Текст
Отговорен редактор
Чл.-кор. проф. В. БЕШЕВЛИЕВ
УВОДНИ БЕЛЕЖКИ
v За етническите промени на Балканите през VI и VII в. е доста писано. Още най-старите изследвачи на нашею минало, а и много учени от по-късно време,v конто са проучвали сред-новековната балканска история, в сериозни и задълбочени тру-дове^ра разглеждали от различии страни този въпрос.
vHa учени като lyUtp ц_н Д ри н о в или Ко нстантин Ире- чек дължим системною, сериозно и задълбочено проучване на писмените извори около този период! И днес сравнително малко можем да прибавим към материала, който те систематично са подредили .*
.Сред учените от края на XIX и началото на XX в. се е поставил твърде остро въпросът, дали славяните са били автохтонно население на Балканите или пришълциДПб този въпрос на времето се е водила дълга полемика. След решителните доводи в полза на втората теза от известии учени, като А. В а- ч сильев, Ст. С т а н о j е в и h, Н. Кондаков и главно М. Д р и-нов и Л. Нидерле1, този спор бе изгубил своето значение, но в наши дни той бёше доста неуспешно подхванат.
нВ тази връзка още тогава се е поставил и въпросът за времето на славинското преселение на юг от Дунава^Тъй като и по-долу се спираме на този въпрос, който и днес не е загубил своето значение, тук ще споменем само мнениита на никои по-известни историци и слависти. Какво е било положението на нещата в началото на века, това е обленено сбито в стати-ите наГ. Баласчев и Ив. Д у й ч е в.* 1 2 j Всички изследвачи
♦ Пълни библиографски посочвания за отделяйте автори вж. в раздела Литература.
1 Вж. за тези теории у Niederle, Slovanske starozitnosti, II, 1, р. 71 sq.=Manuel, I, p. 232 sq. Срв. съшо и прегледа на Баласчев, Новите въз-гледи, стр. 73 сл.; Д у й ч е в, Балканският югоизток, стр. 230 ел”. В последно време въпросът за протославянско население на Балканите се подхвана от Державин, История Болгарии, I, стр. 49 сл., който се основава на отре-чените теории на Н. Я. Мар.
2 Вж. тук бел. I.
Отговорен редактор
Чл-кор. проф. В. БЕШЕВЛИЕВ
УВОДНИ БЕЛЕЖКИ
v За етническите промени на Балканите през VI и VII в. е доста писано. Още най-старите изследвачи на нашею минало, а и много учени от по-късно време*- конто са проучвали сред-новековната балканска история, в сериозни и задълбочени тру-дове^ра разглеждали от различии страни този въпрос.
vHa учени като KUtp и_н Д ри н о в или Ко нстантин Ире- • чек дължим системною, сериозно и задълбочено проучване на писмените извори около този период! И днес сравнително малко можем да прибавим към материала, който те систематично са подредили .*
.Сред учените от края на XIX и началото на XX в. се е поставил твърде остро въпросът, дали славяните са били автохтонно население на Балканите или пришълциДПб този въпрос на времето се е водила дълга полемика. След решителните доводи в полза на втората теза от известии учени, като А. В а- ч сильев, Ст. С т а н о j е в и h, Н. Кондаков и главно М. Д р и-нов и Л. Нидерле1, този спор бе изгубил своето значение, но в наши дни той бёше доста неуспешно подхванат.
кВ тази връзка още тогава се е поставил и въпросът за времето на славннското преселение на юг от Дунава^Тъй като и по-долу се спираме на този въпрос, който и днес не е загубил своето значение, тук ще споменем само мненията на никои по-известни историци и слависти. Какво е било положението на нещата в началото на века, това е обиснено сбито в стати-ите наГ. Баласчев и Ив. Д у й ч е в.* 1 2 i Всички изследвачи
* Пълни библиографски посочвания за отделяйте автори вж. в раздела Литература.
1 Вж. за тези теории у Niederle, Slovanske starozitnosti, II, 1, р. 71 sq.=Manuel, I, p. 232 sq. Срв. съшо и прегледа на Баласчев, Новите въз-гледи, стр. 73 сл.; Д у й ч е в, Балканският югоизток, стр. 230 сл’. В последно време въпросът за протославянско население на Балканите се подхвана от Державин, История Болгарии, I, стр. 49 сл., който се основава на отре-чените теории на Н. Я. Мар.
2 Вж. тук бел. I.
признават, че преки писмени доказателства има едва от начатого на VI в.— главно за Юстиниановата епоха.'Въпреки това Дринов поддържа мнението, че славяни са прониквали във Ви-зантийската империя много по-рано, огце в IV и III в., та дори и във II в.3 Нидерле също изказва предположение, че славяните са започнали да заселват полуострова далеч преди V—VI в.4 5 К. Иречеке склонен да приеме това мнение, макар и с известна резерва.6 7 8 Ст. Стано)еви Ьсмята, че в балканските земи славяни са се появили сравнително рано, но~че те са започ-надгцда преминават на дружини в края наху и началото на (VI вЛ (3 л а т а р с к и<^не) приема тезата за ранното прииждане на славяни в отсамдунавските земи^ Изобщо всвоята „История на българската държава" той отдели сравнително малко място на славяно-византийските отношения, но по тези въпроси пише в някои свои допълнителни студии? дПочти по същото време и някои руски учени отхвърлят предположенията за славянски придвижвания на Балканите преди VI в. К о н д а ко в, По го д и н,> и др. смятат, че по този въпрос трябва да се придържаме към изворните сведения.
; В навечерието на Първата световна война и главно в периода между двете световни войни са публикувани много от-делни студии^и общи съчинения, конто разглеждат въпросите вече на по-широка основа. IНякои от тях/ посветени изцяло на византийската история или пък на отделни по-големи периоди от нея, ртделят място на връзката между съдбата на Източ-ната римска империя и ролята на балканските нашественици, главно славянит^ Тук трябва да се споменат известните студии на френския византолог чШ. Дил/особено монографията му за Юстиниан. Трябва да ~се‘“спбменат и няколко истории на Византия от "руски и западноевропейски автори3 издадени в разстояние на 2—3 десетилетия. В други, по-тесни по обхват студии се разглежда по-подробно и съдба/а на старите тракийци. Между тези студии трябва да споменем статиите на Ст. Романски, който все още се ограничава с първите селища на
3 М. Дринов, Заселение, стр. 189 сл. Тази студия е излязла за първи път през 1872 г.
4 Niederle, Slovanskd starozitnosti, р. 178=ManueI, р. 60.
5 Ире чек, История болгар, стр. 90 сл. Това първо издание е от 1879 г. Срв. също издадените посмъртно негови Оправки и добавки, стр. 14 сл.
6 Стано1евиЬ, О )ужнимсловенима, стр. 124—154.
7 Златарски, Студии по бълг. история, и издадената след смъртта му статия Die Besiedlung.
8 Bury, A. History, I, pp. 290 sq.; 334 sq., 11, p. 274 sq.; Кулаков-c к и й, История, II, стр. 395 сл., 448 сл.; Успенский, История, I, стр. 387 сл ; V a s i i i е V, Histoire, р. 139 sq.
славяните и тяхното разселване из Балканския полуостров, свързано според него с разпадането на хунската държава. ^.Дваро-славянските отношения по времето, когато панонските славяни и аварите действуват заедно срещу византийските земи, са също обект на множество изследвания/ Пълни библиографски данни за тях се намират в известния труд на Д. М о -равчик „Byzantinoturcicay’9. Нека споменем между тях само статията на югославский у^ен Л. Хауптман, която разглежда славянского нашествие на Балканите през времето на Юстиниа-новото царуване и до началото_ на VII в. Във връзка с някои студии на румънския учен Н. И о р г а, конто стой на крайни националистически позиции, П. Мутафчиев излиза с полемич-ната книга „Българи и румъни"10 11, в която разглежда — поня-кога също с известно увлечение — въпроса за приемствеността в крайдунавските области.
Почти през същите споменати тук два периода от изслед-вания, насочени главно към проследяване първите стъпки на славяните в балканските земи, още цяла редица учени — някои /от конто вече споменахме, а и мнозина други от немски или < маджарски произход — усилено се занимават с въпроса за произ-хода на прабългарите. Тук няма да даваме преглед на тези мнения, тъй като, от една страна, този въпрос се разглежда на съответното място в нашата студия, а, от друга — има на лице вече изчерпателен преглед от Ал. Б у р м о в,11 в конто се разглеждат критически голям брой мнения, подредени хронологически и по тематика..» В годините, които предшествуват не-посредствено Втората световна война и през самата война, на запад, а отчасти и у нас се явяват съчинения, лишени от научна стойност, написани с чисто пропагандна цел* В съветските периодични органи, напротив, започват да излизат системно статии, които разглеждат в светлината на маркс-ленинското учение въпросите, свързани главно с отношенията между Византия и славяните, и^приносът на последните за преобразува-нето на Източната римска империя и за преминаването й към по-прогресивен строй — феодалния) Между тях трябва да се отбележат статиите на Левченко, на Мишулин, на Дьяконов, студиите на Пигулевская.12 Освен това с'помена-тите автори правят още една ценна крачка напред — те обръ-
9 Gy. Moravcsik, Byzantinoturcica, I, p. 72 sq.
10 Тя e преведена и на френски : Bulgares et Roumaius.
11 Бурков, Към въпроса, стр. 288—337.
12 Пигулевска я, Авары и славяне, стр. 27—36; с ъ щ а т а, Сирийские источники, стр. 29 сл., 56 сл. и пр.
щат внимание и на източните извори за този период от славяно-византийските отношения. 1След войната у нас, главно в „Исторически преглед", се публикуват няколко статии, авторите на конто се стремят да доразвият или да популяризират пътя, по-сочен от споменатите съветски авторц/ Такива статии са пи-' сали Д. Ангелов,13 14 15 16 17 Ал. Бурмов и др. Освен посочената статия за произхода на прабългарите Ал. Бурмов почти по същото време издава и друга студия с подобна тематика, в която уточнява някои важни моменти от ранната история на прабългарите?}
През следващите години у нас, започва подготовка на дву-томната „История на България“, която излиза през 1954г.1Б Т^ргава на страниците на „Известия на Института за българска история“Дпо-късно Институт за история), на „Исторически преглед" и в различии други сборници се появяват общи и потесни проучвания във връзка с родната история. Между тях има и такива, конто засягат рднната история на нашите земи — връзките между славяни и първобългари1^ и съдбата на зава-реното население??' Подлагат се на критика излезлите в мина-лото проучвания по тези въпроси и се правят нови приноси. QB самата „История на България"18, както и в излязлата по същото време съветска „История Болгарии"19 тези въпроси също са поставени и разгледани твърде подробно/ На страниците на някои издания започват научни спорове по основни въпроси за произхода на първата българска държава,20 за отношение™ между отделните етнически групи в балканските провинции21 и пр.*Тези проблеми се поставят също така и в
13 Ангелов, Сведения, стр. 240—244. Вж. от същия и кратката статия Die Rolle, излязла в последно време в едно японско списание. Срв. също за библиографска пълнота В. Миков, Славяни на юг.
14 Вж. Бурмов, Въпроси.
15 Второто издание е от 1963 г.
16 Вж. напр. Дуйчев, Славяни и първобългари, Срв. от същия, Най-ранни връзки.
17 Вж. напр. Бешевлиев, Участието, стр. 217 сл. Във връзка с въпроса за степента на романизирането на местного население на Балканите вж. главните мнения, отразени у Бешевлиев, Проучвания, стр. 66 сл.
18 Ст£. 45 сл.
19 Стр. 34 сл.
20 Цанкова-Петкова, Няколко бележки, стр. 319—346; Войнов, За първия допир, стр. 453—478; с ъщи я т, Отново по въпроса, стр. 269— 276; Дуйчев, Обединението, стр. 417—427, където авторът подхвата и до-иълва някои свои мисли върху българската държава и славянските племена в Северна България (срв. D u j с е v, Protobulgares et Slaves).
21 Вж. посочвания у Tapkova-Zaimova, Sur les rapports, p. 67 sq. Въпросът e разгледан и тук в самото изложение.
някои други общи съчинения, например в „История на Византия" от Д. А н г е л о в.22 у
^Приблизително през същите години и в Югославия се под-готвя една обща Историка народа Лугослави]’е. В тази история с вещина е разгледан и въпросът за населението на бал-канскиге земи преди основаването на балканските държави^ Тук трябва обаче да се отбележат някои неправилни тенденции, например славянското население в македонските земи се показ-ва като отделно развиващо се, откъснато още от най-ранно време от развитието на населението в днешните български пре-дели,23 Jlo трябва да изтъкнем, че тези въпроси са разгледани сбито, много прегледно и с пълни библиографски подробности в книгата на Г. Острогорски „История на Византия", из-лязла в няколко издания и на няколко езика.24
{Един въпрос, който продължава да се разисква още от времето на Фалмерайер, е въпросът за „славянского засел-ване на земите в днешна Гърция. .Тозйвъпрос се’е разглеждал в миналото с повече или по-малко националистичен уклон и от страна на някои славянски учени, а още повече от страна на мнозина гръцки историци, който са се стремили да отрекат всякакви следи от славянски елемент в гръцките земр}25 За-това отделни въпроси, свързани със славянската колонизация в Елада, все още се разглеждат било от историческа-текстоло-гическа гледна точка,26 27 било от езиковедско гледище.21
\]През последните две десетилетия в съветския печат, у нас и в някои от другите народнодемократични страни с голямо оживление се поставя на разглеждане въпросът за славянската Орцина на Балканите, за нейната роля в развитието на иконо-миката на селото и града и общо въпросът за времето,.когато в Източноримската империя настъпва кризис, който довежда до големи вътрешни сътресения и -обществено-икономически промени, до преминаване от робовладелческата формация към по-прогресивния феодален строй.*На страниците на „Византийский временник", във „Вопросы истории" и др. се появиха и продължават да се появяват извънредно интересни статии, в
22 Ангелов, История на Византия, I, стр. 116 сл. Последното издание е от 1965 г.
23 Срв. Й о н ч е в, Някои възгледи, стр. 106 сл.
24 Тук си служим с изданието на сръбски език от 1959 г.
25 Вж. освен Ши ш ма нов, Към селишата ; Va s гл ег, Die Slaven ; библиографски данни иу Tapkova-Zaimova, Snr quelques aspects, p. 111 sq.
26 L e m e r I e. La chronique.
27 Вж. напр. Z a i m о v, Die bulgarischen Ortsnamen.
конто изтъкнати съветски, а и някои наши учени изказват своите мнения или пък разглеждат изказвания на западни учена! Тук няма да посочваме отделни имена, понеже подробен преглед на въпросите, свързани с кризата на Източнорим-ската империя и „варварските нашествия", правим в първата глава, посветена на причините за тези нашествия!-
v Трудно е да се обхванат цялостно насоките, в конто вървят проучванията в наши дниУ'В западната литература има излезли няколко монографии върху интересната Юстинианова епоха и някои общи съчинения, основани на безспорно богата документация, но в който интересуващите ни въпроси са засегнати като странични или по-скоро само откъм формалната им страна.28 В социалистическите страни освен вече споменатата, преиздавана няколко пъти „История" на Острогорски,29 изля-зоха и няколко по-малко обемисти студии с по-ограничен обхват. В тях въпросите, конто ни интересуват, се третират по-отблизо и се правят опити за обобщение.30 Разбира се, не може да се твърди, че проблемите на етническите отношения са окончателно разрешени — около редица въпроси все още дълго ще се водят спорове.
Като имаме пред вид всичко изложено дотук, ние се ста-раехме да не се впускаме в подробности при разглеждането на въпроси, който изглеждат разрешени. (Нашата цел преди всичко бе — да се разкрият причините, конто са тласнали нар^ь дите към земитгетта Балканския полуостров, както и обстановката Tt средата, в конто са станали тези големи и съдбоносни етни-ческщпроменщ| Интересно е да се разгледат по време и място, доколкото тойа не е било вече направено, етапите на_ааво£вател-нит_е—или, преселнически вълни. От нем алко значение е да се даде представа за отнбСИтелната численост на едни и други нашественици и защо едни от дошлите племена са оставили след себе си трайни дири, конто са променяли етническия облик на европейските владения на Византия, а други — по-незначи-телни, временни следи или изобшо на някои места не са оставили никакъв спомен за себе си. Дали в това отношение е
28 Rubin, Das Zeitalter; С h a s s i n, Belisaire ; Jones, The later Roman Empire. He ни бяха достъпни Baynes-Moss, Byzantium; Vasiliev, Justin. U r e, Justinian ; срв. критическите бележки за някои трудове на западноевропейски учени на Каждая в КСИС №11.
29 От този автор вж. също излезлите в последните години студии The Byzantine Empire in the Wordl; Byzantine Cities.
30 Липшиц, Очерки ; L i p s i c, Byzanz ; D u j c e v.Les Slaves. Срв. също обзорната статия на Zasterova, Hlavni problem).
играла роля само числеността? Най-после поставихме си и въ-проса, как са били посрещнати новите преселници от самата византийска власт и от коренното население, което все повече изнемогвало в създалата се през разглеждания период обстановка. В какви взаимоотношения са влезли тези преселници помежду си и със заварените балкански жители и как са се развивали тези отношения ?
Това са, общо взето, проблемите, конто си поставихме в нашата работа. Както при всеки труд от този характер, недоста-тъчният материал на наличните извори е понякога съществена пречка, за да се отговори цялостно на въпросите. Трябва обаче да подчертаем, че още веднъж и с много голямо внимание проучихме всички писмени извори — главно византийски — от дадената епоха или от малко по-късно времеуАвторите, конто са били свидетели на тази бурна епоха, са дали някои наистина ценни страници за събитията, конто са следвали с голяма бър-зина за онова време/~Не смятаме за необходимо да се впущаме в 'обширен-анализ на тези произведения, защото това е правено много пъти, а и авторът е един от издателите на серията Гръцки извори за българската история, където в т. II и III (т. III и IV от общата поредица) е събрано всичко по-йнтересно върху живота и творчеството на византийските писатели от VI и VII в. Ще се задоволим само с един общ пбглед върху до-стоверността и пълнотата на сведенията, конто можем да черпим от тях.
(На първо място, както по обилие на сведенията, така и по осведоменост на самия автор безспорно трябва да се постави Прокопий Кесарийски. Той е бил секретар на прочутия византийски пълководец Велцзарин-и сам е минавал през много места, в конто са се водили военни действия с „анти, ' славяни и хуни“. Прокопий е пестелив в изразните си средства, но"'е”’толкова’ точен, колкото може да се изисква това качество от един средновековен писател, който никога не е разполагал "със статистически данщй За съжаление тенденцията, която се среща у почти всички византийски автори, да се представят чужди племена и народи с архаични имена, е една от най-го-лемите слабости в неговите съчинения. И изглежда, че тая тенденция у него не е плод само на писателско маниерничене, а просто на недостатъчна осведоменост върху етническата същ-ност на онези чужденци, конто той нарича „хуни“ и пр. Твърде много е писано върху панегиричния тон, с който се отличава неговото съчинение „За_достройкнте“, величаещо строителната дейност и държавническите качества на Юстиниан, и, от друга
страна, върху пълното отрицание, с което той се отнася към същия император *в прочутата си „Тайна история", която наи-стина е стояла скрита до смъртта на^ Юстиниан. Ние смятаме, че онези данни, които той дава така обидно в нея върху вът-решната и външната разруха на империята по време на заче-стилите нападения отвън, до голяма степей могат да се уточ-няват с помощта на откъслечните сведения на някои други, особено западни автори. Разбира се, ние сме в състояние по-обективно от Прокопий да преценим причините за настъпилата криза и невинаги да вииум за това личността само на един човек.\.Но не можем да^тГе признаем, че „Тайната история" е едно страшно огледало на византийската действителност от средата на VI в. Като сполучливо допълнение в някои отношения към работите на Прокопий идва съчинението на _А гд т ий Мири не йгки. Последният обаче, макар и да е бил начетен автор и съвестно да е използувал първоначалните извори, все пак няма живите преживявания на един очевидец^ Ако времето беше пощадило „Историята", която Менандър П ро т е.к-1 тор е написал към края на VI в., ние щяхме да разполагаме с~ още един ценен йзВОр за събитията след Юстиниановото царуване. Но дори и в този откъслечен вид, в който са до-стигнали до нас няколко сведения от този автор, може да се види много нещо за отношенията на империята с авари и славяни, когато аварите отпърво като ищци, а после като завоеватели се показали на Дунавския лимес.
$<ъм тези най-подробни изворни данни следва да се прибавят откъслечните сведения на Е в а г р и й и не дотам досто-верните сведения на Иоан Малал дА Нове л_и_те на император "Юстиниан, и неговияТ~К о д е к с, които са извънредно ценни Извори ~за обществено-икономическото развитие на балканските земи преди и през УЬ в., дават в повечето случаи косвени данни за нашата тематика! Приблизително същото може да се каже и за един все още несигурно датиран извор като Ц_с е в д о -Маври^и*-,
'“Т’Царуването на Маврикий за щастие е намерило свой по-вествувател, наистина многоречив и претенциозен, но добре осведомен. Това е Теофилакт С и м о к а та, който, макар и малко безразбортор но всепак с доста големи"~Подробности е разказал събитията от края на VI в. и твърде ясно е показал как се е стигнало до войнишкия бунт, който поставил на престола центуриона Фока.
ч3а западния край на полуострова и за нахлуването на славян-ските маси по Далматинското крайбрежие имаме няколко
•
прекрасни свидетелства от един западен автор, именно папа Гр и г о р и й, »}иито писма отразяват безпокойството и о(тьртга=-'"ността, които настъпили в западните провинции в началото на
VII ву' Останалото, което знаем за този край, се намира в повече -или по-малко легендарен вид едва у Константин Багря-нородни. Той е подреждал събитията понякога по свое хрум-" ване, за да изтъкне вечността и ненарушимостта на призваната от бога византийска империяуУправлението на Ираклий е имало свой придворен певец-летописец, Гео р г и Пизидий с_к-и, който, макар и съвременник и участник в един от малоазий-ските походи на Ираклий, има всички недостатъци на един поет, и то дворцов*,, Като преминем през Пасхалната хроника, която има чисто летописен характер, но дава някои уни-кални вести, както и през други житийни текстове, ние стигаме до Теоф.ан и Никифор, двамата.г.одеми хроникьори Е от IX в., без*”които не може да мине никое изследване. Като държим сметка за техния специфично византийски начин на повествуване, в който понякога се дават най-странни и чудновато обяснения на събитията, ние все пак трябва да им благодарим, че са събрали може би най-обилния и точно подреден материал, без който почти не могат да се контролират дан-ните на другите автори, макар последните в отделим случаи да са и по-подробни и по-достоверни.
* Към този преглед трябва най-после да прибавим „Ч у.д е с а т а на св. Димитри" — най-„чудесния“, но и най-пълния извор за събитията в Йлйрик и Македония главно през VII 0. Този извор, въпреки че има недостатъците на всички хагиографски съчинения, където действителността е примесена с легендарни мотиви, където хронологията е изоставена за сметка на тема-тичното изложение на фактите, така, както го е виждал про-поведникът, има все пак неоценимата заслуга, че ни осведомява с големи подробности за снова, което е ставало в провип-цията — далеч от погледа и вниманието на цариградските офи-циални летописци.
^Зацялата тази епоха сведенията на източните летописци, като Йоан Ефески, Псевдо-Захарий, Себе ос и др, носят същите качества и недостатъци, които намираме у западните автори от това време (с изключение на И о р д а и с с, който по ценност на сведенията съперничи на Теофани на папа Григорий^ за чиито писма вече споменахме). Сведения га на другите западнй" автори са малко, често съвсем кратки, ио някога неточни и объркани хронологически, но щастливо до* пълват византийските. Те осветляват често пъти неща, кои го
I
I
I
I
I
I
I
I
I
I
I
I
I I
I
I
I
I
I
I
I
I
I I
I
I I
I
са избягвали от вниманието на византийците, тъй като напълно естествено интересите на едните не се покриват с интересите на другите.31
'Недостатъчната ни историческа осведоменост трябва, разбира се, да се допълни от резултатите, конто поднасят близките на историята дисциплини, като археологията, нумизматиката, ези-кознанието и др) За периода на преселенията и нашествията, за различните. етнически колебания, конто настъпват по това време и който неминуемо се отразяват на бита, много нещо биха могли да ни подскажат археологическите разкопкц) Ние положихме голямо старание да се запознаем главно с обоб-щителните публикации, излезли у нас и в Румъния през последните години. Както по-рано, така и в последно време се правят много опити археологическите данни да се разглеждат във връзка с общото историческо развитие,_3а сожаление епо-хата на нашествията е свързана повече с разрушения, откол-кото със строителство. Сами по себе си тези разрушения, както и свързаните с тях периоди на поправки говорят вече много. Когато обаче се стигне до обяснението на битовия материал, който се намира обикновено в леките и временни жилища, пък дори и укрепления, конто новите пришълци са строили за себе си в първо време, неминуемо се натъкваме на големи спорове между самите археолози. Понеже тези спорове засягат основни въпроси, като въпроса за приемствеността или за етни-ческата принадлежност на една и друга култура, то без съм-нение изследвачът, който не се смята за специалист и не търси да даде лична преценка на материала, може да го използува само с голяма предпазливост, и то главно в това направление, което му се струва най-трайно и безспорно установено. Ние не разполагахме с достатъчно материал, отнасящ се до земите на днешна Югославия. Затруднението ни изхождаше от това, че и у нас, и в Югославия по време на пребиваването ни там, наме-рихме сравнително по-малко обобщаващи студии или такива, който обхващат по-голям брой находки.
Отраден факт е, че все повече се обръща внимание на колек-тивните нумизматични находки, конто могат да допринесат значително за обяснението на някои исторически факти, а именно в нашия случай да помогнат да разберем кои райони са били повече обезпокоявани, къде и кога положението е било сравнително по-спокойно/Смятаме също, че с повече сигурност можем
31 Библиографски данни за западноевропейските хронисти и др. от този период, вж. в ЛИБИ, т. I.
14
•» •„.’ПЖЯ’ГШЧ
да се доверим на езикознанието, и то пО-специално на топони-мичните изследвания, конто много допринасят за изясняване на пътигцата, по конто главно са вървели славянските нахлувани^} и отчасти за времето, когато са извършвани. Въпреки че още не разполагаме с един подробен топонимичен атлас, ние имаме вече доста проучвания в това отношение. Такива има отчасти и в Румъния и по-малко в Югославия. Тук няма да даваме дори накратко библиографски посочвания на археологическите и топонимичните изследвания, както това направихме за изслед-нанията от чисто исторически характер. Смятаме, че невинаги можем да обхванем най-главното и най-важното. Задоволяваме се да ги посочваме на съответните места в самото изследване.
От наличието на повече или по-малко познат материал са зависели и нашите възможности да разгърнем изследването. В много точки проучването ни е по-подробно за земите на днешна България, останалите балкански територии са засегнати по-накратко, а земите на западния дял от южните славяни оставят почти извън нашия поглед.
I. ЗА ПРИЧИНИТЕ НА ТАКА НАРЕЧЕНИТЕ ВАРВАРСКИ НАШЕСТВИЯ
Безкрайно дълги и многообразии са събитията, конто до» веждат до „варваризиране" на Балканския полуостров. Те при-чиняват коренни промени в етническия и социално-икономиче* ския облик на Европейския Югоизток. Този процес започва през IV в., засилва се през втората половина на V в., за да стигне връхната си «очка през VI и VII в., конто са наистина реша-ващи за съдбата на Балканите.
_Събитията през VI—VII в. следват едно след друго с невероятна за времето бързина. Те са свързани чрез редица обстоя-телства с нашествията от предшествуващите векове и, от друга страна, с целия вътрешен кипеж в империята. Затова трябва да се разглеждат двустранно — във връзка с историята на "Тварварските народи", конто на вълни идват в европейските земи, и във връзка с вътрешните събития на Източната империя. Причините, поради конто в VI и VII в. многохилядни сла-вянски'м'ЙоЛёства, а покрай тях на различии места и в различии периоди и хуно-тюркски, германски, аварски и др. групи насочват своите погледи към Византийската империя, не могат да се търсят непосредствено околЙ момента, когато например император Анастасий, изправен пред невъзможността да брани цялостно всички балкански територии, издига в 512 г. прочу-тата Дълга стена, за да защити поне столицата средин малък хиЙ^ерланд около нея. Трябва да се върнем с малко повече от един век назад, когато започват готските и главно хунските нападения, защото всички отделни моменти на целия този провес са в естествена връзка помежду си. Едно нахлуване е било' предизвиквано от предхождащо стълкновеИие между две или повече племенни групи,както и всяко отстъпване на територия от страна на Византия се е дължало обикновено на предшест-вуващи нападения, конто са я обезлюдявали.
„Великото преселение налародите" е условно наименование на мбЕъщото и продължително движение на „варварски" на-
2 Нашествия и етнически промени иа Балканите през VI—VII в.
17
роди, насочено срещу римските провинции в Европа, което до-вежда до коренно прекрояване на картата на стария европейски свят. Началото на това мощно и всеобхващащо движение се определи различно. Според едни, то започва с_Маркоман-ските войни в 60—70-те годинй на II в. от н. е., когато срещу Рим насгышли германски племена заедно с известен брой келти, тракийци и дори сирмати. ’Според друтщ-началото на „преселе-нието" трябва да се търси в движението на сарматите в III в Според трети, ш загГОчва~с нахлуването на хуните в Европа,*-G• СтруваТш те, че поСледнотоТхващане е по-точно, защото имен-но навлизането на азиатските, номадските народи в европей-ските земи по пътя към запад внася истинско раздвижване сред земеделските населения. Разбира се, и това е едно условно начало, защото „варварите не са чакали втората половина на IV в., за да накарат да се говори за тях“1 2.
Има изказани много мнения за самите ' причини на „Великого преселение“. Ние няма да се спираме на някои съвсем остарели или явно неприемливи концепции от рода на тези например, че „сблъскването на културите“ е „една ускорена ево-люция", защото, когато се стига до това стълкновение между римския и варварския свят, империята е вече твърде много вар- , варизирана и нещата си вървят един вид от само себе си, без вече никой действително да желае загиването на самата Рим-ска империя.3 Общо взето, в последно време вече всички са съгласни, че както борбите на севернопричерноморските племена, така и нахлуванията на славяните на Балканите трябва да се разглеждат като една брънка от общото „преселение“. Все пак в така изказаните мисли има и някои разногласия. Прав е съветският историк и археолог М. Ю. Брайчевский в крити-ката си към някои от явил^те се в последнитё ДёСетйНа години изследвания по тези въпроси. Например в „История Болгарии", издание от 1954 г., стр. 38—39, С. А. Никитин разглежда нахлуването на славянските племена на юг от Дунава като един от епизодите на придвижването на племената, „свързани с *ве-ковната им борба против експанзията на робовладелческата Римска империя, която в края на краищата завършва с нейния пълен разгром"4. Брайчевский му възразява съвсем основателно,
1 Смятаме излишне да посочваме литература по тези много известии въп-роси; срв. най-сбшо Третьяков, Восточнославянские племена, стр. 143 сл.
2 Н a I р h е п, рр. 1—2.
3 Moss, La naissance, рр. 86—87.
4 Същата формулировка е дадена в История южных и западных славян, стр. 11—12.
че тези съображения, макар и верни в една или друга степей, не обясняват самата същност на нещата. Според него, ако до III—IV в. може да се говори за отбрана на славяните и на другите източноевропейски племена против римската експанзия (а според нас и това е пресилено), то в VI—VII в. славяните са в настъпление. Брайчевский изтъква също така (макар и у него миелите на Никитин да са подсилени), че няма никакви сведения тези нападения да са имали за цел освобождение на пленници или пък да са имали в основата си търговски причини.5 6 Той смята неразяснена и тезата на Рибаков (Очерки Истории СССР, III—IX в., М„ 1958, стр. 100), койУо пише, че „походите на славян-ските дружини били в известна стелен отговор на опита за реставрация на робовладелските отношения, които правителството на император Юстиниан предприело“. За потвърждение на тази си теза Рибаков се спира само на съчувственото отношение на народните маси във Византийската империя към славяните. Прав е Брайчевский, че едва ли може да се предположи, че славяните са дошли на Балканите, за да помогнат на византийските селяни в борбата им с угнетителите и че изобщо е непонятно по какъв начин опитът за реставрация на робовладелския строй във Византия може да има отношение към славяните, които в дачалото на войните си с империята са живеели извън ней-ните граници и съвсем не са попадали под нейната юрисдикция.6
Има още редица други съчинения, излезли приблизително по същото време, които дават подобна отсянка на борбите на племената с Римската и Източноримската империя, но ние няма да се спираме по-подробно на тях.
Ето как се характеризират причините за „Великото преселение на народите“ в едно такова обобщително съчинение като „Всемирная история", където авторът на този раздел Н. А. Си-у дорова поставя началото на това „Велико преселение“ в края на IV в.: „Развитието на производйтёлните сили~ббуславяло по-Л нататъшното задълбочаване на имущественото и социално не-11 равенство у германците. Издигала се властта на вожда, засил* вала се ролята на дружината и знатните лица в племето. Стре-межът към завладяване на земи, на военна плячка и към на-трупване на богатства предизвикало непрекъснати походи против Римската империя, която вече губела способността си към дей-ствена съпротива. При това и други причини имали значение:
5 Брайчевский, Проблема, стр. 89.
6 Пак там, стр. 87. По въпроса за отношенията на Византия към славяните ще се спрем по-специално в последната глава.
прирастът на населението у германците в резултат на прехода им към уседнал живот, натискът, който оказвали на герман-ските племена техните съседи, по-отдалечени от Рим, а също и политиката на самата Римска империя, конто поради недостиг на собствени сили все по-често и по-често използувала гер-,манците за наемни войници и ги поселвала на своите терито-1рии.“'! Смятаме, че така изложените причини са правилно раз-|гледани в своята цялост. Това изброяване се нуждае обаче от йпо-точно степенуване, правилно доуточняване, а също и от из-'ясняване кои от посочените причини са първопричини и кои се явяват като следствия от тях. у.
---Известно е, че в определен етап на общественото развитие не само на германците, а и на всички племенни обединения войната и ограбването на съседвите народи е била главният начин да могат те да си осигурят относителна задоволеност в живота, а племенните им вождове — да упражняват и за-силват своята власт. Поради това според нас пресилена е кри-тиката, конто пак Брайчевский отправя към Юшков, загдето той в своята книга „Обгцествено-политический строй и право Киевского государства”, М., 1949, стр. 41, пише за грабител-ските войни на славяните, конто обогатявали родовоплеменната върхушка.7 8 В онези времена стремежът към грабеж и плячка е | било нещо реално, важен стимулов движёнията-на народите й мие не можем да го отминем.
Би трябвало обаче да си поставим въпроса малко по-иначе: защо именно в този момент, края наДУв., се развихря бурята от изток към запад ? Като разглеждат ранната история на ела-' вянските племена, редица автори подчертават, че и преди Мар-команските войни Римската империя е имала да се справя с доста много „варвари” вЪрху своята територия. Още през I в. сармати, маркомани, суеви, квади и др. са създавали немалко грижи например на император Домициан, като нахлували в Па-нония. А след Маркоманската война, от края на II в. и през целия III в., и западната, и източната част на империята са били държани в постоянно напрежение от т. нар. „готски войни”. Това показва, от една страна, че твърде рано, още в началото на нашата ера много от племената край граничите на империята, и то главно германските, са били вече достигнали този етап от своето развитие, в който те обръщали внимание на
7 Всемирная история, III, стр. 74.
8 Брайчевский, Проблема, стр. 87.
богатствата и културните й придобивки? Но все пак, както вече се каза, нито Маркоманскитё войни на Марк Аврелий, нито тези „готски войни“ не са довели до някакви конкретни изменения в отношенията между готите например и римската робовладелска държава. Тези войни могат да се разглеждат само като прелюдия към широко разгърнатите действия, който започват едва в края на IV в. и довеждат до продължително установяване на вестготите в различии райони на Балканския полуостров, до превземането на самия Рим в 410 г. и до въз- I1 никването на „варварски" (германски) кралств'а върху терито- ’ рии, откъснати от самата Римска империя. I
Нзследвачите, който се занимават с ранната история на се-верночерноморските племена, намират, че в тези области твърде рано настъпва разложение на родово-общинния строй. Така например някои автори смятат, че тия отношения довели до об-разуването на т. нар. „скитско царство" и че този процес се съпровождал от разселването на сарматски племена, който по времето на Херодот живеели в Поволжието и в южноуралските степи. В III—II в. от н. е. те, организирани в съюзи от родст-вени племена, се придвижили на юг до Азовско море, а в I в. сарматското племе язиги стигнало дори до Дунав и Тиса.
Ако още скитското общество се разглежда като общество с признаци на военна демокрация, то «антского, т. е. обществото на онези от предполагаемите източнослайяйски племена, конто в началото на нашата ера се придвижили в териториите на сарматските племена, обикновено се смята като намиращо се в • по-висш стадий на развитие поради наличие на прогрес в зе-меделието, натрупване на богатства в ръцете на отделни представители на племенната върхушка и пр.9 10
За ранната история на другите славянски племена на т. нар. племенно обединение на венедите, който живеели между Кар-патите и Балтийско море, знаем много малко. Все пак архео-логическите разкопки (напр. Вимисловският могилник при Поз-нанщина) позволяват да се предположи, че в южните области, където венедите се смесили с келти и тракийци, в тяхната среда рано възникнало значително икономическо неравенство. Предполага се също, че в периода от I до IV в. венедите са образували съюзи от родствени племена, който често нападали териториите на своите съседи. Още Тацит известява, че ве-
9 Ременников, passim; срв. обобщеното изложение на ранната история на германците във Всемирная история, т. П, стр. 698 сл.; т. Ill, стр. 75 сл.
*°Довженог и Брайчевский, О времени, стр. 72, 77.
недите „разбойничествували и бродили в пределите между пев-кините и фените“и.*уС
Този съвършено 'кратък преглед все пак показва, че на едно дълго протежение от четири-пет века голям брой европейски племена са навлизали в по-малка или по-голяма степей в този етап на своето развитие, когато е трябвало да търсят чрез експанзия начин да задоволяват своите нарастващи икономи-чески нужди. Стремежът им първоначално за грабеж, а постепенно и за по-плодородни земи не е бил непременно насочван към римската робовладелска държава, а често към най-близ-ките им съседи. Така например в края на II в. през земите на венедите преминали готски племена в югоизточна посока. Може би антският племенен съюзД е бил образуван, първо, срещу тях, предида~7)ъде^насочен срещу Византия.11 12 Разбира се, по-богатите области на Римската империя било в източната, било в западната й половина, са привличали много повече „варварите", конто отивали не толкова да отмъщават за ония времена, когато тая робовладелска държава ги е поробвала и експлоати-рала, а просто, защото от нея те са могли да извличат повече изгоди. Но, както вече се каза, истинското движение на народите е започнало тогава, когато идващите от Прибалтика гер-илански племена се срещнали в Северного Причерноморие с по-асилното течение на азиатските номадски народи, конто ги ув-4лекли в противоположна посока.13 Затова доводът на мощното преселническо движение трябва да търсим в северозападните области на огромната Китайска империя.
Ханската империя (т. е. империята, управлявана от двете династии Хан — по-старата и по-младата) е била една от най-големите държави в началото на нашето летоброене и е зае-мала огромното пространство от Тихия океан до Средна Азия и от Манджурия до Индокитай. Тази държава с близо двухи-лядолетна история е била организирана на строго централи-стични начала,14 имала развита богата икономика и поддържала
11 Вж. общо Очерки истории СССР, I, 1956, стр. 518—523.
12 Срв. някои мисли по този въпрос у Довженог-Брайчевский, стр. 76.
13 Срв. Артамонов, История, стр. 40.
14 Не се спираме на спора около прехода иа Китайската държава към феодализъм, поиеже този въпрос излиза извън рамките на нашата задача. Според някои историци Ханската империя е имала вече установени феодални отношения. Според други падането на Хаиската империя в 220 г. от н. е. имало за последица окончателното утвърждаване на феодалните отношения в Китай. Тези въпроси са отразени във Всемирная история, т. I, ч. II. гл, XIV— XVI (автор Т. В. Степугина) и литературата на стр. 846; т. III, гл. I, ч. I (автор Н. И. Конрад) и литературата на стр. 834.
международни търговски връзки не само със съседните народи и Индия, но дори и с римския свят. По размерите си, по броя на населението, влизащо в граничите й, по вида на своето управление и по степента на своята култура тя е съперничила само с Римската, а по-късно с Византийската империя. И около нея, както по-късно около Византия, са се движели голямо множество номадски и полуномадски племена, за който богатствата й са били примамка.
J3t II в. военната мощ на Китайската империя почнала да запада. Вътрешни безредия довели до разпадане на Ханската империя на три. Макар и да било постигнато временно ново обединение, то не е било трайно, понеже под удара на обита-ващите около него „варвари“, главно хуните, Китай започнал силно да се раздрусва. >—'*
Както казахме,много векове преди това огромното пространство от Великата китайска стена и граничите на Корея на изток до Алтайските планини и до днешния Казахстан на юг, от Забайкал и от Южен Сибир на север^до Тибет на юг било населявано от тюркски, монголски, тунгусо-манджурски и.ти-бето-тангутски племена. Повечето от тях били конни народи и тяхната коннида навлизала надалеч в земите на земеделските страни. Особено хуните още от началото на нашето летоброене неведнъж вършели набези в китайските територии и прочутата Китайска стена не била всеки път в състояние да спре тех-ните неочаквани, добре организирани нападения. Така в края на I в. пр. н. е. и в началото на нашата ера хуните подчинили челия западен край и прекъснали „великия път на~коприната“, по който китайдите воде ли търговията си със Запад. Към края на I в. способни китайски пълководди успели да освободят от тях земите на Източен Туркестан. Но борбата не преста-нала, нападенията продължили непрекъснато и през следва-щите векове. Обаче до IV в. хуните _все още не отивали по-навътре от Приуралието и там, в стелите, те се смесили с доста голям брой други номадски племена, главно угури. Така броят на дошлите от Монголия хуни значително нараснал. Отто-гава — началото на IV в. — започнали нови, сериозни нападе-’ ния от страна на хуните: в 316 г., след като завладели голяма територия в северните китайски области, те завзели и столи-чата на Китай Чадан. По-малко от половин век след това сян-бийди на свой ред завладели владенията на хуните, а около 370 г. самите те паднали под ударите на племена, говорещи (? тибето-тангутски език. Срещу техния пък опит да навлязат в Южен Китай се опълчила съществуващата тогава южнокитай-
ска държава на Цян-Цин, но в края на IV в. и тази държава прекратила своето съществуване. За около половин век Китай станал арена на постоянни стълкновения на номадските племена.15 16 Тук трябва да спрем и да огледаме общите връзки между така накратко изложените събития.
Ясно е, че номадските племена по периферията на Китай и по-специално хунските обединения, конто са важни за нас, са започнали много преди IV в. не само да обръщат поглед към Китай, но и да навлизат в богатите земи на Китайската империя, а, както изглежда, и към Армения и Персия. Там те са нанасяли жестоки поражения и са предизвиквали немалко конфликта и дори прекрояване на самата империя. Така щото малко опростено е да се каже, че в IV в. „те нахлули в пределите на Китай и уншцожили единното държавно образувание, оформено в края на III в., и тук, в Далечния Изток, варварите съборили Китайската империя Дзин, както на запад варварите... с гръм съборили Рим“16. Тези борби, както показва дори на-шият съвсем кратък преглед, са започнали по-рано. Според някои автори родовите отношения в хунското общество постепенно се разпаднали до уровена на военноплеменна демокрация с увеличаване влиянието на родовата знат главно в течение на първите векове от нашата ера.17 Прочее поривът, който ги е тикал да търсят плячка и ,нови по-удобни места за заселване, както и да правят опити за земеделие,18 очевидно е започнал много преди IV в.19 Изглежда, че онова, което става в IV в., е само един стадий на отдавна започнал процес и съвсем естест-вено е да се приеме, че тласъкът в този момент иде от вън-шни обстоятелства.
В стремежа си да се справи със своите неспокойни съседи Китайската империя прибягвала до методи, конто доста напомнят подхода на по-късната Византийска империя към европей-
15 А 11 h е i m, I, p. 12 sq.; Артамонов, История, стр. 52 сл., G г о u s-s е t, p. 95 sq.
16 Цитатът e от Симоновская, стр. 47.
17 Очерки Истории СССР, т. I, стр. 560.
18 Давидова и Шилов, стр. 193—201, показват, че хуните, живеещи край Китай, макар и номади, засявали известно количество житни храни и до-чаквали да ги ожънат.
19 Срв. и А 11 h е i m, I, р. 85 sq., който изтъква, че напредването на хуните е последица от едновременното и могъщо движение на всички номади северно и североизточно от зоната на пустините, която обгражда стария свят — от Гоби до Сахара. Срв. пак там, т. III, гл. 2. Той обаче отдава може би пре-калено голямо значение на географския фактор и смята за главна причина на това движение непредвидения неурожай от 375 г. поради внезапната про-мяна на климата.
ските и малоазиатските „варвари11, а именно: установяване на добросъседски отношения11 с част от племената с помощта на скъпи дарове, давани на техниге вождове. Едновременно с това по различии начини, главно пак чрез „дарове11 и пари, се под-клаждали взаимни вражди между разните племена. Така се под-държала една система на равновесие ^да се търси защита срещу _варварите2__в собствената им средад Примери могат да се из-броят много :55’"китайците дават копринени Платове, и то в го-лямо количество (5000, 10 000, 100 000 бр.), кафтани и др. на угури, на жуан-жуан, на тюкоесци и пр. От друга страна, те заселват по граничните си територии бивши военнопленници или някое племе, с което в момента били в добри отношения, и по този начин осигурявали защита срещу нападенията от страна на други съседи.
За да се справя Китай по този начин с бродещите край не-говите граници племена, много е спомагало обстоятелството, че самите тези племена са се намирали помежду си в постоянно променящи се съюзи и враждебни групировки, нещо на-пълно естествено за тогавашната степей на тяхното развитие и на стремежа им да постигнат по-благоприятни условия за съ-ществуване. За тези взаимоотношения между Китай и съсед-ните племена има много сведения в старите китайски хроники.20 21 22 В тях трябва да търсим и ^повода, който е дал тласък на номадските народи към Запад, към Европа. В средата на IV в., както казахме, когато в Северен Китай са се водили непрекъс- ~ нати борби на номадски племена, западносибирските хуни, ув- i личайки със себе си _угурски племена от Сибир, започнали да < нападат съседите си алани, конто живеели в степите край ] Аралско и Каспийске море, и около 370 г. ги побеждават на-пълно. Те избили голям брой от победените, а другите се при-съединили към тях подобно на угурще. Така, станали по-мощни и по-многочислени, хуните стигнали до владенията на готския крал Херманарих.23 ,С това започнал напорът срещу източните и западните части на Римската империя.
По това време европейската карта имала приблизително следния вид: по Рейн до чупката между Рейн и Дунав обита-вали франки и алемани. Зад Дунав, по горното и средното му течение се намирали вандалите и вестготите, а зад тях — ге-
20 Бичурин, стр. 200 сл., 217, 239, 267, 281, 358. Никои от сведенията ‘ са от по-късно време, но принципът е един и същ.
21 Пак там, стр. 200, 301 и пр.
22 Вж. най-общо Артамонов, История, стр. 43 сл., Б е р н щ а м,
стр. 77 сл. -
пидите (остготите били още в стелите на днешна Южна Русия). На Везер живеели саксите, а в Шлезвиг-Холщайн — англите. По Елба се движели суевите, в Силезия — лангобардите, около Балтийско море — херулите, а славяните — главно източно от Прилет. Няма да разглеждаме подробно ра^пространението на хуните из земите на Западната и Източната империя. Тези съ-бития са установени отдавна. Ще кажем само, че като минават Волга, те изтласкват остготите зад Днестър, а вестготите се насочват към долното течение на Дунав. Аланите бягат на запад, където ги настигат вандалите, а после и суевите. Тези народи минават през Рейн и Галия и разоряват Испания, а вандалите се настаняват най-сетне в Африка. Половин век по-късно остготите са в Италия, франките и бургундите си разделят Галия, Англия е окупирана от англи и саксиДТогава започват победоносните набези на хуните срещу германските племена и през целия пети век унгарската равнина става поле на биещи се народи. По този начин ударът на хуните създава нещо като верижна реакция, която предизвиквасъществени пром'ени в етническата карта на Европа.^ —
В Изт.очната римска империя варваризирането започва, когато в ЗДДг. западните готи, подгонени от хунската вълна, са принуденй да търсят земи за поселване на юг от Дунава. От-начало те биват приети доброволно, но по-късно тяхното на-станяване и разширяване в тракийските области довежда до жестока война, която завършва в 378 г. с унишожаването на главните византийски сили и смъртта на самия император Валент близо до Одрин. Готските нашествия естествено биват последвани от хунски главно пр^ез V в., и то с такава сила, че според един съвременник в Тракия били завладени повече от сто града.23 През V и VI в. в балканските земи са проникнали, както е известно, и много други азиатски народи, повече или по-малко свързани с хунския племенен съюз. Между тях са били и прабългарите. Когато преглеждаме .старите византийски автори, виждаме, че неминуемо някое стълкновение между пле-мената в далечните азиатски степи става причина тези племена да потърсят земи измежду ония, които Източната римска империя е била принудена вече да дава на „варварите**. Така например Приск съобщава, че в 464—465 г. „при източните ромеи били проводени пратеници от народите сарагури, уроги и оно-гури, които били напуснали своите огнища, тъй като с тях за-почнали война изгонените от аварите савири. Те, както и сара-
23 Vita Hypatii: А. Т о и г g а г d, De 1’histoire profane, p. 66.
гурите, били прогонени от народите, които насеЯявали край-брежието на океана, и отишли да търсят земя при хуните ака-цири, завързали множество сражения с това племе, победили го и се явили при ромеите с искане да установят добри отношения с тях.“24 Твърде добре е известно, че сыцото се е случило и с аварите, които византийските автори наричат псевдо-авари, в 658 г., и с Аспаруховите българи в 680 г. —
Естествено е да се разглеждат нашествията на огромните славянски маси, които залели Балканския полуостров главно през периода VI—VII в., като една брънка от общо раздвиж-ване. М. Брайчевский" обаче поставя въпроса съвсем определено. Според него „зад'ачата на Следователя се състои в това да покаже конкретно как развитието на аграрните отношения в периода на окончателното разложение на първобитно-общинния строй и възникването и повсеместното разпространение на ин-дивидуалния начин за обработка на земята и въвеждането на частното стопанство е обуславяло изтласкане на все по-голямо количество население извън рамките на старата общинна организация и го е принуждавало да търси нови земи зад пределите на своята родина."25 26 Поставените задачи от споменатия автор са действително важни и интересни, обаче те са трудни за разрешаване така, както той предлага (от контекста се раз-бира, че той говори за промените, настъпили в славянското общество около VI в.). Самият той набляга на факта, че славян-ската експанзия далеч не започва от момента на зачестилите славяно-византийски войни на Балканит^ С това положение са съгласни голям брой изследователи. За това споменахме вече в уводните бележки, а ще се спрем по-подробно и в гл. III. Както вече се каза в началото, някои автори изказват предположения за още по-ранен допир на славянските племена с владенията на римския свят, за техни действия заедно с другите племена от Западното Причерноморие,, например за участия на славяни в т. нар. готски войни през Щ в.2*3
Други автори, макар и да не смятат, че славянски групп са участвували в борбите срещу Рим още в ранна епоха, все пак са на мнение, че и славяни са били увлечени в хунското на-предване на запад. Така например някои приписват изцяло на
24 Prisci Fragmenta, Excerpta de legationibus, I, 2, p. 586, 7—16.
25 Брайчевский, Проблема, стр. 90.
26 Вж. напр. С. В. Кудрявцев, стр. 11—100(посочено според Брайчеп ский: ВВр, XXII, стр. 88). Според него _косто(дзд|1те са славяцдца племени.! трупа и техни нахлувания са отбелязани още в 170 г.^от нТеГ; Реме в и и ков, стр. 105—‘ТОб'Г'Б р а*(ГЧ е в с к и й, НеьЪтор (ае-'ЯЭТГны, стр. 8—13 и др.
славяните211 черняховската култура в украинските степи, свър-зана със земеделския бит на едно население, сред което е имало значително имуществено и социално неравенство. Това население било увлечено по време на хунските нападения и следите от него изчезват в V в., когато изчезва и самата чер-няховска култура. Други изследвачи приписват тази култура на готите, което точно съвпада с времето на тяхното пребива-ване в Източна Европа, но също допускат, че сред тези готи, конто са били един вид само „оглавяващото" племе, е имало много пъстро население, между което и антско-сарматско.27 28 А това население е било подгонено на запад и въвлечено в хунския племенен съюз. Трета трупа автори пък, като се по-зовават на някои сведения на Приск, изтъкват, че в V в. е имало и славянски групи сред вилнеещите на запад хуни29. Всички тези предположения, повече или по-малко сигурни, имат за нас едно значение — че в_общото движение на народите към рим-1 ските и източноримските провинции неминуемо са участвували ' й 'славяни,* и то много преди VI в., когато за техните нападения имаме вече официални и сигурни доказателства. А това от своя страна доказва, че оня стремеж и оная необходимост, конто са гонили славяните да търсят нови земи, също започват преди VI в. Археологическите изследвания, макар и с доста спорни заключения, говорят, общо взето, че самото славянско напред-ване в балканските земи е било съпроводено със сложни перипетии. Територията на днешна Румъния е била главно центърът, където са се кръстосвали идещитехславянски племена от запад и от изток. Така в VI—VII в., когато става най-голямото раз-движване в Сърата—Монтеору, Балта—Верде, Сату—Ноу, както и към Букурещ, Сучава, Търгул, Секуеск и пр. според тамош-ните археологически разкопки са се настанили племена, идещи от запад. В края на VII в. цак-от запад започват да проникват славянски племена и в Трансилвания (Нушфалеу, Сомешени, Бистрица, Тоаркла, както и в Подунавието — пак в Балта Верде и др.). На територията на Молдавия също има следи
27 Третьяков, Анты и Русь, стр. 322 сл.; Брайчевский, Антський период; с ъ щ и я т, Основные вопросы.
28 Вж. Общо Очерки истории СССР, М., 1958, стр. 82, 162—163; Смирнов, стр. 195—219; срв. Артамонов, История, стр. 46 сл.
29 Вж. тълкуванията на думата p.e<5og — питие (славянско ?), което според Приск се пиело в селата на Панония по време на Атила, у Moravcsik, Byzantinoturcica, II, р. 186; срв. Скрижинская, стр. 212: J. PopoviC, рр. 197—226.
।
от някои нзточни славянски племена (т. нар. култура на Хлинча I, като Лука Райковецкая и пр)/^
Тези племена са бил и*“зем еде леки и доста напреднали в общественото си и икономическо развитие. Очевидно при първона-чалното си придвижване те не са имали за обект земите на Византийската империя. Те просто са били увличани от общото движение на народите и са се стремели естествено да си на- ( мерят най-подходящи земи, з» да си осигурят едно нормално ) съществуване. Както всички други, и те са били първоначално г блазнени от богатата плячка, която са намирали в кратковре- / менните си набези~на юг от Дунава. Но, от друга страна, този ' контакт и тази близост с Византия постепенно се отразявали на общия обществен и културен напредък на тези племена. I Това недвусмислено личи от някои по-късни сведения, например* от известното съобщение на^Йоан F-фески, който казна, че I славяните започнали да разполагат с~многобройно оръжие и се научили на военно дело по-добре и от самите ромеи (съобще; ниет^о_хе отнася за края на VI в.)30 31. От описанието на послед-ните1 славянски обсади на Солун също проличава, че славяните постепенно са усвоявали военната техника на византийците.32 Освен това според някои автори може да се установи и по археологически път, че главно през периода на VI и VII в. в земите на днешна Унгария, Словакия, Моравия и Румъния се раз-пространява една култура по-висока от тази в предидущите векове и която е под общо византийско влияние.33 Макар и да не сме в състояние да определим степента на това влияние, ясно е, че самото приобщаване към културата на византийските провинции — приобщаване, получено доброволно или насилст-вено — е сцрсобствувало за -известен—обществен напредък на ) близко намиращите се славяни и едновременно е засилвалостре- ' межа им към завладяване__на —Византийските_______земи. Като
население~със стари земеделски традиции славяните са били по-настоятелни в желанието си да се сдобият с нови земи в богатите мизийски, дакийски и други полета било по доброволен начин с разрешение на византийските власти, било на-силствено. Трябва да се отбележи, че едно земеделско население търси относително спокойствие, за да може да се из-
30 М. К о м ш а, Некоторые исторические выводы, стр. 309—327 ; срв. с ъ-щ а т а, Новые сведения, стр. 505 сл.
з*, Йоаи Ефески у А. П. Дьяконов, стр. 32.
32 АА SS, 1. 2, XIV, рр. 133—142=ГИБИ, III, стр. 122—125.
33 С s а 11 а п у, рр. 235—250 ; L a z s 1 о (passim), Р о u 1 i k (passim); срв. С. Георгиева, Проучвания, стр. 72—77.
хранва с културите, конто произвежда. В това отношение влаш-ката равнина не е била подходяща. Още от II в., когато рим-ските легиони изоставили окончателно или частично Дакия, и особено от края на IV в. тази голяма равнина, оставена на произвола на „варварите", не е била спокойно място за пребива-ване дори на самите „варвари"34. Ето в какъв смисъл според нас би могло да се отговори на поставените от Брайчевский проблеми. По-друго е било поло^^нието с хуно-тюркските гости на балканските земи. Т?зи конни народи са бшпи с още слабо развита земеделски традиции и дори коГато са се домогвали до завладяването на някоя облает, за да заседнат там, това заседване е било само временно и с оглед „да я е"ксплоатират“. Затова, както ще видим по-нататък, тези хуно-тюркски нашест-веници са оставили много по-слаби следи в балканските земи.
* * *
Самата Източноримска, а после Византийска империя постепенно се оказвала в невъзможност да се справи с „варварските" нашествия. Още битката при Одрин на 9. VIII. 378 г. показала, че силите й вече не са били в състояние да се опират систематично и резултатно на постоянно прииждащите племена, конто, от една страна, идели откъм Дунава, а, от друга, не-прекъснато смущавали малоазийските й владения. На друго място ще видим до какви мерки са прибягвали византийските управ-ляващи среди, за да защищават имперските земи. Преди това нека се спрем накратко върху причините, конто са довели им-перията до това критично положение.
Безспорен факт е, че от IV в. Източноримската империя се 1 намира в състояние на упадък, че в нея започва дълбока криза от обществен и икономически характер, която дава решително отражение върху политическая развой на събитията. В опреде-лението обаче, което се дава на тази криза, и в разграничение™ на отделяйте й етапи има значителни различия в излез-лите през последните десетина години трудове главно на съветски учени. Тези различия бяха отразени до голяма степей в дискусията, подхваната на страниците на „Вопросы истории".
34 Разбира се, положението постепенно се изменило вследствие на самите по-късни славянски нашествия. Така по времето на Тиберий аварският хагай Баян искал да нападне владенията на славянския вожд Даврита, защото според Менандър се надявал да намери земята им богата, ,тъй като земята на ромеите била от дълго време опустошавана от славяните_, а тяхната никога
от никой друг народ”. Вж. Menander, Excerpta de legationibus, I, pp. 209— 210=ГИБИ, II, стр. 232.
Едни византинисти разглеждат периода от IV до VI в. като заключителен етап в пцрцеса на разложението на робовладел-ското общество в Източноримската империя и като начален стадий при формирането на феодалните отношения вътре в отмиращата робовладелска формация. Според тези изследвачи феодалният начин на производство се е наложил още в IV B.jr робството било изместено отрколонйта — начална форма на^ експлоатация от ^аннофеодалиДипГ—а в градовете ~е"преоб-ладавал трудът на свободните занаятчииГТ)сновавайки се главно на законодателни паХТеГййци, тези йзследвачи смятат, че тоя нов начин на експлоатация е осигурвд_по-натап.щнрто развитие на производителните сиди и’е дйл възможност на Визан-тийската империя в политическо, икономическо и културно отношение да се превърне в държава от раннофеодален тип.35 36 fr ДрУги историци разглеждат периода 0Т~ТУ~др VI в. като_ заключителен етап в разпадането на робовладелското общество, макар и в него да се забелязва вече зараждане на нови фео-дални форми. Според тях социалната структура на империята в IV—VI в. от н. е. въпреки някои настъпили изменения не се отличава съществено от господствуващите обществени отношения*'в предидущите векове.36
В тази връзка се поставят на дискусия и някои отделяй въ-проси, от разрешението на конто зависят общите проблеми — това са въпросът за колонйта, за вида на византийската община в този период, за развитието на града и естествено — за нача-лото на славянската колонизация.
Поддържайки т£зата, че във Византийската империя все още преобладава робовладелският начин на производство, първата трупа изследвачи'рЗзглеждат'пекулия на робите като свидетел-ство за разпадането на робо владел скат а система, а колоната — като начална форма на експлоатация.37 От втората трупа Сюзю-мов е на мнение, че още в класическата епоха намираме роби, снабдени с пекулий.38 Корсу'нски разглежда колонйта като осо-бена форма на експлоатация, която е характерна за преходния
35 Липшиц, О путях формирования, стр. 28—54 ; с ъ щ а т а. Об основных спорных вопросах, стр. 96—111. Срв. Л и ш е в. Несколько замечаний, стр. 250—256. -
36 К а ж д ан, О некоторых спорных вопросах, стр. 77—106 ; Удальцова иКаждан, Некоторые нерешенные проблемы, стр. 79—96; Сюзюмов, Некоторые проблемы, стр. 98—117. Средна позиция заема Ангелов, О некоторых вопросах, стр. 91—103.
37 Липшиц, Проблема падения, стр. 65 сл. (срв. и„бел. ИЗ към ВВр. XIII, стр. 48). Ш т а е р м а н, Проблема падения, стр. 51 сл.
38 Сюзюмов, К вопросу о процессах феодализации, стр. 55 сл.
период от робовладелски строй към феодализъм(/ Според него особено колоните в Източната- римска—империя, които в из-
вестно отношение са имали по-големи права от западните, сто-ели по-близо до крепостния селянин от ранното средновековие, но все пак не^слёдВа да сё^Тледа на тях' като на феодално за-висими хора.39 3. В. Удалцовд пък набляга на борбата между двете тенденции в разЬйтйето на тогавашното общество — робо-владелската и феодалната.40.*«Е1,о това мнение се доближава и Д. Ангелов, който твърди, че колоните не "Sa собственици на !х?редствата за производство, но имат фактически право на вла-I шение на обработваемата от тях земя и с това се доближават ' до крёпостнйтё“сёлянй.тгд ———————-
----^До известна стелен спорен е и въпросътУза селската_об-щина в процеса на формиранеточна византийския феодализъм. Като прйемат, че славяните са взели активно участие в тогаваць ното преобразуване на обществото във Византийската империя, някои учени се спират повече на ролята на славянската об.шина за намаляването ла. едрата земеделска"соВственост и за увелича-ването ца_дребното селско стопанство, _което добива преобла-
-,даваща роля^ На това набляга например Каждая, Той смята, че в на тъпилите промени главна роля сайграли преди всичко (\ два фактора: влиянието на аграрния строй у пварваргките“ народи (главно славяните) и тён~денцията, която е съществу-вала в Източната римска империя, да се укрепва самостоятеп-ното дребно стопансдво.42 На бързото разпространение. на дреб-ната частна собственост благодарение на „варварите“, и то не само на славяните, обръща внимание отчасти и Капесова.43 Според Сюзюмов специфична черта на византийската община от това време е, че тя~се~Тъстоп—от частна и от обществена собственост. Той намира пряка връзка и приемственост меЗкду късноримската и ранновизантийската община.44 Дипшиц пък, която вижда ранно развитие на феодалните форми, смята, че }3емеделският закон отразява ръста на едрата феодална соб-ттвеност в недрата на самата Сёлска община.46
___—- _____ — - ----—-• ~--- - --- —
39 Корсунский, О колонате, стр. 17.
40 Удальцова, Италия и Византия, стр. 92 сл.; съшата, Положение рабов, стр. 3—34.
41 Ангелов, Към въпроса, стр. 261.
42 К а ж д а н, К вопросу, стр. 48 ; с ъ щ и ят, Еще раз, стр. 91 сл ; с ъ-щ и я т, Деревня и город, стр. 40.
43 Ever t-K appesowa, гл. И.
44 Сюзюмов, Некоторые проблемы, стр. 102.
45 Липшиц, Византийское крестьянство, стр. 117 сл. Тя изтъква обаче, че в Мала Азия, а и другаде, е имало и друг вид общини с подчертан се-мейно-родов характер. Срв. Липшиц, Об основных вопросах, стр. 103.
За развитието на града общо във Византия през VI—VII в. и по-специално за балканский град в съветската литература е писано много. Затова ние ще се спрем само върху онези мо-менти, които се явяват у отделните автори по-скоро във връзка с развитието на обществените отношения на Балканите или пък имат теоретичен характер. Така например Жаждан изказва мнение, че нумизматичните^..находки говорят за рязко, спадане на стоковото производство във Византия в края на VII в., за по-логиа^гёхнйкГТпГзанаятчийските произведения, за|?аграризапия J_ на града.46 Напротив, Липшиц смята, че упадъкът на града във Византия настъпва в много по-ранна епоха, още през_П1—IV в., а през V—VI в. вече има подем 47 Според Наследова през целия византийски период са просъществувайи някои антични градове (като Долун), които са запазили търговската си и занаятчийска ' дейност.48 И Сюзюмов е на мнение, че градовете-емпо_ри!^ от _' кла^ическата епоха са се запазили в „готор вид" 1и презфе'о-’ далния период на Византия като центрове с развито стоково производство и като културни и политически центрове, без да претърпят някакви изменения. Според него там робовладелският ред е отпаднал едва в IX в. Упадъкът или направо разруше-нието на някои градове, което настъпва временно около VII в., той обяснява с външнополитически причини — ежегодните „варварски" нашествия.49
Спряхме се доста подробно на всички тези проблеми, които в ‘последните години предизвикаха жива полемика, за да покажем нагледно колко трудно е да се даде един ясен и точен отговор на въпроса, какво е представливала Византия по време на „варварските" нашествияг-й-нещата^та'сложни, първо, за-1цотоь -материалите, с конто разполагаме, са сравнително оскъдни • или поне неравномерно обилии за отделните периоди. Трудни са и защото явленията често пъти си приличат, мъчно може да се забележи специфичного и да се отдели от общото или от онова, което е характерно и за предшествуващия период. Затовагв едно изследване, което няма за цел да разглежда соци-алната структура на Византийската империя в ранното' срёдно-
46 Каждая, Деревня и город (passim); с ъ щ и я т. Византийские города, стр. 169 сл.
47 Вж. Липшиц, О путях формировании, стр. 30 сл. Срв. и Соколова, стр. 50—63.
48 Наследова, стр. 61—84.
49 Сюзюмов, Роль городов-эмпориев, стр. 26—41 ; с ъ щ и я т, К вопросу, стр. 3; същият, Некоторые проблемы, стр. 111—112. Срв. общо Литаврин, Удальцова, Основные проблемы, стр. 73.
3 Нашествия и етнически променн на Балканите през VI—VII в.
33
вековие, ние не търсим да разрешаваме всички спорни въпроси. Според нас ясно и безспорно изглежда. че в_периода от III в. нататък Римската империя, и по-точно интересуващата ни нейна източна половина, се намира в обща криза. Проявите на тази ' криза не бива да се търсят повсеместно или еднакво навсякъде.
Икономическите условия, а следователно и общ§ственото развитие в отделяйте провинции* не са _еднаквиЛбаче.временният упадък от единия край на империята неминуемо се отразява и върху другйте провинции, макар те в този момент да имат цветущ вид. Така например, когато в Египет има неурожай.^ Цариград е лошо снабдяван с житни храни, веднага се увеличив ат принудителните изкупвания на жито от Тракия. Когато военното напрежение на Изток е засилено — поради външно-политйчески причини (ако например византийско-персийската Iграница е застрашена), това веднага се отразява на тракийските «рЦзём’и, конто биват оголвани откъм военна сила.
'Фактът, че от IV в. нататък големите производителни стопанства започват да страдат откъм работна ръка, ни се струва безспорен. Самото въвеждане на колоната като система и постепенного засилване на тази система говорят вече в полза на това твърдение. Постепенного влошаване на общото финансово положение, а оттам голямото данъчно облагане на митроко-
; i
миите и на низшите слоеве от градското население са също прояви на кризисно състояние. В случая за нас не е важно дали тази криза се дължи на едно отмиращо или е зачатък на едно новоформиращо се общество, още неотърсило се от старите преживелици. Важното-е^- че пан папред Зададната, я след нея по-бавно и с нЙгойособености и Източната империя пр-ради нарушет равновесие ~във вътреШния им~ЖИвит~Гюстёпенно намядянат^веята-спогобност^за външна защита. Тази основна ' причина, която заставя империята да търпи системни „варварски" нашествия и да допуща под различии форми заселване (fia „варвари" в свои територии, се превръща понякога от причина в последствие. Става така, че „варварските" на-(хлувания допринасят от своя страна за засилване на кризата, която разяжда римского, съответно източноримското общество и т. н.
Една от големите рани, нанасяни от „варварските" нападения \ върху земите на империята, е обезлюдяването, причинено на ' цели области с плодородна земя'/ГбднаТца йзхранва многобройно население и да донася големи доходи на държавното съкро-вище. Затова не бива да отминаваме без внимание някои тези, изложени напр. на Охридския конгрес от западни учени като
Харанис, Лемерл, Лопец и пр.,50 за демографските. колебания, конто се явяват в периода о г IV до VI в. Разбира се, не става дума демографският фактор да се смята за основа на социал-ните промени през този период, а да се гледа на него като на съпътствуващо явление със сериозни последици. Защото „вар-варите“ са тези, конто чрез своите нашествия обезлюдяват земите, но пак същите „варвари“ са онези, конто търсят земи за заселване и ги получават било насила, било по „покана" на официалната власт, която се нуждае от работна ръка. Така са-мите „варварски“ нападения стават причина за по-големи „варварски “ заселвания.
50 Вж. главно дискусията, отразена в Rapports complementaires на Охрид-ския конгрес. Срв. също Удальцова, XII Международен конгрес, стр. 260 сл. и по-специално, стр. 284—286.
II. ВИЗАНТИЙСКАТА ЗАЩИТНА СИЛА НА БАЛКАНИТЕ ПРЕЗ VI—VII в.
Условията на стопанския живот в .Източната римска империя, влошаването на финансового положение, вътрешните политически борби и пр., изобщо цялата тази съвкупност от причини и следствия, конто съпровождат кризисното състояние на им-перията и конто изложихме в предходната глава, са най-добре отразени в нейната войска, т. е. в органите, предназначени за защита на границите й. Всички посочени явления, конто са довели тая вековна, здраво организирана империя до невъзмож-ност да се справи с нахлуващите на вълни чуждоземци, най-силно действуват именно върху жизнеността на тези органи. Ето защо ние отделяме много място, за да разгледаме състо-янието на византийската войска в балканските провинции, конто ни интересуват по-отблизо, въпреки че за отслабване на защит-ната сила на западната и на източната част от старата Римска < империя причините са еднакви. Не може да се изобрази вярно картината на нашествията и доброволните заселвания през VI и VII в., ако не се даде една ясна представа за защитната 4 сила на Византия главно по Дунавския лимес. Тук повече от всякога и всякъде нещата са вървели с^ързано и „варварската надменност“ — да си послужим с един израз на византийските автори — е била съпътствувана от пасивността или бунтарского ^настроение в редовете на византийските войници.
С оглед на нашата задача ние няма да се спираме подробно на организацията на отделните войскови части или на такти-ката при воюването. Ще засегнем главно следните въпроси: моралът на войниците и тяхната войнска дисциплина, взаимо-отношенията им с централната власт и отношението им към войните и сраженията, в конто те са били принудени да уча-ствуват.
По разпределение и по състав византийската войска докъм VII в.-йе се е отличавала съществено от войската, организирана
по времето на Диоклетиан1 Това е твърде естествено: в онези векове промените в общественна строй са вървели сравни-телно бавно, а и военната" техника, конто би оказала известно влияние при въвеждането на някои изменения в организацията на византийската войска, се е развивала 'също в твърде заба-вени темпове. Западната половина на полуострова—префектура Илирик— бйла под общото управление на илирийскйя~префект ' или епарх. Източната част на полуострова, т. е. земите на запад от р. Виту прохода Суки, р. Места, образувала диоцез Тракия, който бил част от префектурата per Orientem, подчи-нена~на тракийския викарий (vicarius Thraciae)1 2 Войските, раз-положени в Илирик и Тракия, са били съответно под коман-дата на magister utriusque militiae. А граничните войски в двете провинции Мизии, в провинция Малка Скития и в Дакия били командувани от duces. Войските, разположени по граничните области, носели ~иметО limitanei. Те живеели заедно със семей-ствата си и получавали земя за обработване. Главната сила на империята била comitatus^bT, подвижна войска, съставена от отбрани войници страпйтак Тези’атрйтгйта: стоёлиТю гарнизоните на различните провинции и само при нужда били включвани в походите из чужди земи. Част от тях и войските, конто се намирали в столицата, се наричали gxaesentales. Към тях трябва да се прибавят и qxо_л.ариите (scliolarn). "Дворцови полкове са ej<.cкувитите (ехсиБЩ)^— личната охрана на императо-рите. Подобна лична охрана имали и някои пълководци. Освен тези части във византийската войска имало и друг вид войници, конто били , от чужд произход: това са федератите (срсоератас), съставени от „варвари** на служба на империята. Те съставлявали главного ядро на експедиционндте„корпусу въз-главявани от византийски военачалници. По гранипите _на империята били заселвани „варварски** дружини, конто въз основа на договор се настанявали заедно с вождовете си в граничните райони, за да ги пазят. Пр^з IV—V в. те носели името
1 Вж. общо Stein, Geschichte.I,р.88 ; Momm s е п, р. 257 sq.; Jones, II, р. 607 sq За Юстнниановата войска вж. още М it 11 е г, р. 101 sq.
2 Изглежда, че по времето на Анастасий викариатът на Тракия е бил') ликвидиран и длъжността му прехвърлена на двамата „викарии на Дългата стена*. Вероятно той е бил възстановен към средата на VI в. Вж. Stein, Hi-stoire, II, р. 747. Освен това през 536 г. Юстиниан създал друго своеобразно административно обединение, чийто началннк—quaestor exercitus—имал и воеина власт. Това било т. нар. quaestura exercitus, която обхватала Долна Мизия, Скития, Цикладските острови, Кария и Кипър. Тази квестура имала за цел да подпомага обеднелите от нашествия провинции в диешна Северна България и ) Добруджа за сметка на другите по-богати и незасегнати. Срв. Белков, Гра-дът, стр. 56.
„федерати1*, а през VI—VII в. socii (auppayoi).3 Името федерати било дадено тогава на споменатия по-горе войсков корпус.
Това е било, общо взето, разпределението на войската по видове. А каква е била тя по състав? Тук ние ще се спрем главно на редовните войници, сггратгбтас, конто, както казахме, съставлявали главното ядро на войската, като, разбира се, се спираме повече на войската, която се намирала по Дунавския лимес. Както вече се каза, редовните войници на империята се набирали от провинциите и били платени. Веднага трябва да се отбележи, че най-войнствените войници се набирали—от-> Т[заки5к___«Ако никой спомене земята на траките, казва се в една новела на император Юстиниан, общопризнато е, че одновременно с мисълта се явява известна представа за храброст и многобройни войски. Това е вродено и свойствено на тази земя. ,.“4 5 Ние няма да посочваме отделни случаи за набиране на войници от Тракия, тъй като голяма част от по-интересните данни са вече събрани от други изследвачи.6 Интересно е обаче, че твърде голям брой войници от Тракия са били изпращани във войните, конто по време на Юстиниан се водели в Италия, Персия, Африка. И, обратно, разполагаме с данни, че по време на Маврикиевото управление били докарвани в Тракия конници от Армения.6 Прочее значителен брой от онези, конто били определени да бдят над европейските провинции на империята и да пазят Дунавския лимес от чуждоземни племена, са били чужденци за тези места, а многобройни войници, вербувани от местни жители, са били изпращани по другите краища на империята. Тези размествания се дължат на няколко причини, за конто загатнахме в предходната глава — напр. временно обез-людяване на някои провинции вследствие на набези, което е заставило властта да прибягва до заселване на тия места с военно население от други по-далечни земи. Все пак, за да се правят почти едновременни размествания — за това можем да съдим между другото от редица имена на войници, — има една съществена причина: управниците в Цариград са се стра-хували войниците да не бягат, ако се намират по-близо до своите огнища, и са се стараели тези войници изобшо да нямат корени сред местното население. Това положение вече доста-
3 G г о s s е, рр. 275—294 ; В г ё h i е г, рр. 335—352. За федератите вж. М a s-р е г о, рр. 97—109.
4 S с h о е 11-К roll, р. 203. Според Кулаковский, I, стр. 302, тези думи били Казани, защото в Тракия имало най-много федерати.
5 Бешевлиев, Участието, стр. 229; Дуйчев, Балканският югоизток, стр. 243—244.
6 История Себеоса, стр. 47—63.
тъчно говори за съществувагцо недоверие между централната власт и дфовинциалната войска. Освён това то' се е отразявало 'зле върху общия дух на войските : естествено е било чужденците войници да не милеят за земята, която трябвало да пазят; напротив, те винаги били склонни да ограбват населението и така да увеличават доходите си. Особено прочути с грабежите си били исаврийците (по времето на Лъв Исавър и на Зенон Исаврия “е давала най-добрите и способни войници от Мала Азия), но след падането на Гайна и особено от времето на Анастасий те били до голяма степей ликвидирани.7
По социален състав войската била доста разнообразна: от края на IV в. в нея могли да достигат до високи чинове и търговци, и занаятчии. Но главнотр ядро си оставали свобод-. ните селяни — дребни земевладелци, който служили един вид наследствено (защото синовете на служилите вече войници също трябвало да служат). Освен това престанало да има рязко разграничение между действуващата войска, която до преди Юстиниановото управление седяла на гарнизон в градо-вете, и пограничните войски, конто от край време си имали своя земя. От Юстиниановото царуване и едните, и другите били снабдени с надели земя близо до местата, където служели. Но въпреки това между дисциплината на някогашната войска по Дунавския лимес през първите векове на н. е. и Юстиниановата войска имало голяма разлика. Тогава някои „войнишки" импе-ратори облагодетелствували войската и успявали да я привър-жат към себе си.8^ А през VI в., когато положението на селя-ните значително се вложило поради нашествия, тежки данъци и пр., те все по-малко били склонни да поддържат една власт, която не им осигурявала относителна сигурност на имота. За-това единственият стимул си оставала заплатата. В много тек-стове от онова време, особено у Прокопий, различии воена-чалници често са правели изказвания, конто биха могли да се резюмират в следното: „Ако има пари, ще има и добри войници!“
Войнишката заплата, от която живеел самият войник и от-1 части семейството му, се изплащала в пари (stipendium) и в натура (ацпопа\ Тази грижа била възложена на специална служба в Цариград. Но тъй като не било възможно направо оттам да се изплаща дължимото на войниците по различимте гарни-зони в провинциите, още в предишните векове се прибягвало
‘ Срв. Левченко, стр. 35.
8 Штаерман, Етнический_состав, стр. 256—266.
до местно организиране на прехраната. Успешного уреждане на този вид доставки на място се смятало за голямо предимство си съществено улеснявало добрия ред във войската. Ето какво се казва в един текст от по-ранна епоха: „Няма друга по-добра предвидливост от тази да се изразходва на самото място това, което се ражда, и да не се обременява държавата с разходи за колц^ Галатия изобилствува с жито, Тракия е пре-пълнена, Илирик е пълен: нека там да се настани пехота, макар и в Тракия да може да зимува и конница, без вреда за жителите на провинцията, защото от полетата се събира много сено... Виж как той (началникът на императорската гвардия при Валериан) държи коне там, където има пасища, поръчва аноната на войниците там, където има жито, как не принуж-дава да дават жито провинциалните жители и земевладелци там, където няма, да пасат коне там, където неможе../^
Така било и floJV—V в. Но в VI в., както казахме вече, икономическото положение на свободните селяни било много (дежко и те трудно давали тези доставки за войската. „ В Тракия — признава се в един закон на император Анастасий от 505 г.— данъците не се внасят изцяло, защото поради варвар-ските нашествия селяните бяха разорени и не са в състояние да доставят храни за разположените в нея войски.“ И законът нарежда, щом като допълнително не можело да се достави жито поради обедняването на селяните, в Тракийския диоцез да се приложи системата синоне, т. е. принудително изкуп-ване на храните.9 10. Ясно е, Че това положение на нещата во-дело до голямо недоволство и сред самото население и сред зле и нередовно заплатената войска. В своята „Тайна история“ Прокопий на цели страници осъжда политиката на Юстиниан Г по отношение на войската и войниците. Освен за синоне, епи-\ боле. и диаграфе— системи, които били тогава прилагали, за z да се постигне някакво равновесие в доставката на храни на провинциалните войски, както и за прехраната на Цариград, Прокопий обвинява императора в несправедливо и пренебре-жително отношение към войниците. Той го държи отговорен за това, че войниците по провинциите не получавали редовно заплатата си, че военните логотети, които били назначавани в Цариград, били несправедливи и подкупни — те не плащали на войниците пропорционално с прослужените от тях години, за-бавяли заплащането и което било най-жестоко, не обезпечавали
9 Historia Augusta, рр. 118—119.
10 К г u g е г, р. 407.
старините на ветераните. Освен това някои от дворцовата охрана в Цариград били изпращапи да отстраняват остарелите измежду редовните провинциални войници, а те вземали крупни суми,за да ги оставят на служба. Особено лошо се отнасял Юстиниан с лимитанеите^ които трябвало да пазят границите. Понякога на стари години те били докарвани до просешка тояга. „Стана така, заключава Прокопий, че военните като хора, които по всяка-къв начин напрягат жилите си, се оказаха в най-бедствено положение от всички и те нямаха никакво желание да воюват"11. В същност тези неуредици не се дължели само на зловолието на един човек, както иска да каже Прокопий. Те са част от общите .упадъчни прояви, които характе.ризират епохата!, Оо-щата финансова немощ на империята имала и друга пряка по-следица: невъзможно било вече да се поддържа многобройна войска. Освен това намаляване^го jra числения състав вървяло и по друг път: пора'дтГепрекъснатите войни "и"на' западу и 'на изток на много фронтове загинали хиляди войници (към това Прокопий прибавя, че логотетите с користни цели не , позволявали да се зачеркват оТ'списъците имената на загина-лите).11 12 И наистина има редица свидетелства, които показват, че през VI и в началото на VII в. войската значително нама-ляла по числен състав. Според данните на т. нар. Списък на служебните рангове може да се изчисли, че през V в. източно-римската войска броела 554 000 души,13 а само един век по-късно тя била намаляла Ъколо три "пъти. Агатий разказва, че през 558 г., в един критичен момент, когато кутригурите нах-лули чак зад Дългата стена, Юстиниан разполагал със 150 000 души, пръснати по различните краиша на империята (и то не в Тракия.!), въпреки че той би имал нужда от 645 000, души, за да организира отбраната.14 15 Срещу готите пък неговият пъл-ковод,£ц Велизарии_ водел 10 000 или 11 000 човека, които в решителния момент на войната достигнали до 25000—30 000 души срещу 50 000 от тяхна страна.16
В „Историята на готската война“ често се споменава за изби-ване на многобройни византийски войници и за обезсърчаване на останалите. През 545—546 г. Велизарий писал на Юстиниан следното писмо: „Ние пребивававгё-^ Италия, най-могъщи импе-раторе, без хора, без коне, без оръжие и пари. Аз мисля, че
11 Hist, arcana, 24, р. 147.
12 Ibidem, 24, р. 146.
13 Mommsen, op. cit.
14 A g a t h i a s, p. 269, 22—25.
15 Тези данни са отбелязани у много изследвачи. Срв. Brehier, р. 341.
никой никога не може да води, война, когато няма всички тези неща в достатъчно количество] Като преминахме почти цяла Тракия и Илирик, ние набрахме извънредно малко войници, окаяни, никога не държали оръжие в ръце и съвсем неизпитани във военного дело. Аз не виждам и тези, конто останаха тук, да са съвсем задоволени. Те са изпълнени със страх от враговете и умът им е зает с мисълта за честите им поражения. Те не само че бягат пред неприятеля, а захвърлят и конете, и оръжието си... Знай и това, господарю, че измежду тези, конто са служили при теб, повечето сега са прибягнали към врага." И писмото завършва, че трябва да се пратят от Цариград хора от дру-жината на самия Велизарий, на конто той можел да разчита, понеже били на негова лична служба, а също и »хуни_и_други варвари, на конто незабавно да се дадат пари"16.
С течение на времето този процес вървял прогресивно. През 585 г. командващият тракийските войски Коментиол направил преглед на войската си и се оказало, че в нея имало 4000 души малодушии и небоеспособни, както изтъквал в речта си един от неговите хилиарси. „Негодните са почти равни на опия, конто могат да влизат в сражение, както и небоеспособните — на боеспособните, а здравата част е еднаква със сакатата"— допълва хилиархът.17 Десетина години по-късно, през пролетта на J596 г., пълководецът Приск събрал войската си от Тракия в областта Астик^ и констатирал, че тя била много намаляла.18 А когато Ираклий в началото на своето управление (той поел властта в 610 г.) направил преглед на войските си, оказало се, че всички войници, конто били провъзгласили Фока (602 г), били избити през следващите няколко години. Останали били само двама.19 х__
Тези примери ясно сочат, че подчертаното намаляване на числения състав на войските в никакъв случай не се обяснява с някакви реформи и преобразования във въоръжението.20
16 Libri de bellis, VII, 12, р. 347, 1, sq.
17 Th. Simocatta, II, 10, p. 90; 11, 13, p. 96.
18 Ibidem, VII, 1.
19 Theophanes, I, p. 290, 14—20.
20 Тук трябва да се отбележи нещо, което наистина допринасяло за защи-тата на отделяй области от балканските земи, но отчасти ставало причина да бъде ограничен броят на действуващите войски. Анастасий построил, както е известно, т. нар. Дълга стена между 507 и 512 г., а стиниан издигнал три укрепителни пояса край Дунавския лимес и във вътрешността на страната. Поддръжката на крепостите обаче изисквала нови разходи, а според Прокопий Юстиниан бил принуден да намали още числеността на войските си, след като свършила готската война, за да може да покрие тези разходи. (Срв. В г ё h I е г, р. 352).
Вярно е, че през разглеждания период били направени известии промени, целещи да направят войската по-пригодна да се сражава с леките конни войски на „варварите" — била възприета отчасти тактиката на аварите и на ^туранските народи: започ-нало въоръжаване с лъкове не само на пехотната войска, а и -на конницата. Но това са мероприятия, конто били известии и в по-старо време; в дадения период те били повече прилагани, понеже имало по-голяма нужда от тях. В начина на водене на войната няма никакви съществени промени;21 Причините се ко-ренят, както се каза, в общото тежко състояние на империята, което дало своето отражение върху моралния облик на войската.
Някои автори22-преувеличават значенията на т. нар. туранска техника на воюване, конто била въведена на няколко етапа във византийската войска. Ние не сме съгласни, че този опит е бил толкова значителен и толкова важен. Все пак самият факт, че е направен такъв опит, показва, че една войска, обучена в традициите на римо-византийския редовен начин на воюване, е била затруднена да се справя с „варварските" племена, у конто лъкът и лекото конче са играли решаваща роля във воденето на война. Също така нападението из засада, което се прилагало у тях, е смущавало немалко наредените в строг боен ред византийски фаланги. А всичко това е допринасяло за неуспехите и за обшия понижен дух във византийската войска през разглеждания период, когато на Балканите сраже-нията са се водили почти изключително с племена, свикнали на тази тактика.
Разбира се, отделяй императори са полагали усилия да се изтрынат от това неудържимо положение. За пазе ни са закони 1 от Анастасий и Юстиниан, конто свидетелствуват за такива ’ опита. Вйдяхме, че по времето на Анастасий в областта на Дъл-гата стена, където имало концентрирани много военни части, за да пазят столицата, били назначени двама викарии, единият по гражданските, а другият по военните дела. Това разпре-деление на властите било направено очевидно, защото в Ца-Л риград се опасявали от такива сановници, конто били едно- I временно и граждански, и военни управители, тъй като те мо- / жели да станат по-лесно претендента за престола. Обаче това ( разпределение се оказало нецелесъобразно с оглед на варвар-)
21 Вж. общо по тези въпроси G г о s s е, рр. 32—39; В г ё h i е г, рр. 344—345.
22 На тази туранска техника в римската и после във византийската войска прекалено голямо значение отдава D а г к о: Byzantion, X, рр. 443—469; XII, рр. 119—147.
ските нашествия, понеже двамата сановници враждували по- ; между си, и по времето на Юстиниан, според признанието на самия законодател, било настъпило „безредие1* — явило се под-купничество, страдало правосъдието, лошо се пазели крепос-тите. Затова в 535 г. той с нов закон съединил тези две власти в ръцете на едно лице — претора на Тракия, който трябвало да бъде годен и за двете неша — да командува войниците и да прилага законите.23
Всички тези реформи обаче давали само частички резултати или въобще не давали никакви резултати. Те не можели да । спрат общото разложение на империята, което неминуемо се отразявало на нейната защитна сила. Само седем години след> | последний Юстинианов закон, за който споменахме, т. е. в 542 г., същият император издал една новела, от която проли-чава по най-красноречив начин до каква деморализация била стигнала войската. Тя е отправена до управителя на префек-турата Ориент, в която, както е известно, влизал и диоцезът Тракия. В нея се констатира, че някои едри земевладелци си служели с редовни войници и федератщ за да им работят земе}-делска работа, и така ги отклонявали от задачите им^ Впрочем за тази практика да се настаняват „варвари“, вероятно войници, в провинцията по именията на земевладелците научаваме и от Прокопий, който, разбира се, съчувствува на последните.24 25 Но от"нашата* новела се вижда, че някои стопани са знаели да извличат изгода и от такива случаи. „Тъй като някои пренебрегват напълно своята сигурност, се казва в уводната част на новелата, и се осмеляват да привличат войниците и федератите, конто трябва да се сражават срещу враговете за свободата на държавата, и ги отклоняват за своя полза, ние решаваме с настоящия наш закон да съобщим на всички да не се осмелява никой да привлича войник, записан в каквато и да е част, или федерат, или да го държи в къщи, или в собствените си имения/26 По-нататък законодателят нарежда всички такива случаи да бъдат прекратени и войниците, и федератите, отправени в своите части под страх на строго наказание. Ние не можем да знаем при какви случаи са били прив-личани изобщо те на такава работа, но по всяка вероятност_ те са получавали известно възнаграждение, част от което може би е отивало в ръцете на началниците им, конто търпели това положение. Във всеки случай това^отклонение на войниците
23 S с h о е 11-К г о 11, рр. 203—209.
24 Hist, arcana, 22, р. 145.
25 S с h о е 11-К roll, р. 82. Срв. Кулаковский, 1, стр. 490.
красноречиво говори за лошото поддържане на войската, за -н^достатъчнйте й и нсредовни заплати.^ То потвърждава и факта за намаляването на работната ръка в*з£меделските стопанства. А ясно е, че тази практика е съществувала и край Дунавския лимес, където положението е било толкова критично и където войниците трябвало да бъдат най-много задоволени, за да бъдат на поста си! Не знаем доколко е бил приложен този закон, но като имаме пред вид общото положение, можем да изкажем известно съмнение относно цялостното му и дъл-готрайно приложение. Освен това две други новели пак от/ Юстиниан ни осведомяват за «недобери на данъци в измъчените провинции Скития и Мизия‘~й-за нови” излишни опити да се внесе известно подобрение в това отношение.26 „Защото държавата не може да бъде запазена, ако не се внасят импера-торските данъци. Войската, като взема от тези данъци отреде-ното й, се противопоставя на неприятелите и спасява подани-ците от нахлуването и от напастта на варварите. Тя пази ни-вите и градовете от щетите и набезите на разбойниците и на избралите по друг начин безпътен живот. II останалите вой-скови отреди получават определеното им. Поправят се стени । и градове.. .“26. Разбира се, и тези увещания на императора към*"’ поданиците му и новите решения да се пристъпи към сериозно събиране на данъците останали без особени последний.
По-късно, в 595.Г., бил направен опит да се подобри положението на войската в Тракия: Маврикий издал указ, според който инвалидите от войните имали право да живеят на императорски разноски, а синовете на убитите да бъдат приемани във войсковите списъци вместо бащите им.27
Понеже редовните войски и дори федератните корпуси! (в новия смисъл, който те вече имали) били недостатъчни и несигурни, централната власт твърде много възлагала на „вар-варските'1 си „съюзници", т. е. на тези чуждоземни групи, конто било с нейно съгласие, било насилствено се настанявали noj граничните й територии и „под договор“ обещавали да ги пазят срещу различии възнаграждения, 'конто получавали от Цари-град. Ние ще се спрем по-нататък подробно върху тази практика, която съществувала от no-старо време, а сега била при-лагана извънредно много. Управниците в Цариград били по необходимост по-щедри към този вид защитници на империята. Но това, от друга страна, давало пълна свобода на тези наем-ници. Например по времето на Юстиниан лангобардите, конто
26 S с ho е 1 1-К го 11, рр. 148—149.
27 Simocatta, VII, 1, рр. 246—247.
били заседнали в Панония, грабели Далмация и Илирик чак до Драч и взимали жителите в плен. И дори ако някоа от плен. ниците се изтръгвали, те, понеже спокойно кръстосв,лИ навред като съюзници, ги залавяли като свои роби, без нц<ой да им се противопостави. Също и херулите, които били заселени край Сингидунум (Белград) от същия император, опуьТошавали Илирик и местата край Тракия, необезпокоявани от никого. А някои от тях дори били зачислявани във войската га федера-тите (в новия смисъл)28 Много подобии случаи има 4 с т. нар. хуни по времето на Юстиниан.
Понякога тази търпимост на централната власт към ясъ-юзниците“ и особено незагрижеността й към съдбата на Пода-ниците й и към нейните редовни войници, които учасгвували в далечни походи, ставали повод за нескрито недоволство и от страна на местного селско население, и от страна на набира-ните от балканските земи войници. По време на готската война например войниците от Илирик, които участВували в действията в Италия през^у554— 545 г., започнали да ДЬдертират, защото докато били далеч от огнищата си, хуни нахлули и от2 влекли жените и децата им, а същевременно самите Те не по-лучавали редовно заплатата си и гладували.29 Пак от Прокопий е и следният особено красноречив откъс от „Тайната История": „Често, когато войска от неприятели хуни опленявала и ог-рабвала ромейската държава, военачалниците на ТГракия и Илирик решавали да я нападнат при нейното оттегля^е. Но те бързо се отказвали от подобно нападение, щом вижда.ли писмо У от император Юстиниан, с което той им забранявал д^ нападат г> варварите, тъй като те били необходими за съюз с ромеите । било против готите, било против някои други неприятели. И А от това време даъагък. тези_варвари като неприятели ОграбваЯи и заробвали тамошните ромеи, а като приятели и съккзнш1И да О ромеите се завръщали. в земята си заедно с останалата плячка |\и_пл£НШШИте^Често някои от тамошните селяни, по/(тикнати от мъка за своите заробени чада и жени, се събирали вкупом, избивали мнозина от тия, които отстъпвали, и усп^вали да им отнемат конете заедно с цялата плячка. Поради това те изпадали в тежки затруднения, понеже от Византией изпра-щали люде, които незабавно изисквали те да бъдат пО)дЛагани на мъчения, осакатявани телесно и да бъдат глобявани,, докато не предадат всички коне, които били отнели от варварите.“30
28 Libri de bellis, VII, 33, рр. 443,10—444, 18.
29 Ibidem, VII, 11, рр. 342, 9—21.
30 Hist, arcana, 21, рр. 132, 25—133, 19.
Недостатъчният брой на официалната войска, която се ор-ганизирала централно като защитна сила на провинциите, и невъзможността да се разчита на наемната войска станали причина някои градове, изложени на опасност от_„варварски" на-» падения, да организират сами своята защита—там били съставяни •ртделни войскови единици във вид на местна милиция.^ Това; 'бвленйё'се среща през втората половина на VI в. и началото на; VII в. Една характерна случка за този вид градска милиция е, описана от Теофилакт Симоката. В град Асимунт (на устието на р. Осъм) „от старо време имало войска, за да пази граж-даните, защото често пъти варварите, които бродели, нападали [града]. Този град имал писмено разрешение от времето на император Юстин (вероятно Юстин II) да държи свой гарнизон за защита на' гра>кданите. Но когато пълководецът Петър, брат на император Маврикий, минал с войската си иокрай този град, отивайки да се сражава със славяните, той поискал да присъедини към своята войска и този гарнизон, „виждайки отличния му вид". Обаче гражданите енергично му се противопоставили и накрая му затворили градските врати.31 Подобии гарнизони имало и в градовете Бероя, Филипопол и Адриано-пол, а също и в града Апиария (дн. Ряхово, Русенско).32 Тези милиции са още едно доказателство за безпомощността, _в която се намирала империята да защищава със свои сили по-даниците си. А разпрата пред вратите на Асимунт свидетелст-вува за явната неприязън, _к.оат.О_този вид войска .храпела към официалните представители на имцераторската.власт. "’'Об’щйят дух на нёдисциплинираност и недоволство, който се ширел сред войниците, се проявил в множеството бунтове във войската. Тези бунтове избухвали на много места в империята, но особено подчертано в Тракия, където вилнеели „варварите". Те трябва да се разглеждат като част от общия ки-пеж в империята. Те имали, разбира се, професионален характер, но в някои от тях явно проличава и известна социалва тенденция.33 Едно от най-големите вълнения в империята в началото на VI в. е бил бунтът на Виталиан (разразил се главно
31 Simmocatta, VII, 3,рр. 249, 20—251, 8.
32 Ibidem, 11, 16, р. 101,7—103, 23.
33 Според Левченко, стр. 46 сл., при приемниците на Юстиниан „варварите” във византийската войска значително намалели и тя добила характер на опълчение. Войниците имали своя земя, положението им седоближило до това па земеделското население и характеры на войнишките въстания тогава добил по-определена социална насоченост.
през 514 г.). За този бунт е писано твърде много,34 затова ще подчертаем само, че неговият предводител, Виталиан Тракиецът, комес на федератите в Малка Скития (Добруджа), въстанал, понеже Анастасий''лишил него и федератите от заплатата им. Понеже срещнал съчувствено отношение сред местного население, той вдигнал пъстра въстаническа войска, между конто имало и „хуни“, и прабългари, и друго население от Скития и Мизия/и известно време имал голям успех. Разбира се, накрая Виталиан бил убит с измама.
Прояви на недоволство изпълват целия VI в. Ние вече от-белязахме никои от тях. Ще прибавим още'няколко характерни примера. B.J>5Qr., когато славяни нахлули^в Тракия, Юстиниан изпратил на'среща им „избрана войска\коятб“им препречила пътя и се приготвила да се сражава с тях недалеч от Одрин. Но понеже византийците били в неблагоприятно положение, вой-ниците започнали да мърморят, загдето военачалниците им „като началници на ромейската войска имат за себе си продо-волствие в изобилие, а не обръщат внимание на войниците, конто са измъчвани от недостиг на необходимите неща“. Разбира се, славяните нанесли голямо поражение на тази войска.35
Особено към края на същия век, когато славянските нападения били не само постоянно явление, но били съпроводени и с големи разрушения и опустошения, а това още повече допринасяло за разложение™ на икономиката, бунтовете сред войските станали още по-често явление. ПрезД84г. е отбеля-зано едно много голямо нахлуване на ^авари Дгглавяни, който достигнали чак до днешна Гърция. За да могат враговете на империята за сравнително кратко време да преминат големи раз-стояния, немалко значение са имали пасивността и недоволст-вото на войниците. Евагрий, който съобщава за това нашествие, направо казва, че те невъздържано мърморели против ко-мандирите си.36
f Приблизително по същото време (589 г.) Маврикий изпратил в Тракия като главнокомандуващ тракиеца Коментиол, който бил много суров и жесток човек. През 588 г. на дунавската граница бил назначен пълководецът Приск за стратег на войските „в Европа“, т. е. на Балканский полуостров. Той бил пре-живял вече един войнишки бунт в Персия и заварил войската по дунавската граница в твърде възбудено състояние, особено
34 Вж. главно Кулаковский, I, стр. 508, сл; S t е i n, Histoire, II, р. 539—540 ; Д у й ч е в, Балканският югоизток, стр. 69—70.
33 Libri de bellis, VII, 26, вр. 480, 19 sq. 23.
36 Е u a g г i u s, p. 228.
когато трябвало да прекара зимата отвъд реката, в земите на дакийските славяни, т. е. на неприятелска територия. Изпрагца-нето на войска там се смятало още от по-рано като наказа-телна мярка.37 Брожение избухнало в 595Т., когато войската се биела зад Дунава. Повод за това станаЛо разпределението на плячката, голяма част от която била определена за императорского съкровище. Според Симоката работите били стигнали до много критично положение, но този път една умела реч на стратега успяла да успокой духовете.38
Обаче през годините 599—600 се случили нови събития, конто предизвикали по-бърза развръзка на недоволството сред } войската. Понеже Маврикий бил недоволен от държането на у войниците, той наредил на Коментиол ? да пре’даде на аварите" « войската си по подъл начин? Коментиол влязъл в бой с врага," без да предупреди войниците, голяма част от конто паднали в плен. След това Маврикий отказал да ги откупи и аварският хаган ги избил. Войската остро обвинила Коментиол в предател- у ство, но императорът го оправдал.39 Така през пролетта на 600 г. се стигнало до общо брожение сред войската в Тракия, което се предало чак в Цариград.40 В един сирийски извор се казва, че за недоволството на тракийската войска Маврикий бил пре-дупреден със следните думи: „Бог едал мир в дните на твоего царуване, но мирът не храни войниците, ако те не получават това, което им се дължи. Затова, ако ти не ни дадеш запла- • тэта, то ние сме твои врагове.“41
Това вълнение почти не се успокоило до 602 г., когато из-бухнал големият бунт, който довел до свалянето на Маврикий, и се превърнал в истинска гражданска война. И неслучайно из-бухнал той на дунавската граница, където тогава се разигра-вали изобщо съдбоносни събития. Войската в Тракия, коман-дувана от Маврикиевия брат Петър, получила заповед пак да презимува в земята на славяните отвъд Дунава. Но войниците се разбунтували, избрали за свой вожд центуриона Фока, пре-минали Дунава и се запътили към Цариград, където намерили подкрепа и сред столичнйте деми. Маврикий и синовете му били убита безжалостно и на престола застанал Фока. Така за известно време държавният апарат минал в ръцете на разбун-
37 S с h о е 11 - К г о 11, р. 88.
38 Simocatta, VII, 13, 8—14, 12, рр. 268—269.
39 Ibidem, VIII, 5, 10—11, р. 292.
10 Ibidem, VIII, 5, 6—VIII. 10, 11, рр. 293—305.
41 Michel le Syrien, II, р. 375. За тези събития срв. Пигулевская, Византия и Иран, стр. 114 сл.
4 Нашествия и етнически промени на Балканите през VI—VII в.
49
11
I
t 1
f ’
: г
1
Ц i.
’ i d
i!
туваната войска, която започнала да унищожава и конфискува имуществата на едрите земевладелци. Макар и това въстание да не било насочено изобщо срещу съществуващия строй, ма-кар и Фока да не можал да задържи властта, все пак то може да се смята като крачка напред в голямата революционна борба, която характеризира тази епоха42
Вълненията, предизвикани от бунта на Фока, продължили, както е известно, до възцаряването на Ираклий. А от това време нататък византийските писатели отделят много малко място на хъбитията в балканските земи, като изключим, разбира се, двете големи събития — аварското нападение в 617 г. към Хераклея и аваро-славянската обсада на Цариград в 62J5 г. Но това са събития, който са станали близо до столицата. Изглежда, че по това време в крайдунавските земи няма събития, който да привличат погледите на хронистите. Ние ще се спрем по-на-Татък върху евентуалните причини за това мълчание. Някои ав-тори смятат, че през царуването на Ираклий е започнала се-риозна реорганизация във византийската войска. С други думи, те поставят именно тогава началото на темноте устройство в империята. Според тях започва разделянето на имперските територии на военно-териториални единици, в конто стратегът изпълнявал не само ролята на главнокомандуващ на наличната там войска, но имал и висша административна функция. Освен това рекрутирането на войниците вече трайно се евързва с разда-ването на т. нар. стратиотски земи. Организирането на темите се евързва и с по-нататъшната защита на границите на империята от чуждоземните нахлувания.43 Главният аргумент, на който те се основават, е един текст от Теофан, в който се казва, че Ираклий излязъл от Цариград на Великден 622 г., отишъл в Пиле (Витиния) и „оттам стигнал в областта на темите (ent Tag Tfiv fi-efiaTWV ywpas), където събрал войските и към тях прибавил една нова войска“44. Върху този текст е спорено много. Но и за неговото тълкуване и във връзка със целия този въпрос за времето, когато във Византия почва темното устройство, най-правдоподобно ни се струва мнението на П. Лемерл. Според него това свидетелство на Теофан не се отнася за „теми" в технический смисъл на този термин, а в най-обикновения смисъл на думата — в о й с к и, както това се среща у този автор неедно-
42 За бунта на Фока вж. оценката на С ю з ю м о в, Некоторые проблемы, стр. 101.
43 Вж. главно G. OstrogorsK-y, Sur 1а date, рр. 31—66; Idem, Berichte; Острогорски, История, стр. 112 сл.
^Theophanes, I, р. 303, 10—12.
кратно. Никой друг съвременник на Ираклий не говори за та-кава дейност на императора, а и Константин Багрянородни, който дава подробни сведения за образуване на темите, не ги при-писва нему. Прав е Лемерл, като вижда в наистина победоно-сния, но твърде мъчителен и продължителен поход на Ираклий към Персия (той започва в 622 г. и трае цели седем години) не доказателство за реформирана войска, а за редица трудности именно в набиране на войници и във водене на военните действия. А освен това победите над Персия са последвани от страшни поражения, нанесени от арабите, конто от 634 г. в разстояние само на няколко години успели да завладеят Палестина, византийска Месопотамия, проникнали дори до Армения и започнали да навлизат към Египет. Всички тези събития с"7 право карат Лемерл да не приема, че по времето на Ираклий във византийската войска е имало съществени и решителни промени.45 46 * Към това бихме прибавили, че състоянието на бал-канските земи достатъчно подкрепи неговата теза, защото^до х времето на Константин Погонат, койтр__ще се опита да спре ) I Аспаруховите българи, балканскйте земи вече са били широко / отворени.за славянските маси, и то дотолкова, че тяхното’почти ? ' безпрепятствено навлизане и усядване из византийските npo^j винции вече не е правило никакво впечатление.
Направихме този доста дълъг преглед на състоянието на византийските войски в балканскйте земи, за да може той да даде обяснение на картината на „варварските" нахлу-вания, да се изясни как е било възможно в онези времена стотици хи ля ди чуждоземци, главно славяни, за сравнително кратък срок да проникнат надлъж и нашир до всички части на големите европейски владения на Византия и да стигнат дори до Пелопонес. Този преглед показва още зато, въпрекГН че византийската власт формално никога не изпускала от ръ- \ цете си главните отбранителни места, съпротивата на органи-зираната от нея защита е била недостатъчна или просто само I привидна, а понякога и несъществуваща.48 ~
45 L е m е г 1 е, Quelques remarques, р. 355 sq.; Cf. А. Р е г t u s 1, Berichte.
46 Тази глава предава в разширен вид основните положения на статията:
В. Тъпкова-Заимова, Сведения за състоянието на византийската войска
в балканскйте земи през VI и началото на VII в., Военно-исторически сборник, год. XXIX (1960), кн. I, стр. 80—87.
III. ЕТНИЧЕСКИТЕ ПРОМЕНИ НА БАЛКАНИТЕ ПРЕЗ VI—VII в.
След като разгледаме обстановката и условията, при които са се извършвали „варварските" нападения на Балканите, можем да кажем, че към VI в. картината е била приблизително следната.*, „Германските групи от готи, карпи, астинги, бургунди, тервинги, херули, гепиди, както и дружини от^алани, сармати, вандали и др., чиито нахлувания започнали ot^JIj)., но зачестили главно през втората половина на III в'., предизвикали известно оредяване на населението особено по Дунавския лимес. На опразнените места се настанявали „варвари" измежду новонахлуващите или доброволно приемани от управителите на провинциаляата власт. По този начин в края на III в. в Тракия попаднали като засед-ници голям брой сарациниДЗ края на IV в., когато федератската система станала обдчЯинаГ в Полна Мизия и Скития били по-селени като федерати поста голям брой готш Част от тях ^навлезли и в Дракия, а други се оттеглили по-късно в Италия. ‘В началото на Vв. край гр. Кастрамартис (днешна Кула) про--никнали хуни и части от 'германского племе скири. В средата на същия век край устията на'реките Вит и Йскър и в Севе-розападна България, . а също и в Добруджа се заселили хуни и сармати. Пак npeaQVj^. в Долна_Мизия и Тракия имало скири, сагдали и алани, а около Виза и Аркадиопол потърсили място .да настаняване части от германского племе руги. В края на Л/в. имало заселени готи и в Македония. Тук-там в Илирик, в днешна Северна България,ДГДббруджЭ и в Източна Тракия е имало и неголям брой евреи.1
Въпреки че местного население на някои места оредяло, по това време то все още е образувало основната маса на Източ-
1 Повечето от тези сведения са посочени у В. В ел ков, Градът, стр. 233 сл., където са даденн и някои други изследвания по тези въпроси. Работата на L е m е г I е, Invasons, рр. 277—281, дава интересна синтеза.
ната империя. Тогава тона население се състояло предимно от / провинциално романизувано пасе пение и пт запачени нерома- I „пчувани елемеати_ Както е известно, романизацията, започнала ' още през I в., към V в. е била проникнала по-дълбоко в някои части на Балканский полуостров, особено в Малка Скития (Добруджа), Мизия, Тракия и Далмация. В Македония, въпреки че отрано ’( са били изпратени римски колониста, главно по времето на Юлий Цезар, елинцамьт бил-пуснал дълбоки кпрдщь. Романиз-'-') мът успял да прпникне трайно само в Драмското поле. Силно гръцко влияние имало и^по Черноморието, където били разпб- ' ложени гЕрговските малоазийски колонии. Но сред масата на ' тракийското населулие романизмът и елинизмът не били про- - у пикнали__дД1Дбок€£фова население останало да съществува дъЛу го време повече като селско население, доста неподатливо на, чуждо влияние. Но, разбира се, бидейки без своя писменостл подложено, макар и ненасилствено, на влиянието на двата*
мощни административно-политически и културни центъра, то започнало постепенно да се претопява и да губи своята само-битност.2 В IV—Vp. в днешна Южна България то било запа-зено повече като селско население, но, макар и в по-малък брой, се срещало и в градовете на балканските провинции. Hhkqh траки заемали дори важни обществени постове.3 4 През V б. ( рочанизуваното население било запазено на места доста ком- . пактно главно в по-големите градове на Балканския полуостров f (Сердика, Филипопол, Адрианопол, Августа Траяна и др.) и по Адриатическото крайбрежие и Черноморието, където живеело t наред с малоазийските преселници. По Дунавския лимес обаче^х това население било значително намаляло? \
С този общ преглед на етническия облик на населението в ] балканските земи по времето, което предхожда масовото ид- / ване на славяни, прабългари, авари и др., достигаме до VI в., / т. е. приблизително до времето, когато запбчва. да управляв^,' Анастасий. Тази картина показва, че в балканските -.владения на , империята по това време населението е имало вече доста пъ-стър състав,~чёетни^ск1шЕд1ластове~ поради честите- разтърс-вания от~~3асилйлите сеташествия са претърпели доста изменения.-Един, макар и кратък преглед на главните нахлувания и аясел-вания от VI до VII в. ще даде по-цялостна представа за при-ливите и отливите на чуждоземците в балканските земи. Ще
2 Геров, Романизмът, стр.307—415(11,2 част); същият, Проучвания, стр. 191 сл.
3 Бешевлиев, Участието, стр. 218—232.
4 Белков, Градът, стр. 236; срв. Velkov, Les campagnes, р. 55 sq.
посочим и някои цифрови данни, с конто разполагаме (макар почти винаги те да са неточни и преувеличени), за да покажем съотношението между едни и други преселници и да дадем представа за впечатлението, което те са оставили у съвременни-ците си.
(" Ще започнем с германските етнически групи. Те са от най-ранните посетителй’Тга "Империята — гости, навикнали да идват още в предишните векове. В разглеждания от нас период тях-ното поле на действие се ограничава повече в граничните области на империята по Средния Дунав, в днешните унгарски и югославски.земи и сраВнително по-далеч от днешна България. _—^-’През втората половина на V и_началото на VI ₽. гепидите имали два центъра — единия около Сирмиум (днешна Сремска Митровица), където владеел Тразарик, а другия — северно от Дунава в Западна Дакия. ^Лангобарпите, след като успели да унищожат царството на ругите в 505 г., тръгнали първо към днешна Долна Австрия, а след това се настанили по на изток, в Дакия, в съседство с гепидите. Оттогава тия два народа и готите, конто се намирали в съседство с Византийската империя, често навлизали в нейните владения и, както ще видим по-нататък, оставили известии следи от пребиваването си. В 512 г. император Анастасий настанява в Илирик като федерата ('бягащите от гепидите херули. Според някои изследвачи изве-стният Мундо, който ТтърБбначално владеел граничната земя източно от Морава, по долината на Тимок, а по-късно станал федерат на Византия, бил полухун-полугепид.5 6
Дълги години в областта около Сирмиум и Сингидунум и в Аврелианова Дакия се е водила бор5а между готи и гепиди. Дунавът бил преминаван ту от едните, ту от другите. В 536 г. Юстиниан извикал и лангобарди срещу гепидите, конто отново завзели Сирмиум.8 Изобщо до средата на VI в. гепидите освен в Сирмиум се ширели и в голяма част от т. нар. Унгарска Месопотамия до р. Дунав. Към 546 г. Юстиниан настанил като федерати в Първа Панония и Норикум лангобарди, конто от-къснал от гепидско-лангобардския съюз.7 Когато към 550 г. в Дакия дошли 12.000 кутригури.като съюзници на гепидите срещу лангобардите,' гепидите ги препратили в ромейските земи през собствената си страна (някъде към днешна Корабия), по
5 Diculescu, Die Gepiden, р. 111 sq.; срв. Д у й"ч е в, Балканският югоизток, стр. 234, под линия.
6 Libri de bellis, VI, 15, р. 214 sq.; срв. Dieulescu, р. 124 sq.
7 Libri de bellis, VII, p. 33, 443, 15.; срв. Hauptmann, p. 138 (с лите-
ратура).
неже достъпните места към Тракия и Илирик през Дунава били пазени от византийците. Пак по това време гепидите пре-насяли отсам Дунава в ромейските предели голям брой ела-*'* Бяни, като вземали по един статир на глава. ^Опитът на Юстиниан да привлече гепидите” за „съюзниц.и“ останал напразен.; Скоро обаче те пак поискали да бъдат срсЛсс и <юр,1лахсс__на империята. * Но Юстиниан, недоволен от отношенията им със сла-вяните, скоро отхвърлил договора си с тях, сключил- съюз с I Ттангобардите и изпратил срещу гепидите войска,.. Така към [фая на Юстиниановото царуване Сирмиум*~бил върнат на им-/ перията.8 Изобщо в края на своето управление Юстиниан при-влякъл лангобардите на своя страна, с което нанесъл сериозен удар на тройния съюз ме>кду_лангрбарди, гепиди и херули. Ьттогава германските племена постепенно престанали да 'на'-влизат.в.граничните области на империята.9 Те отстъпват местата си ца аварите и отчасти на славянине, конто, както казахмеД вече 'започватТга проникват в тези земи. Но пребиваването на всички'^германци в Илирик не останало без следи. На запад и юг от Железни врата местни имена като например Аликано-бург или Скулкобург свидетелствуват за германски поселения. J Тук ще посочим накратко резултатите от опита на югославский изследвач Й. Ковачевия да групира намерените археологически материалй за разселването на германски етнически групи из територията на днешна Югославия. Трябва да се подчертае, че неговите наблюдения, макар и невсякога да изглеждат сигурни (особено когато почиват на малоброен или спорен археологически материал), все пак до голяма степей се покриват с исто-рическите известия. В Улпиана (Липлян на Косово) е открит гроб, чийто богат инвентар археолозите свързват с пребиваването там към средата на VI в. на германски наемници на служба на Византия заедно с техния вожд Амалфрид. Те трябвало да отидат на помощ на лангобардите, нсГедно въстание ги задър-жало в Улпиана. Подобии археологически материали, конто се свързват главно с готите, има и в Дунавската облает-—в Ле-дерата (Рама?), Виминациум (Костолац), Маргус (Ораше при Дубравица). Находки, може би германски, са намерени около Белград, но не е сигурно дали те не са от от по-ранна епоха. В Босна на няколко места има следи, от конто най-важните са около Сараево. В Херцеговина следи от готи се търсят около
8 Libri de bellis, VIII, 18, р. 581, 19=ГИБИ, II, стр. 142; Ibidem VIII, 25, р. 624, 23=ГИБИ, II, стр. 146—147.
9 Вж. общо по тези въпроси D i с u 1 е s с и, р. 101 sq.; Rappoport, col. 1150—1167.
Мостар и при Св. Вид край Меткович. Като германско (готско) се сочи и името на гр. ОталеиД Когато Хиерокъл е писал своето съчинение 2иуех5^р.05,”т.”е. по време на Юстиниановото царуване, римската провинция Превалитана е била в готски ръце. Изглежда,-Це..в,края на V в. е била опожарена Дукля |(Диоклеа), главен град на провинцията. Следи от пожар” наистина'са на-мерени при една обществен а сграда. Някои автори обясняват като готско и старого име на днешния град _Никшич Анагаст. По Адриатическия бряг следи от готско пребиваване има главно около Салона и до Стон при Дубровник. В Истрия също са запазени веществени дбказателст“ва”за пребиваването на ланго-барди и готи. Амфитеатърът в Пула е служил”за пребивалище на готски гарнизон. Археологически находки, конто се свързват с лангобардите, са намерени и в Пингвентум (Брежац) при Бу-зет и др. Намерените находки при Михово, Дърново, Кучели, ' Карпова (все в Словения) също се смятат за лангобардски.
Гепидски и херулски следи се намират естествено най-много ) около Срем, където околността”е доста богата с находки. По-
добии находки има и около Таурунум (Земун).10 11
И в Мизия през VI в. все още е имало потомци на източ-ните готи, заселени там през 1\гв.7~които не^ били послед вали > Тёодорйх обратно в Италия.1^ По времето на Йорданес в „Нико-полската облает в полите на Хемимонт“12 живели остатъци от западните готи, заселили се някога с Улфила в Мизия. Трябва да се отбележи, че в гр. Аксиопол (Северна Добруджа, днешния Хиног) са намерени няколко надписа, който показват, че и там е живяло готско население, по всяка вероятност малочислено.13
Има едно сведение за поселване на германци в Източна Тракия. Към средата на VI в. един отхвърлен претендент за престола на лангобардите на име Илдигис, след като странст-вувал известно време из Венетската облает и в земите на да-кийските славяни, бил приет с дружината си (около 300 души) в пределите на империята. Но хората му, останали недоволни от отношението към тях, избягали заедно с един Византийски пленник, гота Гоар, и за известно време спрели в Апри, където
10 К ovate vid, р. 19 sq.
11 Libri de bellis, V. 16, p. 83, 16—20-ТИБИ, II, стр. 116—117.
12 lord an is Getica, p. 127=ЛИБИ, I, стр. 359 сл.
13 В а г n e a, Quelques considerations, p. 285. Въз основа на находки от т. нар. лъчисти фибули някои автори посочват следи от германски поселения главно в Северна и Източна България. Вж. главно I. W е 1 к о v, рр. 1 —4. Но ние не наблягаме особено на тези находки, понеже по тия фибули все още се спори.
вече имало заселени лангобарди.14 В тази част на полуострова обаче няма следи от германски заселници—това пребиваване е било вероятно краткотрайно.15
А сега нека приведем бледите цифрови данни, конто имаме за числеността на споменатите народи. Цялата византийска войска, изпратена срещу ^епидите, брояла 15 000 души (обик-новено войските на Юстини<йГ се състояли от 10 до 20 000 ду- У ши). Това 'все пак е указание, че противникът (т. е. гепидите) не бил смятан за многочислен, Освен това в същата войска имало 1500 херули като съюзници на византийците и други 3000 херули, конто били минали пак на византийска страна. П херулите никъде не се споменават като многочислени групи.16. I
За нахлуването на славяните, конто през VI и VII в, дред-"~^ извикалй''толкова големи. и така съдбоносни промени в бал- ' канските владения на Византия, е писано, както казахме, извън-редно много. Всички тия събития са'-добре известии. Преди всичко трябва (да се отбележи, че с право нашите по-стари изследвачи и някои съвременни1 специалиста по тези въпросиГ смятат идването на славянски поселниди на Балканский полу-^ остров да е.започналсС/преди У1К~По~веякалвероятност славяни са идвали в балканскйте земи още првз_Ул<„_а може би и по-1 рано. Това личи и от известен брой местни имена от славянски произход, засвидетелствувани през средата на VI в. у Прокопий.17 Л Тези местни имена, макар и невсякога разчетени и обяснени със I сигурност, показват, че най-малко 50—100 години преди тяхното I засвидетелствуване у византийския автор славянско население /4 е било проникнало и заседлало на мешы^л_Дардажзя, в Горна [I МизияТв Македония и“ дори вТракия. Обаче това проник- п ване е имало спорадичен характер, то е станало постепенно,I като единични групи от заселници са се промъквали между ( другите жители на полуострова, и затона византийските автори I не са ги отбелязвали в своите съчинения. Масовите нахлува- i 1 ния на славяни започват безспорно в началото на VI в.18 ___J
14 Libri de bellis, VIII, 21, р. 635 sq.-ГИБИ, II, стр. 147—148.
15 Освен това може да се посочи голям брой гепиди, херули и лангобарди, конто като наемиици са участвували поединично в Юстиниановата войска.
16 Libri de bellis. VII, 34, р. 451, 20 sq. Впрочем за голям брой гепиди става дума само в един пасаж у Теофан, ио от по-късно време, когато гепидите са били под власти и на аварите. Става дума за едно сражение в днешния Банат, където били избити „30 000 гепиди и много варвари* (Theophanes, I, р. 282). В този случай обаче може да се съмияваме дали тези 30 000 души са били само гепиди.
17 Д р и н о в, Заселение, стр. 143 сл.; N i е d е г 1 е, Slovanske Starozitnosti, П, р. 179, n. 1; вж. особено В л. Георгиев, Най-старите имена, стр. 321 сл.
18 Според БаришиЬ: 36. Радова, XXXVI, 1953, стр. 25—31 —от 495г.
Ежегодни нахлувания на „анти и славини" са отбелязани главно I през Юстиниановото управление. Тук веднага трябва да се отбележи, че е трудно да се направи разграничение между следите, оставени от първите заселници, от тези, които са наследство jtia .вторите. Археологическите проучвания в край-дунавските български земи и особено в Североизточна България, където може да се смята, че са били извършени нахлувания на анти, не могат в случая" да ни помогнат — измежду тези проучвания няма нищо, което да позволява едно такова разграничение. Освен това все още остава спорен въпросът за етническия произход на антите, т. е. дали те са действително И напълно славяни, дали са от' ирански произход или пък са смесено славяно-сарматско население.*9 Може да се твърди само, че в земите на днешна Северна България и Добруджа са навлизали не само антски племена, слезли вече в земите на v Долни Дунав, а и такива, които са живеели в Поднепровието. Това личи от находките в територията на СССР, най-характер-на от които е т. нар. ПерещепинскО-Съкровище, в което се на-мира едно златно блюдо от средата на VI в., поправено от Падхрн, епископ на Томи (до днешната Кюстенджа)19 20 Третяков посочва езикови, археологически и етнографски материали за следите, които антите са оставили в днешните български земи21, но някои от заключенията, които той прави въз основа на сходства в песни, носии и др. изглеждат несигурни.22
Прочее да се върнем към общите сведения за славянските нахлувания в Тракия и "Илирик. „Ние ще ги изброим съвсем ' накратко не защото смятаме, че всяко славянско нападение е било последвано от заселване, а защото по този начин се по-лучава по-цялостна представа за честотата на „посещенията“, за относителната численост на масите, които са навлизали, и за обсега на териториите, които са били посещавани от чуж-
19 Към литературата по този въпрос, посочена у Д у й ч е в, Балканският югоизток, стр. 241, DujCev, Le temoignage, р. 203, п. 42, може да се до-бави А 11 h е i tn, I, p. 71 sq.. който поддържа схващането на Фасмер за алан-ския произход на антите, чиито потомци са днешните осетинци. Вж. също Артамонов, История, стр. 50сл. (с посочване и на друга литература); Скрижинская, О склавинах и антах, стр. 7 сл., които отхвърлят реши-телно възможността черняховската култура да се приписва на антите и ги смятат напълно за славяни (срв. и тук гл. 1, стр. 28).
20 Вж. общо Б. А. Рыбаков, Анты, стр. 330. Друга литература за блю-дото от Томи вж. у В а гпеа, Quelques considerations, р. 12.
21. Т р е т ь я к о в, Восточнославянские племена, стр. 196 сл.
22 Например, че коренът рос-, рус- може да се търси в името на река Росица, приток на Янтра, и др. Срв. пак там, стр. 198.
дестранните гости. По-нататък ще направим изводите за снова, което е останало от славяните в различните области на полуострова.
Византийските и източните автори винаги повтарят, че нала-' дателите са били многочислени и че често пъти византийските войски-не смеели да излязат насреща им.23 24 Към средата на века-(549 и 550 г.) славяните последователно превзели Топир, разположен близо до устието на Места, и като навлезли в об-ластта Астика, между Филипопол и Адрианопол, стигнали до Дългата стена. Същевременно откъм Ниш и Сердика те искали да проникнат към Солун. Към 60-те години на VI в., когато на Балканите започват да се явяват аварите, панонските славяни стават техни данници. Тези славяни участвували във всичките аварски походи и понякога някои акции, които се приписват на аварите, са били в същност славянско дело. Дакийските славяни, които, изглежда, не влизали в този аваро-славянски „съюз“, продължили нападенията си върху византийските земи било по свой почин, било подтиквани понякога от аварите. Едно важно числено сведение имаме за годината 578/579 (спо-^ ред някои изследвачи 582). Според думите на Менандър тогава!/ 100 000 славяни нахлули в Тракия. Това число, дори ако се] приеме, че е преувеличено, е все пак много по-голямо от всяко’ друго, посочвано от съвременницитё за'някое „варварско" на-хлуване. По същото време славяните'започнали да навлизат и в Пелопонес. Византийските хроники от по-късно време твърдят, чёГ те останали там повече от 200 години^1 ^Освен това след дълга обсада те превзели Сирмиум и се настанали там. Превзели също Сингидунум, Августа и, продължавайки по дунавския и черноморский път, завладели Анхиало и заплатили дори Цариград. За същото това време Иоан Ефески казва, че вече от четири години славяните се ширели из страната дори до Елада и се чувствували като у дома си. През последните години на Маврикиевото царуване византийските пълководци се опитали да възпрат тези нападения, които били взели вече застраши-телни размери. Византийците проникнали в самите заселища на славяните и аварите, в днешно Влашко и Банат. Някои от тези походи били наистини успешни. Към края на VI и началото на VII в. големи славянски маси нахлули в Панония, Или- <
23 Славянските нападения са изброени в много проучвания подробно и с хронологични уточнения. Срв. пак Д у й ч е в, Балканският югоизток, стр. 229 сл.; L е m е г 1 е, Invasions, р. 281 sq.
24 Според данните в т. нар. Монемвазийска хроника : L е m е г 1 е. La chronique, р. 10.
вече в днешна
1>
it
I /* рик и Истрия. Съобщенията на много места били прекъснати и к цели градове изчезнали. Тогава цялото Адриатическо крайбре-{ жие пострадало много.25 26 *
”==- Към края pa VI в.-започват и, така да ги наречем, „официал-ните“ обсадила Толун, на брой пет, конто следват в продолжение почти на един век. Те са били извършвани ту самостоя-телно от местни славянски племена, заселени
Македония и Гърция. ту с помощта на аваро-славянски сили, конто идвали от ДТанония26 В разказа за втората от тези обсади пак се говори за броя на обсаждащите авари и славяни' (около 1Q0000), Ние обаче смятаме, че не трябва да се отдава f голямо значение на това указание, защото „Чу десата на св. Ди-/ митри“, конто ни осведомяват за тези обсади, са местни ле- I генди с извънредно много преувеличения.2,1 >По време на Ираклий авари и славяни били пак гости на Гърция, дори един завладей хронист отбелязва, че те я били „отнели от ромеите"28. \ Освен това през 617 г.29 те извършили едно неочаквано напа-
дение до Дългата стена, а в в съюз с другия опасен враг на Византия за онова време — персвде —обсаждали самия I Гари град.30 След катастрофата обаче, която настъпила за тях । поради неуспешната обсада, между аварите и подвластните им Уславяни настъпил разрив. Аварите се оттеглили в равнината от Дунав до Турнфелд и'престанали така дръзко да безпокоят империята и нейните балкански владения.31 f
Тук бихме искали да дадем някои данни за числеността на аварите, за да се ориентираме, разбира се само приблизително, за големината на техните военни групи, който на времето си са играли толкова важна роля. От едно сведений на Менандър научаваме, че аварите, който побягнали от властта на западните тюрки и тръгнали към Европа, били 20 000.32 Значи можем да смятаме, че това е бил техният приблизителен състав, когато проводили пратеничество при Юстиниан. Естествено цифрата
25 J и p e ч e к, Историка Срба, стр. 92—93, където са посочени изворите ; срв. Баласчев, Новите възгледи, стр. 90—91.
26 За датировката на тези нападения вж. Б у р м о в, Славянските нападения, стр. 609 сл.; БаришиЬ, Чуда, стр. 49—55; Lemerle, La composition, р. 753; Grafenau г, Kronoloska vprasanja, pp. 23—54. В тези тру-дове е посочена и no-старата литература.
2? — - - - ~ —
28
29
30
31
32
Tapkova-Zaimova, Sur quelques aspects, p. 112 sq. I si dor us Hispalensis, § 414а=ЛИБИ I, стр. 385. За датата вж. Baynes, The date, pp. 110—128.
Barisic, Le siege, pp. 371—395.
Hauptmann, Les rapports, pp. 169—170.
Menander, p. 452=ГИБИ, II, стр. 241.
20000 не означава цялата маса, конто е потеглила към евро-пейските предели. В ония времена всичките тези народи, идещи от азиатските степи, са живеели винаги в движение — те са били „амаксовии", сиреч хора, живеещи в кола, както ги нари-чат византийските, а и някои китайски автори.33 Посочената цифра, конто е приблизителна, означава само мъжете, годни да носят оръжие, а останалата „челяд" не се брои. Но един път стъпили на европейска земя, където образували голям племе-нен съюз, аварите „се разраснали" извънредно много, т. е. под тяхно водителство започнали да потеглят най-различни етниче-ски групи34 35 Затова не бива да ни учудва фактът, че когато в [ 578/579 г. византийският „началник наостровите" Йоан трябвало | ч да прехвърли по Сава авари, за да бъдат изпратени през \
Добруджа във Влашката равнина, те били на брой 60 000.36
В „.Чудесата на св. Димитри" намираме едно интересно сведение за начина, по който се „набирало" население в тези „варварски" обединения. При нападения на аварите в началото на ( VII в. голям брой от населението на Илирик и Тракия било отвлечено.36 Това население било отведено в аварските владения в Панония. То ще да е било вече с дОста разнообразен съ-став, защото, както посочихме по-горе, по снова време населението в Източра Тракия е било смесено. Независимо от това, дали това население е било от гръцки произход, дали от романизовано провинциално население или е било с още други примеси, то е било съставено от християни, граждани на Византия, и те са се чувствували като такива. След като ми-нали „60 години и повече", хаганът на аварите започнал да ги смята за „свой народ", който се бил вече смесил с всичките му други поданици — авари, българи и др. '
За да разгледаме проникването на прабългарите на Балкан-^} ския полуостров и отношенията им с авари, славяни и пр., ще 1 трябва да засегнем и въпроса за честите нападения през VI в., отбелязани като „хунски" у много византийски писатели и най-вече у Прокопий. Дали тези нападения са били вършени от прабългари' или от някои хунски племена или пък са дело на смесени племена от прабългари и хуни ? Този въпрос
33 De aed., р. 103; Бичурин, стр. 301; срв. стр. 214.
34 Йоан Ефески казва: „Те били силен народ и особено много_се умно-жили и засилили от многото северни народи, конто подчинили и завоювали.” ь я к о н о в. Известия, стр. 30.
35 Menander, р. 452=ГИБИ, II, стр. 230-232.
38 AASS, 1. II. V. § 195, р. 179 5ф = ГИБИ, II, стр. 158 сл.
е поставян отдавна, разбира се, главно във връзка с произхода на прабългарите.37
Прабългарите са били познати на западните автори със своето народностно име през първата половина на V в. И на-истина през втората половина на IV в. една част от прабългарите, конто дотогава живеели в Кавказката облает, били под-чинени от хуните, влезли в техния племенен съюз и били ув-лечени заедно 'с тях на запад. В началото на V в. прабългари участвували в сраженията, конто хуните водели с лангобардите.38 Към средата на V в. една част от прабългарите, конто били останали в Кавказката облает, се оттеглили на север от Кавказ, откъдето започнали да навлизат в Източноримската империя като съюзници или като нападатели. Западният писател Енодий, живял в края на V и началото на VI в., познава прабългарите като наемна войска-чна византийците срещу готите през; 48^ г. или малко след (486 к39 Същото може да се каже и за Каей од ор Сенатор,40 за Марцелин Комес41 и за Йорданес,42 живели през първата половина на VI в., т. е. приблйзително по времето, когато във Византия управлявал Юстиниан I. Византийските писатели от VII в. и някои от по-късно време, конто черпят сведения от тях, също познават името прабългари. За тях те говорят само като за наемници на византийската войска,
а по-късно — през втората половина на VI в. — и като за под-властни на аварите, в чиито военни групи участвували. Иоан Антио-
хийски споменава, че в 480 г.имало българи съюзници на Зенон срещу бстгДГИТе.43 Малала известява, че те участвували наред с „хуните* във Виталиановата войска (514 г.),44 45 а според Георги Пизидийски българи участвували в обсадата на Цариград.46 Трябва да се отбележи, че Йоан Антиохийски, конто пръв спо-
37 По въпросите има обидна литература, вж. Бурмов, Към въпроса стр. 299—337.
38 Л и ш ев, Прабългарите, стр. 351—364.
39 Enodi us, р. 210, 22—211, 34= ЛИБИ, I, стр. 299—302. За датата вж. Бурмов, Въпроси, стр. 11.
40 С a s s i о d о г u s, р. 239,14—240,4; 252,1—16=ЛИБИ, I, стр. 306—307.
41 Marcellinus Comes, р. 95, 12—18=ЛИБИ I, стр. 313.
42 I о г d a n i s Getica, рр. 47, 20 -22; 52, 2—14; 62,9—63,18=ЛИБИ, I, стр. 333—334; 336—337. Срв. и Павел Дякон, който е живял през VIII в., но неговата .История на лангобардите" обхвата и по-ранни събития (Paulus Diaconus, рр. 55, 22—56, 20=ЛИБИ, I, стр. 411—412).
43 Joannes Antiochenus(Excerptade insidiis),p. 135,13—16 = ГИБИ, III, стр. 32. За датата вж. Бурмов, Въпроси, стр. 10. —
44 Joannes Malalas, р. 4О2= ГИБИ, II, стр. 209.
45 Georgius Pisida, v. 197—198=ГИБИ, III, стр. 233.
менава за българите, ги нарича „т. дар.-българи". По същия* начин и Теофан, когато известява за пръв път' за българите, ' макар и да говори за нападение, извършено от тях по-късно/ (в 502 г.), пак ги назовава „тъй наречените" и дори добавя, че те нападнали, „преди да се узнае за тях.\* 47 48 Това показва, че името „българи“_ е било ново за византийците. Те или не са познавалй'прабългарите дотогава, или са ги знаели под друго име. Ш.о се отнася до първата половина на VI в., Иорданес казва, че българи често вършели нападения над византийските вла-денияГ а _Прокопий^ Юстиниановият историк, живял в самата Византия^ не споменава нито веднъж за нападение, извършено^, от българи, а говори само за нападения на х у ни.4^ Агатий/ известява, че прочутото нападение от^59.г. било извършено от кутригури,48 а Виктор Тунунски казва, че било дело на бъл-J гари.49 50 Оттук възниква въпросът, хуни ли са прабългарите и сьответно участвували ли са в нападенията, извършени от, „хуни“ през времето на Юстиниан.
"Повечето историци изтъкват, че т. нар. „хунски" нападения I на Балканите през VI в. са били, също, както и други нала- ( дения от тази епоха, сборни. Ние смятаме, че българите са на- \ падали заедно с други племена, конто са влизали някога в съ^ става на хунския племенен съюз. Върху етническия произход на тези прабългари е писано извънредно много60 и по тези въпроси все още се спори. В настоящата работа, в която не си поставяме за цел да разрешим поотделно всички етнически въпроси, конто предхождат заселването на отделните племена и народи на Балканите, ние няма да търсим изчерпателен отговор на този въпрос. Ще хвърлим само общ поглед върху главните мнения по посочените въпроси, без да се спираме на онези съчинения, конто са писани с явна политическа тенденция и нямат нищо общо с истинското научно изследване. Тези съчинения добре са анализирани в посочената статия н а Бур
«Theophanes, I, р. 143, 26—37=ГИБИ, III, стр. 233. u
47 Интересно е да се «.поставят главно следните съобщепия: Й о р д а н е с: ' «Чрез своите провинциалки управители Юстиниан се противопоставил в много-бройии сражения па херули, гепиди и българи" (р. 47, 20—22); същият: ,Това са бедите, който римската държава понесла, освен всекидневните нападения на българи, анти и славини (р. 52, 2—3); Прокопий: „Хуни, анти и славини откак Юстиниан поел властта над ромеите нападали почти всяка година Илирик и цяла Тракия" (Hist arcana, 18, р. 114, 15—19).
48 Aga t bias, p. 365,1—389,26=ГИБИ, II, стр. 185 сл.
«Victor Tonnenensis, p. 205, 15—16=ЛИБИ, I, стрД371.
50 Вж. преглед на голяма част от изказаните мнения у Бурмов, Към въпроса, стр. 299—337 ; М о г a v б s i k, Byzantinoturcica, I, p. 308 sq.
мов. Някои автори смятат прабългарите за тъждествени с някои Готдгпе&ендта, участници в хунския племенен съюз, например йутригурите, и слагат знака на равенство между нападенията на-бъдгари л кутригури.61 Други гледат на тях по-общо като част от смесица на остатъците от онези хуни, които след смъртта на Атила се върнали от северния бряг на Черно море нТ изток, с огурските племена.62 Трети пък изказват мнение, че българите може и да са участвували в нападенията на кутригу-рите, но не са идентични с тях, а са отделен народ, чието об-разуване трябва да се търси в -сарматската .епоха, и че към тях са се прилепили и други етнически елементи, главно онс-гурски.63 Четвърти предполагат, че те са тюркоезични племена, оказали се на пътя на хунското нахлуване, и част от тях били увлечени от хуните в напредването им на запад.64 * Има и други изказани мнения: че българите като отделен народ проникнали в Европа през 60-те години на V в. заедно със савири и оно-гури, че произходът им трябва да се търси във връзка с то'я на ефталитите и да се определят като „предтечи и поюмци на европейските хуни"66 или пък обратно — че българите като отделка племенна трупа от сармато-аланските племена въобще не са влизали в хунския племенен съюз, а са проникнали в Сред-нодунавската равнина след разпадането на хунското могьщс-ство.66 Да споменем мимоходом, че е изказано мнение и за германски произход на прабългарите.67 Най-близко до истината’ ~ни изглежда последното обобщение, което Артамонов дава в своя голям труд „урдория хазар": „Нито Прокопий, нито Агатий знаят за българите, но те не знаят и за никакво друго население в стелите на Приазовието и Причерноморието освен за утиТурите и кутригурите, които очевидно са били обедине-ния от няколко племена (разредка моя, В. Т.-З.), появя-ващи се самостоятелно или в други обединения под други имена — напр. хуни, българи, оногури и пр.“68 Той конкретно смята, че българите са угри, присъединили се към хуните още в Западен Сибир и Приуралието 69 Не можем да се произнесем
51 Вж. напр. 3 л а т а р с к и, История, I, 1, 1927, стр. 33.
52 Moravcsik, Byzantinoturcica, I, р. 108 sq.
Б у p м о в, Към въпроса^ пос^.съч.
51 Очерки истории“СССР, стр. 588—590 (автор А. П. Смирно в).
55 А11 h е i m, I, рр. 26,213.
66 В. Т. С и р о т е н к о. Основные теории, стр. 3—42 ; с ъ ш и я т, Византия, стр. 43—70.
57 Detschew, Die ostgermanische Ursprung, p. 189—216; Източно-германският произход, стр. 1—25.
58 Артамонов, История, стр. 87.
59 Пак там, стр. 83.
с точност дали може да има някаква общност между бъл-гари и угри, но смятаме, най-общо, че _прябългарите са от тюркски произход (в хунския племенен съюз е имало и много други тюркски племена). Трудно е за един сравнително' ^ кратък период — главно началото на VI в. —- да се разграничат | отделните етнически групи, които са обитавали северното Чер- / номорско крайбрежие. При различните прегрупирвания и обра- \ зувания на съюзи тези племена са изменяли имената си според^ това, коя племенна трупа е заставала начело на дадено обеди-\ нение и кой е бил неин вожд в определения период. Решаващо^ било—както е случаят с аварите — коя трупа под какво „знаме" е идвала в определения период. Безспорно, когато на североза-падните брегове на Азовско море и по десния бряг на р. Дон кутригурите и утигурите добили надмощие над окол ни те племена и започнали-а,а се нарочват към Византийската империя, в тех ните военни друпи^е имало и прабългари.' Тези походи са I все още „български" за западнитё автори, защото те били на- \ викнали на присъствието на прабългарите в боевете, които малко по-рано се водели между Византия и западните й съ-седи. За Прокопий обаче те били „хунски" в най-общия сми-съл, тъй като този автор не е познавал тогава сложния етнически състав на нахлуващите групи. Тези нападения или дори L заселвания са наричани от него „кутригурски", срответно „ути-гурски", когато групата водителка е била измежду едното от те*зи племена или обединения.
Подобно на другите етнически групи „хуните" идвали понякога като врагове, а понякога се заселвали временно по гра-ничните области като федерати. Но по тези въпроси ще говорим по-нататък. Тук ще изтъкнем само, че когато прабългари -ските групи били увлечени в аварския племенен съюз, те пак навлизали във византийските владения ту като „съюзници", ту като неприятели в зависимост хот това, какви били отношенията. на империята с .аварите-ДЗ 59ТТ. пълкбводецът Петър срешнал (вероятно в Долна Мизия) JJJ б£)О~бълТДри, поданици на хагана, които си ходели свободно поради мира, сключен тогава между Византия и аварите. Пак поданици на аварите били и онези прабългари, които под водителството на Kyggp и, Мацър проникнали уж миролюбиво в Македония презенте години на VII в. и направили опит да превземат Солун.60
60 Срв. по-горе, бел: 26. За заселването на тези българи в Македония вж. главно Н. Милев, Кубрат от историята -и Кувер от „Чудесата на св. Ди-митър", стр. 557—586. ‘
5 Нашествия и етнически промени на Балканите през VI—VII в.
65
р В края на VII в. в Добруджа и Мизия се явява дружината на Аспаруховите прабългари и между нея и империята се уста-j новяват вече отношения, различии от дотогавашните.61 Какво ' би могло да се каже за приблизителната численост на Аспаруховите прабългари, конто щели да станат една от основните съставки на българската народност? Прави впечатление, че идващите от Азия племенни групи са съставени обикновено от дружини по 10 000 души. Както казахме, аварите са били две такива групи. Заселените в Тракия по време на Юстиниан кут-(ригури и Алцековите прабългари са били също 10000. Най-после и Михаил Сирийски-изрично казва, че Аспаруховата дружина брояла ГО 000 души.62 Значи, ако приемем условно тази цифра, виждамё; Чё те са били само няколко капки в славянского море. Но сега, макар и да е възможно в тяхната дружина да е имало и други етнически примеси, те идват само-цстоятелно, със своето име, и държавата, която ще се роди на ^Балканите, ще носи това име. Също както е случаят с ава-|вите, те ще възглавяват походите, а ядрото на военните сили Нще бъде от славяни. И това ще продължи един-два века, до->като изчезнат техните следи в славянского море. Но това е вече въпрос, който излиза от рамките на настоящата работа.
Накрая, за да приключим този_преглед на етническите групи, конто за по-дълго или по-кратко време" са посещавали балканските земи, трябва 1да изтъкнем, че спорадично, на места, са 'били настанявани и други по-малки ijpynn, идещи от Азия. Това е ставало, както и в предишните векове, по пътя на военната служба, когато в огоЛёйите и застрашёни тракийски области са б(мй~докарвани~значителни контингенти от войници, за да ги бранят, а и за да ги обработват. За тази цел очите на визан-тийските управници се обръщали главно към Армения/коят<} тогава се намирала „между Иран и Византия, 'подчинена н^ единия, под протектората на другата, във вечен стремеж да съедини в едно цяло разделените части на страната си, за да стане отново единна и самостоятелна държава."63 Лавира-нията на отделните арменски князе между двете могъщи за времето държави станали причина да се гледа на тях като на „народ упорит и непокорен**64 и да се използува всеки удобен
61 Въпросът за първата българска държава беше повдигнат напоследък отново и многократно. Срв. тук бел. 29 към увода.
62 Срв. Войнов, Някои въпроси, стр. 283.
63 Пигулевская, Сирийские источники,” стр. 88. Срв. С h а г a n i s,‘ The ethnic Changes, p. 33 sq.
64 Малхасянц, Себеос, гл. XIII (VI), стр. 45.
случай масово да се прехвърлят в Трдкцяарменски дружили. Това твърде подчертано е отбелязал епископ~СеЗео'Стлавно за*~) времето на Маврикий и Фока. Понякога сред така изпращаните дружини избухвали бунтове и те, търсейки временна подкрепа у персийците, успявали да се укрият. Друг път византийският двор успявал да убеди с пари и подаръци арменските князе да заминат за Тракия,65 66 където пак по сведения на Себеос те участвували в сражения край Дунава и пр.^Интересно е да проследим дали тези войски са били изпращани само временно или просто са" били заселвани таКГ като гранично население.’ Войските са били отправяни в Тракийската земя под водител-ството на своите князе и пълководци £>„И тъй той (византий-ският император), казва Себ£.ос, ^аредил да се събере цялата конница от Армения и князете от нахарарските родове, изку-сни, умеещи да се сражават в строя на копиеносците. Също’ така наредил вторично да се завербува в АрменскаТгГзёмя много голямо количество ^войска от _доброволци или от войници, набрани по възраст (друго четене: по ръст) и да обра-зуват от тях полкове. Техен военачалник бил Мушег’Мамико-нян.**66 Пак същият автор ни осведомява, че в края на своето царуване Маврикий изпратил Приск в ^Армения, за да събере „30 000 души със семей ст вата ..им и _да ги преселят в Тракця“67 68. Но_цонеже дошла вест за убийството на Маврикий, Приск се върнал в столицата и не се зйаехдали тези 30000 семейства са отишли до местоназначението си. Този случай все пак служи за указание как изобщо са били настанявани в Тракия тия преселници, конто вероятно са оставили известии следи сред етническия състав на тези места. Също така има \ посочвания за заселване на сирийци в Тракия, а по крайбреж-ните градове още от IV в., както отбелязахме, имало заселени/ и известен брой евреи;6?-
$ & $ i
Хронологическите рамки, в конто са ставали нахлуванията и) поселенията в продължение близо на два века, показват, че сле-< дите от германските поселници значително намаляват към средата на VI в. Обаче остана лите съперници в завладяването на византийски земи — славяни и т. нар. худи — участвували в тази борба почти
65 Малхасяни, Себеос, гл. XIV (VI), сгр. 47; гл. XXVIII (XX), стр. 61.
ев Пак там, гл. XVI (VIII), стр. 48.
67 Пак там, гл. XXVIII (XX), стр. 63. Срв. D б 1 g е г, Regesten, № 137.
68 Е. Ешкенази, Начало на заселване на евреите на Балк, п-ов, техния бит и култура (под печат). За преселници от Сирия срв. и стр. 76.
наравно до края на Юстиниановото управление. Първоначално /славяните не слизали в равниндта на юг от Балкана, но към среда-пга на VI в. те вече навлезли в областта Астика." Само няколко години по-късно кутрцгурите стигнали дори до предградията на Цариград. Обикновено след грабителските акции и едните и (другите се оттегляли зад Дунава. През втората половина на VI в. след борбите на кутригури и утигури т. нар. хунски нашествия поотслабват и нападенията се водят главно под еги-дата на авдрите. Веред тях е имало, както казахме, и прабългари и др., но славянският елемент добива явно надмощие. Славяните тогава нападат по два начина: дакийските славяни^
гхамостоятелно, а панонските — заодно аварите. Ето загцо вече към края на VI в. никой не се сеща~~да~каже, че „хуните всяка година нахлуват". Съвременниците се оплакват, че славяните „са заседнали спокойно в ромейските провинции, без
У грижа и страхНие смятаме, че в някои райони дори още през живота на Юстиниан някои от славяните са се заселили в [^олетата, и то в тракийските полета ,\Прокопий признава, че по I времето, когато е писал своето съчинение_„3а постройките", Филипопол, Бероя, Адрианопол и Плотинопол „се намирали в съседство с много варварски племена".11 Освен това един от-
I къс от Praturn spirituale на Йоан Мосхос (живял по време на Тиберий и Маврикий) ни известява за разказа на един солун-
I чанин, игумена Паладий. Този игумен Паладий разказвал, че по 1 времето на известная отшелник Давид Солунски, който умрял I през 535 г., около Солун бродели „варвари", конто безпокоели 1жителите на града и околностите.* 70 71 72 Тези „варвари", конто про-|дължили да вършат своите дребни набези и след смъртта на Давид, по всяка вероятност са били славяни, конто вече през втората четвърт на VI в. са бродили около Солун, постепенно Д усядайки в земите около него. Ето защо ние смятаме за не-I (правилно твърдението, че действителното славянско заселване \£а полуострова започва в началото на VII в.73 Според нас
сэ Libri de bellis, VII, 40, р. 481, 7 sq.=IT4BH. II, стр. 136—137.
70 Schonfelder, Die Kirchengeschichte, p. 255 (посочено у И p e ч e к, Поправки и добавки, стр. 23).
71 De aed., IV, И, р. 145=ГИБИ, II, стр. 176.
72 Тыпкова-Заимова, Нападения, стр. 3—7.
73 Такова е мнението на повечето автори, отразено и в голяма част от общите ръководства по византийска история и история на южните славяни. . В последно време вж. това мнение и у N е s t о г, Les Slaves, р. 58 sq. За по-ранно заселване на славяните вж. Брайчевский, К истории, стр. 131 сл., който смята, че славяните тьреели места за отсядане на полуострова след войната в 550—551 г. Вж. също Липшиц, Очерки, стр. 27. Срв. обаче рецен-зията на А. П. Каждан: ВВр, XXIII, 1963, стр. 234—235, който тук пот-
още тогава, по време на Юстиниановото управление е на-стъпила известна промяна в „раздаването на земи^Чикога ви-зантийците не биха отстъпили „под договор“ места в Тракия, т. е. в земи, непредназндч£Ш1_аа_ф£лер.ати, а намиращи се икс zip Tiojjwaxijv tco2its:ov. И промяната, макар и непризната^ офи-циално, се състои именно в tobBj че славяните започнали да се настаняват независимо от волята и _решението на управля-ващите_сред.щ_И ето защо през втората половина на VI в. псР някога се получава странното положение византийска войска да воюва на север от Дунава срещу славяни катоофициални вра-гове в момента, а на връщане да бъде нападната в Мизия или дори в Тракия от скитащи славянски или български дружици.74
През VII в. Мизия и Тракия малко си отдъхват от нападения. Далмация, Илйрик и Македония обаче все още стрйдат от нашествия. Според едни автори още през време на управле-нието на Фока, а според други на Ираклий75 падат Салона и Епидавър и други далматински градове.76 Както вече бе посочено, ако не смятаме обсадата на Цариград, за Тракия са от-белязани само две нападения — в 6[0 и в 617 г. Може би това относително спокойствие се дължи на оостоятелството, че Мизия и Тракия са страдали по-често от дакийските славяни, конто вършели нападенията си ту подтиквани от аварите, ту по свой почин. Към края на Маврикиевото царуване византийци и авари се договарят първите да имат право да преминават Дунава, за да воюват срещу дакийските славяни. И те неколкократно използуват това си право с по-голям или по-малък успех. Това означава, че от този момент договорните отношения (ако такива е имало) между авари и дакийски славяни са били прекъснати и че може би__дакийските славяни са били принудени да отбраняват ’Двоите поселища отвъд Дунава и срещу аварите.77 Затова те не са били в състояние вече да
върждава изказано и другаде от него мнение; „расселение славян на те-ритории к югу от Дуная, начавшееся не ранее середины VI в. (а скорее всего, во второй его половине). . .'
71 Срв. Соколов, стр. 45—46 и 66.
75 Според БаришиЬ, Цар Фока, стр. 73—86, по време на Фока е имало примирие между внзантийците н хагана, та аваро-славяните не са нападали.
76 Вж. подробности у J и р е ч е к, Романн, стр. 32—33.
77 Наистина тези отношения са доста сложни: от една страна, има договор между аварите и внзантийците и двете страни имат право на нападения срещу славяните във Влашко (S i m о с а 11 а, р. 273), от друга, когато мирът между византийци и авари бива нарушен н внзантийците навлизат във Влашко, аварите уннщожават антите __кате—усыезжтн—иа-ромепте^Дпак там, стр. 293).* ТоваДДглежда—гетто протест срещу нападенията на внзантийците.
I нападат постоянно Мизия. Това обаче не значи, че те не са I могли да търсят там места за поселване по мирен начин. Hajj Цротив, твърде възможно е именно тогава — първата половина Л tli- Vn в. — седемте племена да са се поселили в Мизия и да ^са били измежду средата на дакийските славяни, бягащи от бедствията в своите земи.78 79 Те или веднага са били приети „под договор" от византийците, или пък последните са се съг-ласили да узаконят настаняването им и да ги оставят да пазят Дунавските земи, както някога Юстиниан беше поканил антите да влязат в същите споразумения, предлагайки им град Турис. Защо византийските автори нищо не споменават за тези събития ? Защото за тях те са вече нещо обикновено, което не прави впечатление и което не се отбелязва в официалните хроники. Така случайно научаваме, че през първата половина на VI в. около Солун вече бродят славяни, че към края на века те обсаждат града. Едва към 20-те години на VII в. се говори за имената на заселилите. се племена в Македония и дори Гърция. ___________——
По същото време — царуването на Ираклий — се поставя според Константин Багрянородни и за’селването на сръбските I и хърватските славяни в земите на Далмация и Превалитана. Още Иречек е възразил на преданието, съобщено от този автор, че тяхното заселване е станало със <:ъгласието на император Ираклий и на доброволки начала — предание, което е било възприето от някои историци негови съвременници.7'' Той много основателно забелязва, че ако би било така, то византийского правителство би си залазило поне някои градове крепости, например Салона. Тези данни обаче на Константин Ба-
против дакийските славяни. Обаче едно е сигурно: когато започват последо-вателните походи отвъд Дунава на пълководците Приск и Петър, аварите не предприемат нищо срещу византийците.
78 J и р е ч е к, Историка Срба, стр. 97, смята, че седемте славянски племена са се преселили от Влашко през VII в. Напротив, Z е uss, рр. 606—607, изказва предположение, че след аварското идване в Европа през 558 г. една част от антите минали отсам Дунава и били поселени на ромейска земя като федерати. Той смята, че те не са могли да се върнат на левия бряг на Дунава, защото там се били разположили славините. Именно тези анти според него са бъдещите „Седем племена”, които влезли в състава на българската държава. Цойс изказва и друго предположение, че същите анти помагали на византийския пълководец Петър срещу славините и затова хаганът изпратил срещу тях своя военачалник. Обаче от текстовете на Симоката и на Теофан личи, че всички тия събития стават отвъд Дунава и че в случая с отиваието на аварския военачалник Апсих на война срещу антите става дума не за отделка трупа от тях, а изобщо за антите като съюзници на византийците.
79 J и р е ч е к, Романи, стр. 37, главно бел. 49.
грянородни и до днес продължават да се разискват между . цените, особено в Югославия. На първо мяс^ спорен е въщ росът за първата прародина на хърватите, 1тъи като според- > Константин Ьагрянородни е имало две славянски преселения — Д едйо аваро-славянско, което е причинило разрушаването или западането на много далматийски градове, и второ —това на > сърби и хървати.Спорёд някои учени спорен е изобщо въп-росът, дали хърватите са могли да сб~~спуснат през Панония, където са били аварските владения, и да се "наставят в посо-чените им нови заселища ртсам Дунав и Сава. Други изслед-вачи са на мнение, че след създаването на държавата на Само (623 г.) аваро-славянският племенен съюз е бил вече значително западнал и че хърватското преминаване през Панония е било съвсем възможно. Освен това те добавят, че по всяка вероятност Византия се е обърнала към тях като към свои нови за-селници, за да ги насочи срещу аварите.80 Ние мислим, че две-те основни предположения не се изключват взаимно. По всяка вероятност хърват_скител_сръбските племена са се спуснали на Балканите по свой почин, използувашГисъздаденотоположение— разпокъсаност и липса на организация сред аваро-славянския племенен съюз, ластъпили главно след неуспешната обсада на Цариград. Безспорно цариградските управници са приели по необходимост това тяхно настаняване и са се помъчили да го из-, ползуват за своя изгода, като насочат новите преселници срещу съществуващата аварска опасност. С други думи, и тук се е получило положение, подобно на толкова други, в места, където византийската власт по неволя се е споразумявала с настанили се вече на територията й чуждоземци и ги е насочвала срещу други свои неприятели.
। През_ първата половина на VII в. трайното проникване йа~ I славянските маси по всички краища на Балканите е вече дей- ' ствителност. За известно време това обстоятелство престава да тревожи особено много управляващите среди в Цариград, заети
i повече със събитията на Изток, където наред с персийската i опас^ност започва да се издига нов свят, който ще донесе / немалко грижи на империята, именно арабският. На Балканите^7 нещата постепенно започват да се избистрят. По-долу ще раз-гледаме отношенията между новите пришълци и старото население, т. е. романизуваното провинциално население и самите нероманизувани траки. Но преди всичко би трябвало да се
80 Вж. общо Grafenauer, Nekaj vprasanj, р. 23 sq. Във Византийски извор и, стр. 39—41, е даден подробен преглед на изказаните мнения по тия въпроси.
запитаме тук, доколко това население, което е съставяло дото-гава етническото ядро на Балканите, се е залазило npes Vl и УП_в- Според някои учениу византийските писатели от това време и специално у Прокопий определение™ ©рас, ©paxes все още има етническо значение. И наистина посочват се примери като тези : „от двете страни на шатрата били траки и илирийци, след тях гота и до тях херули, след конто идвали вандала и Мавритании1^; „ . . . трима от своите ко-пиеносци: персиеца Артасир, масагета Бохас и тракиеца Ку-тилас"81 82. В тези и няколко подобии примери Бешевлиев ясно вижда народностната принадлежност на посочените лица. Без да отричаме това обстоят ел ство, би трябвало все "пак да посочим и други няколко примера пак от Прокопий, конто пък ни карат да тълкуваме другояче името „тракиец" и „траки". Например този автор твърде често употребява името „или-риец"83. А в VI в. няма такава народност. Особено характерен в това отношение е примерът от De bell., VII, 12, р. 347, 5, където се казва: „Ние обходихме траките и илирийците." Очевидно ав-торът иска да каже; „Тракия и Илирик". В този смисъл не-веднъж срещаме „мизи" вместо „Мизия" и „скити" вместо „провинция Малка Скития"84, или пък „дарданци" вместо „Дар-дания"85 86 и „Македонии" вместо „Македония"88, „епирци" вместо „Епир"87, „лигурийци" вместо „Лигурия“(?)88. Пак у Прокопий, а и у други автори приблизително от това време се спомена-
81 Дуйчев Балканският югоизток, стр. 244, под линия, и Bese vl lev, Die Thaker, р' 258 sq.
82 Libri de bellis, VI, 2, p.155, 155, 19—21, посочено у Besevliev, Die Thraker, p. 259.
83 Посочено yBesevliev на същата страница.
81 Ibidem, V, 5, p. 25, 5=ГИБИ, II, стр. 116; V, 4, p. 19,17=ГИБИ, пак там, пос. стр. (Петър Илириец); VII, 12, р. 347,5=ГИБИ, пак там, стр. 123; VII, 29; р. 423, 11 = ГИБИ, пак там. стр. 129.
85 De aed., р. 132, 24 е!25=ГИБИ; пак там, стр. 169.
86 Пак там, р. 133, 20; 104, 26=ГИБИ, пак там, стр. 155; 106, 7=ГИБИ, пак там, стр. 156. Vulic, L’origine, р.400 sq, смята, че в последний ласаж, където се говори за родното място на Юстиниан—Таврезия, намиращо се според Прокопий £v dap8dvo;s, става дума за „земята на дарданците", а не за провинция Дардания. Главният му довод за това е, че в XI Юстинианова новела се казва, че императорът бил ролей в Средиземна Дакия. Смятаме обаче, че и тук с този архаизиращ начин на изразяване се гизира пак провинция Дардания и че тълкуването на Вулич трудно би могло да се поддържа главно поради израза на самия Прокопий, който казва AapSavotg tcoj rotg Eupoinaioig, ot psta toils ’EmSauvIaiv броде фхт/ута'.. Дарданци e поставено до „епидамнийци", което според самия Вулич е регионално означение за провинция Нови Епир, чийто главен град е бил Драч.
87 De aed., р. 104, 10=ГИБИ, пак там, стр. 155.
88 Libri de bellis, v. VII, 1, p. 151, 5.
ват много лица с безспорно тракийски имена. Един от тях е посо-ченият по-горе^Кутилас, Друге началникът на гарнизона в Апиария (с. Ряхово, Русенско)Бузас, трети е маврикиевият пълководец Каст и др.89 Какво трябва да заключим след тези съпоставки? През VI_b на Балканите нещата са били вече толкова объркани, че самият Прокопий, а още повече авторите след него не са били вече наясно откосно промените, конто всеки ден са ставали около тях (подобен случай посочихме по-горе във връзка с хуните). От една страна, има стремеж към архаизиране, който отличава всеки византийски* автор, от друга, същият автор се сблъсква с невъзможността да отбележи какво точно е било онова население, в чиито земи по-рано безспорно са живеели траки. Така че той може спокойно да нареди до явно етнически названия като „вандали", „перси" и др. местни такива като „илирийци“, „траки", „мизийци! и др. Разбира се, относно имената не може да има стмнение. Дедите на тези Кутилас, Ьузас, Кузае и др. са били безспорно чисти траки. Но като се има пред Дид традицията в личните ийенйДйъпрос е дали в VI в. тези хора са все още такива. Все пак едно е сигурно — Ийкой"византиец, по произход например грък, не би взел тра-кийско име. Оттам можем да бъдем поне сигурни, че в_ VI в. на Балканите^намираме население, което може__и да е__романи-зуванб7ТГб~~в с е пак по произход е тракийско. Приблизителнб такъй (Г случаят с ^бёсите7^ конто се гретцат в VI в. Според Прокопий „по род бес"" е едно лице, наречено Буркенциш90 Освен това у Малала се споменава, че във войската на" Анастасий имало „скити, готи и беси"91. Сведението не е много ясно, за-щото може и да се запитаме кои са тези „скити", изброени на първо място. Същото сведение обаче у Теофан гласи „войска от готи, беси и други тракийски племена"92, а това означава, че Теофан смята бесите именно за едно от тези тракийски племена. Но той пише около 150 г. по-късно и едва ли е бил по-наясно какво точно е било положението на това население през VI в., когато самият Малала, изглежда, не го е знаел по-добре от Прокопий. Затова, струва ни се, в повечето случаи с това име са наричани онези жители на днешна Южна България,
89 Посочвания на много тракийски личин имена има у Дуйчев, Балканският югоизток, стр. 243—244; Бешевлиев, Участието, стр. 229; Idem, Die Thraker, р. 258 sq.; Detschew, Die thrakischen Sprachreste, p. 79, 255.
so Libri de bellis, VI, 26, p. 25, 17.
91 Malalas, p. 393, 17.
92 Theophanes, p. 145, 18.
конто са обитавали някогашната територия на племето §£си и конто, разбира се, не са точно беси, но не можем да кажем доколко са залазили тракийския си облик или доколко рома-низмът Г въздействуваа^върху тях. Може би има случаи, когато с „беси“ през VI в. са означавали общо „траките“ и съот-ветно езикът, който те са говорили, е бил тракийски (докол-кото се е бил запазил).!У
Освен исторически данни привеждат се и данни на топо-нимията" като доказателство, че на някои места новозаселе-ното славянско население е дошло в непосредствен допир с тракийско нероманизувано население. За това се съди по фо-нетичните и морфологичните особености, конто се срещат в тия тшена. Много известии са примерите с форми като Плов-I див (от тракийското Пулпудева) или Боруй (от Берое), свидетел-| ствуващи за наличие на тракийски елемент, който ги е предал . на славяните.9-^ Пр този път на изследване може да приемем, 1че романският .елеме'нт е бил концентриран повече в триъгъл-ннкаСкопйГ^-София-^Ниш93 * 95 96, докатоГтракийският елемент" се е запазйл чисТ'пи-д'Блговреме в Родопската облает. Имената на реки, като Арда, Барголевица, Ерма, конто по произход са тракийски, показват, че те са били предадени на славянского население направо от тракийското преди VIII в., когато се смята, че настъпва ликвидната метатеза. Иначе според законите на ' /шквидната метатеза, на който се подчиняват и чуждите имена, у те биха гласили *Рада, *Браголевица, *Рема.9в* За съжаление и тук някои езиковеди изказват съмнение, дали между тия два елемента — тракийския и славянский — нее бил посредник пак романският.97
За подробного и цялостното поставяне на този въпрос, който продължава да бъде един от най-сложните въпроси от етно-генетичните изследвания на Балканите, има голяма заслуга В. Бешевлиев. Освен в посочените по-горе негови изследвания
93 Besevliev, Die Thraker, рр. 260—261 ; срв. Cankova-Petkova, La survivance, р. 93.
91 Besevliev, Die Thraker, pp. 260—261, и посочената там литература..
95 Но романският елемент е бил разпространен и на други места, където е имало тракийско население. Според данни на Г е р о в, Проучвания, passim, сред тракийското население в Долнострумската и Горнострумската долина, което отчасти е било запазило народностния си характер, има също елементи на елинизация и романизация.
96 Z a i m о V, Quelques particularites, р. 81 sq.
97 Срв. Z a i m о v, op. cit., рр. 85—86 ; Studii classice, III, p. 12. Например В. Георгиев, Произходът на имената Родопи и Арда, смята, че името Арда е заето в български след IX в. посредством гръцки или арумънски.
той разгледа напоследък монографично въпроса за личните имена у траките. Авторът подлага на критика трудовете на' някои изтъкнати учени от XIX в., като Томашек, Юнг и Иречек,-^-а'от по-късно време Цилиакус, конто са крайни привърженицй на тезата за повсеместното романизуване _нд_балканското население, и стига също до за ключе ни его, че нероманизувано тракийско население се е залазило главно на юг от Старопланин-ската верига. Изобщо той поставя на преразглёждане въпроса -за повсеместната романизация и за размерите, конто тя е добила през късната античност.98 99 »
Прочее, макар и да приемем, че славяните са заварили на Балканите и известен брой местно тракийско население, няма съмнение, че и тук те са станали онова мнозинство, в което са изчезнали постепенно всички други етнически елементи. Затова от -VILjp. нататък дълго време вече не се приказва за това старо население. Едва много по-късно 1це се заговори за рома"^ низуваното население, което те се появи главно по планините / на Югозападна България и Тесалия под името вдаси. Но ko-S гато Аспаруховите българи настъпили в Мизия, те_п_окорили ( според Теофан„и НикифорУславянските племена и се настанили 1 в земите им. Никъде не става дума за друг вид население./] Това ясно показва, че славяните вече масово сё били настанили * там. Разбира се, мъчно е да се допусне, че едно население из-чезва напълно за един сравнително кратък период от време. Липсата на епиграфски материал още не е достатъчно доказател-ствоза повсеместното изчезване на старото население, защото съв-сем естествено е, че при тогавашното напрегнато и несигурно положение са се правили малко каменни надписи — така е било в днешна Северна България." Но безспорно там смяната е ста-нала по-бързо, особено в Севёроизточна България, която е била до' голяма стелен „федератска** земя, а по-бавно и вероятно частично в градовете и областите, к вдето администрацията на империята се е задържала трайно. Не бива да забравяме, че« представители на старото тракийско население — романизуваноV или не — са били проникнали и в градовете_и на важни и от- |\ Товорнй постове.100 ‘ V
98 V. Besevliev, Ober manclie. . . Theorien ; В. Бешевлиев, Проучвания, стр. 66 сл. Интересно е посочваието на Бешевлиев, че в едно писмо до проф. Милетич от 4. I. 1903 г. самият Иречек се разколебал в предишното си схващане и се убедил, че тракийският език е продължавал да се говори до VI в.
99 V е I к о V, Zur Frage, рр. 267—280, смята, че в Северна България през V и VI в. е живеело население, което не е имало обичай да издига паметници с надписи.
100 Вж. по-горе, стр. 53, бел. 3.
г
r От наличните епиграфски данни ясно личи, че през VI в. по Черноморието е бил запазен гръцкият елемент, който преобла-удавал там през античността. И през VI_b. тук се срещат още чисто гръцки имена-като Гебрут^ utoj' ’Apxa^ou; Sotpa ©еихтг/атси; canouvag; Aaptavij yape?: yevapavvj ’Icoavvou.
Въпреки това някои надписи направо ни осведомяват, че както в предишните векове, по Черноморското крайбрежие все още е кимало преселници от малоазийските провинции. Такива са например ’Appouxt? от Селинунт в Исаврия; Да-лтр., utds 'H?.toow-pov; Tapourta ’Ертсбрщу от Сирия; ’Еизта&са, В-эуаЭ^р ГХаихотиои yape-tf] Stotvvtou yovaptou от Понтийската провинция Хоно-риада.101 102 103
। Г Писмени данни за етническите променя но_тия^места_нямаме. 1 Смятаме, че при тогавашната обстановка славяните, а дори и к прабългарите дълго време не са могли да колонизират край-/ брежието дори_ след трайното сй~установяванё в Североизточна i България. Там във византийски ръце останали здрави крепости, ' като Одесос (въпреки че околността му била заета от славяни)162, Месемврия, Анхиало, Созопол. В тях още дълго време се запазило товаДръцко население" главно от малоазийски про- изход. Население също от гръцки произход е имало по-дълго време и на някои други места в Южна България ([Тловдив10-’1) и в албанските области на юг от Драч около Скампа (днешната
уШкумба).104
Накрая бихме искали да отбележим, че/докато в почти всички "земи на полуострова славянските_преселници_изместват постепенно своите предшественици от романизуван или нероманизуван тракийски произход, в Албания се наблюдава нещо като
•I I
101 В e s e v I i e v, Spatgriechische Inschriften, p. 68, N. 97 ; p. 70, N. 100— 101; p. 73, N. 103; p. 74, N. 105; p. 75, N. 106; p. 83, N. 116 etc.; срв. V e I к о v, Kleinasiaten, 19 p. sq. За Добруджа вж. по-специално В а г п е a, Qtielques considerations, рр. 265—288; idem, Monumenta,. X, 1958, 5—6, рр. 287—310; XII, 1960, 3—4, рр. 210—231. Разбира се, имало е и такива христиански гръцки имена, които не са принадлежали на малоазийски гърци, а са били давани на местни новопокръстени християни ; срв. пак В а г п е a, Quelques considerations, р. 285.
102 Вж. В. Б е ш е в л и е в, Античната топонимия, стр. 351; срв. Ив. Д у й -ч е в, Проучвания, стр. 16 сл. Предположението за славянского проникване във Варненско се основава главно на мнението, изказано още от Иречек, че името Варна е славянско. Самата Варна обаче е била във византийско владение и по времето на Паган. В 768 г. поради насгьпили междуособици в България, пре-следван от противната партия, Паган потърсил убежище във Варна. Вж. Nice-р h о г u s, р. 71, 5—8; срв. Т ъпкова-Заимова, Крепости, стр. 45.
103 Besevliev, Spatgriechische Inschriften, рр. 146—147, N. 212.
дм Weigand, Sind die Albaner? pp. 231—233.
обратен процес. Както се изтъква от изследвачите езиковеди, там в по-късно време настъпва албанизация на славянското население. В същност за етническите промени, настъпили в тези земи, не мб-~ жем да каясеьиегцо съществено по-ново от онова, което е на-правено до излизането на ценните трудове на Селищев105. От-тогава, 30-те години на нашия век, почти няма специалнй проучвания от археологически или от езиковедски характер, които да осветляват по-пълно тези въпроси. Действително за времето на Прокопий имаме писмени данни, че славянски маси са про-никвали, и то нееднократно, в областите до Епидамн (Драч) и че понякога ромейската войска не смеела да излезе насреща им — такъв страх всявали те.106 Подробности обаче за тяхното настаняване там няма по писмени документа. Езиковедските изследвания са показали, че до този период населението по тия места, главно в северозападнитё области" било повече ро-мансьдаяматщдко, а, както сеТсазапЛонгоре, на югоизток имало и гръцко "население. От VII в. нататък започнало движение на славяни в областите на Бистрица, Воюса, Семени, Шкумба, от-към югоизток, т. е. от Костурско и Охридско-Ресенския край. Тези славяни били от българската трупа. От Горна Шкумба на север движението им намирало преграда в планинската верига, наречена Черменика. Друго направление на славянското движение в Албания вървяло откъм Черни Дрин към басейна на р. Мати. Това разселёние било "по-малобройно и то се състояло пак от славяни, принадлежащи към българската езикова трупа. Предел на тяхното напредване към се-верозапад била планинската местност Просек. Славянска трупа се спускала и от долното течение на Вели Дрин в басейна на съедииения Дрин (под мястото, където се влива Черни Дрин) и по на запад. Тази трупа, която се заселила на запад от Черни Дрин, е принадлежала по-скоро към сръбската езикова трупа. Същото се отнася и за онези славяни, които са проникнали в района на Щкодра.107 В същност изглежда, че самата „албанизация" започва късно.108 Тогава запазилите се планинци албанци,
105 А. С е л и щ е в, Полог, и главно същи я т, Славянское население.
и» Libri debellis, VII, 29. р. 423, 3—11 =ГИБИ, III, стр. 128—129.
107 Селищев, Славянское население, стр. 50 сл.
108 Според Селищев, пак там, стр 81 сл., това станало чак след XII н„ но ние смятаме, че този период е настъпил по-рано, от XI в., когато за прт.п път в книжнината е засвидетелствувано името .албанци*. А и тогава вече е имало всички условия за настъпване на този процес — от една страна, феолал-ните отношения били вече твърде развити, от друга, българската държапа из губила своята самостоятелност и своето влияние по тия места.
конто са били сродни на.илирицийте, слизат от планините и до голяма стелен изместват славянското население, което в условията на развиващите се феодални отношения по тези места започнало да попада под феодална зависимост. J у
GwY** В новоизлязлата популярна „История на Албания"109 110 * нещата та представени според нас твърде опростено и по общата схема, конто имаме за славянските преселвания. Там се казва, че славянското население проникнало най-напред в равнините на се-верните албански области, където се смесило с остатъци от илирийското, а оттам — K-febtVHIJ).— ив планинските райони на Северна Албания. Разбира се, при липсата на конкретни писменц, извори положението не може да се изясни с"голяма точност'.
/Г-Но трябвада_дй—йодчертае, че тук, в Албания се наблюдава I, ‘ един интересен пррцес_в_рдзвитието на етническите отношения.
Масовото славянско заселване~е~безспорно — голяма част'от жиге л ските имена сакСлавяно-българскиГдори до ХУ-в.119 Това, коетосёТтолучава в Албания в по-късно време — поглъщането на славяните и чисденотр2~~им~~намаление — напомня~~Д-рУГ~ един _ процёс, който се”наблюдава-в-мйого^то-малки_размери на'много I местЭ"в балканските областщ^-имецнр появата на влашкото на-L селение в стопанския и дори в обществения_____живот. Нався-
'^къде"другаде българската държава като обединителен център на славянското население е изиграла своята трайна^роля. В Албания обачё; една крайна провинция. дри това в голямата си част планинска-эемя, това явление-еД)ило-_мноТб~бтслабено и по времето fff’византийского владичество съвсем изчезва.
На йзчезв&не-са'били’ЧкгБДёнТГи славянитё~вТърция, където 1 византийската власт по-лесно е възвърнала своето административно управление. Там „отвоюването" на земите от славянските / пришълци започва още от втората половина на VIII в., но взима у_големи размери и се провежда системно главно през^ГХ вЛп Правилно е изказаното мнение по отношение на мизийските славяни, че може~би тё биха имали съдбата на славяните в Гърция, т. е. че и те биха се претопили постепенно, подложени на Византииско влияние, ако не се бяха свързали с Аспарухо-вите българи и не бяха~образували трайно обединение срещу Византия.112 Но поради коя причина именно в Мизия е била обра- зувана българска държава в резултат на общественото развитие
I
109 Historia е shqiperis6, I, р. 153 sq.
110 Както се вижда от материалите, издадени от I п а I с i k, passim.
ш Вж. общо литературата у Tapkova-Zaimova, Sur quelques aspects, p. 67 sq.
112 Соколов, стр. 72—73; срв. Le met I e, Quelques remarques, p. 347 n. 8.
на прабългари и славяни, а в Македония, където имало същите условия, такава държава не_е възникнала? И защо именно ми-зийските славяни стават ядрото, около което се обединяват всички югоизточни славяни ? Главната причинам била наличието на един от тези залазили се византийски центрове в Македония, където била концентрирана____голяма военна сила. Става
дума за Солун, .който е бил сам_до1р_ебе^сй~здраво укрепен и е можетг^Три нуЪкда, т. е. ако опасността заплати общите ин-тереси на империята, да получи помощ от Цариград, докато Мизия се намирала на много и много мили разстояние от Византийската столица.113
Славяните от сърбохърватската трупа също били много от-далечени от византийските центрове, но за тяхното ириобща-ване са се борили освен Византия и западните оформящи се народностни обединения. Затова те останали дълго врем£~катО, Тюлунезависими дйнници на Византия. ___
Да се върнем към разглежданата епоха. Интересно би било да се съпоставят числено новите пришълци с населението, което те са заварили при своето настаняване. За съжаление такава модерна статистика се оказва невъзможна.114 Известно е, че в онези времена земите не са били гъсто населени , и цели области са били обезлюдени ..от .нашествия, епидемии и други бедствия. Известно е също, че пришълците не са се разпределяли равномерно по новата територия. Дадохме при-близителни цифри навсякъде, където ги намирахме, но тези цифри са само едно сравнително указание за съотношението между пришълци и коренни жители.
35и-Концентрирането на старото население ставало, доколкото е било възможно, в големите градове, някои от конто органи-зирали сами отбраната си. Солуе^ например е бил многократно принуждаван да се грижи сам за защитата си от славянските нападения, за едно от конто „дори'Ъбладателят на скиптъра" не знаел.115 116 Градска милиция, както вече посочихме, имали и градовет'е Анасамус, Бероя, Филипопол и Апиария. А според един надпис от края на VI в. архиепископът на Сердика се грижел за отбраната на града.110 Това се налагало, от една страна, поради слабата централна власт и лошата по това време организация на войската, а от друга страна, защото
113 Срв. Войнов, По някои въпроси, стр. 282.
111 Andreadis, рр. 117—126.
113 AASS, op. cit., рр. 170., п. 177.
116 В е н е д и к о в, Един нов надпис, стр. 323 сл.; В е s е v 1 i е v, Spatgrie-hische, Inschriften, p. 2 N. 3.
много от градовете били вече окръжени от бродещи „варвари", повече или по-малко уседнали, но още непризнати от Цариград, поради което не се стеснявали да вършат дребни нападения в околностите. По време на всички на-шествиябсёлатаЧ! полетата значително страдали от опусто-/шенията, ъа-чеойто били изложена. Много автори говорят^че при отеглянето си нашествениците завличали със себе си голяма • плячка и добйтък, а също и значителен брой пленниц^ (понякога 1 До 1000—2000 души заедно с жени и деца)?"'ТЗка големи об-1 ласти се обёзлюдявали, понеже и 1останалото население се от-тегляло в планините. на вътрешността.. J
Г- СлавянйтеТГ^държели дълго време отвлечените във Влашко пленници.117 При техния обществен строй робският институт не бил от полза. Отвлеченото население постепенно добивало същите права, конто имали останалите членове на обществото, > в което попаднали. С течение на времето те от своя страна |/упражнили немадко влияние върху това „варварско" общество и допринесли например__да се наложи простонародният латан-L ски език в днешно Влашко.118 Не бива обаче да преувелича-*Тваме броя на балканскйте 'заселници, конто доброволно или принудително проникнали във Влашката равнина, и влиянието, което те са упражнили в новите си заселища.119 Както при всички , големи бедствия, разселването на пострадалото население е ставало в различии страни. Хора от Североизточна България са се приютявали в градовете по Черноморието, където визан-1 тийската власт е била още запазена. За това свидетелствува ‘ надгробният надпис на един доростолски епископ, който умрял в Одесос, където бил погребай.120 Жители от същите места са бягали дори в Италия — страна, в която след готската война е царувало относително спокойствие. Данни за това на-мираме в друг надпис. В него се говори за пренасяне на мо-> щите на доростолския мъченик Дазий в Анкона. Този надпис i е. отКу1— VIIв.121 ^Естествено и в Далматинските земи разсел-Ц ванетое ставало също от вътрешността към укрепените цен-! трове на крайбрежието. Преди падането на Салона там се е приютявало население от Сирмиум,122 чиито големи бедствия
117 М а и г i с i u s, р. 272=ГИБИ, II, стр. 281.
118 Срв. И р е ч е к, Оправки и добавки, стр. 25.
119 Вж. някои мисли «у С. D a i с о v i с i и, Е m. Р е t г о v i с i, G h. § t е -fan, p. 23.
120 Kalinka №361, Besevliev, Spatgriechische, Inschriften, p. 76, N. 107.
121 C u m о n t-, pp. 369—372.
122 M oc z y, p. 223.
от аварски нашествия са известии. Най-после от текста на едно житие узнаваме, че към средата на VII в. в Сицилия по-край населението, което говорело гръцки, се появило и насег дение, което говорело латински език.123 Както изглежда, то било дошло от южните части на полуострова, за да се спаси от прииждащите по тези места аваро-славянски маси.Ют друга страна, както видяхме, в отсамдунавските области постоянно се промъквали славянски групи. По всяка вероятност послед-ните са се настанявали отделно от заселищата на местного население. Неправдоподобно изглежда да са се създали веднага отношения на доверие между пострадалото местно население и новите пришълци. За това обаче ще говорим по-нататък. ;
—^Проникването на новото население в градовете е ставало' I вероятно, след като-цялата околност е била завладявана от него.
Това предполага доста продължителен период на „аклимати-зиране**124. Обикновено завладяването на крепости не става по мирен начин и затова много градове са били разрушавани, някои до оснрви. По време на Анастасий и на Юстиниан старите разрушения били поправяни,126 привели се и нови защитни съоръД<ения, но по-късно товаре било вече невъзможно и излишно. Големите, бурни нашествия са ставали обикновено по старите римски пътища.126 Тогава нашествениците са помитали всичко по пътя'сй и градовете покрай пътищата неминуемо са по-страдвали.
В същност можем много малко да съдим според писмените извори за начина, по който нашествениците са вървели в тия
123 Р. С h а г a n i s, The Slavic Settlement, p. 41. Срв. обаче L e m e г 1 e. La chronique, p. 48, който обрыца внимание, че не бива да се преувеличава размера и на това .масово* изселване на пелоиоиеско население към Южна Италия и че в него не трябва да се търси ядкатана „последната елинизация на Сицилия и Южна Италия*.
is« По времето на Юстиниан славяните не смеели да проникват още в укрепе-иите градове. Прокопий посочва само един случай, когато една славянска група се била възползувала от полуразрушената крепост Адина в Долна Мизия, за да се крие там и да прави засади. Вж. De aed., р. 132=ГИБИ, II, стр. 169.
123 За Юстиниановата епоха най-добре ни осведомява прочутото Проко-пиево съчинение .За постройките", за което литературата е известна. Вж. общо Moravcsik, Byzantinoturcica, II, р. 491. За времето на Анастасий срв. един наскоро излязъл труд, който се отнася за Добруджа : I. В а г n е a, Contributions, рр. 363—374. Там се изтъква, че между другите обекти на строи-телната дейност на Анастасий в Добруджа е била издигната—може би пак тогава—59-километрова стена между Аксиопол и Томи, която била сходна с Дългата стена при Константинопол.
126 Вж. J и р е ч е к, Романн, стр. 39 ; срв. Бешевлиев, Античната топонимия, стр. 353.
6 Нашествия и етнически промени на Балканите през VI—VII в.
81
случаи. Повечето пъти тези извори ни осведомяват за най-съдбоносните нашествия, като назовават само имената на по-страдалите градове, а не и пътищата, по които неприятелите са минав.али. Тия данни ние отбелязахме по-горе при изброя-ването на главните славянски нападения. Но, за да съдим, че това е ставало именно така не само в посочените случаи, а и в много други, ние можем да си послужим с даннитё~на ну-мизматикатал на то^оним^ята. На първо място трябва да от-Гбележим, че в Балканския полуостров, взет като цяло, има много монетни находки на скрити в земята съкровища, като се почне най-вече от времето на Юстиниан и се свърши с ца-- руването на Ираклий. Това е тъкмо най-съдбоносният период г на нашествията. По местонахождението на главните колективни 1 находки може да се определи, че те доста конкретно набеляз-ват следите на големите римски пътища: става дума за Диа-I гоналния път (Софийско, Пазарджишко, Пловдивско, Хасков-
' ско и пр.), за черноморский път (отбелязани са находки по цялото
i крайбрежие) и някои от пътищата, които според античните \ итинерарии свързвали дунавския път със Стара планина, а също V , и за пътищата по Далматинского крайбрежие.127 Според изслед-I! вачите на балканската топонимия потоците на славянските на-I хлувания са били главно два: единият е идвал откъм Карпа-I тите, по-точно откъм южните им склонове, завивал на запад и V по речните долини на Морава. Тимок, Огоста се сливал с вто-у рия, който идвал откъм Панония и през Белградската облает
вървял по долното течение на Българска Морава. Оттам об-J щият поток се насочвал на юг и малко на запад и достигал Л/чак до Пелопонес и Крит, където в разглеждания период също
са отбелязвани колективни монетни находки. До тези ре-зултати се достига и като се проследи разпространението на I местните имена от типа на -илуа, на -яне и от някои други .кдгипове. Тези имена ни показват още, че на юг от линията । Валона—Солун — устието на Марица славянского проникване е ставало по-скоро по планинските места, вероятно понеже в /в тези области административната власт се е задържала по-
трайно. Гъстата маса от заселници е обхващала северозападен I и западен Епир, Южна Албания и горного течение на Пиндска I Бистрица. Гъсто заселване е станало в Солунско, Серско, Драм-Ickoto поле, като отчасти вълната от заселници е проникнала
127 Нумизматичните данни са взети от статията на Соколова, Клады, стр. 50 сл., и от две непубликувани статин, едната от Й. Ю р у к о в а, другата отЙ. Юрукован В. Гюзелев, които авторите любезно ми позволиха да използувам.
и към Родолите. Това обаче е станало доста по-късно. Напротив, в Южната и Крнтянентална. Гърция. проникването е ставало по-спорадично и главно в планинските части.128 Тези пла-'Тппгбки области, както ще видим по-нататък, са ставали в по-късни времена убежище на славянските племена, вече подчинени на византийската власт, когато те са правили опит да придобият отново някогашната си относителна независимост. Посочените проучвания безспорно не са изчерпателни, но те ни помагат да допълним това, което знаем. В източдата,- част на_______пол£
острова, изглежда, с течение на вековете е имало прекалено, много големи промени в състава на ндрелението, та бългаоо-славянска топонимия не е могла да се запази. Според_проуч^. вания пък на античната топономия още тогава са биди, обез,-людени земите на днешна Североизточна България и Горна Мизия — на запад от Тимок и Сърбия, както и континенддлна Далмация. Като доказателство за това се сочи обстоятелството, че по тези места градовете са изгубили своите стари имена и са престанали да съществуват.129 Би могло обаче да се добави, че макар в посочените области да не е имало континюитет, все пак и там, както навсякъде наскоро след славянското трайно проникване, са се образували нови, по-малки славянски селища. Такива селища, които по археологически материали (главно керамика) се датират от VI до VIII в. и които имат керамика, сходна с тази от известния тип Лука Райковецкая (СССР), Романо-Боршевска (Румъния тип Xлинча I) и с праж-ката керамика в Чехия, са възникнали при с. Попина, Сили-стренско, край античната Кандидиана. Те се сочат й“в местно-стите Дренчето, ~Джеджови лозя, както и в местностите Момчила дд~"с. Гарван и Опашката при с. Сребърна, все в Силистренско, където е имало разрушени византийски крепости. Крепостта при с. Попина, строена от антични материали, е била разрушена по времето, когато са възникнали тия селища, обаче има мнение, че там се е издигнало ново селище — след VIII в., т. е. когато бурните години на нашествията са били вече отминали.130 При Разград (античния Абритус) над разрушения античен пласт е разкрит славянски пласт,"“но се
128 Zaimo v, Die bulgarischen Namen, p. 5 sq.; Займов, Заселване на българите на Балканский полуостров (Проучване на жителските имена) — под печат.
129 J и р е ч е к, Романи, стр. 39.; срв. Бешевлиев, Античната топонимия, стр 353.
130 Въжарова, Славянското селище, стр. 58 сл.; с ъ щ а т а, Славяните, стр. 24 сл.; с ъ щ а т а, Славянски и славянобългарски селища, стр. 9 сл, 115 сл.
спори дали той е раннославянски или е от по-късно време.131 Въпреки че от археологическо гледище тези въпроси не са разрешени по еднакъв начин,132 за нас е важно да подчер-: таем, че славяните, слёд~ като~разрушавали градове и крепости, по-късно отново ги_заселвали или ~ заселвали съседни на. тях^ ^ёста^^като понякога използували самитематериали от старите^'' Градове.133 Това в същност е и най-есТественото развитие на нещата.
Имало е и градове, конто не са били съвсем разрушени. Може би по-късно част от старото население да се е връщало в тях и там да се е смесвало с новите им обитатели._3атова чдакива градовё запазили имената си в пославянчена форма. Според изследванията на античната топонимия такива случаи има в Северна България — областта на запад от р. Янтра, и в земите западно от р. Тимок чак до вливането на р. Сава в Дунава.134 Но процентът на тия запазени градове е много по-малък в сравнение с този на запазените градове в днешна Южна България,135 защото макар на някои места в Тракия да е имало заселено славянско население, общо взето, там — в градовете близо до столицата — византийската власт се е запазила по-дълго и трайно.
131 С. Г е о р г и е в а, Средновековното селище, стр. 27.—Румънски археологи са направили някои интересни наблюдения във връзка с развитието и унищо-жаването на града Истрия в Добруджа. Според тях градът бил възстановявап и преживял известен разпвет по времето на Анастасий и Юстиниан, въпреки че много пъти дотогава бил обект на „варварски” нападения. Обаче приблизи-телно след края на първото десетилетие на VII в. той изобшо престана л да съще-ствува като по-значително селище, защото не разполагал със свои ресурси и живеел до това време от експлоатаиията на съседната облает. Вж. прегледа на Э. Франчес във ВВр, XXII, 1963, стр. 112—113, където са посочени изследванията на Е. С о п d и г а с h i, Monumenta ji muzee, I (1958), pp. 21—39; cf. Dacia, I, 1957, pp. 245—263; Nub ar, pp. 183—195.
132 Вж. излезлите рецензии за последната книга на Ж. Въжарова: П. X р. Петров: ИПр, XXI, кн. 2, 1965; М. И. Артамонов: Археология, VII, кн. 2, 1965; Ст. Михайлов, пак там; А т. М и л ч е в, пак там, кн. 3. Вж. също други мнения по отношение на културните Пластове в Абритус у Въжарова, Славянски селища, стр. 170.
133 Така е било и на много други места в други области, където се правят разкопки на разрушени стари градове. Например,<при Царичинград, за който се спори дали не е старата lustiniana Prirna (той се намира прн Де-сковац в Южна Сърбия), се смята, че след разрушенията е имало дори два славянски пласта вероятно от VII в. Също и при Ораше на устието на Морава в Дунав е констатирано, че има славянски пласт над римския. Вж. А лан о-Зиси, стр. 311—328 ; В о s к о v i с, Nouvelles fouilles. Изобщо такива примеря могат да се намерят много.
131 Бешевлиев, Античната топонимия, стр. 352—353.
135. V е 1 к о v, Das Schicksal рр. 839—843.
Все пак, макар и някои градове във вътрешността на полуострова да уцелели, те загубили своето предишно значение.136 Напротив, крайморските градове като администра-тивни центрове и като средища на старата византийска култура се залазили много повече. Така е било по Далматинского и Черноморского крайбрежие: черноморските градове били един вид откъснати от хинтерланда и дори до-към IX в. не само номинално, но и фактически не престанали да бъдат византийски. След това време обаче голяма част от тях влезли в българската държава, докато в Гърция тъкмо по лсъщото време настъпва обратен ’процес. Там също главно по крайбрежието сёбили задържали няколко напълно византийски градове — Атина, Солун; византийска останала също из-точната част на Пелопонес, от Коринт до Малейския нос.137 Тези именно средища станали изходните точки, от конто впо-следствие византийската власт е започнала отвоюването на старите си територии.
Много по-труден е въпросът за следите, конто другите балкански „гости" са оставали след себе. Наричаме ги „гости", защото повечето от тях са били мимолетни преселници по различии места на полуострова. Какво би могло например да се каже за аварските следи, конто биха се намерили щемите на полуострова. Според някои археолози находките в днешна Унгария и Словакия показват, че там е имало тясно
136 За това говорят най-вече епархийските списъци и събориите актове. С тези извори обаче трябва да се борави внимателно. Наври мер избягваме да се основаваме на дапните на т. нар. Псевдоепифаниев списък, който, изглежда, е от времето на Ираклий, защото Снегаров, Епархийски списъци, стр. 647— 654, доказа, че в него има някои несъобразпости, конто будят съмнение в достоверността му. Смятаме, че все пак Хиероклесовият JuvsxSijiiog (Пътево-дител), който е бил официален наръчник на административните чиновници от Юстиниановото царуване, заслужава повече доверие. Според него в админи-стративиото устройство иа евронейските провинции на империята е бил за-пазен редът, установен в предишните векове (с изключение на провинцията Превалитэиа, за която се спомена по-горе, че не е сномената в този спи-ськ, тъй като е била в готски ръце). Това показва, че в Юстиниановата епоха етническите размествания още не са били наложили някакви съществени про-мени в това отношение. (За текста вж. ГИВИ, II, стр. 87—94.) А от протоколите на VI Вселенски събор (680 г.) узнаваме, че някои епископи от днешна Северна България, както и от областта на Ниш, София, Белград, не са при-съствували на сбора. Ако това не са случайни пропуски, тук имаме едно указание, че точно в момента, когато българите са минали Дунава и заполняли да завоюват новнте си обиталища, по тия места е била премахната всяка следа от византийска администрация. По тези въпроси, срв. също Ostrogor-s к у, Byzantine cities, рр. 55 -59.
137 L е m е г 1 е. La chronique, р. 29.
съжителство между авари и славяни __с_числено надмощие на славяните. Следи от тази култура — кестелска — има и в дн. Моравско, а дори и в някои области, населени с хървати.138 Из-между славянската керамика има следи и от аварска_керамика и в Трансилвания, където движението на племената е вървяло откъм___Па нонската _ равнина, а също и в Молдавия. Но като
казваме това, трябва веднага да прибавим, че някои автори не приемат, че посочените археологически данни говорят за тясно сътрудничество между аварско и славянско население, а ги отдават повече на общото византийско влияние, което обхватало периферията на империята. Така преценява например Засте-рова139 находките в територията на днешна Румъния. Тя смята също, че и в Южна Моравия и в Южна Словакия за такава общност може да се говори през VIII в., и подчертава, че за същинска общност в живота на аварско и славянско население не може да става думгГ през VI и VII в. Без да търсим да се задълбочаваме в един въпрос, който излиза извън рамките на нашата работа, искаме само да изтъкнем, че ако за земи, където е имало безспорно трайно настаняване на аварско население, съществува колебание дали преди VIII в. има действи-телно и трайно съжителство между славянский и аварския елемент, какво може да кажем ние за земите на изток от днешна Сърбия? Не е чудно, че в българските земи изобщо не може да се говори сигурно за аварски находки. Има и една друга полемика, която стой все още открита, около известен брой материали, намерени в Коринт. Тези находки се окачествя-ват от някои автори като кутригурски^- следи от голямото нашествие през _552 г., а от други като аварски, т. е. останали от предполагаемото „218-годишно“ владеене на Пелопонес от аварите, за което се съобщава в т. нар. Монемвазийска хроника.140 Нямаме намерение да взимаме отношение към археологический материал, но изглежда твърде невероятно кутригу-рите да са оставили трайни следи в Коринт, където те не са отседнали за дълго. А ако въпросните материали са наследство от аварското пребиваване в Пелопонес, веднага трябва да се направи корекцията, че то не е само „аварско", а аваро-славянско, дори с повече надмощие на славянския елемент.
138 Вж. посочената книжнина в бел. 33, стр. 29 и 2. V i n s k I, passim ; Ким васи-Ко мша, Некоторые исторические выводы, срв. с ъ щ а т а, Новые сведения, стр. 523.
139 Zasterova, Beitrag, рр. 241—247.
140 Вж. литературата около тази полемика у Р. Charanis, The Slavic Setlement, p. 93 sq.
Прочее в такъв Случай тези находки би трябвало да имат поне смесен характер.
Това е всичко, което може да се каже за „аварското на-’ следство". Очевидно аварите са били оная ядка, която вьв~) военно отношение е обединявала силите на славяните, а дей-ствителните поселения са главно на самите славяни, конто са били много по-многобройни и конто са пуснали трайни корени във всички области на Балканите. Същото може да се каже и за пребиваването на утигурите и кутригурите, в Тракия — за последните дори не знаем къде точно са били заседнали. И в Северна България засега не познаваме нещо, което да напомня за прабългарите или за близките им племена преди времето на тяхното окончателно установяване след 680—681 г.141
Интересен е все пак въпросът, зато досегД“от тия tjр*ки < гости на нашите земи не е намерено никакво наследство, кО-
гато от по-късно време все има някакви езикови следи от пе-ченези, узи, кумани и др., конто през XI—XII в. са били чести гости особено в земите на днешна Северна България.142 143 Това може да се дължи отчасти на обстоятелството, че в ми-
налого не са търсени следи от тях по археологически път. Но то се дължи преди всичко на това, че в разглежданата епоха тези „амаксовии" със слабо развити земеделски традиции все още не'са търсели да се заселят трайно и дори когато са се\ спирали в някоя облает, то е било временно—само за да я „ек-; сплоатират". Тези въпроси бяха засегнати още в пьрвага глава.
* * *
И тъй, доколкото показват наличните данни, постарахме се да покажем,^че всички онези „варвари", конто през VI и VII в. 1 навлизали в привличащите ги земи на Балканския полуостров, не са били .особени етнически групи, а пъстра смесица, сгрупи-
141 Това личи и в наблюденията на Станчевв обобщителната му статин „Славяни и първобългари".— Наистина в Томи (днешната Кюстенджа в’ Северна Добруджа) е намерен един христиански надпис с две имена — първо-български или кутригурски — о г VI., но това е единичен случай и с тези
имена са наричани вероятно покръетени наемници на византийска служба, конто са служели поединично във войската. За надписа вж. Besevliev, Zwei altchristliche Inschriften, стр. 232—234; В a r n e a, Quelques considerations, p. 286. Срв. също Besevliev, Spfitgriechische. . . Inscriften, p. 146, As 211, където се посочва едно име вероятно също от тюркски произход.
143 И р е ч е к, Няколко бележки, стр. 211—241 ; Мл ад ено в, Към ети-мологичното обяснение, стр. 241—247; същият, Печенези, узи, стр. 115— 136; Москов, стр. 151—162.
рана според изискванията на момента. Някои от тези военни групи били временни гости, които минали през балканските земи, почти без да оставят диря. Но последиците от техните нахлувания или временни пребивавания открили свободен до-стъп на__ славянските маси, които пославянчили полуострова, преди да станат верни поданици на империята. И затова, ако настъпило това невиждано и непр^движдансг-за^Византия съби-! тие — да възникне нова държава в сърцето на самата империя, — то е, защото крепостта, така да се каже, била превзета отвътре. Земята, в която навлезли Аспаруховите българи, била пославянчена напълно. Тя прйнадлежала на Византия вече само ; формално, по силата на съществуващия „договор" със седемте ‘ славянски племена. Когато централната власт се сетила да се бори сериозно срещу новите поселници, те се били вече „раз-ширили" сред славянските земи и на византийските власти не оставало нищо друго след неуспешния опит да се справят с ) „мръсното племе на българите" освен да признаят с договор \ новата държава. Но докато се стигне до договорни отношения, изминало много време. През това време византийската държава се борила с разни средства да се справи с раз-личните нашественици, които се впивали в нейния жив орга-низъм и влизали в разнообразии отношения помежду си и със завареното вече население. Тези именно сложно препле- тени отношения ще се опитаме да разгледаме в следващата I глава.143 I 143
143 Нашата статия „По някои въпроси на етническите промени на Балканите през VI—VII в.*, ИИИ, XII, 1963, стр. 75—99, основно преработена и допълнена, предава главните положения на тази глава.
IV. ОТНОШЕНИЕТО НА ВИЗАНТИИСКАТА ВЛАСТ И НА МЕСТНОЮ НАСЕЛЕНИЕ КЪМ НОВИТЕ БАЛКАНСКИ ПРИШЪЛЦИ
Още в първата глава показахме, че преди „варваризирането" на полуострова да достигне връхната си точка, т. е. критич-ните VI и VII в., Византийската империя е била обезпокоявана от „варварски" пришълци, които за по-кратко или за по-дълго време се задържали на нейните територии и поставили в тежко положение управниците й.
Трудностите, които възниквали за Византия от „варварски" нашествия откъм северната й граница, се усложнявали още повече от обстоятелството, че в повечето случаи те били съпро-водени от събития в Мала Азия, така че войските й много често били принуждавани да воюват на два противоположим фронта — на изток и на запад. Поради това империята в про-дължение на предходните векове е била принудена да води много кампании, някои от които въпреки привидните победи за-вършвали катастрофал но за нея. Това постоянно положение на двойна опасност я принудило да търси и други средства, за да се справя с „варварските" си съседи и неканени гости. Тя си изработила една чисто „византийска" политика по отношение на тях. Основна черта на тази политика бил стремежът да се запазва известно равновесие на силите. Това равновесие се постигало с привличане на някои „варвари" за „приятели": те били облагодетелствувани с прочутите византийски „дарове", за каквито „варварските" вождове били така жадни. „Даровете" се давали за сметка на други „варвари", срещу които първите се задължавали да воюват и да пазят империята в името на постигнатото „приятелство" и съюз (cuppa/ta). । Понякога вож-довете на племената, които влизали в орбитата на византийските „приятели", били тържествено въвеждани в самата столица, за да видят с очите си мощта и богатствата на империята и да се съблазнят от възможностите за изтънчен живот, който им
варварите", получатели на данта. По- •
се предлагал. Така империята използувала предимствата на своята Ожономика, за да влияе на намиращите се в по-изостанал стадий на развитие „варвари".
> \ Освен това империята приемала да плаща „дан" (itzxtov) на ибнези свои „приятели", от конто не можела да се отърве по друг начин. Величината на тази „дан" била в зависимост от мощта на империята в даден момент и от надмощието, което имали в същия момент
някога се стигало до унизителни преговори и цариградските управници година след година били принуждавани да увелича-ват размера на плащаната дан. Това водело към все по-големи V дадъчни облагания. Но следвайки неотменно генералната линия на своята политика, Византия сполучливо използувала „данта", това изпитано дипломатическо средство, което й спестявало много неприятности л в най-критични момента й позволявало да получи доброволно цеща, за конто иначе би трябвало да употреби сила.
Така наречената мисионерска дейност— на Византия, с която тя разпространявала християнското учение сред „варварите", била също изцяло в услуга на нейната традиционна политика, j Християнизирането е имало за последица не толкова духовното, Д^олкото политического подчинение на новопокръстеното племе. „Възприемането от светата купел" на различии „варварски" вождове било надежден начин да се осигури тяхното подчинение и вярност. На такива вождове и дружините им охотно се раздавали пустеещи земи в пределите на самата империя.’ Раз-< даването на земя, обикновено в граничните територии, било също един от любимите византийски похвати, за да се постигне из-вестно омиротворяване в някои застрашени райони. Заселваните там варвари, в най-общ смисъл федерати (йкозтоуоос, итЛ кхх-I tov, cpj|i|iaxcx), били използувани и като работна ръка и съответно като данъкоплатци върху оголени и изоставени земи, а едновре-J менно и като бранители на тези територии от нови „варварски" /. нападения. За такива федератипонякога се.приемали и вече засе-> лени в даден район „варвари", завзели тези територии без съг-^тгасието на официалната власт. Византийските управници витого случаи предпочитали да приемат пришълците за „съюзници", вместо да ги търпят като врагове на самата имперска територия.
Така в общи линии се развивали през преходните столетия отношенията между империята и аварварите"1. По същия начин в общи черти те трябвало да продължат и през разглеждания
1 Тези проблеми са по-подробно разработени у Т а р к о v a-Z a i m о v а, М. Voinov, La politique, p. 31 sq.
1 период. По времето на Анастасий, както се каза, известен брой херули били преминали Дунава и се заселили във Втора Пано-
-ния. Те били приети като федерати, а по време на Юстиниан била направена още една стъпка за тяхното привличане към \империята. Подарени им били „много пари" и те се покръстили, като по този начин — казва хронистът — „променили своя начин на живот и станали по-кротки“2. Особено характерен е случаят с Мундо, за когото също споменахме по-горе. В началото на VI в. той се бил настанил в Горна Мизия с „крадци, скамари и разбой.ници" и от кулата си, на име Херта, построена на брега на Дунава, ограбвал съседите си „по варварски обичай и се провъзгласил за кралина своите разбойници". По-късно, понеже получил помощ от готския военачалник Пиция срещу ви-зантийците, Мундо се съгласил да стане подвластен на Теодо-11 рих Валамер. Но след няколко години той се прехвърлил наг страната на Византия, станал неин -федерат- и.-дари получи^/* титлата стратег наДфдирик.3 Изобщо Юстиниан се опитвал ИайуМ широко да прилага политика на_ йзползуване. „варварите" като „съюзници" и настройването_ им едни срещу други. За тази му ) политика съвременният историк Прокопий е написал цяла обви>.-нителна реч: „Той награждаваше с крупни парични суми всички / /• варвари при всякакъв удобен случай, източни и западни, жи-веещи на север и на юг, чак до обитаващите Британия — о една дума, племена, живеещи навсякъде по земята, за конто по-рано до нас даже не беше достигал слух и конто ние виж-дахме, преди да узнаем името на тяхното племе. А те, като се осведомяваха за характера на този човек, започваха да се сти-чат при него в Цариград от всички краища на земята. Той съв-сем не се замисляше, а дори вследствие на това се преизпълваше с радост и смяташе за голямо щастие и сполука да разхищава богатствата на ромеите. Той ги хвърляше на варварите ... и дарявайки щедро всекиго от тях, отпращаше го в родната му страна."4 Подобна мисъл Прокопий изказва още по-подчертано и на друго място в същото свое съчинение: „ ... Като нямаше какво да прави, той тласкаше поради влечението си за изтреб-ление всички варвари един против друг. Без никаква причина викаше вождовете на хуните и с неуместна щедрост им пред-
2 Euagrius. р. 170,4—9.
3 Вж. главно I о г d а п 1 s Getica, р. 135,6—18; Comes Marcelliniis, р. 96,23—29; Ennodius, р. 211; Theophanes, 1, рр. 450, 19—451,15; срв. и тук, стр. 54.
4 Hist, arcana, 19, р. 122 sq.
лагаше много пари, като казваше, че прави това уж за да си обезпечи приятелството им ...“°
Очевидно Прокопий, конто иначе правилно е виждал до какви нежелани последний може да доведе прекомерното след-ване на тази политика, и тук несправедливо обвинява във всичко характера на император Юстиниан. В същност Юстиниан и не-говите управници, притиснати от всички страни отвън и поста-вени в много тежко положение вътре в страната, са били при-нудени да отиват до крайности в комбинациите си спрямо съ-седните „варвари". Управляващите кръгове смятали например, че ще могат да останат само зрители на самоизтреблението на кутригурските и утигурските племена, конто, както казахме, твърде много безпокоели балканските земи в този период. Понеже 20000 кутригури, конто били отишли в земята на гепидите уж за да им помагат, се прехвърлили с гепидска помощ в ромейските територии и ги опустошавали, пратеник на, Юстиниан с пари и дарове убедил утигурския вожд Сандил да на-падне земята на останалите покрай р. Дон кутригури. Така и станало, и дори много десетки утигури, конто били в плен у кутригурите, избягали от тях и се върнали в земята си. Но след това Юстиниан насочил срещу утигурите останалите в Тракия кутригури, конто тръгнали да спасяват старите си поселища. ' За награда две хиляди души от тях получили земя в Тракия. . гТова предизвикало възмущението на Сандил, който обвинил ви-зантийците в подлост: „За тези дела, казал неговият пратеник, ние получихме от вас противоположни награди. Докато ние още понасяме несгодите на нашата родина, [кутригурите] имат еднакъв дял от земята на онези, конто благодарение на нашата храброст се отърваха от робството им.“е
.^^Действително от тази гъвкава политика към „хуните" в да-I дения момент се получавали известии резултати, но както ви-вяхме и по-горе,5 6 7 византийците често пъти били бити със соб-ственото си оръжие, защото тези „приятели" се оказвали също толкова верни, колкото и „благодетелите" им и като използували i временната благосклонност на централната власт,^безжалостно •. разорявали провинциите, в конто били настанени.
Прокопий в това отношение е пак твърде красноречив: „А те, казва той за „хуните", въпреки че получавали пари, из-пращали някои от своите помощници ведно с войниците им,
5 Ibidem, 11, р. 71, 6—9=ГИБИ, И, стр. 150.
6 Libri de bellis. VIII, 19, р. 589.
7 Вж. тук стр. 46.
като заповядвали да опустошават с нападения императорската земя, за да могат и те да продават мира на оногова, който безусловно би желал да го купи. И едни от тях веднага след това опленявали ромейската държава и въпреки това получавали въз-награждение от императора, а други след тях бързо се впускали да ограбват_ нещастните ромеи и след ограбването получавали ка^то награда за нападението благосклонността на императора."8/ Изобщо според същия автор те „като неприятели ограбвали и заробвали тамошните ромеи, а като приятели и съюзници на ромеите се завръщали в земята си заедно с оста-налата плячка и пленниците"9.
Когато славянските маси започнали да стават чести посетители на земите отсам Дунава, византийските управници се по-старали да приложат към тях същия начин на действие. От една страна, както вече посочихме, те нееднократно изпращали войски да възпират славянските нахлувания, особено когато тези нахлувания започнали да заплашват земите на юг от Балкана и вътрешността на Илирик, Македония и пр. От друга страна, пък се опитали да постъпят към някои от славянските племена по общоприетия начин. На тях не се гледало с повече тревога, от-колкото на всички други дотогавашни нашественици. В лицето на онези племена, конто нямало да могат да изтласкат оттатък Дунава, те виждали, както обикновено, бъдещи свои поданици . и данъкоплатци. Поради това съвременниците на епохата не мо-жели да съзрат предварително.ц о в о т 0, което тези дрброволни или принудителни заселници посели. със__себе си и което щялб не само да измени из основи_етническия дэблик на полуострова, но и да донесе значителни промени в обществения строй на империята. Нещата обаче се развили така, че тези много по-многобройни и упорити гости за малко повече от един век за-лели целия Балкански' полуостров, станали основната маса на неговото население и върху територията на бивши византийски земи създали свои държави със самостоятелно управление и своя култура, — държави, конто щели да вървят по свой определен път.
Към средата н тия начин. Около .
тите и им предложил да се заселят в стария град на имеТу=. рис, разположен отвъд реката Истър [при днешния Галац]. Император Юстиниан обещавал да им подари този град и земята
управление и
£ VI в/ все още се действувало по общоприё^ SffirfT Юстиниан проводил пратеници при „ан-
8 Hist, arcana, 11, р. 71,11—20=ГИБИ, II, стр. 150.
9 Ibidem, 21, р. 133,6—10 =ГИБИ, II, стр. 152.
около него, конто отначало принадлежали на ромеите^ и да им помага с цялата си мощ, като им отпусне много пари при условие, че занапред ще бъдат съюзници [IvonovSot] и завинаги ще възпират хуните, когато те поискат да нападнат ромейската държава."10 Така било постъпено, изглежда, и със седемте пле-\_jneHa, които станали федерати през VII в.п х" ''Ч
Пак по подобен начин се постъпило и с аваритеДВ55&г, те поискали да станат „съюзници" на византийците, аГГО им се дадат много скъпи дарове, годишни парични вноски и ако ги заселят в плодородна земя. Юстиниан им предложил провин-[ццята-Втора Панония, където по-рано живеели херулите. Но уго-ворката не_успяла напълно, понеже аварите предпочитали Малка Скития (Добруджа), където се били вече настанили.11 11римирй-мостта на империята и в този случай се диктувала от обикно-вените й намерения да извлече полза срещу „варварите" от са-мите „варвари". За да привлекат „аварското племе във военен съюз с ромеите, сенатът одобрил решението на Юстиниан, тъй като било че аварите биха победили, било че биха претърпели поражение, и в двата случая ромеите щели да извлекат полза12". , Стигнало се дотам, че строгият закон да не се дава оръжие на „варварите"13 бил нарушен и на аварските пратеници било разрешено да закупят оръжие в Цариград. Наистина в последний момент това оръжие било иззето и върнато обратно, понеже управляващите кръгове и самият Юстиниан съобразили, че то ще послужи срещу тях. Впоследствие, като не успяла да при-влече аварите като федерати, Византия положила всички усилия да задържа нападенията им със скъпи дарове и пари. Но ава-^рите_успели да образуват голям племенен съюз и да ста-> нат особено могъщи главно със славянските множества", които воювали под тяхната егида, и така станали много (нахални в своите искания. По време на Юстин II те дори на-стоявали да им се дават’ по право парите, които по-рано се из-пращали на утигури н кутригури, тъй като те били станали господари на тези племена. Юстин проявил твърдост в дадения момент, но империята не могла да удържи положението и при всяка аварска победа както по времето, на Тиберий, така и ш времето на Маврикий даровете ставали все по-скъпи, данта вс
10 Libri de bellis, VII, 14, р. 359 sq. = ГИБИ, II, стр. 127 ; срв. Д у й ч е Балканският Югоизток, стр. 257.
11 Вж. Войнов, За първия допир, стр. 464 сл.
12 Menander (Excerpta de legationibus), p. 443,29—444,31 = ГИБИ, II, стр. 235 -236. Ibidem, рр. 442,28—443,9 = ГИБИ, II,' стр. 234.
13 Kruger, рр. 178—179 — ГИБИ, П, стр. 26—27; срв. V. Tapkova-Z a i m о v а, М. V о j п о v, р. 39.
повече се увеличивала, като понякога аварите си служели дори с шантажи.14
.✓^Прочее, в този критичен период традиционната византийска политика не могла да спаси империята. Когато след 626Д. авар-1 ското оръжие било най-после победено и меж ду^от дел ните ’
; племена настъпили несъгласия и раздори, за Византия било твърде късно: земите й в голямата си част били вече пославянчени и този процес щял да продължи. За нея не вставало нищо друго, освен пак с помощта на гъвкавата си политика да се справи с новото положение. Започнала няколковё-ковна борба за приобщаване на. вече._настанените славяни като верни поданици “НЭ тй'зи държава с пъстър етнически състав, в която етническата принадлежност в’ същност играела твърДе ‘ малка роля. Славянските племена обаче били малко склонни към подчинение пред централната власт. Дори Лъв Философ под-чертава, че „славяните предпочитали да ги тормози началник от собственна им род, отколкото да се покоряват на ромеите и да се повинуват на законите"16. Ето защо в продължение на един-два века на различии места по територията на Византия нами-i раме едно положение, което изглежда доста странно — повтиле=1 зависими славянски княжества^ управлявани от свой ^русоуили / (това е титла, която византийските автори дават на много С „варварски" вождове), който не бил назначаван от централната I власт. Те' нё^плащали данък на империята и не давали военни> контингента Това тяхно положение се потвърждава от един
" разказ на Константин Багрянородни,. ^ който се описва какви са били някои славянски групи в (Пелопонес, преди да бъдат при-нудени да приемат върховната власт на империята.16 Изглежда, че такива славянски племена е имало през VII в. дори в Източна Тракия, т. е. недалеч от самата Византийска* столица. Това предположение правим въз основа на едно за съжаление твърде кратко и съвсем случайно сведение от „Чудесата на св. Димитри". Там се говори, че князът на ринхините Пребънд, който бил задържан в Цариград, понеже сё нам’ирал под подозрение, успял да избяга с помощта на един преводач и да се укрие имението му край тракийския град Виза. А този град —
Забавя се в „Чудесата" —"„се намирал близо“-до други славянки племена, където той можел да избяга и да се спаси"17.
u Срв, пак V. Т а р к о v а - Z a i m о v а, М. V о j п о v, рр. 39—40
15 Leonis Philosophi Tactica XVIII, col. 99, 968=ГИБИ, IV, стр. 173’
16 С. Porphyrogenitus, De administrando, § 50, p. 232 sq.; срв.
V. Tapkova-Zaimova, Sur quelques aspects, p. 118.
17 T о u'g a r d, § 72 = ГИБИ, II, стр. 145.
Няма съмнение, че ако преследваният славянски княз можел да намери убежище сред тези тракийски славяни, то те не са били в подчинение на централната власт.
Въз основа на данните от „Чудесата на св. Димитри'1 можем’ да смятаме, че в такова положение са се намирали първоначално повечето от заселените в Македония славяни. Такива са били ринхините, стримонците и сагудатите, конто сключвали самостоя-телно мир с населението на града, нарушавали този мир, водели по свой начин преговори с аварите, живеещи в далечни земи и пр. Освен това, когато споменатият ринхински вожд Пребънд бил изпратен в Цариград окован във вериги по донесение'от управителя наСолунската облает, „избрани славянски пратеници11 в съгласие с някои солунчани, конто ги придружавали, отишли чак в столицата при ^прекроткия император^ да настояват-освобождението му.18 Приблизително с такива права се е пол-зувал и Хацон, познат от третата обсада на Солун.19
Хрониката, наречена Монемвазийска, разкрива,' че и онези славяни, конто започнали да проникват в Пелопонес към края на VI в. и изгонили оттам византийския провинциален управи-тел (за цели 218 години според съставителя)20, си били извою-вали същото независимо положение по отношение на византийската власт. Те не били подчинени (Oiroxeifievot) нито на ромей-ския император, нито на някои друг. Константин Багрянородни ги нарича „автономии11 (аитоуорос ~), „самовластии11 (аитобеапотос ~ ), „самостоятелно управляващи ее" (JScopufyiot ~ ).21 ~". По-горе22 посочихме, че подчинението на славяните към Византия нимало и междинна степей. Тази междинна стелен е била привличането им или признаването на някои от тях за федерати. Такъв е бил посоченият случай с антите, със седейте Славянски племена в Мизия, такива са станали по-късно може би и стримонците и смоляните.23 Интересно е, че стримонците например, както личи от „Чудесата на св. Димитри11, са били първоначално в по-независимо положение. Впоследствие обаче те изцяло или частично са били до-
и Ibidem, §67=ГИБИ, III, стр. 144.
1» АА SS, 1. I, рр. 166—167 ;р. 165=ГИБИ, III, стр. 133.
20 Вж. L emerle, La chronique, р. 16. Срв. пак там, стр. 34, възраже-кията на Lemerle за датата на славянското нахлуване в Пелопонес >и за вре-метраенето на тяхното пребиваване там. Ние смятаме, че няма достатъчно основаване да се отхвърлят данните на хрониката в смисъл, че славянската колонизация там е започналав края на VIв. Срв. Tapkova-Zai-mova, Sur quelques aspects, p. 116.
21 Вж. указания по-горе пасаж от Константин Багрянородни.
22 Вж тук, стр. 93.
23 Tapkova-Zaimova, Sur quelques aspects, pp. 119—120.
ведени до положението да бранят част от южната граница на \ империята откъм .България.
'“ЛЯзобщо византийската власт си поставила за неотменна задача да подчини под своя власт славянските племена, конто се явяваликато паразитни организми в нейните територии, и да ги направи_бтго7.е'|л£'/ос, Wptejft.84 В някои случаи това й се удало много по-рано и много по-пълно, отколкото например със стримонците. Пак от „Чудесата" — от разказа за К.увер и Ма-вър — научаваме, че някои от драговитите, конто живеели на запад от Солун, били станали още в^края на VII в. обикновено данъкоплатно население на империята — те били длъжни да се грижат за прехраната на прабългарската дружина, която от-седнала в Керамизийското (вероятно Битолското) поле25
Офанзивата за подчиняване на ^славиниите^, както тогава на^Л ричали тр^и полусамостоятелни славянски територии, започнала още b/vIIUb. с редица походи в Ед ада и Македония и продъл-жила iwfltio през IX,' та дори до Х^Ь. В този си стремеж империята успяла напълно, макар Щдбста трудно по отношение на ( еладските славяни, особено в някои планински райони в Пело- , понес, където славянско население просъществувало до XIV, ~ а може би и до XV в.2С По отношение на мизийските и мдке-донските славяни тази политика не успяла, защото те, какт'о споменахме, се приобщили постепенно към българската държава., < Вероятно е някои от тях да са били обособени като българско у военно население по известии гранични територии. •
''"Направихме общ преглед на отношенията, конто са се \ установявали между Византийската империя и чуждоземните на-шественици, някои от кои го постепенно ставали нейни подашщи. Разбира се, тези официални или полуофициални отношения не са отговаряли винаги на действителните отношения, развили се по места между същите тия чуждестранни гости и завареното население.
Разгледахме подробно етническия състав на това население ) и доколко той се е запазил докъм края на разглежданата епоха. / Помъчихме се да дадем прсдстава и за социалния състав на С същото население поне в рамките на това, което е безспорно и / общоприето — съществуването все още на робски труд в града I и селото и на колонйта в големите земевладелски стопанства покрай малките свободни селски стопанства, намиращи се обик- \ новено около по-големи и по-малки укрепени центрове; нали-у
21 Tapkova-Zaimova, Sur quelques aspects, pp. 120—121.
25 AA SS, 1. Il, V, 197,. p. 180 = ГИБИ, III, стр. 160.
26 А. В о n, Le Peloponnese, p. 63
7 Нашествия и етиически промени на Балканите през VI—VII в.
97
чието в града на занаятчии, дребни търговци, изчезването в началото на VI в. на куриалите (средни земевладелци), на конто главно е била поверена администрацията на градовете, и увеличение броя на сенаторите и сановниците с произход из средата на едрите земевладелци.
Цялото това население, особено селското, е било прину-дено да влезе постепенно в допир с новите пришълци. Отно-шенията, конто то започнало да установява с тях, били различии и многостранни — според интересите на едните и другите.
-«В последните години известен брой съветски и наши изследвачи, конто разглеждат изострящата се борба на населението, разделено на класи, изказаха мнение, че експлоатираните маси от низшите стъпала на социалнатастълбица, търсейки с всички сили начин да разклатят гнета на експлоататорите, са приемали с радост идващите вбалканските земи „варвари", в конто виж-дали .свои освободители. Вярно е, че тези отношения между експлоатирани и експлоататори, между чуждоземци и местни еле-менти са доста слржни и понякога са били в зависимост от мо-ментната обстановка, но ние смятаме, че, общо взето, изказаното по-горе гледище^не отговаря на действителното положение, лоне що Се отнася до VIb. През VII в. наистина могат да се отбе-лежат отношения на разбирателство между местного население и пришълците, но тези отношения почиват вече на друга основа.
Разказахме достатъчно подробно за" почти "непрекъснатите нападения на „хуни“, славяни, по-късно авари и пр., конто без-покоели балканскйте земи през целия VI в. Всички тогавашни съвременни автори и тези, конто са писали малко по-късно, единодушно подчертават, че тези нашествия са били придру-жени с грабежи, убийства, унищожения. Нека припомним само няколко примера, оставени пак от красноречивого перо на Прокопий: „По това време славянска войска преминала реката Истър. Тия славяни извършили страшни пакости на всички илирийци дори до Епидамн, като избивали и пленявали всички боеспособни, конто им попадали, и ограбвали имотите. Там те успели да превземат и много крепости, — дори и такива, конто по-рано изглеждали непревзимаеми,— защото сега никой не ги отбранявал. Те свободно обикаляли и претърсвали всичко. А началникът на Илирик с петнадесетхилядната си войска следил неприятелите, но никак не се осмелявал да се приближи до тях."27 „Голямо множество славяни нахлули в Илирик и причинили там неописуеми беди. Император Юстиниан изпратил
27 Libri de bellis, VII, 29, рр. 243,3—13=ГИБИ, II, стр. 128-129.
срещу тях войска, която предвождали синовете на Герман и някои други... Все пак тези варвари причинили много злини. Като прекарали дълго време в грабежи, те изпълнили всички пътища с трупове, заробили много народ, оплячкосали всичко, без някой да им се противопостави, и се завърнали в земята си заедно с цялата плячка-"28
Тези два разказа се отнасят, както се вижда, до западните провинции. Още по-красноречиво е описанието, което дава Прокопий за превземането на град Топир през 550 г. Този здраво укрепен град се намирал на устието на р. Места. Славяните привлекли с хитрост гарнизона, който излязъл извън крепостната стена и бил избит в засада. Останали без защита, жителите на града отчаяно се борели срещу нападателите, конто успели да изкачат стените и безжалостно избили населе-ниетр. „И по-рано, казва авторът, те не щадели никаква възраст, но сега, откак нахлули в ромейската земя, те избивали всички боеспособни, конто им попадали. Така цялата илирийска и тра-кийска земя се изпълнила с непогребани в по-голямата си част трупове. Онези, конто попадали в ръцете им, те убивали не с меч, не с копие, нито пък по някакъв друг обикновен начин, но като забивали извънредно здраво в земята колове, изостряли ги твърде много, поставяли с голям натиск нещастниците върху тях и като вкарвали острието на коловете в средата на задните им части, натискали ги чак до вътрешността. По този начин именно те решили да ги избият. Тези варвари също заравяли дълбоко в земята четири дебели дървета, връзвали на тях ръцете и нозете на пленниците, а след това непрекъс-нато ги биели по главата с тояги, избивали ги досущ като ку-чета или като змии, или като някакво друго животно. Други пък пленници, кшш>_не_ можели лю__никакъв начин да отведат в родните си места, те затваряли в жилищата им заедно с во-ловете и овцете и безпощадно ги изгаряли. Така славяните ви-наги избивали онези, конто им попадали."29
Ние посочихме и много други места, където, правейки общ преглед на положението при Юстиниан, Прокопий не пропуща да подчертае бедствията, конто се струпали на главите на град-ското и селското население вследствие на нашествията. Той уве-рява, че „при всяко нападение броят на убитите и заробените там (т. е. в европейските владения на Византийската империя), където „хуни, славини и анти" извършили „непоправими злини на та-
28 Libri de bellis, VIII, 25, рр. 623,22—624,11=ГИБИ, II, стр. 146-147.
29 Ibidem, VII, 38, рр. 468,20—470,23=ГИБИ, II, стр. 132 сл.
мошното население"), надвишавал двеста хилядидуши, така че тази земя заприличала на скитска пустиня"30.
— Вярно е, че и тук трябва да държим сметка от чие перо са излезли тия сведения, но все пак не можем да се съмня-ваме, че, общо взето, картината е била такава — първо, защото тези данни от „Тайната история" съвпадат със съобщенията от другите Прокопиеви съчйнения^ в които той не е имал за цел да очерня Юстиниан, и, второ, защото и други автори от сыцата епоха или рт.малко по-късно време привеждат подобии сведения в своите хроники. Имаме пред вид Теофан31, Марце-лин Комес и др. Последният напр. уверява, че~след едно „гет-, скр“ нападение до Стари Епир32 император Анастасий изпратил човек да откупи пленниците, но понеже откупът не достигал, „варварите" избили всичките, за които не било платено—
Също така, когато разглеждахме отношенията на империята с нейните федерати, особено отношенията й сдтигурите^и кутри-гурит^, ние посочихме няколко примера за ’бедите,” които на-йасяли на граничното население, _тия покровителствувани от Цариград чуждоземни дружини33 34 35 ЗгГсамите кутригури съседите им утигурЮ заявили чрез своя пратеник на Юстиниан след-ното^За тези проклетници не е било необичайно да налагат на ромеите робски теглила, те дори охотно биели с бичове' и невинни люде и ги убивали и вършели всичко друго, което нравът и властта на господаря варварин допущало*^31 Като разказва за странното кутригурско нападение през^5о8'т., Агатин също описва много сцени на масово плячкосване, на из-бивания и пр. Една част от тези кутригури, която проникнала в Елада, имала за цел „да нападне незащитените тамошни с'е-лища и да ги ограби". Самият Заберган пък начело на оста-налите кутригури — 7000 конника — нахлул в Източна Тракия и дори до цариградските предградия, „като опустошавал по пътя си нивите, нападал градовете, раздвижвал и разбърквал издъно всичко". А когато старият пълководец Велизарий се приготвил да излезе срещу тях, „около него се стекла тълпа от съсе д-ните села". Защото според Агатий „тези селя ни, след като техните земи били вече разорени от варварите, нямайки вече накъде да идат, веднага се събрали при Велизарий"36.
зо Hist, arcana, 13, р. 114,15—115,2=ГИБИ, II, стр. 151.
31 Theophanes, р. 233,4 sq.=FHBH, III, стр. 239.
32 М ajr с е LI i n u s С о m е s, р. 99,31 = 100,5= ЛИБИ, I, стр. 316.
33 Вж. тук, стр. 92—93,
34 Libri de bellis, VIII, 19, p, 589=ГИБИ II, стр. 145.
35 Agathias, § 19=ГИБИ, II, стр. 194—195.
Аварските/нападения на полуострова били също съпрово-дени -с-много кръвопролития, от които страдали жителите на балканските провинции. Евагр1ш_ьъобщава например, че аварите отвличали в робство насёлението на завзетите от тях градове. Д'^ендндър пък разказва, че когато в 583 г. Сирмиум щял да бъдё^завладян след продължителна и мъчителна обсада, ха-ганът се съгласил да приеме капитулацията на града при условие между другото, че всички жители ще напуснат града, „като не носят със себе си нищо от своите неща освен живота си и по една дреха"36. А Симоката говори, че при превземането на Анхиало аварите опустошили всички околни села.37 При проникването на аваро-славянските маси в Пелопонес населе- • нието от централните области и градове трябвало да напусне • „бащината си земя" и да се разпръсне по островите и по стръмните, недостъпни места. Неизвестният автор на т. нар. Монемвазийска хроника подчертава, че „овчар и те и селяните се изселили в дивите околни места, които напоследък се на-ричат цаконии"38.
Спбред~нас' всички тези данни показват твърде красноречиво, че в течение на безкрайните нашествия „варварите"— било тези, които идели и си отивали веднага, след като се сдобият с плячка, било онези, които „под договор" временно засядали в граничните райони—донасяли много страдания главно на беззащитного селско население, живеещо извън градовете и крепостните стени, които биха могли да го защитят. Но и 1 когато някой град паднел под ударите на неприятелите, съд-J бата на жителите му също не била за завиждане. Нека припомним освен изброените случаи и описанията на славянските обсади на Солун, в които се говори за немалко случаи на глад, избивания и пр., и то все на обикновени граждани. Защото, когато става дума за смъртта на някои известии пъл-ководци или сановници, съвременните им автори никога не пропускат случай поименно да възвеличат техните подвизи.
Затова доста нереална ни се струва преценката, която един изследвач д9Ва на славянските нападения: „... Опусто-шиъ&я-ните славянски нахлувания намирали широк отзвук в С^рцата на_ поробените—маси. Те отговаряли на собствените Ьчйквштпя'и'вддежди на тия маси и вьв времето, когато знат-,'ните и богатите хора пред лицето на настъпващите славяни
Зв Menander, р. 220,6—221,11 =ГИБИ, II, стр. 220-221.
37 S i m о с a 11 а, р. 47,5—6 =ГИБИ, II, стр. 293.
38 L е m е г 1 е, La chronique, р. 15.
заравяли в земята своите съкровища, отнасяли от покъщни-ната си всичко, каквото могли, и бягали от врага било в укре-пените градове, било в дълбокия тил — угнетените маси с чувство на радост очаквали и посрещали пришълците на отсамната страна на.реката, не виждайки в тях свои врагове.“зэ (разредката моя, В. Т.-З.).
Съвкупността от примерите показва достатъчно ясно, че една „варварска“ войска трудно би се насочила само към „храмовете и дворците“40 и би пощадила всичко останало. В този ред на мисли ще напомним още веднъж думите на Брайчевский. който отбелязва, че не може да се твърди, какво славяните са имали съзнателно за цел да разрушат съшествуващите по-рядки в робовладелческа Византия и да освободят угнетените масц.41 Подобна мисъл изказва и Щаерман за началнитё векове -от нашата ера, когато Източната част на Римската империя става обект на нападения отвън.42
Неправилно е също така според нас да се делят племената и народите, конто са имали допир с Византия, на земеделски и сле-дователно имащи връзка с народните маси, и на неземеделски, т. е. такива, конто разрушавали стопанството на земеделското население.43, Ние смятаме, че при благоприятни условия дори и неземеделски племена са_могли да водят_ уседнал живот и постепенно да придобият земеделски традиции. И, обратно, земеделски племена като славянските извършвали, както посо-дшхме, големи унищожителни набези в плодородии земи. Съ-щият автор на това твърдение е убеден, че между отношенията на прабългарите към народните маси, от една страна, и отношенията на хуни, гости, кутригури, утигури (конто той не смята за прабългари) към тези маси имало значителна разлика. Според него населението било благосклонно към българите, понеже те не разрушавали произволителните сили, а се противопоста-
__зя_ А. Д. Д м ит р е в, Движение скамаров, стр. 13. _j
40 зразът е пак на Д м и т р е в, пос. съ’ч., стр. 12.
41 Вж. тук стр. 18—19.
42 Последната изтъква, че отношенията между екйМоатираните маси, ед-рите земевладелци и „варварите” са били много сложни и на пръв „логлел противоречиви. „Варварите” не са били непременно съюзници на експлоати-раните. По време на завоюване на империята разложението на първобитно-общинния строй у околните народи е било отишло дотолкова далеч според нея, че не може да се говори за единна маса. Част от „варварите” били съюзници на експлоатираните маси, а част от племенните вождове минавали на страната на висшите класи (проримски и антиримски партии у готите). Вж. В ДИ, 1953, № 2, стр. 54.
43 Вж. Сироте н ко, Основные теории, стр. 86 сл.; срв. също С и роте н к о, Взаимоотношения гуннов, стр. 70—97 (passim).
вяло енергично на кутригури, хуни, авари и др., конто унищо-жавали неговата земя. Без да повтаряме, че и нападенията на прабългарите по нищо не се отличавали от нападенията”на другите, щё йзтъкнем и това, че такова деление на племената е съвсем неестествено, като се има пред вид колко пъстър е бил съставът на племенните съюзи и как те са се образували, прегрупирвали и разпадали. Нима може сериозно да се твърди, че хунските нападения за дълго са попречили на съседните им земеделски племена да нахлуят масово в балканскйте земи и по този начин са лишавали балканскйте народни маси от тех-ния естествен съюзник отвън?44 45
Много често се споменава за още един пасаж от „Тайната история" на Прокопий. В него се говори за бедите, постигнали населението от всички социални слоеве на империята поради зловолието на Юстиниан и Теодора. „Прочее, казва Прокопий, голямо множество от хора бягаше непрестанно не само при варварите, но и при ромеите, конто живееха надалеч. И можете винаги да се види, че във всяка облает и град повечето жители бяха чужденци. Защо всички лесно заменяха бащината • си земя за чужда, за да се укрият, като че ли родината им беше завладяна от не приятели."46
Този откъс действително е много ценен, за да се разбере вътрешното положение на империята през VI в. Но според нас той се тълкува неправилно като доказателство за „благосклонного" отношение на населението към „варварите" въобще. Дезорганизираците _ финанси, корупцията на административния апарат, своеволията на едрите земелни владетели буквално разорявали някои провинции и без това изтощени от нападенията отвън. Населението бягало, както отбелязва Прокопий, било при свои сънародници в някои покрайнини на империята, било при самите „варвари", но извън пределите на Византия, т. е. в техните „варварски" земи. А това вече е нещо по-друго. Подобии случаи има отбелязани немалко и в пре-дишните векове.46 Дори у някои византийски автори се среща
44 Сиротен юо,. Взаимоотношения, стр. 77 и пр.
45 Hist, arcana, рр. 76,20= 77,2; срв. Г. Цанкова-Петкова. На-селеннето, стр. 158—Т59; Д митр ев, Движение скамаров, стр. 13; Мишу-л и н, Древние славяне и судьба, стр. 304 сл.
46 Вж. напр. Priscus (Excerpta de legationibus), p. 130, който посочва един интересен случай на византийски гражданин, избягал при хуните на Атила, където се чувствувал свободен и не плащал данъци. Енгелс също споменава за един подобен случай, който той намира у Салвиан Марсилски (V в.): „От гнета на римскнте чиновнипи н на едрите земевладелци много „рим-лянн“ бягали в земите, заети вече от варварите, а онези, конто били вече
един вид идеализация на живота, нравите, бита и пр. на „вар-варските" племена. И наистина измежду „варварите", настанени по граничите на империята, класовото разслоение не било още напреднало и експлоатацията на онези слоеве, конто в социално отношение стоели по-ниско, не е била още голяма. Освен това „варварите", и особено славяните, когато не воювали,_биди много сърдечни и гостоприемни в своята среда. Това именно правело впечатление на поданиците на империята, чийто обществен строй измъчвал експлоатираните слоеве.. Но нито Прокопий, нито който и да е друг автор твърдят^че това население е приемало „варварите" с отворени обятия, когато те идвали като нашественици. И, ако много пъти те намирали пътищата свободна, или, както казват тогавашните съвременни автори, ако „никой не им се противопоставил", то е било, защото тяхното идване всявало ужас сред населението, което изоставяло .огни-щата си ~й~~бягало, а не защото били добре дошли/7 /.
Има един откъс в Хрониката на Йоан Ефески, в който се казва, че аварите и славяните „обсадили два града на ромеите, както и други крепости" и се обърнали към жителите им със следните думи: „Излезте, сейте _и жънете. Ние ще ви вземеу само поло в_ин ада като . данък,."16 Този текст не е много ясен, затова някои автори четат: „....само половината от данъка"49. И в такъв случай не е ясно за какъв данък става дума. Но и в двата случая не може да става дума за някакво сътруд-ничество между аварите и местното население. Тук става дума за обикновени отношения между победители и победени, когато победителите търсят да осигурят продоволствието си.
там, от нищо не се боели така, както да се намерят отново под рнмско вла-дичество”. Ф. Энгельс, Происхождение, стр. 156. — В тази връзка пак смятаме, че са казаки и следните думи на Енгелс: „Своето право на същест-вуване римската държава основавала на поддържането на ред отвътре и на защита от варварите отвън. Но нейният ред бил по-лош от най-лошия без-порядък, а варварите, от конто тя се заемала да защищава гражданите, последимте чакалн като спасители,” Пак там, стр. 155.— И действително, и в за-падната, и в източната половина на империята населението често виждало живота на „варварите” в розова светлина вследствие на тежкото положение, в което се намирало самото то. Но отношенного му се променяло в значи-телна стелен, колчем самите „варвари” започнели да навлизат в неговите те-риторнн и да ги ограбват.
47 Както смятат Ца н кова-П ет ко в а, пос. съч., стр. 158—159 и Удальцова в увода към Прокопий Кесарийский.
18 Michel le Syrien, ed. Chabot, Paris, 1909, 11, p. 361.
49 Вж. например История на България,2 София, 1963, стр. 64 (автор А. Бурмов).
Според нас не е доказателство за сътрудничество и фактът, че във византийската войска се намират изолирани случаи на „предателствсС' в полза на славяни и_авари^т. е. когато отделни византийски войници им помагали да превземат някое укрепление. Тези явления се сретат по всяко време и навсякъде, срещали са се и сред авари, славяни и пр. Византийците често използували с подкуп разни „езици", конто им предавали ценни сведения. Дори в самите ръководства по военно изкуство има наставления как стратезите да използуват сведенията на „вар-вари“-бегълци. Според Менандър аварският хаган Баян заявил, че бърза да завладее Сирмиум, понеже от този пограничен град се улесцявало дезертиране на войниците му към византийците.60
Друг пример, на който неправилно се позовават някои автори61 като доказателство за сътрудничество с „варварите", е случает с Бузас от Апиария (днешното с. Ряхово, Русенско). Този Бузас "бил пленен от аварите и съгражданите му, подбу-дёни от един човек, с чиято жена той имал връзки, отказали да платят откуп за него. Тогава той, разгневен, научил аварите как да построят една стенобойна машина, с конто те превзели града. Примерът с Бузас е просто типичен случай на личцо отмъщение. Освен товатой*не е принадлежал към градския плебс, та да'"се* смята, че между него и администрацията е имало някакъв класов антагонизъм. Според Теофан.той бил раууауарт^, т. е. началник на машините в крепостта!^/5
Такива са били, в общи линии, докъм края на VI в. отно-шенията между славяните и другите, идващи от север племена и местното население_на Балканите.63 Това е, както се изтъкна вече многократно, период, когато 'нашествията са имали повече за цел грабежи, когато „варварите" са идвали и са си отивали (^плячката, за да се върнат Ътново на следната година. И ако приемем, че нещата са се развивали именно така, етническите промени, конто в този период са настъпили на балканский полуостров, намират своето логическо обяснение. Ако допуснем, че само градската олигархия е страдала от нашествията, че само дворците и вилите на едрите собственник са били унищожавани, как да обясним тогава обезлюдяването на селата ? Защо това 50 51 * 53
50 Menander (Excerpta de legationibus), p. 477=ГИБИ, II, стр. 232—233.
51 Ца нкова-Петкова, стр. 162.
h е о р h a n е s, рр. 257,11—259,7=ГИБИ, III, стр. 242—244; _срв.. Бешевлиев/УЧЗСтието на траките, стр. 230.
53 Срв. също Evert-Kapesowa, рр. 56—58.
население, което се е оттеглило в недостъпните планински места и което векове по-късно се появявц отново под цмето „власи", е потомственсрименно на старото балканско население? Очевидно е, че ако селячеството не беше страдало от тези нашествия, то не би напускало земите си и гъстотата на населението на много места из балканските провинции не би намаливала. Също и земите на същинска Гърция не биха за-пустявали, та да става нужда два-три века по-късно да започва нова гръцка „колонизация". А ако известии слоеве от населението на градовете са прйемали благосклонно „варварите", защо тогава някои градове са били принудени да образуват собст- j вена милиция;} както вече говорихме.64 Очевидно тези градове, "~‘Т7 като' Солун, Анасамус и др., не са организирали гарнизоните, за да подпомагат централното управление, понеже добре е / известно, че те са били недоволни от нехайното отношение на / центъра към провинциалните градове и от това, че столицата твърде малко се е грижела да вземе защитни мерки за тяхната сигурност. Прочее у тях едва ли е говорело някакво чувство за отговорност по отношение на империята въобще. По-скоро,те са търсели да защитят възможностите на стоковото производство,’което за свободните граждани — дребни занаятчии, собстве-ници на работилници и дребни производители — е било основа за препитание, Разрушаването на градовете естествено е водело до разоряване на имота им и главно на пазара, т. е. на усло-вията за съществуването им.Б° Ето защо неправилно е да се говори, че в градските центрове само собствениците на „дворни" и изобщо на големи недвижими имоти са се страхували от „варварски" нахлувания и само те им оказвали съпротива.
Началото на VII в. може да се характеризира със значително ( ' I намаляване на нашествията. Постепенно настъпва период на успокоение и избистряне на отношенията. Тогава главно сла-’И вянските маси спокойно усядат по новите си местожителства. ‘ I Империята започва да вижда в тях свой поданици и данъко-I плащи, конто ще_обработват пустеещите земи. Съвсем естествено е от този момент новите пришълци да влязат в мирни * отношения със завареното население. Така именно започват да vce установяват опити за добросъседски отношения, конто за- 54 55 * * * *
54 Вж. тук, стр. 47.
55 М. Я. Сюзюмов, Роль городов, стр. 28—29; срв. В. Белков, Гра-
дът, стр. 229. Това положение се потвърждава и от факта, че повечето колек-
тивии находки от VI в. са от бронзови, а много по-малко от златни монета
(съобщение на Ю р у к о в а и Г ю з е л е в), т. е. те са от обикновените монети,
които са циркулирали на дребния пазар.
местват старото недоверие и неприязни. В „Чудесата на св. Димитри" могат да се намерят няколко такива примера за пър-вите опити на мирно съжителство между старото население и новодошлите славяни в македонските и гръцките земи. Когато към средата на VII в. Солун бил обсаждан от (рцнхИните и стримонците, намиращи се главно по долното течениеТГа Струма, сред обсадените настанал глад. Тогава те пратили свои представители при веле(г)езитите, които живеели в областта на Тива и Димитриада (при Волоския залив), за да купят храни. С тях Солун по това време бил в добри отношения. Все пак това сътрудничество било още нетрайно — солунчаните се страху-вали веле(г)езитите да не убият хората им, като научат за у€-пехите на другите славяни, които обсаждали града.66
Пак от „Чудесата"—от разказа за Мавър и Ку вер — нау-чаваме за постепенното мирно проникване на нового население сред завареното. Жители на южнобалканските земи били от-влечени по време на аварските походи и в продължение на 60 години съвместен живот с авари и прабългари се размесили с тях, но запазили съзнанието, че са ромеи. Под водителството на Кувер те проникнали до Керамизийското поле. Някои от тях, отивайки при драговитите за храни, научили, че Солун „не е далеч", и така се промъкнали във вътрешността на страната. Други пък под водителството на Мавър поискали да бъдат приети като прибежчици и така получили разрешение да влязат в самия Солун.67
Като даваме тези примери за мирно проникване на новите пришълци между старото местно население (и за първите опити за мирно взаимно сътрудничество, държим все пак да подчертаем, че това са общите линии, по които са се развивали събитията през VII в. Но, както казахме още в началото, и през V и през VI в. е имало славянски групи, които по един или друг начин са се промъквали сред другого население, като се образували отделни островчета. Разбира се, тези хора, след като са съжи-телствували известно време с околното население, не може да не са установили мирни и естествени отношения с него. И обратно, и през VII в. е имало немалко случаи от ненадейни нападения и в Тракия, и в Мизия, и то, както обикновено, при-дружени от пленявания, отвличания, пожари и пр. Достатъчно е да припомним аварското нападение в 617 г. в Източна Тра-
56 Вж. Tonga rd, op. cit., §86 зд.=ГИБИ, 111, стр. 150 сл. Срв. Цан-кова-Петкова, стр. 164
67 АА SS, 1. II, V, 196—198, рр. 180-181 А=ГИБИ, III, стр. 159—161.
кия: местного население, уповаващо се на привидния мир, спокойно излязло извън Дългата стена._ Аварите нападнали не-очаквано л може би именно тогава са били отвлечени споме-натите по-горе пленници.
* * *
Разгледани в тази светлина, взаимоотношенията между за-вареното коренно население и новите жители на полуострова — главно славяните — напълно съответствуват на историческия процес. Вярно е, че при бедствията повече са страдали едрите земевладелци, конто губели имота си заедно с инвентара и другото си имущество. Не напразно разкопки на разкошни римски вили показват, че те са били изоставяни — понякога след безплодни опити за временна реставрация— и след това жи-вотът на същото място изчезва, или пък по-късно там възникват обикновени селища, очевидно издигнати от новодошлите. Такива са случайте с римските вили при селата Обеля и Фили-повци,. Софийско, конто след разрушаването им вероятно ощё през^ в, престават да съществуват. Още по-интересен е слу-чаят с римската вила при с. Чаталка, Старозагорско, която е била разрушавана и поправяна на два пъти през IV в. След това на нейно място живее селско население, което също изчезва подир еднонападение през V в. А още по-късно встрани е възникнало друго селище.68 Тези данни наподобяват сведе-нията, конто дава археологията за Панония по времето, когато там нашествията са били в разгара си, т. е. IV—V в. Там на-хлуващите племена също разрушавали сгради, опожарявали ниви, плячкосвали имущества, а селячеството напускало своите жилища и се укривало във вилите, конто по тези причини в късната античност били укрепявани с ъглови кули, разбира се, докато самите те не били разрушени.58 59 60
Но ако едрите земевладелци понасяли големи щети от нашествията, то те все пак са имали по-големи възможности да спасят живота си и да започнат отново. Дребните производители са били много по-тежко засягани от разрушенията и раз-грабванията, конто били придружавани от глад, епидемии и пр., а при това обикновено те не получавали и данъчни облекчения.
58 Според отчетите на IX и X Национални археологически конференции във Варна и Пловдив (1964 и 1965 г.) — Докладите за Обеля и Филиповци бяха иаправени от М. С т а н ч е в а, а докладът за Чаталка — от Д. Николов.
59 Thomas, §Д~(сп6рёд рецензия на Т. Иванов: Археология, г. VII,
кн. 3, 1965, стр. 73).
По същия начин и низшите слоеве в градовете били по-жес-токо засягани при обсадите, защото винаги са имали по-малко възможности и да преговарят с неприятелите, и да дават откугл] В това отношение извънредно красноречив е разказът за спо-менатата двегодишна обсада на Солун. От този разказ се вижда как обикновените граждани просто гинели от глад по-ради непредвидливостта и користолюбието на някои от мест-ните първенци, конто били продали запасите.60 61 62 Разбира се, не-щата не бива да се абсолютизират: както многократно видяхме в предходните глави, имало и оцелели градове, а някои провинции, макар и превръщани в ^скитски пустини", не са били съвсем обезлюдени. — ——-_
Вярно е също така, че в предишните векове е имало тук-там случаи, когато роби или изобщо елементи, сведени почти до тяхното положение, са подпомагали нашествениците готи, надявайки се в настъпилата бъркотия да постигнат свободата си'. Доколкото обаче ни е известно, такива случаи в периода, който разглеждаме тук, няма засвидетелствуъани. Дали защотсГ | робският институт не е бил вече същият, както в миналото, и I изобщо броят на робите е бил значително намалял или защото византийските автори от този период просто не са отбелязали такива случаи в съчиненията си — това не може да се каже. Във всеки случай нямаме данни, че нападенията на „варварите", идещи откъм северната граница на империята, и рево-люционните движения на експлоатираните маси отвътре в самата страна са били съгласувани съзнателно.И Разбира се, с това съвсем не смятамё~да подценим обективната роля,която „варварите", и по-специално славяните, са изиграли за полити-ческите и социалните промени на империята, чиито последствия започвали да се чувствуват. Но /гесният контакт между „вар-j варите" пришълци и завареното население се установил тогава, ч когато те преставали да бъдат нашественици и грабители и / станали уседнали жители на балканскйте земи.6,,2 J
60 Tonga rd, §77, sq. = rHBkI, Ш, стр. 147 сл.
61 Срв. посочения по-горе (бел. 42, стр. 102) пасаж на Штаерман и В. В е л к о в, Градът, стр. 228.
62 Ськратен текст от тази глава под надслов Snr les rapports entre la population indigene des regions balkaniques et les .barbares* an VIе—VIP siecle, e публикуван в Byzantinobulgarica, I, 1962, pp. 67—78.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Периодът VI—VII в., когато големи множества от чуждо-земни и главно славянски племена залели земите на Балканский полуостров, е действително една съдбоносна епоха за Византийската империя. Тогава в нейния обществено-икономи-чески и политически живот настъпили основнй промени, а етни-ческият облик на всички балкански територии се променил ко-ренно и безвъзвратно. Събитията през тия векове се развивали с невероятна за времето бързина и дали такива съдбоносни резултати, понеже вървели успоредно с други събития на Изток. Отношенията на разкъсаната от вътрешни противоречия Визан-Ртийска империя с Персия, войните, водени край източните й /граници, са имали огромно значение за успехите на „варварите “ чра запад. Като някакъв символ, а едновременно като връхна точка на двустранния натиск, на който тя била подложена от изток и от север, се явява обсадата на Цариград в Д26-Г., когато двете сили си подават ръка, за да сринат нейната мощ. Но благодарение на своята гъвкава политика Византия не рух-нала в своята цялост нито под напора на западниге „варвари*4, нито под ударите на често пъти лукавата "игра на персийските владетели, нито под устрема на надигащия се арабски свят. В действителност обаче тя загубва голяма част от своя „европейски Запад*4. „Варварски*4 племена от различен произход — германски, хуно-тгдрски, славянски и други групи, — с голямо търпение й11бстоянство векове наред опитвали достъпа до пло-I дородните земи на юг от дунавската граница. Отначало те 1 идвали, за да задоволят чрез плячкосване своите нарастващи икономически ~нужди. По-късно някои от тях, отклонени към : други земи благодарение на гъвкавите похвати на империята I или понеже били недозрели за уседнал живот, изчезнали от । нейните владения, оставяйки твърде малко следи подир себе си.' Поради постоянного редуване на различии нахлуващи групи, поради честите им. набези византийските управници_не могли да съз_рат_качествено новото, което щяло да настъпи с _идва-нето на..славянските. маси^Затова и срещу тях те се опитали да приложат вече изпитаните методи на своята гъвкава политика —
лавиране, подтикване на племенните вождове едни срещу други или привличането им като федерати, раздаване на щедри дарове и дан. Естествен’о тези опити не могли да спрат исторический ход на събитията. Славяните постепенно заселили земите на полуострова. Новите заселници започнали мирно да обработват земите, в конто проникнали. Изчезнали постепенно неприязнените отношения, създадени между тях и завареното селско и градско население по времето, когато те идвали като I грабители. В допир с местного население те съществено до-принесли и за развитието на сел ската община в империята. Са- | мите заварени балкански жители е трябвало с течение на вре-, \мето да се претопят в тяхната среда.
Едни от малкбтО тюркски-групи, конто потърсили трайно убежище в земите на империята, били прабългарските дружини на Аспарух и_Ку$?р. Доколкото ни осведомяват историческите извори, Аспаруховата дружина не е-поискала земя за заселване по доброволен начин, а 'сама завоювала територията с населя-ващите я седем славянски племена. Така за пръв път на Балканите Византийската империя била принудена да признае с договор друга самостоятелна държава. Това била възникналата J на нейна територия българска дърищва, в конто славяните без- / спорно имали числено ид_куптурцо/надмощие. Понеже и впо-( следствие Византия~не преставала да гледа на балканските земи като на територии, принадлежавши й по право, новообразува-ната държава станала обединителен център на пръснати южнославянски племена, и то много преди обособяването например на Сърбия като независимо княжество. Куверовите българи също направили опит да завоюват с хитрост силната византийска крепост Солун. Този опит обаче не сполучил и там не могла да се обособи друга самостоятелна славянобългарска държава. Славяните по Вардар и около Солун се влели във вече създа^г дената българска държава. И в територията иа днешна Албания се заселили многобройни славянски групи. Там обаче в течением на вековете настъпил обратен процес на „деславянизация**, за-" щото в албанските планински райони многобройното старо местшэ население се залазило и постепенно погълнало славян^, ското/’Според нас'този процес е "настъпил,~когато българската^' държава изгубила своята независимост, а с това и влиянието си в тия’“ббласти.""Подобна съдба постигнала и славяните, коцто / от края на VI и през VII в. според думите на Константин Багрянородни „пославянчили цяла Елада“. Там, в Тесалия и Пелопонес, Византий ската империя лесно възвърн4ла своето военно и^ултурно ; надмощие. Славянските племена загубили самостоя-телноМнЙ^Правление по места и станали поданици на Византия.
'и 1:11,1, , .
ЛИТЕРАТУРА
А. Трудове с кирилица :
Ангелов, Д., Сведения за славяните у византийските писатели, ИПр, год. П, 1945—1946, кн. 2.
Ангелов, Д., История на Византия, I, София, 1959.
Ангелов, Д., О некоторых вопросах социально-экономической истории Византии, ВИ, 2, 1960.
Ангелов, Д., Към въпроса за разложението на робовладелските отношения в Източната Римска империя, Изследвания в чест на М. Дринов, София, 1960.
Артамонов, М. И., История хазар, Л., 1962.
Артамонов, М. И.: Археология, г. VII, 1965, кп. 3 (Рецензия на книгата на Ж. Въжарова, Славянски н славянобългарски селища...).
Б а л а с ч е в, Г., Новите възгледи върху заселвапето на Балканский полуостров от славяните, Минало, И, 1911.
БаришиН, Ф., Чуда Димитрща Солунског као историски извори, Српска акад, наука, кн. ССХ1Х, Византолошкн институт, кн. 2, Београд, 1953. БаришиЬ, Ф., Цар Фока (602—610) и поддунавскн Аваро-Словени, ЗРВИ, кн. 4, Београд, 1956.
Берн щам, А. Н., Очерк истории гуннов, Л., 1956.
Б е ш е в л и е в, В., Античната топонимия у нас като исторически извор, ИИБЕ, 111, 1954.
Б е ш е в л и е в,; В., Проучвания върху личните имена у траките, София, БАН, 1965.
Бешевлиев, В., Участисто на траките в общественна живот на провинция Тракия, НИБИ, 1—2, 1951.
Бичурин, Н. Я., Собрание сведений о народах, обитавших в Средней Азин в древние времена, 1, М., 1950.
Брайчевский, М. Ю., Проблема славяно-византийских отношений до IX в. в советской литературе в послгдных лет, ВВр, ХХП, 1963.
Брайчевский, М. Ю-, Некоторые данные об участии восточных славян в событиях на Дунае 248—251 г. н. э., КС ИА АН УССР, вып. 3, 1954.
Брайчевский, М. Ю., Антьский период в icTopii схщннх слов!ян, Археология, Киев, VII, 1952.
Брайчевский, М. Ю., К истории расселения славян, ВВр, XIX, 1961.
Брайчевский, М. Ю., Основные вопросы археологического изучения антов (культура полей погребений), Доклады VI научной конференции Института археологии, Киев, 1953.
Б у р м о в, Ал., Въпросн из историята на прабългарите, ГСУ Ифф, XL1V, 2, 1947—1948.
Б у р м о в, Ал., Към въпроса за произхода иа прабългарите, ИБИД, XXII— XXIII, 1948.
Б у р м о в, Ал., Славянските нападения срещу Солун в „Чудесата на св. Ди-митър” и тяхната хронология, ГСУ Фиф, кн. II, 1952.
Белков, В., Градът в Тракия и Дакия, София, БАН, 1959.
В е н е д и к о в, Ив., Един нов старохристиянски надпис от Сердика, Изслед-вапия в чест на акад. Д. Дечев, София, 1958.
Войнов, М., Някои въпроси във връзка с образуването на държавата и по-кръстването на българите, ИИИ, XI, 1962.
ъ Войнов, М., За първия допир на Аспаруховите българи със славяните, ИИБИ, VI, 1956.
Войнов, М., Отново по въпроса за възникването на българската държава, ИИБИ, 9, 1960.
. Всемирная история, т. II, М., 1956; т. Ill, М., 1957.
Въжарова, Ж., Славянското селище край с. Полина, Силистреиско, София, БАН, 1956.
Въжарова, Ж-, Славяните на юг от Дунава, Археология, г. VI, 1964, кн. 2.
Въжарова, Ж., Славянски и славянобългарски селища в българските земи от края на VI—IX век, София, БАН, 1965.
Георгиев, Вл., Най-старите славянски имена па Балканский полуостров и тяхното значение за нашия език и нашата история, Бълг. език, год. VIII, 1958, кн. 4—5.
Георгиев, Вл., Въпроси на българската етимология, София, 1958.
Георгиев, Вл., Произходът на имената Родопи и Арда, БЕ, год. XIV, ' 1964, кн. 6.
Георгиева, С., Средновецовното селище над развалипите на античния Аб-ритус, ИАИ, XXIV, 1961.
Георгиева, С., Проучвания на рапносредновековната култура в Чехословакия, Ар-хеология, г. VII, 1965, кн. 1.
-Ц е р о в, Б., Латинско-гръцки Яексикалнн взаимоотношения в надписите от балканските земи, ГСУ Ифф, 1945—-1946.
1 Г е р о в, Б., Романизмът между Дунава и Балкана, ГСУИфф, XLV, 2, 1948—1949; XLV11, 2 и XLV1II, 5, 1952—1953.
Г е р о в, Б., Проучвания върху западнотракийските земи през римско време, ГСУ Ифф,'L IV, 3, 1959-1960.
Гръцки извори за българската история, т. 1, 1953, т. II, 1958, т. III, 1960, т. IV, 1961.
Д а в и д о в а, А. В., В. П. Ш и л о в, К вопросу о земледелии у гуннов, ВДИ, 1953, №2.
Державин, Н. С., История Болгарии, М.—Д., I, 1945.
Д митр ев, А. Д., Движение скамаров, Ввр. V, 1952.
Д о в ж е н о г, В., М. Брайчевский, О времени сложения феодализма в древней Руси,-ВИ, 1950, №8.
Дринов, М„ Заселение Балканского полуострова славянами, Съчинения, / I, 1909.
Д у й чев. Ив., Балканският югоизток през първата половина на VIв., Беломорски преглед, I, 1942.
Д у й че в. Ив., Проучвания върху българското средновековие, София, БАН, 1945.
Д у й чев, Ив., Най-ранни връзки между първобългари и славяни, Сб. Г. Н. " Канаров, II (ИАИ, XIX), 1955.
Дуйчев, Ив., Обединението на славянските племена в Мизия през VII в., Изследвания в чест на Марин Дринов. София, 1960.
“^Дуйчев, Ив., Славяни и първобългари, ИИБИ, 1—2, 1951.
Дьяконов, А. П., Известия Псевдо-Захария о древних славянах, ВДИ, №4, 1939.
8 Нашествия и етнически промени на Балканите през VI—VII в.
Дьяконов, А. П., Известия Иоанна Эфесского и сирийских хроник о славянах VI—VII вв„ ВДИ, № 1, 1946.
Ж у п а н н h, Н., Старословенски во(вода Дауритас и обарски каган Ба)ан, ИЧ, V, 1954—1955.
Заимова-Тъпкова, В., Крепости и укрепени градове през първото бъл-гарско царство, Военно-исторически сборник, г. XXV, 1956, кн. 3.
Заимова-Тъпкова, В., Нападения „варваров" на окрестность Солуни в первой половине VI в., ВВр, XVI, 1959.
Заимова-Тъпкова, В-, Сведения за състоянието на византийската войска в Балканскйте земи през VI и началото на VII в., Военно-историческн сборник, г. XXIX, 1960, кн. 1.
Заимова-Тъпкова, В., По някои въпроси за етническите промени на Балканите през VI—VII в. (С оглед предимно иа българскнте земи), ИИИ, XII, 1963.
Злата реки, В. Н., История на българската държава, I, 1, София, 1918.
Иванов, Т.: Археология, г. VII, 1965, кн. 4 (рецензия за книгата на Е. Т h о-m a s, Romische Villen in Pannonien).
Иречек, К., Няколко бележки върху сстатъците от печснёзи, кумани, както и върху т. н. народи гагаузи и сургучи в днешна България, Псп., 32—33, 1890.
История епископа Себеоса. Перевел Малахасянц, Ереван, 1939.
Историка народа .1угослави|е, I, 1948.
История южных и западных славян, Издательство Московского университета, 1957.
Ju речек, К., Историка Срба, I, Београд, 1911.
J н р е ч е к, К., Романи у градовима Далмаци)е током средньега века. Посебна изданья, кн. CCCL VI, Отделение друшетвених наука, нова серила, кн. 42. Й о н ч е в, Л., Някои възгледи от българската средновексвиа история, разгле-дани в Историка народа Jurocnaenje, ИПр, г. XVII, 1961, кн. 6.
К а ж д а н, А. П-, Византийские города в VI XI в., СА, XXI.
К а ж д а н, А. П., О некоторых спорных вопросах истории становления феодальных отношений в Римской империи, ВДИ, №3, 1953.
Каждан, А. П, К вопросу об особенностях феодальной собственности в Византии VIII—X в., ВВр, XIII, 1958.
Каждан, А. П-, Еще раз об аграрных отношениях в VI—Xвв., ВВр, XVI, 1959.
Каждан, А. П. Современная буржуазная историография о славянских переселениях в Византию, КСИС, Ns И, 1953.
Каждан, А. П-, Деревня и город в Византии, Очерки по истории византийского феодализма, М., 1960.
Каждан, А. П.: ВВр, XXIII, 1963 (рецензия на книгата на Е. Э. Л и п ш н ц, Очерки истории византийского общества и культуры...).
К о м ш а, М , Некоторые исторические выводы в связи с несколькими археологическими памятниками VI- VII вв. н. э. на территории РНР, Dacia, I, 1957.
К о м ш а, М., Новые сведения о расселении славян на территории PHP, Roma-noslavica, IX, Bucurejti, 1963.
Кондаков, Н. П., Македония, Археологическое путешествие, СПб, 1909. Корсунский, А. Р., О колонате в Восточной римской империи V—VI веков, ВВр, IX, 1950.
Кудрявцев, С. В., Костобоки, их расселение и этническая принадлежность, Исследования по истории Балкано-Дунайских областей в период Римской империи и статьи по общим проблемам древней истории, М., 1957
Кулаковскнй, Ю., История Византии, т. I—II, Киев, 1910—1912.
Латински извори за българската история, София, I, 1954.
Левченко, М. В., Византия и славяне в VI—VII вв., ВДИ, №4, 1938.
Л и т а в р и н, Г. Г., 3. В. Удальцова, Основные проблемы византиноведения в советской историографии, Советская историческая наука от XX к XXII съезду КПСС, М., 1963.
Л и ш е в, Стр., Прабългарите и българското народностно име в Европа около началото на V в., ИИБИ, V, 1954.
Л и шев, Стр., Несколько замечаний по поводу статьи М. Я- Сюзюмова, ВВр., XVI, 1959.
Липшиц, Е. Э.. Византийское крестьянство н славянская колонизация, Ви- . зантийский сборник, М., 1945.
Липшиц, Е. Э., Проблема падения рабовладельческого строя и вопрос о начале феодализма в Византии, ВДИ, №4, 1955.
Липшиц, Е. Э-, О путях формирования феодальной собственности и Феодальной зависимости на Балканах и Малоазийских провинциях Византии, ВВр, XIII, 1958.
Липшиц, Е. Э., Об основных спорных вопросах ранневизантнйского феодализма, Вопросы, истории, 6, 1961.
। Липшиц, Е. Э., Очерки истории византийского общества и культуры, М.— Л., 1961.
Мано-Зиси, Dj. Ископавагьа на Царичином граду 1953 и 1954. Стяринар, Нова cepHja V—VI, 1954—1955; VII—VIII, 1956-1957.
Миков, В., Славяни на юг от Дунава, ИПр, г. III, 1946'7, кн. 2.
Милев, Н., Кубрат от историята и Кувер от „Чудесата на св. Димитър*, Пси., 71, 1910.
Михайлов, Ст.: Археология, г. VII, кн. 2, 1965 (рецензия на книгата на Ж. Въжарова, Славянски и славянобългарски селиша...).
М и л ч е в Ат.:' Археология, г. VII, кн. 3, 1965 (рецензия на книгата на Ж. Въжарова, Славянски и славянобългарски селища...).
М и ш у л и н, А. В., Древние славяне и судьба Восточно-римской империи, ВДИ, № 5, 1939.
Мишулин, А. В., Древние славяне в отрывках греко-римских и византийских писателей no VII в., ВДИ, №1, 1941.
М л а д е н о в, Ст., Към етимологическото обясиение на някои кумански соб-ствени имена, ИБАИ, Ill, 1925.
Мл а денов, Ст., Печенези, узи и кумани в българската история, Бълг. ист. библиотека, IV, кн. 1, 1931.
М о с к о в, М., Към въпроса за печенежко-куманския суперстрат в български език, ИИБЕ, VIII, 1962.
Мутафчиев, П., Българи и румънн в историята на Дунавските земи, ГСУ Ифф, 1927.
Н а с л е д о в а, Р. А., Ремесло и торговля Фессалоники конца IX— начала X в. по данным Йоанна Камениаты, ВВр, VIII, 1956.
Никитин, С. А., Образование болгарского народа и возникновение болгарского государства, Вестник Московского университета, Серия общественных наук, 1, 1952.
Острогорски, Г., Историка Византине, Београд, 1959.
Очерки истории СССР, I, Москва, 1958.
Петкова-Цанкова, Г., Населението на Източната империя и варварите , през епохата на варварските нашествия, ИПр, г. VI, 1952, кн. 1.
Петкова-Цанкова, Г., Няколко бележки към началната история на българската държава, ИИБИ, V, 1955.
Пигулевская, Н. В., Авары и славяне в сирийской историографии, Советское востоковедение, 2, 1941.
П н г у л е в с к а я, Н. В., Сирийские источники по истории народов СССР, М— Л., 1941.
Пигулевская, Н. В., Византия и Иран на рубеже VI—VII веков, М.— Л, 1946.
Погодин, Л., Из истории славянских передвижений, СПб, 1901.
Прокопий Кесарийский него „История войн с готами”, перевод С. П. Кондратьева, Москва, 1950.
Р е м е н н и к о в, А. М., Борьба племен северного Причерноморья с Римом в III веке, М., 1953.
Р о м а и с к и, Ст., Славяни на Дунава, Български преглед, I, 1929—1930.
Романски, Ст., Славянска прародина, БИБ, II, 2, 1929.
Романски, Ст., Прародинан разселване на славяните, През вековете, I, 1938.
Рыбаков, Б. А., Анты и Киевская Русь, ВДИ, № 1, 1939.
Селищев, А. М-, Полог и его болгарское население, София, 1929.
Селище в, А. М., Славянское население в Албании, София, 1931.
Симоновская, Л. В., Вопросы периодизации древней истории Китая, ВДИ, № 1, 1950.
С и р о т е н к о, В. Т., Взаимоотношения гуннов и Римской империи. Ученные 1| записки Пермского государственого университета, т. XII, вып. 4, 1959.
Си рот ей ко, В. Т., Византия и булгары в V—VI вв., Ученые записки Пермского университета, т. XX, вып. 4, 1961.
С и р о т е н к о, В. Т., Основные теории происхождения древних булгар и \J письменые источники IV—VII вв., Ученые записки Пермского университета, т. XX, вып. 4, 1961.
Смирнов, К. Ф-, Вопросы изучения сарматских племен и их культуры в советской археологии. Вопросы скифо-сарматской археологии (по материалам конференции МИМК), АН СССР, 1952.
С к р и ж н н с к а я, Е. Ч., Йордан, О происхождении и деяниях гетов, М., 1960.
С к р и ж и н с к а я, Е. 4,0 склавенах и антах, ВВр, XII, 1957.
Соколов, М., Из древней истории болгар, СПб, 1879.
Соколова, В. И., Клады византийских монет как источник для истории Византин VIII—IX вв., ВВр, XV, 1959.
Стано]евиЬ, Ст., О Зужним словенима у VI, VII н VIII веку. Глас, XXX, 47, 1909.
Ст а н ч е в, Ст., Славяни и прабългари в старобългарската култура. Археология, IV, 1962, кн. 4.
Станчева М., Ранносредновековна керамика от София, Археология, II, 1959, кн. 3—4.
Сюзюмов, М. Я., К вопросу о процессах феодализации в Римской империи, ВДИ, № 1, 1955.
Сюзюмов, М. Я-. Роль городов-эмпорнев в истории Византии, ВВр, VIII, 1956.
Сюзюмов, М. Я., Некоторые проблемы истории Византии, ВИ, 3, 1959.
Сюзюмов, М. Я., К вопросу об особенностях генезиса и развития феодализма в Византии, ВВр, XVII, I960-
Третьяков, П. Н., Анты и Русь, СЭ, 4, 1947.
Третьяков, П. Н., Восточнославянские племена, М., 1953.
Удальцова, 3. В., Г. Г. Литаврин, Советское византиноведение в 1955—1960, ВВр, XXII, 1963.
Удальцова 3. В., А. П. К а ж д а н, Некоторые нерешенные проблемы социально-экономической истории Византии, ВИ, 10, 1958.
Удальцова, 3. В., Италия и Византия в VI в., М., 1959.
У д а л ь ц о в а, 3. В., XII Международный конгресс византинистов в Охриде, ВВр, XXII, 1963.
Удальцова, 3. В., Положение рабов в Византии VI в., ВВр, XXIV, 1964
Феодоров, Г., Население Прутско-Днеировского междуречия, МИА, 1960.
Фран чес, 3., Византиноведение в Румынской Народной Республике в 1956— 1961 гг„ ВВр, XXII, 1963.
Царичино Град, 1912—1962. Библиографи)а. Изд. Археолошки институт, Бео-град, 1962.
Ши ш маков, И., Към селищата в Крит, Български преглед, IV, 1897.
Ш т а е р м а н, Е. М., Этнический и социальный состав римского войска на Дунае, ВДИ, № 7, 1946.
Штаерман. Е. М., Проблема падения рабовладельческого строя, ВДИ, №2, 1953.
Ф е р j а и ч и h Б., Питатье напала и насельавгньа словена на Балканско по-луострво у литератури од 1949 до 1953 године, Исгор. преглед, Бео-град 1954.
Энгельс, Ф., Происхождения семьи, частной собственности и государства, М.. 1950.
Б. Трудове с латиница :
Alt helm, F г., Geschichte der Hunnen, I—V, Berlin, 1959.
Andreadis, A., La population de 1'Empire byzantin, ИБАИ, IX, 1935.
Angelov, D., Die Rolle der Slaven in der Fruhgescliichte des byzantinischen Reiches, Palaiologia, VII. 3—4, 1958.
Bari sic, F r., Le siege de Constantinople par les Avars et les Slaves en 626, Byzantion, XXIV, 1954.
В a r n e a, J., Quelques considerations sur les inscriptions chretiennes de la Scythie Mineure, Dacia, I, 1957.
В a r n e a, J., Monurnente de arts crestina descoperite pe tentoriul Republicii Popnlare Romine, Studie teologice, X, 1958.
Barnea, J., Contributions to Dobrudja History under Anastasius I, Dacia, IV, 1960.
Baynes, N. H., The date ol the Avar Surprise, BZ, XXI, 1912.
Baynes, N. H., H. St. L. В. M о s s, Byzantium. An Introduction to East Roman Civilisation, Oxford, 1948.
Besevliev, V., Zwei altchristliche Inschrilten. ГНар Муз, VII—VIII, 1942. Besevliev, V., Die Thraker im ausgehenden Altertum, Studii Clasice, III, Editura Academic Republici Populace Romine, 1961.
Besevliev V., Uber manche altere Theorien von der Romanisierung der Thraker, Etudes baikaniques, I, 1964.
Besevliev, V., Spatgriechische und spiitlateinisclie Inschriften, Berlin, 1964.
Bon, A., Le Peloponnese byzantin jusqn’en 1204, Paris, 1951.
Bos ko vic, D., Nouvelles fouilles et recherches executees par I’Institut archeo-logique de I’Academie serbe des Sciences, Actes du VIе Congres d'Etudes byzantines, II, Paris, 1951.
Brehier, L„ Les institutions de 1'Empire byzantin, Paris, 1949.
S к о к, Р., Slavenstvo i Romanstvo ро jadranskim otocima, Toponomastidka ispitivanja. Izdanie JadransKog Institute Jugoslovenske akademije znat-nosti i umjetnosti, Zagreb, 1950.
Bury, J. B., A History of the Later Roman Empire from the Death of Theodosius to the Death of Justinian (395—565), 2 vol., London, 1889,2, изд., 1923.
Cassiodoris Senator is Chronica, MGH, AA, XI, 1.
P. C h a r a n i s, On the capture of Corinth by the Onogurs and its recapture by the Byzantiners, Speculum 27, 1952.
C h a r a n i s, P., The Slavic Settlement in the Seventh Century, BZ, XLVI, 1953.
Chas sin, G. J. M., Belisaire, generalissime byzantin, Paris, 1954.
С о n d u r a c h i, E., Histria romano-bizantina in lumina ultimelor sapaturi, Mo-numenta ji muzee, I, 1958.
Covrig, A., Contribution au probleme de I’occupation de la Hongrie par les Avars, ААН, VI, 1955.
C s a 11 a n y, D., Византийские монеты в аварских находках, ААН, II, 1952.
С u m о n t, F., Le tombeau de S. Dasius de Durostorum, Analecta Bollandiana, XXVII, 1908.
D a i с о v i c i u, С., P e t г о v i c i, E m., § t e f a n, Ch., La formation du peuple rotimain et de sa langue, Bucarest, 1906.
Darko, E., Influences touraniennes stir revolution de I’art militairedesGrecs, des Romains et des Byzantins, Byzantion, XX, 1935; XXII, 1937.
Detsche w, D., Der ostgermanische Ursprung des bulgarischen Volksnamen. Zeitschrift fiir Ostnamenforschung, 2, 1927.
Detsche w, D., Die thrakischen Sprachresten, Wien, 1957.
Diculescu, C., Die Gepiden, Leipzig, 1923.
Diehl, Ch., Justinien et la civilisation byzantine ait VIе s., Paris, 1901, Doi ger, Fr., Regesten der Kaiserurkunden, Mimchen und Berlin, 1924. Dtijdev,'J„ Protobulgares et Slaves. Sur le probleme de la formation de 1’Etat bulgare, Annales de I'lcstitut Kondakov, X, 1938.
DtijCev, L, Le temoignage de Pseudo-ccsaire sur les Slaves, Slavia antiqua, IV, 1953.
DujCev, 1., Les Slaves et Byzance, Etudes historiques, I, Sofia 1960.
Euagrii Historia ecclesiastica. Ed. J. Bidez — L. Parmentier, London, 1898. Evert-Kappesowa, H., Quelques remarques sur la colonisation slave, Actes du XIIе Congres international d’Etiides byzantines, Ochride, t. II, 1961.
Evert-Kappesowa, H., Studia nad historiq wsi byzantynskiej w VII—IX wieki, Lodz, 1963.
Excerpta de insidiis, Ed. De Boor, Berlin, 1905.
Fxcerpta de legationibus, Ed. de Boor, I—II, Berlin, 1903.
F e h e r, G., Аваро-византнйские сношения и основание болгарской державы, ААН, V, 1955.
Georgii Pisidae Bellum avaricum, Ed. Bonn.
Grafenau er, B., Nekaj vprasanj iz dobe naseljevanja juznich Slovanov, Zgodovinski casopis, IV, 1950.
Grafenau er, B., Kronoloska vprasanja selitve juznich Slovanov ob podatkih spisa Miractila S. Demetrii, Zbornik Filosofske Fakultete, III, Ljubljana, 1955.
H. Gregoire, L’origine et le nom ethnique des Creates et des Serbes, Byzantion, XVII, 1945.
Grosse, R., Romische MilitSrgeschichte, Berlin, 1921.
Grousset, R., L’empire des steppes, Paris, 19412.
H a 1 p h e n, L.. Les Barbares, des grandes invasions aux conquetes tnrques du XIе s. (Collection Peuples et civilisations, v. V), Paris, 1940.
Hauptmann, L., Les rapports des Byzantins avec les Slaves et les Avares pendant la seconde moitie du VIе siecle, Byzantion, IV, 1927—1928.
Hohl, E., §criptores Historiae Augustae, vol. 11, Lipsiae, 1927.
loannes M a 1 a 1 a e Chronograpliia, Ed. Bonn.
lord an is Romana et Getica, MGH, AA, V, 1.
Isidoris lunioris episcopi Hispalensis Historia Gothorum, Vandalorum, Sueborum, MGH, AA, XI, 1.
Jones, A. H. M., The Later Roman Empire, 3 vol., Oxford, 1964.
К a ray ап n op о ul os, J., Contribution au probleme des „themes" byzantins, Hellenisme contemporain, X, 1956.
Kovacevic, J., Varvarska kolonizacija juznoslovenskih oblasti, Novi Sad, 1960.
Kruger, P., Corpus iuris civilis, Ed. stereotype, v. II, Lipsiae, 1892.
L a z s 1 d, Gy., Etudes archeologiques sur I’lustoire de la socicte des Avares, Budapest, 1955.
Le merle, P., La composition et la chronologic des deux premiers livres des Miracula S. Demetrii, BZ, XLV1, 1953.
L e m e r I e, P., Invasions et migrations dans les Balkans depuis la fin de 1’epoque romaine jusqu’au VIIIе s., RH, CCXI, 2, 1954.
Le merle, P., Quelques remarques sur le regne d'Heraclius, Studi medievaii 3е serie, I, 2, 1960.
L e m e r 1 e, P„ La chronique improprement dite de Monemvasie : le contexte historiqne et legendaire, REB, XXI, 1963.
Lipsic, E. E., Byzanz und die Slaven. BeitrSge ztir Byzantinischen Ge-schichte des 6. — 9. Jahrhunderts, Weimar, 1951.
Magni FelicisEnodii Opera, MGH, AA, VII.
M asp его, J., Фы&епатш et ozoaucotai d ms I’arnice byzantine an VIе s., BZ, XXI, 1912.
Mauricii, Artis militaris libri duodecem, 1 d. Scheffer, Upsaliae, 1664.
Michelle Syrien, Ed. Chabot, II, Traduction, Paris, 1910.
Miracti la Sancti Demetrii, Ed. Byeus, AASS, octobris IV.
Mocsy, A.: G. Alfoldi, Bevolkerung und Gesellschaft der Rbmischer Pro-vinz Dalmatiens, Budapest, 1965 (Ein Beitrag von A. Mocsy, Zur Be-vblkerung in der Spatantike, pp. 212—224).
Mommsen, Th., Das romische Militiirwesen seit Diokletian, Hermes XXIV. 1889.
Moravcsik, Gy., Byzantinoturcica, I— II-, Berlin, 1958.
Moss, H. St. L. B., La naissance du Moyen Age. Traduction de I'anglais pat M. R. Matirey, Paris, 1937.
Mntavfiev, P., Bulgares et Roumains dans 1’histoire des pays danubiens, Sofia, 1932.
Nestor, J., Les Slaves dans la peninsule balkanique et la Grece continentale, Revue des Etudes Sud-Est europeennes, I, 1—2, 1963.
Niederle, L., Slovanske starozitnosti, II, 1, 1906.
Niederle, L., Manuel de I’antiquite slave, Paris, I, 1923.
Nicephori archiepiscopi Constantinopolitani Opuscula, Ed. De Boor.
Nubar, H., Monede bizantine de la inceptul secolului al VH-lea ji sfirjitul celatii Histria, Studii $i cercetari de numismatica, III, 1960.
Ostrogorsky, G., Sur la date de la composition du livre de Themes et sur I’epoque de la constitution des premiers themes d’Asie Mtneure, Byzantion, XXIII, 1953.
Ostrogorsky, G.: Berichte zur XI. Intern.-Byzantinisten-KongreB, I, Munchen, 1958 (Korreferate).
Ostrogorsky, G., The Byzantine Empire in the World of the Seventh Century, DOP, XIII, 1953.
Ostrogorsky, G., Byzantine Cities in the Early Middle Ages, DOP, XIII, 1959.
Petkova-Cankova, G., La survivance du nom des Besses au Moyen Age, Linguistique balkanique, VI (Acta Philippopolitana), 1963.
Pauli Diaconi Historia Langobard or urn, MGH, Scr. rerum Langobardicarum et Italicarum, s. VI—IX.
P e r t u s i. A., La formation des themes byzantins, Berichte zum XI. Intern. Byzantinisten-KongreB, I, Munchen, 1958.
Popovic, J., Quel etait le peuple pannonien qui parlait et strava, ЗРВН, VII, 1961.
Poulik, J., Morava, zeme davnych slovanu, Brno, 1950.
Procopii Caesarensis Libri de bellis VIII, Ed. Haury.
Procopii Caesarensis Anecdota (Historia arcana), Ed. Haury.
Procopii Caesarensis De aedificiis, Ed. Haury.
Rappoport: PWRE, VIII. s. v. Heruli.
Rubin, B.. Das Zeitalter Justinians, 1, Gruyter, 1960.
K. Setton, The Bulgars in the Balkans and the occupation of Corinth in the VII Century, Speculum, 25, 1950.
S h о e 11, R., Kroll, G., Novellae, Berolini, 1895 (Corpus iuris civilis, III) y'S c h о n f e 1 d e r, M., Die Kirchengeschichte des Johannes v. Ephesus, Miin-chen, 1862.
Stein, E., Geschichte des spatrdmischen Reiches, Wien, 1928.
Stein, E., Histoire du Bas-Empire, II, Paris-Bruxelles-Amsterdam, 1949.
L e о n is Philosophi Tactica, Ed. Migne, PGr, CVII.
Theophanis Chronographia, I—II, Ed. De Boor.
Theophylacti Simmocattae Historiae, Ed. De Boor.
Thomas, E., Romische Villen in Pannonien, Budapest, 1964.
T о u g a r d, A., De 1’histoire profane dans les Actes grecs des Bollandistes, Paris, 1874.
Ure, N. P., Justinian and his Age, Penguin Books, 1951.
Vasil iev, A., History of the Byzantine Empire, 2 vol, 1952 (Първото издание на руски е от 1917), Histoire. . ., 1935.
Vasil iev. A., Justin the First, Cambridge, Mass, 1950.
Velkov, V., Les campagnes et la population rurale en Thrace, Byzantino-bulgarica, I, 1962.
Velkov, V., Das Schiksal der antiken Stadte in den Ostbalkanlandern. Wis-senschaftliche Zeitschrift der Humboldt-Universitat zu Berlin, Gesell-schafts- und Sprachwissenschaftliche Reihe, JG, XII, 1963, 7/8.
Velkov, V., Zur Frage der ethnischen Zusammensetzung der Bevolkerung in den Stadten Thrakiens in der Spatantike, Akademie Verlag, Berlin, 1965. (Beitrage zur Geschichte der alten Welt, II).
V el k о v, V.. Kleinasiaten und Syrer in den Balkangebieten wahrend der Spat-antike (IV—VI Jh) Etudes historiques, II, 1965.
Vul id, N., L’origine ethnique de 1’empereur Justinien, ИВАН, IX, 1935.
Weigand, G.. Sind die Aibaner die Nachkommen der Illyrer Oder der Thraker ? Balkan-Archiv, III.
Zaimov, J., Observations sur certaines particularity des noms thraces en Bulgarie, Linguistique balkanique, VI (Acta 1 hilippopolitana), 1963.
Zaimov, J, Die bulgarischen Orstnamen auf -ist-aus it)- und ihre Bedeu-
tung fur die Siedlungsgeschichte der Bulgaren in den Balkanlandern, Linguistique balkanique IX, 2, 1965.
Zai m ova-Tapkova, V., Sur les rapports entre la population indigene des regions balkaniques et les „Barbaras”, Byzantinobulgarica, I, Sofia, 1962.
Zai m ov a-Tapkova, V., Snr quelques aspects de la colonisation slave en Macedoine et en Grece, Etudes balkaniques, I, 1964.
Zaimova-Tapkova, V., M. Vojnov, La politique de Byzance dans ses rapports avec les .Barbares”, Etudes historiques, II, Sofia, 1965.
Zas terova, B., Hlavni problemj z pofatku dejin slovanskych narodu, Vznik a poCatky Slovanu, I, 1965.
Zas terova, B-, Beitrag zur Diskussion uber der Beziehungen zwischen Sla-wen und Awaren, Actes du XIIе Congres International des Etudes Byzantines, II, 1964.
Z e u s s, K., Die Germanen und die Nachbarstamme, Gottingen, 1904.
СОКРАЩЕНИЯ
БЕ БИБ ВВр ВИ ВДИ ГИБИ Български език Българска историческа библиотека Византийский временник Вопросы истории Вестник древней истории Гръцки извори за българската история
ГНарМуз Годишник на Народния Музей
ГСУ Ифф Годишник на Софийский университет, Историко филологически фа-култет
ГСУ Фиф Годишник на Софийский университет, Философско-исторически фа-
култет
ЗРВИ ИАИ ИБАИ ИБИД ИИБЕ ИИБИ ИИД ИИИ ИПр ИЧ КСИА КСИС ЛИБИ МИА МИМК Псп СА сэ ААН AASS BZ Зборник радова Византолошког института Известия на Археологический институт Известия на Българския археологически институт Известия на Българското историческо дружество Известия на Института за български език Известия на Института за българска история Известия иа Исторического дружество Известия на Института за история Исторически преглед Историски часопис Краткие сообщения Института археологии АН УССР Краткие сообщения Института славяноведения Латински извори за българската история Материалы и исследования по археологии СССР Материалы и исследования по материальной культуре Периодично списание Советская археология Советская этнография Acta Archaeologica Academiae Scientiarum Hiingariae Acta Sanctorum Byzantinische Zeitschrift
MGH.AA Monumenta Germaniae Historica, Auctores antiquissimi
DOP REB RH Dumbarton Oaks Papers Revue des Etudes byzantines Revue historique
АЗБУЧЕН ПОКАЗАЛЕЦ НА ГЕОГРАФСКИ, ЕТНИЧЕСКИ, ЛИЧНИ И ДР. ИМЕНА
гр. = град
имп. = император кр. = крепост м.= местност
п. = племе, племена пл. = планина
р. = река
с. = село, селите
Абритус, гр. (дн. Разград) 83
авари 26 27 48 53 55 59 60 61
62 65 68 69 70 94 98 103 104 108
Августа Траяна, гр. (дн. Стара За-гора) 53 59. Вж. и Бероя
Австрия 54
Агатий Миринейски, виз. писател 12 41 63 64 101
Адрианопол гр. (дн. Одрин) 47 53 59 68
Адриатическо крайбрежие 60
Азия 22 66
Азовско море 21 65
Аксиопол гр. (дн. Хиног) 56
Актове съборни 85
алани J26 52
Албания 76—78 82 111
албанци 77
алемани, п. 25
Аликанобург кр. 55
Алтайски пл. 23
•амаксовии 61 87
Амалфрид, герм, вожд 55
Anpouxtg, лично име 76
Анагаст, гр. (дн. Никшич) 56
Анастасий, виз. имп. 17 37 39 40 42 48 53 54 73 81 84 91 101
англи, п. 26
Англия 26
Анкона, гр. 80
annona militaris 39
анти 11 28 58 63 70 93 99
аитски племенеп съюз 22
Анхиало. гр. (дн. Поморие) 59 76 101
Апиария, гр. (дн. Ряхсво, Русенско) 47 73 79 105
Апри, гр. 56
Апсих, аварски военачалник 70
араби 51
Аралско море 25
Арда, р. 74
Аркадиопол, гр. (дн. Люлебургас) 52
Армения 24 38 51 66 67
Артаксир, персиец 72
арХшу. титла 95
Асимунт, Анасамус, гр. (дн. Муса-салиево) 47 79 106
Аспарух, прабългарски хан 111
Астика. облает 42 59 68
астинги, п. 52
Атила, хунски вожд 28 64 85 103
Африка 26 38
Балкан 68 93. Вж. и Стара планина
Балками 5-9 17—19 27 36 43 52 59 63 66 71—74 87 105 111. Вж. и Балкански полуостров
Балкански полуостров 6 10 17 21 27 48 53 57 61 81 87 93 ПО
Балта Верде, м. 28
Балтийске море 21 26
Банат 59
Барголевица, р. 74
Баян, аварски хаган 30 ,105
Белград 46 55 85. Вж. и Синги-дунум
Бероя, Боруй, гр. (дн. Стара Затора) 47 68 74 79. Вж. и Августа Траяна
беси, п. 73 74
Бистрица, р. в с.-и. Румъния 28
Бистрица Пиндска, р. 77 82
Битолско поле 97. Вж. и Керамизий-ско поле
Босна 55
Бохас, масагет 72
Брежац, м. 56. Вж. и Пингвентум
Британия 91
Бузас, началиик на гарнизон 73 105
Бузет, с. 56
Букурещ, гр. 28 бургунди, п. 26 52 Буркениий, тракиец 73 българи. Вж. прабългари
България 37 52—54 58 73 75 76 80 83—85 87 97
българска държава 1-ва 8 78 97 111. Вж. и България
Валериан, римски имп. 40
Валона, гр. 82
вандали, п. 25 26 52 72 73
Вардар, р. Ill
Варна, гр. 76. Вж. и Одесос
Везер, р. 26
веле(г)езити, п. 107
Велизарий, виз. пълководец 11 41 42 101
венеди, п. 21
Венетска облает 56
вестготи 25
ветерани 41
Виза, гр. 52 95
Византийска империя 6 17 23 29— 32 54 55 65 89 90 97 99 111. Вж. и Византия
византийци 48 55 62 63 69 70 73 105. Вж. и ромеи
Византия 7 10 17 19 22 33 36 50 51 57 60—63 65 66 7188—91 95 96 102 103 111.
Вж. и византийска империя викарии 37 43
Виктор Тунунски, лат. писател 63
Виминациум, гр. (дн. Костолац) 55
Вит, р. 37 52
Виталиан Тракиец, комес на федера-тите 47, 48
Витиния, провинция 50
власп 106
Блашка равнина 61. Вж. и Влашко Влашко 59 69 70 80 война Първа световна 6 война Втора световна 7 война готска 20 27 42 войни маркомански 18 20 21 Волга, р. 26
Волоски залив 107
Воюса, р. 77
Тайна, гот на виз. служба 39
Галатия, провинция 40
Галац, гр. 93. Вж. и Турис
Галия 26
Гарваи, с. 83
Георги Пизидийски, виз. поет 13 26
Гебр'рцс, лично нме 76
гепиди, п. 25 52 54.55 57 63 92
Герман, виз. пълководец 99 германски племена 17 18 22 29 германии 20 21 55. Вж. и германски племена
ГХа’эхдлос, лично име 76
Гоар, гот 56 готи 26 28 41 46 52 54 56 62 72 73 109. Вж. и готски племена
готски племена 22
Григорий, папа 13 гърци 73 76
Гърция 9 48 60 70 78 83 85 106
Давид Солунски 68
Даврита, слав, вожд 30
Дазий, мъченик 80
Дакия 30 37 54 72
Далечен Изток 24
Далматинско крайбрежие 12, 82, 85.
Вж. и Далмация
Далмация 46 53 69 83
Aa|udw;, лично име 76
Да'лт)Х, лично име 76
Дардгния, провинция 57 72 дарданци 72
Джеджови лозя, м. 83
Дзин, Китайска империя 24
Диагоналей път 82 диаграфе, система 40 Димитриада, гр. 107 Диоклеа 56. Вж. и Дукля Диоклетиан, римски имп. 37 Днестър, р. 26
Добруджа 37 48 52 53 56 58 61 66 84 87 94. Вж. и Скития Малка
Домициан, римски нмп. 20
Дон, р. 65
драговити, п. 107
Драмско поле 53, 82
Драч, гр. 46 72 76 77. Вж. и Епи-дамн
Дренчето, м. 83
Дрин Черни и Бели, р. 77 duces 37
Дукля, провинция 56. Вж. и Диоклеа
Дунав, р. 5 18 21 26 29 30 54 55 58 60 69—71 84 85 91 93. Вж. и Истър
Дунавски лимес 12 36 38 39 42 45 52 53 59
Дълга стена 17 37 41—43 59 60 108
Дърново, с. 56
Евагрий, виз. писател 12 48 101 евреи 52 67
Европа 18 25 28 60 64 70
Европейски югоизток 17
Египет 34 51
екскувити, вид войски 37
Елада 9 59 97 101 111. Вж. и Гърция
Елба, р. 26
елинизъм 53
Енодий, лат. писател 62
Епидавър, гр. (дн. Дубровник) 69
Епидами, гр. 77 98. Вж. и Драч ениболе, система 40
Енир 72 82 101 епирни 72
’Erc'.^avij, лично име 70
Ерма, р. 74
ефталити, п. 64. Вж. и хуни
Железни врата 55 жуап-жуап, п. 25
Забайкал 23
Заберган, кутригурски вожд 101
Земеделски закон 32
Зенон, виз. имп. 39 62
Изток 34 71 110
източноевропейски племена 19 21
Илдигис, лангобард 56 илнрийци 72 73 78
Илирик 13 37 40 42 46 52 55 58 59 61 69 72 91 93 98
Индия 23
Индокитай 22
Ираклий, виз. имп. 13 42 50 51 60
69 70 82 85
Иран 66. Вж. и Персия
Исаврия 39 76
Искър, р. 52
Испания 26
Истрия 56 60 84
Истър, р. 93. Вж. и Дунав
Италия 26 38 41 46 52 56 80
Иоан, виз. сановник 61
Йоан Антиохийски, виз. писател 52
Йоан Ефески, източен хронист 13
29 59 104
Йоан Малала, виз. писател 12 73
Йоан Мосхсс 88
’IcoavvTjc, лично име 76
Йорданес, лат. писател 13 56 62 63
око -axxov 90
finoonovist 90
Кавказ 62
Казахстан 23
Кандидиана, гр. 83
Кариова 56
Кария, провинция 37
Карпатн, пл. 21 82
карпи, п. 52
Касиодор Сенатор, лат. писател 62
Каспийске море 25
Каст, виз. пълководец 73
Кастра.мартис, гр. (дн. Кула) 52
квади, п. 20
quaestor exercitus 37
quaestura exercitus 37
келти, п. 18 21
Керамизийско поле (дн. Битолско поле) 97 107
Кипър, о-в 37
Китай 23—25
Китайска империя 22. Вж. и Китай
Китайска стена 23
китайци 23
Коментиол, виз. пълководец 42 48
49
конни народи 23
Константин Багрянородни, виз. имп.
13 51 70 71 95 96 111
Константин IV Погонат 51
Корабия, гр. 54
Корея 23
Коринт 85 86