Политическа география на средновековната Българска държава. Част 2. 1188 - 1396 - Коледаров П.

Автор: Коледаров П.

Теги: средновековие

Год: 1989

Похожие

Политическа география на средновековната Българска държава. Част 1. От 681 до 1018 г

Устойчиви сравнения - Български, руски, английски, немски, френски

Съпоставителен речник на пословици - български-руски-английски-френски-немски (и латински)

Изследвания по българска средновековна археология

Текст

ПОЛИТИЧЕСКА ГЕОГРАФИЯ НА СРЕДНОВЕКОВНАТА БЪАГАРСКА ДЕРЖАВА
2
М88-10Яв
ПОЛИТИЧЕСКА ГЕОГРАФИЯ НА СРЕДНОВЕКОВНАТА БЪАГАРСКА ДЕРЖАВА
2
М88-10Яв

ПЕТР КОЛЕДАРОВ ПОЛИТИЧЕСКАЯ ГЕОГРАФИЯ СРЕДНЕВЕКОВОГО БОЛГАРСКОГО ГОСУДАРСТВА. ЧАСТЬ II (1186—1396)
ИЗДАТЕЛЬСТВО БОЛГАРСКОЙ АКАДЕМИИ НАУК СОФИЯ I9J9
PETER KOLEDAROV POLITICAL GEOGRAPHY OF THE MEDIAEVAL BULGARIAN STATE, PART II. FROM 1186 TO 1396
PUBLISHING HOUSE OF THE BULGARIAN ACADEMY OF SCIENCES SOFIA. 1989
БЪЛГАРСКА АКАДЕМИЯ НА НАУКИТЕ
ИНСТИТУТ ПО ИСТОРИЯ
ПЕТЪР КОЛЕДАРОВ
ПОАИТИЧЕСКА ГЕОГРАФИЯ НА СРЕДНОВЕКОВНАТА БЪАГАРСКА ДЪРЖАВА
Втора част (1186—1396)
София. 1989
ИЗДАТЕЛСТВО НА БЪЛГАРСКАТА АКАДЕМИЯ НА НАУКИТЕ
Отговорен редактор Васил Гюзелев
< «у 'mi'4
1989 с/о JuMulot. Sofia 94’99
УВОД
Във втората част на нашата работа* разглеждаме политическата география на средновековната българска държава от възстановяването й след успешното въстание начело с Асеневци в 1186 г. срещу византийского владичество до нейното повторно унищожаване с осман-ското завоевание в последното десетилетие на XIV в.
Въпреки че са по-кратки и удобни, ние н&използуваме въведените широко в книжнината термини „Първа” и „Втора” българска държава или царство, защото са твърде условии и неточни. Преди всичко те се отнасят до едно и също образувание, което от края на XII в. е само възобновено при пълната и подчертана приемственост от същата тази народност, чиито главки съставки са го създали през последната четвъртина на VII столетие.
Напълно утвърденото вече съмосъзнание като бълга-ри и запазените собствени държавни и културни традиции сред обитателите на бившата територия на държавата са факторите, конто, от една страна, се изправили като непреодолима пречка пред византийската власт при нейните опити да ги погърчи, а, от друга страна, били предпоставките, обусловили успеха в борбата им за възвръщане на своята независимост и възобновяването на родната държава с обичайните й институции, устройство и пр. При това възстановеното царство имало съвсем същите задачи: да освободи всички населени с българи земи и да ги обедини в обхвата на съществу-валата преди и успешно развила се общност.
За пълната тъждественост и приемственост на въз-обновеното от братята Асеневци царство с основаното от хан Аспарух ханство освен името и други данни говори и фактът, че в действителност българската държавност не е била напълно прекратена въпреки унищожаването на централната й власт със завладяването в 1018 г. на столицата Охрид.
Нито Византия, нито Унгария, конто си поделили останалите територии на българското царство, не могли да завладеят земите му, разположени между Карпатите и Долни Дунав и в Северозападното Черноморие. Местното българско население запазило напълно своята етнополитическа същност и продължило да влияе както върху настанените сред него сродени вече и обългарени в една или друга степей печенежки племена, изпълнявали задължения като бранители на границите на царството, така и върху заселилите се там впоследствие узи, кумани и други инородци. Обитателите на тези територии не се подчинили въобше на никой чужд владетел до възстановяването на българската централна власт в Търново.
Несъмнено в бившите отвъддунавски владения на българското царство са просъществували някакви оста-тъци от установения преди падането му под византийскою игоред. Тезиелементи на местна власт следва да се приемат като едно естествено продолжение или еманация
1 К оде даров, П. Политическа география на средновековната българска държава. 4.1. От 681 до 1018г. С., 1979.
на българската държавност, чийто авторитет очевидно не е бил накърнен. Това съвсем ясно проличава от факта, че българското население между Карпатите и Дунава и различните съжителствували с него инородци взели дейно участие в освободителните борби на своите сънародници на юг от голямата река. Дори нещо повече — те се включили в своята родна държава веднага след като централната й власт се възстановила в Търново под скиптъра на Асеневци.
Поради всички тези обстоятелства ние смятаме, че втората част от нашего изеледване върху политическата география на средновековната българска държава се отнася до пространствената страна от развитието на една и съща формация в един втори период от нейното съществуване.
В нашего изложение наред с уточненията в локали-зацията на географските обекти и на най-важните исторически събития ще разгледаме еволюцията в териториалното разпределение при настьпилите промени в съотношението на политическите сили и във връзка със социално-икономическата структура на българската държава от 1186 до 1396 г. Наред с това ще проследим и ще изясним обусловените от това изменения в нейния обхват и в границите на обособилите се феодални владения в земите, конто са влизали в пределите й и тогава се населявали от българи.
Изясняването на пространствената и структурната страна в развитието на средновековната българска държава има особено важно значение за правилното обяснение на редица общи и конкретни проблеми на нашею минало. С оглед на това и във втората част от труда нашата задача е да изеледваме и разкрием по възможност по-пълно военноадминистративното устройство и подразделянето на българската държава. промените в нейните външни и вътрешни граници както при повторното й утвърждаване и възход, така и при последвалия от средата на XIII в. упадък и феодално разчленение.
В сравнение с първия период от съществуването на българската държава за възстановеното царство ние разполагаме с относително повече на брой, по-разнообразни и по-подробни писмени извори, за да разкрием пространствената страна от развитието му. От особена важност е обстоятелството. че и числото на стигналите до нас домашни паметници от XIII и XIV в. е също по-голямо от оцелелите от предишните столетия Въпреки това базата от писмените извори остава все още твърде бедна и недостагьчна, за да възстановим с повече подробности действителността и~някои положения от политическата география на българската държава през този период, както и на възникналите нейни производни формации в земите, които са влизали в пределите й и били населени с българи Ею защо, за да изпълним no-успешно задачата си, сме при нуден и да привлечем не само резултатите от археологическите разкопки и
проучвания, етнографията, езикознанието и други разно-родни научни отрасли, но сыцо така да прибегнем до по-разнообразни способи на изследване: наред с историчес-кия. логическия, сравнителния метод на познанието ние си служим още с ретроспекцията, аналогията, а сыцо така и с присъшите на географията и други естествени науки цетоди и способи. В тях включваме и картографирането на резултатите от изследванията. зашото сме убедени, че заедно с географската интерпретация то е необходима част от всеки способ на научното дирене в областта на историческата география.
Критичният анализ и внимателната съпоставка на всички данни, обработени по комплексния метод, особен© след като сме ги съобразили и с особеностите на терена, вече ни позволяват да направим някои реконструкции, конто по-цялостно разкриват историческата действителност през интересуващата ни епоха. Това се отнася главно до очертаването на границите. Тогава те стават вече по-определени от тези през предишните столетия, когато са представлявали сложна структура, а в някои други случаи — цели зони и полоси. както установихме това в първата част от нашата работа и в други статии.
Преди всичко обаче трудностите при разработването на поставената тема за периода, когато българската държава е възобновена, се увеличават от твърде услож-неното развитие вследствие на достигнатите при напред-налата фаза на феодализма през XIII и XIV в. обществе-но-икономически отношения. Те създават една обстановка, при конто наред с Търновското царство, особено след средата на XIII столетие, върху предишната му терито-рия, населена през дадената епоха с българи, започват да съществуват няколко феодални владения. При това положение политическият живот на българите в обита-ваните от тях земи през дадения откъс от време протича вече в няколко държавици, конто обаче запазват в пълна или до значителна стелен своя народностей облик и традиции.
Именно този период от историята на българския народ и неговата държавност задълго остана сравнител-но по-слабо и недостаточно разработен. След излязлата още през 1876 г. еднотомна „История на българите*' от Константин Иречек2 доскоро за него липсваше цялостен и пълен общ курс. Основният труд на именития наш историк В. Н. Златарски „История на българската държава през средните векове** приключва с третия си том до 1280г.3, а Петър Мутафчиев е написал втория том на своята „История на българския народ" до 1323 г., като изложението до падането на България под османотур-ското иго е завършено от Иван Дуйчев4. Не можа да продължи и обобщи поради ранната си смърт своите изследвания и Петър Ников, който разработи предвари-телно и остави пенни студии по отделяй възлови проблеми от българската история през XIII—XIV в. Отделяй периоди и важни въпроси за разглеждания откъс от време бяха изследвани впоследствие от редица наши и чужди медиевисти. Техните приноси се посочват на съответните места в изложението ни, където вземаме отношение към застъпваните от тях тези.
Празнината в обобщението на периода, обхващащ XIII и XIV в., не бе запълнена и от някои излезли истории на България, конто имат по-скоро научнопопулярен характер или чиито автори се придържат почти изцяло
Вж последнего й издание: Иречек, К. История на българите. С поправки и добавки на самия автор С., 1978.
‘Златарски. В. Н. История на българската държава през средните векове. Т.П България под византийско владичество (1018____
1187) С.. 1934; Т. Ill България при Асеневцн (1187 -1280). С , 1940 [С..
4 Мутафчиев. П История на българския народ. Т II. Второ българско царство. С., 1943.
към обнародваните вече курсове и студии5. На тази необходимост отговориха съответните дялове в написа-ните от колективи към Института за история при Българската академия на науките общи марксистки курсове по история на България. Автор на дял III („България в периода на развития феодализъм ) в първите томове на двутомника и от тритомника (излезли съответно през 1954 и 1961г.) е Д. Ангелов. След 1944 г. бяха обнародвани и няколко еднотомни общи курса. В последния от тях — „Кратка история на България", излязла през 1981 г. —делът за средновековието е разработен от В. Гюзелев. В новата многотомна „История на България", издание сыцо на БАН, том III — „Втора българска държава"—е дело вече на широк колектив от специалисти6.
В изложението на общите курсове, както изобщо в историческата ни книжнина, въпросите на политическата география във възстановената българска държава и в нейните производни феодални владения останаха твърде ограничено и слабо застъпени. И за този период от българската история първите опити за възстановяването на пространствената й страна (но почти изключително по отношение на локализацията на географските обекти, споменати в източниците, и само отчасти на границите) дължим главно на К. Иречек7, В. Н. Златарски, П. Мутафчиев и на някои други автори. Техните проучвания са пръснати в различии издания. Ето защо ние не се спираме тук и на тях, тъй като ги упоменаваме и разглеждаме критично на съответните места в изложението.
Трябва да отбележим, че през последните две десетилетия бе постигнат известен напредък и в гра-фичното представяне на политическата география. Срав-нително малко издадени преди исторически карти на българската държава през XIII—XIV в.8 бяха подобрени и обогатени във връзка с приготвянето на атласи и приложения към учебниците и някои от общите курсове9. Значителна част от постиженията в тази насока трябва да се отдадат на съставения от авторски колектив „Атлас по българска история"10 и напоследък — картите в т. III от „История на България"11.
5 Орманджиев. Ив. П. История на България. С.. 1943; Державин, Н. С. История Болгарии. Т. II. Болгария времени первого и второго царства (679—1393) М.. 1946 (бълг. изд. С, 1947); Пастухов. Ив. История на България. Т.П. С., 1945, и др.
6 История на България. Т. III. Втора българска държава. 1186— 1396. С.. 1982.
Вж. например Иречек, К. Княжество България. Пловдив. 1899 [С.. 1974).
"Милев, Xр. Карта на Търновското царство на Асеневци (1185 1251). Пловдив. 1909; Стефанов, Ст. Границите на българската държава от основаването на България до падането и под Турция. С.. 1916; Попов. С. Ст. Границите на България (1876—1919). С., 1940 (с кратък увод за границите на средновековната българска държава); Миков. В. иИ в. Орманджиев. Исторически атлас на средновековна България С . 1943 (с пет карти за периода 1185—1396); Българите в техните исторически, етнографически и политически граници. Берлин. 1917 (с три карти за сьщия период, съставени от В. Н. Златарски); България от XI до XIV в. (Стейна учебна карта под рсд. на В Миков). С.. ГУГК. 1953. и др.
’ Вж например двутомната История на България. С.. 19542 и някои еднотомни (част от тях на чужди езици) и учебници по история на България за VII и XI кл.. а по-специално — приложение™ атлас „Карти и диаграми към „История на България". учебник за X—XI кл на обшообразователните трудово-политехнически училища", чиито автори са Ал. Бурмов, Д. Косев и Хр. Христов. Приложение™ е съставено от нас и излезе в 19 последователни издания, първото от 1965 г
а а Авг'л°". И». Дуйчев. Н Тодоров. В Ми-“° V. ..Д Т™°Р°" ",П Ко^ларо" Атлас по българска история С БАН " ГУГК '«Ы с то,и атлас са съобраюни и от него са отпечатали “Р™те в Атлас История иа България ,а средните училища
Картите към тома са съставени от нас. но аолеггивннат характер на итданието наложи да отратим някои от прнститс от авторнте и редакторите на текста гледища. конто не споделяме
Настоящата работа бе обсъдена и приета 1а лечат, преди да бъдс обиародван т. Ill от „История на България". поради коего нис не взимаме отношение към застъпваните в него тези.
Настоящата работа не дава цялостно и пьяно изложение на политическата история на средновековната българска държава, тъй като задачата, която сме си поставили, е да представим само пространствената страна от нейното развитие през разглеждания откъс от време. При изследването й с оглед на по-цялостното изясняване на въпросите от политическата география на българската държава и на земите, населени с българи, се наложи във втората част да отделим повече място на някои събития и положения от политическата история.
Това обаче е само в случайте, когато застъпваме по-различни от поддържаните схващания или тълкувания на изворовите известия по отделяй въпроси. Те бяха достигнати при преразглеждането на някои от привле-чените вече източници и оползотворяването на други, които не бяха достатъчно използувани в излязлата книжнина. По този начин се хвърля повече светлина не само върху въпросите на политическата география, но и на някои неразривно свързани и неотделими от нея събития от политическата история на средновековната българска държава.
Глава I
ХАРАКТЕР, УСТРОЙСТВО И ТЕРИТОРИАЛНА СТРУКТУРА НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА ПРЕЗ ПЕРИОДА 1186—1396г.
Със завладяването на територията на българското царство на юг от Дунав Византия постепенно въвела и в нея своя социален и военноадминистративен ред — проблем, върху който е обнародвана обширна книжнина1. Въпреки че много негови страни остават все още недоизяснени, ние няма да се спираме върху периода на византийското иго, тъй като той излиза извън хроноло-гичните рамки на нашата работа. От особен интерес по темата ни обаче са въпросите: 1. Доколко почти двуве-ковната ромейска власт и нейната система са оказали влияние върху устройство™ на освободените земи през началния период от развитието на възобновената от братята Асеневци българска държава; 2. До каква степей в тази насока е била спазена приемствеността от съществувалото преди 1018 г. царство.
Преди всичко възвръщането на държавното средище отново в същата част от територията на царството — между Долни Дунав и Стара планина, но вече в Търново, оставило в сила известна част от основните положения във военноадминистративното устройство на съществувалото преди царство, но неминуемо внесло и някои промени в уредбата и отбраната на освободените земи съобразно с новата обстановка.
На преден план отново стояла задачата да се изгради отбраната срещу същия главен противник — империята от юг и югозапад, а едновременно с това и осигуровката срещу въздигналото се Унгарско кралство от северозапад. Като важен проблем останала и опасността от нашествия през Евразийската порта откъм североизток. Близко до ума е, че възстановената държава е следвало да се устрой с оглед на тези задачи и на главната си цел — освобождението на земите, населени с българи, влизали в пределите на царството, преди то да загуби своята независимост.
♦ • t
От оскъднИте и косвени данни все пак можем да заключим, че Асеневци са въвели в царството изпитаната и гъвкава воерноадминистративна система от IX—Хв: централизирана власт. която назначавала управителите
1 Скабаланович. Н. Византийское государство и церковь XI в СПб . 1884, с. 226 сл.; Binesk u. N. Changemenls politiques dans les Balkans apres la conquete de Гетр)re de Samuel (1018) BSHAR. X. 1928. 49 72; Les duches byzanlins de Parislnon (Paradunavon) el la Bulgaric Bucarcst. 1936, 25 42; Златарски. В H. История. . II. с. I сл.; Мутафчиев. П История на българския народ Т II. С . 1943. с. I сл.. Л и т а ври и. Г. Г. Болгария и Византия в XI XII в М.. I960, с. 249 сл.; История на България Т I 2С . I96I.C. 151 сл ; Ангелов. Д. История на Византия. Т.П. С, 1974, с. 101 сл; Oikonomidis. N. Les listes de preseance byzantine des IXе el Xе sieclcs. Paris, 1972 (Le Monde byzantin, 5); Recherchcs sur I’histoire du Bas-Danube aux Xе-XIе siccles; la Mcsopotamic de I'Occidenl RESEE. Ill, 1873; Wasilewski, T. Le katepamkion el le duche de Parislnon au XIе siecle. In: Actes du XIVе Congrcs international des etudes byzanlincs. T. II Bucarest, 1975. 641—645. и др.
на провинциалните териториални единици. но същевре-меино съчетана пак с практиката да се делегират права на самоуправление на първенците от поданното небългарско население в пограничните области2.
За началния период от царуването на тримата братя Асеневци ние не разполагаме със съвсем ясни сведения, за да уточним действителните качества, звания и положение на местните властели, като например Белота в Белград-ската и Браничевската облает, Добромир Хриз в Струмица, но със седалище и главна опора Просек, на неговия заместник Чъсмен и др.3 Същевременно на Петър II било предоставено управлението на част от държавната територия, т. нар. в източниците Петрова земя4.
Имената на териториалните единици през първия половин век от сыцествуването на възобновеното царство не са вече „комитати" или поне не са дадени в никой от стигналите до нас източници с този термин. Най-ранният извор, в който те са назовани „хора" или „земя" (зсма), е златопечатникът на цар Иван Асен II с привилегиите за търговците от града република Дубровник, дадени след 1230 г. В този паметник ние срещаме термините xof®- Awcfw кнншетън (= Дубровнишката страна),... да иду xwaat по ксен xwpj ц/ мн ( = да ходят по всички области на царството ми). ...н дю кюга ahew земъ hah xwfM. дюндж’ ( = до която и да е земя или облает да дойдат),... Ка^квпскыъ xwfu прндж’ ( = достиг-нат... Карвунската облает)... Скшлскжж \з^ж; или П^нл*впскжж; нлн в Дъколскжж хювж ( = Скопската облает или Прилепската; или в Деволската облает) и зсмга ЛрЕАПАскжж (= Арбанашката земя)5.
Терминът „хора" се среща и в две по-късни грамоти: I) Виргинската - на цар Константин Тих Асен (1257-1278) за ман. „Св. Георги" на Виргинското бърдо до Скопие - по \avoa\- н по г^адокъ\ъ (по областите и градовете)6, и 2) Мрачката, или Ореховската. на цар Иван Александър Асен (1341 - 1371) за ман. „Св. Никола" до изчезналото с. Орехов (Itytypra) в местн. Мрака (Радомирско): - по ксеп \-opj ( = по цялата страна) Настожщн «касты уо^ы двкн КАтепАнн.. . (сегашните севасти на тази облает, дуки, катепани.. ,)7 *.
2 Вж за това Колеларов. П Политически география . I. 17 22.
’ За тях тук. гл. II
4 Пак там
’Ильинский. А Грамоты болгарских царей М. 1911, с. 13, 25 39; И ванов. Й Б ъл г а рек и старини из Македония С . 1931’. с. 578, Дуйчсв. Ив Из старата българска книжнина Т II С. 1944, с.43
6 Actes de I'Athos V Actes de Chilandar. publ par L Petit ct
В Korablev. 2е panic BBp. XIX. 1915. Приложение № I, c 388; Иванов. Й БСМ. c 586; Дуйчсв. Ив СБК. II. с 62
’Ильинский. А Грамоты с 24; Иванов. Й БСМ. с. 592; Дуйчсв. Ив. СБК. II, с. 132. У последний „м-кст-к нхр|цлкиъиъ Wp»\orb" с прслалено „мястото. наречено Оряхово" Спорел нас вместо „място“ слелва да се каже „село**, тъй като в старобъл! арската терминология пол „икето” се с разбирало „населено място“(вж
2 По.1игичес«а географи» на средновс1овна1в българска държава
9
Думата \wfA (\о^л) в ед. ч. е употребена. от една страна, в Дубровнишката и Мрачката грамота едно* временно в смисъл на държавата или по-точно земята й като цяло (българското царство) или за Дубровник като страна, владение, територия, а, от друга страна - като облает. Във Виргинската грамота я срещаме в мн.ч. -области. Думата е заемка от гръцки език (xw^ = страна, земя, облает) и съответствува на византийския термин, употребяван наред с равнозначните скарба
за военноадминистративните единици в империята през XIII и XIV в.8
Наред с „хора** обаче в старобългарските паметници срещаме и други равнозначни термини. Пак от цар Иван-Асеново време е засвидетелствувана със същия смисъл българската дума страна. Явно тя е била употребявана успоредно с византийската и се явява в два паметника. в златопечатника на същия владетел за светогорския манастир ..Ватопед**, където се споменава за Сярската облает (к стрл(нъ] Съ^тън), и в Станимашкия надпис. в чийто текст се говори за „цар на българите и на останалите области** (ц[л]у(ь] Лсънь Блъглрмь н Г|гъкомь тлже н прунмъ ст^анамъ)’. Другият въведен термин за военноадминистративните поделения в царството е „облает**. Намираме го във Виргинската грамота на цар Константин Тих Асен - Прнлъпскон области, Положком wbaacth ( = Прилепската облает, Положката облает)* 10 *.
Въпросът за административного делене на българското царство през този период не е изеледван по-цялостно в историографията. Пръв Ив. Дуйчев сочи, че „хора** е употребена в Дубровнишката грамота „както за обозначението на цялата държава (България, Дубровник). така и за отделка облает (земъ или xwfbi): Бдинска. Белградска. Търновска и пр.“и Д. Ангелов определя, че „Българската държава през XIII—XIV в. се деляла на отделни административни единици. означа-вани с думата „хора**, и. както личи от Дубровнишката грамота, „имало следните хори: Белградска, Браничев-ска, Търновска. Карвунска, Крънска, Боруйска (Старо-загорска), Скопска, Деволска, Прилепска. Във всяка хора имало един град, център на областта, по чието име била наричана тя.** Управлението на хората се намирало в ръцете на един областей управител, който бил пряк орган на царя и е известен с титлата „дук** или „кефалия** (и двете византийски). Дукът живеел в главния център на хората и бил назначаван пряко от владетеля. Хорите се делели на по-малки административни единици, в конто се включвали няколко градове и селски общими. Съгласно с византийската терминология, възприета у нас през XIII и XIV в., тези единици са носели името „катепаникиони**, а
Коледаров, П Кьм вьпроса за развитието на селишната мрежа и на нейните елементи в средищната и източната част на Бал каните от VII до XVIII в. ИИИ. 18. 1967. с. 95). запазено досега у нас в термина ..населено место". Пол „м-ксте" са се разбирали както селата. така и граловстс. вкл и столицата (например „мксто Тъ^ноко"). т.е. селища та. Потвържление. чс Оряхов е село, намираме в израза по-долу в сыция златопечатник: меди ДОрисвкънъ ( = людете оряховени, т.е. обитателите на сслото Оряхов).
•Dieterich. К BZ. XII. 1904. 598-599; XIV. 1905. р.675; Дуйчев. Ив. СБК. II. с. 327; МаксимовиЬ. Л>. Византийка провинни]ска управа у доба Палеолога. Београд. 1972. с. 21 сл.
• Ласкарис. М Ватопедската грамота на цар Иван Асен II. С.. 1930. с.5; Иванов. Й БСМ. с. 576; Дуйчев. Ив СБК. II. с.41 За Станимашкия налпис вж Дуйчев. И в. СБК. II. с.38. 315—316, където е правилно отбелязано, че изразът „и прчнмъ ст^ньмь" оттоваря на византийского Кси kouttov, като чрез това се посочват другите области на разширената българска държава на цар Иван Асен II.
10 Иванов Й БСМ. с 583; Дуйчев. И в СБК. II. 58 59.
" Дуйчев. Ив СБК. II. с.327
12 История на България. I. с. 201; Андреев. М. и Д Ангелов.
История на българската феодална държава и право С . I9744. 151 152 За катепаникиите и катепаните във Византия вж Ангелов. Д
История на Византия. II. с 64 и пос. лит.
..Дукове" се спомснават във Ватопедската. Виргинската и Мрачката грамота, а „кефали и" във Витошката на цар Иван Шишман (в* Дуйчев. Ив СБК. II. с. 183 . кефыык С^кдяиъекм) и Боженишвив надпис („ах там. с. 289 - ..р, цар, ||......... к]
к«ф|к]лик). а за „катепани" - във Ватопедската и Мрачката грамота
техните управители, които били подчинени на дука, се наричали „катепани**12.
Според П. Петров управителите на хорите не били дуковете. а севастите, защото са поставени преди тях при изброяването на длъжностните лица в паметниците13. Впрочем това предположение е изказано за пръв път от Ив. Дуйчев14. Основателни възражения против тази теза с доводи от изворовите известия направи М. Андреев. Последният изказва предположението, че севастите били областни управители, които „оглавявали важни административни единици на Второто българско царство. включая и самите хори“, като цяло или части от тях (понеже са дадени в мн. ч. за една хора, например в Мрачката грамота). Той смята, че със „севаст не се е означавала само определена държавна служба, но думата е имала значение и на титла (както например във Византия и Сърбия). Последното той вижда в Станимашкия и в Боженския надпис15.
Напоследък Ив. Божилов насочи вниманието върху съвсем ново осмисляне на съдържанието на званието „севаст** в дворцовата титула и административното устройство у нас в светлината на предложено™ от Е. Арвайлер схващане за „севаст** като глава на етни-ческа трупа**16. Той се позовава на изворовите известия за севаст Василий Вамбулинос (в приписката към Мелниш-кото евангелие от 1206 г.), севаст Владимир (в надпис от мелнишката църква „Св. Никола**) и Никола Мито, „управител на Мосинопол и протосеваст на българите** (в акт от 1294 г. на светогорския манастир „Есфигмену**)17. Според нас тези новопривлечени от Ив. Божилов изво-рови известия показват не само още едно ново значение и съдържание на термина (явно заемка, както и евързаната с това практика във Византия), но същевременно могат да обяснят и наличието на повече севасти на длъжност в дадена административна облает, особено когато в някои нейни райони е имало и други етнически елементи. Сведенията са доста красноречиви, като се вземе предвид например наличието на гръцки поселници сред българското население в крепостите Мелник и Станимака (дн. Асеновград). За последната ще приведем като допълни-телен довод и Иван-Асеновия надпис: „В годината 6379 (= 1231), индикт 4, Асен, от бога въздигнат цар на българите и гърците, както и останалите страни, постави Алексия севаста и съзида тази крепост**18, паметник, на който ще се спрем отново по-нататък, но в друга връзка.
13 Петров. П. О титулах „севаст" и „протосеваст" в средневековом болгарском государстве. ВВр. 16. 1959, с. 55 сл.
14 Дуйчев. Ив СБК. II. 316—317
’’Андреев. М Ватопедската грамота и въпросите на българското феодално право С. 1965. 150—152; ерв Андреев. М и Ф.
Милкова История на българската феодална държава и право С.
1979. с. 143 Първият от авторите приема, че „начело на хорите са стоели севасти". но с уговорката: „може би и на дуковете е било поверено управлението на хорите. макар че дуковете са били по-нисък ранг от севастите”.
16 Ahrweiler. Н. Le sebaste. chef des groupes ethniques. Polychro-mon. Festschrift Franz Dolger zum 75 Geburtstag. Heidelberg. 1966. 31 — 38 (= Etudes sur les structures ad m mist rati ves et sociales en Byzance No XIV VR. London. 1971. 33-36).
Във връзка с предложено™ от Е. Арвайлер тълкуване Д М Никъл отбелязва. че титлата „севаст" с положителност е била често евързвана с упражняването на местна власт било върху гьрци. албанци или българи Той обръща внимание върху севастите в областта Арбанон (т е Арбанашката земя. или хора) от семейството Гин и неговите приближени (зетя Георги Камонас и Йоан Плитос). Последният носел и титлата .лук на Круя" Вж Nicol. D. М. Refugees. M.xed Population and Local Patriotism in Epiros and Western Macedonia after the Fourth Crusade In: XV' Congres International d eludes byzantincs Rapports et co-rapports I Histoire 2. Composition et mouvement de la population dans le monde byzantin Athenes. 1976. 25—26
. LBob!-OBV' 1ln,oLel1Bu’garesdans la Pres«nce et dans l administration byzantmc EB. 1978. No3. 117 118; Божилов. Ив България при Асениш. ИПр, 1980. №2. с 85. 87. 89. въдето осиователно юввтвв нслоумението си от поддържаното от Г Цанаом-Пстасаа (Българи»
СА 8' С'12,) схвашаис « българската държава била Ртеми- наречсни „хори" подобно на виэантийсхите
" Вж Дуйчев. Ив СБК. II. с.38. 314—317
Без да се отрича влиянието на Византия, особено след почти двувековната й власт над българските земи, ние не следва да го преувеличаваме въпреки наличието на заемки на термини и институции, обясними и с успоредното обществено-икономическо развитие в двете страни. Естествено възприетото се пречупвало през светогледа, народностните особености и конкретните условия в България, но този въпрос излиза извън тематичните рамки на нашего изследване. Тук ще подчертаем само, че анализирането и съпоставянето на терминологията показват, че и в това отношение в царството са съществували собствени традиции и стре-меж към разгр^ничаване от империята. Това съзираме както в имената на военноадминистративните единици, така и в тези на длъжностните лица, защото при повечето случаи в употреба са били успоредни български термини.
М. Андреев е доловил това явление и с основание смята напълно естествено и закономерно заменянето на термина „практори" (с правилно определено по-широко съдържание — в смисъл на държавни служители, включ-ващ севастите, дуковете, катепаните и останалите чинов-ници по военните дела, правораздаването, събирането на данъци и др.) с българското ^ботннкы цлрткд мн19. Въз основа на сравняването на терминологията във Ватопед-ския златопечатник с тази в останалите стигнали до нас паметници от същия вид той заключава, че след изпитаното влияние на Византия както в областта на икономиката, културата и държавноправните институции, така и в езика (особено в тези области, където не е имало изработена терминология) с течение на времето се появил стремежът да се използува словното богатство на родната реч и да се изгради българска административна и правка терминология20. Тази тенденция да бъдат давани български имена на различните държавни служби от местного управление се разкрива в грамотите, издавани от Иван Александър и Иван Шишман, а ние бихме добавили и от цар Константин Тих Асен. При съпоставянето им този стремеж наистина трудно може да бъде отречен. М. Андреев подкрепя тезата си, като посочва, че докато в Мрачкия, Рилския и Витошкия златопечатник българските термини за означаване на държавните служители са повече от византийските, то във Ватопедския те съставляват в най-добрия случай само 14 от заимствуваните от империята21.
Според нас това явление може да се открие и по-рано — още през управлението на цар Иван Асен II, когато византийските административноправни термини съжителствували с българските — явление, което може да се докаже въпреки оскъдицата на домашни извори. М. Андреев основателно допуска, че Ватопедският златопечатник е бил издаден на самото място при посещението на този владетел в Света гора, където неговата канцелария го съставила набързо и като се придържала към византийска форма, но въпреки това е заменила „практори“ с „работници"22. Ние ще добавим, че в самата Ватопедска дарствена грамота е употребен българският равнозначен и вероятно преведен и успоре-ден термин „страна" вместо „хора", както е в Дубров-нишката. Както посочихме по-горе, през цар Константин-Тих-Асеново време вече се въвежда чисто българската дума „облает". Това показва колко погрешно е да се приема, че терминът „хора" е просъществувал изцяло и без промяна и през XIV в. Същото се отнася и до катепаникионите, конто във Виргинския златопечатник са дадени с прабългарската дума „ж8пк“23, а техният глава бил наричан „жупан"24.
’’Андреев, М. Ватопедската грамота... 157 158.
20 Пак там, 158—160.
21 Пак там, с. 160.
22 Пак там.
В подкрепа на фата и на нашего схващане, че византийските и българските термини за провинциалната администрация са били в успоредна употреба, е наличието на същото явление и при болярските звания във възстановената държава. Примери за тази практика сме привели другаде, а именно: като двойни имена — велик воевода = протостатор, чашник = пинкерни, епинкерни, и наред с тях без български успоредицн са византийските деспот, севаст (с производните протосеваст и севасто-кратор"), велик логотет, протовестиарий (или побълга-рено вистерник или вистиар), велик примикюр, прото-келиот (побългарено протокилийник), комит с коне или комис и др., но същевременно и чисто българските, конто не са по-малко на брой: велик дворник, постелник, житничар, медничар, питар, слугар, шатрар, ключар, кормчи (кормчия, кормилник), меченоша (мечоноша) и др.25
Тук ще се спрем само на интересуващите ни български съответствия на „дук" и „кефалия". Според нас такива са званията „бан" и „воевода"26. Това проличава от факта, че те се запазват за управителите на по-големи или по-малки области не само във възприелите старобъл-гарската държавна уредба воеводства Влашко и Молдова, но даже и отсам Дунава през първите столетия след османското завоевание в поробените български земи27. Твърде показателно е сыцо така и образуването през управлението на цар Иван Асен II на воеводствата в отвъддунавските владения на царството от заселените сред българското население там със задачата да отбра-няват границата угровласи. На въпроса за последните, забегнали от Унгария поради притесненията заради православного им вероизповедание, на конто били подложени от страна на католического духовенство, и потърсили закрилата на българския владетел, ще се спрем по-обстойно по-долу.
За съжаление не разполагаме с точните български звания на болярите управители Белота, Добромир Хриз, Цузмен и др. В изворите те са преведени и приравнени към съответните термини в чуждия език. Така първият е наречен в кореспонденцията с папството на латински
23 А н дреев. М. и Д. А нгелов История на българската феодална държава и право, с. 152.
24 За равнозначността на думата, вероятно прабългарска. както и за просъществуването й като звание и след възстановяването на българската държава вж. К oleda rov, Р. Lc titulariat des boyards dans la Bulgane medievaie et sa portec dans les autres pays. EH. IV, 1968. p. 195. бел. 29 и пос. лит.
За эаемането й от съседните народи (сърби. власи. маджари и др.) вж. пак там. Констатацията на Д. Ангелов (История на българската феодална държава и право, с. 152), че гермините за адмннистративната единица и нейння управител са особено много разпространени в старосръбските документи. може да се обясни с обстоятелството, че в това отношение българското влияние в тази страна е било по-старо и по-силно от византийского.
За жупаните вж. Г юэелев. В. Добруджанският надпис и събнтията в България през 943 г. ИПр. 1968. №4. 40 —49; Kadlec, К. Introduction a I’eludc comparative de I'histoire du droit public des peuples slaves. Paris. 1933. 88—89.
За един жупан Богдан в Никопол се споменава в написаната от Владислав Граматик „Повеет за пренасянсто на мошите на св Иван Рилски от Търново в Рилския манастир". извършено през 1469 г Вж К и се л ков. В. С л. Владислав Граматик и неговата Рилска повеет С.. 1947. с 76
21 Кoledarov. Р Le titulariat..., 191 212; Званията на болярите от Второго българско царство. Пламък. 1982, №2. 118—125.
20 Пак там Срв. обясненията за „кефалия" у Мутафчиев. П Божснишкият надпис. — В: Избр. пр. Т. I. С.. 1973. 495 499; Гюзелев. В Надписът на крепостта. В: Боженишки Урвич. С.. 1979. с. 44.
21 Например за един бан Всльо се говори в приписката за налагансто на исляма над чспинските българи в 1666 г. и в случая трябва да се има прсдвид и нмето на гр. Банско (вж. Попов. К За стимологията на Банско В Изследвания върху историята и диалек-тите на българския език С., 1979. 290 294, където се сочи българският произход на думата и сыцсствуването на монголски паралсли „баян" (= богат). Вж. сыцо Коледаров. П Възниквансто на Банско и развитнето му като начално огнище на националнатата пробуда Българска етнография, 1985, № 4. 20—31.
език ..pnnceps". а другите двама се срещат у Никита Хониат като „кефалии"28.
Броят на военноадминистративните единици — области— в Търновското царство е бил различен, защото зависел от териториалния му обхват. В златопечатника за привилегиите на дубровнишките търговци, издаден след освобождение™ на значителна част от земите, населени с преобладаващо българско население като резултат от клокотнишката победа от 1230 г., не са дадени всички областни средища на българската държава, а главно тези, с който се очертават пределите й. Споменати са със средищата им Бъдин (дн. Видин), Белград, Браничево (дн. Костолац), Велики Преслав (Преслав). Карвуна (дн. гр. Балчик), Крън (дн. едно-именно село в Казанлъшко), Боруй (дн. Стара За-гора), Одрин, Димотика (Дидимотихон), Скопие, Прилеп, и Девол (несъществуващ сега град, който бил на мястото на дн. гр. Корча)29. Като географски области са показани Арбанашката земя („зсм»а скжж", чието средише вероятно е бил Круя или Драч (дн. Дуръси) и Загорие30; а със Солун е представен не само градът, но и зависимото владение на деспот Мануил Комнин, зет на българския цар, над което той очевидно е залазил суверенитета си, защото се разпореждал и с неговата земя, както с останалите области на царството.
Досега е пропускана Димотишката, а неправилно е включвана като „хора“ Търновската31. Последната, както ще видим, е била по-особена административна единица, организирана пак като столична, или средищна територия.
Към неизброените в златопечатника за дубровнича-ните области би следвало да причислим и Сярската, дадена като „Сярска страна" във Ватопедския златопе-чатник Тя ще да е обхвашала земите от Западното Беломорие. докато Източното е имало за свое средище споменатия в грамотата Димотика. В грамотата не се говори нищо и за Струмица, въпреки че тя е засвиде-телствувана в изворите като административна единица и феодално владение непосредствено преди това — през управлението на Петър, Асен, Калоян и Борил, за отвъддунавските земи и други части от територията на царството. за който изворите не са ни предоставили данни. за да определим къде са се намирали и техните средища. Сведенията в източниците ни позволяват да допуснем например, че Средец е бил средище на облает, също както Враня е била областей център на басейна на р. Българска (дн. Южна) Морава, и др. При това положение ние не сме в състояние да изброим всички административни области както през управлението на цар Иван Асен II. така и на останалите владетели на възстановената българска държава независимо от про-мените в териториалния обхват на държавата.
От израза в златопечатника за дубровишките търговци „или ходят до Търново и цялото Загорие" не може
"За Белота вж. ЛИБИ. III. с.315. 317 и 321. За владетелите на
Просек вж. Мутафчисв. П. Божснишкият надпис. с.496.
Общата трудност да се разкрият имсната на длъжностите и сановсте в старобългарската иерархия ее крие в това. чс ние разполагаме за тях предимно със сведения у чуждите автори. конто ги превеждат или приравняват обикновено със своите. т е. познатитс за техните читатели.
Г Акрополит например съобшава. чс след Клокотнишката битка нар Иван Асен II ..оставил някои крепости под властта на ромеите, но повсчсто подчинил и поставил в тях войници, стратези и събирачи на данъци" (ГИБИ. VIII. с 162). Под „стратези" в текста му трябва спорел нас ла се крие българското звание „воевода" и въвслените в успорсдна употреба. засги от Византия „лук" и „кефали я"
'За Девол като град, гсографска облает и границитс на едноименния комитат и хора, на конто е бил средище. вж Колола ров. П О местонахождении средневекового города Девол и пределах одноименной области. РВ. 1982. № I и 2.
За Загорс вж Koledarov. Р More about the Name Zaeorc BHR. 1973. No 4. p 92 iq
Jl История на България. 1, с.201 сл.
да се заключи, че столицата и нейните околни земи са били организирани както останалите области в царството. Преди всичко под Загоре се разбирало както Горна земя според народното схващане и определение, така и цялото Търновско царство и изобщо България през XIII—XIV в . тъй като се явявало техен синоним. В тесни я смисъл на думата и като географска облает „Загоре" обхващало дн. Северна България с Добруджа, Тимошко, Нишавско, Софийско и части от Северна Тракия32. Следователно в този паметник Загоре е употребено по-общо, без конкретизация, но в никакъв случай не за Търновската облает, защото споменатите Бдинска, Преславска, Карвунска. Крънска и Боруйска хора са били в обхвата на този макротопоним.
Ние трябва да приемем, че по същество средищната (цли вътрешната) облает около столицата е била под прекия контрол на централната власт и с особен статут, подобен на този от преди България да падне под византийско иго. Нейният обхват и начинът на управление не могат да се определят с точност поради липсата на конкретни сведения в изворите. При наличието обаче на данни. че около нея са били обособени като военноад-министративни области от запад Бдинската и Средец-ката, от изток — Преславската и Карвунската, а от юг — Боруйската и Крънската, би следвало да приемем, че столичната облает е била разграничена според главните оро- и хидрогеографски белези на местността. В такъв случай ние допускаме тя да се е простирала между Дунав и билото на Стара планина и съответно Ловчанско-Севлиевската пл. и Плевенските възвишения на запад, а Лиса и останалите височини от Стохълмието в дн. Североизточна България — на изток.
Независимо от изключителните си отбранителни качества, конто Търново притежавал благодарение на своето местоположение, градът бил здраво укрепен като столица с троен ред стени33. Освен това той и областта му били допълнително осигурени като средище на царството, преди да бъде поробено, със сложна кон-центрична система от:
а) Укрепления по Дунав, Стара планина и Средна гора34, конто сами по себе си представлявали опорни
*2 За обхвата на областта Загоре като гсографско понятие и като синоним на Горна земя и впоследствие на цялото Търновско царство вж. Koledarov. Р More about the Name Zagore. 102-107. Загорс обхващало територията между дунавските Жслезни врата и устия. Родопитс (вкл. и Костеней, но изкл. Пловдив и областта му). Сакар и Странджа (вкл. Ямболско и Старозагорско).
За Горна и Долна земя като народен дележ на земята. населена от българите. вж. Колсдаров. П Климент Охридски. ..Първи епископ на български език" на лраговититс в Солунско и на Всликия в Западнитс Родопи. В: Константин-Кирил Философ. Юб. сб по случай 1100-годишнината от смъртта му. С.. 1969. 160 162; Името Македония в историческата география С.. 1985. с. 39. 42. 49-52. 70. 74 76. 94. 96—97. 100. 103. 105. 111. 114 117. 130. 144 145 и 170 17з"
За Търновската крепост вж. Попов. Ат. Военноотбранителните особсности на крепостната система на Царевец. ВИСб. 1975. №5. 74 82. Le monastere „La Grande Lavra" el la capitale medicvale de Tamovo BHR. 1970. No4. 70 78 Коледаров. П Среднове-ковните карти като източник за Търновград В: Българският срсдновековен град. С.. 1980, 179 187.
J4 Изворовитс известия за водените войни с Византия и Латинската империя, както и за оказаната съпротива на османотурските нашествс-ници сочат за наличието на крепости по тези планини още от самото възстановяване на българското царство до самия край на неговото сынествуване. Отбраната с била изградена. особсно според данните например у Н. Хониат. Мануил Фил и др.. в дълбочина и разставена по Балкана. Средна гора, а вероятно най-външнитс опорни точки в предпланините. конто ги евързвали със Странджа. Сакар и Родопитс
За тези крепости вж проучванията на К И речек. К и X Шкорпил П Мутафчисв. В Аврамов. Ив Велков. Д Цончев и др.. а за нспос-редствената отбрана на столицата вж. в послелно времс работитс на Попов. Ат Ролята на военноукрспитслната система в източната и централната част на Стара планина през времс на българската срсдновсковна държава ВИСб. 1968. №4. 61 72; Старопланинската
линии за отбрана. Те поели функциите на старобъл-гарските окопи и други землени или градени съоръжения.
б)Съседните военноадминистративни единици по подобие на „външните“ области — „Околните Склавинии** и земите на прабългарските колена в Северозападното Черноморие през началния период, а от Дръстърския, Бдинския и други комитати — след IX в.
в) Териториите на съюзните народи, обитаващи по-граничните отвъддунавски земи. Статутът на последните се запазил по същество от периода преди завладяването на царството от Византия през 1018 г. Изпълнението на охранителните функции обаче се поело от куманите, които заместили печенегите, когато се заселили в северните и северозападните погранични зони около средата на XII в., а столетие след това отбраната била подсилена от настанените там и организирани във воеводства угровласи. На тези въпроси ще се спрем по-обстойно по-нататък.
г) Страни и владения, поставени под зависимост. Такива през управлението на цар Иван Асен II били например Солунското деспотство и Сръбското кралство, които играели буферна роля по отношение на съседни държави— съответно кръстоносните владения в същин-ска Гърция и Унгарското кралство.
Тази стройна и гъвкава военноадминистративна структура на възобновеното царство била в сила през периода на неговото утвърждаване и възход — от предпоследнего десетилетие на XII докъм средата на XIII в. Съобразена с практиката и институциите, унаследени от епохата преди падането му под византийско иго, тя отново била изградена върху началата на централизма. Това проличава най-ярко от запазените по съществото си организация и функции на концентричната отбрани-телна система за осигуровката на Търново с неговата средищна облает и изобщо на държавата като цяло.
Преди да разгледаме настъпилите изменения в тази структура през втория период на феодалното раздробя-ване и след загубата на значителни части от държавната територия, следва да се спрем по-специално на организа-цията на северните гранични области. Това важно звено от отбраната на царството показва не само приемстве-ността с първия период от съществуването му, но спомага да се изяснят редица важни събития и основни фактически положения, евързани с отвъддунавските земи както при неговото възстановяване, така и при развитието му през XIII и XIVв. Достатъчно би било за пример да приведем следното: използуването на отвъддунавските земи като плацдарм за прегрупирането и увеличаването на въстаническата армия на Асеневци, осигурило успешния обрат на освободителното движение; незабавното включване на териториите до границите с Унгария (по Карпатите) и с Волинско-Галичкото руско княжество (по платата вдн. Средна Молдова) в пределите на възобновеното царство — запазването на редица крепости с български царски гарнизони на северния бряг на Дунав и редица други важни позиции заедно със суверенитета на търновските владетели върху Угровлаш-кото воеводство до самия залез на българската държава през последното десетилетие на XIV в.
укрепителна система за защитата на средновсковния Търновград Изв Окр ист музей В Търново, V, 1972, 115 120; Срсдновсковни крепости по Русалийския проход в Стара планина. ИБИД, XXIX, 1974. 337 353; Крепости и укрепителни съоръжения в Крънската среновсковна облает. С., 1982 и пос. no-стара книжнина.
За Дунавската укрепена система вж. изеледванията на К у зев. Ал. Приноси към историята на средновсковнитс крепости по Долния Дунав I VII ИНМВ. II (XVII> VII (XXII) и XIV (XXIX), 1966 1978; Градове и крепости по Дунав и Черно морс. Състав. Ал. Кузев и В. Гюзелев. Варна, 1981 и пос. лит.
Вж сыцо Коледаров, П. Укрспените градове южно от Дунав във военната карта на Балканите. съставена между 1388 и 1393 г. ВИСб, 1976. №3. II 23
Всичко това не би могло да се изясни изобщо или да получи правилно обяснение без непрекъснатото присъст-вие на север и североизток от Долни Дунав, и то през цялото средновековие, на значителна маса българско население и едновременно с това наличието на властта на Търновското царство. Тези положения, както и степента на държавните и културните традиции на българите са в пряка връзка и съставляват верният отговор на особено важния проблем: Кои са пределите на етническата територия на българската народност, където тя се е образувала през IX—X в. и е просъществувала през цялото средновековие? Засега в историографията този ареал все още погрешно се ограничава само до главните области, населени и до днес с българи — Мизия, Тракия и Македония, т е. само в земите на юг от Дунав.
Наистина в левобрежната низина на голямата река и в Северозападното Черноморие условията за съществуване не били особено благоприятни поради многократните чужди нашествия и наслояването на различии елементи от алтайски произход — последователно на печенеги, узи. кумани, татари и др., а откъм средата на XIII в. и на романизирани елементи сред т. нар. угровласи, на които въпроси ще се спрем по-обстойно по-долу. Независимо от това дозаселване на чужди етноси запазването на българския елемент ако не като основен по численост, то във всеки случай като най-важна и решаваща съставка на населението в тези земи, както и неговото участие в общия обществено-политически и културен живот на българската народност се установяват по безспорен начин не само въз основа на правилния анализ на редица известия и на топонимията, но и от резултатите от извършените в последно време археологически раз-копки и от други данни35. От писмените свидетелства тук е достатъчно да приведем две твърде красноречиви и отнасящи се до най-източните предели на отвъддунавските земи — дн. Южна Бесарабия. Едното дължим на големия арабски географ Исмаил Абулфеда, който и през първите десетилетия на XIV в. поста в я българите на първо място сред обитателите й. Това ще рече, че те са продължили да бъдат главната съставка от населението в областта. Другого известие е от следващото столетие и се съдържа в хрониката от ман. „Путна“ (Буковина, окр. Ботошан, Румъния), където по повод на военните действия от 1486 г., в които намира смъртта си воеводата Стефан, се говори, че войната се водела „при българите на Серет“ (о8 Блъгл^вуь мл Сн^етъ)36.
Въпросът за наличието на българския народностей елемент и за етнополитическите отношения в отвъддунавските земи преди възобновяването на българската държава в 1186 г. и след падането й под османска власт в
JS Вж. събраните и при веде ни доказателства за периода до края на първата чствъртина на XI в. у Божилов. Ив. Анонимът на Хазе. С.. 1979, 32—41.
10 Geographic d'Aboulleda, traduilc de ГагаЬе cn fran^ais par M Rcinaud T II Pans, 1848, I. p 317
За хрониката от Путна вж Bogdan, I. Vcchile cronice moldovanejci pan£ la Urcchia. Tcxtc cn traduin. (raduceri $i note. Bucure$li. 1891. p. 147, 265.
В хрониката на Григоре Урскс българите са наречсни „шкен" Вж Милстич, Л. и Д. Агура. Дако-румъните и тяхната славянска писмсност СбНУНК, IX. 1893. с. 271
Българско население със запазено народностно съзнание и имс в края на XIII в. е засвидетслствувано и в бившите севсрозападни покрайнини на българската държава от първия период на нейното съществуване в дн. Срсдно Словашко и Северните Карпатн. Поради притсснснията. създавзни от католичсското духовенство и кралската власт в Унгария. след като Търновското царство прекратило уннята с Рим след 1230 г., има сведения, че през втората чствъртина на същото столетие „българи. кумани и други схизматици" се вдигнали на въоръжена борба срещу гнета на фсодалитс си в лицето на Спншкня манастир Вж източника у Михайлов. Ем За руско-българската стническа граница до края на Хе - ГСУ ФИФ, LXV, История, 1971, №3. с. 189, а за северозападната лържавна граница на Бъл>ария прел IX-X в. по р. Хрон (на маджарски Харам, немски - Гран) вж Коледаров, П Политическа география. . I. с. 38.
самия край на XIV в. наистина излиза извън хронологич-ните рамки на нашата работа, но ние ще се спрем върху тях. тъй като това все пак се налага преди всичко от тяхната особена значимост, за да се решат вярно редица проблеми и от историческата география на българската държава през разглеждания период: какъв е бил терито-риалният й обхват и по-конкретно статутьт на нейните северни и североизточни погранични територии.
Отговорите на тези въпроси. както и разкриването на ролята на българското население на север от Дунава могат да се получат най-леко и с по-голяма яснота, ако приложим метода на ретроспекцията. Тогава най-отчетливо проличава фактът, че българската държавна, църковна и културна традиция не се е прекратила в обособилите се като самостоятелни едва през втората половина на XIV в. феодални владения, но все още зависими от търновските царе Угровлашко и от унгарс-ките крале Молдавско воеводство. Техните владетели продължили и през следващите столетия да бъдат васални, но вече на османските султани. Според нас е достатъчно за целта да припомним заключенията на четирима видни румънски историци, конто безпристрас-тно и добросъвестно отчитат, че българският език останал в продължение на векове наред, още от самото начало на съществуването на двете воеводства, като официален във владетелските канцеларии и на религиоз-ния култ, но едновременно с това и като литературен в най-широкия смисъл на думата.
Запазването на българските държавни институции, вкл. и титлите „воевода" и „йо“ на техните владетели37, ни разкрива недвусмислено зависимостта на тези земи през преходния период от хановете на Плиска, а и след това от царете в Преслав, Охрид и Търново, както и трайното и без прекъсване културно влияние на българския народ и на неговата държава и църква в териториите на север от Дунав.
Не се нуждае от коментари твърдението на А Д. Ксе-нопол. че думите, с конто във Влашко се означавали службите, показвали неопровержимо, че те са били въведени от българското царство. Възприемането им било улеснено, защото населението по двата бряга на Дунава било еднакво по вяра и по църковен език, който служел и за официален. Същото важало и за църковната йерархия всички нейни форми били заимствувани от българските38.
Като че ли най-добре е определил културната мисия на България на север от Дунава Овидий Денсушиану, който заключава: „Ролята, която българите са изиграли на Балканския полуостров в течение на много векове и специално през епохата на Първото и Второто им царство, се изразявала в едно твърде значително влияние върху развитието на румънския народ. Историята свидетелствува, че румъните са живели в близък досег с българите, конто са разпространили своята власт за известно време над отвъддунавските земи. На този съвместен живот с българите румъните дължат своята цивилизация през средните векове."39
Когато говори за румънската култура, един от най-забележителните нейни изследвачи Й Богдан приема, че тя се осъществила „с отхвърлянето на славянския език в политическия живот на румъните"40. Същият автор пише другаде: „България се разви мощно от 680 до 10)8 г. Тя
11 Пен а ков, И в. С. Em. Virloju, Titulatura domnilor $i socierca la domine in Jara RomaneascA $i in Moldova Bucure$li, I960. ИПр, 1964. № 5. 124- 125. Вж. също Милетич, Л. и Д. А г у р а. Дако-румъните и
тяхната славянска писмсност. с. 265 сл.
’• Xenopol. A D. Hisloire des Roumains de la Dacie Trajane. T I.
Pans. 1896. p 134 и бел. 4. 318; t. II.. p. 212.
19^cnsu>'anu- Ov Hisloire de la langue roumaine. T. I Les
engines Pans, 1901. 279 280 (= Islona limbii romane. Vol. I. Origincle Bucureyti. 1961. p. 184) Вж. Божилов, Ив. Културата Дриду и
Първото българско царство ИПр. 1970, N?4, 124-125
40 Bogdan. I. Cultura veche rominA. Bucure$ti. 1898.
сьздаде една държава. вовто обхвана почти целив Балкански полуостров до Олимп на югоэапад, до Черноморието и до Банат и Темеш с част от Трансил-ваниа През тази епоха българската литература бе цъфтвша Това бе една богата църковна и светска литература, коато бе предадена и на ДРУ™те славяни Какво правеха през това време румъните? Изоставени в Дакия древните римски колони и войници станаха пастири Те загубиха всякаква връзка с древната римска цивилизация и се превърнаха в неграмотни номади в Карпатите и планините на Балканите. Не може и въпрос да става за политическа организация сред тях. Те живееха в големи патриархални семейства, подобии на славян-срата задруга". Попаднали през три столетия под властта на българите и изпитали тяхното влияние по двата бряга на Дунава. румъните възприеха от тях част от обичаите и институциите им."41
Й Богдан сочи заемките в политическата и обществе-ната организация на румънските воеводства, след като България пада под османска власт, и изтъква, че румъните станали най-добрите поддръжници на българската култура, която се разпространила и се развила по цялата румънска територия42. Той пише: „През XIV в. започна една цъфтяща епоха за българската книжнина и изкуство в Румъния и Молдова, а в по-малка степей — също и в унгарските Трансилвания и Банат. Българската литература и изкуство разцъфнаха повече, отколкото в България през най-блестящите й столетия. Тази епоха трая до XVII в. и достигна своя най-висок връх през XV и XVI в. Румънската земя бе Италия за българщината: също както емигрантите гърци, след като Византия падна, предизвикаха Ренесанса на класическите науки и изкуства в Италия, така и българите — бежанци в Румъния, приети от князете и манастирите, поставиха
основата на славяно-румънската литература, която господствува в Румъния от XIV до XVII в. Изкуството да се пише на кирилската азбука, иконописът и другите декоративни изкуства се усъвършенствуваха в Румъния. Може да се каже, че тя стана убежището на българщината и на славянското православие."43 Д. Ончул също подчертава, че след покръетването на българите (864) румънците възприели славянската литургия и я залазили до XVII в.44
Очевидно тези факти и положения не могат да се обяснят единствен© с продължителността и непрекъсна-тостта на господството на българската държавна власт в отвъддунавските земи без едновременното присъствие и въздействие там и на носителите на нейната култура — българския народностей елемент. Произходът на послед-ния е различен в този ареал, защото се разграничават три главки негови слоя: 1) староседелен— от придвижили се през ранното средновековие от прародината си югоиз-точни славяни, конто се смесили с прабългарската диаспора; 2) среден настанил се там от XI до XIII в. и съставен от бежанци, придошли от земите на юг от Дунава, след като България паднала под византийско иго в 1018г., или от забегналото българско православно население заедно с романизирани елементи от север (от отвъдкарпатските области в пределите на Унгарското кралство), наречени поради това угровласи, поради преследването, на което били подложени и след като цар Иван Асен II отменил унията с Рим след 1230г.; 3) нов — от бежанци отново от земите на юг от Дунава, намерили убежище във воеводствата след поробването на родината им от османските турци в края на XIV в. Този слой бил увеличаван от непрекъснати вълни през следващите столетия, изтласкани от кървавата разправа
*' Bog?an;1 RD°mini ’’ bulgan RaP°rt culL »' polilintre aceste dona popoarc conferenjia. Bucure^H, 1981. p. 12. 15
42 Пак там. с. 22.
«4 !?“ ТаТ‘Д ВЖ СЪ,и° “ увода му гьм Vech'|e cronice inedile One।uI, D. Onginele principalilor romane. Bucure$ti. 1899. p. 140
на поробителя при потушаването на честите въстания на българите или от притесненията на султанската власт.
В случая нас ни интересуват първите два слоя от българското население в земите по левия бряг на Дунава и делтата му, като преди всичко ще изтькнем твърде многозначителния факт, на който не е отреждано заслуженото внимание в историографията — територията на българското царство между Карпатите и Долни Дунав въобще не е била завладяна нито от Византия, нито от Унгария, след като последната съпротива на централната му власт в Охрид е била сломена от Василий II Българоубиец през 1018 г. С много напрежение и усилия империята смогнала да задържи само земите, разпо-ложени на юг от Дунава. Наистина след завладяването на Преслав и източната част от Горната земя в 971 г. имп. Йоан Цимисхий (969—976) първоначално успял да разпростре господството си и по левия бряг на голямата река, като образувал от българските владения в Северо-западното Черноморие катепанството „Месопотамия на Запад", но тя не могла да просъществува дълго45. При повторното завладяване на дн. Североизточна България и Добруджа към 1000 г. ромейската войска изобщо не могла да подчини отново земите на север от Дунава. Тогава империята трябвало да се задоволи да устрой териториите по десния му бряг като гранична облает и да ги превърне във военноадминистративна единица — кате-панство под името Паристрион (= Подунавие), или „тема на дунавските градове".
Съюзникът на Византия маджарският крал Стефан (Ищван) I (997—1038), също тъй не сполучил да проникне отвъд Карпатите освен при военните походи. Той сломил съпротивата на местните български управители в територията до Тиса към 1015 г., а тази до Карпатите — едва около 1030 г.46 Фактът, че Срем (дн. Сремска Митровица) на р. Сава била последната покорена в 1018 г. от византийците българска крепост на юг от Дунава, може да се обясни само с възможността й да оказва съпротива на поробителя, защото се опирала на запазилите свободата си отвъддунавски части от царството.
Очевидно приетата в историографията 1018 г. за хронологическа граница за пълното прекратяване на българската държавност с премахването на централната й власт в Охрид може да се постави под съмнение. Следва да се направи най-малко уговорка, защото данните показват, че българската държавна територия не е била изцяло завладяна. Нещо повече — десетилетие и половина след 1018 г. в отвъдкарпатските владения на царството (дн. Банат и Седмиградско, или Трансилва-ния) продължили да управляват българските местни боляри, който получили властта си като поставленици, или назначени от българските владетели47, а в изобщо непокорените земи между Карпатите и Долни Дунав останали да се разпореждат единствено и самовластно първенците на тамошното българско или обългаряващо се вече печенежко население.
Заселилите се сред местните българи печенежки колена йзпълнявали вече повече от едно столетие гранична повинност48 и останали верни поданици на преславските и охридските царе до самия край на съшествуването на българската централна власт49. С прекратяването на последната отпаднало главното им задължение да осигуряват царството срещу нашестве-ници от североизток през Евразийската порта. Нямало
*’ Вж за това Божилов, Ив. Анонимы на Хазе, 185—196.
46 Коледаров, П. Политическа география..., 1, с.48, 52, 56 и др.
47 Пак там.
44 Пак там. 21-22, 48-49.
40 За воденитс преговори от българската власт в Охрид през
управлението на цар Иван Владислав и от Кракра Пернишки през
1017 г с печснегите за общи действия срещу Византия вж. известието на
Йоан Скилица в ГИБИ, VI, с. 289.
обаче и кой да им оспорва получените от българските царе правдини: да използуват предоставените им пасби-ща за упражняваното от тях трансхуманно скотовъдство и да се самоуправляват с вождове в рамките на племенното си устройство50. Така установеният в българската държава ред за управлението на граничните територии несъмнено продължил да съществува благодарение на нейния авторитет и регулирал отношенията между уседналото българско население и номадите печенеги. Не на последно място за запазването на този ред роля ще да е изиграло и влиянието върху последните на достигналия високо културно развитие през „Златния век" (започнал от края на IX и продължил до смъртта на цар Петър I в 970 г.)5’ български народностей елемент. Въздействието му даже се усилвало непрекъснато поради заякчаването на връзките между двата етноса било чрез кръвното родство в резултат на смесените бракове52, било като естествена последица от продължителното общуване53. Именно това е довело неминуемо до значителното обългаряване на печенегите, преди още значителната част от тях да преминат на юг по различии поводи и причини.
За разселването на печенегите научаваме от писмените извори, както ще видим това по-долу, но твърде показателно е, че по-късните автори вече не ги спомена-ват с етникона им, а и устното предание не е оставило никакъв спомен за тях. Това показва, че когато се настанили сред основната българска народностна маса на юг от Дунава, те напълно се влели в нея, без да оставят никаква следа от своите етнически черти. Фактът не може да се обясни единствено с далечното родство с една от етническите съставки на българската народност — прабългарите, но по-скоро и убедително с процеса на приобщаване и вече изпитано силно влияние, започнало още на север от Дунава. Безусловно за тази цел там е било необходимо наличието на немалочислено с напълно оформено народности© съзнание и високо културно развитие българско население. Неговото присъствие и силата на въздействието му се потвърждават също от побългаряването впоследствие и на придошлите по местата на изселилите се на юг печенеги други етнически групи (узи, кумани, татари и др.), а особено българската топонимия в територията на триъгълника, образуван от Средни и Долни Дунав, и българските думи, конто заемат твърде значителен дял от словника на румънския език даже и днес54. Разбира се, тези указания, макар и косвени, са все пак значими и трябва да ни предпазят от всякакви прибързани заключения, като например, че българският елемент преставал да съществува в отвъд-дунавските земи след падането на царството под византийско иго или че тези области били извън територията, където се образувала българската народност. Очевидно тя е била дотолкова утвърдена там, за да бъде в състояние. 1) да влияе решително и непрекъснато за приобщаването към нея на редица чужди елементи от индоевропейски и алтайски произход през цялото сред-новековие; 2) да осигури довелото до успешен обрат във въетанието начело с Асеневци участие на населението между Дунава и Карпатите; 3) да предпостави пряката принадлежност на тези територии към възобновеното царство и да поддържа върховната му власт почти до
50 Коледаров, П. Историческата география на Северозападното Черноморие по данните на Константин Багрянородни ИПр, 1977. №3, с. 56 сл.
11 Коледаров, П. Кога с завършнл българският „Златен век" Отечество, 1984, №21. 23—26.
11 Божилов. И в. България ипеченегите(896- 1018) ИПр. 1973, №2. с 52 сл.
” Коледаров, П. Историческата география на Ссверозападното Черноморие..., 55—57.
’4 Mi let itch. L. Les Bulgares et les Roumains dans leurs rapports culturcls et historiques. In: La Dobroudja Geographic, histoire. ethnographic, importance economique et politique. S., 1918, 97 108.
сами я (дзай на неговото съществуване* * 55; 4) да запази подчертания български културен облик, църковно и държавно устройство на воеводствата Влашко и Молдова през столетията след османското завладяване на България. като българският елемент влиза като една от главните съставки на образувалата се там влашка и молдавска народност. За това ясно говорят редицата изтькнати вече негови белези в техния език, бит, култура и др.
С унищожаването на авторитетната централна българска власт в Охрид през 1018 г. съвсем естествено било сред самите първенци на печенежките племена да се появят съперничества и междуособици. Отглас от тях в изворите са сведенията за борбата между хан Тирах и вожда Кеген. Поради това последният преминал в 1048 г. Дунава и постьпил на византийска служба със сан патриций, а на людете му империята предоставила земи в дн. Североизточна България и Добруджа. Тя ги причислила към ромейските „приятели и съюзници"56 и така те останали погранично население, но вече на служба на Византия, за да я бранят от своите едноплеменници, които непрекъснато нахлували от отвъддунавските земи. Не един път обаче граничарите поради недоволство обръщали оръжието си срещу империята. Така заедно със сънародниците си — нашественици от север — те подлатали на тежки опустошения византийските владения57. След разгромяването на непокорните печенеги цари-градската власт се принуждавала да ги разселва из по-отдалечените си владения, предимно в централната част на полуострова58. Именно тогава, попаднали сред главната българска народностна маса, те постепенно, но напълно се претопили в нея.
Ненадеждните византийски граничари печенеги се съюзявали и с българското население по двата бряга на Дунава. за да отразят задружно нахлуванията на новопоявилите се от Изток узи59, или установявали единодействие срешу империята при въстанията в Мизия и Добруджа през 1074 г. начело с Нестор и Татуш (може би умалително от Татимир, но наричан още и Халил) в Дръстър и с [В]сеслав и Саца[с] във Вичина (вероятно дн. Исмаил на Дунавските устия), или на „еретиците" в Тракия през 1078/79 и 1084/86 г.60 и при други поводи.
Тези тесни връзки и близкото съжителство довели до още по-силното примесване на пришълците от северо-изток с основната маса от българското население и в Мизия и Добруджа, което довело вече до тяхното пълно обългаряване. Те именно са наричаните от византийските автори през епохата jii^o^apPapot61 (= примесени варвари, полуварвари). Този и други подобии термини следва да се тълкуват и да бъде разкрито тяхното съдържание с нужното внимание, тъй като са предмет на редица спеку-лации особено от страна на някои съвременни автори,
” Вж тук гл. II - VI
ГИБИ, VI. с. 313
51 Мутафчиев. П. Българи и румъни в историята на дунавските теми ГСУ ИФФ. XXIII, 1927. №1. 199 200
’* Вж изворовите известия у Йоан Скилица (ГИБИ. VI, с. 315), Анна Комнина (пак там. VIII, с.91) и привсленитс у Гюзелев. В С ведения за историята на Варна и Анхиало (Поморие) през XI в. в житного на Кирил Филсот ИБИД. XXVIII, 1972. с. 322.
” За изворовите известия у Аталиат и Скилица вж ГИБИ. VI. 175 178. 331 333, а за събитията Златарски. В. Н. История..., II. 183 184. 337 сл.: Ангелов. Д. История на Византия. II. с. 127; Тивчев. П. За участисто на българи във византийската войска през периода на византийского иго (1018 1185). ИПр, 1963. № I, 79 93; Литаврин. Г Г Византия и Болгария. .. с. 412 сл.
* За изворовите известия у Аталиат и Скилица вж. ГИБИ. VI. 183 184. 337сл.; II Вриений (Nicephori Bryenii Hisloria. ed. Bonn.. 1836. 146 148. 157).
За локализапията на Вичина в землището на лн. гр. Исмаил вж. К uzev. A I Zur Localisierung der Stadt Vicina. ЕВ. 1977, No 3. 124 125 и пос. лит
*” Вж например у Аталиат (ГИБИ. VI. с. 183). Използува се също и от А Комнина. Ник Хониат и други автори.
•*’ За употрсбата на термина „влах“ вж. тук гл. II.
конто съзнателно ги отъждествяват съвсем производно и преднамерено с незасвидетелствуваното още през тази епоха в отвъддунавските земи старо романизирано, т.е. влашко население’2.
..Неварварскага" съставка на „миксоварварите" не може да бъде друга освен българска, тъй като без съмнение не се отнася до примес. в който да участвуват „романизирани" или „елинизирани" елементи. По отношение на последните iрябва да се има предвид, че в тази част на полуострова вече столетия наред няма никакви сведения да се е било залазило във вътрешността на страната някакво компактно гръцко население или елинизирани стари обитатели (траки и заселили се като федерати на Византийската империя „варвари*' и други етноси)63. Доколкото ги е имало, то те ще да са се били вече отколе претопили сред плътната българска народностна маса. През XI XII в. е допустимо само същест-вуването на някоя и друга трупа византийци—служители или търговци. Те по-скоро са придошли след покорява-нето на България в градовете, и то по Черноморското крайбрежие, където единствено би могло да се допуске, макар и с твърде малка вероятност, че са били оцелели и някои потомци на древни елински колонисти.
Заслужава да отбележим тълкуването на термина „миксоварвари", предложено от румънския автор К. Дай-ковичиу: варвари, които постепенно се елинизирали, т.е. възприемали гръцкия език и култура64. Това определение
в известна мяра отговаря на историческия смисъл на понятието и на византийското гледище и тенденции по отношение на негръцкото, т.е. българското християнско население в територията на покореното царство, в т. ч., разбира се, и в крайдунавските земи. Според нас обаче е нужно уточнение на термина — той бил отново въведен в употреба от византийските писатели със значение „полуварвари'*, и то този път, за да означат получилата се смесица от местното българско население и пришълците от североизток, но тези от тях, които преминали на юг от Дунава. Там те вече били повече или по-малко
подвластни и следователно според ромейското схващане приобщени към империята и подлежащи на постепенна асимилация. —
Вероятно относителният дял на разселените от цариградската власт „варвари" из катепанството България и по-специално в Софийско, Нишко, Овче поле, Мъглен и др. сред тамошната маса от българско население, изглежда, не е имал такова значение в очите на византийците, особено като се има предвид напред-налата стелен на тяхното побългаряване. Затова според нас понятието „миксоварвари" се е отнасяло предимно за населението в крайдунавските земи, но на територията на
Изказаното от Н Йорга и Н. Бънеску отначало като предположе-
ние. а впоследствие настойчиво прокарано твърдение за наличието през
тази епоха на старо или изобщо ..влашко" население в Добруджа и
Мизия и за някаква ..независимост" на Паристрион като държавна формация на този етнически елемент бс оборено от П. Мутафчиев (Българи и румъни...).
В послсдно време обаче тази ..теза" бе подхваната отново и със
значителна настойчивост от някои сънародници на Н. Йорга и
Н. Бънеску Вж. за това у Тъ п к о ва-За и мо в а. В. Долни Дунав
гранична зона на византийския запад. Към историята на северните и севсроизточните български земи в края на X XII в С. 1976. с 94 сл.. 16
сл. и пос книжнина. вкл. и работитс на някои изказващи резервы по отношение на тази теза румънски автори. като например: Nejculescu. С. Ipoteza forma|iunilor politico romanc la Dunarc in sec. XI. Revista Istorica romanA. VII. 1937. p. 151 sq.; NSsturel. P: BZ. 60. 1967. 432 433; D i а с о v i c i u. C Observa|ii privind romanizarea ji continuitatea.
Tnbuna (Cluj). 12. XII. 1970; Romanizarea sciticS de la Dunarea de Jos. Acta Musci Napocensis. VIII. 1971.
1 За оттеглянето на ромеите и слинизираните елементи от старого балкаиско население под напора на заселващите полуострова южни славяни вж Коледаров. П Политичсска география . I. с. 7 сл.;
Koledarov. Р Zur Frage der polililischen und eihnographischen
Vcranderungen aul dem Balkan im 7 Jahrhundert EH. X. 1980. 77 89.
Da icovieiu. C Romalalea «ffict 187-I9S. Observapi Cpa
И1ра1 Grc<:ul“! Blares Seruigio, el Flacho» Semibarbaros' (ГИБИ. III. 253).
Византия, което поддържало връзки с това по левия бряг на голямата река.
Значителна сложност в изясняването на някои положения се получава и поради подчертаната склонност на ромейските автори. а под тяхно влияние, както ще видим по-долу, и на някои от българските средновековни писатели да архаизират. Така те назовават населението на дадена облает най-често според местожителството му с името на предишната римска и ранновизантийска провинция (например „мизи“, „даки", „панонци" и др.) или според тогавашното византийско военноадминистративно делене (например „траки", „Македонии" —от съответните теми, или ,.българи“, „италийци" и пр. — от съответното катепанство). Първото било образувано от западните земи на бившото царство, или Долната земя според българския народностей дележ на родината. а второто — от византийските военни области във владя-ната от империята част от Апенинския п-в, т. е. Италия.
Друг критерий била общата посока, от която идеала дадена трупа пришълци съобразно с обитаваната от тях територия и името й, известно според изчезналите вече антични племена и етноси, например „пеонци", „триба-ли", „скити", „сармати", „гети", „гепиди" и т.н. Естествено тази практика и подчертана склонност на византийските писатели значително затруднява съвре-менния изеледовател, когато трябва да уточни коя именно народност е имал предвид средновековният автор в дадения случай — сърби, маджари, руси, печенеги, узи, кумани и др.65
Посочената неяснота във византийската етническа терминология разкри възможността пред някои съвре-менни румънски автори да отъждествяват преднамерено и производно употребените в средновековните съчинения определения „даки", „гети", „власи”, „миксоварвари" и други прозвища въпреки явната им условност със старо романизирано население в долнодунавските земи. Спо-менатите автори са принудени да прибегнат до това средство, тъй като по друг начин не биха могли да докажат присъствието на подобно население изобщо или пък в някакво относително числено или с друго значение количество, защото то не е засвидетелствувано в този ареал до XIII в. от каквито и да било сведения в паметниците или от други данни. Нещо повече, въз основа на тези произволни отъждествявания и на неверните, но целенасочени тълкувания бяха направени опити да се датира по-рано румънската държавност, като се представи властта на първенците на българското население и печенежките племенни вождове по двата бряга на Долни Дунав като „формация" и „първи държавни кристализации" на румъните66.
За разлика от съвременните му сънародници румън-ският историк Д. Ончул приема, че след 1018 г. в Олтения (частта на дн. Влашко на запад от р. Олт) съществувало „българо-румънско воеводство", което единствено ос-
05 На отделим случаи и тяхното изясняванс ще се спираме на съответното място в изложението. Особена важност имат някои уточнения на термини при архаизирането у Патриарх Евтимий Търновски. Вж. тук гл. III.
66 Родоначалник на тази теза е Н. Йорга (lorga. N. Les premieres crislalisaiions d'Etal des Roumains. BSHAR, I, 1920, 33—46, etc.).
Въпреки богато обоснованата критика на тезата му в някои от
трудовете на П. Мутафчиев (Българи и румъни... с. 199 сл.; История ...
II. с. 45 сл.) твърдснията му настойчиво и последователно се преповтарят и поддържат от други негови сънародници и ученици, като например Banescu, N. Les premieres temoignages byzantins sur les
Roumains du Bas-Danube. BNJ. III. 1922, p. 287 sq.
Ein elhnographischen Problem am Unlerlauf dcr Donau (Aus dem XL Jahrh.) — Byz. VI. 1931.297 fg.; §tefanescu. §1. Reconstruction de la vic d’Elat sur le lerriloire de la Roumanie au cours du Haul Moyen age — RRH. 1970, No I. p. 11 sq , и по-новият книгопис, посочен там;
Diaconu. Р. Les Petchenegues du Bas-Danube. Dacia (Nouv. serie), XI, p. 111 sq.; Tanajoca, N. S. Les mixobarbares el les formations politiques parislriennes du XIе siecle. RRH. 1973, No I. 61—62, elc.
3 Потпическа география на средновековна1а българска държава
танало от българското царство между Византия, Унгария и печенегите (чиито племенни обединения той определя като държава, която достигала на запад до р. Олт). Според него воеводството било васално на империята, а след това попаднало отчасти под хегемонията на куманите, без старото население (компактно българско, но по неговото схващане вече смесено с румъни) да загуби напълно „своята физиономия и местна областна автономия"67.
Видните български езиковеди Ст. Младенов и Л. Ми-летич се позовават на Д. Ончул и се придържат към тогава традиционно™, но все още необорено, макар и априорно схващане, че на север от Дунава било останало някакво старо романизирано население, затова те също наричат воеводството (у първия — „княжество" ) „българо-румънско". Както Д. Ончул. и те обаче правилно го евързват с българската държавност и приемат, че то просъществувало независимо през XI—XII в., за да се обедини с въетаналата Мизия и заедно да образуват „Второто" българско царство68 * * * * *.
Романизираните елементи обаче все още не са имали нищо общо с упражняваната местна власт в отвъддунавските земи на българското царство и, както ще видим по-нататък, във въетанията в покорените Мизия, Добру-джа и Тракия, в конто участвувало тамошното българско и печенежко население. Ако се определят характерът и народностната принадлежност на тези образувания и движения, то следва да се вземе предвид преди всичко етническият състав на обитателите на териториите по двата бряга на Долни Дунав, а наред с това и, разбира се, не на последно място наличната държавна и културна традиция в тях. По тези признаци следва те да се нарекат „българо-печенежки" или направо „български" според господствуващото етнокултурно въздействие и поради напредналото обългаряване на пришълците печенеги, узи и други номади.
Според нас друга власт над племенното равнище или временните военноплеменни съюзи в територията между Карпатите, Долни Дунав и северозападния бряг на Черно море освен българо-печенежката не е засвидетелс-твувана в изворите. При това липсват сведения за каквито и да било враждебни действия между придош-лите етноси и местното българско население. Напротив, данните, колкото и оскъдни да са те, показват по-скоро тесни връзки и единодействие между тях. Взаимоотно-шенията обаче са могли да бъдат регламентирани от реда, установен по административноправната и военно-управленската традиция в българската държава. Ако приемем, че такива остатъци или форми на власт са били налице в отвъддунавските земи през XI—XII в., то те биха могли да бъдат единствено еманация на българската държавност.
Все пак не би трябвало да отминем и едно косвено указание, че традициите на царството в този ареал са били налице. Това проличава от обстоятелството, че те се проявяват даже след настъпилите етнически промени с дозаселването на територията с узи и кумани, като се демонстрират ярко веднага щом като българската държава се възстановява със своята централна власт. Носители на тези традиции не са могли да бъдат други освен местното българско и обългареното придошло население на север от Дунава.
Особено важно за изясняването на предпоставките да се въведе отново съществуващият до падането на българската държава под византийско иго статут в пограничните земи между Карпатите и Долни Дунав след
•’Onciul, D. Originclc principatilor romane..., 9.
08 Mi let itch. L. Les Bulgares et les Roumains... 79—81, 84. Вж. също Младенов. Ст. Румъно-българските културни отношения в миналото и румънскитс учени В: Силистра и Добруджа. Т. I. С.. 1927, с. 61 сл. R
Пирота бвблвотег,
п ГОРИ
възобновяването й от братята Асеневци е разкриването на действителното положение, настьпило там с появата на узи и кумани. Не е известно до каква степей първите и печенегите са останали по местата си, т.е. доколко те са били изтласкани от куманите, появили се от изток през последните десетилетия на XI в. и особено когато се настанили там към средата на следващото столетие.
След множество миграции част от източните тюрки кипчак (Qipcaq) в 744 г. били пръснати и прогонени от Монголия от уйгурите. Тогава те се настанили в стелите между две важни политикоикономически средища — Булгар на Волга и Баласагхун близо до езерото Исиккюл в дн. Киргизка ССР. Там кипчаците били включени като дясно крило в политическата организация на придошлите през втората половина на IX в. от Манджурия в басейна на р. Иртишкумак/къмек'* Quomay/ Kimak). Последните изпитали силното, вкл. и езиково влияние на кипчаците, конто били носители на двувековните традиции на туркутското племенно обединение. Те нарекли новодош-лите куман/кун (Quman/Qun), конто от средата на XI в. започнали да говорят на тюркски език.
През 1031 г. тибетските тангути завладели страната на уйгурите- в провинцията Кан-су (Западен Китай), конто начело на прамонголското коляно Кай (Qay) нахлули в стелите и предизвикали верижна миграционна реакция сред номадите. Като упражнили натиск върху кун/къме-ците. те от своя страна изтласкали кипчаците, последните— торките/огузи, а те печенегите — в Южна Русия и Украинската степ.
Към 1050—1060 г. кипчаците (наричани отсъседите им руси „половци") завладели торките и станали владетели на последните и на печенежко-хазарската степ, която започнали да наричат Dest-i Qipcaq ( = степ на кипчаците). Впоследствие управляващото коляно станало известно като Тертер-оба (според едноименния приток на р. Кура в Южен Кавказ), но след едно десетилетие властта поело прамонголското коляно Кай. Към 1116/ 1117г. обаче то трябвало да я сподели с придошлото от провинцията Йехол (в Манджурия) коляно Йолберли (Olberli) от къмекско (куманско) потекло. Създадено било едно голямо обединение, което Омелиан Прицак определи и нарича империя. Тя се разпростряла в Евразий-ската степ —от Китай до границите на Унгария, Византия и Киевска Русия. и била разделена от р. Урал на две крила. Докато източното било управлявано от къмеците, западното съставлявали куманите в Кипчак-ската степ, наричана от русите, който започнали с тях враждебни действия откъм средата на XI в., „половецко поле“ или ..Половецка земя". Най-южният й край опирал на Горни Прут и Днестър69. Там се настанила дунавската група кумани. която впоследствие се съюзила с Асеневци. Вождовете на тази група имали за своя резиденция Карабунар (дн. гр. Татарбунаръ) на устието на р. Когил-ник. т. е. езерото Сасък-Кундук, залив на Черно море70. Оттам през 50—60-те години на XII в. те обърнали поглед към дунавските земи, вкл. и към покорената от Византия България71.
Преди всичко трябва да припомним сведенията у съвременните византийски автори. че както узите, така и куманите влизали в досег с печенегите и непокоряващите се на империята българи72. Те дори предприемали общи нападения срещу византийските владения на юг от Дунава73.
Към средата на XII в. Византия успяла да се справи с прииждащите от североизток „варвари" и използувала
Ргi I sa k. От. The Polovcians and Rus. Archivum Eurasiae medii aevi. II. 1982. 336 341
’° Пак там. с. 367, 373.
” Лак там. с. 371 Вж също ГИБИ. VI. с. 313
12 Вж Аталиат и Скилиоа. пак там. 183 184. 337 сл
” Вж А Комнина, пак там. VIII. с. 57 сл.
настълилото относително затишие, за да укрепи властта си на юг от Дунава74 75. Дори оше през 1091 г. тя използувала куманите срещу печенегите Междувременно обаче първите вече се настанили за постоянно в земите по левия бряг на Долни Дунав и в Северозапад-ното Причерноморие сред тамошното местно българско население и остатъците от печенеги и узи, който не били преминали на ромейска територия. Скоро новите съседи на Византия — куманите — насочили оръжието си срещу нея и оттогава насетне в продължение на две столетия тя трябвало да изпита многократно неговото действие, съчегано с успешните удари на българите.
През 1148 г. куманите започнали самостоятелно да прекосяват Дунава. Тогава те заели крепостта Деменчик (вер. около дн. гр. Мачин в Северна Добруджа, Румъния, на' едно от най-лесните и обичайни места за преминаване на голямата река), достигнали Стара планина и се оттеглили с богата плячка76 вероятно пак не без съдействието на местното българско население и влелите се в него сродни на тях пришълци от североизток — печенеги и узи. Имп. Мануил I Комнин (1143—1180) организирал наказателна експедиция срещу куманите и при преследването им неговата армия достигнала Азовско море77. Едва след техния нов поход в 1160г.78 куманите били неутрализирани вероятно с помощта на Киевска Русия. която се явила естествен съюзник на Византия. Руските князе оказвали нееднократно помощ на империята срещу общите противници в Северозапад-ното Черноморие79.
Куманите подобно на печенегите и други пришълци от североизток не могли да създадат своя единна държава, т.е. липсвала спойка между отделните групи в обединението. което в действителност било лишено от централна власт. Вождовете на различните групи дейст-вували поотделно и за своя сметка, като временно обединявали усилията си при обща заплаха. Това е намерило отглас сред съвременните писатели. Според
74 История Венгрии. Т. I. М., 1971, с. 12 сл.
75 Вж. Изворовите известия у А. Комнина. ГИБИ. VIII. с.91; Г юзе л ев. В Сведения за историята на Варна и Анхиало. с. 322.
76 За събитията вж Златарски. В. Н История. II. с. 384 сл.; Васильевский. В. Г. Труды. Т. IV. Л.. 1930. с. 25 сл.
По въпроса за локализацията на Деменчик (Деменцик) съществува спор оше от края на миналия век Изказани са много противоречиви становища и крепостта се тьреи по двата бряга на Долни Дунав След отъждествяването му със Свищов от К. Я Грот, на когото В Н Златарски противопоставя Тутракан (История. II. 384—385. бел. 2). а въз основа на археологическите данни (опожаряване на крепостта през въпросната епоха) — на остров Гарван (евързан с античната Дино-геция?) от Во I § ас о v-C h i m p u. A. A. La localisation de la cite byzantine de Dcmenitzikos. RESEE. V. 1967. No3—4. p. 543. Съвсем несъобразно с текста у Кинам (където изрично се говори за превземането на крепостта след преминаването на Дунава) Nisturel. Р. Valaques. Coumans et Byzantins sous le regne de Manuel I Comnene I.
1969. p 172 sq.. я търси по левия бряг на Дут.ааа- при дн' Турну-Мъгуреле. Той пропуска, че крепостта на това място има сигурно определено имс Холъвник и е строена по-късно от българите (вж. археологическите и други данни за строежа на крепостта Холъвник у К у зев. Ал Приноси. VI. Холъвник и Гюргево, 68—71.
От данните в разказите на Кинам и Хониат проличава ясно, че Мануил Комнин е изчакал подкрепления по море и че е преследвал куманите към Галичкото руско княжество. Ако съпоставим това с местностга. то най-приемлива е локализацията на А А. Болшаков-Кимпу. Според нас Деменчик (като по-вероятна форма за предаването на въ «можно печенежко имс) слелва да се търси около дн гр Мачин в Северна Добруджа (където не ни е известно да са били извършени какнито и да било археологически разкопки). но във вески случай около това често използувано и удобно за преминаване на Дунава място. където нмператорът е могъл да изчака помощ по море и да настъпи през Молдова.
Известието се съдържа в речта на Михаил Ритор Византии, II М . 1967. с. 453. бел. 27. с. 323.
78 Пак там. с. 229
Вж. История
Пак там. с 353 и пос. там книжнина на с. 460. бел. 24 и 25. Преди това Византия използувала често руските князе срещу друг общ враг печенегите. но когато била в обтсгнати отношения с Киев тя сключвала примирие с номадите. Вж Diac on u. Р Les Pelchencques
свидетелството на Евстатий Солунски куманите „са народ, който не е уседнал и не е на постоянно място, не умее да населява и затова не е гражданствен©. Той се стреми да завладев всяка страна, но нито в една не може да заседне...“, а пътешественикът Петахий (около 1170 г.) съобщава: „Куманите нямат общ владетел, а само князе и благородии семейства. Те живеят в палатки...• **80
Създадените враждебни отношения между куманите и империята. която насочила в техния тил руските князе, наред с редина условия, произтичащи от общуването с българите (което вероятно довело скоро до сродяването им)81 в отвъддунавските земи, определили възникването на един нов и естествен съюз на базата на взаимна изгода между българската държава и куманските племена. Той решавал за всяка от страните нейните главни задачи и цели: за българите това било преди всичко възстановя-ването на царството, засилването на неговата мощ и организирането на пограничните земи, а за куманите — осигуряването на помощ при заплаха от двата съюзили се техни общи противници (ромеи и руси) и изобщо за запазването на обичайния им номадски живот и пасби-щата, както и постоянного придобиване на военна плячка.
Събитията от средата на деветото десетилетие на XII в. насетне. т.е. въстанието начело с братята Асеневци и последвалите действия през началния период от съществуването на възстановената българска държава, показват ясно това положение в отвъддунавските земи.
Прилагането на ретроспективния метод най-добре ще ни послужи да изясним връзките между населението по двата бряга на Долни Дунав и по-специално с куманските племена. Именно тези близки отношения и съюз са предпоставили и осигурили изобщо успеха на освободителното дело на българите и благополучния завършек на борбите за пълното утвърждаване на възобновеното царство в предишните му североизточни предели. В тази насока е достагьчно да спрем внимание™ си върху следните факти и обстоятелства.
1) Куманската конница подсилила въстаническите сили начело с Асеневци наред с отредите на местното българско население между Карпатите и Долни Дунав, когато те се завърнали в Мизия и подновили военните действия срещу империята.
2) Куманските колена със своите първенци от дунав-ската трупа признали върховенството на търновския владетел, след което отвъддунавските земи веднага се включили във възобновеното царство.
3) Куманската конница постоянно и последователно участвувала на общо основание в състава на българската войска. Тя представлявала нейна важна съставка и подсилвала значително ударната й мощ. Както ще видим по-нататък, куманската конница избягвала да действува през летните горещини - обстоятелство, с което българските владетели се съобразявали във военните си предприятия.
4) Поставянето на куманите под ведомство™ на Римската църква, когато цар Калоян сключил уния с папството. Това проличава ясно от изложението (грамотата) на този владетел от 1204 г., с което той формално подчинява на палата Търновската църква и населението в държавата си, заявявайки изрично: „И каквито земи на християни или езичници в бъдеще
"° Цит. по: Златарски. В. Н. История, III, 97- 98; Росовский, Д Роль половцев в войнах Ассией с Византийской и Латинской империями в 1186 1216гг Сп БАН, LVIll.Kn. ист.-филол. и филос-общсствен, 1939, 203—211.
•' Най-ярък и красноречив пример за това е семейството на Асеневци, което. съдейки по рсдица факти и имената на членовеге му, щс да е било в тясно родство с в и дни български и кумански семейства На този въпрос и неговото място в историописа ще се спрем по-долу (в гл. II). Асеневци умело използували роднинскитс си връзки с куманските първенци, за да ги привлекат вьв възобновеното царство
придобие моето царство, те ще бъдат под властта и повелята на същия свешен и апостолически римски престол...**82
За пряката власт на цар Калоян над куманите говори и обвинение™ на маджарския крал Емерих (Имре. 1196—1204) пред палата срещу него, че „след като присъединил към себе си многобройни тълпи езичници. той жестоко опустошил, така че освен ония, конто били избити от тиранията му, немалко християни били откарани в поганско пленство...**83 Единствените езичници в територията на България по това време са могли да бъдат само куманите.
Изобщо куманите се проявили като естествен и последователен верен съюзник на българите, както печенегите в предишната епоха, още в самого начало на тяхното освободители© движение начело с братята Асеневци. Нещо повече, те се включили във възстано-веното царство заедно с българското население и обългарените чужди елементи в отвъддунавските земи, сред конто се били заселили.
В. Златарски определя някои от куманските вождове като „федерати, конто се присъединявали със своите дружини към българския цар**84. Според нас обаче по-скоро куманските племена в териториите на север от Долни Дунав и на североизток от устията му, чието българско население участвувало в освободителното движение и се присъединило със земите си към възстановената държава, не са били съюзно, а нейно поданно население. Куманите признавали върховенството на българските царе и изпълнявали определени задължения. Те осигурявали североизточните предели (подобно на печенегите до падането под византийско иго) и участвували с конни отреди във военните походи на търновските владетели. Трябва да допуснем, че отно-шенията между последните и куманските първенци са били уредени не само на основата на близкого родство, но и с определени уговорки. Условията при тяхното договаряне обаче остават неизвестни. От сведенията в изворите знаем само за споменатото вече съгласие куманската конница да не действува през летните горещини.
Разбирателството между куманите и българските владетели, както и тяхното подчинение проличава особено от факта, че през последните години от царуването си Иван Асен 11 разселил част от тях в Тракия, след като били притиснати от нахлуващите в Северозападното Черноморие татари. Както ще видим по-нататък, тази мярка била взета, за да бъде подсилена защитата на южната граница и бъде всят ужас у латинците и никейците85.
Още през управлението на цар Иван Асен II настъпили редица промени в етническия състав и устройство™ на отвъддунавските земи с оглед да се осигурят по-добре и северните предели на царството. Причините за това са били, от една страна, влошаването на отношенията с Унгарското кралство, когато унията между Търновската и Римската църква била фактически прекратена през 1231г. със започналите преговори с Никея за възвръщане към православие™, а, от друга страна — надвисналата опасност от татарского нашествие, което вече засегнало куманите и други народи в Северного Черноморие.
Засиленият престиж на Българското царство и неговата православна църква подкопавали позициите на папството не само на Балканите, но и в Унгарското
•2 Вж латинския текст и българския пре вод в ЛИБИ. Ill, с. 335. също и тълкуването им от В. Н. Златарски (История, III, с. 185).
J Вж латинския текст в PL, CXV, col. II3D 114A и българския превод и разбор у Златарски. В Н. История. Ill, с. 199.
•* Златарски. В. Н. История, III, с. 99.
•’ Вж. тук гл. III.
кралство, а съюзът между Търново и Никея представля-вал реална заплаха за кръстоносците в Цариград. Влияние България упражнявала преди всичко и твърде осезателно върху православното население в Унгария и сред куманите езичници. Последните без друго тежне-ели към българите заради продължителните и несмуща-вани отношения с тях въпреки усилията на Римската курия да ги привлече. Папството развило настойчива мисионерска дейност за покръстването им по католический обред и за целта създало нарочни епископии86. Паството и владиците на тези епархии обаче изпитвали силното влияние на Търновската архиепископия, а може би са били и пряко поставени под ведомството й. Това е още по-вероятно. като се вземе предвид обстоятелството. което е засвидетелствувано в официалните документи, че много маджари и немци изоставяли католичеството, за да приемат православието. и ставали „един народ с власите*’. Тогава под „власи" и „схизматици”, както ще видим това по-нататък, хората от католический Запад разбирали православните87.
Новосъздадената с прегрупирането на силите обстановка в Югоизточна Европа изострила още повече борбата между католици и православии в отвъдкар-патските земи. Тогава Рим упражнил натиск върху маджарския крал и той започнал заедно с папското духовенство да преследва своите православии поданици. Те се състоели преди всичко от българския елемент в дн. Седмиградско. Банат, Марамуреш. Задкарпатска Украй-на (Рутения) и Средно и Източно Словашко, които през IX—X в. били северозападните покрайнини на царството, отнети от Унгария през следващото столетие88. За запазването на народностното име и православието у тези българи даже и в най-отдалеченото Средно Словашко може да се съди от известието за въоръжената антифеодална и верска съпротива в края на XIII в. на „българи, кумани и други схизматици" срещу притесне-нията, на които били подвъргнати от папското духовенство като подвластно население във владенията на Спишкия мантастир89.
Очевидно процесът на образуването на българската народност през IX и X в. на север и североизток от Карпатската планинска верига е протекъл едновременно с този в останалите предели на царството и с участието на същите основни съставки: заселилите се там през предишните столетия югоизточни (наричани и български или дакийски) славяни и прабългарите. След завладя-ването от маджарите на тези територии на царството между 1000 и 1030 г.. тамошното българско население било откъснато от своето народностно ядро и центровете на родната си култура, особено когато българското царство и самостоятелна църква на юг от Дунава били унищожени от ромейските завоеватели. Въпреки небла-гоприятните условия в пределите на чужда държавност и в католическо обкръжение при задействуваните обратни сили на денационализацията българският етнос в Ун-гарското кралство. изглежда. е залазил и удържал известии позиции. Въпросът остава все още неизследван, но ние разполагаме със сигурни данни, че дори и през XIII в той е имал свои православии епископии, може би създадени или възстановени при твърде благоприятните условия със сключването на унията с Рим от цар Калоян през 1204 г.
В писмото си до крал Бела IV папа Григорий IX лише на 14ноември 1234г.. че имало „някакво население, което
"'’За тази дейност на Римската курия вж Князьский. И О. О позовснких епископиях в Карпатско-Дунайских землях Н Сопи ально экономическая история Юго-Восточной Европы до середины XIX в Кишинев. 1980
*' Вж тук гл II
“Коледаров. П Политически география I с 38
•• Пак там
се нарича „власи" (= православии, както ше видим по-нататък), които „пренебрегват Римската църква и приемат всички църковии тайнства не от нашив досточтим брат Теодорих. епископа на куманите, които е диоцесан на мястото, ио от някои лъжеепископи, конто се придържат към гръцкия (= православния) обред. И някои от Унтарското кралство както маджари. така и тевтонци и други правоверии, понеже пребивават заедно с тях, тъй като са станали един народ със същите власи, получават горните тайнства. като пренебрегват епископа за тежка съблазън на правоверните и немалко унижения на християнската вяра. И тъй, за да не се появи опасност за душите поради различие в обредите, ние, желаейки да пресечем подобна опасност, за да нямат споменатите власи причина да отиват поради липса на тайнства при схизматиците епископи, наредихме «а същия епископ (т. е. Теодорих) с наше писмо да им постави предвидливо според постановленията на вселенския събор католически епископи от тяхната народност за свой викарий в проповедите, който да му бъде послушен във всичко...“ След това палата припомня на краля някои положения и че е „карал гореспоменатите власи да приемат епископа, когото самата църква им бе отстъпила, ти да му определяш доходи, които получаваш от тях... и настойчиво подбуждаме кралското височество и това ти вменяваме срещу опрощаване на греховете, понеже не подобава да търпиш в кралството си такива схизматици... “90
Освен от българската народност православното население в Унгарското кралство се състояло още и от обългарени в различна степей алтайски етноси (хуни, авари, печенеги и др., а по-късно и кумани), настанили се в този ареал през предишните столетия, както и от романизирани елементи, придошли от земите на юг от Дунава през XII в. В науката съществува разногласие по проблема за произхода на романизираното население в долнодунавските земи и това налага да се спрем, макар и накратко. върху него. Въпреки натрупаната твърде обширна литература91 все още не са дадени задоволи-телни отговори на въпросите: откога то се е появило в Карпатската облает, т.е. кои са и откъде идват предците на дн. румъни и молдовани,
Както справедливо отбелязва Г. Г. Литаврин, водо-делът между историците е въпросът, дали е съществувала пряка приемственост (континуитет) между споменатите за първи път през XIII в. в Карпатите „власи" и старото население на Траянова Дакия от римската и предрим-ската епоха92. Групата автори, предимно румънски. които се стремят да намерят потвърждение на автохтонността на „власите" в ареала, се позовават предимно на необхолимостта подобно масово придвижване на население да бъде отразено в изворите и същевременно тълкуват със същата цел производно етниконите, с които си служат средновековните писатели, обявяват памет-ниците на старобългарскага култура за „проторумънски" от типа на „Културата Дриду" и т.н.93
Вж. латинския текст и българския превод в ЛИБИ. IV. 48 49;
князьскии. И. О О половецких епископиях.... с. 250.
“ Вж Библиографията та излязлата до 1944 г книжнина по тази проблематика у Gyoni. L Oecurvede Kekaumcnos, source de I histoirc NoU|m4nC147 ixT ’°,rC €°mparcc XX,H ‘Nou* ^ne. Ill) 1945. Nol 4. 147 180. а по-новия книгопис у Л и т а в р и н. Г Г. Сове гы и ?9ПаЯ9 5^Тл92?ЧТИС "ИМНТИЙСКОГО полководца XI в. М . Древность и‘средние века м"^" ИСТ°РИ" ВОСТОЧНЫХ Романцев
Вж Литаврин. Г. Г. Советы и рассказы... с 5’0 сеотте^оТта1сИтапТСНа ” • Ба2Кано ’ *“>ято производно
сеот леия о iг стар об ългарската. вж Божилов. Ив Културата Дриду
- 1-4. Ангелова. Ст.. 3 А Рикман, И А Рафаилович И йп* 197J 'У1ЬГ>Р“ МОЛШ""“ 1’71
ZpJ’. ГеЛк. «" П,К " Политически
география . |, с. 26. бел 57. книжнина по въпроса
Застъпващите противного гледище учени изтъкват гвърде основателното възражение, че преди края на XII в. липсват каквито и да било сигурни данни за присъствието на романизирани елементи в отвъддунавските земи. Дотогава в писмените източници. и то от Хв. насетне, става дума изключително за техни сънародници, конто са обитавали земите южно от голямата река9*. Друг техен съществен довод е липсата на античин местни (ороними и хидроними) и селищни имена в земите на север от Дунава и обстоятелството, че топонимията в Карпатската облает е славянска или в някои случаи алтайска (маджарска или на заселилите се преди тях източни етноси: хуни. авари, прабългари и др.)95. Нещо повече, дори и малкото на брой древни местни имена са възприети във влашкия език с побългарената им форма като тези от типа Alutus — Олт. Това ще рече, че през ранното средновековие носители на приемствеността с древността са били славяните от българската група, наричани още дакийски, защото заели бившите провинции Dacia Superior и Dacia Apulensis, известии още и като Траянова Дакия, когато те вече били почти напълно обезлюдени от варварските нашествия през III—I в. пр. н.е., а старото им население потърсило убежище на юг от Дунава. Последното дало името си на образуваната там през управлението на имп. Аврелиан (270—276) нова провинция, впоследствие поделена на Dacia Rippensis и Dacia Mediterranea, конто в науката за отлика от предишната се назовават и Аврелианова Дакия96.
Още Иречек посочи, че „цяла Стара Дакия, както планинската страна на дн. Трансилвания, така и низината били осеяни със славянски селища". Той дава много примери за имената на реките, повечето от планините и на областите, който са славянски. Същото важало и за Влашко и Молдова. Между неговите примери за Седмиградско е реката Кокел — у саксите Наг Кьокьо-льо, която сред румъните пък носи името Търнава (Търнава Маре). К. Иречек отбелязва, че славянската топонимия заедно с много думи е останала в говоримия език, въпреки че славяните са изчезнали от тези места, претопени от власите. Преди края на миналото столетие обаче в седмиградските села все още се чувала славянска реч, което ще рече, че там българският елемент се е порумънчил едва в последните десетилетия на XVIII в.97
Изследванията на унгарския езиковед Ищван Кнйежа разкриха. че дори и в планинската облает в Седмиградско. гдето би могло да се очаква да са се залазили романизирани даки, оро- и хидронимията е славянска. Това особено важи за горните течения на реките и е твърде показателен факт, ако се съпостави с положението на юг от Дунава. Там се наблюдава тъкмо обратното явление — в горните течения на реките са се залазили древните имена, макар и с изменен облик, например Етър от Ятрус, Ибър от Хебрус, Тъжа от Тонзос и др. Докато славяните възприемали древните имена на географските обекти от намерилите убежище в планинските или гористи места траки, очевидно в карпатските земи те не са заварили даки, конто да им ги съобщят. Ето защо югоизточните славяни пазовали планините. реките и областите само със свои слова.
Българските, или дакийските славяни се спуснали от общославянската прародина и населили плътно дн.
04 Вж. История Венгрии. I, 141 146.
” Оронимията. хидронимията и имената на насслените места в пяла та Карпатска облает не водят произхода си от средновековните романизирани обитатели Това се вижда твърде отчетливо от ономастичните изелелвания на унгарскитс учени А.Ашбот, Й Мелих. Ищв. Кнйежа и др., пък и някои румънски езиковели.
Трябва да подчертаем, че дори и възпристите от славяните антични топоними са навлезли във влашкия език с побългарената си форма, като например тези от типа на Alutus = Олт
06 Коледаров, П Тема „Македония" в Тракия. И И И. 21. 1970, с. 228.
91 Иречек. К История. .. 102—103.
Молдова и Влашко, но проникнали и на запад, южно от Бескидите и Високите Татри, достигайки до левите брегове на Средни Дунав и Хрон, т.е. в дн. източни дялове на Словашко и Унгария, в Задкарпатска Украйна. Седмиградско и Банат, а на юг — до Долни Дунав и Сава. В края на VI и началото на VII в. те проникнали и станали пълни господари, като направили свое отечество средния. източния и южния дял на Балканския п-в. Като унищожили византийската власт във вътрешността на полуострова, те принудили елинизираните елементи от старото население да се изтеглят в Мала Азия, в малкото оцелели и останали под контрола на империята крепости в Цариградския п-в, Солун, Атика, част от пелопонеските брегове с Егейските о-ви. Драч и далматинските пристанища98. По същия начин южните славяни изтласкали и романизираните елементи, конто още веднъж се отдръп-нали, този път към високопланинските части, предимно в западния дял на Балканския полуостров. Там романизи-раното старо население се съсредоточило в по-значителен брой в пл. Пинд и Северна Тесалия (придобили тогава името Велика Влахия, срещано в изворите), в край-брежните планини на Адриатика, т.е. в дн. Истрия, Далмация и Черна гора (двете последни са наричани през средновековието Мавровлахия), в Сърбия, където заели областите Стари Влах и Влашка земя99, а в по-малобройни групи — в планините на дн. области в Македония (Мъгленско, Костурско и др.).
Отдали се на трансхуманно скотовъдство, романизираните остатъци от старите обитатели на Балканите общували с населението в околните низини — с българите около Велика Влахия или със сърбохърватите в останалите покрайнини. Това водело до сродяване чрез смесените бракове и частичното претопяване на планин-ците пастири взаобикалящата ги и превъзхождаща ги в културно отношение славянска маса. В това отношение твърде показателно е наличието на значителен брой славянски имена, на думи в речниковия фонд на власите и подчертаното културно въздействие от българска страна, за което приведохме оценките на Д. Ончул, А.Ксенопол, Й. Богдан и др. Същевременно обаче следва да се допуске, че в Мавровлахия и във Велика Влахия романизираният елемент е бил подсилен с изпитали римското културно влияние пришълци от Южна Италия, о-в Сицилия и може би бившите имперски провинции в Африка, когато тези страни били засегнати от арабската експанзия или особено след проникването на норманите в Апенинския п-в. В този смисъл трябва да се тълкува един израз у Йоан Кинам в разказа му за похода от 1166г., организиран от имп. Мануил Комнин (1143—1180) в Унгария. В „голямата войска" под командуването на стратега Лъв Ватаци имало „голяма тълпа“ (или сбирщина) власи, за конто казват, че са някогашни
Коледаров. П Политически география.... I, 7 13 и пос. там лит.
eQ Вж например Monte de Murlachi в картата на света на Фра Мауро Камалдолезе от средата на XV в Отъждсствява се с дн Влашка пл планинската верига от Дубровник на ссверозапад до пл. Вслсбит в облает та Лика. Хърватско (вж. Monumenta Cartographica Jugoslaviac Т. II Београд. 1979. с. 29). т с по протежение на цяла Далмация в карстовата облает (наричана Високн Карст система от варовикови планини), която в гьсното средновековие носсла името Мавровлахия (вж известието на дуклянския презвитер за „моровлахитс" и „черните латинци", конто юворели простонароден латински език. а страната им се назовавала Provincia Latinorum Летопись попа Дукл>анина. изд. Ф. ШишиК. bcotpan. 1928. с. 289).
Стари Влах с областта в Рашка (Сърбия) между срсдното течение на р.Дрина и Рашка, която обхвата комплекса от планините Тара. Златибор, Явор. Голия и др. Освен нея през средновековието по । орното течение на р. Вели Дрин имало и друга облает Влашка земл»а (вж ШкрнваниЬ. Г Власгелинство св С тефана у BaibCKOj. Исто-рижски часопис САН, VI. 1956, с. 197 и приложената карта) За Стари Влах вж. Иречек, К История. . с. 254 255.
пресел ни ни от Италия (xai BXaywv koXuv fipikov oE t&v cc 1txXux< &7ГО1ХО1 7taXai elvai уёуохтаг)100.
Докато H. Бънеску поддържа. че тези власи били набрани и организирани от Лъв Ватаци в Черноморската облает101, В. Златарски приема, че това е станало в Седмиградските Алпи102, а П.Нъстурел, С. Дайковичиу и др. — че са привлечени от този военачалник в земите на юг от Дунава103. С право В. Златарски обръша внимание, че тези власи били „сбирщина*1, която стратегьт поради спешността на поставената му задача не е могъл да обучи и включи като съставка в редовната си армия104. Като се вземе предвид византийската практика да се прибягва до пастири номади за водачи на войската през пресечена планинска местност, то вероятността те да са доведени още от земите на юг от Дунава се потвърждава. Най-правдоподобно е те да са били набрани от Велика Влахия. тъй като до това време липсват безпротиво-речиви и сигурни данни за наличието на власи в Долна Мизия.
Въпреки опитите на Н. Йорга и Н. Бънеску да поддържат обратного, като използуват всевьзможни еквилйбристики с различните термини в изворовите известия, конто всъщност означават други етноси, но не и власи, редица техни сънародници, като например Г. Мурку, С.Драгомир, А.Ксенопол и др., са на противно мнение: те не намират никаква опора в източниците, топонимията или каквито и да било други данни, затова признават поне по отношение на Долна Мизия, че в нея в средновековието не са живели романизирани еле-менти105 106. Дори странствуващите пастири да са проник-вали в Стара планина, то те не са били уседнало там население и едва ли са се движели на големи групи. Затова те не са заслужили вниманието на авторите от епохата, за да ги отбележат. Последните говорят за власи най-рано през Хв.. но във Велика Влахия, когато предполагаме, романизираните елементи са се активи-зирали след идването на полатинчените пришълци през Адриатическо и Йонийско море.
Появата на власите през късното средновековие, едва през XIII в , на север от Дунава100 може да се обясни най-правдоподобно с изпратените от Византия отпреди в подкрепа на нейните претенденти в унгарските династични разпри. Така например, за да укрепи положението на своите поставленици на маджарския престол Владислав (Ласло) II, Стефан (Ищван) IV и Бела III Алексий (1172—1196), особени грижи полагал имп. Мануил Комнин. Той им изпращал военни отреди, в конто, както изрично съобщава Йоан Кинам, били включени власи. Същото правел и неговият противник Андроник Комнин, заместник-управител на катепанс-твото България в Долната земя, което само по себе си може да бъде още едно указание, че набирането на
100 Вж препода у Златарски. В Н История. II. с. 520, а гръикия текст у I. С innarni Hisloria. cd. Bonn.. 1836. 259 260. който не с включен в ГИЬИ. VII
101 Banescu. N. Les premieres temoignages .. , p 305; Changemenls politiques...
102 Златарски. В H История, II. с.519. Притурка №14 Как румънскитс историки тълкуват историческите извори?
'°* Naslurel. Р S Valaques. Coumans el Byzantins, р. 178 sq.; Daicoviciu. С. Пос статия в Tribuna, и др.
104 Златарски. В. Н. История. II. 102 104
Вж посочванията у Примов. Б Съзлаването на втората българска държава и участието на власите В Българо-румънски връзки и отношения през всковстс. Изследвания (XII XIX в ). С . 1965. 40 -41. Този автор обаче. макар и да полчертава. че „от изворовите данни и топонимистични проучвания досега се установява. че няма данни за влашки заселвания из равнината между Балкана и Дунава '. съвссм нсобосновано поддържа. че „когато Н.Хониат и други извори назовават населението в Северна България мизи и власи. те имат предвид нс само власите из Балкана, но и българското население на страна га. което без съмнение с било по-многобройно"
106 Вж История Венгрии. I. 143 146. бел. 21 За византийската
намеса в унгарските междуособнци вж. пак там. 132 133. 509
романизирани елементи в помощните ®
във Велика Влахия. Трябва да допуснем, че тези власи са останали в Унгария и са получили впоследствие задачата да охраняват. както ше видим по-нататък, наред с други етноси границата с България по Карпатите. защото се срешат в изворите от XIII в. около крепостите Фотараш и Амлаш.
Друга възможност е власите да са опознали отвъддунавските земи през време на действията си там и да са ги предпочели впоследствие като свое поселение, от една страна, поради пригодността им за скотовъдство, а, от друга страна—с оглед да се освободят от постоянно утежняващия се византийски данъчен гнет и увеличаващи-те се повинности. В такъв случай власите са могли постепенно и на малки групи да се придвижват от Велика Влахия към Траянова Дакия по магистралата Вардар — Морава, но вече по обратния път на склавините при тяхното разселване на юг от Дунава. Именно поради своята спорадичност и различии поводи това преселение на власите от юг в отвъддунавските земи през епохата на византийского господство над България не е намерило отражение в ромейските или унгарските писмени извори. Все пак обаче това движение е оставило твърде ясен спомен в устните предания сред предците на дн. румъни и молдовани, за да бъде отразено в най-ранните им
летописи.
В разказ за събитията от първата половина на XIII в. в стария летописен свод на Влашкото воеводство (написан на румънски език и съставен по-късно — в края на XVII — началото на XVIII в.) се съобщава: „Преди всичко трябва да се почне с румъните, конто са се отделили от римляните ( = ромеите, т. е. византийците, б. а.) и побег-нали на север. Поради това те, като преминали р. Дунав, поселили се в Турну Северин, а други — в унгарската страна ((ага Ungureasca) и стигнали до Марамуреш по реките Олт. Муреш и Тиса. Тези, който се поселили в Турну Северин, се разпространили в подножието на планината до р.Олт, а другите се спускали надолу по р. Дунав. Постепенно те завзели всички места и достиг-нали околността на Никопол. Тогава между тях били избрани боляри, произхождащи от знатен род. И жителите в банството поставили за свой предводител рода на Басараба. Последният се заселил първоначално в Турну Северин, който превърнал в своя столица. Втората учредил в Стрехая. а третата —в Крайова. Като сторил това, неговият род в течение на дълго време управлявал тези места.'*107 По-нататък се разказва за образуването на самостоятелно княжество от легендарния воевода Раду Негру, който дошъл от Амлаш и Фогараш в Седми-градско, тогава в пределите на Унгарското кралство108.
В края на миналия век румънската историческа наука възприе, че в основата на тези известия е залегнала устната традиция за действителни събития —идването е предавано от поколение на поколение сред обитателите на Влашкото воеводство, след което разказът е записан в най-старата част от летописа през управлението на Негоя Басараб (1512—I52I)109.
Както при други устни предания (например записа-ните в „Стратегикона на Кекавмен), и в този случай общага посока на движение™ се спазва достоверно и ясно първоначално интересуващото ни население се движи от юг на север, т.е. от земите, разположени южно от Дунава, в тези на север от Карпатите —в Унгария, а
га Z '-10Г7 ТйП' IINtt |68°» Canucuzmesc)
Ed cnlici inlocmila de CGrecocu. D.Simonescu. Bucuresti. I960, p I Popescu. R Islonle domnilor Tarii Rominejti (1290-1728) Ed critics de C.Grcccscu Bucurejn, 1962. p.3.
,0* Istoria Rominici T II Bucur^ti. 1962. p 140 sq.; M илстич. Л и д 100УКа Да*°РУ“*МИ1с н тяхната славянска писменост. 260 263
One I u I. D Onginile pnncipatelor romane Scrireri istorice Vol I Ed cnlicA inonjita de A. Sacerdotcanu. Bucurefli. 1968, p. I
след това — отново на юг и изток. но този път в територията между споменатите планинска верига и река, т.е. в дн. Влашко, тогава в пределите на Търновското царство.
Румънската историческа наука не разполага с точки данни за датата, когато са се появили „влахо-българс-ките" воеводства в Олтения, образували впоследствие Влашкото воеводство11 °. Легендата за основателя им воеводата Раду Негру, преди това „дук на Амлаш и Фогараш", бива отнасяна към 1220 г. Тогава според анонимната хроника Istoria (ari romane§li deciInd au descalicat provoslavnici crestini той преминал Карпатите в Мунтения. основал гр. Къмполунг и издигнал голяма черква, след което се спуснал към Арджеш, където изградил голям град и го превърнал в своя столица1,1. А. Ксенопол приема тази легенда за историческа истина и предполага, че Раду Негру се възползувал от безреди-ците, конто избухнали през 1290 г. в Унгария след смъртта на крал Владислав (Ласло) на 10 юли с. г., и поради преследванията срещу „православните румъни в Седмиградско" се изселил с част от православния си народ в съседно Влашко112. Д.Ончул с право се отнася критично към това известие и като се основава на погрешната теза, че преди това в Олтения са съществу-вали румънски воеводства под върховенството на българските владетели, приема Раду Негру за несъщест-вуваща личност „един политически образ, който олицетворява обединеното с България Влашко"113. А. Ксенопол обаче категорично отхвърля „хипотезата" му. че воеводството в Мунтения е плод на раздробява-нето на Търновското царство, и намира потвърждение на разказа във факта, че действително влашката столица се придвижвала в южна посока (от Къмполунг в Арджеш, оттам в Търговище и накрая — в Букурещ), както и в наличието на две воеводства (дукства) в Трансилвания (Амлаш и Фогараш) точно на срещуположната на Търговище страна на Карпатите в Трансилвания. Подобно било и образуването на Молдованското воеводство начело с Драгаш според маджарските източници114.
Според нас 1220 и 1290 г. съвсем не са датите, когато православното население от Унгарското кралство (което не се състояло само от романизирани елементи) преминало на юг от Карпатите в отвъддунавските предели на България, а когато цар Иван Асен II прекратил унията с Рим към 1231 г. Изглежда, маджарската власт не могла да спре твърде масовото изселническо движение. Отношенията се изострили и. както правилно е предуга-дил В Златарски, това било поводът за войната между дветестрани през 1232—1233 г.115 Тя започнала през март 1232 г. с кръстоносен поход начело с магистър Дионисий, който превзел Белград и Браничево, но бил отблъснат от царевия брат Александър. управител на Средецката облает. Под ръководството вече на престолонаследника, бъдещия крал Бела IV (1235—1270), враждебните действия били подновени на следната година в отвъддунавските владения на царството. За краткото време на окупацията било образувано маджарското Северинско банство (Szorenyi bansag )със средище Турну Северин (унг. Сьоренвар, дн. Дробета Турну Северин), а крал Андрей II си прикачил титлата „Rex Bulgariae el Cumaniae"11в. Северинското банство било възобновено от Бела IV в 1264 г., когато той отново завзел територията на запад от р. Олт, а на следната година заселил там рицари от Ордена на йоанитите (наричани
"° Mi let itch, L. Les Bulgares et les Roumains . p 88
111 Пак там, 88— 89
1,2 Xenopol, A. D. Istoria rominilor T II, p. 14 sq . M iletitch, L
Les Bulgares el les Roumains . 88 89.
"’Onciul. D Originilc principatilor romane, 1899, p. 35.
1,4 Mi let itch. L. Les Bulgares et les Roumains. , p. 90.
"’Златарски, В. H История. HI. 373—375.
"® Вж итворовите известия и книжнината по въпроса тук гл. III.
още йерусалимски тамплиери, или храмовници)1,7. В едно свое писмо кралят сам изтъква, че ги поселил в най-опасното място „срещу езичниците, българите и други схизматици", като една от главните им задачи била да спират забягващите в царството кралски поданици”*. Вероятно маджарите са възприели от българите практа-ката да се заселва гранично население в най-застрашените посоки, защото крадете им настанили по карпатската граница в България дошлите от юг романизирани елементи в Амлаш и Фогараш. немски колониста и др.
Търновската власт осигурила на православните бе-жанци от Унгария покровителство и земя за поселване в отвъддунавските си владения по долното течение на р. Олт. Срещу това тя ги организирала във воеводства за да осигуряват границата срещу кралството под командуването на местни, а впоследствие и на свои първенци. Според въведената от столетия практика в българската държава подобен род поселници получавали известки права да се самоуправляват, на каквито преди това се радвали печенегите, куманите и др. Граничното население обаче имало и задължението да участвува под командата на своите воеводи като помошни (оищидо) отреди в редовете на царската войска по време на война. По същия начин и маджарите използували своего население от този вид. съставено от саксонци, власи, секейци и печенеги, който например съставили помош-ните отреди, изпратени от крал Андрей II да потушат въетанието на куманите срещу цар Борил* 111 * * * * * * * * * 119.
Най-ранното споменаване в писмените извори на православното население с името, което му дали българите и византийците през епохата — „угровласи" или „унгровласи" (’OuxpopXiyoi), — срещаме у Йоан-Кан-такузиновата „История" във връзка с това допълнително задължение на граничното население: по повод съобще-нието, че новоизбраният търновски цар Михаил Ill Шишман Асен (1323—1330) събрал „своята войска и немалко помощна от унгровласи, като взе и скитска (= татарска от Южна Бесарабия и Добруджа) войска", за да се отправи в Тракия срещу „градовете, конто след смъртта на (Георги II) Тертер минаха на страната на ромеите"120.
За отлика от власите от Велика Влахия и поради примесването им с българи от територията наУнгарското кралство, от което заедно забегнали. средновековните предци на днешните румънци и молдовани били назовани съответно „угровласи" и „росовласи" или „мавровласи". Така започнала по тяхното име да се нарича и територията. където били настанени — Угровлахия, а за по-кратко—Влахия или Влашко
Румънските историци приемат, че името „угровласи" е от гръцки произход, и тълкуват, че под Угровлахия се разбирало „румънската държава като княжество, зависимо от Унгария, за отлика от другата Влахия без подобии връзки с маджарската държава", а други разделят съставките на сложната дума, като смятат, че тя указвала „румънската държава заедно с провинциите на румънските владетели оттатък планините, т.нар. Унгария и Влахия120. Трети поддържат, че под Угровлахия трябвало да се разбира „Влахия редом до Унгария", така както под Россовлахия „Влахия откъм Русия". т е. Молдова. Това име й било дадено, за да се разграничи от „другата Влахия на Балканския полуостров"121 Изка-
1 ” Вж та това тук гл. IV.
"'Вж Златарски, В Н История. 111. с.371. и писмото на крал
Бела IV до папа Инокснтий IV от II XI. 1254г. в ЛИБИ. IV. 101 104
"*Вж туж гл. IV.
120 Вж гръцкия текст и българския превод в ГИБИ. X. с. 225 и ерв превода там на вищмгхс със „съкнни".
Очевидно пак „угровласи” са и „власите". конто са вэели участие в действията на същия цар при Велбъжд в 1330г.. според съобщението на Н. Григора (вж. тук гл V)
121 Guircscu. С. С. 1st опа rominilor. Т 9 Bucurefti. 1946, р 380
зано е и мнението, че за Вселенската цариградска пагриаршия тази разлика била потребна, „за да има едно по-точно име епархията на румънската държава. А веднъж дадено, това име на митрополията на юг от Карпатите се залазило и до днес в нейното титулу-ване."122
Тези обяснения са толкова ненаучни. колкото и произволните опити впоследствие да се замени името на създадената през 1359 г. Угровлахийска митрополия123 с „митрополия на румънската държава". То обаче не се е усвоило и до днес, защото крайовският архиепископ продължава да се нарича „угровлахийски". Тази катедра и била издействувана от воеводата Николае Александру Басараб (1352—1364) след дълга преписка с цариградския патриарх Калист. Воеводата я поверил на последняя епископ на Вичина Иакинт124, чието ново седалище се приема, че било в Куртя де Арджеш. През 1370 г. била създадена втора митрополия в Угровлашкото воеводство със средище Северин, за да обхване отстъпената през предната година от цар Иван Александър Асен земя на север от Дунава, която дотогава била подвластна на сина му и съцар Иван Срацимир като отплата за съдействието, което угровлашкият воевода оказал за отблъсването на маджарите от завладяната от тях през 1365 г. Видинска облает125. Новообразуваната митрополия била „втора угровлашка" с първи владика Антим126.
Вън от всякакво съмнение съставното име „угровласи" сочи, от една страна, че се отнася до население, което е дошло от Унгария, а, от друга страна — разно-родния му произход: местни българи и обългарени етноси от това кралство127. примесени с романизирани елементи, придошли там от южните части на Балканския п-в. „Росовласи" може да се обясни също с примеса им в Молдова с руски наред с български те славя ни.
Примесът и мястото на българския и обългарения елемент в граничните отвъддунавски области на Търновското царство проличава и от достигналите до нас имена на воеводите, на които били поверени тези
122 Serba nescu. N. Titulalura milropoli|ilor. jurisdic|ia hotare $i resedinjele mitropoliei Ugrovlahici. Bisenca Ortodoxa romana. LXXVII, 1959. No7IO. p 709
,2J Вж Justinian. Patnarhul Bisericii Ortodoxc romini. cu privilcgul implimirii a $ase sute de am la inlemcireu mitropoliei Ungrovlahiei. Пак там. с. 665.
124 Вж посочените документи от Hurmuzaki. Е. Document^ pnvitoare la istona rominilor. Vol XIV. part I Bucure$(i.l9l5. In: Istoria Rominici. Vol. II. part I Bucure$ti. 1961. p. 156. 180.
Вж тук гл. VI.
126 Пак там.
121 Що се отнася до останалите в Седмиградско. Банат и другите
подвластни на унгарската държава покрайнини на севсрозалад от
Карпатите българи. те започнали постепенно да се поунгарчват. ако приемсли католичеството Тези от тях обаче. които залазили православието. започнали да се приобшават след края на XIV в., т е след унищожението на българската държава и патриаршия. към власите и молдованитс. Причината за това се криела в сродните църковни институции и главного в употрсбата до късно в реме от последните ст а роб ъл г а рек и я език в богослужснието В случая собственият им език послужил като мост и средство за тяхната денационализация чрез сближснието им постепенно, но напълно с населението и образувалата се влашка народност в Угровлашкото воеводство и молдовска в Молдовского По същата причина прекъеването на всякаква връзка с главна та българска народностна маса и изобщо поради липсата на какъвто и да било български иърковно-културен и политически център българският етнически елемент в Задкарпатска Украина (иаричана тогава още и Рутения или Червсна Русия) постепенно се слял с източнитс славяни руси и украинци, а в Средно и Източно Словашко със словацмтс.
Нсмалобройното българско население на север и севсрозалад от
Карпатите дало своя принос нс само в словника и топонимията. но и в бита и културата на народите, в които се предало. Този интересен и важен проблем обаче очаква все още своего комплексно лроучванс
Бълсшите резултати от изслсдванията в тази насока биха показали твър-дс значително. за да не кажем най-близко кръвно родство между българския народ, ог една страна, и унгарския, румънския. молдавский, украинския и словашкия народ, от друга
военноадминистративни единици и населението в тях. Най-известните са от семейството на Басараба, споме-нати в много от паметниците, като се започне още от цитирания вече летописен свод на Влашкото воеводство, където се говори, че след като се разселили до Олт, угровласите в банството „поставили за свой предводител рода на Басараб" и „неговият род в течение на дълго време управлявал тези места". В историческата наука Басараба се смята за основател на румънската държава и за румънин по произход. Видният румънски историк К.Джуреску приема, че името му е куманско или печенежко, понеже има наставката -аба, без това според него да намалявало „ни най-малко неговия романизъм , т.е. румънско потекло128.
Според нас цар Асен II е поставил бежанците „угровласи" под управлението на първенци от зава-реното от тях местно българско и обългарено население с титлата „воевода" или равнозначното лрабългарско „бан"129. Тази военноадминистративна длъжност срещаме в едно друго споменаване на същия българо-кумански първенец у персийския летописец Рашид ад-Дин по повод разказа му (съставен през 1303—1304 г. въз основа на татарски писмени паметници и други данни) за татарското нашествие в средата на пролетта на 1241 г. в отвъддунавските владения на България: „... преминаха планините [Карпатите]. за да навлязат в страната на буларите [ = българите] и на башгирдите [= маджарите, наречени така поради етническата им близост с башки-рите]. Орда, който вървеше надясно, премина страната на Илауте [=р. Олт] и видя, че срещу него иде Безеренбам [в друг ръкопис Базарамбам, т.е. бан Басараба] с войска; последният биде разбит. Кадан и Бури, които се бяха отправили против саксонците [поселници на унгарската граница с България по Карпатите], ги победиха след три битки. Буджек премина планините на тая страна [Седмиградско], за да навлезе в Кара-Улак [= Каравлашко, т.е. дн. Олтения, наричана още Западно или Мало Влашко], и порази народите [= населението] Улак [= власи], премина планините [= Южните Карпати] и навлезе в страната на Мишеслав. гдето той разби неприятеля, който го очакваше..."130
Мнозинството от авторите приемат, че описаните действия в 1241 г. са се водили в Карпатската облает на територията на Унгарското кралство и Дунавското българско царство131.
Изследователят на татарската „Златна орда" Б. Шпу-лер приема, че Кадан преминал покрай източните части на Карпатите през Влашко и Унгария, а по-малката част от ордата му през Средните Карпати, през Бистрица в Седмиградско. Същото е и схващането на издателя на краткото съобщение за действията на Кадан в „Историята на завоевателя на света" (Чингис хан) от А. Джувайни132. Френският ориенталист Пол Пелио
'-ч * * * Вж. Giurcscu. С. С. Istoria rominilor. Т. I. Bucurejti. 1935. 285 286. и рсценэията на П. Ников в Сб в чест на Н.Златарски (=ИБИД. XIV XV). С. 1937. 245 246 Вж също и Risony. L
L Onginc des Basaraba. Etudes sur 1‘Europe Centrc-orientale. 3. 1936. IQ 16
,2Q Koledarov. P. Le litulanat des boyards. p. 198.
Вж. българския прсвод на този откъс от текста на Рашид ад-Дин с отъждсствявансто на имсната на лицата и местата. направени от
В II Златарски (История. III. с.370) по фрснския превод на „Сборника от летописи" на персийския източник. извършен от d'Oh son. М D Hisloirc des Mongols depuis Tschmgischan jusqu a Timour-Bcg ou Tamerlan T I Amsterdam. 1834. 627 628 Вж и руския превод в по-твОЛ° И.^НИДжНа твор6ата на ал-Дин: Сборник летописей Т. Ill М . 1946 Обяснснията в прави скоби са добавени от нас П К
Вж. Sturdza. А. С La terre el la race roumaines. Pans. 1904. ; iiP?!Cr B D'C Goldcnc Horde Die Mongolen in Russland. 1223 1502 Leipzig. 1943 (по-новото издание от 19651 във Висбаден ни и нсдостъпно).
The History of the World Conqueror by Ala-ad Din Ata-Malik Juvaim (Trans Mirza Muhamad Qazvini and J R Boyl) Vol I Manchester University Press. 1958. p. 270.
обаче приема, че тези действия се отнасяли до Волжка България и че споменатите в текста „башгирди" не са маджарите, а самите башкири, „сасани“— съответно не саксонците колонисти в Седмиградско, а племето саксан също в Поволжието, а що се отнася до „Базеренбам"— това не било Басараба, а племето безерман в същата облает. П.Пелио смята, че татарската кампания през Карпатите не е засегнала изобщо българите на юг от Дунава и поради това не следвало да се говори за тях* * 135.
Този спор става излишен, ако се вземат предвид две съобщения. Първото се съдържа в писмото на крал Бела IV от 1254г. (т.е. твърде скоро след събитията), където той пояснява, че след завземането на Мало Влашко бил настанил йоанитите „в най-опасното място, именно в съседство с куманите отвъд Дунава и в съседство с българите, през което място по време на нашествието в нашето кралство мина войската на татарите"134. Второто намираме в римуваната хроника на Филип Мускес, който говори за удържаната от цар Иван Асен II победа над татарите. На тези събития ще се спрем по-обстойно по-нататък, като приведем и други съображения.
Въпреки че Рашид ад-Дин умишлено премълчава факта, че татарите при този поход приживе на цар Иван Асен II били отблъснати, много от споменатите автори, макар и да не го опровергават, защото не са използували горните две сведения, все пак правилно локализират събитията и отъждествяват лицата. За това спомага още един източник, смятан като най-ранното известие за присъствието на власи на север от Дунава — утвърди-телната грамота на папа Инокентий IV от 20 юли 1251 г. за привилегиите, дадени от унгарския крал на рицарите йоанити през 1247 г. срещу задължението да пазят границата срещу „езичниците, българите и други схизма-тици". В този паметник се споменават имената на стоящите начело на „княженията" (употребен е българс-кият термин за военноадминистративните области), т.е. воеводствата от двете страни по долното течение на Олт на юг от Карпатите: „...земята на княза Литриой воевода... на цяла Кумания" (... terra kenezatus Litriwy woiwode... totam Cumanium) и „земята на Сенеслай, воевода на власите" (... terra Szeneslai woiwode Olaho-rum)l3S. Срещаното още и като Litoun136 име на княза на цяла Кумания бе възстановено от Н. Йорга в достовер-ната му българска славянска форма „Литовой" (Lito-woi’)137. В. Златарски доуточни първия като Литовой Басараба, а втория евърза със споменатия от Рашид адДин Мишеслав 138, когото Д. Ончул чете „Сенеслав"139. Последният автор приема, че тези две воеводства, който обаче смята за влашки, били евързани политически с България, а след това попаднали под зависимостта на Унгария140.
Л.Милетич правилно съди по имената на Лиговой и Сенеслав. че управители на според него „полу-български княжества" не са били румъни, а гериториите са съставлявали по това време част от българската държава141. Той обаче се заблуждава, че още от предишните XI и XII в. гам съществували румънски княжества, а при упадъка след смъртта на Иван Асен II се било засилило маджарското влияние. Както ще видим
' Pc I i о I. Р Notes sur 1’histoire de la Horde d’Or. suivies de quclqucs noms lures dhommes cl des peuplcs cn ,,ar" Pans. 1949. 137 139.
।Вж латинския текст и българския прсаол в ЛИБИ. IV. с. 103.
Fcjcr, G. Codex diplomatics Hungariac ccclesiasticus ас civilis.
IV. I Budae. 1929. p.447
• В о g d a n. I Romini ji Bulgari, p 37.
u’ lorga. N. Gcschichlc des rumanischcn Volkes. Bd I Berlin. 1905.
44. Вж. и Mi let itch. L. Les Bulgares et les Roumains. 86 87.
,эв Златарски. В H История. Ill, с. 370.
,,Q Bogdan, I. Romini $i Bulgan, p. 37.
140 Пак там, с. 35. Към него се присъсдинява и В Н. Златарски.
141 Mi let itch. L. Les Bulgares el les Roumains, 86 88.
по-долу, тези воеводства и специално Угровлашкото останали под върховенството на търновските царе до самия заник на българската държава. Техните воеводи са осигурявали северната и североизточната граница на България и са участвували с помощни отреди в царската войска по време на война. Такъв е случаят например при цар Михаил III Шишман Асен, Иван Александър Асен и др. На тях обаче се спираме по-долу. където разглеждаме съответните събития.
След десетилетия апогей в своего ново утвържада-ване и възход през управлението на цар Иван Асен II още към средата на XIII в. започнал постепенният упадък на българската държава, който довел до нейния пълен заник през последните години на XIV столетие. Под действието на редица вътрешни и външни фактори през този втори период от своего развитие възобновеното царство загубило не само значителни дялове от своята територия, но и структурата на централизирана държава.
Извън опустошителните нашествия на татарите в 1242 г. и наложения от тях данък. разгорялата се династическа разпра между малолетните наследии ни на могъщия цар. присъединяването от съседните страни на значителни дялове от територията йосновната причина за упадъка на държавата се кореняла в бързия напредък на обществено-икономическите отношения при развития феодализъм. За сметка на царската власт укрепвали позициите на едрите феодали. Така сепаратистичните им стремежи нараснали и намерили оправдание в обшото недоволство от слабостта на централната власт и пораженската политика на царского настойничество на Михаил II Асен (1246—1256). Капитулацията му пред Никейската империя в 1256 г. и опозиционните настроения срещу регентството станали повод за отцепването на група боляри. Между тях по-главните били Константин Тих. Калоян, Яков Светослав и др. Към разчленението на държавата не на последно място водела и политиката на следващите български владетели, който облагодетелс-твували своите близки родственици с отстъпката на земи и други блага. И те, както другите замогнали се боляри, не пропускали възможноегга да се обявят за независими от търновския цар. Така сепаратизма допринесъл за още по-голямото раздробяване на царството.
Въз основа на възприетото от Византия теологично-патримониално схващане за властта на монарха като върховен сюзерен в държавата. който имал правого да се разпорежда не само със съдбата на всички свои поданици. но и с цялата й територия, търновският цар раздавал наред с длъжностите и титлите още и земи. градове и други източници на разнородни доходи, като награда, компенсация или осигуряване на средства за издръжка. Като пример за възнаграждаването за вярност на негов феодал е предаването от цар Тодор Светослав през 1304 г. във владение на деспот Елтимир на градовете крепости Дъбилин Ямбол142 и Лардея (при дн. гр. Стралджа). Друг случай за дадена компенсация е отстъпването на Варна от цар Иван Александър на Добруджанекого княжество и на земите на запад от р. Олт на угровлашкия воевода Владислав (Влайку, 1364 1377) срещу оказана га от 1ях помощ за възвръ-щането на Видинската облает, завзета от маджарите143.
Оше по-разпространена се явява пракгиката за предоставяне на земи и градове от царе на техни близки сродници за осигуряване на издръжката им В някои случаи поставените на военноадминистративна длъжност боляри превръщали управляваните от тях области в
142 Пак там. гл. V. Г ю теле в. В. Ямбол в епохата на Първага и Втората българска държава В История на град Ямбол С.. 1976, с. 53.
141 Вж тук гл. VI
4 Политически гсогрифи» на среаноасковната български лържава
25
наследствени владения със стремеж към по-малка или по-голяма стелен на самостоятелност и дори пълно откъсване. В това отношение болярите се основавали на схващането за пълната и безусловна частна собственост на феодала върху неговите земи.
Напоследък бе поставен въпросът за апанажа като особено важна и интересна форма на социално-икономи-ческите отношения в българското феодално общество през XIII XIVв., с която може да се обясни възник-ването на редица обособени владения от територията на царството144.
Изрично известие за предоставен от български владетел град (вероятно със съответна територия) като апанаж за издръжка на свой приближен, но без данни за поверено управление ни е оставил Г. Пахимер. Това е съобшението му. че цар Теодор Светослав „затворил т. е. отстранил от Търново. баша си Георги Тертер I, като го въдворил „в един от своите градове... и му създаде условия да живее безгрижно в разкош и уединение"145. На този факт се спираме по-подробно на съответното място в изложението.
Апанажът като институция и практика е имал своя социално-икономическа и чисто политическа основа също така и в развитието на феодалните отношения през епохата в съседните на България страни Византия, Сърбия. Русия и др.146 В България тя съчетавала осигуряването на издръжката като роднинско задължение с начин да се привлекат в управлението на страната наред с членовете на царствувашия дом на Асеневци и други влиятелни боляри. Между тях били и първенци на куманските родове, на угровласите, молдованите, брод-ници и дори руски велможи, потърсили убежище в царството. По такъв начин търновските царе разпреде-ляли тежестите по управлението и отбраната на страната, като целели да осигурят по-добре властта си в особено важни от стратегическа и политическа гледна точка части от територията.
Това явление се наблюдава още от началните години, когато било възобновено царството, но то продължило и се разпространило още повече впоследствие. Като примери могат да се приведат предоставянето на Петър II да управлява Преслав с околните земи, а на Белота и Добромир Хриз — съответно северозападните и югоза-падните части на царството147; на Алексий Слав от цар Калоян била дадена Родопска га облает, на севастократор Стрез- Просек с част от Македония148; на Иван-Асеновия брат Александър — Средецката облает, на севастократор Петър (като зет на Михаил Асен) — неизвестно къде твърде обширни земи, на Ростислав Михайлович— части от северозападните територии149, на Шишман Видинската облает, на Дърман и Куделин Браничевската и Белградската, на Елтимир — Крънската и пр.150
Още по-широко гази практика се прилагала през XIV в Така например освен дадения на баща му град цар Теодор Светослав потвърдил владението на чичо си Елтимир. а вероятно предоставил управлението на Карвунската облает на Балик и братята му, който също се числели към царствувашия Тертеров род'51. Цар Иван Александър още повече облагодетелствувал близките си
144 Божилов. Ив България при Асеневци, с.91.
ГИБИ. Х.с 191 и тук гл. V.
146 Barker. J W The Problem of Appanages in Byzantium during the
Palaiologian Period T 3, 1971, 103 ISO; M а ксимовиЬ . Л> Генела и
характер на апанажа у Византии ЗбРВИ, XIV XV, I973. ЮЗ—ISO. Въпросът с апанажа би слслвало да се евърже и с уделите в руските княжества.
,4‘ Божилов. Ив България при Асеневци, c.9l
144 Вж тук гл. Ill
,4вВж тук гл. IV
•’° Вж тук гл V
Пак там.
роднини Той не само обявил според утвърдилата се практика сина си Иван Срацимир за съцар. но му поверил да управлява Видинската облает. С последната мярка той предпоставил разделянето на дьржавата и по този начин отслабил чувствително съпротивителните сили на царството след своята смърт при надвисналата вече опасност
от османските турци.
Друга значителна грешка на този владетел, също с фатални последици, била, че той преотстъпил редица свои права на тъета си-угровлашкия воевода Иванко Басараба. и на неговите приемници. Въпреки че залазил суверенитета си върху отвъддунавските територии. той вероятно разширил прерогативите на воеводата, като му делегирал част от своите владетелски функции, за да ги упражнява в рамките на Угровлашкото воеводство. С това допуснал да се създадат условия за по-пълното му обособяване и самостоятелност. Наред със засилването на престижа на този феодален владетел Иван Александър допринесъл и за увеличаването на неговата мощ, защото му отстъпил управлението на отвъддунавската част от Видинската облает (до Карпатите и на запад от р. Олт, т.е. дн. Малко Влашко) като отплата за помощта при отблъеването на маджарите и възстановяването на властта от сина си Иван Срацимир152. По такъв начин той проявил недалновидност, като не само отслабил своята държава, но значително подсилил воеводството. което под управлението на Мирчо и вече васално на султан Баязид действувало в тил срещу сина му Михаил Шишман, като му отнело Дръстър (дн. Силистра) и тъй предрешило съдбата на Търновското царство и Карвунс-кото княжество153.
По твърде сходен път — като апанаж и превръщане на служебното владение в лично — се отцепили от състава на мимолетната империя на Стефан Душан след неговата смърт много първенци, поставени да управляват завла-дяната Долна земя, населена с българи.
Заслужава да отбележим, че някои от обособилите се (част от тях още преди падането му под византийско иго) средища на военноадминистративните области във въз-становеното българско царство се превърнали в главки градове на отцепилите се като самостоятелни феодали. Наред със старите комитатски седалища Белград, Браничево, Бъдин, Скопие, Струмица това били и средищата на новите области (хори) Карвуна, Крън, Прилеп, Пловдив, Сяр и воеводствата в отвъддунавските земи.
Със загубата на обширни земи вследствие на присоединение™ им от съседните държави и поради отцепването на отделки феодални владения през втората половина на XIII и през XIVв. броят на военноадминистративните единици в Търновското царство намалял. Той бил различен в зависимост от териториалния му обхват, но липсата на данни не ни позволява да ги уточним. Независимо от това от сведенията в изворите проличава, че централната власт в Търново продължила да назначена за управители свои сродници и приближени боляри. Такива били например севастократор Калоян, синът на Иван-Асеновия брат Александър в Средец, Срацимир, бащата на Иван Александър в Крън, последният в Ловеч, чичо му Белаур неизвестно къде, и т. н.
Намалената територия на Търновското царство довела до известии промени и в отбранителната система както на средището му, така и изобщо на държавата. С доближаването на границите към столицата и обкръже-ниего or отцепници (феодални владетели или стремящи се към по-голяма самостоятелност боляри управители на области) още по-голямо значение придобили линиите
151 Вж тук гл. VI
1,3 Пак там
от крепости по Дунава и Балкана с прилежащите й планини на юг — Средна гора и Странджа със съединя-ващите ги възвишения, Витоша и др.
На север пряката защита била поверена на низ от крепости по десния бряг на Дунава: Новгрзд (при дн. Кладово), Флорентин, Бъдин, Арцелград (дн. Арчар), Орехово, Гиген, Никопол, Свищов, Пиргос, Голямо Йоргово (дн. Русе) и Дръстър. На местата за по-лесно преминаване, като Кладово, Никопол и Голямо Йоргово, и по левия бряг били издигнати крепости, съответно Северин—Чернец (дн.Дробета—Турну Северин), Холъв-ник (дн. Турну Мъгуреле) и Малко Йоргово (дн. Гюргево). Не разполагаме с изворови известия, за да отговорим на интересния въпрос: дали контролът върху Угровлашкото воеводство и по-далечната защита откъм Унгарското кралство са били осигурени наред със споменатите двойки крепости по двата бряга на голямата река също и от царски гарнизони в равнината и по Карпатите, или Търновската власт е разчитала в това отношение само на тамошното българско население. Има данни все пак, че българският владетел е могъл да държи свои митничари в карпатския проход Бран по пътя за Брашов, които събирали таксите при изнасянето на стоки за Унгарското кралство’54.
Откъм Византия пасивната отбрана на Търновското царство била ешалонирана между билото на Балкана от Север и Странджа и долината на Арда от юг. Това пространство представлявало гьсто укрепена облает, наситена с множество опорни линии, на които се осланяла сигурността на столицата и нейната средищна облает в зависимост от трасето на границата.
Най-вътрешният ред от крепости бил разположен в самия Балкан и по планините на юг от него — Средна гора и възвишенията, които я евързвали със Странджа, Браница (Сакар) и Родолите. Особено важна роля била отредена на твърдините при дн. с. Боженица (Ботев-градско, Софийска облает, Копсис (вероятно при дн. с. Анево и гр. Сопот, Пловдивска облает)’55, Крън, Мъглиж едноименно село и град в Казанлъшко, Хасков-ска облает), Твърдица, Сливен, Лардея, Аетос, (дн. гр. Айтос). Дъбилин (дн. Ямбол), Дебелт и Росокастро (дн. едноименни села в Бургаска облает) и редица още помадки крепости, както и на черноморските укрепени присганищни градове.
Следващият ред бил разположен покрай Витоша, Септемврийския рид, северния дял на Родолите и Сакар: Средец. Бояна, Урвич (при дн. с. Кокаляне в Софийска облает), Самоков, Щипоне (дн. Ихтиман), Костенец (при едноименното село в Софийска облает), Раковица (при дн. гр. Бедово), Баткун (дн. квартал в с. Паталеница в Пазарджишко), Цепена (дн. с. Дорково в Пловдивска облает). Кричим. Перистица (дн. Перущица), Св. Юстина (дн. с. Устина), Станимака (дн. Асеновград), Тополица (при дн. с. Минералки бани в Хасковска
облает), неизвестните по име крепости при дн. села Татарево, Конуш, Вълче поле, Българин и др. в същата облает, Вукел (дн. с. Маточина в същата облает) и др.
Трети ред от крепостта отбранявал достъпа по долината на р. Арда: Беден. Перперек (вероятно при дн. с. Горна Крепост, Жерново (дн. Кърджали), Вишеград (при дн. с. Долна Крепост), Устра (при с. Устрино и гр. Джебел), Мъняк (при дн. с. Студен кладенец), Ефрем (при едноименното село) — всички в Хасковска облает и др.
На запад по-значителни опорни точки на царството били Сталак (дн. Сталач на сръбски). Соколица (дн. Сокобаня), Свърлиг, Ниш, Пирот, Белоградчик, Врати-ца (дн. Враца), Каменец (при Плевен)154 * 156 и др., а на изток столицата се опирала за отбраната си на по-значителните укрепени градове Червен (дн. едноименно село в Разградска облает), Преслав, Шумен, Овеч (дн. Прова-дия), укрепените пристанища по черноморския бряг и множество по-малки крепости.
Статичната отбранителна система от концентрично разположени около столицата стратегически точки почти без изключение трупа или двойка от местоукрепителни съоръжения, поверени на гарнизони с началници воеводи, кефалии и кастрофилакеи, била сполучливо допълнена от подвижни стражеви части. Последните осигурявали границата и били съставяни от граничного население и специалните конни отреди на хусарите, които се поддър-жали в постоянна бойна готовност.
Този особен род войска, чието предназначение било да разузнава за врага и да му нанесе първия удар, води също началото си още от първия период от сыцествува-нето на българската държава. За това може да се съди по името й и нейното традиционно старобългарско военно потекло’57, а за използуването му след възобновяването и до самия край на царството — от факта, че при завладяването на отечеството от османските турци тези части се изтеглили в Унгария. Там те залазили своего име и полкове заедно с униформата си. за да продължат борбата срещу общия поробител в състава на маджарс-ката войска и през следващите столетия.
Възстановената българска държава залазила своя облик и много черти от своята предишна териториална структура и устройство, но в стелен, зависеща от напредналата фаза на обшествено-икономическите отношения при развития феодализъм. някои външни влияния и обстановката. Настъпилите към средата на XIII в. упадък и отслабване на централната власт се отразили решително върху нейното единство, характер и структура и те, както отбелязахме, претърпели значителни промени. а всичко това довело до пълното унишожаване на държавата през последното десетилетие на XIV в.
154 Пак там.
Вж. локализациите на обектите в изложенисто тук. по-
долу при разглежлането на събитията, евързанн с тях
1,6 За Каменец вж Чалъков, М Каменец старобългарското име на Кайлъка Български език. 1979. №4. 323 324
За хусарите вж тук. ч 1. гл. I. с 22; Венеликов. Й Българският произход на хусарската конница Кавалерийска мнсъл. 1941. №3 4. с. I сл.. Советы и рассказы Кскавмена (изд Г Г Литаврин). М.. 1972. с. 134, 152. !76 и бел. 129 на с. 354
Глава II
ПЪРВОНАЧАЛНО ТЕРИТОРИАЛНО ЯДРО НА ТЪРНОВСКОТО ЦАРСТВО (1186—1197)
След временна и само външна стабилизация около средата на XII в. през управлението на имп. Мануил! Комнин и неговите приемници Византия изпаднала в дълбока криза през последната четвъртина на съшото столетие. Нейните последний довели не само до бърз упадък на империята. но и до гибелта й в 1204 г. под ударите на кръстоносците. За начало на този процес се приема поражението, което селджукските турци й нанесли в местн. Микрокефалон на 17 септември 1176г. Тогава Византия преди всичко загубила почва в Мала Азия и погребала последните си надежди да възобнови своите позиции в значителна част от териториите, конто преди владеела на Изток.
Неблагоприятен обрат взели събитията и в Европа*, където големите затруднения били предизвикани от Унгария и норманите в Италия. В 1181г. маджарите отнели окончателно Далмация, а две години по-късно нахлули и в бившите северозападни области на българското царство. Те разрушили Белград, Браничево. Равън (или Равно, дн. Чуприя), Средец и други крепости. След оше две години те подбудили сърбите към ново въстание. Водени от великия си жупан Стефан I Неман (ок. 1167— 1196 г.), последните успели да отхвърлят зависимостта си от Византия и поставили същинското начало на сръбската държава2. През същата 1185г. норманите от о-в Сицилия, след като ограничили почти напълно византийската власт в са.мия Апенински п-в, завзели Драч, Йонийските о-ви и Солун. Междувременно в о-в Кипър се отцепил Исак Комнин.
1 Вж. та събитията Cambridge Medieval History Vol IV Byzantine Empire Part I Byzantium and its Neighbours Ed J. M. Hussey, with the editorial assistance of D M Nicol and G Cowan. Cambridge. 1966. p 245 sq . История Византии T. II M . 1967. с.331 сл.
От края на IX в. до средата на слелвашото столетие сръбските племена в Рашка, а от края на X в. до 1101 г. и черногорскитс в Зета създали свои краткотрайни соединения Те обаче сменяли последова-телно политического влияние и върховснството на цариградския василсвс или на българските парс в Преслав и Охрид. Още към 1116 г начело на обединилите се. за да отхвърлят роменската власт. жупани в Рашка застанал Стефан Неман С помошта на враждувашия с Византия унгарски крал Бела III (1173 1196) той се обявил за велик жупан, отхвърлил зависимостта си от империята и основал съшинската сръбска държава (вж Temperley. Н W V History of Serbia. London. 1919. 39 40)
Стефан I Неман разпрострял властта си по горните течения на Ибар. Сръбска (дн. За ладна) Морава и Дрина с образувашите я пригони, на изток до Капаоник планина. Той обсдинил Рашка със Зета и превзел Скадьр (дн Шкодер) и Котор В 1183г. сръбски части взели участие в походите на маджарите по Велика Морава и Нишава до Средец (вж Ангелов. Д История на Византия. II. с. 178.196). При помирснието на Бела III с Исак II Ангел послсдният получил обратно Белград и Браничевска1а облает като зсстра, а Стефан Неман добил признанного на Византия като независим велик жупан на сърбите (пак гам. с 149)
На фона на крайно усложнената и неблагоприятна обстановка още по-ярко проличала вътрешната разруха, която не позволила на империята да се справи със заплахата, надвиснала от всички посоки. Заелият с преврат престола Исак II Ангел (1185—1195) не оправдал надеждите нито на едрите земевладелци. който му съдействували да вземе властта, нито на въетаналото в иегова подкрепа цариградско простолюдие. Състоянието на империята се влошавало с всяка изминала година както в политическо, така и в икономическо отношение. Междувременно приходите на хазната били значително намалени, тъй като италианските градове републики и по-специално Венеция започнали да отнемат от Византия придобития от нея монопол върху източната търговия, а разточителството на новия василевс допринесло за още по-голямото увеличение на налозите3. За задълбочава-нето на стопанската криза немалък дял имали и вил нежите на наемните войски. Дълго време те не получавали възнаграждението си и започнали да пляч-косват бездруго разореното от бирниците и произвола на представителите на имперската власт население.
При тази обстановка вътре и около границите на Византия българите се вдигали на ново масово въстание. Въпреки подчертания неприязнен тон и явния стремеж да омаловажат значението на освободителната им борба самите византийски историци Никита Хониат и Георги Акрополит, чиито творби са главните извори за събитията, не били в състояние да прикрият истината за нейната главна причина: прекомерно влошеното положение на българския народ вследствие на постоянно нарастващия данъчен гнет. Тези автори сочат като пряк повод за новото надигане на българите въведения извънреден налог върху скотовъдците, предназначен да покрие разходите за пировете и подаръците при венчав-ката на имп. Исак Ангел с Маргарита, дъщерята на маджарския крал Бела III. Според свидетелството на съвременника И. Хониат „поради своята дребнава прес-метливост той решил да отпразнува сватбените тър-жества с държавни средства и почнал да ги събира от външните области. Поради скъперничеството си, докато ограбвал и останалите градове, конто били съседни на Анхиало, той незабелязано въоръжил срещу себе си и срещу ромеите варварите от Хемус, който по-преди били наричани мизи, а сега власи. Като се надявали твърде много на своите планински теснини и облягайки се на многобройните си укрепления, намиращи се високо в недостъпните скали, те били и по-рано надменны спрямо ромеите, а тогава намерили повод... и вдигнали въета-
1Л,Литаврин. Г I Налоговая политика в Византии и Болгарии в 1018 1185гг. ВВр. 1956. с 91.
ние..." (к. а.)*. Очевидно императорът е целял да прехвърли изцяло бремето на Сватбените разходи върху поробените българи. т.е. на населението във „външните области", защото Г. Акрополит е съвсем ясен в своя разказ, че василевсът наредил да се съберат из цялата страна извънредно голям брой волове, свине и овце и „понеже българската земя отглежда повече от другите такъв добитък, от нея било поискано по-голямо количество" (к. а.)4 5.
Движението на недоволното българско население в Мизия и Тракия възглавили братята Петър и Асен, представители на местната аристокрация и вероятно потомци на български боляри6. Те замислили да се отцепят от империята, ако им бъдело признато и предоставено от Цариград управлението на територия от Мизия, като се възползуват от разрастващия се и задълбочаващ се процес на сепаратизъм. Планът обаче бил осуетен при срещата им през късното лято или ранната есен на 1186 г. в К и псе л а (дн.Ипсала) с императора, който грубо отказал да удовлетвори иска-нето им. Тогава Асен, който бил по-буен от брат си, отвърнал на обидите на Исак II Ангел с нескрита заплаха за бунт7.
При надигащата се вълна от негодувание сред населението в Мизия и Тракия не е било трудно да се
4 Никита Хониат. ГИБИ. XI. с.26
» ГИБИ. VIII. с. 153
6 В преписката си с папа Инокснтий 111 цар Калоян изтъква даже своите прстенции за приемственост с бившата българска владетслска династия (вж ЛИБИ. III. с. 338). В Н Златарски (История.... И. с.247 сл.) търси в подчиненото положение на куманите под Асеневци основание, за да изкажс прелположенисто си за българо-куманския им произход. Срв. хипотезата за руско-куманското им потекло (Мутаф-чисв. П. Произходът на Асеневци МПр, IV. 1928. №4. I 42;
История.... II. 82 86) и обосновано оборената от него теза за румънския им произход (Мутафчиев. П. Българи и румъни... с. 188 сл.). застъпвана от Bonese u. N. Un probleme d'hisloire medicvale. Creation du Second Empire bulgare (1185). Bucaresl. 1943. и други румънски автори. Срв. сыцо Николаев. Вс. Потеклото на Асеневци и етничсският характер на основаната от тях държава. С.. 1950. който приема, че волсли произхода си от царската династия на унишожената българска лържава (Рец.: Ангелов. Д. ИПр. III. 1946/1947. №3. с. 347 сл.).
Ник Хониат. ГИБИ. XI. с.26. За събитията вж Златарски. В Н История ... II. 438 439.
я Липсата на преки и изрични данни в съвремснните извори създаде разногласие в новата историография по точната дата на обявяването на въетанието. оглавено от братята Асеневци. Видният руски историк Ф. И. Успенски (Образование Второго болгарского царства. Одесса. 1879. с. 112. 119 сл и др.) прие. че то с избухнало проз септември 1185 г (вж реп Васильевский. В Г ЖМНПр. CCIV. 11.1879.185 186). а В Н Златарски (История. . II. с. 411 сл.. 432 сл.. 440 и др.) отнася събитиёто през ноември с г. Към тяхното схващане се присъелиняват Г Острогорски (History of the Byzantine State. Oxford. 1956. p. 358 etc.). Ив. Дуйчев (La date de la revolte des Asscnidcs. BSI. XIII. 1952 1953; Въетанието в 1185г. и неговата хронология. ИИБИ, VI. 1956. 344 345 срв. отрицателната рец. на Войнов. М. ИПр. 1956. №4.
105 III) и др. То бс официално прието (вж. История на България, I. с. 168; История Византии II. с. 338 и лр.). Авторът на частта от послсдната Г. Г. Литаврин обаче запази известии резерви (вж Л и та в р и и. Г. Г. Болгария и Византия.... с. 427 сл ). а пълно нссъгласке с предложената хронология от Ив. Дуйчев изрази Сюзюмов. М Я Внутренним политика Андроника Комнина и разгром пригородов Константинополя в 1197г. ВВр. XII. 1957. 69 74
Още К. Иречек (История ... с. 262 сл.) 6с приел, чс срещата на Асеневци с императора в Кипссла стенала през пролстта на 1186г. и след като искансто им нс било удовлетворено, тс вдигнали въетанието. С датирането на послсдното през пролстта на 1186г изразиха съгласис слсл него и П. Ников (Второ българско царство 1186 1396 С . 1937. с. 29 „в първите мессии" на с. г.). П. Мутафчиев (История.... II, с. 42 сл.) и др В последно време тяхното схващане бе полкрепено от нови проучвания и анализ на хронологията у Н. Хониат и свсденията в останалите източници от страна на Die ten. I A van. Nikolas Choniates Erlaulerungcn zu den Reden und Brief nebst cincs Biographic Berlin New York, 1971. 66 79; Cankova-Pct kova. G. La liberation de la Bulgane de la domination byzantine BBI. V. 1978. 95 121; Malingoudis. Ph Die Nachrichlen des Niketas Choniates uber die Enstchung des Zweiten Bulgarischen Staatcs. Ib^xvnvi. X. 1979, 73 81. 113 122; Gj u z e I c v. V Neue Unlersuchung uber den Aufstand des Asscnidcn PB. 1979. №4. 76 80
изпълни заканата и към края на ноември през същата 1186 г.8 * * въетанието било обявено в Търново6. Изборът на средището се обусловил било поради важното стратеги-ческо значение на крепостта, било защото там се намирало родовото владение на Асеневци. При създаде-ната от честите нашествия през Дунгва обстановка в североизточните й предели империята разчитала твърде много на отпора, който местното население оказвало на нахлуващите, като брънка от отбраната на самата столица. Затова тя позволила на местни мизийски феодал и да изграждат и поддържат множество неприс-тъпни крепости в планинския район, за което изрично споменава в разказа си Н. Хониат. Между тях Търново заемало особено важно и средищно място. поради което станало огнище и опора на народното движение, подето при неудържим изблик на родолюбиви и противоро-мейски чувства. Същият автор е разкрил съвсем точно задачата, която братята Асеневци си поставили с въетанието: . не се задоволявали да спасят личното си
имущество и придобият власт само над Мизия, нито да нанесат големи вреди на ромеите, а се стремели да обединят управлението на мизите и българите в едно, както е било някога."*0
На пръв пог лед буди недоумение, кои са „мизите" и кои — „българите", тъй като през средновековието двата термина са еднозначнн. Истинският смисъл на израза се разкрива само ако вземем предвид византийската практика да се назовава дадено население с името на единицата от имперското военноадминистративно устройство, която то обитавало. Следователно и тук „мизи и българи" са съответно жителите на обласгите Горна и Долна земя -двата от трите дяла (другият бил отвъд-дунавският), според това. как самите българи поделяли своего отечество и царство, наречени тук обаче с византийските им имена. За Н. Хониат в частност българите от Горната земя са мизи. защото те първоначално заели бившите имперски провинции Горна и Долна Мизия и Малка Скития (дн. Добруджа). където създали ядрото на своята държава и нейните първи средища Плиска и Преслав. Той предпочел традиционного име Мизия вместо неутвърдилото се Парисгрион. Обратного, за Долната земя и той като своите съвременници не си послужил с името на античната провинция и диоцез Македония, за да избегне недоразу-менията. тъй като от 800 г. насетне. когато била образувана темата Македония в Тракия със средища Одрин и Пловдив, така означавали територията й по долината на р. Марина, а нейните обитатели наричали „Македонии". Следователно той използува името ..българи" за населението в обширната облает Долна земя. която съвпадала с катепанство България. Н. Хониат пак спазва традиция! а. защото древна Македония вече била получила името „земя на българите” още със эаселването през VII в. на хан-Аспаруховия брат Кубер с подчинените му прабългари в Солунското и Прилепско-Битолското поле, а особено след доброволното и мирно обединение на населението от Долна земя с единородците си в българската държава през IX X в. Тогава още повече се утвърдил народният й дележ и назоваването на тази част от страната Долна България или Долна земя11
Н.Хониа! не е могъл да премълчи необичайното Асеневци не се стремели, както другите феодални владетели през епохата. да задоволят някаква себична цел или подбуда. а отдали всичките си сили. за да осъществят общенародного въжделение: да се освободят отново всички сънародници във възобновеното царство
• ГИБИ. XI. 26 27
•" Пак там. с. 29 Срв тълкуването у Милетич. Л н Д Агура Дакорумъните и тяхната славянска ином ей ост. с. 237
11 За народния дележ у българите на темята. която населяватн. и на държавата вж свндетелствата тук гл I. бел 32.
на предайте — задача, която останала неотменна и за приемниците им.
Приемствеността с предишната българска държава проличава освен от изгькнатите в предишната глава институции най-ярко от съзнанието на самия народ, че делото, което подхвашал под водителството на Асеневци. било възобновяването на родното царство. Това е отразено в израза на Патриарх-Евгимиевото Житие на св. Иван Рилски „окнокнтн баьга^скжж д(гьжавж“12 и се изявява с факта, че най-старият от братята. Теодор, „поставил на главата си златна корона и обул на краката си червени сандали”, т. е. бил провъзгласен за цар, като възприел името на очевидно твърде популярния сред народа цар Петър I13. Същата промяна в имената извършили преди това — през 1072 г. — Константин Бодин и вождът на предшествуващото го българско въстание от 1040 г. Самуилов внук Петър Делян, който може би е бил направо кръстен на извоювалия си значителен авторитет български владетел14.
Настойчивостта при обсадата и неудържимият стре-меж да се превземе бившата българска столица Преслав („твърде странен град, цял от печени тухли и в най-голямата си част заграден от Хемус”15) независимо от стратегическото й значение несъмнено също са били една изява. с която се е целело да бъде подчертана пряката връзка с царството, на което е бил политическо, икономическо и културно средище през неговия „Златен век"’6 17.
Особено отчетливо тази приемственост в очите и на чужденците се вижда от изображенията на тогавашния свят, изработени през XIII и XIV в. За картографите от Запада и Изтока възстановената от Асеневци държава била една и съща с тази, която Византия била завладяла, поради което те я означавали на всички свои произведения с общоприетото и традиционно име България11. И византийски автори са отъждествявали противника, срещу когото воювали императорите Василий II Бълга-роубиец и Исак II Ангел, с българите или мизите. Н.Хониат и Лъв Манастириот18 ги наричат наистина „власи”, но за тях и за читателите им е било съвършено ясно, че под това прозвище трябва да се разбират българите. както Василий II е „Българоубиец“, а не „Влахоубиец”.
Въпреки това етническата терминология, с която си служели византийските и западните автори през епохата „мизи”, „власи” и др.,— за да назоват българите, станала предмет на множество спекулации и
12 Kaluzniacki, Е. Wcrke des Palriarchen von Bulgarien Euthymius (1375 1393) Wien. 1901. 22 23 [London. VR. 1971]
По този въпрос вж. Дуйчев. Ив. Идеята за приемствеността в средновековната българска държава ИБИД, XXVII. 1969, 5—19; Андреев, Й. Идеята за приемствеността в българската държава през средновековието (XIII XIV). Тр.ВТУКМ, Фак История, XII, №3, 1976. 19—35; Ангелов. Д. Съдържание и смисъл на думата „отечество" в средновековната българска книжнина. — РВ. 1977, 10—19; Коледаров, П. Възобновена. а не Втора българска дЪржава. В: В Търново, 1983. с. 5.
'' Вж съобшението на Н.Хониат в ГИБИ, XI, с. 27.
14 Коледаров. П Цар Петър I (927 970) ВИСб. 1982. №4. 192 207 Неслучайно между посочените от цар Калоян правоприем-ници се сочи и цар Петър (вж ЛИБИ. Ill, с. 338).
Срв Зл а та рс к и. В Н История.... II, с. 426. бел. 4, който приема, че Теодор се нарекъл Петър в чест на Петър Делян.
‘' Вж съобшението на Н. Хониат в ГИБИ. XI. 27—28.
1в Коледаров, П Кога е завършил българският „Златен век"'’ Отечество. IX. 1984, №218, 23 26.
Вж данните за това у Коледаров, П. Втората българска държава в старинните карти от XIII и XIVв Векове. II. 1973, №4.
17 26 и тук приложенисто
” Лъв Манастириот оплаква в словото си опечалената душа на Ьългароубиеца". загдето император Исак Ангел не могъл да се справи както него с „власите". Вж. За словото му, предадено от Н. Хониат, в ГИБИ. XI. 28 29
произвола гълкуяания от някои съ.ременни автори. Хм'ши се да ги представ», за румъни. Така превратно и Преувеличено се сочи рол.та на романизираните елементи във въетанието начело с Асеневци. а и тяхното потекло и даже характерът на възобновеното царство-направо за румънски. „
Всичко това палата да се спрем по-обстойно и да поясним въпросите за участието на романизираните елементи на Балканите в движение™ на българите за възстановяване на своята държава. за съдържанието на термина „влах“ през средните векове като етникон и нарицателно име. а така съшо и на подбудите на писателите от епохата да наричат българите с това прозвище и накрая и на търновските владетели да включват „власите” в своите титли.
При анализа и правилното осмисляне на изворовите известия никой обективен историк, който се съобразява със съответните текстове, фактите и средновековната действителност, не е отрекъл например равностойната роля на власите във въетанието в Тесалия през 1066 г. наред с българите19. Присъствието на последимте във въпросната облает заедно с гръцкия етнически елемент като нейни обитатели е съвсем ясно, недвусмислено и
нееднократно указвано в различните източници от епохата и новата историография.
Не може също така да се изключи категорично и напълно възможността власите да са участвували в останалите антифеодални и освободителни движения на българите през XI—XII в. в зависимост от това, дали те са били налице като етнически елемент в дадена облает и какъв е бил техният относителен брой. Следователно вън
от всякакво съмнение е, че и скитащите власи пастири (доколкото ги е имало) в източния дял на Балканския п-в като еднакво подложени на експлоатацията и гнета от страна на империята, не щедасаостанали безучастии към последното и успешно въстание от 1186 г. начело с братята Асеневци. Починът обаче за това движение, както изрично свидетелствуват съответните византийски летописци, бил на притежателите на едър и дребен рогат добитък и свине в земята на българите. Последните неминуемо са увлекли във въетанието си цялото изтерзано от продължилите близо две столетия ромейски произвели и гнет население без разлика на социална принадлежност или народностей произход.
Като ръководители на въетанието прозорливите Асеневци неминуемо са привлекли и власите не само на базата на общността в интересите, но и по още две твърде важни съображения: I) Притежаването на повече добитък през разглежданата епоха е представлявало относително состояние, което правело скотовъдците една прослойка с икономическа, а оттам и с политическа значимост. 2) Познаването или умението на власите да използуват пътищата през пресечени райони дори и да не се явявало като необходимост за местните българи, понеже и те също притежавали това качество, все пак не е било без значение, особено с оглед да бъде предотвратено използуването на скитниците пастири от влашки произход от византийската армия срещу въстаническите сили.
Съвсем друг е въпросът за степента и относителния дял на участие на власите в движението за възобновяването на българската държава. При липсата на каквито и да било конкретни свидетелства или на макар и относителни и съпоставими цифрови данни в изгочни-ците за разпространението на етносите правилният отговор би могъл да се получи както от съвсем ясно указаната от хронистите цел, така и от останалите факти и признаци за характера на въетанието начело с Асеневци.
Още в началото на последната четвъртина на миналото столетие редица обективни историци, като
К. Иречек19 20, Ф. И. Успенски21, Й. Пийч22, В. Василевски23 и други, изследвали движението от II86 г., изясниха за себе си и отразиха в трудовете си по един категоричен начин, че организаторите и извърши телите му са били българите. Техните изводи с допълнителни доводи и съображения се споделят и от по-старите румънски учени, като А. Д. Ксенопол24, Д. Ончул25, Й. Богдан26 и др. Докато Д. Ончул смята, че независимо от важната роля, която изиграл румънският елемент при възстановяването на държавата, при Асеневци тя станала чисто българска, защото по-късно Влашко се откъснало от зависимостта на отсрещна България, Й. Богдан намира за неправилно румъните да си приписват „така нареченото „второ българско царство" и това било „една грешка, защото това царство принадлежи на българите, тъй като. ако румъните са участвували във въстанието, главната маса от бойците не е била друга и по-малко българска".
През първата четвъртина на нашето столетие обаче сънародниците на тези обективни учени Н. Йорга27, Н.Бънеску28, Г. Мурну29 и др. вече подхващат някои идеи-от работите на недостатъчно критичния към изворите и възприел терминологията им с буквално значение австрийски историк от края на XIX в. К. фон Хофлер30, за да направят опит да прокарат „тезата" за подчертана и едва ли не изключителна и ръководна роля на власите в извършването на въстанието от 1186 г. Именно те представят дори самите Асеневци по произход, както и държавата им по характер за румънска или поне „влахо-българска". Нещо повече, последната група автори в стремежа си да обосноват твърденията си подценяват или дори напълно отричат ролята на българите, без да държат сметка нито че те са основната маса от населението в източния дял на Балканите, нито за
19 Вж. например критиката на необоснованите заключения на Н. Йорга и Г. Мурну у Gyoni. М. L’Oeuvre de Kekaumenos.... 142 143.
20 Иречек, К. История... с. 259 сл.
21 Успенский, Ф. И. Образование Второго болгарского царства, с. 153.
22 Pit. J. L. Ober die Abstamung der Rumanen. Leipzig. 1880, S. 87; Zur rumanisch-ungarischen Streitfrage. Skizzen zur altesten Geschichte der Rumanen. Ungam und Slaven. Leipzig, 1886.
22 Вж Рецензията на В Васильевский за пос. труд на Ф. И. Успенский в ЖМНПр. CCIV. II. 1879. с. 175. 180 181
24Xenopol. A. D Istoria Rominilor din Dacia Traiana. T II. Bucure^ti. (1925]. p 224
2SOnciul. D. Originele Principatilor romane . p. 16. 29.
26 Bogdan. I. Romani §i bulgan.... p. 26.
21 lorga. N. Geschichte des rumanischen Volkes im Rahmen seiner Staatsbildungen. Bd II. Gotha. 1905; Notes d un historicn relatives aux evenements des Balcans. BSHAR, I. 1913; Serbes. Bulgares et Roumains dans la Peninsule Balcaniquc. Ibidem. HI, 1916; Droits nationaux et politiques des Roumains dans la Dobrogea. Jassy. 1917; Histoire des Roumains de la Peninsule des Balcans. Bucarest. 1919; Les premieres cristallisations d’Elat.. ; Formes byzantineset rcalites balcaniquc. Paris. 1922; Etudes roumaines. I. Paris. 1923; Le probleme de I'abandonnement de la Dacie par I'empereur Aurelian. RHSEE. 1924. No I 3; Le Danube d’Empire Melanges ofTcrts a G. Schlumberger. Vol. I. Paris. 1924; La „Roumania" danubienne et les barbares au VIе siecle. Revue beige de
philologie et d’histoire. III. 1924. No I; Les plus anciens Etats slavo-roumains sur la rive gauche du Danube. Revue des etudes slaves. V. 1925; Epoque et caractcre de letablisscment des Slaves dans la Peninsule des Balcans. RHSEE. 1933. No I 3; La ..Macedoine" dace Ibidem. 1933. No I; Histoire des Roumains et de la romanite orientate. T. II III. Bucarest. 1937.
28 Banescu. N. Les premiers lemoignages byzantins.. . Changcmcnts politiques dans les Balcans.. . Ein ethnographisches Problem am Unlerlauf der Donau aus dem XI. Jh....; Un probleme d’histoire medievalc. Creation et caractcre du Second empire bulgare; Le theme de Parislnon (Paradounavon) ct la Bulganc Bucarest, 1946. Les frontieres de I'ancien Elat bulgare In. Memorial L Petit. Melanges d’histoire ct d’archeologic byzantines. Bucarest. 1948.
29 Murnu. G. Din Nichita Honiatul traduccre a p^rplor priviloare la
istoria Asamzilor. Annalcs de I’Acad Roum . sene II. T. XXIII.
Mcmoircs de la Sect. hist.. 1903; Vlahia Mare. Bucuregti. 1906. Les
Roumains de la Bulganc medievalc. Balcania (Bucarest). 1938
20 Hoflcr, C. R. von Die Wallachcn als Begrundcr des Zwciten
bulgarischcn Reiches des Asscnidcn. 1186 1257. Silzungsberichtc der
philos.-histonschcn Class der k. Akad. der Wisscnschaflen (Wien). Bd 95.
1879. 229 245
обстановката и историческата действителност. при която събитията протичат. За да подкрепят своята „теза", те са принудени обаче да прибегнат единствено до тенден-циозни и често съвсем произвол ни гълкувания на изворовите текстове и особено на срешаната в тях терминология.
Обективната истина по тези въпроси, придружена с основателна критика за изопаченията на факти от споменатата група автори, бе застьпена в изеледванията и общите курсове, който разглеждат събитията от края на XII и развитието на възобновената българска държава през XIII и XIV в. В тази насока са трудовете на В. Н. Златарски31, П. Ников32, П. Мутафчиев33, Ив. Дуй-чев34 и др. у нас, както и на редица видни византолози. като Фр. Дьолгер35, Г. Острогорски36 и мн. др.
Въпреки това румънските историци между двете световни войни, като Г. Брътиану37, К. К. Джуреску38. С. Драгомир39, П. П. Панаитеску (псевдоним на А. Греку)40, Щ. Паску41 и др., а след Втората световна война и някои чужденци, като например видният американски византолог Р.Лий Уолф42, неговият френски колега П.Готие43, гръцкият славист Ф. Малингудис44 и др., а особено представители на школата на Н. Йорга в Румъния45. продължиха с голяма настойчивост да развиват тенденциозните идеи за решителната роля на власите при образуването и развитието на държавата под скиптъра на Асеневци, конто бяха обявени дори за най-видните румъни през средновековието.
Опит да заеме по-особена позиция направи Б. Примов, като си постави задачата да примири техните антинаучни тези със заключенията на изеледователите. придържаши се към фактите и източниците след като са ги подложили на критичен анализ. В своята статия обаче този автор се задоволи да отправи упреци към тези. конто според него
21 Зя а та рек и. В Н. Потеклото на Петра и Асеня. водачите на въстанието от 1185г. СпБАН. XIV. 1933. Кл. ист.-фнлол. и филос. обществен. 22. 7 49; История . . I. ч. 2 и т II. Политического положение на Северна България през XI и XII в. ИБИД. IX. 1929; Устройство Болгарии и положение болгарского народа в первое время после покорения их Василия II Болгаробойца Seminarium Kondakovianum. IV. 1931
22 Ников, П. Второ българско царство и др
22 Мутафчиев. П. Произходът на Асеневци.... рец му за lorga. N. Formes byzantines el realites balcaniques МПр. III. 1927, №2; Българи и румъни в историята на дунавските теми (изд. на френски език от 1932 г.); DobrotiC Dobrolica et Dobrudza. RES. VII. Case I 2. 1927. История . II. 1 80
24 Дуйчсв. Ив. Прсписката... 85 86. Въстанието от 1185г и нсговата хронология. 327 358 и др.
25 Dolger. Fr Bulgarische Cartum und byzanlinisches Kaisertum In. Actes du IVе Congres des etudes byzantines. T. I. Sofia. 1935. p. 66 sq
20 Ostrogorsk y. G. History..., p.358, n 4 (също и изданието на немски език от 1940г.. с. 284) и др.
2' BrAtianu. G. I Le probleme de la continuite daco-roumaine Bibliothequc historique du Sud-Est europeen Vol II Bucarest. 1944. Tradi|ia istorica despre inlermeierea statelor romane$ti Bucurefti. 1945. p. 5lsq
28 Guirescu. С. C. Despre Vlahia AsAnejtilor Lucanle Institutului de geografie al Universilati dm Cluj. IV. 1928 1929. Istona Romanilor. t I
’’Dragomir. S. Vlahii dm Nordul Pcninsulei Balcanice in Evul Mediu Bucureyti. 1959.
40 Panaitescu. P P (= A. Grecu). Les relations bulgaro-roumaines au Moyen age (A propos d un livre recent de Mr P Moutaftchicv). Re-visla uroinancascA. I. 1929. Pcnoda slavonA la Romani ji ruperca de cultura Apusului Revisla Fundaplor Regale. XI. 1944. No I; Grecu. A Bulgaria in nordul DunArii in veacurile al IX X lea SCIM. I 1950
41 Pa sc u. St. La genesc des peuples romams. I’origine et le dcvcloppcmenl historique du peuple romain. In: Actes du XVе Congres international des sciences hislonques. Bucarest. 1982. 31 53.
42 Wolff. R L. The "Second Bulgarian Empire" Its Origins and History to 1204. Speculum. XXIV. No 2. 167 206.
42 Gautier. P. Mocurs populaires bulgares au tournant des 12’ 13’ sieclcs. Byzance el les Slaves Eludes des civilisations 2 = Melanges Iv. Dujccv). Paris. 1979. p 183. n. 2
44 Malingoudis. Ph Die Nachnchten des Nikclas Chomates .
45 Вж. посочванията у Примов. Б Създавансто на Втората българската държава .. с. 54. и изданието на същия сборник на румънски език в Букурсщ. 1971. 9 55
несправедливо отричали или съвсем омаловажавали ролята на власите в разглежданите събития, като. без да даде нова своя обосновка. отхвърля установеното вече от обективните чужди и български, а по-рано и от румънските учени46. Впрочем критикуваните от Б. Примов автори съвсем не премълчават ограниченото и без решително значение за изхода на въетанието участие на власите, доколкото тяхното присъствие в долноду-навските земи може да се установи при правилното тълкуване на източниците.
За разлика от Н. Йорга и Н. Бънеску. конто голословно поддържаха. че през средновековието между Дунава и Стара планина власите били многобройни, редица техни сънародници са повече или по-малко категорични противници на подобии твърдения. Те отчитат, че през интересуващата ни епоха за население от латински произход в Мизия или въобще не се споме-нава47. или се сочи, че там то е било най-малобройно в сравнение с останалите български земи, защото в тази облает липсва антична римска топонимия48, а ако ли пък се срещала в източния дял на Балканите, то това се дължало на обстоятелството. че романизираният елемент увеличил броя си от придвижили се през византийското владичество в незначително число техни сънародници от западните части на полуострова49. Както вече изтък-нахме. власите са засвидетелствувани най-рано в средно-вековните извори в югозападните предели на българското царство през X—XI в. Още по-категоричен е К. Иречек, който сочи, че полатинченият слой от старото население на Балканите е бил по-дълбок на юг от Панония до Стоби (дн. Пустоградско на Вардара), докато източно от Рациария (дн. Арчар на Долни Дунав) латинският елемент не се простирал повече от няколко левги южно от голямата река50.
При спекулативните си твърдения за масовото участие на власи, а оттам и при тенденциозните тези за влашкия характер на въетанието и на възобновената от Асеневци българска държава съответните автори се позовават главно и изключително на неточната етническа терминология и особено на употребата на прозвището „влах“ в изворите от XII—XIV в. както в съчиненията на византийските автори и писателите кръетоноеци, така и в титлите. който си присвоявали цар Калоян и търновският архиепископ Василий в преписката им с папа Инокен-тий 111.
С оглед да се внесе яснота и да се разкрие пълната несъстоятелност на произволните тълкувания на изворовите известия от съвременната румънска историопис по разглежданите въпроси налага се да се спрем съвсем накратко върху практиката на византийските писатели да архаизират етнонимите, а малко по-обстойно—върху действителното съдържание на термина „влах“ в сред-новековните извори и народната практика. Само така ще се разбулят умело прикритите тенденции у ромейските и авторите кръетоноеци или ще проличат действителните подбуди и ръководителите на българската държавна политика в Търново в самия край на XII и началните години на XIII в. да включат „власи" в присвоените от тях титли.
Место пъти в склонността си да употребяват етнически имена от предишните епохи византийските писатели използували един и същи етноним на древен народ, за да * 41 * * *
46 Пак там. Вж утвърдителната рецензия на Nasturel. Р : BZ. 66. 1973. No 2. 497 498. Сыцитс тези Б. Примов приловтаря в статията си Възстановяването и укрепвансто на българската държава и Средно-вековна Европа (края на XII началото на XIII в.) ИПр. 1979. №3. с. 8 сл.
41 Xenopol. A. D Istoria Rominilor din Dacia Traiana ... II. p. 224.
4H Dragomir. S. Vlahii.... p. 11.
4U Murnu. G. Les Roumains de la Bulgarie mcdievale, p. 15 sq.
’“Jirecck. C. Hisloire des Serbes.... p. 39.
означат много от своите съседи. Например те наричали „скити" както българите. така и печенегите, узите и куманите. т.е. изобщо тези, който са се появили откъм Северозападното Черноморие — античната Скития. Много пъти обаче обитаваната територия от съвременен на ромеите етнос не се покривала с тази на древния, с чието име ги назовавали. Общо взето и съвсем грубо, тя отговаряла само на посоката, в която последният е живял през предишната епоха. Така например византийските писатели назовават сърбите „трибали", без обаче първите изобщо да са обитавали или владели земите на това тракийско племе. Нещо повече дори територията им от гледна точка на Цариград не е била разположена съвсем точно в посоката. където през средните векове са живели сърбите. Маджарите пък византийците обикновено назовават „турки", но някои писатели по съшия принцип ги наричат още „даки“, „пеонци" и пр. При това маджарите изобщо не са тюрки, а угро-фини, що се отнася до принадлежността им към групите в алтайското семейство на народите.
Тази практика на византийските писатели внася голяма неопределеност в техния разказ и често ни затруднява да уточним със сигурност. за кой именно народ става дума при преупотребата на античната етнонимия. В този похват на ромейските автори всъщност не става дума толкова за традиция, нито за незнание, колкото за един стремеж и начин да се представят другите народи за „варвари" или поне да се изтькне, че те още не са достигнали културното равнище на Византия. Особено подчертано е било пренебреже-нието на византийците към номадските пришълци от североизток, а не по-малко и към неуседналите власи.
Що се отнася до същинското съдържание на термина ,.влах“ в средновековните извори. то се е развило от първичното етническо понятие за латинец или рома-низиран „варварин”, но впоследствие като определящ признак се явява начинът на препитание или поведението на дадени представители на последните. Така през интересуващата ни епоха терминът „влах“ се образувал от два основни елемента на своето съдържание: I) профе-сионалния белег — скитащ се, неуседнал скотовъдец, и 2) прозвище с обиден и унизяващ в своя смисъл оттенък.
Така обособилият се вече през XI—XII в. термин с тези две главни значения се използувал не само от писателите, но и от служещите в дворцовите и църков-ните канцеларии, за да се означи без оглед вече на народностния произход51 неуседнало (номадско)52 пас-тирско и с ниска култура население, което се е движело със стадата и семействата си от летните планински към зимните пасбища в равнините53. Този именно обичай
51 Мутафчиев. П. История..., II, с.47.
- Анна Комнина. ГИБИ. VIII 85 86; „Тези, конто имат скитнически начин на живот (-rov vojiata fliov). на говорим език се наричат власи. " В съшия смисъл превежда израза и Leib. В. Anne Comnene. Alexiade. Т. II. Paris, 1945. p. 135.
Нссъгласис със значението „скитници" за рХж/ул в този израз на А. Комнина изказват някои автори. като например Gyoni. М Le пот Вая/о- dans I’Alexiade d’Anne Comnene. BZ. 44. 1951. p.24l. който приема, че в случая сеотнася до етническо име. Я Н. Любарски (в изданието си на „Алексиадата" на А. Комнина. М.. 1965. с. 540. бел. 830) смята, че мисълта следва да сс псрифразира в смисъл. че „Мелисин грябва.ю да набсрс тези номади, конто в просторечие се наричат „власи Литаврин. Г Г. Влахи в византийских источников X XIII в. В: Юго-Восточная Эвропа в средние века. Кишинев. 1972. с.97 влага у А Комнина мисълта. че власите са номадски народ, но не и че всички номади на народен език сс наричат „власи".
В редица извори сс наблюдава и отражение на схвашансто сред средновековните хора за назоваването на скитниците скотовъдци ..власи независимо от етническия им произход и принадлежност Те сочат, че и в ладения случай имаме едно пренасяне на професионалния белег и че не става дума за влашкия етнос. т.е. за романизирани елементи. Вж. тук бел. 54.
” Вж свсдението у Кекавмен в ГИБИ. VII, с 26за движение™ на власите с оглед летните и зимни пасбища на стадата им. т.е. упражняваното от тях трансхуманно скотовъдство.
служел като основен белег, за да се определи една подчертано обособена социално-професионална категория зависимо население в балканските държави през средновековието. В сръбските паметници от тази епоха терминът „влах" за пастир и скотовъдец се противопос-тавя на „сърбин" и „землянин" (в смисъл на земеделец). Тъй щото според споменатия признак с името „влах" били наричани и някои българи пастири, които развъж-дали добитък и използували сезонни пасбища, т.е. упражнявали трансхуманното скотовъдство54. Това про-личава особено ясно от изричните данни в някои документи и от срещаните в тях чисто славянски имена на „власите"55.
Както изтъкнахме, в битността си на странствуващи скотовъдци власите били добри познавачи на планинс-ките и другите пътища. Това им качество станало причина те да бъдат използувани във византийската армия за водами56. Вероятно те са изпълнявали понякога същата длъжност и в българската войска, като, разбира се, невинаги е сигурно, че с „власи" са били означавани люде от романизиран произход.
Османската империя е възприела наред с много други византийски и български институции и тази на „власите". Тя се състояла от изпълнението на военностражеви задължения, макар и с известии видоизменения, въведени още при Сюлейман Завоевателя през XVI в. Всяко пето домакинство от „власите" давало ежегодно един конник за охрана на местността (поради доброто й познаване от тях) и за помощните войски в султанската армия. Срещу това „власите" били причислени към раята с особено предназначение, като например „войнуците", „марто-лосите" и др. Те се ползували с ограничено самоуправление (осъществявано от „кнез") и правото да обработват дял земя („бащина") с известии данъчни облекчения. „Кнезът" отговарял за „власите" пред султанската власт и тя го включвала в спахийската си система, давала му правото да разполага с „ратаи" и други правдини. Чрез „ратаите" „кнезът" контролирал „раята" и събирал данъците57. Тази чисто българска терминология показва от кого султаните са заели институциите и под чие етническо и културно влияние са били „власите".
При изпълнението на служебните си задължения обаче „власите" невинаги оставали верни на армията, където ги зачислявали — место пъти те помагали и на противника. Анна Комнина разкрива тази им двойственост в разказа си за влашкия първенец (ехиргго twv pxaxov) Пудила, който съобщавал на императора за появата на куманите на юг от Дунава, но същевременно показвал на последните
54 Вж. примеря уАнгелов, Д. Аграрнитс отношения в Северна и Средна Македония през XIV в. С., 1958, 103— 104: в грамота за ман. „Банска" от 1313—1318 г. се споменава за „власи". които обитавали „Български катун", т.е. за българско население, което поради занятието си - трансхуманно скотовъдство — бивало означавано като „власи".
За други примери и изобшо за „катуна" като начална форма на усядане, т.е. за разновидност на начал ните форми на постоянните селища на селскостопанското полевъдно население, вж. Коледаров. П. Към въпроса за развитието на селищната мрежа и на нейните елементи в срсдната и източната част на Балканите от VI до XVIII в ИИИ, 18, 1967. 136—137.
„Власите" се движели и били държавни селяни, подчинени на централната власт, съответно на нейната администрация, а останалите, които били уседнали, съставлявали част от зависимите люде в имснието на своите светски или църковни феодали. Те също давали рента, съобразна с добива от основния им поминък -скотовъдството. Вж. Ангелов, Д. Аграрнитс отношения..., 103- 104.
55 Вж. например Actes de Lavra, №47, 32—50; Литаврин. Г. Г. Болгария и Византия..., 204—210, и др.
56 Вж. за тези им служби Литаврин, Г. Г. Влахи в византийских источников..., 114—115.
’’ Вж. за тази унаслсдена институция от спедновековния пел мя Балканите в Истори)а народа Зугослави)е, I, 85—86; Цветкова, Б. За стническия и дсмографския облик на Видин през XVI в. ИЕИМ, 7, 1964, 12 14; Beldiceanu, N. Sur les Valaques des Balkans slaves a I’cpoque ottomane (1450—1550). RE1. 1967, 83—132.
пътеките в Стара планина58. Споменаването на този влах на византийска служба е било и продължава да се използува настойчиво от страна на мнозина от румънс-ките автори, като се започне от Николае Йорга и се стигне до Йон Бария5’ и др., за да бъде „доказано" наличието на власи в Подунавието.
Огношението на византийците към „власите" и утвърденото убеждение за тяхната нелоялност към империята разкриват например защо Н. Хониат (в самия край на ХИ и началото на XIII в.), воден от явната си омраза към българите и оглавеното от Асеневци въстание срещу Византия, съвсем умишлено ги е нарекъл „власи". Близко до ума е, че той е използувал това прозвище с цел да дискредитира изобщо и да представи в най-неблагоприятна светлина пред читателя си разбун-тувалите се срещу императора българи, като е разчитал на лошата слава, с която вече се ползували власите сред византийците.
За отношението към „власите" е достатъчно да приведем крайно неласкавата характеристика, която Кекавмен им дава цял век и половина преди българското въстание от 1186г.: „Племето на власите е съвсем невярно и покварено и не спазва истинска вярност нито към бога, нито към императора, нито към сродник или приятел, но се стреми всички да измами;^йного лъже и много краде, като всеки ден дава страшни клетви пред приятелите си и лесно се отмята от тях, сключва побратимства и кумства и смята чрез тях да измами наивните. Никога не е спазвало вярност към никого, дори и към някогашните римски императори... Те са много страхливи, имат заешки сърца, а когато проявят смелост, и това е от страхливост. И тъй аз ви съветвам никак да не им се доверявате. И ако някога избухне бунт и те проявят присторена преданост и вярност, като се заклеват в бога, че ще ги спазват, не им вярвайте. Защото най-добре е изобщо да не взимате клетва от тях, нито да им давате клетва, но [по-скоро] се пазете от тях като от лоши хора, отколкото да им се кълнете или те да получават клетва. Не трябва, прочее, никак да им се вярва, обаче преструвай се и ти, че си им приятел..."60
Именно тези твърде ярко проявени черти са придали една силно изразена отрицателна окраска на етнонима „влах" не само у средновековните писатели и обикновени люде, но и до наши дни- например в Хърватско и Босанска Крайна61. Естествено това е повлияло и върху непредубедените и необвързани със съвременните тенденции историци от ново време. като е повлияло и за формиране у тях на характеристиката на романизираното население62.
Необяснимо е тогава защо прозорливата догадка, изказана от Ф. И. Успенски и подета от В. Н. Златарски. че византийските писатели от разглежданата епоха не
ГИБИ. VIII, с. 105.
59 Barnеа. I.. §t. $tefAnescu. Din istoria Dobrugei. J. III. Bucure§ti, 1971. 154—155 и пос. там книжнина.
За несъстоятелността на предложение™ на Силвиу Дръгомир (Vlahii..., р. II). чс Пудила бил местен човек. защото познавал пътищата. говори фхгьт, чс власите като странствуващи пастири били привличани заради опитността им изобщо да се движат и превеждат през планински и пресечени местности във византийската армия и бивали зачислявани към походнитс й колони и- при действията й в отдалечени от родните им места области.
00 Вж. гръцкия текст и българския превод в ГИБИ, VII. 31 32; съответно и руския превод и коментар на Г. Г Литаврин в Советы и рассказы Кекавмена..., 269—271.
6|Ирсчек. К. История., с. 256, определя, че името „влах" „изпърво означавало човек от романски произход. често менявало свосто значение, но всякога с примес на полигравка". Със същата пейоративна нотка и до днес в Босанска Крайна хърватите и бошнацитс мохамедани наричат сърбите „власи". Вж. ТзопиИ. Бр. Пролом. Београд. 1955.
62 Златарски. В. Н. История. .. II, с.427, изтъква недоверието на Асеневци към власите „поради техния вероломен характер, който не само би могъл да навреди на делото, но и да го осуети".
5 Политическа география на средповековила българска държава
споменават българите със собственото им народностно име поради ненавистта си към тях или поради стремежа на империята да ги ликвидира и асимилира, бе подета с резерва от редица други обективни изследователи. Не е странна обаче иронията на Н.Бънеску, който обвинява видния руски византолог, че „приписвал на византийс-ката политика съвременните научни идеи и методи"63.
Ако вземем предвид настроенията на византийците и кръстоносците от Латинската цариградска империя към българите, конто им нанесли тежки поражения, и изтъкнатия по-горе пейоративен смисъл на „влах" през епохата, фактът, че те наричат с това прозвище българите, вече не би се нуждаел от допълнителни обяснения и разбор. По отношение на действително вложеното в тях значение в това определение би било достатъчно да припомним само ключовия израз още в началото на Н.-Хониатовия разказ за въстанието начело с Асеневци: „...варварите от планината Хемус, преди наричани мизи, а сега — власи."64 Прозвището „власи" като стилов похват с цел да бъдат унижени българите този автор използува също и в речите си. Там той пак не уп'отребява нито един път за българите тяхното народностно име65. Ако приемем определението „влах" за въстаниците от 1186 г. в буквалния му етнически смисъл, то тогава би трябвало да стигнем до абсурдното заключение, че във възстановяването на българската държава изобщо не са участвували българи. А от каква друга народност освен тяхната и намиращите се в процес на обългаряване пришълци от североизток би могла да бъде съставена масата от населението във въстаналата Мизия, Старопланинския район (взет териториално според тога-вашния ромейски смисъл — с прилежащите му земи в Тракия: Средногорието, Загорие и Приморието)? Не може да се поставя под съмнение, че българите вдигат въстанието. изнасят борбата до победния й завършек. за да осъществят поставената си освободителна задача, както Н. Хониат точно я определя—да възобновят своего родно българско царство с неговите традиции и в предишните му предели.
Не на последно място за правилното изясняване на случая е и обстоятелството, че Георги Акрополит, когато в разказа си се връща на въстанието на Асеневци, а и по други поводи в изложението си за събитията от 1204 до 1261 г. споменава българите единствено с тяхното народностно име. От решаващо значение е и фактът, че това се спазва напълно в летописите и другите разнообразии по жанра си произведения на останалите византийски писатели, в документите и други паметници от XIII и XIV в. по отношение на българите и на тяхното царство, възобновено от Асеневци.
Наред с разгледаните два основни елемента от съдържанието на средновековния термин „влах" (отра-зяващ професионалния белег и носещ в смисъла си пейоративен от морално естество оттенък) според нас е бил налице и един трети — православната вяра на носителя на това прозвище, но вече от гледна точка на католиците. В случая не трябва да се пропуска всеизвест-
63 Вж. Banescu, N. Un probleme d’histoire medievale.... p. 17.
64 Вж. гръцкия текст и българския превод на този израз на Н. Хониат в ГИБИ. XI. с. 26. и преразказа му от Т. Скутариот в ГИБИ VIII. с.243.
За значението на този израз. разкриващ значението и действителния смисъл на термина ..влах" не само у Н. Хониат. но и у други средновековни автори. вж. Божилов. Ив. България при Асеневци. .. 88 90. Срв. Примов. Б. Създаването на Втората българска държава.... 25 26. където се опитва да докаже. че се отнасяло до смесвансто на имената на българите с власите въпреки изразеното недвусмислено и ясно пояснение у самия Н. Хониат и категоричного становище по въпроса. изразено от К. Иречек. Ф. И. Успенски. В. Н Златарски и др., а особено от П. Мутафчиев (История. .. II. с.46). По този повод последният припомня, че Н. Хониат навсякъде. „гдето излага борбите на въстаналото население в Дунавска България и Хемус. той нарича последнего „власи".
65 Божилов. Ив България при Асеневци. .. с.89. бел. 81.
НОТО обстоятельно, че през средните векове вероизпо-ведният признак играел особено важна роля. Ето защо незапознатите добре с Изтока в католически Европа обикновено назовавали източноправославния християнин „грък" независимо от народностната му принадлежност. тъй като вземали предвид богослужебная език на Цариградската патриаршия. който бил едновременно и държавен, и литературен във Византийската империя.
Заслужава да отбележим, че дори маджарите, макар да били преки съседи и приемници — владелци на значителен дял от територията на бившата българска държава заедно с населението му от български произход, не различавали българите от гърците пак по верския белег и по политическата даденост. Това се наблюдава по времето, когато царството било покорено в 1018 г. от Василий II и се разпростряло като южен съсед на Унгарското кралство по Сава и по Дунава от устието й до Железни врата.
Особено важно в случая е и обстоятелството, че терминът „влах" станал също синоним на източнопра-вославен в католическите страни — не само в споменатите вече Хърватско и Босанска Крайна, но и сред другите народи в Европа. Така например в германския епос от XII в. „Песента на Нибелунгите" се споменава един „херцог Рамун от земята на власите" (der Herzog uzer Vlachen land) и за авторите от наше време няма съмнение, че това е воеводата на власите по Долни Дунав66. Това отъждествяване не е възможно преди всичко защото толкова рано там не се срещат в
изворите известия за присъствие на романизирани елементи, а ако това са придвижилите се на север или участници в помощните отреди. изпращани от Византия в Унгария, те едва ли още са били настанени в Седмиградско, по северните склонове на Карпатите, още по-малко по Дунава и още не са станали толкова известии сред германците. Ето защо най-вероятно е зад приетото за собствено име да се крие народностното име на ромеите, т.е. византийците, но не и на румъните, а зад „земята на власите" — не тази на романизираните елементи, а на православните. Така че според нас изразът следва да се преведе: „херцогът е византиец или-ромей от земята на православните (или на Византия)". То е доказателство за разпространението също и сред германците на термина „влах" като равнозначен на „източноправославен".
Съперничеството между папството и патриаршията създало дълбока неприязън между подведомствените на двете църкви народи. Надменността на западноевро-пейските рицари кръетоноеци ги е подтикнала да възприемат от византийците прозвището „влах" с вложеното вече пейоративно и унижаващо достойнството значение, за да назовават с него изгочноправославните. който не са гърци, независимо от народностния им произход. Тази тенденция се засилила, особено когато те започнали да воюват и да търпят тежки поражения от българите, който били православен народ. Това вече достатъчно добре обяснява защо Робер дьо Клари, Жофроа дьо Вилардуен и други писатели кръетоноеци назовавали с ненавист разгромилите ги при Одрин българи „власи".
За употребата сред западноевропейците на „влах" като синоним на народностното име на българите немалко допринесли и някои други, но не по-маловажни обстоятелства, който също обикновено не се вземат под внимание.
1. При нашествията си на Балканите през XI и XII в., когато прониквали във византийского катепанство България, т.е. в югозападните предели на земите, населени с българи и съставляващи част от поробеното царство.
66 Mi let itch, L. Les Bulgares et les Roumains.... p.88.
особено когато минавали по Via Egnatia, кръстоносците, норманите и други обитатели на Апенинския полуостров опознали православните странствуващи на групи из планините пастири от Велика Влахия, който били подведомствени, както и почти целият Епир и част от Тесалия (населени по това време с преобладаващо българско славянско население)67, на Охридския архиепископ „на цяла България". Преминаващите през българските земи не могли да не сметнат и тези техни романизирани обитатели за българи. Така „власи" ще да е станало за обитателите на Южна Италия равнозначно на „българи", чиято е била архиепископията.
2. В стремежа си да добие признанието на папството и западноевропейските монарси за своето владетелско достойнство цар Калоян подчертавал властта си и над романизираното население, като дори наблягал върху несъществуващи или поне незасвидетелствувани в други източници предишни връзки на България с Рим. В този ред и насока трябва да се разглежда и изясни обстоятелството, че цар Калоян сам се титулувал „цар на българи и власи" и на „България и Влахия". В двете формулировки ние можем да съзрем и претенциите му за власт не само над Горна земя, но и над Долна земя с владяната от неговите предшественици Велика Влахия с романизираното й население.
Напразно бихме дирили сведение в изворите, според което земите между Карпатите и Долни Дунав са били известии като „Влахия" преди или по времето на цар Калоян. При това през неговото управление „власите", т.е. „угровласите", или православного население, избя-гали от Унгарското кралство, както вече отбелязахме, още не били потърсили прибежище там. Освен това воеводството, при това под името „Угровлахия", се обособява с повече самостоятелност едва през втората половина на XIV в. Ето защо в двете форми на титлите на цар Калоян, т. е. под „Влахия" и „власи", ние би трябвало да разбираме само Велика Влахия в Долната земя. Същото се отнася и за титлата на архиепископа Василий.
3. Подобно на хърватите, бошнаците и населението в Италия, изглежда, и маджарите са възприели от църковните документи на папството и като отглас от връзките си с кръстоносците обобщеното понятие „влах" за равнозначно на „православен". След като престанали да граничат с Византийската империя при възобновява-нето на българското царство, маджарите ще да са започнали да прилагат този термин към всички числящи се към православного вероизповедание не гърци или поточно подведомствените на Търновската архиепископия (впоследствие патриаршия) и на Охридската „архиепископия на цяла България".
Изобщо за маджарите през XIII в. „власи" били техните южни съседи некатолици, т.е. българите. Вероятно за формирането и въвеждането на това понятие в Унгария, където, изглежда, също е придобило пейоративен оттенък, немалка роля са изиграли още редица обстоятелства. Между тях можем да споменем: враждеб-ните през зачестили периоди отношения между кралст-вото и царството; ролята, която унгарският крал поел като оръдие на папството срещу православните след унищожаването на унията между Търново и' Рим; недружелюбного отношение към власите, произхождащи от византийските и тогава с източноправославно вероиз-
61 Поради ллътното си население от югоизточни, т.е. български, славяни и понеже през средновековието влизал в пределите на българската държава, Епир бил наричан и „Нова Мизия", т.е. „Нова България" (вж. Никифор Вриений в ГИБИ, VII, с. 120). Срв. тук по-долу значението на термина „Неада" (в смисъл на Нова Елада) за Епир и Тесалия в старобългарски паметници.
Абатът Гиберт съошава към 1104г.» че епириотите се наричали българи (Epiriotas, quos dicunt Bulgaros) (вж. ЛИБИ, HI, с.92), а Георги Пахимер пише: „...земята отвъд Пеней, наречена същинска Гърция rrjv
‘EXXiSa (вж ГИБИ, XI, с. 153).
поведание население противници на Византия в отредите, наемани от маджарските фебдали при династическите размирици в Унгария; стълкновенията и непокорството на настанените власи от тези отреди а граничните покрайнини на Седмиградско (Амлаш и Фогараш) с местното католическо население и пр.
Тук трябва да се има предвид, че след унищожаването на унията от цар Иван Асен II православните в Унгарското кралство и в някои балкански страни са наричани в официалните документи според определе-нието на папството също така и „схизматици", което вероятно е станало пълен синоним на „влах".
* * *
Внимателният анализ на данните в изворите позво-лява да определим широкия обхват на началните територии, където започнало движението за възобно-вяване на българската държава. Като най-засегната от извънредния налог върху добитъка Г. Акрополит сочи „българската земя", а Н. Хониат — „външните области". Под последните, както видяхме, следва да се разбират граничните области в ромейската военноадминистративна система, т.е. катепанствата Паристрион и България. Вторият от споменатите автори изрично съобщава, че императорът „незабелязано въоръжил срещу себе си и срещу ромеите варварите от Хемус".
За правилното разбиране на термина Хемус обаче ние трябва да се съобразим с едно основно положение и твърде важно обстоятелство: в географската си номенклатура византийските автори и в този случай спазват както обичая си да архаизират, така и традицията от времето на античните землеописатели. Затова под Хемус те продължавали да разбират цялата оро-графска система, която се простира по протежението на Балканския п-в, т.е. от Адриатическо до Черно море68. В ширината й на източния дял те включвали всички планини на север и изток от р. Марица, за която се смятало, че отделя Родопите от Хемус. Така към последната комплексна верига те причислявали освен самата Стара планина още и Средна гора, Странджа, Сакар и свързващите ги възвишения (Дервентски, Свети-илийски, Манастирски, Бакаджиците и др.). Това схващане проличава особено отчетливо в някои пасажи от съчиненията на Г. Пахимер, Н. Григора и др.69 * *
При това положение от израза на Н. Хониат „варварите от Хемус" следва да се подразбира, че подготовката на движението и в самото него е участвувало българското население, а още по-точно — това в Мизия и в Горна и Северна Тракия. Ето защо при определянето на обхвата на самото въстание и началната територия на възобно-
68 Това схващане, утвърдило се под влияние на табулите и текста на Клавдий-Птоломеевата „География" и античната традиция в за-падноевропейската картография изобщо, се запазва и в съвремснната географска наука и картография дори до втората половина на XIX в. Вж. примерите, дадени у Koledarov, Р. Traditions of Antiquity and the Middle Ages in the Regional Nomenclature of the Modem Map of the Balkans. - BBI. IV, 1973, 143-174.
69 Вж. например изразите у Г. Пахимер: „Съседните на Хемус крепости" (гръцки текст и български прсвод в ГИБИ. X. с. 200), „крепостите при Хемус" (пак там. с. 204, където погрешно в коментара се отъждествяват с Източна Стара планина), „вътрешните земи на Хемус". т.е. в частта му. състояща се от Бакаджиците, Дсрвентските възвишения и Странджа пл., включваща градовете Месемврня, Анхиало, Созопол. Агатопол и др в Североизточна Тракия (срв. пак там, с. 162 и у Йоан Кантакузин „Горна Тракия" пак там. с. 259).
Вж. също и Н. Григора (ГИБИ. XI. с. 162). В съшия смисъл вж. и изразите у Г. Пахимер: „при Хемус" (ГИБИ. X, с. 169) = България; „през Хемус" (пак там, с. 167) -според В. Н. Златарски (История.... III. с. 493, бел. 1) = Дсрвентските възвишения и Странджа; „към Хемус" (пак там. с. 207) = същото; „южно от Хемус" (пак там. с. 154) и др.
За значението на тези изрази и определения и за тяхното отъждествяване вж. Asdracha, С. Le terme „Hacmus" chez Pachymere. — Studia balcanica, X. 1975, p. 140 sq.; Коледаров, П. Българската народност и държава в Странджа и прилежащитс й земи през средните векове. —В: Странджа — Сакар. Т. I. Малко Търново. 1984, 196—197.
веното царство дори в неговата най-ранна фаза трябва да се има предвид. че то не се е ограничило само в дн. Североизточна България, където явно се намирало ядрото на движение. Това проличава и от останалите сведения у същия автор, а именно:
1) „Понеже въетанието откачало имало успех за тях, то те още повече се убедили, че бог благоприятствува на свободата им. Те не се задоволили само със собственото си въстание и освобождение, но се пръенали и по намиращите се далече от Хемус паланки и селища/*70 В случая дори ако се вземе Хемус в най-тесния му обхват, това показва, че движението се е разпростряло и в низините от двете му страни.
2) След като отминали Преслав, въетаниците „се отправили към Хемус и неочаквано се явили и в други ромейски паланки. Пленили свободни ромеи, много волове и впрегатен добитък и немалко други домашни животни"71. В случая явно след предпланините на Балкана — Шуменските възвишения и Преславската пла-нина — те преминали Стара планина през Върбишкия и Ришкия проход и се спускали в Тракия.
Докато самите имперски укрепени градове пристанища останали извън обсега на въетанието (за тяхното обсаждане и завземане византийсите автори говорят значително по-късно). то от горните два откъса може да се заключи, че още от самото начало действията се насочили и на юг от Старопланинската верига. Те явно са се опирали на българското население в Тракия72, а особено на неговото бурно негодувание от ромейската власт и нейните фискални и други производи. Достатъчно е да си припомним, че Н.Хониат изрично споменава за имп. Исак II Ангел, че „ограбвал и останалите градове, които били съседни на Анхиало" (дн. Поморие). А това са именно селищата в областта Загоре и Тракийското Поморие или изобщо Горна Тракия, които територии видяхме, че Г. Пахимер нарича „съседни на Хемус крепости" или „вътрешни земи на Хемус"73.
Най-сетне за участието във въетанието и на българите от Тракия показват и операциите на византийската армия в тази облает още от самото начало. Поради заанга-жираността си с норманите и отцепника в Кипър Исак Комнин противодействието на империята срещу българите откачало било ограничено и се свело до походи само в Тракия. Въпреки постигнатия успех на изпратената през късната есен (вероятно декември на 1186 г.) армия императорът сменил началника й — чичо си севасто-кратор Йоан, понеже го заподозрял в заговорничество, и поверил командуването на своя зет— кесаря Йоан Кантакузин. Последният обаче бил изненадан от спуска-щите се от планинските склонове въетаници и разгромен до такава степей, че изоставил палатката и одеждите си74. Заместилият го Алексий Врана предприел поход през пролетта на следната 1187 г., но вместо да продължи действията срещу Асеневци, обърнал оръжие срещу цариградската власт и се провъзгласил за император. След като бунтът му бил потушен, част от войската му се присоединила към Асеневци75 и с това подсил ила още
,0 Вж гръикия текст и българския превод у Н. Хониат, ГИБИ, XI, с. 27.
' Пак там, 27 28. За събитията вж. Златарски. В. Н. История. .. II. с.411 сл.. който приема, че те се развили между Стара планина и Дунава.
За ранното и плътно заселване на Тракия и специално за източната й част от българските славяни вж. Коледаров. П. Българската народност и държава в Странджа.... 98 202.
73 Вж. тук. по-горе.
'* Н.Хониат. ГИБИ, XI,с.30, а за събитията Златарски, В. Н
История. .. II. 443 444.
- Пак там. 447 448; Успенский, Ф. И. Образование..., 129 130.
Според В Н. Златарски (История..., II. с.445, бел. 2) Алексий Врана не стигнал по-далече от Манастирскитс възвишения. Литаврин, Г. Г.
Болгария и Византия. .. 437—439, датира този поход около 1186г.
повече противовизантийското движение в Северна Тракия.
Подобно на предхождащите го съпротивителни движения срещу властта на империята в българските земи на юг от Дунава през X и особено през XI в. въетанието начело с Асеневци очевидно също се опирало, т. е. разчитало на помощ от единородците си в незаетиге от Византия и Унгария територии на царството, разполо-жени северно от голямата река. Там българите живеели в най-тесни, а вероятно вече и близки родствени връзки с настанилите се сред тях кумани и техните племенни формации, а също и с останалите от печенеги, узи и други вътрешноазиатски (алтайски) етнически групи на при-шълци от Изтока. Въпреки че в изворите не липсват изрични сведения76 за пряко участие на това население още при започването на освободителната борба, послед-валите събития също показват, че то не останало безучастно. Имаме пълното основание да допуснем, че обитателите на земите на север от Дунава и по-специално в дн. Влашко, Молдова и Южна Бесарабия са оказали помощ на Асеневци в най-решителния момент. Те им дали прибежище и там се набрала нова войска, а и нещо повече — впоследствие земите на куманските племенни формации съставлявали неразделна територия, а конни-цата им влязла в състава на войската на възстановената българска държава. В случая трябва да се вземе предвид и обстоятелството, че ръководителите му не са били чужди, а може би дори най-тясно сродени с първенците им.
При това положение след първия поход в Мизия вероятно през 1187 г. на превъзхождаща по сила ромейска войска начело със самия император, става ясно защо Асеневци предприели стратегическо отстъпление и заели нова линия за отбрана — на твърде сигурния за тях ляв бряг на Дунава. Целта явно е била не само да се запази живата сила на въетаналия народ, но и да се увеличи тя със съюзната куманска конница, а вероятно и с отреди от тамошното българско население с оглед продължаване на борбата до последен завършек77.
Правилните ходове на ръководителите на въетанието показват тяхната предвидливост, на която имп. Исак II Ангел противопоставил своята несъобразителност — той не взел никакви мерки, за да осуети възможността движението в Мизия да припламне с нова сила78. И действително Н.Хониат съобщава, че братята Асеневци се завърнали в своето отечество Мизия .ф яатргёа Muaiav), като събрали „колкото може повече войска, както се налагало", и заварили родината си „напълно освобо-
Византийските автори говорят твърде малко за незавладенитс от империята земи северно от Дунава. и то предимно във връзка с нахлуванията на печенегите. узите и куманите във владенията и по повод оттсглянето на Асеневци и привличането на куманите в действията срещу ромеите.
При неблагоприятния обрат, настъпил с нашсствисто на византийската армия в Мизия. може да са се появили известии
разногласия сред ръководителите на въетанието. Ако Петър бил склонен да признае върховенството на императора при условие, че бъдел поставен за управител на територията между Стара планина и Дунава. то Асен бил за продължаването на започнатата борба до крайното извоюване на независимост. Вж. Златарски. В. Н История.... II. 451 452; Дуйчев. Ив. Проучвания върху българското средновековие. 52 90 Сб БАН. XLI -1, 1949; Литаврин Г Г Болгария и Византия 450-45.3. Срв. К azd a n, А. Р. Ladiltedela rupture entre Pierre el Asen (vers 1193). Byzanlion, 35. 1965 167 174 който отнася разпрата rio-късно към 1193 г„ ио нс сочи реален повод
Н. Хониат (ГИБИ. XI. с. 28): „Императорът можел ла обколи пяла Мизия и да достави гарнизони в тамошнитс градове, много от които се намирали покрай Хемус и повечето от тях или почти всички били построени на недостъпни скали и на покрититс с облаци върхове но не направил нищо подобно, а изгорил купимте от храни и измамен от хитростта на явилите се при него власи (т.е. българи]. неочаквано се върнал назад, като оставил тамошните дела неуредсни. Така той прсдизвикал у варварите още по-голямо презрение към ромеите и още повече ги окуражил.**
дена и опразнена от ромейска войска, втурнали се в нея с голям шум, като че водели със себе си от Скития (т. е. от Отвъддунавска България) тълпи от демони вместо легиони"79.
Най-вероятно Асеневци преминали отново Дунава през есента на 1187г., т.е. след топлия сезон, през който куманската конница избягвала да воюва80. Тогава въстаниците предприели военни действия в по-голям мащаб — с повече сили и на твърде широк фронт. Това разкрива ясно целта им — „да се съединят в едно властта на мизите и българите1*81, т.е. да възстановят родната си държава в нейните предишни предели, включващи Горна и Долна земя. Успоредно с действията си в Тракия, където стигнали до Агатопол (дн. Ахтопол), т. е. в населения през средновековието с българи Странджански район82, Асеневци изпратили отряд начело с един от своите сподвижници — Добромир Хриз — в югозапад-ните български земи, т.е. катепанството България, или дн. Македония 83, за да подготвят населението и в тях да се вдигне на въстание за своето освобождение.
При непоследователността в разказите на източни-ците се явяват някои противоречия в спомените, а това затруднява тяхното датиране. Общият им ход обаче сочи за противодействието на Византия в областта Загоре и Тракийското Черноморие (Боруй, Анхиало)84, сраже-нието при Лардея85, достигането на Средец86, а вторият поход през ранната пролет на 1188 г. отвъд Стара планина (през Етрополския проход) завършил с безрезултатна тримесечна обсада наЛовеч. Това принудило императора да поведе преговори с въстаниците. Сключеният през май или началото на юни с. г. мир87 донесъл фактическото признание на възстановената българска държава от страна на Византия. Така всъщност завършил вторият и заключителен етап на въстанието начело с Асеневци.
При усложнената международна обстановка и невъз-можността да преодолее съпротивата на въстаналия български народ империята явно се е стремяла да спре или поне да забави по-нататъшното разрастване на движението. Това именно я принудило да признае de facto властта на възстановената държава върху вече завзетите територии от военните сили на новите й владетели — Асеневци. С някои уточнения този обхват е правилно очертан от В. Н. Златарски в пределите на хан-Тервелова България88. За целта той използува главно анализа на свидетелството, съдържащо се в „Историята на похода на имп. Фридрих 1“ от Ансберт89 и „История на кръстоносците**90, понеже византийските автори умишлено са избегнали не само подробностите, но и
79 Срв. българския превод на текста на Н. Хониат в ГИБИ. XI. с. 29.
80 Жофроа дьо Вилардуен съобщава по повод одринското сражение на 14 април 1205 г.. че наскоро след Петдесстница (9 май) цар Калоян не бил в състояние да задържи куманската конница, която поради горещините се завърнала в своята земя (Villehardouin. La conquete de Constantinople. Ed. el trad. E. Faral. Paris. 1973. chap. 389. t. II. p. 198). За същото вж. Расовский. Д. Роль половцев. .. с. 203 сл.
81 Н. Хониат. ГИБИ. XI. с. 29.
82 В. Н. Златарски (История. .. II. с.458. бел 2 и Приложение №16. 524—525) неправилно отъждествява този град с Термопол при дн. с. Банево. Бургаски окръг.
83 Мутафчиев. П. Владетелите на Просек. СпБАН. 1913, №1. с. 197 (= Избрани произведения. Т. 1. С.. 1973. 191 192).
84 Златарски. В Н. История .., II, с.449 сл.. 460. За „Извести-телното послание" на Исак II вж. Nic. Choniatae Orationes et epistolae. Ed. I. A. van Dictcn. Berolini et Novi Eboraci. 1972. p. 10 sq.
в> Срв. датировката на В. Н. Златарски (История. .. II. с.461) през средата на октомври 1186 г. и локализацията в Карнобатско.
80 Пак там. с. 465: ..през късна есен".
87 Пак там. с. 471. Срв. Мутафчиев, П. История... II. с. 51. който приема, че истински мир не е бил сключен. а се е постигнало съгласис за ..преустановяванс на неприятелствата**.
88 Златарски. В. Н. История. .. II. 470 -472.
89 ЛИБИ. II. с.257. 279.
90 Пак там. с. 227.
главните положения, настъпили след неуспеха на империята да ликвидира въстанието.
В. Златарски включва в освободеиата българска територия и Видин с областта му, като се основава на обстоятелството, че след прекратяването на действията срещу Византия Асеневци повикали видинския митрополит, за да въдвори в съслужение с още двама владици търновския митрополит за архиепископ91. П. Ников приема, че този акт е извършен през 1186г., т.е. преди обсадата на Ловеч, а сключването на примирието — на следната година. Независимо от това разногласие в датировката на събитията фактът, че е било във възможностите на Асеневци да доведат или заставят видинския митрополит да изпълни волята им, сочи, че епархията му влизала във въстаналите и освободени територии. Освен това липсват каквито и да било сведения, че империята е могла да си възвърне тази облает. При опита си за бягство, за което бил посечен от българите, видинският митрополит се насочил към византийските предели, а не към седалището си Видин. Това е още едно допълнително указание, че епархията му била в подвластните на Асеневци земи.
Като начална западна граница на възстановената българска държава В. Златарски сочи Западна Стара планина92. В случая обаче е необходимо известно уточнение, като се вземе предвид, че Видинската облает (а съответно и епархия) през разглежданата епоха както преди, така и впоследствие е достигала в казаната посока вододела на Велика Морава и Тимок. Така басейнът на последния поне в долното и средното си течение, вкл. и долината на образуващия го главен приток Търго-вишки Тимок, е била в състава на царството93.
По отношение на владените от Петър и брат му Асен „благодарение на войнските им добродетели** дунавски земи текстът в „История на кръстоносците** гласи: „etiam partem Bulgariae circa Danubium et partes Thracie**. Преведено e от В. Златарски: „също част от България околоДунаваи части от Тракия**, а съответният откъс у Ансберт: „in Bulgariae maxima parte ас versun Danubium, quousque mare influat**, съответно: „в по-голямата част на България и към Дунав. докато се влее в морето**94 * * * *.
Като се евърже изразът „около Дунав'* в първия откъс с „към Дунава, докато се влее в морето**, би следвало да се разбира, че под властта на Асеневци е била не само територията по десния му бряг до Стара планина (т.е. Мизия), а и земите в северна посока по протежение на
91 Златарски. В. Н. История.... II, 470—471. 475, бел. I. Срв. Ников. П. Принос към историческото изворознание на България и към историята на българската църква. СпБАН. XX. 1921. Кл. истор.-филол. и филос.-обществен. № 1 Г. 20—26. 45—47. 51—53.
92 Златарски. В. Н. История.... II. с.472.
93 Поради неяснотата относно Видинската епископия във втората грамота на Василий II Българоубиец за учредяването на Охридската архиепископия на цяла България (вж. ГИБИ. VI. с.45; Коледа ров. П. Политическа география. .. I. с. 51. 57) принудени смс да очертаем нейния обхват според този на съседните й епископии. т е. на Браничевската от запад и на Нишката от югозапад. Към първата спадали: самата Браница (дн Костолац). Моравск (античният Маргус при устието на р. Велика Морава). Смедерево и Грота (вероятно дн. с. Гроцка на Дунава). Висок (вер. дн. Дивостин до дн. гр. Крагуевац в Шумадия. СР Сърбия). Истраланта (дн. гр. Сталак. еръб. Сталач) и Бродариск (южно от дн. гр. Паракин. еръб. Парачин) на р. Велика Морава (вж. пак там. с. 43). Към Нишката епископия заедно със самия Ниш се числели Свърлинг (Свелигово) с долината на Свърлижкия Тимок. Белопаланско. Топлица и неотъждественият Компл (пак там).
Както в предишното столетие, така и през следващите XIII и XIV в. западната и югозападната граница на Видинската облает като обособено фсодално владение достигат също до вододела на Тимок и Велика Морава и до средното течение на последната река. За това вж. тук. по-долу.
94 Златарски. В Н. История. .. 11, 470—471. и съответно ЛИБИ.
III. с. 227, където е използуван неговият превод от ..История на
кръстоносците". и пак там. с. 257, където откъсът от Ансбертовото
съчиненис е преведен „в по-голямата част от България и откъм Дунав.
чак дотам, гдето той се влива в морето".
левия му бряг към делтата, т.е. дн. Влашко и Бесарабия. Близко до ума е, че отвъддунавските владения с българското си население и сближилите се с него съюзници и сродници на новите владетели — куманите, също са се включили със заеманите от тях територии във възстановената българска държава. Властта й над тези земи била непрекъсната през първия период от нейното съществуване и традицията наред с етническата близост е имала своите дълбоки корени. Това се признава и от някои съвременни румънски историци, като например Щ. Щефънеску. Той приема, че след възстановяването на царството е имало ново нарастване на българското влияние в земите на север от Дунава, при което „местните политически формации’* (конто той. както и други негови сънародници смятат съвсем производно и необосновано за румънски) попаднали под зависимостта на Асеневци и ги подпомагали да укрепят тяхната политическа формация. т.е. българското царство45.
Що се отнася до дела на Тракия, за който в двата източника изрично се сочи, че влизал в състава на България през това време, В. Златарски правилно приема, че се отнася до областта Загоре, до окопа Еркесия. Няма сигурни известия, че тя е включвала Боруй (дн. Ст. Затора), но с положителност извън нея са останали черноморските пристанища96. Именитият български историк приема за граница споменатия окоп. За това си твърдение той се основава на първичното значение на думата hortus, за да преведе „in hortis Trade*’ — „огра-дено** или „затворено място’*, в „оградите на Тракия**97.
При това положение можем да приемем, че територията на възстановената от братята Асеневци българска държава при нейното признание de facto от империята след неуспешната обсада на Ловеч към средата на 1188 г. е обхванала земите на север до Карпатите (т. е. до югоизточната граница на Унгария по това време), на североизток—до Долни Днестър, на запад—до водо-дела на Велика Морава и Тимок, на юг откъм Византия—до орографския комплекс Хемус (вкл. масива на самата Стара планина и Средна гора с предпланините им) и до окопа Еркесия. Империята може би е продължавала да държи Боруй—Берое, въпреки че не е включен в епархийските списъци на Цариградската патриаршия от XIII и XIV в., но с положителност — Белград. Браничево. Средец и Пловдив, както и укрепените западночерноморски градове пристанища с прилежаща ивица от брега в близките им околности.
♦ ♦ ♦
Прекратяването на военните действия между Византия и възстановената българска държава след постигна-тото съглашение в Ловеч било от съществена изгода и за двете страни. Асеневци използували краткотрайното омиротворяване за неотложни вътрешни преустройства: обособяването на самостоятелна църковна организация начело с търновския архиепископ Василий98 и смяната на държавния глава. Петър отстъпил трона на по-младия си брат Асен, който показал изключителни качества на военачалник и твърдост като политически ръководител".
в’Штефэнеску. Шт. Паисий Хилендарский о румыно-бол-^964™* 295Я1аХ В XVI11 86X6 КРитические заметки. — НИИ. 14—15.
00 Зл а т а рс к и, В Н История.... II, с. 454. бел. I Черноморските пристанища Варна и Анхиало останали под византийски власт и през лятото на 1193г . когато имп. Исак И Ангел възстановил крепостните им стени. пострадали от български действия Вж. Schreiner. Р Die byzantinischen Kleinchroniken. I. Teil. Einleitung und Text. Wien. 1975 (CFHB. XII/1). S. 319. Chronik No41. 2 1193/6107 (Ind. II).
91 Златарски. В H История. .. II, с.470. Срв. българския превод в ЛИБИ. II, с. 279 — „В гради ни те на Тракия', където неправилно е взето вторичното значение на споменатата дума.
Златарски. В. Н История . II. 472—477.
” Пак там. 278—483. В. Н. Златарски датира смяната според съобщснието на Г Акрополит. че Асен I бил убит, след като управлявал
Със запазена титла „цар” Петър останал да управлява
като ..собствено владение" (той 48сХфой «йтой) източните предели—„Велики Преслав и Овеч с околните земи . вероятно вкл. и Добруджа. Според свидетелството на Георги Акрополит даже и през средата на следващия XIII в тази част от България продължавала да се нарича
Петрова земя (той Петрой /ыра)* 100. Във вече твърде феода-лизираната българска държава според нас. изглежда. се въвела византийската практика и институция ..съцар
или, както приема Ив. Божилов, отделя се част от територията на страната като апанаж за издръжката на най-близки сродници на династията101 *. Тази практика обаче се въвела по-широко и отчетливо през последното столетие от съществуването на средновековна България и имала зловредни последици. Тя се отразила особено пагубно в съдбоносното време на османотурското завоевание и наред с други фактори допринесла да се осуети тъй необходимо™ единство и засилването на централната власт при наследниците на цар Иван Александър Асен.
Основание да допуснем, че Асен I и Петър са били
„съцаре", ни дават редица известия в изворите, като например: 1) Двамата братя продължавали да носят титлата „цар“. Кръстоносецът писател Ансберт говори за тях като за едновременни владетели*02. 2) След убийство™ на брат си Петър веднага и направо заема престола в Търново — не разполагаме със сведения за ново
коронясване или някакъв друг акт, — очевидно доста-тъчни са били правата му като съцар или като предишен
владетел.
Твърде голямо внимание ще да е било обърнато и на усилването на укрепителните съоръжения в столицата. Това проличава от неуспешната й обсада през 1190 г. от армията на Исак 11 Ангел103.
След като оттеглила войските си от стените на Ловеч, международного положение на Византия се влошило още повече. Тя се изправила пред две надвиснали едновре-менно заплахи: Иконийското султанство под ръководс-твото на Килидж Арслан вече било завзело по-значителната част от малоазийските й владения104, а от запач през 1189 г. се задавали отредите от Третия кръстоносен поход начело с немския крал Фридрих 1 Барбароса (1152—1190). Те се движели по стария военен път, пресичащ диагонално полуострова, наречен от Ансберт (очевидно поради широко™ му използуване през предходните столетия от твърде добре известната отпреди на Запад българска държава) „утъпкан или държавен път на България** (tritam semitam seu stratam publicam Bulgarie)105. Задачата на кръстоносците била да освободят Ерусалимското кралство, завладяно от Юсуф Салих ад-Дин (Саладин), основател на арабската Аю-бидска династия в Египет106 * *.
денет години (ГИБИ. VIII. с. 154)- т.е. от 1187 до 1196г.. и на един западен източник. според който през септември 1188г. европейските дворове вече знаели. че Асен е цар.
100 ГИБИ. VIII. с. 154 Към тази земя спадали и териториите в Тракия. ако се съди по текста на Ансберт(ЛИБИ. II. с. 279).
101 Вж. Божилов. Ив. България при Асеневци... с.91.
" - Вж. ИЗраЗа H ПЛАТОК KpIKIA ll_f АНАША ВКукПЛКА НА CAlifOTHKNKIA в службата за св. Иван Рилски (Златарски, В И. Георги Скилица за написаното от него житие на св. Ив. Рилски. ИБИД, III. 1933, с 57). У Ансберт и в „История на кръстоносците" (ЛИБИ. II. с. 227. 257) се говори за България като страна на Кало-Петър и брат му Асен или за Петър като господар (вж. пак там, с. 279). В Синодцка на цар Борил се огбелязва; (-)fw^8 нл^ченомв Петм поат» его и ц^ю (вж. Попруженко. М. Г. Синодик царя Борила. С.. 1928. с.77. §92).
103 Н. Хониат. ГИБИ. XI. с. 41.
104 Историа Византии. .. II. с. 341
'°' ЛИБИ. III. с.252.
i«0nl06.?.C.l,r-°AK. Н А H'S1Ory 01 the Crusades ” The Later Crusades.
1189 13) I. Ed R L Woll. H M. Hazard. Philadelphia. 1962; A Historv of
the Crusades. Gen. Ed. К. M. Setton. Vol. II Madison. Milwaukee. London.
Влошените отношения довели до открити сблъсъци с кръстоносците и попречили на Византия да нанесе очаквания нов удар за окончателна и пълна разправа с българското царство. Развитието на събитията определило мястото на последното рамо до рамо с великия жупан Стефан 1 Неман (ок. 1167—1196) сред ромейските врагове. Сръбският владетел лично, а Асеневци чрез нарочни пратеници започнали в Ниш преговори с имп. Фридрих I за общи действия против империята. Според известието у Ансберт гьрновският цар предложил на предводителя на кръстоносците един 40-хиляден отряд при условие, че ще му „възложи императорската корона на гръцката държава" (corronam imperialem regni Gre-cie)107. Този пръв опит на Асеневци да се сдобият с международно признание на своята държава обаче останал безрезултатен.
Между временно отредите на жупаните от Сърбия и Рашка завзели „част от България" и сключили съюз с кръстоносците срещу цариградския император108. Те се възползували от изолираната от кръстоносната войска и отслабналата местна власт на Византия в тези предели. При предишния поход през тях, извършен от сърбите (в състава на маджарската армия) през 1183г., тамошните градове били дотолкова разсипани, че не могли да се съвземат109. В „grandi labore et bello in Bulgaria" отредите на Стефан Неман ги подложили на ново разорение и завзели част от северозападните български земи — от р. Велика Морава при крепостта Равън, или Равно, на изток до българската граница (по вододела на спомена-тата река и Тимок). Те нахлули в територията прозападно от Стара планина110—до Искър, Витоша, Осогово и Рила111, а на юг и югозапад от Сърбия —до Презрен, Тетово и Скопие в дн. Северна Македония112.
По това време, вероятно докато Византия била заета с кръстоносците и надигащите се срещу нея българи и сърби, изглежда, най-младият от братята Асеневци — Калоян (взет като заложник за спазването на съглаше-нието, сключено в Ловеч), успял да избяга от Цариград и се завърнал в родината си. Естествен© това още повече влошило българо-византийските отношения. Договорът на империята с кръстоносците от 24 февруари 1190 г. вече развързал ръцете й срещу съюзниците на Фридрих I — сърбите и българите.
Най-напред Исак П Ангел се насочил срещу Асеневци, които били съчетали сръбското нахлуване с поход към Пловдив113. Още през пролетта на 1190 г. императорът
107 ЛИБИ. III. с. 279, където тексты е преведен — „императорската корона на гръцкото кралство". За събитията вж. Paulova. М. Ucast srbd pfi tfeti vypravd kfizove. — BS1. V. 1933—1934. p. 235 sq.
108 ЛИБИ. III. c.257.
100 Кръстоносците от III поход заварили през 1189г. Срем, Браничево. Равън. Ниш. Средец и други градове в твърде разрушен вид. Вж. ЛИБИ. III. с.252. 254
1,0 Вж. сведснията на Ансберт пак там. с. 255: „Освен това същите жупани заедно с третия си брат Мирослав бяха заели с въоръжена сила Ниш. бяха изтръгнали от гърците земята около него, а след това и цялата оная земя чак до Стралиц [= София] и я бяха подчинили на своята власт."
111 Вж. Ансбертовия разказ за опустошението от сърбите на Перник. Землян (дн. Земен). Велбъжд, Житомиск (при дн. с. Пастух между Кюстендил и Станке Димитров). Стоб на Рилската река. Цит. по: Златарски. В. Н. История.... III. с. 56.
112 Пак там; Мутафчиев. П. История..., II. с. 54; Ostrogorsky, G. History..., р. 362; А н ге л о в. Д. История на Византия. Т. II. С.. 1968\ с. 207. Вж. и житията на крал Стефан I Първовенчани и на архиепископ Сава за баша им великия жупан Стефан Неман градовете и областите, за които се съобщава, че били присъединени от него в таблицата. съставена от НоваковиЬ, Р. О неким питажима граница Cp6nje KpajcM XII и почетком XIII в 36. Филозофског факултета, кж. XI-I 1967, 126—127. Въз основа на анализа на фактите и изворовите известия сръбският византолог оборва някои необосновани твърдения на Ст. Новакович и на други свои сънародници, че всички тези територии са влизали в сръбската държава при Стефан Неман, и прави редица уточнения, на които ще се спрем на съответните места в изложението по-долу.
112 Златарски, В. Н. История.... Ill, 60 61.
организирал комбинирани действия по суша и по море. Пренесената и стоварена от корабите в Несебър армия, водена лично от него, преминала Стара планина и обсадила Търново, докато византийският флот навлязъл в Дунава през делтата, за да предотврати прехвърлянето на куманската конница. Въпреки това само под заплахата от внезапен удар на последната ромейската армия вдигнала обсадата на българската столица, но при оттеглянето си през Тревненския проход понесла тежко поражение. Самият василевс успял да се спаси, а остатъците от войската му едва достигнали Боруйската крепост11-4. Победата на българите утвърдила напъдно възстановеното царство115. Тя позволявала освободи-телното дело да продължи със значителен размах и нов устрем.
През есента на същата година116 Исак II Ангел постигнал успех при наказателната си експедиция срещу сръбския велик жупан Стефан I Неман и му нанесъл тежко поражение нейде в долината на Българска (дн. Южна) Морава117. Така ромеите безпрепятствено могли да си възвърнат изгубените по време на третия кръстоносен поход територии118 и да разтрогнат съюза на сръбските жупани с Асеневци. Това укрепило временно византийската власт в Белградската и Браничевската облает, които дотогава били напълно откъснати при походите на сърбите в Северна Македония, Нишавско и Средецко. Тя се крепяла главно на помощта на съюзното Унгарско кралство и тази, която могла да получи по Морава от доста отдалечените имперски владения в Македония. Отново двете големи дунавски крепости и Равън заедно със Скопие, Призрен, Круя и Леш (дн. Леж — последните две в Албания) станали погранични византийски градове119. Към тези изброени крепости, които всички съвременни автори120. изеледвали събитията, приемат, че тогава са били под византийска власт, П. Петров прибавя и Видии, но изключва Ниш121. Както. ще видим по-долу обаче, той се заблуждава, че Ниш по
114 Н.Хониат. ГИБИ. XI. с. 41; Г.Акрополит, пак там. VIII. 153—154. а за събитията и тяхната локализация — вж. Аврамов. В. Войната на България и Византия в 1190 г. и погромы на император Исак Ангел при гр. Трявна. С.. 1929. с. 224 сл.; Златарски. В. Н. История.... III. с. 62 сл.; Мутафчиев, П. История..., II. с. 43 сл.; БВИФ. С.. 1958, 210-214 и схема №30
115 Ников. П. Второто българско царство.... 41—42.
110 Н. Хониат, ГИБИ. XI. с.43. За събитията вж. Стано)евиЬ. Ст. Истори]а српског народа. Београд. 1910. 98- 99; Ласкарис. М. Византиски принцезе у средновековно Србщи. Београд. 1926. с, 22; Ostrogorsky. G. History.... р.362. Срв. Bachmann. М Die Rede des Johannes Syropulos an den Kaiser Isaak II Angelos. Munchen. 1935. S. 91 и пос. там книжнина който ги отнася между 1190 и 1195 г.
111 НоваковиЬ, Р. О неким питажима граница Срби]е... с. 125.
’18 В сръбската и югославската историография се приема, че Стефан Неман залазил някои териториални придобивки (вж. Истори]а народа JyrocnaBHje. Т. I. Београд. 1955. с. 350). но липсват сигурни данни в тази насока. а още по-малко е възможно да се определят точно. Най-вероятно това се отнася до долното течение на Ибар (дн. облает на гр. Кралйево). долината на Расина (дн. Крушевачко). а може би и горното течение на р. Топлица. Близко до ума е. че Византия не с могла да лиши владените по това време от нея крайдунавски области (Белградска и Браничевска) от връзката и съобщснията по долината на р. Българска (дн. Южна) Морава с още намиращата се също в пределите и дн. Македония. Следователно тя неминуемо е задържала територията поне по левия бряг на тази река.
"’Зиречек. К. Истори)а ерба. Св. I. Београд, 1922. 201 202; Златарски. В. Н. История.... III. с. 75.
120 И речек, К. История. .. 201—202; Ников, П. Българо-унгарски отношения от 1257 до 1277. Историко-критично изеледване. -СпБАН. XI. Кл. ист.-филол. и филос.-обществен. №7. с. 7; История на Видинското княжество до 1323г.— ГСУ ИФФ, XVIII. 1922. №8. с. 8; Съдбата на северозападните български земи през средните векове. БИБ, III, 1930. №1. с. 122; Второ българско царство... с.40; Златарски. В. Н История..., Ill, с.75.
121 Петров. П. Към въпроса за освобождението на Видинската. Белградската и Браничевската облает от византийско иго и за присъединяването им към Втората българска държава. ИПр. 1957. №2. с. 86.
това време е бил в български ръце. Той се позовава само на съобшението у Н. Хониат122. че императорът не минал през, а покрай Ниш по пътя си за срещата със своя тъст Бела III в Белград123. Целта на Исак Ангел била да уговори с него общи действия срещу българите. Той бил безпомощен срещу тях при значителните безпокойства, който му създавали в Тракия. Исак II Ангел обаче е могъл да има най-различни съображения, за да избегне Ниш. Най-приемливото от тях е мярката за лична сигурност, защото Нишката крепост е била разрушена124 и не могла да подслони византийски гарнизон, а местното българско население ще да е било твърде неприязнено настроено към ромеите. Последните две обстоятелства улеснили впоследствие българската войска. която го достигнала на следната 1191г. и го завзела.
Успехът на Византия срещу сърбите не попречил на .Асеневци да й нанесат нова серия от удари след победата си в Тревненския проход. Най-напред българите взели мерки, за да осигурят своя тил от евентуален ромейски десант по черноморския бряг. Като обезвредили Варна и Анхиало, те проникнали в средищната част на полуострова и така открили пътя си към Долната земя. Войската на Асеневци достигнала Средец и напреднала в две посоки: по долината на Горна Струма — до гр. Стоб (дн. село на притока й Рилска река) и по Нишава — до Ниш125. Поради разрушените им при нашествията през 1183 и 1189 г. стени заемането от българската войска на тези важни градове не представлявало особено затруднение. а тяхното владение улеснило значително скорош-ното освобождение на Белградската и Браничевската облает.
Междувременно Византия успяла през лятото на 1193 г. най-вероятно чрез действия на флота да си възвърне споменатите вече черноморски градове и да възстанови техните крепостни съоръжения126. Българските походи в Тракия обаче създавали нови и значителни безпокойства в Цариград. Изпратените срещу тях две армии, за да отстранят надвисналата заплаха над Пловдив и Одрин. не могли да изпълнят задачата си поради измяната на предвождащия първата Константин Ангел (обявил се за император) и поради катастрофал-ното поражение през 1194г.127 при Аркадиопол (дн.Лю-лебургаз) на втората под началството на Алексий Гид и Василий Ватаци.
Новото безеилие да се справи с Асен 1 накарало Исак II Ангел да поиска вече по-настойчиво уговорената помощ от своя тъст Бела III през Видин. но не му било съдено да я дочака и оползотвори — веднага след великденските празници (през април 1195 г.) неговият брат му отнел властта и заел престола под името Алексий III Ангел128.
Изпращането на маджарска помощ през Видин съвсем не може да бъде доказателство. че градът е бил във византийски ръце. Вероятно според уговорения между Исак II Ангел и Бела 111 план този град е бил определен да бъде превзет като най-близко разположената до Унгария крепост в Мизия, която откривала пътя към столицата на Асеневци. Приготвената съгласно уговор-ката маджарска армия, по всичко изглежда, вече
122 Н Хониат. ГИБИ. XI. с. 43.
123 М у та фч ие в. П. История. .. II. с. 56. уточнява мястото на срещата Белград. расположен там. където Сава се влива в Дунава Срв. Златарски. В. И История. .. III. с.75.
124 ЛИБИ. II. с.254: ..град някога укрепен. но през времето на
тиранина Андроник [Комнин, т.е. в 1183 г] разрушен от често споменавания унгарски крал Бела [111]...“
Н. Хониат. ГИБИ. XI. с.43.
126 Schreiner. Р. Die byzantinischcn Kleinchroniken. I Teil №41 p. 319. 2 за 1193 г
127 Златарски. В. Н История. .. III. 78—80.
128 Пак там. с.80. Срв. Ников. П. Второто българско царство....
получила съвсем нова задача: да отнеме от узурпатора Белградската и Браничевската облает, т.е. да върне на Бела III земята, която той бил дал в зестра на детронирания си зет.
Унгарският отряд начело с граф Нарад вероятно е бил пресрещнат от българска войска, която го прогонила и освободила Браничево, Белград и Равън. След загубата през 1191г. на Средец и Ниш тези крепости вече били напълно изолирани от Цариград и останалите византийски владения в дн. Македония. Дотогава те могли да разчитат на военна помощ само от съюзна Унгария, но дворцовият преврат в Цариград променил коренно обстановката и Бела 111 бил вече враждебно настроен към новия император.
Вероятно за да осигурят неутралитета на Стефан I Неман. Асеневци са се съгласили той да присъедини Лаб с Липлян от дн. облает Косово поле, долината на Ситница с Прищина и някои територии по левите брегове на Българска (дн. Южна) и Велика Морава — Дълбочица (дн. Глобочица) и Загърлата (на сръбски Загрлата) по първата и Левче, Белица и Лепеница покрай втората река. Основание за това ни дава споменаването им в грамотата на Стефан Неман от 1196—1199г.129
Засега единственият източник, с който разполагаме за тази българо-маджарска война, се я. ява един късен препис (от 1261 г.) на унгарска грамота, чиято дата П. Петров основателно поправя от 1183 на 1195г.130 Той приема, че българите са освободили споменатите две области със средища Белград и Браничево, но погрешно към тях прибавя и Видинската, защото „останали без сериозна защита"131,
Потвърждение, че тези северозападни покрайнини на българското царство са били възвърнати през управлението на цар Асен I, намираме и във факта, че към 1199—1200 г., когато започнали преговорите между цар Калоян и папа Инокентий, те били в българските предели, а техният управител княз Белота бил добре известен във връзка с улесненията, който давал на пратеничествата на Римската църква при преминаването им през поверената му облает132.
Според нас действията срещу унгарците следва да се отнесат към късната пролет или началото на лятото на 1195г., т.е. между детронацията на Исак II Ангел (април с. г.) и похода на българските войски в Югоизточна Македония през лятото на тази година. Цар Асен 1 очевидно е разчитал на невъзможността на Византия да се намеси в българо-маджарската война поради вът-решни усложнения от дворцовия преврат и промяната в отношенията й с Бела III. И действително новият император не само отменил похода срещу България. но се опитал да преговаря с Търново. Вероятно тогава Асеневци са поискали признаването на пълната независимост на България и самостойността на църквата й133. След като били отхвърлени „невъзможните и безчестни за ромеите условия" (както Н. Хониат само ги характе-ризира, без да конкретизира)134, през лятото на 1195 г. българите подновили действията си в югозападна посока вече с осигурен тил откъм Унгария. Асеневци умело
129 Одбрани споменици српског права (от XII до Kpaja XV века) Прикупио и уредио А. В. Соловов. Београд. 1926. с Г Вж локализации^ им у НоваковиЬ. Р О нскима питажима граница CpGnje. .. с. 121 сл.. 161.
,J0 Вж текста, българския превод (на Ал. Милев) и коментара на П Петров (Към въпроса за освобождението.... с. 88 сл.).
131 Пак там. с. 90.
132 ЛИБИ. III.№5. с.315;№7. с.317;№10. с. 321; Божилов. Ив ^;1°™ бЪЛГарСКИ властсл от началото на XIII в. ИПр. 1977. №1.
133 Н иков.П. Второтобългарскоцарство. .. с.43; KpxvToveXXr. А. ’Kxx’i*° BouXvxpixr, аСцпря-к; Ь Hpixr, 1204 1206. Afnjvxt. 1964. а. 21.
134 Златарски. В. Н. История.... III. с.82.
Карта № 1. БЪЛГАРИЯ ПРИ ЦАРЕТЕ АСЕН I И ПЕТЪР II (1186—1197)
(•) Столица
q Главен град на феодално владение
О гРад
К ре пост
. Днешно селище с име в скоби
X У М Име на облает
HTiniiiiiiiiiiiiiii Старобьлгарски окоп
/ / / / Освободени от Византия български земи, / / / с годината на освобождение™
'/////////////Л Територии, чието население се присъединило към възстановената българска държава
, Проход
Картографе*! изработка: аркЦ-ВОЙНИКОВ
Керл № 2. БЪЛГАРИЯ ПРИ ЦАРЕТЕ КАЛОЯН (1197—1207) И БОРИЛ (1207—1218)
(g) Столица
0 Главен град на феодал но владение
О Град
-ф- Крепост
• Днешно селище с име с скоби
ЗЕТА Име на облает
Граници на България през управлението на цар Калоян:
........... R началото на управлението -------- към 1204г.
— — — — при гибелта му
----------- Граници на България при цар Борил — — Други държавни граници към 1214 г.
Граница на феодално владение
112011 Година на освобождението на територия или град
използували заетостта на империята в Мала Азия, за да освободят Мелник, Струмица и други крепости по Средна Струма и да достигнат долното й течение. Там те сразили и пленили византийския пълководец Алексий Аспиет и се изправили пред стените на Сяр, а на следната 1196 г. стигнали до древния Амфиполис (при устието на Струма), където разбили и взели в плен императорския зет севастократор Исак Комнин. Отново обаче българската войска не могла да превземе силно укрепеното средище на областта — Сяр’35.
След тези новц неуспехи на бойното поле империята била принудена да потърси други средства, за да спре освободителното дело на българския народ под ръко-водството на братята Асеневци. Тя прибегнала до добре познатия и изпитан способ — разложителна дей-ност в лагера на врага. Сега тя значително била улеснена от недоволството сред българското болярство, породено от засилването на централната власт в Търново. Два последователни заговора отнели живота на двамата братя съцаре: в 1196 г. на Асен I, а на следната година — и на Петър, който бил заел отново престола136.
Както съобщава Н. Хониат, „върховната власт“ (^ ap/^yia) над мизийците отново преминала без пречки (т. е. направо, б. а.) върху Петър, а главното военно коман-дуване (г, ^yep-cma)—на брат му Йоаница — Калоян. Петър го направил „помощник в трудовете и участник в управлението на държавата" (rf^ SuvaaTEta^)137. В. Златарски предполага, че това трябва да означава, че „му е предоставил управлението на своята източна половина на държавата"138, но по всичко изглежда, че Калоян е бил обявен за „съцар", т.е. добил положението, което заемал самият Петър след преустройството в 1188 г.
След погубването на двамата му братя в 1197 г. съдбините на България и тяхното освободително дело поел най-младият от Асеневци — Иваница, наречен Калоян. Както изтъква Патриарх Евтимий в Похвалното си слово за Йоан Поливотски, той съумял да възстанови предишната й мощ. Предпоставките за това обаче били заложени от неговите братя. конто възстановили и утвърдили българската държава или по-точно и преди всичко благодарение на постигнатото от големите държавнически качества и умелото ръководство на военните действия от страна на Асен I. Византийският писател Теодор Скутариот го характеризира със следните думи: ...когато той (императорът) отивал да защитава
пострадалата част, те (българите) отново бързали срещу ония места, от който се оттегля императорът. Това правел Асен. който бил способен да измисли изход и в самата безизходност..."139
В резултат на решителните военни успехи през управлението на Петър и Асен значителна час! от владенията на предишната българска държава били освободени. В пределите й влизали: бившите провинции Горна и Долна Мизия с Малка Скития от Белград (съответно р.Дрина) до дунавските устия (без Варна), Загоре в Тракия (без черноморските пристанища), Софийско и Нишко, част от Източна Македония (басейнът на Струма със Струмица и Мелник и други крепости, но без Сяр) и отвъддунавските земи до Карпатите, т.е. дн. Влашко, част от Молдова и
Бесарабия. В последните области не само българското население, но и настанилите се сред него кумански племена, както видяхме, се включили още от самото й възобновяване в българското царство, като се подчиня-вали напълно на върховната търновска власт.
При очертаване границите на възстановената българска държава през периода на нейното утвърждаване под управлението на братята Асен I и Петър трябва да се има предвид, че най-трудно може да се определи североизточната й част поради липсата на конкретни данни. Мъчнотиите се дължат на обстоятелството, че не ни е известно кои от куманските племена са влизали в нейния състав и главното — не разполагаме със сведения, за да определим с точност особения им статут като граничарско население в буферната с руските княжества зона от Северозападното Черноморие. разположена в междуречието на Серет. Прут и Днестър. Най-вероятно Сучавските и Бърладските възвишения са отделяли Волинско-Галичкото княжество от земите. населени с кумани, и така с Долни Днестър те са съставлявали североизточната българска граница.
На изток българската държава опирала на черно-морския бряг. но Византия продължавала да държи пристанищата Варна. Несебър. Анхиало и др., но едва ли с големи ивици земя около тях. На север съсед на България било Унгарското кралство. Отделяло ги билото на Карпатите до пролома Железни врата, а оттам — Дунав до устието на Дрина. По долното й течение България достигала банството Босна, а от средното й течение започвала границата на царството с великото жупанство на сърбите. Трасето й най-вероятно е следвало хребетите на Ягодня, Повлйен, Мал йен и Рудник, за да продължи по р. Велика Морава край Равън (който оставал в България) до вливането в нея на Сръбска (дн. Западна) Морава. Оттам то ще е продължавало по Българска (дн. Южна) Морава или по Кукавица и южните разклонения на Голек пл., където се пресичало с това на византийско-българската граница. Изглежда, последната се насочвала по вододела на Вардар и Струма (Доганица и Осоговската пл.), но трябва да се е отклонявала по билото на Голек чука и западния хребет на Плачковица, за да включи в България Просек на Вардара, долината на Стурмешница със Струмица и Мелник. Границата вървяла после по Беласица и южните разклонения на Пирин (Славянка. Шарлия. Черна гора), по Сминица (дн. Фалакрон). След това тя пресичала Места и по всяка вероятност следвала Западните Родопи, Западна Средна гора. Илийските възвишения. за да пресече Тунджа и Бакаджиците и да достигне най-източните разклонения на Стара планина и брега на Черно море, но като се изключат споменатите вече пристанищни тракийски градове. конто оставали под византийска власт.
В този си обхват възстановената българска държава могла да се утвърди, да укрепи централната власт и да се устрой. През управлението на Асен I и Петър тя вече започнала постепенно да заема отново своето място и да изпълнява с успех задачата си да обедини всички българи и да осигури тяхното общее гвено-икономическо и културно развитие.
и» Н Хониат ГИБИ. XI. с. 47. 49. За събитията вж Златарски . В. Н. История.... 82 89.
'’° Златарски. В Н История. .. Ill, с. 89 сл.
111 Н Хониат. ГИБИ. XI. с. 52.
118 Златарски. В. Н История. .. Ill, с. 104
ГИБИ. VIII. с 246
ft По.1И1Ическа ГСОГрафИ! ни срсдиовмовна i а быгарскв дьржави
Глава III
ТЕРИТОРИАЛНО НАРАСТВАНЕ ПРИ ВЪЗХОДА НА БЪЛГАРИЯ (1197—1241)
Оше през първите две годный от управлението си цар Калоян показал проявените впоследствие с още по-широк размах енергия и настойчивост, съчетани с дипломатически такт и твърдост. Преди всичко той се заел да възстанови накърнените от центробежните стремления у част от болярите единство и вътрешна устойчивост на държавата, като издигне отново престижа на царската власт1. Сполуката в тази насока му позволила да продължи с меч освободителното дело на българския народ, а чрез сложни дипломатически ходове да постигне международно признание на възстановената от неговите братя държава.
Когато Калоян се възцарил. Византия продължавала да държи южната част от ядрото на земите, населени с българи — Тракия и Македония, но сега между нея и Търновското царство се изправили две самостойни феодални владения на български боляри отцепници. Едното било на Иванко, убиеца на брата му Асен I. Имп. Алексей III обсипал с почести потърсилия убежище във вражеска Византия българин и му поверил управлението на Пловдивската облает заедно с част от Родопите. Всичко това обаче не го възпряло да се обяви за независим още в началото на 1198 г.2, а с помощта на .местното българско население —да поведе сполучливи действия срещу ромеите. Другото владение било на Добромир Хриз, поставен от Асеневци за управител на освободените земи по Струма със средище стария комитатски град Струмица може би със задачата да подготви присъединението на останалите югозападни български територии. След цареубийството той се отметнал от Търново и бил преназначен от императора на същата длъжност. Това не попречило и на него да отхвърли едновременно с Иванко зависимостта си от Цариград, да се укрепи в непристъпния Просек (на левия скален бряг на Вардара при пролома Демир калия) и да започне походи срещу ромеите в Серската облает3.
В синхронизацията на тези действия на двамата боляри и сближението им с цар Калоян В. Златарски вижда основания да допусне. че те са имали връзка със замислите му, защото тъкмо тогава куманската конница
1 Мутафчиев. П. История. .. II. 60—61.
2 Златарски. В Н История.... III. 108—113.
J Н. Хониат. ГИБИ. XI. с. 53; Златарски. В. Н. История.... III, 123 124
П Мутафчиев (Владетслите на Просек. В: Избр. пр. Т.П. С.. 1973. с. 176) поставя Просек на доения бряг на Вардар. За правилното определяне на местоположенисто му вж. То моек и. Т. Исправки и дополнение на некой карти от средновековната истори)а на Македонка. Годишен зборник на Филозофскиот факултет на Унивсрси-тстот во Скопите. Историко-филозофски оддел. 7. 1954. №9. с. 114. бел. 6.
нахлула в императорските предели и достигнала Виза и Цурул (дн. Чорлу)4.
През 1200г. императорът заловил Иванко с измама в Стенимахос. Владението му преминало в подчинение на империята, а замислите на българския цар, който с оглед успеха на освободителното дело бил склонен да се сработи дори с убиеца на брат си, били осуетени. Въпреки това цар Калоян продължил да прокарва политиката си: да използува сепаратистките феодални владения, за да осъществи главния си замисъл — освобождението на останалите извън пределите на царството земи, населени с българи. За целите си той използувал разбунтувалия се срещу империята кипърец Йоан Спиридонаки, управител на Смолянската облает5.
Въпреки претърпените неуспехи в тази насока още през пролетта на 1201г. българският цар разгърнал широк фронт срещу империята. Докато куманската конница опустошавала отново Тракия до самите окол-ности на Цариград. друг отряд, както съобщава съвре-менникът Никита Хониат, обсадил Констанция (дн. Симеоновград) и превзел твърде лесно този забележи-телен град в Родопската облает. След като разрушил крепостните му стени, той се изтеглил оттам и се разположил на стан около Варна, „обсадил града от всички страни и го превзел в шестия ден на Страстната седмица/' Понеже последната опора на Византия в Мизия Варна, била превзета на 24 март 1202г. за три дни. то действията срещу Констанция били осъществени през първата половина на същия месец6.
Противомярката на империята била да насочи войските на своя съюзник княз Роман Мстиславич (обединил в 1199 г. Волинското и Галичкото княжество) в земите, населени с кумани, за да ги принуди да се върнат обратно преди настъпването на летните горещини и тъй да бъде отслабена мощта на българската войска7.
Съгласувано с търновския цар Добромир Хриз нарушил договора си от 1199—1200 г. с императора Алексий III, който го бил признал за независим владетел на Просек и Струмица. Българският болярин завзел цяла Западна Македония с Битоля — Пелагония и Прилеп8.
4 Златарски. В Н История. .. III. 125—127.
5 Пак там. 132 133.
6 Пак там. с. 136; Гюзелев. В. Средновековната българска крепост Констанция ИНИМ. III. 1981. с. 15 сл.. внася поправка в хронологията и локализацията на крепостта в местн. Асара на 2 км югоизточно от дн. Симеоновград вместо в дн. с. Костенец в Софийски окръг. възприета от В Н. Златарски според както я дава К Иречек (вж JireCek. С. Denkmalcr aus Bulgarien. AEMOU. XX. 1896. p. 246. и други негови работи).
Н. Хониат. ГИБИ. XI. 66 67. За събитията вж. Златарски.
В Н История.... III. 134—137.
8 Златарски. В Н. Пос. съч.. 139—140 и дадените там източници.
Изпадналата в затруднение Византия обаче успяла да потуши бунта на Йоан Спиридонаки и принудила Добромир Хриз отново да признае върховенството й, а заедно с това да предаде обратно на ромеите Битоля и Прилеп. Императорски отряд му отнел дори и Струмица9 на връщане след похода си срещу отцепника в Тесалия Мануил Камица, тъст и съюзник на Хриз.
Цар Калоян умело използувал усложненото вътрешно и външно положение на империята за уреждане на споровете и през 1201 или 1202 г. сключил мир, чиито условия не са ни известии10, но могат да се разкрият от последвалите го събития. Допустимо е двете страни да са се спогодили Добромир-Хризовото владение да бъде присъединено към България. Вероятно тогава Византия се отказала и от претенциите си върху северозападните български области (Белград, Браничево, Ниш и Видин). от конто била вече напълно откъсната11 *, а цар Калоян, макар и временно, се изтеглил от освободените през управлението на братята му земи по Средна и Долна Струма.
Най-обща представа за разпределението на терито-риите в Тракия между България и Византия до създаването на Латинската империя през 1204 г. може да се добие от писмото на брата на имп. Балдуин и негов приемник Хенрих (Анри д'Ено) от 5 юни 1205 г. В него той определи Одрин като град „най-укрепения в Гърция. съседен на народа на власите (т.е. българите) и отделен от тях само от планините*42. Това показва, че областта Загоре с Браница (Сакар пл.) и Странджа е била в пределите на България, а империята освен Пловдив с югоизточния дял на Тракия е държала Горна Марица с Родопите и Беломорието. От тези земи латинците създали впоследствие васалните Пловдивско херцогство и Солунско кралство. Това се потвърждава и от факта, че Калоян, както ще видим по-долу, действувал срещу ромеите и превзел за кратко Пловдив преди кръстоносците.
При похода си на югозапад войската на търновския цар не само присъединила земята на отметналия се от родината си владетел на Просек, но освободила по-голямата част от Средна и Западна Македония със Скопие13. както и Косово поле и Южна Метохия с главните им крепости Призрен и Прищина14.
Дали за да се попречи на това голямо разширение на България, или като се възползувал от заетостта й с Византия, през 1202 г. маджарският крал Емерих заграбил Белградската и Браничевската облает, а Ниш
’Пак там. 139 144: Мутафчиев. П История... II. 65—66; Brand. С. М. Byzantium Confronts the West. 1180—1204. Cambridge. Mass.. 1966. p. 126 sq.
10 H. Хониат изрично споменава за сключвансто на договор, без обаче да разкрива неговите условия. Вж. ГИБИ. XI, с. 69.
В. Н. Златарски датира мира към 1202г. (История. .. III. 145 147). докато други автори (Ников. П. Съдбата на северозападните български земи.... с. 122; Мутафчиев. П Влалетелите на Просек. . с. 220; Дуйчев. Ив. Проучвания... с. 108) го отнасят към предната 1201 г.
11 Н и ков. П. Съдбата на северозападните български земи.... с. 122; Brand. С. М. Byzantium.... 64 65.
ЛИБИ. III. с. 365.
Освобождснието на Скопие (погрешно отнесено към 1205 г. в История на България. .. 1. с. 178) от Калоян се потвърждава от първия Списък на спископите от Българския диоцез от 1204 г.. където скопският фигурира (вж. ЛИБИ, IV. с.9). и от една по-късна грамота на сръбския крал Стефан Урош II Милутин (1282 1321) от 1300г. От последната проличава. че този владетел е подарил с. Бистрица в Косово поле на ман. „Св. Георги Бързи" (наричан и Виргински). Вж. Гpyjuh. р Три Хиландарски повсзьс. В: Зборник за истори]у Зужне Cp6uje и суссдних области. Скоптьс. 1936. с. 17. През 1205 г. цар Калоян с действувал в Южна. а нс в Северна Македония, както това тс видим подолу.
14 М у т а ф ч ие в, П. Влалетелите на Просек ... с. 222 сл.; История. ..
II. с. 172. Българската власт в Скопие и Призрен сс потвърждава от
писмою на българските митрополиты до папа Инокснтий III от 1203 г..
между конто са и владинитс на тези два града. Вж. ЛИБИ. 111. с. 337.
предоставил на Вълкан (Вукан)- своя поставленик на великожупанския рашки престол, откъдето прогонил Стефан I Неман, или Първовенчани (1196—ок. 1228 г.. от 1217г. крал)15.
След няколко сражения по долината на Морава още през същата или в началото на следната 1203 г. българската войска отблъснала нашествениците, освободила Белград. Браничево и Ниш и възстановила на престола сваления от маджарите велик сръбски жупан Стефан16. Това проличава ясно от свидетелството на папския пратеник Йоан Каземарински, който през лятото (след 11 юни) на 1203 г. по пътя си за Търново заварил в двора на Емерих български пратеници, конто уреждали спора между двете страни, т.е. граничните въпроси, а вероятно и уговаряли изобщо условията за мирен договор17. Така границата между България и Унгария била върната по билото на Карпатите до Железни врата, откъдето отново следвала Дунава до устието на р. Дрина, а оттам вървяла по нейното течение. На българска територия оставали Белград (мадж. Нандор-Фехервар). Браничево (мадж. Баранч), Гълъбец (дн. Голубац) и Северин или Чернец (мадж. Сьоренвар), а на маджар-ска — Срем (мадж. Серем), Землин (дн. Земун), Кубин (мадж. Кеве, дн. Ковин)18, Харам (между дн. с. Банатска паланка и гр. Базиащ) и Орсово (мадж. Оршова, дн. Оршова веке).
Крал Емерих, който си бил прикачил към владетел-ската титла и „гех Bulgariae*', и след възвръщането им от цар Калоян до смъртта си продължил упорито да оспорва правата му върху тези северозападни български покрай-нини19. Той се опитал да добие отново владение върху тях с помощта на папа Инокентий III. като използувал поведените преговори на цар Калоян с Римската църква и настоявал пред палата да не удовлетворява исканията на търновския владетел, докато не му бъдат върнати земите по десния бряг на Дунава. Палата обаче не се повлиял от настойчивостта на маджарския крал и дал пълно право на българския цар, който съвсем категорично отказал да ги отстъпи20.
15 Ников, П. Съдбата на северозападните български земи. . с. 123; Златарски. В. Н. История. .. III. 149 151; Божилов. Ив. Белота . с. 80. Срв. История Венгрии. .. I. с. 510, където маджарските завоевания в Сърбия и на част от България са отнесени към 1201 г.
10 Ников. П. Цар Борид.... 127—128. Погрешно В. Н. Златарски (История. .. III. с. 150) евързва възстановяването на българската власт в северозападните покрайнини с династическата борба между Емерих и брат му Андрей, която приключила с мир още в 1200 г.. но с основание П. Ников (Съдбата на северозападните бъагарски земи. .. с. 127) поправя датата на тези български действия от втората на първата половина на 1203г. Вж. Николов. Й. Папската политика в Сърбия в края на XII и началото на XIII в. ГСУ ФИФ. LX. 1966. 175 177. Браничево е между епископиите в българския диоцез през 1204г. Вж. ЛИБИ. IV. с. 2.
11 Вж. писмото на Й. Каземарински до палата. ЛИБИ. III. с. 318: „Между това обаче при краля дойдоха пратеници от онзи велик мъж Калоян..." Вж. правилното обяснение за това пратеничество у Златарски. В. Н. История. .. III. с. 169. Срв. Ников. П. Българската дипломация. .. 87—88.
18 Споменава се като последна маджарска крепост по пътя на папския посланий кардинал Лъв до цар Калоян през 1204 г. Погрешно отъждсствена в ЛИБИ. III. с 349. бел. I. с дн гр Панчево Срв Златарски. В. Н. История ... 111. с 196. където е наречен с вярното си старобългарско име Кубин. Божилов. Ив. Белота... с. 79. отбелязва правилно. че там е било мястото. където пътуващнте от Унгария за България преминавали Дунава.
'• Синът на Емерих Андрей (Ендре. 1204—1235). до самата си смърт обаче не предявил претенции върху отвъддунавските български земи. Вж. Златарски. В. Н. История. .. Ill, с.205.
•° Палата признал правата на българите върху тези територии. което проличава от писмото му до крал Емерих: „Но нан-послс. понеже гърците излязоха по-силни. българите загубиха царското си достоинство. дори бяха эаставени да робуват под тежко цариградско иго. докато напоследък двама братя. сиреч Петър и Йоаниций. произхож-дащи от рода на предишните царе, започнаха не толкова да завземат. колкого да възвръшат земята на своите бащи. така че в един дсн спечслиха чудна победа над големи владетели и безбройни народи Ние не отричаме. прочее, че те може да са нахлули насилствено в някоя част
Преговорите. започнати между Рим и Търново още от 1199 или началото на 1200 г. (според датата на първого писмо на цар Калоян до палата)* 21, достигнали най-голямото си оживление между 1202 и 1204 г. Най-сетне чрез редица пратеничества и писма се постигнало съгласие между двете страни. Сключената в 1204 г. уния не се отразила върху православния характер на България. защото върховенството на Рим било признато само формално22. Отнасяло се до йерархическата зависимост. но не засегнало установения вече по традиция църковен ред. На 7 и 8 ноември с. г. папският легат кардинал Льв коронясал тържествено Калоян за гех (крал) и му предал изпратените корона, скиптър и знаме с изображение на кръст и два ключа23. Главата на българската църква получил титлата ..primas**. която всъщност се равнявала на архиепископ. Българите обаче ги смятали за равностойни съответно на „цар** и ..патриарх**. Ето защо в писмата си до палата търновският владетел продължил да се нарича ..император на българи и власи**24. Тази титла е дала повод на някои румънски автори за редица спекулации в споменатия вече смисъл25. Последните обаче пропускат най-същественото — такти-ческите съображения на Калоян. който искал да подсили основанията си. като не се представял за чужд на латинския свят, и затова претендирал дори че произлиза
от страната. но ние положително твърдим. че те са възвърнали най-голямата част от страната по батино право. Затова ние възнамеряваме по подобие на нашите предшественици да го коронясаме за цар не върху чужда земя. а върху собствената. желаейки и сам той да възвърне несправедливо задържаната (от него] земя, а и несправедливо задържаната земя да му се възвърне, тъй като сам бе пожелал това от нас. а именно да нареди.м да се даде правосъдие между тебе и него, на двете страни. за земите. в конто е извършено нахлуването..." (вж. ЛИБИ. III. с.353).
Цар Калоян твърдо отстоявал правата си в писмо до палата с думите: ..Пиша Ви обаче и за унгарена. че моето царство няма никаква общност на владенията или нешо друго с него, нито му вреди, а. напротив, той напада и уврежда владенията на моето царство. Също и господин кардинал Лъв видя и ще навести на Ваша светост право или неправо, шо се отнася до моето царство и дали аз не зачитам унгареца или пък самият той не зачита моето царство. Нека му пише Ваша светост да стой далече от моето царство, понеже моето царство нито има намерение да не го зачита. нито да отива против неговите земи. Ако обаче той сам дойде против земите на моето царство и бог помогне да бъде победен, нека Ваша светост да не подозира моето царство, но да съм свободен (от подозрение]" (вж пак там, с. 360).
Съшите предупреждения следват и по отношение на латинците, ако накърнели пределите му. не го зачитат или убият от подвластните му хора (пак там).
21 Писмо на цар Калоян до палата от края на 1199г. - Дуй-чев. Ив Преписката на папа Инокентий III с българите. Увод, текст и бележки от ГСУ ИФФ. XXXVIII, 1942, №3. 21 22 ( = ЛИБИ.
III, 306—309).
22 За преговорите и сключването на унията вж. Gjuzelev, V. Das Papstum und Bulganen im Mittelalter (IX XIV Jh). BHR. 1977, No I. p. 43 sq.
’' Вж писмото на папа Инокентий III до пар Калоян в ЛИБИ. III, с. 345
24 Дуйчев. Ив Преписката... 21—22 (=ЛИБИ. III, с. 327);
Ников. П Принос към исторического изворознание. . с. 53.
’’Дуйчев. Ив Преписката.... 21 22 (= ЛИБИ. III. с. 308).
Погрешно се смята, че с тези титли на българския владетел и
главата на Търновската църква бил разрешен и друг външнополи-тически въпрос включването на земите на север от Дунава в българските предели под името Влахия Вж. застъпването на това схвашане от Штефэнеску. Шт. Паисий Хилсндарский и румыноболгарских связей с 295. Примов. Б Създаването на Втората българска държава.... 45 50 и пос. там книжнина
Преди всичко в края на XII и началото на XIII в. името Влахия не се е употребявало за тези земи За първи път то се среша у В Рубрук и други автори. но едва от втората половина на XIII в Както видяхме. това имс се лава на областта. която го носи и до днес, след прсселването там на „утровласите"
Нсобоснована е и тезата на On ci uI. D Tcorii lui Roesler, Scrieri storica. I (ново изд. в Букурсщ, 1968. с 210). чс титлата на цар Калоян ..цар на българите и власите" принадлежала и на царств Симеон. Петър и С амуил. тъй като липсват каквито и ла било данни в изворите. че те са носили подобна, въпреки чс властта им върху земите по левия бряг на Дунава нс подлежи на никакво съмнение. Вж. за послсдното Коледаров. II Политическа география . I, с.48 сл.
от „благороден род на града Рим** и че е владетел и на романизирано население. Очевидно царят е имал предвид поданиците си във Велика Влахия, тъй като все още за това време липсват сигурни сведения за наличието на латинизирано население по лвата бряга на Долни Дунав. Подобии подбуди има и претенцията му да извежда погеклото си от предишните български царе всичко това било подчинено на неговата главна цел. да обоснове и добие на всяка цена международно признание на властта си и териториалния обхват на възстановената държава.
Унията с палата обаче не предотвратила зреещия конфликт с кръстоносците. който учредили на мястото на Византия своя империя в нейната столица, завзета на 13 април 1204 г. Веднага след образуването на Латинската империя в Цариград начело с Балдуин Фландърски през лятото на с. г. кръстоносните рицари пристъпили към присъединяването на Тракия и Югоизточна Македония, за да създадат свои васални владения. Само отделни градове в Тракия били предоставени на съюзната Венеция според уговорената подялба на завоюваните земи26. По този начин те се явили вече като нова пречка по поетия от цар Калоян път за освобождението на земите в Балканския Югозапад. населени с българи.
Още при обсадата на Цариград от кръстоносната войска и венецианский флот цар Калоян предложил помощ със 100-хиляден отряд, ако бъде коронясан за цар. но латинците надменно отхвърлили предложението му27. Не дала резултати за уреждане на отношенията с кръстоносците и срещата на цар Калоян с Пиер дьо Брашьо28. Опитът на българския владетел да привлече палата за посредник също не допринесъл с нищо за създаването на нормални отношения и разрешаването на граничниге въпроси между Търново и новите господари в Цариград.
Агресивността на латинците се очертавала вече като реална заплаха и за самата България29, защото те не ламтели само за териториите. владени от Византия, но и за пределите на българското царство. Това проличава твърде ясно от опита на един от видните им представители ломбардския маркграф и Бонифаций Монферат-ски—да убеди новия император Балдуин Фландърски (1204 1205) да насочат оръжието си срещу цар Калоян, защото държал „една голяма част от земята*’30. Оженил се за вдовицата на византийский имп. Исак II Ангел (сестра на унгарския крал Емерих). Бонифаций настойчиво предявил претенции върху Солун и околните територии. а наред с това и върху други земи, населени с българи. Очевидно между тях били и оспорваните от шурея му Белградска и Браничевска облает. Ето защо
26Carile. A. Partitio terrarum Imperii Romanic. Studii Veneziani. VII (Venezia). 1969. 125 305.
21 Златарски. В H. История . HI. с. 187 и источника му Робер дьо Клари (С lari. Robert de. La conquete de Constantinople. Ed. Ph Laurer. Pans. 1924. 62 63. ch. LXIV).
Nicol. D The Dcspotate of Epiros. Oxford. 1957. p. 20. отбелязва. че отказы на имп. Балдуин лишил Латинската империя от съюза на българският владетел. който от „Ромсоубиец" станал спасител на гърци-те. От своя страна цар Калоян отхвърлил предложението. направено под заплахата на надвисналата кръстоносна опасност от имп Алексий III и сина му чрез царигралския патриарх Йоан Каматир да му признае царского достойнство. а на главата на църквата в Търново на патриарх Вж Златарски. В Н. История. .. III. с. 147; Vasi 1 iеv. А. А History of the Byzantine Empire. Madison. 1952; Ostrogorsky. G. History . p. 379 Българският владетел търпеливо изчакал развитието на събитията и разрешението на въпросите от Рим
2Н Вж Clary. R de La conquete . p 101. ch.CVI. Същото проличава и от загубеното писмо на цар Калоян до палата, за което съдим от Делата на Инокентий III в ЛИБИ. III. с 388 Срв още и Н Хониат, ГИБИ. XI. с. 73.
През ноември 1204 г . цар Калоян пинге до палата: .също за
латинците. който навлязоха в Цариград да е свободно (от подозрение]." Вж. българския превод тук бел. 20.
J" Villchardouin. G de. La conquete de Constantinople. Ed E Faral Vol. II. Paris. 1939. p 84. ch. 276
маркграфы не приел предложения му дял от завладя-ната Византия Мала Азия с о-в Крит и искал на всяка цена да отклони императора от Солун31, като му предлагал подялба на земите на българския цар.
Първа арена на споровете между кръстоносците и българите била жизнено важнага за отбраната на Цариград и същевременно твърде богата облает Тракия. Към нея се отправили както рицарите, така и цар Калоян. Най-напред към Одрин се насочил начело с Хенрих д’Ено, брата на императора. Преди Двамата братя кръетоноеци да се отправят с обединените си сили за Мосинопол и Солун, по искане на жителите на Одрин (вероятно тези от тях, които били от гръцки произход) кръстоносците грябвало да оставят в града гарнизон, който да ги осигури срещу заплаха от страна на българите32.
Като сполучил да тласне императора срещу земите на българското царство, за да го отдалечи от Солун, чииго околности частите му вече достигнали, Бонифаций обсадил Одрин. Разпрага между първенците кръетоноеци била прекратена чрез посредничеството на съюзника им венецианския дож Енрико Дандоло33.
Очевидно след като не успял да уреди отношенията си с новия южен съсед по пътя на мирните преговори, през лятото на 1204 г. цар Калоян съсредоточил войски в Тракия. Преди кръстоносците да овладеят главния град в северната й част — Пловдив, — той влязъл в него34 вероятно с подкрепата на местното население. Наскоро обаче бил принуден да се оттегли, защото според свидетелството на Жофроа дьо Вилардуен, виден кръе-тоносец, получил званието „маршал на Романия" и описал началната история на Латинската цариградска империя, „повечето от хората, които били на страната на Калоян, се обърнаха към него"35, т.е. към предвождащия латинската войска Рене дьо Три. На последния било предоставено да управлява херцогството със средище Пловдив.
Усложнената обстановка заставила българския вла-детел да си осигури поддръжници срещу завоевателите кръетоноеци. Намерил ги сред страдащото от грабежите и притесненията им простолюдие и сред византийската аристокрация, недоволна от проявеното пренебрежение от страна на новите властници в Цариград. Цар Калоян бил значително улеснен, защото не само народните низини, но и гръцките първенци сами поискали закрилата му с обещание да го признаят за свой владетел. Той приел с готовност предложението на ромеите за съюз36,
31 За солунското кралство вж. Фср)анчкЬ. Б. Почеци Солунскс кралэсвине (1204 1209). ЗбРВИ. 2 (= Melanges G. Ostrogorsky), 1964. №2. 101 115.
32 Vill . t. II. ch. 269 273.76 82.
” Данчсва-Василева. А. България и Латинската империя (1204 1261). С . 1985. с. 50.
34 По сведения на Г Акрополнт ГИБИ. VIII. с. 155.
35 Vi II.. t. 11. ch. 311, p. 120; Д а н ч с в а-Вас и л е в а. А. България и Латинската империя. .. приема, че пар Калоян заплашвал не само
Пловдив, който превзел от гърцитс. но също така контролирал източнотракийскитс територии.
30 Г. Акрополит, ГИБИ. VIII. с. 155; Н Хониат. ГИБИ. XI. с. 73. по свои съображения не е особено словоохотлив за съюза на гърцитс с българския владетел. По-ясна картина ни дават свидетслствата на западнитс автори. Ж. дьо Вилардуен разказва. че гърцитс „събраха
тайно пратсници от всички градове ни страната [курс а ] и ги проводиха при Йоана, краля на Влахия и на България. който бе воювал против тях и постоянно воювашс; и тс му съобщнха. че ще го направят император, ще му се предадат всички и ще избият всички франки и после ще му дадат клетва. чс ще му се подчиняват като на свой господар. а той да им се закълне. чс ще се отнася към тях като към свои... Клствата била ладена от едната и от другата страна" (V i 11.. t. II. ch. 333. 142 144).
В хрониката. приписвана на Baudouin d'Avesne (живял през XIII в.), за прсвземансто на Цариград от франкитс се разказва как цар Калоян
„се държал толкова храбро, щото миозина минавали на нсгова страна. Тогава сред войската на имп. Балдуин имало голям глад, а никой не смсел да излезе за фураж, защото населението се бе разбунтувало. след като имало за вожд Йоана. Те го обичали повече от франкитс и почти
.но същевременно влязъл във връзка и със селджукските турци в Мала Азия с оглед единодействие срещу Латинската империя37.
Начало на новия етап от борбата за обединението с царството и на останалите територии с българско население (от Тракия и Македония), когато гърците от врагове станали съюзници, бележи въетанието на послед-ните срещу малочислените латински гарнизони, оставени, след като главните кръстоносни сили се отправили за Мала Азия и Континентална Гърция. Оцелелите от кланетата рицари били принудени да опразнят Одрин. Димотика. Аркадиопол, (дн. Люлебургаз) и други големи градове на Тракия и се затворили в Цурул, където едва удържали блокалата или били принудени да се изтеглят в самия Цариград38. Въстаниците пък се съсредоточили в силно укрепения Одрин. Към него се насочили, за да си дадат решително сражение, както кръстоносците начело със самия император и венецианците с Дожа си Дандоло, така и цар Калоян с неговите съюзници кумани и гърци39.
С изтеглените от Мала Азия отреди латинците подложили на частичка обсада Одринската крепост. над чиито кули се веели бойните знамена на цар Калоян40.
всички градове и крепости в Цариградската империя се бяха обърнали към него" (Buchon. J. A. Collection des chroniques nationales fran^aises T Ill Pans. 1828. p. 287).
В. H. Златарски (История ... Ill, c.216) неправилно ограничава движението за съюз с българския цар сред ромеите в Тракия и пояснява термина „страна" у Вилардуен с ..Тракия". Твърде показателно е. че и във втория източник се говори пак за „всички градове и крепости в Цариградската империя". Затова според нас по-всроятно е ромейската аристокрация не само в Тракия. но и в другите бивши предели на Византия (като например Южна Македония, Тесалия. Епир и др.) да се е обърнала за помощ към цар Калоян.
В подкрепа на това са и изказването на Димитър Хоматиан (вж. тук бел. 103) и съобшението в руската летописна традиция от XIV XVI в. по повод превземането на Цариград от латинците. че православието „тогава нмашс за крепител царя български..." (цит. по: Гюзелев. В. Българската държава и Никея в борба срещу Латинската цариградска империя (1207 1218г ). ИНИМ. II. 1978. II 12
За събитията вж. Златарски. В. Н. История . . III. 211—221, а за българо-гръцкия съюз: Примов. Б. Гръцко-българският съюз в началото на XIII в ИПр. IV. 1947/1948. №1. 22-39; KpxvzoviXXr,. V 'II. xj-rx ты* Ax-zivcov.... 57—69; Цанкова-Петкова. Г Българо-гръцки и българо-латински отношения при Калоян и Борил. ИИ И. 21. 1970. с 152.
37 Вж. писмото на Хенрих д'Ено до папа Инокентий III от 5 юли 1205г. в ЛИБИ. III. с.367.
38 Vill.. t. II. ch.336—339. 344-346. 146- 150. 150—156
30 Вилардуен съобщава. че цар Калоян се отправил наскоро след Пстдесетница (29 май), т.е. след победага при Одрин (14 апрнл 1205г ). към Солун срещу Бонифаций Монфератски с войските си от българи и гърци, но без куманите (които не могъл да задържн поради настъпилите горещини. при които те не действували Vill.. ch. 312. р.498). Това сведение определя твърде точно състава на командуваната от българския владетел войска както при Одрин. така н в следвашите военни предприятия и разкрива. че под „власи". понеже Вилардуен и други писатели кръетоноеци (Робер дьо Клари. Анри дьо Валансиен) имат предвид българите. Ив. Божилов (България при Асеневци .. 89 90) прнвежда правилния коментар и отъждествяване от редица издатели на съчиненията на споменатите писатели, които никъде не споменават „българи". Например Valencienne. Н de Hisloirc de 1‘empcreur Henri de Constantinople, publ. par J. Longnon. Pans. 1948 Срв Жуглсв, К Какво разбира Валансиен под ..Blaquie" и ..Blaquie-le Grant" ИБИД. XXII XXIV. 1948, 159 167 Навсякъде Ж Лоньон недвусмислено и определено поставя „българи" и „България". където Анри дьо Валансиен лише в текста си .власи" или „Влахия"
Очевидно с цел да уязвят противника си кръстоносците писатели подобно на Н. Хониат (вж. тук гл. II). маджарският крал Емерих и др целснасочено използуват термина „влах" в неговия пейоративен за епохата смисъл.
Участие на селджукски турци в действията при Одрин нс е установено. Споменатите „турци" и „туркомани" а гръцкага версия на Морсйската хроника се отнасят към куманите в състава на Калояновата войска (Вж. Boiilov. I v. La „Chronique de Morec" el I'histoire de Bulgarie au debut du XIII • sieclc (1204 1207). BHR. 1977. No2. p 49
40 Vill.. t. II, ch. 350, 159 160. съобщава. че били обсадсни две врати с малко хора Като се има предвид посоката. от която латинците настъпвали. и че именно на източния сектор на крепостта (която имала общо 11 врати) били изградени две порти, бихме могли да определим, че именно те били подложени на обсада.
Това ясно показва. че тогава върховенството му е било вече всепризнато от цялото население в Тракия — не само българско. но и ромейско.
С умели действия на 14 април 1205 г. челният отред на кръстоносците начело с имп. Балдуин бил увлечен в блатото . наричано сега Гьол-Баба. разположено на една левга (= 4 км) северно от крепостта при дн.с. Ново село (тур. Дермен Еникьой). Там бил унищожен цветът на рицарството, а самият латински владетел — заловен жив41. Оцелелите след поражението си латински части вдигнали обсадата на Одрин и се спасили с бягство зад стените на Родосто (дн. Текирдаг). Сред тях бил и дожът на Венеция, който починал през май с. г. от полученото тежко нараняване42.
Победата при Одрин нанесла непоправим удар върху Латинската империя и спряла нейното разширение на Балканите. Тя издигнала още повече престижа на България. но съшевременно била изгодна и за ромеите, защото им дала възможност да се окопитят43. С военните си предприятия в Европа цар Калоян съдействувал за организирането и укрепването на Никейската империя, защото отвлякъл силите на кръстоносците от Мала Азия и ги принудил да сключат примирие с Теодор Ласкарис. Последният застанал начело на византийската аристокрация, която се съсредоточила в незаетите от латинците земи на азиатския бряг. В крайна сметка всичко това обективно имало твърде неблагоприятна за България сетнина — само половин столетие по-късно Никейската империя през управлението на Михаил VIII Палеолог възстановила Византийската империя, като той превзел Цариград в 1261 г. и унищожил Латинската империя.
Трябва обаче да се отчете, че цар Калоян не е имал друг избор. Той съвсем правилно оценил обстановката и своите възможности. Наложителна необходимост било най-напред да заздрави положението на България в Тракия и да осигури тила си в Македония, тъй като не били обезвредени кръстоносците около Бонифаций Мон-фератски (в южните части на полуострова) и недостиг-налите за сражението при Одрин части от Мала Азия начело с Хенрих д'Ено. Ето защо въпреки решителната си победа българският владетел не преследвал латинците до самия Цариград и не се опитал да го овладее.
При това цар Калоян не могъл да се осланя напълно на съюза на гърците. Ярко потвърждение на това са последвалите събития и оценката на Вилардуен, който отбелязва в съчинението си личната констатация, че след разгрома на латинците заплахата за гърците вече идеала от царя на българите44 45. И действително промяната в
Средновековната крепост на Одрин била разрушена през 1869/ 1870г.. но ние разполагаме с описанието й от 1829г. Вж. Eneholm, G. Notice sur les villes, si luces au-dela des Balkans, occupies par les troupes Russes pendant la gloneuse campagne de 1829. St. Petersburg, 1830, 55—56.
41 Вж. българския превод на изворовите известия за сражението при Одрин на Н. Хониат. Ж. дьо Вилардуен, Р. дьо Клари, Алберик, Г Акрополит. Н. Григора и Патриарх Евтимий Търновски, както и анализа на военните действия при същата крепост. БВИФ, I, 215 221, 245253 и схема №31; БВИ, I. 225—232; схемата ни в Атлас по българска история, с. 16.
Сражението получило твърде широк и продължителен отглас в тогавашния свят Напоследък са привлечени много повече сведения у западни автори, като например писмото на имп. Хенрих до папа Инокентий III (ЛИБИ, IV, с. 14), хрониката на Радулф (пак там, 137 138), Огери Панис (пак там, с. 144), Морейската хроника, тази в стихове на Филип Мускес. Балдуин д’Авен, Вилхелм Иоанис Лонги, каноника Робер. Якоб дьо Гиспа и др. За последните вж. Hansen-Love. A A. Die Darstellung der Schlacht bei Adrinopel (1205) in der ..Chromque de Могёе" EB. 1971, No3, 102 112; Д а н че ва-Вас и л е-ва. А България и Латинската империя..., с. 66, бел НО.
42 Nicol. D. М. The Dcspolate of Epiros.... р. 18, 21, както и посочсното там съобшение на Жофроа дьо Вилардуен.
Доналд М Никъл приема, чс с разгрома на Балдуин цар Калоян направил неоценима услуга на гръцката кауза. като дал възможност на Теодор Ласкарис ла организира ромейските сили в Мала Азия и да създаде Никейската империя (вж лак там).
44 ViII.. Т II. ch. 376 379. 234 236
отношение™ на ромеите към него се проявила веднага след поражението на кръстоносците Одринчани отказали да изпълнят обещанието си да му предадат града Очевидно византийската аристокрация в Тракия съвсем не искала да замени зависимостта си от латинския император с тази на търновския цар. Все пак последният не бил лишен от привърженици сред гърците и имал здрави позиции в областта, чието население било преобладаващо българско.
След опустошителните набези на куманската конница, която според обичая си се изтеглила поради настъпването на летните горещини, латинците загубили цяла Тракия с изключение на Родосто и Силиврия на мраморноморския бряг и Пловдив във вътрешността. Това още съвсем не означавало, че и властта на цар Калоян в областта била осигурена. Независимо от първите прояви на вероломство от страна на ромейската аристокрация той предвиждал скорошен противоудар и на оцелелите кръстоносни сили.
Българският цар използувал заетостта на Бонифаций Монфератски в Континентална Гърция, за да насочи на 29 май 1204г. главните си сили (вкл. и гърци съюзници)46 към Сяр, а тези на Чъсмен, управител на Средна Македония със средище Просек — срещу Солун. С подкрепата на местното население последният завзел града, докато крал Бонифаций бил в Пелопонес, но се оттеглил, без да влезе във вътрешната крепост47. Сяр бил превзет с обсадна техника, като по нареждане на царя ромеите били изселени в северозападните български предели към Унгария48.
Българските войски трябвало да вдигнат обсадата на Солун поради превъзходството в силите на завърналия се от юг Бонифаций, но въпреки това успели да му отнемат Южна Македония с Бер Верия49, Мъглен50 и други крепости, като задържали и Сяр. Междувременно Хенрих д'Ено съсредоточил в Родосто изтеглилите се от Мала Азия кръетоноеци и поел управлението като moderator imperii или bailliu. Оттам предприел настъпление по Маричината долина, съпроводено с масови кланета на населението в градовете51, което било още в съюз с цар Калоян, защото кръстоносците срещнали твърдата съп-ротива на българи и гърци52. Последните успели да ги отблъснат от Одрин, а жителите на Пловдив, главно павликяни, се обърнали към българския цар за закрила. Това принудило Рене дьо Три да се изтегли в крепостта Станимака, след като опожарил кварталите на градската беднота. Византийската аристокрация в Пловдив се опитала да създаде своя власт в Тракия и обявила
45 Г. Акрополит. ГИБИ. VIII, с. 105.
46 Н. Хониат. ГИБИ. XI. с. 78. Част от жителите на града, вероятно българи. сс разбунтували срещу латинците и проминали на страната на търновския цар. За този бунт вж. Цанкова- Псткова. Г. Българо-гръцки и българо-латински отношения ... с. 158; Н с n d г i к. В. Rccherches sur les documents diplomatiques non conserves, conccrnants la Quatrieme croisade et ('Empire lalin de Constantinople pendant les premieres annees de son existence (1200 1206). Byz.. 1970. II. 139 140; Prinzing. G. Die Bcdeutung Bulgaricns und Serbiens in den Jahren 1204 1219 in Zusammcnhang mit der Entstehung und Entwicklung dcr byzantinischcn Teilstaaten nach der Einnahmc Konstantinoplcs infolgc des 4 Kreuzuees Munchen. 1972. 50 51.
41 За Чъс.мсновия съд вж. Цо нс в, Б и Г. Баласчсв. Старобъл-гарско блюло с налпис от XII XIII в. Минало. 1914, №1Х, с. ЗЗГ Мутафчиев. П. Влалетелите на Просек.... с.42. бел. 5.
4В Vi II.. t. II. ch. 393 394. 202 205; Н. Хониат. ГИБИ. XI. с. 78.
4Q Н. Хониат, ГИБИ. XI. с. 79. За тези действия на българските войски вж XoviAr,;. Г. X. Ътори Т7,; Ikpoio;. xai ттх
пЕр'л/т,; Heooxkovixr,, 1970, п. 28.
’"Златарски. В Н. История... 111. с. 233. бел. 3. нрибавя и Мъглен. откълсто били пренсссни мошите на Иларион Мъгленски а столицата. Вж. Пролога за послсдния:
- • и А»шв* до |рлл Мвгленгкки. н пакеиъ н таг. тли" (еж старобългарския текст у Иванов. Й БСМ, 419________420).
11 Н. Хониат. ГИБИ, XI. 84 85; V111 , i 'll, ch. 390 391 196- 202 ПН Хониат. ГИБИ. XI. 80 84: V i 11 . I. II. ch. 395-397^ 204—208.
предводителя си Алексий Аспиет (бившия цар-Асенов пленник при Сяр) за император. Тази им проява била обаче жестоко наказана от цар Калоян53, когато овладял града не без помощта на гражданството, значителна част от което било българско или клоняло към иегова страна.
Въпреки тази втора по-осезателна проява на измяна от страна на византийската аристокрация съюзът с нея още не бил разтрогнат54 и цар Калоян продължил да подпомага тези от тях, конто се съпротивлявали на латинците. Това е отбелязано от Вилардуен не само за Одрин, но и в Димотика, Русион и другаде55.
Изтеглянето на цар Калоян към столицата през пролетта на 1206г.56 разкрило възможност за кръстоносците временно да заздравят положението си в Югоизточна Тракия. Те поставили свои гарнизони в Аркадиопол, Русион (дн. Рускьой при гр. Кешан) и Виза, а Аспрос или Анри (дн. Инеджик) дали на Теодор Врана57. Той бил най-видният от присъединилите се към тях ромейски велможи и придобил значително влияние, защото съпругата му Анна била сестра на френския крал Филип П Август. Византийската аристокрация скоро поискала от кръстоносците да му поверят управлението също и на Одрин и Димотика. Цар Калоян подновил с помощта на куманските отреди действията в Южна Тракия, но сега не само срещу кръстоносците, но и против свързалите се с тях и подпомагащи ги открито ромеи58.
Българската войска опустошила градовете Хераклея (дн. Мармара Ерегли), Панион59, Редесто (дн. Текирдаг), Хариупол (дн. Айробол), Траянопол (дн. Лутрос), Макри, Клавдиопол (неуточнено)60, Мосинопол, Перитор (на залива Портолаго, Буругьол), а жителите им били преселени в Мизия61. Според сведенията на Н. Хониат същата съдба сполетяла и Русион, Аспрос, Даонин (на мраморноморския бряг, изт. от Родосто), Аркадиопол,
“ Н Хониат. ГИБИ. XI. с.84; ViII.. t. II. ch. 398 399. 208 212.
За събитията вж. Златарски, В. Н. История... III. 233—239; Примов. Б. Българи. гърци и латинци в Пловдив през 1204- 1205 г. Ролята на богомилите ИБИД. XXII XXIII. 1948. 145 158
Според свидетелството на Г. Акрополит (ГИБИ. VIII. с. 175) част от разбунтувалото се ромсйско население в Пловдив било преселено от цар Калоян в Мелник. Вж. Дуйчсв, Ив. Мелник през Средновеко-висто. В: БС. с. 386.
В Похвалното си слово за Йоан Поливотски Патриарх Евтимий Търновски вероятно е имал предвид помощта на местното население, като съобщава. чс цар Калоян ..скоро във Филипоповия град стигна и го превзе с голяма хитрост". Вж. старобългарския тексту Kalrzniacky. Е. Wcrkc.... р. 86. При лредишното освобождение на града (преди одринската победа) българският владетел нс се е нуждаел от никаква ..хитрост".
54 Цанкова-Петкова. Г. Българо-гръцки и българо-латински отношения.... с. 158.
” V i 11 . Т II. ch. 404. р 216; ch.406 407. 218-220; ch. 408. 220 221; ch. 410. 222 224.
H Хониат. ГИБИ. XI. с 85
” При с. Кърчово (ссвсроизточно от гр. Валовища, дн. Сидеро-кастрон. Беломорска Македония. Гърция) с намерен надписът. „Аз. великият дук Врана, направих крепостта Кърчево...май месец 1204г. по настоявансто на царя Калояна" (вж. старобългарския текст у Иванов. Й. БСМ. с. 29. 34). Допустимо с след прсвзсмансто на Сяр и областта му от Калояновитс войски Теодор Врана, като проминал на българска служба (вж. Дуйчев. Ив. СБК. II. 307 308). да е бил поставсн със запазен византийски сан за областей восначалник в освободената от латинците покрайнина.
Крепостта Кърчсво имала особено важно значение, защото осигурявала рудницитс в Горно и Долно Броди във Валовишко. Това крспостно строителство показва мсркитс. конто били взети от българския владетел за укрспявансто му в Беломорието.
”* Н. Хониат. ГИБИ. XI. с. 85. Сыцият автор (с. 85) е принуден да признас. че цар Калоян решил да се разправи с ромеите, „казвайки, че нс може да търпи коварството им. нсверния им нрав и промснящото се често. ежечасно тяхно поведение".
50 Г рал на югозапад от Редесто (лн. Текирдаг) край дн. с. Аибкьой.
60 Според К Иречек (Християнският елемент в топографическата номенклатура на Балканите. ПСп, LV LVI. 1898» с. 248) — на юг от Родопитс нелалеч от Мосинопол (= „Мссинкалсси" до дн. гр. Комотини. Беломорска Тракия. Гърция).
61 Вж. съобщението на Г. Акрополит, ГИБИ. VIII, с. 156.
Цурул, Агира и Регион (съответно дн. Бююк и Кючук Чекмедже) и др.62 Кръстоносците удържали само Виза, Силиврия и Станимака.
През юли цар Калоян повел лично войските си към Одрин и Димотика, но поради излизането от строя на куманската конница при летните горещини и явилата се в тила му кръстоносна войска снел обсадата на последната крепост и се изтеглил по долината на Арда. Латинците превзели Мъняк63 и деблокирали Рене дьо Три в Станимака. Българският цар обаче повторил с успех действията срещу Димотика, сринал я64 и на 23 август 1206 г. се насочил пак към Одрин. Отново Хенрих д'Ено се явил лично в помощ на обсадените и българската войска стратегически се оттеглила, за да запази главните си сили. При преследването й латинците достигнали Боруй и Крън (при дн. едноименно село в Казанлъ-шко), но трябвало да се задоволят единствено с освобождението на 20 хиляди пленници и плячката, защото преодолели съпротивата само на български тилов отряд пред Блисна (Валзена, край дн. с. Главан, Хасковска облает). По време на повторного си нахлу-ване през същата есен в контролираната от българите част от Тракия разрушил Терми (Термопол), стигайки до морето пои разорения от българите Анхиало. С настъпване на зимата обаче на 1 ноември кръстоносците се оттеглили в Цариград65.
Споменатите при операциите крепости разкриват, че в 1205 г. гръцката аристокрация е била предала на Латинската империя само градовете в югоизточния дял от Тракия с Одрин и долното течение на Марица. Родолите със Северна Тракия (без Станимака, където бил блокиран Рене дьо Три) останали в пределите на българската държава. Кръстоносците не могли да превземат Боруй и Крън, като се задоволили само да разрушат Терми в Крайморска Тракия. Липсват данни също те да са задържали Станимака, Ефрем и Мъняк. Сведенията за съдействието, което простолюдието даже и в най-големите градове (Пловдив и Солун) оказало на българските войски, сочат, от една страна, че масата от населението е била на страната на своите единопле-менници и техния владетел, т.е. твърде определено против ромейската аристокрация и друговерците нашест -веници66 * * * * * *, а. от друга страна — за запазения престиж на търновската власт.
Новите българо-латински стълкновения в Тракия предоставили на Никейската империя още по-продъл-
62 Н. Хониат. ГИБИ. XI. 85 86. Вж. за събитията Златарски. В Н. История. .. III. 240—243; Vlachos. Th. Kalojan plunder! Thrakien und Makcdonien. IbXxvTivx. 1970. №2. 269 283.
Крепостта Мъняк с разположена на десния бряг на р. Арда при дн. с. Студен кладенец изт. от дн. гр. Кърджали. Името й може да ее изведе от кумански или друг алтайски произход. ако се сближи с това на куманския вожд Маниак. споменат от Анна Комнина. ГИБИ. VIII. с. 87.
64 Разбойников. А. Могъл ли е Калоян да лиши Димотика от вода, като „отбие" Марица. ИПр. 1966. №1.81 83. обяснява защо е гьлкувано погрешно и многократно повтаряно неясного сведение у Н Хониат за прекъеването на подземния тунел. който снабдявал крепостта с вода от Лула река, която е приток на Марица. а не от последната. понеже била твърде отдалечена от Димотика.
05 За събитията вж. Златарски. В Н История . . III. 243 249. който погрешно огьждсствява Aquilo с Аетос.
За локализацията на Блисна вж Коедаров. П. Политическа география .. 1. с. 34. бел. 41. а за Крън П о по в. Ар. Средновековният Крън. ИБИД. XXV. 1967. 233 234 и пос. там мнения.
Крепостта Ефрем се намирала при дн. едноименно село в Хасковска облает (преди нар. Ефремкьой или Урумкьой от османската власт). Вж Разбой н и ков. А н За крепостта Ефрем Археология. 1965. №3. с. 42 сл.: срв. Иречек. К. Пътувания . с. 452. Condev. D Le chateau medieval Оъотра dans les Rhodopes. BSI. XXV. 1964. 245 260
66 Това твърде ясно проличава от изворите. където се съобщава. че
българските войски опожарявали и рушелн кыците на богатите в
Пловдив и Сяр. а латинците — на бедняците (например Рене дьо Три
подпалил обитаваната от еретиците част на Пловдив и др). Българският
владетел освобождавал бедните и обнкновени хора, а знатните като
нзменници наказвал и избивал (вж. Vi II.. t. II. ch. 393 394. 202 205:
ch 399 400. 208 212; H Хониат. ГИБИ. XI. 84 85
жителна възможност да се организира. Това било също съдбоносно. защото в края на 1206 г. цариградските рицари подновили действията си в Мала Азия и застрашили дори самата Никея07. Заплахата подтикнала имп. Теодор I Ласкарис към разбирателство с българите. В изпълнение на задълженията по съюза, сключен с последняя през февруари 1207 г.68, Калоян пак обсадил Одрин. но куманите вероятно поради настъпването на лятото се оттеглили и станали причина за прекратяването и на тази операция през май 1207 г.66 Тя обаче заставила латинците отново да сключат примирие с никейците и тъй империята на последните оцеляла. Хенрих д'Ено се отправил към Одрин. но като не срещнал българска войска, продължил нашествието си до подножието на Стара планина до гр. Еюлюи (вер. Авли. неуточнено селище в Сливенско)70. Разбит от българска част, той бил преследван при оттеглянето си в пределите под латински контрол71.
Междувременно солунският крал Бонифаций Мон-фератски успял да си възвърне Сяр. Филипп, Драма и Мосинопол и да вземе мерки, за да заздрави своята власт в Беломорска Тракия. През септември 1207 г. той се срещнал в Кипсела с избрания през август 1206 г. за имп. Хенрих д’Ено. Той го признал за сюзерен и уговорил с него единодействие срещу България72. На връщане близо до Мосинопол при навлизането си в Родолите обаче Бонифаций попаднал на засада, устроена от местните българи (li Bougre de la terre)73, които го умъртвили.
През октомври 1207г. цар Калоян отново се насочил към столицата му Солун и се разположил на стан северно от града — край Лъгадина (дн. гр. Лангадас), но в разгара на подготовката за обсада българският владетел намерил смъртта си. Сведенията за гибелта му са твърде противоречиви и украсени с множество легенди74. Наред с твърдението на Г. Акрополит, че починал от пневмония75, като се вземат предвид честите болярски заговори от това време, общоприето е. че цар Калоян е бил убит от куманския воевода Манастър. Напоследък обаче се налага мнението, че умъртвяването му е дело на гърците76.
Българската войска трябвало да снеме обсадата на Солун и да се оттегли с осоления труп на владетеля си.
•' Vill.. t. II. ch. 453—455, 266-271.
вв Пак там. ch 455—497. 308 313 Вж Златарски. В Н История .111, 249—250; Г юзе л ев. В. Българската държава и Никея..., с. 13.
69 Вж тук гл. II. бел. 30.
0 Локализацията му е неустановена и селището се търси според даннитс в изворите (у Идриси. Вилардуен и Скилица) в Тракия между Сливен и Одрин. но по-скоро в близост до първия град. Вж. изказаните мнения у Златарски. В. Н. История.. , П. с.98, бел. 1 — дн. села Г. Александрово. Гаврилово и Ассновец (бивше Авлиени) и др. Според нас най-приемлива е локализацията при последното не само поради сходството с името. възприето от османотурската власт, но и предвид сведение™ у Идриси. че в него имало „тсчаши води“ (вж. Недков, Б. България и съседните и земи през XII в. според „Гсографията" на Идриси. С.. I960, с.87). Близо до Асеновец са Кортенските минерални бани. Прис.мникът на средновековния Авли като средише на околността се явява дн. гр. Нова Загора.
71 Златарски. В. Н. История ... III, с.251; Vi11., t. II, ch. 490—493, 304 308.
Vill.. t II. ch. 495 -497, 308 313; Gerland, E. Geschichtc des laleinischcn Kaiserreiches von Konstanlinopcl. I. Teil. Geschichte der Kaiser Baldum 1 und Heinrich (1204 -1261). Hamburg v. d. Hohe. 1905, S. 115.
Vill., t. II. ch. 498 500. 312- 315. Само на това и на още едно място (в случая в Родопската облает) Вилардуен нарича българите със собственото им име. Навсякъде другаде ги назовава „власи", влагайки в това понятие подчертания му пейоративен смисъл.
4 Вж. Златарски. В. Н. История.... Ill, 253- 261, за различии™ версии в изворите.
ГИБИ. VIII, с. 156 „умрял, обхванат от болки в страната". Твърдението му се приема от Дуйчев. Ив. Проучвания ,с.47.Същои от Успенский, Ф И История Византии. М Л.. 1948, III, с.461, който предлолага, че убийство™ било организирано от гърците.
Н а н к о ва-П с т к о в а. Г Българо-грънки и българо-латински отношения ... с. 161, се присъединява всылност към мнението на Ф И Успенски
Според изворовите известия той бил пренесен в Търново. Погребали го до храма в царския ман. „Великата Лавра*177.
За цар в Търново се обявил сестреникът на Калоян — Борил. който. за да узакони властта си, се оженил за вдовицата му.
В резултат на почти непрекъснатите, но успешни военни действия и благодарение на умела вътрешна и външна политика цар Калоян съумял не само да стабилизира напълно централната власт, като здраво се опирал на народните низини (в т. ч. и последователите на еретическите учения), и да постигне международно признание на възстановената държава и на самостой-ността на нейната църква, но и да продължи със забележителен успех освободителното дело. Той залазил отвоюваното от братята си на североизток и запад откъм Унгария и. както изглежда, утвърдил и укрепил българската власт между Карпатите и левия бряг на Долни Дунав и на север от Делтата (т. е. в дн. Бесарабия). За това може да се съди по два факта: постоянного участие на куманската конница като неразделна съставка на българската войска при почти всички военни действия през неговото управление и главно — поставянето в подчинение на Рим в църковно отношение и на тези територии наред с останалите в царството77 78.
Нещо повече — цар Калоян засилил влиянието на държавата си сред околните народи и успял да разшири значително територията на България със земи, чието население, в мнозинството си българско. влизало в състава на държавата преди падането й под ромейска власт. Той включил в пределите й последната опора на Византия в Мизия—Варна с крайбрежието, задържал почти цяла Тракия с по-големия дял от Странджа, Родопите и Беломорието (без югоизточната й част с Одрин. Димотика и Виза79) и освободил цяла Македония
77 Погребението бе разкрито при разкопки в гроб №39 североиз-™чно от черквата „Св. 40 мъченици" във В. Търново. Вж. Dujcev, I v. La bague-sceau du roi bulgare Kalojan. BSI, XXXVI. 1977. No 1 2. p. 177; Ин ко в а. В Калояновото погребение. Техника и лаборатории изеледвания. С.. 1979; срв. Вълов. В. „калояновият" пръетен или надписът на Иван Асен II ИПр. 1974, №3. с. 86 сл.
78 Вж. тук гл. I. За организацията на българската държава. извършена през управлението на цар Калоян. вж. и Ников. П. Принос към историческото изворознанис.... 44 45.
След завладяването през 1216 г. на Западна Македония от епирския деспот Теодор Комнин поставсният от него в 1217 г. за глава на Архиепископията на цяла България в Охрил Димитър Хоматиан и неговият синод трябвало да сменят с гръцко заварено™ българско внеше духовенство, ръкоположено в диоцеза му от „българоспископите от Загора". т.е. от синода на църквата в Търново. В епархийския списък на българския диоцез, съставсн от канцсларията на Римската курия към 1204г. (вж. ЛИБИ. IV. с.9), са далени освсн „примаса" на Търново още и катедритс във Велбъжд. Прсслав. Призрен. Видин. Скопие. Ловеч (уточнен от Kuzev. Al. Falsche topographische Idcntifizicrungen. In: Studia in honorcm V. Bcscvlicv. S.. 1978, 525 527) и Браничсво В ЛИБИ. III. с.337. с споменат и епископът на Ниш. Липсата на останалите български владици се обяснява с отказа им да признаят унията. Вж. Gjuzclev, V. Das Papslum... р.43.
79 Въпреки походите си до Боруй, Авли. Тсрми и Анхиало. до подножията на Стара планина и Средна гора и до черноморския бряг латинците не могли да овладеят Северна Тракия. Действията на цар Калоян в Беломорска Македония обаче нс позволили и нему да заздрави свосто положение в цялата облает Тракия. След смъртта на този български владетел имп. Хенрих отново стигнал до Боруй и пак не го овладял, но превзел на 31 юли срещу I август 1208 г Пловдив. Там той възстановил васалното владение със срсдищс в този град и поверил управлението му на Жирар дьо Стрьом. племенник на прсдишния му феодален владетел Ренс дьо Три. Данчсва-Василсва, А Бьлгария и Латинската империя ... с. 83. правилно изтъква. че в Пловдив не е имало латински гарнизон, но допуска, чс Пловдив е бил в гръцки ръцс.
Ренс дьо Три е бил блокиран в родопската крепост Станимака. но останалите околни територии ще да са били пол български контрол. Едва в 1208 г. латинците превзели крспостта Кричим и извършили стросжи за нейното заздравяванс.
Фактът. чс кръстоносците използували Одрин и Димотика за снабдитслни бази и изходни позиции (II. Хониат, ГИБИ. XI. с. 89). показва ясно разпрсдслснието на Тракия между империята и царството. Латински гарнизон се залазил във Виза в 1206г. (вж V i 11 i II ch 211 р. 279; ch. 231. р. 302.
(с изключение на Солун и неговата околност) и някои покрайнини от дн. Албания. Епир и Тесалия. За последните обаче липсват точни данни. за да можем да определим с положителност дали се отнася до установена политическа зависимост или до редовно присъединени територии, защото единствените ни сведения почиват на по-общи по характер известия в домашните извори.
Що се отнася до Сърбия, цар Калоян несъмнено засилил и там политическото си влияние чрез възвръ-щането на Стефан II Неман Първовенчани като велик жупан. В смисъл на подчертана зависимост от търновския владетел на неговата страна и народ трябва да се разбира споменаването на „тривали" в израза на Патриарх Евтимий от Житието на Иларион Мъгленски-— че „приел гръцка земя, немалка част от Тракия, наричана и Македония, тривали (TffcAAbi) и Далмация"80. В Зографския препис на Житието на св. Пет-ка срещу „тривали" от страничка бележка: т^кааы нменвет8’. Това пояснение заедно с формата в множест-вено число на „тривали" показва ясно, че се отнася до сръбского население във владенията на великия жупан, който обединил тогава Рашка и Зета със Скадър и Котор на Адриатика.
В. Златарски приема, че в този текст на Патриарх Евтимий става дума за войните на цар Калоян срещу маджари и сърби82. Точният смисъл обаче на термина може да се разкрие само като се разгледат всички пасажи от съчиненията на последния търновски патриарх, където той се спира на териториалния обхват на Калояновата власт. При патриотичните му подбуди- да повдигне духа на своите сънародници пред надвисналата заплаха от османското нашествие, като им припомня светли страници от недавнашното минало —може да се установи, че Патриарх Евтимий бил съвсем добросъвестен по отношение на фактите и точен в терминологията. която употребява. Това проличава и от останалите негови изрази с подобен характер в други творби. Вероятно той се е осланял на достъпните му съчинения на съвремен-ници на събитията(може би и на Н. Хониат),а още невероятно— на недостигнали до нас домашни извори, в т. ч. и летописи, както това ще видим по-долу.
Византийските автори покачало са твърде лаконични и пестеливи по отношение на военните успехи на цар Калоян и разширяването на властта му. Въпреки това намираме известно потвърждение за придобивките му в западната и южната част от полуострова у Н. Хониат, който съобщава за завземането от неговите войски на Сяр, Верия — Бер и други градове във владенията на солунския крал83. А това могат да бъдат епархиите, конто са се числели към Охридската архиепископия на цяла България още при създаването й от Василий II Българоубиец към 1019 -1020г., в дн. Сърбия. Албания. Епир и Тесалия. Тук трябва да отбележим, че от тези територии латинците държали под властта си, и то най-много 7—8 годики, само Тесалия. защото те въобще не са завладявали Епир84. За правилното разбиране и тълку-ване на сведенията у Патриарх Евтимий трябва да се имат предвид два безспорни факта: от една страна нарасналото влияние на цар Калоян и готовността сред ромейската аристокрация през 1204—1205 г. да му се подчини с оглед на търсената от нея закрила. а, от друга страна — военните действия на неговата войска в Южна Македония, а вероятно и в Тесалия.
В смисъл на макар и временна, но реална власт на търновския цар в западните предели на Балканите трябва да се тълкуват и следните изрази на Патриарх Евтимий:
I) В Словото на Йоан Поливотски се говори, че
"° И ванов. Й. БСМ. с.421
в| Пак там. с. 432. бел. 2.
"•’Златарски. В. Н. История.... III. с. 262, бел.З.
" ’ Н. Хониат, ГИБИ. XI, с. 78. 89 90.
* Nicol. D М Refugees . р. 7. 31
„твърде славният Калоян, цар български. мъжествено се въоръжил срещу гръцката държава и всички градове поплени и разеипа, цялата тяхна земя одържа. даже до Драч" (къса тъ\ •вдържх землА ,\дже д® Д^чл)”. Туж, разбира се, преди всичко трябва да се има предвид и близостта на Драч с новоосвободеиите градове в Западна Македония и Косово поле.
2) В Пролога на Иларион Мъгленски се разказва, че цар Калоян .....получил гръцка земя. немалка част —
т. нар. Тракия и Македония, трибали и Далмация, към това Неада и Елада (Неьдж н блддж)86, но в Житието Патриарх Евтимий е прибавил „още и Етолйя"87, която се намира на юг от Епир.
Употребеният макротопоним Неада е останал неизяс-нен, защото досега не е взимано предвид, че в случая се отнася до едно противопоставяне на Елада, и затова според нас трябва да се разбира като Нова Елада. т.е. Склавиниите в Тесалия и Епир. С плътното заселване на двете последни области българските славяни в тях запазват своята независимост и се присъединяват добро-волно към единоплеменниците си в българската държава вероятно още при хан Пресиан или княз Борис I Империята успяла да възвърне властта си над тези две области едва след като България била покорена през 1018 г. Тогава именно е могла да започне и елинизацията на местните славяни. Вероятно поради факта, че територията е била новопридобита и предвид началото на процеса на тяхното погърчване, тя е била назована Нова Елада.
Понеже в други извори не се говори въобще за Калояновата власт в северните части на дн. Същинска Гърция, съвременните автори се отнасят с голяма предпазливост или отминават сведенията в тази насока на Патриарх Евтимий. Например В. Златарски приема, че последният навярно е прибавил „Далмация" и „Ето-лия"88, а К. Радченко предполага, че същият е смесил Иван Асен 11 с Калоян, т.е. две лица, който обаче в проложния разказ са добре разграничени, но той ги бил обединил ведно, като приписал завоеванията на Иван Асен II на чичо му89.
Още едно указание, че Патриарх Евтимий е бил наясно както за вложеното съдържание в употребените от него макротопоними, така и за обхвата на българската държава през управлението на цар Калоян в тази част от Балканския полуостров, е и даденото при използувания в приведения пасаж от Житието на Иларион Мъгленски термин „Далмация" пояснение в Житието му за св. Петка !(Парашкева Епиватска) —Даамат1ж н А^кднытскаа га ат са Д(ГАжака90. В случая това е владението на Гин, син на Прогон, „архонт" на Круа и Арбанон, обособил се там като феодален владетел към 1204 г.91 Вероятно след падането на Цариград под латинската власт той потърсил закрилата и приел върховенството на цар Калоян заедно с останалата византийска аристокрация в другите европейски владения на разпадналата се империя.
8S Kaluzniacky. Е. Werke.... р. 197.
86 Иванов. Й. БСМ, с, 421. Пак там. с.419.
88 Злата рек и. В. Н. История... III. с.262. бел.З.
'"'Радченко. К. Ф Ралигиозное и литературное движение в Болгарии в эпоху перед турецком завоеваннием. Киев. 1898. 307 308.
’° Иванов. Й БСМ. с 432
01 Nicol. D М. Refugees.... р. 24. основателю приема, чесе отнася до владение с главна крепост Круя (споменат от Анна Комнина през XI в., вж. ГИБИ. VIII. с. 126. където е отъждсствсн с лн. ip. Елбасан). но по-правилно е локализирането от Ален Дюселие с еднонменната планинска облает на запал от Охридското езеро и в долината на р. Горни Шкумби (дн. Шкумбини). Вж Ducellier. A L'Arbanon el les Albanais au XIе siecle Irasaux et memoires. III. 1968. 353 368.
Очевидно става дума за споменатата Арбанашка земя в търновския надпис на пар Иван Асен II за възпоменание на Клокотнишката битка пт 1‘ИПг <вж текста и сьбитието v Златарски. В Н. История .JII. с. 341, 593) и в грамотата. дадена на дубровничани от сыция владетел (Иванов. Й. БСМ. с. 578; Дуй ч е в. И в. СБК. II. с.43).
Приведените сведения в домашните извори и съпос-тавката им с лаконичните данни за действията на цар-Калояновата войска в Южна Македония в другите източници ни дават основание да приемем. че по време на съюза на българския владетел с византийската аристокрация и особено след победата му край Одрин в 1205 г. неговата власт и влияние са се разпрострели не само в Тракия. но и далеч в западните части на полуострова до Драч, който след падането на Цариград под властта на латинците станал венецианско владение. По това време половината от оцелялата ромейска аристокрация намерила спасение в Епир92. В тази облает амбициозният потомък на Комнините и други видни семейства (Ангели и Дука) Михаил I. син на севастократор Йоан, чичо на Исак II Ангел (действувал успешно срещу Асеневци в 1186 г ). започнал да обособява своя държава със средище в Арта93. Затова следва да се приеме за основателно и истинно твърдението на Патриарх Евтимий както в Похвалното слово за Йоан Поливотски, така и в разказа за пренасянето на мощите на Иларион Мъгленски. че цар Калоян е владял земите до Драч, обстоятелство, което по съвсем разбираеми причини се отминава от византийските писатели.
До смъртта на цар Калоян северната граница откъм Маджарско и североизточните предели, т.е. на тери-ториите на куманските племена в Северозападното Черноморие. останали непроменени от времето на братята му Асен 1 и Петър. Същото се отнася и до границата на запад с Босна и Сърбия. като във владение на Стефан II Неман останали областта Косово поле (т.е. Лаб с Прищина и Липлян)94 *, а в България — долината на Българска Морава с Браня. Южна Метохия с Призрен (чийто митрополит заедно с Нишкия и Скопския са засвидетелствувани като подвластни на Търновския първосвещеник)93, двата Полога, Дебър с долината на Черни Дрин (вер. до Източноалбанските планини и Беличка). Охрид с котловината на езерото до Мокра пл., Девол до Опара и Морава пл., също тъй и долините на Бистрица (дн. отново с античното си име Халиакмон) с Костур— Кастория и Бер— Берия, до Пинд (границата с Артенската държава),на Вардар (до стените на Солун), на Стума със Сярско и на Места. В Тракия владенията на България и Латинската империя се разграничавали в Беломорието по южните и източните разклонения на Родопите. билата на Браница (Сакар) пл., Дервентските възвишения и Странджа, за да оставят под властта на кръстоносците Димотика, Одрин и Виза, т.е. югоиз-точния дял от тази облает.
Със значителната си територия и военен потенциал, с укрепналата централна власт през управлението на цар Калоян България вече се издигнала като първостепенен политически фактор и най-мощна държава на Балканите. Търновското царство успяло да сложи край на латинската експанзия и да засили влиянието си върху зараждашото се сръбско и албанско феодално владение, но не могло да предотврати създаването на византийски държавици след унищожаването на империята в 1204 г.96 въпреки дълбоката криза, в която ромейството било изпаднало97.
След разправата на Калоян с византийските аристократ. който му изменили и се сработили с латинците, те изпитвали ужас от него. Г. Акрополит го обвинява. че „отмъшавал, като> заявявал. за злините. конто император Василий извършил спрямо българите. И както казвал, че Василий се наричал Българоубиец, себе си назовавал „Ромеоубиец"98. В интерес на историческата истина и за вярното представяне на образа на цар Калоян разорение™ през тази епоха на ромеите обаче не бива да се отдаде, както обикновено се приема, само по иегова вина. В случая не трябва да се забравя. от една страна, че той е подпомагал останалите му верни гърци, конто продолжили борбата срещу латинците, а, от друга страна изобщо жестокостта на нравите през епохата и че той самият е бил в законна самоотбрана срещу изменници. Според изрични свидетелства на други византийски писатели отговорността за бедствията на ромеите падала по-скоро върху латинците (както това признава по-късно и Н. Григора)99 *, но не по-малко и на самите гърци. То съвсем явно проличава и от обвинението на Н. Хониат, който дословно бележи: „Когато Западът беше разделен на толкова много тирани, нямаше край на злото и никакво начало на доброто — заграбвания, отвличания, убийства, прогонвания и безкрайни ужаси покрай тях, от конто по-голямата част бе дело на ромейските тиранн?400
Преждевременната гибел на цар Калоян осуетила неговите намерения по правилно предприетия път: да овладее най-напред Солун, а след това Цариград, където вече значително отслабналите кръстоносни сили трудно можели да му се противопоставят и устоят. Съвсем основателно английският византолог Доналд Никъл окачествява цар Калоян като приемник на цар-Симео-новата политика и му приписва мечтата да основе една византийско-българска православна империя101. Особено отчетливо и ярко това изпъква, когато ромейската аристокрация в Тракия. а. както видяхме, също и в Епир и Тесалия през 1205 г. обещала да го признае за василевс102. Престижът му ще да е бил запазен, защото и впоследствие (през февруари 1207 г.) дори никейците отново потърсили съюза му. По-късно по повод завла-дяването на Цариград в 1204 г. охридският архиепископ на цяла България Димитър Хоматиан бележи: „Властта на империята в Запада в този момент се бе съсредоточила в България. Там бе забегнал от Цариград и самият император; тогава и покойният цариградски патриарх Йоан Каматир отиде да преговаря с българския цар и патриарх. По това време бе съвсем естествено да се припознае тяхното ръководство.... тъй като хората бяха загубили надеждата, че ще се възстанови ромейската власт. 103 Всичко това, разбира се, предпоставило възникването на българския съюз.
Безусловно цар Калоян се очертал и наложил сред целия православен свят като най-могъщ владетел през своето време. При това той имал всички данни на предвидлив държавник и способен военачалник, за да наложи неоспорваната власт на държавата си в Югоиз-точна Европа, ако не бил преждевременно умъртвен. Тук трябва да подчертаем също, че през неговото управление
92 Nicol. D. М. Refugees.. . р. 11.
9J Nicol. D М The Desootaie of Epiros...; Cambridge Medieval History, IV/1, 275—330. 523—530; Stieron, L. Les origines du Despotat d’Epire REB. XVII, 1959. 90 126
Вж. тук гл. II.
** ЛИБИ. III. с.337; IV. с.9 (Списъка на епархиите от българския диоцез)
96 Спорен Г Острогорски (History..., р. 381) победата на цар Калоян
спасила от унишоженис възникватата Византийска империя в Никея.
Мала Азия Вж ja подобного гледишс на Доналд М. Никъл тук. бел 43
"’Brand. С М Byzantium Confronts the West, 1180 1204 .
Ahrweilcr. H Lideologie politique de 1’Empire byzantin Paris. 1975;
Dujtev. Iv. La cnse idcologiquc de 1203 1204 ct ses repercussions sur la
civilisation byzantinc. Pans, 1976; Oikonomides, N. La decomposition de
'Empire byzantin a la veille de 1204 el les origines de (’Empire de Nicee A propos de la Partilio Romaniae In XV' Congres international d eludes byzantines Rapports cl co-rapporls. Alhcnes. 1976
•• ГИБИ. VIII, c 156.
•’ Вж приведсното изказванс на Н. Григора у Златарски. В. Н История..., Ill, с. 268.
100 Вж. сыцото твърдение и на Н. Хониат, приведено от Nicol. D. М Refugees. . р. 9.
,0’ Nicol, D М Meteora. The Rock Monasteries of Thessaly London. 1963, p. 57; The Despotale of Epiros..., p 20 so
,ог Вж. тук бел 20.
,0J Demetrius Chomatianus. Ed. J. В Pitra. Analecta Sacra ct Clasica Spitilegio Solesmensi Parata Vol. VI Roma, 1891. NoCXLVI col 567, NoVIII, col. 44; Nicol, D. M Refugees.... p 12.
и международната обстановка била по-благоприятна за цел га му, а избраната стратегическа насока към Солун — по-правилна от тази на цар Симеон, който се бил устремил направо към Цариград.
♦ * ♦
Преди да се разкрие отново възможността да наложи първенството си в Югоизточна Европа при цар Иван Асен II, българската държава трябвало да преодолее едно временно кризисно състояние през десетилетието от 1207 до 1218 г., когато Борил заел търновския престол. В научната книжнина съществува разногласие, доколко той е узурпирал властта104. Независимо какъв е отговорът на този въпрос, след гибелта на цар Калоян отново настъпил разкол сред българското болярство. Той дотолкова се задълбочил, че довел до разчленение на държавата и временна загуба на обширни територии.
Отстраняването от престола на законните наследници по мъжка линия Иван и Александър, синовете на Асен, и забягването им при куманите, а след това в съседното Волинско-Галичко руско княжество105 открил и остро съперничество сред останалите сестриници на Асеневци: брата на новия цар Стрез106 и техния първи братовчед Алексий Слав107. След несполучлив опит да измести Борил Стрез забегнал в Сърбия108, а Слав отказал на свое основание да признае законността на царската власт на братовчед си и се обявил за независим владетел в среднородопската облает Ахрида. Негово средище била крепостта Целина. Според нас е допустимо тази важна облает да му е била поверена от неговия вуйчо Калоян, за да я управлява с титлата „деспот"109 като евентуален настойник на малолетните наследници на престола — синовете на Асен I110.
104 Дуйчев, Ив. Приноси към историята на Иван Асен II.— СпБАН. LXVI, Кл ист -филол . 32. 1943 (= БС. 290—292). не е склонен да приеме, че Борил е узурпирал властта и че синовете на цар Асен I са били тайно държани. а после отведени в Русия. Срв. Златарски. В. Н История.... III, с. 261 сл.
105 Вж. Г. Акрополит. ГИБИ. VIII, 156—158, и анализа на текста от Дуйчев. Ив. Приноси..., 290—292.
106 Според Стефан I Неман Стрез бил „брат на злия законоотстъп-ник Борил” (вж. Zivot Sv. Svmeona od krale Stefana. - In: Safarik. P Pamatky drevniho pisemnistvi Jihoslovan uv. Praze, 1851, p. 22, а според Теодосий -племенник на Калоян. Вж. посочванията у Златарски, В Н История.... III. 270—271
Ние се придържаме към приетата форма „Стрез”, но бихме предпочел и „Стряз”. като имаме предвид засвидетелствуваните в изворите форми: старобългарски Стрк.зь . гръцки — ЕтрсаСси;. латински — Straccs. Stratius. но не на последно място и предвид източнобългарския изговор на к, тъй като той произхождал от Горната земя, или Запоре.
107 Според Анри дьо Валансиен. главния ни осведомител за периода, когато управлявал Борил. Алексий Слав бил „във война с него, тъй като Борил му отнел земята с измама" (вж. Valencienne. Н. de. Histoire..., ch. 505, 29-30.
108 Зл а т а рс к и. В. Н. История ... III. 271—272, 280.
Съществува разногласие в историописа. кой е бил владетелят. който е удостоил Алексий Слав с титлата „деспот”: от имп. Хенрих (И речек, К. История... с. 285; Златарски. В. Н История. . III. с. 280. бел. I) според твърдението на Г. Акрополит. ГИБИ. VIII. с. 160; от цар Калоян (Мутафчиев. П. Владетелите на Просек.. . с.46. бел. I; Дуйчев. Ив Мелник през Средновековието. В: БС. I. 386 387; Longnon.J. L'Empire latin de Constantinople et la principante de Moree. Paris, 1949, p. 104; Фер)анчиЬ, Б. Деспоти у Византии и у ]ужнословенским земал>ама. СБНУ, кн>. CCCXXXVI, Византоложки институт, кн».8, I960, с.34, бел. 1, 141); от цар Иван Асен II (Иванов, Й. Старобългарски и византийски пръегени. — ИАИ, II, 1911. с. 6).
Данчева-Василева. А. България и Латинската империя.... 40—41. приема, че цар Калоян го удостоил с титлата и правата на престолонаследник според византийската практика от края на XII и началото на XIII в., когато титлата „деспот" заменила „ссвастократор".
110 Според нас по-скоро Алексий Слав с бил предвиден от вуйчо си
цар Калоян за евентуален настойник на синовете на брат си Асен I и
регент до пълнолетието им Липсват данни. които да сочат, че техният
чичо с искал да ги обезнаслсди, а впоследствие Иван Асен II нс е
проявил някаква нсприязън към своя чичо. дори напротив - както ще
видим при случая, когато преустроил черквата „Св. 40 мъченици" в
мест на клокотнишката победа може би именно до гроба му като
непобсден военачалник
Династичната междуособица в България позволила на маджарите и техните съюзници сърби да завладеят северозападните български покрайнини. Първите при-съединили Белградската и Браничевската облает, а вторите — част от Нишавско (без Ниш) и от долината на Велика Морава до Равън, който станал граничен между тях111.
С несигурен тил откъм Латинската империя цар Борил обаче не бил в състояние да противодействува на маджари и сърби. Затова откачало той се опитал да следва противолатинската политика на вуйчо си и сключил съюз с Никея срещу Цариград с оглед да разреши останалия открит спор с кръстоносците за Тракия.
Враждебните действия в тази облает започнали през пролетта на 1208 г. Според разказа на Анри дьо Валансиен поводът бил навлизането на българските войски в пределите на империята и убийството на пленения Балдуин112. Кръстоносците достигнали Боруй, но претърпели неуспех, тъй като изпитаната българска тактика на засади ги застрашила с ново поражение113.
Отбитите латинци се насочили към Пловдив, завзели града на 31 юли срещу 1 август с. г.114, възстановили херцогството и неизвестно кога поверили управлението му на Жирар дьо Стрьом, родственик на бившия му владетел Рене дьо Три. След това те се отправили за Родопите, заели крепостта Кричим115 и я превърнали в своя опора. Последната осигурила връзката им с отцепника Алексий Слав, Тогава останалият докрай непримирим враг на Борил бил принуден да признае върховенството на латинския император и да скрепи връзката си с него чрез женитба с незаконната му дъщеря. Сюзеренът му обещал властта над „Велика Влахия"116. В този макротопоним някои сегашни автори виждат населената с власи част от Тесалия117 (облает, в която латинската власт не могла да се затвърди). а други — самото царство България, т.е. Мизия. дадено тук, както и в останалия текст на Анри дьо Вилансиен отново с широко възприетото прозвище „Влахия". Предвид отда-лечеността на Тесалия от владенията на Алексий Слав и особено с оглед на притежанията му върху българския престол в случая под „Велика Влахия" ние по-скоро трябва да разбираме общо Мизия и Тракия. Тези две области са наречени Велика Влахия в смисъл на Голяма България.
Под латинския натиск цар Борил бил принуден да оттегли войските си, за да запази ударната им мощ, но
Златарски. В. Н. История ... Ill, с.272. Вж. също Ников. П Цар Борил в светлината на един нов паметник. СпБАН. III. Кл. ист -филол. и филос.-обществен. 1912. №2. с. 124, 130—131; Съдбата на северозападните български земи.... с. 126. И двамата автори смятат. чс по това време Стефан II Неман е заел и Ниш. НоваковиЬ. р. О некима питажима граница Срби)и.... с. 157 сл.. приема, че „областта на Нишава до края" заедно с Призрен. Морава и Враня са присъелинени към Сърбия между 1214 и 1216г. при войната и с България и Латинската империя, но прави констатацията. че Ниш в 1216г. според свндетслството на брата на Стефан II Сава, бил в сръбски ръце (вж 157 158 и пос. там изворови известия). Това е обясннмо само ако сърбите са завзели града едва при първия поход на българо-унгарско-латинската коалиция от 1214г.. а след смъртта на цар Калоян само земите по р. Велика Морава и част от Нишавско. В този смисъл може да се разбира и изразът „Нишава до край”.
1,2 Valencienne. Н de. Histoire.... ch. 504. р. 28; ch. 506. р. 30.
Пак там. гл. 507 513. 30—33. Поради увлечението на имп Хенрих да преследва неприятеля рнцаритс изисквали от него да дсйствува по-благоразумно. като го предупрежлавалн. чс ще оттсглят клетвата си за вярност към него като сюзерен, ако повтори грешката на брат си.
114 Вж. писмото на имп. Хенрих до папа Инокентий 111 от ссптсмври 1208г.. ЛИБИ. III. с. 371.
"’Златарски. В. Н История... 111. с.277.
’16 V а I с n с i е n n с. Н. de. Histoire.... ch. 545 548. 47 49; Г Акрополит. ГИБИ. VIII. с 160 За събитията вж Златарски. В II История ... III. 277 279.
1,7 Вж. книгописа за тесалийската „Велика Влахия" у Nicol. О. М. Refugees ... р. 8. п. 23.
срещу твърде висока цена — той изоставил голяма част от Тракия. В новопридобитата при завоевателните действия земя118, която императорът определил на 15 дневни прехода119, очевидно той е включвал Горната Маричина низина с Пловдив и Родопите, конто минали под върховенството му. Българите обаче задържали Боруй и Североизточна Тракия с подбалканските полета.
Междувременно Стрез стигнал до разрив със Стефан II Неман и напуснал Сърбия. защото очевидно преду-гадил скритите намерения на нейния велик жупан да го използува по-нататък като средство за присъединяване на югозападните български земи. Българският болярин предварително ще да е влязъл във връзка със своите сънародници — българските управители на крепостите ..от Охрид до Солун". Те му отворили вратите им и от 1208 г. го признали за свой владетел поради близкото му родство с Асеневци — „познаха го людете загорски и се стичаха при него"120. Така Стрез организирал свое самостоятелно феодално владение от отцепилите се от Търново западни български земи до Струма, състав-ляващи ..половината царство", и устроил столицата си в непристъпния Просек* 121, както преди това сторил Добромир Хриз.
Загубата на нови значителни територии от държавата още повече утежнявала и без това неустойчивого положение на Борил. Това ще да е предизвикало неговия поход в началото на 1209 г. по всяка вероятност през Средец по долината на Струма с очевидната цел да укрепи или възвърне властта си в тази долина и да прекъсне връзката между двамата отцепили се боляри. При влошените отношения с великия жупан Стефан обаче Стрез трябвало да потърси разбирателство с брат си. Постигнал го срещу титлата севастократор и относител-на самостоятелност в управлението на владените от него земи122.
През зимата на 1208—1209 г. цар Борил имал и други съображения да насочи войски на югозапад — след завоеванията си в Тракия на 15 декември 1208 г. имп. Хенрих се отправил към Солунското кралство, където ломбардските барони се стремели към независимост и отказвали да му се подчинят123 * *. Анри дьо Валансиен съобщава един твърде интересен факт: „А тези от замъка (т.е. управляващите в Сяр. чиято облает, а вероятно и самият град били с преобладавашо българско население) проводили пратеници при управителя на Мелник от рода (или народността) на Борил и който беше много дързък (или високомерен) и се намираше в Мелник. Те казали на управителя да дойде в Сяр и ако доведе силни войски. замъкът (т.е. крепостта) ще му бъде предаден, защото те
Данчева-Василева. А. България и Латинската империя. .. 37 40. прави основателно поправки на възприемания почти безкри-тично разказ на А. дьо Валансиен. като разкрива тенденцията му да възвеличи имп. Хенрих и да оправдав завоевателните му войни и др.
Вж. пос писмо на имп. Хенрих. ЛИБИ. III. с. 272.
110 За събитията вж. у Доменти)ан. Живот св. Саве, изд. Ъ. ДаничиЬ. Београд. 1860, 103 105: Zivot Sv. Symeona... § 17. с. 22 23; Теодосий Живот св. Саве. . 105 106.
121 2ivol Sv. Symeona. . р. 22; Мутафчисв. П. Владетелите на
Просек.... 227 249.
За събитията вж Мутафчисв. П. Владетелите на Просек.. . с.233; Златарски. В Н. История... III, с.285 сл., който правилно смята, чс Стрез с получил титлата си не от Калоян, а от Борил (вж. пак
там. с. 286. бел 4).
Д а нчс ва-Васи лева. А България и Латинската империя. ..
44 45. се присъсдинява към гледището на последния с допълнителни
доводи Вж. също Prinzing. G. Der Brief Heinrich von Conslantinopel
von 13. I 1212. Byz.. XLIII. 1973. 395 431. ЛИБИ. IV. II 24.
Извсстията дължим на Valenciennc. Н. de. Histoire.... ch. 505. 29—30.
На път за Солун между крепостта Навплион и Русион близо до гр.
Межешарс ( = Мсгали Кария. дн. Малгара) предният отрсл на кръстоносците бил разбит от българи (пак там. гл. 565. с. 58). По повод на това В II Златарски (История . Ill, с. 284) допуска, чс между цар Борил и противниците на имплХснрих в Солунското кралство имало съюз.
предпочитали да го владее той вместо императора/-** Все пак в крайни сметка ромейската партия, изглежда. е надделяла над местните българи и пуснала латинците в
В съвременната книжнина авторите виждат различии чюде в лицето на управителя на Мелник. В. Златарски приема, че българите отнели тази крепост от деспот Слав, а градът минал тогава под иегова власт и Струма разделяла владенията му от гези на Стрез1 - Ив. Дуйчев също допуска, че под управителя се разбира Слав, конто след женитбата си с френската принцеса дошъл в Мелник126. С основание Ани Данчева-Василева смята, че в такъв случай Анри дьо Валансиен би то назовал по име. затова по-скоро това липе е било привлечено против волята на императора и според определение™ „дързък . ако не е бил от хората на Борил. то може да бъде самият Стрез127. Според нас обаче още по-възможно е това да е един от българските управители (от народността на Борил. т.е. българин), конто „от Охрид до Солун" се присъединили към Стрез, когато той дошъл в югозападните български предели през 1208 г.. и така Мелник е попаднал в неговите предели.
Появата на Бориловата войска и помирението на търновския цар с владетеля в Просек ще да е било причина за постигнатото разбирателство между управляващите в Солунското кралство феодали и имп. Хенрих, защото еднакво били изправени пред заплахата от обединените сили на българите. Нещо повече — междувременно цар Борил и Стрез вече успели да образуват противолатинска коалиция, в която взели участие никейците и епирците128.
Въпреки това общите действия срещу латинците през 1210 г. и 1211г. не се увенчали с успех, макар да били предприети в широк мащаб: докато Борил нахлул в Южна Тракия, никейците нападнали Цариград от Мала Азия, а Стрез и епирците се насочили към Южна Македония — срещу Солунското кралство. Причината да се провали планът се кореняла в противоречивите интереси на участниците в коалицията129.
След измяната на епирския деспот Михаил I през 1211г. българите претърпели два решителни военни неуспеха. През лятото войската на Стрез (макар и подсилена с изтеглени от Тракия загорски отреди) била разгромена при Битоля130, а вторият му поход, към който през октомври се присъединил и самият Борил, също останал без резултат131. Така двамата братя не успели да върнат в пределите на България заграбените от
,’4 Valcncienne, Н. de. Histoire. .. ch. 619. 84 85. Прсводът е по друг ръкопис. където е пояснено, чс управитслят на Мелник бил ..de la gent Burilie", и който се използува от Dujccv. I v. Melnik au Moycn age Byz.. XXXVIII. 1973. p.35. Срв. превода в ХИБ. II. с? 89.
Златарски. В. Н. История . Ill, с. 284. Срв. Р г i n z i n g. G. Die Bcdeutung.... p. 107. който приема, чс Слав е взел Мелник след поражснисто на Стрез при Битоля в 1211г.
126 Dujcev. I v. Melnik. .. 34—35.
' Данчева-Василева. А. България и Латинската империя....
1 -" Пак там. с. 45. Това проличава особено ясно от писмото на имп. Хенрих от Памфилия с дата 13 януари 1212. Вж. текста и коментара на Prinzing. G. Der Brief. 411 418; също и Г юзе л ев. В Българската държава и Никея ... с. 13.
120 За събитията вж. Nicol. D. М. The Dcspotalc of Epiros. .. p. 34. a за изворите пак там. с.44. бел. 21; Данчева-Василева. А. България и Латинската империя. .44 48. 51.
”° Вж. пос писмо на имп. Хенрих в ЛИБИ. IV. с.20. Цанкова-Псткова. Г Бъл!аро-грьцки и бъл!аро-латински отношения. .. с. 163. бел 66. основателно поправя датата на сраженисто. присмана по В Н Златарски (История . III.с. 307)за 1212вмссто 1211 г според В uc h о п. J A Chromque de la prise de Constantinople par les Francs. In: Collection des chroniques nationalcs fran^aiscs. Т.П I. col. 212 В 47 48 Вж съию и Longnon. J. L'Empire lalin de Constantinople ct la principaule de Morcc Paris, 1949. 124 126.
,n Вж пос писмо на имп Хенрих в ЛИБИ, IV. с. 23 За датата на втория поход вж Данчева-Василева, А България и Латинската империя.... р. ЮЗ.
латинците след смъртта на Калоян земи по долните гечения на Бистрица. Вардар и Струма с Бер — Верия. Сяр и други крепости.
При втория поход на Стрез и Борил през 1211г. в Южна Македония имп. Хенрих и Солунското кралство били значително подпомогнати от Алексий Слав, тъй като кръстоносците тогава били заети в решителни действия за разгрома на Никея. Според нас било заради това или като награда за последователната му лоялност, императорът тогава те да е предоставил на своя васал крепостта Мелник. Деспотът я превърнал в своя столица132 и останал докрай непримирим враг на Борил. Както ще видим по-долу. Славовите владения се връщат под властта на Търново едва след победата при Клокотница през 1230 г.
През първите години от управлението си цар Борил продължил политиката на своите вуйчовци за освобож-дението на земите, населени с българи в Тракия и Македония, но не постигнал успех, защото му липсвали техните военачалнически и държавнически качества133. Териториалните загуби вследствие на феодалносепара-тистките разчленения и отнемането на значителни по плот покрайнини от латинците, маджарите и сърбите, а не на последно място и разединението в самото царство поради грешната му вътрешна политика (предприетите гонения срещу богомилите и други противники)134 увеличи натегнатостта и влошили извънмерно положе-нието на Борил в страната. С оглед да го заздрави търновският цар извършил решителен завой във външ-ната си политика. Пред невъзможността да осъществи своите цели по отношение на Латинската империя през 1213 г. цар Борил прекратил враждебните си действия срещу нея и вероятно с помощта на папството потърсил сближение с имп. Хенрих135. Въпреки че последният вече обезвредил четиримата си главни противници, кръсто-носната армия била значително изтощена и съюзът с „най-силния и най-страшен за империята и на земята народ” бил желан и от латинците, защото, както справедливо отбелязва А. Данчева-Василева, те преко-сили цялата Никейска империя и достигнали границата с Иконийското султанство, но никога не могли да преминаз Балкана136.
Според обичая съюзът бил скрепен с династически бракове: Хенрих взел за жена дъщерята на цар Калоян, а Борил — сестреницата на императора, дъщеря на впоследствие избрания за латински император граф на Оксероа Пиер дьо Куртене137 *. Този факт обаче състав-лявал отказ от правата върху завзетите от кръстоносците български територии. Политическият завой бил про-диктуван от растящото недоволство срещу Борил, което обаче не закъсняло да се разрази с още по-голяма сила. Сега опозицията срещу него се увеличила и със средите на противниците на латинците.
Към съюза на двамата владетели се присъединил и маджарският крал, който бил свързан чрез брачни връзки с латинския императорски дом. Сближението между маджарския и търновския двор се укрепило още повече при желанието на Андрей (Ендре) II да се сроди с Борил. Обнародваната наскоро от Гейза Ерсеги грамота на
132 Prinzing, G. Die Bedeutung.... р. 107. Срв. Vlachos, Th. Die Gcschichte der byzantinischen Slaadt Melenikon. Thessaloniki, 1969, p. 39, конто приема, че Слав е дошъл от Целина в Мелник едва в 1215 или 1218г.
133 Вж. Данчсва-Василсва. А. България и Латинската империя..., с. 51.
134 Поп ру жен ко. М Г Синодик. ; Ангелов. Д. Богомилст-
вого в България. С.. I9692. 53 54. 445 459, 468, 504 615.
‘'’Златарски. В Н. История... III. 308 310; Цанкова-
Псткова. Българо-iръцки и бъл<аро-латински отношения.... 165 168.
,3® Clari. Robert de. La conquctc... ch. LXII. 61 63. Вж.
Данчева-Василева. А. България и Латинската империя. 105 108
‘’’’За сьюта вж. пак там. както и сведенията в хрониката на
Алберих в ЛИБИ. IV. с. 183.
първия показва, че през есента на 1213 г. или пролстта на следната година кралят изпратил в Търново канцлера си Томаш и Хектор. сина на Янош, за да искат от цар Борил неговата дъщеря за съпруга на маджарския престолонаследник Бела (впоследствие Бела IV. 1235 1270),зв.
По време на това разведряване на отношенията между България и Унгария и евързването им със съюз през 1213 или 1214г. основателно А. Данчева-Василева отнася потушаването с маджарска помош на избухналото във Видин въетание срещу търновската власт139. Това се потвърждава от обръщението на Борил към Андрей II за подкрепа, отразено в израза ..от приятелско доверие" в грамотата от 23 юни 1250г. на крал Бела IV. йот факта, че то се удовлетворява с изпрашането на отряд, съставен от саксонци, власи. секейци и печенеги начело с граф Ивашинус (Йоаким), който разбил въетаниците начело с куманските вождове при р. Огоста140.
Към привържениците на отстранение законни нас-ледници на престола неминуемо се присъединили и богомилите. преследвани след събора. свикан в Търново срещу тяхното учение през 1211 г., а също и недоволните от съюза с Унгария. тъй като обръщането на Борил към маджарите било нов отказ от законните права на българите върху заграбените този път от Андрей II Белградска и Браничевска облает. Близостта до тях и до отвъддунавските земи на огнището на движението във Видин също подкрепя датировката му към 1213 или 1214г.
През 1214 г. българо-латинско-унгарската коалиция започнала действия срещу сръбския велик жупан Стефан II Неман. В нея участвували също Стрез и епирският деспот Михаил. Докато българската и византийската войска се насочили към Ниш. където вследствие на суматохата започнали да се избиват взаимно в тъмни-ната; Стрез се отправил на север След несполуката на Сава, брат на великия жупан, да го отклони чрез преговори той бил умъртвен предателски от негови агенти. Същата съдба в Белград (дн. Берат) пак по нареждане на великия жупан «Стефан сполетяла и Михаил I. Това било отмъщението на сърбите. задето последният им отнел гр. Скадър (дн. Шкодер), а от венецианците Драч, осланяйки се на съюза си с българския велможа141.
Маджари и латинци не постигнали успех и през следната 1215 —1216 г. в похода, чиято цел била да си поделят владенията на сръбския жупан. При силно разклатеното положение на цар Борил не е ясна степента на участието му във втория поход. Във всеки случай обаче той е пропускал през територията си кръето-
,38£rszegi. G. Einc ncuc Quelle zur Gcschichte der bulgarisch-ungarischcn Beziehungen wahrend der Herrschal't Boriis BHR. 1975. No 2. 94 97; Семейно-династически връзки на унгарския крал Андрей II с българските царе. В: България и светит от древността до наши дни Т. I С . 1979. с. 284
13Q Да н че ва-Васи лева. А. България и Латинската империя.. , 48 51
140 Текста, превода и датировката на грамотата към 1211г. (тъй като за въетанието се говори, че станало след смъртта на гадичкия княз Роман) вж. у Ников. П. Цар Борил... 121 134. Към неговото схващане се присъединява и В. Н. Златарски (История ... III. 304 306). който се основана на съобщенисто у Г Акрополит (ГИБИ. VIII. с. 158). че цар Иван Асен II обсаждал Борил ссдем години. т.е. от 1211 до 1218 г. Сыцият автор уточнява. че въетанието избухнало през пролстта на 1211 г. по време на действия™ на българската войска в Тракия. Срв. ferszegi. G. Einc ncuc Quelle. . p.93. 95. който датира грамотата и въетанието в 1210г
Галнчкият княз Роман обаче бил убит на 19 юни 1205 г приживс на цар Калоян. Вж. Галицко-Волынская летопись. В: Памятники литературы Древней Руси, вып.111. XIII в. М.. 1981. 236 239. с. 18. 567 568. 570 и пак там. табл. I. с. 607.
141 Домети)ан. Живот св. Симеона и св. Саве.... 105 113; Zivot Sv. Symcona. .. 21 22. 24 25
За събитията вж Златарски. В Н. История... 111. 310 320. Според Prinzing. G. Die Bedeutung. .. 127 128. Стрез бил убит след битката при Битоля (през есента на 1211 г). За убийството на Михаил I вж. Nicol. D. М. The Despotate оГ Epiros.... р. 45. п. 34.
носната войска. Сърбия и Унгария прекратили войната помежду си142, но последиците от безплодните действия срещу великия жупан били изцяло за сметка на България: Сърбия и Епирското деспотство. чийто престол се заемал от амбициозния и енергичен брат на Михаил Теодор — Ангел Дука Комнин (1214—1230), се възползували от слабостта на търновския цар, за да завладеят значителна част от земите. които били подвластни на Стрез.
Тогава великият сръбски жупан ще да е завзел Призрен с областта му, долината на р. Българска Морава с Враня и ..Нишава до край", т. е. до Пирот и Свърлиг на Тимок, като границата вероятно е следвала билата на Шар. Скопска Черна гора, Руян, Доганица, Стрешер. Власина. Сува, Свърлиг. Озрен. Кучевската (дн. Кучай) и Гълъбинската (дн. Голубине) пл. Така очертаната предполагаема граница обаче очертава едни максимални завоевания на Стефан II Неман в пределите на Търновското царство и Стрезовото владение. Уточня-ването им е невъзможно поради липсата на сигурни и ясни данни в изворите143.
Не пропускал да се възползува от слабостта на Търновското царство и новият епирски деспот Теодор Комнин, който в 1216 г. заграбил Охрид. Битоля, Прилеп, а вероятно също тъй и долините на Бистрица с Костур и Гребена и на Черни Дрин с Дебър, областта на Мъглен и др.’44 145 *
В края на своето властвуване цар Борил вече загубил както единствения си съюзник в лицето на имп. Хенрих (погинал в Солун вероятно от насилствена смърт през 1216 г.). така и стопилата се вече съвсем слаба опора вътре в страната. Значителните териториални загуби вследствие на неуспешни военни действия и сетнините от променливата външна политика, основана на отказ от правата върху заграбените от латинците и маджарите земи. предрешили властвуването и личната му съдба. Той бил заловен и ослепен при опит да напусне обсадената столица, която широко разкрила портите си за законните наследници на царския престол.
Съдбините на родината си поел Иван, по-старият син на Асен I. Той заел трона в 1218 г. след продължителна
142 2ivoi Sv. Symeona.... 27—29. Мирните отношения между великия жупан Стефан II Неман и крал Андрей II били уговорени на срещага им в граничната крепост Равън (дн. гр Чуприя). Вж. Златарски, В. Н История.... III. 319 —320;Б а ш и h.M. Старе српске биографи)е. Београд, 1924, с 73.
|4Э Срв.Н о в а к о в и h, Р. О неким питан>има граница Срби)е..., с. 156 сл.; О неким питажима подруч)а.... с. 197, 207 сл. Авторът датира точно разширението на Сърбия в тази посока. като взима предвид и факта, че не са споменати в грамотите на Стефан I Неман и Стефан I Първовенчани. съответно от 1198—1199 и 1200—1202 г., а също и неясните сведения в сръбските домашни извори (двете животоописания на Стефан Неман) и обстоятелството, че сръбските велики жупани не са воювали след поражението си на Морава през 1190 до 1214—1216г. насетне. Вж. за последното О неким питажима граница Срби)е..., с. 158. където Новакович изключва Скопие и Полога при тези завоевания на Стефан I. С тези две студии същият автор внася основателни поправки в лосегашните схващания, прокарвани от редица негови предшественици в сръбската историография, които той внимателно анализира, като например НоваковиЬ, Ст. Землиште радже Немажине. Го-дишжица I а (Београд), 1877; Српске области X и XII в. Гласник СУД. кж 48.1881. Ново Брдо и Вражско Поморавже у истории српско XIV XV в Годишжица III а. 1879; Б а ш и h. М Старе српске биографов .; КовачевиЬ,Л>. Неколико питажа о Ст. Немагьи Прилог критици извора за српску истори)у XII в. Гласник. кж.58 (Београд). 1900; АгатоновиЬ, Рад Одноша) измену Срби)е и Бугарске од XII XVb Београд. 1899;Гру]иЬ, Рад. Епархи]ска властелинства у средновсковно Срби]и Богословл>е, VII, 1932. и др
Срв. Nicol. D М The Despotate of Epiros... p. 59, който приема, че Епирското деспотство и Сърбия имали обши граници при Дебър и Скопие
144 Пактам.48 49. 59; Злат арски. В Н. История . III. с. 321. се присъелинява към предположснието на П. Мутафчиев (Владетслите на Просек .. с 269). чс Теодор Комнин завладял и Просек, откъдето прогонил латинците. Срв Nicol. D М Refugees.... р. 26. който приема, че старият владетел го е превзел през 1219г Д Никъл допуска, че имп Хенри замислял поход в защита на тъета си Борил. но той бил осустен от смъртта му (вж Nicol. D М The Despotate of Epiros . . p. 50).
борба с Борил и с помошта на руски лружини от Галичкото княжество14’. на куманите и според изнесе-ното по-торе преди всичко на българското населен е в североизточните предели.
Пред младия цар. който взел името. на баша си и започнал да се нарича Иван Асен II (12 г.), се
открило тежко наследство. През управлението на братовчед му Борил България загубила много от придоби-тото при неговия баша и чичовците му —както значителна част от освободените територии. така и вътреш-нодържавното единство, а заедно с това и междуна-родния престиж на държавата. Затова още със самото си завръщане в родното Търново синът на стария Асен прекратил започнатите гонения срещу богомилите140 и тъй вероятно си осигурил подкрепата на градското население и на дребните и средните боляри. Така за непродължително време с показания и впоследствие забележителен такт той съумял да внесе ред и законност в
българското царство.
С оглед да подобри положението на страната си, сведена през управлението на Борил до второстепенна сила на Балканите, цар Иван Асен II умело използувал усложнените отношения между съседите си. На първо място, той направил всичко възможно, за да запази съюзите с Унгария и Латинската империя и да извлече от
това максимални териториални изгоди.
След неуспешния край на Петия кръстоносен поход маджарският крал Андрей II можел да се завърне в родината си в 1218 г. само през българските земи. Тези затруднения на унгарския владетел позволили на търновския цар да постави две условия: сключването на брак с третата му дъщеря Мария (преименувана тогава на Анна) и връщането на заграбените Белградска и Браничевска облает147. Разполагаме със сигурни данни. че Иван Асен II се обърнал за целта към палата, но неговото послание не е достигнало до нас148. То било приложено към това на маджарския крал, който
направил постъпки пред римския първосвещеник, за да даде благословия на брака, но сватбата се състояла едва в началото на 1221 г. При това положение възвръщането на двете области следва да се отнесе най-рано кам края на 1218, но преди началото на 1221 г., тъй като с основание можем да допуснем. че още при водените преговори Иван Асен II е поискал като залог срещу свободен пропуск на Андрей II маджарите веднага да се изтеглят от Белград и Браничево, а за утвърждаването на тази теригориална отстъпка и съюза настоявал да бъдат скрепени според обичая със сродяване чрез женитба. Най-ранното свиде-телство за българската власт в тези територии обаче е от 1229г.149
145 Вж свеленията у Г. Акрополит. ГИБИ. VIII. с. 158 От 1215 до 1219 г Галичкото княжество се управлявало номинално от маджарския престолонаследник Калман, а фактически от руски боляри, които временно подпомогнали цар Иван Асен II с оглед да си осигурят полдръжката на българите в борбата им срещу унгарското посега-телство.
146 Цар Иван Асен II дори покровитслствувал богомилите. които. изглежла. са му оказвали значителна подкрспа. Това проличава ясно от едно писмо на папа Григорий IX (1227 1241) до маджарския крал, от което проличава. чс последният го е клсвстил. чс ,.е присмал и зашишавал в своята земя еретиците. от които. както казват. цялата
страна е заразена и изпълнена" (вж. ЛИБИ. IV. с.64).
'7пНиК0®' П ИзпРавки към българската история. ИИД, V. 1922. 60 61 Срв. Златарски. В Н. История . 111. 325 326. който пръв обръша внимание върху свеленията на архидякон Тома от Сплит, чс бракът бил евързан с териториални промсни между България и )ЛГаРп’1Я <В* латинския тскст и българския превод н ЛИБИ. IV, -67 -6Х) и че Иван Асен II настоявал за връщането на двете области като залог, че бракът щял да бъде осъществен.
Вж. ЛИБИ. IV. е. 28 Според В. Н. Златарски (Истори...., Ill, м.23 Г 2 9г Срв -^тирокката „ издание™ на
Магяп... R Codex diplomalicus el epi.lolaris Slovaciae Bralidavae 1971 No237 предната 1218г.
149 Ников. П Изправки . 60 61; Vasileva. А politiques bulgaro-latines au cours de la pcriode 1218 1241 No I. p. 77.
Les relations BUR. 1975.
За благоприятно™ уреждане на българо-маджарския съюз, по всичко изглежда. са съдействували и латинците. Те също били заинтересовали не само от пропускането през българската територия и на новоизбрания имп. Роберт дьо Куртене към Цариград, но и от осигуровката на своя тил откъм северния си съсед предвид твърде изявената вече заплаха от никейския имп. Теодор I Ласкарис’50.
Положение™ на Латинската империя особено се утежнило през управлението на Роберт (1221—1228). Той не съумял да се възползува от1 разразилото се съперни-чество между владетелите на двете византийски дър-жави - Епирската и Никейската, — кой да вземе цари-градския престол след ликвидацията на кръстоносната империя. В замяна на това двете се били сдобили с нови и твърде енергични василевси. Йоан III Дука Ватаци (1222—1254), приемник и зет на Теодор 1 Ласкарис, отвоювал последните остатъци от владенията на кръстоносците в Малоазийското крайбрежие без Никомидия, а с изградения нов флот заплашил Редесто. Той принудил града да му плаща данък, опустошил венецианските градове покрай Дарданелите Калипол (дн. Гелибол), Редесто и Хераклея (дн. Мармара Ереглиси) и взел някои от егейските острови (Лесбос, Самос, Икария и др.)* 150 151. Теодор Комнин встъпил след убийство™ на Михаил Комнин на епирския престол, започнал разширение на владенията си във всички посохи: Тесалия (1215), Албания и Драч (1216) и Македония. Той присъединил владените от Стрез Скопие, Просек, Струмица (в 1219 г.), Бер-Верия (1220). Сяр и Драма (1221)’52, за да продължи настъп-лението си и в пределите на Солунското кралство. След като превзел в 1224г. и столицата му153, той се провъзгласил за император и получил короната от автокефалния охридски „архиепископ на цяла България" Димитър Хоматиан’54. На другата година Теодор Комнин разпрострял своята власт и върху Беломорска Тракия, но без да засяга владенията на деспот Алексий Слав, с когото се сродил още през 1216 г?55 След като заел Ксанти, Мосинопол (при дн. гр. Комотини), Грациани (на могилата, наречена Грицан-Асар, до дн. с. Гратини), Макри. Димотика и др., той започнал нападения и отвъд р. Марица — в Югоизточна Тракия. Като достигнал Одрин обаче, той го заварил вече зает от никейски отред, повикан от жителите му след успешните
Потвържденис. че двете области са били върнати като зестр'а на българската царица Анна, намираме и в един израз от писмото на папа Григорий IX до капелана Егидий от Перуджия с дата 3 март 1229 г.. с което му нареждал да ги присъедини към епископията на Срем (Сирмий): „Анна е получила една земя. която се нарича Отвъдна Сирмия (Ulterior Sirmia), с отдел на една част от Унгария, която се казва Отсамна Сирмия (Citerior Sirmia)." Вж. латинския текст и българския превод в ЛИБИ. IV, с.41. и у Дуйчев, Ив. За документите на Ватиканския архив, отнасящи се до българската история през IX до XIV в ИИДА 13. 1933.
150 Vasileva. A. Les relations.., р. 77 sq.
151 За събитията вж. Златарски. В. Н. История. .. Ill, 329 330; Longnon. J. La reprise de Salonique par les Grccs en 1224. - In; Actes du VIе congres international des etudes byzantines. T. 1. Paris, 1956, А н гел о в. Д. История на Византия..., III, с. 23.
1,2 За под.мяната на българските владици с гръцки вж Nicol, D. М. The Despotate of Epiros..., p. 58; Refugees..., p. 16, 26.
За завоеванията на Теодор Комнин на български земи (Охрид, Прилеп, Албанон и др.) Г. Акрополит. ГИБИ, VIII, с. 157, а същото за Просек и неговото значение - Васильевский, Г. Epiriotica Saeculi XII ВВр, III, 1896. 243 244
152 Longnon, J. La reprise de Salonique; Sinogovitz, B.
Eroberung Thessalonikis im Herbst 1224. BZ. 45, 1952, p. 28 sq.
154 Nicol. D. M. The Despotate of Epiros..., 63—71. Г Акрополит (ГИБИ. VIII, с. 158) отбелязва, че Теодор Комнин, като не познавал обичаитс на цариградските императори, „внесъл в основата нещо българско. по-скоро варварско". Вж. също Karpozilos, A. The Date of Corronation of Theodor Doukas Angelos. Ib’svrivi, VI, 1974, 251 262.
155 След смъртта на дъшерята на имп. Хенрих Слав се преженил и
взел дъшерята на Теодор Петралифа, шурей на Теодор Комнин,
според сведенията на Г. Акрополит, ГИБИ, VIII, с. 160. Вж. също
Gcrland, Е. Geschichte..., р. 249.
операции на войските и флота на Йоан III Дука Ватаци. Солунско-епирският император принудил отреда на пос-ледния да предаде града, като му позволил да се изтегли в Никея156.
След като се провъзгласил за император през 1224 г., Теодор Комнин потърсил разбирателство и съюз с Иван Асен II. От една страна, той целял да се осигури срещу действията на българите, който се стремели да си възвърнат заграбената част от своите западни земи. а, от друга страна, се чувствувал застрашен от новия никейски владетел, очертал се като сериозен негов съперник. В 1224 или 1225 г. съюзът им бил сключен и според обичая скрепен с брак между членове на двете династии Мануил, братът на Теодор Комнин, се оженил за Мария Белослава, незаконна дъщеря на търновския цар157.
Още със завземането на Одрин в 1225 г. от никейците, а впоследствие — от епирците, Северна Тракия била съвсем откъсната от Цариград. Вероятно тогава цар Иван Асен II се е възползувал от извънредно затруднено™ положение на латинците (конто може би сами са се изтеглили), за да възвърне в българските предели Пловдив със земите, разположени между Средна гора, Чирпанските възвишения и Сакар пл., от една страна, и владенията на Алексий Слав в Родолите, от друга’58.
Липсата на сведения в изворите не позволява да определим колко дълго е просъществувало Пловдив-ското херцогство. Както видяхме, то било възстановено в 1208 г. и неизвестно кога поверено на фламандския рицар Жерар дьо Стрьом. Във всеки случай обаче това ще да е станало преди м. април 1229 г., тъй като в текста на сключения в Перуджия договор между бароните на Латинската империя и бившия ерусалимски крал Жан дьо Бриен изрично е упоменато, че между земите, върху конто на последния се предоставял избор на ленно владение, наред с малоазийските се сочи и „цялата земя. която държи Теодор Комнин до Димотика и Одрин. и ця.юто П.ювдивско херцогство. който и да го владев (к. а.), и цялата земя на Слав и оная, която е била на Стрез. с изключение на онова. което държи Иван Асен. и с изключение на Солунското кралство". Това е едно сигурно указание, че по това време вече самите латинци не са го държали159, но според нас и непряко свиде-телство за завземането му от цар Иван Асен II вероятно още към 1225 г.
Кризата на Латинската империя се задълбочила и от обстоятелството, че след смъртта на суверена й Роберт престолът бил зает от малолетния му брат Балдуин II (1228—1261). Тогава бароните кръетоноеци развили активна дипломатическа дейност, за да разрешат особено важния въпрос— кой да бъде действителният управител на империята до пълнолетието на владетеля в качество™ си на негов настойник Поради това те сключили примирие за две години с най-опасния си противник Теодор Комнин и повели преговори с българския цар. за да го неутрализират, а успоредно и със селджукския султан на Иконий (дн. Коня) пак със същата цел, но по отношение на Никейската империя160.
През 1228 г. цариградските латинци се евързали със „загорския император" Иван Асен II. сроден с императорский дом чрез своя тъст Андрей II, за да уговорят
150 Вж. разказа на Г. Акрополит. ГИБИ. VIII, 159 160. Ефраим Монах (стих. 8023 8037) и др За други източници вж Nicol. D М. The Despotate of Epiros.... p. 104
157 Г. Акрополит. ГИБИ. VIII, с. 161. Златарски. В II История. .. Ill, 333- 334.
•Мутафчиев, П. История.. . II. с. 104
Златарски. В Н. История.... Ill, с. 277, 336 337, 356 сл. Въз основа на сведението у Г. Акрополит за настъплението на Т. Комнин в Беломористо А. Данчева-Василева също приема, чс по това време земите между Стара планина и левия бряг на Марица са били български. Вж. текста на договора в ЛИБИ, IV, 35—36.
Ieo Nicol, D. М. The Despotate of Epiros ... 104- 105.
брак между малолетния император и неговата дъщеря Елена. Срещу това Иван Асен II се задължавал да възвърне със свои средства завладените от Епирско-Солунската империя територии на запад161. Той очевидно приел предложение™ с оглед на собствените си планове за осъществяването на господство на Балканите. Битността на опекун и защитник на малолетния император Балдуин му разкривала лесна възможност да наложи решителното си влияние и върху Цариградската империя. У кръстоносците барони обаче очевидно е липсвало искрено намерение да предоставят тези права на българския цар. Това ясно проличава от поведените успоредни преговори с Жан дьо Бриен и сключването в Перуджия на споменатия вече договор от 1229 г. По силата на този акт бароните поверявали на дьо Бриен длъжността император с неограничени права доживот, но поемането на властта от него било осъществено едва през 1231г.162
Преговорите между латинците и цар Иван Асен II имали за главна и най-близка последица разрива между него и имп. Теодор Комнин. Последният видял в лицето на българския владетел още по-опасен от Йоан Ватаци съперник. който не само можел да осуети неговите стремежи да се разпорежда в Цариград. но дори бил на път да ги постигне за себе си. С оглед на това, за да прекъсне връзките и да отдалечи Търново от Латинската империя, Теодор Комнин решил да завладее Северна Тракия отвъд Марица и насочил армията си към Пловдив. Сблъсъкът между българските и числено превъзхождащите ги епирско-солунски войски завършил на 9 март 1230 г. югозападно от дн. с. Клокотница (Хасковска облает) с пълно поражение и плен на самия Теодор Комнин. Сражението било спечелено благодарение на бързите действия и умелото лично ръководство на боя от страна на Иван Асен II. През една и съща четвъртина от века търновградчани видели втори император пленник163.
161 Вж. известисто у Marinus Sanulus Torselus. Secreta fidelium crucis. Bongars. Gcsla Dei per Francos. T. II Hanoviae. 1611, 72 73. а за събитията Ников. П Църковната политика на Иван-Асен II. БИБ. 111. 1930. №1, с.76; Златарски. В Н. История.. . III. 336 337. Последният автор (с.336) смята, че тогава Пловдивската облает е била присъедннена към България. Това обаче не е присмливо. защото. ако тя е била отстъпена. не би била между леноветс. изброенн в договора, сключен с Жан дьо Бриен в Перуджия през следната 1229г. Очевидно цар Иван Асен II я е заел без съпротива. но и без съгласието на латинците.
|в2 Вж. текста на договора в ЛИБИ. IV. 35—36. Пръв В Гюзслев (Българската държава и Никея. .. с. 30. бел. 22) установи, че се отнася до проект за акт. с който да се уредят отношенията между Латинската цариградска империя и йерусалимския крал Жан дьо Бриен.
За датата на поемането на властта в империята от Жан дьо Бриен вж. Nicol. D М. The Despolaie of Epiros . 107 109. а за него Richard. J Le Royaumc latin de Jerusalem. Paris. 1953. 174 191; Prawer. J Hisloire du Royaumc latin de Jerusalem. T. II. Paris. 1970. 124 174 и пос. там книжнина.
161 Сражението имало твърде широк отглас сред тогавашния свят. Вж. българските преводи на главните изворови известия у Г. Акрополит и Н Григора в БВИФ. 553 555, текста на търновския надпис у Дуйчев. Ив СБК. II. 38 39 и коментара (317 319). Към тези източници трябва да се прибавят и съобшенията на Алберих (Л ИБИ, IV. с. 183). в Житието на св Теодор Петралифа и др.
За анализа на военните действия вж. БВИФ. I, 222 231; Протокол за заключителното заседание на научната скспедиция относно проуч-ване и уточняване местата на някои сражения, водени от българската и византийската армия от VIII до XIV в. ВИстСб. XXV. 1956. №4, 19 20 За ромеите тази победа била от голямо значение. Това проличава например от Житието на св. Петка от Матей Мирейски. който. макар и грък. не е пропускал пасажа от своя първоизточник (българското житие, написано от Патриарх Евтимий Търновски). където сс славословят победите на цар Иван Асен II. Вж. 11«Ла&»коиХо5-Ксрацеь.?. A 'Ava>xxTa, I. о. 448.
Вж картните изображения на сражението схема №7 от пос протокол, схема №32 в БВИФ (между с 222 и 223) и нажата в Аглае по българска история.... с. 16
За Клокотница вж Разбойников. А н. С. Клокотница БИБ III. 1930. №3. 228 237
Решителната победа на българското оръжие била увенчана с тържеството на човеколюбиего. Младият пар отново проявил твърде характерната си търпимост, но този път към инородците. и една необикновена за епохата и за подобии случаи хуманност. Това е принуден да признае и самияг византийски историк Г. Акрополит: „Иван Асен се отнесъл към плененото множество човеколюбиво —освободил повечето от войниците, а най-вече по-простите и сбирщината и ги озпратил по селата и градовезе им. С това проявил може би човеколюбие. а може би желаел да извлече полза, защото искал да бъде техен господар. като премахне ромейската власт. В това той успял, защото като потеглил срещу тях, всички му се подчинявали без кръвопролития и под иегова власт паднал Адрианопол [ = Одрин], скоро след това Димотика. после целият Волерон, Сяр, Пелагония [= Битоля] и Прилеп и земите около тях. Той опустошил и цяла Велика Влахия. завладял и Албанон и плячкосал чак до Илирик. След като изпълнил голяма част от плана си и уредил своите работи. както желаел, той се върнал в своите земи. Оставил някои от крепостиге под властта на ромеите, но повечето подчинил и поставил в тях войници. стратези и събирачи на данъци. Всички му се възхищава-ли и го обожавали, защото не употребил оръжие срещу своите и не се опетнявал с убийства на ромеите, както българите преди него. Затова той бил обичан не само от българите. но и от ромеите и от другите народи."164 По повод смъртта му същият автор отново го характеризира със следните думи: „Той се прояви като най-добър човек между варварите — не само за своите. но и за чужденци-те. Той се държа по човешки към идващите при него чужденци — и най-вече към ромеите — и щедро им предоставяше храна.**165 А Г. Пахимер по-късно го представя като човек. „който имаше прояви на всякакво благородство"166 167 *.
За политическите последний от поражението на имп. Теодор Комнин разполагаме със собственото изявление на цар Иван Асен 11 във възпоменателния надпис на колоната, поставена във възобновената от него тър-новска черква „Св. 40 мъченици" в чест на клокотниш-ката победа: „В лято 6738 (= 1230). индикт 3, аз. Иван Асен, в Христа бога верен цар и самодържец на българите. син на стария цар Асен, издигнах из основи и с живопис украсих докрай пречестната тази църква в името на светите 40 мъченици, с помощта на конто в дйанадесетата година от царуването си. в която година се изписваше този храм, излязох на война в Романия и разбих гръцката войска, а самия цар кир Тодор Комнин взех в плен с всичкиге му боляри. И цялата му земя от Одрин и до Драч превзех, гръцка още и арбанашка и сръбска, а пък градовете, конто се намират около Цариград, и самия този град владееха фръзите, но и те се покориха под ръката на моето царство, понеже нямаха друг цар освен мене и благодарение на мен прекарваха дните си. понеже бог така заповяда. понеже без него нито дело, нито слово не се извършва. Нему слава во веки, амин!*467
Съдържанието на дарствената му грамота за земи на търговия на дубровничаните търговци, издадена наскоро след сражението при Клокотница. също така идва да потвърди действителността на посочения в надписа обхват на неговата власт. Цар Иван Асен II им разрешава да „внасят или изнасяг или каквато и да е
164 ГИБИ. VIII. 161 162. преповтаря казаното от Г Imperalorum cl peinarcharum, rccogn. 1. Bekkeri. Bonn.. 1840.
,6' ГИБИ. VIII. с. 170
Вж. сыцо и Ефраим Монах, който
Акрополит. Вж Ephraimii Monachi
Reccnsus interprcle Angelo Maio Ex
p.326, v. 8095 8105
166 Г Пахимер. ГИБИ. X. с. 166.
167 Новобьлгарски превод у Златарски. В. Н
с. 341 и бел. върху него (587 590).
История . .
Ill
стока да пренасят и до която и да е земя или облает да дойдат: до Един ли или Браничево и Белград да дойдат или ходят до Търново и цялото Загоре. или достигнат до Преслав и Карвунската облает, или до Крънската облает, или Боруйската, или в Одрин и в Димотика, или в Скопската облает, или в Прилепската, или в Деволската облает, или в Арбанаската земя, или отиват в Солун навсякъде да си купуват и продават свободно, без всякаква щета, да нямат запрещение по всички области на царството ми и купуват и продават без грижа като всеверни обични гости на царството ми..."168
Към текстовете на надписа и грамотата трябва да добавим още три домашни известия за владенията на Иван Асен II след клокотнишката победа, които намираме в житийната ни книжнина. Едното се съдържа в Проложното житие на св. Петка Търновска (Парашкева Епиватска), където неизвестният му автор от XIII в. съобщава, че „франките, които владеели Цариград, като греперели, давали дан на великия цар Иван Асен*469. Второго е в Проложното житие на Иларион Мъгленски от същото време. където анонимният съставител споме-нава. че този български владетел „царствувал и облада-вал над българи и гърци. и фръзи, сърби също и арбанаси. и всички градове от море до море...*** 170 Третото известие е от края на следващото XIV столетие и го дължим на Патриарх Евтимий. В Житието на св. Петка171 той разказва: „В това време благочестивият български цар Иван Асен. син на стария цар Асен, тържествено и явно подкрепяше яко благочестието. Той никак не се изплаши от техните [на римляните, т.е. на латинците от Цариградската кръстоносна империя] лаяния. Нешо повече като намери сгодно време, той смело скочи срещу владичеството на нечестивите и покори цялата Македонска облает [византийската военноадминистра-гивна облает (тема) в Тракия]172, още и Сяр заедно с цялата Атонска, или по-добре да се нарече Света планина; освен това [той завладя] и славния Солун, и цяла Тесалия. също и Тривалия [= Сърбия]173, а също и Далмация, която се нарича и Арванитска държава, дори чак до Драч. В тези земи той тържествеио и благочестиво постави митрополити и епископи. както с открито лице свидетелствуват неговите хрисовули в славната Светогорска лавра и в Протата [т.е. управата в градчето Карея на всички манастири в Света гора]. Ала той не се задоволи само с това. а здраво и мъжествено покори и самия царству ваш град, а франките. които управляваха там. постави под властта си...**
От приведените текстове личи, че свеленията в тях са дадени само в по-общо изражение и липсват конкретни данни за съвсем точните граници на България както след клокотнишката победа, така и изобщо за цялото управление на цар Иван Асен II. Почти всички изеледователи на приведените паметници приемат доку-менталната им стойност като извор и че специално в своите гворби Патриарх Евтимий е почерпал сведения за завоеванията на този български владетел от Проложното житие на Иларион Мъгленски174. но явно те са били обогатени от използуванего и на други източници (недостигнали до нас летописи, официални и неофи-
1 °" Старобългарски текст у Иванов, Й. БСМ, с. 578, и новобългарски превод и коментар у Дуйчев. И в. СБК. II. 42 43. 339; Ильинский. Г. Грамоты.... 13 14.
100 Старобългарски текст уАнгслов. Б Старобългарски текстове. IV. Проложно житие на Петка Търновска. Изв. на Архивная институт при БАН. I. 1957. 291 292.
170 Старобългарски текст у Иванов. Й. БСМ. с.420.
171 Пак там. 431 432; Kajuzniacki, Е. Werkc..., 69 70. а новобългарски прсвол в ХСБИ. с.411.
172 За нея вж. Кол ела ров, П. Образуванс на гема ..Македония** в Тракия ИИИ. 21. 1970. 219 243
|7Л За ..тривали" в смисъл на сърби вж. тук по-горе във връзка със свеленията за пар Калоян в същия памстник
1,4 Радченко, К. Ф. Рслигиозние... с. 303.
циални документа и др.)175. Това съвсем ясно проличава от обстоятелството, че Житието на св. Петка съдържа повече подробности от пролозите. Други съвременни автори смятат, че някои съобщения на търновския първосвещеник и писател са пресилени, например по отношение на властта над Света гора, зависимого положение на Латинската империя и др.176 За първото, както и за другите данни, както ще видим по-долу, има достатъчно косвени потвърждения, а що се отнася до второто, то може да се обясни с повлияване на патриарха от личного изявление на Иван Асен II в надписа му на колоната от храма „Св. 40 мъченици"177.
Походът на цар Иван Асен II след клокотнишката победа, както ни разказва и Г. Акрополит, се превърнал в истинско триумфално шествие през владенията на пленения солунско-епирски император. Като главна причина крепостите и градовете да му се подчинят без съпротива, на първо място, трябва да поставим правил-ната и продикгувана от човеколюбие политика на българския цар. Тя била в пълен разрез с отношението на Теодор Комнин към изтерзаните през изтеклата четвър-гина от столетието от непрекъснати войни, разорение, грабежи, кланета и всякакви насилия негови сънародници и инородци, когато завладявал земите им. Според свидетелството на Никифор Григора тогава „съдбата го наказала, макар и късно, заради това, че като си присвоил званието цар, пренебрегал законната ромейска власт. а също и затова, че не пожалил своите сънародници. страдащи от италийските и българските нападения и понасящи бедствия, достойни за оплакване, но дори прибавил нещастия към нешастията и убийства към убийствата**178. Не на последно място решителна роля за радушного посрещане на българския цар във владенията на сринатата Епирско-Солунска империя било и обстоя-телството, че големият дял от населението им съставяло тогава част от българската народност179 и влизало за по-продължително или по-кратко време в състава на
175 Сы рку. А. П. К истории исправления книг в Болгарин в XIV в Т. I. вып. I. Время и жизнь патриарха Евфимия Терновского. СПб. 1898 [London VR. 1972], 312 315; Несколько заметок о двух произведениях терновского патриарха Евфимия. В: Сб. статей по славяноведению соисканы и излани учеников В. Леманского. СПб.. I8F3. с. 395.
Българската летопнена книжнина от тази епоха бе открита в последно време: Кожухаров. Ст. Неизвестен летописен разказ от времето на Иван Асен П. Литсратурна мисъл. 1974. №2, 123 135; Тодоров. Г. Д. Българската историография през XI XIV в ИПр. 1967, №3. с. 82 сл.; Ангелов, Б. Ст. Лт»тм1нсьц,ъ к кртц-к de Recueil de Symeon de 1073. - BBI. II. 1966. p.84 - една бележка от ..Номоканона" в библиотската на Букурещката митрополия, където е записано: К0ЖД0 0646 1АК0Ж6 f646 IWAHHh АСЪНЬ НДЖ НЖ6 КЪ ЛКТС1НКЦН нхшкхно и к ।iMAoBinecTKo тоге п^нгодеть. ГАкежв ложно глаголаьх кышл.
,7в'Цанкова- Петкова. Г Востанов.зение болгарского патриаршества в 1235 г. и междунаролное положение болгарского государства. ВВр. XXVIII. 1968. 136-150
,''7 Зл а тарски. В. Н. История.... III. 343- 346. В неизвестная доскоро летописен разказ от времето на цар Иван Асен II много точно се отразяваг взаимоотношенията между този български владетел и Латинската империя: ..Възложи бог на сърцето на благоверная а благочестив наш цар. владеещ цялата българска земя Иван, младия Асен. син на предишння АсенСтари, да измола светата преподобна Петка. понеже имаше тогава латннцн. Макар и да владееха Цариград. тс твърде много се бояха, почитаха а се повинуваха на словото. което излизаше от устата на цар Асен. понеже поради него, мисля. си държаха властта." Вж. Кожухаров. Ст. Неизвестен летописен разказ ... с 128.
Н. Григора. ГИБИ. XI. с. 127. За събитията вж. История Византии. Ill М . 1967. с 58
170 Даннитс за това у Ангелов. Д. Принос към народности и тс и
поземлени отношения в Македония (Епирското деспотство) през
пьрвата четвърт на XIII в Изв. на Камарата за народна култура.
Хуманитарни науки. I (IV). 1947. с. 135 сл.. Nicol. D М. Refugees
р. 15. 22 24. 33. привежда изобилие от убедителни доказателства за
българското население и имена в Бер Верня през разглежданата епоха
(с. 15). в Солунско - Охрид (с. 22 и др.), за българи обитатели на
Северна Гьрция (т.е. Тесалия и Епир). за „академнчното" познаване на
българската реч (22 23). както и за липсата на доказателства. че в
последимте две области жителитс се смятали за елани (с 33).
К Поли1нческа географии па срслнопсимаиа ia български държиви
държавата и през предходните столетия180, а също тъй вземало и дейно участие в борбите за нейното възста-новяване по време на ромейското иго181.
Освен общата представа за обхвата на присъедине-ните от Иван Асен II земи на Теодор Комнин особено ценно е. че Г. Акрополит ни дава и посоката на движението му: Одрин — Димотика Беломорието — Сяр Солун Битоля и Прилеп, а след това Велика Влахия. т.е. Тесалия и Епир— Арбанашката земя (Албанон) Драч до Илирик182, което ще рече до границата на Сръбското кралство183.
Единствената невключена в пределите на България част от владенията на Солунско-Епирската империя на Теодор Комнин съставлявали Епир с Етолия и Акарна-ния(наюгот Артенския залив), вкл. Навпактската облает (южно от Велюхи пл.), където Константин Комнин, незаконен син на деспот Михаил I, образувал своя държавица. Преследван от чичо си Теодор, той се възползувал от разгрома му, а вероятно и от снизхожде-нието на българския цар, за да се върне там. В Епир Михаил II също устроил благодарение на естествената защитеност и изолираност на областта свое деспотство, просъществувало до 1318 г. като съсед на Атинското херцогство184. То се простирало между Йонийско море и Пинд, Артенския залив от юг и Грамос, Радовичка и Грива пл. от север, като включвало и о-в Корфу.
В бившата столица на Теодор Комнин — Солун — ос-танал да управлява с титлата „деспот” брат му Мануил, който бил съпруг на дъшерята на търновския цар Мария Белослава. Под неговата пряка власт били оставени близките околности на града: западната част от Халки-дическия п-в (Каламария — до Хортач и Хломонда пл.), южният дял на Вардария, Бер—Верия с обл. Доброшу-бица или Сланица185 (= Енидже-Вардарско, дн. Гяницко, наричано още и Компания), Пиерия. Тесалия (между Олимп и Камбуница пл. от север и Волоския залив, Отрис и Велюхи пл. на юг) и ромейските деспотства на Михаил II и Константин съответно от запад и югозапад. Солунският деспот обаче се намирал в подчинено, почти напълно зависимо положение спрямо Иван Асен II и признавал неговата върховна власт186. По всяка вероятност по време на проявеното недоверие на папството към последния през 1231/1232 г. той се надявал да я отхвърли и да се откъсне, за която цел правел постьпки в Рим. Впоследствие обаче Мануил бил принуден да следва курса на Иван-Асеновата политика при възвръщането на православието и в преговорите с Никея през 1235г.187 Независимо от някои запазени права188 * статутът му на български васал най-ясно проличава от изброяването на Солун между областите в пределите на българското царство, където Иван Асен II пряко дарил привилегии на дубровнишките търговци с поменатата по-горе грамота.
Родопско-Пиринското владение на Алексий Слав, изглежда. е било включено направо в пределите на българската държава след клокотнишката победа. Пос-
180 Вж за това част 1 от настоящата работа.
""За вьстанията на българския народ срещу византийското иго през XI XII в вж История на България. I. 153 165.
1,2 ГИБИ. VIII. 161 -162. Също Ephraimn Monachi Imperato-rum ci palriarcharcharum... 325 326. v. 8085 8095.
Великият сръбски жулан Стефан 11 Неман, или Първовенчани. защото в 1217г. получил от Ватикана кралска корона, а две години по-късно признание за автокефалност на първата сръбска архиепископия. чийто престол заел брат му Сава
1,4 Златарски. В. И История. .. III. с.405; История Византии. 111. с 61; Nicol. D. М. The Despolalc of Epiros. .. p. 128 sq.
1 ” Dobrochubista quam el Sthlani^a вж. изворовите известия, където се споменава. у Nicol. D. М. Refugees ... р. 14. п. 57.
"6 Златарски. В Н. История . III. 349 3 50; Nicol. D М. The Despolalc of Epiros.... 114 115.
*•’ Паж там. съответно с 115—117 и 350—351; Васильевский В Обновление . , с. 36.
Вж свидетслството у Г Акрополит. ГИБИ. VIII, с. 162.
ледните известия за този братовчед на Иван Асен II са от 1229г когато според текста на договора в Перуджия може да се подразбере. че е бил оше жив и е държал владението си Накрая обаче той не могьл да не признае върховенството на търновския цар* 1” Някои епиграфски паметници със споменаване на имената съответно на Слав и Алексий позволяват да се направят известии предположения, че е бил удостоен с висшата дворцова длъжност „столник**190 или, което е по-малко вероятно, че му е било поверено отново управлението на Родопите с важната крепост Станимахос като „севаст 191.
Заедно с източния дял от Халкидическия п-в под върховната власт на българския владетел до 1235 г. била и Света гора. В тази насока ние разполагаме с прякото сведение в Патриарх-Евтимиевото Житие на св. Петка, което се потвърждава и от няколко косвени данни: загатването в т. нар. Атонско-Ватопедска летопис 192, личното посещение на Иван Асен II. когато обдарил манастирите с грамоти (от тях само Ватопедската е стигнала до нас. но който според разказа на Патриарх Евтимий той лично е видял)193, присъствието на светогорски монаси на срещата между цар Иван Асен II и никейския имп. Й. Ватаци в Лампсак (дн. Лапсеки) през 1235 г.194, разпореждането на царя с епископските катедри в Солун и Йерисо195 и др.
Цар Иван Асен II успял не само да постигне териториални разширения, но и вътрешна устойчивост на българската държава. След 1230 г. той вече се издигнал като най-силен владетел с неоспорвано господство на Балканите196 * *, но пред него стоели неотложни задачи: да устрой управлението на държавата си в административно и църковно отношение, да създаде условия за стопански и културен разцвет и добие признание за своята царска власт и титла, а наред с това и на самостойността и патриаршеского достойнство на търновския първосве-щеник.
Обширността на държавната територия наложила, а укрепването на авторитета на централната власт позволило и освободените земи да бъдат подразделени на военноадминистративни единици. засвидетелствувани в изворите като „хори** или „земли”. При преобразо-ванията много градове и крепости в разорената от продължителни войни и насилия земя били възстановени. Отглас от тази дейност на цар Иван Асен II срещаме цели две столетия по-късно в един летописен свод от времето на руския цар Иван IV Грозни, където на нея специално е
180 Златарски. В. Н. История. .. 111. с. 351; Prinzing. G. Die
Bedcutung Bulgariens ... p. 104. 113.
100 Съобразно с намерения златен пръетен с надпис „Слав столник
царев” вж. Иванов. Й. Старобългарски и византийски пръстсни.
ИБАД, II, 1911, с. 6; Дуйчев. Ив. СБК, П, с. 291 За званието „столник"
вж. Koledarov. Р. Le lilularial des boyards..., 196—199.
191 За надписа вж. Златарски. В. Н. Ассновият надпис при Станимака ИБАД. II. 1911. с.245: „В годината 6379 [= 1231], индикт 4. Асен. от бога въздигнат цар на българите и гърцитс. както и на останалите страни. постави Алексия севаста и съзида тази крепост." За крепостта вж. Concev. D. St. Sloilov. La fortcresse d'Ascn. BSI. XXII. 1961. No I. 20 54.
За нея и стойността й като извор вж. Златарски. В. Н. Един гръцки фалшификат. който сс отнася към българската история. BSI. 111. 1930. 231 258, където отнася съставянсто му към по-късно време; Ца н ко в а-П ст к о ва. Г. Восстановление болгарского патриаршества... с. 150. датира памстника в последната четвъртина на XIII в.
,9J Дуйчев. Ив Цар Иван-Ассн II... 26 27; Ласкарис. М В^топ^слската грамота..., с. 33; Андреев. В. Ватопедската грамота. ..
Личното посещение на цар Иван Асен II в Света гора през м. април 1230г. проличава от релица паметници Сволната грамота на ман. „Зограф". Разказа за зографскитс мъченици. дарствена грамота на ман. ..Ивирон" и др Вж Дуйчсв. Ив Приноси... 194 195
194 Попружснко. М Г. Синодик..., с. 86
1И Nicol. D М. The Despolalc of Epiros. .. 117 118. 123 124 и
пос там източници на с. 126. бел 13 и 22; Цанквва-Пет кова. Г
Восстановление болгарского патриаршества.. . с. 137 сл.
|96Стано)свиЬ, Ст. Истори)а..„ с. 114.
посветена една миниатюра с надпис: „В начале царства своего понови грады болгарский." Около царя са изобразени люде, едни от конто му предават ключовете на крепостите, а други са заети с възстановяването на освободени от ромеите български градове197. Търновс-кият владетел се погрижил и за военния и гражданския управленчески апарат и според използуваното по-горе свидетелство на Г. Акрополит — „оставил някои от крепостите под властта на ромеите (очевидно отнася се до Мануил и Константин Комнин), но повечето подчинил и поставил в тях войници, стратези и събирачи на данъци"198.
Успоредно с това подобно на чичо си Калоян199 и цар Иван Асен 11 се погрижил епархиите от западния дял на държавата да имат български владици „светли и благочестиви епископи", както ги определя Патриарх Евтимий200. Така той възвърнал българския характер на Охридската „архиепископия на цяла България", чийто престол до 1235 г. поради настъпилия обрат към православие го и Никея продължил да заема Димитър Хоматиан201. Ние допускаме, че именно през този период (1231—1237), т. е. когато е под българско върховенство, последният е написал Краткото житие на Климент Охридски (Legenda Ochridica)202 и се включил в съзида-телната дейност на царя. Чрез църковно строителство и покровителство на книжовността цар Иван Асен II се стрем ял да създаде и извън столицата Търново средища за укрепване на културата и българското народностно съзнание на своите поданици. Предмет на особеното му внимание била Долна земя, т.е. западните и югозапад-ните предели на държавата. Между тях освен Света гора, както видяхме по-горе, твърде важно място заемала и старата престолнина Охрид203.
Отклоняването на българския владетел от насгойни-чеството върху малолетния латински император и поемането му от Жан дьо Бриен в 1231г. рязко променили курса на търновската политика. Това довело до разрив с Цариградската латинска империя и папството. Цар Иван Асен II потърсил сближение с Никейската империя и нейнага патриаршия, като се стремял да придобие ромейского припознаване на царската си титла, патриаршескою освещение на главата на самостоятельна българска църква, а наред с това и договорно пот вържление на своята държавна власт върху присъединените територии от разпадналата се Солунско-Епирска империя.204
С тази цел в края на 1231 или началото на следната година търновският цар отправил до цариградския патриарх (със седалище Никея) Герман II предложение да се възстановят прекъснатите с унията от 1204 г. сношения между българската и източната църква. Когато той
Открити от д-р Олга Подобедова в Лицсвия летописен свод от втората половина на XIV в. и съобщени в доклада й прел Първия конгрсс по българистика. София, май 19811.
",н ГИБИ. VIII. с. 162
Nicol. D М. Refugees. . р. 15. 22 24.
-°" Вж. Житието на св. Пстка у Kajuzniacki. Е. Werke.... р. 70; Сырку. П. К. Истории исправления книг.... 312 313.
21,1 Ников. П. Църковната политика на Иван-Асен II... с. 65; Златарски. В. Н. Един гръцки фалшификаг.. . с. 234 сл ; С нс г а ро в. Ив. Кратка история на съврсменните православии църкви. Г. II. С.. 1946. с.43 сл.; История на Охридската архиепископия. Т. 1. С.. 1924, с. 209.
202 Срв. коменгара към житието у М и лев. Ал. Гръцките жития на Климент Охридски. С.. 1966. 167 173.
201 Това проличава ясно от оцелелите паметници от неговата епоха. Такива са например Добрсйшовото евангелие и т. нар. Болонски (по името на италианския град, където се пази сега) псалтир, написан от Йосиф и Тихота ..в град Охрид в сслото. наречено Равне. при българския цар Асен". За псалтира вж. Дуйчев. Ив. Болонски псалтир български книжовен памстник от XIII в. С.. 1968 и пос. книжнина
20* За съби!ията вж. Гюзелев, В. Българската държава и Никея . 16 17 и пос. книжнина.
отказал да освети за патриарх новия архиепископ Йоаким, заел мястото на отстранения поради смяната в курса Василий, това самоволно сторили българските епископи205. Така фактически била провъзгласена пъл-ната автокефалност на българската православна църква. а унията - обезеилена.
Съюзът между Търново и Никея поставял на сериозно изпитание Латинската империя на кръстоносците в Цариград, а повишеният авторитет на придобилата отново пълна самостоятелност Българска патриаршия отстранявал до значителна степей, ако не и изцяло влиянието на Рим не само върху православното население в Унгарското кралство и куманите езичници, но даже и върху множество маджари, немци и др., конто изоставяли католицизма според приведените преди признания на папа Григорий IX в писмото му до крал Бела IV от 14. XI. 1234г.206 Православните207. а вероятно и специално учредените за обръщането на куманите в западния обред208 епархии в Унгария неминуемо са се насочили или пък минали направо под ведомството на търновския патриарх.
Новосъздаденото положение трябва да е изострило още повече борбата между католицизма и православието в отвъдкарпатските земи. т е. в източната част от Унгарското кралство. Вследствие на засилените преслед-вания и притеснения, на който било подложено, православното население започнало да преминава Карпатската планинска верига в значителни групи. водени от своите първенци. за да намери спасение в единоверското българско царство209. Както видяхме. бежанците православии поданици на краля, били староседелно местно българско население, наричано „угри", и романизираните елементи, придошли от юг „власи", намерили закрила в отвъддунавските владения на търновския цар и земи за поселване по течението на Долей Олт спещу задълже-нието да отбраняват границите от север и североизток. За целта те били организирани и управлявани от воеводи или банове, назначавани от Търново измежду първенците на тамошното старо българско или обългарено население. Имената на тези първи военноадминистративни управители са ни известии от източниците: Литовой Басараба. бан на т .нар. Кумания, и воеводата на власите (или по-точно на угровласите) Сенеслав. Първият уп-равлявал на запад от Олт, а вторият на изток от същата река. Оттогава насетне двете воеводства започ-нали да се наричат угровлашки, а цялата територия между Южните Карпати и Долни Дунав Угровлахия или за по-кратко Влашко210. Според сведенията у Рашид ад-Дин от 1241 г., който предадохме по-горе. споменатиге воеводи. както ще видим това по-нататък. заемали същите длъжности в българската държава и при татарскою нашествие211. Съвсем правилно В. Златарски определя тези положения и критикува опитите на някои
205 Ников. П. Църковната политика . 85 89; Васильевский. В Г. Обновление болгарского патриаршества . с. 53 сл.. Златарски. В Н. История.. 111. 361 368; Цанкова- Петкова. Г. Восстановление... 136—149; Христов, Хр. Ив. Патриархът Йоаким!. - Векове 1975. №5. 44 45.
206 Вж писмото на папа Григорий IX до крал Бела IV в ЛИБИ. 1\ с 49; Князьскнй. И О. О половецких епископиях. .. с. 250.
207 За сыцествуването на православии епископи в Унгарското кралство през XIII в. вж. пос. писмо на папа Григорий IX. ЛИБИ. IV. с.43. 45, 48. 49; Князьскнй. И О О половецких епископиях .. 249 250 и тук гл. I
2<” Вж Князьскнй. И. О. О половецких епископиях
20Q Златарски. В. Н. История.... 111. 373 375. Спорен нас бунтът срещу феодалитс в Спишкия манастир бил противодействие на българското и другого православно население в Средне Словашко срещу притсснснията на светската и църковната власт в Унгарското кралство. упражнени върху тях поради прекратявансто на унията на Търново с Рим
2,0 Срв. Златарски. В. Н История. .. 111. 373 375.
2,1 Пак там. с. 370
автори от ново време да ги представят в невярна светлина - като румънски държавни формации. Наред с това видният български историк е разкрил и действи-телната причина за унгарско-българската война от 1232—1233 г.— изселническото движение на трансил-ванските православии поданици на унгарския крал212.
Военните действия, на конто не е могъл да бъде чужд и папа Григорий IX. започнали през март 1232 г. с поход на магистъра Дионисий. Той завзел Белградската и Браничевската облает, след което подложил на обсада Видин. но бил отблъснат от царския брат Александър. управляващ Средецката земя213. На следната 1233 г. маджарите повторили нашествието си. но този път под началството на престолонаследника Бела, бъдещия крал Бела IV (1235—1270). и в по-достъпните отвъддунавски владения на България през дефилетата на Дунав при Орсово или на Олт през прохода Червена куда (дн. Турну Рошу)214.
В резултат на успешни действия маджарите тогава образували за кратко време от окупираната българска територия между Карпатите и Дунав. на запад от р. Олт, Северинското банство (Szoreni bansag) със средище Северин (унг. Сьоренвар. дн. Дробета Турну Северин)215. Ето зашо крал Андрей II си прикачил титлата ..Rex Bulgariae et Cumaniae**216.
Липсват данни. по конто да определим докога е съществувало Северинското банство и по какъв начин Иван Асен II е възвърнал заграбените от маджарите територии на север от Дунава. Това обаче е станало преди пролетта на 1241г.. защото според сведението у Рашид ад-Дин (Фацел-Уллах-Рашид). на което ще се спрем по-долу. татарите нахлули през тази година на юг от Карпатите в „страната на буларите** [= българите]. т.е. на българска територия. При това положение Иван Асен II е владял отвъддунавските земи до споменатата планинска верига и до Волинско-Галичкото руско княжество. По това време южната граница на последното със съседното българско царство минавала през Средна Молдова — по платата Бърлад и Сучава. т.е. до междата на гористостепната облает.
Липсват конкретни данни. за да определим кога точно е била възстановена сръбско-българската граница от времето на цар Калоян. но то не е станало преди 1230 г. и по-късно от 1234г.. когато вече цар Иван Асен II наложил влиянието си върху Сърбия чрез Стефан Владислав, който отнел кралския престол от своя брат Стефан Радослав. Последният станал зет и на Теодор Комнин и изпаднал под негово влияние, като подчинил новоучре-дената сръбска архиепископия на юрисдикцията на охридския „архиепископ на цяла България" Димитър Хоматиан.
Нямаме сведения също дали папството е подстре-кавало и сърбите срещу българския цар в конфликта му с маджарите през 1232 -12331*. Не е изключено Римската църква да не е загубила изцяло придобитото влияние в
2,2 Пак там. 375- 376
213 Писмото на папа Григорий IV ло унгарския крал Андрей от 9 май 1231 г. сочи за започването на кръстоносен поход срещу България през есента на 1231 и пролетта на следната година. Вж. Fejer, G Codex diplomatics Hunganae IV. I. 21 27.333 335.343 347. Ников. П Сълбата на ссвсрозападните български земи.... 129 130; Златарски. Никея с. 15; Das Papstum und Bulgarien im Mittelalter. BHR, 1977 No I. p 46
14 За подстъпитс във Влашко вж. Воиё. A. La Turquic d'Europc Т IV Pans. 1840. p 40
215 За образуването на Северинското банство вж. Ников. П Сълбата на северозапалнитс български земи . 120 130
2,ft Златарски. В Н История . III. 369 370; Писмото на папа Григорий IV до Чсналския епископ от Риети с дата 21 март 1232 г. (ЛИБИ. IV. с 45) и др. Последното разкрива. че българските спископи в Белград и Браничево са се били откъснали вече от Рим и присъсдинили към „сталото на другарите си", т.е. към Търновската църква. а оттам и възвръшането на тези севсрозападни предели към българската държава.
Сърбия с дадената от папа Хонорий III през 1217г на Стефан-Радославовия баша Стефан II Неман кралска корона срещу признаване на върховенството му, въпреки че само две години след това (поради съпротивата на брат му Сава) било сключено съглашение с Никея за признаване на автокефалията на новоучредената сръбска архиепископия в замяна на връшането към православие™2 *7.
Каю съюзник на Теодор Комнин след неговото поражение при Клокотница Стефан Радослав загубил външната си опора, а не могъл да се осланя и на вътрешното единство в страната. Сръбският крал не успял да подобри отношенията си с Иван Асен II — той ще да е останал негов противник и като държател на окупираните от баша му при неуспешните българо-маджарски походи през управлението на Борил части от Метохия с Призрен, левобрежието на Българска Морава (с Браня и Равно) и Нишавско с Ниш.
Би могло да се приеме, че при похода си на запад през 1230 г. след разгрома и пленяването на Теодор Комнин цар Иван Асен II е върнал обратно в пределите на държавата си тези български покрайнини. По-вероятно обаче това ще да е станало. когато търновският владетел, ликвидирал опасността откъм маджарите, е могъл да предприеме наказателни и осигуряващи действия срещу Сърбия. като се възползувал от почналата там между-особица218.
По свидетелството на монах Теодосий210 Стефан Владислав (1234—1243) заел престола от брат си Стефан Радослав с помощта на българския цар в 1234 г. Със съдействието на архиепископ Сава новият крал се оженил за дъщеря на Иван Асен II, който по този начин наложил върховната си власт и над Сърбия220. Тя ще да е имала същия характер, както васалитетът на Мануил Комнин, но Сърбия не е упомената в грамотата на дуб-ровничани, тъй като този акт е издаден преди промяната на владетелите в Сърбия. Ето защо изразите в Търновския надпис: ..превзех (земя) гръцка. още и арбанашка и
сръбска.не трябва да се тълкуват в смисъл на нейна зависимост от България. Съвсем друго значение е вложено в Проложното житие на Иларион Мъгленски („царствувал и обладавал над българи. и гърци и фръзи. сърби също и арбанаси...**) и в Житието на св. Петка (той завладя „и славния Солун и цяла Тесалия. също и Тривалия [= Сърбия]. а също и Далмация, която се нарича и Арванитска държава. дори чак до Драч...**).
В. Златарски приема, че под „сръбска земя** и „тривали** не трябвало да се разбира земи от кралство Сърбия. а сръбските земи около гр. Драч, конто се намирали преди това под властта на енирския деспот, а в по-широк смисъл протекторат над Сърбия221. Имени-тият наш историк е прав, но с известно уточнение: тексты в Търновския надпис се отнася до завзетите от
Стано]евиЬ, Ст. Истории.... Ill 113. Охридският архиепископ на цяла България Димитър Хоматиан се съпротивлявал особено гвърло срещу откъеването на сръбските епархии от лионеза му защото били винаги полчинени на „българския престол", и окачествил обособяването на отлелна сръбска църква като „разколническо дело" в нарушение на каноническия рел Вж Снег аров. Ив История на Охрилската архиепископия I. 136 140; Ос трог о рек и. I Писмо Димитрир Хоматщана св Сави и одломах Хоматирновог писма патриарху Герману о Савином ПосвеКежу. В; Свстосавски тборник кн» 2 Извори Београл. 1939. 91 ИЗ; Коледаров. П Кога и защо Димитър Хоматиан написал Краткото житие на Климент Охрилски
Литературна мисъл. 1983. № 3. 90 92.
2,'Доменти)ан Живот св Саве . 178 179 За събитията вж СтандзсвиЬ Ст Исторща ИЗ 114; Златарски. В Н Исто-рия 219 й' с'342: Nlco1- D м The Despotate of Epiros. .. p 60.
Вж. житието на св. Сава от монах Теодосий. пос изд
20 СтанозевиК Ст Истори)а. Ill ИЗ; Мутафчиев. П Ис1ория II. с. 110; Nicol. D М The despotate of Epirol... p. 123.
г'?ЛТа.?.С“И* B H Бъг|ГаРо-сръбските отношения в мина-лото БИБ. Ill, 1930. №2. 83 85; История. .. III. с. 343
Иван Асен II територии на Сърбия (Скандър и Пилот), владени до 1230 г. от Т. Комнин. Посочените изрази в житията обаче безусловно се отнасят до установеното върховенство на българския цар над Сръбското кралство след ноставянето на престола на Стефан Владислав в 1234 г., когато вече и границата от времето на цар Калоян между двете страни не е могла да не бъде възстановена.
През 1234г. или 1235 г. под насилствената заплаха от) успехите на латинците Йоан ill Дука Ватаци се обърнал към Търново с предложение за сключване на съюз222. Никейците гози път вече приели условията на българския цар: признаване автокефалността на българската църква чрез освещаване на патриаршеското достойнство на главата й от източните патриарси, потвърждение на властта му над присъединените земи след клокотнишката победа и др. Българският цар успял да придобие всичко това в замяна на военно политическата си подкрепа на Никейската срещу Латинската империя.
През пролетта на 1235 г. войските на Йоан Ватаци превзели Лампсак и Галиполи и по този начин никейците сложили ръка върху Дарданелския проток и стъпили отново на Балканите. При този обрат и с оглед на своите цели цар Иван Асен II се срещнал с Йоан Ватаци в Галиполи. Те сключили договор, по силата на който още там източните патриарси (цариградският, александрийс-кият. антиохийският и ерусалимският) осветили тър-новския патриарх Йоаким и „обновената патриаршия на българското царство"223 „получи завинаги независимост"224. Съюзът бил скрепен с венчавката на мала-летните българска царкиня Елена с никейския престолонаследник в Лампсак. Другите главни условия на договора били разпределението между двете страни на териториите в Тракия с „клетвена спогодба"225 и задължението на българите да окажат военна помощ на никейците.
Според разказа на Г. Акрополит за водените през лятото на 1235 г. настъпателни действия от съединените войски Йоан Ватаци задържал Галиполи, „тъй като бе взет от него преди срещата с Асен. Също така Мадит [дн. Майто] и целия така наречен Херсонес [= Галиполски полуостров]. Императорът взе и крепостта Кисос (така е пазован тук Русион при дн. Кешан) и постави границата чак до реката, която по-голямата част от народа нарича
222 С a n к о v а-Ре I к о va, G. Gnechisch-bulgarische Biindnisse in den Jahrcn 1235 und 1246. BBI. III. 1969. p. 56; България при Асеневци.
с. 119. приема за по-достоверно предвид затруднсното положение на Никея съобшението на Г. Акрополит (ГИБИ. VIII. с. 163). че починът бил на имп. Йоан Ватаци. Срв. твърдснията на Н. Григора. А. Дандоло и други източници, според4които предложението излязло от цар Иван Асен 11. На последимте дават вяра В. Н. Златарски (История.... III. 379 380) и други автори. Срв. някои уточнения на събитията уНиков, П Изправки към Българската история.... с. 62 сл.; Гюзелев. В. Българската държава и Никея..., с. 17 сл.
222 Вж. разказа за този акт в Синодика у Попруженко. М. Г. Синодик.... 84 87.
224 В известисто си Н. Григора (ГИБИ. XI. с. 128) от ромсйска гледна точка обаче неточно твърди. че „търновският епископ получил пълна независимост. понеже до това време ее подчинявал на архиепископа на Първа Юстиниана поради древно родство с тамошняя народ". Това само по себе си с свидстслство за слияния български произход на населението в Горна и Долна земя. но що се отнася до самостойността на търновския първосвсшсник. тя била прогласена. както видяхме. още през 1231 г., а Охридската „архиепископия на цяла България". наречена впослсдствис от ромеите „на Първа Юстиниана", била в подчинено на това положение през послелнитс години от заемането на тази катсдра от Димитър Хоматиан (вж. Коледаров. П. Kora и зато Димитър Хоматиан написал Краткого житие на Климент Охридски. с.93 сл.). Срв. Г. Акрополит. ГИБИ. VIII. с. 163. който погрешно твърди. че търновският архиерей бил подчинен на цариград-екия патриарх. За събитията вж. Пиков. II. Църковнага политика ... с.89; Златарски. В. Н. История... III. 379 387; Христов. X р. Ив. Патриархът Йоаким..., 42—48.
225 Г Акрополит. ГИБИ. VIII. с. 164. съобщава за завладснитс
впоследсгвие гериюрии до стените на Цариград и изрично споменава.
че „крепостите и земите те разделиха помежду си според клетвената
спогодба".
Марица. Той завоюва и планината Ганос [дн. Текирдаг[ и в нея построй малка крепост... Асен взе под своя власт земите. които се намират на север и над тези, които споменахме. Те и двамата стигнаха до самите стеки на Константинопол."226 Византийският писател въобще не споменава за някакви превзети или новоприсъединени от българския цар крепости и земи.
При съпоставката на това известие с предходното за завзетото от Теодор Комнин след влизането му в Одрин. т.е. когато последният достигнал гр. Визия (дн. Визе), а вероятно и крепостта Мидия (дн. Къикьой) и завладял околностите й ... дошъл и до стените на Цариград"227. ние можем да разкрием съдържанието на споменатата вече „клетвена спогодба" - по нея българите не са придобили никакви нови територии след волените общи военни действия, а уговореното предварително тяхно участие е осигурило само признанието от страна на Никея на властта на Търновското царство върху териториите. които вече било придобило и фактически владеело след победата при Клокотница в 1230г.228 Още тогава българските войски ще да са заели югоизточния дял на Тракия до най-източните разклонения на Странджа пл.. т.е. докъм Деркоското (дн. Теркоско или Дурусу) езеро, до десния бряг на горното течение на р. Регина (дн. Еркене), Текирдаг с Хайреболските възвишения и Яйладаг, а оттам до левия бряг на долното течение на Марица. докато тя се влее в Бяло море. Явно, докато Иван Асен II е бил зает на запад, кръстоносците са успели да си възвърнат споменатите по повод действията от 1235 г. градове и крепости между Цариград и тази линия. Последната очевидно е съставлявала границата между България и Латинската империя от» 1230 до 1235г. и именно тя била потвърдена с „клетвена спогодба" между цар Иван Асен 41 и Йоан Ватаци като разпределяща техните владения в Тракия.
При военните действия от пролетта до късната есен на 1235 г. съюзните български и никейски войски достигнали стените на Цариград, но с настъпването на зимата се оттеглили, за да го обсадят отново на следната година, но пак без успех. При втората офанзива вероятно е бил превзет Цурул (дн. Чорлу). който според постигнатото предварително съгласие бил включен в Никейската империя220. В операциите участвували не само български сухопътни сили. но също солунско-епирски отреди на васала на Иван Асен II Мануил Комнин и 35 снаряжени български кораба, с което всъщност се поставило началото на българския военноморски флот — по съшото време, когато се създавали френският и английският230. Блокадата откъм морето и при двете обсади обаче била разкъсана: при първата една част от корабите били пленени, а при втората морейският владетел Жофроа дьо Вилардуен (племенник на летописеца) с венецианска. генуезка и пизанска помощ извършил пробив231.
Военните неуспехи край Цариград в 1235—1236 г. не са могли да не охладят отношенията между съюзниците. Същевременно цар Иван Асен II вече постигнал целите си и всяко негово по-натагьшно участие било изключигелно в никейска изгода. Още по-голямото засилване на ромейската малоазийска държава, особено с допускането Никейската империя да завладее балкански земи. щяло
226 Пак там.
22' Пак там. 160 161.
До този извод отита Ников. П. Църковната политика . с. 99, и Златарски. В Н. История ... 111. с. 389 "'Златарски. В Н История III. 388 394
220 К о л с да ро в. П Българската средновсковна държава и Черноморский! бря! В Средновековната българска държава и Черноморието (Приложение № 1. към ИНМВ). Варна. 1982, 31 32 и пос. книжнина.
211 Вж. данните в писмото на папа Григорий IX до ушарскня крал от 16 декември 1235 в ЛИБИ. IV. с. 50. и хрониката на Филип Мускес (пос. изд., с. 613. стих. 29035 29120).
да се яви като реална пречка и дори заплаха за България и нейното господство на Балканския полуостров232. Междувременно обаче събитията в латинската столица и у североизточните му руски съседи. застрашени от татарските нашествия след поражението на Рязанското и Владимировското княжество в 1236—1238 г.233, поставили пред българския цар неотложната необходимост да осигури тила си чрез уреждането на отношенията със своите съседи — католическите страни Латинската империя и Унгарското кралство. Наред с това папа Григорий IX проявил голяма активност на изток: заел се с организирането на помощ за издъхващата кръстоносна империя, насочвал маджарския крал срещу България, а самата нея заплашвал със схизма234.
При създадената обстановка царят извършил нов завой в своята ориентация — разтрогнал съюза си с Никея и започнал през 1237 г. да прави постъпки и пред папа Григорий IX, за да покаже своята готовност да се укрепи положението на Цариградската империя235. Естествено немалък дял за промяната в курса на Иван-Асеновата политика имала смъртта на 22 март 1237 г. на Жан дьо Бриен. защото тя отново разкривала пред българския цар предишните възможности да наложи влиянието си в Цариград като настойник на малолетния Балдуин II236.
Сега българските войски с кумани и обсадна техника подпомогнали латинците да отвоюват от никей-ците ключовата крепост Цурул. Едно известие за постигнали го лични нещастия — смъртта на съпругата му —маджарка. на тяхното дете и на търновския патриарх (вероятно при епидемия), накарало Иван Асен II да вдигне обсадата и да се помири с имп. Йоан Ватаци237.
Отново никейските войски се явили пред стените на Цариград, като разчитали на съюза си с Фридрих II Хохенщауфен. Папството обаче организирало помощ от запад за латинците и увещавало отново през 1238 г. маджарите на нападнат българите в тил. Отмятането на императора на Свещената римска империя и опасността от опустошителна война на българска територия нака-рали през 1240г. цар Иван Асен II да пропуске свободно 60-хилядния кръстоносен отряд от Западна Европа към Цариград и да не противодействува на куманската войска, когато тя оказала помощ на латинците да си възвърнат Цурул от никейците. Тези резки завой в политиката на цар Иван Асен II в последните години от управлението му явно били продиктувани от стремеж да запази статуквото и интересите на своята държава при твърде променливата обстановка, която очертавала неблагоприятен за нея обрат в бъдешия развой на събитията в Югоизточна Европа238.
Както вече видяхме, в двубоя на живот и смърт с главния по това време противник на България — Латинската империя — чичо му Калоян не бил в състояние да предотврати образуването на Никейската държава.
21- Гюзелев. В. Българската държава и Никея ... с. 32. бел. 48. История Монголской народной республики. М.. I9672. с. 120. Вж пос папско писмо от 16декември 1235 г. в ЛИБИ. IV. с. 51.
-1’ Това ясно проличава от кореспонленцията му с папа Григорий IX Вж писмата на последняя от 21 май 1237 и тези докъм края на с г в ЛИБИ. IV. 55 58. 60 63
*30 Nicol. D. М The Depotale of Epiros..., p. 124; Vasi Ie va. A. Les relations.... 87 88; Г юзелев. В Българската държава и Никея..., с. 18.
1,1 Г Акрополит. ГИБИ, VIII, 165 167
Вж писмата на пала Григорий IX в ЛИБИ. 65 72. Политиката на нар Иван-Асен II през разглеждания период е изяснсна с анализ и интерпретация на източниците и с привсдсни нови доводи от Гюзелев, В Българската държава и Никея ... с. 19 сл.; La Bulgaric, Venise el «’Empire latin de Constantinople au milieu du XIIIе sieclc BHR. 1975, No 4. 38 49; Bulgancn und das Kaiserrcich von Nikaia (1204 1261). JOB. 26. 1977. 143 154. Das Papstum und Bulgancn im Mittelalter. BHR. 1977. No I. 34 58; България и Римската църква (IX XIV в ). В: България и светът от древността до наши дни. 275 293.
Нещо повече, с действията си от 1205 до 1207 г. в европейските територии той обективно я подпомогнал, защото отвлякъл силите и внимание™ на кръстоносците от Мала Азия. Там ромеите могли да се организират. а с победата при Одрин българският цар обезвредил латин-ците дотолкова. че те вече не могли да се справят с никейците и да осуетят създаването и укрепването на тяхната империя. В последвалия период (след разгрома на Теодор Комнин) цар Иван Асен II. изглежда, се предоверил на способностите си да поддържа равновесие™ между Никейската империя, тази на кръстоносците, Солунското и Епирското деспотство. Ето защо той не взел своевременно необходимите мерки за тяхната взаимно и пълно обезеилване. Под умелото ръководство на Йоан Дука Ватаци Никейската империя не само напълно укрепнала военно и процъфтяла икономически, но успяла вече да стьпи на европейския бряг и все повече се очертавала като обединителен център на гърцизма с оглед възстановяването на Византийската империя. Нещо повече. със съюза си с Никея българският цар променил решително съотношението на силите само срещу постигнатото формално признание на фактически владените от България територии и една действително вече утвърдила се напълно самостояна църква, главата на която при международното значение и престиж на царството неминуемо е щял да получи с течение на времето съгласието на източните църкви да носи отново предишното си достойнство на патриарх.
Едва през последните години от своето царуване, но вече твърде късно Иван Асен II, изглежда, прозрял реалната заплаха от Никейската империя. Така би могла да се обясни неговата политика на лавиране и опитът му около 1237 г. да й противопостави отново епнреко-
солунските, т.е. западните ромеи.
Вероятно с оглед неутрализация на укрепващата се и проявилата агресивност Никейска империя след брака си с Ирина, дъщерятана ослепения заради предишни опити да заговорничи срещу него Теодор Комнин. Иван Асен отстранил брат му Мануил от Солунското деспотство. Престолът там бил зает от Йоан, брата на новата му съпруга234. Чрез него слепият бивш солунски император обаче успял бързо да укрепи своите позиции в предиш-ната си империя и фактически застанал отново начело на западните ромеи. Той постигнал разбирателство и придобил върховенство над другите си двама братя: Константин в Акарнания и Невпактската облает и Мануил. който междувременно се завърнал в Тесалия с помощта на Йоан Ватаци и успял да отнеме от франките през 1241 г. Югозападна Тесалия до пл. Отрис и Волоския залив с Платамон. Лариса, Фарсала, Велестино и Димитрица240. Същевременно и Михаил II в Арта продължавал да укрепва своята независима власт като епирски деспот в началните владения на своя баща241. Българският цар очевидно се опитвал да подклажда припламналото отново съперничество между Солун и Никея, като съумявал да поддържа добри отношения едновременно и с двете ромейски държави242.
Иван Асен II предприел още една мярка да подсили защитата на южните си граници, а може би и за да всее ужас както у латинците. така и сред ромеите (източни и западни). Според нас по този начин, а не поради безеилието му да им се противопостави би трябвало да се приеме и поселването в Южна Тракия на куманите, който обитавали земите в Северозападното Черноморие, извън
230 Г Акрополит. ГИБИ. VIII, 169 170.
240 Вж пос изворови известия и по-новата книжнина в TIB I о 70 199. 239. 278. ’ н ’
241 За самостойното положение на епирския деспот Михаил II по отношение на солунския деспот и Търновското царство вж. Nicol, D М The Despotatc of Epiros.... 128 134.
242 3 л а т a p с к и. В. Н. История..., III, 407.
пределите на българското царство. Те забегнали под неудържимия натиск и заплаха за съществуването им от настъпващите татари.
Според Г. Акрополит, „колкото от тях се спасили от меча на татарите, които ги нападнали, преминаха Истъра [= Дунав] с помощта на мехове и прехвърлиха Хемус [= Стара планина, взета като комплекс със Средна гора и Странджа, както видяхме по-горе] заедно с децата и жените (си]. Против волята на българите защото бяха много хиляди те заеха македонските земи [= долината на р. Ергене. територия от тогавашната византийска военноадминистративна единица тема Македония в Тракия]. Едни се разположиха край Еврос и тамошните полета, а други — край реката, която простонародният език, както казахме, нарича Марица. А когато в нея се вливат и други реки и я правят по-голяма, тя променя за околните жители и името си. И тъй скитите плячкосаха всичко в Македония и за кратко време я обезлюдиха напълно и я направиха скитска пустиня. И те превзеха всички градове. които бяха леснодостъпни във война. И тъй мнозина бяха убивани, а всички ограбвани. пленя-вани и продавани в по-големите градове, като Адриа-нопол [= Одрин], Дидимотихон [= Димотика], Визия [= Виза], Калипол [= Галиполи] и във всички други градове, укрепени с по-недостъпни стени и защитени от по-голямо число обитатели."243 Трудно може да се приеме дословно разказът на византийския писател, който очевидно се е стремял да заблуди читателя по отношение на действителните цели на българската власт и да представи, че последната е била в пълна невъзмож-ност да се противопостави на едно бягащо и неоргани-зирано население във време, когато била в апогея си и дори. както ще видим по-долу, е била в състояние да отбие. макар и временно, нашествието в своите предели на тези. заради които то напуснало родината си самите монголци. наричани в българските. руските и западните източници „татари".
Неминуемо в Търново били съвсем наясно за надвис-налата опасност от напиращите от североизток отреди на монголската държава на Темучин (Чингис хан, т. е. „велик хан", 1206—1227). В 1221 г. те нахлули в Азербайджан, Грузия и през Кавказ достигнали Крим, където завзели гр. Судак и нанесли поражение на куманите244. Ханът на последните- Котян -се обърнал за помощ към руските князе, но поради липсата на общо командуване и сплотеност между последните спечелили сражението на 31 май 1223 г. край р. Калка. Въпреки че насочилите се към Волжко-Камска България татари били разбити и отблъснати245 *, цяла Южна Русия вече трябвало да признае зависимостта си от азиатските пришълци240, а вестта за тяхното нашествие и ужасът от тях обхванал целия Изток247. Вълни от бежанци напускали опустошените области и се отправили на запад от юг.
Тогава именно значителна част от куманите в засегнатия източен дял от населените с тях земи ще да е достигнала пределите на българското царство по Долни Дунав. Трябва да допуснем, че вероятно те са взели участие в действия!а срещу никейците в Цурул наред с българите и латигште през 1237 г. Това съвсем ясно проличава от изложението на Г. Акрополит, у когото разказът за „нахлуването", а според нас целенасоченото заселване от търновската власт на куманите в Южна Тракия предхожда по време и това, и вече успешното
241 Г Акрополит. ГИБИ. VIII. 165 166
244 История СССР. Ч. I. С древнейших времен до 1861 г. Под ред.
П. И. Каганова и В В Мавродина М.. 1974. с. 125; История МНР. с.
115.
24 5 История МНР. 115 116.
240 Ангелов. Д. История на Византия ... Ill, с. 27.
141 История МНР. 115 116
повторно обсаждане на Цурул. Те още по-определено се явяват значително преди достигането на отвъддунавските територии на България от татарите през 1241 г. Още при първите действия срещу споменагата крепост Г. Акрополит обвинява латинците и българите, че „направиха съучастници в делото си и скитите варвари, скитници и пришълци"248.
Действително на североизток назрявали събития, които не закъснели да дадат вече своето пряко отражение и върху България. При наследника на Темучин Чингис хан У гелей (1228—1241) —западният дял (улус), разположен от р.Иртиш, „докъдето стигали копитата на монголските коне", се паднал на най-възрастния от синовете на Темучин— Джучи. Най-старият от синоврте на последния — Бату — по свой почин предприел походите към Югоизточна и Средна Европа. През 1236—1238 г. той вече разгромил с главните си сили Волжко-Камска България и след това нахлул в руската земя към басейна на Днепър и неговите притоци. До 1240 г. татарите превзели и опустушили Переяславл, Чернигов и Киев, за да се насочат през следната година към Волинско-Галичкото княжество, а оттам — към Полша, Словашко и Унгария249 *.
След опожаряването на Киев на следната 1241 г ядрото на татарската войска начело с Бату достигнала Галич и нахлула в Унгарското кралство през Верецкия проход по долината на Лаборец и Тиса. На 11 април с. г. тя разгромила маджарите при Мохи (Мухи) на Шайо (десен приток на последната река) и продължила настъплението си към Пеща и Буда. От главния град на Галичкото княжество се отделил отряд, за да се отправи в две колони, които преминали Гористите Карпати. Едната била водена от Кадан и минала през Прохода Радна (при дн. Родна на р. Сомешул Маре). Тя продължила по Бистрица през Наги Варад (дн. Орадя) към Арад и Пеща. Другата колона превалила прохода Ойтози и се насочила по долината на Тротуш— Горен Олт — Муреш през Себен (дн. Сибиу) за Болгар - или Гюла Фейервар (старобългарския Белград, дн. преименуван на Алба Юлия) и Сегед. Втората колона също се разделила на две250: дясната начело с Орда ще да е преминала Южните Карпати през прохода Вулкан и се спускала по долината на Жиу, за да бъде пресрещната от бан Басараба. След като разгромили саксонците (унгарски кралски поселници граничари) и опустошили градовете им (при което част от маджарските феодали минали на страната на нашест-веника, за да грабят заедно с тях), от отряда на Кадан и Бури се отделил Буджек, който също преминал Южните Карпати вероятно през прохода Червена куда (дн. Турну Рошу - на немски Ротен-тор), за да навлезе по течението на Олт в другого воеводство — на Сенеслав, на изток от тази река.
Татарскиге отряди, проникнали в отвъддунавските владения на България, обаче в крайна сметка променили посоката си и се отправили също за Сегед, откъдето
24» ГИБИ. VIII. 165 168
В началото на 1239 г. 40-хилядната орда на куманская хан Котан (Котян. Кетен) била сразена от татарите при Астрахан на Волга Оцелслите кумани начело с хана получили разрешение да се заселят между Средни Дунав и Тиса от крал Бела IV. който искал да г и използува като бойни в армията си. През март 1241г маджарите се разправили жестоко с тях и убили хана им. а по-голямата част от спасилитс се от кланетата кумани се прехвърлили в България (вж История Венгрии. 1. с. 131 по сведения в „Жадна та песен" на Рогерий. архидякон на Варад). Следователно участвуващите в действията срещу Цурул били подвластны на българския цар кумани. а огне по-нероятно прогонсните измежду тях от татарите и заселени в Тракия. поради което Акрополит ги нарича ..пришълци".
240 История МНР. с. 120; Егоров. В. Д. Историческая география Золотой орды в XIII XIV вв. М . 1985. 26 27
1,0 История Венгрии. I. с. 148; Лслерсд. Э. Татарское нашествие на Венг рни в связи с международными собитиями эпохи. Acta Hisiorica Academiae Scienliarum Hungaricac. 2. 1953. No I 2. p. 45
отново обединеният отряд начело с Кадан се присъе-динил в Буда и Пеща към главните татарски сили. водени от Бату.
За това вахлуване на лявата от двете колони на татарските орди в българските предели (дн. Влашко и Молдова) през средата на пролетта на 1241 г. научаваме от приведения по-преди откъс от разказа на персийския летописец Рашид ад-Дин251. Той обаче премълчава неуспеха им да напреднат по-навътре в царството и че са били принудени в крайни сметка да се отдръпнат и насочат с останалите орди към Средна Европа. Тези действия, както видяхме. някои автори погрешно отнасят вместо към Дунавска България към Волжка България и невинаги отчитат принадлежността на земите южно от Карпатите към Търновското царство. Освен посочените вече правилни отъждествявания на лицата и локализации на местата. дадени от Д. Ончул, А.Струза. В. Златарски и други автори. който приемат, че по това време угровлашките воеводства били в българските предели. тези въпроси се нуждаят от някои допълни-телни уточнения и осветления с помощта на други доводи и съображения.
Посланието на крал Бела IV до папа Григорий IX. писано на 7 юли 1238 г. в Цолиум (дн. гр. Зволен в ЧССР), съдържа освен молбата му да се даде службата на апостолически легат в България. която той възнамерявал да завладее. още и искането да му се разреши правото сам да зачисли към някои от епископствата в кралството си територията на запад от р. Олт. тъй като ..около границите на България и земята. която се нарича Завре (т. е. Северинското банство) и която отдавна бе обез-людена, порасна много числото на хората. конто още не са присъединени към епархията на никой епископ..."252 От текста обаче не проличава ясно и категорично, че тази земя била все още под иегова власт.
Това характерно заобикаляне на въпроса за владение™ на Угровлашко. защото било всъщност извън неговите предели. проличава и в утвърдителната грамота на папа Инокентий IV от 20 юли 1251 г. за привилегиите. дадени от съшия крал на рицарите от Ордена на йоанитите през 1247 г. срещу задължението им да охраняват седмиградската граница срещу ..езичниците, българите и други схизматипи". Воеводствата от двете страни на долното течение на р.Олт — на Литовой Басараба и на Сенеслав се изключват. защото земята им Бела IV ..оставя на власите, понеже последните я владеели дотогава". В. Златарски правилно отбелязва, че кралят ..искал да прикрие признанието. че тия земи и в това време не се намирали под иегова власт. но в същото време ги смятал все още за свои, понеже те били населени or изселници из неговата държава"253. Както те видим по-долу. тези територии са наречени през 1253 г. ..Асенова земя" от франпиския монах Вилхелм Рубрук. защото били владени от Михаил II Асен.
Ние имаме пълното основание да се усъмним дали наистина татарите са могли да удържат някаква решителна победа над българските сили през 1241 г., както тенденциозно разказва Рашид ад-Дин. или всъщност са били отблъснати. В полза на последното може да се съди преди всичко по едно ценно, макар и кратко, известие в римуваната хроника на старофренски език от Филип Мускес за удържана от цар Иван Асен II победа нал татарите:
...От Константинопол дошла вест, която бе много добре дошла.
Вж. българския превол с уточнения на В Н. Златарски (История.... III. с. 370) и тук гл. I. Срв. руския превод в Сборник летописей. Т. III. М . 1946.
2,2 Срв латинския текст, българския прсвод и коментар в ЛИБИ. IV. с 70
Златарски. В. Н. История. .. Ill, 371 373.
че беше умрял цар Асен.
който бил много ценен и разумен...
За татарите дойде вест.
която навсякъде бе приета добре.
че кралят на земята на власите (т.е. на българите) почти ги разбил..."2 54
До извода, че през 1241г. татарското нашествие в българските предели е било отбито, може да се стигне и като се вземе предвид фактът. че техните пълчища опустошили България едва при завръщането им от запад, т.е. на следната 1242 г.. а не през пролетта на предходната 1241 г., докато още е бил жив цар Иван Асен II.
Най-сетне същото заключение ще се направи. ако се обърне внимание и върху твърде важното обстоятелство. че отправилата се към българските предели част от татарите променила посоката на настъплението си и се насочила пак към северозапад. за да се присъедини в крайна сметка към главните сили начело с Бату.
При това движение на преминалите през Южните Карпати татарски отреди. ако се доверим на Рашид адДин, че са разгромили воеводите Басараба и Сенеслав, остава все пак без обяснение. защо те още тогава не са нахлули по-дълбоко в територията на царството и не са разграбили богатата му земя. когато тяхната главна цел е била плячката. През този период България била на върха на своего могъшество и благоденствувала, тъй като управлението на Иван Асен II преминало с малки изключения в мир при пълно разгръщане на производи-телните сили и на търговския обмен. За да се откажат от грабежа на такава страна, очевидно причината е била военната им несполука да преодолеят отбраната й. Явно те са били отбити от граничного население и изпратената от Търново войска.
Възможно е отначало воеводите да са претърпели поражение от превъзхождащите ги по брой и войнстве-ност татари. понеже разполагали с по-малочислени отряди, съставени от граничного население. Срещу редовната царска войска обаче нашественикът трябвало да отстъпи и се оттеглил. Според нас двата източника се допълват взаимно, защото в съобщението на Ф. Мускес, че царят ..почти ги разбил", е намерило отражение именно отблъеването на татарите и понесените от тях загуби от изпратените срещу им от Търново сили.
* ♦ *
Цар Иван Асен II е починал вероятно в престолния си град на 24 юни 1241г. Той оставил на малолетните си наследници едно вътрешно стабилизирано, обширно и благоденствуващо царство, чиято цялост съумял да запази благодарение на изключителните си качества на пълководец и държавник въпреки извънредно сложната и постоянно меняща се международна обстановка. По време на Иван-Асеновата смърт държавата обхватала под пряката или зависеща от него власт земите, населени с българи, между четирите морета: Черно. Бяло (Егейско), Йонийско и Синьо (Адриатическо). От север-ните й съседи Волинско-Галичкото руско княжество и Унгарското кралство България делели Долни Днестър и границата на гористостепната облает, Бърладското и Сучавското плато, билото на Източните (Гористи) и Южните Карпати до Железни врата, а оттам левите брегове на долните течения на Дунав и Дрина. Границата между земята на българското царство и западния й съсед зависимого Сръбско кралство продължавала да минава по планините Повлйен, Малйен и Рудник до гр. Равно и оттам по р. Велика и Българска (дн. Южна)
2,4 Вж българския прсвод на Г. Меламед и В Гюзслсв в ХИ Б. II. с. |03 на съответните сгиховс от Chroniquc rimcc de Philippe Mouskcs. pubhcc par Baron RcilTcnberg. Vol. II. Bruxelles. 1838, v. 30747 30762.
Карта № 3. БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ ЦАРУВАНЕТО НА ИВАН АСЕН II (1218—1241)
® Столица
О Главен град на феодално владение
О Град
-ф Крепост
• Средище на българска военноадминистр. облает
• Днешно селище с име в скоби
Граници на Българското царство при възшествието на Иван Асен II на престола
Териториални придобивки на България с година
----------Други държавни граници
J | | | | | | Зависими от България страни
'//////////////t Завладени от Теодор Комнин земи до 1230 г.
ПИЛОТ Име на облает
Карта № 4. БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ УПРАВЛЕНИЕТО НА ЦАРЕТЕ КАЛИМАН АСЕН (1241—1246), МИХАИЛ II АСЕН (1246— 1256) И КОНСТАНТИН ТИХ-АСЕН (1257—1278)
® Столица
0 Главен град на феодално владение
О Град
Крепост
• Днешно селище с име в скоби
Граници на Търновското царство:
•••••••• през управлението на Калиман-Асен
---——- в края на царуването на Михаил II Асен
в началото на управлението на Константин Тих-Асен
«Територии, управлявани от отцепили се след 1246 г. български боляри (Калоян, Константин Тих, Яков Светослав и др.)
1246 Дата на териториална загуба при Михаил II Асен
/ / / / Загубсни от България територии през управлението / / / / на Константин Тих-Асен
---------Други държавни граници
Морава, грсбена на Петрова и Голяк пл. до бифурка-цията на Неродимка и Лепенец й Качанишката клисура, през Метохия над Призрен, а след това — по Пастрик и Мум пл. до гр. Леш на Адриатика. Междата на западните области от царството — Арбанашката земя (Албанон) и Македония с васалното й Солунско-Епирско деспотство започвала от Авлонския залив на Синьо море и следвала Грива, МалакаСтра, Радовичка, Грамос и Пинд пл. до р. Бистрица и продължавала до Смолика, Камбуница, Докса, Дурла, Паяк, Круша, Хортач и Хломонда пл. до Солунския залив. Югоизточните съседи на България в Тракия били Никейската и Латинската цариградска империя, които се отделяли от нея чрез долното течение на Марица, Яйладаг и Хайраболските възвишения разклонения на Текирдаг, горното течение на Регина (дн. Еркене) и най-южните разклонения на Странджа до Деркоското езеро край брега на Черно море.
В тези най-обширни предели, до които стигнала българската държава след своето възобновяване, сред българската народностна маса живеели повече или по-малко обособени чужди етнически елементи: гърци, албанци, власи. кумани и др. Те се ползували със същите права, както българите. което проличава не само от масовите преселения, за да търсят сигурност и убежище в нейните предели, но и от признанията на чужди автори, като например Г. Акрополит и др., които приведохме по-горе. Многобройни групи от кумани и власи, забегнали съответно под ударите на татари или от притесненията на
маджарската светска и църковна власт, били поселени в различии части от териториите на царството. Те се ползували от местно самоуправление на собствените си първенци срещу задължението да осигуряват държавните граници на България. Още от самото възстановяване на българската държава куманите поели отбраната на нейните предели от нахлувания през Евразийската порта от северозапад, но след неудържимия натиск на татарите в края на царуването на Иван Асен II част от тях били поселени в Южна Тракия със същото задължение. но срещу латинци и ромей. Подобии функции в българските владения между Карпатите и Дунава срещу Унгарското кралство поело забегналото оттам и враждебно настроено към него православно българо-влашко население. Буферна роля към Маджарско играело Сръбското кралство, а спрямо франкските херцогства в Същинска Гърция (Атика и Морея) — ромейските деспотства начело с Мануил Комнин в Солун и брат му Константин в Навпакт и Акарнания.
През управлението на цар Иван Асен II българската държава придобила отново първостепенното положение като неоспорим и решителен фактор в Югоизточна Европа. Достигнатия връх на своята мощ, благополучие и величие след освобождението от ромейско иго България дължала на най-значителното си териториално разширение през тази епоха, на доброто държавно устройство, стопанския и ико.номическия подем. вът-решното омиротворяване и умело поддържаното външ-нополитическо равновесие.
Ч Политически icoiрафик на средновековната българска държава
Глава IV
ПРОМЕНИ В ГРАНИЦИТЕ НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА И ФЕОДАЛНОТО Й РАЗДРОБЯВАНЕ (1242—1300)
След смъртта на цар Иван Асен 1! на 24 юни 1241 г. престолът бил зает от 7-годишния му син Калиман Асей (1241—1246)', роден от маджарската княгиня Мария-Анна. сестра на крал Бела IV. По установения ред властта до пълнолетието му преминала у настойничест-вото. чийто състав не е известен. Допуска се, че в него е бил включен първият царски братовчед Калоян, който управлявал Средецката земя (хора) със средище крепостта Бояна1 2 — вероятно дадена като наследствено владение на баща му Александър, брат на цар Иван Асен II.
При твърде усложнената международна обстановка в Югоизточна Европа и надвисналата нова заплаха от татарите нашественици царското настойничество решило да следва курса на покойния цар и подновило мирните отношения със съседите си латинци3, маджари, ромеи и сърби.
След като опустошили руските земи. но били отбити от България малко преди смъртта на цар Иван Асен II. пълчищата. водени от Бату, разгромили на 9 април 1241 г. полско-немските обединени сили при Легница (немски Лигниц), а на 11 април — маджарската войска край р. Шайо. Татарите се развиднели из Южна Полша, Унгария и Източно Словашко. Те разорили големите укрепени градове Краков. Люблин, Естергом, Секешфехервар. Буда. Пеща. Чанадвар (дн. Ченад), Ва-рад и др. През следната 1242 г. ордите на Бату се разделили на две: едната. минала през Пансния за Хърватско, където оставила кървави дири до Сплит на Адриатика, а втората се отправила през Белградската и Браничевската облает към дн. Северна България. Добруджа и Бесара-
1 Това е българският облик на .маджарското име Калман. засвидетслствувано в домашни паметници: Рилската грамота на цар Иван Шишман. подправената грамота на последняя за Зографския манастир и в Зографската кратка история. Вж. за тях Иванов. Й. БСМ. с 602. 599. 638; Дуйчсв. Ив СБК. II. с 56. 162. 198. 271
Византийските лстописци Г. Акрополит и T. Скутариот също го възприсли (вж. ГИБИ. VIII. с. 171, 298). но Алберих се придържа към маджарската форма Colomannus (вж. ЛИБИ. IV. с. 185).
Българската форма на името срещаме и в две патронимии селищни имена Калиманци в Мелнишко и Псхчевско. Вж. Кънчов. В. Македония. Етнография и статистика. С.. 1900. с. 490 и 529.
Кьм собствсното име традицията е прибавила и семейното. защото срещаме този български владетел като Калиман Асен в едно домашно известие от 1241 1243 г. Вж. гръцкия текст и българския превод у Златарски. В. Н. История. .. III. с. 425. бел. I Срв. ГИБИ. X. с. 133.
2 Вж Златарски. В. Н. История ... III. 420 421.
3 Гюзслсв. В. Българската държава и Никея. .. с. 20.
Папа Инокентий IV (1243 1254) направил опит да подпомогне Латинската империя, а вероятно и Унгарското кралство. като на 21 март 1245 г. отправил послание до Калиман за възобновяване на унията Вж Dujdcv. IV. II Francescancsmo in Bulgaria ncl sec. XIII e XIV - Misccllania Franccscana. vol XXXIV (Roma). 1934. Case 111. 255—256 За докумснтитс от Ватиканския архив, отнаеящи се до българската история през IX до XIII в., вж ИИД. XIII. 1933. Вж. латинския текст и българския превод в ЛИБИ. IV. 89 92.
бия. за да всее и там ужаси и разорения4. Оттеглянето им обаче се наложило не само от намалената им ударна мощ вследствие оказаната съпротива от европейските народи, но и от вътрешнополитически причини в самата Монголска империя — предводителят Бату имал да играе решителна роля при избора на Гуюк, син на Угедей5, за нов владетел.
Ние не разполагаме със сведения за действително завземане на българските земи от нашествениците. В хрониката на добре осведомения венециански дож Андрей Дандоло се говори, че татарите „окупирали хазарската земя и българското царство и като разгромили унгарците, опустошили Трансилванската облает”, но това съобщение явно се отнася до Волжка България. защото същият автор нарича Дунавска България „Загоре”6.
С оглед да спаси страната от пълно разорение царското настойничество ще да е било принудено към отстъпки. Както проличава от сведенията на францис-канския монах Вилхелм Рубрук7, поетото задължение не
4 История СССР.... 1. с. 128; Cambridge Medieval History. IV. p. 6; Spuler. В Die Goldene Horde. .. 22 24; История Венгрии.... I. c. 141. 148
Известията за татарското нашествие в българските земи са оскъдни. От домашните това е преписката вж. тук бел. 2. а от чуждите Andreac Danduli Chronica per extensum descripta. Rerum Italicarum Scriptores. XII/ 1. 1938. p. 299. където събитията са отнесени погрешно към 1241 г. (вж. ХИБ. II. с. 102); т. нар. Голям Шефтларски летопис за събитията от 1092 до 1247 г. (вж. ЛИБИ. IV. с. 155. където годината 1223 е погрешно поправена около 1243 г.. вместо 1242); ..Жадна песен” на варадския архиепископ Рогериус. който съобщава. че след като опустошили Унгария. татарите ..преминали в България" (пак там. с. 186); ..Историята на Сенонската черква" от монаха Ришер. където се разказва. че татарите „преминали през България. Полша и много други източни страни. като опустошавали всичко. което им попаднело" (пак там. с. 189).
5 История МНР. .. с. 120; Егоров. В. Л. Историческа география Золотой орды..., 26—27.
6 След като говори, чс за разлика от трапезундския владетел Мануил I Комнин и селджукския султан никейският император Йоан Ватаци не бил подчинен на татарите. Вилхелм Рубрук разказва: „От устието на Танаис [= Дон) на запад до Дунава всичко е тяхно. дори и отвъд Дунава (т е. устията му] към Цариград Влахия. която е земя на Асан (= Михаил II Асен (1246 1257)] и Малка България (т.е. Дунавска. противопоставена на Волжката Велика България] и чак до Славония (= ссверозападната част от Балканския п-в) - тс всички им плащат дан: дори освсн установената дан те са събирали до неотдавна от всяка къша по една брадва и всичкото желязо. което намираха на слитъци..." (ЛИБИ. IV. с 195); „Те всички [християнитс. а именно рутени. власи. българи от Малка България. согдейци. киргизи и алани] преминават през неговата земя. когато отиват в двора на баща му. носейки му даровс" (пак там. с. 221).
За данъка. който българите плащали на татарите. вж Ников. П. Татаро-българските отношения през средните векове. ГСУ ИФФ. XV XVI. 1919 1920, 3—4. Spuler, В. Die Goldene Horde. .. р. 24.
7 Вж. Ei оров, В. Л. Историческая география Золотой орды. .. с. 7. 19 21. 28 33. Вж. също История СССР . I. с. 135; История МНР С. 124.
било еднократен откуп, а продължило да тегне като дан и през следващите години. Тъй че наред с останалите прегазени страни очевидно и българското царство трябвало да признае известна зависимост, т. е. да се превърне в данник на татарския велик хан. Това състояние бележи началото на продължилия до самия край на XIII в. упадък, при който България загубила в кратко време не само първенствуващото си положение в Югоизточна Европа, но и вътрешната си устойчивост, много духовни и материални блага и значителна по площ земя.
До последните години на седмото десетилетие на XIII в., когато хан (темник) Ногай обърнал погледа си на запад от Днепър и към българските предели на север от Дунава (дн. Бесарабия. Влашко и Молдова) и даже южно от тази река, за да наложи върховенството си в продължение на около четиридесет години, както това ще видим по-нататък. няма сведения, че татарите са заели територии на царството. В. Л. Егоров изказва несъгласие със становището на авторите, които поддържат, че западната граница на „Златната орда“ (образувана от улуса, т.е. племето на Джучи в западния дял на Монгол-ската държава) през началните десетилетия на нейното съществуване била р. Днепър. Той приема, че тя била създадена в началото на 1243 г.. когато завръщащите се от Далмация и Средна Европа орди на Бату се насочили към Долни Дунав. а оттам — към причерноморските степи. В. Л. Егоров неоснователно смята подобно на Г. Б. Феодоров и Л. Л. Полевой, че междуречието на Днестър и Прут, левият бряг на Дунава и Добруджа били владение на Ногай. макар това да не е потвърдено от нумизматичния материал при разкопките. Това проти-воречи. от една страна, на правилните констатации на тези автори. че границите на „Златната орда“, особено на запад, били неопределени. Практика в монголската държава в края на XIII и началото на XIVв. било в покрайнините й да съществуват „ничии земи“ - една система за осигуряването на границите у източните народи, за която вече установихме, че се използувала и в началния период на българската държава по Долни Дунав с нейните „пусти земи“ в най-застрашените направления. От друга страна, В. Л. Егоров се позовава на Вилхелм Рубрук, Плано Карпини и особено на арабски автори, че оше с образуването си „Златната орда“ включила в пределите си Бесарабия, макар да не е в състояние да определи чий улус е била тази територия. Позоваването му на арабските източници, които най-общо сочат, че ордата се простирала от Цариградското (= Черно) море до р. Иртиш, както и схващането му. че това съвпадало с данните у споменатите двама западни автори. е погрешно. Рубрук свидетелствува само за заплашането на данък от българското царство, а Карпини не е посещавал тези земи и изобщо не споменава под чия власт са били териториите на изток от Южен Буг и Днестър.
До края на царуването на Калиман Асен България наистина външно залазила териториалната си цялост, но рязко влошеното вътрешно положение поради отслаб-ването на централната власт отново дало простор на дълбоко таените по време на неговия баща стари брожения сред част от първенците. Именно измежду тези боляри овдовялата и отстранена царица Ирина ще да си е осигурила поддръжници, за да заеме властта. При неясни обстоятелства през август 1246 г. цар Калиман Асен
Ордата била наричана оше и „Синя" или „Кипчакско ханство", тъй като монголите от племето на Джучи чергарували в Поволжието и Дсш-и Кипчак, т.е. на територията на куманите. които наричали още и кипчаци. Като мнозинство и бидсйки на по-високо културно равнищс. последните започнали постепенно да асимилират завоевателитс си и ла им налагат своя език. Вж. Греков. Б. Д.. А. Ю. Якубовский. Золотая Орла и её падение. М. Л.. 1950; История МНР. .. с. 123; S pul с г. В. Цит. съч., и др.
починал и бил заместен от сина й Михаил II Асен (1246—1257)я. Управлението на страната поели неговата майка и Петър. съпругът на сестра му, който получил севастократорски сан, вероятно отнет от Калоян0.
♦ ♦ ♦
Никейският имп. Йоан Ватаци решил, макар и косвено, да нанесе удар върху България. Той използувал тежките отражения от татарското нашествие и липсата на владетел, който да продължи със същия успех политиката на цар Иван Асен II да се поддържа равновесие между ромейските държавици с оглед на тяхното взаимно обезвредяване и противопоставяне. Почти веднага след смъртта му —още през 1242 г. — никейският император се заел да изпълни своето неосъществимо дотогава намерение —да обедини под своя власт и западните ромеи в териториите на Балканите, които се управлявали от членовете на семейството Комнини. Той смятал. че ще бъде улеснен от обстоятелството, че те били разделени на четири отделяй феодални владения вероятно с оглед да бъдат по-успешно държани в покорност от българския цар. При нужда последният можел да разчита не само на противоречията между владетелите, но и на твърде разнородния етнически състав на държавите им. В тях наред с ромеите и не по-малочислените българи имало също и власи и албанци.
До 1242 г. създаденото от цар Иван Асен II положение в Югоизточна Македония и Северна Гърция се залазило в най-общи черти. В Солун и областта му (между крепостите Зъхна8 * 10 и Сервия) продължавал да управлява с титлата император Йоан, синът на слепия Теодор Комнин. Последният залазил за себе си малка част от Южна Македония (около Воден). След смъртта на Мануил Комнин в 1241г. неговите владения в Тесалия били заети от племенника му Михаил II (1231 —1268), който ги присъединил към Епирското си деспотство. От името на Михаил II третият брат на Теодор Комнин -Константин — продължавал да държи южната част на Епир. Преди да започне действия за ограничаването или премахването на властта на Комнините, през 1242 г. Йоан Ватаци поканил Теодор на тържествено посещение в Никея, но го задържал с измама и преминал Дарданелите с войска, подсилена с кумани.
Никейският император се отправил за Солун през Беломорието, като вероятно е разчитал на враждебно настроеного към Комнините царско настойничество в Търново или е имал неговото съгласие да мине през българската територия. Крепостта Рендина (при едноименното дн. село в Лъгадинско на десния бряг на Струма, по чието долно течение минавала границата на
8 По този повод Г. Акрополит съобщава. че „както някои казваха. това станало с него вследствие на естсствсна болеет, но според други той починал от отровно питие, което му приготвили противниците тайно" (ГИБИ. VIII. с. 173). Според В Н. Златарски (История.... III. с. 428) византийкнят писател предава предпазливо двете версии, за да смекчи обвинснието. което се хвърляло върху неговата сънародница царица Ирина, но смята, че втората версия с по-правдоподобна.
С основание В. Н. Златарски (История.... III. с. 469. бел. I) сочи, чс името на Михаил II Асен и на севастократор Петър не се спомснават в Синодика, тъй като цьрквата ги смятала съответно за братоубисц и цареубисц. От брака на севастократор Петър с Теодора Анна (дъщеря на цар Иван Асен II и Ирина Комнина) потомци на дъщеря с неизвестно име са били царств Михаил III Шишман Асен (1323 -1330). синът му Иван Стефан (1330 1331). Иван Александър Асен (1331 1371) и синовете му Иван Срацимир (1371 1396) и Иван Шишман (1371 1395). Вж. Божилов. Ив Родословисто на цар Иван Александър. ИПр. 1981. №3 4, с. 153 сл.
Q Златарски. В. Н. История ... Ill, с.429, 437; М ушмов. Н. Една нова монета на царица Ирина със сина й Михаил. В. Сб. в мест на В. И. Златарски. С.. 1925. с. 165 сл.
10 Г Акрополит. ГИБИ. VIII, с. 171; Nicol. D М The Despotate of Epiros.... 136 137.
Изказва се предположението. че Михаил II и Константин е едно и също лице. Вж. Cambridge Medieval History. 90. р. 314.
царството) била заета, след като солунският й гарнизон се изтеглил пред настьпващите никейски и кумански войски. но столицата на Йоан Комнин оказала твърда съпротива. Все пак чрез заплахи и увещания солунският император бил принуден да се откаже от това си звание и да се подчини на Йоан Ватаци, като се примири само с деспотска титла. Никейският владетел трябвало да се задоволи само с това. защото междувременно възник-нала опасност от татарите в източните му предели и трябвало да се оттегли в Мала Азия11.
През 1244 г. починал Йоан Комнин и Йоан Ватаци оставил брат му Димитър Комнин да управлява солунското владение. След отдръпването на татарите. използувайки породилото се недоволство срещу новия деспот и уверен, че няма да срещне противодействие от българска страна, Йоан Ватаци предприел през 1246 г. втория си поход срещу Солун. Сега вече той имал намерение да го присъедини с владенията му към империята. При преминаването на Марица при Вира (дн.Фере) императорът узнал за дворцовия преврат в Търново. Това променило плановете му и той решил най-напред да упражни натиск върху царството, като отнеме част от владенията му и така да предотврати евентуален опит от страна на новото настойничество начело с Ирина Комнина да помогне на брат й в Солун. С тази цел Йоан Ватаци се насочил през задържаната вероятно след похода през 1242—1243 г. ивица от българския беломорски бряг между Марица и Струма, разчитайки на поддръжката на флота към яката българска крепост Сяр, като „отминал Христопол (дн. Кавала) и Филипопол“12 (всъщност Филипп, днес развалини между последния град и Драма).
Йоан Ватаци преди всичко разчитал на чувството за несигурност. което било обхванало българите поради претърпените злополучия от татарското нашествие и проличалото по този повод безсилие на централната власт в Търново да осигури защитата на земята им13. При това съпротивителните сили на царството били намалени още повече вследствие на династическата междуособица. За своите завоевателни цели императорът умело използувал подкрепата на някои инородни елементи. като въдворените от цар Калоян пловдивски гърци в Мелник. Немалко обаче го улеснила и неустой-чивостта на някои разколебани във вярата си в мощта на царството боляри българи (какъвто бил тогавашният управител на Сяр Драгота), за да ги придума да му се подчинят доброволно. Особено податливи се явили по-състоятелните люде, който се стремели да опазят имуществото си в несигурните времена14. Именно с оглед на това мнозина смятали. че ще могат повече да разчитат на един император, който е съумял да опази независимостта си от татарите15 16 17 18, отколкото на детето
"Г. Акрополит. ГИБИ. VIII. 171 172; Nicol. D. М. The Despotate оГ Epiros.... 138 139. 144 145.
12 Пак там. Г. Акрополит погрешно нарича Филипи Филипопол.
1' Това проличава от предадснитс от Г. Акрополит думи на гърка първенсц от Мелник пред съгражданитс му: ..Достатъчно страдахмс от управлението на детето Калиман. Имашс надежда, чс то те възмъжее и при него, като дойдс на възраст. когато човск може да различава добрия от лошия мъж. те се освободим от мъкитс. Но тъй като го загубихме поради лота съдба и ни остави лруго лете да управлява българите. ние бихме се показали по-глупави и от най-глупавия човск. ако се изложим на нови нещастия. като предпочетем да остансм цял живот без владетел. от което нсшо се пораждат повечсто големи нещастия.. " (ГИБИ. VIII. с 175).
14 Пак там. 174 176.
15 Поради оттсглянсто на татарите от Мала Азия Никея залазила независимостта си от тях за разлика от трапсзундската и сслджукско-гюркската държава. който им станали ланници. Вж Вернадский. Г. Золотая Орди. Египет и Византия в их взаимоотношениях в царствование Михаила Палсолога Scminarium Kondakovianum. 1 (Praha). 1927. р. 74; Греков. Б. Д . А. Ю. Я кубовский. Золотая Орда и сё падение.
цар в Търново. Така без да воли военни действия . в продолжение на два-три месеца Никейската империя отнела значителен дял от територията на българското царство: Южна Тракия с Олринско. Беломорието и Родоните до р Марица (която станала гранична) . долината на Места и голяма част от тази на Струма с Велбъжд и областта му А това ще рече Източна Македония вероятно до Рила, Конявската пл., Доганица, Козяк, вр. Султантепе, Голек Чука, Плачковица, Ограж-ден. Беласица и Круша. Паяк и вр. Каймакчалан.
Неправилният и поради това неясен граматически строеж на израза у Г. Акрополит, където говори за доброволно подчинилите се на Йоан Ватаци крепости и селища в Източна Македония1", както и дословното
преповтаряне на съответния пасаж от използувалите труда му Теодор Скутариот и Ефрем Монах19 20 са подвели изеледвалите този период от българската история, като се започне още от К. Иречек и се стигне до наши дни~°, да
16 Мутафчиев, П. История..., II, с. 127. Между основните причини за унинието сред българите той поставя и тази. че „отбраната на крепостите била всецяло занемарена: техните стени порутени, не били в състояние да удържат и най-малкия напор (пак там). Обобщението му явно се дължи на съобшението у Г. Акрополит за лошото състояние на част от външната стена на Сярската крепост. докато вътрешната била изправна — „акрополът бе укрепен със стена и приготвен да посрещне нападение" (ГИБИ. VIII. с. 174). От разказите на същия автор за трудностите. конто ромеите срещали при обсадата например на Мелник. Стоб, Хотово (пак там, с. 174, 176). Цепена и други родопски твърдини (пак там. с. 187—189 сл.). както и от други приведени по-горе данни. проличава. че всъщност българските царе и специално Иван Асен II са отделяли особено внимание на крепостното строителство. За последния има изрични сведения в споменатия вече руски летописен свод с миниатюри от времето на Иван IV Грозни. една от конто представя възстановителната му дейност с надпис: „В начале царства своего полови грады болгарскня."
17 ГИБИ. VIII. с. 176. Вж. също кратките сведения в житието на Йоан Ватаци у Гюзслев. В. Българската държава и Никея. .. с.21.
18 Вж. гръцкия текст и българския превод в ГИБИ. VIII. с. 176. където се съобщава: „Станимака и Целина и каквито градчета и села лежели край планината Родопи. станали данъкоплатци на императора... От земите на север на императора се подчиниха Стубион [= Стоб. дн. едноименно село в Станкедимитровско, Кюстендилски окръг] и Хотово [дн. едноименно село югозападно от Мелник. Благоевградски окръг — погрешно дадено в коментара. бел.4 на северозапад от същия град), силни укрепления и областта на Велбъжд и Скопие. и Велес чак до Прилеп и пелагонийските селища Невстопол [пояснено в коментара като Овче поле, но което всъщност е облает, чието дн. средище е гр. Свети Николе] и Просек — всичко стана подвластно на императора..."
-хотя xai ВеХедо; очевидно е вмъкнато допълнително без съюз или частица от автора, но не и на мястото си след xai ixey.pt, а преди него. Преводачите обаче са се опитали да оправят препинателните знаци. но с това още повече са замылили съшинския смисъл на израза.
10 Издателят на Теодор Скутариот. който почти дословно преразказва Г. Акрополит (срв. неговия гръцки текст пак там. 280—281). се е опитал да поправи израза стилно. като след BcXe^oueSiov поставил запетайка.
Ефрем Монах, чийто извор наред с Й. Зонара и Н. Хониат за тези събития е пак Г. Акрополит (вж. Ephraemii Monachi Imperatorum el Patriarcharum.... Pracfatio. p. 5). следва разказа на последния. но го предава в стихотворна форма и с тенденцията да възвеличи Йоан Ватаци. Ето защо той не се е подвоумил пред нсяснотата в израза на своя пьрвоизточник. а представя съвсем категорично всички изброени градове като завладсни (ххтё<г/е) и поставени под негова власт (пак там. 34) 342. 8509 8518). В изданието разчитането ^eaeo^oj Aiou за Велбъжд е погрешно. като името е разделено на две. а за Овче поле е употрсбсна формата Еб<я.
20 Иречек. К История... с. 308. Вж също Златарски. В Н. История ... 111. с.435; История Византии. III. с.62; Cambridge Medieval History. IV. part I. p. 535 (където се приема, че Йоан Ватаци окупирал областите ..около Сяр. Мелник. Одрин. Велбъжд. Родопитс и цяла Македония източно от Варлара"); Жаворонков. П. И Никейско-болгарские отношения в середине XIII в. ВВ1. VII. 1981. р. 195 (който смята, че България била загубила цяла Македония), и др.
Срв. An go Id. М. A. Byzantine Government in exile. Government and Society under the Lascarids of Nicaea. 1204 1261. Oxford. 1975. p.291, който приема, че Й Ватаци присъединил Скопие за кратко време. след което градът бил взет от Константин Тих; Д. Никъл (The Despotate of Epiros. .. p. 145 и др.) заключава въз основа на тскстове у Г Акрополит и Ефраим Монах, че до средата на ноември 1246 г. цяла Южна и Югозападна България била „поне повърхностно присъединена към Никея" като Й Ватаци стигнал до Битоля и Просек Със сключсния
включат между предадите се крепости и всички останали, споменати във въпросния израз места. Това са именно Скопие. Велес, Прилеп. Овче поле и Просек. Г. Акрополит всъщност ги е посочил само за да определи докъде е достигнала никейската власт. В. Златарски също приема дословно известието, но все пак на други места в изложението си прави известии уговорки21, докато П. Мутафчиев съвсем основателно ограничава, макар и да не уточнява съвсем, придобивките на никейците: „Родоп-ската облает и Македония до Вардар заедно с Велбъжд-ско."22
Факты, че епирският деспот Михаил II, както ще видим по-долу. едва през пролетта на 1254 г. (след наказателната експедиция заради отмятането му с Теодор Комнин от Никея) предава Велес23 заедно с Прилеп и Круя на Йоан Ватаци, ни посочва ясно, че през 1246 г. малоазийската ромейска империя не е имала власт над тези градове. Специално за Велес ние не разполагаме с данни. кога точно тази крепост е попаднала в пределите на епирците.
Г. Акрополит разказва, че след като Йоан Ватаци унищожил Солунското деспотство и присъединил пряко към империята си главния му град с Бер—Верия, „земите отвъд тях и тези. конто започваха от Платамон на запад, а също земите около Пелагония [дн. Битоля], Охрид и Прилеп бяха под властта на деспот Михаил [II Епирски], Воден [дн. преименуван Едеса], пък Стари дол [вер. несъществуващото дн. с. Ескидже, Ениджевар-дарско], Стровон [= Острово. дн. преименувано Арниса. Едески (Воденски) окръг. Гърция] и земите около тях владееше Теодор Ангел [= Комнин], баща на Димитър и чичо на Михаил''24.
При започналия вече разложителен процес в българското царство очевидно не е било трудно и за деспот Михаил II да заграби земи от него. Липсват данни за завоевание или доброволно преминаване под властта на епирците на Югозападна Македония, долината на Средна Бистрица с крепостта Сервия и територията на дн. Средна Албания (Албанон) със средище Круя. В. Златарски приема, че Пелагония (= Битоля), Охрид и Прилеп, т.е. изрично посочените от Г. Акрополит градове, били завзети „безбойно при движението на Йоан Ватаци към Солун от Михаил II, който се възползувал от благоприятния момент и същевременно признал върхов-ната власт на никейския император"25. Според нас тогава епирският владетел не е могъл да предприема действия в друга посока, а като най-приемливо се очертава, че първенците на тези твърде откъснати от българския държавен център покрайнини, може би недоволни от промяната в Търново. ще да са потърсили закрилата на епирския владетел. предпочитайки него пред Йоан Ватаци. Така бившите „земли" (хори) в административного устройство на Иван-Асенова България Драчка (Арбанашка), Прилепска (в която се включвала и Битоля)
договор последният уведомил Михаил Асен за променените граници на България. Вж. посочените изворови известия пак там. с. 156, бел. 7. Погрсшното отъждествяване на Стоб на Рила със Стоб на Вардар също е допринесло за това заблуждение.
21 По повод отстъпвансто на Скопската и Вранянската ооласт на I. Ласкарис съгласно Регинския мир от 1256г. В. Н. Златарски (История. .. III. 461 462) сочи, че Й . Ватаци не бил завладял преди това Скопие По-нататък съшият автор правилно сочи за владетел на Скопската облает Константин Тих (пак там. с.438. 468). а на друго място (пак там. с.478, бел. 2) допуска, че след като имп Й Ватаци се оттеглил в Мала Азия, някои от присъединсните крепости се отметнали от Никея
22 Мутафчиев, П. История.... II, с. 127. Вж. също Ostrogorsky, G History . р. 391 В История на България, I, с. 205, е погрешно определено „в Средна Македония до Вардар" вместо Източна и Средна Македония
' Г Акрополи!. ГИБИ. VIII. с 181
21 Пак там, с. 179; Д. Никъл (The Despolate of Epiros . p.151) приема, че Михаил и Теодор завзели преди похода на Й Ватаци Прилеп и Велес през пролстта на 1252г.
25 Златарски. В. Н. История.. , Ill, с.436.
и Деволска, също се откъснали от търновската власт и се присъединили към Епирското деспотство на Михаил II може би още след 1246 г.26
От разказа на Г. Акрополит за тези действия на Йоан Ватаци на Балканите обаче проличава ясно, че ромейските владетели не са присъединили териториите между сръбско-българската граница от времето на цар Калоян и Иван Асен II (която продължавала да минава на север от Призрен и на юг от Липлян чак докъм 1282 г.)27 и една линия, която е минавала нейде по билата на източно-албанските пл., Дешат, Яма, Бистра, Буковец (Буковик), Суха гора, Караджица, Бабуна, Селечка, Нижде и Паяк. Въпреки това в историографията не съществувала никаква яснота по въпроса, дали изобщо след 1246 г. и докога българската власт се е залазила в тези покрайнини. Опитите да се изясни това обстоятелство съвсем неоснователно и погрешно се евързваха почти изклю-чително с въпроса за истинността на грамотата, дадена от Константин Тих Асен на ман. „Св. Георги" на Виргинскою бърдо край Скопие. Въз основа на нея се правят различии догадки, кога югозападните български земи са били отново включени в пределите на царството през периода между 1247 и 1264 г., или се изказват (например от Гр. Баласчев и др.)28 прибързани и
20 На видно място в църквата „Св. Архангел Михаил" в гр. Костур са изписани ктиторските изображения на цар Михаил II Асен и царицата майка с надпис: „Моление на раб божий Михаил Асен. син на великия цар Асен и на неговата майка Ирина, дъщеря на Теодор Комнин." Вж Дуйчев. Ив. Приноси към историята на Иван Асен II. IX. 314—319. който допуска, че те са посетили Костур между 1246 и 1253 г и направили щедри дарения по време. когато този град бил в пределите на Теодор-Комниновите владения Вж. |ръцкия текст пак там. 316—317. и българския превод в СБК. II, с. 277.
В случая трябва да се има предвид, както ще видим по-долу. че до 1254 г. владетел на Костур е бил Михаил II Тогава първенците на града го предали на Й Ватаци. Възможното обясненис за дарението трябва да се търси в роднинските връзки между българския и епирския владетел. При посвсщаване или поправка на храм на името на светията покро-вител на невръетния търновски цар. майка му го обдарила с разрешението на Михаил II. а ктиторските портрети и надписът били направени по негово благоволение. По време това може да бъде отнесено само между 1246 и 1254 г.. но най-голяма вероятност за извършването му се явява посещен него на царица Ирина в Солун през 1246 г.. за да измоли от никейския император милост за брат си Йоан. солунски император. Срещу хипотезата за посещение на Костур от българския цар и неговата майка говори изображението. където владетелят е прсдставен по-възрастсн. отколкото с бил по това време — 9 10-годишен (вж. Дуйчев, Ив. Приноси.... с.318)
Остава открита другата възможност през 1246 г. Костур, който спадал към обл. Малък Девол, да е бил още в прелелитс на българското царство и царицата Ирина, без да го поссщава. ла е дарила храма и нарелила да се направят ктиторските портрети и надпис по време на простоя и в Солун. В такъв случай трябва ла се приеме, че областите Девол и Прилеп с Арбанашката земя (Албанон) са проминали пол властта на епирския деспот след 1246г.. но преди 1254г Вж също и Гюзелев. В. Българската държава и Никея .. с. 21. който вижла в памстника българско политичсско и културно присъствис в тази облает
За областите Голям и Малък Девол вж. Колола ров. II О местонахождении средневекового города Девол и пределах одноименной области Старобългаристика(РВ). 1982. №'I и 2.
21 Свилстслството с на Данило (вж. Животи крал>сва архиепископа српских. Написао архиепископ Данило и други, на cbhjct излао В. ДаничиЬ Загреб. 1866. с. 107 = изданисто на Л. Мирковнч в Белград от 1935 г.. в новосръбски прсвод с. 81). Манастирът се намирал на Виргинского бърло на I км западно от с. Бутсл. Скопско (вж. Иванов. Й БСМ. с 580).
2" Пръв изказа съмнения върху истинността на Виргинската грамота като документ Баласчев. Гр. Същински ли с хрисовулът на цар Константин Тих (1258 1277). Минало. II. 1911, №5 6.178 187. а отново в последно време Петров. П Към въпроса за авгентичността на Виргинската грамота и на съдържащите се в нея сведения ГСУ ИФФ, L1. 1957, №2. 171 248. Въпреки изказаните възраження от Г. А Илински. Й Иванов. Ив. Снегаров. Р Груич. Ив Дуйчев и др. (вж за тях у Петров. П. Към въпроса за авгентичността . 173 175) П Петров сравнява текстовсте на Константин-Тих-Ассновата грамота с тази на Стефан Урош II Милутин (от около 1300г.) и сс присъслинява към становището. че тя може да бъде използувана като нзвор за българската история Той уточнява предположеното и по-късно съставяне вероятно в Хилснларската обигел въз основа на загубената дарствсна грамота за съшия Вир1инскн манастир на цар Иван Асен II
необосновани твърдения, че Константин Тих Асен въобше не е владял Македония.
Пръв К. Иречек е сметная, че през 1262—1263 г. Константин Тих Асен превзел Скопие. областите Пореч и Полог и околностите на Прилеп. Около 1279 г. той владял тези земи заедно с Велбъждско и Софийско20. В. Златарски и други автори смятат. че освобождението на цяла Югозападна България. т.е. дн. Македония, е станало към 1255 и 1262—1263 г.* 30 Р. Груич пък отнася първоначалното владение на Македония от Константин Асен в края на властта на тъст му Теодор II Ласкарис, т.е. до 1258г.3’, но впоследствие приема, че Скопие и неговата облает били включени в българската държава едва през 1265 г. — по време на обшите действия с татарите срещу Византия32. П. Мутафчиев33 и Й.Иванов се отнасят с по-голяма предпазливост, като вторият отбелязва съвсем уместно: „наистина Иречек беше на мнение, че Константин Асен е владял Македония, но въпросът. както е повдигнат от Баласчева, заслужава да се уясни от специалистите.“34
Не ще и съмнение, че е най-трудно да се установи един факт, който изобщо не е можел и да съществува — отвоюването на една територия именно от то!и, който сам я владее на собствен© основание — по наследство. Съвсем естествен© е да липсват известия в изворите за подобии действия, тъй като северозападните български покрайнини (Скопската облает и прилежащи към нея земи) са се радвали на свободата и след 1246 г., дори до 1282—1283 г., едва когато били завладени от сръбския крал Стефан Урош II Милутин35. Въпреки липсата на изрични и преки изворови известия (което от своя страна се обяснява именно с това. че съвременните византийски автори са били съвсем наясно по въпроса, кой фактически владеел тези земи) действителността се разкрива след внимателен анализ на косвени и твърде разнородни данни и съпоставката с някои установени факти. Те показват, че Северна Македония е била родово владение на Константин Тих както преди, така и след като е заел търновския престол. Нещо повече, тази покрайнина продължила да бъде в пределите на царството още няколко години след смъртта му.
Съвременникът Г. Акрополит, който познавал лично Константин Асен. защото водил преговори с него в Търново. се задоволява да отбележи по повод избора му за цар, че е „синът на Тих“36 * *. Това показва, че бащата на новия цар бил една твърде известна личност, нещо, което
Приема съшо. че Константин Тих Асен бил дарител. но без Скопие да е влизало в пределите на царството му през 1257 или 1258 г., като изхожда от погрешното схвашане на Г. Баласчев, че този български цар не бил владял Скопската облает, без обаче да приведе нови доводи в тази насока.
” Иречек. К. История..., с. 318. 323. приема, че Константин Тих и.ма.т наследствени владения около София (пак там, с. 315).
30 Златарски, В. Н. История..., II. 448—449, 503. Вж. също Ников, П. Българо-унгарски отношения... с. 133; Дуйчев, Ив. Принос към историята на Иван Асен II. с. 318, СБК. II, 350—351.
31 Гру)иЬ. Властелинство светаго Ъор1)а код Скопла од XI--XV века - Гласник српског научног друштва, кн> XII (Скопле), 1925, с.49.
12 Гpyjnh. Р. Када je Нсмалин унук по кЬери бугарски цар Константин Тих. могао владати у Скопско) области? Гласник Скопског научног друштво, кн>. XII (Скопле). 1933, с. 272.
33 Мутафчиев. П. Сръбското разширение в Македония през средните векове. — МПр, I, 1925, № 4, с. II, бел. 2; История..., II, с 140
34 Иванов. И БСМ, с. 579
35 С основание Ив. Дуйчев (СБК, II, 350—351) обръша внимание на
гова обстоятелство. като задана въпроса: ..Притежаваме ли безспорни
локази, че сърбите оше тогава са прострели своего владичество там?"
П Петров (Към въпроса за автентичността... 240- 241), без да
противопостави каквито и да било доводи, от своя страна поставя
въпроса: „Но какво общо имат сърбите с разрешаването на
повдигнатия въпрос? При това трябва да се отбележи, че има
неопровержими данни за сръбското проникване в Македония при Урош
I през 1258 1259 г." Както ще видим по-нататък обаче. това е един поход, но не и установление на власт в този край.
*• ГИБИ. VIII, с 205.
се потвърждава и от свидетелството на Григора, че бил от знатен произход '3’. Пахимер пък съобщава. че „по произход бил наполовина сърбин''3’. което намира своего потвърждение и уточнение в израза от Виргинската грамота, че Стефан Неман бил „деда царство мн“39 *. С голямо основание В. Златарски допуска, че Тих е тъждествен със споменатия от К. Иречек „архонт и царски чиновник Иван Тихомир1* в Скопие около 1200 г. (посочен обаче от него само във връзка с изясняване съкращението на името). Тези данни за велможата научаваме от едно писмо на Д. Хоматиан . Твърде възможно е същият този Тихомир като местен първенец да е бил зачислен впоследствие към българското болярство от цар Иван Асен 11 и да му е било поверено управлението на Скопската хора. Това право е могло да премине по наследство и у сина му Константин през царуването на Калиман Асен и Михаил II Асен.
В началото на зимата през 1246 г. царското настойни-чество начело с Ирина сключило договор с никейския император при условието, че „ще се ограничи само с тия земи и не ще отива по-нататък“41. То поело и задължението да го подпомага в борбата му с Латинската империя, без да има от това никаква действителна изгода42. Тази капитулантска политика на Търново ще да е засилила брожението сред привържениците на Асеневци. Към тях се числял, както последвалите събития го потвърждават, и Константин Тих. Вероятно той ще да е последвал примера на своя сродник и единомишленик Калоян, който, след като бил отстранен от настойни-чеството, престанал да признава централната власт и се отцепил с управляваната по наследство Средецка облает43. Твърде възможно е при този си акт двамата боляри да са се облагали на роднинските си отношения със сръбския крал Стефан Урош I (1243—1276)44.
Би могло да се допуске, че подобна подкрепа на отцепниците е била един от мотивите за войната срещу Сърбия през 1253 г., а изразът „присъединява към предишното състояние и знаменитата облает скопска и прочутата вранянска" в посланието на имп. Теодор II Ласкарис (1254—1258) по случай сключването на Регин-ския мир от 1256 г., на който ще се спрем по-долу, разкрива един по-особен статут на тези територии. Въпреки липсата на други данни можем само да се досещаме, че „предишното състояние" в никакъв случай
37 Никифор Григора, пак там, XI, с. 130.
38 Пак там, X. с. 166.
30 Иванов, Й. БСМ. с. 581. Срв Петров. П. Към въпроса за автентичността.... 227—238. който прави опит да докажс. че този израз се отнася.т за цар Иван Асен II, чиято майка Елена била дъщеря на Стефан Неман. Това обаче съвсем не изключва възможността последният да е бил дядо и на Константин Тих Асен. нещо, което обяснява подчертания от византийските автори знатен произход и известност на баша му Тих или Тихомир.
40 Dem с trius Chomatianus. В. Pilra. Analecta Sacra.... vol. VI. col. 263. Вж. съшо Златарски. В. Н. История. .. III. с.457, бел. 2. Срв. J иречек. К Истори)а ерба... 1. с. 232; Ников, П. Матсриали за средновековната исктория на България - ГСУ-ИФФ, XVIII (7). 1922.
Д. Никъл (The Despotate of Epiros.. . p. 183. n.2) приема, чс и Константин Тихомир бил внук на Стефан II Неман, а баща му Тихомир бил получил (подобно и на Димитър в Албанон) владение вероятно в Скопие заедно с ръката на една от дъщсритс му.
41 I Акрополит. ГИБИ. VIII, с. 176; Златарски. В Н История . Ill, 437 438. датира сключването на договора преди превзе-мансто на Солун. което станало през м декември с. г.
** Липсват данни България да с получила някакви отстъпки от Никейската империя срещу помощта. която й оказала през 1247 г. с конни отрсли. за ла отнеме Мидия. Деркос. Виза и Цурул от латинците. Вж свеленията за това у Г. Акрополит (ГИБИ. VIII с 179) и в приписка към словото на Григорий Назиански (вж. гръцкия текст у Polcmis D. Y_ А Manuscript of the Year 1247. Byzantinischc Forschungcn. I. 1966. z/u 271. и българския прсвол на В. Гюзслсв в ХИБ. II. с. 115.
*•’ Златарски. В. Н. История. .. III. с.438.
г- ж* Р°лнинствот° иа 1ИР Калоян и изобщо на Асеневци със с 227асл ” ”* Р°"' П Към ь"Рма ’» аагентичноегга. ..
не е било пряка власт на Никея върху тях, а по-скоро някаква самостоятелност по отношение на Търново, която разчленявала българското царство и намалявала неговата мощ, т.е. обслужвала интересите на Никея. В това ние виждаме цар Иван-Асеновата политика за противопоставяне на ромеите едни срещу други, но приложена вече от никейския император спрямо българите.
Местоположението на Северна Македония по това време позволявало тази покрайнина лесно да бъде отцепена. На север тя граничела със Сръбското кралство, на запад и югозапад—с Епирското деспотство, на юг—с владенията на Теодор Комнин, на изток —с Никейската империя, а на североизток—със Средецката облает на Калоян, която я отделяла от Търновското царство. Не е ясно кому се подчинявали Вранянската и Нишката облает, но при това положение и с оглед текста на споменатото послание Поморавието с Нишавско едва ли са останали в пределите на Търновското царство. Те са могли да спадат към Скопската или Средецката облает или са се управлявали от трети болярин, също принад-лежащ към средите, враждебни на царското настойничество, като например Яков Светослав, за който, както ще видим, има сведение, че е владеел земите от двете страни на Западна Стара планина.
Известията за някои по-късни събития, на конто ще се спрем в друга връзка по-нататък, ни позволяват не само да изясним властта на Константин Тих в дн. Северна Македония като болярин, а от 1257 г. като цар, но и приблизителните й предели. Преди всичко това разкрива обиколката на Г. Акрополит в качеството му на новоназначен през 1257 г. никейски претор в западните крепости. Той инспектирал Албанон, Деволската и Прилепската облает, Дебър и Кичево, но не и Скопие, Враня и Велес. Владението на долината на Дрина се потвърждава и от оперативната посока на похода срещу никейците на сръбските войски през Кичево до Прилеп в 1258 г., а също и от маршрута на византийското пратеничество във връзка с проектираната женитба на Анна (дъщеря на Михаил VIII Палеолог) за Милутин(син на Стефан Урош 1) след влошаването на българо-византийските отношения около 1271г., т.е. към 1272— 1273 г. От Солун то минало през Бер — Верия, Охрид, по р.Дрин, Полога и Липлян45, но не и най-пряко — по Вардар през Скопие за Косово поле. Приема се, че обиколният път бил предпочетен, за да се избегне опасността от нападение на български отреди46. Такова действие обаче би могло да се осъществи по-лесно именно от Скопие, което явно е влизало в българските предели, а не от вътрешността на царството. Минаването през Полога може да бъде указание, че тази местност не е била във владение на българския цар.
В едно известие на Пахимер за действията на Йоан Палеолог (брат на Михаил VIII, който го въздигнал в севастократор) срещу противоникейската коалиция в 1259 г. между превзетите „със светкавична бързина" крепости и местности наред с Канина, Белград (дн. Бе-рат), Клония. Костур, Битоля. Черник, Девол, Прилеп, Воден, Острово, Петърско (Петра). Преспа, Стари дол. Охрид, Патрас, Трикала и др. е и Полог47. Владенията в Северна Македония на спазващия тогава неутралитет цар Константин Асен останали пак незасегнати. Ако няма грешка в разчитането на името „Полог" (споменато след Канина и Белград, но преди Колония), което ни дава
45 Вж. разказа на Г. Пахимер. ГИБИ. X. 167 169
46 Срв. Петров. П Към въпроса за автентичността.... където приема, че нападение™ могло ла се извърши от други български предели.
47 Вж. ГИБИ. X. 150 151. В коментара погрешно е определена
местността Полог като град, а Колония е поставсна в Македония
вместо в Епир.
известно основание да приемем, че всъщност може да се отнася до планинската облает Погони (между реките Дропули, или Дрцно, и Каламас, или Тиамис, североза-падно от Янийа), следва изводът, че долината на Горни Вардар (Полог) наистина е била в ромейски ръце през 1258—1259 г.
Що се отнася до Велес, възможно е между 1246 и 1253 г. Константин Тих да го е загубил с част от владенията си (може би едновременно с Полога), тъй като след наказателната експедиция срещу отметналите се от Никея Теодор Комнин и племенника му Михаил II последният предал на Йоан Ватаци заедно с Прилеп и тази крепост48.
При похода от 1253 г. малоазийската империя присъе-д и ни л а още от земите, който били населени с българи и съставлявали части от царството на Иван Асен II, но по това време вече управлявани от ромеи. Преди всичко никейците отнели окончателно Воден и Острово. като заточили Теодор Комнин в манастир, където завършил живота си, а през зимата на 1254 г първенците на Костур, Голям и Малък Девол доброволно преминали към Йоан Ватаци заедно с неговия сродник Голем (Гулемос) и подвластната му облает Албанон (Арбанашката хора) със средище Круя49.
С отстраняването от търновския престол на неговия племенник Калиман Асен ще да се е премахнала и последната задръжка, ако такава е съшествувала изобщо. у бездруго противобългарски настроения крал Бела IV. От 1246г. той започнал да се титулува „Rex Bulgariae", очевидно за да изрази своите претенции върху североза-падните български области, конто неколкократно, но временно бивали завземани от маджарите. Това е дало основание на П. Ников да приеме, че през тази година са били отнети Белградската и Браничевската облает50. Неминуемо крал Бела IV не ще да е пропускал да използува крайно притесненото положение на българското царство, за да осъществи териториално разширение за иегова сметка, но липсват данни както за обхвата, така и за точного му датиране. Вероятно най-напред той ще да е отнел част от отвъддунавските владения на България — западно от р. Олт, и затова през 1246 г. си е прикачил споменатата вече титла. Основание за това ние намираме във факта, че на следната година в Северинското банство били заселени рицари от Ордена на Йоанитите. наричани също и хоспиталиери51. Бела IV обаче не ще е могъл да проникне на юг от голямата река, тъй като силите и вниманието му били заети с неговите западни владения, където претърпял на 15 юни 1246 г. тежко поражение при р. Лайта от австрийския маркграф Фридрих Бабенберг52. По-успешни действия срещу България унгарският владетел е могъл да предприеме едва след като сключил мир с чешкия крал Отокар II в Пожон (дн. Братислава) на 1
48 Г. Акрополит. ГИБИ. VIII. с. 181 Заедно с тях е преладен и гр Охрид. Вж. пак там. с. 182. Срв Nicol. D М. The Despotate of Epiros . p. 151. който приема, че Михаил II и Теодор Комнин завзели и Прилеп, и Велес преди похода на Йоан Ватаци от 1252 г.
40 Г. Акрополит. ГИБИ. VIII. 181 182. За награда Голем получил от император Йоан Ватаци грамота, която му дарявала независнмост в Круя. Вж. за събитията и посочените извори и книжнина у Nicol. D М. The Despotate of Epiros .. 151 153; Refugees ... p. 25. n.89
Тогава областта Албанон била обитавана от смесено българско и албанско население. Даже и името на Голем полсказва за подобен характер и на неговото потекло.
’“Ников. П Българо-унгарски отношения., с.63: Сълбата на северозападните български земи.... с. 131 сл.; Златарски. В Н. История.... III. с. 437. смята, че тази загуба е накарала царското настойничество да избърза със сключването на мира с Никея
’1 Binder. Р Contribupi la geografia istonci a Banatului de Severin. SRI. 21. 1968. No4. p 625 sq . История Венгрии I c. 511 В писмо до крал Бела IV от 1254 г се съобщава. че йерусалимските рицари от Ордена на хоспиталисрите били настанени в най-оласното място именно в съседство с куманите отвъд Дунцва и българите (вж ЛИБИ. IV. с. 103).
,л История Венгрии.... I. с. 162.
май 1254 г. и затова на следната година отново си прикачил титлата „крал на България1*53. От това време са учредените две нови унгарски банства на юг от Дунава. Едното е Мачо (Macso) — от областта Мачва между долното течение на Дрина. пл. Цер—Власич, Повлйен и Малйен и р. Колубара, а другото е Кучо (Kucsd) — между Долна Велика Морава, Дунав и плани-ните Мироч. Дели Иван (днес на сръбски Дели Йован), Гълъбинска (дн. Голубинйе) и Кучевска (Кучай) със средище крепостта Кучево по р. Пек. Към последното спадал и бившият й център Браничево.
За пръв бан на Мачва бил назначен унгарският васал княз Ростислав Михайлович -потомък на Рюри-ковци по майчина линия и син на загиналия при татарското нашествие черниговски княз Михаил Всеволодович. Ростислав намерил при Бела IV не само убежище, но и се оженил за дъщеря му Анна през 1243 г. и бил изпратен да управлява Славония54. Към края на 1255г. цар Михаил II Асен взел за жена дъщерята на княз Ростислав — Мария, която била внучка на Бела IV. Този съюз се осъществил с териториални отстъпки от страна на Търново. като на Ростислав била вече предоставена или призната властта върху Белградската и Браничев-ската облает. Васалното му положение спрямо Бела IV може да обясни защо последният отново си прикачил титлата „крал на България**. В. Златарски също приема, че двете области са били формално отстъпени ако не пряко на маджарския крал, то посредством неговия васал и зет Ростислав. Понеже последният владеел с известна самостойност55 български земи, след 1255 г. той самият се обявил за „Imperator Bulgarorum**56.
Загубата на северозападните области принудила царското настойничество да потърси чрез брака на Михаил II Асен с Ростиславовата дъщеря начин да заздрави положението си в тази посока. Постигнал го със съюза си с Дубровник чрез настъпателния и отбранителен договор срещу сръбския крал Стефан Урош I. сключен на 15 юни 1253 г.57 Проникването на българската войска, подсилена с кумански отряди, дълбоко в Сърбия до гр. Бйело поле в долината на р. Лим обаче не донесло никакви териториални или други придобивки. Приема се, че конфликтът е бил ликвидиран вероятно с посредничество™ на имп. Йоан Ватаци58. Според нас е възможно царското настойничество да се е задоволило именно с уверенията на сръбския крал, че няма да поддържа отцепилите се български боляри59.
При това положение проличава, че Търновското царство е упражнявало властта си с положителност само до Карпатите. р. Олт и вододела на Тимок и Велика Морава, т.е. държало е Видинско и поне Голямо Влашко. В това отношение разполагаме с известието на францис-канския монах Вилхелм Рубрук. който в съчинението си „Пътешествие в източните страни**, писано по повод
" Пак там. 162 163.
''Палаузов. Ст. Н. Ростислав Михайлович, князь Мачвы. ЖМНПр. LXXI. 1851. №1 2.1 55 (= Избр. тр. Т. I (под рсд. на В Гюзелев и Хр. Коларов). С.. 1974. 216 150); Ников. П. Българо-унгарски отношения.... 60 61; Прокофиев. В Г. Ростислав Михайлович В: Юб. сб. Русского Археологического обштества. Београл. 1936. с. 149 сл.; Пашу то, В. Т. Очерки по истории Галицко-Волынской Руси М.. 1950. с. 200; Nicol. D. М. The Dcspotale of Epiros ... p 158. погрешно приема, че Ростислав бил бан в Северна Сърбия.
"Златарски. В II История... III. с.456.
56 Ников. П. Бьлгаро-унгарски отношения. .. с.62. 70. 72. Ильинский. Г. А. Грамоты... 155 159.
За българските действия вж. изворовото известие, обнародвано отСто)ановиЬ.Л> - В: Спомсник Српскс кра;ьевска академика. III. 1890, с 8. За събитията вж. Иречек. К. История. .. 300 301; Златарски. В Н. История ... III. 440 445.
Мутафчиев. П История.... II. 129 130. смята, че цДлта на българо-дубровнишкия съюз била ла компенсира поне част от тсриториалнитс загуби със завоевания за сметка на Сърбия.
мисията му при татарите в 1253 г.. като говори за плащащите данък на татарски» велик хан страни изрично сочи, че Влахия е „земя на Асен". Т.е. на цар Михаил II Асен- От устието на Танаис (= Дон) на запад до Дунава (т е. делтата му —6. а.) всичко е тяхно. дори и отвъд Дунава към Константинопол — Влахия. която е земя на Асен и Малка България (que est lerra Assam et Minor Bulgaria), и чак до Славония На друго място Рубрук говори за „илаци, конто са всъщност власи, понеже татарите не познават звука „в**. От тях са дошли тези, конто са в страната на Асен“ (qui sunt in terra Assani)60 61.
През есента на 1254 г. Йоан Ватаци починал и синът му Теодор II Ласкарис (1254—1258), съпруг на Иван-Асеновата дъщеря Елена, заел престола в Никея. Царското настойничество сметнало момента за удобен, както разказва Г. Акрополит, за „да възвърне към българската държава земята, която бе отнета на българите от император Йоан, и градовете в нея 62, защото „западните земи са оголени от ромейски войски**. Българската войска, продължава същият автор, „прекоси Еврос [= Марица] и за кратко време си подчини обширна земя и си присъедини много градове без никакъв труд. Жителите, конто бяха българи, преминаваха на страната на съплеменниците си и се отървавах0 от ярема на чуждоезичниците. А крепостите, оставени само на ромейска охрана, която не бе достатъчна да окаже съпротива при тия обстоятелства, бяха лесно достъпни за българите. Едни бяха изпаднали в паника поради страх и предаваха крепостите, като получаваха свободата да си отидат по домовете, други бягаха и ги оставяха без защитници поради внезапното нападение, понеже не можеха да измислят веднага нещо полезно, трети естествено бяха уморени от дългата служба, тъй като им бе възложен прекомерен срок за пазене. А повечето от крепостите бяха недоправени и без нужното оръжие. Веднага бяха завзети Станимака, Перущица, Кричим, Цепена и всичко в Ахридско освен Мъняк, който единствен беше запазен от ромеите. Подчиниха се на българите и Устра63, Перперакий64, Кривус65 * * * * * * и разполо-женият край Адрионопол, наречен Ефрем. След като тези събития се развиха така и на запад, ромейската държава
60 ЛИБИ. IV. с. 195
61 Пак там. с. 228.
В това отношение твърде показателно е твърдението на крал Бела
IV в писмото му от 1254 г.. че от изток кралството му граничело с Русия.
Кумания. бродниците и България. Той пояснява сыцо. че от изток били
разлоложени рутените и бродниците. а от юг българите и босненците (вж. ЛИБИ. IV. с. 101). Това е възможно. като се вземе предвид. че
източната граница на Малжарско били Карпатите. край конто в съшата
посока били разлоложени Волинско-Галицкото княжество (наречено от
Бела IV ..рутсни"). куманите и бродниците източноправославни потомци на руски и български славяни. конто обитавали Северозапад-ното Черноморие и били изтласканн на запад от татарите. На юг от Ун(арското кралство отвъд Сава се намирала Босна. а през Дунава срещу Северинското банство и през Олт и Карпатите българското царство с неговите области Видинска и Голямо Влашко. Следователно. като се има предвид. че куманите и бродниците насслявали българската територия. твърдението на Бела IV отговаря на действителността през това време България граничела с нсговото кралство от източна и южна посока.
За бродниците вж Успенский. Ф И. Образование Второго болгарского царства. 31 39; Васильевский. В ЖМНПр. CCIV. 1879. июль. 88 92; Кулакове кий. Ю. Где находилась Вичинская епархия Константинопольского патриархата ВВр. IV. 1897. 3 А с. 332; Волынкин. Н. Предшественики казачества бродники Вестник Ленингр унив. 1949. №8. с 58; Михайлов. Ем Българо-руските взаимоотношения от края на X до 30-те години на XIII в в руската и българската историография ГСУ ФИФ. LIX. 1965. №111. История. 59 А 8ДЛПОС ОТ пос;,елните двама автори книжнина по въпроса
ГИБИ. VIII. с. 183.
01 На височината Сиврикая при с. Устрсн и гр. Джебел. Кърлжа-лииски окры Вж Contev. D Le chateau medieval ООвтр. . 254 260.
На лесния бряг на едноименния ляв приток на Арда Перперек Ло,„ к"1"1' К „ПьтУван"" - - с «’1 " Вишеград при дн. с. Горна и Долна Крепост. Кърджалийски окръг.
•' Неуточяеио-между Перперек „ Ефрем (вж. Иречек. К. Пъгу-вания.... с. 453).
се намираше в затруднено положение, слухът за това достигна до ушите на императора, като ги известяваше, че се очакват и по-големи от настоящите злини... Тогава хората в двореца се смутиха твърде много, защото се знаеше, че по-голямата част от западните области се обитаваха от българи. които се били отделили отдавна от ромеите и наскоро бяха подчинени от император Йоан, но покоряването не бе заздравено и те винаги таяха омраза срещу ромеите... И тъй те съветваха императора, че не трябва да се прехвърля на Запад, защото тези области боледували почти неизлечимо../*66
Надделели обаче съветите да се противодействува на българите и никейската войска начело с императора още същата зима преминала Дарданелите и достигайки през пролетта на 1255 г. Одрин, изненадала българската войска, разположена на лагер при Марица. Ромеите я принудили да се оттегли и превзели Боруй, чиято крепост не била в добро състояние. Изпратените от Одрин значителни никейски войски, снабдени с обсадна техника, успели да си възвърнат въстаналите крепости с изключе-ние на Целина. За нея се наложило Теодор II Ласкарис да изтегли войска от Сяр, но и двата опита за превземането й завършили с неуспех, а ромеите според разказа на Г. Акрополит „побегнали в безредие, изоставяйки на българските овчари и свинари целия си обоз и повечето коне, и така се завърнали отново в Сяр като бегълци, без оръжие и коне“67.
В същото време мелнишкият воевода Драгота, „който по природа като българин хранел омраза против ромеите... събрал всички войници и други хора от Мелник, също така мнозина от околността** и започнал да обсажда крепостта68, в която се затворили верните на императора ромеи. Отправените в помощ на последните обаче срещнали упоритата съпротива на българския отряд, който се бил укрил в Рупелския проход. Въпреки това чрез обход никейските войски извършили пробив, при който загинал воеводата Драгота, и освободили обсадените в Мелник69.
Въетанието се било разпростряло и в други части от Долна земя, поради което от Солун през Воден и Прилеп никейският император се отправил с обсадна техника и към Велес. Като не могли да устоят, неговите бранители напускали крепостта срещу уговорен с клетва свободен пропуск, който им позволил да се изтеглят с оръжието и вещите си свободно при своите сънародници. Г. Акрополит предава разкаянието на императора, като видял тези „едри на ръет и в добър вид бойци**, и че оставил „толкова много и такива хора да отидат в неприятел-ската земя и да станат противники на ромеите**. След това Т. Ласкарис се отправил през „безводното, необитаемо и непроходимо** Овче поле, както разказва Г. Акрополит, „отмина Струмица и през Мелник, Сяр и Димотика се завърна обратно в Одрин**70.
От данните у Г. Акрополит не проличава ясно дали Овче поле, Струмица и вероятно Просек (който въпреки известните си естествени отбранителни качества изобщо не се споменава) действително са се намирали по това
66 ГИБИ. VIII. 183 184
Срв. съвсем краткого съобщенис на Н. Григора. ГИБИ. XI. с. 128: „Българският владетел [Михаил II Асен], том като научил, че императорът Йоан [Ватаци] умрял, веднага решил да наруши договора с него [от 1246 г.] и започнал непрскъснати нападения срещу ромсйскнте градчета в Тракия. вследствие на което си покорил нсмалко от разположените до планината Родопи градчета" (вж. също Златарски, В. Н. История. .. с.449, бел. I). Очевидно византийският автор е имал предвид въетанието в Югоизточна Македония начело с Драгота в Мелнишко и други местни български първенци.
67 ГИБИ. VIII. 186 187 За побсдата при Боруй и за други източнипи вж. Гюзелсв. В. Българската държава и Никея.. . 22-23.
вн ГИБИ. VIII. с. 187
69 Пак там. 187 188.
’° Пак там, с. 189. Вж. също и Ефрем Монах (пос. изд., стиховс 8960 9104).
време в никейски ръце. По-скоро трябва да се приеме, че става дума само за преминаване при поход. Те продължили да бъдат във владение на Константин Тих, защото доста след смъртта му сърбите завзели Овче поле — в 1283 г., а византийците — Струмица и Просек със Средна Македония, но едва през управлението на цар Георги 1 Тертер. Това проличава още по-ясно, като се вземе предвид и преследването през 1280 г. на проник-налия до Сяр сръбски отряд начело с Котаница от византийската армия, командувана от Йоан Палеолог. по-младия брат на имп. Михаил VIII. Тя прекосила българските владения в Северна и Източна Македония, защото по този повод Мануил Фил определя в поемата си Овче поле, Моровизд, Скопие. Славица [ = Славище], Пиянец, Стромон [вер. Струмешница], Струмица и Деврис (?) като „главни градове в земята на врагове и опора, пазена от тях здраво**. На това ще се спрем подолу, където ще поясним събитията и географските обекти.
Не е изключено при промяната в политиката на царското настойничество с оглед на общия интерес за освобождението на завладените от ромеите български земи да се е постигнало някакво единодействие между Търново и отцепилите се боляри, привърженици на Асеневци. В такъв случай по-възможно е именно Константин Тих и неговите съмишленици да са застанали зад противоникейското движение в Долна земя, защото тя е била отделена от Търновското царство със земите под властта на севастократор Калоян и други обявили се за независими боляри и със завзетия от никейците Велбъжд и неговата облает71.
Подновените усилия на никейците да преодолеят гнездата на българската съпротива в Родопите се увенчали със съвсем скромни успехи — свели се до превземането на незначителната крепост Патмос (нео-тъждествена) и оплячкосването на Баткун [дн. квартал в с. Паталеница]. От последната ромеите действували срещу Целина, но защитниците й продължили да устояват на никейския натиск. Това принудило императора да вземе осигурителни мерки и да се оттегли72.
Военните неуспехи заставили царското настойничество да сключи в края на 1255 г. споменатия вече мир с Унгарското кралство чрез посредничество™ на княз Ростислав Михайлович с оглед да поднови действията срещу Никея. Със значителна войска и кумански отряди българите проникнали в Югоизточна Тракия по долината на р. Регина, но през пролетта на 1256 г., изправено пред вече превъзхождащ го по сили противник, настойничеството предпочело да преговаря73. В качество™ му вече на тъет на малолетняя цар с тази задача бил натоварен отново княз Ростислав. В края на юли или в самото начало на август с. г., но преди 6 число74 той сключил крайно неизгоден за България мир, известен като Регински. От данните в изворите проличава. че княз Ростислав бил подкупен от никейците75. за да прене-брегне нейните интереси.
11 Златарски. В. Н История.... Ill, с. 452, предполага. чс съпротивата срещу ромеите не била без знакисто и подкрепата на царя, съответно на настойничеството му.
- ГИБИ. VIII. 189 192
73 Вж свсдснието у Н. Григора, пак там, XI. 128 129.
74 Златарски. В. Н. Южна България след смъртта на Иван Асен II и Регинския мир. В: Сб Б. Дякович. С., 1927. 327 341; История.... Ill, 463 464 Срв. Do I ger. F г. Regcslcn dcr Kaiscrurkunden des oslromischcn Reiches. Bd. Ill Munchen Berlin, 1924 (= CGUMNZ. R. A Abt. 1; No 1833), който поставя началото на войната през 1255г и датира мира на следната година. За договора вж. също Псткова. Ил. Към въпроса за българо-никейския мирен договор от 1256 г. Научни изеледвания на преподаватели от ВТУ „Кирил и Мстодий". 1979, 61 80
75 Г. Акрополит съобщава за него, наричайки го „русина Ур": „Вероятно страстта за пари го с накарала да се подхлъзне към такова бсзчестие. И ние нс само не получихме приятелството на българите. но изразходвахме толкова пари излишне'* (вж. ГИБИ. VIII. с. 195).
10 Политически география па средновековиега български държава
Разполагаме само с две известия за условията на Регинския мир. Едното е на Г. Акрополит, който съобщава, че се възстановили мирните отношения при „предишните граници", като българите се задължавали да върнат Цепина70, а другото е споменатото вече окръжно послание на Теодор II Ласкарис, където за границата с България той казва: „Дарът [т. е. договорът] обгражда Сердика и Филиповия град [дн. Пловдив] откъм нас. македонците [т. е. към темата Македония или по-точно откъм Одрин], и определя за граница Велбъжд и присъединява към предишното състояние и знаменитата облает скопска и прочутата вранянска, включва Албанон и границата достига до сръбските предели."76 77
От изложението на Г. Акрополит, в което се отправят упреци към Ростислав за клетвопрестъпване, не проличава ясно дали и кога крепостта Цепина е била в крайна сметка предадена на никейците78. В. Златарски приема, че това е станало наскоро, защото през септември с. г. императорът се отправил за Солун, за да се справи с надигащия се отново срещу него епирски деспот Михаил II79. Възможно е обаче тези упреци да са за това, че условието по отношение на Цепина не било изпълнено, но византийският писател го е премълчал, а никейците не са могли да предприемат нови опити да я овладеят, защото били вече заети в Епир. В. Златарски смята Скопската и Вранянската облает, конто Йоан Ватаци не бил окупирал. за нова териториална отстъпка80. Както вече отбелязахме, в случая става дума за възвръщането на областите в предишното независимо от Търново положение, което било изгодно за Никея.
Разпределението на властта върху териториите на Македония и Албания след Регинския мир проличава най-ясно от обиколките през 1257 г. на назначения за претор в балканските владения на Никея Г. Акрополит. Той посетил за проверка освен отстъпените от Михаил II Епирски през предната година Сервия и Драч—Ди-рахий81 още и Костур, Охрид, Албанон, Мати82, Дебър, Кичево, Прилеп, Преспа, като минал и през т. нар. Сидерокастрон83 *. Очевидно по това време под властта на Никея не са се намирали нито Скопие, нито Враня, а твърде съмнително и Велес, защото императорският
76 Пак там. с. 194.
71 Златарски. В Н История.... III. с. 461. Албанон погрешно е отъждествен с Елбасан. защото това е областта със средище Круя. Срв. превода на Ба л ас че в. Г. Писмо от императора Теодора II Ласкар по сключването на мира с цар Михаила Асена (1254). Минало. 1911, № 5-6. 60 72.
78 ГИБИ. VIII. 194 196.
70 Златарски. В. Н. История.... III. с. 464. За Регинския мир разполагаме с едно твърде общо известие в писмото на Никола Карантинос до игумена на Пат.моския ман. ,.Св. Йоан Богослов", че имп. Т. Ласкарис усмири ..всичко. което бе враждебно и неприятелско на запал", т.е. в свропсйските владения на империята. и постигна -Дълбок мир с шурея си Асен". т.е. Михаил II Асен. Срв. превода у Дуйчсв. Ив. Приноси към историята на Иван Асен II.... с. 173. и гръцкия текст у N ie-rj'os'rjX'rj. М. Гряцих то-5 1срсоц xat vo|4ixo5 twv -xz.xtuuv Nizr.Tx Kapxvrr.vvj 7<iv тг,; ev llx-rjiu (uvr,; Iwiwov toG
Hrwvvj XxptflTr.piovcu; ‘Avaaraaiov K. OpXxvOov, B'. AWjvai. 1966. a. 288. От нею може да сс заключи, чс и Цепина е била предадена.
80 Златарски. В. Н. История ... III. 461- 462.
** ГИБИ. VIII. с. 197
Погрешно показано (пак там. с. 198. бел. 8) като гр. Мати. а
всъщност гр. Кльоси (Пазар Матит).
н’ Сидерокастрон с погрешно отъждествен с Гирокастра (гръц. —
Aprирокастрон). пак там. с. 200. бел. I. Това в лействителност е
областта Железнец или Жслсзничка река в Битолско с гръцкото име
Сидерокастро и прсводно османотурско Демир Хисар. Вж. за нея
Кънчов. В. Македония ... с. 539. В случая вероятно сс отнася до
клисурата или проходната местност от Дебър за Прилеп. Тя с известна с
османотурското име Демир Хисар. което е преведено също от
българското. Ако обаче сс отнася до крепостта Железнец. то тя се отъждсствява с тази при едноименното село, наричано още и Жслсзник
в същата околност. Вж. Т о м ос к и. Т. Белешки по повод воениот поход
на Андроник III во Македонии во 1330г Годишен зборник на Филозофскиот факултст на Унивсрситетот во Скоп)с, 16. 1964, 41—43.
За обиколката на Г. Акрополит в Македония като претор вж. собствсния му разказ в ГИБИ. VIII. 198 203.
наместник не би пропуснал да се осведоми за положе-нието и в тези важни крепости, ако биха били новопридобити и разположени по границата на империята Вън от всякакво съмнение е, че те не са били никейски, а са продължавали да бъдат владение на Константин Тих»* и на царското настойничество е било наложено да потвърди с Регинския договор за мир тяхното независимо положение по отношение на Търново Същото се отнасяло и до Вранянската облает, която вероятно е включвала Поморавието и Пониша-вието с Ниш, управлявани твърде възможно според нас и от княз Яков Светослав. Той също ще да се е числял към
противниците на узурпиралите властта в столицата настойници на Михаил 11 Асен.
Що се онася до граничното трасе в Тракия между България и Никейската империя според Регинския мир. ние имаме възможността да го очертаем въз основа на
някои известия у Г. Пахимер във връзка с по-късно развилите се събития до 1263 г., когато мирът бил нарушен от българите, за да се освободят завладените от никейците територии. Преди да е настъпил обрат между двете страни, този византийски автор отбелязва .........
ромейската империя се простираше до Орестиада [ = Одрин]*5 * * и едва ли по-натагьк, понеже земите оттатък бяха под властта на българите**80, а във връзка с борбата на Константин Асен с Мицо той съобщава, че последният принудил търновския цар да търси убежище на ромей-
ска земя, и подчертава, че „го затвори в нашия Станимака*187. Ние можем да допълним тези данни, ако
използуваме предпазливо и тенденциозните стихове на Мануил Фил88 за възвърнатите на Византия крепости, конто българите завзели през пролетта на 1263 г., а именно: Вризис [дн. Бунархисар, преименуван на Пунар-хисар], Скопие [дн. с. Юскюпдере]. Петра и Скопелос [дн. Йоунташ] — всички в Лозенградско [дн. Къркларелийско, Югоизточна Тракия и Турция], след което отряд, на който „бива посочен за началник** Михаил Глава Тарханиот89, се насочва към владяната от отцепника болярин Мицо Месемврия — Несебър и българските крепости Агатопол, Созопол, Дебелт, Кастрицион (не-отъждествен, но разположен нейде около Мандренското езеро в Бургаския залив90 или над Резовската р.), Скафида (дн. Димчево)91, Пиргос (дн. Бургас)92, Русо-кастро, Кримна93 и Анхиало94.
При това положение българо-никейската граница според Регинския мир най-вероятно е вървяла по Доганица пл., вр. Весна кобила, Милевската и Коняв-ската пл., Верила, Рила, северните разклонения на
к4 Златарски. В. Н. История . III. с. 468. Срв Петров. П Българо-византийските отношения през втората половина на XIII в., отразени в поемата на Мануил Фил. 1956, с. 557. където той погрешно приема, чс Скопие и Враня са били предадени на Никейската империя.
Пахимер архаизира и приема Орестиада за действителното антично име на Адрианопол Одрин. Всъщност това име е измислсно
през средновековието по времето на имп. Константин Багренородни и предназначение™ му било да прсдстави. че династията на македонците (защото произхождали от Малка Никея, дн. Хавса в Югоизточна Тракия. Турция, в средновековната византийска тема Македония) води потеклото си от древните македонски царе, съответно от областта Орестиада в антична Македония. Вж. за това Коледаров. П. Името Македония в историческата география. .. 61-62 и др
ко ГИБИ. X. с. 154.
87 Пак там. с. 167.
Петров. П. Българо-византийски отношения.... с. 545 сл.
Пак там. с. 561.
’"Златарски. В. Н. История... 111. с. 505. бел. II.
’’ Koledarov. Р. West Black Sea Coast Ports. .. 252 253.
Иречек. К Християнският елемент ... с. 255. Към отъжлествя-ването на Пиргос с Бургас се присъедини и Димитров. Б. Античният и средновековният Бургас. Векове. 1978. №6. 58—62.
Гяг_ ГИ^.И X. С. 142. бел. 21 между Созопол и Анхиало. Срв.
мп «УНа1а систсма в Северна Тракия през XIII XIV в. отъжл^г № 9‘L 941 която нривежда убедителни доводи за
изючм т"ВаНеТО На КрИМНа с Голсмия ^п (Еркесия) в Северо-източна Тракия.
’4 ГИБИ. X. 141 143.
Родопите, р. Марина, билата на Браница (Сакар), Дервентските възвишения. Странджа и от вр. Голяма Махаида се отправяла към нос Иниада на черноморския бряг. По този начин Велбъжд, севернородопските крепости Баткун, Кричим. Перистица (дн. Перущица) и Станимака, Констанция, Одрин, Скопелос и Мидия оставали във Византия, а на българска територия били Средец, Пловдив, Боруй, Дебелт и Агатопол95.
Тежките и унизителни условия на Регинския мир неминуемо надигнали още по-високо вълната от народ-ното недоволство от политиката на царското настойничество. Това ясно проличава от организирания още през есента на същата 1256 г. заговор. За него Г. Акрополит накратко съобщава: „Българският владетел Михаил (II Асен). който хранеше голяма омраза против своя зет и император (Теодор II Ласкарис) и ромеите, умря веднага, ударен смъртоносно от първия си братовчед Калиман със знанието на някои жители на Търново. когато се намирал някъде извън тази крепост. Калиман му взел жената и, изглежда. си присвоил властта над българите...“9б Това известие се допълва от една арменска приписка от 1258 г., в която се казва, че Константин Тих наследил „Михаил, син на Ивана, убит от Калайман, син на неговия чичо“97.
В историографията съществуват противоречиви схва-щания относно личността. която премахнала Михаил II Асен. и относно това, кой е упражнявал властта в Търново до избора на Константин Тих за цар98. В. Златарски приема, че това бил Калоян, синът на Иван-Асеновия брат Александър, но смята, че той не е могъл да задържи властта при развилите се събития, напускал столицата и изчезнал от историческата сцена, защото бил убит99. П. Мутафчиев го назовава Коломан II и вижда в негово лице последния мъж от рода на Асеневци, премахнат неизвестно от кого и при какви обстоя-телства100.
Очевидно властта временно поел Калоян при една крайно усложнена обстановка вследствие на изявените претенции за престола, от една страна, на княз Ростислав (като тъст на убития цар), а, от друга — на болярина Мицо. Последният предявил права като съпруг на една от Иван-Асеновите дъщери и ако съдим по сведение у Пахимер и намерени в Търново негови монети с владетелски знаци, вероятно за кратко време се обявил за цар101.
95 Българската принадлежност на Агатопол присмат сыцо Успенский. Ф. Ив. История Византийской империи. Т III. М Л.. 1948. картата на 727 728; 3 л а т а рс к и. В Н История.... III. 495 504
06 ГИБИ. VIII. 204 205; Гюзелев. В Българската държава и Никея. .. 23 24.
Текст и превод на М a rgos, A. Deux sources armcnicnnes du XIIIе siccles concernanl certains evenements historiques du Second empire bulgarc. EB. 1965. No 2 3. p. 205.
98 Вж различните становища пак там. 296 299.
°’Златарски. В Н. История. .. III. 467 469
100 М утафчиев. П. История.... II. 133 134. Това гледишс с изразено най-напред от К Иречек (вж. неговата ..История на българите". изд. от 1886, с. 348; също и в поправсното и снабдсно с добавки от самия автор изд. от 1939г.. с. 185). То сс възприсма и от Цанкова-Петкова. Г България при Асеневци ... с. 145. 148. бел. 44. Доводът и срещу мненисто на В. Н. Златарски. чс убисцът на Михаил Асен бил премахнат „непосредствецо", след като извъртил деянието си. обаче съвсем нс намира потвържденис у Г. Акрополит или в друг източник. Що се отнася до датата на Боянския надпис на Калоян. той явно прслшсствува убийство!о му. Последното с .могло да бъде извършено. след като бил принудсн ла напусне среди щето си и да се укрива от нахлулитс във владенията му враговс вероятно Ростислав и други привьрженици на царица Ирина.
101 Ников. П. Бьлгаро-унгарски отношения . с. 17; Срв. Злата рс к и. В Н История. .111,471 475; М a rgos. A. Deux sources. ... р. 279, който основатслно изтъква тсндснциозността в сведенията на Г Пахимер.
Владетелях на северозападните български покрайнини и маджарски бан на Мачва Ростислав се насочил към Търново, но бил отблъснат и се задоволил с освобожда-ването на дъщеря си и грабежа на нови земи от царството. Именно по този случай според нас той си присвоил титлата „Imperator Bulgarorum“102. Най-веро-ятно похитените от него територии са били от Видинската и Средецката облает. Според нас е възможно именно тогава съмишленикът на Калоян и Константин Тих — руският княз Яков Светослав — да е загубил Видин и част от областта му, ако те са му били предоставени след преврата. Явно той залазил само старите си земи от двете страни на Стара планина. Че последните са били негово владение, проличава ясно не само от посочването у Г. Пахимер, но и от обстоятелството, че маджарите му предоставили Видин при сближението си с него едва след смъртта на Ростислав в 1262 г.103
Съветът на великите боляри в Търново избрал за нов владетел Константин Тих (1257 -1278) не без подкрепата на Калоян. Ктиторските образи и надписът в Боянската черква сочат отчетливо, че те залазили най-добри отношения. За избора на Константин Тих едно от решаващите съображения вероятно било обстоятелството, че той владеел най-обширната и от първостепенна важност облает в царството — Долна земя, а особено при положение™, че братовчед му Калоян бил вече с намалена мощ в Средецко поради заграбване на земи от Ростислав или пък станал неудобен, ако е взел пряко участие в премахването на Михаил II Асен.
Така изборът на Константин Тих позволил отново да се обединят с Търновското царство запазилите се под властта на български боляри западни области, т.е. Долна земя. с останалите части от Средецката облает на Калоян и Поморавието с Нишавско. който, както видяхме. били вероятно под властта на княз Яков Светослав или на друг отцепник — противник на настойничството начело с царица Ирина Комнина. По време на премахването на сина й Михаил II Асен Търновското царство било сведено само до териториите на изток от Карпатите и р. Олт отвъд Дунава, левия бряг до пролома Железни врата, вод одел а на Тимок и Велика Морава и северн ите предпланини на Стара планина. Западна (Ихтиманска) Средна гора, северните разклонения на Родопите, Браница (Сакар). Дервентските възвишения и Странджан-ското било до черноморския бряг северно от Мидия.
Тъй като Ростислав Михайлович се бил обявил за независим от Търново, но се признал за васал на маджарския крал в Мачванското и Кучевското банство, т.е Белградската и Браничевската облает, единствените загуби на територия при възцаряванею на Константин Тих ще да са били Видин и ивица от черноморския бряг, южно от Стара планина със средище Несебър. В последния град боляринът Мицо не признал новия търновски владетел и фактически се отцепил от царството. На 14 юни 1257 г. венецианска флотилия от 10 галери, командувана от Джакомо Доро, разграбила Несебър. но
102 Па ул ер. Г Българските военни походи на Стефан V. СбНУНК. V. 1892. с. 431; Ников. П Българо-унгарски отношения ... 66 67.70 77; П рокофьев. В Г Ростислав Михайлович.. . 150 152; Златарски. В Н История . III. 469 471; Пашу то. В Т Очерки по истории Галицко-Волынской Руси . с. 230; Stadtmuller. G. Ungams Balkanpolitik im zwolften und drcizehnten Jahrhunderts, Obcrlieferung und Auftrag. In Festschrift M de Ferdiandy (Wiesbaden, 1972). p 609 fg. Срв. Nicol. D. M. The Dcspotale of Epiros... p. 69, който приема, че Константин Тих бил избран по внушение на Ростислав.
103 По повод женитбата на Яков Светослав с третата сестра на Йоан IV Ласкарис Г. Пахимер съобщава, че Михаил VIII я дал на „българина Светослав, владетел на планинската облает около Хемус". Вж. ГИБИ. X. с. 152.
За отстъпването на Видин от маджарите в 1262г. вж Ников. П Българо-унгарски отношения.... с. 137, 178 179; История на Видин-ското княжество..., с. 21.
тогава нито градът република (зает с враждебни действия против Генуа). нито Латинската империя били в състояние да го задържат’04.
С оглед да узакони властта си и да укрепи престижа си сред българите цар Константин се обърнал към никей-ския имп. Теодор II Ласкарис с предложение да се ожени за дъщеря му Ирина и да сключат съюзен договор. С встъпването в брак с внучката на цар Иван Асен II Константин Тих прикачил към собственото си име и семейното на Асеневци. Така той се изравнил по права върху престола с претендента Мицо, ноне придобил нищо друго за страната си от никейците. Нещо повече. с този си актновият царпотвърдил тяхната власт върху отнетите български земи, а със спазването на неутралитет реално подпомогнал империята да се укрепи при твърде критични за нея обстоятелства. Константин Асен не се намесил нито във въетанието на епирските ромеи начело с Михаил II Комнин и действията на създадената противоникейска коалиция с участието на сицилийския крал Манфред, сръбския крал Стефан Урош I и ахайския княз Вилхелм Вилардуен, нито във вътрешните сътре-сения след смъртта на Теодор II Ласкарис (август 1258 г.), предизвикани от преврат, който наложил Михаил Комнин Палеолог за съуправител на 7-годишния Теодоров син Йоан IV Ласкарис (1258—1261 )104 105. Така Константин Асен не последвал политиката на Иван Асен II да подклажда отново лумналото съперничество между епирските и никейските ромеи с оглед взаимното им обезеилване за изгода на българското царство. Това дало възможност на никейците след победата при Би толя през 1259 г. да си възвърнат позициите в европейски! е владения и дори да стъпят отново в Пелопонес. Нещо повече. Константин Тих Асен според изеледванията в последно време на Д. Гянокопулос и Д. Никъл взел заедно със Стефан Урош I участие с отреди във военните действия срещу епирския деспот Михаил II и неговите съюзници на страната на Никея.
Първоначално Стефан Урош се присъединил към противоникейската коалиция и в 1258 г. един сръбски отряд, вероятно по долината на Дрин, проникнал през Дебър и Кичево (които били никейско владение) до Прилеп и ограбил околността му, без да успее да го превземе. Като съобщава за плячкосването на Прилеп-ско. Г. Акрополит въобще не споменава за враждебни действия срещу българите106. Това разкрива неискрения откачало неутралитет на българския цар. Тези действия край неговите владения при мълчаливото му съгласие може би поради роднинството му с краля или по-скоро поради безпомощността да им се противопостави съвсем необосновано се представят от сръбската историография като война с българите — съюзници на Никея, и временно присъединяване от Стефан Урош I107 на територия — Северна (със Скопие) и Средна Македония. Всъщност след възцаряването на Константин Асен вследствие на това, че неговата политика била тясно евързана с крал Стефан Урош, Сърбия ще да е направила завой. Стефан Урош трябвало да съгласува действията си с българския цар, който бил съюзник на Никея, и двамата взели участие в борбата срещу епирския деспот108.
104 За експедииията на Джакомо Доро с 10 венециански галери вж. Гюзелев. В Нови данни за историята на България и на град Несебър. Векове. I. 1972. №3. 10 16; Bulgarie. Venise et I'Empire de Constantinople au milieu du XIIIе sicclc BHR. 1975, № 4. 38 44
105 За изворовите известия и за събитията вж. Златарски. В. Н. История.. . III. 483 489
100 ГИБИ. VIII. с. 201. За събитията вж. J иречек. К. Истори]а ерба.. . I. с. 304.
107 Ста но)свиЬ. Ст. Истории.... 120 121 и картата му на с. Ill Вж. сыцо Nicol. D М. The Despotate оГ Epiros ... р. 163. който приема, чс сръбският крал Стефан Урош искал да се възползува от отслабналата власт на Никея, за да присъсдини земите на юг от Скопие
108 Никейската империя получила от Вилхелм Вилардуен крепос-
тите Монемвасия. Мисистра (дн. Мистра) и Майна. Новата си
Константин Асен не проявил инициатива и на северозапад по отношение на маджарите. които били разпрострели върховенството си над Белградската и Браничевската облает (с Видии), а пряката си власт — вър-ху Мало (Западно) Влашко. Съвсем обосновано В Златарски обяснява похода през август 1259 т. на магисчър Чака. подчинен на владеешия Трансилвания престолонаследник и бъдещ крал Стефан (Ишван) V (1270 1272), в отвъддунавските владения на България като преван-|ивна мярка срещу обезлюдяването на маджарските предели. То се дължало на засилилото се отново през управлението на цар Константин Асен преселническо движение на юг от Карпатите на източноправославни българи и власи, подложени на натиск от страна на като-лическото духовенство и специално от рицарите от Йоанитския орден109. Това вече принудило Търново да противодействува и на следната година българските войски настъпили в Северински Банат. Въпреки заетостта на главните маджарски сили на запад във войната с чешкия крал Отокар 11 магистър Лаврентий отблъснал българите и възстановил властта на северинския бан благодарение на затрудненията, които причинил надиг-налият се отново Мицо.
Г Пахимер съобщава, че „Мицо владееше околните (на Несебър) земи и ту се задоволяваше с тях и мируваше, ту враждуваше с Константин, когото веднъж, преслед-вайки го, затвори в нашия Станимака. И ако не бе си послужил с помощта на ромейската войска, може би бил пленен и би загинал.“”° Ако можем да се доверим на известията му’ ”, този претендент за търновския престол, който не признавал Константин Асен за цар, по това време ще да се е обособил като съвсем независим владетел в Несебър и вероятно в част от земите между Стара планина, Бакаджиците, Странджа по черно-морския бряг.
Сведението за помощта на никейците срещу Мицо изглежда съвсем правдоподобно, защото след Регинския договор отношенията между Търново и Никея били несмущавани и добросъседски с оглед на взаимната изгода: поради заетостта на Михаил VIII Палеолог с епирците, а на Константин Асен — с укрепването на властта му и отразяването на маджарските нашествия в отвъддунавските земи. Нещо повече, след Коледа в 1260г. Михаил VIII проводил Г. Акрополит в Търново112, за да осигури неутралитета на българите с оглед
провинция имп. Михаил VIII поставил под управата на брат си севастократор Константин Палеолог.
За международнитс отношения на Балканите и победата при Битоля вж. G еa n а к о р о u I о s. D. J. Greco-Latin Relations on the Eve of the Byzantine Restoration. The Battle of Pelagonia 1259. DOP. 7. 1953. 99 141; Nicol. D M. The Date of (he Battle of Pelagonia BZ.46. 1956. 68 70: The Despotate of Epiros. .. 176—182 и пос там. арагонски и други западни изворови известия.
За стремежа на Никея да не допусне сближение между българското царство и Епир вж. Жаворонков. П. И. Никейско-болгарскис отношения в середине XIII в.. с. 196.
IOQ Златарски. В. Н. История. .. III, с. 489 сл. Срв. Ников. П Българо-унгарски отношения.... с. 83 сл.. който обяснява маджарските действия като подкрепа на Яков Светослав.
ГИБИ. X. с. 167. Жаваронков. П. И. Никейско-болгарскис отношения в середине XIII в.с. 196. погрешно приема, че ромейската
помощ била дадена на Мицо и насочена срещу Константин Тих Асен. Той неправилно смята, че византийского пратеничество в Унгария в началото на 1259 г имало противобългарски цели (пак там. с. 197).
111 Г. Пахимер се стреми да докаже правата на византийската империя върху Несебър или нс е бил добре осведомсн за някои дела в България през династическата криза след смъртта на цар Иван Асен II Вж. за това Златарски. В. Н. История. .. III. с. 472.
I- Ников. П. Съдбата на северозападните български земи. .. с. 133: Златарски. В Н. История.... III. 492 495. 606; М v гафчиев. П История. . II. 135 136. и други приемат. че Мицо. притиснат от онстантин Тих Асен. предал на никейците Несебър още през 1259 или началото на 1260г. Срв Петров. П Българо-византийските отношения... .5. 563. който привежда убедителни доказателства. че предатслство Мицо извършил едва през 1263 г
непосредствените си планове: крайня разправа с Латин-ската империя и обсебване на цялата власт над ромеите.
Погрешната политика на Константин Асен действи-телно улеснила Михаил VIII да осъществи целите си. На 25 юли 1261 г. той превзел Цариград, унищожил Латинската империя и възстановил Византийската империя, след ослепяването на Йоан IV Ласкарис станал едновластен василевс и основал новата Палеологова династия, която управлявала империята до нейния пълен залез. Нещо повече, неутралитетът на Търново му дал възможност да насочи след това погледа си към Балканите, за да ликвидира не само епирските владетели, но и вече влаждебно настроената България да изпита удара му, защото нейният цар бил близък сродник (шурей) на ослепения и детрониран Йоан IV Ласкарис113.
Положението на българския цар откъм северозапад се облекчило значително през 1261 г., защото с помощта на Яков Светослав. който, търсейки сближение с него поради несигурността си при маджарските междуосо-бици. го подпомогнал решително, като пресякъл пътя на Стефановата войска. Тя била достигнала Лом и дори стеките на Търново. Изглежда, по тази причина Константин Асен го удостоил с титлата „деспот". Така при отслабените позиции на маджарския си сюзерен Яков Светослав, особено след женитбата си със сестрата на българската царица, признал върховенството на Търново и започнал да се титулува „български деспот"114, което показва, че земята му тогава съставлявала отново неделима част от царството.
На следващата 1262 г. починал княз Ростислав Михайлович и владението на Мачва с Белград, Браничево и Кучево преминало върху сина му Бела. Видин обаче маджарите предоставили на деспота Яков Светослав, който по този начин изпаднал в известна зависимост едновременно и от унгарската корона115.
Константин Асен решил да се възползува от вътреш-ната слабост на северозападния си съсед, която му осигурявала тила, за да нанесе удар върху изпадналата също в затруднения възстановена Византийска империя, чиито позиции от двете страни на Протоците били значително отслабени. В Мала Азия нейните владения се заплашвали от придвижващите се под натиска на татарите тюрки, а във Витиния избухнало въстание на акритите, привърженици на сваления Йоан IV Ласкарис. Тогава Константин Асен уговорил общи действия с надигналия се отново епирски деспот Михаил II. С разрешение™ на палата и с помощта на венецианците пелопонеският владетел Вилхелм Вилардуен също се отказал от клетвата си и отхвърлил върховенството на Михаил VIII Палеолог116. Започналит$ през 1262 г. действия в западните византийски владения донесли временни успехи на българите и епирците117.
В Тракия българските войски завзели през есента или зимата на 1262/1263 г. Станимака, Вризис, Скопос, Петра и Скопелос (последните три сега са села в Лозенградско), а в ранната пролет на 1263 г. обсадили Визия [дн.
"’Г. Пахимер. ГИБИ. X, 151 152
"* Златарски, В. Н. История. .. III, 498 500; срв. Ников. П. Българо-унгарски отношения.... с. 102, където погрешно приема, чс маджарите задържали и Видинската обдаст.
"’Ников, П. Българо-унгарски отношения..., с. 137. 178 179; История на Видинското княжество..., с. 21, 37.
116 Златарски. В. Н. История. .. Ill, 503 504; Ostrogorsky, G. History... p. 403; Ангелов. Д. История на Византия... Ill, с. 45; История Византии. .. Ill, с. 73.
Вж. прсдадсната от Г. Пахимер реч на Михаил VIII: „С едни
части откъеваха италийци ( = венецианки и сицилийци]. други перси
[= ссллжукски и други турци], българи и грибали [= сърби] и всички
останали. И маше и части, конто си присвояваха и ромеи, подчинени на
ромейската империя, и ги управляваха като независим»! господари”
(ГИБИ. X. с. 152).
Виза]118. Успоредно с това епирски и български отряди ще да са се насочили съответно от Епир и от Скопската облает към възстановените при действията на импера-торския брат севастократор Йоан Палеолог в 1259 г. (особено след поражението на противоникейската коалиция при Битоля през с. г.) бивши никейски, сега вече византийски владения в Македония. Притиснат от Константин Асен, Мицо се затворил в крепостта на Несебър.
По-късно през 1263 г. обаче настъпил пълен обрат: византийските войски си възвърнали ответите крепости, а един отряд начело с Михаил Глава Тарханиот (потомък на български болярин, преминал на византийска служба) бил изпратен в Несебър в помощ на Мицо. Тогава той изпълнил обещанието си да предаде града под властта на императора119. Освен този важен пристанищен град ромеите завзели и Агатопол, Созопол, Дебелт. Русо-кастро (последните две дн. едноименни села в Бургаска облает) и други крепости в Тракийското Поморие, областта Загора и Пловдив и, както съобщава Г Пахимер — „и цялата планинска верига на юг от Хемус"120.
Според В. Златарски византийците присъединили „цялата планинска верига, която била вън от Стара планина, т.е. Сърнена гора"121, но в случая Пахимер има предвид не Сърнена гора (която той, както и други ромейски писатели по традиция от античността, взима като неразделна от Стара планина и за съставка на главната верига от единния орографски комплекс Хемус), а лежащите на юг от нея и евързващи я с Родолите, Сакар и Странджа възвишения Чирпански. Светиилийски. Манастирски, Дервентски и Бакъджиците. Това проличава много отчетливо в стиховете на Мануил Фил, където превземането не само на подбалканските крепости Крън. Мъглиш,Твърдица, Сотир (дн. с. Сотиря), Пигрица (вер. с. Горно Александрово), Ктения (вер. при Карнобат или дн. с. Лозарево) и Аетос, но и на лежащите в южните склонове на Сърнена гора крепости Колена и Оряховица (при дн. едноименни села в Старозагорско), Боруй и Дъбилин — Диампол122 е дадено във връзка с действията срещу Ивайло. Това вече идва да ни покаже, че тези крепости не са били отнети от българското царство през 1263/1264 г., а едва впоследстие от армиите. насочвани от имп. Михаил VIII Палеолог срещу селския вожд и цар с оглед да смаже социалното движение и да наложи в Търново своя поставленик Иван Асен III
При цялата предпазливост, с която трябва да се използува поемата на Мануил Фил (който не държи точна сметка нито за хронологическия ред на събитията, нито кой е бил действителният пълководец, ръководил дадени военни действия, защото в своите ласкателски
""Лопарев. X р. Византийский поэт Мануил Фил. К истории Болгарии в XIII XIV веке. СПб. 1891. с. 47 сл.; Петров. П Българо-византийските отношения. .. с. 561
1 " Вж разказа на Г Пахимер. ГИБИ. X. 140 143. 154. 166 167 и силно преиначеното прелаване на събитията поради ласкателния тон на стиховете на Мануил Фил (пак там. 140 143).
За хронологията. анализа на събитията и действителния дял на Михаил Глава в действията след завземането на Скопелос едва когато „бива посочсн за началник на войски" (пак там. с. 141), т.е. на отреда. изпратен в Несебър. вж Петров. П. Българо-византийските отношения... 550 563.
’-° ГИБИ. X. с. 154
111 Златарски. В. Н История.... III. 505 506;
Мануил Фил. ГИБИ. X. с 145
През 1278 1279г. срещу опнтвашитс сс да преодолсят българската защитна линия по Балкана дсйсгвували отрслитс на Ивайловите воеводи Куман. Кънчо. Момчил. Дамян и „по-силният и по-дързък дракон Стан, който тогава унишожавашс Затора" (Мануил Фил. ГИБИ. X. с. 144). Това показва. че българите водсли активна отбрана в Тракия Срв Гюзелсв. В Ямбол.... 52 53. който приема, че през 1278г. византийците превзели земите на юг от Балкана и те им служили за база при действията им срещу българите.
стихове си е поставил едничката цел да възвеличае Михаил Глава, като му припише и редица чужди подвизи), все пак в нея проличава съвсем ясно, че Боруй и Аетос. както и Сърнена гора със споменатите по-горе крепости от двете й страни са останали и след 1263 г. в пределите на България. Липсват конкретни данни цар Константин Асен да си ги е възвръщал по-късно. например при общите действия с татарите срещу Византия.
През есента на 1263 г. армиите, изпратени начело с Йоан и Константин Палеолог, братя на Михаил VIII, постигнали успехи съответно срещу епирците и в Пелопонес. Михаил II бил принуден да се покори отново на цариградския император. Изворите не говорят нищо за съдбата на българските територии в Македония, за който някои автори погрешно приемат, че именно през тази война Константин Асен си ги бил възвърнал и тогава издал своята грамота за Виргинския ман. „Св. Георги Бързи“123. По всичко изглежда. че византийците били достатъчно заети с епирците и пелопонесците, за да могат да отделят сили и за Северна Македония. Въпреки това един отряд бил насочен на север, но към владенията на Яков Светослав, вероятно през Траянови врата (ако е тръгнал от Тракия) или по Струма, в случай че бил потеглил от Велбъжд. Поради споменаването на Свето-славовото име в поемата на Мануил Фил всички изследвали разглеждания период от българската история приемат. че в тези действия византийската войска била под командуването на Михаил Глава. При невъзмож-ността на Търново да помогне на своя деспот Яков Светослав се обърнал към маджарския престолонаследник Стефан, но срещу цената да признае неговото върховенство. Унгарски войски начело с воеводите Никола, Владислав, Рейнолд и др. не само отблъснали византийците. но нахлули и в тяхна територия124. Очевидно това ще да е попречило на ромеите и сега да разширят завоеванията си в югозападните български земи. На следната 1264 г. отново припламналата между-особица между Бела IV и сина му Стефан накарала Яков Светослав да се върне пак под върховенството на Константин Асен125 и вероятно по негово указание опустошил Северинското банство126.
Други причини, който попречили на Михаил VIII Палеолог да разшири владенията си с нови български територии и по-специално в Македония, били, от една страна, новото раздвижване на епирците, срещу конто той събрал значителна армия, но поради настъпването на зимния сезон я разпуснал при Ксанти, а, от друга страна — действията на татарите за освобождението на бившия селджукски султан Иззедин127 * (Азатин) Кейкавус II от ромейски плен. Те били предприети от Берке, който наследил брат си Бату като хан (1255—1266) на „Златната орда”— североизточния съсед на България по р.Днестър. Положението на българското царство било
и-' Златарски. В. Н. История ... Ill, с. 503; Ников. П. Българо-унгарски отношения. .. с. 133; Дуйчев. Ив. СБК. II. 350 351.
124 Ников. П Българо-унгарски отношения.... с. 135: Златарски. В. Н. История. .. III. 507 508.
Към общопристото гледище за лсйността на М. Глава срещу Яков Светослав сс присъсдинява безкритично и Петров. П. Българо-византийските отношения. .. с. 563. въпреки че по-нататък изказва съмнсния. че споменатите в поемата Георги Тертер и Смилец са воювали с този ромейски пълководец.
М. Глава няма съшествсн дял или поне не е стоял начело на войскитс срещу сръбското нахлуванс до Сяр в 1280 г.. водено от Котанина. тъй като имаме изрично съобщснис на Г. Пахимер, че те били командувани от Константин Палсолог. брат на Михаил VIII. Вж за това тук. по-долу.
‘-'Ников. П. Българо-унгарски отношения.... 145 146, 164; Златарски. В Н. История. . III. с. 509.
126 Пак там. съответно 149 151 и 512 513.
121 За Изсддин вж Златарски. В Н. История . , Ill, 509 512.
515 517
подобно на руските княжества, конто се управлявали от своите князе, но плащали данък на татарите - Вследствие на тази му зависимост през втората половина на 1264 г. Константин Асен бил въвлечен с 20-хиляден отряд120 (независимо от личните му сметки с Михаил VIII и желанието за мъст) в общите действия заедно с татариге. Те донесли разорението на Тракия. но не и възвръщането на завзетите от византийците български територии. Очевидно българският цар само е изпълнил задължението си като васал на татарите и не е имал възможност да поставя каквито и да било условия на Михаил VIII Палеолог и така да използува притесненото му положение — василевсът едва успял да се спаси с лодка в Цариград130.
През юли 1266г. след прекратяването на между-особната война с баща си Бела IV престолонаследникът Стефан превзел отново Видин. а негови военачалници проникнали с отрядите си и в територията на Търновското царство. След като завладели Орехово и Плевен, те се оттеглили, но Яков Светослав отново преминал като пряк, фактически и формален васал под върховната власт на Стефан131. Загубата на тази покрайнина имала тежки последици за българското царство: накърнила се връз-ката с Македония и се осуетила близката възможност за възвръщането на Малко Влашко от маджарите.
През 1268 г. починала царица Ирина. Заплахата от образуваната в Южна Италия нова държава начело с Карл I Анжу в 1266г. подтикнала Михаил VIII Палеолог да потърси разбирателство с Константин Асен. Той предложил за жена на овдовелия цар сестреницата си Мария, а като зестра обещал да върне Несебър и Анхиало132. След отпразнуването на сватбата обаче императорът не устоял на задължението си. Не изпълнил и поставеното от него допълнително условие да предаде приморските градове на син от този брак, „така че като добие наследник от ромейско потекло и предаването да бъде благовидно1’133. Това вече принудило Константин Асен да поведе през 1273 г. преговори с неаполитанския крал Карл I, за да се включи в коалицията, целяща да възстанови Латинската империя в Цариград. С ловка дипломатическа игра, престорвайки се. че търси примирение на Източната със Западната църква. Михаил VIII Палеолог сключил на събора в Лион през 1274г. уния. Тя изпълнила едничкото си предназначение да осуети задружните действия срещу Византия откъм Запада. Успоредно с това с оглед да държи под постоянна
128 ..Златната орда" се простирала на запад до Днестър. а на изток до Западен Сибир или по-точно до Иртиш и долното течение на Сър-Дария. Тя владеела Крим и Кавказката облает до пр. Дербент, а известно време и Баку. Нсйната столица първоначално била Сарай (наричана още и Сарай-Бату) близо до дн. Волгоград, а впоследствие южно по Волга - в Сарай ал-Джеджид (известен още и като Сарай-Беркс). основан през управлението на Узбек и Джанибек. Вж. прегледа на литературата по въпроса за локализацията им и уточненията у Егоров. В. Л. Историческая география Золотой орды... 10—II. 13 15. 18 19. 29. 57 64 и др.
129 Ников. П. Татаро-български отношения.... 8—10; Spuler. В. Die Goldene Horde.... р. 48.
Срв. известията у Г Пахимер. ГИБИ. 155—161 и за събитията у Златарски. В. Н История... III. с 509. 513-517. където е прсдставено. че починът за сключването на съюза с татарите излизал от Константин Тих Асен въпреки зависимостта му от тях.
При тези действия на татари и българи в историографията с вмъкнато участисто на селджукски турци начело със Саръ Салтък. конто били заселени от импсраторите в Добруджа. То продължава да се приповтаря въпреки обоснованите проучвания на П. Мутафчиев. който ра»кри. че то е една измислица. вмъкната твърде късно и производно в научната книжнина Вж Мутафчиев. П Мнимото преселение на селджукските турци в Добруджа през XIII в . Die angebhehe Einwan-Г vvn.g L°n SddschukTijrkcn >n die Dobroudscha im XIII Jh Cn. БАН.
^.-филологически, 1943. № 32. I 130 (= Избр. сьч T. 11.
1,1 Ников. П. Българо-руски отношения 159 170
112 ГИБИ. X. с. 163.
113 Пак там.
заплаха съседното му българско царство той се сродил с отхвърлилия зависимостта си от хана на „Златната орда“ и обявил се за самостоятелен темник Ногай134.
След нещастен случай още отпреди 1265 г. Константин Асен си счупил тежко крака и не можел да се движи свободно. Това му отнело възможностаа да се занимава пряко с управлението на държавата, което било поето от царица Мария. С цел да запази царството за невръстния си син. след като влошила отношенията си със своя вуйчо имп. Михаил VIII, тя започнала разправа и с болярите, които биха могли да оспорват правата на престолонаследника13S.
Царицата и нейните приближени не съумели да се възползуват от твърде разслабеното положение на северозападния съсед Унгария след смъртта на Стефан V (1 август 1272 г.). В края на същата година бил убит Бела Ростиславович. Така при малолетния Стефанов наследник Владислав (Ласло) IV (1272—1290) управлението на банствата Мачва, Браничево — Кучево и Северин до втората половина на 1273 г. било поверено на унгарски сановници. Вероятно след това (през юли с. г.) при упадъка на Маджарското кралство и заетостта му с нова война с Чехия Браничево и Кучево преминали под властта на българските боляри от кумански произход Дърман и Куделин. Те създали своето средище в непристъпната крепост Ждрело [дн. м. Горняк при едноим. село] в долината на р. Млава136.
През същата 1273 г. Мария тържествено коронясала малолетния си още син Михаил за съцар137 на Константин Асен и се заела с още по-голямо усърдие да отстрани всеки. който би се изпречил по пътя му към престола. Като най-сериозен съперник се очертавал Яков Свето-слав. който умело използувал слабостта на унгарския и българския владетел, за да обяви пълната си независимост с титлата ,,цар“. През 1276 г. царицата привлякла Яков в Търново под предлог да го осинови, но след тържеството тя коварно го премахнала138. След смъртта му неговата феодална държавица се разпаднала. Тогава боляринът от кумански произход Шишман обособил от Видинската облает свое владение, а териториите на юг от Стара планина преминали вероятно под властта на Търновското царство139. В крайна сметка пак не било ликвидирано нито едно от отцепилите се от централната власт феодални дър-жания и новите владетели на Видинската и Браничевската (Кучевската) облает също не се подчинявали на търновския цар. Разложението на царството не било само външно. То се разяждало преди всичко от дълбоки вътрешни социалнополитически противоречия.
Общият упадък на българската държава при наслед-ниците на Иван Асен II значително влошил положението на народа: той бил подложен не само на непосилен данъчен гнет от страна на царската власт и местните светски и църковни феодали, но и последователните
114 Златарски. В. Н. История. .. III, 521 537; Spuler, В. Die Goldene Horde. .. р. 50.
135 Златарски, В. Н. История..., III, с. 534.
Царица Мария наложила 3-годишният Михаил да бъде коронясан за съцар на Константин през 1273 г. (вж. пак там, с. 537, бел. 22; с. 538)
136 Ников. П. Българо-унгарски отношения... 179 183; Към историята на северозападните български земи..., 60—63. Срв. Златарски. В. Н. История. .. III, с. 540, бел. 3, където допуска, че те са боляри български кумани от съседната Видинска облает, които отказали да признаят властта на Яков Свстослав и се стремсли към нсзависимост.
,3'’ Златарски. В. Н. История. .. Ill, с. 537.
,3* Пак там, с 538, 542 543.
130 Ников. П. История на Видинското княжество. .. 41—42; Българо-унгарски отношения.... с. 177 сл.. където определя границите на територията, подвластна на Яков Светослав: на север Дунав. на запад пл. Миром (т.е. вододела на Велика Морава и Тимок), на юг вероятно Пиротско и Трънско (смятайки, чс по този начин бил близо до граница), и на изток до Орехово и Плевен, които оставили в пределитс на Търновското царство.
нашествия на татари, византийци, маджари и сърби постоянно и тежко го разорявали. Негодността на централната власт и болярите да осигурят зашитата му се явили като повод да се породи широко антифеодал-но движение. Начело застанал Ивайло, свинепас от Добруджа, който се числял към най-обезправената част от българското селячество. През пролетта на 1277 г. той успял да организира народното опълчение, което отблъс-нало нахлулите в царството татарски орди. Така избухналото първоначално стихийно селско движение прераснало в мощно и организирано въстание, което насочило борбата си срещу съществуващия социален ред — властта на царя и болярите. Войската на селския вожд започнала да превзема градове и крепости, провъзгласила го за цар и се отправила към столицата. След като царската армия била разбита, а самият цар Константин Асен — убит, част от феодалите по различии себични съображения започнали да минават на страната на въетаналите селяни. Търново било обсадено140.
Имп. Михаил VIII поискал да се възползува от междуособицата в България и чрез свой претендент за царския престол да я превърне отначало в зависимо от него владение, а след това да я покори напълно под своята пряка власт. Изборът му паднал върху сина на Мицо. когото оженил за дъщеря си и провъзгласил за цар под името Иван Асен III. Значителна византийска армия се съсредоточила в Тракия, за да наложи поставленика на Михаил VIII на търновския престол141.
При новата обстановка през пролетта на 1278 г. между въетаниците и царица Мария се постигнало разбирателство: вратите на столичната крепост били отворени за селската войска, а вождът й Ивайло се оженил за вдовицата на Константин Асен и бил провъзгласен за цар със задължението да пази интересите на царицата и нейните приближени142.
Със заемането на престола от Ивайло (1278—1279) като законен български владетел завършило първото успешно селско въстание в Европа. По редица субективни и обективни причини движението не довело до осъщест-вяването на социални преобразования и именно това спряло неговото по-нататъшно развитие. Основната причина била, че през цялата 1278 г. царят — селски вожд, и въетаналият народ трябвало да отстояват независи-мостта на страната, като водили непрекъснати сражения на различии фронтове: по старопланинските проходи те отблъеквали последователно, но безуспешно напиращите да проникнат в Мизия византийски армии, а по Добруджанската равнина отхвърляли нахлулите татари извън българските предели. Поради почти безрезултат-ните действия на своите войски в старопланинските проходи именно император Михаил VIII ще да е привлякъл отново татарите, за да раздели българските сили на два фронта. Ивайло бил принуден да се отправи лично срещу татарите и, по всичко изглежда, ги задържал при Дръстър, където те го обсаждали в продължение на три месеца143.
При невъзможността да преодолее българската защитна система и премине Стара планина, въпреки че някои крепости, пазещи проходите, били превзети, императорът, който лично ръководел действията на
140 За въетанието на Ивайло вж Ка ры ш ко вс к и й. П О. Восстание Ивайла. ВВр. XIII. 1958. 107 135; Горина. Л. Въетанието на Ивайло в съврсмснната историография. Проблсми на българската историография. С.. 1973. 197 202.
,4’ Г Пахимер. ГИБИ. X. 171 175; Н Григора, пак там. XI. с 137
141 Ников. П. Изправки към българската история.... 74 82;
Златарски. В Н. История.... Ill, 544 559.
143 За течи уточнения вж. Петров. П. Българо-византийските отношения. .. 569 571.
армиите си от Тракия. решил да използува брожението срещу царица Мария и отсъствието на Ивайло от столицата. за да наложи поставленика си Иван Асен II на престола. Това обаче могло да се осъществи само чрез обход на старопланинската отбранителна система. За целта той изпратил една армия под командуването на Михаил Глава, която извършила десант при Галата край Варна. Въпреки че не успял да превземе тази голяма крепост, той все пак проникнал до Търново през Петрич (дн. Петрич кале при с. Аврен)’44, Овеч и покрай Преслав. Благодарение на разложителната дейност на византийските агенти сред болярството и особено след като бил разпространен неверният слух, че Ивайло е загинал в борба срещу татарите, Михаил Глава бил пуснат чрез предателство в Търново. където заловил и изпратил на императора в Одрин царицата със сина й Михаил144 145 146. Начело на друга византийска армия Иван Асен III вече безпрепятствено заел престола през февруари 1279 г.’40. С оглед да укрепи властта на неспособния си зет и за да обезвреди видния болярин Георги Тертер, императорът го оженил за сестрата на своя поставленик и му дал титлата „деспот"’47. За да се сдобие с високия сан и да се добере до властта, този болярин куманин148, „към когото според разказа на Г. Пахимер българският народ беше много привързан и когото българите много величае-ха"'49. се развел с българската си жена и тя била заточена със сина му Светослав в Никея150 * * * *.
Ивайло обсадил с новосъбрано опълчение Търново, като преди това вероятно с помощта на народа ликвидирал поддържащата императорский поставленик войска, която ще да е била пръсната като гарнизони из крепостите Ловеч, Червен, Видин и др. (умишлено невярно представени от Мануил Фил като завоювани от Михаил Глава). Успоредно Ивайло разгромил изпра-тените последователно нови армии начело с ромейските протовестиарии Мурин и Априн съответно на 17 юли 1280 г. при Диавена (дн. Девня]15’ и на 15 август с. г. във „външната страна на планината"’52, т.е. Стара планина и още по-точно — в нейните южни подножия, преди противникът да е влязъл в нейните дебри.
Под заплахата на отново побеждаващия Ивайло и загубил вече надеждата да бъде подкрепян от болярите и народа. Иван Асен III избягал позорно от столицата през Несебър за Цариград. като заграбил най-ценните пред-мети от съкровището на българските царе. Болярството и народът в столицата издигнали на опразнения престол най-влиятелния сред първенците Георги Тертер. Изоста-веният и обезверен Ивайло потърсил убежище при татарския хан Ногай, който го премахнал като противник на своя сродник и съюзник Михаил VIII Палеолог’53.
* * *
Георги I Тертер (1280—1292) поел властта при особено тежко вътрешно и външно положение на царството. защото страната и народът все по-осезателно изпитвали последиците на продължителните междуосо-бици и зачестилите нашествия. Централната власт съвсем отслабнала, тъй като била лишена от предишните
144 Пак там. с. 564 сл.
|4'Ников. П. Изправки към българската история... с. 84 и разказа у Г Пахимер. ГИБИ. X. с. 179.
146 Пак там; Златарски. В Н. История III. с. 565; Петров. П.
Българо-византийските отношения.... с. 571.
Г Пахимер. ГИБИ. X. 179 180.
,4* Пак там. с. 189.
Пак гам. с. 179.
”° Пак там.
1,1 Вж. Margos. A Au sujct de la localisation de la forteresse medievalc Avapxlva. Дякин. St. Bale. 8. I, 1970. 103 112.
1,1 ГИБИ. X. c. 181, а за датировките Златарски. В. II История III. с.570 Срв. Ников, П Изправки..., 83—84 1279г.
”J Пак там.
икономически и политически възможности при Асеневци Тя № само продължавала да плата данък. но изпалнала и в по-голяма политически зависимост от татарите. В замяна на това провинциалното болярство все повече укрепвало в стопанско и воепно-икономическо отноше-ние Така българският цар, загубил почти напълно престижа си. останал без обшествената основа -разоре-нието три десетилетия наред препятствувало естестве-ноте развитие на градското съсловие. на чието икономи-веско и политическо влияние и възможности той можел да се опре в борбата срещу отцепническите стремежи у едрите феодали и да запази целостта на държавата от посегателства на съседните страни.
Когато Георги I Тертер заел престола, той упражня-вал пряката си власт само над ограничена част от територията на царството в края на Константин-Асеновото управление. По всяка вероятное! татарите задържали при нашествията си отвъддунавските владения на царството с южния дял от дн. Бесарабия. защото, както ще видим по-нататък, те се връщат в пределите на България едва при сина му Теодор Светослав, а византийците сложили ръка върху Боруй, Дъблин Диампол. т.е. на областта Загоре с южните разклонения на Източна Стара планина. Северозападните покрайнини отвъд планините Свърлижка, Вискяр и Врачанска и р. Огоста също били извън контрола на Търново. Мачва с Белград останала окончателно и безвъзвратно под маджарско управление, докато Браничевската (Кучев-ската) и Видинската облает съвсем се отцепили под властта на обявилите се за независими боляри Дърман и Куделин в Ждрело, а Шишман във Видин. Границата между тези две феодални владения бил вододелът на Тимок и Велика Морава. Техният пример се стремели да последват и други български боляри, между конто особено изпъквали замогващите се братя Смилец, Радослав и Войсил. Те вероятно владеели територията на юг от билото на Стара планина или по-точно подбалкан-ската котловина на изток от Козница и земите около
Западната, или Ихтиманска, и Същинска Средна гора между Стряма и Тунджа до Сливен, вероятно до Сливенската пл. и Гребенец. Тяхното средище, изглежда, било в крепостта Копсис, която още не е отъждествена. Със сигурност тя се е намирала по течението на р. Стряма, която се среща през османското иго с деформи-раното название Гьопса в близост до дн. гр. Карлово, Сопот и Клисура или други места’54. Липсват кон-кретни данни, за а се определи положението на Крън. но по всяка вероятност той с областта си е спадал към подвластните на тримата боляри земи. Същото важи и за Мало Влашко. което по това време, както ще видим по-нататък. без съмнение е било владяно от Шишман.
При това положение в началото на Георги-Тертерово-то управление Търновското царство фактически било сведено до дн. Североизточна България с цяла Добруджа.
Ников. П. Бележки за Югоизточна България през епохата на Тсртсровци. ПСп. 70. 1909. с. 563: Из историята на Подбалканската облает. Родина. I. 1938. № I. 26 42; Die Stadt und das Gebiet von Krn-Krounos in den byzantimsch-bulgarische Beziehungen. Sludii Byzantii e neocllemcL V. 1939. p. 229 sq.; Бурмов. Ал. Към историята на Крьиската обласг ИПр. XXI. 1967 (= Избр пр Т I С. 1968.
'• Ист°рия На България през времсто на Шишмановцн (1323 1396г.). ГСУ ИФФ. XLI11. 1947 (= Избр. пр. Т. I. с. 226); Попов.А 1 Средновековният Крън ИБИД. XXV. 1967. 233 250. На противно мнение еЙоичев. Л.0 некоторых вопросах болгаро-византииских отношений в период с 1322 по 1324гг. ЕН. X. 1980. с.
Иречек К Пътувания по България. С.. 1924-. 247 248. приема. Чем°ПСИАСе намиРал,междУ Сопот и Карлово в местността Узуншехир. и т».Т*,(^ЧИСВп »ГТарИ гРадища и ДРУМОве из долините на Стряма Il г toiT*/ В, МитсРиали за археологическата карта на България.
„Г. v Р' "Р Т ' С 19”- 313 3|7> "«тио.™ Сарай
Р " С VMCT° Данов°. Пловдивсжа облает, край кръетовнше " 1 Р” проход И полбалка,,ските полета, където е
оила айтичната станция Sub Radice
т.е. Долна Мизия — на изток от Видинската облает), Голямо Влашко (на изток от р. Олт), южната част от Молдова, Средецката и Нишката облает и дн. Северна и Средна Македония (по Горни и Среден Вардар), Косово поле с Липлян и Южна Метохия с Призрен.
Още в 1280г., т.е. през първата година от възцаря-ването си, вероятно воден от подчертаните си противо-ромейски чувства, който определили мястото му в широката коалиция срещу Михаил VIII Палеолог155, Георги Тертер пропускал през владенията си по Вардар союзнически сръбски отряд, за да нанесе удар върху владяната тогава от византийците Югоизточна Македония. Внимателната съпоставка на сведенията за тези действия у Г. Пахимер, Мануил Фил и архиепископ Данило ни разкриват както истинското значение на събитията. така и дейсгвителните предели на българската власт в тази облает по това време.
Г. Пахимер съобщава, че сръбски войски начело с изменилия на императора пълководец Котаница „опустошил страната чак доСяр“, „което накарало Михаил VIII да изпрати срещу тях сина си Константин с придадени „много и големи военачалници"156. В хва-лебствената си поема за Михаил Глава Тарханиот със свойствените си преувеличения Мануил Фил го предста-вя, че бил унищожил наречения от него „Котенич"157 и завзел „Овче поле, Моровизд158, Скопие и Славица159 с храброст, превзема и Пиянец160 и околността на Стромой161 и плодородного място около Струмица, главны градове в земята на врагове и опора, пазена от тях здраво (к. а.), и награда за победата е град Деврис162, гордеещ се с цялата околна красота...” Без да изключ-ваме изобщо Михаил Глава от многого военачалници, придадени в подчинение на „багренородния" Константин. то и да е взел участие в действията, в никакъв случай не може да се приеме, че той е бил върховният командуващ в операцията за отблъеването и преслед-ването на сръбските отреди. Изразът „в земята на врагове" ясно подсказва, че тя е владяна от българите — съюзници на враждебните на ромеите сърби.
155 През лятото на 1281г. пратеници на ..царя на Затора" Георги Тертер водили преговори във Витербо с Карл I (вж. писмото на последния до ковчежниците в Нсапол от 10 юни 1281 г. в ХИБ. II. с. 134). а в края на с. г. с тесалийския севастократор Йоан I Комнин, заклет враг на Михаил VIII Палеолог. За тази коалиция вж. Макушев. В. В. Итальянские архивы и хранящиеся в них материалы для славянской истории. Т. II. СПб.. 1871; История Болгарии в труде К. Иречека. ЖМНПр. CXLVII. 1878.с. 69 сл.. Minieri Riccio. С. De regno di Carlo I d'Angio del 2 genuario 1281 al 31 dccembre 1283. Archivio storico ilaliano. IV. 1880; Carabellese. Fr. Carlo d'Angio nei rapportici e commercial! con Venezia e I'Oricnte. Bari. 1911.
156 ГИБИ. X. c. 182. За датирансто вж. пак там. бел. 201.
151 Пак там. с. 147. стих. 301—315.
Името на пълководеца вероятно с Котяница. защото у Мануил Фил се явява под формата Kotzxvit(t(;.
,5Н Крепост и седалище на епископ (резидирал и в Лесновския ман. ..Св. Гаврил"), дн. с. Мородвис в Кочанско. HP Македония. СФРЮ. Вж. за тази епархия Иванов. Й. Епископиитс Брсгалнишка и Вслбъждска ГСУ ИФФ. I. 1905. с. 74 сл . БСМ. с. 522. 572.
|$° Всъщност Славите облает със средише дн. гр. (Криворечна) Крива паданка между пл. Осоговска. Лисец. Страцин и Козяк.
100 Облает от двете страни на дн. българо-югославска граница със средище гр. Царево село (дн. преименувано на Делчево) между Горна Брегалница и левия бряг на Струма южно от вливането на притока й Джерман.
161 Вероятно долината на Струмешница със средище гр. Струмица.
162 Деврис нс може да сс локализира с положителност. Възможно е да сс отъжлсстви с развалининте при дн. с. Дсбрсше (Дсбрищс),
Прилспско. в подножисто на Крушева пл. Дълго време то бе отъжлествявано с дсформациитс на плсменното име на драговитите в епископската титла на Климент Охридски, дадена в Пространното му
житие, написано от Теофилакт Охридски. Вж. Коледаров. П.
Климент Охридски. ..Първи епископ на български език" на драговитите
в Солунско и на Великия в Западните Родопи. В: Константин-Кирил
Философ. Юб. сб. по случай 1100-год. от смъртта му. С., 1969. с. 141 сл.
В случая обаче може да се отнася и до крепостта Дсбрец или Дебрица в местността „Кула" край с. Сътсска близо до с. Пссочани и
Ново село в обл. Дсбърца, Охридско.
Липсват каквито и да било сведения, че византийците са били в състояние да задържат тези земи след прогонването на Котаница (Котяница), но при похода си на юг сърбите се уверили на място, че българската власт в тези покрайнини на царството била твърде отслабнала. Именно това състояние на нещата предопределило поведението на сръбските владетели през следващите няколко години. Маджарите лишили намиращата се във възход Сърбия от възможността да се разширява естествено, като присъедини същинските сръбски, т.е. с единородно население, покрайнини на северозапад към Босна и Далматинского крайбрежие163. Ето защо крал Стефан Урош II Милутин (1282—1321) още със стъпва-нето си на престола, отстъпен от брат му Стефан Драгутин (1276—1282), поставил началото на сръбската експанзия на север, изток и юг, т.е. към земите на българите. Дотогава те съставлявали неразделни части от държавата на последните и били оспорвани преди това само от маджарите и византийците. Удобен случай за осъществяване на тези завоевателни замисли се появил твърде скоро.
Вероятно в изпълнение на предначертаните действия на противовизантийската коалиция начело с неаполи-танския крал Карл 1 Анжу, в която се включили крал Стефан Драгутин (още преди да отстъпи престола на брат си Милутин) и цар Георги I Тертер. сръбските войски прекосили през пролетта на 1282 г. границата между България и Сърбия. която продължавала да минава още от времето на цар Калоян на север от Призрен и Липлян164. Те навлезли в Скопие, двата Полога (Горен и Долей)165, Овче поле, Злетово166 и Пиянец. като не срещнали никакво противодействие от страна на търновския цар и неговите местни управители, защото явно били приети като съюзници, конто заемат изходни позиции за операции на византийска територия. Обстановката обаче рязко се променила от две реши-телни събития: въетанието в Сицилия (т. нар. Сицили-анска вечерня) на 31 март 1282 г. срещу властта на неаполитанския крал, която осуетила всякакви негови действия срещу имп. Михаил VIII167, и смъртта на последния (11 декември с. г.). Слизането от историческата сцена на този деен и амбициозен владетел донесло коренен обрат в политиката на Византийската империя през управлението на неговия син и наследник на престола Андроник II (1282—1328). Като противодействие срещу коалицията той се задоволил да насочи срещу българи и сърби повиканата от баща му и намираща се вече в Тракия конница на неговия съюзник татарския хан Ногай.
Всички автори, изеледвали тези събития, при невяр-ното предположение, че Северна Македония е била тогава византийско владение, приемат. че татарите действували само срещу сърбите168 *. Всъщност те пляч-ioj м у т аф ч ие в. П. Сръбското разширснис..... с. 8.
104 Пак там. с. 12. сс позовава на сведенията на архиепископ Данило по изданието на Дж. Даничич (Животи.... 108 109. по новосръбския прсвод на Л Мирковнч. пос. изд., с. 82):
... . iifKKUK пенить ока Полога ск г^адокы нхь и ск окластню и 1^лдь СЛАККНЫН Скопим, ПО СН\Ъ же Оккчв ПОЛК И .Зль'ТОКОВН 11|11АПКЦ.К."
Срв. Mavrommatis, L. La prise de Skopijc par les Serbcs. Dale cl signification. Travaux cl mcmoircs. V. 1973. 329 334. който смята, че Скопие бил превзет през 90-тс години на XIII в., прели 1297г.
•°’ Полог с долината на Горни Вардар между пл. Рудока и Суха гора. Средище на Горни Полог с гр. Хтетово (дн. Тстово). а на Долни Полог Костово. или Гостивар.
106 Облает и град по долината на Злетовската река (десен приток на Брегалница) между Плавика и югозападнитс разклонения на Осоговска пл. За завладявансто на тези покрайнини вж. Мутафчиев. П Сръбското разширснис.... с. 13. въз основа на спомснатото вече сведение на архиепископ Данило. Вж. тук бел. 164.
167 Runci man. Si. Sicilian Vesper Cambridge University Press, 1958, p. 208 sq.
,вн Ста н oje в и h. Ст. McTopnja. .. 125 126; Jiretck. C. Ges-chichle der Serbcn. Bd I. Golha. 1911. 333 334; Ников. П История на Видинското княжество.... 78 79; Oslrogorsky, G. History.... p. 413.
II Политически географии па средновековната быпарска държава
косвали явно не византийска, а българска територия до Призрен и Липлян, но срещнали и оттеглилата се по Дрин сръбска войска, която ги отбила169.
На следната 1283 г. подир Коледа, възползувайки се от невъзможността на търновския цар да противодейст-вува и осланяйки се на нежеланието у новия византийски имп. Андроник II да воюва. крал Стефан Милутин с помощта на брат си Стефан Драгутин навлязъл не само в достигнатите преди български територии. но завзел вече и част от подвластните тогава на Византия територии от Македония — Дебър и Кичево „с областите и градовете им"170. Като тълкува сведенията на архиеп. Данило, Ст. Станоевич приема, че Пореч и някои други краища са били присъединени през следващата 1284 г.171
Вероятно при тези действия на сърбите останалите български владения в Македония — градовете Велес, Щип, Просек, Струмица и Мъглен с тех ните области — ще да са били съвсем откъснати от Търново и присъединени от византийците, но за това ние нямаме никакви конкретни известия в писмените или други извори. П. Мутафчиев приема мнението на К. Иречек и Г. Баласчев, че Щип, Велес. Просек, Прилеп и Охрид останали вън от територията, завоювана тогава от сърбите172.
Независимо от премълчаването на обстоятелството, че сръбските войски завзели Северна Македония от българското царство, а византийците, които окупирали тогава средната част от същата облает — Северозападна (Дебър и Кичево), Т. Томоски коригира определенията на предишните сръбски и югославски автори и уточнява локализацията на географските обекти и трасето на новата сръбско-византийска граница при Стефан Урош И Милутин към 1283—1284 г. След като пре-разглежда сведенията у биографа му Данило и в дру-гите източници (новелите на Милутин и договора му с Карл Валоа, подписан на 27 март 1308 г. в Абатияли), той основателно изтъква, че никъде в изворите не проличава войските на Стефан Милутин да са превземали Велес и Щип, тъй като според него те отбегнали силно укрепената Вардарска долина и се насочили по линията на най-малкото съпротивление — Източна и Западна Македония. т.е. навлезли в Овче поле вероятно през Градещенския проход, а в Западна Македония — по течението на р. Черни Дрин (Дрим). Тъй той предлага най-приемливото трасе, съобразено и с проучванията на местността: южно от Дебър, а северно от с. Луково (тук
435; Problemes des relations byzantino-serbes aux XIVе siecle. — In: Proceedings of the XIII International Congress Byzantine Studies. Oxford. 1966. London. 1967. p. 4) sq.
,6Q Стано) евиЬ, Ст. Истори)а.... c. 126. и Jiredek, C. Geschi-chte.... I. 333 334. приемат. че българите били разбнти и прогонени.
1,0 Мутафчиев. П. Сръбското разширение в Македония.... с. 13. се позовава на сведението на архиепископ Данило:
..Кьздкнгк се нде и преть землю Дък|кско8ю ск ккс мп г^лдокы н дрлелклмп их-/.; тлкожле н др.жько8 земли Кычлккскык ск г^лдокы п окллстню пул; По^счкско ю землю тлкожде сь г^лдокы н окллстпю нхт>“. Вж старосръбския текст у Даничи h. Ъ. Животи......... с. 114. и
новосръбския превод у МирковиЬ. Д. Животи. .. с. 86.
171 Стано)еви h. Ст. Истори)а... с. 126; Истори)а народа Jyroc.iaBHje. Т. I. Београд. 1953. с. 347.
Към тези събития следва да отнесем и съобшението на Г. Пахимер за придвижването на сърбите (вж. ГИБИ. X. с. 188).
Съвсем погрешно нахлуването на Котаница със сръбски отреди до Сяр през 1280г. (вж. Г. Пахимер. ГИБИ. X. с. 182) е отнесено към
1283 г. от К Иречек (Geschichte... . I. 333 -334) по недоглеждането на
изричното обяснснис на Г Пахимер, че този набег е станал, докато бил жив имп. Михаил VIII Палеолог. който желаел „да упражни във военното изкуство и багренородния Константин, ролен след императора". т.е. по-стария му син Андроник, който засл престола след неговата смърт. т.е. в 1282г. Тази грешка на К. Иречек се преповтаря от всички писали по тези въпроси след това автори
Бездруго сыцесгвува неяснота в хронологията и локализацията и на други събигия в разказа на архиепископ Данило, например за похода на видинския болярин Шишман в Сърбия. които П Ников отчита и уточнява Вж Ников. П. История на Видинското княжество.... с. 78. бел. 2. и 79 80.
,7Л Мутафчиев. П. Сръбското разширение в Македония. .. с. 13.
пътят по реката Дрин се отбранявал от две здрави крепости Модрич и Луково). след което границата отивала на Кичевската пресека северно от византийската крепост Дебрей (мест Кула при с. Песочани. Охрилско), оттук в източна посока през Турла (Турне, или Илиинска пл.) северно от Железнец и Дебреще (с. в Прилепско) и извивала в поречието на р. Бабуна и по Бабуна пл. до клисурата на тази река и на р. Тополка, оттук се простирала северно от Велес, Чрешче (на р. Брегалница в мест. Бююк Исар край с. Чрешка или Црешка) и Щип и през Брегалница завършвала по билата на Плачковица и Голак173.
Вследствие на татарските нашествия, които продължили и през 1284 г. и 1285 г.. Търновското царство било поставено в извънредно тежко положение. При второто си нахлуване татарите проникнали на юг от Стара планина. т.е. във византийските земи Тракия и Македония. Това принудило имп. Андроник II да вземе осигурителни мерки: населението по Черноморското крайбрежие (опустошавано безнаказано и от пирати), както и това от вътрешността било изтеглено в укрепените места, а неблагонадеждните власи номади, проникнали в Югоизточна Тракия и заподозрени в измяна и подпомагане на татарите, били изселени. При излагането на тези събития Г. Пахимер изрично и съвсем точно охарактеризира положението на българския цар с думите: „Тертер не беше в състояние да помогне на себе си, камо ли на другите.**174 Притиснат от татарите, той не само не могъл да предотврати сръбското завоевание на българските земи в Македония, но даже през 1284 г. трябвало да търси разбирателство с новия крал Стефан Милутин, като му дал и дъщеря си Елена за жена. Сключил мир и с Андроник II. който освободил сина му Теодор Светослав. Последният след това бил обявен за съцар от баша си175.
Като най-близо разположено българското царство по-напред от феодалните владения във Видин и Ждрело и от Сръбското кралство трябвало да признае пълната си васална зависимост от Ногай. Неговата мощ в цяла Югоизточна Европа нараснала още повече след смъртта на Менгу Тимур (1280) и Георги Тертер трябвало да го омилостивява, като изпратил другата си дъщеря за харе-ма на неговия син Чака, а съцаря Теодор Светослав — за заложник176. Утежненото от 1285 г. васално положение на България спрямо татарите проличава особено ярко от монетите, сечени след 1285 г. от Георги Тертер, защото те носят тамгите на хана177. Според П. Ников зависимостта от великия хан се заменила с онази на мошния Ногай, който избрал за средище на своя улус
173 Томоски. Т. Исправки и дополнении.... с. 116. Вж съшо позоваванията .му на изворите и критиката. отправена към Ст. Станоевич и редица други югославски автори. пак там. Ill -116.
Според Т. Томоски сръбските войски завладели Щип. но само
временно и неизвестно кога градът отново бил превзет от византийците (вж. пак там. с. 116). Сноред нас това ще да е станало при отнемането на българските владения в Средна Македония, когато те били откъснати от Търново при сръбското завоевание.
Вж. също ДиниЬ, М За хронологи)у Душанових осво)ан>а византиских градови ЗРВИ 4 1956. с 8 сл.. 25 и др Той изтъква с основание противоречията между византийските и сръбските автори. като подчертава. че последните поначало са неточни и тенденциозно превръшат временните успехи в трайни.
1,4 ГИБИ. X. 185 186
Цветкова Б. Сълбата на Теодор Светослава преди възцаря-вансто му ИБИД. XXII—XXIV. 1948. 45- 46; Герасимов. Т Мсдни монет» на Георги Тертерий 1 и сина му Теодор Светослав. ИИД. XIV XV, 1937, 109- 115.
"«Г. Пахимер. ГИЬИ. X. с 189 За събитията вж Нияов. П п р*^-Т,₽СКИ,в отио",«",« •'S-Ux Мутафчиев. П История ... I. с 190. Spuler. В Die Goldcne Horde . 65 sq.; Егоров В Л. Историческая география Золотой орды.... с.34.
"’Дявону. П Еднв неитвестна монета на Георги Тертер Археология. 1963. Ли I. с 41 сл.; Герасимов. Т Монет» на Г Тертер с полумессц. щегла и бюст на човех ИЛИ. XXVIII. 1965. 25 30.
Исакча178, а това ще рече, че заплащането на данък и формалната зависимост се превърнали в действително подчинение. Степента му се увеличавала с растящите интереси от страна на Ногай и намесата му в делата на изпадналите под властта му страни от Югоизточна Европа, над конто тегнел постоянният ужас от разори-телните нашествия на ордите му.
* * *
Загубилият благоволението на могъщия хан Георги I Тертер трябвало да освободи престола за неговия поставленик болярина Смилец (1292—1298) и да се спаси с бягство във Византия119. Новият цар сторил още по-малко от своя предшественик, за да подобри участта на своя народ и да запази целостта на държавата. Както Георги 1 Тертер не предприел нищо срещу Стефан Драгутин и брат му крал Милутин, когато те през 1291 г. завзели феодалното владение на Дърман и Куделин и ги прогонили от него, така и Смилец дори не подкрепил единствено притеклия им се на помощ през следната 1292 г. независим видински болярин Шишман. Съгласу-вано с хан Ногай, под чието върховенство се намирали както той, така и Дърман и Куделин, видинският владетел навлязъл дълбоко в Сърбия (до покрайнината Хвостно в Северна Метохия) и след това до Ждрело, но бил отблъснат от съединените сили на сръбския крал Стефан Милутин и брат му Стефан Драгутин. Те превзели Видин и Шишман нотърсил закрилата на Ногай, който потеглил срещу сърбите и възстановил властта му. Под заплахата от наказателен татарски поход в Сърбия кралят на свой ред признал върховната власт на хана и дал престолонаследника Стефан Дечански с няколко видни властели за заложници180.
Видинският владетел отново заел своята облает със средището й и така по времето на Смилец продължила да съществува втора българска държавица, която също се намирала под върховенството на Ногай. Браничевско-Кучевската облает заедно с Белград и Мачва останали под властта на Стефан Драгутин. Той обаче ги управлявал до смъртта си на 13 март 1316 г. като зет и васал на унгарския крал181.
През 1298 г. цар Смилец починал182 и управлението на страната поела неговата жена, племенница на имп. Андроник II, която се стремяла да запази властта за своя невръетен син Иван IV Смилец183. За да отстрани
чичовците му Радослав и Войсил от неговия път и да заздрави положението си, тя оженила една от своите дъщери за Елтимир (брат на Георги I Тертер) и му дала областта със средище Крън, вероятно управлявана до възцаряването му от Смилец и неговия род184. Това станало причина Радослав и Войсил да напуснат родината си.
Царицата майка изпратила Елтимир при сръбския крал Стефан Милутин, за да го увещае да се ожени за нея, срещу което предлагала като зестра българското царство185. Византийската дипломация в лицето на Андрониковия пратеник Теодор Метохит, която целяла да постигне омиротворяване в балканските си провинции, застрашавани от продължителни сръбски набези (при който временно загубила и Драч), имала повече успех от Елтимир. Стефан Милутин, прогонил вече съпругата си Елена, дъщеря на Георги Тертер, предпочел да вземе за жена 5-годишната Симонида, дъщеря на Андроник II186. Този брак скрепил сключения през пролетта на 1299 г. византийско-сръбски договор. Всички съвременни автори без някакво основание в изворовите или други известия, а само по предположение приемат, че Стефан Милутин получил Северна Македония като зестра187. Несъстоя-телността на подобно твърдение проличава от самия факт, че тези земи били вече в негово владение от 1283/1284г. При това те били отнети от България, а не от Византия. В такъв случай би могло да се приеме само че Византия се отказала от претенциите си върху земите на север от съществуващата тогава сръбско-ромейска граница, т.е. приела статуквото в тази част от Балканите.
При избухналата в края на 1297 г.междуособица сред татарите хан Токту разгромил Ногай, който загинал в сражението при р. Терек188. С малък отряд синът му Чака189, придружен от своя шурей Теодор Светослав, се отправил за Търново и с негова помощ заел през 1300 г. българския престол. Смилецовият син Иван, майка му и чичовците му забегнали в Крън при Елтимир190.
Съвсем наскоро, още през същата година, която бележи връхната точка на татарского господство, настъпил и краят на Чака, тъй като с по-големи права върху българския престол — като син на Георги I Тертер — Теодор Светослав го умъртвил заедно с търновския патриарх Йоаким III и други привърженици на татарите и поел управлението на България191.
Ников. П. Татаро-българските отношения..., с. 18; Егоров. В. Л. Историческая география Золотой орды..., с. 33.
Г. Пахимер. ГИБИ. X, с. 189. За ролята на болярите и спеииално на Смилец за снсмане на доверието на Ногай от Георги Тертер вж. Ников. П. Татаро-българските отношения... 21—22.
180 Вж. архиепископ Данило у Даничи h, Ъ. Животи..., 117 118, 122. За датирането на похода вж. Ников. П История на Видинското княжество. .. 79—83; Татаро-българските отношения. .. с. 17.
"" Вж. архиепископ Данило (пос. изд. 27—28. новосръбски превод на Л. Миркович. пос. изд., с. 25); Ников. П. История на Видинското княжество.... с. 58 сл.
182 За датировката на смъртта на Смилец вж. Ников. П. Татаро-българските отношения..., с. 37 сл.
'“Божилов. Ив. Бележки върху българската история през XIII в В: Българско средновековие. С., 1980, 78—80.
184 Вж. основателнитс съображения за това на Бурмов, Ал. Към историята на Крънската облает. Год. Бълг. библиогр. инет.. 168 169 (= Избр. пр. Т. I. 216- 217).
185 Ников. П. Татаро-българските отношения . с. 24 сл.. 37 сл.
180 Пак там. с. 35 сл.
181 Ласкарис. М Византиске принцесс у средновековна Срби)а. Прилог истории византиско-српских односа од Kpaja XII до средин>е XV века. Београд, 1926; Oslrogorsky. G. History ... 435 436; Историка народа )угослави)с. I. с. 347; Ангелов. Д. История на Византия . . Ill, с. 55.
Стефан Милутин предал на Андроник II дъшерята на Георги Тертер и изменника Котанина. Вж. Г. Пахимер. ГИБИ. X. 191 195.
188 Spuler. В. Die Goldcnc Horde.. , р. 64. 76.
18 9 За Чака вж. Pclliol. Р. Notes sur I'hisloire.... 73 75.
Г Пахимер. ГИБИ. X. с. 189
191 Пак там, 189 190. Вж. сыцо Ников, П. Татаро-българските отношения..., с. 41 сл.
Глава V
ТЪРНОВСКОТО ЦАРСТВО И ПРОЦЕСЪТ НА ДЕЦЕНТРАЛИЗАЦИЯ ПРЕЗ ПЪРВАТА ПОЛОВИНА НА XIV ВЕК
Теодор Светослав Тертер (1300—1322) получил в наследство едно царство, което представлявало само сянка на миналото си величие от времето на неговите възобновители братята Асеневци. За по-малко от шест десетилетия то загубило не само по-значителната част от своята територия и международния си престиж, но и вътрешното сцепление. С напредъка на феодалните отношения положението на едрите боляри все повече укрепвало за сметка на централната власт, която все по-трудно се справяла със стремленията на отделните местни владетели да се отцепят от царството и да се обявят за независими. Сепаратизмът бил умело използу-ван от съседните държави, за да отслабят позициите на царя и да предотвратят обединението под неговия скиптър на една отново мощна държава на земите, населени с българи.
Енергичният сръбски крал Стефан Милутин не само заграбил Северна Македония, но чрез своя брат бившия крал Стефан Драгутин пуснал пипалата си и във васалните вече на унгарската корона, дотогава оспорвани само от нея. български области Мачва. Белград, Браничево и Кучево. Съшевременно той се опитвал да наложи влиянието си и върху своя сродник Шишман, владетел на Видинската облает, който се ползувал със значителна самостоятелност1.
От своя страна, като държала Черноморского край-брежие и Маричиния басейн от Северна Тракия, 'Ников. П. История на Видинското княжество..., с. 84 сл.; Ангелов. П. Болгаро-сербские политические отношения в годы правления царя Феодора Святослава и короля Стефана Милутина (1300 1321 годы). — ЕВ, 1979. №4, 110—111, смята, че вторият чрез родството си с първия се надявал да присъедини в благоприятен момент и Видинското владение подобно на Белградското и Браничевското. Всъшност когато Стефан Драгутин отстъпил престола на брат си в 1282 г., все още бил жив и управлявал последните две като маджарски васал. тъй щото Стефан Милутин въпреки уговорката все още не е могъл да бъде сигурен, че ще успее да присъедини владенията му към своего сръбско кралство. Вж. ДиниЬ, М. Однос измеЬу крал>а Милутина и Драгутина. ЗРВИ, кн>. III, 1955, 49—80.
Управлението на северозападните български покрайнини било поверено от маджарския крал Ласло IV на Стефан Драгутин, мъж на сестра му и брат на сръбския крал. Едва след смъртта му (12 март 1316г.) Сърбия за първи път придобила неговите владения: Белградско, Браничевско с Моравско. Вж Стано)евиЬ. Ст. Исторша ерба с. 125.
В началото на управлението на Теодор Светослав Стефан Милутин разчитал само на своя зет и Шишманов наследник Михаил, че ще упражнява влиянието си във Видинската облает. П. Ангелов обаче основателно приема, че тенденцията у сръбския крал да поддържа полунезависимостта на това феодално владение от Търново и задържането в сръбските предели на български територии от Македония са били в разрез с политиката на Теодор Светослав да ликвидира центробежните стремления сред болярите и да възвърнс на царството загубените през последното полустолетие територии. Тези противоречия били достаточен повод ла възникне недоверие между влалетелите на двете страни.
Родопската облает с Беломорието и Средна и Южна Македония. Византия не се отказвала от пряка намеса във вътрешните работи на царството и от опитите да наложи свой поставленик на търновския престол. Изпра-тените от имп. Андроник II Палеолог (1282 — 1328) за тази цел още през първата година от управлението на Теодор Светослав двама претенденти за престола — Михаил (син на Константин Тих Асен и Мария) и Смилецовият брат Радослав — претърпели пълен неуспех. Също без резултат останали и постъпките да бъде привлечен на ромейска страна чичо му Елтимир2.
Според известието на Г. Пахимер срещу пленените ромейски военачалници на разгромения отряд, изпратен в подкрепа на Радослав, търновският цар сполучил да освободи своя баша — бившия цар Георги 1 Тертер, държан като заложник във Византия. Той не споделил с него властта както преди, но му осигурил богата издръжка, за да живее в някакъв град3. Изказано е предположението, че даденият на царя баща град бил Червен (край дн. едноименно село в Русенски окръг), където се замонашил и завършил живота си в един от скалните манастири при дн. с. Иваново (в същия окръг)4. По-вероятно е отпуснатото му селище да се е намирало в Добруджа, т. е. в Карвунската хора. Би могло да се предположи, че последната е била преди родово владение на Тертеровци, или пък да се евърже с обстоятелството, че още преди средата на XIV в. братята Валик, Теодор и Добротица, конто се очертават като принадлежащи на Тертеровия род, се обособили като самостойни феодални владетели в тази българска покрайнина.
Още от самото начало на своето възцаряване Теодор Светослав съумял да укрепи властта си в Търново, но държавата му съвсем нямала единен характер. Той уредил отношенията си също и с другия виден предста-
2 Г. Пахимер, ГИБИ, X, с. 190; Мутафчиев, П. История..., II, с. 201; Цветкова, Б. Българо-византийските отношения през царуването на Теодор Светослав. Изв. семинарите при ИФФ на Унив „Климент Охридски". 111,1948,1 2; Laiou, А. Е. Constantinople and the Latins (The Foreign Policy of Andronicus II, 1282 - 1328). Cambridge. Mass., 1972.
Г. Пахимер (ГИБИ, X, с. 191) съобщава, че Теодор Светослав „затворил баща си „в един от своите градове според дошъл до нас сигурен слух и му създал условия да живее безгрижно, в разкош и уединение".
4 Андреев, Й. Надписите при село Иваново, Русенско, и последните години от живота на цар Георги Тертер 1 Векове 1975 № 3, 77 — 78.
В полза на предположението, че Балик произхождал от Тертеровия род и чс Карвунската облает била тяхно родово владение, говори повторение™ на името Тертер във внука му от Добротица (вж. Г юзе л ев. В Chronicon Mesembne .. р. 157, бел 45). сечсните монети от неустановено лице с името Тертер, намерени на острова Пъкуйул лун Соаре при Силистра от П. Дякону, и др.
вител на своя Тертеров род — чичо си деспот Елтимир, като му потвърдил владението върху Крънската облает, получена в зестра от цар Смилецовата вдовица. То се простирало между билото на Стара планина и южните поли на Средна гора, на запад вероятно до Козница, вкл. крепостта Копсис, а на изток — до Сливенската планина и Гребенец със самия Сливен.
Отвъд Дунав югоизточно от Карпатската планинска верига и на изток от р. Олт, по всичко изглежда, продължили съществуването си като административни единици воеводствата с гранично население от угровласи, кумани, бродници и др. Както родствениците на Теодор Светослав, така и тези воеводи се ползували от различно по степей местно самоуправление под върховенството на търновския владетел. Те признавали властта му и вземали участие с поддържаната от тях войска в действията, предприемани от централната власт, но Видинското деспотство на Шишман имало по-особено положение поради „покровителството“ на сръбския крал и отделяло царството от съседните Сърбия, Византия, Унгария и Татарското ханство.
Никой писмен извор не определя обхвата на феодал-ното владение на Шишман, а след смъртта му — на неговия син — бъдещия цар на Търново Михаил III Шишман Асен. Всички изеледователи приемат, че то съвпадало в общи черти с Иван-Срацимировото царство през последната четвърт на същото столетие5. За да го разграничи, пръв К. Иречек си е послужил с обхвата на по-късния Видински санджак в османотурската административна система (при установяване на която султа-ните оформили единиците според покорените от тях владения)6 и в други източници: Биографията на Стефан Лазаревич от Константин Костенечки, издадени хрисо-вули от същия сръбски деспот за манастирите „Водица" и „Тисмана", описанието на Хаджи Калфа и др. Според него царството на Иван Срацимир обхващало околиите Видинска, Кулска и Белоградчишка, цялата облает на Тимок и Неготинска Крайна до дунавските теснини при Оршова7, а западната му граница поставя в прохода, съобщаващ Алексинци със Соколска баня и Гургусовъц (дн. преименувани на Алексинац, Сокобаня и Княжевац)8.
П. Ников съвсем основателно приема, че по време на Михаил и на Иван Срацимир областта Браничево — Кучево била извън техните владения, т. е. Гълъбец, Кучево и Майданпек били в Сърбия, а Новград при дн. Кладово, Свърлиг и Соколница — в български ръце, а „някъде към Делиград и Алексинац българската граница достигала р. Морава. На изток областите на Орехово и Враца принадлежали към Търновското царство, а на запад Ниш, който по време на Шишман бил още български"9. Същият автор уточнява част от южната
’Ников, П. История на Видинското княжество... с. 52; Бурмов, Ал. История.... с. 231.
6 За оформянето на османотурските административни единици според териториите на покорените от тях владения вж. Коледаров, П. Към въпроса за развитието на селищната мрежа..., с. 108 и дадените там примери: Никополският санджак съответствувал на Иван-Шишмановото Търновско царство, Силистренският — на Добруджан-ското деспотство, Кюстендилският — на Вслбъждското деспотство. и т.н. Седалището обаче на султанския управител се определяло при някои случаи от стратегически съображения и така се въздигнали като центрове селища, при които станали важни сражения, например Никопол (вм. Търново), Силистра (вм. Карвуна), Черномен (османотурски Чирмен, дн. Орменион). Вълчитрън (сръбски Вучитрн в Косово поле) и др.
7 Иречек. К. Българский цар Срацимир Видинский. ПСп. I, 1882, 30—54. По времето на Константин Костенечки градовете Свърлиг и Соколница били в пределите на цар Иван Срацимир, а Болван (на сръбски дн. Бован при гр. Алексинци, дн. Алексинац) и Липовец (на сръбски дн. Липовац в пл. Озрен) в тези на Стефан Лазаревич, който подарил на манастири села в долината на р. Пек в дн. Пожаревацки окръг.
* Пак там. с. 32.
’ Ников. П. История на Видинското княжество..., с. 52.
граница на деспотството, като използува, от една страна, ктиторския надпис в църквата в с. Долна Каменица. Княжевачко, за който доказва, че е на деспот Михаил Шишман, а не както неправилно бивал отнасян от сръбските учени към сръбския велик войвода Михаил Ангелович (наричан погрешно и Абогович), а, от друга страна, използува обстоятелството, че Шишман нахлул през 1292 г. в Сърбия до областите Хвостно и Печ от своя територия, която според него достигнала „доста на юг към Ниш"10. По този начин П. Ников заключава, че границата на Видинското феодално владение на Шишман „е тръгвала на една точка на Дунава западно от Оршова, вървяла по вододела между Морава и Тимок, постепенно извивала към първата и я достигала негде при Алексинац и Делиград; към юг тя минавала негде на север от Ниш и Свърлиг и оставяйки източно областта на Враца и на Орехово, достигала пак Дунава"11.
Нови уточнения на югоизточната граница на Видинското деспотство и царство прави Ю. Трифонов, като привлича: 1) известието в Похвалата на Иван Александър от 1337 (псалтира с тълкувания, наричан още и „Песнивец") във връзка с размирицата на Белаур през 1332 г. — че завзел „също и Бдин, и цялото Подунавие даже до Морава", на което се спираме по-долу, и 2) един надпис върху надгробен паметник, намерен в с. Яковле в Крушевачки окръг на юг от Гредетин. В последния се сочи изрично, че бил изсечен „кь дни цд^л 8рош&, л к
CfAUHMHfOK-t"12. Това му позволява да поправи предложената от К. Иречек граница на Иван-Срацимировото царство в по-западна посока, що се отнася до ней-ната част към Алексинци и Делиград, т.е. към Морава. Чешкият историк не могъл да определи докъде точно е достигнала; независимо от това заключава, че „по времето на Константин Костенечки е била отместена по към изток, но също неизвестно кога"13. Ю. Трифонов допуска също, че Берковско и Кутловишко (дн. Михай-ловградско) са били включени в царството на Иван Срацимир, но са му били отнети от османските турци при завладяването на София в 1382 г. Тогава той трябвало да се признае за васал на султана, който му отнел и богатите рудници в Кипровец14. В подкрепа на това негово предложение идва и известието на неизвестния по име доминикански монах в описанието му на Източна Европа от 1308 г. (на което също ще се спрем подробно по-долу). че владенията на Шишмановци били извънредно богати на рудници.
Докато К. Иречек и П. Ников приемат р. Дунав за северна граница на Видинското деспотство и царство, пръв Ю. Трифонов се запитва „дали във времето на Срацимира Видинското царство, а следователно и митрополитство са имали под своя власт и някои покрайнини от днешна Мала Влахия". Основание за това му дават сведенията в описанието от пътешествието на антиохийския патриарх Макарий в 1652 — 1659 г. (където се виждало, че в тази година Видинският санджак се простирал и зад Дунав) и загадъчната покана на
10 Пак там. 52—57. Вж. ГециЬ. М. Око цркве у Доно] Каменици. Историски часопис (Београд). № 3—4. 1951. 87—93. където доказва. че селището не е влнзало в пределите на сръбската държава до падането си под османска власт. Глсдището на югослав-ската историчка е възприето от сънародника й Фер]анчиЬ. Б Деспоти у Византии.... 149—150. За па.метника и общ преглед на книжннната по въпроса вж Мавродинова. Л Църквата в Долна Каменица. С.. 1969.
" Ников. П. История на Видинското княжество.... с. 57.
12 Трифонов, Ю. Велика Търновия. Велика Сардикия и Велика Европия. ИИД, V. 1922. 101 102. поправя невярното отъждествя-ване на Срацимир със Страцимир Балшич. сръбски феодален владетел около Шкодра и р. Бояна в Северна Албания, от издателя Люба Стоянович.
13 Пак там. с. 102.
14 Пак там. 103—104
влашкия воевода Радул към цар Александър да заповяда на вамеша (митничаря) си в Рукер да не взима незаконна вама (мито), но Ю. Трифонов не дава категорично заключение и свое становище в тази насока’5.
Въпросът със северната граница на Видинската облает отново бе подет от Ив. Божилов, който привлече за изясняването му един израз във „Византийска история** на Никифор Григора и му даде ново и правилно тълкуване, подкрепено от споменатото известие на неизвестния по име доминиканец16. Във връзка с уреждането на отношенията между Византия и България през 1323 — 1324 г. Н. Григора съобщава, че доверени-ците на Андроник III „изпратили първо едно пратени-чество до Михаил (III Шишман). след като този получил властта над българите отсам Дунава (t<ov evto<; ‘lerrpou BouXyiowv), за да се сключи сигурен и ненарушим мир**’15 * 7.
Докато този текст е останал неизползуван и неизяснен от българските историци, то румънските са го привли-чали като свидетелство за прехвърлянето от хан Крум на жители на Одрин и околността му в отвъддунавските владения на България18 * или за противопоставяне на „България отсам Дунав * и „България отвъд Дунав**”, или за определяне на българската държава като разпо-ложена южно от Дунав, тъй като след смъртта на цар Теодор Светослав тя не владеела вече никаква облает североизточно от долното течение на Дунав20, или изобщо, че държавата на Асеневци се състояла от две части: България (на юг от Дунав) и Влахия (на север от същата река)21.
Като анализира конструкцията на изречението и особено при наличието на израза „българите отсам Дунава**. Ив. Божилов съвсем основателно приема, че Н. Григора говори категорично за съществуването на една „България (или българи) отвъд Дунава** в свое време, като поставя въпроса, дали той не е имал предвид положението на Михаил Шишман преди избора му за цар и неговото Видинско деспотство. За действителната власт на последното и на север от Дунав Ив. Божилов привежда сполучливо и израза в споменатото описание от 1308 г., че „Дунавът тече през средата на българската държава*'22, чието пълно значение ще разкрием по-долу.
Принадлежността на Мало Влашко, днес — Олтения (територията между Карпатите и реките Дунав и Олт), към Видинското деспотство, а също и към управляваната от Иван Срацимир като съцар Видинска облает, а впоследствие — царство, се потвърждава особено категорично още и от привлечените от В. Гюзелев маджарски документи в неговите изеледвания върху завоеванията на Лайош I на северозападните български земи след войната през пролетта на 1365 г.23 Той правилно отбелязва, че от хода на военните действия проличава къде е била
15 Пак там, с. 104.
,е Bozilov, Iv. Zur Geschichte des Fiirstentums Vidin. — BBI, IV, 1973. 111-119.
1' Никифор Григора, ГИБИ, Xi. с. 151.
18 Xenopol, A. D. Une enigme historique. Les Roumains au Moyen age. Paris, 1885, p. 57, n. 1.
” Xenopol, A. D. Histoire des Roumains de la Dacie Trajane. T. I. Paris, 1896, p. 134, n. 4.
20 Br^tianu. G. I. Recherches sur Vicina et Cetatea Alb3. Bucarest. 1935; Bozilov, Iv. Zur Geschichte des Fiirstentums Vidin, p. 115, n. 11.
21 Onciul.D Teona Jui Roesler Studii asupra staruinejti Romanilor in Dacia Traiana de A. D. Xenopol. — Convarbin lilerare, XIX, 1885— 1886, p 346; Scrieri istonce..., I. p. 225.
22 Bozilov, Iv. Zur Geschichte des Fiirstentums Vidin, 116—119.
23 Гюзелев, В. Очерк върху историята на град Несебър в периода 1352 1453. ГСУ ФИФ, LXlV, 1970, № Ill, 59 — 60, 86 — 87; Из историята на България през 1358 - 1365 г. ИПр, 1975, № 3. 104 — НО; Beitrage zur Geschichte dcr Konigreiche von Widin imJhr. 1365. — SOdostforschungcn, Bd XXXVI, 1980; La guerre bulgaro-hongroise au pnntemps de 1365 et les documents nouveaux sur la domination hongroise du Royaume de Vidin (1365 1369). BBI. VI, 1980, 153—172.
границата на царството24 25 26: унгарската войска преминала Дунав през Железин врата при Оршова Те превзели след известна съпротива някои укрепени селища и крепости на царството и се насолили към Видин , като нападнали и завзели българската крепост. намираща се срещу Северин27 28 *. Видин бил обсаден и паднал на 2 юни 1365 г. след кратка, но ожесточена съпротива. а маджар-ските войски продължили да завладяват останалите укрепления и крепости на Видинското царство
В. Гюзелев използува няколко унгарски документа, открити или доизяснени от него, където при посочването на градовете за местоиздаването им освен Видин още и Северин2’, Орсово30, Сокол (вер Соколница, дн.Соко-баня)31 — изрично се означава, че те се намирали в България.
Важно указание, докога Мало Влашко32 съставлявало част от областта на Видин и било подваластно на Иван Срацимир, е създадената през 1370 г, поради увеличе-нието на населението в тази част на Угровлашкото воеводство на нова митрополия в Северин с владика на име Антим33. Откриването на втора Угровлашка митрополия сочи, че отвъддунавската част от Видинската облает^сбила вече подвластна на Иван Срацимир, а на воеводата Владислав I (Влайку).
За изясняване на причините трябва да се вземе предвид обстоятелството, че за освобождението от маджарска власт на управляваната от неговия син съцар облает Иван Александър образувал широка коалиция с участието на византийския император, деспот Добротица и угровлашкия воевода. Срещу това търновският цар се задължил да предаде на Византия градовете си на черноморския бряг, а според едно донесение на маджар-ския „бан на България** във Видин Петер Химфи до неговата кралица Елисавета (Ержибет) от 15. IV. 1367 г. имп. Йоан V Палеолог броил на воеводата Влайку 180 хил. флорина, за да отвоюва и предаде Видинската облает на цар Иван Александър34. В крайна сметка Варна, Емона и Козяк (дн. Обзор) преминали под властта на добруджанските боляри, а останалите черноморски градове — на Византийската империя35. Твърде вероятно като отплата за участието в освобождението на Видинската облает едва през началото на 1369 г. нейният отвъддунавски дял бил отстъпен на угровлашкия воевода, за това, че войските му обсадили средището му с помощта на местното население.
24 Гюзелев, В. Из историята..., с. ПО.
25 Пак там: ... rex Hungariae Ludovicus partam ferream transiens
supradictam Bodoni civitatem cepisset, que sita est in ripa Danubii fluminis..." Вж. пак там, с. 106 и посочения в бел. 22 историопис върху военните действия.
26 Пак там, където се привежда издаденият документ с дата 30. VI. 1365 у Thalloszy, L. Oklevelek a magyar-bulgar osszekottetesek torteneteher (1360—1369). — Tortenelmi tar, 1898, No IV, p. 359: .. et
civitatem Budiniensem obtinimus, et ejus districtum cum certis municionibus seu castris et ipsius...”
27 Gjuzelev, V. La guerre bulgaro-hongroise. .. p. 157 и приложение № 15. p. 169. Ненаименуваната крепост очевидно е Кладово или Новград. наречен през османотурската власт Фетислям(Фехюлислям).
28 Пак там, 158—159. За съпротивата на видинчани вж. свидетел-ството на Петер Зухенвирт, че били пожертвувани множество сили, у Гюзелев, В. Из историята на България..., с. 108.
’ Документ от 23 юни 1365 г. Datum propre Zevrinum in Bulgarian!.. (Gjuzelev, V. La guerre bulgaro-hongroise..., p. 159).
30 Документ от 24 юни с. г. Datum in Orsoviae in Bulgaria... (пак там).
Документ от 26 октомври 1368 г. - Datum in Bulgaria propre castrum Zokol... (Приложение № 14, пак там, с. 168).
32 Пак там. с. 156.
33 Вж. посочените документални извори у Бойчева. П .За някои аспекти на църковно-културните отношения между Видинското царство и Угровлахия от 1365 до 1370 г В: Проблеми на балканската история и култура (-St. Bale . № 14. 1979), с. 46.
34 Документьт се изнася и коментира от Гюзелев, В. Очерк върху историята на град Несебър..., с. 63.
33 Вж. пак там. 65—66.
Твърде показателна е и дейността в Мало Влашко на митрополит Данаил и йеромонах Никодим Тисмански след оттеглянето на унгарските власти от тази територия. Духовниците забегнали в Угровлашкото воеводство36 поради завладяването на Видинската епархия от войските на Людовик (Лайош) I. Изследователите на живота и делото на Никодим го определят, както и митрополит Данаил, за „деец на Видинската черква“. Те обясня-ват, че разгърнатата от двамата духовници работа за укрепването на православието в Мало Влашко (но посочено от тях „като съседно на Видинското царство** 1) целела да спре проникването на католицизма не само в Угровлахия, но и към Иван-Срацимировото владение37. Самият факт, че Никодим и Данаил се завърнали от изгнание именно в бившите отвъддунавски владения на Видинската облает, като поддържали връзки с Патриарх Евтимий, разкрива, от една страна, че е имало известна договореност между българските владетели и угровлаш-кия воевода, а, от друга страна, че връзката на земите по двата бряга на Дунав дотогава още не е била прекъсната.
Наличните данни в изворите и изказаните тук съображения, както и анализът на последвалите събития ни позволяват чрез ретроспекция да очертаем границите на Шишмановото, а след това Михайлово деспотство, както следва: от север — Карпатската планинска верига (от пролома Железни врата до прохода Червена кула), от изток — средното и долното течение на р. Олт, левия бряг на Дунав до устието на Огоста и долното й течение; на юг — билата на планините Врачанска, Козница, Берковска, Чипровска и Свърлижка. След това трасето й пресичало Българска (дн. Южна) Морава, за да включи част от левобрежието й до Ястребац планина и съединението на Българска и Сръбска (дн. Западна) Морава, откъдето следвала обединеното им течение — р. Велика Морава до Равън. Оттам границата вървяла по вододела на тази река и Тимок, т. е. по Горуновец, Кучева, Гарван и Мироч пл.
Още със стъпването си на престола Теодор Светослав постигнал несъмнен успех, като възвърнал в държавните предели задържаните от татарите територии: Добруджа и междуречието на Прут и Днестър (т. е. дн. Южна Бесарабия) от отвъддунавските владения. В последната облает влизала и важната крепост и пристанищен град Белград — наричан от западните автори още Монокас-тро и Маврокастро, дн. Белгород Днестровски на лимана на Днестър в Украинска ССР38.
36 За разлика от Иван Срацимир угровлашкият воевода признал върховенството на унгарския крал (вж. Gjuzelev, V. La guerre bulgaro-hongroise..., p. 156), заради това именно владението му било пощадено и незавзето.
37 Lazarescu. Е. Nicodim de la Tismana $i rolul sau in cullura veche romaneasia, I (pini in 1385). — Romanoslavica. XIII, 196b, p. 266; Бойчева, П. За някои аспекти..., с. 45.
38 Brdtianu. G. I. Les Bulgares a Cetalea Albi (Akkerman) au debut du XIVе siecle. — Byz., II, 1925, p. 153 sq.; Contribution a 1'histoire de Celatea Alba (Akkerman) aux XIIIе et XIVе s. — BSHAR. XIII, 1927, p. 25 sq.; Recherches sur Vicina..., p. 104 sq.; Ников, П. Българи и татари през средните векове. - БИБ, II, 1929, № 3, с. 135 сл.; Сакъзов, Ив. Търговските отношения между България и генуеэците в началото на XIV в - ИИД, VII—VIII, 1928—1929, с. 14 сл.; Стопанските връзки на България с чужбина през XIV в. — ГСУ ЮФ, XXX, 1934—1935, № 7, с. 13 сл.; Dujdev, lv. Il francescanesimo in Bulgaria..., No 3 , 254 — 264; No 4, 323—329 (= Medioevo byzantino-slavo. T I. Studi di storia politica e culturele. Roma. 1965, p 404 sq.; Мутафчиев, П История.... 11. с. 209.
В историописа няма единно мнение, дали старобългарският Белград на Днестър (дн. Белгород Днестровски в Украинска ССР) трябва да се отъждестви със споменатите в изворите имении форми: татарского Аккерман, румънското Cetatea Albi и западните Мопо-castro и Maurocastrum (от византийското Маирокаатроч), както и дали те са давани на едно или на две селища. Вж. прегледа на книжнината по въпроса у Божилов, Ив. Анонимът на Хазе. С., 1979. 57—71, който смята, че „едноименннят град в Северного Черноморие, който е носил през X—XIV в. името Маврокастро и (по-старо?), а впоследствие (или едновременно?) Аспрокастрон, е градът, разположен край Днестърския лиман" (с. 70). Той е прав, що се отнася до локализирането на спомснатия в Анонима на Хазе топоним Маврокастрон и крелос, га при
Татарският велик хан Токту (1290 — 1312) възвърнал тези земи като награда и знак на доверие към Теодор Светослав, който премахнал Чака, сина на неговия враг Ногай, а според нас и по други съображения. От една страна, той целел да осигури чрез търновския цар тила си в Северного Черноморие при изострянето на отноше-нията с генуезците, завоювали вече здрави позиции по югоизточния бряг на Кримския п-ов, където държали пристанищните градове Кафа (дн. Феодосия) и Сугдия (дн. Судак), а на брега на Азовско море — Тана (Азов), но се стремели към нови придобивки. От друга страна, татарският велик хан искал да обезеили влиянието на Византия, която получила от Ногай, който бил зет на Михаил VIII Палеолог, Вичина и Дунавската делта39.
устисто на Днестър, която носсла същото име във византийските извори. Според нас обаче той още по-точно следва да се отъждестви с Чернград - източната от двойката крепости на същия лиман, а не западната Белград. Те били изградени от старобългарската власт, за да пазят и упражняват надзор върху устието на Днестър, а по-специално да прсдотвратяват опити за навлизане по течението на реката от неприятелска флота.
Двойката крепости на лимана били звена от североизточната отбранителна система на българската държава не само преди падането й под византнйска власт, но и след това. Подобии двойки крепости е имало и по Долни Дунав - например Никопол и срещулежащия Холъвник, Малко и Голямо Йоргово и др. За двете крепости на Днестърския лиман вж. Коледаров, П . Политическа география..., ч.
I. карти № 2, 6, 8 и 9. Българите давали същите имена и на други свои крепости, като например: Белград — на Дунав (наричан от маджарите Нандор Фехервар, т. е. „оногондурски" или „прабългарски" Белград), на р. Муреш (наричан от маджарите Болгар или Дюла Фехервар. а днес от румъните — Алба Юлия), на р. Осум (дн. албански гр. Берат) и др., а за Чернград — дн. унгарски град Чонград (вероятно старобългарски Черноград).
Съществуването на Чернград на Днестър е засвидетелствувано и през XIV в. в известните три ръкописа на „Списъка на руските градове. далечни и близки". Вж. например Насонов, А. Н Новгородская первая летопись. М.-Л., 1950, с.475: „...на усть Днестр над мори: КкАюрд, *1«ргл...“. следвани вече от „Яскскын торт, нл Пл-тт ркцчГ и пр.
В критичного си издание на трите ръкописа от този паметник Т и -хомиров, М. И. Список русских дальних и ближних городов. — Исторические записки. 40 (М.). 1950, с. 226, съвсем правилно отъждествява Чернъ със селището Czam на левия бряг на лимана, означено на карта от XVII - - XVIII в. заедно с Белгород на отсрешната страна на Днестровского устие.
При това положение ние се присъединяваме към казаното от Васильевский. А. А. Записки греческого топарха. Труды. Т. II. СПб.. 1912, 192—193, който пръв локализира споменатия в анонимния паметник Маврокастрон с дн. гр. Белгород на Днестър и допуска, че на мястото му преди са съществували два града Черенград (Чернград) и Белград, а също така и с отъждествяването на първия от М. И. Тихомиров със селището Черн на левия бряг на Днестровския лиман. В допълнение ще обърнем внимание освен върху споменатите особености в укрепителната дейност на старите българи още и на обстоятелството, че двете поселения са отстояли на по-малко от 10 км едно от друго и. изглежда. затова са били възприемани като едно цяло, както и много други селища, разделени от река или езеро. Така вече може да се обясни и името Moncastro (Monocastro). дадено му от западноевропейските търговци през средните векове. Вероятно по-значително селище е бил Белград и по тази или други причини е просъшествувал и до днес със своето име. калкирано и известно оше като Аккерман и Читатя албъ съответно от татари. молдовани и др.
В случая особено важно е свидетелството на най-забележителния арабски географ от XIV в Абулфеда. който отбелязва в своята „География", че „Аккерман е един град в страната на българите и татарите... (Akkerman est une ville du pays des Bulgares el les Tartares). Той e малък и e разположен на Черно море западно от Сару-Керман ( = Херсон). Вж. Geographie d’Aboulfeda. traduite de I'arabe en franjais par M. Reinaud, II. I. p. 317. По-нататък същият арабски географ пише. че Северного Черноморско крайбрежне е обитавано от българи. което ще рече. че те са били една от основните съставкн на населението в тези земи. вкл. и на Кримския полуостров (пак там, 317 318; Dujdev, Iv. Il francescanesmo in Bulgaria..., p. 410).
За истинността на това оостоятелство говори и фактът. че 12 % от общия брой на робнте. продавани в Кафа, били българи. Вж. Bal a rd. М. Remarques sur les esclaves a Genes dans la seconde moitie du XIIе siecle. - Melanges d'archeologie et d'histoire. publie par 1‘Ecolc fran^aise de Rome. 80. 1968. p. 644
3e Laurent, V. La domination byzantine aux bouches du Danube sous Michel VIII Paleologue RHSEE. XXII. 1945. 184-198; Le metropolite de Vicina Macaire et la pnse de la ville par les Tatares. - Пак там. XXIII, 1946. 225—232; Britianu. G. I. Les Roumains aux
Срещу териториалната отстъпка българската държава по всяка вероятност е трябвало да поеме известии задължения по отношение на татарите. изглежда. изра-зяващи се главно във формалното признание на върхо-венството на великия им хан* 40.
Указание за властта на цар Теодор Светослав върху Южна Бесарабия до долното течение на Днестър е и сведението за конфликта през 1315 — 1316 г. между българските власти и Генуезката република по повод ощетяването на търговци на последната в Белград на Днестър — Монокастро. Като потвърждение се явява и известието в „Географията** на Исмаил Абулфеда от 1330 г.. че ..този град е в страната на българите и татарите'*. Той също така поставя българите на първо място между етническите съставки на населението в Северното Черноморие41, което сочи, че по негово време те не били загубили предишното си значение.
Границата между България и Галичкото руско княжество продължавала да минава през средната част на Молдова42. Потвърждение и отглас за българската власт на запад от р. Днестър в дн. Южна Бесарабия и Молдова е и списъкът на дунавските градове, определени като „Болгг^скын грАдн“ в староруски паметници (Первая Новгородская летопись, Воскресенская и Ермолинская), и въпреки че се приема да са съставени в по-късно време. е твърде съмнително дали не отразяват положението през XIV столетие43.
bouches du Danube a 1'epoque des premieres Paleologues. — Пак там, XXII. 1945. 199—203.
За генуезкото проникване в Черноморието вж. Heyd. W. Histoire du commerce du Levant au Moyen age. T. I—II. Leipzig — Paris, 1885 ( = Leipzig. 1923); Bratianu. G. I. Vicina. Contribution a 1’histoire de la domination byzantine et du commerce genois en Dobrogea. — BSHAR, X, 1923. p. 113 sq.. Balard, M. Romanie genoise. Roma — Genova, 1979; Gjuzelev. V. Du commerce genois dans les terres bulgares durant le XIVе siecle. — BHR. 1978, No 4; Нови документи за тьрговията на генуезците в българските земи през XIV в. — В. Средновековна България в светлината на нови извори. С., 1981, 186—205.
40 Ников, П Татаро-българските отношения..., 52—53, обръша внимание върху някои карти и други източници, които сочат, че тази зависимост се залазила и при наследниците на Теодор Светослав. Без друго последните използували татарски отреди като съюзна или наемна войска.
Източен източник съобщава, че Токту владял „от Железните врата до Кипчакските степи, от Хорезм до Цариград. Вж. Тизенгаузен, В Г. Сборник материалов, относящихся к истории Золотой орды. Т. 1. СПб., 1884. с. 197
41 За изворовите известия за конфликта и санкциите на OfTicium Gazane (генуезкия съвет за Хазария) вж. Monumenta Historiae Patriae. Leges Minicipales. Turin. 1838, col. 382 Вж. също Heyd, W. Histoire du commerce.... I. p. 580; Bratianu. G. I. Recherches sur Vicina..., 72— 73. 108—119; Сакъзов. Ив. Търговските отношения между България и генуезците . 14—42; Gjuzelev. V . Du commerce genois...; Balard, M Les Genois et les regions bulgares au XIVе siecle. — BBI. VII, 1981, p. 89.
За убийството на францисканския монах Анжело ди Сполето от българи в Монокастро (Маврокастро) през 1314 г вж. Dujcev, Iv. II francescanesmo in Bulgaria. .. p. 409 sq.
Срв. Иречек, К. История.... с. 337, бел. 12, където в добавка и поправка приема, че при конфликта в 1314 г (всъшност през 1316 г.) между Търново и Генуа поводът не възникнал в Монокастро. а в Емона въз основа на предложеното от него четене: (e)mano-castro. Това предложение обаче е неприемливо — Емона е било съвсем незначително селище и пристанище. За него вж. Koledarov, Р. West Black Sea Coast Ports..., 254—255. При това К. Иречек не е взел предвид факта, че населението на Белград — Монокастро, е било предимно българско според свидетелството на Абулфеда (вж тук бел. 38) и че пристанището е било тогава в пределите на Търновското царство.
42 История Молдовской ССР Т I Кишинев, 1965, с. 85.
43 За Белград и Чернград на Днестровското устие вж. тук бел. 38; Тихомиров, Н. М. Список русских дальних и ближних городов..., с. 214. латира паметника между 1387 и 1392 г Срв. Andronik. А . Ога$е Moldovane^ti in secului al XlV-lea in lumina celor mai vechi izvoare rusejti.
Romanoslavica, XI, Istorie, 1965, p 203 sq., с предложение за поправка в датирането — между 1388 и 1391 г. и съпоставки с археологически и други данни за отъждествяването на градовете. Възражения срещу предложената от Н. М Тихомиров датировка като несъобразена с българската история прави и Bozilov, Iv Zur Geschichte FQrstentum Vidin. p. 115, n. 13. Допустимо e „волосы" да e било добавено от преписвачите като отражение на тяхното по-късно съвремие.
Още едно потвърждение за владение™ на южните дялове от Молдова и Бесарабия от Търновското царство през първата половина на 1308 г. намираме в текста от „Описанието на Източна Европа**, съставено от неизвестен по име монах францисканец (от Ордена на предика-торите) въз основа на сведения на лица, които познавали добре България и Русия (която нарича Рутения). „След това трябва да говоря за България и Рутения, които обкръжават Гърция откъм северната й част. България е една империя, сама по себе си гол яма... До тая империя има и една друга земя, извънредно голяма, която се зове Рутения и която също по подобен начин лежи до Гърция откъм северната й част, както и България, но все пак е над България. А тая земя има сходни с България условия и се оросява от същите реки, само че вместо император има един превелик воевода Лев**44 (вер. галичкия воевода Лев I (1270 — 1300) или Лев II, заел властта около 1308 г.45). Очевидно под България тук се разбира Търновското царство, тъй като неизвестният автор отъждествява погрешно България (като „една империя сама по себе си голяма. А седалището на казаната империя е във Видин, един голям град. Императорите пък на тая същата империя се зоват всички Шишманов-ци...“46) с Видинското феодално владение на Шишман47, което всъщност не е граничело с Рутения, т. е. Галичкото княжество. Съседно на него е било именно Търновското царство, което било обширно, за разлика от по-ограни-чената по обхват Видинска облает. Освен това „същите реки**, които оросявали България и Рутения, могат да бъдат дунавските притоци Прут и Серет и Днестър.
Доминиканският монах не споменава изобщо за власи на север от Дунав, а говори за тях като поселници в областта на югозапад от Солун (т. е. за т. нар. Велика Влахия в Тесалия). където дошли от Унгария48. Това правилно е анализирано и отбелязано от автора на съответния раздел на „История Молдавской ССР“: „В състава на българското царство влизали и земи, които лежали на север от Дунав (т. е. териториите на Влашко и Южна Молдова). Владенията на България граничели непосредствено със земите на Галичкото княжество. Анонимът указва, че на земята на Галицката Рус и през България протичали няколко реки на север от Дунав, следователно границата между тях минавала нейде през средната част на Молдова. Накрая анонимът отбелязва, че населението изповядва православие, говори един и същи език, както българите, и плаща дан на татарите. Той не споменава за влашко население — очевидно то било малко и не попаднало в зрителното поле на пътешественика, но че то е живяло там, ние знаем от други източници.“49
Текстът „България е едно царство само по себе си голямо (imperium magnum per se)... Земята e много широка, просторна и хубава; тя се напоява от десет плавателни реки, обрасла е с живописни гори и дъбрави и
44 Anonymi Descriptio Europae Orientalis. Imperium Constantinopo-litanum, Albania. Serbia. Bulgaria. Ruthenia, Ungaria, Polonia, Bochemia. Anno MCCCVIII exarata, edidit. Praefatio et adnotationibus instruxit Dr Olgierd Gorca. Cracoviae, 1916; Дечев. Д Едно средновековно описание на българските земи ГСУ ИФФ, XIX, 1923, № 4, 3 4, дава латинския текст и българския превод с коментар на откъсите, отнасящи се до България (пак там. 5—42).
45 Пак там, с. 5, 7—8, бел I на с. 8
46 Пак там, с. 5.
4 Пак там, с. 9 и бел. I на същата страница.
48 Пак там. с. 13 и бел. 3 на същата страница.
49 История Молдавской ССР.... I, с. 85. Д Дечев погрешно приема, че ..северната част от дн. Влашко е била рутенска, а южната българска". и позовавайки се на К Иречек и Н Йорга, отнася това положение към X в по времето на княз Светослав и цар Петър т с византийското завладяване на Преслав, тъй като излиза от погрешното схващане на споменатите двама автори, че „северната граница на Второто царство била самата река Дунав" (Дечев Д Едно срсдовековно описание.... с. 10 и бел. I).
Кари № 5. БЪЛГАРИЯ ПРИ ТЕРТЕРОВЦИ — ГЕОРГИ ТЕРТЕР I (1280—1292), ТЕОДОР СВЕТОСЛАВ ТЕРТЕР (1300—1322) И ГЕОРГИ ТЕРТЕР II (1322—1323)
© Столица
0 Главен град на феодално владение
О Град
-ф- Крепост
• Днешно селище, с име в скоби
• ••••••• Граници на България при възцаряването на Георги Тертер I
Тсриториални придобивки на България при:
• Теодор Светослав Тертер
-----------Георги Тертер II
у///////////////, Граници на български феодални владения
___________Други държавни граници
Дата на завладяване от Византия и Сърбия 1128^ — 12841 на бългаРски земи
Карта № 6. БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ УПРАВЛЕНИЕТО НА ЦАРГГЕ МИХАИЛ III ШИШМАН-АСЕН (1225—1330) И ИВАН V С'ГЕФАН (1330—1331)
® Столица
0 Главен град на феодално владение
О Град
-ф- Крепост
• Днешно селище с име в скоби
гтппттттптпттптп Старобългарски окоп
..•••••• Граници на България при възцаряването на Михаил 111 Шишман-Асен
• Териториални придобивки на България при tap
Михаил III
Загубени територии от България при сыция владетел в Тракия:
през 1323 г.
| | след поражението при Вслбъжд в 1330 г.
—i. i> Завоевания на сръбския крал Стефан III Дечанскг в Македония през 1329 г.
---------- Други държавни граници
КяртографеЬа тработМi *р» Ц.80ЙНИК0В
е богата на жито, месо, риба, сребро и злато и много други стоки и най-вече восък и коприна. Прочее, в нея има множество сребърни рудници, а всички реки влачат пясък, примесен със злато, откъдето по заповед на царя (ex mandato imperatoris) постоянно се извлича и добива злато. През средата на това царство протича река Дунав50, която тъй пораства от множеството на вливащите се в нея води, та някъде обхвата на шир пространство™ от 14 левги51.,. Цялата казана земя ( = Византия) се напоява от петнадесет плавателни реки и около Тракия или отсам цариградските й части се напоява от преголямата р. Дунав, която, преминавайки през Унгария в България, пробива Алпите и цяла се разбива в една голяма пропаст, а нейното бучене се слуша на три дена път...“52
Както правилно отбелязва издателят на паметника О. Горка, неизвестният автор отъждествява българското царство с Видинското владение на Шишмановци и затова в неговото изложение не става дума за съвременника Теодор Светослав. В основата на описанието на България следователно стоят сведения, събрани от лица, които са познавали само западните краища на България, както твърди с пълно право Горка. Покрай тия сведения в изложението на автора се долавят без съмнение и данни, които се отнасят до цяла България, а не само до Видинското деспотство и които в по-голямата си част са могли да бъдат почерпани само от по-стари географски и исторически описания на Балканския полуостров. Тоя вид данни били безкритично отнесени от автора монах към Видинското княжество, за което той смятал, че представлява цяла България. Само така може да се обясни неговото твърдение, че България е много широка земя и при това просторна, че има десет плавателни реки и много сребърни рудници — неща, които не могат да се отнесат към малкото Видинско княжество, а към цяла България. Ето защо България е определена като царство (imperium), каквото Видинското феодално владение не е било, и се твърди, че „през средата на това царство протича река Дунав". Последното било вярно и отгова-ряло както за Шишмановото Видинско владение, така и за Теодор-Светославовото Търновско царство, тъй като, както вече видяхме, двете са включвали територии и по левия бряг на Дунав: първото — дн. Мало Влашко, а второто — дн. Голямо Влашко с южните дялове на дн. Молдова и Бесарабия.
С оглед да възвърне загубените след 1246 г. територии на България в Тракия цар Теодор Светослав не пропускал да се възползува от затрудненията на Византийската империя. Турските емирства й отвели почти всички владения в Мала Азия с изключение на някои градове в прибрежните ивици на Бяло и Мраморно море, като например: Никомидия, Никея, Кизик, Бруса (дн. Бурса), Магнесия (дн. Маниса), Смирна (дн. Измир), Сарди (при дн. Салихли), Филаделфия и др. Същевременно Византия била в невъзможност да се справи и с обърналите оръжието си срещу нея наемники каталонци, недоволни, защото не получили достатъчно възнаграж-дение53.
За това си начинание цар Теодор Светослав очевидно бил окуражен преди всичко от неуспеха на империята да се намеси пряко или да спечели своя агентура в България. Това съвсем ясно проличава от думите на Г. Пахимер, който, след като обяснява мотивите за действията му с личната неприязън към Андроник II по семейни при-
30 Вж. българския превод в ХИБ, 2, с. 224.
51 Дечев. Д. Едно средновековно описание... 5—6. Една левга = 1500 крачки (пак там. с. 6, бел. 3).
52 Пак там, с. 11 Тук се има! предвид Желсзните врата на Дунав.
53 Ostrogorsky, G. History... р. 438; Cambridge Medieval History. .. IV; Laiou, A E. Constantinople and the Latins. .. p. 86 sq.. 134—136; История Византии. .. III. c. 90
чини и с изтощението на ромейската войска, изтъква, че българският цар се отнесъл „с презрение към императора и съдбата на ромеите и възгордян, веднага нападнал съседните на Хемус крепости. С изключение на малък брой едни превзе със сила, а други — по спогодяване. Очакваше се да нападие и другите, след като варварската му дързост порасна при благоприятните обстоятелства.“’*
Поради малкото дати у инак последователния разказ на Г. Пахимер — основен извор за тези събития — съществуват разногласия по хронологията на предприе-тите два похода на българите срещу Византия. Още К. Иречек приема, че след заточването от императора на зет му деспот Михаил (Димитър) Дука Кутрул Теодор Светослав започнал враждебните действия срещу ромеите. Докато той не определя годината54 55, П. Мутафчиев смята, че те започнали в 1303 г.56 След внимателен анализ на събитията и сведенията у споменатия византийски автор А. Лайу и Б. Цветкова основателно отнасят двата похода на Теодор Светослав и противодействията на империята към 1304 г.57
Различии тълкувания поражда и твърде общото определение на освободената територия у Пахимер — „съседните на Хемус крепости*1 (та хата tov Aijzov tppoupta). По-нататък в разказа си той споменава две от отнетите от византийците преди това крепости — Ямполис и Лардея (вер. при Стралджа)58, и сочи за театър на военните действия на българите (т. е. обединените сили на Светослав и Елтимир) — Причерноморска Тракия: „крепостите край Хемус (хата tov Atfiov) — Ктения (неут.), Росокастро, Созопол, Несебър Месемврия, Въхело — Анхиало, и Агатопол59 * 61 62 63. Поради това К. Иречек приема, че българите завоювали подбалканските градове и крепости от Тунджа до морето — Дъбилин — Ямбол, Месемврия, Анхиало и Созопол90, а П. Мутафчиев — тези в подножието на Стара планина и из цялата приморска облает между Стара планина и Странджа с Месемврия. Росокастро. Созопол. Агатопол и др.91 Б. Цветкова следва предположението на Б. Аврамов, че за достигането на споменатите от Г. Пахимер Ктения и Росокастро най-удобният път за Теодор Светослав бил Ришкият проход92, и допуска, че при първия си поход българите начело с Теодор Светослав освободили крепостите, разположени на изток от Сливен и охраня-ващи Върбишкия проход. За да се уточни, тя използува споменатите в поемата на Мануил Фил укрепени пунктове в тази част от Тракия: Ичера (дн. едноименно село), Сотир (дн. Сотиря), Каменна (вер. при дн. едноименна махала). Пигрица. Мокрей (дн. с. Аврамов)
всички в Сливенски окръг, и основателно прибавя към тях посочените изрично от Пахимер Дъбилин Ямбол, и Лардея93.
54 ГИБИ. X. с 200
Иречек. К История. .. с. 334.
Мутафчиев. П. История.... II. с. 204 сл. Гледището му се възприсма и в История на България..., I. с. 219
*' Цветкова. Б Българо-византийските отношения..., с. 5 сл.. Laiou. А. Е. Constantinople and the Latins.... 160 161.
J* ГИБИ. X. с. 210
” Пак 1ам. 204 205 Ктения е необосновано отъждествена от В.Златарски (История.... 111. с. 562) с Голос и локализирана при дн с. Лозарево. Бургаска облает. Братя Шкорпилови (Някои бележки . с 47) приема!, чс Ктения с била разположена в околността на дн. гр Българово или селото Касаплий. Карнобатско (дн несъшествуващо. тъй като жителитс му ее изселили през 1889 г.), а К. Иречек (Пътувания... с. 817. бел. 17) я поставя близо до последните при дн. с. Малка поляна, Бургаска облает.
“° Иречек. К. История. .. с. 334.
61 Мутафчиев, П История . . II, с. 204, 206.
62 Аврамов. В Юбилеем сборник Плиска Преслав Т I С.. 1929. 81 94
63 Цветкова, Б Българо-византийските отношения. .. с. 7 сл.
12 По.1И1Ическа географии на средневес овит а бкиарска държава
Както вече изяснихме, в представата на византийските автори „близкит?** или „съседните" на Хемус земи са включвали и съединяващите Стара планина със Странджа възвишения64. следователно театърът на разглеж-даните българо-византийски военни действия бил между Стара планина (означена от Г. Пахимер и като Зигос65), Светиилийските и Манастирските възвишения, Сакар и черноморския бряг, т. е. частта от Тракия, която наричали Романия66.
Българо-византийската война протекла при значителен превес на българската страна, тъй като византий-ският автор не може да премълчи, че част от крепостите се предавали доброволно („по спогодяване" — opLoZoyia67) от населението като отдавна принадлежаши на българите68. След неуспешния опит на имп. Андроник II да привлече на своя страна Елтимир (чиято лоялност племенникът му възнаградил с отстъпването на крепостите Дъбилин — Ямбол, и Лардея69) походът и на другия Смилецов брат Войсил също завършил с поражение при Скафида (дн. Факийска река) през лятото на 1304 г.70 Въпреки това Крънското деспотство „от Ряхово (дн. с. Оряховица, Старозагорско71) до Стилбнос (дн. Сли-вен) и чак до Копсис" било опустошено от ромейската армия, командувана от съимператора Михаил IX.
Обединените войски на търновския цар и чичо му деспот Елтимир сполучили да освободят отново през есента на с. г. временно възвърнатите от ромеите земи в Тракия72. Те доближили до Одрин и Михаил IX „от една страна нападаше Елтимир, а, от друга страна, доколкото можеше. задържаше устрема на Светослав към границите (на империята)"73. Повиканите на помощ наемници каталонци начело с Роже дьо Фльор (съпруг на Мария, дъщеря на Иван Асен III) не влезли в сражение с българската войска, а опустошили Югоизточна Тракия74.
Принуден да прекрати действията срещу българите75, императорът прибегнал до друго средство, за да спре устрема и да предотврати заплахата — повторил опита си да всее раздор между царя и чичо му Елтимир. Този път имал успех и това накарало Теодор Светослав да заеме през лятото на 1305 г. не само отстъпените му крепости Дъбилин — Ямбол и Лардея, но и цялото деспотство, след което нахлул и във византийска територия76. Елтимир слязъл от историческата сцена и липсата на сведения за по-нататъшната му съдба дава основание да се допусне, че е починал или бил умъртвен.
Така търновският цар с успешни действия и използу-вайки значителните затруднения на Византия до нача-
64 Вж тук гл. IV. по повод действията през българо-византийската война в 1263 г.
6’ ГИБИ. X. с. 206
60 Пак там. За ..Романия" вж. Куев. К. Областното име Романия и Романя в народната песен и историята. — Език и литература, I. 1946. № 5. 22-31.
61 ГИБИ. X. с. 204, 210.
68 Пак там. с. 210.
90 Пак там. с. 191. 201. 210.
10 Пак там. с. 205. За победния изход от това сражение, който Г Пахимер се опитва да премълчи. вж. А н аст асие в и h , Д. Н . Кто пострадал на Скафиде (Fakih-dere) 1308 г. ИРАИК. XV. 1911. 122 — 123. който обаче го датира неправилно.
71 Правилно отъждествено със с Ряховица оз Иречек. К. Пътувания ... с. 223. 267. който датира похода в 1306 г., и от Попов. Ат Крепости и крепостни съоръжения..., с. 43. но погрешно локализирано от братя Шкорпилови (Някои бележки..., с. 42) със с. Братя Кунчеви. а в ГИБИ. X, с. 206, бел. 368 — с несыцествуващо с Ряхово край Стара Загора. В действителност селото се наричало Оряховица.
72 ГИБИ. X. 204 206.
72 Пак там. с. 206.
74 Вж сведенията у Цветкова. Б. Българо-византийските отношения.... с. 15. Срв. Laiou. А. Е. Constantinople and the Latins..., p. 160 sq.
7’ ГИБИ. X. c. 209.
76 Пак там. с. 210. За датировката на събитията вж. Цветкова. Б. Българо-византийските отношения..., 19—21; Гюзелев. В Ямбол 53—54
лото на 1306 г. присъединил не само владенията на Крънското деспотство, което, изглежда, било поверено на верния на централната власт деспот Срацимир, баща на бъдещия цар Иван Александър77, но съумял да освободи и Североизточна Тракия, или Поморието. С оглед да разшири териториалните придобивки и главно да получи договорно признание за владението им от страна на Византия Теодор Светослав не спрял натиска f си върху империята чрез опити да привлече на своя страна нейните наемни и помощни войски от каталонци. алани или яси (чиито потомци са днешните осетинци в Кавказка облает) и различии тюркски елементи78. Със същата цел той направил предложение на Андроник II да му даде за жена една от дъщерите на съимператора Михаил IX. За да докаже добрите си намерения, през зимата 1306—1307 г. той изпратил жито за заплашения от глад Цариград79.
След протакане на преговорите от византийска страна договорът за мир бил сключен най-вероятно през 1308 г.80 и бил скрепен с брака на българския цар с Теодора Палеолог, дъщеря на Михаил IX. Главното условие на мира било признаването от византийска страна на достигнатата от българските войски линия като нова държавна граница в Тракия. След половин век тя отново минавала южно от Средна гора и Източна Стара планина. Трасето й започвало от черноморския бряг някъде южно от Агатопол, вероятно при нос Инеада, и следвало билото на Странджа и разклонението й Пединдаг, Дервентските възвишения, Сакар, Манастирските и Чирпанските възвишения, за да продължи по южните поли на Сърнена или Същинска Средна гора. По такъв начин във византийска територия оставали крепостите Мидия, Виза, Скопелос, Одрин, Констанция, Пловдив — Филипопол, Цепина, Велбъжд и др. Заслу-жава да се отбележи, че Боруй — Берое, въобще не се споменава. По всичко изглежда, че крепостта й не била възстановена и загубила военното си значение. Нейните функции се изпълнявали вероятно от системата малки укрепени места по Средна гора, който пазели проходите и наблюдавали движението на противника в равнината.
Мирните отношения и горната граница останали в сила до края на управлението на цар Теодор Светослав. Това му позволило да укрепи още повече централната власт и да извади страната от международната полити-ческа изолация.
За да осигури износа на зърнени храни и други суровини от стоковите излишъци на развиващото се едро земевладение и от свободните селски стопанства, при разрасналата се презморска търговия, в която вече от цяло столетие бил включен Черноморският басейн с българските брегове, Търновското царство още от началото на Теодор-Светославовото царуване — 1302 г. — поддържало тесни политически и икономически връзки с Венецианската република81.
77 Бурмов, Ал. Към историята на Крънската облает. .. 170—171 ( = Избр. пр.. I. 218—219).
7" ГИБИ. X. 211—216.
79 Пак там. с. 216; Laiou. А. Е. The Provisioning of Constantinople during the Winter 1306—1307. — Byz., XXXVII, 1967. 91— 113. Срв. Цветкова. Б. Българо-византийските отношения... 23 24. която приема, че това е станало през есента на 1307 г.
в0 Иречек. К. История..., с. 336; Nikov, Р. Die Stadt und das Gebiet von Km..., p. 238; Цветкова. Б. Българо-византийските отношения..., 24—25; Do I ger. Fr. Einiges liber Theodora die Griechin, Zarin der Bulgarcn (1308—1330) In Melanges H Gregoire T I Bruxelles. 1949. p. 215 sq.; Бурмов. Ал. История на България през времето на Шишмановци (1323—1396). В: Избр. пр.. I, с. 224. бел. 30. Мирът е да тиран през 1307 г. от Мутафчиев. П. История.... II. с. 208; Ostrogorsky. G. History..., р. 410; История на България... I2. с. 220 и др.
*' Между приятелските владетели е и ..българският император Светослав". Вж. Gjuzelev. V. Les relations bulgaro-veneliennes durant la premiere moitic du XIVе siecle - EH. 9. 1979. p. 40.
След един кризисен период82 при неминуемо отражение на влошените татаро-генуезки отношения през 1317 г. връзките на Търновското царство с този град република били възобновени83.
Действеността на цар Теодор Светослав постигнала не само вътрешна, но и външна стабилност на българската държава и отчасти върнала международния й престиж.
Въпреки опита да бъде привлечена, България останала настрана от противовизантийската коалиция, организи-рана в 1308 г. от френския принц Шарл Валоа. Като съпруг на внучка на Балдуин II той се стремял да възстанови Латинската империя в Цариград84. Вероятно съображенията на българския цар били активното участие на Стефан Милутин в подготовката и уговорката да получи при благоприятен изход на действията срещу Византия нови територии от владяната тогава от нея част от Македония85. Това вече било достатъчно, за да определи поведението на Теодор Светослав, защото присъединяването към коалицията било в разрез с политиката му за възвръщане на населените с българи земи, влизали преди в състава на българското царство. След разпадането на коалицията и подобряването на сръбско-византийските отношения към 1310—1311 г. крал Стефан Милутин направил посещение на българския цар в Търново за лично обяснение на своите постъпки и с оглед запазването на мира между двете страни86.
При избухналата династическа междуособица между двамата Андрониковци, дядо и внук, след смъртта на съимператора Михаил IX Андроник II поискал военна помощ от зет си Теодор Светослав. Последният изпълнил молбата му още през юни 1321 г., но явно преследвал свои лични цели — да плени императора и да освободи нови територии. Отредът обаче се завърнал, без да изпълни задачата си поради численото превъзходство на ромеите87.
Цар Теодор Светослав88 починал в началото на август 1322 г. Престола в Търново заел синът му Георги II Тертер (1322—1323), който бил също действен като него и твърде умело се възползувал от династическата борба във Византия, за да разшири започнатото от баща му освободително дело.
По време на жетва89 български отряд овладял Пловдив — „голям, многолюден град, защитен с пехота и конница, разположен в удобно място, така че той бил най-самозадоволяващ се от другите градове на конти-
82 Вследствие на враждебните отношения между българските власти в Белград на Днестър към генуезките търговци и монасите от ордените на св. Франциск и св. Доминик през 1315 - 1316 г. генуезкият Съвет за Хазария в Кафа издал през 1316 г. забрана на търговцитс си да посещават български пристанища (Deuetum de non eundo in Zagora и Deuetum de non eundo in Sizopolim). Вж. посочените извори и книжнина у Gjuzelev. V. Du commerce genois... и тук бел. 41
83 Пак там. Вж също Belgrano. L. Т Prima serie di documenti riguardanti la coIonia di Pera. In: Atti della Societa Ligure di Storia Patria. vol. XIII/2. Genova. 1884, p. 120.
84 За коалицията и постъпките да бъде привлечена и България в нея вж. Laiou, А. Е. Constantinople and the Latins.... p. 200.
85 Мошин. В. Договорът на крал Урош II Милутин со Карло Валоа од 1308 г. за поделбата на Византиска Македонка В: Спомсници за средновековната и поновата истори)а на Максдонир. Т. II. Скопле. 1975. с. 415 сл
80 Ангелов. П. Българо-сербские политические отношения.... 113 115 и пос. там изворово известие и книжнина.
•’ Й Кантакузин. ГИБИ. X. с. 221 За събитията и книжнината по междуимператорската междуособица вж Bosch. U V Kaiser Andronikus III Palaiologos. Versuch eincr Darstcllung der byzantinischen Gcschichte in der Jahren 1321 1341. Amsterdam. 1965. p. 14 sq
88 Според последните уточнения на Йончев. Л. О некоторых
вопросах болгаро-византийских отношений в период с 1322 по 1324 гг.
ЕН. X. 127 128. Срв. Иречек. К История ... с. 337; История на
България ... Р. с. 221; Цветкова. Б Българо-византийските отноше-
ния.... с. 29; За смъртта на Теодор Светослав. ИИБИ. 3—4. 1951. 269
272.
8и Йончев, Л О некоторых вопросах.... с. 128.
цента**90 *. Царят поставил силен гарнизон от български и алански войски под началството на Иван Русина, защото градът се намирал „на границата между неговите и ромейските владения*19’. Българите обаче не успели в действията си при Одрин. При настъпило временно помирение между двамата Андрониковци обединените ромейски сили начело с внука съимператор им нанесли поражение92.
Внезапната смърт при неясни обстоятелства, вероятно при поход93, на младия български цар през март или април 1323 г.94 прекратила династията на Тертеровци, тъй като той не оставил наследник.
Това създало междуцарствие в България и условия за временна загуба на възвърнатите земи на юг от Стара планина. Вестта за неочакваната кончина на младия цар ще да е предизвикала смущение сред населението в Тракийското Поморие — българско и ромейско. С оглед да предотвратят нови разорения в земята си. която се била превърнала в арена на военни действия през предшествуващия половин век, обитателите на градовете от Тунджа до морето — „между Месемврия и Стилбнос** — сметнали, че ще намерят закрила у по-силния според тяхна преценка владетел. Те се подчинили доброволно на имп. Андроник II, който лично им назначил управители. Успоредно с това братът на бившия цар Смилец Войсил, който след разгром при р. Скафида в 1304 г. намерил убежище във Византия и постьпил на имперска служба, се завърнал в родината с малък отряд. „Останалите мизийски градове от „Стилбнос до Копсис** му се подчинили доброволно „поради племенна общ-ност“, а когато той предложил услугите и войската си на Андроник III95, последният го удостоил със званието „деспот на Мизия**96 ( = България). След своите неза-висими един от друг действия97 двамата нашественици в българските предели съединили усилията си, за да превземат Пловдив. Бранителите му обаче устояли на обсадата, ръководена лично от младия император98.
Надвисналата опасност неминуемо сплотила българското болярство. При избора на нов цар то не било движено само от необходимостта да излъчи от своята среда най-мощния, който разполагал с необходимите материални възможности за набор и издръжка на по-голяма войска99, а и от наложителността да се ползува с престиж. Тези именно качества обладавал видният болярин деспот Михаил. От една страна, той имал знатен произход като издънка на семейството на възстановите-лите на българската държава — Асеневци. а, от друга страна, преди 1313 г.100 наследил от своя баща едно обширно и богато на рудници и други блага владение — според споменатото вече свидетелство на неизвестния по име доминикански монах от 1308 г. Ето защо през есента на същата година болярите предоставили търновския престол на владетеля на Видинската облает „Михаил, син на техния (т. е. българския) деспот Срацимир**10’. Той е известен от другите източници само като Шишман, но
90 Според Йоан Кантакузин. ГИБИ. X. с. 222.
91 Пак там. с. 224.
92 Пак там. с. 223.
93 Йончев. Л. О некоторых вопросах.... с. 130.
94 Гюзелев. В България в края на XIII началото на XIV в Царуването на Тертеровци (1280 1322). В България 681 1981 С.. 1981. с 158
” Й Кантакузин. ГИБИ. X. с. 223.
96 Пак там.
97 Йончев. Л. О некоторых вопросах. . с. 130.
98 Й Кантакузин. ГИБИ. X. с. 223.
"Бурмов. Ал. История на България. 230 231
100 Ников. П История на Видинското княжество... с. 106.
101 Й Кантакузин. ГИБИ. X. с. 225. За званието деспот на Михаил Шишман вж. Фср)анчиЬ. Б. Деспоти у Византии. .. 147 149
вероятно е носел двойного име Шишман-Срацимир. По този начин чрез новоизбрания цар Михаил II! Шишман Асен (1323 — 1330), който бил потомък на цар Иван Асен II от брака му с Ирина Комнина101 102, в Търново започнала да управлява втора династия от Асеневци103.
Видинската облает заемала едно сложно политическо положение спрямо търновския цар и сръбския крал. Както баша си Шишман-Срацимир, така и Михаил Шишман Асен признавал върховенството или по-скоро покровителството на крал Стефан Урош 11 Милутин, за чиято дъщеря Анна бил женен. Вероятно при настъпи-лите междуособици в Сърбия след смъртта на тъета си (29 октомври 1321 г.) Михаил отхвърлил и тази относителна зависимост104. Същевременно наред с раз-личните високи титли, с които е назован в изворите, най-правдоподобно носената от него е била според нас „деспот на България”, но липсват данни. от кого я е получил105. Това особено положение позволило на видинските феодални владетели да се ползуват със значителна самостойност и обособеност по отношение на търновския цар и краля на Сърбия.
С възцаряването на Михаил III Шишман Асен се прекратило съществуването на две български държави — царство и деспотство, защото се обединили в персоналка уния. По-различен е случаят в 1257 г., когато отцепилите се български боляри от западните краища се върнали с владенията си в пределите на Търновското царство и признали най-мощния между тях — Константин Тих — за свой върховен владетел. Общото в случая е, че те се обединили около този, който владеел най-обширната и богата земя.
След като заел престола в Търново. цар Михаил 111 събрал войска, която подсил ил със „съюзна от угровласи.... и скити** ( = татари]. и потеглил „срещу градовете, които след смъртта на (Георги II] Тертер минаха на страната на ромеите**. Той ги подложил на обсада и опустошил околкостите им106. Обкръжилият Пловдив имп. Андроник III се опитал да обедини силите си с тези на Войсил при градчето Потука107, но не могъл да осъществи плана си и да окаже помощ срещу действията на българската войска и царят ги подчинил доброволно („по спогодяване**)108. Последният изпратил отряд, за да
101 За потеклото на Михаил Шишман от рода на Асеневци вж. Божилов. Ив. Родословието на цар Иван Александър..., 170—171.
105 Пак там. с. 154, където основателно критикува възприетото в
историописа погрешно схващане за „последната българска династия на Шишмановци" от 1323 до 1396 г Вж. Божилов. Ив. България при Асеневци. .. 81—83.
104 Ников, П. История на Видинското княжество..., 107—116. Вж изворовите известия и мненията в историописа у Бурмов, Ал. История на България ... с. 230.
105 Пак там и бел. 83 и 84. Въпросната титла обаче е могла да бъде дадена от търновския цар, но съшо толкова вероятно и от сръбския крал, като се има предвид случаят с Войсил, който бил удостоен с титлата .Деспот на Мизия", т. е. на България, от византийския имцеоатоп
106 Й Кантакузин, ГИБИ, X, с. 225. Приема се, че това били градовете между Тунджа и морето (вж. Дуйчев, Ив. у М утафчиев, П История..., И, с. 220), т. е. освободените от Теодор Светослав Дъбилин, Лардея, Ктения, Русокастро. Въхело—Анхиало, Несебър— Месемврия. Созопол и Агатопол (вж Бурмов, Ал. История на България.... 223—224).
107 Селишето Потука, споменато и в житието на Михаил Войн (вж.
Иванов. Й БСМ. 422—424), е неуточнено с положителност. Според
Иречек. К. Пътни бележки за Средна гора и за Родопите. ПСп, 8.
1884, с. 41. Потука се намирало между Пловдив и Сливен. но по-близо до последний, а според Дуйчев. Ив. у Мутафчиев, П
История , II, с. 220 „някъде към Казанлък или Стара Загора".
Чангова. Й Средновековното селише над тракийския град Севто-
полис (XI XIV в.). С.. 1971, с. 149 сл.. го отъждествява с разкопаното селише в чашата на язовир „Георги Димитров" при Казанлък Срв рецензията на Божилов. Ив ИПр. 1974. № I. 125—126. който
възразява срещу това отъждествяване Най-правдоподобната и прием-лива локализация на Потука предлага Попов. Ат. Средновековният Крън... с. 242 между селото Крън и гр Шипка, където има местност. носеша името Потука
°* Й Кантакузин. ГИБИ, X. 225- 226.
подмени гарнизона в Пловдив, но ромейските привърже-ници в града използували изтеглянето му начело с Иван Русина поради очакваната смяна, за да отворят крепост-ните врати на византийската част със стратег Георги Вриений. Последният бил оставен от императора да осигурява родопските крепости от възможни нападения на българите109.
Цар Михаил III блокирал Пловдив и започнал действия срещу Войсил в Копсис и други четири околни крепости с неизвестни имена. Боляринът изменник могъл да устои на натиска почти цяла година благодарение на получаваната подкрепа от имп. Андроник III. Местного население обаче било на страната на своите сънародници и против родоотстъпника Войсил. Его защо той трябвало да забегне отново във Византия и крепостите му се предали на царя110 *. След освобождението на Северна Тракия (с изключение на обсадения Пловдив) българската войска нахула в имперските предели и достигнала Вира и Траянопол — и двата града по деснобрежието на Долна Марица. Михаил III продължил натиска си и през пролетта на следната 1324 г. с набези на татарски отряди11 *.
Въпреки численото превъзходство на византийците българският владетел умело използувал противоречията сред тях поради династическата им криза, за да освободи завзетите територии в Тракия. При действително неблагоприятного за него съотношение на силите той подел почина за уреждане на взаимоотношенията, за да осигури договорного признание поне на придобивките си и главно да привлече империята в обща борба срещу Сръбското кралство112. Всичко това той постигнал чрез сключения в началото на м. август 1324 г.113 мир с Византия. Актът бил скрепен с брака му с вдовицата на цар Теодор Светослав — Теодора, сестра на имп. Андроник III. С оглед бъдещите си цели Михаил III направил компромиса да не действува за възвръщането на Пловдив, Созопол и вероятно Агатопол114.
Липсват данни в разказа на Йоан Кантакузин, за да определим с точност новата българо-византийска граница по договора, но от сведенията му за похода на цар Михаил 111 през пролетта на 1328 г. проличава ясно, че Росокастро и Дъбилин — Ямбол, били на българска територия, а като гранични византийски крепости оста-нали Скопелос, Вукел (при дн. с. Маточина, преиме-нувано от Фикел, Хасковска облает) и Проватон (дн. Правади на север от Одрин в Югоизточна Тракия, Турция). Тогава се поставил въпросът за размяната на заетия от българите Вукел със Созопол115. Последното обстоятелство още не означава, че цялата почти Стран-джанска облает с прилежащото й Черноморско крайбре-жие, където е разположен и Агатопол, са били върнати под византийска власт. Най-вероятното е, че империята могла да задържи само града пристанище Созопол с ивица територия около него. В полза на последното говори фактът, че Скопелос останал погранична крепост.
109 Пак там. 226-227.
110 Пак там. с. 227. Според К. Иречек (Пътувания..., с. 427) и Ал. Бурмов (История на България... 227 228) — до Сливен; Ников. П. Из историята на Подбалканската облает.... с. 31 включвали Крън, Боруй и Ряховица.
Й Кантакузин. ГИБИ. X, 227—232.
112 Вж анализа на изворовите известия (между които и Йоан-Кантакузиновия израз за намека на българския цар, че „след малко, когато щели да се евържат в здраво приятелство, те щели да се сражават заедно срещу други неприятели", в ГИБИ, X, с. 228) и правилните изводи на Йончев. Л. О некоторых вопросах... 133— 138.
113 Според датировката на Ал. Бурмов (История на България..., с. 238).
114 Пак там, с. 237. бел. 132; Bosch, U V Kaiser Andronicus 111 Palaiologos ., p. 61.
ГИБИ, X. c. 255, 259-262
Българо-византийското разбирателство и разтрог-ването на брака на цар Михаил III с Анна, сестрата на заемащия сръбския престол Стефан Урош 111 Дечански (1321 1331), и последвалото нейно заточение изострили
още повече недружелюбните отношения между България и Сърбия. Те били породени преди всичко от отхвър-лянето на зависимостта, т. е. излизане от сферата на влияние, установена от крал Стефан Урош II Милутин, и вследствие на вероятната подкрепа, оказана на Владислав, братовчед на Стефан Урош III Дечански, в бор-бата между двамата за сръбския престол”6. За последното обаче липсват сигурни данни116 117. При създаде-ната обстановка с междуособицата сред ромеите българският цар прозирал ясно нарастващото значение на Сърбия в една борба за надмощие на Балканите”8. Дори и да е бил предприел действия срещу Стефан Дечански, след сродяването на последния с Андрони-ковци българският владетел се видял принуден да ги прекрати в резултат на мисията на хлъмския епископ и бъдещ сръбски архиепископ Данило в Търново през 1324 г. С това Михаил III целел да предотврати изолацията на България и да избегне създаването на условия за сближаване между западния и южния си съсед и образуването на съюз между тях срещу страната му119.
При новото влошаване на отношенията между двамата Андрониковци през април 1327 г. старият император сключил военен съюз с Михаил III срещу своя внук120. За тази си постъпка българският цар се ръководел от редица съображения: на първо място било засилването на Андроник III след победата му над войските на стария император при р. Мелас (дн. Каваксу, вливаща се в Сароския залив), сближението му със Стефан Дечански и променената обстановка в Македония и Южна Тракия. Младият император укрепил позициите си в първата облает и разпрострял своята власт от югоза-падния й дял (Охрид и Прилеп) към останалите й покрайнини121. С тези си действия той станал причина да бъде облагодетелствувана Сърбия. За да не попадне в негов плен като привърженик на дядо му, неговият племенник Михаил Асен се предал на Стефан Дечански заедно с управляваните от него крепости Просек, Велес и Щип122. Не на последно място бил и старият замисъл на Михаил 111 да се сдобие с позиции в самия Цариград. За целта изпратил трихиляден конен отред .начело с Иван Русина, за да овладее императорския дворец. Планът бил предугаден от Андроник III, който съобщил своите опасения на дядо си. Така от византийска страна били взети необходимите мерки, за да се осуети опитът на българския цар, който очаквал на границата развръзката със съсредоточена войска, подсилена с татари. След неуспеха на почина си Михаил III се оттеглил123.
Междувременно през май 1328 г. Андроник III влязъл в столицата, свалил от престола своя дядо и се провъзгласил за самодържец на империята, а нахлулият в
ромейските предели български цар трябвало отново да се оттегли, без да освободи нови територии в Тракия.
След ответен поход на Андроник III, при който бил превзет Дъбилин — Ямбол и опустошена околността му, през м. юни с. г. Михаил III повторно навлязъл във Византия, превзел крепостта Вукел и обсадил Проват. Тогава именно той предложил размяната на първата крепост срещу „многонаселения и голям град на Черно море Созопол"124. Стълкновението било избегнато благодарение на посредничеството на Мария, вдовицата на Михаил IX, Майка на Андроник III и тъща на Михаил III. При кратката им среща в Одрин през октомври 1328 г. последният върнал Вукел, но не получил Созопол, а само значителна сума като откуп125. Сведенията в изворите за тези събития спомагат да се изясни в общи черти къде е минавала българо-византийската граница от лятото на 1324 г., останала непроменена и след прекратяването на враждебните действия между двете страни през 1328 г. България получила потвърждение за възвърнатото от времето на цар Теодор Светослав с изключение на Созопол. Боруй пак изобщо не се споменава при военните действия. Така трасето на границата ще да е минавало по южните склонове на Средна гора, Чирпанските, Манастирските и Дервент-ските възвишения, Сакар, Странджа и Пединадаг.
След срещата си в Одрин през октомври 1328 г. и пролетта на следната година византийският имп. Андроник 111 и българският цар Михаил III се събрали отново „между Созопол и Анхиало в т. нар. Кримни (Кримна)"126, където сключили „здрав мир и военен съюз"127. Въпреки че Й. Кантакузин не съобщава срещу кого е бил насочен този съюз, последвалите събития разкриват. че двамата владетели уговорили общи действия срещу Сърбия128. Нейните завоевателни стремежи в южна посока засягали пряко интересите както на България. така и на Византийската империя.
Отношенията между владателите на двете държави поотделно със Стефан Дечански били крайно недружелюбии и се изострили през предходните няколко години. Сръбският крал бил в съюз с Андроник II и го подпомагал срещу оспорващия властта му негов внук. Насърчен от лесното присъединение на териториите по Средни Вардар (Просек, Велес и Щип) през 1329 г., той се насочил към Охрид, но при известието, че Андроник III се отправил към застрашения град, бързо се оттеглил. След отстъплението му Сърбия обаче задържала до 1330 г. някои от завладените крепости в Прилепско и Битол-ско129.
Двата лагера усилено се подготвяли за стълкновението — пратеничество на цар Михаил III сключило военно съглашение в Цариград, а Стефан Дечански потърсил помощта на Дубровнишката република за прекратяване на доставката на оръжие за България и съдействие за набирането на наемники. Сръбският крал
116 Бурмов, Ал. История на България.... 241- 242.
111 Йончев, Л. О некоторых вопросах. .. 137 138.
1,8 Стано)евиЬ. Ст. Исторща ерба. .. с. 134.
110 Бурмов, Ал. История на България..., 242- 243.
«2° Й Кантакузин. ГИБИ. X. с. 255; Бурмов. Ал История на България..., 247—248.
121 Пак там. 230-255, 248; Мутафчиев. П Сръбското разширсние в Македония.... с. 14.
112 Й Кантакузин. ГИБИ. X. с. 253; Н Григора, пактам. XI. 155 156 Вж. също известието на архиепископ Данило (Даничиh. Ъ. Животи крал>ева ...с. 197) у Мутафчисв. П Сръбското разширение в Македония ... с. 14; Томоски. Т. Исправки и дополнение. .. 117
118 и приложената карта, където поправя и уточнява изказанитс
гледища. като установява. че проз 1328 г. Стефан III Дечански е
придобил крепостите Велес. Щип. Просек. Чрешче. Добрун (за локализацията й вж тук бел. 131) и областите Тиквеш и Слан дол до пл
Градсшка. Струмица. Огражден и Беласица пл.
122 Й. Кантакузин, ГИБИ. X. 255 259.
124 Пак там. 259- 261. За събитията вж Гюзелев. В. Ямбол. . 55 56.
125 Бурмов. Ал. История на България... 252 253. където с данните на Н. Григора се раэкрива тенденниозното и невярно представяне на събитията у Йоан Кантакузин.
120 Погрешно приемана в историописа като крепост. Според добре обоснованото проучване на Кр. Гагова (Пътна система в Северна Тракия. . с. 93) под този топоним трябва да се разбира окопът Еркесия. конто дсйствително започвал между посочените два града Анхиало на българска. а Созопол на византийска територия. при Дебелт на Мандрснското езеро Вероятно Андроник III е дошъл на срещата по море от Созопол.
Й Кантакузин. ГИБИ. X. 262 263
128 Бурмов. Ал. История на България . 254 255; Гюзелев. В. Ямбол ... с. 56.
120 Вж. тук бел. 131 известието на Г Акрополит Мутафчиев. П. Сръбското разширсние в Македония. . с 14. смята погрешно. чс Стефан Дечански загубил някои от завладените от баща му крепости към Кичево и Дебър през 1283 г
се опитал да привлече за съюзник и войводата във Влашко Иванко Бесараб130.
Имп. Андроник струпал войската си в Битоля и изчаквал съюзника си. който на 19 юни 1330 г. потеглил с част от своята войска на запад131. Противно на обвиненията в житийната книжнина от епохата. отпра-вени към българския цар, че искал да завладее сръбската земя132, насочването му към завзетите от Стефан Дечански и баща му български покрайнини в Македония разкрива ясно действителните му намерения — да ги освободи. Михаил III явно е целел също да попречи на ромеите да заемат и задържат отвоюваните територии. Това е по-приемливо обяснение за предприетите действия. отколкото предположението, че искал да обедини силите си с византийските. за да нанесе съкрушителен удар133. Преди всичко Михаил III разполагал с повече войска независимо от преувеличенията у сръбските извори. където се цели да се възвеличи победата на Стефан Дечански134. Вероятно най-точно броят на Шишмановата войска е даден от Н. Григора: 12 хил. собствени части и 3 хил. съюзници135 власи, татари и „яси“ — вероятно от Южна Бесарабия и Молдова136.
130 Бурмов. Ал. История на България.... 254 — 255 и пос. там източници. Очевидно Ал. Бурмов греши в името на воеводата — Влайко. Той имал и второ име — Владислав, и заемал длъжността от 1364 докъм 1377 г. По време на разглежданата война воевода в Угровлашко бил дядо му Иванко Басараба (около 1310 — 1352 г.), който вероятно имал и второ име Влайко. За наетите чрез посредннчеството на Дубровник 1000 каталонски бойци вж. Ди-ниИ. М Шпански на)мници у српской служби.— ЗбРВИ, кн>. 6, 1960. 15—28
131 Бурмов. Ал. История на България..., с. 256. Според сведенията на Й. Кантакузин (ГИБИ, X, 263—264) византийската войска завзела някои малки пограннчни крепости на сръбска територия. Bo>?'c.3vw, AeupiT’av, Aoufipouviov, KxJSxXzapiov, Хт>8т;рйххатро*. В КОментара (пак там, бел. 133) за последните се препраща правилно към споменатите обекти при обиколката на Г. АкропЬлит през 1257 г. като претор в Македония у Златарски, В. Н. История..., III, с. 482, но там тя не е локализирана. В бел. 132 за останалите крепости се пояснява, че те са били в югозападните предели на Сръбското кралство. Всъщност те са били завладени от Сърбия през 1329 г. Крепостите са отъждествени от Томоски, Т. Белешки по повод воениот поход на Андроник III.... 41—44, както следва: Вуцунин — при с. Бучин, Прилепско (по Снегаров, Ив. По въпроса за епархията на Климент Охридски. — И И И. 10. 1962. с. 219); Сидерокастрон — със с. Железнец в областта със същото име (османотурска калка Демир Хисар) в Битолско; Дебрицан — в местността Кула край р. Сътеска близо до с. Песочени и Ново село в областта Дебрица (османотурска деформация Дебърца) в Охридско; Каваларион — получила вероятно името си от крепостта на лявата страна на р. Шемница между селата Лопатица и Габаловци. Битолско; Дубрунин — в местността Добромир близо до махалата Свети Иван при с. Слепче, областта Железнец в Битолско.
132 Бурмов, Ал. История на България..., с. 255 и пос. извори в бел. 281
133 Пак там. с. 257.
134 Пак там, с. 259.
Н. Григора. ГИБИ. XI, с. 159
*36 Вж. пос. изворови известия у Бурмов, Ал. История на
България..., с. 259, бел. 316 326. Интерес представлява една сръбска
епична песен: „Слава крал>а Дечанскогъ и во)на бугара са срблима.
Изачено из песнама, спевани г Др. 1оаномъ Суботичемъ, а препечатено слепцемъ Еремюмъ О. Карац1ичемъ. У Београду, у книгопечатаны Княжества Србскогь, 1855.“ Освен описание на подготовката и на сражението при Велбъжд в 1330 г. в песента се изброяват отредите на двете воюваши страни. Войската на цар Михаил III Шишман Асен е представена с шест чети. I — на Белаур, брат на царя, от черноморци от Хърсово. Варна ..Истрополи на мору Сокола“; II — на Раксин от Видин, Никопол и др.; Ill - на деспот Михаил — от „Тракие и господске зсмлл Романие Плискова града“, Прискове (вер. Преслав), Копсис, Столбона (вероятно Сливен); IV - на цар Михаил от Търново, Триадица ( = София), Бонона града (вероятно Бояна). Псрник, Щипоне (дн Ихтиман); V на Босило от дн. Македония — Загори (обл. в Епир), Моровизд, Мылен, Нотя град, Мъгленска земя, Жслезник, Мелник, Струмица, Соек (Съботско, дн. Ардея), Острово (дн. Арниса), Просек, Илеса (Велес?); VI на деспот Елшимир от Агатопол, Лердся, Месемврия, Скафида и Крън. Към последната чета погрешно са прибавени (вероятно размесени) Охрид, Костур, Томор, Валовища. р Черна, а е следвало да бъдат включени в IV чета, към която пък при размяната е прибавен Дебелт.
В тази поема, която следва да се разглежда с голяма предпазли-вост, има известна историческа основа, шо се отнася до фактите.
Българският цар очаквал допълнително отредите на брат си Белаур и братовчед си Иван Александър.
Сръбският крал изпратил пратеници с предложение да се прекратят враждебните действия, но срещнал отказ137 вероятно защото Михаил III получил уверения само за желанието му двамата владетели да живеят в предишното разбирателство, но не и някакви гаранции или дори готовност да върне завладените български земи. При напредването на българските войски не в очакваната посока (през Ниш към вътрешността на Сърбия), а през Средец към долината на Струма Стефан Дечански напуснал позициите си в Добричкото поле (при вливането на р. Топлица в Българска Морава) и се отправил към тях138. Двете враждебни войски се изправили една срещу друга пред Велбъжд: сръбската в долината на р. Совол-щица, преди наричана и Каменичка, а българската завзела завладения от противника и превърнат в гранична крепост по това време Земен.
Повторного предложение на Стефан Дечански за прекратяване на войната било схванато от Михаил III за нежелание на противника да се сражава. Сключеното примирие, при което българските войски се пръенали за продоволствие, обаче било само хитър ход, защото сръбските войски вероломно започнали действията, след като получили очакваните подкрепления. Българският цар не могъл да изчака остатъка от войските си и дори не успял да построй в боен ред наличните, защото те вече се били отдалечили из околността. Така нападението на 28 юли 1330 г. на сръбската войска и набраните от Дубровник наемници от Италия — каталонци, или „келти“, под командуването на престолонаследника — бъдещия крал Стефан Душан, се превърнало в изтреб-ление на Михаиловата войска. Смъртно ранен бил и самият български цар. Той починал и го погребали в църквата „Св. Георги“ в с. Старо Нагоричане139, Кумановско.
Поражението на българската войска при дн. с. Шиш-ковци, Кюстендилско140, попречило на освобождението на югозападните български земи и предпоставило достигането на връхната точка във възхода на сръбската държава през мимолетного, дори не и полувековно съществуване на нейната империя. Тя граяла само докато я управлявал Стефан Душан (1331 — 1355), обявил се за „цар“ в стремежа си да се изравни с българските владетели.
Крал Стефан III Урош Дечански не могъл обаче да изпълни съкровеното си намерение — да завладее цялото българско царство, както именно той тържествено обявил до „целия събор на сръбската земя“, до жена си и до
личностите и географските обекти. Те могат да бъдат запазени в текста по предание от певците, но има всроятност и епосът да е фалшифициран, т. е. да е съчинен през първата половина на XIX в. въз основа на известии тогава извори, като например бонските издания на Г. Акрополит и Н. Григора и други сръбски домашни извори, обнародвани от Павел Й Шафарик и др., с оглед да се повиши патриотичното чувство у сърбите.
Заслужават внимание някои от началниците на отредите и местата, откъдето са попълнени бойците им. Всички теса исторически лица, като например Белаур, който достигнал на полесражението късно (забавя-нето при придвижването към Велбъжд би могло да се обясни с отдалечеността на владението му Черноморието, въпреки че се приема да е бил видински феодал. Също така и под „Босило" с четата от дн. Македония може да се крис братът на цар Смилец Войсил, за когото последните сведения у Й. Кантакузин (ГИБИ, X, с. 249) сочат, че бил на византийска служба в Охрид. Твърде показателно е също, че войските от дн. Македония, която през това време била във византийски ръце, били поставени под командата на българския цар.
137 Данилов продължител (вж. ДаничиЬ, Ъ. Животи крал>ева.... 179-180; Й. Кантакузин, ГИБИ. X. с. 264).
138 Бурмов, Ал. История на България..., 256—257.
,3’ Пак там, 257 268. За надписа на гроба му вж. Иванов, Й. БСМ, 132—134, а за сражението Иванов, Й Северна Македония.С., 1906, 52— 54; Стано)евиЬ, Ст. Битка под Велбужд. Београд, 1930.
140 За локализацията на сражението вж. Иванов. Й. Северна Македония..., с. 51.
архиепископа Данило'»' — и чието изпълнение пред-приел „присьно". още на следващия ден — 31 юли 1330г.'42 Кралят само уведомил сестра си Анна за смъртта на нейния съпруг и български цар, без обаче да й даде каквито и да било уверения, че търновският престол ще остане за нейния син Иван Стефан’43. Още с преминаването на границата и заемането на първото селище на българска територия — Извор (дн. едноименно село в Радомирско) в областта Мрака — оцелелите от пръснатите във велбъждската околност войски на цар Михаил III се съединили със закъснелите отреди начело с Белаур и деспот Иван Александър, конто не могли да вземат участие в сражението.
Преодолели първоначалното смущение, болярите начело с цар Михаиловия брат Белаур, загрижени да залазят владенията си и положението си, изпроводили пратеници до Стефан Дечански с предложение за обединяването на двете държави под властта му’44. Въпреки твърдението на Даниловия продължител, че сръбският крал проявил великодушие, по-нататъшното му поведение се определило от други съображения — очевидно той оценил съвсем правилно обстановката: 1) по това време не разполагал с войска, с която да предприеме настъпателен поход и да води сражение със свежите и вече организирали се български въоръжени сили141 142 143 144 145, 2) не бил сигурен и за тила, тъй като още нямал сведения за намеренията на Андроник III, чиито войски били съсредоточени в Македония’46. При това положение Стефан Урош III Дечански се отказал от несигурното завладяване на България и се задоволил да наложи поне влиянието си в Търново. За целта едва сега изпратил съобщение до сестра си заедно с един сръбски отред, който да я подпомогне за овладяване на властта и престола за сина й Иван Стефан (1330—1331)147.
Вероятно сръбският крал е целял да укрепи положението на своя поставленик племенник и особено предвид неосъществимостта им се отказал от териториални придобивки за сметка на Търновското царство. К. Иречек предполага, че е задържал само Ниш, но подобен успех не би бил премълчан от житиеписеца на Стефан Дечански'48. Последният се задоволил с богатата плячка в стана на Михаил III и, изглежда, разчитал, че ще може да се справи с по-малочислената ромейска войска в Македония149 и по този начин ще разшири завоеванията си в тази посока. Пресмятанията на сръбския крал излезли верни. Андроник III се оттеглил при известията за поражението на Михаил III и за промяната в Търново и главно понеже решил, че ромейските войски „трябвало
141 Данилов продължител (вж. ДаничиЬ.Ъ. Животи кралева . . .. 187- 190): кльмлже секо ндемь на пркдкмжлштнп нами п«8тъ кь дрьждюв цыксткь з«МАК клкг^кскьк. Вж. новосръбския превод на Л. Миркович (Животи кральева .... 143- 144).
142 Трифонов. Ю. Деспот Иван-Алсксандър и положението на България след Велбуждската битка СпБАН. XLIII. 1930. с. 84.
143 Данилов продължител (вж ДаничиЬ. Т>. Животи крал>ева... 191 192; новосръбски прсвод на Миркович. Л. Животи крал>сва....
144 145).
144 Бурмов. Ал. История на България... 265 266. Трифонов. Ю. Деспот Иван-Алсксандър . , с. 86. приема, че българските боляри са били поставени пред свършен факт
145 Трифонов. Ю. Деспот Иван-Александър... 87 88
146 Бурмов. Ал. История на България. .. с. 267.
147 Пак там, с. 268; Трифонов. Ю. Деспот Иван-Александър.... 88 89. приема, че една от причините, за да се откаже сръбският крал от завладянансто на България. била, че това щяло да предизвика конфликт с татарския хан Узбек, който още се считал за сюзерен на българския цар.
148 Иречек. К. История..., с. 343. се позовава на включването на
Нишката епархия » списьци на сръбски епископства, бет да ги поточив
Вж Бурмов. Ал История на Българи. . с. 268. бел 29. Трифо-
нов. Ю. Деспот Иван-Александър ... 86 87. е напълно категоричен,
че България не с направила никакви териториални отстъпки. защото
липсва каквото и да било известие в изворите в тази насока.
• <» Н. Григора. ГИБИ, XI, с. 160; Данилов продължител (вж Да-
ничиЬ. Т> Животи крал>ева ... с. 193, 196- 197).
да напуснат тамошните (т. е. в Македония) места, понеже нямало да спечелят почти нищо за себе си. тъй като кралят вече се освободил от войната с мизите ( = българите) и би могъл лесно да се защитава срещу тях, конто опустошават страната му, и да се отправят срещу Мизия, понеже надеждите там бяха големи”’50. Той оставил войска на стратега си Сиргиан за отбрана срещу Сърбия и се завърнал в Одрин с останалата войска15’
Под предлог, че сестра му — втората съпруга на Михаил III — била отстранена от власт в Търново и й се наложило да се спасява с бягство в Цариград152, имп. Андроник III събрал допълнително войска и през есента на 1330 г. нахлул в подбалканските владения на България. При опустошителния му поход градовете Въхело — Анхиало, Несебър — Месемврия, Аетос, Ктения, Росокастро и Дъбилин — Диампол, доброволно се подчинили на властта му153.
Претърпените териториални загуби и главно запла-хата от нови вследствие на влошените отношения с Византия създали значителни брожения сред боляр-ството. Като най-ярки противници на новия цар се явили подкрепилите навремето баща му цар Михаил III, когато решил да се разведе с първата си съпруга и да я заточи. Тогава (лятото на 1324 г.) Иван Стефан бил лишен от съуправлението с баща си като съцар и споделил участта на майка си. Особено засегнати се смятали тези, конто владеели земи на юг от Стара планина, поради заплахата да ги загубят при очаквано с промяната на престола ново ромейско нахлуване154.
Възползувани от междуособицата в Сърбия между крал Стефан Урош 111 Дечански и съуправлявашия му син Стефан, която лишила техния поставленик от подкрепа, през началните месеци на 1331 г. протовес-тиарът Раксин и логотетът Филип свалили от престола Иван Стефан. Той забегнал с майка си, сродници и други приближени при своя вуйчо в Сърбия155.
♦ ♦ *
Болярите избрали за нов цар сестреника на Михаил Ш Иван Александър Асен (1331 — 1371)156, който поставил началото на управлението на България от друг династически клон на семейството на Асеневци157. Очевидно той също взел участие в преврата и бил между засегнатите от последиците на политиката. водена от братовчед му Иван Стефан. Макар че той самият управлявал областта със средище Ловеч158, баща му деспот Срацимир владеел застрашените от Византия земи на юг от Стара планина със средище Крън.
След поемането на властта в Търново Иван Александър побързал още през пролетта на 1331 г. да се възползува от затрудненията на Византия, която се намирала под неудържимия натиск на османските турци в Мала Азия159, за да възвърне заграбените от Византия
150 Й Кантакузин. ГИБИ. X. с. 265
151 Пак там. с. 266.
152 Пак там.
153 Пак там; Н. Григора, пак там. XI. с. 161 За датировката на събитията вж. Бурмов. Ал. История на България. . с. 271; Loe-nertz, R . - J . Ordre et desordre dans les memoires de Jean Cantacouzene
REB. 22. 1964. p. 222 sq
1,4 Бурмов. Ал. История на Бъл1ария. .. 270—272.
155 Пак там. 272—273.
,se Й. Кантакузин. ГИБИ. X. с. 266; Н Григора, пак там. XI. с. 161
137 Върху произхода по майчина линия на цар Иван Александър Асен бяха изтъкнатн редица съображения от Трифонов. Ю. Деспот Иван-Александър... 62 -63; Златарски, В Н Вопрос о происхождении болгарского царя Ивана Александра. В: Сб по славяноведению. Т. II. СПб.. 1906. I 30; Бурмов. Ал Към историята на Крънската облает.... 218- 219. Вж допълнителните извори и доводи на Божилов. Ив. Родословисто на цар Иван Александър ... 153- 177. с конто въпросът бе убедително и окончателно разрешен
1,8 Бурмов. Ал. История на България ... с. 219.
,,в По същото време според разказа на Никофор Григора (I ИБИ. XI. с. 161) османските турци превзели Никея За даторивката на похода вж. Ангелов. Д Българо-византийскитс отношения през периода
територии в Тракия след поражението при Велбъжд. Със сполучливи действия българската войска, подсилена със съюзна „скитска** (т. е. татарска), възвърнала едни „с оръжие. а други доброволно'* — всички тракийски градове с изключение на Несебър160, т. е. Въхело — Анхиало, Аетос, Ктения, Росокастро, Дъбилин — Ямбол. и др. на брой общо 15161.
Веднага след оттеглянето на българската войска162 през юни — юли 1331 г.163 Андроник 111 опустошил владенията на търновския цар. „без да щади дори скопите от жито на харманите'*164, и си възвърнал освободените от последния през пролетта на с. г. крепости с изключение на Анхиало. С оглед да попречи на самото население да предаде на търновския цар Несебър той му назначил Синадин165 за управител166. Българският цар проводил пратеници до Андроник III с предложение за мир и съюз, за да се противопоставят с общи усилия срещу нашествениците турци167, но василевсы отхвър-лил разумните предложения на проявилия прозорливост Иван Александър под предлог, че крепостите били строени от дядо му Андроник II168 *.
Българската войска се съсредоточила при Аетос, а византийската — при Росокастро, но двамата владетели започнали преговори, конто завършили на 17 юли 1332 г. със съглашение за размяната на Въхело срещу Дъбилин — Ямбол160. Така българският цар упял да спечели необходимого му време. докато пристигне съюзният татарски отряд, и с негова подкрепа на другия ден нанесъл тежко поражение на византийците170. Войската на българския цар не могла да превземе Росокастро171, но при известието за поражението на ромеите жителите на Несебър се отметнали от императора и избили неговия гарнизон. Примера им последвали и някои други крепости „около Хемус'*172.
Вместо да се възползува от тежкото положение на византийците, цар Иван Александър проводил отново пратеници. за да сключат мир173. Йоан Кантакузин, в чиято обективност не можем да не се усъмним, представя. че българският владетел се съгласил на уговорените
1331—1341 г. от царуването на Иван Александър. ВИСб, 1973, № I, с. 37.
За османското завладяване на Мала Азия вж. Wittek. Р. Das Fiirstentum Meniesche. Studien zur Geschichte Westkleinasiens im 13. 15.
Jh. Istanbul. 1934; Werner, E Die Geburl einer Grossmacht. Die Osmanen Berlin. 1971; Lernerle. P LEmirat d’Aidin. Byzance et ('Orient. Recherche sur la geste d’Umur Pacha. Paris, 1975, и др.
160 И Кантакузин, ГИБИ, X. с. 266.
161 Н Григора, пак там, XI, с. 164.
162 Й Кантакузин, пак там, X. с. 267. Ангелов, Д. Българо-византийските отношения.... 41—42, отдава успеха на ромеите на заетостта на българския цар с бунта, воден от чичо му Белаур.
Iej Loenertz, R -J. Orde et desordre.... p. 222 sq Срв. датировката на похода на Андроник III в Тракия на Ангелов, Д. Българо-византийските отношения .... 39 41, който приема разказа на Н. Григора за по-точен от този на Й Кантакузин и го отнася през лятото на 1332 г Вж също Гюзелев, В Ямбол.... с. 57.
164 Н Григора, ГИБИ, XI, с. 162.
165 Божилов. Ив Родословието на цар Иван Александър... 160 162. Срв Ников, П Кой е бил Синадин, чичото на Ив Александър ИИД, III, 1911, 217—225.
166 Й Кантакузин. ГИБИ, X, 266 267
161 Н. Григора, ГИБИ, XI. с. 165.
168 Пак там.
,вв Й Кантакузин. ГИБИ, X. 267 269.
Пак там. 270—272; Н Григора, пак там, XI. 163 164. Вж за сраженного БВИФ, 231 237 и схема № 33; Протокол на заключител-ното заседание.... с. 14.
171 Й Кантакузин. ГИБИ, X с. 272; Н Григора, пак там. XI. 162
163
*12 Н Григора. ГИБИ, XI. с. 164
' ’ Йончев. Л Българо-византийски отношения около средата
на XIV в. (1331 1344 г.). ИПр. 1956, № 3. с. 66. Н. Григора описва
лоложението на Андроник III като отчаяно. но българският цар
проявил ..съжаление и състрадание", като сключил мира и му позволил
да сс оттсг ли с остатъка от войските си, лори го посъветвал да бъде „по-
умерен занапрел" поради променливостта на времсто Вж. също Дуйчсв. Ив. у Мутафчисв, П. История... II, с. 247.
преди сражението условия, като поставил само едно искане — да се сключи брак между сина му Михаил Асен и Мария, дъшерята на Андроник III174- Въпреки липсата на конкретни данни в изворите един домашен източник — Похвалата за цар Иван Александър от 1337 г. — разкрива истинското положение в съобщението. „Много градове завзе с крепкост и мъжество. Такъв се яви сред нас великият Иван Александър, който царува над всички българи, който се прояви в големи и усилии битки, мощно отхвърли гръцкия цар и когато този се скиташе, го хвана в ръцете си и завзе укрепени градове: Несебър и цялото Поморие заедно с Романия, така също и Бдин, и цялото Подунавие, даже и до Морава."175
Споменаването на Бдин с цялото Подунавие до Морава е във връзка с потушаването на избухналата размирица начело с Белаур, брат на загиналия Михаил III Шишман. който „въетанал срещу него (т. е. цар Иван Александър) и като му отнел част от царството (т. е. Видинската облает), бил безпощаден и жестоко опустошил страната"176. Така едно ново разчленяване на държавата било предотвратено с помощта на верните съюзници татари. След разправата с размирниците бил повикан татарски отред, за да подсили войската на цар Иван Александър, и взел участие в сражението при Росокастро177.
Твърде вероятно е, че на тази междуособица близо до границата на Сръбското кралство не били чужди Стефан Урош 111 Дечански и синът му Стефан, тъй като Белаур бил един от главните поддръжници на отстранения и забегнал с майка си Анна при вуйчо си в Сърбия цар Иван Стефан. Сръбският владетел обаче не могъл да го подкрепи и да се възползува от бунта, тъй като междувременно острата династическа борба се задълбо-чила. Тя завършила с удушването на краля баща в крепостта Звечан в Косово поле от привържениците на сина му. Заради това получил прозвището „Душан" и на 8 септември 1331 г. се коронясал за крал178 *. При настъпилите последици от кризата новият сръбски владетел временно трябвало не само да изостави завоевателните си планове по отношение на България, но дори бил принуден да потърси разбирателство и опора у търновския цар. За целта той се оженил на Великден 1332 г. за Елена, сестра на Иван Александър170. Това подобряване на българо-сръбските отношения ще да е решило изхода на Белауровата размирица и цар Иван Александър е могъл да се справи с нея само чрез татарски отреди, а сам да се отправи на юг, за да посрещне нашествието на ромеите.
Приятелските отношения с Иван Александър не попречили на сръбския крал умело да ги използува при всеки удобен случай за разширението на държавата си в южна посока, т. е. в българските земи в Македония, владени тогава от империята. Търсената сгода му дошла скоро — заподозреният в заговор срещу императора византийски стратег в Македония Сиргиян забегнал в Сърбия и с военна подкрепа на Стефан Душан нахлул до
1 4 Й Кантакузин, ГИБИ, X, 272—273. Договоры за мир бил сключен впоследствие, а сватбата едва през 1339 г. Вж за датата Ангелов, Д. Българо-византийските отношения.... 52—53; срв. Йончев Л Българо-византийските отношения . 66 67.
Нидкр, и клее Поморие, са Романна. Таж« koviih Бадина н ка« IIoavhakik. Да*« н до Мо?акж. (вж. Цо не в. Б. Славянобългарските ръкописи в Българската академия на наукитс СбБАН, VI. 1916, 1ам3;Д°ЛОВ' Хр °ПИС На славянскитс ръкописи в Библиотеката на БАМ С.. 1969. с. 14 Новобългарски прсвод у Дуйчев. Ив СБК II, с. 70 и коментар на с. 359).
176 Известието е на Й Кантакузин, ГИБИ. X. с. 270. Пак там.
”• Иречек. К. История... с. 345.
"° Иречек. К История ерба . I. с. 354; Божилов. Ив. Ролословието на Иван Александър .. с. 162 сл Кралина Елена наиграла важна роля в издигането на Сърбия.
Костур. Сръбските войски били отблъснати, но при сключения на 26 август 1334 г. край р. Галико договор с Византия кралят задържал Прилеп и Охрид, а вероятно съшо така Струмица и Радовищ180. Властта на Сърбия в Македония била толкова неустойчива, че назначеният за управител Хрельо Охмучевич се отметнал и минал на ромейска страна с поверената му облает от Щип до Стоб на р. Рила и Мелник. Неговото средище било в Струмица. Впоследствие Хрельо се обявил за независим владетел, но се наложило да лавира и да се подчинява ту на някои от враждуващите ромейски партии, ту на Стефан Душан, по чието нареждане накрая бил убит в 1345 г.181
След смъртта на Андроник III (15 юни 1341 г.) избухнала нова междуособица между регентите на малолетния му син Йоан V Палеолог (1341 — 1391): от една страна, майка му Анна Савойска и Алексий Апокавк, а, от друга — великия доместик Йоан Кантакузин182. Размирицата разкрила възможности за северните съседи на империята да я лишат от територии.
Междувременно отношенията между България и Византия се влошили поради отказа на регентството да предаде на търновския цар сина на Михаил III Шишман183, получил убежище в Цариград вероятно с оглед да бъде противопоставен като претендент за българския престол. Това вече дало основание на цар Иван Александър да се намеси неколкократно в династиче-ската междуособица на империята, като вземал страната ту на едни, ту на други от враждуващите през есента на 1341 и 1342 г., а след това още на два пъти през лятото на 1344 г. С изключение на действията през 1342 г., когато подпомогнал обсадената в Димотика съпруга на Й. Кантакузин, българският цар държал страната на императрицата майка и Ал. Апокавк184. Подбуда за участието на цар Иван Александър бил стремежът му да постигне възвръщането на държаните от империята предишни български територии в Тракия: Маричината долина заедно с големите градове Одрин, Пловдив, Димотика и др., Родопския масив и Беломорската низина185. Той обаче постигнал скромни успехи само през 1344 г.
След застрашителните походи на Йоан Кантакузин и привлечените от него съюзници турци начело с Умур в Родопската облает и Югоизточна Тракия императрицата майка Анна Савойска, Ал. Апокавк и техните съмишле-ници потърсили съюза на цар Иван Александър. Според разказа на техния противник Йоан Кантакузин те решили, че „трябва да се проводи пратеничество при Александър, царя на мизите [ = българите]. за да им помага срещу император Кантакузин. Защото персий-ската [ = турска] войска опустошаваше и неговата стра
180 Jи речек. К. Исторща ерба..., I. 357 358; Мутафчиев. П Сръбското разширение в Македония.... с. 15.
181 Зиречек. К. Исторща ерба ... I. с. 362; Баласчев. Гр Словенски надписи от Югозападна България Минало. 1911. № 5 6. 21 46 сл.;ДиниЬ. М Рсл.а ОхмуЬевиЬ ЭбРВИ. кн>. 9. 1966. 95—118; Праш ко в. Л. Хрельовата куда. История, архитектура и живопис. С. 1973; Bertusis. М С. Chrelja and MomCilo. Occasional Servants of Byzantium in the 14th Century. BSI. 1980. 201 216.
182 За мсждуособицата вж. Ostrogorsky. G. History.. . p. 456 sq.; История Византии. , III. с. 135 сл ; Броунинг. Р. Комуната на зилотитс в Солун (1342 1380). ИПр. 1962. № 6. с 509 сл.; Горя-нов. Б. Поздневизантийский феодализм. М . 1950; Matschke. К. Р Fortschrift und Reaktion in Byzanz im 14. Jh Konstantinopel in der Biirgcrkricgsperiode von 1341 bis 1354. Berlin. 1971
183 Вж за случая Йончев. Л Българо-византийски отношения 66 69; Ангелов. Д. Българо-византийскитс отношения Втори период (1341 1347). 22 26.
184 Ангелов. Д Българо-византийскитс отношения. Втори
период, с. 49.
Пак там. с. 30 сл.; Йончев. Л Българо-византийски
отношения.... с. 70 сл.
180 Още приживе на Андроник III през пролетта на 1341 г. след
като набезите вече стигнали и българските предели (вж за това
Н Григора. ГИБИ. XI. с. 166). През мсждуособицата. повикани от
на186. А той обеща, ако му дадат за награда за помощта градовете при Станимака и Целина, по-големи и помадки, заедно с намиращата се в тях войска187. А те бяха девет: Целина {дн. Дорково188 * *], Кричим [дн. едноименен град180], Перисзица [дн. гр. Перущица], Света Юстина [дн. с. Устина в Пловдивски окръг100], Филипопол [ = Пловдив], град забележителен и голям, Станимака, Аетос (на върха на Соколица при гр. Смолян101], Бяден [дн. с. Беден, Смолянски окръг] и Косник [Козник в м. Калята и Кечидере югоизточно от дн. гр. Рудозем]102. Войската по-рано била над 1500 души. А тогава, по време на ромейската война, понеже бяха избити, бяха останали малко повече от хиляда, всички твърде храбри и неотстъпващи по храброст на никои от останалите, воюващи при ромеите103. Те, като узнаха молбата на Александър, предадоха на драго сърце градовете, понеже се уплашиха, както изглежда, да не би, ако и тези градове минат на страната на императора Кантакузин. да ги имат за неприятели вместо съюзници и подчинени. И като че ли по споразумение предпочетоха да имат за съюзник повече Александър, отколкото император Кантакузин за неприятел.1*104
През април 1344 г. договорът бил сключен и се привело в изпълнение главното му условие — да се предадат крепостите105. Цариградското правителство положило усилия да удовлетвори настойчивото искане на българския владетел да склони турците да се изтеглят от Тракия106. След изпълнението на двете условия цар Иван Александър се насочил със съсредоточените в Сливен войски към Родолите. Изпадналият в тежко положение Йоан Кантакузин направил неуспешен опит да осуети съюза на българския цар с противниците му, но не успял. Войските на цар Иван Александър се отпривили към областта Мора (по долното течение на р. Арда), която била подвластна на Й. Кантакузин. с очевидното намерение не само да изпълни поетото задължение към цариградското правителство. но и да разшири терито-риалните си придобивки, осланяйки се предимно и не без основание на местното българско население. Действи-телно една от крепостите Перперек приела още преди пристигането на царя изпратения им управител, като жителите й били съгласни да приемат и българския гарнизон, но плановете на Иван Александър били осуетени от бързите действия на Йоан Кантакузин. който си възвърнал и Перперек. Българската войска се
Й.Кантакузин. те започнали ла навлизат и в българска територия. тъй като византийската била вече опустошена и не се намирало там повече
плячка.
181 От нскането проличава. че гарнизоните са били съставени вероятно от местни българи.
188 Неправилно транскрибирано Чепино в ГИБИ. X. с. 362. поправено от Ангелов. Д. Българо-внзантийските отношения Втори период, с. 35. но отъждествено с квартала Чепино от дн. гр. Велинград.
Цончев. Д Кричим през Средновековието ГНМП. I. 1948, 75- 87.
IQ0 Цончев. Д Родопската крепост южно от Перущица ИБИД. XXII XXIV, 1948. с 249 сл.
•” Хайтов. Н Родопската история в някои статии и книги на проф. П. Петров ИПр. 1977. №2. с. 99. Според Иречек. К Пътувания ... с 449. източно от Станимака
,el Иречек. К Пътувания . с. 449. Цончев. Д Родопските средновековни крепости K6evixo$ и Mnta&voc. ИАИ. XXVI. 1963. 87 93; Георгиева. С. Средновековните некрополи в Родолите В. Родопски сборник. Т. I. 1965. 130- 131. Джамбо в. К Находки от Родопите. средновековни орълия от Беден ГНИПд. 4. I960. 190 192.
,'>J От израза на Й Кантакузин проличава. че не са били ромеи и се потвърждава българският им произход. Вж. тук бел 149
104 Й. Кантакузин. ГИБИ. X. 362 363
Ангелов. Д Българо-византийскитс отношения . Втори период, с. 37.
•’•Пак там; Йончев. Л Българо-византийски отношения . с. 73.
13 Политически географии ни средновековни!и бългирска дьрживи
оттеглила197 към края на м. юни 1344 г. след уреждането на отношенията и прекратяване^о на враждебните действия198.
Българският цар не успял да осъществи единодействие със сънародника си воеводата Момчил, който управлявал от името на Йоан Кантакузин областта Меропа199 по горного течение на р. Арда, но се бил обявил срещу него200. Момчил впоследствие се провъзгласил за напълно самостоятелен владетел върху територията, обхващаща областите Меропа и Чеч, североизточната част от Драмско със Сминица планина (дн. Фалакрон) и западната част от Беломорската низина между послед-ната планина и р. Трав (тур. Куручай) и залива Портолаго201. Средището му било в гр. Ксанти, поради което местното българско население продължило и след гибелта му при Перитор на 7 юли 1345 г.202 да го нарича „Царёво"*203.
За разлика от българския цар, който трябвало да се задоволи като придобивка от византийската междуособица само с освобождението на Пловдивско и част от Северозападните Родопи, Стефан Душан съумял от 1341 до 1345 г. с най-разнообразни средства да разпростре властта си върху твърде значителен дял от европейските владения на империята — останалата част от Македония без Солун, Епир без Бутрот, Етолия, Албания без Драч и почти цяла Тесалия (до планините Трипикон. Вардусиа, Велюхи, Илиаса и Отрис204). Съвсем естествено в случая става дума за военновременни граници. конто обаче били достигнати, без да е имало каквото и да било голямо сражение — само като била използувана обстановката на безвластие поради междуцарствието и изобщо с всякакви други средства: заплахи. убийства (например на Хрельо), подкупи (например в Бер—Верия, Сяр и Воден205) и главно — блокада на крепостите, придружени с опустошения на цялата околност206 *.
При осъществяването на завоеванията си в Македония сръбските крале немалко били улеснени от обстоя-телството, че при нахлуванията си не могли да срещнат противодействие от страна на българските царе или на
197 Йончев. Л. Българо-византийски отношения.... 73—74; За опустошенията на османските турци по сведенията на Енвери вж. Гюзелев, В. Ямбол..., с. 59.
198 Ангелов. Д. Българо-византийските отношения... Втори период. 38—39.
199 Пак там. с. 38. 43. Приема се. че Меропа е бившият Смолянски окръг (вж. Орманджиев. Ив. Момчил юнак и неговото княжество в Западна Тракия. Карнобат, 1921; Златарски. В Н. Родопският юнак Момчил воевода. — БИБ, I, 1928, № 2, с. 122), бившата облает Ахридос (Lcmerle, Р. L'Emirat d'Aydin..., р. 168) или на север от Ксанти (Гюзелев. В Момчил в светлината на един нов исторически извор. — Вести на Нар. музей в Хасково, I, 1965, с. 29, бел. 22). Най-вероятно тя да е обхвашала дн. области Горна Арда и Царичина (между Жълти дял и Стръмни рид) с най-южните разклонения на Източните Родопи.
200 Гюзелев. В. Момчил..., с. 24; Ангелов, Д. Българо-византийските отношения..., 38—39.
201 Вж. изказаните гледиша у Гюзелев, В. Момчил..., с. 29, бел. 52, където (24—25) се приема най-обшо земите между долното течение на Места и средното на Арда на юг до Бяло море и се вземат предвид някои уточнения за северозападната граница въз основа на топонимнк данни в Драмско у Коледаров. П Народностният състав на Драмско до средата на XIX в.. — ИИИ, 10, 1962, с. 155.
202 Ангелов, Д. Българо-византийските отношения..., с. 44.
203 Шишков. Ст. Н Беломорската равнина. Пътни бележки и впечатления. Пловдив. 1907, с. 40.
204 Вж. уточненията на ШкриваниЬ, Г. О )ужним и ]угоисточним гранипима српске државе за време цара Душана и после жегова смрти. Историски часопис, кн>. XI, 1961, 1—13, който възприема предположението на Острогорски, Г. Истори)а Византие. Бсоград. 1959, карти между с. 480 и 481, където поправя неточностите в немското и английскою издание на съшия труд. Вж. пак там за другите гледиша в историописа.
203 Със свидетелства на Й. Кантакузин (вж. Мутафчиев. П Сръбското разширение в Македония..., с. 17, 20).
206 Пак там. с. 19. За цслия 63-годишен период на завладяваието на
Македония П. Мутафчиев сочи едно-еди нет вено сражение на сръбска
войска с византийците при Прилеп през 1258 г.
империята. тъй като последните били омаломощени от чужди нашествия, междуособици поради династически разпри и не на последно място - заради сложно прение-тените отношения между Търново и Цариград. Решава-щите предпоставки за успехите и разширението на сръбската държава в южна посока обаче се коренят в обхваналото местните жители вследствие на бедственото им положение безразличие към каквато и да било смяна на една чужда власт с друга; и. разбира се. преди всичко в стремежа да запалят живота и имота си в бурните и размирни времена Твърде красноречива в това отношение е характеристиката за населението в Македония, дадена още от Г. Акрополит: „Такива са жителите на западните области — лесно попадат под властта на всички господари. Така те избягват унищожението и запазват повечето от своего състояние...
Разширението на сръбските предели, нескрепено с каквото и да било договорно признание, обаче било твърде нетрайно и мимолетно, както и самата империя на Стефан Душан, разпаднала се веднага след смъртта му в 1355 г. Наистина бързият упадък и разложителните процеси обхванали както България, така и Византия, даже и сръбската държава (макар и недостигнала още тяхното обществено-икономическо развитие). В Душа-новото царство обаче действували преди всичко други фактори — липсата на етническо единство (главно в южните територии, заселени с българи, гърци, албанци и власи) и на една държавна традиция, която да ги обедини.
През първото десетилетие и половина от своето царуване Иван Александър постигнал относително вът-решно единство в страната, нейното ново международно утвърждаване и възстановяването на границата в Тракия отпреди поражението край Велбъжд в 1330 г. С освобождението в 1344 г. на Пловдив с областта му и на част от Северозападните Родопи било осъществено последното възвръщане от загубените през втората половина на XIII в. съставки на българската държава отпреди и след падането под византийско иго. който били населени с преобладаващо българско население.
След подобряване на отношенията между търновския двор и Стефан Душан по повод женитбата му с Елена, сестра на цар Иван Александър, положението по българо-сръбската граница останало неясно. Ние не разполагаме със сведения в изворите за извършени поправки на границата във Велбъждско208 и по долината на р. Българска Морава209 като отплата за осигурената поддръжка от българска страна да бъдат признати титлата „цар“ на Стефан Душан и патриаршеского достойнство на главата на сръбската църква със седалище Печ. Липсват също каквито и да било данни за признаване от българска страна на завоеванията на Сърбия в Македония и североизточните предели на земите, конто били населени с българи и съставлявали със столетия части от държавата им.
201 ГИБИ, VIII, с. 208.
-°8 За несигурността например кога и дали областта Мрака се връша в българските предели. вж. Ангелов. П. Грамотите на Стефан Душан за манастира „Св. Никола Мрачки" и българо-сръбските отношения. ИПр, 1980. № I. 115—116.
209 Съвсем несигурни са данните за завладяваието на Ниш и долината на р Българска (дн. Южна) Морава по време на Стефан Душан. Съществувансто на Нишка епархия не може да сс засвидетел-ствува с положителност. Указание, че Ниш е бил в български ръце, е обстоятелството, че сръбският Топлички епископ имал за седалише май. „Св. Никола". Бяла църква (до дн гр. Куршумлия) през последното десетилетие на XIII и част от XIV в Липсват каквито и да било сведения този владика да се е местил в гр. Ниш. който бил деиствителното средище на епархията и областта, към която спадала и долината на р. Топлица.
Липсват сигурни и ясни данни, докога и в каква степей търновските царе са упражнявали властта си в Южна Бесарабия. Твърдението на Г. Брътияну, че още след смъртта на Теодор Светослав (началото на август 1322 г.) татарите от „Златната орда" си я възвърнали210, макар и възприето в историописа, остава все пак недостатъчно обосновано предположение. Срещу него могат да се направят редица възражения, между конто:
I. Абулфеда съобщава около 1330 г., че Южна Бесарабия е населена предимно с българи и татари и че „земята на власите“ (Aloualac) достигала до Акерман ( = Белград) на Днестър211. Последното се приема от В. Лоран, който обаче смята, че Византия залазила властта си в някои пунктове около Дунавската делта212, но се отхвърля от П. Мутафчиев. Последният смята, че големият арабски географ не е бил добре осведомен, защото твърди, че Белград, Исакча и Търново се намирали в „земята на власите"213. Абулфеда обаче пояснява изрично, че власите „се наричали още Albor-ghal", т. е. българи, а и издателят М. Рейно пояснява „земята на власите" с „България", поставена в скоби. В случая според нас терминът „власи" е равнозначен на източния „рум" ( = Рим = Византия = християни), а поточно и конкретно в случая — „българи"214.
2. Както посочихме по-горе, изворовите известия съобщават, че татарски съюзни или спомагателни войски (стир.рлхк — у Й. Кантакузин, превеждани обаче като „съюзни") продължили да участвуват в действията и на приемниците на Теодор Светослав: Михаил III Шишман (в 1323 и 1327 г. в Тракия и през 1330 г. при Велбъжд) и Иван Александър (през пролетта на 1331 г. в Тракия и през юли с. г. срещу бунта на Белаур и в сражението при Росокастро).
Ако „Златната орда" е отнела Южна Бесарабия от търновските царе, то отношенията помежду им биха били обтегнати и щяха да препятствуват редовното участие на татарите в състава на българската войска.
Несъмнено спомагателните отреди са били набирани измежду татарите, обитатели на земите около Дунавската делта — Южна Бесарабия и Северна Добруджа. За тяхното присъствие там и по това време говорят Никифор Григора215 и Григорий Цамблак — w юнснь ноль ркн ДоВнлкл жнковщнхь гот-оъ216, а също и измежду
210 В га tian u. G. I. Recherches sur Vicina.... 72—73. 108—119.
2,1 Geographic d'Aboulfeda. II. 316—318.
212 Lauranl. V. La domination byzantinc.... 194—198.
213 Мутафчиев. П. Добруджа в миналото. В: Избр. пр. Т. IV. С. 1947. 182 187.
214 Вж Geographic d'Aboulfeda. р. 318; Кузев. Ал. Приноси. .. V. Исакча (Облучица). с. 80. бел. 14. също изразява несъгласие със заключението на П. Мутафчисв и привежда примери за употребата на термина „власи" за българите у В Рубрук и източния автор Нозайри.
2,3 Н Григора. ГИБИ. XI. 158 161
216 Вж. посочените източници у Kuzev, Al. Zur Lokaliesierung der Stadt Vicina. .. p. 114. n. 19—20.
За обитатслите татари около дунавските устия и за продължител-ността на българската власт в тези земи почти до самия край на сыцсствувансто на Търновското царство може да се съди и по едно сравнително късно гсографско описание на Източна Европа от Йохан Кристоф Вагнер, обнародвано за първи път през 1684 г. В § 196 на съчинението си той съобщава: „Другата част на България стига до
Черно море. Край река Дунав чак до Томи [Кюстенджа. дн. Констанца] се намират твърде много древни останки, строени от гръцките импсратори. Тази облает сс нарича Бесарабия и е обитавана от татарите, конто сс наричат „добруджес" и турците ги използуват в най-важните си походи. Тс служат срещ: незначително заплащане и след завършването на похода се задоволяват с една дреха и дукатн, но каквато плячка вземат остава за тях. Злините. сторсни от тези народи на християнството, за съжаление сс помнят съвсем ясно от всички. Градовете им са Техита [античната Тегита, дн. Бендери]. Белград 1дн. Белгород Днестровски]. Смайл (средновековната Внчнна. дн. Исмаил] и Килия (дн Килия веке]." Вж Johann Christoph .Wagners No rim b. Dclineatio provinciarum Pannoniac ct Imperii Turcici in Oncnti. Eine grundrichtige Beschreibung dees ganzen Aufganges. sondcrlich abcr der ganzen Tuerkey auch deren Voclcker .. Angspurs. gedruckt und vcrlegt durch J. Koppnayer. 1684. 1685). Третото издание e допълнено и излиза
местного българско население. Татарите ще да са били евързани с него и то неминуемо им е въздействувало с по-високата си култура подобно на печенегите и куманите
Според нас смесеното население в Южна Бесарабия се е ползувало с правата на местного самоуправление в граничните области под своите първенци подобно на угровлашките воеводи. Тяхно задължение, на първо място. било участието им с помощни отреди в българската войска и осигуряването на границата. Потвържде-ние за това намираме в известията за християнина татарски бег Димитър: според едното той претърпял поражение заедно с кримския бег Кутлубег и Хаджибег, през 1362 г. при р. Буг от великия княз на Литва Олгерд, а в другого (едно писмо на унгарския крал Людовик от 1368 г.) става реч за търговци на същия татарски първенец (domini Demetri principis Tartarorum). Според румънските историци той бил похристиянчен татарин, който покровителствувал градовете при дунавското устие217. Не е изключено бегът Димитър да е бил от смесен татаро-български произход, но липсват данни за по-категорични заключения.
И така територията около делтата и на север от нея е продължавала да има особения статут на граничните покрайнини в средновековната българска държава. В случая обаче властта на търновските царе тук вероятно била споделена със силното влияние и на „Златната орда", а също и Цариград изглежда. си е завардил известии позиции може би във Вичина и някои други опорни точки на византийския флот.
Към края на XIV в., изглежда. политического влияние на „Златната орда" взело връх в Южна Бесарабия. като местните първенци залазили подобно на угровлашките воеводи извоюваното по-самостоятелно положение, как-то споменатият вече бег Димитър. За това спомогнала и отслабената от вътрешни раздори власт в бившите предели на Монголската държава218.
Ал. Кузев привежда няколко източника, който показват. че хан Узбек (1313 — 1342) разпрострял властта си от Ургенч (на западния бряг на Аму-Даря) до Дунава:
1) Според мореплавателната карта от 1339 г. на каталонеца Анхелино Дулсерт държавата на Узбек евършвала „на запад в провинция България" (in p[ro]vi[n]-cia Bulgaria v[er]s(us] occidente(m)), а над Вичина e поста-вено знаме с татарска темга; 2)Генуезки документ от 22
през 1687 г. под заглавие Christlisch- u. Turkischer Staedt- и. Geschichte-Spiegel. Вж българския превод на Киселинчева.М.иР Михнева Описание на българските земи от XVII в. Отечество. 1982. № 17, с. 42
Означението на тези татари се явява и на някои карти от същото време и може да се приеме, че сведението е почерпано от този автор. Така ние срещаме: Tartares Dobruce и Tartares de Budziak (татарското име на Бесарабия) на картата на дунавските земи без дата, вероятно съставена от Винченцо М. Коронели; Talari di Dobruss soggetti al Turco и Tatari di Budziak soggetti al Turco в Corso del Danubio da Belgrade fino al Mar на Джакомо Кантели да Виньола, издадена в Рим през 1684 г., и в картата на същия La Bulgaria е la Romania con parte di Macedonia от 1689 r.; Dobruz.es Tartares в A New Map of Servia. Bulgaria en Romania In: Atlas Terrestris на Роберт Морден, издадсн в Лондон в 1700 г.; Tartan Dobruccnscs в Transilvaniae. Moldaviae. Walachiae. Bulganae Nova el accurata delineatio Georg Mathcus Seutter. Augusta Vindel(icorum = Аугсбург. от началото на XVIII в.]; съшото означение и в Exactissima Tabula qua tarn Danubii fluvii Rs Inferior , per Nic. Vischer. Amstfelodami] Batftaviensis] 1741 и Transylvaniae. Moldaviae. Walachiae. Bulganae nova et accurata delineatio opera et sumtibus Tob. Conrad Louer (от ок. 1750 или 1770 г] и др.
Назоваването на татарите .лобруджес" в случая е от особена важност. като се има предвид значението на областного име Добруджа „страна на българите" (вж. Коледаров. П Най-раннн споменования на българите. .. с. 241. бел. 76). То и цялото съобщение. независимо че източниците на й. Кр. Вагнер не са ни известии, са една реминисценция за принадлежността към българската държава на земите около дунавските устия преди османотурското завладяване
1,1 Кузев. Ал Приноси.. . V. Исакча (Облучица). с. 80. бел. 19. 20.
21 * История Монголской HP. с. 132 сл.
януари 1343 г. свидетелствува, че западната граница на властта му била р. Вичина (Килийският ръкав на Дунав) към Тана (Азов); 3) Според източния автор Ал-Отари хан Узбек владял до Дунав. а това ще рече — до делтата. 4) Испански францисканец към средата на XIV в. сочи „големия град, наречен Вичина. който е на границата на България" (que confine con la Burga<;ia); 5) На море-плавателната карта от 1367 г. на братята Пицигани е отбелязано. че западните предели на Узбековата държава достигали провинция България и града Вичина (incipit in provincia Bulgaria et in civitate de Vicina)219.
При това положение следва да приемем. че татарската власт изместила напълно българската в Южна Бесарабия и отнела позициите на Византия в Дунавската делта, доколкото ги е имало. Според нас това е станало във времето между 1331 г. (когато за последен път татарски спомагателни отряди действували в състава на българската войска) и 1339 г. (края на управлението на хан Узбек).
През този първи период от управлението на цар Иван Александър. т. е. след макар и твърде ограничените успехи при възвръщането на части от Тракия по време на византийските династически междуособици, българската държава се разпростирала на север до билото на южните
разклонения на Карпатите и възвишенията в Средна Молдова, на изток до десния бряг на р. Прут. Дунавското устие и Черно море от делтата на Дунав до нос Инеада. на юг вероятно до североизточното разклонение Педи-надаг и билото на Странджа. Дервентските възвишения и Браница (Сакар) пл., левия бряг на Марица. северните разклонения на Източните Родопи, Жълти дял, в. Ци-ганско градище, Доспатска пл., Рила, Конявска пл., Стрешер пл. с в. Варденик, а на запад — изглежда, до пл. Милевска, в. Бясна кобила, Власина. Сува и Свърлижка пл., р. Морава и вододела на последната с Тимок, т. е. Горуновец. Кучевска, Гълъбинска и Мироч пл.
След последното възвръщане на българска земя в 1344 г. в царството обаче започнало ускорение на процеса на феодалното разчленение, икономически упадък и последователни загуби на територии. Изобщо през втората половина на XIV в. историята на земите, населени с българи и влезли в състава на тяхната държава преди византийското иго и през възхода на възобновеното царство, става твърде сложна за проследяване, тъй като по същината си тя е преглед на развитието на множество отделяй феодални владения и представлява заникът на средновековната българска държава до нейното пълно унищожение от османския завоевател.
Вж посочванията у Kuzcv. Al. Zur Lokalisierung.... 114— 115. 123
Глава VI
БЪЛГАРИЯ И ФЕОДАЛНИТЕ ВЛАДЕНИЯ В ЗЕМИТЕ, НАСЕЛЕНИ С БЪЛГАРИ, ПРЕЗ ВТОРАТА ПОЛОВИНА НА XIV В
Бързият и необратим упадък на средновековната българска държава през втората половина на XIV в. и заникът й в самия край на същото столетие се коренят, от една страна, в закономерностите на нейното вътрешно обществено-икономическо развитие, а, от друга — в извънредно утежнената международна обстановка.
Както в началото на XI в. България престанала да съществува като държава с централна власт поради невъзможността и да отстоява своята независимост под двойния натиск на съюзилите се срещу нея имп. Василий II Българоубиец и крал Стефан (Ищван) I, така и сега Византия и Унгария се обединили в завоевателните си стремежи към земята на Търновското царство. Този път обаче техните сложни ходове се съчетали с нашествието на османските турци. При това царството вече било много по-ограничено по територия и със значително отслабнала централна власт в сравнение с XI в. Съседите на България обаче. конто от всички страни я лишили от земи, също били обхванати от неудържимия процес на разчленение вследствие на напредналите феодални отношения.
В западните български земи, първоначално завладени от Византия, а впоследствие от Сръбското кралство, което се разпаднало веднага след краткотрайния си апогей като Душаново царство, се обособили няколко феодални владения. Това се отразило особено неблагоприятно не само защото отслабило българската държава. като я лишило от половината й територия и население и по този начин намалило нейния потенциал, за да се справи с нашественика. но изобщо увеличило общата политическа разпокъсаност на Балканите. Тази разпокъ-саност се оказала главният отрицателен фактор при неуспеха да се създаде крайно наложителният общ фронт срещу османския завоевател1. Неговото осъществяване ставало все по-трудно и поради взаимното недоверие сред отделните владетели и техните себични интереси, който ги изолирали и противопоставили един на друг. Така те били заставени да се борят срещу надвисналата обща заплаха от султаните поотделно или в твърде ограничени по обхват съюзи.
След 1344 г. Търновското царство водело вече войни само за отбрана и постепенно, но окончателно загубило и останалата си земя. Цар Иван Александър трябвало да се-откаже от по-нататъшна намеса във византийските междуособици, целещи освобождение на заграбените територии, като дори се наложило да подобри отношенията с Йоан Кантакузин, за да спре зачестилите опустошителни нашествия на неговите съюзници османските турци в българските предели на юг от
1 Ангелов. Д. Българо-византийски отношения... Пети период.
ВИСб. 1982. № 3. с. 97
Балкана. Поради това средата на петото десетилетие от XIV в. бележи прелом и началото на нов етап и вече последен упадък на средновековната българска държава. Наред с обективните външнополитически и социално-икономически фактори, конто предпоставили феодалното разчленение, търновският цар допускал и някои лични грешки, който задълбочили още повече разложителния процес в държавата му. Такава грешка била неговата политика да облагодетелствува не само близките си родственици, но и да задоволява амбициите на някои от местните феодали, чиято мощ и влияние нараствали, като им отстъпвал земи и допускал да упражняват част от неговите владетелски права. Между разширилите своята самостоятелност на първо място изпъкват потомците на Тертеровци в дн. Добруджа и първенците на граничното угровлашко население във воеводствата в отвъддунавските български владения. Положението на последните. с конто бил евързан чрез първия си брак, придобило първостепенна важност с подновената експанзия на отново укрепналата Унгария. когато престолът в Буда заел основателят на Анжуйската династия Людовик (Лайош) I Велики (1342—1382).
След завършилото в 1330 г. с поражение за унгарския крал Роберт (1308—1342) нашествие в Угровлашкото воеводство, чийто управител бил тъет на Иван Александър още преди той да заеме престола в Търново2. несигурността по северната граница с Маджарско отново надвиснала. Людовик I насочил погледа си на юг и през 1351 г. започнал действия срещу българските съюзници — татарите. Той завзел Галичкото княжество (Червена Русия), а на следната година го предоставил на Полша. но задържал Буковина и Молдова. Там кралят осъщес-гвявал върховната си власт чрез наместници, конто запазили българското звание „воевода". С грамота Людовик I признал феодалното владение на първия обособил се като негов васал воевода Драг (Драгош, ок. 1352 1358 г.3) със средище гр. Баня (рум. Бая). От
1365 г. то било преместено в Сучава, когато воеводството се обявило за самостоятелно4.
Липсват данни. кога Молдованското воеводство е присъединило подвластните дотогава на Търновското царство територии на юг от Сучавското и Бърладското възвишение. Най-вероятно това е станало след отблъс-ването на нахлулите татари в Унгария и преследването им до Днестър през 1352 и преди 1359 г., когато молдованският воевода разпрострял властта си в Южна
2 Иречек. К История. .. с. 347; История Венгрии. I. с. 183. 190;
М I n е а. I Razboiul lui Basarab се! Маге cu rcgcle Robert (noimbre 1330).
Cere isl . V VII. 1929 1931. 324 343
J История Молдавской ССР. 1, с. 86. Istona Rominiei. II. p 167 sq
4 История Молдавской ССР. I. с. 142
Бесарабия — между Прут, делтата на Дунав и Днесгьр’.
Във всеки случай тази териториална загуба се дължала на унгарския натиск и на прекъсването на пряката връзка на Търновското царство с Южна Молдова. По-специално, за да се лиши българският цар от позициите си там и в Южна Бесарабия, между 1331 и 1342 г. до значителна степей допринесло и все по-голямото обособяване на феодалните владетели Терте-ровци в Добруджа и на воеводите угровласи, което още по-отчетливо се проявило към средата на XIV в.
Нарасналата самостоятелност на Балик и неговите братя Теодор и Добротица в Карвунската облает проличава ярко от факта, че независимо от оттеглянето на Иван Александър от византийската междуособица те започнали да вземат съвсем дейно участие на страната на императрица Анна Савойска срещу Йоан Кантакузин още от лятото на 1346 г.* 6
Феодалното владение на Балик и братята му об-хващало почти цяла дн. Добруджа — до Дунавската делта с гр. Килия7 * (дн. Килия Веке на десния бряг на едноименния ръкав от устието). Дръстър обаче останал с околността си в пределите на Търновското царство.
По същото време. трябва да се предполага, настъпила съществена промяна и в отношенията между цар Иван Александър и'"угровлашкия воевода Иванко Бесараб. Към 1345 г. българският владетел прогонил неговата дъщеря9, за която се бил оженил преди да заеме престола, ако се съди по възрастта на първородния му син от този брак — Михаил Асен9. Този развод не е могъл да не разхлаби връзките между централната власт и воевод-ството. Няма данни, от които да съдим доколко царят е предоставил според обичая и личната си практика някакви права на своите родственици воеводи или е разширил самоуправлението им. След средата на XIV в. обаче има признаци, които показват по-значително обособяване на Угровлашкото воеводство, чиито прояви бихме могли да обясним, от една страна, с нарасналите центробежки стремления у едрите феодали, а, от друга — с личните отношения между царя и бившите му сродници. Извън доводите, които ще приведем по-долу, за да покажем запазения суверенитет на търновските владетели над Угровлашкото воеводство, ще обърнем внимание, че първите отчетливи и доказани прояви на известно обособяване са сечените монети и издадените актове на сродените с Иван Александър и Иван Срацимир приемници на Иванко Бесараб — Владислав (Влайко, 1364 —ок. 1377 г.) и брат му Раду I (ок. 1377 —ок. 1383 г.)10.
* Пак там. с. 89.
6 Главният извор с Й. Кантакузин. ГИБИ. X. 374—378.
1 Гюзслев, В. Средновековната крепост Калиакра през XIII — средата на XV в ИНМВ. IX (XXIV), 1973, 123 -137.
Вж. съшо lorga, N. Studii istorice asupra Chiliei $i Celatea AlbS. Bucurejli. 1899, p. 52; Мутафчиев, П . Добруджа в миналото... — В: Избр. пр., IV, с. 43.
" За първия брак на цар Иван Александър с Теодора, дъщерята на Иванко Бесараб. вж НоваковиЬ. Ст Законик Стефана Душана... Београд. 1898. с. 3; П оп ру жен ко, М Г. Синодик..., с. 88; Дуйчев. Ив. у Мутафчиев. П. История.... II, с. 272; Живкова. Л. Четвероеванге-лието на цар Иван Александър. С., 1980, 28—29.
• По време на сватбата си през 1339 г. Михаил Асен карал своята 15-годишнина, т.е. е бил роден към 1324 или 1325 г. Вж Ангелов, Д Българо-византийски отношения... Втори период, с. 53.
10 Koledarov, Р Le titulanat des boyards dans la Bulgarie medievale, p. 193 sq. и посоченитс там източници и книжнина; Иречек, К. История. .. 379 -380. съшо приема, че Угровлахия (Влашко) е основана в 1359 г. За зависимостта на угровлашките воеводи от българската държава, чиито владения били смятани за част от нея. може да се заключи от едно писмо на крал Людовик I до Франческо де Ферари, господар на Падуа от септември 1377 г., където Раду I е назован „Rodanu, pnneipe di Bulgaria infidele". Вж. Bratianu. G. I. Lcxpcdition de Lui de Hongrie contre le prince de Vallachic Radu I Bassarab en 1377 RHSEE. II. 1925, No 4 6. 76—77.
Свидетелство за прина длежността на отвъддунавските земи към българската държава са и означенията на съвременните карти, където сьставителите им означавали „България" и на двата бряга на Дунав Вж, тук приложението.
При оскъдицата на изворовите известия, тъй като с твърде малки изключения домашни източници не са стигнали до нас, в основните, които са от византийски произход, липсват сведения за тези територии. Това се дължи на обстоятелството, че те са били извън полезрението и интересите на империята — политически и църковни, докато воеводствата останали подчинени на Търновската патриаршия до 1359 г. За правилното изясняване на въпроса преди всичко трябва да се отчете, че в тези владения българският език се залазил не само в житейската практика (поради преобладаването на българския етнически елемент), но и в богослужението и за нуждите на управлението. Последното залазило всички черти на установените от столетия ред и институции в българската държава, от която тези земи съставлявали неразделна част още от създаването й при хан Аспарух1 1.
Въпреки това ясно и неоспоримо положение липсата на повече изворови известия затруднява пълното изясняване на статута на отвъддунавските воеводства през интересуващия ни период. Все пак някои данни хвърлят достатъчна светлина по въпроса, като сочат ненакърне-ното българско влияние и запазения суверенитет на търновските царе върху тези земи както през управлението на Иван Александър, също така и при неговия наследник Иван Шишман. Особено ярко и изрично доказателство в това отношение е обстоятелството, че те събирали приходи в тях. За това може да се съди съвсем категорично от текста в грамотата на Раду I.
„Twro рлдн, идрю Але^АНдре, клре кто тн е клмеш в Рвкеръ, да М8 ЗАПрТНШ ДА 83HMAT КЛМЖ, Щ0 f ЗАКОН. А ннлко да не емтет 8HHHHT. Н кон либо щет бнть клмеш под Двбовнца н тон тдкожде^ дл нмъ знмат. Понеже кто са бн покйснл, да нмъ възмет П|гъзъ закон, нмлт пржтн велико зло н wjiri^ wt ГОСПОДСТВА MH. А ННО НЪСТ ПО W(»H3M8 господства мн...“12
Рукер (дн. рум. Рукър) е разположен пред важния проход Бран на Карпатите, който евързвал Длъгополе (дн. рум. Къмпълунг) с Брашов през днешните селища Бран и Ръжнов. Явно Рукер е бил един от главните митнически пунктове на границата с Унгарското кралство и по-специално по пътя за значителното през епохата търговско средище Брашов. В Рукер митницата се залазила чак до XIX в.
Посоченият текст е спирал вниманието и е будил недоумение у много автори, някои от които правят опит да го обяснят с възможна договореност между търновския цар и воеводите или се прави опит да се отъждестви изрично упоменатият с титлата „цар“ и личното име Александър с други едноименни му лица от това време13 *.
В случая обръщението лично към цар Иван Александър Асен ни дава възможност да датираме документа преди смъртта му (17 февруари 1371 г.), а издаването му от Раду I — в качеството му на съуправител на брат си Владислав (Влайку). Според нас той очевидно придобил това положение по-рано от 1371 г.,3а. т. е. приживе на цар Иван Александър получил правото да подписва офици-ални актове в казаната си битност на съуправител. Така единствено може да се уточни датировката и изясни съдържанието на приведения документ.
Самото присъствие в Рукер на митничари на търновския цар Иван Александър говори недвусмислено за запазването на неговите владетелски права и суверенитет,
11 За обстоятелството, че дн. Влашко е съставлявало неделима част от територията на царството, вж. тук част 1 и предходните глави от част II.
,2Текстът е обнародван от Милетич. Л Дако-румъните и гяхната славянска писмсност II. Нови влахо-български грамоти от Брашов СбНУНК, XIII. 1896. с. 43
13 Вж. рецензията на К. Иречек и Й. Богдан (Archiv fur slavische Philologie. Bd. XIX, 1897, p. 609) за изданието на Л. Милетич; Трифонов. Ю Велика Търновия, Велика Сардикия и Велика Европия ... с. 104; Джонов. Б. Засслването на сасите на Балканите в свстлината на хрисовулитс на балканските владетели. В: Българо-гсрмански отношения и връзки Т III. С., 1981, с. 18.
IJaCpe. Istoria Rominici, II, р. 351, където съуправителството на Раду с брат му Владислав (Влайку) е отнесено към 1371 г.
конто се разпростирали и върху териториите на север от Дунав до самото било на Южните Карпати. Това се потвърждава не само от държането на крепости с търновски гарнизони по левия бряг на Долни Дунав, на което се спираме по-долу, но и от някои косвени доказателства, конто безусловно показват, че угровлаш-ките воеводи не са били суверенни владетели. Така например образът им липсва върху семените от тях монети — едно положение, което е в сила както по времето на цар Иван Александър, така и при неговите приемници, тъй като за издателя на казаната грамота Раду I, без да е уточнено, се приема, че е управлявал воеводството от около 1377 г., т. е. след смъртта му в
Една грамота на Мирчо (1386—1418), син на Раду, издадена по повод искането на брашовските граждани търговци да се поднови и утвърди законът, който са имали от „прародителите на царството му“ (т. е. на Раду) за кумерка върху стоките в земята на неговото владение („... и дамбах снн х?н<0к8л господства мн н нспълннх П(юшеннк пр>ГА|КМ Ejiaujwbckkim, понеже л^оснх* господство мн, tAKO ДА ПОНОВИМ Н ДА ОуТВЪ^ДНМ 3AK0NH, ЩО СЖ НМААН WT Л(ГБ|)однтелн ГОСПОДСТВА мн ЗА куме^к по тръговАХ 8 земн господства мн...“)14, показва ясно, че там са действували законите на предшествуващите го върховни господари на неговото владение, т.е. българските царе. Съвършено правилно Б. Джонов в последно време свързва споменатите в грамотата закони със законодателството, уреж-дащо тази материя, от времето на цар Иван Асен II, като приемниците му воеводи искали да използуват и предвидените в него санкции за нарушителите15 16 * * *. В случая под доказване на някакво друго и пряко кръвно родство, което все пак е съмнително, може да се разбира само роднинството по сватовство на семейството на Иванко Бесараб чрез брака с дъщеря му Теодора или пък невероятно и общо — в смисъл на предишните господари и на неговото владение — българските царе.
Едно друго важно обстоятелство, което хвърля светлина върху статута на Влашкото воеводство като подчинено на Търновското царство, е факгът, че под пряката власт на последното се намирали важните левобрежни крепости Холъвник и Гюргево. Те били неразривно евързани с лежащите на отсрещния бряг съответно Никополска и Голямо-Гюргевска (Русенска) крепост във военно и административно отношение. Тези двойки съоръжения имали задачата да отбраняват от двете страни на реката едни от най-важните бродове по Долни Дунав . Вероятно българското царство е дър-жало и други най-важни стратегически точки между Карпатите и Дунава не само по брега на реката, но, изглежда, и в проходите на Карпатите (като например споменатия Рукер). Тяхното предназначение било да контролират земите на север от голямата река. т. е. воеводствата. Очевидно всичко това било устроено и с оглед сигурността на столицата и вътрешността на страната.
Ал. Кузев установи по археологически и други данни. че двете левобрежни крепости Холъвник и Гюргевград били построени през XIII — XIV в. като звена от българската укрепителна система по Дунава и останали в пределите на Търновското царство до края на неговото съществуване . Той използува три писмени известия: на османотурския летописец Мехмед Нешри, един унгаро-турски договор от 1503 г. и фламандския итинерер, съставен в Брюге(Брюж) през 1380 1388 г. В последния
'♦ Ми летим, Л. Дако-румъните и тяхната славянска писменост 1!, с. 47.
” Джонов, Б Засслването на сасите ... 17—19.
16 Kuzev, Al. Die Festungen an der unteren Donau im XII. XIV
Jh. In Actes du IIе Congres international des eludes du Sud-Est
Europcen Athenes. 7 13 mai 1970 Vol. II. 420 421; Приноси към
историята на средновековните крепости. VI. Холъвник и Гюргево.
ИНМВ, XIV (XXIV). 1973, с 67.
” Пак там. 68—71, 73—75.
като крепости в България са посочени Русе и Гюргево (Jorgo)’®. Между изброените от Мехмед Нешри укрепени градове, притежавани от пар Иван Шишман в навечери-ето на големия поход на великия везир Али паша през 1383 г., са пак Холъвник (даден с преводното му османотурско име Тон-биргоз) и Гюргево1®, а в унгаро-турския договор от 1503 г. последният град е посочен между тези в „земята на цар Шишман** (terra Cesaris Sijsman)20. Турците явно са ги превзели от българските им гарнизони. Последните били сменени с османотурски, за да изпълняват сыцата задача — да държат в подчинение и контролират действията на воеводите на Влашко, конто само сменили върховенството на българския цар с това на султана. Със същото предназначение още през управлението на Баязид I Илдъръм крепостта на Холъвник била обновена и поверена на субашия, което проличава от намерения там възпоменателен надпис, изсечен на български език21.
С оглед да заздрави и осигури положението на северните си предели откъм Унгария и Сърбия цар Иван Александър предоставил към 1355 — 1356 г. управлението на Видинската облает на своя син Иван Срацимир и го обявил за съцар. Вероятно целта му била да го привърже и заглуши естественото недоволство у него след развода с майка му (влахинята Теодора) и от своята повторна женитба с еврейка та Сара, приела след покръетването си същото име — Теодора. Това проличава в Бдннския сборник, където Иван Срацимир е назован именно „съцар**22. Самият факт, че той е носел титлата цар. е създал впечатлението у някои историци. че приживе Иван Александър поделил царството между него и най-възрастния си син от втория си брак Иван Шишман23. Погрешността на схвашането за ранното обособяване на Видинската облает като царство проличава съвсем ясно от това. че при последвалите събития — нашествието на унгарските войски с превземането на средището му и пленяването на самия Иван Срацимир търновският цар енергично действувал за освобожда-ването им като неразделна част от своята държава. Нещо повече. той дори жертвувал други покрайнини. за да се отплати на подпомогналите го Византия, карвунския владетел и угровлашкия воевода.
Съвсем неустановено било положението и по южните предели на българската държава. При продължилата междуособица въпреки оттеглянето през 1344 г. от всякакво участие в нея от страна на Иван Александър привличаните от двете враждуваши ромейски партии турци24 не престанали да нахлуват в държаните още от царството територии в Тракия. Те избивали населението, отвличали добитък и през следващите 1345 (края на м. юни) и 1346 (лятото) година25. Освен кървави дири след
'• Пак там, с. 79 ( = Lele vel. J. Geographic du Moyen age T IV Bruxelles, 1857. p. 302).
’• Кузев. Ал. Приноси, с. 70. 74.
20 Пак там. с. 74.
” За четснето му вж. Гълъбов. Ив Приносъг на епиграфския материал за решаване на лингвистичнн проблеми ИНМВ. XII (XXVII). 1976. с. 35; Кузев. Ал Приноси. VI. с 70. с основание допуска, че обновлението на крепостта е извършено от български майстори.
22 Цар Иван Александър Асен направил свой съуправител първородния си син Михаил Асен още преди 1337 г. (Иречек. К История ... с. 368). но той преждевременно починал След 1335 г починал и вторият му син Иван Асен. следователно обявяването на третия Иван Срацимир за „съцар" трябва да е станало към средата на XIV в
Вж. също Meyendorff. J Projets de concile CEcumenique cn 1367. Un dialogue entre Jean Cantacuzine et le legat Paul. DOP. XIV I960, p 173.
11 Срв. История на България. I2, с. 228.
24 Ostrogorsky, G Historty . p 464
25 Й Кантакузин. ГИБИ. X. c 371. 374—375. 379
За датировката на първото нашествие на османските турци в if Ангелов. Д Българо-византийските отношения Втори период, с 44. а за второто Ostrogorsky, G History.... р. 464; Вж. също йончев. Л. Из хрониката на Йоан Кантакузин В: Родопски сборник. Т. I. С.. 1965, 245—247, където са показани грабигелският характер на османо-
себе си нашествениците оставили и заразата на донесе-ната от Изток чума26, която се разбушувала на Балканите. без да държи сметка нито за държавни граници, нито за поданството на жертвите. Това още повече влошило вътрешното положение в българското царство.
Южна Тракия и Югоизточна Македония (главно долината на Места и Беломорието) били превърнати в пустиня. Като „ничия земя** те станали открито бойно поле27 за всички водещи там непрекъснати враждебни действия — ромеи, турци и сърби.
Придобил през 1347 г. властта като съимператор на Йоан V Палеолог. Йоан Кантакузин коренно променил отношението си към своите бивши съюзници и помагачи сърбите и османските турци. Той се опитал да спре по-нататъшното разширение на Душановата държава. но тя съумяла да запази заграбените територии. През 1351 г. императорът проводил пратеничество в Търново. за да издействува помощ от българския цар за строежа на флот, който да спира нахлуванията на османските турци. Първоначално Иван Александър бил склонен да отпусне средства, защото срещнал одобрението на народа и имал предвид нестихналите и през предната и същата година опустошения на българската земя28. Впоследствие обаче по внушение на Стефан Душан26 той отхвърлил предложението на Йоан Кантакузин.
Поради страха да не му бъдат отнети с общи усилия заграбените земи сръбският владетел правел всичко възможно, за да осуети едно разбирателство между България и Византия. Привидно той поддържал добри отношения с цар Иван Александър, но това не му попречило по съшите съображения да наложи на дубровничани забрана върху вноса на оръжие в България30.
Припламналата отново през лятото на 1352 г. междуособица сред съвладетелите във Византия донесла още беди за българския народ. Повиканите на помощ от Йоан Кантакузин османци, водени от сина на султан Орхан Сюлейман, според собствените думи на императора писател „нахлуха в Мизия по свой почин и опустошиха много нещо, след което с плячката се върнаха в родината си“. В действителност те били насочени от самия него като отмъщение. загдето търновският цар взел страната на младия съимператор Йоан V Палеолог. Въпреки че българите се оттеглили, без да влизат в сражението при Димотика, където сръбската помощна войска била напълно разбита от Кантакузиновите съюзници — османците, земята им пак пострадала тежко3’.
Новата междуособица и довеждането от Йоан Кантакузин на османските турци в Европа имали тежки последний не само за най-близко разположената България, но и за всички страни на Балканите. Османците не се задоволявали вече с плячката: Сюлейман започнал да воюва за сметка на султанството си. През 1352 г. той завзел крепостта Цимпе и след две години Калипол32. По този начин той стъпил здраво на европейския бряг и сложил началото на османското завоевание на почти целия Балкански п-в. Точно след един век сънародниците му сложили ръка и на Цариград, за да го превърнат в своя столица.
турските нашествия и сълбата на отвлечените момци, с конто било поставено началото на еничарския корпус; Гюзелев, В Ямбол ... с. 59.
26 Й. Кантакузин. ГИБИ, X, 377, сочи татарите за преносители на тази „черна смърт“.
г' НоваковиЬ. Ст. Струмска облает у XIV веку и цар Стефан Душан. Гласник Срп. крал,. Акад., кн>. XXXVI, 1893, с. 41.
За тези сжегодни нашествия на. османските турци на българска територия вж. Й Кантакузин, ГИБИ, X, с. 379, 391
29 Пак там, 392—393. Вж съшо и домашното известие в т. нар. Безименна българска летопис у Дуйчев. Ив СБК, II. с. 266, 406 407
Jo Codex diplomaticus regm Croatie. Dalmatie et Slavonic. Vol. XI. Zagrabiae, 1913, p. 508.
»' Й Кантакузин. ГИБИ. X. 393—396
32 Пак там. 395-396
Водената от Йоан Кантакузин политика му струвала властта. която в 1354 г. изцяло преминала в ръцете на Йоан V Палеолог. Въпреки съюзните отношения, скре-пени през лятото на 1355 г. с династически брак между неговия син Андроник и дъшерята на българския цар Кираца (от втория му брак)33, дори пред общата участ от надвисналата и явна за всеки заплаха от османския нашественик, който междувременно разширил завое-ванията си в Тракия, между владетелите на двете страни продължавало да съществува дълбоко недоверие.
След византийските градове Цурул, Аркадиопол, Вризис, Визия, Димотика и др. през 1362 — 1364 г. османските войски вече накърнили и територията на българското царство, като поставили под властта на султана Боруй, Пловдив и други градове от Северна Тракия. Българите започнали да засилват укрепителната система на Търново. Тогава Пловдив станал седалище на първия бейлербей на Румелия — Лала Шахин34. Успо-редно с това султанството започнало да заселва тюркски етнически елементи от Мала Азия в плодородните полета на Маричината низина35.
Тежките загуби от нашественика и за двете страни не попречили на византийския император Йоан V Палеолог да насочи за последен път ромейското оръжие срещу България. Вместо да обедини усилията си с нея срещу общата опасност през пролетта на 1364 г. той направил несполучлив опит да отнеме от българите черноморските им градове. Бързата намеса на цар Иван Александър принудила византийците да вдигнат обсадата на Несебър, да освободят завзетия Въхело — Анхиало и да се оттеглят безелавно36. Василевсът допускал втора съд-боносна грешка: вместо да създаде една обща коалиция на християнските народи за прогонването на друговереца нашественик той потърсил съюза на Людовик I и своя сънародник савойския граф Амедей VI (нар. още Зеления граф), за да ги насочи срещу България.
През пролетта на 1365 г. маджарските войски нахлули в Северозападна България, превзели Видин, средището на българския съцар Иван Срацимир, пленили самия него и след като окупирали цялата облает под негово управление, я превърнали в подвластно на Людовик I
33 Miklosich, Fr. . J . M u I ler . Acta et diplomata Graeca medii aevi sacra et profana, vol. I. Vindobonnae. I860, p. 432; Вж. Ангелов. Д. Българо-византийски отношения... Четвърти период (1352—1355 г.). — ВИСб. 1980, № I. 140- 149.
34 Вж. речта на Д. Кидонис, произнесена през 1366 г. в D. Cydo-nii Ad Romaeos deliberative. — PG. CLIV. col. 973. За османските завоевания на Балканите вж. Ников, П. Турското завладяване на България и съдбата на последните Шишмановци. ИИД, VII- VIII, 1928, с. 48 сл.. Бурмов. Ал. Кога е завладян Одрин от турците? Пак там. XXI, 1945 (=Избр. пр Т I. 297 303); Достян. И С
Борьба южнославянских народов против турецкой агрессии в XIV XV вв ВВр, VII. 1953. 147 153; Вс I d i с са п и - SI еi n h с г г. I La conquete d'Andrinople par les Tures. La penetration en Thrace et la valour des chroniques oltomanes. Travaux et mcmoires, I (Paris), 1965, 439 461 (където сочи завземането на Одрин между 1365 и 1380); Ангелов, Д. Турското завоевание и борбата на балканските народи против нашествениците. ИПр. 1953, № 4. с. 387 сл.; La conquete des peuples balkaniques par les Tures. BSI, XVII/2. 1956; Schreiner. P. Die byzanlinischen Kleinchroniken. Ill, p. 297 sq.
35 Изворови известия у Cha Icocond у les. L Historiarum demonstrationes. Ed. E. Dared. T. I Budapest. 1922, p. 94; Barkan.O.L Les deportations commc methode du peuplement et colonisation dans I Empire Ottoman. Revue de la Facultc des sciences economiques de I'Universite d’lslanbul, 1949 1950. No I 4, p. 105.
36 Й Кантакузин. ГИБИ, X. с. 396, където византийските действия са евързани погрешно с Й Кантакузин вместо с Йоан-Палеолог. D Cydonii Ad Romaeos ... col. 976.
Йоан-Кантакузиновото съобшение, чс българският цар си послужил с „варварите в Тракия, като ги привлече с пари", както и използуването на турци срещу маджарите във Видинската облает, е дало основание на Ников. П Турското завладяване.... 55—56, да приеме, че ако нс договор, то тайно спогодяване е съществувало между българи и османски турци Ангелов, Д. Българо-византийски отношения. Пети период, с. 104, отхвърля тази възможност, като смята, чс сс отнася до обичайната практика да сс вземат наемници. Според нас не с изключено привлсчснитс от цар Иван Александър турци да не са били османци. а тюрки от другите емирства в Мала Азия, който също са сс появявали в Тракия.
Карта № 7. БЪЛГАРИЯ ПРИ ЦАР ИВАН АЛЕКСАНДЪР-АСЕН (1331—1371)
@ Столица
0 Главен град на феодално владение
О Град
-ф- Крепост
. Днешно селище, с име в скоби
• Граници на България при възцаряването на
Иван Александър
'//////////////л Граници на Карвунското княжество при обособяването му
—и-—Териториални придобивки на България през управлението на цар Иван Александър
Териториални загуби и отстъпки през управлението на същия владетел
| I Османски завоевания до сражението при Черномен
I |;1 с година
Граници на Сърбия през управлението на цар Стефан Душан:
• при завземането на властта през 1331г.
—---------в края на царуването му в 1355 г.
-------• - Други държавни граници
(ХВОЙНИКОВ
Карта № 8. ФЕОДАЛНО РАЗДРОБЛЕНИЕ В ЗЕМИТЕ, НЕСЕЛЕНИ С БЪЛГАРИ ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ ТРИ ДЕСЕ-ТИЛЕТИЯ НА XIV В.
® Столица
0 Главен град на феодал но владение
О Град
-ф Крепост
. Днсшно селище с име в скоби
ЗЕТА Облает
• Граници на феодал ните владения в земите,
населени с българи
1395 Година на завладяване на крепост от османските турци
--------Други граници на държави и феодални владения
• Териториални промени на феодални владения
банство37. Византийският император Йоан V посетил Буда, за да организира общи с маджарите действия срещу България и Османското султанство, но на връщане през Видин не получил свободен пропуск през владенията на цар Иван Александър. Това послужило за повод да се съчетае унгарският натиск от север с действия и от юг срещу Българското Черноморие. За целта била използу-вана готвената за кръстоносен поход войска, намираща се в Цариград под командата на Амедей VI Савойски38 *. В началото на м. октомври 1366 г. последният започнал действия с флота си срещу българските гарнизони и превзел последователно Агатопол, Созопол, Скафида, Несебър, Въхело—Анхиало, Емона и Козяк, но се натъкнал на ожесточената и непреодолима съпротива на защитниците във Варненската крепост30.
Поставеният в крайно тежко положение цар Иван Александър бил принуден да пожертвува части от подвластните си територии, за да освободи от унгарски плен своя син Иван Срацимир и от чуждо владичество управлявания преди това от него северозападен дял на държавата. Така след сложни и продължителни прего-вори40 той отстъпил на карвунския владетел Варна41, а на угровлашкия воевода — вероятно Мало Влашко42. През март 1367 г. загубил и останалите причерноморски градове, защото Амедей VI ги предал на византийския император43. Последният задържал Несебър, Въхело — Анхиало, Скафида, Созопол и Агатопол44, но от своя страна отстъпил Емона и Козяк на деспот Добротица45.
В замяна на тази териториална отстъпка Добру-джанското деспотство се откъснало още повече от Търновското царство и влязло във външнополитическата орбита на империята и дори минало под църковното ведомство на цариградския патриарх46. Въпреки това то залазило във всяко отношение българския си характер.
57 Вж. тук гл. V и Гюзелев. В Из историята на България. .. 102 110; La guerre bulgaro-hongroise.... 153—172.
18 Гюзелев, В. Очерк върху историята на град Несебър.... с. 59.
” За похода на Амедей VI вж. изворовите известия в „Савойската хроника" и сметководната книга на А. Барбери в ХБИ. II. 170 172 и
по-новата книжнина: Гюзелев. В Очерк върху историята на град Несебър. .. 60- 62; Chronicon Mesembriae... 159 161 и пос. там историопис. между конто по-новите проучвания на Горина. Л В Походът на граф Амедей VI Савойски против България през 1366 1367 г. ИПр, 1970, № 6, 71—78; Материалы дневника Антона Барбери по истории Болгарии и Византии в XIV в. BBI, IV, 1973, 229 — 251.
40 За тях вж Гюзелев. В. Очерк върху историята на град Несебър. .. 62—65 и пос. там книжнина
41 Пак там, с. 66.
42 Вж. тук гл. V. Угровлашкият воевода Владислав I (Влайку) бил маджарски васал, но през 1367 г. преминал на страната на цар Иван Александър. Бившият му сюзерен изпратил срещу него войска начело със седмиградския воевода и княз на Фогараш Ладислав, но тя била унишожена преди 7 юни 1369 г. в
областта Горна Яломица (вж. Иречек, К История.... 376—377, бел. 36). Владислав I Влайку влязъл във Видин с българските войски. но поискал да го задържи за себе си вероятно като обезпечение на уговорените териториални прилобивки. При променената обстановка Людовик I бил принуден да отстъпи эавоюваните територии. Иван Срацимир бил възвърнат във Видин, а угровлашкият воевода получил обещаната територия (вж. Дуйчев. Ив у Мутафчиев. П. История.... II, 284 285).
Орсово останало в Унгария и било укрепено в противовес на Северин (И речек, К. История..., 377 378, бел. 36). Владислав получил Мало Влашко от Видинската облает, отстъпено от цар Иван Александър, т. е. до Карпатите. вкл. Северин. През 1370 г. в този град била създадена втора Угровлашка митрополия, заета от Антим (Istoria bisericii roman$. Bucure$ti. 1957, p. 154). От 1375 до 1384 есента на 1385г Унгария окупирала отново Мало Влашко (Lazarescu. Е. Nicodim de la Tismana. .. 270 276).
4i Гюзелев. В. Очерк върху историята на град Несебър , 63— 64.
44 Йоан V Палеолог обраэувал от крайчерноморските си завоевания облает Загора, чисто управление поверил на сина си Михаил Вж Г1озелев, В. Chronicon Mesembriae . с. 154.
4i Пак там, с 153 сл.; Гюзелев. В Очерк върху историята на град Несебър..., с. 66; Средновековната крепост Калиакра.... 123 — 127.
46 Гюзелев. В Очерк върху историята на град Несебър . с. 66.
Последният е отразен категорично и ясно в изворите от същата и близките епохи47.
Така с цената на териториални жертви, чрез който била осигурена помощта на деспот Добротица и на угровлашкия воевода Владислав I (шурей на Иван Срацимир) през 1369 г., българските войски освободили Видин и областта му отново влязла в пределите на българското царство48.
Възвръщането на част от северозападния дял от държавата се оказало съвсем малотрайно, защото веднага след смъртта на цар Иван Александър (17 февруари 1371 г.) Търновското царство загубило целост-та си. Постигналото я последно раздробяване било предизвикано от проявеното предпочитание на Иван Александър към Иван Шишман, когото той оставил да управлява в Търново40. Еднокръвният му брат Иван Срацимир не признал неговото върховенство и се обявил за цар във Видинската облает, където смъртта на баша им го заварила като управител.
Въпреки стремежа и усилията да укрепи смалената по територия българска държава цар Иван Александър сам допринесъл с политиката си на компромиси да се влоши още повече и без това извънредно утежненото от външни нашествия и чести въоръжени сблъсквания икономическо и политическо положение на страната. При продължи-лия възход в културно отношение и разкритите възможности за разрастването на износа на стоковите излишъци от търсените на международния пазар произведения на българската земя населението в градовете и в свободните селски общини все повече обеднявало. То не могло да заеме своего място в обшествено-икономическото развитие поради редица причини: ограбванията от все по-често нахлувашите в страната чужди войски. увелича-ващия се данъчен гнет и разширяващите се непрекъснато притеснения от страна на местните феодали и др. Ето защо царят не намерил сред свободните граждани и селяни опора и противовес на едрите феодали. за да обуздае центробежните им стремления и по този начин да укрепи централната власт и да осигури държавното единство.
Заетостта в действията срещу византийско-маджар-ската коалиция, надвисналата вече пряка заплаха от османско нашествие в Тракия и растящата вътрешна слабост на царството попречили на Иван Александър да се възползува от кризата. настъпила в Сърбия със смъртта на Стефан Душан, за да бъдат освободени заграбените между 1283 и 1355 г. западни и югозападни земи, населени с българи и съставлявали неразделна част от българската държава в течение на столетия. Не смогналото да утвърди и наложи собствена държавна традиция краткотрайно и етнически нееднородно царство на Стефан Душан започнало неудържимо да се разлага при наследилия престола негов син Стефан Урош V Луди (1355 -1371). Върховенството на този последен предста-
47 Между многого примери достатъчно с да приведем следнитс.
I) Венецианците смятали територията на деспотството като част от България (partes de Zagora subditas Dobrotice —вж lorga. N.Venejia in Marea Neagra. I. Dobrotici Analele Academic' Romane. Memoriole seepumi istorice, 34, 1914. 1066-1067).
За Загора като синоним на Горна земя. или Горна България. съответно и на Търновското царство вж Koledarov. Р More about the Name Zagore. p. 102 sq.
2) Калиакра с посочена като трета българска столица нарел с Видин и Търново от баварския рицар X Шилтбергср Вж Ш и л т бергер. X Пътепис (превод от нем. М Киселинчева). С.. 1971. с. 81
3) Късновизантийският писател (XV в.) Лаоник Халкокондил приема областта и пронзхода на владетеля й Добротица за български (Ao^po-ixcio той Мивой £<upov Chalcocondyles. L. Historiarum ... p. 98) Известна с склонността на византийските автори да архаизнрат к по тази причина да наричат българите ,.мизи” Вж Moravcsik. Gv Byzantinoturcica. Bd. II. Berlin. I9582. 207 208
*• Gjuzelev. V. La guerre bulgaro-hongroise . p 160
40 Дуйчсв. Ив. у Мутафчиев. П. История. .. II. с. 278; Иванов. Й Българите в Македония. Издирвання и документи за тяхното потекло, език и народност. С. I917-. с. 44 сл.; Живкова. Л. Четвероевангелието.... табл № I
вител на Неманичовата династия не било признато от чичо му Симеон (Синиша) Урош Палеолог и други сръбски велможи, мнозина от които се откъснали и се обявили за самостоятелни50. При твърде сложното прегрупиране на силите до края на Стефан-Урошовото управление настъпили редица промени във владението на отделяй части от разпадащото се бащино му царство5’. Този процес се задълбочил особено много в Епир. Тесалия. Албания и завладените от Сърбия земи. населени с българи.
Някои от Стефан-Душановите управители постепенно загубили положението и предоставените им владения като бащини. На тяхно място се издигнали местни феодали. които си възвърнали позициите в Епир, Тесалия и Албания. В последната племенната организация издиг-нала албански първенци подобно на куманите и угро-власите в отвъддунавските земи на Търновското царство. В населените с българи земи от бившето Душаново царство до 1365 г. настъпили съществени промени във владението на раздадените „бащини** на сръбските управители, особено след като един от тях, бившият жупан в Прилеп Вълкашин Мрънявченич се провъзгласил за крал съуправител на цар Стефан Урош52. Като признат съвладетел и благодарение на връзките си с Душановата вдовица Елена той и брат му Иван Углеша (който бил на служба при нея и получил деспотска титла) добили решително надмощие и успели да се обособят като най-едрите феодали с господствуващо влияние в Македония, а вероятно и в част от Поморавието53.
Докато Вълкашин разпрострял от средището си Прилеп своята власт върху Северна, Средна и Западна Македония (със Скопие, Велес, Полога, Преспа) и вероятно върху някои територии на север от Шар планина, неговият брат Иван Углеша постепенно до 1365 г. поел от царица Елена управлението в Сяр на Югоизточна Македония до Струмица и Мелник54 с Халкидическия п-в и временно се разширил в Беломор-ската низина до Долна Марица55. Техни сподвижници били синовете на Стефан-Душановия севастократор Бранко Младенович — Радич, или Радохна, който се установил в Браничевската облает, Гургур — в Охрид-ско, а Вук — в Призрен и Косово поле. Сродникът на Вълкашин (тъет на сина му Марко) Радослав Хлапен залазил властта си в усвоената отпреди част от Южна Македония — Воден, Бер—Верия и Костур—Кастория. В съседство с него по Долни Вардар между планините Паяк, Круша и Богданска (Бешик) със средище в крепостта Женско (дн. с. Гинекокастрон на югозапад от Кукуш (дн. Килкис) управлявал Богдан.
Изглежда, между Стефан Урош и неговия съуправител Вълкашин скоро възникнали разногласия, които не закъснели да се разразят в открито противопоставяне на
’° За разпадането на Стефан-Душановото царство вж. Иречек, К История 366—367; Истори)а ерба..., I, с. 384 сл.; Иванов, Й. Северна Македония. С.. 1906, с. 116 сл.; Истори)а народа Зугослави)е.... I. с. 413 сл.; РаичиЬ. J Основно ездро државе Де)анови1)е. — Историски часопис. кн>. 4. 1952/1953, с. 227 сл.; X а и и - В ас и л>сви h, J Драгаш и Константин Де]анови1)и и гьихова држава. Београд, 1902; Ангелов Д. Аграрните отношения в Северна и Средна Македония през XIV в С. 1965; ШкриваниИ. Г. О )ужним и jyroHCTO4HHM гранипима.... с. 8 сл Михал>чиЬ. Р. Kpaj српског царства. Београд. 1972. и др.
” loannis Cantacuzeni imperatoris historiarum libri IV, cura L. Schopeni. T. Ill Bonnae. 1832. 314—315 съобщава, че сръбските властници прогонвали по-слабите. подчинили съседните им градове и земи и се разделили на два лагера, като се включили в борбата между притезателите на Стефан-Душановата власт.
52 Острогорски. Г Серска облает после Душаново) смрти. Београд, 1965, с. 12 - приема се, чс се е коронясал за крал през август - септсмври 1365 г. Срв. Стано)евиЬ, Ст. Истори)а ерба ... с. 144, който датира събитието през ноември 1366г.
” Острогорски, Г Серска облает ... с. II; Миха/ьчиЬ. Р Kpaj српског царства. .. с. 91.
*• Пак там. съответно с. 23 и 104-105.
” ШкриваниЬ, Г О )ужним и )угоистичним границима ..., с. 8 сл.
обединилите се около тях феодали съответно в сръбските земи и в дн. Македония и Поморавието. Това довело до въоръжено столкновение и нанесло решителния удар върху накърнените вече единство и цялост на бившето Душаново царство. Дубровнишкият историк на южните славяни Мавро Орбини съобщава. че сръбските владетели княз Лазар в Рашка и Никола Алтоманович в Хум подтикнали Стефан Урош да действува с оръжие срещу крал Вълкашин и поддържащите го феодали в нееръб-ските земи. При сблъскването в Косово поле Стефан Урош бил изоставен от съюзниците и пленен от противника56. Тези събития са отнесени в съвременната историография преди зимата на 1369г.57 Разколниче-ската роля на Вълкашин и неговите поддръжници намерила силно отражение в съставените през следва-щите столетия сръбски летописи и родословия, които съдържат остри обвинения срещу тях и вменена вина за сриването на Неманичовата държава и по-сетнешните трагедии на сръбския народ58.
За противопоставянето на обособилите се като самостоятелни владетели в Македония от страна на феодалите в Сърбия и за действителното им откъеване от нея като държава завоевателка били налице редица предпоставки от обществено-икономическо, етническо и историческо естество, в крайна сметка изразяващи се в личните им сепаратистични стремления. Те били съчетани с постъпателното развитие на политическите условия и събития.
Преди всичко населението в покорената от Немани-чите крале западни части от българската държава (Македония и Поморавието) нямало сръбско, а българско потекло и съзнание, което го евързвало тясно и неразривно с българската народностна ббщност59. За отношението на местното българско население към завоевателите сърби още през управлението на цар Стефан Душан разполагаме с едно ценно и красноречиво свидетелство на добре познатия и лично пребивавал в Македония имп. Йоан Кантакузин. По повод на похода си през 1350 г. за възвръщането към империята на завзетите от сърбите територии в тази облает и Тракия
56 Орбини, Мавро. Крал>евство словена. Београд, 1968,50—51.
5‘ Михал>чиЬ, Р. Kpaj српског царства. .. с. 122.
58 За отношенията в Сърбия след смъртта на Стефан Душан можем да съдим по съобщенията у Даниловия продължител. че синът му „дочакал големи беди" от властелитс си. като Вълкашин „дръзнал да се провъзгласи за крал" (вж ДаничиЬ, Ъ. Животи кралева.... с. 381 и новосръбския превод в изданието на Л. МирковиЬ. с. 290). Вж също Сто)ановиЬ. Л>. Српски родослови и летописи....; Ji геде к, К. Srbsky car Uros, krai Vlkasin i Dubrovcane. Zagreb, 1886.
5Q Вж. документалните материали в тази насока у Иванов. Й Българите в Македония ; Сакъзов, И в Новооткрити документи от края на 14 в. за българи в Македония, продавани като роби. МПр, VII. 1932, № 3 4, 78- 83; Ангелов. Д. По въпроса за населението в Македония през средновековната епоха. Изкуство, 1962. №4 6, 35 39; Иширков. Ан. Западните крайща на българската земя. Бележки и материали. С.. 1915; Занетов. Г Българи на Морава. С . 1914; Западните предели на българската народност. С.. 1916; Чилин-гиров. Ст. Поморавия по сръбски свидетелства. Историческо издирване с една карта. С., 1918; Цонев. Б Резултати от мойте изелелвания на моравските говори през 1916 1917 г. (издадено като ръкопис). С., 1917; Произход. име и език на моравците. С.. 1918, и др.
Два извора от това време показват красноречивата изява на българското народностно съзнание и чувството за общност с останалите им сънародници у местните първенци и книжовници в Македония. В края на Проложното житие на св. Иван Рилски откъм завършека на XIV в. в библиотеката на църквата „Св. Богородица" „Св. Климент" в Охрид се съдържа обръщение към светеца за спасение На CbfWAHIIKbl £л»1Н0рЛ1ДНЫН ТИ Ж.ЗМКЪ БАЪГЬ^КЫН И IIOMOSH А(ТЬЖЛКН0ШМ8 и.ро IIAHKM8 (вж. Иванов. Й. БСМ. с.43), а в Лссновския парснесис от 1353 г. в приписка българският книжовник Станислав поставил на първо място търновския цар Иван Александър. а не сръбския Стефан Душан (вж. Ильинский. Г Запись в Лесновском Паренесесе Еврема СиРина 1353 г. СпБАН. 45. Кл. ист-филол. и филос.-обществен, 22. 1933. с. 73). И здателят на последний паметник Г. Ильински бележи: „Я не могу подыскать этому явлению другое объяснение, как болгарский патриотизм писца рукописи."
той разказва, че когато достигнал Бер Верия, при него дошли пратеници „от най-известните градове. конто от старо време бяха подчинени на ромеите и бяха немалко време подвластни на триба лите [ = сърбите], за да преговарят тайно и го молят да отиде при тях, тъй като щели да го приемат, като изгонят трибалите. Пристиг-наха неочаквано пратеници не само от другите [градове], но и от самия град Скопие. който. изглежда, бе седалище на краля. Този град бе откъснат от ромейската империя при император Михаил [VIII, 1260 — 1282], първия от Палеолозите. Те единодушно призоваваха императора да дойде при тях, за да му предадат града. Кралят [Стефан Душан], който тогава бе предприел поход срещу пеонците [ = унгарците], като узна, че императорът идва, не се осмели да му се противопостави, макар да бе сьбрал около себе си голяма войска, но изостави всичко и реши да избегне сражението... Понеже все по-страшни мълви се разпространяваха за настъпващите ромеи и варвари. той открито отказа да защищава жителите на Скопие. Заповяда да се спасява кой както може, защото в сегашния момент той не можел да отиде при тях. Те се посъветваха общо и като решили, че техният владетел с толкова голяма войска от голяма глупост не смее да им се противопостави, отидоха при императора [ = Йоан Кантакузин] и му предадоха града, преди да бъдат унищожени...“60
С право П. Мутафчиев отбелязва, че в случая не става дума за някакъв отговор на незначителен брой градски първенци, а за решение, взето след общо обсъждане от гражданите61. Явно българското население не само в Скопие, но и в цялата Долна земя, или Долна България, гледало на сърбите като на чужденци завоеватели и търсело всяка възможност да се освободи от тях62 и да запази имуществото и живота си, като им било безразлично дали ще сменят едно инородно владичество с друго.
Властвуването над чужденците, определени обаче като „българи", а те били именно тези, конто населявали завоюваните територии. е подчертано в самите титли на сръбските крале, особено на Стефан Душан63 (като например „ца|>ь н самод|гьжьць С|гъБлемь, Гръкомь, Бльга-|юмь“)и в издавани от него документи. Между последните е писмото му до Андрей Дандоло, писано в Сяр през 1345 г., където той се представя за владетел освен на Сърбия. Дукля, Захълмието, Зета. Албания и примор-ските области, още и на „част от българското царство и Византийската империя" (пес non Bulgarie imperii partis non modice particeps, et ferre totius imperii Romanic64 dominus).
Тези завоювани пряко от Византия български земи били толкова реално разграничавани от същинската „сръбска земя", че намерили своя израз в административного поделяне на държавата на Стефан Душан, особено когато той се обявил за „цар" през април 1346 г. Тогава нейната територия била разграничена на „сръбска земя" и „Романия". Първата, т. е. северният дял на държавата, била поставена под властта на престолонаследника (приживе на баща си обявен за „крал") Стефан Урош, а втората - на самия цар Стефан Душан. Това положение е отбелязано и от византийския писател съвременник Никифор Григора, който съобщава. че неговата държава била поделена между сина и ба-щата като на Урош „по обичая на трибалите" (хата та EiOiCTpiEva тоц ТрфаЛХоц) били предоставени земите от Дунава до Адриатическо море, до Скопие, конто
в0 ГИБИ, X. 387 388.
61 Мутафчиев. П . Сръбското разширсние в Македония.... с. 25.
62 Пак там.
63 И ширков, Ан. Цвиичовите възгледи върху етнографията на
Македония ПСп. 67. 1906. 469 520; Ангелов. П Названията
„България" и „българи" в титулатурата на сръбските крале от XIV в.
Векове. 1979. № 2. 48 59
04 Вж. посочванията у Иширков, Ан. Цвиичовите възгледи.... с.
488. бел I и 2.
били отделени от останалите с р. Вардар, а Стефан Душан залазил за себе си и управлявал „по ромейски обичай" (хата rijv elOtapievr^ ’Pcopaioic) ромейски те земи и градове до Христополските проходи (Аконтисма)65.
Разделение™ на „сръбска" и „гръцка" земя. или „Романия", обаче е съществувало още отпреди възше-ствието на Стефан Душан на престола, но най-добре е отразено в редица негови официал ни актове (например грамотата му от 1348 г., даряваща Хилендарския ман., договора от 20 септември 1349 г. с Дубровник и други писмени паметници66). Независимо от разногласие™ сред историците на сръбското държавно право, дали това административно делене е било формално или фактиче-ско67 и дали е създадено по маджарски образец, то във всеки случай е отразявало една политическа и етническа действителност и се е кореняло в заварената държавна традиция, която е била спазвана и наложила дори особена система на управление и известна отлика с облагането с данъци68.
Сръбските завоеватели били принудени да се съобра-зяват с установения със столетия от българските владетели обичаен ред в югозападните предели на тяхното царство или с този на покорилите ги и държали временно византийски императори, от който сърбите фактически ги отнели. Това проличава например в грамотата, която Стефан Душан дал на ман. Трескавец, когато завладял близкия гр. Прилеп: ... нзволнхь <емо8 MOHACTHJJK) ДАТН хрнсововль СВОН ПО WRfJA308 Д|№ВННХЬ ЦА^€Н грьчьскьхь и Бльгьрьскынхь, нже прежде мене юбаддаан совть тъмн странами69. Спазването на заварените основни положения разкрива известии възможности да използу-ваме сръбските актове като допълнителни източници, за да се хвърли повече светлина върху старобългарското феодално право70. Независимо от това сама по себе си тази практика е един обичай, но сочи също и за авторитета на българската и византийската държавност през епохата.
От особена важност е да припомним обстоятелството, че редът в българското царство и неговите утвърдени институции са оказали силно влияние върху другите балкански и небългарски държавни образувания. Това е много добре документирано и може да се установи от изричното свидетелство на Г. Акрополит, който като висш сановник в Никейската империя е могъл да направи отчетлива разлика между ромейската и българската обичайноправна система. Този автор съобщава, че солунско-епирският император Теодор Комнин бил въвел „в основата" на царските обичаи „нещо българско. нескоро варварско"71.
Естествен© също такова влияние ще са изпитали и сръбските владетели от една по-близка като славянска държава, каквато е било българското царство, при това с утвърдена от столетия държавна традиция или в ролята
•’ Н Григора. ГИБИ. XI. с. 187
60 НоваковиЬ. Ст. Законски споменици српских држава среджег века. Прекуп. и уред. Београд. 1912. 169 170. 418. 637 и др.
61 Зигел. Ф Законик Стефана Душана. СПб. 1872; Лекции по истории славянских законодательств. Варшава. 1911; Co.ioejeB. Ал Законодателство Стефана Душана, пара ерба и грка. Београд. 1928; Пре лаважа из историке словенских права. Београд. 1939; Der EinfluBder byzantinischen Rechts auf die Volker Osleuropas. Zeilschrifl der Savigny Stiflung fur Rechtsgeschichte. 76, Romanistische Abtcilung (Weimar). 1959; Kadlec. K. Introduction a Iciude comparative de I'histoire du droit public des peuples slaves. Paris. 1933; Тарановски. T Hcropuja српског права у Неманичког Србщи. део I IV. Београд. 1948; Троицкий, С. В. Како треба издати светосавску крмчи)у (Номоканона са тумачежима). Београд. 1952; Историр народа JyrocnaBHjc, I, с. 363; Максим о виЬ. Л>. Поретски систем у грчким областима српског царства. ЗбРВИ, кж. 17, 1976. с. 101 сл.
ов Вж. за „сръбска" и „гръцка" обнчайна данъчна система в Сърбия у БожиИ. J. Доходак царски Београд, 1956. 10—12.
вв Иванов. Й БСМ. с. 67.
10 Ангелов. Д. Вьпроси на феодализма в българските земи. ИПр. I960. № 6. 62 66.
11 ГИБИ. VIII. с. 158
му на посредник на византийската и нейните в една или друга степей модифицирани образци. Затова сръбските крале спазвали установените от българските царе положения не само в хрисовулите, но и в законници и други актове, конто имали валидност не само в завладените територии в Македония, Поморавието, Белградската облает. Косово поле и други бивши български предели, но изобщо в цялата им държава. вкл. и сръбските земи. Като пример за възприемане на български закони може да се приведе и т. нар. Саски (т. е. рударски) закон, който съдържа много данни и положения, сочещи, че е възприет от български първообраз72.
Още по-отчетливо българският характер и възприето-то от царството държавно устройство с неговите институции се наблюдават в отвъддунавските воеводства. Те просъществували в тях дълго време, след като Търновското и Видинското царство били унищожени, т.е. както в XV, така и през следващите столетия. За-пазването на българския език като официален в Уг-ровлашкото и Молдованското воеводство не само в канцелариите, но и в религиозния култ и изобщо като литературен в най-широкия смисъл на думата се обяснява единствено ако се приеме, че в тях, от една страна, е бил налице значителен български етнически елемент (старо-седелен и придошъл през XIII в. отвъд Карпатите от Маджарско, а след края на XIV в. — отсам Дунава, т. е. от поробените от османците области Мизия, Тракия, Поморавието, Македония и др.), а, от друга страна, там е била в сила държавната традиция на царството, наложила се през вековната му политическа власт върху отвъддунавските земи, успоредно с оказалата трайното си влияние там българска култура.
В това отношение по-старите румънски автори са напълно обективни и съвсем категорични в своите заключения и изводи. Достатъчно е тук да посочим твърде красноречивите твърдения на А. Д. Ксенопол73, О. Денсушиану74 75 76 и др. Първият сочи, че българските думи, с конто се означавали службите във Влашко, показвали неопровержимо, че са били въведени от българското царство. Възприемането им било улес-нено, защото населението по двата бряга на Дунава било еднакво по вяра и църковен език, който служел за официален. Същото важело и за църковната йерархия — всички нейни форми били заимствувани от българските.
Бъдещите проучвания и сравнителният анализ на балканските правни паметници дори и при положение, че българските са оцелели и достигнали до нас в съвсем незначителен брой, ще покажат силното въздействие и авторитет на българската държавност в Източна и Югоизточна Европа. Вън от всякакво съмнение е, че българската държавна традиция е продължила да бъде в сила и в обособилите се през 60-те и 70-те години на XIV в. феодални владения в Македония и Поморавието по две основни причини: поради това, че столетия наред тези земи са били неделима част от българската държава и не на последно място и поради действието на обичайното право сред населението им, което имало български произход и народностно съзнание.
Въпреки настъпилото в края на 70-те години на XIV в. окончателно откъеване от сръбската държава на обособилите се в Македония феодални владения и действието в тази насока на етнополитическите и други фактори тези
72 Джонов. Б Немските рударско-правни заемки в балканските редакции на Саския закон. - ГСУ ФЗФ, LXV. 1972, № 2; Немското обичайно право, отразено в Саския закон пак там, LXVI, 1973, № I. В тези студии наред с немските езикови заемки и институции сс разглеждат и българските правни норми (обичайни и кодифицирани), сочещи за един старобългарски първообраз на сръбската редакция на Саския закон, издаден от Стефан Лазаревич.
73 Вж. тук гл. I.
74 Пак там.
държавни образувания продължили да бъдат отбеляз-вани като „сръбски" в някои от съвременните паметници. а в историотрафията от нашето време — иак като „сръбски" и дори „неовизантийски"”. Що се отнася до средновековието. назоваването „сръбски" е отражение на нредишно политическо състояние, т. е. кому е принад-лежала непосредствен© преди това територията — подобно на определението „гръцки“ или „Романия" в Сърбия на земите, завладени пряко от Византия, независимо от народността на населението им и че те по-рано са били в пределите на българското царство.
Известно влияние вероятно е оказвала и предишната принадлежност на владетелите им към управляващата върхушка в Сърбия или сръбското им потекло. Веднага трябва да се подчертае, че народността на владетеля през средновековието съвсем не е определяла етническия характер на управляваната от него държава. Достатъчно е да си припомним разнородного и само по изключение гръцко потекло на византийските императори и че точно по това време братът на цар Иван Александър — Асен, е бил феодален владетел под името Йоан Комнин Асен на областта със средище А вл он (дн. Вльора) и бил титулован „господар на Сърбия и България*'7®. В тази титла са намерили отражение предишната принадлежност към сръбската държава на територията и потеклото на владетеля, въпреки че независимо от наличието и на български етнически елемент и продължителна българска държавна власт там по това време, изглежда, албанският елемент е започнал да става преобладаващ или по-скоро придобиващ вече водеща политическа роля.
Независимо от потеклото на феодалните владетели в Македония и Поморавието през разглежданата епоха и отражението на една предишна политическа действи-телност (сръбското владичество в областта) ние разпо-лагаме и с изрични свидетелства на съвременници или на по-близки до тяхното време, че тези владетели са били смятани и определяни като „български". В това отношение твърде красноречиви са някои от достигналите до нас изворови известия. Така например в хрониката си, писана през последното десетилетие на XV в., сръбският писател Михаил Константинович от Островица съобщава: „Той [ = Стефан Душан] дал на двамата братя Вълкашин и Углеша да управляват българското царство ... Когато били само на четири мили от Дренополе [ = Адрианопол, или Одрин], двамата братя въетанаха против своя господар..."77 Известният албански книжов-ник от същото столетие Тин Музаки предава спомени за своя баща Андрей II Музаки и титулува Вълкашин „Re Vucasino chiera Re de Bulgaria" или „Re de Servia e Bulgaria"78. Монемвасийският митрополит Макарий Me-лисен (живял през XVI в.), като говори за събития през 1376 г., споменава за Вълкашиновия син и наследник „Марко, който управлявал част от България"79.
Като български владетел е определяй и смятан и Константин Драгаш Деянов, защото в стар споменик на ман. „Св. Прохор Пчински" той е записан рдБЪ бо-ж1н Костдднн воскодд баьгд(Кк1н80, а турският историк от XVII в. Саадеддин нарича земята му „страна българска", т. е., че царувал в България, бил
75Zakythinos, D. Etats—Societes Cultures. Art et Socicte a Byzance sous les Paleologues. Byzance. Etat- Societe Economic. London, 1973. XII, p. 9
76 Иречек, К. История. .. с. 429; Solovjev, Al. Un beau-frere du Tsar Douchan. Revue internationale des etudes balkaniques 1, 1934, 180 182
Иванов, Й Българите в Македония..., с. 157, цитира извора по М. Константинович в Гласник српског ученог друшетва, кн>. XVIII,
78 Musachi, Giov. Historia della casa Musachia. Ed. K. Hopf.
In^Chroniques greco-roumaines inedites ou peu connues. Berlin, 1873, 281
7Q Sphrantzes. G. Memorii (1401 1472). In апехй Pseudo-Sphranzes: Makarie Melissenos Chronica (1258 1481). Ed. V. Grecu. Bucurejti, 1966, 194--195.
80 Иширков. Ан. Цвиичовите възгледи..., с. 489.
„господар на страна, гдето са златните и сребърни рудници, и съблазнен от илюэията си за мощ, не искал да се подчини на съседните царе.Неговият сънародник географът Хаджи Калфа пък бележи в описанието си за Румелия и Босна, че Кюстендил (наречен по името на Константин от завоевателите турци) е „бил някогаш столица на българите""2, очевидно поради това, че владението му в съзнанието на всички е било една българска държавица, така както и подобните й образу-вания по същото време в тези покрайнини на българските земи. В това отношение твърде показателен е и един друг сръбски паметник „Родословие Сербское** (ръкопис от XVI в., преписан в 1791 г. от йеромонах Йосиф Трониаца), където се говори, че Стефан-Душановото царство се разпаднало и всеки господарувал в своего княжество, а Кукьшнмь же со ко Болга^нЫ
Мдкедожн . . .81 82 83 Тлко к Т^к1н н Млкедон1н быша Болгкйы...84
Въпросът за потеклото на тези феодални владетели е твърде неизяснен и оспорван в литературата. Началото на рода на братята Мрънявченичи се отнася в различии балкански области, но се евързва и с български покрайнини по това време, като Враня, Срем и др.85 Особено важно указание обаче за близките отношения е и покровителството, което им оказвала царица Елена, която неведнъж е подчертавала своя произход от Асеневци. Що се отнася до братята Деянови, владетели на велбъждеката държавица, изказани са твърде проти-воречиви схващания, доколко Константин Драгаш е бил съпруг на Кера-Тамара, дъщеря на цар Иван Александър Асен, и дали той е изобразен в миниатюрата в Лондонского евангелие86.
Независимо от личния народностей произход на феодалните владетели и техните династически връзки определящите несръбския характер на самостойните им държавни образувания са редица още особено важни и показателни факти и обстоятелства, като например:
1) Никой от феодалните владетели в Македония през разглежданата епоха не е прибавил към личното си име „Стефан", което за сръбските крале от Немановата династия е имало значението на владетелска титла подобна на „цезар" и „август** в Рим или на „Иван" — за Асеневската династия в България, съответствуващо на „Йо" за воеводите в отвъддунавските воеводства и през следващите столетия.
2) Вълкашин наистина възприел и залазил (както и наследникът му Марко) титлата „крал" (по това време с равнозначност на съвладетел), за да обоснове своите владетелски права и укрепи позициите си. Подобно на другите феодални владетели в българските земи обаче той не се обявява за „цар".
Заслужава да се отбележи, че едрите феодали в Македония не си прикачили и титлите „княз" или „жупан", които владетелите в сръбските земи продължили да носят, а „деспот", „кесар", „севастократор" и
81 Пак там.
82 Румелия и Босна географски описал Мустафа бен Абдуллах хаджи Калфа. от немското издание на Йосиф фон Хамер прсвел и снабдил с обяснителни бележки Стоян Аргиров. Архив за поселищни проучвания. I. 1938. № 3. с. 56.
82 Вж изданието на паметника в Гласник српског ученог друшетва. кн>. V. 1853. с. 71.
84 Пак там. с. 25.
8* Йорданов. В. Чий е бил Крали Марко? ПСп. 61. 1900—
1901.453 454; Крали Марко и българската народна епика Сб. Бълг
кн друж. София. I. 1901. XI XII сл.; Крали Марко. С . 1916. с. 6 сл. (където използува Руварац. Ил. О кнезу Лазару. Нови Сад, 1888, с.
186); И ширков. Ан. Цвиичовите възгледи. .. с 488. бел 5;
Иванов. Й Българите в Македония. .. с. 41 сл. и пос. там книжнина Срв Симитчиев. К. Марко Крале во македонската народна епика (Во споредба со српски и бугарски мотиви). CKonje, 198! (=Посебни изд. Инет, за фолклор „Марко Цепенков". кн>. 7).
80 Иванов. Й . Северна Македония.. . с. 110 сл.; Гюзелсв. В Българската средновековна държава (VII XIV в ). - ИПр. 1981. № 3
4. с. 183 и др Това се оспорва от Баласчев. Г Словенски надписи от Югозападна България. Минало. V, 1912, кн. 8. с. 204; Мавроди нова. Л Земснската църква (Св. Иван Богослов) История, архитектура и живопис. С. 1980. с. 144 и пос. там книжнина по въпроса.
др., т. е. обичайните, възприети от Византия и българската държавна система, останали в сила според установената местна традиция в ареала.
3) Липсват достатъчно паметници и извори, за да определим по един категоричен начин образа на дипломацията (във всеки случай тя е също традицион-ната за ареала) и употребявания език за официалните нужди. Обнародваните от Й. Иванов в „Български старики в Македония" и в „Северна Македония" паметници показват не само влиянието на местния български език, но и по общия си дух и правка същност носят български белези или са изцяло български. Особено показателно е обаче, че при наследника на Вълкашин — Марко — езикът на завоевателите сърби бил изоставен и бил възвърнат родният — български87.
Иван Углеша обаче въвел в канцеларията си гръцкия език и ред, което се обяснява с влиянието на близкия Солун и поради продължителността на византийската власт в държаните от него земи88. В случая пак държавната традиция, установена от предходните столетия, също имала решаваща роля.
4) Обособилите се като самостойни феодални владетели в Македония не се поставили под юрисдикцията на сръбската Печка патриаршия: Вълкашин се подчинил на Охридската „архиепископия на цяла България**89, а брат му Иван Углеша — на Цариградската византийска патриаршия90.
Не ни е известно братята Мрънявченичи или останалите местни владетели да са нареждали, когато са били ктитори, да бъдат изографисвани ликовете на обичайните и традиционните в сръбската държавност светци от семейството на Неманичите — свети Сава и свети Симеон. Това показва, че влиянието и отпечатъкът на сръбската църковна практика не са били пуснали корени в Македония дори и сред аристокрацията.
От особен интерес за етническия произход на внешня клир и употребата на българския език в книжнината са някои факти във владението на царица Елена и после на Иван Углеша в Югоизточна Македония. Там са рабо-тили, изглежда, значителен брой български книжовници, но имената им освен на Исая Серски са останали засега неизвестни. Твърде показателен е фактът, че местният митрополит Яков изпратил през 1359 — 1360 г. български ръкописи в Синай91. Българско било и потеклото на серския митрополит Теодосий.
Приведените факти и съображения обясняват защо както обитателите, така и съседните народи, вкл. и завоевателите сърби, определяли като „български" обособилите се като напълно самостойни вече от 1369 г. (особено след разрива и въоръженото стълкновение с феодалите в сръбските земи) владения в предишните западни и югозападни покрайнини на българската държава (Македония и Поморавието), завладени от сръбските крале за различен период от време след 1283 г. Тяхната връзка със завоевателите очевидно е била не само временна, но и външна, за да се прекъсне така лесно през 60-те години на XIV в.
Владетелите в тези земи, дори и когато са имали чуждо или смесено потекло, не са могли да не се съобразяват с българската етническа принадлежност на населението и неговата държавна традиция. Тези феодали станали изразители и изпълнители на неговите стремления да се диференцира от предишните си поробители и техния ред и проблеми. Ето защо тези самостойни вече държавни образувания са останали извън обществено-политическото развитие в същинските
81 Йорданов. В Крали Марко.... с. 6 сл.
88 Острогорски. Г Серска облает. .. с. 80. 83 и др.
80 Снегаров, Ив. История на Охридската архиепископия. I. с. 334.
00 Острогорскн. Г. Серска облает ... с. 80.
01 Попов. Г. Новооткрито сведение за преводаческата дейност на български книжовници в Света гора през втората половина на XIV в / Български език. 1978. № 5. 402 410
сръбски земи. тъй като имали да решават свои собствени задачи и да отбиват надвисналата заплаха, която била обща и за останалата част от българската народност. Техните владетели се свързали с тези в източните й предели.
Преместването на столицата на Османского султанство в Димотика и образуването от значителните вече негови завоевания в Европа на Румелийското бейлер-бейство. което се вбивало като клин между земите на християнските държавици, било ясно предзнаменование за владетелите им. Пред участта, която ги очаквала, почина за отпор и прогонването им взел Иван Углеш, понеже бил вече най-пряко застрашен от османската експанзия. Той обаче поради стечението на обстоятел-ствата в Търновското царство, което загубило владетеля си Иван Александър Асен и се разделило на две, получил пълна подкрепа само от брат си Вълкашин92. Техният поход при надценени собствени възможности срещу мощного султанство и липсата на действителна помощ от страна на останалите християнски държавици завър-шил с пълно поражение на 26 септември 1371 г. при Черномен на отсрещния бряг на Марица срещу дн. гр. Свиленград. Там двамата най-действени и непримирими противници на Мурад I (1359 или 1352—1389) намерили смъртта си93.
Черноменската катастрофа отбелязала нов решителен етап в завоеванията на османските турци и пълен обрат в съотношението на силите на Балканите. С оглед да запазят властта си и да избегнат нашествия в земите си наследникът на Вълкашин — синът му Марко, велбъжд-ският деспот Константин Драгаш Деянов, добруджан-ският деспот Добротица и видинският цар Иван Срацимир се признали за васали на Мурад I94. Те се задължили да му плащат ежегоден данък (харадж) и да дават спомагателни отреди във во дените от него войни.
След смъртта на двамата братя в Македония и Поморавието станало ново прегрупиране на силите и промени във владенията. Углешовата държавица била унишожена, а в Прилеп наследникът на Вълкашин загубил части от „кралството44: в 1372 г. Призрен преминал във властта на зетските феодали Балшичи, а около 1376—1377 г. и Скопие — на Вук Бранкович. В Охрид към 1378 г. вече управлявал Андрей Тропа, а Андрей II Музаки присъединил Преспа и други територии, а също и Костур бил включен в Хлапеновите владения. Постепенно засилили мощта си синовете на Стефан-Душановия севастократор Деян, който имал средището си в Жеглигово (при дн. гр. Куманово) — Константин и Иван Драгаш95. Съдейки по обхвата на Кюстендилския санджак, учреден от османците след завладяваието на държавицата им, тя ще да е обхващала Североизточна Македония с Овче поле, Щип, Тиквеш, Кратово, Кочани, Малешево, Славище, долината на Струма — от Велбъжд, Радомир и Дупница до Петрич и Струмица, вкл. южните течения на реките Ерма и Българска Морава с Враня и др.96
Последният четвърт век от съществуването на средновековната българска държава (от 1371 до 1396 г.) се характеризира с най-голямото й феодално раздробя-ване. Върху населената с българи територия, на която тя се развивала в течение на много столетия, освен двете царства със средища в Търново и Видин се обособили
92 Острогорски, Г Серска облает.... с. 142 сл.
За битката вж То мац, П Битка на Марица — Bojhohcto-Phjckh гласник, 1955. кн,. I. 61 74. ШкриваниЬ, Г Битка на Марица (26септембра 1371 г.) Пак там, 1963, кн>. 3, 71—94 и пос. там извори и книжнина.
94 Kuzev. Al. Die Beziehungen des Konig von Vidin Ivan Sracimir
zu den osmanischen Hcrrschaft EB. 1971, No 3, 121 124
” Вж. тук бел 50.
Иванов, Й Северна Македония ., с. 116 сл.; Мавроди-
нова, Л Земенската църква.... с. 144 сл.
още няколко напълно самостоятелни владения, едно в дн. Добруджа. две в отвъддунавските земи (Угровлашкото и Молдовского воеводство), а останалите в югозапад-ните и западните покрайнини, който вече се били напълно откъснали от сръбската държавност и с пълно основание можем да ги смятаме като продължение на българската.
Липсата на единство сред християнските владетели, на чието взаимно противопоставяне и политическо и териториално изолиране особено разчитали султаните, изпъква като основна предпоставка за османското завоевание в Европа.
С оглед да си осигури ненамесата на Византийската империя още през лятото на 1371 г., т.е. в навечерието на Черноменската битка, султанът поискал да му бъде върнат предаденият от АмедейУ! Савойски Калипол срещу обещанието да не напада владенията й97. Друга особено ярка проява на себичните интереси и на пренебрегването на общата опасност било присъединя-ването на столицата и западния дял от владенията на Иван Углеша с Халкидическия п-в от византийския солунски владетел, бъдещия император Мануил II Палеолог (1391 — I425)98.
Прозорливият Мурад I (1362 — 1389) схващал, че и след премахването на двамата действени братя Вълкашин и Углеш като главна преграда за завоевателните му планове оставала най-многочислената народност на Балканите — българите. С оглед да предотврати тяхното обединяване за обща борба той насочил оръжието си срещу най-значителната тогава тяхна държавна формация — Търновското царство. Той използувал като повод, че нововстъпилият на престола Иван Шишман (чието отношение към похода на двамата му братовчеди, братята Углеш и Вълкашин, се изразило в благосклонен неутралитет) не останал верен на сключения от баща му съюз за взаимно подпомагане. Така започнали османските действия срещу останалите незавзети след първото им накърняване през периода 1362 — 1364 г. владения на царството.
На следната година от победата си при Черномен Мурад I преместил своята столица в Одрин, а през пролетта на 1373 г. организирал румелийската си войска в два отряда. Един начело с Тимурташ бей действувал по долината на Тунджа. Той завладял Яница (дн. Елхово), Дъбилин—Ямбол (където срещнал упорита съпротива на защитниците до лятото на с. г. и те паднали едва след като останали без храна и вода). Айтос, Твърдица и други крепости. Вторият отряд, воден от бейлербега Лала Шахин, действувал към Щипоне, Самоковско и Родопите. за да се открие пътят за настъпление към София. Тогава паднали след самоотвержена отбрана Раковица, Целина, Баткун, Беден, Заград (дн. с. Забърдо), Зареница (при дн. с. Наречен), Станимака и др.99
При изключително тежкото си положение Иван Шишман бил принуден да сключи мир при особено трудни условия: I) отказ от права върху новите османски придобивки; 2) васална зависимост от султана и 3) да му „отдаде заради българския род44 родната си сестра Кера-Тамара100. Той естествено е трябвало да поеме и
91 Ив Дуйчев у Мутафчиев. П История. .. II, с. 285; Lemer-le, Р. Philippe..., р. 214.
’“Dennis, G. Т The Reign of Manuel II Palaeologus in Thessalonica. 1382 1387. Rome. I960, p. 65 sq.; Острогорски. Г.
Серска облает..., с. 144. Вж. поправките в хронологията и източниците у Гюзелев. В. Ямбол..., 61 64.
” Захариев. Ст Географско-историко-статистическо описание на Татар-пазарджишката кааза. Виена, 1870 г. (фототипно преизд. С., 1970). с. 54, 65 66; Шишков, Ст. Н Българо-мохамеданите. С., 1936, Ангелов. Д. Турското завоевание.... с. 383 сл. и пос. там източници; Из миналото на българомохамеданите в Родопите. С., 1958, с. 42 сл.
100 Попруженко, М. Г. Синодик царя Борила..., с. 89; Ников. П Турското завладяване ... с. 61 сл.. отнася сключването на мира към 1375 г. Срв. Дуйчев, Ив. От Черномен до Косово поле. В: БС. Т. I, с. 562. който го отнася към по-близко до Черноменската битка време
обичайно налаганите задължения да плаща данък и да предостави помощни войски1 °*.
Византия вече също отпаднала като фактор на Балканите, защото се раздирала от нови династически междуособици. През май 1373 и 1379 — 1381 г. избухнали разори между Йоан V Палеолог и първо-родния му син Андроник IV. Към 1375 г. империята изпаднала също в зависимост от султана и загубила (зимата на 1376 — 1377 г.) нови територии, между конто и върнатия й през 1371 г. Галиполи. Феодалните държавици на Балканите отново се вплели във войни не само една срещу друга, но дори и с други европейски страни, като например Генуа, Унгария, а и самите италиански градове републики воювали помежду си край бреговете на полуострова. Всички управляващи среди на Балканите пренебрегвали отново надвисналата опасност, срещу която събитията показали, че обединените хрис-тиянски сили могли да очакват успех.
През 1378 г. по неизвестен повод войските на Мурад! започнали третото си настъпление в пределите на Иван-Шишмановото царство. Те успели да превземат Щипоне, Самоков и други крепости с оглед да присъединят след това Софийското поле и долината на Нишава. Замисълът на султана бил да вбие нов клин между двете царства, от една страна, и Велбъждското деспотство, Прилепското кралство и Сърбия, от друга. След дългогодишна и самоотвержена съпротива последователно паднали в ръцете на османците крепостите на София (1383 г. — едва когато бил пленен с измама банът Янука)101 102, Ниш и Пирот (1385) и др.103 Иван Шишман не бил в състояние да се противопостави на завоевателите поради избух-налия конфликт с угровлашкия воевода Дан I и нашествието му през 1384 г.104 Тогава Иван Срацимир не, само не взел страната на брат си, но дори действувал против него.
Султан Мурад I използувал умело противоречията и разприте на християнските феодални владетели и успо-редно с действията си срещу България отнел от византийците Сяр (септември 1383 г.)105 и Солун (април 1387 г.)106.
Сръбският княз Лазар (1371 — 1389), съзрял надвисналата вече пряка заплаха над своята родина, направил опит да обедини християнските държавици за отпор срещу нашественика. Той обаче успял да привлече освен босненския крал Твърдко само търновския цар Иван Шишман и добруджанския деспот Иванко от владетелите в българските земи. Останалите (Иван Срацимир, Марко Прилепски и Константин Драгаш Деянов) не само останали извън съюза на единоверците си, като залазили васалните си отношения със султана, но дори го подпомогнали с отряди107. В сражението при Плочник (при гр. Топлица, дн. гр. Куршумлия) на р. Топлица през 1387 г. войските на султан Мурад I и неговите васали претърпели тежко поражение. За съжаление християн-
101 Дуйчев. Ив. От Черномсн... 551 552.
102 Кузев. Ал. Кой е владял град София през 70-те години на XIV в.? В: Сердика Средец София. С . 1980, 153—161. подкрепя с нови доводи поправката. извършена от Баласчев, Г. Нови известия за черковното ведомство на Видинската и Софийската епархии през първите години на тяхното завладяване от турците. СбНУНК, XVIII. 1901. 145 148 (за предположението. изказано от М. Дринов и К. Иречек. че Иван Срацимир отнел от брат си Средец с областта му през 1371 г).
Въпреки че Иречек. К История.. . 389—390. бел. 4. се откаэва от тезата си, необяснимо защо Петров. П. Търговски връзкн между България и Дубровник през XIV в. ИБИД. XXV, 1967, 109 111. съвсем голословно я поддържа отново. Вж. обоснованата критика на Ал. Кузев по въпроса.
103 История на България. I2. с. 243.
104 Istoria Rominiei. II. р. 253. Конфликтът продължил до 1386 г., когато Дан I загинал в сражение и бил наследен от Мирчо Велики (1386 1418).
105 Loenertz. R.-J. Demetrius Cydones. Correspondence. T. II. Citta del Vaticano, I960. 208—209.
106 Пак там. с. 264.
Kuzev, Al. Die Beziehungen.... 122 123.
ските владетели не извлекли поука от победата си, която показала, че османските турци не са непобедими при задружен отпор и те все още можели да ги прокудят от Европа с обединените си сили.
През следващите две години султан Мурад I побързал да отмъсти на непокорните си васали за претърпяното поражение. Първата изкупителна жертва били Търновското царство и Добруджанското деспотство. Оше през пролетта на 1388 г. той изпратил срещу тях 30-хилядна армия начело с Али паша. Османският пълководец преминал Стара планина и след упорита съпротива превзел крепостите Шумен, Преслав, Мадара, Овеч, Венчан (дн. едноименно село във Варненски окръг) и др., но обсадите му на Варна, Тутракан и Никопол били безуспешни. Цар Иван Шишман се затворил в Никопол и при лична среща с Мурад I в Ямбол бил принуден да иска примирие.
Султанът поставил извънредно тежки условия: освен да признае отново върховенството на султана той трябвало да предаде Дръстър108, една крепост с особено важно стратегическо положение. Нейното загубване означавало прекъсване връзките на Търново с Добруджанското деспотство, а заедно с това — установяване на османското виляние и върху отвъддунавските воеводства. Ето защо цар Иван Шишман отказал да предаде превъзхождащата „всички други негови градове и крепости както по своята големина, тъй и по великоле-пието на сградите, богатството на жителите и по своята якост...“109. Приема се. че търновският цар отстъпил важната твърдина едва когато бил повторно блокиран в Никопол. При третото си нашествие в Търновското царство султанът образувал от завзетите земи със средище Дръстър първия османски санджак на север от Стара планина. който се вбил като клин между владенията на цар Иван Шишман и деспот Иванко, а това предрешило съдбата на двете държавици още през следващото десетилетие.
Правилното тълкуване на известието на турския летописец Ахмед Джевдет за отнемането на Дръстър от Търновското царство ни позволява да определим обстоя-телствата, при конто е станало това решително събитие и как крепостта е попаднала под властта на Мирчо. Според този автор воеводата Мирчо действувал с 5-хиляден отряд като съюзник на турците срещу цар Иван Шишман. Той дошъл на помощ на Мурад I и отнел Дръстър от българския му владетел110.
П. Мутафчиев допуска, че в случая под „турци" не трябва да се разбират османските турци, а противниците на Мурад I — емирите на селджукските турци в Мала Азия. В такъв случай би останало необяснимо защо угровласите ще воюват срещу своя естествен съюзник при неговата борба с общия враг Мурад 1. По-приемливо е второто предположение на П. Мутафчиев — че Мирчо се възползувал от заетостта на султана в Мала Азия или със сърбите, за да увеличи владенията си111.
Според нас обаче най-вероятното обяснение е, че Мирчо е почувствувал опасността вече и за собствените си владения. За да отклони навлизането на войските на Мурад I в Угровлахия и за да запази престола си, също както останалите християнски балкански владетели и той се признал за васал на султана и приел задължението да го подпомага с войска. Поради водените едновременно и в Мала Азия действия изглежда, че при втората обсада
108 Ников. П Турското завладяване.. . с. 66 сл.; Ангелов. Д. •Турското завладяване.... с. 243 сл.; Мутафчиев. П. Съдбините на срсдновековния Дръстър. В: Силистра и Добруджа. I. С. 1927 ( = Избр пр Т II. 19- 103)
|0® Според Leunclavius. Historiae musulmanae Turcorum de monumcntis ipsorum excerptae. Libri 13. Frankfurt 1501, col. 273. Този западен историк познавал Силистра като участник в османските походи.
"° Ихчие,в. Д. А Материали за историята ни под турско робство, I. с. 98 по данни от османския летописец Ахмед Джевдет.
1,1 Мутафчиев. П Съдбините на срсдновековния Дръстър. с. 99. където погрешно тълкува съобщението на Ахмед Джевдет.
на Никопол султаны не е разполагал с достатъчно сили, за да отдели част от войската си за сломяване на твърдата съпротива на защитниците на Дръстър. Ето защо той наредил на своя нов васал Мирчо да нападне в тил цар Иван Шишман Тази именно променена обстановка ще да е принудила цар Иван Шишман да приеме ултиматума на султана. От името на последния угро-влашкият воевода Мирчо влязъл в Дръстър и може би в някои други добруджански крепости112, но решил да използува залисаността на султана в Мала Азия и да задържи окупирания град. Той се обявил за негов владетел с оглед не само да разшири и укрепи феодалното си владение, но и да пренесе отбраната му на юг от Дунава.
Едва когато се справил със затрудненията си със селджукските емири. Баязид 1 Илдъръм (Светкавицата, 1389 — 1402 г.) може би още през лятото на 1391 г. се отправил към Дръстър и го обсадил”3. Бранителите му, оставени на собствените си сили, поставили като условие за предаването на крепостта на превъзхождащия ги по численост противник правото да се изтеглят под закрилата на султанската армия заедно със семействата си, оръжието и преносимото имущество. На 10 км от града обаче охраняващият ги срещу нападение от кръстосващите добруджанската шир османски пълчища Баязидов отряд от хиляда души не им позволил да се отправят в исканата от тях посока — вероятно още свободната територия на Търновското царство. При завързалото се сражение, когато дръстърчани вече се справяли с „охраната" си, върху тях налетели много-бройни „акънджии" (лековъоръжени нередовни султански отряди). Те взели връх и избили българските бежанци от Дръстър. Очевидно това било отмъщението на султана, затова. че имали дързостта да му поставят условия114.
С приключването на светкавичния си наказателен поход, насочен срещу Дръстър, Баязид I пленил Мирчо и наложил данък на воеводството”5. Това показва, че султанът го е сметнал за отметнал се васал, т. е. наложил му наказание и го върнал в зависимого му положение. Образуването на ливата (санджак) Силистра следва да се отнесе към 1391 г., когато османските войски заели града.
След похода срещу Търновското царство и Добру-джанското деспотство през 1388 г. на следната година Мурад се отправил лично срещу Сръбското и Боснен-ското кралство. Стълкновението между султанската войска и силите на християнските владетели, в които участвували и български отряди, станало на 15 юни 1389 г. на Косово поле. Въпреки първоначалните успехи и убийството на Мурад I в палатката му от сърбина Милош Обилич османските турци под началството на Мурадовия син Баязид I разгромили християнската войска. Княз Лазар с много от съюзниците му феодали били пленени и умъртвени по заповед на новия султан, а техните приемници признали неговото върховенство116.
Разгромы на християнското оръжие на Косово поле вече предрешил съдбата на българската земя пълното и завладяване от османските турци. Султаните изпъл-нили своя правилен стратегически замисъл: да подчинят най-напред българите като най-многочислената народ-
1,2 Вж титлите на Мирчо в посочените от Гюзелев, В. Chronicon Mesembrie..., 157—158, грамоти и отъждествяването на Тристрия Между тези крепости се допуска, че бил и Свищов Вж сведението на Леунклавий у Кузев. Ал Приноси II. Пиргос,. Новграл. Свитов и Никопол ИНМВ. Ill (XVIII). 1967, с. 47 и бел. 86.
Мутафчиев. П. Съдбините на срсдновековния Дръстър.... с. 99
114 Пак там. с. 100.
'1 ’ Пак там. с. 101.
,,в За битката в Косово поле вж Томан. П . Косовска битка. Во)но-истори]ски гласник, 1950, кн, I. с. Ill сл.; КовачевиЬ. J.BojHa Косову Уторак, 15 )ун 1389. (Београд). 1953.
ноет на Балканите, за да не могат да се обединят за отпор и да организират отблъекването им от Европа.
Нито Византия, сведена до една незначителна по територия и население държавица, раздирана при това от нестихващи вътрешни разпри, нито разгромените Сърбия и Босна, нито разединените албански и латински феодали в западная и южния дял на полуострова могли да окажат помощ на незавладените още български държавици. Освен това владетелите на последните също не били в състояние да превъзмогнат своите лични противоречия. Без друго те били изолирани и териториално едни от други, тъй като османските турци съумели да приложат стратегията си — овладели крепостите, които отделяли българските държавици помежду им и от останалите единоверии страни. Така например Дръстър и санджакът му откъевал Търновското царство от Добруджанското деспотство. Арцелград (дн. Арчар) — царствата на непримиримо враждуващите помежду си синове на цар Иван Александър, а Гълъбец — Иван-Срацимировата държава от Сърбия”7.
Маджарската победа при Браничево над първия османски отряд, който проникнал в Унгария, обнадеж-дила цар Иван Шишман. Той влязъл във връзка с крал Сигизмунд (Жигмонд, 1387 — 1437 г.) и повел преговори за обща борба срещу нашествениците118. Още по-ярко свидетелство за подготвяните задружни действия на двамата владетели, към които вероятно е бил привлечен и управляващият Угровлахия воевода Мирчо, е цветната планиметрично-перспективна карта на източния дял от Балканския полуостров, намираща се сега в Ръкописния отдел на Парижката национална библиотека, която явно е била предназначена за военни нужди. Тя съдържа информация за крепостите, разположението на противника и съюзниците, пътищата и разстоянията, които очертават оперативните направления и театъра на евентуалните военни действия, а избраните означения на разстоянията и съобщителните линии в обяснителните бележки разкриват целта и замисъла на бъдещо настъп-ление в югоизточна посока към Протоците. Анализът на отбелязаната обстановка в тази част от полуострова ни позволи да датираме изготвянето на оригинала на картата между 1388 и 1393 г., а останалите данни — да определим, че тя е била съставена за крал Сигизмунд с оглед на запланувана кампания срещу османските нашественици в съюз с българските владетели цар Иван Шишман и деспот Иванко119. Означенията на картата сочат, че съсредоточаването на силите им се предвиждало да стане в Никопол и Силистра, които са началните точки на измерените разстояния, а походы следвало да се извърши през старопланинските проходи към Дарда-нелите120.
Приготовленията на съюзниците по всяка вероятност не са останали тайна за султана и го принудили да прибегне към присъщите му светкавични действия (с които заслужил прозвището Илдъръм) срещу Търновското царство. Той преминал Стара планина през пролетта на 1393 г. със значителна войска, насочил се към столицата на Иван Шишман и я обсадил. Вероятно поради надеждата за по-бързо обединяване на неговите сили с тези на съюзниците маджари царят изоставил Търново и се затворил в Никополската крепост.
След тримесечна героична отбрана, вдъхновявана и ръководена от последния търновски патриарх Евтимий, който не изоставил паството си и в най-съдбовните часове, престолният град паднал на 17 юли 1393 г. поради
11 Коледаров. П Военна карта на Балканите, съставена
между 1388 и 1393 г. ВИСб, 1975. № 4, 94—95.
"• Ников. П Турското завладяване..., с. 67; Дуйчев. Ив у
Мутафчиев, П. История. . II. с. 301
119 Коледаров, П Военна карта..., с. 95.
120 Пак там. Съществуването на българо-маджарски съюз към 1392 1393 г. срещу османците се потвьрждава от последвалите
събития закъснелия и неуспешен поход в 1396 г., полученото убежище и дсйността в Унгария на българските престолонаслсдници и др.
настъпилите глад и лишения. Поробителят се разправил жестоко със защитниците, като голямо множество били избити, а други от тях (вкл. и последният глава на Българската патриаршия, която тогава била унищожена) — заточени121.
Превзети били с измама или след преодоляване на отчаяния им отпор и останалите крепости в царството с изключение на Никопол, където Иван Шишман бил блокиран. Султан Баязид, подпомогнат от отряди, водени лично от спазващите васалните си задължения княз Стефан Лазаревич (син и наследник на загиналия на Косово поле сръбски владетел), прилепския крал Марко Вълкашинов, велбъждския деспот Константин Деянов и др., предприел наказателен поход срещу отново отхвър-лилия зависимостта му и съюзил се с крал Сигизмунд и цар Иван Шишман угровлашки воевода Мирчо. Стълк-новението станало на 17 май 1395 г. в местността Ровине близо до дн. гр. Крайова в Румъния. Въпреки привидния успех на воеводата той бил принуден да признае отново върховенството и да плаща годишен данък на султана122. В сражението загинали Марко и Константин123, след което и формалната самостойност на владенията им била унищожена и те минали под пряката власт на султана.
След битката при Ровине Баязид се отправил към Никопол и поискал от призналия се отново за негов васал цар Иван Шишман да му предостави кораби, за да прехвърли войските си на южния бряг на Дунава. Тогава именно била превзета и тази останала свободна твърдина заедно с прилежащия Холъвник и може би още някои други близки на нея крепости от Търновското царство. Последният му владетел бил заловен и погубен на 3 юни 1395 г. според съобщението в т. нар. Безименна българска летопис124. Заедно с останалите предели на Търновското царство била поробена от Баязидовите отряди и земята на добруджанския деспот Иванко125.
Наскоро робската участ сполетяла и последната незавзета българска държавица — Видинското царство на Иван Срацимир. Въпреки проявената от него вярност към сюзерена султан Баязид вероятно е поискал да се осигури срещу отмятането му. Затова още при действията си срещу братовото му царство, Карвунското владение и Угровлашкото воеводство, го задължил да приеме османски гарнизон в столицата си126.
121 За последните часове на престолния град вж. Похвалното слово за Патриарх Евтимий от Григорий Цамблак. С.. 1971, с. 201 сл.; Словото за пренасяне мошите на св. Петка в Сърбия; Ka+uiniacky. Е. Werke.... р. 432; Иванов. Й БСМ. с. 433 сл. За датата по руски и сръбски летописи вж. Ников, П. Турското завладяване.... с. 76.
122 За спороветс в историописа върху изхода на сражението и неговата дата вж. Ostrogorsky. G. History. .. р. 489. п. 3.
123 Пак там.
124 Вж Кузев. Ал. Приноси. VI. Холъвник и Гюргево. с. 71. където са приведени два малко използувани османски източника и проучването им от Decei. A. Deux documents turecs concemant les expeditions des sultans Bayazid Iе' et Murad IIе dans les pays roumains. RRH. XIII. 1974. No 3. 395 402
За Бсзименната българска летопис вж. Дуйчев. Ив СБК. II. с 270; Мечев. К. Българската хроника от началото на XV в (Историчсско съдържание. идеен и художествен облик, въпросът за нейното авторство). ИИИ. 19. 1967, с. 219 сл. Според новооткрит османотурски документ от XV в. Баязид заповядал да бъде обезглавен цар Иван Шишман (вж. I n а I с i k . Н An Ottoman Document of Bayazid I Expedition into Hungary and Wallachia. In: X. Milletlerarusi Bizance tetkikleri kongresi tebligreri. Istanbul. 1957. p. 220 sq.
За превземането на Никопол с измама от Фируз бей според разказа на Леунклавий вж. Кузев. Ал. Приноси, II. Пиргос. Новград. Свитов и Никопол. ИНМВ, HI (XVIII), 1967, с. 55.
125 Столицата на Иванко Калиакра била превзета през 1393 г. (вж. Гюзелев, В. Средновековната крепост Калиакра. .. с. 128 сл.).
ио Кузев, Ал. Приноси, 111. Гигсн. Оряхово, Лом, Видин и Флорентин. ИНМВ. IV (XIX). 1968. с. 48. който н£ определя кога във
Видин с бил приет и въведсн османотурски гарнизон.
Гибелта на българските държавици стреснала вече не само унгарския народ, владетел и феодали, заплашени от този момент пряко за собственото си съществуване, но и по-отдалечените европейски християнски страни, особено там, където споменът за кървавите татарски нашествия бил още пресен. За да предотвратят повторението на преживените ужаси, този път от османците, мнозина рицари в Средна и Западна Европа откликнали на призива да подкрепят почина, подет от маджарския крал Сигизмунд и одобрен от папството — да се организира кръстоносен поход срещу султан Баязид. През ранната есен на 1396 г. съсредоточилата се в Унгария християнска войска се отправила начело с краля към Балканите, за да освободи единоверните народи от властта на османците и да ги прогони от Европа.
При наближаването на малочислените и разнородни кръстоносни сили видинският цар Иван Срацимир обезвредил султанския гарнизон в столицата си и се присъединил към тях. Походът обаче завършил с пълно поражение на 25 септември 1396 г. при Никопол главно поради липсата на добро ръководство и съгласуваност в действията на французи и маджари127.
След катастрофата на кръстоносния поход султан Баязид покорил и Видинското царство, а владетеля му отвел в плен. Така в 1396 г. била унищожена и последната българска държавица през средновековието, а българският народ за близо пет века бил лишен от свободно политическо развитие.
Преките последний от поражението на християнското оръжие през 1396 г. при Никопол не засегнали само българите. То позволило на османците да разширят завоеванията си в останалите незаети части от Балканите и им открило пътя към Средна Европа. Последвалите походи на султаните донесли робска участ и на унгарския народ и на другите народи в Югоизточна Европа, но застрашили сериозно и Хабсбургската империя и Пол-ско-Литовското кралство.
Най-тежката съдба обаче била отредена на българския народ. Географското положение на земите. конто населявал — досам стените на столицата на султаните, конто преместили средището на държавата си от Одрин в завладения Цариград след падането и на Византийската империя, — го поставило под желязната пета на поробителя. В сравнение с останалите подвластни на османците народи българите били най-обезправени. Това било съвсем целенасочено, тъй като те представлявали най-многочислената народност на Балканите и най-реалната заплаха за господството на султаните (при организиран отпор. Ето защо българският народ бил лишен от всякаква правдина и особено от политическо и културно средище. По тази причина всъщност българите били подчинени на цариградския патриарх и самостоя-телната им църква била унищожена, за да бъде възстановена едва през 1870 г.
Въпреки това българският народ не преклонил глава пред поробителя си — още от началото на XV в. почти през половин столетие той вдигал по едно по-значително въетание. Пак поради обстоятелството, че земите му били разлоложени най-близо до Цариград, той се освободил последен от балканските народи, но след тежка борба за опазването на народностния си облик и за утвърждаване на нацията и правото си на свободно развитие.
127 Ostrogorsky. G. History.... р. 490 и пос. в бел 1 книжнина върху похода.
15 Поли । имеет география на средновековната българска държава
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Разкриването на пространствената страна от развитието на възобновената под ръководството на братята Асеневци българска държава допринася за по-пълното изясняване и на редица факти и положения от нашата история от 1186 до 1396 г. Наред с това то позволява да се направят и някои важни изводи и обобщения. Между тях от особена важност е обстоятелството, че през посочения откъс от време в България последователно се запазва приемственост с първоначалния период от нейното съществуване. Тя проличава не само от същото име, с което страната и политическата формация продължили да бъдат известии и наричани от другите народи, но и от изричните изяви в официалните документи на нейните владетели, че са царе на българите, а не на последно място — и от изразеното от тях и в книжовните паметници схващане за продължение на развитието от VII до XI в., за спазването на традициите от миналото.
Преди всичко обаче приемствеността изпъква най-ярко в основната задача, която народът и ръководи-телите му осъществяват и след 1186 г.: да бъдат освободени и задържани в пределите на единна полити-ческа. икономическа и културна общност всички земи, населени с единородци българи. В тази насока ние разполагаме и с категоричното и ясно свидетелство на ромейския историк съвременник Никита Хониат, че още от самото начало Асеневци са се стремели да обединят управлението на българите от Горната и Долната земя „в едно, както е било някога".
Приемствеността се установява също и при внима-телния анализ и оценка поотделно на институциите на централната власт и изобщо на военноуправленската и административна система и терминологията, както и някои пространствени положения, на конто не е било отделяно в достатъчна мяра внимание. Между последните могат да се изтъкнат:
I) Почти пълното териториално покритие на начал-ните ядра при образуването и възстановяването на държавата (по двата бряга на Долни Дунав) и изборът на средишето им — отново в дн. Североизточна България.
Старото българско население и намирашите се под неговото сил но културно и етническо влияние инородци във въобше непокорените нито от Византия, нито от Унгария територии между Карпатите и Долни Дунав взели твърде дейно участие в освободителната борба на сънародниците си на юг от голямата река и незабавно се включили във възобновената държава. Това се явява напълно закономерна и естествена последица, която се дължала не само на народностните отношения, но и на недооценявания в историографията факт, че през IX — X в. българската народност се образувала и просыцес-твувала едновременно както на юг, така и на север от Дунав. Нешо повече, -през XI — XII в. в земите между тази река и Карпатите не престанали да действуват
известии еманации на българската държавност, създа-дени в устройствената и отбранителната система на царството преди неговото покоряване през 1018 г.
2) Еднаквостта във военноадминистративната уредба, управлението и отбраната на държавата, която проличава съвсем ясно от: а) запазването на средищната (столичната или вътрешната) облает и провинциалните поделения, конто обаче вече не били наричани „коми-тати", а „хори“, „страни" или „области"; б) пълното сходство в организацията на осигуровката на столицата и нейната облает, а като цяло — и на държавните предели.
Особено отчетливо това се наблюдава в организацията на отбраната на север — чрез територии, предоста-вени на заселилите се сред местното българско население инородци — съюзници кумани, а впоследствие угровласи, бродници, татари и др. Те били поданици на търновския цар, както и печенегите на преславските и охридските владетели, и ги заместили напълно, защото изпълнявали същото предназначение — да пазят границата в едно от най-уязвимите направления, а едновременно с това да набират и помощни отряди, конто се включвали в състава на царската войска. Срещу това населението отвъд Дунав продължило да се ползува с правата на известно самоуправление начело с тамошните български и своите племенни пъовении.
В останалите посоки осигуровката на държавното средище се осъществявала отново от провинциалните поделения и една сложна концентрична система от ешелонирани редове от твърдини, конто изпълнявали функциите на старите землени и градени съоръжения (окопи и укрепления).
Според данните, с конто разполагаме от изворите и другите данни, междите на Търновското царство и останалите български феодални държавици и владения със съседните им страни през XIII — XIV в. не представлявали вече толкова обширни зони. Липсват сведения, че на българска територия през тази епоха са съществували и са били поддържани „пусти", а още по-малко — „ничии" земи, каквито например създала по източна традиция североизточната съседка на царството татарската „Златна орда".
Трасето на граничите се определяло през разглеж-дания период до значителна степей от природните особености — естествените хидрографски и орографски препятствия, като морета, по-пълноводни реки, блата, езера или планини и възвишения, пресечени местности и пр. С по-голяма точност граничите от това време се очертават предимно въз основа на сведенията в писме-ните извори в зависимост от данните, коя от страните владеела дадена крепост. От прякото предназначение на последната — да наблюдава и отбранява проход, брод или други сгодни и обичайни места за преминаване, а особено като се вземат предвид конкретните местни условия, е възможно да се определи на чия територия е
оставало дадено побрежие на река или планина, т. е. поточно дали границата е минавала по билото на последната, или тя като цяло и заедно с подножията и предпланините си по посока към съответния съсед е била владяна само от едната държава. Същото се отнася и до реки, като например Дунав, където Търновското царство поддържало двойки крепости с гарнизони на двата бряга, като Никопол и Холъвник, Малко и Голямо Йоргово (съответно дн. Русе и Гюргево) и др.
Тук трябва да отбележим, че граничното трасе през интересуващата ни епоха обаче може да се определи с най-голяма сигурност и пълнота само като се приложи комплексен метод. Това ще рече да бъдат използувани след внимателен анализ и съпоставка наред с наратив-ните, епиграфските и други писмени извори и най-разнообразни данни, извлечени от източниците, и ре-зултатите от изследванията на различии отрасли на науката: предимно археологията, етнографията, историята на църковното устройство, архитектурата, езико-знанието, литературознанието и др. От особено значение е да се изтълкуват правилно срещаните в източниците стилови похвати и термини, особено пренасянето и архаизирането на етноними, имената на географските области, военноадминистративната номенклатура и др. Достатъчно е да припомним случайте с равнозначните етноними „българи", „мизи“, „скити“, „власи" или „миксоварвари" „тюрки", „трибали" и пр., макротопо-нимите Горна и Долна земя, Загоре^ Неада. Угровлашко и др., Хемус (взето като комплекс), Оградената Тракия, темите и географските области Македония, Тракия и други подобии. При вярното разкритие на тяхното съдържание и локализация могат да се избегнат редица внесени в историографията заблуди и грешки, станали причина за неправилни констатации, изводи и заключения.
Отликите между първоначалната и възобновената ни държава трябва да се отдадат, от една страна, на въздействието на византийския имперски ред при про-дължителното съседство и особено през ромейското иго, а, от друга страна, и преди всичко — на настъпилите промени в структурата и управлението на царството, дължащи се на твърде напредналата фаза в обществено-икономическите отношения при развития феодализъм. Следва обаче да се отбележи, че в действителност заемките (например на отделни институции или в административната терминология и титулатурата) са били повлияни и постоянно видоизменяни от местните условия и при подчертан стремеж за тяхното побълга-ряване.
При развития феодализъм решителна роля изиграва сепаратизмът на възмогващото се за сметка на централната власт болярство. За задълбочаването на процеса на раздробяването на държавата немалко допринесли и някои от търновските царе с личната си политика да облагодетелствуват свои родственици. Те им предоста-вяли територии и постове за тяхна лична издръжка и дори им отстъпвали отделни владетелски прерогативи, права и пр. Същевременно царете раздавали земи и административни служби и на по-изтъкнати първенци поради нарастващата необходимост да си осигурят тяхната подкрепа в отбраната или управлението на страната. При създадените условия някои от едрите феодали успявали в една или друга степей да превърнат дадените им територии, постове и права в наследствени, което още повече укрепвало техните икономически и политически позиции за сметка на централната власт.
Наред с нарасналите сепаратистки стремления сред по-видните първенци за отслабването на централната власт и настъпилите структурни изменения в българската държава, разбира се, допринесли и някои външни фактори. Само около половин век след възстановяването й и непосредствено след постигнатия през управлението на първите Асеневци възход с възвърнато първенствува-що положение на Балканите от 1242 г. царството
изпаднало в данна зависимост от нашествениците татари, която водела не само до икономическа, но и до политическа разруха. Така още през същото десетилетие то загубило значителни дялове от територията си, които били завладени от съседите.
Намаляването на територията на Търновското царство естествен© се отразило и върху числеността на царската войска. В нея продължили да участвуват помощните отряди, набирани от поданното инородно население от кумани, угровласи, „яси“ и др., но българските владетели едновременно с това започнали все по-често да прибягват до типичната за епохата практика: да привличат наемници съюзници, в случая татари, руси бродници и пр. Царете трябвало да разчитат понякога и на отцепилите се боляри и на угровлашките воеводи, а това вече изисквало все по-големи концесии. Така търновските владетели бивали принуждавани да им отстъпват територии или да разширяват степента на тяхната самостоятелност. Всичко това увеличавало децентрализацията в българската държава и на мал я вал о нейната мощ, защото тя загубвала постепенно унитарния си характер при новите отношения с местните управители.
Тези ускорително развиващи се изменения се отразили върху общия брой и системата на разпределение на военноадминистративните единици. Те засегнали чув-ствително отбраната на страната, защото със стесня-ването на териториалния обхват на държавата цели звена, осигуряващи столицата, отпадали и местоукре-пителната защита се доближавала все повече до нея.
През последния век и половина от съществуването на средновековната българска държава политического развитие в земите, които влизали преди това в пределите й и имали преобладаващо население от българи. се прос-ледява вече в няколко феодални владения. Те били несъмнено български не само по своя народностей състав и общ облик, но и по силата на традициите на въведеното в тях от векове управление. За това можем да съдим по някои изрични изворови известия, като например назо-ваването „български" крале, деспоти и т. н. на видин-ските, добруджанските, прилепските, велбъждските и други феодални владетели, а особено по твърде пока-зателните и почти изцяло запазени устройство, български език в официалните документи и богослужението в просъществувалите и след унищожението на Търновското и Видинското царство през XV и следвашите столетия Угровлашко и Молдованско воеводство. Те, както и всички останали феодални владения, създадени през XIII и XIV в. в средищната, северната и източната част от Балканите, сиреч в предишните предели на царството, следва да се разглеждат като производни на българската държавност.
От всичко това може да се направи още един съществен извод — за високата степей на културно развитие и политическа утвърденост на българската държава не само в нейната етническа територия. но и извън пределите й. Това проличава ясно и от някои изворови известия и стигнали до нас документи, които сочат, че редът в царството и неговите институции са оказали силно влияние и върху другите балкански небългарски държавни образувания. Това се наблюдава и установява например в ромейската Солунско-Епирска империя на Дука-Комнините с въведените в нея „варварски [т. е. български] обичаи" и ред (по изричното свидетелство на Г. Акрополит), в Сръбското кралство (чиито владетели спазвали в хрисовули, законници и други актове редица положения, постановени от българските царе или заети от въведената от тях кодифи-кационна система, и то не само в завладените територии в Македония, Поморавието, Белградската облает, Косово поле, Южна Метохия и др.) и в други страни. В тази насока се поставя въпросът за възприемането от Унгарското кралство на термини като „комитати", въведени в България през IX — XI в., титулатурата.
практиката на инородни поселения в граничните покрай-нини и други институции.
Бъдещите проучвания върху привлечени нови източници биха изяснили важни и интересни въпроси не само от българската, но и от общобалканската и югоизточ-ноевропейската история на развитието на държавното право и народностните отношения.
Приложеният комплексен метод на изследване раз-крива нови възможности да определим и уточним последователните промени в териториалния обхват на възстановената през 1186 г. българска държава.
Обявеното от Асеневци въстание в т. нар. според българския народен дележ на отечеството Горна земя. или Загоре (което в много случаи се превръщало в синоним на Търновското царство), и в земите на юг от Балкана — до Странджа и прилежащите й земи, обхванало и непопадналата изобщо под чуждо иго част от третия, или отвъддунавския дял на предишната българска държава — дн. Влашко, Молдова и Бесарабия, чието население веднага ги включило в пределите на Търновското царство.
Особено съшествен в случая е правилният избор на огнището на освободителното движение в Мизия. Той бил предпоставка, която осигурила неговия победен завършек, тъй като една от главните причини за неуспеха на най-мощните надигания срещу поробителя на българите, едното начело с Петър Делян и Тихомир в 1040 — 1041 г., а другото с Георги Войтех и Константин Бодин в 1072 г., е обстоятелството, че те избухнали в бившите западни предели на царството. Така тези въстания останали без пряка връзка с отвъддунавските земи и не могли да получат помощ от населяващите ги техни сънародници и заселилите се отпреди сред тях вече обългарени печенеги. Асеневци обаче получили не само тяхната подкрепа, но и тази на придошлите през XII в. там кумани, който станали техни последователно верни съюзници и поданици. Това позволило на въстаниците да извършат стратегическо изтегляне в земите на север от Дунав и да ги използуват като плацдарм, за да се завърнат в Мизия с удвоени сили и като победители.
След повторного и несполучливо преминаване на Балкана в 1188 г. византийците били принудени да признаят отново българската държава. Тя се утвърдила напълно след претърпяното от ромеите при оттеглянето им през 1191 г. поражение в балканските проходи (вероятно Тревненския) и империята трябвало вече да се примири със съществуването на възобновеното царство в почти същия обхват, както при първите ханове Аспарух и Тервел. Ядрото му съставлявали земите от двете страни на Долни Дунав, до устията му, между Карпатите от север и Стара планина и Големия окоп (дн. наричан Еркесията) в Тракия от юг. На запад Търновското царство отново се разпростряло до вододела на Тимок и Велика Морава, а на изток — до Черно море и р. Днестър. В продължение само на четири десетилетия след обявяването на въстанието от братята Асеневци българската държава достигнала при цар Иван Асен II връхната точка на възстановеното си величие и международно значение като най-мощната и централизирана държава в Европа за разлика от останалите, който били вече феодално разчленени, а заедно с това осъществила и най-обширното си териториално нарастване. Нейните предели отново се разпрострели до бреговете на Черно, Бяло и Синьо, или Адриатическо море, Долни Дунав (от Срем до Устията), Долна Дрина и Сава, билото на Карпатите, Северномолдавските плата (Сучавско и Стърнишоара), Днестър, южнобалканските и южнома-кедонските планини и линията Мидия — Цурул — Енос.
След смъртта на цар Иван Асен II при наётъпилия неудържим упадък Търновското царство започнало да губи от териториите си и владетелите му били принудени
да водят вече войни не за разширяване на пределите му, а за отбрана или запазване и възвръшане на отнетите временно от съседите или от отцепниците боляри земи. Така българската държава претърпяла редица кратко-временни и по-продължителни промени на границите си в различии посоки или окончателни загуби на покраинини.
Препедът на тези промени обаче показва, че началното териториално ядро на възобновената българска държава се залазило почти до края на съществуването й по двата бряга на Долни Дунав, т. е. Горна и Долна Мизия (според бившето имперско провинциално деление) и дн. Влашко, Молдова и Бесарабия, а по-продължително време в пределите й били включени по-големите дялове от другите главки географски области, населени с българска народност — Тракия и Македония.
След освобождението от византийска власт в 1201 г. на черноморского пристанище Варна от цар Калоян Долна Мизия изцяло с Добруджа (бившата провинция Малка Скития) неотменно съставлявала неразделна част от Търновското царство. Изключение правели отделни части от земите между Долни Дунав и Стара планина, и то само за непродължително време. През последните две десетилетия на XIII в. Добруджа била отнета от татарите, а от 50-те години на следващото столетие там се обособили като самостоятелни болярите от Тертеро-вия род Балик, Добротица и Иванко.
Същото се отнася и до бившата имперска провинция Горна Мизия. Още при победния завършек на въстанието със завръшането на Асеневци на юг от Дунав пороби-телят бил прогонен от Видинската облает, включваща долината на Тимок, т. е. до вододела на тази река с Велика Морава (състоящ се от пл. Свърлижка, Горуно-вец, дн. Горуновац, Кучевска, Гарван и Мироч) на запад и земите по долните течения на Огоста и Искър и пролома на последната — от изток. Тази територия влизала в пределите на Търновското царство почти през цялото му съществуване, освен когато отцепници боляри неколкократно, но временно я отделяли от него. Първия път това извършили през 1257 г. намерилите убежище в България и постъпили на царска служба руси Ростислав Михайлович и Яков Светослав, а след тях — в 1276 г. — боляринът Шишман, представител на един от клоновете на Асеневата династия. Във владенията на Яков Светослав и Шишман вече влизали изцяло или отчасти поречията и на Българска (дн. Южна) и Велика Морава, както и Олтения на север от Дунава (между Южните Карпати и р. Олт). Владението на Шишман обаче отново се обединило с царството, когато на търновския престол бил избран синът му Михаил III Шишман Асен (1323—1330). То останало в границите му до обособява-нето на Видинското царство при друг Асеневец — Иван Срацимир, който след смъртта на баща си не признал властта на своя полубрат Иван Шишман в Търново.
След като Асен и Петър освободили през 1191 г. Висока Средна България — Средецката (Софийската) облает заедно с поречието на Нишава и Горна Струма, тези земи останали в състава на Търновското царство до последните му години.
В 1195 г. първите Асеневци прогонили поробителя от Белградската и Браничевската облает — покрайнини, по това време оспорвани единствено от Унгарското кралство, което настойчиво се стремяло към разширение и на юг от Долни Дунав. Цар Калоян обаче затвърдил българската власт в тези територии и през 1201 г. освободил и временно присъединените от сръбския велик жупан Косово поле (с Липлян и Прищина) и Южна Метохия с Призрен. Завладени през управлението на Борил, Белградската и Браничевската облает били върнати от унгарския крал като зестра на Иван Асен II след сключения династичен брак. При неговите наслед-ници в 1255 г. споменатият Ростислав Михайлович отцепил от царството тези две покрайнини, а от 1257 до 2,г. и Видинската облает. Той се признал за васал на унгарския крал и тогава били образувани маджарските
банства Мачо (от Мачва) и Кучб, или Баранч (от Браничево). Пре, 1273 г. обаче първите две области обраэували самостоятелно феодално владение на българските боляри Дърман и Куделин. При татарската хетемония на Балканите бившият сръбски крал Стефан Драгутин от 1282 г. обособил свое владение със средище в Срем като зет и васал на унгарския крал. Той отнел в 1291 г. от двамата братя Белградската и Браничевската облает до вододела на Велика Морава и Тимок с гр. Ра-вън. След неговата смърт в 1316 г. те попаднали за първи път под сръбска власт, тъй като брат му Стефан Милутин заел престола и ги отнел от неговия син. Територията му била отново оспорвана от маджарите, който към 1322 г. обаче завзели само Белград с Мачва и възстановили банството Мачо. Браничевската облает била задържана от сръбските крале до смъртта на Стефан Душан в 1355 г., когато велможата Радич Бранкович я отцепил
като свое самостоятелно владение.
Вероятно за да осигурят неутралитета на великия сръбски жупан Стефан I Неман, когато освобождавали Белградската и Браничевската облает в 1195 г., Асен и Петър не му противодействували и той завладял Косово поле Лаб с Липлян и долината на Ситница с Прищина. Цар Калоян обаче ги освободил в 1202 г. заедно с Южна Метохия и Призрен, чиято епископия била в диоцеза на Търновската църква. Тези територии, населени през средновековието със славяни от българската трупа и
съставляващи неразделна част от държавата им през началния й период, били заграбени заедно с долината на Българска Морава повторно за две десетилетия през управлението на Борил, но Иван Асен II ги освободил отново през 1233 г. след намесата си в сръбските междуособици.
През 1283 г. сръбският крал Стефан Урош II Милутин се възползувал от слабостта на търновската власт, за да завладее Южна Метохия и Косово поле. Едва тогава тези
области, който в съвременната историография са вклю-чени в понятието „Стара Сърбия”, попаднали за по-продължително време в пределите на сръбската държава и след смъртта на Стефан Душан съставили владението на Вук Бранкович и други сръбски велможи.
Друга била съдбата на северните покрайнини на българската държава от IX и X в. — земите между реките Хрон и Средни Дунав, Високите Татри, Бескидите и Карпатите, т. е. басейна на Тиса (дн. Средно и Източно Словашко и източния дял от Унгария), Задкарпатска Украйна (или Рутения), Марамуреш. Банат и Седми-градско (или Трансилвания). Те въобще не се върнали под властта на възобновеното царство, а останали в пределите на Унгарското кралство, което ги завладяло през първите десетилетия на XI в. Значителната част от тамошното старо българско население, което не приело католицизма и не се помаджарило, а залазило не само православието (разполагайки дотогава със свои епископи. вероятно подчинени след унията на Търновската църква), но и народностното си съзнание, била принудена да се изсели. Причина за това били преследванията, предприети срещу тях след 1231 г. от кралската власт и католическото духовенство, когато Иван Асен II прекратил унията с Рим. Тяхната сълба споделили и настанилите се в Унгария през XI — XII в. също православии, но романизирани елементи от старото балканско население, известии под името „власи и придошли там като бежанци или изпратени като наемници от византийската власт от т. нар. през средните векове Велика Влахия в Епир и от други земи на юг от Дунав.
Бежанците от Унгарското кралство били наречени общо „угровласи”, за да се означи смесеният им етнически състав и за отлика от романизираните елементи в западните части на Балканите на юг от Дунав. Те били приети и настанени от търновската власт в нейните владения, разлоложени на север от Дунав между Южните и Гористите Карпати откъм Унгария и
Северномолдавските плата Сучавско и Стърнишоара — откъм Галичко-Волинското руско княжество. „Угрите”, под което трябва да се разбира старото българско население в Унгарското кралство, подсилили още повече българския елемент в отвъддунавските владения на Търновското царство. По състава си той се бил доста размесил със заселилите се инородци номади, особено след идването на дунавската трупа от куманите. който останали докрай верни поданици на търновските царе и започнали бързо да се сродяват с местните българи. изпадайки под тяхното силно културно и етническо влияние, особено след като приели православието и минали в лоното на Търновската църква.
От 1231 г. отвъддунавските погранични области на България били преобразувани във воеводства и поверени на първенци от местното население, но по името на придошлите бежанци били наречени „угровлашки“. От 1360 г. воеводите от куманския род на Бесарабите разширили своите права и самоуправление върху тери-ториите между Южните Карпати и Долни Дунав. възползувайки се от родството си с цар Иван Александър Асен, който взел за жена дъщерята на Иванко Бесараба. Въпреки това търновските владетели, вкл. и последният — Иван Шишман, залазили своя суверенитет върху областта. Това проличава недвусмислено от факта, че събирали в Рукер (на прохода Бран в Карпатите) митото върху външния стокообмен и поддържали до самото османотурско завоевание свои гарнизони в някои от ключовите крепости на левия бряг на Дунав. През следващите столетия воеводството, просъществувало като васално на султаните. станало известно като Влашко, като по-кратко и поради превеса, който постепенно добил романизираният елемент от населението му.
Другото воеводство, на територията между Гористите Карпати и Прут, получило името си от десния приток на Серет — Молдава. То съставлявало неразделна част от Търновското царство до 1352 г., когато било завладяно от унгарския крал и минало под негово върховенство. Българската власт била прекратена само през последните две десетилетия на XIII в., когато воеводството било завзето и присъединено от хана на „Златната орда” Ногай.
Преди преселението на угровласите частта от отвъд-дунавската територия на Търновското царство, разпо-ложена на запад от р. Олт (дн. наричана Олтения, Мало или Черно Влашко). освен по време на военни походи попадала за кратки периоди под маджарска власт: през управлението на цар Борил (1207 — 1218), от 1246 до 1259 (когато там било образувано Северинското банство). а вероятно и през част от следващото десетилетие до 1273 г.
Междуречието на Долни Днепър и Днестър. което съставлявало североизточната покрайнина на българската държава през целия й начален период (от VII до XI в.), също не се включило в пределите й. след като тя била възобновена в 1186 г. Там се разпореждали заселилите се кумани от бугската, лукоморската и деснобрежната днепърска трупа, конто от 1242 г. попаднали под властта и във външната западна облает на татарската „Златна орда”. По тези причини североизточната граница на Търновското царство трябвало да се отдръпне окончателно по Днестър. Междуречието на последната с Прут (т. е. дн. обл. Бесарабия) обаче останало иегова територия почти през цялото му съществуване с изключение на два периода: първия през последните две десетилетия на XII в., когато областта била отпета от татарския хан Ногай и включена в неговия улус, и втория след 1339 г., когато „Златната орда” в края на управлението на хан Узбек я присъе-динила повторно. През втората половина на същото столетие до 1359 г. Бесарабия заедно с немалочисленото си българско население (за чието присъствие свидетел-ствуват известията в генуезките документи, „Геогра-
фията" на Абулфеда, хрониката от Путна и други източници) постепенно била включена в обявилото се за самостоятелно от 1365 г. Молдавско воеводство.
На запад върховната власт на търновския цар се разпростряла само за кратко време върху същинските земи, населени със сърби. Това траяло само през част от управлението на Иван Асен II, който поставил на сръбския престол своя зет Стефан Владислав (1233 — 1234). Впоследствие неговите приемници от Немановата династия постигнали замогването на Сърбия и нейния възход при Стефан Душан (1331 — 1355). При тях тя се разпростряла на изток и юг в земите на Търновското царство, тогава населени изключително с българи: Белградската облает и Мачва, Косово поле, Южна Метохия с Призрен, Македония и част от Арбанашката земя.
Въпреки пестеливостта на византийските автори по отношение на военните успехи на цар Калоян и разширението на властта му на запад и юг критичният разбор на сведенията у Никита Хониат и съпоставката им с домашните агиографски извори (Словото за Йоан Поливотски, Житието на Иларион Мъгленски и Пат-риарх-Евтимиевия Пролог за същия светия) показват, че още този владетел е включил в царството земите до Драч и части от Тесалия и Епир, които се явяват с термините Далмация за първите и Неада — за последните, също населени през средновековието със славяни от българската трупа и съставляващи неразделни части от българската държава през X—XI в. В този смисъл Неада следва да се тълкува Нова Елада, като се има предвид започналата през ромейското иго (XI — XII в.) елиниза-ция на обитателите българи на Епир и Тесалия. Възстано-вяването на царската власт в тези две области трябва да се евърже по време с признанието от страна на ромеите не само в Тракия, но и в тези покрайнини на върховенството на Калоян, когато те потърсили съюза му при въетанието си срещу латинските рицари кръетоноеци след унищо-жаването на Византийската империя в 1204 г. Подчини-лите се откъм българския цар ромеи след неговата знаменателна победа при Одрин се включили в обосо-билото се със средище в Арта Епирско деспотство на Михаил I Дука Комнин, а впоследствие разраснало се и превърнато в Солунско-Епирска империя от приемника му Теодор Комнин.
След разгрома на Т. Комнин при Клокотница в 1230 г. цар Иван Асен II включил отново в българската държава Тесалия, чието управление предоставил на зет си Мануил Комнин със средище в Солун, а наред с това, както при цар Самуил, и територията до брега на Адриатическо море с Драч. Тя била наречена във византийските извори Албанон, а в старобългарските — Арбанашка земя, и била разположена между планините, днес наричани Североалбански, Грива, Радовичка, Грамос и Смолика — на юг. По последните границата с Епирското деспотство минавала от 1230 до 1246 г. Тогава то отнело за кратко време Арбанашката земя от Михаил II Асен, синът на Иван Асен II, когато между 1252 и 1256 г. Никейската империя я присъединила, за да стане тя от 1261 г. владение на възстановената Византийска империя.
Двете южни от главните области на земите, населени с българската народност — Тракия и Македония, наричани така според античната и днешната географска номенклатура, — влизали в пределите на нейната възобновена държава почти през цялото й повторно съществуване, въпреки че отделни техни части са бивали отнемани от съседните страни за различии периоди от време.
Както през VII—XI, така и през XIII—XIV в. разграничението на територията на юг от Балкана зависело от съотношението на силите на империята и царството или по-точно — от възможността им да осигурят далечната отбрана на своите столици. Българското население в покрайнината Загоре и в Горна, или Северна Тракия, т. е. в „близките до Хемус земи“, взело
участие във въетанието на Асеневци за възстановяването на родната си държава. В споменатия израз под „крепостите около Хемус“ Г. Пахимер и други византийски автори разбирали Хемус като орографски комплекс, който включвал освен Стара планина още и Средна гора, Странджа, Сакар и съединяващите ги Бакаджици, Светиилийските, Манастирските и Дервент-ските възвишения. Това обусловило и наложило похода на Асеневци през 1186 г. до Агатопол, а след ромейския неуспех пред Ловеч — освобождението на областта Загоре до т. нар. от Ансберт „оградената [с окоп, т. е. с Еркесията] Тракия". Констанция и Несебър — Месемврия обаче останали под ромейска власт до превземането им от цар Калоян към 1201—1202 г. Така до падането на Цариград под латинска власт (1204) Тракийското Поморие до южните разклонения на Сакар, Дервентските възвишения и билото на Странджа и нос Инеада вече влизало в пределите на царството.
В 1197 г. Византия назначила българския болярин Иванко (убиеца на цар Асен I) за управител на Пловдивската обл. с част от Родопите, но той се обявил за самостоятелен владетел, докато през 1200 г. бил премахнат от Цариград. След одринската победа в 1205 г. на цар Калоян Пловдив с областта бил освободен от ромейско иго и военновременните граници на България достигнали до мраморноморските и беломор-ските тракийски пристанища. Територията между тях и Средна гора обаче останала театър на стълкновения и България загубила до голяма степей позициите си в нея. Иван Асен II, като се възползувал от слабостта на латинските рицари, успял да освободи отново Пловдив. Родопската облает се управлявала от техния васал деспот Алексий Слав, който се отцепил в 1207 г., когато Борил след гибелта на Калоян заел търновския престол. Едва след клокотнишката победа от 14 март 1230 г. цар Иван Асен II отнел от солунско-епирския имп. Теодор Комнин цяла Южна Тракия с Одрин и Димотика до линията Енос — Цурул — Мидия. Тогава вероятно той ликвидирал владението и на Алексий Слав и го включил отново в царството.
При наследника на Иван Асен II — Михаил II Асен, съгласно капитулационния Регински мир от 1256 г. Никейската империя оформила властта си над заграбе-ната територия до Марица, Дервентските възвишения и Агатопол, а в 1263 — 1264 г. възстановена Византия отнела и Тракийското Поморие с Несебър, Созопол, Дебелт, Росокастро и други градове в полите на Сърнена гора. С военна сила империята наложила свой постав-леник на търновския престол — Иван Асен III, и сполучила да премести временно границата си до билото на Стара планина. Според сведенията на Г. Пахимер: „и цялата планинска верига на юг от Хемус.“ Дотогава, ако се съди по данните в поемата на Мануил Фил, Византия владеела само земите южно от Агатопол (вероятно до нос Инеада), билото на Странджа и разклоненията й Пенинадаг, Дервентските възвишения, Сакар, Манастирските и Чирпанските възвишения и южните поли на Средна гора, т. е. държала Мидия, Виза, Вризис, Скопелос, Проватон, Одрин, Вукелон, Констанция с Пловдив и Цепена.
Същата линия към 1304 г. съставлявала държавната граница между империята и царството отново при Теодор Светослав Тертер. Последният през 1306 г. унищожил създаденото в 1298 г. от чичо му Алтимир феодално владение в Крън с подбалканските полета — между седловината Козница и Сливенския Гребенец. За кратко време синът му Георги II Тертер сполучил да освободи и Пловдив, но империята си го възвърнала и при цар Михаил III Шишман Асен междата от 1304 и 1306 била потвърдена с договорите от 1324 и 1328 г.
С възцаряването си през пролетта на 1331 г и окончателно след победата си при Росокастро на 18 юли следната година Иван Александър Асен прогонил ромеите от цялото Тракийско Поморие, заграбено от имп. Андроник III след злополучния изход на сражението край с. Шишковци (Кюстендилско) в 1330 г. и на общите българо-византийски действия срещу Сърбия, или поточно „крепостите край Хемус" Ктения, Росокастро. Созопол, Несебър, Въхело—Анхиало и Агатопол. Без последните четири пристанища те останали в българските предели до завладяването им от османските турци през втората половина на XIV в. Що се отнася до крайбреж-ните градове, те били отново освободени, но в 1366 г. Амедей VI Савойски (Зеленият граф) ги превзел, за да ги предаде на Византия. Тогава имп. Йоан V Палеолог образувал от приморските си завоевания в Тракия обл. Загора и я поверил на сина си Михаил като управител.
Последните териториални придобивки на Търновското царство били постигнати от Иван Александър Асен в 1344 г., когато той се намесил в припламналите отново византийски междуособици. Тогава били освободени Пловдив с част от Северозападните Родопи — крепостите Цепина, Кричим, Перистица, Света Юстина, Станимака, Аетос, Беден и Косник, общо 15 на брой.
След като завладели византийските градове в Гали-полския полуостров и Югоизточна Тракия, османските турци накърнили през 1362 — 1364 г. територията и на Търновското царство и му отнели Боруй, Пловдив и други градове, а след победата си при Черномен в 1371 г., още през същото десетилетие — и останалите български територии в Тракия без твърдините в Северозападните Родопи. Тях поробителят превзел след падането на София в 1388 г.
Както свидетелствува Никита Хониат, освобождението на Долната земя, т.е. дн. географска обл. Македония, било неотменна задача на първите търновски царе още с възобновяването на българската държава. Най-напред (в 1191 г.) поробителят бил прогонен от нейните източни покрайнини: долините на Горна и Средна Струма до Беласица и южните разклонения на Пирин, Струмешница и Горна Места. В 1201 — 1202 г. цар Калоян ликвидирал владението на отцепилия се воевода на Струмица Добромир Хриз, който бил направил свое средище непристъпната крепост Просек на Вардар, а след това освободил и останалата част от Македония без нейните най-южни и югоизточни покрайнини. През последната година от своето царуване той завзел и Беломорска Македония със Сяр и долината на Долна Бистрица с Бер — Верия. След това се насочил към ненапълно овладения от воеводата му Чъсмен Солун, но в 1207 г. бил погубен край стените му. Този град заедно с почти цяла Македония, където боляринът Стрез до убийството му в 1214 г. се обявил за независим от брат си Борил, били заграбени временно от солунско-епирския имп. Теодор Комнин. След поражението и пленяването му край Клокотница през 1230 г. от българските войски населението в цялата облает заедно със Солун и Халкидическия п-в доброволно се подчинило на цар Иван Асен II, който по същото време ликвидирал и владението на Алексий Слав, в което влизала долината на Средна Струма със средището му Мелник. Търнов-ският цар предоставил Солун с част от Южна Македония и Халкидическия п-в (без Света гора Атонска, която се самоуправлявала от Съвета на манастирските игумени) на своя зет и васал Мануил Комнин, а в края на царуването си — на тъета си Теодор Комнин.
След смъртта на този най-могъщ владетел на Търновското царство Македония останала в пределите му при първия наследник Калиман Асен въпреки кризисного състояние, в което то изпаднало след нахлуването на татарите, чийто хан му наложил тежък
данък. Никейската империя се възползувала от затруд-ненията на българите, за да наложи върховенството си върху Солунското феодално владение на своите съпер-ници Комнините. След дворцовия преврат в Търново и възцаряването на Михаил II Асен обаче през 1246 г. никейците отнели Източна Македония (долините на Струма със Сяр, Мелник, Велбъжд и др.) до Рила, Конявската пл., Доганица, Козяк, в. Султан тепе, Голек чука, Плачковица, Огражден, Беласица и Круша пл. При започналия разложителен процес и отслабналата цен-трална власт в Търново първенците в Арбанашката земя и Западна и Южна Македония, вкл. долините на Бистрица (Халиакмон) с крепостите Сервия, т. е. целите области на Драч, Девол с Охрид и част от Прилепската с главния град и Битоля, доброволно признали властта на епирския деспот.
Внимателният анализ на изворовите известия и последвалите събития показва, че противно на приетото досега в историографията заключение българската власт се залазила върху Северна и Средна Македония до Източноалбанските пл., Дешат, Яма, Бистра, Буковик, Суха гора, Караджица, Бабуна, Селечка, Нидже и Паяк, т. е. върху Скопската, останалата част от Прилепската обл. (с Велес и други градове), а също тъй и върху Южна Метохия с Призрен, Косово поле с Липлян, както и долините на Българска (дн. Южна) Морава и Нишава. Неяснотата в пунктуацията на съответния израз у Г. Акрополит за завзетите от двете ромейски държави български земи през 1246 г. и твърденията на неумело използувалите текста му Теодор Скутариот и Ефраим Монах са причината за дословного и безкритично приемане на съобщенията им за тези събития от изеледвалите ги автори в ново време. Именно това довело до неправилното определяне на действителните териториални загуби на Търновското царство към тази година.
Между непризналите търновската власт привърже-ници на убития Калиман Асен, недоволни от политиката на регентството на неговия полубрат Михаил II Асен, бил и скопският болярин Константин Тих. При утежненото положение в царството Никея безпрепятствено присъе-динила Солунското деспотство, а останалата част от Прилепската обл. с Велес, междувременно загубена от К. Тих, била завзета от Епирското деспотство. Първенците в Охрид, Девол, Костур и Арбанашката земя сега се отметнали от последното и се подчинили на Никея.
Българското население в Средна и Източна Македония се вдигнало на въоръжена борба срещу поробителите никейци и се присъединило отново към родната си държава, но поради бездействието на регентството в Търново имп. Теодор II Ласкарис успял да върне под своята власт тези територии (без Велес) и получил потвърждение на това си завоевание със сключения в 1256 г. Регински мир.
При избора на скопския болярин Константин Тих Асен (1257 — 1278) на търновския престол неговото и на останалите боляри отцепници владения отново влезли в пределите на царството. Териториите на последното в Македония били накърнени едва през управлението на поставения от болярския съвет за цар Георги I Тертер. Тогава сръбският крал Стефан Урош III Милутин (1282 — 1321) се възползувал от обстоятелствата, от една страна, че търновският владетел загубил благоволението на поставилия го под своя пълна зависимост хан на „Златната орда“ Ногай, а, от друга страна — от нежеланието на имп. Андроник II Стари да воюва поради зреещата династическа междуособица във Византия. Така Ст. Милутин заграбил от България Скопската обл., Южна Метохия и Косово поле, а от империята — завзетите от нея Дебър и Кичево. На следната година той разширил завоеванията си с Пореч и Велбъждската обл.
Откъснатите вече напълно от Търновското царство югозападни покрайнини с Велес, Щип. Просек, Овче поле, Струмица, Мъглен и др. били лесно присъединени от Византия, защото царете от Тертеровия род не били в състояние да й се противопоставят поради заетостта си да отразяват нейните нашествия в Тракия.
Заелият престола Михаил III Шишман Асен (1323 — 1330) съумял да възвърне част от заграбените от ромеите земи на юг от Балкана, но се отказал временно от действия в тази посока, за да осигури съюза на имп. Андроник II Млади срещу Сърбия с оглед да освободи заграбените от последната земи в Македония. Съсре-доточил част от войските си край Велбъжд, той обаче загинал при вероломното нападение на нарушилия сключеното примирие крал Стефан Урош Дечански. Последният се опитал да използува оттеглянето на византийците от Битоля, когато те се насочили отново към българските територии в Тракия, за да разшири още повече властта си в Македония също така безпрепят-ствено, както в 1328 г. овладял Велес, Просек и Щйп, предадени му от местния византийски управител Михаил Асен, но не постигнал нищо.
Присъединяването на нови български земи обаче се удало на сина му Стефан Душан, който извлякъл най-големи изгоди от династическата разпра във Византия и османските нашествия в Тракия, но главно поради безразличието на населението при смяната на една чужда власт с друга. Така той завладял между 1341 и 1355 г. последователно и без военни действия не само държаните тогава от ромеите останали части от Македония (с изключение на Солун), но и други бивши територии на българската държава и тогава населени с българи — Епир, Тесалия и Арбанашката земя без Драч.
Сръбската власт в Македония не била продължи-телна, защото със смъртта на Стефан Душан в 1355 г. тя фактически се прекратила. Завоеванията на сръбските крале през промеждутъка от 1283 до 1355 г. не обхващали цяла Македония. Само северният й дял със Скопие бил в държавните им предели 72 г., но средните и източните части били покорени през различно и за много по-кратко време — само от две до три десетилетия.
При Стефан Урош V Луди, сина на Стефан Душан, сръбската държава веднага се разпаднала на множество самостойни феодални владения. Раздробяването било особено силно в Македония. Вълкашин обособил крал-ството си със средище Прилеп и то обхванало нейния северен и среден дял. Брат му Иван Углеша приел от българката Елена, вдовица на Ст. Душан и сестра на цар Иван Александър Асен, беломорската част от Македония с Халкидическия п-в и Югозападна Тракия до Марица с главен град Сяр. Братята Деянови от рода на български боляри от крепостта Жеглигово (Кумановско) създали свое владение в Североизточна Македония със средище Велбъжд, Андрей Тропа — в Охрид и областта му, Богдан — по Долни Вардар със седалище в крепостта Женско край Кукуш, Хлапен — в Южна Македония с главен град Воден и др. По своя народностей състав, държавни и културни традиции тези феодални владения залазили българския си характер, което проличава и от изтъкнатия вече факт, че в съвременната им книжнина и други паметници техните господари били определяни като български крале и деспоти.
Феодалното раздробяване на земите, населени с най-многочислената тогава народност на Балканите — българите, — се оказало съдбоносно за цяла Югоизточна Европа, защото попречило те да дадат задружен отпор и осуетило създаването и на общобалкански фронт против нашествениците османски турци. За политическата раз-покъсаност и неефикасната съпротива срещу султаните немалко допринесли и нарасналото взаимно недоверие.
себичните интереси и късогледството на отделните феодални владетели. Те не постигнали решителни успехи, защото действували поотделно или в ограничени по обхват съюзи.
Цар Иван Александър Асен проявил прозорливост и съзрял опасността от османските нашественици, конто византийските императори били довели като наемници, за да ги използуват при династическите си междуосо-бици. Неговото предложение от 1331 г. преди сражението при Росокастро за съюз и задружни действия срещу общия потенциален враг обаче било отхвърлено от цариградския василевс, защото ромеите не могли да превъзмогнат вековната си омраза към българите. Вместо да обединят с тях силите си срещу султаните, византийците продължили да враждуват и дори през 1365 г. насочили в тила на търновския цар маджарите, конто превзели Видин, а на следната година изпратили савойския „Зелен граф" да отнеме българските черноморски пристанища.
Въпреки заслуженото недоверие към ромеите през 1351 г. цар Иван Александър бил склонен да удовлетвори искането на Йоан Кантакузин за помощ, предназначена за строеж на флот, който да спира нахлуванията на османците, но по внушение на Стефан Душан впоследствие го отхвърлил. Все пак този търновски цар бил последователен и убеден в идеята си за обща борба и съюз срещу нашествениците. Ето защо той единствен подкрепил Вълкашин и Ив. Углеша в злощастния им поход, завършил с поражението при Черномен на Марица през последната — 1371 — година от своя живот.
Липсата на сговор не позволила на балканските феодални владетели да използуват дори и победата, постигната при Плочник в 1387 г. от обединените сили на сръбския княз Лазар, босненския крал Твърдко и българските владетели цар Иван Шишман и карвунския деспот Иванко. Така султан Мурад I могъл веднага още в 1388 г. да се насочи срещу последните, за да им отмъсти за това, че подпомогнали бошнаците и сърбите, а на следната година се разправил и с тях на Косово поле. Това разкрило възможност пред османските турци да освобождават силите си, за да се справят поотделно и последователно-с християнските държавици на Балканите.
Султан Баязид I, заслужил прозвището Иълдаръм (= светкавица), незабавно и най-напред се заел да порази и ликвидира Търновското царство, защото виждал ясно, че въпреки тежките си загуби то оставало най-голямата наред с Византия християнска държава на полуострова и могло отново да послужи за обединилел на най-многочислената тогава народност на Балканите — българите. Те все още били годни да организират отпор и да върнат османците в Азия, но в действителност от всички многобройни по това време техни владетели само цар Иван Шишман останал последователно верен на единствено правилната и спасителна стратегия на своя баща — създаването на общ фронт срещу нашествениците. За тази цел той могъл обаче да разчита главно на унгарския крал, впоследствие германски император Сигизмунд (Жигмонд) Велики. Към съюза им се присъединили само добруджанският деспот Иванко и угровлашкият воевода Мирчо. Баязид I побързал да осуети задружните им действия и нахлул в Търновското царство. Иван Шишман стратегически изоставил столицата си и се затворил в Никополската крепост в очакване на помощ от своите съюзници. Той отбивал пристьпите на османците до съдбовната 1395 г., но подкрепата закъсняла, а на следната година с кръсто-носната армия, предвождана от самия Сигизмунд, пре-търпяла поражение при тази крепост. Този неуспех на християнското оръжие решил съдбата и на последната
непокорена българска държавица -— Видинското царство, чиито владетел едва тогава се бил включил в борбата срещу завоевателя.
Последното десетилетие на XIV в. донесло петвековна робска участ за българския народ. Отслабването и окончателното слизане от историческата сцена на неговата държава се отразило неблагоприятно и върху общата съдба на Балканите. От една страна, България престанала да играе ролята на стабилизиращ и умирот-воряващ фактор, както по времето на своя апогей при цар Иван Асен II, който установил равновесие сред страните в Югоизточна Европа. От друга страна, лишена от своята мощ, тя вече не била в състояние да респектира, както през предишните столетия, всеки нашественик от Евразийската порта или от Мала Азия, а това не било без значение за сигурността на Стария континент.
Най-тежки били последиците от унищожението на държавата му за самия български народ. Поради географското положение на земите, които населявали — в най-непосредствена близост до столицата на султаните (първоначално Одрин, а след това — Цариград) и в първостепенните по важност от стратегическа гледна точка средищен и източен дял на Балканите, — българите били поставени буквално под желязната пета на поробителя. Още при първите си нашествия османските
турци могли да опознаят съотношението на силите на полуострова и султаните им прозрели, че като най-многочислена народност българите биха се организирали и увлекли останалите християни за отпор и освобождение. Очакванията им се оправдали не само до падането на феодалните държавици под тяхна власт, но и след това — веднага след съдбоносното последно десетилетие на XIV и първите години на XV в. българите се вдигнали на борба начело с престолонаследниците на последните си царе, а впоследствие всяко половин столетие в земите им се организирало по едно голямо въстание, независимо че била под различии други форми, съпротивата на народа не се прекратила през целия период на робството. Ето защо Баязид I заедно с държавата на българите унищожил и самостоятелната им патриаршия. Така те единствено измежду подвластните на султаните народи били лишени от каквато и да била своя светска или църковна институция, която да ги обединява, закриля и поддържа народностното им самосъзнание.
Независимо от тези най-тежки условия при най-продължително иго българският народ съумя с цената на жестоки изпитания и кървави жертви да опази своята национална обособеност и култура, за да отстой и извоюва правото си на съществуване във възстановената едва през 1878 г. своя държава.
16 Политическа 1сографнв на средновековие га българска държава
ПРИЛОЖЕНИЕ
ОБХВАТЪТ НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА. ОТРАЗЕН В КАРТОГРАФИЯТА ОТ XII ДО XIV В.
Въпреки че започнали да отбелязват България и българите доста време след възникването на държавата на югоизточните славяни и българите на Аспарух — IX в. в източната и около 1000 г. в западноевропейската картография. — това става все пак относително твърде рано в сравнение с останалите държави на Стария континент. Естествено е българите да се явят на изображенията на света преди останалите балкански народи, конто всъщност образуват своите държави столетия по-късно. За да не бъде отбелязана България на картата веднага след образуването на ханството, имало редица обективни причини:
1 ) В началния период от съществуването на България картите са твърде схематични и имат по-малки размери;
2 ) Съставителите им се придържат строго към римските си образци.
Второто важи особено по отношение на географската номенклатура: по правило картографите през средновековието не отбелязват страните и държавите от своята съвременност, а имената на провинциите според отдавна престаналото да съществува римско имперско устройство. Особено верни на тази традиция останали западно-европейските картосъставители1. Те били монаси и техните религиозни схващания не им позволявали да означават езичници на изображенията на света независимо от античната трактовка да се отбелязва на последните „варвари". През средновековието била заведена и практика, която следвала правилото, формули-рано от Августин Блажени (354 — 430), че действието на международното право се разпростирало само върху християнските народи — единствено те могли да скрепят задълженията си с религиозна клетва, която да остане в сила2. Отбелязването на картата било равнозначно на признание и западноевропейците били много по-огра-ничени при съставянето на изображенията на света, отколкото при написването на летописите, където езическите страни и народи намирали своего място. Между тях били и българите, който станали известии и се споменавали вече от почти половин хилядолетие, макар летописците християни да им давали все пак оценката, съответствуваща на религиозния им светоглед. Араб-ската географска книжнина проявила интерес към българите оше в най-ранните си съчинения от последната четвъртина на VIII в. и в своя разцвет през X — XI в. представя местоположение™ и територията им вярно3.
1 За тези и други особености на средновековната картография вж. Коледаров. П Най-ранни споменавания на българите в старинните карти ИИИ. 20, 1968, с. 222 сл. с пос. там книжнина.
2 Koledarov, Р The Medieval Maps as a Source of Bulgarian History BHR. 1982. No 2. 96 110
3 Вж. Стоименов, Д Географските представи за България в ранната средновековна арабска география (VIII XII в.). ИПр, 1986 № 8. 50 59
През упадъка й от XIII в. насетне единични автори и картографи само отразяват точно съвременната им обстановка, както например Исмаил Абулфеда, Ал-Казвини и др., конто на съответните места посочваме и използуваме.
В средновековната картография държавата на българите се отъждествявала с тяхната етнокултурна общ-ност. Това се разкрива от означението Bulgarii — съкращение на Bulgarii regio ( = страна или държава на българите), както в пълната си форма то се явява например у т. нар. Баварски географ от IX в. и други писмени паметници. Съкратената форма срещаме още в първото сигурно, т. е. запазено и достигнало до нас, отбелязване на етникона на българите и тяхното политическо образуване — върху т. нар. Англосаксонска карта, или Tabula Cottoniana, съставена около 1000 г.4 Разбира се, освен с това си съкратено или с разновидного по форма име на държавата България и нейните синоними Мизия, Загора и др. българската етническа и държавна територия се изписвала на отделни среднове-ковни карти и описателно — като „земя на българите": на запад на латински език „Terra Bulgarorum“ (например в т. нар. Ебторфска карта на Гервазий от Тилбъри (от ок. 1240 г.)5, а на изток — на арабски език „Ard. Burgan“ (например в т. нар. Tabula Rogeriana на Абу Абдаллах Мохамед ад-Идриси от 1154 г.)6.
Въпреки че българското царство било покорено от Византия и не съществувало като държава, по реминис-ценцията за нейния обширен териториален обхват и съобразно земите, който населявал етносът й, тя била представяна в изображенията на света от XI — XII в. като страна. Така например Bolgaria е отбелязана в картата на Гвидо от Пиза (от 1119 г.) покрай северозападния бряг на Черно море, от двете страни на
4 За арабския етникон на българите вж. Коледаров. П. Най-ранни споменавания.... с. 241, бел. 76.
5 По името на манастира Ebstorf, назован по близкото му селише в Долна Саксония (Федерална република Германия), където била открита през 1833 г. и пренесена в Хановер и унищожена през 1943 г. при въздушна бомбардировка над града.
За картата вж. Miller, К. Mappaemundi, Hf. 5. Die Ebstorfkarte. Stuttgart, 1896 и издадсното от него по литографския способ копие Monialum Ebstorfensium Mappamundi que exeunte secule XIII, videtur picta, Hannoverae nunc observatur, 1200 1290, 1898; Uhdcn, R.
Gervasius von Tilbury und die Ebstorfer Wellkarte. Ihrb. Geogr. Gesellschaft Hannover, 1930; Rosien, W. Die Ebstorfer Weltkarte. — Schriften Niedersach. Heimatbunde, N. F. 19, 1952; MCVA 52 2 p 194— 197. ’ H
n Означение в Tabula Rogeriana на Абу Абдаллах Мохамед ал-Идриси от 1153 г. От него някои румънски автори извеждат името на областта Добруджа. Вж. Коледаров, П. Най-ранни споменавания ... с. 241, бел. 76 и пос. там книжнина. За арабския етникон на българите вж още Lelewel. J Geographic du Moycn age. T 3—4. Bruxelles, 1853, p. 15. в Ислямската енциклопедия, s. v., и др.
Долни Дунав - между Дардания, Панония, Каринтия. Истрия и Цариград1. Също тъй отчетливо е даден гериториалният обхват на бившата българска държава с надписа Mesia hec et Uulgaria и в картата към съчиненията на Иероним Блажени от 1150 г.: между c(ivitas] Sirmium (дн. гр. Сремска Митровица в Югославия) и провинцията Панония със Sabaria cfivitas] (дн. гр. Сомбатхей, Унгария) на запад, Тракия с Цариград — на изток, Дардания на югозапад, а пл. Олимп — на юг8.
През 1186 г. братята Асеневци възобновили българската държава и Търновското царство възвърнало през първата половина на XIII в. предишното си международно значение. При това българите и тяхната земя са били вече още по-добре опознати при кръстоносните походи за освобождението на Божигроб и благодарение на взаимоотношенията на цар Калоян с Римската курия и одринската му победа над Латинската цариградска империя. В това отношение обаче особено допринесъл нарасналият стокообмен с българските черноморски пристанища — дебушета на задземие, произвеждащо много търсени суровини и храни, на търговците от много западни страни (италианските градове републики, главно Венеция и Генуа, Дубровник, каталаните (каталонците) и дори някои от ханзейските градове във Фризия9.
Някои от картите, работени в Западна Европа през XIII и XIV в., вече имат по-големи размери, но покачало те запазват своята схематичност и границите на държа-вите не се очертават на тях изобщо. Въпреки това анализът на отбелязванията разкрива добрата осведо-меност на картосъставителите за териториалния им обхват.
Реминисценцията за продължителността на ханската и царската власт на север от Дунав, както и обстоятел-ствата, че тя се разпростирала на по-обширна територия, отколкото на юг от голямата река, и че земята между Карпатите и долното й течение от Железните врата до устията (т.е. дн. Влашко, Молдава и Бесарабия) останала непокорена нито от Византия, нито от Унгария, а населението й се включило незабавно във възобновената държава, видимо са дали своето отражение върху картографията.
Това наблюдаваме още на Верчелийската карта (съставена между 1200 и 1220 г.), където Bulged са означени югозападно от Rustia ( = Русия), а столицата им Тегпа — на юг от Дунав10. Захария ибн-Мохамед ибнМахмуд (наричан още и Ал-Казвини) показва Bulgar и та Sagru ( = 3агора) също като съседи на русите (al-rus) и руските славяни (Riis sakaliba)11. До същите (Ruscia regio и Kiwen = KneB) ги поставя и Гервазий от Тилбъри в споменатата Ебсторфска карта от 1240 г., а сънародникът му Ричард де Бело Халдингъм и Лафорд изписва
7 За книгописа и анализа на отбелязванията върху картата на Гвидо вж К о led a rov. Р. The Bulgarian Stale in Medieval Cartography EH. VI. 1973. p.41; Schnetz. J. Itineraria Romana. II. Lipsiae. 1940.
8 Hieronymi libri de Hebraicis Questionibus. de Interpretationibus nominum Veleris ac Novi Testamenti; De Nominis Locorum. British Library. Ms. 100049. fol. 64' Вж. анализа на картата у Koledarov. Р. The Bulgarian State.... 40 41.
’ Koledarov. P West Black Sea Coast Ports Listed on Nautical Charts (14th I6,h Centuries A. D). EH. V, 1970. 241-279; Морелла ва тел ни карти. наръчници и други свидетелства за междуна-родното значение на Втората българска държава. — В: България в света от древността до наши дни. Т. I. С.. 1979, 290—298.
10 Наречена по името на италианския град Vercelli (с друго име Bulgari). За картата вж. Koledarov. Р. The Bulgarian Stale.... р 43; Средновековните карти като извор за българската история. В. Помощни исторически диецнплини. Т. 4. С.. 1986, 161 162; MCVA. I. 52 I, 193—194. pl. XXIII; МСАА. 111. fasc. V. fol. 997.
"Miller. C. Mappae Arabicae. Weltkarlen zum Islam Allas. Stuttgart. 1931. Bd V. Taf. 7 Карта на седемтс морета от Бодлеанската библиотека в Оксфорд — с. 129; Слъчевата (Taf. 8). Вж също Bulgaraja в картата на Бар Хебреус (1226— 1286) в Парижката национална библиотека, сигн. Syr. 299, fol. 204 пак там. с. 129.
Bulgarii [regio] над Дунавската делта в т. нар. Херефорд-ска карта от ок. 1285 г.12
Пак на север от Дунав в дн. Влашко и Молдава и на юг от Rossia и източно от Ungaria изписва Bulgaria в своята мореплавателна карта към 1325 г. и каталонецът Анхелино де Далорто13, а в подобната на сънародника му Анхелино Дулсерт (от 1339 г.) — на север от устията на същата река и на изток от Седмиградско (Regio Septem Castra) и гр. Temisvar (дн. Тимишоара, Румъния)14.
Бенедиктинският монах от ман. „St. Werburgh” в Честър (Англия) Ранул Хигден (1299 — 1363) поставя ок. 1350 г. Bulgaria на елипсовидната си карта на света към своята всеобща история Polychronicon между Унгария и Панония15.
В изображението на тогавашния свят в анонимния мореплавателей атлас от 1351 г., известен като Portulano Medico Laurenziano, Bulgaria все още се явява североза-падно от Rossia, южно от Polonia и на изток от Ungaria и гр. Carcovia ( = Краков)16, а в подобното изображение на братята търговци Франческо и Марко Пицигани от 1367 г. същият надпис е поставен в Добружда и на север от Дунав — западно от Maurocastro (дн. Белгород Днестровски в УССР), източно от Tymes ( = Темеш) и Temi§uar (дн. Тимишоара) и Ungaria17.
В VIII карта от т. нар. Каталонски морски атлас (приписван на Абрахам и Яхуда Крескес), приготвен за френския крал Карл V около 1380 г., е означена Р. Burgaria (като провинция) на север от Дунавската делта между Polonia и Russia18.
Очевидно тези отбелязвания отразяват пряката българска власт, а от ок. 1361 г. — васалното положение на Угровлашкото и Молдавското воеводство спрямо царете в Търново до самото му падане под османотурска власт, а така също и принадлежността на Бесарабия отново към българската държава почти през цялото й повторно съществуване.
12 Наречена така по името на катедралата в гр. Херефорд (Великобритания), където се пази и досега. За нея вж Miller. К. Mappaemundi, Н. IV. Die Herefordkarte. Stuttgart. 1896; The World Map by Richard of Haldingham in Hereford Cathedral, circa A. D. 1285. With Memoir by G. R. Crone. REMM. London. 1954 (с репродукции); Koledarov. P. The Bulgarian State... 42—43.
13 Частно притежание на семейство Корсини във Флоренция (Biblioteca Tommaso Corsini). Вж. за картата The Portolan Chart of Angellino de Dalorto MCCCXXV in the Collection of Prince Corsini at Florence, REMM. № I. 1929; Koledarov. P The Bulgarian Stale.... p 44; Втората българска държава в старинните карти Векове. 1975. №4, с. 19; Средновековните карти . . с. 163. Репродукция у Димитров. Б. България в средновековната морска картография XIV XVII век С. 1984
14 Оригиналът се пази в Националната библиотека - Париж, сигн. Res. Ge. В. 696. За картата вж. Koledarov. P.The Bulgarian State ... р. 44; Старите карти като източник за Търновград. — В: Българският •средновековен град. С.. 1980. с. 179 сл.. а репродукции от нея: Nordenskiold. А.-Е. Periplus... An Essay on the Early History of Charts and Sailing Directions. New York. 1962. pl. IX; MCAA. t. IV. fasc. II. fol. 1222; Catalogue des cartes nauliques sur velin. conservees au Departement des Cartes et Plans. Bibl. Nat., Paris. 1963, № 3.
15 За различните копия от картата на Р. Хигден вж. Miller. К Mappaemundi. Н. III. Stuttgart. 1895. 94 — 109. Taf. 71. MCVA. I. 47. I. За анализа на отбелязванията за българските земи вж. Koledarov. Р The Bulgarian Slate.... р. 45.
10 По името на библиотеката на Лоренцо Медичи във Флоренция, където оригиналы се пази под сигн. L. Gaddiano. Relig. 9. lav. 2 и lav. 8. За нея вж. Scrristori, L. Illustrazione de una carla del Mar Nero del MCCCL1. Firenze. 1856. p. 401, Koledarov. P. The Bulgarian Slate.... p 44; Средновековните карти.... с. 163. Репродукции от картата; в МСАА. 4. fasc. 2. fol. 1246. 1247; Димитров. Б. България в средновековната морска картография, прил. 8 и 9.
17 В Националната библиотека във Виена под сигн. Sena Nova. № 4676 се пази копне на Томасо Гаспароти от 1827. За отбелязванията на България вж. Koledarov. Р. The Bulgarian Slate... р. 44. Репродукции на картата в МСАА. 4. fasc. 2. fol. 1286; Димитров. Б. България в средновековната морска картография, прил. 10.
18 Вж. Koledarov. Р. The Bilgarian Stale.... р 44 По нормализациитс на картата у Lelewel. J. Geographie du Moyen age. Atlass, pl. XXIII XXIV. 63- 64. Вж. репродукция в Choix de Documents geographiques. conserves a la Bibliotheque Nationale. Paris. 1883. tabl. XV.
Властта на възстановеното българско царство над областите на юг от Дунав — в Мизия с Добруджа й Поморавието. Тракия и Македония — е показана доста точно в редица от картите, съдържащи повече подробности и съставени през XIII — XIV в. както на Запад, така и на Изток. Като примери ще посочим:
— Споменатата вече Верчелийска карта (от ок. 1200 — 1220 г.) с отбелязването на Тегпа северно от Tracia, Philippi и Цариград.
— На Ал-Казвини (от средата на XIII в.) — в съседство с Византия (Rumia) и Проливите (bilad al-Riim).
— Ебсторфската карта на Гервазий от Тилбъри (от ок. 1240 г.), където независимо от известии размествания на отделни обекти обхватът на българските владения е даден сравнително най-подробно: западно от Австрия, Далмация. ..Долна Панония, сега Унгария*1 (Pannonia inferior que nunc Ungaria). „Тук преди бе земята на хуните** (Hie olim terra Hunorum fuit). Моравия. Brucie (?), до пристанищата на Черно море Одесос (Варна) и Месемврия (Несебър) и на север от беломорските Христополис (Cristopolis = дн. Кавала) и Макра ( = Макри), мраморноморската Eraclea (дн. Мармара Ереглиси) и Сестос на Дарданелския проток.
Северно от ненаименуваната Марица, Солунския залив и Солун (погрешно означен като Цариград) и Бистрица (означена като Iltcea fl.), западно от Морава (означена като Alo fl.) и южно от Дунав и на изток от Искър (означен погрешно като Ebrus, т. е. Марица) са поставени надписите ..Barbarorum gentes ХПП Slavorum*' (=14 варварски славянски племена19) и Terra Bulgarorum. Източно от Искър. южно от Дунав с устията му и надписът за Тракия (вероятно като диоцез) е изписано Moesia regio (= Мизийско, т. е. българско царство), Tracia Sarmatie ( = Сарматска, вер. Българска) и пояснението „Hie sunt Barbarorum gentes ( = Тук са варварските племена).
Гервазий очевидно е използувал недостигнали до нас по-стари картографски паметници. но е разполагал очевидно и със сведения за своего съвремие относно българската държава и за съставките на нейната народност.
— На картата си на Европа и Средиземно море Джовани да Кариняно (от началото на XIV в.) изписва Bulgaria северно от Одрин и тема Македония (в Тракия), от двете страни на Стара планина (погрешно означена като Mons Olimpos и също изместена, както и Mesia и Tracia на север от Дунав). Вторият надпис Mesia е на изток от Uedin ( = Видин) на територията на бившата римска провинция Moesia Superior, като южно от него остават Scupium ( = Скопие, завладяно от Сърбия), Tessalia provincia и Thessalonica и Grecia. а на запад от Далмация и Slavonia Inferior20.
На картата си на Средиземно море Гилелмо Солери е отбелязат Burgaria на север от Macedonia (като византийска тема), поставена в Тракия между Salonichi ( = Солун) и Grecia и Constantinopolli, източно от о-в Сирмия (Insula Sirmia), всъщост междуречието Срем на
19 Числото 14 е очевидно условно и е предназначено да представи значителния. но неизвестен брой на българските славянски племена. Тук трябва да припомним, че арменският историк Мойсей Хоренски съобщава за 25 славянски племена, които заселили Балканския п-в, а Теофан Изповедник споменава за 7 колена. Последните се приемат като обединение на славянските племена в Мизия през VII в , предхожлашо образуването на българската държава заедно с Аспаруховите българи. Според Дуйчев. Ив. Обединението на славянските племена в Мизия.
В Изследвания в чест на М. С. Дринов. С . I960. 417 - 428, числото ..селем" с условно и е употребено, за да означи неопределено множество.
20 Оригиналът е унишожен през Втората световна война, но копие е запазено в Archivio di Stalo Firenze под сигн. Carte naut. № 2, Репродукция в МСАА. IV. fasc. I. fol. 1138.
Сава и Драва, поставено обаче южно вместо западно от Дунав19 20 21.
— На картата на света в Женевския Салустиев кодекс от втората половина на XIV в. надписът ВигсуЯ (явно използуван е източният, или арабски, етникон на българите Burgan, какъвто вероятно е случаят и с Brucie в Ебсторфската карта) е поставен в Добруджа22 северно от Macedd (византийската тема в Тракия), Constantinopoli и Pera, източно от HQgaria ( = Унгария). поставена обаче на юг от Дунав23 вероятно поради владяната от него Белградска облает и някои сърбохърватски покрайнини.
В копието от XV в. на планиметрично-перспек-тивната карта на средния и източния дял от Балканите, съставена между 1388 и 1393 г. от неизвестен по име венецианец, за да служи на унгарския крал Сигизмунд Велики при общите действия с цар Иван Шишман за прогонването на османските турци от Европа24 и наричана още Парижка военна карта, има три надписа, евързани с етническата територия на българите. Два от тях са Bulgaria и са поставени над Скопие и над Пловдив и явно отразяват споменатия вече дележ у българите на отечеството им на „Горна** и „Долна** България или земя, а третият е Bulgari и може би означава народността на населението на двата дяла от тази страна, защото е разположен между тях — над София. По този начин етническите, географските и политическите предели на България са очертани между градовете Скопие, Белград, Равън и Ниш на запад, Сяр и Grecia ( = Византия) в Югоизточна Тракия — на юг, а западният черноморски бряг — на изток. На север от Дунав е отбелязано Угровлашкото воеводство със съкратеното му название Viachia25.
Същият обхват на България на Балканския п-в и специално в югозападна посока е даден и в изображение™ на света (мапамунда), съставено от най-забеле-жителния картограф от средата на XV в. Фра Мауро Камалдолезе. Той е поставил при Скопие обяснителната бележка, че този град се намира на границата на България, Сърбия, Албания и Македония (Scopi ё sui 'confin de Albania, S[er]uia, Bolgaria e Macedonia)26.
Даваните през разглежданата епоха обяснителни бележки. знамена при крепости и други рисунки и знаци в картите са особено ценни податки не само за политическата география, но и за различните клонове на научното възстановяване на действителността в миналото. Така например поясненията с текст в картите на Анхелино Дулсерт и братята Пицигани послужиха да бъде определена границата между България и „Златната орда** в Бесарабия27. Поставените знамена с монограми, хералдически или други знаци пък разкриват не само чие владение е дадена крепост, но и редица положения от различно естество.
Знаменцата се използували като условен знак предимно в картите със специално предназначение, като например в споменатата вече военна карта от 1388 1393 г. (където показват кой владее даден укрепен град) и
21 Оригиналът се пази в същото архивохранилище под сигн. Port. № 3. За нея вж. Koledarov, Р The Bulgarian State..., р. 44.
22 Вж. тук бел. 6.
23 За нея вж. Коледаров. П. Втората българска държава ... с. 21.
24 Вж. тук гл. VI.
2’ Вж. за картата Коледаров, П. Военна карта на Балканите. съставена между 1388 и 1393 г ВИСб. 1975, № 4. с. 85 сл.; У крепенитс градове южно от Дунава във военната карта..., II 23.
26 В Monumenta Cartographica Jugoslaviae. Beograd, 1977, 81—82 и 29, обаче означението „България" при Скопие във Военната карта и обяснителният надпис при същия град на Фра Мауро са изопачени или прекебрегнати. За първата погрешно се казва, че бил поставен при Сяр (без да се взема предвид перспективният метод на изобразяване), а във втората бележката е просто отмината с мълчание.
21 Вж. тук гл. V.
мореплавателните (портуланни) карти. Сред последните срещаме флагчета със знаците на български владетели, като например в картите на Пиетро Весконте от 1320 г. и на Марино Санудо Стари от сл. г. — и двете при Варна. Поставеното от Анхелино де Далорто знаме при Търново с монограма на цар Михаил Шишман ни помогна да разкрием герба на Шишмановци — три лъва, разполо-жени един под друг — подобно на срещания в други хералдически паметници28. Погрешно сочат Варна като владение на търновския цар двама картографи, конто явно използуват по-стар източник: Гилелмо Солери, поставил през 1380 г. при това пристанище знаме с монограма на цар Иван Шишман, и повтарящият грешката Мека де Виладесте в картата си на Средиземно море от първите десетилетия на XV в.
Данните в средновековните карти предоставят до-пълнителни сведения, който разкриват интересни страни от действителността през епохата при съпоставка с други източници, но в някои случаи се явяват и единствени извори за дадени факти, обстоятелства и положения от политическото и стопанското минало, историческата география и етнографията, архитектурата и строителния стил, хералдиката и др. на средновековните българи. Същевременно обаче като цялост отбелязванията в тези паметници показват международната значимост и мястото на българската държава в Европа през цялата епоха на нейното съществуване. Именно това обяснява защо името на България като страна продължава да се изписва върху картите от XV и следващите векове, когато тя вече е завладяна от османотурския завоевател.
Вж Коледаров, П и Хр Дермевджне. Нови давни за герба на Велико Търново — Велико Търново. юни 1974. с. 7.
СПИСЬК НА КАРТНИТЕ ИЗОБРАЖЕНИЯ
I. Начална територия на възобновената българска държава през управлението на Асен I и Петър 11 (1186 — 1197)................
2. България през време на царуването на Калоян (1197 — 1207) и Борил (1207 - 1218)...................................................
3. Търновското царство по време на най-голямото си териториално нарастване през управлението на цар Иван Асен II (1218 1241)
4. Териториални загуби и раздробяване на Търновското царство през управлението на Калиман Асен (1241 — 1246), Михаил II Асен
(1246 — 1256) и Константин Тих Асен (1257 — 1278)..............
5. България при Тертеровци (1280 — 1323) и феодалното и разчленение
6. България през управлението на царете Михаил III Шишман Асен (1323—1330) и Иван V Стефан (1330—1331)
7. Търновското царство през управлението на цар Иван Александър Асен (1331 - 1371)...............................................
8. Феодални държави и владения в земите, населени с българи, през последните три десетилетия на XIV в..............................
СПИСЬК НА СЪКРАЩЕНИЯТА В ТЕКСТА
АБИ
БВИФ
БИБ
БС
БСМ
ВВр
ВИСб ГИБИ
ГНМП ГСУ
ИФФ ФИФ ЖМНПр
ЗбРВИ
ЗбРСАН
ИАИ
ИБАИ
ИДА
Избр. пр.
Избр. тр. ИБИД
ИИБИ
ИИД
ИИИ инмв ИПр ИС ЛИБИ
— Атлас по българска история. Авт. кол.:
Д. Косев. Д. Ангелов, Ив. Дуйчев, Н. Тодоров, В Миков. Г. Тодоров и П. Коледаров. С., 1963
— Българското военно изкуство през феодализма.
Т. I. С.. 1958 (под ред. на Щ. Атанасов, Д. Ангелов. Ив. Дуйчсв. Г. Цанкова-Петкова, Д. Христов и Б. Чолпанов)
— Българска историческа библиотека (София)
— Дуйчев. Ив. Българско средновековие. Проуч-вания върху политическата и културната история на средновековна България. С., 1972
— Иванов, Й . Български старини из Македония. С., 19312 [под ред. на Д. Ангелов. С., 1970] Византийский Временник (Москва)
— Военноисторически сборник (София)
Гръцки извори за българската история (Fontes Graeci historiae Bulgaricae) (София). T. I—XI (1954 1983)
— Годишник на Народния музей в Пловдив
— Годишник на Софийския университет „Климент Охридски"
- Историко-филологически факултет
— Философско-исторически факултет
— Журнал Министерства народного просвящения (Москва — Петроград)
— Зборник радова Византолошког институт (Београд)
— Зборник радова Српска Академи)а наука (Београд)
— Известия на Археологическия институт при БАН (София) (Продължение на ИБАИ след т. XV)
— Известия на Българския археологически институт (София) (до том XV)
— Известия на държавните архиви (София)
- Избрани произведения
— Избрани трудове
— Известия на Българското историческо дружество
- Известия на Института за българска история при БАН
Известия на Икономическото дружество
(София)
Известия на Института за история при БАН
Известия на Народния музей във Варна
Исторически преглед (София)
Избрани съчинения
Латински извори за българската история (Fontes Latini historiae Bulgaricae) (София).
T I — IV (1958 1981)
МПр ПСп
СбБАН, Кл. ист.
-филол. и филос.-обществен
СБК
СбНУНК
СпБАН, Кл. ист -филол. и филос.-обшествен ТрВТУКМ
ХИБ
АЕМ OU
АОН
ASPh BHR
BBI BNJ Bonn BSHAR
BSI Byz. BZ Cer. ist. CGUMNZ
DOP EB EH H de Valen-cienne, Histoire
JOB MCAA
MGH, SS
Македонски преглед (София)
— Периодическо списание на Българското книжовно дружество (София)
Сборник на Българската академия на науките. Клон историко-филологичен и философско-обществен
— Дуйчев, Ив. Из старата българска книжнина. Т. II. Книжовни и исторически паметници от Второто българско царство. С., 1943 Сборник за народни умотворения, наука и книгопис (София)
— Списание на Българската академия на науките. Клон историко-филологичен и философско-обществен
Трудове на Великотърновския университет „Кирил и Методий"
Христоматия по история на България. Т. II. Същинско средновековие. Краят на XII—XIV в. (Състав.: П. Петров и В. Гюзелев. С., 1978) Archaologisch-Epigraphische Mitteilungen aus Osterreich-Ungarn (Wien) Acta Orientalia Academiae scientiarum Hungariae (Budapest)
Archiv fur slavische Philologie (Wien) Bulgarian Historical Review (Sofia) — Byzantinobulgarica (Sofia)
Byzantinisch-neugriechische Jahrbiicher (Berlin) Corpus Scriptores Historiae Byzantinae (Bonn) Bulletin de la Section historique, Academie Roumaine (Bucarest) Byzantinoslavica (Praha)
— Byzantion (Bruxelles)
Byzanlinische Zeitschrift (Munchen) — Cercetari de istorice (Bucure§ti) — Corpus der griechischen Urkunden des Mittelalters und der neueren Zeil (MQnchen—Berlin) Dumbarton Oaks Papers (Waschington, DC) Etudes balkaniques (Sofia)
— Etudes historiques (Sofia)
— Valencienne, Henri de. Histoire de I’empereur Henri de Constantinople, publie' par J. Longnon. Paris, 1948
— Jahrbuch der osterreichischen Byzantinistik (Wien) Kamal, Y. Monumenta cartographica Africae et Aegypti (Le Caire)
Monumenta Germaniae historica inde ab anno Christi guingentisimo usque ad annum millesimum et quingentesimum. Auspiciis Societatis aperiendi fontibus rerum germanicarum medii aevi, ed. G. H.
Pertz (Hannoverae)
MCVA — Monumenta Cartographica Vetustioris Aevi. A. D.
1200 — 1600. Red. en chef M. Destombes. Amsterdam, 1964
Nic. Chonia-------Nicetas Choniata. Historia. Bonn, 1835
tae Historia...
Nic. Grego-rae Byzantina Historia PB PG
REB
— Nicephori G re go rae. Byzantina
Historia (ed. L. Schopeni). T. I. Bonn, 1829
— Palaeobulgarica — Старобългаристика (Sofia)
— Migne, J. P. Patrologiae cursus completus accurante.
Series Graeco-latina (Paris). Patrologia Graeca
— Revue des etudes byzantines (Paris)
REI — Revue des etudes islamiques (Paris)
REMM, RGS — Reproductions of Early Manuscript Maps, Royal Geographical Society (London)
RES — Revue des etudes slaves (Paris)
RESEE — Revue des etudes sud-est europeennes (Bucarest)
RHSEE — Revue historique du Sud-Est Europeen (Bucarest)
RRH — Revue roumaine d’histoire (Bucarest)
SC1M — Studii ;i cercetAri de istorie medie (Bucure$ti)
SRI — Studii revisti istoricA (Bucure$ti)
St Bale — Studia Balcanica (Sofia)
Vill. — Villehardouin, G. de. La conquete de Constanti-
nople (ed. E. Faral). Vol. II. Paris, 1939
VR — Varriorum Reprint (London)
С разредка са дадени имената на съвременните автори.
Абулфеда. Исмаил, араб, географ 13. 87 88. 99. 117 118. 122
Августин Блажени. цьрковен писател 122
Аврамов. В 12. 39. 89
Аврелиан (270 276). рим. имп. 21
АгатоновиЬ. Рал. 54
А гура. Д. 13 14. 22. 29
Алберих. френски летописец 46. 53. 66
Александър. брат на цар Иван Асен II 26. 51. 60. 66. 75
Алексий III Ангел (1195 1203). виз. имп. 40. 42. 44
Алексий, бълг. севаст в Станимака 58
Алексий Апокавк. виз. доместик на запада и държавник 97
Алексий Аспиет. виз. военачалник 41. 46
Алексий Врана, виз. военачалник 36
.Алексий Гид. виз. военачалник 40
Алексий Слав, мелнишки деспот 26. 51—53. 55. 58. 118—119
Али паша. осм. военачалник 111
Ал-Казвини вж Захария ибн-Мохамед ибн-Махмуд
Ал-Отари, араб, писател 100
Амедей VI Савойски (..Зеленият граф") 104—105. 110. 119—120
Анна-Мария, бълг. царица, съпруга на Иван Асен II 54. 62, 66
Анна, бълг царица, съпруга на Михаил III Шишман Асен 92 93. 95—96
Анна Комнина, виз. писателка 16. 18. 32—33. 47. 49
Анна, дъшеря на Бела IV и съпруга на Ростислав Михайлович 72
Анна Палеолог. дъшеря на имп Михаил VIII Палеолог 71
Анна Савойска. съпруга на имп. Андроник III 97. 102
Анна, сестра на крал Филип II Август 47
АнастасиевиИ. Д. Н. 90
Ангели. виз. владетелско семейство 50
Ангелов. Б. Ст 57
Ангелов. Д. 6. 7.9-10. 16. 28-30. 33. 39. 53. 55. 57. 63. 77. 83. 95—97.
101-103. 106-107. 110—111. 126
Ангелов. П. Д. 84. 91. 98. 107
Ангелова. Ст. 20
Андреев. В. 58
Андреев. Й. 30. 58. 84
Андреев. М. 10—11. 58
Андрей (Ендре) II (1204—1235). унг. крал 23. 43. 53—56. 60
Андрей Гропа. охридски феод, владетел 110. 120
Андрей II Музаки. алб. феод владетел 108. 110
Андроник I Комнин (1183—1185). виз. имп. 29
Андроник II Палеолог—Стари (1282 1328). виз. имп 81 84, 89 - 91,93
Андроник III Палеолог Млади (1328 1341). виз имп. 74, 86, 91—97, 119—120
Андроник IV Палеолог (1376—1379). виз. имп 104. Ill
Андроник Комнин, заместник-управител на катепанство България 22, 40
Анжело ди Сполето. францискански монах 88
Ансберт. каноник и кръстоноски писател 16. 37—39
Антим. втори угровл митроп в Северин 24. 86, 105
A HTonjaK. С. 107 •
Анхелино де Далорто. каталонски картограф 123—125
Априн. виз. протовестиар 80
Аргиров. Ст. 109
Асен 1(1187—1196), бълг. цар 12. 29 38, 40—41, 50—51, 116—118
Асеневци, бълг владетелско семейство 5—6, 9, 13, 15, 18—19. 26. 29 80,
84.92 114.123
Аспарух (678—700), бълг. хан 5, 29. 102, ИЗ, 122, 124
Атанасов. Щ. 126
Ахмед Джевдет. осм летописец 111
Аюбидска араб, династия 38
Баласчев, Г. Д 46. 69 70. 74. 82. 97, 109, HI
Балдуин I Фландърски (1204—1205). лат царигр. имп. 43 —44, 51
Балдуин II (1228 1205), лат царигр имп. 55 56. 59. 77, 90
Балик. карвунски феод, владетел 26, 84, 102. 116
Балшичи. зетски феод владетели 85, 110
Барбери, Антон, сметководител на Амедей VI 105
Бар Хебреус. араб, картограф 123
Басараба. бълг бан на угровласите 22. 24 25. 63 вж. Литрвой Басараба
Басараба. угровл. воеводско семейство 117
Бату. хан на тат. „Златна орда" 63 -64, 66 67, 78
БашиЬ. М. 54
Баязид I Йълдъръм (1389 1402). осм. султан 112 ИЗ, 120—121
Бела III Алексий (1172 И96), унг крал 22. 28, 40
Бела IV (1235—1270). унг крал 20. 23, 25. 53, 59 60,63—64,66,71 72.
Бела Ростиславович, унг. бан на Мачо и Кучо 77. 79
Белаур. бълг. болярин. брат на Михаил III Шишман Асен 26, 85, 94 96. 99
Белота. бълг. болярин 9. II. 26. 40
Берке (1255 1266). хан на тат. „Златна орда" 78
Богдан, жупан в Никопол 11
Богдан, феод, владетел на Долни Вардар 106. 120
Божилов. Ив. 10. 13 15. 26. 34. 38. 40. 43. 45. 83. 86—87, 92, 95-96
БожиИ. Job. 107
Бойчева. П. 86 87
Бонифаций Монфератски. ломбардски маркграф и сочунски крал (1204 1207) 44 46
Борил (1207 1218). бълг. цар 12. 23. 38, 48—54. 60. 116—119
Борис I (852—889). бълг. владетел 49
Босило 94 вж. Войсил
Бранко Младенович-Радич (Радохна). сръб. севастократор. феод, владетел на Браничевската обл. 106
Броунинг. Р. 97
Буджек. тат военачалник 24. 63
Бури. тат. военачалник 24. 63
Бурмов. Ал. 6. 80. 83. 85. 90—95. 104
Василий, гърн. архиепископ 32, 35. 38. 59
Василий II Българоубиец (976-1025). виз. имп. 15, 30—31. 34. 37, 49-50. 101
Василий Бамбулинос. мелнишки севаст 10
Василий Ватаци. виз. военачалник 40
Васильевский. В Г. 18. 29. 31. 55. 58—59. 72. 87
Велков. Ив. 12
Вельо. бан в Родопската обл. 11
Венедиков. Йорд. 27
Вернадский. Г. 68
Весконте. Пиетро. итал. картограф 125
Вилардуен. Жофроа дьо. маршал на Романия и кръстоноски писател 34. 37. 44 48
Вилардуен, Вилхелм дьо. ахайски феод, владетел 61. 76—77
Вилхелм Иоанне Лонги, андренски летописец 46
Владимир, севаст в Мелник 10
Владислав (Ласло) II (1162 1163), унг. анти-крал на Стефан II 22
Владислав (Ласло) IV (1272 - 1290). унг. крал 79. 84
Владислав 1 (Влайку) (1364-1377). угровл. воевода 25. 86. 94. 102. 105
Владислав Граматик. бълг. книжовник II
Владислав, сръб. княз. братовчед на Стефан Урош III 93
Владислав (Ласло), унг. воевода 78
Влайко (Влайку) вж.' Владислав I Влайку 102
Войнов. М. 29
Войсил. бълг. болярин. виз. „деспот на Мизия" 80. 83. 90—92, 94
Волынкин. Н. 72
Врана, дук 47 вж. Алексий Теодор
Вук Бранкович. феод, владателе на Призрен и Косово поле 106, 110, 117
Вукан. вел. жупан на Рашка 43
Вълкашин Мрънявченич. прилепски крал 106. 108 НО. 120
Вълов, В. 48
Гагова, Кр. 74. 93
Гаспароти. Томасо. итал. картограф 123
Гвидо Пизанеки, итал. географ и картограф 122
Георги I Тертер (1280—1292). бълг. цар 26. 73. 78. 80—84. 92. 119
Георги II Тертер (1322- 1323), бълг. цар 23. 91, 118
Георги Акрополит. виз. историк 12, 28—29 34—35 38—39 45—48, г 50 о1-53 5? 6|' 63. 65, 67—75, 94. 107. 115, 119
I еорги Воитех, бълг. въстанически вожд 116
Георги Вриений. виз стратег 92
Георгиева, С. 97
Георги Камонас, алб. първенец 10
ГС°89И |^химер- виз ИСТ°РИК 26. 35 36. 56, 70—71, 74—75, 79—82, 84.
Георги Скилица. виз. летописец 38
Герасимов. Т. 82
Гервазий от Тилбъри, англосакс, писател и картограф 122—124
Герман II царигр. (никейски) патриарх 59
ГециБ, М. 85
Гиберт, абат и кръстоноски писател 35
Гилслмо Солсри вж. Солери, Гилелмо
Гии мЛ.™ Прон, архонт на Круя и Албанон 10. 49
Гии Му «аки, алб книжовник 108
Голем (Гулемос). феод, владетел в Круя 71
Горина. Л. В, 79. 105
Горя но в. Б. 97
Грсков. Б Д 67 68
Григорий Низиазин. паригр архиеп. и бог тело» 70
Григории IX. рим папа (1227 1242) 20. 54 55 59 61 Ы
Григорий Цамблак. 6ь.зг. книжовних а Молиава и Рупия 99
[рОТ. К.Л.1Я
TpyjHh. Рад. 43. 54. 69 70
Гулемос вж. Голем
Гургур. феод, владетел на Охридската обл 106
Гуюк. тат. велик хан 66
Г ъ л ьбо в. Ив. 103
Гюэс.зе». В.6. II. 13. 16. 18.25. 42. 45. 48.52.59 62.64.66.68 69.
75 77. 84 . 86. 90 91. 93. 96. 98. 102. 104 105. 109 ПО. 112. 126
да Кариняно. Джовани. итал. картограф 124
Дамян. бълг. воевода 77
Дан I (ок. 1383 1386). угровл. воевода 111
Данаид, угровл. митроп. 87
Дандоло (Дандуло). Енрико. венец дож 45-46
Дандоло Андрей, ценен дож (1345 13541 и летописей 61 66 107
Данило I. еръб архиепископ 69. 81 83. 93
„ . _ __ , , -продължител 95. 106
ДаничиЬ. Т> 52. 69. 81 83. 93 95. 106
Д а н че в а-В а с и л е ва. А. 45 46. 48. 51 53
де Виладесте. Мека, каталонски картограф 125
Державин. Н. С. 6
Дерменджиев. Хр. 124
де Ферари. Франческо, владетел на Падуа 102
Дечев. Д. 88 89
Деян. еръб. севастократор 110
Деянови. бълг. болярско семейство 109. 120 вж и Константин и Иван Драгаш Деянови
Джакомо Доро. венец, морски военачалник 75—76
Джамбов. К. 97
Джанибек. хан на тат. „Златна орда" 78
Джонов. Б 102 103. 108
Джувайни. А., персийски писател 24
Джучи Темучин. тат. хан 63. 67
Димитров. Б. 74. 123
Димитър. феод, владетел в Албанон 70
Димитър Кидонис. виз. държавник и писател 104
Димитър (Михаил) Дука Кутрул, виз. деспот 89
Димитър Комнин (1244—1246). солунски деспот 68—69
Димитър. тат. бег в Бесарабия 99
Димитър Хоматиан. охрилски архиепископ на цяла България 45. 48. 50, 59—61. 70
ДиниИ. М. 82. 84. 94. 97
Дионисий, унг магистър 60
Добрейша. поп. бълг. книжовник 59
Добромир Хриз. феод, владетел в Просек 9. 11. 26. 37. 42—43. 51. 119
Добротица. деспот, феод, владетел в Карвуна 84. 86. 102. 105. НО. 116
Доментщан. еръб. житиеписеп и ученик на св. Сава 52. 60
Достян. И. С. 104
Драг (Драгаш) (ок. 1352- 1358). молдовски воевода 23. 101
Драгота. бълг. болярин и виз. управител на Сяр и Мелник 68. 73
Д ри нов. М. Ill
Дуйчев. Ив 6. 7. 9—10. 29—31. 36. 43—44, 47—49, 51—58, 66. 69—70,
74. 78. 92. 96. 102. 104-105. 110-112, 124, 126
Дука. виз. владетелско семейство 50. 115
Дуклянски презвитер. черногорски летописец 21
Дърман. бълг. болярин и феод, владетел на Браничевската обл. 26,
79 80. 83. 117
дьо Брашьо. Писр. велможа в Лат царигр. империя 44
дьо Бриен. Жан (Йоан), ерусалимски крал 55 -56. 59. 62
дьо Валансиен. Анри кръстоноски писател 45, 51 52
дьо Вилардуен вж. Вилардуен
дьо Гизиа, Якоб, кръстоноски хронист 46
дьо Клари, вж Робер дьо Клари
дьо Куртене. Пиер, граф на Окссроа 53
дьо Куртене, Робер (1221 1228), лат. царигр. имп 53, 55
дьо Стрьом, Жирар, лат. пловдивски херцог 48. 51, 55
дьо Три. Рене, фламандски рицар-кръстоносец, лат. пловдивски херцог 45 48, 51
Дякону. П. 82, 84
Евстатий Солунски. виз. писател 19
Евтимий Търновски. патриарх 17, 30. 41, 46-47, 49, 56 57. 59, 87.
112 ИЗ. 118
Егидий. капелан от Псруджия 55
Егоров, В. Л. 63, 66—67. 78. 82 83
Елена, дъщеря на Стефан II Неман, съпруга на цар Асен 1
Елена, дъщеря на цар Иван Асен II. съпруга на имп. Теодор II Ласкарис 56. 61. 72
Елена, дъщеря на цар Георги I Тертер, съпруга на крал Стефан Урош III
Милутин 82—83
Елена, сестра на цар Иран Александър-Асен и съпруга на Стефан Душан
96. 98, 106, 109, 120
Елисавета (Ержибет), съпруга на унг. крал Бела IV 86
Елтимир, крънски деспот 25 26. 83 85, 89 90, 118
Емерих (Имре) (1196 -1204), унг. крал 19, 43—45
Енвсри. осм. летописец 98
Ержибет вж. Елисавета
Ерсеги. Г. 53
Ефраим Монах, виз. поет-лстописец 55—56, 58. 68, 73. 119
Жаворонков, П И 68. 76
Живкова. Л. 102, 105
Жуглсв. К 45
Занетов. Гавр. 106
Захариев. Ст 110
Захария ^ибн-Мохамед ибн-Махмуд (ал-Казвини). араб, картограф
Зигел. Ф 107
Златарски. В Н 6. 9. 16. 18—19, 22-25. 29. 31. 33 49. 51 56.
58 62. 67 —80. 94—95. 98
Зухснвирт, Петер 86
Иакинт. епископ на Вичина и угровлашки 24
Ивайло (1278 1279). бълг цар 77. 79 81
Иван Асен II (1218 1241). бълг цар 9 -14. 19. 23 -26. 35. 49. 51. 53 72.
75 -76. 79. 92. 103. 116-119. 121
Иван Асен III (1279). бълг. цар 77. 79—80. 90. 118
Иван Владислав (1015 1018). бълг. цар 15
Иван IV Смилец (1298 1299), бълг цар 83
Иван Стефан (1330- 1331). бълг цар 67. 97
Иван Александър-Асен (1341 1371). бълг. цар 9. II. 24- 26. 38. 67. 86.
90. 94—105. 108. ПО. 117. 119—120
Иван Срацимир (1371 1396). видински цар 24. 26. 67. 85 87. 102 105. ПО 113. 116. 120-121
Иван Шишман (1371 —1396). търновски цар 24. 26. 67. 85—87. 102 105.
ПО 113. Ilfr 117. 120 121. 124-125
Иван IV Грозни. рус. цар 68
Иван Асен: син на Иван Александър-Асен 103
Иван Драгаш. велбъждеки феод владетел 106. ПО
Иван Рилски. св. II. 30. 38. 106
Иван Русинът. бълг. воевода 91 93
Иван Тихомир. бълг. велможа 70 вж Тих (Тихомир)
Иван Углеша. сръбски феод, владетел 105. 108 НО. 120
Иванко. бълг. болярин. виз. управител на Пловдивската и Родопската обл. 42. 118
Иванко (ок 1385 1393), добруджански деспот III. 116. 120
Иванко Басараба (ок. 1310—1352). угровл воевода 26. 94. 102 103. 117
Иванов. Йорд. 9—10. 49. 51. 57-58. 66. 69 70. 81. 94. 105 107. 109-110. 126
Ивашинус (Йоаким). унг граф 53
Идриси. Абу Абдаллах. Мохамед (ал-Идриси). араб географ 48. 122
Иззеддин (Азатин) II Кай Кавус (Кайкус). селдж тур. султан 78
Иларион Мъгленски. св. 46. 49—50. 57. 60. 118
Ильинский. А 9. 57. 69. 72. 106
И нкова. В. 48
Инокентий III. рим. папа 23. 29. 32. 40—46. 51. 64
Инокентий IV. рим. папа 25. 66
Иречек (Зиречек). К Й 6, 12. 21. 29. 31-34. 39. 42. 47. 51. 68. 70. 72. 74—76. 80. 85. 88. 90. 92, 95-97. 101-103. 106. 108. Ill
Ирина Комнина, съпруга на цар Иван Асен II 62. 67. 69 -70. 73 75. 92
Ирина, дъщеря на Теодор II Ласкарис. съпруга на цар Константин Тих
Асен 76. 78
Исак II Ангел (1185—1195), виз. имп. 28 30. 36-40. 44. 50
Исак Комнин, кипърски феод, владетел 28. 36
Исак Комнин, севастократор. виз. военачалник 41
Исая Сярски. бълг. книжовник 109
Исмаил Абулфеда вж Абулфеда
И хчиев, Д. A. 111
И ширков. Ан. 106—109
Йероним Блажени, църковен писател 123
Йоаким I. търн. патриарх 59. 61—62
Йоаким III. търн патриарх 83
Йоан Цимисхий (969—976). виз имп. 15
Йоан III Дука Ватаци (1222 -1254). никейски виз. имп 55 56. 61—62, 66-72
Йоан IV Ласкарис (1258 1261). никейски виз имп 75—77
Йоан V Палеолог (1341 1391), виз. имп. 102, 104. НО. 119
Йоан VI Палеолог (1347 -1354), виз имп. вж. Йоан Кантакузин
Йоан Ангел, виз. севастократор 36, 50
Йоан Зонара, виз. историк 68
Йоан Каземарински. папски пратеник 43
Йоан Каматир. царигр патриарх 44. 50
Йоан Кантакузин (Йоан VI Палеолог), виз. имп и историк 23. 91 99. 101-102. 106 107, 120
Йоан Кантакузин, кесар 36
Йоан Кинам, виз. писател 18, 21—22
Йоан Комнин, солунски имп. и деспот 62, 67—69
Йоан Комнин, севастократор. феод, владетел в Тесалия 81
Йоан Комнин-Асен, феод, владетел в Авлон 108
Йоан Палеолог. севастократор, брат на имп Михаил VIII 71, 73. 77—78
Йоан Плитос, дук на Круя 10
Йоан Поливотски, св. 41. 47. 49 50. 118
Йоан Скилица, виз. летописец 15—-16. 48
Йоан Спиридонаки, виз управител на Смолянската обл. 42
Йончев. Л 80. 91 93. 96-98. 103
Йорданов, В. 109
Йосиф, бълг книжовник в с. Равне, Охридско 59
Йосиф Трониац, еръб. йеромонах 109
Каганов, П. И. 63
Кадан. тат. военачалник 24. 63-64
Кай, монголски владетелски род 18
Калиман (Коломан) Асен (1241 1246), бълг цар 66 68. 119
Калиман. братовчед на Михаил II Асен 75 вж. Калоян; Коломан II
Калист, царигр. патриарх 24
Калман, син на крал Андрей II унг 54
Кало-Пегьр 38 вж Петър II
Калоян (Иваница) (1197—1207). бълг. цар 12, 19—20. 26, 29—30, 32. 35, 39. 41—51. 59—62. 68—69. 71. 116—119, 123
Калоян. бълг. севастократор, управител на Средецката обл. 25—26. 66, 70. 73. 75
К а раций. Ер. 94
Карл I Анжу, неаполитански крал 78. 81
Карл (Шарл) Валоа. френски принц 123
Карл V. френски крал 123
Карпинн. Плано, итал. пътешественик и писател 67
Карышковский. П. О. 79
Кетен, печенежки вожд 16
Кекавмен. виз. писател 20, 22. 27, 31—32
Кера Тамара, дъщеря на цар,.Иван Александър-Асен 109—НО
Килидж Арслан, селджукски тур. султан 38
Кираца. дъщеря на цар Иван Александър-Асен, съпруга на имп.
Андроник Палеолог 104
Киселинчева. М. 99. 105
Киселков. В. Сл. 11
Климент Охридски 59, 61. 81, 94
Кнйежа, Ищван 21
Князьский. И. О. 20, 59—60
Ковачевий. J. 112
КовачевиЬ. Л>. 54
Кодов. Хр. 96
Кожухаров. Ст. 57
Коларов. Хр. 72
Коледаров. П. 5—7,9—13, 15—16, 20—21, 30. 33. 35—37, 57. 60—61,
69. 74. 81. 85. 87, 98—99. 112, 122, 126
Коломан II 75 вж. Калоян
Коломан вж. Калиман
Комнини. виз. владетелско семейство 50, 67, 115
Константин Тих Асен (1257—1278), бълг. цар 9—11, 25, 68—71, 73—80.
92. 119—120
Константин VII Багрянородни (913—959), виз. имп. и писател 15, 74
Константин Ангел, виз военачалник 40
Константин Бодин. вожд на бълг. въстание 30. 116
Константин Драгаш Деянов, велбъждски феод, владетел 106, 108—113
Константин Комнин, навпакстки феод, владетел 58—59, 62, 65, 67
Константин Костенечки, бълг. книжовник в Сърбия 85
Константин Палеолог. брат на Михаил VIII и виз. военачалник 76, 78, 81—82
Коронели. Винченцо де. итал. картограф 99
Косев. Д. 6, 126
Котаннца (Котяница). виз. военачалник 73, 81—83
Котян (Котан. Кетен), кумански хан 63
Кракра Пернишки. бълг. болярин 15
Крум (ок. 800—814), бълг. хан 86
Крескес. Абрахам и Яхуда, каталонски картографи 123
Кубер, прабълг. вожд 29
Куделин, бълг. болярин и феод, владетел на Браничевската облает 26, 79—80, 83. 117
К уев, К. 90
Кузев. Ал. 13. 18, 99—100, 103. Ill—112
Кулаковский, Ю. И. 72
Куман, бълг. воевода 77
Кутлубег, тат. първенец в Крим 99
Кънчо, бълг. воевода 77
Кънчов, В. 66, 74
Лаврентий, магистър и унг. военачалник 76
Ладислав, седмиградски воевода 105
Лазар (1371 — 1389), еръб. княз 106, 111 — 112, 120
Лала Шахин, осм. бейлербей на Рум-или и военачалник ПО
Лаоник Халкокондил. виз. историк 105
Ласкарис. М 10. 39. 58. 69, 83
Лев I (1270—1300). галички рус. княз 88
Лев II (ок. 1308). галички рус. княз 88
Ледерер, Э. 63
Литаврин. Г. Г. 9, 16. 20. 27-29, 33. 36
Литоеэй Басараба, бълг. воевода на угровласите 25, 59—60. 64
Лопарев. Хр. 77
Лъв Ватаци, виз. стратег 21—22
Лъв. кардинал и папски пратеник 43—44
Лъв Манастириот, виз. писател 30
Любарский. Я. Н. 32
Людовик (Лайош) I Велики (1342—1383). унг. крал 86—87, 99, 102-105
М авродин. В. В. 63
Мавродинова. Л. 85. 109—ПО
Мавро Орбини, абат и южнославянски историк 106
Макарий, антиохийски патриарх 85
Макарий Мелисин, монемвасийски митроп. 108
Максимович Л>. 10. 26, 107
Макушев. В. В. 81
Манастър (Манастрас), кумански воевода 48
Маниак. кумански вожд 47
Мануил I Комнин (1143 1180), виз. имп. 12. 18, 21-22, 28
Мануил II Палеолог (1391 — 1425), виз имп. ПО
Мануил I Комнин, трапезундски виз. имп. 66
Мануил Камина, виз. велможа 43
Мануил Комнин, солунски бълг деспот 12, 55, 58—62, 65, 67. 118—119
Мануил Фил. виз. поет 12, 73 74, 77, 80—81, 118
Манфред, сицилийски крал 76
Маргарита, дъшеря на крал Бела III и съпруга на имп. Исак II Ангел 28
Мария, сестра на Михаил VIII Палеолог и съпруга на цар Константин Тих Асен 78 80
Мария, дъшеря на Ростислав Михайлович и съпруга на цар Михаил II Асен 72
Мария-Анна, дъшеря на град Адрей II н съпруга на цар Ими Асен II Мария Белослава. дъшеря на цар Иван Асен II и съпруга на деспот Мария" дъщецяМна шр Ими Асен 111 и съпруга на Роже дьо Фльор 90
Мария, съпруга на имп. Михаил IX 93
Мария, дъщеря на Андроник III п^°лог 1ПЙ
Марко (Крали Марко), прилепски феод, владетел 106, 108-113
Матей Мирсйски. виз. житиеписец 56
Медичи, Лоренцо 123
Меламед, Г. 64
Менгу Тимур (1280-1281), тат. велик хан 82
Мехмед Нешри. осм. летописец 103
Мечев. К 113
Миков, В. 6, 126
Милев, Ал. 40, 59
М^е?'и?РЛ6 13-14. 17. 22. 25. 29. 202-103
М ил кова, Ф. 10
Милош Обилич. сръбски велможа 112
Мирковий. Лазар 69. 81—83, 95, 106
Мирослав, еръб. жупан 39
Мирно Великий (1386 -1418). угровл. воевода 103. III-113. 120—121 Михаил II Асен (1246-1257). бълг. цар 25—26. м- 06—’5 >18-119
Михаил III Шишман Асен (1323—1330), бълг. цар 23, 25, 67, 84 86,
91 96. 99. 116. 118. 120, 124
Михаил, син и съцар на Константин Тих Асен 79—80, 84
Михаил Асен. син и съцар на Иван Александър-Асен 96, 102—103
Михаил VIII Палеолог (1258—1282). виз. имп 46. 68. 71. 75—81. 107
Михаил IX Палеолог, съимператор на Андроник II 90, 93
Михаил I Ангел Дука Комнин (1204—1214), артенски (епирски) деспот 50. 52-54. 58. 118
Михаил II Ангел Дука Комнин (1231 — 1268). артенски (епирски) деспот
58. 62. 67. 69. 71, 74. 76—77 Михаил Михаил Михаил Михаил Михаил Михаил Михаил Михаил Михаил Михаил ____г. ___
Михайлов, Ем. 13. 72 Михал>чий. Р. 106
Ангелович (погреш. Абогович), еръб. велик воевода 85
Асен. виз. управител на Просек. Велес и Щип 93. 120
Аталиат. виз. писател 16, 18
Войн, бълг. св. 92
Всеволодович, галичко-волински рус. княз 72
Глава Тарханиот. виз. военачалник 74. 77—78. 80—81
(Димитър) Дука Кутрул, виз. деспот 89
Константинович от Островина, еръб. писател 108
Палеолог. управител на Загора 105. 119
Ритор, виз. писател 18
Михнева. Р. 99
Мицо, бълг. болярин 74—77, 79
Мишеслав. бълг. воевода на угровласите 24—25
Младенов, Ст. 17
Мойсей Хоренски (Хоренаци), арменски историк 124
Момчил. воевода от Ивайловата войска 77
Момчил, бълг. воевода в Родопската и Беломорската обл. 98
М ош и н, В. 91
Морден. Робърт, англ, картограф 99
Мурин, виз. протовестиарий 80
Мрънявченичи, владетелско семейство 109 вж. Вълкашин. Ив. Углеша, Марко
Мурад I (1352 или 1359-1389), осм. султан 110-112, 120-121
Мускес. Филип, френски поет-хронист 25. 46. 61. 64
Мутафчиев. П 6. 9. 11 — 12. 16—17, 29. 31-32, 34. 37. 39. 42. 46, 51 52. 54-55. 60. 70. 75—76, 78-82. 84. 87. 89 -90. 92-93, 96-99. 102. 105. 107. 110—112
М у ш м о в. Н. 67
Нарад, граф. унг. военачалник 40
Насонов. А. Н. 87
Негоя Басараб (1512—1521). угровл. воевода 22
Н едков. Б. 48
Немановичи еръб. владетелско оемейство 106. 109. 118
Нестор, виз. велможа 16
Никита Карантинос, виз. писател 74
Никита Хониат. виз. историк 11 — 12, 16, 22, 28- 31, 33—36, 38—43.
45—47, 49-50. 68. 114, 118-119
Никифор Вриенский. виз. историк 16. 35
Никифор Григора, виз. историк 23. 46. 50, 56—57. 61. 70, 73. 86, 93 97, 99. 107
Ников. П. 6. 24. 29. 31. 37. 39—40. 43. 48. 51. 53—54. 56. 59—61, 66.
70—72. 75—85. 87 88. 91-96, 104. 110—112
Никодим Тисмански, йеромонах 87, 105
Никола Алтамонович. еръб. феод, владетел на Хум 106
Никола Мито. бълг. протосеваст в Мосинопол 10
Никола, унг. воевода 78
Николае Александру Басараба (1352—1364), угровл. воевода 24
Николаев, Вс. 29
Николов. Йорд. 43
НоваковиЬ, Р 39 40, 51, 54
НоваковиЬ. Ст. 39, 53. 102. 104. 107
Ногай, темник от тат. ..Златна орда" 67. 79—83 117 119
Нозайри. араб, писател 99
Обилич вж. Милош Обилич
Олгрел, литовски вел. княз 99
Орда. тат. военачалник 24, 63
Орманджисв, П 6. 98
Орхан (1326 1362), осм. султан 104
Острогорски. Г 60, 98. 106. 109 ПО
Отокар II. чешки крал 71, 76
Па лаузов. Ст. Н. 72
Панис. Огерий. гснуезки летописец 46
Пастухов, Ив. 6
Па у.тер. Г. 75
Пашу то. В. Т. 72. 75
П енаков. Ив. С. 14
Петахия. пътсшественик 19
Петер Химфи. унг. бан на Видинската обл. 86
Петка Търновска (Парашксва Епиватска). св. 49. 56—57 59 -60
Псткова. Ил. Л. 73 л ои
Петров. П. Хр. 10. 39—40. 69—71. 74-80 III 126
Петър I (927 -970). бълг. цар 15. 30. 44 88
Пе\Ъ/ V.'Vn'VPA К?;\ОП'ТЬр| 11186 бьлг цар 9. 12. 26. 29-36 .’о. 41. JU. IIO—II/
Петър Делян, син на Гаврил Радомир 30. 116
Петър. бълг. севастократор 26. 67. 124
Пицигани. братя италиански търговци и картографи 100 123
Подобедова. О. И. 59
Полевой. Л. Л. 67
Попов. Ат. Т. 12. 47. 89. 90. 92
Попов. Г. 109
Попов. К. II
Попов. С. Ст. 6
Попруженко. М. Г. 38. 53. 58. 61. 102. ПО
П рашков. Л. 97
Пресиан (836—852). бълг хан 49
Примов. Б. 22. 31—32. 34. 44 45. 47
Прокофьев. В. Г. 72. 75
Птолемей. Клавдий, ант. географ 35
Пудила. влашки първенец 33
Рад (Раду) I (ок. 1377 ок. 1383). угровл. воевода 102—103
Радич Бранкович. сръб. велможа 117
Радослав, брат на цар Смилец 80. 83 84
Радослав Хлапен. феод владетел в Южна Македония 106. ПО. 120
Радул, угровл. воевода 86
Радулф. англ, абат и летописец 46
Раду Негру, легендарен угровл. воевода 22—23
Радченко. К 49. 57
Разбойников. Ан. Сп. 47. 56
РаичиЬ. J. 106
Раксин. бълг. севастократор 94—95
Рамун. „херцог на власите" от германский епос 34
Ранулф Хигден (Хигеден). англосаконски историк и картограф 123
Расовский. Д. 19—20. 37
Рафаилович. И. А. 20
Рашид ад-Дин. персийски историк 24—25. 59—60. 63—64
Рейнолд. унг. воевода 78
Ричард де Бело. Халдингъм и Лафорд. англосаксонски картограф 123
Ришер. монах в Сенонския ман. и летописец 66
Робер Аутисиодорски. каноник и летописец 46
Робер дьо Клари, кръстоноски писател 34. 44—46. 53
Роберт (1308—1342). унг. крал 101
Роберт вж. дьо Куртене. Робер
Рогерий. архидякон на Варад 63. 66
Рогерий. сплитски архиепископ 66
Роже дьо Фльор. каталонски велможа. виз. наемник 90
Роман Мстиславич. новгородски (1168—1169) и (1170—1205) волинско-галички княз 42. 43
Ростислав Михайлович, бълг. болярин, унг. васал 26. 72—77, 116
Рубрук. Вилхелм. францискански монах и пътеписец 44. 64, 66—67, 72, 99
Руварац. Ил. 109
Рюриковци. рус. владетелско семейство 72
Рыкман, Э. А. 20
Саадедин. осм. историк 108—109
Сава, сръб. архиепископ 39, 51, 58, 60, 109
Сакъзов. Ив. 87—88, 106
Самуил (997—1014), бълг. цар 30, 44, 118
Санудо Стари, Марино, итал. географ 125
Сара-Теодора, съпруга на цар Иван Александър-Асен 103
Саръ Салтък. бскташки св. 78
Саца (Сацас), въстанически вожд 16
Светослав вж. Теодор Светослав Тертер
Светослав Игоревич (964—972), киевски рус. княз 88
Сенеслав, бълг. воевода на угровласите 25, 59—60, 63—64 вж.
Мишеслав
Сеслав (Всеслав), въстанически вожд 16
Сигизмунд (Жигмонд) (1387—1437), унг. крал и имп. на Св. Римска империя 112 - 113, 120—121, 124
Симеон Великий (893 927), бълг. цар 44. 50—5)
Симеон (Синиша) Урош Палеолог. феод, владетел в Тесалия 106
Симеон, сръб. св. 109 вж. Стефан Неман
Симитчиев, К. 109
Симонида, дъщеря на имп. Андроник II, съпруга на Стефан Милутин 83
Синадин, виз. управител на Несебър 96
Сиргиан, виз. стратег 95—97
Скабаланович, Н. 9
Слав вж. Алексий Слав
Слав, бълг. столник 58
Смилец (1292 1298), бълг. цар 78, 80, 83, 90
Снегаров, Ив. 59—60, 69. 94, 109
Солери. Гилелмо. итал. картограф 124—125
Сол о ej с в, А. В. 40, 107
Срацимир, бълг. деспот, управител на Крънската обл. 26, 90. 95
Срацимир Балтии, сръб. феод, владетел на Шкодра 85
Стан, бълг. воевода 77
Станислав, бълг. книжовник 106
Стано)евиЬ. Ст. 39. 58. 60. 76, 81—82. 84. 93-94. 106
Стефан (Ишван) I (997—1038). унг. крал 15. 101
Стефан (Ишван) IV (1162 1172). унг. крал 22
Стефан (Ишван) V (1270—1272). унг. крал 76-79
Стефан I Неман, сръб велик жупан (ок. 1167-1196) 28. 39. 54. 117
Стефан I Неман Първовенчани (1196 - ок. 1228). сръб крал (от 1217г ) 39—40. 43. 49. 51—60. 70
Стефан Радослав (ок. 1228—1234). сръб. крал 60
Стефан Владислав (1234 1243). сръб крал 60 61. 118
Стефан Урош 1 (1243 -1276). сръб. крал 70—72. 75
Стефан Драгутин (1276 1282). сръб. крал и унг васален владетел на
Белградската обл. 81 — 83. 117
Стефан Урош II Милутин (1282 1321). сръб. крал 43. 69 71, 81-85.
91 93. 117. 119-120
Стефан Урош III Дечански (1321 1331). сръб. крал 83. 92 96. 120
Стефан Урош IV Душан (1331 1355). сръб. крал и цар 26. 94. 97 98.
101. 104 109. 117-120
Стефан Урош V Луди (1355—1371). сръб. цар 105
Стефан Лазаревич (1389—1395). сръб. деспот 85. 108. 113
Стефанов. Ст. 6
Стоименов. Д. 122
Сто)ановиЬ. Л>. 72. 85. 106
Срацимир Балшич. сръб. феод, владетел 85
Стрез. бълг. севастократор 26. 51—55. 119
С у бот и h. Зован. сръб. народен певец 94
Сю злом о в. М. Я. 29
Сюлейман I Кануни. Законодател или Великолепии (1520- 1566). осм.
султан 33. 104
Сырку. А. П. 57. 59
Татуш (Татимир или Халил), въстанически вожд 16
Тарановски. Т. 107
Твърдко Вукович (1353 —1391). босненски крал от 1377г. III. 120
Тамерлан вж. Тимурленг. Тимурбей
Теодор 30 вж. Петър II
Теодор Светослав Тертер (1300^ 1322). бълг цар 25—26. 80. 82 92. 99.
118
Теодор Ангел Дука Комнин (1214—1230). епирски деспот и солунски имп. 48. 54—59. 61. 65. 67. 69. 71. 107. 118-119
Теодор I Ласкарис (1204 -1222). виз. никейски имп. 46. 48. 55
Теодор II Ласкарис (1254—1258). виз. никейски имп 61. 70. 72- 76
Теодор, бълг. болярин и феод, владетел в Карвуна 84. 102
Теодор Врана, виз. дук 47
Теодор Метохит. виз. велможа 83
Теодор Петралифа. виз. велможа 55
Теодор Скутариот. виз. историк 34. 41. 66. 68. 119
Теодора-Анна, дъшеря на цар Иван Асен II и Ирина Комнин, съпруга на севастократор Петър 67
Теодора Палеолог. дъшеря на Михаил IX и съпруга на цар Теодор Светослав Тертер 90. 92
Теодора, дъщеря на Иванко Басараба и първа съпруга на цар Иван Александър-Асен 102—103
Теодора (Сара), втора съпруга на цар Иван Александър-Асен 103
Теодорих. католически епископ на куманите 20
Теодосий, монах, житиеписец 51 52. 60
Теодосий, серски митрополит 109
Теофан Изповедник. виз. летописец 124
Тсофилакт Охридски. архиепископ на цяла България 81
Тервел (701—717), бълг. хан 37. 116
Тертер. син на деспот Добротица 84
Тертер-оба, кипчашки владетелски род 18
Тертеровци. бълг. владетелско семейство 26. 73. 78. 80—89. 101 — 102.
119-120
Тивчев, П 16
Тизенгаузен, В. Г. 88
Тимурбег (Тимурленг, Тамерлан. 1206—1227). монголски владетел 63
Тимурташ бей. осм. военачалник ПО
Тирах, печенежки хан 16
Тих (Тихомир). бълг. първенец в Скопие 70
Тихомир, бълг въстанически вожд 116
Тихомиров. М. И. 87—88
Тихота, бълг. книжовник в с. Равне, Охридско 59
Тодоров, Гор. Д. 6. 57, 126
Тодоров, Н. 6, 126
Тдкту, тат. велик хан 83, 88
Тома, архидякон от Сплит 66
Томац, П. 110, 112
Томаш, унг. канцлер 53
То моек и. Т 42. 74, 82. 93—94
Трифонов, Юрд. 85—86, 95. 102
Троицкий, С. В. 107
Тъпкова-Заимова, В. 16
Угедей, тат. хан 63, 66
Углеша вж. Иван Углеша
Узбек (1313—1339), хан на тат. „Златна орда"
Умур, осм. паша 97
Урекие. Григоре, молдавски летописец 13
Успенский. Ф И 29. 31. 33—34, 36. 48. 72,
78. 95. 99-100. 117
75
Феодоров, Г. Б. 67
Фер)анчиЬ. Б 45. 51. 85. 91
Филип II Август (1180- 1233), френски крал 47
Филип, бълг. логотет 95
Фируз бей, осм военачалник 113
Фра Мауро Камалдолезе, венец, картограф 21. 124
Франческо де Ферари, владетел на Падуа 102
Фридрих 1 Барбароса (1152—1190). герм. имп. 37—39
Фридрих II Хохенщауфен. герм, крал (1152—1159) и имп. (1159—1196) 62
Фридрих Бабенбергер. австрийски маркграф 71
Хаджибег. тат. първенец в Крим 99
Хаци-ВасильевиЬ. J. 106
Хаджи Калфа. осм. писател 85. 109
Хайтов. Н. 97
Хенрих (Анри д'Ено) (1205—1216), лат. царигр. имп. 45—48. 51—54
Хектор. син на Янош. унг. велможа 53
Хлапен. вж. Радослав Хлапен
Хонорий III. рим. папа 60
Хрельо Охмучевич. еръб. феод, владетел в Изт. Македония 97—98
Христов. Д. 126
Христов. Хр. А. 6
Христов. Хр. Ив. 59. 61
Хынку. Г. 20
Цанкова-Петкова. Ген. 10. 45. 47-48. 52. 57 59. 75. 126
Цветкова. Б 82. 84. 89—91
Цонев. Б 46. 96. 106
Цончев. Д. 12. 97
Цузмен 11 вж. Чъсмен
Чака (1299). бълг. цар 82—83
Чака. унг. магистър 76
Чалъков. М. 27
Чангова. Й. 92
Ченгиз хан. монголски владател 24
Чилингиров. Ст. 106
Ч од панов. Б. 126
Чъсмен. бълг. болярин 9. 46. 119 вж. и Цузмен
Шарл Валоа. френски принц 91
Шафаржик (Шафарик). П Й. 94
Шилтбергер. баварски рицар 105
ШишиЬ. Фр. 21
Шишков. Ст. Н. 98. 110
Шишман-Срацимир. бълг. болярин. видински владетел 26. 79—80, 83-87. 91. 116
Шишмановци. бълг. владетелско семейство 79. 125
Шкорпилови. К. и X. 12. 89—90
ШкриваниЬ. Г. 21. 98. 106. НО
Штефэнеску. Шт. 38. 44
Юсуф Салих ад-Дин (Саладин), араб, египетски халиф 38
Яков Светослав. бълг. деспот 25. 71. 74. 77—79. 116
Яков, серски митроп. 109
Якубовский. А Ю. 67—68
Янука. бълг. бан на София 111
ЪопиЬ. Бр. 33
Andronik. А. 88
Angold. М. 68
Ahrweiler. Н. 10. 50
A sboth. О. 21
Asdracha. С. 35
Bachmann. М. 39
Balard. М 87—88
Banescu. N 9. 16—17. 22. 29. 31-32, 34
В а г к а п. й. L. 104
Barker. J W. 26
Barnea. I. 33
Baudouin d’Avesne 45—46
Beldiceanu. N. 33, 104
Век к er, J. 56
Belgrano. L. T. 91
Bertusis. M. C. 97
Binder. P. 71
Bogdan. I 13—14, 21. 25. 31. 102
Boljacov-Chimpu, A. A. 18
Bosch. U. V 91 92
Boue, A. 60
Boyl. J R. 24
Bozilov. Iv. 10. 45. 86. 88
Brand, С. M 43. 50
Bratianu. G I 31. 86—88. 99. 102
Buch on. J. A.-C. 52
Са n к о va - Pe t к о va. G. 29. 61
Ca ra be I lese, Fr. 81
Ca ri le. A 44
Condev, D 47. 58. 72
Cowan, G. 28
Crone. G К 123
Da ico vici u, C. 16, 22
Dared, E. 104
Decei. A 113
Dennis, G. T. 110
Densujianu, Ov. 14, 108
Destombes, M. 127
Diaconu, P. 17—18
Dietrich. K. 10
Do I ger. Fr. 31. 73. 90
Dragomir. S. 22. 31—33
Ducellier. A. 49
Dujdev. Iv. 48. 50. 52. 66. 87 88
E ne h о I m. G. 46
Erszegi. Gu. 53
Faral. E. 37. 127
Fejer. G. 25. 60
Gautier. P. 31
Geanakopoulos. D. J. 76
Ge ria nd. E. 48. 55
V S. «. 48,' 62, 86 88. 90 -91. 105
Gore a. Oig. 88-89
Grecescu. C. 22
Grecu. А вж P P Panaitescu
Grecu. V. 108
Gyoni. M. 20. 31—33
Hausen-Love. A. A. 46
Heyd. W. 88
Hazard. H. M. 38
Hendrik. В 46
Hon ides, G. H 46
Hopf. К 108
H u rm uza к i. E. 24
H ussey, J. M. 28
Inalcik. H 113
lorga. N. 16-17. 22. 25. 31 33. 88. 102. 105
Jirecek. C. 32. 81-82. 106
Justinian, patriarch 24
J u v a i n i 83
Kadlec. К II. 107
Katuzniacki. E. 30. 47. 49. 57, 59
Kamal. Y. 126
Karpozilos. A. 55
К azda n. A. P. 36
К niezsa. 1st. 21
Koledarov. P II 12. 16. 24. 35. 58. 74. 88. 102. 105, 122-124
Koppnayer, J. 99
Korablev. B. 9
Krantonelle. A. 40. 45
Kuzev. Al. 16. 48. 100. 110-111
Laiou. A. E. 84 .89—91
Laurent, V. 88. 99
La urer. Ph. 44
Lazarescu. E. 87, 105
Leib. B. 32
Lelewel, J 103. 122-123
Lemerle. P 96. 98. 110
Leunclavi us III
Loenertz, R. J. 95—96, 111
Longon. J 45, 51 52, 55, 126
Lotter. T C. 99
Malingoudis, Ph. 29, 31
Margos, A. 75, 80
Marianus Sanutus Torselus56
Marsina, R. 54
Matschke, К P. 97
Mavromatis, L. 81
Migne. J. P 127
Melich, J. 21
Meyendorff, J. 103
M i к 1 о si ch, Fr. 104
Miletitch. L. 15, 25. 34
Miller, К 122 123
M i nea, I. 101
Minieri Riccio, C. 81
M oravesik, Gu. 105
M Oller, J. 104
Mumu, G. 22. 31 32
M usachi, Giov. 108
Nystazopoulou. M. 74
Nasturel, P. 16, 18, 22, 32
Nejculescu, C. 16
Nicol, D. M. 10, 28. 44, 46, 49—60, 62 76
Nikov, P. 80, 90
Nordenskiold, A.-E. 123
Ohlson, M. D. 24
Oikonomides, N. 9, 50
Onciul, D 14. 17. 21 22, 25 , 31, 44 . 64, 86
Ostrogorsky, G. 29 . 31. 39, 44, 50 , 69, 77. 81, 83 . 89 90. 103. 113
Panaitescu, P P (=д. Grecu, 30—31. 108
Papadopoulou-Kerameos. ’A 56
Pascu, §t. 31
Paulova, M. 39
Peliot. P 24— 25. 83
Pcrtz. G H 126 127
Petit. L. 9
Pit. J. L 31
Pitra. J B. 50. 70
Pole mis. D. Y. 70
Popescu. R. 22
Prawer. J. 56
Prinzing. G. 46. 52—53, 58
Pritsak. Om. 18
Quazvini. Mirza Muhamad 24
Rasony. L. 24
Reinaud. M. 13. 86—87. 99
Richard. J. 56
Rosien. W. 122
R unciman. St. 81
Sacerdo|eanu, A. 22
Safafik. P. J. 22
Schnctz. J. 123
Schreiner. P. 38. 40. 104
§erbanescu, N. 24
Setton. К. H 38
Serristori, L. 123
Seutter. G. M. 99
Simonescu, D. 22
Sinogowitz. B. 55
Solovjev. Al. 108
Sphrantzes. G. 108
Spuler. В 24. 66-67. 78— 79. 82—83
Stadlmiiller, G. 75
Stef&nescu. §t 17. 33. 38. 44
Steinherr. I. 104
Stier non. L. 50
Stoilov. St. 58
Sturdza, A. C. 24, 64
Thalloszy. L. 86
Tanajoca. N. S. 17
Tcmperlcy. H. W. V. 28
Uhden. R. 122
van Die ten. J. L. 29. 37
Vasileva. A. D. 54—55
Vasi 1 iev, A. 44
Virtoju, Em. 14
Vischer. N. 99
Vlachos, Th. 47. 53
von Hofler, C. R. 31
von Hammer. J. 109
Wagner. J Chr 99
Wasilewski. T. 9
Werner E. 96
Wittck. P. 96
Wolff. R L. 31. 38
Xenopol, A. D. 14. 21—23, 31—32. 86. 108
Zakythinos, D. 108
ПОКАЗАЛЕЦ НА ГЕОГРАФСКИТЕ ОБЕКТИ И ЕТНИЧЕСКИТЕ ИМЕНА
С получерна цифра са дадени номерата на картите, където са изначени обектнте.
Абатияли 82
авари 20
Авли, среднов. гр., нелокал. 48 вж. Асеновец, Гаврилово; Г. Александрово; Еюлюи
А вл он (Валона), среднов. гр., дн. Вльора. Албания 65, 108, 4, 8
Аврамов, с. в Сливенско 89 вж Мокрей
Аврен. с. във Варненско 80 вж. Петрич
Австрийска (Източна) марка и империя 71. 113. 124
Агатопол. среднов. креп., дн. гр. Ахтопол 35. 37. 74—75, 77. 89—90,
92. 94. 105. 118 119, 1—8
Адриатическо (Синьо) море 21—22. 35. 49, 64. 65. 107, 116, 118
Адрианопол. ант. гр. в Югоизточна Тракия. Турция 108 вж. Едирне; Одрин
Аетос. среднов. креп., дн. гр. Айтос 27, 47, 77 78. 95—96, ПО, 1—8
Аетос. среднов. креп, при дн. гр. Смолян 97. 119. 5. 7
Азербайджан 63
Азов (Тана), среднов. пристанище на едноим. море 100; ~ море 18
Аибкьой. с. в Родостенско (дн. Текирдагско). Югоизт. Тракия. Турция 47 вж. Панион
Айробол (Хайробол). гр. в Югоизт. Тракия. Турция 47 вж. Хариопол
Айтос. гр. 47 вж. Аетос
Акарнания. обл. в Епир 58. 62. 65
Аквило. средновек. креп., нелокализ. 47 вж. Аетос
Акерман. 87. 99 вж Белград (Монокастро)
Аконтисма. прох. на зап. от устието на Места 107 вж. Христополски проход
алани 66. 90 вж. осетинци
Алба Юлия. гр. в Седмиградско. Румъния 63, 87 вж. Болгар (Гюла) Фсхсрвар
Албания 39. 49. 55. 60, 69. 74. 98. 106-108. 112, 118. 124 вж. Албанон;
Арбанашка земя; Арванитска земя
Албанон. обл 55 57. 58.-65. 69. 71. 74. 85. 4
албанци (арбанаси) 50. 57. 67. 71. 98. 108. 112
Александрия (осм. Искендерун), гр. в Мала Азия. Турция 61
Алсксинци (преим. на Алексинац). гр. в Поморавието, СФРЮ 85 алтайци 32. 36. 47
Алутус. р. 21 вж. Олт
Алпи. Трансилвански 22. 89 вж. Карпати
Амлаш. среднов. креп, в Седмиградско. Румъния 22—23. 35
Аму Дария, р. 99
Амфипол. ант и среднов. гр. при устието на Струма. Белом.
Македония. Гърция 41. 1
англичани 122 123
Анхиало (Въхело). среднов. креп., дн. гр. Поморие 16. 28. 35—36, 40 41. 47 48. 74. 78. 92 93. 95 96. 104-105. 119
Антиохия, гр., дн. Антакя в Мала Азия. Турция 61. 85
Апенински п-в 17. 21. 28. 35 вж. и Италия
Апри 47 вж. Аспрос
араби 13. 21. 87 88. 99. 122
Арад. гр. в Банат. Румъния 63. 1—8
Арбанлска (Арванитска) земя (Албанон. Арбанон) 9—10. 12. 49, 57 58. 65. 69. 118—120 вж. и Албания
Аргирокастрон. гр. в Албания 74. 8 вж. Гирокасра
Арда. р. 27. 47. 72. 98; ~ Горна 97—98 вж. Меропа; — Долна 97 вж.
Мора
Арджеш (Арджешул). р. 23. 3—8
Аркадиопол. ант. и среднов. креп., ,н. гр. Люлебургаз. Югоизт.
Тракия. Турция 40. 45—46. 104. 1—3. 7—8
арменци 75
Арниса. гр. в Южна Македония. Гърция 69 вж. Острово
Арта. град в Епир. Гърция 50. 62, 118. 2—4;~ енски зал. 58 вж. Епир-ско деспотство; Солунско-епирска империя
Арцелград. ант. и среднов. креп., дн. с. Арчар, Видинско 27. 32, 112, 7—8 вж. Раииария
Асеновград 27 вж. Станимака
Асеновец. с. в Сливенско 48. 2 вж. Авли
Аспрокастрон. среднов. креп. 87 вж. Белград
Аспрос (Апри). ант. и среднов. креп., дн. с. Инеджик, Югоизт. Тракия, Турция 47, 2
Астрахан. гр. в Калмицка АССР 63
Атика. обл в Съшинска Гърция 21. 65
Атинско лат. херцогство 58
Атира, ант. и среднов. креп., дн. гр. Бююк Чекмедже. Югоизт. Тракия.
Турция 47
Атон 57 вж. Света гора
Африка 21
Ахая, обл. в Гърция 76
Ахрида, обл. в Средни Родопи 51, 72. 98
Ахтопол, гр. 35 вж. Агатопол
Бабуна, пл. 69. 82, 119; ~ р. 82
Бавария 105, 122
Базиаш, гр. в Румъния 43
Бакаджици, възвишения 35, 41, 76—77, 118
Баку. гр. в Азербайджанска ССР 78
Баласагхун. среднов. гр. в Киргизка ССР 18
Балкан вж. Стара планина
Балчик, гр. 12 вж. Карвуна
Банат. обл. 14—15. 20—21. 117
Банево. с. в Бургаско 37 вж. Термопол (Терми)
Банска, ман. при едноименно с. в Косово поле, СФРЮ, 21, 33
Банско, гр. 11
Баня (рум. Бая), гр. в Молдова. Румъния 101, 6—8
Баранч, унг. банство 43, 117 вж. Браничево; Кучо
Баткун. среднов. креп., при дн. едноим. квартал на с. Паталеница. Пазарджишко 27, 73, 75, 110, 4, 8
башгирди 24—25 вж. маджари
башкири 24—25
Бдин (Бъдин), среднов. креп., дн. гр. Видин 12. 27, 37, 40, 43, 48, 53, 57, 60.76—78, 80. 82—83, 88. 94. 96. 104—105. НО, 113, 120. 1-8;- ска обл. 10. 12. 25—26, 37. 72. 77, 79 -81. 86. 88, 92. 96. 105, 116;- ски комитат 13. 26; ~ ско банство 104—105; ~ ско деспотство (княжество) 79—80. 83—86, 88. 115;~ ско царство 87. 105, 108, НО—113, 115. 120—121
Бедян. среднов. креп., дн. с. в Смолянско 27, 97. ПО. 119, 5, 7—8
безермен, племе в Поволжието 25
Бела паланка, гр. в Нишавско. СФРЮ 37
Беласица, пл. 41, 68, 93, 119
Белгород Днестровский, гр. в Украинска ССР 87 вж. Белград
Белград (мадж. Нандор-Фехевар). среднов. креп., дн. гр., на еръб. Београд 9. 12. 28. 38. 40—43. 54, 57. 60. 66. 76-77. 80, 83. 117, 124. 1—8; ~ ски комитат 26; ~ ска обл. 9—10, 26. 28, 39—40, 43—44. 51. 53, 60. 71—72, 84. 108. 115—118, 124
Белград (виз. Маврокастро и Аспрокастро, итал. Монокастро. тат. Акерман, рум. Четатя Албъ). среднов. креп., дн. Белгород Днестровский. Украинска ССР 87—88, 91, 99. 123, 1—8
Белград (мадж. Болгар или Гюла Фехервар). среднов. креп., дн. гр. Алба Юлия, Седмиградско. Румъния 63, 87, 1—8
Белград, среднов. креп., дн. гр. Берат, Албания 53. 71. 2, 4—6. 8
Бели Дрин. р. 21
Белица, обл в Поморавието. СФРЮ 40
Беличка. пл. 50
Белово, гр. 27 вж. Раковица
Белоградчик. гр. 27; ~ чишка околия 85
Беломорие 12. 43. 48. 50. 55. 58. 67—68. 84, 97 98. 104, 106
Бендери (Бендер), гр. в Молдавска ССР 99 вж. Техита
Бер (гръц. Верия), гр. в Белом. Македония. Гърция 46 49—50, 53, 55.
57—58. 69. 71. 98. 106 107. ||9. 1—4. 7—8
Берат. гр. в Албания 53 вж. Белград
Берковска, пл. 87; ~ ско 85
Берое. ант. и среднов. креп., дн. гр. Стара Загора 12 вж. Боруй
Бесарабия (Буджак), обл. 38. 41. 48. 66—67, 80. 87—88, 99, 101 — 102.
115—117, 123—124; Южна 13. 23. 36. 87 88. 99—100. 102
Бескиди. пл. 21. 117
Бесна кобила. връх 74. 100
Бешнк 106 вж. Богданска пл.
Бистра, пл. 69. 119
Бистрица (гръц. Халиакмон. Алиакмон). р. 50. 53—54 69, 119. 124;
" К“Р"а™т' с. в обл. Лаб. Косово поле. СФРЮ 43
Б « Afio гр ’ СР СФРЮ 42—43. 52-Я.
58. 68 69, 71. 76-77. 94. 119-120. 1—8; ~ с«о 74. 94
Бйсло поле. гр. в СР Черна гора. СФРЮ 72
Блисна (Валзена). среднов. креп при дн. с. Главан. Хасковско 47. 2
Богданска. пл. (Бешик) 106
Божсница. срслно». «реп., дн. с. » Боте.градсжо 10 27 8 » у»,, Болван (сръб. Бовин). с. в Алсжсинаико. Поморавнс СФРЮ 85 “• 87 ” АЛ6“ И’-- Белград Ю
Бо7."
Босанска Крайна. обл. в СР Босна СФРЮ 33 34 ’ 2' 57
Босна 41. 50. 81. 109. П1 112. 120 " J
Босфор, проток 112. 124
бошнаци (босненци) 35. 72
Ботевградско 10. 27
Бояна, р. 85
Бояна, среднов. креп., дн. квартал на София 27. 66 75 94 4
Боан, проход в Карпатите 27. 102. 117
Браница, пл. 50. 75 вж. Сакар
Браничево (Браюша, мадж. Баранч). среднов. креп., дн. гр. Костолац.
Поморавнс. СФРЮ 9. 12. 28. 37 38. 43. 54. 57. 60. 66 72. 79 112 ~ епархия 48; ~ обл. 9. 10. 26. 28. 39—40. 43 44 51 53 60 71 72. 76 79. 83 85. 106, I Къ-117. , „о бане,во 4? 1117 . с«и комитат 26
Братислава (мадж. Пожон). гр. в Словашко. ЧССР 71
Братя Кунчсви. с. в Старозагорско 90
Брашов. гр. в Седмиградско. Румъния 27. 102—103. 2—8
Брегалница. р. 81 82
Бродариск. креп, на р. Велика Морава 37
бродници 26. 72. 85. 114— 115
Бруса (Пруса), дн. осм Бурса, гр в Мала Азия. Турция 89. 5—8 Буда, среднов. гр., дн. част от Будапеща 63—64. 66. 101, 105. 1—8 Буг. р. 99. 117 вж. Южсн Буг
Буковец (Буковик). пл. 69. 119
Буковина, обл. 13. 101
Букурещ 23
Булгар (Болгар Великий), столица на Волжко-Камска България, дн. с.
Болгари. Куйбишевски район. Татарска ССР 18
Бунархисар (пр^им. на Пунархисар). гр. в Югоизт. Тракия. Турция 74 вж. Вризис
Бургас, гр. 74 вж. Пиргос; - ски зал. 74
Буджак. обл. в Укр и Молд. ССР 99 вж. Бесарабия
Бурса, гр. в Мала Азия. Турция 89 вж. Бруса
Бутел. с в Скопско. СР Македония. СФРЮ 69 вж. Св. Георги Бързи
Бутрот. среднов. креп., дн. гр. Бутринти. Албания 98. 8
Бучин (гр. Вуцунин). среднов. креп, при дн. с. Бучин. Прилепско. СР Македония. СФРЮ 94. 6
Бъдин вж. Бдин
България. виз. катепанство 16—17. 22. 34—35 вж. Македония
българи. обитатели на виз. катепанство 17. 29. 37
Българин. с. в Хасковско 27
Българска (преим. на Южна) Морава, р. 12. 39—41. 43. 50. 54. 60, 64. 85.
87. 94. 98. ПО. 116- 117. 119
Бърладски възвишения (плато) 41. 60, 64, 100 101
Бяло (Егейско) море 61. 64. 89, 98, 116, 118
Бясна кобила вж. Весна кобила
Бююк Чекмедже, гр. в Югоизт. Тракия, Турция 47 вж. Атира
Валзена вж. Блисна
Валовища (преим. на Сидерокастрон), гр. в Белом. Македония, Гърция 47. 94. 8
Варад (Наги Варад), дн. Орадя. Кришана, Румъния 63. 1, 4—8
Вардар. р. 22. 32. 41-42. 50. 52. 68—69. 71. 81. 107, 119 — Горни 71. 81 вж. Полог; ~ Долни 106, 120; ~ Средни 81
Вардария, обл. в Южна Македония 58
Варденик, връх в Стрешер пл. 100
Вардусия, пл. 98
Варна, гр 16, 25, 38. 40-42. 48. 80, 86,’94, 105, 111, 124—125, 1—« вж
Одесос
Ватикана 58, 66
Ватопед (Ватопеди), ман. в Света гора 10—12. 58
Велбъжд, среднов. креп., дн. гр. Кюстендил 23, 48. 68—69, 73, 75, 78. 90, 94—96, 98—99, ПО. 119 120, 1, 4. 5. 7. 8:~ ска епархия 81;~ ска обл. 69--70. 119—120; ~ деспотство 85, 106, 108 -111, 113, 115, 120
Велебит, пл. 21
Велес, гр. в СР Македония, СФРЮ 68—69, 71, 73—74, 82, 93—94, 106, 119 120, 4—8
Велестино, гр. в Тесалия. Гърция 62. 2—3
Велика Влахия, среднов. обл. 21—23, 35. 44. 51, 56, 58, 88, 117
Велика Лавра, ман. в Търново 12, 48
Велика Морава (Морава), р. 28, 37—41, 51, 64. 72, 75, 79 80, 87, 96.
100, 116—117, 124 вж Поморавие
Велики Преслав (Преслав), гр. 12, 14—15. 26, 28, 30, 36, 38, 57, 80, 88, 94. Ill, 114. 1—8: ~ ска епархия 48
Великия. обл. 81
Великобритания 61. 122-123
Велико Търново вж. Търново
Велинград, гр. 97
Велюхи, пл. 58, 98
Венецианска република (Венеция) 28, 44. 46. 53, 6), 66, 75, 77, 90,
Венчай, среднов. крен., ля. с. в Рачградсва обл. 111. 8
Верецки проход 63
Верила, пл. 74
Верия. гр. в Белом. Македония, Гърция 46 вж. Бер
Верчели, гр. в Италия 123—124
Вндин вж Блин (Бадин);- с«а обл. вж Бдинсхаобл.;- с«а о«олня 85; -ски санджак 85
Виена 123 „ т
Виза (Визия), среднов. креп., дн. гр. Визе, Югоизт. Тракия, Турция 4«., 47—48. 50, 61. 63, 70. 77. 90. 104. 118. 1-8
Византия 5. 9-16. 22 23. 26—43. 77—87. 89-97. 100—101. 103—105. 107 — 108. III. 114 116, 118-119. 124
Вира, среднов. креп., дн. гр. Фере. Югозап. Тракия. Гърция 68, 92, 4, 6
Виргинско бърдо 9—11. 43. 69. 78
Висбаден, гр. във ФРГ 24
Вискяр, пл. 80
Висок, среднов. селище, вер дн. Дивостин. Шумадия. СФРЮ 37
Високи Татри. пл. 117
Витербо, гр. в Италия 81
Витиния. обл. в Мала Азия 77
Витоша. пл. 10—11. 27. 39
Вичина. среднов. гр . дн. Исмаил. УССР 16. 99—100, 3. 5—8
Вичина. р. 100 вж Килийски дунавски ръкав
Вишеград. среднов. креп., вер. при дн. с. Долна крепост. Кърджа-лийско 27. 72
Владимировско рус. княжество 62
власи 13 17. 25. 30- 35. 44 45. 53. 59. 64. 66—67. 72. 76. 88. 94. 98 99. П 5.117; - = мизи = българи 30. 34—35. 99; ~ = православии 34- 35; ~ = нсуселнали скотовъдци 33; ~ = сърби 33; — = пейоративно прозвище 33—34. 48
Власина, пл. 54. 100
„Влашка земя". среднов. обл. в Сърбия 21
Влашка. пл. в Хърватско 21
Влашко (Влахия). обл. 11. 14—25. 35—36. 38. 41. 44. 59. 64. 66-67. 72. 86. 94. 108. 116—117. 123 вж. и Угровлашко; -» воеводство 22 24. 26. 59. 103 вж. Угровлашко; ~. Мало (Западно. Черно. Олтения) 24—26, 59.76.78.80.85 87.89. 105. 117; —. Голямо (Източно. Мунтения) 59. 72. 81. 89
Вльора. гр. в Албания 108 вж. Авлон (Валона)
Воден, гр. (преим. на Едеса) в Южна Македония. Гърция 69. 71. 73. 98.
106. 120. 1—8
Водица, ман. в Мало Влашко 85. 5
Волга, р. 18. 63. 78
Волгоград, гр. в СССР 78
Волерон. виз. тема в Югозап. (Беломорска) Тракия 56
Волжка (Волжко-Камска) България 25. 63 -64. 66
Волинско-Галичко рус. княжество 13. 41—42. 51. 53. 60. 63—64. 72.117
Волоски зал., 58. 62
Враня, гр. в Поморавие, СФРЮ 12, 50 - 51, 54, 60, 71, 74, 109- ПО; * иска облает 58, 62, 1 - 6, 8
Вратица. среднов. креп., дн. гр. Врана 27. 85. 5. 8
Врачанска. пл. 80. 87
Вризис. среднов. креп., дн. гр. Бунар [Пънар]хисар. Югоизт. Тракия. Турция 74. 77. 104. 118. 4—5. 7—8
Вукел (Вукелон). среднов. креп., дн. с. Маточина. Хасковска обл. 27. 92.
118. 6—7
Вулкан, проход в Карпатите 63
Вуцунин вж. Бучин
Вучитрн вж. Вълчитрън
Вълче поле. с. в Хасковска обл. 27
Вълчитрън (преим. Вучитрн). гр. в Косово поле. СФРЮ 85
Върбишки проход в Стара пл. 36. 89. I. 5
Въхело 92. 1—8 вж. Анхиало; Поморие
Габаловци. с. в Битолско. СР Македония. СФРЮ 94
Гаврилово, с. в Сливенско 48. 2 вж. Авли
Галата, среднов. креп., дн. квартал от Варна 80. 4. 7—8
Галико. р. 97
Галиполи (гръц. Калиопол. тур. Гелибол), гр. в Югоизт. Тракия.
Турция 55, 61,63,104,110—111;~ ски п-в (Херсонес) 61. 119
Галицка Рус 63. 88
Галич, гр. 63
Галичко рус. княжество 18, 54, 63, 88. 101 вж. и Волинско-Галичко княжество; Червена Русия
Ганос (дн. Текирдаг). пл. 61 (
Гарван. о-в 18 вж. Диногеция; пл. 87, 116
Гелибол, гр. на Галиполския п-в. Турция 55 вж. Галиполи
Генуа, гр. в Италия 76, 87—88, 111
Генуезка рспублика 61, 88—89, 91, 99. 123
гепиди 17
германии (немци) 20. 23. 34, 59, 66. 102, 105, 108 вж и саксонци (ети 17
Гиген, среднов. креп., дн. с. в Никополско, Ловешка обл. 27. 7—8
Гинекокастрон. с. в Кукушко (дн. Килкиско), Беломор. Македония, Гърция 106
Гирокасра (гръц. Аргирокастрон), гр. в Албания 74
Главан. с. в Хасковска обл. 47 вж. Блисна
Голек (Голяк), пл. 41, 65. 82. 119
Голек чука, пл. 41, 68
Голия, пл. 21
Голое, среднов. креп., вер. дн. Лозарево, Бургаска обл. 89 вж. и Ктения
Голубац, с. в Поморавие, СФРЮ 43 вж. Гълъбец
Голяма Махиада, връх 75
Големият окоп 38, 116 вж. Еркесията
Голямо Йоргово, среднов. креп., дн. гр. Русе 27, 87, 103, 115, 2—8
Горна земя (Загора), обл. 12, 15, 29, 35, 37, 51, 61. 114 — 115, 124
Горна крепост, с. в Кърджалийско 27. 72 вж. Перперек
Горно Александрово, с. в Сливенско, 48. 77, 2 вж. Авли; Пигрица
Горно Броди (преим. Епано Вронду), гр. в Беломорска Македония. Гърция 47, 3
Горняк, местност при едноименно с. в Поморавие. СФРЮ 79 вж. Ждрело
Горуновсц (срб. Горуновац), пл. 87, 100, 116
Гостивар (Костово), гр. в СР Македония, СФРЮ 81
готи = татари 99
Градешка. пл. 93
Градсщенски проход 82
Грамос, пл. 58, 65, 118
Грациани, среднов. креп., дн. Грицан-Асар при с. Гратини. Югозап. Тракия. Гърция 55, 2
Гребена (гръц Гревена). гр. в Южна Македония. Гърция 54, 3
Гребенец. пл. 80. 85. 118
Грива, пл. 58, 65. 118
Грота, среднов. селище, вер. дн. с. Гроцка. Смедеревско, СР Сърбия 37, 1
Грузия 63
Гургусовъц. гр. (преим. Княжевац). Тимошко. СФРЮ 85, 5
Гълъбец. среднов креп. (мадж. Голомбац). дн. с. Голубац, Поморавие.
СФРЮ 112, 5. 7—8
Гълъбинска (преим. Голубине). пл. 54. 72. 100
гърци (ромеи) 16, 19. 22. 30. 34-35, 45-58. 68. 70-71. 75. 98. 107;
- = православии 37
Гърция. Континентална 45—46; ~, Същинска 13. 35. 49. 65; ~ = Византия 88. 124; ~. Северна 67
Гьол-Баба. блато в Одринско 46
Гюргевград (Гюргево. рум. Джурджу). гр. в Румъния 87. 103, 115, 7—8
Дакия Траянова. рим. провинция 14, 20—22. 31; ~ Аврелиянова. рим. провинция 21. 31
дакн 17, 21; - = маджари 32; ~ йски (български) славяни 21; ~ ска Македония 31
Далмация, обл в СФРЮ 21. 28. 48. 57, 60. 67. 81. 107. 118. 124
Даонион. ант и среднов. креп., източно от Родосто. Югоизт. Тракия.
Турция 47. 2
Дардания. рим. провинция 123
Дарданели. проток 55. 61. 67. 73. 112. 124
Дебелт. среднов. креп., дн. с. в Бургаско 27. 71—75, 77, 93—94, 118. 1—4. 6—8
Дебрей (Дебрица), среднов. креп в местността Кула при дн. с. Песо-чани. Охридско. и обл. в СР Македония, СФРЮ 82. 94. 5—6
Дебреще. с. в Прилепско 81—82. 5 вж. Деврис
Дебър. гр. в СР Македония. СФРЮ 50. 54. 71. 74. 76. 82. 93. 119, 1—8
Дебърца (осм. Дебрица), обл. в Охридско 94
Девня. гр. 80 вж. Диавена
Девол, среднов. креп, при дн. гр. Корча. Албания 9, 12. 50. 71. 119, I—8; ~ ска обл. (хора) 9—10. 57. 69. 71; Голям и Малые. обл. 69. 71
Деврис, среднов. креп., вер. дн. с. Дебреще, Прилепско, СР Македония, СФРЮ 81—82
Делиград. с. в Поморавие, СФРЮ 85
Дели Иван (преим. Дели Йован), пл. 72
Делчево, вж. Царево село
Деменчик, среднов. креп, в Сев. Добруджа. Румъния 18
Демиркапия. пролом на Вардар 42
Дербент, проход в Кавказ 78
Дервентски възвишения 35. 50. 75. 77. 90. 100, 118
Дервис. креп., неуточнена 73, 81
Деркоско (Теркоско. осм. Дурусу) 61. 65
Дермен Еникьой. с. в Одринско 46; ~, ез. 70
Дешат пл. 69. 119
Деш-и Кипчак — куманска земя 18. 67
Джебел. гр. 27. 72 вж. Устрино
Джердап. пролом вж. Железни врата
Джерман, р. 81
Джурджу вж. Гюргево; Малко Йоргово
джучи. тат. племе (улус) 67
Дидимотихон вж. Димотика
Диавена, среднов. креп., вер. дн. Девня 80. 4
Димитрица. среднов. креп, в Тесалия, Гърция 62, 3
Димотика (Дидимотихон). гр. в Беломор. Тракия. Гърция 12. 45. 47—48.
50. 55-58. 63. 73. 97. 104. ПО. 118. 2—5. 7—8; - ишка обл. 12
Диногеция. ант. гр., вер. на о-в Гарван 18
Дирахий (Дирахион) 12 вж. Драч
Длъгополе (рум. Къмпълунг), среднов. креп., дн. гр. в Мунтения.
Румъния 102. 7—8
Днепър. р. 63. 67, 117
Днестър. р 18. 41. 67. 78. 87—88. 91. 101- 102, 116—117; ~. Долни 38.
41. 64. — ски лиман 87
Добричко поле в Поморавие. СФРЮ 94
Добромир. местност при с. Слепче, Битолско 94 вж. и Дубрунин
Доброшубица. обл. 58 вж. Сланина
Добруджа. обл 12. 15—17, 23. 29. 31, 66—67, 78-80, 84, 87, 102, 110—112. 116, 122. 124; ~ Северна 18. 99; ~ нско архонтство (деспотство. княжество) 25, 85- 86. 101, 105. 110—113, 115 вж. и Карвунска обл.: Малка Скития
добруджес. татари в бълг държава 99
Добрун (Добрунин). среднов. креп при дн. с. Слепче. Битолско 93—94, 6
Доганица. пл. 41, 54, 68, 74, 119
Докса, пл. 65
Долна земя. обл 12. 17. 22. 26. 29. 35. 37. 40. 59. 61. 73. 75. 107, 114 115. 119. 124
Долна Каменица. с. в Княжевачко. Тимошко. СФРЮ 85. 8
Долна крепост, с. в Кърджалийско 27. 72 вж. Вишеград
Долно Броди (преим. Като Вронду), с. във Валовишко (дн. Сидеро-кастренско), Беломор. Македония. Гърция 47. 3
Дон (ант. Танаис). р. 66, 72
Дорково. с. в Пловдивска обл. 27 вж. Цепена
Доспатска пл. 100
Драва, р. 124
драговити, бълг. слав, племе 81
Драма, гр. в Белом. Македония, Гърция 48. 55. 68, 3. 7—8; ~ ско 68. 98
Драч (гръц. Дирахий, Дирахион). ант. и средн, креп., дн. гр. Дуръси.
Албания 12. 21. 28. 49- 58. 60. 74. 83. 98. 118-120. 1—8; - обл. 12
Дренополе, гр. в Тракия 108 вж. Адрианопол; Одрин
Дриду. с. в Букурещки окр., Румъния 20
Дрило (Дропули), р. 71
Дрин (Дрим) 71 вж. Черни Дрин
Дрина. р. 21. 28. 41. 43. 64. 71 72. 116
Дробета Турну-Северин вж Турну Северин; Северин
Дропули (Дрило). р. 71 -><07 7Q Я4 ЯС
Дръстър. среднов. креп., дн. гр. Силистра 16. 26- 27, 7 . 84— 85. 102, 111 112. 1—8;~скикомитат 13; ~ ски санджак (лива) П 2
Дубровник (Рагуза), град-република в Далмация 9 12. 21, 58, 60. 72. 94, 106 107. 123. 1—8
Дубрун вж. Добрун
Дукля обл в СР Черна гора, СФРЮ 107
Дунав р 9 12- 16. 21. 25. 29. 30 34. 36. 38. 40. 43. 79. 86. 89. 99 100. 108 117 Долин - 5. 9. 13 15. 17 19. 34- 35. 39. 44. 48. 59 60. 62. 64 65,67,72.99, 103. 114. 116. 122—123; Средни ~ 15,66. 117, 124;-ска делта (Устия) 15—16. 19, 39, 48. 66. 99 ЮЗ, 123
Дупница вж. Станке Димитров
Дурла пл. 65
Дуръси вж. Драч
Дъбилин (Диамполис, Ямполис), среднов. креп., дн. гр. Ямбол 25. 27. 77. 95. ПО. 4—8
Дълбочица (алб. Глобочица), обл. в Поморавие 40
Дюла (Гюла) Фехервар 87 вж. Алба Юлия; Белград
Ебсторф. гр. в Долна Саксония, ФРГ 122—124
Европа 79, 104, ПО. 112 ИЗ. 116, 121, 123—125; Западна 113, 122—123;~ Източна 85, 99. 108, ~. Средна 63—64, 66—67, 113; ~, Югоизточна 63, 65—67. 82, 108, 113, 120—121
Евразийска порта 9, 15. 121
Евразийска степ 18
Еврос. р. 63, 72 вж. Марица
Егейски о-ви (архипелаг) 21, 55
Египет 38, 68
Едала 49 вж. и Гърция, Същинска; Гърция. Континентална
Елбасан, гр. в Албания 49, 74
елинизирано (ромеизирано) население 21. 49
Елхово. гр. ПО вж. Яница
Емона. среднов. креп, и пристанище, дн. с. в Бургаска обл. 86. 88, 105. 5.
Енидже Вардар (преим. Гяница). гр. в Белом. Македония. Гърция 58. 69 Енос (осм. Инюз). гр. в Югоизт. Тракия. Турция 116. 118, 1—5. 8 Епир. обл. в Северна Гърция 10. 35, 45. 49 50, 55 —59, 61, 65, 67, 71. 74.
76, 78. 98. 106. 117—119; ~ = ..Нова Мизия" 35; ~ ско деспотство 48—50. 52. 62, 69. 71.77. 118; ~ ско-Солунска империя 56 57. 61, 65. 115.118
Еркене вж. Регина
Еркесията (Големият окоп) 38. 74. 93. 116 вж. Кримна
Ерма. р. 110
Ерусалим (Йерусалим) 61. 71, 123; ~ ско кралство 56
Ескидже. изчезнало с. в Енилжевардарско (дн. Гяницко). Южна Македония. Гърция 69 вж. Стари дол
Ескиполос (преим. Йоунташ), с. в Лозенградско (дн. Къркларслийско) Югоизточна Тракия. Турция 74
Естергом, гр. в Унгария 66. I—8
Етолия. обл. в Същинска Гърция 49. 58. 98
Етрополски проход 37
Етър. р. 21 вж. Янтра; Ятрус
Ефрем, среднов. креп, при едноим. с. в Хасковска обл. 27. 47. 72. 2. 4—5. 7
Еюлюи (вер. Авли) нелокализ. селище в Сливенско 48. 2
Ждрело. среднов. креп. . дн. с. Горняк. Поморавие. СФРЮ 79 80.
Жеглигово. среднов. креп, в Кумановско. СР Македония. СФРЮ НО. 120. 4
Железнец (Железничка река. гръц. Сидерокастро. осм. Дсмирхисар). обл. в Битолско. СР Македония. СФРЮ. 74. 82. 94
Железник. среднов. креп, и с. в обл. Железнец 94. 4—6
Железни врата (еръб. Джердап). пролом 12. 34. 41.43. 64. 75. 86
116, 123
87. 89.
Женева, гр. в Швейцария 124
Женско, среднов. креп., дн. с. в Кукушко (дн. Килкиско). преим.
Гинекокастрон. Белом. Македония. Гърция 106. 120. 8
Жерново. среднов. креп., дн. гр. Кърджали 27
Житомиск. среднов. селище при дн. с. Пастух. Кюстендилско 39. I
Жиу (Жиул). р. 63
Жълти дял от Родолите 98, 100
Забърдо. с. в Смолянско 110 вж. Заград
Загора = Тракийско Поморие 90 91. 96. 105 118 119
5а,.?с '?г„°,ри.с^ГЧ'’“ о6л 12 “ 51 57- 105. "5. ~ = България 55. 81. 91 105. 122 123; обл. в Епир. Албания 12, 94; ~, обл в Тракия 34. 36 38. 41. 43. 77. 80. 118
Заград. среднов. креп., дн. с. Забърдо. Смолянско 110. 8
Загърлата (еръб. Загрлата). обл. в Поморавието 40
Зареница. среднов^ креп при дн. с. Наречен. Асеновградско ПО. 8
Захълмие. обл. в СР Черна гора. СФРЮ 107
Звечан, среднов. креп, в Косово поле СФРЮ 96 7
Зволсн. гр в ЧССР 64 вж Цолиум
Зеврен. обл 64 вж. Северинско банство
Землин, среднов. креп., дн. Зсмун. част от Белград 43. 2—3, 8
Землян среднов. селище, дн. гр. Земен 94 I 6 8
Зета. обл. в СР Черна гора. СФРЮ 28. 49. 107
Зигос 90 вж. Стара планина
Златибор, пл. 21
'а||ст»° ‘7. 78- 79. 99, 117, 119. 124
злетово. обл. в СР Македония. СФРЮ 81 5
Злетовска р. 81
Зограф^и ман Св. Георги в Света гора 49 58 66
Зъхка. среднов. «реп в Белом Мвведония. Гърция 67. 4
Ибар. р. 28. 39
Ибър. р. 21 вж. Хсброс; Марица
Иваново, с. в Русенско 84. 5
Ивирон. ман. в Света гора 58
Извор. с. в Радомирско 94. 6
Измил. гр. в Мала Азия. Турция вж. Нияомилия
Изник. гр. в Мала Азия. Турция вж. Никея
Измир (Смирна), гр. в Мала Азия. Турция 89
Източноалбански пл. 50. 69. 119
Икария. о-в 55
k"t°;“?aicTBOH38'< МаЛ“ Т>Р"И" 5S; ~ “° “»»>«» турсяо
Илиаса. пл. 55
Илийски възвишения 41
И.зиинска (Турла). пл. 82
Илирия (Илирик), ант. диоцез 56. 58
Инеада (Тиния). дн. Ийниада. нос 75 90 100 118
Иртиш. р 18. 63. 67. 78
Исакча. гр. в Сев Добруджа. Румъния 83 . 99 вж. Облучица
Исиккюл. ез. (Киргизка ССР) 18
Искър. р. 39. 116. 124
Исмаил (Смайл), гр в Украинска ССР 16. 99 вж. Вичина
Испании 100
Истра.танта 37 вж. Сталак (Сталач)
Истрия. п-в в СФРЮ 21. 123
Истрия (Истропол). гр. в Сев. Добруджа 94
Италия 14. 17. 21 22. 28. 35. 78. 94. Ill; — катепанство 17 вж. Апснин-ски п-в
италианци (италийци) 17. 77. 122—124
Ихтиман. гр. 27. 94 вж. Щипоне
Ичера. среднов. креп., дн. с. в Сливенско 89. 5
Йерисо. гр. на Халкидическия п-в. Гърция 58. 3
Иерусалим вж. Ерусалим
Йехол. пров. (Манджурия) 18
Йонийско море 22. 58. 64; ~ ски о-ви 28
Йония вж. Гърция
Йоунташ. с. в Къркларелийско 74 вж. Ескиполос; Скопелос
Каваксу. р. 93 вж. Мелас
Кавала. гр. в Югоизт. Македония. Гърция 67. 124 вж. Христопол
Каваларион. среднов. креп, при с. Лопатина и Габаловци. Битолско. СР Македония. СФРЮ 94. 5
Кавказ 18. 63. 78. 90
Казанлъшко 12. 27. 47. 92
Каймакчалан. вр. 68
Каламария. обл. в Халкидическия п-в 58
Каламас (Тиамис). р. 71
Калиакра. среднов. креп, на едноим. нос 105, 4—8
Калиопол (осм. Гелибол). гр. в Югоизт. Тракия. Турция 104. ПО. 1—8 вж. Галиполи
Калиманци. села в Мелнишко и в Пехчевско (СР Македония. СФРЮ) 66
Калка, р. 63
Камбунина (Камвуни). пл. 58. 65
Каменец, среднов. креп, при дн. гр. Плевен 27
Каменичка (Соволшица). р. 94
Каменна. среднов. креп., дн. махала в Сливенско 89. 5
Канина, среднов. гр., дн. с. в окр. Вльора, Албания 71, 4. 8
Кан-су. провинция в Китай 18
Карабуна. среднов. креп., дн. Татарбунаръ. Украинска ССР 18. 1—2. 4. 6
Каравлашко (Караулах), обл. 24 вж. Олтения; Мало Влашко
Караджица. пл. 69. 119
Карвуна. среднов. креп., дн. гр. Балчик 12. 85; ~ ска обл. (хора) 9—10, 12. 26, 57. 84. 102. 120 вж. Добруджа. 2—8; ~ ско княжество (архонтство, деспотство) 26. 113 вж. и Добруджанско княжество
Карея, средище на Света гора 57, 3
Каринтия, обл. 123
Карлово, гр. 80
Карнобат. гр. 77; ~ ско 37, 89. 2, 4
Карпати (Южни Карпати), пл. 5. 13 15. 17. 19 22. 24 27, 34— 35. 38. 41. 43. 48. 59 60. 63 65. 72. 75 76. 85. 87. 100. 102 ЮЗ. 105. 108. 114. 116 117. 123; ~ Гористи (Източни) 63- 64. 117; ~ Северян 13 вж. и Трансилвански Алпи
Кастрицион. среднов. креп в Бургаско. нелокализ. 74 каталонци (каталани. „келти") 90. 94. 123
Кафа, среднов. пристанище, дн. гр. Феодосия. Украинска ССР 87, 91
Качанишки проход 65
Ксве, среднов. креп. 43 вж. Кубин
келти 94 вж. каталонци
Ксшан. гр. в Югоизт. Тракия, Турция 61
Киев 16. 63, 123; ~ ска Русия 18,
Кизик, гр. в Мала Азия, Турция 89.2, 5
Килийски ръкав на Дунав 100 ... , „
Килия. среднов гр. (дн. Килия веке), гр в Румъния. 99. 112, 1—8
Килкис 106 вж. Кукуш
Кипровец. гр., ‘дн. Чипровци 85, 8
Кипссла, гр., дн. Ипсала, Югоизт. Тракия, Турция 29. 48, I 2.
кипчаци (източни тюрки) 18. 67
Кипчагска степ 18, 88; ~ ско ханство 67
Кипър, о-в 28, 36
Киргизка ССР 18
киргизи 66
Кисос 61 вж. Русион
Китай 18
Кичево, гр. в СР Македония. СФРЮ 71.
Клавдиопол, ант. и среднов. креп, в нелокализ. 47
вж. „Златна орда"
74. 76. 82. 93. 119, 5—8 Югоизт. Тракия. Турция.
Кладово. гр. в Тимошко. СФРЮ 27. 85—86. 8 вж. Новград; Фехтюлислям
Клисура. гр. 80. 5
Клокотнипа. с. в Хасково 12. 49. 51. 53. 56—58. 60-61, 118-119
Кльоси (Мати). среднов. креп., дн. Пазар-и Матит. с. в окр. Мати. Албания 74. 4
Княжевац. гр в Тимошко. СФРЮ 85 вж Гургусовъц
Ковин. с. във Войводина. СФРЮ 43 вж. Кубин; Кевс
Когилник (Когълник. Кундук). р. 18
Козник вж Косник
Козница. пл. 87. 118
Козница. седловина 80. 85
Козяк. пл. 68. 81. 119
Козяк. среднов. креп . дн. гр. Обзор. Варненска обл. 86. 104. 5. 7—8
Кокаляне. с. в Софийско 27
Кокел (Наг Кьокьольо). р. 21 вж. Търнава Маре
Колена, среднов. креп., дн. с. в Старозагорско 77. 4
Колония, обл. в Албания 71
Колубара. р. 72
Компания, обл. 58 вж. Сланица
Компл. среднов. селище в Нишавско. нелокализ. 37
Комотини. гр в Югозап. Тракия. Гърция 47 вж. Мосинопол
Констанца, гр. в Сев. Добруджа. Румъния 99. 7 вж Кюстенджа; Томи
Констанция, среднов. креп., дн. гр. Симеоновград. I—2. 5
Конуш. с. Хасковска обл. 27
Конядска. пл. 68. 74. 100. 119
Копаоник. пл. 28
Копсис. среднов. креп., вер. при дн. гр. Сопот 27. 80. 85. 90- 92. 94. 5—6
Кортенски бани 48
Корфу, о-в 58
Корча, гр. в Албания 12 вж. Девол
Косник (Козник). среднов. креп, при дн. гр. Рудозем 97. 119. 5. 7
Косово поле. обл. в СФРЮ 40. 43. 49 50. 71, 81. 85. 96. 106. 108. 112. 115—120
Костснец. среднов. креп., дн. с. в Софийска обл. 12. 27. 42. 8
Костолац. гр. в По.моравие. СФРЮ 12 вж. Браничево
Костур (гръц. Кастория), гр. в Южна Македония. Гърция 50. 59. 69. 71.
74. 97. 106. НО. 1—2. 8; -ско 21
Котор, гр. в СР Черна гора. СФРЮ 28. 49, 1—2, 8
Кочани. гр. в СР Македония. СФРЮ 81. НО. 6
Крагуевац. гр. в Шумадия. СФРЮ 37. I
Крайова. гр. във Влашко. Румъния 22. 24. 113. 5—8
Краков, гр. в Полша 66. 123
Кралйево. гр. в СР Сърбия. СФРЮ 39
Кратово. гр. в СР Македония. СФРЮ 110. 8
Криворечна (Крива) паланка. гр. в СР Македония. СФРЮ 81. 5
Кривус. среднов. креп, в Средните Родопи. нелокализ. 72. 4
Крим, п-в 63. 78. 87
Кримна. среднов. креп, между Созопол и Поморие 74. 93 вж. Еркесията
Крит, о-в 45
Кричим, гр 27. 48. 51. 72. 75. 97. 2. 4. 7
Круша, пл. 65. 68. 81. 106. 119
Крушевци (дн. Крушевац), гр. в Поморавието. СФРЮ 85. 1. 5. 8; — ачко
39. 85
Круя. среднов. креп., дн. гр. в Албания 12. 39, 49. 69. 71. 74. I—4. 8
Крън. среднов. креп., дн. с. в Казанлъшко 12 13. 26—27. 47. 77. 80. 83.
92. 94 95. 118. 2—7; - ска обл. (хора) 10. 12 13. 26. 57. 80. - ско деспотство 84—85. 90
Ксантия. среднов. креп., дн. гр. Ксанти в Югозап. Тракия. Гърция 55,
78. 98. 2—8 вж. Царево
Ктения. среднов. креп., вер. Карнобат или с. Лозарево. нелокализ. 77,
89. 92. 95—96. 119. 5
Кубин (унг. Кеве). среднов. креп., дн. Ковин в Банат. СФРЮ 43. 2—3
Кукавица, пл. 41
Кукучай. р. 98 вж. Трав
Кукуш. гр. (преим. Килкис), Белом. Македония. Гърция 106. 120
Кулска околия 85, 5
кумак кимек. манджурско племе 18
кумани 5. 13. 15. 17 20. 23 26. 29, 33. 36-39. 41 48. 50—63. 65. 67.
71 72. 79—80. 85. 99. 106. 114. 116 117 вж и кипчаци
Кумания (Дсш-и Кипчак), обл. 18. 25. 59—60, 72
Куманово, гр. в СР Македония, СФРЮ 110; ~ ско 94, 120, 6, 8
Кура, р. 18
Куру чай, р. 97 вж. Трав
Куртя де Арджеш. среднов. селище във Влашко. Румъния 24
Куршумлия, гр. в Поморавието, СФРЮ 98, 110 вж. Плочннк; Топлица, 8
Кутловишко (дн. Михайловградско) 85. 4—6
Кучсво, среднов. креп., дн. с. в Пожаревацко. Поморавне, СФРЮ 72. 85.
4 -6
Кучева (Кучевска. преим. Кучай) пл. 54. 72, 77, 87. 100. 116; ~ ска обл. 83 85
Кучо. унг банство 72. 75. 79—80. 83. 117 вж. и Браничевска обл.
Къи кьой, с. в Югоизт. Тракия. Турция 61 вж. Мидия
Къмпълунг (Длъгополе), гр. във Влашко. Румъния 23, 102
Кърджали. гр. 27 вж. Жерново; — йско 27. 47. 72
Кърчово (преим. Каридохори), с. във Валовишко, Югоизт. Македония, Гърция 47. 3
Кюстендил 23. 39. 109 вж. Велбъжд; ~ ски санджак 85. 110; ~ ско 68.
94 95. 119
Кюстенджа (преим. Констанца), гр. в Северна Добруджа, Румъния
Кючук Чскмсдже, гр. в Югоизт. Тракия, Турция 47 вж Регион
Лаб, обл. в Косово поле, СФРЮ 40, 50, 117
Лаборец. р. 63
Лайта, р. 71
Лангадас, гр. в Беломорска Македония, Гърция 48 вж. Лъгадина
Лампсак (преим. Ляпсеки). гр. в Мала Азия. Турция 61. 2—3
Лардея. среднов. креп, при дн. гр. Стралджа 25. 37. 89—90. 92. 94. 1, 5. 7—8
Лариса, гр. в Тесалия. Гърция 62. 1—4. 7—8
Латинска Цариградска империя 12. 19. 34. 43 48. 50 55, 57. 59. 61—€2.
65. 77—78. 91. 118. 123
Левче. обл. в Поморавието. СФРЮ 40
Легница (нем Лигниц). гр. в Долна Силезия. Полша 66
Лепенец. р. 65
Лепеница. обл. в Поморавието. СФРЮ 40
Лесбос, о-в 55
Лесновски ман. ..Св. Гаврил" 81. 106
Леш. среднов. креп., дн. гр. Леж. Албания 39, 65
Лика. обл. в Хърватско. СФРЮ 21
Лим. р. 72
Лион. гр. във Франция 78
Липлян. среднов. креп., дн. с. в Прищинско. СФРЮ 40. 50. 69. 1—5 Липовец (сръб. Лнповац). с. в Крушевачко. Поморавие. СФРЮ 85 Лиса пл. 12
Лисец пл. 81
Литва 99
Ловеч. гр. 26. 37 — 39. 80. 95, 118. I—8; ~ чанска епархия 48; — чан-ско-Севлиевска пл. 12
Лозарево. с. в Бургаско 77. 89. 4 вж. Ктения
Лозенградско (преим. Къркларелийско), Югоизт. Тракия. Турция 74. 77
Лом. гр. 77. 4. 7—8
Ломбардия, обл. в Италия 52
Лопатица. с. в Битолско. СР Македония. СФРЮ 94
Луда река 47
Луково. среднов. креп., дн. с. в Дебърско, СР Македония. СФРЮ 82. 5 Лутрос (Терма Лутра). с в Дедеагачко (преим. Александруполско).
Югозап. Тракия. Гърция 47 вж. Траянопол
Лъгадина (преим. Лангадас). гр. в Беломор. Македония, Гърция 48; — ско 67. 2
Люблин, гр. в Полша 66
Люлебургаз, гр. в Югоизт. Тракия, Турция 40 вж. Аркадиопол
Ляпсеки. гр. в Мала Азия, Турция 61 вж. Лампсак
мавровласи (черни латинци) 21, 23
Мавровлахия 21
Маврокастро. средновек. креп. 87. 123 вж. Белград (Монокастро)
Магнесия, среднов. гр., дн. гр. Маниса. Мала Азия, Турция 89
Мадара. среднов. креп., дн. с. в Шуменско 111
маджари (унгарци) 17. 20. 22—23. 28. 32. 34—35. 49. 51, 53. 59. 112—113, 116—117. 124 вж и башгирди; турки; даки; пеонци
Маджарско 108 вж. Унгария
Мадит (тур. Майто). гр. в Галиполския п-в. Турция 61. 2—3
Майданпек. с. в Тимошка Крайна. СФРЮ 85. 5
Майна, среднов. креп, в Пелопонес. Гърция 76
Македония, обл. 13. 21. 26. 37. 39. 42. 45-46, 48, 53. 57. 59. 65, 68. 70. 74. 77—78. 82.91.94—98. 106-110, 112. 115—116. 118—120. 124 вж. Долна земя; ~ . виз. тема 29. 49. 57. 63. 115. 124; - диоцез 29; — древно царство 29; Запаяна 42—43. 49. 82, 106, 119; Източна 41. 68-69. 73. 82. 119-120; Северна 39. 43. 70—71, 73. 76. 78. 81-84. 106. 119; Северозападна 82; —, Североизточна ПО, 120;
Средна 43. 46. 69. 73. 76. 81. 84. 106. 119—120; —, Югоизточна (Беломорска) 40. 44. 47 48. 67. 73. 81. 104. 106. 109, 119—120; Югозападна 69; —, Южна 43. 45. 49—53. 67. 84, 106, 119-—120
Македонии, жители на виз. тема 17, 29. 74
Макри, гр. в Югозап. Тракия. Гърция 55. 124, 3
Мала Азия 21.28. 41.45—46. 48. 50. 52. 55. 62. 67—68. 77. 89. 95—96. 104, 111 112. 121
Малакастра. пл. 65
Малгара, гр в Югоизточна Тракия. Турция 52 вж. Мегали Кария Малешево. обл. в СР Македония. СФРЮ НО
Малйен. пл. 41, 64. 72
Малка Скития. рим. провинция 29, 41. 116 вж. Добруджа
Малко Йоргово (Гюргевград), средновек. креп., дн. гр. Гюргево 87. 115. 2—8
Манастирски възвишения 35. 77, 90, 118
Манджурия 18
Мандренско ез 74. 93
Маниса, гр. в Мала Азия. Турция 89 вж. Магнесия
Марамуреш. обл в Румъния 20, 22. 117
Марица. р 21. 29. 35. 43. 47. 55—56. 61. 65. 67—68, 72- 73, 75. 92. 100, 106. 118. 120, 124 вж. и Еврос, Хеброс; Ибър
Маричина долина (низина) 46. 51, 84. 97, 104
Мармара Ерегли. гр. в Югоизт. Тракия. Турция 47. 124 вж Хераклея
Мати. обл. в Албания 74 вж. Кльоси
Маточина (Фикел), с. в Хасковска обл 2J. 92 вж. Вукел
Мачва (унг Мачо), банство 72. 75, 77, 7ч 80, 83 —84, 117 -118 вж. Белградска обл
Мачин. гр. в Северна Добруджа. Румъния 18
Мачо вж Мачва
Мегали Кария (Мсжешаре), средновек. креп., дн. гр. Малгара. Югоизт.
Тракия. Турция 52, 2. 7
Мелас. дн. Каваксу. р. 93
Мелник, гр 41. 47. 52 53. 68, 73, 94, 97, 106, 119. 1—8
Меропа, обл. по Горна Арда 97
Месемврия. среднов. креп. 35. 47 вж Несебър
Месопотамия на Запад, виз. тема 15
Места, р. 50. 68. 98. 104. 119
Метохия, обл 60. 65; -. Южна 43. 50, 81, 115—119; Северна 13 Мидия, среднов. креп . дн. с . преим Къикьой, Югоизт. Тракия. Турция 61. 70. 75, 116, 118, 1—8
мизи. тракийско племе; - = българи 17. 29 30. 37. 41, 95. 97, 105. 115 Мизия. обл 12. 16—17, 19, 29, 32. 34—38. 40. 42. 47 48, 51. 66. 79. 108,
116, 122 124, — = България 91- 92. 104; —, Горна, рим. провинция
-воеводство 13. 23, 26. 101. 108, ПО. 115-116. l'l8.’123:
* ....- -, Южна 81. 88. 89. 102
99
в Пелопонес, Гърция 76, 108
87 вж. Белград
97
креп, креп. Арда
Българска (Южна) — ; Велика Морава; Сръбска
22.29.41,116,124; ~. Долна. рим. провинция 22, 29.41,81,116;
Нова = Епир 35 * по
Мириокефалон. местност в Мала Азия 2о
Миле века пл. 74. 100
Минерални бани. с. в Хасковска обл. 27 вж. Топлица миксоварвари 16—17, 115
Мироч. пл. 72. 79. 87. 100. 116
Мисистра (Мистра). среднов. креп, в Пелопонес, Гърция 76
Модрич. среднов. креп., дн. с. в Дебърско. СР Македония, СФРЮ 82, 5
Мокра, пл. 50
Мокрей среднов. креп., дн. с. Аврамов. Сливенско 89. 5
Молдова геогр. обл. 11. 14—16. 18. 20 21. 23 24. 36. 41. 64. 67, 94, 116 123 -______________” ”” 1П1 1ПК 110 1 ,s—,,А |,в
—, Средна 13. 60. 88. 100;
Молдова, р. П7 молдовани 16. 22—23.^26 Монголия 18. 66—67.
Монголии вж. татари Монемвасия. среднов. Монокастро. среднов. Мора. обл. по Долна Морава, пл. 50 Морава, р. 22. 85 вж.
(Западна) —
Моравско вж. Поморавие
Моравия, обл. в ЧССР 124
Моравск (ант. Маргус). среднов. гр. при устието на Велика Морава 37 Морея 45. 65 вж. Пелопонес
Моровизд. среднов. креп., дн. с. Мородвис, Кочанско, СР Македония.
СФРЮ 73. 81. 94. 4—6
моровласн (моровлахи) 21
Мосинопол. среднов. креп., дн Месин кале при гр. Комотини.
Югозападна Тракия. Гърция 45. 47—48, 55. 1—5. 7—8
Мохи (Мухи), р. 63
Мрака, местност в Радомирско 9—11. 95
Мраморно море 47. 89. 118
Мум. пл. 65
Мунтения. обл. 23 вж Мало Влашко
Муреш (Мурешул. унг. Марош), р. 22. 63. 87
Мъглен. среднов. гр. в Южна Македония. Гърция 82. 2—7; — (—ско), обл. 16. 21. 46. 54. 94. 120
Мъглиж. гр. 27. 77. 4
Мъняк. среднов. креп, при дн. с. Студен Кладенец. Кърджалийско 27. 47.
72. 2—3. 7
Навпакт. гр. в Гърция 58. 62. 65, 2—3, 7
Навплион. среднов. креп в Югоизт. Тракия. Турция, нелокализ. 52
Наги Варад (Варад) вж. Орадя
Наг Кьокьольо (Кокел). р. 21 вж. Търнава маре
Нандор Фехервар. среднов. креп. 43. 87 вж. Белград
Наречен, с. в Асеновградско 110
Неада. обл. (=Нова Елада?) 35. 49. 115. 118
Неапол. гр. в Италия 78. 81
Невстопол 68 вж. Овче поле
Неготинска Крайна. обл. в Тимошко. СФРЮ 85
немци 26 вж германии
Неродимка. р. 65
Несебър (Месемврия). гр. 39. 41. 74—78, 80. 89. 91 — 92. 94—96, 104.
118 119. 1—8
Нидже, пл. 69. 119
Никейска империя 19—20. 25. 45- 48. 50—53. 55. 61 —62. 65. 67—77, 107. 118—119; — ска патриаршия 59
Никея, средновек. креп., дн. гр. Изник. Мала Азия. Турция 48. 55. 58 60. 67. 80. 89. 95. 2—6
Никомидия. среднов. креп., дн. гр. Измид. Мала Азия. Турция 55. 89. 2—6. 8
Никопол. гр. II. 22. 27. 85. 87. 94. 110—113. 115. 120. 2—8; -ски санджак 85
Ниш. гр. в Нишавско. СФРЮ 27. 39-40. 43. 51. 53. 60. 74. 85. 94—95. 98.
III. 124. 1—8; - ка епархия 37. 48. 50. 95. 98; - ка обл. 16.71.81;-ко 16. 41
Нишава. р 28. 40. 51. 54. Ill, 116. 119
Нишавско. обл. 12. 39. 51. 60. 71. 74—75
Нова Загора. гр. 48
Новград. среднов. креп, при дн. гр. Кладово. Тимошко. СФРЮ 27. 85—86, 5
Новград, .средновек. крепост. дн. с. в Русенско 112
Ново село (осм. Дер.мен Еникьой). с. в Одринско. Югоизт. Тракия. Турция 46
Ново село. с. в Охридско, СР Македония, СФРЮ 94
цррмани 21, 28. 35
Нотя (Нотия). среднов. гр., дн Нъте, Мъглен. Южна Македония, Гърция 94
Обзор, гр във Варненска обл. 86 вж. Козяк
Облучица^среднов. креп., дн. гр. Исакча, Северна Добруджа. Румъния
Овеч, среднов. креп., дн. гр. Провадия 27. 38, 80, 111. 1—8
Овче поле, обл в СР Македония. СФРЮ 16. 68 69 73 81 82. 110. 120 вж Невстопол
Огоста, р. 53. 80, 87. 116
Огражден, пл. 68, 93. 119
огузи (угузи) 18 вж торки
Дмт Гд “ МИЗИЯ’ ДН ВарНа 124 вж ВаРна
ЮИ it? Адрианопол, слав Дренополе. осм. Едирне). гр. в югоизточна Тракия, Турция 12. 29, 34. 37. 40. 45 50, 55—57. 61. 63,
72 75.80.86.90-92.95.97.108.110 113 118 121 124 1_д Орестиада; -ско 46. 68 * 11 ’21' 124‘ вж и
Озрен. пл. 54. 85
Ойтози. проход в Карпатите 63
Околни Склавинии 13
Оксфорд, гр. във Великобритания 123
Олимп, пл. 14. 58. 123 124
°ЛТ| 16—Vi?' °ЛТа1' Р ” 2' “26- 5’ 63" М' 7|~72- 75- »1. 85-87.
Олтения. обл във Влашко. Румъния 17. 22. 24 116-117 яж и Каравлашко: Мало Влашко
Опара, пл. 50
Ораля (маляс Наги Варал. Варад). гр я Кришана. Румъния 63
Орестиада. гр. 74 вж Одрин
Орестиада. ант. обл. в Западна Македония 74
Орехов, изчезнало с. в местн. Мрака. Радомирско 9 10
Орехово (Рахово). гр. 27. 78—79. 85. 4- 8
ОрС|лВ<° (ма2жвОршова)- среднов. креп., дн Оршова веке 43. 60. 85—86. 105. Z—6. о
Оряяовииа (Ряхово). среднов. креп., дн. е. в Старозагорско 77 9в осетинци (алани) 90. 4—5
Османска империя (- султанство) ПО
османски ^турии 12. 14. 38. 85. 95—97, 100- 101. 103-105. 109-113.
Осоговска пл. 39. 41. 81
Острово. среднов. креп., дн. гр., преим Арниса. Южна Македония. Гърция 69. 71. 94. 4. 6
Осум. (алб. Осуми). р. 87
Отвъддунавска България 5. 11-16. 86. 98. 123 вж. Влашко: Молдова Угровлашко воеводство
Отрис (Отриса). пл. 58. 62
Охрид, гр. в СР Македония. СФРЮ 5. 14—16. 28. 35. 37. 48—50. 52. 54—55. 57. 59. 69. 71. 74. 82. 93 94. 97. 106. 109—110. 114. 119—120 1—8; ~ ско 94. 106, 120; -ско ез. 49—50
Пазар-и Матит. с. в окр. Мати. Албания 74 вж. Кльоси
Падуа. гр. в Италия 102
Панион. среднов. креп, при дн. с. Аибкьой. Текирдагско. Югоизт.
Тракия. Турция 47. 2
Панония. рим провинция 32. 66. 123; Долна ~ 124
панонци 17
Панчево. гр. във Войводина. СФРЮ 43
Паракин (еръб Парачин), гр. в Поморавие. СФРЮ 37
Париж 112. 123—124
Паристрион (Подунавие). виз. катепанство 9. 15—16. 19. 35
Пастрик. пл. 65
Пастух, с. в Кюстендилски окр. 39 вж. Житомиск
Паталеница. с. в Пазарджишко 27 вж. Баткун
Патмос, среднов. креп, в Родоните, нелокализ. 73
Патмоски ман. на едноименния беломорски о-в 74
Патрас. гр. в Пелопонес. Гърция 71. 2—3. 7
Паяк. пл. 65, 68—69. 106. 119
Пек. р. 72. 85
Пелагония 42. 56. 69 вж. Битоля
Пелопонес (Морея). п-в 21. 46. 76—78, 112
Пеней, р. 35
Пенинадаг. разклонение на Странджа пл. 90, 100. 118
пеонци, трако-илирийско племе 17. 32; ~= маджари 17. 32, 107 Псреяславл, гр., дн. Переяслав-Хмелницкий в Украинска ССР 63 Перистица, среднов. креп., дн. гр. Перущица 27, 75. 97. 119, 4. 7 Перитор (Перитеорион). среднов. креп, на зал. Портолаго, Тракия. Гърция 47, 98. 2, 7 Перник. гр. 39, 94. I, 6, 8 Перперек (Перперакион, Пе’рперакий). среднов. креп., вер с. Горна крепост, Кърджалийско 27. 72. 97, 4 перси = селдж. турци 77, 97; ~= осу. турци 77 Перуджия. гр. в Италия 55—56 Перущица, гр. 27, 72 вж. Перистица Песочани, с. в Охридско, СР Македония, СФРЮ 82, 94 вж.
Югозап.
при дн.
..wU-.enn. V. о _______— ____________________ Дебрец
Петра, среднов. креп., дн. с. в Лозенградско (преим. Къркларелийско)
Югоизт Тракия. Турция 74. 77. 4
Петра вж. Петърско
Петрич, гр. ИО. 8
Петрич, среднов. креп., дн. Петрич кале при с. Аврен, Варненско 80, 4
Петрова земя, обл. в дн. Североизт. България 9, 38
Петрова пл. 65
Петърско (Петра), среднов. креп в Южна Македония. Гърция 71, 4
Печ, гр. в Метохия, СФРЮ 85, 98, 109, 5, 7—8
печенеги 5. 13, 15—16, 23—24, 36, 53, 99. 114
Пеща, среднов. креп., дн. част от Будапеша 63 64, 66, 1—о
Пигрица, среднов. креп., вер. дн. с. Горно Александрово, Сливенско
77. 89
Пиерия, обл. в Гърция 58
Пизанска рспублика 61, 122
Пилот, истор. обл в дн. Северна Албания 61
Пинд, пл. 21, 50, 58, 65
Пиргос, среднов. креп., дн. гр. Бургас 74
Пиргос, среднов. креп., дн. с. в Русенско 27, 112, 7
Пирин, пл. 41, 119 .ж , - о па
Пирог, гр. в Нишавско. СФРЮ 27. 54. III. 2. 4-5. 7-8. -ско 79
Пиянси, обл. в Североизт Македония (в България и СР Македония.
СФРЮ) 73. 81
Плавица, пл. 81 _ ,__.
Платамон, среднов. гр. в Тесалия, Гърция 62, оч, L
Плачковица, пл. 41. 68, 82. 119
Плевен, гр. 27. 78 79. 5—8
Плевенски възвишения 12
Плиска, гр. 14. 29. 94
Пловдив, гр. 12. 29, 38—40. 43. 45—48. 51-52, 55. 68. 74—75. 77. 90-92, 97 98. 104. 118—119, 124. 1—8; - ска обл. 12. 26.42.98; - ско лат хсрцогство 43. 45—48. 51. 55
Плочник. среднов. креп, при дн. гр. Куршумли. Поморавие. СФРЮ III. 120. 6—8
Повлйен. пл. 41. 64. 72
Поволжие 25. 67
Погони, обл. в Епир 71
подбалкански полета 51. 80
Подунавие 15. 85. 96 вж. и Паристрион
Пожаревацко. Поморавие. СФРЮ 85
Пожон. гр. в Словашко 71 вж Братислава половци вж. кумани
Полог (Горен и Долей), обл. в СР Македония. СФРЮ 10. 50. 54, 70—75. 81. 106
Полша 63. 66. 101. 123
Полско-Литовско кралство 113
Поморавие 54. 71, 74— 75. 106 108. ПО. 115. 124
Понишавис вж. Нишавско
Поморие, гр. 16 вж. Анхиало; Въхело; Тракийско (Загоре). обл. 90-91. 96. 105. 118—119
Пореч. обл. в СР Македония. СФРЮ 70, 82. 119
Портолаго (Портолагос. осм. Буру гьол). зал. 47. 97
Потука. среднов. гр., дн. местност между с. Крън и Шипка. Казанлъшко 92. 6
прабългари (Аспарухови българи) 14-15, 20. 87. 124
Правадикьой (гръц. Проватон). с. в Одринско. Югоизт. Тракия. Турция 92. 118
Преслав вж. Велики Преслав; ~ ска обл. 12 вж и Петрова земя; ~ ска пл. 36
Преспа, обл в Западна Македония 71. 74. 106. 110
Призрен, гр. в Метохия. СФРЮ 39. 43. 48. 50— 51. 54. 65. 81 -82. 106.
ПО. 116—119. 1—8; ~ ска епархия 48
Прилеп, гр. в СР Македония. СФРЮ 12. 42—43. 54 56. 58. 68-71, 73 74. 76. 82. 93. 97. 106 107.110,119 120. 1—8; - ска обл. (хора) 9. 10. 26. 57. 69. 71. 74. 119; -ско 76. 81. 94; - ско кралство 106, 108 113. 115. 120
Прилепско-Битолско поле 29
Приморие 34. 119 120 вж. и Поморие. Тракийско: Черноморие
Прищина. гр. в Косово поле. СФРЮ 40. 43. 50. 116—117, 8
Провадия. гр. 24. 38 вж. Овеч
Проватон. среднов. креп, при дн. с. Правадикьой. Одринско 92. 118.
Просек, среднов. креп при пролома Демиркапия на Вардара. СР Македония. СФРЮ 9. 12. 26. 41 43. 46. 51, 55. 68-69, 73. 82. 93 94. 119-120. 1—6
Прут. р. 18. 41. 67, 87 88. 100. 102. 117
Путна. ман. в Буковина, окр. Ботошан. Румъния 13. 118
Пъкуйул луи Соаре. дунавски о-в при Силистра. среднов. креп 84
Първа Юстиниана (Юстиниана Прима), ант. гр., нелокализ 61
Равне. с. в Охридско. СР Македония. СФРЮ 59
Равън (Равно), среднов. креп., дн. гр. Кюприя (еръб Чуприя). Поморавие. СФРЮ 28. 39-41. 51. 54. 60. 64. 87. 124. 1—3. 5—8
Радна (Родна). проход в Карпатите 63
Радовиш. гр. в СР Македония. СФРЮ 97
Радовичка пл. 58. 65. 118
Радомир, гр. ПО; ~ ско 9—11. 95
Раковица. среднов. креп, при дн. гр. Белово 27. ПО. 8
Расина, р 39
Рациария. ант. гр., дн. с. Арчар, Видинско 32
Рашка, обл. -3-L 43, 49 вж. и Сърбия
Рашка, р. 21. 28. 39
Регина (дн. Еркене). р. 61, 65. 73—76. 118
Регион, ант и среднов. креп., дн. гр. Кючук Чекмедже. Югоизт. Тракия.
Турция 47
Редесто вж. Ролосто
Резовска, р. 74
Рендина, среднов креп., дн. с. в Лъгадинско (преим. Лангазаско). Беломорска Македония. Гърция 67
Риети, гр. в Италия 60
Рила. пл. 11. 39. 68. 74. 119
Рилска р. 39 40. 97. 100
Рилски ман. 11. 3. 7
Рим 13- 14. 30. 35. 48. 58; ~ ска империя 32. 122; - ска църква (курия) 19—20, 40. 43 44, 54, 59 60. 78. 117, 123
Ришки проход в Стара пл. 36, 89. 5
Ровине, местност при дн. гр. Крайова, Влашко. Румъния 113
Родопи 12. 27. 35. 43. 48. 50-55. 68. 73. 92. 97. ПО. 118; Западни 41, 82; Средни 97 98; Северни 75; Северозападни 97 98, 119, ~v Източни 98. 100; - ска обл. 26. 42, 48. 69. 84
Родосто (Редесто). гр., осм. Текирдаг. Югоизт Тракия, Турция 46. 55. 1—6. 8
романизирано старо балканско население 17 22. 24. 30, 32 35 вж и власи; угровласи
Романия, обл. в Тракия 56. 90, 94. 96
Романия („Гръцка земя") = виз. имперска територия 107 - 108 ромеи (ромеизирано, погърчено) население вж елннизирано росовласи (россовласи) 23 ' 24
Росовлахия = Молдава 23
Росокастро вж Русокастро
Рудник, пл. 41, 64
Рудозем. гр. 97 вж. Козник
Ру дока. пл. 81
Рукер, бълг митница, дн. гр. във Влашко. Румъния 86, 102 103. 117 7—8
Рум-или (Румелийско бсйлербейство. Румелия) 104, 109 НО
румъни 13 16. 30. 44, 59—60 вж. и власи; угровласи; росовласи Рупелски пролом 73. 4
Русалийскн проход в Стара пл. 13
Русс. гр. 27. 87. 103, 115 вж. Голямо Йоргово; ~ ско 84
руси 17. 19. 23 24. 26. 54. 91 92. 115 116. 123 вж и бродници; рутени Русия (руски княжества) 18. 23— 24. 26. 51. 62—63. 66. 72. 78. 88. 123 Русион. среднов. креп., дн. с. Рускьой. Кешанско, Югоизт. Тракия, Турция 47, 52. 61. 3 вж. и Киос
Русокастро. среднов. креп . дн. с. в Бургаско 27, 74. 77, 89. 92, 95—96, 99, 118 122. 4—7
Рутения 20. 117 вж Закарпатска Украйна; ~ = Русия 88
рутени 66, 72
Руян. пл. 54
Ръжнов (рум. Ръшнов). гр в Седмиградско. Румъния 102
Рязанско рус. княжество 62
Ряхово. среднов. креп., дн. с. Оряховица. Старозагорско 90, 92
Сабария. ант. креп., дн. гр. Сомбатхей, Унгария 123
Сава, р 15. 21. 34. 40, 72. 116. 124
Сакар (Браница). пл. 12. 27. 35. 55. 75. 77. 90. 100, 118
саксан. племе в Поволжието 25
Саксония 122
саксонци (сакси) 21. 24—25. 53. 63. 102. 108 вж. и германии
Салихли. гр. в Мала Азия. Турция 89 вж. и Сарди
Самоков. гр. 27. Ill; -ско 110
Самос, о-в ’55
Сарай Бату. среднов. тат. гр. при дн. Волгоград 78
Сарай ал-Джедид (Сарай Берке), среднов. тат. гр. в Поволжието 78
Сарди. ант. и среднов. гр., дн. Салихли. Мала Азия, Турция 89 сармати 17
Сароски зал. 93
Сару-Керман 87 вж. Херсон
Сасък-Кундук (Сасик). ез. 18
Св. Богородица, ман във Витоша 10
Света гора (Атон), п-в 10—II. 57—59. 119
Св. Гаврил Лесновски. ман. в Кратовско. СР Македония. СФРЮ 81, 106. 4
Св. Георги Бързи (Виргински). ман. при с. Бутел, Скопско, 9, 69, 78, 4 Светиилийски възвишения 35. 77. 90. 118
Св Никола (Мрачки). ман в Радомирско 9—11. 98
Св Никола, ман. при гр. Куршумли. Поморавие. СФРЮ 98
Св Николе, гр. в Овче поле. СР Македония. СФРЮ 68
Св Прохор Пчински. ман. при с. Ябланица. Прешовско. СР Македония, СФРЮ 108
Св. Юстина, среднов. креп., дн. с. Устина. Пловдивско 27. 97, 119, 7
Свешена Римска империя 62
Свиленград. гр. 110
Свишов. гр. 27. 112. 7—8
Свърлиг (Свелигово). среднов. креп., дн. гр. в Тимошко. СФРЮ 27, 37.
54. 85. I; - ижка пл. 54. 80. 87. 100. 116; ~ ижки Тимок, р. 37
Себен. гр. дн. Сибиу в Трансилвания. Румъния 63. 1—2. 5—8
Северин (Чернец, унг. Сьоренвар). среднов. креп., дн. гр. Дробета Турну-Северин във Влашко. Румъния 24. 27. 43. 60. 86. 105, 2—8; - ско банство (унг. Сьорени баншаг. Зеврен) 60. 64. 71. 76. 78—79. 117; ~ епархия 86
Северноалбански пл. 118
Северномолдавски плата 13 вж Бърладско; Сучавско; Стърнишоара
Сегед, гр. в Унгария 63. 1—8
Седмиградско (Седмоградско. Трансилвания). обл. 14—15, 20—25, 34—35. 76. 105. 117. 123
Седмиградски Алпи 22. 89 вж. Карпати секейци 53
Секешфехервар. гр. в Унгария 66. 1—6. 8
селджукски турци 28. 45. 66. 68. 77—78. 111
Селечка. пл. 69. 119
Септемврийски рид 27
Сенон. ман. във Вогезите (Северна Франция) 66
Сервия, гр. в Южна Македония. Гърция 67, 69, 74. 119, 2, 4. 8
Серем 43 вж Срем
Серет (рум Сиретул). р 41. 88. 117
Сибир 78
Сибин (Себен). дн. Сибиу. гр. в Седмоградско. Румъния 63, 1—8 Сидерокастрон. среднов креп, и местност 47. 74, 94 вж. Железнец Сидерокастрон. гр. в Югоизточна Македония. Гърция вж. Валовища Силиврия (осм. Силиври). гр. в Югоизточна Тракия. Турция 46—47. 2—3. 8
Силистра. гр. 17. 84—85. 111 вж. Дръстър; — ренски санджак (лива) 85.
Симеоновград. гр. 42, вж. Констанция
Синайски п-в 109
Синя тат. орда вж. „Златна орда"
Сирмиум, ант гр., дн. Сремска Митровица, Срем, СФРЮ 55, 123—124 вж Срем
Сирмия. Отвъдна (Ulterior Sirmia) = CpeM и Горна Мизия 55;
Отсамна (Citenor Sirmia) = Банат 55
Ситница. р. 40. 117
Сицилия, о-в >21. 28, 76, 81
Скадър (Скардус, Шкодра), среднов креп., дн. гр Шкодер, Албания 28, 49, 53, 60—61, 1—3, 5, 7—8
Скафида, среднов креп при дн. с Димчево, Бургаско 74, 94, 4—8
Скафида, дн. Факийска река 90—91, 105
скити 17, 115; — = българи, печенеги, узи, кумани 17; — = татари 92
Скития = Отвъддунавска България 32, 37
Скопелос, среднов. креп . дн. с. Ескиполос (преим. Йоунташ), Лозенградско (преим. Къркларелийско), Югоизточна Тракия, Турция 77. 90, 92. 118. 4—5
Скопие. гр в СР Македония. СФРЮ 9, 12, 39. 43. 54—55, 57, 68—71, 73-—74, 76, 81, 106—107, 110, 120. 124, 1—8; — ска епархия 48, 50; —
ска обл. (хора) 9-10. 57. 69-71. 74, 77, 119; - ски комитат 26; - ско
Скопос, среднов. креп., дн. Юскюпдере. Лозенградско (преим. Къркларелийско). Югоизточна Тракия. Турция 74, 77.
Скопска Черна гора, пл. 54
Славише (Славица), обл в Североизточна Македония 73, 81. 1)0
Славония, обл. в СФРЮ 66. 72, 124
Славянка, пл. 41
Слан дол. среднов креп обл. (дн Щипско) в СР Македония, СФРЮ 93
Сланица (Доброшубица, Компания), дн. Ениджсвардарско (преим Гяницко). обл в Беломорска Македония, Гърция 58
Слепче с в Битолско. СР Македония, СФРЮ 94 вж. Добрунин
Сливен (Стилбнос). гр. 27. 80. 85, 89-92, 94. 97; - ска пл. 80. 85; - ско
48. 6—8
Словашко 13. 20—21, 59. 63, 66, 117
Смедерево. гр. в Поморавие, СФРЮ 37. 3—8
Сминица (преим. Фалакрон). пл. 41. 98
Смирна (осм. Измир), гр. в Мала Азия. Турция 89. 2. 3
Смолика. пл. 65, 118
Смолян, гр. 97
Смолянска обл. 42
Смолянско 97
Соволшица (Каменичка), р. 94
согдейци 66
Солдая, среднов. пристанище, дн. Судак. Украинска ССР 63 Созопол. гр. 35. 74, 77. 89. 91—93, 105, 118, 1—8
Соколница (Сокол), среднов. креп., дн. гр. Сокобаня. Нишавско. СФРЮ 27, 85. 86, &—8
Соколица, връх в Родопите 97 вж. Аетос
Солун (гръц. Салоника, Тесалоника). гр. 12, 21, 28, 44—60, 62, 65, 67—69. 71. 73—74, 88. 98, 109—112, 119—120, 124, 1—8; - ски зал. 65. 124; -ско 57, 81; ~ ско лат. кралство 43. 49, 52—53, 55; ~ ско деспотство 13. 62, 67—69, 119; - ско-Епирска империя 58 вж Епирско-Солунска империя
Сомбатхей. гр в Унгария 123 вж. Сабария
Сомешул Маре. р. 63
Сопот, гр. 80
Соек, среднов. креп., дн. с. Съботско (преим. Ардея). Южна Македония, Гърция 94. 6
Сотир. среднов. креп., дн. с. Сотиря в Сливенско 77, 89, 5
София 74. 85, 94. Ill, 119, 124 вж. Средец; Триадица; — ийско 12. 16. 27, 41. 70. Ill
Спишки ман. в Средно Словашко. ЧССР 13, 20, 59
Сплит, гр. в Далмация, СФРЮ 66, 2, 4. 7
Средец. среднов креп., дн. София 10. 12, 26—28. 37—38, 40, 52, 74—75, 94, 110, 1—8 вж. София; Стралиц; Триадица; — цка обл. 12, 26, 39, 60, 66. 71. 75. 116
Средиземно море 124
Средна гора 12. 26—27. 35. 38. 48. 55, 63, 85. 90, 118; Западна (Ихтиманска) 41. 75. 80. 90; —, Сыпи иска (Сърнена гора) 77—78, 80. 90. 118
Средногорие. обл. 34
Срем (унг. Серем). среднов. креп., дн. гр. Сремска Митровица, СФРЮ 15. 39. 43, 55. 109, 116—117. 123—124, 1—8
Сръбска (дн. преим. Западна) Морава, р. 28, 41. 87
Сталак. среднов. креп (преим. Сталач), дн. гр. в Поморавие, СФРЮ 27, 37. 1. 5—8вж. и Истраланта
Станимака, среднов. креп., дн. гр. Асеновград 10, 27, 42, 47—48, 58, 68, 72. 74—77, 97. ПО. 119, 2—5. 7—8
Станке Димитров, гр. 39. 68. НО вж. и Дупница
Стара Загора. гр. 12. 37 вж. Боруй
Стара планина (Балкан) 9. 12—13. 18, 22, 27—28, 30, 32—36, 38—40, 48, 53. 55. 63. 75—76, 79-80, 85. 89-90, 95, 111 112, 115, 118, 124; ~, Западна 37, 71 ; -, Източна 41, 80. 90
„Стара Сърбия" 117
Стари Влах. обл. в СР Сърбия, СФРЮ 21
Стари дол. среднов. креп., нелокализ., вер. изчезналото с. Ескидже. Ениджевардарско (преим. Гяницко), Белом. Македония, Гърция 69.
Старозагорско 12. 90. 92
Старо Нагоричане, с. в Кумановско, СР Македония, СФРЮ 94
Стилбнос 90 вж. Сливен
Стоб. среднов. креп., дн. с. в Кочериновско 39—40, 68—69, 97. 1. 4. 6—7
Стоби. ант. и среднов. гр., дн. Пустоградско на р. Вардар. СР Македония. СФРЮ 32. 69
Стохълмие. обл. в Мизия 12
Стралджа, гр. 25. 89 вж. Лардея
Стралиц 39 вж. Средец
Странджа. пл. 12.26—27.35. 37.43.61.63.65. 75. 77.90.92. 100, 115. 118
Страцин, пл. 81
Стрехая. с. в Олтения, Румъния 22. 5—8
Стрешер, пл. 54, 100
Стромон 73. 81 вж. Струмешница
Струма, р 40—43, 50.‘ 52—53, 67—68. 78, 81, 94, НО. 116, 119
Струмешница (Стромон). р. 41, 73. 81. 119
Струмица, гр. в СР Македония. СФРЮ 9, 12 41—43 55 73 81—82, 93-94, 97. 106, НО. 119-120. 1-8; - ишки комитат'26'
Стръмни рид. дял от Родопите 98
Стряма. р. 80
Студен кладенец, с. в Кърджалийско 27. 47 вж. Мъняк
Стърнишоара, плато 116—117
Сува. пл. 54, 100
С1'Г«?р16з’ЛЛаЯ)' среянов Т- д" С>ла> » Кримския п-в. Украинска
Султан тепе, връх 68, 119
Суха гора, пл. 69. 81. 1)9
СУ МВа101. н’ЙпВа1-Ч8МЪНИЯ 101; ~ ВСГИ възвишения' плато 4,1 601
108. HI. 118. 120 вж и
сърби 17. 28. 32. 39. 49. 51. 53. 57. 70. 73 77 106 тривали • '•
сърбин = земеделсц 33
54 58,60 61.64 65.
вж. и Рвшки: ..Стара Орб’'.2 Тр^’ п','' "3"5- '20. 124
сърбохърватски славяни 21. 124
Сърдария. р. 78
CSS р°Р9477- 78 В* СЪШИНСИ C^Ha Г°Р*
Сьоренвар 43 вж. Северин (Чернец)
"Ж?ms.?
120 1 • °’ ~ско Деспотство 105 106. 108-110.
Тана (Азов), среднов. пристанище и кпеп 99 Танаис. р 66. 72 вж. Дон тангути. тибетско племе 18
Тара. пл. 21
Татарбунари. гр. в Украинска Татарово, с. в Хасковска обл. татари 15. 19. 23 25. 59 61
99 101. 113 115. 117. 119;
Татри. Високи. пл. 21. 117
ССР 18 вж. Карабуна
63 -67. 77 -80. 82 83. 87 88. 93 96.
* ..добруджес" 99
Твърдица. гр. 27. 77. НО. 8
тевтонии вж. и германии
Текирдаг. гр. в Югоизт Тракия. Турция 46 вж. Родосто; ~ (Ганос). nj
Темеш (рум. Тимишул), р. 14
Темишвар гр., дн. Тимишоара в Седмоградско. Румъния 123 1—6 8 Темско. обл. в Тимошко 85
Терек, р. 83
Терстоиол (Терми). ант. и среднов. гр. при дн. с. Баисво. Бургаско 37.
Тертер-оба. р. 18
Тесалия. обл. в Гърция 30. 35. 43. 45. 49-51. 55. 57 58. 60. 62. 88. 98.
106. 118. 120. 124; ~, Северна 21
Тетово (Хтетово). гр. в СР Македония. СФРЮ 39. 81. 1. 3—6. 8
Техита (ант. Тегита), дн. гр Бендери. Украинска ССР 99
Тиамис (Каламас). р. 71
Тибет 18
Тиквеш. обл. в СР Македония. СФРЮ 93
Тимок, р. 37—39. 54. 72. 75. 79- 80. 87. 100. 116—117; Търговищки
37; Свърлижки 37 Тимошко. обл. 12. 85
Тиния вж. Инеада
Тиса. р. 15. 22. 63. 117
Тисмана. ман. в Мало Влашко. Румъния 85. 5. 7—8
Тон-биргоз. среднов. креп. 103 вж. Холъвник
Тонзос. р. 21 вж. Тунджа; Тъжа
Томи. ант. гр., дн. Кюстенджа (рум. Констанца) 99
Томор. пл. 94
Топлица. р. 37. 39. 94. 111; среднов. креп., дн. гр. Куршумли (Куршумлия) в Поморавие. СФРЮ 37, 98. Ill; ~ ичка епархия 98
Тополица. среднов. креп, при дн. Минерални бани. Хасковско 27
Тополка, р. 82 торки 18 вж. огузи Трав (осм. Куручай). р. 97 траки 16—17, 21 тракийци, жители на виз. тема Тракия 17
Тракия. обл. 13. 16—17, 19, 23. 29. 34. 36. 38. 40—46, 48—50, 61—65, 68, 73, 78. 80—82. 89—90, 94 100, 104 105, 108, Но, 118, 116—121, 123- 124; Беломорска (Югозападна) 44 48,55,62, 120; ~, Горна (Североизточна) 35—36. 51. 74. 90. 118; Причерноморска (Поморие) 89. 91; Северна 12, 35—36. 47—48, 55—56, 84. 92. 104. П8;~, Югоизточна 47. 55,61,73 74.82.90.92.97.104.119.124;-, Южна 12, 47. 52. 62—63, 65, 68. 93. 104; ~, рим провинция 29; „Оградена 38, 115. 118; ~ виз. тема 29. 49, 63, 115; Сарматска ~ ( = България) 124
Трансилвания, обл. 14. 21. 66 вж. Седмиградско
Трапезунд (осм. Требизон). гр. в Мала Азия. Турция 68
Траянови врата, проход 78, 4
Траянопол, ант. и среднов. креп., дн. с. Лутрос, Дедеагачко (преим. Алскс'андруполско), Белом. Тракия, Гърция 47. 92, 3 6
Тревненски проход в Стара пл. 39—40. 116
Трескавец, ман. край Прилеп 107
Триадица, гр. 94 вж. София
трибали (тривали) тракийско племе 17, 32. 115; ~ - сърби 17, 32, 49, 57, 77. 107
Тривалия = Сърбия 57, 60
Трикала, гр. в Тесалия. Гърция 71. 1—4, 7 8
Трипикион, пл. 98
Тристрия. среднов. креп, в Добруджа, нелокализ. 112
Тротуш. р. 63
Троянски проход в Стара пл. 80
Трънско 79
Тунджа. р. 21. 41..80, ПО вж. Тонзос; Тъжа
турки = маджари 32
туркомани 45 вж. кумани
туркути 18
Турйе (Туриа, Илинска). пл. 82
Турну Мъгурсле, гр. във Влашко, Румъния 18. 27 вж Холъвник
Турну Рошу вж. Червена куда
Турну-Северин вж. Дробста Турну-Ссверин; Северин турци вж. османски турци; селджукски турци
Тутракан, гр. 18. III. 2—8
Тъжа, р. 21 вж Тонзос; Тунджа
Търговищс. гр. във Влашко. Румъния 23. 3—8
Търговишки Тимок, р. 37
Търнава Маре (Кокел, Наг Кьокьольо). р. 21
Търново (Велико Търново). гр. 5. 6. 9. 20. 26. 29. 32. 35. 38 39. 4) 43.
48. 54. 56 57. 59. 61.63. 67. 70. 75 77. 79 80. 83 84.88.91-93.95.
98 99.101.104.110 ИЗ. 116. 119- 121.123 125.1—8; - обл 10. 12
тюрки 18. 32. 77, 90. 104. 115; източни 18 вж. кипчаци
угри 59. 117
угровласи (унгровласи) II 12. 14. 23 26. 35. 59—60. 65. 92. 94. 101.
106. 114. 117 вж. и власи
Угровлахия 23. 59. 86 87. 102. Ill
Угровлашко (Влашко) воеводство 13 16. 24 27. 35. 64. 85—87. 99.
101 102. 105. 108. НО 113. 115. 123 124; - епархия 105 угро-фини 32 угузи (торки) вж. огузи узи 5. 13. 15 18. 36 уйгури 18
Украйна 18. 86; —, Закарпатска (Рутения. Червена Русия) 20—21. 117 Унгария (Маджарско) 5. 9. II. 13—15. 17 21, 23 -25. 28. 31. 35 36.
38 40. 42 44. 50—51. 53 55. 59 60. 63 66. 71. 75 76. 78 79.
83 85. 87 89. 101 102. Ill 117, 120-121, 123-124 унгарци вж. маджари Урал. р. 18
Урвич. среднов. креп, при дн. с. Кокалянс. Софийско 27
Урвич. среднов. креп, при дн. с. Божсница. Ботевградско II
Ургенч, тат. столица на р Аму Дария 99
Устина, с. в Пловдивска обл. 27 вж Св. Юстина
Устра. среднов. креп, при дн. с. Устрино и гр. Джебел 27, 72. 4
Факийска р. 90 вж Скафида
Фалакрон. пл. 41. 98 вж. Сминииа
Фарсала. гр. в Тесалия. Гърция 62. 2—3
Феодосия, гр. в Украинска ССР 87. 91 вж Кафа
Фере. гр. в Югозападна Тракия. Гърция 68 вж. Вира
Фетислям (Фсхтюлислям). креп. 86 вж. Кладово
Филаделфия. среднов. креп., дн. гр. Алашехир. Мала Азия. Турция 89 Филипи. ант. и среднов. гр при дн. с. Фотоливо (Дра.мски окр ).
Югоизточна Македония. Гърция 48. 68. 124. 2. 4. 7
Флорентин, среднов. креп., дн. с във Видинско 27, 8
Флоренция, гр. в Италия 123 -124
Фогараш. среднов. креп, в Седмиградско, Румъния 22 -23, 35. 105. 1—8 Франция 61 Фризия, обл. 123 фръзи (франки, кръетоноеци. латинци) 57. 60. 62. 65
Хазария 18. 66 вж. и Северозападно Черноморие
Хайробол (Айробол). гр. в Югоизточна Тракия. Турция 47. 65 вж
Хариупол; ~ ски възвишения 61. 65
Халиакмон вж. Бистрица
Халкидически п-в 58. 106. ПО. 119 120
Хановер, гр във ФРГ 122
Харам, среднов. креп, между дн. с. Банатска паданка и гр. Базиаш. Банат. СФРЮ 43. 2—3
Хариупол. среднов. креп . дн гр. Хайробол (Айробол). Югоизточна Тракия. Турция 47. 65. 2—3
Хасковско 27. 47. 92
Хвостно. местност в Северна Метохия 83, 85
Хеброс. 21 вж. Марица
Хемус. орографски комплекс 28, 30. 34—36, 38, 77. 96. 115. 118—119 вж. и Стара планина
Хераклея, среднов. креп., дн. Мармара Ерегли, Югоизточна Тракия. Турция 47. 55. 124. 1—6. 8
Херефорд, гр. във Великобритания 123
Херсон (тат. Сару-Керман), среднов. гр. при дн. гр. Севастопол. Украинска ССР 87
Херсонес вж. Галиполски п-в
Хилендар. ман. в Света гора 9, 69. 107
Хломонда, пл. 58, 65
Холъвник (осм. Тон-биргоз). среднов. креп., дн. гр. Турну Мъгуреле. Влашко. Румъния 18. 27. 87, 103. 113. 115. 2—8
Хорезм, древен гр. в делтата на Аму Дария. Хорезмска обл.. дн. Каракалпакска АССР. Туркменска ССР 88
Хортач (преим. на Хортятис). пл. 58. 65
Хотово. среднов. креп., дн. с. в Санданско 68. 4
Христо Даново, с. в Пловдивска обл. 80 вж. Копсис
Христопол, среднов. креп., дн гр. Кавала. Беломор Македония. Гърция 68. 124, 2. 4—-8; — ски проходи (Аконтисма), зап. от устието на Места 107, 2. 4—8 _
Хрон (мадж. Харам, нем.’Гран), р. 13. 21, 117
Хтетово 81 вж. Тетово
Хум, обл. в дн. Херцеговина, СФРЮ 106
хуни 20, 124
хървати 35
Хърватско 21. 33 34, 66
Хърсово (рум. Хършова), среднов.. дн. гр. в Северна Добруджа. Румъния 94. 1—-8
Царевен, креп, на Търново 12
Царево (Ксантия), среднов. креп., дн. гр. Ксанти. Югозап. Тракия. Гърция 98, 7
Царево село (преим. Делчево), гр. в СР Македония. СФРЮ 81
Цариград (Константинопол, Истанбул) 20. 24, 29, 32, 39- 40, 42, 44 47. 49 52, 55. 57. 59. 61 63, 77 78, 80. 88 90. 93, 95, 97 98, 104 105, ИЗ. 118, 121, 123 124. 1—8; ~ ски п-в 21; — ско морс = Черно море 67
Царичина. обл. в Родопите 98
Царн. селише на Днестърския лиман 87 вж. Чернград
Цепена. среднов креп., дн. с. Дорково, Пловдивска обл. 27. 51. 53. 61.
72—74. 90. 97. НО. 118—119. 2. 4. 7—8
Цер-Власич. пл. 71
Циганско градише. връх 100
Цимпе. среднов. креп, в Галиполския п-в, Турция 104
Цолиум. среднов. креп., дн. гр. Зволен в ЧССР 64
Цурул (Цурулон). среднов креп., дн. гр. Чорлу. Югоизточна Тракия.
Турция 42. 45. 61—63. 70. 104. 116, 118. 1—3. 6—8
Ченад (унг. Чанадвар). гр. в Банат. Румъния 60. 66. 1—7
Чепино. кв. на гр. Велинград II. 97
Червен. среднов креп., дн. с. в Русенско 27. 80. 84, 1—8
Червена куда (рум Турну Рошу. нем. Ротен Тор), проход в Карпатите 60. 63. 87
Червена Русия 101 вж. Украина. Закарпатска
Черн (Чернград). среднов. креп. 87 вж. Царн
Черна, р 94
Черна гора, предпланина на Пирин 41
Черна гора. пл. 54 вж Скопска Черна гора
Черна гора. СР в СФРЮ 21. 28
Чернград. среднов креп, на Днестьрскня лиман 87—88 вж. Белград (Белгород Днестровский); Черн; Царн. 1, 3. 5—8
черни латини 21 вж. мавровласи
Черноград 87 вж Чонград. 1—8
Чернец (Северин), среднов. креп., дн. гр. Дробета Турну Северин,
Влашко. Румъния 27. 43
Черник, среднов. креп., дн. местн. Черменика в Албания 71
Чернигов, гр. в Украинска ССР 63
Черни Дрин (Дрим), р. 50. 54. 71, 76. 82
Черномен (осм. Чирмен). среднов. креп., дн. гр. Орменион, Югоза-падна Тракия. Гърция 85. 110. 119—120. 8
Черно (Цариградско) море 35. 38. 41. 64—65. 75. 90, 100, 116. 124
Черноморие 16. 61. 82. 84. 86. 88. 92. 104—105 вж. и Загора; Поморие;
Тракийско Приморие; ~, Северно 87—88; ~. Северозападно 5. 13.
15. 18—19. 32. 41. 50. 62. 72. 122
Честър. гр. във Великобритания 123
Четатя Алба 87 вж. Белград (Белгород Днестровский)
Чехия (ЧССР) 71. 76. 79
Чеч. обл. 98
Чипровска пл. 87
Чипровци. гр. 85 вж. Кипровец
Чирмен 85 вж. Черномен
Чирпанскн възвишения 55. 77. 90, 118
Чонград (старобълг. Черноград). гр. в Унгария 87
Чорлу. гр в Югоизточна Тракия. Турция 42 вж Цурул
Чрешче, среднов. креп, при дн. с. Чреша (Црешка). Щипско в СР
Македония. СФРЮ 82, 93, 5
Шайо. р. 63
Шар. пл. 54. 106
Шарлия, пл. 41
Шемница. р. 94
Шефтларнски ман. при гр. Мюнхен 66
Шипка, гр. 92
Шишковци. с в Кюстендилско 94, 119
шкеи = българи 13
Шкодра (алб. Шкодер), гр. в Албания 28. 53. 85. вж. Скадър
Шкумби (Шкумбини), р. 49
Шумадия, обл. в Сърбия, СФРЮ 37
Шумен, гр. 27. Ill, 1—8
Шуменски възвишения 36
Щип. гр. в СР Македония, СФРЮ 82. 93, 120, 4—8
Щипоне. среднов. креп., дн. гр. Ихтиман 27, 94. 110—111, 6—8
Южен Буг. р. 67. 99
Южна Морава вж. Българска (Бугар) Морава
Юскюпдере. с. в Лозенградско (преим. Къркларелийско), Югоизточна Тракия, Турция 74, 77, вж. Скопос
Явор. пл. 21
Ягодня. пл. 41
Яйладаг. пл. 61. 65
Яковле. с. в Крушевачко. Поморавие. СФРЮ 85
Яломица. р. 105
Яма. пл. 69. 119
Ямбол (Дъбилин. Диамполис. Ямполис), гр. 12. 25, 27, 77, 80. 89—90. 94—96. 110—111
Янина (Йоанина), гр в Епир. Гърция 71. 2—8
Яница. среднов. креп., дн. гр. Елхово 110, 8
Янтра. р. 21 вж Етър; Ятрус яси 90. 94. 115
Ястребац, пл. 87
Ятрус. р. 21 вж Етър; Янтра
СЪКРАЩЕНИЯ В ПОКАЗАЛЦИТЕ
алб. англосакс, араб.
б. белом, бълг.
венец, вер.
вж.
виз.
вр. герм, гр.
Гръц. дн.
едноим. ез.
зал. зап. изт. имп.
креп, лат.
мадж. ман. митроп. нелокализ.
окр. обл.
албански
англосаксонски арабски
бивш беломорски български венециански вероятно виж византийски връх германски град
гръцки днес едноименен езеро
залив за ладен източен император крепост латински маджарски манастир митрополит
нелокализиран окръг облает
осм.
п-в
пл.
прабълг. погр. преим.
пр. Р рим. РУМ. РУС. с.
св. СР среднов. еръб. старобълг. тат.
трак, тур. търн. угровл. унг. феод, царигр. югоизт. югозап.
юж.
османо-турски полуостров планина прабългарски погрешно преименуван проход река римски румънски руски село
светия, светица Съюзна република средновековен сръбски старобългарски татарски тракийски туреки търновски угровлашки унгарски феодален цариградски югоизточен югозападен южен
ПОЛИТИЧЕСКАЯ ГЕОГРАФИЯ СРЕДНЕВЕКОВОГО БОЛГАРСКОГО ГОСУДАРСТВА Часть II (1186—1396)
Петр Коледаров
(Резюме)
Критический анализ и сопоставление наличных источников и других видов данных раскрывают более полно территориальные перемены восстановленного в 1186 г. (после полтора столетия византийского господства) болгарского государства. Уточненная локализация событий и объектов, ее территориальная структура и распределение и пр. отчетливо показывают, что непосредственно после своего воссоздания болгарское государство берется за исполнение своих основных задач: освободить все населенные единоплеменниками земли и объединить их в охвате прежде существовавшей и успешно развивавшейся политической, экономической и культурной общности. Преемственность восстановленного царства подчеркивается не только его названием „Болгария" и категорическими, в этом смысле, проявлениями его новых владетелей, но также и рядом обстоятельств, среди которых на первом месте выделяются:
1. Почти полное восстановление первоначального территориального ядра — на двух берегах нижнего течения Дуная, и возобновление государственного центра в Нижней Мизии.
2. Одинаковость институций и практики центральной власти и военно-административной структуры (устройства, управления и обороны) государства.
Последнее обнаруживается совершенно ясно в сохранении центральной (столичной) области и провинций, которые уже назывались „хори" („страни" или „области") вместо „комитати", и в полном сходстве способа охраны столицы, ее области и государственных границ в целом. Она осуществлялась тем, что в северном направлении предоставлялись территории и инородному, но союзному и подданному населению (куманам, а впоследствии —унгровлахам, бродникам, татарам и др.), заменившему печенегов, а в остальных направлениях использовались провинции и сложная концентрическая система эшелонированных рядов воздвигнутых твердынь, выполнявших функции прежних земляных сооружений (окопов и укреплений).
Не на последнем месте в выяснении наличия преемственности следует иметь в виду то важное обстоятельство, что старое болгарское население и находящиеся под его сильным культурным влиянием иноплеменники на непокоренных Византией или Венгрией террирориях между Карпатами и нижним течением Дуная приняли деятельное участие в освободительной борьбе своих соотечественников на юге от большой реки и немедленно присоединились к воссозданному царству. Это является естественным и закономерным последствием не только
отношений в рамках народности, но и того факта, который обычно недооценивают, что в XI — XII вв. как эманация болгарской государственности в этих землях не переставали существовать старые формы местного самоуправления, созданные в системе устройства и обороны царства до его покорения в 1018 г. Более того, данные указывают на то, что эти формы сохранились и после восстановления центральной власти с тем же самым предназначением — создавать условия для привлечения иноплеменного населения к обороне гораздо более уязвимой стороны царства и обеспечить формирование вспомогательных отрядов в составе царских войск.
Несмотря на сохранение сути старых, испытанных и утвержденных практикой институций и методов управления и охраны государства, вопрос, который недостаточно выяснен в истории болгарского государственного права, мы наблюдаем и некоторые различия между прежде существовавшим и воссозданным царствами. С одной стороны, различия следует объяснить известным воздействием имперского порядка во время византийского господства, хотя данные все-таки указывают на то, что на самом деле заимствования изменились под сильным влиянием местных условий и подчеркнутым стремлением к оболгариванию. С другой стороны, и прежде всего, изменения, наступившие в устройстве и, точнее, в структуре царства, являются результатом уже довольно продвинувшейся вперед фазы развития общественно-экономических отношений, в которых особую роль играл сопутствующий развитому феодализму сепаратизм боярства, обогащающегося за счет центральной власти.
Некоторые тырновские цари тоже сделали немало для углубления этого процесса, своей личной политикой облагодетельствуя своих родственников, жалуя им земельные владения, уступая отдельные владетельские прерогативы, права и т. н. Одновременно с этим цари раздавали административные службы и более выдающейся служилой знати с учетом обеспечения ее поддержки в обороне или управлении государством. В сложившихся условиях некоторые из крупных феодалов превращали пожалованные им территории, посты и права в наследственные, тем самым все больше укрепляя свои экономические и политические позиции. В этом отношении красноречивым примером являются Добромир Хриз, Комнины и др. в Македонии, Тертеры в Добрудже, потомки Асенов в Видинском районе и другие бояре в северо-западных окраинах, унгровлашские воеводы в задунайских землях и пр.
Наряду с возрастанием среди видных бояр сепаратистских стремлений, причиной ослабления центральной власти и наступления структурных перемен в болгарском государстве были и некоторые внешние факторы. В 1242 г., всего четверть столетия спустя его восстановления и достижения во время правления первых Асенов восхода и возвращения первенствующего положения на Балканах, царство подпало под податную зависимость от нашественников-татар и в то же самое десятилетие потеряло значительные части своей территории, захваченные соседями.
Эти изменения отразились не только на числе военноадминистративных единиц, но и на сути взаимоотношений между их правителями, ослабляя центральную власть и чувствительно затрагивая оборону страны. От охраняющих столицу систем укреплений отпали целые звенья, причем местная защита укреплениями все больше стала приближаться к столице; царские войска постепенно убавлялись по численности, а участие вспомогательных отрядов из подданного населения (куманов, угровлахов, „яссы" и др.) и наемников-союзников (татар и отколовшихся бояр и воевод) постепенно требовало все больших концессий со стороны тырновского владетеля. В определенных случаях он даже был вынужден уступать им территории или признавать их большую независимость. Все это усиливало децентрализацию болгарского государства, решительно ослабляло его могущество и изменяло его унитарный характер.
Ввиду раздробленности Тырновского царства в землях, входивших раньше в его состав и населенных преимущественно болгарским населением, политическое развитие за последние полтора столетия существования царства на самом деле является историей нескольких феодальных государственных формирований.
Судя по некоторым точным известиям источников, вроде наименования прилепских. добруджанских, видин-ских и других владетелей „болгарскими" королями, деспотами и пр., и особенно судя по почти целиком сохранившемуся болгарскому характеру и устройству Угровалашского и Молдованского воеводств, которые просуществовали и после уничтожения Тырновского и Видинского царств, мы можем заключить, что и все остальные феодальные владения на болгарской земле к югу от Дуная в XIII и XIV вв. несомненно были болгарскими не только по составу народности и единому облику, но и по внедренному в них устройству, по прочности вековых традиций болгарской государственности. Высокая степень развития и утверждения этих традиций сказывается и в некоторых сообщениях источников, и в дошедших до нас документах, указывающих на сильное влияние порядка и институций болгарского царства и на другие балканские страны. Это, например, наблюдается и устанавливается в ромейской Фессалоникско-Эпирской империи Феодора Комнина с введенными в ней „варварскими", т. е. болгарскими обычаями и устройством (по свидетельству Г. Акрополита); в Сербском королевстве (чьи владетели придерживались в хрисовулах, в сборниках законов и др. ряда вынесенных и постановленных болгарскими царями положений и их модификации, притом не только на завоеванных территориях) и пр. Однако отсутствие более конкретных домашних и других источников, известий и данных пока не позволяет нам раскрыть в подробностях или проанализировать в сравнительном плане характер, устройство и территориальную структуру феодальных государств и владений, образованных в населенных болгарами землях в XIII и XIV вв., несмотря на то, насколько важен и интересен этот вопрос.
Согласно сообщениям источников, восстание во главе с Асенами в 1186 1187 гг. охватило Мизийскую
низменность и горный комплекс Хемуса. С точки зрения
географии ромеев в последнее понятие включаются и прилегающие к Балканам (Стара-Планина) Средна-Гора, Странджа. Браница (Сакар), а также соединяющие их Бакаджици, Светиилийские, Манастирские, Дервентские и Чирпанские возвышенности во Фракии. Во время многократных, но бесплодных попыток подавить восстание. а особенно после безуспешной осады Ловеча (к середине 1188 г.), империя была вынуждена признать de facto воссоздание болгарского государства в его прежних границах: до водораздела Великой Моравы и Тимока, на западе; вероятно до Тресибабы, Чипровской, Берковской и Софийской гор с Мургашем и Ихтиманской (Западной) Средна-Горой. на юго-западе; до Сыштинска-Средна-Горы и Сырнена-Горы с Чирпанскими возвышенностями до окопа „Еркесия". на юге, т. е. в территориях, в пределах которых Византия признала ее существование по договорам во время правления ханов Аспаруха и Тервела. В отличие от VII в. однако, теперь подвластными империи были Белград, Браничево, Ниш, София, Пловдив. Боруй (совр. Стара-Загора), Варна и снова южные черноморские портовые города Месемврия (совр. Несебыр), Анхиало (совр. Поморие) и Созопол. На север царство простиралось до Карпат и Северномолдованских плато (Сучавское и Стынишоара) и соответственно граничило с Венгерским королевством и русским Галицким княжеством.
Поражение ромеев в Тревненском проходе в 1191 г. равнялось по значению Крумовой победе в 811 г., потому что принесло многое для полного утверждения восстановленного царства, позволяя ему расширить свое освободительное дело. Еще в этом году болгарские войска выгнали поработителя из Средеца — Софии, Ниша и района верхнего течения Струмы (вероятно до Доганицы, Осоговской горы и Рилы), весной 1195 г. — из Белградской и Браничевской областей (до Дуная, Савы и низовьев Дрины, горной цепи, включающей горы Яго-дня, Повльен, Мальен и Рудник, Великая и Болгарская, сегодня Южная, Морава. Доганица, Осоговская, Голяк-Чука), а летом того же года — из района среднего течения Струмы и Струмешницы (соответственно из Струмицы, Мелника и других крепостей) и Просека на Вардаре — т. е. до Беласицы, южных ответвлений Пирина, Сминицы (совр. Фалакрон) и Западных Родоп.
До вступления на престол третьего брата Асенов — Калояна (1197 — 1207) - Византия закрепляла за собой значительные части Фракии и Македонии. После убийства его братьев там обособились как местные владетели-сепаратисты бояре Иванко (в Пловдивской, а впоследствии — в Родопской области) и Добромир Хриз, посланный из Тырново в Струмицу и Просек поднять на восстание юго-западные болгарские края.
Еще в 1201 г. царь Калоян ликвидировал единственную имперскую опору на севере от Стара-Планины — Варну, и двинулся на юг и на запад. Он использовал затруднения Византии, вызванные раскольниками, чтобы укрепить болгарскую власть во Фракийском Поморие (до южных ответвлений Браницы (Сакара), Дервентских возвышенностей, горного хребта Странджи и мыса Инеада), а в следующем 1202 г. захватил владения Добромира Хриза и освободил большую часть Средней, Северной и Западной Македонии и Южную Метохию со Скопьем, Призреном, и других.
Созданная крестоносцами в Константинополе в апреле 1204 г. во время их четвертого похода. Латинская империя, на месте Византии, оказалась не только препятствием завершения освободительного дела болгар, но и новой угрозой, ввиду претензий ее рыцарей на всю болгарскую землю. Ромеи — аристократия и простолю-дие, на захваченной латинянами балканской территории (но не только во Фракии, как обычно принимают, а также
и в Македонии. Фессалии. Эпире и Арбанашской земле -совр. Албании) уже стали искать союза и покровительства тырновского царя против гнета своих новых поработителей-иноверцев. Общая борьба против них началась восстаниями в Юго-Восточной Фракии. Под-мявшиеся на латинян сосредоточили свои силы в Адрианополе и развеяли калояновые боевые флаги на крепостных башнях. Болгарские войска разгромили осаждающих город латинян и 14 апреля 1205 г. захватили в плен их императора Болдуина Фландрского. Непоправимый удар на новую Константинопольскую империю приостановил ее расширение на Балканах и поднял престиж Болгарии. Тем временем, однако, последующие действия войск царя Калояна с помощью куманов дали возможность сосредоточившимся в Малой Азии и Эпире ромеям создать свои государства. Первые образовали империю со столицей в Никее (совр. Изник), а вторые — деспотат с центром в Арте.
Несмотря на то, что часть византийской аристократии вела себя вероломно по отношению к царю Калояну и не передала ему Адрианополь, он с остальными верными союзниками-ромеями продолжил борьбу против нео-безвреженных сил крестоносцев. Во Фракии тогда латиняне отстояли только Станимаку (совр. Асеновград), Редесто (совр. Текирдаг), Силиврию и некоторые другие крепости на Беломорском побережье. С содействием местного болгарского населения были освобождены Пловдив и Северная Фракия до восточных разветвлений Родоп. Свой главный удар болгары направили на фессалоникского короля Бонифация Монтферратского. Они взяли Сяр и Бер-Верию с Южной Македонией, а воевода Просека Чысмен — его столицу, но отошел, не войдя в ее внутреннюю крепость. Последовавшие столкновения с латинянами и отказ ромеев в Восточной Фракии от союза не привели ни к решительному перевесу сил той или иной из воюющих стран, ни к перемене владения захваченными территориями. За болгарами оставалась Северная Фракия, а за крестоносцами — сданные им ромеями Адрианополь и города в нижнем течении Марицы и в юго-восточной части той же самой области.
Местный болгарский отряд умертвил возле Мосси-нополя (при совр. Комотини) фессалоникского короля и в октябре 1207 г. войска во главе с царем Калояном осадили его столицу. Убийство Калояна в стане под Лыгадином (совр. Лангадас) положило конец его успешному освободительному делу путем ведения войн, которые расширили границы его государства, охватившего почти всю Фракию, Македонию (без Фессалоники, болг. Солун и его окрестности) и некоторые окраины сегодняшней Албании (без Драча), Эпира и Фессалии. Это извлечение о территориальном расширении болгарского государства при царе Калояне из сведений житийной литературы, где „Далмация" обозначает первую. а термин „Неада“ употребляется для обозначения „Новой Эллады44, т. е. Склавиний в последних двух областях, тогда еще находившихся в процессе эллинизации.
Особенно прочно к тырновской короне были уже привязаны подданные в задунайских землях куманы, про которых имеются в источниках известия о том, что они регулярно принимали деятельное участие в походах болгарских войск и подлежали юрисдикции болгарской церкви. Еще в 1204 г. царь Калоян заключил унию с Папством и получил взамен международное признание права владетеля и каноническое признание права самостоятельности тырновского первосвященника как примаса.
Вслед за гибелю царя Калояна у стен осажденного Фессалоники царству пришлось преодолеть временное состояние кризиса. Оно длилось на протяжении десятилетия во время правления занявшего престол в Тырнове
Борила, чьи попытки продолжить политику своего дяди Калояна окончились безуспешными войнами и потерей значительных территорий: Белградской и Браничевской областей, захваченных Венгрией; Северной Фракии (без Старозагорского района) и Родоп — Латинской империей; южных частей Македонии — Фессалоникским королевством, а западных — Эпирским деспотатом; долины Болгарской Моравы, части Нишавского района и Южной Метохии с Призреном — Сербией. Это усилило широкое недовольство в стране, первыми проявлениями которого были отделение двоюродного брата Борила — Алексия Слава в Западных Родопах и Пиринском крае и отделение его брата Стреза в Македонии еще с приходом к власти.
В 1218 г. Борил был свергнут и престол занял законный наследник царя Асена I — Иван Асен II (1218 — 1241). Он умело воспользовался, с одной стороны, затруднениями Венгрии, чтобы получить обратно между 1218 и 1229 гг. Белградскую и Браничевскую области в качестве приданого при своем бракосочетании с дочерью короля Андрея II; ас другой стороны — слабостью Латинской империи и занятостью завоеваниями на Беломорском побережье и в Юго-Восточной Фракии укрепившегося эпирского деспота Феодора Комнина, который в 1224 г. короновался фессалоникским императором — чтобы освободить между 1225 и 1229 гг. Пловдив и северную часть Фракии.
В болгарском царе, чье влияние над латинянами росло, фессалоникский император видел соперника в своем стремлении овладеть Константинополем и, несмотря на заключенный договор, двинулся к болгарским пределам, но потерпел полное поражение и 9 марта 1230 г. попал в плен при Клокотнице. Население в завоеванных Феодором Комниным землях, ввиду преобладания в нем элемента болгарской народности и ввиду проявленных к ромеям человеколюбия и терпимости, добровольно подчинилось Ивану Асену II. В болгарское государство вошли вся Македония с Фессалоники, Арбанашская земля или Албанон с Драчем, Фессалия и Южная Фракия с Адрианополем. Пиринско-Родопское владение Алексия Слава тоже было присоединено к государству.
Иван Асен II предоставил сыну Михаила 1 Комнина — Михаилу II, владение Эпирским деспотатом со столицей Арта, а его брату Константину — владение Акарнанией с Навпактом. Другого брата — Мануила Комнина, супруга своей дочери Марии Белославы, болгарский царь объявил своим вассалом с титулом деспота и назначил правителем Фессалоники, бывшей столицы Ф. Комнина. Новый Фессалоникский деспотат охватил район нижнего течения Вардара. Бер с областью Доброшубица (Компания или Сланица. совр. Енидже-вардарский или Гяницкий район), Пиерию, Фессалию и западную часть Халкидическото полуострова (Калама-рия). В подобном зависимом положении находился и полуостров Света-Гора (Афон), самоуправление которого осуществлялось Протатом (Советом игуменов монастырей).
В конце 1231 г. или в начале следующего года Иван Асен II прекратил унию с Римом и заключил союз с Никейской империей, с учетом добиться признания патриаршеских прав за главу болгарской независимой церкви. Это ухудшило отношения с Венгрией и Латинской империей, против которых царство начало вести военные действия — в 1232 — 1233 гг. на подунайских территориях, а в 1235 — 1236 гг. — во Фракии и против Константинополя. В 1234 г. царь Иван Асен вмешался в междоусобицу в Сербии и посадил на престол Стефана Владислава (1234 — 1243), а его страну поставил под свое политическое влияние и зависимость, о чем свидетельствуют данные из житийной литературы и некоторые
19 Полмтичела .ео.рафм. на срсдноалоан... барежа
другие факты. По-видимому, тогда была восстановлена сербско-болгарская граница времени царя Калояна, т. е. снова были освобождены Южная Метохия с Призреном, Косово-Поле и долины Болгарской (совр. Южной) Моравы и Нишавы.
Итог изменения политической переориентации — возвращение к православию и военные действия против соседних католических стран, показывает, что Болгария не добилась никаких территориальных или других выгод. Глава фактически самостоятельной церкви получил только формальное признание своего прежнего патриаршеского достоинства, а царство — единственно со стороны Никеи — подтверждение его власти над приборе-тенными после Клокотницкой победы землями. Более того, переселение через Карпаты в задунайские болгарские территории местного православного болгарского населения и пришедших с юга в Венгрию „влахов“, вызванное гонениями, которым их подвергли в Мадьярском королевстве после прекращения унии Тырново с Римом, а также оказанная Никее помощь в расширении ее власти во Фракии, имели особенно неблагоприятные последствия для болгарского государства и народности. Постепенно „влахи" освоили предоставленные им Иваном Асеном II земли на юге и на востоке от Карпат и на протяжении столетий ассимилировали местное болгарское население, а утвердившееся Никейское государство за последующие десятилетия расширило свои владения на Балканах. В крайнем счете это способствовало восстановлению Византийской империи в 1261 г., а около 1360 г., т. е. спустя одно столетие — зависимые от Тырново воеводства в современной Валахии и Молдове добились самостоятельности и в них сложились условия для образования валашского и молдованского государственных формирований и народностей.
За последние пять лет своего царствования Иван Асен II предпринял новый оборот в своей политике относительно Латинской империи. Видимо, он прозрел реальную угрозу со стороны Никеи и попробовал противопоставить западных ромеев малоазийским, с точки зрения поддержания выгодного для своей страны равновесия. В своей переориентации царь вероятно принял во внимание и нововозникнувшую на северо-востоке угрозу — татар. Данные указывают на то, что их нашествие на задунайские земли было отражено в 1241 г. — в последнем году правления Ивана Асена 11. Его царствование является вершиной политического, экономического и культурного развития востановленного болгарского государства. Его пределы снова достигли Черного, Белого (Эгейского) и Синего (Адриатического) морей, и оно простиралось между правым берегом нижнего течения Дрины и Дуная (от Срема до Железных ворот) и горным хребтом Карпат, с северо-запада; молдавскими плато Сучава и Стынишоара, с севера; южноалбанскими и южномакедонскими горами, с юго-запада. и линией Мидия—Энос, с юго-востока.
После смерти Ивана Асена II положение Болгарии резко ухудшилось. Независимо от того, что при его малолетнем наследнике Калимане I Асене (1241 — 1246) царство сохранило нетронутой свою обширную территорию, еще в 1242 г. оно было уже бессильно уклониться от удара татар, возвращающихся со своего опустошительного похода в Средней Европе, и попало под податную зависимость от их великого хана. Династическая междоусобица способствовала усилению разрухи во время правления регентов вступившего на престол Калиманского полубрата Михаила II Асена (1246 — 1257).
Восходящая за счет болгарского царства Никейская империя нанесла решительный удар балканским владениям Комниных и ликвидировала созданное царем Иваном Асеном II благоприятное для Болгарии статус-
кво равновесия между соперничавшими друг с другом восточными и западными ромеями. Ее император Иоанн III Ватац использовал династическую особицу в Тырново и снижение сопротивительных сил царства, чтобы присоединить в 1246 г. без военных действий значительные его территории: Южную Фракию с Адрианополем, Беломорское побережье и Родопы до р. Марица, долину Месты и большую часть долины Струмы с Сяром. Мелником. Велбыждом (совр. Кюстендил) и др., т. е. Восточную Македонию, вероятно до Рилы, Коняв-ской горы, Доганицы, Козяка, вершины Султан-Тепе, Голяк-Чуки. Плачковицы, Ограждена, Беласицы и Круша-Горы. В начавшемся процессе разложения население сегодняшней Албании, Западной и Юго-Западной Македонии (вкл. долины Бистрицы с крепостью Сервия), т. е. целых двух областей (хори) — Драчской (Арбанашской) и Деволской с Охридом и части Прилепской (вкл. Прилепа и Битоли) добровольно подчинилось эпирскому деспоту Михаилу II.
Внимательный анализ Источниковых сообщений и последовавших событий, однако, показывает, что под властью болгар остались Северная и Средняя Македония до Восточнобалканских гор, Дешата, Ямы, Бистры, Буковика, Суха-Горы, Караджицы, Бабуны, Селечки, Нидже и Паяка, т. е. область Скопья, оставшаяся часть Прилепской области (с Велесом и др.), а также и Южная Метохия с Призреном, Косово—Поле и долины Болгарской Моравы и Нишавы. Неясность в соответствующем выражении из сообщения Георгия Акрополита о захваченных обоими ромейскими государствами болгарских землях в 1246 г. и использование впоследствии его текста Феодором Скутариотом и Ефремом Монахом, ввели в заблуждение авторов нынешной историографии при определении действительных территориальных потерь Болгарии в современной Македонии той эпохи.
Мадьяре тоже захватили часть задунайских владений Болгарии — вероятно Северинское банство, где, в целях укрепления своей власти и охраны своих границ, поселились рыцари Ордена иоаннитов (госпиталиеров). Сообщение того времени Рубрука, что „Валахия земля Асена", указывает на то, что Тырновское царство сохранило свои владения к востоку от р. Олт.
Возникнувшее брожение в результате бездействия царских регентов и заключения ими в 1246 г. договора с Никеей, подтвердившего тяжелые территориальные потери, вызвало откол части бояр-противников тех, кто совершил дворцовый переворот: Калоян отделился в Средецской области, Константин Тих — в области Скопья, Яков Святослав — в Западной Стара-Планине и вероятно во Вранянской (т. е. Поморавье с Нишавским районом) области и т. д. Они отказались от подчинения власти Тырново и правили своими поместьями самостоятельно.
В 1252 и в следующие годы Иоанн Ватац присоединил Фессалоникский деспотат, а Прилеп с Велесом (тем временем потерянный Константином Тихим) были захвачены Эпирским деспотатом. Знатные люди Охрида, Девола, Костура, Арбанашской земли и др. тоже подчинились ему добровольно.
В 1252 г. царские регенты стали искать компенсации потерь путем неудачного похода против Сербии в союзе с Дубровником и после смерти Иоанна Ватаца предприняли действия против Никеи. Несмотря на поддержку населения в Родопах, Средней и Восточной Македонии, которое поднялось на восстание и добровольно присоединилось к родному государству, новый император Феодор II Ласкарис (1255 — 1258) отбросил болгарские войска от Юго-Восточной Фракии, отобрал почти все свои отрекшиеся от Никеи земли и заставил тырновскую власть заключить невыгодный Регинский мир в 1256 г.
На основании сведений, имеющихся у Г. Акрополита и Н. Грегора, в окружном послании императора Феодора II а также на основании некоторых данных из поэмы Мануила Фила отнщщтельно последовавших событий обнаруживается, что было восстановлено прежнее статус-кво, а именно. Никея сохранила за собой занятые ею части Македонии (вероятно без Велеса) и Фракию. В последней области за царством остались Пловдив, Боруй (совр. Стара-Загора), Дебелт и Агатопол (совр. Ахтопол) а отошедшие от Тырново бояре сохранили свою самостоятельность.
В условиях растущего недовольства был совершен новый дворцовый переворот и был убит Михаил II Асен. Династический кризис прекратился с выдвижением на престол скопского боярина Константина Тиха (1257 — 1278). Это восстановило нарушенное единство в свободных болгарских землях, так как отделившиеся .бояре западных окраин вновь признали тырновскую власть. Только устраненные претенденты на престол отняли некоторые территории: мадьярский вассал и бан Мачвы русский Ростислав Михайлович — части Видинской и вероятно Средецкой областей, а Мицо — часть Несе-быра.
Чтобы узаконить свою власть, новый царь женился на дочери Феодора II, внучке Ивана Асена II, и воспринял имя тырновской династии. Оба владетеля нуждались в согласии, ибо Константин Тих Асен должен был
справиться с двумя претендентами на свой престол, а никейцы — в первое время с коалицией эпирцев, с сицилийским королем Манфредом и ахейским князем Вильгельмом Вилардуэном, а в дальнейшем — с Латинской империей. В то время как никейцы добились своих целей и в 1261 г. восстановили Византийскую империю в Константинополе, болгарский царь не только не воспользовался вновь вспыхнувшим соперничеством между ромеями, чтобы продолжить курс политики Ивана Асена II, направленный на их взаимное обессиливание, и восстановить первенствующее положение царства, но даже не смог получить у своих противников некоторую территорию. Мицо уединился в Несебыре, а Ростислав отстоял с помощью мадьяров северо-западные окраины — Белградскую, Браничевскую, Видинскую и Северин-скую области. Вслед за смертью последнего в 1262 г. венгерский король предоставил Видин болгарскому деспоту Якову Святославу, который признал себя его вассалом, а остальные земли наследил Ростиславовый сын Бела.
Отношения между Болгарией и Византией ухудшились, когда Михаил VIII Палеолог ослепил своего соправителя Иоанна IV Ласкариса (брата болгарской царицы) и провозгласил себя единовластным василевсом Константинополя. Константин Тих Асен использовал вспыхнувшие в Венгрии междоусобия и внутриполитические затруднения узурпатора и начал успешные действия против империи. За следующие 1263 — 1264 г. византийцы, однако, не только захватили вновь Ста-нимаку (совр. Асеновград), Вризис (совр. Пынархисар) и другие занятые болгарами крепости в Родопах и Юго-Восточной Фракии, причем Мицо уступил им Несебыр, но завладели еще Пловдивом, Агатополом, Созополом, Дебелтом, Росокастро и другими крепостями Фракийского Помория вплоть до подножия Средна-Горы. Тырновское царство, однако, закрепило за собой Боруй (совр. Стара-Загора), Дыбилин-Диампол (совр. Ямбол), Аетос (совр. Айтос) и другие крепости в Загоре и Сырнена-Горе, а также Забалканские котловины, так как их завоевание византийцами произошло позже — во время действий против Ивайло. Это видно из данных в поэме Мануила Фила. Опираясь на поддержку бояр, Яков Святослав отбросил вторгшиеся в его владения имперские войска. Во время междоусобиц в Венгрии он
признал снова, хотя и временно, верховенство тырновского царя.
Болгария не смогла отобрать свои потерянные территории ни во время действий во Фракии как вассал татаров, ни после улаживания отношений с империей, последовавшего смерть царицы Ирины и новый династический брак Константина Тиха Асена с племянницей, дочерью сестры, Михаила VIII Палеолога. Последний вообще не выполнил своего обещания вернуть, в качестве приданого, Несебыр и Выхело-Анхиало (совр. Поморие).
Насильственная смерть в 1273 г. Якова Святослава и Белы, сына Ростислава, ничем не способствовала возвращению царству северо-западных окраин. В них как независимые владетели обособились другие болгарские боляре: Шишман в Видинской области, а братья Дырман и Куделин — в Белградской и Браничевской, с центром в крепости Ждрело (совр. Горняк), областях.
Внутреннее положение Тырновского царства усложнилось и антифеодальным движением во главе с Ивайло. После гибели в 1278 г. Константина Тиха Асена в сражении с повстанческими силами, их вождь был провозглашен царем и принялся за оборону страны от нашествий византийцев и их союзников — татар. Последние, видимо, сохранили за собой часть Добруджи и задунайские земли — Большую Валахию (на востоке от р. Олт и южную часть Молдовы), ромейские войска захватили крепости в Загоре и в Забалканских котловинах, т. е. всю Фракию. После того как не смогли преодолеть старопланинскую защитную систему, они произвели десант близ Варны и в феврале 1279 г. посадили на престол в Тырново своего ставленника — сына Мицо под именем Иван Асен III. Он. однако, не смог продержаться на престоле и бежал в Византию, а болгары избрали царем Георгия I Тертера (1280 — 1292). В начале его правления территория государства сводилась только к нынешней Северо-Восточной Болгарии, части Добруджи, Софийской и Нишской областям. Северной и Средней Македонии, долине Болгарской (совр. Южной) Моравы, Косово-Полю с Липляном и Южной Метохии с Призреном. Как само царство, так и самостоятельные владетели Шишман, Дырман и Куделин подпали под прямую зависимость от могучего темника татарской Золотой Орды Ногая.
Г. Тертер принял участие в формировавшейся против Византии коалиции и в 1282 г. пропустил союзные сербские войска пройти через его юго-западные владения. Но они должны были отойти после распада коалиции и перед угрозой со стороны татар, которых вступивший на императорский престол Андроник II (1282—1338) направил против Болгарии. При отсутствии возможности расширять свое укрепляющееся государство в населенных сербами землях, которыми владела Венгрия, новый король Стефан Урош II Милутин (1282—1321) устремил взор к западным болгарским окраинам. Чтобы осуществить свои завоевательные намерения, он успешно воспользовался упадком тырновской власти и нежеланием нового византийского императора воевать. В 1383 г. сербские войска вторглись в Болгарию и заняли область Скопья, Южную Метохию и Косово-Поле, потом отняли у Византии подвластные ей в то время Дебыр и Кичево, а в следующем 1384 г. — и Пореч. Таким образом остальные болгарские владения в Македонии (Велес. Штип, Просек. Овче-Поле, Струмица. Мыглен и др.) были полностью оторваны и легко завоеваны Византией.
Двое братьев Неманичи правильно расчитали. что если расширят свою экспансию в болгарских землях, они не встретят сопротивления со стороны тырновского царя, потому что хан Ногай поставил его в полную зависимость от себя. Между тем, когда в 1291 г. они захватили владение Дирмана и Куделина. Георгий 1 Тертер
потерял и его благоволение. Единственно Шишман про-тивопоставился и выступил в поход во внутренние области Сербии, но остался без поддержки ногаевого ставленника на болгарском престоле Смилеца (1292 — 1298). Лишь когда великий владетель потерял и свою столицу, хан вмешался, возвратил ее обратно ему и поставил под свою зависимость и Сербию, чтобы предотвратить ее дальнейшее укрепление.
При наследнике Смилеца — Иване IV Стефане, в 1299 г. Ногай погиб в сражении со своим соперником ханом Токту. Доверие победителя завоевал Феодор Святослав Тертер (1300—1322), который погубил Ногаевого сына Чака, захватившего тырновский престол. В отплату Токту вернул новому царю задунайские земли до нижнего течения Днестра с Белградом-Монкастро (совр. Белгород Днестровский). Наличие болгарской власти в нынешней Южной Бессарабии видно из некоторых генуэзских документов, из „Географии" Абул-феды и анонимного „Описания Юго-Восточной Европы" 1308 г. Анализ последнего, а также и древнерусского „Списка русских дальних и ближних городов", показывает, что Тырновское царство в то время сохранило за собой владение Южной Молдовой и Угровалашским воеводством на востоке от Олта. Сегодняшняя Малая Валахия (на западе от той самой реки) находилась в пределах самостоятельной Видинской области Шишмана. Данные источников и следующие события указывают на то, что его власть простиралась между Карпатами (от прохода Червена-Кула, рум. Турни Рошу, до Железных ворот). Берковской, Чипровской, Врачанской и Свыр-лижской горами и нижним течением р. Огоста. Владение Шишмана включало и территории на левом берегу Болгарской Моравы до горы Ястребец или ее устья в Великую Мораву, а также и на правом берегу последней, к югу от Равына (совр. Чуприя).
Еще в первом году своего правления Феодор Святослав сорвал попытки византийского императора Андроника П Палеолога (1282—1328) посадить силой оружия своих ставленников на тырновский престол и противопоставить ему его дядю — Елтимира. Последний был самовластным владетелем Забалканской Крынской области— между Стара-Планиной и Средна-Горой, от седловины Козница до Сливена.
В 1304 г. тырновский царь освободил захваченные Византией Загоре и Фракийское Поморие, причем некоторые крепости подчинились ему добровольно. За оказанную помощь Феодор Святослав уступил своему дяде Елтимиру Дыбилин (совр. Ямбол) и Лардею (вероятно близ совр. г. Стралджа). Но когда Византия в 1306 г. привлекла Елтимира на свою сторону, он отнял у него все его владение и присоединил его к царству. По заключенному договору (вероятно в 1308 г.) трасса болгаро-византийской границы во Фракии опять начиналась у Черноморского берега к югу от Агатопола (вероятно близ мыса Инеада), поднималась по хребту Странджи и ее ответвления Пединадаг, Дервентских возвышенностей, Сакара, Манастирских и Чирпанских возвышенностей и спускалась до южного подножья Средна-Горы. Византия отстояла Мидию (совр. Кыи-кьой), Визу, Скопелос (совр. Эскиполос), Адрианополь, Констанцию (совр Симеоновград), Пловдив, Цепену (совр. Дорково), Велбыжд и завоеванные в период между 1246 и 1284 гг. части Македонии.
Сын Феодора Святослава, Георгий Тертер II (1322 — 1323) воспользовался междоусобицами в Византии и освободил Пловдив и его область, но погиб (вероятно во время похода), не оставив наследника. В наступившем междуцарствии Византия и Смилецовый брат Войсил сумели захватить территории между Тунджей и морем.
С избранием видинского владетеля Михаила III Шишмана Асена (1323—1330) тырновским царем нача
лось правление второй династии Асена и прекратилось существование двух отдельных болгарских государств. Царские войска, усиленные вспомогательными отрядами из угровлахов и татар, возвратили отнятые в Северной Фракии города но без Созопола и Пловдива, который между тем был захвачен византийским отрядом. Согласно договорам между обеими странами начала м. августа 1324 г и весны 1328 г., граница утверждалась таким образом, что ее трасса во Фракии снова отмежевала на византийской территории Мидию, Скопелос, Адрианополь с прилегающими к нему крепостями Праватон (совр. Правади) и Вукел (совр. с. Маточина Хасковской области).
Михаил III Шишман не продолжил освободительное дело во Фракии, так как стремился к обеспечению союза с Византией во имя общих действий против Сербии. Пока император Андроник III созывал войска вБитоле, царь сосредоточил свои силы возле Велбыжда. Его цель была освободить захваченные Стефаном III Дечанским и его отцом территории в Македонии и помешать византийцам отстоять завоеванные земли.
Нарушив заключенное перемирие, 28 июля 1330 г. сербские войска неожиданно напали на часть болгарских отрядов и нанесли им поражение под современным селом Шишковци. где нашел свою смерть и тырновский владетель. Король отказался от своего намерения завоевать царство, ибо навстречу ему вышли неучаствовавшие до сих пор в бою болгарские части, и он двинулся к Македонии, откуда византийский император уже отошел. Он рассчитывал расширить свои владения в этой области так же беспрепятственно, как ему удалось овладеть Велесом, Просеком и Штипом — уступленные ему в 1328 г. местным византийским правителем — Михаилом Асеном — но не добился ничего.
Осенью 1330 г. император Андроник III подвергнул опустошению Фракийские пределы Болгарии и заставил города Выхело-Анхиало, Несебыр, Аетос, Ктению (неу-точненное), Росокастро и Дыбилин-Диампол сдаться. Понесенные потери территорий вызвали брожение против бездействия регентов Ивана Стефана. Его сняли с престола в первые месяцы 1331 г. Бояре избрали царем племянника, сына сестры, Михаила III — Ивана Александра Асена (1331 — 1371) и правление царством перешло к другой ветви династии Асенов.
Еще весной того же года новый царь воспользовался занятостью Византии турками-османами в Малой Азии и возвратил отнятые города в Загоре и Фракийском Поморие, за исключением Несебыра. При ответном нашествии ромеев Иван Александр предложил императору мир и союз против общей угрозы — турок-османов. Из-за отказа Андроника III военные действия возобновились и он потерпел поражение при Росокастро 18 июля 1331 г. Население Несебыра и других крепостей „около Хемуса" перебило византийские гарнизоны и таким образом Поморие целиком вошло опять в состав своего родного государства.
Некоторое время после 1331 г. (о чем у нас имеются последние сведения относительно участия татарских вспомогательных отрядов в действиях царских войск против Византии и попытки Белаура поднять мятеж), но до 1339 г. (конца правления хана Узбека), Южная Бессарабия видимо перешла во власть последнего. Только при нем письменные и картографические источники указывают на то, что западная граница татарской Золотой Орды достигла Дуная и Вичины, т. е. его Дельты. Более приемлемым кажется, что тырновские цари все еще оставались сюзеренами (включая первое десятилетие царствования Ивана Александра) этой области, чем предположение, что болгарская власть якобы прекратилась после смерти восстановившего ее Феодора Святослава.
Болгарские войска вмешивались многократно во вновь вспыхнувшие в 1341 г. византийские междоусобицы. но приобрели скромную территориальную добычу Пловдив с частью Северо-Западных Родоп - крепости Целина. Кричим Перистица (совр. Перуштииа). Св. Юстина (совр с. Устина Пловдивской области), Стани-мака. Аетос (на вершине Соколица, возле совр. г.Смо-лян), Беден и Косник (на юго-востоке от совр. г. Рудозем) — в общем счете 15.
Самые большие выгоды из династических раздоров и османского нашествия во Фракию извлек сербский король Стефан Душан, который воспользовался безвластием и безразличием населения к перемене чужой власти, чтобы завладеть без военных действий не только закрепленными за ромеями частями Македонии (без Фессалоники), но также и Эпиром (без Бутрота, совр Бутринти), Этолией, Албанией (без Драча, совр. Дурыси) и почти всей Фессалией.
За первые полутора десятилетия правления Ивана Александра Тырновское царство обладало относительным внутренним единством, достигло известного эконо-
мического подъема и международного утверждения, а в 1344 г. и последнего возвращения частей урезанных с середины XIII в. и далее территорий. После этого, однако, под воздействием ряда внутренних и внешних факторов, наступил неудержимый упадок.
Царство вело только оборонительные войны и начало безвозвратно терять территории: то ли ввиду своего дробления в условиях довольно продвинувшейся вперед фазы феодальных отношений, или как последствие личных политических ошибок Ивана Аександра (облагодетельствование посредством уступки прерогативов, жалование земельных владений и т.д. сродникам и крупным феодалам как отплату за оказанную помощь), то ли в результате захвата соседними странами или османским завоевателем в условиях все более усложняющейся международной обстановки. Крупные феодальные владетели, вроде Ба лика и его братьев из рода Тертеровых в Добрудже (еще до 1345 г.), угровалашских воевод в задунайских землях и др., постепенно укрепляли
свое экономическое и политическое положение за счет ослабления центральной власти, чтобы обособиться как более или менее независимые. Не считая Византии — его
исконного врага, Тырновскому царству угрожали, с одной стороны, снова Венгерское королевство, на престол которого вступил Людовик Великий (1342 — 1382), а с другой стороны — турки-османы, которые с 1344 г. стали постоянно опустошать его пределы во Фракии.
К 1352 г. мадьяре образовали вассальное воеводство в Молдове, в которое были включены и подвластные царству до тех пор южные части этой области и отнятые у татар территории до Днестра. В том же 1352 г. турки-османы стали воевать за свой счет и заняли первую византийскую крепость на европейском берегу, а в 1362 — 1364 гг. нарушили границы болгарского царства, захватив Боруй, Пловдив и другие города во Фракии.
Весной 1365 г. мадьярские войска поставили под свою власть Видинскую область, которой правил Иван Срацимир, провозглашенный своим отцом царем-соправителем, а в 1366 г. флот Амедея VI Савойского завладел болгарскими портами на Черноморье к югу от Варны и в следующем году передал их византийцам. Как возмещение за оказанную помощь при возрващении Видин-ской области в 1369 г. Иван Александр уступил добруджанским владетелям Варну, а угровалашскому воеводе — задунайские территории на запад от Олта (совр. Малая Валахия, или Мунтения).
Традиционное для пограничных областей самоуправление Угровалашского воеводства вероятно было расширено, когда Иван Александр уступил некоторые
прерогативы своему тестю Иванко Бесарабу. Он, однако, остался сюзереном воеводства, потому что по данным грамоты Раду 1 продолжил собирать таможенные пошлины в Рукере у прохода Бран в Карпатах, а его сын Иван Шишман, по османским и западным письменным источникам, до конца своего царствования владел крепостями на левом берегу Дуная — Холывником (совр. Турну-Мыгуреле) и Малым Йорговым (совр. Гюргево, или Джурджу). Через них он мог упражнять контроль над воеводством, которое, вероятно, объявило свою самостоятельность только в его правлении.
После смерти Ивана Александра в 1371 г. Иван Срацимир не признал власти своего полубрата Ивана Шишмана (посаженного на тырновский престол их отцом) и провозгласился независимым царем в Видин-ской области.
Разложительный процесс не миновал и остальные балканские государства, особенно краткосрочное Стб-фан-Душановое царство. Оно распалось окончательно непосредственно после его смерти в 1355 г., ввиду разнородности своего этнического состава и отсутствия государственной традиции.
Наиболее явным было дробление в западных болгарских землях, захваченных первоначально ромеями, а впоследствии — Сербией. В Македонии обособились как самостоятельные владетели Вылкашин ( в ее северной и средней частях с центром Прилеп); его брат Иван Углеша (в Беломорской Македонии с Халкидическим полуостровом и в Юго-Западной Фракии до Марицы, со столицей Сяр); братья Деяновых (в Северо-Восточной Македонии с главным городом Велбыжд); Андрей Гропа(в Охриде и его области); Богдан (в низовьях Вардара с центром Женско, совр. Гинекокастрон); Хлапен (в Южной Македонии, с центром Воден) и др. В Браничево провозгласил себя независимым владетелем Радич Бранкович, а в Призрене и Косово — Вук Бранкович.
Феодальное раздробление земель, населенных самой многочисленной тогда народностью на Балканах — болгарами — оказалось роковым для всей Юго-Восточой Европы, ибо оно помешало им дать дружный отпор врагу. Оно отразилось отрицательно и на создании общебалканского фронта против османо-турецкого завоевателя. Успехом последнего немало способствовали и взаимное недоверие, и себялюбивые интересы отдельных феодальных владетелей. Они не добились существенных результатов в борьбе против султанов, так как действовали врознь или в ограниченных по охвату союзах.
Поражение под Черноменом 26 сентября 1371 г. Вылкашина и Углеши, которые оказались без действительной помощи со стороны других христианских владетелей, привело к порабощению Южной Македонии и Фракии, а также и к подпадению под зависимость от султана Видинского, Добруджанского, Велбыждского и Прилепского владетелей, а немного позже и тырнов-ского царя, и византийского императора.
Отсутствие сговора сделало невозможным использование победы близ Плочника объединенных сил сербского князя Лазаря, боснийского короля Твырдко, тырнов-ского царя Ивана Шишмана и карвунского деспота Иванко для предотвращения новых завоеваний османов. Еще в следующем году Мурад I сосредоточил свои силы против тырновского царства, которое, независимо от потерь, оставалось, наряду с Византийской империей, самым большим государством на Балканах. Турки-османы смогли расширить свои завоевания и в Мизии. занимая некоторые крепости в современной Северо-Восточной Болгарии и направили свой удар и на владения добруджанского деспота Иванко. Угровалашскому воеводе Мирчо скоро пришлось заменить свою зависимость от тырновского царя зависимостью от
султана, и он стал действовать в тылу Ивану Шишману. Он отнял у него важную крепость Дрыстр (совр. Силистра), но не успел закрепить ее за собой и еще в 1391 г. был вынужден уступить ее султану, который превратил эту крепость в центр первого османского эялета на север от Стара-Планины.;
Поражение в 1389 Т. сербов и босняков на Косово-Поле поставило и их владетелей под султанскую зависимость, освободило силы Баязида I против Тырновского царства и открыло им уже путь к Венгрии. Это заставило ее короля Сигизмунда (1387—1437) заключить союз с Иваном Шишманом и с отрекшимся от султана угровалашским воеводой.
Весной 1393 г. султанские войска взяли Тырново, а царь удалился в Никопольскую крепость, чтобы выждать там своего венгерского союзника. Баязид I, с помощью своих вассалов (сербского владетеля Лазаря, прилепского — Марко, велбыждского — Константина и
др.), справился с воеводой Мирчо при Ровине, 17 мая 1395 г., после чего двинулся на Никопол, где 3 июня 1395 г. погубил царя Ивана Шишмана.
Тырновское царство было захвачено целиком вместе с территорией, подвластной деспоту Иванко в Добрудже. Султан присоединил также и земли велбыждского и прилепского владетелей, погибших под Ровином.
Запоздалый крестовый поход, во главе с королем Сигизмундом, против османских завоевателей закончился поражением возле Никопола 26 сентября 1396 г. Немного спустя султан Баязид покорил и Видинское царство, владетель которого — Иван Срацимир — отбросил зависимость от султана во время наступления христианских сил и включился в борьбу за изгнание турок-османов с Балканов. С уничтожением Видинского царства прекратилось свободное существование последней части средневекового болгарского царства и оно сошло со сцены истории почти на пять веков.
POLITICAL GEOGRAPHY OF THE MEDIAEVAL BULGARIAN STATE. PART II. FROM 1186 TO 1396
Peter Koledarov
(Summary)
A critical analysis, a juxtaposition of sources to hand and a variety of data show more completely the territorial side of development of the Bulgarian State as it was restored in 1186 after a century and a half of Byzantine rule. The precise localization of events and sites, its territorial structure and distribution, etc., clearly show that directly after her restoration Bulgaria took up her essential tasks: to set free all lands inhabited by the same Bulgarian population and unite them into the formerly existing and successfully developing political, economic and cultural community. The continuity of the latter as regards the restored Tsardom was emphasized not only by the name Bulgaria and the express manifestations in this sense of the new rulers, but also by a series of circumstances among which the following stand out:
1. The almost complete territorial coverage of their initial nuclei — along both banks of the Lower Danube, and the reestablishment of the State centre in Lower Moesia.
2. The identity of institutions and practices of the central power and of the military and administrative structure of the organization, government and defence of the State.
The latter becomes clearly apparent from the preservation of the central (capital) region and the provincial divisions which were already called chorae (“lands” or “regions”) instead of comitates and in the complete similarity apparent in the manner of securing the capital, its region and the frontiers of the State in general. This was accomplished to the north by territories left at the disposal of an alien but allied and subjordinate population (Rumanians, and later Ungrowal-lachians, Brodnici, Tartars, etc.), who had replaced the Pacinaks, while in other directions, by the provincial subdivisions of a complex and concetric system of graded lines of strongholds built in all parts of the country which performed the functions of the old fortifications (earthworks, etc.).
Last, but not least, in elucidating this continuity an important circumstance should be borne in mind: the restored Tsardom was immediately joined by the old Bulgarian population together with the aliens, who had intensely undergone the influence of the Bulgarians and their culture in the territories between the Carpathians and the Lower Danube, had not been subjected by the Byzantines or the Hungarians, and had taken an active part in the struggle for the liberation of their fellow-countrymen south of the great river. This was a regular and natural consequence which can be explained not only from the point of view of nationality, but also by the failure to appreciate to the full the fact that in these lands, in the 11th and 12th centuries the old formations of local self-government had not ceased to exist as a
emanation of the Bulgarian State; they had been created in the structural and defence system of the Tsardom before it had been conquered in 1018. What is more, the data show that they survived after the restoration of the Tsardom’s central government with the same purpose of creating conditions for drawing the alien population into the defence of the Tsardom on a very vulnerable part of the frontier and securing auxiliary detachments for the Tsar’s army.
Regardless of the essential preservation of the old, well-tried and established institutions and methods of governing and defending the State — a matter which has not been sufficiently elucidated in the history of the Bulgarian State law — certain differences between the former and the restored Tsardom are to be observed. On the one hand, they should be attributed to a certain impact which the imperial order had had during Byzantine rule, although the data indicate that actually these borrowings had been highly influenced by the changed local conditions and the marked striving to Bulgarianize them. On the other hand, above all, the changes in the organization or rather the structure of the Tsardom were due to the already very advanced phase of socioeconomic relations in which the break away of the boyars, now rapidly advancing at the expense of the central government, played a special role, a feature which accompanied the development of feudalism.
Some of the Tamovo tsars contributed much to intensifying this process by their personal policy of favouring their relatives, providing them with funds, ceding to them some of their prerogatives as rulers, their rights, etc. At the same time the tsars distributed lands and administrative posts to some of the more important notables with a view to ensuring their support in the defence and government of the State. Under the circumstances thus created, some of the important nobles turned the territories, offices and rights they had been given into hereditary ones, thus further strengthening their economic and political positions. Eloquent examples of this policy were Dobromir Hriz and the Comnenes in Macedonia, the Terters in the Dobrudza, the descendants of the Asenids in the Vidin region and other boyars in the northwestern regions, Ungrowallachian voivodes in the lands across the Danube, etc.
Along with the growing separatist strivings of the eminent boyars, the structural changes in the Bulgarian State and certain external factors also contributed to weakening the central government. Only quarter of a century after the restoration and the advance achieved under the first Asenids which brought back Bulgaria’s outstanding position in the Balkans, from 1242 onwards the tsardom fell into a decline
and was subjected to tributary dependence on the Tartar invaders, losing a considerable part of its territory, seized by its neighbours in the same decade.
These changes were reflected not only on a number of military and administrative units but also on the essential relationships between the rulers, they weakened the central government and also considerably affected the defence of the country. Whole units from the system of fortifications of the capital dropped out, the local defence lines withdrew still closer to it, the Tsar’s army was steadily reduced in numbers, while the participating auxiliary detachments of the subject population (Rumanians, Ungrowallachians, "Jassi”, etc.) and the mercenary allies (Tartars and the separatist boyars and voivodes) gradually came to demand increasingly greater concessions on the part of the Tarnovo ruler. In some cases he was even forced to cede territories to them or recognize their greater independence. All this increased decentralization in the Bulgarian State which also decisively weakened its power and changed its character as a united state.
Because of the dismemberment of the Tarnovo Tsardom the political history of the lands, which formerly formed part of it and were inhabited by a predominantly Bulgarian population, had in the last century and a half become chiefly the history of several feudal domains.
Judging by certain source data (such as titling the rulers of the Prilep. Dobrudza and Vidin domains Bulgarian tsars, despots, etc.) and particularly by the almost completely preserved "Bulgarian” character and organization of the Un-growallachian and Moldavian Voivodates which continued to exist after the destruction of the Tarnovo Tsardom (i. e. in the 15th and following centuries), the conclusion should be drawn that in the 13th and 14th centuries all the remaining feudal domains in the Bulgarian lands south of the Danube were indisputably Bulgarian not only in national composition and general aspect but also in the organization introduced in them by force of the centuries-old traditions of the Bulgarian State. The degree of the great development and the firm establishment of these traditions are clearly apparent in certain sources materials and the documents which have come down to us which indicate that the order in the Bulgarian Tsardom and its institutions greatly influenced the other Balkan countries. This can be observed and traced in the Greek Empire of Salonika-Epiros over which Theodore Comnenus ruled, where "barbarian”, i. e. Bulgarian customs and order (according to G. Acropolites) were introduced, and in the Serbian Kingdom (whose rulers preserved in chrysobullae. codexes, etc., a number of regulations ordered by the Bulgarian Tsars in their codification and not only in the conquered territories at that). However, the lack of more concrete domestic and other sources and data does not for the present allow us to indicate in greater detail, or make a comparative analysis of the character, organization and territorial structure of the feudal states and domains, formed in the lands inhabited by Bulgarians in the 13th and 14th centuries, no matter how important and interesting this question may be.
According to the information contained in the sources, the uprising headed by the Asenids in 1186/87 included the Moesian Lowlands and the mountain complex of the Haemus (the Balkan Range). In accordance with Greek geographical conceptions the latter included Sredna Gora, Strandza, Branica (Sakar) Mountains, adjacent to the Haemus, as well as the Bakadzik, Sveti Ilija, Manastir, Dervent and Cirpan Heights in Thrace which connected them. After repeated but fruitless attempts to crush it, and particularly after the unsuccessful siege of Lovec (about the middle of 1188), the Byzantine Empire was forced to recognize de facto the restoration of the Bulgarian State in its initial territories: to the watershed of the Velika Morava and Timok Rivers to the
west; probably Tresibaba, the Ciprovec. Berkovica and Sofia Mountains with Murgas and Ihtiman (Western), Sredna Gora to the south-west; the Sdstinska and Sarnena Gora with the Cirpan Heights up to the “Erkesia" moat to the south, i. e. the lands which Byzantium had recognized to her by treaties during the reigns of the khans Asparouch and Tcrvel. In contrast to the 7th century, however, the Empire still held Belgrade. Branidevo, Nis, Sofia, Plovdiv. Boruj (today Stara Zagora), Varna and again the southern Black Sc? ports of Nesebar, Anhialo (today Pomorie) and Sozopol. To the north the Tsardom again reached the Carpathians and the North Moldavian (the Suceava and Starni§oara) Plateaux and respectively bordered on the Hungarian Kingdom and the Russian Halic Principality.
The defeat of the Greeks in the Trjavna Pass in 1191 was equal in importance to Krum's victory in 811 because it contributed to the strengthening of the restored Tsardom and enabled it to extend its work of liberation. That same vear the Bulgarian troops drove the conquerors out of Sredec-Sofia, Nis and Gorna Struma (probably as far as Doganica, Osogovo Mountain and Rila); in the spring of 1195 they were driven out of the regions of Belgrade and Branicevo as far as the Danube, the Sava, the Lower Drina, the mountain chain of Jagodnja. Povljen, Maljen and Rudnik, Velika and Bulgarska (today Southern) Morava and Goljak Mountain; while in the summer of the same year out of the central reaches of Struma and Strumesnica (respectively, Strumica, Melnik and other forts) and Prosek on the Vardar, i. e. as far as Belasica, the southern spurs of Pirin, Sminica (today Phalakron) and the Western Rhodopes.
Until the third of the Asenid brothers, Kalojan (1197-1207), ascended the throne, Byzantium continued to rule over considerable parts of Thrace and Macedonia. After the assassination of his brothers the separatists Ivanko (in the Plovdiv and later the Rhodope region) and Dobromir Hriz set themselves up as local rulers, the latter had been sent from Tarnovo to Strumica and Prosek to bring the south-western Bulgarians into the uprising.
In 1201 Tsar Kalojan had already eliminated the only imperial support north of the Balkan Range — Varna, and had made for the south and the west. He availed himself of the difficulties for the Empire created by seceders to strengthen Bulgarian rule in Thracian Pomorie (up to the southern spurs of Branica-Sakar, the Dervent Heights and the crest of the Strandza and Cape Ineada); while in the following year 1202 he took the domains of Dobromir Hriz and liberated the major part of Central, Northern and Western Macedonia, Southern Metochia with Skopje and Prizren, etc.
> The Latin Empire, created in Constantinople by the knights of the Fourth Crusade in 1204 to replace Byzantium, appeared not only as an obstacle to the completion of the Bulgarians’ work of liberation, but also as a new threat because of the pretensions of its knights to the whole of their lands. The Greeks, aristocrats and commoners alike, in the Balkan lands taken over by the Latins (not only in Thrace, but as is generally accepted also in Macedonia, Thessaly, Epiros and also the Arbanasian Lands, today Albania) already sought an alliance with and the protection of the Tarnovo tsar against the oppression of their new alien conquerors. The common struggle against them began with an uprising in Southeastern Thrace. The rebels, who had risen against Latin rule, concentrated their forces in Adrianople, and raised Kalojan’s war standards on the towers of its fort. The Bulgarian troops defeated the Latins and took their Emperor Baldwin of Flanders prisoner on April 14, 1205. This irreparable blow dealt to the new Constantinople Empire put a stop to its expansion in the Balkans and raised the prestige of Bulgaria. However, as the same time th»1 further actions of Kalojan’s troops, aided by the Kumania» •. gave the Greeks who had concentrated in Asia Minor and epiros
the opportunity of creating their own state. The former succeeded in forming an empire with its capital in Nicea (today Iznik), while the latter founded a despoty with its centre in Arta.
Although part of the Byzantine aristocracy showed treachery in its dealings with Kalojan and did not give him Adrianople, with others of his Greek allies who were loyal to him he continued the struggle against the crusaders who were still capable of resisting him. At that time they were only in possession of Stanimaka (today Asenovgrad), Rodosto (today Tekirdag), Silivria and certain other forts in Aegean Thrace. With the help of the local Bulgarian population Plovdiv and Northern Thrace up to the eastern spurs of the Rhodopes were set free. The Bulgarians directed their principal blow against the King of Salonika, Boniface de Montferrat. They seized Sjar (Seres), Ber (Veria) and South Macedonia, while the Voivod of Prosek, Casmen, seized its capital without its interior forth. The following clashes with the crusaders and the Greeks who had broken away from their alliance in Eastern Thrace did not bring an advantage to either of the warring parties, nor any change in the domination of the territories captured. The Bulgarians retained Northern Thrace while the Crusaders remained in prossession of Adrianople and the cities along the lower reaches of the Marica and in the southeastern part of this region, handed over to them by the Greeks.
A local Bulgarian detachment slew the king of Salonika at Mosynopolis (near present-day Komotini) and in October 1207 the troops headed by Kalojan besieged his capital. Kalojan was assassinated at Lagadina (today Langadas) and this put an end to his successful work of liberation by wars, which had led to his extending his' lands to almost the whole of Thrace, Macedonia (without Salonika and its surroundings) and to some regions of present-day Albania (without Drac), Epiros and Thessaly. This is apparent from the data on the territorial expansion of the Bulgarian State under Tsar Kalojan in various written lives in which “Dalmatia” means the former, while the term “Neada” is used for New Hellas, i.e. the Sclavinians in the two latter regions who were still undergoing Hellenization at that time.
The subject Rumanians in the lands beyond the Danube were particularly soundly bound to the Tarnovo crown, there are source data on this indicating that they regularly took an active part in the campaings of the Bulgarian troops and came under the jurisdiction of the Bulgarian Church. As early as 1204 Tsar Kalojan signed a Uniate with the papacy and received in exchange international recognition as a ruler, and the canonical right of independence for the primate of Tarnovo as a contribution.
Before possibilities came into being for Kalojan’s nephew. Ivan-Asen II (1218-1241) once again to impose Bulgaria’s position as the first power in this part of the world, the Tsardom had to undergo a temporary period of crisis. It continued for a whole decade during the reign of Boril who had seized the throne of Tarnovo. His attempts to continue the policy of his maternal uncle Kalojan ended in unsuccessful wars and loss of considerable territories: the regions of Belgrade and Branicevo seized by Hungary; Northern Thrace (minus the Stara Zagora region) and the Rhodopes seized by the Latin Empire; the southern parts of Macedonia captured by the Salonika Kingdom, while the western parts went to the Despoty of Epiros; the valley of Bulgarska Morava, part of Nisava and Southern Metochia with Prisren went to Serbia. This intensified the widespread dissatisfaction in the country, the first manifestations of which were the breakaway of Alexij Slav, Boril s cousin, in the Western Rhodopes and the Pirin Mountains and of his brother Strez in Macedonia as soon as Boril had seized the throne. , . tz i • ,
Boril was deposed and the throne was taken by Kalojan s legitimate heir. Ivan-Asen II (1218-1241). the son of Tsar
20 Политическа гео|рафи« iia срслновековиша «ългарси държава
Asen I. He made skilful use, on the one hand, of the difficulties of Hungary, to get back the Belgrade and Branicevo regions in 1218 and 1229, by way of a dowry through his marriage with the daughter of King Andrew II; and, on the other hand, he availed himself of the weakness of the Latin Empire and the conquest of Theodore Comnenus, Despot of Epiros, who had grown powerful (he proclaimed himself Emperor of Salonika in 1224) in the Aegean coast and Southeastern Thrace, to liberate Plovdiv and the northern part of its region in 1225 and 1229.
In the growing influence of the Bulgarian tsar over the Latins the emperor of Salonika saw a rival to his striving to capture Constantinople, and despite the alliance he had formed, he made for the Bulgarian frontiers; however, he suffered a total defeat and was taken prisoner on March 9, 1230 in the battle of Klokotnica. The predominantly Bulgarian population of the lands, captured by Theodore Comnenus, submitted voluntarily to the Bulgarian tsar, because of the humaneness and tolerance he showed to the Greeks. All Macedonia with Salonika, the Arbanasi lands or Albanon (today Albania) with Drac, Thessaly and Southern Thrace with Adrianople were now included in the Bulgarian State. The domains of Alexij Slav in the Pirin and Rhodopes region were also added to the Tsardom.
To Michael II, the son of Michael I Comnenus, Ivan-Asen left the domain of the Epiros Despoty with its capital Arta, while to his brother Constantine he gave Acarnania with Navpact. In the former capital of Theodore Comnenus the Bulgarian tsar placed the former’s brother, Manuel Comnenus, husband of his own daughter Maria Beloslava, as his vassal and its ruler. The new Despoty of Salonika included the lower reaches of the Vardar, Ber and the region of Dobrosubica (Kompania or Slanica, today the Enidzevardar or Gjanica region), Pieria, Thessaly and the western part of the Peninsula of Chalcidice (Kalamaria). The Peninsula of Mount Athos which was autonomously ruled by Protat was in a similar dependent position.
At the end of 1231 or the beginning of the following year Ivan-Asen II broke off the Uniate with the Pope and entered into an alliance with the Nicean Empire, with a view to acquiring the rank of patriarch for the head of the independent Bulgarian Church. This worsened his relations with Hungary and the Latin Empire against which the Tsardom engaged in hostilities, respectively, in 1232/33 in the territories along the Danube, and in Thrace and against Costantinople in 1235/36. In 1234 Tsar Ivan-Asen intervened in the civil war in Serbia, put Stefan Vladislav (1234-1243) on the throne, placing that country under his own political influence and on his dependence which is apparent from the data provided in a number of lives and from other facts. The Serbo-Bulgarian frontier of Tsar Kalojan’s reign was probably restored then, i. e. Southern Metochia with Prizren were again liberated at that time, together with Kosovo Pole with the valley of the Balgarska Morava and Nisava.
The balance of the change in political reorientation, respectively the return to Orthodoxy and the military operations engaged in against the neighbouring Catholic countries, shows that Bulgaria did not acquire any territorial or other advantages. The head of the actually independent Church obtained only formal recognition of his former patriarchal rank, while the Tsardom only received confirmation from Nicea of its power over the lands acquired after the victory at Klokotnica. What is more, the settlement of the Orthodox Bulgarian population and of the “Wallachians", who had come to Hungary from the south, across the Carpathians in the Bulgarian territories beyond the Danube due to their persecution in the Magyar Kingdom after the Uniate of Tarnovo with Rome had come to an end, as well as the assistance given to Nicea in expanding its rule in Thrace, had extremely unfavourable consequences for the Bulgarian State and people. Gradually the "Wallachians" took over the
lands to the south and east of the Carpathians and in the course of centuries assimilated the Bulgarian population, while the strengthened Nicean State increased its influence in the Balkans in the following decades. In the final count this did much to assist the restoration of the Byzantine Empire in 1261, while around 1340, a century later, the voivodates in present-day Wallachia and Moldavia which depended on Tarnovo acquired their independence and conditions were created for the appearance of the Wallachian and Moldavian formations and nationalities.
In the last five years of his reign Ivan-Asen II implemented a new turnround in his policy towards the Latin Empire. He appears to have grasped the real threat from Nicea and he tried to oppose the Western Greeks to those in Asia Minor with a view to maintaining a balance favourable to his own country. In his reorientation, the tsar probably bore in mind the new threat appearing from the northeast, the Tartars. The data show that their invasion of the lands across the Danube in 1241 — in the last year of the reign of Ivan-Asen II — was repelled. His reign marked the height of the political, economic and cultural development of the restored Bulgarian State. Its frontiers once again reached the shores of the Black, the White (Aegean) and the Blue (Adriatic) Seas and extended between the right banks of the lower reaches of the Drina and the Danube (from Srem to the Iron Gates), the crest of the Carpathians on the norhtwest; the Suceava and Stami$oara Plateaux, the Southern Albanian and Southern Macedonian Mountains on the southwest, while the Midia-Enos line formed the boundary on the southeast.
♦ ♦ ♦
After the death of Ivan-Asen II the positions of Bulgaria grew worse. Although under his heir, Kaliman I Asen, a minor (1241-1246), the Tsardom preserved its extensive territories intact, in 1242 it was already helpless and unable to ward off the blows of the Tartars returning from a devastating campaign in Central Europe, and in fell under the sway of their Khan. Dynastic squabbles also contributed to increasing the ruin during the rule of the regency of Kaliman’s halfbrother, Michael II Asen (1246-1257), who had seized the throne.
The Nicean Empire now rising at the expense of the Bulgarian Tsardom dealt a decisive blow to the Balkan possessions of the Comneni, and destroyed the balanced status quo between the rival east and west Greek factions created by Ivan-Assen II which had been favourable to Bulgaria. The Niceann Emperor, John Vatatzes, took advantage of the dynastic quarrel in Tarnovo and the Tsardom’s lowered forces of resistance to add a considerable amount of the Tsardom’s territories to its own without any military operations in 1246: annexing Southern Thrace and Adrianople, the Aegean coast and the Rhodopes up to the River Marica, the valley of the Mesta and a large part of that of the Struma with Seres, Melnik, Velbazd (today Kjustendil) and also Eastern Macedonia, probably up to the Rila Mountains, Konjavska Mountain. Doganica, Kozjak, peak Sultan Tepe, Goljak Cuka, Plackovica, Ograzden, Belasica and Krusa Mountain. In view of the process of disintegration, which had begun, present-day Albania, Western and Southwestern Macedonia including the valley of the Bistrica-Haliakmon, with the fort of Servia, i. e. the two whole zemli or chorae of Drac (the Arbanska land), the Devol chora with Ohrid and part of the Prilep chora (including Prilep and Bitolja) voluntarily submitted to Michael II, Despot of Epiros.
However, a careful analysis of the source material and the events which followed show that Bulgarian rule had been maintained over Northern and Central Macedonia up to the Eastern Albanian Mountains, Desat, Jama. Bistra, Bukovik, Suha Gora, Karadzica, Babuna, Selecka, Nidze and Pajak,
i. e. the region of Skopje, the rest of the Prilep region (with Veles, etc.) and also in Southern Metochia and Prizren, Kosovo Pole and the valleys of the Bulgarska Morava and Nisava. Vagueness of the style of G. Acropolites when writing about the Bulgarian lands occupied by the Greek states in 1246, and in T. Skoutariotes and monk Ephraim who later used his text, misled present-day historiographers in determining the actual territorial losses suffered by Bulgaria in Macedonia of today at that time.
The Magyars also seized part of the tsardom’s lands across the Danube, probably the Severjan Banat where they settled knights of the Order of S. John (the Hospitallers) to strengthen their power and guard the frontiers. The statement of Rubruk that “Wallachia is Asen’s land’’ shows that the Tarnovo Tsardom had kept its possessions east of the River Oltul.
The discontent aroused by the inaction of the regency and the treaty it had signed with Nicea in 1246 confirming the severe territorial losses, led to the breakaway of part of the Boyars, those who were against the men responsible for the court coup d’etat. Kalojan in the region of Sredec, Konstantin Tih in that of Skopje, Jacob Svetoslav in the Western Balkan Range, and. probably, the Vranja region (i.e. the region along the Morava and the Nisava) and some others refused to submit to the rule of Tarnovo and ruled their domains independently.
In 1252 and the following year Joan Vatatzes respectively annexed the Despoty of Salonika, while Prilep and Veles (which Konstantin Tih had lost in the meanwhile) of the Despoty of Epiros and the notables in Ohrid, Devol, Kostur and the Arbanaska land submitted to him voluntarily.
In 1252 the regency sought compensation for the losses in an unsuccesful campaign against Serbia in an alliance with Dubrovnik and began operations against Nicea after the death of Joan Vatatzes. In spite of the support of the population in the Rhodopes, Central and Eastern Macedonia which rose in rebelion and voluntarily joined their own country, the new Emperor, Theodore II Lascaris (1255-1258) drove back the Bulgarian troops from Southeastern Thrace, recaptured almost all the lands which had seceded from Nicea and forced the Tarnovo government to the unfavourable Regina Peace in 1256. According to G. Acropolites, Nicephorus Gregoras, the circular message of the Emperor Theodore II and certain data in the poem of Manuel Phyles about the events that followed, it is apparent that the former status quo had been reestablished, namely Nicea retained the occupied lands in Macedonia (probably without Veles) and Thrace. In the latter region the tsardom retained Plovdiv, Boruj (today Stara Zagora), Debelt and Agathopolis (today Achtopol), while the boyars who had broken away from Tarnovo kept their independence.
The increasing discontent led to a new court coup d'etat and the removal of Michael II Asen. The dynastic crisis came to an end with the election of the Skopje boyar, Konstantin Tih, as tsar (1257-1278). This restored the unity of the free Bulgarian lands, since the boyars, who had broken away in the western border regions, once more recognized the rule of Tarnovo. Only the pretenders to the throne whose claims had been set aside detached certain territories: the Russian Rostislav Mihailovic, the Magyar vassal and Ban of Macva took some of the Vidin and probably of the Sredec regions, while Mico took Nesebar.
To legitimize his power the new tsar married the daughter of Theodore 11, who was the granddaughter of Ivan-Asen II, and look the name of the Tarnovo dynasty. Both rulers needed an understanding, for Konstantin Tih-Asen had to deal with the two pretenders to his throne, while the Niceans had first to deal with the coalition of the Despot of Epiros, the Sicilian King Manfred and the Achaean Prince Guillaume de Villehardouin, and ul’imately with the Latin Empire.
Whereas the Niceans achieved their aims and restored the Byzantine Empire in Constantinople in 1261, the Bulgarian tsar not only failed to avail himself of the rivalry which had blazed up between the Greeks to continue Ivan-Asen’s policy of letting them weaken each other and restore the Tsardom’s position as a leading power, but did not even succeed in getting back any territories at all from his enemies. Mico shut himself up in Nesebar, and with the help of the Magyars Rostislav kept the northwestern frontier regions: those of Belgrade, Branicevo, Vidin and Severin. After the latter’s death in 1262, the Hungarian King left Vidin to the Bulgarian Despot Jacob Svetoslav, who became his vassal, and Rostislav’s son, Bela, inherited the remaining lands.
Relations between Bulgaria and Byzantium grew worse when Michael VIII Palaeologus blinded his coruler Joan IV Lascaris, the brother of the Bulgarian tsaritsa, and proclaimed himself as the only basileus in Constantinople. Konstantin Tih-Asen took advantage of the civil war which had broken out in Hungary and the internal difficulties of the usurper and began successful operations against the Empire. During the following years of 1263/64, however, the Byzantines won back not only Stanimaka (today Asenov-grad), Vrizis (today Panarhisar) and the other forts in the Rhodopes and Southeastern Thrace retaken by the Bulgarians, while Mico gave them back Nesebar, but captured Plovdiv, Agathopolis, Sozopol, Debelt, Rosokastro and other forts of the Thracian Pomorie and up to the foothills of Sredna Gora. However, the Tarnovo Tsardom retained Boruj, Dabilin-Diampolis (today Jambol), Aetos (today Ajtos) and other forts in Zagore, Sarnena Gora and the sub-Balkan plains; they had been taken later, during operations against Ivajlo, as is apparent from the data provided by the poem of Manuel Phyles. With the aid of the Magyars Jacob Svetoslav repelled the invasions of imperial troops in his lands. During the internecine struggles in Hungary he temporarily recognized the supremacy of the Bulgarian tsar.
Bulgaria did not succeed in getting back lost territories either during the operations in Thrace as a Tartar vassal, or after the improvement of relations with the Empire following the death of Tsaritsa Irina and Konstantin Tih-Asen’s new dynastic marriage with the niece of Michael III Palaeologus. The latter did not return Nesebar and Vachelo-Anchialo (today Pomorie) which had been promised as a dowry of the new tsaritsa.
The voilent death in 1273 of Jacob Svetoslav and Bela, the son of Rostislav, did not lead to the return of the northwestern frontier regions to the Tsardom. Other Bulgarian boyars settled in them as independent rulers: Sisman in the Vidin region and the brothers Darman and Kudelin in the Belgrade and Branicevo regions with the fort of Zdrelo (today Gornjak) as their centre.
The internal situation of the Tarnovo Tsardom was also complicated by the antifeudal rebellion headed by Ivajlo. After the death of Konstantin Tih-Asen in 1278 in a battle with the rebel forces, their leader was proclaimed tsar and undertook the defence of the country against the invasions of the Byzantines, and their allies the Tartars. The latter appear to have retained part of the Dobrudza and the lands across the Danube, Great Wallachia (to the east of the River Oltul) and the southern part of Moldavia, while the Greek troops seized the forts in Zagore and the sub-Balkan plains, i.e. the whole of Thrace. As they were unable to overcome the defence system in the Balkan Range, they landed in Varna in February 1279 and imposed their own man, Mico’s son who took the name of Ivan-Asen HI, on the throne of Tarnovo. However, he was unable to keep power in his hands and fled to Byzantium, while the Bulgarians elected as their Tsar Georgi I Terter (1280-1292). At the beginning of his reign his Tsardom had been reduced only to present-day Northeastern Bulgaria with part of the Dobrudza, the regions of Sofia and Ni§, North and Central Macedonia, the
valley of the Bulgarian (today the Southern) Morava, Kosovo Pole with Lipljan and Southern Metochia with Prizren. Like the Tsardom, the independent rulers Sisman, Darman and Kudelin fell under the sway of Nogaj, the powerful khan of the Tartar "Golden Horde”.
Georgi Terter took part in the coalition formed against Byzantium in 1282 and followed the allied Serbian army to pass through his southwestern possessions. However, this army had to withdraw after the coalition disintegrated and at the danger from the Tartars who had been sent against Bulgaria by the Emperor Andronicus II (1282-1338), descendant to the Byzantine throne. As it was impossible for him to expand his kingdom which was rapidly increasing in strength within the lands ruled by Hungary and populated by Serbs, the new Serbian King Stefan Uros II Milutin (1282-1321) turned his eyes to Bulgaria’s western border lands. He succesfully made use of the decaying Tarnovo rule and the Byzantine emperor’s reluctance to go to war to accomplish his aims of conquest. In 1283 the Serbian troops invaded the Skopje region, Southern Metochia and Kosovo Pole, afterwards seized Debar and Kicevo which were subjected to Byzantium at that time, and also seized Porec the following year, 1294. The remaning Bulgarian possessions in Macedonia (Veles, Stip, Prosek, Ovce Pole, Strumica, Maglen, etc.) were thus completely cut off and were easily seized by Byzantium.
The two Nemanovici brothers correctly surmised that if they expand further in the Bulgarian lands they would meet no resistance on the part of the Tarnovo tsar, since Khan Nogaj had made him completely dependent on himself. In the meantime, when in 1291 they seized the domains of Darman and Kudelin, Georgi Terter lost the khan's favour. Only Sisman showed any resistance in a campaign against the interior of Serbia, but he was left without the support of Smilec (1292-1298), the man Nogaj had placed on the Bulgarian throne. The khan only intervened when the Vidin ruler had lost even his capital; Nogaj gave it back to him and placed Serbia too under his rule to prevent that country from becoming too powerful.
When Ivan IV Stefan came to the throne as the heir of Smilec, Nogaj fell in battle against his rival KhanToktu in 1299. Theodore Svetoslav Terter (1300-1322) won the victor’s confidence and removed Caka, the son of Nogaj, from the Tarnovo throne which he had seized. To reward him Toktu gave the new tsar back the lands across the Danube as far as the Lower Dnester with Belgrade-Moncastro (today Belgorod Dnestrojskij). The Bulgarian domination of present-day Southern Bessarabia is apparent in certain Genoese documents, Abulfeda’s Geography and the anonymous Description of Southeastern Europe, date 1308. An analysis of the latter and of the Old Russian List of Danubian Cities shows that at that time the Tarnovo Tsardom had retained its possession of Southern Moldavia and the Ungrowallachian Voivodate to the east of the Oltul. Present-day Lesser Wallachia (to the west of the same river) was within the boundaries of the independent Vidin region of Sisman. Source data and the events which followed show that his domains lay between the Carpathians (from the Cerneva Kula Pass, Romanian Turnu Rosu to the Iron Gates), the Berkovica, Ciprovci, Vraca and Svarliska Mountains and the lower reaches of the River Ogosta. They also included lands along the left bank of the Bulgarska Morava up to Jastrebec Mountain, or its mouth in Velika Morava and along the right bank of the latter south of Ravan (today Cuprija).
In the very first year of his reign Theodore Svetoslav frustrated the attempts of the Byzantine Emperor Andronicus II (1282-1328) to place by military force his own man on the Tarnovo throne and to turn the Tsar's uncle Eltimir against him. Eltimir was the autonomous ruler of the sub-Balkan Kran region, between the Balkan Range and Sredna Gora from the saddle of Koznica to Sliven.
In 1304 the Tarnovo tsar liberated the regions of Zagore and Thracian Pomorie which Byzantium had seized, part of the forts submitting voluntarily to him. For the assistance he had given Theodore Svetoslav ceded to his uncle Eltimir Dabilin (today Jambol) and Lardeja (probably near present-day Straldza). However, when Byzantium drew him to its own side in 1306. the tsar took the whole domain away from him and added it to his Tsardom. According to a treaty signed (probably in 1308), the Bulgaro-Byzantine frontier in Thrace now ran from the Black Sea coast south of Agathopolis (probably at Cape Ineada) and followed the crest of Strandza Mountain and its spurs, Pedinadag. the Dervent Heights, Sakar. the Manastir and Cirpan Heights and the southern foothills of Sredna Gora. Byzantium retained Midija (today Kaikoy), Viza. Skopelos (today Eskipolos), Adrianople, Konstancia (today the town of Simeonovgrad), Plovdiv, Cepena (today Dorkovo), Verbazd and those parts of Macedonia seized between 1246 and 1284.
Georgi Terter II (1322-1323). Theodore Svetoslav’s son, availed himself of the internecine strife in Byzantium and liberated Plovdiv with its region, but perished (probably during the campaign) without leaving an heir. In the interregnum which followed, Byzantium and Vojsil, the brother of Smilec, succeeded in seizing the territory between the Tundza and the sea.
The rule of a second dynasty of the Asenids began with the election of the Vidin ruler Michael III Sisman-Asen (1323-1330) to the Turnovo throne and an end was put to the existence of two separate Bulgarian states. Reinforced by auxiliary detachments of Ungrowallachiansand Tartars, the royal army recaptured the towns in Northern Thrace which had been taken from the tsardom, without Plovdiv which had been taken by the Byzantines in the meantime, and Sozopol. The frontier was confirmed by treaties between the two sides signed at the beginning of August 1324 and the spring of 1328 by virtue of which the line established for the frontier once more left to Byzantium Midija, Skopelos, Adrianople with the nearly forts of Provaton. today Pravadi. and Vukel (today the village of Matocina. Haskovo District).
Michael III Sisman did not continue the work of liberating Thrace in order to secure an alliance with Byzantium for joint operations against Serbia. While the Emperor Andronicus III massed troops in Bitolja, the Tsar concentrated his forces near Velbuzd (today Kjustendil). His aim was to liberate the territories in Macedonia seized by Stefan III Decanski and his father, and to prevent the Byzantines from retaining the lands they had won.
Having broken the truce he had signed, on July 28, 1330 the Serbian troops surprised part of the Bulgarian detachments and defeated them at the present-day village of Siskovci, where the Tarnovo ruler met his death. Intercepted by the Bulgarian detachments which had not taken part in the battle, the Serbian king gave up his intention to conquer the Tarnovo Tsardom and made instead for Macedonia from which the Byzantine emperor had already withdrawn. He hoped to expand his domains in this region as unimpededly as he had mastered Veles, Prosek and §tip which had been given up to him in 1328 by the local Byzantine governor Michael Asen. but he did not achieve his aim.
In the autumn of 1330 the Emperor Andronicus III ravaged the Thracian confines of Bulgaria and forced the towns of Vahelo (Anchialo), Nesebar, Aetos, Ktenija (unspecified), Rosokastro and Dabilin (Diampolis) to surrender to him. The territorial losses suffered created discontent against the inactive regency of Ivan Stefan. He was deposed in the early months of 1331. The boyars elected Ivan-Alexander-Asen, Michael Ill’s nephew by his sister (1331-1371) and power passed into the hands of another branch of the dynasty of the Asenids.
In the spring of that same year the new king availed himself of the fact that Byzantium was engaged with the
Ottoman Turks in Asia Minor and recaptured the Thracian cities of the Zagore and Thracian Pomorie regions with the exception of Nesebar. When the Greeks again invaded his country Ivan-Alexander proposed peace to the emperor and an alliance against the common threat from the Ottoman Turks. Andronicus III refused this offer and the renewed war led to the defeat of the Emperor’s army at Rosokastro on July 18, 1331. The population in Nesebar and the other forts ’’around the Haemus“ slew the Byzantine garrisons and thus the whole of Pomorie was once more included in its own state.
At some time after 1331 (when we have the last data that Tartar auxiliary detachments had taken part in the royal army’s operations against Byzantium and of Belaur's attempt at rebellion) but before 1339 (the end of the rule of Khan Uzbek). Southern Bessarabia appears to have remained under the Tartar rule. Written and cartographic sources only indicate under his rule that the western frontiers of the Tartar "Golden Horde” had reached the Danube and Vicina (today Ismail), i.e. its Delta. It is more acceptable to consider that this region had remained under the sovereignty of the Bulgarian tsars, including the early decades of the reign of Ivan-Alexander, than that Bulgarian rule had come to an end at the time of the death of Theodore Svetoslav who had won the region back.
Bulgarian troops intervened several times in the Byzantine civil wars which had broken out again in 1341, but achieved modest territorial gains only in 1344: Plovdiv with part of the North-western Phodopes, the forts of Cepena, Kricim. Peristica (today Perustica), S. Justina (today the village of Ustina, Plovdiv District), Stanimaka, Aetos (on peak Sokolica near the present town of Smoljan), Beden and Kosnik (southeast of the present-day town of Rudozem), a total of 15 in all.
It was Stefan Dusan, the Serbian King, who obtained the greatest advantages from the dynastic quarrels in Byzantium and the Ottoman invasion of Thrace; he availed himself of the lack of government and the indifference of the population at the change of one alien rule for another to obtain without military operations not only those parts of Macedonia held by the Greeks (without Salonika), but also the Epiros (without Butrot, today Butrinti), Aetolia, Albania (without Drac, today Durasi) and almost the whole of Thessaly.
In the first decade and half of Ivan-Alexander's reign, the Tarnovo Tsardom achieved comparative internal unity, a certain economic advance and international recognition, while in 1344 also the last return of the territories lost in the mid-13th century and later. After this, however, under the impact of a number of internal and external factors an uncontainable decline set in.
The tsardom waged defensive wars only and began to lose territories irretrievably, either because of their breaking away in the extremely advanced phase of feudal relations, and as a result of the personal political mistakes of Ivan-Alexander (favouring relatives and powerful nobles by ceding prerogatives, lands, etc. to them as rewards for assistance he had received from them), or owing to the conquests of neighbouring countries or the Ottomans in an international situation which was growing increasingly complex. Large landowners, such as Balik and his brothers of the Terter family in the Dobrudza (since before 1345). the Ungrowalla-chian voivodes in the lands across the Danube, etc. had gradually been growing economically and politically stronger at the expense of the weakening central government to achieve more or less an independent state. Besides its age-old enemy Byzantium, the Tarnovo Tsardom was threatened once more, on the one hand, by the Hungarian Kingdom of which Ludwig I the Great had become king (1342-1382) and, on the other hand, by the Ottoman Turks who had gradually begun since 1344 to ravage its territories in Thrace.
In 1352 the Magyars formed a vassal voivodate in
MoldaviaWhich included those southern parts of this region which had until then been under the Tarnovo Tsardom and the territories up to the Dnester which had been taken from the Tartars.
In that same year of 1352 the Ottoman Turks began to fight on their own account and captured the first Byzantine fort on the European shore, while in 1362-64 they violated the territory of the Bulgarian Tsardom as well, seizing Borui Plovdiv and other cities in Thrace.
In the spring of 1365 the Magyar troops placed under their own rule the region of Vidin which had until then been ruled by Ivan Sracimir, who had been proclaimed by his father as со-ruler with himself, while in 1366 the fleet of Amadeus VI of Savoy seized the Black Sea ports south of Varna and handed them over to the Byzantines the following year. As a reward for the assistance he had given in recapturing the Vidin region in 1369, Ivan-Alexander ceded Varna to the rulers of the Dobrudza, and the territories across the Danube up to the River Oltul (present-day Lesser Wallachia or Oltenia) to the Ungrowallachian voivode. The traditional autonomous rule of the Ungrowallachian Voivo-date was probably extended when Ivan-Alexander ceded some of his prerogatives to his father-in-law, Ivanko Bessaraba. However, he retained his suzerainty over the Voivodate, because, according to the data in the Charter of Radu 1. he continued to collect customs duties at Ruker in the Bran Pass of the Carpathians, while his son, Ivan Sisman, according to Ottoman and Western written sources, retained to the end of his reign the forts on the left bank of the Danube: Holavnik (today Turnu Magurele) and Malko Jorgovo (today Giurgiu). Through them he was able to control the voivodate which probably proclaimed its independence during his reign.
* * *
After the death of Ivan-Alexander in 1371, Ivan-Sracimir did not recognize the rights of his half-brother Ivan Sisman (who had been placed on the Tarnovo throne by his father) and proclaimed himself the independent tsar of the Vidin region.
The process of disintegration did not spare the remaining Balkan states, particularly Stefan Dusan’s kingdom which had an extremely short life. It finally disintegrated immediately after his death in 1355 because of its heterogeneous ethnic composition and the lack of state traditions.
The fragmentation was the greatest in the western Bulgarian lands, initially seized by the Greeks and later by Serbia. In present-day Macedonia, a number of independent rulers set themselves up: Valkasin (in its northern and central parts with Prilep as its centre); his brother Ivan Uglesa (in its Aegean part with the Peninsula of Chalcidice and Southwestern Thrace up to the Marica with his capital in Seres); the Deyanov brothers (in Northeastern Macedonia with Velbazd, today Kjustendil, as their principal city); Andrej Gropa (in Ohrid and its region); Bogdan (along the Lower Vardar with his seat in Zensko, today Gynekokastron); Hlapen (in Southern Macedonia with his centre in Voden) and others. Radic Brannivic proclaimed his independence in Branicevo, while Vuk Brankovic did the same in Kosovo.
The feudal fragmentation of the lands populated by the Bulgarians, the most numerous nationality in the Balkans at that time, proved fatal for the whole of Eastern Europe
because it prevented them from offering a common resistance. It also had a negative effect on the formation of a common Balkan front against the Ottoman Turkish conquerors. The mutual mistrust and egotistic interests of the individual feudal rulers was largely responsible for this. They did not achieve a decisive success in the struggle against the sultans because they acted separately or in restricted alliances.
The defeat at Cernomen on September 26, 1371 of Valkasin and Uglesa. who were left without real assistance from the other Christian rulers, led to the conquest of Southern Macedonia and Thrace, and also to the Vidin, Dobrudza, Velbazd and Prilep rulers’ becoming dependent on the Sultan, and soon afterward the same fate befell the Tarnovo tsar and the Byzantine emperor.
The lack of agreement did not allow them to benefit from the victory at Plocnik in 1387 of the united forces of the Serbian Prince Lazar, Tvardko, King of Bosnja, Ivan Sisman, Tsar of Tarnovo, and Ivanko, Despot of Karvuna, to avoid new conquests on the part of Ottomans. The following year Mifirad I concentrated his forces against the Tarnovo Tsardom which, despite its losses, still remained the largest state in the Balkans along with the Byzantine Empire. The Ottoman Turks succeeded in extending their conquest in Moesia capturing the forts in present-day Northeastern Bulgaria and then directed their attacks against the domains of Ivanko, Despot of the Dobrudza. The Ungrowallachian Voivode Mircea soon had to exchange his dependence on the Tarnovo tsar for that on the sultan. He acted in the rear as the sultans’s ally and captured the important fort of Drastar (today Silistra), but did not succeed in maintaining himself here and in 1391 was forced to surrender it to the sultan who made it the first Ottoman fort north of the Balkan Range.
The defeats of the Serbs and Bosnians at Kosovo Pole in 1389 placed their rulers under the sultan's dependence and set free the forces of Bajazid I against the Tarnovo Tsardom, also opening the road to Hungary. This forces its King Sigismund (1387-1437) to form an alliance with Ivan-Sisman and the Ungrowallachian voivode who had given up his allegiance to the sultan.
In the spring of 1393 the sultan’s troops captured Tarnovo, and the tsar shut himself up in the fort of Nikopol to wait for his Hungarian ally. Bajazid I aided by his vassals (the Serbian ruler Lazar, the Prilep ruler Marko and the Velbazd ruler Konstantin among others) dealt with the Voivode Mircea at Rovine on May 17, 1393, after which he made for Nikopol where on June 9, 1395 he slew Ivan-Sisman.
The Tarnovo Tsardom was completely conquered together with the territory ruled by the Despot Ivanko in the Dobrudza. Sultan Bajazid also annexed the lands belonging to the Velbazd and Prilep rulers who had fallen at Rovine.
The crusade against the Ottoman conquerors, headed by King Sigismund, came too late; it suffered defeat at Nikopol on September 25, 1396. Soon afterwards Sultan Bajazid also subjected the Vidin Tsardom whose ruler Ivan-Sracimir rejected his dependence on the Sultan when the Christian forces advanced and had joined in the struggle to drive the Ottoman Turks out of the Balkans. The free existence of the last part of the mediaeval Bulgarian State came to an end with the destruction of the Vidin Tsardom and Bulgaria left the stage of history for close on five centuries.
СЪДЪРЖАНИЕ
Увод ............................................................................
Глава I Характер, устройство и териториална структура на българската държава през периода 1186— 1396г.............................................................. 9
Глава II Първоначално териториално ядро на Търновското царство (1186 - 1196) .... 28
Глава III Териториално нарастване при възхода на България (1197 —1241).......... 42
Глава IV Промени в границите на българската държава и феодалното й раздробяване (1242 -1300) ................................................................... 66
Глава V Търновското царство и процесът на децентрализация през първата половина на XIV век ........................................................................ 84
Глава VI България и феодалните владения в земите. населени с българи, през втората половина на XIV век ............................................................101
Заключение .....................................................................114
Приложение Обхватът на българската държава, отразен в картографията от XII до XIV в...........................................................................122
Списък на картните изображения .................................................126
Списък на съкращенията в текста ................................................126
Показалец на личните имена .....................................................128
Показалец на географските обекти и етническите имена ...........................134
Съкращения в показалците .......................................................142
Резюме на руски език ...........................................................143
Резюме на английски език .......................................................151
СОДЕРЖАНИЕ
Введение ..................................................................... 5
Глава I Характер, устройство и территориальная структура болгарского государства периода 1186—1396 гт. ......................................................... 9
Глава II Первоначальное территориальное ядро Тырновского царства (1186 — 1196) ... 28
Глава III Территориальное расширение во время восхода Болгарии (1197 — 1241) 42
Глава IV Изменения границ болгарского государства и его феодальное раздробление (1242 -1300) ................................................................. 66
Глава V Тырновское царство и процесс децентрализации в первой половине XIV в. 84
Глава VI Болгария и феодальные владения в землях, населенных болгарами, во второй
половине XIV в...................................................... 101
Заключение ..................................................................114
Приложение: Отражение охвата болгарского государства в картографии XII — XIV вв. ... 122
Список карт .................................................................126
Список сокращений ...........................................................126
Указатель личных имен .......................................................128
Указатель географических объектов и этнических наименований .................134
Сокращения в указателях .....................................................142
Резюме на русском языке .....................................................143
Резюме на английском языке ..................................................151
CONTENTS
Introduction .......................................................................... 5
Chapter I Character, Organization and Territorial Structure of the Bulgarian State in the period 1186 - 1396 .................................................................... 9
Chapter II Initial Territorial Nucleus Timovo Kingdom (1186—1196) ................... 28
Chapter III Territorial Growth during the Advance of Bulgaria (1197—1241) ............ 42
Chapter IV Changes in the Frontiers of the Bulgarian State and Its Feudal Fragmentation (1242 -1300) .......................................................................... 66
Chapter VThe Tarnovo Kingdom and the Process of Decentralization in the First Half of the 14th
Century ..................................................................... 84
Chapter VI Bulgaria and the Feudal Domains in the Lands Populated by Bulgarians in the Second Half of the 14th Century .....................................................101
Conclusion ............................................................................114
Supplement: Extent of the Bulgarian State in the Cartography of the 12th — 14th Centuries .... 122
List of Maps ..........................................................................126
List of Abbreviations .................................................................126
Index of Proper Names .................................................................128
Index of Geographical Sitesand Ethnical Names .........................................134
Index Abbreviations ...................................................................142
Summary in Russian ....................................................................143
Summary in English ....................................................................151
ПОЛИТИЧЕСКА ГЕОГРАФИЯ НА СРЕДНОВЕКОВНАТА БЪЛГАРСКА ДЪРЖАВА
П. Коледаров
Редактор К. Атанасов Художествен редактор В. Александров Технически редактор В. Андронова Коректори А. Рогачева, К. Тошкова
Издателски индекс 10671 „ ,о 9531472531 Код 28 0622-16-89
Дадена за набор на 18.V. 1987г.
Подписана за печат на 15. VI. 1989г.
Излязла от печат на 31. VII. 1989 г.
Формат 70x100/8 Тираж 1800
Печатни коли 22 Издателски коли 28,51 УИК 38,32 Цена 7,27 лв.
Фотонабор — Издателство на БАН Печатника на Издателството на БАН
1113 София, ул. „Акад. Г. Бончев**, бл. 6
Поръчка №4126