И.Е.КАРАЯНОПУАОС
E1OAUTU4 ЕСКАТА ТЕОРИЯ
НА BU3AHTU0HUTE
SERIES EDITIONUM TRADUCTARUM - vol. I -

И.Е.КАРАЯНОПУАОС
E1OAUTU4 ЕСКАТА ТЕОРИЯ
НА BU3AHTU0HUTE
SERIES EDITIONUM TRADUCTARUM - vol. I -
)ЗУ уж
Иэдашелската програма на Научния иентър за слабя-но-бизантийски проучбания "Ибан Дуйчеб” е съсредото-чена оснобно б четири серии; Studia SIavico-Byzantina et Mediaevalia Europensia, Monuments S1 avico-Byzanti-na et Mediaevalia Europensia, Series Catalogorum и Series Editionum Traductarum.
"Политическата теория на бизантийиите" на изтъкнатия гръики бизантолог Йоанис Караянопулос е пърбият пребоден научен труд, залегнал б Series Editionum Traductarum.
Книгата е адресирана към учените медиебисти, към студентите историци, както и към по-широката читател-ска аудитория.
НАРО”^\  ----.ГД
ЛВВАиОп	joa.-b
I. Е. KapayictwonovXoq
Н ПОЛ1Т1КН ЯЕЙР1А TON BTZANTINQN
Научен център за славяно-византийски проучвания 'Иван Дуйчев", 1992 Кирил Павликянов, преводач, 1992 Гоорги Бакалов, предговор, 1992
с/о Jusautor,'Sot та
СЪДЪРЖАНИЕ
КЪМ БЪЛГАРСКИТЕ ЧИТАТЕЛИ ................... 5
ПРЕДГОВОР .................................. 6
Първа част
ПРЕДСТАВАТА ЗА ИМПЕРИЯТА И ИМПЕРАТОРА
I.	Империята .............................. 11
1, Imperium romanum "избран съсъд” на
Божия промисъл............................И
2.	Йерархията на държавите по света .......12
3.	Римската идея.......................... 16
4,	Идеята за Третия Рим................... 16
II.	Императоры ............................ 17
1.	Първообразът на византийския самодържец ... 17
2.	Произход на императореката власт ...... 20
3,	Въздигане на императора на трона....... 23
Втора част
ГРАНИЦИ НА ИМПЕРАТОРСКАТА ВЛАСТ
I. Нравствени граници.......................36
II. Правни граници......................... 39
1.	Зависимост от законите ................. 39
2.	Правоте на народа да	въетане ........... 43
3.	Значение на правните	граници ........... 44
Трота час т
НАСЛЕДЯВАНЕ НА ПРЕСТОЛА
1	, Съцарствир ............................ 62
2	. Нопълнолетие на престолонаследника ... 63
Четвърта част фАКТОРИ НА ДЕРЖАВНОГО И НА- ОБЩЕСТВЕНОТО УПРАВЛЕНИЕ
I.	Избирателю! колегии ...................... 66
1.	Синклит (Сенат) .......................... 66
2.	Дими ......................................69
3.	Войска.................................... 71
II. Сьвещателни колегии....................... 71
1. Императорски съвет ....................... 71
2. Събрания.................................. 73
III. Църква.................................... 76
Пета част
ОРГАНИ НА ВЛАСТТА
I.	Общи положения.......................... 96
II.	Управление ............................. 98
III.	Правосъдие.............................. ЮЗ
IV.	Византийско	чиновничество.............. 108
ЕПИЛОГ ................................... 119
БИБЛИОГРАФИЯ ............................. 120
КЪМ БЪЛГАРСКИТЕ ЧИТАТЕЛИ
Центърът за славяно-византийски проучвания "Иван Дуйчев" подготвя издаването на български език на научни трудове от чужди автори, посветени на история-та на Византия и на славяно-византийските връзки.
За мен е особена чест, че тази поредица се открива с публикуването на моето изследване "Политическата теория на византийците".
Много изследователи са се занимавали пряко или косвено с тази тема. Мойте усилия бяха насочени върху проучването на съответните схващания и написването (въз основа на извори) на съчинение, което систематично и всеобхватно да изложи разбиранията на византийците за императора и неговата власт, а също да представи отношенията му с останалите държавни факто-ри и с основните институции на държавната власт.
Благодаря на директора г-жа проф, Аксиния Джурова и на сътрудниците на Центъра "Ив. Дуйчев" за българ-ския превод на книгата ми и изразявам удовлетворение-то си, че тя става достъпна за широката научна об-щественост в България.
Солун
Й. Караянопулос
ПРЕДГОВОР
Би могло да се каже, че българският читател твърде малко познава исторического минало на Византия. И то-ва е жалко, защото тя е държавно-пблитическа организация с огромен принос в културата на европейските народи. Онова, което българинът с гордост назовава собствена културна идентичност, в много голяма стелен се дължи на досега и дълговековното културно общуване с византийската цивилизация.
Понятия като национална култура и национално само-съзнание епохата на средновековието не познава. Те са продукт на възрожденските движения и романтизма на XIX в., неправомерно засилвани и неточно интерпрети-рани в наши дни. За средновековието съществена е при-надлежността към определена конфесия и модел на мис-лене и светоусещане, а то за района на Балканите от IX до края на независимото държавно съществувание през XIV в. е ортодоксалното християнско културно-политическо съзнание.
Не бих казал, че специализираната научна литература е оставила без внимание проблемите на Византия, но за по-широк читателски кръг те стават достояние един-ствено чрез някои спорадични публикации или чрез учебната средношколска книжнина, в конто могъщата империя на ромеите и нейното доказано културно излъчва-не сред православния свят са експонирани твърде едно-странчиво и, най-деликатно казано, тенденциозно. Предварително поставената цел да се покажат несъмне-ните успехи на българската средновековна държава и общество представят Византия главно като противник, който за' век и половина дори успява да ликвидира българската държавна независимост. Но това е само едната страна на проблема. Седемвековното съвместно съществувание на двете съседни страни и народи има и други, далеч no-важни измерения - културните връзки. Тази амбивалетност трябва да се отчита, за да се проникне в симбиозата на взаимоотношенията и от една друга,
нетрадиционна страна.
Предложената на вниманието на българския читателГ книга на проф. ^Янис Караянопулос от Солунския университет разкрива една от малко познатите страни на ви-зантийския социокултурен живот - политическата теория. Идоята, че Византия и нейният император изпълня-ват провиденциална мисия сред християнския с^ят, про-изтичащото от това усещане за избранност и формулира-ната с течение на времето теория за византийската су-премация, се коренят именно в политическата теория на византийската държавна доктрина, Авторът ни я пред-ставя в нейното развитие и чрез внимателен анализ на могобройни извори, пряко или косвено свързани с нея. Първенствуващото място в тази теория принадлежи на императора, чиито статут създава впечатление за ”мис-тичността на неговото служение” като "викарий на Бога” и жив "наместник на Христа на земята”, Всеки атрибут на неговата власт е допълнителна апликация към образа му на "божествен владетел" в християнския свят. Тук е мястото да се отбележи, че проф. Я, Караянопулос е изградил монографията си върху единна по структура и ясна по концепция идея, която прави до-стъпна целта на научната задача. При все че се среща с понятия и идеи, характерни само за византийското средновековие, читателят може с почуда да открие колко "модерна” е била византийската държава по отношение на гражданските права, на "обществения договор” за властта и на морално-политическите изисквания към владетеля. Това отчасти, надявам се, ще развенчав съ-ществуващия сред граждан с кото мислене мит за абсолютизма на византийската държавно-политическа система и за безпределната власт на нейния василевс самодържец. Ограниченията на морално-етичните норми и изискването императорът да бъде образец на християнин не допускали обожествяването, което е традиция за езическия Рим. Обожествява се неговата власт, разглеждана като хармония в хаоса на обществените отношения и част от йерархичната подреденост на космоса. Излизането от тази строга схема, а такива случаи в практиката, раз-бира се, имело, се смятало за морална узурпация и им-
ператорът бил заклеймяван с най-тежкото политически обвинение - тирания.
Към нравствените изисквания спрямо императора ви-наги се добавили и нормите на неговото правно поведение. За византийската политически теория било недопустимо василевсът като "одушевен закон” сам дахнару-шава създадените от него закони. Неговата намеса се ограничивала с това да ги подменя или изменя, след като били създадени и вече функциопирали. В случая се извежда необходимостта императорът да работи за об-щественото благо - една традиция, която е завещана на византийците от епохата на елинистическите монархии» В този контекст е лесно обяснимо защо във Византия се формира тезата, че народът има право на бунт срещу василевса нарушител и политически тирании. Като традиция този своеобразен демократизъм води началото си сыцо от елинистическата епоха. Западна Европа чрез своите легисти ще стигне до подобии идеи едва през XIII-XIV в. Към това трябва да се добави и твърде специфичният закон за престолонаследието. По принцип такъв не съществува през целия византийски период. Презумпцията за това да не бъде създаден е римската идея, че владетелят или държавният глава се избира измежду ”най-добрите”. Несъмнено във Византия имало династии, които са управлявали по век-два, но това се смятало като изключение от правилото. Някои изследо-ватели, както и проф. Я. Караянопулос, са на мнение, че посочената особеност е една от силните страни на византийския политически живот. Пътят към трона бил отворен за всички наистина достойни граждани, доказали качествата си на организатори, пълководци и вода-чи, независимо от социалния им произход. В социалната структура на феодална Европа подобно отношение към "избраниците” било недопустимо.
Ако в първите три части на монографията с основание се акцентира върху института и правомощията на монарха сюзерен, то четвъртата част е ориентирана към въпросите на византийската конституционност - сената, лимите и войската. Тези древни институции, наследени от римската епоха, винаги били в близко сътрудниче-
ство с императора и допълвали картината на държавната власт в нейното най-висше представителегво. Редом с тях, а струва ми се за класическия византийски период през средновековието това е практика, се нарежда и църквата.
Взаимоотношенията държава - църква в империята съ-ставляват енигмата на византийската държавност. Двете институции са така преплетени в сферата на идеология-та и обществената реализация на властта, че понякога е трудно да се отделят дори теоретично една от друга. Тази взаимосвързаност дава основание на някои изеле-дователи да определят прибързано византийската монархия като теократична. Всъщност самите византийци има-ли усещането, че в тази "симфония” на властите едини-ят от органите (държавата) повече звучи, докато дру-гият (църквата) мълчи. Практиката на византийския це-заропапизъм доказва тази констатация. При все това двете институции действуват взаимоизгодно в продълже-ние на векове. Особено се повишава значението на сим-фонията през XIII-XIV в., когато държавата се намира в очевиден упадък, а църквата добива престиж и авторитет, конто в миналото нямала. В късновизантийския период главно Константинополеката патриаршия поема истински функциите на византийската провинденциалност във време, когато сената, димите и войската били вече политически анахронизъм.
Петата част третира ресорите на централното управление, което отвежда отново нишките на властта в ръ-цете на самодържавния император. Несъмнено това не е било еднакво валидно за трите основни периода в раз-витието на византийското общество и държава. В късновизантийския период надделяват принципите на сепаратизма и партикуларизацията в управлението при теоретично неизменно запазената върховна власт.
Преводът е дело на българския студент в Атинския университет Кирил Павликянов. В него са запазени ти-пичните особености и граматичната структура на езика на автора, без излишни опити за стилово преосмисляне в духа на българския книжовен език. Това е, струва ми се, особеност на превода, чрез която читателят усеща
езиковата атмосфера на авторовата мисловност.
С публикуването на монографията на изтъкнатия гръцки учен проф. Я. Караянопулос смея да се надявам, че и в бъдеще нашата издателска общност ще проявява интерес към преводи и на други съчинения, осветляващи съдбата и спецификите на византийската цивилизация. Това само ще обогати българската читателска аудитория и ще я доближи до постиженията на една несправедливо пренебрегвана в популярната ни книжнина тематика. €ъ-седството ни с Византия и безспорното влияние на тази велика в миналото цивилизация върху културата на бъл-гарите правят от това начинание не само актуална, но и необходима културна потребност.
доц. Георги Бакалов
ПЪРВА ЧАСТ
ПРЕДСТАВАТА ЗА ИМПЕРИЯТА И ЗА ИМПЕРАТОРА
I.	ИМПЕРИЯТА
За да схванем добре същността на Византийската империя не е достатъчно да познаваме териториалния й обхват, хронологическите й граници и етническия й състав. Потребно е най-напред да разберем кои сили са я тласкали по време на над хилядолетното й съществу-ване, кои промени са предопределяли общественото й развитие и каква е била ролята на новия обществен катализатор на средновековието - Църквата и Християн-ството.
Само след като проследим динамиката на тези факто-ри ще можем да оформим впечатленията си за Византия и да придобием историческа представа за многовековната гръцка империя.
(
1.	Imperium готапит "избран съсъд" на Божия промисъл
Каква е била, следва да се запитаме, идеологията на огромната, дълголетна и самообновяваща се визан-тийска държавна организация. Това, което днес назова-ваме Византийска империя, самите византийци смятали за пряк приемник на Римската империя. Те схващали себе си като поданици на същата държава и по тази причина е обяснима склонността на византийските импера-тори да приемат властта си като наследство от старите римски императори. През VI в. император Юстиниан до-развива тази позиция, пишейки в една новела за "пре-приятния нам Цезар”, който дал "благочестиво начало па нашето единовластие”1.
Римската империя според византийските исторически щн'дстави не е онази стара, обвита в древност и греховност империя, а една нова държава, в която христи-янството и неговото учение са създали ново духовно 2 гъдържание и насоченост .
По начин, достоен за възхита и удивление, Божият промисъл е уредил светските порядки така, че новата империя да се превърне в "избран съсъд” за разпрости-ране на християнското слово и за спасение на човешкия род. Още от времето на Октавиан Август вселената е обединена, варварите са подчинени, няма граници между народите, с други думи изградена е общочовешката общ-ност, където ще се роди Богочовекът и където ще се разпространи учението Му3. Съществуването на тази общност се подпомага и от повсеместната известност на един език, понятен за всички - гръцкия, който извън-редно улеснява бързото разпростиране на християнство-то*.
Това премъдро деяние на Божия промисъл започва да се обсъжда по времето на Константин Велики5. Оттогава насетне човечеството вижда как редът, предвиден от Божия промисъл, става действителност: съзижда се новата Римска империя, където съжителствуват християн-ската вяра, християнският нравствен закон, духовното наследие на елинизма, римското право и римската дър-жавна организация6.
Новата империя има за задача да отблъсква варварите, да пази мира, да налага всеобща справедливост и единство на догмата, да разпространява християнството сред варварите така, че да се създаде "едно паство с един пастир"7. Това е новият християно-римски свето-глед, който същевременно осигурява законно основание на всички претенции на империята за световно господ-8 ство .
2.	Йерархията на държавите по света
Ако приемем Византийската империя за "избран съсъд” на Господния промисъл, чрез който се осъществява Божието предначертание, ще рече, че сме изключили възможността да съществува друга империя по света, тъй като само така би могло да се съхрани единството, за което ратува Промисълът9. За ромеите е било очевидно присъствието в някогашния "orbis romanus" (римски свят) и на други владетели освен константино-
полския император, известно било, че никои от тях до-ри не са християни. Това. обстоятелство ни най-малко не ги обезпокоява и според вижданията им не противо-речи на идеята за единствената законна империя. Съ-гласно византийските разбирания вселената се състои от една огромна, йерархично зависима родствена общност от народи и владетели, начело на която стой "василевсът на ромеите", сиреч византийският император. Следват го по ред на родството "духовните му чада” - владетелите на Армения и България, "духовните му братя" - владетелите на франките и германците, "приятелите му” - емирът на Египет и управниците на Англия и на италианските градове-републики Венеция и Генуа. В периферията на йерархията са поставени мал-ките поместии владетели на Армения и Сърбия. Но всички те стоят много по-ниско от византийския император, не се титулуват василевси (= цар или император) и за-това не накърняват идеята за една-единствена действи—— 1 о
телна и истинна империя .	ч
Тази идея е непокътната до 1204 г., когёто претър-нява значителни промени, но остава в сила до кончина-га на Византия в сляпо упорство спрямо действител-ността, която все повече я обезсмисля. Доказателства за неотменното й присъствие са императорската титула-тура и документация, монетите и дворцовият церемониал. Не по-слабо е отражението й върху византийската книжовност, била тя официална или простонародна: "При нее че по волята Божия народите обкръжиха земите на висилевса, той и до ден днешен приема същото ръкопо-аагане от Църквата, същото чинопоследование и същите молитви, помазва се с великото миро василевса и само-дьржец на ромеите, сиреч на всички християни на всякое място. И от всички патриарси, митрополити и епис-юпи се поменава името на василевса, гдето людете се именуват християни, нещо, което никой от останалите нчистители и правници никога не е бил властен да стогн . И толкова голяма власт има спрямо всички василев-”|.г, щото и самите латиняни - лишените от всякакво причастие към нашата Църква - и те същата почест и подчинение му оказват, както в прежните дни, когато
бяха единени с нас ... Следователи© не трябва христи-яните да пренебрегват василевса, защото народите са обкръжили местопребивалището му, а по-скоро това следва да ги направи по-разумни и да ги поучи: щом великият василевс, господарят и властникът на Вселе-ната, обгърнатият от такава сила, е изпаднал в такива превелики несгоди, какво ли би могло да се случи на някои други властелини, които господствуват над мал-цина ...” - лише около 1395 г. константинополският патриарх Антоний на великия московски княз Василий I1 .
Настойчивостта на ромеите върху изключителността на всяка титла или атрибут, който по предание принадлежи на византийския император е почти пословична. Когато през 800 г. франкският крал Карл Велики е ко-ронясан като "римски" император, византийците упорито отказват да му признаят този титул12. И когато в края на краищата през 812 г. суровата действителност ги принуждава да отстъпят, те го назоват просто император, а не "император на римляните”1 3. Според представите им един е бил и един остава действителният "император на ромеите”: той е този, който царува в Кон-
Вероятно не е случайно съвпадение един факт, който отдавна е забелязан от византинистите, а именно, че след 812 г. византийските императори все по-често се назовават "василевси” на ромеите, т. е. царе, а не както обикновено автократори (буквалният превод на гръцката дума автократор, която предава идеята за им-ператорска власт, на български съответствува на само-държец - б. пр.). Така се подчертава обстоятелството, че когато друг се титулува император, той няма нищо общо с действителния самодържец на ромеите15. Толкова голям е авторитетът на византийския императорски титул, че и самите латинци се колебаят да го използу-ват. Сам Карл Велики не се назовава Imperator Romano-rum, а само Imperator Romanorum gubernans Imperium (me рече "император, управляващ империята на-римляните” - б. пр.)1 .
Упадъкът на Западната империя след смъртта на Карл
Велики ведно с възхода и издигането на византийската мощ през X в. дава възможност на византийците да въз-становят монопола си върху императоре кия титул и да игнорират събитията от 800 и 812 г. 7 Поради това те се чувствува! особено оскърбени, когато век и половина след 812 г. немският крал Отон I Велики отново си присвоява титула и короната на римски император1". Оттогава насетне почти до завоюването на Византия (1204) от латинските рицари противоборството на двете империи заедно с църковното противопоставяне на Рим влияе извънредно силно върху отношенията Изток - Запад, определя политиката на западните държави спрямо Византия и допринася за развиването на политическата и самодържавната теория на Запада19.
След латинското завоевание до края на съществува-нето си Византия е твърде слаба, за да оспори сериоз-но правото на други владетели върху императорския титул. При все това, въпреки изтощаването на държавата, въпреки всички удари и унижения, конто се сипят от-вред, византийците ревниво запазват чак до турското нашествие представата за своята империя като един-ствена и законна, представяна изключително от Константинополе кия император. ’’Никакво добро, прочее, не е, сине мой, да казваш, че имаме Църква, но не и ва-силевс - не е възможно за християните да имат Църква, а да нямат император. Защото империята и Църквата имат голямо единство и общение и въобще не е възможно да се разделят едно от друго ... Чуй прочее и първия измежду апостолите - Петър, да казва в първото от съ-Ьорните си послания: ’’Войте се от Бога, почитайте Царя’’, а не "царете”, за да не подразбере някой ижена-рицаемите царе, що разпръенато съществуват сред народите. Но той рече "царя”, заявявайки, че един е все-общият цар ... Защото кои отци, кои събори и кои ка-нони говорят за тях? А за естествения цар възвишават глас свише и с ниже, и нему тачат разпоредбите, и за-конопостановленията, и разпоредбите по цялата Вселена, него единствен поменават християните навсъде” -изтъква патриарх Антоний в споменатото по-горе писмо до великия московски княз Василий
3.	Римската идея
Тази привързаност на византийците към изключител-ността на всеки атрибут на византийская император, както и постоянните упорити спорове с други владетели, които се опитват да си присвоят титли, ipso jure присъщи на императора на Византия, не трябва да бъдат възприемани като безплодна настойчивост върху'мьртви порядки, а като защита на една идея, изразяваща същ-ността на хилядолетната история на Византия. Ето защо представата за империята е преплетена с т. нар. рим-ска идея, а Константинопол е новият, втори Рим, независимо от това доколко названието се опира на явно подправения слух^ че Константин Велики нарекъл столи-цата си Нови Рим*1. Главен отличителен белег на римската идея е, от една страна, дълговечността й, защо-то Рим е вечен град (urbs aeterna)22, а от друга, не-престанното й обновяване и възраждане. С пренасянето на държавната столица от Рим в Константинопол градът на Константин става и Царствуващ град23 - Василевуса (откъдето идва и българското наименование Цариград -б. пр.), и естествено придобива отличията на стария Рим - вечност и възобновяване (aeternitas и renova-tio)24. Ето с какви думи Константин Манаси, поет от XII в., изразява това: "градът великоградният, градът Нови Рим, Рим - непоклатимият, никога не стареещият, Рим - вечно младеещият, вечно обновяваният"2 . По този начин римската идея придобива почти мистично значение за верните си следовници. Християнската римска държава не може да погине. И в душите на византийците, дори в най-тежките мигове на националисте им би-тие, не угасва надеждата, че Божият промисъл бди над тях "за слава и възраждане на ромеите”, както се молят византийците на всеки дворцов празник
4.	Идеята за Третия Рим
Византийската римска идея се оказва по-жизнена от византийската държава. Усвоява я руският национализъм и я възражда под форму лата "Москва - трети Рим”, на която било съдено да продължи цивилизоването и обно-
вяването на човечеството в духа на православието. "Първият и вторият Рим погинаха - лише един защитник на тази идея в началото на XVI в., - но остава тре-тият (Москва - 6. пр.) и той и^е пребъде во веки, за-щото четвърти Рим не ще и^.”2
II. ИМПЕРАТОРЫ
1. Първообразът на византийская самодържец
Какви са по-конкретно политическите възгледи на византийците и каква е теорията им за института на императора? Във Византия не са формулирани политикофилософски идеи за императора и за държавата, конто да систематизират и осветляват становището на всяка отделна епоха2 . В противоположност на Западната Римска империя, в която кипи оживена духовна дейност в онези насоки, конто се намират във взаимозависимост с осмислянето на историята и на политический строй, Из-точната империя остава пасивна в това отношение29. "Забелязва се - пише J. Bury - като видимо противоречие между Източната и Западната империя, че докато Западът е съзидател на идеи и мировъзрения, разкрива-щи голямо богатство на творческа фантазия, то на Из-ток людете почти никак не се занимават с преосмисляне на представата за империята,”30
Това противопоставяне се дължи на различните исторически съдби на Изтока и на Запада. Докато на Изток продължава своето сыцествувание Римската империя на-чело с императора, който громи враговете на държавата, без те обаче някога да са били смьртна опасност за съществуванието й, то на Запад привидението на смъртта и предстоящата катастрофа витае непрестанно пред очите на местните жители3 . Ужасени, християните от Запада наблюдават как доскоро непобедимата държава се разпада, как Рим - Вечният град, бива превзет от варварите и как окончателният му край наближава. "Толкова се побуни умьт ми - пише Иероним за впечат-лението, което е предизвикала у него вестта за пада-
нето на Рим и за ограбването му от Аларих (410), - че е опустошен великият град Рим, че, нека използувам народния израз, загубих ума и дума. Дълго време стоях онемял. знаейки, че е започнало вече времето на съл-„ 3 2 зите.”
Освен това християните били принудени да слушат често укорите на езичниците, конто ги упреквали, че обръщането им към новата вяра довело Рим до катастро-фата. Това ги накарало да заемат своя позиция спрямо събитията и да търсят отговор на породилите се мьчи-телни въпроси33. Дългогодишната агония на западния свят, чието средище е Рим, принуждава човека от Запада да осмисли философски въпросите и да се опита да им даде някакъв свръхестествен отговор, за да получи утешение сред всеобщото нещастие34.
Отсъствието на систематични и ясно обосноваии политически теории на Изток не изключва, разбира се, съществуването на разпръснати и несистемни мисли и идеи, чрез който може да се състави ’’канонът" - иде-алният първообраз, към който са устремени и императо-рът, и императореката власт. Подобии мисли и идеи изобилствуват във византийските извори. Това са най-напред изказвания на самите императори по повод някои значими събития, а също така и забележки, вметнати в законодателството им. Нерядко панегиристи в свои изявления, възхвалявайки императора на някой юбилей или по друг празничен повод, намирали сгода да опишат добродетелите му и да сглобят един идеален образ на владетеля35. Накрая, не са малко и писателите, целящи да посъветват, наставят или поучат властелина: това са наставления, поучителни слова към владетеля или "владетелски огледала”36. Мнозина не разграничават ’’възхвалителните слова” от "наставленията” (владетел-ските огледала). Н. Hunger обаче счита, че съществува същностна разлика между двете категории и че тя се състои в следното: наставленията обхващат практически напътствия и съвети - предупреждения към правника, докато .в голямата си част панегиричните слова са чужда на подобии похвати37. По-нататък той разделя вла-детелските огледала на два поддала. Първи, който явно
следва традиционнее възгледи и се характеризира с раздробяване на текста на много, малки глави. Тук спадат писанията на Агапит (VI в.), Псевдо-Василий I (IX в.), Антоний ’’Пчела” (XI в.), Мануил II Палеолог ' (1391-1425)38. И втори дял, който обхваща текстове с непрекъснато повествование, като например произведе-нията на Синесий (ок. 370 - 413 г.), Теофилакт Охрид-ски (XI-XII в.), Никифор Влемид (ок. 1197-1272 г.), Тома Магистър (ок. 1270 - ок. 1325 г.) и Димитър Хри-солорас (XIV-XV в.)39.
Главна особеност на тези извори е християнският к дух, който отчетливо се долавя в мненията за императора. Ако в миналото се е стигало - като естествен завършек на едно дълговековно развитие - до обоже-ствяването му , то християнството променя общия мис-ловен поток и внася нов възглед за императора, когото е призовал сам Бог41. Разбира се, и по времето на християнските владетели на Византия се срещали отжи-нелици от външните изяви на стария римски императорски култ като например императоре ките изображения, окачени в управленията на епархиите4 2. Тези изяви обаче във Византия имат чисто политически смисъл: признаване на императора от поданиците му, конто по този начин му обещават безгранична преданост4 3. Впрочем писателите християни поясняват, че въпросните изяви не се отнасят пряко към лицето на императора, което изобразяват лауреатите, а са насочени към християнските символи, който държи владетелят, подчерта-вайки, че той като смьртен няма право да бъде обект па подобии почести. ’’При поклонението («poaxuvnoTp) -нише св. Амвросий - се почита христовият кръет в ли-цото на владетеля, Следователно не е наглост спрямо 1«’га да се покланяме на императора, а напротив - това < благочестие понеже, покланяйки се, имаме предвид •ветия символ на изкуплението.”	Сам Константин Ве-
лики, когото по-старите изеледователи сочеха като главен организатор на ”култа към императора” , кога-то някакъв епископ поменал, че имлераторът ще седи 1>едом с Бога и ще царува заедно с него, отговорил категорично, че не желае нищо друго - нито понастоящем,
нито за в бъдеще - освен да бъде считан за един из- I между рабите господни. ”А Константин, с негодувание,1 чул гласа му (= изслушал думите му), го посъветвал да' не дръзва да изрича такива слова, а повече с молитва I да ратува пред Бога за него, за да се яви той и сега, 1 и в бъдеще достоен (или виновен) за рабството си пред 1 Бога.”*6
Повратът в схващанията от "самодържец - бог" към I "самодържец - раб” не оставя незасегнати и эащитници- I те на императорския култ*7 и съставлява най- I същественото и съдбоносно начало в промяната на само- I държавната теория в ранновизантийската история. Спо- I ред точния израз на Н. Dorries "императорите преди I Константин се бяха поддали на опасността от самообо- I жествяване. Първият император христианин от бог стана! раб на Бога. Това е решителен поврат. Всички послед-I вали възгледи имат като предпоставка именно тази про-1 мяна, при все че понякога почти го забравяме.”* 8
2. Произход на императорского власт
Византийският император, щом управлява с помощта и] поддръжката на Божията благодат, следва да бвде ”при-| ятел на словото и подсловник на Господа”*9. Длъжен J да бъде "подвластник на Великия цар - сиреч на! \ Бога”50. В християнско-есхатологичния си вид тов! съждение означава, че по необходимост императорът J временен наместник на Бога на земята до деня на за Ж връщането на Небесния цар51. С тези пълномощия импе-| раторът трябва да бъде за поданиците си учител опознаването на Бога5 , управлявайки по подобие Небесния цар53 земните царства и вземайки сила за пълнение на задълженията си от самия Бог5* .
Успоредно с тези схващания обаче продължават съществуват и римските космополитични възгледи, с ред конто императорът е ”i._" ..	'
1____
е избраник на народа и най-вече на род”, т. е. на войската56.
Този двойнствен възглед за извора на императорскаН
н: из-
извлечени от изявления на самите императори.
" -------- '	- , Когато пожелал да про-
потърсил одобрение на това "Желая да произведа в чина полезно да бъде подкрепено със съгласието
велико царство дойдохме по Божия промисъл и по избор lull ППвМЬЛОИЯ СИИГЛИТ м ио полого	ЯЕЗ
д.
...__ ____-	, СПО-
__________	---;— з "най-добрият” (арютос;) , i възгледите от времето на принципата, според конто то:
"въоръжения на________ето ми °т хРа6Рото войнство.” И продължава: "Не-
I'.* ^ 7/' ’ usiuP	<3 ,т>	414		'
та власт, а именно, че императорът е божи избраник и същевременно се избира от народа57 характерно за ранна Византия явление, ^франц Дьолгер^определя като жизнен закон на старата римска империя, който повеля-вал тронът да се заема от най-добрия и най-силния. Този закон изисквал провъзгласяването да става с под-дръжката на трите главни опори на държавния строй -войската, сената и народа, конто гарантират божестве-ното потвърждение на избора5®. Най-простият израз на тази закономерност е възцаряването на всеки следващ император, Императорът се избира от народа. В този избор обаче се разкрива и действува божествен дух и божествен© внушение.
Това схващане се потвърждава чрез много свидетел-ства, I-------- ------------
Така например Констанций, възгласи Юлиан за кесар, си действие от войската:	_________„„„ „ .„..и
на кесар (Юлиан) и (искам) ако това ми намерение из-глен^а полезно да бъде подкрепено със съгласието ни. ”
Валентиниан I подчертава, че бил избран за император от политиците и войската60, но същевременно и с ьлаговолението на божествените сили61.
Самият той поставя провъзгласяването на сина си Грациан за император в ръцете на същите сили62.
I Тези схващания са валидни и за V в. Маркиан извес-гява избирането си на папа Лъв с думите: "В това пре-
„63	~~
на премьдрия синклит и на цялата войска."
Лъв I, благодарейки на войниците си за избора им, ►азва: "Всемогъщият Бог и вашата преценка ме избра-хн ... за император.”6*
По подобен начин пише и Майориан в новела, отпра-иена към сената: ’’Прогласих се император, отци сена-при, чрез решението ви да ме изберете и чрез узако-ка се прибави и благосклонността на Бога към мнението на всички вас цёлейки да изтъкне, че без боже-।твено благоволение изборът на останалите сили няма
съществено значение65.
Малко по-късно Анастасий I подчертава: "избирането ми от преславния синклит (сенат - б. пр,) и съгласие-то на войската и народа да поема задълженията на император на ромеите, но преди всичко снизхождението на светата Троица .. .”66.
За разлика от ранновизантийския период, за който разполагаме с достатъчно и точни сведения за избора и провъзгласяването на императорите, през средновизан-тийската и късновизантийската епоха съответните известия са малко и обикновено твърде неясни и неопре-делени. Но където източниците са точни и подробнй, е видно, че основните движещи сили на държавния строй при избирането на василевсите и тогава, както и през ранновизантийския период, оставят синклитът, войската . и димите-(народът) Свицетелство за това е написаното от дякона и книгохранител (хартофилакс) на ”Св. София” Агатон. Говорейки за провъзгласяването на Анастасий II (т. е. на бившия асикрит Артемий), което става на 14 юни 713 г., той лише: "прогласява се с последованието и благодатта на пресветия и животворящ Дух, с общия глас и преценка на свещения синклит, на войнството, което пребивава тук, и на всички гражда-.6 7 ни”
По подобен начин Михаил 11 ”се провъзгласи васи-левс на ромеите ... от целия синклит и от  полковете”6 , докато Теодора е прогласена за императрица "от всички, участвували в събранието (синклита - б . пр. ) от всички членове на димите и от тези на църквата” 9. Същото е логично да бъде подразбрано и в едно известие на Теофан, който разказва за царува-нето на Константин IV (668-685): "и получи от тях по-честта да влезе в града и да се посъветва със синклита”70. Към тъждествено заключение ни води и сведение-то на Никита Хониат за възцаряването на Алексий III Ангел (1195): ”от цялото войнство и колкото бяха членове на сената се прогласява за василевс и самодър-жец”71. Съобщението на Пахимер, съответствуп!ицо на гореизброените, касае Михаил IX (1294) и спомгнана за съдействие от страна на висши чиновници и впеппи 22
Накрая следва да се спомене свидетелството на Иоан Кантакузин, който отбелязва: "всички, имащи чин и власт, ц войската - не само тях, но и поелия кормило-то на църквата, а също тъй и целия град съвкупно .. (участвували в избора на василевса - 6. пр.)73,
Следователно съдействието на трите държавни фактора - синклит, войска и народ, при избирането и провъзгласяването на императора се констатира и в късно-византийския обществен живот.
3. Въздитане на императора на трона
Изборът и прогласяването на императора се подпома-га от организирани граждани, конто олицетворяват на-родната воля: синклита, войската и димите. През целия период на византийската история присъствието на тези сили е основна предпоставка за избора на император с уговорката, че, тъй като всяка една от тях изразява народного мнение, не е наложително едновременното им присъствие при избора, ако някакви извънредни причини препятствуват събирането им на едно място7<. Разбира се, присъствието на народни представители е по-скоро декоративен елемент. Изборът на нов император е дело предимно на войската или на синклита, а понякога и на двете сили едновременно.
Пай тържественият момент при провъзгласяването са възхвалите, конто представители на гореспоменатите групировки отправят към императора чрез ритмични въз-гласи. Чрез тях византийският гражданин става васи-левс (= император)^ т. е. простият civis Romanns става divus imperator s, Примери за подобии възхвали съ-общава Константин VII Порфирогенет: ”Лъв, Августе, ти побеждаваш, ти си благочестив, ти си достопочитаем. Бог те даде нам, Бог ще те пази. Почитайки Христа, винаги ще побеждаваш. Дълги години ще властвува Льв, Бог ще охранява християнската империя."
В средата на V в. е засвидетелствуван за лърви път един нов елемент в процедурата на императорского про-възгласяване, който вероятно е съществувал и по-рано: коронацията на новоизбрания от патриарха7 7 . Този акт
все още не бил в центъра на императорского проглася-ване и представлява по-скоро предаване символите на властта в ръцете на новоизбрания император от най-достопочитаемия представител на народа ". Истина е ’ че с течение на времето това действие придобива все , по-голямо значение и няма съмнение, че ех<цяло да бъде признато за основен фактор при избирането на императора, защото изразява обвързването на владетеля с Бога79. Вмешателството на странички сили, чиито натиск в крайна сметка предизвиква падането на Византия, възпрепятствува неговото развитие. Увенчаването на императора от патриарха придобива все по-голямо значение, но този акт никога не се извисява до висотата на същностен елемент при избирането на василевса’0.
От друга страна, издигането на новоизбрания император върху щит - привичка, наследена от римската военна традиция и просъществувала почти през цялото протежение на византийската история 1, също не е ос-новна съставна част на избора, но остава винаги едно символично действие, напомнящо за военния произход и В 2 мисия на императора .
Единствёна неотменна съставка на прогласяването на всеки византийски император, нека отбележим още вед-нъж, е възхваляването му (приветствуването - б. пр.) от трите фактора на византийския държавен строй -синклита, народа и войската, било заедно, било поот-делно’3.
БЕЛЕЖКИ КЪМ ПЪРВА ЧАСТ
NJ, 30, рг.-а. 534.
Срб . Heisenberg, A. Staat u. Geae11achaft, р. 364. Peterson, Е. MonotheI вшив, p. 66 eq.; Peterson, E. Kaiser Auguetue, p. 292. Cp6. Opitz, H.-G. Eueeb. v. Caeearea, 1-19; Pieler, P. E. Entetehung, p. 671 sq.
Вж. Peterson, E. Monothe i emus, p. 66 eq., 91 eq.; Eger, H. Kaiser, p. 97 eq.
Еиоёрюд. Bio^, II. 19 (49. 13 Heikel).
Ensslin, W. Gottesgnadentum, p. 155 sq. Срб. Treitinger, O. Kaiseridee, p. 44 sq-; Dolger, F. Bulgarisches Zartum, p. 141, n. 1 със съотбетните избери.
Cnopeg Ебангелието на Йоан (1016): "имам и други обии, който не са от тая кошара, и тях тряббе да прибеда: и ще чуят гласа Ми и те бъде едно стадо и един Пастир". Вж . и Treitinger, О. Kaiseridee, р. 160.
Pieler, Р. Е. Entetehung, р. 672. 9
Gasquet, A. Empire, р. 2ВЗ; Sickel, W. Кгд-nungsrecht, р. 529, п 2. 1 о
Вж. Dolger, F. Die "Familie der Konige", p. 37sq.; Ostrogorsky, G. Sta a tenh i erarch i e, p. 41 eq. (cera 6 Zur byzant. Geschichte, p. 119	sq.). Вж. и
Treitinger, О. Kaiseridee, p. 166 sq.
ММ. T. II, p. 190. 1 2
Коронацията на Карл cnopeg биэантийската полити-ческа теория била протибозаконно деяние. Нито папаша е прабоспособен да короняса когото и да било за император, нито пък, cnopeg самите бизантийци, тронът е бдобстбубащ, при бее че бил зает от една жена - бизантийската императрица Ирина. Следоба-телно, съгласно политическата теория на епохата, не е същестбубала потребност от прогласябане на ноб император. - Срб. Карау tawortouKog, I. loxo-pia. Т. Il, a. 185. 13
Annales Einhardi. - In: MGH, ss, I, 199. 31 sq.: "more suo, id est Graeca lingua, laudes ei dixe-runt, Imperatorem eum et Bae ileum appe11 antee".
MGH, Epp, VII (ж Epp. Carolini aevi V), 386. 37: "... neminem appellandum baeilea nisi eum, quern in urbe Cone tantinopo1itana imperii tenere gubernacu-la contigisset". i s
Вж. Treitinger, O. Kaiseridee, p. 187, etc съот-бетната библиография. 4 в	,	,
Срб. К<хр<ху lavvoitoiAo^, I. lotopicc. Т. I , о. 35хе., със съотбетната библиография.
Както проличаба от писмото на Людобик I I до Василий I от 871 г., бизантийците считали император-
i е
1 8
20
21
22
23
24
26
26
27
2 в
26
ския титул на ЛтдоВих II ва незаконен, нето, което германсхият бладетел отрича изрично: “quod lam ab avo nostro (сиреч от Лпдобик I) non ueurpatum eat“ ( MGH, Epp, VII ( Epp. Carolini aevi V), 367. 41). В отбет германиите (и иэобто вападните Владетели) звпочбат да се обрътат към ВиаантиОокия император с титула imperator Graeoorum (“ MGH, Epp, VII ( Epp. Carolo aevi V), 411. 35 eq.).
Тоба протибопостабяне между Msmoxa и Запада изпъх-Ва ясно б обстоятелстбените .изложения на Лиут-пранд. Срб. Schramm, Р. Е. Kaiser, Rom и. Renova-tio . Darmstadt, 1957, p. 82 sq.
Пример sa moBa идеологическо протиВопоотабяне и протиВоборотВо е написаното от Йоан Кинам, 218. 14 ол. СрВ. Chaiandon, F. Les Comnine. Т. II. Paris, 1912, р. 556.
ММ. Т. II, р. 191 sq.
Вж. Dblger, F. Rom, р. 83 sq., глаВно р. 89 sq. Tibullus, II. 5. 23: “Romulus aeternae nondum for-maverat urbis moen-ia . ..“; DAlger, F. Rom, p.. 71, 72, n. la.
Kaxvcrtcxvl tvoq nop^upoyivvqt oq. Пе pl Sepitow 1 (84. 2): .“'Enel x<xl лбКъ; , iotl flaoiKeiouoa *to0 ts хборои rtavtiq v««pi^ouoa. “
Schramm, P. E. Kaiser, p. 38 sq.; Rahner, H. Von ersten bis zum Dritten Rom. Innabruok, 1949-1950; Hammer, W. Concept, 50-62.
Euv. Xpov., ax. 2349 xt . (СВ) . СВърааните с Koh-стантинопол Панегириии иэследВа E. Fenster, Laudes Constant1nopolitanae. MOnchen, 1966.
Kovotavllvo^ nop^upoyivvTjtoi;. Перс Bao«,X.etou c&fcsiix;, I. 40. 24-25 (Vogt); I. 46. 19-20 (CB) . Ионах филотеО В Schade г, H. Mosceu das dritte Rom , p. 76. CpB. Strimooukhof f, D. Moscow the Third Rome, p. 87, 100 sq.; Medlin, W. K. Moscow, p. 66, 74, 78 sq.;.Sevcenko, I. Source, 141-179. Вж.	Karayannopulos, J. Kaiser, 369-370. CpB.
Beck, H.-G. Res publics Romana, p. 379 sq.; Simon, D. Princepe legibue eolutue, p. 460. Един-стбеният полнтологичен текст, sanaseH бъб биаан-
шийската книжобност
Анонимып "За политическата
наука" (чиешо абшорстбо между другото оше се обсъжда: бж . Simon, О. Princepe legibus solutus, р. 460, n.36), изглежда, че е просто смесбане на-no-стари политологични теории: Simon, D. Princeps I е д i b и s solutus, p. 461. 2 9 Вж. Augustinus. Ce civitate Dei (B. Dombart, A. Kalb), 2 bd . Leipzig, 1926-1929; Dill, S. Roman Society, 59-66, 70-73; Lowith, К Weltgeschichte, 140-150; Orosius. Adversos Paganos libri VII C.S.E.L., 5. Wien, 1682 (G. Zangemeisteг ) ; Dill,S.
Roman Society, 66-73; Lowith, K. Weltgeschichte, 160-167; Salvianus. De gubernatione Dei.
C.S.E.L.,	0. Wien, 1883; Dill, S. Roman Society,
137-142; Thomson, J. W., В J. Holm. History , 2
p. 138 sq.; Altaner, B. Patrologie , p. 405.
Вж. J. B. Bury. Constitution, p 38, гоборейки за пр»избедението на J. Bryce. The Holy Roman Empire, p. 343 sq., e съпостабим c W. Ensslin . Kaiser, p. 468, който обсъжда липсата на теория, съотбет-стбубаша на идеята за империята.
J. Bryce. The Holy Roman Empire, p. 342 sq., даба по-раэлично обяснение за тази духобна разлика между Изтока и Запада. Смятам, че бсъщност той под-държа съшата берсия, когато на с. 344 пише: "Абсо-лютистичният бладетел на Константинопол не е имал нужда от теоретично построение, за да обоснобе бластта си. Западът обаче има нужда от такоба, защото силите му са бее оше недостатъчни." (При бее че теэи съображения се отнасят за една малко по-късна епоха.)
"... ita animus те ив ... max i те urbis Romae vasta-tione confusus est, ut, iuxta vulgare proverbium, proprium quoque ignoraren vocabulum; diuque tacui, sciens esse tempus lacrimarum". Вж. Dill, S. Roman Society, p. 59, n. 1; Karayannopulos, J. Kaiser,
p. 237. Гака постъпба например 2
Sabine,' С. H. History , (на Абгустин) "За божия
Абгустин Блажени. Срб.
р. 189: "Великата книга град" е написана б защита
нв Християнстбояо срешу оббинението на езичнииите, че хриспиянипе св били бинобни ев эалеэв нв рим-скатв мош и нвй-бече ев пвдането и разграббвнето на Рим прев 410 г. от Алврих.* Вж. емко Dill, S. Roman Society, 65-66; Stein, E. Geechichte. Bd. I, p. 395; L6with, K. We 1tgeschichte, p. 154. Аналогично дейстбуба и OpocuO. Срб. Thompson, J. В., В. J. Holm, History. Vol. I, p. 136; "през no-следните години на агония на Западнвтв империя -години на барбврски набези ..., постоянното и че{-то иэползубано оббинение на езичнииите срешу христианине е, че бина зв элините на епохата носи само християнстбото. С отхбърлянето на тоба оббинение се эаемв Оросий." Срб. Dill, S. Roman Society, р. 70.
Тази борба на християнските писатели продължаба и след края на протиборечията, главно эащото послед-балото време е белязано от апатия и безразличие към събитията. Всички са били дълбоко убедени, че Бог вече е напуснал земния свят и няма никвкбо намерение да се меси по-нвтатък в чобешките дела. Сречу тези възгледи, които всъчност са по-опасни и от най-откритото нападение върху християнсквта бя-ра, се обръша Салвиан. Срб. Dill, S. Roman Society, 137-13В: "Беэберното епикурейство на епохата виждаше в мъките на галатяните доквэателстбо за беэразличието на Бога към чобешките съдби. Салвиан обаче вижда в тези страдания най-чистото доказа-телство за вмешението на Лромисъла, който наказба греха, остабяйки грешнииите на болята нв естестве-ните последиии от техните беэчестни деяния." Например Еиоёрю<;. Tpiaxovx<xeTT)pi.x6<j. - G.C.S., 7. Leipzig, 1902, 193-259. Срб. Straub, J. Herrscber-ideal, 113-129; Baynes, N. Eusebius, 13-16 ( Studies, 168-172), където e подчертано иэползуването от страна на Евсевий на no-стари елинистически възгледи. Вж. Темистий в политическите му речи -Themistii. Orationes quae supersunt. T. I. Lip-siae, 1965. Бж. Straub, J. Herrscheridea1,	160-
174; Laqueur, R. Das Kaisertum und die Gesell-
ЗВ
37
3 в
39
schaft dee Re.iches (" Probleae der Sp&tantique  VortrSge suf dem 17. deutachen Historikeгtag) . StOttgart, 1930, 1-24 , 27-31. Срб. Valdenberg, V. Lee discours, 557-577.
Така пребеждаме иэрааа speculum principle ( Fii г в ten a p 1 e ge 1 , Mirror of Princes), който обозначала подобии поучително-настабнически съчинения. Среща се преди бсичко на Запад след XII б.
Hunger, Н. Literatur, р. 157 sq .
Агапит. - PG, 86. 1164-1186. Вж. Bellomo, А. Ада-peto diacono е la виа scheda regia. Bari, 1906. Срб. критиката на Prachter, К. - BZ, 17, 1908, 152-164; Prachter, К. Der Roman Barlaam und Joa-eaph in eeinem VerhSltnie zu Agapete K6nigsspie-gel. - BZ, 2, 1B93, 444-460; P. Henry III. A mirror for Justinian The Ekthesis of Agapetus Dieconus. -In: GRBStud, 8,	1967,	281-308; Romano, R.
Un'inedita parafrasi metabizantina della Schedia regia di Agapeto Diacono. - Atti Acc. Pontan., 22, 1973,	235-249; Sevcenko, I. Ljubomudrejвij Kyr
Agapit Diakon: On a Kiev Edition of a Byzantine Mirror of Princes with a facsimile reproduction. -Recenzija, 5, 1974, Suppiementum; Hunger, H. Literatur. Bd. I, p. 160; Псевдо-Василий. I - In: Emminger, K. Studien zu den griechischen Fii г в t ensp i ege 1 . T. III. Progr . Luitpold  Gymn. MOnchen, 1913, 50-73 (текст); PG, 107. XXI-LVI; Антоний "Пчела" - PG, 136. 765-1244; Йоан Сакели-он. - AeX/tlov, 2, 1885-1889, 661-666; Мануил II -PG, 156. 313-384, 385-562
Синесий - Terzaghi, N Synesii Cyrenensis Hymni et Opuscula. T. 11. Romae, 1944,	5-62 (текста за
упраблението на империята); Теофилакт Охридски. Gautier, opera, 179-211. Срб. Prachter, К. Antike Quellen des Theophy1 akto в von Bulgaria. - BZ, 1, 1892, 399-414; Никифор Влемид. - PG, 142. 657-674, 612-657 (парафраза на пърбия); Тома Магистър. PG, 145. 448-496 (за иарстбото), 496-548 (за поли-тиката); Димитър Хрисолорас.	- П.П. III, 222-245
(теми бъб бладетелските огледала). Срб. Тгеи, М.
Demetrio» Chrysolorae und seine 100 Briefe. - BZ, 20, 1911, 106-128. Срб. Hunger, H. Johannes Chor-tasmenos (ca. 1370 - ca. 1436/37), Briefe, Gedich-te und kleine Schriften. Wien-Kd1n-Graz, 1969 о	,
Вж. съотбетното 6 Beurlier, E. Le culte imperial. Paris, 1891. Вж. сыне Ensslin, W. Gottkaiser, 7-53. 1
Тази промяна на "императора Бог" 6 "император по Божията милост' ивлага много подробно Ensslin, W. Gottkaiser, р. 53 sq. Срб. също Vogt, J. Constantin, 208-209. С принципите на тоба нобо, християн-ско бъзрение преди началото на IV б. се занимабат Р. Batiffol. L’eglise, 7-12 и F. Dolger. J. Auf-fassung, 117-127. 2
Вы осноба на тези прежибелиии L . Brehier. Survi-vances, р. 35 sq., раэбиба теорията за същестбуба-нето бъб Византия на една "имперска религия". По подобен начин W. Ensslin. Gottkaiser, р. 65 sq. и наО-бече на с. 70 и сл., поддържа бъзгледа, че бъпреки християнските бъздейстбия бее още б ранне Византия са б сила старите бъзгледи за обожестбя-бане на императора. Както обаче we бидим (бел. 15 по-горе), мненията и на дбамата изеледобатели са неприемлиби. з
Срб. Batiffol, Р. L’eglise, р. 29: "... сев survi-vances du culte imperial paien, videes de la su-perstitio qui les rendait Jadis inacceptab1es (» за християните) rev^tent desormais une "signi-ficatio" purementcivi1e et politique". Toecm, c ocmamiuilme от тази стара религия се случба какбото и със запазбането на статута на жреците й. Cnopeg формулиробката на Е. Когпетапп. Geschichte, р.142, "обожестбябането на императора е мъртбо - старите жреии на този култ обаче остабат като бисши дър-жабни и граждански служители, а даже преминабат и б германо-християнските държаби, оформили се на територията на Римската империя". Срб. също Kruse, N. Studien, р. 12,	17, 21, 37 и другаде;
Kaniuth, Л. Beisetzung, 69-70; Batiffol, Р. L’eglise, р. 20: "Adoration du prince, adoration
de «es portraits, ce« deux gestes devaient avoir ete vides de toute idolatrie, pour n'avoir excite ni les scrupules d'un Theodose I. , ni les protestations d’un St. Ambroiee.* Срб. пак щам, с. 14, 17, 29. Вж. съиАэ Setton, К. М. Attitude, р. 197: ”... Christians although they "adored" (adorare), did not "worship” (colere) imperial effigies, wherein they differed apparently from pagans of earlier generations". Срб. Ladner, G. B, Concept, p. 20: "Humo приятели, нито брагобе на иконопочи-танието бъб Византия през VIII и IX 6. не дръзбат да оспорят употребата на императорските образи-икони и да бъзразят срещу поклонението пред тях . Тоба поклонение - adoratio - е само знак на почит и е събършено различно от религиозното поклонение, което се отпрабя само към Бога, дори и от страна на иконопочитателите." Тоба е оснобата на съжде-нието на A. Grabar. L’empereur, р. 151, където той праби анализ на приемстбеността "б прибичките и б упражнябането на култа към римските императора б ранна Византия".
De obitu Theodosii 48 (PL, 16. 402 А). Brehier, L. Survivances, p. 35.
EvoeflioQ. BtoQ, IV. 48 (14-22): ”'O бе (« Константин Велики) xfj<; «pwvfjg еяахоиоа^, рт) toiaiita toXpav napr|Vei «рвёууеоваа , paXkov бе 6i’ evx?j<; aitewflai auxG xav xw itapovti x&v t<j pcXkovti xfjq to® 8еой 6oukeiar alxlw «pavfjvat . " Срб. Brehier, L. Survivances, p. 43, Ensslin, IV. Gottkaiser, p. 80. Срб. също H. D&rries. Selbst-zeugnis, p. 422, който точно бъэ осноба на тоба сбидетелстбо отхбърля хипотеэата на A. Heisenberg. (Inter suchungen zur Kunst и. Literatur des ausge-henden Altertums. Leipzig, 1908, p. 115, че Константин Велики с изграждането на Мабзолея си е це-лял да се издигне над апостолите. Вж. и Kraft, Н. Entwicklung, р. 150. Вж. накрая и И. Dorries. Selbstzeugnis, р. 29, 52, 57, 64, 121, 254-256, където се прилагат и други сбидетелстба за схлон-ността на Константин да се самоназобаба "раб Бо-
4 7
4 S
4 9
SO
SI
S 2
S3
54
жий". He биба да забрабяме пълната с умереност позиция на Константин спрямо епископите б Никея (« Еиоёрю;. Bio<;, III 10 (01.	27 хе.); Batif-
Го1, Р. La paix constantiпienne, p. 332; Batif-fol, P. L'eglise, p. 18; I st insky, H. U. Bischofs-etuhl, p. 42; Kaniuth, A. Beisetzung, 50-51). Специално бъзгледът на L. Brehier за "импера-торската религия" на Константин, meguuierifo на Th. Preger. Konstantinos - Helios. - Hermes, 36, 1301, p. 469, и схбащането на ня кои други учени, че през 330 г. Константин е предизбикал признаба-нето и почитането му като Бог, отхбърлих б статия-та си Konstantin d. Gr. und der Kaiserkult. - His-toria, 5, 1956, 341-357.
Вж. например Straub, J. Herrscheridea1, p. 113: "Дори и императоры» биждал себе си като сыцестбо, подчинено на абсолютната боля на Бога, и бил при-нуден да се назобаба "paf>__рожий".
Domes, Н. Sei bs tzeugn i s , p. 251. Evoefiog. Tpiaxovt., 2 (199. 22 хе ) и gpyrage. Срб. Baynes, N. Eusebius, p. 170.
Euoefiog. Tpiaxovt., 7 (215. 31 xe . ) ; Baynes, N. Eusebius, p. 172.
Dolger, P. Byzanz, p. 93. Срб. .4. v . Harnack . Christus praesene, p. 436. Подробно изложение на тези идеи и понятия има у F. Dolger. Cartum, 140-158. Срб. Dolger, F. Каiее гигkunde ,	230-232.
За есхатологическото съдържание на тези бъзгледи бж. L. Brehier. Institutions, р. 56. За политического значение на императора като предстабител на Бога бж. J. Straub. Her г eche г i dea 1 , р. 118. Срб Koxv. Порф. В<хо. ta£ . ,	63В.	4: "tov te xpTjoxov
paoiXea xata to eipixtov avaXoyovvta 0e£>".
Evoepioij. Tpiaxovt., 5 (206.	1 xe . ) . Срб. Cram,
F. E. Kingdom, p. 54.
Euaep i о (; . T piaxovt ., 1 (198. 32 xe.); Cram , F . E . Кi ngdom, p. 54.
Euaepioij. Tpiaxovt., 3	(201.	19 xe . ) . Срб.
J. Vogt. Constantin, 214-216, който обвче не пре-
ss
56
57
SB
S 9 60
61
6 2
6 3
мълчаба факта, че горните бъзгледи се изразябат единстбено от Ебсебий и не се бъзприемат от Запада и от Атанасий. Срб. Cranz, F. Е. Kingdom, р. 54.
Вж . съотбетното у Demougeot , Е. Theorie, р. 194 sq -
Срб. Demougeot, Е. Unite, р. 5: "les origines du principal ... ne sont pas ... effacees. Aussi le prince est-il avant tout I'elu de I’armee." Изразът "дбойнстбен бъзглед" не означаба дба 67ft -делни "избора на бластта", а разкрибане на божес-тбения подтик б народния избор. Срб. формулиробка-та на Dolger, F. Byzanz, р. 94. Вж. Dolger, F. Earn i1ienpo1itik, p. 181; Dolger, F. Das byzantini-sche Reich, Idee u. Gestalt. - Volkstum im Siid-osten, 6, 1944, p. 11O.
Вж Dolger, F. Fam i 1 i enpo 1 i t i k, p. 181: "dieses Lebengesetz des a 1trd misehen Kaisertums, welches den Besten und den Starksten an der Spitze des Belches forderte und in der Ausrufung (avapprjOL £, avayopcuoii;) durch die gesetzlichen Faktoren Heer, Senat und Volk die Garantie fur die gottliche Be-statigung der Wahl dieses Besten erblickte ..." Вж. Amm. Marc., XV. 8. 8-a. 355: "in Caesaris ad-hibere potestatem exopto, coeptie (si videntur utilia) etiam vestra consensione firmandis".
Amm. Marc., XXVI. 1. 3-a. 364: "potestatum civi-1 ium militiaeque rectores".
Amm. Marc., XXVI. 1. 5-a. 364: "Va1 entiniamus ... numinis adspirattone caelestis electus est." Срб. Ensslin, W. Gottkaiser, p. 62. Вж. обаче побторе-нието на избора б Никея (= Аппл. Маге., 26. 2. 2), както и речта му след пробъзгласябането му (« Атт. Маге., 26. 2. 6). Срб. също Gelzer, М. Altertums-w i ssenschaft, p. 186.
Amm. Marc., XXVII. 6.	8: "si profitia caelestis
numinis vestraeque maiestatis voluntas parentis amorem iuverit praeeuntem"; Ensslin, If. Goottkai-ser, p. 62. 1 i i
Mansi, VI. 93: Schwartz, E. A.C.Oe. II 1, p.17.
85
ВВ
6 7 ВВ
69
70
7 1
7 2
34
19 eq.; Срб. Ensslin, К. Gottkaieer, р. 84; Ensslin, W. Kaiser, р. 461; Brehier, L. Institutions, р. 55.
Kuv. Порф. Вас. ?&£., I. 91 (411. 23 (СВ) ; Вгё-hitr, L. Survivances, р. 44; Treitinger, О. Kai-seridee, р. 9, 36; Treitinger, О. Re i chsgedanken, p. 3; Ensslin, If. Gottkaieer, 87-88.
Nov. Maj, l--t. 458: “ Impera tor am me factum, patres conscripti, veetrae electionis arbitrlo et forti-ssimi exercitus Jordinatione cognoscite. Ade it aestimationi omnium propitia divihitas.*; Gel-zer, M. AI teгtumswiesenschaft, p. 186; Ensslin, If. Gottkaieer, p. 88.
K«ov. Порф. Вао. tafc . , I. 92	(424.	4):	”t4j^
'ouyxKTjtou йхХоут; xai t&v «uvmSv ox pat oneduxv tot te хаб oai wpevou ХаоС V) ovvaivtoi; яро<; to AvadefcaoSai tfj^ paaiXetac; t&v Pwpaiov tqv «ppovtlda, npoT)youp6v<i>^ tift; ^nieixeta; ttj? 0el<x(j Tpiados лрооех<орт]Ое v"; Treitinger, O. Reichs-gedanke, p. 3; Ensslin, W. Gottkaieer, p. 89; Guilland, R. Droit divin, p. 150.
Mansi, XII. 192:	” •Avaxqpuooetai ... t?j
£ni<poitT)oei xai x®PL'tl	tou navayCou xai
£ci>oiroiou itveupato^ ... Tjrrppa» tivl xai ioxipaata ti|£ te lepa<^ euyxKr|tou ... t<5v te i«i6-r]povv<ev ... ixat pat eupatcov xai tou xokitixou бтщои itavtoQ*; X pi ot o^i XonouKou, А. ЕхХоут), о. 76.
Теофан, 493. 29. Срб. xumuemo на сб- Игнатий - PG , 105. 489: ”4гг|ф<о бе tfj<; ЕиухХт^еои reaatj^, t& oxfjx t pa tfj<; paoiXeiac; (Михаил I) ёу%е i pi^etai ...”. Срб. също Лъв Граматик, 205; Георги Монах, II. 776; Йоан Скилица, II. 43; Йоан Зонара, III. 312; X pi ot офе ХоЯоиХои, А. Ехкоут), о. 84.
Йоан Зонара, III. 661; X plot оф1 XoitovXou, А. ЕхКо-ут), о. 113.
Теофан, 352. Срб. Йоан Скилица, I. 764.
Никита Хониат,	59В; XpiotoipiXoxouKov,. А. ЕхХоут),
о. 166.
Георги Пахимер, II. 195. 9 сл.
я *3	—
Иоан Кантакузин, I. 196 14 сл. "всички предводители и войската, и начелника на иърквата, и всички граждани".
Вж Dolger, F Fam i 1 i enpo 1 i t i k , p. 100 sq . ; Dolger, F. Byzanz, p. 94; Treitinger, O. Kaiseridee, p. 17 sq.; Karayannopu les, J. Kaiser, p. 244 sq.; Karayannopules, J. - BZ, 50, 1957, p. 47 1.
Срв. Treitinger, O. Kaiseridee, p 83. 7Б Kov. Порф. Baa. ta£., I. 141	19 xe .
Срв. X pt at oipi ХояоиКои, A. ExXoy-q, a. 27 xe . ,	29
xe . със съответната библиография.
Срв . Treitinger, О. Kaiseridee, р. 27 sq., 30.
*' a I s Vert reter des Reiches, ale vornehmster rdmischer Burger und zugleich. als Vertreter der Kirche handelte der Patriarch a uch be i der К г о nung". 7 9 Срв. Treitinger, 0. Kaiseridee, p. 28. so
Съшествуват императори, крито никога не са коро-нясвани, и при все това законността на избора им не е била оспорвана - например Константин XI Палеолог . в 4	•—
Вж. XрсотОфсХоЯоиХои, А. ЕхКоуг), о. 57, 106. Срв.
Mioioi, Д. Д1авт)хт), 187-188. В 2 Treitinger, О. Kaiseridee, р 22 sq.
Срв. Treitinger, 0 Kaiseridee, р. 31, п. 96.
ВТОРА ЧАСТ
ГРАНИ11И НА ИМПЕРАТОРСКАТА ВЛАСТ
I.	НРАБСТВЕНИ ГРАНИЦУ
Споменахме по-горе за двойната обоснованост на властта на византийския император. Неизбежно тя пред-определя задълженията, а следователно и ограниченията на императорската власт.
1, На първо място спрямо Бога: властта трябва да е служба пред Бога. ’’Царствуваш, служейки Богу и служит Нему царствувайки” - лише папа Лъв I на император Маркиан 4. Императорът следва да се замисля непрестанно какво би било угодно на Бога, който му е дарил властта: ’’приел скиптъра на властта от Бога, замисляй се как се проявяваш пред обдарилия те с власт”’5. Тази позиция спрямо Всевишния императорът изразява, съ-образявайки се с основните иэисквания на християнско-то учение и нравственост”, эащото единствено така се доказва почитанието му към Бога 7.
2.	Следващите ограничения на императорската власт произтичат от задълженията му към народа.
Византийският император не трябва да бъде своеволен в управлението, а преддв всичко следва да служи на държавата и на своя народ’ . Главната му цел и мисия е неуморното и несекващо ратуване за благото на пода-.ниците му: ”да се грижи за всеки един от поданиците си и да простира ръка над всички онеправдани” - пише епископът на Дорулеум Евсевий 9. Виста цел на императора трябва да бъде спокойствието, сигурността и спа-сението на поданиците му: "Finis enim justi imperii ... utilitas oboedientium aestimatur et salus" -пише Амиан Марцелин90.? И още: ’’Денонощно се грижим за всички, който живеят под скиптъра ни, за да бъдат те обезопасени при вражески набези и да живеят мирно, свободно и сигурно.”91
Единствено при условие, че тази задача се изпълня-ва, императорът може да съдействува за т. нар. ’’все-
общо благо на людете по изволение Божие”, както се изразява Евсевий92.
В ранна Византия императорите локазват съвсем отчетливо при всеки повод и на всяко събиране на клира, народа или войската, че нито за миг не губят дълбоко-то си съзнание за задълженията, който им е наложил Божият промисъл с възлагането на властта, спрямо дър-жавата и поданиците им93. Така Валентиниан I (364-375), когато представя сина си Грациан на войската я уверява, че той ще живее, както подобава на добър император. След като изброява добродетелите, конто трябва да притежава младият владетел, заключава, че най-голямата му добродетел ще бъде да обича страната си - тъй, както обича дома на дедите си94. От своя страна Маркиан подчертава: "Дълбоко наше желание е да се грижим за поданиците си.”99
Около век по-късно Анастасий I (491-518) при про-възгласяването му оповестява: "Известно ми е с каква тежест се нагърбих, но моля самодържеца Бог да ме по-каже при изпълнение на задълженията ми такъв, какъвто се надявахте^ че ще се покажа, когато ме избирахте император.”9
Юстин I отново подчертава: "Мой дълг е с помощта на Божия промисъл да ви поведа по пътя на възхода и да съхраня всеки един от вас, защитен и освободен от всяка угриженост.”97
Юстиниан не спира да изброява грижите си за поданиците на държавата: "Случва се многократно да прека-раме дни и нощи бодърствувайки и умислени да преценя-ваме по кой начин бихме могли да дадем на поданиците си това, което е наистина полезно и богоугодно. И не считаме подобно безсъние за несъответствуващо на дъл-га ни, а го посвещаваме, уподобявайки нощта на деня, на такива грижи, с който се\ нагърбваме, за да могат да живеят поданиците ни свободни от всяка тегоба. Търсим и разпитваме какво точно трябва да правим, за да бъдат облекчени поданиците ни и да се отърсят от всяко притеснение или вреда, внесени отвън.”98
3.	Признаването на задълженията към народа обаче има за последствие съществено ограничаване на импера-
торската власт".
В равна Византия императорите се опитват да отсла-бят тази си зависимост чрез възприемането на една външна, тържествена и внушително оформена дворцова етикеция и церемониал, т. е. чрез напомняне за свръх-естественото в императорската власт100, разбира се, без голям успех поне през тази епоха
По този начин "свободолюбието” и "демократичност-та” като окраски на императорското самовластие успя-ват да се съхранят почти до въстанието "Ника” (532). След него настъпва промяна. Юстиниай, който на момен-^ти виждал трона и живота си застрашени от гнева на тълпата, вече не е предразположен да признава, че властта му извира и от народа. В разбиранията му все повече се налага убеждението, че императорската власт т,	102	' —
произтича единствено от Бога
Задължението на императора да се грижи за народа не отпада в последвалите векове, но не се тьлкува вече като резултат от задълженията на владетеля към са-мия народ, а като приложение на Божията воля, която му е дала власт103. Затова Юстиниан постоянно изтъква в новелите си, че именно Бог му е дал властта104.
Новото лустро на императора като изпълнител на Божията воля вдъхва убеждението, че всеки конкретен но-сител на императорската власт стой над другите хора. Юстиниан обвива в плът идеята за това превъзходство и начева въвеяу^ането на деспотични оттенъци във визан-тийския двор1 5.
Същата линия следват и приемниците му. Те не пре-стават да изтъкват предвидливостта и грижите, който 1 06 полагат за държавата и поданиците си , но подчерта-ват, че смятат това за свое задължение към Бога, а не към народа107. Най-типично в това отношение е мнение-то на Андроник 11: ’’защото подобава повече от каквото и да било друго на онези, на който се случи Бог да даде царската власт и почести, да облагодетелствуват подчинените си, подражавайки в това точно на оногова, който им е поверил'властта”10’.
4.	Обобщавайки казаното дотук, забелязваме, че ви-зентийската политическа теория вижда в лицето на"иг?-
’M)%j&<b	4	(	7
ператора Бо^ки избрании, но същевременно и избраник на / “народа. “	~	--1 /
'" Забелязваме също, че тази двойна обоснованост на| \ /
императорската власт води със себе си и практически I обвързване, и бграничения за владетеля,	|
Такова е състоянието на нещата до бунта "Ника". Оттогава Юстиниан и неговите приемници, без да проме- “ нят нищо в обичая за избиране на императора, прехвър-лят тежестта върху божествения фактор при провъзгла-сяването му. Без да се отричат от задълженията си към народа, изтъкват, че те произтичат от Бога, комуто дължат властта си.
5.	Становището на отците на църквата за владетел-ското начало и за императорската власт е твърде своеобразно. То се опира на думите на апостол Павел: "Всеки човек да се подчинява на висшестоящите власти. Защото няма власт, която да не произтича от Бога. Следователно, който се противопоставя на властта, се противопоставя и на Божиите заповеди. А всички, който им се противопоставят, ще бъдат наказани.”109 Налице е едно пасивно становище по обсъждания въпрос110. При все това понякога и у отците на църквата, но най-вече у Йоан Златоуст се среща мнението, че Бог е разрешил императорската власт като необходимо зло, заместващо изгубеното от хората естествено право111. Освен това църковните дейци разграничават строго условното начало, наречено "императорска Власт”, което се ползува с Божие благоволение, от конкретните императори, който не винаги се ползуват с одобрението на Всевишния112. В заключение Йоан Златоуст не пропуска случай да от-бележи, че и императорът е "раб Божий”, досущ както и подчинените му113 и че дори ло-високо от императора • стой свещеникът11 .
II. ПРАВКИ ГРАНИЦИ
7 . Зависимост от законите
Задълженията на императора обаче не се изчерпват само с нравствените му обязаности спрямо държавата и поданиците. Избирането му от народа и от Божия проми-
Iis „
съл му налагат и правни ангажименти . Естественен имлераторът като законодател е господар на правото, стой над законите и не им е подвластен: "Владетелят не е зависим.от законите” - четем в Пандектите11 .
фразата ”не е зависим от законите" означава, че имлераторът има правото да премахва или видоизменя закони, да издава нови, най-вече в дух на снцзходи-телност и човеколюбие: "Подобава на съдника да слеДва законите, а на императора - да поправя закона и да бъде пример за неговата неумолимост и-суровост" - лише Темистий117. Само в този смисъл имлераторът е’ "одушевен закон”: "не след като влезе в разрез със законите, а да ги омекоти, защото той сам е "одушевен закон”, при все че стой над всички писани законоположения” - четем отново у Темистий11в.
Това становище за императора е далеч по-старо от__ Византия и се корени във времето на елинизма1 э, а чрез посредничеството на византийците се предава и на западните държави, разбира се, много по-късно, но точно навреме, за да може, обобщено в израза "lex animate", да послужи за теоретична основа и оправда-ние на абсолютизма
Дори и като ’’одушевен закон” имлераторът се подчи-нява на законите в смисъл, че сам е дльжен да живее съобразно законите, който е издал: ’’Слово достойно за императора е общественото признание, че и сам той се подчинява на законите” - четем в Юстиниановия 12 1 кодекс
Всичко гореспоменато е в сила, защото властта на императора не представлява за него възможност за своеволия, а само сгода да поучи лоданиците си как да бъдат подцръжници на справедливостта и то чрез личния пример на владетеля: ”за да научиш людете на оковите на правосъдието ... царувайки под собствените си закони и над тези под теб царствувайки законно’’122.
Това съждение загатва за известната мъдрост, че "волята на императора е закон”1 То предлолага, че волята му, Макар и ТТсППеч-несвободна, се ограничава не от друго, а от правната традиция и от "свещените закони” - следователно законодателната му дейност се
свързва много тясно с доказването на законността на собствената му власт. Както точно отбелязва Р. Е. Pieler, рецептата императорската власт да бъде ’’подражание на Бога” съставлявава в очите на гражданите гаранция и образец за императорско (законодателно) поведение12 4.
Законите трябва да важат за всички - дори и за императора, казва Приск125. И това е възглед, възприет и проповядван от самите владетели: ”и ако сме свобод-ни от законите .. . все пак живеем с тях” - се казва в Юстиниановите ’’Институции”1 26.
Това между другото е и разликата между законния император и тирана: "законът направлява живота на императора, докато тиранът се направлява от прищевките си”127.
Впрочем именно авторитетът на законността състав-лява предпоставка за авторитета на императорската власт. Тази истина е залегнала в един закон на импе-раторите Теодосий II и Валентиниан III от 429 г., по-късно включен в Юстиниановия кодекс: "De auctoritate iuris nostra pendet auctoritas. Et re vera maius im-perio est submittere legibus principatum."*2e
По този повод риторът Ливаний заявява: ”Нито за теб всичко е позволено, царю! Защото именно това е царската власт - да не е позволено всичко на онези, конто я притежават.”129 Затова Йоан Лидийски определи като свойствена черта на императора избягването на всяко извращение на законите и вместването на властта в рамките. на справедливото царствуване, за да бъде избягнато всяко беззаконие, произтичащо от правомощи-13 0 ята на самия император
Същото изказване откриваме и у Теодор Никейски, писател от X в.: ’’Император ... но справедлив и не със законите, а управляващ законосъоб-
злоупотребяващ разно.” 31
Дори и в по-късните периоди от съществуването на Византия императорите - по твърде понятии причини -се опитват да изтъкнат предопределения свише характер на властта си и така да подчертаят независммостта си от всякаква обвързаност със законите432. В крайна
сметка обаче те се принуждават да лриемат, че властта им би трябвало да се основава върху таченето на справедливостта и законите13 3.
Това се дължи на две основни причини.
Първо, идеята, че неконтролираният разум на един-единствен човек е в състояние да управлява държавата противоречи изцяло на духа на гръцката и по-конкретно на стоическата философия, чиито отлечатък върху голя-ма част от византийската императорска идеология пролича ва още от лървите векове самостоятелно съществу-вание на източния дял на Римската империя131. Управление™ на държавата следва да се ръководи от принципа за справедливостта, който се осъществява чрез справедливи, но безличии закони, еднакво важащи за всички: "Законите следва да са насочени към всеки „13 5 един, така че да им се лодчинява и императорът. Затова в законодателството е казано: "Никоя заповед, никаква императорска забележка не трябва да се вземат предвид по време на (предсъдебното) обсъждане, щом изглежда, че вървят срещу общия закон или срещу интереса на обществото.”1
Второ, тъй като християнското схващане, че импера-торската власт е подобие на небесното царствование, налага на императора някои ограничения, появяват се ред нравствени канони, напомнящи лично обвързване или обет. В обществения живот на владетеля това обвързване е въплътено в задължението му да бъде праведен и справедлив. Постигането на обществена справедливост се равнява на издаване на справедливи закони и съот-ветно на съобразено с тях управление. "От всичко първо и най-велико е справедливостта” - се подчертава в Наръчния закон137.
Коя грижа, кое дело или занимание подобава повече на владетеля от грижата за законите? Както е казал съчинителят на псалми, чест е за императора "да ут-върждава справе/^ливостта”1 зв, "права и съд е основа на престола му"1 9.
"Това дело императорът не би могъл по никакъв друг начин да извърши освен чрез закона и чрез правилното му прилагане - хредствата, чрез които единствено ца-
руват самодръжците и управляват страните по света царе и владетели” - заявява Константин IX Мономах140. Този е смисълът на царската власт като "закононасто-ятелство” или "законосъобразен надзор” според израза, неотменно използуван от византийските владетели141. Ето защо Константин IX Мономах, който енергично от-стоява независимостта на императора от закона, се принуждава да приеме в почти непременен вид схващани-ята на Синесий по въпроса за позицията на законная император и на тирана спрямо закона и да се съгласи, че императорът смята властта си за "законосъобразен надзор”^ а за истинен и мъдър правник на държавата -закона1
След казаното дотук, ако трябва да обобщим в ня-колко рода определение™ за византийекия император, то бихме го нарекли "избраник Божи”, който е предпо-четен от всички люде, за да поеме трона14 3 • Властта му произтича от Бога144, но и от народа145, затова той е длъжен да управлява щото поданиците му да живе-ят в дух на правозаконие и бащинско попечителство14 6, освободени от всяко зловредно влияние и безпокойство. От друга страна, е задължен да води поданиците си като "добър пастир” към благочестие и по-добро познание на единния истинен Бог, за да ги подготви по този начин за царството небесно14 7.
2. Правото на народа да въстане
J „ . *
Престоят на императора на трона зависи от настои-, чивостта му при изпълнението на собствените му задъл-жения, а също и от грижата му за успешно провеждане на гореспоменатата мисия, В случай че императорът' пренебрегва системно задълженията си, той престъпва Божия закон и оскърбява Божия ред. Тогава той губи закрилата на Бога и де юре поради естеството на властта си е свален от трона. "Дори и да се приеме, че не е възможно да бъде отстранен от властта, която задържа чрез свойнственото на тираните насилие, в действителност той не е истински император" - забе-лязва Евсевий148 и оправдано си задава въпроса: "Как
може да властвува и да бъде господар на всички онзи^ който е нроникнат от духа на хиляди деспоти?”1 Впрочем такъв император е вече престъпник, той е практически свален и не остава нищо друго освен наро-дът да упражни правото си на съпротива, за да се осъ-ществи и на дело извършената вече същностна промяна, конто да завърши с възцаряването на един нов, "истин-ски" и законен император, "угоден на Бога Вседържи-теля"15°, потискащ страстите си и живеещ според мяр-ката на Божия закон151.
Правото на народа на съпротива в този случай не е своеволие и не води до метеж и убийства, а е упражня-ване - поради липса на друга конституционна възмож-ност - на "съдебно валиден акт", чийто корен сле^ва да се потърси в годините на римския принципат1 и чиято цел е да се отстрани всеки "похитител на „1 S3 трона”
Гореспоменатите подробности се отнасят до императорската власт съгласно степенуването на нейната зависимост от волята и благоволението на войската, народа и синклита (сената). Напълно естествено е, че такава зависимост е била досадно бреме за императори-те, конто се стремели чрез външния блясък и чрез по-казността на своя статут154 да подчертаят свръхестес-твения му облик, както и дейното участие на божестве-ното начало в утвърждаването на императорския избор. Тази склонност, ясно забележима у императорите още от времето на ранния принципат, се основава на възгледи от времето на отминалия елинизъм и остава жизнена
„	1 SS
през цялото съществувание на Византия
3. Значение на правните границы
Какво означават "правните ограничения” на императорската власт? Подвластен ли е на подобии ограничения имлераторът в действителност? Дори и в случайте, когато ги прогласява на всеослушание? И как ще изтъл-куваме големите понякога противоречия, засвидетел-ствувани например между императора, подлинен на законите (legibus alligatum principem), императора, който
живее законосъобразно (legibus vivimus) и императора, който не се обвързва със законите (princeps legibus solutus est) или който си позволява да превърне всичко нравещо му се в закон (quod principi placuit, le-gis habet vigorem)?
Отговорите на тези въпроси трябва да се търсят в онези разпоредби, според който никой частей закон не може^а бъде приложен, ако противоречи на общия закон1 . Тоест, застъпено е твърдението, че императо-рът е длъжен да живее съгласно предписанията на общи-те закони, който няма право да премахне чрез частни закони1 7. Забелязано е, че това разграничение се предприема по практически съображения1 ’, който не само че не ограничават императорската даконодателна власт, но напротив - съдействуват за укрепването й1
Д. Симон смята, че в' случая се долавя противопос-тавяне между двата принципа, което води до сблъсък на властите, констатиран в продължение на цялата история на Византия16 °.
X. Г, Бек различава в противоположността на фрази-те "живеем според законите” (legibus vivimus), "властта да се подчинява на законите" (submittere legibus principatum) и "владетелят не се обвързва от законите” (princeps legibus solutus est)1B1 "елемен-тарна несигурност, нещо колебливо и видоизменимо”162 и я определи като "противоречие между изискванията на идеологията и политическата действителност”163, заключение, което на свой ред Д. Симон отхвърля161.
Обяснението, което дават двамата изследователи е, че имлераторът не бил в състояние да пренебрегва, когато му е било угодно, мненията и очакванията на вис-шите обществени слоеве и на православния народ16S. Затова възниква противоречие между желанието му да бъде "над законите” и задължението му да се подчинява на законите1
Следователно типично за законодателната неограни-ченост на императорите е правната им свобода, изтък-вана във всяко обръщение към православните, но_ правна свобода, съчетана с лични нравствени задължения16 7.
Естествено лрез IX в. от страна на онези, конто биха имали причини да се противопоставят на светската власт, т, е. църковните водами, се предприема още ед-на ограничителна мярка: превръщане на нравствената отговорност на императора в правна. Патриарх фотий, който поставя началото на тази линия, се е стремял към ясно определена и добро формулирана правна зависимост на императора1БВ, която да представя релефно правния вид на нравствените предписания16 . Това би било истинска революция във византийските схващания 17 0 за взаимоотношенията между императора и закона Създаденият и редактиран от фотий законодателен сборник ’’Епанагога” не се издава и опитът му за реформа не сполучва още в зародиш
След фотий се връщаме към други или сходни с него-вите формулировки. В "Епитоме” от 920 г. например се казва: ’’Василевсът е свободен от закона и от неговото принуждение. При все че василевсът не е подвластен на закона, следва да управлява съобразно със законите, макар че е свободен от тях.”17г Запазва се противо-поставянето между свободата на императора спрямо закона и задължението му да живее законосъобразно. Как-во означава това противоречие? Е или не е императорът господар на правосъдието и законите? Какво ще речц Normen-Konflikt (противоречие на правни положения) И какво е "несъответствие между изискванията на идеоло-гията и политическата действителност”?
Всички тези съображения означават най-npocTb казано, че заедно с предполагаемите правни обвързаности;, конто всъщност не могат да бъдат реални, съществуват и други, непроизтичащи от самите закони, но в замяна на това не по-малко задължаващи императора, който трябва да се съобразява с тях и да следва предначер-танията им: това са задълженията, чиито произход по мнението на Р. Е. Pieler се свързва с правната традиция, естественото право и божествения закон1
В практиката това противоречие се проявява поне от XI в. насетне в разграниченията, конто правят съдии-те: ,ако някое императорско решение противореча на ня-кой закон и е издадено нарочно в този си вид, то е
валидно. Ако ли не, тогава се упоменава законът и чрез препратка се отбе.яязва необходимостта императорского решение да се съобрази с него174.
По този начин проблемът, съгласно забележката на Д. Симон, се пропася в сф^рата на изискванията и при-щевките на императора. При това единственото изменение, що се отнася до противоречията между закона и императора, е, че съдебното производство при подобен подход успява да преодолев склонността на владетеля към своеволие с аргументи, конто го принуждават фор-мално да подкрепи със свои правни отображения откло-нението си от закона175.
Подобии възгледи в областта на канонического право застъпва Теодор Валсамон (XII в.), който дори въвежда аргумента "лоХХй лХёоу" (с много повече - 6. пр.), за да обоснове правно схващанията си17 6.
Тук естествено би следвало да кажем, че правораз-давателните свидетелства от XI и XII в. признават действителното право и възможност на владетеля да върши своеволия, т. е. да издава решения, противоре-чащи на същоствуващите закони. Защото присъщото му право да видоизменя или премахва закони, останали от по-старо време, чрез законна процедура, от правно гледище никой не би могъл да му оспори или забрани.
От своя страна Валсамон оправдава своеволната на-меса на императора, основавайки се на съответната позволителна власт, която се предоставя на епископите (по подобие на светоустроението, коего е от Бога)177. Сборникът от закони, наречен ’’Пира” ("Опит” - б.пр.), обаче говори за правоспособност за разследване на за-коносъоб^азността на съдебните решения и от страна на съдиите1 7а.
През 1236 г. Димитър Хоматиан, архиепископ Охрид-ски, чрез едно свое решение се опитва да постави от-ново - вече под нова форма - правни ограничения и за-дължения на всяко действие или решение на императора: ”И ако някой твърди, че решението на нашия господар (= Мануил Дука 1230-1237) като императорско решение следва да остане непрестъпено ... томува ще речем, че тогава е ненарушимо едно императорско решение, коего
се основава на изпълнителната власт на закона.”
Цялото законодателство се раздели на правното двуединство: оправдателно право и изпълнително право. Императорът се намира над изпълнителното право, т, е. над законите, според който управлява, защото той сам е върховната власт и има правото да говори и върши каквото желае. Прието е обаче да се съобразяваХс оп-равдателните законови порядки
Възгледът на Хоматиан представлява опит за изменение на нравствените задължения на императора пред закона с цел те да се превърнат в правни задължения1 Касае се за усилие на един теоретичен конституционен програматизъм, на една правнотеоретична конкретизация на лринципи, конто на практика съществуват от много по-старо време1во. При все това този опит подготвя почвата за по-сетнешното развитие на примирителеката теория на Мосхопулос1 81.
Начинанието на Хоматиан, както и предшествуващото на фотий, не се увенчава с успех. Както забелязва Д. Симон, само шест десетилетия след Димитър Хоматиан -през 1296 г. - Никифор Хумнос във встъплението на един хрисовул на Андроник 11 слага в устата на владетеля следните думи: "При все, че стоя над всеки закон, не се подчинявам на ничия власт, при все, че ми е позволено да върша всичко, вършено в продължение на много години от предшествувалите ме императори, за който единствен закон е била волята им, аз пренебрег-нах това си право, независимо че правотата му бе доказана от дългогодишното му упражняване чрез премного примери82
По този начин се връщаме отново към старите схващания за императора, стоящ над законите, но упражня-ващ властта си съгласно писаното право. Ето защо виж-даме императорите да казват и повтарят, че признават и приемат правната си обвързаност и зависимост. Това е вековното противоречие между абсолютния монарх, претендиращ за абсолютна власт, и принуждаващия го да се ограничи натиск на нравствени, религиозни и общес-твени начала и фактори, конто често превръщат всяко действие на владетеля, насочено срещу тях, в "проява
на своеволие”, незадължаваща ги с нищо: "Ако не влас-твуваш според законите на предишните императори, така и идващите след теб не ще уважават собствените ти постановления.”1’3
Проблемьт естествен© позволяла и други тълкувания. Ако императорът е действително господар на правосъ-дието и законодател, тогава напълно закономерно той притежава правото да премахва или видоизмени по-старите закони чрез допълнения и прибавки. Какъв законодател би бил и какъв господар на правото, ако ня-маше възможността да измени или. премахва съществува-щите закони - собствени или чужди?
БЕЛЕЖКИ КЪМ ВТОРА ЧАСТ
м Ер. 142.	1 (« Mansi, VI. 305; PL, 54.	1111 А):
'quanto Bint in verstra dementia dilectio dei , cui eerviendo regnatie et regnando eervitie"; Ensslin, W. Gottkaieer, p. 94.
BS
Агапит. - PG, 86. 1. 1181; Срб. Ambrosius. - Ep. 41. 26 (PL, 16. 1168); "quo glorioeior Pectus ее, eo ampliue auctori tuo deferendum noveris". B6
Вж. Palanque, J. R. St. Ambroiee, p. 378: "... toue еее ( на императора) actee privee et publice, doivent demeurer conformee aux preecrip-tione de la morale chretienne". 87
Пак там, с. 379: "ile ( императорите) 1' (» Бога) honoreront done par leur conduite privee et aueei par un gouvernement toujours conforme aux exigeancee de la morale", ев	,	,
Вж. Euve<no$. Hepi paatX., 18 p (42. 11): "Kai ou paaiX.eC	inavaywyfi^ x&v ayaGwv ap^aio, xai
аяобоСтр; qpiv Lcitoupyov tfjQ noXitcia; tov PaaiXea." B9
Mansi, VI. 584.
90
Атт. Marc., XXX. 8.	14 (цел на спрабедлибата
бласт е полэата и спасението на поданиците). 91
N. Маге., 2-а. 450: "пат id die ас noctu proepi-cimue, ut univerei, qui eub noetro imperio vivunt
92
93
94
et armorum praesidio ab hostili impetu muniantur et in pace libero otio ac securitate potiantur". Evoepcos- Bto<;, I. 41 (7. 27); Синесий. Цшп съч., 17. 20a (40. 6): "ойтех;	tov faoiAea
xoivov ayaOov ... elven". Срб. от съшия no-rope 6 ЗА (6. 6), където се казба, че най-прекият път за обноблението на "домобе, градобе и народи" е доброте бъзпитание на бладетеля - Setton, К. М. Attitude, р. 51. Качестбото на "добър спрямо люде-те" следба да е бъзникнвло по точно подражение на императорский образец и съобраэно бъзгЛеда за ка-честбата на начелниците, нкзначени от императора. Вж. Темистий, I. 251. 5: ""Алаоа архт) pei^wv те нас рехротера Яр6<; то ayaOov тетаточ . 'Ора уар про<; tov £?jX.ov t&v p<xoi.X.e««>v . . .", Piganiol, A. Empire, p. 310. Вж. също и надписише, б който им-ператорът се назобаба "bono rei publicae natus" -CIL, III. 5326,	5726 (« Константин Велики); V.
861 b, 8964,	8056 b (- Юлиан); V. 8012,	8034,
8037 (- Йобиан); V. 8066 b, 7988 b, 8965 (« Ba-лентиниан I). Срб. също и Diehl, E. - ILC, V. 4, 6, 8, 9, 12; Alfoldi, A. Insignien, p. 94, n. 4; Treltinger, O. Kaiseridee, p. 231: "In alien . . . Anschauungen von Kaiser und Recht lebt noch ein gutes Stuck der alien Erlftser; und Hei1 endssymbo-lik ... Die "felicium temporum reparatio" wird gedanklich die ganze byzantinieche Zeit hindurch aufrecht erhalten." Срб. Treitinger, O. Vom ostromischen Reichsidee, p. 7.
Ensslin, W. Kaiser, p. 467: "... von einem mora-1 ischen Verantwortungsbewusstsein her, durch die Uberzeugung von der Kaisergewalt als einer Gna-dengabe Gottee gestutzt, sich gerade be i tOchtigen Herrschern ein st^rkes Veгantwort1ich-keitsgefiihl entwickeln Konnte".
Amm. Marc., XXVII. 6. 9-a. 367: "et quod pietatis summum primumque munus est, rem publicam ut domum paternam diligere poterit et a.vitam". Срб. Amm. Marc., XXII. 6.	12, където Валентиниан съ-
бетба сина си да не му минаба през ум да накърни
95
96
97
96
99
1 ОО
104
102
mpaguuuume, приемки на римската държаба: "... nihil alienum putare, quod ad Romani imperii perti-net eta turn".
N. Marc., 2 pr.-a. 450: "curae nobis eat utilita-ti humanigeneris provider**.
Kwv. Порф. Baa. . , I- 92 (424. 19 (CB).
Пак там, I. 93 (430. 9 (СВ). Срб. Юстин II, небела No 6 - а. 570 - JGR, I, 10.
NJ, 8, pr. (64. 10-23) - a. 535. Срб. NJ, - Ed. (78. 22); NJ, 43, pr. (269. 21) - a. 537; NJ, 46, pr (280. 9) - a. 537, NJ, 77, pr. (381. 17) - a. a; NJ, 80, pr (390. 20) - a. 539; NJ, 81, pr . (397. 13) - a. 539; NJ, 85, pr . (414. 14) - a. 539; NJ, 86, pr. (419. 19) - a. 539; NJ, 93, pr. (459. 13) - a. 539; NJ, 127, pr . (633. 17) - a. 548; NJ, 128, с. 1 (636. 15) - a. 545; NJ, 134, pr. (676. 24) - a. 556; NJ, 135, pr . (690. 4) -a - a. a; NJ, 137, pr. (695. 6) - a. 565; NJ, 147, pr. (718. 20) - a. 553.
Срб. Kern, F. Gottesgnadentum, p. 11: "Теократич-но-монархичното съдържание на бластта му не преб-ръща владетеля б монарх б събременния смисъл на думата. Забисимостта на бластбубащия от Бога и от запобедите му ... съхраняба и забисимостта му от беляша на цялото, тъй като бъб бластта същестбу-бат събместно народната и Божията боля."
Вж . Alfoldi, Л. Au s де s t а 1 t ung , р. 30 sq.; Alfol-di, A Insignien, p. 3 sq.; Avery, T. Adoratio, p. 66 sq. Тази тенденция e налице още от ранните императорски години на Рим по подражание на ели-ниэма и негобите образци. Въб бръзка с тоба бж. Ensslin, W. Gootkaiser. Вж. също и Brehier, L. Conception, 75-79.
Kern, Е. Gottesgnadenturn, p. 108, n. 229, 109, n 230; Karayannopulos, J Kaiser, p. 383.
Без друг посредник, като например църкбата. Тя от сбоя страна, протибно на оноба, което стаба на Запад, никога не придобиба пработо да "раздаба" императорската бласт. Вж съотбетното у D61-ger, F. - BZ, 38, 1938, р. 240. Срб. Michel, А.
103
1 04
105
1 ОБ
107
IOS
109
1 1 О
111
52
Kaisernecht, p. 231 sq.
Вж. например Egunm 8 (CJC, III, 78. 21); NJ, 72 pr. (CJC, 1Ц, 358. 36-37); NJ, 77 pr. ,(381. 19-20); NJ, 80 pr. (390. 21-22); NJ, 81 pr. (397. 14); NJ, 85 pr. (414. 17); NJ, 86 pr. (419. 19-20). Срб. Ensslin, W. Gottkaiser, p. 91 sq.
Вж. например NJ, 133 pr. ICJC, III. 666. 21). Обстоятелстбо, за което го упрекба и Прохояю»;.
Avexdoxa, 30.	21 хе. (184.	19 хе.). Срб- Вгё-
hler, L. Survivances, р. 57.
Вж. например Юстин II, нобела 148 (CJC, III, 722. 4 sq.);K«ov. Порф. Вас. ха£ . , I. 93 (430),, нобелв 6 (JGR, I, 10); Тиберий I, нобелв 164 (CJC, III, 751. 19 sq.), нобелв 12 (JGR, I, 19); Константин IV : Mansi, XI. 201 с. 1 sq.; Роман Лаквпин, нобела 2 (JGR, I, 201 sq.); Андроник II, нобела 24 (JGR, I, 527 sq. ) ; Йоан VIII - ПП . III. 334. 19 sq .
Например Юстин II, нобела 149 (CJC, III, 723. 26 sq.); Лъб III и Константин V, ЕхКоут) этр. (JGR, II, 12. 14 sq.); ТибериО I, нобела 164 (CJC, III, 751. 22 sq.). Лъб VI Мъдри б нобела 112 (371. 9-11) казбв: "et^ &ironX.T)ptooi v	rtept to u«t)xoov
o<pe ikopevr)<;	«povota^", но не уточнябв дали
подобна оббързаност проиэтича от народа или от Бога б полза на народа.
Нобелв 24 (JGK, I, 527). В думите "божестбено подражание" изглежда, че Андроник или състабите-лят на убодв към нобела 24 е имел предбид Григорий Нисски (PG, 44. 457 С). Срб. Merki, Н. Von der platonischen Angleichung an Gott zur Gdttahnlichkeit bei Gregor von Nyssa. Frei-burg/Schw., 1952, p. 135; Hunger, H. Prooimion, p. 143. Към Римляни 3. 1 и 2.
Вж. например Василий Велики. - PG,	31.	860;
Теодорет Кирски. - PG, 82. 193, 195. Вж. Hamm, F. Grundlegung, р. 151 sq., 159; Schilling, О. Na-turrecht, p. 85 sq., 131, 115 sq.
Йоан Златоуст. - PG, 63. 696. Срб. Setton, К. M.
Н2
113
114
US
116
117
11В
119
120
12 1
12 2
12 3
1 24
Attitude, р. 194; Schilling, О. Haturrecht, р. 99 eq., 112 eq.
Срб. Теодорет Кирски. - PG, 82. 193.
ж един раб: Йоан Златоуст. - PG, 49. 56.
PG, 49. 50. Срб. Setton, К. М. Attitude, р. 189.
Срб Kern, F. Gottesgnadenturn, p. 11: "Монархиче-ският ранг не осбобождаба носителите му от праб-ните задължения, с който императорът се нагърбба спрямо поданииите си по бреме на бъзкачбането на престола или по-късно."
Dig., I. 3. 31: "Princepe legibus solutus est." Срб. Dolger, F. Kaiеегигkunde, p. 232.
eepiotioq. Лбу., 19. 228 a (I. 331. 7). Срб. пак там, 11. 154 a (I. 230. 14 xe . ) .
Пак там, 16. 212 d (I. 304. 2); Hahn, L. Kaiser-tum, p. 76.
Baynes, N. Eusebius, p. 169, където npenpauia към думите на Темистий. Цит . съч., 5. 64 b (I. 93. 19):	”аККа poukei yvwvai <T|v пара Koooipva^
cruvceXe i<xv; vopov epipu^ov eivai <pT)oi tov paoiXea ..." 3a произхода на този израз от дреб-ногръцки образии, а бероятно и от някои източни-ци, бж. Steinwenter, A. Nopo^ epi|ruxo<;, 259-266.
Steinventer, A. Nopoq epipu^oq , 250-268.
CJ, I, 14. 4 - a. 429: " Oigna vox maiestate reg-nantis, legibus alligatum se principem profite-ri . "
Лгапит.	- PG, 86.	1164 А. Срб. Treitinger, O.
Kaiseridee, p. 231: "sie (ж прабосъдие) gehorf notwendig zum Wesen dieses Reiches, wo der Herr-scher immer Hu ter und Erneuerer der gottlichen Gerachtigkeit sein muss".
Дослобно: "какбото се нраби на императора, има силата на закон*  quod principi placuit vigoren habet legis (Dig., 1. 4. 1).
Pieler, P. E. Entetehung, p. 692: "Das Bild der pCpt]OL^ веси kann durchaus auch nach der Auffas-sung der Untertanen ein Richtschnur kaiserlichen Verhaltens sein ..." Срб. Hunger, H. Reich, p. 65 sq.
1 2 Б
Priskos.	- HGM, I, 308	18: "xeicSai бе tout;
vopoug нага Jtavtcov, watt autoig xai paaiXeia jtt[flea0ai”. Срб. Ensslin, W. Kaiser, p. 465.
Inst., II. 17. 8: "licet legibus so 1u ti s i mus attamen legibus vivimus". Срб Brassloff, S. Fu r s t en souve r en i t a t , p. 354 Вж . и CJ , 6. 23. 3: "nihil tamen tarn proprium imperii est, ut legibus vivere" Вж съшо Dig., XXXII. 23:”decet enim tantae maiestati eas servare leges, quibus ipse
so 1 u t u e esse vicletur"
(= толкова много принята на
бла детелекото величие да пази тези закони, от конто изглежда независимо). Срб Hahn, L. Kaiser-turn, р 76. Срб Ambrosius. - Ер. 21. 9 (= РЕ, 16 1047 А) : ". leges enim imperator fert, quae primus ipse custodial" (= законите, който императорът издаба, му налагат пръб да се съобразяба с
127
12В
129
13 0
тях). Срб Palanque, J. R. St. Ambroise, р. 378; Set ton, К M Attitude, р. 142.
Синесий Цит сьч . , 6 <1 (15.	4): "oxi рашХёсоод
pev coil хрояод о vopog, tupavvov бё 6 tpoflot; vopog". Срб I со. Либод. Flepi ap%cov, I. 3	(10.
10), който на тоба място иитира Синесий
СJ, I, 14. 4 - а. 429: "от авторитета на закона забиси собстбеният ни авторитет. И наистина по-висше от властта е бладетелите да се съобразябат
със законите." Срб. Ensslin, k. Kaiser, р. 465. Темистий. Цит съч , 50. 19 (479. 22).
1 со Лобод. Перс apycov , I. 3 (9. 26 хе.): "”бюх бё раслХёсод soli to pT)6eva xa0aita£ Tcov toil ttoX.it e vpatog vopcov oaXtvtiv, aXX,’ eyxpatcog frjv oijriv tfjg cavtou JtoXiteiag Paaiktia diatTjpciv,, xai рт)бё pev xat ’ auOevtiav e£co tcov vopcov ttpatte iv . . . " Срб. Brehier, L. Survivances, p. 44. Характерен e анекдотът за бтория брак на Вален-тиниан I; съобщен ни от Сократ (= IV. 31 - PG, 67.	546):	Когато	императорът пожелал да вземе
втора струга, но без да се разбежда с пърбата, той издал закон, с който се бдигала забраната пред подобно начинание. Незабисимо от доказу-
емостта на случая, важното е.
че императорът се
чувствувал задължен да обоснове всяко сбое лично действие чрез закон с обща валидност.
Darrouzes,J. Epietoliere, p. 313, 96 eq.
Вж. например новела 38 на Андроник II Палеолог (JGR, I, 560): "xai yap еусоуе vopou rtavxoij urte pxeipevo( xai pia<; «лаотц, navta 6’ eotiv epo'i npatxeiv ooa 6t| xai paoiXeic; ot tw paxpto wpd T]p£>v ypovco vopov eva povov xai flavtoQ ioyvpoxepov avxrjv tip» povKqoiv cyovxe<; ..."
Вж. горнатв новела 38 (ж JGR, I, 561):	x«8 ’
qpa? apxifo *<*i paoiXeiai; «poiott]pi 6ixaioauvqv" . Срв. новела 42 нв същия император (= JGR, I, 581): "’Ertei t) paoiXeia рои, rtoXuv tiva tov epwta jtepl to fiixaiov erotica . . . xai rtepi wKeioxov «oioupevt) 6ixaioouvT]v ev awaoi itoKix eueoBai toiq vw’ avXTjv . .."; Тиберий, новела 164 (CJC, III, 751.	17): "9eou tt xai 6 ixai O0VVT)Q pei£6v iotiv
ovdev." ; Василий I, Константин, Лъв VI, Наръчния закон, Увод - JGR, II, 114. 9-11: “wv navtt>yv co-ti л part о v xai piyiotov T| 61 xai oovvij" ; Мануил I, новела 66 (JGR, I, 389): "Dpooijxei бтргои xai tov exeivov X.a%6vxa paoiX-eueiv xwv ewi yfj<; avxov te 6'ixaiov e ivai ..." Единствено при прилагане на "oixovopia" императорът е в правото си да потъпче закона. Вж. Лъв VI, новела 109. Срв. Алексий I, новела 31 (JGR, I, 323), която споменавв Лъв VI. За "oixovopia" вж. Thum, Н. Oixovopia. Von der fгйhbyzantiniechen Zeit bis zum Bi 1 de г вtreite. Munchen, 1959-1960; Reumann, J. Oixovopia a><J "Ethical Accomodation" in the Fathers and its Pa-
gan Background. - Studia Patrietica, III/l, 1961, 370-379 (Texte u. Un tersuchungen 78); Lillge, O. Dae patristische Wort oixovopia, seine Geschichte und Bedeutung bie auf Origenes. Erlangen, 1955; Hunger, H. Prooimion, p. 72, където се откроява и друг смисъл на "oixovopia", сравни обаче пак там, с. 119.
Срв. Hunger, Н. Prooimion, р. 117.
Priskos - HGM, I, 308. 18.
CJ, I, 22. 6: "... ut nullum, rescriptum, nullam
i 37
1 38 139
140
14 1
14 2
14 3
14 4
1 4 S
pragmaticam sanctionem nullum sacram adnotationem quae general! iuri vel utilitati publicae adverse esse videatur, in diвеетtatione cuius libet liti-gii patiantur proferri".
JGR, 11, 414.
Срб. Псалм 98.
Пса лм 9 6.
Нобела 5 на Константин IX Мономах от 1044 (JGR, I, 618 sq.). Касве се за прослобутатв небела от-носно школата, избестна като Константинополеми университет, наскоро издвдена отнобо от Л. Salac. Novella Constitutio saec. XI medii. Pragae, 1954, 17, % 1.
Мануил 1, нобела 66 (JGR, I, 389); Никифор II фока, нобела 20 (JGR, I, 253); Константин IX Мономах, новела 18 1054 (JGR, I, 619); Salac, A. Novella Constitutio saec. XI medii. Pragae, 1954, p. 187, § 2.
Новела 5 (JGR, I, 619); Salac, A. Novella, p. 17: “dioupepeiv yap tupavvov ev touto xa'i paaikcn, 6% l о pev vopov ?x£l xov tponov, paauX-evg бе to epnaX.iv xponov Ejti xov vopov, entoxactav pev evvopov xt)v apyrjv e«iotapcvo<;, 6’ apX’l’J oofov xu pe pvTjfqv tov vopov acnaoi<i>£ napaX,apPavwv" .
Агапит. - PG, 96. 1181 (SA): "6 navtoxv avBpoxw in’ autou «potipT]0eiQ*.
CJ, I, 17. 1 - a. 530: "Deo auctore nostrum gu-bernantes imperium, quod nobis a coelesti maies-tate traditum est ..." (« управлявайки с Божията помои, нашето царство, което получихме от небесно-то величество ...). Срв. NJ, 8 едикт (78. 21); NJ, 85. рг (414. 16); HJ, 8 с. 11 (75. 7); ₽nss-Пп, И'. Gottkaiser, р. 91.
Digr., I. 4. 1: "... utpote cum lege regia, quae de imperio eius lata est, populus ei et in eum omne imperium et potestatem conferat" (« понеже чрез царския закон, който се издаде относно бластта на императора, народът му предостабй вся-каква дейност и неограничени пълномощия). Срб. Brassloff , S. Furstensouveranitat, p. 352 sq . ;
146
14 7
14 В
149
1 SO
1 Si
Karayannopulos, J. Kaiser, p. 253.
Срб. I<i>. Лий6<;. Bepi apy&v, I. 3 (10. 4): "Hat pd<; &pa xai ^ycpovo; atopyyjv flepi toix; й«трс6ои<; evitixvvpevov..Brehier, L. Survivances, p.45; Агапит. - PG, 06. 1165 (B): "w<j xvpepvrjtTy^ aypuitvei 6ia «avtot; 6 tow paaiKea>£ xoKwoppato; vou<; . . . iva xt> axaipoq tij<; «oKittle^ prj Be pintnte i xupaoiv aiixia,;".
Срб. Euoe0lo<;. Tpiaxovt., 2	(199.	10,	22 xe . ,
200. 15 xe . ) . Срб. Baynes, N. Eusebius, p. 170, 172; Vogt, J. Constantin, p. 214.
Euaefio;. Tpiaxovt., 5 (204.	1): "xolv vopi^etai
note tvpavvixfi pi£ xpatciv, aKK’ ouitot ’ &v &Хл)0еТ K.6y«> yprypatioei ₽aauXeu£ ovto; ...” Срб. Straub, J. Herг soberidea1,	168-169: “Der Kaiser
muss vor Augen haben, wie gross die Gefahr ist, dass er der schutzenden Hand Gottes entgleitet, wenn er etwas zu tun unternimmt, was Gott zuwider ist."
Euoepioq. Tpiaxovt., 5 (204.	5):	"«©<; 6* Expytov
xai t©v SKwv xupiog 6 pupioug xa0 * eawtow jeonota; eq>e iXxuopevoq" . Срб. Йоан Златоуст.
PG, 63. 695: “i> yap eautou pf) 6vvT)0e'.{ Jcpyeiv, it©<j av etepouQ duvvjOeiq xateuSuveiv toig vopoiQ*. EvaepioQ. Tpiaxovt., 5 (204. 11): "did 4т] povot; qpiv paaiKeix; ctvv aXr)0eia paptupi хехт]ри%0<1> 6 t© nappaoiKei 0e© <piX,o£".
Йоан Златоуст.	- PG, 63.	695: "xai. yap outoj
eativ аХл]0©<; paaikeuc;, 6 0 up. a Ci xai q»06vou xai qdovrjc; xpatdv, xai itavta u«d tout; vopow; aywv tow ecow*. Срб. Guilland, R. Droit, p. 143: "L’empe-reur choisi per Dieu ne regne, en effet, que par la protection divine. Si Dieu cesee de le sou-tenir et de I’inspirer, son mandat eat perime; 1’empereur exerce le pouvoir sans droit et i4 n-'est plus qu'in intrue sue le trone. La moindre secousse peut le renverser. Dieu, qui donne le pouvoir, n'en garantie, en effet, la duree que dans la mesure ой le pouvoir est exerce selon see rues." Срб. Anastos, M. V. Theory, p. 15.
153
1 54
1 55
1 56
1 57
15В
Mommsen, Th. R6miechee Staaterecht. T. II. Tubingen, p. 1133: "Der r6mieche Prinzipat let ... eine durch die rechtllch permanente Revolution temperirte Autokratie.“ Срб. Bury, J. B. Constitution, p. 9. Вж. също Mommsen, Th. Romi-echee Staaterecht. T. Ill, p. 1266 eq.: "nach den Ordnungen dieeer Zeit erfolgen beide (“ избор -отстранябане на императора) in legitimer Weise durch den unmitte1 baren und unwidereteh1ichen Auedruck der bffentlichen Meinung und let. die Entetehung der Gewalt einee Jeden Herrschere von Rechte wegen dadurch bedingt, daee der Volkewille damit einveretanden let und bleibt".
Срб. Ensslin, W. Kaieer, 464-465’. Вж. също Д. Se-vaMnoQ. MeketT|paxa, където се посочбат множество случаи на упражняване на .народното "право hi бъс-тание и съпротиба". Срб. Pieler, Р. Е. Entetehung, р. 693: "Da ее keine i п е t i tu t i one 1 1 e Ent-echeidungem6glichkeit Ober die Legitimitat einee Geeetzee, d.h. fiber seine Konformitat mit den tepov vopov gibt, i et letztlich nur der erfolglo-ee Oder erfolgreiche Wideretand der Rechtegemein-echaft dae Kriterium der Recht1ichkeit neuer Normen . "
Вж. съотбетно AlPoldi, A. Auegeete 1 tung, p. 30 eq.; Alf&ldi, A. Ineignien, p. 3 eq.; Avery, T. Adoratio, p. 66 eq.
Срб. съотбетно Ensslin, W. Gootkaieer; Вгё-hier, L. Conception, p. 75 eq.
Вж. например CJ, 1. 22. 6; CJ, I. 19-7. Срб. Simon, D. Pr incepe, p. 461 eq. със съответ-ната библиография. Вж. пак там, с. 463: "Ев han-delt eich ит Anweieungen an den Rechteetab, wie er eich im Faile einee Konfliktee zwiechen kai-eerlicher Einze1 verГй gung und allgemeiner Normen-ordnung zu verhalten habe. Die Entecheidung fiel grundeatz 1 i ch zuguneten dee allgemeinen Rechte und gegen die Maxime quod principi placuit aue." Пек тем, с. 463: "... weil eine etrikte und kon-tinuierliche Prufung und Kontrolle der die kai-
1 59
160
161
162
163
1 64
1 65
1 66
1 67
166
169
Berliche Kanzlei verlaseenden Reekгipte -ргaktisch undurchf ii hrbar war”. Cj>6. Gaudemet, J. La formation du droit seculier . Paris, 1979, p. 29 sq.
Simon, D. Princepe, p. 463: "Soweit dieter Aepekt betroffen iet, enthalten die hierher gehorenden Texte alto sicher keine Beechrankung der kaieer-lichen Rechtceetzungebefugniв, tondern Bollen dieeer, sofern tie auf die A11gemeinheit zielt, gerade ibre Effektiritat tichern.”
Пак там, с. 462, 463 с препратка към закона не Анастасий (CJ, I, 22. 6-491), на Теодосий II (CJ, I, 19. 7. 426) и на Мануил I Комнин (JGR, 1, 385. 1158).
Inst., II. 17. 8; CJ, 1, 14. 4; D. I. 3. 31.
"Ein Element der line i che rhe i t, et wee Ambivalen-tes und Manipu1ierbarее."
Beck. H.-G. Dae byzantinische Jahrtaueend. Munchen, 1978, p. 44 eq.
Simon, D. Princepe, p. 465, n. 54.
Пак там, с. 488. Срб. Beck, Н. -С. Nomos, р. 21 Bq.
Точно усетът за грижата де разгласяба прабните си задължения означаба оббърэаност със законите, което би могло да прерастне б дейстбителна прабна окоба за императора {Simon, D. Princeps, р. 463: “anderereeite вigna1iвiегеп diete Verordnungen aber doch eine gewitte Ruckkoppe1ung der Hand-1ungtfreiheit dee Kaieers an dae Recht, eine Ver-kniipfung, welche zu einer echten Rechtebi ndung hAtte auegebaut werden konnen").
Срб. пак’ там, с. 471: "rechtliche Bindungefrei-heit bei ethiecher Se1 betbindung".
Вж. Michel, A. Keieermacht, p. 163sq; Beck, H.-G. Ree publica, p. ^02 eq.
Срб. Simon, D. Princeps, p. 471:	"... der Pat-
riarch фотий) versuchte, Heггecherethoe durch Rechteform erzwingbar zu machen".
Срб. пак там, с. 471
Срб. Michel, A. Kaieermacht, р. 166: "Die Ерапа-доде stellt einen einmaligen und zwar vergebli-
4 7 2
173
174
175
176
chen Versuch dar, der Kirche ihre Freiheit in> abend 1 a ndiechen Sinne zu erkampfen, eine, bloeee Epi sode von zeitgeschicht1icher Bedingtheit" (« во Schmid, H. F. - Zeitschr. d. Ser. - Stiff., Rom Abt., 16,	1927, p. 533). За проблема около
издабането или неиздабането на " Еп анаго г ата "-та бж. Michel, А. Каieermacht, р. 163sq; Beck, H.-G. Res publics, p. 403 eq.; Simon, D. Princepe, p. 472. D. Simon. Цит. съч. , с. 473, забелязба, че бъб Весиликиите (2.	6)	- “За императорите",
име систематизация на протибопостабянето "оббър-заност - сбобода" на бладетеля спрямо закона, ед-но протиборечие, което б CJC се ябяба записано с почти компилатибен подход към процедурата.
I. 29 (JGR, IV, 290), където се съотнесени D. I. 3. 31 и Inst., II. 17. 8. Срб. Simon, D. Princepe , 473-474.
Pieler, Р. Е. EntBtehung, р. 692.
Пеера, IV. 235:	”... et pev <Ь<; &яб ё£оиа1ад q
алофааеох; уёуралсае , бюрвшаечя; ой беехае . El бё ярб<; tov vopov, бфесХее yivwaxtiv q &уса faccKeta сои tov vopov 6 l о pu C,6pe vov ...л Срб. Simon, D. Princepe, p. 474; H'eiss’, G. Hohe Richter in Kon-stentinopel. - JOB, 22, 1973, p. 128 eq.
Вж. Simon, D. Princepe, p. 475: "Dae Problem ist in den Bereich der Intentionalitat dee kaiserlichen Handele verlagert. Anderereeite i et ее in die йЬегкотпепе Antinomie von Bindung und Freiheit dee .Kaieere eingeordnet und eomit theore-tiech konventione 11. Zugleich wird deutlich, wie man eich in der byzant i n i echen Rechtepraxie in jener Konvention einrichten konnte, ohne deehalb auf jedee Rechtв argument angeeichte der Kaieer-macht verzichten zu mueeen. Denn daee echon der Zwang zur Ste 1 1 ungnahme den Kaieer auf den Weg dee Rechte notigte - eei ее auch nur, um mit Grunden von ihm abzweichen - ist offenkundig." PaX.Kq<j-DotX,qq . Suvtaypa, III. 344-351: "el yap 6 xata %<bpav ёяиахояос; 6vvatai Couto noieiv, яоккш itKeov 6 fiaaiXBuq ..." Срб. Simon, D. Princepe,
475-476. Както, разбора се, отбелязба D. Simon. Цит. съч., с. 477, касае се за случайно, а не по-следобателно приложение. Срб. Simon, D. Princepe, р. 476, 477. 177а	,
Пеера, 63а (JGR, IV, 235); Weis-, G. Hohe Richter in Konetantinopel.	- JOB, 22,	1973,	128-129;
Simon, D. Princepe, p. 474. 17a Simon, D. Princepe, p. 450. 179
Срб. пак там, с. 492: "... (Homatianoe formt) die Herrechaft zu einem rechtlich geregelten und in i h ren ^ueii bungc ech ranken й berpru fbaren Gewaltver-ha11 n i в urn". i eo
Срб. пак там, с. 491; ”... eeine Theeen Bind zwar originell und ungewohnlich ber echlieeelich liegen nicht aueeerhalb dee Erwertbaren". 1 el
Пак там, с. 492. За теорията на Носхопулос бж.
Beck, Н.-G. Ree publica. i в г	,	,	„
JGR,	I. 560: "Kai	уар еуа>уе vopou iravtoc;
йяе рхе ере v ос; хае реас; airaoTjc;, rcavta В’ e£ov ёро'е Ttpa-c-ceev, оаа Вт] xai раоеХей ое t<5 paxpw про -qpwv Xpovw vopou ISva povov xai. wavtoq iaxu P^te Pov auTTjv tT|v povK-rjaev ^ovce;, jtapeeBov avxtx^ tT|v xaxa tout о Bwaateiav, xai. tavtijv Btxaeav e£ 8xe яКееоТтгр; x?jc; auvr)0eea<;, nkeiotov xai. X&v unoBe e ypaxwv xata <pae vopevrjv. " Срб. Dolger, F. Staatenwelt, p. 26, n. 57; Hunger, H. Prooimion, p. 121 eq.; Beck, H.-G. Res publica, p. 406; Simon, D. Princepe, p. 478. 10 3
Василий I: Emminger, p. 61.
НАСЛЕЛЯВАНЕ НА ПРЕСТОЛА
Казаното дотук подсказва начините за наследяване на трона. Щом византийският император е всякога ”най-добрият”, богоизбраният, който с одобрението на народа чрез законните му представители - синклит, дими, войска, е избран за самодържец184 , явно е, че престо-лонаследието във Византия не е могло да се утвърди като правно начало. Напротив, "всеки православен гражданин на Византия би могъл да има претенции за а 1 В 5 трона”
Както красноречиво формулира проблема А. Рамбо, "толкова чудни дела на Промисъла или на Съдбата, толкова Давидовци, изникнали от земята и достигнали до императорския трон, даваха право на всеки селянин, занаятчия, войник или мо£>як във Византия да мечтав за императорската корона”18 . Две са предпоставките, конто не могат да бъдат пренебрегнати от кандидат-императора - православното изповедание и телесната невредимост.
Становището на византийците за приемствеността на императорите притежава много уязвими места. Съгласно една обобщена преценка поне 68 императори187 са загубили насилствено трона си188. Затова отрано се пред-приемат мерки срещу недостатъците, който поражда от-съствието на устойчива система за престолонаследие, чрез въвеждане на т. нар. "съцарствие”. Според това законоположение носителят на властта - имлераторът, още приживе провъзгласява определено лице, обикновено сина си, за съимператор. Последният след смъртта на властвуващия император поема цялата власт. Императо-рът може да провъзгласи • за съимператори повече от един измежду синовете си. Също така, ако няма син^ би могъл да въздигне другиго в ранг на съимператор
Почти до края на XIII в. съществува явно разграни-* чение между действителния господар-император и съим-ператора, който няма практическа власт и неофициално е наричан "млад василевс” или "малък василевс”. Това обрицение^ п^еминава дори и в устава за тит лите и об-рыценията19 . От 1272 г. обаче имлераторът предоставя на едного измежду съимператорите - на достославния престолонаследник - ясно определени правомощия и така го прави деен участник в императорската власт и в императорский титул191.
Уреждането на начина на наследяване на трона чрез въвеждането на статута на "съимлератора” има за ре-зултат пропагандирането на династическия принцип сред византийците, факт, засвидетелствуван многократно и с особена тежест най-вече през късните периоди на византийската история19 2.
2. Непълнолетие на престолонаследника
а)	Приемствеността на византийските императори продължава несмущавана, когато новият император е пълнолетен, т, е. над 16 години193.
б)	В случай, че новият император е непълнолетен и не би могъл сам да ръководи държавните дела, ромеите прибягвали до разнообразии решения, зависещи, както и повечето държавни дела във Византия, повече или по-малко от силната личност и могущество на действуващи-те лица и от подреждането на различните сили в дворе-ца и в столицата.
Така се стига до положението, когато непълнолетие-то на императора не безпокои никого и дори не се спо-менава: зад него стоят и тактично управляват висшите чиновноци на столицата или други представители на висшите обществени слоеве, споменавани в съответните извори като "синклит" или "архонти”191. Такъв е слу-чаят с Констант195. •
Втори по важност е случаят, когато настойничество-то ipso iure упражнява майката на непълнолетния император1 96.
В третйя случай настойничеството ё в ръцете на ав-
густата - майка, и на специална комисия, определена от покойния император197 или от първите граждани на
Последен, четвърти случай е онзи, при който се оп-ределя един настоятел и то от предишния император
Споменатите възможности показват отсъствието на постоянно, последователно и "конституционно" уреждане на въпроса. Всичко било в ръцете на политическите си-ли на дадената епоха или иначе казано, зависело от крехкото им равновесие.
БЕЛЕЖКИ КЪМ ТРЕТА ЧАСТ
1 В4
Срб. Dolger, F. Fant i 1 i enpo 1 i t i k , p. 180.
Z<xxv0T)v6<;, Д. Bvijavtiov, o. 34.
Rambaud, A. Empire, p. 15.
1 B7
Сиреч повече от полобината от упраблябалите (заедно със "съимператорите"). 1 в в
Вж. Guilland, R. Etudes, р. 1 sq.
Един син; Теодосий (на Мабрикий), Теофилакт (на Михаил I) и т. н.; побече синобе: Ираклий и Тиберий (на Константин IV) и др-; непрямо произхожда-щи или напълно чужди: Тиберий (наследил Юстин II) и Василий I (наследил Михаил III) и пр.
1 9о	,
Вж. например Kov. Пор<р. Вас. Т<Ц., II. 632.	11
хе. (СВ). 1 91
Простагма (эапобед) на Михаил VIII (Reg. 1994). Текстът е 6 Паэтаб бяоиКос;-Ке раре uq, А. - Д1ЕЕ, 3, 1889-1891, 533-535, и б Heisenberg, Л. Palaiolo-gerize i t, 37-41 . 192 '
Вж. за зачитането прабата на малолетните синобе на Роман II от Никифор фока и Йоан Цимисхий. Вж. също за сбалянето на Михаил V преэ 1042 г.
Kctpay lawowovtoi;, I. lotopicc. T. II, с. 391, 414, 498. 1 93
Относно годината на пълнолетието от гледище на държабното право запазените законодателни избори не споменабат нишо. Вж. Павлов, А. Синодальный томъ Константинопольского патриарха Михаила Анхи-
альского (года 1171).	- VV, 2,	1895, с. 392;
Палаб6лоиХ.о<;-Ке раре и<; , A. AvcAexta Д. ПехроиЛо-Х-к; .	1897, о. Ill (Grume). Reg. 1120): ”eav бе
avpfTj аои (ж Мануил I) х е Х.с vXTjoavx о<; &vrjpov ext eivai xdv avtov яе р1Яовт)Т ov utov xfjc; faoiKeta^ oou xup ’AKe^iov, xai pt) <p9aaai tov e£xoi бехах ov Xpovov ...” Вж. Xpiotoipikoitovkou, A. Avti₽aci-Ketcx, a. 2 xt. Срб. също с избестията за бъзраст-та, на която биба прогласен эв император Константин VI - Bloc; I<ix».vvi.xtои. - In: AASS. Novembrie. Т. II, 1. Bruxelles, 1894, р. 337. «9С
Вмешателстбото на персийския шах Издигерд б настоятелстбото на непълнолетния Теодосий I I пред-стабляба бъншнополитическо дейстбие, а не разре-шабане на бъпроса за упраблението на страната по бреме на непълнолетието на императора, както смята А. XpiotoipiКолоиХои . Avxipact Keta, о. 128. Срб. напълно протибоположния пример с Мабрикий, който поема настоятелстбото над непълнолетния персийски шах по молба на покойния му баща. 195
Вж. Xpiaxocpikonovkov, A. Avxi BccaiKeia, а. 18 хе. 196
Такъб е случаят с Михаил VII и с Алексий II (пак там, с. 65, 75). Не праби изключение и Константин VI (пак там, с. 20). 1 97
Случаят на Михаил III (пак там, с. 19).
19В
Случаят с Константин Багрянородни (пак там, с. 43 сл. ) , незабисимо, че дборцобите машинаиии позбо-лябат побторното сформиране на настоятелстбото и допуска:» участието б него и на императрииата-майка Зоя (пак там, с. 49). Cnopeg мнението ми А. X pi ох од>1 КоиоиХои (пак там, с. 55) погрешно тбърди, че последната се бръша б него не като член, в като събетник. 199
Случаят със сина на Теодор II Ласкарис (пак там, с. 85).
ЧЕТВЪРТА ЧАСТ
ФАКТОРИ НА ДЪРЖАВНОТО И НА ОБШЕСТВЕНОТО
УПРАВЛЕНИЕ
I. ИЗБИРАТЕДНИ КОЛЕГИИ
Беше споменато, че изборът и встъпването във власт на всеки император е дело, попе теоретично, на три сили - на синклита, на димите и на войската, който действуват като представители на византийското общество. Тези три фактора, конто съгласно политическата теория на Византия Ьи трябвало да си съдействуват енергично за избирането на върховния властник, имат коренно различен произход.
1 . Синклит (Сенат)
Синклитът на Константинопол200 е съставен от Константин Велики от членовете на римския сенат, силно редуциран поради преселването на мнозина хеенатори за-едно със семействата им в новата столица. Заедно с тях в синклита били включени и императорски чиновници от трите най-висши категории - illustres, spectabiles и clarissimi201. Първоначално Константинополекият сенат , при все че градът е столица на държавата и въпреки изричното желание на Константин Велики да уподо-би града на Босфора на стария Рим , бил смятан за по-нискостоящ от римския сенат . Едва през управле-нието на Констанций (337-361) - син и приемник на Константин Велики, той става напълно равностоен на римския сенат и членовете му се увеличават значив 2 04 телно
Сенаторите в по-голямата си част са едри земевла-делци, следователно представят поземлената аристокра-ция, която е твърде с и л на икономически и поради това била в състояние да оказва влияние върху обществения и политический живот. На това и на факта, че сенатори са и висшите държавни чиновници се дължи обществената
значимост на сената.
Към края на IV в. броят на сенаторите достига 2000 души . Повечето обаче пребивават в именията си в _	206
провинцията , така че на практика синклита състав-ляват малцината дейни illustres, към който спадат главно действуващите висши чиновници, принудително пребиваващи в столицата207. Броят им никога не е бил много голям. Характерно е, че за да има синклитът кворум и за да са валидни решенията му, е било доста-тъчно присъствието дори само на 50 clarissimi208. Това, заедно с периодичните свиквания на синклита, което позволява на цвете по-нисши категории сенатори -clarissimi и spectabiles, да живеят постоянно в прогон
винциите си , показва склонността на византииското управление да отдалечава от дейността на синклита мнозината нисши сенатори и да съсредоточава функциите му в ръцете на висшите чиновници, с други думи - в f ръцете на относително малко и непосредствено зависещи ' от императора лица.
От средата на VI в. зачестяващото раздаване на титли обезмисля и обезценява съществуващите звания на сенаторско достойнство и налага създаването на един ,	210
нов титул - gloriosi, по-висш спрямо споменатите
Въпреки че общественото положение и богатството давали на сенаторите възможност да определят хода на събитията на своето време, политическата роля и поли-тическото значение на сената нямали почти никаква те-жест поради чисто съвещателните му функции. Синклитът съветва императора при нетърпящи отлагане проблеми от външнополитически характер, като например предоставя-нето на помощ на персийския шах Хосрой II. Теофилакт Симоката, който се спира на този въпрос в съчинението си, съобщава многозначително: "След като (персийски-те) пратеници казаха горното, реши се от синклита и императора ромеите да подкрепят Хосрой.”211
Мануил I Комнин се съвещава със сродниците си, синклита и висшите сановници относно избора на нов патриарх21 2.
При все че не е нищо повече от сянка на стария римски сенат, константинополският синклит запазва ня-
кои законодателям правомочия сравнително до късно: предлага законопроекта на императора и ако те бъдат одобрени от него, добиват силата на закон21 . Също така някои закони преди да се обнародват се изпращат в синклита за одобрение214. Тези правомочия обаче с течение на времето губят законовия си характер и се превръщат в спорадично и нередовно предоставяне право на синклита на съвещцтелна преценка. Така до Лъв VI, който дори отнема на синклита и това право21 . В хода на бурните противоречия, присъщи на живота във Византия, нечата се променят и доста по-късно виждаме как Никифор III Вотаниат (1078-1081) се допитва до синклита за въвеждането на нови закони и търси неговото съгласие и одобрение216.
Синклитът може да се нагърбва и с една друга задача, естествено по изрична императорска заповед - да функционира като висш съдебен орган при тежки прес-тъпления (заговор, измяна и др.)217. Навлизането в синклита на много лица, предимно от предлриемаческите кръгове218 през една по-късна епоха, отнема качество-то му на "сенатска аристокрация”, нещо необичайно за политическая живот на Западна Европа 1 .
Характерно е, че Алексий I Комнин (1081-1118), ко-гото Зонара обвинява, че пренебрегва сената220, определи сенаторите, занимаващи се с предприемаческа дей-ност, като по-ниска категория от онези, който са свободой от подобии занимания
При все това сенатът като колегия, съставена от най-изтъкнатите и най-достопочтени граждани се запаз-ва до края на XI в. и при наследоиците на Македонска-та династия застава отново на политическата сцена, когато е използуван от императорите при политически мисии222а. Известии са и случаи, когато синклитът диктува волята си на императорите и даже ги въздига 2 2 3 на престола
В крайна сметка възможността на синклита да играе по-голяма или по-малка роля в обществените дела е на-пълно зависима от личностната нагласа и от. волята на всеки император. Действителна, строго определена и
узаконена сфера на правомочия синклитът никога не е\ имал. -	I
2. Дими
Втората избирателска колегия - димите, се състои от организирани полудържавни народни сдружения, въз-никнали въз основа на отборите, състезаващи се на хи-подрома224. Състезанията с колесници винаги са били сред най-обичаните зрелища, предлагани в Римската империя, и интересът към тях се запазва и през византийската епоха. Заедно с това продьлжава дейността и на партиите, чиято основна работа е организирането на състезанията и който се различават помежду си по представителния си цвят: Червени (’Ери-ЭроС), Зелени (Ilpaaivoi), Сини (Beverot) и Бели (Леихос). Вьзниква-нето на тези партии се губи в дълбините на вековете. През VI в. те все още съществуват, но две от тях -партиите на Прасините и на Венетите вече са започнали да засенчват Русейте (Червените) и Белите225. От V в. насетне те придобиват полувоенна организация и освен / за организиране на състезания с колесници са използу-вани и при обществените строежи. Също така участвуват » и в граде ката стража с цел отбрана на столицата в случай на необходимост. Тези партии, организирани по гореизложения начин, се наричат дими (6rjpot), което в средновековния и в съвременния гръцки ще рече ”общи-ни”, тъй като в по-голямата си част се състоят от Зкители на константинополските квартали, който и представят при нужда. Следователно те представят изобщо народа на столицата. Същевременно полувоенната им организация, както и държавното участие в управле-нието им с течение на времето придобиват все неотчетлив характер, а да се наложат окончателно в края на IX в.226
Лимите се делят на два дяла: ператикон и политикон227. Ператиконът се е разполагал на малоазийския бряг - срещу столицата, и е имал чисто военни функции.
Начело на Венетите от ператикона стой доместикът
I на схолите, а начело на Прасините от ператикона - до-местикът на екскувиторите. И двамата доместици се на-ричат демократе (демократа - 6. пр.) предвид върхо-I	2 2В
венството им над лимите
Политическият или градският (в превод) дял на лимите в противовес на отвъдния (от nepav - отвъд -б. пр.), пребивава в Константинопол и се занимава с । всичко, свързано с обществените задължения на лимите, т. е. подготовката на конните състезания, орранизира-I нето на обществената трудова дейност и т. н. Предстоятели на политикона и при Венетите, и при Прасините са двама димарси (кметове)229. И двата дяла на лимите се подчиняват на^ ^азпоредбите на епарха на града (praefectus urbi)23 . Самото им устройство прави лимите твърде силни. По тази причина императорите вся-кога се стремили да спечелят симпатиите на една от лартиите, за да могат да уравновесяват чрез нея евен-туалното давление или враждебност от страна на друга-та. Силата на лимите им придава и голямо политическо значение. На хиподрома те акламират новия император и одобряват възкачването му на престола. Отново на хиподрома те поругават и бичуват неуспехите му и него-дуват, пеейки язвителни песнички по негов адрес. Дъл-го се помнели хулите срещу Маврикий и особено срещу фока, комуто в очите казали: "Пак си пил от паницата, пак ума си си загубил.”231 На хиподрома, на последно място, са изисквали наказание и отстраняване на най-омразните на народа сановници232 . Твърде точно е казано, че византийският хиподром останал убежище на с 233 сетните народни свободи
Унищожителен удар върху лимите нанася бунтът "Ника” (532). Избиването на метежниците от войниците на Мунд и Велизарий представлява същевременно и смърто-• носен удар върху народните свободи във Византия. Лимите, разбира се, продължили да съществуват и да дей-ствуват и в последвалите епохи. Понякога, като например при Ираклий или при фока, те отново играят съще-ствена роля при свалянето на императора . При все това уцарът, нанесен от Юстиниан, е изключително те-жък. Лимите не успяват никога да се съвземат напълно,
упадъкът им се задълбочава, за да достигнат в крайна сметка^^) положението на декоранти при тържествени случаи . По-късно димарсите дори стават императорски служители, както проличава от т. нар. "Клитороло-гий” на филотей. Те заемат най-нискостоящото място в цялата чиновническа Иерархия236. Със западането на димите жителите на столицата губят възможността по законен начин да изразяват негодуванията и въжделени-ята си. От този момент насетне единствено чрез въста-нията и метежите те давали израз на своето недовол-ство2 3 7 .
3. Войска
Третият фактор на византийския държавен ред е войската. Това нейно право произтича от старата римска традиция, според която войската е мобилизираният народ. Войската обикновено се представя от дворцовата стража, особено когато се касае за упражняване на държавните й задължения. Предводителите на тази стража, бидейки по-близко от всеки друг до центъра на ра-зиграващите се събития, имали възможността, било със синклита, било сами или заедно с димите, да налагат своя избранник. Не са обаче редки случайте, когато войската в провинциите или войската от експедиционните корпуси по време на поход излъчвала и налагала за император свой собствен кандидат или принуждавала ве-1 23 В че провъзгласения император да приеме условията и
II. СЬВЕЩАТЕЛНИ КОЛЕГИИ
1. Императорски съвет (свещен консисторий, sacrum consistorium, silentium)
Императорът взема най-важните решения с помощта на висшите сановници и на сенаторите, конто съставлявали свещения консисторий (sacrum consistorium), иначе казано - императорския съвет.
Продолжение на по-стария римски consilium princi-
pis, императорският съвет е реорганизован от Диоклетиан и най-вече от Константин Велики23 . Освен съве-щателния си глас в управлението и в политические дела, съветът действувал и като висш императорски 2 4 0 съд
Според Свидас "така се нарича съветът, в който се извършвали съвещания по неотложни въпроси”24 .
Не сме достатъчно добре осведомени за подробности-те около функционирането му. Най-вероятно първоначал-но е заседавал на редовни, макар и редки съби-рания242, по-късно обаче е бил свикван всякога, когато спешни причини са налагали това243. Заседанията на свещения консисторий се наричат силентион, тъй като призованите са били събирани, за да изслушат в тишина решенията на императора244. Заседанията, на конто присъствували и сенатори, са известии под наименова-нието силентион и комвентон (silentium et con-.	.215
ventus)
С течение на времето терминът "силентион” и то с видоизмененото си звучене ’’селентион” приема значени-ето на съвещателно събрание, свиквано от императора и включващо главно сенатори, тъй като те в по-голямата си част били висши държавни чиновници246.
Със "силентион” се означават и извънредните срещи, на конто императорите свиквали народа, когато желаели да му оповестят свои решения или събития от извънред-217 на важност
"Силентион” в по-късните векове придобива и други значения: известие на владетеля по въпроси от църков-но естество. Така например разполагаме с т. нар. ”Си-лентиос логос" - название, споменато от Йоан Кинам24в, а също са известии и нравоучителни слова, предимно от времето на Мануил I Комнин, за който говори Никита Хониат249.
В противовес на развитието на термина "силентион”, наименованието консисториум означава подреждането на висшите сановници от двете страни на императора при представяне на новоназначените висши държавни служители пред владетеля по време на големи празници
2. Събрания
Вероятно изглежда странно, че говорим за отношения между народа и императора във Византия. Това се дължи на обстоятелството, че в една абсолютистична държава от типа на средновековна Византия обществените отношения се определят най-точно от старата китайска поговорка, която гласи: "Поданиците да треперят пред владетеля и да се подчиняват”, иначе казано - възмож-ност за диалог между двете страни не съществува.
Не бива да се забравя обаче, че, първо, във Византия лоне за един немалък период от време важат нача-лата на принципата, съгласно който имлераторът е слу-жител на държавата, избирая от народа> и второ, според християнския принцип имлераторът е един измежду християните, а според една абсолютно последователна версия, произтичаща от това, той е "раб Божи”, равен на останалите и в еднаква стелен дължащ почитание на всеобщий и единствен господар на всички - Бога. И на трето място, Византия представлява продължение на Римската империя, в която градовете, заедно с присъ-щото им равенство по ранг (в зависимост от съществу-ващите категории), са най-значимият белег hq политический живот.
Всичко това означава, че теоретично само разликата в призванието и мисията разграничава обикновения гражданин от владетеля. Следователно стечението на обстоятелствата би могло да предизвика (поне при оп-ределени условия и при определени предпоставки) про-мяна, напълно съответствуваща на нравствените и правки ограничения на онази епоха: смяна на ролите, ладане на владетеля от власт и изравняване на бившия по-велител с множеството, лишено от всякакво значение и неиграещо никаква политическа роля, и вследствие на това неизвестна личност да седне на императорския престол.	I
Тази повече теоретична възможност подтиква множеството да взема участие в политический живот, въл- I реки наложените с времето ограничения. Израз на поли- I тическата роля на множеството са общите народни съб-
рания и посланичества до императора (consilia civi-tatum - provinciarum). Подобно явление е познато не само в ранна Византия.
Още по времето на римския принципат са съществува-. ли годишни еъбирания по провинции, на който кворумьт се е определял от присъствието на богати граждани и от председателството на първожреца на императорская култ. Крайна задача на подобии събрания е организира-нето на състезания в чест на държавния глава 1.
Тази традиция се запазва и в ранновизантийската епоха. приспособена, разбира се, към новите изисква-2 5 2
НИЯ
Новите събрания обединяват т. нар. primates253 и possessores
Провинциалните събрания се грижат да не бъдат при-теснявани градовете и гражданите от произвола на вла-детелите255, макар че изглежда не са постигали никак-ви успехи в тази насока . Наи-обичаиното им занимание било изпращането на поздравления до императора по повод на тържествени събития25 .
Подобии изяви са дело предимно на висшите общест-вени слоеве, чиито интереси отстояват организаторите им.
Народното мнозинство няма съществена роля в поли-тическия живот на градовете. То има единствената въз-можност да се събира заедно с останалите по-видни граждани на хиподрома или в театъра, служейки просто като украшение на политическата дейност на градовете, като одобрява с бурни възгласи решенията или съобще-нията на властниците. Подобно събрание се нарича "народно изявление” (бтцотсхт] бьатилысж;) и е тъждес-твено на израза "noXiTeiav ttoieiv", който има предвид действието на императорския сановник при оповестяване на владетелската воля или на някакво обрыцение на 2 5В местен управник
След VI в. терминът "бтцотixal бсатилбаек;" вече не съществува259. Вместо него от това време се появя-ват т. нар. "бтротixai ехротрек;" - народни аклама-ции2е0. Терминът ясно показва начина за изразяване на народните искания: възгласите се поднасят на имлера-
261 тора в писмен вид ‘ Съсредоточаването обаче на големи маси народ и то в ограничени пространства често ставало причина за вълнения^ който понякога завършвали с кървави стълк-новения2 2.
Народните акламации не преживяват края на VI в. Изглежда, че се прекъсва обичаят да се позволява на народа да изявява волята си по този начин. Не е из-ключено промяната да е настъпила вследствие на кърва-вия бунт ’’Ника" в 532 г.
През последвалите столетия вероятно не е съществу-вал законен начин за израз на народната воля пред императора. Това обстоятелство съживява старата практика да се подават до него оплаквания от решенията или за допуснати пропуски на управите по места. В Константинопол на хиподрома народът имал непосредствен досег и личен контакт със своя император и можел да му поднесе исканията си чрез лимите.
Тези народни събирания не били perламентирани. При все това те имали нравствен ефект и не е било възмож-но да бъдат пренебрегнати263.
Съществуват обаче случаи, когато било необходимо народного съгласие, и то в една абсолютистична държава, каквато е Византия, Това ставало, когато кризисни обстоятелства застрашавали непосредствено държавата и се налагало вземането на сериозни и скъпо струващи решения или пък прилагането на някакви извънредни мерки.
В такива случаи се считало за целесъобразно да се свикат на събрание представители на народа, за да об-съдят и одобрят императореките решения или да подпо-могнат действията му.
Така например, когато Ираклий отива на среща с аварския хаган и прави опит да се споразумее с него, той взима със себе си не само велможи, но и богати граждани (итт)торе<;), и хора от лимите - Венети и Пра-сини 4.
Събранията са ограничени или по-широкообхватни. През VIII и IX в. първите се свикват в двореца Магна-ура, естествено под личното ръководство на императо-
Ses
pa, и се отнасят до_ различии въпроси: процеси , гиз-бор на патриарх’ 8 или тържествени посрещания287. Събрания се свикват при предстояцо оповестяване на съимператори, както например за провъзгласяването на сина на Лъв IV през 776 г.2 в, или за обсъждане нала-гането на нови данъци, както например през 1197 г. Важно е да се отбележи, че предложенията на императора , който се отнасят до облагането с нови данъци, могли да бъдат отхвърлени, както това става на събра-нието от 1197 г.289
Най-големите събрания се провеждат на хиподрома, . каквото е свиканото от Андроник II през 1296 г. На него императорът излага новото устройство на право-съдието27 , а на събранието от 1297 г. и на последва-лото го през 1307 г,, императорът защитава своята политика271 .
Следователи© събранията, както казва L. Brehier, са средство за досег и диалог между императора и народа272.
Освен това винаги е съществувала възможността от-делно лице да отнесе въпроса си директно до императора под формата на питакион, който е трябвало да оста-ви върху стъпалата под статуята на Лъв 7 3.
Следва да се подчертае, че участието на народа в политиката не е следствие на демократичност или либе-рализъм, а произтича от преценката на императорского правителство, че народът така става по-благосклонен към вземаните решения, поласкан, че се допитват до неговото мнение, особено когато се отнася до мерки, който утежняват положението му. Практика, която про-дължава и до днес.
III. ЦЪРКВА
Казахме в началото, че византийската империя е християнизираната Римска империя. Това означава, че я изграждат две начета: римската държавност и християн-ството, което не е враждебно настроено спрямо импе-риума. Напротив, църквата, т. е. организираното хри-
стиянство и имперската власт взаимно се допълват и са задължени да се подпомагат взаимно27* . Византийският император в качеството си на "подвластник на Словото” на земята е естественият защитник на Църквата, която от своя страна го подкрепя с духовните си оръжия при изпълнение на мисията му. ”Най-висшето благо, което човеколюбивият Бог даде на людете, е това - свещени-чеството да служи Богу, а императорската власт да управлява и да се грижи за човешките затруднения. И двете начала произтичат от един и същ извор и състав-ляват украшение на човешкия живот” - се казва в една новела на император Юстиниан I275.
При все това, въпреки теоретичното съответствие, самото обстоятелство на съвместно съществуване и взаимна зависимост на два управленски организма - Църква и Държава, подхранва семената на разногласието и про-тиворечието помежду им. За императора Църквата и кли-рът принадлежат на държавата и му дължат пълно подчи-' нение. Сам императорът, който е отговорен за нрав-ствения закон и за реда, черпи от това разбиране правоте си да се намесва във въпросите на вътрешноцър-ковния живот и в църковноорганизационните проблеми, а така също и във всяко от йерархичните учреждения на. Църквата. Бидейки защитник на Църквата, той изисква от* нея послушанието, което всеки клиент дължи на своя > патрон276.
За Църквата обаче императорът, въпреки "светост-та”, която го обгрыца, и особените привилегии, който му се признават, е само един измеж^у вярващите, който в никакъв случай не стой над нея27 . Той е длъжен да се подчинява, да се съобразява с каноните и предписа-нйята й, доколкото те засягат духовния му живот като християнин, защото единствено с нейна помощ той би могъл да се надява на изкупление и на избавление на душата си. Всяко отклонение на императора от божест -вения закон и всяко негово противопоставяне на свеще-ните правила е трябвало да бъде строго контролирано и обезвреждано. И това се предприема от дръзновени све-щенослужители по начин, предизвикващ удивление278. Твърди се даже, че позицията на клира в подобии ситу
ации е изява на народната воля за удовлетворяване на основните изисквания на чувството за справед-2 7 9
ливост
Имлераторът има на свое разположение срещу Църква-та силата на светската власт. Църквата от своя страна разполага срещу императора с не по-малко ефикасни оръжия: тайнствата на вярата, който само тя може да поднесе, иэкуплението, което единствено чрез нея може да бъде постигнато, призоваването на божествените сили, което е осъществимо единствено чрез нея.
На теория тези две сили, при все че действуват на две различии нива, имат една и съща цел - да отведат вярващите до Богопознанието, за да спасят душите им, при което трябва да действуват хармонично. Нищо да не засенчва отношенията им - ето крайъгълния камьк на византииското светоусещане . Ако нещата не винаги са се развивали по този начин, причините се дължат на различии обстоятелства. Не трябва да пренебрегваме факта, че първите векове на Византия са времето, когато се оформя християнската догма - период на борби срещу всякакъв вид еретични учения, когато Църквата се разтърсва от противоборства и вълнения. Много пъ-ти, неспособна сама да наложи волята си на своите противници, Църквата търси помощта на светската власт и прибягва до услугите йгв1.
В същото време тези векове са иэпълнени с тежки борби срещу варварите, непрестанно връхлитащи империята. За успешното им противопоставяне било необходимо държавата да бъде единна, да съществува здрав ред и спокойствие по цялата й територия. Противоречията в глъбините на Църквата беэпокояли населението на империята, раздробявали единството му и представлявали пречка за нормалното функциониране на държавната машина, както и за постигане на външнополитическите цели . "Замонашете се, прочее, и ми отворете пътя за Персия, който затворихте чрез пренията помежду си” -възкликва флавий Константин I, наречен Велики, към войнствуващите ариани и православии на неговото време2 вг. Тази е причината византийските императори да се чувствуват загрижени за съсипията, предизвикана от 78
църковноеретическите спорове, и да искат на всяка цена да се намери изход от противоречията, вэемайки страната на една или друга групировка или забранявай-ки всякакво обсъждане на спорните за епохата догма-тични въпроси2"3.
Следователно съществуват две причини, който предопределят намесата на светската власт в църковните дела. От една страна, това са призивите за държавна
намеса, произлизащи от самите църковни кръгове, за- , интересувани от съхраняването на правата вяра. От друга страна, това е потребността с ценцта на всичко да се запази държавното единство. Тази склонност, а и I възможностите за намеса от страна на светската власт '
във всяко църковно дело се подсилват и от идеите за
императора, който са валидни за цялото съществуване на Византия и бяха изложени по-горе. Според тях вла-детелят има основание да вярва, че е ’’подвластник на Великия цар”, представител на Христа на земята до второто пришествие на Бога-съдник. Вярно е, че тези възгледи не са проповядвани от православии уста284. При все това те са възприети от всички християни, а императорите ги прегръщат с особена радост и доволст-во. Като Христови наместници те смятали, че имат мо-ралното право да се намесват в църковните дела. И те го правят с особена радост, защото като верни чада на своето време обичали богословските спорове и догма-тичните аргументировки и с искрен плам участвуват в тях. Обединявайки ведно двата постулата - държавно единство и укрепване на правата вяра, както и възгле-дите на епохата за висшето естество на императорския сан и собствените си богословски наклонности, под-хранвани от усещането за неограничена власт, а в не
по-малка стелен и от кадилницата на неспирните ласка- . телства, щедро развявана от дворцовото им обкръжение, ' императорите стигат до положение не само да имат мне- . ние по разнообразните догматични и други въпроси, но( дори се опитват да наложат на всяка цена и по всяка-къв начин собствените си възгледи285.	(
Това свое право те използуват и за вмешателство) във вътрешните работи на Църквата. Именно те свикват
поместимте, понякога дори и вселенските събори. Те или упълномощени техни представители притежават, що се отнася до насоката на обсъжданията, правото на първа и последна дума. Накрая, единствен© с императорский подпис решенията на съборите добиват валид-’ ноет и могат да бъдат приведени в изпълнение2"". Императорите се намесват дори при определяне на размера на църковните епархии, в назначаването и иювишаването < на епископите, митрополитите и на самия патриарх2"7.
Не на последно място, императорите се изказват, и то твърде место, относно правотата на едко или друго постановление на Църквата, издават разпоредби от догматично естество, провеждат реорганизации с цел налага-не на волята им върху всички техни поданици христия-ни2*’. Дори и на равнище убеждение императорът държи да наложи мнението си. Що се отнася до дисциплинарно-то подчинение, той е безпощаден - има правото да на-казва, низвергва и сменя патриарсите и архиереите, без това да изглежда накърняване на авторитета и по-сегателство върху самостойността на Църквата2" .
Яремьт, който светската власт се опитва да надене на Църквата, не винаги бил приеман мълчаливо. Понякога дръзновени гласове заявявали, че относно делата на Църквата императорът е лишен от компетентност. ”Не се намесвай в църковните дела - пише в средата на IV в. блаженият Кордуис на император Констант - и не ни изпращай разпоредби по тези въпроси, защото по-скоро ти трябва да се учиш от нас за всичко, евързано с тях. Бог ти даде царството, нам повери делата на църквата - внимавай да не би, нагърбвайки се и с църковните въпроси, да станет причина за голямо престъпле-ние ... Тъй както ние нямаме власт върху светеките дела, тъй и ти, императоре, нямаш право да се вмесваш в проблеми от компетенцията на църквата.”290 Св. Амвросий също повтаря непрестанно: "Религиозните проблеми не спадат към правомощията на императора ... негов дял е палатът - църквата е дял на епископите.”291
След VIII в., главно във връзка с иконоборството, тези настроения се засилват и гръмогласно се провъз-
гласява самостойността на Църквата спрямо императора: "И какво да речем по този въпрос? Понеже не се касае за житейски или материални дела, конто императорът има права да съди в светските съдилища, а става въпрос за божествени и небесни догми, за който мнение могат да имат единствено онези, на който Бог е казал: "Ще останат непростени на небесата деянията, конто не опростите на земята, и це се опростят на небето всички прегрешения, конто опростите на земята.” И кои са тези, на конто Бог рече това? Апостолите и техните приемници. А кои са приемници на апостолите? Еписко-път на Рим, който сега притежава първия по важност престол, епископът на Константинопол, който предстоя-f телствува втория престол, епископите на Александрия, Антиохия и Иерусалим. Тази е петоВръхната власт на църквата. В ръцете на нейните предстоятели се намира ' съдилището, отговорно за божествените догми. Дълг на императори и властници е да подпомагат (църквата) и ' да приемат решения съвместно с нея и да притъпяват противоречията между поданиците.си. Нищо друго, което । да е свързано с божествените догми, не им е предоста-вено и няма да има сила никое тяхно действие в тази насока. И тъй няма никакъв смисъл да се сравнява бо-жественото съдилище със светекото” - пише в едно свое писмо Теодор Студит292.
Подобии призиви все повече се множат, за да намерят накрая систематизиран израз и формулировка в опита на патриарх фотий да определи в ”Епанагога”-та -едно от законодателните произведения на Македонската династия, прерогативите на императора.
"Предопределение на императора е - четем там - да върши благодеяния и затова той бива наричан благоде-тел. Но ако той пренебрегне този си дълг ... подкопа-ва императорского си достойнство.
Императорът е длъжен да брани и съхранява изброе-ното и поменатото в Светото писание, основните догми, изказани на седемте (вселенски) събора, и на сетно място, законите на римската държава. Потребно е да бъде благочестив, откровен, пламенен проповедник на православието и да е известен с божественото си
h
_2ВЗ рвение ...”
Разликата спрямо старите възгледи е очевидна. Императорът не се именува вече наместник на Христа или подвластник на Бога. Единственото му отношение към църковните дела е задължението му да се грижи за спазване на решенията и закононачалията на Съборите.
И не само това. Църквата се вмесва дори в чисто императорски сфери на компетентност: напомня на владетеля, че е длъжен да брани и да спазва законите на римската държава, С други думи, напомня му, че го счита дори и в областта на светските въпроси за подчинен на законите, който, 149м бъдат издадени от владетеля/ придобиват сила и над собствения си създател.
А ето какво, в пьяна противоположност на горного, казва ”Епанагога”-та -за патриарха: "Патриархът е жив и одушевен образ на Христа, който словом и делом предопределя истината. Цел на патриарха е да съхрани в благочестие и скромност живота на онези, който е получил от Бога. И понеже държавата е съставена от части и дялове по подобие на човека, най-важните и неотменни нейни съставки са императорът и патриархът, Грижата за всички душевни мьки се възлага на патри-„2 S4 арха.”
И тук разликата е очебийна. Не само се определи, че патриархът е заменил императора в религиозните и в църковните му правомочия, но че тези два сана са рав-нопоставени, а сферите им на действие - строго опре-делени. Както подчертава J. Scharf, чрез тези формулировки се променя остарялото схващане за съвместното съществуване на imperium и sacerdotium (светска и духовна власт) в посока политическо разграничаване на двете власти по начин, така добре преценен и тънко прецизи^ан, който няма аналог в историята на Византия2 s.
Това би предизвикало коренен прелом във всичко, което дотогава се възприема от византийцйте като допустимо. Изглежда обаче, че ”Епанагога”-та не е ста-.нала закон, а фотий се задържал на патриаршее кия престол само до 886 г., т. е. само няколко години след съставянето на сборника бил низвергнет от
императора296. Така мечтата за една автономна Църква, с пълна независимост от държавата, угасва. Може би само упадъкът на Византия в годините преди превзема-нето на Константинопол през 1453 г. дава възможност на някои църковни йерарси да употребят твърде резки фрази, като тези на патриарх Антоний: ”... не знаеш ли, че патриархът има мястото на Христа и седи на не-говия господарски трон ... и те съветвам ... да тачиш патриарха и словата му като самия Христос ...”297.
Въпреки това и за византийската църква, която в общи линии притежава всички необходими от лики, присъ-щи на една ’’държавна” църква, съществува една граница, зад която тя не била в състояние да отстъпи, как-то за императора съществувала граница, която той за нищо на света не би могъл да престъпи. Това ограничение произтича от основните същностни догми на право-славното учение и на християнския нравствен закон, който никоя сила не могла да погази безнаказано. Императорът е задължен да изповядва почитта си към християнската традиция, да не предлриема реформи в разрез с нея или представляващи опасност за право-славното учение, да се съобразява с предписанията на християнския катехизис. В случай, че тези принципи се накърнят, противодействената мощ на църквата е чудовищна, а дързостта на църковните среди при отстояване на въэгледите им е достойна за удивление: ”Не е работа на владетелите да се произнасят по въпроси, зася-гащи църквата. Божието слово го възгласиха не императора, а апостоли и пророци, пастири и учители. Дело на властниците е разпореждането с политическите въпроси. Църковните въпроси са отговорност на учителите и пастирите. Саул разкъса плащаницата на Самуил и ти си свидетел що претърпя: Бог погроми царствието му... Йезавел преследваше Илия, та свине и кучета лочиха кръвта й ... Ирод усмърти Йоана и сам умря прояден от червей ... Царю, подчиняваме ти се за светските дела, но за църковните си имаме свои пастири, конто възгласиха божественото слово и съчлениха църковното зако-ноначалие. Ние не местим вековните синори .., съхра-
няваме отцепреданията тъй, както са ни ги завещали. Не признавам за владетел тогова, който противозаконно се промъква в скинията на свещеничеството. Защото не са взели властниците власт да оковават и опрощават (греховете ни). Не приемам да се управлява църквата с императорски закон, а само по отеческо^поедание и завещание, било то писано или неписано.”23
В подобии случаи противодействието на Църквата не е голословно и не остава само на книга. Доказателство за верността на подобно съждение е цялата византийска история от първия до последняя й период. Имлераторът нередко се принуждавал да прави унизителни стъпки и да показва смирение. Все пак това вършел драговолно, за да избегне отлъчването, афоресването и разните други епитимии, който му налага Църквата при неподчи-2 99 нение
Когато обаче имлераторът знаел как да даде на же-ланията и действията си външен облик на начинание от по-общ държавен и църковен интерес, практически не бил ограничаван и държал Църквата в ръцете си.
Обобщавайки, би трябвало да кажем, че връзките на Църквата с императора, който е въплъщение на държав-ността, не са напълно изяснени, доколкото във Византия не съществува ясна политическа теория. Църквата е проникната от ред човешки слабости и недостатъци и от самого начало се показва склонна към компромиси и от-стъпки, вероятно ненакърняващи буквата на Божия закон, но силно вредящи на духа на божествената пропо-вед. Тя признава на императора правото да се вмесва в решенията и да арбитрира споровете й. Само в случайте, когато имлераторът неправомерно се възползуава от тези си права по начин, преминаващ търпимостта, църковните среди и най-вече монасите реагират остро и се стремят по всякакъв начин да му забранят подобии ини-циативи.
Теоретично въпросът за отношенията между държавата и Църквата във Византия въпреки усилията на мьдри мъ-же не е изяснен напълно. В ежедневната действителност той зависи от църковния глава и от политическия во-
дач, който стой на престола, с други думи - повече или по-малко от силната личност на императора и на патриарха.
Такава е политическата теория на Византия. И таки-ва са, както ги иэброихме, връзките на върховния вла-детел с Църквата и компетентностите на обществените сили. Видно е, че тази византийска "конституция” в много отношения е несъвършена, а организацията й не винаги е последователно логична и обоснована върху законни принципи. Въпреки това тя притежава едно съ-ществено предимство: може да функционира безотказно300. Въпреки всичките си несъвършенства тя функционира в продължение на повече от хиляда години.
БЕЛЕЖКИ КЪМ ЧЕТВЪРТА ЧАСТ
200
Все оце не рааполагаме с пълно изследбане аа Кон спанпинополския сенат. Полезно начало 6 тази на-сока е проучбането на А. ХрютофьКолойХои. Еи-ухХлусо<;. Ценна е също категоризацията на разпоредбите на Теодосиебия кодекс бъб бръака със синклита, която бете напрабена от J. Sundtrail. De con в t i tut i on i bus ... За римския сенат бж . Licri-vain, Ch. Le Senat romain. 201
C. Th., 6. 2. 8; 6. 20. 1; 12. 1. 187, 122; Schiller, H. Geechichte. Bd II, p. 39.
Срб. Exc. Vales.: Pars I: VI. 30 (8. 18 sq.): "Conetantinua ... Romae deaideravit aequari ( Константинопол)" ( Константин искаше да на-праби (Константинопол) рабен на Рим).
Exc. Vales.: Pars I: VI. 60 (9.	2 sq.): "ibi
etiam aenatum conetituit aecundi ordinia: claroe vocavit” (“ основа там (6 Константинопол) сенат от втори ранг). Ще рече, че сенаторите са били нааовабани само clari.
204	,
По времето на ТемистиО броят на сенаторите от 300 достигнал до 2000 ( Верхах iо<; . Лбу., 34. 13 (II. 221. 19 хе.).
209
206
207
гое
209
Вж. Темистий. Цит. съч., 34. 13 (II. 221. 19 сл. ) .
Бигу, J. В. Later Empire, р. 20. Вж. С. Th., VI. 2. 20 - а. 397: “dudum praecepimue ut аигит oblaticium eenatoree, qui in eacratieaima urbe de-gunt, in urbe conplerent; ii vero, qui in provin-ciis larem foverent, per cenaualium officia in provinciia aolverent“ ( определимте 6 no-cmapo (реме, че сенаторите, обитабащи сбещения град, те поднасят сбоето аигит oblaticium б Константинопол. И че онези, чиито домобе са 6 пробинииите, не поднасят горнета сума на даНъчните служби по места). Срб. и С. Th., VI. 2. 16 - 395. Срб. още С. Th., VI. 2. 14-384; Schiller, Н. Geschichte. Bd. II, р. 39. Аигит oblaticium е иабънредна (носка на сенаторите по побод на тържестбени случаи. Вж. съотбетното б Karayannopu los, J. Finanz-weaen, p. 141 sq.
Bury, J. B. Later Empire. Vol. I, 20-21.
C. Th., VI. 4. 9-356: “Placet, ne mimus quiqua-ginta clariseimi veniant in aenatum; certum eat namque hoc numeno large abundare eubatantiam vir-tuti omnimodae* (“ наше желание e да не идбат по-малко от 50 clarieeimi б синклита; законе ябно е, че б броя им изобилстбуба сътината на бсяка доб-родетел) . Срб. Schiller, Н. Geschichte. Bd. II, р. 42; Вигу, J. В. Later Empire. Vol. I, p. 20, n. 4 .
CJ, XII, 1. 15 (закони на Теодосий II и Валенти-ниан III): “Clarisaimis vel spectabi1ibus univer-sis ad genitate solum vel quolibet alio et sine commeatu proficiacendi et ubi volaerint commoran-di habitandive permittimua facultatem' (« разре-шабаме на бсички clariseimi и spectabiles да оти-бат, остабат и да'се устанобябат или б собстбено-то им отечестбо (местожибеене), или където и да било другаде, без спеииално разрешение). Срб. CJ, XII, 1. 14-426: “...senator! in qualibet provin-cia constitute*.
210
211
212
213
214
21S
2 1В
217
21В
219
2 20
2 21
222
Hanton, Е. Lexique, р. 85 sq.
Теофилакт Самоката, 178.	15:	”... Into -се T?jg
povkfjg xai tov eitoxpatopoi; боурат t^eTai £itixou рт)ое i е т© Хоарбт] Piopaioug”.
Никита Хониат, 51. 96.
Срб. L. Brihier. Institutions, р. 183 sq., който обаче надценяба ааконодателните бъаможности на синклита.
Bury, J. В. Later Empire. Vol. I, p. 22.
Срб. нобели 78,	47 и 46 на Лъб VI Нъдри. L.
Brihler. Institutions, р. 183, не е съгласен с mosu бъэглед. Вярба, че Лъб VI е предпочитал да го иаползуба uskлючително б ролята на бисие съди-лите .
Михаил Лталиат,	314.	19: "xai aveyvcu tov vopov
£я! Т?$д аиухКт|Тои povKrjg xai, ovpi|rq<pov eaye TauTTjv xai ^lav ewapeatov*.
Срб. Bury, J. Б. Later Empire. Vol. I, p. 19 eq.; Beck, H.-G. Senat.
Вж. например съотбетните мерки на Константин I Дука, предадени от Михаил Псел, I. 145: ”... хай eirjp-qpevou тёыд той noKitixoii yevoug xai той аиухклус ixou, аитод ( императорът) &<paipei то peaoToiyov xai cvvantei то AisoTwg xai tt]v 6iaaTaaiv peTaTiB-qaiv sig auveyeiav”.
Срб. Beck, H.-G. Senat, p. 58.
Йоан Зонара, III. 766: "xai тоид tfj(j аиухЦтои pouKiJg outc Tipijg Tjg eyp^v	оите «povotav
auT©v ётСвето хата то avaKoyov, paKKov pmoi xai eoneuae ta«civ&aai аитоид”.
JGR, I. 645: ”... тоид бё аиатт)ратixoug (« онези, който принадлежаха на сдружения) xai npaypa-TeueoBai pouKoupevoug, рт) той npovopiou тойтои anoKaveiv”.
Срб. Diehl,	Ch.	Etudes,	p.	113; Dendias,	M.
Etudes, p.	125;	Elissen,	O.	A. Der Senat	im
Ostromiechen Reiche. Gottingen, 1881, p. 35 sq.; Lecrivain, Ch. Le Senat remain depuis Diocletien. Paris, 1888, p. 226 sq.
Срб. KapayiavvortovXoi;, I. laxopta. T. I, o. 52. Вж. например случайте на избънредна дейстбеност на синклита при Юстиниан I (Теофан, 234. 28 сл.), Мабрикий (пак вам, 279. 20), фока (пак там, 297. 5 сл.), Ирина (пак там, 457. 23), Никифор I (пак там, 480. 20), Магнестий и Непотиан (пак maXf, 44. 5 сл.), Пулхерия (пак там, 103. 15), Анастасий I (пак там, 136. 9), Мартина (пак там, 331. 4) и пр. Значителна е и библиогрефията за димите. За най-пълен обзор бж. Cameron, A. Circus Factions, 347-352. Срб. Xpiaxo<ptX>o«ouXou, А. Дт|ро»., о. 327, <тт)р. 1.
Cameron, A. Circus Factions, р. 70 sq.
Протибно на по-старите мнения А. Камерон б сбоята беликолепна студия "Циркоби фракции" (на англ.) се опитба да докаже, че не биба да считаме, поне эа началото, че иаябите, с който сбикнал народът, били монополизирани от партиите. Вж. например по-лубоенните задължения (Cameron, A. 'Circus Factions, р. 105	sq.),- попрабката на крепостнице
стени (пак там, с. 111 сл.). От друга страна, Камерон тбърди, че нямало организирани дими. Тоба били по-скоро "членобе на клуба на Сините и Зелените" (пак там, с. 44). Съцият счита (с. 311), че се касае за дбе успоредни тенденции на разбитие -от една страна, партиите, а от друга, народът, който от XI б. играе бажна политическа роля бъб бизантийския обшестбен жибот: "The guilds of the eleventh century are the heirs, not of the factions of the early Byzantine world, but of the populus of Rome." Считан, че бъпреки проаорлибите эабележки на А. Камерон, целият бъпрос трябба да се проучи отнобо.
Kwv. Пор<р. Вас. ха£., 633. 16 "дбатв дяла на политиката на Венети и Прасини".
Срб. пак там, 83.	6: “хрт) бе eldevat, 3xi ol
drjpoxpaxaL x&v био pepwv x<5v nepatixwv ..." Срб. пак там, 105. 15: "i Sopeoxixog twv ayokSv peta
229
2 30
234
232
233
234
235
23Б
237
2 3В
239
24 О
24 4
Сой nepatixov 6тц*ои twv Bcvctwv". Пах там, 105. 18: ”о 6opeatixo<;	ёохои plc<i>v ре та гой
лсратехои бт]рои t&v npaolvwv". Срб. пак щам, 82. 20: "xai бёуетае autov 6 6 т)pox port гр; xj>v Bevexoxv , r^youv 6 6o|»tctixoi; T<5v ax°K5v, pexa xcu, той KEpatixou 6r|pou t<5v Bcvmov". Пак там, 56. 21: ”... о 6т]рохрагт]<; tov npaoivuv, tjyovv & eaxovpitOQ”.
Вж. пак там, 105. 23:	noi.itixfjt; to pepog x2>v
Пpaotvtov . . . tpopouvxoQ too йтщаруои xKavlea npnaivov*. Пак там, 106.	3:	KoKit txifc to
pepo<; t<ov Btvetov . . . ipopovvta to5 втщаруои yXavlda pevexov”. Димарсите и me били назобабани демократи (« ККт)гор. Ф1К06., 107. 20 хе . ) , а от народа - и упрабители СГеофилакт Самоката, 247. 3 сл. ) .
Срб. Brihier, L. Institutions, р. 202.
Теофан, 296. 26 (sa фока); 283. 19 (за Мабрикий). Срб. Теофан, 181. 33 сл.; 287. 12 сл. и др. Rambaud, Л. Etudes, р. 37: "Pour lee Byzantins du ее
VI et du X в., 1'hippodrome etait 1'asile de leurs dernieres libertes, le lieu d'exercice de leurs derniers droits.” Срб. A. Cameron. Circus Factions, p. 25, който посочба мноэината, приема-ши то'зи бъзглед, и малиината, който го отхбърлят. Cnopeg мен той непрабилно аастаба на страната на последните.
Теофан, 297. 6.
Brehier, L. Institutions, р. 202.
KKrftop. Ф<.Ьов., 103. 22-23; 141. 16-17.
Срб. Runciman, S. Civilization, р. 59.
Вж. НЪпример случайте на Юлиан, Йобиан, Валенти-ниан, Валент, Юстин I, фока, Ираклий, Тиберий II, Теодосий III, Лъб III и на мнозина други.
Schiller, И. Geschichte. Bd. II, р. 66; Вигу, J. В. Later Empire. Vol. I, p. 23 sq.; Stein, E. Geschichte. Bd. I, p. 170. Вж. по-надолу глабата за прабосъдието.
"... лара РсораСок; otto Keyexai to auveAptov xav
24 2
24 3
244
24 5
24 В
247
24 В
24 9
250
254
25 2
То оосттт)ра, evBa Ле pi x&v ёле i y6vc«»>v foukeuovcai”.Срб. HcuxuCi (XesuxuO) s.v.: “консисторий, божестбено събещание". Осбен самия събет, консисторий се нарича и мястото, където той заседала: Кирил, съгражданин, житие на Саба: “и като застана ... б т. нар. консисторий*.
Срб. N. Th., 24	5 - а 443: *. . .quotannis тепве
lanuario in eacro conaietorio eignificare ..." В CJ, I, 31. 4, който обхбаца част от по-горната нобела, липсбат думите “тепве lanuario".
Срб. Свидас, e.v: "... ev0a ле pi twv CKeiyovtov poukeuovxai “. Срб. смцо Прохблю;. Bavtf. лок. , I. 1О: Юстиниан I, бъэнамерябайки да потегли на поход срещу бандалите "... е iq tai; аруск; e^Tjveyxev <I>5 atpaxiav ayeipoi 6л1 BavSaKou;. . . “; Теофан, 188.	12: (Юстиниан) “ёроиХеиею Лере соитои. *Н
бе стйух>,т)хо^ eduoyepaive".
Срб. Прохблюс;. Ba-vfl . лбХ,. , I. 10, където той обстоите лстбе но описба събета, сбикан б набечерието на бандалските набези.
Йоан Малала, 438. 23: “след като силентият стана кембент“; Кох. Порф. Bao. tafc., I. 92 (422. 11, 433. 5).
Вж. например Теофан, 246. 13:	"... ёлсТрёфас;
( Юстин II) ... e^ayayeiv auxov ёлс стекеvtiou“, и пак там, 246. 24: "лкт^ лароистСа x?j<; стиухХ.’дхои euteKiaaq tov Aoukov стой", казба на императора изгоненият от силентия Вардуарий. Вж. и Теофан, 408. 31 за бремето на Лъб III.
Вж. ХрюхофеКолоиКои, A. EiKevnov. - BZ, 44, 1951, 79-85 (тук 82) с избери.
Йоан Кинам, 290. 14.
Никита Хониат, 219.	73:	"... xai xaXT)yr|XT]piou<;
koyoug, o6q фаст1 oekevxia ..."
Вж. K<ov. Порф. Baa. та£ . ,	218.	16;	226.	18;
Kapa)>iavv6KOvKo;, I. latopia. T. I, ст.. 617.
Plganiol, A. Empire, p. 320; Marquart , J. Streif-zflge, p. 503 sq.
Вж. Guiraud', P. АеветЫёез provincialea dans
253
254
255
25В
257
25В
259 2БО
261
26 2
263
264
26S
2ББ
2В7
26В
1'empire remain. Paris, 1887. Вж. също Larsen, J. Л. О. The position of provincial assemblies in the government and society of the late Roman Empire. - Class. Phil., 29, 1934, p. 209 sq.
T. нар. хонорати, сиреч приключилите кариерата си и получили за отплата почетно збание. Срб. Piga-niol, Л. Empire, р. 320.
Според A. Piganiol . Empire, р. 320, тоба са тези clarissimi, който жибеят постоянно б именията си. Вж. например Атт Маге., 18. 1. 4.
Вж . например Атт. Маге., 28. 6. 7; Schiller, Н. Geschichte. Bd. II, р. 116.
С. Th., 12. 12. 9 - 382.
Вж. Сократ, VII. 13 (PG, 67. 761 В): "Кае Ат) tote ’Орёохои, ton x¥j^ *AKe£av0реtaq ёларуои, etoKixetav ev tw беахрш etoiovvxoq, оВхсо бё 6vopa£eiv хоц бт]рох 1ха<; бюхияшоен; ...” Вж. бел. 258.
Созомен, 85: "урарраха Arjpoxixcov exporjoeov”. Срб. Gregoire, Н. Miettes, 154-158.
Срб. Brehier, L. L' ёхрбтрп <; dans le droit populate a Byz ance. - Orient. Christ. Periodica, 13 (« Miscellanea 6 de Jerphanion), 1947, 33-35.
Вж. за бълненията б Солун от 390 г. у Hahn, I. Н е^ёуероц хои 390 охт) вео/хц xai хо totopixo xtjq nKalaio. - BNJ, 19, 1966, 350-372. Срб. сто с бълненията от 342, 345, 532 г. б Константинопол у KapayiavvoevouKoi;, I. lax о pt a. Т. I, a. 133 xe . , 428 xe.
Срб. император Теофил и дейността му: Baxpia, II. 223. 7; Brehier, L. Institutions, p. 184.
Xpov. Пасу., 712. 13 xe.
Теофан, 449.	25;	450.	27;	450.	6	(а.	6268);
Brehier, L. Institutions, p. 184.
Regestes, II. 12; Теофан, 458.	10-460	(6277);
Brehier, L,. Institutions, p. 184.
PG, 105. 30; Brehier, L. Institutions, p. 184.
Теофан, 449.	29 сл.; Brehier, L . Institutions,
p. 185; Ostrogorsky, G. p. 120.
2Б9
270
271
27 2
27 3
274
27 S
27Б
277
2 7В
27 9
2 ВО
2 8 1
2 В 2
Никита Хониат, 478. 16 сл.; Stein, В. Untersu-chungen, р. 7.
Георги Пахимер, II. 29, III. 16; Brehier, L. Institutions, р. 185.
Георги Пахимер, III. 22: от 1297; Георги Пахимер, VI. 31:	28.	1307; Brehier, L. Institutions,
р. 185. Brehier, L. Institutions, р. 185.
Георги Пахимер, I. 2, 16.
Срб. Duchesne, L. Eglise. Т. II, р. 664.
NJ, 6, рг. - а. 535: "Neytoxa tGv ev av0p<iintoi(; ioti бйра веои, лара xtjq KvoBev fejopeva <pi.Kav8 pcoitlat;, le pwouvq xe xai paaiXtla„ q pe toil; 0eioL<; iinTjpeToupEVT], q 6e x&v av8 pawtlvwv Царуоиоа xe xai e«ipeX,opevr| xai ёх peat; xe xai autfy; «РХЧ? ёхахёра itpoioucra xai tov avflpoitivov xaxaxoapouaa piov."
Ош тоба негобо изискбане произлизат и честите му бмешателстба б иъркобните дела. Вж. Duchesne, L. Eglise. Т. II, р. 656; Fliche, А., V. Martin. Histoire de 1'Eglise. T. Ill, p. 524.
Срб. Ambrosius. Contra Auxentium XXXV (P£,	16.
1018 B): "Imperator intra ecclesiam non supra eccles iam.“
Византийската история изобилстбуба от подобии примери, именно зашото императорът се подчиняба като един от бярбашите (според иъркобните бъзгле-ди) на каноните на Църкбата.
Вж. Н. г. Campenhausen. Ambrosius, р. 271. "сила-па и дързостта на клира се оказаха трибуна на на-родната сбобода и на пработо" . Срб. Fliche, А., V. Martin. Histoire de 1'Eglise. T. Ill, p. 254. Срб. Duchesne, L. Eglise. T. II, p. 664.
Срб. Fliche, A., V Martin. Histoire de 1'Eglise T. Ill, p. 65.
Euoepi o<j . Bio; Kcovoxavx ivou, II. 72 (78. 24 xe.):' •avoiljate 6q poi Komov ev хт| xa0 ’ upa; opovoia xqg eaxxQ tr|v o6ov, qv xaii; яро; аХКт)Хои; ^iKoveixiaiq аясхКеioaxe". Срб. KapayiavvonouKo;,
газ
г в «
г вз
2 ВБ 287
2 В В
2 В9 г so
2 91
2 92
I. Icxopta. Т. I, о. 57; Tpcuiavoc;,* Е. Метараат], 212-213. Срб. също усилията и на други императора б по-късно бреме (Зенон, Ираклий, Констант II и т. н.) да сменяет религиоэните противоречия на епохата. Карау tavvonoukoc;, I. loxopta. Т. 1, а. 324 хе .Т. II, о. 66, 84. “Енотиконът” на Зенон, "Иэложението** на Ираклий, "Печатът" на Констант. Вж. Kapayiavvonoukoi;, I. lox о pt а. Т. I, а. 325; Т. II, а. 66, 84. Разбора се не трябба да се премълчаба, че държавната на-меса б религиозните, догматичните или иъркобните прения почти никога не е имала успех.
За пърби път ги формулира Евсевий, който е ариа-нин .
Срв. Duchesne, L. Eglise. Т. II, р. 659 sq. Срв.	пак	там,	с.	661.
Срв.	пак	там,	661-662.
Срб.	пак	там,	с.	661.
Срб.	пак	там,	с.	662.
Aflavaoio^. loxopta, 44 - PG, 25. 745 D sq. : "Mt| tiflei oeauxdv etc; та еххЦасасгс ixa, рт]вё au лере toutov qpiv Jtapaxtkciou„ aXXa pakkov лар* i)pS>v ou pavflave xauxa. lol paaiketav 6 вебе; eveye t pe oe v„ rjpiv Ta xijcj exxkrjatac; ёл( отсосе . . . форт]0Т|Т1 рт| xai chi, та tiji; сххЦспа; etc; eauxov ekxcov, iutsufluvoc; eyxkTjpaxi pe yakco ytvrj . . . ouxe xoivuv qpiv apyeiv ёлс. xfiq yfjc; eljeaxiv, ouxe au tou 6upiav e^ouatav eyeig, paoikeu.”
Ер., XX. 8, 19 (PL, 16. 997, 999). Срб. Ер., XXI. 17 (PG, 16. 1006); Ambrosius. Contra Auxentium III (PL, 16008), XXIV (PL, 16. 1014), XXXI (PL, 16. 1016) и gpyrage
Теодор Студит. - PG, 99. 1417 B-C - 1420 А: "'E«i вё xfj ... unoOeaei, xi epeopev,, ... оибё yap лере picxtixcov xai oapxixaiv о koyoc; , cov paoikeuc; to xpato; eyei tov xpiveiv, xai xo fkotixov xpiXT)piov„ akka лере 0ela>v xai oupavtcov fioypaxcov, о akkoi; oux ejtixexpaittcxi T] excivoi;, on; <p]aiv aiixoQ 6 0eo; Aoyoq^ ooa av 6г|<я]Хе ёлс. xf)<; yrje;,
293
294
2 95
2 96
2 97
ёато Леве (leva £v то oipavu, xai oaa av KuaT|tc £«i Tij<j /Л*> > eaTai KeKupeva £v tu oupavo. Tivei; Ле outoL ol- evTcTakpevoi,, ‘AnoatoKoL xai ol toutov AiaAoyoi. Tlvet; в’ ouv ol AiaAoxoi,, *0	тт)<;
Popalov vuvl npotofipovoq,	& T?j<j Kuvoxavt ivouno-
kcoq Acute peuov, *AKe£av6pela£ те xai ‘AvTioyclaq xai 6 ' I e poaoXupwv. Touts to ncvtaxopuifov xpatoi; Trjq exxKr|aiai;. Пара toutio; to Tov Belov Aoypatov xpi%T|piov. BaciXewv Лё xai -qyepovov to auvestixoupeiv xai ouvcnioifpayt^civ та AcAoypeva„ xai в lakKatte i v та oapxixix; Aiaifopoupcva. Oux akko ti ev toil; 0cioi$ Aoypaoiv, outc AeAotai npoq всои, оите ycvr|o6pcvov oTTjoeTai . . . ’ApTjxavov oiitt eaTiv . . . fiwtixS ларараККеaBai to Beiov xpiTTjpiov ... . “
Esravayoyr|, II. 2-5 (JGR, II. 240 eq.): "Tek,q<; тш faoikci to euepycTeiv, Ato xai cuepyetriq keyctai, xai rjvlxa Tfj<j eucpycaia^ ё£ат о v-qar], 6oxeT xi рбт)Хеие iv хата toi>$ nakaiouq tov faaikixov yapaxTrjpa. "Ynoxeitai exAixciv xai 6iaTT|pciv 6 faaikcui; npwtov pev navta та ev t?) Bela ураф?) у e у pappeva, eneiTa вё xai. та пара tov ёлта aylov auvo6ov AoypaTioflevTa, eTi вё xai. Tocq eyxexpi pevou<q piopaixoui; vopouq. ’Елют) ротатор ev 6p8o6o£la xai euaepela oipelXei e ivai о faaikciiq xai, ev £t|Ko 0elo AiapoTjtoq ..."
Паи паи, III. 2, 8 (JGR, II. 242 eq.): "Пат pi архЛС eeyrlv e Ixov £oaa Хрютои xai epi|ruxo<j, Ai’ epyov xai koyov хаРаххт)Р^оиаа xxlv aX.T|0eiav. Ехолб<; то naTpiapxT), ouq ex всои naplkapcv, euaepela xai aepvoTTjTi plou Aiaipuka^ai. T?j<; rtoXiTelaQ ex pe pov xai poplov avaX.6yo<j to avBpoato auvioTapcvT);, та рёусата xai avayxaioraTa Р^РЛ paoikeuq eoti xai пат pi ap^tp;. Tov i|ruxix«5v anavTov q npovoia To natpiapyi) avaxeixai."
Scharf, J. Quellenstudien, p. 81; Scharf, J. Photios, p. 399.
Kapayiavvonoukoq, I. laTopla. T. II, a. 314. MM. T. II, p. 189.
29В
299
300
Йоан Дамаскин. - PG, 94.	1296 sq . "Ou paoeXecov
ёах I vopoflexetv xq ’Exxkqda . . Ovx eXaXqaav qpiv tov Xoyov ol paaeXetg, aXXa аябахоХос xai irpoipqxat , notpeveg xe xai {iSaoxaKoi. Baai Xeeov eotiv q noXcxexq cuitpa£ia„ q 6i exxXqaeaax i xq хахаохаац, nocpevtov xai 6 c 6 aoxaXcov ... 'O ZaouX xo I pax l ov eoyice too EapouqX, xai xl «e7tov6ev„ "Enyiae xqv faaikeiav auxou о веод ... Tov ’HXlav ’Ie£apeX c6lo>t,e xai e^eXei^av al ueg xai ol xuveg to aipa auxqg . . . "Hp<o6qg avetXe xov ’ I coavvqv xai ax<»Xqx6ppwx og yevopevog ё£ефи£е . . . 'Yirelxopev aoi, <o paaiXcu, ev xoxg xaxa xov plov itpaypaac . . . ev бё xfj exxXqaeaax cxfj xaxaaxaaee e%opev xougnoi pevag xoug KaKT|oavxag тцйлг xov Xoyov xai xvitwaavtog xqv 6xxXqaeacxexqv BeapoBealav. Ou pexalpopev opia alwvta, ... akka xaxeyopev xag лараббаехд, хавшд irapeKapopev . Ou ieyopai paaiKea xupavvLXtog xqv le pcoouvqv &pira£ovxa. Ou paatXecg eXapov ££oualav бе ape tv xai Kueiv . . . Ou itelBopai paaeX.exoeg xavoai беахаххеавае xqv cxxXqolav, akka itaxpixaig лараббаеае, eyypa«poig xe xai ay рафо eg."
Вж. например случайте с Теодосий I, Лъб VI, Йоан Цимисхий и др.
Runciman, S. Civilization, р. 65.
i
ПЕТА ЧАСТ
ОРГАНИ НА ВЛАСТТА
1. ОБЩИ ПОЛОЖЕНИЯ
Противно на съвременната практика, организэцията на държавната власт във Византия се основава върху принципа, че всяка власт произтича от императора, който обединява в ръцете си и трите власти - законо-дателна, изпълнителна и съдебна.
Начало и средоточие на властта и на самата империя е имлераторът. Йерархично разпределяна от него, властта бива препредавана в пълно подчинение, докато стигне до сетния предел на империята301. Имлераторът е двигател на управлението и нему е поверен висшият контрол над законосъобразността или незаконността на всяко административно действие, за което поданиците _зог му предявят оплаквания
През хиляда и стоте години съществувание на Византия имлераторът неотменно остава извор и център на властта: ’’Целият свят се намира в твоите ръце” - се казва в текст от XII в.303 Това съждение се допълва от друго, което представлява въжделение на всеки гражданин, на всяка страна, на всяка епоха: ”Нищо не изтъква така власт имеющия, както грижата му за упра-вляваните.”304
Ако възгледите и началата на императорского всемо-гъщество остават непроменени до 1453 г., организация-та на държавното управление претърпява редица промени и преобразувания по време на хилядолетното си същест-вуване. По-нататък ще проследим държавните институции и структурата на държавните служби през трите основни периода, на който разделяме историята на Византийската държава: ранен, среден и късен.
Ранновизантийски период <324-565)
Свойствени за държавната организация през този период са бюрократичната йерархичност и центризмът.
Имайки горчивия римски опит от суровите борби сре-
щу много опасни вътрешни противници, ранновизантий-ското държавно устройство носи явните признаци на тенденция към отслабване на държавните служби и обез-силване на оглавяващите ги чиновници, за да се стиму-лира укрепването на императорската власт.
Разделят се военните и цивилните правомощия на висшите сановници, който в миналото били обеди-нени305.
Разграничава се централното от провинциалното управление. Отделните звена на централната власт са независими едно от друго, а юрисдикцията им е вече 3 06 по-специализирана и по-ограничена
Създават се нови, самостойни служби в столицата, като например тази на градския епарх, докато сенатът забележимо отслабва307 .
Средновизантийски период (565-1081)
Особености на управлението през средновизантийския период са: разграничението на политическата от воен-ната власт и многобройните йерархизирани звена в управлението.
Тази система притежава големия недостатък, че е мудна и негъвкава, струпва върху поместните управители на различимте управленски звена много задължения и често става причина за застъпване на правомощията, а оттук и за обърквания в административната дейност.
По тези причини, а така също и поради постоянните външни нападения, чието отблъскване изисква бърэо вземане на решения и светкавично противодействие, възниква нова тенденция: изоставя се принципът за разделение на властите и управлението на държавата се поставя на военни релси. Тази тенденция се появява твърде рано, систематизира се при Юстиниан, задълбо-чава се при преките му приемници и след един застой от няколко десятилетия, през VII в., поради вълнения-та, предизв] кани от големите арабски нашествия, се налага окончателно след управлението на Исаврийската династия. През VIII в. военизирането на държавното
управление и създаването на темната организация е до голяма стелен свършен факт.
В централното управление се премахват старите служби и на тяхно място се появяват логотетствата, сравнително ограничени в юрисдикционно отношение, но с почти пълна автономност по разглежданите от тях въпроси .
Късновизантийски период (1081-1453)
През този период се наблюдават тенденции,-напълно противоположни на организационните начала на средно-византийската епоха. Темната организация запада и е заменена от малки местни управления, умалени копия на старите теми, с ограничени възможности и компетентности .
Успоредно с това големи области се поверяват на членове на императорското семейство, без това да пре-дизвестява възникването на система, сходна със запад-ния феодализъм. Впрочем турското нашествие ще ограни-чи държавата в непосредствените околности на Константинопол, Морейското деспотство и няколко острова, конто твърде скоро ще се огънат под турския напор.
Що се отнася до централното управление, разгръщат се центростремителни сили, който намират израз в уч-редяване на длъжността на логотета на секретите, пре-устроена по-късно на велик логотет, който по времето на Никейската империя играе ролята на всеобщ ’’посредник”, оглавяващ цялото централно управление.
II. УПРАВЛЕНИЕ
Управлението на държавата е разчленено на отделни служби. Чиновниците - военни или граждански служители - зависят пряко от императора, което дава основание да се твърди, че управлението на Византия се упражнява от приятели или протежета на императора ° . Това обаче не е цялата истина. Във византийската държава никога не' е съществувал управленски произвол.
Управлението произтича от императора и зависи пряко от него, но то очертава и пределите, в който трябва да се движи неговата власт и да се материализира не-говата воля309.
Ранновизантийски период
Централно управление. Централното управление на държавата се упражнява от редица самостойни служби начело с магистъра на официите (magister officiorum).
Магистърът на официите има всички права и съсредо-точава в канцеларията си (scrinia) всички дейности, чрез който се осъществява връзката на императора с провинциалното управление и с другите държави.
Магистърът експедира владетелската кореспонденция за чужбина, приема чуждите посланичества, надзирава корпуса на преводачите и контролира доброто и своевременно разпращане на напътствия и спогодби до упра-вителите на провинциите. Грижи се за контакта на императора с поданиците (молби, жалби, провинения, оп-лаквания) и оглавява целия дворцов церемониал. Надзирава специалните чиновници-инспектори (agentes in rebus ), чрез който се контролира управленската администрация както в столицата, така и в провинциите31 °.
Друга служба, независима от магистъра на официите, е тази на квестора. Той представлява съдебната и за-конопроектната страна на императорската власт и има грижата за подготовката на съответните законопроекта31 1.
Също независима от магистъра на официите са трите големи икономически служби: беТое бтраирос (sacrae lagitiones), т. е. централната държавна хазна за по-стъпления и платежи,	nepiouoia (res private) -
служба за имущество™ на короната, и т. нар. l6txr) иттрк; (sacrum patrimonium) - служба за раззпореждане _	312
със семеиното имущество на императора
Това е, що се отнася до политическото и икономи-ческото централно управление на държавата. Командува-нето на войската е възложено на пет военни управления (magisteria militurn) - две от тях пребивават в столи-
цата, а останалите три - в провинциите313.
Рим и Константинопол притежават автономно управление и се подчиняват на т, нар. ”епарх на града” (praefectus urbi), който в служебната иерархия идва веднага след преторианския префект (той от своя страна на гръцки също се нарича епарх - б. пр.).
Епархът на града оглавява синклита и е глава на полицията в Рим и Константинопол. Грижи се за под-дръжката на водопроводите и надзирава движението и размените по пазарища и тьржища, отговорен е за снаб-дяването на града с храни и йнспектира професионални-те сложения на търговците и на занаятчиите (collegia)314.
Провинциално управление. Държавата е разделена на четири префектура, управлявани от преториански префект (praefecti praetorio). Източната империя се със-тои от префектурите Илирик315 и Ориент (Анатоли).
Епарсите, или според латинския термин - преториан-ските префекта, са висши политически служители. Те съсредоточават в ръцете си управленски, икономически и съдебни правомощия. Управителите на диоцезите (по-деления на префектурите - б. пр.) се назначават и сменят от тях, разбира се, с одобрението на императора.
Епарсите надзирават и напътствуват управителите на епархиите-диоцези и поемат грижата да снабдяват войската с храни и да осигуряват редовното изплащане на заплатата й.
Също така действуват като предстоятели на апелаци-онен съд и отсъждат без право на по-нататъшно разгле-ждане. Провеждат раконодателните мероприятия на императора и са отговорни за точното им приложение316.
Средновизантийски период
Централно управление. Централното управление на Византия през този период губи съсредоточеността си и се разчленява на много служби с ограничена, но конкретна за всяка една сфера на действие. Тези служби се наричат логотетства и се оглавяват от'логотет,
Главните логотетства са: на Геникона - за икономи-ческия сектор, на Стратиотикона - за военните разхо-ди, на Идиотикона - за скъпоценните метали, надзора и ръководството на императореките работилници, а също и за стоките по оборудване и снабдяване на войската и флота, на Агелите (twv ‘AycXGv) - за снабдяване с бойни коне и въобще за конете във войската, на Дрома, чийто логотет е началник на пощата и постепенно се развива в своего рода министър на транспорта и външ-ните работи.
Главен надзорник на държавните разходи е Сакелари-ят (ЕахсХХарюс;), а разпореждането с имуществените въпроси във всяка тема е грижа на великия куратор317.
Провинциално управление. Ранновизантийската уп-равленческа система с основния си недостатък - муд-ност и липса на гъвкавост, струпва върху един служи-тел много задължения, който нерядко се застъпват с правомощията и властта на други чиновници.
По тези причини още в ранна Византия са налице ня-кои нови уклони в провинциалното управление: принци-път за разграничение на двете власти постепенно се изоставя. Тенденциите към разделяне на властите се усилват при приемника на Юстиниан - Маврикий, при ко-гото се появяват екзархатите на Италия и Африка, пър-воначално само чрез съществуването на двама екзарси -италийски (от 584 г.) и африкански (от 591 г.), който съчетават в ръцете си и двете власти.
Военизирането на управлението приключва през VIII в. чрез оформянето на т. нар. темна организация на държавата. Според нея управлението на провинциите се възлага на военачалниците на темите, а самите теми са новите политически и военни области, на който се разделя Византия.
Независимо, че военачалниците на темите не са рав-ни помежду си, те са необвързани и не се подчиняват един на друг, а само пряко на императора318.
Градският префект остава напълно самостоен. Дори неговата власт укрепва, защото му се вменяват управленчески пълномощия. Освен това той упражнява иконо-мически и търговски контрол върху живота в Константи-
3 1f) г	л
нопол . Едва през следвадия период неговата длъж-3 19а ноет започва да запада
Късновизантийски период
Централно управление . Противно на разчленяването на компетентностите и разередоточаването, присъщи на средновизантииската епоха, в последните векове преди падането на Константинопол се развиват центростреми-телни уклони. Принципът на логотетската власт се оказва вече неподходящ и започва залезът на логотет-ството като институция. Създава се статутът и санът на логотета на секретите, по-сетнешния велик логотет, който направлява цялото ръководство на държавата.
След първата четвърт на XIV в. и този сан-длъжност започва да запада: наследява го т. нар. "посредни-чествуващ” - сановник, изпълняващ функциите на императорски говорител, посредник и представител.
Провинциалмо управление. От средата на среднови-зантийския период темната организация преминава в състояние на нестабилност, за да започне след края на периода необратимо да запада. Темите се смаляват по площ. Стратегът губи правомощията си, който наследява дукът. В крайна сметка думата тема много рядко вече означава управленски апарат, а още по-малко терито-рията на административна облает може да бъде назована по този начин. След XI в. тема означава предимно да-нъчна облает.
От XIV в. провинциалното управление се упражнява от поместии военни управители, наричани обикновено глави (хсфаХас). Обикновено управляват малки области, градове или крепости.
Центробежните сили, развихрили се в годините на гражданските войни, конто разтърсват империята през XIV в., променят още веднъж административния облик на Византия. Йоан Кантакузин създава полуавтономния Мо-рейски деспотат (1348). Други членове на император-ското семейство получават области при подобен статут на управление в Македония и в Тракия. Накрая държавата се ограничава и поради турското нашествие само в
прилежащата към столицата околност и Морейското дес-потство, докато и те не биват превзети от турския на-шественик 3 2 °.
III. ПРАВОСЪДИЕ
Съдебната функция има за цел раздаването на спра-ведливост и се стреми да отстрани съществуващите противоречия, възникнали между държавата и частни лица, както и да упражнява властта в държавата по начин, водещ неизбежно до наказване на престъпните деяния.
Органи за раздаване на правосъдие са съдилищата. Във Византия обаче раздаването на правосъдие е във висша степей привилегия и мисия на императора. Оста-налите съдии съдят и раздават правосъдие изключително и само по технически причини: тъй като императорът не може да присъствува навсякъде, той не може да отсъди всички случаи от ежедневната практика.
Дори когато съдиите съдят, те действуват по изрич-на заповед и упълномощение на владетеля и раздават правосъдие от негово име и съобразно законите, който той е издал3 21.
Решенията на съдилищата подлежат на обжалване пред императора и могат да бъдат потвърдени, видоизменени или отменени от него. Единствено решените лично от императора дела са необжалваеми.
Съгласно горните положения византийският император съди лично дела на първо обсъждане и приема апелации срещу решения на други съдилища 2 2.
Дично императорът съди обикновено в consistorium principis, чиито членове са висши държавни санов-згз ници
На първо гледане императорът се произнася единствено при определени, свръхсериозни дела, като например оскърбление на величеството или държавна иэмяна, извършена от високопоставено лице
Апелации срещу решения на други съдилища могат да се отнесат до императорския съд по два начина: с донесение или припомняне от страна на заинтересованите
(relatio) и чрез апелация от тяхна страна (appel-latio)3248.
Следва да се отбележи, че всяко частно лице може да поиска от императора (лреди обаче процесът да е започнал) да се занимав лично с делото му, ако няма ' доверие на свдията или се бои от силния си противнику Това става чрез молба (supplicatio)323.
Висш съдебен чиновник на държавата и същеврёменно министър на правосъдието от онази епоха е квесторът на свещения палат (quaestor sacri palatii). Негово занимание е съставянето на отговори от името на императора по всякакъв вид искания към императорската юрисдикция
Сьдебна к< чпетентност за процеси от гражданско и наказателно естество в столицата и прилежащите й околности има константинополският или просто град-ският епарх3 2 7 .
През ранновизантийския период в Константинопол се споменават все още т. нар. curatores regionun. Това са вид полицейски надзиратели, отговорни за различни-те региони, т. е. кзартали на столицата, който обаче имат твърде ограничим тьдебни правомощия. Те вероятно трябва да бъдат »>тъждествени с т. нар. xpitai rov peyeovwv - съдии по ква] г ли, засвидетелствувани през IX и X в. 328 През 539 г. Юстиниан създава службата следовател (quaesitor), чиято мисия е сле^енето и грижата за делата на провинциалните жители
Раздаването на правосъдие в провинциите е дълг и задача на управителя на всяка епархия и провинция. Характерно е, че управителите на провинциите се назо-вават предимно iudices, т. е. съдии, за да се напом-ня, че първостепенна задача на всеки управител е от-даването всекиму на справедливост. За съдилище в та- I кива случаи служи преториумът на всяка провинция, а при издаване на присъда помощ оказват и т. нар. con-• » •	  3 30
siliarn
Като нискостоящи съдии в провинциалните градове служат архонтите на града (magistratus municipales) и защитниците на града (defensores civitatis*. Първите отсъждат спорове между граждани и дребни пре с ты i ления
и имат право да налагат малки глоби331. Вторите -градобранителите (defensores civitatis), подкрепят и бранят най-вече данъчните интереси на града срещу държавните попълзновения. Приемат обвиненията на оне-правдани граждани и докладват по въпроса на управителя на провинцията или на самия император. С течение на времето те придобиват и напълно съдебни отговор-ности - отсъждат граждански дела до сума 50, а през VI в. и до 300 solidi, и провеждат разпити по дребни престъпления3 3 2 .
Когато обемът на делата, постъпващи за отсъждане, превишава възможностите на съдиите, тогава архонтите на епархиите имат правото да натоварят подходящи лица, подбрани главно от съсловието на адвокатите (a%oXaatuxwv) с проучването и произнасянето на присъ-да за по-малките и ло-незначителните дела. Тези упъл-номощени съдии се наричат indices pedanei - нисши съдии333.
Промелите, конто настъпват в империята след VI в. имат ясен отзвук и в областта на правосъдието. Императорского съдилище сега се именува paaXuxov xputtpiov или pTjpa и се предстоятелствува от епарха на града, а след средата на XI в. - от друнгария на наблюдателницата, който оттогава се назовава и велик друнгарий334. Естествено такава процедура се прилага единствено при отсъствие на императора.
Специален сановник - отговорник за тъжбите (6 ели twv Serpewv), представя пред царе кото съдилище жалби-те, докладите и възраженията на заинтересованите^ за да отговори то със съответните решения - Xvaeuq
През същинското византийско средновековие - сред-новизантийския период - се появяват съдилищата на т. нар. xputau гои Рт)Хои и на xputau tov иллобрброи, конто след XI в. се обединяват в съдийската колегия на вилата и на хиподрома (xputau too pT)Xov xa и tou иллобрбцои). Имат правомощия главно по протоколни теми и за дела на дворцови чиновници, а така също и за дела на екипажите на специалните императорски кораби. Тези съдии са засвидетелствувани чак до латинското 336 завоевание, след което изчезват
Правосъдието в темите се намира в ръцете на претора, когато делото касае миряни и изобщо цивилни, докато делата на военните са в ръцете на стратега. По-нисши съдници са темните съдии - Oeparixol xptraC. Когато последните не са достатъчни за приключване на текущите дела, стратегът възлага по-незначителните случал на подходяще подбрани лица - т. нар. низови съдии. Апелации по техни решения разглеждат темните 337
СЪДИИ
Съществени промени в организацията на правосъдието настъпват през XII в. Мануил I Комнин определи през 1166 г. четири висши съдилища, предстоятелствувани съответно от великия друнгарий (peyat; 5pouyy«pioq), от предстоятеля на обществените съдилища (лрохаОтре-voq twv 6-qpoaicxxwv SixaaTTTpiwv), от протосик^ита (лрытоа'пхр'пттх;) и от упълномощителя (бсхасоббтту;)
Латинското завоевание заедно с всичко друго зали-чава и византийската организация на правосъдието. По тази причина Андроник II Палеолог полага извънредни усилия за нейното стабилизиране и възстановяване. През 1296 г. той създава в Константинопол висш съде-бен орган, в който участвуват дванадесет съдии - миряни и клирици. Това съдилище отначало дава блестящи резултати. Но постепенно запада и загубва всякаква роля, досущ като "един музикален орган, чиито звуци лека-полека гаснат, щом свирецът е престанал да до-косва струните", ако си послужим с великолепния словесен образ, оставен ни от Георгий Пахимер33 .
Усилията на Андроник 11 продължава Андроник III. През 1329 г. той основава в Константинопол четири-членен висш съд, съставен от двама съдии миряни и двама съдии клирици. Тези съдии носят името xaOoXixoi xpirai tuv Twpatwv и правомощията им се простират до сетния предел на Византия34 .
Първоначално четиримата "всеобщи съдници” съдят всички заедно и издават решенията си по взаимно съг-ласие и усмотрение, независимо дали се събират в столицата или в провинцията, к^цето общо взето често им се налага да правят обходи34 . Многобройността на делата за решаванё обаче скоро става причина да се даде
правото на всеки съдия да съди сам. Присъдите, изда- • дени от него, са издадени от името и на чети-римата3 4 2 .
Нуждите обаче се оказват по-големи от възможности-те на тази колегия и затова през втората половина на XIV в. се появява институтът на поместния всеобщ съдия. Такива съдии се споменават в Солун, Лимнос, Корея и Трапезунд343.
Всеобщите съдии, били те поместии или не, се зани-мават с най-отговорните процеси и това е напълно естествено. За останалите съдопроизводства имат компетентност кефалиите (хе<раХаС), понякога наричани и xetpaXaTixevovTcq - управители на крепости или области. Техните съдебни действия се подпомагат естествено от подходящи лица, изпълняващи задълженията на 3 4 4 съдии
По този начин Византия заедно с всички недостатъци на приближаващата се към окончателно разпадане поли-тическа и икономическа структура показва и множество гнили места в системата на правораздаване345. Следва да се отбелёжи, че не липсва желание за полагане на всяко възмоЖно усилие от страна на държавата за що-годе поносимо раздаване на правосъдие сред поданиците3 4в. Лечението на правосъдието и правораздаването във Византии бива поето от енергично действуващите епископални съдилища. Още от времето на Константин Велики е ррйзната т.нар. audientia episcopalis, т. е. правото на । ищеца или ответника да прибегне до арбитража на епископа347 , Разбира се, то не е принудител-но и към него се пристъпва само при взаимно съгласие на двете страни. Прието е обаче, че решението на епископа е необжалваемо и приложението на неговата при-съда е дело на управителя на провинцията34 8 .
Първоначално прибягването до епископския арбитраж е доброволно - и за клирици, и за миряни. По-късно се приема^ -че клирипчте са длъжни да разрешават противоречия^ си в епизкопския съд - задължение, многократно потфьрждавано от новелите на Юстиниан. Съборните решений узаконили горната практика, принадлежат на Картцгенския (397) и на Халкедонския (454) събор.
За наказателни закононарушения клириците естествен но дават отчет, както и всички останали граждани, 34 9 пред светските съдилища
Апелационната дейност в църковните съдилища следва църковната иерархия - от епископа към митрополита, от митрополита към патриарха, а от него към импе-3 so ратора
Освен audientia episcopalis църковното участие в начинанието за по-правилно правораздаване се изразява и чрез други мероприятия: в случай, че управителят на провинцията или изобщо съдникът е заподозрян в пристрастие, епископът е задължен да вземе и той участие в съдебната колегия. При прения между частни лица и предстоятеля на управата на някоя провинция, епископът поема функциите на арбитър. На последно място, на епископа се поверява произнасянето на присъда от цър-ковно гледище за оп^еделени делопроизводства, засяга-щи миряни и клирици 31.
С упадъка и разграждането на държавата съдебната компетентност на епископите и на църковните съдилища се разширява. От институции със строго арбитражни правомощия, каквито са в началото, постепенно пре-растват в съдебни учреждения, а пък те от своя страна бързо заместват обичайното светско правораздаване.
Това обстоятелство има и положителна страна за гръцката народност: утвърждаването на съдебните права на църквата съдействува тя да се окаже наПълно под-готвена за ръководната си роля, която поема с падане-то на Константинопол под турска власт.
IV. ВИЗАНТИЙСКО ЧИНОВНИЧЕСТВО
Императорът и неговите чиновница
Управлението на огромната ранновизантийска държава и цялата й организация, както се опитахме в най-общи линии да ги опишем, естествено предполага и съществу-ванието на едно добре организирано чиновничество.
Подчерта се, че до XIII в. Византия си остава единствената държава, способна да наложи волята на 108
един владетел върху население, съставено от народи, различии по език, душевност, догма или вероизповеда-ние352. Това се постига благодарение на чиновниците, конто считат, че са назначени, за да служат на об-щественото благо353, но на практика въплъщават цялата сила и авторитет на държавата354 .
Чиновническото поприще е открито за всеки ромей с изключение на привързаните към земята или на обвърза-ните с някаква професия, като тази уговорка важи само за ранна Византия3 5. Необходима, но затова пък един-ствена предпоставка за получаването на дадена служба е притежанието от страна на кандидата на определени знания. Точно това разграничава Византия от съвремен-ните й държави, чието ръководство било в ръцете на роби, протежета, авантюриста или клирици . Защото, колкото и да ни учудва, Византия никога не използува в учрежденията си духовници и то единствено заради сана им, без, разбира се, това да означава абсолютна забрана пред което и да е духовно лице, ако то ложе-лае да служи на държавата. Напротив, пътят е отворен и за тях и дори ги виждаме да служат понякога в не-обичайни за тях институции, като например да заемат длъжността логотет на Геникона357 или дори тази на наварха (адмирала), а сперед патриарх Никифор случва-ло се е клирик да стане и стратилат, т. е. главноко-мандуващ35’. Палеолозите ги използуват като висши съдии359.
Този демократичен принцип, определящ условията за назначаване на чиновници, спомага голям брой незнатни люде, чиито единствени преимущества са образоваността и способноетите им, да постъпват на императорска служба и да се издигат до най-висшите рангове в чи-новническата йерархия380.
Назначаване на чиновници
Назначаването и повишаването на чиновниците в по-високи санове е привилегия на императора и се извърш-ва на официална церемония , при която им се връчват назначителните документа и отличителните знаци на но-
ЗБ 2	r->
вия сан . За по-нискостоящите чиновници церемонията е по-проста и преминава без личното участие на владетеля . Чиновниците се заклеват във вярност към императора364 .
Съществуването на йерархично организирана визан-тийска чиновническа прослойка е гаранция за здравина-та на държавния апарат и помага на държавното управление да функционира безпрепятствено, независимо от евентуалните смени на висши сановници или на самия император. При все че дава обвързваща клетва към императора 65, чиновничеството разполага с известна са-мостойност при работата си, така че да не бъде пара-лизирано от липсата на самодържец ' .
Това обстоятелството има две следствия, който въз-действуват както положително, така и отрицателно. По-ложителното е, че чиновничеството действува като спи-рачка на императорските приумици и своеволия 7.
Във Византия, както е известно, императорската власт е обвързана със собствените си закони и с оби-чаите. Лъв VI пише, че ’’законите са затвор на нашето съществувание, те са лекари и препятствуват злините да нахлуят в обществото, посрещат ги и ги изцеряват, в случай, че са проникнали сред нас”368. "Всички зна-ят - продължава имлераторът, - че държавата се управ-лява от законите и от обичаите, придобили сила на „ЗБ 9 закон.
Приложение™ на законите се намира в ръцете на чиновниците, конто разполагат с косвени способи да ог-раничават императорската склонност към своеволии действия. Така византийското чиновничество представ-лява един рационален метод за управление, съдейству-ващ за развитието на обществения живот, основаващ се на зачитането на закона, нещо необичайно и ново за 3 7 0 средновековието
Отрицателното е, че една толкова бюрократична дър-жавна структура действува изцяло като спирачка за всяко новаторско усилие на императора, за всеки негов уклон към реформи . На второ място, въпреки че дос-тъпът до чиновническото звание е по принцип свободен, развилият се с течение на времето непотизъм, оформи-
лата*се семейна чиновническа традиция, насърчавана от императорите, системата на протежетата и някои други по-маловажни фактори създават една чиновническа каста, разполагаща благодарение на силата си със статута на особен обществен слой, който през XI в. намира десен достъп в синклита, придобива обществени предраз-съсъци и даже започва да гледа с лошо око на бракове-те с ”по-нисшите”, т. е. с непривилигированите слое-ве37 г.
От края на XI в. големите родове в империята, как-то и членове на императорекото семейство, заемат най-висшите длъжности и санове. Образува се една нова по определение аристокрация - чиновническата373.
Тази е причината редица чужди велможи и владетели, преминаващи на страната на Византия, да получават ви-соки титли и да служат вярно на вездесъщата византий-ска администрация. За тях подобна служба била особено почетна374.
Би следвало да се отбележи, че докато развитието на чиновничеството в аристократична прослойка, съста-вена от богати граждани и едри земевладелци, има само неблагоприятни последствия за държавата, то превръща-нето на администрацията в каста от силни и богати са-новници от най-висш ранг съдържа и значителна полити-ческа опасност за империята. Вярно е твърдението на L. Brehier, че прекомерното нарастване на силата на чиновничество носи в себе си семето на разкола във византийското държавно единство375.
Съществува и друг отрицателен момент. Една систематично и устойчиво организирана бюрокрация предпола-га многобройна чиновническа армия, която поглыца ог-ромни суми, обезеилва икономически Византия и увели-37 Б чава данъчните тежести върху населението
Голяма част от приходите на империята се изразход-ват за поддържане на чиновнически апарат, т. е. за непроизводителни цели, а така възниква несъответствие между общата величина на данъците и сумата, която на-истина може да бъде предоставена за производствени мероприятия, предприемани от самата държава.
Това означава, че нуждите на държавата се удовлет-
воряват чрез една неикономично организирана чиновни-ческа йерархия, а следователно икономическата обреме-неност на гражданството е много по-голяма, отколкото би следвало да бъде.
Крайният резултат е следният: неочакваните външни сътресения, войните, природните катастрофи и т. н. много лесно разклащат икономическите позиции на-' поданиците, конто поради високото данъчно облагане нямат голямо поле за икономическо осигуряване и разполагат с твърде ограничени стопански възможности.
Не на последно място неотменен спътник на чиновни-чеството е подкупничеството, което твърде много за-труднява управлението, притеснява населението и пред-ставлява същинско^раково образувание във византийския обществен живот
Императорите естествено се опитват да се преборят с тези злини, като създават надзорни органи, били те редовни или извънредни, а нерядко възлагат контролни-те функции на епископите378.
Тези мерки обаче остават безрезултатни. Ето зато от XI и главно от XII в. разгърналата се чиновническа аристокрация на практика държи държавата в ръцете 3 7 9 СИ
През всички епохи от съществуванието на Византия чиновниците освен сана си получават и един почетен титул. Извънредно характерната двойнственост означава: 1) византийският чиновник или сановник има слу-жебна отговорност, но действува само и единствено като човек на василевса; 2) по силата на титула, който получава, византийският чиновник се различава от обикновения гражданин и се издига над него. Този титул показва, че чиновникът е избраник на владетеля, представя държавата и черпи властта си от авторитета и властта на самия император, който от своя страна въплъщава идеята за византийската държавност. Не е случайно, че онези, който действуват от негово име, действуват всъщност вместо него самия и затова осно-вателно биват наричани ot ех лрооылои (от лицето = вместо личността - б, пр.) на императора
С други думи, раздаването на титли, което е тъж-

дествено с отреждането на някаква длъжност за импера-торските любимци и протежета, има точно определена цел - да подчертае, че носителят на тит лата не е просто административен служител на някакво държавно учреждение, а човек на императора. Титулът означава степента на приближеност до императора и величината на доверието, което владетелят гласува на дадения чиновник3 1.
В ранна Византия почетните титли се разделят на три, а по-късно и на четири категории: gloriosi, il-lustres, spectabiles, clarissimi. Висшите чиновници получават принадлежност към някоя от тях с връчването на съответния титул, а това става на специална церемония.
От средновизантийския период насетне всички титли придобиват по-усъвършенствувана йерархия, провежда се ново разделяне на 18 категории, през който преминава кариерата на всеки чиновник. Случва се понякога служители от един и същи ранг да имат различии титли, какъвто е случаят със званието стратег, чиито трима носители се именуват съответно: антипат (проконсул)-стратег, патриций-стратег и протоспатарий-стратег 2.
Титлите са обект на покупко-продажба и цената им е твърде висока. Тщеславието на хората спомага за масо-вото изкупуване на титлите и те се преврыцат в дохо-доносно перо за държавния бюджет. Така се обяснява титулната инфлация и непрекъснатото обновяване на вида им. Показателен например е фактът, че в провинци-алните кадастри на малкия град Тива почти всички спо-менати притежатели на имоти са носители и на някакъв почетен титул. Този случай съвсем не е изключение383.
Типичен е случаят на духовника Ктенас, който заплатил 60 литри злато, за да придобие титула протоспатарий, осигуряващ му доход от една единствена литра злато годишно (всеки титул се съпровожда от някаква малка годишна рента)38 . Явно е, че придобива-нето на титул е равносилно на обществено издигане и естествено това е целта на всеки титлогонец,
Както назначаването на длъжности, така и раздаването на титли (agfai 5 La ppapecou = удостоения за на
града - б. пр.) се извършва на пищно тържество в при-съствието на императорския двор. Съпровожда се с връчване на отличителни знаци (insignia) - специална 3 85 одежда, почест или друг знак, от самия император Касае се за показна изява на византийската теория, според която, както споменахме, чиновниците са същевременно и придвории. Всъщност те са царски люде на императорска служба, комбинация, целяща по-ефективно управление на държавата.
Значението на византийското чиновничество не се изчерпва само о административната му дейност. Извън рамките на административните звена то играе значима политическа роля. С езика, който използува - най-напред латински, а сетне гръцки, то поема функциите на фактор за културното развитие и единство на държавата. Когато гръцкият език, който е преди всичко език на Църквата, става език и на администрацията, негово-то значение и въздействие върху народите на империята рязко се увеличава и постепенно научаването на гръц-кия език с някои изключения става необходимост за по-вечето поданици на Византия
Говорейки един и същ език, жителите на империята възприемат неусетно привички, светогледни норми и житейски порядки, отличаващи се със забележително единство. Повлияни от великата леярна на идеи и възгледи - Константинопол, те шествуват в своята битност променени, белязани от един и същ печат, врастнали в единството на империята. Огромното достижение на им-ператорската администрация е, че тя спомага, най-вече чрез гръкоцентризма, който носи, за трансформация на разнородните елементи в забележителната културна ця-лост на Византия3 8 7 .
НЕЛЕЖКИ КЪМ ПЕТА ЧАСТ
301 Baynes, N. Empire, р. 114.
302 Пак там, 114-115.
зоз PG, 136. 1OO1.
304 Пак там.
305
ЗОБ
307
ЗОВ
309
3 10
311
312
3 13
3 1 «
3 1 S
3 16
317
318
319
319
3 20
3 21
32 2
323
3 24
3 24
3 25
Schiller, Н Geschichte. Bd . II, р. 44; Stein, Е Geschichte. Bd. I, p. 1, 117.
Kapayiavvonoukoi;, I. latopia. T. I, a. 610.
Вж. no-rope c . 47 с л .
Brehier, L. Institutions, p. 92; Cui Hou, A. Civilisation, p. 109.
Срб. Baynes, N. Empire, p. 119.
За магистъра на офиииите, негобата служба и компетентност бж. Kapay iaw6otouX,o<j, I. loxopta. Т. I, о. 613 хе. със съотбетната библиография. Срб. Kapay vawoitouKoq, I. Bu^avtivo xpatoj. T. I, о . 42 xe.
Срб. Guillou, A Civilisation, p. 117.
Вж. по-подробно у KapaylavvonouKoQ, I. loxopta. T. I, a. 654 xe.
За Войската бж. по-подробно пак там, с. 621 сл.
За епарха бж. пак там, с. 612 сл.
Пробиниия Илирик събпада с балканската част на империята.
За периферното упрабление бж.	по-обстойно у
KapaycavvoitouKot;, 1. loxopta. Т. I, о. 610 хе.
Вж. KapayiavvostouXoi;, I. Bu^avxcvo xpaxoe;, о. 48 хе.; Diehl, Ch. Histoire, p. 497.
За периферното упрабление б среднобизантийската епоха бж. Kapay lavvonouKoi;, I. Bu£avXiv6 xpaxoq, о. 45 xe .
Brehier, L. Institutions, p. 11B sq.
Пак там, с. 191.
Срб. пак там, с. 144 сл.
Срб.	Bethmann-Hol Iweg, И. А. Сivi1prozese.
Bd. Ill, p. 31, B8.
KapayiavvoKouKoi;, 1. Bu^avxevo xpaxoq. T. I, o. 104.
Вж. съотбетно у Сид, Е Le conseil des empereurs d’Auguste a Diocletien. Paris, 1894.
Вж. например CJ, 3. 24. 3,	1-a.	485/4B6; Kapa-
yiavvonovi-oi;, I. loxopta. T. I, o. 647.
Kaser, M. Zivi1prozessrecht, p. 432.
Срб. , Bethmann-Hol Iweg, M. A.	Civi 1 prozees .
Bd. Ill, P- 92 sq.; Kaser, M. Zivi1prozee8recht,
115
3 26
3 27
3 2 8
3 29
330
3 3 1
3 3 2
333
3 34
3 3S
3 3 6
3 3 7
3 3 8
3 3 9
3 4 0
p. 432 eq., 511; Kccpay lavvoitouKog, I. latopia. •T. I, 648-649.
Not. Dign., Or. XII. 4-5; Claudianus Paneg. Fl. Mani io Consuli, p. 34 eq.; KapayiavvoxovXog, I. latopia. T. I, a. 650.
Bethmann-Hollweg, M. A. Civilprozess. Bd. Ill, p. 59 sq., 66 sq.; Kaser, M. Zivi1prozeserecht, p. 429 eq.; Kapay lavvonouKoi;, I. Ictopla. T. I, a. 650.
Not. Const. (» Not. Dign., p. 227 sq.) II. 21-26, III. 19-22; KM]top. ФеКоВ., 113.	31,	179.	13,
181. 26. Срб. Zacharla к. Lingenthal, К. E. Ge-schichte, p. 373. J. B. Bury. System, p. 71, ru сбързба с "начелниците на кбартали" "yeitovlapye^". Според M. Kaser.	Zivi1prozessrecht, p. 431,
n. 73, m. нар. epevvac; (quaesitor) e бил приемник на римския praetor plebis. Bethmann-Hol Iweg, M. A. Civilprozess.	Bd . Ill,
p. 42 sq.; Kaser, M. Z1vi1prozessrecht, p. 439. Be thmann-Hol Iweg,	M. A. Civilprozess.	Bd . Ill,
p. 103 sq., Kaser, M. Z i v i 1 pr ozes s rech t, p. 436 sq., KapayiavvosouKoi;, I. laeopla. T. I, a. 650. Bethmann-Hol Iweg, M. A. Civilprozess. Bd. Ill, p. 111 sq. Срб. Kaser, M. Zivi1prozeserecht, p. 438; KapayiavvoitouKoi;, I. latopia. T. I, a. 651.
I . Лобос;. Demag. III. 8 (94. 4 sq.); Bethmann-Hollweg, M. A. Civilprozess. Bd. Ill, p. 116 sq.; Kaser, M. Zivi1prozessrecht , p. 439; Kapayiavvo-stouXoq ,1.1 atopla . T I , a . 651.
Вж . К a pay l avvonovKo; , 1. Bu^avuvo xpato;, a 106. Пак там, с. 105. Пак там, с. 106. Пак там. Пак там.
Г еорги Пахимер, III. 16-17 (259 сл. ) ; Petit, L . La reforme judiciaire d’Andronic Paleologue. -Е. О., 9, 1906.
Stein, Е Untersuchungen, р. 42; Brehier, L. In-
34 1
34 г
34 3
34 4
34 S
34 В
34 7
34 В
34 9
350
351
352
353
3S4
355
356
357
35 В
3 59
etitutione, р. 23В.
Brehier, L. Institutions, р. 23В. Пак щам.
Ostrogorsky, G. Juges generaux. Т. I, 317-325; Brehier, L. I ns t i tu t i one , p. 239; Lemerle , P. Juge general, 413-415; Lemerle, P. Recherches. T. I , p. 376 eq.
KapayiavvoBouKoi;, I. Bu^avtivo xpatOQ, a. 107.
Ше спомена тук само npouecume и низбергбането на "всеобщи съдии" през 1336 или 1337 г. поради опишите им да се бъэползубат по недопустимо начини от сана и службата си - Lemerle, Р. Documents, р. 30 sq.
Вж. Простагма от 1329 (?) на Андроник III (JGR, I. 581 sq.); Schilbach, E. Hypotyposis, p. 54 sq c no-стара библиография.
За audientia episkopalis бж. Selb, W. Audientia, p. 161 sq. ; Ziegler, К. H. Schiedsgerichl, p. 167 sq.; Waldstein, W. Audientia, p. 533 sq.; Pieler, P. E. Gerichtsbaгkeit, p. 471 sq.; Pleler, P. E. Entstehung, p. 709 sq.
Bethmann-Hollweg, M. A. Civilprozess. Bd. Ill, p. 113 sq.; Kaser, M. Zivi1prozessrecht, p. 441. Be thmann-Hol iweg, M. A. Civilprozess. Bd . Ill, p. 113 sq.; Kaser, M. Zivi1prozeserecht, p. 441; KapayiavvosovKoi;, I. latopia. T. I , a. 653.
Kapay lavvonovko^, 1 . Bv^avtivo xpa-toq, o. 107.
NJ, 86 с. 1, 2, 4 - a.539; NJ, 123 c. 21 - a.546; Be thmann-Hollweg , M. A. Civilprozess. Bd. Ill, p. 115 sq.; Kaser, M. Z i v i 1 prozessrecht, p. 527 sq .
Brehier, L. Institutions, p. 153.
Пак там, с. 154.
Пак там, с. 153.
Срб. Ensslin, W. Kaiser, р. 350.
Brehier, L. Institutions, p. 154.
NiXT|<|i6poi; stat pi apyqq . latopia ovvtopoi;, 37.	16
xe . Пак там, 50. 19.
Brehier, L. Institutions, p. 155.
360
366
367
368
3 6 9
3 7 0
371
37 2
3 7 3
374
37 5
3 7 6
3 7 7
37 8
3 7 9
3 80
3 SI
3 8 2
3 8 3
з 84
3 85
3 86
3 S7
Ensslin, h'. Kaiser, p. 350; Stein, E. - Byz . Zeitschr , 30, 1930, p. 177, Brehier, L. Institutions, p. 154; Guillou, Л. Civilisation, p. 111. De caer., 325. 20 sq.
Brehier, L. Institutions, p. 151; Guillou, Л. Civilisation, p. 115.
Brehier, L. Institutions, p. 158. Пак там, с. 158; Guillou, Л. Civilisation,
p. 110; Svoronos, N Serinent, p. 106 sq.
Svoronos, N. Serment, p. 136 sq.; Guillou, A. Ci
vilisation, p. 109.
Enss Hn , W Kaiser, p. 350
Пак там; Baynes, N H. Empire, p. 118
Guillou, A. Civilisation, p 131.
Пак там.
Baynes, N. H. Empire, sa t i on, p 130.
Ensslin, If Kaiser, p. p. 118.
Cognasso, F. Partiti,
p. 119; Guillou, A. Civil i
350, Baynes, N. H Empire
p. 260,	267; Brehier, L
Institutions, p. 156; Ensslin, К. Kaiser, p.
Guillou, A. Civilisation, p. 111.
Brehier, L. Institutions, p. 155.
Пак там, с. 165.
Ensslin, If. Kaiser, p. 347
Karayannopulos, J. Finanzwesen, p. 13 sq.
359.
раннобизантийския период.
Brehier, L. Institutions, p. 163 sq.
Пак там, с. 165
Срб Guillou, Л. Civilisation, р. 108 sq
Срб.. Ensslin, If. A t ахи pepvqoT], p. 635.
Oikonomides, N. Listes, p. 143.
N. Svoronos . Cadastre, с погрешно, no мое мнение,
тълкубание на яблецието.
De admin., 244. 239 sq
De caei., 217. 20 sq.
Diehl, Ch. Monde, p. 503.
DiehI, Ch . Monde, p. 504;
Ensslin, W. Kaiser,
p. 360.
ЕПИЛОГ
На предшествуващите страници се опитахме да изложим основните ресори на държавната структура и прин-ципите на политическото мислене на византийците.
Видяхме какви са представите им за империята и за императора, кои са и как действуват факторите на ви-зантийския обществен прогрес, какви са отношенията между императора и народа и зависимостите на императорската власт от другите съществени фактори в об-ществения и в частния живот на Византийската империя.
Както проличава, тази, да я наречем, византийска "конституция” съдържа много несъвършенства и съдържа-нието й не винаги е рационалистично. При все това, както забелязва сър Стивън Рънсиман, тя притежава едно решаващо, изключително важно предимство - може да функционира. И тя наистина, въпреки всички свои недо-статъци. действува в продължение на повече от хиляда 3BS
ГОДИНИ
Kunciman, S. Civilization, р. 65. Срб. Ensslin, W. Kaiser, р. 344: "Die Tatsache, class diese Institution (= византийската държаба с нейната структура) als solche niemals in Frage gestellt war, abgesehen von utopischen Experimented in den letzten Verfa 11szeit , ist ein Beweis, dass diese Autokratie in iher eigenen spezifischen Natur in geradezu wunderbarer Weise den Ze i turns t a nden angepasst war." Срб съшо Baynes, N. H. Empire, p. 120: "(The bureaucracy of East Rome) ... rendered possible the existence of that social life based upon the rule of law which distinguished the Empire from the lands which lay beyond its frontiers."
БИБЛИОГРАФИЯ
Агапит. - PG, 86. 1164 sq.
Alfoldi, A. Die Ausgestaldung des monarchischen Zeremoniells am romischen Kaiserhofe. - Mitte41. d. Deutsch. Archaol. Inst., Rom. Abteil, 49, 1934.
Alfoldi, A. Insignien und Tracht der romischen Kaiser. - Mitteil. d. Deutsch. Archaol. Inst,, Rom. Abteil, 50, 1935.
Altaner, B. Patrologie. Freiburg-Basel-Wien, 1978.
Ambrosius. Epp (PL, 16).
Ambrosius. De obitu Theodosii (0. Faller).
Ambrosius. Contra Auxentium (PL, 16).
Amm. Marc. (C. Rolfe).
Anastos, M. V. Political Theory in the lives of the Slavic Saints Constantine and Methodius. - Harvard Slavic Studies, 2, 1954.
Augustinus (B. Dombart, A. Kalb).
Avery, T. The adoratio purpurae and the importance of the imperial pourpie in the fourth century of the Cristian era. - In: Memoirs of the Amer. Acad, in Rome, 1940.
Batiffol, P. La paix constantinienne et le ca-tholicisme. Paris, 1914.
Batiffol, P. L'eglise et les survivances du culte imperial. - In: Brehier, L., P. Batiffol. Les survivances du culte imperial romain. Paris, 1920, 35-73.
Baynes, N. H. The Byzantine Empire. London, 1925.
Brassloff, S. Flirstensouverenitat und Volkssou-verenitat in den Justinianischen Rechtsbiichern. -Wiener Studien, 36, 1914.
Baynes, N. Eusebius and the Christian Empire. -In: Byzantine Studies and other Essays. London, 1955.
Beck, H.-G. Senat und Volk von Konstantinopel. -SB. d. Bayer. Akad. d. Wiss., phil.-hist. KI., 1966,
6 = Das byzantinische Herrscherbild. Darmstadt, 1975.
Beck, H.-G. Res publica romana. - SB. d. Bayer. Akad. d. Wiss., 1970, 2 = Das byzantinische Herrscherbild. Darmstadt, 1975.
Beck, H.-G. Nemos, Kanon und Staatsraison in By-zanz. - Osterreich. Akad. d. Wiss., phil.-hist. Kl., 384. Wien, 1981.
Bethmann-Hollweg, M. A. Der romische Civilpro-zess. Bd. I-III. Bon, 1864-1865.
Beurlier, E. Le culte imperial. Paris, 1891.
Brehier, L. La conception du pouvoir imperial en Orient pendant les trois premiers siecles de L’ere chretienne. - Rev. hist., 95, 1907.
Brehier, L. Les survivances du culte imperial remain a Byzance. - In: Brehier, L., P. Batiffol. Les survivances du culte imperial romain. Paris, 1920.
Brehier, L. Les institutions de 1‘Empire Byzan-tin. Paris, 1949.
Bryce, L. The Holly Roman Empire. London, 1904.
Bury, J. B. History of the Later Roman Empire. Vol. l-II. London, 1923.
Bury, J. B. The Constitution of the Later Roman Empire. Cambridge, 1910.
Bury, J. B. The Imperial Administrative System in the Ninth Century. London, 1911.
Cameron, A. Circus Factions. Oxford, 1976.
H. v. Campenhausen. Ambrosius v. Mailand als Kirchenpolitiker, 1929.
Cassiodorus (Th. Mommsen).
CB: Corpus Scriptorum Historiae Byzantinae (Corpus Bonnense).
Chaiandon, F. Les Сотпёпе. T. II. Paris, 1912.
ХрютофьХолоиХои, A. Oi ехтос KwvaTovTivovnoXewc; ₽u£ovtivo( 6r)poi. Xapicrrnpiov ei<; A. K. OpXavfiov, II. AOrjvai, 1966.
ХрютофсХолооХои, A. H avTipaaiXeia ei<; to BuCavTiov. - ZuppeixTa, 2, 1970.
ХрсотофсХолоиХои, А. ЕхХоут), avayopeuait; xac отефк; too pv^avTivou avToxpaxopoc;. АОтрлхс, 1956.
CJ: Codex Justinianus (P. Kruger).
CJC: Corpus luris Civilis.
CMH: Cambridge Medieval History.
Cognasso, F. Partiti politichi e lotte dinas-tiche in Bisanzia alia raorte di Manuele Comneno. -Memorie della Reale Accademia delle Scienze di Torino. Serie seconda t. 2 XII. Torino, 1912.
C. Th.: Codex Theodosianus (Th. Mommsen, P. M. Meyer).
Demougeot, E. La theorie du pouvoir imperial au debut du Vе s. - In: Societe Toulousaine d’Etudes classiques, Melanges I. Toulouse, 1946.
Demougeot, E. De l’unit£ a la division de 1’em-pire romain. Paris, 1951.
Diehl, Ch. Etudes d’histoire du moyen Age dediAes a G. Monod. Paris, 1896 = Etudes byzantines. Paris, 1905.
Diehl, Ch. Monde: вж. Diehl, Ch., G. Marqais. Monde.
Diehl, Ch., G. Marqais. Le monde oriental de 395 a 1081. Paris, 1944.
Dig. (esta) (Th. Mommsen).
Dill, S. Roman Society in the last Century of the Western Empire2. London, 1899.
Dolger, F. J. Zur antiken und fruhchristlichen Auffassung der Herrschergewalt von Gottes Gnaden. -Antike u. Christentum, 3, 1932.
Dolger, F. Rom in der Gedankenwelt der Byzanti-ner. - Zeitschr. f. Kirchengesch, 56, 1937.
Dolger, F. Byzanz. - In: Dolger, F., A. Schneider. Byzanz. Bern, 1952.
Dolger, F. Die "Familie der Konige" im Mittel-alter. - In: Byzanz und die europaische Staatenwelt. Ettal, 1953.
Dolger, F. Bulgarisches Zartum und byzantini-sches Kaisertum. - In: Byzanz und die europaische Staatenwelt. Ettal, 1953.
Dolger, F. Die Kaiserurkunde der Byzantiner als Ausdruck ihrer politischen Anschauungen. - In: Byzanz und die europaische Staatenwelt. Ettal, 1953.
Dolger, F. Die dynastische Familienpolitik des
Kaisers Michael VIII Palaiologos (1258-1282). - In: ПАРАЕПОРА. Ettal, 1961, 178-188.
DOP: Dumbarton Oaks Papers.
Dorries, H. Das Selbstzeugnis Konstantins d. Gr. - Abh. d. Akad. d. Hiss, in Gottingen 3. F., Nr. 39. Gottingen, 1954.
Duchesne, L. L’Eglise au XIе s. Paris, 1925.
Ed.: *H6ixTa louaTiviavov (In: NJ, 759-795).
Eger, H. Kaiser u. Kirche in der Geschichtsthe-ologie Eusebs v. Casarea. - Zeitschr. f. neutestam. Wiss., 38, 1939.
Ensslin, W. Das Gottesgnadentum des autokrati-schen Kaisertums der fruhbyzantinischen Zeit. - Studi Biz. e Neoell., 5, 1931.
Ensslin, W. Gottkaiser und Kaiser von Gottes Gnaden. - SB. d. Bayer. Akad. d. Wiss., phil.-hist. Abt., 1943, 6. Munchen, 1943.
Ensslin, V. Der Kaiser in der Spatantike. -Hist. Zeitschr., 177, 1954.
Ensslin, Aioxvpepvqa'n xat. бсоситрт] ttjq BvCavTcvTK av'toxparopiaq. - In: CMH, IV, 2. Cambridge, 1967.
Euae^iOQ. Btoq (I. Heikel).
EuaePiOt;. Tpuxxovr.(I. Heikel)).
Fliche, A., V. Martin. Histoirede 1’Eglise. T. III. Paris, 1936.
Gasquet, A. L’Empire byzantin et la monarchie franque, 1888.
Gelzer, M. Altertumswissenschaft und Spatantike. - Hist. Zeitschr., 135, 1926.
Grabar, A. L’empereur dans 1’art byzantin. Paris, 1946.
Cranz, F. E. Kingdom and Polity in Eusebius of Caesarea. - Harvard Theol. Rev., 45, 1952.
Gregoire, H. Miettes d‘histoire byzantine (4е -6е s.). - In: Anatolian Studies presented to Sir W. M. Ramsay. Manchester, 1923.
Guilland, R. Le droit divin a Byzance. - Eos, 42, 1947.
Guilland, R. Etudes Byzantines. Paris, 1959.
Guillou, A. La Civilisation byzantine. Paris, 1974.
Hahn, L. Das Kaisertum. Leipzig, 1913.
Hamm, F. Zur Grundlegung und Geschichte der Steuermoral. Tirer, 1908.
Hammer, W. The Concept of the New and Second Rome in the middle ages. - Speculum, 19, 1944.
Han ton, E. Lexique explicatif du Receuil des Inscriptions grecques chretiennes d’Asie Mineure. - By-zantion, 4, 1927-1928.
A. v. Harnack. Christus praesens - Vicarius Christi. - SB. d. Preuss. Akad. d. Wiss., phil.-hist. KI. Berlin, 1927.
Heisenberg, V. Aus der Geschichte und Literatur der Palaiologenzeit. - SB. d. Bayer. Akad. d. Wiss., philos.-phil. u. hist. KI., 1920, 10. Munchen, 1920.
Heisenberg, A. Staat u. Gesellschaft des byzan-tinischen Reiches. - In: Staat u. Gesellschaft d. Griechen u. Romer bis zum Ausgang des Mittelalters , v. U.v. Willamowitz-Mallendorf u.a. Leipzig-Berlin, 1923.
HGM: Historici Graeci Minores (L. Dindorf).
Hieronymus. Epp (I. Hilberg).
Hunger, H. Prooimion. Wien, 1964.
Hunger, H. Reich der Neuen Mitte. Wien-Koln, 1965.
Hunger, H. Die hochsprachliche profane Literatur der Byzantiner. Bd. I. Munchen, 1978.
Hunger, H. Phanomen Byzanz aus europaischer Sicht. - SB. d. Bayer. Akad., phil.-hist. KI. H. 3. Munchen, 1984.
Inst: Institutiones (CJC, I (P. Kruger).
Йоан Златоуст. - PG, 49, 63.
Iw. AuSoq. Пер! apxGv (R. Wuensch).
Istinsky, H. V. Bischofsstuhl und Kaiserthron. Munchen, 1955.
JGR: Jus Graecoromanum (П. Zeaot;).
Kaniuth, A. Die Beisetzung Konstantins d. Gr. -
In: Breslauer Historische Forschungen, 18. Breslau, 1941.
Karayannopulos, J. Der friihbyzantinische Kaiser.г BZ, 49, 1956.
Karayannopulos, J. Das Finanzwesen des friihby-zantinischen Staates. Munchen, 1958.
Kapay uawojtovXoq, I. To Bv^avtivo Kpatoq. T. I-II. A(h)va, 1985.
KapayuawonovXoq, I. laropua too BvCavrivov KpaTOVQ. T. I. BeaaaXovCxT), 1987.
Kaser, M. Das romische Zivilprozessrecht. Miin-chen, 1966.
Kern, F. Gottesgnadentum und Widerstandsrecht2. Darmstadt, 1954.
KX'H'top. Ф1Х06.: вж. Oikonomides, N. Listes.
Kovnemann, E. Zur Geschichte der antiken Herr-scherkulte. - KIio, 1, 1902.
Kraft, H. Kaiser Konstantins religiose Entwicklung. Tubingen, 1955.
Kruse, H. Studien zur offiziellen Geltung des Kaiserbildes in romischen Reiche. - In: Studien z. Geschichte u. Kultur d. Altertums 19, 3. Paterborn, 1943.
Ladner, G. B. The Concept of the Image in the Greek Fathers and the Byzantine Iconoclastic Controversy. - DOP, 7, 1953.
Laqueur, R. Das Kaisertum und die Gesellschaft des Reiches. - In: Probleme der Spatantike. Stuttgart, 1930.
Lecrivain, Ch. Le Senat remain. Paris, 1888.
Lemerle, P. Le juge general des Grecs et la re forme judiciaire d’Andronic II. - In: Memorial L. Petit. Bucarest, 1948.
Lemerle, P. Recherches sur les institutions ju-diciaires a I’epoque.des Paleologues, I. Le tribunal imperial. - Annuaire de 1’Institut de Phil, et d’Hist. Orient, et Slave, 9, 1949.
Lemerle, P. Documents et problemes nouveaux concernant les Juges generaux. - AeXxtov XpioT. Ap%aioX. ETaip., 4, 1964-1965.
Lbwith, K. Weltgeschichte u. Heilgeschenen. Stuttgart, 1953.
Mansi, J. D. Sacrorum consiliorum nova et ampli-ssima collectio. ФХюрегтСа, 1769.
Marquart, J. Osteuropaische und ostasiatische Streifziige. Darmstadt, 1961.
Medlin, W. K. Moscow and East Rome. Paris, 1952.
MGH, AA: Monumenta Germaniae Historica. Auctores Antiquissimi.
MGH, Epp: Epistulae.
MGH, ss: Scriptores.
Michel, A. Die Kaisermacht -in der Ostkirche (843-1204). Darmstadt, 1959.
MM: Miklosich, F., J. Miller, Acta et diplomata graeca medii aevi sacra et profana. T. I-VI. Vindobo-nae, 1860-1890.
Mommsen, Th. Romischen Staatsrecht. Berlin, 1877.
Никифор Влемид. - PG, 142, 612-674.
NiKrypopoq Tia'tpiapX'nc;. latopCa auvropoq (C. de Boor).
NJ: Novellae Justiniani (R. Schoell, G. Kroll).
N. Marc.: Новели на Маркиан (= C.Th. II (Р. М. Meyer).
N. Theod.: Новели на Теодосий (= С.Th. II (Р. М. Meyer).
N. Valent.: Новели на Валентиниан ( = С. Th. II ( Р. М. Meyer).
Oikonomides, N. Les Listes de pre seance byzan-tines des IXе et Xе s. Paris, 1972.
Orosius (G. Zangemeister).
Ostrogorsky, G. Die byzantinische Staatenhierar-chie. - Seminarium Kondakovianum, 8, 1936.
Ostrogorsky, G.' Les juges genbraux de Serres. -In: Melanges offerts a Rene Crozet. Poitiers, 1966.
Palanque, J. R. St. Ambroise et 1’empire romain. Paris, 1953.
Peterson, E. Der Monotheismus als politisches Problem. Leipzig, 1935.
Pieler, P. E. Zura Problem der byzantinischen Verfassung. - JOB, 19, 1970.
Pieler, P. E. Gerichtsbarkeit. - In: Reallexikon fur Antike und ‘ChriStentum, 10, 1977, 391-488 (471: audientia episcopalis).
Pieler, P. E. Entstehung und Wandel rechtlicher Traditionen in Byzanz. - In: Entstehung und Wandel rechtlicher Traditionen. Freiburg-Munchen, 1980.
Piganiol, A. L’Empire chretien. Paris, 1947, 325-395.
Priskos (HGM, I (L. Dindorf).
RAC: Reallexikon fiir Antike u. Christentum.
Rahner, H. Vom ersten bis zum dritten Rom. Innsbruck, 1949- 1950.
Rambaud, A. Etudes sur 1’histoire byzantine. Paris, 1912.
Rambaud, A. L’Empire grec au 10е s. Paris, 1870.
REB: Rev. Etudes Byzantines.
Runciman, S. Byzantine Civilization. New York, 1958.
Sabine, С. H. A History of Political Theory2. New York, 1950.
Salvianus (F. Pauly).
Schader, H. Moskau, das critte Rom. Hamburg, 1929.
Scharf, J. Protios und die Epanagoge. - BZ, 49, 1956.
Scharf, J. Quellenstudien zura Prooimion der Epanagoge. - BZ, 52, 1959.
Schilbach, E. Die Hypotyposis der K«0oXlkol xpiTaf Twv Pwpacwv vom Juni 1998 (?). - BZ, 61, 1968.
Schiller, H. Geschichte der romischen Kaiser-zeit. Bd. I-II. Gotha, 1883-1887.
Schilling, 0. Naturrecht und Staat nach der Leh-re der alten Kirche. Paderborn, 1914.
Schramm, P. E. Kaiser, Rom u. Renovatio . Darmstadt, 1957.
Selb, W. Episcopalis audientia von der Zeit Konstantins bis zur Novelle XXXV Valentinians III. -
Zeitschr. d. Savigny- Stiftung, rom. Abt., 85, 1967, 161-217.
Setton, К. M. Christian Attitude Towards the Emperor in the 4th Century. New York, 1941.
Sevienko, I. A neglected byzantine source of Moscovite Political Ideology. - Harvard Slavic Studies, 2, 1954.
Sickel, Das byzantinische Krvnungsrecht bis zum X. Jh. - BZ, 7, 1898.
Simon, D. Princeps legibus solutus, Gedachtnis-schrift fur Wolfang Kungel. Frankfurt/M.', 1980.
Evveoioc;. ПсрС Рао. (N. Terzaghi).
Сократ. - PG, 67. 28 sq.
Stein, E. Geschichte des spatromischen Reishes. Bd. I. Wien, 1928.
Stein, E. Untersuchungen zur spatbyzantinischen Verfassungs u. Wirtschaftsgeschichte2. Amsterdam, 1962.
Steinwenter, A. NOMOE EMYTXOE, Zur Geschichte einer politischen Theorie. - Anzeiger Akad. d. Wiss., phil.-hist. Kl, 83. Wien, 1946.
Straub, J. Vom Herrscherideal in der Spatantike. Stuttgart, 1939.
Stremooukhoff, D. Moscow the Third Rome: Sources of the Doctrine. - Speculum, 28, 1953.
Svoronos, N. Le serment de fidelite a l’empereur byzantin et sa signification constitutionelle. - REB, 9, 1951.
Svoronos, N. Recherches sur la cadastre byzantin et la fiscalite au XIе et XIIе s. : le cadastre de Thebes. - BCH (Paris - Athenes), 83, 1959.
HcpiCoTiOQ (H. Schenke, G. Downey).
Теодорет Кирски. - PG, 82.
Теодор Никейски. - In: Darrouzes, J. Epistoliers byzantins du Xе s. Paris, 1960.
Теофилакт Охридски (CFHB. T. I).
Тома Магистър. - PG, 145. 448-548.
Thomson, J. W. , B. J. Holm. A History of Historical Writing2. Vol. I-II. New York, 1950.
Treitinger, 0. Die ostromische Kaiser- und Reichsidee nach ihrer Gestaltung im hofischen Zeremo-niell. Jena, 1938.
Treitinger, 0. Vom ostromischen Staats- und Reichsgedanken. - Viertel Jahrschr. f. Siidosteuropa, 4, 1940.
Valdenberg, V. Les discours politiques de The-mistios dans leur rapport avec I’antiquite. - Byzan-tion, 1, 1924.
Vogt, J. Constantin d. Gr. und sein Jahrhun-dert2. Munchen, 1960.
Voss, M. E. Recht und Rhetorik in der Kaiserge-setzen der Spetantike Forschungen zur byzantinischen Rechtsgeschichte. Frankfurt/M.
Waldstein, W. Zur Stellung der Episcopalis audientia im spatromischen Prozess. Festschrift fur Max Kaser. Munchen, 1976.
SavaXaToq, Д. Bu^avxiva ЦЕХеттрата. AOTjvai, *1940.
Zacharia v. Lingenthal, К. E. Geschichte des griechisch-romischen Rechts3. Aalen 1955.
ZaxvOTjvoq, Д. Bv£avxiov. AOrjvai, 1951.
Ziegler, К. H. Das private Schiedsgericht im antiken romischen Recht. Munchen, 1971 (167 sq.: audientia episcopalis).

Й. Е. Караянопулос
Политическата теория на византийците
Грьцка Първо издан»'?
Научен редактор доц. Георги Бакалов Преводач Кирил Павликянов Редактор Райна Пешева
Художник на корицата Виктор Стоянов Художествен редактор Борис Драголов Технически редактор Румян Лазов Компютърен набор Сия Карагеоргиева
формат 60/84/16
Печатни коли 8,25 Издателеки коли 7,67
Университетско издателство "Св. Климент Охридски