬславъ, изброепи въ извЬстнитЬ думи, който той от-
правилъ къмъ м^йка си. СлЬдъ пейната смърть той раздЬлилъ рус-
китЬ земи между синоветЬ си и потеглилъ къмъ югъ. При вторил
походъ Светославъ отново трЬбвало да завоюва България. Въ ста-
налото при ПрЬславъ сражение успЬхътъ клонЬлъ къмъ страната
иа българитЬ, когато кпязътъ съ насърдчителпи думи повдигналъ
духа на дружината си и снечелилъ битката. ЗавладЬлъ ПрЬславъ,
той се приготвилъ за походъ срЬщу Цариградъ; гърцитЬ му про-
тивопоставили грамадна войска, по той и тукъ произнесълъ рЬчв,
съ която възбудилъ отчаяна храбрость въ дружината си и одър-
жалъ връхъ надъ неприятелитЬ. За да спратъ по-нататыппия по-
ходъ на руситЬ, гърцитЬ имъ предложили дарове. Князътъ приелъ
дароветЬ, но понеже се боялъ, че съ оредЬлата си дружина не ще
може за дълго врЬме да се задържи въ България, тръгналъ за отр-
чеството си. Тогава прЬславци съобпшли па печенЬгитЬ, че руситЬ
съ голЬма плячка се връщали въ Киевъ; печенЬгитЬ завардили
днепровскитЬ нрагове и принудили руситЬ да зимувцтъ въ БЬло-
брЬже. И когато па слЬднята година тЬ отново се опитали да
минатъ праговетЬ, Светославъ билъ убитъ.
Ядката на цЬлия тоя разказъ, споредъ Шахматова, е заета
отъ българска хроника и руско произхождение има само съоб-
щениего за обсадата иа Киевъ и това, коего прЬдава подробноститЬ
около Светославовата смърть. За СвегославовигЬ воини, мисли Шах-
матовъ. срЬдъ руситЬ сж се сложили сказания или пЬсни, но тЬ сж
били отъ особенъ характеръ—„въ тЬхъ се е прокарвала мисъльта,
запечатана върху обърпатия въ чаша черепъ на Светослава:—чуж-
138
П. Мутафчиевъ,
дото търси, а своею погуби". Т4мъ дължи произхода си и съоб-
щението на лЬтописа ва печен'Ьжската засада: то съдържа по-
дробности, конто не сж могли да бждатъ измислени, нито пъкъ да
бждатъ заети отъ чуждъ изворъ. За двата похода въ България,
обаче, съставительтъ па Древния сводъ е научилъ отъ български
лЬтописъ; въ рускитЬ сказания той само потърсилъ причинит-fc за
двукратвия походъ. По тоя начинъ се явили въ Свода съобщенията
за обсадата на Киевъ отъ нечен^гитЪ и за смъртьта н^ Олга.
Всички тия разчленения, конто Шахматовъ извършва падъ
съотвфлното мЬсто отъ руския л'Ьтописъ, могатъ да се нокгркатъ
убЬдителни, само ако се приеме, че е имало заимания на лЬтописни
с известия отъ български изворъ. А случаи па такива заимания въ
Д дадения лЬтописенъ разказъ Шахматовъ намира и'!’,колко.
1)	Характеристиката, която е дадена на Светослава въ лЬ-
тописа, и която по пЬкои изрази напоиня характеристиката на
Александра въ Александрията.1) Като оградили Светослава съ ореола
на баснословенъ герой и възвеличили победить му надъ гърцит4,
българитЬ, разсжждава Шахматовъ, навЬрно сж искали да удов-
летворять униженото си нацинално чувство чрЬзъ утЬхата, че и
гърцитЬ не могли да устоятъ срЬщу непобЬдимия руски квязъ.
2)	Съобщението, че при първия си походъ Светославъ прЬ-
взелъ 80 града но Дупава. Приблизително сжщото число дава и
Прокопий за укрЬнленията, въздигнати отъ Юстиниана по Дупава.
Като взима прЬдъ видъ, че и една българска иЬсень наброява почти
толкова (77) градове при Дунава, Шахматовъ иде до заключението,
че горньото съобщение не може да не е заето отъ лице, което е
добр!; занознато съ дунав' китЪ покрайнини на България и че въ
такъвъ случай то ще е попаднало въ руския Л'Ьтописъ отъ бъл-
гарски книжовенъ изворъ.
3)	ДумитЬ, конто Светославъ отправя къмъ майка си, когато
се приготвялъ за втория походъ: „не люоо ми есть в Киев!; быти,
хочю жити в Переяславци на Дунай, яко ту есть середа земли
моей яко ту вся благая сходятся: отъ Грекъ злато, наволоки, вина
и овощеве разноличвыя, изъ Чехъ же, изъ Угорь сребро и комони,
из Руси же скора и воскъ, медъ и челядь". За всички тия н'Ьща,
б'Ьл'Ьжи Шахматовъ, е могълъ да знае и да се хвали пр’Ьдъ майка
си Светославъ, но могли ли сж тия думи да бждатъ запазени въ
прЬдавието и могълъ ли е да ги знае мопахътъ, който въ XI в. е
писалъ лЬтописа? За много по-вЬроятно счита Шахматовъ пр'Ьдпо-
ложението, че и тукъ пр'Ьдъ л'Ьтописеца е имало книжовенъ из-
воръ, който е разказвалъ за Светослава отъ гледището на бълга-
рина или на гръка.
J) Князю Святославу. . . нача вой совкупляти многи и храбры, и легъко
ходя, аки иардусъ. . . Ходя возъ по соб*1 не возяше и нр.
Къмъ въпроса за българскитЬ извори на рус. лЬтописви известии. ]39
4)	РГ.читЬ като средство за оживление на разказа се ср-Ьщатъ
рЬдко въ „Повесть временпыхъ лЬтъ" и въ „Началния сводъ".
Между това на Светослава въ дадения разказъ се приписватъ
три р4чи. Съ тоя фактъ Шахматовъ сжщо тъй подкр4пя прЬдпо-
ложението си за влиянието ва чуждъ литературенъ изворъ.
Методътъ, по който Шахматовъ извожда своит'Ь заключения,
е методъ на вжтрЬшенъ анализъ на лЪтописа, и за това тия
заключения не могатъ да претендиратъ на абсолютна доказаность,
още повече, че между домашнитЬ извори за българската история
липсватъ такива, конто би ги рЪшително потвърщли. СжшитЬ тия
оеобепости на дадената хипотеза, обаче, правятъ невъзможпо и
р4шителпото й отхвърляне. Всичката работа тукъ е въ дълбочи-
ната на анализа и въ логического построение. И не може да се
не признае, че въ изслЬдването на руския академикъ и двЗггЬ тия
н'Ьща сж бл'Ъскаво проявеви. Но, като отдаваме дължимото на
учения трудъ на Шахматова, ние не можемъ да не посочимъ на
възможностьта, да се даде и друго обяснепие на въпросит4, за конто
тукъ е дума.
Руското нападение довожда съ страшна бързина падането па
българското царство, което инъкъ наверно би продължило своего
сжществуване съ едно-двЪ десетил-Ьтия. Може да се предположи,
че при нещастипта, конто постигнали българит-Ь, Светославъ имъ
се е прЬдставилъ като легендаревъ герой, когото народного въ бра-
жение е надарило съ качествата па великия македонски завоеватель.
При характеристиката на Светослава въ лРтописа думит-Ь „и 64
60 самъ храбръ легко ходя, акьг нарду съ“, папомнятъ наистина
характеристиката на Александра въ Алексапдрията и у Амартола1),
но това още не значи, че горвьото сравнение е могло да се яви
само въ България. Разказит4 за Александра, любимо четиво въ
едновр'Ъмешна България, заецно съ другата българска прЬводца
литература, лесно сж могли да минатъ въ Русия. Има известие, че
още при Владимира руситЗ. получили отъ България, „iepen учены
и книги доволпы", а по това врГ.ме въ България сж били известии
Амартолъ и Малала, послЪдниять допълпенъ съ Палеятз и Атек-
савдрията. Рускиятъ л4топиеецъ, сл-Ъгователно, е могълъ да в еме
своето сравнение направо отъ първоизточника, безъ да е ииалъ
нужда да нрибЬгва къмъ посрЬдпичеството на българекия Л’Ьтописъ.
Но рускиятъ лЬтописецъ вероятно не се е нуждаялъ отъ чужди
сравнения и литературпи извори за да обрисува характера и под-
визит’Ь на руския князъ. Ако личностьта на Светослава е могла
да остави дълбоки спомени у българитЬ, не по-малко вероятно е,
че прЬвратната му сждба не е могла да се ве запечата въ душата
на руския народъ и да извика тамъ не само поетически спомени,
) ПГаз-матовъ, стр. 130.
140
П. Мутафчиевъ,
но и разкази съ подробно описание иа чутовнитФ му дела. Шах-
матовъ, както споменахме, е самъ наклоненъ да приеме сжществу-
ването на поетически сказания или пФсни за Светославовитф подвизи.
— Въ лФтописа за Светослава има съобщения, конто не могатъ
да бждатъ изведени отъ никакъвъ чуждъ изворъ; за тФхъ трФбва
да се предположи мФстно историческо сказание.1)
Ако се обървемъ сега къмъ летописного известие за Свето-
славовитФ походи въ България, ще видимъ, че и тукъ едва ли е
необходимо предположением за зависимостьта отъ български лите-
ратуренъ изворъ.
За първия походъ на Светослава рускиятъ летописецъ говори
тъй: „Иде Святославъ на Дунай на Волгари. И бившемъся обоимъ,
одолФ Святославъ Болгаромъ и взя городъ 80 по Дунаева и сФде
княжа ту въ Переяславци, емля дань ва ГрьцФхъ". Тр1>бва ли да
се счита, че цифрата 80 определи точно числото на превзетит!
отъ Светослава градове въ България и, следователи, че тя ие е
могла да бжде запазена въ руската народна паметь? Ш;роятниятъ
отговоръ тукъ може да бжде полученъ само по околенъ пжть. —
Ако съобщението за числото на ирфвзетитф отъ Светослава градове
е било заето отъ предполагаемия български летописъ, ще трФбва
да се приеме, че българскиятъ летописецъ като съврФменникъ или
близъкъ по врфме на събитйето, ще е далъ точната мфрка за
размера на Светославовото завоевание. Но известно е отъ визан-
тийскитФ автори, че при първия походъ нападевията на руситФ
не сж се прострели по цФлата дунавска граница на Петровото
царство, а-сж се ограничили изъ двешната с.-източна България.2)
Въ такъвъ случай съобщението за прФвзетитЬ 80 града по Дунава
не може да бжде подкрФпено съ известного место у Прокопия,
тъй като визавтийекиятъ авторъ, когото Шахматовъ напомни, говори,
че Юстиниапъ строилъ градове тамъ, но тФ заимали целого продъл-
жение отъ устнето на Сава чакъ до Черно море.'1'-) Едно отъ двфтф;
или руския лФтописъ означава съ цифрата 80 числото на прф-
взетитФ български градове по Дунава и въ такъвъ случай тази
цифра е невъзможна у предполагаемия български авторъ, който би
познавалъ що годе точно географията на страната си и ширината
ва руския походъ, — или пъкъ съ нея сж озпачени градоветФ,
конто Светославъ е прфвзелъ въ България, и въ такъвъ случай
тази цифра може да бжде съвсФмъ производно записана отъ наивния
) Напр. летописного известие за войнитй на Светослава съ хазарит'Ь,
за плЪненнето на вятнчитй, за победит! надъ ясит! и касогит^ и най-вече
разказътъ за убийството на Светослава, д-Ьто между другит4 подробности е запа-
зено и името иа печен'Ьжския князъ.
*) Гл. у .4. Чертжовъ, Опнсайе войны вел. кпязя Святослава противъ
болгаръ и грековъ. Москва, 1843. стр. 24 и сл.
Procopius, De Aedeficiis, р. 286 сл. Edd= Bonn.
Къмъ въпроса за българските извори на рус. л^тописии известия.
руски монахъ, който чрЬзъ нея е искалъ, може-би, да даде о се за-
теяна прЬдстава за ширината на Светославовото завоевание.1)
Второто мЬсто въ лЬтописния разказъ за СветославовитЬ войни,
което обръща вниманието на изслЬдвача, сж думитЬ, конто Свето-
славъ от правя къмъ майка си прЬди своя втори походъ въ Бъл-
гария. ПрЬдимствата на ПрЬславъ, тъй както сж прЬдадени тЬ въ
Светослововата рЬчь, наистина, не могатъ да бждатъ съчинени отъ
руския простъ монахъ, който е писалъ вЬкъ слЬдъ събитието.
РЬчьта на Светослава несъмнЬно е заета. Въпросътъ е, отъ какъвъ
изворъ е минала тя въ руския лЬтописенъ разказъ. ПрЬдположе-
ннето, че тя е взета изъ българско лЬтописно сказание се затруд-
нява отъ едно обстоятелство: въ основата си тази рЬчь съдържа
сравнение между Киевъ и ПрЬславъ; на бЬдностьта на първия се
противопоставя богатството на вторил. Това сравнение мжчно може
да се предположи у българския лЬтописецъ, който е познавалъ
ПрЬславъ и положението на България като търговски кръстопжть
между сЬверъ и югъ, но едва ли е могълъ да има ясно предста-
вление за Русия и Киевъ. Не е било тъй обаче и съ русина отъ
IX в. Походътъ на Светослава срЬщу България се корен но отли-
чавалъ отъ другитЬ негони походи, за конто говори летописътъ.
Обстоятелството, че той не се задоволява съ това, да наложи дань
на гърцитЬ, но, извиканъ въ Киевъ, раздЬля рускитЬ си владения
’) Шахматовъ привожда и думите на една българска п^сень, конто съдържа
думпт^: „колко иматъ отъ море до Дунавъ, седумдесеть и седемь градо’и (стр. 122,
въ забел ежката). Тия думи ие могатъ да се поставить въ връзка съ въпросния
пасажъ на летописа. Въ т^хъ се определи числото на градоветЪ „отъ морето
до Дунава*4, когато въ летописа се говори за градовете „по Дунава*4. Това
едно. Друго. — Въ българските иародни п^сни чисдата 70, 77, 80 обикновено
символизиратъ понятието за мнозинство в въ народнитЬ умотворения се упо-
требяватъ именно въ тоя смисълъ. Може би сжщото значение иматъ тЬ и въ
рускитк пародии песни. Ако ли ие, това ие изм^вя положението. Изключена е
хипотезата, че рускиятъ лЪтописецъ е могълъ да заеме гориьото число отъ
българската народна п^сень: въ такъвъ случай за поср^дникъ пакъ би трЪбвало
да се приеме българскиятъ л’Ьтописъ. А посл'Ьдниятъ, ако е сжществувалъ, едва
ли е ималъ иужда да ирибегва до средствата на поезията, за да представи дей-
ствителния размерь на руския походъ. Възможно е още едпо предположение:
дали споменъгъ за „80 града*4, построени отъ Юстиниана по Дунава, не се е зана-
зилъ сркдъ славяните отъ вр-Ьмето па тЪхното преселение иа полуострова; тия
градове сл били построени именно за да възпратъ техното нашествие. Въ
такъвъ случай разказите за тия градове може би твърде рано ще сл се раз-
простраиили между всички славянски племена, конто сл имали досегъ съ
Византия. Предположение™, че рускитЬ племена до преди идването на угрите
сл били разселени на югозаиадъ до дол ни Дунавъ не е още опровергните. За
угличите и тиверците самиятъ руски летописъ говори като за племена, конто
„приседяху къ Дунаева*4. Въ Възкресенския летописъ срещаме имената на
градовете по Дунава отъ Видинъ до Килия. (Гл ВасилъевскШ, Византия и пече-
неги, Ж. М. Н. Пр. Декабрь, 1872. стр., 299 и сл.) За тия 80 или 77 града по
Дунава говорятъ и сръбските песни (гл. у JireCek, Heerstrasse von Belgrad
nach Constan tinopel, стр. 61).
142
П. Мутафчиевъ,
между синоиетЬ си, за да замине за винаги въ новозавоюваната
страна, това обстоятелство поради своята веобикиовеность ве е
могло да не порази съврФ.менницит'Ь, и тЪ сж търсили неговото
обясневие. То наверно е било дадено отъ самия Светославъ и
спжтлицитЬ му при първия походъ, конто сж имали възможпостьта
добрЪ да опознали» България. Плячката, съ която вероятно сж се
върнали т'1; въ Русия, е потвърждавала разказитЬ за богатстото на
ПрЪславъ, д11то сж се стичали произведенията на много страни.
Всичко това, врезано силно въ народното въображение, не е могло
да не ирТ.дизника тамъ живо сравнение между ПрЬславъ и Киевъ
и, както обикновено става при младенческий животъ на народит^,
се е излило въ епически форми, д'Г.то дълго BpiiMe се е държалъ
живиятъ образъ на княза, който „чюжея земли ищепш и блюдеши,
а своея ся охабивъ“. Ето по какъвъ пжть прочее сж могли да се
явятъ въ л!»гописа думит’Ь на Светослава за пр^Ьдииствата на
ПрФславъ. Ние се осмЪляваме дори да обърнемъ внимание на едно
обстоятелство, което, ако бжде в!»рно, ще потвърди нашего пред-
положение: въ тЬзи думи на Светослава тъй, като сж запи-
сани въ л4тописа, се чувствува влиянием на изм4рената поети-
ческа рЪчь.1)
Между друго вниманием на Шахматова въ тоя разказъ
сж обърнали и рычите, конто Светославъ пр4зъ вр'Ьме на похода
държи. Осв-Ьнъ рЬчьта казана прЪдъ майка му, нему сж приписани
още двЬ други: нри ст1»нит’11 на ПрЪславъ и пр^дъ сражението
съ византиицит4. Шахматовъ счита носл'Г.днята за единствена въ
древния руСки лФтописъ и поставя въпроса, дали и тя не е взета
„готова отъ писменъ изворъ11. Съмнйнието си той основана на
обстоятелството, че и у Лъва Дякона, и у Скилиция се съобщава
за една р4чь на Светослава иррдъ Доростолъ съ сжщата мисъль,
която се съдържа въ рЬчитР, записани отъ руския летописецъ.
Подозрением на Шахматовъ е твърд!! основателно, но прЪди да
се утвърди то, тр1»бвало би да се вземе едпо съображение прТ.дъ
видъ: то е, че въпроснитЬ р1.чи рускиятъ летописецъ е могълъ
да намори не само въ предполагаемия чуждъ литературенъ изворъ,
но и въ рускитЬ сказания за Светославовия походъ. РЬчит4 сж
нЬщо, което често се сррща въ епоса на всички народи и прЪзъ
всички времена. Рускиятъ епосъ не е правилъ изключение. —
1) Ние смЪтаме за възможепъ в другъ вънросъ. — Дали св-Ьдепията, конто
л4тописецътъ има за България, за градовет4 по Дунава и частно за Пр4славъ
ис се длъжатъ на походитф, конто руспт4 пр-йдпрлимали тукъ пр1»зъ XI в.?
Пр'Ьзъ втората половина на XI в., когато се е създавалъ литописмт, руски
дружпни сж приижда.ш отъ с’Ьперъ, пастапявали се въ България въ съюзъ
съ печепЪгит4, д4 нротивь тфхъ. „Въ Дръстъръ господствувалъ Татушъ, въ
Видипъ-Хали (ХаХт,: Олегъ?); Всеславъ и Сача (KattSj) завзели други градове''.
Гл. у Басилъеиекш, цит. съч. Ж. М. Н. Пр. 1873, Ноябрь, стр. 148 и Декабрь,
стр. 299 и сл.
Къмъ въпроса за българскитЬ извори на рус. лЬтописни извЬстия. р43
Сходни по форма и съдържание съ послЬднитЬ дтгЬ рЬчи иа Све-
тослава въ лЬтописа намираме въ „Слово о полку Игорев^".1)
Къмъ с&що такъвъ легендареиъ източпикъ могатъ, струва
ни се, да бждатъ отнесени и думитЬ въ сжщия разказъ, че слЬдъ
поражението на гърцитЬ „поиде Светославъ ко граду, воюя и
грады разбивая, яже стоятъ и до днешнаго дне пусты". Думата
„градъ" наистина напомня за гръцки изгоръ. За гръка, както бЬ-
Л'Ъжи Шахатовъ, тгбЛсд е означавало прЬдимно Цариградъ. Него
несъмн'Ьно разбира и л'Ьтописецътъ, като говори, че Светославъ
„поиде ко граду". Най-естественото заключение, обаче, което може
да се извади отъ тука, е, че думата „градъ" и за руския
Л’Ьтописецъ е озпачавала прйдимио Цариградъ. Инъкъ, той би при-
дружилъ тая дума съ пояснение или пъкъ би я замЬнилъ съ ду-
мата Цариградъ. Да се не приеме това. то звачн да се предпо-
ложи, че Л'Ьтописецътъ е прЬписвалъ чуждото ипгЬстие, безъ да
разбира смисъла на писаното. ПослЬднитЬ думи отъ въпросния па-
сажъ, че градоветЪ, който Светославъ разорилъ, „стоятъ и до дне-
птенъ день пусти", сжщо тъй могатъ да нЬматъ значението, което
Шахматовъ имъ принисва: да сочатъ за свой авторъ лице, „което
е познавало топографията на земитЬ, д4то е дЬйствувалъ Свето-
’) Вънросътъ за българското влияние въ „Слово о полку ИгоревЬ" оставаме
настрапа като иеразрЬшенъ. ИзказанитЬ до сега миЬиия за и противъ почивать
само на предположения. Рускиятъ лЬтоиисецъ прЬдава тъй нослЬднитЬ двЬ рЬти
па Светослава: иървата, при ирЬвземането на ПрЬславъ:— „Уже намъ еде иасги;
потягнемь мужски братья и дружино". Втората, прЬдъ сражепието съ гърцитЬ:
„Уже намъ нЬкамо ся дЬтп, волею и неволею стати протнву; да пе иосрамимъ землЬ
Pycidb, но ляжемъ костьми ту, мертвый бо срама пе имамъ, аще ли побЬгвемъ,
срамъ имамъ; ни имамъ убЬжати, но станемъ крЬнко, азъ же прЬдъ вами пойду:
аще моя глава ляжетъ, то промыслите собою1*. За сравнение при веж даме двЬтЬ
рЬчи иа Игоря изъ „ Слово тоu : „Брапе и дружнно! луцежъ бы потяту (погибель),
иеже полппену быти ; а всядемъ брат!е на свои бръзия комони да позримъ сипяго
Допу", и друга та: „хощу бо, рече (Игорь), itonie приломити конецъ поля поло-
вецкаго съ вами Русици, хощу главу свою нриложити, а любо испити шеломомъ
Доиу" (Слово объ ополт. Игоря Святославлича, изд. А. 0. Вельтманъ. М. 1886,
стр. 4). Лъвъ Дяконъ принисва на Светослава слЬднята рЬть, казана прЬдъ
Доростолъ: „Ако ние сега срамно отетжнцмъ на ромеитЬ, ще се лишимъ отъ
ела вата, която всЬкога е придружавала нашего оржжие, що до сега лесно
побЬждаваше всички съсЬдни народи и нокоряваше на руската власть безъ
кръвь ибширни страна. Ето защо ние, представители иа свойствепата храбрость
на нашитЬ прадЬди, сме длъжпи още еднажъ оттаяно да се сразимъ за живота
си съ мисъльта, че руситЬ до днесъ в и наг и сж били пепобЬдими. Ние ие сме
навикнялп да се спасяваме съ бЬгство въ отечеството <-и, но да се връщаме
като нобЬдители илп да у ми раме съ слава". У Скилиция сжщата рЬть на Све-
тослава е пр’Ьдадепа съ думитЬ на автора: „Светославъ прЬдложилъ още еднажъ
да влЬзатъ въ сражение съ ромеитЬ, та да ги отблъснатъ съ оттаяно нападение
или, ако руситЬ бждатъ побЬдепи, да прЬдпочетатъ славиата смърть прЬдъ
срамная и позоренъ животъ. И тия, конто спасать живота си съ бЬгство, ще
могатъ ли спокойно да се наслаждаватъ отъ него, когато бждатъ прЬзирани отъ
съсЬднитЬ народи, конто во-рапо сж трепорали само отъ името имъи. (А. Черт-
ковъ, Описанie войны великаго кн. Святослава, Москва, 1843 г. стр. 87 и 98).
144
П. Мутафчиевъ,
славъ“. По-вЬроятно ще е, ако тЬ бждатъ отпесени къмъ една
поетическа форма, каквато често се срЬща въ народнитЬ умотво-
рения и чието назначение тамъ е да внася по-голЬмъ животъ въ
разказа, комуто обикновено се явява като завършъкъ.
*
* *
Влияние на български литературенъ изворъ Шахматовъ прЬд-
полага и въ лЬтописния разказъ за кръщението на Владимира.
Рускиятъ л'Ьтописъ приписва заслугата за Владимировою обрыцане
на единъ гръцки философъ, който онровергалъ ученията на еврей-
скитЬ, мохамеданскитЬ и латинскитЬ мисионери, а за да въздЬй-
ствува и на въображението па княза, показалъ му картината на
страшния сждъ, дЬто била прЬдставена участьта, що очаквала ие-
вЬрницитЬ. Въ по-къснитЬ прЬписи на ПовЬсть временныхъ лЬтъ
философътъ, който съдЬйствувалъ на Владимировою обръщане, е
нареченъ съ името Кирилъ.1) Въ пай-къснитЬ лЬтописни сборници
(Пиконовски лЬюписъ) и други нЬкои наметници (УставитЬ па
Владимира) пъкъ е спомевато, че Влалимиръ билъ кръстенъ въ
врЬмето на цариградския патриархъ Фотия, който изпратилъ и
епископи на руската земя. ИзвЬстно е, че аналогични съобщения
сж заназени въ историческитЬ прЬдания и за кръщението на Бо-
риса български: споредъ нЬкои византийски историци българскиятъ
князъ билъ обърнатъ въ христианство отъ монаха Методий, който
подЬйствувалъ на въображението му съ картината на страшния
сждъ НЬкои нови учени отъждествяватъ тоя Методий съ брата на
св. Кирила, комуто и нЬколко отъ древнитЬ житиета приписватъ
сжщата заслуга.2) Въ други стари документи виновникъ за по-
кръстването на българитЬ е прЬдставенъ Кирилъ.3) Днесъ е прието,
наистина, че Кирилъ и Методий не сж участвували въ българското
покръщение, но това не отстранява факта, че за тЬхното пропо-
вЬдничество въ България сж били създадени легенди, минали въ
житнетата. Покръщението на българитЬ е станало прЬзъ врЬмето
на цариградския патриархъ Фотия, отъ когото е запазено и па-
стирско послание къмъ новообърнатия кпязъ Имената на Фотия и
Кирила, свързани съ събитията около кръщението на българитЬ,
сж явни анахронизми въ руския лЬтописевъ разказъ за кръщението
на Владимира. Заради това много естествено и вЬроятно е мпЬ-
нието на Шахматова, че авторътъ на тоя разказъ, повлиянъ отъ бъл-
1) Въ лйтописитй Възкресенски, Тверски, Софийски I-ви, Софййски,
Львовски. Гл. Л, II. Лейбовичъ, Сводная летопись I Спб. 1876.
а) Жнгето иа св. Климента, похвалното слово на св. Методия.
Проложното житие и „Успението“ иа св. Кирила, житието на Кирила
Словенца, Чехската и Моравската легенди.
Къмъ въпроса за българскитф извори иа рус. лЪтописни известия. J45
гарски литературни извори, е отнесълъ къмъ кръщението на Вла-
димира н4ща, конто см се разказвали за кръщението на бълга-
рит4. То може да бжде подкр4пено и отъ н4колко още съобщения
изъ сжщия разказъ за работи, конто сж обясними при българското
покръщаване, но сж подозрителни въ пов4стьта за кръщаването
на Владимира. Шахматовъ 64 обърналъ внимание на т4хъ още въ
статията си „Одинъ изъ источниковъ л4тописнаго сказашя о кре-
щешй Владим1ра“.*) Т. напр., въ поучението, което четемъ, че е
било пр4дадено на Владимира, н4кои м4ста напомнятъ поучител-
ното послание на Фотия до Бориса. Полемическата статия противъ
латинцит4, която се ср-Ьща на сжщото м4сто, много по-вече би
подхождала къмъ разказа за Борисовото кръщаване, тъй като именно
около пос.Л'Ьдньото се заночна борбата между Византия и Римъ.
Осв4нъ това, съобщението за посолствата, за конто л4тописецътъ
разказва, че били изпращани отъ папата до Владимира, наверно
възпроизвожда изв4стията за сношенията между Бориса и Римъ.
Самото съдържание на горнит4 известия ги отчуждава отъ съби-
тията изъ руската история, за да ги сближи съ тия изъ историята
на българското кръщаване. Въ това отношение може да се см4та,
че мн4нието на Шахматова отстранява спора около т4хъ.
Несъгласие съ мнЬнието на руския академикъ може да из-
никне другад4. — Какви сж могли да бждатъ българскит'Ь извори,
отъ конто е черпилъ или пр4правялъ своит4 известия рускиятъ
л4тописецъ? За обстоятелствата на Борисовото кръщаване, както и
за ц4лата късна епоха на първото българско царство, не сж запазени
иикакви м4стни л4тописни известия. Пр4дположението, че такива
сж сжществували, се кр4пи единствено върху изв4стнит4 пасажи
изъ дв4т4 писма на Калояна до Инокентия III. На т4хъ, обаче,
както още Голубински 64 посочилъ, не тр4бва да се отдава гол4ма
в4ра; и заради това, докато не се откриятъ други, по-достов4рни
свид4телства, сжществуването на такива л4тописни изв4стия ще
остане неподкр4пена съ никакви доказателства хипотеза. Ето защо,
рискувано е нр4дноложението, че за основа на руското сказание за
кръщаването на Владимира е послужилъ съотв4тенъ разказъ изъ
н4кой старъ български л4тописъ. По-в4роятно е друго пр4дполо-
жение: че въ българската литература е сжществувало отд4лно сказа-
ние за кръщаването на Бориса. Но пр4ди изсл4довательтъ да се уста-
нови на това пр4дположение, той тр4бва да разр4ши въпроса, дали
рускиятъ л4тописецъ не е могълъ да почерни н4кои отъ своит4 пр4-
нравки изъ запазенит4 и познати днесъ на науката славянски или
византийски извори? На този въпросъ до изв4стпа степень може да
се отговори положително. Разказътъ за картината на страшная сждъ
*) Въ Сборникъ статей по славяноведение, иосвещ. проф. М. С. Дринову
Харьковъ, 1909 с.
Скисание на Българската академия. Книга III.	-
146
П. Мутафчиевъ,
е извЬстенъ у продължителя на Теофана, у Скилиция и Кедрина.
Сжщия разказъ намираме и у Паисия.1) Може да се предположи,
че той е билъ широко популяренъ не само между византийцитЬ, но и
срЬдъ българитЬ прЬзъ въпросната епоха. На св. Методия приписва
заслугата за обръщането на Бориса и пространною житие на
Климента. Името на Константина при разказа за картината на
страшния сждъ въ руския сводъ, може би, е извлечено изъ другитЬ
извЬстни сказания, дЬю той е прЬставенъ като просветитель на
българитЬ.2) Въ противенъ случай замената, може би, ще трЬбва
да бжде обяснена чрезъ влиянието на пространною Кирилове
житие (Панонска легенда). Тамъ се говори за диспута на Кон-
стантина съ еврейските и сарацински богослови. Ако рускиятъ
летописецъ е отнесълъ по своему тоя разказъ къмъ Владимировою
кръщаване, като го е допълнилъ съ другия за картината на страшния
сждъ, обяснимо е, защо той е изхвърлилъ името на Методия:
въ руския разказъ рЬшителното влияние върху Владимира е отда-
лено на речьта на философа; картината на страшния сждъ само е
допълнила впечатлението, произведено отъ нея. Въ нрецЬнката на
руския летописецъ живописецътъ е отетжпилъ на философа.
Че въ ПовЬсть временныхъ летъ има наслоявапия, заимани
изъ житиетата на Кирила и Методия, е констатирано отдавна. Въ
дадения случай ние искаме да обърнемъ внимание и върху обстоя-
телството, че и нЬкои части отъ самия разказъ за Владимировою
кръщаване ще сж сглобени, може би, възъ основа на тия житиета.
ДЬйностьта на солунскитЬ братя твърдЬ рано е добила общесла-
вянски харавтеръ и твърдЬ рано отдЬлнитЬ славянски народи сж
почнали да приписватъ тЬмъ своею обръщане въ християнствэто.
Много вЬроятно е, че и разказътъ, споредъ който и Русия е дъл-
жала своею обръщане на единъ отъ братята, па Константина
именно, е създаденъ възъ основа на извЬстната отъ Панонското
житие иегова мисия въ Хазария и страпитЬ около Черно море и
за намЬреното въ Кримъ руско евангелие. До каква степень на-
ивната ученость е могла свободно да се отнася съ историческитЬ
факти около въпроса за дЬйностьта на Кирила и Методия, свидЬ-
телствуватъ много примЬри. Достатъчно е да споменемъ извЬстното
Бандуриево сказание, руската прЬправка па Иоанъ Екзарховата
защита на славянскою писмо и съобщената у Бодянски приписка, въ
която се говори, че родината на славянската писменость е Русия.3)
’) Като говори за кръщаването иа българитЬ, Паисий направо отъждествява
живописец» Методия съ брата на Кирила. (История славяноболгарская, стъкми
за издание А. Теодоровъ, Пловдивъ, 1893, стр. 50 и 102). Иеросхимонахъ Спи-
родонъ приписва обръщането на Бориса и българитЬ иа Кирила (Истор1я во
кратцЬ о бэлгарскомъ народа славенскомъ. Стъкми за издание В. Н. Златарски,
София 1909 г. стр. 39).
*) Гл. по-горЬ, стр. 144.
2) О. Бодянскш. О времени произхождеытя славянскихъ письменъ. Москва
1865, стр. 102.
Къмъ въпроса за българскитЬ извори иа рус. лЬтописии известия. J47
НЬкои отъ останалитЬ епизоди изъ разказа за руското кръ-
щение вЬроятно ще иматъ за подложка неизвЬстенъ български из-
воръ. На първо мЪсто тукъ, изглежда, пе ще трЬбва да се отнесатъ
съобщенията за чуждитЬ вЬроизповЬдни мисии при Владимира и
за папскитЬ посолства. Но и при тия случаи заключенията ще
трЬбва да се правятъ съ голема прЬдпазливость. Т. напр., съобще-
нието за мисионеритЬ, може би, не ще е безъ връзка съ разказа на
Кириловото Панонско житие за еврейскитЬ и сарацински проповЬд-
ници въ Хазария. А, може би, въ дадения случай самою руско
придание е запазило снятии спомени за опитвания на евреи и
мухамедани да спечелятъ въ вЬроизповЬдно отношение руския на-
родъ и първенцитЬ му. Хазария, дЬто вЬроизповЬднитЬ борби сж
били въ разгара си, не е била далечъ отъ Русия. Ако се сжди по
папскитЬ отговори до Бориса, такива борби е имало и въ Бъл-
гария. Възможностьта имъ и въ Русия не подлежи на съмнЬние.1)
Сжщо тъй стой вънросътъ и за папскитЬ посолства до Владимира и
иаслЬдницитЬ му. Че въ Русия по него врЬме сж идвали послан-
ници чакъ отъ Римъ, това е малко вероятно. Но то не отрича
възможностьта, щото западною духовенство да е правило опити за
привличане на руситЬ. За такива опити прЬзъ врЬмето на Олга
свидЬтелствуватъ самитЬ западни лЬтописци.2) Споменътъ за тЬхъ
не ли могълъ да се запази въ Русия до врЬмето, когато е съста-
вена лЬтописьта? Ние само поставяме вънроситЬ. За тЬхното раз-
решение е иуженъ погледъ, който да обхване и привлЬче къмъ
изслЬдване всички запазени извЬстия изъ епохата на руското
кръщаване. А до тогава, струва ни се, за доказано ще може да се
счита само едно: че рускиятъ лЬюписъ се е развивалъ чрЬзъ заи-
мане на исторически съобщения и отъ български произходъ, но
прибавкитЬ отъ тоя характеръ сж се явили при по-къспитЬ сте-
пени па иеговою развитие. Тия прибавки се отнасятъ за събития
изъ българската и общата история и на първо мЬсто къмъ тЬхъ
ще трЬбва да се поставятъ разказитЬ за покръщаването на бълга-
ритЬ,3) за дЬйностьта на Кирила и Методия4) и др. Един отъ тия
*) Голубинскш, JIcTopia русской церкви. I. 2, 1880, стр. 122—123, като
ианомня за книгата иа lehuda Ilalevi, црйдиолага, те тя може бн, принесена
у киевсквтЬ евреи, е прйдизвикала вротввоположво усърдие у нЬкои русинъ.
’) Сжщо тамъ, стр. 70—71.
s) Гл. статията на г. В. Н. Златарски, Имали ли сж българитЬ свое
лЬтоброевие. Списание иа Бълг. академия на наукитЬ I. 1, стр. 67 и сл. ПрЬ-
дадеинтй споредъ българското лЬтоброение дати въ руския л'Ьтописъ свидЬтел-
ствупатъ несьмн-Ьно за български извори. Въ всички тия случаи, обаче, иие
имаме работа съ прибавки много по-късни отъ врЬмето, къмъ което се отпася
основната часть на руския лЬтописъ.
4) Наверно по това врЬме е попадвало въ руската лЪтопись и имею
на Фотия. ОсвЬиъ у Никоповската л'Ьтописъ то се срЬща и въ УставитЬ на
Владимира, за конто пЬма доказателства, че сж били съставеии по-рано отъ
XII в. (Гл. Макарш, apxien. Харьковскш, Истор1я русской церкви, I. Спб. 1868,
стр. 173 -175.).
10*
148
П. Мутафчиевъ.
съобщения сж заимани отъ житиетата и вехтозав’Ьтнит'Ь книги,
други — отъ пр'Ьведевит’Ь въ България хроники на Малала и
Амартола. Останалото е попаднало въ л^тописьта изъ всевъзможни
приписки било къмъ СЖЩИТ’Ь тия хроники, било къмъ други, npij-
несени въ Русия български книги. Тоя процесъ на заимане е про-
дължавалъ до послЪднит'Ь моменти на литературенъ животъ въ
България, когато въ рускитЪ летописи и хронографски сборници
вече се явяватъ не само б^л^жкит! къмъ българския прЬводъ
на Манасия, но и цгЬли страници изъ съчиненията на патриарха
Евтимия. 9
9 Гл. за това у А. Поповъ, Обзоръ хронографовъ русской редакцпа,
М. 1866; Внп. I стр. 101 сл., 155, 187 сл.; Внп. II стр. 22 сл.
Въпросътъ за литературното влияние на България върху стара Русия
още ие е разглежданъ въ всичвата му пълнота. Установено е, обаче, че не само
въ първитЬ в4вове следъ Владимира, но и пр4зъ късното средновёковие, бъл-
гвр ската приводна и оригинал на книжнииа е намирала широко разпространение
изъ рускитЪ земи: почти всички известии днесъ книги отъ старата българска
литерарура, се знаятъ по руски или памерени въ Русия пр-Ьпнси. Вероятно е
и неизслёдваното още предположение, че следъ разгрома на Източ. българско
царство усилевата книжовва работа се е преместила въ Русня, дето сж при-
бегали и некой отъ българските книжовни дейци. (Още кн. М. Оболенски бе
се опиталъ да отъждестви спутника на княгиня Олга въ Цариградъ, лал&с
Григорий, съ известпия Грнгортн мннх’в, пр*звнт«ръ ВС4’)(Ъ Блъгарскнх’ь Ц«рК1Н,
когото счита при това и за основатель на ррското летописание. — Гл. Неск.
словъ о первоначальной русской летописи, М. 1870, стр. 80 сл.; Летописецъ
Переяславля-Суз дал ьскаго, М. 1851. въвед. стр. VI; Изследовав1я и заметки,
Сиб. 1875, стр. 125 сл.). Ако въ българската литература сж сжществували по-
вести за Борисовото кръщаване, вероятно е, че те не ще сж останали неизвестнн
въ Русия. Отъ тукъ и допустимостьта на предположението, че те сж повлияли
върху авторите на легендите за кръщаването на Владимира. Но сжществуването
иа такива повести остава недоказано. Съ по-голема вера може да се настоява
само върху мнението, че името на царь Бориса още въ X в. е било познато и
почитано въ Русия. Наверно въ честь нему е билъ наречеиъ Владимировиятъ
синъ Борисъ, чиито мощи сжщо тъй може би въ паметь на неговата смърть сж.
билн пренесени на 2 май.
Старата кондика на Търновската митрополия.
Отъ П. Чилевъ.
(Пр^дставеио отъ Ю. Трифоновъ въ заседанието на Историво-филологичиия
клонъ на 9 VI 1911).
Благодарение на любезната готовность на негово Високо-
прЬосвещенство Търновския митрополитъ Антимъ и съдЬйствието
на протосингела при сжщата митрополия, Абаджиевъ, можахъ да
проуча старата кондика, която се пази въ Търновската митрополия.
Не е изключено предположение™, че и прЬди тази кондика е имало
друга, по-стара, въ която сж били записваии иай-забЬлЬжителнитЬ
факти изъ черковния животъ на Търновската митрополия, па, може
би, и изъ политическия животъ на страната, обаче за нещастие
подобна кондика е изчезнала. Това предположение се основава върху
обстоятелството, че въ сжществуващата кондика се срЬща опись на
скжпоцЬнноститЬ, конто сж се пазЬли отъ търповскит-L първенци,
и че сж запазени протоколи за избиране на подчинена подъ тър-
новския екзархъ епископи. Попе подобии факти невъзможно е да
не сж били вписвани въ нЬкоя кондика, която ще да е изчезнала.
Въ изгубената кондика тр'Ьбва да е имало бЬлЬжки илп протоколи
отъ по-старо врЬме, а именно отъ Търновската патрияршия, пене
прЬписани както се вижда, че е станало съ месемврийската кон-
дика.1) Впрочемъ отъ областьта на прЬдположенията нека минемъ
къмъ положителностьта.
Старата кондика на Търновската митрополия е съставена отъ
дебела груба хартия, твърдЬ обикновена прЬзъ XVIII вЬкъ. Въ
непаписанитЬ листове на свЬтлина се вижда разкриленъ орелъ
върху вЬнецъ.
Кондиката е добрЬ запазена, благодарение на хубавата й и
здрава подвързия, и съдържа 349 нумерувапи страници (писали и
неписани) и още нЬколко страници ненумерувани. Дължината на
кондиката е 0 36 м., а широчината — 0’28 м. На нървия прибавенъ
по-дебелъ листъ виждаме изящно нарисуванъ ликъ на св. Богоро-
дица, защото, както гласи надписътъ, прЬдназначението на конди-
ката отъ начало е било, да се впише въ нея инвентарътъ на
’) Периодичссео списание, св. 7 и 8, кн. LXIX, стран. 608—620.
150
П. Чилевъ,
черквата св. Богородица (Балъкъ пазарь).1) Заглавието на кондиката,
написано на гръцки езикъ, гласи така: „Инвентарь на черквата
св. Богородица въ Балъкъ пазарь, въ който (инвентарь) пишемъ
относещи до гр. Търново н^ща; въ този инвентарь трЬбва да се
пишатъ черковни и мопастирски принадлежности. Този инвентарь е
подаренъ отъ киръ Димитъръ Стояну2) за неговъ сноменъ, както
и за споменъ па неговитЪ родители. Амипъ. 1763. Първи августа.
Въ Велико Търново. Написалъ рабъ Иоанъ Хаджи Атанасиу".3)
Отъ това заглавие се разбира, че кондиката е подарена отъ не-
грамотния, по всЬка вероятность, първенецъ Димитъръ Стояновъ, а
самото заглавие е писано отъ грамотная Иванъ Хаджи Атанасовъ.
На втората страница се срГща единъ протоколъ за избирапе
на червенски епископъ. Този протоколъ, както и следващите
подобии, е писанъ на отд1ленъ листъ, който е залГпепъ съ червенъ
восъкъ. Протоколътъ е подписанъ отъ търповския митрополита,
който е прибавилъ и своята титла „Екзархъ на цела България*;
следъ това следватъ подписите на подчипените епископи. Не ще
съмнение, че всичките протоколи cs писани на гръцки езикъ. Въ
първия протоколъ (съ дата 1780 год., марта м.) се забелезва, че
изборътъ става въ Патрияршеската черква св. Георги. Посочената
черква се намира въ Долпа махала и е вече отдавпа изоставена
на произвола на висещите канари, конто се ронять и ускорявата
събаряпето й. И така, настоящиятъ писменъ документа показва,
че въ по-стари времена ржкополагането на епископите е ставало
въ Патрияршеската черква св. Георги. Еаницъ въ „Donau — Bul-
garian und der Balkan", като говори за Хисаря, казва (стр. 170)
„Wahrcheinlich stand hier auch die Patriarchalkirche zu Christi
Himmel — fahrt". К. Иречекъ въ Историята на българите (руското
изд. стр. 451) забелезва: „Патрияршеската чърква въ честь на
Христово възнесение била преобърната въ джамия". Но смщиятъ
по-долу прибавя: „изведениятъ изъ цатриаршеския домъ на Ца-
ревецъ Евтимий отишълъ въ църквата подъ върха, която (църква)
била посветена „на име Връховныхъ" (т. е. на апостолитЬ Петра и
Павла, сега съборна)". Да не би патриярхъ Евтимий да е отишелъ
въ църквата св. Георги, та затова се нарича „Патрияршеска", по
предание отъ време на тъмното робство?
Въ 3-а страница срещаме следното:
„Ето занисваме свещените принадлежности на града и на
митрополията: кръстове, сребърна тежка патерица въ 4 части и
пр. ... “ описътъ носи дата 1763, августа 4-и.
Въ свръзка съ това следва единъ протоколъ (съ дата 1772,
декемврий 1-и), отъ който се вижда, че търновскиятъ митрополитъ,
’) Отъ пров^рката, която направихме въ самия храмъ, излиза, че сегаш-
иата Тървовска катедралиа черква ваистнва се е наричала тъй; това се удо-
стов’йрява отъ развв надписи ко иконит*Ь. 0ткад4 произлнза назвавието „Балъкъ
иазарь" (рибви-иазарь), засега не ми е известие.
*) Стояну на гръцки езикъ родит, иадежъ вместо Стояиовъ.
•) Хаджи Атаиасовъ.
Старата кондака иа Търновската митрополия.	151
щомъ пристигналъ въ града, събралъ търновскитЬ чорбаджии,
провЬрилъ черковнитЬ ценности и, като ги намЬрилъ, че били
непокжтпати, по рЬшение на тамошнитЬ първенци, прЬдалъ ги
„на най-честния Хаджи Деко, синъ на покойния киръ Велчо, за
да ги съхранява". ТвърдЬ е интересепъ този случай, който често
пжти се повтаря, защото става явно, че въпроснитЬ ценности не
сж се считали принадлежность на митрополията (респ. архиерея), а
па града, слЬдователно не сж били съхранявани въ митрополията,
а по общо решение на първенцитЬ сж били прЬдавани на едно
довЬрено лице, за да ги пази. Не ще бжде смЬло прЬдположението,
че тЬзи цЬпности сж били спасени по нЬкакъвъ начинъ при прЬ-
взимането на Търново, та затова сж се пазЬли отъ първенцитЬ. Ние
ще видимъ по-долу, кога и какъ единъ отъ слЬдващитЬ гръцки ми-
трополити е посегналъ па тЬзи скжпоцЬняи нЪща. Засега нЬкои скж-
поцЬнности се съхраняватъ въ старата митрополия въ Долна махала;
по всЬка вЬроятность, тЬ сж останки огь онЬзи скжпоцЬнности.
На 4-та страница нищо не е писано.
Петата страница съдържа начало отъ единъ инвентаръ на
цЬнпи вещи, принадлежещи на ПрЬображенския мопастирь въ
Дервента. Първата вещь е едно сребърно българско евангелие,
слЬдъ това слЬдватъ кандидата, но не се продължава по-нататъкъ.
На 6-а страница се срЬща единъ протоколъ за избора „на
пастирь за паланкитЬ Братца, Рахово, ПлЬвенъ и околнитЬ села".
Въ този протоколъ се забЬлЬзва, че за в]®тчански епископъ е
билъ избранъ Серафимъ (въ 1781 год., мЬсецътъ не е писанъ),
а изборътъ е станалъ въ катедралната чзрквд на гр. Търново.
Обикновенно се мисли, че Вратчанската епархия е основана въ
1762 год. и че пръвъ епископъ въ Братца билъ Серафимъ. Ала,
съгласно казания автептиченъ протоколъ, Серафимъ е билъ из-
бранъ въ 1781 год., а не въ 1762 год. Отпоено въпроса, дали
Вратчанската епископия захваща съ Серафима, намъ се струва, че
титлата на търповския митрополитъ „Екзархъ на цЬла България"
обема правата на Търновската архиепископия съ широки граници
(Братца, Никополъ, ПлЬвенъ, ПрЬславъ, Русе, Ловечъ, Казанлъкъ
и Стара-Загора). ЗапазенитЬ протоколи по избора на разни епиекопи
показватъ, че търновскиятъ митрополитъ е ималъ това право като
остатъкъ отъ по-раншпата търновска патрияршеска власть. Това
наше твърдение се основала и на едно писмо (което слЬдва въ
кондиката) отъ страна па търновския митрополитъ до 1щриградския
патриярхъ (1860 год. 22 ноемврий). Въ въпросното писмо търнов-
скиятъ митрополитъ протестира противъ посЬгателството па Патри-
яршията върху правата на Търновската митрополия, тъй като
Патрияршията направо ржкоположила вратчански епископъ въпрЬки
правата на търновския митрополитъ отъ старо врЬме (<iv£x.a0ev).
Подиръ споменатия протоколъ би трЬбвало да слЬдва протоколъ
за ржкоположението на Софрония Вратчански, но на стр. 7 само
за оставката на Софрония срЬщаме актъ съ слЬдното съдържание:
152
П. Чилевъ,
„Понеже св. Вратчанската епископия, която се подчинява
подъ св. Търновската митрополия, остана беззащитна, тъй като архи-
ереятъ киръ Софроний доброволно и по свое решение си даде
оставката, — затова, за да~не би тамкашното словесно Христово
паство да остане безъ архиерейсва защита и безъ надзоръ, устроихме
каноиическо гласоподаване заедно съ обичнитй наши братя и
съслужници въ митрополийската черква на св. апостоли Петъръ
и Павелъ, за да се избере лице достойно и удобно, което да по-
лучи пастирския жезълъ и архиерейската закрила на гор^казаната
епископия. За първъ кандидатъ поставихме иеромонаха и архиман-
дрита на Търновската митрополия киръ Антимъ, втори — Гавраилъ,
а трети — Иоаникии; тблнитЬ имена сж вписана въ настоящия
актъ за в^ченъ споменъ. 1804 год, м. май".
Отъ горния протоколъ става явно, че прйзъ 1804 год. Антимъ
е билъ избранъ за Вратчански епископъ, тъй като Софроний на-
пусналъ своята епархия. Отъ автобиографията на Софрония е из-
вестно, при какви обстоятелства и поради вакви причини той
„доброволно напусналъ своята епархия". Неизвестно остава, защо
въ кондивата липсва протоколъ за избора на Софрония като врат-
чански епископъ. Софроний три години изпълнявалъ епископска
служба при видинския митрополитъ. Въ 1803 год. Софроний из-
бЬгалъ въ Вукурещъ, а въ 1804 Антимъ е билъ избранъ на не-
гово место.
Отъ съдържанието на 8-а страница може да се види, че
събитията безразборно сж се вписвали, безъ огледъ къмъ хроно-
логический редъ:
„1762. Августъ 4. Тукъ записваме вещитЬ на черквата св. Бо-
городица въ Балъкъ пазарь, тези отъ старо време, както и новите,
сребърните и медните, всичко по име". Инвентарътъ продължава
и на 9-а страница. Въ края на 9-а стран, е забелезано, че били
купени въ Търново два дюкяна за 250 аспри и една градина за
50 аспри.
На 10-а стран, е залепенъ единъ инвентарь за одеждите и
книгите на починалия Калиникъ, търновски митрополитъ, който
оставилъ всичко на митрополията. Датата е 1722 год, юний мес.
Споменатиятъ инвентарь, вероятно, е преписанъ отъ друга, по-стара ,
кондика. На стр. 11-а се забелезва, че киръ Софроний, преди да
замине за Цариградъ, е подарилъ своите архиерейски одежди
(год. 1779). Подобно се среща и на стр. 12 и 13 отъ страна на
починалия Калиникъ (1791 год.). Инвентарътъ е потвърденъ отъ
свещениците и първенците на града Търново.
Въ 1797 год, споредъ решението, поместено на стр. 14-а,
съкровището било нредадено на попъ Стамата за съхранение.
Подобно нещо станало и въ 1802 год. (стр. 15), и въ 1804 год.
(стр. 16). Съответпите протоколи сж подписани отъ търновските
първенци. Следъ стр. 17-а (1804 год), въ която е протоколирано,
че нротосингелъ Неофитъ е билъ избранъ за червенски епископъ,
Старата кондика на Търновската митрополия.
153
слгЬдватъ стран. 18—‘20 съ проверка на инвентаритЪ въ присут-
ствие на хаджиитб и чорбаджиите (год. 1806 м. мартъ).
21-а страница съдържа протоколъ по поводъ избиранието на
Антима за пр^славски епископъ (1809 г.). Въ протокола на стр. 22-а
е означенъ изборътъ на ловчанския епископъ (1813 год.), а пъкъ
на стр. 23-а — на вратчанския епископъ. Споредъ стр. 24-а (1813 г.),
избранъ е билъ новъ червенски епископъ, имепуванъ Яковъ. По-
сл$дниятъ си е далъ оставката, а вместо него е билъ избранъ
Теоклитъ въ 1818 год., априлъ и. (стр. 25 и 27).
На стран. 28 и 29 се пом'Ьства актътъ за възкачването на
Илариона Критски на митрополитския тронъ въ Търново (1821 год.
12 юний). Въ този актъ Иларионъ, въ видъ на предисловие,
обяснява, че се отказвалъ да заеме този постъ поради смутоветЬ.
„Понеже биде обЬсенъ, казна той, прЪдшественикътъ ми Иоаникий,
азъ никакъ пе бехъ наклонепъ да приема управлението на Тър-
новската митрополия11. За Иоапикия Иларионъ пише, че билъ на-
казанъ, богъ знае за коя вина, вследствие на дворцовъ гн4въ. Всичко
туй е известно отъ историята па големата завера, т. е. на гръцкото
възстание (въ 1821 год.), когато сж пострадали много първенци отъ
гр. Търново. Отпоено това събитие се споменува въ издадеиите
отъ Българското кпижовно дружество въ Средецъ, 1884 год., Исто-
рически паметници по времето на заверата (Българска библиотека
J£ 1). Целиятъ рукописъ, отъ който извлечения се издадоха въ
брой I, носи заглавие: „Книжница содержащая въ себе служба
новому святому великомученику Тоанну трапезонскому, и повество-
ваше о пленеши святей гори Аоонскей, и о хриейани неправедно
изейеппихъ у Болгарйо отъ Агаряни“. На стр. 33 подъ заглавие
„Повествоваше за страдав!е Болгарш отъ Агаряновъ и за неколико
благочестиви хриейани иже изб!ени бяху по местамъ и но градове
отъ руки нечестивихъ, паки у оно смущеше и у оно лето 1821“
срещаме следното:
По y6ieme болгарскаго митрополита 1оанийа у Цариграду
(онъ седяше у градъ болгарский и царский завомый Терновъ, якоже
и въ мученическое жийе изявляемъ, но турецшй царь призва его
у Цариградъ и ту обеси его), убоявся кнезь Терновскш имепемъ
Хаджи Параскева, яко да не би билъ и онъ убиенъ отъ турака,
и подлудевши верзеся изъ високи налати и умре. Тамо и потре-
била его.
На стр. 30 и 31 се среща арбитражно решение по едно
разногласие за парични въпроси между X. Димчо и киръ Статаки
X. Никола (1822 год. 27 ноемврий). Като че ли съ идването на
митрополита Илариона наетжпва нова епоха въ кондиката. Всички
митрополийски решения се вписватъ въ нея. Митрополията играе
роля на нотариусъ и на светско еждилище, както се вижда отъ
следния документъ (стр. 32 и 33): „Хаджи Петъръ Хаджи Коевъ
бе отомански подданвикъ, роденъ въ Търново, гдето бе възпитанъ,
ожени се и придоби синове Стефанъ, Никола, Стерий, Панайотъ и
154
П. Чилевъ,
Димитрий, а дъщери двЬ — Мария и Кирияки. Отъ горнитЬ дЬца
Стефанъ и Никола сж пълнолЬтни, а останалитЬ, като малолетни,
сж подъ опекунство™ на майка си. Тамкапшото правителство,
понеже се грижи за малолЬтнитЬ, иска удостоверение, дали трЬбва
имотътъ да се прЬдаде въ ржцЬт'Ь на Стефана и Никола, конто
изискватъ това. Съ съдЬйствието на X. Иордана и Теодосия Мин-
ковъ, първенци въ Брашовъ, и съ съгласието на първенцитЬ и род-
нинитЬ, майка имъ приема опекунство™ на малолЬтнитЬ. Имотътъ
на умрЬлия да се раздали на четири равни части; на Никола да
се прЬдаде неговата часть, безъ да има права върху другитЬ части.
Ако и Стефанъ взима участие въ съдружието, останалитЬ малолетни
се освобождаватъ отъ всЬкакви загуби (год. 1826, юний 26)“.
Документътъ е подписанъ отъ всички чорбаджии и свещеници съ
забЬлЬжка, че удостовЬрението (оригиналътъ) е било изпратено
въ Брашовъ за знание на Австрийского императорско правителство.
Стр. 34-а съдържа протокола за избиране на Дионисия като
ловчански епископъ (1827 г., юний м.).
На стр. 35-а срЬщаме друго едно пълномощно за въ прЬдЬ-
литЬ на турската империя отъ страна на малолетни (1828 год.,
априлъ м.).
Споредъ съдържането на протокола отъ стр. 36-а, сл'Ьдъ
оставката на Теоклита, за червенски епископъ е билъ избранъ
Неофитъ (1828 год., мартъ м.); а пъкъ оставката на Теоклита е
вписана на стр. 37-а (1828 год., февруарий м.).
На стр. 38-а търновскиятъ митрополитъ Константинъ по-
твърдява ’ликвидирането на търговски смЬтки (г. 1827). Сжщото
се срЬща и на стр. 39—42. СлЬдъ едно пълномощно (стр. 43)
на стр. 44 е помЬсенъ протоколъ за разводъ, а на стр. 45 и 4 6 —
пълномощно. Стр. 47 е праздна, а на стр. 48 и 49 има разни смЬтки.
На стр. 5О-а срЬщаме протоколъ, въ който се забЬлЬзва, че,
понеже Неофитъ доброволно напусналъ Червенската епархия и
заминалъ въ странство, въ гр. Русе е билъ избранъ другъ чер-
венски епископъ, именуванъ Неофитъ (г. 1832, октомврий м.). Този
протоколъ е подписанъ не отъ Константина, а отъ Илариона. Отъ
туй слЬдва, че отъ 1829—32 Иларионъ е отсжтствувалъ отъ Тър-
новската архиепископия, а слЬдъ това пакъ се е завърналъ.
На стр. 51 и 52 срЬщаме единъ готовъ екземпляръ за изби-
ране на епископи въ бждеще и единъ готовъ екземпляръ за актъ
при постжпване на епископска длъжность.
На стр. 53-а е отбЬлЬзана оставката на игумена отъ Плаков-
ския монастиръ Хаджи Сергий по старость (1832 год., 2 августъ).
На страница 55-а срЬщаме ликвидация на наслЬдство (1832 г.,
декемврий 12).
Отъ съдържането на слЬдния протоколъ (стр. 55) виждаме,
че Иларионъ си ржкоположилъ помощникъ-епископъ за Търновската
епархия: „Понеже нашата Търновска епархия займа голЬмо про-
странство и понеже селищата, конто направо сж подчинени намъ,
Старата кондика на Търновската митрополия.
155
сж на голимо разстояние помежду си, та митрополититФ не могатъ
да ги посЬтатъ и да благословятъ по архиерейски начинъ хри-
стияпитЬ въ тЪзи селища,— то затова се появи нужда да бжде рж-
коположенъ, съ съгласието на Патрияршията, епископъ въ името на
славния н’Ькогажъ градъ Аксиополъ1) съ цФль да обикаля и благо-
славя християнитф отъ казанит!. местности. Като биде устроено
гласоподаване въ храма на св Апостоли въ пашата свещена митро-
полия, удостой се за пръвъ протосингелътъ Иосифъ, и за втори —
киръ Мелитий, а за трети — Мелетий. ПрФдпочете се Иосифъ. Това
се вписа въ настоящата кондика (1833 год., мартъ м.)“.
СлФдватъ подписи!'! на Илариона и на двама епископи, чер-
венски и ловченски.
Споредъ протокола на стр. 56-а Агапий билъ избранъ за
вратчански епископъ на мФстото на Методия, който заминалъ въ
странство (год. 1833, м. мартъ). Вратчанскиятъ епископъ Агапий
е извФстенъ отъ историята на възражданието.
На стр. 57 срфщаме слГдния актъ: „Въ пазаря на Раховица2)
мФстото е купепо за смФтка на черквит-Ь на нашия градъ, но е
писано въ кр'Г.постния актъ като притежание ва Петра Хаджи
Иоану, Хаджи Панайотъ Пенчу, Константинъ Иоану, Янаки Георги,
Симо Хаджи Пенчу, Хаджи Иванчо Стефапу, Христо Иоану и Яни
Иовче, конто изедно призпаватъ, че не притежаватъ пикаква часть
отъ това мФсто, що принадлежи на черквитФ". Това се засви-
д^телствува съ тФхнит'Ь подписи. На края е прибавено, че този
документъ е билъ прфдаденъ нъ ржц-ЬтЬ на настоятелитФ (епитро-
питЪ) на черквата Св. Богородица за сигурность (г. 18ьЗ, м. юнии 26)
Съ този документъ се удостов!>рява, че, понеже споредъ турския
законъ черквитФ не се считали за юридическа личность и, слФдо-
вателно, били лишени отъ правото да притежаватъ недвижими
имоти, затова официялпо били признати като нритежатели на
имота споменатитЬ личности, обаче митрополията осигурила дФй-
ствителното притежание съ горФизложения документъ.
На стр. 58—62 слЬдватъ разни ликвидации отъ търговски
характеръ, потвърдени отъ митрополията.
На стр. 63 и 64 се описва подробно посрфщането и изпра-
щането на султанъ Махмуда. Изв-Ьстно е отъ историята на Тур-
ската империя, че султанъ Махмудъ II (1808—1839 г.) се счита
като реформаторъ на Турция. Той положилъ сериозни грижи да
уягчи централизацията въ своето царство. ОсвЬнъ други мфрки,
султанъ Махмудъ II пр'Ьдприелъ и едно пжтешествие изъ разни
’) Г. Йорданъ Ивановъ вига готовпостьта да ми съобщи, че гр. Аксиополъ
се посочва при Черва-вода (Добруджа). Сл-Ьдователно, нзглежда, че Аксвополската
епископия е била със^дна съ Червено-Доростолската, подчинена въ старо врЪме
подъ Търповската архиепископия. Въ споменатия тукъ случай епвскопътъ има
само титлата на бившата Аксиополска епископия, защото въ сущность той е
омощнпкъ-епископъ па търновския митрополитъ въ границитф на Търновската
епархия.
г) Ио всЬка вероятность гр. Горна-Ор4ховица.
156
П. Чилевъ,
области на Европейска Турция. Въ врЬме на своего путешествие
изъ България споменатиятъ султанъ внушавалъ на чиновницитЬ да
прилагать законитЬ едиакво и къмъ немюсюлманитЬ, както къмъ
мюсюлманитЬ. Тука ние прЬнождаме отъ гръцки езикъ помЬстеното
въ кондиката описание за дохождането на султанъ Махмудъ II въ
гр. Търново:
„Описание на посрЬщането въ гр. Търново и изпращането
на султанъ Махмуда. Въ 1837 год. султанъ Махмудъ рЬши да
посЬти нЬкои европейски провинции. Това се разгласи и навсФкудЬ
ставаха приготовления. Прочее султанъ Махмудъ напусна Цари-
градъ на 17 априлъ, отгдЬто съ параходъ отплува за гр. Варна.
Отъ послЬдния градъ замина за гр. Шуменъ, Силистра и Руса
Султанското посЬщение въ тЬзи градове трая 17 дена. На
18-я день султанътъ тръгна отъ гр. Русе, за да пристигне въ
гр. Търново на 19-я день (6-и май) Всички, и отъ двата народа,
излЬзоха да посрЬщатъ султана. ТурцитЬ застанаха отдЬсно, а
ние — отлЬво. Пръвъ стоехъ азъ, облЬченъ и държещъ сребърна
патерица (азъ бЬхъ облЬченъ съ мантия, епитрахиль и омофоръ).
Понеже бЬхъ боленъ, нЬмахъ пълно архиерейско облЬкло. Задъ
менъ стоеше моятъ епископъ (Аксиополски) облЬченъ съ архие-
рейскитЬ си одежди и държещъ евангелие. СлЬдъ него идЬха
50 мЬстни свещеници, иай-ночтенитЬ, облЬчени съ фелони и дър-
жещи едни херувими, други февери, & трети лямбади. Нр’Ьдъ
свещеницитЬ застанаха 35 анагности (четки), прЬкрасно облЬчени,
държещи ладбади. До тЬхъ бЬха 6 дякони съ дикеротрикири; отъ
посл-ЬднитЬ 4 бЬха около менъ, а двама около епископа. Азъ б'Ьхъ
приготвилъ двЬ рЬчи, едва за посрЬщането, а друга за изпра-
щането. Па около 9 часа1) се подаде султанъть, КОЙТО се Доближи
до менъ; азъ го посрЬщнахъ съ рЬчьта си. Когато азъ изговаряхъ
молитви, свещеницитЬ и анагноститЬ съ наведени глави извикваха
аминъ слЬдъ всЬка молитва. Султанътъ едвамъ хвърли само единъ
погледъ върху турцитЬ. Къмъ насъ гледаше съ благосклонность
(съ царска подсмивка). Ето какво бЬ моею привЬтствуване, прЬ-
недено на турски езикъ: „Ние безкраино благодаримъ на Бога, за-
щото наи-добриятъ, най-силниятъ и най-милостивиятъ царь се по-
каза като слънце въ своитЬ епархии и ни напълни съ свЬтлина,
зарадва пи и ни даде утЬшение. Елате, вЬрни подданници, всички
заедно да се молимъ сърдечно за нашия царь. Дано Богъ да прибави
на единия му день оше хиляди........Дано Богъ да запази вЬчно
царската му слава, дано Богъ да унищожи неговитЬ неприятели11.
„На вторил день се избраха тЬзи, конто щЬха да се облЬкатъ
съ царскитЬ дрехи; тЬ получиха заповЬдь да излЬзатъ вънъ отъ
града на едно мЬсто, което бЬ нарочно приготвепо за Султана.
Тамъ чакахме. Около 9 часа излЬзе Султанътъ, качи се на балкона
и гледаше всички ни. СлЬдъ това царскитЬ чиновници почнаха
’) Въ 5 часа сл^дъ обЬдъ.
Старата кондика на Търновската митрополия.
157
да обличать отбранит!» турци на чело съ управителя на града.
Подиръ това б!;хъ поканенъ азъ, а сл'Ъдъ мепъ — първенцитЪ.
Като се свърши това, единъ високообразованъ държавенъ чиновникъ
говори, обръщайки се отъ начало къмъ турцит4, а поел!» къмъ
насъ. Ораторътъ обясни, какви взаимен задължения иматъ двата
народа и какви задължения има отд'Ьлио вейки народъ къмъ себе
си. Подиръ това се разотидохме.
„Привечеръ се разгласи, че Султанътъ ще замине на другия
день. Около 9 часа1) ние излЬзохме на удобно мЬсто, назейки редъ.
Около 10 часа султанътъ се доближи до насъ. Азъ се обърнахъ съ
кратка р4чь, а народътъ викаше аминь. Султанътъ съ благоволение
ни погледна и enpi коня си Турцит-I; не изл4зоха, защото такава
заповедь имъ била дадена. „ВЬрии подданници, Султанътъ ни на-
пуска, връща се въ Цариградъ, но не скърбете, защото само све-
щепото му тбло се отдалечава, обаче неговата милостивость и
неговото снизхождение сж винаги съ насъ. Елате да се молимъ за
неговото свещено здравие и благополучно пжтуване. Дано Богъ да
изпълни неговитФ желания! Дано Богъ да не ни лиши отъ него!“
Всичко туй е писано отъ Илариона Критски съ тенденция,
да се пр’Ьдстави като главенъ ржководитель на поср'Ьщането и
изпращането на Султана. Иларионъ забАлЬзва, че самиятъ Султанъ
се показалъ много по-внимателенъ къмъ християнитЬ (особено
КЪМЪ митрополита), отколкото къмъ мюсюлманитЬ, и че изразилъ
своето задоволстпо отъ пр-Ьвъзходната дяпломация на Илариона.
Не ще съмшЬние, че съ всичко това Иларионъ е искалъ да спечели
уважение отъ мЪстнит!» власти и отъ българското население.
Сл-Ьдъ стр. 65-а, на която има актъ за ржкополагане на .
свещеникъ, другитЬ страници (66—82) сж праздни, а_чакъ на
Стр. 83-а се ср-Вща единъ протоколъ, споредъ който на 16-И сеп-
темврий 1794 год. е билъ избранъ за вратчански епископъ Сера-
фимъ. Вероятно, Серафимъ е билъ вратчански епископъ много кратко
врАме, а неговъ пасл^дникъ е билъ Софроний, обаче подобенъ
протоколъ н4ма въ кондиката, както споменахме и по-рано.
На 84-а стран, за пръвъ пжть срещаме документу писанъ
на български езикъ (1839 год.), съ подпись „Торнову Небфггъ“.
Както ще видимъ по-нататъкъ Неофитъ приелъ управлением на
Търновската митрополия прАзъ 1840 год. С-тЬдователно подписътъ
не е на самия Неофитъ, а на архиерейския намйстникъ, родомъ
българинъ, който написалъ и ц'1;лия документъ на български, когато
било извЬстено, че Цариградската патрияршия избрала Неофита
за търновски митрополитъ. Въпросниятъ актъ се отиася до пазна-
чението на „даскалъ Петку“ „да бжде служитель на черквата и
на махалата СЪ заплата до смърть". Подъ този документъ повечето
подписи сж на български езикъ. Тъй щото отъ тази година се
толерира българскиятъ езикъ въ официяленъ документъ.
*) Неопр4д4лево, пр1ди об-Ьдъ или сл4дъ об4дъ.
158
П. Чилевъ,
На стр. 88-а се срфщд инвентарь на архиерейски одежди съ
дата 1840 г., 15 августъ. На стр. 89 и 90 е внисанъ актътъ за
стжпването на Неофита въ длъжность (1840 год. августъ м.).
На стр. 91-а ср-Ьщаме оставката на червенския епископъ
Кирилъ, мотивирана така: „Понеже изникнаха раздери между менъ
и християнитЬ, а повече поради нездравословния климатъ“ (1842 г.,
септември м.). РаздоритЬ, разум-Ьва се, сж били отъ националенъ
характеръ, противъ фенерското духовенство.
Стр. 94-а е написана на български (год. 1843, ноемврий 8),
а пъкъ 95-а на гръцки (1845 г., февруарий 15). На с.тЬдващитЬ стр.
сж вписани разни удостоверения на гръцки и едно завещание отъ
страна на Илия Стефановъ, който придружава подписа си съ бъл-
гарския глаголъ „б£6еся:<х6ар“, написанъ съ гръцки букви (1846 г.,
мартъ 16).
На стр. 100 и 101 търновскиятъ митрополитъ Неофитъ описва
поерфщането на султ. Абдулъ Меджида въ Търново. Султанъ Абдулъ
Меджидъ (1839—1861), сииъ на султанъ Махмуда П, е изв^стенъ
въ историята на Турция, защото е издалъ Гюлханския Хати-
шерифъ, споредъ който на християнитЬ се давали почти равни
права съ мюсюлманитЪ. Обаче повечето отъ тФзи реформи остапали
само писани на книга, безъ да бждатъ изпълнени de facto. Сл’Ьдъ
аграрнит'Ь движения около Пиротъ и Нишъ, потъпкани ио наи-
жестокъ начинъ, когато българскиятъ народъ заявявалъ, че иска
да има владици българи, султанъ Абдулъ Меджидъ, ио примера
на баща сщ.ир’Ьдприелъ пжтешествие изъ България. Относио това
пжтешествие въ кондиката ерфщаме с.тЬдпото: „Султанъ Абдулъ
Меджидъ ханъ на 19 априлъ 1846 г. съ параходъ отплувалъ отъ
Цариградъ за Варна, понеже ималъ намерение да посети нЬкои
части на Европейска Турция. Но, понеже по пжтя параходътъ не
е могълъ да издържи ноявилата се буря, върналъ се въ Цариградъ.
Султанътъ р-Ьшилъ по сухо да наирави своето пжтешествие. За
тази ц’Ьль султанъ Абдулъ Меджидъ изл’Ьзълъ отъ Цариградъ на
24 априлъ. На 9-и май Султанътъ пристигналъ въ Стара-Загора,
а на 10-и въ Казанлъкъ, гхЬто го очаквалъ сръбскиятъ князъ
Алексаидъръ Карагеоргевичъ, за да му се прЬдстави. Тукъ останали
4 деня, защото Султанътъ почувствувалъ гол’Ьмо удоволствие отъ
произвеждането на розового масло. На 14-и май Султанътъ тръгналъ
отъ Казанлъкъ, една вечерь си отпочиналъ въ Габрово, а на 15-и
вл-Ьзе въ градъ Търново. Задъ турцигЬ отъ дв-ЬтЬ страни стоеха
80 свещеника, облЪчени съ фелони и епитрахили, и 80 апагности
(четци) съ ламбади и фенери, конто шЬеха молитва къмъ Бога. Из-
п’Ьха тоже и една молитва на турски езикъ, съчинена отъ менъ.
400 Д’Ьца, държещи клончета, викаха аминъ. 6 дякопа бФха укра-
сени съ благоухании цветя и държеха трикери. Въ 8 часа Султанътъ
вл’Ьзе въ града и изказа своята благодарность на Саидъ-паша,
санджашки мушуръ. На вторая день той изказа своята благодар-
ность па турскигЬ първенци, отъ конто получи обикпопенитЬ царски
Старата кондака на Търновската митрополия.
159
подаръци, наричани „кавадия". На третия день Султанътъ благо-
воли да се явимъ прЬдъ него и да му цЬлунемъ царския кракъ.
Султанътъ ми даде „Нишанъ Ифти-харъ". СлЬдъ 3 деня Султанътъ
замина тържествепо. ДЬцата изпЬха тогава друга молитва. И ние
заминахме въ гр. Русе, за да присутствуваме при посрЬщането
и изпращането. Придружихме го въ Ески-Заара и Казанлъкъ;
оттамъ се завърнахме".
Прави впечатление обстоятелството, че търновскиятъ ми-
трополитъ придружава Султана навсЬкудЬ изъ своитЬ епархии, за
да слЬди и съ присутствием си да отклони оплакванията противъ
себе-си отъ страна на паството. Д-ръ Ивапъ Селимински1) харак-
теризира Неофита като „твърдЬ безнравственъ", „надмЬненъ" и
„съ особена страсть да прЬслЬдва нашего духовенство". Въ гр. Русе
е било подадено Султану едно прошение (27 май, 1846 год.),2) съ
което българитЬ се оплаквали отъ производить на гръцкитЬ вла-
дици и искали, народътъ самъ да избира свои еднородни иерарси.
На края д-ръ Селимински забЬлЬзва слЬдното: „Патрияршията,
като узка чрЬзъ своитЬ шпиони, че това прошение е подадено на
самия султанъ отъ страна на цЬлия ни народъ и съ знанието на
самая генералъ Грамберъ, много се смути, но, благодарение на
интригитЬ, коварством и помощьта на своитЬ силни съдружници
при турского правителство, успЬ да направи, щото прошением
да остане безъ послЬдствие". Споредъ сащия д-ръ Иванъ Сели-
мински, турскитЬ власти се убЬдили, че щЬло да избухне възстание,
и затова многобройна войска била изпратена въ Търново, за да
потуши възстанието. Автори на подобии клевети били гръцкитЬ
владици. Изглежда, че главна роль въ това отношение играелъ
Неофитъ, който придружилъ султана до Стара-Загора.
Стр. 102—106 съдържатъ инвентарь на одежди и книги, по-
лучени въ митрополията, актове за рукополагане на свещеници и
единъ продавателенъ запись (1846 год.). СлЬдъ нЬколко праздни
листове на стр. 126 и 127 се излага актътъ за самоубийством на
гърновския митрополитъ Атанасий и актътъ за ступването на
Неофита въ длъжность втори путь, слЬдъ като е билъ отстраненъ
отъ Търновската митрополия въ разстояние на 2 год. и 2 мЬсеца.
На слЬдващитЬ двЬ страпици секретарьтъ па митрополията, име-
нуванъ Константинъ Мегавулисъ, съставилъ актъ за разни одежди
и други принадлежности съ забЬлЬжка „счетохме за добрЬ, всичко
това да остане въ Търновската митрополия" (25 юлий, 1849 год.).
Отъ споменитЬ на д-ръ Иванъ Селимински (кн. I) узнаваме. че въ
1840 год. митрополийското съкровище е било ограбено отъ тър-
новския митрополитъ, а народътъ е спасилъ отъ онова светотатство
само една патерица. И дЬйствително, ние не виждаме вече въ коп-
диката протоколи за съкровището, „че е било провЬрено и прЬда-
’) Библиотека Д-ръ Иванъ Селимински, ки. I, стр 56.
’J Ibidem, стр. 68.
160
П. Чилевъ,
депо на най-честния първенецъ за съхранение“; напротивъ, секре-
тарьтъ Мегавулисъ протоколира въ 1849 год., че народътъ нЬма
никакво право върху това съкровище. Чудного е, че ограбването
станало, безъ да протестиратъ търновските първенци. Обяснение
намираме въ споменитЬ на д-ръ Иванъ Селимински: „защото фана-
риотского духовенство чрЬзъ измислени клевети имаше намерение,
отъ една страна, да изпоплаши народа, за да не смЬе другъ петь
да се оилаква пр'Ьдъ властна срЬщу назначаванитЬ архиереи, а
пъкъ отъ друга — да натрме носа на първенцит-Ь на народа и да
уягчи още повече своята независима власть“.
Стр. 130—133 съдържатъ кръщелни свидЬтелства, ликви-
дации и разводи (1850 год.). На стр. 134 четемъ слЬдния актъ
(написанъ на гръцки езикъ): „ЖителитЬ отъ енорията на св. Ни-
кола повикахме Христо Момчоглу да даде см!;тки за 12 години
отъ своего епитропство. Но, понеже книжата сж изгорали въ врЬме
на пожара, прЬдава смЬткитЬ възъ основа на съвЬстьта си“.
1850 год., 9 мартъ.
На стр. 135—153 се срЬщатъ разни прЬписи на ликвидации
отъ частенъ характеръ, а на стр. 154—160 — смЬткитЬ на почи-
налия вратчански епископъ Агапий (1850 год.). Стр. 162—166 съ-
държатъ пакъ смбтки отъ частенъ характеръ.
На стр. 163 и 164 четемъ едно окржжно отъ страна на
Патрияршията, съ което се заповЬдва, общинитЬ да плащатъ на
владицитЬ ежегодно (прЬзъ мартъ м.), а не на края на вейка трета
година (за три години заедно). Окружного е издадено отъ 1850 год.,
а е адресувано къмъ гр. Търново и подчиненитй казн (Свищовъ,
Севлйево, Никополь, Стара-Загора, Казанлъкъ, Нова-Загора, Чир-
панъ и Сливенъ).
На стр. 169 за втори пжть срйщаме изборъ на аксиополски
епископъ. Изборътъ този пжть станалъ въ с. Арбанаси, въ черквата
св. Димитрий, и билъ избранъ Иларионъ (1850 г. юний м).
СлЬдъ разни ликвидации, на стр. 179 се срйща едно удосто-
верение, написано на български езикъ, съ съдържание, че Анастасия
Боньова е получила парит!; си (1851 г., 8 февруарий). На стр. 180
се срЬща актъ за епитропството на Момчоглу (1850 г., 8 мартъ).
Слйдъ разни уд остов!; рения, написани на гръцки езикъ, на стр. 183
се намира завЬщанието на Георги Кисимовъ, написано ц!;ло на
български езикъ (1851 год., 24 августъ).
На стр. 184 слЬдва друго завещание (тоже на български езикъ)
на х. Георги Димитровъ (26 октомврий 1851 год.). Следъ друго
едно завещание на гръцки езикъ на стр. 185 и 186 слйдва заве-
щание пакъ на бъргарски езикъ И така, виждаме, че чрЬзъ завЬ-
щанията се дава мЬсто на българския езикъ въ кондиката. Митро-
политътъ не е показалъ съпротивление на това, защото, разбира се
е получавалъ богато възнаграждение, за да потвърди зав4щанията.
Стр. 184 съдържа протоколъ за избора на Илариона като,
ловченски епископъ (мартъ м., 1852 год.). На стр. 189 се срйща
Старата аопдика на Търновската митрополия.
161
вав'Ьщанието на Хаджи Калио Петковъ, писано накъ на български
езикъ (1850 г. 8 августъ). Понеже вратчанскиятъ епископъ си
далъ оставката на 20 ноемврий 1852 г., пр4зъ декемврий м. на сх-
щата година е билъ избранъ Доротей (стр. 192 и 193) Слйдва-
щите стр. сж праздпи до стр. 198, на която фигуриратъ разни
актове за рхкополагане на свещеници и пр. На стр 201—3 заве-
щание™ е писано на гръцки езикъ, но подиръ това другого заве-
щание накъ е написано на български езикъ (1854 год.. Май 23).
СлЪдващитТ. стр. до 214 съдържатъ разни завещания, разводи и
продавателни записи па български езикъ. Сега вече българскиятъ
езикъ придобилъ не широки граница въ митрополийската кондика.
На стр. 215 се среща удостоверение (1855 год., 21 априлъ),
написано на гръцки езикъ, съ следното любопитно съдържание:
Некой си Сергий, следъ като умрела жена му, предалъ дъщерите
си Евпрения, Ефимия и Ефросина на баба имъ Зафира, която да
ги възшгтава, догдето стигнатъ на възрасть за задомяване.
Стр. 216 съдържа актъ за назначение на игуменъ въ Кани-
новския монастирь (1855 г., юлий 29). На стр. 217 се среща про-
давателенъ записъ на български езикъ (27 юний, 1855 г), а пъкъ
на стр. 218—219 (год. 1855) на гръцки; нататъкъ следватъ редъ
завещания на български езикъ. На стр. 245 за пръвъ пять се
явява условно за зестра, написано на гръцки езикъ (12 януарий
1858 год.). Подобии документа сж обикновепи въ гръцкитЬ митро-
полии. Следователно, изглежда, че този обичай се въвежда въ Тър-
новската митрополия съ експлоататорека отъ страна ла митроно-
лията цель, за да получава митрополитътъ своето възнаграждение
за протоколирането на зестрата и да има право да разглежда дела
за зестра, както това още се практикува въ гръцките митрополии.
До стр. 248 следватъ разни документа, нанисани ту на бъл-
гарски, ту на гръцки. На стр. 249 ср4щаме слйдния интересенъ
документъ, написанъ па гръцки езикъ: „Долуподписаниятъ се обе-
щана да остане завинаги въ задълженията па своята професия,
да не се бърка въ работа, конто не сж отъ неговия кржгозоръ, за
да не дава лошъ примерь и предъ вай долния християнинъ. 1858 г.
юний 28. II. Маринъ обещава горного".
Следъ разни документа отъ частенъ характеръ, панисани на
български езикъ., следва вези река заповедь на туреки езикъ съ
преводъ на гръцки (стр. 250 и 251). Заповедьта е била изпратена
отъ видинския паша до Търновското управление съ съдържание.
че требва оеждените ва смърть хриетияни да се изповФдватъ отъ
свещепикъ. Датата на заповедьта е 1859 год. 20 августъ.
Стр. 254 съДържа удостоверение, написано на български
езикъ, а стр. 255 — заповедь отъ Цариградъ (на гръцки) за
разнопване на попъ Григора, енорийски свещеникъ на черквата
св. Троица въ гр. Казанлъкъ. Заповедьта е била издадепа нрйзъ
М. февруарий I860 г. Като причина за въпросната приежда надъ
Спвсавя,- па Г.ългарската академия. Книга 111	11
162
П. Чиловъ.
попъ Григора се посочва обстоятелството, гдЬто свещеникътъ се
опиталъ да убие брата си. Обаче съ второ писмо, приписано на
стр. 260 и 261, осждениятъ свещеникъ се освобожцапа отъ нало-
женото наказание, „защото работата е била изопачена“ (1861 год.
юний м.).
На стр. 256—258 сж писани разпи документа на гръцки
езикъ, особено протоколи за зестра.
ПрЬзъ 1860 год. Цариградската патрияршия направо избрала
вратчански епископъ, въпрЬки привилегиитЬ на Търновския екзар-
хатъ. По поводъ на това потъпкване правата на Търновския
екзархатъ, търповскиятъ митрополитъ Григорий се осмЬлилъ да
отправи остро писмо до патриярха. ПрЬписътъ па писыото се намира
на стр. 257 съ дата 1860, ноемврий 22. Григорий обръща впи-
манието на патрияршията, „че гой защищава началническитЬ права,
конто тронътъ притекав» още отъ начало върху подчиненитЬ нему
еписконии". „Нрнемамъ, нише по-долу, дЬйствието ви като първо
и послЬдно, едипъ пжть за випаги, като изключителпа мЬрка. УвЬ-
рецъ съмъ, че черквата ще приеме моитЬ скромни забЬлЬжки, за-
щото азъ изпълнявамъ своята ддыкность, като заиазвамъ границитЬ,
който ни поставила нашитЬ прадЬди". Като изключителенъ случай
счнта търновскиятъ митрополитъ черковнага борба, обаче пакъ
наетоява да се не повтори другъ п.ыь подобно нарушение отъ
страна на патрияршията. Разбира се, „изключителната мЬрка“, т. е.
черкониата борба взима по-широки размЬри, и правата па Търнов-
ската архиепископия милаха „въ трона" на новото българско ду-
ховно пачалство въ Цариградъ.
Стр. 262 съдържа разпискп (па Г]>ъцки езикъ) за ликвидация
(1862 год.), а пъкъ стр. 263—264 — продавите лень запись (на
български езикъ) отъ сжщата година.
На стр'. 265—268 срЬщаме завЬщапие на български е.шкъ
(1863 год., февруарии 12). Стр. 269 гьдъряи актъ (па гръцки
е.шкъ) за харизано дЬте (1865 год.).
СлЬдващптЬ стр. 270—327 сж ираздпи. На стр. 327—349 е
вписанъ по алфавптенъ редъ показатель на съдържанието па коп-
диката. ОстаналитЬ страницп не сж нумерувани. Въ 1-а ненумеру-
вапа страница е вписанъ инвентарь па мопастирл св. Троица въ
Дервента. СлЬдъ двЬ иразднп страницп слЬдва страница съ за-
черкнатъ инвентарь па черквата св. богородица въ Долпа-махала
(1767 и 1775 год.). ЗабЬлЬжително е слЬдното: ..Св. Богородица
въ Долпа-махала, въ врЬме па игумепката Пелагия или Невка
(1778 год., 26 октомврий"). Отъ това се разбира, че сегашпата
епорийска черква св. Богородица въ опова врЬме е била дЬвпчески
монастирь. Къмь края на кондикага сж задЬнени разни документ»
(прошения и пр.), писани на български езикъ.