/
Похожие
Текст
VERA MUTAFClEVA
LE TEMPS DE KIRDJALIS
Editions de Г Academie bulgare
des sciences. Sofia, 1993
KPA МУГАФЧИ18А
КЪРДЖАЛИЙСКО
време
ИЗДАТЕЛСТВО
НА БЪЛГАРСКАТА АКАДЕМИЯ
НА НАУКИТЕ
София. 1993
VERA MUTAFClEVA
LE TEMPS DE KIRDJALIS
Editions de Г Academie bulgare
des sciences. Sofia, 1993
KPA МУГАФЧИ18А
КЪРДЖАЛИЙСКО
време
ИЗДАТЕЛСТВО
НА БЪЛГАРСКАТА АКАДЕМИЯ
НА НАУКИТЕ
София. 1993
„Кърджалийско врсме“ е трнйсетгодишен период, по своему характерен за
исторического развитие на Балканите. През този период се пресичат действията
на голям брой сили, не само различии, но и противоположни, макар в цялостта си
те да образуват нещо единно: голямата анархия. Един обществен хаос, който
въвежда Османската империя в нейната мъчителна и дълготрайна, в крайни
сметка съдбоносна криза.
Задачата и приносит на авторката е в това, че тя разкрива институциите и
явленията, създали предпоставките за хаоса. Че изследва действията на
разнородните сили, конто го завихрят. Че уточнява етапите, а оттам и мислената
крива на развитието иа този хаос, който, преминавайки през невъобразимн
перипетии, започва да се структурира. За да изведе в последна сметка поробените
балкански християни досъстояние, напълно различно от онова, с което те са
навлезли в хаоса.
Кърджалийско време е създало почва за личности и явления така ярки, че те до
днес прнсъствуват в историографията, литературата и легендата на всички
балкански страни. Неговите рецидиви продължават да ин изненадват като
състояние на духовете тук до днес.
ISBN 954-430-127-5
© Вера Петрова Мутафчиева, 1977 и 1993
с/о Jusautor, Sofia
941 Б
УВОД
В историографията има проблеми, конто
по традиция са категорично разрешепи. Проблеми, чието ново
поставяне или изследване изглежда излишно. Такьв е в нашата
историография проблемът за кърджалийството, дало името си на
немалък период от новата ни история: „кърджалийско време“.
При цялата категоричност на постановките и оценките за това
време обаче то е било и си остава с неразкрито съдържание:
неописано в своята противоречива пълнота, неанализирано.
Липсата на охота да бъде цялостно изследвано кърджалийството
вероятно може да се обясни с обективни причини.
За разлика от предхождащите го стихийни и масови
раздвижвания то стой относително близко до наше време, за
него са се залазили препредадени през две-три поколения, отсетне
записани спомени. Извън спор е, че кърджалийските години били
преизпълнени с кръв и огън, с опустошително разорение на
земите ни. Своите страдания българите отразили във фолклора
си — тях са имали пред очи нашите ранни историографи при
оценката на „кърджалийско време“, конто не е претърпяла
съществени изменения от Иречек до днес. Впрочем първата
причина кърджалийството да остане неизучено е тази: отрицател-
ната оценка за него. Емоционално оправдан, такъв мотив едва ли
е приемлив и за науката, тъй като и най-реакционните, и най-
брутално отрицателните за общественото развитие явления все
пак са били обект на научно изследване.
Друга обективна причина, щото кърджалийството да не бъде
изследвано в дълбочипа и ширина, се корени в това, че — макар
да се разиграло върху българска земя, макар да увлякло процент
българи, макар да се отразило върху историческото битие на
народа ни, — кърджалийството по същество принадлежи не към
историята на България. То било плод от развитието на
османското общество през XVIII в. Разработката на проблема за
кърджалийството следователно е от компетентността не на
българистиката, а на османистиката, която би следвало да го
изведе от неговите органични корени, да свърже появата и хода
5
му с цялостния развой на османската обществено-икономическа
система, да уточни мястото му веред многобройните прояви на
кризата на късния османски феодализъм.
Така, като си даваме сметка, защо проблемът за кърджалий-
ството е бил пренебрегван в нашата историография, защо това
крупно явление е останало без разкрита фактология и анализ на
същността му, поставяме за задача на предлаганото изеледване
въпросите:
1) Да установи кои от чертите на османската феодална
система след нейния „класически период44 са обусловили появата
на кърджалийството.
2) Да датира наченките на изеледваното явление.
3) Да определи неговата типология.
4) Да разкрие оргапичната връзка между кърджалийството и
останалите компонента на размириците през хронологическия
отрязък, наричан „кърджалийско време44.
5) Да опише проявите и развитието на силите, конто предиз-
викали феодалната анархия, както и динамиката в съотноше-
нието между тях.
6) Да установи специфичната структура на местната власт,
спонтанно наложила се през „кърджалийско време44 в Румелия.
7) Да анализира корелациите между кърджалийството, от
една страна, и централизма или властта по места, а също и
производителното население — от друга страна.
8) Да проследи причините за края на кърджалийството, а след
него и на размириците изобщо.
9) Да очертае ролята на българите в или против размирието,
както и последиците от „кърджалийско време44 за народа ни.
Всички останали събития, процеси и явления, конто принад-
лежат към разглеждания период, но не са част от проблема,
който сме поставили (като например реформите на Селим III,
руско-турските войни от 1787—1791 и 1806—1812 г., евързаните с
тях освободителни опити на българите, Сръбското въетание и
участието на българите в него, и пр.), ще бъдат засегнати само
дотолкова, доколкото са се отразили в един или в друг смисъл
върху изеледваното явление.
Разработката, към която пристъпваме, е неблагодарна.
Компрометира я съвсем законного отрицателно отношение на
българина към един огнен и кървав период от миналого на
земята му. Но, без да бъде плод от собственото ни развитие,
кърджалийството е дало значителни отражения върху нашата
история — това и оправдава усилията на изеледвача.
6
СЪСТОЯНИЕ НА ПРОБЛЕМА
В ЛИТЕРАТУРАТА
Книжнината, посветена на Османската
империя през разглеждания период (последната четвърт на XVIII
и първите години на XIX в.), е особено богата. Нея дьлжим на
интереса на чуждите сили към зараждащия се Източен въпрос,
към изобилното на събития управление на Селим III, та дори и
към личността на един странен за тогавашните представи султан.
Част от тази книжнина е плод на наблюденията и проучванията
на автори — съвременници на събитията или писали наскоро след
тях. Друга част е възникнала по-късно, въз основа на европейски
и османски източници за управлението на Селим III. В своя
преобладаващ дял тая литература се е появила до началото на
нашия век, след което трудовете, посветени на разглежданото
време, стават твърде редки*.
При изследването на кърджалийството обаче въпросната
научна или мемоарна книжнина е използуваема само дотолкова,
доколкото засяга конкретния проблем — тоест в изолирани
случаи. Наситената с напрежение международна обстановка от
Френската революция, та до Виенския конгрес, честите промени в
съотношението на силите в Европа, кръстосването на чужди
интереси в Османската империя, Селимовите реформи, борбите
против тях (намерили своя взривен израз в така наречените
Първа и Втора константинополски „революции1* — 1807 и 1808 г.)
— всички тези първостепенни проблеми са привличали цялото
внимание на наблюдатели и изследвачи, конто само мимоходом
и предимно никак не отделят в съчиненията си място за въпрос от
твърде локално, „румелийско** значение, какъвто е кърджалийст-
вото. Дори последните компетентни монографии върху вътреш-
нополитическите събития в Османската империя през казания
период също го отминават бегло2.
Вероятно най-ранната дефиниция на явлението е онази, конто
намираме в „Сръбски речник** на Вук Караджич, чието първо
издание датира от 1818 г. Ето какво гласи тя: „Кърджалиите били
турски хайдути, конто се появили в Румелия след последната
Немека война—1791 г. Те били много хилядиистях Пазвантоглу
разбил царската войска — 1796 г. Те били най-вече турци, но
приемали в своята среда и християни, тъй като слабо зачитали
някакъв закон. Те нападали градовете и определяли сумата,
конто трябвало да им се заплати, за да не ги запалят и разграбят,
7
а после ставали наемници на някой паша и на други турски
първенци, конто воювали помежду си. Когато някой не можел да
им плаща, те отивали при другиго. Така техният известен
първенец Гушанцалъ Халил в 1804 г., научавайки, че сърбите се
бият с дахиите, дошъл в Белград с хиляда свои храбри другари,
конто почти всички освен него оставили костите си в Сърбия.
Отчасти в Сръбската война, отчасти в Московската —
1807—1812 г. — те били почти всички уншцожени. Кърджалиите
се движели на коне и всички били облечени в коприна и
кадифе...“3
В хода на изложението ще се убедим каква историческа
правда се съдържа в горпата дефиниция. Това е обяснимо: В.
Караджич бил съвременник на дефинираното от него явление.
Не е трудно да бъде проследена от Караджич нататък
еволюцията на схващането за кърджалийството. Въз основа на
събраните от самоукия сръбски учен материали съставя своята
„История на Сърбия по сръбски източници" Леополд фон Ранке.
В нея той възприема дефиницията на Караджич4. Междувремен-
но обогатено от обнародвани български местни спомени за
размирните години, у Иречек това схващане е вече илюстрирано с
някой конкретни събития, но по същество си остава същото5.
Впрочем от Иречек нататък въпросът за кърджалийството
стой под една и сыца постановка в общите курсове по история на
България6. Не по-различна е участта му и в общите съчинения по
история на Турция7. Някой автори на такива съчинения виждат
трудността в изследването или дори в определението на
кърджалийството там, че у османските историографи сведепията
за него били „неясни и объркани**8. Факт е, че световноизвестни
познавали на османската история — Цинкайзен напр. —
обрисуват размириците от края на XVIII и началото на XIX в.
предимно по европейски дипломатически донесения9. Ще рече,
спънките, поради конто в българската историография въпросът е
останал без конкретна разработка, са обективни, като важат и за
османистиката.
Това — що се отнася до общите трудове по история на
България или на Турция.
Ако хвърлим поглед над специалната литература върху
кърджалийството у нас, ще забележим, че от самото си начало
този проблем — естествено и оправдано — се е свързвал с друг
един: бунта на Пазвантоглу. Така той се е разширил от
кърджалийството към „кърджалийско време“.
8
Отделим съждения, записани предания или още живи спомени
за кърджалийството са ни оставили някой наши политически
п Игори от миналия век. Тях не можем да отнесем към
изеледванията по въпроса и те ще бъдат разгледани в
заключението на предлагания труд. Впрочем първото българско
съчинение по проблема, на което историографията се позовава и
до наши дни, е наречено от автора си „общодостьпна сказка",
която той изнесъл в Търново през 1900 г. и публикувал в малка
брошура10. Тя преразказва в не по-голям обем онази част от
Иречековата „История на българите", която е посветена на
кърджалиите и Пазвантоглу. На същите въпроси са се спрели
сумарно или по-подробпо съставителите на сбиркй от руски,
западни или османски документа по двата въпроса в своите
уводпи думи към съответпите публикации. Между тези уводи не
можем да поставим знак за стойностно равенство. Професионал-
ната осведоменост на П. Орешков му е позволила да изложи
същината на проблема, по който се е заел да издири и обнародва
материал11. Затуй пък Д. Ихчиев, чиито „открития" по него
време не са били контролирани дори от още един османист у нас,
е допринесъл с предговорите си към преводите на документа за
кърджалиите и Пазвантоглу за немалко заблуждения по тези
въпроси12.
Първият опит на историографията ни да изучи бунта на
Пазвантоглу дължим на М. Теофилова. Нейният дипломантски
проблем е изграден върху обнародваните у нас материали по
проблема и върху общите курсове по история на Турция13. Нека
отбележим, че за първи път в нашата историография М. Теофи-
лова стига до изводи, различии от традиционните, говорейки за
благотворното влияние на бунта па Пазвантоглу върху по-
сетнешните борби на българите1*. Нейната теза обаче не е била
взета предвид от историографията въпреки една своя положител-
на черта: опита да бъде оценен по историческите си резултати
периодът на размирието. От Теофилова, та до 1944 г. пашите
историци престават дори да обнародват нови източници по
проблема, камо ли да го изеледват. Затуй пък нашата
белетристика (Йордан Йовков, Людмил Стоянов, Горо Горов)15
се е постирала да влее борбено романтично съдържание в
отделки образи и събития от кърджалийските години.
През ония две десетилетия впрочем за кърджалийството или
за Пазвантоглу можем да намерим само незначителни съобще-
ния из вестниците16 — поле, едва ли подходяще за разискване на
9
научна проблематика. Едва през 1947 г. ve появи едно добро-
съвестно военноисторическо изследване на конфликта между
Видин и Портата от С. Банков17. Добре запознат със западните
обнародвани свндетелства за Пазвантоглу, авторът изгради
върху тях описанието си за военните действия под Видин, а също
и за външнополитическите връзки на отцеппика. Без да привлече
нов материал, С. Банков допринесе за систематизирането на вече
публикувания.
В нашата марксистка историография въпросът за „кърджа-
лийско време“ отпърво е засегнат от Д. Благоев: „В това
разбъркано време най напред еничарите, особена войска, по-
сетне кърджалиите, разбойнишки, башибозушки орди, правят
безнаказано най-големи опустошения. Много цветущи в индуст-
риално и търговско отношение богата градове биват унищожа-
вани и съсипвани. Индустрия и търговия спират. В това размирно
време еднакво страда и българското, и турското население,
особено от кърджалиите. Но то отслаби още повече турската
сила."18 Както виждаме, тази постановка не се различава от
постановката на Иречек19.
Като взе повод от тази — всыцност съвсем не необяснима —
аналогия по поставения проблем, през 1953 г. Щ. Атанасов излезе
с коренна преоценка за характера и съдържанието на кърджалий-
ството20. Като негов опонент изстъпи Д. Косев, който,
позовавайки се на нашата доосвобожденска и следосвобожденска
литература, изтъкна, че проблемът не е дискусионен и не
подлежи на преоценка неговата характеристика21. За да защити
тезата си, Щ. Атанасов се постара да я аргументира обстойно,
като — освен обнародвания дотогава материал по въпроса —
привлече и нов: от руските дипломатически архиви22. Това си
остана и обективният принос на повдигнатата дискусия. Извън
него Щ. Атанасов допринесе и за развиването на два въпроса,
конто участвуват в комплексния проблем за „кърджалийско
време". 1. Доказа наличието на множество българи в кърджалий-
ството — факт, известен още по съчиненията на В. Караджич,
Г. С. Раковски, П. Р. Славейков и К. Иречек, но който по-късно е
отпаднал от общите курсове по българска история. 2. Доказа
къде са се прелели българите, увлечени в размирието или
прокудени от него: в Българската земска войска. Що се отнася
обаче до новата постановка, която беше се опитал да наложи (че
кърджалийството е „масово движение на българските селяни
против турските спахии и българските чорбаджии, борба за земя,
10
за свободно развитие на едноличното селско стопанство, а
обектнвно — бооба за политическа и напионална свобода**23) —
ими постановка Щ. Атанасов не аргументира убедително.
Впрочем дискусията завърши, без да придвижи напред изеледва-
псто на кърджалийството, фактологията на „кърджалийско
време**. На оня етап на развитие на нашата историография това
не бе възможно, понеже не разполагахме с множеството по-късни
приноси върху османската феодална система и състоянието на
бьлгарското общество през XVIII в., а също и затуй, че
меродавните източници по проблема — османските архивни
материали — бяха използувани в нищожен брой: чрез публика-
циите па Д. Ихчиев.
През 60-те години обнародвах две студии, конто трябваше да
очертаят съдържанието на размириците в Северна Тракия и
Северна България въз основа на неизползувани османски
документа2*. Въпреки че разшириха представите ни за събитията
от онова време, те нито изчерпваха възможната налична
документация, нито съдържаха формулировки за типологията,
състава, етапите и пр. на кърджалийството. Техният единствен
заслужаващ внимание извод беше, че то трябва да бъде
разглеждано в пряка зависимост от разцвета на аянлъка. Защото
дотогава тези две категории — кърджалийство и аянлък — са
били споменавани без взаимна връзка.
Като явление, принадлежащо към развигието на осмапското
общество, кърджалийството следва да бъде анализирано от
осман иста, още повече, че основната маса автентични свидетел-
ства за него са на османски език.
В това направление по разбираеми причини турската
къснофеодална или нова историография е извършила твърде
малко. Нека припомним твърдението на Юсуф Акчура, че
сведенията на турските хрониста за кърджалийството били
„неясни и объркани**25 — съвършено вярно твърдение. За
официалния хронист Ахмед Джевдет например кърджалиите
били просто злодеи, подкопаващи султановата власт над
Румелия. Той се е задоволил да отбелязва кратко как
„разбойничеството** през управлението на Абдул Хамид I и на
Селим III се разраснало и какви правителствени мерки били
взети срещу тази напаст26. Характерно е, че веред публикуваните
височайши актове на Селим III едва няколко споменават
кърджалийството27, при все че то е било тежка грижа за този
злополучен султан и заплаха за властта му. Но съставителят на
11
сборника е „цензурирал** разпорежданията на Селим III,
изключвайки ония, насочени против кърджалиите — тях
откриваме по преписи из кадийските книги.
С една дума, мнозинството стари и нови турски историци
последователно премълчават тук поставения проблем. Насочени
да обосноват, че османската държавна система е целяла и
постигнала „вътрешна кохезия** в обществото28, те отбягват да
изнесат документация или анализи, конто биха опровергали
идиличните им постановки. Отделяй турски автори са посветили
изследвания на личности или събития от разглеждания период,
но почти без изключение те третират реформената дейност на
Селим III или на сырудниците му от Малкия диван29. Особено
внимание заслужава обемистата книга на И. X. Узунчаршълъ
(полуочерк-полудокументален сборник), която има за предмет
биографията на трима видни аяни от Североизточна България.
Авторът не си вменява задачата да изследва предпоставките,
движещите сили или развоя на размириците, а остава при
фактите, конто илюстрира с особено ценен материал30.
Впрочем самата турска османистика е почти без принос по
поставения проблем. Типично е, че тя игнорира една фигура от
мащаба на Пазвантоглу, да речем, оставяйки този интересен
османски отцепник без каква да е научно-критична биография.
Що се касае до световната османистика или балканистика от
последните десетилетия, в нея се намират някои трудове, чиито
постановки или изводи имат отношение към проблема.
Видно място между тях заема крупната монография на
А. Ф. Милер, в центъра на която стой дейността на русенския аян
Мустафа Байрактар. Подробно и задълбочено Милер проследява
възникването на групата „Русчушки приятели** — първи опит за
образуване на политическа партия в Турция, — похода на
Байрактар и краткото му бурно управление. Първите стотина
страници от монографията описват положението на Османската
империя в навечерието на Селимовите реформи, както и сыцност-
та и провала на тези реформени опити31. Понеже периодът,
предхождащ непосредствен© подхода на Байрактар и късото му
управление (1808 г.), не влиза в изследователската задача на
Милер, авторът е отделил 3 страници на кърджалийството. В тях
той указва кърджалиите като обезземлени анадолци, „чужди на
Румелия**, а действията им — като реакционни, защото били
насочени срещу „новия ред“ на султан Селим III32. Върху една
страница Осман Пазвантоглу е обрисуван като стожер на
реакцията срещу прогресивните реформи на султана33.
12
Що се отпася до обществено-икономическото състояние на
ммпсрията, което Милер очертава като фон на разглежданите от
пего i ьбигия, в това отношение значителният му труд отразява
рпшппцего на проучванията до четирийсетте години. Три
десятилетия по-късно — тоест днес — тези проучвания са
ни правили крачка напред34.
Друга значителна монография върху периода на размириците
в балканските провинции на империята дължим на Л. Г. Арш. Въз
основа на западноевропейски свидетелства, на съчиненията на
ис гори ци от миналия век, въвличайки нови руски дипломати-
чески източници, авторът е постигнал плътна картина на
отспничествата в Албания и Епир от средата на XVIII в.
патагък. Като явление румелийско, кърджалийството не е
чисгъпено във въпросния труд с повече от една бележка под
линия35. Затуй пък задълбоченият анализ на управлението на
Ьушатлиите и на Тепеделенли Али ни позволява да установим
сходствата и различията между ония отцепничества и отцепниче-
ството на Пазвантоглу например.
Колоритната личност на янинския паша, известен на Запад
поради връзките си с Франция, още през XIX в. е интригувала
немалко автори — Али Тепеделенли е най-често обрисуваният в
литературата балкански размирник от края на XVIII и началото
на XIX в.36 Екзотично-ро лантичната насоченост на биографиите
му дава рецидиви и до наши дни — през 1970 г. в Лондон бе
издадено съчинението на У. Пломър37, което по своята
безкритичност много напомня стародавните животописи на
легендарния отцепник.
На разглеждания период от дълги години посвещава
проучванията си Ст. Дж. Шоу. През шейсеттте години той
изеледва османски Египет по времето на Френската революция38
или през XVIII в. изобщо39. По-късно изеледванията му го
отведоха към военните реформи на Селим III40, а оттам — към
цялостна монография41.
Трудовете на Ст. Дж. Шоу се характеризират с особено
богатство на документацията — както западноевропейска, така и
османска, — чернена от основните дипломатически архиво-
хранилища на Стария свят. Познаването на османската полити-
ческа история от XVIII в. е позволило на автора да състави
изчерпателно съчинение върху Селимовите реформи. Пренебрег-
вайки обаче приносите на източноевропейската османистика по
въпросите на обществено-икономическата структура на империя-
13
та през XVIII в., Шоу остава на равнището на детайлната
фактология на политическите събития. Освен тега той подценява
ролята на Румелия за провала на реформите — рпециализиран по
арабските провинции на империята, Ст. Дж. Шоу дава превес на
събитията, протекли именно там42.
В балканските историографии занимаващият ни проблем е
застъпен слабо по обективни причини: размириците са се
разиграли в пълна сила и при всички свои компоненти точно из
българските земи и около Цариград, докато из Гърция, Албания,
Сърбия или Влахия имат по-тесен обсег. Така в Епир и Албания
те се изразили в отцепничествата на Бушатлиите и Тепеделенли
Али. Освен споменатите съчинения за тях дейността на Бушат-
лиите е разгледана в още една, албанска монография43, която
оценява последиците от това отцепничество — положителни и
отрицателни — за по-сетнешното развитие на Албания. В
Албания обаче не е имало кърджалийство.
В югославската историография периодът на размириците е
засяган като част от фона на Сръбското въстание. Започвайки от
Ст. Новакович, който доразвива постановките на В. Караджич и
Л. фон Ранке, та до днес44, сръбските историци се спират на
бунта на Пазвантоглу, доколкото той стой във връзка с въста-
нието от 1804 г. Такова отношение към проблема е обяснимо,
като вземем предвид, че кърджалийството не е напуснало
пределите на Нишко и Видинско в западна посока. Ако
кърджалии са действували на територията на Белградския
пашалък, тези кърджалии изхождали от сочените области.
Съвременната румънска и гръцка историографии — като
изключим разделите от общите курсове по история на Румъния
или на Гърция — също не посвещават нарочно внимание на
въпроса45. Интерес представлява студията на Ал. Виану за
отражението на размириците из Северна България върху
отвъддунавските земи, изследване, което доказа, че това
отражение съвсем не било еднозначно46. По аналогия с
Белградския пашалък явно е, че и във Влахия кърджалийството
било „привнесено" в най-конкретен смисъл. С това си обясняваме
защо югославската или румънската съвременна историографии
не го третират като проблем.
14
източници
Третираният проблем е неизследван не
норади липса на документален материал по него. Напротив.
Мн л ко са периодите от нашата история, за конто младата
А1.лгарска наука да е обнародвала източници в такъв брой още до
Пьрвата световна война; до 1914 г. Д. Ихчиев, Д. Йоцов,
Л. И. Попов и П. Орешков издават над 200 документа47, конто и
до днес служат на историографията ни. Ако към тях прибавим
отдслни сведения, пръснати из тематично неспециализираните
и «Дания на извори48, сочената цифра ще бъде надхвърлена.
Още преди края на миналия век са били публикувани пък
повечето български летописни известия или спомени от втора
ръка за „кърджалийско време“ — те зафиксират частям прояви на
кьрджалийството в един или друг български район49. Без да имат
ретенции за изследване или обобщение по въпроса, техните
издатели са допринесли особено да бъде съхранена летописната
или устната традиция, която би изчезнала две-три десетилетия
по-късно. Тези свидетелства са от първостепенна важност за
отношението на нашия народ към размириците. Твърде често
неточни като фактография, те изразяват нещо, което не ще на-
учим нито от западпоевропейските дипломатически документа,
нито от османските: отражение™ на кърджалийството върху
народната душевност.
Тематичните документални подбори са от голяма полза при
уточняване фактологията на размириците, макар че днешният
изследвач не е сигурен доколко из архивохранилищата на
Германия, Австрия или Франция не се намират и други,
необнародвани свидетелства по проблема. Съвсем явно е
например, че архивите на руската царска дипломация съдържат
огромен материал по интересуващия ни въпрос и по-точно — по
периода. Някой отделяй публикации на тамошни документа са
съвсем недостатъчни50. Фактът, че в последно време А. Ф. Милер,
Л. Г. Арш, Щ. Атанасов, В. Д. Конобеев в своите изследвания
върху същия период въведоха изобилен и нов за науката
материал именно из руските дипломатически архиви, вероятно
означава, че те все още не са изчерпани в тази насока.
Каквато и стойност да притежават дипломатическите донесе-
ния, техният недостатък е там, че те са плод от нечия преценка за
интересуващите ни събития или явления — чуждите дипломата в
Цариград съставяли донесенията си по слухове или по информа-
15
цията на нарочно издържана агентура в столицата и по-рядко из
някои провинциалки центрове. Обиграни политици, те засичали
всяка правителствена версия с агентурни давни, изказвали
предположения по евентуалните ходове на размирието, излагали
хипотези, формулировки, прогнози. Но понеже ос за тяхната
информация бил интересът на съответното правителство, което
представлявали пред Портата, румелийските събития те отразя-
вали така и дотолкова, както и доколкото имали връзка с този
интерес. Но ако бъде дума за положение™ на българите и на
мирния производится изобщо, въпросните материали не предста-
вят почти нищо освен отправки точки, от конто можем да
излезем с предположения. Структурата на самото османско
общество, предпоставките или условията за разгаряне на
анархията в Румелия също не заемали вниманието на европей-
ските дипломатически агенти.
Съвсем естествен© досегашните проучвания върху кърджа-
лийството са опрени предимно на обнародвания османски
материал. Д. Ихчиев го е извлякъл из кадийските регистри на
София и Видин, без да сочи из кои точно. Впрочем наложи се да
бъдат преглеждани на нова сметка сиджилите от въпросния
период, за да се намерят оригиналите на Ихчиевите преводи. В
изследването те са указвани и по оригинала, защото преводът им
е неприемливо произволен, дори често и погрешен. В същите
сиджили се оказаха документи по въпроса, пропуснати от Ихчиев
— те бяха привлечени. Добричките кадийски регистри, подгот-
вени в резюмета за издаване от Стр. Димитров, ми бяха
предоставени в ръкопис51.
Публикуваните османски документи върху Пазвантоглу и
кърджалиите съвсем не създават представа за количество™ и
разнообразието на необнародваните източници от османския
архив при Ориенталския отдел на НБКМ по тези въпроси. Тук
съществуват ценни за изследването разпореждания на централ-
ната власт до местните й органи в провипциите по борбата срещу
кърджалийството — според тях съдим за етапите в съотноше-
нието между централизма и размирието в Румелия. Друг вид
османски извори по въпроса са кадийските протоколи и решения,
съставяни по повод на някое конкретно събитие в определен град
или район — те разкриват размириците в тяхната неподправена
конкретност, а също и ролята на местного население в тия
конфликти. Редки са махзарите от разглеждания период и това е
обяснимо: в хода на анархията християните или мюсюлманите от
Румелия едва ли разчитали на Портата за своего спасение.
16
Между видовете османски документи по проблема най-
i ыпсе। пени са разните донесения. Тях съставяли служебни лица
о1 и< он. 1можно качество — като започнем с пашите, упълномо-
iii.iii.iiiH за борба срещу размирието, та завършим с обикновените
i i.i хедвачи, отправяни тайно в някои град, скъсал връзките си на
подчинение спрямо Портата. В работата с този ценен материал
< <• iiajiai а критичност, понеже служебните лица били заинтересо-
пани да представят нещата в оптимистична светлина и да си
нрнпншат несыцествуващи заслуги.
Като фон на дадени събития трябва да бъдат използувани
някои османски източници, конто не третират тези събития, но
сьздават представа за положението на производителното насе-
вшие по време на анархията. Пряко или косвено те показват как
и доколко многостранният конфликт в Румелия се е отразил
пьрху съдбата па мирните й жители.
Основното несъответствие, когато е дума за източниците по
ноставения проблем, се състои в това, че дейците на самото
размирие — кърджалийските главатари и редници, аяните — не
са оставили писмени известия. С нищожни изключения, предста-
вени от отделни аяни, чието поведение спрямо властта било за
момента двусмислено, размирниците не кореспондирали с
никакви инстанции, та да ни завещаят свои архивни фондове. За
размирието като цяло сме принудени да съдим изключително по
констатациите и оценките на неговите врагове; централната
власт и оргалите й по места, пълномощниците й из Румелия,
га Аните й агенти и пр. Съвсем враждебни спрямо размирието
били и европейските дипломати в Цариград, конто виждали в
1*умелия „втора Вандея", а в събитията там — „граждански
война", причинена от „демократическата хидра".
Трудно е при така категорично единодушие в гледището па
всички известия по изеледваното явление да си съставим
обективна картина за него. Ако главатари или аяни биха
изложили своите съображения за конфликт със съществуващия
ред, тази картина несъмнено би станала триизмерна. За
съжаление (както нерядко в историографията) и изеледвачът на
кърджалийството трябва да се примири с неизгодната принуда
да съди за проблема само по думи на противната страна. Този
момент трябва да имаме предвид, когато четем описанието на
размирните събития.
Към източниците на настоящото изследване следва да
отнесем както отделни документи из някои чужда документални
2 Кърджалийско време
17
поредици52, така и съчиненията на отделяй европейски автори,
писали по време или недълго след размириците и хвърлили
светлина върху интересуващите ни въпроси53.
НЯКОЙ ЧЕРТИ ОТ СТРУКТУР АТА
НА ОСМАНСКОТО ОБЩЕСТВО
ПРЕЗ XVIII в.
След като до края на петдесетте години
нашата историческа наука хвърли усилия, за да изясни
категориите, съставящи така наречената „класическа“ османска
феодална система (периода XV—XVI в.), от началото на
шейсетте нататък вниманието й се съсредоточи върху измене-
нията, настъпили в „класическия“ ред — тоест върху османската
феодална действителност от XVII—XVIII в.
В туй направление историографията ни навлезе чрез една
колективна атака: сборника „Паисий Хилендарски и неговата
епоха**54. Тя съгласува издирванията на нашите историци в
единна конструкция, която очерта проблематиката, предстояща
да бъде изяснена. Задачата бе да се постигне цялостна картина на
българското общество след края на „класическия период** на
османската система. При по-нататъшната си работа изследва-
чите, участвували във въпросния сборник, допълниха и доразвиха
поставените там проблеми, разшириха кръга им51. Все още обаче
— когато бива дума за XVII — XVIII в. — историографията ни
говори за „промени** в османската феодална система5®. Иначе
казано, обществено-икономическият строй от XV—XVI в.
представлявал османската феодална система, а следващият
исторически период я „променял**. Всъщност още османските
автори от XVII в. са забелязали, че в тяхната съвременност
настъпват промени. Въпросът е: как да ги дефинираме?
Османистиката от края на миналия век, като се позовава
именно на Кочи бей Гюмюрджински57 или на съвременниците
му, приема военноленната организация на османците за
„класически** османски строй, а упадъка й — за общо състояние
на развала и провала58. Тази постановка частично е повлияла и
върху схващанията на някой историци-марксисти, конто означиха
един голям исторически отрязък като период на разложение на
османския феодализъм — времето XVII—XVIII в. Дори само
заглавията на ония дялове от монографията на А. Ф. Милер,
18
mill о обрисуват общото състояние на империята през разглеж-
дипни период, са красноречием: „Криза на османската военно-
||и оцп пп.1 организация", „Разорение на градовете и селата",
Pii inn на на управляващата класа, разстройство на армията и
t|nn»ia, упадък на културата", „Вътрешни и външни усложне-
ния"”'. Както виждаме, в основата на тъй настъпилото всеобщо
рп тройство на империята е залегнала кризата на военно-
<|н-одалпата организация.
Само ако бихме застанали на проспахийските позиции на
К<»чи бей например, можехме да обявим упадъка на тимарската
система за развала на османското феодално общество изобщо.
Мщото феодализмът съвсем не задължително следва да бъде
nt и тюленей, за да е феодализъм. Между впрочем дори през своя
к П.1СИЧССКИ период османската феодална система не била чисто
iKX'iuiojieinia. Едрите феодали гърсели и памирали пътища за
нрепръщане на послужбеното земевладение в неслужебно през
XVII —XVIII в.60 — това е доказан факт. Но доказано е и че
in кава тенденция те изявили още преди соченото време61.
Особено допринесъл да се развие тази тенденция търговско-
лихварският капитал, чието разпространение било голямо още
през XV—XVI в.62 Толкова по-голямо било приложението му
през следващите два века, когато постигнала своя разцвет
практиката по откупване на маликянета и мукатаи, оформени от
приходите на поземлена рента.
Запазвайки често названието тимари и зиамети (ако не бъдели
направо придавани към султанските хасове), бившите ленове най-
огкрито били арендувани от лица, конто нямали общо с военната
служба. Тази всыцност незаконна практика въпреки бледите
опити да бъде премахната чрез нарочните актове на Абдул
Хамид I и Селим III за възстановяване на спахилъците63
всыцност била официално призната. Когато султанът-рефор-
матор учредил т. нар. „нова хазна", значителна част от
приходите й трябвало да постьпят именно срещу арендуването
на хиляди тимари, чиито владелци или драговолно били ги
иапуснали, или ги държели, без да изпълняват задълженията си
към централната власт. Характерно е, че като откупчици на
рентата от тия земи изстъпвали предимно едри сановници, конто
имали право на послужебни владения. Така например валията на
Коня откупил приходите от 356 тимара, войводата на Диарбекир
— 273, валията на Трапезунт — 320 и пр. Наред с тях в
откупуване на мукатаи участвували обаче и лица без определено
19
служебно качество или пък такива, конто били се издигнали като
аяни — такъв е случаят с Тръстениклиоглу Исмаил ага, откупвач
на 75 тимара, а сыцо и с ред други просто „аги“. Излишно е да
изгъкваме, че в подобии операции сумата на тьрга варирала от
неколкосготин хиляди до милион или два милиона акчета64.
Безусловно ясно е, че през разглеждания период земята
практически се намирала в свободно обръщение. Ясно е, че дори
едрите ленници се стремели да откупят и частни феодални
владения. Поради това не е лесно да бъде прокарана граница
между послужбените и частниге земевладелци. Затуй при
конкретного изучаване на феодалната анархия не бива да се
учудваме с каква лекота едрите частни феодали постигали
официални постове с полагаемите им се ленове, а сыцо и с каква
лекота се лишавали от тия постове, губейки ленните си земи —
вече не послужебно, а частного земевладение определяло
реалната тежест на феодала.
Вътре в системата на частного едро земевладение протачала
остра прослоечна диференциация, протачала концентрация на
земята, която може да бъде проследена пак по регистрациите на
арендуването й65. Тия повсеместен и непрестанно разширяващи
се процеси дали отражение върху зависнмия селянин. Както
навсякъде при развитието на феодализма, и тук положението на
селячеството се влошавало. Неслучайно бунтовните прояви на
раята зачестили именно в течение на споменатите процеси66.
Сега бедата на селянина била не само в усилената експлоатация,
ами по-категорична: обезземляване. Чрез лихварство или чрез
изкупуване на райетски чифлици от страна на феодалите
многохилядни дребни производители били лишени от земя.
Извън това веред самого селячество протачал друг процес — на
имуществена диференциация. Тя създала през XVIII в. слой от
производители, чието стопанство не било в състояние да изхрани
едно семейство67. Понеже освобождаването на работна сила от
селата не вървяло успоредно със зараждане на капиталистически
отношения в града, изходът за малоземления или обезземлен
селянин бил единствен: ратайството. Иначе, пауперизираното
скитничество едва ли може да бъде наречено изход.
Съвсем закономерно изострената имуществена диференциа-
ция довела до социални промени. Част от феодалите, както и
част от селячеството се декласирали. Формулировката, която
Маркс е приложил към османския феодализъм — система,
организирана върху „демократично-деспотични принципи“68, —
20
in ышюсг определи военнолепния етап на тази формация (един-
< пи ния г й проучен етап по времето на Маркс, че и цял век по-
* 11 ио). Под „деспотия" тук трябва да разбираме оня типичен за
и почните феодални общества централизъм, който характери-
|цр.1л и държавата на османците до края на XVI в. Тогава
ппосително дребните дялове, с конто преобладаващата част от
< ||.1хийството участвувала в експлоатацията на селячеството, не й
с плавала достатьчна икономическа сила; тогава служебната
оЫц.рзаност на спахиите ‘спрямо централната власт не им
нонюлявала независимост. Султанът, разпореждайки се с
доброго на всички свои слуги, ги изравнявал „демократически".
I дно състояпие на нещата, което изчезнало, щом частного
фгодално земевладение изместило послужебного и била в ход
псговата концентрация. Сега от феодал до феодал имало
। рамадно различие, при туй не само количествено. Известно е, че
। нмарската система била не изключително форма на османското
г*мсвладение. Тя изпълнявала и военни, и административни
функции. Щом нейното място в обществено-икономическите от-
ношения намаляло, редуцирала се и ролята й в структурата на
пластта, предимно на провинциалната власт. Първенциге на
военноленната йерархия, конто всъщност неограничено управля-
вали провинциите до упадька на спахилъка, сега имали там свои
съперници в лицето на аяните.
Аянлъкът е онази, наложила се в провинциалното управление
на Османската империя институция, върху която историогра-
фията спря внимание едва напоследък, без все още да бъде в
състояние да я изучи, тьй като и за аянството сме заставени да
съдим не по нормативни актове, а по практиката му. Извънредно
богати са аянските прояви през интересуващия ни период, но
досега те са били разглеждани откъслечно, илюстративно, без
опит да бъде изведена кривата на развитието на тази османска
къснофеодална институция.
Функциите на аяните до XVIII в. са изяснени. Его как ги
дефинира Оливие: „...Аяните (арабска дума, означавагца очи) са
тия, конто удържат от пълно разорение повечето от провинциите.
Тяхната служба се състои да бдят за сигурността и богатството
на отделните лица, за добрия ред и отбраната на града, да се
противопоставят на несправедливите начинания на пашите, на
изнудванията на военните и да съдействуват за справедливото
разпределение на данъците. Това са обикповено известии хора,
най-добродетелните, посочени от населението, конто се на-
21
гьрбват с тази почетна длъжност. В големите градове те са
повече, а няколко села имат по един. Аяните не получават друга
награда за своего усърдие и труд освен почти винаги заслуженото
уважение, на което се радват, и удовлетворението, което изпитва
честният човек, когато е полезен на подобните си. Аяните свикват
в своя съвет първенците от града и хората на закона, за да
обсъдят важни въпроси, да съставят заедно възраженията, конто
трябва да направят на пашата, да се споразумеят върху мотивите
на тъжбата, която смятат за необходимо да представят пред
Портата срещу него..."69
От цялата тази идилия важни за изследването са два момента:
1. Още в замисъла си аянлъкът имал за задача да „бди за
богатството на отделните лица" — тоест на земевладелците или
лихварите, конто не били част от военноленната система, иначе
за тях би брал грижа санджакбеят, бейлербеят. 2. Още в замисъла
си аянлъкът бил противопоставен на „пашите" — тоест чрез него
централната власт целяла да контролира едрите военни ленници
из провинциите.
Съвсем естествено централизмът имал полза от аянската
институция в оня неин първоначален вид — през периода, когато
единствена сериозна заплаха за него можело да бъде прекаленото
засилване или провалът, или отцепничеството на някои от
спахийските военачалпици. Впрочем прерогативите на аяните до
края на XVII в. най-общо се свеждали до това: да сътрудничат
на държавните органи при взаимоотношенията между власт и
население70. Ако се обърнем обаче към живата картина на
Османската империя и по-точно на балканските й провинции от
края на XVIII и началото на XIX в., ще забележим, че аяните се
отличавали по права и дейности, пряко противоположил на ония,
конто им били предписани.
Тъй като именно аянлъкът е според нас институцията, чисто
значение и роля порасли неимоверно от разширяващото се
частно феодално земевладение, а също и институцията, която
създала предпоставките за анархия в Османската империя през
XVIII в.71, нека се спрем по-подробно върху нея. А по-нататък,
при конкретния анализ на събитията, запълнили „кърджалийско
време", може би ще се убедим, че то с равно право трябваше да
носи и определението „аянско".
22
АЯНЛЪКЪТ
В специализираната „Съветска истори-
|п к и епциклопедия" — последнего издание от този род —
шмпраме такава дефиниция за аяните: „В Османската империя
I шиимата — управители на градовете и понякога на области,
и |бнряни от местните първенци."72 Енциклопедията се позовава
ни Л. Ф. Милер, у когото въпросът е поставен в разгърната
|>< пежка: „По това време аяни били наричани управители на
1|>пдовсте и понякога на околността... За разлика от пашите
пинте не били изпращапи от центъра, а произхождали от
|»(>||нстта. Формално те били избирани от местните първенци и
(ниш утвърждавани от Портата. Фактически аянът бил най-
МО1ЦНИЯТ и богат земевладелец от областта, който получавал
in к hi си чрез сила и корупция. В историята терминът аян е бил
шиерпретиран противоречиво и често погрешно. Някои автори
смятат, че аянът представлявал феодал от нов тип, който
онагодарение на връзките си с тьрговско-лихварския капитал
нредставлява социално явление, по-прогресивно от старите
смахни. Тази дефиниция е лишена от всякакво основание —
методологическо или конкретно. Аяните действително и по
правило били поземлени владелци, но терминът по него време не
е означавал социална категория, а функция."73
Дефиницията на Милер е отправна точка в тьреене на
истината за въпросната институция. Но авторът и е пропускал да
забележи, че противоречието в определенията за аянлъка се
дължи на объркана хронология — и до днес едни автори говорят
за аяните до средата на XVII в.74, а други — за след тази
граница73. Вече споменахме, разликата между едните и другите
била коренна. И така нас интересуват „късните" аяни.
Що се касае до това, че някои автори смятали аяна за
„феодал от нов тип, ...явление социално, по-прогресивно от
старите спахии", тук не бихме се присъединили към категорич-
ного несъгласие на А. Ф. Милер с такава постановка76. Както бе
изяснено по-горе, феодалите „от нов тип" — т. е. частните
феодални земевладелци — действително представлявали явление,
по-перспективно от спахийството. (Перспективно от гледище на
развитието на феодализма.) Аяните безусловно принадлежали
към въпросната прослойка, откъдето произтичал и конфликтът
им с представителите на излинялото ленно земевладение по
места — с „пашите", т. е. с едрите военни ленници.
23
Самият Милер признава, че аянът бил обикновено „най-
могыцият и богат феодал от областта". След като не е паша или
спахия, то явно е, че бил именно „нов тип феодал". Разбира се, не
всеки „нов тип феодал" бил аян, но вески аян бил такъв.
Последните изеледвания върху обществено-икономическите про-
цеси в османското общество през XVIII в. подкрепят подобно
твърдение.
Нека се спрем на две от тях (по-скоро изложени концепции,
отколкото конкретни изеледвания), принадлежащи на турски
автори, понеже те биха спомогнали да изясним вътрешната
структура на османското общество в навечерието и по време на
размириците.
В „Преобразуване на османската държава, 1789—1908 г."
Кемал Карпат застъпва становището, че руско-турските войни от
втората половина на XVIII в. уронили авторитета на централната
власт, но особено изнесли напред авторитета на аяните, „де
факто управители на разни области". Из балканските провинции
мюсюлманското селячество, изолирано от света като остатък от
миналото, се декласирало, изтласквано от по-благоденствува-
щото християнско селячество, което се облагало в икономическо
и идеологическо отношение на една градска „средна" класа от
своята кръв и вяра. Из градовете мюсюлманите се отдавали на
манифактура и администрация, а старите им управници по-
степенно били измествани от новата средна класа, издигаща се из
средите на християните. Този процес започнал към края на XVIII
в. „Турско-мюсюлманската част от обществото нямала средна
класа, която да съперничи политически с християнската такава.
Единствените й водачи из провинциите били аяните, в повечето
случаи хора, конто държели мощта си на богатство и наследена
обществена позиция. Това били не търговци или собственици на
манифактури, а най-често земевладелци (landlords). Аяните
организирали военни части, набирайки ги из местного мюсюл-
манско население или от недоволници от имперската армия... Те
често отнемали земята на христианского селячество, понеже
поземлената собственост била за тях единствен начин да
съхранят своя икономически и социален статус."77
Прочее К. Карпат признава, че към края на XVIII в.
поробените народи започнали да създават своя буржоазия,
докато господствуващата народност — не. Един вид в отбрана
срещу икономически засилващите се национални буржоазии
„ гурко-мюсюлманите" на Балканите издигнали институцията на
24
। иж* । пото. He бидейки свързана с промишлено производство, тя
<с опирала върху частното феодално земевладение, което
1>и пнирявала за сметка на обезземляване на християнското
i< лячество.
11е може да се отрече, че концепцията на К. Карпат е правдо-
подобна. Такава е тя и във втората си част: в твърдението, че
рсформите на Селим III се налагали най-вече от необходимостта
«п централната власт да се отърве от опеката на аяните.
„Копфликтът между централната власт и провинциите, който
нредизвикал упадъка на множество мюсюлмански империи в
миналото и който османците успешно предотвратявали в
нродължение на столетия, получил в крайна сметка фатален
разцвет: това било издигането на аяните..."78
По-голяма яснота намираме в концепцията на друг турски
историк — Яшар Юджел: „Децентрализация на Османската
империя". Според него прословутият османски военно-феодален
цснтрализъм било по-скоро желано, отколкото реално състояние
па нещата дори през XV—XVI в. В себе си той носел своята
гибел: аянлъка като „трети източник на (бойна, В. М.) сила" за
държавата. (Първия Юджел вижда в спахийството, а втория — в
,,капъ-кулу“.) Без да прави принципна разлика в прерогативите
на аяните от периода до средата на XVII в. и от следващия,
авторът смята, че още към средата па XVI в. за почва л а
децентрализация в структурата на османската държава. По това
време мирийските земи фактически излезли от контрола на фиска
чрез системата на маликянетата и мукатаите, конто бързо
прераснали в частно земевладение. В резултат от тия изменения
към средата на XVII в. вече трябвало да говорим за „аянлък-
деребейлика" като за цялостна структура на османските
провинции79.
По-долу ще видим, че тезата на Юджел, изработена
независимо от нашите изеледвания, се схожда с тях, като
изключим това, че според нас „ранните" аяни не били социално
еднакви с „късните". Затуй през XV—XVI в. аянлъкът не можел
да бъде „трети източпик на сила". Следователно до XVIII в. едва
ли сме в правото си да говорим за децентрализация.
Кое е породило нуждата местната (провинциалната) власт да
бъде неправомерно и пакостно дублирана? Породил я самият
процес на превръщане на служебното земевладение в частно.
Един санджакбей или алайбей в дадена провинция вече
представлявал интервенте, уреждал споровете и упражнявал
25
контрол върху сектор земевладение, който не само че не бил
преобладаващ за областта, но дори се оказвал малка част в
цялостната агрария структура на тази облает.
А сыцата провинция живеела ин гепзивен живот чрез дейпост-
та на многобройните нов тип феодали или на представителите
на търговско-лихварския капитал в селото и града; чрез вече
диференцираните еснафи. Характерът на тази дейност —
експлоатация или производство — нямал пищо общо с военно-
ленната система, която отговаряла на един изживян подтип
обществени отношения. Санджакбеят или друг орган на тимар-
ската система не бил властен да урежда или контролира новия
тип феодално земевладение и експлоатация, нито напиращия
градски живот. Ако трябва да си послужим с твърди определе-
ния, „пашата“ вече действително въплъщавал сила, реакционна
по отношение на аяна, защото аянлъкът бил запълнен с ново
съдържание и наложен от „новия тип феодали“, от лихварите, от
еснафите. Неслучайно ролята му започнала с „градско съдържа-
ние“, като постепенно се разширила и върху отношенията от
близкия градски хинтерланд.
В хода на конкретпото изложение ще се убедим, че аянлъкът
бил явление, неизкоренимо през разглеждания период. Всички
усилия на централната власт да пресече корена му, да насъска
срещу него подвластного население, да го надвие чрез правител-
ствени войски — всички тези усилия завършвали без изключение
неуспешно.
Защото въпреки стагнацията в развитието на производството,
то все пак се развивало. До последната трета на XVIII в. разви-
тието му намерило многобройни изрази както в частното
феодално земевладение с усилена експлоатация над селянина, в
масово обезземляване на селячеството, в имуществената дифе-
ренциация веред туй селячество, така и с оживяване на градския
живот. Колкото и плахо, зараждали се националните буржоазии
на поробените народи, българите излезли със своя национална
идеология80. Това състояние не отговаряло вече на традицион-
ната османска структура. Спонтанно се разширявали формите на
самоуправление както на селищата, така и на отделяйте
народности в тях81. Ако искаме да вникнем в смисъла на
колосалното размирие към края на XVIII в., ние безусловно
трябва да го евържем именно с тенденцията, която характери-
зирала османския феодализъм през този век: -стремежа към
децентрализация — към разширено самоуправление. „Новите
26
। >wMCiirn“ (нови тук не означава капиталистически) търсели
простор за своята икономическа дейност в разрез със скова-
ниши ic ги норми на остарялото законода телство. Търсели се и
Пи ни намирани начини, по конто „новите хора“ от даден град или
рийон да отстоят интервенте си срещу централната власт.
I кнпата намеса за тях била чисто отрицателна. Както е известно,
осма пеките провинции били таксувани като „земя на фиска" и на
। их Портата гледала изключително като на приходоизточник, в
чисто изчерпване нямала никаква мярка.
Впрочем аянлъкът представлявал основната, изникнала през
XVII в. (в новото си съдържание) провинциална институция,
която удовлетворявала интервенте на „новия тип феодали" и на
сдриге градски търговци или лихвари. Тя била плод от оживя-
пинето на вътрешния пазар и от разширяването на стоковото
производство. Измененията в структурата на османското обще-
ciBO стимулирали „новите елементи" да се стремят и към
преразпределяне на властта. Тяхното икономическо възмогване,
увеличеното им влияние по места искало да бъде гарантирано
от отговарящи му институции. Паричното или поземленото
частно богатство държало да получи обвивката, която осман-
ският централизъм му огказвал: власт.
Настъпвал период, през който центробежните сили в
империята, заинтересовани да раздребнят политическата власт,
взели връх над отслабените центростремителни сили.
ЕЯЛЕТЛИИТЕ —
„МЕСТНАТА ВОЙСКА"
Изпълнена с ново съдържание, институ-
цията на аянлъка до 1779 г. не се намирала в открит конфликт с
централизма — аяните след „избирането" си били утвърждавани
в своето качество от съответния местей орган на Портата.
Първите аянски подвизи обаче я накарали да се опита да си
подчини аянската институция — така след 1779 г. вески аян
трябвало да бъде утвърден не от съответния паша, ами от
централната власт. Това положение противоречало на самата
същност на аянлъка — форма, извикана на живот от стремежа
към децентрализиране. Аянските размирици станали причина
институцията изобщо да бъде „отменена" и заместена през 1786 г.
с тази на „градския кехая" — представится на първенците от
27
града, който обаче бил назначаван от валията. Въпросната
реформа си останала плахо пожелание на централизма, принуден
едва четири години по-късно — през 1790 г. — да възстанови
аянлъка с нарочен ферман82. Тази отстъпка Портата непременно
ще да извършила под натиска на все по-могыците аяни.
По каква причина османската власт допуснала зараждането и
растящото могыцество на едно явление, което идело да подкопае
централизма? Защо в борбата си срещу аянлъка Портата
проявила пагубна непоследователност, при която стигала до
временни или по-трайни съглашателства с аяните, като се
справила окончателно с тях едва при реформите на Махмуд II?
Отговор намираме в друга основна черта на османската
държавна система: тя била военна. Тя представлявала „един-
ствената истинска военна сила на средновековието“83. Това обаче
що се отнася до „класическия“ период. По него време походните
войски на империята имали две основни съставки: ленното
опълчение („топраклъ") и придворните военни наемни части
(,,капъ-кулу“)84. Номиналният брой на ленните бойци, който
приема османистиката, е 200 000 — през периода на разцвета на
тимарската система81. Някои нови изследвания доказаха обаче,
че още през първото десетилетие на XVII в. действителният
походен ефектив на ленната войска от Румелия възлизал на 4596
дуп1и8в, докато по официалния кадастър същата войска трябвало
да наброява 6377 души87. Ако поставим тази цифра в светлината
на мпожеството страничпи документи от предхождашия и от
въпросния период88, то явно е, че дори по времето на разцвета на
тимарската система спахийският ефектив бил далеч под надутото
число 200 хиляди. Сам Кочи бей дава сведения за своето време
(XVII в.): 7—8000 бойци — състав на тимарската войска от
Румелия и Анадола89. Впрочем ако засечем сведенията на
съвременника с походните проверочни списъци на спахийския
корпус, то недвусмислено става, че още в началото на XVII в.
този корпус от никое положение не обхващал над 10 000 бойци.
Запитваме се: с какви сили воювала османската държава от
началото на XVII в. до реформите на Махмуд II? Също по
традиция османистиката отговаря: с наемни войски, „капъ-
кулу“90.
Такъв отговор задоволява само отчасти. Безусловно е, че
централната власт извеждала в поход и платените придвории
войски, чийто брой е трудно установим поради големи противо-
28
ргчия в източниците. Според някои определения „капъ-кулу“ се
• 1.с । ояли от „спахии, силяхтари, юлюфеджии и гуреба“ — общо
unci бюлюка91. (Както бива често в турските публикации,
i исдението не е отнесено към конкретна дата.) По всяка
всроягност с течение на времето тези шест бюлюка ще да
।и распали по състав или ще да били о гкрити нови. Но каквато и
чнсленост да придобиела платената придворна войска, тя в никой
случай не можела да представлява масата на походния ефектив.
Коренната непригодност на този род бойни сили била там, че те
нродължавали да получават платата си и в мирно време, когато,
нсслужейки за нищо, излишне обременявали хазната. Като
иземем предвид, че османските финанси през XVII и XVIII в. се
ымирали в трайно неравновесие, то очевидно Портата не би се
премила да увеличи състава на „капъ-кулу“. Въпреки това от
37 153 души през XVI в. през XVII той нараснал на 96 206 души92.
Колкото до еничарството, през XVIII в. то било вече „не-
скоро вредно, отколкото полезно"9’. Към края на XVII в.
неговата издръжка струвала на фиска 3784 кесии годишно, а към
края на XVIII — над 10 000 кесии грошове освен т. нар. „джюлюс
бахшиши", значителна сума, раздавана при възшествието на
всеки султан94. Впрочем според свидетелствата на очевидци при
обявяване на война сега „се явявал този-онзи еничарски офицер,
готвачът и знаменосецът заедно с 20—30 редници и се
представали като еди-коя си еничарска орта. Ако ги питали къде
са останалите, те отговаряли, че ще се присъединят към ортата си
из Румелия, но и там не идвали повече от още 5—10 души.“95
Изследването не се заема да * осветли състоянието на
османската походна армия до реформите — задача, която
многократно си е поставила специалната литература96. Въпросъг
е в това, че нито спахийството („топраклъ“ — сведено още през
предходния век до 7—8000 бойци), нито централно платените
части („капъ-кулу“ — уж 100 000 души, между конто фигурирали
бръснарите на султана, лекарите му, писарите му, дворцовите
занаятчии и лакеи)97, нито еничарството, което се отдавало на
всевъзможни изгодни занимания, но не и на военни98, през
XVIII в. биха могли да съставят една походна армия.
В историографията единодушно е подчертано, че жалкото
състояние на османската армия през XVIII в. било причина за
пораженията на империята във войните й с Русия и Австрия99. Но
ако тази армия е имала за ефектив единствено изброепите
компоненти, тя би била не само разбита, но бездруго и
унищожена армия.
29
Явно е, че по градация, наследена от авторите от миналия
век, съвременните изследвачи пренебрегват някой — наистина
спорадачни и мъгляви — данни, конто ни разкриват реалния
източник на бойни сили за империята през XVIII в. Става дума за
войските, конто се наричат „йерлю“ (местни) или „еялетлю“
(областни). (Както при термина „аян“, и в тези иначе стари
термини било влято ново съдържание.) По-рядко авторите от
началото на XIX в. определят такива войски като „частни“.
Жюшеро дьо Сен Дени — един от компетентните познавачи
на състоянието на османската войска — твърда, че нейпата
основа в края на XVIII в. били именно „частните войски“. Той
описва и практиката по рекрута им: „Ако обстоятелствата
изискват мобилизация, Портата упълномощава пашата на
дадена провинция да събере от нея средства и да организира
войска. Пашата бърза да се възползува: той облага богатите
хора, разполага с обществените фондове, изтръгва пари от
богатите вакъфи и винаги води повече войска, отколкото са му
поискали..."100 По-нататък Жюшеро отбелязва, че пашите се
покорявали на властта, докато забогатеели, а сетне отказвали да
разпуснат частните си войски, стараели се да им угодят,
оставяйки ги да се издържат чрез грабеж, и се обявявали
независими от Портата — такъв бил пътят, по който се
издигнали и Джезар паша, и Пазвантоглу, и Мустафа Байрактар.
Първоначално Портата смятала за акт на непокорство всеки
опит за рекрут на войска по места, а също неразпускането на
войските след края на войнага. Но когато топраклиите и
еничарите престанали да бъдат боеспособни, тя трябвало да се
облегне изключително на „частните войски*401.
Тук авторът говори за „частни войски" на пашите, забра-
вяйки, че двама от изброените от него отцепници били започнали
кариерата си като аяни, принуждавайки властта чрез упорита
война да им присъди пашовски титли. Ще рече, „частните
войски" характеризирали не личния ефектив на пашите, ами на
аяните. Това е подкрепено от редаца конкретни свидетелства.
„Местните войски" според Сеид Мустафа представлявали
преобладаващият процент на походната армия102. Шлехта сочи
сидите тия войски, наричайки ги „еялетлии", като изключителен
състав на армиите на Ало и Хакъ паша при техните походи среицу
размирна Румелия103. Аяните от Епир, Македония и Егейска
Тракия набрали „еялетлии", за да ги поставят под командуването
на Тепеделенли Али паша при наказателната му кампания срещу
30
1>п 1мирието в Северна Тракия през 1803 г.10* Известии са и други
пчн< ки ефективи: аянът на Бозкяр, Абдулхалим, имал към края
iM XVIII в. 20 000 пешаци и 3000 конници „еялетлии"105. В
1.><|жлото на следващия век русенският аян разполагал с „местна
поиска", набирана от казите между Дунава и Балкана и
in. (яизаща на 20—30 000 души106. „Няколко богата аяни —
мОслязва Жюшеро, — като този на Серес в Македония и на
Пловдив в Тракия, чрез липните си качества и големите си, дълго
пр ме тайно трупани богатства, можаха да съберат наоколо си
дкгатъчно много войска, за да сплашат своите съседи и да
IIлиат полезни или опасни за Дивана."107
И тъй нека обобщим въпроса за аянлъка и за „местните" или
„частни войски", като дадем думата на друг известен познавач на
османската действителност, Шлехта-Всерд: „За разлика от
<|»содалите (ханедан) нотабилите (аяни) дължеха положението си
на обстоятелството, че уреждаха обществените дела на градовете
и областите, където живееха. Те не бяха назначавани нито с
<|>ерман, нито с буюрултия, а чрез свободния избор на
съгражданите си. Едва по-късно и тук, както навсякъде, се
иромъкнаха злоупотреби, при което управителите на провин-
циите взеха да издават и по-право да продават „аянлък-
буюрултусу" на заможни жители на подчинепите им провинции и
I радове. Заради свързаните с това парични подкупи новите
потабили трябваше да ги изстискат от населепието. В резултат
насилията станаха тъй страшни, че в Истанбул се видяха
принудени съвсем да забранят издаването на такива грамота и да
поверят администрирането на градските дела на т. нар. „шехир
кетхудасъ", който беше назначаван направо от правителството.
Но така не се спечели нищо, защото тия градски чиновници
нямаха влияние и представляваха за провинциалния управител
„козли отпущения", докато истипската власт, както и досега,
оставаше в ръцете на нотабилите (аяните, б. а).
Пълновластното и независимо положение, коего аяните заеха
по-късно, за първи път се разкри при Руско-турската война от
1768—1774 г. Тогава именно аяните, стекли се от всички части на
Турция със своите войски в главната квартира па великия везир,
влязоха в.допир с министрите, също присъствуващи тук... Скоро
между аяните и чиновпиците от столицата настъпиха отношения,
каквито се забелязват тук (в Цариград, б. а.) между фаворитите в
сарая и някой сановници. Ето всеки незначителен секретар от
централните ведомства, щом владее и най-дребна земя в
31
провинцията, прави от тамошния аян свой съдружник, с когото
— естествено срещу значително заплащане — води полицейските,
юридическите и финансовите дела на съответния край, както
двамата си искат. За посредницы в тия невинни интереси служат
капу-кехаите, конто аяните издържат в Цариград. При това
положение авторитетът на правителствените управители по
места стана нулев и фактически премина в ръцете на аяните.
Ако аянът се окаже достатъчно щедър към своя покровител в
столицата, той получава и сана капуджибашия или мирахор, като
какъвто вече легално упражнява фактически узурпираната власт.
Най-пакостно е обаче, че феодалите и аяните, ползуващи се от
големи парични средства, разполагат сыцо с голяма част от
местните военни сили. Въоръжените банди в тяхно разпореждане
се наричат „еялетли аскерй“. Някои от едрите деребейове в
Анадола, напр. Чапаноглу или Караосманоглу, могат да вдигнат
по 20—30 000 души. С тези войски те следват султана срещу
външни врагове. Но по-често — както някогашните васали или
рицари-разбойници на Запад — те ги обръщат едни срещу други
при разприте си, а според нуждата — срещу правителствения
управител и дори срещу централната власт.
При тия обстоятелства е ясно, че феодалите клонят към
еничарството, което стой за запазване на благоприятното за тях
статукво, а не ще поддържат централната власт да си създаде
собствена изпълнителна сила, чийто единствен стремеж ще бъде
да унищожи злоупотребите на васалите, а рано или късно — и тях
самите.“108
Приведохме дословно един твърде дълъг пасаж от автор,
използувал изобилии сведения на съвременници на разглежда-
ните процеси, понеже трактовката му е може би най-научно
кригичната, постигната през миналия век. Тя аргументирано
изяснява интересуващия ни въпрос: защо централната власт
имала двойствено отношение към аянлъка.
Тази двойственост била диктувана от конкретни причини. От
една страна, Портата била наясно, че институцията на аянлъка по
своята органична същност е заряд на децентрализацията, а оттам
— и на отцепничествата. От друга страна обаче, Портата не била
в състояние да събере походна армия без средствата и влиянието
на аяните. Военнофеодална формация в сърцевината си, осман-
ската държава последователно подчинявала вътрешното си
устройство на организацията на своите войски. Зотова докато
през XIV—XVI в. тимарската система до голяма степей
32
н/п il< тавлявала гръбнакът на провинциалната структура, през
\ t III в. такьв гръбнак вече било аянството като могыц фактор,
ин о нс и като единствена форма за набиране и издръжка на
пнходните войски. Застрашена от него, централната власт нямала
hi. 1МОЖНОСТ да го изкорени — тя била поставена в неумолима
>|>|1исимост от аяните.
Л от това произтичало много. Най-общо: фактическата де-
централизация, раздробяването на политическата власт. много-
пбразие в самоуправлението. Както узнаваме, именно през
XVII! в. и в подробското българско общество такива форми
ш> пучили силен тласък109. Увеличила се местната роля из целите
Ьалкани на кнезове, чорбаджии, демогеронти110.
Посочениге институции не просто предшествували голямото
p.i 1мирие. Те го обусловили.
ПРЕДПОЛАГАЕМ ИЯТ СЪСТАВ
НА „МЕСТНИТЕ ВОЙСКИ"
Още веднъж се наложи да го определим
като предполагаем, понеже за него сме принудени да съдим по
странични данни или дори по логически път — по заключение.
Едно е изначално ясно: „еялеглиите" не били нито тима-
риоти, нито еничари, нито придвории наемни части — всички
източници сочат отделно от „еялеглиите" тези компонента на
походната армия и изтькват тяхната негодност, малочисленост,
както и многочислеността на „местните войски". Ще рече,
съставът на аянските бойни сили не е разкрит по съдържание.
Историографията евързва наченките на кърджалийството с
масовото дезертиране на османски бойци от фронтовете, с
масови скитничества на анадолски войници из Румелия. Като
така, зараждането на кърджалийството бива отнесено към
несполучливите за Портата две последователни войни — тази от
1768—1744 и от 1787—1791—1792111.
Логически недвусмислено е обаче, че от фронта не биха
дезертирали, за да скитат и подир войната бойци, чието мирно
съществуване е било изгодно, охолно или поне търпимо. Един
тимариот би се върнал в тимара си, един еничар при търговията
или при лихварството си, един придворен бръенар или
оръженосец — в двореца. Както се каза по-горе, негодността на
3 Кърджалийско време
33
тези родове бойци се дължала предимно на това, че те вече имали
износен мирен поминък, от който войните нежелано за тях ги
откъсвали. Тоест: не те биха се отдали на въоръжено
скитничесгво, грабеж и палеж.
От друга страна: пак по-горе се спомена, че частното
феодално земевладение до голяма степей се разширило за сметка
на райетското. Успоредно протичала имуществена диференциа-
ция и сред самото селячество. В резултат и от единия, и от другия
процес настъпило разорениего на маса дребни производители.
Без да сме в състояние да го изразим с точни проценти, явно е, че
то също било процес.
От трета страна: едва и плахо зараждащите се капиталисти-
чески отношения не позволявали на обезземления дребен
производител да намери свободен пазар за работпата си сила —
пазарът бил минимален.
От четвърта страна: малко правдоподобно е разорението да
засегнало само християнското население на Румелия. Изостре-
ните имуществени и социални противоречия не правели разлика
между едноверци и иноверци. Както ще видим в хода на
изложението, „капъсъзи" имало от всички, населяващи Румелия
народности. Лишени от земица и дори от впряг от страна на
лихварите или поради беззаконията, с конто „новите феодали“ си
присвоявали райетскч чифлици, или поради откровеното насилие
и не само увеличения, но и доведен до пълна неразбория данъчен
произвол, тия десетки хиляди бедствуващи създавали в Румелия
напрежението на един специфичен за там и за тогава социален
хиатос: десетки хиляди хора били загубили наследствения си
поминък, но разместването на обществените Пластове все още пе
ги извеждало към нищо следващо — към наемничество
например112.
Тази огромна безизходица — като имаме предвид размера на
човешкия резерв, изнемогващ в нея — търсела изход из едно
състояние на нещата, което обещавало да бъде трайно. Такъв
чзход предлагали „местните войски" — другояче казано, „част-
ните“ дружипи на аяните. Създавали се (по подобие на множест-
во феодални общества) типични наемнически дружини със свои
предводители: главатарите. Картина, широко позната за Италия
от XIV—XVI в. например, където хиляди войници по професия,
командувани от кондотиерите, се поставили в услуга на даден
феодал, понякога започвали война пък срещу него, а по-могъщи-
те кондотиери сами заемали властта над някои градове, за да
създадат тирании като тази на Сфорците, на Малатеста и пр.113
34
I'him ли можем да наречем „еялетлиите“ на определен аян
• очно паемници. Каквито и парични богатства да бил натрупал
и >Й, каквито и да придобивал чрез надмогване на своите
। in рннци, невъзможно би било цели години да изплатца редовна
пил in на двайсетина хиляди бойци. По всяка вероятност тия
’ни ши дружини 1це да получавали минимално заплащане по
време на война, а през мирните периода те били принудепи да
иомннават как да е. Това „как да е“ трябва да приемем като
। к попа па кърджалийското поведение, ярко запомнено от
нярода ни.
Гук споменахме кърджалийството, макар да бе дума за аянски
чисти дружини. Тук стигнахме до въпроса за предпоставките на
к 1.рджалийството като явление. Тези предпоставки според нас са:
а) децентрализирането на войската, изразено в практиката на
пяпските дружини;
б) въвличането в боен занаят на обезземленото мюсюлман-
< *о селячество от Румелия;
в) липсата на редовна издръжка за аянските дружинници през
перйодате на външен мир;
г) необходимостта тия дружинници да поминават „как да е“,
гъй като си оставали лишени от мирно препитание.
С една дума: кърджалиите не са дезертьори от традиционните
османски военни корпуси, ами разпуснати или в процес на
прегрупиране аянски дружинници, конто понякога действували
под заповедате на някои аян, но по-често — на своя глава и за
своя сметка.
Горното определение се отнася обаче към изходното начало
на кърджалийството. В процеса на развитието му към него
започвали да гравитират все по-широки слоеве от обезземлени
или малоземлени румелийци, който никога не били участвували в
аянските дружини. Тяхното съпричастие към размириците не-
винаги бивало трайно, те се включвали в определена акция или
низ от акции, а след това се прибирали по селата си, отнасяйки
някаква плячка. Затуй пък главатарите на тия подвижни по
състав съединения запазвали кондотиерската си професия в
течение на дълги години — неин край обикновено била
насилствената смърт на главатаря.
Впрочем нека не избързваме с въпроса за развитието на
кърджалийството — него ще аргументираме конкретно по-
нататьк. Нека само подчертаем, че начален тласък за появата на
това специфично за края на XVIII и началото на XIX в. в Румелия
35
явление дала практиката на „местните войски" — аянските
дружини.
Като възражение срещу такава постановка възниква
въпросът: наистина ли (както приема част от историографията)
кърджалиите не били „анадолци", конто след дезертьорството си
не смогвали да се прехвърлят отвъд Проливите, та били
принудени да поминават чрез грабеж в европейските провинции.
Логическият извод по въпроса, преди да го докажем и
документално, пак стой в тясна връзка с аянските дружини: няма
логика, при резервите от румелийско население, което търсело
препитание, аяните из Румелия да биха набирали своите дружини
от анадолци. Действително в хода на размириците, когато
Портата призовала срещу анархията в Румелия анадолски
еялетлии, водени от Ало или Хакъ паша, тия еялетлии органично
се прелели към размирния тукашен контингент — към кърджа-
лийството. Но началният му състав бил несъмнено местен, тт»й
като влиятелните аяни винаги предпочитали да рекрутират
дружината си от областта, над която фактически властвували.
Навярно бие на очи, че в горните пасажи понятията „аянски
дружи ни “ и „кърджалии" се взаимно заместват. Това се налага от
самата фактура на явлението — невъзможно е да бъде прокарана
убедителна граница между едната и другата категория размир-
ници. Конкретният анализ на нещата ще го потвърди.
ГЕОГРАФСКИ РАМКИ
НА ИЗСЛЕДВАНЕТО
Дотук, говорейки за интересуващите ни
събития или явления, най-общо ги ситуирахме „в Румелия". Нека
поясним и защо бе възприето именно това географско обозна-
чение вместо „българските земи" или „Балканите".
Излишно е да изтькваме българската принадлежност на
територията, където се разиграли изучаваните тук размирици.
Вече се каза, че те били съставени от аянските действия, от
кърджалийството и от отцепничеството на Осман Пазвантоглу —
три явления, част от историческото развитие на османското
общество. Да, те наистина се разгьрнали върху българска земя.
Но те не били български по своята същност. Да, в тях били
въвлечени немалко, а в хода на събитията — дори много българи.
36
По юна нито превърнало кърджалийството в българско
движение, нито направило от бунта на Пазвантоглу български
(нцсппически опит. Без всякакви уговорки те си останали от
и i чалого до края османски — етап от органичного развитие на
гдн.| чужда нам структура.
Oi казаното не следва, че въпросните явления нямат
ш ношение към българската история — нашите историци
придирчиво изучават османската феодална система, нейните
институции, развитие и пр. само загдето българският народ в
счение на векове й е бил подвластен, бил за нея обект на
сксплоатация. По същия начин кърджалийството е дало отраже-
H1I ята си върху исторического битие на българите. В този смисъл
(>и било оправдано нашите общи курсове по отечествена история
да съдържат раздели за кърджалийството и по-гочно за
„кърджалийско време“.
Впрочем, убедени, че разглежданото явление е по
сыцпостта си османско, редко би било да залазим и османското
име на терена, върху който то се изявило. През визирания период
1ези земи почти се покривали с османската провинция Румелия,
където освен българи били трайно заселени османски колонисти.
Както ще се убедим от конкретната документация, кърджалийст-
вото било проява предимно на това румелийско население —
турского. Като обезземлени селяни или като декласирани
елементи от нисшите прослойки на господствуващата народност,
или дори като преуспяващи нейни представители, турците от
Румелия подхванали, поддържали дълго и извели размириците
тук. Българският елемент веред тях бил съпътствуващ или
противодействуващ, но в нито един етап на размириците —
определящ. В такава светлина „кърджалийското време“ най-
точно принадлежи към историята на Румелия, представлява
период от нея. Другояче казано: „кърджалийското време“ е част
от миналото на някогашните турски колонисти из българските
земи, а не на българските земи като български.
Може да бъде поставен въпросът: защо за географски рамки
на изеледването не са взети Балканите изобщо? Съображенията
срещу такава задача са очевидни: периодът на размириците имал
твърде нееднакво съдържание из отделните имперски провинции
на Балканский полуостров. Его и кои били — през разглеждания
период — тия провинции: Румелия (с центьр София), Белград,
Босна, Негропонт, Кандия, Шкодра, Янина, Морея, Архипелагът
(Егейските острови). От тях само Румелия (а извън Европа —
37
още Анадола и Дамаск) имали ранга на бейлербейства114.
Останалите представлявали просто пашалъци.
И така периоды на размирието протекъл най-различно из
балканските пашалъци. (Не ще засягаме изобщо неговото съдър-
жание в извъневропейските владения на империята.) В Белград-
ский се разразили борби между отделните османски господству-
ващи прослойки, разразили се чести бунтове веред коренното
еничарство в Белград и Кладово. Сръбското население, въвле-
чено в тия борби, извлякло ползата от тях чрез въетапието си от
1804 г.115 Кърджалийство из Белградский пашалък не наблюда-
ваме — поне по наличните Дании”6.
Албания и Северна Гърция, обхванати в Шкодренския и
Янинския пашалък, се характеризирали с ранното отцепничество
на Бушатлиите и с относително късното отцепничество на Али
Тепеделенли, както и с бунтове на гръцкото население, евързани
със събитията из Средиземноморския басейн по време на
Наполеоновите войни117. Кърджалийство и там не наблюдаваме,
макар че предпоставките за него (рекрут на местно население от
мюсюлмани и християни за аянските войски на двамата големи
отцепници) били налице.
В Молдавия и Влахия през сыция период съществувал отпор
срещу „привнасянето“ на отсамдунавско размирие отвъд Дунава,
а също и селски бунтове срещу двойната експлоатация, на която
било подложено населението на Олтения например118. Доколко-
то там съществували кърджалии, това били нашественици, конто
извършвали плодоносни набези; доколкото аянлъкът засягал
влашките крайдунавски земи, това били насилия на аяните от
българското Подунавие.
Впрочем, ако бихме си поставили за задача да изучим периода
на размириците в рамките на Балканский полуостров, резултатьт
би бил не една, ами половин дузина монографии по разнородни
проблеми, конто би обединила само географската и хронологи-
ческата рамки. А кърджалийството и тясно евързапият с пего
бунт на Пазвантоглу си осгават типично румелийско съдържание
на размирния период, затова и ограничаваме изеледването си
върху Румелия.
38
ДВИЖЕНИЕ ИЛИ ЯВЛЕНИЕ?
В интерес на яснотата в постановккте се
ни нага предварително да аргументираме обстоятелството, че в
нрсдпаганото изследване кърджалийството ще бъде наричано не
„д|<ижение“, а „явление**. В дискусията върху характера на
* 1.рджалийството, независимо от диаметрално противополож-
IIH । с си концепции по въпроса двамата опоненти единодушно
ирпеха дискутирания предмет за „движение**. Без да сме
<• ьгласни, че кърджалийството било „масово движение на българ-
< ките селяни против турските спахии и българските чорбаджии,
.а обективно — борба за политическа и национална свобода**119
(формулировка, която трябва да отнесем едва към селските
пъстания из Северозападна България към средата на XIX в.)120,
формално погледнато, тук категорията „движение** си лежи на
мястото. Тоест: ако кърджалийството наистина беше това, за
което го обяви Щ. Атанасов, то и наистина би било движение.
1атуй пък съчетанието „разбойническо,грабителскодвижение“121
но принцип не е приемливо. Това би било равнозначно да заявим,
че през 30-те години на XX в. в САЩ сыцествувало „гангстерско
движение** или пък че в нашата съвременност тук и там има
„хулиганско движение**.
За да присвоим определението „движение** на дадена масова
нроява, тя трябва да бъде целенасочена в социална, политическа,
идейна или културна плоскост. Всяко движение — дори ако няма
идеология, програма, платформа — се отличава от просто
размирните явления по това, че нещо иска, че към нещо се
стреми. Този стремеж трябва да има за цел някаква промяна в
съществуващия ред на нещата. А кърджалийството, което по
размах и масовост, по времетраене и по последици — по изявите
си изобщо — би могло да се сравни с коя да е селска война от
европейского средновековие122, било лишено — за разлика от
тях — не само от идейна обвивка, но и от цел.
При категоризиране на кърджалийството не можем да
разчитаме на определенията, конто употребяват официалпите
документр, нито пък на спомените на ония мирни хора, върху
чийто гръб се стоварило „кърджалийското време**. Винаги и
всеки, който престъпвал закона, независимо дали в криминален
или в политически смисъл, бил наричан „разбойник**. „Разбой-
ници“ според османската власт били и хайдутите, и харамиите, и
кърджалиите. Прикаченото уточняване за последните „планин-
39
ски" (даалъ ешкиасъ) нищо не означава, тъй като именно
кърджалиите — за разлика от предхождащите ги размирници —
поради своята масовост съвсем не предпочитали планинския
терен. И така би трябвало да категоризираме кърджалийството
съобразно делата му.
В това отношение затруднепията са не по-малки. Аргументът,
че кърджалийството било антифеодално селско движение, понеже
било насочено срещу спахии и чифликчии, както и срещу българ-
ски чорбаджии123 не е убедителен. Едно селско антифеодално
движение наистина би се насочило против феодалите. Но и чисто
криминалното нападение винаги ще избере за обект имуществено
силния. При това, както личи от документацията, кърджалиите
грабели безразборно — наред.
По изброените причини е принципно трудно да изясним коя
от средновековните или късносредновековните размирни прояви
имала социален и коя — криминален аспект. В тази насока
трябва да ни дойде на помощ количественият показател. Странно
е, че нашата историография до дискусията от 1953 г. не беше си
поставила въпроса: как може едно „разбойничество" да бъде така
масово, да увлече в десегилетни грабежи и палежи десетки
хиляди хора? Защо не до „кърджалийското време" и защо не след
него наблюдаваме подобна по масовост проява?
Още най-ранните формулировки на кърджалийството на-
блягат на факта, че в него ьзели участие значителни маси. „Те
били много хиляди" — съобщава Вук Караджич124. „Млоги
отделения са броили до седем тисящи всадника..." — говори
Раковски125. Из по-нататъшното изложение ще срещнем данни
наистина за хилядни кърджалийски съединения, конто пред-
приемали походи към Мраморно море. Да споменем, че„еялет-
лиите" от Румелия (кърджалии по същество), с конто Мустафа
Байрактар наложил властта си в Цариград, били 35 000126. Да
напомним, че според съвременни му свидетелства Пазвантоглу
държал под оръжие 10 000 кърджалии127. Да подчертаем, че
Портата отправила точно срещу размириците в Румелия походи,
тъй многолюдии, та европейските агента основателно подози-
рали, че била в ход камуфлирана мобилизация за война против
Австрия128.
Безусловен критерий и при обществените явления е количест-
вото. Ако пет или двайсет души нападнели бейски чифлик,
можем да спорим дали това било хайдутство или обикновено
разбойничество. Но когато в размирие бивали въвлечени десетки
40
mi пяди души, очевидно е, че тяхното раздвижване било социално,
гоп г предизвикано от криза в обществените отношения. Голяма
< сьблазънта да го окачествим като социално движение. При
и nice то насилие над истината, при известна свобода в
•пклогиите кърджалийството убедително би могло да бъде
н|к'дставено за едка от селските войни в Европа — закъсняла,
никло изобщо било закъсняло развитието на поробените от
1урците Балкани. Но критичният анализ на документацията и
нппсата на предпоставена теза по проблема — стремежът да се
доберем до обективно най-точната типология на кърджалийст-
iioio — ни пречат да го отнесем към селските войни.
Кърджалийството е социално явление, но не и социално
движение поради това, че нимало не само идеология и
произтичаща от нея програма, но дори и целенасоченост.
Нсговият почти трийсетлетен вилнеж не целял да внесе никакви
обществени промени в сыцествуващия строй; този вилнеж бил
самоделен, превърнал се в поминък.
Нашата историография не може да бъде обвинявана, че
трайно е подценявала проблема за кърджалийството. Подобно
отношение наблюдаваме у френската историография например,
която и до наши дни поддържа, че Великата френска революция
била предшествувана от „масово разбойничество" из провин-
циите129. Известно е, че традиционните представи, особено пък
отрицателните, имат особена жизненост.
ЕДНА НЕОБХОДИМА УГОВОРКА
Тук би било място да разгърнем, както се
полага в повечето специални изследвания, общия фон, върху
който ще обрисуваме разглежданото явление. Тази задача би
била лека, защото разполагаме със значителен брой изследвания
върху общсствено-икономическото състояние на Османската
империя или на балканските й провинции през XVTII в. С една
дума, бихме могли да ги преразкажем накратко.
В „Мустафа паша Байрактар" (съчинението, най-близко по
тематика до настоящото) А. Ф. Милер е съставил три неголеми
глави, конто очертават достъпно общата картина на империята
през управлението на Селим III130. Въз основа на аналогичен,
но по-обширен материал е съставил такава картина Ст. Дж. Шоу
41
в новата си монография „Между старо и ново“, посветена
конкретно на Селимовите реформи131. За автора обаче не
съществуват многобройните изеледвания на онези наши съвре-
менни историци, конто постигнаха много в изясняването на
проблемите на XVIII в. Тези постижения са взети предвид в
някой последни общи съчинения по османска или по балканска
история132.
Би било неоправдано — с оглед обема на предлагания труд —
в него да преповтаряме вече готови научни постижения, конто са
на разположение на масовия читател и добре известии на
специалистите. Там, където изеледването влиза в противоречие с
тях, това ще бъде указано. Там, където то е в съгласие с тях, това
съгласие извеждаме пред скоби. Трябва да напомним повторно и
че в настоящото изеледване ще бъдат отбягнати въпросите от
българската история, конто принадлежат към разглеждания
период, а именно: дейността на Софроний Врачански, руско-
българските отношения по време на войната 1806—1812 г.,
обществено-икономическото развитие на българското общество,
Българската земска войска и пр. Тия въпроси — задача не на
османистиката (към която се отнася предлаганият труд), а па
българистиката, напоследък бяха сполучливо разработени133.
И така предстои да бъде проследено явлението, което
разстроило за цял исторически период живота на Румелия.
Всыцност този период бил запълнен не само от него.
Кърджалийството било представено или съпътствувано от други
явления, конто — взети в своята цялост, — довели Румелия до
състояние, качествено отличаващо се от предходното и следход-
ното. То се равнявало според историографията на двайсет,
двайсет и пет или трийсетгодишния хронологичен отрязък,
означаван като „кърджалийско време", „феодални размирици"
или „феодална анархия".
Най-приемливо при всички уговорки изглежда последното от
тези означения: „феодална анархия". Уговорките са там, че
състоянието, в което се оказала Румелия по него време, не било
чисто безвластие. По-скоро властта над тази провинция била
раздребнена, а дребните или по-едрите „порции" власт се
иамирали в непрекъсната динамика. Хаос от самовластие,
многовластие, но и безвластие заливал земите ни. Затуй, че
такова съотношение не може да бъде изразено с достатьчно
адекватен нему термин, ще го означаваме все пак като „анархия".
42
(Мкгоятелството, че наш предмет е едно състояние на хаос, в
»<>Н|о участвуват разнородни и разнопосочни действуващи сили,
Hi» ин ьчно затруднява изследването му. Твърде оправдано — за
ни и • павлизат в тресавището на така неразчленим проблем, —
нчкоп изследвачи са изреждали несъподчипено негови компо-
н< ши, прояви, резултати; твърде схематично други са избирали
< дна от множеството страни на анархията, за да й подчинят
• и пшалите или просто да ги пренебрегнат.
Вече се каза, че за размирието сме принудени да съдим по
/в 1к । нията му, както и по действията срещу него. Тази опреде-
пн1ца причина налага да бъде изяснено в максималната възможна
11спсн,какви били въпросните действия и противодействия. Тоест
ук ще изложим и проанализираме събитията, съставили
анархията, в тяхната хронология, за да изведем онази крива, без
ноя го е изключено да разберем анархията като процес, да
разберем нейните предпоставки, развитие и резултати.
БЕЛЕЖКИ
1 Подробна библиография на тази литература вж. у Миллер. А. Ф.
Мустафа паша Бабрактар. М., 1947 (по-нататък тази монография ще цитираме по
иейното ново, фрснско издание: Miller. A. F. Mustapha pacha Balraktar. Bucarest,
1975), 455—462; срв. също библиографнята у Арш. Л. Г. Албания и Эпир в конце
XVIII — начале XIX в. М., 1963,345—352; срв. също библиографнята у S А о w, St.
J Between Old and New. The Ottoman Empire under Sultan Selim III. 1789—1807.
Cambridge, Mass., 1971, 493—509.
2 Miller, A. F. Цит. съч., 112—115; Арш,Л. Г. Цит.съч.,с.206, забележката
под линия; Show, St. J. Цит. съч., с. 514 от показалеца, където кърджалиите
фигурират като „бандита", без да бъдат отличавани от предхождащите ги и
следващите гн разбойници из Турция.
1 Kapauuh, В. Српски р]ечник. Београд, 1898.
* Ранке. Л. История Сербии по сербским источникам. М., 1857, с. 79 и сл.
’ Иречек. К. История болгар. Одесса, 1878, с. 624 и сл.
* С тан ев, Н. България под иго, Възражданс и Освобождение. С., 1928,
120—122; Златарски, В.Н. Нова политическа и социална история на България
и Балканския полуостров. С., 1921, 83—93; История на България. Т. 1. С., 1961,
с.320 и сл.; Косев, Д. Лекции по нова българска история. С., 1951, с. 20 и сл.;
Новая история Болгарии. М., 1952, с. 38; История Болгарии. Т. 4. М., 1954, с. 240.
7 Zinkeisen, J. Д'. Geschichte des Osmanischen Reiches in Europa. T. VII.
Gotha, 1863, c. 222 и сл.; Jorga, N. Geschichte des Osmanischen Reiches. T. V.
Leipzig, 1913, 119—123.
’ Akt^ura, Y. Osmanli dcvlelinin dagtlma devri (XVIII ve XIX asirlarda).
Istanbul, 1940, c. 37.
9 Zinkeisen, J. W. Цит. съч.
10 Георгиев, И. П. Кърджалиите и Осман Пазвантоглу. Общодостъпна
сказка. Търиово, 1900.
43
11 Орешков, П. Няколко документа за Пазвантоглу и Софроний
Врачански (1800—1812). (По-натап>к НДПСВ). — СбБАН, 1914, с. 1 и ел.
11 Ихчиев, Д. Турски държавни документа за кърджалиите. — СбНУ, 1907,
с. 1 и сл. (по-нататък: ТДДК); Турски държавни документа за Осман
Пазвантоглу. — СбНУ, 1909, с. 1 и сл. (по-нататък: ТДДОП).
13 Теофилова, М. Бунтът на Пазван-оглу Видински и неговото значение за
българското освободително движение в XIX в. С., 1932.
14 Пак там, с. 84 и сл.
13 Йовков, Й. Старопланински легенди. С., 1927; Стоянов, Л. Мехмед
Синап. С., 1935; Горов, Г. Индже войвола, гьрджалия и народен закрилник. С.,
1941.
14 Тяхната библиография вж. у Атанасов, Щ. Сслските въетання в
България към края на XVIII и началото на XIX в. и създаването иа Българската
земска войска. С., 1958, 342—345.
17 Банков, С. Осман Пазвантоглу, видински паша. — ВИСб.
14 Благоев, Д. Принос към историята на социализма в България. С., 1949,
с. 41.
19 И речек, К. Цит. съч., с. 624.
30 Атанасов, Щ За характера на събитнята в България към края па XVIII
и началото на XIX в. — ВИСб, 1953, № 2; Кои са били кърджалиите и против кого
са се борили. С., 1954.
31 Косев. Д. Към изясняване иа иякои проблеми от историята на
България през XVIII и началото иа XIX в. — ИПр, г. 12, № 2—3.
33 Атанасов, Щ. Селските въетания в България.,.
33 Атанасов, Щ. За характера на събитнята..., с. 208.
34 Мутафчиева, В. Феодалните размирици в Северна Тракия през края на
XVIII и началото на XIX в. — В: Паисий Хилендарски н неговата епоха. С., 1962;
М утафчиева, В., Ал. Виану. Феодалните размирици в Северна България в
края на XVIII и началото на XIX в. и тяхното отражение във Влахия. — В:
Българо-румънски врьзки и отношения през вековете. Т. 1. С., 1965.
33 Вж. бел. 8.
3< s Ta’rih-i Cevdet. Т. 5. Qostantiniye, 1271, 99—100, 324—325 (по-нататък ще
бъде цитирано и по-новото издание на същото съчинение: Tarih-i Cevdet. Т. 6—9.
Istanbul, 1309).
37 Karal. Е. Z. Selim IIl-йп, Hatti-humayunlan. Ankara, 1942, c. 115.
34 Вж. например у: Karpat, К. An Inquiry into the social foundations of
nationalism in the Ottoman state. From social estates to classes. From millets to
nations. Princeton, 1973, c. 7.
39 Вж. за тях в бнблнографията към: Show, St.J. Цит. съч., 496—509.
30 Uzunqarsili, I. Н. Mejhur Rumcli ayanlanndan Tirsenikli Ismail, Ydik oglu
Suleyman agalar vc Alcmdar Mustafa pa$a. Istanbul, 1942.
33 Miller, A. F. Цит. съч., 25—124.
33 Пак там, 112—115.
33 Пак там, с. 109.
34 Косев, Д. Към изясняването...; Христов, Хр. Някои проблемы от
прехода от феодализма към капитализма в историята на България. — ИПр, г. 16,
№ 3. В сборника „Паисий Хилендарски и неговата cnoxa“ (С., 1962) бяха
поместени слсдните студии по състоянието на нашите земи под османска власт
през XVIII в.: Паскалева, В. Развитие на градското стопанство и възникване на
българската буржоазия в XVIII в.; Димитров, Стр. За аграрните отношения в
България през XVIII в.; Мутафчиева, В. Феодалните размирици в Северна
44
Грикия...; Цветкова, Б. За никои форми иа съпротива срещу турския феодален
< ipofl през XVIII в. Към същия кръг проблеми спадат и по-късни изслсдвания у
нас: Христов, Хр. За самоуправлението на българите османската държава
през XV—XVIII в. — ИПр, 1973, № 1; Цветкова, Б. Промснн в османския
феодализъм през XVI до средата на XVIII в. — ИПр, 1972, № 4; Промени в
османския (Ьеодализъм на балканските земм. — ИПр, 1972, № 4; Мутафчиева,
Н. Ал. Виану. Цит. съч., 1972; Mutafcieva, V. Р. L’institution de 1’ayanfk
pendant les dernicres dfccennies du XV1I1's.— Etudes balkaniques. T. 2—3,1965;
Дим иmpов, Стр. Историята на един аян. — В: В мест на академик Д. Косев. С.,
1974 и пр .
Това са по-сыцествените изеледвания, публикувани само у нас, по
тасегнатите от А. Ф. Милер проблеми в двете първи части от монографията му. Те
сьздават една картина на общсствсно-икономическото състояние на империята,
шачително отличаваща се от онази, която намирамс в книгата на Милер.
35 Арш, Л. Г. Цит. съч., с. 206.
36 Изчсрпателната библиография за него вж. в Арш. Л. Г. Цит. съч.,
345—352.
37 Plomer, fP. The Diamond of Jannina. London, 1970.
38 Show, St. J. Ottoman Egypte in the of the Age French Revolution.
Cambridge, Mass., 1964.
39 Show, St. J. Ottoman Egypte in the XVIH-lh c. Cambridge, Mass., 1962.
40 Show, St. J. The origine of the Ottoman „Nizam-i cedid“ Army. — Journal of
Modern history No 57, 1965.
41 Show, St. J. Between Old and New...
41 Пак там, с. 211 и сл.
43 Stavri Na^i. Pashalleku i Shkodres ncn sundimin c Bushatlive ne gjysmen e
dytc tc slickuilit te XVIII. Tirane, 1964.
44 HoeaKoeuh, Cm. Турско царство пред српски устанак. 1780—1804.
Београд, 1906; Пантелиб, Д. Београдски пашалук после Свищовског мира
1791—1794. Београд, 1927; Београдски пашалук пред Први србски устанак
1794—1804. Београд, 1949; Исторща народа Лугославщс. Београд, 1953.
41 Istoria Romaniei, t. 3. Bucure$ti, 1964, с. 604, 690, 718.
4e Мутафчиева, В.. Ал. Виану. Цит. съч.
47 ТДДК, ТДДОП, Попов, Л. И. Принос за изучаване миналото иа
българското отечество. — СбНУ, 1909 (по-нататък — ЛИП); Йоцов. Д.
Материалн за Пазвантоглу из руските архиви. — ПСп, 1908.
48 Напр. Документа из турскнте държавни архиви, издирил и прсвел
П.Дорев, ДБИ. Т. 3. С., 1940. Док. № 96, 97, 98.
49 Бобчев, С. С. Един еленски ръкопис за размирното турско време. —
Българска сбирка, 1899, № 13—14; Васильев, Т. Кърджалиите в Тетевен. —
ПСп, 1882, № 2; Славейков, П. Р. Извлечения от летописа на поп Йовчо от
Трявиа. — СбНУ, 1890, № 2; Киров, Г. Летописът на Жендо Вичов. — СбНУ,
1895; Займов, Ст. Един кърджалийски цар. — Денница, 1891, № 7, 8;
Йорданов. Св. Кърджалиите в Знеполе. — Трънскн край. С., 1940; Кърджалии.
Български книжници, 1860, № 19; Славейков, П. Р. Исторически разкази от
миналите времена. — ПСп, 1885, № 14 и др.
’° Йоцов. Д. Цит. съч.; Обрешков. П. Цит. съч.
51 Турски документа за Североизточна България и Добруджа. Съставил и
превел Стр. Димитров. С., 1975.
53 Hurmuzaki, Е. de. Documente privitore la istoria romanilor. T. 3, 4.
Bucurejti, 1890; Шабановик, X. Турски извори о cpncKoj револуци)и 1804. Кн. 1.
Београд, 1956 (по-иататък — ТИСР) и пр.
45
53 От тях особено цсини са: Juchereau de Saint-Denys. Revolutions de
Constantinople en 1807 et 1808, precedee d’observations generalcs sur I’etat actuel de
I'Empire ottoman. T. 1—2. Paris, 1819; Срв.: Schlechta- Wsserd, O. v. Die
Revolutioncn in Constantinopel in den Jahren 1807 und 1808. Wien, 1882; Jelavit, V.
Pazvan oglu od Vidina. Izvejie francuskog pukovnika Meriaga. — Glasnik Zemcljskog
muzeja u Bosni i Hercegovini. T. 17, 1905; Olivier, G. A. Voyage dans I’Empire
ottoman, 1'Egypte et la Perse. T. 1—2. Paris, 1800.
»* София, 1962.
” Вж. бел. 34.
Цветкова, Б. Промеии в османским феодализъм през XVI в ...; Промели
в осмаиския феодализъм на балканските земи.
17 Смирнов, В. Д. Кучнбсй Юмюрджинскнй и другие османские писатели
XVII века о причинах упадка Турции. СПб, 1873, с. 120 и сл.
” Belin, М. Etude sur la propricte fonciere en pays musulmans et specialement
en Turquic. — Journal asiatique XVIII/1861; Tischendorf P. A. v. Das
Lehenswesen in den moslemischen Staaten, insbesondcre im Osmanischen Reiche.
Leipzig, 1872.
” Miller. A. F. Цит. съч., 25—57.
®° Пак там, 28—29; Димитров, Стр. За аграрните отношения през XVIII
в.; Цветкова, Б. Промени в османския феодализъм през XVI...
61 Мутафчиева, В. Към въпроса за състава и облика иа османската
феодална гласа през XV—XVI в. — ИПр, г. 17, № 6; De la politique intcrieure de
Mahomet II le Conquerant. — Studia et acta orientalia, t. 5—6, Bucarest.
®2 Мутафчиева, В. Откупуването на държавните приходи в Османската
империя през XV—XVI в. и развитието на паричиите отношения. — ИПр, г. 16,
№ 1.
®3 Димитров, Стр. Политиката на управляващата върхушка в Турция
спрямо спахийството през втората половина на XVIII в. — ИПр, 1962, № 5,
44—45, 53.
** Mutafiieva, V., Str. Dimitrov. Sur I’etat du systeme des timars, aux
XVII*—XVIII' ss. Sofia, c. 48 и сл.
®’ Пак там.
®® Цветкова, Б. За някои форми на съпротнва срещу турския феодален
строй през XVIII в.; Хайдутството в българските земи проз XV—XVIII в. С., 1971.
®7 Димитров, Стр. За аграрните отношения..., с. 130 и сл.
*• Архив ИМЕЛ, VI, М., 1939, с. 177.
®° Olivier. G. А. Цит. съч. Т. 1, 311—312.
70 Avdo Suieska. Vilajetski ayani. — GodiSnjak druJtva istoriiara Bosni i
Hercegovini. G. XIII, 180—188; Islam Ansiklopedisi. T. 2. Istanbul, 1949, c. 41;
Encyclopedic de 1’Islam. T. 1. Leide, 1960, c. 801.
71 Mutafiieva, V. L’institution de 1’ayanlik..., c. 247.
71 СИЭ. T. 1. M., 1961, c. 1024.
73 Miller, A. F. Цит. съч., с. 32.
74 Avdo Suieska. Цит. съч., с. 180.
73 Мutafiieva, V. L’institution de 1’ayanlck, 235—247; Димитров, Стр.
Историята иа един аяи, 65—66.
7® За съжалеиие Милер ие сочи кои именно са авторите, застъпили такова
становище. Затуй и не смс в състояние да ги посочим като родоначалници на една
теза, която едва напоследък си пробива път в историографията.
77 Karp at, К. The transformation of the Ottoman state, 1789—1890. —
International journal of Middle East studies, 1972, № 3, 249—250.
” Пак там, с. 251.
46
79 Осе I. Y. Osmanli Imparatorhigunda desantralizasyona (Adem-i merkeziyet).
Hclleten, T. 37, 684—699.
'° За тази идеология вж. Косев, Д. Паисий Хилендарски и българското
иационалноосвободително движение. — ИПр, 1953, № I; За идеологията иа
Паисий Хилендарски. — В: Паисий Хилендарски и неговата епоха; Топен-
чаров, Вл. Портретьт на Паисий. С., 1959; Конобеев, В. Д. За класовото
съдържанис и идеологията на Паисий Хилендарски. — В: Българско национално-
освободително движение.
91 Паскалев а, В. За самоуправление™ на българите през Възраждането. —
ПИИ. Т. 14—15; Христов, Хр. За самоуправление™ на българите в османската
държава през XV—XVIII в.; Grozdanova, Е. Les fondements economiques de la
commune lurale dans les regions bulgares (XV*—XV11I* siecles). — Etudes
Balkaniques, № 1, 30—45.
92 Uzunras^li, I. H. Meghur Rumeli ayanlanndan..., 5—6; Islam Ansiklopedisi.
T. 2, c. 42; Pa кд (in. M. Z. Osmank tarih dcyimleri ve terimleri sozlugu. T. 1, св. II, c.
121.
93 Архив ИМЕЛ. T. 6. M., 1939, с. 189.
94 Смирнов, В. Д. Цит. съч.,с. 85 и сл.,с. 94 и сл., г. XXXIX, кн. I; Bakalin.
М Z. Цит. съч. Т. I, св. VI, с. 576; Т. 3, св. XXIV, с. 637.
” d’Oshson, М. Tableau general de 1’Empire ottoman. Paris, 1787—1790. T. 3,
c. 414; Tischendorf. P. А. Цит.съч., с. 49; Miller. A. F. Цит. съч., с. 47;
Тверитпинова, А. С. Цит. съч., с. 31.
86 Mutafiieva. V.. Str. Dimitrov. Цит. съч., с. 13.
87 Пак там, изчислено въз основа на Айни Али.
" В. Мутафчиева. За състояиието на спахилъка през XV—XVI в.
99 Смирнов. В. Д. Цит. съч., с. 127.
90 Мiller, A. F. Цит. съч., с. 47. Милер сочи като регистров състав на „капъ-
кулу“ 100 хиляди души, от конто в руско-турските войни след средата на XVIII в.
фактически участвували едва 40—50 000.
91 Pakalin, М. Z. Цит. съч. Т. 1, св. XI, с. 173.
92 Смирнов. В. Д. Цит. съч., 128—129.
95 Juchereau de Saint-Denys. Цит. съч. Т. 1, с. 90.
94 Пак там, с. 50.
95 По Schlechta- Wsserd. 'О. v. Цит. съч. Т. 1, с. 90.
99 Вж. библиография иа тези изследвания у Show. St. J. The origin of the
Ottoman Nizam-i cedid army..., а също и диссртацията на Г. А. Клейнман.
Кризис военной системы феодальной Турции. М., 1949 (ръкопис, съхраняван в
Ленинската библиотека).
97 Смирнов. В. Д. Цит. съч.
99 Клейнман. Г. А. Цит. съч., с. 8.
99 Тези констатации са обобщени в увода към труда на Дружинина, Е.И.
Кючюк-Кайнарджийский мир 1774 года. М., 1955.
100 Juchereau de Seint-Denys. Цит. съч., с. 92.
101 Пак там, 94—95.
102 Seid, М. Diatribe sur I’etat actuel de Part militaire, du genic et des sciences a
Constantinople, 1803, p. 30.
103 Schlechta-Wsserd. O. v. Цит. съч., 43—45.
104 Пукевиль. Жизнь Али паша Яиинскаго со времени его детства до 1821
года. М., 1822, с. 82.
105 Uzunqar^ih. I. Н. Цит. съч., с. 3.
,oe Tairh-i Cevdet. Т. 8, с. 273
47
107 Seint-Diny, Juchereau de. Цит. съч., с. 95. Според Кузинери
(Френски пътеписи за Балканите. XV—XVIII в. Сьст. и ред. Б. Цветкова. С., 1975,
с. 381) аянът на Серес Исмаил бей издържал 500 иаемници, а мобилизирал 15 000
еялетлии.
Schlechta-Wsserd, О. v. Цит. съч., 39—41.
109 Xристов, Хр. Българските общини през Възраждането. С., 1973.
110 Sax, С. Geschichte des Machtverfalls der Tiirkei bis Ende des XIX Jhr. und
die Phasen der Orientalischen Frage. Wien, 1908, c. 130.
1,1 Иречек, К. Цит. съч.; История на България. Т. 1, с. 320; Miller, A. F.
Цит. съч., с. 113 (Милер особено набляга на „анадолския произход** на
кърджалиите).
1,2 Това е вторият нзточник за контингента на кърджалийството (освен
„анадолския*' приток), на който набляга Милер: „Хиляди разорсни и обезземлени
селяни нямало къде да се установят.** Пос. място.
1,2 Ricotti, Е. Storia dele companie di ventura in Italia. Torino, 1893; Block,
W. Die Condottieri. Berlin, 1913.
1,4 Thornton, Th. Etat actuel de la Turquie. T. 1. Paris, 1812, c. 390; Saint-
Den y. Juchereau de. Цит. съч., с. 179.
1,1 НоваковиЬ, Cm. Цит. съч.; ПантелиК Д. Цит. съч.
1,8 Сам Вук Караджич, дефинирайки кърджалийството, изрично указва:
в.„Румелия“ (Цит. съч., с. 320).
1 ,7 Арш, Л. Г. Цит. съч.
1 ,2 Мутафчиева, В., Ал. Виану. Цит. съч.
1 ,9 Атанасов, Щ. За характера на събитията..., с. 208.
120 Димитров, Стр. Въстанието от 1850 година в България. С., 1972.
121 Косев. Д. Към изясняване на някой проблеми..., с. 54, 60.
122 Срв. Николов, Й. Великата селска война в гермаиската раннобуржоазна
революция. — ИПр, г. 30, № 6.
123 Атанасов, Щ. Сслските въетания..., с. 48, 49, 53 и др.
124 Kapayuh, В. Цит. съч.
123 Р аковски, Г. С. Съч. С., 1922, с. 11.
,2e Miller, A. F. Цит. съч., с. 280.
127 Ранке, Л. Срби)а и Турска у XIX веку. Београд, 1892, с. 66.
12’ Попов, Л. И. Цит. съч., с. 69.
129 Madelin, L. La grande Revolution. Paris, 1911, 60—62.
130 Miller. A. F. Цит. съч., 25—68.
131 Show, St. J. Between Old and New..., 3—70.
132 Новичев, А. Д. Цит. съч.; Димитров, Стр.. Кр. Манчев. История
на Балканските народи. Т. 1. С., 1971, с. 155 и сл.
133 Киселков, В. Софроний Врачански. Живот и творчество. С., 1963;
Конобеев. В. Д. Руско-българските отношения през 1806—1812 г. — В:
Българското национално-революциоино движение. С., 1972; Атанасов, Щ. Кои
са били кърджалиите... Ч. II.Българската земска войска; Дойное, Ст. Българите
и Първото сръбско въетание. — ИПр, 1970, № 5.
48
Глава 1
ЗАРАЖДАНЕ НА АНАРХИЯТА
Нелеко е да установим границата във
времето, която отделя предшествуващия исторически период от
десетилетията на „кърджалийско време". Ако се позовем на
поселищни проучвания, народни умотворения или съчинения по
българска история, оказва се, че мненията за началото на това
време са несъгласувани. Наченките му са датирани от 70-те или
80-те години на XVIII в. или пък от 1791, 1792, 1793 г. Някой
автори са приели и аргумента в полза на своята датировка.
Така например А. Ф. Милер приема за начало на размириците
1791 г., когато първите опити за реформи на султан Селим III
подтикнали към действие феодалната реакция в империята1.
Често историците сочат 1792 г. като начален момент на
анархията. Някой от тях я отдават на последиците от неуспеш-
ните турски войни срещу Русия, когато оголелите и обосели
войници, прибирайки се от поход, извършвали безчинства2. Тия
автори очевидно са повлияли от К. Иречек, който се придържа
към сыцата датировка и същата аргументация3. От своя страна
Иречек всыцност възприема датировката на Л. фон Ранке4,
базирана върху историографията от началото на XIX в. Други
автори по-предпазливо указват, че „в голям размер кърджалий-
ските нападения започнали през 1792 г.“5, без да поставят
въпроса за началото на анархията. Впрочем последната дума на
историографията повтаря първата й дума по въпроса: тази на
Л. фон Ранке и К. Иречек.
Някой частни изеледвания сочат за начало на кърджалийст-
вото годината 17936 (към тази датировка се придържа и Щ. Ата-
4 Кърджалийско време
49
насов7). Обнародваните от Д. Ихчиев документа за кържалийст-
вото имат за най-ранна дата 1793 г.8 Именно това — всъщност
случайно обстоятелство — е една обективна причина за неточ-
ното датиране на началото на „кърджалийско време“. Що се
отнася до низ поселищни проучвания, в конто намираме сведения
за кърджалийството, те обикновено не датират местните
предания за конкретно събитие и съвсем не поставят въпроса за
наченките на явлението като цяло9. Дори някои последни общи
съчинения, конто засягат анархията, сыцо не датират нейните
ранни прояви10.
С една дума, според историография га изеледваното явление
се зародило през първите години от последнего десетилетие на
XVIII в., а именно 1791—1793 г., като в по-новите съчинения е
указано, че това били години не на поява, а на увеличение на
кърджалийството, и е споменато, че размирици всъщност били
налице още в края на 70-те години от същия век. Следователно
въпросът за първите кърджалийски действия си остава открит.
Преди да уточним рождената дата на определено явление,
неизбежно трябва да формулираме неговата типология — за да
бъде то отграничено по черти от предхождащите го сходни
такива. Историческите явления обаче не възникват рязко, с
напълно изразена типология — тя се оформя постепенно, докато
явлението узрява и се уплътнява. Кърджалийството не прави
изключение от това правило. И неговите черти се зараждат една
по една. Но още когато установим, че се е набелязала първата от
тях, ние сме в правого си да констатираме: тук са наченките на
кърджалийството. Процесът на зараждането му пък ще завърши
там, където ще бъдат налице всички негови характерни черти,
това е точката, която трябва да означим като зрелост на
явлението, оформило вече своя типология.
Възниквайки неравномерно поради зависимостта си от гео-
графската среда и други обективни условия, освен качествения си
растеж (придобиване на черта подир черта до момента на своята
пълна характеристика) кърджалийството имало и количествен
растеж, изразен в две насоки: численост и пространствено раз-
ширение. Тези две характеристики—количествена и качествена
— трябва да се намират в необходимого съотношение, за да
можем да твърдим, че кърджалийството станало явление. Дори
то да беше се изявило с пълната си типология, но ако би
засегнало само един-два района на Румелия, нямаше да говорим
за „кърджалийско време", за качествено определен период.
50
Следователно: първият период па анархията, който предстои
ди разгледаме, трябва да разкрие двете характеристики на
яплението, преди да го назовем завършено — количествена и
качествена. Количествената следва да бъде доказана от увеличе-
п исто на човешкия резерв на анархията, както и от разпростира-
псто на кърджалийството върху все по-голяма територия.
Качествената следва да бъде доказана от последователното
нъзникване на отделните черти, чиято крайпа съвкупност
образувала типологията иа кърджалийството.
първи конфликти
МЕЖДУ АЯНЛЪКА
И ЦЕНТРАЛНАТА ВЛАСТ
До XVIII в. липсват сведения за законо-
иарушения, извършени от аяните. Въпреки редовните обръщения
на централната власт към „местните аяни“ (аян-и вилает) в
нейните окръжпи разпореждания нямаме давни за реалната
аянска дейност от тия векове. Затуй пък тук и там из кадийските
книги на румелийските градове още след първите години на
XVIII в. се появяват колективни оплаквания срещу някой аян.
Така през 1710 г. сел явите от Шамолтос, Зъхненско, се явили пред
валията на Румелия Исмаил паша, съпроводени от своя спахия, и
се оплакали от аяна си Салихзаде Мехмед ага, който бил им
надвзел суми срещу джизието, аваризите и пр.” Такава била и
тъжбата от Якоруда, чийто аян — Абдуррахман, син на Елхадж
Юсуф от Мехомия — бил изискал от тях незаконно пари срещу
данъци, конто те вече били изплатили12.
Такива положения все още не съдържали нищо конфликтно:
аяните, както и органите на държавата впрочем, обирали раята.
Тяхната законна прерогатива — да участвуват в разпределянето
на данъчните тежести по места — им създавала удобно алиби за
обирничество. Но в единия от цитираните случаи забелязваме как
срещу такива беззакония протестирал и спахията на ограбените
селяни, който би предпочел друг да не се меси в експлоатацията
па неговата рая. По същата причина скоро взели да издигат глас
срещу аяните и някой държавни финансови органи: „Когато по
указания с ферман начин пристьпих към събиране на постъпле-
нията от джизие на отделяй вноски, оказа се, че някой лихвари,
51
конто са и аяни на казите, ...изпращат по селата бирници и
препятствуват събирането на средствата, предназначени за
държавата. Те взимат акчетата, приготвени от раята за джизието,
заради дадени й под лихва суми...“13 Документът датира от
1731г.
Далечните предпоставки на конфликта между Портата и
аянлъка започнали да се очертават — горното сведение визира не
конкретен аян, а аяните изобщо. Както можехме да очакваме,
част от тях били и лихвари. Освен това те вече имали свои
бирници. Първите признаци на голямото бъдещо противоречие
възникнали именно върху финансова плоскост: бирниците на
централната власт се сблъсквали с бирниците на аяна-лихвар.
Въпреки сигналите на разни държавни органи срещу растящите
аянски данъчни или лихварски беззакония те открито продължа-
вали. През 1756 г. например в Одрин изстъпили пред кадията 25
души мюсюлмани и рая от селата, като представлявали цялото
население. Те повели иск срещу бившия си аян Али ага, който бил
им надвзел голяма сума и срещу когото били заведени искове „и
от други страни“. При посредничеството на помирителите —
сегашните аяни Халил ага и Хюсеин ага — „по пътя на
компромиса“ бившият аян възстановил на ищците 3000 гроша, а
те обещали да не водят повече дела против него14.
Тук вече е дума за особено едра злоупотреба. След като аянът
възстановил компромисно твърде голямата сума от 3000 гроша,
то ще да бил надвзел от подвластниците си поне двойно или
тройно. Показателно е и че неговите приемници — настоящите
аяни на Одринско — се озовали в ролята на помирители. Тоест:
упражнили натиск върху населението да прекрати съдебния спор.
Но нека подчертаем, че аяните до средата на века все още се
явявали на съд като обвиняема страна, че се случвало да бъдат
принудени към отстъпки. И—най-важното: до средата на XVIII в.
в оплакванията срещу аяните не се споменава за стрелба и клане.
В ход били само данъчпи насилия, лихварски грабеж.
Тази твърде обичайна за османската действителност картина
все още не предвещавала пожари и кръв в масови мащаби.
Донякъде прилично — по видимост поне — протичали и аянските
избори: с надлежен протокол пред лицето на шериата. През
1728 г. например представители от населението на видинското
маликяне, което обхващало вароша на Видин, селата Вълчедръм,
Мокреш, Медковец, Дреновец, Крива бара, мукатаата Тимок,
нахиите Белоградчик, Кривина, Кула, селата Капитановци,
52
Яповци и Раяновци, се явили пред кадията и назъра. Всеки от
1ях поотделно заявил, че е съгласен досегашният управител на
иидинското маликяне, аянът им Али Бейзаде Юсуф ага и в
бидеще да запази това си качество15. Много съществен е фактът,
чс всички „избиратели" на аяна били българи, макар из описания
район да живеели и мюсюлмани. Не по-малко важен е фактът, че
за аян се преизбирал — получавал поне втори „мандат" —
вероятно пай-богатият човек в града, откупчикът на цялото
маликяне от султанските видински хасове, което обхващало
почти територията на санджака. Следователно този едър
лихвар, служейки си с подписите на подвластната му рая,
овладял и аянлъка над Видинско, елиминирайки като избиратели
представителите на пълноправното гражданство — на мюсюл-
маните. Но нека подчертаем пак: беззаконията на аяните все още
били безкръвни, аянът избягвал конфликт с установения ред на
управление, избягвал конфликт с централната власт, монтирал
избирателни комедии, не употребявал въоръжено насилие.
Първите наличии сведения за аянски размирици у нас визират
Разградско. Там през 1747 г. се развили събития, конто отсетне
нарочната анкета означила като „аянска работа": Елхадж
Муртеза и зет му сердарят Ахмед извършили редица насилия,
избили „100—200 души без право" и заграбили под форма на
данъци 94 000 акчета. Поради аянския гнет населението заявило,
че „не желае да живее по местата си". За да остане единствен аян
над областта, Муртеза влязъл в стьлкновение с други двама аяни
— Муфтиоглу и Мехмед ага. Те от своя страна се сдружили с
жителите от селата Борозан и Йенидже. Така няколко хиляди
селяни нападнали Разград, „за да търсят сметка". Грады бил
съсипан и разграбен при сражението между размирниците. След
като властта потушила метежа, във Варненската крепост били
заточени „няколко души аяни от Разградската каза", а също и
селяни — турци и българи — коджабашии16.
Споменът за значителното размирие в Разградско от средата
на XVIII в. заседнал така дълбоко, че цели два века по-късно бил
записан по предания от Ан. Явашов. Според него обаче Разград
бил напълно разрушен и ограбен през 1759 г. от 56 души турци —
селяни из околните села17. Както личи от османските документи,
нещата стояли другояче: били „аянска работа", протекла едно
десетилетие преди датата, указана по народния спомен.
Към размирие от същия вид трябва да отнесем събитията в
Казанлъшко от 1762 г. Дотогавашен аян там бил Абдулбакъ.
53
Неговите синове Селим и Ибрахим — познати по-нататък с през-
името Абдулбакъогулларъ — заполняли да вършат безчинства, в
хода на конто избили множество мирни хора от Казанлък и
околните села, а също и разорили края. Обсипана с оплаквания
от населението на Казанлъшко, властта призовала Мустафа Займ
(един от сподвижниците на двамата аянски синове) в столицата,
където му дала висока служба и го предупредила, че ще бъде
лишен от владенията си, ако се завърне в Казанлък или дори се
среща с лица от тази облает. По същото време обаче един от
Абдулбакъогулларъ — Селим — се обявил за аян на Казанлък,
подпомогнат именно от Мустафа и от писаря на кадилъка,
Хасан. Тъй като размирието, което причинили братята, продъл-
жавало с нестихваща сила, Портата издала ферман: двамата да
бъдат прогонени, имотите им — конфискувани, а самите те —
заплашени с екзекуция, ако биха се прибрали в родния град.
Населението получило уверения, че понесените от него щети ще
бъдат възмездени чрез конфискуваного имущество на Абдул-
бакъогулларъ. Тия обещания не били изпълнени18.
Зараждането на аянските размирици в Румелия не би могло да
няма връзка с аналогични събития из другите балкански
провинции на империята. Известно е, че през 50-те и 60-те години
на XVIII в. Албания вече била обхваната от анархия. През 1756 г.
властта над Шкодренско узурпирал Мехмед бей Бушатли, с което
положил основа на „династията“ на отцепниците, по-късно —
паши — управлявали самовластно Шкодренския пашалък чак до
1831 г., когато той бил превзет от похода на Мехмед Рашид
паша.
Още от самото начало на отцепничества из европейските
провинции станало яспо, че те ще се опрат и върху християн-
ското население. През 1779 г. Портата отправила срещу Епир
капудан-паша с армия и флот. Той извършил страшно клане над
албанците там, но не смогнал да изтръгне корена на сепаратизма
от Шкодра, където вече управлявал синът на Мехмед Бушатли —
Махмуд, чиито баща и брат все пак били отровени по заповед на
Портата19.
Впрочем въз основа на редица факта трябва да приемем
1778 г. за начало на въоръженото стълкновение между централ-
ната власт и европейските й провинции. Описаните събития из
Румелия („аянските работа" в Разградско и Добруджа) не се
оказали единствени по рода си. Подобии прояви били се
набелязали и из друг румелийски край — Източна Македония.
54
Ляпите на Демирхисар, Петрич и Мелник я превърнали в свое
Ьойпо поле още преди 1778 г., когато Портата предприела —
успоредно с експедицията на капудан-паша в Епир — и първия
поход против размирни румелийски аяни20. Очевидно е, че преди
1779 г. „аянските работа*1 довели Румелия дотам, че изключили
вече тяхното мирно уреждане. Започвала вътрешна война.
Неин законодателен израз било споменатото вече централно
разпореждане също от 1779 г. До тази година аянът бивал
„избирав11 от местните първенци и населението, а го утвърждавал
органът на Портата в съответната облает. Обезпокоена от
зараждащото се аянско размирие, през 1779 г. властта наложила
аяните да бъдели утвърждавани централно — Портата приемала
или отхвърляла даден аян21. Както скоро ще се убедим обаче,
зази мярка не дала дори привидни резултати.
Към двустранно обявената и окървавена чрез оръжие вражда
следва да отнесем и друга мярка, с която Портата целела да
осигури реда в Румелия. Все през 1779 г. нарочен ферман до
всички румелийски кадии разпоредил да не бъдат избирает за
аяни арнаута, тъй като именно арнаутате под предлог, че
„тьреели аянлъци11, размирявали някой краища на балканските
провинции22. Тази мярка стояла в явна връзка с отцепничеството
на Бушатлиите, първата проява от този род из земите на полу-
острова. За отбелязване е, че ранният период на анархията
особено често ни сблъсква с компонента й „арнаута11. По всяка
вероятност именно поради първенството си в хронологията на
размирпите събития „арнаутате11 се превърнали в нарицателно за
центробежните елементи дори без отношение към тази на-
родност.
Вече бе изтъкнато, че при периодизиране на анархията ни се
налага да използуваме за критерий практиката на централната
власт спрямо размирниците. Следователно като начало в
откритата борба на Портата срещу аяните трябва да приемем
1779 г., понеже именно тогава властта взела поне две мерки,
целещи да й подчинят аянската институция. Извън тях, но със
сыция прицел се наблюдава една трета: въоръжени походи на
правителствени части, конто трябвало да ограничат аянския
произвол.
Тук може да се възрази, че седемдесетте години на
осемнайсети век свидетелствуват за аянски, но не и за
кърджалийски размирици. Такова възражеете би имало основа,
ако сме в състояние да разграничим отчетливо единия от другая
55
вид размирие: ако аянските бойни сили — еялетлиите, „местните
войски" — не преминавали в кърджалийски дружини и обратно.
Логично е: въоръжените вече сблъсъци между двамина или по-
гоням брой аяни, или пък между аянски и правителствени части
предвиждали многочислен човешки състав. Белег, който не
наблюдаваме по-рано и който свидетелствува за количествените
предпоставки на анархията.
Самото обстоятелство, че до 1779 г. Портата не виждала
причини да се меси пряко в аянските „избори", говори
убедително: до 1779 г. институцията на аянлъка не е представля-
ема центробежно опасност. От което извеждаме, че еялетлиите
— издържани от аяните — не били използувани във вреда на
централната власт. Краят на седемдесетте години обаче бележи
край на взаимната търпимост, ако не дори на изгодното
взаимодействие между Портата и аянлъка. Аянският институт
разкрил противоцентралистичната си сыцност.
НАЧЕНКИ НА КЪРДЖАЛИЙСТВОТО
И веднага се проявила друга черта от
характеристиката на аянлъка, та и на анархията изобщо:
взаимовръзката между аяни и кърджалии, макар че все още не
сме в правото си да назовем последните така. През седмото
десетилетие на века кърджалийството не било се оформило, но
вече бил налице човешкият резерв, който щял да премине в
кърджалийски. Такъв преход, както ще видим, бил не само лек,
но и неминуем.
През седемдесетте години властта подарила и нови по вид
мерки против навдигащата се анархия. Наложило й се да ги дари,
понеже се задало и ново по вид размирие. Предложението за тях
излязло от управляващата върхушка: от султан Девлет Гирай.
Когато Девлет Гирай набирал войска за Руско-турската война
от 1768—1774 г., част от нея се разбягала и присъеданила към
„разбойниците". Те подложили на чести нападения и грабеж
някой селища из Източна Тракия. По мнение на Гирай излишно
било да бъде поставяно населението от областта под взаимно
поръчителство и да бъде събирана парична гаранция от него.
Селяните били дотам разорени от „разбойниците", че нямали
сили да се организират за противодействие.
56
Цитираното свидетелство датира от 1773 г.23 То указва два
важни момента. Първо: очевидно многочислени „разбойници“
(ействували из значителен район, близо до столицата, открито и
1райно. Че тези „разбойници" се отграничавали от предходния
inn, говори не само количественият показател. Отграничава ги
категорично фактът, че срещу тях се налагало да бъдат
приложена мерки извън традиционните дотогава — взаимно
норъчителство и събиране на парична гаранция от населението.
Следователно управляващата върхушка си давала сметка, че
традиционните мерки са станали неефективни. Защо? — Защото
имала да воюва и с нетрадиционно по сыцност размирие. Второ:
соченото размирие не било свързано с „аянска работа", а се
появило самостоятелно.
Следващото петилетие довело събития, конто вече плътно
предхождали оформеното кърджалийство. Тяхна характеристика
била не само нарастващото количество размирници — при
непълнота на източниците изобщо не можем да определим
абсолютния брой хора, увлечени в анархията. Толкова повече
трябва да търсим постоянно оформящата се типология на
явлението по неговите качествени черти, отразени тук и там из
наличния материал.
Почти повсеместно — вече се каза — историографията
свързва наченките на анархията в Османската империя с войната
от 1787—1792 г. Затуй се налага да спрем нарочно внимание
върху данните за такива наченки до 1787 г. — така ще проличи
доколко явлението действително се зародило във връзка с
войната (поради бойните несполуки, обедняване на произво-
дителното население, масово дезертьорство) и доколко я е
предшествувало.
Впрочем осемдесетте години на века свидетелствуват, че
кърджалийството започнало да се очертава със собствена
характеристика, само част от която била масовостта му. Такава
масовост впрочем все още не била налице. Но във всеки случай и
по него време размириците действали изолирано, в кратки набези
и под естествено прикритие. Така още през 1780—1781 г. много-
числени „разбойници" с месеци върлували из казите Узунджово,
Султанери, Гюмюрджина и Димотика. Според установената
дотогава практика тук пристигнал нарочен емисар от Цариград,
за да постави под взаимна гаранция населението на изброените
казн и го задължи само да се справи с разбойниците. Застрашени,
сто и петдесет души от тях се изтеглили в пабързо построени за
самозащита кули, докато друга част поели планината24.
57
Случаят е един от първите нам известии, където откриваме
някои нови размирни тенденции. Няма как да го приравним към
селски бунт, понеже „разбойниците" не били от определено село
или няколко села. Изключено е да го наречем и хайдутство, тъй
като било дума за многочислени дружини (сто и петдесет души
наброявали само ония, конто се укрили при джемаата). Не е
основателно да търсим в случая масово дезертьорство, защото
през 1780—1781 г. империята не била във война, нито била
обявена мобилизация. Размирицата из четирите споменати казн
с повече основание следва да приемем за зачатък на кърджа-
лийски действия. Не ги дефинираме като чисто кърджалийски
поради обстоятелството, че мерките срещу тях не били „противо-
кърджалийски“: пострадалото население било поставено под
взаимно поръчителство. Това доказва, че явлението все още било
ново — иначе Портата би била наясно по неговия характер и по
безполезността на традиционните противоразмирни мерки срещу
него. А предложение™ на султан Девлет Гирай от 1773 г. да
бъдат търсени други средства против по-масово размирие
очевидно останало без последствие; старите методи за осигуря-
ване на реда продължавали да бъдат в сила.
Все през годината 1781 настъпили размирици в Северна
България и Добруджа. Още преди април из Никополско вилнеели
значителен брой разбойници, имената на 16 от конто съобщил на
властта русенският кадия. Сеид Мехмед паша ги прогонил оттам
в Русенско, където те измъчили раята с насилията си, без
местните власти да могат да им попречат. Затова се наложило
разбойниците да бъдат амнистирани и поставени под лична
гаранция, дано се смирят25.
Не без интерес е, че веред имената на 16-те разбойници
намираме Алемдар Мустафа — известен в историографията като
Мустафа паша Байрактар. От интерес е и че размирниците, конто
местната власт не смогнала да изтреби или поне обезвреди, били
амнистирани от централната власт — една пакостна практика,
станала хроническа по време на анархията: щом даден главатар,
непокорен аян или цяла размирна дружина се оказвали
неуловими, неизтребими, непримирими, султанът великодушно
ги помилвал, срещу което уж ги задължавал с лоялност. Но тъй
като не размирниците изпросвали такава амнистия, а тя им
бивала натрапвана, то логично е, че безбройните помилвания не
водели до никакъв резултат. Те само убеждавали провинените, че
са безнаказани; те ги уверявали в невъзможността на Портата да
58
ее разправи с размирието. Тук е съществено да подчертаем, че
сьзнание за това свое безсилие централната власт доказала още
при зараждането на анархията.
По-обхватни от по-раншните събития в Добруджа и по
крайбрежнието й настъпили през сыцата 1781 г. Там в същност
вече имало две размирни огнища. Колкото и неочаквано, едното
представлявало вакъфът на шейх-юл исляма. Такива владения се
ползували с неприкосновеност, която разбойническите главатари
Конул Осман и Мечек превърнали в безнаказаност за деянията
си. Начело на многобройна дружина, те превзели село Йени кьой,
Мачинско, което изгорили и изклали жителите му. След това
Осман и Мечек се оттеглили върху територията на вакъфа, та
нашата на Узи трябвало да измоли от Портата нарочно
разрешение, за да изкорени разбойническата дружина от
вакъфска земя26.
Второ подобно гнездо из Добруджа се очертало през 1781 г. в
Балчишко. Тамошните размирници били оглавени от Елхадж
Ахмедоглу Хюсеин ага, от Алемдар Доганболу, Шехбезоглу
Ибрахим и др. Ибрахим в качеството си на балчишки сердар
наложил незаконно за аян баща си Ахмедоглу Хюсеин ага. След
туй аянските синове събрали наоколо си скитащи разбойници и
местни жители, начело на конто се впуснали в обири и
нападения над Балчишко, което успели да разорят21.
Повече, отколкото събитията в Източпа Тракия от 1781 г.,
тези в Добруджа и Североизточна България разкриват елемен-
тите на твърде оформепа типология — на кърджалийството.
Цитираните случаи не само доказват разпрострапението на
многобройни и отявлени разбойници, не само изясняват, че тия
разбойници били „професионални“. Те определено сочат, че
размирният човешки състав бил комплектуван и от местно
население. Освен това тук вече се говори за дружини, конто не
били равнозначни на предходните обединения от по неколцина
харамии или хайдути — доказва го обстоятелството, че новите
групп успели да превземат села, да ги ограбят и опожарят, както
и да изкОлят няколкостотин мирни жители.
Нека изтъкнем като нововъзникваща и залазила се в
типологията на развитото кърджалийство черта и естеството на
размирпите действия от 1781 г. То се изразило в нападения над
селища, в основното им разорение, в масови убийства на мирни
жители, в масов грабеж. Такива метода не били присъщи на
докърджалийските размирници.
59
Типичната за анархията като цяло черта — взаимодействието
между кърджалийство и аянлък — също вече намерила израз през
1781 г.
На последно място, но едва ли последно по важност е
обстоятелството, че в обемистата преписка по размириците в
Североизточна България от тази година се натъкваме на няколко
имена, добили широка и мрачна известност през кърджалийското
време: Конул Осман, Мечек, Исмаилли Али, Сатъогулларъ,
Ахмедоглу Хюсеин ага, както и Алемдар Мустафа. Някой от тях
вече били завършени главатари, каквито си останали и през
следващия период — на ръзгърната анархия. (Исмаилли Али и
Сатъогулларъ предвождали дружини из Добруджа, без да имат
връзка с кое да е от двете споменати размирни огнища28.)
Подир две години — през 1783 — в Севлиевско избухнали
размирици, чийто характер не оставя съмнение: те били вече
чисто кърджалийски. Тук претенденти за аянство (извън
„законния“ аян, заграбил властта също силом) имало четирима.
Единият от тях, Елхадж Ибрахим, потърсил укритие при Максуд
Гирай, но по-късно бил заловен и заточен във Видинската
крепост. Междувременно Хумбараджи Мехмед със синовете си
Халил и Ахмед, както и Кола Абдулла събрали значителни
дружини, в конто влизали скитащи разбойници, дезертьори и
войнуци-бьлгари от с. Пордим, Плевенско. Документите говорят
за стотина конници и над толкоз пешаци, конто извършили
големи нападения над селата Дебнево, Градница, Добромирка,
Дамяново и пр., избивайки мнозина турски първенци. Успешно
нападнато и разграбено било самото Севлиево. Размирицата
траяла през цялата пролет на 1783 г.29 Не разполагаме с
източници за изхода й. Според един документ властта издирвала
българите, взели участие в нея30.
Налага се констатацията, че още в началото си осмото десети-
летие на века очертало кърджалийството като настъпателно
възникващо явление — всяка иегова следваща проява носела вече
по-завършена характеристика. Така в случая със Севлиевско от
1783 г. освен изтъкнатите досега нейни елементи (голяма
численост, обособени дружини, открито нападение на селища,
взаимодействие с аянския институт) откриваме допълнителни —
те ще останат типични и за вече развитого кърджалийство. Към
тях трябва да отнесем състава на кърджалийските дружини:
смесен не само социално, но и народностно. Тази черта на
явлението била качествено нова за размирните процеси в
60
империята: до разглеждания период християни и мюсюлмани не
били образували доброволни многочислени съединения. Зачатъка
на такова взаимодействие забелязахме още при разградските
размирици от 1747 г., когато наред с турците били наказани и
бьлгари. В него случай обаче не бе ясно доколко тия българи
били съдейци и доколко — пострадали в качеството си на
назители на реда коджабашии, който тъй и не опазили. Докато
при севлиевската размирица от 1783 г. българите от Пордим
били участницы в нея.
Друг нов момент, характеризиращ кърджалийството и впо-
следствие, е нападението над град — Севлиево в случая. Както ще
потвърди по-нататъшното изложение, кърджалийските дружини
се обединявали с крайната цел да разграбят градове, да овладеят
градски центрове.
Накрая — що се отнася до качествения анализ на описаните
събития, — в тях констатираме елементи на „кърджалийска
идеология". Освен че е в кавички, изразът трябва да бъде и
нодчертан като условен: минимални са елементите, конто биха
намекнали, че кърджалийството имало ако не предварително, то
ионе впоследствие възникнало съзнателно оправдание или
намерение из областта на идеологията.
Впрочем когато никои органи на централната власт в
Севлиевско се обръщали към размирниците от 1783 г., за да ги
приканят към усадане и смиряване в името на шериата, послед-
ните изтъкнали, че не ще мирясат, понеже не припознавали
никакъв шериат31. Това било естествено за всички тогавашни
престъпници: щом шериатът бил идеологически основа на съще-
ствуващия обществен строй, излезлите извън закона отричали
чрез действията си тази идеология. По-съществен тук е
моментът, че размирниците от 1783 г. изказвали съзнателно
отношение против шериата.
„ХАСКОВСКИТЕ РАЗБОЙНИЦИ"
Третият голям, не междинен, а вече
„кърджалийски" случай бил набелязан южно от Балкана, също из
равнинен район. Тук ще изтъкнем друга една качествена черта на
кърджалийството: за разлика от предходните размирни форми то
търсело терен за действие най-вече из равнините. Туй не означава,
че кърджалийските дружини отбягвали планините. Типичного
61
за тях обаче е, че не отбягвали и полето, дори напротив: там
именно разгръщали те своите най-обхватни операции.
Впрочем през 1783 г. голям брой разбойници тревожели с
чести, силни нападения Хасковско и Източните Родопи. Срещу
им била изпратена нарочна войска; началникът й потърсил
отговорност от населението на 12 казн на областта, но ефектът от
акцията му бил нищожен. Оказало се, че същото население
живеело в мир с разбойниците, конто отнесли лека победа над
правителствените части32.
По всяка вероятност тук е дума за вече отбелязаните от
1780—1781 г. размирици, конто значителен брой разбойници
причинили в казите Узунджово, Султанери, Димотика и
Гюмюрджина. Нека напомним, че част от литературата сочи
именно въпросната облает — северните райони на Източна
Тракия — като родина на кърджалийството. Авторите, конто се
придържат към такова схващане, наистина имат предвид по-
късен период — 1792—1793 г. Те назовават и различии главатари
— от Емин ага Хасковски или Кара Фейзи до Индже Стоян и
Мехмед Синап — като най-ранни кърджалийски предводители.
Във връзка с това въпросните автори не са единни и по въпроса за
изходната точка на кърджалийството: то е представено от тях
като бунт на еничари, селски бунт или количествен взрив на
разбойничеството33.
Очевидно е, че Св. Миларов, Ст. Займов, В. Дечев, Й. Поп-
георгиев са описали различии, дори съвсем разнородни събития.
Опитът на Щ. Атанасов да ги подведе под „селски въстания“ не
изяснява въпроса за наченките им — такова въетание възниквало
никак навсякъде34. Сыцествено за нас е, че недълго след
„кърджалийско време“ — едва подир столетие (при което
цитираните автори са се позовали на местни спомени) — именно
районът на Хасково и Родопите бил сочен в тия спомени като
родина на кърджалийството.
Народната памет в случая не греши — именно събитнята в
Хасковско от 1785 г. (а не по-късните, от 1792—1793) дали
нарицателното„ кърджалия"’.
Тия събития ще да били по-нататъшен развой на предшест-
вуващите ги тук (след средата на 70-те години), описани по-горе.
Те явно изобщо не били заглъхвали — през 1884 г. из същите
краища върлували разбойниците на Байрамлъоглу Салих,
Бояджиоглу, Муслиджик, Чилигироглу Омер и Илямоглу35.
62
Както узнаваме, през 1785 г. в Хасковско действували вече
700—800 души размирници. Предвождани от Хаджи Ибрахим-
оглу, Ак Осман и Къвърджъклъ Халил — все хасковци, — през
септември 1785 г. те вече били извършили низ безчинства. В града
се появил изпратен от Одрин бостанджибашия, който изискал в
съгласие с нарочния ферман населението да се организира за
борба с насилниците36.
То било поставено под взаимно поръчителство: все още —
1радиционна мярка. Съставените по този повод кадийски
документи съдържат остри заплахи към мирнйте жители, ако
последните биха подпомагали разбойниците или биха ги
допуснали върху територията на съответната каза37.
Наместо така изпитани противоразмирни средства поне да
ограничат произшествията, в края на октомври сьщата година
разбойниците вече били напреднали на север и запад. Те на-
падали селища из Пловдивско, Чирпанско, Новозагорско и
Старозагорско. Тяхна жертва станал между другого богатият
самоковски търговец Янко. А подкрепял вилнежите им аянът на
Нова Загора, Хюсмен. Преследвани от одринския бостанджи-
башия, те се изтеглили с бой към Казанлък, за да се доберат до
укритието, предложено им от казанлъшкия „разбойник" Куру
Хасан38. Въпреки всички мерки — аналогични на току-що
споменатите39, — многочислената дружипа пе само не се
пръснала, но и влязла в открито сражение с местно опълчение от
Старозагорско на 25 октомври 1785 г. Тя дала убити, а
предводителите й Хаджи Ибрахимоглу от Хасково и Куру Хасан
от Казанлък се отдръпнали в с. Джумалъ. Там местного
опълчение ги обкръжило и уж изтребило40.
Нещата обаче не спрели дотук; част от разбитата дружина ще
да се разсеяла из Северна Тракия — наложило се събитнята да
бъдат широко разгласени, за да бъдела тя преследвана41. Тези
събития дали така широк отглас веред мирного население, че
(както съдим по един доклад от София, съставен в края на сьщата
година) многобройни самоковци били потърсили убежище в
румелийската столица, след като за борба с размирниците бил
назначен Абди паша, новият вадия на Румелия42.
Ако размирните прояви, отбелязани до 1785 г., в по-голяма
или по-ограничена степей съдържали отделни черти на кърджа-
лийство, то действията на „хасковските разбойници" (така са
назовани те в повечето документи по случая) били кърджалий-
ство в завершен вид. Ще рече, народният спомен уместно е
евързал началото на това явление именно с Хасково.
63
Преди всичко тук размирната дружина достигнала количест-
вения показател — неколкостотин човека. (Не говорим за
комбинирани действия на няколко дружини, когато съставът им
бил изчисляван и в хиляди.) Освен количеството обаче в
хасковския случай намираме съсредоточени всички качествени
черти, конто обрисуват кърджалийството като явление, като го
отграничават от предходните и следходните размирни форми в
миналото на Балканите под османска власт. А именно: много-
числени, разнородны по социален и народностен състав. спонтанно
формирани дружини, който разгрыцат действията си из
равнините, имат за цел да разорят и ограбят селища, включи-
телно и градове, като предприемат открыты сражения, опрени
върху съюза си с аяните или самостоятелно; тези действия са
стихийны, но обективно насочени против съществуващия ред,
представляван от органите на централизма по места или от
правителствените войски и пьлномощници на Портата.
Кърджалийството завършило облика си — въпреки своето
още неповсеместно разпространение — между 1780 и 1785 г.
През посочените пет години традиционнее противомерки на
властта вече успели да докажат пълната си неефективност срещу
новото явление. Затуй успоредно с тях били въведени и други:
изпращани били и нарочни наказателни войскови части, както и
било мобилизирвано мирного население по места за само-
отбрана против размирниците. Тази нова за условията на
империята практика говори, че най-късно през 1785 г. вече била
открита войната между столицата и Румелия. На такова
заключение ни навежда и обстоятелството, че за борба с
„хасковските разбойници" бил назначен нарочен командуващ:
румелийският бейлербей Абди паша. В негово лице били
обединени първата длъжност във военноадминистративната
йерархия на империята и командуването на войските, специално
насочени против „хасковските разбойници**. Това е достатъчно
свидетелство, колко съдбоносен бил за централизма настъпва-
щият конфликт. При все че 600—700 души размирници не би
трябвало дотам да стреснат властта, явно е, че зачестилите през
последпите години събития, сходни по характер и прояви, вече я
обезпокоили сериозно.
Започнала феодалната анархия.
Въпрос на случайност, изглежда, е, че в един документ от
1785 г. фигурира определението „кърджалъ ешкиасъ** — кърджа-
лийски разбойници43. Случайност, твърде показателна: успоред-
64
но с дооформяне на въпросното явление възникнал и терминът,
който го обозначил. Наистина веднага подир появата си той
и шаднал из османската епистолика, където бил последователно
итместен от друг — „даалъ ешкиасъ“, — но се залазил като
единствено от всъщност няколкото названия на това явление в
българския говорим език вече две столетия.
Преди края на 1785 г. и в другото основно размирно огнище
иа България — североизточпите й области — се появили с нова
сила метежи на аяните при вече изтъкнатото тясно взаимо-
действие с местни кърджалийски дружини.
Законният аян на Русе Бурунсуз Ахмед през 1785 г. бил
прогонен из своята облает от някой си Челеби Мехмед, който се
добрал до аянлъка чрез кръвопролитни сблъсквания не само с
дружината на предшественика си, но и с мирного население. За
обема на конфликта можем да съдим по това, че новият аян
заробил и разпродал извън Русе 170 жени-туркини, че ограбил
русенската черква, а също и голям брой богати градски жители.
11егова основна сила в тия боеве били дружините на главатарите
Кючюк, Узун Мутиш и Дели Займ, конто през 1781 г. били
ирокудени от Никополско, та преминали в Русенско44.
Твърде сходни произшествия все тогава протекли и в
Търговищко. Центърът на този район бил нападнат от
дружината на бившия му аян — Менлиоглу (?) Ибрахим, —
отстранен наскоро от аянлъка си заради многобройни без-
чинства45.
Както и в по-горните, така и в последните цитирани случаи се
проявили отчетливо всички черти на вече оформеното кърджа-
лийство. И най-вече: трайно сложилият се съюз между кърджа-
лийските главатари и местните непокорни аяни. Този съюз щял
да бъде задълго плътна основа на анархията в Румелия.
От 1779 (първият поход срещу размирни аяни в Румелия) до
1785 г. били изминали шест години, а съюзът между аянлъка и
кърджалийството ставал все по-перспективен. Този опасен за
централизма факт предизвикал мярката, за която се спомена:
формалното отменяне на аяните.
„Аяните на провинциите, градовете, казите и нахиите на
богопазената ми империя, макар да са поставени под правила и
разпореждания, не са чужди на притеснения и разновидни на-
силия, конто се стоварват върху жителите и раята. Особено в
някои казн, като се събират и взаимно заменят по два-трима
аяни, всеки от тях свиква и си подчинява жителите на селата и на
5 Кърджалийско време
65
провинцията, както си иска...** И след като изброява всевъзмож-
ните насилия и машинации на ония, конто се стремели към
аянлък или вече били го овладели, ферманът продължава:
„Понеже това вече е станало известно, налага се решително да се
премахне плячкосването, за да не се подлага на престьпни деяния
сиромашта. Поради туй оттук нататък в градовете и казите на
богопазената ми империя се премахва думата аян. За наглеждане
на местните работа и разпределянето на данъците жителите и
раята да изберат помежду си някой от старейшините, когото
искат, под името градски кехая... Да се заличат регистрациите на
по-рано издадените заповеди за аянства и така да се спасят
бежите раби от споменатата беда... Прочее, единствено от
желание да покровителствуваме и опазим раята от злодеяния и
насилия... занапред думата аян се премахва...** Тази окръжна
заповед датирала от 1—10 април 1786 г.46
Пълната безпомощност, която централизмът изявил по време
на феодалната анархия, проличава още в този, отаосително
ранен ферман. Оказва се, властта била наясно кои са съдбонос-
ните й врагове из провинциите. Оказва се, че тя отправила след
първите им въоръжени акции правителствени войски да смирят
аяните. А растящото въпреки всичко аянско надмощие по места я
принудила на мярката, която била смехотворна: премахване на
думата аян! Впрочем, ако тази мярка изобщо би влязла в сила
(което никак не се случило), печалбата на султана щеше да бъде
такава: вместо из провинциите да вилнеят, обират и убиват
аяните, същата дейност биха развили местните насилници под
името „градски кехаи“. Но излишно е да поставяме тук условието
„ако“ — нито за ден аянлъкът не бил премахнат на практика ни в
Румелия, ни в Анадола. Както мнозинството подобии разпореж-
дания на Портата, и това си останало на книга.
Затуй пък много плътно го последвали размирни действия,
конто потвърждават, че кърджалийството окончателно се
формирало до соченото време. През юни 1786 г. кърджалийските
главатари от Шуменско и Делиормана (Джанбаз Чора Мехмед,
Хасан ага, Мехмед, Кючюк Ахмед бей и Мечек Хюсеин, Казджи,
внукът на Бабурли) заедаю „с онези от града Нови пазар и казата
му възнамерили да нападнат Шумен**. Правителственият хасекия,
който пребивавал в Осман пазар, с бърз набег се вмъкнал в
заплашения град, където „с помощта на кадията и на цяла тълпа
жители задружно се заели да укрепяват града и да подготвят
мерки за отблъекване на лукавите разбойници. Тъкмо когато
66
полагали тия усилия, на 19 шабан, в петък на разсъмване
<н белязаните разбойници нападнали от всички страни посочения
трад, започнали сражение и клане, ограбили много къщи и
дкжяни, избили множество, поругавали честта на хората и пр.
Освен това те обсадили в конака споменатия хасекия Чаушзаде
(по-сетнешен аян на Шумен, б. а.), един от домовитите хора на
I рада и други видни граждани и ги нападнали от всички страни.
Последните се сражавали до смърт и водили непрекъсната битка
в течение на десет часа, но поради голямото числено превъзход-
ство на разбойническата шайка тя успяла да плени кадията,
споменатия хасекия и останалите4’’.
Тук няма вече никакво съмнение: кърджалийството било не
само оформено, но и разгърнато. Както подчертахме, иегова
главна цел било разграбването на градските центрове, където
обирът бил плодоносен. Успеха си такива нападения можели да
осигурят само чрез съюзяването на няколко кърджалийски
дружини. И в случая с Шумен, както по-рано в случая със
Севлиево, подобен съюз бил осъществен и сполучил.
Впрочем нека наблегнем на още едва черта от типологията на
кърджалийството: образуване на съюзи от многочислени дружини.
Нека наблегнем повторно и на още една черта, характерна не
само за кърджалийството, но за кърджалийско време изобщо: и
при случая с нападението над Шумен, както и по-рано при случая
с нападението над Разград... главатарите увличали със себе си
множество жители от околните села или съседните градове.
Този похват намерил разпространение от 70-те години на XVIII
в. нататък, докато довел Румелия до повсеместна феодална
анархия.
БЕЛЕЖКИ
1 Miller. A. F. Mustafa pacha Balraktar. Bucarest, 1975, с. 108 и сл.
3 История на България. Т. 1, с. 317.
3 Иречек, К. История болгар. Одесса, 1871, с. 325.
4 Ranke, L. к Die Serbische Revolution. Hamburg, 1829, p. 237.
5 Косев. Д. Лекции по българска история. С., 1951, с. 20 и сл.
6 Дечев, В. Миналото на Чепеларе. Ч. 1. С., 1928, с. 120 и сл.
7 Атанасов. Щ. Селските въетания в България към края на XVIII и
началото на XIX век и създаването на Българската эемска войска. С.. 1958.
25—33.
• ТДДК, с. 3 и сл.
67
* Табаков. Ст. История на Сливен. Т. 2. С., \924,с.45;Константинов, Д.
Жеравна в миналото и до днешно време. Жеравна, 1948, 129—131; Арнаудов. М.
Из миналото на Котел. — ГСУ/ИФФ, ян. XXVII/1, 64—68 и др.
10 Новичев, А. Д. История Турции. Т. 1. Л., 1963, 240—241; Димитров,
Стр., Кр. Манчев. История на балканскнте народи. Т. 1. С., 1971, 159—161.
11 Ориенталсхи отдел при НБКМ, кадийски сиджил № 4, л. 186, док. II.
12 Пак там, л. 126, док. I.
13 Ориенталсхи отдел на НБКМ, сигнатура НК 8/15. (По-нататък всички
османски документи от Ориенталския отдел ще бъдат означавани със сиги.)
14 Сигн. ф. 79, ед. 1038, л. 2.
13 Видински сиджил 19, с. 46, док. II.
“ Сигн. ОАК 89/35.
17 Явашов, А н. Разград, неговото археологическо н ясторическо минало. Ч.
1. С., 1930, с. 91.
»• Сигн. ф. 91, ед. 89; ф. 91, ед. 85; ф. 91, ед. 129.
Арш, Л. Г. Албания и Эпир в конце XVIII — начале XX в. М., 1963,
83—86.
20 Катарциев, Ив. Серсхата облает (1780—1879). — Економски, полити-
чески н културеи преглед. Скопле, 1961, с. 28.
21 Uzunqarv.h, I. Н. Mejhur Rumeli Ayanlarindan Tirsinikli Ismail, Yilikoglu
Suleyman Agalar ve Alemdar Mustafa Pa$a. Istanbul, 1942, p. 6.
22 Сигн. ф. 95, ед. 66.
23 Сигн. ф. 79, ед. 55.
24 Сигн. ОАК 122/18.
23 Сигн. PC 57/6.
24 Сигн. ОАК 36/33.
27 Пак там.
28 Пак там.
29 Сигн. ОАК 91/42, СЕ 3/11, ОАК 35/44, ОАК 36/87.
30 Сигн. СЕ 3/11.
21 ОАК 91/42.
22 Сигн. ХС 3/11, ХС 3/10, ХС 3/12.
33 Миларов, Св. Исторически опит. С., 1882, с. 148; Дечев, В. Цит. съч.,
121—146; Займов, Ст. Един кърджалийски цар. — Денница, 1891, № 7—8,
390—400; Попгеоргиев. Й. Кърджалиите и Осман Пазвантоглу. Търново, 1900,
24 Атанасов, Щ. Цит. съч., с. 25, 28, 34, 38.
33 Сигн. ф. 79, ед. 57.
34 Сигн. ф. 88, ед. 378; ф. 96, ед. 55; ф. 96, ед. 215.
37 Сигн. ф. 96, ед. 55.
38 Сигн. ф. 88, ед. 378.
39 Сигн. ф. 91, ед. 26.
40 Сигн. ф. 93, ед. 57.
41 Сигн. ф 144, ед. 15.
42 Сигн. СФ 26/15. (В самите османски документи от изеледвания период
губернаторът на Румелия е назоваван и „бейлербей", и „валия“. В нзложението
последователно сме залазили първия термин.)
43 Сигн СФ 25/6
44 Сигн’ PC 57/6; PC 60/15; СИ 32/15.
43 Сигн. СИ 32/15 и PC 60/15.
44 Димитров, Стр. Североизточна България и Добруджа. С., 1975, док.
№345.
47 Пак там, док. № 346.
68
Г лава 2
АНАРХИЯТА
ДО АМНИСТИЯХА ОТ 1793 г.
Според предлаганата периодизация на
„кърджалийско време“, това били годините на вече разгърнато
кърджалийство. Впрочем по-долу ще бъде дума не само за
действията на кърджалийски дружини — през 1786—1793 г.
наблюдаваме всички компоненти, характеризиращи анархията на
Балканите, а именно: кърджалийство, аянски междуособици,
еничарски метежи, отцепничества. Те били измесени почти нераз-
членимо със стихийно раздвижване на мирните производители.
Все през същия период забелязваме засилващо се дезертьорство
— явление, типично не само за въпросните години, но проявило
се особено ярко през тях. В своята съвкупност изброените
съставки уплътнили анархията.
ПРОЯВИ НА АНАРХИЯТА
ДО РУСКО-ТУРСКАТА ВОЙНА
ОТ 1787 г.
Наред със споменатите вече огнища на
размирието в Румелия през 1786 г. се очертало още едно — в
Западна Македония. То вероятно било ако не стимулирано, то
поне обективно облагоприятствувано от дълготрайната вече
вражда между Бушатлиите и Портата, която дала аналогично,
макар много по-силно отражение върху бунта на сулиотите1.
69
Позоваваме се на събитията в Сули неслучайно: някой
османски известия от 1786 г. ни навеждат на загатнатата
аналогия. Така според един доклад на румелийския валия Сеид
Мехмед паша (явно, заместил на този пост Абди паша) той
извършвал народна обиколка из Македония, „за да я умиро-
твори". Причина за експедицията му били непрестанните
„въстания" на планинските племена в Призренско и Дукакинско.
Валията предприел похода си с намерение да излови част от тия
въстаници и ги превърне в заложници срещу мира в планините.
Но той изобщо не посмял да навлезе във въстаналите райоии,
ами проводил там призренския и дукакинския управители с
цялата им налична войска. Като резултат от действията й били
набавени стотина заложници — по трима-петима от всяко
размирно „племе". Те били оковани, а валията продължил
обиколката си през Скопско, Битолско и Елбасанско към
Щкодра2.
В Скопие именно той установил, че част от градския гарнизон
съдействувал на въстаниците. Валията се погрижил да бъдат
екзекутирани част от тия съдейци, а с изтребването на останалите
— конто сполучили да избягат и се укрият, — било натоварено
населението от Скопско. То било задължено да изплати 50 000
гроша на властта, ако не ликвидира укритите3. Акцията в Скопие
не минала без противодействие от страна на размирниците —
заключаваме го по това, че някой си Хюсеин ага, който се
отличил в боя с тях, бил повишен, но предвидливо изпратен във
Видин. Документы говори изрично, че тази схватка произлязла
„в града"4.
Изложените сведения са показателни за многообразието,
което вземала феодалната анархия в Румелия и поради което се
налага нейното проучване да бъде особено конкретно. Както
видяхме, в случая било установено странно бунтовно взаимо-
действие между планинското население и градския гарнизон.
Обединяващата „платформа" при така специфичен случай
вероятно били всеобщите противоцентралистични настроения в
Румелия — изключена би била друг вид общност в интересите
между експлоатирани селяни и привилегировани еничари.
Впрочем и в Македония към средата на 80-те години анархията
вече била достигнала определена степей, щом трябвало самият
румелийски валия да се отправи нататък.
От изнесените дотук сведения пролича, че до 1786 г. анархията
пламнала последователно в Североизточна България, в Източна
70
Тракия, в Западна Македония, в Северна Тракия, в Средна
Северна България. Типично е и че — веднъж превърнал се в
размирно огнище, — никой разбунен край вече не се умирявал
въпреки наказателните мерки; немирните действия там набирали
или отслабвали сила, но в хронологичните рамки на феодалната
анархия из същите места размирието непрестанно намирало
разнообразии прояви и нови дейци. И така до навечериего на
войната от 1787—1792 г. нямаме данни за подобии прояви в
единствена румелийска облает — Северозападна България.
Портата повела фактически войната, обявена през 1787 г., на
два фронта: северен и западен. В зависимост от това тя
придвижвала войските си в две направления по понтоните,
поставени при Видин и Русе. Историята на тази война стой извън
обсега на настоящего изеледване. Тук трябва просто да
напомним, че както Североизточна, така и Северозападна
България (по принцип стратегически важни райони, след като
Османската империя преминавала от инвазия към дефанзива) и
през войната от 1787—1792 г. изцяло залазили своята важност.
Тук именно Портата се стремяла да въдвори ред на всяка цена,
тъй като размирието из въпросните райони подкопавало боеспо-
собността на османските войски, разстройвало непосредствения
фронтови тил, препятствувало подвоза, създавало почва за
масово дезертьорство и пр. Както ще се убедим, основните
мерки срещу анархията в Румелия през този период практически
визирали Северозападна и Североизточна България — остана-
лите балкански провинции донякъде били предоставени на
размирието, понеже властта не можела да му противодействува
еднакво и навсякъде.
По свидетелства на наличната документация военните години
довели нов растеж на анархията. Сложилата се вече типология на
кърджалийството нямало накъде да бъде допълнена, но самого
кърджалийство получавало все по-голям размах. Освен че се раз-
гърнало в пространството, то изявило и потенциалните си
възможности: да бъде своеобразна спойка между отделните
разнобойни компоненти на анархията. То попълвало — именно
поради това, че било явление масово, но стихийно, нецелена-
сочено — пролуките между съставките на анархията, уплътня-
вало пукнатините във всеобщего, но противоречиво размирие,
позволявало на различните му части да се преливат една в друга,
преминавайки през твърде аморфного състояние кърджалийство.
71
ДЕЗЕРТЬОРСТВОТО
КАТО КОМПОНЕНТ НА АНАРХИЯТА
Военните години внесли в анархията из
Румелия два нови, сыцествени компонента: „делилството" и
отцепничеството на Пазвантоглу.
Вече се каза, че ред автори сочат масовото дезертьорство от
разложената османска армия като основен източник на кърджа-
лийските контингента. Дотук бе изтъкнато, че кърджалийството
се зародило и оформило като явление независимо от дезертьор-
ството. Още един аргумент в тази насока е фактът, че през
войната 1787—1792 г. документите споменават дезертиралите
войскари като отделен, свеж приток към вече сыцествуващото
размирие.
Всыдност в масовите отлъчвания от армията нимало нищо
ново — от XVI в. датират обнародвапите нарочни проверки на
армейския списъчен състав, при конто било констатирано именно
масово отлъчване на спахийството от фронтова служба5. Твърде
възможно е подобии проверки и констатации да били извърш-
вани и дотогава. С нарастващия упадък на военната организация
на османците, с нарастващото разложение на войската и
свеждането й до всевъзможно наемничество логично би било да
се увеличавал и броят на дезертьорите. Точно погледнато, тях не
можем да наречем вече дори дезертьори; някои наемници просто
преставали да служат срещу плата — самоуволнявали се, след
като по своя воля били се зачислили. Османската администрация
уместно ги нарича не бегълци (фирари), а „капъсъз“ — без дом,
без служба, плата, принадлежност най-общо. (Ако вземем за
антоним на този термин „капъкулу“ наемник на централната
власт, най-общо.) Доколко капъсъзите били явление редовпо,
подразбиращо се, узнаваме и от Софроний: „Тогива у наше село
седяше арнаутски паша, вардеше клисурата да не бега турская
войска какво имат обычай" (к. а.)6.
Един ферман, разпратен до всички кадии на Румелия и
датиран от 19 април 1790 г., отчетливо указва, че дезертиралите
през въпросната война от фронта войници сами наричали себе си
„делили" (да не го смесваме с „даалии"!). Те се прехвърляли
отсам Дунава, а не смогвали да се приберат по родните си места,
тъй като пътища и проходи били завардени. Останали без
началство и издръжка, те скитали из Румелия и поминавали от
грабеж чрез насилия над мирното население. Твърдели, че са
72
войскови поделения — „делили" — и дорИ носели своеобразна
униформа: калпаци.С цитирания ферман Портата обявила, че
подобен вид войска не сыцествува, а самозваните участници в нея
са просто разбойници, конто следвало да бъдат преследвани от
местните власти и населението като такива7. Окръжното
разпореждане обаче явно не дало резултати. Месец по-късно (на
30 май същата година) го последвало ново: нека населението
залавя и убива „делилите", понеже голяма тяхна част, водена от
някой Плис Хюсеин, нападнала обозите на намиращия се във
Видинско Али паша, оставяйки войските му без припаси. След
това разорила Видинско, та населението от този край потърсило
защита в София. За да се справи с върлуващите из Северозападна
България „делили", бил нарочно командирован Юсуф паша8.
Впрочем от 1790 г. делилството вече участвувало като отделен
компонент в размириците. Че той бил числено голям, доказват
неговите прояви (успешно нападение над цял армейски обоз) и
мерките против тях (командироване на нарочна войска под
началството на паша). От известно значение е подробността, че
делилите възприели за своя „униформа" калпака, присъщ
дотогава изключително на поробените християни. Това пак ни
навежда на извода, че анархията не само обективно, но и по
субективни намерения на участниците в нея скъсявала верските и
народностните различия.
След 1790 г. обаче почти не се натъкваме на сведения за
„делилите". Защо ли?
По всяка вероятност отлъчилите се от действуващата армия
дезертьори твърде за кратко се задържали като отделен, със
своя характеристика компонент на анархията. Те ще да се
прелели в други нейни съставки — било към дружините на аяни
или отцепени паши, било към кърджалийските дружини, тъй като
качеството дезертьор е по принцип нетрайно, неизразявайки
социална категория.
Дори посочените документи да не указваха дезертьорството
като компонент на феодалната анархия в Румелия, то логиката
би наложила да го допуснем. При крайното разложение на
османските войски през разглеждания период такова явление
било неизбежно. Факт е, че в навечерието на войната, когато
великият везир повел ядрото на армията към западния фронт,
бойците му се разбунтували още в София. За да ги усмири,
главнокомандуващият им устроил зрелищни състезания, победи-
телите в конто трябвало да получат големи награди. Тази игра не
73
му помогнала: еничарите все пак повторили бунта си подир
състезанията. Извеждайки ги из София, садразамът се надявал да
ги усмири, но те се разбунили повторно вече край Дунава — в
с. Мусоман. Там ранили дори еничарския ага и разграбили
Видинско, преди да прехвърлят Дунава9.
Щом действуващата, отправена към фронта армия въстанала
поне три пъти още преди да стигне до бойния театър, то
дезертьорството ще да било явление масово. Затуй въпреки
относително редките известия за вливане на войници в
кърджалийските дружини длъжни сме да държим сметка, че
такова явление фактически съществувало. Още повече, че самите
рекрутирани от аяни наемни части сыцо били във фронтовия
състав на армията, та не можем да поставим качествена граница
между платените от Портата и платените от аяните войски, конто
безразборно се преливали пък в кърджалийските дружини.
ОСМАН ПАЗВАНТОГЛУ.
РАННИ ПРОЯВИ
Годините на войната донесли още едно
събитие, по-нататък определящо за облика на анархията: бунта
иа Пазвантоглу. С това и последният, все още ненабелязал се
като размирно огнище край от Румелия — Северозападна
България, — бил въвлечен във въртопа на размириците.
Както почти по всички въпроси от разглежданите явления,
литературата си противоречи по произхода и ранните ходове на
Осман Пазвантоглу, по първите му стъпки към самовластие.
Слухове и легенда, родени след надмощието на отцепника,
ретроспективно, но произволно са осветлили тъмната част от
живота му.
Основната версия за произхода на Пазвантоглу в нашата
книжнина се позовава на Мериаж (който се явил във Видин едва
на 20.11.1807 г. — наскоро след смъртта на Пазвантоглу). Тя е
отразена у М. Теофилова, възприета е от С. Банков и Щ. Ата-
насов. Според нея Осман се родил във Видин през 1758 г., но
родителите му били от Тузла в Босна — „славяни", приели
исляма. Още преди войната Омер Пазвантоглу и син му Осман
били обвинени, че замисляли бунт против властта, зарада което
бащата бил осъден и посечен, а синът избягал с част от
съмишлениците си в Сърбия, откъдето се върнал подир отличено
74
участие в боините действия, но отново си навлякъл враждата на
местния управител10.
Тази версия е донякъде модифицирана у Ст. Новакович, който
изгражда своята, ползувайки се едновременно от Мериаж и
11уквил. Той приема, че Осман Пазвантоглу бил син на видински
еничар, посечен от Юсуф паша заради бунта си срещу реформите
па Селим III (но изпуска предвид, че реформите датират от след
смъртта на Омер Пазвантоглу, а именно от 1791 г.). Семейството
водело произхода си от Тузла в Босна, имало славянска кръв, а
преминаването му към исляма не прекъснало връзките на
Пазвантоглувци с непомохамеданчените им близки и дори с
вярата на дедите им. Още дядото на Осман бил се подвизавал из
Босна като разбойник. Той умрял в Прищина. Син му Омер
обаче се проявил във войната срещу Австрия, та му били дадени
две видински села в спахилък. Там той заживял със семейството
си господарски, та се набил в очи на видинския паша, който — с
помощта на местните духовници — го осадил и посякъл. Син му
Осман пък се върнал отново в роданата, но в Дукакинско, където
върлувал до войната от 1787 г. Тогава арнаутската му дружина
спечелила победа из Видинско и Влахия, а на Осман бил
възвърнат бащиният му спахилък в този край11.
Такава е може би най-подробната версия в историографията
по произхода на семейство Пазвантоглу. Наред с нея срещаме и
други. Според компетентного съчинение на Шлехта-Всерд, който
се позовава и на Джевдет, бащата на Осман бил прост ямак, убит
през войната12. Според Галета — същият баща бил не прост
еничар, ами много богат аян, който участвувал със своя наемна
дружина в боевете против австрийците, но си навлякъл
султановия гняв и бил екзекутиран13. По Лавале Осман бил
принуден да улови Балкана, понеже баща му бил невинно убит от
властта14, а по Ламуш — бошнак, чиито баща и дядо били
отличени бойци, но поради конфликта им с местните власти
еданият бил набит на кол, пък вторият — посечен, след което
техният син и внук избягал в Албания, прибрал се във Видан едва
след като се отличил във войната и му били възвърнати родовите
владения15.
С една дума, произходът на Осман Пазвантоглу е неуточнен.
Като вземем под внимание по-долу приведените данни за
потомственото богатство на отцепника — в чифлици, градски
имоти и паричен капитал, — неправдоподобно зазвучава
версията, че той представлявал първо и дори второ поколение
75
местен първенец. Наистина подобии богатства притежавали
обикновено стари семейства, обвързани към еничарския корпус.
Извън това успехите на Османовото отцешшчество, ловката му
политическа игра, практическата неуязвимост на властолюбивите
му постижения — всичко говори по-скоро в полза на една теза за
коренно местния произход на отцепника, за добро познаване на
средата, за тесни и богата лични връзки тук. Някой сведения,
предимно в контекста на достъпните ни османски източници,
идат да аргументират такава теза.
Една явна грешка у Д. Ихчиев е подвела по-късните автори:
Омер Пазвантоглу, ага на 31-ва еничарска орта, всыцност не бил
„интерниран във Видин“, ами „изселен от Вццин“ през 1764 г.
Следователно неговото семейство не се наставило принудително
в града, идвайки от Босна, Албания или другаде, ами било
тукашно, но изселено вероятно заради простъпки към местната
или централната власт. Ако вярваме на сведението у Мериаж, че
Осман бил роден през 1758 г., то той би трябвало да поеме в
изгнание едва шестгодишен. Междувременно според преведения
от Ихчиев документ Омер Пазвантоглу, собственик на села,
чифлици, воденици и пр. във Видинско, възложил управлението
на имотите си на Вели Юсуф беше, ямак към 25-а еничарска орта
от Видинския гарнизон16.
Следователно още бащата на Осман бил човек не дори
средно, а много състоятелен — типично повтаряща се зависимост
между еничарския статут и натрупването на частни богатства в
движимост и недвижимост, особено през XVIII в. Че Омер бил не
само еничар, а и ага на орта във Видин, е доказано от документа
по първия известен нам бунт на семейство Пазвантоглу — през
1787 г. Неточно би било обаче да приемем без уговорки този бунт
и за фактически първи, тъй като Омер Пазвантоглу бил изселен
от Видин през 1764 г. очевидно пак заради непокорство или дори
повече. Тъй или инак през 1787 г. и той, и синът му се намирали
вече отново във Видин.
От края на същата година датира едно нареждане до
коменданта на града Мехмед паша, до белградския комендант
Абди паша, както и до нарочно изпратения тук по повод
тревожните събития сертурнаджия, емисар на оджака от
столицата. На изброените било заповядано да заловят деветима
видински еничари, включително предводителите им Омер и
Осман Пазвантоглу, конто били нанесли чрез размирието си
щети на видинското население и подготвяли голям бунт между
76
еничарството в крепостта. Омер все още бил ага на 31-ва
еничарска орта17.
Ако трябва да коментираме този източник (който е и един-
ственото разполагаемо положително свидетелство по събитията
във Видинско от 1787—1788 г.), налага ни се изводът, че размири-
цата на баща и син Пазвантоглу ще да била значителна. За по-
тушаването и не само били държани отговорни комендантите на
две големи крепости по десния бряг на Дунава, но бил изпратен и
нарочен пълномощник на еничарския оджак. Битността на
последняя, както и двукратного споменаване на еничари като
водители, участници и организатори на бунта във Видин, ни
убеждава, че в случая съществувало именно еничарско противо-
държавно бунтовно гнездо.
Този извод е подкрепен по аналогия от събитията в Белград
няколко години по-късно, в конто централна роля изиграло пак
еничарството. Очевидно е, че отдалечените от центъра граничил
еничарски гарнизони били отлична почва, ако не и двигател за
сепаратизъм. Стимулирало го обстоятелсгвото, че еничарите
били потомствено обвързани към дадена крепост и дадена орта,
че привилегиите им позволявали безнаказано да трупат богат-
ства, придобивани най-вече извънзаконно, за сметка както на
експлоатираното градско и селско население, така и на хазната.
През XVIII в. именно еничарството — закриляно от феодални
кастови привилегии — твърде често успявало да натрупа крупни
частни богатства, за да образува из градовете на империята онзи
немалоброен слой на „нотабили“, който дължел мястото и
влиянието си на нетимарските форми на поземлена собственост.
Дълбоките и широки корени на крепостното еничарство правели
размирните му действия особено опасни за централизма, затуй
Портата ще да отделила такова внимание и на бунта, замислян
от баща и син Пазвантоглу.
Пак по коптекста става ясно и че султанът бил принуден да
търпи известно — по-право неизвестно — време открита заплаха
за реда във Видинско. Причините за търпението му могат да
бъдат следните: не е изключено влиянието на семейство
Пазвантоглу в Северозападна България да било така голямо, та
централната власт да нямала шансове при евентуален конфликт
там с привържениците на Омер и Осман. Възможно е също тъй
правителствените сили във Видинско да били недостатъчни за
схватка с бунтовниците. (Туй предположение не е особено
приемливо, понеже тъкмо при Видин бил понтонът, по който се
77
изтичала към австрийский фронт армията.) А може би и точно
заради понтона — т. е. заради ключовата позиция на Видин в
бойните действия — Портата би предпочела някак да осуети
готвения бунт, наместо да влиза в открит конфликт с първенците
от местния еничарски гарнизон. Във всеки случай е очебийно, че
властта колебливо отлагала да се намеси, изчаквайки възможно
по-благоприятни условия за разрешение на въпроса.
Без да разполагаме със сведения за развоя на конфликта,
узнаваме, че на 5 юни 1788 г. Омер Пазвантоглу вече не бил
между живите, а имуществото му било обявено за разпродажба,
тъй като оставил значителни дългове. Негови наследницы били
жена му Фатма, дъщеря на Халифе Мустафа, както и синовете
му Осман и Ибрахим. Фатма купила за 1700 гроша обявения на
гърг хан с 16 дюкяна, кафене, конюшни и много стаи —
покупката извършил пълномощникът й Халифезаде Хасан
ефенди, неин брат. Осман пък бил представляван от Алемдар
Ибрахим, син на Омер. В протокола изрично е отбелязано, че
Омер Пазвантоглу бил „осъден и екзекутиран“18.
Тъй като за хода на потушаването на този фактически втори
бунт на семейство Пазвантоглу нямаме на ръка източник извън
цитирания протокол, налага се да извлечем от него някои
констатации, а именно:
1. Натоварените с ликвидиране на бунта коменданты на
Видин и Белград, както и нарочно командированият емисар на
оджака от Цариград изпълнили задачата си.
2. Омер Пазвантоглу бил осъден и екзекутиран във Видин.
3. Подобна участ обаче не постигнала Осман, макар във
фермана той да бил сочен като равно виновен.
4. Тъй като недвижимого наследство на Омер Пазвантоглу
било заплашено от конфискация, наследниците побързали да си
осигурят собственост върху него, извършвайки вероятно фиктив-
ны покупки.
5. Пълномощникът на Фатма бил брат й Халифезаде Хасан
ефенди, а на Осман — Алемдар Ибрахим, син на Омер. Тези
имена навеждат на заключения в полза на местния — видински
— произход на семейството, понеже: а) във Видин живеел като
духовник братьт на Омеровата съпруга, бидейки също син на
духовник. Ако Фатма19 би била преселница тук, то едва ли би я
последвал и брат й; б) възможно е да приемем Ибрахим, син на
Омер, за баща на Омер Пазвантоглу. В подкрепа на такова
допускане е фактът, че и братьт на Осман също се наричал
Ибрахим. Следователно през поколение в семейството биха се
78
повтаряли имената Омер и Ибрахим. Освен това малко вероятно
е и Осман да би оставил интересите си в ръцете на нероднина.
6. Видински по корен жители, членовете на семейство
Пазвантоглу ще да били и градски първенци — по майчина или
мащехина линия Осман бил сроден с духовници, а по бащина — с
еничарски офицери. Омер Пазвантоглу живял и умрял като ага
на еничарска орта, а неговият допустим баща бил алемдар —
втори чин в еничарската иерархия на дадена крепост.
Впрочем при цялата оскъдица на сведения за произхода и
раините години на Осман Пазвантоглу изтъкнатите съображения
хвърлят известна светлина върху общественото място и роля на
семейството му до 1788 г. Очевидно е дума за фамилия,
вкоренена във Видин, потомствено богата и видна, опряна върху
двете влиятелни прослойки в обществения живот на османския
град: духовенство, еничарство. Социален произход, който до
голяма степей предопределил по-нататыпния път на Осман
Пазвантоглу.
Това, че семейството му взело мерки, за да опази имотите си и
след постигналата го немилост, се оказало оправдано: едва месец
подир фиктивните му покупко-продажби във Видин бил регист-
риран ферман за пълен опис на движимого и недвижимого
имущество на екзекутирания. В тази си работа видинският кадия
трябвало да бъде подпомогнат (а може би и контролиран) от
нарочно командировано от столицата лице, също съдебен
чиновник20. Едва ли властта би проявила такова внимание към
наследството на Омер Пазвантоглу, ако то беше неголямо.
Доколко тя успяла да го конфискува, не знаем, но пословичного
по-късно богатство на Осман Пазвантоглу вероятно не било
натрупано само през годините на всевластието му — то ще да
почивало на приемственост.
Портата не се ограничила с въпросната конфискация;
налагало се да бъдат премахнати поне част от бунтовните
сподвижници на семейството. От видинските сиджили научаваме,
че все през 1788 г. починали Алемдар Ибрахим, а също и Вели
Юсуф беше21. Споменахме, че първият може би бил баща на
Омер и дядо на Осман Пазвантоглу — в документа намираме и
още едно потвърждение на такова допускане: и Алемдар
Ибрахим се числял към 31-ва видинска орта, а знаем, че
еничарите принадлежели потомствено именно към определена
орта. Що се отнася до втория покойник — Вели Юсуф беше, — то
според сведенията от 1764 г. той останал пълномощник на Омер
79
Пазвантоглу, когато последничз бил изгнан22. И така Портата
явно разчиствала сметките си с първенците — опора на семейство
Пазвантоглу във Видинската крепост.
Както личи от сочените протоколи, предполагаемият дядо на
Осман бил сыцо богат, 83 340 пари били отдадени от него под
лихва (35 400 от тях — на чифлигарска рая); 120 380 била цената
на движимостта му, а 159 740 — на недвижимостта му по
емлячна оценка23.
Не е изключено все по същото време като сподвижник на
нароченото семейство да бил ликвидиран и някой Бошнак Ахмед
ага, тъй като с уреждане на наследството му пък се нагърбил
вуйчото на Осман Пазвантоглу — Халифезаде Сеид Хасан24.
Ако спряхме тъй много внимание върху някой странички
факта, то е, понеже произходът, социалната принадлежност,
връзките и влиянието на семейство Пазвантоглу до 1787—1788 г.
са мъгливо обрисувани в литературата. А сыцо и понеже тия
въпроси са от значение за цялостната характеристика на случая
Осман Пазвантоглу. Като най-крупно отцепничество в нашите
земи през кърджалийско време той изиграл съществена, дори
определена роля в насоките, развитието и в заглъхването на
феодалната анархия тук.
В обширния район между Дунава, Тимок и Балкана били
налице специфични условия, дължими както на хасовия поземлен
режим, така и на съседството на три народности, обединявани от
голямата река. А също — и на особеното място на Видинско в
икономиката на поробените Балкани. А също — и на особеното
му стратегическо значение25.
Самият факт, че — с промеждутък от близо две десетилетия
— едно и също семейство на градски първенци тук двукратно се
провинявало в заговор срещу властта на Портата, свидетелст-
вува: във Видинско съществували обективни условия за отцепни-
чество, точно както в другия край на Балканите друг вид обек-
тивни условия създали други крупни отцепници—Бушатлиите и
Али Тепеделенли26. Погледнато от страната на централизма
обаче, пак обективно Видин представлявал ключ, който Портата
не бивало да изтърве. Но нека признаем, че и субективният фактор
тук действувал против нея — влицетона Осман Пазвантоглу
Портата имала труден за преодоляване враг.
В този смисъл например свидетелствува обстоятелството, че
през 1788 г. Осман някак отбягнал участта из видинските
заговорници, най-тежкият дял от която постигнала собствения
80
му баща: Осман не бил екзекутиран въпреки изричното нареж-
дане на Портата, въпреки грижите на нарочния цариградски
смисар. Това, че при сделките, предназначени да спасят
богатството му, той бил представляван, може да означава само,
че Осман изчезнал от Видин. За неговото укритие можем да
гадаем. Недокументираното твърдение на Лавале гласи, че подир
екзекуцията на Омер син му избягал в Балкана, откъдето начело
на 10 000 кърджалии опустошил областта до Дунава и превзел
Видин със сила27. Малко'вероятно е обаче Осман да предприел
открити действия през 1788 г., когато враговете му — чиновници
или привърженици на Портата във Видинско — тъкмо били взели
връх.
За туй, че през началните години на войната централната
власт се постарала да осигури реда из Северозападна България,
говорят фактите: издъно били ремонтирани или довопостроени
пет форта към крепостта, а също и подновени Големият и
Малкият крепостей ров28. Извън походната войска, която
преминавала по понтона, в самата крепост били настанени 5 орти
цариградски еничари29 — по всяка вероятност местният гарнизон
не вдъхвал достатъчно доверие у властта. За недоверието й към
тукашната рая пък говори друга нейна мярка: през пролетта на
1788 г. (дали случайно—тъкмо когато бил разгромен разглежда-
ният заговор?) видинският митрополит Еремия Александров,
„баш-папас“ на Краина, Павел, син на Лазар, баш-кнезът на
Краина, и кнезовете на множество селища из Северозападна
България и Източна Сърбия подписали официална гаранция, че
населението тук ще се държи лоялно по време на войната30.
А причини за нелоялност то имало достатъчно: само за 4
месеца и само върху Видин и нахията му били разхвърлени
събирания срещу военни разходи на сума 753 041 гроша31. Че
тези събирания не били реализирани, узнаваме от един ферман,
който напомня: „свободни и несвободни, хасова и вакъфска рая“
трябва да издължават данъците си по войната32! Освен
събиранията в пари, в натура, имало естествено и ангария — по
строежа на споменатите фортове и наводнени ровове, както и на
големия понтон над Дунава. Затуй редът и покорството веред
обремененото население на Видинско ще да били трудни за
постигане — това си личи по прекалено честите смени на
командой чинове. Мелик Мехмед паша, натоварен да ликвидира
еничарския заговор тук, бил назначен през октомври 1787 г.33 По-
късно като заместник му бил придаден изпратеният от столицата
6 Кърджалийско време
81
сертурнаджия34. През март 1788 г. Мехмед паша бил сменен с
Хасан паша35. През лятото на същата година на това място
виждаме вече Шериф Хасан паша36.
А какво било отношението на властта към Осман?
За това отношение свидетелствува една Чернова на писмо от
великия везир до румелийския бейлербей. Според него още преди
февруари 1788 г. до Пазвантоглу били изпратени послания, конто
му давали гаранции за безнаказаност, ако се смирил37. Това све-
дение ще приемем за първата амнистия на Осман Пазвантоглу.
Защо тя не засегнала и баща му („осъден и екзекутиран"), остава
неясно. Вероятно тази амнистия била уловка и за двамата водачи
на заговора, но Осман някак отбягнал участта на баща си. Тъй
бихме си обяснили по-нататъшната крайна непримиримост на
Осман Пазвантоглу спрямо Портата' — обяснява я лъжливата
амнистия, която подвела Омер Пазвантоглу.
Впрочем от 1787 г. и Северозападна България вече била
размирена. Колкото по-нататък, толкоз по-ярко тук ще се
развива, набирайки огромна сила, отцепничеството, което
станало стожер за размирните елементи в Румелия.
ПОЛОЖЕНИЕТО В СЕВЕРОИЗТОЧНА
БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ ГОДИНИТЕ
НА ВОЙНАТА
Началните години на войната били особе-
но бурни и за другая край на Подунавието — Северозападна
България с Добруджа. Едва ли събитията там имали по-голям
размах, отколкото из останала Румелия, но Портата упорито
настоявала да умиротвори именно този край. По аналогия с
Видинско и Североизточна България била стратегически важна
като тил на войските, действуващи пък срещу Русия. Убедителна
картина за състоянието им ни дават Добричките сиджили,
обработени за публикация от Стр. Димитров. Ако се позоваваме
на тях, то е, понеже точно в Делиормана и Добруджа масовото
дезертьорство твърде силно подхранвало размирието и се
отразило върху облика на анархията в областта. Още веднага
след обявяването на войната с голям брой кадийски протоколи и
решения били разхвърляни парични и натурални събирания върху
производителното население по повод войната38. Освен тях
друга маса документа съобщават какъв човешки контингент
82
следвало да бъде набран из сыците места за попълване на
действуващата армия или за военни ангарии.
Така на 19 октомври 1787 г. казата Добрин трябвало да даде
100 души да „подготвят Исмаилия за зимата"39. В подчинение на
кримския хан (не е указано кой от Гираите) били задължени да се
явят трима местни аяни или сердари с общо 500 души бойци40.
На 24 октомври пак трябвало да бъде изведена войска от
Добричко, но броят й не е посочен41. Един фермам от 7 февруари
1788 г. до всички кадии в Северна България им нарежда: „...да
положите усилия и старания незабавно да изведете намиращите
се в казата ви годни да носят сабя лица, без да ги питате военни
или невоенни са, и по пътя на всеобщото опълчение да ги
подкарате заедно с градските представители на всяка каза и час
по-скоро изцяло да ги доведете под подчинение..,“42 Очевидно
незадоволителното изпълнение на тази заповед принудило
властта през м. март да изиска от Северозападна България 3000
души бойци, конто вече щели да служат срещу заплата от 12
акчета дневно43. От края на февруари обаче датира друг ферман:
да бъдат призовани всички еничари от Северна България и
изведени в бой44. Обявяването на война и с Австрия през април
1788 г. наложило нов ферман, който за лишен път нареждал
всички годни за военна служба да се явят на поход45.
Назначаването на Хасан паша за сераскер на Видинско през
същата пролет било повод за нов рекрут. Както узнаваме,
пашата трябвало да има под свое командуване 30 000 бойци, а
само от Никополски санджак да изведе 10 000; аяните на
Делиорман следвало да осигурят част от този контингент46.
Ферман само до добричкия кадия му наредил да изпрати в Галац
— „ключа на Дунава" — необходимия боен гарнизон, тъй като
било недопустимо дори един мюсюлманин повече „да седи
дома“47. През септември нов ферман заповядал на делиорман-
ските кадии да осигурят бойци срещу обсадителите на Очаков48.
Едновременно от сыците казн трябвало да бъдат изведени бойци
за охрана на черноморските пристанища, тъй като около тия
пристанища се появили руски кораби49. По това време Портата
изискала пак от тия места да бъдат набрани бойци за отбраната
на Исмаилия50. И тъй нататък, и тъй нататък.
Сумарно за първата година от войната населението на
Североизточна България било натоварено с 33 извънредни
задължения в отработка, натура и пари. Абсурдно изискване,
което налагало на производителя почти всяка седмица да откъсва
от стопанството си работа ръка, продукта или значителни
83
парични суми. Съвсем абсурдно пък би било да допуснем, че
такива заповеди били осъществени.
За сыция едногодишен срок въпросната облает на 13 пъти
била задължена с боен рекрут — пак невъзможно пожелание,
което нимало как да бъде изпълнено. Не е нужно да привеждаме
данни за масовото неотзоваване на подлежащите на военна
служба или за дезертьорството на вече мобилизираните —
самите многократни разпореждания по един и същ повод или за
един и същ район доказват, че ферманите оставили без ефект. За
вески случай нека приведем известия, конто говорят, че патетич-
пиге обръщения към „истинските мюсюлмани**, че напомнянето,
как те били длъжни да отстоят поруганата чест на исляма51, не
давали никакъв резултат.
„Обаче някои измежду редиците на изпратените понастоящем
в императорский ми поход военни формации, лишена от ревност
за вярата, загубили чест и потънали в позор, без разрешение и без
документ от сераскерите, миримираните, мухафъзите на крепо-
сти, главатари и други военачалници, на конто са подчинени,
безвременно бягат и като безерамни злодейци се завръщат в
областите си, като подбуждат и разлагат други като тях... Ако
това положение продьлжава и по-нататък, ясно е, че то ще стане
причина цели военни формации да стигнат близо до разформи-
роване, с което ще се достави най-голяма радост на враговете на
вярата.** По-нататък във фермана са набелязани мерките, конто
всички местни първенци трябвало да вземат за препятствуване на
пакостните явления — сурови мерки, очевидно или неприложени,
или останали без резултат52. А през март 1789 г. от 250-те бойци,
конто трябвало да бъдат изведени из Добричко и отправени към
Исмаилия, там не останал нито един53. Многократното напом-
няне до кадиите на Североизточна България от ноември 1788 до
февруари 1789 г. да рекрутират и отправят към Очаков нови
стотици бойци явно не дало плод54.
За да бъде донякъде изпълнена тази задача, назначен бил
Джоразаде Ахмед паша, който трябвало „да набира и докарва
войска** за походната армия. Ферманът до него само разкрива
каква степей и форми стигнало дезертьорството. Масово забяг-
налите от под Исмаилия или от Влахия османски войници на-
пъплили областта отсам Дунава, та везирът бил задължен да ги
издирва, да прегражда пътя им и ги връща обратно. Желателно
било те да не бивали наказвани, а просто отново присъединявани
към похода55. Сравнен с тия констатации и отчаяни нареждания,
84
нелепо звучи един следващ фермам: той заповядвал да бъдат
набирани доброволци за руския фронт5*5!
Акцията на Джоразаде Ахмед паша не могла да завърши
освен с провал, затуй през февруари 1789 г. на негово място бил
назначен Ибрахим паша57 при многократно напомняне да
осигури бойци от Североизточна България58. Междувременно
обаче турците претърпели поражение под Фокшани. След него
„...се разпиляха и пръснаха наличните войски**59, а също и целият
им обоз*50. По-нататыпните заповеди за рекрут от Добричко
довели до това, че през декември 1789 г. кадията лаконично
съобщил: казата била дала толкова войска, колкото „можела да
понесе***51. Което, разбира се, не означило, че не последвали със
сыцата честота заповеди за набиране на войска или за военни
тегоби на производителното население — до самия край на
войната те продължили неотслабващо.
Вече дългото и еднообразно отклонение от предмета на
изследването се наложи, за да проследим процесите, конто
създали почва за разгьрната анархия в Североизточна България
през периода 1787—1792/1793 г. Те били обусловени от простия
факт, че именно тази облает представлявала непосредствен тил
на бойния театър, че тук с особена сила върху селячество и
гражданство се стоварили тежестите на войната. Освен всичко,
което вече бе доказано, още през предходния период Делиорман
и Добруджа били размирни. Тук отбелязахме една от осповните
черти на анархията: евързване на кърджалийските дружини с
аянлъка. Ако към обрисуваната горе ситуация прибавим съвсем
обективната невъзможност производителят да понесе военните
тежести, конто не държели сметка за неговите податни
способности; ако прибавим масовото дезертьорство, поради
което областта била допълнително наводнена с въоръжени,
отрязани от домовете си, прегладнели и обосели мъже — всичко
туй би създало плътна представа за почвата, която захранила
едно от най-важните размирни огнища на Румелия.
Във връзка с изложеното трябва да напомним и единодушно
изразения от историографията извод за състоянието на Осман-
ската империя в края на XVIII и началото на XIX в.: крайното
разложение на политическа власт и армия. Него трябва да
имаме предвид при анализа на следващия период. Защото
анархията се разразила и възтържествувала по две основни
причини: наличие на могъщи противоцентралистични сили и липса
на достатъчно сили в защита на централизма.
85
КОМПОНЕНТИ НА АНАРХИЯТА
В СЕВЕРОИЗТОЧНА БЪЛГАРИЯ
С ДОБРУДЖА
Просто изключено било човешкият ре-
зерв, лишен от поминък и спокойствие, да не се превърне в
размирници.
Още през октомври 1787 г. Портата наредила на кадиите из
казите по пътя Одрин — Исакча да вземат всички мерки против
зачестилите нападатели над този път: „.„в различии места са се
появили групи разбойници, конто се осмеляват да обират
пътищата, да похшцават богатства, да убиват и поругават честта
на хората... И досега разбойнически шайки обхождат всички
пътища, сведения за което дойдоха до императорската ми
особа/162 В този ферман впрочем е дума за все още неочертано
кърджалийство, тъй като дейността на визираните размирници
била по-скоро „докърджалийска11: нападения над пътища и из
проходи.
Твърде различна действителност разкрива един иначе анало-
гичен ферман от 1790 г. до кадиите на Делиормана. Из тия казн
вече „...се ширят, пресичат пътища и погубват хора хайдути и
разбойници, чиито главатари са Шейтан Ибрахим, Кел Юсуф,
Чакъроглу Хасан, Хюсеин, Али, Гюнели и друг един Хасан. Като
обединили (к. а.) разбойническите си шайки, те са се укрепили в
планините между Разград и Шумен и са се осмелили да пресичат
пътищата и разбойничествуват, да грабят имущества и убиват
хора.1163
И така на третата година от войната не без връзка с масовото
дезертьорство, което наводнило Североизточна България с
въоръжени скитници, тук вече се натъкваме на „свободна
територия11 — район, който кърджалиите превърнали в свое
предмостие за нападения над околните области. Източникът
свидетелствува и за друга особеност на къдржалийството през
следващия период: обединяване на отделяйте дружини за по-
ефективни действия. Това е първото достъпно ни сведение за
такова развитие на нещата.
Кърджалийските главатари, споменати в цитирания ферман,
били нови — лица, пеучаствували в дотукашните размирия из
разглежданата облает. Те едва ли били хора местни, тъй като
властта ги обозначавала чрез малките им имена, без допълнител-
ни прякори или белези, конто биха уточнили произхода им.
86
Твърде вероятно е те да произлизали от дезертьорите, конто не
успели да прехвърлят Балкана, а продължили да действуват в
Северна България.
Странно е, че в кадийските регистри на Добрин не попадаме
на имена, свързани с анархията в Делиормана: Сатьоглу, Йълък
и Мечек. По-нататък ще видим, че те развили особена дейност
именно през тия години. По всичко личи, че разпорежданията на
Портата за борба срещу едрите размирници вече не били
огправяни до кадиите, а до нарочните пълномощници, изпратепи
по места за тази борба — още едно доказателство, доколко
структурата на централизма в провинциите се опразвала от
съдържание, доколко самият централизъм търсел нови форми за
твърде скромна задача: да избегне поне крайното разпадане на
политическата власт.
През февруари 1788 г. садразамът запитал бейлербея на
Румелия, кой от везирите би бил наи-подходящ за специален
пълномощник срещу размириците в Делиормана64. Тъй като за
развитието на анархията трябва да съдим по противодействие™
срещу нея, очевидно е, че още през 1788 г. тя била взела тук
тревожни размери.
През 1791 г. двама от най-важните делиормански главатари —
Сатъоглу и Мечек (първият сега бил вече „един от аяните на Чар-
дак“, а вторият продьлжавал да бъде „човек от околността")65,
били взели участие във войната заедно с дружините си от по 500 и
300 човека. Те били придадени към свитата на сераскера Ахмед
паша в Хасково, но понеже не му вдъхнали доверие, той ги
отпратил към тила, за да прочистели вътрешността от
„разбойници". Дружините на двамата главатари обаче веднага се
превърнали пак в кърджалийски и започнали големи безчинства
из областта66. От април чак до октомври 1791 г. Портата все
обсъждала усмирителни мерки67. Едва ли може да се вярва на
едно донесение, че множество™ размирници причинили безредия
и бунтове из Делиормана, били разбити от правителствени части
през същия октомври, та избягали в Русенско, за да продължат
там размирни действия68 — на съмнение ни навежда по-късното
развитие на нещата.
Това са само някой щрихи от картината на анархията през
военните години 1787—1792. В случая с Делиормана многочисле-
ните дезертьори образували свои дружини, обединили се за по-
мащабни действия. Успоредно с тях обаче там действували и
„местни" кърджалии — факт с пряко отношение към въпроса за
87
състава на кърджалийството. Сатъоглу и Мечек — известии още
преди войната размирни главатари, — били снабдявани с бойна
сила из местното население. Те се явили (законно призовани!) в
стана на сераскера със собствени дружини от по неколкостотин
бойци, рекрутирани на място.
През 90-те години източниците системно объркват главатаря
Йълък със сина му, Йълъкоглу Сюлейман, по-сетнешния аян на
Силистра, или пък — със Сатъоглу, вече аян на Чардак. Ето как
последният — един кърджалийски главатар — узурпирал власт
над територия. Ето как друг кърджалийски главатар — Йълък —
поставил сина си за аян.
За положителното взаимодействие между размирните дружи-
ни и мирната рая тук имаме конкретни доказателства: „...в селата
и полетата на Делиорман жителите — ятаци на разбойници,
прерязвали пътища и вземали живота на хората“. Срещу им били
изпращани „походи", но те ги причаквали, избивали и ограбвали.
Затуй Ахмед паша, валия на Силистра, обединявайки войската си
с дружините на някой местни лоялни аяни, се насочил срещу
силите на Йълъкоглу и Мечек69.
Обстоятелството, че властта признала широкото съдействие
на населението в размириците на двамата едри главатари, че
отправила походи и срещу него, както и срещу кърджалийските
дружини, е повече от показателно: в Делиорман било налице
голямо раздвижване, което можем да наречем и селски бунт.
Въпреки всички възражения, конто такова определение би
събудило, по-нататъшните наказателни мерки на властта против
анархията в Румелия, за конто дали повод именно размириците в
Делиорман, ни дават право да допуснем някакъв нов елемент при
тия размирици.
Все от есента на 1791 г. датират събития, участници в конто
ще бъдат действуващите лица и през предстоящите години —
думата е за Чингиз Мехмед Гирай и Тръстениклиоглу.
Според едно донесение до Портата Гирай се прибрал от
походната армия в своя чифлик (вероятно — владенията му
около Върбица) и побързал да събере наоколо си голямо число
дезертьори. Между тях бил и „разбойникът Тръстениклизаде".
Тъй като дейността им била недвусмислена, срещу тях трябвало
да бъде отправена част от корпуса „евляд-и фатихан", команду-
вана от Али паша. Към нея щели да бъдат придадени еялетлии,
набрани из Зъхненско и Солунско, а също и дружините на
разградския, шуменския и новопазарския аян. След като аяните
88
концентрирали своите сили в Преслав обаче, взели, че ги изтег-
лили обратно, „всеки на свой ум“. А пашата останал да чака
еялетлиите от Зъхна и Солун, конто никак не бързали. Напразно
един нарочен ферман нареждал, щото братята-ханове да бъдели
върнати в пътя — липсвал ефектив за това70.
Въпросният източник свидетелствува допълнително, че анар-
хията в Североизточна България имала дълбок корен в местна
почва. Между другого нейни водители били имуществено силни
тукашни първенци, конто имали влияние над населението.
Портата можела да нарича и Тръстениклиоглу, и Гирай
разбойници — това не променяло нещата: двамата си оставали
застрашителни узурпатори, отцепници, претенденги, с чиито
изисквания тя тепърва щяла да бъде принудена да се съобразява.
Знаменателен е факты, че местните аяни (на значителни
райони!) уж проявили лоялност към властта, но бързо се
отдръпнали. Едва ли те извършили това „всеки на свой ум“ — в
случая прозира общо убеждение или съглашение; не било в
интереса им да влязат в конфликт нито с Чингиз Гирай, нито с
Тръстениклиоглу.
Знаменателен е и факты, че Портата останала да разчита
срещу двамата едри непокорници на еялетлии чак от Солунско и
Зъхненско; нарочно на отдалечени райони, за да не бъдело насе-
лението им причастно към метежните прояви в Северозападна
България.
Към обективните условия за анархия в Делиормана и
Добруджа се добавили и тези, че тук било относително
компактно мохамеданското население (турци, татари, помаци),
което по принцип имало право на оръжие; че тук било
разпространено частно земевладение, което създавало основа за
политическо влияние и самовластие на едрите местни първенци;
че въпреки своего стратегическо значение при войните срещу
Русия областта лесно била изолирвана откъм правителствени
части (достатьчно било да се пресекат източнобалканските
проходи с местни сили). Затуй — както ще докаже развитието на
събитията, — във въпросната облает установили надмощие
изключително тукашни хора. Затуй анархията в североизточните
ни земи всыцност била низ от борби за преразпределяне на
местното влияние и местната власт.
89
СЕВЕРНА ТРАКИЯ ПРЕЗ ГОДИНИТЕ
НА ВОЙНАТА
През военните години размирните съби-
тия южно от Балкана били твърде различии по характер. Тук те
си останали раздребнени, въпрос на чести макар, но не масови
избухвания на разнолика анархия. Ще рече, Портата все още
задържала под контрол потетата край големия военен път,
където верни й войскови части — без да рискуват действия из
Балкана и Родоните, — въдворявали несигурен ред.
Излишно би било пак да изброяваме тежести, паднали и
върху населението на Южна България през войната — те са от-
разени в софийските кадийски регистри например71. И тук се за-
белязвало нахлуване на дезертьори, но тъй като окръжните запо-
веди особено настоявали да бъдат охранявани старопланинските
проходи в борба с тази напаст72, то южно от Балкана оставали
да действуват предимно ония дезорганизирани части, конто се
отлъчвали далеч преди бойния театър.
Поради оскъдност в документацията можем само да гадаем
за хода на размирието в Южна България до 1792 г. Така
узнаваме, че през 1791 г. се „разбунтувал" кадията на Стара
Загора — Мехмед Емин. Неговите безчинства били опростени,
той бил мобилизиран във Варненската крепост, а сетне — изселен
в Браила, но това не помогнало: бившият кадия тайно се за-
върнал и с няколко десетки души започнал нови нападения над
старозагорските села73. Подобна практика означава, че Портата
изселвала проявените размирници далеко от областта, където те
разчитали на свои местни хора и връзки. Затуй пък — веднъж
изскубнали се от интерниране — тия главатари бързали да се
приберат в своя край, за да въвлекат отново в размирни действия
тамошните си сподвижници.
Друго лаконично сведение ни информира, че през 1790—
1791г. Ямболско и Одринско вече били съвсем разорени от
многочислени нападения на кърджалийски, неуточнени в текста
дружини74. Трети документ разкрива обаче затвърдени традиции
в анархията по места — доказателство, че веднъж обхванатите от
размирие райони не се успокоявали.
Става дума за Хасковско, което пламнало от началото на 80-
те години, а през април 1785 г. дало и прозвището „кърджалия“.
В началото на 1792 г., за да се справят с все още непокорените
хасковски села, пристигнали тук някои Халил и Идрис начело на
90
военни части от Одрин. Те влезли в денонощни сражения с
разбойниците, но успели да заловят едва единици от тях. В
замяна на това хората от „харамийските кыци от село Кърджа
Али“ предприели ред успешны обири и безчинства из съседни
райони. Обезсърчена (а вероятно и разбита), войската се
пръснала75.
Ето още един аргумент против тезата, че кърджалийството
било внесено (в дадена облает) от елементи външни —
дезертьори, скитници и пр.: свидетелствата очебийно говорят за
„харамийски къщи“. Ако „харамиите“ тук биха били „външни**,
те нямаше да имат конкретно известии на властта жилища.
Сигурно в случая се касае за производителю население, което се
преврыцало за късо или за по-дълго в метежна сила. Нейното
усмиряване обаче по принцип било възлагано именно на външна
войска — човешки състав, който бил чужд на условията,
подгнийте и целите, тласнали местното население към анархия.
Достатъчно ярък пример за това е не само Хасковско, но и целите
Родопи с прилежащите им равнини, където част от местните хора
действували размирно в течение на десетилетия. То не означава,
че такива области оставили в плен изключително на „своите**
размирници — из съшите области (както е случаят и с
Делиорман) върлували успоредно тукашни и придошли дружини.
Впрочем годи ните 1787—1791 протекли при подобии събития,
много по-интензивно на север от Балкана, а раздробени — на юг
от него. Настъпвала 1792—1793 г., която препълнила чашата на
безеилния ужас пред размирието и принудила властта към
отчаяни стъпки.
ЦЕНТРАЛНАТА ВЛАСТ
И АНАРХИЯТА
В КРАЯ НА ВОЙНАТА
Вече бе споменато, че редица автори
приемат Д792—1793 г. за начало на анархията и в частност—на
кърджалийството. Но ако проследим документацията и отразе-
ните в нея конкретни факти, въпросната година не изявила нищо
качествено различно от предходните; тя се характеризирала само
с количествено растящи размирици из всички краища на Румелия,
а това, че дълго е била сочена като момент на зараждане на
91
анархията, дължим и на някой местни спомени. Например
споменът за първото кърджалийско разорение на Копривщица,
който е цитиран от Иречек76. По същото време според Ст. Та-
баков бил разорен и Сливен с прилежащите Котел, Жеравна,
Градец, Раково77. Вземайки повод от бунта на Синап в Родопите,
В. Дечев сочи 1793 г. като дата на първите кърджалийски
прояви78. Впрочем 1792—1793 г. е утвърдена именно от
традицията като рождена година на кърджалийството. Видяхме,
че в случая традицията греши — явлението било налице и
напълно оформено, разгърнато далеч преди тази дата.
Ако нещо изиграло роля на нов етап във феодалната анархия
след края на 1791 г., то било настъпването на мира.
Въпреки значителните успехи на Русия и по-малко значител-
ните на Австрия, и двете не се възползувалиотсполукитесизапо-
нататъшно настъпление срещу Турция. Австрия бързала да
открие фронт срещу Френската революция, а Русия бързала да си
развърже ръцете, за да участвува в раздела на Полша. Затуй те не
извлекли полза от разложение™ на османските войски, а това
разложение било стигнало дотам, че румелийският валия Абди
паша лично саботирал бойните операции срещу австрийците,
използувал поста си, за да спечели 200 000 гроша от разпродажба
на реквизирани храни, и в краина сметка предизвикал падането
на Белград в австрийски ръце през 1789 г.79
Френската революция •— още от своего начало — дала
отражение върху балканските дела; от своего начало тя отвлякла
вниманието, отклонила силите на могъщите турски врагове от
Турция. На 4 август 1791 г. Австрия сключила с Портата
сепаративен мир в Свищов; на 9 януари 1792 г. последвал Руско-
турският мирен договор в Яш.
От това неочаквано благоприятно стечение на нещата
побързал да се възползува Селим III, който след възшествието си
през 1789 г. бил замислил своите реформи. Макар частично, те
били обявени през 1791 г. Тъй като са извън обсега на
изследването, тук ще се ограничим да напомним, че още при
наченките на „низам-и джедид" се набелязала остра реакция
срещу тези реформи, застрашителни за еничарското могъщество
и за децентрализацията изобщо. Така от 1791 г. нататък — при
честите приливи и отливи в борбата за и против низама —
неотклонно трябва да държим пред очи още един компонент на
анархията: обществените слоеве, заплашени от реформените
полумерки на Селим III.
92
Изтъквайки уместно реакционната същносг на борбата срещу
низама, историографнята се задоволява да изброи като негови
противники еничарите и духовенството, а също и насъскваната от
тях безпросветна градска беднота. За производителното населе-
ние обикновено се споменава, че то не съчувствувало на
реформите поради свързаните с тях нови данъци80. Такива
постановки се дължат на обстоятелството, че Селимовите
реформи са надценени по традиция в историографията като
особено „прогресивни". Следователно борбата срещу тях тряб-
вало да бъде „реакционна". Следователно наред с еничарство и
духовенство в нея няма как да е участвувал експлоатираният
дребен производител.
Всъщност в стремежа на Селим III да възстанови османския
централизъм на ненакърнена феодална основа няма нищо особено
прогресивно; изключването на зараждащите се балкански
буржоазии като обществена сила в „реформите" е достатъчно
доказателство за чисто феодалната им — на реформите —
насоченост. Впрочем борбата за и против низама не е критерий за
„феодална" или „антифеодална" принадлежност на въвлечените в
нея обществени прослойки. Нещо повече: отпорът срещу
реформите не само бил популярен веред производителното
население, но се превърнал и в своеобразна платформа, чрез
която привържениците на децентрализацията печелели масова
обществена подкрепа. Тази децентрализация, зародила се
спонтанно като израз на късния османски феодализъм, била по-
прогресивна — създа вайки повече простор за развитие на
нефеодални форми на собственост и експлоатация, — отколкото
раннофеодалният османски централизъм.
Фактът, че чрез борбата си срещу низама отделяй изразители
на децентрализацията винаги успявали да предизвикат масова
(пък макар и разнородна по социален състав) офанзива срещу
централната власт, е достатъчно категоричен: реформите на
Селим III били не само непопулярни — те противоречели на
коренните интереси на производителното население на Балка-
ните. Експлоатирано, а в огромната си част и поробепо, то
нямало никакъв интерес от това разложените и небоеспособни
османски традиционни военни корпуси да бъдели заменени с
модерно организирана и модерно въоръжена войска. Раята си
давала сметка, че щиковете на низамите ще бъдат насочени
предимно срещу нея. Затуй участието й в битките срещу
Селимовите реформи било израз и на социално, и на народ-
93
ностно съзнание. А това, че в тия битки раята се озовала обектив-
но съюзник на реакционни сили, било въпрос на липса на избор.
Освен като условие за наченките на „низам-и джедид“ мирът с
Австрия и Русия изиграл и друга роля: той създал възможности
за настъпление на централната власт против вътрешния й враг —
анархията. Разширяващата се децентрализация из балканските
земи едва ли била по-маловажна причина за „низам-и джедид“,
отколкото външните бойни неуспехи.
До 1791—1792 г. походите на Портата против отделяй
непокорни аяни или кърджалийски части не били довели успех:
анархията не само продължила, но и непрестанно увеличавала
своя обсег и дълбочина. Ще рече, налагала се цялостна, добре
обмислена, опряна на лоялните сили по места, координирана и
последователна офанзива против нея.
Правителството вече било наясно по хода и неминуемите по-
следний от размирието в Румелия. Свидетелствува за това
факты, че веднага щом военного напрежение спаднало, пред-
приети били остри мерки срещу някой най-изявени размирни
първенци. Ще рече, стремежът на властта сега бил не да изтреби
кърджалийските дружини или съединения, а да срине ония яки
стълбове на размирието из провинциите, конто го поддържали.
От значение за изясняване на събитията през 1791—1792 г. е
тяхната интерпретация у официалния хронист на дадения период
— Джевдет. Той ги е изтълкувал странно — почти като триумф
на Портата над анархията. Това личи дори от заглавието у
Джевдет, под което намираме данни за интересуващите ни факти:
„Изпълнение на наказанията над някой татарски султани и
разбойници-даалии по време на завръщането на императорската
войска от Шумен в Одрин — 1791—1792 г.“
Появилите се в Делиормана хайдушки главатари (узнаваме
по-долу) — упражняващите разбойничество Йълък и Мечек, били
спечелили голямо множество сподвижници. След това те
дръзнали да извършат големи пакости нз различии краища.
Сейменбашията, силистренският валия и башбогът на дунавския
флот Ахмед паша, нападайки ги поотделно, избили голяма част
от тях, изпратили отрязаните им глави на султанската войска, а
оттам — в столицата. Когато войските се завърнали в Одрин,
Мехмед паша и Осман паша получили заповед да останат в
Шумен. Издаден бил ферман сыците да отблъснат разбойниците
и да ги принудят към покорство. Нови подкрепления също при-
стигнали в Шумен, защото при зачестилите походи положението
94
на Румелия било влошено от появилите се тук и там хайдути и
злосторници, конто нанасяли щети на населението. А по някой
места властта на султана била премахнапга със сила и узурпирана
от даалиите".
За възстановяване на реда, както наредили ред фермани до
главнокомандуващия, в Одрин трябвало да бъдат „призвали и
докарани влиятелните хора от някой румелийски градове и
паланки". Те щели да информират властта за състоянието на реда
в селищата им.
Други размирници из Румелия били татарските султани,
конто действували по същия начин — угнетявали и измъчвали
раята. Освен туй те давали убежище на даалии, разни кръвници и
убийци, конто поделяли със султаните ограбеното имущество и
пари. Взети били мерки за прекратяване и на техните насилия.
Из планините между Одрин, Сяр и Солун гъмжело от
разбойници, конто крайно се умножили. Те не седели по местата
си, ами нахлували в разни краища и в разни направления. Въз
основа на установената практика бил издаден ферман и за
тяхното унищожаване. По това време над тия даалии нападнала
цялата войска, подгонила ги с топове и бомби (хумбара), та ги
пръснала всички. Сподвижниците им — някой аяни — били
изловени и затворени. Идрис ага и Халил ага били обесени в
Одрин за назидание на останалите.
По сыцото време били предприети мерки за оздравяване на
армията, като били екзекутирани Нури паша, Саръ Абдула паша,
Хайреддин паша и Джоразаде Ахмед паша, а на валията на
Морея Исмаил паша било отнето везирството81.
От сведенията на Джевдет за офанзивата против размирието
недвусмислено проличава, че някой главатари били събрали
многочислен човешки състав за борба срещу Портата. Действия-
та им из Североизточна България например взели такъв размер,
та срещу кърджалиите били отправени войските на трима или
петима паши. От особено значение е пасажът, който мимоходом
отбелязва, че „на някой места султанската власт „била премах-
ната със сила и узурпирана от даалиите" — ще рече, вече цели
райони се намирали извън контрола на Портата, налице била
размирна „свободна територия“. Това и наложило голямата
офанзива.
Не по-малко показателен е фактът, че за да се информира за
положението по места, властта била принудена да призове лично
в Одрин лоялните й градски първенци от Румелия. Тоест тя вече
95
дори не знаела какво е състоянието на балканските й провинции.
Тоест местните властници не поддържали дори контакт с
центъра.
Планините „между Одрин, Сяр и Солун“ били Родоните. Тук
кърджалийството очевидно било могъщо, очевидно в кърджалии
се били превърнали самите планинци, конто извършвали
нападения над прилежащите равнини. „Цялата войска" трябвало
да ги нападне с топове и бомби, за да ги принуда към покорство.
Не без значение е обстоятелството, че се наложило да бъдат
загворени или обесени техните фактически сподвижници, ако не и
инспиратори — аяните.
В друг пасаж от сыцата глава Джевдет се спира обстойно
върху поведението на татарските ханове и мерките против тях, а
именно:
Споменатото съвещание на румелийските нотабили в .Одрин
довело до решение да бъдат изтребени даалиите и да бъдат
обезвредени Гираевци, конто имали владения в Североизточна
България и Източна Тракия. Един от тях обаче — Чингиз
Мехмед — проявил храброст в битките из Влашко, та трябвало
да бъдат опростели безобразията му. Но той извършил още по-
големи и Портата издала заповед да бъдел заточен на Бузджа
ада. Сега Чингиз Мехмед се разбунтувал; той отказал да поеме в
изгнание. Заедно с многочислепи свои привърженици взел да
потиска населението от прибалканските района на Северо-
източна България, което третирал като роби и изтерзал до
смърт, за да му предава цялото си производство. После Гирай
избягал при „хайдутите" в Делиормана, като се укрил от властта.
Неуспявайки да се издържа чрез разбойничество, без да се
вслуша в съветите да се предаде на потеглилите срещу му
шуменски мухафъз Мехмед паша и войските на аяна на сыция
град, Чингиз Мехмед се прехвърлил при своя сродник Селямет
Гирай, който владеел част от Лозенградско. Застрашен и там,
избягал в Търново при тъста си Осман ефенди, търновски аян.
Тъй като отвсякъде го преследвали правителствени части, Чингиз
Мехмед пак побягнал в Лозенградско, където бил заловен и
заточен на един остров. Осман ефенди заплатил със смърт и
пълна конфискация сподвижничеството си с Чингиз Гирай. Така
всички татарски ханове, конто имали подобно поведение —
съюзявали се с разбойници и обирници, измъчвали раята и пр., —
трябвало да бъдат изловени и заточени, а имуществото им да
бъде иззето от държавата82.
96
Подробните сведения на Джевдет за Чингиз и Селямет Гирай,
макар датирани от 1791—1792 г., всъщност обхващат по-широк
период. Те по-скоро третират цялостното поведение на Гираевци
през анархията. Както ще видим по-нататък, то позволило на
Портата да стовари вината за размирието до голяма степей
върху потомците на кримската династия Гираевци, конто не
криели претенциите си над престола. Тук само трябва да
отбележим, че през 1791—1792 г. тия отношения вече били се
изострили до крайност, та Чингиз и Селямет Гирай наистина
представлявали стълбове, около конто се роели размирници от
всякакъв вид — от „хайдути" (в случая явно — кърджалии) до
аяни.
Ако бихме се доверили на Джевдет, оказва се, че през
1791—1792 г. Портата овладяла положението в Румелия: били
изтребени или заставени към покорство големите кърджалийски
съедннения из Делиормана, били заточени Гираевци и наказани
сподвижниците им, били „прочесани" и смирени Родопите, а
лоялните румелийски нотабили се отзовали сърдечно на призива
да възстановят реда по места. Имаме основание обаче да
подозрем, че такава интерпретация на въпроса е повече от
неточна — тя е невярна. Затуй пък мерките, споменати от
Джевдет, доказват, че размирието вече дотолкова се разширило и
задълбочило, та Портата го обявила за свой първи враг,
стремейки се да му надвие по всякакви — традиционни и
новоизпамерени — начини. Дори да не бихме разполагали с
достатъчна конкретна документация по въпроса (и действително
не разполагаме — тя е откъслечна, ограничена), самият характер
на тия мерки е ярко свидетелство, че Портата била не в офанзива,
ами в дефанзива. Израз на нейното фиаско виждаме във факта, че
към края на уж победоносните й наказателни акции из Румелия
били екзекутирани назидателно четирима от командуващите ги
паши.
РАЗМИРИЕТО
В СЕВЕРНА БЪЛГАРИЯ
ПРЕЗ 1792 г.
Безпокойството и дори безпомощността
на централната власт прозират в някои сведения за Североизточ-
на България от 1792 г. Така населението на град Русе трябвало да
7 Кърджалийско време
97
подпише гаранция, че ще извърши всичко необходимо за
унищожаване на размирниците, ако те се появели. А също н че ще
осигури пътуването на Мехмед паша от Русе до Шумен83. Явно,
щом властта изисквала от градското население да се справи с
разбойниците, след като против тях не успял командуващият, то
контролът й над Русенско бил съвсем изтърван. Още по-
смехотворно е, че раята била задължена да осигури безопасно
пътуване на същия командуващ от Русе до Шумен — уж район,
който той бил (според Джевдет) умирил.
Не по-малко показателен за състоянието на Северна България
е друг източник: донесенията на някой си Ахмед, лице без
определено качество, вероятно таен агент на Портата, изпратен
във Видин, за да следи неколцина видни дезертьори. Те били
известният Тръстениклиоглу и аянът на Севлиево Кючюк Хасан
ага. Агентът донесъл, че въпросните се криели повече от два
месеца в конаците на някой градски първенци; много често
менели скривалищата си, понякога дори два пъти в нощ. Самият
агент междувременно (който бил във Видин от половин година)
останал без грош. Тъй като армията тук била съвсем разложена,
чак дори лишена от порцион, той молил да му бъдели изпратени
пари от столицата, ако Портата все още държела да й служи84.
И така проявепите видни размирници от Северна България —
Тръстениклиоглу и Кючюк Хасан ага — се ползували от надежд-
ни укрития във Видин и заплашвали властта с поведението си и
със своите многобройни сподвижници. Тайното донесение свиде-
телствува обаче и че през 1792 г. Портата била принудена да
изпраща нарочни агента не за да си гарантира контрол над от-
въдбалканските области, а поне да бъде информирана какво се
случва там; свидетелствува и как доскоро изолираните огнища на
анархията в Подунавието вече били обединени в недоловима
мрежа, взаимодействували си в своя общ отпор против центра-
лизма. Състояние на нещата, диаметрално на оптимистичная тон
на Джевдет по оЛанзивата на Папигпад спешу Румелия.
Съвсем в разрез с такъв оптимизъм стой и един фрагмент от
15—25 декември 1792 г. (а не от 17 май 1793 г., както го е датирал
Д. Ихчиев), с който за борба срещу размирието в Силистренско,
Разградско, Шуменско и пр. бива призовано тамошното
население. Ферманът споменава, че натовареният с тази задача
Зъхналъ Хасан паша, валия на Силистра, не успял да се справи
със задачата си85. Ще рече, до края на 1792 г. разглежданият
район не само не бил умиротворен, но и нарочният командуващ
98
(очевидно дошъл да смени вече провалените свои предшестве-
ници, резидиращи в Шумен подир края на войната) Зъхналъ
Хасан паша междувременно също успял да се провали. Както ще
се убедим тепърва, щом ферманите нареждали на местното
население да поеме борбата срещу анархията, работите били вече
съвсем загубени за Портата.
Определящо за събитнята в Северна България през 1792 г.
било поведението на Осман Пазвантоглу. (Без да имаме
конкретни данни, можем — по аналогия с Делиормана — да си
представим как изглеждало Видинско, след като през Видин се
отдели назад войските подир Свищовския мир.) Ако приемем, че
през 1787 —1792 г. семейството Пазвантоглу извършило своя
втори бунтовен опит (приключил с екзекуцията на Омер и
укриването на Осман), то събитнята от 1792 г. трябва да наречем
трети подобен опит, предприет вече само от Осман, когото
подкрепили някой видински еничари: Хаджибег от 55-а орта и
Салихзаде Бекир ага — от 12-а.
За съжаление тия събития са ни известии по единствен
документ, датиращ от 5 ноември 1792 г. Според него Портата
била в пълно неведение върху произшествията във Видин, където
Тръстениклиоглу и Кючюк Хасан паша от Севлиево били се
здраво залостили. До нея достигали най-противоречиви вести, та
трябвало да заключи, че органите й във Видин умишлено я
заблуждават. Затуй пък най-внезапно на 8 май сьщата година
Осман Пазвантоглу и сподвижниците му нападнали с пушки и
топове Видинската крепост и конака на мухафъза й, Изет Ахмед
паша. Бунтовниците срещнали отпор, който не ги отчаял.
Напротив — готвели се за повторно нападение. Доказвал го
фактът, че заговорниците набирали метежна сила из Белградско,
за да увеличат бунтовния ефектив. Тъй като акцията по
овладяване на Видин от страна на Пазвантоглу и помощниците
му явно била осуетена, уличените организатори били осъдени на
заточение в Карс. Но техни близки отправили молба до Портата,
която ампистирала бунтовниците при уверенията им, че ще стоят
мирни. Документы по амнистията изброявал заплахите —
смъртна най-вече, — ако Пазвантоглу и хората му биха дръзнали
нов бунтовен опит86.
Тук отново се налага констатацията, паправена въз основа на
сведенията за Североизточна България: отвъдбалканските земи
били не само извън контрола на Портата през 1792 г., но често и
извън нейното знание. Иначе би бил необясним фактът, как не
99
вече опит за бунт, а открит бунт на част от видинското
еничарство, съпроводен с обстрел на крепостта и пашовския
конак — бунт на известии за властта нейни врагове в тази
ключова крепост, — останал практически безнаказан. Амнистия-
та (третата поред за Пазвантоглувци и втора за Осман) очебийно
не се дължала на нечии горещи молби. Портата просто не била в
състояние да накаже Осман Пазвантоглу, при все че все още
държала във Видин свой комендант с бойни сили. Тия сили обаче
се намирали в неустойчиво равновесие с противниковите —
видинското еничарство, което не успяло да овладев крепостта, но
си останало безнаказано, като запазило своите позиции. Впрочем
събитията във Видин от пролетта на 1792 г. бележели, че тук
назрявало именно отцепничество, именно война против централ-
ната власт. Въпреки това Портата не смогвала да парира
заплахата, оставила да ферментира до зрелост едно мощно
центробежно движение.
Друг признак за безсилието й било обстоятелството, че още
преди фермана за амнистирането му Пазвантоглу заел държавна
длъжност: закупил на търг циганското джизие във Видинско —
това станало през лятото на същата 1792 г.87, едва три месеца
подир открития бунт. Факт, отбелязан в литературата88, той си
остава неразтълкуван — упоритият напор на Осман Пазвантоглу
към пълновластие някак не се съгласувал с интереси от тъй
дребен порядък.
Нека отбележим, че в цялата история на семейство Пазван-
тоглу (такава, каквато е известна по немногото автентични
документа) често се повтарят данни за парични или имуществени
операции89. Явно, легендарното отсетне богатство на Осман
имало дълбок корен в местна почва. В такава светлина и откуп-
ничеството на циганското джизие на Видинско намира поясне-
ние™ си: това ще да била една от многобройните лихварски
сделки на Пазвантоглу, който дори през месеците подир своето
осъждане, но преди амнистията си, не пренебрегал материалните
интереси на семейството, продължавал да увеличава паричния му
капитал.
Освен от анархията в Румелия дързостта на Пазвантоглу била
обусловена от едновременни с видинския бунт събития в Сърбия
и Албания.
Албанските размирици водели началото си от 50-те години на
века. Бушатлинте, конто до 1785 г. разширявали владенията си,
фактически независими от Портата, през тази година влезли в
стълкновение с Али Тепеделенли, чиято звезда току-що изгря-
100
вала. След 1779 г. Портата замислила голям поход против не-
покорството в Албания, но не го осъществила. Според редовната
си вече практика тя неведнъж амнистирала двамата самозванци
там. Използувайки всеки благоприятен случай, централната
власт отправяла частични походи против Махмуд Бушатли —
най-вече съмнителната по лоялност войска на румелийския
бейлербей. Първият връх в този конфликт отбелязала 1787 г.,
когато била обсадена Шкодра. Руско-турската война обаче
станала причина обсадата да бъде снета, още повече, че през
ноември избухнало масово антитурско въстание в Северна
Албания. Успехите на Махмуд Бушатли срещу Портата,
широката подкрепа, която той срещпал у албанци и Черногории
при своето отцепничество — перспективите пред самовластието
му тоест, — станали причина към Шкодра да насочи внимание
австрийската, руската, а по-сетне и френската дипломация. Във
войната от 1787—1792 г. Махмуд Бушатли не взел участие
въпреки амнистии, обещания и заповеди. А след края на войната
неговото отцепничество пламнало с нова сила90.
Началните стъпки на „низам-и джедид“ предизвикали метежи
веред еничарството, пряко застрашено от военните реформи.
Особено остро такива прояви се набелязали в Белградския
пашалък, чиято централна крепост в течение на две години
(1789—1791) се намирала в австрийски ръце; това разхлабило
османската власт из Източна Сърбия изобщо. Допълнителни
условия за анархия тук създавал антагонизмът между предста-
вителите на старого и нового земевладение (условно казано) —
между спахии и чифликчии. Антагонизмът, от който поробените
се възползували за своята антифеодална, а по-късно и антитурска
борба.
През 1792 г. анархията в Белградския пашалък все още се
изразявала в конфликти между еничарския гарнизон, от една
страна (той бил изтласкан из крепостта през 1789 г.), който се
стремял отново да се настани там, дано си възвърне своите
икономически и политически позиции, и органите на централната
власт в Белград, от друга страна, конто се стремели да не
позволят такава реставрация. Впрочем през ноември 1792 г.
борбите в съседния на Видинско Белградски пашалък така се
изострили, че Портата — с развързани ръце подир мира —
наредила да се вземат едновременно строги мерки срещу
метежните белградски ямаци и срещу Махмуд Бушатли. Възста-
новяването на реда в Белград било поверено на еничарския
101
оджак. Махмуд Бушатли бил лишен от сан, пашалъкът му —
поделен между сановници на Портата, а Шкодра — отдалена във
властта на неговия брат Ибрахим91.
Както забелязваме, противодействието на централната власт
срещу трите основни огнища на отцепничеството в северните и
западайте балкански провинции (Шкодра, Белград, Видин) през
1792 г. било многословно, но — на книга. То не само останало
безрезултатно: то убедило центробежните сили в провинциите,
отдалечени от столицата, че ръцете на централната власт са
съвсем окьсели.
Ако се позовахме на положението в Албания и Източна
Сърбия, това стана, понеже действията на Осман Пазвантоглу не
могат да бъдат изяснени освен върху фон, по-широк от
румелийския. Другояче казано: Пазвантоглу използувал за
възхода си един вече проправен, пряк път.
СЪОТНОШЕНИЕ
МЕЖДУ ПРАВИТЕЛСТВЕНИТЕ
СИЛИ И АНАРХИЯТА
В ТРАКИЯ ПРЕЗ 1793 г.
Веред наличната документация почти не
намираме сведения за развоя на анархията в областите южно от
Балкана през 1792 г. Затуй пък данните от следващата ни дават
представа за разигралите се тук крупни размирни действия. В
литературата ни те са приписани изключително на раздвижва-
нето, оглавено от Мехмед Синап и Дертли Мехмед92, но
практически имали и други двигатели.
В самото начало на 1793 г. в околностите на Долна баня се
появили големи кърджалийски съединения, конто нападали
селата открито, с развети байраци и причинявали тежки щети на
жителите им. Софийският мютеселим бил натоварен да събере
войска и да заварди проходите из пострадалия край, за да осуети
по-нататъшно придвижване на бунтовниците. Известно било, че
из тия места те се появявали едва сега, а преди туй били
върлували в Хасковско и Чирменско (к. а.)93.
Известието за това датирало от 22 януари 1793 г. (а не от 14
според Ихчиев). Един почти едновременен ферман вече съоб-
щавал по-точно същността на работата. Оказало се, че 300 души
даалии — „синове на Мефтул Идрис“, а също и „кърджалийски
102
синове“ — триумфално вилнеели из Долнобанско. Те нахълтвали
в хановете и из къщите, връзвали собствениците им и обирали
всичко. Отвлекли били 28 души и задигнали всички коне от
Самоковския мензил. Когато наближили Самоков, изпратили
човек да поиска от казата 10 кесии акчета откуп. Получили ги.
Друг човек по същия начин иззел от Ихтиман 3 кесии откуп.
После тази дружина се обединила с друга — 300 души разбой-
ници от Батак, водени от главатарите Селвили Кючюк Хасан,
Търновалъ Гюлахиоглу и Мехмед Синап. Властта заповядала
въпросните обединени размирници да бъдат преследвани и
унищожени94.
Очевидно е, че в голямата размирица взел участие човешки
състав, събран от разни краища. Може би първоначално я подели
именно кърджалиите от Хасковско и Чирменско — население,
което не мирясвало вече десетилетие. Не е изключено тъкмо
поради трайността на неговото непокорство то сега да било на-
ричано не кърджалии, а „кърджалийски синове“ — като второ
поколение размирници. Затуй пък дружините, водени от Селвили
(севлиевеца) Кючюк Хасан и от Търновалъ (търновеца) Гюлахи-
оглу, не могли да бъдат родопски или тракийски. Вече узнахме,
че към края на войната непокорният севлиевски аян Кючюк Ха-
сан дезертирал и се укривал във Видин заедно с Тръстениклиоглу.
По всяка вероятност той междувременно преминал през своя
край и набрал още размирници, конто превел до Родопите.
Аналогични ще бъдели действията на търновеца. Във всеки
случай въпросните двамина обединили своите дружини с раз-
бунтуваните родопчапи на Синап, а също и с хасковските
кърджалии. По този начин в планинските райони в Пазарджишко,
Ихтиманско и дори Софийско се съсредоточила голяма кърджа-
лийска сила, която застрашавала румелийската столица и пътя
Белград — Цариград.
Това са едни от първите сведения за обединяване на
кърджалийски дружини, твърде раздалечени по географски про-
изход. Навярно в такава връзка някои автори приемат (въз
основа на неточния превод у Д. Ихчиев), че било дума за нарочно
„съвещанце" на главатарите, чиито решения не станали из-
вестии95. Не бива да се съмняваме обаче, че сдружаването на
кърджалии от Северна и Южна България би се осъществило без
каква-годе предварителна уговорка между водачите им, че не
били уточнени техните действия, задължения и облаги. В този
смисъл е позволено да допуснем, че вече съществували неписани
103
съглашения, по конто размирните главатари обединявали
усилията си и поделяли плода от своите безобразия.
В такъв ход на мисли трябва да заключим, че от сыцото
време повело началото си облагането на мирното население от
страна на кърджалийските главатари: от Самоковско и Ихти-
мапско сега те събрали общо 13 кесии откуп. Както ще се убедим,
по-нататък това станало разпространена кърджалийска прак-
тика: да бъдат изисквани средства срещу ненападението на дадено
селище или край.
С една дума, още първите месеци на 1793 г. дали да се разбере,
че не само кърджалийството като явление било напълно
завършено; размахът му сам по себе си наложил вече иегова
специфична тактика: обединяване на отделяй дружини за по-
значителни акции и облагане на производителното население,
което било принудено — по липса на държавен ред и сигурност —
да откупва мира си.
Едно полулегендарно сведение довежда до знанието ни, че
изброените компонента на размирието в Родопите и прилежа-
щите им полета едва ли са напълно разкрити от използуваните
извори. Според него през 1793 г. сдружените сили на Кара
Фейзи, Билял ага от Радомир и Сюлейман Каргалията от
Дупница нападнали Самоковско, но били отбита96. Все през
сьщата година и южно, и източно от Родопите (освен в
Хасковско и Чирменско) вилнеели големи кърджалийски части.
Заплахата, която те създали, станала обективна основа за
авторитета на тежкия по боен ефектив серски аян Исмаил бей.
Именно след 1793 г. той се превърнал от пазител на Сярско в
негов фактически самовластен владетел97. По въпроса за
самовластието му Портата дълго залазила неутралитет, тъй като
могъществото на Сирозли Исмаил бей било преграда за
родопските кърджалии в южна посока.
Спонтанно възникналата практика по обединяване на кърджа-
лийските дружили ведпага дала резултати — под техен контрол
се оказала обширна територия. Това хвърлило Портата в страх и
предизвикало мерките, отнесени от Джевдет към предходната
година: поредица султански фермани наредили на населението и
местните опълчения да вземат в свои ръце инициативата за борба
против метежниците. Командуващ правителствените войски
срещу кърджалиите бил назначен Зъхналъ Хасан паша, валия на
Силистра98.
Междувременно метежът обхващал все по-значителна тери-
тория. Започнал в Родопите, преминал към Долнобанско,
104
Ихтиманско и Самоковско, той се разпространил и над част от
Софийско, Златишко, Пирдопско, Пазарджишко, Пловдивско.
Подхранило го и безсилието на Зъхналъ Хасан паша, който
съвсем не оправдал възлаганите му надежди. Както ще проличи,
отчасти той дължел неуспеха си на своите собствени бойци —
арнаутските сеймени. Те май че били във връзка, ако не и
подкупени от разбунтуваните помаци.
Още през март 1793 г. Зъхналъ Хасан паша вече бил дал на
някой кърджалийски единици сражение, представено от местните
управници като иегова сполука: кърджалиите били се пръснали и
изтеглили в противоположил посоки — към Шумен или Битолско
и Албания. Властта наредила да бъдат завардени всички проходи
за по-ефикасно ликвидиране на размирниците”. Въпреки всичко
обаче през април — май те пак залели Пловдивско (действувайки
из равнината, далеч от всяко прикритие) с намерение отново да се
отправят към Самоков, Дупница и Радомир. Заповядано било те
да бъдели нападнати с правителствени и местни сили100.
Органите на властта тук очевидно се постарали, понеже войските
на софийския мютеселим и на пякои лоялни аяни обсадили
дружините на Мехмед Синап и Дертли Мехмед около с. Мирково
при Златица, където размирниците дали множество жертви.
Друго множество от тях обаче се разбягало на разни страни, та
било наредено те да бъдат последователно изтребени. За тази цел
се наложила всеобща мобилизация в областта — това станало
през юни101. Свидетелство за броя на все още верните на
Портата местни войски в описаните акции е количеството
припаси, конто трябвало да бъдат набрани от Софийско за
снабдяването им. През юни дошъл ферман, който облагал
областта с 10 000 тестета фишеци и 500 цариградски килета
ечемик само за ония части, конто трябвало да прочистят от
даалии Самоковско и Дупнишко102. Тоест ставало дума за
многобройна войска.
Ако бихме отдали пълно доверие на ферманите от пролетта
и лятото на 1793 г., необяснимо остава как — подир низ сполуки
в борбата с кърджалиите — през юли бил разгласен нов ферман,
този път до управниците на твърде обширна територия:
Югоизточна България, Македония и Северна Тракия. Според
него уж последователно изтребените именно в Златишко и
Пирдопско помаци на Мехмед Синап и Дертли Мехмед всъщност
си били пак там — на своето местопоражение. Не стига това, ами
из сыците краища се появили и нови дружини. Те скитали
105
наоколо и вършели безчинства, поради което Зъхналъ Хасан
паша трябвало да насочи войската си към разбунения район. За
успеха на предприятието му местната рая била задължена с вече
конкретна самозащита10 3.
Очебийно местните власти или нарочният командуващ пред-
ставили пред Портата своите сполуки за по-големи, отколкото
всыцност били — родопските главатари продължавали да
върлуват из краищата, където уж били разбити цели два месеца
по-рано.
Разнобоят в сведенията относно борбата между Портата и
големия кърджалийски съюз е напълно обясним, след като знаем,
че централната власт била слабо информирана за състоянието на
Румелия изобщо. Дозаблуждавали я собствените й емисари или
провинциалки органи, понеже нямали интерес да й признаят
несполуките си. Рано или късно обаче Портата трябвало да
прогледне за реалността. Известии ориентиры в такъв смисъл ни
дават докладите на самия Хасан паша и заместилия го Капуджи
Мехмед паша, датиращи от октомври 1793 г.
Оказва се, че през този месец правителствени части, снабдени
с топове и много мупиции, трябвало да се отправят към Белов-
ския Балкан (Северните Родопи?), понеже кърджалиите вероят-
но дружините на Синап и Дертли — се намирали в Белово. Те
били обсадени от числено превъзхождащи ги сили, а обсадата
траяла две денонощия. Най-внезапно обаче войската се раз-
бунтувала, насмалко не затрила собствения си командуващ и
част от нея побягнала. Както съобщава Хасан паша, бунтът й бил
организиран от сеймените-арнаути, конто се отправили след туй
към родните си краища104.
Така обяснил пред Портата своя разгром Зъхналъ Хасан
паша, който веднага бил сменен на своя пост от Капуджи Мехмед
паша. Характерно е, че във въпросната преписка кърджалиите са
означени като „помюрджински разбойници". Много възможно е
дружините на Синап да били подсилени с размирници от отвъд
Родоните, тъй като високите родопски пасища били в трайни
стопански връзки с Гюмюрджинско. Следователно разбунените
родопчани лесно биха успели да привлекат в съединенията си
население, с което били така тясно свързани.
Според едничкото известие за действията на Капуджи Мехмед
паша в края на октомври той се отправил към Пловдивско и
Пазарджишко, понеже тъкмо там вилнеели гюмюрджинските
кърджалии, като предварително, поучен от горчивия опит на
106
предшественика си, отстранил от редовете на своята войска
всички арнаути105.
Трябва пак да заключим, че и двамата правителствени
командуващи показали пълна невъзможност да се справят със
задачите си. Факты, че кърджалиите се измъкнали от обсада, че
постоянствували в нападенията си над райони, където станували
войски на Портата; че трябвало да бъдат многократно „изтреб-
вани“ именно там, все на същото място — този факт е знаме-
нателен. Той удостоверява, че властта на Портата из описаните
краища не била възстановена след поредицата наказателни
акции, а дори, напротив, те само разкрили слабостта и. Това е
извод, който кърджалийските главатари не могли да не направят
подир боевете си с войската през 1793 г. Такъв извод била длъжна
да направи и Портата.
Нейните неуспехи в Южна България били подсилени от
обстоятелството, че тук нахлували размирници не само от
Родоните, но и от Балкана. Без установени имена са главатарите
на ония кърджалийски сили, конто през 1793 г. нападнали
Копривщица, надвили самоотбраната на жителите й и ги
разгоняла от Пловдив до Одрин и Димотика, понеже самата
Копривщица била ограбена и опожарена106.
Из подбалканските полета такива кърджалийски съединения
разчитали и на непокорните аяни. Така например „капуджи-
башията“ Мустафа ага, аян на Ямбол и дезертьор от фронта,
отказвал на правителствените войски всякаква поддръжка107. Все
по-сериозните успехи на кърджалиите из тия краища — в
Казанлъшко например — увлекли в борба срещу тях известния
по-късно Сербестзаде Мехмед ага, одрински бостанджибашия и
върл изтребител на размирниците. В края на 1793 и началото на
1794 г. той „тайно" обходил Ямболско и Казанлъшко с войската
си, за да организира тук самоотбраната на населението108. Това,
че един внеш полицейски офицер бил заставен от събитията да се
движи тайно с войските си през цяла една облает, достатъчно
обрисува състоянието на властта в Румелия.
Накратко: през 1793 г. румелийските провинции вече изпад-
нали в безвластие. Портата нямало на какво да развита тук.
Съществени са и сведенията, конто говорят за усилията на
властта да активизира в борба против анархията производител-
ното население по места. Както виждаме, през 1793 г. тя вече
призовавала не само мюсюлманите — наемни бойци (еялетлии-
те), не традиционного турско опълчение (нефир-и ам), а цялото
107
население на разбунените краища. Нему оставало да се надява
Портата, чиито сили непрестанно отпадали в битките срещу
нейния безлик, а всыцност многолик противник из Румелия.
Не без значение е да отбележим, че през 1793 г. дало отровни
плодове и разложението, довело османските войски до раз-
громите им в току-що приключилата война. Безнадеждно било
наистина за централната власт да възлага интересите си върху
бойци, конто не била успяла да поведе в бой чрез отчаяните си
верски призиви. Същите бойци сета трябвало да воюват против
вътрешен враг. Против собствените си сънародници или съселяни
например, конто се бунтували по причини, кръвно близки на
самите войскари.
Тази граждански по сыцество война не можела да бъде
потушена от армията, която, като изключим платените (обикно-
вено неплатени) цариградски и одрински части, била съставена от
местно опълчение или аянски еялетлии. Тях движели същите
интереси, те били угнетени от същите злини, конто подбуждали
към размирие събратята им, превърнати в кърджалии. И така от
двете страни на барикадата стояли еднакъв род бойци — те не
можели да не намерят общ език. Само по този начин ще си
обясним пораженията на Хасан паша и Мехмед паша през 1793 г.,
конто командуващите се сплели да представят в друга светлина.
Спомена се, че под Белово Зъхналъ Хасан паша бил
фактически предаден от собствените си сеймени. Те сами по себе
си станали размирен контингент, който продължил да действува
от свое име и за своя сметка. Уж упътени към родните си места,
арнаутите не бързали да пристигнат у дома си. Вождът им Хаджи
Вели с двести души тероризирал месеци наред Леринско. Там той
имал за полуявен съюзник Мехмед Емин, който успял да заграби
аянството над областта и също с дружина арнаути тръгнал да
безчинствува109. Портата, вече зашеметена от неудачите си из
Тракия, възложила възстановяването на реда в Леринско и
Костурско както на Плесли Мехмед паша, така и на Али Тепеде-
ленли, чието поведение засега било поне двусмислено110.
В тия последни сведения прозира зародишът на една
практика, която централната власт налучкала още сляпо през
1793 г., но която обещавала немалко: противопоставяне едни на
други видни размирници, неутрализирането им по взаимен пьт.
Вече се каза, че през 1793 г. наложил самовластието си над
Сярско Исмаил ага, който задълго удържал този край, отстоя-
вайки го с крупна наемна сила против нападения отвън.
108
Цитираният по-горе случай пък доказва, че за умиротворяване на
Южна Македония и Северен Епир Портата разчитала на Али
Тепеделенли — отсетне едър отцепник. Тази практика говори, че
централната власт осъзнавала безсилието си, че се набелязвала
нейната фактически, ако ли все още не и формална капитулация
пред първенците на размирието. Оставали й надеждите да се
закрепи върху неустойчивото равновесие, което създавали по
места враждите между един и друг непокорник или направо
отцепник. Оставало й да се задоволи с едва прикритото
самовластие на редица всъщност неподчинени ней местни
узурпатори. Тяхното двуличие било максимумът, който тя
постигала — за предпочитане пред откритото самовластие на
множеството други пък размирни първенци.
ВИДИНСКО И БЕЛГРАДСКИЯТ
ПАШАЛЪК ПРЕЗ 1793 г.
Капитулацията на Селим III пред анар-
хията в Румелия била наложена не само от хода на събитията
южно от Балкана. За такава капитулация допринесло решава-
що положението в Северна България. То вече бе обрисувано, що
се отнасяше до 1792 г.; и земите на север от Балкана се
изплъзвали от контрола на Портата. При това крайно неизгодно
се сложили за нея и по-нататък нещата в Северозападна България
и Белградския пашалък.
Втората амнистия на Осман Пазвантоглу изразявала невъз-
можността той да бъде осъден и екзекутиран. Ситуация, която
той уместно оползотворил. Извън всичко още ферманът за
амнистията му спомепава един факт, особено сыцествен за
перспективите на Пазвантоглу: през пролетта на 1792 г. той бил
привлякъл белградски еничари в своя лагер111.
Не тук е мястото да се спираме на събитията в крепостта
Белград и пашалъка, изследвани подробно от старата и новата
сръбска историография. Известно е, че метежите, а по-късно и
бунтовете на еничарския гарнизон тук започнали веднага след
Свищовския мир и особено се засилили през 1792 г. Ранке свързва
тези прояви с несполучливата война и унизителния мир112, но
реалната им причина трябва да търсим другаде: през 1791 г. били
обявени първите реформи на Селим III, конто увреждали
еничарските интереси. Част от новите наредби лишавали
109
еничарите от право на жителство и служба в погранични
крепости — уместна мярка, тъй като точно из такива крепости
оджаклиите се окопавали особено успешно, изплъзвали се от
контрол и от санкции, като създавали непрестанни усложнения на
властта. Впрочем вълненията им в Белград от 1791 и 1792 г. били
реакция именно срещу заповедта всички еничари да напуснат
Белград до пролетта на 1793 г. И тук (както навсякъде впрочем)
оджаклиите не смятали да се изселят из градовете, където били
живели поколения техни предай, където всеки еничар бил могъщ
чрез натрупана недвижимост, чрез лихварство, откупничество и
други изгодни операции. Където — най-вече — имал тесни
връзки с местната власт и население, конто му осигурявали
влияние, богатство, безнаказаност. Не на последно място нека
отбележим, че еничарството из провинциите било неразривно
сродено с институцията на аянлъка; голяма част от непокорните
аяни и градските им сподвижници били от еничарски произход.
Така еничарската реакция срещу Селимовите реформи се
превърнала в стълб на феодалната реакция изобщо, а, от друга
страна — в стимул за анархията по места. Тази реакция умело
използувал Осман Пазвантоглу, за да привлече към своята
„платформа" центробежната еничарска сила и показно да се
обяви за бранител на поруганото еничарство в цялата империя.
Макар бегло споменати, през 1792 г. вече били известии
връзките между видинския бунтовник и оджаклиите от близкия
Белград. Според Новакович още през 1791г. започнало изтегляне
на белградските еничари към Видин — сигнал за това дало убий-
ството на нишкия еничарски ага от новоназначения паша на Бел-
град. Впрочем цели две години еничарите се противели чрез
дребни и едри метежи срещу органите на Портата в Белградский
пашалък, докато през юли 1793 г. постигнали значителен, но вре-
менен успех: заели крепосгта. В крайни сметка обаче лоялните
султанови органи овладели Белград, опирайки се върху населе-
нието, измъчено от еничарския произвол. Такава участ постиг-
нала оджаклиите и из други източносръбски крепости: органите
на централната власт, подпомагани активно от раята, прогонили
еничарските гарнизони113.
Този немалък, реакционно настървен контингент, тези
земевладелци и лихвари, конто от поколения били забравили
военна служба, сега се принудили — понеже събитнята ги
лишавали от имущество и привилегии, — отново да станат
бойци. Озлобени до кръв (нали вече било въпрос не за отечество
ПО
и вяра, а за личните им интереси), еничарите от сръбските
граничил крепости се отлели към Видин, който — със своето
местоположение и яки укрепления — бил особено пригоден за
отцепническа борба против Портата. Тук било пълно с
кърджалии от северните български краища, тук бил налице и
човекът, способен да оглави една широка опозиционна коалиция
срещу реформите. Тази опозиция е приета без уговорки за
„реакционна4*, но засега тук ще се въздържим да я квалифици-
раме. Нека само отбележим, че нейният състав бил социално
съвсем разнороден, затуй по „низам-и джедид44 се стреляло не от
една посока — това най-убедително ще проличи от развитието на
анархията.
Еничарските вилнежи в Белградский пашалък и Видинско се
очертали като нов компонент на анархията още през първите дни
на 1793 г. Документацията сочи Кара Хасан и хаджи Ибрахим
(вероятно по-късният Манаф Ибрахим) като вождове на
разбунтуваните белградски оджаклии. Наскоро — на 15 март —
бил издаден ферман за залавянето и екзекутирането на задочно
осъдения Кара Хасан114. Това, разбира се, си останало
пожелание — главатарят продължил своите действия при
отличен успех.
За неговия успех Осман Пазвантоглу не само допринесъл; той
станал душата на еничарския бунт в съседния пашалък. Извеж-
дайки из видинските села множество бойци, Пазвантоглу наредил
да бъдат извозени към Зайчарско 7 коли огнестрелно оръжие,
което „добром или насила" раздал на тамошната рая, за да
подпомага бунтовниците. След туй проводил племенника на
убитая Дели Ахмед паша (жертва при потушаване на еничарския
бунт в Белград) — Адам от Карановци паланка — да събира
войска из Новопазарско (?). Тия бойци, прибавени към набраните
от Карановци и към белградските побунени еничари, водени от
Кара Хасан — общо 450 души, — нападнали успешно Кьопрю
паланка. Други от тях заедно с дружините на някой кърджалий-
ски главатари (общо 350 души) разсипали и Пожаревац.
Белградският паша извършил възможното: настанил на По-
жаревацкия остров 400 свои сеймени, а из казата пръснал още
150. Отпратил към Кьопрю паланка делилбашията си с 350
сеймени, а отбраната на Карановци възложил на местния
първепец Мехмед ага. Предвиждайки уж всичко, пашата не бил
наясно обаче какъв брой бойци държи тайно из граничните
райони между Белградский пашалък и Видинско самият
Пазвантоглу. Още повече, че към тях можела всякога да се
111
присъедини въоръжената от непокорника рая. Шехвар паша,
който трябвало да потуши съвместния бунт на еничари, рая и
кърджалии из този край, отвоювал едва Кьопрю паданка, като
водил боеве с размирниците при няколко брода на Морава.
Значителният вече размирен състав се стремял „да се съедини по
вода и суша“ с непокорните жители на Видинско115.
И така анархията из Белградския пашалък при цялата си при-
видна хаотичност всыцност имала свой център и характер. Още
през 1793 г. в нея откриваме една от чертите на отцепничеството
на Пазвантоглу: оползотворяване и на еничарската опозиция, и на
недоволството на раята.
Портата си давала сметка, че дължи на Осман Пазвантоглу
еничарската дързост из ония отдалечени краища — възможно е
властта все още да хранела тайни агента във Видин. Понеже било
явно, че упоритият бунтовник не ще миряса, тя изказала
убеждение, че той трябва да бъде убит (именно убеждение, че той
трябва да бъде убит (именно убеждение, а не заповед). Но това
следвало да се извърши внезапно и скрито, за да не го
предотвратил Пазвантоглу. Такова мнение било отправено до
новия ага на видинските еничари Мухиеддин, изпратен тук от
столицата116.
Въпросният документ датира от 26 май. Като вземем под
внимание, че Пазвантоглу бил амнистиран едва през декември
1792 г., то почти не остава промеждутък, през който бунтовникът
ще да бил се държал мирно. Обстоятелството пък, че Портата
сега настоявала не за съд и екзекуция (както бе случаят с Омер
Пазвантоглу), а за внезапно и тайно убийство, е красноречиво:
органите на централизма във Видинската крепост вече нямали
надмощие там.
Странно е, че един ферман за коварно убийство бил регист-
риран в кадийската книга на крепостта — така и Пазвантоглу, и
многобройните му сподвижници веднага ще да научили за него.
Впрочем по-нататъшната прословута подозрителност на видин-
ския отцепник, недоверието му към всеки изпратен от Цариград
емисар били напълно оправдани: в тежката борба на Портата
против Видин многократно било използувано и коварство.
Щом станала известна, султановата заповед дала повод за нов
бунт на Пазвантоглу и привържениците му. Портата командиро-
вала пък нов емисар — сертурнаджията Ибрахим, който чрез
местния кадия трябвало да залови, осъди и екзекутира бунтовния
водач. Но Пазвантоглу се позовал пред градските първенци на
112
наскоро получената амнистия и изтъкнал противоречието й с по-
явата на емисаря. След това, необезпокояван, продължил да раз-
мирничи из Видинско, та предизвикал повторен ферман за екзе-
кутирането му. На този ферман емисарят отговорил, че Пазвант-
оглу се намирал в нелегалност. Трети ферман — от 11 юли (а не
от 1 юни според Ихчиев) заповядал видинският гарнизон да
претърсел областта, заловял и накажел бунтовника117.
Положението във Видин и Видинско през пролетта на 1793 г.
било комично, макар и не за Портата. Ръцете й не достигали
граничната крепост, където един дребен еничарски офицер
нескрито се домогвал да установи самовластие. При всички
фермани и емисари султанът не добил дори ареста на
бунтовника. Отцепването на Видин било реална заплаха. Доказва
го между другото следващата подробност: докато заповеди и
донесения по екзекуцията му пътували между Видин и Цариград,
Пазвантоглу продавал имоти118. Та дори наистина да се намирал
в нелегалност, бунтовникът едва ли бил угрижен относно
бъдещето си. А доказателство пък за растящата наглост на
граничните оджаклии е молбата им до Портата от 3 август: те
молели да не бъде съден и наказван „по клевета4* Осман
Пазвантоглу. Вълнения между еничарите бил предизвикал не той,
ами Булгарзаде Хаджи бей и Хасан ага119.
В отговор па тази молба Портата изпразила нов пълно-
мощник по делото Пазвантоглу — във Видин пристигнал от
Цариград Колчак Мустафа ага. Мисията му ще да била дикту-
вана от желанието на властта за компромис: да отстъпи от
собствените си безплодни разпоредби и да обвърже Пазвантоглу
поне с обещание за лоялност.
Емисарят удостоверил, че Осман Пазвантоглу бил мирен. Въз
основа на това властта го опростила и посъветвала да се държи
все тъй. Никакви заплахи, никакви санкции120. Пазвантоглу
получил без усилие своята трета перед амнистия. Тя май била
по-необходима за властта, отколкото за намиращия се извън
обсега й бунтовник.
А централната власт имала всички основания да не проявява
милосърдие, стига освен основания да би имала и сили: в Северо-
западна България и Източна Сърбия събитията се развивали ка-
тастрофално за нея. През 1793 г. Видин се превърнал в плацдарм
на разбунтуваното еничарство от подунавските крепости. Ха-
рактерно е: техните вилнежи щадели самия Видински край,
докато ударите им били насочени срещу съседните области.
8 Кърджалийско време
113
Типични в това направление са действията на Кара Хасан —
вожд на прогонените белградски еничари. Той ги отвел във
Видин, откъдето ги изкарвал за нападения над Пожаревацко и
Берковско. Потребно било Портата да прехвърли там делили с
делилбашия (въпреки заявлението й от 1790 г., че не съществувал
такъв военен корпус, че туй са самозвани войници, конто в
същност били разбойници). В съвещание между кнезовете от 7
нахии на Пожаревацко плюс местните пандури и изпратените
делили всички те се споразумели за съвместни действия против
еничарите на Кара Хасан. Представителите на населението
обявили, че поддържат новия белградски паша и са верни на
престола. На раята били раздадени две хиляди пушки, за да
завардела проходите към Видинско и да не пропускала Кара-
хасановите дружини насам-натам. Но между това еничарите на-
падали села в Кладовско, убивали попове в черквите и грабели
навред. Опълчение от тамошната рая дало сражение, с което ги
прогонило назад към Видинско. Едва 5—6 души от тях, пленени,
обещали, че ще се смирят и уседнат, та били пуснати. Такава
картина рисуват два доклада до Портата от 16 октомври
1793г.12’ По съвсем същото време Берковско било подложено на
насилия от страна на своя войвода Арнаут Хасан и молело
властта да му изпрати другиго122. Това — мимоходом, за да
бъде доочертано положението в Северозападна България през
1793 г.
Описаните събития съдържат някои нови моменти, а именно:
резултатното взаимодействие между централната власт и
производителното население по места. То обаче било аналогично
на взаимодействие между раята и Пазвантоглу. Вече видяхме —
при разбора на събитията от 1785 г. нататък, — че Портата се
обръщала с призиви към раята да се организира, съпротивява,
отбива, дори да напада размирниците. Вече споменахме, че тя
сега целела не набор от бойци мюсюлмани, а от цялото
население на застрашени области. По-нататыпният ход на
анархията обаче доказал, че такива призиви били недостатъчни
— на раята липсвало въоръжение, каквото имали кърджалиите
или разбунените еничари, дезертьорите. Тази констатация довела
до резултата, че самата власт взела да въоръжава раята,
включително и християните, с огнестрелно оръжие. Новост,
която стояла в разрез със столетните османски разпоредби —
според тях на христианина било запретено оръжие, периодично
били провеждани масови обиски, за да лишат подвластните от
незаконно придобитите пушки, пшцови и дори саби123.
114
Изводът, който трябва да направим тук, е категоричен: през
1793 г. Портата била дотам ужасена от анархията, че не само
разрешила, ами връчила оръжие на поробеното население, като го
приканила към въоръжена борба. Мярка, която дала бързи
плодове: всесилните в течение на столетия еничари били отбити
от раята на Пожаревацко, били изтласкани във Видинско, където
не смеели да безчинствуват, държейки на съюза си с Пазвантоглу,
поел вече ролята на техен покровител. Но като по-далечен и не-
минуем резултат от щедростта на Портата последвало нещо
друго: нараснала бойната активност на поробените. Този
резултат от своя страна обусловил един по-нататъшен: участие
на въоръженото мирно население и в действията против
централната власт. Него ще забележим до и при Сръбското
въстание от 1804 г.
Друг аргумент за това, че през 1793 г. тя отстъпвала пред раз-
мирието, е третата амнистия на Пазвантоглу, която повлякла
подире си помилването и на еничарските вождове от Белград:
Гушанче, Мустафа124, Хасан и Сабък Мустафа125. Осъдени да
излежат затвор в Никополската крепост, те били внезапно и без
пояснения амнистирани126. Когато Портата дарявала подобии
милости, явно било: присъдата ще е задочна, а осъдените —
незаловени и незаловими. Следователно през 1793 г. Пазвантоглу
вече не само се наложил като перспективен отцепник; по туй
време били налице, разполагали с бойна сила и оставили
недосегаеми въпреки противодържавните дела някои от неговите
бъдещи „генерали" — както без сянка на хумор ще ги нарекат
съвременниците им.
За централната власт през 1793 г. било недвусмислено, че
събитията в северозападните й краища заплашват с реално
отцепничество. Резолюциите на Селим III от есента и зимата на
нея година иразяват нескрита паника. Султанът наредил да бъде
поставен за комендант на Белград всеизвестно негодният
Мустафа паша, докато последната крепост в западна посока,
където можело да бъдат концентрирани правителствени части,
оставала Нишката127.
Твърде обобщаващо за 1793 г. звучи следващият пасаж в
султановата резолюция от 31 декември: „...Шкодренското
въстание (отцепничеството на Махмуд Бушатли, б. а.), работата с
прогонените белградски еничари, разбойниците-даалии — ето
тези три неща всыцност се превърнаха в едно и също (к. а.). А за
да се стигне дотам, бяхме виновни всички ние. Още овреме
115
толкова пъти съм писал по въпроса за Кара Махмуд (Бушатли,
б. а.), както и по въпроса за разбойниците-даалии, но никой не
поиска да ме чуе. Така се стигна дотам, че са опустошени толкоз
провинции... Бог да ни е на помощ!...“128
РЕГИОНАЛНА ХАРАКТЕРИСТИКА
НА АНАРХИЯТА. ВСЕОБЩАТА
АМНИСТИЯ ОТ 1793 г.
И така през 1792—1793 г. анархията в
Румелия добила завършения си облик. По сыцото време в нея
се набелязали регионални специфики, конто я характеризирали до
самия и край.
В Североизточна България с Добруджа се наложило взаимо-
действието между местните аяни и значителни кърджалийски
дружини — съюз, типичен за размирието тук, докато се
установило самовластието на Тръстениклиоглу. В Северозападна
България положението било различно: очертал се като ос на
анархията Видин, около който гравитирали социално разнород-
ни размирни сили — от еничарски до кърджалийски или чисто
селски. Очертавал се и неписан статут на сюзеренитет и
васалитет, който не бил в системата на аянлъка — едрите
главатари припознавали Пазвантоглу за свой върховен вожд,
отдавайки му част от плячката си и поставяйки се под негово
фактическо командуване.
За разлика от Северна България, където събитнята били едри
по мащаб, където и силите на анархията се концентрирали в
крупни бойни съединения, южно от Балкана нещата се сложили
другояче: тук обикновено действували независими или временно
зависими от аяните кърджалийски главатари, конто влизали в
нетрайни съюзи помежду си и чиито действия били по-скоро
несъгласувани. Тези дружини извършвали многодневни набези
над съседни и по-отдалечени райони, а подир безчинствата си,
натоварени с плячка, се завръщали по местата, от конто
произхождали. Тун не означава, че до следващия си рейд такива
дружини усядали и мирясвали — из Тракия вече сыцествувал
многохиляден човешки резерв, който се професионализирал в
размирието, за когото то представлявало своеобразен поминък.
Имало изключения, разбира се, при конто част от населението на
даден край се надигало, бунствувало известно време, а после се
прибирало и умирявало, за да усвой или отстой придобитото.
116
С една дума, годината 1792—1793 не е начало, ами предел в
развитието на анархията: неин първи връх. Свидетелствуват за
това не само ония източници, конто разкриват почти повсемест-
ни бурни събития из цяла Румелия — още по-настойчиво в същия
смисъл говорят сведепията, посветени на меряйте против анар-
хията: Портата отправила редица походи срещу някой кърджа-
лийски съединения, тя сменяла често командуващите срещу
анархията. Неразчитайки на аяните и издържаните от тях
дружини (понеже именно те особено леко се преливали в
кърджалийство), тя все по-високо призовавала за борба мирното
население, като понякога дори го въоръжавала.
Важен аргумент за туй, че през 1793 г. Портата не само
осъзнала, но и признала своята невъзможност да овладее
Румелия, е всеобщата амнистия, обявена вероятно в края на тази
година.
За всеобщата амнистия гадаем странично: по един ферман от
1796 г., с който тя била официално отменена. Този ферман
споменава как преди време едрите размирници били приели
клетва, че ще се смирят, ако властта не ги преследва за миналите
им деяния. Така те получили пълно помилване, като в замяна се
задължили да уседнат и се отдадат на мирен труд. Въпреки това
(макар че официалните документи обикновено преувеличават
въздействието на правителствените мерки) малцина от прегова-
рялите с властта главатари и аяни наистина се умирили, докато
множеството от тях продължило да действува, както си знаело.
То непрекъснато растяло, проявите му ставали все по-нетьрпими,
докато през февруари 1796 г. Румелия била така понесена от
анархията, че се наложило да бъде назначен главнокомандуващ с
неограничени пълномощия за борба против нея — Мехмед Хакъ
паша129.
Впрочем трябва да заключим, че първата кулминация на
драмата, чийто пролог отнасяме към 1785 г., се извисила през
1792—1793 г. Подир безуспешните си битки с размирието,
изчерпвайки всички военни средства, Портата обявила за
безнаказани стотици едри и хиляди дребни пресп.пници срещу
обществения ред. Едва ли някой от тях бил я молил за такава
амнистия — преуспяващата анархия не чувствувала нужда от мир
или примирие. Последнего по-скоро било необходимо на
централната власт. Амнистията, дадена от нея, била по същество
безусловна капитулация пред размирието — достоверен белег за
невъзможността да бъде променен развоят на нещата.
117
Следствията от тази пакостна за Портата мярка били така
логични, че могат и да не бъдат формулирани. По-важното е, че
по същата логика направили своите изводи'и всички вождове,
всички редници на размирието в Румелия.
БЕЛЕЖКИ
1 Арш. Л. Г. Албания и Эпир в конце XVIII — начале XX в. М., 1963, с. 81 и
сл.; срв. сигн. ОАК 207/12.
1 Сигн. СК 7/6.
3 Пак там
4 Пак там.
3 Мутафчиева, В. „Йаклама дефтерлери” как источник для изучения
тимарской системы XVI—XVII в. — В: Восточные памятники Т. 2. М., 1968.
6 Софроний Врачански. Автобиография и други съчинения. С., с. 51.
7 Софийски сиджил № 162 от Ориенталския отдел на НБКМ, с. 17.
• Пак там, с. 34.
9 Cevad bey, A. Etat militaire ottoman depuis la f ndation de 1’Empire jusqu’A
nos jours. T. 1. Les janissaires. Constantinopl , 1882, 317—318.
10 Meriage. Notes sur Paswantoglu.
11 НоваковиЬ, Cm. Турско царство пред србски устанак. Београд, 1906, с.
330 и сл.
13 Schlechta-Wsserd, О. v. Die Revolution in Constantinopol in den Jahren
1807 und 1808. Wien, 1882, c. 45.
13 Galetti, J. Geschichte des Turkischen Reiches. Gotha, 1801, p. 408.
14 Lav al lie. Th Histoire de 1’Empire Ottoman depuis les temps anciens jusqu’a
nos jours. Paris, 1885, p. 432.
15 Lamouche, L. Histoire de la Turquie depuis les origines jusqu’A nos jours.
Paris, 1934, p. 427.
16 ТДДОП, 9—10.
17 Пак там, 11—12.
18 Видински сиджил № 59 от Ориенталския отдел на НБКМ, с. 86.
19 Върху многобройни ръкописи, съхранявани също в Ориенталския отдел
при НБКМ, стой печат с името „Рукие хатун, майка иа Пасбанзаде Сеид Осман
паша”. Нямаме правдоподобно обяснение за разликата в имената на Османовите
майки.
30 Видински сиджил № 59, с. 86.
31 Пак там, с. 80.
33 ТДДОП, 9—10.
33 Видински сиджил, № 59, с. 80.
34 Пак там, с. 37.
35 Димитров, Стр. Въстаниетоот 1850г. в България. С., 1972, с. 12и сл.;
Мутафчиева, В. Видин и Видинско през XV—XVI в. — Документа от
Истанбулските и Анкарските архиви. Съставила и превела Д. Лукач. С., 1975, с. 15
и сл.
36 Арш, Л. Г. Цит. съч., 19—81.
37 LavalUe, Th. Цит. съч., с. 432.
38 Видински сиджил, № 59, 13—14.
118
38 Пак там, с. 21.
30 Пак там, с. 42.
” Пак там, 76—78.
33 Пак там, с. 73.
33 Пак там, с. 7.
34 Пак там, с. 47.
35 Пак там, с. 62.
36 Пак там, с. 97.
37 Сигн. ВД 119/3.
33 Димитров, Стр. Североизточна България и Добруджа. С., 1975.
Документа № 409, 410, 414, 415, 416, 418, 419, 420, 423, 426, 432, 438, 440, 442, 445,
446, 447,448, 449,451, 452, 453, 455, 458, 459,460,463,466,470, 471, 473, 474 и т. н.
39 Пак там, док. № 413.
40 Пак там, док. № 421.
41 Пак там, док. № 425.
43 Пак зам, док. № 443.
43 Пак там, док. № 450.
44 Пак там, док. № 310.
45 Пак там, док. № 462.
44 Пак там, док. № 465.
47 Пак там, док. № 467.
48 Пак там, док. № 475.
49 Пак там, док. № 476.
50 Пак там, док. № 478.
11 Пак там, док. № 433, 444.
13 Пак там, док. № 444.
13 Пак там, док. № 499.
14 Пак там, док. № 500, 501, 502, 503.
55 Пак там, док. № 504.
34 Пак там, док. № 505.
37 Пак там, док. № 511.
38 Пак там, док. № 512, 513, 529, 540.
39 Пак там, док. № 549.
40 Пак там, док. № 553.
41 Пак там, док. № 565.
43 Пак там, док. № 431.
43 Пак там, док. № 601.
44 Сигн. ВД 119/3.
43 Източниците от 1790—1792 г. говорят почта без изключение ие за
Сатъоглу, а за Йълъкоглу като постоянен съюзник на Мечек. Може би
цитираният документ обърква двамата главатари.
44 Сигн. ОАК 77/7.
47 Сигн. ОАК 237/20.
48 Сигн. ОАК 77/18.
48 Сигн.' OAK 237/20.
70 Сигн. ОАК 56/7.
71 Софийски сиджил № 162 от Ориенталския отдел на НБКМ е посветен
именно на тия години.
73 Пак там, с. 35.
73 Сигн. ф. 93, ед. 43.
74 Сигн. ф. 93, ед. 164.
73 Сиги. ОД, 13/7.
119
16 Иречек. К. История болгар. Одесса, 1878, с. 628.
77 Табаков. Ст. История на Сливен. Т. 2. С., 1924, с. 45.
78 Дечев, В. Миналото на Чепсларе. Ч. 2. С., 1928, с. 120 и сл.
79 ТИСР, 167—168.
80 Димитров, Стр., Кр. Манчев. История на балканските народи. Т. 1.
С., 1971, 171—172.
81 Ta’rih-i Cevdet. Т. V, 99—100.
82 Паж там, с. 100.
83 Сигн. ОАК 37/20.
84 Сигн. ОАК 52/44.
83 ТДДОП, 19—20.
88 Пак там, 17—19.
87 Пак там, 15—Кб.
88 Атанасов. Щ. Селските въстания в България към края на XVIII и
началото на XIX век и създаването на Българската земска войска. С., 1958, с. 47.
89 От сыцата година датират следните покупки на иедвижимост от страна на
Пазвантоглу: чифликът Евлия за 5000 гроша, голяма бахча за 900 гроша,
чифликът Молла Юсуф в с. Гърци (ТДДОП, 25—28).
90 Арш, Л. Г. Цит. съч., 81—122.
91 ТИСР, 180—181.
92 Дечев, В. Цит. съч., с. 121; Атанасов. Щ. Цит. съч., с. 41.
93 Софийски сиджил № 23 от Ориенталския отдел на НБКМ, с. 166; срв.
ТДДК, 20—21.
94 Софийски сиджил № 23, с. 21а; срв. ТДДК, 18—20.
93 Атанасов, Щ. Цит. съч., 39—40.
98 Меджидиев, А. Дупница. С., 1932, с. 82.
97 Катарциев. Ив. Ссрска облает (1780—1879). — Екоиомски, полити-
чески и културен преглед. Cronje, 1961, с. 29.
98 Това вече било факт през март 1793 г. (Софийски сиджил № 23, с. 30 а).
99 Пак там.
100 Пак там, с. 356; срв. ТДДК, 24—25.
•0‘ Пак там, с. 386; срв. ТДДК, 25—26.
102 Пак там, с. 386/2; срв. ТДДК, с. 26.
101 Пак там, с. 436; срв. ТДДК, 27—29.
204 Сиги. ПД 16/3.
103 Сигн. ПД 16/9.
108 Иречек, К. Цит. съч., с. 628.
107 Сигн. ОАК 85/17.
108 Сигн. ОАК 29/2.
109 Сиги. МК 25/3.
1,0 Сигн. МК 22/17.
2,2 ТДДОП, с. 17.
2,2 Ranke, L. v. Die Serbishe Revolution. Hamburg, 1829, p. 48.
223 HoeaKoeuh, Cm. Цит. съч., 331—332.
214 Видински сиджил № 6 от Ориенталския отдел на НБКМ, 8—9.
1,3 Сигн. ОАК 9/16.
228 ТДДОП, 20—21.
2,7 Пак там, 21—22.
228 Пак там, 24.
2,9 Пак там, 24—25.
220 Пак там, 28—29.
120
121 Сигн. OAK 118/11; ВД 96/31.
122 Сигн. СФ 19/13.
122 Срв. Сиги. OAK 13/58.
124 Село Гушаиуи, днес Замфирово, Михайловградско. Оттам произхождал
Гушанцалията (всыцност; Гушанчал! Халил), един от „геисралите" на
Пазвантоглу. Тух това име вероятно е сбъркано.
121 Това са вероятно първите известия за друг такъв „генерал" — Бекирлили,
Диарбекирлн или Филябели Кара Мустафа, наречен тух „Сабъх“.
124 Сигн. СФ 19/13.
127 ТИСР, 190—194.
128 Пах там, 191.
”• ТДДК, 3—13.
121
Глава 3
ВСЕОБЩАТА АМНИСТИЯ
(1794—1796)
Този относително кратък период обосо-
бяваме затуй, че през него ще да била формално в сила обявената
към края на 1793 г. всеобща амнистия. Тя явно не внесла промяна
в течението на събитията, конто протачали без оглед на
официалните правителствени мерки, а зависели от обективно
исторически условия. През близо тригодишния период на
амнистията тая условия не се променили. Нещо повече:
откритата капитулация на султана придала самоувереност на
размирниците. Така „мирът“ в Румелия не бил дори примирие.
Ако разтълкуваме фермана за формалното му прекратяване, ще
разберем, че и през въпросните години анархията из Румелия
била в пълен ход.
Много възможно е Портата да била замислила един привиден
„граждански мир“ по тактически соображения. Бунтът на
Пазвантоглу, който набъбвал бързо и застрашително след
1793 г., бил най-тежката за султана грижа в Румелия. За да
съсредоточи и без това недостатъчните си войски против Видин,
Портата ще да се решила на позорно съглашателство със своите
по-малко опасни врагове.
Подир третата амнистия на Пазвантоглу от 1793 г. станало
недвусмислено неговото намерение да се обяви за независим
господар над часта от Северозападна България и Източна
Сърбия. Плановете му можели да прераснат в стреме ж към власт
над Румелия, но можели да се ограничат и в самовластие над
очертаната облает. Тия отцепнически намерения имали реална
122
почва: Видинско било облает, особено пригодна за откъеване от
империята. Осман Пазвантоглу, вече отдълго, настьпателно и
успешно изработвал тук своето икономическо могыцество и
политическо влияние. Дълбоко вкоренено във Видинска земя,
след 1793 г. то вече започнало да цъфти.
Според Мериаж през 1794 г. Осман Пазвантоглу с 1000 души
дружина се вмъкнал чрез хитрост във Видин, заел крепостта и
конака на Али паша (коменданта). По договореност с пашата
Осман получил чина назър на крепостта. От този момент той се
превърнал във фактически всевластен господар на Видин, на-
бързо ликвидирал ония местни първенци — врагове на семейст-
вото му, а издигнал на високи служби своите привърженици.
Видин се превърнал в средище на всички размирници от Румелия.
Главатарите Гяур Хасан (Кара Хасан?), Манаф Ибрахим и Юсуф
ага станали началници на формираните от кърджалии дружини,
конто грабели Сърбия и Влашко1.
Относително подробните сведения на Мериаж за тия събития
заслужават внимание. Очевидно е, че годината 1794 отбелязала
прелом из пътя на Пазвантоглу към самовластието; само така
бихме си обяснили нарочния поход срещу Видин от 1795—1796 г.
Твърде вероятно е този прелом да се изразил в узурпирането на
някоя висша длъжност във военната и административната
иерархия на място. Някоя, казваме, понеже известията не са
единодушии по така узурпираната от Пазвантоглу през 1794 г.
длъжност. Докато Мериаж твърди, че тя била назърска, руският
консул в Яш, Северин, нарича узурпатора „видински аян“2, а
други автори — „глава на еничарите” в крепостта3. Въпреки
изтъкнатите противоречия явно е, че през 1794 г. Пазвантоглу се
самоназовал с някакъв чин, завзел и формално местната власт.
Според Мериаж самозванецът веднага проводил 80 кесии
(грошове или пари?) на Мустафа паша, румелийски бейлербей, за
да получи в замяна официално потвърждение на своята реална
власт. Такова потвърждение Портата му отказала, бидейки на-
ясно по заплахата от отцепване на Видинско. С това практически
били скъсани отношепията между наскоро помилвания раз-
мирник и централната власт*.
За съжаление твърде откъелечни данни позволяват да гадаем
за събитията в Северозападна България през 1794 г. и за съдър-
жанието на ранното самовластие на Пазвантоглу. Характерно е,
че и през нея година Осман продължил да посвещава усилия на
по-нататъшното си обогатяване: той изкупувал градска недви-
123
жимост или чифлици, обикновено грани чещи с наследствената му
земя5. По този начин той оформял своя „частнособствена
територия", която към края на живота му представлявала около
1/3 от земите, конто управлявал, а именно: ивица покрай Дунава,
дълга 50 мили и широка 20 или 25б.
Може би годината 1794 наистина отбелязала началото в
отцепеането на Видинско. На това ни надежда факты, че тогава
възникнал интересы на чужда наблюдатели към събитията във
Видин и личността на Пазвантоглу7. От същото време датират
данните в Софрониевото житие за схватки между войските на
отцепника и на Генч ага — плевенски сердарин8. Тези данни идат
да подкрепят османските известия, конто през 1794 г. за първи
път говорят за дружини или войски на Пазвантоглу. И ето че
въпросните дружини вече действували на значително отдалечение
от Видин.
През август софийският мютесариф назначил трима паши —
Тахир, Рустем и Малик (конто току-що били се прибрали в
София от акция против размирниците в Призренско и Босна), за
да осигурят те реда в Пиротско, където върлували дружините на
Пазвантоглу9. През предходната година тия размирници все още
били означавани като местни еничари или просто разбойници; в
1794 г. те вече са указали като бойци на отцепника.
Размеры на бойните сили, конто Пазвантоглу събирал във
Видин, издържал и направлявал срещу властта на Портата отвъд
Балкана и в Белградския пашалък, още през 1794 г. станал
заплашителен. Така например двамина от прогонените из
Белград еничари (Паприка Мехмед и Ихрамлъ Мурад) начело на
значителни части „излезли из Видан със злого намерение да
нападнат Белград" през лятото на същата година. Белградският
комендант предприел отчаяни мерки срещу задаващата се
напаст: мобилизирал санджакбейовете на Крушевац и Изворник
с всичките еялетлии, а също и „мюсюлмани и рая“ от
Смедеревско, Пожаревацко, Ягодинско и пр. Цялата тази войска
се отправила към Белград да го брани. Дори от Пловдив и
Пазарджик пристигнали 450 сеймени. Но коменданты на
Белградската крепост не разчитал на лоялността на сборните
местни войски, та се обърнал към видинския мухафъз Салих
паша (пак — нов мухафъз!) и до Пазвантоглу, „началник на
виданските еничари", с молба да отзоват назад упътените към
Белград размирни съединения. Само така била снета заплахата
от нападението им10.
124
Ще рече, през 1794 г. властта била заставена да се съобрази, че
Пазвантоглу ще ръководи крупните действия на размирниците в
Подунавието, че с него тя трябва да преговаря, ако държи на
мира там. Броят на лоялните войски пък, който въпреки всичко
се оказал недостатьчен срещу опасността откъм Видин, свидетел-
ствува колко сериозни били военните сили на узурпатора още
през 1794 г.
В пряка зависимост от надигането на Пазвантоглу непокор-
ниците из Северна България усещали как се разхлабват
последните нишки на зависимостта им от централната власт тук.
Немалка роля в това отношение изиграл споменатият от
Софрония сердар на Плевен Генч Мехмед ага, който неведнъж се
сблъсквал с видинските войски, най-вече из Врачанско, но
подчинението му към Портата било привидно. Генч Мехмед в
същност се опитвал да утвърди собствено самовластие над
Плевен и Плевенско. Впрочем през август 1794 г. плевенци
протесгирали пред властта, загдето сердарят им бил затворен по
клевета на севлиевския войвода в Свищовската крепост.
Обвинепието срещу му се състояло в това, че Генч ага бил
помощник на кърджалиите11.
С една дума, в Северна България възпикнали явления,
следствие от бунта на Пазвантоглу: редица също самозванци
започнали да успяват в центробежните си усилия, толерирани от
централната власт. Нейният страх пред влиянието и активността
на Пазвантоглу я принуждавал да търпи своеволията на някой
едри размирници отвъд Балкана, принуждавал я дори да им въз-
лага официални длъжности. Портата практически се уповавала
на враждата между тях и видинския отцепник — друго не й
оставало. Генч ага бил само един от ранните такива случаи; с
течение на времето те се умножили.
МЕРКИ НА ПОРТАТА
СРЕЩУ КЪРДЖАЛИЙСТВОТО
ПРЕЗ 1794 г.
От 1794 г. датират и отделяй данни по
твърде съществен въпрос: централната власт си давала сметка, че
анархията в Румелия се дължи на местен човешки състав, на
местни условия и местни водачи. Набелязвал се — вече дву-
странно формулиран — антагонизъм между център и провинция.
125
Изтъкнахме, че част от историографията приема кърджалий-
ството като проява на външни по отношение на изследвания ареал
елементи. Описаните и дотук събития доказала конкретно, че
кърджалийството възникнало по места, че негов основеп резерв
били раздвижените мирни довчера производители или наемни-
ците на местни аяни — също набирани от съответния район.
Тази констатация намира подкрепа у някои източници от
разгледаната година. В Берковица и Берковско например
през есента започнал конфликт между двамина размирници —
кятиба на берковския кадилък и бюлюкбашията на казата.
Половината местни първенци свидетелствували пред властта, че
бил в правого си единият размирник, а другата половина
гласувала доверие на съперника му. Борбата между двамината
излязла скъпо на казата, понеже се изразила в чести вилнежи.
Самият кадия на Берковица (едничък той останал верен на
Портата тук) съобщил, че е невъзможно да бъде умирен или
екзекутиран бюлюкбашията, та по-добре било да го придадат с
дружината му към войските на румелийския паша. В друго свое
донесение до Портата сыцият кадия изказал мнението, че
берковският забит (вероятно натоварен да ликвидира конфликта
между двамата съперници) се оказал негоден за тази задача,
„защото бил човек „местен" (к. а.) и поради това винаги щял да
бъде склонен към бунтовничество. За длъжността му властта
трябвало да изпрати един чауш от столичните еничари12.
Следователно за централната власт и все още оцелелите й
органи в провинцията вече било ясно, че местните първенци
неизменно „са склоняй към бунтовничество". Защо ли? — Защото
именно те можели да наберат бойна сила, използувайки
влиянието си веред населението. Само изпратеният от центъра
пълномощник нямал такива възможности — той бил чужд,
„външен". Ако Портата не извличала полза от такива пълномощ-
ници, причината била пак сыцата: столичните емисари не
смогвали да съберат бойци за борба против местните размирни
водачи. Обективните събития впрочем принуждавали властта да
избира между две злини: или да опре върху някои самозванци в
Румелия, притежаващи значителна мощ, или да разчита на
жалките, безелавно завършващи акции на собствените си
изпратени от центъра пълномощници.
Особено обобщаващо звучи докладът на един такъв емисар,
който трябвало да умири Самоковско през сыцата година. Той
донесъл, че това било невъзможно, понеже местните войски
126
(йерлю аскери) не желаели да воюват против кърджалиите, а
централно наемните части (капу халкъ) изпитвали страх
пред тях13.
Въз основа на Джевдет Шлехта-Всерд приема, че през 1794 г.
под началството на чирменския санджакбей (Кюрд Ало паша)
била поставена войска за борба с кърджалиите из планинските
райони „между Македония и България". Пашата водел изклю-
чително местни войски (еялетли аскери). Това било причина
акцията да бъде без перспектива, та Ало паша предпочел да
преговаря с кърджалийските главатари и постигнал съгласие с
тях да ги засели заедно с дружините им в Анадола. По този повод
Ало бил повишен в длъжност валия (бейлербей) на Анадола и
Портата отпуснала суми за преселването, което трябвало да я
отърве от маса размирници. Но кърджалиите — за разлика от
някои техни главатари — нямали намерение да напускат
Румелия. Така проектът да бъде изкоренено кърджалийството от
местна почва пропаднал, а размирниците продължили да
буйствуват14.
Официалната османска историография обаче не ни осведо-
мява за конкретного приложение и за провала на една, абсурдна
още в замисъла си мярка. Повече конкретност се съдържа в един
доклад на длъжностно лице, участвувало в изселването. Този
очевидно пълномощник трябвало да отдели арнаутите, конто се
намирали в кърджалийските дружини, и да ги върне в Албания, а
останалите (т. е. румелийските кърджалии) следвало да изпрати
по „предписаните места" (явно — из Анадола). Той взел със себе
си хасковските кърджалии, размесил ги между собствената си
войска и ги превел до Одрин. Същото постигнал с кърджалиите
на Мехмед Синап и Манаф, пръснати из селата на Одринско и
Димотишко. На части от по двеста или триста души — като
общата им сума възлязла на 800, конвоирани от личните войски
на пълномощника, тия кърджалии някак били прехвърлени през
Марица. Същевременно обаче Зъхналъ Хасан паша и арнаутите
му „се изплашили да отидат в Галиполи", ами спрели в Родосто.
Абди паша, който по план трябвало да се установи в Чирмен и да
блокира Хасково, също се отклонил от този план. „И понеже
посоката към планините останала открита и без войска, споме-
натите даалии се върнали от Фере към планините.** Когато
пълномощникът пристигнал в Кешан, оказало се, че охранява-
ните там, предназначени за изселване кърджалии „също са се
разбягали**15.
127
Твърде възможно е недатираният и с нечетлив почерк доклад
да изхождал от самим Ало паша или попе от някого от команду-
ващите. Въпреки стремежа да бъде стоварена отговорността за
провала на акцията върху другиго (въпреки стремежа да бъде
дезинформирана властта) той донякъде разкрива истината по
това нелепо начинание. Оставяме настрана неинтересуващия ни
рефрен за „арнаутите“, конто Портата упорито изолирала от
румелийските кърджалии в отделна враждебна категория — това
деление едва ли било изкуствено. Както и останалите категории
размирници, арнаутите също се намирали от две страни на
барикадата. Както при други разгледани случаи, за очакване
било, че и сега албанските наемници ще предадат своя началник
— това бил отказът им да съдействуват за насилственото
преселване на кърджалии в Анадола.
Очевидно, размесени веред превъзхождащи ги по число
войници, изловените из Хасковско, Одринско и Димотишко
кърджалии (бройката им, указана в източника, едва ли е
реалната) някак си били „придвижени" до Кешан или до Фере —
съвсем недалеко от местата, където били хванати. Не е вероятно
тяхното „бягство“ назад към Родопите да било последица от
недоглеждане или саботаж на Абди паша и Мустафа паша. По-
правдоподобно е да допуснем, че изпечените размирници на
Синап и Манаф ръкопашно си пробили път към родните места —
такъв бил изобщо техният начин. Във всеки случай едва ли в
резултат на „съгласие“ между кърджалиите и Портата (както
изтъква Джевдет) те щели да се прехвърлят в Анадола. Много не-
логично е съглашението да било дело на единични техни, съблаз-
нени от властта главатари. Фактът, че редниците кърджалии
трябвало да бъдат така могъщо охранявани в придвыжването си
към морето, доказва: туй придвижване не било доброволно за тях.
И ето че при първа възможност (след два-три дни всъщност) те
скъсали обръча на охраната си и си възвърнали свободата.
За изеледването описаните събития са от важност в един свой
категоричен аспект: през 1794 г. централната власт напълно
отчитала, че кърджалийството е неизтребимо именно понеже
било вплетено в самата тъкан на Румелия, именно понеже било
рожба на румелийски условия. Невъзможно е обаче самите
кърджалии да не съзнавали, че тяхната сила се дължи на връзките
им тук, а веднъж изтръгнати от Румелия, те биха се превърнали в
безпомощно стадо — плячка за едрите земевладелци в Анадола
или за тамошните самовластници, жадни за все по-голяма
128
наемна дружина. Затуй и малобройните редници на размирието,
конто властта смогнала да повлече към морето, светкавично се
изскубнали из ръцете й.
По всяка вероятност отчаяните средства, с конто центра-
лизмът се надявал да се отърве поне от част от кърджалиите, се
дължали на основателни опасения пред набъбващото отцепни-
чество на Пазвантоглу. Портата се опитвала да уталожи
опасността откъм една заплаха, за да предприеме война срещу
друга. Но на властта не било известно доколко тия две опасности
вече са се обвързали взаимно.
Така например през периода на уж примирието Кара Фейзи —
най-едрият по-късно главатар — бил ранен в боя при Чирпан и
останал с малко бойци, само 400 души. Затова дружината му
решила да се изтегли през Балкана към Видин при Пазвантоглу.
Из пътя тя не вършела золуми, а предишната си плячка
отпратила към Видин16. Това бил зародишът на една практика,
широко разпространена през следващите години: Видин се
превръщал за кърджалийските главатари и в укритие, и в депо, и
в спестовна каса, и в организационен център. Все по-често към
Северозападна България ще прибягват за кратко — докато се
съвземат след битка, докато стегнат и попълнят редовете си,
докато получат нова задача или сами си изберат своя — редица
главатари. Помощга, която получавали или на която дори само
разчитали, едва ли била безплатна. Нейната равностойност в
сухи пари ще да създала баснословните богатства на Осман
Пазвантоглу. Те му позволили да издържа охолно десетхилядна
войска, да благоустроява града си и все пак да си остапе
баснословно богат.
Нека тук спрем внимание и върху друг важен показател:
размера на кърджалийските дружини по него време. Както
виждаме, четиристотин души вече били смятани за малка
дружина, която се нуждаела от помощ и укритие, за да бъдела
попълнена до нормален състав. Дори не цяло десетилетие по-
рано кърджалийските дружини брояли по няколко десетки
човека; краят на 80-те години отбелязал обособление на дружини
вече от стотици души. А ето че през средата на 90-те бил внесен
нов количествен критерий за кърджалийска част: 400 човека сега
се брояли за безпомощна дружина. Безмопощна срещу кого? —
Разбира се, не срещу правителствените войски, конто отказвали
да излязат на бой с размирниците. Ще рече, подобна дружина се
оказвала беззащитна срещу други размирни съединения. Бойните
9 Кърджалийско време
129
единици на размирието се окрупнили, те твърде често взели да
действуват обединено. Из Румелия скоро нямало да остане място
за дребни главатари и малочислени дружини.
В този смисъл свидетелствуват и някой изрични данни: още
през май 1794 г. известният аян на Севлиево Хасанджък или
Кючюк Хасан, се обединил с главатаря Окюзджиоглу, начело на
650 души конни и пеши бойци прехвърлил Балкана и подложил
на плен и пожар Карловско. Срещу него потеглил Ало паша с 500
сеймени и 3—5 байрака делили. Не е съобщено за изхода на
битката и дали изобщо се стигнало до битка17. Това бил типичен
съюз между аянска и кърджалийска дружина — съюз с цел да се
постигне достатъчен брой бойци в едно съединение, за да бъдели
действията им резултатни. Самото развитие на анархията вече
принуждавало размирниците да пристъпват към бойни операции
едва когато наберели голям човешки ефектив.
Друго сведение, което ни съобщава число кърджалии, се от-
нася към Северна България. В началото на 1794 г. главатарят
Кючюк Сюлейман, чиито 600 души ограбили Плевенско, Ло-
вешко и пр., бил пресрещнат от видинските еничари в Берковско.
Завързало се четиричасово сражение. Кючюк Сюлейман загубил
в него около 100 човека. Част от оцелелите негови кърджалии
прибягали при главатаря Ак Кабак, а Кючюк Сюлейман с
остатъка им се скрил в Радомир18.
Тук не само е посочен броят на една временно победоносна
кърджалийска дружина от 1794 г.; забелязваме и че „войската** на
Пазвантоглу през същата година резултатно умиротворявала
областите, над конто самозванецът установил контрол — докато
Кючюк Сюлейман грабел селища, отдалечени от Видин,
работите му вървели успешно, но щом нагазил Берковско,
голямата му дружина претърпяла поражение. Еничарите, конто
сами разорявали Източна Сърбия и конто Портата не можела да
вкара в бой против кърджалиите, тук се проявили като
умиротворители, понеже бранели интересите на Пазвантоглу.
Затуй пък през 1794 г. из земите западне от Видинско
размирието продължавало. Само от селата Лаб, Кулак и
Пастирка (Лясковацко) излезли 170 кърджалии. (Тяхна работа
например било убийството на тримата синове и деветимата души
свита на босненския миралай при Ниш19.) Това е още един
аргумент за местния произход на повечето кърджалии — те
наистина просто излизали из селата и се връщали в тях.
Не бива да абсолютизираме обаче такова наблюдение и да го
отнасяме към характеристиката на анархията изобщо. В нея про-
130
дължавали да участвуват и неместни компонента — арнаутате,
да речем. Подир поражението на Плесли Мехмед паша при
Белове сеймените-арнаути бяха се отцепили от войската му и уж
поели към дома си. Всыцност обаче те разорявали Южна
Македония и Северен Епир. Тия им действия се разширили през
1794 г. и из Скопско20. Тепеделенли Али, комуто властта
наредила да извърши всичко възможно срещу арнаутските
дружини, явно не мръднал пръст. Нова заповед от Портата
изисквала от него да заварди със свои войски проходите около
Петрич и Неврокоп, за да не преминели арнаутате и към Кукуш.
И този път Тепеделенли не й се подчинил, макар да знаел, че
арнаутските дружини вече били се свързали с някой непокорни
аяни из посочения край21.
Картината на анархията ставала все по-пъстра, но и по-
разчленена — анархията изработвала зрелите си формы.
Размирието в Родоните, което увлякло население от нрилежа-
щите полета, било започнало като гладей бунт (ако вярваме на
преданията). През 1794 г. обаче то по нищо пе се отличавало от
типичного кърджалийство. Дружините на Синап и съюзниците
му опожарили и разграбили множество села в Пловдивско и
Пазарджишко, после се настанили трайпо из някой все още
чигави. Нарочният емисар за борба с кърджалиите из Румелия,
Али паша, пристигнал в София по рамазан (април 1794 г.).
Населението от разорените краища чрез махзари го молело за
защита, но пашата не можел да поведе войските си до края на
поста. А междувременно той сложил ръка върху 22 000 гроша
(приход срещу джизието на Тиквешко, пренесено в София), за да
заплати своите неплатени дотук бойци. След това накарал верни
хора от Пазарджик да му разузнаят къде били се разположили
кърджалиите, но и кърджалийските съгледвачи из околните села
предупредили размирниците да се изтеглят в планината. В едно
планинско (родопско?) село пашата обградил част от тях. Без да
указва хода и изхода на боя, той обадил, че убил едкого и пленил
четарима кърджалии. Пленниците били наказани на площада в
Пазарджик — отсекли им краката за назидание. А пашата
заминал за Пловдив22.
Няколкото последни и особено последният източник са цветна
илюстрация за акциите на Портата из Румелия подир обявената
амнистия — те били дори смехотворни. Тези акции само усил-
вали у населението чувство на беззащитност, а у размирниците —
на безнаказаност. Впрочем мирният производител вече наистина
131
не разчитал на властта, войските или органите й. Започвала
самозащитата му.
Никой Чакър Ахмед, изпратен до злополучния Али паша, за
да провери резултата от действията му, конто всыцност били
бездействие, донесъл: населението от селата Каялъ и Куручешме,
Хасковско, както и от редица селища по Марица се изселвало
доброволно в градовете Чирпан, Стара Загора, Пловдив, та дори
и в Самоков. Там то прибавяло силите си към тия на градските
защитници. Към подобии отчаяни постьпки то прибягнало,
понеже кърджалиите вече трайно се настанявали в земите и
селищата му23.
С една дума, годината 1794 бележи не само начало на явното
отцепничество на Пазвантоглу, който контролирал значителна
облает, направлявал разбунтуваните еничари и давал приют на
съюзените с него кърджалийски главатари. Тя бележи не само
окрупняване на размирните съединения. През това време уедря-
вало усилията си за самозащита и мирното население —
набъбвали градовете. При пълната липса на помощ от страна на
властта това население започнало да търси своя реакция против
насилията. И тъй, докато част от него попълвало кърджалийските
дружини, за да извоюва с оръжие в ръка поминъка си, друга част
нахлула в градовете и подсилила защитата им, за да опази
живота на децата си.
РУМЕЛИЯ В НАВЕЧЕРИЕТО
НА ПЪРВАТА ОБСАДА
НА ВИДИН (1795)
1795 г. била ознаменувана с първия поход
на правителствените войски против Видин. Според някои данни
техният брой възлизал на 2(>—30 000 човека24. Ще рече, цели
две години подир обявеното от Портата примирие тя събрала
сили за схватката, замислена като решаваща. Въпросните две
години, както видяхме, били използувани за битки с отделни
кърджалийски главатари тук и там, като властта напразно при-
зовавала местните управници с платените им дружини, но
практически разчитала на два елемента, конто стояли извън
нейните собствени въоръжени усилия: самоотбраната на населе-
нието и съперничеството между някои едри размирници.
132
Трябва да напомним, че 1795 г. не давала надежда да бъде
умиротворена Румелия — дотогава Портата не била отчела
сыцествен резултат в борбата си против размирието. Така тя се
впускала в кампания срещу Видин, имайки повече от несигурен
тил.
Предо всичко властта опитала да си осигури големия военен
път, за да придвижи армия към Северозападна България. А това
не било лесно: само три от общо четиринайсетте казн на
Чирменския санджак например били свободни от кърджалии,
сполучливо настанени из селата на останалите единайсет25. Ще
рече, тук кърджалийските дружини вече владеем територия, и то
покрай военния път. Северозападно от посочената облает
фактически контролирал пътя Мехмед Синап със съюзниците си
— към 500 саби — извън собствените му хора. Към Синап през
1795 г. вече били прибавили своите бойци Аждероглу, Тази бей и
Калъоглу — кърджалийски главатари. Това кърджалийско
обединение намирало поддръжка веред „ахряните** от Димо-
тишко — очевидно характеристика на размирието в Родопите и
прилежащите им полета била помашката битност. На подобно
предположение ни навежда един пасаж, според който на
„ахряните*4 е противопоставено „населението4*26. (Явно —
немюсюлманското население на същите краища.)
Пак в навечерието на кампанията против Видон из споме-
натия Чирменски санджак вилпеели допълнително и главатарите
Кел Давуд, Кара Фейзи, Арабаджиоглу, Салих Байрактар и пр.
Техните дружини, коя от 300, коя от 500 човека, държели именно
„свободната територия4*. Северно от нея установили господството
си Синап и съюзниците му, а южно и източно — Хаджи Манаф;
той владеел с дружината си Одринско и Гюмюрджинско27.
Значителни събития се разиграли и около Източния Балкан все
през разглежданата година.
Както знаем, сочените краища вече били разорени от аянските
размирици, започнали тук през средата на века. Едва властта
смогнала да се избави от непокорния аян на Нови пазар, като го
посякла, казата претърпяла нападенията на Одаджиоглу Сей-
фула. Той бил събрал дружина от с. Граматиково и околните
селища и с нея вършел золуми из прилежащите към Балкана
полета — до Провадия. Малко по-късно Сейфула се насочил към
Тракия, където Арабаджиоглу и Кара Фейзи доразграбили
карнобатските села. Срещата между кърджалиите отвъд и отсам
Балкана не се превърнала в конфликт; те мирно се разбрали, а
133
Кара Фейзи купил в брой три от жените, конто Сейфула бил
отвлякъл. Така последният се прибрал назад, а там безчинствата
му продължили с разоряването на Смядово, Чалъкавак, Драгой,
Юрук Касъм, Златар и пр.28
Изброените сведения не изчерпват картината на нещата в
Румелия; те само набелязват новите размирни гнезда, новите
компоненти, конто се прибавили към вече нам познатите.
Централната власт, стъписана от тревожните за нея
перспективи в Северозападна България и Белградский пашалък,
се стремяла да гарантира попе относително безопасен тил на
предстоящата Видинска обсада. С тази задача били нарочно
натоварени мютесарифът на Чирмен Плесли Мехмед паша (за
Южна България) и Абди паша (за Северна). Цялостната акция по
умиротворяване на Румелия била възложена пък на Мустафа
паша, мухафъз на Белград, назначен през 1795 г. за румелийски
бейлербей.
В оплакванията си от непрестанните кърджалийски вилнежи
раята откровено виняла Плесли Мехмед в бездействие — той не
постигнал нищо в борбата против изброените по-горе главатари
из Тракия29. Различно отношение в такива източници проличава
обаче към мютеселима на Чирмен — Елхадж Мехмед Емин ага.
Когато бейлербеят го призовая с дружината му при Ниш
(вероятно за да участвува в похода против Видин), раята
замолила Портата да не настоява на това. Интересна е
аргументацията на молителите: те изтьквали, че Чирменският
санджак е разсипан поради безчинствата на Хаджи Манаф, а
също тъй и на „гюмюрджинските, султанерийските, хасковските
разбойници*1, конто ведно с даалиите вършеели из областта,
грабели движимостта и земеделските добиви на раята, за да ги
пренесат „по домовете си“, а изисквали от нея и парични суми.
Ако властта лишела тази рая от мютеселима й с неговите
наемники, местните жители били решени да се изселят по други
места30.
Това е едно рядко изключение веред изворите за анархията —
положителното взаимодействие между лоялен на Портата
управник и мирната рая (ако молбата й не била изнудена от него,
за да се отклони той от опасното си отпращане към Видин). В
същия случай откриваме — диференцирано назовани — компо-
нентите на размирието в Средна Тракия. Хаджи Манаф бил сочен
отделно като кърджалийски главатар с дружината си — вероятно
затуй, че не бил местен. Освен него ставало дума за размирници,
дефинирани по местопроизход: гюмюрджински, султанерийски,
134
хасковски. Че това били излезли от своите села производители,
красноречиво доказва следният факт: те отнасяли ограбеното „по
домовете си“. Ще рече, кърджалийството вече действително се
превърнало в поминък за даден процент мирни довчера хора, то
замествало производителния труд.
Все сыцият източник споменава отделно и „планинските
разбойници" (даалъ ешкиасъ) — ще рече, изолирало ги като
оформена трупа. Разбирателството между трите изброени
елемента на анархията тук ще да било причина за нейната
неизтребимост; вече узнахме, че акцията на Плесли Мехмед не
довела до никакви резултати.
Не по-славно завършил един иегов усмирителен поход към
горното течение на Марица. Тъй като из селата на Пловдивско
били се установили кърджалии, чирменският паша потеглил
срещу тях и ги обградил в с. Чукур. Завързало се сражение, в
което обсадените били обстрелвани с топове и бомби (хумбара).
След дълъг бой те се изтеглили към планината (вероятно
Родопите). Войската привлякла подире им оръдията, като
проправяла нарочен път за тях, а също ги и окопала. При новото
сражение кърджалиите дали 28 души убити, чиито глави били
изпратени в столицата31. Обстоят елството, че този подробен
доклад не споменава имената на уж двойно разгромените
главатари, подценява обаче успеха на Плесли Мехмед паша. За
вярване е само, че Портата трябвало да превземе с артилерийски
боеве големия военен път.
Още по-тежка май била задачата на Абди паша, комуто се
паднало да умиротворява Средна Северна България — областите
източно от нея Портата сякаш тихомълком признала за владение
на анархията. Или може би вече разчитала на русенския аян
Тръстениклиоглу?
Тук ще се наложи отклонение, за да въведем един нов герой
във вече многоактната драма на размирието: Тръстениклиоглу.
1795 г. е годината, през която той станал аян на Русе. Всъщност и
досега Тръстениклиоглу не беше непознат за изследването — не
едно противоцентралистцчно действие из Северна България бе
свързано с това име: видяхме Тръстениклиоглу да размирничи
като съюзник на Чингиз Гирай по време на войната, видяхме го
да се укрива като дезертьор заедно със Селвили Кючюк Хасан
във Видин към края на войната.
Тръстениклиоглу си имал и лични основания за бунт против
централната власт. Произхождащ от с. Тръстеник, Русенско, той
135
бил от богато, знатно семейство. Неговият брат Омер бил аян на
Русе до 1791 г., когато заради многобройните му безчинства бил
осъден на смърт от Портата. Наред с него — навярно по
съучастие — бил осъден и Тръстениклиоглу Исмаил.
Случаят дотук е твърде аналогичен с пътя към властта,
изминат от Осман Пазвантоглу: и Тръстениклиоглу успял да
отбегне участта на брат си, като се укрил от палачите. Начело на
своята дружина той се изтеглил в Плевенско, откъдето започнал
често да напала казите Никопол, Търново, Разград, Ловеч и
Свищов. Всички заповеди да бъдел заловен и ликвидиран
останали папусто — силите на Тръстениклиоглу се увеличивали.
Така, поминавайки три години от „разбойничество**, през 1794 г.
той бил изненадан на един дунавски остров от силистренския
валия Хаджи Хасан ага, който след екзекуцията на Омер
Тръстениклиоглу бил назначен от властта за аян на Русе. Като
загубил го ляма част от дружината си, Исмаил Тръстениклиоглу
се спасил с едва 12 човека. Войводата на Влахия Ал. Ипсиланти
обаче ходатайствувал в иегова полза пред Портата, която
разрешила на вече известния размирник да се прибере в Русе, „в
къщата си“, при условие, че ще стой мирен. Неговото смирение
траяло кратко: през 1795 г. Тръстениклиоглу заграбил русенското
аянство — това било началото на трайния му възход32.
Веднага прави впечатление, че Портата погледнала на узурпа-
торството на Тръстениклиоглу съвсем не със сыцото око, с което
мерела действията на Пазвантоглу. Това наглед необяснимо
нейно отношение ще бъде осветлено от по-нататъшните събития.
Впрочем Абди паша, натоварен да умиротвори Северна
България с оглед на предстоящий поход против Видин,
съсредоточил войските си в Търновско и Севлиевско, където
нещата стояли много зле за Портата. Пристигнал в Търново с
3000 бойци, пашата се държал спрямо населението така, че то
пропищяло по-високо, отколкото пшцяло от размирниците33.
Цел на Абди паша било да разбие аянско-кърджалийския съюз,
който разорявал и грабел Севлиево и околните села. Като се
установил в града, Абди паша влязъл в многобройни схватки с
кърджалийски дружини — изходът им не е известен. Той
посъветвал севлиевци, конто му се оплакали, че аянът им Али ага
бил им надвзел 1200 кесии акчета, да отправят пратеници до
Дивана. Ще рече, самият паша нямал възможност да се справи
дори с един самозван местей управник. Затуй пък Али ага
успешно нападнал града и цялата пашовска войска вътре. Подир
136
тридневна битка той заел Севлиево със сеймените си. А след това,
отнасяйки огромната надвзета сума, премипал в Ловеч, тъй като
тамошният аян Рустемоглу бил от сподвижниците на видинския
отцепник. Двамата съседни аяни обединили дружините си34.
Особено показателни за състоянието на властта в Северна
България през 1795 г. са по-нататъшните разкрития, свързани с
този драстичен случай. А именно: кърджалийските дружини
останали в Севлиевско 63 дни. За да се противопоставят ефикасно
на кърджалиите, севлиевци се принудили да утвърдят за свой аян
вече известния като съдружник на Пазвантоглу Кючюк Хасан —
всыцност също преуспяващ кърджалийски главатар. Затуй той
леко се съюзил с нападателите на Севлиевско— Хаджи Манаф и
Коджа Ахмед, — а обединените им дружини се отправили към
Ловеч срещу съюз пък между бившия аян на Севлиево и на
сегашния ловешки. Абди паша бил принуден да поведе и
правителствените части към този град.
Мюсюлмани и християни от ловешките села, „за да отърват
гола душа“, се примъкнали в Ловеч. Те изпратили до стана на
пашата делегация от духовници, аги и старейшини да измоли
помощ против кърджалиите и новия севлиевски аян. А пашата й
заявил, че ловчанци не ще получат закрила, докато не издължат
зърнодоставките си на властта. На обясненията, че от 5 години
Ловешко имало за натрапен аян Чокадар Хюсеин, „от
вилнеещите разбойници", че този аян бил съсипал до дъно
собствената си каза, та тя пямала как да издължи фискал ните
събирания — на всички обяснения Абди паша отговорил с отказ.
Жителите на застрашения Ловеч заловили тогаз аяна си
Чокадар Хюсеин и го запрели в града — залог срещу помощта на
Абди паша. Но междувременно Хаджи Манаф, крепен от съюз-
ниците си, сам се провъзгласил за нов аян на сыция град. На 2
ноември той нахлул нощем в Ловеч и подхванал клане. Отбраня-
вайки се отчаяно, ловчанци разчитали на наближаващата
пашовска войска, но каква била изненадата им, когато разбрали,
че именно бойците на Абди паша обстрелват изневиделица града.
Оказало се, че пашата тихомълком бил се съюзил с главатаря
Хаджи Манаф и поддържал кандидатурата му за ловешки аян
чрез топовете си. Те изстреляли повече от 200 снаряда срещу
града, а на заранта започнали и улични боеве.
В колективната молба от населението, което било потърсило
спасение в Ловеч и го отстоявало в неравната битка, то заявило:
„пашата и разбойниците открито и задружно вече петнайсет дни
137
върлуват из казата ни и са разсипали 24 села**. Задигнали били
всякаква движимост и отвели над 1000 глави добитьк35.
Едва ли можем да разчитаме на по-ярък документ за
състоянието на нещата в Северна България в навечерието на
първия поход против Пазвантоглу. Той не се нуждае от
коментар, но трябва да подчертаем ония данни в него, конто
свидетелствуват за нарасналата активност на местното население
— „мюсюлмани и християни“. Това население само по себе си
сега се превърнало в дейна политически сила. То приемало някои
аян, то отхвърляло друг или дори арестувало сегашния. То
излъчвало делегации за преговори с един правителствен пълно-
мощник, съставепи от първенци на даете народности. То било в
състояние да издържи не въоръжена схватка, ами формено
сражение от три денонощия, в което противникът му използувал
и артилерия. В резултат на порасналото му борбено самочув-
ствие то си позволявало да откаже изплащането на всякакви
данъци, да квалифицира правителствените войски като „разбой-
ници“, да отправя до Портата дръзки обръщения.
Такава повишена активност по сыцото време (според руски
източници) показало населението от Габровско, поради чиито
вълнения никакъв търговец отвъд Дунава не смеел да потегли за
панаирите в Сливен и Узунджово36.
Призивите на централната власт към мирните производители
от всички народности да грабват оръжие и отстоят интересите й
срещу анархията — тия призиви вече давали резултат. (Макар и
не онзи, който се надавала да обере Портата.) Политическата
активност на поданиците й растяла застрашително, премина-
вала във въоръжена борба, в която населението било водено не от
лоялност, ами единично от стремеж към самосъхранение — то
стреляло на всички страни, включително и срещу правителстве-
ната войска, която между впрочем слабо се отличавала от
кърджалиите, че дори и открито се съюзявала с тях.
ПЪРВАТА ОБСАДА НА ВИДИН (1795)
Обрисуваното по-горе въз основа на
разполагаемите сведения е една част от фона, върху който
трябвало да започне първата обсада на Видин. Както може да се
забележи, предстоящото предприятие не обещавало много
поради туй, че тилът на обсадителите ги застрашавал не по-слабо
138
от настървените защитпици на Видин. В този тил вече се
отправили могыци размирници (като току-що споменатите
удвоени аяни на Севлиево и Ловеч например), конто били
съюзени с Пазвантоглу. Така обсадителите се намирали между
два огъня. Да не говорим за това, че и самите обсадители били
заразени с анархия, та неусетно преминавали към кърджалийски-
те или аянските части.
Освен своите принципни съображения за борба срещу Видин
през 1795 г. Портата имала и непосредствен повод: разследва-
нето разкрило защо през 1794 г. селяните от Краина убили и
синовете на босненския санджакбей, който пребивавал в Пирот37.
Същият санджакбей, Ахмед паша, бил назначен за мухафъз на
Видин на мястото па изгонения от Пазвантоглу Али паша. Но
когато новият комендант се упътил с войската си да заеме своята
опасна длъжност, дружини, отправени от Пазвантоглу, го
посрещнали, дали му бой и го убили. Чрез това тройно убийство
узурпаторът давал да се разбере, че ще остане самовластен
господар из Видинско независимо от своето невисоко официално
звание38. А обстоятелството, че за своята саморазправа с Ахмед
паша Пазвантоглу си останал ненаказан, съвсем го одързостило.
Така на 16 юни 1795 г. (след като удържали победи из
Пожаревацко и при Чуприя на Морава, след като се обединили с
1800 ,,бунтовници“) прогонените белградски еничари, на брой
8000 нападнали Белград. Те били отблъснати само пред
вътрешната крепост, та останали във вароша след тежко
сражение с гарнизона й, но било очебийно намерението им да
превземат Белград. Организатор на техните действия бил
Пазвантоглу. „Тъй като Пазвантоглу Видински отдавна под-
помага прогонените еничари, то повечето от споменатите
бунтовници са видинци, изпратени от него. Той непрестанно им
изпраща още войска, муниции, храна. Нещо повече, за да
охрабри изпратените войски, той им казал: от мене са парите,
боеприпасите и другите припаси, а от вас — смелостта!4*39
Впрочем изгонените от Белград еничари и размирни дружини
из Видинско продължавали да обсаждат белградский гарнизон,
докато Портата издавала заповед след заповед да бъдат
изтласкани от Белградский пашалък. Тия заповеди разкриват, че
тя се уповавала предимно на еялетлиите от Босна и Албания40 —
Румелия й се струвала вече прекалено ангажирана с каузата на
Пазвантоглу.
Ще рече, до лятото на 1795 г. Пазвантоглу практически успял
да измъкне из контрола на централната власт и стратегически
139
важния Белградски пашалък. Тази загуба наложила бързо
противодействие.
Пазвантоглу добре познавал разположението на собствените
си и противниковите сили, за да отстъпи пред увещания или
заплахи; всички предимства били на страната на Видин. Въпреки
това приближени нему еничарски аги от крепостта заявили, че
хранят най-верноподанически чувства към султана. До Видин
стигнал слух — писали те, — че Мустафа паша, румелийски
бейлербей, бил изтребил в Белград всички еничари над седем-
годишна възраст. Пашата бил си наумил, че друга част от
белградските еничари се укривали във Видин, та се заканвал да
избие и видинските оджаклии. Подозренията му, разбира се, били
неоснователни: никакви бегълци не се криели във Видин.
Вероятно такива се намирали из Влашко например — услужливо
бил уведомен Диванът41.
Цитираното е свидетелство за безнаказаната наглост на
видинските еничари преди похода срещу Видин — те обвинявали
главнокомандуващия на този поход в неоснователна подозрител-
ност и дори в детоубийство. Те лъжели, че във Видин нямало
белградски оджаклии. Истината е, че не смятали да предадат на
властта бегълците, ами ги организирали за превземането и на
Белград.
Властта вероятно и не очаквала друг изход от полуявните си
преговори с еничарството из своите северозападни владения,
затуй преди септември вече придвижила свои войски против
Видин42.
В литературата липсва описание за хода на първата видинска
обсада. Съвременниците й и историографията не ни дават
конкретни опорни точки. Мериаж мимоходом съобщава, че
Силяхдар Хюсеин — кехая на румелийския бейлербей Мустафа
паша — обсаждал Видин, но бил отбит43. Иречек поддържа, че
бил отбит от Видин с големи загуби самият Мустафа паша, но не
привежда аргументация за твърдението си44. Други автори
кратко заключават, че обсадата завършила неудачно45, или пък
отминават въпроса без внимание46.
Указаните бегли заключения всъщност повтарят писаного от
Софроний: „Видин бе дълго под обсада, но не можаха да му
сгорят нищо.“47
За изследването обаче е от значение, какви събития протекли
под Видин през 1795 г. — туй би спомогнало да изясним
причините, поради конто видинският отцепник тепърва имал да
140
печели и преуспява. И така: определяйся Сеид Мустафа паша за
главнокомандуващ на похода против Видин, Портата побързала
да назвали и комендант на крепостта, която още не била под
обсада. Изборът й спрял върху Осман паша. Най-близката до
Видин точка, към която той успял да придвижи войската си, бил
Никопол48. Той се оправдавал, че се стремял да изпълни
множеството получени заповеди: по посока на Видин да потеглят
бойци както от Белград, тъй и от всички останали краища на
Румелия. Съгласно това мютеселимът на Никопол бил настанил
частите си в Цибър Паланка, а самият Осман паша извел своите
сеймени-арнаути до „местоназначението им“. Междувременно
обаче бившият севлиевски аян (Кючюк Хасан?) рлязъл с
арнаутските си сеймени във Видин, в помощ на Пазвантоглу49.
Очевидно е, че поне до септември 1795 г. Видин не бил под
обсада, щом съюзниците на отцепника тепърва въвеждали своите
дружини в крепостта. Въпреки изразената готовност за борба
мнимият комендант на Видин сочел всъщност само две наличии
бойни части: никополските и собствените си сеймени. Този
детайл — участието на арнаутски наемници под Видин, — както
ще видим, се отразил върху изхода на предприятието. А фактът,
че въпреки всички мерки, конто Портата предприела по
отношение на албанците-наемници, въпреки всички безчинства, с
конто те отговорили на нейните репресии — този факт говори, че
гладът за боеспособни войници бил стигнал върха си.
На 16 септември била издадена заповед да се ускори
концентрацията на прииждащите от разни краища войски; освен
арнаутски сеймени предвидени били и местни части — еялетлии
от Русенско и Никополско50. Туй не означава обаче, че те
наистина се и появили под Видин — все по-често султанските
фермани отразявали желаното вместо реалното.
Едва три дни по-късно една заповед до коменданта на
Белград го задължила да влезе във връзка с главнокомандува-
щия, който все още — оказва се — се намирал в София.
Белградските войски също били призовани за обсадата51.
Непонятно е как властта се решавала да изведе още верните си
бойци из Белград, след като там размирието било в пълен ход и
Белград заплашвал с отцепничество, не по-малко тревожно от
видинското. Ще рече, страхът на Портата пред Пазвантоглу я
правел сляпа — тя сама подклаждала по-нататъшните неблаго-
приятни за нея събития в Белград.
Към края на септември подготовката за обсада приела
донякъде реални очертания. В Калафат разположил силите си
141
капукехаята. От Софийско придвижил бойци миримиранът му
Мехмед паша. Тахир паша настъпвал откъм Белград, а от
Гургушевац — Мелик паша52.
Впрочем въпреки сведението за 20—30 000 обсадители на
Видин през 1795 г. позволяваме си да се усъмним в числото им;
изброените командуващи не били от едрите — техните имена
бледнеят в списъка на размирните или на лоялните военачалници
през интересуващия ни период. Затуй пък към непокорния Видин
се насочвали подкрепления, съвсем реални. Докато командува-
щите похода уверявали Портата, че обръчът около крепостта е
вече сключен, във Видин успешно проникнали „конници** от
Кладовско, Белградско и Босна53. Вероятно това отново били
разбунени еничари, конто дотук върлували из сочените краища, а
сега побързали да помогнат на своя патрон Пазвантоглу.
Непременно към тях се прибавили и разнородни местни
размирници — кърджалии, най-общо казано. Тъй или иначе,
докато Портата отправила еднообразни призиви към своите
поданици и командуващи, бойна готовност всыцност постигнал
Видин: нему дошли сериозни попълнения.
Пазвантоглу не очаквал пасивно да се събере походът.
Делилите му, водени от Акчарлъ Кючюк Мустафа, влезли в
сражение с берковския комендант Тахир паша при с. Вълково. То
завършило без категорична победа. Мухафъзът съобщил, че били
ранени 60 „разбойници“ (нали ранените не бивали отчитани чрез
отрязани глави); водачът им починал от раните си при
пренасянето му във Видин54.
Обсадата уж трябвало да бъде в пълен ход, а Мустафа паша
все настоявал пред Портата за нови войски или за нови
реквизиции55. Това подсказва, че работите се развивали зле за
властта (както вече системно напоследък): тя продължавала да не
разполага ни с бойци, ни с провизии.
Изобщо обсадата май че не давала друг плод извън предълги
доклада до Портата. В тях се припявало, че „разбойниците“ са си
във Видин, но обсадителите му „вземат всички мерки**56. Ни
намек за предстоящ щурм на крепостта. Види се, че Портата не
заповядвала такъв, защото била наясно по собствените си
възможности. Тя се надявала просто на глада или умората на
обсадените.
Видинци обаче не проявили така желаното от враговете им
разложение. Дори — напротив — и през декември делилбашиите
на Пазвантоглу излизали из крепостта, за да нападат частите на
този или онзи командуващ. Подобно нападение протекло на 29
142
декември над с. Мековец, Ломско, където двама паши — Тахир
и Рустем (последният бил изпратен тук начело на столични
капуджии) — отблъснали отряд видински делили57.
Пазвантоглу съвсем не смятал да превземе и задържи кое да
било селище извън крепостните стени — това би му струвало
излишно напрежение. Неговият замисъл бил да издържи обсада,
докато се доразкапе правителствената войска. А за да ускори
този прочее, неговите щурмови отреди обезкървявали против-
ника. Самият факт, че един такъв налет ангажирал в боеве
войската на двамина паши, говори колко малобройни или поне
небоеспособна били обсадителите.
При така неравно съотношение във възможности и перспекти-
ва завършила 1795 г. А през късната есен и зимата на 1795—
1796 г. се зародила, за да придобие голямо значение в конфликта
между Цариград и Видин, една нова черта на анархията:
взаимодействието между аянство и кърджалийство, от една
страна, и „правителствените войски". от друга. Неслучайно
прибягваме до кавички — право на това ни дават вече описаните
севлиевско-ловчански събития от септември до ноември 1795 г. и
по-точно странната роля на войските, водени от Абди паша.Това,
че цял един поход, насочен против анархията, се вливал в нейните
редове, тепърва ще се превърне в системно явление. То имало
свой прецедент обаче именно през 1795—1796 г. като просто
продължение от случилото се с Абди паша.
Двамина конници, добрали се до столицата „с нарочна
бележка и по кервански пътища“ (все по-често информация за
положението в провинциите си Портата получавала не от
номинални органи, а чрез случайни пътници), разказвали
следното: след като Абди паша бил компрометиран, на негово
място умиротворявал Северна България Плесли Мехмед.
Подпомагали го в това Тръстениклиоглу, Йълъкоглу и аянът на
Ловеч (кой ли от двамата самозвани ловешки аяни?). Тъй като в
Плевен били се затворили привърженици на Пазвантоглу —
„кърджалийска войска", — споменатите аяни предложили на
пашата да превземат този град чрез атака, но той не им раз-
решил. Затуй пък обсадените в Плевен кърджалии сами излезли
на бой. Надвити (както във всички официални документи), те
трябвало отново да отстъпят в Плевен, където се укрепили. В туй
време откъм Видин бил потеглил обоз с храни и боеприпаси за
обсадените кърджалии. Узнавайки това, Тръстениклиоглу и
ловешкият аян го връхлетели и започнало голямо сражение. В
143
него Плесли Мехмед изиграл зла роля: той попречил на аянските
войски да се прегрупират така, че победата да бъде тяхна. Скоро
се разбрало защо: за да бъдел обозът пленен в крайни сметка от
войските на Плесли Мехмед. Аяните го заплатили, че ще
изтеглят от Плевенско своите гладни хора и коне, но Плесли
Мехмед ги умилостивил, като им заплатил и стойността на
пленения обоз.
Вече очевидно разгорелият се конфликт между пашата и
аяните довел до ненадейното, тайно убийство на ловешкия аян.
Щом спечелил надмощие над местните восначалници, Плесли
Мехмед им отказал боеприпаси. Но тържеството му в тия
междусъюзнически събития било кратко: арнаутските сеймени от
неговата собствена войска се разбунтували и преминали към
укрепените в Плевен кърджалии. Въпреки големите усилия на
Плесли Мехмед да уговори бойците си към покорство, те се
пръснали. Напусто пашата ги уверявал, че самият той не е на по-
добър ред — бил остапал „само с една нощна качулка", бил се
разорил лично заради този поход.
Авторите на доклада — въпросните двамина конници — били
пленени от Тръстениклиоглу, който ги обезоръжил и отпуснал
да се приберат в столицата58.
Ето че Пазвантоглу не само не мрял от глад, но и снабдявал
своите сподвижницы в други застрашени от правителствени части
градове. В Плевен станувала междувременно „кърджалийска
войска" — тъй я наричат документите; в Плевенско всъщност
воювал командуващ на Портата срещу уж лоялни на Портата
аяни. Основателно бихме се запитали: имало ли е изобщо обсада
на Видин от 1795—1796 г. Или пък просто в отделни села на
Видинско станували разложени войски под водителството на
този и онзи паша.
Описаните случки били твърде обикновени вече — те повта-
ряли една установена картина на нещата в Северна България. Но
в тях изпъкнали като съюзници на Портата (много условии и
дори подозрителни съюзници) Тръстениклиоглу и Йълъкоглу.
Без усилие си припомняме, че едва две-три години по-рано и
двамата бяха указвани като „разбойници", срещу конто действу-
ваха наказ'ателни експедиции в Североизточна България. Но през
1795 г. Тръстениклиоглу бил вече аян на Русе, а Йълък — на
Силистра59. Положение, с което Портата тепърва трябвало да се
съобразява и от което имала да пати.
През януари 1796 г. Видин все още бил „под обсада". Колкото
и Портата да била заблуждавана върху положението на Северо-
144
западня България, не могло да не се забележи, че „всички мерки"
там от месеци водели само до неуспехи. Така тя отново била
принудена към вече твърде однообразна по форма и последний
отстъпка: обявила през февруари четвъртата амнистия на
отцепника. За да не бъдела тази капитулация позорно безусловна,
властта й поставила условие: вбъдеще Пазвантоглу трябвало да
не използува за свои цели белградските еничари60.
Такова условие било поне смешно. Ще рече, бунтовникът
можел да въвлича в размирие всякакви елементи освен
белградските оджаклии. Извън туй Пазвантоглу с нищо не бил
намекнал готовност да се откаже от перспективния си съюз с
еничарите от Белград. Не той, а Портата проявила умора и
страхове в протеклата обсада, която донесла за Видин — извън
дребните сполуки в отделни схватки — и генерална победа:
пълната на дело капитулация на централната власт.
Обявеният мир между Видин и Портата бил неубедително
примирие от две страни. В Берковско продължил да пребивава
Тахир паша (сега пък поставен за мютесариф на Кюстендил),
както и Рустем паша61. Новоназначеният валия на Силистра
(Абди паша явно се самоуволнил, като избрал битността на
кърджалийски сподвижник) следвало да вземе с войските си
Никопол и да бди над интервенте на Портата в Северозападна
България62. Не бил освободен от дълга си да противодействува
на Пазвантоглу и мухафъзът на Белград въпреки обявената
амнистия за отцепника63. Така според плана на Портата Видин
трябвало да остане в безкръвна обсада, като обръчът около него
се разширявал наистина, но като из тия места непременно
присъствували верни на Портата части. Позволяваме си да се
усъмним обаче в реалното съществуване на такъв обръч —
документите винаги ни известяват за постановлениями на
властта, но не за изпълнениемо им.
Без съмнение обаче е, че тя била обезпокоена до крайност
подир провала на похода си срещу Видин — безпокояло я най-
вече сходството на това събитие с твърде пресните и печални за
нея събития в Албания. През лятото на 1792 г. още (веднага след
сключването на мира) тя била подела поход против самовластието
на Махмуд Бушатли. Като призовала под командуването на
Бекир паша местните войски на редица аяни от Македония, Епир
и Албания, властта набрала до 36-хилядна армия, която обса-
дила Махмуд Бушатли в крепостта Розафат. През ноември
1793 г. тази голяма армия претърпяла жестоко поражение от едва
10 Кърджалийско време
145
500—600-те обсадени бойци на отцепника, конто били под-
държани от намиращите се уж под командуването на Бекир паша
албански управители (Али Тепеделенли между другите).
През 1793—1794 г. Махмуд Бушатли постепенно отвоювал
владенията си, временно заети от Бекир паша. Успоредно с това
той подработвал своята поредна амнистия — този път чрез по-
средничеството на испанския двор в Папството, заинтересовали
да видят отцепени османските владения по Адриатика. Притис-
ната от неблагоприятного за нея стечение на обстоятелствата на
Балканите изобщо, Портата великодушно опростила Махмуд
Бушатли, дарила му сан паша „с три конски опашки" и сераскер
на Северна Албания, а също признала неговото върховенство над
управителите на Дяково, Прищина и Круя. Като условие за
амнистията му тя поискала Махмуд Бушатли да „признае новите
данъци, въведени в имнерията с низами-и джедид" — т. е. да
пропуска във владенията си султанови чиновници, конто
събирали тия данъци.
Възползувайки се от опасността, надвиснала над Италия и
Австрия след първите походи на Бонапарт, без да срещне
дипломатическо противодействие, Махмуд Бушатли се заел да
разширява владенията и влиянието си на север — към Черна
гора6*. Изменение™ на силите в Европа изобшо превръщало
западните балкански провинции на империята във възел от
противоречия, в конто ролята на Портата била минималка — тук
вбъдеще щели да се кръстосат интересите на местните отцепници
с тия на европейските сили.
Впрочем бързото отстъпление на централизма пред нараст-
ващата мощ на Осман Пазвантоглу било диктувано от причини,
много по-дълбоки от провала на първия поход против Видин.
Причини, чийто корен трябва да търсим извън границите на
Румелия. Селим III отстъпвал пред една непозната още,
променена Европа. Затуй пък с особена острота пред него се
поставил въпросът за умиротворяване именно на европейските
имперски провинции. Действувайки засега по аналогия— като
раздавал амнистии на Бушатли или на Пазвантоглу, — Селим III
просто печелел време.
Но той не можел да не отбележи, че и в целите, методите,
операциите, „платформите*1 на едрите погранични отцепници
също се очертавали гибелни за централизма аналогии. Че в
тяхната борба против централната власт презирали взаимни
връзки — ако не персоналии, то във всеки случай принципни.
146
Така Али Тепеделенли (все още недобрал се до онова място,
което ще заемел през първите години на следващия век) изиграл
фатална за правителствената борба против Бушатлиите роля
при обсадата на Розафат. Същият Тепеделенли действувал (или
поне бездействувал пакостно) при похода срещу Видин, където
изобщо не се явил®5. На неговата фактическа измяна централната
власт отговорила, като снела от поста охридски мютесариф сина
му Мухтар паша®®.
Следователно през 1795 г. в борба срещу Портата вече били се
утвърдили четири крупни отцепничества на Балканите с центрове
Шкодра, Видин, Янина, Белград. Очертало се както принципно
взаимодействие помежду им, така и тяхната зависимост от пре-
групирането на силите в Европа. Османският централизъм се из-
правял пред непозната дотогава заплаха. Срещу вече твърде
могъщите местни сили Портата засега можела да противодейст-
вува само военно — при жалкото състояние на своята военна
организация при това. А войски (доколкото имала) властта би
придвижила в северна или западна посока при една предпоставка:
потушаване на размирието в Румелия. Но Румелия от десети-
летие изригвала на непресъхващи вълни кърджалийство — то
било огромният камък, който тежел върху пътя към огнищата на
пограничните отцепничества.
Впрочем през юли 1796 г. Портата решила да прекрати
амнистията на кърджалийските главатари и да започне (при
привидния мир с Бушатли, Тепеделенли и Пазвантоглу) нова
офанзива срещу кърджалийството в Румелия.
СТРУКТУРА НА АНАРХИЯТА
В РУМЕЛИЯ ПРИ ОТМЕНЯНЕ
НА ВСЕОБЩАТА АМНИСТИЯ
(1796)
Четвъртото помилване на Пазвантоглу
било обявено през февруари 1796 г. Зара ди неуспеха в обсадата
на Видин Сеид Мустафа паша бил уволнен. Мястото му взел
Хакъ паша, нарочно упълномощен да ликвидира кърджалиите из
Румелия. В една от първите заповеди до него се казвало: „От
страна на султана трябва да се изтъкне следното: твоите по-
раншни престъпления са известии. Ако докажеш предапост в тази
147
задача, те всички ще бъдат заличени, а на тебе ще бъде оказано
нарочно благоволение, ще бъдеш награден и ще ти се даде по-
високо положение."67 Ще рече, Селим III не смогнал да издири
веред военачалниците си ни един без „по-раншни престъпления“
спрямо властта, щом изборът му спрял върху Хакъ.
И тъй шумно разгласеното през 1793 г. примирие на Портата
с кърджалийските главатари и непокорни аяни, което те изобщо
не взели под внимание цели две и половина години, през лятото
на 1796 г. било и формално нарушено от нея68. С един обстоен
ферман от 17 юни до знание на новия пълпомощник срещу
анархията било доведено общото състояние на Румелия —
властта обрисувала компонентите и огнищата на размирие,
срещу конто следвало да действува новият главнокомандуващ, а
именно:
След края на обсадата Пазвантоглу бил привлякъл и органи-
зирал големи войскови части — „фърка“ от даалии. Един дял от
тях му доставил най-видният главатар, Кара Фейзи. Тия кърджа-
лийски части преминали към Видин, водени от собствените си
главатари, конто Пазвантоглу провъзгласил за свои бюлюк-
башии и ги разположил в Ломско. Други кърджалии — на
Дженкчиоглу и на Еминджик — той настанил в Чипровци и
Церовене. В тяхна подкрепа били както белградските еничари (уж
неучастието им на страната на Пазвантоглу бе условие за
неговата амнистия!), тъй и дезертиралите при обсадата на Видин
сеймени на Мехмед паша. Самият Мехмед паша пък заявил, че
ще продължи действия против Видин само ако получел 25 000
гроша за заплащане на войниците си.
За да подчертае безнадеждното положение на Северна
България, властта обобщавала: Делиорман бил фактически
владян от Мечек. Западно рт него се удържали разбунтуваните
сеймени, след тях идел поясът, контролиран от кърджалиите на
Кара Фейзи, а по-нататък били разположени непосредствено
командуваните от Пазвантоглу войски. Така ако размирниците
решели можели да завземат Белград, където Мустафа паша
стоял с вързани ръце. Що се отнасяло до областите източно от
Плевен, само Тръстениклиоглу — поради вече изявилата се
негова вражда с видинския отцепник — оставал верен на
Портата, като й гарантирал Русенско, Разградско и Свищовско69.
Такава била картината на Румелия преди решаващата (пак
решаваща!) офанзива против кърджалиите. Не е трудно да
съзрем, че Видинската крепост била фактически прежалена от
148
Портата, прежалена била и Добруджа, докато останалите райони
на Подунавието фактически (макар и в неравна степей) отпадали
от контрола й. Накратко: след 1796 г. централната власт
преминала към позиционно война в северните ни земи, за да
съсредоточи сили по активно умиротворяване на южните.
Един наистина уникален документ, обнародван от Е. 3. Карал,
за съжаление (според доста разпространена в турската историо-
графия практика) е недатиран. Съдържанието му обаче позволява
да го отнесем категорично към крайната година на примирието.
Той осветлява настроенията и поведението на уж смирилите се
през 1793 г. размирни първенци. Както вече бе казано, далеч не
всички те приели да мирясат въпреки санове и длъжности, конто
властта обидно раздавала срещу усядането им. Очевидно част от
тях намирали по-голяма полза в своите златоносни вилнежи,
отколкото в общественото място, което биха спечелили като
органи на една безпомощна и сиромашка власт.
Ето и текста на документа:
„1. Аянът на Гюмюрджина Местан ага. Всыцност от времето
на Югуртчи е бил управител на разбойниците, техен сподвижник
и убежище. Когато пожелае, той може да изведе в планината
300—500 души и да ги подбуди да нападнат аяните, казите,
селата, конто той избере. Под неговото покровителство е
задълженият му с покорство и повиновение споменатият по-долу
Токатджикли Сюлейман. Местан ага го е регистрирал в
Цариград, като го е поставил за аян на Султанери. Дава вид на
ненамесен в разбойничество, но ако пожелае, ще изкарва на деН
по 5—6 даалии.
2. Аянът на Димотика Вейсиоглу Халил уста. Също по-
мощник и убежище на даалиите, както и Местан от Гюмюрджи-
на. Син на Вейси, проклет неверник е. Първоначално бил уста на
бостанджиите в Одрин. Миналата година му е отнето званието
уста. Посоченият по-долу Аждероглу му е подвластен. Същото е
и със записания по-долу Чолак. Подвластни са му Къллъоглу и
Кара Омер.
3. Аянът на Фере, Мехмед Хасеки. Сега е Мехмед ага,
бостанджия на Одрин. След като той станал боставджия, на
мястото си оставил някого, на име Али Молла, и го записал в
Цариград, при което бил произведен хасекия. Той е от
укривателите на даалиите.
4. Коджа Ибрахим. Сега е в Одрин, на служба бостанджи-
башия. Също е произведен хасекия. Укривател е на разбойниците
— даалии Каранлар.
149
5. Емин ага в Хасково. Той е от проклетите укриватели на
разбойниците-даалии, заради което бе издаден ферман и за
неговото премахване. Сега стана мютеселим на Хасково. Но не
бе възможно. (Отнася се към премахването му, а не към новата
му служба, б.м.) Не се даде в ръце, не е заловен.
6. Аянът на Чирмен Осман уста. Сега му е отнето званието
уста. Споменатият по-долу Деведжиоглу му е подвластен.
Деведжиоглу привидно се е покаял.
7. Деведжиоглу от Чирменска каза. От новите разбойници на
Югуртчиоглу и Хаджи Ибрахимоглу. Привидно от 3—4 години
се е покаял. Но разбойниците са под негово началство.
Подвластен е на Осман уста от Чирмен.
8. Токатджикли Сюлейман, сега аян на Султанери. Стар
разбойник-даалия. Привидно се е покаял, но има пръст в цялата
тази размирица.
9. Синап. Известен разбойник. Подвластен е на назъра на
Драма и на Сирозлу Исмаил бей.
10. Аждероглу. Подвластен на Вейсиоглу в Димотишка каза.
Сега е от размирните разбойници. Стар разбойник.
11. Арабаджиоглу. Тъй като се намира в Хасковска каза, под
ръка е на хасковския (Емин) ага при всеки негов призив.
12. Чолак. Стар разбойник. Подвластен на Вейсиоглу.
13. Къллъоглу. Пловдивски жител, подвластен на Вейсиоглу.
14. Кара Омер. Подвластен на Вейсиоглу. Намира се в
Димотишките планини.
15. Кел Омероглу. Стар разбойник. Сега върлува из същите
тия околности.
16. Кара Фейзи е нов разбойник.
17. Манаф Ибрахим е известен разбойник.
18. Коджа Ибрахим Хасеки. От разбойниците-даалии. Сега е
на служба бостанджибашия. Привидно се е покаял, но е
проклетник.
19. Аянът на Одрин Еюб ага. До каква стелен е съучастен в
размириците, знае негово величество, на чието внимание е
представен документ (за това).
20. Аянът на Сяр Исмаил бей. И този има-няма-20 години е
от проклетниците.
21. Назърът на Драма Мехмед Халил ага.“70
Дословно приведеното известие по всяка вероятност трябва
да отнесем не към официалните, а към тайните документи —
„полицейско сведение*1 един вид. То ще да поставило властта в
150
течение на реалното, а не формалното съотношение на силите в
Румелия през годините на примирието. Може би — през първите.
И тъй в сведението фигурират 20 имена, с конто са свързани
допълнително други — на сподвижници или съподчинени. Тия
едри размирици без изключение играели роля из Източна Тракия,
Източното Беломорие и Родопите. Ще рече, дори върху тази не-
обширна територия действували поне двайсетина крупни,
кърджалийски по сыцество водачи. (Най-„северозападният“ от
изброените размирници бил Синап.) Що се отнася до останалите
области на Румелия, те били размирявани от къде по-значителни
главатари или отцепници. Но борбата с тяхното самовластие за-
сега не била пряка задача на Портата — ставало въпрос за хин-
терланда, който осигурявал минимално спокойствие, минимално
продоволствие на столицата. И този частей въпрос обаче вече
изглеждал трудно решим; из Беломорието и Източна Тракия
през примирието укрепнали като аяни Местан ага (Гюмюрджи-
на), Вейсиоглу (Димотика), Мехмед Хасеки (Фере) със заместник
Али Молла, Емин ага (Хасково), Осман уста (Чирмен),
Токатджикли Сюлейман ага (Султанери), Еюб ага (Одрин),
Исмаил бей (Сяр), Мехмед Халил ага (Драма).
Излишно е да припомняме методите и поведението на
въпросните аяни — всеки от тях бил страховито познат и до
1793 г. Туй били узурпатори и насилници, добрали се до аянлък
чрез кървави битки с противниците си, с местного население или
с правителствените войски. В резултат визираната територия
била поделена без остатък помежду им — правого на един аян
към края на века завършвало там, където почвали правата на
съседа му. Никой от тях нямало да удържи ни ден мястото си,
ако не бъдел в състояние всекидневно да го защити. Така на един
преход път от столицата нейният хинтерланд практически се
намирал извън обсега на централизма.
Портата схващала реалния за нея ужас на нещата, а също и
това, че не можела да го отстрани макар частично. Израз на
капитулацията й пред анархията е фактът, че същите носители на
непримиримо центробежки тенденции заемали и придвории или
държавни длъжности. Вейсиоглу бил уста на бостанджиите;
Мехмед ага бил бостацджия на Одрин, а сетне и хасекия; Коджа
Ибрахим бил бостанджибашия на Одрин, произведен и хасекия;
Емин ага бил мютеселим на Хасково; Осман ага бил бостанджий-
ски уста; Мехмед Халил ага бил назър на Драма.
Вероятно в надеждата си да укроти аяните, като ги прибере
под свой надзор или поне ги накара да уседнат, Портата им
151
раздала средни чинове и звания, стремяла се да ги превърне в
свои органи по места или в свои офицери. Замисъл безпадежден,
та дори и явно вреден: аяните разбирали, че техните основни
интереси са в аянлъка, че основната им сила е по места. За тях
били без значение (понеже нямали достатьчно покритие) чинове
и длъжности, с конто ги обличал един призрачен централизъм.
Израсли и наложили се чрез груба сила, надмощни чрез частного
си поземлено богатство или своя парично-лихварски капитал, те
нямали намерение да изоставят реалното си могъщество заради
някакво ненужно им легализиране. Както личи от отделни
вписвания в донесението (за Осман уста напр.), размирниците
леко се лишавали от своята празна длъжност, съобразявайки, че
такава санкция на Портата никак не накърнявала действителното
им място в Румелия.
Уж много политичният ход на Селим III спрямо узурпаторите
на властта му над европейските провинции само придал още
самочувствие на аяните.
Но анализираният документ свидетелствува и за друг,
принципно сыцествен момент: структурата на анархията преди
1796 г. Неправдоподобно е да говорим за структура на едно
хаотично явление, ала анархията в Румелия така се простряла
във време и пространство, дотолкова прерасла във всеобемащо
състояние на тукашнате земи, дотам не срещнала равностойно
противодействие, че през последните години на XVIII в. тя
действително приела структура, създала свои типични вътрегини
съотношения.
Факт, на който заслужава да се спрем, тъй като въпросната
структура имала трайност върху румелийска почва, тъй като тя,
а не опразненият от съдържание централизъм се отразила върху
бита на Румелия. Тъй като с нея се съобразявало тукашното
население в своя стремеж да се самосъхрани и надживее хаоса. То
вече търсело метода на борба срещу злините в своето
всекидневие, адекватни не на строя, поддържан от Портата, а на
структурата на анархията и нейните прояви в конкретен район.
Съвсем ясно е, че тази структура не можела да бъде еданна по
форма и дата. Из Подунавието тя тепърва съзрявала, за да се
наложи неотстъпно за десетилетието между 1798 и 1807 г.
Различен бил статутът на Тракия и Беломорието — тук
специфичните черти на анархията до 1796 г. вече били сглобени в
структура, а именно:
Узнахме, че местните аяни се намирали в своеобразно
съподчинение. Например аянът на Гюмюрджина Местан ага бил
152
сюзерен на Токатджикли Сюлейман ага. Неговият васал дължел
нему аянската си власт над казата Султанери. Тъй като точно
Местан ага „записал" в Цариград васала си за аян на Султане-
рийска каза, то Токатджикли му останал задължен с „покорство
и повиновение". Ферският аян Мехмед Хасеки, който отишъл в
Одрин бостанджия, поставил на своето място Али Молла, заради
което властта дори удостоила Мехмед Хасеки с по-високо звание.
Ще рече, едрите или пък трайно установените на място аяни
узурпирали прерогативите на Портата дотам, че вече те налагали
било съседен, било на собственото си място аян, като при туй „го
записвали" в Цариград. Логично е такива първенци да останели
във васална зависимост спрямо поставилия ги местен властник,
техен сюзерен. С една дума, Портата загубила дори формалното
си право да утвърждава „избраните" аяни — те вече често били
марионетки на някой по-силен свой събрат. Размирието спонтан-
но довело до аянска йерархия.
Но в тази дотук йерархичпа структура откриваме и една черта
по сыцество: към края на века повечето кърджалийски главатари
били тясно свързани с определен аян. И още: кърджалийските
главатари също имали „своя" облает, където действували,
обогатявали се, поддържали властта на местния аян, получавали
от него закрила, подчинявали се на заповедите му. В последна
сметка неочертаният, макар и типичен съюз между аянство и
кърджалийство изкристализирал в неписани, но точно установени
взаимоотношения.
Местан ага например можел „да изведе в планипата" 300—500
души и да ги насочи срещу аяните, казите, селата, конто изберял.
Токатджикли Сюлейман, „ако пожелае, ще изкара на ден 5—6
даалии". Аждероглу, Чолак, Къллъоглу и Кара Омер били
„подвластны на Вейсиоглу", димотишки аян. Коджа Ибрахим,
одрински бостанджибашия, бил укривател на даалиите Каранлар
(вероятно юрушки джемаат, понеже именно полуномадските
общини били означавани така). Главатарят Деведжиоглу бил
обвързан към аяна на Чирмен; Мехмед Синап бил подвластен на
две страни — на назъра на Драма и на аяна на Сяр.
Арабаджиоглу бил „под ръка на хасковския Емин ага при всеки
иегов призив". И пр.
Част от тия главатари с дружините си се намирали „из
планините", без да късат връзка с даден аян, а друга част просто
пребивавали из съответната каза. Взаимоотношенията между
двете страни — между уседналото и подвижното размирие, нека
153
речем — са изразени в следните определения: „покорство**,
„повиновение**, „поставяне**, „изкарва даалии**, „регистрира го“,
„подвластен**, „укривател на разбойници**, „под негово
началство**, „под ръка е“.
Тук не може да бъде дума за случайно назовани взаимо-
връзки. Между непокорните аяни и кърджалийските главатари
имало конкретно определени отношения; размирието вече било
не хаос без разчленими компонента, не сляпа стихия с
непридвидими прояви. То просто изработило нови формы на
власт и корелации във властта, тя била упражнявана въз основа
на специфично свои, непознати дотогава методы. Целият този
процес, зародил се след средата на века с разширяващото се
значение на аянлъка като институция, бил завършен към края на
същия век.
Хаосът преминал в структура. За съжаление не разполагаме с
други сведения, равни по степей на обобщение на току-що анали-
зираното. Тук и там обаче местните спомени също свидетелст-
вуват за структура на властта, изработена от анархията. Така
според родопските предания издигналият се чрез успешно
кърджалийство Мехмед Синап през 1793—1796 г. бил превърнал
Алъкьой в своя „столица**, като станал „баш главатар на
размирниците и хайтите, до когото се допитвали всички други
второ- и третостепенни главатари**. Той разделил Родопите на
девет бунтовни „байрака** (области, годни да дадат един байрак
войскари), оглавявани от по един кърджалийски главатар. Така
Синап властвувал над Чеч, Дертли Мехмед — над Доспат, Топал
Салих — над Девин, Аджи ага — над Ахъчелебийско, Емин ага —
над Кърджалийско и Хасковско и пр.71 Впрочем Мехмед Синап,
най-значителният главатар от Родопите, сам подчинен на Си-
розли Исмаил от Сяр и на назъра на Драма, наложил над плани-
ната специфично управление. Това било вече не безразборно
плячкосване и сляпо насилие — било именно власт, в чиято
основа залегнала кърджалийската „военна организация**. Тя се
отличавала от системата на „аянлък-деребейлика**, макар че била
— на този си етап — тясно обвързана към нея. (Синап бил
подчинен на двамина аяни.)
Такава се оказала фактическата картина на нещата в Южна
България към 1796 г. Що се отнася до Северна България, там
анархията довела до нова структура на властта едва подир
голямата обсада на Видин.
154
ОТМЕНЯНЕ НА ВСЕОБЩАТА
АМНИСТИЯ
В началото на 1796 г. за Селим III било
ясно: обявеното, но така и несъстояло се примирие дало отровни
плодове. То трябвало да бъде формално прекратено, за да
запазела Портата поне привиден авторитет — върховенство, ако
не оперативно ръководство над самозараждащите се сили, конто
идели да се противопоставят на анархията в Румелия. Такива
сили назрявали веред мирното население — веред онази иегова
част, която не се вляла в кърджалийството, ами останала по
дюкяните и домовете си, из ограбените селища и по опожарените
нивя.
Едва ли с надежда за бойна сполука в обявената повторна
офанзива срещу кърджалиите през февруари 1796 г. султанът
назначил за румелийски бейлербей Хакъ паша, възлагайки му —
чрез многословна, но неконкретна инструкция — да подчинял
Румелия. Горчивото красноречие на този документ ни навежда на
мисълта, че през ония години сякаш се създал и развил нарочен
епистоларен жанр: на „противокърджалийски актове“. Иначе
(ако поне половината от съдържанието на въпросния програмен
ферман не би била риторика) следваше да заключим, че всички
описани дотук действия на кърджалиите били тих пролог към
бурната драма, която се разиграла „напоследък“ — т. е. в края на
1795 и началото на 1796 г. Кърджалиите били разеипали издъно
не даден район, ами Румелия. Било дума вече не за отделяй
дружини и главатари, а за всепотапяща анархия72.
Веред този потоп властта все пак различавала някой отделяй
явления, конто особено я стьписвали. Това например, че размир-
ниците (наречени тук между другото „изменници, вероотстъп-
ници“) вършели подривното си дело в содружество с христия-
ните от Румелия13. Това, че кърджалийските вождове се
събирали из разни средища да координират своите бъдещи
действия74. Че „въетаналото население" подкрепило тия им
действия чрез съгледвачество, чрез снабдяване и укривателство, а
също и чрез притока си към дружините им75.
Затуй и Селим III отменил амнистията — той бил осъзнал, че
главатарите са я изкористили, за да си осигурят безнаказаност в
противодържавни престъпления. Впрочем султанът вменил в
дълг на Хакъ паша следните мерки: да поемел командуването на
орта топчии, а също и на мобилизираните от Анадола части, с
155
конто да действува отсам Проливите. Да се установял в Одрин,
откъдето ще водят начало наказателните му експедиции. Да
блокирал ония селища, където кърджалийските първенци се
събират на съвещания. Да прочистел „долините, склоновете,
върховете, полята, пещерите и проходите" от размирници. Да
заставел въстаналото население да носи нарочно облекло, за да
бъде то разпознавано. Срещу кърджалийските дружини следвало
да се воюва с артилерия. Да бъдели унищожавани селищата,
известии като източници или скривалища на кърджалии. Да
бъдели екзекутирани всички чиновници, сановници или военни
чинове, заподозрени като кърджалийски съмишленици и съдейци.
Но цялото това бълнуване Хакъ паша бил задължен да въплъти,
без лично да напуска Одрин и без много да отдалечава от града
своите бойци, за да не ги рискува76.
За изследването са по-сыцествени ония пасажи от цитираната
абсурдна заповед, където се правят констатации: „трябва да
признаем, че в Румелия съществува пълна анархия, че властта е
премахната, законите не съществуват, страната е разсипана и
редът не може да бъде възстановен, защото е излязъл вън от не-
обходимите граници."77 А поводът за отменяне на амнистията
бил там, че кърджалийските дружини вече обсадили и нападали
големи градове, като Гюмюрджина, Пловдив, Татар Пазарджик,
Димотика и подстьпите към Одрин, и трайно се наставили в не
по-малко важни центрове, като Хасково, Султанери, Гю-
мюрджина, Ахъчелеби и пр.78
Що се отнася пък до заповедите на Хакъ паша, те също били
неизпълними до абсурд. Излишно е дори да ги тълкуваме — най-
повърхностно сравнение между пожеланията на главнокоманду-
ващия и описанието на сыцевременните събития ще ни увери, че
диктаторските му пълномощия били всъщност кух звук.
Съмнения в изхода на офанзивата срещу кърджалиите ще да
хранел сам Селим III. В края.на смелите му препоръки до Хакъ
паша намираме иначе необяснимо нареждане: главнокомандува-
щият да не се отлъчвал от Одрин и да не отпращал войските си
навътре в Румелия. Тоест Селим III допускал с право, че и новият
пълпомощник ще си седи в Одрин, обсаден от размирието.
Никакви външни по отношение на анархията сили вече не могли
да й се противопоставят.
156
БЕЛЕЖКИ
1 Meriage. Notes sur Paswantoglu.
2 Цит. по Атанасов, Щ., c. 51.
3 НДПСВ, c. 7.
* Mdriage. Цит. съч.
3 ТДДОП, 29—34. За оценките на недвижимостта от него време срв.
Тодоров, Н. Балканскнят град. С., 1972, с. 142 и сл.
6 НДПСВ, с. 25.
7 Атанасов, Щ. Цит. съч., с. 51.
• Софроний Врачански. Автобиография и други съчинения. С., 1943, с.
98.
• Сигн. СФ 25/7.
10 ТИСУ, 191—193.
" Сигн. ОАК 89/9.
12 Сигн. СФ 19/13.
11 Сигн. СМ 3/12.
14 Schlechta-H'sserd. О. v. Die Revolution in Constantinopel in der Jahre in
1807 und 1808. Wien, 1882, p. 43.
15 Окръжен музей в Смолян. Осм. док. № 9.
14 Сигн. ОАК 251/45.
17 Сигн. СК 7/2.
18 Сигн. ОАК 13/24.
19 Сигн. СК 7/2.
20 Пак там.
21 Сигн. МК 25/14.
22 Сигн. СК 7/2.
23 Пак там.
24 Сигн. ОАК 91/60.
25 Пак там.
24 Сигн. ОАК 91/32.
27 Сигн. ОАК 91/60.
28 Сигн. КТ 35/23.
29 Сигн. ОАК 91/60.
30 Сигн. ОАК 85/38.
31 Сигн. ф. 88, ед. 1309.
32 V zunc,ar\th. I. И. Meshur Rumeli Ayanlarindan Tirsenikli Ismail, Ydik oglu
Suleyman agalar ve Alemdar Mustafa pa$a. Istanbul, 1942, 8—10.
33 Сигн. CE 4/4.
34 Сигн. CE 5/85.
33 Сигн. OAK 77/19.
34 Цит. по Атанасов, Щ. Цит. съч., с. 49.
37 Сиги. СК 7/2.
38 Miriage. Цит. съч.
39 ТИСР, 194—195.
40 Пак там, 155—159.
41 Сигн. ОАК 141/6.
42 Сигн. ОАК 9/34.
43 Meriage. Цит. съч.
44 Иречек, К. История болгар. Одесса, 1871, с. 633.
43 Косев, Д. Към изясняване на някой проблеми от историята на България
през XVIII и началото на XIX в. — ИПр, № 2—3, с. 28 и сл.
157
44 История на България. Т. 1, с. 321; Атанасов, Щ. Цит. съч., с. 53.
47 Софроний Врачански. Автобиография, с. 101.
48 Сигн. ВД 115/4.
48 Сигн. ВД 120/5.
50 Сигн. ВД 120/4.
’* Сигн. ВД 115/4.
51 Сигн. ОАК 9/34.
” Сигн. ОАК 37/18.
54 Паж там.
“ Сигн. ОАК 5/17.
54 Сигн. ОАК 37/18.
” Сигн. ЛМ 19/9.
»• Сигн. ОАК 37/35.
” Uzunqar\ili. I. Н. Цит. съч., с. 10, 33.
40 Сигн. ОАК 9/27.
41 Сигн. БЦ 15/7.
42 Сигн. ОАК 94/40.
41 Сигн. ОАК 171/16.
44 Арш, Л. Г. Албания и Эпир в конце XVIII — начале XX в. М., 1963,
161—174.
45 ТИСУ, с. 196.
44 Сигн. ОАК 207/9.
47 ТИСУ, с. 197.
48 ТДДК, 3 -13.
44 Сигн. ОАК 9/23.
70 Karal, Е. Z. Selim Ш-йп, Hatti-humayunlan. Ankara, 1942, 15—17.
71 Дечев, В. Миналото на Чепеларе. Ч. 2. С., 1928, с. 128.
72 ТДДК, 1—4.
72 Паж там, с. 5.
74 Паж там, с. 9.
” Пак там.
74 Паж там, 6—12.
77 Пак там, с. 7.
78 Паж там, с. 6.
158
Глава 4
ГОЛЕМИЯТ ПОХОД
СРЕЩУ ВИДИН
(1797—1799)
След 1796 г. кърджалийството, а и
феодалната анархия изобщо достигнали най-високия си връх, за
да се задържат с години там. Румелийските земи заживели под
своя самосъзрял ред. Румелия и Цариград се оказали в същинска
война; правителствените походи из Румелия били наказателни
експедиции на вража земя. Местното население, убедено, че тия
войски са върли негови врагове не по-малко от размирниците,
отхвърлило всякакви поданически задължения към Портата — то
изработило собствени методи за самоорганизация и самоотбрана
срещу напастта от две посоки.
Що се касае до самозванците из Румелия, след 1796 г. те вече
разполагали със свободна територия, те се групирали, устано-
вили сьподчинение или договорни отношения помежду си. Би
било неточно да говорим за техни сериозни действия против
централизма през посочените години. Централизмът бил факти-
чески слабо представен из Румелия, та къде по-значими за
главатарите или отцепените аяни се очертали сега конфликтите
помежду им — борбата за преразпределяне на овладените
територии, сфери на влияние или за сюзеренитет.
Опитала дотук и позорни амнистии, и безплодни наказателни
експедиции, Портата занапред пак ще се мята от една към друга
гибелна крайност, ще извършва сякаш нарочно онова, което
стимулира анархията в Румелия. Нека не отдаваме тези мерки —
159
коя от коя по-нелепи — на дьржавническо късогледство у Селим
III. Той бил оставен без избор. Наследството на Османовци било
прекалено тежко, та имало преголяма инерция из наклона на
разрухата.
Новото, което периодьт от 1796 г. внася в изследването на
анархията, е обогатената разполагаема документация. Събития-
та в Румелия сега добили такъв размах, че привлекли интереса на
европейските сили. Беглите и неточни, неиздържащи проверка
при засичането им с османски източници донесения на диплома-
тическите агента в Цариград, датирани от го дините до 1796,
отстъпили място на понякога всекидневна информация не само
върху събитията, но и за състоянието на духовете в столицата, за
пренията в Дивана. Европейските агента от своя страна
заполнили да поддържат агентура освен в Цариград и в някой
провинциалки градове; изпращали свои тайни съгледвачи, за да
си осигурят точна картина на анархията; стремели се да вникнат
в същината на нещата там.
ПРОТИВОКЪРДЖАЛИЙСКАТА
ОФАНЗИВА И КЪРДЖАЛИЙСКАТА
КОНТРАОФАНЗИВА ОТ 1796—1797 г.
Хакъ паша, новият пълномощник срещу
кърджалийството, проявил известна активност през 1796 г. Той
нападнал с. Алъкьой, където бил си построил „конаци и кули“, за
да съхранява ограбено богатство прословутият родопски глава-
тар Мехмед Синап, разсипал ги с артилерия и убил Синап.
Многобройните легенда из Родопите, посветени на тъмните
подвизи, на грамадпото богатство и на садистичната жестокост
на помашкия главатар, несъмнено съдържат исторически правда,
макар че датират почти единодушно смъртта на Синап след
1800 г.1 При все това други, пак родопски предания силно
героизират този главатар2.
По данни от дипломатическите донесения Синап се съпро-
тивлявалхрещу Хакъ паша с 600 души свои хора, но не устоял на
артилерийския обстрел. Едва след смъртта му станало известно,
че бил провождал по 200 кесии (акчета или грошове?) на кехаята
на султанката-майка, Юсуф ага3. Другояче казано, Синап ще да
дьлжал успехите си не толкоз на своята дружина и на многоброй-
160
ните си сподвижницы по места, колкото на интереса, който бил
вложил в тия успехи всемогыцият Юсуф ага. Тази пряка връзка
между един от пай-свирепите главатари и фаворита на
султанката майка свидетелствува докъде била проникнала
корупцията веред висшите кръгове. Нека припомним, че наред с
Юсуф ага в Малкия диван заседавали „прогресивните съветници"
на Селим III, мыслители и автори, като Махмуд Райф ефенди,
Татарджик Абдулла, Сеид Мустафа Ремиз ефенди и пр.4 И все
пак подкупничеството, което прояждало целия имперски апарат,
засегнало дори създателите на „низам-и джедид“.
Разгромът на Синап навярно бил един от не многото успехи на
Хакъ паша. Както ще видим, пашата ограничавал наказателните
си набези из Тракия и Беломорието, отбягвайки да се отдалечава
от Одрин. Съвременниците призиават на Хакъ паша неговите
усилия да се справи с кърджалийството, нападенията му над
райони, известии като кърджалийски убежища. Но анархията
намирала прекалено много пътища, за да ги пресече той с нака-
зателни експедиции. Чрез жестоки до кръвожадност репресии
Хакъ не само наострил против себе си аяните, мирното
население, но и се оказал изолнран от всякаква подкрепа в
Румелия — изоставили го дори личните му сеймени. За да си
гарантира какъв-годе боен ефектив, Хакъ паша поиб'тнал до
съдбоносна за каузата на властта мярка: през 1797 г. той наел на
своя служба даалии и арнаути — 5000—6000 човека. Таха
двуостра войска държел той на стан под Одрин, с нея
предприемал акции из близките райони5.
Такова развитие в офанзивата на Хакъ паша следва да
означим без уговорки като провал. Но едва ли само поведението
на командуващия отблъснало местните аяни: аянската институ-
ция била по органиката си противоцентралистична. Цялата
структура па властта над Румелия изключвала успеха на
правителственмте експедиции тук.
Зимата на 1796—1797 г. била добър повод за Хакъ паша да
оправдае безпътицата си. Кърджалиите се изтеглили из мъчно
доегьпните планински места, а пашата все пак извършил до 10
февруари няколко обиколки из Тракия. После се обявил за болен
и заседнал в Пловдив. През туй време Кара Фейзи шетал из
равнината6. Големият пожар в Пловдив през сыция този месец
бил дело на правителствените войски, конто се държели като
кърджалии. Хакъ паша ги отвел към Казанлък, за да попречи на
някой едри главатари от Тракия да преминат в Северна
България7.
11 Кърджалийско време
161
Надеждите, възложени върху Хакъ паша преди една година,
не се оправдали. Безразборните екзекуции, конто извършил над
сподвижници на размирието, оказали се под ръка; разривът му с
аяните из Тракия; неприятелството иа Юсуф ага, когото
убийството иа Синап лишило от голям и редовен приход —
всичко това изиграло ролята си. През май 1797 г. пълномощ-
никът срещу анархията бил снет. Решаваща за уволнението уж
била голямата кърджалийска контраофанзива, която почнала
през пролетта и предизвикала паника в столицата8.
Тъй като Хакъ трябвало да замине за новото си местоназна-
чение, Белград (по-скоро заточение, при тамошните чести
бунтове), той разпуснал войската си, съставена предимно от
кърджалии. Под претекста, че не бил им заплатил, те разграбили
и опожарили Калофер. Твърде бледо упование възлагала властта
върху Мустафа паша, новия румелийски бейлербей. Портата му
изпратила 600 топчии, но и той държел на плата 1000 кърджалии,
„тъй като бил родом от Гюмюрджина, голямо кърджалийско
гнездо". Очаквал се конфликт между него и аяна на София, с
когото имал стара вражда9. Ще рече, новият бейлербей нямал
достъп дори до центъра на бейлербейството си.
Никакви оптимистични събития не последвали смяната на
главнокомандуващия. Големи размирни съединения опустоша-
вали двата бряга на Марица, укрепявайки се в някои тракийски
села. Тази контраофанзива се центрирала в многочислен кърджа-
лийски „поход". Той разорил селшцата непосредствено под
Одрин, след като бил свършил същото в Пловдивско и Чирмен-
ско. Местните аяни получавали ултиматум от знаменития вече
Кара Фейзи, с който той им изисквал крупни суми (по 10 хиляди
гроша в пари и толкова в натура), за да опразнел околността. От
Одрин — като град многолюден и богат — било изискано още
повече. Над 20 000 бежанци от изстрадалата Източна Тракия
потърсили приют зад стените на Цариград, като изнесли из огъня
единая гол живот. Но анархията имала вече яки пипала в самата
столица — тук бил разкрит голям заговор в полза на румелий-
ските размирници. По някои слухове, ликвидирани били 1500
заговорници, докато арестите продължавали10.
Дори не всички сведения в това дипломатическо донесение да
бъдат верни, явно е, че през лятото на 1797 г. кърджалийството
приело незнаен дотогава размах. Той бил не само териториален
(въпреки че и териториално бил внушителен); нападенията на
Кара Фейзи и други тежки главатари непосредствено заплашвали
162
Одрин, събирали от големи селища тежък трибут, парализирали
одринската войска. Освен туй обаче кърджалийството надрас-
нало собствените си бойни методы, образувало походи. Те му
осигурявали победи и едра печалба. Така офанзивата на Хакъ
паша всыиност заставила кърджалийството да се уедри, а това
му позволило да се впусне в походи. Този качествен момент в
развитието на изследваното явление трябва да бъде силно под-
чертан в противовес на всеобщото схващане за стихийная
характер на явлението. Явно е обаче, че през 1797 г. кърджалий-
ството вече било не съвсем стихийно, щом образувало съедине-
ния и дори походи към столицата. Този прелом бил предшест-
вуван от „съвещания" на размирниците, споменати във фермана
по отменяване на амнистията. Тоест кърджалийството се
стремяло да координира своите хаотични дотогава действия,
съсредоточавайки ги срещу централизма.
Що се отнася до големия противодържавен заговор в
Цариград, дял в него вероятно имал Пазвантоглу, който именно
през 1797 г. взел да се занимава и с агитация. Не е изключено
някой от главатарите също да бил се сдобил с привърженици в
Цариград; походът на кърджалиите из Източна Тракия бииз-
глеждал неоправ дано дързък, ако не подозрем тайно съдействие за
сполуките му и отгоре. Все в този ред нека отбележим, че през юни
избухнали еничарски бунтове в Смирна, Кандия и другаде — по-
кровителството, което Пазвантоглу обявил, че поема надоскър-
бените от Селимовите реформи оджаклии, донесло резултат11.
В такава обстановка Мустафа паша получил, а сетне и
отправил заповед до длъжностните лица в Софийско и
Пазарджишко за преследване на кърджалиите, разбита от Хакъ
паша и укрили се в планините, в местността Лъджа между
Гюмюрджина и Фереджик12. Но след като цяла Източна Тракия
била заляна от размирници, какво би допринесло изтребването
на една дружина, установила се в дадена местност? Не е
изключено властта да се опитвала да довърши всыцност
единствената си засега победа над кърджалиите: разгрома на
Синап. И наистина акцията протекла успешно за Мустафа
паша13.
Кърджалийските победи из Източна Тракия ставали тъй за-
страшителни, че срещу „похода" трябвало да бъде призован от
Анадола бейлербеят й Ало паша. Той идел на помощ на Одрин с
10 000 еничарски бойци, понеже градът не само бил обсаден от
кърджалиите, ами те заели вече и някои негови предградия, за да
163
упражнят натиск и да получат изыскания голям откуп14. Наме-
сата на Ало паша била ефикасна. Неговите многочислени бойци
още не били заразени от въздуха на Румелия. Кърджалиите,
во дени от Кара Фейзи, се озовали между войските на Ало паша и
Мустафа паша. Затуй отстъпили към планините, но правителст-
вените части не ги преследвали по разбираеми съображения15.
За отбелязване е, че през лятото иа 1797 г. правителстзените
войски неочаквано печелят някой схватки с кърджалийството.
Това може да се обясни с две причини. Първо: наглостта на
кърджалиите стигнала дотам, че те вече напъплили Източна
Тракия. позволили си обсада на втория имперски град на
Балканите, Одрин. А из тия равнинни, близки до столицата места
бойците на Портата се усещали що-годе сигурни, т. е. смеели да
се появят. Второ: Портата хвърлила значителни анадолски части
в Румелия — дислокация, която била замислена от 1796 г. Както
бе подчертано, румелийските еялетлии, сеймени и пр. наемници
се оказали досущ негодяи, когато било въпрос до сражения
против кърджалиите. Между едните и другите фактически не
сыцествувала разлика в произход и социална принадлежност, а
оттам — ив умонастроенията им. Затуй пък анадолскмте части
тук се чувствували завоеватели — външна сила, враждебна на
Румелия. Само така си обясняваме иначе изненадващите сполуки
на Ало паша.
Той по-право бил назначен за един от тримата комавдуващи
срещу размирието (успоредно с Мустафа паша в София и Осман
паша в Силистра) през юни16, но влязъл в бой през юли.
Султанът възлагал големи очаквания именно на анадолците.
Понеже било ясно, че настъплението срещу кърджалийските сили
не може да успее само при един фронт, тъй като размирниците се
укривали из планините и опазвали от унищожение, необходимо
било да бъдат те притиснати едновременно от три страни —
откъм Северна България, Софийско и Одринско. Селим III (все в
стила на „противокърджалийската епистолика“) излагал оптими-
стични планове. По повод размирните сполуки на бившия
севлиевски войвода Али и на Гяур Имам (сполуки, конто
позволили на двамата главатари да овладеят Плевенско,
Ловешко, Търповско и Никополско) султанът начертал страте-
гема за тристранно настъпление срещу Средна Северна България,
което следвало да я прочисти основно17.
Много скоро се разбрало обаче, че командуващите не смеели
да придвижат войските си, за да не ги срещнат. Така Мустафа
164
паша не помръднал на изток от Пазарджик, а Ало си седял в
Одрин. Първият твърдял, че държи бойците си в Пазарджик, за
да попречи на кърджалиите от двата бряга на Марица да се
обединят. Ало паша пък бил практически обсаден от 2000
кърджалии, конто разорили Одринско и застрашавали самия
стан па пашата18. Поведението на войските му било по-зло и от
кърджалийско. Полудивите анадолци стрували па населението от
Одринско 7000 гроша дневно освен контрибуцията от 100 кесии,
освен пладпешкия грабеж, поради който местните жители
затворили и взели да охрапяват одринскиге безистени и пазари.
Тъй пребиваването на анадолските войски в Източна Тракия й се
отразило по-тежко от кърджалийската напаст. А едрите
главатари най-сетне се изтеглили, но не по-далеч от Казанлък,
където се установили да наблюдават движенията на пашите19.
Тъй или иначе тройного командувапе припечелило известии
успехи. В Цариград те били представени като край на
кърджалийската опасност. Говорело се упорито, че част от
главатарите отново щели да се съберат на съвещание с
представители на властта, а то щяло да бъде последвано от нова
амнистия. Извън това решено било да се включат повече
размирници във войската, като арнаутите бъдели прибавени към
силите на Мустафа паша, а кърджалиите — към анадолските
части на Ало паша20.
Тази игра монотонно се повтаряла. Портата бързала да обяви
ефимерните си сполуки за съдбоносна победа и мигновено да
дари амнистия на държавните престьпници, конто продължавали
да узурпират властта й по места. Защото — също еднообразно —
тя замисляла следващия си стратегически ход: нова офанзива
против Пазвантоглу.
Тези свои две основни задачи — кърджалийството и Пазвант-
оглу — Портата възнамерявала да ликвидира поотделно.
Опитвайки поход против Видин, властта ампистирала главата-
рите; опитвайки поход против главатарите, тя амнистирала
Пазвантоглу.
Впрочем докато сменяла главнокомандуващи срещу кърджа-
лийството отсам Балкана, докато печелела тук сражения или си
внушавала, че ги печели, властта изтървала положението отвъд
Балкана. Там сьщата 1797 г. окончателно поляризирала местните
сили, предизвестявайки, че откъсването на Северна България от
властта на Дивана предстои непосредствено.
165
ВОЕННИ,
ВЪТРЕШНОПОЛИТИЧЕСКИ
И ВЪНШНОПОЛИТИЧЕСКИ ХОДОВЕ
НА ПАЗВАНТОГЛУ ПРЕЗ 1797 г.
Самият Пазвантоглу през въпросната
година променял на няколко цъти диспозицията си спрямо
Портата, показвайки на какво е способен като честолюбец,
демагог, политик и стратег. Неговата агитация проникнала и
намерила добра почва дори в някой столични среди, с което
интересы на външните сили към видинския отцепник (по чин все
още само еничарски ага на крепостта) пораснал.
След февруари 1796 г. започнала офанзивата на Хакъ паша,
през май 1797 г. тя била продължена от Мустафа паша, а през
юни към нея присъединил анадолците си Ало паша. Това прину-
дило част от кърджалийските съединения, действуващи дотогаз
из Южна България, да се прехвърлят в Северна. Из пътя си те
спрели в Казанлъшко, подлагайки го на грабеж и палеж. Въпреки
ферманите никой командуващ не бил овладял старопланинските
проходи, през конто размирниците спокойно премипали. Про-
ходната защита била възложена на местното население21. Но,
общо взето, до лятото на 1797 г. кърджалийската концентрация
северно от Балкана се увеличила.
Още на 13 февруари севлиевският войвода Хасекизаде Хасан
ага доклад вал за големи кърджалийски нападения над Търново,
Севлиево и Никопол — този доклад трябвало да бъде тайно
препратен до Портата чрез един никополец без определено
звание. В допълнение към пего доклад войводата приложил
втори, от същата дата, с който уведомявал властта, че
нападащите главатари били „хора на Пазвантоглу**22. Така
верният на властта войвода я уведомил за събитията, намирайки
се под вража обсада в Севлиево.
Той,уви, не знаел всичко по въпроса: през февруари Търново
било не само нападнато, но и превзето от голямо кърджалийско
съединение начело с все още неизвестния Кьопрюлюоглу, беглец
из Белград. Подозирали го, че бил направляван от Пазвантоглу,
който през същия месец се държал в привидно покорство. Като
контрамярка Хакъ паша разположил войска в Казанлък, за да не
позволи на кърджалиите да заемат Разградско и Русенско или да
се върнат в Тракия, тъй като имали много съчувственици дори в
Одрин и Цариград23.
166
В тия най-големи центрове ужасът пред Пазвантоглу
нараствал — говорело се, че освен Търново били овладели и
Сливен, Свищов, Ниш. Австрийският интернунций смятал, че
слуховете приписват на отцепника всыцност неорганизираните
действия на даалии или белградски еничари, конто „боготворели
своя вожд заради справедливостта, дързостта и щедростта му“24.
Пани ката обхващала и малцината оцелели представители на
Портата в Северна България; те настояли силистренският валия
да придвижел войската си до Никопол, за да парира по-
нататъшните подстрекателства на Пазвантоглу25. А мухафъзът
на Видин Абди паша бил дотам парализиран от съчувствениците
на отцепника, че не успявал да отправи дори един куриер до
Портата, ами си служен с тайни връзки. Чрез тях той я уведомил
как вече не смогва да следи низкмте козни на Пазвантоглу, конто
изниквали с голяма честота. Напоследък Осман бил се срещнал с
бившия войвода на Севлиево — Али ага. Понеже заповедите
изисквали и от Видин да бъдат изпратени войски в помощ на
Хакъ паша, видинският мухафъз събрал 3000 души, но подозирал
началниците им в сговор с Пазвантоглу.
Пристигнала в Търновско, въпросната войска останала без
снабдяване, та заплашвала с бунтове и грабеж. В замяна на туй
наоколо държали по 1000 души Тръстениклиоглу и Гяур Имам. А
агитатори за „видинските работи“ вече проникнали надалеко,
дори в Битоля. По сыцото време в Добруджа (в тила на Тръсте-
никлиоглу, който вече се очертавал като евентуален, макар
твърде несигурен съюзник на Портата в Северна България) раз-
мириците се усилили. Там като „човек на Пазвантоглу" се про-
явил Йълъкоглу, който вилнеел из Добричко от началото на
годината. Той нападнал с 300 души дружина Добрич, но бил от-
блъснат от гражданите, дал жертви и се оттеглил, продължа-
вайки да съсипва околността26.
Следователно хората на властта в Северна България били
недееспособни — щом се оставили Пазвантоглу да ги притисне
от две страни. Връх в дързостта на видинския еничарски ага било
нападението над Никополската крепост — една от най-важните
за Портата опори отвъд Балкана. Никопол бил обезкръвен
поради върлуващата чума, но едва ли там трябва да търсим
причините за капитулацията му. Падането на Никопол, неговото
опожаряване и разорение накарало Портата да призове към тази
своя последна вярна крепост в Подунавието войски чак от
Шкодра, Крушево и Вълчитрън27, понеже не смеела да разчита на
бойци, събрани от близки до огнището на бунта райони.
167
През март до столицата си пробила път прокламацията,
обявена от Пазвантоглу, след като превзел Никопол. И тъй още
привидно покорен през февруари, той скоро открито изстъпил
срещу Портата. А прокламацията му заслужава внимание като
част от многопосочната демагогия на отцепника.
„...Пазвантоглу, който току-що развя знамето на бунта,
заявява в тази прокламация, че той стоял начело не на скитници,
нито обирници, както би могло да се повярва или пък хитро да се
разпространява, а на истински чисти мюсюлмани, движени от
същите принципи като него и грабнали като него оръжие, за да
опазят мюсюлманската вяра и да удържат целостта и чистотата
на османските нрави и обичаи срещу корумпираната власт,
стараеща се да ги подмени с всичко най-долно и развратно от
европейските и пенавиждащо военната дисциплина — нещо,
което нито той, нито хората му някога ще възприемат.
Пазвангоглу завършва със заплахата да се появи в самия
Цариград начело на сто хиляди души, за да взриви тези ново-
въведения, съдбоносни за Османската империя, чиито устои те
подкопават и предизвестяват близката й гибел, ако правителст-
вото не побърза да ги отмени."
По-нататък, съобщавайки на емигрантския френски крал
Луи XVIII някои собствени наблюдения, неговият представител
при Портата Шалгрен писал: „Ако би било възможно да изпълни
заплахата си, Пазвантоглу ще се опре тук на 2/3 от истинските
мюсюлмани, възмутени, както него, от опасните новости. Те
говорят за тях с толкова презрение, с колкото и ненавист. А
еничарите несъмнено ще увеличат неговите сили... Той карал да
го наричат султан Осман, на името на прочутия халиф, наследил
Омар..."28
Аналогични сведения отправил до своего правителство и
австрийският интернунций Рат-Кил. С тази разлика, че се спрял
предимно върху политиката на отцепника по отношение на
християнското население в Северна България, изтъквайки
популярн'остта на Пазвантоглу29. В такъв смисъл се изразили и
руските консули в Букурещ или Яш — те пък били склоняй силно
да преувеличат човешките ресурси, с конто Позвантоглу
разполагал. Руските представители ги определяли на 120 000
човека30.
Интересът на европейските сили към отцепника не бил
случаен — той щял да изиграе съдбоноспа роля за Пазвантоглу и
видинското отцепничество. Последнего десетилетие па XVIII в.
168
било запълнено с преломния конфликт, започнал от Франция и
разразил се в брожения из някои други европейски страни.
Легитимизмът бил нащрек, в отбрана пред ранната военна
експанзия на Френската република от 1797 г., а събитията из
Румелия започвали да му напомнят неговия крах на Запад. При
цялага мюсюлманска реакционност на част от програмата му в
друга нейна част Пазвантоглу прокламирал опасяи новости по
отношение на експлоатираните. Това било достатьчно, за да бъде
алармиран застрашеният от Френската революция феодален
легитимизъм. В отцепничеството на Пазвантоглу европейските
наблюдатели долавяли призрака на една нова граждански война
— в Румелия. Твърде показателно издава ужаса пред нея
В. П. Кочубей: „Разбойниците са превърнали Румелия във втора
Вандея.*'31
Осман Пазвантоглу отлично съзнавал, че неговото отцепни-
чество привлича погледите на външни сили към Видин. За
отцепника било ясно, че интересът на Русия или Австрия към
него е недоброжелателен — двата вековни врагове на Турция
именно в този исторически момент били особено заинтересовани
в мира из балканските провинции на Османската империя. Затуй
пък възвестеното още през 1792 г. от Конвента решение да бъде
оказвана военна помощ на всяко революционно движение из
Европа обнадеждило и Пазвантоглу. Всъщност сведенията за
пегови връзки с Франция датират от 1797 г.
През март Обер дю Байе, предсгавител на Директорията в
Цариград, уведомил правителството си, че чрез посредничест-
вото на „един грък“ получил от Пазвантоглу послание, в което
отцеиникът възхвалявал новата държавна уредба на револю-
ционна Франция, показвайки колко е информиран в международ-
ната политика. „Нали усещате, гражданине министър — писал
Дю Байе на Талейран, — че този така образован човек един ден
или ще управлява империята, или ще бъде убит.**32
По-нататъшните бойни операции на отцепника из Се»уерпа
България били следени от представителя на Директорията в
Букурещ — Кара Сен Сир, — който от есенга на 1797 г. бил
акредитиран в Цариград. Сен Сир именно разкрил осведоменост
по случая Пазвантоглу, давайки висока оценка па личните
качества и на умната и перспективна вътрешна политика на
отцепника: „Той е укрепил добре Видин на Дунава и непрестанно
поддържа гарнизон от 12 000 души, всички дълбоко предани на
каузата му. Оттам разпраща заповеди, издава присъди по
169
вероизповедни и административна въпроси. Правосъдието му е
твърдо и бързо върху подвластната му земя, която обхваща
почти цяла България. От него се боят. Населението там е
товарено с по-малко данъци, отколкото в останала Турция —
това е една от основните черти на неговата политика.4*33
Като я описва от ясни буржоазни позиции, Сен Сир дефинира
и целите на външната политика на Пазвантоглу: „Той не обича
русите и не може да понася немците. Но този бунтовник знае, че
не би устоял срещу Портата, ако една външна сила се обяви
против него, освен ако друга пък не би го подкрепила — ето
истинския възел на политиката му.“34
По това време Пазвантоглу вече бил опитал да се свърже с
Директорията чрез цариградския й представител. Той бил
отправил и до Сен Сир „един от своите приближени секретари,
грък“, след което многократно сондирал представителя на
Директорията за нейното разположение към каузата му.
Резервите на Сен Сир, неупълномощен да преговаря с един
буитовник, постепенно били преодолени — той все по-горещо
препоръчвал на Талейран отцепника, когото гледал тук едва ли
не като идеен съмишленик35. Но до края па 1797 г. Директорията
не се ангажирала с никакви връзки с Пазвантоглу. Очевидно до
мира в Кампо Формио тя поддържала начертаната от Конвента
източна политика: да не си създава допълнителен враг в лицето
на Портата чрез революционна агитация из Турция36.
Впрочем, докато активно работел за разширяване на своите
владения, Пазвантоглу гледал далеч — той правел опит да се
заяви в голямото раздвижване из Европа, предизвикано от
ранните походи на Френската република; правел опити да
създаде външна подкрепа за своето растящо честолюбие. Мирът
в Кампо Формио, който между другого сложил край на
венецианската власт над някой йонийски острови, ги обособил в
република под френско управление. Фрепските власти веднага
потърсили връзки с пашите-отцепници, албанци; така започнали
взаимоотношенията между Али Тепеделенли и Директорията
например37. Добре въведен в международната политика (Сен
Сир допринасял немалко в тази насока, осведомявайки редовно
видинския си агент по тамошните събития)38, Пазвантоглу с
право смятал, че Директорията ще направи завой в източната си
политика, понеже вече имала свои интереси на Балканите. Тъкмо
той настойчиво взел да търси нейното приятелство, през ранната
зима на 1797 г. постоянният му агент бил арестуван в Цариград и
170
убит след жестоки изтезания39. Това за кратко прекъснало
връзките между Видин и Директорията, възобновени едва при
големия поход против Видин.
Но нека се върнем към пролетта на 1797 г., за да проследим
военните прояви на Пазвантоглу, конто принудили Портата към
въпросния поход.
Докато султанът се колебаел между нов опит за офанзива или
за компромис с едрите главатари, тайната среща между
Пазвантоглу и бившия севлиевски войвода дала резултати: през
март последният с 400—500 конни кърджалии превзел Плевен.
Валията на Силистра Осман паша междувременно заседлал в
Никопол, но чакал още подкрепления, за да потегли срещу
Плевен. А в Плевен вече били пристигнали и главатарите
Маджар Али и Гяур Имам с големи съединения. Валийските
шпиони донасяли непрестанно за успехи на кърджалиите:
разорени били 7—8 никополски села, понеже валията се намирал
именно в Никопол. В замяна на туй обаче редица селища във
Врачанско, Видинско, Нишко, Оряховско, Плевенско и Ловчан-
ско били се присъединили изцяло към кърджалийския съюз.
Всички техни жители, годни да носят оръжие, си подали ръка с
кърджалиите, та валията не набрал от изброените области
никакво опълчение. Заявявайки, че ще упорствува в борбата си
срещу размирниците, Осман паша все пак съветвал да бъдат
изслушани представители на онова население, което се съюзило с
кърджалиите40.
Така през февруари—април Пазвантоглу разширил тери-
торията от Видин до Габрово, Търново и Свищов. От това време
датира и едно застрашително за централната власт явление:
редица селища из Северна България се обявили на страната на
Пазвантоглу, взели да поддържат с оръжие или чрез снабдяване
неговото отцепничество. Тоест още преди големия поход против
Видин населението на част от Северна България вече било
привлечено от Пазвантоглу, който му обещал смекчена експлоа-
тация и равноправно отношение към християните.
Авторитетьт на Пазвантоглу растял — из Румелия агентите
на Австрия не били чули лоша дума за отцепника. Напротив:
населението му желаело успехи. От тази позиция на реално над-
мощие той започнал открити преговори с Портата, използувайки
посредничеството на влашкия княз. Пазвантоглу обещавал да
отдели своята войска от кърджалийските части и отричал
участието си във всякакви противодържавни действия, като
171
хвърлял вината за безредиците в Румелия върху днетия Хакъ
паша41. През май 1797 г. отцепникът действително преустановил
явни връзки с главатарите на Средна Северна България. Това
обнадеждило централната власт. В началото на юли на
румелийския бейлербей Мустафа паша било наредено да съедини
силите си с тези на анадолския — Ало паша, та двама да
потеглят срещу кърджалийските дружини, разположени из
Ловешко, Търновско и Никополско. В тази акция трябвало да
участвува и валията на Силистра Осман паша42. (Разпорежда-
нето не споменава Пазвантоглу, неминуемо обвиняван през пред-
ходните месеци за всички безобразия на кърджалиите отвъд
Балкана.) Изводът, че през лятото на 1797 г. Портата разчитала
на видинския отцепник за борбата си против размирниците, е
подкрепен и от друг документ — до Пазвантоглу, датиращ от 10
юли. Нему се заповядвало да осигури храни и боеприпаси за
войската, на която предстояло да действува срещу кърджалиите в
Северна България43.
Към края на юли в столината се разчуло, че големи
кърджалийски обедипения били разбити тук и там, без тия
новини да са конкретни44. А Портата набързо обявила новата
амнистия на кърджалиите и включването им във войската на
Мустафа паша45.
Види се, че през септември 1797 г. Портата пак решила, че е
необходим такъв тактически маньовър. Може би Мустафа и
Ало действително постигнали успехи против кърджалиите; може
би те мамели и Цариград за размера на успехите си; може би сам
султанът държал да вярва на такива заблуди; може би султанът
лично лъжел, че вярва. Във всеки случай едногодишната война,
обявена на анархията като цяло през 1796 г., отново завършила с
примирив, въпреки че междувременно не било се случило нищо
съществено, различно. Изглежда, по същия начин през май
тихомълком бил помилван за пети път Осман Пазвантоглу,
който до есента се държал неопределено или дори определено
враждебно. Но ясно е, че към септември Портата взела ново
(засега негласно) решение за генерален удар против видинския
отцепник, та се стараела да си осигури мир и ред южно от
Балкана.
Откровено погледнато, централната власт нямала причини за
оптимизъм — нещата в Румелия се развивали все по-зле за нея.
Към досегашните й грижи тук се прибавила чумата, която
опустошавала освен Сърбия и Дунавския брат46. Извън това
172
случило се неизбежного: двамата уж победоносни командуващи
паши, Мустафа и Ало (през протеклите месеци те правили всичко
възможно, за да не срещнат войските си, конто таели дълбока
взаимна ненавист), най-сетне стигнали до отявлен конфликт. Тъй
като Ало настоявал да получи румелийското бейлербейство, вече
възложено на Мустафа паша, тъй като отказвал да се прибере с
войските си в Мала Азия, той фактически установил своя власт
над Одринско и близките области, където събирал тежък трибут,
вършел безчинства и не допускал намесата на Цариград. А
Мустафа сдържано изчаквал, тъй като се боял, че едно генерално
сражение със съперника му ше го лиши от 60Й1Щ — те щели да
прибягат при Ало паша. Арбитър в този нов вид размирие на
румелийска земя не можела да бъде Портата естествепо.
Двамата паши се надявали на Пазвантоглу — ако се обявял на
страната на единия или на другия военачалник, той би наложил
безусловно неговото надмошие*7.
А кърджалийската амнистия и сблъсъкът между пашите
датирал от началото на октомври. Отделяй известия говорят, че
по същото време Портата вече замисляла голяма акция против
Видин, като изтъквала непригодността на Ало паша за
главнокомандуващ в нея*8. Не е изключено повод за откриване
на новите неприятелства да са дали някой едри кърджалийски
главатари, известии като сподвижници на отцепника, а именно:
Кара Хасан, Манаф Ибрахим и Исаоглу с 300 души. Кара Фейзи,
Дженекчиоглу Кара Мустафа и Еминджик с 800 души. Изброени-
те главатари вилнеели из Берковско, Пиротско, Знеполско и
Брезнишко през м. септември*9. С една дума, Пазвантоглу само
на книга съдействувал на Портата против кърджалиите в течение
на половин година, а подвластпите му главатари фактически си
вършели работата и през този срок.
Разтревожена от възраждащите се заплахи, Портата взела
отчаяни мерки да се отърве поне от анадолците на Ало паша,
конто успяла да отпрати дома им в края на ноември50. Тяхното
изтегляне от бойния театър било сигнал за нов взрив на
анархията, сега оглавена от Пазвантоглу:
„Дръзкият блясък, който Пазвантоглу току-що придаде на
своя бунт, като нападна и опожари Никопол (който изглеждаше,
че държи да устои срещу ударите му), доказва, че този водач е
успял да се засиди благодарение на дезертьорите от османските
армии, на остатъците от кърджалийски съединения и на всички
недоволници, конто е създал режимът на румелийския бейлербей.
173
Докато Ало паша беше в Европа, той (Пазвантоглу, б. а.)
играеше между двамата командуващи, ласкан от тях, хранейки
лъжливите им надежда и заздравявайки мълчаливо всички
крепости и укрепления, конто владев. Между другото той е
заобиколил Видинската крепост с твърде широк воден ров, който
се съединява от два моста с Дуиава. Той заплашва, че ще срине
Русе, ако жителите му не се подчинели на неговите заповеди. Той
би станал господар на Влахия, чиито преки връзки със столицата
биха били напълно отрязани.“51
С една дума, Осман Пазвантоглу запазил приличие до оня
миг, когато останал с един враг в Румелия: Мустафа паша. От-
цепникът просто изчакал да бъде разрешен конфликты Ало —
Мустафа, зада не предазвика чрез своите действия едино действие
помежду им. А пеговото изчакване всъщност било подстрека-
телство в този конфликт. Щом нещата се изяснили, Пазвантоглу
не отложил дори със седмица своята атака — превзел отново
Никопол. Отпор очевидно той не срещнал.
Твърде възможно е Пазвантоглу да е предприел на нова
сметка враждебни действия, бидейки осведомен за предстоящий
поход срещу Видин, който вече бил в подготовка — както ще
видам, отцепникът имал своя „партия" в Цариград. Твърде
възможно е неговото нетрайно покорство през част от 1797 г. да
било също изчакване: Пазвантоглу се надявал да получи чрез
тайни преговори пашовски сан, но не го получил. Санът паша пък
му бил необходим, за да встъпи в официално качество (а не като
прост самозванец) във връзки с външните сили и по-точно с
Франция, която вече например преговаряла с Али паша
Тепеделенли. Много възможно е тази нова експанзия на
видинския отцепник да се дължала на зараждащото се негово
съперничество с русенския аян.
Подунавието явно било тясно за двамата еднакво често-
любиви самозванци; явно било, че тяхната вражда тепърва ще
набъбва. Впрочем сега Пазвантоглу заповядал настъпление на
своите части покрай Дунава към Русе, при което действията им
имали дълбочина и в равнината. Според думмте на пратеника му
до Сен Сир цел на отцепника било господството над Влахия,
заради което той трябвало да овладев Русе — ключа към
отвъддунавските земи52. Тази експедиция на кърджалиите,
направлявани от Видин, Мериаж отнася към зимата на 1796 и
пролетта на 1797 г.53, но тя всъщност се състояла през есента на
1797 г.
174
Експедицията срещу Русе и Влахия се осъществила под
началството на Кара Мустафа — един от „геиералите" на
отцепника. Само със 100—200 конници той прехвърлил Дунава
при Оршова, стигнал Букурещ, проникнал в княжеския дворец и с
оръжие в ръка поискал от княза Ал. Ипсиланти да му предаде
оставените на съхранение тук богатства на никополския аян,
премахнат от Пазвантоглу. Обискирайки манастира Въкърещ,
Кара Мустафа поставил под терор влашката столица и се из-
теглил обратно на 8 ноември подир двудневни непрекъснати пре-
говори с болярството. Паниката пред дружините на Пазвантоглу,
която обхващала Букурещ и изобщо Влахия подир този първи, но
убедителен набег на Кара Мустафа, си имала основания — с него
се сложило начало на системните вбъдеще нападения на
кърджалийски съединения над отвъддунавските земи54.
ИДЕОЛОГИЧЕСКА
И ВОЕННА ПОДГОТОВКА
ЗА ПОХОДА СРЕЩУ ВИДИН
(НОЕМВРИ — ДЕКЕМВРИ 1797)
Сега войната против Видин, замислена
още преди описаните събития в Северна България и Влахия, вече
се налагала въпиющо.
Портата разпратила инструкции, съгласно конто местните
аяни трябвало да бъдат ласкани и привличани чрез подаръци,
понеже разчитала на техните еялетлии в предстоящата голяма
кампания55. Князът на Влахия — вече пряко заплашен — заявил,
че ще окаже помощ в провизии на войната против Видин56.
На 29 ноември, веднага подир набега при Кара Мустафа до
Букурещ, румелийският бейлербей получил нареждане да лока-
лизира бунта в Северозападна България, като не допусне нито
един размирник, намиращ се южно от Балкана, да се прехвърли
отвъд57. Аналогична заповед била получена в София на 31
декември. Тя констатирала, че напоследък към Видин се
съсредоточавали маса сеймени — арнаути и кърджалии. Аяните
на Валона, Солуи, Сяр, Охрид, Крушево и пр. и най-вече
румелийският бейлербей щели да отговарят, ако пропуснели
дори един човек да премине „оттатък"58.
175
Тъй Портата не хранена илюзии по популярността и
перспективите на своя противник: към Видин се стичали всякакъв
род недоволници и професионални вече размирници. Към Видин
било устремено всичко, годно да носи оръжие, а не намерило — в
течение на повече от десетилетие — кой да заплаща неговия боен
занаят. Характерен е един термин в цитирания документ, който
иде да обобщи отделяйте разновидности размирници: „караджа-
овалъ". Освен него в същия документ е употребен само още един:
„арнаути-сеймени“. Ще рече, след като изключела от контингента
на анархията наемниците албанци, останалата част от този
контингент била означена като „караджаоваль". То ще рече
човек, по произход от Караджаова (черничко поле)59. Очевидно
този нов термин се появил по фонетично сходство с „Кърджа
Али“. Сыцествено в случая е, че властта го смятала за
обединяващ, то се отнася до отделяйте видове участници в
анархията.
През последните дни на ноември и през първите на декември
Портата проявила трескава активност в конфликта си с
Пазвантоглу, очебийно подплашена от първите притезания на
отцепника над Влахия. Както съобшава барон Рат-Кил (неговите
донесения от този период са понякога по две на ден). Диванът
непрестанно заседавал, за да обсъжда мерки против бунтовника,
за чиито успехи и привърженици из Цариград вървели легенди.
Знаело се, че Пазвантоглу имал „невероятно влияние върху
народа от ония краища и нищо не ласкаело повече последняя от
това да го вижда свой покровител срещу ненавистните нови
облагания, наложени от Портата". Наистина дожато изискал от
Влахия 3000 кесии контрибуция чрез Кара Мустафа, отцепникът не
товарел населението на Северна България с ник^кви тегоби60.
През сыците дни в столичните среди се затвърдило
убеждението, че Пазвантоглу възнамерявал да обедини всичките
сили на анархията, за да се домогне до Османовия престол61.
Такова убеждение (достатъчно подкрепено от размера на
събитнята) предизвикало паническа реакция у властта: Портата
официално се обърнала към Австрия да й съдействува в борбата
против Видин. Това съдействие трябвало да се изрази в блокада
на Средняя Дунав и в подсилена охрана на Банат. По мнение на
интернупция Австрия следвало да запази поне неутралитет в
предстоящия конфликт като компенсация за лоялността, която й
засвидетелствувала Портата през последната Френско-австрий-
ска война. Извън туй Рат-Кил смятал, че ако Пазвантоглу смогне
176
да наложи своя власт дори само по Долния Дунав, то интервенте
на Австрия все пак биха били накърнени62. Това становище за
отношението па Австрия към Видин трябва да се запомни — то
се отразило тежко върху шансовете на самозванеца.
На 3 декември Рат-Кил съобщил, че Пазвантоглу бил обявен
вън от закона, прокълнат и уличен63. Трябва да се възползуваме
от неговото сведение, за да датираме иначе недатираните 4
фетви, известии на историографията64.
Знайно е, че към фетва (отговор на въпрос по религиозно-
правната част, отправен към шейх-юл исляма) султаните
прибягвали в случай иа върховна нужда. Многозначителпо е
обстоятелството, че Портата се намирала вече от години в
граждапска война, но не била изискала фетва срещу кого да е от
своите могъщи противници из Румелия, а такива фетви тя
смятала за необходими именно през декември 1797 г. и именно
срещу Пазвантоглу. Туй доказва, че в негово лице властта
виждала не просто опасен отцеппик, а рушител на нейните устои.
Плодотворната демагогия на Пазвантоглу навявала на Портата
страх, при който тя не подбирала средства. Така Осман
Пазвантоглу, видински еничарски ага, чифликчия и откупчик на
данъци, се оказал онази изключително важна личност, срещу
която бил ангажиран със задължителното за всички правоверии
свое върховпо мнение сам шейх-юл ислямът.
Неговите фетви били донякъде едносложни. Първата указ-
вала, че вярата допуска да бъдела започпата истинска война с
всички родове оръжие против Пазвантоглу, тъй като той бил
доказан бунтовник и узурпатор. Втората позволявала да бъдат
избивани привържениците на бунтовника. Третата провъзглася-
вала вески боец, комуто предстояло да загине във войната против
Пазвантоглу, за „шехит“ (паднал за вяра), а всеки оживял
участник — за „гази“ (победител). Четвъртата разрешавала да
бъдат съдени по шериата Пазвантоглу и сподвижниците му, ако
обсадената им крепост би била превзета, а те — пленени65.
Идеологическата обосновка, която Селим III подложил под
големия поход против Видин, била: война за вярата. С това
султанът не само подклаждал традиционната жертвоготовност
на мюсюлманина в подобна война; той се постарал да измъкне из
ръцете на Пазвантоглу поне едно от идеологическите му оръжия
— защита на вярата, на „стария закоп“.
Впрочем когато пристъпим към оценка на настроенията в
Румелия през предстоящия период, когато определяме социал-
12 Кърджалийско време
177
ната същност на запълнилите го събития, нека не забравяме един
много съществен факт: изострената към края на XVIII в.
идеологически борба. Редки били прецедентите, при конто
османските султани прибягвали до идеологическата обосновка
„война за вярата" против вътрешен враг — мюсюлманин.
Произнесени в края на ноември, фетвите против Пазвантоглу
били последвани от други идеологически по сыцество мерки. Тъй
като отцепникът бил популярен между еничарството — изстъп-
вайки като негов закрилник срещу низама, — Селим III настоял
имение оджакът да се ангажира със становище срещу Пазвант-
оглу. Еничарският ага в столицата бил заставен да свика
събрание на офицерите и ветераните на Цариградския оджак,
пред което били прочетени всички доклада и молби за помощ от
органите на властта в Никопол, Кула, Силистра и Русе по бунта
на Пазвантоглу. Въз основа на тях присъствуващите се изказали
против „споменатия отстьпник, безверен предател, който спада
към разбойниците", обещали да бъдат верни „приятели на своя
приятел" — султан Селим III — и да предприемат срещу
Пазвантоглу всичко, което той им заповяда66. На същия ден
великият везир уведомил султана, че еничарското събрание
решило да бъдат отнети на бунтовника неговите послужебни
владения и да бъде лишен от еничарски привилегии67.
Столичното еничарство впрочем гласувало в подкрепа на
Селим III, срещу чийтл „низам-и джедад" след 1791 г. било
роптало глухо или гласно. Портата обаче не се задоволила със
становшцето на столичните еничари (конто и не можели да
постъпят другояче), та отправили окръжно до провинциалните
оджаци: еничарският ага уведомил провинциалните оджаклии за
взетит. в центьра решения. Той подробно изброил престьпле-
нията на Осман Пазвантоглу спрямо държавата и оджака,
обосновал идеологически предстоящий поход против Видин.
Окръжното обявявало вън от закона ония еничари, конто вече
стояли на страната на Пазвантоглу или тепърва биха застанали
— те също щели да бъдат лишени от владения и привилегии.
Затуй пък ония от тях, конто биха се разкаяли за извършеното,
щели да бъдат напълно опростели, стига да вземат участие във
войната срещу Видан.
Все с това окръжно еничарският ага се обръщал и към
населението на Видан. Понеже то било подкрепяло отцепника,
султанските войски щели да са безпощадни към него — да
обстрелват с артилерия Видин и да го унищожат. Разсипията му
178
можела да се избегне, ако видинци сами предадели своя
гостю дар68.
Апелът на столичного еничарство преследвал агитационни, а
не оперативки цели: централизмът се стремял да обвърже
оджака, напълно премълчавайки въпроса за прокламираните
принципы на „низам-и джедид“. Не без значение е обаче, че
същият призив еничарският ага отправил и към населението на
Видин — т. е. властта съзнавала, че раята играе и ще играе важна
роля в предстоящий конфликт. Така не само отцеппикът се
домогвал до съчувствието и съдействието на видинци — към
същото се домогвала и Портата.
Решенията на оджака били разгласени из цяла Румелия с
нарочен ферман. Той призовавал всички аяни от Северна
България да подпомогнат бейлербея Мустафа паша — главно-
командуващ на румелийските правителствени войски, понеже
Пазвантоглу бил събрал войска „от всички народности**60. Вече
съвсем плачливо властта се обръщала към мирного население,
приканвайки онези родители, конто имали синове в редиците на
Пазвантоглу, да били извикали децата си у дома — такива
разкаяни бунтовници нимало да бъдат преследвани, ами
помилвани70.
Впрочем Портата не пренебрегвала никое средство в
агитацията си срещу Видин. Много характерно за етапа 1797 г. е
вече осъзнатото от централизма място на населението в
огромния конфликт, честите и настойчиви обръщения към него.
Дори в случаи, конто били абсурдни: как например един селянин
от Пловдивско изобщо би знаял къде се намира увлеченият от
водовъртежа негов син, за да му извести молбата си да се
приберял в кыци. Но властта се залавяла и за такива крехки
сламки, удавена в ужаса пред анархията. Нека подчертаем
твърдо: от 1797 г. нататък не само Пазвантоглу разчитал на
„войска от всички народности" — и централната власт открито
се стремила да мобилизира населението именно от всички
народности на Балканите в защита на централизма.
Уви, централизмът не можел да се надява да бъдел популярен
походът му срещу Видин, тъй като по същество това било война
срещу Румелия. Откъдето и да погледнем обществените сили,
наличии тук през 1797 г. — аяни и техните наемници, кърджалии,
застрашени от реформите еничари, обременено от традиционния
гнет и от новите облагания мирно население, — всички те били
единни в настроянията си срещу централизма. Извън това, за да
179
осигури стохилядна и трайна обсада на Видин, властта трябвало
да наложи на Румелия (извън „старите*1 и „новите** данъци)
грамадни реквизиции. Те не можели да не доизтощят и до-
озлобят производителя в Румелия. Размерът им — както изобщо
се случвало през войните на империята, — бил несъобразен с
податните възможности на раята. Конкретна представа за него
ни дават кадийските книги на София. От 7 декември 1797 до 23
ноември 1798 г. от Софийска каза на 66 пъти било изискано да
достави храни, квартири, коли с колари, добитьк, копачи за
укрепителни работа, бойци, пари за заплащане на боеприпаси
или хранителни припаси, или за издръжка на платени сеймени,
конто трябвало да пазят казата от кърджалийски налети71.
Средне по пет пъти в месец — по-често от веднъж на седмица —
податното население на Румелия трябвало да къса от залъка или
работната сила на стопанството си, за да подсилва суперпохода
против Видин. Съвсем естествено такива нареждания не били
изпълнявани (доказва го многократното повтаряне на едно и
също), но изпълнявани дори в своя малка част, те били
достатъчни, за да доведат до глад производителя.
При такова състояние на пещата пикакви идеологически
маневри не можели да повлияят на румелийския селянин или
гражданин — нему походът си оставил докрай ненавистен. Още
повече, че всички начинания на Портата от същия вид не били
довели до мир и дори до примирив—т. е. евентуалното икономи-
ческо напрежение на производителите и сега би било неоправ-
дано от тяхна гледна точка, понеже нямало да умиротвори
Румелия.
Успоредно с агитационните мерки от разнообразен оттенък,
успоредно с грижите по снабдяването на похода в началото на
декември 1797 г. Портата заполнила трескава и незапомнена по
размери (що се отнася за „вътрешна** война) подготовка. Тя вече
била в пълна сила, когато чрез своя таен агент в столицата
Пазвантоглу предложил да се смири срещу чина „паша с три
конски опашки**, най-високият военноадминистратнвен чин. В
това си качество отцепникът — по аналогия с Бушатлиите —
държал да управлява Видипския пашалък при условие, че
границите на пашалъка му бъдели разширени. Преговорите
траели няколко дни, след което агентът изчезнал. Седмица по-
късно Портата обявила, че той бил мъчително екзекутиран — с
това подчертавала, че не ще преговаря с един обявен извън
закона бунтовник72. Тя вече имала разработен боен план.
180
Според „народного предание" — твърди Мериаж—контин-
генты на похода бил 200 000 души, но всъщност броял не повече
от 80 000. Под знамената трябвало да се явят 14 паши и
множество други „вождове“ (аяни), между конто Гюрджи Осман
паша, валия на Силистра; прогоненият из Видин от Пазвантоглу
Али паша; босненският паша, белградският Сенике Мустафа
паша; силяхдар Хюсеин паша, разбит през 1795 г. от Пазвант-
оглу; Али Тепеделенли, Кюрд Осман паша и Исмаил Сирозли73.
Именно по състава и числеността на похода против Видин
можем да съдим за бойния ефектив пък на анархията в Румелия,
чийто център през 1797 г. станала Видинската крепост. А — по
думите на съвременници — военните приготовления на Портата
сега били равни на ония, конто тя извършила преди войната си
срещу Русия и Австрия през 1787 г. Наложило се диплома тиче-
ските агенти да успокояват европейските дворове, че мобили-
зираните армии били предназначени действително и само за
борба против Видин, а не за нов външен конфликт74, толкова
неправдоподобно изглеждало предназначението им. Ето и плана,
по който те щели да се концентрират и започнат действия:
Чапаноглу и Караосманоглу щели да преведат войските си от
Мала Азия. Ало паша, току-що завърнал се в Кютахия, трябвало
да съсредоточи своите сили в Трапезунд и да ги прехвърли чак
през Бесарабия. От Ерзерум потеглил Юсуф паша. Исмаил
Сирозли щял да набере войска от Солунско и да се озове в
Одрин, сборно място на еялетлиите от цяла Румелия. Нейният
бейлербей — все още Мустафа паша — бил назначен за
главнокомандуващ на тези сили, докато по Дунава щял да
пристигне под Видин вицеадмиралът Индже бей.
Настрана агитацията, Портата сега прибягнала и към по-
предметно средство: оценила на 60 000 гроша главата на
отцепника. Въпреки това Пазвантоглу не се стреснал, ами
напротив: като държали все още Подунавието до Свищов, негови
дружини непосредствено заплатили Русе, а авангардните му
съюзни сили се озовали след успешни боеве чак под Варна73. Все
през декември други кърджалийски дружини, направлявани от
Видин, нападнали София и Пирот76. От това можем да
заключим, че Исмаил Сирозли, наскоро назначен за „началник на
всички проходи" и натоварен да не пропуска през тях ни един
размирник77, не бил извършил нищо: не поставил под охрана
дори теснините на Западния Балкан.
На 16 декември Диванът, който заседавал всекидневно,
определил и главнокомандуващия на целия поход: капудан-паша
181
Хюсеин, зет и фаворит на Селим III, но ненавиждан от реакцион-
ните дворцови кръгове заради съпричастието си към „низам-и
джедид“78.
Приготовленията за големия поход били наистина невиждани.
Предстояло генерално сражение между централизма и анархията
в Румелия. Това напрежение оставило и домашни писмени следи:
„Във лято 1797, декември 29, заповядал царят да се събере аскер в
царството, за да се отвори война (к. а.) против Пазвантоглу."79
НАВЕЧЕРИЕТО НА ОБСАДАТА
НА ВИДИН
(ЯНУАРИ — АПРИЛ 1798)
Трудно е да установим хронология в
събитнята из Северна България преди голямата обсада на Видин
и дори да установим с точност тия събития. След изявеното
отцепничество на Пазвантоглу били обърнати много погледи
към Видин, та чуждите свидетелства от 1797—1799 г. са
изобилии, но често противоречиви: те преувеличивали както
правителствените, така и Пазвантоглувите успехи или неуспехи.
Само по себе си, такова хиперболизиране доказва острия интерес
на Европа към една „афера", която можела да измени картата на
Югоизтока. Все по-често дипломатическите документи назова-
вали събитнята в Румелия „граждански война".
Не бива да обясняваме това определение само с ужаса на
феодалния легитимизъм пред демократическите раздвижвания
тук и там из Европа — аналогията им с румелийското размирие
била формална. Друг въпрос е, че през 1798—1799 г. Северна
България преживявала действително граждански война; анархия-
та тук все повече гудела характера на анархия. Поляризацията
на обществените сили, облечена вече и в идеологически одежди,
превърнала аморфните, хаотични и нецеленасочени действия на
разнородните социални елементи в борба, която следвала и
правилата на една гражданска война. В нея Портата заложила не
само огромни средства, но и международная си авторитет —
шумната тържественост, която тя придала на похода против
Пазвантоглу изцяло ангажирала този авторитет. Очевидно
Селим III не допускал друг освен победен изход, та открил
войната срещу Видин тъй предизвикателно.
182
Перспективи за такъв изход били налице. Изключено
изглеждало един провинциален отцепник да надвие империята,
когато укрепеният му център бъдел поставен в плътна обсада;
когато тя го лишила от подвоз на храни, боеприпаси и от
човешки подкрепления. Вярата на властта, че й предстои сигурен
триумф, се издала в грижите й, щото Пазвантоглу да не смогне
да спаси гол живот в чужбина. На 25 януари 1798 г. реис-ефенди
Рашид паша се обърнал към австрийский представител с молба
Австрия да задържи Осман Пазвантоглу при евентуалната му
емиграция и да го предаде на Портата. Рат-Кил отговорил, че
австрийского правителство би поело такова задължение само ако
то бъде строго взаимно: Портата занапред да предоставя на
Австрия всички политически емигранти от Хабсбургската
империя, дори тогава, когато са приели исляма. Понеже —
аргументирал се Рат-Кил — и Пазвантоглу можел да приеме
християнството80.
Ведрите предвиждания на османската власт обаче не отгова-
ряли на действителността в Румелия към началото на 1798 г. —
тази действителност изобщо не е съвсем ясна: дали Пазвантоглу
владеел територия? Според някой известия през януари 1798 г.
„този бунтовник застрашава едновременно Русе и Белград,
облегнат, от една страна, върху Оршовския остров, а, от друга —
простирайки се до София"81. Сигурно е, че в началото на
годината войски на Пазвантоглу обсаждали Русе, държели
Никопол, Свищов, Търново, Габрово, Плевен, Оряхово, може би
и София, нападали Добрич82. Било ли това овладяна земя или
пък просто очертано пространство, където печелели отделни
победи над отделни градове отделни главатари с дружини, конто
стояли в съюзни или подчинени връзки с Пазвантоглу? Въпросът
е открит. Тъй или иначе османските документи от 1798 г. говорят
за „войската на Пазвантоглу" (когато е дума за едра кърджалий-
ска дружина) и за „човек на Пазвантоглу" (когато е дума за
главатаря й)83. А при напредването на правителствените армии
към Видин техните командуващи обявявали, че са „превзели"
някой град от удържалите го дотогава „бунтовници"84. Нам се
полага да гадаем доколко туй означавало, че от тия градове
наистина били изтласкани с бой силите на Пазвантоглу и
доколко „превземане" не ще рече просто прочистване на
Габрово, Търново или Никопол от местните елементи, обвързани
с отцепника. Но при всички случаи правителствените войски
напредвали сякаш през вража територия — те трябвало наново
да отвоюват Северна България за Османовци.
183
Към всички отрицателни предпоставки за тази задача се
прибавила още една: неизвестността. Портата изобщо не знаела
как стоят нещата отвъд Балкана, затуй лесно можели да я
заблудят нейните командуващи там. По такъв път хаосът се
изнесъл от Румелия и в Топкапу — настъпил хаос и в действията
на властта. Зашеметена, тя често по време на похода прибягвала
до терористични мерки в столицата против „съчувственици“ на
Пазвантоглу. Тяхна жертва се оказвали предимно еничарски
чинове или висши сановници, като не бил изключван и столич-
ният плебс85. В случай че тия преследвания или екзекуции са били
реално оправдани, то излиза, че Пазвантоглу имал значително
влияние и веред управляващите, и веред цариградското населе-
ние. А жестоките репресии срещу всеки заподозрян в съчувствие
или в съдействие на Пазвантоглу още веднъж доказват, че
Портата е обявила на Румелия война на смърт.
Докато подготовката на похода продължавала напрегнато,
през декември и януари Пазвантоглу все още извършвал някой
смели движения: неговите войски обсаждали Русе. Надеждите на
властта почивали върху Тръстениклиоглу, а не върху силистрен-
ския валия Гюрджи Осман паша, който уж трябвало да отърве
Русе и отхвърли бунтовните сили назад към Видин86.
Наличната документация не изяснява един основен въпрос:
кога всыцност Видин се е озовал обсален? Преди всичко
грамандният поход твърде дълго се събирал, много продължи-
телно оставил в Одрин, докато някой известия вече говорели за
обсадители под Видин.
През зимата и ранната пролет на 1798 г. новините от
пристигналите във' Видинско командуващи били бодри, макар
целият поход още да не бил под Видин. Първоначалният обсаден
план бил многократно прекрояван; набелязали се първите
разногласия между тъй многочислените и тъй честолюбиви
командуващи. От Азия продължавали да прииждат по-скоро
тълпи въоръжени мъже, отколкото армия; от Румелия трябвало
да бъде изведено всичко, което тя била способна да даде като
бойци87. Раздвижването било грандиозно наглел, а в столицата
смятали, че „победата“ под Русе (така нарекли осуетеното
превземане на града от съюзни на Пазвантоглу кърджалии) била
коренно променяла съотношенията в Румелия: Кюрд Осман
паша принудил Пазвантоглу да опразни София, както и да из-
тегли войските си от Никопол, Казанлък, Габрово и Белградско,
за да има тия бойци под ръка88.
184
В началото на февруари в столицата узнали, че отцепникът се
е затворил в своята крепост, самопоставяйки се предварително
под обсада, тъй като правителствените военачалници все още
били разположени много далеч от Видин: Гюрджи Осман — в
Русе, Кюрд Осман — в София, Мустафа паша — в Пловдив, а
Ало паша — в Одрин. Радостите от разгласеното отстъпление на
Пазвантоглу били големи. Говорело се, че войската му,
затворена във Видин, взела да страда от глад, та масово
прибягвала при пашите89.
Отделни османски документи от същото време обаче опро-
вергават този официален възторг. От тях научаваме, че подчине-
ните на Пазвантоглу главатари Еминджик и Гяур Имам разми-
рявали именно уж отвоюваните за Портата Търновско, Дрянов-
ско, Добричко. Там им се противопоставили Тръстениклиоглу и
търновският войвода Кьопрюлюоглу, но още не били ги
обезвредили90. Тоест пищо не било се променило в Северна
България при всички обявени преломни успехи за Портата; нищо
успокояващо за нея нимало и в положението по Дунава. Чрез
таен агент на влашкия княз тя била уведомена, че на 5 януари
300 Пазвантоглуви войници заели на нова сметка Свищов. Те
трябвало да подпомогнат изтеглянето на Маджар Али изпод
Русе и да извозят неговите ранени. Самият Маджар Али с
оцелелите си бойци по заповед на Пазвантоглу се отправил с
ускорен марш към Търновско. Гюрджи Осман паша се срещнал с
Тръстениклиоглу и неговите военачалници, като ги убедил да
преследват Маджар Али. В това време поставеният от
Пазвантоглу мютеселим на Никопол продължавал да тероризира
града си, прочиствайки го от правителствени агенти.
Друг таен съгледвач на влашкия княз донесъл, че 1700
Пазвантоглуви бойци отново нападнали Белград. Те успели да
влязат във Вароша, но местният гарнизон ги отблъснал, пре-
следвайки ги до Смедерево. Оттам те известили Пазвантоглу, че
им са необходими подкрепления и получили отговор, че ще им
бъдели придадени още 2000 бойци, за да напреднат пак към
Белград. Обезпокоена, Австрия усилила охраната на границата
си и изпратила два полка войска в самия Земун. Бойните
австрийски кораби, спуснати по Дунава, предупредили, че ще
открият огън, щом забележат „видинци4* по брега91. Във връзка с
новите събития в Белградския пашалък Портата отправила дву-
кратни заповеди до босненския паша да се придвижел с всички свои
сили към Белград, застрашен от дружините на Пазвантоглу92.
185
Тоест през първите месеци на 1798 г. Пазвантоглу не само не
бил се свил във Видинската крепост, ами неговите бойни части
действували активно във всички посоки. Истинското положение
на нещата оставало неизвестно за наблюдателите; самата власт
се лутала между тържество и страхове, туй доказва следният
пасаж в едно австрийско дипломатическо донесение: „Колкото и
реални да са победите, отнесени над буитовниците, тук продъл-
жава да се работа с неотслабваща сила, за да бъде османската
армия огромна по количество и по подбора на частите си, по
своята артилерия, по обема муниции, по състоянието на флота,
който трябва да доминира или да подчини Дунавския бряг. Най-
осведомени лица, конто са следили подготовката на предходните
войни, уверяват, че те (подготовките, б. а.) не са били никога
изнесени дотам. И ако нещата наистина стоят така, както ме
карат да вярвам, би трябвало да припиша на правителството
тайни намерения, далеч по-широки от обявените. А именно:
реформиране на еничарския корпус чрез придаване към него
дисциплинирани и обучени по нов образец часта, а също и
огромен брой азиатци.“93
За историографията ще остане скрито дали чрез похода от
1798 г. Селим III наистина възнамерявал не само да се отърве от
анархията в Румелия, но и да постави на колене опозицията
срещу реформите в Цариград; може би един евентуален успех на
този поход действително би дал път на „низам-и джедид“. Но
всичко това са предположения. Установена истина е, че походът
бил грандиозен. Някак между другото отминала вестта, че били
побуяли анадолските войски, предвождани от Ало паша, който
най-сетне през март потеглил от Одрин към Пловдив. В непо-
средственият му тил въдворявал ред (неясно — дали този ред бил
взривен от кърджалийски или от анадолски безчинства) Чапан-
оглу също с азиатски части. А главнокомандуващият Хюсеин
капудан-паша продължавал невижданите си приготовления,
чиято стойност надхвърляла вече 15 хиляди кесии грошове94.
Превземането на Никопол от Гюрджи Осман паша през март не
последвали други сполуки, затуй пък в столицата дошли слухове
за първи успехи на обсадените —- Пазвантоглу дал сражение на
Али Тепеделенли и пръснал войската му, а други видински
дружини опустошили Мала Влахия95.
Поражението на Али Тепеделенли под Видин било далеч по-
многозначително, отколкото забелязали наблюдателите. Янин-
ският паша не само не бил заинтересован в победата на
186
централизма над Видин, тъй като личната му полза диктувала
по-скоро съгласувани действия с Пазвантоглу; както твърди един
от многобройните съвременни му биографи, Тепеделенли се явил
под Видин със скрита цел да провали обсадата96. През цялото й
времетраене той поддържал тайни връзки с обсадения, а сабо-
тирал заповедите на главнокомандуващия. По-късно Хюсеин
капудан-паша ще заяви, че „никога не смогнал да го принуда —
него и двайсетте хиляди негови албанци — да доближат
крепостта на топовен изстрел97. Личи си, че своята фатална роля
като подчинен на Портата, а всъщност таен съучастник на
Пазвантоглу, Али Тепеделенли заиграл още през март.
За да си съставим представа, как изглежда обсадата на Видин
през пролетта на 1798 г., нека допълним, че Пазвантоглу
извършил и нападение над Олтения. За предлог му послужили
арестът и убийството през декември на неговия таен агент в
Цариград. Сега Пазвантоглу най-сетне назовал името му: това
бил Д. Турнавит, който едаовременно бил преговарял с Кара Сен
Сир и с Портата. Пазвантоглу обвинил княза на Влахия,
К. Ханджерли, че е предал агента му, изискал като компенсация
„пари и голямо количество храни**. Поради мерките, конто
князът взел срещу евентуално нападение откъм Видан, Пазвант-
оглу обявил примирието си с Влахия от миналата есен за
анулирано и отправил свои войски отвъд Дунава. Това прину-
дило част от населението на Олтения да я евакуира98.
Тоест въпреки присъствието на големи правителствени военни
съеданения в Северна България отцепникът ни най-малко не се
чувствувал притеснен в своите операции. От март нататък ще
забележим, че той преминал в настьпление, използувайки
многообразна и гъвкава тактика.
Тук следва да направим елементарна сметка: кога и в какво са
се изразили успехите на грандиозния поход против Видин? Както
видяхме, от декември до март верните на Портата сили в
Северна България (Гюрджи Осман паша, Тръстениклиоглу,
Кьопрюлюоглу) наистина постигнали нещо: установили в
застрашените или държани от Пазвантоглува войска центрове
(Русе, София, Габрово, Търново, Свищов, Никопол) властта на
Портата. Но тия сполуки не се дължели на командуването му —
гравитиращите по онова време към Портата местни управници
сами осъществили казаната задача. Извън всичко не личи
Пазвантоглу да бил надвит в описаните сблъсквания — той
просто прегрупирал и насочил в друга посока силите си: към
187
Белград или отвъд Дунава. Затуй, когато през март в столицата
заговорили за обрат в успешния ход на събитнята, той
фактически бил предхождал действията на главнокомандуващия
и подчинените му бейлербейове, ако изобщо имало обрат.
ОБСАДАТА НА ВИДИН
(МАЙ — ОКТОМВРИ 1798)
До април Хюсеин капудан-паша все
стягал флотилията си, която се състояла от 17 канонерки, докато
азиатските войски продължили да дефилират през столицата,
упътени към Румелия. На 8 април било оповестено, че Хюсеин
паша отпътува. По този случай се състояли четиридневни
тържества. Така на 12 април главнокомандуващият най-после
потеглил по суша срещу бунтовната крепост.
Пешите войски на Хюсеин паша заполнили да буйствуват още
преди Одрин; запомнило и масово дезертьорство на анадолците
— те се отливали от похода, като тероризирали населението на
Тракия09.
Нека подчертаем този елемент, тъй като той лежи в корена на
низ последвали събития: анадолците. През 1798 г. Портата все
пак възлагала надежди върху тях. За нея било ясно, че анархията
се дължела не на привнесени, а на местни елементи, затуй
разчитала да я смаже чрез анадолски сили. И наистина частични
успехи против анархията били постигнати само с помощта на
такива сили. Но още преди 1798 г., когато с триста мъки Портата
отпратила обратно в Азия бойците на Ало паша, тя била
претърпяла крах в надеждите си: на румелийска земя анадолците
бързо се заразявали с размирие.
Всъщност населението на Анадола живеело при условия,
аналогични на румелийските. Но не еднакви, а аналогични.
Жаждата за плячка при война в Румелия успявала да събере
азиатските войски под знамената на уж лоялните тамошни паши
— те воювали из Румелия не за каузата на централизма, а за своя
сметка. Техните победи над една или друга кърджалийска
дружина Селим III късогледо смятал за свои сполуки. Но те били
успехи също на анархията, само че на анадолската. Противо-
речие™ между централизма и анадолците в Румелия тепърва
щяло да даде кървави резултати.
188
Хюсеин капудан-паша останал в Одрин до края на април. До
това време обвързаните към Пазвантоглу кърджалийски глава-
тари съвсем не били се затворили във Видин, а действували
безпрепятствено из Северна България въпреки заповедта да
бъдат издирени и екзекутирани най-видните от тях: Маджар Али,
Гяур Имам, Саръклъоглу, Еминджик и пр. Властта допускала, че
част от кърджалийските дружини, подчинени на Видин, може би
щели да потърсят убежище в Тракия, та наредили те да бъдат
причаквани и унищожавани по проходите100. Става ясно, че
командуването изобщо не знаело къде и каква сила представля-
вали кърджалиите, направлявани от Пазвантоглу — те били
навсякъде.
Още преди Хюсеин паша да пристигне под Видин, където
флотилията му вече го чакала, отрязвайки Видин от Влашко, Ало
паша — бейлербеят на Анадола — вече претърпял първите си не-
сполуки в обсадата уж по липса на артилерия101. Впрочем след
началото на май чуждите наблюдатели обикновено ще говорят за
успехи не на похода, а на Пазвантоглу. В тях не можем да от-
минем едно определение, прикачено към войските на отцепника.
Те вече системно ще бъдат наричани: „демократите"102.
Това определение трябва да тълкуваме в неговия исторически
контекст: за външните сили, наблюдаващи събитнята в Румелия,
„демокрацията*1 представлявала техният собствен основен вътре-
шеп враг. Европейските дворове през последпите годипи па века я
съзирали панически навсякъде — в своите страни, във войската на
съседите, във всяко обществено раздвижване из Европа. А в
Румелия раздвижването било максимално, довело до пълна
анархия. Оттам — острият интерес към събитнята под Видин.
Оттам — някой показателни констатации или прогнози, конто
изтъкват именно социалната същност на анархията в Румелия.
Изследването безусловно трябва да ги вземе под внимание: най-
адекватна формулировка за съдържанието на едно обществено
движение често дава не то самото, а неговите противници.
И така „подценяването и презрепието (на командуващите
похода към врага им, б. а.) навсякъде облагоприятствуваха
каузата на демократите (к. а.). Победами — ако отнапред биха
били осъзнати като толкова опасни, колкото всъщност са.“ По-
нататък барон Рат-Кил добавя: „освен всичко спизходателният
тон, с който Портата говореше за тия движения, се промени
твърде: сега на тях тук гледат като на трудни и опасни. Желаят
края им и възстановяване на спокойствието, а може би тайно под-
189
готвят пътищата за едно споразумение „тел-кел", ако Хюсеин
паша би неуспял в похода си. Но успехът увеличава с удивителна
скорост силите на демократите (к. а.), вследствие на което те са
по-разположени да поставят, нежели да приемат условия. В такъв
случай Пазвантоглу в частност би могъл да разчита на
съдействието на кърджалиите, на недоволниците из цяла
Румелия, Македония, Албания, а бог знае и какви надежда му
вдъхват френските емисари, твърде разпространени и твърде
активин из всички провинции на империята."103
Нека бъде запомнена тази постановка на един дълбоко
осведомен в турските дела политик — тя разкрива взаимо-
отношенията, конто ще предизвикат следващите събития.
Оптимизмът, избухнал при притока на стохилядна войска под
знамето на централната власт, подхранван от минималните или
криво разбрани нейни успехи, помръкнал още преди обсадата.
Още преди обсадата в Цариград заговорили за споразумение
„тел-кел", т. е. за възстановяване на статуквото.
Би било обосновано да приемем края на май и първите дни на
юни за начало на тъй дълго готвената видинска обсада. На 25
юли барон Рат-Кил препратил до австрийский двор тайно при-
добитата карта, която Хюсеин паша съставил като дислокация на
обсадителите. Тази карта е документы, че Видин все пак е бил
под обсада. В пояснение към нея Хюсени паша съобщил, че е
решен да подложи на траен обстрел виданските укрепления и
града, за да принуда жителите, лишавайки ги от покрив, да
предадат сами Пазвантоглу и сподвижниците му на властта104.
Твърде елементарен, този план изтъква нещо съществено:
решаващата роля на видинското население в баланса на силите.
Надежден източник за събитията под Видин са и донесенията
на руските дипломатически представители в Цариград, Яш или
Букурещ. Така, докато Рат-Кил бил обезсърчен от оскъдицата на
достоверни вести за обсадата, те изобилствували в докладите на
Л. Кирико или Томара. Според тях главпокомандуващият
започнал да атакува крепостта в началота на май105. Големи
боеве се разиграли за овладяване на Лом, отбраняван от
дружините на Маджар Али и Еминджик. На 7 май от Видин
излезли 3000 бойци, поразили корпуса на Мустафа паша и взели
много пленници, конто веднага освободили, обдарявайки ги.
Главнокомандуващият свикал военен съвет, на който обявил
плана за обсадата (сыцият план, получен от австрийския
интернунций, вече бил при добит и от руския поел аник Томара).
Както личало, в обсадата вземали пряко участие 70 000 души106.
190
И според Л. Кирико артилерийският обстрел на Видин
започнал през май. Въпреки постылейте на видинския мюфтия да
бъде прекратена канонадата тя продължила. Едничка реална
придобивка след артилернйската подготовка на щурма обаче
било превземането на два форта, отстоящи от крепостта. При това
правителствените войски дали значителни загуби — 2400
човека107.
На 20 май Хюсеин паша заповядал щурм на Видин. В него
взели участие по-скоро бойците на Мустафа паша, отколкото на
главнокомандуващия — те се впуснали в бягство. Възползувайки
се от паниката им, видинци преминали в контраатака, която
пръенала съвсем корпуса на Хюсеин паша и му причинила
хилядни загуби. Не стига, но и гарнизонът на Калафат, предан на
Пазвантоглу, през следващата нощ успешно атакувал корпуса на
Ало паша — анадолците — и изгорил значителна част от
флотилията по Дунава108.
Това сражение се състояло на 1 юни според сведения от Яш. А
в Цариград дълго останали дезинформирани по въпроса: Рат-
Кил изобщо не споменава подобии сведения. На 25 юни той
съобщил във Виена, че Видин щял да бъде принуден към мир чрез
продължителен обстрел. Въпреки официалните опровержения
столицата гьмжала от слухове за поражението на Хюсеин паша
— на тях интернунцият обаче не вярвал, наричайки ги зловредни.
В борба против мълвата „полицията удвой бдителността, за да
открие най-дейните (разпространители на слухове, б. а.), като
закри голям брой публични кафеиета и установи — чрез нощни
екзекуции — благотворен терор над еничарския корпус4*109. А
представителят на Френската република донесъл и че „забраните
да се говори по този въпрос са подновени. Така строги мерки,
вместо да унищожат слуховете, само ги правят по-правдопо-
добни.** Реис-ефенди, запитан от дипломатите за истинността на
мълвата, категорично оповестил сполуката на главнокоманду-
ващия110. Нека бъде приведен един конкретен извор, който
сетивно ще ни обрисува методите на издано застрашената
централна власт: прилагане на дирижирана дезинформация.
Самият факт, че тя се оказала нужна — струвайки грамадни
средства и усилия, — доказва колко велик бил страхът на
управляващите от техните подвластни дори от столичните
низини. Впрочем източникът говори сам по себе си:
„Новините (изцяло лъжливите вести, б. а.) бяха разпростра-
нени в кафенето на Кара Хасан, намиращо се в „Бал капанъ**, тъй
191
като там често прекарват времето си тьрговци от Русе и Румелия;
също в кафенето на одабашията Хасан в „Сюлеймание"; в
Чаушкото кафене, съединено с Кору кафеджи в „Султан
Мехмед“; в бръснарския дюкян на Хаджията, намиращ се на
пазара (нравен в сряда) в „Султан Селим", в близост с участька; в
кафенето на тринайсета орта от еничарския корпус в „Мустафа
паша“; в дюкяна на бръснаря Мустафа ага, долепен до
споменатия дюкян; в кафенето с чардак, намиращо се в „Йеди
куле“; в кафенето на търговеца на Козина, в „Балят"; в кафенето
на одабашията Моско (?) от одабашийството на 39-ия джемаат в
„Кара кьой капус"; в кафенето на Генч Осман, намиращо се при
„Икинджи капусу" в 40-а и 101-ва казарма. Навсякъде, където
разпространих тези неща, ми казаха, че им е дотегнало да
слушат, и като ме обиждаха, казваха ми, че си търся белята. След
това обръщаха разговора за търговия или други неща."111
Цитираният отчет датира от четвъртък (датата не е указана),
а в петък вече същият полицейски агент се отчитал на нова
сметка:
„На този ден в едно кафене, намиращо се в „Йеди куле",
известно като кафене на Али Молла, аз казах, че по-рано
действията на Пазвантоглу са били смели и достойни, но сега са
се превърнали в обикновено насилничество. Тогава хората, конто
бяха в кафенето, поискаха да им обясня откъде и по какъв начин
съм научил това. Аз им казах откъде и заедно с това им съобщих,
че навсякъде, където хората на споменатия (Пазвантоглу, б. а.) са
извършили нападения, били са победени с помощта на аллах.
След това един от присъствуващите — Хаджи Мустафа, за
когото казаха, че бил търговец на кърпи и който бе дошъл в
кафенето по работа — каза: „Тези новини, както и да са
получени, са добри, само че по-рано говореха за голямата
справедливост на този човек. Даже имало такива случаи, когато
се е отнасял внимателно към хората от завладените места, а от
раята щял да събира по една жълтица харадж. Дали е било така
обаче, аз не зная." Тогава му казах: „Виж, Хаджи Баба, докъде си
стигнал! Ти ум нямаш ли? Как може да има справедливост у сина
на един негодник, за когото се знаят такива неща? Той доникъде
няма да стигне из този път, а това, което върши, не е нищо освен
разбойничество." Сетне единодушно ми благодариха за добрите
вести и произнесоха молитва те да се сбъднат.
Пак през същия ден влязох в едно кафене, намиращо се във
външната крепост в Саматия, където разговаряха хора от
192
чаршията и еснафа. Без да попреча на разговора им, казах: „Мога
да ви съобщя новини за Пазвантоглу и започнах да разказвам
1 ореописаното. Тогава ми казаха: „Ние тук чухме много лъжи, а
истината не можахме да научим. Слава па аллах, ако
положението е наистина такова!“ И ми благодариха. А един от
нрисъствуващите с вид на въглищар каза: „На коя лъжа по-рано
да вярваме!“ И излезе навън. Аз веднага станах и излязох след
него. Когато стигнахме до старата разрушена черква, намираща
се в началото на трите пътя срещу стената на вътрешната
крепост, аз го настигнах, поздравих го и му казах „Добър път!
Към чаршията ли отиваш?“ Когато ми каза, че отива на
чаршията, аз му предложих да го съпроводя и да поговорим.
Вървейки заедно, аз отново отворих дума за новините.
Споменатият отговори: „Абе, братко, на ден чуваме по три-
четири различии вести, на коя да вярваме? Днес аз чух, че
(размирниците, б. а.) превзели Белград и влезли в него. Ти друго
съобщаваш.“ Тогава аз се обърках и започнах да подпитвам за
болките му, казвайки: „Приятелю, аз какво да сторя, като ти за
нещо си ядосап на победоносната държава?" Стигнахме заедно
до Аксарай. Попитах го, в коя махала отива, и той отговори, че
отивал в едно кафене в Кумбакъ. Разделихме се, тъй като се
свечеряваше.“112
Този документ бе приведен дословно не само за колорит сред
твърде сухите дипломатически донесения — той цветно рисува
комичните усилия на централизма да „обработи общественото
мнение“ поне в столицата. Но очебийно е, че низините дръзвали
дори в лицето на един полицейски агент да изразят своя
скептицизъм спрямо „добрата вест“. Дори повече: те едва
прикрито заявявали симпатиите си към Пазвантоглу. Впрочем
Портата напусто се стараела да заглуши чрез терор и
дезинформация истината за реалните си неупехи под Видип,
където нещата се слагали все по-зле за централизма.
Още първите операции по обсадата разкрили несъгласия в
командуването. Отговорността за неуспеха от 1 юни била
приписана на Мустафа паша. Според Кирико румелийският
бейлербей бил снет и заточен още през юни, но Рат-Кил съобщил
това чак през октомври113. Сигурен източник за смяната в
командуването са кадийските книги — там тя датира от 28 юли.
Характерен при определяне на движещите сили в назряващия
конфликт между командуващите е фактът, че Портата не
посмяла да замени Мустафа паша с кого да било от местните
13 Кърджалийско време
193
паши: Така се получил парадокс: за бейлербей на Румелия и
командуващ румелийските войски бил поставок кюрдът Ало
паша, вече бейлербей на Анадола114. Това представлявало
нечуван прецедент: военноадминистративната власт над Анадола
и Румелия била обединена в едни ръце. (Османският централизъм
винаги и немалко разчитал на съперничеството между двамата
най-едри имперски губернатори.) Селим III обаче трезво
пресметнал, че Ало паша — азиатец и командуващ азиатските
части — се намирал всъщност на румелийска земя. Тоест сам
двойният бейлербей и обсадител на Видин бил от своя страна
обсаден от Румелия. Нейните размирни сили го парализирали,
уви, не точно толкоз, колкото било изгодно на Портата, а много
повече: Ало практически не успял да упражни нито за ден власт
над Румелия. Така тя всъщност си оставила без бейлербей —
положение, което реално сыцествувало от години.
Промените в командуването били първият признак за
объркване у властта. Пазвантоглу не закъснял да се възползува
от него; към края на юли той се превърнал от обсаден в
нападател — из Видин почти ежедневно излизали негови
дружини, преследвали (тъй като султановата армия веднага се
впуснала да бяга) бойците на този и онзи паша с десетки
километри, пръсвала ги и отвеждала обоза им в крепостта.
Такива частички поражения претърпели и Мустафа паша, и
Кюрд Осман паша, и Гюрджи Осман паша, и Тръстениклиоглу.
Техните бойци се разбягали по селата, за да се препитават кой
как намерил. Обсадата изтънявала.
Първи решил, че няма повече работа под Видин, Тепеделенли
Али — той изтеглил войската си от арнаути и бошнаци назад към
Албания под претекст, че владенията му били застрашени от
Франция115. В столицата описаните несполуки изобщо не били
обявени, а мълвата ги отдавала на предателство на комацдува-
щите, подкупени от Пазвантоглу116.
Сега под Видин всъщност останалинеразбити само войските
на Хюсеин капудан-паша и на Ало паша. Това били най-
значителните и най-лоялните съединения тук.
Самият обсаден град също търпял неблагополучия. Силно
пострадали след артилерийския обстрел Видинската крепост и
множество къщи. Сплашени, оставени без покрив, видинци глухо
роптаели. Възникнал заговор против самозванеца, причина за
бедите на мирните граждани. Оглавил го Хаджи Хапти паша (?),
завареният тук от обсадата номинален комендант на крепостта.
194
Узнавайки за заговора, Пазвантоглу безшумно се разправил с
участниците в него, а самият Хаджи Хапти бил убит от Идрис
Молла — ковчежник на отцепника. (Тук за първи път е споменат
наследникът на Пазвантоглу.) По този начин на недоволниците
във Видин било за лишен път доказано всесилието на господаря
им .Те останали без избор: Видин трябвало да устои на обсадата.
За разлика от единоначалието, което Пазвантоглу удържал
над обсадената крепост, в стана на обсадителите бушували
несъгласия. Те били подклаждани от Юсуф ага (кехая на
султанката-майка, всемогъщия и дълбоко корумпиран съветник
на Селим III), който си съперничел с другая фаворит на султана,
главнокомандуващия Хюсеин паша. Пазвантоглу се възползувал
от тия съперничества, усилвайки — чрез ловки интриги —
тяхната i заимна вражда.
Наближавала зимата. За обсадители и обсадени тя се
очартавала еднакво тежка. Пазвантоглу решил с рязък удар да
наруши едно мъчително за двете страни равновесие: през нощта
срещу Димитровден Кара Мустафа само с 800 конници излязъл
из крепостта и нападнал стана на капудан-паша. В полза на
обсадените дошла и случайността — армиите на Хюсеин и Ало
паша не се разпознали, та завързали помежду си стръвен бой,
който га обезкръвил взаимно. Още през същата нощ главно-
омацдуващият се изтеглил изпод Видин117.
По въпроса за високо разгласеното фатално недоразумение
имаме известии резерви, а именно: то едва ли било недоразуме-
ние. Както си личи от целия ход на обсадата, между командува-
щите съществували толкова остри разногласия, че съвсем
логично би било Ало и Хюсеин да са уредили на тъмно своите
прекалено дълги и тежки сметки.
Това било фактическата победа на Видин над Портата.
Апогея й трябва да отнесем към Димитровден 1798, макар че тя
била подготвена от частичните успехи на отцепника през юни,
юли и август. В столицата новините за тях били тъй смътни или
държани силом в тайна, че на 25 септември Рат-Кил все още
твърдял пред правителството си: „Неподробни вести от Видин
предвещава близкого падане на тази крепост.**118 На 10
октомври той предал информация за една частична несполука на
Хюсеин паша — първата официална новина за неблагополучие,
последвано от уж сполуки119.
Към началото на ноември в столицата се заговорило, че
„нещастният главнокомандуващ** не сполучвал в задачата си,
195
понеже подчинените му паши не били единни; че той бил „най-
нещастният военачалник". За да бъде най-сетне признато, че
„водейки армия, далеч надмощна над всичко, което Пазвантоглу
би успял да му противопостави..., той (Хюсеин паша, б. а.) е
принуден в края на кампанията да бяга назад без войска, да се
откаже от Видин и да остави бунтовниците господари да
предприемат всичко, което биха пожелали... Разните паши —
завистливи, отвратени, раздразнени или предатели — винаги го
поддържаха слабо. В резултат от това един гарнизон от десет
хиляди души последователно пръсна и унищожи десет пъти по-
силна армия."120
Нека тук напомним обобщаващата констатация на Мериаж за
подготовката на големия поход: „Силите на цялата държава
нападнаха един неин поданик."121
Така в началото на ноември Хюсеин паша фактически спел
обсадата — т. е. бил принуден от Пазвантоглу да я снеме. Той
обаче взел мерки да обясни своего поражение пред покровителя
си Селим III.
Когато на 26 ноември пред двореца била изложена главата на
Кюрд Ало паша, а под нея — надпис, който уличава бившия й
притежател като враг на султан и вяра, противниците на Хюсеин
паша били поразени: никой не очаквал така безотказен
контраудар от страна на току-що проваления военачалник. Той
всъщност отдавна бил уведомил Портата, че подозира Ало в
съчувствие, а сетне и в съучастие с бунтовниците, че нему дължел
своя крах по Димитровден. Като издействувал чрез подобии
доноси таен ферман за екзекуцията на Ало паша, Хюсеин я
извършил лично: поканил в своята квартира бейлербея на
Румелия и Анадола, когото внезапно застрелял. Управляващите
ликували във връзка с това убийство, а в Цариград се ширела
надеждата, че при тъй жестоки мерки против съчувственициге на
анархията, бъдещето непременно се усмихвало на Портата122.
Ето как Хюсеин капудан-паша оправдал своя провал, ето как
отчела властта печалния край на своята грандиозна офанзива
против центъра на румелийския бунт — Видин. Хюсеин паша се
изплъзнал от отговорност и запазил благоволението на
Селим III, както и главнокомандуването, което вече едва ли било
завидно. Следващият хитър ход на капудан-паша бил вече
изнамерен: блокада. Портата заявила пред чуждите предста-
вители, че в никой случай не смята да амнистира вожда на
размирието, ами оправяла своите напълно поправими пропуски,
196
за да открие отново напролет бойни действия срещу Видин.
Докато преминала зимата, правителствените войски просто щели
да разширят обръча около Видин, превръщайки го от обсада в
блокада. Армията щяла да се разположи в Калафат, Ниш,
Белоградчик, Берковица, Лом и Оряхово (главна квартира на
капудан-паша)123.
Както скоро ще разберем, „вариантът блокада" бил в
същност модус на Портата да извърши генералното си
отстъпление на етапи. Нескрито било, че Пазвантоглу е спечелил
голяма, а може би и фатална за централизма в Румелия победа.
Тук възниква законен въпрос: защо отцепникът, който вече
десет години последователно и без грешка водел война против
централизма, който успял да привлече към каузата си десетки
хиляди, дотогава увлечени в сляпа анархия хора, който съумял да
издържи победоносно две обсади — защо този честолюбец не
валоризирал успехите си? Та нали — близко е до ума, — ако през
зимата на 1798—1799 г. той бил извел своята войска из Видин, за
да потегли към столицата, към него биха се присъединили хиляди
кърджалии и аянски дружини, чиито противоречиви иначе
интереси били единни, що се отнася до борбата срещу Портата?
Защо Пазвантоглу някак необяснимо пропускал своя шанс?
ЕВРОПЕЙСКИТЕ СИЛИ
И ПАЗВАНТОГЛУ
ПРЕЗ 1798—1799 г.
За да вникнем в причините за главо-
л омни я успех на Осман Пазвантоглу, то трябва да уясним
съотношението на вьтрешните сили на Балканите към края на
XVIII в. За да разберем причините, конто ограничили и спънали
по-нататъшното му отцепничество, следва да огледаме съотно-
шението на външните сили от Европа и техните становища
спрямо анархията в Румелия изобщо или спрямо Пазвантоглу в
частност.
Докато Портата мобилизирала целите си бойни средства за
граждански война на Балканите, положението й било доуслож-
нено от едно международно събитие, което изискало пет месеца,
за да му излезе насреща Селим III: египетската експедиция на
Бонапарт. (През май 1798 г. френските експедиционни войски
отплували за Африка, а султанът обявил война на Франция едва
197
през септември.) Това събитае се отразило двуостро върху
съдбата на отцепника. От една страна, обсадата на Видин
олекнала, защото раздвоила вниманието и силите на властта —
някой едри, участвуващи в нея паши (Чапаноглу, Караосманоглу,
Тепеделенли Али) спешно изтеглили войските си от Румелия, за
да ги приберат в Мала Азия и Гърция пред страх от
французите124. От друга страна обаче, египетската експедация на
Бонапарт била онзи боен взрив на младата френска буржоазия,
който така стреснал европейските монархии, че ги въвлякъл в
немислими доскоро комбинации. Колкого и неправдоподобно на
пръв поглед, една от причините за още неоформения и негласен
съюз на феодалния легитимизъм след 1798 г. станала и анархията
в Румелия. А огнище на тази заплаха бил Видин. Той вече не само
привлякъл зоркия поглед на европейските сили — тук сега се
кръстосали предметно техните интереси.
Многочислени, макар някак недоизведени, са твърденията в
източници и литература за тайно участие на чужда военни
специалиста в конфликта под Видан. През лятото на 1798 г.
Австрия изпратила в стана на капудан-паша полковник фон
Валдау12’, подпомогнала обсадателите с боеприпаси, а австрий-
ски части били съсредоточени в Земун, за да се притекат на
помощ при евентуален разгром на султановите армии126. Според
руския посланик все по-често в столицата успехите на бунтовника
били отдавани на компетентната помощ на французки и полски
военни специалиста, а изобщо — на подстрекателствата на
революционна Франция. Свръзка между бившия френски пред-
ставител в Цариград и Пазвантоглу бил отсетне разкритият и
екзекутиран Турнавит127.
Руските и австрийските дипломата не просто презумирали
ролята на Директорията в конфликта под Видин — те имали и
конкретни сведения за такава роля, макар Рюфен да я държал в
дълбока тайна преди всичко затуй, че все още нямал инструкции.
От лятото на 1798 г. датират неговите настойчиви предложения
до Талейран Директорията да вземе отношение към един
евентуален договор с Пазвантоглу. В тях Рюфен не пестял
похвали за изключителната личност на самозванеца, не пестял
бои да обрисува перспективите на неговия бунт. За Рюфен
Пазвантоглу бил много възможният узурпатор на османския
престол, който щял да заеме не само поради личните си качества,
но и поради цялостната ситуация в империята. Според Рюфен
републиката би имала особена изгода да подкрепи неговите
домогвания, тъй като той — дължейки й престола си, — щял да
198
отсгъпи на Франция Египет, Кипър и Родос, да сключи с нея
изгоден търговски договор и — главного: би дал отпор, бидейки
френски поставеник, на нарастващото влияние на Русия над
Портата.
Докато в началото на военния конфликт под Видин Рюфен се
задоволявал да изброява пред Талейран множеството изгоди,
конто ще донесе за Франция евентуалното разбирателство с
Пазвантоглу, по-нататък (след като Турция обявила война на
Бонапарт) неговите предложения ставали по-конкретни. Той
настоявал Директорията да дадяла военна помощ на отцепника:
„нямайки достатъчно средства, Пазвантоглу за съжаление не
може да поддържа боева армия и стой затворен във Видин. Там
той преживява от контрибуции в натура, конто изтръгва из
съседните области, а това предизвиква недоволство. Със
субсидиите, конто Франция би му отпуснала, той ще набере
голяма войска, заплатена от него, и още толкова привърженици,
понеже споразумението на Портата с Русия е възмутило
мюсюлманите.
Говоря за субсидии, тъй като това е едничкото средство на
Директорията да подпомогне Пазвантоглу — тя не може да му
изпрати войски..." По-нататък Рюфен назовал и сумата, която
смятал за необходима: 30 000 000 франка. Десет от тях трябвало
да бъдат предадени при самото сключване на договора с
Пазвантоглу12 8.
Впрочем Френската република виждала у Пазвантоглу свой
перспективен съюзник при предстоящий си конфликт с Австрия
и Русия за преразпределение на Югоизтока. Това, че през 1798 г.
не се стигнало до формен съюз между републиката и Пазвант-
оглу, е дължимо на конкретни причини: революционна Франция
все още не била изработила своя концепция за взаимоотношения
с Турция, затуй традиционно се придържала о заварената.
Значително по-съществени за нея и неотложни задачи изтласкали
на заден план въпроса за Пазвантоглу, на чието добро
разположение обаче продължавала да държи. Известна аналогия
в случая представлява отношението й към Али Тепеделенли през
същата година. Но Али паша — за разлика от Пазвантоглу —
предпочел да играе между Франция и Русия, чувствувайки се
равно застрашен и от двете в района на Адриатическо море (във
връзка с морската им война през 1798 г.)129, затуй пък
Пазвантоглу, чийто отвъддунавски тил бил миниран от руси и
австрийци, явно имал интерес от военеи съюз с републиката.
199
Такъв съюз засега оставал неосыцествен поради колебанието и
задръжките на Директорията.
Характерно е обаче, че Пазвантоглу не просто се предоставил
на благосклонността на европейските сили през 1798—1799 г. —
той имал своя инициатива, която често не съвпадала с тяхната
тактика по отношение на него. Видинският отцепник успявал по
неизвестни пътища да разпространи из Европа — из Париж,
Хамбург и Франкфурт — информации за реалното съотношение
на нещата под Видин (т.е. за своите победи), конто османските
дипломати там усърдно се напрягали да опровергаят. Пазвант-
оглу се стремял да пропагандира далеч извън балканските
предели каузата си и да обрисува перспективите на тази кауза,
ако тя би била подпомогната от външни сили130. С една дума, за
Пазвантоглу било ясно, че бъдещето на отцепничеството му ще
бъде решено не само в боя между Видин и Портата. Отцепникът
съзнателно и последователно залагал върху класовия конфликт в
Европа, при все че не бил последователен в избора на свой
съюзник — тук той проявявал пълна безпринципност.
Впрочем под стеките на Видин действително се кръстосвала
активността на чужди сили. Тя е особено показателна, когато
търсим да формулираме характера на анархията в Румелия.
Преломният класов бой, който разтърсвал континента през
последните години на XVIII и началото на XIX в., дал отражение
— макар специфично, — и тук. Докато до 1798 г. такъв подтекст
на събитнята в Румелия не биеше на очи, то именно от нея година
нататък изострените външнополитически отношения го освет-
ляват. Портата най-традиционно гледала на войната в Румелия
като на огромна акция срещу масовото „разбойничество" и в
полза на „вярата". А това, че хаосът тук изкристализирал не само
в структура, но като частей израз на всеобхватния кипеж на
своего време, изцяло убягвало от схващането на турските
управници; те продължили и занапред да раздават на румелий-
ските бунтовници пейоративни определения, между конто най-
бойкото било „свине".
Затуй пък другите две големи многонационални феодалпи
империи .— Русия и Австрия — били доста по-наясно по
характера на събитнята в Румелия, отколкото легитимният й
владетел, „прогресивният" Селим III. И двете те били аларми-
рани от военната експанзия на буржоазна Франция. Разцветът на
анархията в Румелия съвпаднал хронологически с действията на
Бонапарт в Италия, с египетската му кампания н с измененията,
200
настъпили из най-западната част на Балканский полуостров.
Страхът пред тази експанзия бил тъй голям, че довел до
противоестествени съюзи: руско-турския например. Традицион-
ната политика отстъпвала пред заплашените интереси на монар-
хията като всеобща дотогава форма на управление в Европа.
„Би било странно да видим как Русия ще изпрати един
помещен корпус за покоряването на Видин или за потушаване на
революционните движения в Гърция. Впрочем възможно е този
слух да е бил пуснат, за да сплаши бунтовниците/*131 През
октомври вече слухът бил се превърнал в реалност: руският
послания често заседавал в Дивана и се знаело, че съюзният
договор, съпроводен от план за комбинирани руско-турски
военни действия, узрял, приветствуван от Австрия. (Тогава и
ескадрата на Орлов преминала Проливите132.) През ноември
нещата взели по-определени очертания, що се отнасяло до
сухопътните съюзени действия: руските войски, съсредоточени по
Днестър, очаквали заповед да бъдат отправени срещу Видин —
това давало на Портата сигурност в борбата й против
бунтовниците133. В края на същия месец австрийският интер-
нунций обобщил, че въпреки провала на големия поход,
прекалено нарасналите апетити на Пазвантоглу щели да бъдат
ограничени от русите13*.
Що се отнася до двойствепата роля на Русия през този
период, тя се дължела на противоречия, заложени в самата
реалност: руският царизъм не можел да остане безразличен,
когато били застрашени устоите му, но и не можел да се откаже
от стремежа си на юг. Анархията на Балканите нанасяла ущърб
на централизма, но и обезкървявала традиционния руски враг.
Затуй докато предлагал на Селим III военна помощ против
„бунтовниците**, руският император не оставил без надежди и
Пазвантоглу. Тия надежди никога не приели открит или точен
израз, но и никога не били оставени да угаснат. Началото им
било положено поне през януари 1799 г.
Оттогава датирало едно неофициално посещение при
Пазвантоглу: консулът в Букурещ Л. Кирико изпратил на 18
януари агента си Константин във Видин. Явна цел на посеще-
нието му била да поздрави с победата Пазвантоглу (срещу
когото Русия току-що била предложила войски на Портата) и да
уреди някой законни претенции на руските тьрговци в Северна
България. Във връзка с това агентът декларирал, че руският
император не ще допусне бъдещи набези на видински размир-
201
ници във Влашко, покровителствувано по Яшкия договор от
Русия135. Нота, с която отцепникът трябвало да се сьобрази,
иначе би се озовал между два огьня.
Ще рече, освен военна Русия дала и дипломатически
поддръжка на Портата в конфликта й с Видин. Без да бъде
изстрелян нито един куршум срещу Пазвантоглу, руската
политика фактически му нанесла най-тежък удар, като се
включила в блокадата на Видин в нейния особено съществен за
отцепника сектор: Влахия.
За Пазвантоглу действията из Влашко означавали не просто
налети за обогатяване. Видин бил в състояние да устои срещу
походи и обсади при едно условие: снабдяване откъм Влашко.
Методите на това снабдяване били чисто кърджалийски, те
довели населението на отвъддунавската равнина и особено на
Олтения до жестоко разорение. Нека мимоходом напомним
обаче, че това население било грабено не по-милостиво от
влашкото болярство и князете-фанариоти, както и пряко от
Портата, която отоварила върху него поне половината издръжка
на похода против Видин. Следователно не дружините на Манаф
Ибрахим, Кара Мустафа и други обвързани към Пазвантоглу
главатари внесли разорението тук; те само го задълбочили.
Техните действия представлявали незапомнен обир за разлика от
утроената законна експлоатация, затуй дали право на Русия да се
застъпи за страдащия влашки селянин136. Нейната намеса
стагнирала движенията на Пазвантоглу отвъд Дунава след
януари 1799 г. И макар формалният съюз между Русия и Портата
още да бил далеч, фактического разбирателство между двете
империи вече се отразило върху каузата на Пазвантоглу.
В началото на 1799 г. наблюдаваме странно разположение на
силите из Северозападна България: от една страна, окончателно
сразените султанови войски се изтеглили на по-задни позиции и
останали да се доразлагат под ударите на глада, безначалието и
кърджалийството, а, от друга — победоносният Осман Пазвант-
оглу също замръзнал в своята поза на триумфатор. Никакви
изменения — иначе задължителни подир така голям и катего-
рично разрешен конфликт, не последвали.
Затуй пък анархията тук завършила своята структура, която
била се очертала през периода до 1799 г.
202
ПАЗВАНТОГЛУ—ВИД ИНСКИ ПАША
(1799 г.)
Изложеното май че обяснява защо в
началото на 1799 г. Пазвантоглу бил по-близко отвсякога до
своята амнистия137. Ако вярваме на чуждите наблюдатели, би
излязло, че отцепникът дълго бил се домогвал до височайша
прошка, но щял да я получи едва сега. Истината е пряко
противоположна: многократно през 1797—1799 г. Пазвантоглу
можел да получи амнистия, но я отхвърлял, устремен към
честолюбивите си крупни цели. А сега го принуждавали да я
приеме силите, външни по отношение на конфликта му с
централизма. С една дума, отцепникът най-сетне се съгласил да
бъде амнистиран. За шести вече път.
Преди да обяви такова помилване, Селим III предвидливо
амнистирал размирните белградски еничари138. С това едно-
временно показал, че отстьпва от замисъла си да ликвидира
еничарството и лишил Пазвантоглу от един негов сыцествен
резерв. Или поне си въобразявал, че го лишава.
Доклады, чрез който капудан-паша обсъждал с Портата
помилването на Пазвантоглу и условията му, датира от 12
февруари 1799 г.139 На следващия ден друг доклад — от новия
валия на Румелия Хасан паша — потвърдил, че отцепникът е
поискал милост, поставяйки условие всичко да бъде забравено.
От него научаваме още, че армията, блокираща Видин, ототдавна
не била заплатена1*0. Диваны узнал, че победителят не би се
задоволил с някой от средните санове, нито би приел предложе-
ния му пашалък Сивас, тъй като се чувствувал сигурен само във
Видин. А Австрия и Русия, настоявали на противного: да бъде
непременно отдалечен отцепникът от областта, където бил
популярен и поддържан141.
Преговорите около сана на Пазвантоглу се затегнали до юли.
Уж принуден да се съобразява с неизгодната за него намеса на
Русия и Австрия, бунтовникът пресметнал, че техните интереси
спират дотук: до формалното му покорство. Що се отнасяло
обаче до цената, която лично той поставил на това покорство,
Пазвантоглу се държал настъпателно. Портата му предлагала
такава алтернатива: капуджибашийски чин във Видин или
пашовски къде да е извън Видин, в Европа, в Азия. Пазвантоглу
обаче й налагал най-неприемливото за нея: да бъде признат за
паша вьв Видин142. Подклаждали дързостта му честите през онази
203
пролет и лито кърджалийски успехи из цяла България — не
Пазвантоглу, а Портата се нуждаела от мир във Видин. Именно
реалистичната оценка на отцепника за събитията — външни и
вътрешни — му осигурила максимума, на който можел да
разчита при конкретната обстановка: чин паша „с три конски
опашки'* (най-високата пашовска степей, равна на везир) и
управлението на Видинския пашалък143. Портата трябвало да
бъде благодарна, че Пазвантоглу се задоволил с толкоз — из
Цариград се говорено, че той бил получил дори румелийското
бейлербейство144. Но Пазвантоглу бил реалист, та не ламтял за
цяла Румелия, чието управителство по него време било по-скоро
наказание, отколкото облага.
От последните месеци на 1799 г. датират сведения, конто ни
показват Осман Пазвантоглу в нова, едва ли трайна светлина:
орган на централната власт, особено загрижен за отбраната на
Видинската крепост. От кого? — следва да попитаме, тъй като
никой не застрашавал Видин. Трябва да приемем, че Пазвантоглу
се стремял (едва два-три месеца подир шестата си амнистия) да
доукрепи и зареди с боеприпаси Видин с оглед на своите по-
нататъшпи отцепнически планове. През 1799 г. той бил принуден
от чуждите сили да отложи изпълнението им, но явно не бил се
отказал от тях.
През ноември Пазвантоглу настоял да бъдат ремонтирани
крепостните стени и фортове, повредени при изтеклата обсада.
Портата изпратила във Видин емисар да я извести за
количеството боеприпаси, складирано от бунтовника. Оказало се,
че само баругьт се равнявал на 15 хиляди кантара! Въпреки
мнението на емисаря, че във Видин „нимало условия за
съхраняването му“, та нека бъдел пренесен из други дунавски
крепости, това не станало145.
Подобии източници свидетелствуват за продължаващата —
макар с приличии средства — борба между Видин и Цариград. Тя
намерила облик и в друго направление, типично за още ранната
бунтовна тактика на Осман: веднага подир амнистията си той
пак се заловил да увеличава своето частно богатство. Пазвант-
оглу поискал да откупи маликянето от две видински села с
приходи, посветени на Мека и Медина, чийто собственик бил
загинал. Това събиране от 28 хиляди гроша годишно Портата му
отказала, причислявайки го към „новата хазна**146. Ще рече, не
само отцепникът, но и враговете му знаели на що дължел той
своята мощ, та се стараели да ограничат богатството на
Пазвантоглу.
204
За това, че двете страни в големия конфликт всыцност не
хранели илюзии, доказват ферманите от края на 1799 г. Хюсеин
капудан-паша бил се прибрал в столицата още на 20 март147, тъй
като трябвало да се отправи към Египет срещу Бонапарт.
Блокадата на Видин той възложил на Хасан паша (румелийски
бейлербей подир убитая Ало), на Гюрджи Осман паша и на
Кюрд Осман паша. За Портата техните сили изглеждали
недостатъчни да се справят с твърде трайното ново непокорство
на Пазвантоглу — тя виждала негодността им не толкоз в
тяхното излиняло количество, а в ниското им качество. Подобно
мнение се съдържало в един ферман от 2 декември: излишно било
да се набират нови бойци от Румелия — те щели да се разбягат,
като подложат населението на грабеж. Затуй всяка каза трябвало
да се погрижи сама за сигурността си, като наеме определен брой
сеймени. Те щели да получат заплата от средствата, събирани
между населението — така двете страни ще бъдат доволни: и
раята ще чувствува, че е охранявана, като сама заплаща
спокойствието си на излъчени из нея бойци, и те щели да бъдат
удовлетворени, понеже ще служат срещу пари. На Софийската
каза например се полагало да издържа 300 души сеймени, конто
за времето от Димитровден до Гергьовден щели да получат 18
хиляди гроша148.
Това показателно окръжно разпореждане предшествува
констатацията, че състоянието на Румелия било отчаяно подир
завършека на видинската обсада; че империята била допълни-
телно застрашена от френския десант в Египет. Въпреки тази
война — казано е там — борбата против Пазвантоглу трябвало
да продължи с всички наличии сили, тъй като той бил основният
враг на властта в Румелия. Ферманът завършил с призив към
всички местни управници, конто задължил чрез заклинания и
заплаха да извършат всичко възможно в борбата срещу
отцепника149.
Въпреки амнистията, въпреки официалните отношения на
върховенство и подчинение, установени след юли 1799 г.,
правителството продължавало да сочи Пазвантоглу като враг
номер едно и да взема всички мерки против него. Новите (и не
съвсем нови) открития в тактиката на Портата били: населе-
нието само да заплаща своите бранители, а централната власт да
раздухва аянските съперничества. Обобщено: властта разчитала
на местната самоотбрана и на вътрешните противоречия в
размирието.
205
Тия мерки били свидетелство за бедност на централизма. Но
техният подтекст е: през 1799 г. Портата изградила своя тактика,
която с течение на времето щяла да я изведе до стратегическо
решение на генералния конфликт между централизъм и децентра-
лизация. Османската власт постепенно възприемала средствата
на размирието, за да го унищожи. Тя заложила именно на
борбената инициатива на населението, именно на институциите,
утвърдили се през периода на анархията: аянство, местно
самоуправление. Тези две институции, на конто тя дотук
неуспешно и дори пагубно за нея противопоставила „стария
закон" (най-общо: централизма с всички негови норми и форми),
дотам взели връх над него, така ярко заявили своята жизне-
способност, че Портата отстьпила пред спонтанната им поява,
развитие и могыцество. Или, както заключава Мериаж: „Узурпа-
цията бе узаконена."150
След провала на голямата обсада на Видин от 1798—1799 г.
Портата се примирила със структурата на анархията, опитала се
да я използува в перспектива за частично спасяване на минирания
из основи османски централизъм.
БЕЛЕЖКИ
1 Тези предания — публикувани от Хр. Попконстантинов, К. Иречек,
К. Гъльбов, Н. Попфилипов. П. Карапетков, В. Дечев или непубликувани, конто е
събрал из никои родопски села, преразказва Н. Хайтов (Родопски властелини.
Пловдив, 1974, 165—195).
2 Дечев, В. Миналото на Чепеларе. С., 1928, с. 123 и сл.
1 ЛИП, с. И.
♦ Miller, Л. F. Mustapha pacha Bairaktar. Bucarest, 1975, 75—76.
5 ЛИП, с. 10.
6 Пак там, с. 2.
7 Пак там, с. 3.
в Пак там, с. 4, 9—10. От османските източници личи обаче, че през май
борбата срещу кърджалиите оглавявал вече Мустафа паша (Сигн. ОАК 9/3).
• ЛИП, с. 11.
10 Пак там, 11—12.
11 Пак там.
12 Софийски сиджил № 165, с. 5Д1, с. 9/II.
13 Пак там, с. 9/III.
“ ЛИП, с. 12.
15 Пак там, с. 13.
16 Софийски сиджил № 165, с. 5. В османските документи името на
анадолския бейлербей е означавано като ^jLcT' е‘ ^ли' последователно
ще го наричаме Ало според европейските източници. По всяка вероятност това
бил кюрдски изговор на мюсюлманското име Али — пашата бил кюрд.
206
17 Пак там, с. 56; Сигн. ОАК 9/3.
18 Архив княза Воронцова. Письма В. П. Кочубея (1793—1799). Т. XIV, с. 86.
•’ ЛИП, с. 13, 15—16.
20 Пак там, с. 14.
21 Сигн. ф. 91, ед. 43.
22 Сигн. ВД 123/9; ВД 123/3.
23 ЛИП, с. 3.
24 Пак там.
33 Сиги ОАК ЯД/?
28 Сигн’ ОАК 33/2; ОАК 9/10 и ОАК 9/16.
27 Сигн. ОАК 9/35; срв. Ал. Иосифов — Бохачек. Никопол, с. 100; М triage.
Nots sur Paswantoglu.
28 ЛИП, 4—5.
29 Пак там, 5—6.
30 Цит. по Атанасов, Щ. Селските въстания в България към края на XVIII
и началото на XIX в. и създаването на Българската земска войска. С., 1958,
61—62.
31 Архив княза Воронцова. Письма В. П. Кочубея, с. 79.
32 ЛИП, с. 133.
33 Пак там, с. 135.
34 Пак там, с. 136.
33 Пак там, 136—137.
38 История на дипломацията. Т. 1. С., 1946.
37 Арш, Л. Г. Албания и Эпир в конце XVIII — начале XIX в. М., 1963,
191—192.
38 ЛИП, 136—137.
39 Пак там, с. 138.
40 Сигн. СИ 28/16; срв. Софийски сиджил № 165, с. 5.
41 ЛИП, 6—9.
42 Софийски сиджил № 165, с. 5.
43 Сигн. ОАК 9/1.
44 ЛИП, с. 13.
45 Пак там, с. 14; срв. Сигн. ВД 115/5.
48 ЛИП, с. 14.
47 Пак там, с. 15.
48 Сигн. ВД 115/5.
49 Софийски сиджил № 165, с. 14.
30 ЛИП, с. 16.
31 Пак там.
32 Пак там, с. 137.
33 Miriage. Цит. съч.
34 Мутафчиева, В., Ал. Виану. Феодални размирици в Северна България
в края на XVIII и началото на Х1Хв.итяхното отражение във Влахия.—Българо-
румънскн връзки и отношения през вековете. Т. 1. С., 1965, с. 224.
33 Сигн. ВД 113/9.
38 Сигн. ОАК 9/4.
37 Сигн. ОАК 84/5.
38 Софийски сиджил № 165, с. 14.
39 Д. Ихчиев е превел термина с „чернополци-въстаници" (ТДДК, с. 37).
80 ЛИП, с. 18.
81 Пак там, с. 17, 136.
82 Пак там, 18—19.
207
83 Пак там, с. 18.
64 ТДДОП, 35—37.
•’ Пак там.
88 ТИСР, 206—207.
87 Пак там, 207—208.
88 ТДДОП, 40—43.
89 Пак там, 45—49.
70 Пак там, с. 50.
71 Пак там, 52—125.
72 ЛИП, 137—138.
73 Meriage. Цит. сьч.
74 Архив княза Воронцова. Письма В. П. Кочубея, с. 78.
75 ЛИП, 19—20.
78 Сигн. ОАК 84/4.
77 ТДДК, 51—52.
78 ЛИП, с. 20.
79 Йоцов, Д. Материала за Пазвантоглу из руските архиви. — ПСп, 1908,
с. 60.
80 ЛИП, 24—25.
81 Пак там, с. 23.
82 Пак там, 16—23; Атанасов, Щ. Цит. съч., 71—78; срв. със Сигн. ОАК
9/3.
83 Сигн. ОАК 9/7.
84 ЛИП, с. 23; Атанасов, Щ. Цит. съч., 73—74.
” ЛИП, с. 21, 32, 140.
86 Пак там, с. 19, 20, 21, 23.
87 Пак там, 22—24.
88 Пак там, с. 24.
89 Пак там, с. 25.
90 Сигн. ОАК 3/94, ОАК 9/7, ВД 121/1, ОАК 3/10.
• * ТИСР, 212—213.
92 Пак там, 214—218.
93 ЛИП, 25—26.
94 Пак там, 27—28.
85 Пак там, с. 29.
96 Bessier, J. Memoire sur la vie et la puissance d’Ali pacha, visir de Janina.
Paris, 1820, 26—27; срв. Plomer, W. The Diamond of Jannina. London, 1970, p. 86.
97 Арш, Л. Г. Цит. съч., с. 195.
98 М утафчиева, В., Ал. Виану. Цит. съч., с. 225.
99 ЛИП, с. 30.
*°° ТДДОП, 76—79, 82—83.
791 ЛИП, с. 31.
‘°2 Пак там, с. 30, 31, 34—36.
103 Пак там, с. 3.
104 Пак там, с. 32. Картата е публикувана като приложение към
австрийските, пруските и френските дипломатически документи, а също и у
Атанасов, Щ. Цит. съч., 80—81.
105 Пак там, с. 80.
108 Пак там, с. 81.
107 Пак там, с. 82.
108 Пак там, с. 83.
109 ЛИП, с. 32.
208
1,0 Пак там, с. 140.
Сигн. ОАК 9/32.
112 Пак там.
1,3 Атанасов, Щ. Цит. съч., 84—85; ЛИП, с. 35.
1,4 ТДДОП, 94—95.
115 Арш, Л. Г. Цит. съч., с. 195.
“• ЛИП, с. 34.
117 Meriage. Цит. съч., с. 189; Атанасов, Щ. Цит. съч., с. 87
1,8 ЛИП, с. 35.
119 Пак там, 36—37.
120 Пак там, с. 38.
121 Meriage. Цит. съч.
122 ЛИП, 39—40.
123 Пак там, с. 39.
124 Пак там, с. 33.
125 Пак там.
124 Атанасов, Щ. Цит. съч., с. 85.
127 Пак там.
128 ЛИП, 140—146.
129 Арш, Л. Г. Цит. съч., 195—197.
130 ТИСР, 218 220.
131 ЛИП, с. 35.
132 Пак там, с. 36.
133 Пак там, с. 38.
134 Пак там, с. 40.
135 Атанасов. Щ. Цит. съч., 90—92.
134 Мутафчиева. В.. Ал. Виану. Цит. съч., с. 223 и сл.
137 ЛИП, с. 41
134 Пак там.
139 Сигн. ОАК 9/6.
140 Пак там.
141 ЛИП, 42—43.
142 Пак там, 44—46.
143 Пак там, с. 47.
144 Пак там.
143 Сигн. ОАК 9/36.
144 Пак там.
147 ЛИП, с. 44.
148 ТДДОП, 119—120.
149 Пак там, с. 121.
130 Meriage. Цит. съч.
14 Кърджалийско време
209
Глава 5
РУМЕЛИЯ ПО ВРЕМЕ
НА ГОЛЕМИЯ ПОХОД
СРЕЩУ ВИДИН
(1797—1799)
Въпреки че трудно могат да бъдат взети
изолирано действията на кърджалии и аяни и тези на
Пазвантоглу, налага се да въведем такова разделение, тъй като
през периода от две години събитията във Видинско сами се
отграничили по своята специфика от всеобщата анархия — това
били фронтови събития. Затуй те по-горе бяха отделно
анализирани, което не означава, че нямали връзка с останалата
част от размирието.
Вече бе казано, че Портата съзнавала тази връзка: „Видин —
кърджалийството". От края на 1797 г. (от обявеното съсредото-
чаване на похода) датира едно нейно нареждане от общ характер:
да бъдат преселени с дружините си отвъд Проливите някой от
най-едрите главатари, а именно Кара Хасан, Исаоглу и Манаф
Ибрахим. С тази задача бил натоварен валията на Кютахия1
(всыцност бейлербей на Анадола). Факты, че въпросните
главатари продължили да се подвизават из България през цялото
време на обсадата, ни убеждава: така набелязаната задача си
останала голи думи. Но той доказва и друго: предвиждайки
тясното взаимодействие между Пазвантоглу и едрите главатари,
властта се стремяла ако не да го осуети, то поне да го ограничи.
Причини за това тя имала достатъчно, макар че не всички
кърджалийски действия от 1797—1799 г. трябвало да бъдат
210
отдадени на подстрекателствата на отцепника, както обикновено
гвърдят чуждите наблюдатели2; из Северна България през двете
въпросни години действували дружини, подчинени на Пазвант-
оглу, а други — на противниците му тук (Тръстениклиоглу най-
вече). Наред с тях внасяли своя принос в размирието и такива
кърджалийски здиници, конто не били обвързани нито към
единия, нито към другия узурпатор.
Още преди Видин да бъде поставен под обсада, из Северна
България спечелили победи сподвижниците на Пазвантоглу:
Еминджик, Гяур Имам, Маджар Али, Кара Мустафа, Саръкоглу,
Кара Хасан и пр. През 1798 г. те имали многочислени схватки с
правителствени или на Тръстениклиоглу войски из Никополско,
Плевеиско, Ловешко, Търновско, Свищовско, Добруджа3. Тоест
още проектираната обсада била заплашвана в непосредственна
си тил от уедреното кърджалийство.
Това състояние на нещата не се променило по време на
обсадата. Дори напротив: самата обсада дошла да подсили
размаха на кърджалийството. Факторите за такъв обрат били
поне два. Първо: усилието на властта да събере и хвърли срещу
Видин максимален брой войска от Европа и предимно от Мала
Азия се обърнало срещу нея — тя валяла масло в пожара на
размирието, снабдила го с нови, неизтощени още резерви, с още
ненаграбили се и ненавилнели се бойци. Както видяхме, поради
невъзможността да бъдат добре снабдени, заплатени и въоръже-
ни тия десетки хиляди мъже те се превръщали поне в метежни
недоволници, ако не и в дезертьори Дезертирайки при пресечен
път към родните си краища (между конто и Румелия се намирали
охраняваните от властта Проливи), те нямали друг избор, освен
да останат в Румелия и да се издържат чрез грабеж. А понеже тук
кърджалийството вече било се уедрило, та нямало перспективи за
сполука на разни дребни дружини, дезертьорите неминуемо се
вливали в големите кърджалийски съединения.
Съвсем не на второ място като стимул за анархията трябва да
посочим разорението на дребния производител във връзка с
похода. Трудно е да си въобразим накъде можел да бъде
досъсипан един производител, който от петнайсет години живеел
под властта на безвластието, но се оказва, че имало накъде. До
1798 г. той поне успявал да не се издължава към централната
власт, позовавайки се на анархията. Но през годината на
обсадата, когато пред прага му пристигнала стохилядна войска,
селянинът вече нямало как да убегне от облагане. За разлика от
211
кърджалийските налети, конто били не плътна, ами безредно
прелитаща напаст, засядането на султанска войска било трайно.
Няколко примера.
Тъй като бойците на Хюсеин капудан-паша изобщо не били
заплащани през периода ноември 1797 — април 1798 г., той
изискал сумата 50 хиляди гроша само от Врачанска каза, за да
удовлетвори войниците си. Естествено не я получил4. През
ноември 1798 г. Софийска каза трябвало да достави за похода 32
хиляди килera ечемик и 9 хиляди килета пшенично брашно5. По
това време казите София, Пирот, Брезник и Знеполе трябвало да
доставят 350 каруци ангария за обсадата6. Еднодневният оклад
на обсадителите от Видин през август 1798 г. бил 800 оки изпечен
хляб, 2500 оки овче месо, 1300 оки ориз, 300 оки масло, 100 оки
кафе и пр.7 А през същия месец от Софийско трябвало да бъдат
отправени към Видин 2000 души на ангария да копаят окопи и
строят укрепления8. Както може да се предвиди, властта успяла
да излови и подкара едва 165s. И пр. и пр.
Едва ли по своя инициатива през януари 1799 г. патриаршията
се обърнала чрез митрополитите си към всички православии в
Румелия. Тя ги предупреждавала, че всякакви слухове за пред-
стоящ голям бунт срещу властта били лъжливи и им съобщила
жестоките наказателни мерки, заплашващи вески, помамен от
такава съблазън10. Следователно Портата не се задоволила с
идеологическите мерки, взети спрямо непокорного мюсюлманско
население — тя се принудила да стресне и християните чрез
техния духовен пастир. (Нека мимоходом отбележим, че по време
на анархията тя често прибягвала до помощта на християнското
духовенство11.) Колкото до слуховете за голям бунт, те едва ли
били без основание, щом властта прибягвала до върховни про-
тивомерки; по време на похода производителното население из
Румелия ще да било повече отвсякога склонно към размирие. По
елементарната причина, че всяко мирно производство било
станало безпредметно — прекален бил броят на въоръжените и
незаплащани консуматори.
Така суперпоходът обективно обслужил анархията. Извън
приведените общи свидетелства за развоя й по негово време нека
разгледаме и конкретните я прояви.
212
КЪРДЖАЛИЙСТВОТО
В СРЕДНА СЕВЕРНА БЪЛГАРИЯ
ПРЪЗ 1798—1799 г.
Вече споменахме събитията в Търновско,
Ловешко, Плевенско и Никополско от началото на 1798 г. Там
кърджалиите, свързани с Пазвантоглу, разбира се, не били нито
разбити, нито изтласкани — както се самоизлъгала властта. Те си
останали в Северна България, а по време на боевете между
обсадители и обсадени тяхната активност удвоявала сполуките
на видинската войска. Впрочем частичните, а също и решаващата
победа на Пазвантоглу над Хюсеин капудан-паша не била нищо
друго освен надмощие на кърджалийството над правителствения
поход. Защото, като изключим еничарите (от Видинската и от
източносръбските крепости), при Пазвантоглу имало само
кърджалии. Еничарският брой и боеспособност съвсем не били
достатъчни, за да доведат до така безусловен триумф на Видин
над обсадителите. Тоест едрите кърджалийски главатари
(Еминджик, Кара Хасан, Гяур Имам, Манаф Ибрахим, Кара
Мустафа, Саръкоглу и пр.), обвързани с Пазвантоглу, били
фактическите победители в „гражданската война".
Неслучайно почти не разполагаме с изрични данни за кърджа-
лийски действия в Северна България до пролетта на 1799 г. —
докато не започнали преговорите между Видин и Портата.
Тогава човешкият състав, който османските или чуждите източ-
ници две години били отбелязвали като „войска на Пазвантоглу**,
пак си възвърнал определението кърджалийство. То веднага се
отличило с акции, също тъй значителни, колкото били открито
направляваните от отцепника иегови действия. Както следващата
например:
До 18 май 1799 г. Хюсеинджик начело на 300 души, след като
нападнал селата от Ловеч до Свищов, разорил тьрновското село
Леденик. Той известил търновци: „Ние сме от войската на
Пазвантоглу. Ако не ни изпратите зърнени храни, ще ви съсипем,
като извикаме и нашата войска от Ловешко.** Търновският
войвода Хасан ага отправил срещу кърджалиите конница от
граждани, но тя не успяла да ги отбие. Тогаз войводата излязъл
лично със сейме ните си и разбил нападателите. Част от кърджа-
лиите избягали в Павликени, част били избити. Едничкият
заловен пленник донесъл, че из Ловешко и Плевенско Пазвант-
оглу имал над 3000 души войска — пак кърджалии естествен©.
213
Отделно от нея били многочислените му дружини из останалите
области на Северна България12. С преслед ване на уж избитата
кърджалийска част се наели севлиевският войвода, русенският
аян Тръстениклиоглу, мютеселимът на Никопол, търновският
войвода, аянът на Ловеч и войводата на Свищов. Тези шестима
командуващи на еялетлиите от областта обаче не излезли на
глава с кърджалиите, обсадени в с. Йоглав, Ловешко, понеже
последните получили подкрепата на още 2000 размирници,
водени от субашията на плевенските еялетлии, от бившия
войвода на Свищов Алиш ага, от Хафъзогулларъ и Мюслим
Делилбаши. Лоялните войски се изтеглили преди 1 юли, а
населението било тъй разорено, че вече не оказвало съпротива на
главатарите13. Затуй пък Тръстениклиоглу дал сражение на
кърджалиите, водени от някои си Хайдут Ибрахим при с. Кара
Иса, Свищовско, а също и на дружината на Арсланоглу при
с. Куюнлу, Никополско. И двете кърджалийски части били
изтребени преди 9 юни 1799 г.14
Позволяваме си да се усъмним в успеха на Тръстениклиоглу
срещу кърджалиите. Защо иначе към края на май севлиевският
войвода Хасан все още настоявал, щото кърджалиите, избити уж
при с. Леденик, да бъдели унищожени от валията на Бендер? (Ще
рече, югозападно от Добруджа нямало друга войска, на която
властта да се опре за тази операция.) Защо иначе пленяването на
един-едничък кърджалия е отбелязано във всички документи
около въпросните действия15? (Ще рече, при шумно оповестените
сполуки на Тръстениклиоглу не бил пленен поне втори
кърджалия.) И все пак, ако тук били постигнати частични успехи
за властта, те можели да се дължат само на Тръстениклиоглу.
Скоро той уведомил Портата, че й изпраща отрязаните глави на
100 кърджалии16.
Нека изтъкнем в скоби, че доказването на бойна победа чрез
отрязани глави е неубедително за научното изследване: по никоя
глава не си личи дали е принадлежала на кърджалия, на сеймен
или на султанов боец, а най-вече на мирен човек. Достатъчно
било да сыцествуват брой трупове или да бъдат превърнати в
трупове нужният брой хора и Портата получавала доказателство
за триумфа на своите военачалници против размирието.
Повод за съмнения ни дават не само цитираните документи,
но и последвалите ги — те все говорят за действията на онова
значително кърджалийско съединение в Ловешко и за необхо-
димостта да бъде изпратен с войски някой везир, за да изкоренял
тази опасност17.
214
Уж разбитият и изтребен отряд на Арсланоглу пък заедно с
дружините на Хафъзогулларъ и Мюслим Делилбаши продължи-
ли вилнежа си из Свищовско. Населението отказвало да се влее
във войската на Тръстениклиоглу и на румелийския бейлербей, за
да ликвндира тия кърджалии”. Такива вести поставят под
съмнение версията за успеха на Тръстениклиоглу, удостоверен
чрез 100 отрязани глави.
Впрочем през май — юни 1799 г. кърджалийските дружини от
Ловешко били подсилени с преминали от Тракия кърджалии,
конто водел Джелилоглу19. Гореизброените аяни, конто били
обградили 500 размирници в с. Йоглав, Ловешко, се надавали да
ги унищожат, когато „каймакамът** на Видин — Пазвантоглу —
използувал съсредоточената в Плевен за борба против кърджа-
лиите войска и я насочил в помои/ на същите кърджалии. Тогаз
аяните рекли: „щом Пазвантоглу не желае тази работа...'*, и се
прибрали по местата си20. При такова развитие конфликты за-
вършил твърде естествено: през ноември подсилените кърджалии
пленили част от артилерията и обоза на отправената против тях
правителствена войска, а останалата част била върната в Русе и
прехвърлена в Браила, където благоразумно седял сам си
сераскерът21.
Някои случаи из Никополско от сыцото лято разкриват друга
показателна корелация между кърджалии и население в Северна
България. И тази каза била пълна с размирници, конто
действували необезпокоявано, макар че наблизо станувала
султановата армия. Кърджалийски представители се събрали на
совещание в с. Крушовица, Плевенско, където дошли и хора от
Плевен. След постигнатия сговор обединените им сили нападнали
Никополско. Според кадията на Никопол плевенци открай време
били сдушени с кърджалиите, непрестанно ги подпомагали в
безчинствата им. Затуй мютеселимът на Никопол молел за
помощ Портата срещу кърджалии и плевенци наедно22.
Това важно сведение не е изолирано по изводи — подкрепят
го и други, а именно: населението на Никополско заявило, че
било готово да потегли срещу кърджалиите, но не смеело да
напусне казата си, „защото била съседна с Плевенска**. У
сьседите винаги било гьмжало от кърджалии, а самите плевенци
нм били помагачи. Никополци пък биха способствували за
ликвидиране на размирието из съседните разбунени краища, ако
в Никополско би прехвърлил войската си пашата, намиращ се на
квартира в Гюргево23.
215
Излгшни са всякакви коментари — наличната документация
за събнтията в Северна България след 1799 г. е повече от
категорична по принципния въпрос за връзките между кърджалии
и население тук. От своя страна действията на тези местни раз-
мирни състави стояли не само в тясна, но и в задължителна връзка
с Осман Пазвантоглу. Така голямата обсада „консолидирала*4
анархията в Северна България, окончателно я центрирала.
Всыцност, 1цо се отнася до 1799 г., с право можем да се
запитаме: анархия ли били вече събитията в Северна България? В
коя анархия съществуват йерархия, ръководен център, твърди
съотношения и взаимоотношения? Безвластие ли откъснало
фактически българските земи между Дунава и Балкана от
управленисто на Портата, или пък тук владеели съвсем
определени отцепници, конто си оспорвали сферите на власт и
влияние, като се опасявали само един от другиго, но не и от
централизма?
Изложените, а също и низ по-нататъшни събития ни принуж-
дават да забележим, че след 1799 г. Портата се отказала да въз-
върне под властта си Северна България, а разчитала на съперни-
чеството между Пазвантоглу и Тръстениклиоглу, за да не се
окаже тая земя изцяло и напълно под единстьена власт, докато
кърджалийските акции там били израз на отцепническите
съперничества.
Втора сыцествена характеристика на анархията в Северна
България към края на века било, че тук вече се заговорило за
бунтовни градове, за тяхната трайна принадлежност към лагера
на размирието — такъв бил случаят с Плевен. Твърде типичен
станал конфликты- между Никопол и Плевен — жителите на
Никопол неведнъж се съпротивявали срещу напредването на
Пазвантоглу, докато плевенци се очертили като сигурни
сподвижници на отцепника, участвували дейно и масово в
операциите, предприети от подчинени нему главатари.
Изобщо към края на века някой български градове заели вече
отчетлива позиция в големия конфликт. Едни от тях признавали
властта на Портата (Русе, Никопол); други пазели последо-
вателен нейтралитет, който всыцност бил самоуправление
(Котел, Сливен, Враца); трети гравитирали към Пазвантоглу.
Тази констатация е твърде важна, понеже доказва реалната
възможност за населението на тия градове да избира страната си
в конфликта, да се самоотбранява или организира за активни
нападения.
216
Състоянието на Северна България през 1799 г. е обобщено в
един доклад на новоназначения румелийски бейлербей Хасан
паша от юли. Пашата описал гибелното разорение на населе-
нието там, изтъкнал, че това положение трябвало да бъде
ликвндирано „на всяка цена". А като евентуална опора на
Портата отвъд Балкана посочил едва трима управници: Тръсте-
никлиоглу, аяна на Разград и войводата на Севлиево — те били
длъжни да се справят с всички размирници24.
Хасан паша пропускал да укаже друга една — твърде странна
— опора за султановата власт отвъд Балкана: Пазвантоглу.
Просто абсурдни били нарежданията, конто довчера воюващият
враг, а днес неприкрит противник на централизма получавал от
Цариград или от главнокомандуващия (назначен срещу самия
Пазвантоглу) през лятото и есента на 1799 г. И така, докато
Хасан паша седял в Браила, продължавайки да събира войска,
хранителю* и бойни припаси25, докато Видин оставил блокиран,
та само в Лом станували 3000 сеймени26 на Осман паша, на
Пазвантоглу било официално заповядано да оправдае височай-
шото доверие, като ликвидира кърджалийството в Северна
България2''. А из столицата се носел слухът, че Пазвантоглу вече
наистина разпратил своите войски из Румелия, за да унищожат
най-сетне размирниците28.
Нищо не свидетелствува толкоз убедително за безнадеждното
положение на султановата власт над Балканите, колкого цитира-
ните известия: Портата възлагала борбата против кърджалий-
ството на човека, който му дължел всесилието си.
И съвсем логично възниква въпросът: как така централизмът
не загубил и формално Северна България, на какво дължал
номиналното си върховенство над тия области през предстоя-
щите години?
Отговорът се набелязва още в сведенията за 1797 г.: започнал
(и по-скоро продължавал, но вече открито и по-ярко) неприми-
римият конфликт между двамата реални господари на Северна
България — Пазвантоглу и Тръстениклиоглу.
217
ТРЪСТЕНИКЛИОГЛУ ИСМАИЛ
И НЕГОВАТА РОЛЯ
В ПОДЯЛБАТА НА ВЛАСТТА
НАД СЕВЕРНА БЪЛГАРИЯ
В глава III бе резюмирана биографията
на Тръстениклиоглу Исмаил ага до 1795 г., когато той се
самоназовал аян на Русе. За разлика от Пазвантоглу, който
дължал могыцеството си на комбинирана игра, на двойствена
„програма" и тьнко замислени, макар неуспели вьншнополити-
чески ходове. Тръстениклиоглу бил типичен аян — типична
рожба на анархията.
Впрочем неговото затвърдяване в аянлъка датирало от 1795 г.
През 1800 г., успявайки да приведе в изпълнение смъртната
присъда над един от непокорните Гираи, той заел и поста
войвода на Търново. Междувременно откупил някой мукатаи в
Северна България. Икономическата и военната сила, която никой
не можел да му оспори върху земята между Русе, Свищов и
Търново, вдъхнала на Портата надежди да го използува в
борбата си против Пазвантоглу. Още повече, че Русенско и
Търновско били застрашени не едностранно — откъм Видин;
източно от тях не угасвало едно от първите размирни огнища в
Румелия — Делиорман и Южна Добруджа, където се закрепил
йълъкоглу Сюлейман ага.
Означало чист кърджалия и главатарски син (баща му —
небезизвестният Йълък, с когото властта имала разправии в
Добруджа по време на войната от 1787—1792 г. — не се среща по-
нататък в документите по анархията). Сам главатар на голяма
дружина, през 1794—1795 г. Йълъкоглу вече бил се провъзгласил
за аян на Делиормана и мютеселим на Силистра. Неговите
връзки с Пазвантоглу не се нуждаели от доказателства — те били
откровени. С една дума, Тръстениклиоглу бил застрашен от две
посоки, и то чувствително. Този обективен факт, а не някаква
прнвързаност към каузата на централизма обусловил поведе-
нието му през следващото десетилетие.
Вече узнахме, че през 1797 г., когато походьт против Видин
бил обявеи, един от „генералите" на Пазвантоглу — Маджар Али
— обсаждал Русе, след като бил превзел Търново и Свищов.
Такова било началото на дългата война между Видин и Русе. И
века изтъкнем: Русе бил градът, който едничък устоял (ако
изключим изобщо ненападнатите) на Пазвантоглу.
218
За тази своя заслуга Тръстениклиоглу бил удостоен със
званието придворен капуджибашия2®. Оттам нататък — ако
вярваме на официалната версия — той винаги участвувал в акции
срещу кърджалийските дружини отвъд Балкана или срещу
съездите си Йълъкоглу и Пазвантоглу като основен съюзник на
Портата тук.
А кое ни кара да се усъмним в истинността на такава
лоялност? — Самият характер на властта на Тръстениклиоглу. И
той, както миозина едри аяни, започнал кариерата си в
качеството на „разбойнически главатар“. И той получил
необяснима амнистия. И той узурпирал местната власт веднага
подир амнистията си. И той воювал на два или на три фронта, за
да си гарантира всевластие над все по-обширна територия. И той
междувременно се занимавал с откупвачески операции -г- т. е. с
едро лихварство. И той не се подчинявал на органите на
централната власт в граничите на заетата и отстоявана от
неговите еялетлии земя. Впрочем и Тръстениклиоглу бил
узурпатор, фактически отцепник. Разликата между него и
Пазвантоглу била донякъде в мащабите — Тръстениклиоглу
никога не набрал десетки хиляди войска, никога не й поставил
едри задачи, никога не нападнал Влашко най-вече. Поведението
му било предимно отбранително: той защищавал земите си от
всечия намеса тук. И понеже Портата не му ги оспорвала,
неговата защита била насочена срещу размирници, преминали от
съседна територия — от изток или запад.
Друга основна отлика между двамата отцепници било
различного отношение на централната власт към тях. Селим III
ще да разсъдил, че му било невъзможно да се бори с двамина
големи узурпатори отвъд Балкана, след като не успявал да
надвие дори единия. Затуй Портата затворила очи пред
действителното отцепничество иа Тръстениклиоглу, за да запази
поне формална опора тук срещу цвете опасни за нея съседни
сили: Пазвантоглу и Йълъкоглу. Така Тръстениклиоглу преминал
в историята като „лоялен" аян. Определение — в подчертани
кавички.
Стеснен от обсадата на Видин, след пролетта на 1798 г.
Пазвантоглу не нарушил територията на Тръстениклиоглу чак до
следващото лято. Но щом получил пашовско звание и що-годе се
легализирал, видинският отцепник подновил враждата си с Русе.
През юни 1799 г. „бивши привърженици" на Пазвантоглу нанесли
поражение на частите на Тръстениклиоглу и им отнели
артилерия30.
219
Като паша Пазвантоглу взел да отправя до Русе буюрултии,
на конто русенският аян никак не се подчинявал. Отношенията
между двамата самозванци се нагорещявали с такава скорост, та
на Цариград било известно, че Тръстениклиоглу набирал войска
от няколко хиляди кърджалии, за да отстой Русс против евентуал-
но нападение на Пазвантоглу. Но до самия край на 1799 г. равно-
весието между двамата се залазило неустановено, без да се раз-
рази в битка31.
Междувременно видинският паша не преставал да поддържа
заплаха и в гърба на своя враг — в Делиормана и Добруджа. Там
имало достагьчно местни аяни и главатари, на конто не
харесвало издигането на Тръстениклиоглу — те охотно служели
на видинлията. Освен Йълъкоглу Сюлейман ага през 1799 г.
Пазвантоглу подбудил към размирие сина на стария си съюзник
— Саръклъоглу. Когато против последняя излязъл разградският
аян, от Видин му пристигнала помощ — дружина, водена от
Сирозлиоглу32. Тя решила изхода от стълкновението: победили
съюзените с Пазвантоглу главатари, конто фактически овладели
Добричко33.
Ето как се развили събитията в Северна България през 1797—
1799 г. Ако между двата периода (на обсадата и подир нея) за-
белязваме някаква разлика, тя е елементарна: докато Пазвант-
оглу бил обсаден, действията на съюзните му кърджалии се
концентрирали в близкия тил на обсадителите именно за да
отслабят натиска на обсадата. А когато тя преминала в блокада,
частите на Пазвантоглу вече си позволили по-далечни операции,
за да парализират онези сили из Подунавието, което овладявал
Тръстениклиоглу — уж лоялните сили.
КЪРДЖАЛИЙСТВОТО В ТРАКИЯ
ПРЕЗ 1797—1799 г.
Що се отнася до Тракия с подбалканските
полета, сыцият период неособено променил нещата там. Тъй
като грамадните войнишки маси, конто Портата някак си успяла
да мобилизира, били отправяни отвъд Балкана, в Южна
България лоялните сили останали без всякакви подкрепления.
Нещо повече — както научихме от софииските кадийски книги:
мобилизацията или реквизициите засегнали и резервите на
220
Тракия. Туй означава, че султановата власт тук била още повече
обезсилена, което одързостило кърджалиите.
През 1797 г. например разни главатари си оспорвали с оръжие
аянството на Ямбол. Законният аян Кърмъз! Мустафа бил
нападнат от айтоския — Чолак Сюлейман. Последният имал за
съюзници главатарите Узу и Мустафа, Фейзи Алемдар, Ходжа
Бинбаши и пр. Начело на около 600 души, те се появили в
Ямболско, където им дало отпор населението. Междувременно
законният аян призовал на помощ аяните на Осман пазар, Ески
Джумая и Карнобат. Чолак Сюлейман тогава излял яростта си
върху населението на Ямболско. Метежът се усложнил поради
намесата на новозагорския аян, който от своя страна изявил
внезапни претенции над ямболското аянство3*. Този метеж
продължил и продължавал докато през Тракия се точел
невижданият поход против Видин35.
От 1798 г. датират сведения за надигащата се мощ и на
Токатджикли Сюлейман, известен в литературата с по-късното
разоряване на Жеравна36. През въпросната година той все още
бил само аян на Макри. В съюз с кърджалиите из оня край
Токатджикли подел чести нападения над Гюмюрджинско,
желаейки да го присъедини към владенията си, като се
провъзгласи и за негов аян37.
Напрегнатият конфликт под Видин дотолкова приковавал
вниманието на Портата и на чуждите наблюдатели, че интересът
им към Тракия закратко избледнял. Колко бегло наистина
научаваме, че през юни 1798 г. „даалиите38 — другите глави на
демократическата хидра (к. а.) — пак започнаха да се раздвижват
и заявяват себе си чрез грабеж, опожаряване и пр. в околностите
на Одрин“39.
А соченото събитие би заслуживало по-голяма зоркост: винаги
когато кърджалийската вълна в Южна България се надигала
отново, нейната крайни цел била Източна Тракия. И, обратно:
когато кърджалиите се оттегляли за отдих или прегрупиране,
действията им се затваряли в подбалканските и подродопските
полета. Ще рече, през 1798 г. тази вълна се надигала. Доказват го
и други известия: „Като връх на нещастията за оная прекрасна
провинция (Тракия, б. а.) е умножаването на разбойниците
поради .дързостта, която отново са набрали. Напускайки пак
своите укрития, те вече доведоха набезите си до вратите на Одрин
и току-що нападнаха един от най-богатите кервани, напоследък
отпътувал от Белград.*4*0
221
Все през 1798 г. се разразил с голяма сила един метеж, който
тепърва щял да трае — на Одаджиоглу Сейфулла, айтоски аян.
Неговият път към властта бил характерен за времето му. Син на
дребен еничарски офицер, той бил родом от с. Греманик в
Източния Балкан. С кърджалийство Сейфулла се занимавал
дълго преди 1798 г. Убивайки неколцина видни хора от казата,
той дотам взел страха на айтосци, че те не му се противопоставили,
когато заграбил аянлъка.
За да разпростре влиянието си и над Делиормана, Одаджи-
оглу се сдружил с главатарите на „герловските кърджалии"
Хаджи Хюсмен Беловалъ и син му Исмаил Беловалъоглу, както
и с Хюсмен Гьозикенли. Подкрепа получил и от някой аяни из
Източна България. Така осигурен, Сейфулла се отдал на
„дяволски дела".
Хаджи Хюсеин, който имал „стар зъб" на Месемврия, я
обсадил и взел да опожарява околността й. Най-вече си изпатили
Гьозикен и селата по брега. Убита били местни първенци, раята
също дала множество жертви, докато главатарят безпрепятст-
вено върлувал из казата и тероризирал жителите й, конто
отправили безплодни молби за помощ към Портата.
Липсата на правителствени войски тук създала сгода за раз-
мирниците. Обединявайки се и с други главатари (Касапбашизаде
Мехмед Хасеки и небеизвестния Молла Хасеки, както и брат му
Бекир), уедрените кърджалийски сили заели Бургас, където
оправили сметките си с някой местни богати мюсюлмани и из-
горили част от града. След това Молла Хасеки се опеглил в
Анхиалско. Отчаяно от този сякаш непресъхващ метеж, населе-
нието нападнало чифлиците на Молла Хасеки. Тъй — чрез
оръжието на раята — властта сложила ръка върху богатството на
главатаря: 35—40 000 гроша. Тя не смогнала обаче да конфискува
земята му, тъй като селяните вече я били обсебили, твърдейки, че
била тяхна.
Междувременно Одаджиоглу Сейфулла и Беловалъоглу
вилнеели по крайбрежието. Някой местни аяни — ония, конто не
принадлежали към техния размирен съюз — опитвали чрез
преговори (а вероятно и чрез откуп) да ги отдалечат от казите си.
Всички опити обаче оставали без резултат — едрото аянско-
кърджалийско съединение, водено от Сейфулла, фактически
владеело споменатите краища*1.
През 1797 г. големите кърджалийски действия из Източна
Тракия продължили. Кара Фейзи и Манаф Ибрахим — двама
222
особено силни главатари (от конто първият бил обвързан с
Пазвантоглу от 1794—1795, а вторият тепърва щял да стЪне
дясна ръка на отцепника), — сега пак заели Хасково и преминали
Тунджа на път към Одрин42. Този нов кърджалийски натиск на
югоизток веднага произвел паника в столицата. В началото на
юли размирното обединение ста и ал о така нагло победоносно, че
напълно оправдало тази паника.
И през 1799 г. се състоял традиционният Сливенски панаир —
факт, който трябва изрично да подчертаем, понеже поставя под
въпрос неоспорваната иначе теза за крайното разорение на
България през кърджалийско време43. А все пак посред една
разорена, непроизвеждаща земя с иепроизвеждащи градове не би
имало място за тъй значителна стопанска проява, каквато били
панаирите. Нещо повече: през сочената година Сливенският
панаир бил „един от най-богатите, който са запомнены (к. а.),
особено по количеството стоки, внесени от Германия. Този път
той завършил най-задоволително.“44 Така оценил панаира
австрийският представител при Портата, докато руският дипло-
матически агент Яковлев по сыцото време съобщил, че Кара
Фейзи и Индже вече били заели Лозенград и контролирали
района с 500—600 души конница. Затуй пък войската на одрин-
ския бостанджибашия (по сыцество — османската жандармерия
в Тракия), която трябвало да охранява богатите търговски
кервани и сарафите, завръщащи се от Сливен, брояла цели 6000
бойци45.
На четири часа път от Одрин, в местността Дервент (дали не
Факийския проход?), кърджалиите налетели върху спрелия за
нощуване охраняван стан на търговците. Намиращият се там
куриер на руския генерален консул в Яш подробно описал
битката между кърджалии и войска — тя се развила тъй, че
размирниците пленили артилерията на бостанджибаши и чрез
нея разбили собствената му жандармерия. Впрочем последната
била не само разбита, но и изтребена в голямата си част; загинал
сам Вели ага, одринският бостанджибашия46. А кърджалиите
заграбили цялото богатство — оценено на 3 000 000 гроша!, —
което носели търговските кервани.
По петите на победителите веднага била изпратена от
Цариград осемхилядна войска, която трябвало да отнеме
плячката на Кара Фейзи. В столицата „изумлението е всеобще,
ударът засегна всички нации и ние (дипломатите — б. а.) пред-
приемаме всякакви постылей пред Портата, за да предизвикаме
223
бързи мерки. Победоносните даалии са опожарили Факия, Кара-
бунар, а вероятно и Айтос — всички места, през конто е
преминала имперската поща."47 (От нея Рат-Кил е чернил
сведенията си.)
Подир многозначителната и шумна победа Кара Фейзи отвел
дружините си северно — към Балкана, — за да не излага на риск
своята неимоверна плячка. В такъв смисъл трябва да тълкуваме
известието у Рат-Кил, според което през октомври „румелий-
ските разбойници са се изтеглили в планините около Пловдив и
простират нападенията си към София**48.
От дните на това изтегляне от Тракия са запазени писмени
свидетелства, конто доказват, че до края на века кърджалийст-
вото продължило да доизработва в детайл своята типология,
част от която били методите му на издръжка, на обогатяване.
Особено характерни свидетелства за тия метода са две писма от
водителите на кърджалийското обединение: Харманлъ Осман;
Ахмед ага, брат на Ак Кабак; Мехмед ага от Султанери;
Хасанджък; Хюсеинджик; Чолак Ибрахим; Исмаил ага; Делял
Мустафа; (Кара) Фейзи. Съставени от ръката на полуграмотен,
двете писма явно следвали вече изработен шаблон — „кърджа-
лийска дипломатика", от която не разполагаме с други проби.
„Нашият отговор" — пише най-отгоре и от това следва да
заключим, че между население и кърджалии вече съществувала
един вид кореспонденция. „До аяна на Нова Затора и жите лите,
чиито благопожелания за изобилие ни бяха донесени. А на
писмото им във форма на запитване(то) и нашего обявление:
за да не претърпи никакви загуби и щети казата ви, утре вие ще
ни изпратите 5 клашника, 5 товарни животни, 200 кесии тютюн,
200 оки кафе и 20 кесии акчета точно. От нас за вас не ще има
загуби и щети. Една нощ ще останем на гости, после от вашата
каза ще отидем другаде. Нека веднага дойдат неколцина старци и
уредят тази работа. Ако не устоите: кой ден ще бъде битката?
Добре си опичайте ума, след туй няма да приемем мол база ви.
Знайте, че е вярно!"
А напреки към текста стой допълнителна заповед: „Веднага,
бързо изпратете отговора си!" Сыцият полуграмотен писач е
подписал всекиго от съюзените главатари, а те са ударили
печатите си — редовни печати, с каквито са разполагали
деловите, но неграмотни хора от него време. Аналогично — с
малки разлики в размера на исканите вещи или стока — е
писмото до аяна и жителите на Старозагорско49.
224
Приведеният документ удостоверява, че сыцествувала прак-
тика, която иначе е известна само по предания: откупуване на
даден град или район от кърджалийско нападение. Едва ли такава
практика била повсеместна, но във всеки случай тя била
разпространена. (Узнахме, че при предишния разлив на кърджа-
лийската вълна до Одрин — през 1795—1796 г. — обединението,
командувано пак от Кара Фейзи, също изисквало откуп от
градовете в Източна Тракия.) И тук във връзка с изтъкнатото
трябва да поставим един твърде важен въпрос: за податните
възможности на производителното население към края на века —
подир десетилетна вече анархия.
Османските документи и дипломатически донесения едино-
гласно изтъкват, че положението на Румелия било плачевно — от
тях тази констатация без уговорки е възприета в историогра-
фията, но в право сме да запитаме: за разлика от кога? А също и:
доколко?
Трябва ли да приемем, че до средата на XVIII столетие
жителите на Румелия поминавали добре, та ги разорило едва
кърджалийството? И ако те живеели относително добре, защо
това не е формулирано ни в източници, ни в историография?
Колосалният и корумпиран бюрократичен апарат на османците,
небоеспособната, но многобройна войска (само под Видин тя
била почти стохилядна!) — атрибута на разлагащия се
феодализъм изобщо — се изхранвали по принцип на селски гръб,
чрез производна и дива експлоатация. Размирието едва ли
усилило тази експлоатация по простата причина, че селянинът
бил си изработил метода на противодействие срещу нея — една
многолика пасивна съпротива, масово до повсеместност укрива-
не на ежегодния добив, че и на производителя от властници и
насилници.
Ако анархията внесла нещо ново във феодалния грабеж над
Румелия, то било именно анархия: селянинът можел да не отдели
от производството си нито зърно в течение на разгледаното
десетилетие, а можело и всеки месец по някой размирник да
нахълтва в яхъра и хамбара му — въпрос на щастлива или
нещастна случайност. Но от всяко положение, внасяйки рой
нещастни случайности в битието на производителя, анархията го
отьрвала от нещастната сигурност — от усилената, производна,
кърваво поддържана феодална експлоатация. През кърджалийско
време селянинът безопасно отказвал на централната власт
дължимото й: покорство, съдействие, пари и продукта.
15 Кърджалийско време
225
Обстоятелството, че не само по предания, но и в документи,
макар спорадично (поради неофициалността на тази практика),
се говори за откупуване на градове и села от кърджалийски налет,
туй обстоятелство означава много: от производителя, селски или
градски, имало що да бъде изискано. Тоест неговото високо
ожалено „крайно“ разорение било разорение, но не и крайно. А
колкото до средното или дори силното, то пък е факт, който с
основание отнасяме и до предхождащия кърджалийството
период.
Както вече бе споменато, именно през „кърджалийско време“
експлоатираният донякъде получил възможност да избере своя
експлоататор: можел да се изплаща на властта, на местния аян
или на съответния кърджалийски главатар. Не е чудно, а по-
скоро естествен©, че ред селища предпочитали последния от
вариантите: да откупват спокойствието си от едрите главатари
— тия пари или продукта производителят спестявал с това, че не
се изплащал спрямо Портата. Както видяхме от цитираните
документи, подписалите ги насилници давали „отговор на
запитване" на населението. Следователи© инициатива в тези
своего рода „преговори“ имали мирните хора. Ето защо не
можем да твърдим, че подобии откупи гарантирали само
ненападението на определено село или град, или пък срещу
изплатената сума някоя дружина не се задължавала и да охранява
сыцото селище от други дружини. Самият факт, че към края на
века редица градове или села били нарочени като кърджалийски,
а жителите им — назовани сподвижники, помагачи, укриватели и
пр. на кърджалиите, този факт позволява да допуснем, че срещу
негласно установен откуп или издръжка, която тая жители
изплащали на даден главатар, той ги пазел както от султанови
войски, побирчии, емисари, тъй и от нападения на други
главатари.
През 1799 г., когато отношенията между Видин и Портата
вече се уредили, макар и неблагоприятно за Цариград, австрий-
ският интернунций обърнал внимание на своето правителство, че
то било дльжно да подкрепи Турция в борбата й срещу
анархията. Обосновката му била такава: „Всички европейски
провинции гъмжат от население (к. а.), готово да се отдаде на
безредици и грабеж, щом разчита на безнаказаност. Това са
съчувствениците на Пазвантоглу и особено кърджалиите от
различии казн, конто биха могли да доведат своите налети и до
пашите граници... Впрочем за Османската империя, както и за
226
австрийската монархия е безкрайно важно да бъдат изкоренени
семената на едно бунтовничество (к. а.), чиито последний и
резултати са абсолютно неизчислими, ако вземем предвид
сьстоянието на духовете в нашите граничны провинции" (к. а.)50.
Подобии констатации и проекти не бива да отминем без
внимание: през 1799 г. (именно когато Портата унизено се
примирила с фактическою самовластие на Пазвантоглу и
Тръстениклиоглу), развитието на нещата в Румелия породило
такива тревоги у могыците й съседи, че предизвикало предложе-
ния за подкрепа от страна на Русия и на Австрия. Тоест най-
трайните и опасни външни врагове на Портата трябвало да се
явят като нейни спасители от по-опасния: вътрешния.
„Демократическата хидра“ обаче не била рожба на анархията:
тя довела до анархия. Съвсем отчетливо австрийският Предста-
вител изтъквал, че опасността както за Селим III, така и за
Хабсбургите идела от сьстоянието на духовете у поробените от
тях народи, от готовността им да се надигнат на бунт. Срещу
такава — еднаква за Австрия и Турция заплаха — трябвало да се
пристъпи чрез съгласувано противодействие.
Впрочем към края на 1799 г. тази заплаха олицетворявал вече
не само Пазвантоглу, ами и „демократическата хидра". Извън-
редно високата цена, която Портата заплатила, дано ограничи
буйството на един отцепник — тази цена тя не можела да изплати
на всеки кърджалийски главатар или редник.
БЕЛЕЖКИ
• Сигн. ХС 3/9.
1 ЛИП, с. 54; доклад на Яковлев, цит. по Атанасов, Щ. Кои са били
кърджалиите и против кого са били. С., 1954, с. 94.
3 ТДДОП, 65—66; Сигн. ОАК 9/7.
* Сигн. ОАК 9/21.
3 ТДДОП, 98—99.
6 Пак там, с. 99.
7 Пак там, с. 103.
• Пак там, с. 104.
’ Пак там, с. 105.
•° Сигн. ОАК 91/27.
»• ТИСР, 205—206.
12 Сигн. ОАК 36/94.
13 Сигн. ОАК 37/120.
»♦ Сигн. ОАК 121/1; TH 27/17.
*’ Сигн. ОАК 33/22 и горните.
227
14 Сигн. TH 27/17.
17 Сигн. TH 33/5.
14 Сигн. OAK 121/1.
14 Паж там.
10 Сигн. ОАК 9/28 и ОАК 42/90.
11 Сигн. ОАК 37/23; Miriage. Nets sur Paswantoglu.
22 Сигн. НК 8/17, НК 8/18.
23 Сигн. ОАК 121/1.
24 Паж там.
25 Сигн. ОАК 37/23.
24 Сигн. ОАК 9/5.
27 Сигн. ОАК 9/18.
24 ЛИП, с. 48.
24 Vzunc^a^ih, I. Н. Mejhur Rumeli ayanlarindan Tirsenikli Ismail, Ydik oglu
Suleyman agalar ve Alemdar Mustafa pa$a. Istanbul, 1942, 8—11.
30 ЛИП, c. 46.
31 Паж там, с. 48.
32 Твърде възможно е тук да става дума за сина на известния аян на Сяр —
Сирозли ИСмаил ага; тахова предположение е подкрепено от по-нататыпната
размирна роля на този аян, който през 1799 г. все още пазел провиден
неутралитет. За съжаление това с единственото разполагаемо сведение за
Сирозлиоглу.
33 Сигн. ОАК 37/120.
34 Сигн. ф. 145, ед. ИЗ.
33 ЛИП, с. 21.
34 Константинов, Д. Жеравна в миналото и до днешно време. Жеравна,
1948, 129—131.
37 Сигн. ОАК 249/6.
32 В австрийските и френските дипломатически донесения—„lesmontagnards"
(планинци), буквален превод от турското ,,dagli“. Оттук — алармиращата за
представителите на европейските монархии, а всыцност съвсем формалшк
аналогия между кърджалиите н монтанярите, крайната левица в Конвента.
34 ЛИП, с. 32.
40 Пак там, с. 34.
41 Сигн. ф. 139, ед. 1 и 51; ф. 141, ед. 44; ф. 140, ед. 100; ф. 143, ед. 13.
42 Сигн. ХС 3/7.
43 История на България. Т. 1. С., 1961, с. 321.
44 ЛИП. с. 46.
43 Цит. по Атанасов, Щ. Цит. съч., 94—95; срв. ЛИП, с. 46.
44 Пак там, 95—98; срв. Сигн. ОАК 22/38.
47 ЛИП, с. 46.
44 Паж там, с. 48.
44 Сигн. ОАК 22/38.
30 ЛИП, с. 45.
228
Глава 6
ПЪЛНОТО ТЪРЖЕСТВО
НА АНАРХИЯТА
(1800—1802)
При анализа на феодалната анархия
стана сякаш задължително да бъдат отбелязвани нейните
растащи завоевания, непрестанного й количествен© разширение.
Към такива констатации ни води самият материал: тъкмо
документите за дадена година установяват, че кърджалийската
вълна достигнала върха си, сведенията от следващата година ще
отбележат още по-ярки, по-крупни размирни събития.
И така, като започнем с 1785 г. анархията от ден на ден
набирала размах, разпростирала се над все по-широка територия,
все по-неотразими ставали ударите й. Прерасла до края на века в
плътно ежедневие, тя наложила на Румелия неписаните си закони,
установила вече определени отношения и с мирно население, и с
местни управници, че чак и с главнокомандуващите, назначавани
срещу размирието. След големия поход против Видин все по-
често ще откриваме сераскери, обвинени в държавна измяна —
подкупвали ги кърджалийските вождове. Все по-често ще бъде
дума за екзекуции на командуващи и на едри сановници заради
допустими или пък доказани връзки с главатарите. Ще рече,
користолюбивите първенци на империята взели да виждат по-
реална перспектива в съюза си с анархията, отколкото в
евентуалното тържество на централизма над нея. Този повторяем
факт убедително свидетелствува докъде проникнали пипалата на
размирието: до най-високите управляващи среди.
229
ПЪРВИЯТ КЪРДЖАЛИЙСКИ поход
КЪМ ЦАРИГРАД
(МАРТ — ЮНИ 1800)
1800 е годината, когато самата столица за
първи път сетивно преживяла ужаса пред кърджалийството.
Голямото кърджалийско съединение, водено от Кара Фейзи,
което през късното лято и есента на 1799 г. бе удържало победа
над войската на одринския бостанджибашия, бе разграбило
керваните от Сливенския панаир и опустошило северната
периферия на Източна Тракия, необезпокоено беше се изтеглило
към Балкана, за да отдъхне и да си подели нечуваната плячка.
С края на зимата обаче същото (а вероятно и уедрено чрез
притока на още повече дружини) кърджалийско съединение
отново се спуснало на юг. Предвождал го пак Кара Фейзи, чисто
първенство между главатарите сега било неоспоримо.
Акцията на въпросното съединение от 1800 г. вече не бихме
нарекли кърджалийско нападение. Това бил истински поход —
движение на четири-пет хиляди кърджалии под единно комацду-
ване към най-богатите райони на Тракия. Въпреки че там
кърджалийството се зародило кажи-речи най-рано, че от
петнайсет години там съществували размирни гнезда, б л изоспа
на столицата, а също и на Одрин (най-големите гарнизонни
центрове в европейските владения) респектирала „външни**
кърджалии.
И така до края на века Източна Тракия се състояла от само-
стоятелни аянства, чиито аяни поддържали „свои" кърджалийски
главатари, за да отстояват властта си срещу Портата или срещу
съперници1. Затуй тук не били отбелязани кърджалийски рейдове
откъм север и запад.
Фактът, че през 1799 г. съединението на Кара Фейзи удържало
тъй многозначителна победа именно в Източна Тракия, е свиде-
телство за новото съотношение между местните аяни и „външ-
ните“ кърджалии из областта, която била преддверие на столи-
цата. Подир такава победа Кара Фейзи решил да даде почивка на
бойците си. Скоро в Цариград станало ясно защо: през март
1800 г. страшният главатар започнал своя нов поход на юг.
По него време Портата била заета както с обрата вегипет-
ската кампания на Бонапарт, тъй и със събитията в Северна
България, на конто ще се спрем по-долу.
230
Около петте хиляди души, водени от Кара Фейзи, заели
Карнобат, опожарили Факия, Карабунар и Лозенград. Сетне се
установили в Люлебургас и прерязали всяка връзка между Одрин
и Цариград. Кърджалийски дружини стирали чак до Силиврия.
Те увеличили боеприпасите на съединението, като опразнили
барутните погреби в Азадли. Потокът бежанци предупреждавал
столицата, че гибелта е пред вратите й. И, разбира се, веял там
дива паника.Тя проличала по бързите мерки, конто Диваны взел
против Кара Фейзи, „турския Риналдо Риналдини**: от Левенд
чифлик (казармите на „новата войска**) били изведени артиле-
ристи. Призовая бил на помощ валията на Никомедия. 60
куриери разнесли заповеди до румелийските аяни, конто
следвало да насочат всички свои сили срещу Кара Фейзи.
По-нататьшните противоречия на властта само дообрисували
паниката й: била подсилена охраната на укрепленията по
Босфора, а барутьт от погребите им — пренесен в Мала Азия,
„дотолкова тук нямат доверие в простолюдието**2.
Била ли паниката в Цариград несъразмерна?
За съжаление източниците отговарят на такъв въпрос само
косвено: нито Портата би информирала чуждите наблюдатели за
размера на опасността, нито те биха осветлили правдиво
характера на настьпващите събития — страхът пред надигане на
„простолюдието** бил така велик, че не позволявал никаква
обективност.
Рат-Кил съобщил на австрийския двор, че размирниците били
излезли с искане до Портата да бъде отменен „низам-и джедид**
— реформите, ненавистни из Румелия с това, че увеличили
данъчното бреме. Като връх на всичко главатарите настояли да
им бъдат предадени „дузина глави**, между конто на Юсуф ага и
на Хюсеин капудан-паша3. Съобщението му било потвърдено и
от пруския дипломатически представител Кнобелсдорф, който
добавил: „Казват, че тоя Кара Фейзи бил изпратил едно
прошение тук, с което искал справедливост за себе си и за своите
другари, който били ограбени (к. а.), като предлагал да го срещнат
лично с Юсуф ага, когото обвинява за всички злини, сполетели
империята...**4
Юсуф ага, кехая на султанката-майка, бил една от типичните
фигури на онова време. Член на Малкия диван, фаворит на
властната Хатидже султан, началник на тайната доносническа
мрежа, заплетен в тъмни сделки с не един главатар, за обществе-
ното мнение Юсуф ага бил едва ли не моторът на добре замисле-
ните, но зле проведени и затуй зле приети реформи5.
231
Да бъдат ултимативно изискани главите на двама лично най-
приближени на владетеля управници — това било невъобразима
дързост. То показва доколко анархията в Румелия набрала не
само могъщество, но и надменно самочувствие. Размирието
диктувало волята си и в последното убежище на Османовци.
Едва ли този ултиматум трябва да бъде сметнат за прищявка
на кърджалийския „главнокомандуващ**; Кара Фейзи твърдял, че
той и другарите му „били ограбени**, та търсили мъст. Повече от
явен е социалният подтекст на неизвестния нам текст: Румелия,
унижавана и експлоатирана, надигала глас. Също по социални
причини кърджалиите разчитали на съчувствие, ако ли не на
съдействие в столицата — затуй правителството побързало да
опразни всички свои европейски укрепления от барутни резерви.
То „нямало доверие в простолюдието", т. е. давало си сметка, че
кърджалийският поход към цариградските степи може да бъде
подкрепен и отвътре.
От донесенията на европейските дипломатически агента,
писали през март 1800 г., вее неприкрит ужас пред мъглявия
съюз между кърджалийството и столичната беднота6. Селим III
хвърлил срещу заплахата от Кара Фейзи първите обучени „по
европейски** бойни части от Левенд чифлик и крепостате на
Босфора и спешно призовал свежи, незаразени от духа на бунта
анадолски еялетлии под командуването на Таяр паша. Азиатски-
те части трябвало да достигнат 10 000 бойци7.
По своята същност кърджалийството трудно можело да бъде
центрирано или насочвано. Паниката в Цариград взела да спада,
когато станало явно, че походът на Кара Фейзи просто ще
опожари и разграби богатите земи на Източна Тракия, след
което главатарите ще изтеглели кърджалийската войска, за да
поделят и укрият плячката си8. До края на май обаче тази войска
пребивавала тук и се разпореждала, както намери за добре.
През това време Портата употребила „най-ослепителните
обещания**, за да уталожи настъпателната стръв на Кара Фейзи.
На станове около Родосто, кърджалиите изпращали до столи-
цата куриери, конто носели технике „заплахи, искания, а също и
условията, при конто биха се смирили**. Междувременно те
разорявали Одринско и Лозенградско, както и Черноморский
бряг до Ченгенекале9.
Портата правела невъзможното в борба против напастта. От
10 април цялото гражданство на Одрин било изведено да копае
ровове извън крепостта, преди което били евакуирани всички
232
предградия, т. е. варошът на Одрин. Грьцкият и арменският
митрополита също били между копаните, а и австрийският
дипломатически агент пожелал чрез примера си да увлече
католиците, намиращи се в града10.
И така застрашителният кърджалийски поход не бил отбит;
не претърпял дори частични неуспехи. Властта хвърлила вината
за това върху някои свои командуващи може би не без основание
— Али паша от Триполица бил се присъединил с еялетлиите си
към Кара Фейзи още през април. Валията на Никомедия, Хюсеин
паша, „привлечен чрез подаръци и обещания от бунтовниците**,
отказал съдействие на низамите, докато помогнал на обкръже-
ните в Люлебургас кърджалийски части да се измъкнат. Властта
подозирала, че той бил готов „да оглави даалиите", затуй го
примамила в Цариград, където вероломно бил убит. Множество
представители на Портата из Източна Тракия, включително
бостанджибапгията, „прегърнали каузата на бунтовниците**11.
Кърджалийските сполуки налагали на централизма да
оправдае собствените си неуспехи чрез екзекуции на свои
военачалници. Извън това в столицата още през март бил
установен бял терор. Върху крепостните стени вески ден били
излагали главите на „уж разбойници**. По всички порти на града,
из предградията и из селата по Босфора били бесени уж
кърджалии. Просветеният султан наредил да бъдат обезглавени и
астролозите, конто предричали беди на Цариград12.
Походът на Кара Фейзи из Източна Тракия през пролетта на
1800 г. бил ново стъпало в развитието на кърджалийството не
само по своята забележителна численост, която ни позволява да
говорим вече за кърджалийско войска. Това количество веднага
предизвикало и качествено нови черти в кърджалийството, а
именно:
1. Единно командуване. Въпреки че въпросната войска била
съставена от голям брой дружини, всички източници говорят
изключително за Кара Фейзи като за неин командуващ.
2. Елементи на идеология. Този път кърджалийският съюз
излязъл със свои искания, обявявайки се против „низам-и
джедид". (Такава била и част от програмата на Осман Пазвант-
оглу.) Като изисквали пък главите на двамината султанови
фаворита, кърджалиите изстъпвали срещу състава на централ-
ното управление. Колкого и елементарни да били техните
искания, те доказват, че до края на века кърджалийството се
сдобило с нещо като платформа.
233
3. Взаимодействие между кърджалии и столична беднота.
Едва ли то било измислен повод за бял терор, понеже
сыцествували реалии социални причини кърджалийството да
спечели поне съчувственици, ако ли не съдейци в Цариград.
4. Преминаване на правителствени командуващи към кърджа-
лиите. Този факт имал наченките си при голямата обсада на
Видин с измяната на Ало паша. Той изразявал нарасналата
материална мощ на кърджалийството, което вече било в
състояние да подкупи най-едрите сановници на империята.
(Екзекуциите на такива паши били следвани от конфискации,
конто се оказвали смайващо големи13.) Логично е да допуснем,
че най-овластените и следователно най-скъпо купувани от
размирието велможи си останали недосегаеми за наказателните
мерки.
Първият поход на кърджалийския съюз из Източна Тракия и
до вратите на Цариград държал с месеци властта в безпомощен
ужас, но завършил, както всяка кърджалийска акция — с из-
тегляне към планините. Може би именно на врыцане от този си
поход кърджалиите разграбили и опожарили Жеравна и без-
успешно обсаждали Котел — събития, известии ни по предания и
датирани различно у отделяйте автори: 1793, 1797 или 1800 г.14
СЕВЕРНА БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ 1800 г.
ЧИНГИЗ ГИРАЙ
Интерес представляват и събитията в
Северна България през разглежданата година — първа подир
прогласяването на Осман Пазвантоглу за законен управник на
Видинско. Вече видяхме, че това не довело до умиротворяване на
северозападните имперски краища, където обсадата преминала в
блокада, а периферните схватки между войски на Пазвантоглу и
на Тръстениклиоглу — в упорита въоръжена вражда. Такова раз-
положение на силите отвъд Балкана не предвещавало мир, по-
неже нито една от тамошните сили не била задоволена от разре-
шението на въпроса за властта над Северна България. Всяка от
тях следователно тепърва хцяла да се стреми към пререшаване на
този въпрос. А в динам и ката на съперничествата там долавяме
прегрупиране, интегриране и дезинтегриране—подвижна картина,
в която все пак отчетливо личели не само поляризиращи
центрове, но и техни политически различия, техни мотиви и
метода.
234
Още в началото на годината Тръстениклиоглу се сблъскал с
аяна на Разград15. Този конфликт ще да бил нова комбинация на
Пазвантоглу, комуто русенският аян имал да благодари за
редица подобии неприятности из Североизточна България.
Портата била наясно по отношението на видинския паша и към
нея. Официални документа от февруари 1800 г. съобщават за
„вилнежите“ на Пазвантоглу и за успеха, постигнат срещу
съюзените с него размирници — 700—800 души от тях били
ликвидирани през последно време16.
В разрез с тази официална бодрост обаче други съобщения от
същия месец описвали размирицата, която предизвикал султан
Чингиз Гирай. Неговото име вече бе споменато във връзка с
анархията през годините на войната от 1787—1792 г.; тогаз
Чингиз Гирай дезертирал от Влашко със своите еялетлии,
завърнал се отсам Дунава и създал на властта големи грижи17.
По време на видинската обсада той потеглил в помощ на Видин
през Влахия, но студовете го задържали в Крайова. Там останал
до началото на 1800 г., а пребиваването му се отразило тежко
върху Олтения18.
Така се стигнало до възникването на един съюз в Северна
България, който съдържал остра опасност за Селим III, ако
вземем предвид специфичната уния на Османовци с Гираите:
турският престол да бъде наследен от кримската династия, ако
Османовата се изчерпи19. Освен естествен обаче такъв свършек
можел да бъде и насилствен — особено в сгьстената от насилие
атмосфера на анархията. Тоест след 1800 г. Селим III извън
всички други причини имал вече и лично основание да воюва на
смърт с размирниците в Румелия: била пряко застрашена — и то
от законните наследницы на Османовци — неговата династия.
Доколко такава перспектива била всеобщи смятаиа за близка,
свидетелствува Софроний: „Той (Чингиз Гирай, б. а.)... сбираше
войска от турци и христаяни. След това отаде във Видин и не
знам що си хоратиха с Пазванджията, но излезе дума, че са се
наговорили (върбишкият, б. а.) султан да стане цар, а Пазванджия-
та — везир. За това или за друго, но пак се повдигна войска
срещу Видин.“20 Щом такъв слух статная до Софрония, то всякак
ще да бил станал известен и на Селим III, който заповядал нов
поход против Видин през август 1800 г.
Докато след февруари съюзниците на Пазвантоглу действу-
вали из района Търново — Шумен, ръката на отцепника се
усещала и в други аналогични действия, но западно от Видин —
235
/1
из Белградски» пашалък. Поречели Хюсеин Байрактар начело на
голяма дружина нападал градове и села между Белград и Ниш,
като трайно заел някой от тях. Основна цел на Поречели била да
превземе Ниш. Тя едва ли била недостижима, понеже войската,
изпратена срещу тия кърджалии от Шехвар паша, понесла
поражение21.
Докладите от Северна България до Цариград ставали
отчаяни: войска на Пазвантоглу (всъщност на Чингиз Гирай)
държела Шумен под обсада22, всеки опит да бъдат изместени
съюзените с Пазвантоглу аяни от Плевен, Търново и други
центрове срещал обединеното противодействие на кърджалий-
ските главатари тук23.
Доста по-успокоително тълкували същите събития диплома-
тическите представители в Цариград — тях Портата упорито
дезинформирала. Според нея още през март Муса паша, валия на
Силистра, бил се справил с дружините на Чингиз Гирай2*;
въпреки тайния съюз между Гирай и Пазвантоглу съюзниците не
постигнали своего, препятствувани от Муса паша и пр.25 Все в
този неадекватно бодър той звучел един ферман до самия
Пазвантоглу от март: на видинския паша било наредено да
събере войска, за да ...ликвидира кърджалийството отвъд
Балкана26! Тия несъобразности били забелязани от Рат-Кил,
който изтькнал, че „така значителни приготовления като тези,
конто описвам (отнася се до прехвърлянето в Европа на 10 000
малоазийски еялетлии през април, б. а.), говорят за опасност, по-
сериозна, отколкото желаят да ни я представят. Вероятно тук се
боят от коалиция между Пазвантоглу, татарските султани и
останалите недоволници из Румелия."2'’
Когато през април кърджалийският поход от Югоизточна
Тракия започнал да се изтегля на части към Балкана, тия
кърджалии всъщност се присъединили към войската на Чингиз
Гирай, която все още държела Шумен обсаден28. Тоест Портата
не постигнала ншцо срещу застрашителния съюз. Още по-зле:
през май Пазвантоглу на нова сметка нападнал Никополсказа
крепост29. Това правителствено предмостие против непокорния
Видин всъщност било под почти непрестанните атаки на
Пазвантоглу, който — когато не го завземал, — го държал под
фактическа блокада. С отсечени ръце, централната власт пак
решила да заложи на Тръстениклиоглу.
Той набързо бил провъзгласен и за войвода на Търново, тъй
като действителният тьрновски войвода бил съюзник на
236
Пазвантоглу, та Портата не го признавала. Тръстениклиоглу
трябвало да набере войска от Русенско и да я хвърли в помощ на
Никопол. Към него следвало да присъедини бойците си и Плесли
Мехмед паша — явно пак помилван след отстраняването му
поряди хронични провали. Но кърджалиите, конто преминали
Балкана от Тракия, се установили твърдо в Плевенско, откъдето
нападали Търновско. Затуй Тръстениклиоглу бил принуден да
отправи своята платена войска не към Никопол, а към Търново
— там тя охранявала селата, докато аянът на Търново вдигнал
дружината си в помощ на Муса паша, обграден от Пазвантоглу в
Никопол. Кърджалиите тогаз — намирайки Търновско оголено
от защита, — временно опразнили Плевенско и се заели с
търновските села. Тръстениклиоглу изтькнал, че бойците на
търновския аян трябвало да напуснат района Свищов —
Никопол и да се завърнат в Търновско, където му били
необходими. Освен туй настоявал за нов ферман, който ще
задължи аяните да се съюзят и отбиват кърджалийските
дружини30.
Впрочем въпреки наличието на двама паши в Северна
България през май 1800 г. (Плесли Мехмед и Муса) главно-
командуващ на процентралистките сили тук фактически станал
Тръстениклиоглу Исмаил ага, който разширявал територията си.
Големите въоръжени действия, разиграли се из Търновско
всъщност били борба между Тръстениклиоглу (разчитащ на
местния аян) и Пазвантоглу (който се облягал на кърджалийските
съединения). Основната ос, по която се поляризирали отсега
нататък реалните сили в Северна България, било противостое-
нето „процентрализъм — антицентрализъм", при което съюзни-
ците на Портата тук били обвързани към централната власт
съвършено формално.
В Берковско, Етрополско и Котленско преди май 1800 г. били
протекли значителни кърджалийски действия. Може би в извори-
те е дума за недатираното по предания нападение на Кара Фейзи
над Котел, за който град се знае, че през 1800 г. вече бил снабден
с укрепления и имал отбрана, ръководена от Божил чорбаджи.
Според летописеца Жендо Вичов дьлгата обсада на Котел не
донесла сполука на кърджалиите31. Що се отнася пък до
Берковица и Етрополе, контексгьт на горепоменатия документ
изяснявал, че кърджалиите сполучили в намеренията си — само
из Берковско броят им възлизал на 2000 човека.
През лятото на 1800 г. районът Търново — Плевен —
Севлиево бил пълен с кърджалии. За придвижването си през
237
Балкана те използували Тетевенския и Етрополския проход. Това
ги правело неуязвими за наказателните експедиции, от конто
ловко се изплъзвали32.
Противодействието на Портата срещу кърджалийското гос-
подство над изброените райони се изразявало в безплодни
заповеди за обединяване на силистренския валия с аяните шт
Търново, Севлиево и Плесли Мехмед паша (чието качество така
си и остава неизяснено)33. Освен това Портата продължила да
сменя твърде често бейлербейовете на Румелия: през юни тя
назначила на този пост Селяникли Мустафа паша, а едва месец
по-късно — Гюрджи Осман паша34.
През юни дружините на Пазвантоглу продължавали да
държат Нишко33, докато съюзеният с отцепника тьрновскм
войвода Мемиш се затворил в Търновската крепост, безуспешно
обсаждан от Плесли Мехмед паша и Абди паша. За да
подпомогнат обсадените, тук пристигнали с дружините си от
Източна Тракия Кара Фейзи, Дженекчиоглу, Вейсиоглу и Халил
паша36. (Ще рече, взаимодействието между Пазвантоглу и
крупния съюз, командуван от Кара Фейзи, процъфтявало.)
Докато имената на първите четирима главатари са ни отдавна
известии, то Халил паша се появява за първи път като техен
сподвижник — това бил вероятно някой от преминалите на
страната им султанови комацдири. Факт, който доказва, че
мнителността на Селим III спрямо сановниците му била твърде
законна.
Портата възложила передни надежди на Гюрджи Осман паша
— новият бейлербей на Румелия след юли. При все туй първите
ръководени от него боеве при Ниш, Никопол и Търново
завършили с неясен изход37. Затуй пък през август Плесли
Мехмед паша, за да изхрани наемниците си, ограбил жестоко
Габровско и Плевенско38, конто отколе били смятани за
кърджалийски евърталища и чиито жители били отявлени
сподвижници на Пазвантоглу. По всичко личи, че към сыцото
време Пазвантоглу отново превзел Никополската крепост, тъй
като през септември Муса паша бил принуден да я отвоюва от
кърджалиите39.
238
ТРЕТИЯТ ПОХОД СРЕЩУ ВИДИН
(АВГУСТ 1800) И ВТОРИЯТ
ПОХОД НА КЪРДЖАЛИИТЕ
СРЕЩУ ИЗТОЧНА ТРАКИЯ
(ОКТОМВРИ 1800)
Литературата приема, че през август
1800 г. бил обявен третият поход на правителствени войски срещу
Осман Пазвантоглу. Така говори преди всичко Софроний: „В
1800 г. пак срещу Пазванджията се повдигна царска войска,
именно Муруз бей Букурещки от Влашко и пашите от Турско.“40
Ролята, отредена на влашкия княз в предстоящата правител-
ствена акция срещу Видин, била последица от нарасналите
агресивни действия на Пазвантоглу из отвъддунавските области.
През зимата на 1799—1800 г. тия действия били свързани с
пребиваването на Чингиз Гирай в Крайова и с безчинствата,
конто неговите дружини извършили там41. След това върбиш-
кият султан преминал към Видин. Както научаваме от едно по-
късно писмо на Пазвантоглу до граф Кочубей, през 1800 г. той
бил отправил послание до руския представител в Цариград, към
което прикрепил записка на Чингиз Гирай42 — ще рече, през
въпросната година двамата съюзници се намирали заедно във
Видин.
Това тясно съгласие между двамата открити претенденти за
върховната власт особено алармирало Селим III. Лишен от
бойни ефективи, той бил принуден да разчита на Ал. Мурузи.
Влашкият княз трябвало да набере местни войски от застраше-
ната Олтения, да извърши големи реквизиции и да снабдява
турските части, намиращи се по Дунава — те възлизали едва на
няколко хиляди човека. През септември Портата заповядала на
Мурузи да скъса всякакви отношения с Видин и да не изпълнява
повече ултиматумите на отцепника. Всички тия мерки — именно
мерки, а не боеве — не попречили на кърджалийската войска,
направлявана от Видин, да извършва чести нападения над левия
дунавски бряг и да се врязва навътре в Олтения. Тя всявала там
такъв ужас и трепет, че всички знатни хора от тия области ги
евакуирали. Дори част от болярството на Букурещ се отправило
към Карпатите. Впрочем до самия край на 1800 г. надмощието на
Пазвантоглу из Влахия било ненакърнено43.
Отсам Дунава за командуващ на третия поход против Видин
бил назначен Шехвар паша44. Селим III се облягал на силите на
239
Тръстениклиоглу, комуто по този повод дал сана „мирахор-и
еввел“ — главен султанов конюх45.
Остава все пак неясно кое именно османските документа от
1800 г. наричат поход. Характерно е, че европейските наблюда-
тели не съобщават за такъв. Събитията, разиграли се след август,
не се отличили качествено от ония, конто протекли до този месец.
С една дума, както скоро ще се убедим, т. нар. „трети поход"
срещу Видин се изразил в переднего кресливо нареждане на
Портата до крайно оределите й бойци (разположени и без това в
Северна България) да предприемат офанзива против отцепника.
На тази заповед, която не го изненадала, Пазвантоглу отговорил
с вече привична маневра, а именно: още в средата на август в
тала на Тръстениклиоглу се надигнали старите привърженици на
Пазвантоглу — Мечек, Сатъоглу, Саръкоглу. Те тероризирали
Новопазарско и нахията Козлуджа, включени във владенията на
русенския аян46. При това положение заповедта, отправена до
последних, да помогне Муса паша да отвоюва Никопол47, не
можела да бъде изпълнена — Тръстениклиоглу имал неотложни
задачи на своя територия.
Почти по същото време — в края на август — „три колони",
ръководени от Пазвантоглувите бюлюкбашии, заели пак Нико-
полско, Плевенско и Берковско48. Портата отвърнала на това
нападение с нов ферман — само до аянските лоялни сили,
началствувани от Тръстениклиоглу: те трябвало да прочистят от
кърджалии Плевенско и Никополско49. Тоест аяните от Северна
България не били помръднали дотук.
В докладите на руския дипломатически представител в
Букурещ — Л. Кирико — сыците събития са отразени така: след
средата на август обединените сили на Плесли Мехмед паша, на
Гюрджи Осман паша и лоялните аяни разбили кърджалийските
дружини в Плевенско, но дали до 1500 убита. По-късно Плесли
Мехмед бил овладял Плевен къща по къща, преодолявайки
съпротавата на кърджалиите. Дженекчиоглу бил се залостил в
конака на самия плевенски аян. Но в началото на септември пак
Дженекчиоглу, като използувал дъждовното време, нападнал
войската на Плесли Мехмед — около 8000 човека, — напълно я
разгромил, пленил артилерията й и обоза. Пашата откачало
побягнал към Ловеч, а оттам — в Казанлък. При тази операция
той загубил 2000 бойци50.
Върху фона на така печални поражения се откроила
внезапната вест за една победа на Портата: в края на септември
240
Муса паша отвоювал Никопол51. Това само активизирало
видинския паша.
Под иегова заповед, а явно и с въоръжение, доставено от
Видин, през октомври започнал втори за годината голям
кърджалийски поход към Цариград. Водел го пак Кара Фейзи,
подпомаган от вече споменатия държавен изменник Халил паша,
както и от брата на Осман Пазвантоглу — Ибрахим. По данни на
Рат-Кил в похода участвувал и „един султан** — по всяка вероят-
ное! Чингиз Гирай. Голямо съединение обкръжило Сливен,
Одрин и Лозенград, „тьреейки свободен излаз към столицата.
Стъписването е още по-голямо, понеже това пе са обичайните
орди кърджалии, ами организирани корпуси, снабдени с всичко
необходимо, а също и с топове.**52
Недвусмислено става, че не Портата, ами Пазвантоглу обявил
поход през есента на 1800 г. Такова едро начинание му позволили
няколко негови успеха: ефекгивният му съюз с Чингиз Гирай,
плодоносните грабителски набези над Влашко, парализирането
на Тръстениклиоглу от страна на делиорманските главатари,
сполучливият кърджалийски поход от пролетта на същата година
из Източна Тракия.
Перспективите на Пазвантоглу изглеждали бляскави, особено
като вземем под внимание, че „той бил могыцо подкрепен в
самата столица**53. Тоест: големият кърджалийски поход към
Цариград разчитал на подкрепа отвътре, имал твърда основа в
средището на империята.
Началото на този поход се отнася към 10 октомври. Вече на
25 Портата, като отчела своите нулеви перспективи в стремител-
ните събития, била призовала в Румелия валията на Трапезунт,
известния анадолски отцепник Таяр. Той водел около 7000 бойци,
конто спрели в Одрин да изчакат силите на Токатджикли.
Последният бил току-що „прочистил** Пловдивско от кърджалии,
тоест пакарал ги да се прехвърлят отвъд Балкана54.
Тези маневри съдържали поне два застрашителни за Портата
момента: новата поява на анадолски еялетлии срещу кърджалий-
ството и участието на Токатджикли на правителствена страна.
Дотук многократно бе установено, че малоазийските части,
попаднали в румелийска обстановка, твърде кратко устоявали
във вярност към властта. Те скоро бивали Заразени от бунтовния
дух, който повече от десетилетие владеел над Румелия. Затуй
фактът, че въпреки всичко Портата се решила да прехвърли в
Румелия нови хиляди анадолци, е необоримо доказателство,
доколко тя загубила ума и дума пред кърджалийския поход.
16 Кърджалнйско време
241
Поне странно е съдействието между Таяр и Токатджикли.
Самозван аян на Гюмюрджина още през 1795—1796 г. бил
известен с безчинствата си — името му ще срещнем при по-
нататъшния триумф на анархията. Възможно е обаче през 1800 г.
вече в качеството на потвърден помюрджински войвода нему да
не били в сметка многохилядните кърджалийски походи из
Източна Тракия.
Не само Токатджикли — всички комацдири на уж правител-
ствените войски сега били подозрителни. „Турските министри са
крайно погълнати от опасностите, конто заплашват Румелия
подир разгрома на Плесли Мехмед паша — съобщава Рат-Кил.
— Този предводител на арнаути, отначало скаран, а сетне
придобрен с румелийския бейлербей, току-що бе произведен
паша с три конски опашки и отправен против бунтовниците. Но
под всякакви предлози той отлагаше това от ден на ден,
извинявайки се, че не е сигурен в настроенията на своята войска.
Най-после напредва — начело на около 6000 човека: атакува
малко кърджалийско съединение в Плевен, град в България при
изхода на един пролом, и бива разбит напълно, като се спасява
едва с шейсетина души — по собствените му признания. Този
провал е още по-чувствителен, понеже навежда Портата на
разсъждения върху подбудите на Плесли и върху негодността на
пръсналите се войски. Тя е особено разтревожена, загдето един от
най-храбрите османски паши — бейлербеят на Румелия — е
претърпял такова нещастие, а Таяр, сегашният командуващ, бил
поел задачата си с отвращение и след като заявил, че не отговаря
за настроенията на своите азиатци. Това състояние на нещата
заставя властта да удвой приготовленията си, да ускори
придвижването на Таяр паша и да ласкае всякак управителя на
Янина Али паша при слабата надежда, че чрез него ще възвърне
(в Албания, б.а.) арнаутите, на служби при Пазвантоглу."55
Документът не се нуждае от тълкуване, ами от продвижение:
едва на 10 ноември анадолците на Таяр паша вече започнали да
буйствуват „не по-зле от ония на капудан-пашата". Те търсели
всякакви средства да се приберат отвъд Проливите под предлог,
че се гнусели да воюват против мюсюлмани. Еялетлиите на
Токатджикли също дезертирали масово, а техният аян и войвода
се скрил в горите над Гюмюрджина56.
Както и можело да се очаква, Таяр паша предпочел да
задържи войската си в Одрин — ролята му се ограничила с
отбраната на този град. Там и претърпял тъй пълно поражение
242
<>। страна на кърджалийския поход, който отнесъл голяма
плячка. Въпреки своята безспорна победа кърджалиите се
и ггеглили от Тракия — вероятно поради наближаващата зима —
към своя сигурен тил, Северна България. За тези плачевни
събития Портата си намерила виновник: Кара Ахмед Хасеки,
комендант на Одрин. Уличен във връзки с кърджалиите, той бил
скзекутиран, а огромното му имущество — конфискувано. Така
към края на ноември 1800 г. Източна Тракия донякъде си отдъх-
нала: основните сили на размирието отново се съсредоточили
около Видин, където Пазвантоглу бил се приготвил за две-
годишна обсада57.
Влахия продължавала да бъде жертва на видинските бюлюк-
башии. Букурещ бил опразнен от управляващата върхушка,
важни архиви били прехвърлени в Трансилвания. Този път
Пазвантоглу се въздържал да превземе влашката столица; той
решил да доукрепи Видин и да затвърди властта си над части от
Северна България58.
Междувременно Тръстениклиоглу, който не напускал Северо-
източна България, за да я пази от тамошните сподвижници на
Пазвантоглу, получавал заповеди да поеме към Лом, Оряхово
или Плевен и ги „освободи" от бюлюкбашиите на отцепника59.
Белградският мухафъз Елхадж Мустафа паша пък трябвало да се
придвижи в източна посока с оглед крайното „изтребване на
гадовете и разбойниците на бившия видински мухафъз". (Дали
Пазвантоглу вече бил и официално лишен от пашовско звание?)
Но белградският паша също избягвал да навлезе в сферата на
отцепника — той заел само Кладово и Адакале въпреки заповед-
та, че този път видинското отцепничество трябвало да бъде
ликвидирано на всяка цена60.
През есента на 1800 г. властта на Пазвантоглу над
Северозападна България била отново плътна, ако изключим
Враца — там търсели убежище жители от други заплашени
селища61. Положението на Враца може да бъде обяснено не
единствено с успешната й самоотбрана или с присъствието на
правителствени части в града. Когато през ноември от Враца
били изискани средства за похода против Видин, аянът,
войводата и жителите й заявили, че „не били сигурни" (?) —
между тях се намирали множество привърженици или агитатори
на отцепника, чиито войски дьржели околните селища62. Много
възможно е впрочем, щото врачани да се дьржели двойствено в
конфликта, пазейки привиден „неутралитет". Тъй или иначе
243
Портата не смогвала да изземе насила от врачани ни пари, ни
припаси, докато отцепникът бил в състояние да стори това
всекичас.
Пълномощията на Таяр паша фактически не се прострели
извън Одринско, затуй през ноември 1800 г. Тръстениклиоглу бил
обявен главнокомандуваш за Северна България на похода
против Пазвантоглу — необичайна мярка, защото върху сыцата
територия действувал с войската си лично румелийският
бейлербей, Гюрджи Осман паша. Тоест тук вън от подозрение
оставил само Тръстениклиоглу.(Неговият процентрализъм, както
казахме, бил принуден.) Произведен в длъжност башбог
(командуващ „другите благородници на империята** и техните
наемници), Тръстениклиоглу се заел да установи числото на
„разбойниците**. Освен туй башбогът събрал всички сеймени от
подчинените му градове — Русе, Свищов, Търново. Тъй като ги
намерил недостатъчни, той поискал 40 000 гроша, за да наеме
още 4000 сеймени. Портата най-формално и без надежда за
реализация разхвърлила събирането на тия пари върху северно-
българските казн63.
Проекты за рекрут на 4-те хиляди сеймени едва ли бил
изпълнен — пресният пример с отказа на Враца навярно не бил
изключение. Затуй пък от контекста на горното сведение раз-
бираме, че Тръстениклиоглу бил овладял Търново и Свищов —
двусмислен за Портата успех, понеже русенският аян също бил
самовластен в земите си. Другият узурпатор, Пазвантоглу, обаче
организирал нов контраудар — 300 души кърджалии от
Севлиевско прехвърлили Балкана и се настанили в Казанлък през
последните дни на годината64.
Така привършила 1800 г. Походът, чиято цел била една трета
обсада на Видан, всъщност не се превърнал в поход и не
постигнал нищо. Из Северна България срещу Пазвантоглу се
озовал само Тръстениклиоглу с някои аяни. Анадолската войска
на Таяр паша се доразлагала в Одрин, несмеейки да нагази по-
навътре в Румелия.
Най-доброто обобщение за тези събития срещаме у Софро-
ния, който от 1800 г. вече се намирал във Видии: „И почна се пак
трета обсада на Видин, ала отдален (к. а.). На Плевен седеше
Плесли паша с 15 000 души арнаути. На Берковица седеше
Гюрджи паша със също толкова войска, а откъм Влашко —
Муруз бей с Ибрахим Назъра и с Айдан паша със също толкова
войска. Пазванджията имаше при себе си кърджалиите в три
244
бюлюка. Манаф Ибрахим имаше един болюк с 2000 кърджалии.
I ой порази Плесли паша и залови всичките му военни потреби,
га ги пренесе във Видин. Плесли паша избяга, дето му очите
видяха, а от войската му доведоха до хиляда души във Видин. И
като им даде Пазванджията по един хляб, разпъди ги. Другият
бюлюк водеше пловдивският Кара Мустафа. Той нападна нощем
Гюрджи паша, взе му всички потреби и ги пренесе във Видин.
Главатар на третия бюлюк беше Гушанцалъ Халил.
Все такива и още много пазванджийски хайдути стояха крепко
против царската войска и не й дадоха да наближи Видин."65
Впрочем проектираната обсада па Видин се извършила „от
далеч", като кърджалиите „не дали на царската войска ...да
наближи". Следователно неаргументирано е твърдението, че през
1800 г. непокорната крепост била обсадена за трети път.
НАМЕСАТА НА ЕВРОПЕЙСКИТЕ
СИЛИ СРЕЩУ АНАРХИЯТА
В РУМЕЛИЯ
Както унило констатирали чуждите
дипломатически представители, анархията не само не напускала
Румелия, но се и разпростирала над Влахия и Сърбия. Без да
навлизат в подробности, водени от класова интуиция, те от-
давали тъй могъщото и трайно неспокойствие из Югоизтока на
революционна Франция: „Тези ми бележки доказват — уви! —
крайния упадък на Портата, особено откак французите, узурпа-
тори на Египет, се задържаха там, изчерпвайки, от една страна,
имперската хазна и въоръжението на империята, а, от друга —
възбуждайки чрез примера си всички злонамерени да се
одързостят."66
Докато 1800 г. се характеризирала с пълно надмощие на
Пазвантоглу и с поставяне на грамадна част от кърджалийството
под заповедите му, според конто то предприело два масови
похода против Цариград, следващите години — 1801—1802 —
внесли в румелийските събития нещо съвсем извънрумелийско:
опити за външна намеса срещу анархията тук.
Вече се каза, че след 1797 г. феодалните мпогонационални
монархии — Русия и Австрия — следели отблизо хода на
анархията в Румелия. И двата двора били раздвоена—разми-
245
рието и отслабвало традиционная им ненриятел, и принципно
застрашавало устоите на феодалния централизъм. Логично е,
щото при такова раздвоение да надвиел стремежът да бъде
стьпкано едно огромно бунтовно огнище, чийто пламък можел
да подпали и земите, владениилипокровителствувани от Австрия
и Русия. Заплахата за класовото господство предизвикала страх,
по-силен от политическата съблазън; през последните години на
века и Русия, и Австрия не само настояли пред Портата да
положи всички усилия за умиротворяване на Румелия, но и
предлагали разновидна помощ в тази насока.
Тук трябва да подчертаем, че Селим III—неудачният рефор-
матор, безсилният владетел—умело изиграл своята монаршеска
роля: той нито отбивал предлаганата му от двете империи военна
и политически помощ, нито я приемал. За султана било ясно, че
една външна въоръжена подарена непременно ще предвидя
компенсации — териториални, не други. Ясно му било, че
присъствието на християнски, съюзни на Портата, войски върху
османска територия би дало идеологическо оръжие на
агитаторите на децентрализацията срещу централизма.
Затова — въпреки пълната безизходица, в която се намирал
Селим III — той докрай не се възползувал от така необходимата
му външна военна помощ против анархията в Румелия. От друга
страна, султанът пресметнал, че готовността на съседните
империи да се намесят в огромного социално стълкновение сама
по себе си осуетявала всеки опит на определен узурпатор да от-
цепи напълно владенията си; нито Пазвантоглу, нито Тръсте-
никлиоглу биха се добрали до междудържавно признание за
своего фактическо самовластие. Те винаги щели да бъдат
поставени между два огъня — между Портата и австрийския или
руския двор. Селим разумно си дал сметка, че каузата на
феодал ните монархии в Европа ще бъде защитена не от него —
това било задача на ония владетели, чиято власт не била
подкопана от никаква анархия. Те и щели да извлекат из калта
заглъзналата кола на Османовци чрез простия факт, че били
готови за военна намеса, че отказвали легалност на всеки
узурпатор. Тяхната твърда позиция била диктувана от това, че
един „узурпатор" (така и докрай наричали те първия консул, а
сетне и император на Франция) вече бил заплатил реално
тяхното класово господство.
Повод за доизостряне на отрицателното отношение на Русия
и Австрия спрямо видинския отцепник дали неговите действия
246
огвъд Дунава през 1800 г. Известно е, че одновременно и
независимо от размирието в Румелия влашките производители
или търговци били притеснявани извънмерно и от собствените си
боляри, и от турската администрация из пристанищните
центрове, и от имперските военачалници, конто снабдявали
армиите си преимуществен© чрез реквизиции на храни от
Влахия67. Впрочем набезите па кърджалийски дружини из
Олтения или отвъд нея били една от иначе множеството злини за
населението на Влашко. Не се нуждае от аргументация
твърдението, че Русия и Австрия правели опити да се намесят в
румелийската анархия не за да подобрят положението на
влашките селяни; страданията на Влахия представлявали не
благородна причина, а неубедителен повод за така желаната
намеса. Нито Австрия, нито Русия възразявали против двойната
експлоатация на влашкото селячество. Но руският и австрий-
ският двор изказвали високо съчувствие към бедите, конто
Влахия изпитала от набезите на кърджалийски дружини. Така
през последните дни на 1800 и през 1801 г. върху Пазвантоглу бил
упражнен външнополитически натиск да прекрати каквито и да
било действия отвъд Дунава.
С това Русия и Австрия оказвали на Портата подкрепа,
равна на 10 обсади па Видин. Пазвантоглу не само не можел, но и
не желаел да изхранва, да заплаща своите бойци за сметка на
населението от Северозападна България, от чийто поне неутра-
литет бил изцяло зависим. А за да привлече и задържи на своя
издръжка хиляди размирници, необходими му били средства — в
пари и натура. Едничък изход от тази необходимост били за него
честите набези на ръководепи от Видин дружини отвъд Дупава.
Дори Пазвантоглу да би прекратил тия набези, той нямало да
получи по законен път от Влахия (по свободни пазарни цепи)
провизии за своята войска — влашкият княз участвувал по
принцип във военната и политическата блокада на Видин.
Вида се, преди декември 1800 г. руският консул в Букурещ ще
да е отправил предупреждение към отцепника да престане да
отправя видински дружини към Олтения. Не в отбрана, а в
нападение отцепникът му отговорил на 31 декември, че влашкото
селячество било разорено всыцност от правителствените войски.
По-нататък Пазвантоглу нагло заявил, че докато тия войски не
били окупирали Калафат, „нито един човек от отсамния бряг не е
преминал отвъд. Но това ни раздразни много и ни накара да
загубим търпение — бяхме лишени от провизии, конто по
247
правило сме получавали. И въпреки че не изпитваме пълно
лишение, не беше ни възможно да се откажем от тях, така че
разрешихме на войските си да преминат отвъд... Впрочем ако
тези (правителсгвени части, б. а.), разположени из въпросните
земи, са се изтеглили — твърде добре. Ако ли не, ние и занапред
последователно ще отправяме там свои — толкова, колкото
можем. Пиша писмо, за да Ви съобщя това и да се осведоми за
здравето Ви...“° 8
Този странен документ, съставен къде на витиеват, къде на
примитивен френски, бил придружен от сходен, с подписи на
видинския митрополит Калиник. Духовникът поддържал иска-
нията на отцепника и потвърждавал обещание™ му да изтегли
видинските дружини от Влахия, щом отдам се махнели и
лоялните на Портата войски — влашки или турски. Преписка от
сьщата дата третира спора между Видин и Букурещ по повод
делото на Недялко Попович, видински тьрговец и руски поданик,
съветник на Пазвантоглу. Попович бил от ония търговци, конто
изкупували от Влахия провизии за блокираната крепост и конто
— по думите на Калиник — били преследвани или избивани
отвъд Дунава. Освен митрополита за Попович ходатайствували
съвместно Пазвантоглу и Чингиз Гирай. До последняя именно
адресирал обясненията си букурещкият руски консул по повод
случая с Недялко Попович69.
В началото на февруари личният лекар на отцепника —
Ламбро Джаноглу — вече бил предал на Пазвантоглу руските
условия, конто били всъщност ултиматум: видинските части да
бъдат изцяло изтеглени от Влахия. На това — чрез лекаря си —
отцепникът поставил свое условие: да се изтеглят пък влашките и
турските войски отвъд р. Олт. А от същото писмо долавяме
много внезапен завой в тона: по молба на Осман Пазвантоглу
Русия да ходатайствува пред Портата за поредната му амнистия,
срещу което се задължавал с най-красиви чувства към царя70.
Второ писмо на Калиник от тази дата съобщило, че той бил
успял да склони Пазвантоглу да опразни Крайова. Според
архиерея отцепникът търсел руско покровителство и затуй правел
тази отсгьпка71. Последвало настойчиво послание от Пазвант-
оглу до консула — в него той заявил, че търсел общ език с княза
на Влахия за доброто на Олтения и молел руския представител
именно Русия да изясни пред Портата, доколко видинският паша
бил наклеветен по последните тъжни събития, конто всъщност
станали „против волята му“72.
248
Описаната промяла била резултат от две важни събития: в
края на 1800 г. Павел I издал указ да се обособи нарочен военен
корпус с предназначение да усмири Северна България — едно. И,
второ: през януари 1801 избухнал бунт на влашките селяни в три
крайовски околии, конто „с въодушевление били готови да
служат па бунтовника (Пазвантоглу, б. а.), нападайки назърските
или влашките войски. Тук се опасяват. .“73
Впрочем влашкото болярство имало от какво да се опасява
през 1801 г. — недоволството на експлоатираните селяни вече
преминавало в бунтовни взривове. Още предишният княз на
Влахия—К.Ханджерли—събрал за своя или на Портата сметка
данъци и реквизиции на стойност милиони леи; това равнише на
експлоатация поддържал и следващият — Ал. Мурузи. Понеже
Портата особено разчитала на Влашко при конфликта с
Пазвантоглу, тя си затваряла очите за въпиюшите злоупотреби
на влашките управници, стремейки се да извлече из отвъд-
дунавските земи максимален количества припаси74.
Подир узаконеното след 1799 г. самовластие на Пазвантоглу
той фактически наложил редовно облагане над Олтения. Именно
споровете между бирниците на отцепника и па влашкия княз
изострили обстановката там, довели до въоръжени схватки
между двете враждебни страни (извън всичко тук присъствували
и войските на назъра — турските); досъсипали производителите и
ги тласнали към открыт бунт против Букурещ, в който това
население взело да гравитира към Пазвантоглу71.
Бунтовете из Влашко били особено показателни: раята от
Олтения, подложена на тройна експлоатация, скланяла към
единия свой експлоататор, отцепника, за да се отърве от другите
Тъй като взаимоотношенията между Пазвантоглу и влашките
селяни са осветлени само по източниците, изхождащи от
влашкото болярство или от руските агенти в Букурещ, би
трябвало да се усъмним в оценката, която те дават за тия
взаимоотношения. Ако Пазвантоглу действително е бил основ-
ният виновник за разорението на Олтения, то едва ли тамошните
разбунтувани селяни биха наклонили към неговата страна. Извън
всичко вероятно и тук влияела върху умонастроенията упоритата
агитация на отцепника срещу централизма — така нареченият му
„демократизъм“.
Ако разгледаме нещата в такава светлина, сигурно бихме си
обяснили стремежа на Русия и Австрия да подпомогнат Портата
срещу задълбочаващото се непокорство на Румелия: туй
249
непокорство започвало да заразява и съседни земи, намиращи се в
сферата на двете феодални империи.
И така, без дори да поиска съгласието на Селим III, на 3
декември 1800 г. Павел I издал указ за формирапе на военен
корпус с предназначение да усмири Подунавието. В. С. Томара —
руският посланик в Цариград — предложил на Портата неза-
бавни комбинирани бойни действия из Северна България, конто
„веднъж завинаги трябвало да ликвидират бунта във Видин“76.
Портата отклонила това великодушно предложение по вече
изложените причини: страх от руска окунания на Подунавието.
Затуй пък реалната готовност на Русия да подкрепи поне
влашкия княз, като пресече действията на Пазвантоглу отвъд
Дунава, щяла да остави Видин без продоволствие. Това при-
нудило Пазвантоглу към описаните маневри: сам да търси руско
покровителство. Този негов опит, както видяхме, бил по принцип
обречен на неуспех. И Русия, както и Австрия последователно
отказвали на Пазвантоглу всякакво покровителство, дори
неутралитет — за тях той си оставал докрай вожд па
„демократите“ в Румелия. Впрочем тайните преговори с Видин, в
конто от руска страна били ангажирани частни лица и само едно
длъжностно с ранг вицеконсул, увиснали още през януари
1801 г.77
Така Русия въпреки желанието й да се намеси в румелийския
конфликт трябвало да се задоволи с роляга, която й отредила
Портата: да заплашва Пазвантоглу с евентуална военна намеса и
да осуети окончателна окупация на Влашко от негови войски.
Съзнавайки, че такава окупация би усложнила положението
му, Пазавантоглу наредил на Кара Мустафа да опразни първо
Крайова, а след туй и някои други влашки области. Ал. Мурузи
веднага си приписал заслугите за това, като дезинформирал
Портата относно силите на отцепника78. В Цариград тържеству-
вали заради „поражението“ на Пазвантоглу79. За дипломатиче-
ските агента на Австрия и Прусия по него време останали в тайна
предложенията на руския посланик за военна намеса в Подуна-
вието — Кнобелсдорф съобщил като новина едва през ноември
тези предложения, а също и отговора на Портата: тя смятала, че
има достатъчно „собствени възможности" да се справи с един
бунтовник80.
250
СЕВЕРНА БЪЛГАРИЯ
И ИЗТОЧНА СЪРБИЯ
ПРЕЗ ПРОЛЕТТА НА 1801 г.
През март в столицата се говорело, че
Пазвантоглу бил разгромен във Влахия, а съюзените му
кърджалийски главатари обещали смирение. Впрочем сега
Румелия щяла да си отдъхне, ако не били малките отряди
„мародьори** — само те още тревожели мира там81.
Истината била далеч от това: още през февруари — веднага
след като изтеглил бойците си от Олтения — Пазвантоглу бил ги
насочили срещу Ниш, Кладово, Неготин и пр. центрове на
Източна Сърбия. През туй време Портата пак напомнила на
Тръстениклиоглу, че иегова задача е да отвоюва Никопол и
Оряхово от бунтовниците, тъй като Плесли Мехмед бил непо-
правимо разбит от тях. Знаменателното в случая е, че властта
подчертавала: в румелийските дела не бива да се допуска
памесата на Тепеделенли Али82. Колко уместно било това
предупреждение, ще разберем твърде скоро.
През март Пазвантоглу отпратил нови дружини към Ниш и
заел Берковско83. От същия месец — според приписки и
предания — датира разоренного на Тетевен от кърджалиите. По
установена вече практика те поискали от града значителен откуп
в пари. Местните органи на самоотбраната се решили обаче на
сражение с нападателите; тетевенци били разбити, а селището —
опожарено и разгребено. В редовете на кърджалиите също се
намирали тетевенци. Преданията не са залазили имената на
главатарите им, но знаем, че те били наричани „консули"84.
Много по-застрашителни за Портата действия продължавали
да се разиграват из Източна Сърбия, където Мустафа паша,
мухафъз на Белград, отнасяйки частични сполуки, скоро бил
принуден да изостави Кладово и Неготин в ръцете на
отцепника85. Въпреки уверенията на Муса паша, че бил превзел
Оряхово в началото на април86, територията между София и
Ниш се намирала изцяло извън контрола па централната власт —
държели я кърджалийски главатари87.
Както вече твърде често, изследването и сега трябва да съди
за успехите на анархията по взетите срещу нея мерки—например
по смените в командуването. Очевидно сполуките на Пазвантоглу
и съюзниците му през пролетта на 1801 г. били по-едри,
отколкото признавала Портата; понеже през май тя издала две
251
нареждания: бил лишен от везирски сан Осман Пазвантоглу и
бил назначен отново за бейлербей на Румелия Хакъ паша88,
известен с шумните си обещания от 1796 г. да ликвидира
анархията и с нищожната реализация на тия обещания.
Както съобщава Джевдет, назначаването си той дължел на
поведението на Гюрджи Осман паша, подозирап в сговор с
Пазвантоглу. Хакъ паша се съгласил да заеме неговото място
само ако Портата би му гарантирала петгодишен срок за
длъжността бейлербей па Румелия89.
„РАЗМИРИЕ НА КОМАНДУВАЩИТЕ"
И НОВИЯТ ПОХОД НА КАРА ФЕЙЗИ
В ИЗТОЧНА ТРАКИЯ
Дотук нееднократно споменавахме чести-
те смени в командуването срещу анархията като доказателство за
безпътицата на централната власт. Но от май 1801 г. нататък с
право трябва да посочим като нов компонент в румелийската
анархия размирните действия на някой правителствени команду-
ващи и дори главнокомандуващи.
Вече видяхме, че Селим III с големи усилия уталожи такава
опасност през 1797 г.—в навечерието на големия поход и
втората обсада на Видин: тогаз съперничеството между Ало и
Мустафа паша било обуздано само от авторитета на Хюсеин
капудан-паша. През годините между втората и третата обсада на
Видин Портата често трябвало да уволнява, екзекутира или
заточава някой свои военачалници против размирието —
подозренията й, че те били в таен сговор с Пазвантоглу,
обикновено се оказвали основателни. Но през пролетта на 1801 г.,
когато султанът лишил от доверие Гюрджи Осман паша, когато
срещу унизителни гаранции отново привлякъл Хакъ паша, когато
продължил да търпи в Одрин Таяр паша с побуялите му
анадолци, султановото объркано поведение сякаш дошло да
превърне командуващите в кърджалийски главатари. Настрана от
агитацията и предимно подкупите на Осман Пазвантоглу, самият
ход на събитията тласкал сераскерите към размирие. От тази
пролет нататък централната власт била заставена изобщо да се
откаже от съдействието на външни по отношение на румелий-
ската анархия сили (каквито били анадолските еялетлии, личните
252
(вардии на разни паши, неголемите поделения низами и пр.) и
изцям да се облегне... на самата анархия.
Хакъ паша с отговорност пристьпил към задълженията си,
конто за него означивали реабилитация. Той не пропускал да
напомни, че бил станал жертва на интриги, че и сега — вместо да
бъде отправен срещу Видин — трябвало да отведе бойците си в
Одрин (а там седял Таяр паша)90. Парадоксы бил комичен:
Портата назначавала бейлербейове, сераскери, миримирани,
башбогове против размирието, а не смеела да ги отдалечи от
Одрин, за да не влее сама нов приток в размирното море, за да
им попречи да се впусиат във въоръжена вражда помежду си.
Въпреки нейната предпазливост още през май Хакъ и
Гюрджин Осман вече били в конфликт. Таяр паша пазел що-годе
реда в Одринско, а Мустафа паша — в Белград, докато между
тях анархията тържествувала, реално застрашавайки и тия
раздалечени островчета на централизма.
Всеки нов провал за властта през последните години бил
следван от нов кърджалийски поход из Източна Тракия: щом
избухнал конфликты между правителствените командуващи.
Кара Фейзи пак наводнил с обединени дружини Одрииско,
Лозенградско, дори Родоско. Портата току-що била възрадвана
от някой сполуки на Тръстениклиоглу, който нанесъл удар на
Пазвантоглу под Никопол, като в боевете особено се отличил и
карнобатският аян Сербестзаде, и шуменският — Чаушзаде91.
Гюрджи Осман паша нагло си приписал заслугата за този успех
и поискал от Цариград големи суми92. Без да забележи, че
победителите били твърде многобройни като за така смътна
победа, Портата повишила тон към отцепника. Тя наредила на
командуващия войските в Крайова (който бил й предал молбата
на Чингиз Гирай и Осман Пазвантоглу за нова амнистия) да не се
обвързва с ангажименти по този въпрос. За нея било ясно (най-
сетне все пак!), че чрез такива преговори Пазвантоглу само
печелел време93.
Посред цялото туй ведро настроение в Цариград гръмнала
вестта, че кърджалиите били около Одрин, току-що опразнен от
Таяр паша, който трябвало да отстъпи крепостта на Хакъ паша,
новият бейлербей9*. Проумяла, че над столицата надвисва
непосредствена опасност, властта провъзгласила Таяр паша за
главнокомандуващ против кърджалиите93 — странно, когато
срещу тях наскоро бил назначен Хакъ паша с петгодишна
гаранция.
253
Хакъ паша потеглил от Пловдив към Одрин, но бйл принуден
от кърджалиите да се върне по петите си, търпейки тежки загуби.
Положението в Одринско било отпаяно, докато Хакъ все пак
отправил към старата столица арнаутски части. Областите от
Одрин до Ниш включително били под контрола на кърджалиите.
Към края на юли Хакъ паша обявил победата си над Бекирлили
(или другаде — Филибели) Кара Мустафа, който предвождал
едно кърджалийско съединение. Тази победа на пашата накарала
две други съединения да се изтеглят без боеве към Видин.
Въпреки това Хакъ паша не прочистил от кърджалии Източна
Тракия. Посред неговите, начесто обявявани сполуки, никак не
можем да открием решаващата. Напротив, дипломатическите
рапорти споменавали ту че „околностите на Одрин все още
гьмжат от обирници-планинци, избягнали преследванията на
Хакъ паша и разположени — на брой около 2000 души — на
няколко мили от този град“, ту че „всеобщата радост от тия
събития (излагане на отрязани глави пред сарая, б. а.) е
затъмнена от тревогата, която предизвиква съпротивата и
числеността на резбойниците“96.
Така противоречиви вести ни навеждат на извода, че Хакъ
паша не постигнал никакви различия с традиционната вече участ
на румелийските бейлербейове в борбата им против анархията —
за разлика от тях той просто умеел да лъже по-гръмко.
АКТИВИЗИРАНЕ НА НАСЕЛЕНИЕТО
В БОРБА ПРОТИВ АНАРХИЯТА.
СЪЮЗ НА АЯНИТЕ
Още от първата година на XIX в. на-
блюдаваме как си пробива път една тенденция, макар не
качествено нова, що се отнася до войната срещу анархията:
старанието на централната власт да активизира мирната рая
срещу кърджалиите. То засипвало румелийските кадийства с
фермами по организация на отбраната, охраната, взаимната
информация и настъплението против размирните дружини.
Привидната монотонност на тези заповеди не бива да ни
заблуждава: в тях прозира настъпателно степенуване, което
трябва да проследим.
Така след 1786—1787 г. се наложила практиката да бъдат съз-
давани по места наемни дружини—т. нар. „сейменски“. Тях била
254
шдължена да издържа раята от съответното селище, а били ръко-
нодени от местния аян, кърсердар или друг орган. Развитието на
исщата доказвало обаче, че тия наемници бодро и вкупом пре-
минавали към кърджалиите. Тогаз властта се отказала от по-
мощта на сейменските местни дружини, нареждайки нито един от
„сеймените-арнаути" да не бъде повече допускай в Румелия97. Тя
нимало как обаче да се отърве от ония, конто тук били у дома си.
Наемниците-сеймени, конто практически не се отличавали от
еялетлиите, а следователно и от кърждалиите, всъщност пред-
ставлявали част от размирниците. Преследването на „арнау-
тите“, с което твърде често ни занимават ферманите след
седемдесетте години на XVIII в., не можело да ограничи
анархията, тъй като нейните сили неизтощимо извирали из
самата Румелия. Но за нас е сыцествен друг извод от въпросните
разпореждания: отказът на централната власт от местните
войски като институция. Макар още дълго ферманите да
призовавали „аяните с техните войски" (т. е. еялетлиите), то явно
е, че след началото на XIX в. успоредно с напъпите за създаване
на „новата войска" се набелязала и друга мярка: премахване на
разните форми на „местна войска".
Поради грижите, конто й причинявали местните наемници,
Портата била принудена да издири, да намери и се опре на ония
елементи по места, конто по социалната си сыцност били
заинтересовани в уталожване на вече петнайсетгодишната
анархия.
Кои били те?
Не е трудно да отгатнем: дребните или средните производи-
тели, конто размирието жестоко и всекидневно разорявало. Не
тук, а в края на изследването ще се спрем върху отражението на
„кърджалийското време" върху живота и съзнанието на българи-
те, но дотукашното изложение на сьбитията бе достатъчно, за да
ни увери колко непосилно тежки били тези години за населението
на земите ни. И ето след началото на века ферманите все по-често
призовавали него, карали го да извърши посилно и непосилно, за
да умиротвори Румелия.
В това направление централизмът имал да преодолява
собствените си постановления допреди анархията — категорич-
ната възбрана да бъде притежавано, камо ли употребявано
оръжие от немюсюлманските поданици; имал да преодолява
вековната практика, според която из заробените земи били
разрушавани всякакви крепостни съоръжения. Сега властта
255
трябвало да отмени своите закони или практика. Тя трогателно
зовяла румелийското население — „мюсюлмани и рая44 — да се
въоръжава с каквото може: огнестрелно оръжие, ьожове, брадви,
коси и сърпове. Приканвала го не дори към самоотбрана, ами
към нападения над размирниците, щом и където се появели. В
същите разпореждания тя обвинявала аянството и еялетлиите в
съдействие с анархията. Портата заповядвала на мирния
производител да не изплаща откупи на насилниците, ами да
хвърля всички сили срещу тях98.
Общите разпореждания по акивизиране на населението
против анархията били следвани от по-конкретни. Един ферман
нареждал например то да образува дружини, конто да се справят
със сеймените. За тази цел раята трябвало да уреди орханата на
проходите и бродовете, да търси сражения с размирниците99.
Пълната безпътица, в която се лутала централната власт,
проличава по факта, че едва месеци след мобилизацията (на
книга, разбира се) на населениет о срещу сеймените през ноември
1800 г. тя вече отстъпила пред исканията на Тръстениклиоглу
сейменската институция да бъде превърната в опора на борбата
против кърджалиите и Пазвантоглу. Става дума за „проекта*4 на
русенския аян да създадял войска от 4000 сеймени в Северна
България100. Съвсем ясно е, че такава войска не била създадена.
Във връзка с похода на Кара Фейзи из Източна Тракия през
лятото на 1801 г. пък можем да забележим как Портата
отстъпила и от друго свое становище: обвинението срещу аяните,
че съдействуват на анархията. Ужасът пред хилядите кърджалии
я накарал да издаде еднообразни разпореждания, с конто
овластявала аяните от южните краища на Румелия да наберат
опълчение от населението на аянствата си и да го отправят срещу
Кара Фейзи, Дженкчиоглу и Исаоглу. Тя особено разчитала на
някои изтъкнати аяни, а именно: Сербестзаде, Токатджиклиоглу.
Сирозли Исмаил и аяните на Петрич, Мелник, Демирхисар101.
Изброените били типични „уседнали44 размирници, всевластии
върху дадена територия. Опасността откъм Пазвантоглу и
Чингиз Гирай обаче накарала властта да затвори очи за
фактического самовластие, за нескритото неподчинение на тия
аяни — те процъфтявали именно поради паниката в Цариград
пред „подвижного44 размирие, оглавявано от Кара Фейзи и
инспирирано от Пазвантоглу.
Внезапного единодушие между аяните от устието на Места до
Черно море и техният ефективен съюз дали резултати, от конто
256
властта отдавна била отвикнала. Те се дължели само на това, че
уседналите размирници държели техните владения да не бъдат
разорявани от подвижната анархия, та стръвно ги охранявали. За
разлика от правителствените командуващи, конто воювали за
султанова сметка, аяните се борели за своя — за едно статукво,
което папълно ги удовлетворявало. А това, че Портата се видяла
принудена да разчита на тях, било изцяло в тяхна — не в пейна —
нолза. Победите им над кърджалийския поход само дозатвър-
дили господство™ па Токатджикли, Сербестзаде, Сирозли
Исмаил и пр. Вече не единствено султанът желаел граждански
мир, в който да заработи постарому вековната машина за
феодална експлоатация — такъв мир и със сыцата цел бил
необходим и на аяните.
Характерно е също, че през 1801 г. аянският съюз не си
послужил с наемници. Аяните рекрутирали опълчение от
населението на своите кази — от производителите, конто не били
намерили интерес в анархията, ами упорито оставали върху
земите си. Впрочем поради своята дълготрайност, поради
изграждането на собствена структура и методи анархията
поляризирала не само управляващите законно или по узурпация
— тя допринесла за поляризиране и на експлоатираните. Онези
от тях, на конто размирието предлагало изход към по-добро или
поне към по-малко зло, отдавна се намирали в движение.
Останалите — конто смятали за по-перспективно да отстояват
стопанството си, сега от своя страна трябвало да се превърнат в
бойци. В огромен резерв против анархията.
Описаната практика явно била затвърдена при кърджалий-
ския поход от 1801 г. Свидетелство за това е фактът, че се
натъкваме на стереотипии нареждания — един и същ „циркуляр"
за мобилизация на цялото, годно да воюва, население от
определена каза. Дори невинаги е отбелязано името на казата,
докато методът на опълчепието — винаги. Според наличните
окръжни казите Сливепска, Лозенградска, Бунархисарска, Визен-
ска, Петричка и Мелнишка трябвало да изведат по 1000 души
опълченци под началството на аяна си. Между тия аяни имало
съподчинение, като основни командуващи били Сербестзаде,
Токатджиклиоглу и Сирозли Исмаил — останалите се поставили
под заповедите им102.
Схватките на аянското опълчение с кърджалиите из Одринско,
Лозенградско и Визенско ще да се разиграли през август В тях
паднал един от вождовете на кърджалийския съюз — Исаоглу, —
17 Кърджалийско време
257
чисто ликвидиране си приписал Хакъ паша103. Кара Фейзи бил
бит „от голяма войска“ из Визенско и бил притиснат да сё върне
към Балкана. Последвало нареждане да бъде прерязан пътят
му104, което не ще да било изпълнено, понеже прочутият
главатар се придвижил успешно нататък. Във всеки случай
безспорно е, че съюзените аянски опълчения разбили значително
кърджалийско обединение, което вече за трети път извършвало
победоносни походи из Източна Тракия.
Тук възпиква въпросът: след като кърджалийството доузряло
по типология, не идел ли часът, когато щяла да се зароди една
враждебна нему система — също спонтанна, също функционалпа
и адекватна на специфичните румелийски условия от началото на
XIX в.? Става дума за самоорганизацията, самоотбраната,
самоуправлението на села, градове и кази из Румелия. Все по-често
след началото на века ще забелязваме, че тук кърджалийството
срещало отпора не на цетрализма, на войските и военачалниците
му, а на местните опълчения от населението, предвождани от
чорбаджии, аяни и пр. местни първенци. Все по-често ще се говори
за самоделни укрепления, изборна стража, колективно заплащана
и издържана от населението.
Пример за подобна практика бил не само съюзът на беломор-
ските и източнотракийските аяни, конто оргапизирали всъщност
контрапоход от своите подвластни. Пример е укрепяването на
Котел през 1800 г. под управлението на Божил Чорбаджи, а също
и самоотбраната на Тетевен през пролетта на 1801 г., ръководена
от Семко Чорбаджи103.
Ще рече, срещу анархията като прочее се развивал противо-
положен прочее: изграждане на нова, непозната дотогава
структура, в която активната роля принадлежала на произво-
дителното население и изборните му органи. Тази структура
трудно може да бъде доловена по османски източничи и още по-
малко — по дипломатически донесения. Но дори спорадичните
Дании за нейното съществуване и функчиониране опровергават
популярната представа, че през кърджалийско време мирният
производител бил просто наковалня под чука на размирието.
Още един, особено красноречив пример: през есента на 1801 г.
Осман паша (не Гюрджи Осман, който вече вилнеел из Тракия)
отправил анадолски части към Оряхово, а Хасан паша — към
Никопол, за да подсидят блокадата около Видин. Двата корпуса
се съединили по Осъм, като имали задача да очистят дунавските
острови „от гадове". Неясно защо обаче те зарязали задачата си
258
и свърнали към Свищовско и Разградско да се снабдяват с храни,
i.e. да грабят.
Освен казите Русе, Разград и Шумен, подчинени на
Тръстениклиоглу, по него време цялата облает до Балкана „се
бунтувала, та не дала нищо“ — никакви провизии за армията. На
всичко отгоре селяните от Търновско и Свищовско влезли в
сражение с пашите при с. Българско Селве (Зимми Селвеси).
Докато боят траел, в тил на пашовата армия се появили „други
разбойници" и тя се озовала между два огъня, та побягнала към
Гурско Селве, където се организирала, а на следващия ден
потеглила за Голяма Липни па. Тръстениклиоглу се намесил
гогаз на страната на пашите, набирайки от казите до Балкана и
от Силистренско 20-хилядно опълчеиие „от раята*4. С тези
огромни сили той нападнал бунтовниците в Липница и ги разбил,
като взел над 3000 пленници. Те заявили, че били мирны хора, но
аяните насила ги подкарали, като преди туй им „прибрали
книжата“. След потушаването на този голям метеж Осман паша
пак се отправил с войската си към Оряхово106.
Числените данни от цитирания доклад непременно са
преувеличени — военачалниците на Портата системно я
заблуждавали отпоено своите контингента и загубите на
противника. Но ясно е, че през есента на 1801 г. в Средна Северна
България произлязло голямо сблъскване меж чу войска и
българско селско опълчение. Въпреки извинепията на раята, лето
била подкарана насила от аяните си, фактът, че в иначе
подробния доклад не е споменато нито едно аянско име, че
бунтовниците са означени най-общо като значителна стихийна
маса, че срещу нея трябвало да се притече в помощ на пашите
сам Тръстениклиоглу с хилядна сила, че произлезли поне две
крупни сражения, при конто единият противник се окопал в
Българско Селве, а другият побягнал в Турско Селве — всичко
това доказва, че е дума за селски бунт, предизвикан от
правителствени реквизиции и по-точно от мародьорство. Не без
значение е, че пашите не посмели да отправят фуражири с малки
поделения, ами вдигнали целия свой ефектив — т. е. повели
войската си на грабеж из казите, неподчинени на Тръстеникли-
оглу. Затуй русенският аян тъй сърцато я подпомогнал; той извел
опълчението от своите владения срещу разбунтуваната рая на
съседните, неподвластни нему казн.
Документы откровено говори за „населението от казите до
Балкана", което било се бунтувало — още едно доказателство, че
259
и мирните производители из Северна България всъщност не
били мирни. За степента на тяхната боева активност свидетел-
ствува най-вече това, че двама паши с целите им сили били
разгромени от разбунтуваното местно население, преди да ги
отърве Тръстениклиоглу. Намесата му била резултатна затуй
пък, че я осъществило също опълчение от населението — една
практика, която все повече ще си пробива път след началото на
века.
Впрочем при разгърнатите бойни действия през октомври
1801 г. в Търновско и от едната, и от другата страна вече стояли
не сеймени, не наемници еялетлии. Сега това били мирни
производители, резерв на Тръстениклиоглу или на Пазвантоглу.
Не в зараждането си, а дори в разгара си бил процес, който щял
да се отрази решаващо върху анархията.
ВЪНШНОПОЛИТИЧЕСКИ ПРОМЕНИ
ПРЕЗ ЕСЕНТА НА 1801 г.
Такъв поврат обаче бил още далечен. Но
ранната есен на 1801 г. донесла събития, конто по-нататък щели
да доведат до един не обусловен от анархията, но всестранно
стимулиран от нея резултат: Срьбското въстание.
С признаването на Пазвантоглу за видински паша през 1799 г.
Портата трябвало да разреши на съюзниците му — белградските
еничари — да се приберат в Белград. Страхувайки се от
недоволството на въоръженото сръбско население, което била
използувала срещу еничарите и Пазвантоглу, тя наредила да бъде
разоръжено — т.е. скъсала съюза си с него. Това накарало
еничарите да се почузствуват всесилии. Те избрали из своята
среда четирима вождове — т. нар. „дахии“ — и установили
самовластието си над целия Белградски пашалък101.
През септември 1801 г. се разбунтувал отново еничарският
гарнизон в Белград. Комендантът на крепости (Мустафа паша,
бивш бейлербей на Румелия и пълномощник в борбата против
кърджалиите, участник в голямата видинска обсада) бил пленен
от бунтовниците. Всички опити на частите, командувани от сина
му и от аяна на Ниш, да бъде ©свободен останали безплодни108.
Тъй като раздвижването, а по-късно и въстанието на сърбите
са въпроси, конто принадлежат към националнореволюционните
260
оорби на балканските народи, тук те ще бъдат засегнати само
дот олкова, доколкото стоят във връзка с анархията. Уместно е да
проследим тези събития според Рат-Кил, понеже именно той ги
гретира в такъв аспект.
„Безредиците, избухнали в Белград — пише на 10 октомври
Рат-Кил, — могат да бъдат съдбоносни за Османската империя и
твърде неизгодни за Австрия, ако Пазвантоглу намери начини да
разпростре и да закрепи властта си между Дунава и Сава." По-
нататък австрийският представител посъветвал Портата да
амнистира или дахиите, или отцепника, за да осуети единодей-
ствие помежду им*°9.
Бунтовниците формално признавали своя пленник Мустафа
паша за комендант на Белград, а всъщност управлявали те. В
крепостта били се завърнали 300 еничари — „креатури на
Пазвантоглу". Без да се съюзят явно с видинския отцепник, те
използували обстоятелството, че между Цариград и Белград
нежели неговите владения. „Изобщо — пише Рат-Кил през
октомври 1801 г. — струва ми се, че двете страни (Портата и
Хабсбургите, б. а.) са равно заинтересовани да ликвидират една
анархия, която от Видин вече се простира и до Белград, а би
могла да обхване и Босна, като въоръжи тамошните храбри и
свирели народи по протежение на границата ни, която би била
изложена на неизброими опасности. Ако нашият имперски двор
не пожелае да потуши тия размирици чрез пряка и активна
помощ, нека високият му разум поне го склони да не се
противопоставя на мерките в този смисъл, конто Портата смята
да възприеме. Най-ефикасни от всички тях безспорно е той да
пресече притока от храни и боеприпаси към Видин — това
огнище на бунта, досега непристъпно за османските сили."110
Също както руския двор, и австрийският бил раздвоен по
отношение на размирието: политически интереси диктували на
Австрия да насърчава или поне да не осуетява отцепничествата,
конто разклащали османската власт върху граничещите с
Австрия краища. Но класовите интереси на Хабсбургската
монархия били застрашени от такива прояви, защото те
активизирали „храбрите и свирепи народи" покрай границата й.
И най-вече — понеже примерът на тия народи бил заразителен.
В крайна сметка Австрия се присъединила към гладната
блокада, на която трябвало да бъде подложен Видин. Освен туй
австрийският представител в Цариград непрестанно настоявал
пред Портата да реорганизира средствата си за борба против
261
анархията, помагал й с оперативки съвети. Той дори неведнъж й
предложил сьвмсстни военни операции в Северна България и
Източна Сърбия, но „турските министри съвсем не бързат да се
съгласят с някакъв вид помощ от имперския ни двор за
потушаване на размирието в Румелия. Това се дължи не на
горделивостта, а на... страха от високата цена, която бихме
поставили на своята помощ. Страх, който произхожда несъмнено
от недоверието, вдъхвано на Портата и подхранвано от руската
политика..."111 Това недоверие отивало дотам, че Портата, след
като сама била помолила Австрия за инструктори при
проектираната обсада на Видин, набързо ги отпратила, без да
бъдат пропуснати в стана на обсадителите112.
С една дума, османската власт се отнесла към въпроса за
военна подкрепа от страна на Австрия срещу Видин и Белград
със същото колебливо полусъгласие, а всъщност несъгласие, с
което посрещнала и предложенията на Русия. Освен всичко тя
питаела нови надежди да се справи с многолетния конфликт
в Румелия: на 26 септември 1801 г. бил подписан договорът между
Турция и Франция, който слагал край на френското присъствие в
Египет и на заплахата то да се разпростре покрай брега към
Мала Азия. Този договор щял да развърже ръцете на Селим III,
позволявайки му да съсредоточи всички свои сили срещу
размирна Румелия.
Тук бихме отделили внимание на един последователно
отминаван в литературата факт, що се отнася до състоянието и
възможностите на османския централизъм през края на XVIII и
началото на XIX в.: повече от три години Портата воювала на
два фронта — против анархията и против французите в Египет
със съвсем различен успех. Тоест: докато Селим III проявил
небивало безсилие срещу крайно опасния за него вътрешен враг,
най-успешно се справил с опасността от френско завладяване на
Египет. Възможните възражения, че двата врага на Портата били
неравно могыци, само биха аргументирали един натрапващ се
извод: врагът на османския централизъм в Румелия бил
неизмеримо по-силен, отколкото френската експедиция в Египет.
Извън това при съпоставка ред качествени показатели били на
страната на французите в Египет, а именно: последните
представлявали армия, а не въоръжена тълпа, те били под
компетентно военно командуване, те търсели да овладеят
области, над конто османската власт била по-прозрачна,
отколкото над Румелия. Допълнителен плюс за французите било
262
географското разположение на онази османска провинция: за
разлика от Румелия, преддверието към Цариград, Египет бил
огдалечен от столицата. Дотам Портата практически могла да
придвижи също само експедиционен корпус — експедицията на
Хюсеин капудан-паша, най-изтъкнатия османски военачалник от
разглеждания период. Но и Хюсеин капудан-паша, който
спечелил войната срещу Бонапарт, под Видин претърпял
поражение.
Възражението, че в Египет Портата била подпомагана от
руската и английската ескадра, ни навежда на равностойна
аналогия: в Румелия борбата против анархията всъщност била
реално опряна върху бойната готовност на Австрия и Русия;
Портата тихомълком разчитала на тази готовност. Но при все
това османската власт отнесла победа над французите, докато в
Румелия перспективите за каузата й непрестанно се влошавали.
Очевидно не количественият момент бил решаващ за
диаметралния изход на двата въпросни конфликта. Единствен, но
съдбоносен качествен момент придавал сили на анархията в
Румелия: тя била социален конфликт. Именно по тази причина
резервите на анархията не пресъхвали.
ПРЕГОВОРИТЕ НА ПАЗВАНТОГЛУ
С ФРАНЦИЯ И ЗАВОЯТ
В НЕГОВАТА СТРАТЕГИЯ
Не сме в състояние да отсадим в какво
точно се изразявало взаимодействието между Пазвантоглу и
Франция през годините 1796—1801, докато европейските дипло-
матически агента в Цариград твърде често говорели за френското
подбудителство или за активна помощ в инструктори и дори в
пари за видинския отцепник от страна на Франция. Неясно си
остава доколко подобии съобщения се опирали на действителни
факта и доколко били израз на обсесията пред „демократиче-
ската хидра“ в Европа.
Интересите на френската буржоазия й налагали тя да
приветствува всички врагове на феодалния легитимизъм в
Европа. Впрочем значителният бунт на Осман Пазвантоглу
(както и на Тепеделенли Али) трябвало да намери естествен
съюзник в лицето на Франция. Но естествен все още не означава
действителен. В конкретния случай — по две причини.
263
Първо: идеологическата обвивка на бунта на Пазвантоглу
била поне двойствена. Въпреки отделяй искри „демократизъм" в
нея, тя си оставала феодално-просветителска, от една страна, а,
от друга — реакционно-феодална.
Второ: проектите за експанзия на буржоазна Франция й
поставили множество неотложни и напрегнати задачи. Все още
ненабрала достатъчна мощ, тя трябвало да степенува своите
интереси. Пазвантоглу не бил за нея интерес от първа величина.
В началото на 1801 г. австрийският представител писал до
своя двор: „Депешата ми се отнася до размирието на Пазвант-
оглу, което описвам другаде, както и неговите враждебни
намерения; възможно — към нашите земи. Че този главатар на
бунтовници може да е получил пари, пратеници, директиви от
страна на французите и да е бил дори подбуден да безпокои
границите на Банат — това са неща съвсем правдоподобии и
много аналогични на онази политика, чрез която те така добре
успяха в Нидерландия, в Германия, в Италия и която може да е
способствувала за техните бързи успехи срещу Австрия... Цялата
ми кореспонденция от започването на тази демократическа война
(анархията в Румелия, б. а.) свидетелствува, че не съм престанал
да привличам вниманието на имперския двор върху тайните
козни между французите и Пазвантоглу."113
Оттам нататък австрийският агент съобщил сведенията,
придобити от някой си Жан Шварц, „презираем човек“ и „син на
престъпник", когото използувал като шпионин около Видин.
Същият донесъл, че на 14 април 1799 г. във Видин влезли 6 коня,
натоварени с дукати и екюта, водени от „един френски сераскер".
А на 28 октомври 1800 г. по френско настояване Пазвантоглу бил
подготвил нападение над Банат. И двете тия сведения Рат-Кил
основателно поставя под съмнение114.
Ако до 1801 г. говорим за интереса или натиска, за сондажите
или авансите на европейските сили по отношение на Видин, то от
1801 г. датира едно друго наблюдение: активният стремеж на
Осман Пазвантоглу да сключи договор, да се постави под
покровителство, да използува за посредничество и пр. оттенъци
на съюзни връзки с някоя (бихме казали: с коя да е) европейска
сила. По всяка вероятност о.^ лникът си е давал сметка —
особено подир създаването .а нарочен руски корпус срещу
Видин, — че успехът или неуспехът на делото му не ще бъде
решен чрез оръжие. Че на всяка цена трябва да си гарантира
признанието на една велика сила.
264
Държането на Австрия и Русия не оставило място за надежда
у Пазвантоглу. Въпреки туй в началото на 1801 г. той (както личи
от кореспонденцията му — не за първи път) пожелал да се
постави под руско покровителство или да бъде поредно амни-
стиран по застъпничеството на руския цар. Такова застъпни-
чество едва ли му било необходимо, както ще заяви по-късно
пред Талейран неговият пратеник: Пазвантоглу просто искал да
ангажира Г^сия в легализирането на неговото самовластие над
Видинско.
Видяхме, че руският агент в Букурещ оставил без последствие
демарша на Пазвантоглу.
Пазвантоглу осъзнал, че авансите му не намират почва и
хвърлил всички средства, за да придобие признание от Франция.
Известен интерес, който Директорията била проявила към него,
съвсем беглите контакта между Видин и Париж подкрепили
вярата му, че не са изключени някакъв род отношения между него
и Консулството. С тази цел през есента на 1801 г. той проводил в
Париж двамина свои агента: Недялко Попович и Полисой
Кондон. Първият се представил пред Талейран като „базиргян-
башия“ на видинския паша, а вторият (преподавател по
класически езици във Виена, духовник от гръцки произход) —
като негов виенски агент.
Мисията на Попович и Кондон в Париж като най-значителна
дапломатическа акция на отцепника е доста подробно описана
досега115. Накратко, двамата пратеници представили на Консул-
ството следните предложения: 1. Пазвантоглу ще подпомага с
всички средства всички промени, конто Франция би пожелала да
наложи в устройството на Османската империя. 2. Пазвантоглу
ще участвува с всичките си бойни сили във всяка евентуална
война между Франция и Турция на страната на първата. Срещу
това нему и на Чингиз Гирай републиката ще гарантира една
независима облает, която да управляват. 3. Ако интервенте на
републиката й продиктуват мир с Турция и запазване на
статуквото на Балканите, Пазвантоглу предлага приятелски
договор на Франция, като се задължава да не вода бойни
действия срещу Портата. Той предлага на Франция да си
припише тя заслугите за неговото смиряване, издействувайки му
амнистия, която Портата всякак би му дала и без въпшна намеса.
4. Предлага всякакви търговски привилегии и закрила на френски
поданици, конто търгували с Видин или с Влахия116.
Заслужават внимание и някой пасажи из доклада на Талейран
(който лично разговарял с пратениците) до първия консул.
265
Външният министър на Франция си съставил картина за властта
на Пазвантоглу — тя била крепка и популярна, била охранявана
от предана на вожда си войска до 10 000 човека, като при нужда
сыцият можел да мобилизира и 12 000 християни от областта.
Особено подчертани били привилегните на търговците от
Видинско.
Що се отнася до намеренията на отцепника, тях пратениците
представили като изцяло зависещи от политиката на Франция.
Пазвантоглу и Гирай смятали да потеглят срещу Цариград и да
установят власт над цяла Румелия, но обратът в турско-
френските отношения бил ги разколебал. Съзнавайки своята
неподготвеност и невежество, Пазвантоглу молел Консулството
да му изпрати един французин за съветник, като се задължавал да
устрой владенията си по френски образец, а също и да съгласува
всички свои бъдещи намерения с политиката на Франция.
Прекалено сензационни може би са разкритията, конто
Кондон направил пред Талейран за агентурата на Пазвантоглу
във Виена. Преди много време там бил разкрит заговор срещу
Турция, в който участвували редица видни гърци, а между тях и
Кондон лично. След провала на този заговор пратеници на
Пазвантоглу продължавали да поддържат връзка с представи-
тели на поробените от Турция народи във Виена — един от тях
бил по чудо оцелелият Попович.
Към края на своя доклад Талейран подчертал, че двамината
агенти му направили впечатление с ентусиазма си към каузата на
отцепника, че били хора начетени, с жив дух117.
Напълно възможно е представители на зараждащите се
балкански буржоазии, живеещи във Виена по търговските си
дела, да симпатизирали на каузата на отцепника. Но в сведенията
на Попович и Кондон за виенския заговор и провала му прозира
твърде ясно стремежът на Пазвантоглу да докаже на Франция,
доколко той е враг на Австрия, доколко неговите агенти там са
били репресирани. Пазвантоглу отчитал, че за момента няма
защо да настоява пред Консулството на враждата си с Портата
или с Русия; противник номер едно за Франция през 1801 г. била
Австрия. По тази логика си позволяваме да се усъмним в
истинността на сведенията относно заговора във Виена.
Излишно е да гадаем дали Франция (заинтересована в бунта
на Пазвантоглу, докато експедиционният й корпус в Египет се
задъхвал и издъхвал) би приела предложенията на отцепника, ако
те не били дошли тъй късно — тъкмо когато правителството й
266
преговаряло за мирен договор с Портата. В хода на тия преговори
гурският посланик в Париж бил получил инструкция да не
допуска никаква клауза в договора, която дори да споменава
Пазвантоглу. Тази инструкция той успял да осыцестви118. И така
мисията на Недялко Попович и Кондон в Париж през есента на
1801 г. оставила следи само в литературата. Контекстьт й обаче
ни подава два важни извода:
Първият: Пазвантоглу—един отцепник, типичен за късно-
феодалната действителнбст—се опитвал да представи своя бунт
за движение, за борба срещу съществуващия строй. Предложе-
нията на Пазвантоглу да съдействува за преустройство на
Османската империя; обещанията му да уреди „по френски
образец" собствените си владения; заявлението му, че има под-
крепата на едрите търговци и на селячеството от християнските
народи — всичко това очебийно се свързвало със система от
постановки, представлявало програма. (Друг въпрос е, че тази
програма била съставена не за вътрешнополитически цели — да
обяви промяла в производствените отношения, — а за цели
външнополитически: да бъдат привлечени към Видин симпатиите
на буржоазна Франция.)
Вторият извод: през 1801 г. и за Портата, и за Пазвантоглу
станало ясно, че съдбата на Видин ще бъде решена не чрез
военни, ами чрез дипломатически средства. Затуй Пазвантоглу
настоял да бъде признат от някоя европейска сила. След като
Франция му отказала съюз, отцепникът бил принуден да търси
друг покровител — Русия или Австрия. Самият факт, че тези
държави били едни от крепостите на късния феодализъм в
Европа, заставил Пазвантоглу да снеме буржоазната маскировка
на бунта си. Впрочем след 1801 г. той ще апелира да бъде признат
просто като успял отцепник. Понеже за него основна цел било
самовластието на всяка цена, нека не се чудим, че „програмата"
на Пазвантоглу се люшкала между несъвместими крайности и
изцяло зависела от желания съюзник в Европа.
Едновременно с мисията на Попович и Кондон френският
представител при Портата информирал първия консул, че
двамина гърци, пратеници на Пазвантоглу, били разговаряли с
Шарл Берони, комуто предали изобилии и важни сведения за
сьстоянието на Турция и за Пазвантоглу. Берони бил готов да
приеме мисия до отцепника119.
На 10 септември новият френски посланик при Портата —
генерал Себастиани — получил инструкция да увери Селим III в
най-мирните намерения на републиката. Там между другого
267
било казано: „Първият консул би желал да има сведения, по-
малко неопределени от онези, конто се ширят из Европа от много
години, върху реалното положение на Пазвантоглу; за връзките,
конто се смята, че този бунтовник има с непокорните еничари из
множество пашалъци и в самия Константинопол; за неговата
поддръжка, която приписват на някой могыци хора от Дивана; за
истинското впечатление, което методите на този вожд упраж-
няват върху духа на народа, на войската и на видни хора в
имперската столица; за системата на репресии или на съпротива,
която следва да бъде упражнена спрямо него.
Тъй като в Константинопол не бяха пропуснати никакви
възможности да бъде отчуждена Портата от френското прави-
телство, възможно е да сте в състояние да узнаете какъв род
връзки са съществувал i между Пазвантоглу и Франция. Не ще
измените на истината, ако се уверите, че такива никога не са
съществували; Франция никога не е била запозната със стреме-
жите, надеждите и методите на този разбунтуван управител,
освен чрез вестниците.**120
Безочливите обрати не са рядкост в дипломацията, но е
наистина любопитно да сравним два дипломатически документа:
току-що цитирания и писмото на Директорията „до славния и
великолепен господар Пазвантоглу** от 28 януари 1798 г.121 Това
сравнение изисква досуш кратък коментар: докато през 1798 г.
Франция гледала с надежда на Пазвантоглу и подхранвала
съответни надежди у него, през 1801 г. тя „никога и никога**
(употребено действително два пъти в едно изречение) не била
познавала този бунтовник.
Консулството вече било недалеко от още по-безочлив обрат:
Френската империя. Зараждащата се буржоазна монархия
подавала ръка на феодалната. Между другото заради това
сближение можел да бъде жертвуван един провинциален
отцепник на Балканите.
ПРЕГОВОРИ НА ПАЗВАНТОГЛУ
С РУСИЯ И АВСТРИЯ
ПРЕЗ 1801 — 1802 г.
Иначе събитнята в Югоизтока още не
предвещавали заника на Пазвантоглу. Дори, напротив: сполуч-
ливият бунт на белградските еничари, селските бунтове в Мала
268
Влахия, размирието на султановите паши в Румелия говорели, че
шездата на отцепника е в зенит. Той се възползувал от новите
। ревоги на Портата, за да си осигури покровителството на поне
една от съседните империи.
Характерно е, че към края на 1801 и през началото на 1802 г. и
1’усия, и Австрия проявили засилващ се интерес към състоянието
на нещата в Северна България, Източна Сърбия и Мала Влахия
— превърнати вече в плътно метежно море. Този интерес се
проявил двояко. От една страна, и Русия, и Австрия продължили
да предлагат военна намеса в помощ на Портата, а, от друга — и
двете отправили тайни пратеници във Видинско, за да се снабдят
с по-богата информация.
Още в края на 1800 или през 1801 г. във Враца пристигнал
руски агент, който трябвало да проучи обстановката, а волно или
неволно вдъхнал у някой врачански първенци надеждите, поради
конто през 1804 г. Ив. Замбии и Ат. Некович се озовали в
Петербург122. Вероятно е това да бил майор Иван Ватаст,
защото Пазвантоглу приел именно него в качеството му на
пратеник на букурещкия руски консул. Руският послания в Париж
пък проводил до Видин свой агент: Дмитрий Властараки. И от
двата тия източника Пазвантоглу узнал, че Русия държи на
помирението му с Портата и на преустановяване на дейността му
из Влахия. Той писмено изразил съгласието си с руските условия
и заявил, че и занапред ще се вслушва в „заповедите“ на
императора, „понеже за мене е велико удоволствие да бъда в
милостта и под покровителството на негово императорско
величество, да бъда защищаван от него"123.
Смятайки, че застъпничеството на граф Кочубей пред
Портата е недостатъчпо, Пазвантоглу изпратил по споменатия
пратеник лично прошение, с което молел Александър I да го
причисли към своите верноподаници124. Молбата му била
подкрепена и от архиерея Калиник, който напомнил, че при
предходните преговори между отцепника и букурещкия руски
агент Пазвантоглу бил търсел от Русия съдействие „да потегли
против разклатената вече и едва смогваща да се задържи
османска сила". Но понеже от Иван Ватаст отцепникът узнал, че
„сегашните обстоятелства не позволяват да бъде предприето
друго какво да е движение, то на Осман паша (Пазвантоглу, б. а.)
е достатъчна и една амнистия", за чието издействуване разчитал
на руския посланик125.
Тоест преговорите между Пазвантоглу и Русия приключили с
най-нежелания за отцепника резултат, т. е. без резултат. Всякакви
269
ходатайства за амнистия му били излишни; винаги—от 1787 г. —
централната власт охотно амнистирала бунтовника, надявайки се
междувременно да го премахне.
Изключено е тя да не била предприела и конкретни действия в
тази насока. Вероятно на един или на повече опити да бъде
коварно убит дължел Пазвантоглу своите уж необясними
депресии126. Неуспехът на подобии опити пък ще да принудил
Портата да търси друго решение на случая Пазвантоглу,
превърнал се във вече петнайсетгодишна язва за господството й
над Румелия: експулсирането или доброволната емиграция на
бунтовника. Такова решение в Цариград обсъждали още преди
голямата обсада на Видин, макар в друг смисъл — по него време
властта се опасявала от възможното бягство на Пазвантоглу,
затуй замолила Австрия да му откаже убежище12’. Нанизът
нейни неудачи да се отърве от упорития си враг сега — през
1802 г. — я карали да смята същата възможност за приемлива и
дори желала. Впрочем след януари австрийският посланик в
Цариград често обсъждал с Рашид паша реис-ефенди начините да
бъдел привлечен на австрийска територия Пазвантоглу. В текста
няма данпи, че уж доброволната емиграция на отцепника
трябвало да означава всыцност физического му унищожаване, но
контекстът го доказва недвусмислено.
През януари реис-ефенди намекнал, че Портата желала
Пазвантоглу да бъде подканен да премине на австрийска земя,
където ще се укриел „със съкровищата си и със зависимите от
него хора без изключение". Посланикът пък настоял Портата да
усили военните си приготовления против Видин, та Пазвантоглу
сам да предпочетял £миграцията пред една тежка и опасна
обсада. А също — и да бъдат пробудени нови надежди „у
враговете на Пазвантоглу във Видин"128.
По всичко личи обаче, че Пазвантоглу сам изпреварил
описаната игра: той установил тайни връзки с граф дьо Соро чрез
някакъв роднина на Омер Пазвантоглу, живеещ в Банат. Посла-
никът препоръчал на своего правителство да проводи във Видин
Маркелиус (австрийския дипломатически агент в Букурещ),
който да покажи на отцепника формен документ с обещание за
неприкосновеност и политическо убежище в Австрия. По
принцип съгласен с такъв вариант, реис-ефенди се опасявал, че
Маркелиус би бил посрещнат от Пазвантоглу с недоверие129.
През април Рат-Кил узнал с изненада от реис-ефенди, че един
австрийски офицер се намирал вече задържан на Оршовския
270
остров на път към Видин. На уверечията на посланика, че този
именно е човекът, изпратен от Австрия при Пазвантоглу, за да
му предложи убежище, министьрът отвърнал с обидна невяра.
Едва впоследствие посланикът научил, че австриецът, задържан
па острова, бил офицерът фон Хьониг, приближен на граф дьо
Соро130.
Рат-Кил се лутал в неведение. Чак през юни реис-ефенди
отново го уведомил, че фон Хьониг бил извършил невъзможното,
но се изскубнал от надзор и се добрал до Видин, където бил
приет от Пазвантоглу с артилерийски салюти. След туй,
подпомогнат от един инженер, фон Хьониг се заел да подобрява
укрепленията на Видин. Наскоро последвало ново нахлуване на
дружините на Манаф Ибрахим във Влахия — най-крупната акция
на Пазвантоглу отвъд Дунава до 1802 г.
Османският външен министър изразил дълбоко огорчение,
загдето Австрия — вместо най-тайно да предложи убежище на
отцепника — била му изпратила специалист по фортификация, а
освен туй превърнала тайните си преговори с Портата в шумен
скандал, „пред очите на цяла Европа**131.
Новият австрийски посланик фон Теста имал нелеката задача
за разпръсне недоверието на османските сановници по горния
повод, като убеждавал реис-ефенди, че фон Хьониг трябвало да
увлече Пазвантоглу в емиграция и нищо повече, а нахлуването на
Манаф Ибрахим във Влахия нямало връзка с това посещение.
Той прехвърлял вината за гафа върху граф дьо Соро —
„обвързан към отцепника със старо приятелство**132.
Политическият скандал, за който злорадо се осведомявали
при австрийския посланик посланиците на Русия и Франция133, не
само осуетил желаната за двете империи емиграция на
Пазвантоглу, но и охладил взаимоотношенията между тях.
Австрийците взели да приписват народните вълнения в Унгария
на комбинирани подстрекателства от страна на Пазвантоглу и на
Франция134, а турците отговаряли, че из виенските кафенета се
разправяло как предстои австрийска окупация на Влахия — дали
било вярно135?
И тъй сложната дипломатически маневра, замислена от
Портата и Австрия, се провалила гръмко. Връзките на отцепника
с граф дьо Соро продължавали необезпокоявано. Фон Теста се
кълнял, че оня австрийски офицер убеждавал Пазвантоглу да
изтегли войските си от Влахия, а реис-ефенди, замаян от толкоз
дипломация, си знаел своего: Австрия веднага да отзове своя
офицер от Видин136.
271
В заключение — що се отнася до действително уплетените
интриги на европейските сили около Видин — нека напомним
думите на фон Теста от 10 август 1802 г.: „Така Русия,
разпростирайки влиянието си по дунавските брегове чрез новите
си преговори с Пазвантоглу и чрез отговора, който готви с
моп,щи я аян на Русе Тръстениклиоглу, обхваща вече от всички
страни двете дунавски княжества, към конто има твърде известии
намерения.*437
Впрочем, ако проследим връзките между Пазвантоглу, от
една страна, и Консулството, Русия, Австрия — от друга, трябва
да изведем: през 1801—1802 г. европейските сили, конто тъй или
иначе влезли в преки отношения с отцепника, се стремели
определено към едно и също — да го склонят да се примири с
Портата. Всяка за себе си те вече били се убедили, че не Портата
ще възстанови реда на Балканите. Такъв ред обаче бил остро
необходим на Австрия и Русия. И тъй като Селим III бил
безпомощен, а отхвърлял всяко предложение за помощ отвън,
самите чужда дворове влезли в преговори с видински я отцепник,
за да го принудят към смиряване. В крайня сметка на техния
последователен натиск се дължело, че Осман Пазвантоглу, който
дръзко пренебрегвал амнистията, получена след големия поход
срещу Видан, я приел през август 1802 г.
РАЗГАР НА ПАШОВСКИТЕ
РАЗМИРИЦИ ПРЕЗ 1802 г. —
ГЮРДЖИ ОСМАН, ХАКЪ
И ТЕПЕДЕЛЕНЛИ В ТРАКИЯ
Вече отбелязахме как още един компонент
на анархията — размириците на правителствени военачалници —
се вмесил веред останалите й съставки. През 1802 г. тия размирици
достигнали върха си с действията на Гюрджи Осман паша.
От последните месеци на 1802 г. Гюрджи Осман, комуто не
било по вкус назначаването на Хакъ паша ^а пълномощник срещу
анархията, преминал към открити размирни дела, и то в Тракия.
Той отчел, че такова поведение ще му се удаде по-трудно в
Северна България (всъщност „негов“ театър), тъй като там би се
намерил между Пазвантоглу и Тръстениклиоглу. Докато из
Тракия Хакъ паша въпреки надменните си изявления не успявал
да овладев положението.
272
През ноември войските на Гюрджи Осман заплатили
Пловдив, а през декември вече били опустошили Пловдивско,
като отделни техни части достигнали до по на петнайсет часа път
от столицата138. Портата, която отдавала последните си беди на
съперничеството между Гюрджи Осман и Хакъ паша, вече
I отвела нов главнокомандуващ: Хюсеин капудан-паша, обвеян от
свежата си слава на победител в египетската кампания13®.
Стъписана пред безчинствата на Гюрджи Осман, централната
власт приложила и по отношение на него изпитано средство:
предложила му като пашалък Кютахия. Според изпитано про-
тивосредство Гюрджи Осман отказал, за да не се отдалечи от из-
годната арена на анархията—Румелия. Според изпитан вече
пазарлък Портата му предложила Босна. В течение на тия прего-
вори войскарите на Гюрджи Осман, неделимо измесени с
кърджалии, така наводнили Тракия от Пловдив, та до цариград-
ските стени, че в столицата задълго не се появявал пътник
по суша140.
Самият Гюрджи Осман се държел двулично: пребивавал в
Одрин, откъдето направлявал вилнежа на войската си и изисквал
от одринци 500 кесии грошове, уж за да се разплатял с нея, а
сыцевременно уведомявал Портата за положението в Босна
(където не бил стъпил) и за растящото влияние на Пазвант-
оглу141.
През януари била ограбена австрийската дипломатическа
поща — 50 000 австрийски форинта в злато и над 60 000 гроша.
Така значителен удар извършила неизвестна кърджалийска
дружина, а всички усилия на властта да я открие останали
напразни142. Този скандал, прибавен към комичната история с
фон Хьониг, трябвало да бъде потушен: банкрута на властта си
Селим III обяснил с негодността на Хакъ паша. Въпреки че му
били обещани пълномощия за 5 години, той бил снет през март
1802 г. — дори не една година подир неговото издигане за
главнокомандуващ. Хакъ трябвало да бъде заточен на остров
Хиос143.
Междувременно белградските еничари, конто дълго държали
Мустафа Паша под арест, решили да го убият. Портата
назначила на мястото му Омер паша, който след уволнението на
Хакъ се наложило да поеме румелийското бейлербейство.
Както вече от много време, и този бейлербей не смогнал да се
добере дори до София, ами скромно пребивавал в Одрин. Там
обаче бил се разположил на свой ред с арнаутите си Хакъ паша,
18 Кърджалийско време
273
който изведнъж въстанал. Тогава Омер паша подбудил против
съсипалите Одринско арнаути местного население и овладял
старата столица чрез друг вид въстание — градско. „Тоест чрез
средство, което е по-зло от злото“ — отегчено съобщил фон
Теста144.
В скоро време Гюрджи Осман намерил ново извинение за
буйствата на армията си: бошнаците били се противели срещу
неговото назначение за техен паша. В аналогично положение бил
новият белградски паша — Хасан, — който си пробивал път с
боеве, понеже белградските еничари не желаели да го приемат.
Крайната разюзданост, на която се отдали „войските" на
Гюрджи Осман и на Хакъ паша, довела дотам, че освен пътя
Белград — Цариград останал неизползуваем и другият — от
столицата към Русе145. Характерно за методите на Портата, тя
противопоставила все нови и нови главнокомандувания срещу
опасността от това победоносно зло. Колкото и неправдоподоб-
но, изборът й този път паднал върху Али Тепеделенли, янински
паша.
Биографията на Али Янински стой извън обсега на изследва-
нето, тъй като той не действувал в Румелия. Без да упражнява
многопосочната демагогия на Осман Пазвантоглу и без да
разпростира влиянието си над съседни области, Али Янински бил
особено опасен за османския цетрализъм враг именно поради
относителната хомогенност на своята войска, поради едностран-
чивостта на целите си и следователно — в своята праволинейност.
Той установил и поддържал властта си над янинския пашалък
чрез ония „арнаути", пред конто треперела Румелия още от
навечерието на анархията.
Подценявайки го като свой второстепенен (при сравнение с
Пазвантоглу) враг, Портата търпяла самовластието му. Тя не
можела да си отвори нов фронт в провинция, граничеща със
Средиземноморието, несигурен за нея бряг, откакто в това море
сновели ескадри на Русия, Франция, Англия — Тепеделенли
можел да се съюзи с някоя от външните сили. Портата пред-
почела формалното му подчинение и така го оставила да
задълбочи своето могыцество146.
Ето този размирпик, който напуснал през 1798 г. без обясне-
ния обсадата на Видин, та бил подозиран в съюз с Пазвантоглу,
през март 1802 г. се оказал стълб на трона: „На ухо се говори, че
румелийските работа най-сетае ще вземат решителен обрат —
съобщава фон Теста. — Подир формени преговори, водени в най-
274
пълна тайна между Портата и Али паша Япински, последният ще
бъде натоварен с огромната и важна експедиции за възстановя-
ване на реда из цялата тази грамадна провинция, като под
Румелия разбираме всички европейски владения на империята.
Пай-вече: унищожаване на низшите и тъмни разбойници, конто
изпълват вътрешността на страната. Второ: ограничаване на
прекалено изявените непокорници, разположени по границата,
като Пазвантоглу, белградските еничари и Тръстениклиоглу.
Неговите (на Али Янински, б. а.) съкровища и неговите албанци,
на чиято преданост може да разчита и конто може да
мобилизира в бой, наложен от обстоятелствата, са иегова опора
и могъщество. За да изпълпи възложената му задача, той ще бъде
облечен в длъжността бейлербей на Румелия и в абсолютна
власт..."
Според предварителни начертания малкият син на Али —
Вели — оставал управител на Янинския пашалък; големият му
син — Мустафа — поемал управителството на Одрин и
снабдяването на колосалната експедиция, а лично Али щял да се
установи в София и да направлява операциите на войската си в
разни посоки147.
Толкова хитроумен ход Диванът съчинил едва десет дни след
назначаването на Омер паша за румелийски бейлербей, а го
реализирал официално през байрама148. Омер паша управлявал
Румелия един месец.
По-нататыпните събития обаче не оправдали оптимизма на
очаквапията. Гюрджи Осман, който не пожелал да изтегли
размирната си войска към Босна, останал да виднее из Тракия.
Той поставил на Портата нагло условие: войската му ще се
смиряла, ако бъдели заплатени възнагражденията й, възлизащи
на два и половина милиона гроша. Властта му отговорила с това,
че го лишила от степени и санове — от „конските опашки и
знамето му“. Така опозореният бивш командуващ се нахвърлил
върху Одрин с 400 бойци. Там почвата за неговия триумф била
подготвена от голям метеж на арнаутите: части от войската на
разбунтупалия се след уволняването му Хакъ паша не се
покорили на апела на Али Янински да се приберат в Албания,
ами си искали платата от ефимерния бейлербей Омер паша149.
Сега, когато анархията придобила необикновена плътност и
заляла без изключение европейските земи на империята, Диванът
взел мъдро решение: да брани само столицата. Всичко извън нея
практически било загубено — никой от сухопътните пътища не
бил използуваем през 1802 г. Дори дипломатическите поши не
прониквали до Цариград, след като някой чужди куриери „били
рязани на парчета"150.
И така през май по хълмовете Дауд паша, току над самия
Цариград, били изведени 10-те хиляди наличии низами, за да
отбраняват самата столица, и толкоз. „Впрочем Румелия, жертва
на анархията, а днес апанаж на Тепеделенли, от бреговете на
Йонийско море до Дунава може да бъде считана за завинаги
изгубена за Портата дори ако Али паша би възстановил там
привидно спокойствие."151 Както виждаме, стигало едва месец,
за да бъде обявен като ненадежден, ако ли не и застрашителен
аплодираният спасител на Румелия от анархията — Тепеделенли.
Столицата отново се тресяла от паника пред напиращото
размирие.
Портата допринесла да бъде доизострен този крайно остър
кризис, като назначавала пак нови главнокомандуващи. През
юни тя обявила за такъв Хюсеин капудан-паша, който се намерил
с 6000 арнаути около Виза. По столични слухове Гюрджи Осман
имал пък 40 000 души, като влачел със себе си и цялата своя
плячка от жени и деца. Стъписан пред числеността на врага си,
самонадеяният иначе Хюсеин паша се установил на лагер върху
същите височини над Цариград, където вече станували ни-
замите152.
Тепеделенли, когото почнали да заподозират още преди да
бил заел своето място, вече не бързал и да го заеме. Едва през
юли той се наканил да потегли към София, през август стигнал до
Битоля, а през октомври прогонил от Пловдивско Токатджикли
— засега лоялен към Портата, но скапан с Али. Чак в края на
ноември властта убедила Тепеделенли да прекрати конфликта си с
Токатджикли (двамата били вече воювали два месеца из Северна
Тракия с променлив успех) и да се изтегли към София153.
Така се очертава пълномощничеството на Али Янински
според дипломатическите донесения. Според думите на други
негови съвременници обаче Портата била назначила Али паша в
Румелия, за да го откъсне от неговите владения и с намерение да
се отърве окончателно от него. Тепеделенли потеглил към
Румелия с 10 000 албанци, предали му до смърт. През пролетта
на 1802 г. (у Божур погрешно — 1808 г.) той изчакал в Битоля
еялетлиите на множество аяни от Македония, а под Велес към
него се присъединили с наемните си дружини всички македонски
и албански бейове. Постепенно Али Янински спечелил и аяните
от Беломорието и Югозападна България. Подкрепил го и
Исмаил Серски. От Софийско Тепеделенли набрал един алай.
276
Така той стигнал под Пловдив вече с 80 000 войска. Там той
екзекутирал неколцина заловени главатари — това били успехите
му срещу анархията. Грамадната си войска Тепеделенли
издържал, като налагал на градовете нечувана контрибуция. Но в
тази войска заполнили бунтове, затуй Али Янински бил принуден
набързо да напусне Румелия и да се върне към Битолско154.
Впрочем до сами края на 1802 г. Али паша Янински не
пристъпил към поставената му задача, а просто уреждал личните
си сметки както с Ибрахим Шкодренски, така и с Токатджикли
Гюмюрджински. Другият главнокомандуващ, Хюсеин капудан-
паша, разположен на час път от столицата с лице срещу цяла
Румелия, предприел не битки, а преговори, конто представлявали
чиста капитуляция. Лишеният от санове Гюрджи Осман според
тия преговори следвало да получи един милион и половина
гроша и Силистренския пашалък1*5.
Портата действително предала на Гюрджи Осман огромната
сума156, а той действително раздал част от нея на бойците си и ги
разпуснал при Ямбол, след което започнал „бавно да се
придвижва към Силистра**157. Той имал причини да не припира
— над Силистренско властвувал Йълъкоглу, традиционен
съюзник на видинския отцепник. До август изглеждало, че
Йълъкоглу не ще се противи на назначението на Гюрджи Осман,
но най-внезапно „жителите на Силистра** отказали да приемат
своя паша и влезли във въоръжен конфликт с него. Битките
между силистренци (насъсквани от аяна си Йълъкоглу) и Гюрджи
Осман траяли до края на 1802 г. — четири месеца, т. е. заставили
Портата да търси друго решение за случая с Гюрджи Осман
паша: тя му предложила като пашалък Кютахия. Пашата дори не
й отговорил158.
ПАЗВАНТОГЛУ И ВЛАХИЯ
ПРЕЗ 1802 г.
Многохилядните размирици, водени от
някой паши, придали нов облик на анархията през 1802 г. из
земите южно от Балкана. На север от него се разиграли обаче не
по-малко обхватай въоръжени действия.
Както винаги, когато Портата му се заканвала, Пазвантоглу
подбудил съюзника си Йълъкоглу срещу Тръстениклиоглу —
боевете между тях траяли цяла пролет и лято159. Портата
277
наредила на влашкия княз да изглади отношенията между
двамата аяни160. Още по-тежки грижи по нейната северна
граница й създал необявеният, но сигурен съюз на Пазвантоглу с
белградските еничари.
Видинските отряди контролирали положението в Източна
Сърбия и застрашавали да превърнат двата пашалъка — Видин и
Белград — в единна, отцепена от Портата територия. Стратеги-
чески крайно важна, Портата не бивало да я загуби. И тъй като
собствените й сили били нулеви, тя се облегнала на влашките.
През февруари 1802 г. войска на княз Суцо преминала Дунава и
смогнала да изтласка видинските части от Кладово и Неготин. За
да отслаби нападенията й, Пазвантоглу от своя страна
прехвърлил някой свои дружини в Олтения, където те били
отблъснати. Три седмици по-късно последвало ново тяхно
нападение из същия край. Плавателните съдове, с конто
дружините на Пазвантоглу били преминали отвъд, на връщане
били потопени от влашката флотилия, та този път бойците на
Пазвантоглу се изтеглили със значителпи загуби.
Раздразнен от тъй непривично за него поражение, Пазвант-
оглу — според тайни вести от Видин — подел подготовка за
голямо нахлуване във Влахия. Той изчакал Манаф Ибрахим, най-
прославения си бюлюкбашия, който действувал със своите 2000
кърджалии из Северна България, за да го хвърли срещу Влахия.
Слуховете за предстояща инвазия отвъд Дуиава посели паника
веред населението на Олтения. Михаил Суцо събрал и издържал
през тия месеци 29-хилядна войска, а Портата му обещавала, че
ще получи още хиляда души по нейно нареждане от княза на
Молдова161.
Дебаркирането на видински дружини отвъд Дунава започнало
на 23 април в две крила. Едното — съставено от 600 кърджалии
— слязло при устието на р. Десна, а другото — от 400 кърджалии
— обходило Калафат. Обединени под командуването на Манаф
Ибрахим, те напреднали в североизточна посока, като грабели и
пожарели наред.. През Кляново и Стрехая кърджалиите опрели
до Търгужиу, където ги застигнал назърът на Браила с турска
войска, докато княз Суцо се обръщал с тревожни молби към
пашите на Силистра, Русе и Никопол162.
На 5 май Манаф Ибрахим бил принуден от далеч превъзхож-
дащия го противник да се изтегли от Търгужиу, но скоро получил
подкрепления — нови 1500 души от Видин. Те заели Каракал.
Според слуховете Пазвантоглу държел готови за нахлуване още
3—4000 бойци. А онези, конто вече били отвъд Дунава,
278
опустошили двата бряга на Олт въпреки гъстия кордон от
княжески бойци — така наречените „пандури“.
Сега Манаф Ибрахим да пожелаел да влезе в Букурещ, никой
не би му попречил — такова било надмощието на уж
малобройната в сравнение с пандурите видинска войска.
Причините за това необяснимо съотношение били печално
известии: влашките пандури и турските войници се превърнали в
изпечени размирници. „Правителствените войски — докладвал
на Портата М. Суцо, — наместо да преследват разбойниците,
използуваха положението и самите те се отдадоха на грабеж; те
използуваха свободата за действие срещу разбойниците, за да ги
покровителствуват."
Възможността нови видински дружини да преминели р. Олт
раздвижила населението чак до Букурещ. От градове и села то се
насочило към Карпатите; бягството било всеобщо като пред
нашествие. От 15 до 18 май бил опразнен и Букурещ, напуснали
го около 4000 коли. Бедствието изглеждало така непредотвра-
тимо, че духовенство и боляри отправили до Александър I
мемоар, с който от името на влашкия народ молили височайша
подкрепа и избавление от гибел.
Арнаутската гвардия на княза се възползувала от паниката и
вдигнала бунт. М. Суцо я успокоил с палиативи, а поверил
охраната на столицата си на Сава Бинбаши, който току-що бил
се прехвърлил тук от Неготинско. Въпреки взетите мерки
Букурещ оставал пуст — напуснали го дори дипломатическите
агента. Накрая се решил да изостави столицата си и влашкият
княз М. Суцо163.
И тъй пролетта на 1802 г. донесла на Пазвантоглу големи
бойни сполуки. Грабежът над Олтения, където жертва на Манаф
Ибрахим станали богата манастири и панаири, цели градове
дори, ще да увеличил чувствително богатството на отцепника, ще
да нахранил сито неговите бойци. Затуй пък из Влахия страховете
и ненавистта срещу видинския отцепник достигнали своя предел.
В столицата тия новини предизвикали вцепенение. Упорито
самооблыцаващата се върхушка, която разпространявала слухове
за отчаянието, за депресиите, за моралната капитуляция на
Пазвантоглу, била потресена от краха на своите надежди —
според дипломатическите източници към края на 1801 и началото
на 1802 г. в Цариград очаквали окончателно да се отърват от
Пазвантоглу „от само себе си“164. Впрочем победите на Манаф
Ибрахим из Влахия паднали като гръм от ясно небе, предизви-
279
кали мрачни прогнози у европейските агенти в столицата, конто
още не били посветени в тайните преговори между Портата и
Русия за общ политически натиск над отцепника165.
И Пазвантоглу обаче не бездействувал. Понеже влашките
войски вече не препятствували движенията му отсам Дунава,
иегови привърженици отново надигнали глава из Източна
Сърбия: през април се разбунтувал комендантьт на Крушевац,
Шехсувар паша — нов опит да бъдела разширена в западна
посока контролираната от Пазвантоглу територия166. Тук той
намирал подкрепа и у част от местного население, чиято
политически и бойна активност бързо растяла. Така през юни
1802 г. много жители на Крушевац и Баня (Соко баня) напускали
градовете си, защото не искали повече да търпят произвола на
своите турски управници167. И тук — из Източна Сърбия — явно
била в ход поляризацията, която се набелязваше из Северна
България.
Портата изглеждала примирена с безобразията на Пазвант-
оглу из Мала Влахия. Тя уверила австрийския двор, че паниката в
Букурещ била пресилена, а отцепникът бил нямал намерение да
прехвърля войските си отвъд Олт168 — сякаш господството му и
отсам Олт не било достатъчна беда. Вече влязла в сговор с Русия
по въпроса за реда във Влашко, османската власт хвърлила
вината за конфликта там върху Австрия169. Въпреки че
австрийците нямали никакъв интерес да раздухват пожари по
собствената си граница, такива обвинения спрямо тях били
внушавани на Портата от Русия, която обосновала една своя
евентуална окупация на Влашко.
Преговорите следвали вече досадно позната линия: нова
амнистия за Пазвантоглу, издействувана му от Русия. Веднага
след нахлуването на Манаф Ибрахим във Влашко тристранните
преговори били трескаво подновени. Техен координационен
център било руското генерално консулство в Яш. Консулът
съобщил на Пазвантоглу руските условия: видинските войски да
не преминат Олт. Такава била причината, поради която Манаф
Ибрахим не превзел Букурещ. Но тя е и важно доказателство, че
кърджалиите, действуващи най-кърджалийски отвъд Дунава,
всъщност се оказали организирана и подчинена на заповеди
армия: те прекратили победоносного си настъпление в мига, щом
Пазвантоглу поел такива ангажименти пред Русия170.
Из Цариград още през юли вървели слухове за седмата поред
амнистия на Пазвантоглу. Тя била обявена на 10 август:
280
отцепникът наново получавал своите санове срещу задължението
да се справи с кърджалиите. Амнистиран, той влязъл във връзка с
новия влашки княз К. Ипсиланти, за да се споразумеят по
умиротворяването на Влашко171.
Излишно е да повтаряме, че след седмото помилване на
Пазвантоглу и той, и Портата продължавали дори не глухо своя
конфликт. Формалното примирив между Видин и Цариград не
ползувало дори Влахия. По повод „смиряването" на Пазвантоглу
Портата уредила на нова сметка и отношенията си с влашката
върхушка. Едно от условията, което последната наложила и
което залегнало в съответния ферман, било: аяните от Северна
България да опразнят заграбените и незаконно превърнати в
техни владения земи по левия бряг на Дунава.
Аяните обаче — на първо място могыцият Тръстениклиоглу
— заявили, че не ще изпълнят това условие и ще бранят с оръжие
своите владения по влашкия бряг. Аяните на Русе и Силистра
дори насилствено ги поразширили. А Пазвантоглу изискал от
княза на Влахия огромната сума половин милион гроша за
издръжка на войските си — въпреки мира и амнистията. Когато
получил едва 90 000, той обявил, че не гарантира за
безопасността на Влашко от своите дружини.
Ще рече, и Влахия не спечелила нищо след така необходимия
й мир между Цариград и Видин. Тя само за кратко се огьрвала
от дружините на Манаф Ибрахим. Що се отнася до тройната
експлоатация над влашкото селячество обаче, над него сега освен
Пазвантоглу взели да оказват натиск Тръстениклиоглу, Йълък-
оглу и други аяни от Североизточна България: те самоволно си
отграждали владения отвъд Дунава, където дьржали своя
арнаутска охрана172.
Малко вероятно е да била изпълнена и друга една странна
заповед на Портата от есента на 1802 г.: да бъдели разформирани
правителствените или аянските войски по протежение на Дунава,
понеже се бунтували и вършели безчинства173. Тази заповед
фактически трябвало да снеме блокадата на Видин, установена
през 1799 г.; тя изисквала от Тръстениклиоглу, Йълъкоглу и др.
самозванци, обвързани най-формално с трона, да разпуснат
своите дружини от наемници и местно население.
Редица документи от онези месеци свидетелствуват, че
седмата амнистия на Пазвантоглу не внесла никакво успокоение
и в Подунавието174. Защо тогаз Портата се решила да разпусне
макар нищожните си, разположени там войски?
281
Отговорът се съдържа в самия ферман, който разформировал
тия войски: те се бунтували. Годината 1802 практически
оставила Портата без всякакви свои сили в Румелия. Поне
четирима от нейните първи военачалници изявили различии
степени на непокорство: Гюрджи Осман, Хакъ, Тръстениклиоглу,
Тепеделенли Али. Чрез разпускането на армията в Северна
България властта се надявала поне част от тия разбунени сили да
се отлеят по домовете си, но по този начин тя в същност пък
вдигнала ръце от Подунавието. Там тутакси пламнал въоръжен
конфликт между двамината основни господари на отвъдбалкан-
ските области — Пазвантоглу и Тръстениклиоглу. Техните
дружини си оспорвали Търновско, което според Пазвантоглу
принадлежало към собствените му владения, а русенският аян не
желаел да отстъпи175.
1802 г. — ВРЪХНА ТОЧКА
В АНАРХИЯТА
Годината 1802 бележи и най-високото
място в кривата на един процес, който започнал да зрее още през
войната 1787—1792 г.: фактического поделяне на севернобългар-
ските земи между двама крупни отцепници. Завършил със
стабилна ситуация, която се задържала до почти едновременната
смърт на видинския паша и на русенския аян, този процес заслу-
жава да бъде сбито рекапитулиран както заради типологичните
сходства, така и заради различията вътре в него.
И Пазвантоглу, и Тръстениклиоглу започнали кариерата си
като дребни размирници, опрени на неколцина съчувственици
или съдейци. И двамата произхождали от богати и видни местни
семейства. И двамата още в началото на размирието си влезли
във връзки с кримските ханове, заселени в Шуменско. И двамата
били законно преследвани и репресирани през ранните години на
своята антицентралистична дейност. По едно време дори (към
края на войната) изглеждало, че те ще намерят общ език и ще
установят взаимодействие. По-нататъшната динамика на съби-
тията обаче не само разделила двамата размирни вождове, но и
за дълго и крайно остро ги взаимно противопоставила. Обектив-
иото течение на анархията принудило Пазвантоглу и Тръсте-
никлиоглу да търсят различии пътища за постигане на еднаква
цел: самовластието.
282
Докато Пазвантоглу разработал противоречива демагогия,
докато маркирал нови форми на управление, експлоатация,
военна организация, докато трескаво, но безплодно преговарял с
външните сили, Тръстениклиоглу не извършил нищо подобно.
Него напълно удовлетворявали институциите, конто се сложили
през XVIII в. в провинциалния живот на империята и били
обусловили десетилетната анархия: аянство, еялетлии. При
случая с Тръстениклиоглу наблюдаваме в най-чист вид онези
явления, конто предизвикали размирието, способствували за
неговото разгръщане, но и за угасването му. В чист вид те
изпъкват навярно, понеже русенският аян не се опитал да натрапи
своя „концепция" в анархията, не търсел нарочни форми и норми,
в конто да облече властта си; той изцяло бил понесен от
споменатите сили на времето си, като просто и умно ги
използувал.
Задълбочаващата се немощ на Портата довела дотам, че тя не
можела да удържи под контрол дори Тракия, камо ли Северна
България. Това било добре дошло за Тръстениклиоглу. Оста-
вайки формално лоялен, той получил от централната власт една
задача: да устои в съперничеството си с Пазвантоглу и при
възможност да се наложи над видинския господар. Макар че
приел високи придвории санове, конто из Румелия не стрували ни
грош, Тръстениклиоглу си оставил докрай (що се отнася до
местната йерархия) само аян. И тъй като тази битност
предвиждала не номинални, а реални правомощия, знайно е, че
всеки аян имал собствена тежест, която се измервала с броя на
бойците му. Войската, която Тръстениклиоглу успявал не само да
набере, но и да задържи под командата си, да я заплати и изведс
в боеве,наброявала хиляди — било наемници от различен вид,
било опълчение из мирното население.
Възползувайки се от друга черта на аянлъка след 90-те години
на XVII в., а именно съподчинението между едрите и по-дребни
аяни, Тръстениклиоглу постепенно станал „главният аян“ в
Североизточна България. (Тук трайно му се опирал само
Йълъкоглу.)
За да установи самовластие над Североизточна България,
Тръстениклиоглу трябвало да подчини всички тукашни аяни на
своею върховенство — път, който не бил гладък и лек за
русенския аян. Из този път той използувал метода от най-богата
гама — като започнем с дребните подаръци и завършим с
убийството.
283
Портата, изгубила надежди, че думата й може да се чуе в
Северна България, гледала поне да бъде в течение на заплетените
случки там. Показателен в това отношение е докладът на
известния Галиб ефенди176, който на път за Париж извършил
обиколка из североизточните ни краища, за да информира
султана по случая Тръстениклиоглу. Ето и част от подробните му
сведения, набрани от местни, опозиционни на русенския аян
кръгове:
„При моето пристигане в споменатия град (Шумен, б. а.) се
изясни (следното): освен градовете и селата, конто Тръстеникли-
оглу Исмаил ага е владял досега, той си е подчинил също така
казите на Шумен и Разград. Като привлякъл в Русе шуменския
аян, той му подарил шуба и го предупредил, че трябва да се
противопостави на Йълъкоглу Сюлейман. Сега шумёнци про-
явяват враждебност към Йълъкоглу и са разположили войска по
границата си с Шуменска каза за отбрана в случай на нужда.
Тръстениклиоглу за момента е удовлетворен от това поведение
на шуменци и не изявява други искания към тях.
Шуменският аян Мехмед ага е глупавичък човек, но всъщност
изглежда въздържан и не е доволен от това, че шуменци са
подчинени на Тръстениклиоглу. Бидейки обаче не тъй прозорлив,
както предишния аян, Чаушзаде, той се е оставил да бъде
склонен.
Няколко дни преди мен Тръстениклиоглу дошъл нарочно в
Шумен, постоял няколко дни и като укрепил връзките си,
отправил се към Разград, а оттам отишъл в Търново. Засега всеки
един от аяните на четирите нахии, конто разполагат с няколко
бойни поделения, кой доброволно, кой по необходимост се
подчинява на Тръстениклиоглу. Задълженията им към него са по-
различни от тези на Шумен, откъдето той не изисква нищо за себе
си. Те са принудени да събират известен брой от населението на
Разградско и да го изпращат на служба при Тръстениклиоглу, а
също да изпълняват насилствени повинности, като облагат
Разград със сумата за изплащане на заплатите на върналите се
след известно време размирници (набираните измежду населе-
нието на Разградско наемници, б. а.)...
Гяур Имам, известен като привърженик на Пазвантоглу, сега
е на страната на Тръстениклиоглу. Говори се, че в сыцност
произхождал от едно разградско село и се стремял да овладее
властта над Разград. Когато Тръстениклиоглу се стараел да
привлече (Разград, б. а.), той (Гяур Имам, б. а.) му поставил това
284
условие. Тръстениклиоглу се съгласил и го изпратил срещу
Йълъкоглу.
В деня на моето тръгване от Шумен за Разград Гяур Имам
изведнъж се вдигнал от мястото, на което се намирал, и с 50—60
човека влязъл в Разград, където се укрепил в течение на деня.
Въпреки че при пристигането му в споменатия град властта
оставила в сыцото положение. Курд ага (разградският аян, 6. а.)
започнал да събира войска. Поради туй Гяур Имам писал на
Тръстениклиоглу, като му обрисувал обстановката, а последният
му отговорил да дойде в Русе. Той (Гяур Имам, б. а.) в деня на
моето пристигане в Разград се вдигнал и отишъл в Русе. Когато
отидох в Русе, разбра се, че той се намира в къщата на
Тръстениклиоглу... Както и да се развият нещата, изглежда, че
Разград ще бъде предаден на Гяур Имам.
Тръстениклиоглу е овладял изобщо много места. Освен
Търново и Русе също така Разград, Шумен, Нови пазар, Ески
Джумая, Осман пазар. Оказва се, че в подчинение на Йълъкоглу
не остават повече от няколко нахии в Делиормана. В сравнение с
Тръстениклиоглу, Йълъкоглу няма никаква сила. Ако всичко
продължава по този начин, няма съмнение, че Тръстениклиоглу
ще сложи ръка върху (областите) от другата страна на Балкана,
защото там няма никой, който да му се противопостави.
Селата в казите Шумен, Разград и Русе, конто видях от
отсамната страна на Балкана, са доста населени със служещи и
население, обаче казите на Делиормана са разорена от войските
поради размириците с Йълъкоглу. Казват, че ако тия размирици
Йюдължат още, селата съвсем ще се разорят. По мое мнение, ако
ълъкоглу не излезе от Силистра, няма никаква възможност да
се избегне разпрата и Тръстениклиоглу да се застави да
изпълнява службата си към височайшата дьржава. Открито
говорят, че (Тръстениклиоглу) бил казал: Тъй като височайшата
дьржава ми противопостави Йълъкоглу, като го засили, за да ми
пречи и дотяга, преди той да ме обкръжи в Русе, аз него
обкръжих в Силистра и се мъча да го премахна. Ако височайшата
дьржава ми се разгневи, каквото ще да става, ще умра, но няма
да отстъпя!“ На Йълъкоглу пък изпратил съобщение: „Излез от
Силистра, а после няма пречки да бъдеш назначен с моя помощ. “
На това Йълъкоглу твърдо отговорил: „Аз съм назначен от
височайшата дьржава с ферман и без документ няма да изляза.**
Двамата заполняли война.
Само че по това време Йълъкоглу също не дремал, а чрез
посредници изпратил миролюбиви послания до Тръстениклиоглу
285
и започнал да действува прикрито. Намерението му било да се
помирят, без да напусне Силистра. Но и Тръстениклиоглу също
упорствувал, че няма да се помири, ако (Йълъкоглу) не излезе от
Силистра.
Тръстениклиоглу имал един човек на име Мустафа Байрактар,
когото използувал за всякаква работа и който по-рано по всяка
вероятност е бил взет като оръженосец. Споменатият, бидейки от
Русенска каза, май че разбил отряда, изпратен от Пазвантоглу
към Търново, и го принудил да избяга в Севлиевска каза. Той
(Байрактар, б. а.) се върнал тук няколко дни преди моего
пристигане в Русе. Понеже Байрактар беше упълномощен от
агата (Тръстениклиоглу, б. а.) да отиде в Тутракан, където
Йълъкоглу също отишъл от Силистра за преговорите относно
помиряването с Тръстеникли, той (Байрактар, б. а.) щеше да
тръгне за Тутракан на следния ден подир моего заминаване от
Русе. Дойде при мен да се видим и въпреки че е много размирна и
твърдоглава личност, дадох му наставления и му поговорих от-
носно помирението. Беше ли туй от полза, не зная, защото иска-
нията на двете страни са непримирима. Искането на Тръсте-
никлията е Йълъкоглу непременно да излезе от Силистра, а ако
Йълъкоглу не излезе, нямам представа как именно ще се намери
разрешение на спора...**177
Впрочем през април 1802 г. разположението на силите в
Северна България било пределно ясно. Веред тях изобщо не
фигурирала централната власт. Ней оставало да разчита на
неугасимата вражда между русенския аян и видинския паша,
всеки от конто се стремял към господство над целите отвъд-
балкански провинции. Освен върху този конфликт надеждите на
централизма сега почивали и върху други две, твърде плъзгави
опори: покровителството на Русия над Влашко и низамите. Но
руското правителство — което ограничавало апетитите на
Пазвантоглу и Тръстениклиоглу до Дунава — заплашвало да се
превърне в окупация. А низамите през сыцата година за първи
път проявили непокорство, вдигайки оръжие против енича-
рите178, и с това показали, че заразата на размирието е засегнала
и тях.
И така седмата поред амнистия на Осман Пазвантоглу от-
белязала върхова точка в развитието на анархията: етапа, на
който се образували твърдо очертани, независими от централ-
ната власт владения със собствена управленческа структура. Този
етап обаче трябва да бъде отнесен само към Северна България,
понеже след края на 1802 г. поначало нееднаквият облик на
286
събитията отсам и отвъд Балкана вече станал напълно различен.
В Подунавието се наложили безусловно Пазвантоглу и Тръсте-
никлиоглу, поставяйки повече или по-малко стабилна граница
между владенията си.
Тези две владения с центрове Видин и Русе изработили всяко
за себе си свой ред. Докато из владяната от Пазвантоглу
територия нимало ни един аян, господството на Тръстениклиоглу
почивало върху аянска иерархия, на чийто връх стоял той. Докато
бойните сили на Тръстениклиоглу били сбор от опълченията или
наемниците на зависимите от него аяни, войската на Пазвантоглу
била изцяло заплащана от отцепника, бюлюкбашиите й били
негови „офицери“. Докато Пазвантоглу обявил намалена и
уравнена експлоатация и прокламирал равенство между нацио-
налностите в сферата на своего влияние, докато показно въз-
връщал свободата на всички пленници, Тръстениклиоглу не на-
правил дори опит да измени налипните форми на експлоатация,
местни корелации във властта, военна организация, земевла-
дениеипр.
Тук не би следвало да абсолютизираме тия постановки —
видинската и русенската „държавици“ не били полубуржоазна
срещу чисто феодална. Но във всеки случай между тях
сыцествували обществено-икономически разлики и те намерили
израз в политическая им строй. Едва ли току-тъй въпреки своя
открит стремеж към независимост Тръстениклиоглу почти без
прекъсване, макар и неискрено, бил толериран от Портата, а от
своя страна, неискрено и служел: неговите интереси не били
непримирима със сыцествуващите в империята отношения и
тяхната надстройка. Докато между централната власт и
Пазвантоглу примиримостта била изключена — така и докрай те
не намерили приемлив за двете страни компромис. Ни за миг
Портата не се съгласила със ситуацията в Северозападна
България, нито пък Пазвантоглу извършил за цялото време на
властта си едничък ход, който обективно да ползува центра-
лизма.
Естествен© двамината едри самозванци имали достатъчно
мощ да поддържат ред върху своите територии. Ако там
анархията продължавала, то било не в разрез с волята на
Тръстениклиоглу или на Пазвантоглу, а напротив. Първият се
опирал върху аянските наемни дружини, а вторият — върху
кърджалийските. По сыцество и едните, и другите били
контингент на анархията. Загуй тя продължила да процъфтява из
287
целите отвъдбалкански земи. Но проявите й тук били подчинени
на интервенте на Пазвантоглу или Тръстениклиоглу. А в
случайте, когато такива прояви не влизали в желаната рамка,
единият или другият господар намирали срещу тях адекватно
противодействие.
Голямата анархия родила не само явления, но и личности.
Многочислените имена на главатари и разбойници, от конто
гъмжеха източниците от края на предходния век, в началото на
XIX в. изчезват. След 1801 г. документите начесто повтарят не
повече от дузина имена — това е тежко доказателство, че
мъталката на хаоса се обистрила, а пръенатото — масово, но
дребно — размирие се поляризирало и интегрирало. Из Румелия
вече нямало място за главатари с по 40—50 човека; сыцествували
противоцентралистични войски от по хиляди души. Те поглъщали
дребните дружини, като превръщали вождовете им в десетници и
стотници на анархията, а малките аяни — в низши офицери на
най-могъщия аян от областта.
И така през първите години на века Портата не само
изтеглила войските си от Северна България, но и престанала да
назначава главнокомацдуващи срещу анархията там. Сега тя
отправила към Русе, Силистра или Видин нарочни емисари,
конто уговаряли условия с дадения отцепник179, все едно, че
осъществявала дипломатически визиги в чужда държави; из тия
области тя изпращала „разузнавали*4, конто я държели в течение
на диспозицията между отделяйте реалии властници там. За
властта — примирена с неизбежного — през предстоящите
години основна грижа ще си останела Тракия от Пловдив до
Цариград. Тя просто бранела подстъпите към столицата.
Поради описаното разположение на силите вълната на
анархията в Подунавието започнала да спада. Тази констатация
следва да отнесем до размирието в Румелия изобщо, понеже
неговите импулси през поне десет години (1792—1802) изхождали
от Видин. Щом Пазвантоглу обаче бил блокиран не от имперски
поход, а от сговора на лигитимизма, анархията сякаш загубила
своя център и насоченост.
Такъв обрат на нещата проличал очебийно и из Тракия,
където силите сега се съсредоточили около няколко личности.
Тук кърджалиите продължили да влизат в крупни стълкновения с
централизма. Но, от друга страна, вътре в кърджалийството
протачали противоположил пронеси — на концентрация и на
конфликта — при определено нараснала роля на мирного
288
население в тях. Туй население било вече не резерв на властта или
на анархията, ами трета самостоятелна сила.
Поне в три случая от сочената година жителите на Босна, на
Силистра и отчасти на Белград „отказали да приемат"
назначения им от Портата паша. И в трите случая властта била
нринудена да отстъпи пред тая съпротива и да тьрси друго
решение на въпроса. Едва ли случайно освен това Али Янински
не смогнал да овладев положението в Румелия, нито да го
използува в своя лична полза: популярен из Албания и Северна
Гърция, тук той нямал поддръжката на населението, което било
обвързано със „свои" отцепници. Затуй движенията на Али
Янински в Румелия били парализирани — могыцият размирник
се държал като последен бостанджибашия. Ако вземем предвид, че
именно него Портата облякла с диктаторски пълномощия, че той
именно водел масата от ония арнаути, пред конто властта
треперела, става ясно колко могъща ще да била пък съпротивата
или поне бойкотът на румелийското население, щом Али
Янински не постигнал съвсем нищо по време на своите
неограничени пълномощия.
Тази съпротива, съучастие или неучастие на населението през
1802 г. вече били определящи за успеха и за неуспеха па крупните
вождове, конто самата анархия излъчила през близо две
десетилетия.
Чуждестранните наблюдатели не са ни оставили преки изводи
по този така съществен за нас въпрос. Тях откриваме по-скоро в
подтекста на донесенията им. Така, когато френският дипломати-
чески представител в Цариград отправил мемоар до Талейран, в
който набелязвал средищата за търговия в Румелия след мирния
договор от 1801 г., той записал: „София, столица на България,
terra libra."180
Авторът уместно е употребил чужд израз. Той не е знаел как
да означи българските земи — те вече не били нито независима
от Портата българско държава, нито османска провинция. Те
фактически представлявали онова, което при партизанските
действия през Втората световна война бе наричано „освободена
територия". Земя, над която не тежала никаква законна власт,
където владеели спонтанни сили.
Без повече коментар следва да подчертаем още един факт: в
цитирания документ, датиращ от 1802 г., от Румелия е отделена
територията „България". Със своя столица, която никога
дотогаз не е била българско столица161, която от векове е била
център именно на Румелия. И която се оказва бъдещата столица
на третата ни държава.
19 Кърджалийско време 289
БЕЛЕЖКИ
1 Вж. гл. III „Всеобщата анархия".
1 ЛИП, 49—50; Schlechta-Wsserd, О. Die Revolutionen in Constantinopel
in den Jahren 1807 und 1808. Wien, 1882, p. 49; Ta’rih-i Cevdet. T. VII. Qostantimje.
1271, p. 171.
1 ЛИП, 49—50; Sch lechta-Wsserd, О. Цит. съч.
* ЛИП, с. 115.
1 Биографията на Юсуф паша вж. у Uzun(ar$ili, I. Н. Nizam-i Cedid
ricalinden Valide Sultan Ketbudasi me$hur Yusuf aga ve Kethudazade Arif efendi. —
Belleten, CXX, p. 485 и сл.
• ЛИП, 49—51.
7 Пах там, 50—51; Schlechta-Wsserd, О. Цит. съч., с. 50.
4 Пах там.
9 Пах там, с. 51.
10 Пах там, с. 52.
11 Пак там, 51—53.
11 Пак там, с. 51, 115—116.
11 Пак там, с. 57.
14 Табаков, Ст. История наСлнвен. Т. 2. С., 1924, с. 45; Константинов,
Д. Жеравна в миналото и до днешно време. Жеравна, 1948, 129—131; Арнаудов.
М. Из миналото на Котел. — Г СУ ИФФ, кн. XXVII/1, 64—68.
*’ ЛИП, с. 49.
*4 Сигн. ОАК 84/1.
17 Вж. по-горе, гл. II.
14 Hurmuzaki, Е. de. Documente privitore la istoria romanilor. T. XIX/2.
Bucurejti, 1890, p. 56.
19 За статута на кримските ханове в България вж. например: A besi, Е. Etat
actuel de 1’Empire Ottoman. Paris, 1792, 221—225.
10 Софроний Врачански. Автобиография и други съчинения. С., 1943, с.
111.
2,Сигн. ОАК 9/22.
22 Сигн. ОАК 42/79; КГ 46/8.
23 Сигн. ОАК 85/6; 29/29; 85/2; TH 32/14.
24 ЛИП, с. 49.
25 Пак там, с. 50.
24 Сигн. ОАК 29/16.
27 ЛИП. с. 51.
24 Пак там, 52—53.
24 Пак там, с. 53.
20 Сигн. ОАК 29/29.
31 Киров, Г. Летопнсът на Жендо Вичов от Жеравна. — СбНУ, 12, 1895, с.
363.
32 Сигн. ОАК 85/6.
33 Сигн. ОАК 85/2.
34 ЛИП, 54—55.
35 Пак там, с. 54.
34 Пак там, с. 55.
37 Пак там.
34 Сигн. ГБ 2/3.
39 ЛИП, с. 55.
290
40 Софроний Врачански. Автобиография, с. 111.
41 Hurmuzaki, Е. de. Цит. съч., с. 56.
42 НДПСВ, с. 37.
41 Мутафчиева, В.. Ал. Виану. Феодални размирици в Северна България
в края на XVIII и началото на Х1Хв.итяхното отражение във Влахия. —Българо-
румънски връзки и отношения през вековете. Т. 1. С., 1965, 235—237.
44 Сигн. ВД 93/6.
45 Сигн. ОАК 37/28.
46 Сигн. ОАК 77/9.
47 Сигн. ОАК 37/28.
44 Сигн. СИ 29/1.
49 Сигн. ОАК 37/28.
50 Цит. по Атанасов, Щ. Селските въетания в България към края на XVIII
и началото иа XIX в. и създаването иа Българската земска войска. С., 1958.
11 ЛИП, с. 55.
52 Пак там, с. 56.
52 Пак там, с. 55.
54 Пак там, с. 56.
22 Пак там, 56—57.
56 Пак там, с. 57.
27 Пак там.
24 Пак там, 57—59.
59 Сиги. ОАК 37/39.
40 Сигн. ОАК 77/17.
41 Сигн. ОАК 60/68.
42 Сигн. ОАК 9/3.
42 Сигн. ОАК 37/39.
44 Сиги. ОАК 37/38.
42 Софроний Врачански. Автобиография. 113—115.
44 ЛИП, с. 59.
47 Мутафчиева, В., Ал. Виану. Цит. съч., 223—226.
44 НДПСВ, 33—34.
49 Пак там, с. 34.
70 Пак там, с. 35.
71 Пак там.
72 Пак там, 35—36.
72 Атанасов, Щ. Цит. съч., с. 117; Мутафчиева. В., Ал. Виану. Цит.
съч., с. 240.
74 Мутафчиева, В., Ал. Виану. Цит. съч., с. 225, 233—234.
72 Пак там, с. 240.
74 Пак там, с. 238; Атанасов, Щ. Цит. съч., с. 122.
77 НДПСВ, 35—36.
74 Мутафчиева. В., Ал. Виану. Цит. съч., с. 239.
79 ЛИП, с. 61.
40 Пак там, с. 118.
41 Пак там, с. 61.
42 Сигн. ОАК 89/15.
42 Сигн. ОАК 42/91.
44 Васильев, Г. Кърджалиите в Тетевен. — ПСп, 1882, № 2, 148—149;
Стойчев, Л. Тетевен в миналото и днсс. С., 1924, 20—31.
42 ЛИП. с. 61.
44 Сигн. ОР 14/2.
291
87 ЛИП, с. 62.
88 Сигн. ОАК 3/66; ЛИП, с. 62.
89 Ta’rih-i Cevdet. Т. VII. Qostantinije. 1271, с. 50.
’° Сигн. ВД 112/20.
91 Сигн. ОАК 37/117.
91 Сигн. ВД 93/14.
91 Сигн. ОАК 56/10.
94 ЛИП, с. 62.
95 Сига. ОАК 29/14.
98 ЛИП, 63—64.
97 Софийски сиджил № 311/7, л. 18а.
98 Паж там, 186—19а.
99 Сигн. ОАК 129/4.
100 Сигн. ОАК 37/39.
101 Сигн. ОАК 122/11 (преписжата съдържа 7 документа).
102 Пак там.
103 ЛИП, с. 62.
104 Сига. ОД 16/8.
,0* Вж. бел. 84; Арнаудов, М. Цит. съч.
»«• Сига. TH 29/2.
107 ПантелиЬ, Д. Београдски пашалуж през Први српсжи устанаж (1794—
1804). Београд, 1949, с. 148 и сл.
108 ЛИП, с. 64.
109 Паж там.
110 Паж там, с. 65.
1,1 Паж там, с. 67.
1,2 Паж там, с. 68.
1,3 Пак там, с. 60.
1,4 Паж там.
1,5 Павловы^, Ив. Исписи из французжих архива о Пазвантоглу. —
Споменик каральевсжой српсжой ахадемий)е, 1890, 121—122; НДПСВ, 11—13;
Атанасов. Щ. Цит. съч., 126—127.
,,в ПавловиЛ, Ив. Цит. съч.
117 Банков, С. Осман Пазвантоглу, видинсжи паша. — ВИСб, 1947, с. 68;
Атанасов, Щ. Цит. съч., 126—127.
1,8 Мутафчиева, В., Ал. Виану. Цит. съч., с. 242.
1,9 ЛИП, с. 149.
120 Паж там.
121 Паж там, с. 147.
122 Златарски, В. И. Политическата роля на Софроний Врачаисжн през
Русжо-турсжата война от 1806—1812 г. — ГСУ/ИФФ, 19, 1923, с. 10; Йоцов. Д.
Материала за Пазвантоглу из русжите архиви.—ПСп, 1908,74—77; Коно-,
беев, В.Д.. Руско-българскйте отношения през 1806—1812 г. — В: Българското’
национално революционно движение. С., 1972, с. 90.
123 НДПСВ, 37—38.
124 Пах там, с. 38.
125 Паж там, с. 39; срв. тежста на същите пнсма с превода у Атанасов, Щ.
Цит. съч., с. 132, 133.
128 ЛИП, с. 70, 71, 76, 79.
127 Вж. по-горе.
128 ЛИП, с. 69.
129 Паж там, 70—71.
292
1 ,0 Паж там, с. 75.
1 ,1 Паж там, 78—79.
131 Паж там, 79—81.
133 Паж там, с. 81, 150.
134 Паж там, с. 150.
133 Пак там, с. 80.
134 Паж там, 83—84.
137 Паж там, 84—85.
•з» Паж там, с. 66.
139 Паж там, 67—68.
140 Пак там, с. 68.
141 Сигн. ОАК 179/3.
143 ЛИП, 71—73; Ta"rih-i Cevdet. С. VII, с. 239; Schlechta- Wsserd. О. Цит.
съч., с. 51.
143 Паж там.
144 ЛИП, с. 73.
143 Пак там.
144 За биографията на Али Тепеделенли вж. бел. 90 към гл. II.
147 ЛИП, 73—74.
144 Пак там, с. 75.
149 Пак там, с. 74.
130 Пак там.
131 Пак там, с. 76.
152 Пак там, с. 77.
133 Пак там, с. 77, 82, 84—86.
134 Beaujours, F. Tableau du commerce de la Grice depuis 1787 jusqu'en 1797.
T. 1.Paris, 1800,82—83; срв. у Арш.Л.Г. Албания и Эпир в конце XVIU — начале
XIX в. М., 1963, 206—207.
133 ЛИП, с. 81.
134 Сигн. ВД 91/13.
137 ЛИП, с. 82.
139 Пак там, 82—86; Uzun^ar^ih. I. Н. Mejhur Rumeli. Ayanlarindan
Tirsenikli Ismail, Ydik oglu Suleyman agalar ve Alemadar Mustafa pa$a. Istanbul,
1942, c. 12.
139 ЛИП, c. 72.
140 Сигн. ВД 123/16.
141 Сиги. OAK 254/16.
143 Мутафчиева, В., Ал. Виану. Цит. съч., с. 242; Сигн. ВД 123/16.
143 Мутафчиева. В.. Ал. Виану. Цит. съч., 243—244.
144 ЛИП, с. 70, 71, 76, 79.
143 Пак там, с. 77; Мутафчиева. В., Ал. Виану. Цит. съч., с. 244.
144 Сигн. ОАК 254/18; ОАК 254/16.
147 Сигн. ОАК 84/6.
,4В ЛИП, с. 80.
149 Пак гам, с. 78, 79, 80.
170 Мутафчиева. В., Ал. Виану. Цит. съч., с. 244.
171 ЛИП, 83—84, 120.
173 Мутафчиева. В., Ал. Виану. Цит. съч., 244—245.
173 Сигн. СИ 28/10.
174 Сигн. ОАК 9/11; 77/16; 127/18; ВД 92/25; ОАК 9/13.
293
•« ЛИП, с. 85.
*’• Срв. Miller, A. F. Mustafa pacha Bairaktar. Bucarest, 1975, p. 400.
, . Uzunqar%ih, I. H. Цит. съч., док. № I от приложенного.
118 ЛИП, с. 82.
,1В Сигн. ОАК 29/18.
180 ЛИП, с. 152.
181 По сыция начин София е означена като „столица" на България Вж
Френски пътеписи за Балканите (XV XVII в.). С., 1975, с. 294, 349.
294
Глава 7
ПРОМЯНА
В СЪОТНОШЕНИЕТО
НА СИЛИТЕ В РУМЕЛИЯ
(1803—1806)
ТРАКИЯ ПРЕЗ 1803 г.
ПОХОДИТЕ НА КАРА ФЕЙЗИ
И САМОУКРЕПЯВАНЕТО
НА СЕЛИЩАТА
Впрочем из Тракия кърджалийството
продължило зрелищно да разгръща своите възможности. Тъкмо
от посочения период датират неговите особено едромащабни
прояви. В противовес на тях без усилие откриваме пък поновому
внушителни и целенасочени действия на населението, изразени
било в самоотбрана, било в съучастие с враговете на „низам-и
джедид".
Така например през пролетта на 1803 г. жителите на
Карнобат убили своя аян (вероятно небезизвестния Сербестзаде,
един от малцината лоялни към Портата самозванци из Тракия)1.
Това било добре дошло за съседа му, аяна на Айтос Одаджиоглу
Сейфулла, сам си отявлен кърджалийски главатар, чието поле на
действие била областта между Източния Балкан, морето и
Айтос2. Сейфулла се възползувал от настроениятанакарнобатци,
за да заграби аянлъка и над тяхната каза. Негова първа работа
била да прогони от владенията му Шахин Гирай, дотегнал на
населението с безчинствата си3.
295
Затуй пък по-нататынните действия на Одаджиоглу Сейфулла
не били съобразени с интереса на неговите „избиратели". Заедно с
хората на стария му съюзник Хюсеин Беловалъ той и дружината
му се нахвърлили върху казата Русокастро и сринали до основи
с. Ахли*.
По същото време било неспокойно и към Анхиало и
Месемврия — там вилнеели главатарите Хюсеин и Исмаил.
Характерно е, че Портата възложила унищожаването на
дружините им на Тръстениклиоглу’. Ще рече, прерогативите на
русенския отцепник вече се простирали — при благосклонного
съдействие на властта — и южно от Балкана.
Дори не са споменати имената на ония главатари, на конто
дължал разсипията си Чирпан — с тях пък трябвало да се справи
валията на Кюстендил Мехмед паша6.
Ако продължим в западня посока, ще установим, че сьщата
пролет била твърде размирна и в Пловдивско — не само в казата,
ами и в самия град. Тук бил въдворен на местожителство
бившият хазинедар на бившия румелийски бейлербей (вероятно
на Хакъ паша, тъй като наказанието датирало от 1802 г.), Араб
Юсуф, провинен в размирничество. Подире му обаче в Пловдив
се вмъкнали тайно неговите хора, престорени на мирни
занаятчии. Тук те проживели половин година. Но в края на април
очевидно по предварителна организация те се вдигнали на бунт,
избили множество местни търговци и еснафи, разграбили
чаршията, подпалили града и на части поели към Албания.
Останалите, за да прикрият отстъплснието на другарите си,
отворили мазгали в стените на ханове и къщи и започнали да се
отбраняват срещу обсадилото ги население. В туй време Араб
Юсуф, който напуснал града с дружина, ограбил един голям
чифлик в Пловдивско и отново се върнал назад. Щом бивал
подканян от местните власти към подчинение, той пак подхващал
падежи и обири, докато хората му задържали укрепените си
позиции в града. А арнаутите вършели същото из селата и
чифлиците на Пловдивско. Така чак до май градът и околността
му се намирали в ръцете на метежниците7.
Изобщо трудно ще открием кът от Тракия, който през 1803 г.
да бил мирен. Така в Стара Затора през въпросната пролет
воювали двамина (неназовани) претендента за аянство, чиято
вражда не стихнала дълги месеци®.
Върху фона на вече привичните тук събития сьщата пролет
дала път на една нова ярка опасност: Тепеделенли Али паша.
296
Неговото назначение през предходната година било израз не на
объркването, ами на безумието па властта. Впрочем още през
есента на 1802 г. Али паша се биел из Пловдивско с Токатджикли,
гюмюрджинския аян, „който всякога се е държал като благо-
разумен васал на Портата, но за нещастие се скарал с Али
паша“9. Самата кавга между двамата „лоялни“ първенци
разобличила тяхното двуличие — Тепеделенли доказал злата си
воля още намясто, а Токатджикли много скоро щял да последва
примера му.
Едва пристигнал в Тракия през октомври 1802 г., през
ноември вече Али Янински получил заповед да я напусне и се
изтегли към Северен Епир и Южна Албания10. Очевидно — за да
не дразни с присъствието си могъщите аяни из Румелия. Но с тези
си противоречиви заповеди Портата крайно раздразнила пък
Тепеделенли Али паша.
Въпреки че не оспорил нареждането й (по всяка вероятност то
съвпадало с намеренията му), той оставил сина си за управител
на София. Скоро станало ясно защо Али паша побързал към
Янина — там сварил заговор на местните първенци, конто се
възползували от неговото отсъствие. Причините за неуспеха на
Али паша като румелийски бейлербей били две. Първата: той
изобщо не държал да успее. Рожба на анархията, узурпатор и
отцепник, той в никакъв случай не би се въоръжил против нея.
Втората причина е формулирана от фон Щюрмер: „Смутовете в
Румелия вземат заплашителен характер, откакто силните аяни се
скараха с Тепеделенли Али паша и му обявиха открита война...
Портата взе може би най-лошото решение, като се опълчи
против Али паша и по този начин изостави цялата провинция на
произвола на и без това силните, но несговорни помежду си
аяни."11 Властта събрала кураж да уволни своя сановник едва
през декември 1803 г. Тя възложила неговите функции на най-
върлия му враг: Ибрахим Шкодренски12.
По други данни Али паша бил събрал огромна контрибуция
от Румелия, за да затрудни дейността на своя заместник,
Ибрахим Бушатли. Освен това той прибрал артилерията от
редица крепости из пътя си, за да я превози към Янина. Все от зла
воля Али Янински отпускал ония кърджалийски главатари, конто
бил взел като заложники. Поради така сполучливия му саботаж
срещу централната власт между него и нея започнал конфликт,
завършил с убийството му чак през 1822 г.13
Тия почти съвременни на събитието свидетелства съдържат
съществен намек: щом Али Янински е влязъл в борба с могъщите
297
аяни из Тракия, то неминуемо трябвало да се опре пък върху
могыците кърджалийски главатари тук, конто при предходния си
поход към столицата бяха принудени да се върнат по петите си,
заплашени от аянския съюз. (Това означихме като начало в
сблъсъка „уседнало против подвижно размирие*'.) Съвсем
естествено впрочем е борбата между Али паша и аяните да го
довела до съюз с главатарите. А щом Али паша бил заставен да
се изтегли от Румелия, кърджалийските съединения веднага
започнали поредната си офанзива из Източна Тракия.
След снемането на Али паша обаче Портата осъзнала, че е
сганала оръдие на тракийските аяни, чиято мощ опасно растяла.
За да осигури съдействието им срещу подвижната анархия, в
Румелия бил командирован Осман ефенди, доверено лице без
официално качество. Той трябвало да помири помежду им
румелийските аяни, свиквайки аянско „общо събрание*'. Наскоро
подир този емисар били отправени още двамина. Отпътували
през април, те се върнали чак през ноември, без да постигнат
каквито и да било резултати. Аяните придобили такова
самочувствие, че изобщо не били склонни да преговарят с
Портата14.
В обстановката на аянско пълновластие над Тракия (тук било
дума не за два-трима — както в Подунавието, — а за дузина
узурпатори) кърджалиите потеглили в нов поход към столицата.
Те ту влизали в съюз с някой аян, ту воювали против друг или
други, но ефектът от действията им бил обичайният: разорение
на най-богатите европейски области на империята.
Наред със застрашително известного име Кара Фейзи тоя
поход наложил и други две: Али Молла, Дели Кадри. Първият
бил бивш аян на Фере, а през 1803 г. се прибрал от Северна
България, където действувал предишната година, та извършил
набези с голямата си дружина към Харманли, Източното
Беломорие и Източния Балкан15. Дели Кадри пък бил върлувал
из Бургаско — иегов роден край — вече години, но след 1800 г.
оглавил по-значително кърджалийско съединение, към което
влели дружините си Бегли Мехмед от Бургаско, Канбер и Иса от
Родоско16.
Впрочем Кара Фейзи, Али Молла и Дели Кадри заплашвали
отново хинтерланда на столицата. На 24 април Али Молла
нападнал Димотика, откъдето до 10 май безуспешно се опитвал
да го изтласка Токатджикли, загрижен за собствените си
владения — Гюмюрджинско. Портата отговорила на опасността,
298
като отправила низами към Одрин. По вече изпитана практика тя
настанила друга по-значителна част върху височините Дауд
паша, непосредствено над Цариград17. Впрочем правителствени-
те войски пак не посмели да излязат извън Цариград и Одрин.
През юни кърджалиите разбили войската в Одринско. През
август до столицата стигнали утешителни вести, че Кара Фейзи
бил обкръжен, а Али Молла — поразен, та се криел някъде18.
Както твърде често вече,- властта прибързала с добрите вести.
Али Молла всыцност не се криел, ами нанесъл удар, който се
врязал дълбоко в преданията от Странджанско. Става дума за
разорепието на с. Караеврен (по документите — Каравиран),
описано от Г. Горов въз основа на местни песни и легенда.
Според тях тук през 1802 г. бил съставен „народен" заговор
начело с Вълко Шейтан от Факия, който се опитал да привлече
кърджалийския главатар Индже Стоян. Заговорниците искали да
разкъсат съюза между Кара Фейзи и бея на с. Караеврен — Омер
Драза. По този начин властта над цяла Странджа трябвало да
премине у „кърджалиите българи" и местните български
първенци — те смятали да основат „независима българска
държава" по подобие на сръбската. Създаденият през 1802 г.
заговор утраял чак до 1810 г. Кара Фейзи и Драза наистина се
скарали, та първият готвел нападение над селото. Тогава Драза
построил голяма куда, а главатарят обсадил Караеврен.
Жителите му, затворени в кулата, се бранили 5 дни. Драза
уведомил Портата, че „работата била народна". Когато от
Цариград потеглила помощ, било късно — селото вече било
изцяло опожарено, а жителите му — избити. „Караевренската
катастрофа" положила край на съюза между Кара Фейзи и
Индже Стоян, у когото заговорила българската кръв19.
Спираме внимание на тази привлекателна версия за един
български освободителен опит, тъй като тя — въпреки
уговорките — е използувана позитивно от някой автори20. Освен
забележката, че след 1804 г. Кара Фейзи вече никога не се върнал
в Тракия, налице е и османският документ, който описва
подробно събитията около Караеврен-Каравиран. В обсадата и
разсипията на това турско село основна роля изиграл не Кара
Фейзи, ами Али Молла, отблъснат през есента на 1803 г. от
Източна Тракия.
Начело на 2000 саби той отстъпвал от столицата, преследван
от Токатджикли и правителствена войска. Така се озовал около
Каравиран, чието цяло население се укрило в построената от него
299
„кула“ заедно с добитька си. Али Молла държал обсада цели 3
денонощия, надявайки се на плячка, но накрая запалил кулата.
Там изгорели живи 600—700 души мирни жители (цифрата е
потвърдена и от народните песни)21 и много стока. Хвърлено в
ужас, населението от Странджа масово напуснало селата си и
побягнало чак в Анхиалско, откъдето — описвайки разсипията на
Каравиран, — молело Портата за помощ против Али Молла и
съюзените му главатари22.
Ако приведеният документ с нещо отличава „караевренската
катастрофа" от множеството аналогични ней събития, то е с
формите на местната самоотбрана. Едно село от 600—700 души
вече разполагало с „кула“ (някакъв вид укрепление), която го
побирала изцяло и заедно с цялата му движима стока. Едно село
било в състояние да устои на тридневна обсада срещу две хиляди
изпечени размирници.
Практиката на Караеврен не била частична. Някой си
правителствен емисар, който обходил Югоизточна България,
констатирал в докладите си, че този край бил особено размирен,
подложен на чести опустошения и битки между аяни и
кърджалии. За разлика от земите, „владени" (изразът е този) от
Тръстениклиоглу, тук градове и села имали сами да се грижат за
безопасността си. Затуй повечето селища „са си построили кули,
а отстрани са се оградили с дълбоки ровове и са се обкръжили с
шарамполи"23.
Тази констатация е от огромна важност при анализа на
събитията в Румелия през началото на века: укрепления и цели
укрепителни система сьществували сега не само около повечето
бьлгарски градове (Сливен, Котел, Елена, Враца, Самоков и
др.)24, а и около „повечето села".
Ако вярваме на донесение™ на старозагорския аян Махмуд
ага, Кара Фейзи междувременно (от уж обкръжаването му през
август до 14 септември) бил отказал да се смири и „уседне" с
дружината си. Тогава срещу й излязъл пазарджишкият аян
Исмаил бей и я разбил, та големият главатар бил принуден да
бяга през Ловеч към Видин. Когато научил обаче, че в Тракия
отново се е върнал Али Молла, Кара Фейзи пак минал Балкана и
спрял в Казанлък. Тук той останал почти месец, без да върши
насилия — очевидно бил си избрал за усядане тъкмо тази каза.
Но в Казанлък вече бил се „смирил" бившият му аян — Хаджи
Емин ага, — та Кара Фейзи трябвало да се махне. Раздразнен,
първенецът на главатарите започнал големи золуми, конто
300
иродължил и на мипаване през Стара Затора — тя била срината
изцяло25.
Невъзможно е описаните събития да били се разиграли само
за един месец, тъй че вестта за обкръжаването на Кара Фейзи в
Одринско явно била измислена. Много по-вероятно е през онова
лято този главатар да се опитал действително да „уседне“, като
намерн свое място посред мозайката от аянлъци в Тракия. По
същия начин именно през 1803 г. постьпил Емин ага Хасковски.
По време на амнистията от 1793—1796 г. той получил званието
мухасъл на Хасково, а през разглежданата година се избрал за
аян на същия град2®, превръщайки го в столица на всъщност
независимите си владения.
Аяните на Тракия очевидно не желаели в противоречивия си
сговор един така значителен, с тъй големи бойни сили съперник.
Отказът на казанлъчани да приемат за аян Кара Фейзи едва ли
бил техен. Едва ли Кара Фейзи, който — разярен от такъв отказ,
— имал мощта да съсипе и Казанлъшко, и Стара Загора, би се
поколебал да уседне силом в Казанлък, ако срещу му не били
изстъпили надмощни нему сили. Кои били те? — Съюзът на
аяните. Само той можел да принуда главатаря наистина да се
махне от Северна Тракия. Тогаз Кара Фейзи си поставил за цел
да разори наново Източна Тракия, която бил напуснал едва
преди месеци.
Този път — през ноември 1803 г. — Кара Фейзи имал
сериозен съюзник: Дели Кадри. Техните обединени дружини
достигали 3—4000 саби. Те нападнали Люлебургас и го
разграбили след улични боеве, а после се насочили към Родосто,
чиито околности също тъй разорили. Отново и пак кърджалиите
пряко заплатили столицата27.
Селим III лично излязъл на полигона при Дауд паша, за да
изпрати срещу кърджалийския поход значителни части низами,
командувани от Осман паша. Вести за тяхната победа дошли до
Цариград едва през последните дни на годината. Въпреки туй
обаче кърджалийското обеданение не само не напускало Източна
Тракия, ами тепърва печелело тук ред битки. То контролирало
пространството между Родосто и Одрин през януари 1804 г.
Ншцо в това отношение не се променило до май. Пак из същите
места едно голямо сражение между Кара Фейзи и Али Молла, от
една страна, и низамите, от друга, завършило без резултат, но
при 1400 жертви; туй станало през юли. След боя кърджалийски-
те сили продължили да държат района на Чорлу — източниците
301
говорят вече за осемхилядна кърджалийска войска тук. Едва в
една следваща битка, в която низамите вече били комацдувани от
Кадь паша, кърджалиите били отбити. Кара Фейзи и Али Молла
„се оттеглили някъде в планината, за да излязат при сгоден
случай и пак да продължат своите опустошения". Този обрат
донякъде успокоил столицата28.
ОПИТЬТ ДА БЪДЕ ВЪВЕДЕН
ПРЕЗ 1804 г. В РУМЕЛИЯ
„НИЗАМ-И ДЖЕДИД"
И ПРОВАЛЪТ НА ТОЗИ ОПИТ
Кърджалийската войска, предвождана от
Кара Фейзи, Дели Кадри и Али Молла, прекарала цели десет
месеца (от ноември 1803 до август 1804 г.) из Източна Тракия, на
три дни път от Цариград. Срещу нея по това време воювали
единствено низамите. Въпреки твърде дългия срок, който им
потрябвал да изтласкат врага (за негово поражение не става и
дума), те все пак успели — безпрецедентен дотогава резултат.
Предишният голям кърджалийски поход на югоизток беше се
отдръпнал към планините поради страх от аянски съюз зад гърба
му. Излишно е да рекапитулираме безбройните провали на
султановата войска тук, водена от паши, бостанджибашии,
капуджибашии и пр. За първи път впрочем правителствени части
постигали значителен успех в близо десетилетната си борба
срещу кърджалиите. И колкото успехът им да бил спорен, то
безспорен си остава факты, че низамите не дезертирали н не
преминавали на страната на анархията.
Този факт бил дългоочакваният за Селим III коз срещу
реакцията на управляващите кръгове. Всички дотогавашни
старания на злочестия реформатор да убеди общественото
мнение, че реформирането на османската войска било въпиющо
необходимо, отивали напусто. Столичната върхушка била почти
изцяло еничарска поне по произход — за нея военните реформи
означивали край на еничарските привилегии. Провинциалната
върхушка пък чудесно се напечелила чрез огромната анархия и
бидейки заинтересована в децентрализацията, никак не съдейст-
вувала на реформите, конто трябвало да ползуват централизма.
Селим III, напълно изолиран, дотук само бил успял да събере не
302
но рекрут, а чрез наемничество няколко хиляди низами, конто
държел в Скутари или в Левенд-чифлик под командата на чужда
инструктори. Всяка поява из Цариград на тия части била съпро-
водена с неприятности за султана — еничарски буптове и палежи,
метежи на тълпата, вдъхновявана от духовници29.
Един от най-близките съветници на Селим III, Сеид Мустафа,
в своя известен трактат, писан именно през 1803 г., дал израз на
въодушевлението веред гесния кръг „реформатори" подир
боевете между кърджалии и низами из района Одрин — Родосто.
Според Сеид Мустафа румелийското население било смятало
кърджалиите за непобедими и неуязвими. Като признал истин-
ността на това мнение, той бил уверен, че ако тия изпечени бойци
бъдели организирани в армия, империята би жънала големи
победи. И все пак, когато един от най-могъщите кърджалийски
главатари заел с. Баллъ (?), Селим III възложил борбата срещу
него не на еялетлиите, а на низама. 2000 низами с артилерия
нападнали кърджалийската дружина и я избили. Тази сполука на
низамите трябвало да убеди общественото мнение, че само те са
в състояние да отърват Румелия от кърджалийска напаст30.
Сеид Мустафа бил един от вдъхновителите на „низам-и
джедид" и върл враг на еничарството, затуй в трактата си
надценявал значението на колебливите низамски победи. Но
Селим III твърде дълго бил чакал повод да реализира реформите
си поне в Румелия. Така още през май 1803 г. към Тракия били
отправени поделения низами, измесени обаче с еялетлиите на
Тепеделенли31. Като обявила високо, че кърджалиите там вече
били надвити, през октомври Портата отзовала низамските части
в столицата32. При това никакви реалии удари не били нанесени
на анархията дори до август 1804 г. — Кара Фейзи просто се
изтеглил от Източна Тракия, за да се завърне тук през ноември,
съюзен с Дели Кадри и Али Молла. Тогава срещу него отново
били изпратени низами. Бил в ход дори замисъл за низамски
поход през Тракия до София — имало нареждане да бъдат
складирани големи количества храни в Одрин, Пловдив и
София33.
Този план бил снет заради много по-радикалния: въвеждане
на „низам-и джедад“ в Румелия. В Одрин трябвало да се
установи постоянна милиция от низами, която да поддържа реда
из Източна Тракия — скромно. Из вътрешността й щели да
бъдат построени казарми, където ще се обучават рекрутираните
от района редовни войници. Във връзка с това било отново
303
наредено да се съберат всички данъци и тегоби по „ирад-и
джедид" — „новите приходи", предназначени за издръжка на
реформираната войска34.
Тези събирания (отменени не официално, а от бурната
реакция, последвала опита за въвеждането им през 1791 г.), били
наложени на нова сметка през пролетта на 1804 г. Правителстве-
ните заповеди по този повод срещнали стихийно противодей-
ствие. И сега, както преди тринайсет години, се набелязало
трогателно единодушие срещу реформите между еничари, аяни,
кърджалии, рая — „низам и джедид" бил ненавистен за всички
обществени слоеве в Румелия. Докато за господствуващите той
означавал посегателство върху техните привилегии или власт, за
експлоатираните „низам-и джедид" имал едничкото значение на
удвоено данъчно бреме. Фаталната грешка на Селим III, който
въвеждал „новите" събирания, без да отмени ни един от данъци-
те, предназначени за издръжка на традиционната османска бойна
организация (понеже боязливо предвиждал, че ще съсъществуват
успоредно двете военни системи), му струвало не само куп про-
вали, но в крайна сметка и живота. „Не може да се предскаже
какви последици ще има тази мярка на правителството при
ожесточението на населението, от една страна, и на стария
еничарски оджак, от друга .. Недоволството от това било голямо
между тамошното население (на Одрин, б. а.) и се разпространило
и из другите области на Румелия."35
И така, когато през юни Портата най-сетне отпратила
нататък отдавна стануващите на Дауд паша 8—10 000 низами,
наложило й се много спешно да ги спре още при етапа
Каръштьран поради известието на румелийския бейлербей, че
Румелия „се противяла срещу въвеждането на низама"36.
През следващия месец тази съпротива се разразила в епиде-
мични безредици и бунтове. Разбира се, че „аяните—т.е.
богатите първенци от всички области — са се сдружили и
опълчили срещу низам-и джедид"37. Известието у фон Теста не е
единично; потвърджават го донесенията на пруския и френския
представители при Портата. Кнобелсдорф писал: „Вестниците
отново много говорят за смутове в Румелия, където наистина се
извършват големи движения ... Всички аяни — т.е. големи
земевладелци от тази провинция — представили на Портата
мемоар, с който предлагат услугите си да победят Пазвантоглу и
Али паша без помощта на Портата, стига тя да се съгласи да от-
неме сановете на тия паши, тъй като, докато те бъдат облечени в
304
достойнството на паши, всички (аянски, б. а.) усилия срещу тия
двама бунтовници ще бъдат гледани като бунт от тяхна
(аянска, б. а.) страна. Макар Портата още да не е възприела
напълно тоя план, все пак ще гледа да извлече облаги от доброто
разположение на главните феодали в Румелия.1*38
Донесението на Брюн било по-лаконично: „Бурни смутове са
избухнали в Румелия. Двайсет и седем аги са се съюзили, за да не
допуснат формирането на войски за тяхна сметка... Говори се, че
Пазвантоглу е в съюз с разбунтувалите се аяни.**39
И така през пролетта и лятото на 1803 г. се консолидирал
заговорът на множество™ румелийски аяни срещу реформите.
Обещавайки да се справят самостоятелно с двамата най-силни
отцепници-паши, аяните изземали от властта последний й
претекст за намеса в румелийските работи. Те заявили нагло, че и
сами ще въдворят ред из Румелия, стига там вече да не се
появяват правителствени войски. По този начин аянският съюз
настоявал освен реално да бъдат и формално признати правота на
аянлъка. С една дума: аяните използували победите на
кърджалийството в полза на окончателното децентрализиране на
властта.
Така подир кратките си надежди, че успешните действия на
низамите са уверили общественото мнение в необходимостта от
реформена войска, Диванът бил заставен още веднъж открито да
капитулира пред едновременния отпор на провинциалната
върхушка и на данъкоплатците. Още веднъж — дори без битки —
Румелия се наложила над Цариград. Още веднъж било доказано
надмощието на местните сили над централизма.
ТРАКИЙСКИТЕ АЯНИ
И ИБРАХИМ ПАША БУШАТЛИ
ПРЕЗ 1804 г.
Едничката печалба на Дивана от опита
му да наложи „низам-и джедид** през 1803—1804 г. била опака.
Той убедил румелийските аяни.четяхнотофактическо господство
не ще получи законни форми, че Портата не ще се примири с него
— тя само изчаквала подходяща обстановка, за да възстанови
централизма. Такива изводи аяните трябвало да си направят и те
ги направили. След 1803 — 1804 г. наблюдаваме промяна в
20 Кърджалийско време
305
отношението дори на малцината „лоялни“ аяни към Портата.
Върху промените в поведението на Тръстениклиоглу или на
Сирозли Исмаил ще се спрем по-нататък, затуй пък още през
1804 г. заел враждебна позиция спрямо Цариград Токатджикли.
Предишната година Токатджикли Сюлейман (последователно
аян на Султанери, на Фере ина Гюмюрджина) все още бил подпо-
магал централната власт, преследвайки дружините на Али Молла
из Димотишко40. Понеже техният конфликт разорявал Бело-
морието, изпратен бил емисар да помири двамината, но той не
успял41. От това известие, съпоставено с по-късни, заключаваме,
че Токатджикли Сюлейман ще да се опълчил откровено срещу
Портата след есента на 1803 г.
През август 1804 г., когато обединеният кърджалийски поход
току-що бил се изтеглил па север, Токатджикли пак създал грижи
на румелийския бейлербей: „На развръзката на това предприятие
гледат като съдбоносна не само за тази провинция (Румелия, б. а.),
а и за столицата, и за самия владетел, тъй като този бунтовник
имал намерение да проникне със своите многобройни привърже-
ници в самата столица и да принуди някои от първите големци и
любимци на султана да търсят спасение в Мала Азия.
Токатджикли още миналата зима се изразил в такъв смисъл пред
изпратения от Портата помирител Ахмед бей.“42
Ясно е, че за такъв прелом у Токатджикли бил причина
опитът с низама. „Силният гюмюрджински аян“ визирал в
заплахите си именно ония фаворити на Селим III, конто мълвата
указвала като вдохновители на „новия ред“; срещу тях
нееднократно избухвала всеобща ярост. Бунтът на Токатджикли
бил свързап и с похода на Кара Фейзи — през август 1804 г. вече
била установена договореност между двамата размирници.
Дружини под тяхно водителство нападнали по същото време
Новозагорско, та срещу им бил проводен Ивранялъ Мехмед
паша, както и казанлъшкият аян. На Тръстениклиоглу пък било
наредено да загради старопланинските проходи, за да не
пропусне Токатджикли и Кара Фейзи в Северна България43.
Пак през август аналогична заповед получили софийските
власти: да охраняват проходите от Тракия към Софийско, за да
не преминат и тук кърджалийски съединения44. Властта ще да
поддоржала шпиони и веред кърджалиите; по техни сведения на
30 август тя отправила нареждане да бъде заварден точно
проходы Ташкесен, през който щели да преминат кърджалии-
куриери с писмо от Токатджикли до Кара Фейзи. За залавянето и
306
скзекуцията на помюрджинскня аян вече било издадено нарочно
ираде45.
В началото на септември командуващият срещу Токатджикли,
Тахир ага, преследвал дружините му, докато неговата собствена
поиска не се пръснала. От столицата проводили с пехота и
артилерия Шахсувар Абди паша, който безуспешно се сражавал с
Токатджикли — гюмюрджинският аян просто се отдръпнал в
Балкана. От кореспонденцията между Портата и Тръстеникли-
оглу, „капуджибашия и главнокомандуващ", узнаваме, че
Търновско било под иегова закрыла и че се наемал да унищожи
Токатджикли. Властта наредила на Тръстениклиоглу да издири,
залови и екзекутира всички роднини на непокорния аян, а него да
разбие на всяка цена, преди отново да се върнел в Тракия46.
По това време въпреки противомерките кърджалиите на Кара
Фейзи действували чак из Пиротско. Срещу тях трябвало да бъде
изведено опълчение от Софийско47. В столицата се говорело, че
против Токатджикли ще излезе лично бейлербеят на Румелия с
50000 души, а „султанът и министрите му се ласкаят от
падеждата скоро да се видят отървани от тоя опасен и върл
противник на низам-и джедид“48.
Към есента на 1804 г. трябва да отнесем сведенията на един
недатиран документ, както и народно го предание за опожарява-
нето и разграбването на Жеравна от Токатджикли; преданието
смята това разорение за двукратно — от 1797 и 1800 г.4®
Малко вероятно е Жеравна да била опожарявана на два пъти
— едва ли разсипаното село би се въззело за срок от три години,
за да стане отново прицел на обир. Освен туй командуващите,
конто документът сочи като противници на Токатджикли, са
ония, действували не през 1797 г., не през 1800, ами през 1804 г.
Резюмето от доклада на румелийския бейлербей Ибрахим
паша (Шкодренски) говори, че Токатджикли бил „напуснал
местата си“ и нахлул в Сливенско, като заел Жеравна и се
установил там. Излагайки подробен план за нападение над
Жеравна, Ибрахим паша смята, че в него трябва да вземат
участие аяните на Казанлък, на Димотика и Чирмен, както и
Ивранялъ Мехмед паша, и Абди паша „с много войска". Всеки от
тях щял да се разположи в определено село — по на час път от
Жеравна — и да се съединят в точно време, за да обкръжат
дружините на Токатджикли и да ги изтребят50.
В литературата най-значителните нападения над Котел и
Жеравна са отнесени към 1800 г.51 — вероятно въз основа на
307
свидетелството у Раковски, от когото е неуместно да изискваме
документална точност. Докладьт на Ибрахим Шкодренски
доказва обаче, че особено голяма концентрация както на
размирни, така и на правителствени войски тук е станала през
септември 1804 г. — когато Токатджикли бил „напуснал местата
си“, т. е. Тракия, а не смеел да се прехвърли в Североизточна
България, пазена от Тръстениклиоглу. Тогава ще да била
разграбена, опожарена и жестоко обезлюдена Жеравна — факт е,
че Токатджикли не се задоволил да я нападне, ами бил се
установил тук. Близко до ума е, че Котел, който се славел с
богатството си, бил много под ръка на Токатджикли, за да не
опита той нападение над укрепеното село. И така със значително
основание можем да отнесем към 1804 г.—август — септември—
тия събития около Жеравна и Котел. Тогава там се задьржал
озвереният от безизходица Токатджикли, а срещу му били
хвърлени не по-малко озверени правителствени войски.
Дори само част от обширния план на Ибрахим паша да бил
реализиран, то явно е, че аянът на Гюмюрджина се озовал между
чук и наковалня — отвъд Балкана го дебнел Тръстениклиоглу.
„Токатджикли..., пред когото и султанът, и министрите не се
чувствуваха сигурни, при наближаване на войските на румелий-
ския бейлербей бил изоставен от своите привърженици, за да
избягнат заплашващата ги опасност, а сам той с около 500—600
предани нему хора бил принуден да се оттегли в горите на
Балкана. Обаче недалеко от Търново, при Агакьой, бил нападнат
от хората на русенския аян, който действува според начертанията
на Портата. Половината от привържениците му (на Токатджикли,
б. а.) били насечени на късове, а и самия него пленили." По този
случай Тръстениклиоглу получил височайши дар — хермелинова
шуба52.
Така бил ликвидиран един едър размирен аян — акция, която
за първи път завършвала с успех. Нека подчертаем очевидного:
тя успяла поради съдействието на друг едър аян — Тръстеникли-
оглу. Убийство™ на Токатджикли толкоз възрадвало Селим III,
че главата на бунтовника, „донесена тук в една кутия, бе показана
не само на Портата, но носена и из сарая от стая в стая".
Султанът дал знак за настьпление против тракийските аяни,
свирели противници на низама. Ибрахим Шкодренски заловил и
екзекутирал пловдивския аян и други „нему подобии"53.
Шумната радост в Цариград била неоправдана. Институцията
на аянлъка по своята органика била центробежна, та никаква
308
смяна на аяни, а само изкореняването на аянлъка можело да
<акрепи централизма. Безусловно вярно е обаче, че Ибрахим
наша постигнал сполуки против отделки вождове на анархията.
Защо той — също потомствен отцепник — влязъл в разрез с
коренните интереси на местното самовластие на Балканите?
Отговорът се съдържа в анализа на конкретната обстановка в
Албания към началото на века: Ибрахим Шкодренски си
съперничел с Али Янински. За да надвие в това съперничество,
той трябвало да използува влиянието си на бейлербей. Ибрахим
Бушатли държал да изведе пълномощничеството си против
кърджалиите до някакъв резултат — така той би спечелил своя
партия в Дивана, където Али паша благодарение на грамадното
си богатство бил си купил влиятелни приятели.
Мотивите за старанието на Ибрахим Шкодренски скоро
станали мотиви за нещо съвсем друго — той се заел пряко, а не
косвено с борба против Али Янински. Тъй като албанските
дребни феодали били използували едногодишното отсъствие на
Али паша, за да замислят сговор срещу властта му, същият
вариант сега заплашвал Ибрахим Бушатли. Затуй бейлербеят,
чиито операции столицата не преставала да аплодира, свърнал с
войските си назад и към края на 1804 г. вече си бил у дома,
готвейки се за бой с Али Тепеделенли54. Що се отнася до
причините за частичка сполука на Ибрахим паша срещу
размирието, те са изложени от фон Щюрмер: „Ибрахим паша до
голяма степей сполучи да вдъхне доверие у тия силни
земевладелци (аяните, б. а.) — това Портата напразно се
стараеше да постигне.**55
Впрочем Ибрахим Бушатли — пряко противоположно на
своя предшественик и съперник Али Тепеделенли — заложил на
сговор с аяните срещу кърджалийството.
Нека за малко спрем, за да отбележим новия етап в
развитието на анархията. (Той се набелязал още през периода от
1800—1802 г.) Докато при началото и растежа на анархията две
явления оставаха тясно свързани (главатарите преминаваха в
аяни и обратно, аянските дружини се преливаха в кърджалийски и
обратно), сега тая два компонента започвали да се разграничават
и взаимно да си пречат. „Уседналото** размирие вече така било
окопано по места, аяните станали дотам пълновластни над
дадена каза или казн, че „подвижного** размирие и ги ползувало,
и им вредяло. Ползувало ги дотолкоз, доколкото способствувало
за децентрализацията на Румелия, понеже парализирало центъра.
309
А им вредило, загдето препятствувало пълновластието на сыците
аяни — възможността да извличат из владените от тях области
максимум бойци, максимум рента или лихва.
Именно на този ръб — неустойчивого равновесие между
полза и вреда от кърджалийството — се намирал аянският
институт през първите години на века. Затуй поведението на
аяните било нееднакво: част от тях продължавала да бъде опора
на кърджалиите, а друга част способствувала за тяхното
ликвидиране. В този смисъл е ясна и политиката на Ибрахим
Шкодренски като бейлербей на Румелия: той не смогнал да
приобщи към каузата на централизма ни един румелийски аян, но
използувал някой от тях (преди всичко Тръстениклиоглу) за
акции срещу кърджалиите. От друга страна обаче, Бушатли
екзекутирал някой аяни, доказани противници на такава
политика.
Сговорът между бейлербея и Тръстениклиоглу бил изолиран
факт — и през 1803—1804 г., особено в Северна Тракия, горяла
борба за аянлъци. Така аянът на Стара Загора Елхадж Емин ага
чрез селско опълчение от своята каза бил отблъснал през 1803 г.
значителна кърджалийска част, която превзела селата Джуранлъ,
Бьоклемек и др. и стръвно се бранела56. Това не попречило на
Елхадж Емин през 1804 г. заедно със зетя си Мехмед Али да се
вдигне и опустоши казата, която преди година отбранявал
против размирници57.
Докато Бушатли се справял с буйния аян на Пловдив, твърде
наблизо — в Новозагорско — избухнало чисто аянско размирие.
Повод за него дала смъртта на казанлъшкия аян Мустафа ага —
Новозагорско било включено в неговия аянлък. Покойният бил
посочил за свой заместник кехаята си Сюлейман, подкрепян и от
населението. Без да дочака провъзгласяването на Сюлейман за
аян, бюлюкбашията на починалия — Мустафа ага, заедно с
някой Киларджиоглу Мустафа и Мехмед от с. Джумалъ събрал
рая от пет новозагорски села, нападнали с нейна помощ
чифлиците на покойния големец и други села из околността, след
което нахлули в Нова Загора и принудили един случайно
намиращ се там емисар да провъзгласи Мехмед (от Джумалъ) за
аян. От трета страна, чирменският паша издигнал и свое протеже
за аян на Нова Загора. Тия трима претендента започнали тъй
дълга и кървава борба помежду си, че тя траяла до началото на
1806 г. и съвсем разсипала областта58.
Впрочем опитът за сговор на Ибрахим Бушатли с аяните
успял само в изолирани случаи.
310
Към края на 1804 г. Портата бързала да се поздрави с успехи:
ликвидирани били иеколцина нейни врагове. Към вече спомена-
тите аяни трябва да прибавим убитите още през 1803 г. Гюрджи
Осман паша и Манаф Ибрахим. Първият (подир несполуката си
да заеме място го на силистренски паша, отказано му от самите
жители на Силистра, конто оглавявал Йълъкоглу) бил принуден
да приеме пашалъка Ерзерум. В Ерзерум обаче изгнаният
сановник бил нападнат и пленен от фактическия узурпатор на
властта над ония области — Таяр паша — и изпратен под стража
в столицата. Отсечената му глава била изложена на показ пред
сарая за велика радост на управляващите59.
Що се отнася до Манаф Ибрахим, неговото убийство било
завършък на редица бойни несполуки, конто ще разгледаме като
част от събитнята в Северна България през същия период. А за да
приключим с размирието отсам Балкана през 1803—1804 г.,
трябва да укажем, че Кара Фейзи, страшилището на Тракия, след
като се изтеглил от Одринско подир едногодишно пребиваване
със съюзените кърджалийски войски там, не преминал Балкана —
както погрешно съобщават дипломатическите донесения60.
Според османските източници той всъщност воювал около
Пиро г61. Всички фермани да бъдат завардени проходите западно
от Тракия, за да не преминел нататък ни един кърджалия, били
напразни — съединенията на Кара Фейзи се промъкнали към
Западна България. Изборът на този район бил твърде смислен:
отвъд Балкана едрият главатар би се натъкнал на Тръстеникли-
оглу. Затуй пък из Западна България Кара Фейзи засега нямал
равностойни съперници.
Уплашени от така известно с непобедимостта си кърджалий-
ско съединение, местните власти наредили Софийска каза да
бъдела охранявана от три наемни дружини, заплащани със
средства на раята. Характерно е, че те се водели по имената на
бюлюкбашиите си: Абаз, Пап а с и Хасан. Тия общо 100 души
щели да струват на софиянци над 4500 гроша за полугодие. И
така между методите на самоотбрана вече бил и този: мирните
жители да си наемат професионална охрана. Не без значение е
фактът, че единият от тримата бюлюкбашии бил поп — това ни
навежда на заключение за нациопалпия състав на въпросните
наемници®2.
Едва ли взетите от софиянци мерки за охрана на Софийско
биха попречили на Кара Фейзи да се върне в Тракия, където
преди август 1804 г. го викал на помощ Токатджикли, негов
311
доскорошен съюзник. Много по-вероятно е Кара Фейзи да
преценил (след отказа на казанлъчани да го приемат за свой аян
през 1803 г.), не в Тракия той трудно ще „уседне", т. е. ще си
намери аянлък; печално известен бил Кара Фейзи там. Много по-
вероятно е едрият главатар да си търсел терен, лишен от равни
му по мощ съперници, където да премине към „уседнало" раз-
мирие. Първите противокърджалийски настроения на тракийски-
те аяни, всеки от конто яко бил се залостил в Сяр, Хасково,
Карнобат, Сливен, Казанлък и пр. и пр., принуждавали Кара
Фейзи да напусне Тракия като свое поле на действие.
ПЪРВИ НЕУСПЕХИ
НА ПАЗВАНТОГЛУ
Много по-различен — сравнено с Тракия
— бил характерът на събитията в Северна България през
1803—1804 г.
Пазвантоглу, притиснат през 1802 г. от тнхото съгласие
между Портата и Русия, скоро си дал сметка, че това съгласие
мъчно ще намери реален израз: руската окупация на Дунавските
княжества. Такъв изход би бил за Портата по-малко приемлив
дори отколкото за отцепника. Следователно външнополитиче-
ските отношения подсказали на Пазвантоглу, че той може да
наруши поетото пред царя обещание, без с това непременно да
предизвика руска въоръжена намеса — намесата на Русия отново
щяла да се ограничи в ултиматуми.
Впрочем седмата амнистия (след която Пазвантоглу престанал
да направлява кърджалийството из Южна България и да дава
убежище на кърджалийските главатари) не се отразила върху
политиката му в Подунавието). Той продължил и да прехвърля
свои бюлюци в Олтения, и да поддържа еничарите от Белградския
пашалък, и да воюва с Тръстениклиоглу, и да подпомага
Йълъкоглу в битките му срещу последняя.
Още през януари 1803 г. Манаф Ибрахим — „първият
генерал" на отцепника — преминал по леда Дунава с 5-хилядна
дружина, която реквизирала храни, добитые, коне и ги отпра-
щала към Никополската крепост. Нея Пазвантоглу не само не
опразнил след амнистията си, ами увеличил гарнизона й,
превръщайки я във второ — подир Видин — предмостие за
нападенията си над Влашко.
312
За да се отьрве от напасла, влашкият княз К. Ипсиланти
проводил във Видин 50 кесии грошове и полица за два пъти по
голкоз. От друга страна, той настоявал пред Русия и Портата да
направят всичко възможно за прекратяване на тия посещения.
|*уският генерален консул във Влахия — А. Жерве — предложил
на правителството си отново да разгледа въпроса за военна
намеса, която окончателно би умиротворила Дунавските княже-
ства. С предложението му царского правителство се занимало
най-предметно. Убедено обаче, че Турция и този път ще се
откаже от помощ, то отправило — чрез посланика си в Цариград
и въпросния генерален консул—предупреждения до Пазвантоглу.
Но самият руски външен министър, А. П. Воронцов, бил против
интервенция на Русия, понеже тя би улеснила Франция да
окупира пък (поради създадения прецедент) разбунена Морея63.
Според австрийския представител русите били поставили не
само писмен ултиматум до Пазвантоглу да изтегли войската си
— те изпратили във Видин и свой агент; затуй през март Манаф
Ибрахим върпал дружините си в България64.
Трябва да подчертаем, че след 1802 г. разорението на отвьд-
дунавските области се дължало не единствено на Пазвантоглу —
подир амнистията му, когато Портата наредила на аяните от
Българското Подунавие да опразнят незаконно владените от тях
земи във Влахия (там те били наричани „раялъци11), Тръсте-
никлиоглу и зависимите от него аяни не се подчинили на
Портата, ами заплатили, че ще бранят с оръжие интервенте си
отвъд Дунава. Впрочем през пролетта на 1803 г. тези аяни
продьжлили да владеят части от Влахия, за да реквизнрат или
направо да грабят — между другого и правителствените
погреби65.
И така влашкото болярство вече имало да откупва спокойст-
вието си от три страни: от Пазвантоглу, от Тръстениклиоглу и от
Портата. А и изтеглилият се от Олтения по руско настояване
Манаф Ибрахим веднага поискал откуп срещу това свое
благодеяние. Портата ненадейно подкрепила наглите претенции
на кърджалийския „генерал11 — тя наредила на К. Ипсиланти да
издължел произволния трибут спрямо Видин.
Не такъв бил начинът да се отбие едно ново нахлуване във
Влахия. След него Манаф Ибрахим разпратил писма до
влашките боляри, облагайки всекиго с по хиляда златни дуката.
Той заявил: „Нашите кораби са готови да пренесат войските ни
отвъд Дунава. Ние ще нахлуем във Влашко и ще го прекосим
313
открай докрай — до границите на Русия и Австрия/* Що се
отнася до Портата, Манаф Ибрахим съветвал болярството да не
й се надява: „Тази уличница, която се кичи с названието Висока
Порта, уж предаде управлението над Видин на Осман паша, а ние
знаем добре, че тя сложи юздите в омразните ръце на
Тръстениклиоглу.**66
Пазвантоглу бил точно отгатнал, че срещу му не ще бъде
използувано руско оръжие — въшпният министър на Русия
просто предложил на Ипсиланти да образува със свои средства
един корпус, който би препречил пътя на Манаф Ибрахим през
Дунава. А също — да не изплаща повече контрибуции на отцеп-
ника. Иначе казано, Влашко било изоставено на собствената му
съдба, а тя била незавидна. Към бедите му се прибавили
нападенията на силистренския аян Йълъкоглу, който — насърчен
от отвъддунавските успехи на всички размирници от Северна
България — през септември грабнал своя пай67.
Междувременно видинският и русенският самозванци здра-
вата били се сплели в боеве из Търновско — тук те воювали от
предишната есен. Дано ръзвърже ръцете си, Тръстениклиоглу се
опитвал да очертае твърда граница поне с източния си съсед —
Йълъкоглу, — с когото преговарял през същата пролет. Тук, из
Североизточна България, надмощието всякак принадлежало на
русенския аян, но дългата му вражда със силистренския била
причина за непрестанни смутове из Делиормана68.
Пазвантоглу, който след 1802 г. ограничил своите притезания
до Балкана, замислял нов стратегически вариант да притисне
Тръстениклиоглу от три страни, за да установи самовластието си
над цяла Северна България. Почва за такива надежди той имал:
средните ни северни области от 1797 г. насам клонели към Видин
— неизменните сполуки на Пазвантоглуви войски из Плевенско,
Търновско и покрай Дунавския бряг били трайно доказателство
за това. На Пазвантоглу оставило да се справи с Русе и
принадлежащите към него Шумен, Разград, Осман пазар. Отвъд
тях управлявал Йълъкоглу, съюзник на Видин.
Манаф Ибрахим прехвърлил Дунава през април 1803 г., вече
не за да граби влашките села и да облага с товари жълтици
болярите. Негова задача била да обезвреди Тръстениклиоглу,
като го отреже от Влашко и като подсили фронта на Йълъкоглу в
Южна Добруджа. В същото време други видински дружини,
водени от Гушанцалъ Халил, заели Плевен и Свищов69.
Извършвайки дълъг преход през Влахия, бойците на Манаф
Ибрахим повторно прехвърлили Дунава чак при Тутракан, който
314
превзели за сметка на Пазвантоглу. Уплашен от тази внезапна
изненада, Тръстениклиоглу се о питал да привлече прославения
кърджалийски „генерал“ на своя страна, но получил следния по-
дигравателен отговор: „Аз за пари не съм алчен. Предан съм на
Пазвантоглу, при когото съм на служба от много време насам, и
за него душата си давам. Дори да ме назначит за самостоятелен
войвода на Търново и да ми разрешит да се установи там заедно
с мойте хора, като при това ми облечет според обичая шуба и ми
дадеш 1000 кесии акчета, пак няма да может да ме отделит от
Пазвантоглу."70
Планът на Пазвантоглу дотук успял: обединените войски на
Йълъкоглу и Манаф Ибрахим отблизо застрашавали Русе.
Работите опрели дотам, че могъщият русенски аян, комуто
Портата се облагала, сега панически я молел за помощ. Сьюзе-
ните военачалници на Пазвантоглу разорявали казите Русе,
Разград, Ески Джумая и Шумен, подвластни на Тръстениклиоглу.
След като по този начин обезсилил врага си, Манаф Ибрахим се
прибрал в Тутракан, който вече явно смятал за „своя" крепост71.
В това изтегляне обаче презирала невъзможността на двамата
Пазвантоглуви съюзници да се справят окончателно с аяна на
Русе. Ще рече, Манаф Ибрахим само отчасти изпълнил
задачатаси.
В Тутракан той на свой ред бил обсаден от Мустафа
Байрактар, най-близкия и верен сподвижник на Тръстениклиоглу.
За да подпомогне съюзника си, Йълъкоглу съсипал казите
Провадия и Козлуджа — също владения на Тръстениклиоглу, —
както и осуетявал подвоза на припаси към Русе от варненского
пристанище.
Неочакваният крах на добре замислената от Пазвантоглу
стратегема започнал с това, че между двамината съюзници на
Видин скоро се появил несговор, който се разразил и в конфликт.
Йълъкоглу не само спрял да подкрепя Манаф Ибрахим (т. е. не
нападнал в гръб обсаждащите го), ами и от своя страна му дал
ултиматум да се предаде. Раздразнени от вероломството на уж
съюзника си, бойците на Манаф предпочели да се предадат на
Тръстениклиоглу, нежели на Йълъкоглу. Така те изоставили
Тутракан, като принудили своя военачалник да ги последва.
С пленените кърджалии Тръстениклиоглу постъпил разумно:
част от тях (ония, рекрутирани из Северна България) той
отпратил по домовете им, а останалите (навярно от Тракия)
снабдил с необходимого, за да започнат тук земеделие. Що се
315
касае до Манаф Ибрахим, този „първи генерал" на Пазвантоглу
получил от новия си господар един чифлик в Свищовско, но
Тръстениклиоглу не го пуснал да живее там, ами го задържал при
себе си в Русе.
Хората на Манаф обаче не стояли мирни, ами по привичка на
големи дружини нападали и грабели Влашко. Уж заради това, а
по-вероятно, понеже Тръстениклиоглу изобщо нямал доверие в
пленника си, една нощ той коварно примамил у дома си Манаф
Ибрахим и го убил. Мустафа Байрактар (по него време назначен
от Тръстениклиоглу за аян на Разград) бил натоварен да
ликвидира Джелилоглу, както и ония от пленените кърджалии,
конто не мирясвали. Срещу заслугите си в случая с Манаф
Ибрахим Мустафа Байрактар получил сан капуджибашия, който
му издейетвувал князът на Влахия К. Ипсиланти72.
Европейските агенти в столицата видели от друг ъгъл
събитнята от пролетта и лятото на 1803 г. — пречупени през
ужаса на турските властници. Най-ярко тоя ужас избуял през
майските дни, когато Манаф Ибрахим и Йълъкоглу още били
сговорни. Тогаз Портата обявила нов рекрут от Мала Азия,
който — достигайки 5000 души, — трябвало да потегли към
Тутракан, за да изтласка оттам видинските дружини73.
През юли в столицата се разчуло, че Манаф Ибрахим „от гняв
и омраза срещу Пазвантоглу, който го турил натясно, като го
оставил дълго време без всякаква помощ", вече търсел да
преговаря с аяна на Русе. Месец по-късно дошли вести, че Манаф
се е предал „не толкова от нужда, колкото от злоба срещу
лукавия Пазвантоглу, който съвършено го изоставил без
всякаква помощ в критически минути"74. Смаян от така с нищо
незаслужено щастие, султанът наредил на Тръстениклиоглу
веднага да ликвидира и Йълъкоглу75 — действие, което
русенският аянин отдавна би извършил и без заповед, ако да би
могъл.
Мимоходом отбелязано: разпорежданията до Русе от това
време свидетелствуват, че властта все още имала доверие в
Тръстениклиоглу, комуто възлагала защитата на своите интереси
в Североизточна България76. Той пък я засипвал с доказателства
за преданост: през януари 1804 г. изпратил в столицата главата
на Манаф Ибрахим и на още 25 негови приближени. Половин
месец по-късно били изложени на показ нови 150 глави, дар от
Тръстениклиоглу — те принадлежали на кърджалии „изобщо".
Така в Цариград си пробивало път упованието, че именно
русенският аян ще изтреби кърджалиите из Румелия77.
316
Неговите успехи били нарочно преувеличени (това твърдял и
пруският послания Кнобелсдорф78) по външнополитически при-
чини: честите през последно време предложения на Русия да
умиротвори Влахия със свои войски плашели Портата. Тази
уплаха била доказана пред френския дипломатически предста-
вителе. Ето защо Портата бързала да разгласи, че нейната
собствена мощ била достатъчна, щом отървала Влахия от
страшилището Манаф Ибрахим.
Тези твърдения не били съвсем голословна: 1804 г. действител-
но отбелязала някой победи за силите, поне формално обвързани
към султана, а именно: Тръстениклиоглу и Ибрахим паша
Шкодренски. 1804 г. действително донесла някой поражения за
центробежните сили: загубили главите си Токатджикли, Манаф
Ибрахим и Гюрджи Осман. И най-вече: през 1804 г. (за първи път
след 1787 г., когато започнал бунтът на Осман Пазвантоглу)
видипският отцепник претърпял неудачи. Въпреки намеците, че
той коварно отказал подкрепа на Манаф Ибрахим, обсаден в
Тутракан, този отказ ще да бил диктуван от неизбежността.
Пазвантоглу едва ли можел да окаже ефективна помощ на своя
„генерал", откъснат от Видин на седмица път; едва ли можел да
стовари във Влахия толкова войска, че да блокира Тръстеникли
оглу; едва ли вече една по-значителна акция на Пазвантоглу
върху влашка земя би била изтьрпяна от Русия. Впрочем
видинският отцепник не бил предал, ами бил принуден да прежали
своя първи военачалник, а заедно с него и многочислени, опитни
дружини. Това бил ущърб не само за бойния ефектив на
Пазвантоглу, но и за ненакърнения му досега авторитет на
стратег.
Фактът, че Кара Фейзи, друг дългогодишен съюзник на
Пазвантоглу, в разрез със сполуките си из Източна Тракия някак
необяснимо се оттеглил чак в Пиротско и Софийско, също
доиграл отрицателна роля за каузата на Видин — първенецът на
главатарите вече не би смогнал да подкрепя акциите на
Пазвантоглу. Между тях двамата през 1804 г. явно се появила
пукнатина, иначе Кара Фейзи щеше да отстъпи от Тракия към
Видин, а нямаше да си търси ново поле за действие. Ще рече,
съюзът му с Пазвантоглу вече бил подкопан.
Годината 1804 била изцяло неблагоприятна за честолюбивия
отцепник: спояващият се сговор на тракийските аяни, конто вече
като еамостоятелна и със своя програма страна отстоявали
властта си срещу Портата, този сговор дозел от Пазвантоглу
317
един негов важен лозунг — борбата против реформите. (Защото,
както узнахме, и „програмата" на аянския съюз се състояла в
същия едносложен реакционен лозунг.) Издигане»о, бойнитеспо-
луки на Тръстениклиоглу били друг мощен удар против сьпер-
ника му от Видин. Слухът за предателството на Пазвантоглу
спрямо Манаф Ибрахим и разривът му с Кара Фейзи ще да раз-
колебали пък кърджалиите, спечелили за Видин независимост от
Портата. Противоцентралистично по сыцност, кърджалийството
вече долавяло у Пазвантоглу един провинциален „централист",
готов на всякакви компромиси в името на властта си.
Отливът на кърджалийските дружини от Видин бил очевиден.
За такъв отлив — много по-мощен, защото обхванал и
производителното население на Източна Сърбия и Северо-
западна България, дотук увлечено в анархията — особено
допринесло Сръбското въстание от 1804 г.
СРЪБСКОТО ВЪСТАНИЕ,
ПАЗВАНТОГЛУ И БЪЛГАРИТЕ
(1804—1806)
Значението на бунта на Пазвантоглу за
въстанието на сърбите е установено отдавна в литературата ни80.
Това е така логично, че не се нуждае от повече доказателства.
Ако из въпросния ареал цяло двайсетилетие не горели разми-
рици, стимулирани и организирани от Видин; ако султановата
власт тук практически не беше отменена; ако несполуките на
огромни походи срещу Видин не бяха разкрили безсилието на
Портата; ако множеството битки не бяха придали на тукашното
население самочувствие и боен опит; ако бунтът на Пазвантоглу
не бе привлякъл вниманието на европейските сили към Северо-
западна България, Източна Сърбия, Мала Влахия; ако Портата
сама не бе осъзнала, че вече й е невъзможно да осуетява
отцепничества по границата си; ако между Цариград и Сърбия не
бяха фактически прекъснати административните, финансовите и
най-вече военните връзки — ако всички тия условия не бяха
налице, то малко вероятно е, че въстанието на сърбите от 1804 г.
щеше да протече, както е протекло.
Тия събития били обективно обусловени от действия, чийто
субективен мотив никак не ги предвиждал: не Осман Пазвантоглу
318
с личността, на която било > сметка движение като Сръбското
въстание. Насочено откачало срещу белградските дахии, то щяло
да лиши от власт един важен съюзник на Пазвантоглу —
еничарите от крепостите из имперских северозапад. В своето по-
нататьшно развитие пък — греминавайки от антифеодално към
освободително движение — то издигнало програмата за
национална автономия, а сетне и за национална държава. Тия
последователно поставени цели на Сръбското въстание били по
принцип враждебни на интервенте на Пазвантоглу.
Трябва да признаем, че на първо време Пазвантоглу се
въздържал по въпроса. Ловмс политик, той съзнавал, че всяко
негово противодействие срецу сърбите ще го лиши от част от
бойците му — християни от поробените нации. Добър стратег,
той съзнавал, че не било по силите му да си открие фронт и на
запад. Едничкото поведение, което му позволявали обстоятелст-
вата, бил неутралитетът. Въоръжен нейтралитет, постепенно
превърнал се в глух конфликт между самовластника и местните
християни.
Точността изисква да признаем, че този конфликт бил подет
не от Осман Пазвантоглу, който отчитал опаеннте за своето дело
последици от едно противопоставяне по национален признак. Но
самият факт, че близо до Видинско пламнала борба, която
изразявала по-адекватно ингересите на поробените християни,
отколкото туй постигнало отцепничеството на Пазвантоглу —
този факт станал вододел в размириците из разглеждания край.
Българи или сърби били взели известно участие в бунта на
Пазвантоглу просто загдето бил бунт. Но когато тук започнала
борба за национална автономия, отливът от Пазвантоглу бил не-
минуем инеудържим—към въстанието се приобщавало онова на-
селение, което при правителствените походи било резерв за Па-
звантоглу, а сега—обогатено с боен опит и добре въоръжено—се
надигало срещу враговете на въстанието, конто и да били те.
Пазвантоглу скоро трябвало да забележи ущърба за своята
собствена кауза — отлива на бойците си — и не закъснял да вземе
мерки. Както обикновено у него, те били двупосочни. От една
страна, в Белград се озовал — в помощ на четиримата дахии —
„генералът" на Пазвантоглу Гушанцалъ Халил начело на около
1000 кърджалии81. От друга страна обаче, отцепникът засилил
демагогската си агитация из областта. Последното говори
доколко той бил запознат с настроенията на подвластните му
християни и доколко зависел от тях.
319
Руският консул в Яш съобщил през юли: „Пазвантоглу,
опасявайки се, щото сърбите и другите жители от Видинска
облает (т. е. българите, б. а.) да не се разбунтуват по примера на
своите едноверци против неговите субашии, поставил на тяхно
място сръбски князе (кнезове, б. а.), на конто в присъствието на
своите чиновници и хазнадаря си Молла (бъдещия видински паша
Идрис Молла, б. а.) обявил, че освен обикновено установените
данъци от тях никой нищо не ще иска и че им се разрешава да
убият самия Молла, ако той се осмели да наруши тая заповед.*482
Политическите маневри на отцепника целели да предотвратят
масов бунт на подвластното му българско население — както
станало със сърбите в Белградския пашалък. Но българите
въпреки всичко продължили да клонят към въетаналите,
продължили да участвуват в тяхната борба. Тези им действия
неизбежно ги водели към сблъсък със самозванеца. Колкото и
оскъдни, данните по въпроса са категорични. „Българите от
Пиротско и Царкьой, след като убили няколко субашии на
Пазвантоглу, преминали на страната на сърбите4* — допася
Л. Кирико83, а в един свой следващ доклад съобщава: „Разбунту-
валите се българи против войводата си в Царкьой едва били
усмирени благодарение на задоволяването на всички техни
искания от Пазвантоглу.**84 В същата връзка стой друго
донесение на букурещкия руски консул: „А Пазвантоглу
продължава силно да уважава българите в своите области.
Позволява им да строят черкви, като им оказва за това всяческа
помощ. Паричният им данък намалил до 5 лева.** (Така в
оригинала, според превода у Щ. Атанасов, б. а.) Всичко описано
отцепникът вършел, „за да задържи българите да не преминават
към сърбите**85.
Впрочем логически предвидимият отлив на българското насе-
ление от Пазвантоглу към въетаналите сърби е и документиран.
Този процес — наченал през 1804 г. — изменил съотношението на
силите в Северозападна България, територията, върху която
дотук властта на отцепника била неоспорима, а донякъде и
популярна. Новите съотношения във вече отдавна разбунения
край пак привлекли вниманието на външните сили и предимно на
Русия. Следейки зорко развитието на Сръбското въетание, за нея
били от значение и настроенията на българите, и намеренията на
Пазвантоглу, и евентуалните дипломатически ходове на Франция
били от значение и настроенията на българите, и намеренията на
Пазвантоглу, и евентуалните дипломатически ходове на Франция
320
по изострилия се конфликт на северната турска граница. За
руските агента било неизяснено участието на Гушанцалъ Халил с
дружината му (по руски сведения вече не от хиляда, а от две
хиляди човека) в битките около Белградската крепост през
1804—1806 г. Явно било, че кърджалиите ще изиграят роля за
изхода от тия битки, но не се знаело чии интереси в крайня сметка
осыцествява главатарят им — дали на сърбите, дали на
Пазвантоглу, или на белградските еничари86.
И така през пролетта на 1804 г. в Белградския пашалък и
Видинско се очертала дислокация, чиито крайни резултати били
трудни за предвиждане. За да бъде по-добре информирано за
реалната или евентуална намеса на отцепника в Сръбското
въстание, царското правителство решило да изврати във Видин
нарочен агент, който — при благоприятно стечение на обстоятел-
ствата — трябвало да остане като руски консул в крепостта.
Никога нестихналите подозрения на австрийската и руската
дипломация, че Пазвантоглу бил насърчаван от Франция,
накарали Русия да установи във Видин своя наблюдателна точка.
Така през април 1804 г. за руски търговски консул тук бил
назначен Констан Фацарди. Явното му качество било да закриля
руските поданици, търгуващи чрез видинското пристанище.
Всыцност обаче Фацарди получил тайни инструкции да разузнае
положението на нещата във Видин и да установи неофициални
връзки между отцепника и руския двор87. Месец по-късно тия
инструкции били разширени и детайлирани, при което оператив-
ните задачи на Фацарди се оказали две: да разкрие връзките
между отцепника и Франция и да убеди Пазвантоглу, че Русия
всякак ще съгласува своите интереси и постылей с Портата. По
такъв начин руският агент във Видин трябвало да отнеме на
Пазвантоглу илюзията, че ще бъде признат от никоя външна
сила, което щяло да ограничи апетита му и да предотврати по-
нататыпни негови действия било из Влахия, било из Сърбия88.
Въпреки всички уверения на руския посланик, че мисията на
Фацарди би била от полза за умиротворяването на Румелия и
Влашко, Портата отказала да утвърди Фацарди като консул. Той
бил за ста вен да действува от Букурещ. Краят на мисията му е
отразен в неговото секретно донесение до княз Чарторийски.
Фацарди съобщил, че Пазвантоглу продължава да притеснява
Влахия с искания за пари и храни, конто К. Ипсиланти
изпълнявал. Сръбското въстание било ограничило производите
на отцепника, когото сплашила участта на белградските дахии,
затуй „се държал много по-меко с живеещите в пашалъка му
21 Кърджалийско време
321
християни". Плановете му били рано или късно да стане султан.
Изпратил в Белград Гушанцалъ с 2000 човека, но не било ясно
защо. Във Видин държал само 1500 бойци. Всички жители на
крепостта му били верни, а при необходимост неговите субашии
из селата на Видинско можели да наберат голям брой бойци,
заплащани, подмамени или пък насилени. Връзки с Франция
поддържал чрез търговци. Освен туй имал шпионя както в
Цариград, така — трябва да предполагаме — и тук“ (в Букурещ,
б. а.). Един френски комисар щял да посети Видин, но Ипсиланти
и Портата осуетили това посещение. В случай че румелийският
бейлербей би нападнал отново Видин, Пазвантоглу щял да
подбуди срещу него Кара Фейзи, който действувал из Нишко и
чиято войска непрестанно се увеличавала с народ, побягнал от
аянски притеснения89.
След това донесение княз Чарторийски наредил на Фацарди
тайно да влезе във връзка с отцепника и да го убеди да не напада
повече Влахия90. Накратко: мисията на Фацарди се провалила
напълно. Това доказва преди всичко, че през 1804 г. Видин все
още бил непроницаем за чуждо влияние, намеса, та дори и за
чуждо присъствие. Състоянието на духовете в бунтовната
крепост, съставът и броят на защитниците й, проектите на
отцепника си останали докрай неизяснени за външните сили — от
Портата до руския цар.
Въстанието на сърбите от 1804 г. през 1805 г. прераснало в
националноосвободителна борба. Русия и Австрия поотделно
взели да разработват свои дипломатически стратегеми в тази
връзка. Русия вече била убедена, че й се налага да подкрепи
активно тази освободителна борба. През 1805 г. тя започнала да
изпраща във въстаналите земи средства, инструктори.
При промяната в характера на сръбските събития протачала и
поляризация на действуващите сили: от въстаниците отпаднали
някой елементи, добавили се други. Но съучастието на българите
неизменно растяло91. То се набелязало още през 1804 г. и се
увеличивало до 1806 г. — до окончателното превземане на
Белград от сърбите. Неслучайно именно през ноември 1804 г. в
Петербург се явили Ат. Николов и Ив. Замбии „за да възобновят
политическите връзки по общополезните дела” между България и
Русия92.
Успоредно с това, че въстанието от стихийно прераствало в
националноосвободително, променяло се и отношението на
Осман Пазвантоглу към него. Интервенте на отцепника —
322
урчин, който дълги години разигравал демагогия за национално
и верско равенство, били в разрез с националното осъзнаване на
неговите подвластна и особено пък със стремежа им към
иационална независимост.
Въпреки туй Осман Пазвантоглу никога не заставал открито
срещу националноосвободителното движение; за него било ясно,
че в противен случай ще бъде загубен. Съществуват сведения,
според конто първоначално Пазвантоглу дори бил подклаждал
революционни настроения у сърбите, обещавайки им помощ.
Преговорите бил водил видинският владика Венедикт, грък. В
резултат от тях Гушанцалъ Халил бил отправен с дружината си
към Белград, където и проникнал. Междувременно обаче
Венедикт бил уличен в тайни връзки със сърбите. Калиник — все
още само протопоп — разкрил, че Венедикт пропагандирал общо
въстание на подвластните на Пазвантоглу християни; такава
била причината за немилостта, в която изпаднал видинският
владика. Според видинските християни пък набеденият архиерей
не бил смогнал да изплати 200 кесии грошове, конто му изисквал
Пазвантоглу. Тъй или иначе Венедикт бил задържан, имущест-
вата му — конфискувани, а през 1802 г. бил посечен по заповед на
отцепника. Понеже Калиник не веднага бил утвърден от патриар-
шията за видински владика, наложило му се да привлече във
Видин Софрония, врачански епископ, който служил при Пазвант-
оглу до 1803 г., когато Калиник получил високото звание93.
В тази примамлива версия забелязваме няколко несъответст-
вия: в датировките. Венедикт бил убит през 1802 г. Следователно
той трябвало да е подбуждал сърбите към въстание преди това —
никак прекалено рано. С посичането му Пазвантоглу вече е
трябвало да се обяви против Сръбското национално въстание —
такава насоченост обаче въстанието на сърбите добило едва през
1805 г. Гушанцалъ Халил влязъл в Белград не през 1803, а през
1804 г., както видяхме; видяхме и че до края на 1805 г. никой не
бил наясно по същността иа участието му в тия събития.
Твърде вероятно е впрочем Мериаж да е отнесъл към по-
ранна дата настроения и действия на Пазвантоглу от по-късни
години — от 1805—1806. Истината е, че през цялата 1805 г.
Гушанцалъ Халил бил в съюз с Кара Георги и съвместно
воювали срещу правителствените части, водени от Бекир паша,
Хафъз паша или Сюлейман паша. Пазвантоглу приветствувал
победите на сърбите с нарочяи послания — това той правел
именно „за да отклони влиянието на сърбите върху българите**94.
323
Новата насоченост на въстанието поляризирала и кърджалии-
те. Онези от тях, конто били християни, естествен© предпочели да
воюват под християнско командуване — така Гушанцалъ Халил
останал „само с 260 кърджалии и 150 даалии** — съобщава
Кирико през 1805 r.9s През сыцата година някои Пинцо, който
управлявал западните краища на Видинския пашалък от името на
Пазвантоглу, му изменил и присъединил силите си към
въстаниците96.
Това били тежки загуби за Осман Пазвантоглу. Те не само
откъсвали от подвластните му земи цели района, чието население
излъчвало бойци за Сръбското въстание — те създавали в самото
Видинско настроения, конто предвещавали конфликт между
българите и Пазвантоглу.
Портата била безпомощна срещу надигащата се национална
революция. Тя се видяла изправена пред алтернатива, двете части
от която й били еднакво неизгодни. Първоначално тя подкрепила
сърбите против дахиите, дано се отърве от размирните
белградски еничари. Но развитието на нещата и навлякло
опасност къде по-сериозна от еничарските ме>ежи. Впрочем през
1805 г. Портата вече воювала против сърбите.
През това време Пазвантоглу се озовал практически парали-
зиран във Видин. Всички си давали сметка, че „мирното
състояние на Видин зависи не от истинско помирение (на
Портата, б. а.) с Пазвантоглу, ами от съвсем други случайни
причини**97. Тези причини били въстанието на сърбите и
притокът на българите към него. И Портата, и Пазвантоглу не
можели да вземат крайни мерки срещу това, тъй като не
разполагали с необходимите сили за борба с едно масово
движение.
В такъв смисъл трябва да си обясним и факта, че през 1806 г.
властта установила „една наблюдателна армия в околностите на
София, назначението на която, изглежда, е да усмири разбунту-
ваните сърби**98. Пак през януари като други средища на
„наблюдателната армия** били сочени Ниш и Силистра”. Ще
рече, Портата смятала да блокира своите противници в Северна
България — Тръстениклиоглу и Пазвантоглу — чрез концентра-
ция на войски в изброените центрове, докато Сръбското въстание
бъдело потушено от пашите из Сърбия и Босна.
За комаццуващ на софийската армия бил назначен Ибрахим
Шкодренски — неговите частички успехи против кърджалиите все
още поддьржали реномето му. Естествен© софийската армия
също се разбунтувала100.
324
Равновесието между въстаниците, Пазвантоглу и правител-
С1вените сили в Северозападна България и Източна Сърбия
внезапно било нарушено през същия януари 1806 г. с резкия удар
на отцепника против подвластните му българи. Посгавен в
безизходица посред кръга от враждебни нему сили (влашкия
княз, Русия, Тръстениклиоглу, въстаниците), разярен от притока
на българи към сърбите, отцепникът загубил самообладание,
Дълго стаяваната ненавист срещу подвластните му иноверци
избила по примитивен, но съответен на мястото и условията
начин: Осман Пазвантоглу заповядал „погром*1 над христиан-
ского духовенство и българските първенци във Видин под
предлог, че те заговорничели със сърбите за общо въстание на
всички поробени християни,
„Пазвантоглу, който досега стоеше настрана като обикновен
зрител, изведнъж убива видинския владика заедно с други
първенци от раята, защото ги подозирал в тайни отношения с
казаните въстаници, и по тоя начин запалва пожара на бунта и
между раята в своята облает.**101
Този погром свидетелствува — повече от всички документи за
взаимоотношенията между българите и Пазвантоглу след 1804 г.,
— че вътрешната политика на самозванеца претьрпяла пълен
крах. Избрал за свой терен един български край, Пазвантоглу с
гъвквост и предпазливост бил успял да привлече част от
местного население или поне да неутрализира реакциите му. В
опитите си да установи връзки с европейските държави
Пазвантоглу шумно изтьквал своята търпимост към христия-
ните, неминуемо сопровождал посланията си с послания на
местния владика, използувал за своите мисии в Париж, Виена
или Букурещ изключително търговци и духовници — християни.
Един от гвоздеите на Пазвантоглувата демагогия бил: верско и
национално равенство. Именно това отличавало коренно полити-
ката на отцепника от всеобщата практика на Османската
империя спрямо поданиците й християни.
Но прерастването на анархията в национална революция
(било то в определена облает и като плод на специфични условия)
извело на по-висок етап повсеместного раздвижване на масите.
Изоставен, а скоро и изолиран, отцепникът трябвало да се
примири с ролята на един от множество™ полузависими паши с
неголяма наемна войска, гледан еднакво недоверчиво и от
подвластните си, и от Портата. Обективният ход на събитията
свалил Пазвантоглу от висотата му на враг номер едно за
султановия строй в Румелия.
325
Мотивът за погрома във Видин, който се отоварил върху
християнските духовници и българските първенци, може би бил
измислен, а може би и не. Фактът, че 1805 г. изобилствувала от
„измени** спрямо Пазвантоглу, от съвместни бойни прояви на
сърби и българи срещу турците, ни кара да вярваме:
Пазвантоглу ще да е разкрил реален заговор. Видинският
узурпатор бил длъжен да му се противопостави, за да опази
властта си попе над крепостта и над близките й подстъпи.
Допускаме, че той без охота предприел репресии, тъй като
последиците от това насилие били логични: след 16 януари 1806 г.
видинският отцепник се озовал в непримирима вражда с
населението на Северозападна България. Задълбочаващият се
разрив между него и българите бил фатален за интересите му.
ИЗМЕНЕНИЯ В СЬОТНОШЕНИЕТО
НА СИЛИТЕ В ТРАКИЯ
ПРЕЗ 1804—1805 г. АЯНСКИЯТ СЬЮЗ,
ГЛАВАТАРИТЕ И НАСЕЛЕНИЕТО
Докато могыцеството на видинския паша
увяхвало, авторитеты на Тръстениклиоглу растял. Това той
дължал не само на свои отделни сполучливи удари (убийствата
на Токатджикли и на Манаф Ибрахим). То имало по-широка,
принципна основа. След като през 1803 г. Селим III се опитал да
въведе в Румелия „низам-и джедид**, с което издал надеждите си
да надвие центробежните сили чрез „новата войска**, тия сили
влезли в сговор и се консолидирали в съюз: съюза на
румелийските аяни.
Точка единствена в „програмата** му било отрицанието срещу
„низам-и джедид**. Израстък върху почвата на разложението на
османски я централизъм, аянлъкът настоявал да се задържи по-
трайно именно състоянието на разложение, преди то неминуемо
да премине в нови отношения и съответствуващите им
институции. За аянлъка не бил изгоден „старият закон**, в чието
име се бунтувало еничарството например — старият закон не
предвиждал самовластии аяни. Тези аяни се бояли и от „низам-и
джедид**, като от реформена институция на централизма.
При растящата роля на аянския съюз в Румелия процъфтя-
вало и влиянието на най-едрия тукашен аян: Тръстениклиоглу.
326
Като арбитър във всички конфликта отвъд Балкана, той
безнаказан© разширявал подвластната си територия. Началото
на неговите откровено отцепнически действия трябва да отнесем
към 1802 г., когато Портата му наредила да изтегли своите
еялетлии от Влахия. Тръстениклиоглу не й се подчинил. Опитът
да бъде въведен „низам-и джедид" в Румелия през 1803 г. само
засилил мотив иге за неподчинение у Тръстениклиоглу. Ликви-
дирайки Токатджикли или Манаф Ибрахим, той бил движен не
от вярност към Портата. Това бил израз на растящото му
могыцество, което не успявал вече да уязви неговият съперник от
Видин. Дългата разпра с Йълъкоглу от Силистра също била
доказателство, че русенският аян не ще търпи из Североизточна
България неподчинен нему управник.
С една дума, до края на 1805 г. структурата на властта над
Северна България вече не допускала размирие в чистая му вид.
Все по-рядко — само по изключение — научаваме за кърджалий-
ски действия тук. Битките между отделни дружини всыцност
били част от борбата, която водели трайно установилите си в
Подунавието самовластници.
Портата уж се примирила с такава ситуация, оставяйки
времето да разреши противоречията отвъд Балкана. Затуй пък,
особено след Сръбското въстание, за нея добил нова острота
проблемът за реда из Тракия и Беломорието, тъй като тя
трябвало да придвижва често войски към Сърбия.
Тази неотложна за нея задача Портата обаче не можела да
осыцестви, защото Тракия била фактически непроходима за
правителствените часта. По този начин освен Пазвантоглу, и
кърджалийството в Тракия обективно подпомагало въстанието на
сърбите. (Факт, изтъкнат в литературата.)102 Пряка цел на
Портата след 1804 г. била да разкъса тази стихийна, но
обективно ползуваща националните движения връзка: само
умиротворяването на Тракия би позволило да бъдат дислоци-
рани войски из въетаналите области. Така властта решила да
използува враждата между аяните и едрите кърджалийски
главатари, за да си гарантара път на северозапад.
В края на 1804 г. дружините, водени от Кара Фейзи, се
намирали из Нишко. Столицата гъмжела от радостни слухове, че
там той бил обкръжен от нишкия комендант, който обещавал
скорошна победа103. За туй пък бейлербеят на Румелия — все
още Ибрахим Шкодренски, — усещайки, че властта му над
Северна Албания се разклаща поради неговото дълго отсъствие,
327
вместо да остане в София, се упътил към Шкодра. Така Кара
Фейзи, който никак не бил обкръжен, видял отново да се
откриват пред дружината му проходите към Тракия104.
Междувременно Портата била влязла в тайни преговори с
най-големите кърджалийски главатари, а именно: Кара Фейзи,
Дели Кадри и Кара Мустафа. Според фермана от януари 1805 г.
те били обещали да се смирят и покаят, ако на дружините им
бъдело разрешено да прекарат зимата из софийските села, като се
снабдяват тук. След туй обаче главатарите обявили, че из
Софийско нимало достатъчно провизии за бойците им, та
трябвало да преминат в Северна Тракия. Портата разрешила
това само на дружината на Диарбекирли Кара Мустафа (Бекирли
Кара Мустафа, Филибсли Кара Мустафа—единотбившитебю-
люкбашии на Пазвантоглу), който наистина се установил в
с. Джума, Пловдивско, откъдето предприемал акции из окол-
ността. Но софийските първенци на своя глава разрешили и на
останалите двамина главатари да преминат в Северна Тракия —
ферманът настоявал с налипните сили да бъдат върнати тия
кърджалии в Софийско.
Освен горного сыцият ферман изтъквал, че командуващите
лявото и дясното крило на Румелия многократно модели
Портата за крупни суми, с конто да заплатят своите еялетлии и
да ги отведат „по места". Пари те не получили, не получили и
разрешение да разпуснаг своите „местни войски", а все пак го
сторили — въпреки заплахите на властта, че ще разследва
описаните производи и ще търси отговорността за тях105. Но тъй
като тя не разполагала с боен ефектив извън еялетлиите,
наложило й се — след изтеглянето на Ибрахим паша от
Софийско — да установи там на зимен лагер Шахсувар Абди
паша с 1200 души „местна войска"106.
Впрочем положението в Софийско през зимата на 1804—
1805 г. било удивително: дислокацията на кърджалии из този
край станала ио разрешение на централната власт. Портата
безогледно се стремяла да отдалечи тия крупни размирни
съединения от Цариград, бидейки готова да способствува за
разорението на Софийско, Нишко, та и на Северна Тракия.
Едрите главатари само за кратко били удовлетворени от тъй
мъдрото решение на властта — те прекарали около София и Ниш
месеците от август до декември. Но още в началото на 1805 г.
многохилядните им дружини били пак в Тракия и пак създали
заплаха за източната й част заедно с Цариград.
328
Оттам нататък събитнята тръгнали сякаш из утъпкан път:
поредният поход към Цариград започнал на 1 февруари. Наред с
Кара Фейзи този път кърджалийски командуващ бил и Дели
Кадри. След 1800 г. той бил обещал да се смири в Бургаско, но не
разпуснал дружините си. Те продьлжили да буйствуват, опирайки
се на някой местни аяни и в борбата с други. Тяхна жертва станал
един от Гираите — братът на Чингиз. Срещу кърджалиите на
Дели Кадри междувременно опитали шанса си двамина паши, но
без успех107. А през февруари 1805 г. Дели Кадри вече дорасъл до
вторн по могыцество вожд на подвижната анархия.
Подплашена, властта се заела да прехвърли низами от
Скутари към плацдарма Дауд паша — кърджалиите вече били в
Чорлу, Силиврия и се намирали пред вратите на столицата. Уж
обкръжен, Дели Кадри се изтеглил към Пловдивско, за да се
съедини с Кара Фейзи, който все още не бил напуснал Северна
Тракия108.
За Портата било ясно, че набегът на Дели Кадри предвещава
ново голямо кърджалийско нахлуване. Ето защо тя взела бързи
мерки в три направления. Първо: през февруари още отдала на
Осман Пазвантоглу освен санджаците Видин и Никопол, конто
пряко управлявал, и еялета Адана109. Отцепникът, разбира се, не
смятал да напуска Видинската крепост, но новият му сан
означавал за него нови значителни приходи. Пазвантоглу го
приел, запитвайки — не без ирония — по какъв начин да
реализира събиранията си в Адана, където нямал свои органи110.
Накратко: Портата броила на врага си подкуп, за да си
гарантира неговия неутралитет в лредстоящия й сблъсък с най-
крупното кърджалийско съединение. За нея било достатъчно,
щото кърджалиите, когато се изтеглели подир похода си, да не
намерели сигурност отвъд Балкана. Така те щели да бъдат
принудени да останат върху територията на аянския съюз — в
Южна България.
Втората маневра, замислена от властта през онази тревожна
предпролет, се облагала върху Ибрахим Шкодренски — той
отново бил призовая с арнаутите си в Румелия111. Портата му
давала неограничени пълномощия, разчитайки на войсковия
контингент, който бейлербеят ще набере. Монотонните й дотога-
вашни инструкции до главнокомандуващите срещу анархията
били разнообразени: разбойниците, конто размирявали Румелия,
следвало да бъдат изкоренени със семето си. За тази цел
бейлербеят бил задължен да изгаря къщите и селата, известны
329
като гнезда на разбойници; да репресира ра бойнишките ятаци, а
също и ония лица, който разбойниците биха увлекли със себе си или
подложили на военно обучение. Иначе пашата трябвало да се
отнася добре с мирното население „без оглед на вяра и
народност**112.
Цитираните сведения за лишен път (но вече като крайно и
категорично обобщение на дългия опит в борбата срещу
размирието) доказват произхода и състава на кърджалийството:
властта сочела като кърджалии част от населението на Румелия.
Дори ония мирни жители, конто не участвували в размирието,
били заподозрени като възможен негов резерв. Портата обявила
война на румелийското производително население. Дотук нейните
инструкции изисквали да бъдат унищожавани самите дружини —
т. е. вече увлечените в анархията румелийци, — но не и техните
семейства, не и свързаното с тях уседнало население.
Въпросните инструкции от пролетта на 1805 г. показват, че по
него време Портата се решила на стъпка, от която се въздържала
досега: масови. безогледни репресии. Унищожаване на семето,
което раждало анархия. На днешен език: бял терор. Заповедта до
Ибрахим Шкодренски да се държи добре с жителите на Румелия
без оглед на вяра и народност звучи като подигравка — вески
такъв жител бил длъжен да доказва на наказателните орди, че не
е кърджалия, син, брат, внук или сестра на кърджалия или ятак,
или възможен кърджалийски рекрут. С една дума, властта
развързвала ръцете на Ибрахим Шкодренски и неговите арнаути
за пълен произвол, смятайки, че само терорът над Румелия би я
умиротворил.
За щастие на Румелия този чер замисъл се нуждаел от реална
сила, която да го въплъти. Нея Ибрахим Шкодренски едва ли
имал в бройката, необходима за масови репресии. Властта
предвиждала за изпълнението им десет хиляди бойци113. Дори
Ибрахим Шкодренски да би разполагал с тях, едва ли би ги извел
от Северна Албания, където трябвало да брани владенията си
срещу Ала Тепеделенли.
Тоест заповедта за масов терор над Румелия увиснала. Нас тя
интересува дотолкоз, доколкото разкрила решимостта на
централната власт да обяви тотална война на своята най-развита
провинция, да я изпепели и обезлюди.
Третата мярка, която Портата взела против новия кърджа-
лийски проход, визирала аяните. Еднотипни протоколи на
румелийските кадии (от тях разполагаме с три — на Русенския,
330
Силиврийския и Кешанския) установили, че след като по места
бил пристигнал ферманът съюзените аяни да подемат борба
против кърджалийството, съответният аян обявявал съгласието
си да участвува11*. Протоколите датират от 9 май 1805 г.
Следователно окръжният ферман бил издаден преди тази дата.
И така аянският съюз — този противодържавен по същество
сговор — сега бил утвърден от Портата. Нещо повече: централ-
ната власт разчитала нему срещу кърджалийството и в крайня
сметка против населението на Румелия. За своята малодушна
капитулация пред аянлъка тя имала оправдание: след 1803 г.
аяните действително смогвали да изтласкват от даден район
кърджалийските съединения.
През пролетта на 1805 г. предстояла решаваща схватка между
уседналата и подвижната анархия. Останалите елементи на този
конфликт — Портата, Пазвантоглу, Ибрахим Шкодренски —
вече били странични, нерешаващи.
Новият кърджалийски поход из Източна Тракия започнал
през юли — по жътва. Дели Кадри пожарял и грабел областта
между Бургас, Одрин и Родосто. За половин месец той достигнал
Галиполи, унищожавайки двайсетина села из района му.
Изпратеният срещу него одрински бостанджибашия не свършил
нищо, та родосчани платили значителен откуп на главатаря, за да
бъде пощадена поне жътвата им. По сыцото време Кара Фейзи
разорявал Пловдивско и Старозагорско, „откъдето извличал
снабдяване за бойците си. И това — казват — със съгласието на
румелийския бейлербей." На градското население на Източна
Тракия било наредено да се организира, за да опази поне
градовете тук, а селата били предоставени на участга си.
Донесенията на дипломатическите агенти по въпросните събития
са така лаконични, че издават цялото отегчение от толкоз
повтарящи се новини115. За кой ли път житницата на империята
горяла по жътва въпрекн всички маневри на Портата да
противопостави взаимно разноликите си врагове из Румелия? За
кой ли път войска и мирно население се оказвали безпомощни?
Положение, което властта трябвало да изтьрпи, докато
обогатилите си на нова сметка главатари решат, че са сити. Този
миг настъпил през септември — три месеца Дели Кадри и Кара
Фейзи вилнели безнаказано из Тракия.
Неправдоподобно намираме донесението на австрийския
интернунций от 10 септември 1805 г.: „На прочутите разбойни-
чески главатари Дели Кадри и Кара Фейзи, конто от две години
331
насам извършиха толкова обири и опустошения, като заплаш-
ваха дори столицата, неочаквано бе дадено опрощение. Първият
пак остава аян на Бургас, откъдето бяха го изгонили, а вторият
— в същото качество, в Пловдив. Странен признак на слабост от
страна на правителството, това го унизява в очите на поданиците
му и ще има за последица разложението, понеже никоя държава
не може да съществува без здрави връзки на покорство и
подчинение."116 Освен неправдоподобно сведението би ни
изглеждало и невярно, ако не го потвърждаваха два османски
източника. Оказва се, че преговорите между Портата и първия
главатар били осыцествени от кърсердаря на Пловдив Мустафа
ага и чокадаря Нуман. На 19 септември те известили
правителството, че след успеха на тия преговори Кара Фейзи се
отправил от Старозагорско към Пловдив — очевидно, за да
завземе уговореното аянство117. Ще рече, султанът бил готов да
утвърди в Пловдив най-прочутия между „разбойническите
главатари**. Споделяме негодуването на пруския агент, който
донася по този повод: „Главните началници на разбойниците в
Румелия свързаха мир с Портата, която като награда за непод-
чинението им ги надари с управление на същите области, където
извършваха безчинствата си.**118
Не от Портата обаче зависело през 1805 г. да подари някому
всевластие над дадена облает — това право били си спечелили
чрез многобройна борба местните сили в Румелия. На 27
септември същите онези Мустафа ага и Нуман поднесли на
властта друга вест: аянът на с. Хасанкьой, Пловдивско, не желаел
да допусне Кара Фейзи в аянлъка му, Пловдив, та двамата
размирници подели кървава разпра. Убеден, че Тракия едва ли
ще бъде удобна арена за по-нататъшната му кариера, главатарят
сам предложил на Портата да му отдаде в аянство Брезнишко и
Пиротско, за да бъдел по-далеч от враговете си. Той приемал да
очисти Тракия, ако бъдело изпълнено условието му, и обещавал
да издължава приходите от брезнишката мукатаа. Сякаш на
смях, посредниците в пазарлъка съобщавали, че както другите
аги (т. е. съюзените аяни) и Кара Фейзи вече бил „слуга на
държавата, без отпор**119.
По повод мирясването на двамата най-едри главатари из
Тракия налага се отново да изтькнем ролята на мирного
население след началото на века. Веднъж Дели Кадри и два пъти
Кара Фейзи били отхвьрлени като кандидат-аяни за дадена
облает. Ще рече, въпреки могыцеството им, което стышсало
332
дори Селим III, тия размирници били победими. Бургаската рая се
отървала за две години от неугодния й аян, а казанлъшката и
иловдивската така и докрай не допуснали да бъде управлявана от
страшилището на Тракия. При туй Кара Фейзи, който поне
всднъж годишно заплашвал столицата, в споменатите два случая
отстъпил без повече пазарлък — главатарят си давал сметка, че
срещу му стой сила, по-голяма от неговата. С нея се
съобразявали и той, и Портата. Така Кара Фейзи по неволя заел
аянството на Брезник и Пирот — краища, слабо доходоносни в
сравнение с Казанлъшко или Пловдивско.
В решението на Портата да „легализира" двамата най-тежки
кърджалийски вождове прозирал още един важен факт: заплете-
ните маневри, конто тя извършила, не били я извели доникъде.
Нито Ибрахим Шкодренски, нито Осман Пазвантоглу, нито
масовият терор й помогнали, що се отнася до кърджалийството.
То продължило да печели и можело да бъде ограничено само по
волята на главатарите му. Тях Портата трябвало да подкупи,
като ги превърне в уседнали насилници-аяни. Заплаха — съвсем
не по-малка за централизма. Но аяните поне били заинтересо-
вани в стихване на анархията. На тая им заинтересованост се
уповавала Портата.
И все пак: защо най-могыците главатари приели аянства,
когато кърджалийските им успехи все още били безспорни?
Отговорът е: защото съзнавали, че кърджалийството няма
перспектива. За две десетилетия живот то било доказало, че не
може да съществува самб по себе си, ами е вплетено в низ
конкретно исторически явления. Основните от тях били аянлъкът
и еялетлиите. Друго такова явление били борбите за отцепване.
Трето — активизирането на раята в обстановката на отслабена
централна и засилваща се местна власт. Но едно по едно тези
явления прераствали в сили, огричащи кърджалийството.
Аянлъкът вече се домогнал да бъде признат като институция,
която децентрализирала властта. Той сега не се нуждаел от
кърджалийството, с което твърде скоро щял да се разправи.
Пазвантоглу, миниран от националните движения и блокиран
от външните сили, сам се свил" във Видинската крепост.
Кърджалийските главатари вече не разчитали нему.
Изменения били настъпили и в корелацията „производител-
но население — кърджалии". Мирните производители, конто
били увлечени в кърджалийството, вече навикнали да живеят на
свой крак. Ония пък, конто кърджалийството било ограбило и
333
терзало, също се научили да разчитат на себе си за своята
отбрана. Селяни или граждани през първите години на века
представлявали отделна бойна сила.
Ще рече, събитието, накарало да недоумяват наблюдатели и
коментатори — „смиряването** на Кара Фейзи и Дели Кадри, —
всъщност било досущ обяснимо: едрите главатари предусещали,
че тяхното време отминава, че в Румелия назрявали процеси,
конто вещаели близкия край на феодалната анархия. Тези
главатари улучили часа, когато още не всичко било загубено за
тях — когато враждебните на кърджалийството тенденции не
били дозрели до единение, ами същесгвувало относително
равновесие между тях и него. Те използували момента, за да
получат срещу кървавата си слава по един аянлък — замяна,
която по-рано всякак биха отказали.
ОБРАТ ВЪВ ВЗАИМООТНОШЕНИЯТА
МЕЖДУ ПОРТАТА
И ТРЪСТЕНИКЛИОГЛУ
Преди края на 1805 г. Портата имала и
други соображения да тьрси компромис с едрите главатари:
външнополитически. Победите на Бонапарт над Коалицията
вещаели значителни промени в картата на Европа. Не само
традиционната близост между Портата и Франция — интервенте
на Турция я карали да се преориентира. Покровителството над
християните в империята, което русите били наложили с Яшкия
мирен договор от 1792 г., съюзът на Турция с Русия, предизвикан
от френската експанзия в Средиземноморието120 — това били
изрази на соотношение, вече коренно изменено след Аустерлиц.
Руската протекция над Дунавските княжества одързостявала
въстаналите сърби. Ако османският владетел би искал да се
включи в концерта по прекрояване на Европа, ако би искал да
възкреси външния престиж на държавата си, силно помръкнал
през цялото последно столетие, ако би държал да отмени
могыцото покровителство на Русия над поробените народи, той
бил длъжен да се намеси активно.
Повод за такава намеса му предложил сам Бонапарт. Една
турско-руска война била в интереса на френската експанзия: така
противниците на Франция щели да бъдат заставени да поделят
334
силите си на два фронта. В изпълнение на тия си планове
френското правителство упражняло натиск върху Портата още
през 1805 г., а през 1806 г. делегирало в Цариград и генерал
Себастиани, фаворит на императора. Раздвоен между събла-
зънта за едно турско-френско разбирателство (Франция умишле-
но държела да не се обвързва с Портата чрез военен договор) и
опасенията пред руско нахлуване на Балканите, Селим III се
колебаел. Впрочем през 1805—1806 г. Цариград бил арена на
интензивна дипломатически борба — европейските сили си
оспорвали влиянието над Турция, разглеждайки подялбата й
като неминуема при настъпващото прекрояване на Европа121.
Към края на 1805 г. Портата се стремяла към скромна цел във
вътрешните си работи: да осигури що-годе спокойствието покрай
военните пътища на запад и север.
Чрез сговора си с Дели Кадри и Кара Фейзи Портата
донякъде гарантирала проходимостта на пътя Белград —
Цариград и се опитвала да концентрира войски в София. Затуй
пък съвсем извън контрола й в началото на 1806 г. се оказал
северният път — повече от всякога Тръстениклиоглу задавал
грижи на властта. Обстоятелството, че неговият съперник по
обективни причини ограничил активността си и бързо губел
своите бойни резерви, превърнало Тръстениклиоглу в първата
сила отвъд Балкана. Русенският аян съзнавал, че бил единстве-
ната вътрешна сила, която противостояла на Пазвантоглу, затуй
поставил на своята лоялност цена, по-висока от онази, която му
давал султанът. Както видяхме, Тръстениклиоглу бил произведен
„мирахор-и еввел“ — главен имперски конюх, титла почетна, но
нищо неозначаваща в системата на властта. През 1800 г., когато с
русенските еялетлии изтласкал за поредей път войската на
Пазвантоглу от Никопол, Тръстениклиоглу бодро поискал
везирски сан. Една мъглява резолюция на Селим III по този
въпрос означивала практически отказ122. Впрочем Тръстеникли-
оглу трябвало да разбере, че Портата не ще допусне съперникът
на Пазвантоглу да я изнудва по досущ същия начин. С други
думи — че аянът на Русе нямало да получи сан, по-висок от вече
получения.
Навярно още оттогаз Тръстениклиоглу се заел да търси други
пътища за своего израстване. Подир амнистията на Пазвантоглу
през 1802 г. русенският аян открито изменил поведение спрямо
централната власт. Той отказал да опразни владенията си отвъд
Дунава; изстъпил против опита да бъде въведен „низам-и
335
джедид“ в Румелия; присьединил се към съюза на румелийските
аяни и въпреки всички правителствени забрани се запретная да
ликвидира последний неугоден нему аянлък в Североизточна
България — Силистра. Това били вече явни нарушения на
лоялитета, който той уж спазвал до нея година по отношение на
Портата.
Изцяло в стила на средновековните нрави османската власт
бързо се заела да обсъжда средства, чрез конто да се отърве от
този си нов могыц враг. Тайният доклад на Галиб ефенди от
1802 г. е живописно свидетелство за използуваните в Османската
империя средства и метода във вътрешната й политика:
„При пристигането ми в Русе ме заведоха на гости в къщата
на споменатия Челебизаде Мехмед Али бей. Забелязах, че
споменатият вътрешно е несъгласен и се противопоставя на
Тръстениклиоглу, но външно е принуден да се съгласява с него.
Като разбрах това, зададох му няколко въпроса относно
Тръстениклиоглу и той се разкри: „При преминаването си от тази
страна негово превъзходателство валията на Силистра Мехмед
паша нямаше да се срещне с Тръстениклиоглу. По-късно беше
подтикнат и в края на краищата те се срещнаха... Нещата се
развили така: След посещението си споменатият Мехмед паша
ми каза — „Колкото и да се старах да премахна спора между
Тръстениклиоглу и Йълъкоглу, беше невъзможно да се удовлет-
ворят едновременно желанията и на двете страни...“
Скритите действия са следните: това положение може да се
оправи по два начина. Ако не се използува някоя от двете
възможности, тези казн (Североизточна България, б. а.) все
повече ще се разоряват и беднотата ще бъде смазана, от което ще
произлязат други големи грижи за височайшата държава.
Едната от възможностите е чрез издаване на ираде да се
накара Йълъкоглу да излезе от Силистра, като по този повод се
подкрепи Тръстениклиоглу. Другата е също да се издаде ираде,
но относно Тръстениклиоглу. Много лесно би било, ако сега се
издаде ираде за него, тъй като Мехмед паша, бидейки на
действителна служба, тайно ще уведомява мен и другите
заинтересовани. Намерението на Тръстениклиоглу е подир един
месец да отиде в Русе и да се установи за известно време в къщата
си, без да пътува никъде. По такъв начин войската му,
разположена из тези места и в Търновско, няма да бъде около
него и само в къщата му ще се намират някакви си 30—40 човека.
Тогава Мехмед паша, който засега е в Никопол, ще се вдигне със
336
слуха, че отива да изгони Йълъкоглу от Силистра, а внезапно ще
дойде в Русе откъм реката. Ние, бидейки във връзка с него, през
нощта ще превземем града, ще се отправим веднага към къщата
на Тръстениклиоглу, ще го убием и ще вземем имуществото му.
Населението на Русе ще се обърне на моя страна. В Разград и
Шумен също имам свои хора и помощта им лесно ще се уреди.
Ако Чаушзаде (бивпшят аян на Шумен, б. а.) не беше умрял, с
него също имахме споразумение. В случай на нужда, ако бихте ми
изпратили войска, щяхме да се съединим. И сега дори това е
възможно. Без ираде от височайшата държава обаче аз не се
осмелявам, пък и другите няма да се съгласят. При положение, че
действуваме по този начин, а Тръстениклията не загине и му се
удаде възможност да избяга, като няма повече имот и пари,
какво ще направи? Щом ръцете му се махнат оттук, той няма да
може да върши глупости. Поради враждата си с Пазвантоглу там
не може да отиде. Най-много да избяга при даалиите. Халил
паша, като се присъедини към даалиите, подсили ли ги? Каквото
и да е, даалиите са си все същите, а и той да стане като тях, нищо
не може да постигне. Ако на Мехмед паша се възложи дадейст-
вува така, той много ще се постарае. Влашкият войвода най-
искрено се е обърнал към височайшата държава и ще пише в
столицата. Все пак издаването на ираде зависи и от нашите
господа. Ако се действува по друг начин, кавгата няма да
приключи и околността ще бъде разорена.
Втората възможност е по за предпочитане, защото, ако не
сега, то при всички случаи след 5—6 месеца височайшата държава
ще бъде принудена да издаде споменатото ираде. Дотогава обаче
той (Тръстениклиоглу, б. а.) ще се засили, както трябва, и тъй
като целите и намеренията му са порочни, ще докара на
височайшата държава повече ядове и от Пазвантоглу. Дотогава
от казите на областта няма да остане нито една силна.“
След като той (Челебизаде Мехмед Али бей, б. а.) каза
толкова много неща, аз му отговорих: „Щом твърдите, че било
толкова лесно, защо са и ужни действията на Мехмед паша? Между
другого, когато Мехмед паша, едва отишъл в Никопол, се вдигне и
се отправи насам, колкото и да сочи той като повод изтласкването
на Йълъкоглу,Тръстениклията също ще се уплати. След което
според вашите думи населението на Русе ще се съюзи с вас, а
Тръстениклиоглу нимало да намери повече войска, необходима ли
ви е помощ отвън? Освен това, ако стане възможно бягството му,
по всяка вероятност той ще предизвика по-късно нови грижи.“
22 Кърджалийско време
337
Споменатият отговори: „Ако знаек, че делото не ще успее, не
бих говорил така. Защото мисля, че това е опасно за мен и той
(Тръстениклиоглу, б. а.) веднага ще ме унищожи. Заинтересован
съм от съдействието на Мехмед паша, защото, разбира се, е
везир. Той ще ме подкрепи и ако случайно попадна в нужда,
бързо ще ми помогне. Настоявам да се действува така, защото
след 5—6 месеца вече ще бъде абсолютно необходимо, но тогава
ще е трудно и няма да може да се извърши успешно. Ако сега не
му (на Тръстениклиоглу, б. а.) позволят на избяга, надявам се, че
умъртвяването му ще е лесно. Ако не бъде убит, тогава той няма
друг изход — ще стане, както казах преди малко, но без пари
какво ще извърши? По-голяма част от войската, която използува
сега, ще се пръсне човек по човек.
(Тръстениклиоглу, б. а.) няма друго освен Мустафа Байра-
ктар, а привържениците му из разните казн също са отвратени от
него. Ние с Мехмед паша обсъдихме пречките... Тръстениклиоглу
може пак да бъде изпратен в свитата на Муса паша, както по-
рано — при неговите действия срещу Видин. Ще събере близките
си аяни и ще отиде в свитата. Аз също ще отида с него и когато
стигнем Никопол, там също може да бъде унищожен.“
На това аз отговорих: „Съмнявам се, че той ще бъде
унищожен, ако пристигне в Никопол заедно с приближените си
аяни и собствената си войска. “ Споменатият каза, че в настоящия
момент неговото унищожаване е възможно навсякъде, и приведе
много доказателства за леснината (на извършването му)... Той
прекрати разговора с думите, че няма друг начин за действие."121
Горният некратък откъс бе приведен, защото ни разкрива не
само методате на османската власт спрямо аянлъка: предумиш-
леното убийство, организирано от опозиционни на дадения аян
местни сили. Тайного донесение на Галиб ефенди свидетелствува
и доколко централната власт нямала други опорни точки да си
възвърне поне отчасти върховенството над своите европейски
провинции извън съюзяването си именно с опозиционните на
даден аян местни сили. Нещо повече: въпреки несъмненото си
желание да вида мъртъв един Тръстениклиоглу например тя се
въздържала да издаде официален документ за ликвидирането му,
колебаела се, изчаквала, съмнявала се в успеха на такова
начинание.
Така дори до 1805 г. Портата не обявила Тръстениклиоглу
извън закона, както през 1797 г. набързо постьпила с
Пазвантоглу. Опитът й в тягостната и безнадеждна за нея борба
338
против видинския отцепник я научил на реализъм — въпреки
всички открити безобразия на Тръстениклиоглу властта се
правела на сляпа и глуха. Така например, когато през 1805 г.
Тракия била разорена от последния голям кърджалийски поход,
столицата трябвало да разчита за снабдяването си на Северо-
източна България и Добруджа. Там бил изпратен нарочен
емисар, комуто Тръстениклиоглу обаче „забранил да изкупува
храни"12<.
Мотиви за дързост Тръстениклиоглу имал достатьчно: той
бил ликвидирал Манаф Ибрахим и избил или отправил „по
домовете им" ония кърджалии, конто години наред грабили
Влахия. Той бил изолирал от поддръжката на Пазвантоглу своя
траен враг — аяна на Силистра. Понеже не Портата, ами тия
съперници били притискали от две страни Тръстениклиоглу, при
измененото съотношение на силите в Северна България той
можел да овладев и Добруджа, започвайки нова война преди
всичко срещу Силистра, чиято облает нападнал с многочислени
дружини и артилерия. Тръстениклиоглу призовал всички подчи-
нени нему аяни да го подпомогнат. Обединените им сили съвсем
разеипали този край125.
Тръстениклиоглу преди всичко се наложил над ония райони
по черноморский бряг, конто все още не били признали
върховенството му — Варна, Каварна и Балчик. След това — все
преди края на 1805 г. — той заел Делиорман и Добричко. Аянът
на Мангалия бил едничкият, който се опрял на Тръстениклиоглу,
но бил подмамен от него и убит. За съпротивата си срещу
всемогыция аян на Русе били наказани и селищата около Балчик,
конто той опожарил.
Накратко през 1805 г. мястото на Пазвантоглу—в качеството
му на враг номер едно за Портата отвъд Балкана — сполучливо
заел Тръстениклиоглу. Характерно е, че той упорствувал в своя
метод на самовластие, който коренно се различавал от методите
на Пазвантоглу: последователно назначавал аяни на центровете и
районите из владяната от него територия, изграждал и
поддържал със сила аянската йерархия, на чийто връх стоял.
Така, когато разширил владенията си, Тръстениклиоглу
поставил за аян на Добричко Пехливан ага, а на Нови пазар —
Гяур Имам (ще рече, и Гяур Имам, който бил действувал години
наред с кърджалиите си като бюлюкбашия на Пазвантоглу, сега
преминал към Тръстениклиоглу и станал аян). Над казата Умур
Факъх Тръстениклиоглу наложил за аян Хюсеин ага, а на казата
Топчи — Узун ага. Всички тия — дребни аяни126.
339
Възползувайки се от изтеглянето на Кара Фейзи към Брезник
и на Дели Кадри към Бургас, дружините на русенския аян
преминали Балкана, заели Стара и Нова Загора и се насолили
към Ямбол. След като овладели и този град, те — вече предвож-
дани от Мустафа Байрактар — поели към Анхиало и Бургас.
Дружините на Тръстениклиоглу продължавали да воюват и в
друга посока — към Мачин и Браила, поставена от тях под
обсада през есента на 1805 г. и удържана с усилие от
правителствените войски127.
Подобно на хидра, анархията въэстановявала ония свои
части, конто били отрязани или огпаднали от нея. Докато
Портата се поздравявала с усядането на най-опасните главатари,
докато купувала неутралитета на Пазвантоглу с нов пашалък,
заплахата от Тръстениклиоглу нависнала и над Тракия. През
октомври 1805 г. русенският аян не само завладял значителна
част от нея (от Нова Загора до Анхиало), но и придобил тук
съюзници — някой местни аяни. В негово подчинение се
поставили небезизвестният Одаджиоглу Сейфулла, аян на Айтос
(започнал кариерата си като главатар на разбунтувани селяни из
Източния Балкан), и Мехмед Хасеки. Те надделели над други
местни аяни, конто не желаели за сюзерен Тръстениклиоглу. В
пълна паника властта отправила към Одрин Юсуф паша, който
— за да избегне сблъскване с аяните — повел преговори. Те
имали за цел да ограничат всевластието на русенския аян отвъд
Балкана. Но нещата де факто останали още цяла година такива,
каквито били през есента на 1805 г. — променяла ги е едва
смъртта на Тръстениклиоглу128.
От интерес е известието, че Ибрахим Шкодренски решил да
попречи на по-нататыпното напредване на Тръстениклиоглу,
свиквайки нарочно „тайно съвещание**129. То не би могло да бъде
съставено освен също от аяни. (Нали, ако бе думата за
правителствени органи, властта нямаше да прибегне до тайни
съвещания, а просто — да нареди.) Вероятно Ибрахим паша се
надавал да внесе разкол между румелийските аяни, смятайки, че
те биха се почувствували уязвени от прекаленото издигане на
одного измежду тях. Както говорят последвалите събития —
именно разпростирането на властта на Тръстениклиоглу южно
от Балкана, — нито тамошните аяни се възпротивили на тия му
действия, нито той се вслушал в предупрежденията, отправени му
от въпросното съвещание.
340
Ибрахим паша, все още бейлербей на Румелия, докладвал на
Селим III за съвещанието, а върху доклада му султанът поставил
следната резолюция:
„Мой везире! Добре, но зимата наближи, а румелийският
валия (самият Ибрахим Шкодренски, б. а.) не се е помръднал.
Част от даалиите са под Истанбул. Положението на Белград и
Видин е известно. Да би останало на мене — не е време за тази
работа (съвещанието, б. а.). Да видя как румелийският валия ще
си възвърне Пловдив и София! И да би имало открит бунт, пак не
е време за това съвещание. Такова нещо ще стане с времето.
Иначе — методът на Тръстениклиоглу е известен и утвърден."130
Отношението на султана към събитнята в Румелия, изразено в
тази красноречива резолюция, би ни удивило, ако не познавахме
конкретно историческият му фон. Явно е, че Селим III се
уповавал единствено на „времето". Във всичко останало султанът
се задоволявал неутрално да констатира: „известно е“. Пасивно
да инструктира: „не му е време". Дори ако би имало открит бунт
при това.
В края на 1805 г. Портата се стремяла към тясно определена
цел: да си възвърне Пловдив и София. И разчитала на
външнополитическите събития (още не била изречена думата
„война") за своята вътрешна консолидация.
ГОЛЯМАТА КОАЛИЦИЯ
В РУМЕЛИЯ СРЕЩУ НИЗАМА.
„ОДРИНСКИТЕ СЪБИТИЯ"
В началото на 1806 г. Ибрахим Шкодрен-
ски (назначен вече и е командуващ иа „обсервационните войски")
бил заел София. Те естествено, се разбунтували още преди да
стигнат назначението си. Техните безчинства, комбинирани с тези
на кърджалиите, конто си владеели Източна Тракия въпреки
усядането на двамипата им главки вождове, правели военния път
съвсем несигурен131.
Впрочем през 1806 г. Кара Фейзи наистина бил изтеглил към
Западна България част от хората си. Сведенията за него след тази
дата са изцяло легендарни, те най-общо описват заника на
„смирения" гл аватар132. Според едно по-конкретно сведение през
1806 г. Кара Фейзи заел брезнишкото аянство, а син му — Али
бей — знеполското. Насилията и на двамината над този край
341
били безбройни и жестоки — стигнало се дотам, че Кара Фейзи
забранил да се служи в черквите (заповед, която по-нататък
отменил, тъй като син му получил изцеление в манастира
„Архангел1*). Пак по местни предания през 1832 г. у Кара Фейзи
заговорили старите навици, та нападнал София на връх
Великден, разграбил чаршиите й и ги опожарил133.
Една приписка от Гинския манастир пък указва, че през 1843 г.
Кара Фейзи все още бил запазил всевластието си над Брезнишко
— тогава той дал разрешение на игумена (поп Игнат) по някои
манастирски дела134.
Нека само припомним, че Кара Фейзи бил вече изтъкнат
главатар по време на първата амнистия на размирниците през
1793—1795 г. Следователно, ако вярваме на местните предания
(но и приписки), той бил сподобен не само с бойно щастие, ами и
с дълголетие. Подвизите на превърналия се в аян кърджалия ще
да са преувеличени — малко вероятно е София да била
разграбена и опожарена от него през 1832 г., такова събитие би
било отбелязано по-достоверно, нежели в устни предания.
Тъй или иначе след края на 1806 г. нямаме документални
данни за нападения на големия главатар над Тракия, по която
причина се сбогуваме с него тук. Затуй пък Дели Кадри —
вторият по величина кърджалийски предводител в Южна
България — тепърва щял да тревожи Портата. Неговите
дружини си вилнели из Източна Тракия до май 1806 г., когато
той получил нова амнистия за извършеното от него между
септември и май. Портата била принудена да прнбави към
званието му на бургаски аян и придворна титла — Дели Кадри
бил произведен капуджибашия, та получил 150 хиляди гроша, за
да... заплати „войската си“135.
Срамните отстьпки пред един прочут кърджалия Портата
извършила в израз на непрестанно намаляващите си амбиции —
сега тя се стремяла вече не да си осигури пътя до Белград, не вече
дори до София, ами „между Одрин и столицата**136. В
изпълнение на този си план-минимум тя выложила пълномощия
против анархията в Източна Тракия на друг свой враг: Сирозли
Исмаил ага.
Вече знаем, че въпросният едър аян необезпокоявано владеел
част от Беломорието с центьр Сяр от самого начало на
размириците. През 1803—1804 г. Ибрахим Шкодренски бил
задължен да го разгроми заради участието му в аянския съюз
против „низам-и джедид**. Но Сирозли не бил разгромен.
342
Обратного: през март 1806 г. той пристигнал с 10—12-хилядна
войска в Родосто, „за да възстанови реда“ между Одрин и
Цариград. Там бил произведен също капуджибашия и получил
заповед за действия против Дели Кадри. В изпълнение на тази
заповед Исмаил Сирозли трябвало да накара населението на
Източна и Северна Тракия да се укрие в охраняваните и укрепени
। радове, да превози там подвижного си имущество и да се брани.
Серският аян получил пълномощия да наказва всеки заподозрив
като симпатизант или помощник на кърджалиите — дори ако
такъв един само би се явил със застъпничество за някого от
тях137.
Отделен ферман до кадиите на Одрин, Пловдив и София
пряко заповядвал на населението да се концентрира в тия градове
и да се приготви за самоотбрана, тъй като било възможно — ако
Сирозли притиснел Дели Кадри в Източна Тракия — последният
да се изтегли на северозапад138.
Исмаил Серски обаче не припирал да влезе в двубой с
кърджалиите в Тракия. Той предпочел да призове в Родосто
главатаря им Дели Кадри, който обаче — подоэиращ, че не го
чака добро — се затворил и укрепил в Бургас. Едва когато
получил споменатата вече нова амнистия, придворен сан и сто и
петдесет хиляди гроша, Дели Кадри се огпуснал. Но вместо да
позе гл и със своите еялетлии срещу разбунтуваните села (така
гласила абсурдната заповед до него), сега той се озовал в
Родосто, съюзен с Исмаил Сирозли. Портата отново наредила на
двамината могъщи размирници да потеглят към Белградский
пашалък и усмирят въстанието там138. Явно е, че те и не
помисляли да се подчинят, тъй като до края на бурната 1806 г. се
намирали все из Източна Тракия.
Освен тези събития пролетта на 1806 г. била отбелязана от
нови военни мерки. През целия април от Анадола продължавали
да преминават войски. Низамите били изведени из казармите си
в Скутари и Левенд чифлик, за да потеглят към Румелия. Те
трябвало да бъдат последвани от Кадь паша, който щял да
превсде през Цариград 10—12 000 анадолски низами. Австрий-
ският интернунций донася: „Никой не знае върху кого ще се
разрази бурята. И — дали това е насочено срещу разбунтуваните
сърби. Но тъй като тия приготовления изглеждат прекалено
големи за такава цел, те възбуждат обща тревога и загриженост.
Възможно е да сыцествува и намерен него да бъде насила
прокаран във всички европейски области така омразният „низам-
343
и джедид"1*0. Тези приготовления си оставили необясними до
края на май1*1.
Всыцност Селим III отново — с наистина самоубийско
упорство — бил замислил да натрапи „новия ред“ на Румелия.
Негово и на Малкия диван убеждение било, че само реформира-
ната войска ще надцелее над анархията и ще бъде равностоен
противник на руската или австрийската армия. Султанът бил
изчакал да се сдобие с достатъчен брой низами, за да извърши
широка офанзива против кърджалийските дружини.
Още през 1805 г. той опитал да наложи рекрут върху градове и
села из Анадола, а също и между еничарите. Недоволството,
което изявили най-вече последните, принудило Портата да
отслаби рекрута. Въпреки това султанът наредил на иемного-
числените анадолски низами, командувани от Кад! паша, да се
прехвърлят в Румелия. Към тях били присъединени еялетлиите на
Чапаноглу и Караосманоглу. Тия петнайсет хиляди бойци през
юни следвало да се обединят в Одрин с набраните от Румелия
четирийсет и пет хиляди, за да започнат модерното си военно
обучение из одринската равнина. Успоредно с това заговорило се
за премахване на еничарския корпус1*2.
Много скоро обаче Селим III щял да претърпи не само
разочарования, но и окончателен крах на своите реформени
проекта — концентрипапето на огромни човешки маси между
Одрин и Цариград по начало било опасно за властта. То довело
така наречените „одрински събития" от 1806 г. — един от
върховете на анархията в Румелия.
Портата не знаела, че еничарите били се обърнали с призив за
съвместен отпор срещу низама към еничарството от всички руме-
лийски крепости, а също и към „кърджалиите от Родопите"1*3.
Свирепият бунт започнал през юли в столицата, където
еничарите се раздвижили при вестта за рекрут на низами из
редовете им. Султанът бързо отстъпил, отлагайки този набор в
Цариград, и като разчитал, че бързите резултати от новото
обучение в Одрин сами по себе си ще убедят и столицата.
Кадь паша пристигнал в Одрин на 3 юли. Наближаването на
немногобройните низамски части, конто водел от Анадола,
предизвикало метеж веред концентрираните в Одрин румелийци
Естествено последните били еялетлии, набрани из близките до
Одрин райони (45 000 били много далеч от реалния им брой).
Сигнал за бунта на тази отчаяна маса, вряла в анархията две
десетилетия, дал одринският еничарски гарнизон — уведомен от
344
цариградските оджаклии за обидните проекта на султана.
Одринските еничари накарали местните власти да се закълнат
над корана, че задружно и до последен дьх ще се борят срещу
„низам-и джедид". Те обявили „новите данъци" за несъществу-
ващи. Бунтовниците овладели крепостта с артилерията й, която
изнесли извън града и разставили покрай ггьтя към Цариград,
откъдето очаквали Кадь паша. На техник призив към Одрин се
сличало население от целия край.
С началото на „одринските събития" се раздвижили и
румелийските аяни, кръвни противници на низама. „От Родосто
до Дунава" те стояли нащрек, под оръжие, „готови да отидат до
крайности, но не и да се подчинят на низам-и джедид. По тяхна
заповед, всички укрепени чрез ровове и шарамполи населени
места в Румелия, както и в България, са се поставили в
положение на отбрана в случай на нападение и така ще отнемат
на Кадъ паша желанието за по-нататъшно напредване на
войските му, като не смятаме мъчнотиите по набавянето на
припаси за хората и конете, на превозни средства и пр. Същото
настроение владее и веред остапалото население на България."1*4
Султан Селим III бил принуден да се съобрази с този така
дълбоко окопан, як и единен фронт — Кадь паша получил
заповед да отстъпи до Чорлу. И тук наблюдаваме в чист вид едно
явление, което години наред характеризирало поляризацията в
анархията: в конфликт били отново Румелия като цяло и
Цариград. Отново разнопосочните сили на децентрализацията
единно се опълчвали срещу централизма въпреки своята
въ грешна противоречивост.
Повече от сигурно било, че ни една от двете страни не ще
отстъпи. Аяни или кърджалийски главатари, еничари или
въетанало население защищавали кръвните си интереси. Властта
на османците, крепена със столетия върху подробно изграден и
безогледно поддържан централизъм, не можела да съществува
без него. От 1806, та до 1808 г. нанизаните по оста „централизъм
— децентрализация" разнообразии конфликта сякаш се уедрили
до един основен и прерасли във война, която се разигравала по
предпочитание върху равного поле между Одрин и столицата.
Тази война била обявена чрез „одринските събития". Боен
лозунг на едната войска бил „за низама", а на другата — „против
низама". За срок от две години нещата станали отчетливо
диаметрални.
Преди края на юли, каза се, Кадь паша получил заповед да се
оттегли към Чорлу — това били подстьпите към Цариград. В
345
началото на август при първия елементарен претекст се раз-
бунтували собствените му низами и преминали към одринските
въстаници. Разбит, лишен от бойци, Кади паша хвърлил във
въздуха погребите на Чорлу и бегом се озовал в Силиврия.
Въпреки мрачните си предчувствия командуващият низамите
не бил наказан, ами повишен в чин бейлербей на Анадола.
Селим III наредил останалите в столицата „нови войски" (едва
2—3000 човека) да се присъединят към досущ оределите бойци на
Кади паша.
Странно е, но предстоял нов поход против Румелия. Преди
него обаче властта взела мерки, конто доказват, че Селим III бил
съвсем наясно по причината на своите отчайващи реформени
несполуки.
. Вече узнахме, че през пролетта на 1806 г. Исмаил Сирозли най-
внезапно се оказал удостоен с височайше доверие без оглед на
непримиримостта му спрямо „низам-и джедид". Чрез унизителни
за Портата почести Дели Кадри бил привлечен като съюзник на
серския аян, та двамата обединили еялетлиите и кърджалиите си
в Одрин през май. Понеже източниците премълчават истината за
по-нататыпното поведение на тия аянски войски (заповедта да
потеглят срещу Белград те не изпълнили), трябва да допуснем, че
са се оказали пряко замесени в „одринските събития" през
лятото. Това било напълно естествено, понеже и Дели Кадри, и
Исмаил Сирозли се славели като убедени противници на низама,
а дружините им не били никаква войска, ами изпечени харамии —
при подобии „събития" те се намирали в стихията си.
Още преди бурния конфликт из Одринско, Исмаил Сирозли
обявил акция, която заслужава голямо внимание: той пристъпил
към разоръжаване на „мирното" население. Със своите еялетлии
аянът се насочил право към Родосто, където „събрал всичкото
оръжие от арменското и гръцкото население на тоя град". Това
било част от обширния план на серския аян143. Това е
потвърдено и от Джевдет — той обрисува Исмаил Сирозли като
човек деен, който решил да обезвреди еничарския гарнизон в
Родосто, но преди туй иззел оръжието от родоските жители.
Планы му бил именно да обезоръжи цялото население на
Румелия, за да не повторено то примера на въстаналите сърби146.
Тази мярка е първият предвестник за поврат в корелацията
„централна власт — население" след разгара на анархията.
Докато — както забелязахме в началото на изложението —
властта тръгнала от традиционната забрана на оръжие, за да
346
премине към частично разрешение за конкретни райони, за да
достигав до всеобщи призиви към цялото население „без оглед на
вяра и народност“ да се въорьжава и воюва против размирни-
ците, към призиви туй население да строи укрепления и ги
отбранява, през март 1806 г. тя поела обратния път: започнала да
обезорьжава румелийците.
Не само повод, но и причина за този поврат ще да било
Сръбското въстание и масовото присъединяване на българи към
него. Въоръжено и набрало опит в множество сражения,
населението на поробените Балкани сега насочвало своего
оръжие срещу изконния си враг: османската власт. Но и Портата
вече се уверила, че анархията няма как да стихне, докато всеки
мъж из Румелия — наистина без оглед на вяра и народност, а
също и на социална принадлежност — бил въоръжен.
Нека подчертаемсилно,чеоперативнитепланове за разоръжа-
ване на Румелия били реализирани спънато; за да отнемеш
някому оръжието, преди всичко трябва да го заловиш. Но
обстоятелството, че онова население, което не участвувало в
размирието, ами оставало по села и градове в самоотбрана, вече
било лишено от законно право да употребява въоръжена сила —
това обстоятелство бележи прелом в анархията. Естествено
органите или съюзниците на централната власт по места имали
думата в твърде малко селища — дори предимно нямали; всеки
аян, принадлежат към аянския съюз в Румелия, не изпълнявал
централните разпореждания. Неслучайно Исмаил Серски успял
да разоръжи само родосчани, а одринчани например си останали
под оръжие и сразили низамите на Кадъ паша. У част него на
население от цялата облает (т. е. Румелия) в „одринските
събития" е още едно доказателство, че акцията на Сирозли
Исмаил се осыцествила досущ частично — Родосто представля-
вало изключение, що се отнася до разоръжаването.
И все пак пролетта на 1806 г. отбелязала въпросния поврат:
централната власт занапред кампанийно щяла да извършва
такива акции, дано превърнела разоръжаването от частично във
всеобщо. Нека запомним тази точка, защото тя е възлова в
периодизацията на анархията.
Втората принципна операция, която Портата предприела
между двата похода на Кадъ паша против Румелия, била
насочена срещу първия веред румелийските аяни, сюзерена на
голям брой по-дребни узурпатори из Източна България отвъд, а
вече и отсам Балкана: Тръстениклиоглу.
347
Русенският аян наскоро бил превзел и крепостта на по-рано
сияния силистренски аян — Йълъкоглу. Изоставен от привърже-
ниците си, Йълъкоглу побитная и се затворил в Браила. Сега
аянът на Русе изстъпвал като безспорен водач на аянския отпор в
Румелия срещу низама. „Той си бе навлякъл гнева на султана не
само защото сам се противеше на новия реформен план, но и
защото е изпращал войски на одринските въстаници срещу Кадь
паша, а не се побоял да заплашва и столицата с 5 войскови
колони, отправени през Анхиало, Месемврия, Бургас, Мидия и
Карабурун.**147
Впрочем Тръстениклиоглу, който преди края на 1805 г. бил
заел част от Североизточна Тракия, гледал на нея като на
предмостие за нови завоевания в южна посока. Вестта, че през
юни Селим III отново се опитвал да наложи низама в Румелия,
предизвикала Тръстениклиоглу към настъпление. Бунтът на
одринци, подпомогнат от еялетлиите на Исмаил Серески и
кърджалиите на Дели Кадри, повсеместният протест на остана-
лите аяни, бунтовното раздвижване на населението навсякъде,
където аяните го накарали да се затвори зад самоделните си
укрепления и да окаже съпротива срещу низама — всички тия
сили улеснили похода на Тръстениклиоглу към столицата. Той не
го оглавил лично, ами го възложил на подвластните си аяни,
опълчени против сърцето на централизма — Цариград.
Там ужасът бил пълен, тъй като Кадь паша покривал
столицата с малочислена войска, вече заразена с бунт. Внезапно
за всички на 23 август пашата донесъл на Селим III, че
Тръстениклиоглу бил убит из засада на 16 същия месец, когато се
намирал в чифлика си край с. Трьстеник. Това убийство било
одновременно приписвано на местната рая, на слугите на аяна,
дори на Мустафа Байрактар, най-приближения му човек. То било
тълкувано като възмездие за разгулния и порочен живот на този
особено агресивен напоследък узурпатор148. Изобщо убийството
на Тръстениклиоглу било разрисувано в източен стал. Но тъй
като неизяснените убийства обикновено биват изяснени чрез
ползата, която някой-си ще извлече от тях, трябва да се съгласим
с дипломатическите донесения: „Без съмнение по тайно раз-
пореждане на правителството силният русенски аян бил убит с
куршум из засада в имението си...“14е С една дума, крайно
навременната за султана смърт на първенеца на аянския съюз не
говори за божа случайност. Особено — като вземем под
внимание, че още през 1802 г. Галиб ефенди — емисарят на
348
Селим III — обсъждал в Русе именно коварного ликвидиране на
Тръстениклиоглу.
Че Портата разчитала на тази смърт, свидетелствува и това,
как веднага след нея Кадь паша получил заповедта за нов поход
против Румелия — султанът пресметнал, че сега румелийските
аяни ще бъдат стышсани и объркани от убийството на
предводителя си. Ферманът гласил низамите да стигнат до Русе и
да го привият към покорство. Те обаче пак успели да опрат едва
до Чорлу — сякаш именно тук минавала междата между
столицата и Румелия150.
Ярък израз на взаимоотношенията между власт и население
през 1806 г. са двете писма, конто главнокомандуващият
отправил до жителите и до първенците на Чорлу. С тях Кадь
паша ги предупреждавал колко пакостни за града им биха били
евентуалните техни „неразумии действия", тъй като Чорлу бил
обкръжен от низамите151. Ще рече, и продължението от
„одринските събития" се дължало не само на взаимодействие
между еничарство, аянлък и кърджалийство. Роля в него
продьлжавало да играе и мирного население — разярено, че било
подложено на обезоръжаване през изтеклата пролет.
Така широк обществен фронт не можел да бъде отстояван
само от низамите на Кадь паша. При Чорлу пашата понесъл
тежко поражение от стана на бунтовниците, отстъпил към
Силиврия, където бил обкръжен от бунтовни части, конто
подсилили и собствените му, вече също разбунтувани низами.
Кадь паша, уж на път за Русе, сега всъщност чакал подкрепления
до сами столицата. А не бил ги получил, понеже в Цариград
започнали нови, буйни брожения против низама. Те донякъде
били неутрализирани чрез фетвите, издадени срещу бунтовни-
ците. Затуй пък преданият на идеята за реформи шейх-юл ислям
Велизаде трябвало да бъде снег — с такъв компромис султанът
уталожил бунта в Цариград152.
Кадь паша едва смогнал да се изтегли с нищожни части към
столицата. Междувременно бунтовниците тъй здраво овладели
Румелия, че наложили да бъде изличено от четените по джамиите
молитви името на Селим III. В паника пред мащабите на
сьпротивата сьветниците на султана смятали, че той трябва
официално (а не само като изтегли из Румелия „новата войска")
изобщо да отмени „низам-и джедид", дано уталожи бунтовната
стихия. Но Селим III упорито настоявал на своето153. Впрочем
рекрутьт, заповядан още през 1805 г., провеждан опипом в
349
Анадола и пренесен едва през 1806 г. в Румелия, така и не се
реализирал. Султанът още веднъж бил принуден да отстъпи пред
обединената съпротива срещу османския централизъм.
Към средата на септември султанът сменил Кадь паша с
Бекир паша, бивш валия на Босна, който бил отнесъл някой
победи над сръбските въстаници. Затуй пък Ибрахим Шкодрен-
ски, вече претьрпял поражение от страна на сърбите при
Алексинац, през октомври напуснал бойното поле и изтеглил
албанците си към Шкодра. Така той не само оголил фронта
срещу Сърбия, но и Румелия номинално дори се лишила от
бейлербей. Властта назначила на мястото му Моралъ Осман
паша — с нищо неотличен и неизвестен1’4.
В крайна сметка последните месеци на 1806 г. донесли за
Портата огромни неприятности: разложение на последните
остатъци от румелийските войски, което позволило на въетана-
лите сърби окончателно да превземат Белградската крепост.
Напълно се разпаднали и низамските части под ударите на
еничари, аяни, кърджалии и население. Изгрявала заплахата от
Мустафа Байрактар, който не само наследил владенияга и върхо-
венството на Тръстениклиоглу над Североизточна България с
Добруджа, но и пристрастията на своя предшественик; „обявя-
вайки се за заклет враг на „низам-и джедид" и възпротивявайки
се до крайност на неговото въвеждане"1”. Продължавали да
напират към столицата кърджалиите на Дели Кадри, конто
волно действували из Източна Тракия, превърната в ничия
земя1’6.
Европейските владения на Селим III през есента на 1806 г. се
простирали от Цариград до Силиврия.
БЕЛЕЖКИ
1 Софроний Врачански. Автобиография и други съчи-
нення. С., 1943, с. 91.
1 Сиги. ф. 139, ед. 51; ф. 139, ед. 1; ф. 141, ед. 44; ф. 140, ед. 100; ф. 143, ед. 13.
» ЛИП, с. 86.
* Сигн. ф. 140, ед. 140.
5 Сигн. ОАК 29/25.
• Сигн. СЗ 7/4.
’ Сигн. ф. 88, ед. 281.
• ЛИП, с. 87.
• Пак там, с. 85.
10 Пак там, с. 86.
350
11 Пак там, с. 87, 89.
11 Пак там, с. 92.
11 Пукевиль. Жизнь Али Паша Янинского. Т. 2. М., 1822, 84—85.
14 ЛИП, 88—91.
•’ Сигн. ф. 96, ед. 126; ф. 96, ед. 125; ф. 93, ед. 4.
14 Сигн. ф. 141, ед. 2.
11 ЛИП, с. 89.
12 Пак там, 89—90.
12 Горов, Г. Индже войвода, кърджалия и народен закрилник. С., 1941,
37—43.
10 Атанасов, Щ. Сслските въстания в България към края на XVIII и
началото на XIX в. и създаването на Българската земска войска. С., 1958,
101—102.
21 Горов. Г. Цит. съч., с. 49.
22 Сиги. ф. 140, ед. 51.
22 Сигн. ф. 138, ед. 323.
24 Вж. „Вместо заключение".
22 Сигн. ф. 93, ед. 4.
24 Сигн. Хасково-кадия. Колекция, 1803.
22 Сигн. ОД 15/5; ОД 14^25; ЛИП, с. 91.
22 ЛИП, 93 95.
22 Schlechta- Wsserd, О. Die Revolutionen in Constantinopel in den Jahren
1807 und 1808. Wien, 1882, 37—38.
20 Пак там, 32—33.
21 ЛИП, с. 89.
22 Пак там, с. 90.
22 Пак там, 91—92.
24 Пак там, 93—94.
22 Пак там.
24 Пак там, с. 94; Juchereau de Saint-D/ny. Revolutions de Constanti-
nople en 1807 et 1808, presedee d'observations generates sur 1’etat actucl de 1'Empire.
Paris, 1819, p. 25.
22 Пак там.
24 ЛИП, 120—121.
24 Пак там, с. 154.
40 Пак там, с. 89.
41 Пак там, 90—91.
42 Пак там, с. 95.
42 Соф. сиджил № 164, л. 66.
44 Пак там, л. 5а.
42 Пак там, л. 76.
44 Пак там, л. 8а.
47 Пак там.
42 ЛИП, с. 95.
42 Константинов, Д. Жеравна в миналото и до днешно време. Жеравна,
1941, с. 130.
20 Сигн. ф. 138, ед. 115.
22 Константинов, Д. Цит. съч.; Арнаудов, М. Из миналото на Котел.
— ГСУ ИФФ, КН. XXVII/1, 64—№>, Мутафчиева, В. Феодалните размирици в
Северна Тракия през края на XVIII и началото на XIX в. — В: Паисий
Хилсндарски и неговата епоха. С., 1962, с. 191 (разорението на Жеравна също е
351
датирано неточно — от след 1805 г. — поради погрешното превръщане на датата
от Хиджра у Д. Ихчиев върху друг документ по въпроса — ТДДК, с. 66).
” ЛИП, с. 96.
” Пак там.
** Арш. Л. Г. Албания и Эпир в конце XVIII — начале XIX в. М., 1963,217—
222; Сигн. ОАК 210/6; ЛИП, 95—96.
18 ЛИП. с. 95.
34 Сиги. ф. 93, ед. 58.
” Сигн. СЗ 85/12.
’* Сигн. ф. 91, ед. 90; ф. 144, ед. 55; ф. 91, ед. 91; ф. 93. ед. 210; ф. 144, ед. 56.
” ЛИП, 91—92.
•° Пак там, 95—96.
81 Софийски сиджил № 164, л. 8а.
*2 Пак там, л. 76.
83 Мутаф чиева, В., Ал. Виану. Феодални размирици в Северна България
в края на XVIII и началото на XIX в. итяхното отражение във Влахия.—Българо-
румънските връзки и отношения през вековете. Т. 1. С., 1965, с. 245.
84 ЛИП, с. 87.
85 Мутафчиева, В., Ал. Виану. Цит. съч., 245—246.
88 Пак там.
87 Пак там, с. 247.
88 ЛИП, 87- 88.
69 Vzun^arsiik, I. Н. Mejhur Rumeli ayanlarindan Tirsenikli Ismail, Ydik
ofela Suleyman agalar ve Alemdar Mustafa pa$a. Istanbul, 1942, p. 18.
70 Пак там, с. 19.
71 Пак там.
72 Пак там, 20—21.
71 ЛИП. с. 89.
74 Пак там, с. 90.
78 Сигн. СИ 29/22.
78 Сигн. ОАК 33/15; 37/29.
77 ЛИП, 91—92.
78 Пак там, с. 122.
78 Пак там, с. 153.
80 Теофилова, М.,Бунтьт иа Пазван-оглу Видински и неговото значение за
българското освободително движение в XIX в. С., 1932, с. 42 и сл.; Атанасов,
Щ. Цит. съч., с. 141 и сл.
81 Според Л. Ранке (История Сербии по сербским источникам. М., 1857,
с. 95) Гушанцалнята се явил в Белград като помощник на въстаналите сьрби.
Това твърдение по-късно е опровергало в сръбската литература ( НоваковиЬ,-
Ст. Вскрс државе српске. Београд, 1917, 25—29; ПржиЬ. И. Спол»ашн> а
политика Cp6nje 1809—1824. Београд, 1939, с. 14).
82 Според превода у Атанасов, Щ. Цит. съч., с. 142.
81 Цит. съч., с. 151.
84 Пак там.
83 Пак там.
88 Цит. съч., 148—153.
87 НДПСВ, с. 40.
88 Пак там, 40—42.
99 Пак там, 42—44.
• ° Пак там, 44—45.
352
®* Косев, Д. Лекции по нова българска история. С., 1951, с. 35; Димитров,
Стр., Кр. Манчев. История на българския народ. Т. 1. С., 224—225.
92 НДПСВ, с. 25 и сл.; Коноб^ев, В. Д. За класовото съдържание и
идеологията на Паисий Хилендарски. — В: Българско националноосвободителио
движение. С., с. 90. Въпросът за тази българска делегация и дейността й стой
извън рамките на изследването, бидейти част от проблема за освободителното
движение на българите, а не на анархията.
®J Meriage. с. 200; Софроний Врачански. Автобиография, 114—115;
НДПСВ, с. 23.
®4 Според превода у Атанасов, Щ. Цит. съч., с. 152.
• ’ Пак там, с. 151.
’« НДПСВ, с. 24.
®7 ЛИП, с. 98.
• • Пак там, с. 100.
” Пак там.
100 Пак там.
101 Пак там, с. 101; срв. НДПСВ. с. 24.
101 Атанасов, Щ. За характера..., с. 142 и сл.
101 ЛИП, с. 97.
104 Пак там.
101 Софийски сиджил № 164, л. 14а.
104 ТД ДК, с. 58.
107 Сигн. ф. 140, ед. 87; ф. 141, сд. 74.
°® ЛИП, 97—98; Schlechta- Wsserd. О. д.Цит. съч., с. 52.
»«* Сигн. ОАК 84/3.
1,0 Пак там.
*** ЛИП, 98—99.
1,1 Софийски сиджил № 27, л. За, 36.
**» ЛИП, с. 99.
1,4 Обединени под Сигн. ОАК 85/25.
1,5 ЛИП, с. 99, 124, 156.
1,4 Пак там, с. 100.
*•’ Сигн. ф. 88, ед. 727.
»»• ЛИП, с. 124.
lt® Сигн. ф. 88, ед. 725.
120 Вж. по този въпрос Mouravieff, В. L’alliance russo — torque au milieu des
guerres napokoniennes. Neuchatel, 1954.
121 Zinkeisen, J. W. Geschichtc des Osmanischen Reiches in Europa. T. 7.
Gotha, 1863, 389—391.
122 l/zunqar^i/i, I. H. Цит. съч., 17—18.
121 Пак там, док. I от приложенлето.
124 Пак там, с. 18.
*” Сигн. ОАК, 91/78.
124 Vzun^ar^ili. I. Н. Цит. съч., 22—23.
127 Пак там, 23—24.
124 Пак там, 24—25.
*2® Пак там, с. 23.
110 Пак там.
»»* ЛИП, с. 100.
1,2 Йорданов, Св. Кърджалии в Знеполе. Трънски край. С., 1940, с. 107.
1,1 Пак там, 107—111, 211. СпоредИречек. К.(Княжество България. Т. 2.
Пловдив, 1899, с. 515) това нападение извършил синът на Кара Фейзи — Али бей.
23 Кърджалийско време
353
э Василиев, Ас. Ктиторски портрета. С., 1960, с. 213
131 ЛИП, 100—101.
134 Пак там, с. 101.
137 Софийски сиджил № 27, л. 56.
33* Пак там, л. 5а.
334 ЛИП, 101—102.
140 Пак там, с. 101.
343 Пак там, с. 102, 124.
142 La vallee, Th. Histoire de i'Empire Ottoman. Paris, 1885, p. 440: ЛИП
c. 102; Juchereau de Saint-beny. Цит. съч., c. 27.
343 Juchereau de Suint-biny. Цит. см., 28—29
344 ЛИП, с. ЮЗ.
343 Пак там, с. 101.
344 Ta'rih-i Cevdet, т. VII, с. 93.
347 ЛИП, с. 104.
**• Uzun^ar^h, I. Н. Цит. сьч., 28—30; Miller. A.F. Mustapha pacha
Bairak Bucurest, 1973, p. 128. P
344 ЛИП, c. 104.
330 UzunqaHih, L H. Цит. си., с. 29.
331 Сиги. ОД 18/9.
332 Juchereau de Saint-beny. Цит. сьч.. 32—34
333 ЛИП, с. 126.
134 Пак там, 104—105.
333 Пак там, с. 104.
334 Пак там, 105 106.
354
Глава 8
ПОСЛЕДНОТО ДЕЙСТВИЕ
НА АНАРХИЯТА (1807—1813)
Хронологическите рамки на този заклю-
чителен акт от дългогодишната анархия са по-ограничени, що се
отнася до Румелия, отколкото до някои западни имперски
балкански провинции — Янина или Шкодра. Тях Портата си
възвърнала едва през 1831 г. Победи закъснели, понеже преди тях
сърбите, а сетне и гьрците получили автономия. Обективно
благоприятствуващата националнореволюционните борби на
поробените народи роля на размирието се изявила — Махмуд II
възстановил върховенството си над балканските провинции на
империята тогава, когато те вече врели и кипели от съвсем друг
вид непокорство: национални ге революции. Понеже тук изслед-
ваме обаче само ония размирици, конто били плод от развитието
на османското общество, ще проследим как угаснала именно
феодалната анархия в Румелия, а също и институциите, в конто
се изразило нейното отмиране. И преди всичко — конкретните
събития, конто го отбелязали в историята.
ВЪНШНОПОЛИТИЧЕСКО
ПОЛОЖЕНИЕ НА ИМПЕРИЯТА
ПРЕЗ 1806—1812 г.
Както виждаме, това е отрязък, който
съвпада с поредната руско-турска война, първа за деветнадесетия
век. Този период бил богат на прегрупирания на силите не само в
Източна Европа, но и в Европа изобщо.
355
През 1805 г., когато Русия отново се озовала във война с
Наполеон, френският посланик Себастиани започнал да настоява
пред Портата тя да отвори военни действия срещу Русия.
Себастиани възлагал надежди на реваншистките настроения
веред османските управляващи, конто не били се примирили със
загубата на Крим и Северного Причерноморие. По негов съвет
Селим III сменил — без руско съгласие — князете на Влахия и
Молдавия. На туй нарушение на договорните клаузи русите
отговорили с окупация на Дунавските княжества през ноември
1806 г. На 30 декември с. г. Турция обявила война на Русия.
Разкъсала силите си на три фронта (на запад, юг и югоизток
— в Грузия), Русия не била в състояние да концентрира по
Дунава достатъчно войски. Действията тук се водели с
променлив успех — нито една от двете воюващи страни не
разполагала с числено надмощие. Посред тези затегнали се
действия дошла изненадата от Тилзитския мир (26 юни 1807),
който донесъл съюза между Наполеон и Александър I. Тъй като
Турция била въвлечена във война под натиска на Наполеоновия
посланик, тя сега настояла пред него пък да посредничи за
примирие по Дунава с русите. То й било крайно необходимо
предвид жалкото състояние на турските войски и надигащите се
бурни вътрспшополитически събития. Впрочем на 12 август
1808 г. било сключено в Слободзея примирие при възстановяване
на довоенного статукво.
Междувременно Наполеон и Александър I при срещата си в
Ерфурт били обсадили план за разделяне на европейските
владения на Турция. Макар държани в пълна тайна, тези
преговори не останали тайна за Портата. Над империята
надвиснала небивала дотогаз опасност. При това — напълно
реална. Факт, който трябва дебело да подчертаем, понеже той
изиграл консолидираща роля за центробежните движения в
османското общество: след Ерфуртската среща външната
опасност взела връх над вътрешните противоречия веред
господствуващите групировки.
Временно отървана от агресията на Франция, Русия прекра-
тила примирието с Турция през март 1809 г. Нейните войски
форсирали Дунава, преди да били освободили от турските им
гарнизони някой крепости по левия бряг на рекэта. Русите заели
Исакча, Тулча, Бабадаг, а след тях — Мачин, Измаил, Браила и
др. Под обсада била поставена Силистра с нейния 12-хиляден
турски гарнизон. Той получил значителни подкрепления (50 000
356
души), поради което Багратион бил принуден да се оттегли отвъд
Дунава.
През май 1810 г., вече под командуването на ген. Каменски,
русите отново преминали реката, заемайки Добрич, Силистра и
Разград.Те обсадили сега Шумен и се придвижили към Русе. В
боевете с променлив успех, в конто участвували значителни
войски от двете страни, се стигнало до капитулацията на Русе и
Гюргево. Въпреки тези успехи Каменски отвел бойците си на
зимни квартири из Влахия.
В началото на 1811 г. заплахата от нова война с Наполеон при-
нудила русите да оставят на дунавския театър едва 45-хилядна
войска, чийто командуващ М. И. Кутузов трябвало да постигне
възможно най-бърз мир с Турция. През юни 1811 г. 60-хилядната
турска армия, командувана от Ахмед паша, започнала настъпле-
ние срещу Русе, където Кутузов я разбил с едва 15 000 бойци.
Опасявайки се от настъплението на корпуса на Исмаил бей
(концентриран около Видин) в типа на руските войски, Кутузов
наредил да бъдат разрушени русенските укрепления и се изтеглил
отвъд Дунава. Докато Ахмед паша форсирал реката, 10-хиляд-
ният корпус на ген. Марков внезапно извършил контрадесанг на
десния бряг и разбил стана на турския главнокомандуващ на 2
октомври. Турските войски се разбягали, а онези от тях, конто се
намирали на левия бряг, били обкръжени в Слободзея и капиту-
лирали на 23 ноември. Още преди това корпусы на Исмаил бей
бил разбит във Видинско (9 октомври). Тогава и започнали
мирните преговори между воюващите. През май 1812 г. те
завършили с Букурещкия мир, който отдавал Бесарабия и
Западна Грузия на русите, закрепвал позициите им в Дунавските
княжества, спечелени още при руско-турските войни от втората
половина на XVIII в. Автономията на сърбите, предвидена също
в Букурещкия договор, трябвало тепърва да бъде уточнена в
преговорите между въстаниците и Портата под арбитража на
Русия1.
Колкото до дипломатическата история на Турция през сыция
период, тя представлявала начупена крива, диктувана от
промените в съотношението на европейските сили, за конто по
това време Балканите били второстепенен проблем. Краят на
руското влияние над османската управляваща върхушка (което
характеризирало периода до 1805 г.2) предизвикан от интригите
на Франция, довел до това, че Портата се върнала към своя
традиционен сьюзник. Под френска диктовка именно тя
357
рискувала военния конфликт с Русия при условия, конто не били
оптимистични за османското оръжие. Освен всичко Портата си
спечелила за враг и съюзника на Русия — Англия, чиято
средиземноморска ескадра през февруари 1807 г. форсирала
Дарданелите и се насочила към Цариград. Там тя била отбита
чрез съдействието на Себастиани, който през тия дни се трудил не
като посланик, а като генерал от артилерията, какъвто и бил.
Коварно предадена от Франция в Тилзит, а още повече — в
Ерфурт, Портата все пак нямала други перспективи, освен да
настоява на „приятелството** си с Наполеон. С френска подкрепа
тя била извоювала примирието в Слободзея — неочаквано
изгодно за нея примирие. Опитите й да се сближи с Англия през
периода на руско-френското разбирателство не довели до
резултат. Ако нещо все пак спасило по него време Османската
империя от разделяне на европейските й провинции, това не била
нито дипломацията й, нито нейните плачевни бойни резерви.
Факт е, че и Наполеон, и Александър I нямали реално намерение
да се впускат в голяма война на Балканите. За самозвания
император на Франция „Източният въпрос бил повод за
разрешаване на Западния въпрос**, т. е. на необходимостта да
бъде осуетена коалиция между Русия и Англия3. Затова и в
течение на цялата Руско-турска война Портата, изоставена от
Франция, все пак не претърпяла фатален външнополитически
крах — от него я спасили онези противоречия, конто след 1812 г.
се разразили в нахлуването на Наполеон в Русия, в неговия
разгром, а по-късно и в антинаполеоновската коалиция, за да
завършат с Натерло. През цялото това време (от 1807 — Тилзит,
до 1815 — Ватерло) Портата не участвувала като самостоятелна,
със свои интереси и свой военен потенциал страна в международ-
ните отношения. Тя се оказала отвъд ръба на голямата политика
и големите сражения, изоставена на вътрешнополитическите си
превратности, в конто не била подпомогната от никого, но и от
конто никой външен враг не се възползувал изгодно.
ВЪТРЕШНОПОЛИТИЧЕСКО
СЪСТОЯНИЕ НА ИМПЕРИЯТА
ПРЕЗ 1806—1812 г.
Вече бе споменато, че външната опасност,
настъпила за Портата не толкоз с обявяването на войната от
1806г., ами с Тилзит и с Ерфурт, допринесла за известна
358
консолидация на центробежните сили в империята. Тази
консолидация трябва да разбираме относително, тъй като била
по-скоро номинална. Нея предхождали събития, конто можем да
наречем „последно действие на анархията в Румелия".
В края на миналата глава бе подчертано, че през есента на
1806 г. владенията на Селим III де факто се простирали между
столицата и Силиврия. Какво представлявала останалата част от
османските провинции?
„През този период феодалното раздробяване на Османската
империя било на върха си“ — твърди А. Ф. Милер*. Мехмед Али,
независимият паша на Египет, изразявал васалитета си спрямо
Портата само чрез годишен трибут — той го изплащал
естествено заради своята борба против мамелюците, тоест
защото властта му над Египет все още била оспорвана. Такива
били взаимоотношенията между султана и пашите му из Сирия и
Ирак. Вахабитите наложили над Арабийския полуостров и част-
от Сирия своето самовластие, което лишило Портата от при-
ходите й от Мека и Медина, прекъснало търговските й пътшца
към Северна Африка, отряжало я от плодоносните левантински
пристанища5. Из изброените, формално принадлежащи към
империята провинции властта на султана била досущ призрачна.
Източна Анадола, като изключим юордските райони, владени
от местни феодали, се намирали в ръцете на наследствени паши
(заполнили кариерата си като аяни). Династията Чапаноглу
владеела областите Анкара, Йозгад, Чорум и Амасия. След
емиграцията на съперника му Махмуд Таяр паша в Русия
Чапаноглу си присвоил и неговите наследствени владения —
Трапезунд и Самсун. Друга аянска династия — Караосманоглу
— трайно владеела Маниса и пашалъка Смирна. Впрочем из
Анадола също преуспявала спонтанно възникналата институция
на аянлъка, която и там наградила йерархия от по-дребни,
подчинена на едрите, аяни, заграбили всички прерогатива на
властта — от военната и административната дори до съдебната6.
След 1807 г. анадолските едри феодали скъсали и формално
връзките си с Портата, като не й издължавали нито грош от
своите владения7.
Вече се запознахме със сьстоянието на европейските провин-
ции до края на 1806 г. Там процесът на укрепяване на аянлъците
бил протекъл до това време, издигайки в крайни сметка следните
големи, независими от Портата владетели: Тръстениклиоглу (а
след убийството му — Мустафа Байрактар) властвувал над цяла
Северна България с изключение на Видинско, където (след
359
смъртта на Пазвантоглу — 5 февруари 1807 г.) се закрепил
наследникът му Идрис Молла. Освен над Северна България
Мустафа Байрактар имал власт и над значителна част от
Югоизточна България, както и над Одрин. Беломорска Тракия и
дял от Македония се намирали под властта на Исмаил Серски.
Част от Източните Родопи с принадлежащим равнинен район
били владени от Емин ага Хасковски. Северна Албания била
трайно подвластна на семейство Бушатли, засега — на Ибрахим
паша. Над Южна Албания и Северен Епир владеел Али паша
Тепеделенли.
Започнали попрището си като самозвани аяни, дълго време
непризнавани, прокълнати чрез нарочни фетви, от 1807 г. нататък
повечето едри румелийски отцепници вече били паши или поне
капуджибашии. Своите звания те били придобили в люта борба
със съперници и централна власт, чрез действителното си бойно
надмощие. В тяхно подчинение се намирали многобройните по-
дребни аяни на градове, казн, нахии — структура, израсла през
размириците.
Войската на румелийските аяни била съставена от добре
познатите ни „еялетлии“. Тези дружини, поставили някога
началото на кърджалийството, сега, когато то постепенно взело
да губи характера си на „подвижна анархия", се оказали много
набъбнали. Част от мирного население на Румелия, обезземлено
още преди размириците или разорено при техния разгар, било
гравитирало към кърджалийските дружини. След „усядането" на
главатарите и преврыцането им в аяни техните кърджалии
усядали заедно с вожда си — тоест превръщали се в негови бойци
на плата.
С една дума: размириците допринесли за това, щото
предшествуващите ги центробежки институции като аянлъка и
„местните войски" да се уедрят и заякнат неимоверно, да се
превърнат в единен строй на Румелия. Това състояние на нещата
трябва да приемем като „системата аянлък — деребейлик", за
която говори Я. Юджел, но чието установяване — твърде
неправдоподобно — той отнася към средата на XVII в.8
А как именно — при сыцествуващото положение — Портата
смятала да води война с Русия? С какви бойни сили разполагала
тя след като низамите били сразени в „одринските събития", след
като еничарите се бунтували непрестанно срещу Селимовите
реформи, след като единствената ефективна войска на Балканите
била всъщност под командуването и на заплата на тукашните
аяни?
360
Отговорът е не само логически ясен, но и скрепен с богати
факти: Портата разчитала само на аянските дружини, конто вече
наброявали от хиляди до десет хиляди бойци. Сигурно било, че
въпреки своя сепаратизъм и непримиримото си отношение към
Портата никой румелийски аян нямал интерес владенията му да
бъдат окупирани от руска войска. С една дума, обявявайки
войната, Селим III бил уверен, че враждебните нему аяни ще се
вдигнат на бой срещу Русия не за да бранят неговата, ами
собствената си власт.
Както видяхме, първото действие на войната (от края на 1806
до август 1808 г.) не се характеризирало с решаващи сражения.
Затуй пък още през първите дни на май 1807 г. отпратените силом
към военния театър еничари се разбунтували около Силистра. Те
отхвърлили всякакво подчинение спрямо главнокомандуването,
тоест спрямо великия везир Ибрахим Хилми паша9. Криви
излезли султановите сметки, че едрите аяни от Румелия ще се
присъединят към скапаната „имперска армия" (еничари, шепа
низами и придвории части). Мустафа Байрактар държал под
оръжие хиляди еялетлии, пазейки „своя" бряг на Дунава, но без
намерение да участвува в действия отвъд реката. По повод на
това великият везир го обвинил в държавна измяна10.
Месец май донесъл едно важно за империята събитие: бунтьт
на ямаците по босфорските укрепления, оглавен от Кабакчиоглу.
В израз на свирепото недоволство както на застрашените от
реформи еничари, така и на фанатичните столични низини, убити
от недоимък и данъчен гнет, но обясняващи всички свои беда с
„гяурските" нововъведения на Селим III, Кабакчиоглу овладял
столицата. Надявайки се да спаси своя трон от анархията, която
вече обсаждала не Цариград, ами самия дворец Топкану,
султанът-реформатор издал ферман за пълното отменяне на
„низам-и джедид".
Вече, но било късно. Столичната реакция, която обхващала
всички слоеве на населението — от шейх-юл исляма до босия
ямах, — само получила лишно доказателство за капитулацията
на Селим III. Кабакчиоглу изискал султанът да абдикира и по-
точно да бъде снет с фетва на мюсюлманския духовен глава.
Затворен отново в дворцовия харем, където бил живял до
възкачването си на престола. Селим III се превърнал в немощна
сянка. На мястото му реакцията поставила неговия племенник
Мустафа IV11.
361
МУСТАФА БАЙРАКТАР
И ПОХОДЪТ НА РУМЕЛИЙСКИТЕ
„МЕСТНИ ВОЙСКИ"
СРЕЩУ ЦАРИГРАД
От този ден — 29 май 1807 — в историята
навлязло името на Мустафа Байрактар. Тук нямаме за задача да
изясним биографията и богатата, макар мимолетна дейност на
един особено типичен за разглеждания период румелийски аян.
Тази задача бляскаво е изпълнил (въпреки липсата на османски
изворов материал) А. Ф. Милер. Впрочем нас дейността на
Мустафа Байрактар засяга дотолкова, доколкото е част от
конфликта „Румелия — Цариград**.
Мустафа Байрактар бил истинска рожба на своего време. Син
на еничар, отдаден на търговия с добигьк, чинът му „алемдар**
или „байрактар** принадлежал към еничарската йерархия, макар
че след войната от 1787—1791 г. Мустафа не залазил никакви
връзки с оджака12. Биографите му пропускат да упоменат обаче,
че още през 1781 г. — в зората на кърджалийството — Алемдар
Мустафа задено с още 16 души „разбойници** успешно вилнеели
из Никополско, откъдето били пропъдени пак в Русенско.
Внасяйки гаранция, там те били амнистирани13.
Следователно богаташкият син и еничарски офицер бил
отявлен кърджалия. По-нататък той станал приближен на
Тръстениклиоглу — друг русенски едър земевладелец, — който,
щом се издигнал като аян на Русе, поставил Байрактар за аян на
Разград. Според установената там аянска съподчиненост раз-
градският аян се оказал подвластен на русенския, комуто освен
това бил и кехая.
След убийството на Исмаил ага Тръстениклиоглу Байрактар
естествен© заел мястото му. Неговата успешна борба срещу
аяните на Силистра и на Варна го превърнал в неоспорван
повелител на Северна България с Добруджа и над Югоизточна
България. Войската му непрестанно се увеличивала чрез притока
на кърджалии, конто виждали у него опора, по-надеждна,
отколкото е бил за тях дори Пазвантоглу14.
До детронирането на Селим III Байрактар следвал точно
политиката на своя предшественик от сетните години на
управлението му — непокорство спрямо султана, съпротива
срещу „низам-и джедид**. Но позорната слабост, която проявили
362
османските войски до примирието в Слободзея, слуховете за
уговорената подялба на Турция между Русия и Франция, а също
и присъединяването на някой от просветените приближени на
Селим III към Русе (където те се спасили от кръвожадната
разправа на Мустафа IV над Селимовите хора) — всичко това
дошло да промени настроенията на Мустафа Байрактар: той
започнал да се убеждава, че османската армия действително се
нуждае от реформиране. Въпреки че новият султан, събразявайки
се с реалната сила на аяна на Русе, го произвел паша „с три
конски опашки", Байрактар станал стожер на групата, наречена
„русенски приятели", и замислил контрапреврат, който трябвало
да върне на власт Селим III. Тази група Милер основателно
разглежда като първи опит за образуване на политически партия
в Турция15.
По сыцото време бойният ефектив, командуван от Байрактар,
наброявал „20—30 000 души, в мнозинството си — бивши
кърджалии... Те вече са се превърнали в отлични бойци. Всяка
нередовна войска ще стане редовна подир дванайсет години
непрестанна война."16
Така Байрактар заставал начело на румелийските аяни.
Съвсем оправдано той решил, че е по силите му да превземе
Цариград, където развилнялата се реакция съвсем била за-
шеметила централната власт. За да успее голямата операция,
чиято скрита цел била да възстанови на престола Селим III и да
прокара чрез сила военните реформи, Байрактар трябвало да се
споразумее с останалите двама най-едри аяни на Балканите —
Исмаил Серски и Али Тепеделенли. Другите повече или по-малко
били в зависимост от тия двама или пък от самия Байрактар.
Така през лятото на 1808 г. той се спуснал към Одрин, където
била главната квартира на Челеби Мустафа паша — сераскерът.
Негласните му преговори с аяните из Румелия довели под иегова
заповед многохилядна войска. В знак на лоялност Али Тепеде-
ленли изпратил при Байрактар двамата си синове — Мухтар
паша и Ибрахим паша. Решавайки да се насочи към столицата,
Байрактар изпроводил аяна на Демирхисар с 250 души да
ликвцдира вожда на столичните низини Кабакчиоглу. По думите
на Байрактар самият той разполагал с 35-хилядна войска, а
общото число на бойците на румелийските аяни — негови
съюзшщи — възлизало на 80 00017. Колкото и надути да
намираме тези числа, те едва ли били далече от реалния ефектив
на румелийските аянски „местни войски".
363
Както османските, така и европейските историци от миналия
век са описали в най-тънки подробности депя 28 юли 1808, когато
Байрактар за броени часове овладял столицата и двореца. Той не
постигнал целта си: Селим III бил удушен по заповед на Мустафа
IV, минули преди в покоите му да нахълта Байрактар. Тутакси
последвало убийството на Мустафа IV. За султан бил провъз-
гласен Махмуд П18.
За конкретного изследване на цялата тази драма в източен
стил е сыцествен фактът, че Байрактар превзел Истанбул и му
наложил волята си именно за броени часове. Ще рече, Румелия
победила Истанбул подир двайсетгодишна борба.
Чрез тази победа възтържествувал един нов ред, диаметрален
на начертания от Селим III „низам-и джедид" — аянството.
„СЬЮЗНИЯТ ДОГОВОР"
За велик везир на младия Махмуд II се
провъзгласил Мустафа Байрактар. Въпреки че „русенските
приятели" негласно възнамерявали, като заемат Истанбул и се
отърват от Мустафа IV, да наложат „низам-и джедид",
предварително ясно било, че те не ще осыцествяват замполите си.
И то не по липса на сили, а ето защо:
Байрактар бил поставен на власт от колосална въоръжена
акция на аянските дружини. Двойствеността на неговото
управление се изявила още през първите му дни. Тук си
позволяваме да възразим срещу някои формулировки на
А. Ф. Милер, според когото превратът на Байрактар бил
„въоръжена акция на прогресивните сили, конто вземат инициа-
тива срещу реакцията"19. И по-нататък — по въпроса за
движещите сили на преврата: „Това вече били не еничарите или
декласираното население на столицата, водено от улемите и
придворните интриганти. „Приятелите" представлявали, без да
си дават сметка, интересите на аморфни, но твърде широки
обществени слоеве, конто по различии причини се обединили
срещу несигурността на собствеността и феодалната анархия...
Основата на армията на Байрактар била съставена от нередовни
или полуредовни дружини, рекрутирани от Румелия и Анадола, а
Байрактар не действувал изключително от свое име, но и от
имело на мнозинството от деребеите и аяните."20
364
Точно така: от името на деребеите и аяните. Възниква
въпросът: това ли били широките обществени слоеве, заинтере-
совани от сигурността на собствеността? Както е известно,
постановката за сигурност на частната собственост е част от
програмата на буржоазните революции — откриваме ли
буржозна идеология у „русенските приятели"? Аяни и деребеи —
това били феодали от чист вид. Но — не ленници, ами едри
частни феодални земевладелци. Когато те се втурнали да подпо-
могнат Байрактар (който дори не намерил смелост да ги уведоми
предварително, че цели да възстанови на престола Селим III),
техните стремежи били единни и явни: да нанесат смъртния удар
върху централизма, да узаконят пълновластието си над конкре-
тен район на Румелия, да не допуснат и занапред никакво
вмешателство в по-нататьшната експлоатация, бойни сили,
съдопроизводство и пр. на управляваните от тях земи.
Тези аяни и деребеи действително били заинтересовани в края
на феодалната анархия. Но съвсем не затуй, че ги доболяло за
неизчислимите страдания на румелийското мирно население.
Именно аяните постигнали в хода на анархията онова, заради
което всъщност я подхванали: узаконяване на своето незаконно
придобито земевладение, признание за своята узурпирана власт,
възможността да поддържат толкоз бойци, колкото им били
необходими, за да осигурят експлоатацията, че и пладнешкия
грабеж на своите подвластни, а също и да гарантират владенията
си от ударите на съседа. Ще рече: аяните, който предизвикали
анархията, сега имали интерес тя да утихне.
Но по-горе бе думата за другия (по някое време —
самостоятелен) елемент на размириците: кърджалийството.
Както видяхме, то извряло из Румелия като последица от
задълбочаващото се обезземляване на част от производителното
й население — на свой ред последица от разширяващото се
частно феодално земевладение. Ето това можем да наречем
„широки обществени слоеве", взели участие в анархията. Те
образували десетхилядните армии на отцепници-паши и аяни, те
допринесли за уедряването на аянлъците, те най-сетне потеглили
срещу Истанбул като срещу символ на ненавистник за тях строй.
Нима победата на Байрактар над Мустафа IV би внесла дори
нищожна промяла в положението на тези обезземлени бойни
професиналисти? Нима „сигурността" на частната феодална
собственост би им донесла друго освен още по-усилена
експлоатация? Нима стихването на анархията, през чиито черни
365
десетилетия тези гладници поминавали от грабеж, не било за тях
равносилно на нов глад?
Логически ясно е: феодалните размирици допринесли за
изостряне на имущественото неравенство в Румелия. При грабеж
с мирни средства се богатее по-бавно, отколкото при грабеж с
въоръжено насилие.
Напълно естествен© плячката не била равно достояние на
всички размирници. Тя се полагала предимно на аяните, па
главатарите. У тях в течение на почти три десетилетия се
натрупали грамадни богатства — всеки спомен от кърджалийско
време описва пищно „салтаната" на главатарите, говори за
купища злато. Ще рече: размириците не само не подобрили
положението на онова население, което се вляло в тях, тласкано
от глад и безизходица; те способствуват за пълното разорение на
хиляди хора, но и способствуват за едри натрупвания на „паричен
капитал" в ръцете на малък брой. (Не можем тук да не употребим
кавички, съобразявайки, че въпросният капитал се намирал у
главорези.)
Впрочем единственият обективен икономически резултат от
анархията бил в това, че паричният капитал сменил притежате-
лите си. Настъпило прегрупиране в прослойката на имуществено
силните. Що се отнася до „широките обществени слоеве" обаче,
тях размирието просто досъсипало—достатъчно е да прееметнем
какво означава за един селянин загубата на единствена иегова
жътва, а през разглеждания период до жътва се стигало рядко.
И така всички усилия да бъде представено управлението на
Байрактар като израз на прогресивни движещи сили едва ли са
у бе диче л ни. Това, че той е извършил изстъпления (без всякаква
подкрепа на аяните впрочем) срещу еничарството; това, че се
опитал да възстанови низамите, наричайки ги (дано не раздразни
своего аянско обкръжение) „обучени сеймени" — това все още не
са аргумента, че той изразявал интересите на напредничави
обществени слоеве.
Потомствен еничар, по същество най-влиятелният аян в
Румелия, Байрактар изразявал тежненията на едрите частни
поземлени владелци от рода на Тепеделенли, Караосманоглу,
Чапаноглу, Сирозли и пр. Ще се запитаме: защо на тези едри
земевладелци бил необходим походът срещу Истанбул, поставя-
нето на Байрактар за фактически диктатор над империята?
Отговорът е явен: след като укрепили икономическите си
позиции, след като се сдобили с многохилядни войски, на тези
366
едри феодали вече не била достагьчна местната власт. Те
посягали и към централната.
Съвременниците отбелязали, че „новото управление се радва
на непозната досега популярност из провинциите**21. И как не! За
първи път от три десетилетия насам аяните не само не били пре-
следвани заряди своите узурпаторства, ами виждали въплътено
най-дръзкото си стремление: те диктували волята си на султана.
Мустафа Байрактар, самопровъзгласил се за пълномошен
диктатор, бил не повече от поставеник на аянството. Неговата
разправа с велможите на Мустафа IV и убийни на Селим III не
била повече от разправа със сетните представители на центра-
лизма. Когато историографията величае този османски полити-
чески деец заряди суровата му справедливост и „патриотизма**
му, основатели© възниква въпросът: защо Мустафа Байрактар,
съмишленик и пълномощник на Тръстениклиоглу, не проявил
родолюбие и „прогресивни** тежнения преди 1807 г. например?
Защо не е подкрепил опита на Селим III да наложи „низам-и
джедид** над Румелия?
Наивно би било да допуснем, че у Мустафа Байрактар бил
заговорил патриотизмът заради съсипията, която настъпила
подир детронирането на Селим III22. Тази съсипия владеела над
Румелия вече десетилетия и основна заслуга за нея имали точно
аяните. По-правдоподобна би била следната интерпретация на
събитнята от 1808 г.: убедени в пълната невъзможност на центра-
лизма да отстой дори столицата, аяните се съюзили за крайна
разправа с него. След като сполучили в борбата за кръвните си
интереса, аяните подкрепили начинанията на своя поставеник
Мустафа Байрактар дотолкова, доколкото той продължавал да
бъде защитник на тия интересы.
Разпростирайки се върху „реформите** на Байрактар, обявени
по-плахо дори от Селимовите, подкрепени и въплътени мини-
мално, дори в сравнение със Селимовите23, историографията
някак подминава, особено в тълкуването му, един факт, който
всъщност бележи върха в победата на аянството над центра-
лизма: „съюзният договор** между аяните и централната власт,
постигнат след десетдневно „съвещание** (21—30 септември
1808 г.). Негови инициатори били „русенските приятели**. То било
свикано в столицата чрез лични покани от Байрактар до едрите
аяни, конто били упълномощени да представляват на съвеща-
нието и своите подчинени, по-дребни аяни24.
Както забелязваме, не султан Махмуд II с необходим за такъв
случай ферман, ами великият везир, при това не заповядвал, а
367
„канел" самозванците. Тук Милер уместно открива отношения
на „равен спрямо равни (или ако приложим аналогията със
Западна Европа — на „примус интер парес")"25. С това обаче
авторът самооборва предишните си тези, защото в опеката над
кралската власт от страна на едрите, полунезависими феодали на
Запад, с конто Милер прави аналогия, едва ли можем да намерим
белези на „прогресивност", каквато той приписва на идеологията
на „русенските приятели".
Ако залазим всички пропорции и при известна доза хумор,
можем да направим такава аналогия: „съюзният договор" от
1808 г. напомнил в общи черти „Магна харта либертатум", също
резултат от „договора" между кралската власт в Англия и
събранието на феодалите през 1215 г. Договорът гарантирал
контрола на едрите феодали над монарха, необходимостта от
тяхното съгласие с действията на централната власт. Несъответ-
ното до абсурд положение в тази аналогия е там, че „съюзпият
договор" бил подписан в Цариград през 1802 г. — шестстотин
години след Магна харта! Тогава, когато победоносната
буржоазия управлявала част от Стария свят, в Османската
империя феодализмът тепърва воювал за политически позиции.
Както и да преувеличаваме тежестта на обстоятелството, че един
от „русенските приятели" — Манук бей — бил и байкер2®, това не
променя социалната характеристика на оная групировка, която
свикала и извела до писан договор въпросното съвещание: то
било аянско.
Съвещанието открил Мустафа Байрактар с реч, ярко патрио-
тична27. Тя започвала със заявлението „ние сме по произход
еничари" и продължавала с повика въпреки това да бъдели
внесени реформи във военната организация на империята. На-
края Байрактар оповестил, че дошлите в Истанбул „благород-
ници, аяни и първенци" ще сключат помежду си договор и
забравяйки личните си вражди, ще заработят за заздравяване на
държавата.
Значително по-сыцествен от речта на Байрактар е мимоходом
засегнатият в историографията факт, че по време на съвещанието
под стеките на столицата били разположени около 200 000 аянски
бойци2’. Ще рече „местните войски", т. е. бившите румелийски
кърджалии, продьлжавали да обсаждат Истанбул и чрез застра-
шителното си присъствие да влияят върху изхода от съвеща-
нието. Тази двусмислена ситуация наложила на „русенските
приятели" да отстъпят от предложението си за непосредствено
368
реформиране на еничарския корпус, като се задоволили частично
да възстановят низамите, скрити под традиционного название
„обучени сеймени"29. С една дума, Байрактар не само не изнесъл
на по-високо равнище реформите на Селим III, но и отстьпил
още една крачка назад по отношение на злополучния си
предшественик.
Съвещанието било закрито, след като присъствуващите
подписали „съюзния договор". Характерен е още преамбюлът на
този кардинален документ: „Най-голямото нещастие, което
причинява разрухата на Османската империя, е липсата на
необходимого единство между големците. Съюзният договор
трябва да подобри това положение. Освен подписалите този
документ, всички благородници на държавата трябва да участ-
вуват в него (договора, б. а.).“ По-нататък участниците в
съвещанието се задължавали да обединят силите си и в пълно
съгласие да бранят султана от възможен натиск на неговите
везири, на духовенството или на други сановници. Ако някой от
тях би се опитал да упражни такъв натиск, щял да бъде сразен от
общите аянски сили. Аяните се обвързвали с клетва към
Байрактар като към „абсолютен пълномощник". Но ако той
нарушен ня коя точка на „съюзния договор", участниците в
договора трябвало обединено да го отстранят. Документы-
уреждал в общи черти взаимоотношенията между „благородни-
ците, аяните и деребеите, от една страна, и правителството — от
друга", постановявайки граждански мир не само между антаго-
нистичните досега начала на централизма и аянството, но и в
самия лагер на аяните. „Провинциалните благородници" взаимно
си гарантирали лична сигурност, както и заетите от тях досега
санове и служби. Извън подписалите договори аяни тази
гаранция задължавала и техните потомци. Тя се разпростирала
освен това и върху земевладението на договарящите се: всеки от
тях се задължавал да не посяга върху земите на друг аян. Всеки
от тях се задължавал да подпомогне аяна, обект на агресия от
страна на някой евентуален нарушител на договора. Аяни и
деребеи поемали задължението да предоставят войските на
пълномощника за акция срещу всекиго, който не би се подчинил
„на съюзния договор". Ако в столицата избухнели безредици,
аяните — без нарочна покана — били длъжни да се явят под
стените й, за да въдворят ред. Накрая участниците в съвещанието
обещавали да не злоупотребяват с данъчните си права, да не
извършват насилия над раята и изобщо да се въздържат от
насилствени действия.
24 Кърджалийско време
369
„Сьюзният договор** носел подписите на всички сновници,
назяаче ш от Байрактар, както и на присъстг увашкте едри
аяни30.
Цитираният документ едва ли се нуждае от тългукдне. Нека
подчертаем само, че тс ва бил апогеят в триумфа на децентрали-
зацчята. Откровенкте насилници и узурпатори сега вече ъзстъп-
вали като законна страна в едно двойно соглашение. Смазан,
унизен, централизмьт обещавал на всички провинциалки узурпа-
тори да не оспорва в бъдеще нито заграбег:ите от т.«х крутни
частни владения, нито придобитите звания, што насипствено
заетата власт над обши ней области. „Съюзиият договор**
означазал узаконяване на реалното положение в Гумелия, без
султанът да посмее да постави въпроса, че туй положе ые б зло
във въпиющ разрез с действуващите закони на османската
държава, без дори да намекне, че властта на „благородници, аяни
и деребеи** няма никакви легитимни основания.
Типичня са още два момента от соченич документ:
Първо: аяните предзиждали потомствено предьваяе на
своята политическа власт по места. Те го гарантирали каиго-
рично.
Вгоро: аяните указвали като „незаконно** всяко действие,
което би дошло да оспори тчхната власт. Те се заканвали да
обсадят столицата и да принудят централизма към по».о клво,
ако той предприемел акция, неизгодна за аянлъка.
Следоватепно: зад „съюззпзя договор** стоели сили, конто
всеки миг мо кели да пристъпят към реална санкция в защита на
интервенте си. Въппеки всички верноподанни изявления папълно
ясно е, че през септември 1808 г. сулганът бил п<ставен пот
пряката опека на аяните.
Създала се наистина „оригинална федерация** в управлението
на османската държава, но не а подчертаем: тя не била „триумф
на принципите на „русенските приятели**, както смята А. Ф. Ми-
лер31. Към нея спонтанно, движени от органичните си интереси,
макар и без да я заявят като програма, се стремели аяните он е от
средата на XVIII в. Този техен стпемеж подхранил размиринтте;
техен боен резерв било кърджалийството. През 1808 г. аянлъкът
постигнал върховната си цел. За него кърджалийството било вече
нежелано. че и вредно. На аяните сега бил необхо дам
„граждански мир**, в който — гарантирани от „съюзния догсвс р“
— да консумират плодовете от своята дълга борба.
370
КРАЯТ НА МУСТАФА БАЙРАКТАР
И НА АЯНСКАТА ФЕДЕРАЦИЯ
(1808)
Наглед неубедително е да бъде поставен
въпросът за края на една структура точно в момента на нейното
завършено изграждане — момента на узаконяването й. Този факт
ще ни се сгори по-малко неубедителен, ако вземем предвид
сыцността на въпросната структура. Аянството по принцип било
самовластие, опряно на реална икономическа и бойна мощ по
места. Центобежно в най-дълбоката си органика, то нимало как
да бъде центрирано във федерация. Всички обещания на аяните
„да се обединят“ било в защита на застрашената от русите
държавна територия, било за да пазят монарха от столичните
низини, било за да накажат някой нарушител на „съюзния
договор** — тези обещания не можели да не бъдат пуста дума.
Какзо единство би сыцествувало в интервенте между Байрактар
и Йълъкоглу например? Между Бушатли и Тепеделенли? Между
Таяр и Караосманоглу? Това били съперничества, окървавени в
десетилетна война, непримирими и неизгладими.
Кое можело да накара едрите анадолски аяни да се лишат от
защитата на собствените си дружини, за да опазели далечната
дунавска граница на империята? Кое руско напредване би
стрескало Тепеделенли, който водел самостоятелпа вътпппа
политика, зависеща от изменението на силите в Средиземно-
морието? Всичко това били интереси неединни, конто никакви
харти не можели да уеднаквят. Байрактар като диктатор не бил в
състояние да мобилизира аянските войски за борба срещу външен
враг. В най-добър случай той трябвало да разчита на
съдействието на ония аяни, чиито владения били пряко
заплашени от руското напредване: аяна на Русе, аяна на Видин,
аяна на Силистра или на Шумен.
Не по-оптимистична перспектива имали ония пожелания от
„съюзния договор**, конто задължавали самозвапгите да бранят
централната власт от бунтове в столицата. За Али Тепеделенли
не било от значение^ кой султан ще воюва. Не били заинтересо-
вали от властта на конкретен султан и анадолските деребеи.
Вески от големите самозванци вече имал своего рода „държава**
и интересът му диктувал да я брани на всяка цена и с всички
средства срещу всякакви посегателства. Тъй че в крайне сметка
„джентълмеяското споразумение** между тези, изплували в ходг.
371
на свиреп естествен подбор, насилници нимало реално съдържа-
ние. Ако нещо закратко обединило аяните през септември 1808 г.,
това било необходимостта да изсгьпят като законна равноправна
страна във вече дългия конфликт с централизма. Щом договорът
бил подписан, всеки аян се прибрал в областта си, предоставяйки
Байрактар на съдбата му.
Първи изтеглил своите арнаути Али Тепеделенли. Послед-
вали примера му Чапаноглу и Караосманоглу. Байрактар се
опитал да задържи поне бойците на Исмаил Сирозли, дори
стигнал до ръкопашна схватка с аяна им, но напразно —
румелийските кърджалии настоявали да се приберат за зимуване
по родните си места32, такава била кърджалийската практика.
Самият Мустафа Байрактар — макар да съзнавал, че отливът на
румелийците от столицата ще бъде гибелен за властта му — бил
принуден да отпрати собствените си еялетлии към Русе, тъй като
тамошните му владения се оказали застрашени от един набег на
видинския Идрис Молла33. Йълъкоглу, бившият силистренски
аян, прогонен от Байрактар, се възползувал също от отсъствието
му и начело на 3000 кърджалии нападнал Стара Загора, не
криейки намерението си да оглави силите на онези румелийски
аяни, конто били недоволни от Байрактар34.
С една дума, аянските войски под столицата, конто по време
на съвещанието между аяните в края на септември възлизали на
200 000 души, едва в началото на ноември спаднали до
7000—800033. Отливът от Байрактар — също както три години
по-рано отливът от Пазвантоглу — предрешил края и на този
поставеник на размирието.
Мустафа Байрактар не чакал дълго развръзката. На 15
ноември 1808 той станал жертва на т. нар. „Втора константино-
полска революция", която не била нищо освен поредей еничарски
метеж, подкрепен от изгладнелия и фанатизиран столичен
плебс36.
Впрочем „съюзният договор", който нито за един ден не
влязъл в действие, бил и формално унищожен със смъртта на
Байрактар. Недвусмислено е, че този документ всъщност бил
диктат на едната от „договорящите" страни: аянството. Това
личи от подписите към договора, веред конто не откриваме
името на втората страна: Махмуд II37. А именно Махмуд II,
който си поставил за цел „да централизира вътрешната власт",
щял формално да ликвидира аянлъка, макар че тази институция
фактически още дълго залазила влиянието си по места — това
било известного „деребейство"38.
372
Но отменянето на аянлъка било пронес, а не акт. То не дошло
просто със смъртта на Байрактар и със суспендиране на „съюзния
договор". Трябва да изтькнем, че в борбата на Махмуд II срещу
самовластниците из имперските провинции му помагали редица
обстоятелства, външни по отношение на конфликта „централизъм
— децентрализация".
Растящата мощ на Русия и устремният й натиск на юг соз-
давали опасност, която трябвало да приглуши противоречията
веред османската господствуваща класа. Друг фактор, действуващ
в същото направление, били напиращите национални революции
на поробените народи. За османската върхушка — провинциална
или столична — ставало безмилостно ясно, че като цяло й
предстои битка на живот и смърт с робите й. Това били едрите,
конкретно исторически причини, конто отслабили антагонизма
между аянлъка и централната власт. Аянлъкът започнал да се
изживява в своята органична сыцност, а не в резултат от някакви
особени мерки срещу него.
Обединена от своите потиснически интерес и и за да се
оздрави за предстоящий отпор срещу националнореволюцион-
ните движения, господствуващата класа намерила разнообразии
пътища към консолидация, която се изразила в двустранни
отстъпки. Така през управлението на Махмуд II най-сетне била
създадена наборна войска — вече без съпротива от страна на
провинциалните „благородници, аяни и деребейове". Това била
отстьпката, която те направили на централизма. Но и той
трябвало да им отстъпи. В какво?
Частного феодално земевладение, конто до размириците пред-
ставлявало извънзаконна форма, покривана чрез институциите
мукатаа, маликяне и др., постепенно—и особено след формал-
ното премахване на спахилъка през 1834 г.—се наложило като
основна земевладелска институция, която вече не била чисто фео-
дална. Управленческият израз на зараждащите се нови икономи-
чески отношения по места било деребейството, чорбаджийст-
вото, с други думи — влиянието върху обществените дела,
основано на частного богатство. Това били придобивки на
провинциалната върхушка, чийто корен покълнал през раз-
мириците.
Махмуд II, през чието управление деребейството като про-
винциално явление получило широк простор, останал жестоко
последователен в борбата си срещу крупните представители на
„системата аянлък — деребейлък". Един деребей от Рупчос,
373
Тъмръш, Герлово или Добруджа можел да богатее и виднее за
сметка на раята, но не представлявал никаква опасност за
централната власт. Затуй пък едрите аяни, чиято сила заплаш-
вала да доведе до отцепничества, трябвало да бъдат унищожени
на всяка цена.
„На всяка цена" обикновено означава — чрез убийство. На
историческата наука изглежда неправдоподобно и дори невъз-
можно една институция да бъде изкоренена чрез отрова и нож.
Но нека вземем най-близка аналогия — ликвидацията на друга
османска институция, застъпена от хилядократно по-многоброй-
ни хора: еничарството. Неговата опозиция, която предизвикала
убийството на Селим III и на Мустафа Байрактар, била сломена
също чрез масово клане през 1826 г.” Следователно, щом с
физического уншцожение на хиляди души могла да бъде пре-
махната една основна и вековна институция, какво оставало за
аянлъка, представляван след 1808 г. от шепа хора? При това
Махмуд II воювал само срещу едрите аяни, а размирието, като
довело до уедряване на аянската власт, намалило и абсолютния
брой на аяните. Ето как протекло в конкретен вид ликвидирането
иа тежките аяни:
Въпреки успехите си в бойните действия след края на при-
мирието (март 1809 г.) Русия побързала да приключи войната с
Турция. Впрочем обстоятелствата облагоприятствували Махмуд
II, който изчаквал края на войната, за да се справи с вътрешните
си врагове. Един от първите паши-аяни, конто Портата изкоре-
нила от владенията им, бил Идрис Молла — приемникът на
Пазвантоглу. Отчитайки, че неговата самостоятелност е страте-
гически опасна, Портата насочила през 1813 г. срещу него
правителствени сили40. Останал с малочислена войска, изтощен
от съперничеството си с русенския аян, Идрис Молла склонил да
напусне укрепеното гнездо на Пазвантоглу и да се пресели някъде
около столицата при условие да му бъдел запазен животът41.
Понеже по-дребните аяни от Северозападна България били се
поставили под егидата на Идрис Молла42, след като той се
махнал от крепостта си, подвластните нему аяни останали без
покровителство и също трябвало да се помирят с централната
власт.
В подкрепа на тезата, че Махмуд II се стремял да възстанови
цялостта на политическата власт в империята, а не засягал
материалните интереси на провинциалните насилници, натру-
пали състояние през размирието, нека споненем един документ,
374
който ур* ждал правата на откупчик на маликянета в Берковско и
Врачанско. Откупчикът се позовал на факта, че бил „потом-
ствен", тъй тато неговият баща бил наел тези маликянета от
Пазвантсглу*3. Тоест Портата приемала за законни сделките, в
който като ст рана бил участву вал най-големият й враг в Румелия
и от конто не била прт брала п«.чалба. Това тя вършела несъм-
нено, за да не предизвиква недоволството на облагодетелст-
ву ланите от размириците провинциалки лихвари или земевла-
делци.
Мерки ге на централната власт по умиротворяване на Румелия
сега сл'-двали две насоки. Едната — по отношение на
разбогатели ге чрез размирието провинциални елементи. Друтата
— по отношение на производителното население. Както Селим
III бил си дал сметка за решаващата роля на мирния
производител при анархията в Румелия, така и Махмуд II се
стремял да върне раздвиженото население огново към
уседналост и производителен труд — т. е. да го превие към
мирновр менна експлоатация. През 1819 г. излязъл ферман, с
който се освобождавали от изппащане на вс тчки дакьци в
течение на три години онези „рая и население" (християни и
мкююлмани) от Видинско, конто били се пръенали по време на
размириците, а биха се завърнали „по места га си"4*.
Чрез описаните мерки Видинско отново се прибрало под
сянката на падишаха, за да бъде разгърсено от бурни анти-
феодални и освободителни движения само след ; ве дссетилетия.
У според но с акцията срещу Видин през 1813 г. Портата
насочила удар и против хасковския аян Емин ага — един от
средно големите, но трайно размирни самозванци из 7 ракля. С
него трябвало да се разправят обедннсните сили на Сирозли
Исмаил (огново аянин срещу аянин!) и на аяна на Одрин
Дагневиреноглу. Боевете командувал великият везир. След
неколкодневно сражение „столицата" на закоравелия размирник
била превзета, а той при опита да избегне участта си наскоро бил
заловен и обезглавеп45.
Все през същата година известният Йълъкоглу, прогонен из
Силистра от Байрактар, потърсил убежище в Русия, но се
завърнал пак в Румелия през 1808 г., за да върлува начело на 3000
кърджалии из Тракия — този знаменит размирник бил обкръ кен
някъде из Добруджа и убит*6.
Видяхме, че Махмуд II се облегнал на Сирозли Исмаил, за да
лъквидира Емин ага. По съвпадение самият Сирозли (чиито
375
владения били фактически независими още от 1779 г.; който
многократно давал помощ на Селим III, а след това се оказвал в
лагера на съюзените срещу „низам-и джедид** румелийски аяни;
който през 1808 г. на съвещанието на едрите аяни единствен
открито издигнал глас в защита на еничарството, а след това
отвел еялетлиите си от Цариград, за да лиши Байрактар от
съдействие) — този силен и ловък самозванец, случайно умрял
също през 1813 г. Не можем да повярваме на такава случайност,
още повече, че тя била синхронна с изселването на другая
султанов съюзник в боевете срещу Емин ага — одринския аян
Дагдевиреноглу47.
Впрочем уедряването на аянлъците из Румелия имало това
предимство за Портата, че и предоставило да избие наистина шепа
узурпатори. Дук-там откриваме данни и за някои по-дребни
аяни след сочената година. Нишкият аян Гаргалията бил убит
през 1813 г. „от сърбето**48. Може би наистина тук въстаниците
да са свършили работата на султановите джелати, макар съвпа-
дението по дата — все фаталната за аяните 1813 г., — да навява
съмнения върху причините за тази смърт. По-късно — вече през
1816 г. — старозагорският аян бил заточен в Никополската
крепост, а ямболският — на Бузджа ада*9.
Офанзивата, която централната власт предприела през 1814—
1818 г. срещу анадолските паши-отцепници Караосмановци и
Чапановци, и епизодите на тази борба не засягат изследването.
Във всеки случай нека споменем, че и аянлъкът в Анадола бил
премахнат или чрез убийствата на някои негови представители,
или чрез изселването им от техните владения50. На Махмуд II
оставало да се справи с двамата независими паши на Югозапад
от Румелия — Мустафа Шкодренски и Али Янински. Притиснат
от север от съперника си, а от изток — от войските на великия
везир Дервиш паша през юли 1820 г., Али Тепеделенли отчаяно
се отбранявал — изоставен от свои и чужди — до февруари
1822 г., когато бил коварно убит51. От всички паши-отцепници на
Балканите засега оцелял само Мустафа Бушатли в замяна на
помощга, която оказал на султана срещу янинския паша, а скоро
и срещу Гръцкото въстание.
И така, ако се придържаме в рамките на Румелия, трябва да
посочим годината 1813 като преломна за ликвидиране на
аянлъка. Разбира се, отделни аяни, предимно дребни, оставали из
градове и казн на Румелия и след тази дата, но вече не те прида-
вали облика на структурата на местната власт. А в рамката на
Балканите, като вземем предвид покорявансто на Янинския и
Шкодренски» независим пашалъци (тоест през 1822 и през
1831г.52), последните схватки между централизма и децентрали-
зацият? отзвучали значително по-късно.
Исторически изводимо, аянлъкът окончателно изчезиал имен-
но при военните и административните реформи в Турция. Рожба
на късния османски феодализъм, той поставил отпечатъка си
върху цялостния вътрешея живот на империята през един
всъщност столетен период.
ПОСЛЕДНИ ПРОЯВИ
НА КЪРДЖАЛИЙСТВОТО
Тясно свързано с институцията на
аянлъка, кърджалийството взело да заглъхва като самостоен
компонент на анархията, щом аяните достатьчно укрепнали, а
техните интереси влезли в разрез с методите на кърджалийските
главатари. Оттам нататък (това отнесохме към периода до
1807 г.) пред кърджалийството лежали два пътя: или човешкият
му контингент да се включи в платените аянски дружини, или да
попадне под ударите на тия дружини. Явно било, че аянлъкът,
след като спечелил битката за разделяне на политическата власт
над Румелия, не ще търпи повече подвижното размирие.
Друга основна причина за края на кърджалийството (която
нарочно подминахме дотук, тъй като ще бъде разгледана в
заключението) била нарастващата и все по-успешна самоотбрана
на мирното население срещу кърджалийските безчинства.
Впрочем из Северна България кърджалийството взело да
стихва още след 1802 г., когато между Пазвантоглу и
Тръстениклиоглу се установила „демаркационна линия". От
едната й страна кърджалиите се превърнали във войска на
видинския отцепник, а от другата — на русенския. В тези
„войски" сыцествувала дисциплина и единоначалие53, тоест
никакво кърджалийство.
Тъй като южно от Балкана до 1806 г. не се закрепили
достатьчно могыци аяни, там кърджалийството — видяхме — не
само залазило своя размах, но и точно от 1802 до 1806 г.
осъществило най-едрите си акции, изразени в обединени походи
срещу Източна Тракия. Аянският съюз обаче също единно се
377
опрял против тия акции. Това означавало, че и из Тракия
кърджалиите трябва да преминат към аянските дружини.
Особено допринесли за ускоряване на този процес меркяте на
Мустафа Байрактар: събирането на еялетлиите от цяла Румелия
за поход срещу столицата, задържането им под париградските
степи. Неслучайно всички съвременници, говорейки за събитнята
от 1808 г., наричат еялетлиите кърджалии — те действително
били такива.
Използувани като аянски дружини през втората фаза на Руско-
турската война (1809—1812), кърджалиите били откъснати от
своето привично поле за вилнежи — от Тракия. Затова почти не
разполагаме със сведения от 1809—1812 г. за кърджалийски
насилия южно от Балкана. Веднъж загихнали тук, размириците
не се подновили и след края на войната, още повече, че веднага
подир Букурещкия мир централната власт пристъпила към
поединично ликвидиране на едрите аяни из Румелия. През този
период впрочем наблюдаваме, че доколкото в Тракия били
налице кърджалийски действия, те представлявали отделни,
слаби отгласи от вече изживян процес. Като например:
Бившият силистренски аян Йълъкоглу, преди да се изтегли в
Добруджа, вилнеел из Старозагорско през 1808 г.54 и из Бургаско
— през 1810 г. Там той имал за съюзник дългогодишния
размирник, аяна на Айтос Одаджиоглу Сейфулла, а също и
главатарите Гяур Хасан, братята Караогулларъ и др. „разбой-
ници и бунтовници“. Впрочем д > 1810 г. централната власт все
още нямала свои органи в Бургаско*5.
През 1816 г., когато аянът на Стара Загора бил заточен в
Никополската крепост, неговите чифлици и конакът му били
нападнати от Чауш Ушлу Мехмед и Чичек Дели Исмаил, конто,
подпомогнати от Хаджи Фариз, разорявали и Старозагорско56.
През сьщата година бившият аян на Ямбол — Хаджи Ахмед ага
— върлувал из Одринско в съюз с кърджалиите там57.
Както виждаме, споменатите акции все още напълно принад-
лежали към кърджалийството. Затуй пък една друга късна
кърджалийска проява носела странни черти — навярно загдето
разглежданото явление отмирало и типологията му се дефор-
мирала.
Редица документи от края на 1810 и началото иа 1811 г.
свидетелствуват, че в Пловдивско бил се установил и закрепил
бунтовникът Кара Мустафа, известен в историографията като
Филибели Кара Мустафа58 и като един от най-видните
378
кърджалийски главатари. Голяма част от своята кариера той
направил в качеството си на бюлюкбашия при Пазвантоглу. Така
на 13 декември 1800 г. Кара Мустафа с 3500 кърджалии и 20
оръдия преминал Дунава и нахлул в Олтения, превзел Крайова и
я опожарил59. През пролетта на 1801 г. той се изтеглил към
Видин, а Селим III трябвало да обезщети влашкия княз за
опустошителния набег на кърджалиите му със 100 000 гроша60.
След като Пазвантоглу намалил броя на бойците си, Кара
Мустафа отделил своята дружина и я извел към Тракия — все
още подходяща почва за кърджалийски золум. Как е изглеждало
в началото си „закрепването“ на Кара Мустафа из Пловдивско,
остава неизвестно. Към края на 1810 г. обаче той не отскоро ще
да владеел района, тъй като тогава султановият емисар съобщил,
че вече бил получил в Пловдив фермана да залови и обезглави
бунтовника61. По това време Кара Мустафа се изтеглил в
Казанлъшко. Скоро след това обаче той пак се върнал в
Пловдивско. От София била отправена значителна военна сила
срещу него62. Нейната роля била пасивна — тя цели 7 месеца
държала размирника „обсаден в Пловдивско". В замяна на това
властта взела срещу Кара Мустафа, дружината му и нейните
местни ятаци мерки, конто много напомнят репресиите срещу
партизани и партизански сподвижници през най-ново време: на
турци и българи било забранено да напускат селищата си и да
засяват земята си, за да не бъдели улеснени кърджалиите в
снабдяването им с храни. Ахмед паша, който пристигнал в
Пловдив да оргапизира борбата против Кара Мустафа, раз-
гласил, че ще бъде разстрелван всеки местен жител, забелязан да
преминава Марица. Вследствие на тази буквална блокада, която
траяла през пролетта и лятото на 1811 г.,орната земя в Пловдив-
ско съвсем запустила, настъпили глад и голяма скъпотия.
Въпреки всички извънредни мерки Кара Мустафа останал
неуязвим63.
Той очевидно се задържал в Пловдивско и поне през част от
1812 г., тъй като, когато през есента на тази година държавните
бирници изисквали данък, населението твърдяло, че вече
издължило данъците си на Рустем Салих ага — „човек на Кара
Мустафа", — което доказвало и чрез документи с печата му64.
Не разполагаме с данни, кога и дали изобщо Кара Мустафа
бил ликвидиран, или пък се е укрил. Спряхме се подробно върху
тази, последна известна нам кърджалнйска проява в Пловдивско
най-вече заради нейната значимост. Тук явно се разиграли
379
събития, нетипични за залеза на анархията, ами — крупен
рецидив от „кърджалийско време". Тук един главатар с дълбок
боен опит овладял територия. Нота бене: той я владеел не като
аян, ами като главатар. Обстоятелството, че властта се решила
на противомярка, която вредяла на производството в този важен
за нея район — наложила пълна блокада, — ни навежда на
мисълта, че Кара Мустафа имал поддръжници веред местното
население. Туй допускане се потвърждава и от друг факт: Кара
Мустафа издавал документа за издължен даньк — следователно
иегов метод на снабдяване и обогатяване не бил пладнешкият,
ами редовният грабеж.
Впрочем в този изолиран акт на късното кърджалийство
наблюдаваме двойна специфичност: промяна в методите на
кърджалийството и промяна в методите на властта. И едната, и
другата страна в конфликта обаче използували мирното
население. Кара Мустафа — като се опитвал да го спечели чрез
някакъв „ред“, а Портата — като го подлагала на глад, за да го
насъска срещу размирпика.
Такива са оскъдните известия за кърджалийски прояви през
последний етап от размириците в Румелия. Тяхната оскъдица
едва ли трябва да отдадем на случайността. Почти трийсетлет-
ното размирие наистина угасвало.
БЕЛЕЖКИ
1 Петров. А. Н. Война России с Турцией в царствование императора
Александра I, 1806—1812 гг. Т. 2. СПб, 1887, 362—372; Михайловский-Дани-
левский, А. Описание русско-турецкой войны в годы царствования императора
Александра I. СПб, 1843, с. 21 и сл.; Внешняя политика России ХГХ — начала XX
веков. Серия первая 1801—1815. М., 1962, 412—417; Станиславская, А. М.
Русско-английские отношения и проблемы Средиземномория (1798—1807). М.,
1962, 107—109.
2 Mouravieff, В. L’aliance russo-turque ап milien des guerres napoleontennes.
Neuchatel, 1954, c. 46 и сл.
3 Miller, A. F. Mustafa pacha Bairaktar. Bucarest, 1975, c. 183, 228—245.
4 Пак там, с. 211.
’ Ta’rih-i Cevder. T. 8, 271—275.
• Islam ansiklopedisi. T. 2, p. 42.
7 Ta’rih-i Cevdet. T. 8, 271—275.
* Ucel, Ya^ar. Osmank Imparatoreugunda desantralizasyona (Adem-i
merkeziyet). — Belleten, T. XXXVIII, p. 212.
* Ta’rih-i Cevdet. T. 8, 186—187.
10 Schlechta-Wsserd, O. v. Die Revolutionen in Constantinopel in den
Jahren 1807 und 1808. Wien, 1882, 127—128; Петров, A. H. Война России с
380
Турцией в царствования императора Александра I 1806—1812 гг. Т. 1. М., 1885,
278—279.
11 Miller. A. F. Цит. съч., с. 131.
12 Uzun$ar$ili, I. Н. Mu;tur Rumeli ayanlarindan Tirsenikli Ismail YJik oglu
Suleyman agalar ve Allemdar Mustafa pa$a. Istanbul, 1942, p.40; Miller. A. F. Цит.
съч., с. 132.
12 Сигн. PC 57/6.
14 Miller, A. F. Цит. съч., 129—130.
15 Паж там, глава „Русенските приятели", 211—227.
14 Паж там, с. 213.
27 Паж там, 278—280.
14 Ta’rih Cevdet. Т. 8, 304—313; Schlechta-Wsserd. Цит. съч., 169—179;
срв. Uzun^ar^ih, I. Н. Цит. съч., 126—137.
19 Miller, A. F. Цит. съч., с. 297.
20 Паж там, с. 298.
21 Ta’rih-i Cevdet. Т. 9, 4—7.
22 Miller. A. F. Цит. съч., с. 311.
22 Ta’rih-i Cevdet. Т. 9, р. 9; Schlechta-Wsserd. Цит. съч., с. 191 и сл.;
Miller, A. F. Цит. съч., 320—329.
24 Ta’rih-i Cevdet. Т. 9, 4—7.
25 Miller, A. F. Цит. съч., с. 311.
24 Паж там, 217—218.
27 Ta’ih-i Cevdet. Т. 9, 278—273; Schlechta-Wsserd, О. V. Цит. съч.,
186—188; Uzunqar^ih, I. Н. Цит. съч., 141 —142.
21 Miller, A. F. Цит. съч., с. 314.
29 Пак там.
20 Uzumasruili. I. Н. Цит. съч., 143—144.
21 Miller, A. F. Цит. съч., с. 318.
22 Schlechta- Wsserd. Цит. съч., с. 198; Петров. А. Н. Цит. съч. Т. 2, с.
106.
22 Ta’rih-i Cevdet. Т. 9, р. 17.
24 Паж там.
22 Schlechta- Wsse rd, О. v. Цит. съч., с. 199.
2в Ta’rih-i Cevdet. Т. 9, 20-^8; Schlechta-Wsserd. О. v. Цит. съч., 203—
227; Uzunt^ar^ih, 1. Н. Цит. съч., С. 155 и сл.; Miller, A. F. Цит. съч., 342—348.
27 Uzun^ar^ili, I. И. Цит. съч., 143—144.
21 Vcel, У. Цит. съч., с. 697.
29 Assad effendi, М. Precis historique de la destruction du corps des janissaires
par sultan Mahmoud II en 1826. Paris, 1833, 133—136, 140—154.
40 Сигн. ВД 118/20.
41 Димитров, Стр., Кр. Манчев. История на балканските народи. Т. 1.
С., 1971, с. 206
42 Сигн. ОАК 91/89.
42 Сигн. ф. 26, ед. 794.
44 Сигн. ВД 118/20.
42 По документ, издирен от Стр. Димитров в Архива на френското Външно
министерство. Използуван от Н. Хайтов. (Родопски властелини. Пловдив, 1974,
135—136.)
44 игип^агщК, I. Н. Цит. съч., с. 39.
47 Димитров. Стр., Кр. Манчев. Цит. съч., с. 192.
381
44 Семерджиев. Хр. Саможов и ожолността му. С., 1913, с. 125.
4* Сигн. ф. 93, ед. 60; ф. 145, ед. 145.
’° Димитров, Стр., Кр. Манчев. Цит. съч., с. 193.
11 Арш, Л. Г. Цит. съч., 315—330.
12 Паж там, с. 336.
” Miller. A. F. Цит. съч., с. 213.
54 Вж. бел. 34.
” Сигн. ф. 140, ед. 53; ф. 140, ед. 101.
54 Сигн. ф. 93, ед. 60.
17 Сигн. ф. 145, ед. 145.
34 Иречек, К. Цит. съч., с. 627.
14 Мутафчиева. В., Ал. Виану. Феодален размирици в Северна България
в жрая на XVIII и началото на XIX в. и тяхното отражение във Влахия. — В:
Българо-румънсжите връзхи и отношения през вежовете. Т. 1. С., 1965, с. 238.
•° Паж там, 238—239.
41 Сигн. ПД I6Z11.
42 Сигн. ф. 88, ед. 728.
43 Сигн. ф. 88, ед. 1184.
44 Сигн. ф. 88, ед. 284.
382
ВМЕСТО ЗАКЛЮЧЕНИЕ
В разрез със сыцествуващата практика тук
не ще бъдат повторени изводите от направения анализ—те се
съдържат в края на всяка глава и подглава и тяхната
рекапитулация би била излишна. По-оправдано и дори
необходимо е в тази последна част изследването да се сире на
въпросите, конто умишлено остави на страна досега: какви били
мястото и ролята на българите в анархията, последиците за тях от
многодетного размирие, оценката за него, дадена в анонимки или
знайни летописци, а също и от нашите ранни политически
автори—синове или внуци на българите, преживели пъкъла на
анархията.
Каза се — пъкълът. Дотук съобразно методите на научното
изследване бяха търсени корените, бе очертано развитието и
уточнени конкретните прояви на сбора от процеси и явления,
конто по сыцността си не принадлежат към исторнята на
България. За изучаването им бяха използувани предимно чужди
източници — османски, западноевропейски, руски. Извън обсега
на вниманието на турската власт или на чужденеца-наблюдател
почти винаги са оставали въпросите, конто пряко засягат
българската история. Тези въпроси можем да осветлим чрез
извънредно оскъдните, често неточни, недатирани, но понякога и
удивителни по проницателност български свцдетелства.
Нека бъде простено, че в последната си част изследването ще
напусне строго научния тон. Явленията, конто бяха анализирани,
наистина са част от една натрапена нам обществена система,
гнил плод от нейното разложение. Но ние имаме право да
последнем към „кърджалийско време" не само от позициите на
османистиката, но и от своя, българска позиция. Тева са и
383
направили редица наши автори, като започнем от Софроний или
Г. С.Раковски и завършим със съвременните ни историци. Ако
по-горе бе разгледан обективно-исторически един процес като
дял от османската история, то стана не за да внесем сензационен
поврат в оценката на кърджалийството, а за да разкрием
вътрешното съдържание, типология, структура и развой на
изучавания процес.
Безчинства, насилие, опожаряване, грабеж, нападение, обсада,
превземане — такива са съществителните, с конто чуждите
източници, а оттам и авторските съчинения окачествяват
дейността на кърджалиите или на правителствените наказателни
походи из земята ни. Но зад всички тия квалификации е стояла с
целия си огнен и кървав ужас една трийсетгодишна българска
реалност. Нея можем да възстановим само по домашни
свидетелства. Лаконични — какъвто е изразът на всяко голямо
страдание, — те трябва да бъдат приведени в целостта си;
никакъв техен преразказ не ще ни създаде достатъчно съответна
картина на онова черно време.
„...И тогава турците много зло причиниха на христиените и
напразно за нищо убивали человеци и убивали, и насилвали, и
коне взимали, и церкви разсипвали и неизказани злини
причинили... В тия времена восташа разбойници много, конто се
назоваха дахалии и кърджалии, изгориха села много и дойдоха
на село Трявна февр. 20.1798 в неделю месопустную и уловиха
много человеци и обраха и изгориха селото и се уплашиха
букурещките българи и терговци и прочий вси. Тогава са случи и
наш отец дойде в Букурещ и видя смущението и убоя са и стори
да на доведе за Трявна. 1802: защо тогизи обладаваше Терново
Рушчуклийския ага Трестеникли-оглу. Смайл ага, който беше
страшен всем противники...** — така свидетелствува летописецът
поп Йовчо от Трявна1. От същото село произхождат и някой
отделни приписки: „Да се знае когату бастисаха даалиите Трявна,
сине 1787, м-ц иуниа, ден 27**. „В лято от Христа 1797 февруариа.
Дойдоха харсазити, изгуриха село Трявна и много хора избиха,
церквата гуриха, па пак минаха натам.**2
От Елена произхождат следните летописни бележки:
„1798. Убиха Хаджи Миха.
1799. Убиха бакал Миха и Осман Келеша.
1790. Убиха чорбаджи Стояна отоври ид в ниделя и убиха
капуджи башня и стана войвода Емин ефенди в Самоков и даржа
3 години.
384
1793. Стана войвода Кара Хасеки и много хайдути наби на
кольои. И даржа Тарново 3 години.
1796. Стана войвода Мехмед ефенди Стамболлу и стори
сюргюн вл[адика]та Матея.
1797. И тази година дуде Кьопрюлююлу сас пазвантски аскер
и влези в Тарново и станаха трима войводи уртаци —
Кьопрюлююлу Ибрахимаа и Хаджи паша и Хаджи Ибрахим.
1798. Юсеин паша уби Кьопрлюлююлу на Караманув и стана
Турнаа ага уртак.
1799. Сториха иленците давия сасъ куванлачаните и утарваха
Съба Добрюва сас султана и сас Индже войвода.
1800. Дуде Мемишъ войв от Видин и седе в Тернуву 3 мсци и в
тази година дуде Трастениклиата Смайл ага. Та зе Тарнуву сас
бой и попади Мемишъ войвода. И стана той войвода и нлатиха
хората пу два хара[ча] и овцете платиха два пъти.
1800. И тази година дудоха даалийците сасъ султана (Гирай)
въ Елена на гиргьовден и изгорихъ черкувата с[ве]тому Николаю.
1800. И тази година даде изинъ (разрешение, б. а.) Смаильаа
да направиха долната църкова с[ве]таа Б[огороди]ца.
1804. И в тази година бастиса Мустафа паш Токатчиклията в
Тозлука кату бягаше.“3
На пръсти се броят българските селища, конто имат летопис
за смутного време. Кърджалийските нападения обикновено са
отразявани в късни приписки:
„1795 година обраха кърджалиите колата сливенски. Вечна им
мука било!“4
„В лято 1799 куга царуваше султан Селим, та пущаше вълхви
по Урумели, та горяха градове и села и стана тогива пленство на
Калофиръ месец декемвриа 22 ден. Такава неволя напада на
християни, та ги на огънъ изгориха и други маки кой да
изкаже?"5
„Приписа аз много грешни поп Ник[о]ла да се знае коя година
додоше крежалие млого зулум учинише во лето господне 1796."6
„Да се знае куту зеха на Трестениковлу Юмера главата му на
Пашову куиак, Исух паша му взе главата.*'7
„Да се знае, чи са караха аенете Буруисузу Ахметъ ага сас
Челеби агаватотъ сина Мехмедъ ага за аенлаку, чи са биха идинъ
другии у Руси у касабата и неделе, чи избиха с хора, чи имаши а
Исмаил и Алия хайдукъ, чи утуди ут кадуту Челеби аговатукъ
сина, чи утиди да бии Бурунсузувите хора, пак тие гу на(д)виха,
чи гу запреха у джамията чи загинаха ватре чи изгореха Д хора
ватре пак Исмаили пак искочи чи побягна."8
25 Кърджалийско време
385
„1798 ме[се]цъ иунуарие д!е]нъ EI. Да са знай кату щеши да
флези Пазвантоглу у Руси чи ни мужа."9
„Да се знае кога дойде Кара Фейзи у Брезник да е ага, та
изьеде сво заире (житни храни, б. а.) по свето, теше да помре свет
за леб. Та изсече све корне и що имаше дърво по вилаета и по сва
софийска каза и по знеполска каза. По сва села он е зулум
направил и не остави ни мома, ни невеста необезчестена."10
„В лето 1813 убиха сръбету Гаргалията на Ниш с топ у ногата.
И умре август 15. Беше голем злодеец и блудник и много жени
ускверни но постиже его в скоре казн Божия. Погибе с шумом
лето 1813 м[есе]ца июлиа 25.“**
„В лето 1832 додоха ора от Пирот та ни казаха чи
кърджалието бастисало София на Връбница и обрале дикене и
кащи, ала скоро си отишле."12
Освен летописи или приписки от кърджалийските години по
още неизстиналите следи на онова жестоко време са преминали
наши доосвобожденски или ранноследоосвобожденски автори,
за да отпечатат народния спомен за кърджалийството. Техните
публикации носят белега на още живия ужас у народа ни от
преживяното огромно разорение.
Хр. Пуляков подробно описва страданията на копривщенци
след 1793 г.: „... Три опустошения и изгори претерпело от
кърджалии селото ни, докле конечно запустело без жители и
бухалити бухали доволно время на развалините му... Около лето
1810 Копривщица ся е съставлявала от няколко колиби,
разпръснати по изгорити. Никой от жителите й не смеял да си
съгради добра къща или да купи място (мюлк): всякой треперел
от страх, ча щат дойдат пак кърджалии да го горят и мъчат..."13
Т. Васильев установява, че през 1801 г. Тетевен бил изгорен до
основи от кърджалиите, конто избили половината село. Друга
гол яма част избягали към Букурещ *4.
Вече с научна критичност преди 1899 г. К. Иречек в своите
„Пътувания из България" добросъвестно записва всички спомени
за разорението на нашите селища. Спомени, все още неизтрити
от забравата, те трогвали дълбоко дори чужденеца: „Чух и разни
работа за кърджалиите, конто тъй много се втълпили в паметта
на хората..."1 5
Иречек е записал устното предание за нападението над София
от сина на Кара Фейзи — Али бей, през 1832 г.16; за
опожаряването на Габрово от разюзданите пълчшца на Капудан-
паша Хюсеин през 1798 г.17; за разорението на Арбанаси от
386
същите пълчища18; за изгарянето на Лясковец и Горна
Оряховица от кърджалиите19; за двукратного опожаряване на
Калофер през 1799 г. (от дружината на Индже войвода) и през
1804 г.20 Въз основа на изчезнал отпосле местен летопис
К. Иречек говори за изгарянето на Станимака и околните села,
както и на манастирите по тия места21. Перущенци му
разказвали как било опожарено тяхното село от дружините на
Синап и Исаоглу22. Из Трънско К. Иречек се натъкпал на
приписки за страданията на този край под властта на Кара Фейзи
и Али бей23. В Кюстевдилското село Кадин мост хората сочели
старого място на селището, изгорено от кърджалиите24.
Рилският манастир бил опленяван три пъти през XVIII в.25
Жеравненци разправили на Иречек за унищожаването на
богатого им село от кърджалиите26. И прочие, и прочие.
За да не утежняваме вече и без туй предългия списък от
сведения за плен, пожар и грабеж на българските селища, нека
само споменем, че местни предания за пълно или частично
разорение от страна на кърджалиите са били записани из почти
целите Родопи27, Странджа28, Плевен29, Севлиево30, Разград31,
Нови пазар32, Враца33, Калофер34, Добрич35, Сливен36, Па-
зарджик37 и др.
С приблизителност можем да установим, че нямаме местни
предания за пълното или частично разорение на нгкое селище из
България само тогаз, когато нямаме и краеведческо проучване за
това селище. А що се отнася до ония наши градове и села, за
конто такива предания не са били записани, точки данни за
тяхното пък разорение през кърджалийско време вече ни
предоставиха османските източници.
Изброяването, което бе извършено, не е просто изброяване.
То иде да докаже защо „разни работи за кърджалиите тъй много
са се втълпили в паметта на хората“, защо отпреди близо два
века, та до днес проблемы за кърджалийството не може да бъде
разглеждан с необходимата научна хладина, да бъде осветлен
съобразно конкретно историческите условия на късната османска
действителност — този въпрос винаги е бил заредей с емоции,
конто избухват в дискусия.
Тези емоции са съвсем обясними, ако извършим обикновен
сбор от разпилените документации и записани устни свидетел-
ства. Именно сборы им ще ни убеди, че през „кърджалийско
време" българската земя е претьрпяла своето най-трайно и
основно разорение от турското завладяване насам. Подробного
387
изложение на събитията, текли около трийсет години надлъж и
нашир през България, изобилните данни за човешкия контингент,
включен в анархията или против нея — цялата тази гьстота от
факте не може да бъде оспорена, подмината, омаловажена:
България претърпяла една трийсетгодишна война, в която
фронтът бил навсякъде, когато всеки мирно проживян човешки
ден бил скьп подарък.
Впрочем изследвайки или описвайки положение™ на народа
ни под османска власт, нека помним, че в нашата история
сыцествувало трийсетлетие, което по своята жестокост и ужаси
надхвърляло останалите. Потушаването на никое въстание през
подробския период на миналото ни не би могло да се сравни със
сетнините от кърджалийското време — въстанията били повече
или по-малко локални. Ограничено по място и по време било
насилието, с което чуждата власт ги смазвала. Последиците от
никоя война — дори ако била водена на българска земя — не
можели да бъдат повсеместен и трайни, колкото повсеместного и
трайно размирие.
Или, както обобщава П. Хитов: „Тие капасьзи са палиле
селата и градовете цели 12 години. Ни едно перо не е в състояние
да опише ония злодейства, конто са направиле кърджалиите по
България! Сичкият Балкански полуостров е бил запален от
едины край до другият; уцелели са само няколко градове и някой
по-големи села: Пловдив, Ямбол, Карнобат, Айтос, Ески Захара,
Габрово, Карлово, Калофер и пр.“38 Обобщението, което
П. Хитов прави, би прозвучало с още по-голяма сила, ако
прибавим, че анархията е граяла не 12, ами почти 30 години, а
също и че всички градове, конто той изброява като оцелели през
„кърджалийско време“, всыцност поне по веднъж и най-вече
многократно били засегнати от насилието.
Какви били конкретните изрази на разсипията на България
през размириците? Тях може би е излишно да споменаваме,
понеже именно те особено разточително са описани и от местните
предания, и от популярната книжнина, и от художествената. Ако
започнем с „Нещастна фамилия"39 на В. Друмев и завършим с
„Родопски властелини" на Н. Хайтов40, без да изброяваме
произведенията, създадени в хронологичния отрязък между
1860—1974 г., българската литература гъмжи от кървави сцени на
кърджалийския садизъм, рисувани в детайли.
Тук обаче е дума не за добре известните прояви на злодейство
и разюздано насилие, с каквито изобилствувала османската
388
феодална действителност, та и историята на миналите общества
поначало. Думата е, че по време на анархията тия прояви били
извънредно чести, извънредно масови. Извън тях — също като
исторически беда за народа ни — стой въпросът за голямото
изселничество, резултат от трийсетгодишния хаос в Румелия.
Из изложението твърде често бе изтьквано, че жителите на
определено селище „се разбягали" — такива сведения обаче не ни
указват най-сыцественото: дали това население просто уловило
гората, дали се прехвърлило в някой по-голям център или пък
изобщо напуснало Румелия, за да се спасява в чужбина. А
изброените три изхода всыцност представляват три отделяй
въпроса, когато се стремим да формулираме последиците от
„кърджалийско време“ за народа ни.
В голям брой от случайте „разбягване" мирните хора просто
опразвали селшцето си, като се установявали за кратко или за по-
дъято на временни станове из горите или на временно жителство
в близкия град.Така през 1793 г. селяните от Ловешко прибягали
в града, който — именно поради рязко нарасналия брой на
защитниците си, — издържал успешно двудневната битка с
кърджалии и правителствена войска наведнъж41. Така след 1793 г.
копривщенци „се разбягали“, селото им на три пъти било горено,
а го възстановили едва през 1810 г.42 Така на 23 април 1800 г.,
предупредени, че към Елена се е насочила кърджалийска
дружина, селяните избягали в Балкана43. След множество
разорения Плевен бил изцяло напуснат от жителите си през
1810 г. Те започнали да се прибират едва подир сключването на
Букурещкия мир от 1812 г.44
Впрочем в изброените случаи е ясно, че населението, доведено
до крайно отчаяние през анархията, временно опразвало
селшцата си, конто след размириците възстановило. Имало обаче
случаи със селища, окончателно запустели през „кърджалийско
време". В Плевенско такива били Ябланица, Марашки Тръсте-
ник, Долна Митрополия (от която останали само 6—7 къщи),
Дол на Гривица и манастирът „Свети Георги"45.
Къде се дянали българите от силно намалелите или опустели
през анархията села?
При описанието на кърджалийските действия неведнъж
попаднахме на разпоредби, конто призовавали "селяните да се
стекат в най-близкия град и да се бранят. Но едва ли раята чакала
султанов ферман, за да се погрижи за спасението на челядта и
стоката си. Още при първите взривове на анархията — случаят с
389
„хасковските разбойници" през 1785 г. — видяхме, че някой
заможни самоковски жители потьрсили убежище в София46. При
напускането на Копривщица жителите й „ся разпръснали и
преселили в Казанлък, Едрене, Димотика, Пловдив, Пазарджик,
Златица...**47 Следователно вторият изход за попадналия под
ударите на анархията мирен българин била вътрешната
миграция. Освен документалните известия, и простата логика
говори, че многолюдният градски център имал по-голяма
перспектива да оцелее при нападение, отколкото откъснатото
село с неколкостотин или дори няколко десетки жители. От тази
логика последвало, че притокът на селяни към градовете (а точно
селското население на Румелия било предимно българско) под-
силили българския градски елемент. Неслучайно след стихването
на анархията забелязваме един ярък процес: икономическото и
духовного раздвижване веред българите в града*6. Това раздвиж-
ване имало количествени предпоставки, конто не могат да бъдат
обяснени чрез естествения прираст на българското градско
население.
И така следва да подчертаем като първа обективно
положителна последила от „кърджалийско време“ туй, че
българският елемент в града се увеличил.
Третият изход за „разбягалите се“ българи представлявала
емиграцията. Влахия и по-малко Молдавия били най-близките
задгранични предели, където изстрадалото население на Бъл-
гария можело да намери убежище. И наистина домашните
извори свидетелствуват, че патам се насочили българи от
Плевенско, Трявна, Копривщица и пр.49 Но и Влахия скоро се
озовала под бича на размирието. Според летописа на поп Иовчо
от Трявна през 1802 г. букурещките българи и търговци избягали
от Влашко и потьрсили по-голяма сигурност в Трявна50. Тук
поне богатият българин имал зад гьрба си Балкана и гьстите
гори, докато из равна Влахия той се чувствувал беззащитен.
След като дружините на Пазвантоглу взели редовно да
плячкосват и пожарят отвъддунавските земи, емигрантската
вълна от България се насочила към Русия. Това масово
изселничество се осыцествявало по два пътя: или през Дунава,
Влашко и Молдавия, или направо през Черно море. Именно за
периода 1801—1812 г. притокът на българи към Русия достигнал
най-високата си точка51. В. Д. Конобеев привежда руски
дипломатически документи за отчаяната стихийност на това
изселничество:
390
Принуден да акостира през 1801 г. край западния бряг на
Тракия, руски търговски кораб натоварил всички жители от едно
село в Одринско. Те модели „да ги спасят от разбойниците...,
конто изгарят не само жилищата, ио дори и самите тамошни
жители". (Това българите търпели от ежегодннте по него време
кърджалийски походи ив Източна Тракия.) Въпросните изселшщи
били упълномощени да направят постылей от името на 360 села в
Одринско пред правителството на Русия. Те изтъкнали, че
„намирайки се в толкова тежко положение и като нямат никаква
помощ от никого, избрали единственото средство ... да оставят
своего отечество... и да прибягнат до покровителството на
Русия". Впрочем вече устроените бежанци модели да бъдат
приети на руска земя и упълномощилите ги българи от всички
одрински села. За да не усложнява отношенията си с Портата,
руското правителство наредило ония българи „да не се викат и с
тях да не се води никаква връзка и кореспонденция". Но
положението на българското население в Източна Тракия
станало тъй неудържимо, че по всевъзможни неорганизирани
начини бежанци все пак успявали да се доберат до Русия, където
бивали приемаии и настанявани на държавна земя52.
Всяка емиграция, особено масовата, трябва да бъде отнесена
към историческите беда за един народ — от България се
откъснали живи части, обезбългарявали се цели райони или поне
рязко намалявал процентът на българско население там. Но в
конкретно историческите условия от началото на XIX в. тази
голяма емигрантска вълна към Дунавските княжества или към
Русия изиграла и обективно положителна роля. Из средите на
емигрантите израсли значителна част от дейците на нашето
движение на културна самостойност, на националната ни
революция. Най-масово из сыците среди при първи повод били
излъчвани бойците, конто се връщали отсам Дунава в помощ на
руските армии при войните им срещу Турция — като започнем с
Българската земска войска и завършим с Българското опълчение.
Нашата емиграция в Дунавскитё княжества и Русия създала
международните връзки на поробения ни още народ, най-активно
съдействувала европейского обществено внимание да се насочи
към зараждащия се български въпрос.
Нека подчертаем, че една от страните на емигрантството из
България по време на анархията е изцяло обективно положител-
на: създали се значителни колонии от българи извън земята ни33,
оживили се интензивно българо-руските и българо-румънските
391
отношения, вече имало хиляди българи на свобода. За всичко това
допринесли размириците — доведеното до безизходица битие на
мирния българин.
Впрочем, когато по-горе се споменава, че „разбягването" на
българите през „кърджалийско време" допускало три изхода,
сега трябва да изведем, че поне два от тях се отразили и
положително върху по-нататъшното историческо развитие на
народа ни.
В началото на изложението бе отбелязано, че в общите
съчинения по история на България разглежданият период
фигурира само като „кърджалийски опустошения и самозащита
на българите"54. Някак настрана остава въпросът за участието на
българи в кърджалийството, както и в отцепничеството на
Пазвантоглу. По-горе твърде често — когато анализирахме
човешкия състав на даден конфликт — бе доказано наличието на
многочислено местно българско население в него. Тук обаче е
дума не за историческите факти, а за отношението на ранните
български автори към тях.
Не е ясно откъде Г. С. Раковски взема прозвшцето
„кабадаии"55, за да определи с него българите-кърджалии; нито в
един османски или друг чужд източник то не фигурира. Когато
говори за похода на Мустафа Байрактар в забележките си към
„Горски пътник“, Раковски изтьква: „Угърдив своя власт в Русе,
и като подчини себе сички други окръжни дере-бейове отстъп-
ници, подигна ся и отиде в Цариград с разни войски от България,
между коим са били и българи, кабадаи (к. а.) зовими..." Затуй
пък П. Р. Славейков посвещава своите „Исторически разкази от
миналите времена" нарочно на кабадаиите — българи, участву-
вали в аянските размирици и кърджалийските дружини. Това им
участие той обяснява така: „Трябва да изповядаме, че българите
никога не са се лишавали от храброст и смелост, но всякога
почти, а най-вече за времето, за което говорим, липсувала им е
всяка инициатива за самостоятелно предприятие, нямали само-
увереност в своите начинания, затова все гледали да наблегнат
главата си на чужда плещи. Те били верни и предани на чуждате
интереси, гинели за тях, като се считали уж по-сигурни в
сполуката и по-малко отговорни в случай на несполука, но това
не е освен в следствие на неразвитието им. От това настроение на
българите се възползувало най-напред турското правителство.
От него се възползували тоже и домогателите на аянските
постове, от него се възползували най-подар и разбойническите
392
шайки иа кърджалиите. “ Що се отнася до кабадаиите, според
Славейков те били обединени в чисто български дружини, водени
от Инджето, Кара Колю, Колю Байрактар и Кара Танас
(последните служели на Кара Фейзи), а също и Ангел войвода
(обвързан с Емин ага Хасковски). Като проследява жизнените
пътища на тези кърджалийски главатари, Славейков установява,
че „от 1820 г. не е имало вече българи-кабадаии в Турско**56.
Близо до тази оценка за участието на българите в
кърджалийството дава и Л. Каравелов: „Ако Инджето и Кара
Колю да биха имали ум, разум, патриотизъм и ясно съзнание и
ако народът би бил малко по-събуден, и те биха направили това,
което направи Кара Георги в Сърбия.**57
Тоест най-близките по време до разглеждания период наши
политически автори единогласно свидетелствуват, че българите
са били не само пострадала страна в анархията, че не само
отстоявали своите градове и села, но и сами били дейци в
голямата размирица. При това обаче същите автори са
единодушии и по въпроса, че през „кърджалийско време**
народът ни още не бил достатьчно самоосъзнат, за да се
възползува от безвластието над земята си.
„В такова положение намиращият се тогава българин —
обобщава Раковски — не е можел, сиромах, да помисли за
свобода и въстание против султанската власт, ако и да е имал
всичката сила в ръцете си и ако обстоятелствата да са му били
най-благоволни и най-лесни..**58
Тук нека внесем една корекция, която ще аргументираме
накрая: нито Раковски, нито Славейков, нито Каравелов в своите
тези за изостаналостта на народа ни през размирието са имали
предвид освободителните по същество опити от началото на
своя век — дейността на Софроний Врачански, Ив. Замбии и
Ат. Некович, а също и създаването на Българската земска войска.
Тези опити едва по-късно са били извадени от забравата, били са
документирани и проучени.
Един от цеитралните въпроси — що се отнася до мястото и
ролята на българите по време на анархията,—е този за само-
отбраната на нашите селища. Въпрос, осветлен от множество
местни предания, също обобщен от Раковски: „Най-голям отпор
против кърджалиите са дали българите и кърджалийското
разорение, може да се каже, е нанесено от българите.**59 Към
това мнение се придържа и съвременната историография60.
Още Ф. Божур при своите пътувания през земята ни през
1794—1799 г. уж с цел да проучи стопанството на поробените
393
Балкани, а всыцност със задача да разузнав отбранителната
способност на турците, ни рисува картина, която коренно се
отлячава от картината на тези земи, рисувана десетилетие-две по-
рано пак от френски пътешественици61. Разликата иде оттам, че
през последните години на XVIII в. повечето градове из Румелия
се оказват със стены. „Обграден с проста назъбена стена** бил
градът Битоля, а също и Щип, Велес62, Сяр63. Кюстендилската
стена имала „бойници, отстрани с квадратни кули, високи 40
сгьпки, от конто могат да се дават изстрели, на три стажа,
включително тези от платформата или най-горния етаж.“64
Такива отбранителни съоръжения, издигащи се „стъпалообразно
по двете планини**, притежавала и Дупница. Затуй пък Долна
баня била обградена само от „проста земна стена**. А във връзка
с укреплението на Правища Божур отбелязва: „...обграден с
проста стена с бойници, каквато се вижда около всички малки
градове в Европейска Турция, изложени на нападенията на
крадци. Този вид обграждения са по-големи от самия град и са
предназначени да приемат жителите на селата и техник
добитък.**65 Стените на Пазарджик и Пловдив били „тухли,
сушени на слънце**, за разлика от Одрин, „залазил част от
старите си укрепления**66.
Военен наблюдател, Божур отчетливо отбелязвал старите
укрепления из Румелия — на Одрин, Созопол, Несебър, над
Кюстендил. Но съвсем независимо от тях той описал „простите**
стени от кирпич или от земя, конто нашироко заобикаляли голям
брой селища, за да можел тук да прибягва народът от
околността с добитъка си. Така още преди края на XVIII в. онази
част от производителното население, която не била повлечена
във въртопа на анархията, вече имала надеждна защита. В
течение на нестихващото размирие тия самоделни укрепления
придобили голямо разнообразие, което зависело от местните
условия, средства, ръководство в строежа и охраната.
Именно понеже били строени набързо и от ръката на мирния
човек, укрепленията срещу кърджалийската напаст; не утраяли.
Но за тях са запазени изобилии местни спомени.
Някъде населението изпросвало височайше разрешение да си
издигне стена. Такъв бил случаят с еленчани, конто след няколко
разорения на селото си получили позволение да си построят
„кале**. То не обграждало Елена, ами един ограничен хълм. В
калето всяко семейство разполагало с минимално жилище,
където се прибирало при опасност и разполагало с припаси за
394
възможна обсада67. Запазен е и спомен за укрепяването на
Сливен със стена, която го пазела откъм полето — дълга около
километър и половина и висока три метра6®. Жеравненци след
гибелта на Раково бързо си построили плътен шарампол, който
заграждал селото им от три страни. Когато към него се упътили
кърджалии, обединените сили на Жеравна, Градец, Нейково и
Котел им дали сражение извън шарампола, но били разбита, а
селото — изгорено60. Затуй пък врачанският шарампол, снабден
с кули, заобиколен с ров, превърнал Враца в един от съвсем
малкото български градове, конто размирниците не превзели70.
Тук и там, където населението нямало средства за постройка на
„кале“ или на шарампол, поминавало с ровове. Така било в Нови
пазар например71, в Самоков72, в Карнобат73. Устино пък
отбило нападението на Мехмед Синап и Исаоглу, като жителите
му го обградили с коли и каруци74.
Образец на сполучлива укрепена самоотбрана бил Котел.
Освен със стена той бил заобиколен и с окопи, конто пълзели по
билото на близките хълмове. При всички теснини към Котел
имало система от табии, а на всеки „главен проход4* — високи,
яки порти75. Така това богато джелепчийско село се опазило от
настървените обиршщи.
Списъкът на българските селища, чиито жители овреме взели
мерки за спасението си, може да продължи. Вместо това обаче ще
се позовем на един доклад, с който съответният турски
командуващ съобщавал: „В голяма част от селата са построени и
издигнати кули; от всички страни са обиколени с изкуствени
ровове и са обкръжени с шарамполи. Явно е, че не биха се
предали доброволно, а в тях може да се проникне само чрез
сражение, ако бъдат обстрелвани с пушки и топове.4*76
Тази последователна и упорита самоотбрана, тези значителни
— при примитивного равнище на строителната техника —
градежи изисквали някой условия: работна ръка, средства,
организация.
Въпросът за работната ръка е ясен: строели или копаели
укрепления самите застрашени жители на градове и села.
Въпросът за средствата, конто тия строежи все пак изисквали, е
също ясен: тези средства (необходими не само за строеж, но и за
изхранване на мъжете, откъснати от производството и заети с
караулна служба) били набирани от населението в пари или в
натура. Еленчани например държели в своего кале тефтерите,
където били вписвани приходите и разходите на отбраната — за
нея събирали пари помежду си77.
395
Въпросът за организацията на мести ага самоотбрана из
Румелия е по-сложен, той има разнообразии отговори. Както в
много други отношения, анархията и тук дала почва да
възникнат спонтанни форми на управление или самовластие.
Естествено, когато градът се оказвал центьр на някой силен
аян, укрепяването му било организирано от самия узурпатор.
Няма причини да се съмняваме, че Сяр, Силистра, Добрич,
Севлиево, Карнобат и пр. аянски „столици“ се превърнали в
крепости именно по волята на своите аяни. Конкретни сведения
говорят за ролята на Емин ага в укрепяването на Хасковско
например. Той наредил „всичките мастерски на пушки, ножове,
харбии, барут и прочее военни принадлежности, находящи се в
Теке и Пашакьой, да се пренесат в Хасково. Така също било
заповядано да се пренесат складовете на барута и фишеците.
Като столица Хасково е било опасано с няколко пояса от
траншеи. Между тези зони и в по-централните места на града са
били разположени дебоите (складовете, б. а.).“78
В случай че се л ищете не било центьр на аянлък, самоотбра-
ната му можела да бъде оглавена и от някой по чудо оцелял
представител на централната власт — така било с Елена, където
в самата крепост се намирала стаята на субашията79. Много по-
често обаче в преданията срещаме имена на български местни
първенци, с конто споменът е евързал съпротивата на народа ни
против кърджалиите. Най-типичен в това отношение е Божил
чорбаджи, на чиято активна организаторска дейност дължел
спасението си Котел. Той ръководел не само сложного и скъпо
укрепяване на селото, но и устройството на охраната му, на
сигнализацията и пр. В краина сметка Божил чорбаджи се оказал
всевластен не по-малко от кой да е аян. След многобройни
злоупотреби с доверието на съгражданите си Божил паднал от
българска ръка80.
Интересна фигура от същото време е и чорбаджи Димитраки
Хаджитошов от Враца, който преговарял с Пазвантоглу от
името на местните български първенци, но същевременно „таил
една мечта да се разбере със сърбите за общо въстание в Северо-
западна България, в което мечтаел да играе голяма национална
роля...“81 Отбраната на Трявна срещу кърджалиите била
организирана от чорбаджията Хаджи Генко82. През 1800 г.
еленчани били воденн от поп Марко83. И тъй нататьк.
Съвсем логично е, щото при отслабването на османската
централна власт и дори при безвластието ролята на местните
396
първенци да пораснела. А в селищата, конто били български или
предимно български, тези първенци се оказвали българи.
Традиционната селска община в земите ни през десетилетията на
анархията ще да се сдобила с нови черти; към функциите на
общината8* се прибавили нови. Колкото и несъвместимо да било
това с османския режим по отношение на поробените народи,
тези функции били военноорганизационни и управленчески. Но
цеитрализмът не само не бил в състояние да върне на мястото им
самозваните български чорбаджии или Попове, ръководители на
отпора срещу размирието по места, ами бил принуден да разчита
на тяхната успешна активност.
Това състояние на нещата — потискано от началото на
робството, та до края на XVIII в. — се отразило благотворно
върху самочувствието и самосъзнанието на народа ни. За първи
път от четири века българите строели свои крепости, разполагали
със свое оръжие, създавали свои организаци за борба, стоели под
водителството на свои първенци.
Впрочем, когато оценяваме последиците от анархията за
българския народ, нека подчертаем, че именно по онова време той
спечелил на съвсем нова сметка боен опит и бойно самочувствие.
За да укрепне и се развие това самочувствие, допринасяла още
една черта на „кърджалийско време“, която не наблюдаваме през
предходния и последвалия анархията период: взаимодействието
между турци и българи. Антагонизмът между християни и
мюсюлмани, характерен за цялото османско владичество над
Балканите, антагонизмът, преднамерено и изгодно подклаждан
от господствуващите, узаконената дискриминация на поробените
и законната пък тяхна кръвна ненавист срещу поробителя —
всичко това за две-три десетилетия загубило непримиримата си
острота.
Защо? — трябва да запитаме. А подир описаната действител-
ност от онова време отговорът ще бъде еднозначен: през края на
XVIII и началото на XIX в. социалните въпроси придобили такова
значение, че изместили народностните. Въпрос за хляб, въпрос за
покрив, въпрос за мир—въпросът да оцелееш,седнадума. Рели-
гиознонародностното противопоставяне между християнското и
мюсюлманското експлоатирано население на Румелия — четири-
вековният всекидневен конфликт, който горял или поне тлеял във
всяко смесено село, в градовете — отстъпил на заден план пред
колосалния социален конфликт. От това последвало непознато
дотогава взаимодействие между мюсюлмани и християни на
Балканите — взаимодействие в борбата против централизма.
397
Него доказахме при конкретните прояви на анархията в Румелия.
Но срещу анархията също възникнал съвместен отпор от страна
на все още мирните турци и българи.
Характерно е, че именно това единодействие е бивало
подчертано от нашите доосвобожденски политически автори.
Борци на една национална революция, при цялата задължителна
антитурска насоченост на своите произведения тия автори не
премълчават обединената борба на турци и българи против
кърджалийството.
„Того ради султанский управители обуражили и вся почти
знамянити села и градове български и съединивше се турци и
българи (к. а.), почнаха да се бият убранително с кърджалии и
даже да нападат на тях."85 Така свидетелствува Раковски, а
П. Хитов добавя: „В България, Тракия и Македония били
съставени няколко турско-български чети (к. а.), за да се
защищават от кърджалиите, но тис чети били разбивали твърде
често.“8в
Народните предания са съхранили спомена за това едино-
действие, особено наблягайки на него — вероятно загдето било
непознато, странно: „Разградский Хасан ефецди, кого турците
нарекоха Гяур Хасан, защото той не само не мъчеше българите,
но още ги защити ваше от скитающите са тогава делибашии..."87
Пътувайки из България, Иречек записал, че в началото на XIX в.
„турци и българи заедно отблъснали нападението на кърджа-
лиите, предвождани от Кара Фейзи“88 — това било при Стара
Загора. Другаде пък Иречек чул как „преданията разправят за
боевете, конто турците и християните имали с кърджалиите в
прохода при село Клисура, на пътя за Дупница"89. Тясно взаимо-
действие при самоотбраната на Враца се установило между
турските и българските първенци в града90. В Нови пазар —
според преданията — аянът Г аур Имам се опирал на дружина от
турци и българи в своята борба против другите аяни. Но българи
и турци от града с „обща работа" укрепили Нови пазар и се
опазили читави91.
Дискриминирано в течение на четири столетия именно като не
било допускало до каква да е бойна дейност, българското
население през разглеждания период воювало рамо до рамо с
експлоатираните, принадлежащи към господствуващата народ-
ност. Това явление било в ход и от едната, и от другата страна на
шарампола, на кирпичната самоделна стена.
Впрочем, когато изброяваме последиците от „кърджалийско
време" за българския народ, нека не пропускаме и тази:
398
съвместната борба на поробената и поробителската народност
във ши против кърджалийството прибавила самочувствие и само-
съзнаиие към неговото самочувствие и самосъзнание, спечелени в
успешната самоотбрана на чисто българските селища. Ако го
превецем на обикновен език, това означава: българинът за-
белязал, че господарската народност не е чак толкоз господарска,
че при цялата узаконена дискриминация над християните
султанът сега търсел тяхното съдействие, молил ги и ги увещавал
да му помогнат.
По-горе бе оспорена оценката на някои дейци на нашего
националнореволюционно движение, конто отправят катего-
ричен упрек към сънародниците си от началото на своя век,
уличавайки ги в липса на национално съзнание, в липса на
освободителен стремеж. Спомена се и, че Раковски, Славейков,
Каравелов не отдават значение на три много сыцествени
исторически факта: участието на българите в Сръбското
въстание, дейността на Софроний, Замбии и Некович, а също и
създаването на Българската земска войска. Тези факта опровер-
гават становището, че народът ни не се е опитал да използува
„благоволните обстоятелства** на анархията.
Освободителните опити на българите в началото на миналия
век стоят вън от изследвания проблем, но тъй като са резултат
именно от нарасналото бойно самочувствие на нашия народ по
време на анархията, би следвало да ги изтъкнем мимоходом.
Избухването на Сръбското въстание и обявяването на руско-
турската война от 1806—1812 г. събудили надежда, конто се
разгаряли или отслабвали в зависимост от развитието на
бойните събития. Туй водело или до стихийни локални бунтове,
или намирало израз в образуването на местни дружини, конто
подпомагали сърбите и русите.
Вълнения с подобна насоченост избухнали в Пиротско и Цари-
бродско още в началото на 1805 г.—там селяните избили пред-
ставителите на османската администрация и се присъединили
към въстаналите сърби. През следващата година във Видинско
въсганали 15 села, като дали нови бойци в сръбска помощ.
Репресиите от страна на Пазвантоглу не могли да възпрат това
движение. То дори се усилило след споменатия по-горе опит на
властта да изземе оръжието от христаянското население през
1806 г. Селячеството от северозападните ни краища отговорило с
широк бунт на тази мярка, та „20 хиляди семейства се собрали и
преминали към воюващите сърби"92. През сыцата година се
399
раздвижили българите покрай Дунава до Никопол; особено се
активизирали българските размирни дружини от Витоша, Рила и
Родопите — голяма част от тия българи също се прехвърлили в
Сърбия за съвместни бойни действия с тамошните въстаници93.
До 1807 г. в Сърбия не сыцествували самостоятелни
български поделения. Тогава именно там възникнала под
водителството на хайдут Велко Петрович дружина от няколко
хиляди българи, конто се поставили в помощ на Кара Георги. Тя
почти напълно освободила нахията Черна река, включвайки
непрестанно нови бойци не само от северозападните ни краища,
но и чак от Софийско9*. Действията й през 1808 г. се
разпростирали и над Видинско — в резултат от тях била
освободена територия с население от 4 хиляди души. Независимо
от дружината на хайдут Велко голям брой българи си останали в
отредите на някой сръбски войвода95. А през 1809 г. вече начело
на 8 хиляди българи Велко воювал южно от Видин — това била
истинска Партизанска война в турския тил, която подпомагала
действията на сърби и руси. Нейните успехи стимулирали вълна
от селски бунтове из Северозападна България, конто обективно
облекчили освободителната борба на сърбите9®.
Хайдут Велко Петрович особено се отличил и в руската
кампания в Сърбия от 1810—1811 г., когато бойдате му били
поставени на руска издръжка и въоръжение. По това време в
Сърбия пристигнала наша делегация от вътрешността на земите
ни да установи връзки и да получи инструкции за по-
нататъшната противоосманска борба97.
Освободителните тежнения на българите по време на
анархията не били свързани само със Сръбското въстание — те
имали и самостоятелни прояви. От 1804 г. датира една българска
мисия до Петербург, която трябвало — още преди обявяването
на войната — да увери Русия, че нейните евентуални военни
операции по Долния Дунав могат да се опрат върху борбената
готовност на народа ни. Иван Замбии и Атанас Некович действу-
вали по своя инициатива, но били явно насърчени от състоянието
на духовете в България. По-късно двамата български първенци се
свързали с някой будни сънародници, забягнали във Влахия,
както и с представители на българската върхушка в някой
градове у нас.
Замбии и Некович отпътували тайно от България, а в
Петербург се оказало, че не могат да разчитат на официален
прием, ако не бъдели сваб дени с надлежните пълномощия98.
400
Понеже по време на размириците всякаквн-връзки със земята ни
били практически невъзможни, двамата се обърнали към
Софрония Врачански, който от 1803 г. пребивавал в Букурещ00.
Очаквайки напусто да получат пълномощия, през 1807 г. Некович
оставил болния вече Замбии в Петербург, а сам потеглил
обратно, за да ускори изиращането на така сыцествения
документ. Той изготвил съвместно със Софроний пълномощията,
конто Замбии получил едва през февруари 1808 г.100 Но
събитията вече били изпреварили задачата на българското
пратеничество: по Долния Дунав сега било въплътено на дело
бойното взаимодействие между руските войски и въоръжените
българи.
Мисията на Замбии и Некович — този първи за XIX в.
контакт между поробените българи и Русия — въпреки липсата
на конкретен резултат разкрила, че у нас се зараждали качествено
нови процеси. Този например, че възникващата българска
буржоазия искала да установи връзки със заинтересовани външни
сили, за да способствува за освобождаването ни от османско
робство. Все още незряла и слаба, а също и понеже не се опирала
на народните маси, тази буржоазия виждала нашего освобожде-
ние като преминаване под покровителството или върховенст-
вото на Русия101.
Мисията на Замбии и Некович допринесла за взаимного
опознаване на българи и руси. Тя създала повода да бъде
използуван Софроний Врачански като представится на поробе-
ните си сънародници при по-нататъшните преговори или военно-
организационни планове на руското командуване във Влахия.
Взаимодействие™ между руските войски и българите за-
полнило още преди русите да навлязат в Дунавските княжества.
Подготовката на предстоящата война предвиждала да бъдат
формирани т. нар. „арнаутски команда" — бойни части,
съставени от християни-доброволци от поробените земи. Веред
тях трябвало да намерят място и маса българи, конто
размирието прогонило из домовете им и конто бедствували в
чужбина102.
През ноември 1806 г. към руската армия вече взели да се
присъединяват спонтанно възникналите огре ди от българи,
населяващи Бесарабия или земите от северния дунавски бряг,
както и колонисти от Южна Русия. Под руските знамена
българите се явявали въоръжени и дори със свои коне. Още
първите им участия в боевете срещу турците били отбелязани от
26 Кърджалийско време
401
руското командуване като успешна. Масовото противотурско
движение особено улеснило руските войски, конто съвместно с
българските и влашките въстанически отряди очистили от
неприятеля левия дунавски бряг до края на март 1807 г.103
При по-нататъшния ход на руско-турската война броят на
българите, решени да отдадат силите и кръвта си за освобож-
дение на отечеството, непрестанно растял. Въпреки терора, който
влашкото и молдавского болярство упражпявали над добровол-
ците, за да ги принудят да уседнат и бъдат закрепостени,
българските преселници прииждали към руската армия104.
Тяхното организир^не преминало през ред етапи — те ту бивали
включени към Бугската армия, командувана от полковник
Кантакузин, ту принадлежали към „черно-сръбския хусарски
полк" на полковник Милорадович, ту попълвали „казашкия
полк" на ротмистър Никич или „гръцкия легион" на Пангалос.
Навсякъде, където руското командуване им възлагало задачи,
тия доброволчески части доказвали своя боеви опит и висок дух в
противотурската борба. Голяма част от тях била пожелала да я
прехвърлят в Сърбия в помощ на въстаниците105.
Сполуките на българските организирани отреди въодушевили
народа отсам Дунава. Оказали се истинни твърденията на
Замбии, Некович и Софроний, че техните сънародници са готови
да въстанат, стига да получат уверение за руска подкрепа. Пред-
вид усложненото външнополитическо положение на Русия обаче,
тя се въздържала да поеме такива ангажименти, затуй Софроний
— в съгласие с руското командуване — призовая населението на
Северна България да продоволствува русите, но не и да се вдигне
на въстание106.
До командуването дошли сведения, че „в Търново всички
християни имат оръжие и са готови да въстанат с нас. Те даже се
сговарят да избият всички турци в Търново, но се страхуват, че
руските войски или няма да им дойдат на помощ, или ако дойдат,
то след това ще ги изоставят."107 Доста реалистично.
След успехите на руското оръжие през 1810 г. Софроний
излязъл с ново възвание към българите, което се четяло из
черквите на Северна България108. На места у нас избухнали вече
значителни стихийна бунтове, като например в Разградско — там
селяните създали въоръжени дружини и действували съвместно с
русите, а след това 2000 души се изтеглили заедно с тях100.
Навсякъде, където руски части се вклинивали в българска земя —
от Силистра до Русе, Ловеч и Севлиево, — те били плътно
402
подпомагани от въоръжено българско население, чийто брой бил
пресмятан на около десет хиляди човека. Особено интензивно
било раздвижването из се вернине предпланини на Балкана; там
то продължило и през 1811 г. Налице била обективната
възможност туй раздвижване да прерасне във въстание, ако
руското командуване разполагало със сили да го подкрепи. Такива
сили обаче русите нямали и скоро били принудени да се изтеглят
отвъд Дунава110.
През пролетта на 1812 г. главнокомандуването на руските
войски поел М. И. Кутузов, който посветил особено внимание на
българските доброволци. Така се стигнало до създаването на
т. нар. „Българска земска войска". Тя била попълвана двустран-
но. От една страна, в нея се влели бежанците от Дунавските
княжества и Бесарабия, а, от друга — българи от десния дунавски
бряг. Първоначалният й брой бил 500 души (по други данни —
2000, а по трети — 15 000), разделени на стотни, от конто една
била конна. Началството й било възложено на Димитри
Ватикиоти111.
1811 г. отбелязала кулминация в освободителното движение
на българите от началото на XIX в. Земската войска действувала
в помощ на русите както в източната, така и в западната част на
бойния театър. Българските доброволци ярко се отличили в
боевете за Тутракан и Силистра през октомври112. В Северо-
западна България бойците на Велко Петрович подпомогнали
русите по време на турския десант на левия бряг, разгромяването
на турските части и контрадесанта на русите край Видин113.
Независимо от Земската войска русите срещнали масова
подкрепа от страна на въоръженото българско население при
всички свои операции отсам Дунава и особено във връзка с
големите боеве около Русе114.
Притокът на български доброволци под знамето на Земската
войска растял до сами края на 1811 г.
На 5 май 1812 г. бил сключен Букурещкият мирен договор.
Както руското командуване нееднократно предупреждавало
българските представители, конкретната обстановка не позво-
лявала на Русия да постави въпроса за положението на българите
под робство. Своето отношение тя изразила в устройването на
българските изселници, конто намирали прием из южните руски
провинции.
При цялата тежест на изселничеството и разочарованите си
надежди за българите въпросният период бил ознаменуван с
403
началото на един процес, който по-нататьк трябвало да доведе
и края на робията ни.
Така, ако поставим „кърджалийско време" не в светлината на
османистиката, за която то е най-ниската точка в упадъка на
османския феодален централизъм, ами в светлината на собстве-
ното си историческо развитие, ще трябва да отбележим
обстоятелство, наглед неправдоподобно: въпреки злините, на
конто била щедра, феодалната анархия от края на XVIII и
началото на XIX в. изиграла и обективно прогресивна роля за
националисте самоосъзнаване на българите.
БЕЛЕЖКИ
1 Славейков. П. Р. Извлечения из летописа на поп Йовчо от Трявна. —
СбНУ, 2, 1890, с. 310 и сл.
2 Даскалов, Б. Кърджалии (даалии) в Трявна. Трявна, 1938, 7—8.
s Бобчев, С. Един еленски летопис за размирното турско време. — В:
Българска сбирка, 1899, № 13—14, 602—614; срв. Дичее, М. Граднво за
историята на град Елена. — В; Еленски сборник. Кн. 2. С., 1931, 50—51.
4 Цо нее. Б. Олис на славянските ръкописи в Софийската народна
библиотека. Т. 1. С., 1923, с. 333.
5 Пак там, с. 344.
4 Пак там, с. 461.
7 Стоянов, М. Олис на славянските ръкописи в Софийската народна
библиотека „Кирил и Методий". Т. 3. С., 1964, с. 374.
8 Пак там, с. 375.
’ Пак там, с. 376.
10 Пор да но в. Св. Кърджалии в Знеполе. — В: Трънски край. С., 1940, с. 107.
11 Семерджиев, Хр. Самоков и околността му. С., 1913, с. 125.
12 Цонев, Б. Цит. съч. Т. 2, 501—502.
13 Пу ляков, Хр. Копривщица в историческо отношение. — Български
книжици, I860, с. 13.
14 Васильев, Т. Кърджалиите в Тетевен. — ПСп, 1822, № 2, 148—149; срв.
Стойчев, Д. Тетевен в миналото и днес. С., 1924, 19—31.
15 Иречек, К. Княжество България. Т. 2. Пловдив, 1899, с. 434.
14 Пак там, с. 27. Сыцесгвува и преданието, че това нападение било дело на
самая Кара Фейзи — вж. предишната глава „Вместо заключение".
27 Пак там, с. 217.
*• Пак там, с. 249.
14 Пак там, с. 251.
20 Пак там, с. 375.
21 Пак там, с. 428.
22 Пак там, с. 434.
23 Пак там, с. 515.
24 Пак там, с. 604.
23 Пак там, с. 642.
24 Пак там, с. 718.
404
11 Займов. Ст. Един кърджалийски цар . — Денница, 1891, № 7, 8,
390—400; Минало (Откъс от V част). — Искра, 1892, № 3, 115—121; Дечев, В.
Миналото на Чепеларе. Т. 1. С., 1928, с. 120 и сл.; Карапетков, П. Славеино.
Минало. Пловдив, 1948, с. 216.
18 Горов, Г. Индже войвода, кърджалия и народен закрилник. С., 1942,
37-44.
29 Трифонов, Ю. Плевенско под турско владичество до началото на XIX в.
— БИБ, 4, 1930, 94—144.
30 Ранее, И. Страница от историята на град Севлиево. Ч. 1. Търново, 1925,
17—21.
31 Явашов, Ан. Разград, неговото архсологическо и историческо минало.
Кн. 1. С., 1930, 292—294.
32 Асенов, Б. Нови пазар. Културно-исторически очерк. С., 1929, 26—27.
33 Йо у о в, Д. Културно-политическа история на Братца. Т. 1. С., 1937,
53—61.
34 Начав. И. Калофер в миналото. 1707—1877. С., 1927, 17—25.
35 Димитров, Стр. и др. История на Толбухин (ръкопис).
38 Табаков, Ст. История на град Сливсн. Т. 2. С., 1924, с. 45 и сл.
37 Батаклиев, Ив. Пазарджик. С., 1968, с. 214.
38 Хитов, П. Моего пътуване по Стара планида и животопис на някои
български стари и нови войвода. С., 1934, с. 94.
39 Кърджалии (Раэкаэ за кърджалиите на Аклъбей при обсадата на Котел).
— buna рек и книжици, 1860, 89—95. Това е всъщност глава VII от „Нещастна
фамилия на В. Друмев, отпечатана в списанието.
40 Хайтов, Н. Родопски властелини. Пловдив, 1974, с. 71 и сл., 147 и сл.
41 Пак там.
42 Иречек, К. История болгар. Одесса, 1878, с. 355; Пуляков, Хр. Цит.
съч., с. 14.
43 Георгиев. Й. П. Град Елена. — ПСп, 1904, № 1—2, с. 77.
44 Трифонов, Ю. Цит. съч., с. 141.
45 Пак там, с. 139.
48 Пак там.
47 Пуляков, Хр. Цит. съч., с. 13.
48 Тодоров. И. Балканският град. С., 1972, с. 462 и сл.
49 Трифонов, Ю. Цит. съч.; Славейков. П. Р. Цит. съч., с. 314;
Пуляков, Хр Цит. съч.
30 Славейков, П. Р. Цит. съч.
31 Скальковский, А. Болгарские колонии в Бессарабия и Новороссийском
крае. Одесса, 1848, с. 6; Державин, Н. Болгарские колонии на юге России. С.,
1914, с. 2.
32 Конобеев, В. Д. Руско-българските отношения през 1806—1812 г. — В:
Българското националнореволюционно движение. С., 1972, 87—88.
33 Според някои Дании 40 000 души само от Източна Тракия и само за
1793 били се изселилн зад граница. (История на България. Т. 1. С., 1954, с. 319.)
34 Пак там.
33 Раковски, Г. С. Горски пътник. С., 1958, с. 237.
38 Славейков, П. Р. Исторически разкази от миналите времена. — ПСп,
1885, № 14, 169—193.
37 Забележка на Л. Каравелов към съчинението на Хитов, П. Някои стари
български войвода. С., 1918, с. 68.
38 Раковски, Г. С. Автобиография и мемоари. С., 1939, с. 18.
39 Пак там.
405
•° История на България. Т. 1, 319—320.
•’ Срв. наир, откъси от пътеписите на Флаша, Пейсонел, Дьо Тот вж.
Френски пътеписи за Балканите XV—XVIII в. С., 1975, с. 297 и сл., 303 и сл.,
316 исл.
61 Пак там, с. 402.
61 Пак там, с. 403.
64 Пак там, с. 404.
92 Пак там, с. 405.
99 Пак там, с. 407.
97 Георгиев, Й. П. Цит. съч., с. 78; срв. Дичее, М. Цит. съч., 50—51.
99 Табаков, Ст. Цит. съч., с. 162.
69 Константинов, Д. Жеравна в миналото и до днешно време. Жеравна,
1948, 129—130.
70 Йоцов, Д. Цит. съч., 56—57.
71 Лсенов. Б. Цит. съч., с. 27.
72 Иречек, К. Цит. съч., с. 660.
71 Пак там, с. 745.
74 Пак там, с. 434.
72 Арнаудов, М. Из миналото на Котел. — ГСУ/ИФФ, 27/1, с. 64 и сл.
78 Сигн. ф. 138, ед. 323.
77 Дичее, М. Цит. съч., с. 51.
79 Займов, Ст. Минало, с. 119.
79 Дичее, М. Цит. съч.
•° Арнаудов, М. Цит. съч.
91 Йоцов, Д. Цит. съч., с. 61.
12 Даскалов, Б. Цит. съч.
92 Георгиев, Й. П. Цит. съч., с. 77.
94 Вж. Grozdanova, EL Das Kadiamt und das Selbstverwaltung der
bulgarischen Gemeinde. — Etudes historiqucs, 6, 1975.
92 Раковски, Г. С. Горски пътник, с. 239.
96 Хитов, П. Моето пътуванс..., с. 94.
97 Раковски, Г. С. Избр. съч. С., 1946, с. 29.
99 Иречек. К. Цит. съч., с. 168.
99 Пак там, с. 660.
90 Йоцов, Д. Цит. съч., 57—59.
91 Асенов, Б. Цит. съч., с. 27.
92 Конобеев, В. Д. Цит. съч., 112—113.
91 CmojанчевиК В. Први српски устанак према Бугарско) и бугарама.—
Исторически гласних, 1954, № 1—2, с. 113; срв. Дойное, Ст. Българите и
Първото сръбско въстание. — ИПр, 1970, № 5, 51—74.
94 Пак там, с. 133.
92 Конобеев, В. Д. Цит. съч., с. 115.
99 CmojaH4eeuh. В. Цит, съч., с. 139.
97 Конобеев, В. Д. Цит. съч., 142—144.
99 Златарски, В. И. Политичсската роля на Софрония Врачански през
Руско-турската война 1806—1812. — ГСУ, ИФФ, 19, 1923, с. 10.
99 Киселков. В. Софроний Врачански. Живот и творчество. С., 1963, с. 69.
100 НДПСВ, 46—48, 51.
102 Конобеев, В. Д. Цит. съч., с. 95.
102 Петров, А. Война России с Турцией в царствование императора
Александра 1,1806—1812 гг. Т. 1. СПб, 1885, 80—81.
406
103 Конобеев. В. Д. Цит. сьч.» с. 105, 107.
104 Пак там, 107—108.
,05 Пак там, 108—110.
106 Златарски. В. Цит. съч., с. 36; Стоянов. В. Исторически материали
за нововъзраждането на българския народ. — ПСп, 1883, № 4, 142—144.
107 Цит. по Конобеев, В. Д. Цит. съч., с. 115; срв. Петров, А. Цит. съч. Т.
3, с. 112.
Конобеев. В. Д. Цит. съч., 136—137.
10® Пак там, 138—139; Петров, А. Цит. съч., с. 53.
1,0 Cmojanueeuh. В. Цит. съч., с. 141.
1,1 Златарски, В. Цит. съч., с.44, 77; Кутузов, М. Сборник документов.
Т. 3. М„ 1952, с. 401, 525—526.
1,1 Конобеев, В. Д. Цит. сьч., с. 157; Кутузов, М. Цит. съч., 444—445,
625.
1,3 Атанасов, Щ. Селските въстания в България към края на XVIII и
началото на XIX в. и създаването на Българската земска войска. С., 1958,
238—244.
114 Кутузов. М. И. Цит. сьч., 443—444, 467, 472; Конобеев, В. Д. Цит.
съч., 156—157; Атанасов. Щ. Цит. сьч., 238—244.
407
Сокращения
Архив ИМЕЛ — Архив Института „Маркс—Енгельс— Ленин"
БИБ ВИСб ГСУ/ИФФ — Българска исторически библиотека — Военноисторически сборник — Годишник на Софийских университет Историко-филологически факултет
ДБИ ИИИ ИПр НБКМ ПСп СбНУ СИЭ — Документи за българската история — Известия на Института по история — Исторически преглед — Народна библиотека „Кирил и Методий" — Периодическо списание — Сборник за народни умотворения — Советская историческая энциклопедия
408
Lt TEMPS DE KIRDJALIS
VERA MUTAFClEVA
(Rfesumfe)
„Le temps de Kirdjalis" represente une
p^riode de prds de trente ans de la nouvelle histoire de Bulgarie, qui
n’avait pas ete etudiee systematiquement. En tant que periodes prises
independamment, I’historiographie bulgare designe le soulevement de
Pazvantoglou et les devastations des Kirdjalis. En ce qui concerne la
composition des Kirdjalis, I’historiographie admet en gknfcral que ce
furent des Anatoliens, des deserteurs de Гаппёе en campagne.
Selon les documents publies des archives dipiomatiques de la
France, de 1’Autriche, de la Russie et de la Prusse ou les documents
ottomans de la Bibliotheque nationale de Sofia, et surtout, sur la base
d’un materiel abondant et tire recemment de ces memes archives,
1’auteur se propose dans son etude de mettre au clair les conditions, les
causes, la composition, la naissance, les differentes etapes, Гёра-
nouissement et le declin des Kirdjalis en tant que phenomene
specifique surgi en Roumelie vers la fin du XVIIIе s., et qui donna le
nom a une periode historique dont le contenu ne s’epuise ni par
1’activite des Kirdjalis, ni par le soulevement de Pazvantoglou.
Il s’en suit que les premisses lointaines de la naissance de 1’anarchie
feodale de 1’Empire ottoman devraient etre cherchees sur le plan des
rapports sociaux et economiques, c’est-a-dire dans le Heveloppement
meme de la feodalite ottomanne. Le systeme des fiefs qui constituait
aux XV—XVIе s. 1’epine dorsale de I’administration provinciate
militaire et apres cette periode perdit son influence. La proprictc
fonciere feodale privee • et le fermage des impots commenferent a
jouer un role de plus en plus determinant dans la structure agraire de
409
1’empire. A cela contribuait aussi 1'expansion du capital usuraire, qui,
encore aux premiers siecles de I’Etat ottoman dfetruisait les bases
du systeme des spahis. Au XVIIе s. et encore plus au
XVIIIе s. dans les provinces de 1’empire se forma une puissante couche
de proprietaires fanciers feodaux — racheteurs de mukataa’s et de
malikiane’s et d’usuriers urbains. Les interets de cette couche sociale
ne pouvaient trouver un porte-parole addquat chez les dirigeants du
systeme des fiefs. Alors, ils trouverent cette protection en la personne
des Ayans.
L’institution des Ayans du XVIIIе s. fetait bien loin de la
caracteristique de cette institution aux XVе au XVIIе s. D’interme-
diaire entre le pouvoir central et la population locale 1’Ayan se
transforma en administrates de province dont les prerogatifs et les
fonctions se determinaient non par la Sublime Porte mais par son
propre potentiel economique et militaire. En d’autres termes, un Ayan
etait nomme en contre partie du pascha respectif et comme defenses
des interets des proprietaires fanciers feodaux et des richards de la
ville, usurpait le pouvoir administratif sur le territoire dont il pouvait
s’emparer et defendre avec ses propres troupes de mercenaires.
Le processus de mine et meme de privation des terres du
producteur rural qui se deroulait parallelement a 1’agrandissement de
la propriete fonciere feodale privee arracha les moyens d’existence
d’un grand nombre de la paysannerie roumelienne. La population
musulmane trouva une issue justement dans les troupes des Ayans.
D’autre part, le pouvoir central n’etait pas en mesure de se debarrasser
de 1’autocratie des Ayans dans ses provinces vu qu’il dependait au
point de vue militaire des Ayans. Lors du declin du systeme des spahis
et tors de la degradation du systeme des janissaires, la Sublime Porte
comptait sur les troupes de mercenaires dont le nombre s’elevait
parfois a des milliers de combattants pour les campagnes imperiales.
Toutes les tentatives du pouvoir central ottoman de limiter
1’arbitraire des Ayans subirent un echec lamentable durant la periode
de 1779 a 1813. Pendant cette meme periode le systeme des Ayans
avait ses etapes de developpement, ses correlations changeantes avec le
centralisme, avec le systeme des Kirdjalis ou avec la population locale.
De ces changements dependait justement la vicissitude des Kirdjalis.
Les Kirdjalis — mis dans cette optique, c’est-a-dire sous la
subordination du systeme des Ayans — representaient 1’effectif qui
formait parfois des detachements des Ayans, et le reste du temps
fonctionnaient sous la direction de ses chefs et pour leur propre
compte. Tel fut le moment de depart de ce condottiere feodal ottoman
410
tardif qui causa une defaite cruelle a la Roumelie. Avec les annees, un
important pourcentage de la paysannerie ruinee a I’extreme par
1’anarchie la rejoignit у cherchant tant soit peu de moyens d’existence.
Aux Kirdjalis se joignirent aussi des Bulgares appetes par le peuple des
„kabada?*.
Osman Pazvantoglou devait son grand poste et son impunite
justement aux Kirdjalis, qui, dans une certaine periode trouvaient en
lui ,,un centre d’organisation“, sui generis, des troubles en Roumelie.
Cette union perspective fut telle que vers la fin du siecle les domaines
du sultan en Europe s’etendaeint d’Istanbul au Silivrie. Le reste de la
Roumelie representait une mosaique de grandes dissidences, de gros
ou de petits proprieraires Ayans qui etaient constamment en guerre, et
qui s’agrandissaient et regroupaient, ainsi que les Kirdjalis, qui en
alliance avec un Ayan ou par lews propres moyens entreprenaient
deja des actions sur une grande echelle en detruisant les approches
directes de la capitate.
L’etude retrace non seutement le contenu concret des troubles
provoques en Roumelie, mais aussi definit ses differentes etapes,
explique leur contenu et lews changements au sein de la „structure de
l’anarchie“, bien que cette definition paraisse invraisemblable.
La demiere etape de 1’anarchie arriva non pas du fait que la
Sublime Porte parvint a lui faire face, mais parce que les troubles
memes revetirent un caractere plus restraint. Le systeme des Ayans,
qui determina le systeme des Kirdjalis 1’abandonna des qu’il lui permit
de partager le pouvoir sw la Roumelie. Les Ayans pratiquerent une
politique de conciliation avec le centralisme, ou plus exactement, ils lui
dicterent lews conditions que celui-ci accepta par un traite dit
d’alliance de 1808. Ayant interet d’assurer la paix dans leurs domaines
usurpes, a present les Ayans s’employerent seuls a tenir tete a de
nombreux chefs des Kirdjalis jusqu’a ce que certains de leurs chefs
superieurs soient devenus Ayans.
Au cows de 1’anarchie les inombrables confrontations des Ayans
amenerent a 1’agrandissement des proprietes des Ayans — a la fin du
siecle certains possedaient deja non seutement une ville ou trois
villages, mais d’importants territoires avec tews propres centres
fortifies. Le danger extferiuer— la guerre Russo-turque de 1806 a 1812
apporta une certaine consolidation dans le pouvoir morcelle sur la
Roumelie, lorsque les Ayans roumeliens, pour sauvegarder leurs
propres domaines, se soumirent avec leurs, detachements au haut
commandement. Profitant de ce fait et s’appuyant sur le concours de
la population pacifique, torturee par une anarchie de trente ans, le
411
pouvoir central proceda a des assassinats perpetres en public ou en
secret du reste de gros proprietaires Ayans qui se trouvaient encore en
Roumelie. En tant qu’institution le systeme des Ayans ne fut supprime
que par les reformes de Mahmoud II, lorsque fut liquide son autre
support — les Janissaires. Le reste du systeme des Ayans fut la
tyrannie, qui, cependent se limitait a des arbitrages econoimiques sans
que pour autant des actions anticentralistes soient entreprises.
Dans tout ce tableau multiple et contradictoire de 1’anarchie
feodale en Roumelie une part revenai* aussi a la population bulgare
asservie. Une partie de cette population fut entrainee dans les
soulevements, mais la partie pieponderantc des Bulgares jouerent un
role positif dans leur repression. A 1’epoque des Kirdjalis dans les
villes bulgares et meme dans de nombreux villages furent construites
des forteresses. Les fonctions de leur autogestion s’elargirent en
englobant la direction militaire. A la difference des periodes
antecedentes d’esclavage non seulement le raia avait le droit de porter
alors des armes, mais la Sublime Porte demandait elle-meme au raia
de s’armer. Dans leurs nombreuses luttes contre les troubles les
Bulgares acquirent une experience ae combat portant une conscience
accrue. Ainsi, malgre les malheurs qui s’etaient abattus sur la
population a 1’epoque des Kirdjalis, celle-ci exer^a des repercutions
positives sur le developpement de notre peuple.
412
Съдържание
увод................................................................... 5
Състояние на проблема в литературата................................... 7
Източници............................................................. 15
Някой черти от структурата на османското общество през XVIII в........ 18
Аянлъкът.............................................................. 23
Еялетлиите — „местната войска"........................................ 27
Предполагасмият състав на „местните войски"........................... 33
Географски рамки на изследването...................................... 36
Движение или явление?................................................. 39
Една необходима уговорка.............................................. 41
Глава 1
ЗАРАЖДАНЕ НА АНАРХИЯТА
Първи конфликта между аянлъка и централната власт..................... 51
Наченки на кърджалийството............................................ 56
„Хасковсгитс разбойници".............................................. 61
Глава 2
АНАРХИЯТА ДО АМНИСТИЯТА ОТ 1793 Г.
Прояви на анархията до Руско-турската война от 1787 г................. 69
Деэертьорството като компонент на анархията........................... 72
Осман Пазвантоглу, ранни прояви....................................... 74
Положението в Североизточна България през годините на войната......... 82
Компонента на анархията в Североизточна България с Добруджа........... 86
413
Северна Тракия през годините на войната................................ 90
Централната власт и анархията в края на войната........................ 91
Размирието в Северна България през 1792 г.............................. 97
Съотношение между правителствсните сили и анархията в Тракия през 1793 г..... 102
Видинско и Бслградският пашалък през 1793 г........................... 109
Регионална характеристика на анархията. Всеобщата амнистия от 1793 г.. 116
Глава 3
ВСЕОБЩАТА АМНИСТИЯ
(1794—1796)
Мерки на Портата срещу кърджалийството през 1794г..................... 125
Румелия в навечеристо на първата обсада на Видин (1795)............... 132
Първата обсада на Видин (1795)........................................ 138
Структура на анархията в Румелия при отменяне на всеобщата амнистия (1796) .. 147
Отмеияне на всеобщата амнистия........................................ 155
Глава 4
ГОЛЕМИЯТ ПОХОД СРЕЩУ ВИДИН
(1797—1799)
Противокърджалийската офанзива и кърджалийската контраофанзива от
1796—1797 г........................................................ 160
Военни, вътрешнополитически и външнополитически ходове на Пазвантоглу
през 1797 г........................................................ 166
Идеологическа и военна подготовка за похода срещу Видин (ноември —
декември 1797)..................................................... 175
Навечерието на обсадата на Видин (януари — април 1798)................ 182
Обсадата на Видин (май — октомври 1798)............................... 188
Европейските сили и Пазвантоглу през 1798—1799 г...................... 197
Пазвантоглу — Видински паша (1799).................................... 203
Глава 5
РУМЕЛИЯ ПО ВРЕМЕ НА ГОЛЕМИЯ ПОХОД
СРЕЩУ ВИДИН
(1797—1799)
Кърджалийството в Средна Северна България през 1798—1799 г.......... 213
Тръстениклиоглу Исмаил и неговата роля в подялбата иа властта на Северна
България......................................................... 218
Кърджалийството в Тракия през 1797—1799 г........................... 220
414
Глава б
ПЪЛНОТО ТЪРЖЕСТВО НА АНАРХИЯТА
(1800—1802)
Първият кърджалийски поход към Цариград (март — юни 1800).......... 230
Северна България през 1800 г. Чингиз Гирай......................... 234
Третият поход срещу Видин (август 1800) и Вторият поход на кърджалиите
срещу Източна Тракия (октомври 1800)............................ 239
Намесата на европейските сили срещу анархията в Румелия............ 245
Северна България и Източна Сърбия през пролетта на 1801 г.......... 251
„Размирие иа командуващите" и новият поход на Кара Фейзи в Източна
Тракия......................................................... 252
Активизираие на населението в борба против анархията. Съюз на аяните. 254
Външнополитически промени през есента на 1801 г.................... 260
Преговорите на Пазвантоглу с Франция н завоят в неговата стратегия. 263
Преговори на Пазвантоглу с Русия и Австрия през 1801 — 1802 г...... 268
Разгар напашовските размирици през 1802г. Гюрджи Осман, Xari и Тепеделенли
в Тракия......................................................... 272
Пазвантоглу и Влахия през 1802 г.....................................277
1802 г. — връхна точка в анархията................................. 282
Глава 7
ПРОМЯНА В СЪОТНОШЕНИЕТО
НА СИЛИТЕ В РУМЕЛИЯ
(1803—1806)
Тракия през 1803 г. Походите на Кара Фейзи и самоукрепяването на селищата . . 295
Опитьт да бъде въведен през 1804 г. в Румелия „низам-и джедид" и провалы
на този опит................................................... 302
Тракийските аяни и Ибрахим паша Бушатли през 1804 г.................J05
Първи неуспехи на Пазвантоглу.......................................312
Сръбското въстание, Пазвантоглу и българите (1804—1806)............ 318
Изменения в съотношението на силите в Тракия през 1804/1805 г. Аянският
съюз, главатарите и населението................................. 326
Обрат във взаимоотношенията между Портата и Тръстениклиоглу.........334
Голямата коалиция в Румелия срещу низама. „Одринските събития"......341
415
Глава 8
ПОСЛЕДНОТО ДЕЙСТВИЕ
НА АНАРХИЯТА
(1807—1813)
Външнополитнческото положение на импернята през 1806—1812 г..... 355
Вътрешнополитнческо състояние на импернята през 1806—1812 г..... 358
Мустафа Байрактар и походът на румелийските „местни войски1* срещу Цари-
град ........................................................ 362
„Съюзният договор**............................................. 364
Краят на Мустафа Байрактар и на аяиската федерация (1808)....... 371
Последки прояви на кърджалийството.............................. 377
Вместо заключение............................................... 383
Съкращеиия.......................................................408
Резюме иа фреиски ...............................................409
ВЕРА МУТАФЧИЕВА
КЪРДЖАЛИЙСКО ВРЕМЕ
Второ издание
Редактор Лиляна Лучева, Любов Йонева
Художник Емил Станку лов
Технически редактор Николина Николова
Коректор Кирилка Тошкова
ISBN 954-430-127-5
Издателе» индекс 13192
Дадена за набор април 1992 г.
Подписана за печат ноември 1992 г.
Формат 60 х 84/16 Печатни коли 26 Издателе» коли 24,26
Печатница на Издателе!вото на БАН
1113 София, ул. „Акад. Г. Бончев", бл. '5
Поръчка № 223