Текст
ВЛЪПКОВА - -ЗАИМОВА
ACADEMIE BULGARE DES SCIENCES
INST1TUT D'ETUDES BALKANIQUES
vasilka tapkova-zAimova
LE BAS-DANUBE— ZONE FRONTIERS DE [/OCCIDENT BYZANTIN
Contribution a I’histoire des territoires bulgares du Nord et du Nord-Est, fin Xе—XIIess.
Sofia . 1976
EDITIONS DE L ACADEMIE BULGARE DES SCIENCES
БЪЛГАРСКА АКАДЕМИЯ НА НАУКИТЕ ИНСТИТУТ ЗА БАЛКАНИСТИКА
ВАСИЛКА ТЪПКОВА-ЗАИМОВА
ДОАН И ДУНАВ ГРАНИЧНА ЗОНА НА
ВИЗАНТИИСКИЯ ЗАПАД
Към историята на северните и североизточните български земи, края на X—XII в.
София 1976
ИЗДАТЕЛСТВО ПЛ БЪЛГАРСКАТА АКАДЕМИЯ НА НАУКИТЕ
941Б
ПРЕДВАРИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ
Много исторически събития през средновековието са се развили в земите на Долни Дунав. Географското положение и богатата плодородна земя са определили значението на тази облает, която в течение на вековете неколкократно е ставала средище на кръ-стосване между византийския свят и чуждоземците, идващи от север. През бурната епоха от IV до края на VII в. тези земи са посрещали много често „варварските" групи, конто настъпвали откъм Влашката равнина и от по-далечните руски степи. Те са подслонили „седемте славянски племена" и Аспаруховите българи и така станали люлката и на българската държава, призната в 681 г. с договор от Византия.
Като една от главните територии на Първата българска държава тези области са се развивали нормално по пътя на политического и обществено-икономическото развитие на останалите бъл-гарски земи от края на VII до края на X в. Но когато след около три века на борби и разцвет българската държава престава да съ-ществува и е включена в рамките на Византийската империя, земите по Долни Дунав стават пак гранична зона между империята и чуждоземния свят отвъд Дунав. Отново изпъква на преден план значението на днешна Североизточна България и Добруджа за отношенията, конто естествено се развиват между Цариград и напиращите племенни групи от север.
Тези отношения или по-скоро етническата принадлежност на население™ от долнодунавските земи са били много пъти обект на изеледвания от страна главно на румънски и български уче-ни. И трябва да кажем ведиага — те са били обект и на бурни и страстни спорове, породени както от някои тогавашни политически отношения, така и от недостиг на исторически изворов материал, което допуща най-разнообразни тълкувания. И наистина трябва да се признае, че историята и географията на средновековния Дунав повдига много неясни въпроси, конто археолози, историци и филолози отдавна са поставили на разглеждане и конто те се
стараят да разрешат, като осеки права приноси в своята облает, лзхождайки от материала, с конто разполага.
Нека отбележим на първо място, че изеледванията на долноду-навските земи се отнасят до един много дълъг период. Дори ако не се вземат пред вид всички проучвания, конто обхващат антич-ността, установяването на римските провинции, развитието на римского административно устройство и пр., достагьчно е да се хвърли един съвсем бегъл поглед върху обилната литература, конто се отнася за целия период на средновековието и засяга из-вънредно голям брой проблеми в различна връзка.
Отдавна се дискутира, а в последно време е събран и богат веществен материал върху преходния период между античност и средновековие. Поставян е многократно въпросът за степента на романизацията, за цялостното или частичного запазване на население™ по двата бряга на Дунава — тракийско,дакийско и пр., доколко устойчиви са останали местните елементи както в гра-довете по лимеса, така и в по-отдалечените краища на провинции като Малка Скития, Долна Мизия, двете Дакии и пр. Това са ос-новни проблеми, конто стоят в обща връзка с възникването на бъл-гарската и по-късно на румънската народност.
Покрай тях е разглеждан цял комплекс от други проблеми, винаги тясно преплитащи се помежду си и евързани както със социал но-нкономическите отношения, така и с културния взаимообмен и т. н. Макар всички те да засягат една сравнително раина епоха, те са от значение за по-късния период, защото разкриват предпоставките на онези отношения, конто се създават между оформилата се като такава Византийска империя и завареното население.
Този втори етап на изеледвания разглежда главно връзката между централната и провинциалната власт, оформянето на административного управление и на защитната сила по лимеса във връзка с новосъздадените политически и икономически отношения. Свързвала ли е река Дунав или е разделяла населенията от двата бряга, кога и доколко се е стремила Византия да установи властта си не само на десния, но и на левия бряг на реката?
Старото византийско схващане за изконните права на импе-рията върху замите на полуострова дават през цялото средновековие отражение върху отношенията между византийската власт в новосъздадената българска държава, макар и заддунавската територия да не е ясно и трайно определена с твърдо установени грапици. ъщевременно в Дунавската делта не престават да навлизат ви-зантииски кораби при непрекъснатите столкновения, конто изпреч-
ват империята срещу българската държава. И отново и многократно е поставян въпросът, могла ли е Византия да претендира за територии, толкова отдалечени от центьра на управление™ й, и тези евентуални претенции имали ли са връзка с отделяйте византийски владения по северния бряг на Понта.
В рамките на тези изслсдвания най-осезателно стой въпросът за Дунавската делта, чиято роля е еднаквозначителна и отстрате-гическа и от икономическо гледище. Тя е приютявала между другого руските търговски кораби, както и руските военни ескадри на път за Цари град.
Макар и тези въпроси да са поставянн в различна връзка, все" пак основного внимание на изследвачите се е съсредоточавало' около периода, когато започват новите нашествия след първата вълна на маджарите, конто се насочват към Панонската равнина и така отново откриват, както казахме, „движението па народите" от изток към запад.
Раздвижването на маджари, печенеги и руси разгръща нова страница в отношенията с българската държава, която застава в междинно положение между тях и Византия. Тук са поставянн на разглеждане множество въпроси, конто засягат времето, когато българската държава загубва земите си на север от Дунава. Когато главните борбн между Византийската империя и Самуилова Бъл-гария се препасятв западните земи, вниманието на съвременниците на тези събития се отклонява временно от този район и данните за доли оду навските области стават непълни и спорадични у хро-нистите и историците. Оттам произхождат и немалко спорни положения в изследванията, конто се отнасят към този период, доста слабо документиран от византийските и други авторн.
В началого на второго хилядолетие опитът на империята да овладее отново дунавския лимес се увенчава с успех. Но същевре-менно се поставя въпросът, кой и как е владеел земите на север от реката тогава, когато Византия е установила трайната си граница по Дунава.
Настава отново един период от век и половина, когато непре-станните движения на народи от двата бряга па реката създават сериозни затруднения на византийската власт. Какви мерки е взимала империята, за да се справи с това ново положение, и как е била уредена административната и военната организация на завоюваните български земи и главно на земите по Долни Дунав? По тези въпроси са изказвани много мнения и се е водила голяма дискусия между изтъкнати учени. Тази дискусия засяга най-вече създаването и развитие™ на тема Паристрион, в която са станали
главните политически събития през XI и XII в. (затова и ние в изложение™ си спираме вниманието си главно на нея, а не на ця-лото географско протежение на Долни Дунав). Пак там са се развивали и отношенията между завареното население и пришълците от север, както и между последните и представителите на провин-циалното византийско управление. Поставяните в тази връзка въпроси са довеждали и до много и разнообразии спорове в мина-лото, някои от конто са излизали извън рамките на обективното научно дирене.
Най-сетне вниманието на учените е било привличано и от ус-ловията, конто са довели до повторното оттегляне на византий-ската власт от дунавските земи след избухването на въстанието, възглавявано от Асеновци, което завършва с възстановяването на българската държава. Произходът на възстановителите на българската власт, характерът на тази държава, териториалният й обхват в началото на нейното възстановяване, населението в нея и пр. също са били обект на много изследвания и на оживена дискусия.
По така набелязаните групи от проблеми, свързани с исторического развитие на земите по Долни Дунав, нееднократно са писали и са се изказвали авторитетни румънски учени, като Николае Йорга,1 Николае Бънеску,2 П. Панаитеску, Георги Братиану и др.3, повече или по-малко групирани около тях.
1 N. J о г g a. Le Danube d’Empire. — In: Melanges G. Schlumberger. I. Paris, 1924, p. 13 sq. (Etudes byzantines, Bucarest, 1940, II); 20 sq.; Cele d’intani cristalizari de Stat ale Rominilor. — Revista IstoricS, V, 1919. La premiere civilisation d'Etat Roumaine, Academie Roumaine. — Bull, de la section historique, 1, 1920; Formes byzantines et realites balkaniques. Lemons faites a la Sorbonne. Bucarest—Paris, 1922. p. 106 sq. Тук посоч-ваме само няколко примера от огромного творчество на Йорга. За ориентация посочваме между множеството публикации, посветени на него през 1971 — 1972 г., N i с о 1 a s J о г g a, L’homm et, 1'oeuvre, Acad, de la Repub-lique socialiste de Roumanie, Monographic, IX, където e дадена и библиография (с. 214—249).
2 Вж. N. Banescu. Changements poilitiques dans les Balkans apres la conqudte de 1'Empire bulgare de Samuel. — Bulletin de la section historique de 1 Academie Roumaine, X, 1923, p. 68; La domination sur les regions du Bas-Danube, Acad’ Кои„та‘пё- — Bulletin de la section historique, XIII, 1927, p. 10—24. Многобройните изследвания на Banescu, конто засягат тези въпроси, са посочени в дял „Книжнина". Освен това главните положения около Паристрион са събрани в книгата му Les Duches byzantins de Pari-stnon (Paradounayon) et de Bulgarie, Bucarest, 1946. Вж. и библиографията на Banescu в RESEE, VII, 1969, 1, р. 9—17. И *
3 Р. Р a n a i t е s с u . Les relations bulgaro-roumaines du Moyen аее — Revtsta aromaneasca, I 1929 ; С. C. G u i r e s c u. Despre Vlahia Asane-?tilor. — Lucranle Institutului de geografie al Universitafii din Cluj, IV,
Тези изследвачи от предвоенния период са натрупали значи-телно количество материали и са дали различии осветления на поставените спорни въпроси. Понякога техните изследвания или част от тях са застъпвали тези, неприемливи от историческа гледна точка, като например ролята, която влашкият елемент е играл в събитията по Доли и Дунав до XII в., времето, когато може да се говори за румънски държавни кристализации, и пр. Тук ние не се спираме на техните концепции като цяло, а раз-глеждаме в самото изложение отделяйте въпроси, конто ни интересуват.
Тъй като правим общ преглед на политическата обстановка и и на взаимоотношенията между различните населения в една определена тееритори я, при надлежаща на средновековната българска държава, налага се да спрем малко по-подробно вниманието си на изследванията на нашата предвоенна историография.
И наистина проблемите, свързани със събитията по Долни Дунав през XI и XII в., са били многократно проучвани и от най-известните български учени от предвоенния период начело с В. Златарски, П. Мутафчиев и др.
В. Златарски е посветил много страници на този период както в своята „История на българската държава през средните векове", така и в отделни студии. Според нас неговото обяснение за значи-нието на т. нар. отвъддунавска България като земя, населена с военно население, е много правилно. Златарски обаче с голяма ревност защищава тезата си за административната неделимост на българските земи от началото на византийското владичество в църковно и политическо отношение. Той е на мнение, че „Пари-стрион** е тема-катепанат, подчинена в административно отношение на управлението на тема „България** с център Скопие.Също в подчинено положение той вижда и управителя на Белградската облает. Това негово мнение е било критикувано от различии учени. Златарски не следва Успенски, който напълно отрича участието
1928—1929, р. 109—124; Istoria Romanilor, 1, Bucure$ti, 1935, р. 311 sq.; G. В г a t i a n u. Tradijia istorica, p. 51 sq. По-умерени съждения в Recherches sur Vicina et cetatea Alba, Bucarest, 1935, p. 14—26; C. Nec$ulescu. Ipoteza forma(iunilor politice romane la Dun^re in sec. XI. — Revista istorica Romana, VII, 1937, p. 151. Вж. обаче острата реакция на N. В a nescu. Les divigations d’un helleniste de la „nouvelle ecoleu. — Revue historique du Sud-Est europeen, XV, 1938, p. 69—71. Впрочем линията на Бънеску се среща и в много други изследвания, научно-популярни статии и пр. в периода преди Втората световна война (вж. напр. Analele Dobrogei и др.).
на власите във въстанието на Асеновци. Той възприема становището на Василевскн и критиката му към Успенски, но смята, че в местата, където въстанието на Асеновци е избухнало, власите не са били компактна маса.4
По-войнствуващ и по-остър в полемиката е П. Мутафчиев, конто многократно влиза в непримирими спорове с румънските изследвачи. Той обаче е по-умерен от Златарски по отношение на административного разделение на българските земи след поко-ряването на Първото българско царство. Както Скабаланович, и той приема разделение™ на българските територии на отделяйте една от друга теми „България" и „Паристрион" и допуща също така съществуването на Сирмийската тема. Мутафчиев има пра-вилно виждане за оргапизацията и ролята на Паристрион като гранична земя. Неговите изследвания по тези въпроси са основ-ни, но той твърде много омаловажава ролята на влашкото население във въстанието на Асеновци и др?
Към тези ярко изразени възгледи нека прибавим само няколко други, изразени мимоходом или пък в по-друга връзка. Може да се спомене Ст. Младенов, който е на мнение, чебългаро-румън-ските княжества, един вид наследство от старата отвъддунавска България, са просъществували като полунезависими от Византия дори през XI—XII в. и че Втората българска държава е обедине-ние на областите северно и южно от Дунава? Ив. Дуйчев, който в няколко студии разглежда събитията от XI и главно от XII в.,
' В. ?.л Я?? Р с ’S н' История на българската държава през сред-
ните векове, II, 192/, гл. 1, с. 1 сл.; гл. Ill, с. 410 сл. Срв. Политического положение на Северна България през XI и XII в. — ИИД IX 1929 с 25— 5и„,Ел"а1 дЖа,,а .'!ГИ|’".ск‘;' '!а ГРЪЦКИ среда,а на XI в.'- By'zanti'no-slavica, 1, 1929. с. 22—34; Устройство Болгарии и положение болгарского народа в первое время после покорения их Василием II Болгаробойцею. -
I .як’ С ; ПсЧ'а 11 водачите на въста-
нието в 1185 г. — СпБАН, 45, 1933, с. 8—48.
'.П. Мутафчиев. Българи и румъни. С., 1928 (=Bulgares et вековнм t0'rR г pays danL',,a"'' s >928); Сьдбините на средне
вековния Дръсгър. — В: Силистра и Добруджа, 1, 1927 с 275—360- Етно-и₽92СЯ|1д7.РО1!?н|1 "° Д°^!И Дуна“' в Добруджа в миналото С.’. 1947, труд който"а 6ъ;"арск"“ наР<>Д, II. с. 30—38; в този свой последен се ^казва™ уме "Ред"шни "его»“ изследвания, Мутафчиев
кавскит! зем°''„7з Х1-Х"Г вР°Л”Та “ЛаС"Те " "СТ°Р"ЯТа На Д0Л"™У'
“чеп^’-^^^^и- — -°
е на мнение, както повечето свои предшественици, че във въета нието на Асеновци участвуват само българи.* s * 7 *
В годините след Втората световна война и особено когато се обнародваха сборниците за българо-румънските връзки през ве-ковете/ както и академичиите издания „История на България"9 и „История на Румъния"1'1, проблемите започнаха да се поставят по различен начин. За съжаление у нас, макар и да има правил-но отношение към въпросите, няма много изследвания, насочени към тези райони, разгледани като цяло. Едва в последно време И. Божилов посвети дисертационния си труд на проблема заот-въддунавска България до края на X в.11 Разбира се, има и систе-матични проучвания на археологически обекти по дунавския лимес, някои от конто засягат и периода, конто ни интересува.12
Между трудовете, излезли в наши дни, в конто все още има спорни въпроси от историческо гледище, стоят някои публикации, например няколкото статин на Б. Къмпина, евързани с византийското влияние на север от Балкана. Според Къмпина сред румънското общество имало феодали, конто сътрудни-чели с Цимисхи срещу българите.13 Тези „румънски феодали“ той намира в средата на румънските „държавни образования"
• И. Ду й ч е в. Преписката на папа Инокентий III с българите. — ГСУифф., 38, 3, 1941 — 1942, с. 85 сл.; Проучвания върху българското сред-новековие. СбБАН, 1945, с. 44 сл.; Въстаннето в 1185 и неговата хронология. — ИИБИ, VI, 1956, с. 327-358
s Сб. Българо-румънски връзки и отношения през вековете, I (XII— XIX в.), С., 1965 (румънското издание е от 1971 г.). Вж. там най-вече сту-дията на Б. П р и м о в. Създаването на Втората българска държава и уча-стието на власите. Важни в тълкуването си са и работите на М. Войнов в: ЛИБИ, III, 1965, главно с. 11 и рецензия за И. Д у й ч е в. Въстаннето
в 1185 . . - В: ИПр, 1962, кн. 4. с. 104-111. Вж. .: А. С г е с u. Bulgaria
in Nordul Dun&rii in veacurile IX — X. — SCIM, 1, 1950, p. 223—226.
" История на България, I, С., 1965, с. 9—54. (В първото издание от
1954 г., което е по-кратко, срв. с. 165 сл.).
Istoria Rominiei, I, §4; II, § 1.
11 И. Б о ж и л о в. Към историята на Отвъддунавска България (края на VII — X в.), ръкопис на дисертация. В самото изложение посочваме и статинте на този автор.
12 Напр. проучванията на А. К у з е в. Приноси към историята на сред-новековннте крепости по Долни Дунав. — Известия на Народния музей -Варна, 1969 г. Останалите археологически проучвания посочваме тук в съответните главк.
13 В. Ct m р in a. Le probleme de I’apparition des Etats leodaux rou-mains. Rapport presente au Xe Congres des Sciences historiques a Rome. Bucarest, 1935. p. 7 sq.; L’influence byzantine sur le Bas-Danube a la lumiere des recherches recentes effectuees en Roumanie. — Revue Roumaine d Histoire. I, 1962, p. 10—11.
на север от Дунав, конто и според Щ. Щефънеску съществували още по времето на Първото българско царство.14 Една теза за „непрекъснато** или „почти непрекъснато присъствие на византийската власт в Добруджа, особено в Северна Добруджа и Ду-навската делта, се поддържа твърдо от археолога И. Барня16 в редица негови проучвания и намери отчасти отражение например в известии доклади на XIV византоложки конгрес.10 В някои румънски издания отново понякога се появява названието „Влахо-българска империя11 по отношение на възстановената българска държава от Асеновци.17 Отхвърля се значението на българския принос в развитието на т. нар. култура Дриду, която се представя само като прарумънска култура, и пр.18
Но по тези въпроси има спорове и между самите румънски учени. В няколко свои изследвания К. Дайкович критикува редица румънски автори за погрешно тълкуване на изворовия материал, например за разпространението на влашкото население в XI, XII, XIII в.19 Освен това някои от споменатите по-горе автори, както и мнозина други (Е. Стънеску, И. Барня, Щ. Щефънеску, Н. Нъстурел и пр.), са дали в своите изследвания нов археологически или исторически материал, въз основа на който правят в много отношения крачка напред в познанията ни по отношение Долни Дунав през XI и XII в. В последно време значителен интерес предизвика книгата на П. Дякону „Печенегите в Долни Дунав**20. Въпреки че в този труд бяха отбелязани и слаби страни,
’ Шт. Штефанеску. Румыно-болгарские связи в IX—XIVbb. и становление румынской государственности. — Romanoslavica, IX, 1963; $t. § t е f an escu. Les premieres formations etatiques sur le territoire de la Roumanie. — Dacoromania, 1973, 1, p. 104—113.
15 J. Barnea. Kiev et 1’Orient sur le Bas-Danube du Xe au XHe s-Repport presente au Xe Congres des sciences historiques. — Rome, 1955. Bu-carest, 1955. p. 419 sq.; Sceaux des empereurs byzantins decouverts en Roumanie. — Byzantina, III, 1971, p. 146—172, където говори за „Liens inin-terrompus des contrees du Bas-Danube avec Byzance". Вж. пак там и другите му публикации.
YJV*9rE’ S J а n,e s c..u- Byzance et les pays Roumains aux IXe—XVe siecles. IV p 7—48 m efnatlOna deS Etudes byzantines Bucarest, 1971, Rapports, оЖ' Hanp- Din istoria Dobrogei, Ill, p. 339.
Вж. критичния преглед на И. Б о ж и л о в, Културата Дриду и Пър-вето българско царство, - ИПр, XVI, 1970, ни. 4I с 115-124 buna. Х'Х вМУКлТуж97°' 1971 " 1972 •" издание - Tri-
Рецензии Л' fiVrl Les_ Petchenigues au Bas-Danube. Bucarest. 1970.
Оирг1пЛпВв°г11Ов1' ^%зЬ,рПЫ'' 197L 3' P' ,7°-|7S;
неговата заслуга е, че въз основа на археологически материал той прави опит да даде обяснение на събитията по Долни Дунав.
В много от посочените по-горе изследвания на съвременните румънски историци и археолози намираме именно тези важни постижения, на конто ще се позоваваме в самото изложение, макар и да не споделяме всеки път схващанията им по някои въпроси. Тук не правим библиографски преглед, защото би трябвало да разгледаме понякога без определена връзка и самоцелно огромно количество публикации из областта на историята и археологията, литературата, езикознанието, културната история и изкуството, понеже тези дисциплини са вплетени помежду си. Това излиза извън нашия обсег на работа, поради което се задоволяваме да означим само насоките.
Въпросите относно Долни Дунав са интересували винаги румънските и българските учени като пряко свързани с тяхната история, но те са били обект на проучване и на други учени, на първо място на големите руски византинисти Ф. Успенски,21 В. Ва-силевски22 и Н. Скабаланович.23 Особено ценни са трудовете на Василевски, който в книгата си за печенегите фактически е разрешил главните проблеми около нашествията на тези номади. Освен това той има и заслугата, че поправя и допълня известии положения у Успенски относно участието на власите във въста-нието на Асеновци и др. Анализът на Скабаланович за устройство™ на темите „Паристрион“ и „България41 също служи за основа на много по-късни изследвания.
В същност и българските учени, за конто говорихме, и съвет-ските историци (главно Г. Г. Литаврин24, който има особена заслуга в разглеждането на проблемите около Долни Дунав наред с другите български земи) в известна степей продължават пости-женията на старата руска школа. Измежду другите изследвачи, конто са дали съществен принос по интересуващите ни въпроси, безспорно значение имат библиографският и обобщаващ труд на унгарския византинист Г. Моравчик25 и ценните специални из-
21 Ф. У с п е н с к и й. Образование Второго болгарского царства. Одесса, 1879.
22 В. Г. В а с и л е в с к и й. Византия и печенеги. — Труды, I, СПб, 1908 и рецензията му за У с п е н с к и й в: ЖМНП, CCIV, 2, 1879.
23 Н. Скабаланович. Византийское государство и церковь в XI веке. СПб, 1884 (главно гл. 4, с. 132—228).
24 Г. Г. Л и т а в р и н. Болгария и Византия. М., 1960.
2Б Byzantinoturcica, I—II, Berlin, 19582.
следвания на А. Дьони.26 Не се спираме по-нататък върху отделим изследвания по тези въпроси, конто следват старата румънска „традиция", без да дадат нещо ново.27 Задоволяваме се да отбеле-жим като последен труд книгата на Принцинг, който засяга посетившей етап от развитие™ на балканските политически взаимоотношения и анализира в интересна връзка корените на „римския произход" на Калояновата династия.28
И ако проблемите около Долни Дунав са стари, отдавна по-ставяни и разисквани, това е така, защото те са от голямо значение за историята на една важна зонаот Балканския Югоизток и защото там се кръстосват разнородни интереси. Тази българска терито-рия, станала византийска гранична провинция, добива особена физиономия и от края на X в. тръгва по по-различен път на развитие. Това развитие се обуславя от общия ход на събитията, конто движат историята на Византийската империя, добила го-леми териториални размери и отново станала господарка на земите, конто открой време е наричала свой „Запад". То се определи, от друга страна, от самото местоположение на тази територия и от нейното население. Действително по това време българската народност е оформена и преди падането на България под чужда власт населението в тези земи, както и в останалите български територии има определена етническа физиономия. Между това население и новата власт, между него и идващите пришълци от север се установяват определени отношения. Чуждоземците са на по-ниска степей на обществено-икономическото развитие, а представителите на чуждата власт са само по върховете и раз-читат в лицето на тези пришълци да намерят защитници на новите си граничив територии. Отношенията са сложим и поради това,
26 A. Gyoni. A paristrioni allamala kulatok etnikai jellege. Budapest, 1941; Zur Frage der rumanischen Staatsbildung im XI Jahrhundert in Pari-strion, Archivum Europae Centro-orientalis, IX —X, 1943—1944. Другите му студии са посочени в раздел „Книжнина".
27 R. Z. W о 1 f. The Second Bulgarian Empire. Its Origin and History to 1204. - Speculum, 24, 1949, p. 167-2061; E. Lozovan. Byzance et la Romamtescythique. — Revue des Etudes Roumaines, V—VI, 1960, p. 225 sq. юл/' Я.Г Г 1 n * i n g. Die Bedeutung Bulgariens und Serbiens in den Jahren 12U4—1219 im Zusammenhang mit der Entstehung und Entwicklung dec byzantmischen Teilstaaten nach der Einnahme Konstantinopels infolge des 4
Kreuzzuges. Munchen. 1972, p. 30 sq. Рецензия: G. В a k a 1 о v. - B: Etudes Balkaniques, 1973, 1. Срв. някои положения и у К. Ж у г л e в Принос към историята на средновековна България въз основа на хрониката на Хенри дьо Валенсией. - ГСУифф, 1949-1950, с. 1-119; Г. Ц а н к о в а-Пет ри° В а- ИИИРО24РЬ“?0И сЪЛ1Г4Гп2И"СК" °Т,,0Ше,,“я Калояя " Б°-
че, от едва страна, чуждоземците носят тежки изпитания на местного уседнало население, като нарушават нормалния му живот и го държат в непрестанно напрежение и несигурност, и, от друга страна, като стават сами обитатели на иовите за тях земи, засел-ниците установяват със завареното население отношения на солидарност, естествено насочена срещу една управляваща власт, чужда и на едните, и на другите.
В следващите страници ще се постараем да разгледаме по-следователно събитията, като използуваме натрупания опит на по-старите изследвания и на новите резултати, постигнати благодарение на някои новооткрити материали. Нашего изследване не си поставя за цел да изчерпи отделяйте въпроси и да каже послед-ната дума по проблеми, конто търпят различии тълкувания поради недостиг на изворов материал. Нашего виждане на проблемите по Долни Дунав през времето от края на X до XII в. изхожда именно от представата, която в онова времеседава за граница, условията, при конто една такава територия се организира спо-ред обективните възможности и византийските концепции за административно управление. Характерна за цялото време на съ-ществуването на Византия е гъвкавостта в прилаганите методи на управление — гъвкавост, която се налага отчасти и от самата специфика на една разнородна, многонародностна държава. При-надлежността към имперската територия се изразява по много начини, най-характерен от конто е внасяне на определени фискални задължения. Сцеплението на тази територия е понятие твърде общо и условно: то се свежда понякога до чисто номинално управление с представители на централната власт, а много по-често с договореност между тази власт и „сателити“ от различен произ-ход, на конто все пак се гледа като на при надлежащи към визан-тийската общност. Граничните зони на Изток и на Запад, про-менливи и нетрайни владения, са земи, конто винаги са били смя-тани за защитни територии на онази ядка, наречена „ромейска" територия, на която се е гледало като сърцевина, обкръжаваща, преди всичко столицата, концентрирала в себе си всички постижения от политическо и културно естество, което съставяло трай-пият елемент на византинизма. И макар и променчивостта в гра-ниците към арабския (по-късно селджукския) свят, както и към славянските общности на Балканите да не се е приемала като катастрофално явление за могъществото на Византия, все пак на тези територии се е държало в имгго на едно цяло, осигу-ряващо право на империята за „всесветско" владение на Изток и на Запад. Пътищата, по конто действовала дипломацията на
Византия във вековната си борба да наложи и задържи господ-ството си над балканските земи, и взаимоотношенията, конто се пораждат между нея и население™, над което тя налага своето господство, са един от основните проблеми. Те са се усложнявали от необходимостта, пред която се намирала империята, да прибягва до разнородни елементи като защитна сила на граничните й те-ритории.
За да се даде обща представа за ролята на долнодунавските земи като граница на Византийския Запад, се налага да се върнем малко назад, за да разгледаме общо ролята на Първата българска държава като преграден път на нашествията отвъд Дунава. За-това на първо място се спираме на значението на отвъддунавските владения на Първата българска държава, с други думи, т. нар. „отвъддунавска България'1 .
I. РОЛЯТА И АДМИН ИСТ РАТИ В HAT А ОРГАНИЗАЦИЯ НА Т. НАР. „ОТВЪДДУНАВСКА БЪЛГАРИЯ"
Владенията, конто българската държава е имала на север от Дунав, са обхватали големи територии. Те са имали стопанско и политическо значение за връзките — от миролюбив и вражески характер — на България с Франкската държава, с Аварския хаганат, с Моравско, а също така и с печенегите и маджарите, конто идват откъм източните степи. Изчезването на тази „отвъд-дунавска България" довежда до немалко усложнения в полити-ческите отношения по дунавската граница както за самата българска държава в последните десетилетия от нейното съществуване, така и за Византия, коятов края на X в., а след това в началото на XI в. отново достига до долното течение на реката. Поради това ще се опитаме да проследим ролята, която тези владения са играли в периода на Първото българско царство и тяхната организация в рамките на военно-административната система на епохата.1
Средновековните автори са много пестеливи в сведенията си за тази част на българските владения, затова историци и археологи в по-далечното минало и в наши дни са правили много усилия, за да определят границите й. Данните, с конто разполагаме, се отнасят за източните и североизточните, за западните и северо-
1 Настоящата глава под заглавие „Ролята и административного устройство на отвъддунавска България*1 е отпечатана в Studia Balcanica, II, 1970, с. 63—73. По-късно И. Божилов защити дисертация на тема: „Към историята на отвъддунавска България (края на VII —X в.)“, която има заслугата, че разглежда този въпрос цялостно. Неизвестно защо той ни обвинява (с. 66), че не сме разработили монографично въпроса за отвъддунавска България, когато не сме си поставили такава цел. Какво ли би допринесло например „привличане на данни от топонимията и някои данни за влияние на българ-ския език върху румънския". За въпроса, който третираме, и за времето, през което го разглеждаме, топонимията нищо не говори за административ-ната уредба, а влиянието на българския език върху румънския се е упраж-нявало и по-късно през средновековието.
17
2 Долин Дунав — гранична зона ... 1'
западните части на тези територии. За положението във Влашката равнина почти няма сведения.
Източните части на „отвъддунавска България11 са онези земи, над конто първобългарската власт се е установила постепенно2 след трайното заселване на Аспаруховите българи в самата ду-навска делта и оттам във византийските владения на днешна Добруджа и Северна България.За тези земи разполагаме с одно писмено свидетелство на византийските хронисти от IX в.,4 * в което се говори, че Крум след успешния си поход из Тракия вдигнал 12000 пленници оттам и ги заселил в „Bov/.yapia baiter tov Aarovfiiov1. По времето на Маламир (или на Борис-Михаил) тези заселници решили да се върнат в първоначалните си поселища, проводили пратеници в Цариград и оттам дошла флота, която навлязла в
2 И. Б о ж и л о в. Към историята. . . (ръкопнс на дисертация, с. 81 сл.), твърди, че „след като преминал Днепър и Днестьр и се заселил в об-ластта на Дунава, в т. нар. „онгъл", Аспарух нс ще да е изоставил завоюваните наскоро преди това области". Но тълкуването на гръцкия текст на Теофан за онгъла е погрешно у него. У Теофан ясно личи, че Дунавът е бил граница за Аспарух, когато тон се е готвел да влезе в стълквовеиие с Византия.
Тук не повдигаме въпроса за т. нар. „онглос" на първобългарите и за неговото мсстонаходжение, тъй като въпросът не е пряко евързан с нашата задача.
4 Вж. текста у G у. Moravcsik. Sagen und Legenden йЬег Kaiser
Basileos 1. — Studia Byzantina, Budapest, 1967, p. 206 sq. В посочената статня ние сме отбелязали като време на завръщането на заселниците ца-руването на Борис-Михаил. В действителност на това място в текста има редица анахроннзми (срв. Gy. Moravcsik, р. 165). И. Б о ж и л о в. Към историята. . . с. 122, смята това предположение за „необосновано" и придържайки се към царувапсто на Теофил като дата за завръщането па пленниците, заключава, че именно тогава, т. 837, е първото датирано известие за присъствието на маджаритс в южноруските степи (И. Б о ж и-л о в. Към историята. . . с. 159). За да се види колко съмпитслна е хроно-логията на сведението, привеждаме пасажа според Лъв Граматик (Leo G г а m m a t i с u s, ed. Bonn, р. 231—232): „По време на император Теофил в Македония бил стратилат така пареченият Кордил. Той имал и сип па име Варда, вече съвсем възмъжал, когото оставил да управлява вместо нею македонците, конто били отвъд рската Дунав. А и самият той с някаква хитрост отишъл при Теофил. Императорът го приел радостно и като раз-орал какво иска, нзпратил кораби да вземат македонците и да дойдат в сто-лицата. А владетел на България бил Владимир, потомък па Крум и баща на симеон. Народът заедно с жените и децата взел решение да премине в номания. Когато Михаил българинът отишъл в Солун, те започнали да пре-минават с имуществата си. Комесът, щом научил това, преминал оттатък реката, за да воюва с тях. И така македонците се отчаяли, направили свои ®°*Д°ве и,анц н Корд“л н кат0 завързали сражение, убили миозина, а ня-бягизпп nnu “ "Л"' Б~л,оР"те' като "С могли да преминават отсам, при-бягнали при угрите. . . (Вж. нашня превод в ГИБИ, V, с. 156). F
устията на Дунава. Но тази флота е срещнала сериозен отпор от страна на българския комит, който минал „отвъд“, т. е. някъде на север от делтата, където са били поселищата им.5 Намесили се и маджарите като съюзници на българите, но византийците успели да се изтеглят до корабите и да отплуват.
Друго едно свидетелство, в което се загатва за източнобъл-гарските владения, е един първобългарски надпис от времето на Омуртаг. В него се съобщава, че копан Орокс загинал на Днепър, където воювал.0 Че българските владения се простирали към Днепър, говори и Константин Багрянородни. „Печенежкият народ, казва той, населява част от България около Днепър, Днестър и другите реки, конто се намират там."6 7 Разбира се, оттук личи какво е било положението преди настаняването на печенегите по тези места. Но и по времето на Константин Багрянородни владенията на българската държава не са се простирали много на запад, защото четири от печенежките племена се намирали „от-сам река Днепър, в по-западните и по-северните места, т. е. об-ластта Гиазипохон граничи с България. . .“8. И по-нататък той обяснява, че печенежката земя отстой от България „на половин ден път" и че „отеам р. Днепър в областта, обърната към България, до бродовете на същата река има запустели крепости". Останките в основите на тези крепости показвали, че някога те са били византийски.0
Тези няколко сведения за приблизителните граници на източ-побългарските владения се подкрепят и с археологически материал. Някои археолози твърдят, че следи от културата, която те наричат „балкано-дунавска", има на левия бряг отвъд дунавската делта, както и при устието на Днестър. Границата между тази култура и източнославянската култура е вървяла по Горни Прут
6 Според В. Н. 3 л ата реки. История ла българската държава. . . с. 340.
11 V. Besevliev. Die Protobulgarischen Inschriften. Berlin, 1958, Nr. 58, p. 281; И. Б о ж и л о в. Към историята. . . с. 128 сл., разглежда изказаните мнения за този поход и по логически път стига до заключеиието, че той е ставал по време на гражданската война в Хазария. Вж. също 1. В о?, i 1 о v. One of Oinurtag's memorial Inscription. — Bulgarian Historical Review, 1973, 1, p. 71—76.
’Constantine Porphyrogenitus. De administrando imperio, ed., Moravcsik-Jenkins, I, Budapest, 1949, § 8, p. 54.
я Ibidem, § 37, p. 168.
° Ibidem. Във венчки тези пасажн има колебание дали се отнася за р. Днестър или Днепър. Срв. разночетеннята на с. 169 (по Moravcsik-Jenkins) в текста на Константин Багрянородни.
и достигала до Вук Талес, приток на Днестър. Така е например според М. Комша.10 Според други автори възможната граница е могла да бъде само по Горни Днестър, а по Средни Днестър и на запад и югозапад до Долни Дунав антско-славянската култура има повече смесен характер.11 В X в., а и след това, докъм XII в., в територията между Днестър, Черно море и Долни Дунав се на-блюдава една синкретична култура, чиито разнообразии елементи се дължат отчасти и на наличната власт на Първото българско царство на север от Дунав.1^ Но има автори, конто поддържат тезата, че сходството между културите по Долни Дунав и земите на юг от Дунава (Северна България и Добруджа) се дължи на старата римска традиция, изразена с керамиката, широко разпро-странена в целия този ареал.13 14
Тези различии и донякъде разнородни предположения се правят главно защото в Прутско-Днестърската облает се получава хиатус между наличието на прабългарски елементи в периода VII — VIII в., но някъде и до X в. 11 Данните, с конто разполагаме, не са достатъчни да покажат докъде и откога се е простирала в тези земи административната власт на българската държава. Нормално би трябвало да се предположи, че там без прекъеване е ставало при
10 М. Конца. Die bulgarische Herrschaft nordlich der Donau wah-rend der IXe und Xe Jht. im Lichte der archaologischen Forschungen. — Dacia, Nr. 9, I960, p. 395.
11 И. А. Рафа л овнч. Молдавия и пути расселения славян в Юго-восточной Европе. — В: Юго-восточная Европа в средние века, К., 1972,
12 И. Г. X и н к у. К вопросу о расселении пнлверцев и уличей в По-днестровие. Пак там, с. 178 сл.
13 С. Геор г ие ва - К а з а н дж и ев а. К вопросу о материальной культуре славян и праболгар на Нижнем Дунае. — Советская археология, № 2, 1961, с. 96-102.
14 И. Г. X ы н к у — И. А. Р а ф а л о в и ч. Славяне и тюрко-бол-гары в VI—X вв. на територии Молдавии по археологическим данным. — В: Славяните и средиземноморският свят VI —XI в., С., 1973, с. 161 — 184; 3. А. Р и к м а н. Некоторые традиций Черняховской культуры в памятниках VI—X вв. в низовых Днестра и Дуная. — В: Исследования по истории славянских и балканских народов.' М., 1972, с. 40, говори за при-емственост между културата Чурел и западните варианта на салтово-маяц-ката култура. В тази статия има обаче неяснота по отношение на обитате-лите на карпато-дунавската облает в VI — X в. Срещу такова завладяване от оългарска страна на тамошните земи едва в X —XI в. с право възразява И. Ьожилов, Към историята. . . с. 145 сл. По-малко основание има същият автор в критичните си бележки към книгата на Г. Чеботаоенко. Городище Калфа, М., 1973, където се изтъква, че българскою проникване на констатира след VIII в. (вж. Etudes Balkaniques, 1973,
движване на юг след VII в. Но може би следи от материална култура не са останали, ако се допусне, че българската държава с център на юг от Дунава е установила по-трайно своята администрация в тези райони по-късно, например по времето на Крум и Омуртаг. Това би обяснилозащо в Молдавия и в частот днешна Румъ-ния има наличие на прабългарски елементи твърде рано (VI—VII в.) и по-късно — към IX в. С други думи, първата вълна трябва да се свърже с кутригурите, а втората с елементи, идващи от установените вече българи на Аспарух.15
Като определяме територията на „отвъддунавска България1', не смятаме да се спираме на валовете в Бесарабия и Влашко, понеже и този материал е несигурен — не е известно кои от тези ва-лове са гранични и кои са служили като вътрешни укрепителни линии.
От малкото данни, с конто разполагаме, е ясно, че тази тери-тория не е била със строго определени граници. Това личи от по-сочените текстове на Константин Багрянородни за X в., когато „отвъддунавска България11 има за съседи печенегите — между двете територии има половин ден път и запустели крепости. Що се отнася пък до крайбрежието, българската власт едва ли е оти-вала по-далеч от делтата. Това личи от разказа на Теофан и Никифор за помощта, която Юстиниан II поискал в 705 г. от Тервел; той идел по море откъм територията на хазарите и се почувству-вал на сигурност едва когато стигнал до делтата, откъдето проводил пратеници при тогавашния си съюзник Тервел.16 От друга страна, че по самата делта българската власт е имала контрол още през IX в., личи от разказа за Крумовите преселници: бъл-гарският комит, т. е. управителят на отсамдунавската облает (вероятно Добруджа), се прехвърлил „отвъд", за да ги възпре. Това положение се подчертава и за X в. от разказа на Константин Багрянородни, който казва, че на юг от Сулинския канал е българска територия.17
Територията на Ател-Кузу, т. е. местожителството на маджа-рите в IX в. преди разселването им на запад, остава спорно. Ди- * 10
16 Вж. някои основни положения у М. И. Артамонов. Тюрко-болгары и славяне в Западном Причерноморье. — В: Археология, 1969, 3. Срв. Ст. В а к л и н о в. За характера на ранно-българската селищна мрежа в Северо-и. България. —Археология, 1972, 1, с. 9 сл.
10 В текста на Теофан и Никифор Томи не трябва да се идентнфицира с днешна Кюстенджа. Срв. V. Т apkova-Zai m о v a. Quelques observations sur la domination byzantine aux bouches du Danube. Le sort de Lykostomion et de quelques villes cdtieres. — Studia Balcanica, I, p. 179 sq.
" Ibidem, p. 183.
скусията засяга естествено имею, отъждествяването или не на Ател-Кузу с Лебедия и локализирането на едното и другою. Ние оставяме този въпрос извън нашею внимание, защото не смятаме, че ще допринесем нещо съществено за иеговою разрешение. За-това, ако приемем най-общо, че Ател-Кузу е било между Днепър и Дунав или между две от реките в тамошните пространства, Дне-стър-Серет или Днепър-Буг, то смятаме, че те нормално не са дублирали южните и югоизточните части на българската тери-тория, която не е достигала според нас морския бряг на север от делтата. Впрочем Макартни, а и някои други изследвачи допускам че придвижването на маджарите е станало на два етапа: първи път, подгонени от печенегите откъм Дон на изток още в 889 г., както съобщава западният хронист Рейно, и втори път след събитията в 896 г. вероятно откъм Днепър към унгарската равнина.18 При това си придвижване те временно ще да са заели и част от българска територия, която по-късно е била заета от печенегите.19 Впрочем оставяме настрана Лебедия — Ател-Кузу, като само проследяваме пътя на маджарите.
Какво е било положението в самата Влашка равнина? Както обикновено, писмени сведения за тази територия почти няма. Ар-хеологическите разкопки, особено керамиката, говорят за нали-чието не само на южнославянска, но и на прабългарска култура на много места. Има например находки, конто напомнят култу-рата на Плиска, Мадара, Преслав, Разград, Полина при Ploesti, Casciorele до Букурещ, при Cetateni до Arges, в Хлинча II — близо до Яш, както и в Олтения — при Celeiu, Corabia. Този вид археологически материал още не говори за вида па администрацията или военното управление, но той поне свидетелстЬува за присъ-ствието на първобългарско население покрай славянскою. По-ради това нямаме основания да отхвърляме изобщо наличието на български владения във Влашко и Молдавия, както прави например Бънеску.20 Но не ни се вижда много логично и’предположе-
IneoM acartney. The Magyars in the ninth century. Cambridge 1968, p. 86 sq.
т j9 В®- литературата в De administrando imperio, II, Commentary, London, 1962, p. 148; N. Oikonomide s. Recnerches sur 1’histoire du niS io«“br аиХпХЛ— XIe ss- La Mesopothamie de 1’Occident. — RESSE, ill, 1У66. Срв P D i а с о n u. Les Petchenegues du Bas-Danube au Xe s. — Dacia, XI. 1967; И. Б о ж и л о в. Към историята. . . с. 157 сл., се опитва да локалнзира Лебедия между Дон и Днепър (където е била граница!а й с българската държава), а Ател-Кузу - между Днепър и Буг. Вж. пак там подробен преглед на литературата.
20 N. Banescu. Les frontieres de 1’ancien Etat bulgare. Memorial
нието на ПанаитескуТреку, с което той в същност отговаря на Бънеску, че Крумовите пленники, конто са били тракийско зе-меделско население, трябва да са били заселени именно във Влашко.* 21 Както казахме и по-горе, по-правдоподобно изглежда предположението на Златарски за земите северно от делтата (но не по самото крайбрежие) като място, в което тогава са били заселени преселниците. Остава прочее да се справим само с предположения за земите във Влашко. Там граница сыцо не ще да е имало. Според Константин Багрянородни по негово време печенегите вече владеели от крепостта Саркел в Xазария до земята срещу Дръстър.22 Румънският археолог П. Дякону оспорва това сви-детелство и смята, че печенегите не са се установили във Влашко преди края на X и началото на XI в., понеже между другото не намира археологически данни за тяхното присъствие там. По-конкретно казано, той не намира глинени котли, конто според него характеризират присъствието на печенежко население, когато то е вече уседнало.23 Ние не смятаме все пак, че може да се отхвърля едно категорично свидетелство на автор като Константин Багрянородни. Неяснотата според нас иде от факта, че Влаш-ката равнина ив X в. е кръстосвана от скитащи народи, както в предишните векове. Ще се спрем по-нататък върху вида на българ-ското управление в нея. Но нека кажем още сега, че нейното из-губване за българската власт е станало постепенно. По времето на Константин Багрянородни печенегите вероятно са били проник-нали в нея, но са нямали уседнал живот и не са оставили трайни следи, затова липсват археологически данни.
Кога и как е станало разширението на българската държава на запад и северозапад? В първите десетилетия от своего съществу-ване българската територия южно от Дунава се е простирала ня-къде докъм р. Искър.24 Но, както отбелязва В. Гюзелев, ретро
Louis Petit. Memoires d’histoire et d’archeologie byzantine, Bucarest, 1948. Впрочем Бънеску поселва пленниците на Крум в ъгъла, образуван от Днестър, Дунав и Черно море, където той смята, че по-късно са се намирали и самите маджари (т. е. че това е Ател-Кузу и Лебедия). Но веднага отбеляз-ваме, че при бягството си пленниците не са се двнжили по море, а обратно,— те са се приближавали към дунавските устия, където ги е чакала визан-тийската флота.
21 A. G г е с u. Bulgaria in Nordul Dunarii in veacurile IX—X. — Stu-dii §i cercetari de istorie mcdie, I, 1950, p. 230—231.
22 Вж. De administrando, §42, p. 182.
23 P. D i а с о n u. Les Petchenegues au Bas-Danube, p. 36 sq.
24 Г. Цанкова-Петкова. О територии болгарского государства в VII—IX в. — ВВр, XVII, 1960, с. 139—140.
спективно узнаваме, че тази граница се отдръпва до Тимок.20 Това положение е вярно за времето до Омуртаг, когато славянското племе тимочани се отмята от славянобългарската общност. По всяка вероятност така е било и по времето на Крум вследствие действията му на запад. В по-старата литература преобладава мнението, че след като Крум нанесъл решителен удар на Авар-ския хаганат, българската държава става съседна на франкската.20 Това становище се оспорва от Гюзелев, който смята , че съобще-нието на Свида за разгромяването на аварите противоречи на оста-налите изворови данни. По негово мнение за българско-франк-ска граница може да се говори в 824—825 г., т. е. след като Омуртаг налага властта си над абодритите. Тогава границата ще да е била между Дунав, долното течение на Сава и между Сава и Драва.* * * * * 27 Без да се спираме в подробности на въпроса, кога именно е станало разширението на българската държава по Средни Дунав, набля-гаме на факта, че това е едно положение, което може да се конста-тира за времето между 20-те /И 30-те години. Доколко е било за-пазено то през времето на Борис?
Според Шафарик „само тясната ивица земя между устията на Сава и Драва, или Сирмия, Източна Унгария от Пещаи планините Матра до изворите на Тиса, както и страната между сръбска Морава и Тимок останали в българско господство до идването на маджарите*'28 *. Това свое предположение Шафарик гради предимно на едно кратко известие за българско пратеничество при фран-ките в 852 г.20 Според нас данните не са съвсем ясни. Знаем само, че през време на Борисовото управление променливите отношения между хървати и браничевци, от една страна, и франки, от друга, както и отношенията между франките и моравското княжество въвлекли в стълкновения и българската държава ту на една, ту на друга страна. Но наистина за някакви чувствителни териториални промени не се съобщава.
Едва в края на IX в. (893 г.) има едно известие, според което германският крал Арнулф поискал чрез пратеници да се забрани от българска страна износът на сол за Моравия.30 Бънеску оспорва
Gr'u s,e 1 е v.SuIgarisch-frankische Beziehungen in der ersten
HalHe des !X. Jhs. — Byzantinobulgarica. II, 1966, p. 21 sq.
В. H. Златарски. История. I, 1, c. 248. Срв. П. H и к о в.
съдоата на северозападните български земи през средните векове. — БИБ,
г. 3,_т. 1, 1930, с. 101.
27 V. G i u s е 1 е v. Op. cit.
-ч К. Safari k. Slavische Altertbmer. II. Leipzig, 1844, р. 175—176
Annales Fuldenses, p. 367—368. 1
Ibidem, p. 408.
20
30
възможността българската сол, която се е изнасяла за Моравско, да е идеала от Трансилвания,31 Основавайки се на едно проуч-ване на В. Халупецки.32 той смята, че българската сол е добивана в областта на Горна Тиса и че владенията на българската държава са обхващали от север и от юг самата Трансилвания, но не са се простирали никога вътре в нея. Греку-Панаитеску оспорва това становище и напълно потвърждава едно положение, което се е приемало от повечето историци в миналото: българската сол е изнасяна от Ардял. Според него това се доказва и от едно сведение на латинските хронисти, че „българите, конто идели от Из-ток“ потеглили срещу моравците на Ростислав, понеже тогава били съюзници на Людвиг Немеки. А според Греку за Моравия този „изток може да бъде само Ардял и Марамуреш в Трансилвания".33 34 Изобщо според последните изследвания границата между българската и моравската държава през IX в. е била по Средна Тиса.31
И така по археологически данни владенията на българската държава се простирали в три района според естествените граници: 1. Между Дунав и Тиса; 2. Между Дунав, Тиса, Муреш и Запад-ните Кар пати; 3. Между Дунав, Тиса, Муреш и Южните Кар-пати. Това е положението приблизителио до средата на X в. На-чалният стадий на българското господство личи от разкопките при 2el igrad-B I Indiana, конто са приблизителио от 830 г. и са подобии на салтово-маяцките. Естествено и преди това там има следи от южнославянско население (червено-черна керамика). Вътре в Седмиградско също се забелязват български следи, например по долината на Малък Самош.
Тъй нареченият „път на солта" е водел от Северно Седмоград-ско на запад от Муреш. Опорни точки тук са разкопките при Со-jocna, Оспа Dejului и Sic. Оттам пътят е вървял към Biharea по Тиса, където има местно име Szolnok. Друг път за пренасяне на сол е минавал по антиклинала от Залцбург над Ocni^oara и Оспа Mures до^Тигба, като пренасяието на солните товари е ставало по Муреш. Тук се сочат няколко български имена: Zeligrad, близо
31 N. В anescu. Op. cit., р. 12.
32 V. С h а 1 и р е с к у. Dve studie к dejnam podkarpatska. Bratislava, 1925, p. 131 — 186.
33 A. G r e c u. Op. cit., p. 230—231.
34 P. R a t к о s. К otdzke hranice Velkej Moravy a Bulgarska, — HC, 1955, p. 206 sq.
до Малък Самош, Mojgrad, недалеч от античиия Porolissum, Bal-grad, което име румънците дават на Karlsburg.35 *
Понеже ни занимава не толкова въпросът за териториалния обхват, а за административного устройство на тези земи, ще трябва да се сравнят тези данни от археологически характер с полуле-гендарните сведения на анонимната Арпадска хроника, за да можем да добием представа за характера на владенията в тези райони. Прочее маджарите при своето придвижване на запад заварили територията между Дунав и Тиса да се управлява от един ,дук£1 — българшг на имеСалан. Анонимът добавя, че още дядото на Салан, „велнкият дукс на България1* Кеан, бил завладял (ртае-occupavtsset) тази земя до владенията на рутени и по-ляци и я заселил със славяни и българи. Др^г_£ъдгарски „дукс" на име Глад владеел земята .между Муреш и Дунав. Той бил по произход от Видин и имал-войска от печенеги (Cumani), българи и власи. Териториите между Самош и Марош се владеели от Ме-иуморут, който посрещнал Арпадовите пратеници високомерно (bulgarico corde).30 Освен това Анонимът ни уведомява, че когато маджарите нападиали владенията на Глад, в боя загинали двама печенежки (,,кумански“) вождове и трима български князе (tres knezy Bulgaroruni), чийто началник бил Глад. В хрониката се говори и за едно друго дукатство в terra Ultrasylvana, управ-лявано от влах на име Гелу. Като предава перипетиите на войната между тези местни князе и маджарите, Анонимът разказва още, че Глад, разбирайки колко силни са тези противници, се обърнал за помощ към „императора на гърците и дукса на българите**. Този български ,,дукс“, който му бил роднина, пристигнал лично, като водел със себе си и помощен отряд от гърци.37
Доста е писано отпоено хронологическите недостоверности и легендарните преувеличения и неточности на тази анонимна хроника. Много автори търсят в нея повече от един век насам раз-
К. Horedt. Untersuchungen zur Friihgeschichte Siebenburgen, Bukarest, 1958, p. 128 sq.; Al.Comsa. Die bulgarische Herrschaft. . . p. 417; Cf. Istoria Rominilor, ed. Acad. R. P. Rominei. I. p. 756 sq. He се спираме на преоценката на някои трудове на К. Дайкович , М. Комша, К. Хоредт, която е правена впоследствие и която засяга главно славянската керамика (вж. общо М. R u s и. Notes sur les relations culturelles entre les blaves et la population romane de Transvlvanie (Vie—Xe siecles). — В: Сла-вяннте н среднземноморският свят... с. 193. Смятаме , че основните положе-"ИЯзоа посочените трудове не са се изменили.
Magister quondam Bele regis Hungariae notarius, Gesta Hungarorum, ed. Huhasz, Budapestini, 1937, p. 11
37 Ibidem, p. 27—30.
лични литературни и устни наслойки. Ще се задоволи.м да превратим към последната много пълна и обстойна студия на П. Л. Полевой. Разглеждайки различните изследвания на буржоазната историография в Унгария и Румъния във връзка с произхода на източнороманските народности в [карпато-дунавските земи, той пееднократно се спира на текста на Анонима.38 Добър анализ е дал и В. Каралюк, който много внимателно разграничава фолк-лорните моменти от сведенията, дошли по пътя на писмената традиция — понякога противоречива. Същият автор набляга и на мирогледа на автора, на неговия начин на възприятие и отражение на събитията, за конто повествува и конто отразяват съвре-менната му епоха.38 Студията на Каралюк е посветена на един конкретен въпрос — какво означават у Анонима понятията: сла-вяни, власи, римляни и римски_овчари. Тази тежка задача иэлиза извън рамките на нашето изследване, което няма за цел да раз-глежда състава на цялото население, а главно българското управление в земите отвъд Дунава. Поради това наричаме власите „власи“, без да зачекваме основния и винаги спорен въпрос за миграциоц-ння или местей произход на румънското население между Тран-силвания и Дунава. Според нас Каралюк правилно тълкува трите понятия „римляни1', „римски овчари" и „власи" като еднозначни определения за пастирското романизс^вано население в Панон-ската равнина./Той обаче не обръща внимание там на българското население, съответно на българската власт. Например в един пасаж, където се говори за земята между Дунав и Тиса, къ-дето живеели Sclavi, Bulgari, Blachi, той смята, че „не става дума обязателно за три народа", и отминава въпроса, без да определи дали смята тези славяни за идентични с българите. Трите „влахо-славянски княжества" в Паиония, за конто говори Каралюк, не са такива, а са на „трима български князе", както вече посочихме. Когато се разглеждат иародностните отношения според Арпад-ската хроника, абсолютно невъзможно е да се отмине въпросът, както прави Каралюк, само с една констатация, че Анонимът не познавал „независимо българско царство" и че „великият бъл- * 30 * * * *
38 Л. Л. П о л е в о й. Формирование основных гипотез происхождения восточнороманских народностей. Карпат©-Дунайских земель (феодальная и буржуазная историография XVII — первой половины XX в.) — В: Юговосточная Европа в средине века. К., 1972. с^. 46—90.
30 В. Д. К о р о л ю к. Славяне, влахи, римляне и римские пастухи
венгерского „Анонима". Пак там, с. 139—158; М. Rus u. Op. cit., р. 198,
смята без някакво основание, че споменатите Кеан (dux Bulgarorum et
Sclavorum) и др., конто ималн тюркски имена, можело да се сметнат за пе-
ченеги.
гарски хан у него денствувал под гръцко покровителство". Изслед-ваннята досёга показаха, че у него не става дума за подчинение на
българските владетели. Дори и да не приемем всички отъждествя-вания, конто предполага Моравчик,40 а именно, че единият Кеан = Крум, другият Кеан=Самуил, Салан Симеон, няма съмнение, че става дума за независими български владетели, от една страна, и за български феодални князе, от друга. А това, че се говори за сфера на византийско влияние, според Моравчи)Се израз на стария византийски ойкуменизъм.
От Арпадската хроника все пак личи, че споменатите трима „дуксове" са били застъпници на българската власт по тези земи, но с извънредно големи права — те сами водят преговори с Арпад, сами посрещат и изпращат посолства. Техните владения се
определят именно от естествените граници, конто посочихме по-горе, над едно население, което в по-голямата си част, изглежда, е славянобългарско, но между него има и власи, и печенеги, а към Моравия естествено западни славяни.41 Когато обаче „дуксовете" се виждат в опасност, те апелират към централната българска власт на юг от Дунава и вероятно към съюзната й тогава Византия.42 Това показва, че те все пак имат връзки с българската дър-
жава, която е заинтересована от защитата на отвъддунавските си владения и затова взима участие в техните борби с маджарите. Разбира се, самостоятелността, с която разполагат владетелите по времето на Симеон и главно на Петър, се изгражда през въпрос-ната епоха върху основата на напредналите вече феодални отношения. Това вече е изтъкнато в няколко студии.43 * В случая тери-ториалната отдалеченост от центъра на държавата е благоприят-ствувала за по-голямата политическа, а и икономическа самостоя-телност на тези провинциалки владетели. Но ние не смятаме че тук има някакъв подчертан стремеж за откъсване от централ»
40 G у. М о г a v с s i k. Der ungarische Anonymus fiber die Bulgaren und Griechen — RESEE. VII, 1969, 1, p. 167—174.
“ Notarius. p. II; между Дунав и Тиса живеели Sclav!, Bulgari, Blachi et pastures Romanorum; Gelou — влах от terra Ultrasylvana; в новите владения имало и славяни; р. 31—32. Към р. Морава до Нитра имало Во-chemi et Nitri tenses Sclavi и др.
42 Ibidem, р. 34—35.
1,1 С. Л и ш ев. Някои данни за фсодалните отношения в България през
. в- ~ ИИБИ VI, 1956, с. 425 сл.; В. Cimpina. Le ргоЫётпе de Гарра-rition des Etat; feodaux remains. Rapport presente au Xe Congres des Sciences historiques a Rome. Bucarest, 1955, p. 35; Шт. Штсфэнеску. Румыно-болгарские связи в IX — XIV вв. и становление румынской государ-ственостн. — Romanoslavica, IX, 1963, р. 532—533.
ната власт и тежнения към Византия. Откъсването, ако такова е ставало, просто се е налагало от силата на обстоятелствата.
И по отношение на останалите отвъддунавски български владения е изтъквано безспорно с право, че през IX и X в. там се развиват феодални отношения в тясна връзка с развитието на феодализма в другите български земи.44 Но изследвачите на този проблем обикновено не поставят въпроса, като какъв вид провинция е била организирана тази „отвъддунавска България". За отбеляз-ване е, че само Златарски, който на времето е разполагал с много по-малко материали, се е вълнувал от този въпрос и е дал правилна насока за разрешаването му. В своята „История" той бележи: ,.. . . те (става дума за Крумовите пленници, б. м. — В. Т.-З.) имали чисто военна уредба: те се управлявали от един стратилат или войнам началник, назначаван от тяхиата среда с пълномощна власт; оста-вено им било оръжието и изобщо те разполагали с всички средства, необходими за самоотбрана. От всичко това става ясно, че тези поселени на североизточните граници пленници не са предста-влявали нищо друго освен едни военни поселиици, на конто е било възложено да защищават границата от нападенията на неприятели. И така заселването на откараните от Одринско пленници в „България отвъд Дунава" не е било нещо случайно: то е имало чисто военно-стратегична цел."* 46
Както видяхме, не само Крумовите заселници _са_имали свои управители, чиито иМена Дори~~3наём (КбрдйлГ Варда иД^анц). Същотб е_било положението и на запад: и там управителите са бъл-гариквлах^ Местните управители са били сменявани с наложена от българската власт нейни представители обикновено при слу чаи на бунт, на брожения и пр. Такъв случай ясно е отбеляза^/ по времето на Омуртаг, когато българската войска била изпра-тена по Дунав и Драва, за да смени управителите на местните разбунтували се славяни. Подобно положение има и при спомена-тия случай с Крумовите пленници на север от Дунавската делта; българският комит, т. е. управител на облает отсам Дунава, се намесва в работите им едва когато техните местни началници се разбунтуват. Както вече се каза, няма отделяй данни за положението в самата Влашка равнина, но вероятно и там е било, както в по-източните и по-западните от нея земи. Обстоятелството, че никой извор не споменава за походи на българска войска срещу
44 Срв. Istoria Rominiei, 11, р. 42 sq.
46 Златарски. Пос. съч., с. 248.
тамошното население, говори, че не е имало случаи на бунтове, отцепничество и пр.
Припомнихме по-горе, че по времето на Константин Ьагряно-родни между българската и печенежката територия имало „ничия земя“ с пзоставени крепости, която се обхождала за половин ден. Нека споменем и одно друго свндетелство от по-ранно време за западните земи. Това е сведен пето от латински хронисти за Омур-таговите пратеничества до франките. Там се казва, че българският хан за втори път проводил посланици „очевидно за определяне гра-ниците и пределите между франки и българи". Но понеже от франк-ска страна нещата се протакали, той изпратил посланик за трети път, „като молел незабавно да стане определянето на границите, или ако не му (на Людвиг, б. м. В. Т.-З.) е угодно, всеки да пази своите гранили без мирен договор"46. Това сведение показва, че ако за тези далечни от центъра на държавата места е било трудно да се влезе в редовни отношения с едка призната, оформена и извън-редно важна за времето държава — франкската, толкова по-не-възможно е било това по отношение на другите „преходящи" народи, конто са кръстосвали Влашко. Що се отнася пък до местните елементи, някои от тях са участвували и в управлението на отделяйте провинциални единици, когато са били удобни на българската власт.
И така в административно-военно отношение териториите отвъд Дунав са били организирани според конкретния случай, но твърде самостойно. Видяхме обаче, че при нашествията на маджарите било в първия им стадий, близо до Дунавските ръкави, било в по-късно време, когато навлизат към Папония, българската държава е взимала известии мерки да се бори срещу тях. Същото се отнася и до набезите на печенегите. От византийската историография имаме сведения за тези борби само дотолкова, доколкото те са били във връзка с дипломатпческата история на империята. Византийските хронисти не са се интересували от тези територии, докато те не са имали досег със самата Византия. Маджарите и печенегите са служили на византийската дипломация в обикновените й ходове по отношение на вече твърде силната България в края на IX и началото на X в. Известии са събитията във войната през 894—896 г., когато тези отвъддунавски нашественици са имали за задача да отвличат вниманието на Симеон от териториите в Из-точна Гракия. Сам Константин Багрянородни недвусмислено заявява: „Ромейският император би се сторил по-опасен на бълга-рите и може да ги принуди да стоят мирни, ако сключи мир с пе- 40
40 Annales Fuldenses. - MGH, SS, 1, p. 358-359.
Портата на крепостта Пъкуюл-луи-Соаре
ченегите.**47 Подобно изявление прав» и патриарх Николай Мистик по отношение на печенегите и маджарите в едно писмо до Симеон.48
Погледнати в тази светлина, отвъддунавските владения на българската държава ни напомнят военно-административната уредба на Долна Мизия и Скития преди възникването на българската държава. Известно е, че в североизточния край към Дунав винаги е имало заселници от т. нар. „федерати". Това е било население „варварско" по произход, настанявано в граничните райони заедно със своите началници с официалното или полуофициалното съгла-сие на цариградската власт и се е намирало в договорни отношения с нея. Неговата роля е била да задържа на граничните територии нахлуването на други „варвари", конто са идвали обикновено за грабежи и опустошения и конто естествено са били нежелани гости за империята. Напротив, земите на юг от Балкана са били смятани за истински византийски територии, те са били улб тгр> pajfiouxijv ло ait day.49 Вероятно по подобен начин е била уре-дена във военно-административно отношение и новата българска държава. Територията на юг от Дунава, т. е. бившата федератска земя, призната с договор от Византия, сега става един виД офи-циалната територия с определени граници към Византия ^Прочее за българската държава тази територия е била, каквато за Византия по-рано е била Тракия — същинската държавна територия. Затова пък заддунавската й територия за нея е била олова, което за Византия по-рано е била ,федератската“ територия в днешна Северна България и Добруджа. Там е ималодоста смесено в течение на времето население и такова, доведено от различии краища, за да пази границите. Дали този начин за пазене на границите е бил свойствен именно на тюркските народи, както смята Морав-чик въз основа на едно изследване на Грегоар?50 Смятаме, че ако не става дума за византийски образец, то поне се касае за начин, който се диктува от обстоятелствата и е приблизителио еднакъв за един и други.
Изгубването на отвъддунавските територии за българската държава става някак незабелязано — то не е отбелязано у съвре-менните автори, конто и в този случай не се интересували от да-лечни събития, понеже тези територии не са се смятали толкова важни, колкото останалите. В следващата глава ще видим какво
Гв £°г Sл пЛо Р 0 r Р h У г og е n i t u s. Op. cit., §2. p. 56.
Г» м Sr - ’ coL 153 (n,1CM0 23).
VI 1956 c °475H ° B’ За първия допир на Аспаруховите българи. - ИББИ,
50 G У-М о г a v с s i k. Sagen und Legenden, р. 161.
е било положението след двата руски похода по времето на Никифор Фока и Йоан Цимисхи. Засега трябва отново да се каже само, че тези територии, организирани като гранични зони, са принадлежали безспорно на българската държава.
Изключено е да търсим, както правят някои румънски исто-рици, наченки на държавни образувания отвъд Дунава в периода на Първото българско царство?1 Подобии увлечения имаше у нас преди известно време: някои историци се мъчеха да видят славянски държавни образувания в територията на днешна Северна България преди идването на Аспаруховите българи.52 Раз-бира се, неоснователно е да се приеме, че са могли да се образуват такива държавици в съществуващата византийска държава. Също така е невъзможно да се търсят наченки на държавни образувания на територията на българската държава до края на X и начало-то на XI в., когатобългарскатадържавна традиция е билав своя-та пълна сила. Естествено подобии сведения няма в никакъв извор.
И така, въпреки че „отвъддунавска България" не е имала зна-чението и важността на останалите български земи, тя . е имала немалко стопанско и главно военно значение за охраната на останалите български земи. Нейното ликвидиране е станало с помощта на Византия. Към това е допринесла и недалновидната в това отношение политика на Симеон, чийто поглед е бил насочен към за-владяването на византийския Запад. Това положение за известно време е било добре дошло за самата империя. Но когато след уни-щожението на българската държава тя отново опира до Дунав, липсата на гранична територия я излага на набезите на отвъдду-иавските неуседнали заселници — печенеги, кумани, узи. Тогава именно пролнчава какво е било значението на вече изчезналата „отвъддунавска България".
Направихме преглед като основа за по-нататыините отношения, който се развиват между Византия, затвърдяваща се като владетелка на бившите български земи, и отвъддунавските територии, над конто тя не ще може да упражнява контрол. С други думи, за Византийската империя Северна България иДобруджа пак ще се поставят в положението на нейни гранични територии и съ-ответно управление™ в тях ще трябва да се нагоди към това положение. Това са въпросите, конто щё разгледаме в следващите глави.
61 Вж. например 1. В а г n с a. Byzance, Kiev et I'Orient sur le Bas-Danube du Xe au Xlle s., ed. de la Rep. Pop. Roumaine (X« Congres des Sciences historiques, Rome, 1955), p. 4; Шт. Ш т e ф э и е с к у. Пос. съч., с. 534; St. Stefanescu. Les premieres formations etatiques sur le terri-toire de la Roumanie. — Dacoromania, 1973, 1, p. 104 sq.
62 История на България. I, С., 1954. с. 64—65.
3 Долин Дунав — гранична зона . .
33
II. ВИЗАНТИЙСКАТА АДМИНИСТРАЦИЯ ПО ДОЛНИ ДУНАВ В КРАЯ НА X II XI В.
(О п и т з а уточнение)
Покоряването на долнодунавските земи в края на X и нача-лото на XI в. и включването им във Византийската империя, уни-щожението на българската държава, която в продължение на три века водила не само самостоятелно съществуване, но получила и високо признание като политическа сила на Балканите, са пред-извиквали значителен интерес между уцените — специалиста по българска и балканска история. Проблемите, конто се поставят, са много и доста разнообразии. Предлагани са различии тълкува-ния на не всякога ясните и изчерпателни съобщения на византий-ските автори — нашия основен извор за тази епоха. В последните години се явиха и някои нови материали от археологически и ну-мизматичен характер, появиха се и нови изследвания, свързани и с тези материали, и с една новооткрита военна тактика. Във връзка именно с новите публикации, някои от който са твърде противоречиви помежду си, се опитваме да направим опит за уточнение по един основен въпрос, свързан с новото положение на земите по Долни Дунав, именно успгановяването и развитието на византийското административно устройство на тези територии в края на X и XI в.
*
Покоряването на земите от източната половина на българското царство става на няколко етапа. След като преминал доста набързо териториите на юг от старопланинската верига, Цимисхи срещнал голяма съпротива в днешна Северна България и Добруджа. Затова той бил принуден да остави гарнизони при всички покорени крепости и градове (но при обсадата на Дръстър и тези гарнизони били извикани на помощ и после може би върнати по старите симе-
ста). Лъв Дякон и Скилица дават точки сведения за това. Ски-лица дори добавя, че освен оставените гарнизони по пътя между Преслав и Дръстър Цимисхи се погрижил и за „Констанция и другите крепости, намиращи се отвъд Дунава“, конто му се предали доброволно посредством пратеници. „Той ги приел благосклонно и изпратил хора да завземат крепостите, както и войска, нужна да ги охранява."1 Този разказ ясно разкрива как са се развивали събитията, затова го предаваме подробно. След края на обсадата и успеха на визаитийската войска Цимисхи взел и други мерки, за да си осигури тила по обичайния начин за имперската политика: той изпратил посолство до печенегите с предложение те да не преминават Дунав, да не опустошават българската земя и изобщо да станат „приятели и съюзници" в значението, което византийците влагали в това понятие. А това значи, че от печенегите се очаквало да осигурят спокойствие на новия си съсед Византия. Светослав, след като бил напълно разгромен, бил също приет за „съюзник и приятел"2. Разбира се, във византийско-пече-нежкия договор имало една точка, която печенегите не приели: да пуснат русите да се върнат безпрепятствено в земята си. Византийците пък не уведомили Светослав за това и той паднал убит в печенежка засада. От края на Скилицовия разказ обаче става ясно, че всичко е било предварително уговорено между Цимисхиевите пратеници и печенегите. Там се казва, че печенегите „му (на Све-тос.^ав) се гневели за договора_.с_ррмеите“. "Естествено е да се за-питаме’защо биха му се гневили именно за такъв договор, когато и те били постъпили точно по същия начин: и едните, и другите били станали „приятели и съюзници" на Византия. Ясно е, че и в този случай е приложена една стара дипломатическа игра: импе-рията разчитала на прочутите си договорни отношения с чуждо-земните племена и на раздухване разногласията помежду им, за да си осигури тила. Така, след като „върнал Мизия на ромеите"3 Ч
Ч S с у 1 i t z а е Synopsis historiarum, ed. Thum, Berlin, 1973, p. 301. Крепостите между Преслав и Дръстър, в конто също се оставени гарнизона, са Плиска и Диния, както личи от разказа на Лъв Дякон (L. D i а-с о п u s, ed. Bonn, р. 157). Може да са били превзети и някои други крепости; И. Б о ж и л о в. Към въпроса за византийского господство по Долни Дунав в края на X в. — Studia Balcanica, II, 1970, с. 80, обръща внимание на Яхъя Антиохийски, който казва, че става дума за „крепостите, превзети от русите". Естествено тези крепости в Северна България са били преди това в руски ръце, но едва ли можем да смятаме, че се касае за вснчките 80 крепости, конто според „Повесть временных лет" били превзети от Светослав.
2 I. S с у 1 i t z е s. Op. cit., р. 309—310.
3 L. Diaconus. Op. cit., p. 157.
и се облегнал на северните си „приятели", Йоан Цимисхи се прибрал в Цари гр ад.
Дотук свършват историческите данни, с конто разполагаме. Те не ни осведомяват как са били организирани по-нататък земите, заети от Цимисхи. През последните години обаче се откриха няколко печата, конто дадоха повод да се изкажат някои по-сериозни предположения за административното устройство на завоюваните райони. Първият от тези печати, който даде повод за такава хи-потеза, беше намерен в Кълъраши на левия бряг на Дунав. Според румънския археолог Барня този печат гласи: .I^o)'t(t) отдат^уф) Издателят изказва мнение, че това е титла, която се е развила по-късно в Sgyuv twv IJagiargicDv лоЛесоу или адушу xa>v лед1 xov *Iotqov л6Ле(оу xal ycogliov. Барня смята, че този Лъв е идентичен със споменавания от Скилица друнгарий със съ-щото име, който бил началник на флотата при обсадата на Дръстър. В заключение Барня приема, че Лъв е бил назначен след това за стратег на териториите или на темата Паристрион.4 Предположение™ на Барня беше оспорено от Н. Икономидис, който е на мнение, че loxgnjvo? е патронимично, а не локално название.4 * 6 Към неговите съображения И. Божилов прибави някои съобра-жения от историческо естество: той обръща внимание, че титлата „истърски стратег" не е засвидетелствувана в изворите, самият гГ^тгтфу и гари й- Л ъ в е бил тогава не на Дунава, а в Цариград.” Ние смятаме цялата тази дискусия за излишна, понеже френският нумизмат-византолог В. Лоран още през 1967 г. изтъкна.че чете-нето изобщо е погрешно. Печатът трябва да се чете така: Aeoyi(i) (iaadixtip) oxgdxogi xal rgi/tovyq). „Съвсем не става дума за стратег на Паристрион, заключава Лоран, название™ отдатууф Чохд^уф е чуждо на византийските вули.“7 Въпреки това Барня поддържа отново становището си в Din istoria Dobrogei.8
Друг печат, който даде възможност да се направят по-сериозни предположения за управление™ на дунавските земи, е този на Лъв Саракинопул, намерен в Преслав. Печатът беше открит и публикуван от Т. Тотев, който има и заслугата, че го пусна в об-
4 I. В а г п е a. Sigilii de plumb bizantine din regiunea Dunarii de Jos. — .u- ’ □ ’ 1966, p. 46—48; Sceaux de deux gouverneurs inconnus du theme de Paristrion. — Dacia, NS, VIII, 1964, p. 240—245.
v Oik°nom'des. Recherches sur 1 histoire du Bas-Danube aux Xе—X less. La Mesopothamie de 1’Occident. — RESEE, ill, 1965, 1—2, p. 68.
ь И. Б о ж илов. Пос. съч., с. 78; Печатът на Леон Саракинопул — стратег на Иоанолол и Доростол. — ИПр, XXVI, 1870 5 с 100
' V. Lauren t. — BZ, 1967, р. 328.
8 Din istoria Dobrodgei, III, 1971, p. 75.
Оловен печат на Лъв Саракинопул
ращение. Впоследствие се направиха някои поправки по отношение на четенето и датировката (Тотев го датира най-общо от XI в.).°
В. Лоран възстанови формата на именителния падеж — вместо Л£01'(п) 7iQcoioo7iatT(aQi(i)') ясй атдатууф ’ Ia>avvovn6(Xea)s) ней
Aoqoot62,(ov) б 2aQaxLv6novXo? : Aecov (ffaodixos) 7tQ(OTOO7ia(MQios)... По отношение на времето, когато Саракинопул е бил стратег, Лоран го поставя „малко преди или малко след Цицикий" (Цо-цикий, син на Тевдат Ибериеца, ни е познат от хрониката на Ски-лица). На свой редДякону направи няколко уточнения. Той уместно свързва управление™ на Саракинопул с годините непосредствено след 971 г., когато Преслав е бил преименуван Йоанопол. Той обърна внимание и на обстоятелството, че печатът е първото си-гилографско потвърждение на името Йоанопол, което се среща и в Ескориалската тактика, за която ще говорим по-долу. Според Дякону седалището на Саракинопул е Дръстър.9 10 И. Божилов, който очевидно през 1970 г., когато е отпечатана първата му ста-
9 Т. Т о т е в. Неизвестен стратег на Йоанопол и Доростол. — Ар. хеология, X, 1968, 4, с. 49—51.
10 Р. Diaconu. — RESEE, VII, 1969, 3, р. 576. Същата теза той развива по-подробно в Citeva considera|ii ре marginea unui sigilui descoperit la Pre-slav (R. P. Bulgaria). — Studii cercetari de numismatica, V, където също не споменава за излязлата междувременно работа на Божилов. Според Дякону името на Преслав стояло на първо място в печата, понеже Преслав е бившата столица, но седалището на Саракинопул да се търси не там, където е намерен печатът (т. е. в Преслав), а в Дръстър.
тия, не е познавал още посочените рецензии от Лоран и Дякону, направи подобии на Дякону предположения, като обаче постави седалището на въпросния стратег в старата столица Преслав, където е намерен печатът. Освен това той предлага и цялостна разработка и хронология за военно-административното устройство на земите от двата бряга на Дунава веднага след завоюва-нето им. Част от неговите предположения почиват на тактиката, издадена от Н. Икономидис според Ескориалския ръкопис. Те се състоят в следното:
Земите между Балкана, Черно море и Дунав били обособени в отдел на тема, чийто пръв управител е именно Саракинопул. Към тази тема може би са били присъединени и отвъддунавските български земи. След смъртта на Цимисхи (976 г.) се е приступило към преобразуване на административните единици в българските земи, за да се подсили отбранителната им способност. Всичко това е било с оглед на започналото вече движение на комитопу-лите. Темата Йоанопол и Доростол била разделена на две: земите около старата столица и част от тема Тракия образовали обеди-нение „Тракия и Йоанопол", отразено в Ескориалската тактика. Крепостите по Дунав със стратега на Дръстър, от една страна (огосацуЬь dgioxgas), и земите на север от реката, или стратеги ята Меоотюха/ма xrj<; AvaeuK, от друга, били заедно подчинени на катепаната Меоотюха^иа xijs Jvoeoj?. Какво точно намираме в Ескориалската тактика по отношение на „западните Месопотамии", ще видим по-долу. Засега трябва само да се отбележи, че в началото Икономидис действително приемаше, че тактиката е съставена между 975 и 979 г. По-късно обаче той я предатира, и то с доста голяма сигурност въз основа на това, че там не фигу-рират сирийските стратегии по крайбрежието (Антарадос, Ва-ланеос, Габала, Лаодикея), конто са завоювани от Цимисхи през 975 г. Следователно тя е съставена между 971 и 975 г. Още тук трябва да се каже, че цялата тази постройка за реформите на за-воюваните земи (и доколкото тя е съществувала) трябва да се от-несе към царуването на Цимисхи, а не след това.11 Очевидно стра-тегът на Йоанопол и Доростол е просъществувал съвсем кратко, само по времето на завоюването на Дръстър. Всичко останало е извършено непосредствено след това и е дело на Цимисхи. Пак
, v 11 N ° п ° m iid ё s. Les listes de presence byzantines des IXe etXc'biecles. Paris, 1972, p. 263—269; Idem. L’organisation de la frontiere de Byzance aux Xle-XIR ss. et le Taktikon de I’Escorial. XIV* Congres des Etudes byzantines, Rapports, p. 73. —
според Божилов, когато Византия отново налага властта си по Долни Дунав, се оформила друга административна единица, об-хващаща земите на север от Стара планина, конто се присъеди-нили към тема Тракия. Това негово заключение почива на изда-дения от Ст. Маслев печат на Давид, протоспатарий и стратег на Тракия и Дръстър*112. Но на този печат ще се спрем по-късно.
Във връзка с проблема за непосредственото административно организиране на земите по Долни Дунав след окончателната победа на Иоан Цимисхи възникват и още няколко въпроса. Става дума за положението на Византия в района на Дунавската делта и евентуалния й стремеж да укрепи своите граници чак отвъд Дунава.
В последно време някои автори изказаха мисълта за постоян-ното присъствие на византийската администрация по Дунавските устия през целия период на съществуването на Първата българска държава. Един от аргументите за такова „присъствие" се черпи в книгата на Е. Арвелер,12 13 където авторката (съвсем между другого, понеже трудът е посветен изобщо на византийского военно дело) смята, че още през IX в. може да се говори за някаква визан-тийска „хора", административна единица по устията на реката, чийто център бил в Ликостомион и където се намирало управле-нието на дунавските речни единици — управление, зависещо от Цариград. Арвелер се основава на едно посвещение на Фотиевия речник , което фигурира в някои от ръкописите на това издание: Фауной tov ayicoxatov naroidoyov Kujvotaviivovjio^eojg ovvayeoyrj,
ей /LiaMov zo)v (Шюу ^rjzoQoi xai AoyoyQatpois dvfaovoiv, tTtiyoeiav. nQoo7ie(pci)V)]Tai de Qojuq. лаеотоола&щпер xai ciqxovti tov Avxootoi/iov, oixeiep /eaOvy&ii.
Основавайки се на това посвещение, авторката прави следните заключения:
12 И. Б о ж и л о в. Пос. съч., с. 83. Вж. също: Печатът на Леон Саракинопул, с. 98—108; Към историята на отвъддунавска България (края на VII—X в.) — ръкопис на дисертация, с. 96 сл., където вече са посоченн споменатите рецензии. За печата на Давид вж. Ст. Маслев. Византийски оловни печати от Плиска и Преслав. — ИАИ, 20, 1955, с. 445—462.
13 Н. A h г w е i 1 е г. Byzance et la тег. Paris, 1966 (Bibliotheque by-zantine), p. 57 sq.; 87—90. Cf. P. N a s t u г e 1.— RESEE, IV, 1966, 3—4, p. 649—651; E. S t a n e s c u. Byzance el les paysroumain aux IX*-’—XVе ss. XI\'e Congres international des etudes byzantines, Rapport IV, p. 20; Din istoria Dobrodgei, HI, p. 12; R. Florescu, R.Ciobanu. Pro-blema stapinirii bizantine in nordul Dobrogei in sec. IX —XI. — Pontica, 5, 1972, p. 381 sq.; Din istoria Dobrogei, III, p. 12.
1. Ликостомион като пристанище на един от дунавските ръ-кави е сыцествувало още през IX в.
2. Там се е намирала византийска ескадра, зависеща от централ ната флота и поставена под заповедите на един архонт, който имал ранг на комит.
3. Част от крайбрежието е била организирана през тази епо-ха като отделна тема (хора) и зависела от византийската централна власт.
4. Споменатият ap/wr на тази хора по времето на Фотий е бил Михаил (Mixaifl. Sq%cov Воилусцмск). Гова тя заключава въз основа на един оловен печат (намерен в два екземпляра — един в Южна България и друг — край Варна) с такова означение и който беше датиран от Мушмов от IX в., (но Мушмов го свърза с княз Борис-Михаил). г
5. През X в. центърът на това флотско командуване бил пре-местен от Ликостомион в Девелт.
Показахме вече другаде,14 че цялата тази постройка почива на няколко недоразумения. Най-напред трябва да се има пред вид, че Ликостомион е местно име, което в миналото се е срещало, а се среща и до днес по крайморски заливи. Така че нищо не ни дава основание да отнесем споменатия архонт на Ликостомион именно към еднонменното селище на Дунавската делта. Освен това не-възможно е по едно и също време — именно IX в . — да има две съседни „Българии“: едната официално призната държава, а дру-гата византийска „хора". И още по-странно изглежда, че пак в в едно и също време и двете биха имали управители, носещи едно и също име — Михаил, единият от конто е княз Борис, наречен при кръщението Михаил и често назоваван така от самите визан-тийци, а другият — византийски провинциален управител. Вярно е, че през 1929—1930 г. В. Лоран оспори мнението, че въпросният печат е принадлежал на българския княз Борис, ио той смяташе, че печатът е от XI в. Лоран изказа предположение, че печатът е принадлежал на някой управител на тема България, може би на
V. Т а р к о v а - Z a i m о v a. Quelques observations sur la domination byzantine aux bouches du Danube — le sort de Lykostomion et de quelques autres villes cotieres. — Studia Balcanica, I (Recherches de geographic historique), S., 1970, p. 79—86. Срв. също И. Бо ж и л о в, В. Г ю-зеле » - ИПр, XXVIII. 1972, 3, с. 119; V. В о z i 1 о v. — Etudes liisto-nques, VI, 1973, p. 75, където Бож илов не е забелязал, чс не се зани-маваме само с локализацията на Ликостомион, а с цялостната постановка на въпроса.
Михаил Саронит.10 Диес обаче бе намерен още един екземпляр от този печат в новооткрит некропол в западните покрайнини на Варна. Некрополът е български, както личи по намерените материали, и е от IX—X в. (датиран е с монета от Лъв VI).10 Това ново обстоя-телство показва, че тезата на Лоран вероятно ще трябва да се из-остави (в същност главният му аргумент е, че на печата не фигу-рира образът на самия Борис-Михаил). Но още Мушмов показа, че такива печати (салю с образа на Христос) се срещат по-късно и у византийските императори. Следователно ще трябва да се вър-нем, както изглежда, към старото предположение на Мушмов, че печатът е принадлежал на българския княз Борис. Вероятно с такива печати и нашите царе са придружавали кореспонденцията си. Във всеки случай този нов екземпляр от печата не слага под съмнение, а потвърждава предположен и ята ни за ад%сог BovAyagiac.
Последното недоразумение е, че Девелт не е идентичен с Бургас, както пише Арвелер въз основа на една грешка, направена от Шлумбергер. Той се е намирал във вътрешността на Бур-гаския залив, до него е минавала земната граница — Еркесията. Ето защо там не е било възможно да се установи през X в. седа-лището на управител на византийска флота — седалище, евентуално преместено от Ликостомион. Прочее цялата постановка, почиваща на две грешки, е невярна.
Някои румънски археолози, главно Й. Барня, смятат, че мо-гат да потвърдят същото положение за почти непрекъснато при-съствие на византийска власт по Долни Дунав, основавайки се на намерените там византийски печати не само от XI—XII в., но (малък брой) и от VII—X в.16 17 Такива печати обаче не означават непременно наличие на местна политическа власт, а говорят за връзки между столицата и дадена административна облает. Печа-тите са евързани, както отбелязва още Бънеску,18 с официалната кореспонденция. Във връзка именно с някои от публикуваните печати от Барня В. Лоран казва: „Трябва все пак да не се поддаваме на изкушението да виждаме местни дейци у всекиго от спо-
16 V. Laurent. — Byzantion, V, 1929—1930, р. 600. Печатът е пу-бликуван от Н. Мушмов, НАД, V, 1928/1929, с. 225—239.
10 Лично съобщение на А. К у з е в, научен сътрудник във Варненския археологически музей. Изказваме благодарноет на др. Кузев за интересного съобщение, което тон ни позволи да публнкуваме. А. К а д ж а н. ВВр, 29, 1968, с. 316, също обръща внимание, че гръцкнят език съвсем не пречи аоушу Boviyaoia? да е бил българско длъжностно лице.
17 V. В а г n е a. Sigilii de plumb; Noi sigilii bizantine de la Dunarea de Jos. — Studii $i cercet^ri de istorie veche, 17, 2, 1966, p. 277—297.
18 N. В a n e s c u. Les duches byzantins de Paristrion, p. 109.
менатите на метала чиновници. В действителност печатът се слага на кореспонденция, чийто автор обикновено живее на разстояние."1" В заключение трябва да кажем още веднъж, че не може въз основа на тези печати да се правят предположения за постоянна или почти постоянна византийска административна единица по Долни Дунав по време на Първото българско царство. Само българската държава е могла да има контрол над тези места, доколкото те са могли да бъдат контролирани, като се има пред вид, че в X в. нахлуванията на печенегите са стигали до самата делта.
Оста в а обаче открит въпросът, дали освен в Северна България и Добруджа византийската власт се е установила и отвъд Дунава в периода 971—976 г., както и дали е опразнила всички заети територии, когато след смъртта на Цимисхи в 976 г. (а най-вероятно след успехите на Самуил при Траянови врата в 986 г.) българската власт се връща по тези места. 14 тук мненията се разделят, защото писмените извори са малко — у византийските и други автори не се говори конкретно по тези въпроси, а археологическите обекти могат да се обясняват различно. Следвайки данните на Ескориал-ската тактика, Икономидис предполага, че споменатият там кате-панат Месопотамия е обхващал старото Ател-Кузу (името Месопотамия е превод на Ател-Кузу), т. е. долното течение на Днестър до долното поречие на Дунав.20 Вярно е, че в тази тактика се спо-менават няколко дукатства и катепанати, но връзката между тях не е ясна. Между дукатствата и катепанатите фигурират един „дук на Месопотамия" и един „катепан на Месопотамия". Освен това между стратегиите фигурират един „стратег на Месопотамия" и един „стратег на Западна Месопотамия". Икономидис обяснява това положение по следния начин: дукатствата и катепанатите (равнозначни едки на други) се намират по граничните зони и са твърде обширни. От тях има само три на изток — Антиохия, Месопотамия и Халдия, и четири на запад — Солун, Одрин и (според неговото предположение) дукатството Месопотамия, към което би следвало да се добави прилагателното „Западна".21 Иначе би било безсмислено да има на изток едно дукатство „Месопотамия"
*“ V. Laurent. — В2, 54, 1961, 2, р. 490.
2*' N. О i к о п о ni i d е s. Recherches. . . р. 71—72.
- Разбнра се, не може да се смята катосериозен аргументы, който тон привежда на с. 213 от докторската си теза (ръкопис, депозиран в Сорбоната — Парижки университет I), че западният управител на Месопотамия бил наречен „катепан за разлика от източння, който е „дук“, понеже в неговия район (т. е. в Долни Дунав) се говорело повече на латински.
и един равнозначен на него катепанат „Месопотамия". Значението на тези големи административни и военни единици по границатае било определяно от тяхната отдалеченост от Цариград — Италия, Солун, Одрин. Следователно катепанатът Месопотамия, който би трябвало да се търси на запад, с стоял по важност преди Италия, тъй като е поставен преди нея.22 Стратегията пък на „Западна Месопотамия" е била подчинена на катепаната „Западна Месопотамия", както вече споменахме. Освен това Икономидис забелязва,че в някои географски области има по две различии военно-админи-стративни единици, например има дук и стратег на Халдия, дук и стратег на Солун.23
Тези логически постройки на Икономидис са много находчиви и може би ще се окаже, че те са отговаряли на действителното положение. Все пак трябва да се отбележи следното:
1. Към катепаната Месопотамия не стой определението „Западна".
2. Този катепанат е поставен между Халдия и Италия, което съвсем не определи географското му положение. Дори и да се е на-мирал в Европа, нищо не подсказва, че е бил на мястото на няко-гашното Ател-Кузу. Пък и самото местоположение на Ател-Кузу е спорно.
3. Най-после изобилието на „Месопотамии" (4 споменавания, от конто само едно с уточнението „Западна") съвсем не помага за разрешение™ на въпроса, поне що се отнася за „Запада". За „Из-тока" положението изглежда ясно: старите византийски теми на Изток, между конто е Месопотамия, заемат значително високо място във военното комаидуване и стоят преди западните.24 Раз-бира се, както отбелязва и Дякону, определението на стратегията „Месопотамия" (т. е. междуречие) като „Западна" или „на Запада" е нещо по-реално, тъй като самата Дунавска делта, която логично отговаря на византийското географско понятие „Запад", е един вид „междуречие".25
Според нас не би могло да се допуске също така, че центърът на катепаната „Западна Месопотамия" е бил Дръстър, а центърът на стратегията със същото име — Пъкуюл-луи-Соаре, т. е. че еди-
22 N. О i к о п о m i d е s. Recherches. . . с. 191 —192.
23 Пак там, с. 211, и Recherches. . . р. 87.
24 N.Oikonomides. [/organisation. . . р. 87.
26 Р. D i а с о п u. Les Petchenegues au Bas-Danube. Bucarest, 1970, p. 24-25,
ният център е бил отдалечен само с някакви 20 километра от дру-гия.26
Предположението, че Византия е търсила разширение и на север от Дунав, намира известно потвърждение и в т. нар. „Записка на готския топарх". Според нас този паметник е прекалено неясен, та да може да се облегнем сериозно на него. Но тъй като от един век около него се трупа огромна литература, а има и още много да се пише, ще вземем накратко отношение и по повдигна-тите там въпроси.
Според повечето от първите негови изследвачи, а и според някои по-нови земите на т. нар. „топарх" (неправилно означен така, както доказва М. Нистазопулу)27 са били в Кримския полуостров. Тези автори изхождат от името та КНцаха, което определят като название на крепост в южната част на Кримския полуостров (Кунин, Вестберг, Талис и др.).28 Някои от тях дори свързват съби-тията с готското население, за което смятат, че продължавало да съществува там. Допълвайки Василевски, Милюков и Хонигман отъждествяват Акерман с Маврокастро и с това доказват, че „то-пархът" се е движил на запад от Днепър.29 * Василевски оспорва локализацията на та Юлцаш и я пренася върху Трансдиерна при Железни врата на Дунав.31’ Шангин и Вишнякова слизат чак до Родопската облает, където е засвидетелствувано КХ'цла Меоп-xdv y.al ’Axovuo/ia.31 Така тези автори насочват събитията на
20 Такова (не много ясно) преположение йзказва Р. NSsturel. Peut-on localiser Petite Preslav a Pacuiul-lui-Soarc. — RESEE, III, 1965, 1—2, p. 34.
27 M. Nystazopoulou. L’Anonyme de Hase, improprement appele Toparque de Gothic. — BCH, 87, 1962.
28 А. Куни и. О записке безыменного Таврического (Anonymus Tau-ricus). Отчет присуждении 25. IX. 1871,2, 1908 (1910), с. 106—110; Е. В ,е с т-берг. Die Fragments des Toparchs Gothicus (Anonymus Tauricus) aus dem 10. Jahrhundert, Записки ими. Академии наук, V, 2, 1'908, (1910), с. 227— 286 сл.; А. Талис. Русско-Корсунские отношения в IХ — Х вв.— ВВр, XIV, 1958, с. 106 сл.
29 П. Милюко в. Время и местодействия записки топарха. — Труды 8—20 архсол. -сьезда в Москве, III, 1897, с. 278—289; Е. Honigmann. Studies in Slavic Church History. — Byzantion, XVII, 1944 — 1945, p. 159 sq.
IU В Г. Васнльевски й. Записки греческого топарха, М., 1876. с. 368—434.
31 М. А. Шангин — А. Ф. Вишнякова. Из коментария к „Записке греческого топарха". — ВВр, XIV, 1958, с. 102; Г. Г. Л и т а в-Р н *iQ~аписка греческого топарха. — В: Из истории средневековой Европы. Л., 195/, с. 118сл., отхвърля възможността Акерман да е Маврокастро. вж. Подробна литература и критичен анализ на всички мнения у Божилов. Към историятр. . . (ръкопис, с. 306).
Балканите. Бънеску, а след него и Левченко прехвърлят съби-тията в Добруджа и смятат, че „Записката" трябва да се свърже съсСветослав (според Бънеску) или с Владимир (според Левченко).32 В същност Левченко пръв свързва „Записката" и със Самуил, като смята, че „топархът", подгонен от българската власт на Самуил, търси помощ при „царуващия на север от Дунав", т. е. Владимир Киевски. Според Къмпина, Чиходару и Дякону събитията във втория откъс на „Записката" се развиват също в Добруджа — то-пархът попада сред българско обкръжение и с<* обръща за помощ към някои печенежки вожд, „царуващ отвъд Дунав"33. М. Артамонов отнася събитията към 1022—1025 г., когато в Киев упра-влява Ярослав. Към него се е обърнало за помощ славянското население от бившата отвъддунавска България срещу нападенията на печенегите, конто започнали да опустошават северната част на българското царство.3'1 И. Божилов също свързва събитията в „Записката" със западните отвъддунавски владения на българската държава, но смята, че те са били отвоювани от българската власт след 976 г. и че „царуващият отвъд Дунав" е Самуил, чиито хора наказват измяната на управителите от тамошните крепости, предали се на Цимисхи в 971 г.35
Напоследък в научната книжнина се яви и краткото тълку-ване на Е. Арвелер,36 * която предлолага, че тази „Записка" е до-кладът на Калокир — пратеника на император Никифор Фока, който водил преговори между таврическите и киевските руси. Същевременно беше хвърлена последната „бомба" срещу този за-гадъчен документ — И. Шевченко го обяви за фалшификат, написан със спекулативни намерения от самия му издател, францу-
32 N. В a n е s с u. Les premiers temoignages byzantins sur les Rou-mains du Bas-Danube. — BNJ, HI, 1922, p. 309; M. В. Левчен к о. Ценный источник по вопросу русско-византийских отношении в X в. — ВВр, IV, 1951, с. G8.
33 В. D i а с о n u. Zur Frage der Datierung des Steinwalles in der Do-brudscha und der Lokalisierung dor im Bcrichte des griechischen Toparchen geschilderten Ereignisse. — Dacia, NS, VI, 1962, p. 325 sq.
34 M. И. Артамонов. — Вестник Ленинградского государственного университета, N. 20/4, с. 75—81, вж. там и подробни посочвания по повод на „Записката".
35 И. Божилов. Към въпроса. . . с. 89 сл.
30 Н. A h г w е i I е г. Les relations entre les Byzantins et les Russes
au IXe s. Association internationale des Etudes byzantines. — Bulletin d’information et de coordination, Athenes—Paris, 1971, p. 70. За събитията в
967 г. срв. П. Т и в ч е в. За войната между Византия и България през 977 г. - ИПр, XXV, 1969, 4, с. 80—88.'
г
Вонскнте на Цимисхи обсаждат Велики Преслав. Миниатюра към хрониката на Йоан Скилица
зина К. В. Хазе,37 който го бил извратил на своя покровител в Петербург — граф Румянцев. Трябва обаче да се каже, че това становище, изнесено на XIII международен конгрес на истори-ците в Москва, срещна много сериозни и обосновани възражения от съветските специалиста Сюзюмов, Литаврин, Фоникич и др.38
Този документ не е датиран с точност — колебанията в датата са големи (от 934 до 1002 г.), но повечето автори приемат 970, 992 или 1002 г. Сигурнотов него е, че се говори за пътуване на един византийски сановник по Днепър (първи откъс) и че стават някакви събития, насочени срещу византийската власт, конто го принудили да се обърне към един „царуващ на север от Дунав" (но дали самите събития стават пак на север от Дунав, е спорно). За нас повече от спорно е, че „царуващия на север от Дунав" можс да бъде Самуил: 1) защото този български владетел колкото и велик пълководец да е бил, не би могъл да поддържа владения от Коринт до Днепър, а още по-малко сам да присъствува там; 2) тит-лата „царуващ на север от Дунав"39, която и сама по себе си е мал ко необичайна, не би могла да се отнася до него, тъй като не е характерна за един „цар на България" или „на българите" (това е тит-
31 I S е vcenko. The date and author of the so-called Fragments of loparcha Gothicus; Bulletin d information., p. 71—97; Idem. — DOP, 25, 1971.
Срв. BBp, XXXIII, 1972, c. 255 (Информация за византиноповеде-нието на XIII международен конгрес на нсторнците в Москва от К. А. Осипова).
38 Срв. J. Sevcenko. Op. cit., р. 89—90.
лата, която се дава на Самуил покрай сдмод|)7>ж\кенъ).10 Тя не би подхождала и за ня кой племенен вожд на печенегите, а по-скоро на един уседнал и признат владетел на Киевска Русия. Макар тази титла също да не е обичайна и за руския княз, „архонт на Русия", все пак определението „на север от Дунава" е най-под-ходящо за него.
Като запомним от „Записката" името Днепър, както и намек-ването за „север от Дунава", може да приемем, че действително Византия е изпращала там някакъв човек, защото е имала инте-реси. Тези интереси на империята вероятно трябва да се свържат с тактиката на Икономидис, и то не само със споменаването на Месопотамия, а по-скоро със създаването на Босфорската тема след победата над Светослав. Всичко това се обяснява в рамките на укрепителните работи, конто са били предприети по Черно море и насочени срещу киевските князе. Това е положителното зърно, което засега можем да черпим от „Записката".
За съотношението на силите, разположени в отвъддунавските пространства веднага след капитулацията на Светослав, може да се съди донякъде от договора, сключен между Византия, Светослав и печенегите, и от начина, по който киевският княз е намерил смъртта си. От Лъв Дякон знаем, че Светослав е дошъл в България при втория си поход, като е пътувал по море, тръгвайки вероятно от Крим. Изходната точка личи от съобщението, че и Игор тръгнал някога оттам, и от обстоятелството, че Йоан Цимисхи изпратил през дунавските устия кораби, та да не би Светослав да се измъкне от обсадата в Дръстър и русите да се върнат ..в страиата си и в Кимерийския Босфор — els тг)у oqp<j)v лсадИа tedeiv xai тог Ki///.ieqiov BoanoQov). След това руските кораби са влезли през дунавските устия (не е уточнено през кой канал) и стигнали пред Дръстър. На отиване Светослав Не е бил обезпокояван от печенегите, с конто е бил в договорни отношения — това личи от наличието на печенежки редици наред с българските и руските в сраженията с византийците, както и от по-късното им отмятане, когато Светослав започва да губи. И иаистина СкиЛица съобщава, че по време .на обсадата на Дръстър „пограничните народи" (га 6/ioQa fafoffaQa) не му доставили храна или каквато и да е помощ, „страхувайки* се от ромеите". Въпреки че военните действия с византийците били преустановени, Светослав явно се боел за завръщането си, затова поискал от византийците да го
10 Срв. Битолският надпис на Иван Владислав, самодържец български (Й. Займов, В. Заимова). С., 1970. с. 18 сл.
Йоан Цимисхи пред стелите на Дръстър. Миниатюра към хроинката на Йоан Скилица
Византийска обсадка машина. Миниатюра към хрониката на Йоан Скилица
'сигурят с рещу леченегите, когато минава „през земята им о(г^у avuov yfjv)". Те обаче го убили, „когато преминавал през страната им (tv тф duevai n/v тфг yrjv)". Лъв Дякон
също казва, че „при обратното плуване леченегите му устроили засада (лара tov fatonkovv Шор/оат?)"- Според същия автор Светослав искал „ромеите да ги оставят свободно да си от-плуват и да не ги нападат по пътя с огненосни к ораби“, т. е. с ми-
Преговори между Йоан Цимисхи и Светослав. Из хрониката на Йоан Скилица
дийски огън.41 В „Повеет временных лет'* е казано, че след като преплувал безпрепятствено Черноморското крайбрежие, Светослав останал известно време в Днепърското устие.42 Там се чув-ствувал на сигурност вероятно поради византийския контрол над
41 L. D i а с о n u. Op. citр. 155—156; Scylitzes. Op.cit., р. 309— 310.
42 Сводная летопись. СПб, 1902. с. 64.
4 Долин Дунав — гранична зона . . .
49
Кимерийския Босфор и известна част от западното крайбрежие.43 Но когато потеглил навътре по реката, леченегите го нападнали в областта на праговете, където те можели да проникват.
Бихме се запитали кои са били тези „крепости отвъд Дунава“, конто след първата схватка при Дръстър заедно с крепостта Констанция изпратнли посолство, за да се предадат на Цимисхи и да „му искат прошка за сторените злини". И по този въпрос има из-казани много мнения. Ще споменем само това на румънския археолог Барня, според когото Констанция е Константиана Дафне в Олтения.44 Това становище беше оспорено например от Дякону,45 46 към когото препращаме и за главната румънска литература по въпроса. Впрочем повечето румънски учени локализират тези крепости във Влашко. Ние сме склонни да приемем становището, че е имало крепости и отвъд Дунава, но смятаме за невъзможно те да са били укрепления на „местного", т. е. на влашкото население. Такива крепости са могли да принадлежат само на българската държава. Това, че леченегите са били вече навлезли в тези райони, не изключва по същество възможността българската власт да е успяла да запази някои укрепления, чрез конто да конт-ролира бреговете на реката. Това е било от значение, тъй като българска флотилия по Дунава не е имало. Ние не знаем дори име-ната на тези укрепления, конто според наблюденията на Дякону са укрепявани повече с дървета и ровове, отколкото с каменни зидове.
Според нас по-неприемливо е мнението на Божилов, според когото тези укрепления са се намирали някъде по Прутско-Днестърското (?) поречие, т. е. че за тях се говори в „Записката на готския топарх"; заради това си отмятане от Византия по-късно те били наказани от Самуиловата власт, когато тя отново си вър-нала тези територии.^/Ако тези крепости наистина се намираха чак там, би могло да бе запитаме какво „зло“ са направили на Цимисхи, та да му искат прошка. Никъде не е казано, че при похода си Светослав е получавал помощ от ония земи. Напротив, в нача-лото на дръстърската обсада, тези крепости, конто очевидно не са
43 A. A h г w е i 1 е г. Les relations. . . р. 69.
44 I- &-a г п е а- Byzance, Kiev et 1’Orient sur le Bas-Danube du Xе au XHe siecle. Academic de la Republique populaire de Roumanie, 1955, p. 4—5.
4э P. D i а с о n u. Les Pechenegues. . . p. 24.
46 И. Бож илов. Към въпроса. . с. 93; Към тълкуването на две из-ИНМВ V 1973ИЛИЦ?17а ГраДовете по Долнн Дунав в края на X в. —
били много далеч, побързали да се предадат, виждайки какъв ще бъде краят на войната.47
В заключение според малкото и неясни данни, с конто разпо-лагаме, можем да приемем, че Византия се е опитала да предприеме някои укрепителни работа, както по долното Днепърско-Дне-етърско поречие (насочени главно срещу русите), така и на него-лям район от Дръстър (насочени срещу печенегите). Но контролът на левия бряг на Дунава е бил спорадичен и нетраен. Монетите, конто са намерени там от времето на Цимисхи и на конто се по-зовава Икономидис, са много малко: 5 сребърни, открити при Къ-лъраши (между Силистра и Галац), 1 фолис при Раковица и 3 златни монета при Тулча. Според нас такова количество монета не може да говори за византийско „присъствие". Както винаги, истинското укрепяване е било по лимеса. За укрепяване на тези градове говори самият заключителен текст на Скилица: „След като русите отплували, императорът се погрижил за крепостите и градовете по крайбрежието на реката и като им оставил доста-гьчно охрана, върнал се в пределите на ромеите.“48 За цялостния план пък на Цимисхи е доста красноречив един късен текст, условно наричан понякога Продължител на Георги Монах, който есте-ствено черпи от други извори: „Ромеите достигнали до Дунавското крайбрежие (курс, наш) и царският скиптър преминал с радост във вътрешността на Татария.“40 Загатва се, с други думи, за успе-хите по отношение на Руси я.
Как е станало отвоюването на тези български земи по времето на Самуил и след смъртта на Цимисхи? Някои автори приемат, че отвоюването на тези области е станало някак безболезнено, други — че е станало след сериозни борби.50 Ние смятаме, че от-
47 E.S t a n esc u. Byzance ct les pays roumains, p. 12 sq., поставя въ-проснитс крепости в Западна Трансилвания. Но срв. критичните бележки на G. Р г i п z i n g. — BZ, 66, 1973, р. 104.
48 J. S с у 1 i t z е s. Op. cit., p. 310. Дякону твърди, че когато говори за укрепването на бреговете, Скилица употребява думата оууч за „стръмен бряг". Оттам Дякону заключава, че са били укрепени десннте брегове на реката (Р. D i а с о n u. Les Petchenegues, р. 26—27). Но тази забележка не се потвърждава от съвременните автори: например Кинам употребява оууч и за десния, и за левия бряг на Дунава. Вж. също последното изследване на И. Б о ж и л о в, Към тълкуването. . . с. 111 сл.
48 Е. М и г а 1 t. Georgii Monachi dicti Hamartoli Chronicon. Petropoli 1859. p. 866.
60 В. H. 3 л а т a p с к и. История. . . I, 2, c. 642, отбелязва, че след 976 г. българите от източната половина на царството се отказали да при-знаваг византийската власт; П. Петров. Востание Петра и Бояна в 976 и борьба комитопулов с Византией. — Byzantinobulgarica, I, 1962, р. 122,
НАРОДА
,Д|!?И * К'101**”
говор на този въпрос може да се намери в Тактиката на Икономидис. Тя добре показва кои земи са били влезли в границите на империята при Йоан Цимисхи. В рамките на тези граници са ор-ганизирани и военно-административните единици. По-горе спо-менахме, че има Одринско дукатство и Солунско дукатство, като в Солун има и стратег — очевидно за града Солун. Около този център са отбелязани също стратегия на Стримон и „Хрисаво", което Икономидис много точно посочва като Крушево, Демир-хисарско, като и Нови Стримон (това е разделенэта на две стара тема Стримон). В същата посока се намират Верея (Бер) и Дра-гувития. Освен старататема Драч в западного крайбрежие са доба-вени стратегиите Никопол и Йерисо. В Еладската тема стра-тегът се намира в Лариса, както предполага Икономидис въз основа на текста на Кекавмен.61
Това е темного разпределение, направено от Цимисхи. От него личи, че на запад от Верея и Драгувития няма византийско военно управление. Напротив, околните теми са добре организирани. Това е така, защото оттам нататък владеят комитопулите. Тракия обаче е представена само с две стратегии, както се каза: Бероя (Стара Загора) и другата — вероятно Пловдивската, към която е включена Северна България, без йерархическият ранг на този, който сега се наричал „стратег на Тракия и Йоанопол“,да е бил променен. Изглежда, че този стратег е заменил стратега на „До-ростол и Йоанопол**, чието съществуване е било твърде кратко — само в периода непосредствено след завоюването.
Оттази картина следва, чепробивът, койтоСамуил и Арон правят именно към Тракия, разбивайки византийската войска при Траянови врата в 986 г.,62 е унищожил стабилността на устано-веното управление Тракия — Северна България. Впрочем това е било само последният удар в това отношение: всички хронисти казват, че докато Василий в първите години от управлението си бил зает с бунтовете в Мала Азия, Самуил безнаказано правел набези в Източна и Средна Тракия. Съвсем естествено е станало през този период присъединението на Северна България, от която
казва, че „у Йоанна Цнмисхия не било времени долго оставаться в болгарских землях и закончит всей страны"; И. Б о ж и л о в. Към въпроса. . . с. 85, полемизира с тия двама автори, изтъквайки, че отвоюването на източ-ната половина не е станало леко и лесно.
“ S п°сочевия Рукописен текст на тезата му, с. 209, и Les Listes, р. 354.
И. Б о ж и л о в. Към въпроса. . . с. 85, и автореферат на дисерта-цията, с. 12 сл., също приема, че отвоюването на Северна България е станало след г г
вниманието на управляващите е било отклонено. Впрочем, за да си представим как са станали тия събития, за конто хронистите дори не споменават, трябва да се изтъкне следното: поставените там гарнизони по времето на Цимисхи не са били запазени за дълго в този си вид. Тогава такъв е бил обичайният начин на постъпване: концентрирали са се войски там, където е имало нужда в критичния момент, след това част от тях се изпращали другаде. Например, при обсадата на Дръстър Цимисхи повикал там гарнизоните, конто току-що бил оставил в крепостите между Преслав и последния град. От друга страна, когато се смятало, че опасността е все още силна, изпращала се императорска заповед войските да продължат да стоят по гарнизони: в това отношение много показателен е един текст от Скилица, отнасящ се за печенежката война в средата на XI в.53 Така е било и със завоюваните крепости покрай Дунав; след смъртта на Цимисхи гарнизоните в тях са били намалени. До такова заключение е стигнал и Дякону по археологически път; той констатира, че в Диногеция (Гарван) византийските казарми от времето на Цимисхи са били заместени след това от незначи-телни постройки, в конто е било поместено местно население (може би пак войнишко).63 64 По-късно, когато византийската войска е добила отново трайни позиции в Тракия докъм Сердика, хронистите отново ни осведомяват за повторното завоюване на Северна България.65 66
Дали в периода на възстановяването на българската власт е била опразнена цяла Добруджа или Дунавската делта е останала във византийски ръце? И по този въпрос няма отговор в писмените извори. Поради това и тук се привеждат аргументи от някои автори за и против това становище. Този въпрос се поставя и във връзка с проучванията по вала Кюстенджа—Аксиопол, където разстоя-нието между морето и Дунав е най-тясно. Датата post quern за постройка на вала е сигурна; тя се определя от намерения в осно-вата на вала при Мирчеа вода надпис на жупан Димитър — 943. Датата ante quern обачее спорна. Според Дякону за дата ante quern
63 Вж. например J.Scylitzes. Op. cit., р. 435—447; AV Р s е 1-1 os. Chronographie ou histoire d’un siecle de Byzance. I, ed. Renauld, 1926, p. 12. Този автор казва следното: „Тон (Константин Мономах) намерил единствен начин да отблъсва честите набези на варварйте именно като остави войниците по укрепленията. Той им съобщил така да бдят на стража по
крепостите. . .“
51 Р. D i а с о n u. Une information de Scylitzes-Cedrenus a la lumiere de I’archeologie. — RESEE, VII, 1969, 1, p. 43—49.
66 J. S с у 1 i t z e s. Op. cit., p. 343—344.
трябва да се приеме отбелязаната дата на църква В1 от комплекса при Басараби (Мурфатлар), който стой в безспорна връзка с по-стройката на вала. Тази дата се чете обикновено 992, но някои смятат, че е 1002 или 982.60 Според Барня кариерата при Басараби е била използувана и по времето на Василий II, авалът бил започ-нат още през 971 г. от византийците, конто останали неизменно в Добруджа до времето на Василий.* 57 Че комплексът Басараби е свързан с българското население, е неоспорим факт, който се по-твърждава от надписите в тамошните скални църкви (в главната си част кирилски или кирилски, смесени с глаголски). Но, раз-бира се, население и официална власт са две различии неща. В този смисъл може да се поддържа гледището, че валът е строен от византийската власт, а след това използуван и от възвърналата се българска власт, ако се допусне, че в Дунавската делта са се залазили във византийски ръце няколко укрепления, конто са служили за база на флотилията.58 Това мнение се поддържа от Дя-кону, но и то беше оспорено от Божилов, който се позовава и на Чиходару, за да покаже, че ако българите са превзели Добруджа до линията Аксиопол — Кюстенджа, те не биха спрели дотам.59 По наше мнение едно изглежда сигурно: този вал не е единично съоръжение срещу неприятел, който се намира между него и Дунавската делта. Той е по-скоро второ, запасно укрепление, което е резерва на укрепленията по Дунава, независимо дали всички тези крепости са били строени от българската власт и възобно-вявани от византийците при завръщането им на лимеса в 971 или в 1000 г. или пък някои от тях са били строени от самите византийци в същия период. Може би този строеж да е бил наистина замислян като преграда срещу печенегите, ако приемем, че те са имали до-стъп до Дунавската делта. Но невероятно изглежда Византия да може да задържи само няколко укрепления в делтата при положение, че българската власт е съвсем наблизо — това беше изтък-нато и за предшествуващата епоха (гл. I).
60 Срв. например посочванията v Щ а н г и н - В и ш и я к о в а във ВВр,_ XIV, с. 114 сл.
57 Й. Б а р н я. Предварительные сведения о каменных памятниках в Бесарабии. — Dacia, NS, VI, 1962, р. 293—316. Най-подробно е изложено стаповището на този автор в Din istoria Dobrogei, III, p. 97 sq., където ca посочени и другите му статин.
58 Р. D i а с о n u. Zur Frage, р. 320.
6П И. Б о ж и л о в. Към въпроса. . . с. 87—88.
С тези няколко съображения приключваме картината на военно-административната организация в земите по Долни Дунав до 1000 г., когато според справедливата бележка на Икономидис Византия определи една трайна граница — Дунав. Казаното дотук е все пак една постройка, която е доста нестабилна и би могла да се оспорва по много точки. Нестабилността идва главно от това, че се борави с малък период от години, за конто писмените сведения на хронистите са оскъдни и непълни, в тактиката на Икономидис има неясни положения, апечатитене са датирани по години. Същата нестабилност в предположенията продължава и за периода на управлението на Василий И.
Тук веднага трябва да вземем отношение по стария спор около образуването на тема Паристрион. Трябва да се има пред вид, че нейното организиране като тема не може да се постави веднага след повторното превземане на тези земи в 1000 г., защото тогава войната е в разгара си. В този период е голямата офанзива на Василий И. Падат една след друга крепости. Постепенно той разширява власт -та си във всички райони на Самуилова България.00 Но никой извор не говори в някоя облает да е извършено административно разпределение веднага след завоюването й. Скилица — главният ни извор за този период — много ясно съобщава, че при превземане на град от по-голямо значение е поставян стратег. При превземането на Северна България стратег на Филипопол е бил патриций Тео-доракан. Той е бил заместен в 1003 г. от протоспатарий Никифор Ксифиа.61 Затова не може да се приеме предположение™ на Божилов и Дякону, че още в 1000-та година областите на север от Стара планина са били присъединени към тема Тракия и че пръв управител на това обединение е бил протоспатарий Давид, споменат в печата, обнародван от Маслев.
Очевидно според сведенията на Скилица пръв стратег на Дръстър и Дунавската облает е бил Цоцикий, син на Тевдат Ибериеца, или пък примикирий Теодор, който е известен от един оловен печат
“° Срв. посочванията у нас. Битолският надпис. . . с. 99—100.
01 При това Никифор Ксифиа е бил един от пай-отличилите се стратези в походите на Василий.Съссвоята войска,т.е.с войската па Филнпополската облает, той е участвувал в превземането на Северна България, в пробива при Ключката клисура, в завладяването на крепостите в Мъгленско, на Боянската крепост, на Сервия, Соек, Мъглен, Вж. съответните пасажи у S с у 1 i t z е s. Op. cit., passim и избрани места от тоя автор в ГИБИ, VI,с. 280, 282, 284, 286, 288, 295.
от края на X или началото на XI в.02 Но това още не е организира-ната тема на Паристрион. Както би било нелогично да се допуске, че Василий е организирал в подробности тема „България*4, преди да завърши окончателно покоряването на българските земи, така не може да се смята, че тогава са били организирани окончателно и севернобългарските райони. Военно-административното уреж-дане идва след това. То трябва да съвпадне по време с общите мерки, конто се взимат за управление™ на империята (въпроса около спора с алленгиона и пр.), както с църковното уреждане на новата Охридска архиепископия. А това става, както е известно, тогава, когато се издадени грамотите, т. е. в 1019—1020 г. Всичко, което е ставало дотогава, са временни мерки. Но не бива да се из-пуща от очи и друго обстоятелство. Целият период, в който е про-съществувала тема Паристрион, е бил много бурен и трябва да се предполага, че в самото управление е имало много гъвкавост — нещата са уреждани според изискванията на момента. И в същност това не би трябвало да ни удивлява: преобразованията в админи-страцията на отделни по-големи или по-малки провинции са били чести явления за критични времена на империята.
Но може би именно затова са възникнали и продължават да възникват толкова много спорове. Най-старият и основен спор си остава този на Бънеску и Златарски и ние трябва да се спрем преди всичко на него, понеже той засяга основния въпрос — датата на създаването на тема Паристрион.
Няма да разглеждаме първата част от спора, в който Бънеску надълго и в няколко свои труда обосновава гледището си за орга-низирането на дунавските земи в тема Паристрион веднага след превземането на Дръстър през 971 г. С този въпрос вече се зани-махме и смятаме, че е излишно да се връщаме към остарелите доводи на Бънеску и към неговия понякога твърде остър начин на дискутиране. Спираме се само на моментите от управлението на Василий II. Златарски гради тезата си по следния начин: Василий запазил самоуправлението на българските зёми, след като те минали под византийска власт. Доказателство за това той намира в съобщението на Скилица: „Император Василий, като покорил българите, нищо не искал да измени, нито да прави изобщо ново-въведения, а оставил нещата в предишното им състояние, така както ги бил наредил Самуил, а именно: всеки българин, който има
“ п®чатът е публикуван от В. П а н ч е н к о. — ИРАИК, 8, 1903, с- ™ it3 него обРъша внимание главно N. В a n е s с u. Les Duches. . . р. 52—53 и др.
чифт волове, да дава на държавата по една крина жито и толкова просо и по една стомна вино.“вз Друго доказателство той вижда във II Василиева грамота. Ето въпросният текст: ... iijgйуадоттупк avrov (wv dsov) Ei' pitta tQavcae vpiv dpwyovotjg xai та diearwra eIq ev аигалтоиог/е, илд £vyuv Eva depcvris tovg oqovs xal rob? тулоо? xatcfc лара ubv лроцрсоу fiaodEvodvrwv делюдЁгтае. (. . . а с многогодишна упоритост и с божия помощ тая страна ни се подари в подчинение от бога, чиято благост явно ни помагаше, съединявайки в едно разделение части и туряйки под един ярем границите, без в нищо да се нарушат наредбите, добре установени от царуващите преди нас).04
Златарски превежда robs тйлоис с ..формата (образа)**: „без да нарушаваме (собствено да повредим) някак границите и формата, установени добре. . .“ А Бъиеску превежда цялото изречение така: „туряйки в едно това, което беше разделено, слагайки го под едно иго, без в нищо да се нарушат наредбите и правилата (les dispositions et les reglements), добре установени от царуващите преди нас".
Изхождайки от своето тълкуване, Златарски говори за неделимост на самата територия и за установяване на единна власт над покорена България. Той вижда като главен неин управител стратегът-автократор със седалище Скопие (пръв стратег-авто-кратор е бил Давид Арианит). По другите окръзи пък били на-значени управители-архонти, негови подчинени. Такъв подчинен „архонт** е бил според него и управителят на крайдунавските земи. Обособяването на тема Паристрион като отделка единица е станало в 1059 г. вследствие на събитията, настъпили след нападенията на печенегите. Прочее по мнение на Златарски пръв управител на тази нова тема Паристрион е Роман Диоген.05
В тълкуването на текстовете Бънеску е по-логичен, въпреки че неговият превод на tovs oqovq xai robs Timovs не е верен: първата дума се отнася към първата част на изречението, което трябва да гласи така: „съединявайки в едно разделените части и туряйки под един ярем границите, без в нищо да се нарушат наредбите, добре установени от царствуващите преди нас“С0. Без-
03 S с у 1 i t z е s-C edrenus, cd. Bonn., II, р. 715.
04 Вж. превода ни в ГИВИ, VI, с. 44.
06 В. Н. 3 л а т а р с к и. История. . . II, с. 3 сл.; Устройство Болгарии и положение болгарского народа в первое время после покорения их Василием II Болгароубойцей. Seminariuni Kondakovianum IV, 1931, р. 51.
в0. У Бънеску (N. В Snescu. Les duches, р. 17) преводът гласи така: „La bonte de Dieu nous venant en aide d’une maniere bien evidente et ressem-
спорно е обаче, че в грамотата на Василин не можем да намерим декларация за неделимост на българската територия. Василий по-нататък в същата грамота заявява само, че „запазил непокът-нати нейннте права14. Посоченият по-горе текст на Скилица по-казва също, че нежелание™ на Василий да прави нововъведения се отнася не за административно™ деление, а за данъчното обла-гане на българското население. Бънеску с право твърди, че няма данни управителят на Паристрион да е бил някога подчинен на стратега-автократор на тема България.07 И наистина текстът, който се отнася за навлизането на Тираховите печенеги (1048 г. или мал ко по-рано), е ясен и Бънеску го тълкува правил но: Од-ринският дук с македонските (тракийските) войски и Василий Монах, управляващ тема България, със съответната му войска, били изпратени по нареждане на Константин Мономах на помощ на Михаил, който бил управител на градовете в Паристрион.08 Няма основание да се гледа на този Михаил като на подчинен на Василий Монах; той още тогава си е заемал самостоятелната длъжност „управител на паристрийските градове”, която тогава е давана на административния и военен управител на долиоду навските земи.
Тези земи, конто преди съществуването на българската държава са играли толкова важна роля за Византия като нейна гранична територия и през този период на византийска власт са имали осо-бено голямо значение — те са пазели териториите на юг от Хемус, смятани за „същинска ромейска" територия и главно хинтерланд на столицата Цариград. Его защо не можем да се съгласим със Златарски, че до 1059 г., т. е. до времето на похода на Исак Комнин срещу печенегите, там византийската власт е била по-вече номиналпа. Напротив, ние мислим, че и по Долни Дунав е имало стегиато управление, каквото Василий оставил на всички провинции. Отслабването на византийската власт по тези места идва по-късно, и то постепенно, и е във връзка с общото положение
blant еп un се qиi etait divise, le mcttant sous un joug, sans violer en rien les dispositions et les reglements, ordonnes par ceux qui ont regne avant nous." 07 П. M у т а ф ч лев. — В: Силнстра и Добруджа. С., 1927. с. 158— 159, също приема, че Паристрион с била отделиа тема още след покоря-вапето на българските земи. Вж. също Г. Острогорски. Исторща Византще. Београд, 1956. с. 158—159. Същото положение за отделиа тема Паристрион е залегиало и в no-старите издания па неговата „История". Не се съгласява със Златарски и F. D о 1 g е г. — BZ, 31, 1931 р 443—445 Срв. N. В a n е s с u. Les duches. . . р. 22—23. Срв. също Д. А и г е л о в История на Византия. II. 1963, стр. 97.
88 N. В a n е s с u. Les duches. . . р. 78.
на империята, със зачестилите нашествия на север от Дунава, с промени в устройството на войската, съответно с прибягването до чуждоземни заселници като- гранично население и пр. Така че към средата на XI в. и въпреки опитите на способни пълководци като Исак Комнин и Алексий Комнин положението в Паристрион се променя: там постепенно отпада, а не се засилва властта на по-корителите.
Едва ли може да се определи с точност, как върви развитието на административната номенклатура по Долни Дунав след 1000 г., т. е. след периода, когато установихме, че в Дръстър има стратег. Е. Стънеску се е постарал да събере и систематизира всички названия, конто са били в употреба за наименование™ на този район през XI и XII в. Той смята, че първото наименование „Дръстър" не се е отнасяло само за града, а е било и регионално. Следващото наименование, което се среша, е Параддунавон — Парадунавис. Той го определи като превод на славянского „Подунавие". Последнего наименование е Паристрион и то отговаря на периода 1072— 1092 г. Стънеску го свързва с описателното „паристьрски градове" neQi {лада) тот "Iotqov hoXeiq. Това название според него е също регионално. В основни черти това изеледване е правилно, понеже се основава на конкретен материал.00 Естествено стратегията на Дръстър не е била такава само за крепостта, а и за областта около ней. Но не би могло да сеопределя точно границатанаобластта, както прави Стънеску, тъй като тогава административната единица не е била още оформена. Ние също не смятаме, че изразът „градове край Истър" означава някаква особеност в организацията на тия земи, но пък нито този начин на означение на областта, нито тер-минът Паристрион би трябвало да се смята само за териториален. Този термин вероятно е бил употребяван и като географско, и като административно понятие.
В така определените рамки съвсем приблизително можем да назовем като управители на доли оду на вс ките земи следните лица: „Давид, протоспатарий и стратег на Тракия и Дръстър" — това е лицето, за което вече говорихме, като изключихме възможността той да е управлявал веднага след 1000 г. Въз основа на едно предположение на Лоран, че евързването на Северна България и Тракия може да е станало във връзка с никое печенежко нападение, Барня го поставя около нахлуването в 1036 г. Стънеску го слага
00 Е. St anescu. Denumirile bizantine ale regiunii de la Dunarea de Jos in secolele X—XII sensul lor istoric. — SCIV, p. 469—492; Bei-trage zur Paristrion Frage. — Jahrbuch der osterreichischen byzantinischen Gesellschaft, XVII, 1968, p. 42—64.
малко по-рано, именно преди или след смъртта па Василий II.' След него, около 1043 г., идва прочутият Катакалон Кекавмен, ao^ov тюу лесн тог *Iotqov л6Лесоу нал xcoQtcov'1, последван от
6 wv ’Avaaiaoiov vide72, Йоан Малесес — ’ko&vvfl, naiQixicn xai отоатууф хф МаМац според Барня,73 Роман Диоген, ciqxojv t&v nEQi vrjv *Ioxqov л6аесог7А Василий Апокзп, около чиято личност и длъжност все още се спори75, и Никифор Вотаниат. Вестът
70 Din istoria Dobrogei. Ill, p. 125. Изобщотрябва да сс приеме, че такова обединение със Северна България е предизвикаио от определен!! обстоятел-ства и че то не е траяло дълго, тъй като Фнлипополската тема е една от го-лемите и известните. В XI в. например познаваме един от нейните „съдии". Вж. V. L а и г е n t. Documents de sigillographie. La collection Orghidan. Paris, 1952, i\. 239; Argyros Karatzas, protocuropalat §i due de Phi-lippopolis.— Revista istorica, XXIX, 1934, p. 203—210.
71 За него вж. N. В a nescu. Un due byzantin du Xie s.: Katakalon Kekaumenos. — Bulletin de la section historique de Г Academic roumaine. XI, 1924, p. 24—36. За по-късната му съдба вж. Г. Г. Л и т а в р и н. Три письма Пселла Катакалону Кекавмену. — RESEE, VII, 1969, р. 445—468. Срв. също литературата в Din istoria Dobrogei, р. 128—129.
72 У някои автори има колебание отпоено тъждсствеността между Михаил, катенан на Паристрион, и аколута Михаил, известен от войната в 1050 г. Вж. N. В a n е s с u. Les duches byzantins, р. 78—81; Р. L с m е г 1 с. Prolegomenes а ине edition critique et cominentees des „Conseils et Recits“ de Kekaumenos. Bruxelles, 1960. p. 23—24, 72, n. 2; R. G и i 1 I a n d. — REB, 8, 1950, p. 45—46; Според T. W a s i 1 e w s k i. Le katepanikion et le duche de Paristrion au_XIc s. (communication au XIV® Congres des Etudes byzanti nes, Bucarest 1970), той e идентичен с Михаил, сип па Анастасий и начални-на наемниците.
73 J.Barnea. Sceaux de deux gouverneurs inconnus, p. 246—247, го поставя в първата половина или около средата на XI в., защото носи още титлата „стратег", а не „дук“ или „катепан". Laurent — BZ, 54, 1961, р. 490, го поставя в 3-ата четвърт на XI в. Според нас все пак съществува известно колебание, дали тон е бил наистина стратег на темата, защото печатът е намерен в Дервент, на известно разстояние от Снлистра, а самият почат гласи само: 'Iw(avvji) [^azQi(xlw) [xai] ограт»/(уф) то Ma().)eai.
71 Според N. В а n e s c u. Les duches. . . p. 30—31, Роман Диоген e бил управител на тема Паристрион, когато е воювал с печенегите (1053), а според Златарски. История ... II, с. 113 — в 1059—1060 г., когато е воювал срещу упгарците. На този въпрос се връщаме по-долу.
75 Спорътсеводи между Бънеску (Les duches, р. 60 sq. etc.) и Р. М. Б а р-т и к я и. Относится ли прозвище TlaQabovvaflis магистру Василию в памятной записи монаха Феодула (1059 г.). — Известия Армянской Академии наук ССР, 8 август 1959, с. 80—86; Критические заметки о завещании Евстафия Воили (1059). — ВВр. XIX, 1961, с. 26—27; N. В а n е s с и. — RESEE, I, 1963, 1—2, р. 155 sq., твърди, че в една приписка от 1059 г. се чете титлата на Василий Апокап „Парадунавис". Бартикян е на мнение, че приписката, която е писана на кръет, не дава основание да се приеме, че „Парадунавис", което според Златарски е прозвище, се отнася до Василий който пък не е българин (брат му се казвал Фаресман). Той отнася въпрос-
Симеон — ^v/aecdv (№<яц xui xatEndvq) tov riaQadowdflov. ЧИЙТО печат e намерен в три отливки (в Преслав , в Цариград и в Диноге-ция), е управлявал (според тази схема) около 1020—1025 г., но Златарски го поставя някъде към 60-те, дори към 70-те години.70 * * * * * * Въз основа на титлата му и Стьнеску го отнася към втората половина на XI в.77 По време на събитията 1072—1074 г. за управител на темата идва съвсем нов човек, именно Нестор, който имал „пле-менна близост" с местното население и бил по произход ,,от Или-рик“78, т. е. вероятно българин. Той бил вестарх и получил титла xaTETidvco rijs AglatQas. Последните двама управители па област-та или по-скоро последните, на конто знаем имената, са Лъв Никерит, назначен, след като Алексий Комнин успява да ликви-дира положение™ на анархия през 1091 г., и Деметрий Катакалон, вероятно негов заместник.79 За отбелязване е, че през целия XII в. до възстановяването на българската власт не научаваме за нито един управител на Долнодунавската облает. Това ни дава основание да мислим, че са настъпили някакви промени във връзка с общото положение на империята: може би темата не е била ликвидирана формално, но нейното управление е било изоставено на втори план и затова не намираме отражение в писмените извори и в официал-ните печати.
Тук трябва да се отвори още една скоба във връзка с изказа-ното предположение, че към 1059 г. тема Паристрион е била фактически разделена на две — Западен и Източен Паристрион. Спо-рът произлиза главно от следния текст у Аталиат: „Когато настъ-пил трети индикт (1064) и начал ник (ёл6д%оуто$) на градовете край Истър (та)!1 хата rdv *Iotqov nora/iov) бил императорският магистър Апокап и прочутият магистър Никифор Вотаниат, на-родът на узите. . . преминал Истър."80 Основавайки се на един-ственото число на причастието bndexiov, Златарски смята, че
ното прозвище към името на Арон, Иван Владиславовия син, който също фигурира в преписката. Е. StAnescu. В е i t г a g е, р. 57, се запитва дали при четенето на Бартикян Меоолохац1а llaQadovrafii „Парадуна-
вис“ не се отнася към самата Месопотамия.
70 J. В а г n е a. Relafii. . . р. 646; A propos de la decouverte,
p. 373—375; Nouvelles recherches, p. 6; Din istoria Dobrogei, III, p. 424 (в
индекса на тази книга са изброени всички управители на Паристрион спо-
ред реда, който им дава Барня). В. Н. Златарски. История. . .
II, с. 154, го отнася към 60-те години, понеже смята, че названиетото Паоа-ftovrapov се явява след 1059 г.
77 Е. S t a n е s с u. Denumirile, р. 473.
78. Attaleiates. Op. cit., р. 204—205. За него вж. гл. III.
79 N. В a n е s с u. Les duches. . . р. 93—97
80 A t t а 1 е i a t е s. op. cit.,p. 83.
Вотаниат е бил само един вид помощник на началника на Паристрион — Апокап.81 Разбира се, това единствено число не играе роля; 1) защото гръцката граматика позволява такова съгласу-ване ad sensum, 2) защото у Скилица съгласуването е вече нор-мално, т. е. в множествено число: dgxdvuov twv negl tov 'Iotqov лота/лог той juayiotgov BaoiJ.e'iov той 'Anoxdnov xal той payioxQov BotoveuItov .82
Също толкова неправдоподобно и неприемливо е предположение™ на Бънеску, че Вотаниат бил катепан на тема България, която в този момент се простирала до Дунава, и че като такъв отишъл на помощ на Василий Апокап.83 84 Към тази теза напоследък се присъедини и Дякону, който смята, че след 1059 г., т. е. след окончателната победа над леченегите и над Селте, най-упори-тия измежду техните вождове, тема Паристрион е била реорга-низирана и в нея влизали дори областите на Сердика и Ниш. Според него тази тема била разделена на две: Източна (така наречена условно) с главен град Дръстър и Западна с център Сердика. Трудно е да се приеме такова предположение, което стой съвсем изкуствено. Никога никъде не е спомената Сердика да е била при-числявана към Северна България. Що се отнася пък до Диоген, в текста на Аталиат е казано ясно: той първо е бил управител на градо-вете край Истъра, а после е назначен за дук на Сердика. Как трябва да си обясним, че е изпратен именно в Сердика? Значи ли това, че той е бил понижен, като е бил назначен за управител само на един град? Такова е мнението на Бънеску, според когото той станал „стратег на град Сердика". Дякону с право възразява, че това не отговаря нито на византийската традиция, нито на друтите сведения, конто имаме за него: \ Кекавмен изрично е казано, че той с бил „катепан", когатое поддържал връзки с Никулина от Тесалия.81 Към тези съображения бихме прибавили още едно: той се е обър-нал за подкрепа към неколцина стратези и свои „подчинени", когато замислил узурпация.85 Всичко това показва, че Диоген не е бил обикновен стратег на един град.
81 В. Н. 3 л а т а р с к и. История. . . II, с. 494.
82 М. A t t а 1 е i t е s. Op. cit., р. 83; S с у 1 i t z е s-C edrenus, ed. Bonn., p. 656; J.Zonaras. Op. cit., p. 199. Единственото число в съгласуването в никой случай не е грешка на някои преписвач, както непра-вилно мислят I \V a s i 1 е w s k i. Le theme bvzantin de Sirmium —Srem aux Xje—Xlle ss. - ЗРВИ, VIII, 1964, p. 479—480; и P. D i а с о n u. Les Petchenegues, p. 86.
83 В a n e s c u. Les duches. . . p. 32—33.
84 Г. Г. Литаврин. Советы и рассказы Кекавмена. Пос. изд., с. 266; срв. с. 548—549.
85 М. A t t а 1 е i a t е s. Op. cit., р. 78.
Доту к нашите разсъждения се доближават до тези на Дя-кону. Но все пак от всичко това не следва, че в този момент има някакво обединение между Северна и Западна България. Трябва да се съгласим с Литаврин86, че има много неясноти около карие-рата на Диоген, така че може да изкажем много предположения, без да сме сигурни, че ще улучим истината. Според нас старото схващане на Скабаланович87, че поне от даден момент западната част на Паристрион е имала отделно управление, може да се поддържа по-успешно. Но Скабаланович явно греши, като смята, че Диоген е имал връзки с унгарците, наречен и „савромати", когато в същност става дума за печенегите от източните райони на Паристрион. Един текст на Никифор Вриений, на който се позо-вават Литаврин, Дякону и др., позволява да се локализира при-близително този Западен Паристрион. Този текст е във връзка с въстанието на Георги Войтех и казва, че „Сирмиум, земите около Сава и паристрийските градове до самия Видин се намирали в тежко положение1*88. Има и няколко други текстове, главно от Йоан Кинам и Никита Хониат, конто се отнасят за събития от края на XI и XII в. и конто показват, че тогава Белград и Бра-ничево също са наричани „паристрийски градове". Ето само един от текстовете на Никита Хониат: „Императорът тръгна лично от Сердика и стигна та лад^отдю, именно областта около Бра-ничево и Белград."8” Друг е въпросът за отношението на западните ,,паристрийски градове" или „паристрийски области" с тема Сирмиум — Сърбия,90 който излиза извън географските рамки на териториите, който ни занимават . На Дякону, койтовижда във всички тези случаи само географско означение и смята, че има разлика между al Tiagiorglai и al Ttegi тдг 'Itrcgov tioXeiq (само второто според него е употребено като административно означение за Източен Паристрион), бихме отговорили, че изразите не са така стриктно определени. Например у Скилица е казано, че Ката-калон Кекавмен бил управител на градовете лада tov '1отдоу. Пак за Източен Паристрион се среща и изразът хата тоу 'lorgov. Срв. и титлата, която Зонара дава на Нестор, т. е. пак на управител на Източен Паристрион — dob$ тшу ладютдму.
8П Г. Г. Л и т а в р и н. Болгария и Византия, с. 275.
87 Н. И. С к а б а л а и о в и ч, Византийское государство и церковь, с. 220 сл.
88 Nicephori Bryenii Нistoria, ed. Bonn., p. 100.
80 N i c e t a e C h о n i a t a e Historia, ed. Bonn., p. 166.
00 S с у 1 i t z e s - C e d г e n u s, ed. Bonn., Il, p. 719; 1. Z о n a r a s. Op. cit., p. 713.
Обръщаме внимание на една друга подробност във връзка с длъжността, която е заемал Никифор Вотаниат. В споменатия текст, където става дума за Диоген и Вотаниат, се говори съще-временноза войските Bovbydgovg uqnj/u xai 'Pmpaiovs xui loutobs to'vq дута? ovv avxois, конто били разгромени. Бънеску, според когото Вотаниат е бил управител на тема България, смята, че първите войски са били под негово командуванеипредставляват контингенты1 на тема България.91 Дякону пък, обратно, казва, че в горния пасаж се говори: 1) за Василий Апокап, 2) за Никифор Вотаниат и съ-ответио се нзброяват: 1) войските на Василий Апокап, 2) на Никифор Вотаниат. Следователно Василий Апокап е бил управител на тема Източен Паристрион, а Вотаниат на Западен Паристрион (с център София). Българите били наречени така, защото те пред-ставлявали една тема, в която преобладавало българско население, а ромеите носели това име, защото в Източен Паристрион ..гръцкият елемент имал известен превес“92.
Известно е, че всеки текст трябва да се разглежда цялостно. Прочутият пасаж за Диоген и Вотаниат е част от цяла серия повествование около сраженията, водени през 50-те и 60-те години срещу „варварите*1 — врагове на империята, главно печенеги. В тези разкази нееднократно се споменават войски от „българи", „тра-кийски тагми“ и пр. Когато обаче се говори за сборни войски, например „от източните и западните теми", конто са пращани на помощ в даден район, заплашен от врагове, тези войски се наричат „ромеи" за отлика от наемниците. Така е било в 1050 г. Прочее отпоено войските на Апокап и Вотаниат не става въпрос за етническия произ-ход на войниците, а за определена войска от тема България и за друга войска, събрана от няколко теми и затова наричана „ро-мейска", т. е. общовизантийска. А за „гръцки елементи" в Северна България и Добруджа не може да се говори — там не е заселвано елинско население.
Самата длъжност на Вотаниат много мъчно би се уточнила, колкото и спорове да се водят по нея. Трудността идва оттам, че самият Аталиат, горещ негов поклонник, го вмъква съвсем неочаквано във войната от 1050 г. и му приписва спасението на византийската войска, която той извежда от старопланинските теснини чак към Одрин. Той влиза в действие, защото „чрез съ-гледвачи" узнал за поражението при Преслав. Не е казано къде е бил дотогава и като какъв е бил изпратен.93 От втория пасаж,
01 N. В anescu. Les duches, р. 142.
02 Р. D i a con u. Les Pechenegues, р. 98.
1,3 М. A t t а 1 е i a t е s. Op. cit., р. 40.
където се споменава Вотаниат, узнаваме, че Исак Комнин го це-нел много като воин и като благородник.94 Третият пасаж е този, който вече познаваме. Следователно в промеждутъка, или поточно при възхода му като пълководец, той или е бил назначен за управител на Западем Паристрион, или при опасността от узкото нашествие е бил изпратен с някакъв контингент войски в Източен Паристрион и затова е посочен като „архонт" наред с Диоген. С други думи, това е предположението на Златарски. Разбира се, не бива да виждаме у Вотаниат „помощник", а просто висш военачалник, изпратен в дадена облает, където опасността е неминуема. А това е офичайният начин на постъпване при такива случаи.95 *
/По отношение на титлата, която са носели управителите на тема (Източен) Паристрион, Тадеуш Василевски въз основа на някои наблюдения прави изводи. Той изхожда от положението, че през IX и X в. катепаните са командували войскови единици, различии от тагмите и съставени от наемници. Тогава те са били наричани б lai vfjs IxaiQeias Hohd т&у /Зад/Мдсоу. През X и XI в. вследствие увеличението на граничните войски и порасналото значение на етерията се уголемява и числото на военните коменданти, но-сещи титлата катепан. Същевременно той изтъква, че титлата дук е била давана на командуващите императорските тагми: схоли, екскувити, аритми и иканати. Изхождайки от предположението, че след първото нападение на печенегите в 1027 г. Константин Диоген е получил титлата дук на България, той поставя около същата дата назначението на единствения управител на тема Паристрион, носещ титлата дук. По-късно към средата на XI в. и главно около събитията в 1072—1073 г. управителят на тема Паристрион иосел титлата катепан, тъй като войските там са били съставени главно от наемници. Той е на мнение, че след въз-шествието на Алексий Комнин разликата между дуковете — на-чалници на тагмите, и катепаните — началници на етерията, е из-чезнала вследствие на военните реформи, конто тогава били на-правени — набирането на тагмите вече не ставало от войски на темите, а е било пак поставено върху основата на наемни войници."
Тази хипотеза, която изглежда логично построена, допуща все пак много неизяснени неща. Достатъчно е да погледнем табли-
94 М. Attaleiates. Op. cit., р. 57.
05 В. А. А р у т io н о в а, Из истории северо-восточных пограничных областей Византийской империи XI в. — Ист.-филологический журнал, 1 (56), 1972, с. 99, също обръща внимание, че в темите не е имало двувластие, но че при нужда са изпращани нзвънредни военни помощники.
90 Т. W a s i 1 е w s k i. Le katepanikion et le duche de Paristrion. Aclesdu XIV®CongresInternational des Etudes Byzantines, Bucarest.il, 1975,p. 645.
5 Долин Думав — гранична зона
ците на Бънеску, приложени към книгата му „Les duches byzan-tins“, за да се види, че много преди царуването на Алексий Комнин, т. е. още от самого начало, управителите на тема България и на тема Паристрион (или на това управление, което я е предшест-вувало) са носили напълно смесени титли.87 Първият, който носи титлата катепан, е самият Давид Арианит, назначен за управител на Скопие още в 1018 г. (независимо от това, че може би в тази година тема България още не е била оформена като военно-административна единица). Но у Василевски има две рационални неща: на първо място, той отбелязва, че Продължителят на Скилица например си служи с анахронично название „дук“ по отношение на Нестор, който в 1073 г. бил катепан. Според нас тъкмо в ана-хронизмите и названията, давани по подражание, трябва да тър-сим отговор на тази бъркотия. Ние не сме наясно има ли истински промени и еволюция в титулатурата, защото печатите са все пак малко и нашите сведения са главно от писмените извори. На второ място, Василевски основателно обръща внимание на обстоятел-ството, че се засилва набирането на наемни войници за сметка на редовните. Ние искаме да наблегнем на този факт, който ще има голямо значение за развитието на нещата в Паристрион, къ-дето чуждоземният елемент постепенно ще стане господствуващ като защитна сила.
Освен официалните управители на темата като цяло в някои от по-големите градове е имало естествено и представители на официалната византийска власт. Както находчиво обръща внимание и Литаврин,97 98 99 големият брой печати, намерени в Плиска и Преслав, говорят, че старите български столици са имали военноадминистративно значение и по време на византийского владиче-ство, но техните стратези са византийски сановници обикновено от източните провинции и в никой случай българи. Това е една стара византийска тактика, почиваща на дългогодишен опит и на здравия разум. Някои от тези управители са с известии имена, конто именно потвърждават, че те са по произход от Изтока. Та-кива са били първнте управители на Дръстър Лъв Саракинопул и Цоцикий, син на Тевдат Ибериеца. Такива са били прочутият Катакалон Кекавмен, Йоан Малесес, Роман Диоген, Василий Апокап, Никифор Вотаниат. Единият от стратезите на Велики Преслав, Лъв Пигонит," е бил вероятно роднина на Никита Пи-
97 N. В anescu. Les duches, р. 171, 173.
98 Г. Г. Л и т а в р и и. Болгария и Византия. . . с. 282—283.
99 N.Banescu— Р. Papahagi. Plombs byzantins decouverts a Silistria. — Byzantion X, 1935, p. 601 sq.
Оловен печат от Преслав на частно лице (XI в.)
гонит, победителя на последния български цар Иван Владислав.10" Друг стратег на Преслав е спатарият Андроник Дука, може би племенник на император Константин Дука.100 101 Едва когато настьпва много критичното положение за византийската власт по време на въстанието от 1072—1074 г., се пристъпва към една особена мярка — за управител на темата се изпраща лице, което пак заема голяма византийска служба, но е „по произход от илирите", т. е. от запад-ните провинции, и има „племенна близост*1 с населението покрай Дунава. Но този опит излиза безуспешен и когато в 1092 г. се въз-становява византийската власт, отново се прибягва към стария изпитан начин. Все пак пробивът е направен вече: по време на анар-хията до възцаряването на Алексий Комнин неколцина от град-ските управители са били от български, смесен или печенежки произход (Сеслав, Халил-Татуш и др.). Както вече споменахме, ние не знаем нищо за организацията на тези райони през целия XII в. А това вече говори, че макар и формално да няма някакви промени в управлението, то е било нагаждано според случая и според въз-можностите на цариградските управници. Защото не трябва да се забравя, че през XIII в. вниманието на империята е концентри-рано повече в събития, конто се развиват в западните или северо-западните области.
100 Н. G г ё g о i г е. Nicetas Pegonites, vainqueur du roi bulgare Jean Vladislav. — Byzantion, XII, 1937, p. 283 sq.
101 Г. Г. Л и т а в p и н, Болгария и Византия. . . с. 281 сл.
Основавайки се на намерените монети, печати, надписи и пр., Литаврин се обявява срещу онези автори, който виждат в Паристрион една „призрачна" византийска власт.102 Той е прав, че нападенията на номадите съвсем не са могли да унищожат всички крепости, а се е стигнало според обичая до компромис. Но характерного за тия земи е, че те са били организирани като гранична тема с всичката налагаща се гъвкавост при едно такова положение. Тази специфика е налагала военно-административният апарат на империята да прибягва постепенно към помощта на чуждоземни защитници, набирани измежду отвъддунавските номади като военно-земеделско население. Но това е въпрос, който ще разгле-даме по-нататък.
В заключение трябва още веднъж да подчертаем, че тук се опитахме да разчистим натрупаните в продължение на много години материали и мнения и да потърсим пътя, който ще ни изведе до изясняване вида на византийского управление в българските земи. Въпреки че нишката понякога се губи, его точките, конто, изглежда, могат да ни дадат известна опора:
Завзетите от Цимисхи крайдунавски територии са били организирани с цялото внимание и грижи, конто се налагали при но-восъздаденото положение. Първият управител на „Дръстър и Йоанопол" (чието седалище е могло да бъде и в единия, и в другия град) е управлявал околните земи само непосредствено след за-воюването им. Административните реформи, дело на Йоан Цимисхи и отразени в тактиката на Икономидис, показват положе-нието на нещата след окончателната победа на този император: * 14
102 Т. Герасиме в. Византийски оловни печати от Плиска. — ИАИ,
14, 1940—1942, с. 169—181. Клисурархът Калокир Саракинопул, чийто пе-чат е намерен в Плиска, бсзспорио е родника на посочения по-горе Лъв Саракинопул. Вж. И. Б о ж и л о в. Печатът на Леон Саракинопул, с. 101, бел. 16. В статиятаси L'administration byzantine au Bas-Danube (fin Xе— X le s.). — Etudes balkaniques, 1973, 3, p. 90—112, в която e изложено съдър-жанието на тази глава, не се съгласихме с Божилов, че фамилията Сара-кинопули е непременно от арабски произход (вж. бел. 99). Напоследък обаче А. П. К а ж д а н. Социальный состав господствующего класса Византии XI—XII вв., М., 1974, с. 201, също приема, че Саракинопули са от арабски произход. Същият автор на с. 200 е отбелязал точния произход на византийските саиовници, конто познаваме като управители на теми, стратегии и пр. в българските земи: семейство Дука е от Пафлагония, семейство Диогени — от Кападокия, семейство Вотаниати — от Анатолии, семейство Катакалони — от Месопотамия. Към издадените печати от Преслав днес трябва да се прибави и печатът на патриций Йоан Дукица, издаден от Т. Т о т е в. Новооткрити византийски оловни печати от Преслав. — Изв. на Нар. музей Варна, VIII, 1972, с. 287—291.
Оловен печат от Преслав на патриций Йоан Дукица (XI—XII в.)
свързване на Северна България и Тракия под едно командуване и установяване на дукатства (или катепанати) и стратегии в за-взетите територии. Стратегията, наречена Западна Месопотамия, чието съществуване трябва да приемем, се е намирала вероятно в Дунавската делта, а може би е обхващала и ивица земя по край-брежието. Но няма достатъчно опорни точки, за да приемем и едноименния й катепанат. Затова засега не правим заключения за неговото съществуване. Сигурно е, че интересъд>на Византия към териториите отвъд делтата сл били кратковременни. А дали самата делта е останала във византийски ръце в периода , когато България е възвърнала териториите си в Северна България и Добруджа? Неяснота цари и по този въпрос.
Превзети отново към 1000 г., дунавските територии получили окончателната си военна структура в рамките на цялостно завла-дяната българска земя.Окончателното учредяване на тема Паристрион трябва да е станало в 1019—1020 г. като гранична тема, изложена на всички нападения от север, тя е била управлявана с голяма гъвкавост. Ето защо не сме в състояние да следим всички промени, конто били въвеждани с течение на времето. Възможно е в дадени случаи да са правени нови опити за свързване на Северна България и Тракия или за разширяване административно-военното управление на Паристрион до Белград—Браничево. Но недопустимо е този „Западен Паристрион14 да е включвал и областта на Сердика, която е била част от тема България. Недо-
статъчни са сведенията ни и за евентуални промени в администра-тивната номенклатура.
Така след много перипетиЧ, промени и реорганизации, някои от конто са ни все още недоизяснени поради оскъдността на изво-рите, се стига до едно положение, което по много точки напомня времето отпредн съществуването на българската държава. И тогава властта на империята в Малка Скития и Мизия не е била „призрачна", но условията са били пак такива, че въпреки наличието на официален военно-административен апарат в провинциите и градовете защитата е била поверена главно на „федерати". В крайна сметка и в единия, и в другия случай византийската власт ще бъде принудена да се откаже от тези земи, конто за нея никога не са били истинска „ромейска" територия. Ще се опитаме да проследим този процес в следващите глави.
111. ОТНОШЕНИЯТА МЕЖДУ ВИЗАНТИЙСКАТА ВЛАСТ
И ОТВЪДДУНАВСКИТЕ ЗАСЕЛНИЦИ ПРЕЗ XI В.
В следващите редове ще направим преглед на събития, конто са, общо взето, добре известии, не за да проследим тяхната хро-нологическа последователност, а за да дадем представа, как се развиват долиодунавските земи като нова гранична територия на империята.
Спокойствието по дунавската граница траело толкова, колкото и самото царуване на Василий И. Вярно е, че печенегите, конто сключили договор с Византия през 971 г., били склонни да го нарушат още в 1017 г., когато водили преговорн с Кракра. Но тогава очевидно се е намесила византийската изпитана тактика и можем да предполагаме, че златото, което им е било предложено, е било повече от снова, което са могли да предложат пратениците на Иван Владислав и Кракра в навечерието на рухването на българската държава. Само така можем да си обясним защо печенегите изведнъж се отказали да дадат на българите военна помощ (д?7 dovxcov ov^uaxlav).1 През следващите години обаче стег-натото управление на императора-войн сигурно ги е държало в покорство.
Някои автори свързват управление™ на Роман Диоген и посе-гателството на стратиотските земи с нарушението на равновесието по дунавската граница.2 Ще се върнем по-долу на този важен въ-прос. Засега отбелязваме само, че първото преминаване на реката-граница е станало по-рано, още през царуването на Константин VIII. Според нас то е един от първите признаци за постепенното разложение, което ще настъпи след годините на военен възход на империята. Същевременно то слага начало на особеното поло
1 J. Scylitzes. Op. cit.. р. 356.
2 1. В а г n е a. Rela|iile dintre a^ezarea de la Bisericufa §i Bizant 'n secolele X —XII. — SCIV, IV, 1953, 3—4, p. 646; Din istoria Dobrogei, p. 93; P. D i а с о n u. Les Petchenfcgues, p. 42.
жение на долнодунавските земи в борбата им срещу иашестве-ниците — борба, която продължава един век и половина. И това е така, въпреки че печенежкото нападение от 1026 г. (или 1027 г.) е било насочено повече към запад ните области.
Основание за това ни дава обстоятелството, че именно тогава Роман Диоген е бил назначен за „дук на България"3 4. В такъв сми-съл следва да се тълкува и означението на Скилица и Зонара за „България", т. е. става дума за тема България, където печенегите нахлули и пленили много народ. Другите предположения, конто се правят във връзка с това нахлуване, изглеждат малко преси-лени. Имаме пред вид степента на обезлюдяване, до което са били доведени западните земи.
Дякону свързва това обезлюдяване, което по негово мнение последвало нападението от 1026—1027 г., с по-късното нахлуване на Кегеновите и Тираховите печенеги след 1048 г., когаточаст от тях били заселени в пустите поля между Ниш, Сердика и Овче поле (ev vats eq^iois rifc BovXyaQias nedifai)* Така e според Скилица. Зонара е по-подробен: „А ромеите сметнали, че могат да използуват останалото множество (т. е. от печенегите), ако вземат оръжието им и ги поселят в България, която била празна в по-голямата си част, понеже недълго преди това този народ бил унищожен (xaraXv^ro?).5 Прочее Дякону предполага, че тези места са били обезлюдени при това първо печенежко нахлуване. Той смята, че ако става въпрос за опустошенията при българо-византийските войни от края на X в., областта е щяла да бъде вече наново заселена.6 Но като се има пред вид, че тези войни за-вършват не в края на века, а в 1018 г., напълно допустимо е, че византийската власт не е успяла до 1048 г. да засели всички пу-стеещи земи, конто са били останали след толкова продължителни воен и и действия. Безспорно нападението от 1026—1027 г. също е до-принесло за обезлюдяване на някои от тези райони, но не може цялата тази голяма облает — Нишко, Софийско и Овче поле — да опустее само при еднократно нахлуване, каквото е било печенежкото.
Второто нападение на печенежки множества се отнася към 1032 г.,7 когато вече е опустошена Мизия. Следва ново нападение две
3 J.Scylitzes. Op. cit. р. 373,
4 Ibidem, р. 459.
J.Zonaras. Op. cit., p. 643 (y.aiaJ.v&einog) e преведен иеправилно като „покорен" в ГИБИ, VII, с. 198.
® Р. D i а с о n u. Les Petchenegues, р. 42.
7 .1. Scylitzes. Op. cit., р. 385; Z о п а г a s. Op. cit., р. 132,
годили по-късно (т. е. в 1034 г.), когато печенежките пълчища се спускат от Мизия чак до Солун.** Следната година, когато Ду-навът замръзнал, ново печенежко нападение причинило големи щети на Мизия, Тракия и Македония (т. е. Източна Тракия).0 През пролетта на 1036 г. са отбелязани три печенежки нападения, пак придружавани с големи жестокости.10 За съжаление не знаем докъде точно са се спуснали нашествениците.11
Няколко години по-късно — това били все тежки години, из-пълнени с бедствия и глад — в Босфора се явили руски кораби на новгородский княз Владимир, на киевския Вишата, както и съюзната им и наемна варяжка войска.12 Този поход идвал след въстанието на Петър Делян и бунта на Георги Войтех, конто съз-дали големи вълнения в западните области. При настъплението на руската флота темата Паристрион е играла важна роля. Ката-калон Кекавмен, който тогава бил „стратег на градовете край Истър", влязъл в схватки с техни хора, конто слизали на брега, за да се продоволствуват. Освен това, както много основателно предполага Литаврин, той е бил натоварен да следи за придвиж-ването им и за временного им установяване в устията на Дунав, откъдето те може би са водили преговори с Цариград.13 Руските
8 J. S с у 1 i t z е s. Op. cit., р. 397; Zonar as. Op. cit.. p. 139.
9 J. S с у 1 i t z c s. Op. cit., p. 399.
10 Ibidem, p. 399; Zonaras. Op. cit., p. 139.
11 П. Дякону e направил опит да локализира по-точно печенежките нападения от 1032 до 1036 г. Тон смята, че Диногеция, Капидава, Дервент и Пькуюл-луи-Соаре не са пострадвали през управление™ на Роман Аргир. Обратно — монетпи находки показват, че Дервент (срещу Пъкуюл-луи-Соаре), Капидава, Диногеция и може би Силистра са били опожареии по време на Михаил IV. Оттам той заключава. че леченегите не са минали през Добруджа в 1034 г., а са се спуснали към Балкана направо през Мизия, като са засегнали може би и Преслав (срв. Г. Д ж и и г о в. Принос към културата на Преслав и неговига околност. — Археология, 1966, с. 44—45). Според Дякону и вълните от 1035 г. са минали на запад от Добр\джа. До това заключение той идва поради обстоятелството, че самата крепост Пъкуюл-луи-Соаре не е пострадала. А ни то не би я спасило при положение, че това нападение е било един вид сухоземно (по леда). Следователно крепостите в Добруджа са пострадали в 1036 г., когато леченегите трябва да се минали с лодки по Дунава и са нанесли щети на посочените крепости. А крепостта Пъкуюл-луи-Соаре се е спасила поради благоприятного си положение — остров. Вж. Р. D i а с о п u. Les Petchenegues, р. 44—45.
12 Вж. общо В. Т. Пашут о. Внешняя политика древней Руси. М., 1968. с. 78 сл.; М. В. Л е в ч е н к о, Очерки. . . с. 338 гл., и главно Г. Г. Л и т а в р и и. Война Руси против Византии в 1043 г. Исследования по истории славянских и балканских народов, М., 1973.
13 Г. Г. Л и т а в р и и. Война Руси. . . с. 196 сл.
кораби претърпели жестоко поражение в Пропонтида, но при обратния път пехотата на Вишата се натъкнала отново на Кекав-мен при Варна. Мнозина загинали, а няколкостотин били взети в плен заедно с Вишата.11 * * 14
Тези успехи на паристрийския стратег, проявени, макар и към една вече разбита и отстълваща войска, показват все пак, че в че-тиридесетте години на века е имало охрана по Дунавската делта или поне на част от морския бряг. Явно е, че такава охрана е могла да бъде организирана и преди това, при първите печенежки нападения, за конто говорихме. Но към тях не са се отнасяли с нужного внимание, защото пред византийските управници стоели по-важни задачи. Империята е била тревожена през цялото време и от вълнения в източните райони или по Егейско море. В 1034 г. е имало арабски нападения в Цикладеките острови, а мал-ко по-късно и по Адриатического крайбрежие. А, както казахме, през следващите години са отбелязани различии природни бедствия: глад поради налитане на скакалци в малоазийските области, а в 1037 г. земетръе от Тракия до Тесалия. Действията па Стефан Войслав пък в западните райони (1040 г.) са последвани от въстаннето на Петър Делян в 1041 г.15 Върху вътрешното положение на империята, евързано главно с налоговата политика, с борбите между военната аристокрация и представителите на синклита, ще говорим по-долу. Тук следва само да припомним, че тази верига от събития, която започва след смъртта на Василий II и която ще продължи и ще се задълбочи през втората половина на XI в., стой в тясна връзка с вълненията, конто стават във всички краища на империята, чиито граници след смъртта на амбнциозпия император-войн се простирали от Арменските планини до Адриа-тическо море и от Ефрат до Дунав. Тези граници естествено били мъчно защитими.
И все пак, както в предишните векове, когато Дунав е бил граница на византийския Запад, бурята, която започвала оттам, не изглеждала толкова опасна за съдбините на империята, колкого заплахата от Изток. Затова, говорейки за Роман III, Михаил Псел дава следната характеристика на делата му: „Намерението
11 Г. Г. Литаврин. Пог. със., с. 200 сл.; 208 сл.
15 J. S с у 1 i t z е s. Op. cit., р. 409; М. Р s е 1 I u s. Chronographic. IV,
38 (ed. Renauld, I, p. 75 sq.); Z о n a r a s. Op. cit., p. 579 sq., 589 sq. etc.
Вж. общо В. H. Златарски. История... II, с. 60—69; последно изелед-ване за Делян; Г. Цанкова-Петкова. Петър Делян през погледа
на неговитс съвременници. — ИПр, XXII, 1966, кн. 4. с. 97—108; За Войслав и общо за събнтията срв. Г. Острогорски. Историка. . . с. 300 сл.
му беше да победи всички варвари както на Изток, така и на Запад. Искаше да ги покори не с думи, а да им се наложи с оръжие. Като насочи мисълта си към победната слава, той започна да се готви срещу източните и западните варвари. Но да воюва срещу запад-ните не му се струваше някакво велико дело, въпреки че лесно би могъл да ги надвие. А когато обърнеше поглед към тези, конто живеят към изгрев слънце, струваше му се, че оттам ще може да си донесе слава и мощно да ръководи държавните работи.**10
И така печенежките нахлувания добили по-сериозни размери. Масовото раздвижване на тия „амаксовии*1 било в тясна връзка с напредването на узите и засилените стълкновения между тях и печенегите. Освен това в 1036 г. печенегите претърпели жестоко поражение от руския княз Ярослав Мъдри.16 17 Както става обнкно-вено при такйва случаи, едно такова положение ще да е довело до установяване на временно добри отношения с империята. Но, общо взето, тези събития постепенно са дали тласък на маджар-ските нападения към границите на Византия.
Най-голямото събитие в средата на века е прочутото и масово печенежко нахлуване на юг от Дунава, което започнало в 1048 г. или малко по-рано.18 Според Скилица между печенежките родове на брой 13 била започнала вражда: един от вождовете, Кеген, за-едно с две от племената (20 000 души) се спуснал от „блатата на Бористен" (р. Дон) докъм Доростол. Той се приютил на един ма-лък остров в Дунав и оттам започнал преговори с „управителя на областта" (т. е. на паристрийските градове) Михаил, за да бъде причислен към „приятелите и съюзниците" xai oruiiaxpi) на ромеите.19 *
Следват в обичаен ред събития, конто познаваме от векове: Кеген е покръстен заедно с дружината си, получава сан патриций
16 М. Psellus. Op. cit. Г, III, 4, р. 35-36.
17 В. Пар хоменко. Русь и печенеги. .— Slavia, 8, 1929—1930, с. 138 сл. Друга литература у Gy. Moravscik. Byzantinoturcia. Il, p. 89—90
18 А. П. К а ж д а н. Йоанн Мавропол, печенеги и русские в средине XI в. — 36. радова Византолошког института, кн. VIII, Београд, 1963, с. 177— 184, е направил опит да уточни хронологията на събитията въз основа главно на второто слово на Йоан Мавропус, което тойдатираследГергьовдеп 1077 г. г. Оттам следва според него да се нзтеглят събитията малко по-назад: заселва-пето на Кеген в 1045 г., нахлуването на Тирах в януари 1046 г. и разби-ването на неговите пълчища в пролетта 1046 г. (ако първото слово е произнесено една година преди второто) или 1047 г., ако двете слова са едновре-менни.
19 J. S с у 1 i t z е s, р. 455 sq. Предположенията за ндентифицираие
на острова вж. у Р. D i а с о n u. Les Petchenegues, р. 57.
и три крепости с много стадии земя край Дунав при условие, че ще защишава дунавската граница срещу своя неприятел Тирах, вожд па останалите печенежки племена. Цариградските среди се успокоили. В една реч, която Михаил Псел е произнесъл вероятно тогава, се казва: ..Те много охотно обработват земята, която опу-стошаваха, а сега се приобщават към тези, на конто се противо-поставяха. Противниците стйнаха съюзници, те искат да рискуват за нас.*'20
Още през следващата зима обаче по замръзналия Истър се заточили безбройните пълчища на недоволния Тирах (те били, „както разправяли", 800 000 души). Скилица разказва, че това ново нахлуване се предшествовало от пратеничеството на Тирах до Константин Мономах, което имало за цел да се припомни пре-дншен договор между византийци и печенеги, чийто официален вожд бил Тирах. Подчертавало се, че императорът приема Кеген-отцепника в разрез с този договор. Обаче това пратеничество имало за ефект да бъдат изпратени сто византийски триери край брего-вете и да се затегне охраната край Дунава.
Тук трябва да се спрем за малко и да уточним положението на Keren и на Тирах във връзка с този договор, за който хронистите само споменават, без да посочват отделяйте клаузи в него. Дякону с право обръща внимание на факта, че при боя край Диакене (1049) тогавашният стратилат на източните войски Катакалон Кекавмен е бил спасен от един печенег, който го познавал от времето, когато той бил стратег на „градовете край Истър“, с други думи, от времето на руското нападение. По това време — добавя се в текста на Скилица — „народите общували помежду си“ (dvajuiyvwro dMiftois rd yevt])21. Значи действително, когато Византия е била в обтег-нати отношения с руските князе, е имало период на примирие с печенегите.22 Но според нас по време на тези мирни отношения е имало не само търговски връзки, но и неофициална инфилтрация на печенежко население отсам Дунав, както е ставало обикновено при такива случаи. Тази е, както казва и самият Скилица, причи-ната, която е накарала византийската власт да приеме предложение™ на Кеген.а именно да засели известен брой печенеги в гра-ничните земи (на запад от Дръстър),23 за да възпира по-голе-мите и бурни нахлувания, каквито можело да се очакват. Пече
-" Е. Kurtz-Drex 1. Michaelis Pselli scripta minora; I. Milano. 1936—1940. p. 340.
” J. Sc у I i t zes. Op. cit., p. 469.
22 P. D i а с о n u. Les Petchenegues. . . p. 51.
23 Предположение на P. D iaconu. Ibidem, p. 58, n. 162, p. 64.
неги вече прониквали и като наемници срещу централната власт, с която били в договорни отношения:21 имало е например във вой-ската на Георги Торник по време на бунта му срещу Мономах (1047 г.).
Цариградските управници постъпили по традиционния някога начин за защита на своята граница: възложили на един ..варвари" отбраната срещу други „варвари", като самите те проявили пренебрежение към съществуващите между тях и Тирах договорни отношения. В една реч на Йоан Мавропус,24 25 26 където се говори общо за печенежкото нахлуване, са употребени в рсторична форма тра-диционните изрази, с конто византийците приемали в подчинение някогашните си федерати (Ллбятахк; егологбос xa'i (iov).eiaq б/uoloyia) и конто очевидно и в този случай са могли да се приложат по отношение на тези нови крайдунавски поселници.215 Изобщо положение™ напомня твърде много договорните отношения на Юстиниан I с утигури и кутригури и оплакванията на утигурите за непостоянството на византийските управници, конто, лавирайки между едните и другите, поселват 10 000 кутригури в Тракия, въпреки че имат договор с утигурите. По същия начин Тирах въз-мутено напомня на византийците за нелоялността им и неговите пълчища нахлуват на юг от Дунав пак по изпитания древен начин — по скованата от лед река, когато триерите са парализирани. И не-напразно още Василевски обърна внимание, че това масово нахлуване повтаря времената, когато готите са нахълтали с такава сила и в такова множество.27
На помощ на Михаил дошли войски от Източна Тракия под водителството на Константин Арианит и от тема България под
24 За печенегите Псел пише почти същото, което византийските писатели лишат общо за „варварските народи": „Нито приятелски връзки ги
задържат, пито устояваг па клетвитс. Те твърде лес но се споразумяват и ако трябва да воюват, веднага нарушават тези договори." (М. Р s е 1 1 u s. Chronographic. 1, VII, 69, р. 126—127). В същност и византийската власт е показвала също такава „вярност" към договорите, както личи от разказа за Keren и Тирах
26 Joann is Euchaitorum, metropoiitae quae in codice Vatic, gr. 676 supersunt, J. В ol I i g descripsit. Paulus Lagardc. . . edidit, Gottingae 1882, p. 192 (той ги нарича тоцАйси).
28 Пак там, с. 143. За термините, с конто са означавани съюзниците— федерати на империята, вж. М. М. В о й и о в. За първия допир на Аспа-руховите българи със славяните и за основаването на българската държава. — ИИВИ, 6, 1956, с. 460—463. Срв. Г. Г. Л и т а в р и н. Болгария и Византия, с. 256—258. където не е използувана статията на Войнов. Погрешно е тълкуването на Дякону (Les Petchenegues, р. 52; гясолог&м = сеих qui observaient le traite).
27 В. Г. В а с и л ь e в с к и й. Византия и печенеги. СПб, 1908, с. 7—8.
командуването на Василий Монах. Според Скилица не силата на византийскою оръжие се справила с нашествениците, а хитрост-та на Кеген, който познавал техния начин на воюване. Той ги изненадал с едно нощно нападение, когато те били парализирани от студ, от преяждане и препиване. След византийската победа се стигнало до ново „приятелско“ поселение на печенеги, придружено с покръстване, укротяване на „зверски души" и пр. В Цариград не послушали съвета на Кеген да ги изтребят, а постъпили традиционно: понеже били голяма маса, заселили ги в пустеещи земи в Софийско, Нишко и Овче поле.2М Това е разказът на Скилица, допълнен с подробности от Йоан Мавропус. Аталиат, който доста неясно описва началото на печенежкою преминаване на юг от Дунав, дори не прави точна разлика между първата вълна и втората, но дава повече подробности за опустошенията на крайду-навските райони.20 Скилица разказва подробно за опита на Константин Мономах да изпрати 15 000 печенеги в Иберия срещу Тогрул бег и турците-селджуци. Известно е, че и това е традиционно използуване на „варварските" дружи ни срещу други такива на далечно разстояние. Но този път множеството било твърде голямо и могло да се организира. Печенегите се разбунтували, върнали се през Цариград, където не успели да ги спрат, и стигнали чак до Триадица-Сердика. Оттам, въоръжени със земеделски сечива вместо с оръжие, те пратили вест и на други печенежки групп в Южна България, конто през Филипопол и Хемус минали в Мизия и се разположили край р. Осъм. Един от вождовете им, Селте, се укрепил в Ловеч.28 29 30 По-късно голяма част от групата се разпо-ложила в Североизточна България, в т. нар. Стохълмие.31 Кеген се явил в Цариград уж за да преговаря, но от византийска страна този път нещата били подготвени по-у мело и срещу него било из-вършено покушение. Дружината му, която го придружавала, се върнала през Стара планина към днешното Сливснско поле, където се разположила на лагер до крепостта Авли. Отту к започва истин-
28 J. S с у 1 i t z е s. Op. cit., р. 459.
29 М. A t t a I e i a t е s. Op. cit., p. 37 sq.
30 J. S с у 1 i t z e s. Op. cit., p. 460—461.
31 За локализацията на стохълмието това е общоприетото мнение, наказано главно от W. Tomasche k. Zur Kunde der Haemus-Halbinsel. Il, — SBWA, Bd. 113, 1887, p. 303; K. J irecek, Das christliche Element in der topoKraphischen Nomenklatur der Balkanlander. — SBWA, Bd. 136, 1897, p 86—87; В H. Златарски. История . . Il, с. 96 Вж. преглед н на другнте изказанн мнения у Р. D i а с о n u. Les Petchenegues, р. 66— 69. Самнят Дякону потвърждава с допълнителни аргумента мнението на Иречек н Златарски.
ска война между бившите „покровители" и неверните им „съюз-ници и приятели".
Първият етап от тази война завършил с поражение на визан-тийците. Константин Арианит като главнокомандуващ на „Запада" бил потеглил с войската си от Адрианопол. Победен при Ямбол, той получил подкрепление от източните войски под командата на ректор Никифор заедно с Тирах, който воювал този път на визам-тийска страна. При Диакене32 византийците пак претърпели поражение отчасти понеже Тираховите хора се присъединили към Кегеновите.
На следната (т. е 1050 г.) препозит Константин сс готвел да воюва с печенегите, излизайки пак от Адрианопол.33 Но те изпреварили, нахлули в Източна Тракия, нанесли много щети и предизвикали сражение, което пак било поражение за тях и в което загинал са-мият Константин Арианит. Само едно недоразумение в последний момент спасило от пълна гибел войската в Адрианопол (печенегите взели отряда на протоспатарий Никита Глава за войските на тема България, командувани от синкел Василий). Но цяла Източна Тракия била подложена на големи опустошения, една печенежка част стигнала дори до Катасирти близо до Цариград. Наистина византийците успели да избият голяма част от тях в пияно състоя-ние, но положението ставало неудържимо. Направен бил опит пак чрез Keren да се усмирят вилнеещите орди, но те го убили жестоко. Най-после Никифор Вриений и Михаил Аколут успели да постигнат няколко успеха при Голое (с. Лозарево, Карнобатско), при Топлиц на р. Марица и при Хариупол. От това последвало, че през 1051 и 1052 г. земите отсам Сидера (прохода Железни врата)
32 Според В. Н. 3 л а т а р с к и. История. . . II, с. 100—101, бел. 5 haxert- = diafiaii’a = kafcri (ст. бълг Д-ввннх) е крепост на с.-и. от Котел; И. Д у и ч с в. За паименованията на Марцнанопол —Девня. — ИБИД, XIX —XX, 1944, с. 54, смята, че формите kafiere и dlveia са разновидности на славянского име на селището „Девино", сиреч Девня, което може би е наследник на Марцнанопол. Преглед на мненията вж. у А. М а г с о s. Au sujet de la localisation de la forteresse medievale Aiafltuvg Дыннх. Rechcrches de Geographic historique (Studia balcanica, I) p. 103—111. Този автор подкрепя мнението на Мутафчиев (сб. Добруджа, 1977, с. 332 и др.), че Стохълмието- Добруджа. Той дава своя аргументация за /Jiaxers — /hafiaua — Atofivra — дн. с. Река Девня, антнчния Марцнанопол. Засега идентификациите на Златарски за Стохълмието и Диакене ни се струва по-убедителна.
33 Годината е дадена у Скилица. Общо за хронологнята вж. Р. О г-g е I s. Kekaumenos et la guerre Petchenegue. — Byzantion, XIII, 1938, p. 402—408, чиято аргументация ни се струва убедителна. Спорните въ-проси вж. подробно у Г. I . Л и т а в р и н, Кекавмен. . . с. 395—400.
малко си отдъхнали от печенежките набези. Но още на следната година войската на Михаил Аколут и на управителя на тема България Василий Монах претърпела жестоко поражение при Велики Преслав и бъдещият император Никифор Вотаниат едва успял да се спаси с част от войниците, преследван от Тираховите пъл-чища чак до Адрианопол.
При пълната невъзможност да се справят с оръжие с много-бройните маси византийците приели да ги оставят в земите от-въд Хемус, т. с. там, където открай време доброволно или насил-ствено се заселвали „приятелнте и съюзниците" им. Сключеи бил 30-годишен мир, прибягнало се отново до обичайните „дарове" и до утехата, че „божеството не позволява да бъде унищожен един народ в неговата младост и да изчезне един език измежду позна-тите езици"34.
Какво трябва да разбираме под настаняване на печенегите на север от Стара планина? Това не е вече малобройно и случайно по-паднало население, което се праща в някоя далечна, обезлюдена провинция, а връщане към едно положение, характерно за времето, което предшествува образуването на българската държава. С други думи, цариградското правителство осъзнало своята неспособност да се справи с печенегите и им отстъпило тази гранична земя при известии договорни отношения, какъвто е случаят с тридесетго-дишния мир, който в същност продължил шест-седем години. Но дори и формулата за сключването му е традиционна.31 * 33
С това масово поселване на чуждоземно гранично население започват да се чувствуват вече и някои изменения в етническия състав на населението и в социалната му структура. Естествено настъпват и изменения в стопанския живот. Но това са проблемн, по конто ще се спрем по-долу. Засега отбелязваме само, че в Плиска последните монети преди Комниновците са от времето на Константин IX Мономах.36 Значи ли това, че византийската власт започва да отсъствува оттам след това и че империята е загубила Северо-
31 J. S с у 1 i t z е s. Op. cit., 475-476; М. A t t а 1 е i a t е s. Op. cit., p. 43. 1
36 Вж. V. Besov I i c v. Die Protobulgarischen Inschriften. Berlin, 1963. p. 57 sq.
36 Ст. Ста н ч e в. Материалы от дворцовия център в Плиска. — ИАИ, XXIII, 1960, с. 25; V. В е § е v 1 i е v. Zur Geographic Xordost-Bulgariens in der Spatantike und Mittelalter. — Linguistique balkanique, IV, S., 1962, p. 67 (посочени у P. D i а с о n u. Les Petchenegues, p. 71, където авторът правы хронологычни уточнения по посочените монетйи находки).
източна България и балканските предпланини?37 Според нас тези земи не са загубени формално от империята (както няма да бъдат загубени и по време на събитията 1072—1074 г.), а само временно „поверени“, разбира се, по принуда и съобразно с една стара традиция на определен съюзннк (£vonovdoc, аи/л/ла%ос). Друг е въпросът, че този ,,съюзник“ проявява понякога твърде голяма са-мостоятелност, та се стига дори до нарушение в известен смисъл на нормалните икономически връзки с останалите райони. Затова намираме, че Дякону излишно търси обяснение, как е могла Добруджа да остане под византийско управление при положение, че останалите земи на север от Балкана били отпаднали от тази власт.
В същност и самите съвременници точно така са чувствували на-стъпилото положение. Кекавмен, който е писал съчинението си към средата на века, обръща внимание, че този старинен начин да се търси разрешение в безизходицата бил приложен при масовото печенежко поселване. Този автор много определено казва, че това е една крайна мярка, която носи редица неприятности. Ето какво пише той в съветите си до стратега:
„А ако неприятелят търси да му се даде земя от твоята страна, не се съгласявай, освен ако той склони да бъде твой подчинен и данник (vnoxEiQio^ y.ai vn6q>OQos). Но и това прави при крайна нужда. Защото по тази причина се случиха много други бъркотии за ромеите. . . и исмаилтяните в Египет и Палестина при Ираклий. Но защо пропускам това, което стана неотдавна, и се впущам в древните работи? Защото печенегите така навлязоха в Романия и аз зная, както и всички знаят, колко страдания и скърби причи-ниха те.“38
Половинчатите отношения между официалната власт и новоза-селените печенеги се развили по познатия начин. Понеже в 1059 г. маджарският крал Андрей I нарушил мирния договор, който го свързвал с Исак Комнин, и нахлул в северозападните предели на полуострова, печенегите веднага използували новосъздаденото положение. „Те не можеха нито да седят мирно, нито да не безпо-коят тези, близо до конто се бяха настанили" — с огорчение съ-общава Михаил Псел.30 Но отношенията с маджарите били въз-становени бързо и Исак Комнин не отишъл по-далеч от Триадица-Сердика. Той решил обаче да насочи удара си срещу неверните
37 Р. D i а с о п u. Les Petchenegues, р. 70—71.
38 Г. Г. Л и т а в р и н. Советы... с. 150—151.
30 М. Р s е 1 1 u s. Chronographie. II, VII, 67, р. 124.
ь Долин Дунав — гранична зона . . .
81
си „съюзници“ и потеглил срещу тях през Етрополския проход (според предположен и ето на Златарски).40 Бил се зарекъл да „изгони този народ от ромейските предели",41 но, разбира се, такова нещо било практически невъзможно. Все пак Исак Комнин по-стигнал известен успех, понеже печенегите не излезли на открит бой; отделимте вождове дошли и се обявили за покорми на императора. Единствен Селте, който се бил укрепил в Ловечката крепост, не пожелал да даде ръка за примирение.42 Една „малка войскова част“ от византийската войска излязла срещу него и той бил победен в „равнината“, а Ловеч превзет от императора. Но походът завършил нещастно: развила се неочаквана снежна буря в края на септември и унищожила голяма част от конницата и обоза.43
Във връзка с този поход на Исак Комнин прочутият държавник, представител на столичната знат, .Михаил Псел отправил до него, до императрицата (българската княгиня Екатерина) и до някои военни лица няколко писма, конто разкриват отношение™ на византийските управляващи среди към печенегите и нашествията им. Трябва да се признае, че Псел отдава заслужена благодарност на един от последните опити на Исак Комнин да заздрави положението на дребните селски стопани и да въведе някаква дисциплина сред редовната войска. „Ти. . . победи користолюбието на войската и накара всички войници да изпълнят дълга си, да се задо-воляват с дажбите си (ток IMois dipcoviois) и да не вършат несправедливост по отношение на бедните земеделци.1*44
Още тук трябва да отбележим, че между сериозните причини за намаление броя на редовните войници фискализацията на зе-мята особено в граничните райони е изиграла съществена роля. Но този опит на Исак Комнин показва за лишен път, че недоста-тъчната защитна сила на империята е карала Михаил Псел и тези като него да мислят по определен начин относно възможностите да се използуват печенегите като помощна военна сила. Псел съветва императора да си определи три вида победи: първата — унищо-жение на „варварите", втората — прехвърлянето им на друго
40 В. Н. 3 л а т а р с к и. История. . . И, с. 111.
41 М. Р s е 1 1 u s. Chronographie. II, VII, 70, р. 127.
42 За опитите да се локализира това убежище на Селте вж. Р. D i а-с о n u. Les Petchenegues. . . р. 77.
43 М. A t t а 1 е i a t е s. Op. cit., р. 66—68; М. Р s е 1 1 u s. Chronographic. II, VII, 67, р. 124 — 127; Scylitzes-Cedrenus, ed. Bonn., p. 645—647.
44 M. P s e 1 I и s. Mtoawvcfj ptftho&riy.ti. ed. Sathas. V, p. 302.
място, третата — „подчинение™ им, постигнато формално и физически".45 46
Самият Псел явно е на мнение, че Исак Комнин е постъпил находчиво, като е използувал известната тактика да подклажда разединението на вождовете, като ги е сплашил и принудил да се оттеглят „в непроходими места", вероятно из старопланинските усои. Настоява да не продължава войната, припомни му „колко варварски глави се равняват на една ромейска глава, било па копиеносец, било на прашкар, било на вестител, било на тръбач?**4'1
В тези съвети ние не виждаме като А. Каждая някаква рев-ност на представител на столичната аристокрация, обезпокоен от активната външна политика на императора-войн.47 48 Напротив, струва ни се, че това е общият начин на мислене — да се щади византийската войска и да се използуват максимално печенегите в един момент, когато са явно готови за покорство. В споменатото писмо Псел дава нещо като програма: как трябва да се изпитат печенежките вождове, за да не остане съмнение, че те не са във връзка с още непокорилия се Селте, как да се опълчват едни срещу други, „да ти се покоряват във всичко като роби, макар и не ку-пени с пари, но по твоя воля да воюват и масово да загиват"18.
Само пет години по-късно крайдунавските области пак били обект на нападение от страна на много по-многобройни нашест-веници. Това били узите, стари врагове на печенегите (в някои случаи и техни съюзници). Те на свой ред били изтикани отюжно-руските степи от появилите се там кумани и от дружините на ру-ските князе, конто се мъчели да освобождават своите територии от системните нахлувания откъм изток.49 50 Естествено това бедствие се съпровождало пак с успоредни нападения на Изток, където селджуците разграбвали Армения, и на Запад, където унгарците превзели Белград. „И сега няма никъде нищо, което да отдели ромейското владение от варварското, а. изглежда, че живеем на-пълно размесени — писал пак Псел със свойствения си високо-парен език. Поради това те се бият срещу нас ту при Ефрат, ту при Истър."60 И както в досегашните събития, войската била недо-
45 Ibidem, р. 418.
48 Michaelis Р s е 1 1 i Scripta minora, ed. Kurtz- Drexl, II, ep. 156, p. 181 — 182.
47 История Византии. II. M., 1967. гл. 11, с. 279.
48 Michaelis Р s е I 1 i Scripta minora. Loc. cit.
49 Вж. В. H. Златарски. История. . . II, с. 114 сл.; Текстовете вж. у Scylitzes-Cedrenus, ed . Bonn., р. 654—657; Z о n а г a s. Op. cit., р. 678—680.
50 Michaelis Pselli Scripta minora. Op. cit., ep. 207, p. 239.
статъчна и неподготвена, понеже този път новият император Константин X насочвал другаде грижите си и „се боел от разходи" за войската.
Според Скилица и Аталиат узите били на брой 600 000, а според Зонара — 60 000. Златарски е прав, че Зонара не е имал друг извор, а е поправил една цифра, която му се е видяла прекалено голяма.51 За нас цифрите за числеността на народите имат условно значение. В случая е ясно едно: те са били много па брой. Ако вземем съотношението 800 000 печенеги срещу 600 000 узи, из-лиза, че те са били почти кол кото Тираховите племена. Те се на-станили с жените и децата в „крайдунавската равнина** и оттам започнали да вършат набези дори до Солун и Елада, т. е. до съ-щинска Гърция, а, от друга страна, минавали Стара планина към „Тракия и Македония*1. Това показва, че разпределението им по Дунавската равнина е било на голямо разстояние както в из-точните, така и в западните и краища. Известна е развръзката на тази история. Даровете към племенните вождове не успели навсякъде, защото нашествениците били многобройни. Военни успехи не били зарегистрирани, тъй като войската била недоста-тъчна и зле организирана. Най-ефикасна се оказала епидемията, която изтребила голяма част от тези нови пришълци и принудила останалите да се върнат на север от Дунава. Но една част останали и според израза на Скилица получили „държавна земя“ в .Македония, т. е. Източна Тракия.
Тези няколко десетилетия на почти непрекъснати движения на юг от Дунава на тюркски племенни групи вече оставили своя отпечатък дори във вътрешността на българските земи. Например, когато Роман Диоген бил изпратен за дук на Сердика (вероятно в 1064 г.), той срещнал към този град печенеги, излезли да пляч-косват страната.52 Това означава, че дори земите навътре от реката са били станали обект на чужди набези, съвсем както някога, когато империята била непрестанно нападана от славяни, авари и пр. Тогава също, без да имало обявена война, се срещали „вар-варски** групи да кръстосват византийския Запад в продълже-ние на месеци, дори на години. Освен това през второто десети-летие на XI в. печенеги и узи вече редовно участвуват като конни отреди в сраженията с турците-селджуци в Мала Азия. Случайте с печенежките вождове Сулце, Селте, Караман и Каталим, конто Мономах „почел с немалко дарове и им дал много хубаво въоръ-
6‘ В. Н. 3 л а т а р с к и. История. . . II, с. 115.
5!М. Scylitzes-Cerdenus, ed. Bonn., р. 663—664; Zona-r a s. Op. cit., p. 684.
жение и чудесны коне", преди да ги изврати в Мала Азия, не са единствени.53 Излишно е, разбира се, да добавяме колко несигурна е била тази войска, чийто единствен стимул е била плячката. Независимо от това през втората половина на XI в. вече е имало печенеги и узи измежду „съюзниците“ на империята, конто достиг-нали до високи длъжности дори не само във военного дело: те „били почетени със сенаторски и други високи достойнства1154.
Във връзка с привилегированото положение, което някои печенежки, кумански и други вождове добили и в Паристрион, както и особеното положение, което настьпило там след всички нахлувания, за конто говорихме, стон един основен въпрос. Това е въпросът за защитата на тези земи. Той стой в тясна връзка с разгледанитев предходната глава въпроси за върховното управление на темата като цяло и трябва да се изясни, за да проличат по-цялостно обстоятелствата, конто довеждат до периода на анархия от 1072—1074 до 1091 г. А това е период, който раздел я на две половини византийского владичество в района на Долни Дунав.
*
При всяко по-сериозно нападение на нашествениците от север срещу тях се изпращали на първо място войските, намиращи се на самото място под командуването на управителя на „градовете край Истъра*1 или „Паристрион*1. Към тях се прибавили според случая редовни войски от тема България или от „Тракия и Македония*1, т. е. от средно- и източнотракийските земи, както и войски от източните теми и корпусы от различии западни наемники. За илю-страция е достатъчно пак да припомним войната между византийки и печенеги през 1049—1053 г., когато от византийска страна участ-вувал Константин Арианит, началник па западните войски с „ма-кедонците11 и „тракийщите**. След това били прехвърлени в Европа източните войски, начело на конто бил поставен прочутият Ката-калон Кекавмен, който бил „повышен в чин стратилат на Изтока** и придаден към ректор Никифор, комуто дали права на „пълно-властен стратег11. Към тези войски се прибавят още наемни франкски дружини начело с Ервевий Франкопул, както и наемники варяги. В различните фази на войната и след пораженията на ви-зантийците били правени прегрупирвания: аколутът Михаил бил назначен за главнокомандуващ на източните и западните 63 64
63 Вж. например Scylitzes-Cedrenus, ed. Bonn., р. 588.
64 М. A t t a I е i a t е s. Op. cit., p. 87.
поиски, Василий Монах командувал войската на тема България. Освен това взели участие и други конин наемници от далечните азиатски земи; техният началник Никифор Вриений бил наречен „етнарх”65.
Мерките, конто се взимат при надвиснала опасност в една или друга облает, дават на пръв поглед впечатление за организи-раност и дисциплина. Но, както показахме, резултатите са били недобри. Няма съмнение, че самите военни единици са били мало* бройни и недостатъчни, затова се е налагало честото им размест-ване. Тази констатация на Зворонос е правил на, въпреки че той евързва отчасти намалението на войсковите ефективи с общего намаление на населението в империята. Според нас по-правилна е втората му констатация, че и бунтовете на големите византийски военачалници са допринесли немалко за дезорганизирането на за-щитните сили.68 Във всеки случай онези, конто са живели по-близко до епохата, са имали верен поглед към нещата. Зонара само с едно изречение характеризира причината за нахлуването на узите на юг от Дунава: „оскъдност и негодност на стратиотите (войниците)*'56 57.
Известна е кризата, която все повече затормозвала стратиот-ския институт, на който в продължение на два-три века се облагала темната организация. Постепенного намаляване на дребните селски участъци свело до незначителни размерп този начин на набиране войници след смъртта на Василий II, който все още се опитвал да спаси трайно темната организация. Опитите на импе-раторите от 1057 до 1081 г. да въведат някакъв ред и стабилизация във военного дело са добре охарактеризирани от Стънеску като „неуспешни реформи". И наистина, както показва този автор, всеки опит за реформа на един император среща противореформа на неговия наследник. Например срещу ограниченията на едрата собственост и на църковните приходи се противопоставя „скъпер-ническата“ политика на Константин Дука по отношение на войсковите длъжности и облагодетелствх ването на гражданските служби, евързани с притежаване на едра поземлена собственост. Реформите на Михаил Дука по отношение на набирането на вой-
56 Текстовете вж. yScylitzes-Cedrenus, ed. Bonn., р. 594 Attaleiates. Op. cit., p. 845 sq.; Срв. Арутюнова. Пос. съч. с. 99—100.
se N. Sv or on os. Sqciete et organisation interieure dans 1’Einpire byzantin au Xies., les principaux problenics. The Proceedings of the ХППИ International Congres of byzantine Studies, Oxford, 1967, p. 382 sq.
57 J. Z о n а г a s. Op. cit., p. 678.
скови части но „каталози" и подобрей пето на командная състав и войсковите части срещат противодействието на Никифор Вотаниат, който отново пренебрегва данъчните постъпления и облал-годетелствува чрез големи дарения сенаторските кръгове.58
Така на преден план изпъкват наемниците и професионалните войници, на конто все повече се разчита за защитата на империята. А те посели много неудобства и били в зависимост от по-доброто или по-лошото финансово положение на централната власт, понеже разчитали само на заплата. Оттам също се получавали затруднения, свързани с недостиг на военни контингента в много критични момента, и то в гранични области.
Разбира се, стратиотският институт не бил окончателно лик-видиран. Той продължавал да съществува в ограничена размери из различайте области. Демографската криза обаче, бедствията, неурожаите вследствие на чести нашествия и пр. са се отразили според нас именно на състава на стратиотите в дунавските земи. Между тях е имало и чуждестранни поселници. Това ще проличи по-ярко при Комнините. Засега се придържаме към сведенията, конто ни дават съвременните автори до 1081 г. Видяхме, че в опасни момента (както е случаят с печенежката война) се получавала императорска заповед войниците да не напущат гарнизоните. Но обикновено по Долни Дунав броят на войниците по гарнизоните е оставал твърде ограничен. Това е констатирал Дякону и по археологически път. При разкопките в Капидава, за конто го-ворихме в предходната глава, личи, че казармените помещения от времето на Цимисхи са били трансформирани по-късно в жи-лищни помещения и техният брой е намалял. Оттук лесно можем да си обясним защо централната власт е прибягвала охотно до услугите на „варварски" вождове, конто търсели земя за посел-ване по дунавската граница. Те щели да станат постоянни нейни защитници. Това обстоятелство много напомня положението до VII в. И тогава много са били случайте, когато императорите, 68
68 Вж. Е. Stanescu. Solutions contemporaines de la crise. — The Proceedings of the X 111*1» international Congress of byzantine Studies, Oxford, 1967, p. 401—408. Общо за положението на византийската войска вж. Н. G 1 у k a t z i - A h г w е i 1 е г. Recherches sur Tadministration de ГЕш-pire byzantin aux IXe—Xie siecles. — BCH, LXXXIV, 1, 1960, p. 23 sq. Общо за стратиотите срв. П. М у т а ф ч и е в. Войнишки земи и войници във Византия през XIII —XIV в. - СпБАН, XXIII, 1927, с. 1-114; G. Ostrogorski. La pronoia. — Byzantion, p. 480 sq.; П.Т и в ч с в. За войнишкото население във Византия през XII в. Изследвания в чест на М. С. Дринов. С., 1960, с. 572; Е. Stanescu. Les stratiotes.’Actes du I-er Congr£s des Etudes balkaniques. HI. S., 1969. p. 288 sq.
обвинявани, че облагодетелствуват чуждоземните поселници в дунавските райони, отговаряли, че нуждата от войска и песте-нето на войнишки заплати ги карала да приемат такива поселници. С други думи, едно положение, което предхожда темноте устройство, се повтаря в периода, когато този вид военно-административна организация вече се разлага.
В посочения по-горе пасаж на Кекавмен авторът се оплаква, че ненавременното заселване на печенеги е станало поради негод-ността на граничния команден състав. Продължавайки четенето на откъса, намираме следната констатация: „А поради какво обикновено се случват такива неща? Зная, че това става в повечето случаи поради неопитността на акритите. Защото, ако те са лишени от военачалническо знание и мъдрост и ако без да се съобразяват какво може да произлезе от това или онова, неумело ръково-дят работите и съобщават и казват на императорите (това), което им е изгодно, случват се не само такива неща, но и други — още по-лоши.“69
Този текст показва , че дунавската гранична облает е била организирана във военно отношение напълно на принципа на акритските теми, т. е. че висшият команден състав е бил изпълня-ван от акрити-граничари, резидиращи в крепост (или имащи на разположение повече крепости) и разполагащи с въоръжени стра-тиоти (войници), било „ромеи", било t&vixoi.00 Не споделяме мнението на Литаврин, че тук непременно се визира главният управител на Паристрион, Михаил, защото Кекавмен не би говорил за него в множествено число.01 Освен това смятаме, че це-лият източен Паристрион не би образувал само една акритска тема — по всяка вероятност акритите ще са били миозина, раз-положени по главните крепости, както това е било в източните райони. От друга страна, виждаме, че и самите висши гранични военачалници са били принудени от общото стечение на обстоя-телствата да приемат чуждоземни поселници като допълнителна защитна сила и в такъв смисъл да дават съвети на централната власт
И така към средата на XI в. в крайдунавските земи като защитно погранично население се заселват печенеги, а по-късно и узи, кумани и пр. начело със собствените нм вождове — Keren, 59 * * * *
59 Вж. Г. Г. Л и т а в р н к. Советы... с. 150—151; пос. тук в бел. 38.
00 А. Р е г t u s i. Tra storia e leggenda: axglrai c ghazi sulla fron-
tiera orientale di Bizancio. XlVe Congres international des etudes byzanti-
nes. Bucarest, 6—12. IX. 1971, Rapports. II, p. 27-38.
01 Г.Г. Литавра и. Советы... с. 408, бел. 381.
Селте и др. Естествено не може да се постави пълен знак на равенство между някогашните федерати и сегашните тюркски по-селници, конто образуват нещо като стратиотски участъци. Важного е, че принципът е еднакъв. Оставайки под водителството на своите вождове, те имали, както някога, голяма свобода на действие. Те били защитници на границите само дотолкова, доколкото са имали нзгода и на тяхната вярност не можело да се разчита.02 —• Освен това дори и между внешня военен състав, който в нача-лото е чисто „ромейски", се вмъкват пак другоплеменни елементи. А това ще има голямо значение за фактического разпадаие на византийската власт в дунавските гранични райони, така както тюрки-зирането на източните акритски участъци. Там също се стига до големи загуби за византийската власт.03
Най-после още едно положение по дунавските земи, което напомни периода отпреди съществуването на българската държава, е създаването на местна милиция в някои градове. До такава мярка се е прибягвало при тежко военно положение и когато централнатас власт не е била в състояние да осигурн достатъчна подкрепа редовна войска. Такива са били градовете Ятрус, Анасамус (при Оряхово) и др., конто в края па VI и началото на VII в. поддържали такава стегната милиция, на която дори полкове, идещи от сто-лицата, можели да завидят.04 В третата четвърт на XI в. сме свидетели пак на същото положение при градове като Дръстър, Ви-чина, където при дадени обстоятелства началници на тези милиции са пак чуждоземни елементи, а в повечето случаи местни люде, но не и „ромеи“.
Но да се върнем към събитията от 1072—1074 г. Въстанието, което започва тогава в Паристрион, не е изолирано явление. То е брънка от голямата верига бунтове и иедоволства, конто все повече разклащат устоите на редовнатавойска. Тосесвързва с редицата борби на столичната аристокрация с военно-феодалпите про-впнциални родове, както и с общото критично положение по границите на империята. Ако се спрем на най-близкия район на действие, въстанието стон във връзка с опитите на прочутия логотет Никифорица за затвърдяването на централизирано управление — един разумен и целенасочен опит, но повел след себе си различии злоупотреби и насилия. Особено силпо било педоволството от
02 Срв. П. Мутафчиев. Етнографски промени. . . с. 103 сл.
63 А. Р е г t u s i. Op. cit., p. 40—50.
01 В. T ъ п к о в а - 3 а и м о в а. Нашествия и етнически промени на Балканите. . . с. 47 (и пос. лит.).
монопода върх\ житото в Неточна Тракия, където вълненията продължили дълго. Тези вълнения пък се свързват само иякол ко години по-късно с бунта на Вриений, който не можал да стигне до столицата, а се съсредоточил в Адрианопол. В западиите земи въстаннето на Георги Войтех и Константин Бодни е почти едно-временно с това в Паристрион.
Ако разгледаме нещата в по-голям район на действие, трябва да припомним, че само една-две години преди това са страшните стълкновения в Мала Азия с турците-селджуци и битката при Манцикерт. Това поражение на византийската войска предизвиква пълно нарушение на отбранителната система по източните граници.
Пак в 1073 г. в Мала Азия (Галатия и Ликаония) избухва бунтът на началника па норманските наемници Русел де Байол, който дори прави опит да завземе престола чрез свой поставен човек — кесар Йоан, използувайки също недоволните елементи от финансо-вата политика на Никифорица. Това въстаниепък е последвано от бунта на арменеца Филарет в Таврическите планини — пак военно-феодално движение, възглавявано от бивш византийски военачалник, станал по-късно отцепник.05
Самото движение в Паристрион започва с недоволство на население™ от смесей произход (т. нар. миксоварвари) в „много-бройните и големи градове край Истъра. . ., конто поддържали немалко въоръжена войска". Причината за брожението била, че тази милиция, за която говорихме по-горе, престанала да по-лучава ежегодните „дарения" от императорската хазна (rd? lx тсоу fiaoilixcov та/шсог faoareMo/iEvas Ixrjolw; (fdoxi/xiag) ,6a Впрочем Ата-лиат и Скилица не уточняват кому са давани тия „дарения", но Литаврин правилно тълкува този пасаж в смисъл, че парите не може да са давани на цялото население.07 Очевидно това са били допълнителни суми, конто обичайно се изпращали на гранични войски. Тук пак бихме могли да направим далечен паралел с бунта на Виталиан, който имал за конкретен повод не-плащането на заплатата на федератните войски в Мизия и Ски-тия по време на император Анастасий.
Оо Вж. общо по тези въпроси Г. О с т р о г о р с к и. Исторща Византине, с. 376 сл.; Д. А и ге л о в. История на Византия. И, 1963. с. 122 сл.; История Византии. II, с. 288 сл. За въстаннето па Войтех носледно изследване: П. Петров. Изворите за въстаннето на Георги Войтех. — Векове, 5, 1972, с. 43—51.
М. Attaleiates. Op. cit., р. 204. Същото понятие е изразено у Скилица: ds iiotxiioiv , т. е. „(заплата) за службата си“.
Г. Г. Л и т а в р и и. Болгария и Византия. . . с. 412.
И гака , както съобщава Аталиат, „местните жители много малко или никак не обръщали внимание на господството на ромейский император и предали властта над крепостта [т. е. на Дръстър | в ръцете па своя вожд Татуш"08. Но сред общото брожение имало и такива елементи, конто се явили в столицата като под-дръжници па византийската власт. Според Литаврин те са били измежду самото население на Паристрион.09 Това не е изключено, но би могло да се прсполага, че тези „жители на Дръстър“, конто отишли в Цариград, вероятно за да съобщат за въстанието и обе-щавали да предадат Дръстър на новоназначения управител на Паристрион — Нестор, са могли да бъдат и измежду приближените на бившия византийски дук. Но за случая е от значение друг факт: народиостната принадлежност на Нестор. Аталиат казва, че той бил по произход „от илирите", но още Златарски изказа мнение, че е българин от югозападните земи („У Аталиат, пише той, под тЪ 'IHvQitfdv се разбира не стара Илирия, а западните и югозападните български земи, т. е. Поморавието и днешна Македония, както това се вижда от разказа му за усмирението на въстанието на Петра Деляна"). Василевски и Литаврин са на мнение, че Нестор е бил просто „славянин"70. Напоследък П. Дякону излезе с ново предположение, че той е бил влах, тъй като в западните области по това време имало немал ко власи.71 Разбира се, такова гледище не може да се поддържа, понеже власи е имало не само в Илирик. В никой извор произходът на власите не се свързва с този район от балканските земи. Би могло да се приведе още едно сведение, приблизително от същия период, което, изглежда, ще потвърди мнението на Златарски. То се намира в речника на Зои ара. Под думата 'V.XvqIoi се чете: ^dofiano^^axutolyolnai te, tovs BovAyaQovg.Очевидное,чепърватачастна обяснението има архаизираш характер и търсене да сесвържатдревните илири с другите древни жители на полуострова — траките. Но втората част е явно отражение на едно съвременно положение. Затова Зонара казва: „Ми-сля, че са българите."72 Прочее, като се има пред вид, че в XI в. няма общо „славян»", а има оформени народности — българи, сърби и пр., най-правдоподобно изглежда Нестор да е българин
0 8 М. A t t а 1 е i a t е s. Op. cit., р. 205.
110 Г. Г. Л и т а в р и и. Болгария и Византия, с. 414.
70 Пак там и В. Г, В а с и л ь с вс к и й. Византия и печенеги. . . с. 34.
71 Р. D i а с о n u. Les Petchenegues, р. 104.
72 J. Z о п а г a s. Lexicon, ed. J. А. Н. Tittmann, 11. Lipsiae, 1808,
от западните краища.'3 В същност това се е сторило и за най-це-лесъобразно на цариградските управници — да потърсят за пръв път при изключително тежки обстоятелства да спечелят доверието па разбунтуваното население в Паристрион, като му изпратят византийски сановник, който не е бил местей човек, но все пак е имал „племенна близост" с тамошното население. Защото вече посочихме, че първоначално всички висши чиновници и воена-чалници са били от далечни, предимно източни провинции. А в този момент се прави отстъпка не само по отношение на градски стратези, а и на самия дук на Паристрион, който не е „източен ромей".
И това, от което византийската власт се боела някога при такова положение, наистина се сбъднало: управителят влязъл във връзка с разбунтуваните сили срещу цариградската власт. За това помогнало неприязненото отношение на Никифорица към Нестор. Той наредил да се конфискуват имотите му точно когато го извратили да омиротворява крайдунавските райони. Тогава Нестор сам подал ръка на Татуш и другите бунтовници и дори подписал клетвен договор. Прнбягнал и до услугите на печенегите, както съобщава Аталиат. Вероятно тези съюзници са били не измежду вече уседналите в Паристрион, а онези, конго все още идеали и си отивали зад Дунава. Така въстаниците повели война срещу централната власт. Сериозно пострадали Тракия, Одринско и дори западните райони към тема България. Едва когато войската на Нестор доближила до столицата, „помогнала божията майка", т. е. била приложена за лишен път старата византийска тактика. От разказа на Аталиат личи, че печенежките пратеници на Нестор, конто били изпратени да водят преговори в Цариград, били лодку пени там. Това уплатило Нестор и той според Скилица бързо отстъпил към „печенежката земя", а според Аталиат — „в селищата и лагерите край Истър". Не смятаме, че Нестор е отншъл чак отвъд реката, а просто се е прибрал на север от Балкана, където в този момент са били господари бунтовниците.
Вълненията в Паристрион продължили много. Те образуват една брънка от цяла верига размирици в земите край Дунав
За оформянето на българската народност срв. общо Д. Ангелов. Образуване на българската народност. С., 1972; С. D a i с о v i с i u. Ro-nianitatea scitica de la Dunarea de Jos. — Acta Musei Napocensis, VIII, 1971, p. 187—195, изказва предположение, че „илирите" у Аталиат може да са сърби. Това не е нзключено, но: 1) по-малко сърби е имало на византийска служба, тъй като голяма част от сръбските земи не са по това време част от империята; 2) все пак „племенната близост", за която става дума, не е била толкова близка със сърбите.
и Черноморието и винаги свързани с присъствието и подкрепата на печенегите. Недоволството минало и сред войските в Източна”) Тракия, който също негодували от нередовно изплащаната им войнишка заплата. Адрианопол станал център на въстанието на Никифор Вриений. Разбира се, „печенегите преценили, че въстанието на македонците, (т. е. на населениетовИзточна Тракия,71)е в полза за тяхното лично благополучие и успех". Както при всички подобии случаи, те се намесили в борбите. Най-напред е отбеля-зано силно нападение от печенеги и кумани до Адрианопол, който бил обсаден. Вриений се откупил с 20 таланта злато, скъпи тъ-кани, сребърни съдове и пр. Но други печенеги пък воювали на страната на самия Вриений; те придружили брат му Йоан при пре-говорите с правителството в Цариград.74 75 * Не е известно дали всички тия тълпи са идвали отвъд Дунава или — което е по-вероятно — между тях е имало и от заселилите се между Дунав и Стара пла-нина. Печенегите се намесили и в бунта на Василаки, който заместил Вриений като управител на Драч и също се вдигнал срещу централната власт. Но тъй като този бунт е започнал откъм западните области, предполагаме, че участвуващите в него печенеги не са били повикани откъм източен Паристрион. Отбелязваме също, че когато видният военачалник Алексий Комнин бил из-пратен срещу самия Василаки и войските му били при Солун, „скитите** (може би тълпи от печенеги, узи и пр.) за пръв път в съюз с кумански множества пак стигнали до Адрианопол и, както обикновено, палели, грабели и пр.
През 1079 г. павликянинът от Пловдив Лека, който и мал чрез своя брат някакви връзки с печенегите, също вдигнал бунт, пак в Северна България, както личи от контекста. Това движение пък се свързва с някакво недоволство в Сердика срещу местиия епископ Михаил. Този път действията на печенежките „съюзници" са на много по-широк фронт. Извикани от жителите па Сердика, те започват да опустошават селищата между Ниш и Скопие. Съще-временно в Месемврия избухва друг бунт, ръководен от някой Добромир , по всяка вероятност българин, който също се свързва с печенеги и кумани.7(1 ’1
74 Навсякъде в тук посочепите текстове „Македония" означава Източна Тракия.
75 Attaleiates. Op. cit., р. 261—263.
70 Attaleiates. Op. cit., p. 297—303; Scyiitzcs-Ced-г c n u s, ed. Bonn., p. 739—743; N. Br yenius. Op. cit., p. 146—148; 157.
Алексий Комнин в качеството си на „пълновластен стратег на Запада" се справил с Василаки и омиротворил западните български земи и Пловдивско. Лъв Диаватин, изпратен в Месемврия, също сключил „споразумение и мир" (avpfldaeic хсй onovdas) с печенегите и куманите. Тези примери обаче за лишен път илюстри-рат доколко намесата на отвъддунавските племена е в тясна връзка с феодалните размирници, както и с общото недоволство на двойно експлоатираното население, страдащо и от тежките даиъчни об-лагания на една нестабилна власт, и от разоренията на самите на-шественици, в конто то било принудено да търси често свои вре-менни съюзнициj За отбелязване е също така, че голяма маса пе-"ченеги вече се чувствува напълно у дома си в Северна България и Добруджа. За тях вече дори не можем да разберем дали все още формално принадлежат към византийските „съюзници", т. е. дали имат някакви договорни отношения с Цариград, макар и да не спазват тези споразумения, или пък просто минават на юг от Дунава, остават, където си искат и колкото си искат, и влизат във връзка с всеки удобен бунтовник, който им обещава плячка и заплата в даден момент. Нещо повече, според Аталиат при настъп-лението си към Адрианопол в 1079 г. печенегите „използували предимството на тези пусти места"77, а това вече педвусмислено означава, че „същинската византийска територия" не била обезпе-чена и там нашествениците вършели спокойно своите плячко-свания. Затова, както ще видим по-нататък, първата грижа на Алексий Комнин ще бъде да освободи от печенегите тези райони, конто осигурявали хинтерланда на столицата.
Що се отнася до самата тема Паристрион, цялостното й омиро-творение настъпва пак с усилията на този способен пълководец, но доста по-късно, след битката при Левунион (1091 г.). И това е напълно естествено при общото положение на тази гранична облает: там вече нараснали сили измежду разнородните елементи, конто, предназначени да осигуряват местната отбрана, се обръщат срещу една нежелана и незаинтересована за тях държавна власт. Но въпреки че положението на анархия продължава тамблизо двадесет години и главните крепости са в ръцете на местните раз-бунтувани елементи, ние смятаме, че положението в никакъв случай не може да се охарактеризира като „независим Паристрион"78. Още по-малко може да се говори за някакви държавни рудимен-
77 Attajciates. Op. cit., р. 301.
18 Е. S t a n е s с u. Les mixobarbares, р. 51; Idem. La crise du Bas-Danube, p. 65 sq.
тарни образувания, намело на конто стоели Татуш, Сеслав и дру-гите началници на крепостите. Съвсем неправдоподобно е тук да е бил решаващ влашкият елемент, който бил създал в Паристрион една от своите първи държавни организации.7”
Освен това тук трябва да се направи едно разграничение. Златарски и Литаврин79 80 с право обръщат внимание на един пасаж у Аталиат, където се съобщава, че по времето на Никифор Вота-ниат „крайистърските скити" проводили пратеници при него с „обещание да му се подчинят", като същевременно „очернили пред него някои отцепници, за конто се разбрало, че се били свър-зали с печенегите по време на предишния император"81.
Златарски смята, че става дума за българското население от крайдунавските области, което тогава отново се покорило на Во-таниат. Литаврин по-общо определи, че това са „градовете край Дунава" и че измежду ония, конто били предадени на императора, бил може би и самият Нестор. Според нас не може с точност да се определи дали се говори за българско население — по-скоро става дума за смесеното с българско население, което дало инициа-тивата на въстанието. Впрочем изглежда, че „миксоварвари" не-веднъж са наричани „скити, живеещи край! Истъра". Но сигурно е, че не именно „градовете" или поне не главните градове край Дунава са се предали, защото и по-нататьк по времето на Алексий Комнин Татуш и другите продължават да държат своите крепости. Също така нямаме основание да смятаме, че самият Нестор е бил предаден във византийски ръце.82 Ако това беше така, хронпетите
79 Вж. напр. N. J о г g a. Les premieres cristallisations d'Etat des Romains. — Bulletin de la Section Historique de Г Academic Roumaine, Vе— VIIе annee (janvier 1920), p. 33—46; N. В anescu. Les premiers temoigna-ges byzantins sur les Rou mains du Bas-Danube. — Byzantinisch-neugrie-hische Jahrbiicher, III, 1922, p. 287 sq.; Idem. Ein cthnographischcr Problem am Unterlauf der Donau (Aus dem XL Jahrhundert). — Byzantion, VI, 1931, p. 297 sq.; $ t. $ t e f a n e s c u. Reconstitution de la vie d'Etat sur le territoire de la Roumanie au cours du Haut Moyen-age. — Revue d’Hi-stoire roumaine, 1970, n. I, p. 11 и там пос. лит.; Р. D i а с о n u. Les Ре-tchenegues, р. 112 sq. Основатели» възражения срещу тази теза има още у П. М у т а ф ч и е и. Към въпроса, с. 44 сл.
80 В. Н. 3 л а т а р с к и. История. . . II, с. 163—164; Г. Г. Л и т а-
в р и н. Византия и Болгария. . . с. 414.
81 A t t а 1 е i a t е s. Op. cit., р. 302—303.
82 Р. D i а с о n u. Les Petchenegues, р. 106—107, изказва пък пред-
положение, че след като се е завърнал, Нестор е заел западен Паристрион. Това предположение почива па погрешното обяснение на името „Македония"; Нестор не се е върнал през Македония, а през Източна Тракия (наричана, както обикновено, „Македония"). А някои от хората му, плячкосвайки, са се били пръенали очевидно и до съседните земи на (тема) България.
нямаше да пропуснат да се похвалят. Впрочем смятаме, че става дума за частичек опит да се възстанови византийската власт, но главните стратегически пунктове си остават в ръцете на въстани-ческите сили за дълго време. Но това съвсем не значи, че тук са възникнали някакви държавици. Още дълго време смесените елементи в Паристрион не ще действуват в името на една определена идея, която да противопоставят на наличната византийска власт. Освен това в Средновековието образуване па нова държава довежда до официално признаване с договор. А такова нещо нито е засвидетелствувано в съвременните извори, нито пък е било още възможно. За да се стигне до премахване на византийската власт, трябвало е тези сили да започнат да действуват срещу стари я не-приятел в името на българската държавна традиция. Но за да на-стъпи това време, ще измине още цял век, изпълнен с борби и събития.
IV. ВЪЗОБНОВЯВАНЕ НА ВИЗАНТИЙСКАТА ВЛАСТ СЛЕД КРИЗАТА ОТ 1072—1074 Г. И ПОЛИТИЧЕСКИТЕ СЪБИТИЯ ПРЕЗ XII В.
Още през първите години на управление™ си Алексий Комнин бил принуден да възобнови борбата срещу бунтуващите се области край Дунава. Междувременно в 1088 г. едно печенежко племе (yivos те Skv&imv)1 нахлуло в Северна България (или До-бруджа) и подобно на многото случаи дотогава преминало към уседнал живот. Разбира се, това не станало веднага: най-напред новодошлите влезли в договорни отношения с Халил — Татуш (или Татруш), Сача и Сеслав, т. е. началниците на разбунтуваните „миксоварвари", конто владеели главните дунавски крепости: Татуш държел сами я Дръстър, където по-рано било седалището на управителя на Паристрион; Сеслав бил господар на Вичина, а другите — на „останалите градове", между конто влиза и неотъжде-ствената Главиница.
Тяхното управление, което продължило толкова години (поне управление™ на Татуш, който държал главната позиция), по-казва, че положението на главните паристрийски крепости било здраво в ръцете на разбунтуваните елементи, конто поддържали връзка с нови тълпи на отвъддунавските обитатели и дори вли-зали в договорни отношения с тях против цариградските управници. Така, макар и някои райони да пострадали (според изричното свидетелство на Анна Комнина имало жестоки опустошения), местните елементи подсилвали позициите си срещу византийската власт.
И този път инцидентът със „скитското племе" приключил, както обикновено — към смесеното население се прибавило още мелко „смес“. Скоро обаче всичките тези „скити" като елементи на анар-хията влезли в съюз с другите бунтовно настроени елементи —
1 Вж. за него тук, гл. III.
7 Долни Дунав — гранична зона . .
97
павликяните от Пловдивско, начело с Травъл. Това множество, което неколкократно надвишавало византийските сили, проник-нало докъм Хасково. След едно поражение при Белятово, при което загинал самият Пакуриан, доместикът на Запада, и прочу-тият пълководец Врана, срещу тях бил изпратен друг военачал-ник измежду „новите хора", конто Алексий Комнин издигнал на власт. Става дума за Тати кий, човек от източен произход и от не-свободни родители. Към него бил придаден и извиканият от Изток Умбертопул със западните наемники. Благодарение на „съ-браната отвсякъде войска", на която била дадена наведнъж го-дишната заплата (тоу? inneiovs fuQodovs), бунтовниците били из-гонени от „ромейската земя", т. е. от Тракия, която били опустошили безмилостно.2
(Още на следващата година съюзени сили на унгарци, печенеги и кумани проникнали отново на юг от Дунава — този път откъм западните райони — и пак доближили Одринската облает до гр. Ха-риупол (Айребол). Концентрирани войски в Памфил успели да ги отблъснат след едно сражение при градчето Кули между Енос и Цариград. И този път „скитите" се оттеглили към Дунава, където се разположили „на лагер". Но както ставало обикновено през тези смутни години, в следващите месеци те „живеели безпре-пятствено в нашата земя като в своя и вършели грабежи" — така се оплаква дъщерята на Алексий Комнин.3
От лятото на 1088 г. започва голямата кампания на самия Алексий Комнин срещу печенегите. Той концентрирал войските си в крепостта Лардея при Карнобат. Същевременно си послужил с флотата, която имала за задача да навлезе в дунавските устия. Изпъква на преден план комбинираният начин на воюване, който обикновено бил благоприятен за византийците. В случая с печенегите той бил удобен, защото те нямали истински военни съ-дове, а си служели с обикновени салове и затова предпочитали зимните походи по замръзналия Дунав.
И действително печенегите веднага предложили мирни прего-говори. Но императорът отказал, преминал Стара планина и от Плиска се насочил към Дръстър. Там, на 25 стадия от града, бил разположен лагерът му, до който хитрите му противници успели да се доберат и да изложат живота му на опасност. Същевременно Татуш, който здраво държал града в ръцете си, преминал Дунава, за да доведе ку.мански подкрепления. Алексий Комнин не послушал
2 AnnaComnena. Op. cit., I, VII, 1, 2, р. 222, 226.*
3 Ibidem. Op. cit., р. 227.
съветите да се оттегли към Велики Преслав и решил да влезе в атака. Последвало голямо поражение за византийците и отстъ-лен не чак до Голое и оттам — до Бероя.4
В тези стълкновения отново играе важна роля познатата тактика на византийската власт към „варварите", конто биват насочвани един срещу други. Този стар подход се налагал, защото Анна Комнина нееднократно подчертава, че войските на царствения й баща били недостатъчни. „Ромейската държава останала без войска поради нехайството на предишните самодръжци" — казва тя.5 *
Когато дошлите заедно с Татуш кумани поискали част от пляч-ката, която печенегите взели от византийците, а те не им я дали, между тях започнали стълкновения и печенегите отстъпили до нсотъждественото езеро Озолимна (намирало се е в Североизточна България или към дунавските устия).0 Куманите пъксеоттеглили временно зад Дунава и Алексий Комнин използувал това положение, за да направи свои vnoonovdoi печенегите, конто отново успели да проникнат докъм Маркели (при Карнобат). Той дори вече ги вижда л като защитници на дунавската граница от нови нашествия на куманите. Отново проличава загрижеността на византиеца да запази „истинската византийска земя“, т. е. Тракия, и готовности му да отстъпи областите на север от планинската верига. В такъв смисъл трябва да тълкуваме последвалото предложение, този път от куманите, че те са готови „да преминат теснините", т. с. да отидат в Тракия и да помогнат на византийците да се справят с печенегите.7
Събитията от края на 1089 и 1090 г. показали, че играта на ви-зангийците между печенеги и кумани не успяла. Печенегите научили за преговоритс с куманите и продължили настъплението си в Тракия. През следващите месеци императорът се видял при-нуден да търпи многобройните печенежки банди почти до окол-ноетите на столицата.
Отново възникиал въпросът за недостатъчната войска. Поло-жспието било такова, че според думите на Анна Комнина Алексий сякаш понякога воювал сам срещу враговете. Много е писано за
4 Anna Comnena. Op. cit., p. 228 sq.
6 Ibidem. I, VII, 7, c. 246.
® Според В. H. 3 л а т a p с к и, История. . . II, с. 105, 498, това е езе-рою Расим при устието па Дунав. П. Д я к о и у (Les Petchenegues, р. 121) смята, че Анна обърква нмето на Озолимна, блато в Североизточна България. с нмето на Азовско море. Друга литература вж. у Я. Н. Любарский. Пос. съч., с. 535, бел. 771.
7 Anna Comnena. Op. cit., I, VII, 6, p. 243.
реформите на Алексий Комнин. Всички автори изтъкват опитите му да подобри положението на византийската войска по няколко начина: опитал да даде по-широк път на пронията, като разчитал на снабдяване с конни единици от едрите прониари и на пехотна войска от обикновените стратиоти и от манастирските владения. Крайните мерки, до конто прибягнал, като посегнал на църков-ните утвари и съкровища, не били достатъчни да заместят постъп-ленията от обеднялата хазна. Колко трудно е било тогава въоръ-жаването, личи от обстоятелството, че когато фландърският граф Роберт I, който и преди това помагал на императора, след завръ-щането си от Ерусалим в'1087 г. му изпратил 500 рицари. Те но-сели в дар 180 коне, но продали на Алексий и други свои излишни коне. Образуваният, както по времето на Никифор I и Йоан Цимисхи, корпус от синове на служили войници се оказал необучен и неопитен. В сраженията с печенегите мнозина от тях загинали.
Когато през 1091 г. започнали самите сражения в Източна Тракия, Алексий Комнин се опитал да прибегне към старата система за набиране на войници, т. е. по места. Този път той събрал новобранци българи и власи, понеже ветераните били оставени на гарнизон в главните градове на Запада. Но тези рекрути се оказали недостатъчни, както изобщо били недостатьчни и запад-ните наемници.
Така отново се прибягнало към старата система да се победят „варварите" чрез други „варвари“: византийците сключили спо-разумение с куманските вождове и хвърлили 40 000 множество срещу печенегите. Въпреки колебливостта на тия съюзници, въ-преки реалната опасиост от нов сыоз между печенеги и кумани старата изпитана система успяла този път. Благодарение на ку-маните византийската войска нанесла решаващ удар — това е прочутата победа на Алексий Комнин при Левунион в Източна Тракия на 29 април 1091 г. Впрочем тази победа, която била по-следвана от нечувано клане на печенежки пленници, имала и друг ефект. Тя внушила страх и на „съюзниците" кумани, конто допри-несли най-много за успеха. Една част оттях избягали още същата нощ, а на останалите византийците гарантирали безопасно връ-щане до Зигос, т. е. Стара планина. Но за пътя им отвъд планин-ската верига никой не поемал грижа; това значи, че там те били свободни да събират плячка, ако могат. Част от останалите живи печенеги били настанени пак в Мъгленско.8 Краят на тази война 4 *
4 Anna Comnena. Op. cit., II, VIII, 3, p. 5 sq. He e правдопо-
добно мнепието на Ив. Д у й ч е в. Проучване върху българското средно-
още веднъж добре осветлява отношенията на империята с „вар-варите“ — начинът на воюване, пътищата за обезвредяването им, както и грижата да се запази обезпечеността на териториите на юг от планинската верига.
И така въпреки ликвидирането на печенегите като противник на Византия в земите на север от Стара планина не настъпило омиротворение в истинския смисъл на думата. Все пак някои автори смятат, че от този момент византийската власт по тези места се възстановява. Според нас това възстановяване е доста условно. Наистина вече никой не казва, както няколко години преди това, че „не смее да воюва в Паристрион": там отново има официален византийски представител — „дук на Парадунавон" (dovxa той IlaQadovvafiov). Това е евнухът Лъв Никерит, отличил се като войн в първата фаза на печенежката война. След него вероятно е управлявал Димитрий Катакалон от прочутия род на Катакалоновци, известен от един печат.* 8 9 Но това е частично разрешение на въпроса — ликвидиране положението на анархия и изпращане на византийски управител от източните райони. Обаче още при управлеиието на Алексий Комнин ролята на печенегите в Северна България и Добруджа се поема от куманите, и то може би за по-дълъг период от време, като се има пред вид, че куманският елемент ще има немалко значение дори сред управляващите среди на Второто българско царство.
И действително не изминали и две години и в Паристрион на-хълтали големи множества кумани. От византийска страна вече изобщо не се опитвали да ги спрат на север от балканската верига, а само взели мерки да укрепят проходите на Източна Стара планина. Но тези нови нашественицн били преведени през планината от власите, конто били добре запознати с проходите. Куманите пре-взели Голое без мъка, защото самите жители предали крепостта. Същото станало и с Ямбол. Така една част от тях проникнала към Анхиало, а друга поела пътя към Адрианопол.
Би трябвало да се запитаме за ролята на местного население по време на тези непрестанни походи от една и друга страна. На какво се дължи тази готовност на българското население да съ-трудничи в даден момент с нашествениците, конто безнаказано са плячкосвали околностите на градовете. Видяхме, че в Северна
вековие, с. 40—43, че в акт № 7 от Лавра, където се споменават заселени кумани в Мъглежско, а също и власи, не ставало дума за народностни названия. Срв. и критичната бел. на G. О s t г о g о г s к у. Pour 1 histoire, р. 46
8 Вж. N. В a n е s с u. Op. cit., р. 95—97. За Лъв Никерит вж. и
А. П. К а ж д а н. Социальный состав. . , с. 219.
България и Добруджа такова сотрудничество, дори съжителство се породило като трайно явление въпреки всички плячкосвания в течение на десетилетия. Там безспорночувството за иесигурност е принуждавало местното население да търси иодкрепа у „варварите", когато те престават да са нашественици, а с помощта на са-мото това население започват да „сеят просо и жито", от една страна, а от друга да разполагат с оръжие. Но и населението в Южна България е теглело не малко от гнета на данъчното бреме през тези тежки години. Това личи от готовността, с коя то е било посрещнато движението на „манихея" Травъл. При последния случай, когато се помага на куманите, е имала някакво значение и наивната надежда, че при смяна на император може да се промени и положението на самото население. За това е допринесло вероятно и обстоятелството, че куманите са водели със себе си един самозванец — Псевдодио!ен. Що се отнася пък до власите, те играят двойна роля: от една страна, „влашки първенец" Пудила10 съобщава на императора за идването на куманите на юг от Дунава, от друга страна, власи показват на същите кумани пътеките в Балкана. Тази двойнствена роля на планинските жители произтича от техния начин на живот и от службите, конто са изпълнявали в императорската войска: те са били обикновено пазачи на пътища, преносвачи и пр. Поради това са били добре запознати с проходите и миозина са търсели услугите им по време на планински походи. Отдам идва вероятно твърдението на Кекавмен, че власите са вероломни и лъжливи.11 За нас е важно, че този елемент, който започва да се откроява в отношенията между местното население и официалната власт, е също непостоянен поддръжник на официалната власт.
При създалото се положение Алексий Комнин, който се бил укрепил в Анхиалската крепост, се принудил ла отиде на помощ
10 В Din istoria Dobrogei, р. 154—155. Вагпеа сравняла нмето Pudila с нмето „dealul Padila" срещу Noviodunuin (Исакчеа) и с това иска да по-твърди тезата на Й о р г а, че Пудила бил „Un Pou main de се Danube lui-meme" (N. J or g a. Histoire des Roumains, p. Ill) и на В. (.' i m p i n a. L'influence byzantine, p. 61, n. 4, че Пудила бил местей воевода „affecte а la defense des rives du Danube11. Ако беше такъв, Анна щеше да сьобщи ранга му според византийската иерархия. А тя го нарича ясно „exxQixos i&v ВХа/оп'". което показва, че той е нмал само ранг като началиик на гези власи, с конто императоры си служил във войната. Вж. също тьлкувансто на C.Dai-coviciu. Observafii privind romanizarea §i cniitinuitalea. B: Tribuna (Cluj), 12. XI. 1970, p. 4, който подчертава, че Пудила е бил „на импера-торска служба (военна или гражданска) в редонете на власите от вът-решността на полуострова".
11 За службата на власите във византийската войска вж. Г. Г. Лита в р и в. Влахи. . . с. 114 сл,
па Адрианопол. Източна Тракия пострадала много от разоренията, конто достигнали до днешно Хасковско. Накрая самозванецът бил заловен пак с измама. Куманските -множества били разбити при Тавроком, Одринско. От 12 000 души, конто били проникнали дотам, 7000 били избити и само 1000 успели да се прехвърлят обратно в Сидера. Но някои от тези бегълци също били догонени и избити.12
За да се стигне отново до такова положение, именно „варвари" да вилнеят в „същинската" ромейска територия, немалко значение имали събитията, главно на запад, конто вървели редом с нашест-вията на номадите. Имаме пред вид похода на Роберт Гвискар, който обсадил Драч в 1091 г. и заплашвал да превземе цяла Гър-ция. Намесата на Алексий Комнин във вътрешните работи на нор-манските владетели и договорът му с Венеция позволили на Византия да се справи с тази опасност. Но за империята не били без значение и опитите на зетския княз Константин Бодин да отслаби васалните си връзки. Най-страшен за момента обаче се оказал първият кръстоносен поход, който започнал в 1096 г. На два етапа огромни тълпи настъпили по прочутия път за Цариград. След това започнала борбата им с турците-селджуци за превземането на Антиохия и за основаването на Ерусалимското царство.13 14 Тези събития, конто са имали широк отзвук за съдбата на империята, я принудили естествено да остави на заден план нашествията на северните „варвари".
Някои автори с право подчертават големите военачалнически способности и дипломатическия гений на Алексий Комнин, който въпреки всичко прогонва печенегите, лавира между селджуците и западните рицари и успява да запази целостта на империята.11 Политиката му на изчакване по отношение на куманите не е признак на слабост, както е било при повечето предишни императори, а се дължи по-скоро на общия му поглед за равновесие на цялата империя. Естествено погледната на фона на положението в край-дунавските земи, тази политика обективно не е могла да възпре процеса на откъсване от византийска зависимост въпреки побе-дата над печенегите.
12 Anna Comnena. Op. cit., II, X, 2—4, p. 58—72.
13 C h a I a n d о n. Essai sur le regne d‘Alexis Comnene. Paris, 1900. p. 155; St. Runci man. The First Crusades. Journey accross the Balkan.— Byzantion, XIX, 1949.
14 Срв. добрия анализ на А. И. К а ждан в История Византии, И, с. 295 сл.
Следващото нападение на кумани е чак в 1114 т. Тези замест-ници на печенегите вече се били пръснали на широк фронт на север от Дунава към Трансилвания и Панония. Това личи от мерките, конто Алексий Комнин взел по отношение на тях. Изпратил всич-ките си войски по линията Филипопол, Ниш до Браничево. Са-мият той прекарал известно време на лагер във Филипопол, а оттам се отправил към Видии. Този път нападателите бързо се върнали в заддунавските си предели и дори били преследвани там от избрани части на византийската войска.15 16 Това е пръв случай в този период, когато византийската войска рискува да мине Дунава. Той свидетелствува за известна увереност що се отнася до защи-тата на западните дунавски райони. От друга страна, това нападение показва, че „варварската" опасност откъм север вече не се концентрира в североизточните райони. От края на XI в. Видии започва да се споменава все по-често в изворите.10 И това е напълно естествено: царуването на Алексий Комнин и на сина му Йоан 11 Комнин са свързани не само с кръстоносната напаст, но и със за-честилите действия на сърбите, конто все по-усилено подемат борбата за независимост. Наистина Сърбия още дълго нимало да се отърси от опеката на империята, но борбите на отделяйте жу-пани се съпровождат с временна поддръжка на унгарската държава, която започва да играе важна роля в Средна Европа. На-месата на Йоан II в династичните борби за унгарския престол довела до стълкновение със Стефан II, който превзел Браничево.17
През време на царуването на Йоан II е отбелязано още едно жестоко нападение на печенеги, конто достигнали пак до Тракия (1122). То е било този път действително последно. Дори побе-дата, която Йоан II нанесъл над тези нашественици, конто два века тормозили дунавските земи, била ознаменувана с учреди-ване на „печенежки празник**, койтосечествувал до края на XIII в. Но и този път останали пленници и прибежчици, конто били „зачислени в стратиотските списъци*'18. Не е означено обаче къде точно са били заселени.
Около двадесет и пет години по-късно (1147) е засвидетелству-вано куманско нападение. То е във връзка с втория кръстоносен поход, който донесъл голямо разорение по земите на диагоналния път. След оттеглянето на кръстоносците Мануил Комнин решил
15 Ci лпа mus. Op. cit., р. 260.
16 Documente privind istoria Romaniei: B. Jara Romanesca. Veacurile XIII —XVI. Indicelc numelor de locuri, Bucarest', 1956 (s. v. Comani).
17 Вж. общо Г. Острогорски, Истори]а. . . с. 356.
18 Срв. В. Н. 3 л а т а р с к и. История. . . II, с. 370,
да действува против норманите в Корфу и потеглил към земите на същинска Гърция през Тракия и Фнлипопол. Там именно из-вестието за нападение на куманите, този път откъм източните райони, го принудило да потегли срещу тях. Според нас той поел посоката на стария презбалкански път от Пловдив към Северна България. Същевременно била изпратена флота от Цариград през Анхиало за дунавските устия. -
Трябва да изложим спора, който отдавна се води между из-следователите — къде се е намирала крепостта, наречена Дем-ницик, която куманите превзели. Спорът е за местоположението на този град, което пък от своя страна определи приблизителио местата, конто са пострадали от нападението. Нека започнем от Гози пункт, конто ни се струва изяснен от самите византийски автори Кинам и Хониат.19 Кинам набляга на факта, че те напад-нали крепостта, след като преминали Дунава, т. е. движили са се по посока на вътрешността на византийските владения. Поради това изключваме мненията, конто търсят крепостта на левия бряг на Дунава. Нъстурел например разсъждава, че ако крепостта е била на юг от Дунав, императорът нимало да си губи времето в лов, а щил да се справи с обсадата, докато чака флотата си. За-това той и локализира при Турну Магуреле.20 Но това нищо не обиснива: където и да се намира, императорътможе да чака своите подкреплений, ако не се смята за достатъчно силен и ако местните гарнизони не са били достаточно попълнепи. Спираме се прочее като на по-правдоподобии на онези изследванин, конто локализират крепостта на деснии бриг на реката: Грот е склонен да спре вниманието си па Свищов, а Златарски е на мнение, че Демницик би могла да се отъждестви със споменатата вече и неотъждествена Главиница, и предлага да се търси около Тутракан (антйчната Трансмариска).21 Напоследък Болшаков-Гимпу изказва друго предположение, а именно, че въпросният град може да се отъждестви с Диногеции-Гарван, като се държи сметка за археологиче-ските разкопки, конто показват следи от пожар приблизителио през този период. Що се отнася пък до похода, който Мануил Комнин продължил известно време по посока на бягащнте кумани,
19 За текста у Кинам (с. 8) и Хониат (с. 22) срв. А. П. К а ж д а н. Еще раз о Кинамом и Никита Хониате,— Byzantinoslavica, XXIV, 1963, р. 10.
20 Р. S. Nasturel. Valaques, Сои mans et Byzantins sous le regne de Manuel Comnene. — Bv^avrivd, I, 1969, p. 172 sq.
21 В. Н.Златарскн. История... 11, c. 384—385, бел. 2; там e no-сочен и трудът на К. Я. Г p о т. Из истории Угрии и славянства в XII веке. Варшава, 1889. с. 132.
той е бил насочеи към границите на Галичкото княжество, в т. нар. Тену Орман (по Телеорман), където имало блата, или пък към ААол-давня. Ако се приеме локализацията, предложена от Гимпу, то двете реки, конто византийската войска прекосила, трябва да са били Бърлад и Сирет.22 Според Златарски реките са Аржеш и Дъм-бовица или Ведра и Аржеш.
Не сме в състояние да внесем повече уточнения в географските имена, свързани с похода на Мануил Комнин. За нас обаче е важно обстоятелството, че Византия вече воюва за втори път в земи на север от Дунав, и то на доста далечно разстояние.Това не означава, че трябва да търсим трайно „присъствие*1 на империята на левия бряг на Дунав, нито да смятаме, че там има гръцка колония, чието население говорело гръцки, както смята Нъстурел.23 Бихме из-казали предположение, че тази сигурност, която Византия чув-ствува в своя тил, се дължи на близките отношения, който в този период тя поддържа с Галичка Русия. И наистина, понеже га-личките князе воюват с Киев, Владимир Володаревич е дори глбологдос на Мануил Комнин, който воюва с маджарите, за да защити своя васал.24
Действително при следващите кумански нападения става въпрос по-скоро за грабежи, отвличане на плячка, отколкото стремеж за усядане или за сключване на някакво споразумение с местни заселници. Това положение е доста добре охарактеризирано от Никита Хониат, който говори за едно от следващите кумански нападения, станало в 1154 г.: „А скитите, казва той, като заграбили по своя обичаен начин това, което им се паднало по пътя, и нато-варили на конете плячката, потеглили назад. За тях преминава-нето на Дунава е лесно, излизането за грабеж е още по-леко, а връщането не е мъчно и тежко.**25 26 Главната заетост на византийските военни сили е по Средни Дунав не толкова във връзка с норманите, кол кото пак във връзка с Унгария. Тази нова сила все повече концентрирала усилията си към Адриатика, както и към старата Сирмийска облает, след като Геза II станал съюзник на Велф VI след разпадането на византийско-германската коали
22 А. А. В о 1 § а с о v - С h i m р u. La localisation de la cite byzan-tine de Demnitzikos. - RESEE, V, 3—4 1967, p. 543—549.
23 P. N asturel, Valaques, p. 174.
24 Вж. Г. Г. Литаврии, А. П. К а ж д а н и 3. В, Удал ь-ц о в а. Отношения Древней Руси и Византии в XI — первой половине XIII в., The Proceedings. . . с. 10; Г. Г. Л и т а в р и н. Русь и Византия
в XII в. — Вопросы истории, 1972.
26 N i с е t а Choniates. Op. cit., р. 123—124,
ция. В маджаро-византийския конфликт Мануил Комнин поддър-жал срещу Геза друг унгарски претендент. Същевременно съ-перникът на Мануил, Андроник Комнин, по това време заместник-управител на тема България, поддържал стремежите на Бела.20 * * * * 2 * Впрочем, както и в предходните десетилетия, работите за Византия се усложнявали от сръбските войни за независимост.27 И пак, както вннаги, неспокойствието в източните райони налагало да се разпределят войскови части по различии страни и ставало косвено причина за никое нападение от север. Такова мимолетно нахлуване на кумани е било отбелязано в 1160 г., когато Мануил Комнин воювал пак с иконийския султан. Но понеже мирът бил сключен между двете враждуващи страни и императорът се насочил към севзрните нападатели, те побързали да се приберат зад Дунава.
Обръщаме внимание и на още един поход, който макар и насочен към Сирмийската облает, е от значение, защото разкрива такти-ката, която започва да се прилага при походите в отвъддунав-ските земи. Става дума за експедицията, която била организирана от византийска страна, за да се постави на унгарския престол покровителствуваният от Мануил претендент Бела-Алексий. Прочее самият Алексий бил изнратен срещу Сирмиум; докато войските па императора обиколили откъм Карпатите. В тази войска участ-вувал и един корпус власи, конто идели откъм Черно море.28 Трета
20 С. Moravcsi k. Les relations entre la Hongric et Byzance а I’e-poque des croisadcs. — Studia Byzantina, Budapest, 1967, p. 313—319.
Нс пн беше достъпна работата на Н. Bogdan. Un aspect des relations byzanlii'0-hongroises a 1’epoque des Coinnenes: les lentatives d’union per-sonnellc entre Byzance et la Hongric, Melanges offerts a Aurelien Sauvageot,
1972. Срв. еыцо A. Urbansk y. Byzantium and the Danube Frontier.
New Yo.k. 1972, p. 92 sq.
27 Б. P а д oj и h Прнлог проучван у вазалних односа Cp6nje према Византии педесстнх и шездесетих года XII века. — Зборник Радова виз. института, Vlil, 2, 1964, с. 347—354.
2S Върху тозч пасаж е писано много. Откъде са били събрани тези власи, конго образувалп П<Мг outJ.ov (голяма тълпа). Дали откъм Черно морс (N. В anescu. Les premiers temoignages, p. 305), или от самата
Трансилвапия (В. Н. 3 л а т а р с к и. История. . . с. 519—522) или пък
Ватацн i н е водел от земите на юг от Дунава (Р. N a s t u г е 1. Les Vala-
ques, p. 178 sq., C. Daicoviciu. — Tribuna, 3. IX. 1970 и 24. IX. 1970)?
Подробно за другите мнения вж. в Din Istoria Dobrogei, р. 157—162, където е паи равен и преглед на мненията за мсстоположенисто на био; Tivoi' боцог, как го и последната стати я на Дайкович, където са посочени становищата и па някои други по-стари румънски историци. Според нас това място от история।а на Кинам дава възможност за различии тълкувания, тъй като ги T<Sr .тро? w7> ,Ev:slv<<> nnf.ovph'rp Пбгко /ioqIiov може да се отнася и за
византийска войска намело с Йоан Дука преминала Дунава през Видин, който вече придобил голямо значение като изходен пункт. Така при този добре организиран план, който довел до безспорен успех, били взети 10 000 пленника.29
Направеният дотук кратък преглед на събитията до послед-ната четвърт на XII в. показва, че макар и положението на византийската власт по Долни Дунав да не се променило съществено, вниманието на управляващите кръгове в столицата постепенно се изместило от тези райони, конто си останали места за набези на ,.варварите“, но набези вече без трайни последствия. Те не внасяли нещо съществено ново сред местното население и неговия начин на живот, а само поддържали положението на несигурност и не-стабилност.
Когато император Мануил Комнин умрял (1180), Солунският архиепископ Евстатий произнесъл в иегова памет реч, от която даваме един откъс, който добре характеризира общото положение на империята и отношението към чужденците, привличани на ней-на служба и на нейна територия:
. . Кой беше така опитен като него да смаже враговете един чрез друг, а нас да дари със спокойствие и да ни донесе ведрината на мира? Когато постигаше огромни трофеи, той си служеше с такива военни похвати, че пазеше поданиците си да не проливат кръв, а подстрекаваше враговете един срещу друг и предизвикаше между-особици сред чуждоземните народи, та да увеличава така нашата собствена сила и да отслабва неприятелската. И войната вече не беше равностойна, нито еднакво унищожителна за двете страни, т. е за нас и за противника, а косеше само неприягелите. Така императорските похвати вдигнаха перси срещу перси, а ние пеехме тържествени химии на мира. Така скитите унищожаваха скити, а ние стоехме с вдигната глава. Така много западни народи, обзети от алчност, бяха възвърнати към умереност и ромейският свят се удивляваше как невероятно се лекува стремежът към за-воювания. Отровният дракон, който искаше да изригне огъня на своя гняв над кратера на Етна, беше силно възпрян в устрема си от императорските стрели, а още повече отблъсван от собствените си врагове, изправящи против него похватите на императора, който насочваше своята остра мисъл като някакъв разсичащ меч. Импера-произхода на Ша/лл» ло/Лп- оцДоу и за мястото, откъдето те трябвало eig Owvit«i)v. В същност за нас този толкова оспорван пасаж няма особено значение: ние знаем вече, че в императорските войски е имало власи от Балкана. Не е от особено значение дали и в този случай те са били именно оттам.
28 С i n п a m u s. Op. cit., р. 201.
торската предвидливост не само запазва подвластните народи, но и унищожава числеността им, колкою може. Това е умножението на евангелския талант, като се прави прибавка към божественото наследие. Това извърши този, който надминава всички властвущи досега императори, защото увеличаваше доброю. Не може да се на-зове език на някои народ, който да не се е смесил с нашия за наша изгода. Едни бяха изпратени като заселпици в нашата земя и намерихазасебеси спокойствие. Други като дар, който им беше да-ден богато от царската щедрост, се приобщиха към брега на изоби-лието, получавайки заплата от държавата. Потокът на богат-ствототечетенепрекъснато за тях. И те направиха обитаема чуж-дата земя, смятайки я цялата за родна — там, където са се почув-ствували добре. Древната история съобщава за някакъв град на роби: ние бихме могли особено много да се похвалим с това добро. Има хора, конто природата е предопределила за свободен живот, дала им е твърд нрав и изобщо ги е въоръжила с мъжество, но пре-вратностите на живота са ги обърнали в робство и отвели в града на Константин Велики (този град приютява мнозина от тях и те биха могли да образуват множество отряди и фаланги.). Но настъпва време, когато те започват да се дразнят от господарите, спомняйки си подобно на Омировия кон за тревистата паша и за ония така ху-бави за варварите пасища, за самородните и естествени къпални, конто заздравяват и закаляват варварските войници. Едното око гледа към дома, другою гледа към бягство. Едната ръка извършва робската работа, другата иска да хване оръжието, за да обърне него против този, който оскърбява или който пречи на желанията. Поради това самите господари като че ли не само се превръщат в роби, но ако посмея да кажа, и в пленници, измъчвани и страдащи. Те надават вик, че са в такова лошо положение, и жадуват да се отърват от нещастието. И ею, чува се молбата им, императорската милост веднага се простира и над едни, и над други, над господари и над роби. Императорските щедрости се изсипват и господарите се радват, че са се освободили от лошите слуги. А те пък се радват, че от роби са станали онова, за което ги е създала природата им и което те обичат — от презрени хора — войни. Оттогава не всички такива хора, конто бяха довеждани, се обръщаха в робство. Само тия, конто не се държеха благородно, изтърпяваха това, предпочитайки безславно робуване пред живот за слава — може би поради долния си произход или пък поради грижа за сигурен живот. А онези, конто показваха любов към военною дело, също така от роби ставаха войници, бяха откупвани на държавни сред-тва и украсявани с военния пояс. Те изпълниха града, приспосо-
биха се към този начин на живот, оставиха наследници... А по-чудно е, че той [императорът] докара в ромейската държава заради за-щитата й безчислено множество от тези люде, конто по-рано бяха извор на зло, присади към тяхната дивост нашата мекота и направи такъв добър плод, който би могъл да се роди само в божията градина. Аз говоря не само за жителите на твърдата земя, синовете на Агар, скитите, пеонците, заддунавските народи и всички оиези, над конто духа свежият северен вятър, но и за тези, конто уме-лата въдица докара от морето. И те заедно с нас плащат данъци на пашите градове според броя на жителите.”30
В тази наситена с характерната византийска реторика реч все пак проличава цялостната политически дейност на Мануил Комнин. Разбира се, изтъкнати са само успехите, като са изпуснати начинапията, завършили печално. Загатнато е за постигнатото раз-цепление сред управляващите среди в Унгария, може би най-се-риозната съперница на Мануил Комнин през този период. Дали византийската дипломация е успяла да внесе някакви раздори и сред „скитите”, т. е. куманите, конто миру вал и през последните години на царуването му, не знаем. Във всеки случай походите на Мануил Комнин отвъд Дунава са имали голямо значение, защото между другого са възпрепятствували затвърдяването на един маджаро-кумански съюз. Споменава се за успехите на Мануил Комнин в Италия, като се има вероятно пред вид победата в Анкона, която той нанесъл на венецианците, съюзени с германски войски. Говори за отблъсването на „западни домогвания”, с което се визира вероятно Фридрих Барбароса и постоянните му борби с Мануил, който в последна сметка не успял да се възползува от обтегнатите отношения между германский император и папската курия. Изразът „умножаването на подвластните народи” е твърде общ — той се отнася, може би и за някои от успехите на императора над латинските държавици на Изток, и пр.
Това, което особено ни интересува, е, че панегиристът на по-койния император подробно разказва как е постъпвано обикновено с военнопленниците. Съвсем ясносе намеква за принудителпото за-селване на сърби около Сердика и на други места. От Кинам знаем, че Мануил Комнин е задържал 10 000-те унгарски пленници, конто също са били включен и в стратиотските списъци. Ясно е, че за съ-щата цел са били използувани и пленници от източен произход
30 Р. G. XXXV, col. 984—985. На тази реч е обърн ал внимание Ф. Успенски й. Образование второго болгарского царства. Одесса, 1879. с. 67—70. Но преводът на Успенски е много свободен и на места неточен.
(„Синовете на Агар"), заловени при боевете срещу Килидж-Арслан, лоне в тези боеве, конто са били успешни за Византия. Защото при Мириокефалон византийската войска е била напълно унищожена.31 Но, както казахме, в една надгробна реч не се говори за неуспехите.
Панегиристът отчетливо набляга на „доброволното настаняване" на чуждоземци в пустеещи земи. Тук отново се връщаме на положението на войската при последните Комнини. Затова ще привлечем още един текст от Никита Хон и ат, според който през този период „всеки искал да бъде войник“. „Едни се прощаваха с иглите, продължава същият автор, конто им доставили прехраната оскъдно и мъчно. Други се отказваха да гледат коне, трети измиваха калта от тухлите. А имаше и такива, конто изтриваха саждите от ковач-ниците." Обяснявайки всичко това с щедростта на империята към Военного съсловие, Никита Хониат прави следните констатации: „А понякога се случваше, че на незначителния полуварварин (rep dvdeagtep /ugofiaQfidQcp), който едва ли някога е виждал вое-нен строй, ромеят — почтен на вид и добър познавач на военного дело — плащаше данък и стоеше толкова над този, който събираше от него данък, че изглеждаше пред него като Ахил или като човек, въоръжен с двете ръце пред някого, който от немощ не може да протегне и едната. И така ромейските области заслужено изпад-наха в това безредие на войските; едни от тях се ограбват пред на-шите очи от другоплеменици, конто ги покоряват пред властта си, а други — като чужди се опустошават и разоряват от нашите."32
Двете характеристики на Мануиловото управление, направени едната в хвалебствен, другата в критичен дух, в същност разкриват една и съща картина. Походи на Изток и на Запад, някои от конто стоели твърде далеч от действителните интереси на империята и причинявали несъответствуващи на възможностите й разходи; опити, някои от конто успешни, за съюзни отношения с различии страни — това са основните линии на Комниновата политика, която неминуемо и наново опира до големия въпрос за войската.
Във връзка с това общо положение стой и опитът на Мануил Комнин да организира „чуждестранна войска" (£тиоу),33, термин, който не следва да разбираме само като равнозначещ на „наемна" войска. В същност тук има и стремеж да се подсилят стратиот-ските корпуси с чуждоземни елементи. По тази линия той след-
31 За споменатите събития вж. общо Г. Острогорски. Исторща Византие, с. 366 сл.; История Византии, с. 329—330.
32 Nicetas Choniates. Op. cit., p. 273. Срв. Г. Острогорски. PicTopHja Византще, с. 369.
33 Н. G 1 у k a t z i - A h г w е i 1 е г. L’administration. . . р. 32 sq.
вал пътя на баща си, който също положил усилия за заздравя-ването на този стар институт. Видяхме, че след победата над печенегите Йоан Комнин направил от пленниците войници (Кинам дори употребява стария термин „съюзници", с който толкова дълго са означавани чуждестранните федерати: ои/лцбхые xatal.syijvai)След победата си над сърбите същият император заселил пленници около Никомидия. Той покръстил и пленените „варвари" от Изток и ги включил във войнишките списъци. Съвсем в неговия дух постъпва и Мануил, когато заселва „множество варвари" около Сердика и пр. след похода си срещу сърбите. Нека добавил!, че Мануил възобновил една от повелите на Константин Багрянородни, според която имотите на стратиотите - конници трябвало да бъдат на стойност четири златни ливри, а имотите на моряците — две златни ливри, и че в този си вид те са неотни-маеми.* 35
С тези няколко посочвания ние съвсем не търсим да разгледаме цялостно въпроса за съотношението между военната аристокрация и столичните управляващи кръгове по време на Комнините и по-ложението на военните сили във връзка с отбранителните необходимости на държавата. В последняя си труд А. Каждан документи-рано е показал разликата между периода, който предшествува Комнините, и шестдесетте десетилетия, в конто те управляват. Докато в първия период има отлив от военната кариера и преми-наване на част от военната аристокрация към висшето граждански чиновничество, по време на Комнините процесът е обратен, понеже във Византия настъпва „аристократизиране" на воеиното командуване, което става специфична функция на военния елит.36 Видяхме, че това дава своего отражение в успехите и неуспехите на империята по отношение на външните й врагове и че от времето на Алексий Комнин настъпва, макар и относителна стабилизация на положение™. Новият упадък, който идва с Андроник, възста-нсвител на старата социална и политическа програма от XI в., трябва да се търси в недостатъчната устойчивост на социалната политика, осъществена от Комнините.37
Но за нас още веднъж се поставя въпросът не само за висшия команден състав на войската, а за средняя и дори за низшия й състав. Видяхме, че за управители на българските земи са били
3* С i п п а П1 u s. Op. cit.
35 F. D б I g с г. Regesten der Kaiserurkunden des ostromischen Reiches 1924—32, N. 153; G. Ostrogorsky. Pour 1’histoire... Loc. cit.
30 А. П. Каждан Социальный состав.. . , с. 260. Срв. и тук с. 86 ст.
37 Пак там, с. 264.’
избирани лица измежду източната византийска феодална ари-стокрация. Изключение прави Нестор, вероятно произхождащ от големите български семейства, включени във византийската висша аристокрация. Но и той, преди да бъде изпратен в Паристрион, е бил само „слуга" на византийския император, т. е. не е бил включен дотогава в елита на византийската аристокрация. Според „анкетата" на Каждая лицата от тюркски произход, конто достигат до висши воен и и длъжности, остават там повече едно-кратно: почти не може да се проследи наличието на цели фамилии във внешня военен състав. Според нас това се дължи до го-ляма степей на факта, че чуждоземци като Keren, Татуш и др. са били иалагани временно от определени обстоятелства. Напротив, в средняя и низшия състав на византийската войска наличието на „варвари" е едно постоянно явление, както вече беше показано. Що се отнася до времето на Комнините.и особено втората половина на XII в., набавянето на военен състав по линията на про-иията започва да взима големи размери във Византия. Острогорски правилно е анализирал този процес, като същевременно е подчертал колко многообразен е бил съставът на византийските прониари в това време. Като прониари се издигат много чужде-странни елементи, настанени в земите на полуострова под различии форми и начини.38
Тук вече се поставя въпросът за наличието и на български прониари. С други думи, това е въпросът за икономическите и политическите възможности, конто добиват български представители не толкова на старата аристокрация, евързана с управля-ващия апарат на Първото българско царство, но по-скоро „нови хора“, влезли по линията на военната служба от среден ранг в кръговрата на феодал ните борби. Във връзка с това стоят и причините, конто са накарали братята Асеновци да поемат пътя за издигане в рамките на византийската военно-феодална система. Това са въпроси, на конто ще се спрем по-нататък, но още тук трябва да се изтъкне, че до последната четвърт на XII в. фами-лията на Асеновци е неизвестна. Едва много по-късно, по времето
38 G. Ostrogorsky. Pour 1’histoire. . . р. 26 sq. Според Н. Н о h 1-weg. Zur Frage dor Pronoia in Byzanz.—BZ. 60, 1967, p. 288—230, пронията още не била военна ирония в истинския смисъл на думата. Наемници по-лучавали земя „при нужда11, но това не било повсеместно явление. Според нас Острогорски е прав, че в XII в. комплектуването на войскови единици е вървяло главно по линията на военного прониарство. Срв. посочванията за пронията и у К. В. Хвостова. О некоторых особенностях византийской иронии. — ВВр, XXV, 1954, с. 212 сл., и 3. В. У ал ьц о в а. Пос. съч., с. 189сл.
8 Долин Дунап — граничил зона ...
на Калоян, те ще потърсят някаква обосновка на стария си царски произход.
Тук би могъл най-после да се постави и въпросът, дали е имало власи-прониари. Поставяме този въпрос, защото Острогорски обръща внимание на това, че в тази категория е имало не само притежатели на поземлени участъци, но и собственици на големи стада. С други думи, би трябвало да се запитаме каква е била ико-номическата роля на известен брой власи — собственици на стада в източните райони на Стара планина, и оттам възможностите им да участвуват в онова мощно движение, което ще избухне в Северна България и Старопланинските райони през последното десетилетие на века. Ще се постараем да отговорим по-нататък на тези въпроси. Засега ще се задоволим само с констатацията, че ако възмущението на Никита Хониат по повод на „миксоварварина“, комуто чисто-кръвните ромеи били принудени да плащат данък,30 е валидно за общото положение на империята, то то има най-голяма сила за Паристрион като гранична зона. За да завършим с оплакванията на Никита Хониат, нека припомним още, че недостигът на средства в държавната хазна — често явление в тия променливи времена — карал наемниците да търсят обезщетение за нередовните си заплати. А това обезщетение те намирали винаги сред произво-дителното население на провинциите, в конто били изпращани. Най-важната констатация, която винаги се налага при внимателно четене на византийските автори, е, че твърде малко можело да се разчита на съзнанието и верността на наемниците, жадни за плячка и готови за измяна. Не бива прочее да ни учудва, че Никита Хониат отбелязва обедняването на данъкоплатното население.
Реакцията, която настъпва при краткото царуване на Андроник I и която унищожава социалното преустройство на Комнините главно по отношение на внешня военен команден състав, довежда до бързо сриване на относителната стабилизация и по отношение на външнополитическите отношения. Пропаднали всички опити на империята да се спре напредването на унгарците и възмогва-ването на Сърбия като независима сила на Балканите. Маджар-ските сили завладели Далмация, територии от Хърватско и Срям още в 1181 г., а в 1183 г. заедно със сърбите опустошили Белград, Браничево, Ниш и Сердика. Неман разширил своите територии на изток и юг, прострял властта си и над Зета.
Вж. посочения цитат тук по-горе, с. Ill сл.
Най-тежкият удар обаче дошъл от норманите, конто подобно на Роберт Гвискар се отправили към Драч. Градът паднал лесно. Оттам по стария Егнатиев път те се насочили към самия Солун. Зле защищаван, вторият град на империята паднал, удавен в кърви и разрушения. Това бил непоправим удар, който ускорил свалянето на непопулярный вече Андроник Комнин. Озверената тълпа умърт-вила този авантюрист-император. А събитията в Солун станали предвестник на въстанието в България.
v. население™ в долнодунавските земи ПРЕЗ XI—XII в.
Когато земите, конто по-рано са съставяли основната територия на българската държава, стават гранична византийска територия, те започват да приютяват под различии форми население твърде разнородно. Една част идват като временни нашественици, в други случаи самите нашественици остават за по-продължително време или дори за постоянно в територии, конто намират за удобни.
Някои автори наблягат много на ролята на Дунав по-скоро като свързваща, отколкото като разделяща артерия.1 Вярно е, че икономическото значение на реката е било винаги голямо. Така се обяснява значителният брой византийски печати и монети, намирани покрай бреговете й.2 3 4 5 * Във връзка и със стратегического значение на реката са строени и пристанища като Пъкуюл-луи-соаре8, което е било създадено вероятно през X в. Според Дякону то е било затворено по време на императорите след Цимисхи, тъй като било вече без значение — византийците били воювали по море с русите, но не и с печенегите.1 Според нас нещата не са така опро-стени: макар и печенегите да не са имали военни съдове и да са предпочитали походите по замръзналия Дунав, византийската флота с имала случаи и поводи да навлиза през устията навътре в реката. За това говори житието на Кирил Филеот, който между 1042 и 1045 г. посетил дунавските пристанища като моряк на византийска служба {anijlbev лоте efc та лада Idvovfiiv cpQovgia).b
1 Вж. тук гл. I.
Р. Di aeon u. Rolul ceta|ii din insula Pacuiul-lui-Soare in cadrul situafiei politice a Dobrogei la sfir^itul secolului al X-lea. - Pontica, II, 1969.
3 P. Diaconu. Les Petchenegues, p. 38.
4 Пак там и P. Diaconu. Quelques problemes relatifs a la forteresse by-zantine de Pacuiul-lui-Soare a la lumiere des dernieres fouilles archeologiques.— Dacia, N. S. X, 1966, p. 365—371.
5 La vie de saint Cyrille le Phileote, moine byzantin. — Introduction,
texte critique, traduction et notes par E. Sargologos, Subsidia hagiographica
Видяхме, че през 1147 и 1166 г. византийската експедиция на север от Дунав е била извършена по суша и по ‘ море. Самият Исак Ангел си послужил с флота, когато братята Асен и Петър преми-нали Дунав, за да търсят помощ от куманите.0 Това е било така, защото дунавската флота не е преставала да съществува като част от цялата византийска флота, управлявана от висш началиик в Цариград.* 7 J
В такъв смисъл може до известна стелен да се поддържа ми-сълта на Йорга,'че Дунавът по-скоро е свързвал, отколкото е разделял населенията от двата бряга. Но контактите, главно от тър-говски характер, са преставали, колчем започвали военните стълк- > новения по двата бряга на реката.
В първа глава се споменава, че през X в. в различните области на север от Дунава е имало немалко славянско и прабългарско население. Под славянско разбираме славяни от българската трупа, както и от източната трупа в районите по на изток и малко славяни от западната трупа в земите на запад измежду някогашните владения на българската държава. Казахме също, че по археологически път се доказва, че между дунавската делта и Днестър, а дори и до Днепър в североазовските степи е имало групи, конто се свързват по произход с Аспаруховите българи.
Трябва да се допуске, че по времето, когато печенегите започ-ват да навлизат във Влашката равнина, те установяват известен контакт с населението там, както личи пак от археологически наблюдения: забелязва се известно изменение в керамиката, упо-требявана от печенегите, която условно се нарича „номадска". Но тези контакти са били спорадични, защото на север от Дунав не се е стигнало по това време до някакъв процес, по-различен от този, който в X в. вече споява в една народност прабългарския и славянский елемент в Мизия, Тракия и Македония.8 Изглежда само, че там етногенетичният процес за образуване на българска народност е бил забавен, понеже тези райони все пак са били периферии. Това ще рече, че когато Византия опира до Дунав и установява там своята граница, не е имало стремеж от страна на отвъддунавското уседнало население от славянски или прабъл-
п° 39. Bruxelles, 1964, § V, 9, р. 63; В, Г ю з е л е в. Сведения за историята на Варна и Анхиало (Поморие) през XI в. в житието на Кирил Филеот.— ИБИД, XXVIII, 1972, с. 320.
0 С. S a t h a s. Meoaitovixt] (h/fkioQtixi/. 1, р. 73—74; Срв. Н. A h г w е i-1 е г. Byzance et la iner, 1965. p. 445—446.
7 Пак там, с. 151.
8 Д. Ангелов. Образуване на бълг. народност. С., 1972.
гарски произход да се прехвърли отсам реката, защото, от една страна, това население вече е било поразмесено, а, от друга страна, на юг се е била установила чужда власт. Тези, конто са напирали към десния бряг на Дунав, са чуждоземците-номадн.. Също и в западните райони на т. нар. „отвъддунавска Бълр^рия“ голяма част от славянобългарското население, откъснато от ядрото на българската държава, се претопила сред маджарите. В гл. I по-сочихме как са били установени контактите, миролюбиви или вражески, между българските феодални владетели там и нахлу-ващите маджари. А за наличието на славянобългарски субстрат свидетелствува дори топонимията на днешната Будапеща.®
По-важни са промените, конто настъпват сред българското население в Добруджа и Мизия откъм двадесетте години на XI в., т. е. тогава, когато започват нашествията. Както видяхме, нахлуванията се редуват — най-напред те са печенежки, после са узки и накрая кумански. Разбира се, това е опростена схема, която допуща много нюанси. През втората половина на века, когато започват контактите между печенеги и узи, вълните на на-шествениците не са „чисти“. Те започват да стават смесени, както някога славянските и аваро-славянските, и за означението им византийските писатели си служат с архаични термини, конто ни поставят в големи затруднения, когато искаме да определим съ-става на дадена трупа от чуждоземните нашественици.
Михаил Псел нарича печенегите със собственото нм име, но покрай него употребява на две места „мизи“10. В същия пасаж узите, конто той назовава обикновено със собственото им име, са наречеии „трибали". Това означение на узите като „трибали" е единствено, докато Анна Комнина, която използувал Михаил Псел като извор, употребява на още едно място „мизи" за пече-негите.11 За отбелязване е при това, че Псел придружава определен него „мизи" с епитета „западни", противопоставяйки ги на узите, т. е. „източните варвари". На друго място той си служи с означението „тети" пак за узите.1'2 Пак у Псел печенегите са на-речепи и „савромати". Оттам го е взела и Анна Комнина, докато Аталиат нарича така обикновено унгарците.13 Но Дякону с право
" J. К п i е z s a. A Magyar пуск' szlav jovevenyszavai. 1/1—2, Budapest, 1955 и пос. лит.
10 М. Р s е 1 1 о s. Chronographia. II. VII, 67, р. 125, 149.
“Anna Comnena. Op. cit., 1, p. 127.
12 M. P s e 1 I о s. Loc. cit.; Anna Comnena. Loc. cit.
1:1 M. Psel 1 os. Loc. cit.; Anna Comnena. Loc. cit. За тези имена срв. Gy. Moravcsik. Byzantinoturcica, 11, p. 270 ; M. G у 6 n i.
отбелязва, че на др у го място Аталиат означава и печенегите със „савромати", като и там епитетът „западни** играе разграничителна роля: „западни савромати** са унгарците, а „източни" — печенегите.11
По същия начин у Анна Комнина срещаме на няколко места името „даки“ за означение на унгарците.15 Но има един пасаж у тази авторка, където името „даки" има по-особено значение. Ето този пасаж: „На двата й склона (на пл. Хемус, бел. н.) живеят многочислени и богати племена: на северния склон живеят даки и траки, а на южния пак траки и Македонии.**10
Позовавайки се главно на този пасаж. Е. Стънеску изказва предположение, което той нарича „работна хипотеза**, че хрони-стите от XI и първата половина на XII в. си служат понякога с имената „даки** и „гети“, за да означат крайдунавските румъни.17 Според нас споменаването на „Македонии** в посочения пасаж е решаващо, за да се види, че не става дума за никакви племена, а за жители на области: Тракия, Дакия (Средиземноморска или Крайбрежна, или изобщо двете отсамдунавски Дакии) и Македония (т. е. Източна Тракия). Иначе за какви „Македонии** би ставало дума тук? Нека припомним мимоходом, че по-старите византийски автори многократно употребиват израза „у траките" или „у илирите** вместо „в провинция Тракия** или „в диоцеза Клирик** и пр.
П. Нъстурел също е на мнение, че в XI и XII в. можем да намерим позоваване на отвъддунавските румъни в някои архаични имена, главно в архаичното „даки**. Но той пък търси това позо-
А paristrioni „allamalakulatok" etnikai jellegc. — AECO, Budapest, 1942, p. 72 sq.; V. T apkova-Zai m о v a. Quelques remarques sur les noms ethniques chez les auteurs byzantins. — Studicn zur Geschichte und Philosophic des Altertums, Budapest, 1968, p. 403.
11 A t t a 1 e i a t e s, p. 97 (неотбелязано у нас: „Les noms ethniques'*. Мнсълта у Дякону e вярна, само страницата на Аталиат е погрешна). Срв. G. Pr i nzing. — BZ 66, 1973, р. 106.
15 A n n а С о m n е n a. I, р. 227; II, р. 87, 208; III, 139, 180; Т h е о d. Р г о d г о m о s, ed. Sathas, р. 79. Според нас в пасажа на с. I, 257 у Анна не става дума за унгарци, както смята Gy. Moravcsik. Op. cit., p. 116, нито за власи, както смята Стънеску. Срв. по-долу, бел. 16.
10 A n n а Со m пеп a, Op. cit. I, р. 257. Анна има пред вид провинция Средиземноморска или Крайбрежна Дакия, провинция Тракия и нешироко диоцеза Тракия, който обхваща и двата склона на Стара планина и най-после Източна Тракия („Македония").
17 Е. S t a n е s с u. Les „mixobarbares" du Bas-Danube au Xie siecle (quelques problemes de la terminologie des textes).— Nouvelles etudes d’His-toire, Bucarest, 1965, p. 39—53.
ваване в друг вид извори. Спира се главно на една реч, конто со-лунският митрополит Константин Манаси произнесъл пред Мануил Комнин и в която се изброяват народите, покорени от този император: перси, киликийци, исаврийци, трибали, гепиди, тевтонии, алемани, скити и даки.18 Нъстурел обяснява, че под „перси" трябва да разбираме турните (селджуци), под „панонци" унгарците, под „гепиди" куманите, под „трибали" сърбите и под „даки" от-въддунавските румъни. При това той уместно е забелязал, че ако в този текст името „гепиди" се приемеше като означение на унгарците, както това прави ААоравчик в Byzantinoturcica, ще излезе, че унгарците са воювали с унгарците. И наистина в същата реч по-нататък е казано, че „панонците", конто император Мануил покорил и накарал да му плащат дан, са „народ добре ездещ на коне, защитен с железни ризници, безчетен на брой, многолюден, по-многоброен от пясъка, по-храбър и по-опитен във войната от трибалите, даките и гепидите, с непобедима дързост, с неудър-жима смелост, с необуздаем дух — народ независим, непоробим, високомерен, свободолюбив, управляващ се сам". Манаси продъл-жава, че този „панонски" народ живеел отвъд Дунава. От дадения цитат изглежда, че „панонците" може да бъдат само унгарците. А това, от друга страна, означава, че те не могат да бъдат пари-чани едновременно „гепиди" и „панонци". Поради това не бихме могли да приемем тълкуването на Ферянчич (въпреки задълбо-чения му коментар към този текст), че неверният „гепид", който не успял да измами императора с двойната си игра, е унгарският крал Стефан III.19 Според нас само тълкуването на издателя на текста Курц може да даде покритие на всички архаизми: Курц предполага, че в този случай „гепидът" е сърбинът Неман, който отново станал vnoonovdog на императора и бил принуден да отиде в Цариград, а „панонци" са унгарците.20
Може ли да се приеме, че „даките" са румъните, живеещи отвъд Дунава? За да се отговори на този въпрос, трябва да сравним още няколко текста от същата епоха.
Самият Нъстурел припомня две стихотворения от XII в., в който се споменават някои от същите архаични имена на народи. Там именно е казано, че императорът вижда на запад подчине- 14 * * *
14 Р. Nasturel. Valaques, Coumans et Byzantins, p. 180 sq.
19 Византийски извори за истори)у народа J угославн)е. IV, 1971,с. 209.
20 Е. К у р ц. Еще два неизданных произведения Константина Ма-
нассня. - ВВр, XII, 1906, с. 75.
нието на трибалите, робството на панонците и страха на даките.21 Според Нъстурел в този случай с „даки" са означени одновременно кумани и румъни, конто се били противопоставяли на Мануил Комнин отвъд Дунава докъм 1166 г. Същият автор смята, че в други стихотворения, отнасящи се пак за Мануил Комнин, името „даки" е заменено със „скити".22
В един типик на цариградския мапастир Пантократор, изда-ден от Йоан Комнин, се срещат приблизителио същите архаи-зирани имена на народите, с конто този император е воювал. „Бих ли могъл, казва императорът, да изброя последователно чудните дела на божествената ми десница срещу перси, далма-тинци, даки, пеонци, неизброимите триумфи над всички тях, конто аз често извършвах с чудодейна ръка?“23 Както и в горните тек-стове, и тук „перси" -турци-селджуци, „скити"- печенеги или кумани, „пеонци“ = унгарци, „далматин ци“=сърби. Оставяме за-сега „даките".
Михаил Солунски на няколко пъти говори за борбите на Мануил Комнин срещу „даките" и „гепидите". Че тук вече с „гепиди" нормално са означени унгарците, личи от контекста. Че с „даки“ са означени у него сърбпте, личи пък от обясненията, конто този автор дава за съюза на „дакийското племе" с „гепидския владетел" и от обстоятелството, че това племе отблъснало владетеля, който му бил даден от Византия, и поставил този, когото му изпратил „гепидът". Ясно е, че не може да става дума за някакви владетели на румъни, живеещи отвъд Дунава, а се отнася за отстранението на Урош II и за управлението на Деса II.24
От всички текстове от XII в. за значението на„даки" най-ясна е речта на Михаил Анхиалски, който обяснява, че земеделецът-дакиец живее от „Истърските вълни до Вумели и Илирик, допира се до брега на Адриатика и обитава край Йонийско море"25. Ясно е, че този автор (пък и не само той) има пред вид сърбохърватската трупа
Р. Nasturel. Valaques, Coumans et Byzantins, p. 182. Текстът у Gy. Moravcsik— Studia byzantina, Budapest, 1969, p. 297—299.
22 Пак там, с. 183.
23 А. Димитр невски й. Описание литургических рукописен хранящихся в библиотеках православного Востока I. Ч. 1. Киев, 1895. с. б5б. За споменатите текстове, срв. и А. П. К а ж д а и, Еще раз о Киннамом и Никите Хониате , с. 12.
24 Византгцски извори, с. 190—191.
26 R. Browning. A New Source on Byzantine Hungarian Relations in the Twelfth Century. The Inangurai Lecture of Michael 6 rov ’Яу/щАо/' ш~ jwr cpi).o<j<'>cr<„r. — Balkan Studies, 2, 1961, p. 199. Срв. Византийки извори, с. 201.
Известно е, че борбите за независимост се водят от няколко жупана, към конто империята проявявала повече или по-малко благосклонност или неприязън, съобразно с тяхната преданост или враждебност към нея. В такъвсмисъл могатдасе обяснят наличните множества архаична понятия, с конто едновременно е означавано цялото това население дори до Адриатическия бряг.
Що се отнася до понятието „даки", то може да се употребява доста разширено съобразно с това, дали се има пред вид население, живеещо в старата Аврелианова Дакия или в никоя от провин-циите й Средиземноморска или Крайбрежна Дакия, т. е. земите на юг от Дунав, или пък Траянова Дакия, т. е. земите на север от реката. В последните посочени тук при мери смятаме, че Броунинг и издателите на „Византи]'ски извори", т. IV, имат право да мислят, че под „даки" се разбират сърбите или сърбохърватите в най-общ смисъл. Така трябва да тълкуваме и „даките" от грамо-тата на Йоан Комнин (покрай „далматинците", с конто е означено крайбрежното население). Иначе какъв пример за воюване на византийците с отвъддуиавски румъни може да се посочи за времето до 1066 г.? Никъде не е казано, че в куманските тълпи е имало и такива румъни.
От всички посочени доту к автори само Кекавмен свързва власите с даките, и то — говорении за тсхния произход.20 * * * * * 26 Никой от другите извори не дава основание да се свърже името „даки" с румъните, било с тези власи, конто се намират на юг от Дунава, било с ония румъни, конто бихме търсили на север от него. Такава теорети-ческа възможност естествено съществува, но ние не я нами раме на практика. За пълнота добавяме, че в речника на Зонара с „даки" са означени печенегите, очевидно защото живеят зад Дунава. Същият речник означава „гетите" като прадеди на лангобардите, служейки си също с териториалния признак. Той също не дава никакво отъждествяване на „тети" с власи.27
Казахме, че незасягаме въпроса за местния или преселническия произход на румънския народ, т. е. не се впущаме в разглеждане на т. нар. автохтонна и миграционна теза,28 защото това са въпроси,
20 Советы и рассказы, с. 269. бел. 1063, с обясненията на Литаврин и
съответната литература. G. Cankova-Petkova. La survivance des
Besses au Moyen Age. — Linguistique balkanique, VI, 1963, p. 93—96.
27 Z о n a r a s. Lexicon. Op. cit., col 434. В същия речник, както и у
Свидас, с ..даки" традиционно са означени печенегите. Срв. Е. S t a n е s с и.
Les „mixobarbares", р. 52, п. 30.
28 Вж. много подробната информация по този въпрос у Л. Л. П о л е-
в о й. Формирование основных гипотез произхождения восточнороман-
конто стоят извън пашата задача. Впущаме се в анализ на архаиз-мите само дотолкова, доколкото те ни са нужни, за да осветлим положението на населението по Долни Дунав през разглежданата епоха. От данните, конто анализирахме, обаче никъде не личи балканските власи, конто ни интересуват в момента, или евентуално румъните, живеещи на север от Дунава през този период, да са означавани с никое от посочените архаични имена. Така че „ра-ботната хипотеза" на Стънеску се нуждае от дополнителен сравнителен материал.
Продължавайки изследването на архаизмите от този период, ние се спираме на един текст у Анна Комнина, в който се говори, както обяснява самата авторка, за „смесена войска" и който би могъл да се тълкува по много различии начини, ако нямахме опората на няколко личин имена: „С настъпването на пролетта (т. е. 1087 — бел. м.) Челгу, главният началник на скитската войска, плячкосвал разположените около Хариупол градове, след като преминал отвъддунавскитетеснинис приблизително осемде-сетхилядна смесена войска от савромати и скити и с твърде голямо число дакийска войска, чийто водач бил така нареченият Саломон.“20 Тук възстановяваме „даки" с унгарци, понеже е известен техният крал Саломон, конто заедно със съюзника си, куманина Кутеск (оттам „савромати" кумани), навлязъл в България заедно с печенежки я вожд Челгу (оттам пък „скити" печенеги).'10
Голямо недоумение е будило у изследвачите какъв е бил про-чутият „уб'о? и ахиОмбг", за който, както споменахме, Анна съобщава, че в 1086 г. минал Дунава и постепенно се отдал на земе-меделие, след като влязъл в договорни отношения с Татуш, Се-слав и Саца. Но по-късно тези „скити" се съюзили с „манихея" Тра-въл от Белятово и заедно плячкосвали около Филипопол и на юг до р. Блиснос, към Малко Търново.
Василевски смята, че тук „скитите" не може да са печенеги, тъй като печенегите били наричани със собственото си име. Съ-ответно „савроматите", конто станали причина „скитското племе“ да павлезе на юг от Дунава, са куманите. Той приема „скитския народ" за руси. Златарски на свой ред разглежда пасажа в от-ских народностей Карпато-Дунайскнх земель (феодальная и буржоазная историография XVII — первой половины XX в.). — В: Юго-Восточная Европа в средние века,с. 46—90. Срв. Г. Г. Л и т а в р и н. Влахи византийских источников X —XIII вв. Пак там, с. 91 — 138. Срв. тук с. 6.
29 A n п a Comnena. Op. cit., I, VII, 1, p. 227.
30 Срв. за това В. Н. 3 л а т а р с к и. История. . . II, с. 188. и Я- Н. Л ю б а р с к и и. Анна Комнина, с. 530—531, бел. 734.
делна статия и стига до заключение™, че този „скитски народ" е в същност узко племе, а Йорга и някои други румънски учени ги определят като румъни. Интересно е тук противоречие™, което се явява у Йорга, който твърди, че румъните кран Дунава отдавна били уседнало население, а забравя, че това „скитско племе" е дошло като номадско и едва след това започнало да обработва земята.
Известно е, че с името „скити" са наричани изобщо отвъдду-навските племена и народи. Тук обаче има много ясно конкрети-зиране в израза „едно скитско племе". Затова най-добро ни изглежда обяснението на Любарски, който ясно показва, че няма разлика между „скитското племе" и „скитите", с конто Травъл склю-чил съюз — и едните, и другите са печенеги. Обаче пришълците от „скитското племе" са били отделна трупа печенеги, конто в този момент са поискали прибежище на юг от Дунава.31
Отново стигнахме до етникона „скити", който винаги показва най-голямо разнообразие в употребата.32 Някои византийски автори по стара традиция наричат „скити" самите българи. Михаил Псел дори ги нарнча „скити номади" в едно свое писмо. Го-ворейки за един от чичовците на Йоан Мавропус, той казва, че „бил изпратен . . . при скитите, наричани по-рано номади, а след това прей менуванн на българи"33. Безспорно е, че този автор има пред вид произхода и първоначалния начин на живот на прабъл-гарите. Но „скити" са наричани твърде объркано и печенегите, узите, куманите, както и тези народи съвкупно, или смесени тълпи от един и други, конто са прииждали на юг от Дунава, а най-после и онова смесено население, което след дълги години нашествия се установило край Дунава.
Нека да посочим само един пример, който много красноречиво показва колко неясноти се срещат понякога в прекаленото разнообразие от архаизми или, обратно, в обобщаващото еднообразие, употребяваио от византийските автори при означението на народите. Когато описва развръзката на бунта на Василаки, Аталиат
31 Преглед на нзказаните мнения, конто посочваме тук, вж. у Я. Н. Л ю-барский. Анна Комнина, с. 528—529, бел. 723.
32 G у. М о г a v с s i k. — Byzantinoturcica, II, р. 280—281.
33 М. Р s е 1 1 u s. Scripta minora, ed. Sathas, V, p. 144. Срв. И. Д у й • ч е в. Проучвания. . . с. 31, бел. 3. Псел и в други два случая говори за „скнти-номади“ (пак там, с. 468: Христови проповедници били изпратени при „скити-номади“, с. 515; „скитите-номади*1 сыцествено се отличавали от ромеите). Според Gy. Moravcsik. — Byzantinoturcica, I, p. 439, I, p. 280, в първия случай става здума за българите, а във втория — за печенегите (според нас и в двата случая може би авторът има пред вид българите. Вж. ГИБИ, VI, с. 117).
казва, че „скитите" използували пребиваването на византийските войски в Солун и „се приближили до Адрианопол". Малко по-на-татък той добавя, че „скитите около Истъра" (о/ лем tov "Iotqov Sxv&ai) проводили пратеници при император Никифор Вотаниат, привлечени от победата му над „противниците му“ (наречени пак „скити" в съответния пасаж на Никифор Вриений).34
Въз основа на паралелния текст у Скилица възстановяваме първите „скити" като печенеги заедно с кумани (nat^vdnoi avaui$ Kov-iiavoic),35 36 Пак за печенеги се говори, когато става дума за „по-бедените", както убедително е показал още Василевски. Той свързва съобщението за пребиваването на пълководеца Алексий Комнин в Одрин с повикването му към Сердика и Ниш, където очевидно са нападали печенеги.30 Що се отнася пък до тези „скити", конто потърсили благоразположението на Вотаниат, Златарски смята, че те са „побунилите се българи"37, но според нас тук става въпрос по-скоро за смесеното население по Дунавските райони.38
Като се спираме на тези няколко случая, стигаме до заключе-нието, че подходът за означение на чуждите народи с архаични имена е почти еднакъв у различните автори, както е било и в пред-ходните векове. Това важи особено за писатели като Михаил Псел и Анна Комнина, у конто е налице търсене на изящество и маниер-ност в езика и стила, стремеж за подражание на похватите на ан-тичните писатели. Има случаи обаче, когато действително можем да се запитаме дали обобщенията от рода на споменатите „скити" не са плод па липса на достатъчна информация. Както се вижда от самите събития, тълпите на нашествениците са били смесени. Смесено е започнало да става и населението покрай дунавската граница. Поради това никак не е чудно , че един автор , особено когато не пише като свидетел на събитията (макар и понякога да е съвременник), не всеки път е в състояние да даде обяснение за точния състав на една тълпа, а още по-малко за произхода на да-дено племе. Тук има, разбира се, и известна доза пренебрежение, характерно за един „ромей", по въпроса, какво точно представля-ват няколкостотин или хиляди „варвари", дошли да объркат „бо-жествения ред", установен „свише" в империята.
34 М. A t t а 1 е i a t е s. Op. cit.. р. 300—301 (прсводът па пасажа се
намира в предходната глава); В г у е п i u s. Op. cit., р. 157.
3® Scylitzes-Cedrenus. ed. Bonn, p. 741.
36 В. Г. В а с и л ь e в с к и й. Пос. съч., с. 144, бел. 1.
37 В. Н. 3 л а т а р с к и. История. . . II, с. 164.
38 V. Т а р к о v а - Z a i m о v a. Quelques remarques, р. 404.
Ето например до каквн заключения е дошъл Н. Радойчич, който се е помъчил да разгледа архаичните имена, който са давани на сърби и хървати по време на епохата, която и ние разглеждаме. Византийските автори са знаели за народностната близост межд\ сърби и хървати и затова често са ги смесвали и са ги означавали с едни и същи архаични или географски названия: трибали, или-рийци, далматинци.30
Тази констатация подкрепя именно нашето предположение за стремежа на византийските автори към известно обобщение и оттам— неточност, произлизаща от смесване па един и други народи.
Същият подход на архаизиране и обобщаване е приложен и в названието (u^oBaQ^aopt, давано на смесеното население по крайдунавските земи. Текстът на Аталиат, който е във връзка със спекулациите на влиятелния логотет на дрома Никифорица, е следният: „Пък и полуварварското население (of fu^ojidQfiaQoi), което живеело край Истъра, започнало да негодува. Защото по брега на Истъра лежат многобройни и големи градове, в конто има разноезично население и конто поддържат немалко въоръ-жена войска."39 40
Всички изследвачи, конто са се занимавали с въпроса, какво представляват тези „миксоварвари", са на мнение, че това е ново явление по крайдунавските земи, но има различия в начина, по който се обяснява съставът на тази „смесица".41
Едно положение, на което трябва специално да се обърне внимание, е, че терминът „миксоварвари" не е нов. Наистина Стънеску отбелязва, че в късната античност, в Periplus Ponti Euxini се прави разлика между uitoyh'E£ и чисто „варварско" население. Но трябва да се слезе и до самата класическа античност: още тогава се среща терминът /MtofidQflaQoi със свое определено значение. Среща се у Ксенофонт, Платон, Еврипид, Полибий, Диодор.42 43 Тук отбслязваме само определенисто, дадено у Хезихий: fiugofidQBaQos, осте BaQffaQos, ovte ’’Ekhjv, (Ш 'fyitpozEQajv цетехшу.il
Много добър анализ за термина „миксоварвари" е направен от К. Дайкович. Този автор показва, че още от античността ели
39 Н. Р а д о j ч и li, Како су назвале Србе л Хрвати византийки истории» XI и XII в. Зова» Скилица, Никифор Вриеище и Зован Зоиара. Гласник Скопског научног Друшства, 2, 1926, с. 1 —3.
40 М. Л t t a I е i a t е s. Op. cit., р. 204.
41 Е. Stanescu. Les ,.mixobarbares“, р. 51, п. 1.
42 X е n . Н в 1 1, 21, 15; Eu г. Ph. 138; Р о I v b. I, 67, 7; Diod. II, 509, 23, 24.
43 Hesych. post Medlxpiuftis.
ните са разбирали под това понятие „варварин", който постепенно се елинизира, приемайки гръцки език. По същия начин под „semibarbarus'' римляните са разбирали „варварин", който се „рома-низира''.44
К. Дайкович е напълно прав, че пътят за развитието на един „варварин" към „миксоварварин" е такъв — преминаване към съответната елинска или римска култура. Според нас автори като Аталиат, Анна Комнина и пр. разглеждат термина от гледна точка на общо приобщаване към империята, към нейната култура, а не непременно към народностното понятие „един" или дори към гръцки език. В такъв смисъл трябва да си обясним и въпроса, който Нъстурел задава много уместно в една кратка бележка: дали за времето XI—XII в. „мнксоварвари" означава „микселини".45 Миксоварварите трябва да се разглеждат по-общо като „варвари*', конто се примесват към местното население на империята, от какъвто и да е произход това население (различията и измене-нията в неговия етнически състав са според епохата и областта). Имаме един много показателен пример, какво преставлява един „миксоварварин" в по-стар период, но пак за същата дунавска облает. Става дума за император Максимин, чийто баща бил „варварин"—гот, а майка му—аланка. И двамата се били заселили в едно тракийско село, „близо до варварите", но където се говорело тракийски език. Затова повечето стари автори наричат Максимин „тракиец". Обаче някои уточняват: (-)Qipz ni%ofiaQ(iaQo<; (Йоан Антиохийски), aduliscens et semibarbarus (История на римските императори), semibarbarus aduliscens (Йорданес).46
44 С. D a i с о v i с i u. Romanilatea scitica de la Dunarea de Jos. — Acta Musei Napoce sis, VIII, 1971,-p. 187—195; Observatii privind romani-zarea $i continuitatea; Tribuna, Cluj, 12. XI. 1970, p. 4; Tribuna, Cluj, 9. XII. 1971, p. 12. Този автор се отнася много критично към тезата на Стънеску, че под „мнксоварвари" може да се разбнрат власи. Вж. също нзлязлата напоследък работа на N. - Tanajoca. Les mixobarbares et les formations politiques paristriennes du Xies. — Revue Roumaine d’histoire, II. 1973, 1, p. 61—82, конто прави добър и много подробен преглед на употребата на термина „мнксоварвари" у античните и византийскпте автори. Този автор не е прав само в твърдеиието си, че може би думата е изгубила в последна сметка стническото си значение и е употребявана в реторичен пейоративен смисъл (с. 72). За отбелязване е, че терминът „мнксоварвари" се употребява дори и в ново време, за да означи някакъв примес към гръцка култура. Например в един учебник (лшдауму/а) от 1779 г. от Иосиф Мисиодамос авторът нарича „миксоварварски" езика на опия гърци, конто си служат с турски думи.
45 Р. N(Ssturel). ' BZ 60, 1967, р. 432-3.
40 V. Т а р к о v а - Z a i m о v a. La competence des sources byzan-tines sur la survivance de 1’ethnie thrace. — Thracia, I, 1972, p. 228. Когато
И така, един „варварии" става „миксоварварин“, когато се влее между населението на империята, но той нее „съставен" всеми път от една и сына смесица. Поради това неприемливо е предположение™ на Дякону, който, за да обясни „миксоварварите" от Дунавската облает в XI в., взима един текст от XIV в., и то от за-падните балкански земи. Миксоварваринът, на когото се позо-вава Дякону, е някой си Момчила „по произход влах, по вид албанец, а самият той — българо-влах". Високомерният византийски писател, който говори за него, го нарича „чудо от варварска сме-сица“ — povAyaQtdftm'iTofiXdxoQ.1,1 Изхождайки от това уточнение за произхода на Момчил, Дякону заключава, че румънските елементи не могат да бъдат изключени от етническия състав на „миксоварварите", конто живеели през XI в. по Долни Дунав.18 Смятаме този подход за неприемлив, не защото непременно трябва да се изключат власите, а защото -смесицата" не е била винаги еднаква: трябва да се подхожда конкретно за дадена облает и за дадено време.
Още по-неприемливо е предположен пето на Стънеску, който подхващайки някои стари изказвания на Бънеску и др., смята, че е възможно терминът „миксоварвари" да означава (наред с „гети" и „даки") балканските или балканокарпатските румъни. Това той нарича „осъзнаване у византийските автори на една нова дей-ствителност", именно наличието на власи.47 48 49
Следва да обобщим резултатите за състава на крайдунавските „миксоварвари" за времето, когато Аталиат констатира тяхното съществуване.
В анализа на Дайкович е посочено, че това са някогашни за-селници „варвари" — пленници, наемници и пр. Като припомним прегледа, който направихме в предходните глави, ще видим поточно времето, когато „варварите" започват да проникват на юг от Дунава. Защото ясно е, че ако изхождаме от идеята за приоб-щаване към ромейската култура, начин на живот и пр., не може да се говори за „миксоварвари" по време на българската държава, дори ако е имало някакво неофициално инфилтриране па населе-
тази статна беше дадена под лечат, не ни бяха известии работите на К. Дайкович, където между другите примери е посочен и случая? с Максимин.
47 И. Д у й ч е в. Български думи във византийски стихове от XIV в. Проучвания върх\ българското средиовековие. — СбБАН, XII, 1,949, I, с. 130-150.
48 Р. Diaconu. Les Petchenegues, р. 100—101.
4,1 Е. St anescu. Les „mi xobarbares**, p. 147 sq.
ние от небългарски произход. Впрочем такова проникване тогава е било и много по-малко възможно при положение, че дунавските земи не са били гранични. И така в гл. III посочихме, че от всички насилствени и полудоброволни прониквания на печенеги най-многобройно е било това от годините около 1048. Дори да се приеме, че данните на Скилица (20 000 и 800 000) са преувеличени, засе-лилите се печенеги наистина са били в много голям брой, защото византийската власт разчитала да получава от тях „неизброим данък*'. Освен това, като се държи сметка за множеството войски, конто са били изпращани срещу тях по време на т. нар. печенежка война, трябва наистина да се приеме, че те са били големи и ком* пактни маси. Към тях естествено трябва да прибавим и някои от по-малките групп от предходните нападения, конто са оставали тук и там, както става при подобии случаи.
По-краткотрайно, макар и също така бурно, е навлизането на узи в земите на юг от Дунава. Казахме по-краткотрайно, защото през средата на века те още само изтласкват печенегите, но сами не преминават Дунава. Затова в някои от ръкописите на хрони-ката на Скилица стой нещо като увод към разказа за Тирах и Ке-ген: „Но ние няма да говорим за узите, понеже е излишно. Защото те не са напуснали своята земя, не са преминалн Истър и не са нахлули в ромейската земя — изобщо не са извършили нищо, за-служаващо да се отбележи и разкаже/*60
Видяхме, че за голямото узко нахлуване в 1064 г. има несъот-ветствие между авторите по въпроса за цифрата на нашествениците: 600 000 у Скилица и 60 000 у Зонара. Но разпръсването им по „цялата крайдунавска равнина** и навезите до областта на Солун и същинска Гърция показват, че при такова голямо териториално разпространение броят им трябва да е бил значителен независимо от това, че цифрите може да не са верни и у двамата автори. Освен това след оттеглянето им някои „получили държавна земя", т. е. били приети като стратиоти в Източна Тракия. Не се споменава за остатъци от тях в Северна България и Добруджа, но това неминуемо е станало при общото отступление.
През 70-те години в източните и югоизточните райони се явя-ват куманите. Отначало те са участници в печенежките грабежи и стигат до Одрин. В 1078 г. те са между смесените тълпи, конто опустошават Тракия. В 1091 г. куманите, както всички „варвари", играят двойнствена роля между Византия и печенегите. В 1094 г. Алексий Комнин воюва с тях. 50 *
50 А. П. Каждан. Эксцерпты Скилицы. — ИИИ, т. 14—15, 1964, с. 543. Срв. ГИБИ, VI, с. 312.
9 Долин Дунав — гранична зона . . .
По-горе споменахме, че последното печенежко нападение е по време на Йоан Комнин. Както всички останали и това нападение, макар и последно, оставя след себе си население, което не се изтегля зад Дунава. По-различно е положението с куманите, конто през XII в. идват за грабежи или пък византийските войски вою-ват с тях на север от Дунава. Без да се изключва заселване на ку-манско население на отделяй .места, може да се смята, че през този период е имало по-малко масови заселвания. Куманско население прониква повече по линията на иаемничеството , в най-общ сми-съл, или пък отделяй пленници са били включвани във военните копруси. Затова през това време в Северна България и Добруджа куманските заселници са по-малобройни в сравнение с XIII в., когато техни наемници участвуват в значителна степей в българската войска.
,.Варварите“, проникващи в Паристрион и означавани било със собствените си народностни имена, било с общото име „скити" или с други архаични названия, са били главно от тюркски произход, както показахме в предишните страници. Печенеги, узи, кумани и пр. са идвали поотделно или смесени едни с други. Но макар и да изхождаме от формулата за „миксоварварите", т. е. да смятаме, че те се елинизират, както казва и самата Анна Комнина51, те в същност не се смесват с гръцко население, каквото няма в Северна България и Добруджа, а с „местното" население, т. е. българското, или към вече „варваризираното" от последова-телни вълни нашественици. Те не се приобщават и към гръцкия език, защото той там не се говори. Само в случайте, когато отделяй лица от тях са постъпвали на високи постове във войската, те са се приобщавали към официалния език. Такъв е бил Манастър, за когото Анна казва, че знаел гръцки и „турски", защото бил „миксоварварин".52 Изобщо самият Аталиат констатира, че в край-дунавските градове, където живеело това смесено население, се говорели „всякакви езици". И немалко са случайте, дори в импе-раторската войска, където също имало наемници от разни народности, императорът да си служи с преводачи, за да се разправя с различните воюващи „скити".
От друга страна, изхождайки от положението, че по източните склонове на Балкана вече е засвидетелствувано наличието на власи, и то главно като пастирско население, не е изключено в
61 Anna Comnena. Op. cit., p. 330. Посочено в статиите на Дайкович.
52 Пак там. II, с. 108.
този период те да са слизали и към дунавската равнинам втакъв смисъл измежду тях също да има такива, конто да участвуват в тази „смесица" на разноплеменни елементи.53 *
Също така не е изключено за периода края на XI—XII в. у византийските автори понятието „крайистърски скити“ да се отнася именно за това смесено население, за което византийските автори не могат вече да уточнят какво е. Защото от контекстовете личи, че не се отнася само за печенеги или само за кумани, а за по-неопределено, по-смесено население, което вече живее на юг от реката и което се смята за поданно на империята, защото от него, се взимат войници.64
Последнего споменаване на „мнксоварвари" е от края на XII в. в споменатата вече реч на Никита Хониат. Там византиецът изказва възмущението си, че такива „чуждоземни мнксоварвари" вече навлизали във византийската войска като прониари. А, както отбелязва още Златарски, именно като такива са били гледани Асен и Петър, водителите на въстанието.55 *
Покрай „миксоварварите" в Паристрион, а може би понякога и смесени с тях, в тези гранични райони са оставали вероятно и малко от другите елементи, конто са прониквали в империята по линията на наемничеството. Още Василиски обръща внимание на това (той смята, че дори „скитското племе" на Анна Комнина е руско).58 Много автори изтъкват икономическите и политическите връзки през XI—XII в. между империята и руските княжества, както и обстоятелството, че руски наемници е имало във византийската войска още по времето на Василий II.57 Каждан може би има право, че „северната войска", която Мономах извикал на помощ срещу Торникий, е била именно руска.58
Присъствието на руски елементи по Долни Дунав в тази епоха е разгледано много подробно и от Мутафчиев.50 От „Повеет вре
53 К. Д а й к о в и ч. Пос. статин, отхвърля възможността за наличие на власи между „миксоварварите".
51 Срв. тук, бел. 34.
5Б В. Н. 3 л а т а р с к и. История. . . II, с. 438.
60 В. Г. В а с и л ь е в с к и н. - Труды, I, с. 33—40; Ф. У с и е н-с к и й. Образование Второго болгарского царства. Приложение V (в тази част на изеледването има много положения, конто отдавна са остарели).
67 Г. Г. Литаврин, А. П. Каждан, 3. В. Удальцова. Отношения древней Руси. . . с. 6—7.
58 А. П, Кажда н. Йоан Мавропод. . . с. 183—184.
ь“ П. Мутафчиев. Произходът на Асеневци. . . с. 24. Вж. там посочени и съответните места от „Повесть временных лет" и Кинам.
менных лет" узнаваме, че в 1116 г. зетът на Владимир Мономах, византиецът Лъв, обсаждал с руска помощ някои византийски градове по Дунава, но бил убит при Дръстър. Няколко месеца по-късно самият Владимир Мономах се опитал сам да завоюва Дръстър. Освен за тези, и някои по-незначителни военни походи, пак от „Повеет временных лет “ научаваме , че в 1162 г. суздалският княз Андрей Боголюбов прогонил братята си, конто заедно с майка си намерили убежище в Цариград. Малко по-късно на сдиния от тях Василко били дадени „четири града на Дунава**. Същите градове били дадени от Мануил Комнин на друг руски княз Владислав няколко години по-късно. Това съобщение пък е според Кинам.
Мутафчиев е прав, че Кинамовото съобщение не е много ясно: Кинам може би обърква Владислав с някого от полоцките князе, конто са идвали в империята в ИЗО г. пак като изгнаници. Но това не е от особено значение. Важното е и има налице свидетелства, че крайдунавските градове са били отдавани и на руски „приятели** на Византия пак като на гранично население. Не бихмб рискували като Мутафчиев да приемем, че именно тогава от руските колониста са били основани градове като Русе, Тутракан, Червен и др. и че тези градове носят имената си от своите руски основатели, защото въпросът за взаимовлиянията между руски и български език, отразени главно в топонимията, не може да се реши частично. Тези взаимовлияния могат да бъдат и от много по-ранна епоха.
Не смятаме също така, че е имало нещо като редуване в отда-ването на земи за колонизация по Долни Дунав, т. е. че първо-начално там са били само печенегите, после русите и пр. Вероятно нещата са се нареждали по-просто: византийците са предоставили тези райони на удобните в даден момент. Именно за това се е по-лучавала пъстрота в състава на тамошното население. Нещо повече: сега разполагаме с данни, че по тези места са били изпращани дори и съвсем случайни и далечни колониста.
Имаме пред вид един разказ за времето на Алексий Комнин в ръкопис на латински от гр. Лайден. В него намираме конкретен изво-ров материал за заселване в Дунавската делта на трупа бивши византийски наемници — англо-саксонци. Ето какво гласи този текст:60 „А онези, конто се качиха на корабите, бяха безброй. Тогава, идвайки от голямото море (т. е. Черно море), те се спуснаха 80
80 К- N. С i g g а а г. L’emigration anglaise a Byzance apr£s 1066. REB, t. 32, 1974, p. 322—323 (Comment a ire, p. 324 sq.).
към Dampiani (Данубия? — бел. н.), която императорът беше изтръгнал от езичниците преди 35 години и която беше необитаема. Прочее, като избиха там всички езичници, те започнаха да населяват провинцията, превъзхождаща всички имперски провинции по всякакъв вид плодородие. Те премахнаха старого име на тази земя и я нарекоха „Англия" за спомен на земята, от която водеха потеклото си. Англите нарекоха така градовете с имената (на своите градове). А тая облает е много богата с пасища, там има здравословни извори, реки с риба, приятии ливади, плодородии ниви, приятии на вкус плодове. Тази Нова Англия отстой от Ца-риград на 6 дена корабоплаване към север, в началото на скит-ската земя.“
--Преведохме изцяло този текст, защото той е много показателен за начина, по който в ония времена е ставало поселване на една чуждоземна трупа. От него много ясно личи, че „езичниците", т. е. печенегите или узите и пр., който са били настанени там, допълнително са били избити, вероятно след някакво нарушение на договорните отношения с властта. Новите поселници, доиз-биват остатъка от тях и заемат местата им за поселване, който по всяка вероятност трябва да определим в областта, наречена „Ду-навец‘‘при ез. Разелм на юг от Сулинския канал.01 Що се отнася пък до поселения на англо-саксонски групи, те не са били толкова рядко явление през XI в. След 1070 г., т. е. след окончателното установяване на Вилхелм Завоевател в Англия, мнозина англо-саксонци, бягайки от норманските завоеватели, постъпвали на служба във Византия. Те са били особено познати по времето на Алексий Комнин.02 Както обикновено става, някои от тях са се заселвали из византийските провинции.
Какъв вид и колко трайни са били поселенията на всички тези чужденци и какво влияние са оказали те изобщо върху разви-тието на живота на местного българско население?
Аталиат е много точен в определенията си. Той говори за големи градове (лбЯсг?) , за средни селища (ход/а) и за един вид „лагери" (&raviw?). Последният термин ни навежда на мисълта, че така са означени обиталищата на пастирското население. Впрочем археологическите разкопки във Варненско и
01 За нея вж. у G. В г а t i а n u. Vicina et Cetatea Alba, Bucarest, 1935, p. 67—68.
02 A. A. V a s i 1 i e v. The Opening Stages of the Anglo-Saxon Immigration to Byzantium in the eleventh Century. — SK. IX, 1937, p. 39—70; I. D и j c e v. Les Normands a Byzance et dans la Peninsule des Balkans. — Scandoslavica, I, Copenhagen, 1970, p. 201 sq.
Силистренско потвърждават наличието на такъв вид селища; те не са землянки или полуземлянки, а надземни жилища, свързани главно със скотовъдството.03
Това е общага представа, която ни дава един съвременен автор. При това той добавя, че „по брега на Истъра лежат многобройни и големи градове". Тази констатация е от още по-голямо значение. Тя дава да се разбере , че макар и идващи като номади, голяма част от пришълците са се влели в живота на градското население. Естествено това е довело до известно понижение на нивото на про-изводителните сили („скитския начин на живот", който те донесли пак според Аталиат), но пък тяхната боеспособност не е била без значение за организирането на самозащитата на тия градове като Силистра, Вичина и пр. Други от тях са се отдали на земеделие, за което говори не само разграничение™ на Аталиат за видовете селища, но и изричното свидетелство на Анна Комнина за „скитското племе", което първоначално се занимавало с грабеж, а после се научило да обработва земята и да сее просо и жито.
Засега най-красноречивите доказателства, който имаме за наличието на земеделско население от тюркски произход, се намират, макар и спорадично, в археологическите изследвания. Публикувайки материалите от разкопките при Диногеция, Ка-пндава и Новиодунум, румънските археолози показаха, че на различии места се намират предмети, конто безспорно се свързват с т. нар. номадска култура, т. е. с пришълците-тюрки. Тези ре-зултати са изложени много подробно от Барня в раздела от „История на Добруджа", който се отнася за „Културата на територията на Добруджа през XI—XII в.“. Тук не се спираме на едностран-чивото разглеждане на културата „Дриду", в която авторът из-ключва славянобългарския принос и ролята на Първата български държава за оформяне на общото ниво на културата по двата бряга на Дунава. Това вече беше отбелязано.64 Обръщаме внимание на констатацията, че при всички разкопки както на споменатите големи стари градове, така и в други известии или малко известии селища от античността и средновековието — например Трезмис, Арубиум, Аксиопол, Кюстенджа, Адамклисе, Пържоая, около Тулча и други неотъждествени селища — се забелязва известен упадък в местната керамика главно към средата на XI в. Тази „варваризация" се констатира както в техниката (възвръщане към * 61
63 Лично съобщение от Д. И л. Димитров, и. с. във Варненским музей.
61 И Божи.юв, В. Гюзелев. ИПр, XXVIII, 1972, 3, с. 115 сл.
Печенежки глинени котли от Диногеция
ръчното колело вместо бързото колело), така и във формите и ор-наментите.86 До същите констатации стигат и българските архео-лози при разкопки например в с. Цар Асен, Силистренско, и при Кривина. Освен това наблюденията при с. Цар Асен показват, че „варварского" население, което се е било установило там и което си е служило с керамика, характерна за народите в Южна Русия (глинени съдове с много пясък, с арковидна украса, в която са вмъкнати по три ямковидни вдълбавания), е живяло там в про-дължение на две-три десетилетия. През този период, вероятно преди средата на XI в., то е усвоило бързото колело, с други думи, от „скитския начин на живот" се е помъчило да се приобщи към местната, по-висока култура. По-късно (както изглежда по време на събитията около печенежката война в средата на века) това население в с. Цар Асен изчезва.* 88 Именно това явление е много характерно за епохата, когато става бърза смяна на етнически групи. Оттам и невъзможността да се оставят трайни следи.
Барня показва, че при посочените разкопки в Добруджа са намерени много земеделски сечива — рала, сърпове, разни видове ножове, както и харпуни и други предмети за домашна употреба. Всички те доказват основного занимание на населението, без да сочат някаква етническа разлика, която и не би могла да проличи при еднакви трудови условия. В същност такова е положението и в селищата на днешна Северна България, дори и в старите сто-лици Плиска и Преслав, но там, макар и ясно да личат следи от
05 Din istoria Dobrogei, р. 242 sq.
88 Лично съобщение от Д. Ил. Димитро в, комуто тук изказваме благодарност.
разрушения, не са оставени признаки от наличие на чуждоземно население. Това свидетелствува, че тези градове, конто не са на самата дунавска линия, а може би и защото са центрове на адми-нистрацията, не са*имали смесено население, макар и да са били в упадък. В това отношение има голяма разлика със Силистра, която остава за дълго време резиденция на прочутия Татуш.
Доста трудно е да се установи присъствието на печенеги и др., ако се осланяме само на археологически материали. Не е известно кому са принадлежали намерените почти навсякъде оръжия — мечове, боздугани, както и конски сбруи и др. Тук Барня е прав, като казва, че номадите постепенно са усвоили оръжията на византийската войска,07 както това е ставало и в предишните векове. Все пак за присъствие на тюркските елементи в Добруджа той сочи костени предмети, употребявани като оръжие.
Връзките между различните етнически слоеве население са се осъществявали и по пътя на търговския обмен. При все че XI и XII в. е било време на непрекъснати войни по дунавската облает, търговските връзки фактически никога не са прекъевали. В същ-ност това е много характерно за „варварите", конто при всяко положение и неведнъж са поставили като условие за мир на византийците да им отворят пазари, и то главно покрай Дунав и устията му, където са спирали не само военни, но и много търговски ко-раби. Достатъчно е само да припомним търговията на руските кораби-еднодръвки. Насочена към Цариград, тя естествено се е развивала и между населението, живеещо по устията на реката и морския бряг. И наистина при всички разкопки в Северна България и Добруджа е налице „вносна" керамика, наречена „лук-созна“ — сфероидни, крушовидни амфори и др. Произвеждани по начало във византийската столица, тези съдове може би са били евързани и с производството на различии ателиета по Западного Черноморце.06 Като продукт, внесен отвън, те се срещат и в нашите стари столици.08
Доказателство за оживен търговски обмен е безспорно цир-кулацията на монетите. Й. Барня, отчасти и П. Дякону са направили обобщение на монетите, конто са намерени в Доб-
07 Din istoria Dobrogei, р. 296.
С8 Пак там, с. 26! сл. Тази сводка на материали с черпана главно от данните за археологическите разкопкн в Dinogetia I, 1967, Capidava, I, 1958, и др. Литературата е посочена на споменатите страницн.
69 С т. С т а и ч е в. Материали от дворцовая център в Плиска. — ПАИ, XXIII, 1960, с. 25; Г. Д ж и и г о в. Принос към културата на Преслав и неговата околност. — Археология, 2, 1966, с. 44 сл.
руджа през разглеждания период. Ето как върви разлростра-нението на монетите в общи черти (като държим сметка главно за колективните находки).
Монетите от Йоан Цимисхи са много разпространени, и то почти навсякъде: Диногеция-Гарван, Капидава, Пъкуюл-луи-Соаре, Калипетрово, Силистра, Истрия, Кюстенджа, Траяновия вал и пр.70 Добавяме: Плиска, Преслав, Садовец (Луковитско) и Враца.71 Дякону отбелязва, че доста златни монети от Василий II са били разпространени в Добруджа, понеже те се били смятани за солидна емисия.72 В това отношение пак са сочат Диногеция, Капидава, Кюстенджа, Тулча, към конто добавяме пак Преслав и Плиска (медни), както и Русе и окръга.73 Роман III Аргир е предста-вен до голяма степей с монети, препечатани от Василий II (Диногеция и др. места, където са намерени изолирани находки). Към тях следва дасеприбави отново Силистренско (с. Иширково, където са намерени няколко златни монети), Одърци (Толбухинско) и Плиска и Преслав.74 Михаил IV и Константин X Дука са пред-ставени в колективнн находки в Диногеция-Гарван и край Кюстенджа. Отделяй монети има в Пъкуюл-луи-Соаре, Капидава, Исакча, Тулча и др. Към тях за времето на Михаил IV прибавяме двете стари столицп и Садовец.75 * * 78
Комнините са представени с монети навсякъде из територията, която ни интересува. От тях има различии монети, като се почке от Диногеция, Новиодунум, Тулча, Кюстенджа, Истрия и Никулицел (отделки монети) и се свърши с Калипетрово (Силистренско). Това е според списъка на Барня. Според българските нумизмати този списък може да се разшири много. Към пего мо-гат да се прибавят пак Плиска и Преслав, Иваново и Върбица (Шуменско), Лъжене и Смочан (Ловешко), Русе, Садовец, Лу-
70 Din ibtoria Dobrogei, р.329—335 (Сведенията са за всички импера-тори от XI—XII в.).
71 С. Станче в. Материали от дворцовия център. . . с. 25; Г. Джин-г о в. Принос към материалната култура. . . с. 45. (При изброяване на на-
ходките пс са ианесеии поправките на М. Th о m pso n. The Athenian Agora. II Coins, Princeton, 1954.)
73 P. Diaconu. Les Petchenegues . . . p. 63.
73 T. Герасимов. Монетни съкровища, намерени в България през
1965 г. — ИЛИ, XXIX, 1966, с. 212. За Русе съобщепието е от И. И в а -и о в, директор на окръжния музей „Баба Тонка*1.
71 Н. М у ш м о в. Колективнн находки на монети.— ИБАИ, VI, 1930—
1931, с. 314—315.
78 С. С т а н ч с в. Пос. съч., с. 25; Г. Д ж и н г о в. Пос. съч., с. 45; Т. Г е р а с и м о в. Колективнн находки на монети през 1934—1935, 1936. — ИБАИ, XI, 1937, с. 321.
ковит, Дол и а Кабда (Търговишко), Асеновци (Плевенско), Мъг-лиш, Търново и Бяла Черква (Търновско) и към Балкана: Асеновци (Тревненско), Златарица (Еленско), Хубавене и Камено поле (Врачанско).70 Тук не засягаме западните райони, като Лом-ско и пр.
От този преглед е ясно, че най-малко обращение на монети е имало при императорите Константин Дука, Михаил VII и главно Никифор Вотаниат. И това е съвсем естествен©: при явната анархия, която царува тогава в Паристрион, безспорно е, че стопан-ските отношения не могат да бъдат поддържани нормално. Дякону обръща внимание, че в Бисерикуца са били намерени 15—20 монети от тези императори. Въз основа на този факт той смята, че от Силистра нататък Добруджа е била изгубена за византийците по време на събитията от 1072—1073. Но ние смятаме, че такъв малък брой монети не може да бъде решителен, още повече, че съвсем близо до самия Дръстър, именно в Пъкуюл-луи-Соаре също са намерени по няколко монети от тримата византийски владетели.
Прочее тук не става въпрос за „изгубване“ или за повторно „отвоюване". Военните събития, само когато са били от много голям мащаб и са продължавалн твърде дълго, са ставали пречка за стопански обмен, т. е. търговскпте отношения не са били всякога и абсолютно в зависимост от политическите отношения. Пък и самите „варвари" вероятно масово са употребявали византийски монети и за търговията помежду си.
Когато говорят за развитието на феодалните отношения в българските земи през XI—XII в., повечето изследвачи дават една обща картина, без нюансировка за отделимте области. Само Литаврин, макар и накратко, споменава, че в Паристрион нещата са се развивали по-различно, понеже тази територия е била по-от-далечена от основните имперски земи и там едрото феодално зе-мевладение не се е формирало в непосредствен контакт с именията
70 В. В ъ л е в. Разкопки при Плевен. — ИБАД. 1, 1910, с. 213; Т. Г е-расимов. Монетни съкровища, намерени в България. . . с. 211—213; Колективни находки на монети през 1933 и 1934 г. — ИБАИ, 1934, с. 468, 470; Н.Мушмо в. Колективни находки. . .с. 314 — 315; Б. Ф и л о в. Но-вооткрити старини. — ИБАД, I, 1910, с. 225, т. II, с. 280; Т. Г е р а с и-м о в. Съкровища от монети, намерени в България през 1960 и 1961. — ИАИ, XXVI, 1963, с. 259—265. За монети, намерени в Северна България, срв. и С. Л и ш е в, Българският средновековеп град. С., 1970.
на византийските светски и феодални земевладелци.77 Литаврин с пълно основание посочва, че няма нито едно изрично доказа-телство за наличие на византийски феодали в Северна България. Ние бихме добавили, че не разполагаме с изрично свидетелство и за наличие на български феодали преди времето на Асен и Петър. Пак според Литаврин императорът е раздавал там земи на свои служители от чужд произход (например руски князе). Споделяме мнението му, че в Паристрион корените на византийската система са по-слаби, експлоатацията (данъци, повинности и пр.) е един вид централизирана. Литаврин говори и за екстензивни стопанства (развъждане на животни, включително и коне), конто също били предадени в ръцете на местни феодали.
Като приемаме в общи черти тази схема, смятаме, че нещата трябва да се разглеждат по-диференцирано. Основната разлика в земите на север от Стара планина и останалите южни и юго-западни български земи идва от „познатото византийско грани-чарство", както определено го нарича Мутафчиев. Въпросът е как този институт, с неговите разновидности и преобразования, е бил пригоден към местните условия. Разгледахме в подробности всички етапи на заселване на граничного население, както и всички случаи, когато това заселване не става по договореност, а чрез насилствено проникване на чуждоземни групи. Помъчихме се да дадем. макар и съвсем бегло, представа за археологическите свидетелства за присъствието им в тези земи и за отношението им със завареното население. С това далеч не можем да разрешим въпроса за развитието на феодалните отношения в тези райони и в тази епоха. Тук все още има гол яма пролука. Единственото, което се мъчим да установим, е какъв контакт се е получил между различайте етнически групи и старого българско население с всичките му класи, прослойки и пр., както и със самите византийски управници.
В гл. П констатирахме, че висшият управляващ кадър е бил набиран от далечните провинции, но че с течение на времето това положение се измени поне по отношение на средния команден кадър. Освен това дори в началото българските дребни поземлени владетели не може да са били премахнати изцяло. Вероятно те са били оставени с известии задължения към византийската власт. За тях никъде нищо не се споменава, защото те не играят някаква
77 Г. Г. Л и т а в р и н. Темпове и специфика на социално-нкономиче-ското развитие на срсдновековна България и Византия (от края на VII до края на XII в). ИПр, 1970, 6, с. 39; Болгария и Византия, с. 428.
политическа роля. Знае се само, че в отделимте периоди се при-бягва до събиране на опълчение, но не е известно на какви начала.
Чужденците, конто се заселват като гранично население, оста-ват под властта на своите началницн. Впоследствие измежду тези началници се издигат някои с административно-военна власт, като дори дръзват да се опълчат срещу самото византийско управление, на което служат. Тази йерархия сред самите „варварски" общества, заселени на имперска територия, е по своя вид фео-дална. Византийската власт получава от тях отработъчна рента и главно попълнение от войска. Но това, което трябва още да се прибави и на което е обърнал внимание още Мутафчиев, е, че заради граничната си служба тези пришълци, към конто безспорно трябва да прибавим по-късно и известен процент от местного население, получават субсидии от Цариград, за да поддържат сами годна войска в застрашените области.78 Затова Литаврин е може би прав, като предполага, че в тези области са се залазили повече свободни общини, както това е било по времето на Първото българско царство. Като свободни общинници са се оформили и някои печенежки и други групи, от тези именно, конто тепърва са се научили на земеделие. Защото съвършено невероятно е да се допуске, че печенегите биха водили със себе си от земите зад Дунава някакви влашки земеделци, конто да им обработват земята, която те си поставят за цел да окуппрат отсам реката.79 Много са примерите от всички времена, конто показват, че номадите са способни да се научат на земеделие.
По-интересно и по-важно явление в тази размирна епоха е развитието на градски живот. Защото Аталиат не говори само за крепости,80 но и за градски цептрове. Трябва да се отбележи, че дори в степния живот на помадскнте народи градовете и крепостите не са били чужди за ония общества. Те са били свързани с един огромен хинтерланд, който ги е поддържал чрез разменпа търговия.81 Макар и да нямаме сведения за наличие на печенежки или узки градове в отвъддунавските им селения, ясно е, че те
78 П. Мута ф ч и е в. Етнографски промени. . . с. 103 сл.
7В Такова предположение права N. §. Tan а?оса. Op. cit., р. 82, следвайки една мисъл, изказана от Йорга.
80 За дунавските крепости вж. добрия анализ на А. К у з е в. Приноси към историята на средповековните крепости по Долния Дунав. 1. Тутра-кан и Русе. — Известия на музея — Варна, ]И. 1966; II. Пиргос, Новград, Свищов и Никопол. Пак там, 111,1967; И. Гиген, Оряхово, Лом, Видии и Флорентин. Пак там, IV, 1968; V. Силистра и Хърсово. Пак там, V, 1969.
81 Срв. например С. А. Плетнева. От кочевой к городам. — В : Материалы и исследования по археологии, N. 142, М., 1967.
са могли да се приобщит отчасти и към градския живот на юг от Дунава. Защото именно за градовете е отбелязано това „смешение", което е дало, „миксоварварите", и именно там се говорели „различии езици".82 Безспорно е, че общата нужда от защита е довела до това съжителство, което не се постига изведнъж. Из-лишно е да се припомнят още веднъж опустошенията, конто са придружавали печенежките, узките, куманските нашествия. Впрочем това ясно се констатира и при разкопки, какъвто е случаят с Диногеция, Преслав, Плиска. При такива обстоятелства пре-биваването на нашествениците е било само лагерно, както личи например от пръснатите огнища из развалините от предходния пласт в Плиска. Това е нормалното състояние при военно положение и тогава контакта с населението не се получават. Тъкмо обратного: населението бяга пред нашественика. За пример може да посочим още и Севтополис (Казанлъшко) — старотракийски град, сега зал ян от язовирните води. Там горните Пластове по-казват, че през XI—XII в. се е преселило население, идващо от Северна България. Това население е било с градски бит, но много обедняло.83 84 85
Истинските контакти се получават с течение на времето, когато бившите нашественици започват да водят уседнал живот. Тогава едните и другите стават естествени съюзници, за да оси-гурят обезпечеността на земята си от нови нашественици и от пре-кален натиск на самата официална власт.8* Към тези отношения се прибавя и позицията към непрестанно прииждащите нови нашественици, конто безпокоят както старите жители, така и уседнал ите вече нови заселници, конто са се превърнали в „миксо-варвари". Тази грижа за самозащита и двояките отношения между „мнксоварвари" и „варвари" личат много ясно пак у Аталиат.86 Там е казано, че градовете край Истър били опустошавани от „скитите" (за времето, преди Нестор да бъде изпратен там). След това самият Нестор взима за съюзници печенеги, с конто навлиза в Източна Тракия. Една част от тях му изменят и приемат дарове
82 М. A t t а 1 е i a t е s. Op. cit., р. 204 sq.
83 Й. Ч а и г о в а. Средновековното селище над тракийския град Севтополис. Xi —XIV в., С., 1972.
84 N. §. Т a n a s о с a. Op. cit., р. 76, смята, че „1а promiscuite bal-kanique ne pent etre con^ue en dehors de la denationalisation". Ние сме на мнение, че симбиозата става трудно, но ако никъде не е имало никакво смешение на население, не би се говорило за „мнксоварвари*1, а само например за отделим печенежки, кумаиски и прочие селища.
85 Според Д. И. Димитров селището край с. Цар Асей е имало
печенежки обитатели около двадесет години.
от византийците. Той тръгва от околността на Цариград и се връща назад по посока на Паристрион. По пътя си „се съединява" с други печенеги, конто нападали и опустошавали страната. По-късно някои от „крайистърските скити" се разкайват пред византийската власт, че техни хора се били свързали с печенегите против нея.
Този единичен пример показва, че печенегите и другите на-падащи „варвари", конто са продължавали да живеят на постоянно местожителство отвъд Дунава, са били все още разменна монета в сложните отношения между заселилите се вече на юг от Дунава и смесени отчасти с местното население печенеги и византийската власт. Освен това, както изглежда, дори някои печенежки групи, конто са били навлезли трайно в Добруджа и Северна България, все пак са продължавали да живеят обособено в свои „лагери“ и са играли същата роля ту на нападатели, ту на наемници на ед ни и други.
Така, при условията, конто са налице в продължение на един век и половина, се явяват и съжителства, и „мозайки“,8в т. е. обо-собени селища на разнородно население, живеещо в неопреде-лени отношения помежду си.
В тази сложна плетеница от етнически и политически кръсто-свания, макар и да е налице един нов елемент — „миксоварварите", чуждите на българското население елементи не са оставили трайни следи. Това личи най-вече от обстоятелството, че никъде в Северна България и Добруджа не са останали местни имена от тюркски произход. Какво означава това? То означава, че, общо взето, тези многобройни тълпи не са основавали трайни селища. Според наблюденията на Д. Ил. Димитров печенежкото (както се предполага) население е живяло около две десетилетия в изслед-ваните места.
При тези отношения и този начин на живот номадските народи не остават следи. Както почти няма следи у нас от хуни, авари и пр., така и следите в българския език от печенежко-кумански произход са незначителни. II дори ако могат да се обяснят някои думи като произхождащи от тези тюркски народи, те не са от Северна България, а по-скоро от Софийско. Що се отнася пък до руските заемки в Северна България и Добруджа, периодът на
80 М. Моско в. Към въпроса за печенежко-куманския суперстрат в български език. — ИИБЕ, 8, 1962, с. 151 —161. Някои от етимологиите са несигурни. Вж. още С. Младено в. Печенеги и узи-кумани в българската история. — БИВ, IV, 1931, с. 115—136 (според автора днешните га-гаузи могат да се смятат потомци на тюркските племена, но тази теза се се смята за остаряла и е била многократно оспорвана).
„заемането" не може да се уточни. Тези заемки могат да имат връзка с далечните времена, когато славянските групи са били в контакт помежду си по време на разселването на славянските племена. Още по-малко може да става въпрос за иякакви следи, оста-вени от другите мимолетни заселницн, като англо-саксонци и пр. Интересно е, че в Северна България и Добруджа топонимията не е залазила никакви следи и от влашкия елемент. Това се дължи вероятно на неуседналия начин на живот на това население, което се с движило, и то повече по Стара планина, отколкото в равни-ната.
Макар и впоследствие цялото това придошло население да се е притопило в основната маса на българското местно население, това не е попречило в периода от края на XI до края на XII в. всички пришълци и главно местните власи да са играли известна роля за оформянето на онези сили, насочени срещу византийската власт, върху конто ще падне тежестта на въстанието от 1186 г. Включени в състава на военните граничари или залазили правата си на независими вождове на насилствено проникнали групи, тези чуждоземци са поддържали връзка с местните български поземлени владетели, конто се замогват по линията на военного прониарство, както и първенците на влашкото пастирско население по Хемус.
Така, макар и разнородни, събраните по този начин елементи по Долни Дунав, част от конто са били гледани като защитници на византийската власт, съвсем естествено прерастват в едно ядро, насочено срещу нея. Всички изхождат от собствените си интереси , но понеже тази власт е неспособна да ги защищава, а дори е и враждебна към тях, те естествено се обединяват срещу нея. При даден повод те ще насочат срещу тази власт оръжието, което им е било дадено, за да я бранят.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Опитахме се да разгледаме една гранична византийска провинция в течение на сто и петдесетгодишното й съществуване. Общо взето, тази провинция се развива през XI и XII в. така, както всички други гранични зони на империята, чиито предели били значително разширени след победоносните войни на Василий II. Във военно-административното й устройство са намерили отражение всички събития, конто разтърсват Византия през тези векове, наситени с войни и стълкновения както на Изток, така и на Запад. Характерни за този период и за този район са непре-станните нашествия откъм дунавската граница, конто напомнят положението преди съществуването на българската държава и показват ретроспективно колко голяма е била нейната роля на обективна бариера дори по отношение на самата империя. На-шествията от север определят, от друга страна, известна специфика в развитието на тази византийска провинция.
Долнодунавските земи са ядрото, в което се е създала българската държава на Аспарух. В навечерието на падането им под византийска власт тези земи са населени с компактно българо-славяиско население, защото в този период оформянето на българската народност е вече приключен процес. Но нового им положение па гранична византийска провинция прекъсва иормал-ното развитие на това население в етническо и отчасти в социално-икономическо отношение. Сред гъстата маса на българското население попадат, и то понякога в значителен брой, различии еле-менти, главно от тюркски произход. Това са групите от печенеги, узи, кумани (или смесени от едни и други) , конто идват като на-шественици, но понякога са приемани от византийската власт като гранични поселници, на конто се поверява грижата за защита на дунавската граница.
В началото тези групи живеят обособено под началството на своите вождове, често пъти приемани в системата на византий-ския стратиотски институт, при условия, конто се диктуват от
политический момент и от обстоятелствата. Откъм 70-те години на XI в., при настъпилото положение на анархия в Паристрион и немощ на официалната византийска власт, се констатира известно сцепление между завареното население и чуждите, главно печенежки заселници. Това сцепление, което достига и до съжи-телство, до симбиоза, се констатира не само сред селското земе-делско население, но и в градовете по дунавската граница, където се заговорва за наличието на „миксоварвари". Освен тюркски елементи в доли оду на вс ките земи проникват в по-малък брой, и то случайно, руски и дори англо-саксонски групи все по линията на граничарския институт и заселването на пустеещите земи в тези области, непрекъснато обезпокоявани от нашественици. От-ношението пък на уседналите вече и отчасти смесени с местното население „варвари" и тези, конто не престават да нахлуват откъм север, е различно — то се определи от политическата конюнк-тура и моментното отношение с официалната византийска власт. В края на XI и XII в. се заговорва за власи, главно като „кела-тори“, т. е. особен род войници, охраняващи пътищата предимно в планинските райони, а и като скотовъдци, някои от конто до-биват значителна икономическа сила като прониари — собственник на стада.
Откъде идват тези власи и защо едва сега се заговорва за тях? Това е въпрос, който засяга като цяло етногеиезиса на румънския народ и който ние не поставяме. Те ни интересуват дотолкова, доходного са елемент наред с останалото население в Паристрион, което участвува в масовото движение за освобождение, възгла-вявано от Асеновци. По всяка вероятност премахнатите граници по време на византийского владичество са допринесли за по-го-лямото раздвижване на това население, водещо частично неусед-нал живот. За тях, както и за останалите чужди етнически елементи в бившите български земи са заговорва тогава, когато Паристрион става кръстопът на различии народностни групи. Макар че изрично не се споменават като живеещи в Долни Дунав, приемаме, че те не ще да са се ограничавали само из старопланин-ските пасища, а са се придвижвали и из околните райони.
Византийската администрация и военного устройство на дол-нодунавските земи са търпели промени в зависимост от общото положение на империята и местните условия. Постепенного раз-лагане на стратиотската система и системного отслабване на византийската защитна сила въпреки опитите за реформи са дали своего отражение. И ако висшият команден състав все още е бил подбиран измежду големите фамилии от източните провинции,
10 Долни Дунав — гранична зона .
в средния команден състав проникват местни елементи, предимно измежду „варварите*4 на служба като граничари, а също и измежду смесеното и местното население. Случаят с Нестор показва, че при тежки обстоятелства централната власт е била готова да отстъпи по отношение на висшите и отговорни постове и да прибегне до лица „сродни по кръв“ на българското население в Паристрион само за да запази своето номинално върховенство в тази своя гранична зона. Най-красноречив в това отношение е заключителният етап на борбата за власт по Долни Дунав. След първите успехи на Асен и Петър от Цариград им предлагат като компромис „управлението (хту &qz>iv) на Мизия**1, разбира се, под опеката на империята.
Това е бил пътят, по който се е развивала граничната византийска зона по Долни Дунав. Прибягването до чуждоземни елементи като защитна сила на имперските земи, гъвкавостта и при-гаждането към обстоятелствата, характерни за византийского управление, са дали може би успешни резултати в други райони, където е била запазена целостта на империята, нейният чисто византийски дух. Но по Долни Дунав нарастват сили, недоволни от тази власт, чужда, дори враждебна, но която им е дала оръжие, за да бранят целостта на територията й. Съвсем естествено с течение на времето тези сили укрепват и са готови да обърнат това оръжие срещу самата нея тогава, когато се издигне една идея, която може да ги обедини. А тази идея е именно възобновяването на българската държава в името на старата българска държавна традиция, която е имала голяма тежест в балканския среднове-ковен свят и е била призната от самата Византия.
В такъв смисъл смятаме, че въстанието на братята Асен и Петър е логическият завършек на политическите отношения по Долни Дунав през XI и XII в. То намира своята естествена среда в Паристрион. Избухнало като чисто феодално въстание, повдигнато при конкретен повод (в случая данъка върху стадата и конфликта с Асен и Петър), то прераства в освободително движение, подкре-пено от различните слоеве, носещи оръжие и способни да водят борба. Двамата честолюбиви първенци2 са разполагали очевидно
1 И. Д у й ч е в. Проучвания. . . с. 56, 65—66, 70, 89. Срв. Г. Г. Л и-таврнн. Болгария и Византия, с. 454—456.
2 Твърде много е писано за произхода на Асеновци . (Вж. литерату-рата напр. у И. Д у й ч е в. Въстанието. . . и Б. П р и м о в. Пос. съч ) Не засягаме този въпрос, понеже стой извън рамките на нашата работа. Освен това за нас не е важно кой е възглавявал държавата, а каква е била тя. Наблягаме само на факта, че братята-въстаници са били местни
с известен авторитет сред местното население, защото, както по-казахме на съответното място, те не са били включени във висшата византийска служебна йерархия. Но те разчитат именно на местните сили, като използуват положението, че местата, в конто започва брожението, са люлката на Първото българско царство — тези места са свързани със спомена за миналото. Затова те високо заявяват, че възобновяват „българската власт", а не че правят опит да създадат някаква нова феодална държавица, отделена от Византийската империя. Това е много важно положение, защото събитията стават в края на XII в., почти в навечерието на ця-лостното разпадане на Византия, когато центробежните тенденции са твърде сил ни. Но Асеновци не търсят да създадат някакво ва-сално княжество, каквито често започнали на възникват на Изток. Призивът за борба е в името на българската държава, която се възстановява в първоначалната си територия. В следващия етап на военните действия борбата ще продължи и в останалите краища на някогашната българска територия.3
Краят на Паристрион като византийска гранична зона показва до каква степей е била силна и здрава българската държавна традиция. Сцеплението сред всички разнородни елементи, за конто говорихме в изложението си, става толкова бързо и естествено, че макар и в момента на въстанието наличието на влашкото население да е явно, макар и впоследствие кумани да участвуват масово във войската на възобновената държава, не минават няколко де-сетилетия след въстанието и чужди, и български извори пишат вече само за „цар на българите" (имаме пред вид Иван Асен), за „българска империя", „българско население". И както някога, под покровителството на българската държавна власт продъл-
л ю д е, за да покажем, че движението започва именно в средата на тези първенци от Паристрион, конто са успели да се издигнат на византийска служба. За това се позоваваме на един пасаж от т. нар. „Известително послание*4 на Никита Хониат, на който като че ли не е обръщано внимание. Там Никита говори за Петър така: „Този наистина обхванат от бесове Петър^ който бе роден и отгледан за зла врага на живеещите край Хемус варвари.*4 Вж. Sadat. Meaaiomxi] faphoify»], р. 485. В последно време Литаврин изказа предположение, че преди да стане прониар, т. е. да поиска „едно село*4, Асен „охранявал императорските коне**, т. е. бил е нещо като келатор, което се смятало за по-низша служба от тази на стратиотите. Това предположение Литаврин гради върху един пасаж от Роберт де Клари. Вж. Литаврин. Влахи византийских источников, с. 127. За характера на въстанието приемаме тезата на В о й н о в. Пос. съч. Срв. и П р и м о в. Пос. съч.
3 Срв. П. Мутафчиев. Владетелите на Просек (Избрани произведения). С., 1972.
жава да се развива писменост, която не носи никакви следи от „различимте езици", конто временно са се говорели в крайдунав-ските градове. Пълното възстановяване на политическата власт довежда до постеп.нното изчезване на идеята, подхранвана от византийските управници в името на византийския ойкуменизъм, за правото на империята да владее земите на полуострова. И на-истина унищожаването на Долни Дунав като гранична зона па Византия стон хронологически близко със събития, конто ще до-ведат до разпадането, макар и временно, на самата империя и ще разклатят съществено идеята за византийския ойкуменизъм. Така постепенно изчезва и идеята за „Византийския Запад“ по отношение на българските земи.
ЛИТЕРАТУРА
Ангелов А. История на Византия. II. С., 1973.
Ангелов Д. Образуване на българската народност. С., 1972.
Артамонов М. И. Записка готского (греческого) топарха. — Вестник ЛГУ, 1970, № 204.
Артамонов М. И. Тюрко-болгары и славяне в Западном Причерноморье. — Славяните и средиземноморският свят VI—XI век. С., 1973.
А р у т ю н о в а В. А. Из истории северо-восточных пограничных областей Византийской империи XI в, — Ист.-фил. журнал, 1 (56), 1972, Бакалов Г Рецензия на G. Р г i n z i n g. Die Bedeutung Bulgariens uni Serbiens in den Jahren 1204—1219. Munchen, 1972.— Etudes Bal-kaniques, 4, 1973.
Барня Й. Предварительные сведения о каменных памятниках в Бессарабии-— Dacia UNS, V , 1962.
Б а р т и к я н, Р. М. Относится ли прозвище Падабоутарк к магистру Василию в памятной записки монаха Феодула (1059).— Известия Армянской Академии Наук ССР, 8 август, 1959.
Б артик ян Р. М. Критические заметки о завещании Евстафия Воили (1059). - ВВр, XIX, 196'.
Б о ж и л о в И. Културата Дриду и Първото българско царство. — ИПр, XXVI, 1970.
/ Б о ж и л о в И. и Г ю з е л е в В. Рецензия на I. В а г n е а, § t. $ t е-f a n е s с u. Din historia Dobrogei, III, 1971. — ИПр, XXVIII, 1972, 3.
Б о ж и л о в И. Към историята на отвъддунавска България (края на VII X в.) С., 1970 (ръкопис на дисертация).
Б о ж и л о в И. Към въпроса за византийското господство по Долни Дунав в края на X в. — Studia balcanica, 11, 1970.
Б о ж и л о в И. Печатът на Леон Сарацннопул — стратег на Йоанопол и Доростол. - ИПр, XXVI,1970.
•)Б о ж и л о в И. Към тълкуването на две известия на И. Скилица за гра-довете по Долния Дунав в края на X в. - Известия на нар. музей Варна, IX (XXIV), 1973.
В а к л и н о в С т. За характера на ранно-българската селищна мрежа в Североизточна България. — Археология, 4, 1972.
Васильевский В. Г.: рецензия на Ф. И. Успенски й. Образо-зование Второго Болгарского царства. Одесса, 1879. — ЖМНП, CCIV, 1879.
)В а с и л ь е в с к и й В. Г. Византия и печенеги. — Труды, I, СПб, 1908. Васильевский В. Г. Записка греческого топарха. - ЖМНП, CLXXXV, М. 1876
Васильевский В. Г. Записка греческого топарха. — ВВр, III, 1885. Вестберг Е. Die Fragmente des Toparcha Gothicus (Anonymus Tau-ricus) aus dem 10. Jahrhundert. — Записки императорской Академии наук, V, 2; 1908 (1910).
Византи]скн извори за нстори]’у народа Зугослави}е, IV, 1971.
В о й н о в М. За първия допир на Аспаруховите българи и за основаването на българската държава. — ИЙБИ, VI, 1956.
Войнов М.: рецензия за И. Д у й ч е в. Въстанието от 1185 г. и неговата хронология. ИИБИ, VI, 1956'. — ИПр., XVI, 1962, 4.
Герасимов Т. Византийски оловни печати от Плиска. — ИАИ, 14, 1940—1942.
Грот, К- Я- Из истории Угрии в славянстве в XII веке. Варшава, 1889;
Гръцки извори за българската история. VI, С., 1966; VII, 1968; VIII, 1971.
Гюзелев В. Сведения за историята на Варна и Анхиало (Поморие) през XI в. в житието на Кирил Филеот. — ИБИД, XXVIII, 1972. Джингов Г. Принос към културата на Преслав и неговата околност.— Археология, 2, 1966.
Дмитриевский А. Описание литургических рукописей, хранящихся в библиотеках православного Востока. I. ч. 1. Киев, 1895. Д у й ч е в Ив. Български думи във византийски стихове от XIV в. Про-учвания върху българското средновековие. — СбБАН, XII, 1945, XII, 41.
Дуйчев Ив. Проучвания върху българското средновековие.—СбБАН,
Дуйчев Ив. Преписката на папа Инокентия III с българите. Увод, текст и бележки. — ГСУ ифф, кн. XXXVIII, 3, 1942.
Дуйчев Ив. Въстанието от 1185 г. и неговата хронология. — ИИБИ, VI. 1956.
Дуйчев Ив. Приноси към средновековната българска история. — ИИД, XXII1-XXIV, 1944.
Дуйчев Ив. За наименованията на Марцнанопол — Девня. - ИБИД, XIX, XX, 1944.
Жуглев К- Принос към историята на средновековна България въз основа на хрониката на Хенрих дьо Валансиен.— ГСУ ифф, 1949 50.
Тъпкова-Заимова В. Нашествия и етнически промени на Балка-ните. С., 1966.
Тъпкова-Заимова В. Византия и населението в крайдунавските земи през XI в. — Векове, 3, 1973.
Займов И., Заимова В. Битолският надпис на Иван Владислав, самодържец български. С., 1970.
Златарски В.Н. История на българската държава през средните векове, I, С., 1927; II. С., 1934.
Златарски В.Н. Наместници управители на България през царуването на Алексия I Комнин. — Byzantinoslavica, IV, 1; IV, 2, 1932.
.Златарски В. Н. Потеклото на Петра и Асеня, водачите на въстанието в 1185 год — СпБАН, 45, 1933.
Златарски В. Н. Една датирана приписка на гръцки от средата на XI в. — Byzantinoslavica, V, 1929.
Златарски В. Н. Устройство Болгарии и положение болгарского народа в первое время после покорения их Василием II Болга-роубийцею. — SK, IV, 1931.
Златарски В. Н. Политического положение на Северна България през XI и XII векове. — ИИД, IX, 1929.
Ипатьевская летопись.Полное собрание русских летописей, Т. II, изд. 111, Пг., 1923.
История на България. I. С., 1954.
История на България. I2. С., 1965.
История Византии. II. М., 1967 (гл. 11, 12, 13).
К а ж д а н А. П. Из истории византийско-венгерских связей во второй половине XI в., — АА, X. 1—3, 1962.
А. П. Каждан. Ексцерпты Скилицы. — ИИИ, т. 14—15, 1964.
Каждан А. П., Еще раз о Киннамом и Никите Хониате — Byzanti-noslavica, XXIV, 1963.
Каждан А. П. Иоанн Мавропод, печенеги и русские в середине XI в. — ЗРВИ, VIII, Београд, 1963.
Каждан А. П. Социальный состав господствующего класса Византии XI —XII вв. М., 1974.
Георгиева-Казанджиева С. К вопросу о материальной культуре славян и праболгар на Нижнем Дунае. — Советская археология, № 2, 1961.
К а л и ч J. Под ци Алберта Ахенского о угарско-византи]ским односима KpajeM XI в. — 36. филозовског факултета, I, 1968.
К о м ш а М. Новые сведения о расселении славян на территории РНР.— Romanoslavica, IX, Bucure^ti, 1963.
. К о р о л ю к В. Д. Славяне, влахи, римляне и римские пастухи венгер-ского-Анонима. — В: Юго-Восточная Европа в Средние века, 1972.
К у з е в А. Приноси към историята на средновековните крепости по Долния Дунав.— Известия на Народния музей— Варна, II (XVII), 1966; III (XVIII), 1967; IV (XIX), 1968; V (XX), 1969; VI (XXI), 1969.
Кунин А. О записке безыменного Таврического (Anonymus Tauricus). Отчет присуждений 25. IX. 1871; 2, 1908 (1910).
Курц Е. Еще два неизданных произведения Константина Манассия.— ВВр, XII, 1906.
Лаврентьевская летопись. Полное собрание русских летописей, Т. 1, изд. II, Л., 1926.
Латински извори за българската история. III. С., 1966.
Левченко М. В. Ценный источник по вопросу русско-византийских отношений в X в. — ВВр, IV, 1951. .
Литаврин Г. Г., К а ж д а н А. П., У д а л ь ц о в а 3. В. Отношения Древней Руси и Византии в XI первой половине XIII в. — The Proceedings of the XIIBh International Congress of Byzantine Studies, 1967.
Литаврин Г. Г. Война Руси против Византии в 1043 г. Исследования по истории славянских и балканских народов. М., 1972.
Литаврин Г. Г. Византия и Русь. — Вопросы истории, 2, 1972.
Литаврин Г. Г. Советы и Рассказы Кекавмена. М., 1972.
Литаврин Г. Г. Три письма Пселла Катакалону Кекавмену. RESEE, VII, 1969.
Литаврин Г. Г. Особенности византийского и болгарского феодализма в конце XII —XIV вв.(к проблеме типологии феодализма). —В: Юго-Восточная Европа в эпоху феодализма. Кишинев, 1973.
Литаврин Г. Г. Темпове и специфика на социално-икономнческото развитие на средновековна България и Византия (от края на VII до края на XII в.). — ИПр, XXVI, 1970, 6.
Литаврин Г. Г. Влахи в византийских источников X —XIII вв. — В: Юго-Восточная Европа в Средине века, К. 1972.
Литаврин Г. Г. Болгария и Византия в XI—XII вв. М., 1960.
Л и ш е в С. Някои данни за феодал ните отношения в България през X в. — ИИБИ, VI, 1956.
С Л и ш е в С. Българският средновековен град. С., 1970.
Любарский Я. Н. Анна Комнина, Алексиада. Вступительная статья, перевод и комментарий . . . М., 1965.
М ас ле в Ст. Византийски оловни печати от Плиска и Преслав. — ПАИ, 20. 1955.
Милюков П. Время и местодействия Записки топарха. — Труды 8-го археологического съезда в Москве, III, 1897.
МладеновСт. Румънско-българските културни отношения в миналото и румънските учени. — В: Силистра и Добруджа. С., 1927.
М л а д е и о в С т. Печенези и узи-кумани в българската история. — БИБ, IV, 1931, 1.
М ос ков М. Към въпроса за печенежко-куманския суперстрат в български език. — ИИБЕ, 8, 1962.
Мутафчиев П. Произход на Асеновци. — МП, IV, 1928, 4.
М у т а ф ч и е в П. Русско-болгарские отношения при Святославе. — SK, IV, 1931.
Мутафчиев П. Към въпроса за българо-румънските отношения в средните векове.— ГСУ нфф, кн. XXVIII, 5, 1932.
Мутафчиев П. Добруджа в миналото. - В: Силистра и Добруджа. С.. 1947.
Мутафчиев П. Съдбиннте на средновековния Дръстър — В: Силистра и Добруджа. С., 1947.
Мутафчиев П. Българи и румъни. С., 1928.
/Мутафчиев П. Етнографски промени по Долни Дунав през XI в. — В: Силистра и Добруджа. С., 1947.
Мутафчиев П. Маджарите и българо-византийските отношения през третата четвърт на X в. — ГСУифф, XXXI, 8, 1935.
Мутафчиев П. История на българския народ. II. С., 1944.
Мушмов Н. Новооткрити средновековнн печати от България. — ИБАИ, V, 1929.
‘'Ников П. Съдбата на северозападните български земи през Средните векове.— БИБ, 3, 1930, т. 1.
Осипова К. А. Византиноведение на X1II Международном конгрессе исторических наук. — ВВр, XXXIII, 1972.
Острогорски. Г. Истори}а Визанице. Београд, 1956.
Панченко В. Каталог моливдовулов. ИРАИК, VIII, 1903. Пархоменко В. Русь и печенеги. — Slavia, 8, 1929/30.
П а ш у т о В. Т. Внешняя политика древней Руси. М., 1968.
Петров П. Изворите за въстаннето на Георги Войтех. — Векове, 5, 1972.
П е т р о в П. Восстание Петра и Бояна и борьба комитопулов с Византией. — Byzantinobulgarica, I, 1962.
Петров П. Принос към историята на средновековна България въз основа на хроннката на Хенрих дьо Валансиен от К. Жуглев, ГСУИФФ. 26 (1950). — ИПр, 1952, кн. 4—5.
Полевой Л. Л. Формулирование основных гипотез произхождения Дунайских земель (феодальная и буржуазная историография
XVII первой половины XX в ). — В: Юго-Восточная Европа в Средние века. Кишинев, 1972.
УПримов Б. Международно значение на Втората българска държава в "ePHg°^6a на нейното създаване и утвърждаване. ИПр, XXII, -Примо в Б. Създаването на Втората българска държава и участието на власите. — В: Българо-румънски връзки и отношения през ве-ковете. Т. I (XII —XIX в.), С., 1965.
Радо] ч и h Б. Прилог проучван]у вазалних односа Cp6nje прека Византии педесетих и шездесетих года XII века. Зборник Радова виз. института, VIII, 2, 1964.
Р а д о j ч и h Н. Како су иазвале Србе и Хрвати византийски историци XI и XII в. Лован Скилица, Никифор Bpiiennje и Лован Зонара. — Гласник Скопског научног Друшства. 2, 1926.
Р а д о j ч и h Н. Вести Ане Комнине о србима. — Гласник скопског научног друшства, 3, 1928.
Рафаилович Н. А. Молдавия и пути расселения славян в Юго-восточная Европа в средние века. Кишинев, 1972.
Рикман 3. А. Некоторые традиции Черняховской культуры в памятниках VI—X вв. в низовых Днестра и Дуная. — В: Исследования по истории славян и балканских народов, М., 1972.
Скабаланович Н. Византийское государство и церковь в XI веке. СПб, 1884.
С т а н ч е в Ст. Материали от дворцовия център в Пл иска. — ИАИ, XXIII, 1960.
Т а л и с А. Русско-корсунские отношения в IX —X вв. — ВВр, XIV 1958.
Т и в ч е в П. За войдач*а между Византия и България през 967 г.— ИПр XXV, 4, <969.
Т о т е в Т. Неизвестен стратег на Йоанопол и Доростол. — Археология, X, 4. 1968.
У д а л ь ц о в а, 3. В. Византийское византиноведение за 50 лет. М., 1969. 'Успенский Ф. Образование Вт< рого болгарского царства. Одесса, 1879.
X и н к у И. Г. К вопросу о расселении тиверцев и уличей в Поднестровие.— В: Юго-Восточная Европа в Средние века. Кишинев, 1972
X ы и к у И. Г., Н. А. Р а ф а и л о в и ч. Славяне и тюрко-болгары в VI — X вв. на территории Молдавии по археологическим данным. В: Славяните и средиземноморският свят. VI—XI век, С., 1973. Цанкова-Петкова Г. Петър Делян през погледа на неговите съвременници. — ИПр, XX11, 4, 1966.
Цанкова-Петкова Г. Българо-гръцкн и българо-латински отношения при Калоян и Борил. — ИИИ, 24, 1970.
Цанкова-Петкова Г. О территории болгарского государства в VII —IX вв. ВВр, XVII, I960
Ш а II г и в М. А., А. Ф. В и ш н я к о в а. Из комментария к „Записке греческого топарха" Из истории средневековой Европы. М., 1957.
III а и г и н М. А. , А. Ф. В и ш н я к о в а. Из комментария к „Записке греческого топарха". — ВВр, XIV, 1958.
IJI т е ф а и е с к у Шт. Румыно-болгарские связи в IX — XIV вв. и становление румынской государственности, — Romanoslavica, IX, Bucure^ti, 1963.
S3 «
Шушарин В. П. Русско-венгерские отношения в IX в. Международные связы России до XVII в. М., 1961.
A n d г о n i с A. Romani, Bulgari, Ru$i 51 Bizantini la Dunarea de Jos la sfir-§itul secolului al X-lea. — Memoria antiquitates, 1, 1969.
Ahrweiler H. Recherches sur 1’administration de I’empire byzantln aux IXе—XIе siecles. Athenes—Paris, 1960.
e i 1 e г H. Byzance et la mer. Paris, 1966 (Bibliotheque byzantine).
e i 1 er H. Les relations entre les Byzantins et les Russes au IXe s. Association internationale des Etudes byzantines. — Bulletin d’information et de coordination, Athenes—Paris, 1971.
Banescu N. Les premiers temoignages byzantins sur les Roumains du Bas-Danube. — Byzantinisch-neugriechische Jahrbucher, III, 1922.
Banescu N. Changements politiques dans les Balkans apres la conquete de I’empire bulgare de Samuel.— Bulletin de la section historique de I’Academie Roumaine, X, 1923.
Banescu N. La Roma nuova alle foci del Danubio. — Publicazioni dell’istituto per 1’Europa orientale, Roma, 1923.
Banescu N. Un due byzantin du XI= siecle: Katakalon Kekaumenos, — Bulletin de la section historique, de I’Academie Roumaine. XI, 1924.
Banescu N. Ein neuer хачлагю Bovkyaolat. — BZ, 25, 1924.
Banescu N. The historical survey of rumanian people. Bucarest, 1926. Banescu N. La domination byzantine sur les regions du Bas-Danube. — Bulletin de la section historique de I’Academie Roumaine, XII, 1927.
Banescu N. Sceau byzantin inedit, trouve a Silistrie. Academie Romaine.— Bulletin de la section historique, XIII, 1927.
Banescu N. La Romanite de la Dobroudja a travers les siecles. Bucarest, 1928.
Banescu N. Ein ethnograph isches Problem am Unterlauf der CXonau aus dem XI. Jahrhundert. — Byzantion, VI, 1931.
Banescu N. Sceaux byzantins trouves a Silistrie.— Byzantion, VII, 1932. Banescu N. Bizantul $i romanitatea de la Dunarea de Jos (Byzance et la romanite du Bas-Danube). Discursuri de receptie, Academia Romina, LXXII, Bucurejti, 1938.
Banescu N. Les divagations d’un helleniste de la „nouvelle ecole1*.— Revue historique du Sud-Est europeen, XV, 1938.
Banescu N. Precizari istorice cu privire la ducatele bizantine Paristrion (Paradounavon) $i Bulgaria. — Anal. Academiei Romine, Sect, ist., s. Ill, t. XXVI, 1943.
Banescu. N. Les duches byzantins de Paristrion (Paradounavon) et de Bulgarie. Bucarest, 1946.
В 3 n escu N. Vechiul stat bulgar §i tAri le romane. Academia Romfina. — Memcriile sectiei istorice, seria III, XXIX, 1947.
Banescu N. L’ancien Etat bulgare et les pays roumains. Bucarest, 1947. Institut roumain d'Etudes byzantines. Bucarest, 1947.
Banescu N. Les frontieres de l’ancien Etat bulgare. Memorial Louis Petit. Melanges d’histoire et d'archeologie byzantines. Institut fran;ais d’Etudes byzantines. Bucarest, 1948.
Banescu N. Un probleme d’histoire medievale. Creation et caract£re du second Empire bulgare. Bucarest, 1946.
В 5 n esc u N. A propos de Basile Apocapes,due de Paradounavon (Paristrion). La notice du moine Theodule (1059).— RESEE, 1, 1963, 1—2.
В Snescu N.—P. Papahagi. Plombs byzantins decouverts a Silistrie.— Byzantion, X, 1935.
В а г n e a. I. Sigilii de plumb bizantine din regiunea Dun3rii de Jos. —SC1V, 17, 1966.
В а г n e a 1. Sigilii bizantine de Noviodunum. — SCN, 4, 1968.
Barnes I. Relafii dintre asezarea de la Bisericuta si Bizant in secole X —XII. - SCIV, IV, 1953.
В a r n e a I. Byzance, Kiev et 1’Orient sur le Bas-Danube du Xе au XIIе si^cle (presente au Xе Congres des sciences historiques, Rome, 1955),ed. de la Republique Populaire de Roumanie. Bucarest, 1955.
В а г n e a, I. Sceaux de deux gouverneurs inconnus du theme de Paristrion. — Dacia. N. S., VIII, 1964.
В a r n e a 1. Noi sigilii bizantine de la Dunarea de Jos. — SCIV, 17, 2, 1966.
В a r n e a 1. Sceaux des empereurs byzantins decouverts en Roumanie. — Bv^avxiva, III, 1971.
Barnea I., §t. $ t e f a n e s c u. — Din istoria Dobrogei, III, 1971.
Besevl ievV. Die protobulgarischen Inschriften. Berlin, 1958(2-o издание). Beievliev V. Zur Geographie Nord-Ost-Bulgariens in der Spatantike und Mittelalter. — Linguistique balkanique, IV, S., 1962.
В i b i с о u H. Une page d’histoire diplomatique de Byzance au XIе s., Michel VII Doukas, Robert Guiscard et la pension des dignitaires. — Byzantion, 29/30, 1959—1960.
Bogdan H. Un aspect des relations byzantino-hongroises a 1’epoque des Comnenes: les tentatives d'union personnels entre Byzance et la Hongrie, Melanges offerts a Aurelien Sauvageot, 1972.
В о z i 1 о v I. L’inscription du joupan Dimitre de Гап 943 (theories et faits). — Etudes historiques, VI, S., 1973.
Boiilov I. One of Omurtag's memorial Inscription. — Bulgarian historical Review, 1, 1972.
Boljacov-GuimpuA. A. La localisation de la cite byzantine de Demnitzikos. — RESEE, V, 1967, 3—4.
BratianuG. 1. Une experience d’economie dirigee. Le monopole du ble a Byzance au XI" s. — Byzantion, IX, 1934.
BratianuG. 1. Vlaques et Bulgares. Recherches sur Vicina et Cetatea Alba. Bucarest, 1935.
Bratianu G. Le probleme de la continuite daco-roumaine.— Bibl. hist, du Sud-Est Еигор(ёп, 2, Bucarest, 1944,
Bratianu G. Traditia istorica despre intemeiera statelor romane$ti. Bucure§ti, 1945.
BratianuG. Vicina. — Bulletin de la section historique de 1 Academie roumaine, X. 1930. _
Bratianu G. Recherches sur Vicina et Cetatea Alba. Bucarest, 1935. Browning A. A new source on byzantine-hungarian relation in the twelfth century. The inaugural lecture of Michael 'Ayyia).ov dis vxaio; tab-q>i).oooq>tov — Balkan Studies, 2, 1961.
Cankova-PetkovaG. La survivance des Besses au Moyen Age. — Linguistique balkanique, VII, 1963.
Chaiandon A. Essai sur le regne d’Alexis Comnene. Paris, 1900.
C h a I о u p e s к у M. V. Dve studie к dfijnam podkarpatska. Bratislava, 1925.
Ciggaar К. N. [/emigration anglaise a Byzance apres 1066. — REB, t. 32, 1974.
C i 11 о d a r u C. Observatii critice asupra insemnarilor „Toparhului" bizantin. — Studii §i cerceUri ^tiintificc, seria istorie, XII, 2. Ia$i, 1961.
Ci m p i n a B. [.’influence byzantine sur le Bas-Danube a la lumiere des recherches recentes effectuees en Roumanie. — Revue roumaine d’histoire, I, 1962.
C i m p i n a B. Le probleme de I’apparition des Etats feodaux roumains. (Rapport presente au Xе Congres des sciences historiques a Rome, 1955). Bucarest, 1955.
C i о b a n u R. Puncte de vedere asupra forma(iilor politice din Dobrogea in sec. XI. Pontica, 1971, II,
Condurachi E. Les tresors monetaires de la region carpato-danubienne et leur importance pour 1’histoire des Roumains. - Balcania, VII, 1, 1944.
Condurachi E., I. В a r n e a, P. D i а с о n u. Nouvelles recherches sur le limes byzantin du Bas-Danube aux Xf—XI' ss. — The Proceedings of the XHIth Congres of Byzantine Studies. Oxford, 1966. ComjaM. Die bulgarische Herrschaft nordlich der Donau wahrend des IX. und X. Jh im Lichte der archaologischen Forschungen. Dacia, N. S., IV 1960.
ComjaM. La civilisation balkano-danubienne (1 Xе —X 11 le s.) sur le ter-ritoire de la R. P. Roumaine. — Dacia, VII, N. S., 1963.
D a i с о v i c i u C. La Transylvanie dans I'Antiquite. Bucure^ti, 1945 (2 издание).
D a i c ov i c i u C. Observatii privind romanizarea §i continuitatea. — Tribuna (Cluj), 12. XII. 1970
D a i с о v i c i u C. Romanitatea scitica de la Dunarea de Jos. — Acta Mu-sei Napocensis, VIII, 1971.
D a i с о v i c i u С., E. P e t г о v i c i, G h. § tef an. La formation du peuple roumain Bibliotheca historica Romaniae, I, Bucarest, 1964.
Darko E. Die Obersiedlung der Wlachen von Siiden nach Norden der Donau. Сборник в памет на П. Ников. С., 1940.
Diaconu Р. Zur Frage der Datierung des Steinwalles in der Dobrudscha und der Lokalisierung der im Berichte des griechischen Toparchen gesch ilderten Ereignisse. Dacia, N. S,, VI, 1962.
Diaconu P. Autour de la localisation de la Petite Preslav. — RESEE, III, 1965, 1—2.
D i а с о n u P. Despre Pecenegii de la Dunarea de Jos in secolul al X-lea. -Studii, Revista de istorie, 5, t. 18. 1965.
Diaconu P. Parures du XIIе siecle decouvertes a Pacuiul-lui-Soare. — Dacia, N. S.. IX. 1965.
Diaconu P. Quelques problemes relatifs a la forteresse byzantine de Pacuiul-lui-Soare a la lumiere des dernieres fouilles archeologi-ques. — Dacia, N. S, X. 1966.
Diaconu P. Despre Pecenegi la Dunarea de Jos in prima jumatate a secolului al Xl-lea. — SCIV, 3, t. 18, 1967.
Diaconu P. Les Petchenegues du Bas-Danube —Dacia, N. S., XI, 1967. Diaconu P. Citeva considerafii pe marginea unui sigilui descoperit la Preslav (R. P. Bulgaria). - SCN, V, 1971
D iaconu P. Rolul cetafii din insula Pacuiul-lui-Soare in cadrul situa-(iei politico a Dobrogei la sfirsitul secolului al X-lea. — Pontica, II, 1969.
D iaconu P. Une information de Scylitzes Cedrenus a la lumiere de 1’ar-cheologie. — RESEE, VII, 1969, 1.
D i а с о n u P.: рецензия на T. Тотев, Неизвестен стратег. RESEE, VII, 1969, 3.
D i а с о n u Р. Les Petchenegues au Bas-Danube. Bucarest, 1970.
D 6 1 g e r F. Regesten der Kaiserurkunden des ostromischen Reiches, B-M, 1932.
Dujcev I. La date de la revolte des Assenides. —Byzantinoslavica, 13, 1953.
D u j c e v I. Les Normands a Byzance et dans la Peninsule des Balkans. — Varangian Problems. Scandinoslavica, Suppiementum 1, Copenhagen, 1970.
D u у e N. Un haut fonctionnaire byzantin du Xie s. : Basile Maleses. -REB, 30, 1972.
F e r e n t I Cumanii $i episcopia lor. Blaj, 1931.
FlorescuR., R.Ciobanu. Problema stapinirii bizantine in Nor-dul Dobrogei in sec. IX —XL — Pontica, 1972, 5.
Frances E. Les relations byzantines au X11- s. et la domination de la Galicie au Bas-Danube. — Byzantinoslavica, XX, 1, 1959.
G a n s h о f F. L. Robert le Frison et Alexis Coronene. — Byzantion, XXXI, 1963.
G a u t i e r P. Le discours de Theophylacte de Bulgarie a I’autocrator Alexis ler Comnene. — REB, 20, 1962.
Gautier P. L’obituaire du Tvpicon du Pantocrator. — REB, XXVII, 1969.
G u i 1 1 a r d R. Byzance et les Balkans sous le regne d’Isaac II Ange (1185— 1195). — In: XHCongres international d'Etudes byzantines.il, Beograd, 1964.
Giurescu С. C. Despre Vlahia Asanejtilor. — Lucr&rirc Institutului de geografie al Liniversitatii din Cluj, IV, 1928—1929.
Giurescu С. C. Uber die Viachia der Asanen. — Lucratile Inst. Georg., Cluj, 4, 1928-1929.
G i u s e 1 e v V. Bulgarisch-frankische Beziehungen in der ersten Halfte des IX. Jahrhunderts. - Byzantinobulgarica, 11, 1966.
G i u s e I e v V. Bulgarien und die Balkanhalbinsel in den geographischen Vorstellungen des angelsachsischen Konigs Alfred der Grosse (871 — 901). — Byzantinobulgarica, IV, 1973.
Grecu A. Bulgaria in Nordul DunSrii in veacurile IX —X. - SCIM, I, 1950.
G у 6 n i M. A paristrioni .dllamalakulatok" etnikai jellege.— AECO, Budapest, 1941.
G yon i M. Zur Frage der rumanischen Staatsbildungcn im XI. Jahrhundert. — ЛЕСО, 1X-X, 1943-1944.
G у б n i M. Scylitzes et les Vlaques, — Revue d'histoire comparee, XXVе annee, VI. 2, 1947.
G у 6 n i M. Les Vlaques du Mont Athos au debut du XIIе siecle. — Etudes slaves et roumaines, I, 1948.
G у 6 n i M. Le nom de flidxoi dans 1’Alexiade d'Anne Comnene. — BZ. 1951.
Gy6n i M. La transhumance des Vlaques balkaniques au Moyen Age. — Byzantinoslavica, XII, 1951.
G у 6 n i M. La premiere mention historique des Vlaques des Monts Balkans. — AA, I, 1952.
G у 6 n i M. Les sources de 1’histoire des Roumains.— AA, II, 1—2, 1953.
G у 6 r f f у Gy. Formation d’Etats au IX« siecle suivant „Gesta Hunga-rorum" du Notaire Anonyme. — Nouvelles Etudes historiques. I, Budapest, 1965.
H о 1 w e g A. Zur Frage der Pronoia in Byzanz. — BZ, 60, 1967.
Honigmann E. Studies in Slavonic Church History. — Byzantion, XXII, 1944—1945.
H о г e d t K. LJntersuchungen zur Friihgeschichte Siebenbiirgens. Bukarest, 1958.
J i recek К. Das christliche Element in der topographischen Nomenkla-tur der Balkanlander. — SBWA, Bd. 136, 1897.
J orga N. Cele dintini cristalizari de stat ale RomSnilor. — Revista istorica, V, 1919.
J orga N. La premiere cristallisation d’Etat Roumain. Academie Romaine. — Bull, de la section historique, I, 1920.
J orga N. Formes byzantines et reali|es balkaniques. Lemons faites a la Sorbonne Bucarest—Paris, 1922.
J orga N. Le Danube d’Empire. Melanges G. Schlumberger. Paris, 1924, I(= Etudes byzantines, Bucarest, 1940, II).
J orga N. (de eodem). L’homme et 1’oeuvre, Academie de la Republique socialiste de Roumanie. Monographie IX. Bucarest, 1971/2.
Istoria Rominiei. I—II, ed. Acad. R. P. Romfniei.
Kniezsa LA Magyar nyelv szlav jovevenyzavai, 1'1—2, Budapest, 1955. Laurent V. Bulletin de sigillographie byzantine.— Byzantion V (1929 30). Laurent V. Argyros Karatzas, protocuropalat §i due de Philippopolis.— Revista istorica, XXIX, 1934.
Laurent V. Documents de sigillographie. La collection Orghidan. Paris, 1952.
L e m e r 1 e P. Prolegomenes a une edition critique et commentee des „Con-seils et Recits** de Kekaumenos. Bruxelles, 1960.
Lozovan E. Byzance et la Romanite scythique. — Revue des Etudes Roumaines, V—VI, 1960.
M a c a r t h п e у C. A. The Magyars in the ninth Century. London, 1968 (2 издание).
M a g о s A. Au sujet de la localisation de la forteresse medievale Jia/fawa-Д-екнна. — Recherches de Geographic historique (Studia Balka-nica, I).
M i t i 1 e 1 u I., I. В a r n e a. Sigilii de plumb bizantine din regiunea Dunarii de Jos. — SCIV, 17. 1966.
Moravcsik Gy. — Byzantinoturcica, 1 —II, Berlin, 1958 (2 издание).
Moravcsik Gy. Les relations entre la Hongrie et Byzance a 1’epoque des croisades. — Studia byzantina, Budapest, 1967.
Moravcsik Gy. Sagen und Legenden uber Kaiser Basileos I. — Studia byzantina, Budapest, 1967.
Moravcsik. Gy. Der ungarische Anonymus uber die Bulgaren und Griechen. — RESEE, VII, 1969, 1.
Moravcsik Gy. Die archaisierenden Namen der Ungarn in Byzanz.— Studia byzantina, Budapest, 1967.
MutafSiev P Zu den Bulgaren und Paristrion. — BZ, 26, 1926; VII. 1969, 3—4.
Mu t af iiev P. Bulgares et Roumains dans 1’histoire des pays danu-biens. S., 1928.
Mur nu G. Les Roumains de la Bulgarie medievale. — Balcanica, I, Bucarest, 1938.
N as t u r el P. Peut-on localiser la Petite Preslav a Pacuiul-lui-Soare.— RESEE, III, 1965, 1—2.
N 3 st urel P. Рецензия на A. Ahrweiler Byzance et la mer. — RESEE, IV, 1966, 2—4.
N asturel P. S. Valaques, Coumans et Byzantins sous le regne de Manuel Comnene. — BvCavuva. I, 1969.
N ejcul escu C. Ipoteza formatiunilor politice romSne la Dunare in sec. XI.— Revista Istorica RomSna, VII, 1937.
Magistri quondam Bele regis Hungariae notarius, Gesta Hungarorum, ed. L. Juhasz. Budapestini, 1937.
Nystazopoulou M. L’Anonyme de Hase, improprement appele To-parque de Gothie. — BCH, 87, 1962.
Oikonomides N. Recherches sur 1’histoire du Bas-Danube aux X«— Xk s.: la Mesopothamie de 1’Occident.—RESEE, III, 1965, 1—2.
Oikonomides N. Les listes de presence byzantine des IX® et Xе siecles. Paris, 1973.
Oikonomides N. L'organisation de la frontiere orientate de Byzance, Xе—XIе siecles et le Tacticon de 1’Escurial (XIVе Congres international des Etudes byzantines, Rapports II). Bucarest, 1971.
О r g e 1 s P. Kekaumenos et la guerre Petchenegue. — Byzantion, XIII, 1938. Ostrogorsky G. Pour 1’histoire de la feodalite byzantine. Paris, 1958. Pan a i tescu P. Les relations bulgaro-roumaines du Moyen Age. — Revista aromaneasca, I, 1929.
P й r v а п V. Incepturile vietii romane la Dun5re. Bucarest, 1923.
Pole mis D. TheDbukai: A Contribution to Byzantine Prosopography. London, 1968.
P r i n z i n g G. Die Bedeutung Bulgariens und Serbiens in den Jahren 1204— 1219 im Zusammenhang mit der Entstehung und Entwicklung der byzantinischen Teilstaaten nach der Einnahme Konstantinopels infolge des 4. KreuzzGges. Miinchen, 1972.
P г i n z i n g G., рецензия на P. Di aconu- Les Petchenegues au Bas-Danube, Bucarest, 1970. — BZ, 66, 1973.
Radojcic Dj. Sp. О vizantijskoj temi Srbiji iz XI veka Глас CA, 268, 1966.
RatkoS P. К otdzke hranice Velkej Moravy a Bulgarska. — HC, 1955.
R u n c i m a n St. The first Crusades Journey accross the Balkan. — Byzantion, XIX, 1949.
R usu M. Notes sur les relations culturelles entre les Slaves et la population romane de Transylvanie (VI •—Xе s.). — В: Славяните и среди-земноморският свят. С., 1973.
SacerdoteanuA. Mouvements politiques et sociaux de la Peninsule Balkanique du XIе s. — Balcania, 2—3, 1939—1940.
Lavie de Saint Cyrille le Phileote, moine byzantin. Introduction, texte critique, traduction et notes par E. Sargologos. Subsidia ha-giographic. No. 39, Bruxelles, 1964.
S a t h a s K- Meoaiw'tlxt] (hphofhptt]. I. Venetia, 1879.
Safari к К. Slavische Altertumer. II. Leipzig, 1844.
Sevcenkol. A Byzantine inscription from Silistra reinterpreted. -RESEE, VII, 1969, 4.
Sevccn ко 1. The date and the author of the so-called Fragmente of To-parcha Gothicus. Association internationale des Etudes byzantines. — Bulletin d’information et de coordination, Athenes—Paris, 1971; DOP, 25. 1971.
St anescu E. Les ,,mixobarbares“ du Bas-Danube au X 1= siecle (quelques problemes de la terminologie des textes). — Nouvelles etudes d’hi-stoire, Bucarest, 1965.
St auescu E. La crise du Bas-Danube byzantin au cours de la seconde moitie du XI- s. — ЗРВИ, IX, Београд, 1966.
S t a n esc u E. Solutions contemporaines de la crise. Un quart de siecle de reformes et contrereformes imperiales (1057—1081).
In: The Proceedings of the XIII111 International Congress of Byzantine Studies, 1967.
Stanescu E. Denumirile bizantine ale regiunii de la Dun^rea de Jos in secole X—XII $i sensul lor istoric, — SCIV, 19, 1968, 3.
Stanescu E. Beitrage zur Paristrion Frage. — Jahrbuch des osterrei-chischen byzantinischen Gesellschaft, VIII, 1968.
S t a n e sc u E. Byzantinoslavica, 1: Les Vlaques a la fin du X® siecle — debut du XI- et la restauration de la domination byzantine dans la Peninsule Balkanique. — RESEE, VI, 1968, 3.
St anescu E. Byzance et les pays roumains aux IXе—XVе ss. XIVeCon-gres international des Etudes byzantines, Rapport IV, Bucarest, 1971.
Stanescu E. Les stratiotes. Actes du ler Congres international des Etudes Balkaniques et Sud-Est Europeennes. III. S., 1969.
$tefanescu $. Reconstitution de la vie d'Etat sur le territoire de la Roumanie au cours du haul Moyen Age. — Revue Roumaine d’hi-stoire, 1970, 1.
$te f anescu $t. Incepturile statelor romane^ti in viziunea lui Ni-colae lorga. Studii. — Revista de istorie, 24, 1971.
$tefanescu $t. Les premieres formations etatiques de la Roumanie. — Dacoromania, 1, 1973.
Sv or on os N. Societe et organisation interieure dans I’Empire byzantin au XI- siecle; les principaux problemes. — B: The Proceedings of the XHlib international Congress of Byzantine Studies, 1967.
Szekely G y. La Hongrie et Byzance au X -XII siecles. — Acta Hist. Academiae Scientiarum Hungarica, 19, 1967.
TanasocaN.—$. Les mixobarbares et les formations politiques pari-striennes du XI siecle. RRH XII, 1973, 1.
TomaschekW. Zur Kunde der Haemus-Halbinsel, II. - SBWA, Bd. 113, 1887.
V a s i 1 i e v A. A. The Opening Stages of the Anglo-Saxon Immigration to Byzantium in the Eleventh Century. — SK, IX, 1937.
Venedikovl. La population byzantine en Bulgarie au debut du IX® s. —Byzantinobulgarica, I, 1962.
WasilewskiT. Administracja bizantynska na zieiniach Stowianskich । jei polityka wobec Slowian w X I —XII w. Kwartalnik Histo-ryezny, LXX, 2, 1963.
W a s i 1 e w s к i T. Le theme byzantin de Sirmium-Serbie au Xk —X Ik s.— ЗРВИ, VIII, Београд, 1964.
W a s i 1 e w s к i T. Le katepanikion et le duche de Paristrion au Xk s. XIVе Congres des Etudes byzantines. Bucarest, 1970.
W a s i 1 c w s к i T. Stefan Vojislav de Zahlumje , Stefan Dobroslav de reta et Byzance au milieu du XI s. CPBH, XIII (1974).
Wolff R. Z. The „Second" Bulgarian Empire, Its Origin and History to 1204. — Speculum, 24, 1949.
Tapkova-Zaimova V. Quelques remarques sur les noms ethniques chez les auteurs byzantins. — Studien zur Geschichte und Philosophic des Altertums Budapest, 1968.
Tapkova-Zaimova V. Quelques observations sur la domination byzantine aux bouches du Danube — le sort de Lykostomion et de quelques autres villes coti res. — Recherches de geographic historiques (Studia Balcanica I), S., 1970.
Tapkova-Zaimova V. La competence des sources byzantines sur la survivance de 1'cthnic thrace. — Thracia, 1, 1972.
Tapkova-Zaimova V. La domination byzantine au Bas-Danube (fin du Xе —Xks.). Tentative d’une mise au point.— Etudes balkaniques, 3, 1973.
Tapkova-Zaimova V. Les ful-ofido/Jagoi et la situation politique et ethnique au Bas-Danube pendant la seconde moitie du Xk s. — Ill Congr s International d'Etudes Sud-Est europ ennes. Bucarest, 1971.
Когато книгата беше дадена под печат, не ни бяха достьпни следните изследвания :
Д И. Димитров, Ном аде к та керамика в Североизточна България, — ИНМВ, XI. 19 стр. 37-38; К. Н Юз баш я и. Завещание Евстафии Воил >i и вопросы фемной администрации „Иверии", — ВВр, 6. 19 5; А. В о I а с о v - G h i m р u. Localisations de sites d’epoque romaine et byzantine dans la zone du Bas-Danube. — RESEE. XL 1973, 3, p. 553—561 ; 6. Relations between the autochthonous population and the migratory population. A collection of studies. Bucure$ti. 1975
11 Долни Дуиап — гранична зона . .
СЪКРАЩЕНИЯ
БИБ = Българска историческа библиотека
ВВр = Византийский временник
ВИИНЗ = Византи]'ски извори за истордцу народа Лугослави)е
ГИБИ = Гръцки извори за българската история
ГСУ ифф Годишник на Софийский университет. Историко-филологически факултет
ЖЛ1НП — Журнал Министерства народного просвящения
ЗРВИ — 36 рник Радова Византолошког Института
ИАИ Известия на Българския археологически институт (след XV
г. Известия на Археологическия институт при БАН)
ИБАД = Известия на Българското археологическо дружество
И ВИД = Известия на Българското историческо дружество
ИИБЕ = Известия на Института за български език при БАН
ИИБИ = Известия на Института за българска история при БАН
ИИИ = Известия на Института за история при БАН
ИПр = Исторически преглед
ИРАИК = Известия русского Археологического института в Константинополе
ЛИБИ — Латински извори за българск;та история
МП = Македонски преглед
АА = Acta Antiqua Academiae Scientiaruin Hungariae
AECO = Archivum Europae Centro-Orientalis
BZ = Byzantinische Zeitschrift
BCH = Bulletin de correspondence hellenique
DOP = Dumbarton Oaks Papers
HC = Historijski Casopis
MGHSS = Monumenta Germaniae Historica, Series Scriptores
REB — Revue des Etudes byzantines
RESEE = Revue des Etudes Sud-Est europeennes
SBWP — Sitzungsberichte der Eayerischen Akademie der Wissenschaften,
Philosophisch-historische Abteilung
SBWA = Sitzungsberichte der Wienerischen Akademie der Wissenschaften, Philosophisch-historische Abteilung.
SK = Seminarium Kondakovianum
SCIM = Studii §i cercetari de istorie medie
SC1V = Studii ?i cercetari de istorie veche SCN = Studii si cercetari de numismatica
ПОКАЗАЛЕЦ
Абодрити, слав, племе 24
Аварски хаганат 17 24
Авари, народ 84 142
Авги, кр. 78
Агар (Синовете на)=агаряни НО 111
Адамклисе, гр. 134
Адрианопол, гр. вж. и Одрин 79
80 90 93 94 101 103 125
Адриатическо море, крайбрежие и пр. 74 106 121 122
Азовско море 99
Акерман, гр. 44
Акрити 88
Аксиопол, дн. Хиног, гр. 53 54
134
Алани, народ 127
Албании, народ 128
Аллеленгион 56
Алемани, арх. 120
Амаксовии 75
Амфори 136
Анасамус, гр. при дн. Оряхово 89
Анастасий 90
Анатолии, тема 68
Ангел Исак, виз. император 117
Англия (Нова), обл. 133
Англо-саксонии 132 133 143
Андрей I, маджарски крал 81
Андрей Боголюбов, суздалски княз 132
Анкона, гр. 110
Антарадос, кр. 38
Антиохия, гр. 42 103
Апхиало, гр. дн. Поморие 101 102 105
Аколут Михаил вж. Михаил аколут
Апокап Василий, виз. сановник 60 62 64 66
Арон, сии на Иван Владислав 61
Ардял, обл. 25
Аржеш, р. 106
Арианит Константин 77 79 85
Арианит Давид 57
Аритми, виз. войска 65
Арменски плайини 74
Армения 83
Арон, брат на Самуил 52
Арпад, унг. вл а лете л 28^
Арнулф 24
Арубиум 134
Архонти 57
Асен, бълг. цар 117 131 139 146
Асеновци, династия 113 145 146 147
Асеновци, с. Плевенско 138
Асеновци, с. Тревненско 138
Аспарух, бълг. хан 18 21 144
Аспарухови българи 117
Аталиат Михаил, виз. историк 62
64 78 90-92 94 95 118 119 124
126 127 128 130 133 134 140
Ател-Кузу 21 22 23 42 43
Балкан, вж. и Стара планина 38
73 81 102 107 130
Балкани 45 114
Балк, верига 101
Басараби (Мурфатлар), с. 54
БелаШ-Алексий, унг. крал 107
Белград, гр. 63 ь9 114
Белятово, селище 98 123
Бероя, гр. дн. Стара Загора 52 99
Бесарабия 21
Бисерикуце, гр. 138
Блиснос, р. 123
Боздугани 136
Борис I Михаил, бълг. княз 18 24
40 41
Бористен, р. вж. и Дон 75
Браничево, гр. 63 69 104 114
Браничевци, слав, племе 24
Босфор К и мер и иски 47 50 73
Босфорска тема 47
Буг, р. 22
Будапеща, гр. 118
Букурещ, гр. 22
Бургас, гр. 41
Българи, нар. 17 18 19 26 27 28-30 56 61 64 66 71 91 93 100 124 125
България 20 21 23 28 30 32 39 40 42 45—47 52 53 55 57 59 63 64 69 72 78 79 81 92—95 99 101 102 105 113 115 123 129 130 135 136 139 141 — 143
България, тема 56 58 62 64 66 69 70 85 86 95 107
Бърлад, р. 106
Бяла черква, с. Търновско 138 Валанеос, кр. 38
Варвари 75 77 82 100—103 107 125 127 112 113 130 136 138 141 142 145 146 65
Варда, син на Кордил, виз. вое-началник 18 29
Варна, Варненско 41 133
Василаки, виз. сановник 94 124
Василий II, виз. император 52
54 57 58 60 61 71 74 86 137 144 Василий Монах, управител на тема
България 58 78 86
Василий, синкел 79
Василий, брат на Фаресман 60
Василко, брат на Андрей Боголюбов 132
Ведра, р. 106
Венецианци НО
Венеция 103
Верея, гр. дн. Бер 52
Вест, длъжност 60
Ветерани 100
Видин, гр. 63 104 107
Византийци 19 47 77 79 85 90—100 107 116 122 132 142 144
Византия, виз. империя 17 18 28— 30 32 33 35 38 39 44 50 51 54 55 58 69 71 74—76 81 84 85 87 89 103 106 111 112—114 121 125 127 128 129 131 132 145—147
Вилхелм Завоевател 133
Виталиан, началник на федератите 90
Вичина, гр. 97 134
Вишата, киевски княз 73
Владимир, бълг. хан, син на Борис 18
Владимир, Киевски княз 45
Владимир, Новгородски княз 73
Владимир Володаревич 106
Владимир Мономах 132
Владислав, руски княз 132
Власи, народ 27—29 91 102 107 114
122 123 127 128 131 143 145
Влашка равнина 117
Влашко 21—23 30 50
Велф VI, 106
Вотаниати, династия 68
Вотаниат Никифор, виз. император 60—65 80 87 95 125 138
Врана, виз. пълководец 98
Враца, гр. 137
Вриений Иоан, брат на Ник. Врие-ний 93
Вриений Никифор, 1) виз. сановник 79 86
Вриений Никифор, 2) виз. сановник 90 93
Вриений Никифор, виз. сановник и историк 125
Врумели обл. 121
Вук Талес, р. 20
Върбица, с. Шуменско 137
Габала, кр. 38
Галатия 90
Галац, гр. 51
Гарван, вж. Диногеция
Геза, унг. крал 107
Гелу, влах, военей управител 26
Георги Войтех 63 73 90
Гепиди, народ, арх. 120 121
Гергьовден 75
Гети, народ, арх. 118 122 128
Гназипохон, облает 19
Глава Никита виз. сановник 79
Главиница, кр. 97 105
Глад, бълг. военен управител 26
Голос, кр. дн. Лозарево 79 99 1<1Р
Готи 77 127
Градът на Константин Велики, вж.
и Цариград 109
Градове 126 136 141
Градове край Дунава, вж. Край-дунавски градове
Граничари 143
Гърци, народ 26
Гърция 84 103 105 129
Давид, протоспатарнй 39 55 59 Даки, народ, арх. 119—122 128 Дакия, провинция и диоцез 119 122 Далмация 114
Девелт, гр. 40
Далматиици 121 122 126
Девня (Река Девня), с., вж. и Марцианопол 79
Демницик, кр. 105
Дервент, с. Силистренско 60 73
Деса II. сръбски владетел 121
Dampia (?), обл. вж. и Дунавец 133
Диакене, кр. вж. и Д-ввннх 76 79
Димитър, бълг. жупан 53
Диния (/Игла, Д-бвннх), кр. вж. и Девня 35 79
Диногеция, гр. дн. Гарван 53 61 73 105 134 135 137 141
Диогени, виз. фамилия 68
Диоген Роман, виз. Император 57 60 62-66 71 72 84
Диодор, писател 126
Днепър, р. 18 19 20 22 44 46 47 117
Днестър, р. 18—20 22 42 117
Добромир, бунтовник 93
Добруджа 18 20 21 32 33 42 45 53 54
69 73 79 81 94 97 101 102 I18 129 130 135—138 142 143
Дол на Кабда, с. Търговнщко 138
Дон^-Р— -22 75
Дбростол, гр. вж. и Дръстър 38 52 75
Драва, р. 24 29
Драгувития, обл. 52
Драч, гр. 52 93 103 115
Дриду, култура 134
Дръстър, гр. вж. и Доростол и Силистра 23 35 36—39 43 47 48 50 51 53 55 56 59 60 62 68 76 91 97 98 132 138
Дук, дукс, титла 26 28 42 43 58 ’60 66 72 84 92
Дукатства 42 52 69
Дука, виз. фамилия 68
Дука Андроник, спатарий 67
Дука Йоан 107
Дука Константин, виз. император 67 84 86 137 138
Дука Михаил 86
Дукица Йоан, патриции 68 69
Дунав, р. 17—24 26—30 32 35 36
38 41 42 44-47 50 5153-55 58 59
67 73 74—76 78 84—87 92 93 94 97
98 102 104-107 110 116-118 120
121 — 124 128—134 136 140—143 146
Дунавец, облает 133
Дъмбовица, р. 106
Д1вииа, кр., вж. и Девня 79
Еврипид, трагик 126
Европа 85
Европа, Средна 104
Евстатий, Солунски митрополит 108
Егейско море 74
Египет 81
Егнатисв път (Via Egnatia) 115
Езичници 133
Екатерина, виз. императрица, дъ-щеря на Ив. Владислав 82
Елада, вж. и Гърция 84
Еладска тема 52
Елини, народ вж. и гърцн 127
Енос, гр. 98
й’олог'до? 81
Ервевий Франкопул 85
Еркесия 41
Ерусалим, гр. 100
Ерусалимско царство 103
Етерия 65
6 ini tijs friaigslac: 65
Етна 108
i&vinol 88
Етрополски проход 82
Ефрат, р. 74 83
Железни врата, проход 44 79
Жупан 53 104
Залцбург, гр. 25
Земеделие 140
Зета, обл. 114
Златарица, с. Еленско 138
Зонара Йоан, виз. историк 63 72
84 86 91 100 122 129
Иберия 78
Иван Асен, бълг. цар 147
Иван Владислав, бълг. цар 67 71
Иканати, вид войска 65
Илири, жители на Илирик 91 92
119 126
Иваново, с. Русенско 137
Илирик, Илирия 61 91 119 121
Ираклий, виз. нмп. 81
Исаврийци 120
Исакча, гр. 137
Искър, р. 23
Истрия 137
Истър, р., вж. и Дунав 59 61 62 75
83 95 125 129 134 141
60 59 61
градове (селища) край Истъ-
ра 62 73 75 90 92 95 130 132
Италия 43
Иширково, с. Снлистренско 137
Йерисо, гр. 52
Йоан, кесар 90
Йоан Антиохийски 75 78 127
Йоан Мавропус 124
Йоннйско море 121
Йоанопол, гр., вж. и Преслав 37
38 52 68
Калипетрово, с. Снлистренско 137
Калоян, бълг. цар 114
Калокир, пратеник на Н. Фока 45
Калфа, градище 20
Камено поле, Врачанско 138
Капидава, гр. 73 87 134 137
Караман, печенежки вожд 85
Карнобат 98
Карпати 107
Кападокия 68
Karadzas Argyros, управител на Фи-
липополската тема 60
Карпати, пл. 25
Катакалони, физ. фамилия 68
Катакалон Деметрий, виз. санов-
ник 61 101
Келатори, виз. войници 145
Катакалон Кекавмен 60 63 66 73
76 85
Катепан, 42 60 61 65
Катепанати 38 42 43 69
Катасирти, селище 79
Кеан, бълг. легендарен владетел
26—28
Кеген, печенежки вожд 75 77 78 79
88 123 129
Кекавмен, автор на „Стратегикон1*
52 62 81 88 102 122
Керамика 117 134—136
Киев, гр. 45 106
Киевска Руси я 47
Килидж Арслан 111
Кинам Йоан, виз. историк 51 63 105
111 112 131 132
Кирил Филеот, монах 116
Комит 19 40
Комитопули 38 52
Комнини, виз. фамилия 80 87 111 114
Комнин Алексий, виз. император 59 61 66 67 93—95 98—104 112 118 123 125 127 129 133
Комнина Анна 97 99 118 123 125 127 130 131 134
Комнин Андроник 1, виз. император 107 114 115
Комнин Исак, виз. император 58 59 65 81 83
Комнин Йоан II, виз. император 104 112 122 130
Комнин Мануил, виз. импратор 104 105 106—108 112 120 121 132
Константин VII Багрянородни, виз. император 19 21 23 30 112
Константин Бодин 90 103
Константин Манаси, Солунски миг рополит 120
Константин IX Мономах, виз. император 53 58
Констанция, кр. 35 50
Константиана Дафне, кр. 50
Константин VIII, виз. император 71
Константин IX Мономах, вж. Мономах
Константин, препозит 79
Кораби 136
Кордил, стратилат 18 29
Корфу 105
Крайистърски (крайдунавски) градове вж. Истър
Кракра, бълг. военачалник 71
Крепости 55 88 91 94 95 97 105
Кривина, с. Снлистренско 135
Крим, Кримскн п-ов 44 47
Крум, бълг. хан 18 23 24 28
Ксенофонт, гръцки писател 126
Ксифиа Никифор 55
Кули, гр. 98
Кумани, народ 33 88 93 94 98—102
104 105 107 110 117 120 121 123 125 129—131 144 147
Курия папска ПО
Кутеск, куманин 123
Кутригури 77
Кълъраши, с. 36 51
Кюстенджа, гр. вж. и Констанца 53 54 134 137
Лайден, гр. 132
Лангобардн, народ 122
Лаодикея 38
Лардея, кр. 98
Лариса, гр. 52
Лебеди я 22
Левуниои, селище 94 100
Лека, павликянин 93
Ликаония, обл. 90
Ликостомион, селище 39—41
Ловеч, гр. 78 82
Лъв VI, виз. император 41
Лъв, византиец 132
Лъв Граматик, виз. хронист 18
Лъв Диаватин, виз. сановник 94
Лъв Дякон, виз. историк 35 47 48
Лъджене, с. Ловешко 137
Лом, Ломско 138
Луковит, гр. 137
Людвиг Немеки, герм, император 25 30
Маврокастро, гр. 44
Мавропус Йоан, вж. Йоан Мавропус
Мадара, кр. 22
Маджари, народ 17 19 22 27 28 30
32 81 106 118
Македония 91
Македония = Изт. Тракия 18 73 93—
95 117
Македонии-населението в Изт. Тракия 93 118
Максимин Тракиец, римски имп. 127 128
Мала Азия 52 74 84 85 90 95
Малесес Йоан 60 66
Манастър 130
Манцикерт, селище 90
Марамуреш, р. 25
Марица, р. 79
Маркели, кр. 99
Марцианопол, гр. вж. и Девня 79
Матра, пл. 24
Менуморут, бълг. легендарен вожд 26
Месемврия, гр. 93 94
Месопотамия 43 61 68
Месопотамия (Западна) 42 47 69
Мечове 136
Мизи, народ, арх. 118
Мизия 35 78 117-118 146
Мизия (Долна) 32 70 73 90
„Микселини" вж. и „Миксоварвари" 127
Миксиодамос Иосиф 127 „Миксоварвари" (iu%oflae(faQoi)
90 111 114 126-128 130 131 141
142 145 125
Мирчеа вода, селище 53
Мириокефалон, селище 111
Михаил IV, виз. император 73 137
Михаил VII, виз. император 138
Михаил Аколут 79 80 85
Михаил Анхиалски 121
Михаил, архонт 40
Михаил, Сердикийскн епископ 93
Михаил, син на Анастасий 60
Михаил, Солунски митрополит 121
Михаил, управител на Паристрион 60 75 77 88
Молдавия 21 22 106
Момчила ..алванитовлах" 128
Монети 51 68 116 136 137 138
Мономах Константин, виз. император 131
Морава, р. 28
Моравия, Моравско 17 24 25 28
Москва, гр. 46
Муреш, р. 25 26
Мъглен, Мъгленско 55 100 101
Мъглиш, с. Казанлъшко 138
Надписи 68
Наемници 65 66 90 113 114 128 130
132 142
Нестор, управител на Паристрион 61 63 66 91 92 95 ИЗ 141 146
Никерит Лъв, виз. сановник 61 101
Никита Хониат 105 106 111 131 147
Никифор I, виз. император 100
Никифор, ректор 79 85
Никифор, хронист 21
Никифорица, логотет на дрома 89
90 92 126
Николай Мистик 32
Никомидия, гр. 112
Никопол, гр. в Гърция 52
Никулина 62
Никулицел 137
Нитра, гр. 28
Ниш, Нишко 62 72 78 93 104 114
125
Новиодунум 134 137
Номади 68, 124 134 136 140
Общими 140
Овче поле 72 78
Одрин вж. и Адрианопол 42 43 64
92 98 125 129
Одърци, с. Толбухннско 137
Озолимна, езеро 99
Олтения 22 50
Омуртаг, бълг. хан 21 24 29
Орокс, бълг. сановник 19
Осъм, р. 78
Охридска архиепископия 56
Пакурнаи (Бакуриани) Григорий, доместик на Запада 98
Палестина 81
Памфил, гр. 98
Панония 27 30 104
Панонци, арх. 120 121
Парадунавон (Парадунавие) вж. и
Паристрион 59—61 101
Паристрийски градове, вж. и Паристрион 58 63 75
Паристрион, тема 36 55—56 69 73
85 88-95 97 101 114 130 131 138
139 142 145 — 147
Патриции 75
Пафлагоння 68
Пеонци, народ, арх. НО 121
Перси, народ, арх. 108 120 121
Петербург 46
Петър I, бълг. цар 28 117 131 139
146
Петър Делян, бълг. болярин 73 74 91
Печати 56 60 61 69 116
Печенеги, народ 17 19 21—23 33
35 42 47 48 50 51 54 58 62-65 69
71 72 75 76 78 79 81 85 88 92 94
98 101 103 116—118 121 124
129—133, 136 140—142 144
Periplus Ponti Euxini 126
Пнгонит Лъв 66
Пигонит Никита 66
Платон, гр. философ 126
Плиска, гр. 22 35 39 66 80 98 135 137
141
Пловдив, Пловдивско вж. и Филп-попол 93 94 98 105
Подунавие вж. и Парадунавон 59
Полибий, гр. пнсател 126
Поляци 26
Поморавие, вж. и Моравско 91
Полина, с. Силистренско 22
Преслав (Велики), гр. 22 35—38
53 61 64 66 67 68 73 80 99 135 137
..Приятели и съюзници" вж. и Зл/ица-
ХО1 81 85 92-100 111 132
Продължител на Георги Монах 51
Продължител на Скилица 66
Прониари 113 131 145
Прониарство 143
Прония 100
Пропонтида 73
Прут, р. 19
Псевдодиоген 102
Псел, Михаил, виз. пнсател и фи-
лософ 74 76 77 81—83 118 124 125
Пудила, влах 102
Пъкуюл-Луи-Соаре (Pacuiul-Lui Sca-
re) 31 43 73 116 137 138
Пържоя, селище 134
Разград, гр. 22
Разелм, ез. 133
Раковица, с. 51
Рента, повинности и пр. 139—140
Римляни 27
Роберт I, фландърскн граф 100
Роберт Гвискар 103 115
Родопска облает 44
Роман III, Аргир, виз. имп. 74 137
Романия 18 81
Ромеи вж. и византийци 35 64 88
89 92 99 111 114 124 125 J27 128
Ростислав, моравски княз
Румъни, вж. и Власи 119 120 122 —
124
Русе 132 137
Руси 116 132
Русия 135
Сава, р. 63
Савромати (сармати), народ, арх.
63 118 119 123
Садовец, с. Луковитско 137
Салан, легендарен бълг. владетел
26 28
Саломон, унг. крал 123
Салтово-Маяцка култура 20
Самош, р. 25 26
Самуил, бълг. цар 28 42 45—47 52 56
Саракинопули, виз. фамилия 68
Саракипонул (Леон, Лъв), виз. са-
новник 36—39, 66
Саракинопул Калокир 68
Саркел 23
Саронит, Михаил, управител на тема
България 41
Саца 97 123
Сбруи конски 136
Светослав, киевски княз 35 45 47 50
Свнда, автор на речник 24
Свитов 105
Севтополис, гр. 141
Селте, печенежки вожд 62 78 82 83 85 89
Semibarbarus вж.и миксоварвари 127
Сервия, гр. 55
Сердика, гр. дн. София, вж. Трия-дица 53 62 63 69 72 78 81 84 93 111 114 125
Ссрет, р. 22
Сеслав 67 96 97 123
Сидера проход, вж. и Железин врата 79 103
Силистра, гр., вж. и Дръстър 51 60 72 134 136-138
Симеон, бълг. цар 18 28 30 32 33
Симеон, вест. 61
синклит 74
Сирмиум, гр. и тема 63 107
Сирмия, Сирмийска облает, вж. и
Сирмиум 106 107
Скилица Йоан, виз. хронист 35—37 47 48—51 53 55 56 58 62 63 72 75 76 78 79 84 90 92 129
Скитня /Малка (вж. и Добруджа) 32 70 90
Скити, народ, арх. 93 95 98 106 108
НО 120 121 123 125 130 131 141 142
Скоп не, гр. 57 66 93
Славяни 26—29 84 91
Сливенско поле 78
Смочан, с. ЛоВешко 137
Солуи. гр. 18 42 43 52 73 84 93 115
125 129
Соек, гр. 55
Софийско 78 142
Срям, гр., вж. и Сирмиум 114
Стара планина, вж. и Балкан 55 78
80 84 93 58 100 101 114 139 143
Стефан II, унг. крал 104
Стефан III, унг. крал 120
Стефан Воислав, хърв. владстел 74
Стефан Неман, сръбски крал 114 120
Стохълмие 78 79
Стратег, стратези 42 52 55 66 73 76
Стратег-автократор (пъл невластен) 57 58 85 94
Стратегия, стратегии 36 52 69
Стратнлат 85
Стратиоти 86 87 100 112 129
Стримон, тема 52
Сулинскн канал 133
Султан нконийски 107
Сулце, печенежки вожд 85
ot^ajoi вж. и „Приятели и съюз-ници“ 81
Схолн, вид войска 65
Сърби, народ 91 92 104 112 120—122
126
Сърби я 63 104 114
Сърбохървати 121 122
Съюзници, вж. „Приятели и съ-юзници"
Таврически планини 90
Тавроком, селище ЮЗ
Тагми 65
Татария 51
Татикий. виз. военачалник 98
Татуш (Татруш) 67 91 92 95 97- 99
Н’З 123 131
Тевдат Ибериец, виз. стратег 37 55 66
Тевтонци, арх. 120
Теми 52 56 58 60-66 68 69 72 73 77 85 88
Тену Орман (Телеорман) 106 107
Теодор, примикирий 55
Теодоракан, патриций 55
Теофан, виз. хронист 19 21
Теофил, виз. император 18
Тервел, бълг. хан 21
Тесалия 62 74
Тимок, р. 24
Тирах, печенежки вожд 75—77 79
129
Тиса, р. 24 25 27
Тогрул бег 78
Топарх 44
Топлиц, с. на р. Марнца 79
Торник, Георги, виз. сановник 76 131
Травъл, павлнкяннн 98 102 123 124
Траки, народ 91
127
Траки, жители на Тракия 119
Тракия 18 32 52 53 55 69 73 74 77
84 85 92 95 98 99 104 105 117 119 129
Тракия (Източна) 30 52 73 77 84 90 93
100 103 129 141
Тракия, тема 38 39 59
Трансднерна, гр. 44
Трансилвания 25 27 51 104
Траянов вал 137
Траяновн врата, проход 42 52
Трансмариска, гр. дн. Тутракан 108
Трезмис, гр. 134
Триадица, гр., вж. и Сердика 78 81
Трибали, народ, арх. 118 120 126
Тулча, гр. 51 134 137
Турну Магуреле, гр. 105
Тутракан, гр., вж. и Трансмариска 105 132
турци—селджуци 78 84 90 103 120 121
Тутракан, гр. вж. и Трансмариска 105
Търново (Велико) 138
Търново Малко 123
Тюрки 134
Тюркски елементи, тюркски народи 136 142 144-145
Угри вж. и маджари 18
Узи, народ 33 61 75 83 84 88 118 124
129 130 133 144
Укрепление 54
Умбертрпул, началник на зап. наемници 98
Унгария 24 27 100
Унгарцн, вж. и маджари 63 83 98
114 119 120 121 123
Урош III, сръбскн владетел 121
Утвари църковни 100
Утигури, племе 77 81 106
Федерати 32 70 77 89 112
Филарет 90 вж. и „приятели и съ-юзници“ 75
Филипопол, гр. дн. Пловдив 55 78 104 105 124
Филипополска тема 60
Флота 98 105 116 117
Флотилия 33 54
Фока Никифор, виз. имп. 33 45
Фотий, цариградски патр. 40
Франки, народ 24 30
Франкска държава 17
Фридрих Барбароса 110
Хазария 19 23
Халдия 43
Халил 67 97
Харнупол, гр. дн. Айребол 79 98
123
Хасково, гр. 98
Хемус, пл., вж. и Стара планнна
58 78 80 143 147
Хлинча, с. 22
Хониат Никита, виз. историк 63 114
Хрисаво (Крушево), с. Демирхи-сарско 52
Хубавене, с. Врачанско 138
Х у ни 142
Хървати, народ, вж. и сърбохър-ватн 24 126
Хърватско 114
Цанц, виз. военачалник 18 29
Цар Асен, с. в Снлистреиско 135
Царнград 18 36 39 43 58 61 73 78
79 91—94 98 103 105 117 120 132
133 136 140 142 146
Цикладски острови 74
Цимисхи Йоан, виз. император 33
35 36—38 39 42 45—49 52 53 68
87 100 116 137
Цоцикий (Цицикий), виз. сановник
37 55 66
Челгу, печенежки вожд 123
Червен, гр. 132
Черно море 20 23 38 47 132
Черноморие 93 136
Черняховска култура 20
Чурел, култура 20
Юстиниан I. виз. император 21 77
Ямбол, гр. 79 101
Ярослав, Киевски княз 45
Ярослав Мъдри 75
Ятрус, гр. 89
Яш. гр. 22
Василка Тыпкова-Заимова
НИЖНИЙ ДУНАЙ — ПРИГРАНИЧНАЯ ЗОНА ВИЗАНТИЙСКОГО ЗАПАДА
К истории северных и северо-западных болгарских территорий конца X—XII вв.
(Резюме)
Проблемы, связанные с нижнедунайскими территориями в средние века, издавна привлекали внимание ученых из Болгарии, Румынии и других стран. Из-за своего географического положения и роли в экономической и политической истории, эти районы являлись объектом многих толкований и споров. Теперь, когда мы располагаем некоторыми новыми сведениями из письменных источников и главным образом из археологических и сфрагистических материалов, существует реальная возможность сделать известные уточнения, рассмотреть более подробно одни вопросы, дать общую оценку другим.
Автор ставит перед собой задачу рассмотреть политические и этнические отношения населения Нижнего Дуная в период, когда болгарское государство теряет свою самостоятельность и Византия вновь занимает все территории вплоть до Дуная, восстанавливая таким образом то, что она считала своим политическим правом на полуострове.
Приступая к обсуждению этих проблем, необходимо учитывать административную и военную организацию византийских границ, а также конкретные условия в период формирования приграничной зоны Нижнего Дуная. Присоединение пограничных областей к империи осуществлялось разными способами. Взаимная связь имперских территорий — весьма общее понятие, зависящее от определенных условий: помимо налоговых обязанностей,
она выражалась в некоторых случаях лишь номинальным присутствием представителей центральной власти, а еще чаще — установлением договорных отношений между центральной властью и „сателитами" различного происхождения, но всегда связанными с византийской общностью. Эти зоны, с изменяющейся пограничной линией и на востоке,и на западе, составляли защитные территории вокруг коренных византийских земель, называемых „государственной" или „ромейской" территорией, окружающих столицу и образующих прочный элемент византинизма.
В главе I рассмотрены „Роль и адм и н истратив-н а я организация т. н. „Задунайской Волга-р и и" в период Первого Болгарского царства. Глава имеет вводный характер и предназначена раскрыть значение болгарского государства для взаимоотношений на Балканах и главным образом его роль объективного барьера в отношении нашествий с севера. Территориальные владения задунайской Болгарии включали значительные области на востоке до р. Днестр. На севере они распространялись на не очень точно определенных территориях, охватывающих часть Бессарабии, Влахии и Трансильвании. На западе эти владения доходили до района, также не очень точно ограниченного, между Тисой и Дунаем.
Автор считает, что эти задунайские территории были организованы по подобию приграничных зон Византийской империи, заселенных „федератами". Иными словами, в отношении болгарского государства „Задунайская Болгария" играла такую же роль, как ранее Северная Болгария и Добруджа в отношении Византийской империи — роль приграничной территории в тот период, когда настоящие территории vno tr/r Ршца'Сицг noXneiav находились южнее Старопланинской цепи. После создания государства Аспаруха Северная Болгария с административной и политической точек зрения стала главной территорией этого нового государственного организма. Области вне дунайской зоны были организованы как приграничные территории Болгарии. В этом смысле рассмотрены военная и административная организации этих территорий, где кроме местного населения славяно-болгарского происхождения, частично романизованного и т. д., жили еще переселенцы (например, с Восточной Фракии), высылаемые туда болгарской властью как пограничное население. Все они находились под верховной властью болгарского государства, в большинстве случаев ими правили люди их же среды, заменяемые представителями официальной власти лишь в случаях бунта или попыток отщепенства.
После завоевания Болгарии нижнедунайские земли снова становятся пограничной зоной для Византии, причем попытки империи после 971 г. упражнять контроль к северу от Дуная выглядят спорадичны и непрочны. Восстанавливается, так сказать, положение, существовавшее до периода болгарского государства. Эти вопросы освещены в главе II „Византийская ад м и-н и с т р а ц и я по нижнему Дунаю в конце X и XI вв.“. Приняты во внимание последние исследования Н. Ико-номидиса, П. Дякону, И. Божилова и пр. Прослеживая эволюцию военно-административной организации этих областей, автор вносит некоторые уточнения и изменения в картину периода 971— 1000 гг., нарисованную этими авторами, т. е. когда на этой территории болгарская и византийская власти сменяют друг друга. Воспринимается, исходя из Экскориальского тактикона, существование стратегии, названной „Западная Месопотамия**, предназначенной для обеспечения охраны дельты Дуная. Наличие, однако, большей военно-административной единицы — катепанат — под тем же наименованием „Западная Месопотамия", доходившей будто бы до поречья Днестра, недостаточно доказано. Что касается захваченных территорий южнее Дуная, вероятно, стратегия „Дри-стра и Иоаноноль" существовала лишь во время завоевания и была заменена стратегией „Фракия и Иоанополь", упомянутой в Эскориальском тактиконе. Существование такой стратегии говорит о том, что Фракия была соединена с Мизией. Сама же тема „Паристрион", вероятно, получила окончательное устройство во время Василия II, когда все болгарские территории были прочно организованы как провинции империи.
Исходя все из того же Экскориальского тактикона и ссылаясь на самого Икономидиса, автор обращает внимание на западные границы территорий, завоеванных Цимисхием. Темы Солун, Эдеса (Воден), Бероя (Бер), Стримон (разделенная на две части), Драго-вития, Иерихо на Адриатическом море и далее Драч и Далмация определяют районы, которыми правили комитопулы до того, как их движение распространилось и в остальных болгарских землях.
Под конец подчеркнута гибкость отношения византийской власти к аннексированным провинциям и главным образом к Па-ристриону, который подвергался непрерывным нашествиям с севера. Эта гибкость вызванная объективными обстоятельствами, была кроме того, в духе политической и дипломатической линии империи. Она кладет свой отпечаток и на дальнейшее развитие „О т н о ш е н и й между виза и г и й с к о й в ла с т ь ю и задунайскими поселенцами в XI в." (глава
III). Делается обзор нашествий печенегов, узов, куманов и пр., опустошающих территории к югу от Дуная до последней четверти XI в. Уделено внимание преимущественно массовому вторжению печенегов после 1048 г. Вынужденная внешнеполитическими обстоятельствами и внутренними причинами, центральная власть использовала частично этих поселенцев, предоставляя им статут пограничников, имеющих обязанности охранять дунайскую границу от новых нашественников.
Таким образом устанавливаются сложные взаимоотношения между „варварами", уже приобщенными к империи, и варварами, прибывающими и до некоторой степени приобретающими такой же статут пограничников. В других случаях, однако, в результате сложных взаимоотношений с обитателями левобережья Дуная, эти „пограничники" способствовали новым вторжениям с севера.
Подвергается анализу состояние регулярных византийских войск, а также процесс, вынуждающий византийскую власть массово искать пограничников среди „варваров". Реформы и контра-реформы, проводимые императорами после Василия II, не оставляют прочный след на организации регулярных войск в XI в. На фоне общего бессилия и недостаточного числа единиц регулярных войск выявляются неизбежные последствия — результат взаимоотношений между официальной властью и поселенцами-пограничниками. Неспособность высших военных правителей по Нижнему Дунаю преодолеть нашествия и справиться с общим критическим положением в этих областях, описана авторами середины XI в. К этому периоду относятся случаи, в которых местные видные люди и вожди печенежского или другого происхождения становятся сановниками византийской административной иерархии, преимущественно в средних слоях администрации. Здесь видна разница между этим периодом и периодом начальных лет византийского владычества в Болгарии, когда ответственные посты занимали византийские чиновники восточных областей. В 70-е годы XI в. местные силы взбунтовались и управителем темы был назначен человек, имеющий „племенную близость" с местным населением (речь идет о вестархе Несторе, который весьма вероятно болгарин с западных областей).
Через некоторое время Нестор переходит на сторону бунтовщиков и за приблизительно двадцатилетний период власть находится в руках местных сил. Автор характеризует эти годы как период анархии. Их можно сравнить с событиями, происшедшими в VII в. по нижнему Дунаю. Однако, автор решительно возражает против мнения о независимом Паристрионе, будто бы про
существовавшем до битвы при Левунионе (1092), когда византийская администрация вновь становится хозяином положения. В течение двух десятилетий — с 1072 по 1092 г. — не было настоящего ..удаления" византийской власти, как не было и настоящего „возвращения**. Вот почему нельзя говорить о государственных формациях в Паристрионе.
В главе IV „Восстановление византийской власти после кризиса 1072—1092 гг. и политических событий XII в.** рассматриваются события, которые привели к победе Алексея Комнина. Прослеживаются в общих чертах проведенные им реформы, а также реформы Иоанна и Мануила Комнина, имеющие целью улучшить положение византийской армии и пр.
Автор придерживается мнения, что восстановление византийской власти в Паристрионе неполное. После нашествий, столкновений и пр., длившихся в течение более века, в нижнедунайских областях возникли новые силы, которые выявлились главным образом во время событий 1072—1092 гг. Эти силы оформились после насильственного или добровольного прибытия поселенцев, частично слившихся с болгарским элементом. Получившие от византийской власти военно-оборонительные обязанности, они приобрели уже большие возможности. Развитие прении ставит на разрешение весьма важный вопрос: здесь уже не идет речь только об общем улучшении состояния войск в XII в., поскольку прония, по крайней мере в начале своего создания, имеет военный характер (в этом отношении автор принимает объяснения Г. Островского, Г. Литаврина и пр.). Речь идет о наличии среди византийских прониаров этой эпохи представителей смешанных этнических элементов Паристриона, даже болгар — собственников земельных участков, а также, возможно, влахов — собственников скота. Такая новая ориентация в большой степени объясняет обрат в событиях в Паристрионе за последние десятилетия XII в.
Глава V „Население нижнедунайских территорий XI—XII вв." имеет обобщающий характер. В первую очередь дается подробный анализ свидетельствам византийских авторов об этническом составе населения в Паристрионе, поскольку на этой территории, подвергнутой в течение полторы века нашествиям, опустошениям, заселяемой населением различного происхождения, уже наступили совершенно нормально некоторые этнические изменения. Термин „скифы", всегда весьма общий в некоторых случаях используется не совсем обычай но в связи с событиями в Паристрионе. Впрочем, следует отметить, что такие
авторы, как Пселль или Иоан Мавропод, используя архаизмы, иногда называют „скифами" даже болгар. Печенегов часто именуют „скифами", но иногда название „скифы" или „придунайские скифы" означает вообще орды печенегов, смешанных с куманами. Смешанное население с левобережья Дуная также в известных случаях именуется „скифским". Михаил Пселль и Анна Комнина два раза используют архаизм „мизы" или „западные мизы“ для обозначения печенегов. Этот архаизм часто употребляется в эпоху после конца XII в., но для обозначения болгар или болгар и валахов. Наряду с названием „скифы" в XI—XII вв. встречается и название „савроматы" в качестве наименования печенегов и мадьяров (первых считают „восточными савроматами", а вторых — „западными"), а также для наименования куманов. Для узов встречается лишь раз наименование „трибалы", что обычно употребляется для обозначения сербов и хорватов. В различных текстах по-разному обозначены мадьяры — обычно их называют „панонцами". В архаизмах, используемых византийскими авторами, существует неточность, иногда по традиции, иногда из-за отсутствия полной информации. Отмечается также использование наименований „геты“ и „даки" в XII в. Узов и ЛАадьяров, в зависимости от случая, обозначают наименованием „геты". Автор отмечает, что „гепидьГ и „даки" — наименования, обычно употребляемые для обозначения мадьяров, иногда касаются сербов, а также далматинского населения. Нет, однако, достаточно опорных пунктов, чтобы принять тезу, что архаизмы, как „геты" и „даки", которые часто относятся к румынам в XIV в., еще в XII в. употреблялись для обозначения задунайского румынского населения или влахов с Гема. Автор считает, что эта „рабочая гипотеза" недостаточно хорошо аргументирована и нуждается в дополнительных доказательствах. Нет известий о борьбе между Византией и румынами в эту эпоху. Тексты же, в которых упоминается о „гетах" и „даках", свидетельствуют прежде всего о борьбе против этих народов и о победах, одержанных над ними.
Более подробно рассматривается наличие „миксоварваров" как последствие длительных периодов нашествий. В Паристрионе смешение происходило не в отношении эллинского населения (такого населения не было в областях Нижнего Дуная), а в отношении местного, т. е. болгарского населения. В этом смысле H^ofiaQfiaQoi не соответствует Хотя византийские ав-
торы употребляют этот архаизм, они не рассматривают „смешение" с этнической точки зрения, а в связи с приобщением „варваров" к империи. Это единственное понятие „эллинизма", которое можно отнести к придунайским „миксоварварам". Они 176
появляются в результате продолжительных контактов местного болгарского населения с тюркскими элементами, проживавшими в областях к северу от Дуная. К этой „помести1* прибавлялся иногда влахский элемент, в ограниченной степени русский, даже элемент совершенно случайно попавших сюда поселенцев англосаксонского происхождения — бывших византийских наемников.
Под конец делается попытка рассмотреть образ жизни населения в этот период. Подчеркивается наличие небольших поселков хадо'а, foiavhis, связанных с бытом земледельцев и скотоводов. Обращается внимание на существование больших городов по побережью Дуная, свидетельствующее о том, что бывшие номады приобщались к городской жизни в этих районах. Особенности в жизни и быту Паристриона, наступившие в результате демографических и этнических изменений, а также наличия пограничного населения, выявляют некоторые вопросы развития феодализма на этих территориях, где крупная поземельная собственность формируется без прямого византийского влияния.
Автор отмечает, что часть переселенцев не задерживалась долго на паристрионских землях. На эту мысль наводят археологические раскопки неведения о топонимии. И действительно, в Северной Болгарии и Добрудже есть только незначительные следы доосманской турецкой топонимии, и нет вообще следов румынской топонимии. Это показывает, что такие группы население сравнительно быстро исчезли или же не вели оседлой жизни. Как уже подчеркивалось, следует, по-видимому, допустить оба случая.
В заключении очерчен путь развития нижнедунайских земель, выполняющих роль приграничной зоны византийского Запада в XI— XII вв. В военной организации происходили изменения в связи с. общим положением империи и местными условиями. На этой болгарской территории, подвергнутой в течение полторы века нашествиям с севера и подчиненной чужой власти, создаются условия, которые ведут к постепенному восстановлению болгарского государства. Это восстановление произойдет во имя старой болгарской традиции. Она назревает среди сил, зародившихся в Паристрионе за этот продолжительный период. Иностранцы-пограничники или же те из них, которые сохранили свои права (хотя это редкие случаи) независимых вождей, входят в контакт с болгарскими владельцами земельных участков, занимающих посты преимущественно в средней местной византийской администрации, а также с влах-скими вождями пастухов с Гема. Все они исходят из своих собственных интересов, однако совершенно естественно образуют союз против византийской власти и готовы направить на нее оружие, предоставленное им для ее же защиты.
12 Долни Дунав — гранична зона .
177
Vasilka Тйр/zova-Zaimova
LE BAS-DANUBE — ZONE FRONTIERE DE L’OCCIDENT BYZANTIN
Contribution a 1’histoire des territoires bulgares du Nord et du Nord-Est, f i п Xе—XIIе ss.
(Resume)
Les problemes concernant les territoires du Bas-Danube au Moyen Age out attire depuis longtemps 1’attention des savants bulgares, roumains et autres. Par leur situation geographique et grace au role qu’ils ont joue dans 1’histoire politique et economique, ces regions ont fait objet de controverses. Aujourd’hui que 1’on dispose de quelques nouvelles informations provenant de sources ecrites et surtout de materiaux archeologiques et de sphragistique, une possibilite nou-velle se presente de faire certaines mises au point, de reconsiderer maints problemes de maniere plus exhaustive, de porter — dans la mesure du possible — un jugement d’ensemble.
L’auteur se propose d’etudier les relations politiques et ethniques au Bas-Danube au cours d’une epoque oul’Etat bulgare perdant son independance, Byzance atteignait de nouveau la frontiere da-nubienne, restituant ainsi ce qu’elle considerait comme ses droits politiques sur la Peninsule.
Lorsqu’on procede а Г analyse de ces problemes, il importe de te-iiir compte de 1’organisation administrative et militaire generale de frontieres byzantines et des conditions concretes qui ont preside a la formation de la zone frontiere du Bas-Danube. En effet, 1’appartenance a 1’Empire de territoires-frontieres s’exprimait de diverses manieres. La fusion du terrifoire d’Empire est une notion assez generale, dependant d’un certain nombre de conditions;
on plus des obligations fiscales, elle se reduisait quelquefois a la simple presence nominate de representants du pouvoir central et plus souvent encore a I’etablissement de traites entre le pouvoir central et des „satellites" d’origine diverse, mais que Гоп conside-rait comme appartenant a la communaute byzantine. Ces zones aux limites instables, aussi bien a 1’Est qu’a 1’Ouest, formaient des territoires — couverture a ce noyau, appele „territoire d’Etat" ou „territoire romain", entourant la capitale et constituant I’element constant du byzantinisme.
Le chapitre Ier traite „Le role et 1’organisation administrative de la Bulgarie „frado- tov Aavovffiov" a 1’epoque du Premier Royaume bulgare. C’est un chapitre pre-liminaire, destine a expliquer I’importance de 1’Etat bulgare dans les rapports interbalkaniques et surtout son role de frontiere objective par rapport aux invasions du Nord. Les possessions territoriales de la Bulgarie transdanubienne comprenaient des regions considerables jusque vers le Dniester a 1’Est. Au Nord elles s’etendaient sur des territoires mal definis comprenant une partie de la Bessa-rabie, de la Valachie et de la Transylvanie. A 1’Est ces possessions s’arretaient a une region egalement mal definie entre la Tizsa et le Danube.
L’auteur estime que ces territoires transdanubiens ont ete organises a la maniere des regions frontalieres de Г Empire byzan-tin, peuplees de „federes". En d’autres termes, la „Bulgarie transdanubienne" representait par rapport a 1’Etat bulgare ce qu’avait ete par rapport a I’Empire byzantin la Bulgarie du Nord et la Do-broudja — une sorte de territoire couvre-frontiere, tandis que les vrais territoires vnb тг/v 'Ра)[миюр> nokixeiay ne se trouvaient qu’au Sud de la chaine des Balkans. Apres la fondation de 1’Etat d’Aspa-ruch, la Bulgarie du Nord devenait du point de vue administratif et politique le territoire-noyau de ce nouvel organisme. De ce iait, les territoires au-dela de la zone danubienne furent organises en territoires-frontieres de la Bulgarie. C’est dans cet aspect qu’est consideree 1’organisation militaire et administrative de ces territoires ou, en plus de la population locale d’origine slavo-bulgare, en partie romanisee, etc., vivaient quelquefois aussi des transfuges, venant de regions lointaines (par ex. la Thrace orientate) et expe-dies par le pouvoir bulgare comme population frontaliere. Tous ceux-ci se trouvaient sous 1’autorite supreme de 1’Etat bulgare, souvent gouvernes par leurs propres chefs qui n’etaient supplantes par des representants de 1’autorite officielle qu’en cas de mutineries et de tentatives de separatisme.
Apres la soumission de la Bulgarie, les territoires du Bas-Danube deviennent de nouveau une zone frontiere pour Byzance. Les tenta-tives de I’Empire de controler apres 971 des territoires au Nord du Danube paraissent sporadiques et de peu de duree. Nous sommes en presence d’une situation qui rappelle 1’etat de choses avant rexistencedel'Etat bulgare. Ces questions sont traitees dans le cha-pitre 11 ,,L’a dministration byzantine au Bas-Danube a la fin du Xе et au XIе s.“ Sont prises en considerations des dernieres etudes de N. Oikonomides, P. Diaconu, I. Bozilov, etc. Tout en suivant 1’evolution de 1’organisation mi-litaire et administrative dans ces regions, Г auteur fait certaines mi-ses au point dans le tableau que ces chercheurs ont presente pour la periode 971—1000, periode pendant laquelle se relayent dans ces territoires le pouvoir bulgare et le pouvoir byzantin. Il admet, d’apres le Taktikon de 1’Escurial, i’existence d’une strategie appelee „Мё-sopothamie de 1’Occident", destinee a assurer la garde du Delta da-nubien, mais estime comme insuffisamment prouvee I’existence d’une unite administrative et militaire plus grande — un katepanat — portant le meme nom et s’etendant jusqu’au cours du Dniester, par exemple. De meme, pour ce qui concerne les territoires conquis au Sud du fleuve, il semble que la strategie „de Dristra et Ioannopolis“ n’a dure que le temps de la conquete et qu’elle a ete remplacee par celle de „Thrace et de loannopolis", comme 1’indique le Scorialensis, done que la Mesie a ete rattachee a la Thrace. Quant au theme de Paristrion proprement dit, il a ete sans doute, organise definitive-ment a 1’epoque de Basile II, lorsque tous les territoires bulgares conquis ont re<;u leur organisation stable de provinces de I’Empire.
Toujours en se basant sur le Taktikon de 1’Escurial, Г auteur attire 1’attention, a la suite d’Oikonomides, sur I’etendue des con-quetes de Tzimisces dans les territoires bulgares de 1’Occident. Les themes de Thessalonique, Edesse, Berrhoia, Strymon (divise en deux), Drougouvitia, Jericho sur 1’Adriatique, suivi de Dyrrhachium et de Dalmatie jalonnent les regions au-dela desquelles les Comito-pouloi commandaient en maitres avant d’etendre leur mouvement sur les autres territoires bulgares.
L’auteur souligne, en dernier lieu, la souplesse dont faisait preuve le gouvernement byzantin par rapport aux provinces annexees et surtout dans le Paristrion, constamment expose aux invasions du Nord. Cette souplesse dans 1’organisation administrative et militaire qui s’imposait par des circonstances objectives, mais qui faisait aussi partie integrante de 1’ensemble de la ligne politique et diplomatique de I’Empire, apposait son cachet egalement sur 1’evolu
tion ulterieure des ,,R a p p о r t s entre 1 e p о u v о i r byzantin et les emigres transdanubiens au XIе siecle" (c h a p i t r e III). L’auteur passe en revue les invasions de Petchenegues, Ouzes, Koumanes, etc., qui ont desole les territoires au Sud du Danube jusqu’au dernier quart du XIе s., en attirant surtout 1’attention sur les evenements qui ont suivi le deferlement massif de grandes masses de Petchenegues apres 1048. Oblige par des circonstances d’ordre exterieur et interieur, le pou-voir central se voyait contraint de recourir en partie a ces emigres comme a une population frontaliere, chargee de la garde de la frontiere danubienne contre de nouveaux envahisseurs.
C’est ainsi que s’etablissaient des rapports compliques entre les ,,Barbares“ ayant deja adhere a 1’Empire et ceux qui arrivent a leur suite et dont une partie retjoit aussi ce meme statut de frontaliers. Dans d’autres cas cependant, par suite d’attaches compliquees avec les habitants de la rive gauche du Danube, ces derniers contribuent a 1’apparition de nouvelles vagues d’invasions du Nord.
L’auteur passe en revue la situation generale de I’armee byzantine et le processus qui obligeait le pouvoir central de recourir en masse aux „Barbares*1 comme defenseurs de ses frontieres. Les reformes et contre-reformes des empereurs apres Basile II ne donnent aucun effet durable sur Г organisation de I’armee reguliere au XIе s. Et c’est sur ce fonds de 1’incapacite generale ou du nombre insuf-fisant des effectifs de I’armee reguliere qu’apparaissent comme inevitables les consequences qui resultent des relations entre le pouvoir officiel et les emigres institues comme garde-frontieres. L'impuis-sance de chefs militaires sur le Bas-Danube face aux invasions et la situation precaire qui у regne sont reconnus par les auteurs con-temporains vers le milieu du siecle. Vers cette meme periode appa-raissent aussi certaines personnalites d’origine petchenegue et autre et meme des notables locaux qui arrivent a gravir I’echelle administrative, occupant des postes surtout dans la hierarchie militaire et administrative moyenne. Ainsi apparait la difference qui existe entre cette periode et 1’etape initiale de la domination byzantine en Bulgarie, lorsque les postes responsables etaient occupes par des fonctionnaires byzantins des provinces de 1’Orient.Au cours des annees 70 du XIе s., lorsque les forces locales s’insurgent contre le pouvoir officiel on en arrive meme a la nomination d’un gouverneur du theme qui a „une parente tribale“ avec la population indigene (il s agit du vestarque Nestor qui est peut-etre un Bulgare des regions occi-dentales). Mais les evenements suivant leur cours et Nestor passant du cote des insurges, les forces locales arrivent a prendre le dessus
pour une periode de temps qui dure pres de deux decennies. L’auteur caracterise cette situation comme une situation d’anarchie, comparable une fois de plus aux evenements du Bas-Danube pendant le VIIе s. Mais il estime de maniere categorique qu’on ne peut par-ler d’un Paristrion independant qui aurait continue d’exister jus-qu’a la bataille de Lebounion (1092), lorsque 1’administration byzantine reprend le dessus. Pendant ces deux decennies — entre 1072 et 1092 — il n’y a pas eu de veritable „retrait" du pouvoir byzantin, comme il n’y a pas eu de veritable „retour". C’est pourquoi il ne peut etre nullement question de formations etatiques dans le Paristrion.
Dans le chapitre IV,.Reprise des regions du Bas-Danube par le gouv erne m ent byzantin et les evenements d u XIIе s.“ sont analyses les evenements qui conduisent aux victoires d’Alexis Comnene, ses reformes, ainsi que celle de Jean et Manuel Comnene qui visent a ameliorer la situation de 1’armee reguliere, etc. Sont considerees les etapes dans le reinforcement du pouvoir byzantin au Nord de la chaine des Balkans. L’auteur estime que la reprise du pouvoir byzantin est incomplete dans le Paristrion. Apres plus d’un siecle d’invasions, de luttes, etc., dans les regions du Bas-Danube sont ecloses de nouvelles forces qui se sont surtout manifestees lors des evenements de 1072— 1074. Ces forces se sont formees au sein des emigres (installes de force ou en vertu d’accords) et qui se sont melanges partiellement a I’ele-ment bulgare. Charges par le gouvernement byzantin des travaux de defense militaire, ceux-ci ont acquis des possibilites importantes. L’extension du systeme de la pronoia pose un probleme de grande importance: il ne s’agit pas seulement de ^amelioration generale de I’armee au XIIе s. 1’institution de la pronoia ayant un caractere militaire du moins a ses debuts (sur ce point l’auteur admet Г explication de G. Ostrogorsky, G. Litavrin, etc.). II s’agit surtout de la presence parmi les pronoiaires byzantins a cette epoque de representants des elements ethniquement melanges du Paristrion, voire Bulgares — proprietaires terriens, peut-etre de Valaques — proprie-taires de betail. Cette nouvelle orientation explique en grande partie la tournure que devaient prendre les evenements dans le Paristrion au cours des dernieres decennies du XIIе s.
Le chapitre V ,,L a population du Bas-Danube a u x XIе—XIIе ss. “ porte un caractere de generalisation. En premier lieu est presentee une analyse detail lee des temoignages four-nis par les auteurs byzantins sur la composition ethnique de la population dans le Paristrion, car un siecle et demi d’invasions, de pillages, de transplantation ou d’etablissements de populations
diverses avail necessairement entraine des changements ethniques. Le terme de „Scythes", trop vague comme toujours, est employe quelquefois de maniere tres variee pour les evenements du Paristrion. 11 faut noter d ailleurs que des auteurs comme Psellos et Jean Mauropus, en maniere d’archaisation, appellent quelquefois „Scythes" meme les Bulgares. Les Pechenegues sont couramment designes comme „Scythes", mais quelquefois cette meme appellation de „Scythes" ou „Scythes paristriens" sert a indiquer plus generalement des hordes de Petchenegues, melangees de Koumanes. La population melangee de la rive danubienne estegalement appelee „scythe" quelquefois. Michel Psellos et Anne Comnene emploient par deux fois I’archaisme de „Mesiens" ou „Mesiens occidentaux" pour indiquer les Petchenegues. Or, cet archaisme est courant, surtout pour I’epo-que qui va suivre, c’est-a-dire la fin du XIIе s. mais la il sert a designer les Bulgares ou les Bulgares et les Valaques. A cote de „Scythes" on trouve aussi „Sauromates" pour les Petchenegues, comme pour les Magyares (les premiers etant consideres comme „orientaux" et les seconds comme „occidentaux"), enfin pour les Koumanes. Une seule fois les Ouzes sont designes par 1’appellation archaique de „Triballes" qui sert normalement a indiquer les Serbes et les Creates. Les divers textes denomment differemment les Magyares: ils sont le plus souvent des „Pannoniens". Il existe toujours des points obscurs dans 1’emploi des archa'ismes, utilises par les auteurs byzantins par tradition, mais aussi quelquefois par manque d'information suffisante. Est releve egalement 1’emploi de „Getes" et de „Daces" au XIIе s. Les Ouzes et les Magyares sont indiques comme „Getes" suivant les cas. L’auteur remarque que „Gepides" et „Daces" qui designent les Magyares se rapportent quelquefois aussi aux Serbes et, en general, a la population dalmate. Mais il n’y a pas de points d’appui pour qu’on puisse considerer que les archa'ismes de „Getes" et de „Daces" qui sont couramment attribues aux Roumains du XIVе s., par exemple, sont employes egalementa u XIIе s. pour designer les populations roumaines transdanubiennes ou les Valaques de I’Hemus. L’auteur estime que cette „hypothese de travail" n’est pas suffisamment argumentee et necessite d’autres materiaux de comparaison, parce que 1’on ne connait point de luttes de Byzance contre des Roumains a cette epoque. Or, les textes oil 1 on releve „Getes" et „Daces" parlent surtout de luttes contre ces peuples et de victoires remportees sur eux.
Plus en detail est analyse I’archaisme de „mixob ar bares' dont 1’apparition est une consequence de longues periodes d’invasions. Dans le cas du Paristrion, le melange ne se faisait point par rapport
a la population hellenique (il n’y avail pas d'Hellenes au Bas-Danube), mais par rapport a la population locale, c’est-a-dire bulgare. Dans ce sens (u^o^aQfiaQoi n’est pas 1’equivalent de дгДОЬр’де. Si les auteurs byzantins se servent de cet archaisme, ils ne considered pas la mixture du point de vue ethnique, mais du point de vue du ralliement des „Barbares" a 1’Empire dont les confins s’etendaient jusqu’au Danube: c’est la la seule notion d’„hellenisme“ par rapport a ces „mixobarbares". Ceux-ci apparaissent comme une suite des contacts prolonges entre la population bulgare locale et les elements turks des regions au Nord du Danube. A ces „melanges" s’ajoutaient eventuellement I’element valaque, ainsi qu’un nombre plus restreint de Russes et meme des etrangers venus se fixer de maniere tout a fait fortuite, comme d’anciens mercenaires anglo-saxons.
Une tentative est faiteen dernier lieu de donner une description du mode de vie de toute cette population pendant la periode consi-deree. II importe de relever 1’existence de petites agglomerations (x^oQia, слабые) en rapport avec le genre de vie d’agriculteur et des eleveurs de betail. Mais il importe surtout d’attirer 1’atten-tion sur 1’existence de grandes villes le long du Danube qui indi-quent que les anciens nomades s’etaient rallies a la vie urbaine deces regions. Les particularites du mode de vie dans le Paristrion, comme consequence des changements demographiques et ethniques sur-venus et par suite de la presence de la population frontaliere posent des questions sur le developpement du regime feodal dans ces regions ou la formation de la grande propriete fonciere ne subit pas 1’infiuence directe de Byzance.
Enfin 1’auteur constate qu’une partie de la population emigree ne s’installait pas de maniere durable dans les terres du Paristrion. C’est ce que laissent supposer les temoignages de 1’archeologie et de la toponymie. En effet, dans la Bulgarie du Nord et la Dobrou-dja il n’y a que des vestiges peu nombreux de toponymie tiirke et pas de toponymie roumaine, ce qui montre que ces populations ont disparu relativement vite ou bien qu’elles ne menaient pas une vie sedentaire. Comme cela a ete indique, il semble qu’on pourrait ad-mettre les deux cas.
Dans la conclusion est esquissee la voie suivie dans le develop-nement des regions du Bas-Danube en tant que zone-frontiere de 1’Empire byzantin aux XIе et XIIе ss. L’organisation administrative et militaire ont subi des changements en rapport avec la situation generale de 1’Empire et les conditions locales. Sur ce territoire bulgare, expose pendant un siecle et demi aux invasions du Nord et soumis a une autorite etrangere, serealisent des conditions qui
menent petit a petit a la restauration del’Etat bulgare. Cette res-tauration se fera au nom de I’ancienne tradition bulgare. Elie тй-rit parmi les forces ecloses dans le Paristrion au cours de cette longue periode. Servant dans Гагтёе comme garde-frontieres ou (plus rarement) ayant conserve leurs droits de chefs independants, les etrangers entraient en relations avec les proprietaires terriens bulgares qui apparaissaient surtout parmi les couches moyennes de I’administration byzantine locale et avec les notables valaques de la population des pasteurs de 1’Hemus. Tous procedaient a partir de leurs propres interets, mais face au pouvoir byzantin incapable de les proteger et meme hostile, ils s’unissaient tout naturellement et se voyaient prets a retourner centre ce pouvoir les armes qui leur etaient confiees pour qu’ils le defendent.
СЪДЪРЖАНИЕ
Предварителни бележки ........................................... 5
I. Ролята и административната организация на т. нар. Отвъддунавска България (exsl&BV tov Aavovfilov) ........................ 17
II. Византийската администрация поДолни Дунав в края на X и XI в. (опит за уточнение) ...................................... 34
III. Отношенията между византийската власт и отвъддунавските за-селници през XI в. ............................................. 71
IV. Възобновяване на византийската власт след кризата от 1072— 1074 г. и политические събития през XII в....................... 97
V. Населенного в долнодунавските земи през XI —XII в. ... 116
Заключение ...................................................... 144
Литература ...................................................... 149
Съкращения ...................................................... 162
Резюме на руски ............................................ 163
Резюме на френски език ......................................... 170
СОДЕРЖАНИЕ
Предварительные заметки .................................... 5
Роль и административная организация т. и. Задунайской Болгарин (Ixelbev гоЪ Aavovpiov) ........................... 17
Византийская администрация на Нижнем Дунае в конце X и XI вв. (попытка уточнения) .................................. . 34
Отношения между византийской властью и задунайскими поселенцами в XI в ..................................................... 71
Возобновление византийской власти после кризиса 1072—1074 гг. и политические события в XII в .................... §7
Население нижнедунайских земель в XI —XII вв................ 116
Заключение.................................................. 144
Литература ................................................. 149
Сокращения ................................................. 162
Резюме на Русском языке .................................... 163
Резюме на французском языке................................. 170
TABLE DES MATIERES
Noles preliminaires ................................................ 5
I. Le role et Г organisation administrative de la Bulgarie той 'lavou/J/ov............................................... . ]7
II. L’administration byzantine au Bas-Danube (fin du X'— Xk s.) — Tentative d'une mise au point ..................................... 34
111. Relations entre le pouvoir byzantin cl les emigres transdanubiens au cours du Xie s.................................................. 71
IV. Retablissement du pouvoir byzantin a pres la crise de 1072—1074 et les evenements politiques pendant le XIIе s...................... 97
V. La population dans les regions du Bas-Danube aux Xk—XIIе ss. Conclusion........................................................ 116
Table des references ............................................. 144
Abreviatiorn . ..................................................... 149
Resume en fran^ais.................................................. 162
Resume en russe..................................................... 170
ДОЛНИ ДУНАВ - ГРАНИЧНА ЗОНА НА ВИЗАНТИЙСКИЯ ЗАПАД
Василии Тъпкова-Заимови
Редактор М. Чакърова Художник Т. Д а н о в
Худ. редакор Д. Д о и к о в Техн, редактор К. Иванова Коректор А. Христова
Изд. индекс 5613
Дадена за набор на 22. X. 1975 г. Подписана за печат на 31. I. 1976 г.
Формат 60/8-1/16 Тираж 900 Л Г П-6
Леч. коли 11,75 Изд. коли 10,96 Цена 1,53 лв.
Набрана и отпечатана в Печатннцата па Издателството на БАН
София 1113, ул. „Акад. Г. Бончев"
Поръчка 24