/
Текст
пгофПЕТЪР
МУТАфЧИЕВ
ИЗБРАНИ
ПРОИЗВЕДЕНИЯ
В ДВА ТОМА
ИЗДАТЕЛСТВО
НАУКА И ИЗКУСТВО • СОФИЯ
пюфПЕГЪР
МУГАфЧИЕВ
ИЗБРАНИ
ПРОИЗВЕДЕНИЯ
ТОМ ПЪРВИ
ПОД РЕДАКЦИЯХ НА ПРО Ф. ДИМ. АНГЕЛОВ
прокПЕТЪР
муеафчиев
ИЗБРАНИ
ПРОИЗВЕДЕНИЯ
В ДВА ТОМА
ИЗДАТЕЛСТВО
НАУКА И ИЗКУСТВО • СОФИЯ
пюфПЕГЪР
МУГАфЧИЕВ
ИЗБРАНИ
ПРОИЗВЕДЕНИЯ
ТОМ ПЪРВИ
ПОД РЕДАКЦИЯХ НА ПРО Ф. ДИМ. АНГЕЛОВ
II ^59зг
ЬИ1
HR. О ь. .И 1
«ив. е
«
ПРЕДГОВОР
- В настоящая том се обнародва >част от
научното наследство на проф. Петър Мутафчиев, един от
най-изтъкнатите специалиста по история на България, Ви-
зантия и другите балкански държави през средновековната
епоха. Заедно с В. Н. Златарски и Петър Ников Петър Му-
тафчиев спада към онази група български историци, конто
работиха най-интензивно през периода след Първата све-
товна война и конто поставиха на солидна основа изслед-
ването на цяла редица проблема от историята на бъл-
гарския нарос) и неговите съседи през далечното минало до
.идването на османците на Балканская полуостров.
Петър Мутафчиев е роден на 4 юли. 1883 г. в с. Бе-
женца, Габровско. Средното си образование завършва в кла-
саческата гимназия в Русе (1901 г.), а след това следва
история и география в Софийская държавен университет
(1906 1910 г.). Още по време на следването си той проявява
склонност към научноизеледователеки занимания и умение
да борави критично с исторически извори, което личи от ।
обнародвания през 19Ц8 г. пръв негов труд „Селското зе-
мевладение във Византия" (според уеюруехб;). След за-
вършване на университета П. Мутафчиев поепгъпва на работа
като уредник на средновековния (българо-византийски) отдел
при Народная музей в София, където остава в продължение
на десет година. Тук именно той се оформя като зрял на-
учен работник и неуморен изеледвач на материалната и
духовната култура на нашето средновековие, съчетал в не-
делимо цяло знанията на историк, археолог, палеограф и
изкуствовед. Времето от 1910 до 1920 г. може да се оз-
начи като първи творчески период в живота на Петър Му-
тафчиев, когато неговите занимания са евързани главно с
8
изучаване на средновековни веществени паметници и обекти
(църковни сгради, пътища, крепости и пр.) в българските земи.
Вторият творчески период в живота на Мутафчиев за-
почва от 1920 г., когато той е изпратен със стипендия
„Марин Дринов", за да специализира византологах в из-
вестная Институт по средногръцки и новогръцки език в
Мюнхен, основан от крупная познавай на византийската
литература Карл Крумбахер. Тук именно у Мутафчиев се
развиват и укрепват трайно познанията и интсресите му
върху историята на Византия и паралелно с това — върху
историята на останалите балкански държави през средно-
вековната епоха. Завръща се в България през есснта на
1922 г. и на 1 юна 1923 г. е избран за редовен доцент
в катедрата по история на Византия и Изпючна Ев-
ропа. През 1927 г. Мутафчиев става извънреден професор, а
през 1938 — редовен професор и титул яр на сыцата ка-
тедра, а след смъртта на проф. П. Ников — и титуляр на
катедрата по история на България. На тази длъжност
той остава до смъртта си (2. V. 1943 г.). В Софийская уни-
верситет Петър Мутафчиев чете редица курсове от лекции
предимно върху историята и културата на Византийската
империя, както и върху средновековната история на Сърбия
и на Румъния. С това допринася за разработването на ис-
торията на балканските народи, конто до него во то идване
в университета е била твърде слабо позната. Наред с пре-
подавателската си работа Петър Мутафчиев развива неу-
морна и плодовита научноизследователска дейност, конто
му спечелва всеобща признание не само сред научната об-
щественост в България, но и в чужбина. «
Научното наследство, оставено от проф. Петър Му-
тафчиев, е твърде значително и заслужено привлича внима-
нието на специалистите. Той е автор на повече от сто
труда с научен и научно-популярен характер (монографии,
студии, статии, рецензии и пр.), конто показват голямата
му ерудиция и многостранните му интереса. По своята
проблематика изследванията му могат да се разпределят
в три основни групп: 1) изследвания в областта на сред-
новековната българска история, исторически география и
9
археология; 2) изеледвания по византийска история и 3)
и тлсдвания върху отношенията на средновековна България
( други балкански страна.
От трудовете му в областта на българската средно-
всковна история и археология като по-значптелни могат да
бъдат посочени следните (в хронологичен ред): 1)'Църковни
i тарани от XVIII в. (ИБ А Д'-, II, 1911), Няколко бележки
за Хисаря и околността му (ИБАД, III, 1912—1913); Към
въпроса за българските извори на руските летописни бе-
лежки (БАН, кн. 111, 1912 г., клон Ист.-фил. и фтлос.-общ.}',
2) Владетелите на Просек. Страница из историята на бъл-
гарите в края на XII и началопю на XIII в. (Сб. БАН, кн.
1, 1913 г.);^ Стари градаща и друмове из долината на Стряма
и Тополница, Материала за археологически карта на Бъл-
гария, кн. II. Издава комиспята за старина при Народная
археологически музей, С., 1915^Еленеката църква при Пирдоп
(ИБАД, V, 1915 г.); Кръстовидната църква в с. Класе Кьой
(ИБАД, V, 1915). Заедно с Ю. Господинов — Базиликата
при Чобан дере, Ескиджумайско (ИБАД, VII, 1919—1920 г.);
Божснишкият надпит (Сп. БАН, кн. XXII, клон Ист-фил. и
фил.-общ., 12, 1922); Към историята на месемврийските ма-
настири (Сб. в чест на Васил Н. Златарски по случай
ЗО-годишната му научна и професорска дейност, С., 1925);
Към историята на Софийската митрополия през XVII в.
(Духовна култура., С., 1927, кн.32—33); Съдбините на сред-
новековния Дръстър (Сб. Силистра и Добруджа, ч. I, С.
1 В предговора и бележките на редактора се срещат следните
съкращения:
ИБАД Известия на Българското археологическо дружество, София.
ИАН — Известия на Археологическая институт.
ИИД — Известия на Историческото дружество. София.
ИИБИ — Известия на Института за българска история.
ИТНИ — Известия на Тракийския научен институт.
Сб НУН К—Сборник за народна умотворения, наука и книжнина, София.
Сб БАН — Сборник на Българската академия на науките, София.
Сп БАН — Списание на Българската академия на науките, София.
ГСУ, ИФФ — Годишник на Софийская университет, Историко-филологи-
чески факултет.
ГНМ — Годишник на Народния музей, София.
ГПНБМ Годишник на Пловдивската народна библиотека и музей.
10
1927; Произход на Асеновци (Македонски преглед, год. IV.
1928, кн~4)~; Серсемкале и Мория (ИИД, С., кн. VII—VIII,
1928 г.); Още за Добротица (ГСУ, ИФФ, кн. XVII, 1930—
1931); Към църковно-историческата география на Пловдивско.
Сборник в чест на пловдивския митрополит Максим, С.,
1931; Върху философията на българската история. Виза-
нгпинизът в средновековна България (Филос. пр., год. III,
кн. 1); Из нашите старопланински манастири. Бележки и
материала (Сб. БАН, кн. XXVII, 1931); Старият друм през
„Траянова врата" (Сп. БАН, кн. I — V, клон ист.-фил. и фи-
лософ.-общ., 27, 1931); Die angebliche Eimvanderung von Seld-
dschuk Tiirken in die Dobrudscha im XIII Jahrhundert (Cti-'BAH,
I—XVI, клон Ист., филол., кн. 32, 1943) (пре веде но на бъл-
гарски език в Добруджа, Сб. студии, т. IV, С., 1947); До-
бруджа в миналото (в същия сборник).
От трудовете в областта на византийската история
заслужават итбелязване: Селското землевладение във Ви-
зантия според Nojios уесорусхое (в Сб. НУ НК, кн. XXV, II. Дял
за държавни науки,"С., 1909 г.); Войнишки земи и войници във
Византия през АIII—XIV в. (Сп. БАН, кн. XXVII, клон ист-
филол. и филос.-общ., 15, 1923); Изток и Запад в европей-
ското средновековие (ГСУ, ИФФ, кн. XXI, 2, 1925).
От проучванията му, конто имат за предмет взаимо-
отношенията на България с други страни, можем да по-
сочим: Българи и румъни в историята на дунавските земи
(ГСУ, ИФФ, кн. XXIII, 1927); Руско-болгарские отноше-
ния при Святослав^ (1931); Към въпроса за българо-румънски-
те отношения в средните векове (ГСУ, ИФФ.кн. XXVIII, C.t
1931); Маджарите и българо-византииските отношения през
третата четвъртина на X век (ГСУ, ИФФ, кЪ. XXXI, 1935).
Професор Петър Мутафчиев е автор и на един обобшц-
телен труд „История на болгарская народ". Първият том
обхваща историята на Първата българска държава и е об-
народван през 1943 г. Вторият том, конто е бил замислен
да разгледа историята на България до падането й под властта
на османските турци, е останал недовършен. Изложението
на автора стига до времето на българския цар Михаил Ши-
щмдц (1323 ?) То е продължено и довършено от И. Дуйчев
11
.ш < ъбитията до 1396 г. Така ние разполагаме понастоящем
е дна тома от „История на българския народ", както и с
един конспект, конто сочи, че П. Мутафчиев е имал пред
лид да продължи своя труд и да разгледа историята на
българския народ и през епохата на османското владичество,
и през Възраждането.
От направения преглед на научното наследство на
проф. Петър Мутафчиев се вижда, че пюи е навлязъл в
широк кръг от въпроси, коипю се отнасят хронологически
предимно до периода VII—XIV в., т. е. времето на Първата
българска държава, на византийското владичество и на
Втората българска държава. Сравнително по-малко са тру-
£ Совете му, които прескачат хронологически тази граница.
Мутафчиев е първият наш историк, койпю проявява значи-
телни и трайни интереса към изследването на проблема из
областта на византийската история, както и на исто-
рията на средновековна Сърбия и Румъния. Най-силен и не-
прекъснат е бил обаче неговият стрсмеж да изяснява ми-
налото на българския народ, да разкрива страница из не-
говия живот, борби и постижения. В това отношение Му-
тафчиев следва една вече отдавна установена традиция в
нашата историография, започнала с „История славянобол-
гарская" на отец Паисий и утвърдена в трудовете на И.
Палаузов, Г. Кръстевич, М. Дринов, К. Иречек, В. Н. Зла-
тарски, П. Ников. Характерното зд ПешъР Мутафчиев е,
че тои_се стреми_да_рд зкрие не само единична факта и
събития из историята на бъдгарсуик на(Пд нл да (оё-
мисли, собрания и разгледан материал в определена система,
да_ даде фшлософсцр-обобщитедно изложение на цели пе-
риода и от нашето минало. Ярък пример за това е посо-
ченият негов двутомен труд ^История на бъ ггарския народ",
конто има характер не толкова на изследване по отделяй
въпроси на нашето средновековие, но''опит за синтез върху
оснювни проблема и събития през разгледания период.
Преценени от методически гледна точка, трудовете на
Петър Мутафчиев се~отличават с точностГи прецизноспг.
Авторът градиизследванията си чрез внимателно анализи-
ране на изворния материал, чрез грижлива проверка на до-
12
стовереността на данните, конто се съдържат в него. Воден
от това свое отношение към източниците, понякога Петър
Мутафчиев се увлича и стига ^ри-суреркритащтзъм.- Съще-
временно обаче това го предпазва от прибързани изводи, от
заключения и хцпотези, за конто няма достатъчно доказа-
телство. Проф. П. Мутафчиев спада към онези изследвачи
на българската история, конто предпочитаю да отбележат
че определен, въпр с не ноже да бъде разрешен окончашелно
породи липса на извирови данни, вместо да се опитват да му
дадат често^пъти необюсновано разрешение, плод_ на по-
мдлка_или_ по-голяма „научна фантазия\~Тозинего/Гметод
на работа гарантира на трудовете му научна достовср-
ност и заедно с това и по-трайна значимост.
В методологично отношение през първата част на своя
живот и творчество П. Мутафчиев стой на позиции, близки
до историко-материалистическото разбиране на историята.
Той говори за наличието на феодални отношения във Ви-
зантия и в българските земи, вижда закономерности в ис-
торическая процес, отбелязва ролята на социалните про-
тиворечия и пр. Впоследствие обаче той отстъпва от тези
позиции и в неговите по-късни трудове се появяват вече
онези идейно-теоретически черти и недостатъци, конто са
свойствен^ на Луржоазната историография. Това особено
личи в неговия труд „История на българския народ".
В предлагания том първи са подбрани произведения на
проф. Петър Мутафчиев, излезли през периода от 1909 до
1927 г. и подредени в хронологичен ред. На първо мяспю е
посоченият вече негов труд „Селското землевладение уъв
Византия (според No|iog yEtopywos/1. В него аЪторът се спира
на един от най-интересните византийски правки паметници
от VIII в., в който се засягат важни въпроси във връзка съе
социално-икономическата структура на Византийската им-
перия. Този паметник продължава и до днес да привлича
погледа на изеледвача. Щателният анализ, направен от
Петър Мутафчиев върху отделяй текстове от „Земеделския;
закон", го води до съществени и добре аргументирани из-
води. Той доказва, че в този закон става дума за два вида
собственост в селската община — обищмнвг-ж. частно, и че
13
I Ил
•схващанията на руския византинист Б. А. Панченко, конто
отрича наличието на собственически права на селската об-
щина, не са основателни. В случая Мутафчиев се присъеди-
нява към становището на руските византиниста Ф. И. Ус-
пенски и В. Василевски, като го' ^оразвива и обоенивава с
нови доводи и с умела интерпретация на важни положения
от Земеделския закон. Друг сыцествсн извод на автора е
този, че при формулиранепю на отделяй текстове от за-
кона и по-специално на тези статин, конто свиделствуват
за значението на селската община, роля са играли тра-
диции и черти на славянската селска община, конто се
утвърдила на територията на Византийската империя в
резултат на масовопю заселване на славянски племена
през VII в. И в това отношение Петър Мутафчиев дораз-
вива гледищата на посочените руски византиниста, както
и на немския византолог Цахарие фон Лингентал. Ценна
наблюдения се съдържат в работапга на Петър Мутафчиев
във връзка с въпроса за „протимезиса*, за системами „спи-
доле*, за премахването на колоната и за никои други яв-
ления, евързани с промените в аграрните отношения във
Византия през VII - VIII в. Разбира се, върху никои от изка-
заните от него схващания може да^ сс спори. Основната
теза обаче за наличието на дуализъм по отношение на по-
землената собственост в селската община през разглеж-
дания период е правил на. Ти е в съответствие с конкрет-
ните оанни, извлечена от текста на Земеделския закон, и
потвърждава историко-материалистическата постановка за
съществуването на един преходен стадии в развитието на
селската община, когато в нея вече се утвърждава пълната
частно собственост, но едновременно с това продължават
да съществуват традиции и особености, евързани с господ-
ствопю на общинното начало в поземления режим. Вън от
съмнение е също така и изказаното от П. Мутафчиев ста-
новище за значителната роля на славянското население в
извършилия се аграрен преврат на територията на Ви-
зантия през VI—VII в., довел до почти пълнопю изчезване
на колонатните отношения.
Студията „Църковни старина от XII и XIII в,и е евър-
14
зана с интервенте на Петър Мутафчиев към историята на
нашата материална култура и изкуство. В нея се раз-
глеждат два набедреника (първият от 1636 и вторият от
1727 г.) и един антиминс от 1727 г. Проучванията на теза
паметници са направени грижливо и сочат за подчертаната
склонност на автора да подхожда към веществсните па-
метници не самоцелно и просто описателно, а да права
въз основа на гпях изводи от по-широк характер, като ги
евързва с момента и събития от историята на българския
народ и българските земи. Заслужават внимание в това
отношение наблюдениями му във връзка с титлата .жупан*
и името „ХригрХкоето се сресца на набедреника от 1636 г.
Интерес представляват и проучванията му върху анти-
минса от 1727 г., коимо са малък принос към историята
на Охридската архиепископия през първата половина на
XVIII в.
Следващата работа „Няколко бележки за Хисаря и за
околността му“ свидетелствува за интереса и занима-
нията на проф. Петър Мутафчиев в областта на архео-
логията. Това е принос към проучването на една стара
базилика в село Синджирлий (на два километра севсрно
от Хисаря), за която се е знаело дотогава твърде малко.
Статията съдържа и никои нрви. данни, които допри-
насят за изясняването на историята и съдбата на хисар-
ската крепост.
В съвсем друга облает ни отвежда статията на П.
Мутафчиев .Къмвъпроса_за българските извори и руските
летрпиенц известия*. По сыцество това е една обширна~ре-
> цензия на труда на А. А. Шахматов, Разыскания о древ-
нпмших русских лгътописных сводах, СПб. 1908, в които,
както се знав, именитият руски изеледовател е поставил
между другото въпроса за българските ^цяпочници на пър-
вите руски летописи. Разглеждайки критично отделни па-
сажи от руския летопис, П. Мутафчиев отхвърля тезата
на А. А. Шахматов, че е сыцествувал отделен българска
летопис, от които руските летописца са заимствували
част от данните във връзка с похода на киевская княз Све-
тослав в България, и счита, че не е налице за подобно схва-
15
щапе убедителен доказателствен материал. Все пак Му-
тафчиев приема, че са съществували отделяй извори от
оь лгарски произход, които са били познапш на руските ав-
тора и са били използувани от max. Като такъв извор той
счита напр. едно българско сказание за покръстването на
вниз Борис, каквото вероятно е било създадено у нас (за
съжаление то не е запазено) и коепю руският летописец е
и чал пред вид при изложението си във връзка с покры т ва-
не то на княз Владимир.
Студията „Владетелите на Просек. Страница из исто-
рията на българитсИГКУПя ни~ХП'11 начтптдтб на ХШ вУ,
включена в настоящая том, е едно от най-сериозните из-
следвания на профи П. Мутафчиев от първия период на него-
вото научно творчество. В нся авторът проявява безспор-
ната си дарба да подлога на внимателен и вещ анализ из-
ворови данни и да извлича максималното, коепю те могат
да му предложат. Предмет на изследванепю е един от най-
интересните периода от историята на българския народ и
на българските земи, свързан със съзиаванепю на Втората
българска държава и нейните първи стъпки при династията
на Асеновци. Авторът боксита убедително, че появата и
първоначалната дейност на Добромир Хриз стой в тясна
връзка с общая подем на освободителното движение на бъл
горите срещу византийската власт и че този български бо-
1ярин е бил свързан с двамата водачи на избухналото въ-
епшние в Търново. Едва по-късно, какпю отбелязва Мутаф-
чиев, Хриз се е откъснал от Асеновци, създал си собствсно
владение с резиденция в крепостта Просек и е започнал да
действува като самостоятелен владетел. Въз основа на
сведения предимно от историята на Никита Хониат са
проследени внимателно и точно отделяйте етапи от дей-
ността на Хриз от момента на неговата поява до изчез-
ването му от историческата сцена. От цялото изложение,
посветено на личността и действията на Добромир Хриз,
се извлича крайният извод, че срещу византийската власт
са се вдигнали през 1185)1186 г. не само североизточните,.
но и югозападните български земи и че ние можем да го-
ворим следователно за едно единно антивизантийско дви-
16
же нас на целая българска народ, което е обхванало всички
предела на някогашната българска държава.
Втората част от същата студия на П. Мутафчиев има
за предмет събитията след смъртта на Калоян (1207 г.),
свързани със скъсване на болярина Стрел с централната
власт в Търново и обособяванепю му като самостоятелен
владетел в югозападните българска крашца (Македония) с
център Просек. Въз основа на детайлен анализ на изворите
и критична преценка на едно съмнително по своята досто-
верност по-късно известие авпюрът опровергава поддържа~
ното от някои историци гледшце, че Добромир Хриз и бо-
.ляринът Стрез са идентична, и доказва по неоспорим начин,
че се касае за две отделяй лица. Това нсгово заключение с
важен принос в българската средновековна просопография и
то остова в сила и днес. Установил, че Хриз и Стрез са
различии лица, П. Мутафчиев проследява внимателно от-
деляйте етапи от дейността и политиката на новия вла-
детел на Просек, като си служи с разнообразен изворов
материал (от византийски, сръбски и западен произход).
Особен интерес предизвиква направеният анализ на отно-
шенията между Стрез и сръбския владетел Стефан Първо-
венчани. Добре са изеледвани и отношениями между Стрез
и узурпатора Борил, конто първоначално били враждебни, но
впоследствие се подобрали. Проследена е и политиката на
епирския владетел Тодор Комнин, конто се намесвал по
това време активно в събитияпш в югозападния край на
Балканская полуостров.
Разгледана е подробно и политиката на Латинската
цариградска империя, която тогава постепенно западала.
Безспорно е, че студията на П. Мутафчиев „Владетелите
на Просек" е принос не само към историята на българскитс
земи и на българския народ, но и към историята на други
балкански страна и народи от края на XII и началото
на XIII в.
Заслужава отбелязване схващането на П. Мутафчиев,
че през разглеждания период във Византийската империя и
мзобщо в Балканская полуостров са господству вал а вече фе-
одални отношения (с. 4 и 84 ел..), конто водели със себе си
17
социален гнет и политически раздробеност. Тази вярна кон-
статация отговаря на данните на изворите пев съответ-
ствие с историко-материалистическата концепция за зако-
номерното развитие на феодализма във всички страна през
средновековната епоха и за последиците от налагането на
този строй. Прав_е_ проф. П. Мутафчиев, когато твърди, че
стремежите на болярите Хриз и Стрез да се обособят
като самостоятелни владетели са обусловени именно от
проявяващите се пои условиями на феодалния строй сепа-
ратистични те.жнения, конто се разгръщали в края на XII и
началото на XIII в. както в пределите на Византийската
империя, така и във всички крашца на Балканская полу-
остров. Това са научно верни изводи, ностигнати в рсзултат
на прилагането на правилна методология, съчетана с гриж-
ливото издирване и систематизиране на фактическая ма-
териал.
Следващият труд на П. Мутафчиев „Стари градщца И-
^румове-пз долините на Стряма ц Тополницд" ни от вежда
в областта на археологията и на историчсската география
Това е одно подробно и увлекателно из южение, в което ав-
пюрът ни запознава с редица обекти (пътшца, крепости
църкви, манастири и пр.), някои от конто са запазени срав~
нително по-добре, а други лежат в развалина. Основните
констатации на Петър Мутафчиев са направени въз основа
на личните му наблюдения при обхождането на долините
на двете реки, но народ с това той е използувал и разно-
образен изворов материал, като византийски източници, на-
родна предания, епиграфкки паметници и пр. Така се е по-
ручило едно изеледване в историко-географски и археоло-
гически аспект, което изобилствува с богат фактически ма-
териал и показва голямата наблюдателност на автора и
широката му ерудиция. Направени са редица приноси по от-
деляй въпроси, като напр. по въпроса за отъждествяването
на средновековните селища Копсис и Левка, за произхода на
църквата при село Голямо Белова, за произхода на леген-
дите за Момчил войвода, разпространявани в Пирдопската
облает, и пр. Както в други трудове, така и тук се про-
явява голямата критичност на автора при преценката на.
I—J." ч-т - *- . |]
f ННРОх .ИС I
18
изворовите данни и особено на сведенията от народните
предания, конто изобилствуват в този край. Многобройните
факта, събрани в студията на П. Мутафчиев, са ценно гра-
било, което и до днес не е загубило своята стойност и
може да бъде използувано от различна специалиста — исто-
рици, археолози, лингвиста, фолклористи и др.
Следващият труд на проф. Петър Мутафчиев „Елен-
ската църква при Пирдоп" и „Кръстовидната църква в с. К.шсе-
кьой“ е подробно и грижливо изследване на два археологи
чески обекта в Пирдопския край. .Личи ерудицията на ав_
тора в областта на историята на църковната архитек-
тура и умението му въз основа на сравнително зле запа
зения веществен материал да града своите изводи. Разгле
дани са редица въпроси във връзка с плана, на двете църкви,
със строителната техника, с времепю На грабежа им. За
изясняванегпо на някои от поставените въпроси са използу-
вани и местни народна предания, към конто е взето кри-
тично отношение. Заслужават внимание широката сравни-
телна основа на изследването и опитът на автора да търси
аналогии между разглежданите обекти с паметници от по-
добен род във Византия и в други страна.
Последната по-значителна работа на II. Мутафчиев
преди заминаването му на специализация в Германия е ста-
тията му „Боженишкият надпис*. В нея е публикуван раз-
критият скален, надпис при средновековната крепост над с
Боженица на около 20 км северозападно от Ботевград. Това
е един от най-интересните паметници, в конто се пази да- I
лечен спомен за бурните събития от края на XIV в. по
време на завладяването на Втората българска държава от
османските турци. Познанията на П. Мутафчиев в областта
на славянската епиграфика, съчетани с познанията му върху
политическата и административно-правна история на бъл-
гарското средновековие са му дали възможност да направи
едно интересно и задълбочено изследване на надписи. Спе-
циално внимание заслужават проучванията му върху щит-\
лата „севаст* и длъжността „кефалин*. Добра и полезна
е историческата справка, дадена в края на изложението,
която свързва дейността и ролята на севаст -Огнян с по-
19
c ледните събития около падането на България. Както в
други свои работи, така и тук П. Мутафчиев привлича като-
доиълнителен материал местни народни предания, като от-
белязва правилно, че в тях не може да се търси „чистота
исторически истина", но че те често пъти „служат като
пъководна нитка към по-сигурни указания" (с. 112).
Специализацията на П. Мутафчиев в Германия през
1920—1922 г. открива, както вече се отбеляза, нов етап в
чеговото научно творчество и му дава възможност да насочи
научноизследователските си усилия към историята на Ви-
зантийската империя. След 1922 г. П. Мутафчиев е вече не
само археолог и историк на българското средновековис, но
и византолог, конто има отлична подготовка и знания да
разработва специфична проблема на визанпюлогията. Плод
на тази негова подготовка е голямата му студц^ -,Вой-
нишки земи и войници във Византия прсч \’Щ и XIV в.",
която той обнародва непосредстесно след завръщансто си
от Мюнхен. Това е едно от най-ценните и зрели изелед-
иания на П. Мутафчиев, което и досега не е загубило своята
научна стойност. В него са проследени произходът и съдбата
на един от най-интересните и типична за Византийската
империя института, а именно института на т. нар. стра-
тиоти, конто е съществувал в империята в продължение на
столетия и благодарение на койпю Византия е съумявала с
успех да брани своите граница. За разлика опГ предшините
изеледвачи, които са проучвали въпроса за стратиотското
съсловие и неговата организация предимно през IX—X в., т. е.
в ранната фцза на неговото създаване и развитие, Мутаф-
чиев обръща поглед върху къеццта история на стратиот-
ския институт (през епохата на Ласкаридите и Палео ло-
вите), когато той е вече отивал към упадък и постепенно се
разпаднал напълно. По същество той е първият изеледвач,
който изяснява цялостно въпроса за войнишките земи и вой-
ниците във Византия през XIII—XIV в. и с това права един
съществен принос.
Преценена от методически гледна точка, студията на
II. Мутафчиев издава безспорните качества на автора и
като умел анализатор на извоповите данни, и като май-
20
етор на обобщениепю. Тя е построена кърху. широка доку-
мента.? на основа, с ясна композиция и научна целенасоче-
ност. Най-напред са разгледани въпросите относно произ-
хода на стратиотския институт, като за целта е изпол-
зувал главно известната новела на ви шнтийския император
Константин VII Багренородни от 947 г. Подробно са про-
учена такова въпроси като въпроса за единичните и масо-
вите раздавания на войнитки имоти, войнитките списъци,
правно положение на войничисите земи, отчуждавания, мерки
против обезземляванепю на войниците, наслеояването на вой-
нитките земи, лично и социал но-правно положение на вой-
ниците, задължения, колективно издържани войници, лична
служба и употребяване на заместнаци, области с войнтико
население, граничари и др. Специално внимание е отделил
авторът на про ни ят а и отношенисто и л>М военната
служба. Тук е направен сыцествен принос кем изясняванепю
на една от най-характер ните форма на условно земевла-
дение във Византия, тясно евързана с развитието на фео-
дал ния строй. По-нататък са разгледани важна въпроси във
връзка с данъците, налагани на войниците и граничарите, с
продоволствиепю и наградите, конто получавали, с тяхната
народност и пр.
Особено важна и изцяло приносна е последната глава
на монографиями, където е разгледана съдбата на вой-
нишкия институт през късната епоха. Както установява
П. Мутафчиев, в края на XI1J в. стратиотското съсловие
се е намарало вече в пълен упадък и не е било в съспюяние
да изпълнява определените му задължения. Последните
опита на от_делна византийски императора от XIV в. да го
възстановят са останали безуспешна.
Заслужава внимание прокараната последователно от
автора концепция, че здравината на Византийската империя
и нейната изумителна жилавост се е дължала на нали-
чието на войнишкия институт, който представлявал на-
деждна опора срещу нейните врагове. Докато този вой-
нишки институт изпълнявал предназначението си, Византия
съумявала да устои на всички удари, а когато той про.
паднал — загинала и самата държава. Това схващане на П.
21
Мутафчиев отговаря на истината, но то би трябвало да
се постава на една по-широка основа, като се свърже с ця-
юстното общеетвено-икономическо развитие на импсрията
през периода X—XIV в. В деиствителност основна причина
за отслабването на импсрията с а били нейното икономиче-
ско изтощаване и политическо раздробяванс, дошли като
естествена последица от силно развилия ее феодализъм,
както и от ударите, ионе сени от Византия в началом о на
XIII в. от лати ^щце завоеватели. В такъв смисъл тезата
па Мутафчиев се нуждае от едно допълнение, при което
трябва да се вземс пред вид ролята не само на стратиот-
ския институт, но и на други твърде съществени (фак тори
от социално-икономическо и политическо естество.
Последната работа на проф. Мутафчиев, поместена в
настоящая том, е статията му под наслов „Към исто-
рията на иесемврийскише манас tuiwiE. Тя има за предмет
пут издаденп от Пападопуло-Керамевс грамоти на гръцки
език, конто се относят за месемврийските манастири Св.
богородица Елеуса и Св. Никола и се датират към премето
на българския цар Иван Александър (1331—1371 г.). По мне-
нието на П. Мутафчиев, който подлога на обстосн анализ
формално външните страна на грамотите, както и тях-
ното съдържанис, те нс са автентични документа, а по-
късно създадени фалшификати. В тази своя работа авторът
е проявил характерная за него силно к >ин • подход към
изворовия материал, конто го е довел до някои пресилени
изводи и до отричане на достоверността на разгле.веданtime
грамоти.
В заключение трябва да се отбележи, че том 1 от
„Избрани произведения" на проф. Петър Мутафчиев съдържа
разнообразна трудове, конто издават широките научноиз-
слсдователски интереса на именитая българска медиевист
и византолог. Някои добавки и главно библиографски до-
нълнения към тези трудове са направени от редактора в
края на книгата, за да може по такъв начин да се получи
известно осъвременяване и да се преодолев неизбежното
остаряване на всяка научна продукция, колкото ценна и
съдържателна да е тя.
23
I Л С КО TO ЗЕМЕВЛАДЕНИЕ
В />В ВИЗАНТИЯ
(< порее) N 6 Ji о S Г е со р у ( и 6 S)1
/• А Панченко. Крестьянская собственность въ Византш. Земледель-
'ii'i kIII икон и монастырские документы — Соф|я, 1903 г., стр. VIII + 234.4°.—
Il.iiiviai.iiio в т. IX на „Извеспя Русского Археологического Института в
кош laiiriiuonone**.
Периодът от началото на VI до края на VII в.
г критическа епоха в историята на Византийската империя, коя-
к> след падането на Рим едничка бе повикана да пази оцелелите
<>< ганки на старата^ цивилизация от всеподавящото действие на
пдриарската стихия^Неизвестни дотогава скитнически народи, раз-
мссенп в масата движещи се към юг славянски племена, за-
tiib.it целия Балкански полуостров. Империята е била безеилна
пред стремителността на тяхното нашествие. Напразни са били
уенлпята на Юстиниан да възкреси старата нейна мощ. Със
споите мероприятия, държавнически и военни, той само довел
< плите на стария свят до такова напрежение, че те за дълго
ирсме след това останали парализирани; със своята дейност
юн само улеснил пътя на новите сили, конто през следните
Пскове окончателно променят не само картата на империята,
по и самия й етнически състав.
След Юстиниан съединените тълпи на българи, славяни и
лп.три продължават опустошение! о. Техните нахлувания не
спират и през целия VII в., когато на Византия от европейските
п области не един път й остават само земите около Цариград.
I ова става в същото време, когато на изток тя е заплашена
<>г друг, не по-малко страшен неприятел — исляма, станал вече
политическо знаме на арабските племена.
Сътресението, което причиняват на империята непрекъс-
натите външни нещастия, е общо. Войните, конто непрестанно
води тя в продължение на два века, разнебитват не само ней-
1 Реферат, четен в семинара по българска история на проф. В. Н. Зла-
тарски през лятното полугодие на уннверситетската 1908—1909 г.
24
ПРОФ.
Т Ъ Р МУТАФЧИЕВ
ната политически сила: те размъщат и дезорганизират целия й
вътрешен живот. Нейното старо население е децимирано от
постоянните набери на войска; една голяма част от него е от-
влечена в плен; друга — оставя своите богатства и се затваря
в укрепените градове или се преселва в защитените области —
крайбрежията и островите; трета най-сетне търси убежище в
непристъпните планини. Културните връзки между него из-
чезват. В опразнените пространства се настаняват славянски
^аси. Славянската колонизация обхваща не само Балканский по-
луостров— тя минава в Елада и Пелопонес, в Мала Азия и
^ририя дори, дето в края на VII в. биват преселени няколко
стотици хиляди славяни.
И когато това движение започва да стихва, когато редът
в пределите на империята бива възстанонен, общественият и
гражданският живот там приема форми, различии до известна
степей от ония, конто Рим бе завещал. Римского военно и ад-
министративно устройство, породено при по-други условия, се
замена с ново, отговарящо на новосъздаденото положение;
римското частно право, израснало върху специфичната основа
на гражданските и имотни отношения в Рим и провинциите,
след като вече тия отношения са разклатени, а отчасти и уни-
щожени от напора на варварского преселение, изгубва своята
опора и също тъй е трябвало да бъде изменено съобразно с
бита на етническите елементи, конто вече образуват голямата
част от населението на империята.
Израз и задоволител на тия нови нужди в областта на
гражданските отношения се явява към средата на VIII в. Ек-
логата на императорите иконоборци. Една голяма част от
съдържащите се в нея постановления представлява широко
отстъпление от старото римско право. Но на Еклогата не може
да се гледа като на кодекс, конто е обгръщал всички граж-
данскоправни отношения на нремето. И явява се тогава въп-
росът, периодът от Юстиниан до императорите иконоборци
само частични ли промени донася за частния и публичен живот
в империята, само известии ли области от общественн и граж-
дански отношения засяга, или пък, както трябва да се очаква,
влиянието на силите, конто с такава стремителност се раз-
връщат през тоя период, е по-дълбоко и преобразува осно-
СЕЛ СК ОТ О ЗЕ ME ВЛАДЕНИЕ ВЪВ ВИЗАНТИЯ
25
вата на обществения живот — имуществените отношения на на-
селение™ ? Славяните, конто до преселението им имаме осно-
вание да считаме за представители на едни по-особени форми
на поземлено владение, запазват ли ги и в новото си отечество,
или усвояват формите, изработени от гръко-римския свят?
Въпросът за поземлената собственост във Византия през
казания период и през последвалите го два-три века е следо-
нателно въпрос за дълбочината и границите на славянското
влияние върху византийския бит, въпрос — дали славянското
преселение минава като вихрушка над империята и засяга час-
тично само върховете на гръко-римската цивилизация, или пък
достига нейните основи.
При все че тоя въпрос сравнително е нов, между юрис«
гиге и историците византолози съществуват вече по него две
мнения. И едното, и другото изхождат главно от един запазен
до нас паметник от тая епоха. Това е тъй нареченият Земе-
делчески закон — Nopo; Гесорусхб?.
Преписи от Земед. закон, известии на изследвачите, има
лостатъчно. В най-древните ръкоииси той се среща като при-
ложение на Еклогата, а по-късно той минава и в частните пре-
рапотки и сборници на официалните съдебнн ръководства, като
наир. „Еклогата, променена според Прохирона" (Ecloga ad Pro-
chiron mutata), „Шестокнижието“ (rEijd;itpXos) на Лрменопуло
(силупеки съдия от XIV в.) и т. н.
11ървите издания на паметника се явяват в Западна Европа
ощс през XVI в. Още в най-ранно време той е имал преводи
и проработки на славянски език. Изцяло или отделяй негови
постановления са минавали. в славянските юридически сбор-
ипцп. Такъв е случаят с юридическата компилация при „Сбор-
ника на Стефан Душана", дето от Зем. закон са заети няколко
параграфа.2 Повече славянски и гръцки преписи са запазени
н Русин. В Московската синодална библиотека са открити шест
। ПЧ1И.1 преписа, най-старият от конто се отнася към XI в.
I П.рво издание на Земед. закон в Русия (славянски превод)
“ Васильсвсшй, Законодательство иконоборцев. Журнал Министерства
II циники и Просвсщешя, ноябрь, 1878 г., стр. 106; също и Панченко, Кре-
тьчи собственность в Византш, стр. 7. — Панченко съобщана, че в сбор—
Miiiui на Душана от 3.3. са заети 13 параграфа.
26
П Р ОФ. ПЕТЪР МУТАФЧ И ЕВ
е направено в 1798 г. от С. Башилова като приложение към
„Царския съдебник" заедно с отделяй глави от Еклогата и
Прохирона. За основа е бил взет ръкопис от XVI или XVII в
Прибавената към „Съдебника" компиляция, част от която е
Зем. закон, е носила заглавието „Дре-вше законы из Юстиша-
новых книг". В 1803 г. се е явило друго издание (пак сла-
вянски текст), направено от Л. Максимович. Тук Зем. закон е
бил представен като продължение от руския Черковен устав,
приписван на великия княз Ярослав I (XI в.).3 Трето издание,
критическо вече, на тоя паметник имаме направено от покойния
московски професор по черковно право Л. С. Павлов през
1885 г. Земеделческият закон образува там първата част от
лоридическата компилация, озаглавена в ръкописите „Книги
Законный ими же годится всякое дБло изправляти всЪмь пра-
вославнимь княземь". Изданието на Павлов (гръцки текст) е
съставено въз основа на ръкопис от Моск, синодална библио-
тека, отнасящ се към XV в. 11авлов е имал на разиоложение и
друг ръкопис из същата библиотека от XI в., но е избрал
първия, понеже той има по-голямо сходство с най-древния
познат славянски превод, който също е поместен в изданието
паралелно с гръцкия текст. Последният тук е придружен с
варианти от стария поменат ръкопис от XI в.
Земеделческият закон у Павлов в редакцията от XV в.
носи заглавието Nopoj Гешру'хб; ev rolj ’locmtvtavcO ptpXtotg; в
пергаментния ръкопис пък, с който Павлов си служи за срав-
нително ползване, законът е имал две заглавия: първоначал-
ното—Nopzx; YEwpytxde tofj ’JouaTtvtavoO и по-късното — Nopo;
yewpytxds ’louGTtvtavoO расБ.ёю;. В повечето преписи Зем. закон
право или косвено е свързан с името на Юстиниан. Допус-
тимо е предположението, че по времето, когато са правени тия
преписи, законът се е считал за дело на запазилия сред масата
•своето име като законодател Юстиниан 1. Василевски съоб-
щава пък,4 чепорадигорните заглавия дълго време межцуучени-
те се е крепяло предположението, че Зем. закон принадлежи на
Юстиниан II Ринотмет, близък по време предшественик на
иконоборците.
3 А. С. Павлов — „Книги Законный”. Сборн. Импер. Акад. Наук, т.
XXXVIII, № 3, стр. 4—5.
4 Законодательство иконоборцев, стр. 97.
СКЛСКОТО ЗЕМЕВЛАДЕИИЕ В Ъ В В И 3 АНТ И Я
27
Освен изданието на Павлов съществува и друго, по-ново,
с критическа оценка издание на Земед. закон, направено от
италианския учен Ferrini5. То е извършено въз основа на по-
стария от двата преписа, конто се намират в миланската биб-
лиотека, и е допълнено с варианти от по-новия. У Ferrini за-
конът има 82 параграфа (у Павлов те са 92). Параграфите,
конто се намират у Павлов и липсват у Ferrini ”, са заети според
Панченко от Юстиниановото право.7 Всичкото оставило съдър-
жание на текста у Павлов се намира и у Ferrini. И ако се
приеме, че липсващите у последняя параграфи представляват
късни интерполяции из разните юридически сборници, ще трябва
да приемем текста у Ferrini за по-стар.
Указаните интерполяции обаче не изменят общото съдър-
жание на Земед. закон; те не представляват централин места
и не са повлияли при съставянето на разните мнения за него.
Толкова повече, че изследвачите, конто, преди да се появи из-
данието на Ferrini, са се занимавали с въпроса, са предпола-
гали чуждия произход на някои от въпросните постановления.8
Макар, както видяхме, издания на Земед. закон и да се
явяват на Запад през XVI, а в Русия през XVIII в., той е почнал
да занимава византолозите със своето съдържание много по-
късно. Пръв обръща сериозно внимание на него Zachariae von
I ingenthal. Според Zachariae9 Земед. закон е резултат от зако-
нодателната работа на императорите иконоборци. Доказател-
ство за това той е виждал във външната форма на паметника:
н него, както и при Еклогата, господствува повелителният тон
5 С. Ferrini, Edizione critica del N6poS -j-Eoip'f.xds. Byzantinische Zeit-
jchrift, t VII (1898), стр. 558-571.
6 Това са : § 33 — за недобросъвестния нъдар, $ 68 и 69 — за ското-
ложниците и сквериителите, $ 70 — за неумишлено запалване на чужда нива
или лозе и най-сетне— $ 88, 89, 90, 91 и 92, конто се отнасят до разни
случаи на нарушение чужда собственост.
7 Панченко, op. cit., р. 13.
8 Така напр. Василевски е считал някои от тях (§ 68, 69 и 70,
||>|,цки текст у Павлов) за заимствувани от Еклогата. — Вж. Законод. иконо-
борцев, стр. 114. — Павлов („Книги законныя”, стр. 3, заб. 2) ги е считал за
i.TCTH от Прохирона.
9 За изложението на неговия възглед се ползуваме от Василевскн, ор.
г И., Безобразов, Приложението към „Историята на Византия” от Херцберг и
Панченко, Крестьян, собственность в Визанпи.
28
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ’
на законодателя в противоположност на Юстиниановите сбор-
ници, написани в изяснително наклонение. Косвено потвърж-
дение на това си мнение Zachariae е намирал и в друго об-
стоятелство. Както казахме, иконоборческата Еклога представ-
лява значително отстъпване от Юстиниановото право, отстъп-
ване, предизвикано от променените исторически условия. Според
Zachariae Земед. закон е бил предизвикан от подобна промяна
и в областта на аграрните отношения.
Това, на което Zachariae е обърнал най-вече внимание в
съдържанието на закона, са параграфите, конто указнат на
общинско владение на земята. Той е считал, че Земед. закон
сочи на състояние, при което земята е била принадлежност на
общината от свободни селяни, конто се ползуват от нея но пра-
вого на разподялбата. 11аред със селяпите общинари същест-
вуват и свободни селяни, малоземлени или безземлени, конто
арендуват чужда земя. Те в никой случай не зависят от земе-
владелците, свободно могат да напущат заетите за обработ-
ване земи и да се преселват. Като е взимал пред вид аграр-
ните отношения и условията на селскня труд при Юстиниан,
Zachariae е дошел до заключение, че Земед. закон сочи на съ-
стояпие, при което крепостничеството (колонатът) е било от-
менено, а принуцителната работа—унищожена. И едното, и
другого той е считал за резултат от славянското влияние-
върху византийския живот.
Възгледът на Zachariae за поземлените отношения във Ви-
зантия според Кбро? Гегорусхб; е възприет и разработен по-на-
татък от видните руски византолози Василевски и Успенски..
Василевски счига, че появяването на Ndjio? Геыру'хб? трябва
да бъде отнесено към VIII в. За доказателство па това той
посочва обстоятелството, че в ръкописите Земед. закон често
образува съставна част от постоянния Appendix (приложение}
на Еклогата, конто се явява към IX в. Освен посоченото от
Zachariae външно сродство между тия два паметника Васи-
левски намира и вътрешно: „наказанията, с конто заплашва
Земед. закон, са не само същите, конто намираме в Еклогата,
но се описват и със същите изрази". От всичко това Васи-
левски, както и Zachariae, вади заключение, че „Земед. закон е
издаден или одновременно с Еклогата на Лъв и Константин:
СЕЛ CKO Т О ЗЕ МЕВЛЛДЕ II НЕ ВЪВ ВИЗАНТИЯ
29
иконоборци, или малко по-късно от нея, но във всеки случай
трябва да счита за паметник на Исаврийското иконоборческо
законодателство". 10 Липсата на каквито и да било указания
за колонат Василевски също счита като косвено доказател-
ство, че това учреждение, завещано от Рим на Византия, е из-
чезнало в нея през VIII в. 11 Той е категоричен по-нататък в
мнението си, че аграрииге отношения, конто се наблюдават в
Земед. закон, представляват общинско владение на земята.
„Всичката земи, казна той, с изключепис па дворната и гра-
дннската, се разглежда в Земед. закон като собственост на
палата община (xotvoTTj; то-э ymptou); нейпите членове (ywptxat)
но отношение на ползуването са един вид членове на дру-
жество (xotvrovot socii), което впрочем съвсем не изключва
фактического отделно ползуване**12; селянинът общинар винаги
нма възможност да предложи веднъж дележ на общинската
зсмя13; в случай пък, че при стапалия веднъж дележ някой се
счете за онеправдан, той има безснорпото привода предложи нова
разподялба. Като се спира по-нататък върх> вьпроса, отде се
явяват във Византия познатите на имиераторския Рим начала
о г рода на тин за свободата на селяпите да се местят и за
общинското владение на земята, Василевски отрича възмож-
постта да е било наложено всичко това със закон от централ-
пата власт на империята. Земед. закон паистина е резултат на
официално законодателство, но ако с издаването му законода-
телят е направил нещо, то е било да даде само санкция на
онова, което се е извършилов живота независимо от самия него:
Земед. закон не е предизвикал, а е дошъл след преврата в
пкономическите отношения в империята. А тоя преврат е по-
следние там от славянского заселване. „От първата половина
па VII в., казва Василевски, маса славянски народности влизат
в пределите на Византия и заемат опустошените от техните
предшественици области; също тъй цели тълпи прогонено ту-
земно население е трябвало да търси прибежище в други об-
ласти. Тук лежи началото на свободного селско преселване и
Ю Законодательство иконоборцев, 98.
и Ibid., 99.
“ Ibid., 102.
13 Ibid., 103.
30
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
тука без съмнение се крие източникът на новите възгледи за
начините на владение... Именно за новзто население на импе-
рията е бил предназначен преимуществено тоя закон, който
повече е съответствувал на неговите възгледи, бит и привички,
отколкото традициите на старото римско право за личната соб-
ственост и по-късните учреждения на Римската империя —
колонатът или прикрепяването към земята.“ 14 При това Васи-
4 левски отхвърля изказаното от Zachariae предположение за за-
висимостта на аграрния комунизъм, който проглежда з Земед.
закон, от римската фискална система.
Еднакво с горното мнение за съдържанието на Земед.
закон и за проявеното в него славянско влияние има и Н. Ска-
баланович. Според последняя общинската организация и свър-
заното с нея общинско владение на земята минават и между
туземното население на Византия. На тоя процес на заимству-
ване е м01“ьл да съдействува споменът за свободните селски
общини, митрокомшипе, следи от съществуването на конто се
забелязват още при Юстиниан."’
Краен представител на тая теория за влиянието на славян-
ството върху учрежденията на Византия е Т. Успенски. Той
намира признаци на общинско владение и върху тъй нарече-
ните войнишки земи, давани на славянски колонисти по гра-
ничите на империята при условие да се считат постоянно на
военна служба. От императорските новели, издадени през X в.
за защита на земеделците върху тия земи срещу домогванията
на едрите земевладелци, Успенски вади заключение, че даже и
при предположението за неофициалния характер на Nqioj Гемрусхбс
„в законодателството на X в. общинското з!мевладение бива
извадено от обичайното право и ирието в държавното, като
получава всички законни гаранции за по-нататъшното процъф-
тяваве и за успешна борба с противоположните правки и иму-
ществени възгледи*'16. Съществуването на донесената от славя-
ните общинска организация и аграрен комунизъм продължава
и Ibid., 105.
15 Н. Скаба.ганович, Византийское государство и церковь в XI в. Спб.„.
1884 г., стр. 241, заб. 1.
1С Н. УспенскШ, К истор|и крестьянскаго землевлад-Ьшя в Визаипи, стр.
327, Ж. М. Нар. Проев., ч. 225, 1883 г.
СЕЛСНОТО ЗЕМЕВЛАДЕНИЕ В Ъ В В И 3 А II Т И Я ЗГ
според Успенски през всичкото време на византийската история
и запазена частично, общината преживява дори самата империя.17
Самата своя сила и жизнеспособност тя дължи, както едно
време и Рим, на здравото и свободно селско население. С на-
маляването на последнего нейната мощ упада, докато най-
сетне Византия се събаря под натиска на чуждого нашествие.
Приведените дотук мнения за селското земевладение във
Византийската империя могат да се сведат към тия няколко
пункта: 1) Славянского поселение п областите на империята
коренно промепя съществуващите там аграрии отношения. Кре-
постничеството и колонатът биват унищожени; на тяхно място
се явява свободното, неирикрепено към земята селячество и об-
щинското земевладение; последнего се рази рос транява и между
старото население на страпата. 2) Новите аграрии отношения по си-
лата на предидещототрябва да се считатот славянски произход:
за появяването на аграрния комунизъм тук не играе пикаква роля
римската фискална система, коята е изисквала солидарна отго-
ворност на земеделците общинари за изправпото постъпване
на данъците. 3) Историческият паметник, в който са изразени
най-пълно тия аграрии отношения, е N6|io; Гсырусхб?. Неговото
сходство, выппно и вътрешно, с Еклогата показва, че той е
дело на иконоборческого законодателство. Сам той идва след
извършения^стщиаЛйГ преврат, а не ' го предизвиква. Обстоя-
телството пък, че дьржавната власт във Византия е била при-
нудена чрез Земед. закон и чрез повелите да признае новите
отношения и да ги вземе за основа на целия обществен строй
свидетелствуна за силата на славянското влияние върху ней-
ните институции, нейния живот, нейните съдбини изобщо.
Тъй предаденият възглед за аграрния строй във Византия
през VIII и IX в. доскоро е бил общоприет от византолозите.18
17 Ibid, р. 334.
I** Орвен уцените, мнението на конто приведохме, той в общи черти се
приема н от П. Безобразов (вж. „История Византщ" Г. Ф. Герцбсрга, Москва,
1897 г., приложенпето). Впрочем в рецензията си върху книгата на Грибовски
„Народ я власт в визант. государстве", Журн- М. Нр. Пр. за 1898 г.,
ч. 319, ctp. 407—452, Безобразов се изказва против твърдението, че Земед.
закон съвършено е премахнал колоната и че крепостничеството безповратно
е било унищзжено. С. Ferrini във въведението към „Критического издание
на N<5;io{ Гешруисй; също признава, че Земед. закон носи „характер на вар-
32
П Р ОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИ ЕВ
Пръв опит да се подложи той на критика е книгата на Б. А.
Панченко — Селската собственост във Византия, дето освен
Земед. закон са разгледани и ред манастирски документа. Ние
ще изложим последователно и в общи черти мнението на Пан-
ченко за интересуващия ни паметник, като оставим подробното
разглеждане на повдигнатите от него въпроси за по-после.
Като признава независимостта на N6p,os rewpytxos от Юсти-
ниановото право, Панченко на първо място отрича неговото
официално произхождение. N6pos rempytxds преди всичко не
подхожда нито под една от обикновените категории юриди-
чески паметници — „той не е нито граждански, нито углавен,
нито полицейски кодекс". В нареждането на отделяйте му по-
становления липсва всякаква система: те не са разпределени
по глави (титули), както това е в Еклогата и сборниците на
Юстиниан или както е н по-кьсните сборници на императо-
рите от македонската династия. Земед. закон се отличава при
това с голямата си непълнота: „Ръководено от него, без по-
мощта на съдебници като Еклогата или на неписаното право,
варско законодателство*. Това заключение Ferrini вади от члеиоврсдиитс на-
казания за известен вид престъплепия, а сыцо и от лиисата на критерии за
определянето на разните видовс правонарушения. От тия няколко думи на
Ferrini могат да се направят две предположения : или че Земед. закон се е
явил независимо от византийската законодателна инициатива и е създанис на
чужди иа Византия среди, или ньк, което и Панченко бележи, че той е „от-
печатък на понижена култура сред потомпнте на паселението, което бе съз-
дало класическата образоваиост“. Тъй или нпак, но I'errini вижда в N4|io£
ГешрТгхбС проявена селската община .вероятно от славянски тип". М. С. Ра-
parrigopoulo в книгата си „Histoire de la civilisation Hellenique, Paris. 1878,
изказва мнение, че Земед. закон унищожава патроЛиниума, робството и нри-
крепсността към земята. Папаригопуло обаче смята, че както с Еклогата, тъй
и с Ndpog re«ip7’.xd£ императорите иконоборци извършват социален преврат
отгоре; иачалата пък, легиали в основал а на двата кодекса, според него са
свойствепи на „либералните идеи- на „средновековния елинизъм- (стр. 206).
Книгата на Папаригопуло изглежда да е една нублистическа работа, предна-
значена сигурно да спечели западнпя свят за идеите на „съвременния ели-
низъм“. Заслужава тук да сиоменем и мнението на А. С. Павлов. В нреди-
словието към .Книги Законный“ той споделя казаното от Василевски, че
Земед. закон „е израснал иа византийска почва под несъмнеиото влияние на
славяиството и е основан върху двете начала на социалния живот у всички
древнославянски племена: общинското земевладение и личната свобода на
•селянина земеделец, макар и да обработва той чужда земя* (стр. 18).
СЕЛСКОТО ЗЕМЕВЛАДЕНИЕ ВЪВ ВИЗАНТИЯ
33
не би могло да мине нито едно селско общество, нито едно
частно лице.**10 Всичко това показва, че Земед. закон не е
плод на учена и системна законодателна работа. Но Земед.
закон не само че не може да се счита изобщо за дело на
императорского византийско законодателство — той частно не
може да бъде дело на императорите иконоборци; нито един
препис на тоя паметник „не носи името на иконоборците им-
ператори, докато иконоборческата Еклога определено се нарича
закон на Лъв и Константин “ао. Посоченото (от Василевски)
сходство между някои параграфи на Земед. закон и Еклогата
по съдържание и терминология далеч не доказва, че тия два
кодекса са дело на една и съща законодателна работа. Това
сходство се проявява най-вече в § 7, 8, 9, 40 и 41 от пеналння
(XVIII) титул на Еклогата. Самого положение обаче на тия па-
раграфи в реда на останалите, дето се разглежлат престъп-
ления от съвсем друг характер и значение, показва, че те в
Еклогата не са на мястото си. Те внасят там елементи, непод-
ходящи и нееднородни; техен източник в Земед. закон са
съответно § 37, 54, 57 и 70.19 * 21 И понеже езикът, на който са
написани въпросните параграфи в Еклогата, е по-нов от тоя,
на който те са изложени в Nopo; Te<opytx6;, Панченко приема,
че те в Еклогата са интерполации, заети от нашия паметник.22
Това вече води към заключението, че появяването на Земед.
закон трябва да бъде отнесено към епоха, по-ранна от оная, в
която е била издадена Еклогата. Лаконическата повеляваща
форма на Земед. закон го сближава не толкова с Еклогата,
колкото с други юридически паметници от VII и VIII в. (мор-
ския и войнишкия закон); на такъв език са написани прав-
ните обичаи в епохата, когато Юстиниановото право и юриди-
ческата наука упадат.23 За такъв запис на народного обичайно
право трябва да бъде счетен и Земед. закон; най-много според
Панченко той може да бъде официален запис на това право.24
19 Панченко, р. 57—58.
29 Ibi<|., р. 23.
21 У Павлов, а у Ferrini —§ 37, 53 и 56.
22 Op. cit., р. 27—28.
28 Op. cit., р. 24—25.
24 Ibid., р. 27.
3
34
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
Същността на Земед. закон, продължава Панченко, и голя-
мата част от неговото съдържание образуват тия постанов-
ления, конто отбраняват частната селска собственост върху
земята, нейните продукта и оръдията на земеделския труд —
животните и земеделските сечива. Тия от параграфите пък,
в конто началото на личната частна собственост е затъмнено,
трябва да се считат за интерполации в първоначалния текст.25 26
Параграфите от тая категория образуват незначителна част от
закона и по съдържание се различава! ясно от другите. По
мястото, което те заемат, между тях и останалите няма ни-
каква връзка; те нарушават единството на изложението и с
това посочват на особеното си произхождение.
В случайте, дето Лингентал, Василевски и др. намират по-
сочвания за общинско владение на земята,20 Панченко вижда
само отношения, конто могат да бъдат изведени от римската
система на земевладение. В Земед. закон липсват при това по-
сочвания за общински власти и вътрешно самоуправление —
това, което е постоянен атрибут на свободната селска община.
А щом като в закона се отрече съществуването на поземле-
ната общинска организация, естествено пада и заключението,
че аграрните отношения, изразени там, са продукт на влияние,
чуждо на гръко-римските правни начала, пада с това и тео-
рията за славянского влияние върху развитието иа византий-
ските битови форми. Панченко идва до това отрицание.
Но той не се задоволява само с него. Видяхме, че за бол-
шинството от учените, конто са се занимавали с въпроса,
Земед. закон означава състояние, при което селската прикре-
пеност към земята не съществува. ПанчеЬко не оспорва факта»
че в Земед. закон навред се говори само за свободни селяни,
владеещи своите участъци или арендуващи чужда земя с пра-
вого да я напуснат, когато поискат. За него въпросът има по-
друга постановка. „От това, казва той, че паметникът не говори
за зависимо селячество, не следва, че зависимо селячество не е
25 § 10 (8 Ferrini) за повтор, раздел ; 32, за дървото, посадено върху
неразделено място, и 83 и 84 (78 и 79 Ferrini), за водеиицата — Панченко, стр.
21, 23, 32.
26 § 7 за спорната земя между две села; § 18 и 19 за напуснатата от
стопаните си земя и § 10 (8 Ferrini) за раздяла.
СЕЛСКОТО ЗЕМЕВЛАДЕННЕ ВЪВ ВИЗАНТИЯ
35
съществувало през VII и VIII в.; напротив — следва самотова, че
Земед. закон не се отнася за черковните и частновладелчески
парици и не за тях е писан.“27 Положението на селяните през
тоя период е било такова, каквото и в по-предните епохи.
И тъй според Панченко аграрните отношения, конто на-
мираме в Земед. закон, са отношения на пълна лична собстве-
ност. В него не се прави никакво разграничение между разните
видове недвижимости; нарушение правото на владение над тях
е простъпка, не по-малко тежка от тая за нарушение правого
на собственост върху работния добитък и земеделските сечива.
Общинското владение, доколко е изразено в постановленията
на закона, „има второстепенно значение; неразделената тери-
тория отстъпва място на личната собственост при ноните до-
бавъчни дележи. Там, дето се е установила личната собстве-
ност, тя вече не прави никакви отстъпки на общинските на-
чала. Зад предела на неразделената земя общността не съще-
ствува". Такава перазделена територия е могло и да няма, а
там, дето я е имало, пейните „размери са се намалявали по
пътя на съвместната окупация, създаваща личната собственост
върху мястото, което е бивало разделено" 2Я. За основна идея
на византийския бит, завършва най-сетне Панченко, трябва да
бъде взета личната и наследствената (yovtxov) собственост; по-
следната образува фона, върху който могат да се очертават в
един или друг случай само незначителни отклонения.29
До това заключение Панченко идва не само чрез разглеж-
дане на Земед. закон. В книгата си той анализира и привежда
за подкрепа на своя възглед доказателства из много актове и
грамоти на византийски манастири. Значението на тия доку-
мента обаче при определяне поземлените отношения във Ви-
зантия през VIII и IX в. ние считаме за второстепенно. Те се
отнасят към епохата от XII до XIV в., а болшинството са от
XIII в., когато аграрните отношения там, както по-долу ще по-
кажем, са могли твърде много да се изменят.
От вСичко гореизложено виждаме, че по въпроса за сел-
ското зеМевладение във Византия съществуват два възглед а
27 Op. cit., 32.
28 Op. cit., р. 84.
29 Ibid., р. 233.
36
П Р О Ф. П Е Т Ъ Р МУТАФЧИ ЕВ
не само различии, но и напълно противоположен. И двата се
опират върху един и същи документ. Единственият път, по
който бихме могли да дойдем до вярна оценка и на единия,
и на другая, е непосредствено да разгледаме самия паметник,
като предварително напълно се освободим от всяко превзето
схващане.
*
# *
Земед. закон ни въвежда в едно общество, в
което частната поземлена собственост не е непозната. В частна
собственост се иамира преди всичко орната земя — нивите. В по-
вечето случаи тя се означава там с термина ауро; 30 31 32; в много слу-
чаи обаче тя носи и по-широките наименования тб~о; пли ywpa. 31
Срещат се и названията yropaptov и pspij. 12 Последпите два терми-
на означават собствено дялове, участъци, чиито стопани са отде-
ляйте селяни. В много случаи наименование™ ауро; е придружено
с прилагателното lot о;, което изразява решително понятието за
собственост или неограничено владение. 33 При все това обаче
никъде в текста не личи, че тая собственост, при означаването
на конто е употребено определение™ ioto;, се различава от
случайте, при конто тоя термин не се среща. Селянинът е пред-
ставен като пълен собственик на своята работна земя, безраз-
лично дали тя носи името собствена нива (tSto; йурбс), или пък
30 § 1, 14, 15,16, 18, 19, 56 (55 Ferrini) и 66. В § 16 смисъльте общ -
разбира се и лозе
31 TirtcS — § 10 (Павл.) § 32 § 33 (Интерпол, ^амо у Павл.), употребен
също в общ смисъл — за иива, градина или лозе , също и § 38 и 83 (Павл.),
37 и 78 (Ferrini).
Хшра— употребен специално за означение на нива в § 2, 3, 4, 5, 12 и
16 ; в § 17 употребяването му в израженнето svuXov xtopav (залесеио място,
обрасиала с храсти земя) показва, че и тоя термин няма специалисте значение
на нива.
32 Хшрау'лч— § 25, §70 (Интерпол, у Павл.), § 85 и 86 (80 и 81 Ferrini).
MeptS — § 1, 31, 32, 80 и 84 (76 и 79 Ferrini).
33 § 1, 18, 19, 56 (55 Ferrini); впрочем правого на частна собственост
е изразено и с употреблеиието иа термина xup'.cS по отношение на участъ-
цнте орна земя; тъй напр. § 32 (о той тблои «up’.og), § 2 (ийр;о5 X<“P“s)
или пък чрез противопостяване на прилагателното Г5.о; термина аЛХбтрю? —§
21 (4v aniptp aWozpltp тбгар).
СЕЛСКОТО ЗЕ М Е В Л А ДЕ НИ Е ВЪВ ВИЗАНТИЯ
37
участък, дял (p,sp(s, ycopa^tov) 34. Нарушението на това право на
собственост е простъпка, конто не остава ненаказана. Ако напр.
никой разоре чужда нива или я засее без позволение на стопа-
нина й, то последният е, който има право на плода.36 Дори в
случая, когато владението на известен участък земя е спорно,
нито едната от тъжещите се страни няма право самовластно
(dvapx<og) да пожъне засятото от другата. 36 Като пълни разпо-
редители със своите участъци селяните могат да ги разменят
(xaxaXXaacEtv) временно (ттро^ xatp£v) или завинаги (вечно —
7tpdg (е?е) StvjVExig).37 Договорът за размяната при това за по-
голяма сигурност е ставал пред свидетели и в такъв случай
не е могъл да бъде развален дори и от страната, конто се
окаже, че е онеправдана, ако само, разбира се, това не би било
предварително уговорено.38
Наред с орната земя Земед. закон споменава като частна
собственост лозята (ap,7rEXwvot) и градините (x^not), конто са
обградени с скопи (тх-рры, тра-pot у Павл.) или с огради от
колове (о? naXot twv cppaypov).89 Освен тях в частна собственост
се намират и”гори (£рх, иХаД40 Който например изсече чужда
гора без знанието на господаря й и разчистеното място разоре
и засее, не получава нищо от плода (§ 20); който пък запали
чужда гора или изсече чужди дървета, плаща в двоен размер
(есс тд otTrzaaiov) направената вреда и ръката му бива жигосана
31 Среша се дори прилагателното .собствен", употребено с названията
пай, участък. Т. напр. § 84 (79 Ferrini) IBlx peptBi; § 70 Павл. — то5
I8(ou утратой.
35 § 2 почти еднакъв е случаят и в § 1, а също и в § 20.
3,1 § 6 Павл, и Ferrini
37 § 3, 4, 5 Павл, и Ferrini
38 § 3 . . . dvapsTaE’i 8(о xal xpltuv (lapxuptuv; договорът e могъл да
бъде развален, само ако в него е било предвидено правого на ощетената
страна да иска възмездие.
311 apiteAffivoi — § 13, 16, 21, 38, 50, 51, 58, 61, 70 (интерп. «X-
Xotpccv d[i7tiX<Sva), 82, 85, 87 (iv ацгсеХф аХХотр(х), съотв. § 37, 49, 50, 57, 58,
60, 77, 80, 82 Ferr.
х-рто'. 4— § 31, 38, 50, 51 Павл.; § 31, 49, 50 Ferr. Наред с лозята>
§ 61 (60 Ferr.) говори и за смокинови градина (auxaU, cuxcK у Ferr.; сады
в „Книж. Заку).
40 uXtj — § 20 (бХт; aXXorpta', 44, 45, 56 (6Xtj tBia), съотв. § 20, 44, 55
Ferr.; § 57 (56 Ferr.) — dpoS dXXdrptov.
38
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
(a^paytijopivT)). 41 Ако ли пък е наклал огън в своята гора и
огънят се е разпространил не по иегова вина и върху чужди
земи, той е невинен, щом като това не е направено при силен
вятър. 42 Покушенията срещу собствеността се наказват не по-
малко строго и при другите категории земя. Който напр. за-
пали ограда на чуждо лозе, след като бъде бит (типтбреуог),
също тъй му се жигосва ръката и му се изисква да заплати
в двоен размер направената щета 13 Който пък изсече (хофт])
чуждо лозе или плодовити дървета, отсича му се ръката
('/EtpoxoTrei'aii-.o). 44 Като вземем пред вид, че със същата стро-
гост се преследват ония, конто запалят чужда къща,45 ще
трябва да признаем, че разлика в правото на собственост върху
разните видове недвижимости Земед. закон не прави. Отдел-
ният селянин има това право над къщата си в такава степей,
в каквато има това право над лозето, градината, нивата или
гората си.46 Еднаквите наказания за един и същ вид право-
нарушения над разните видове недвижимости показват, че пра-
вото на собственост над тях е също тъй еднакво.
Освен за селяни, собственици на поземлени участъци, в
Земед. закон срещаме да се говори и за арендатори на чужда
земя. Селянинът арендатор се нарича десетчар (рортсотт^, рюртгст^)
или изполичар (fyuaetaaTTjg) според това, дали арендата, конто
плаща на господаря на земята (той хырообтои, той хир(ои той
аурой), е една десета (рбрт^) или пък половина (эдисеса) от про-
11 § 57 Павл. (56 Ferr). У Ferrini, както и в москов. XI в. прение нс
се предвижда жигосването.
42 § 56 Павл. (55 Ferr.) &av о\ж iv гсоХЛф avijitp таЗто imlujoBV. Съответен
нему е § 70 у Павлов (Интерпол.), където е въпрос за Деумкшлено запалване
иа чужди ниви и лозя (та аХАбтр’.а Ъ тот аХХб-rpiov aprceXffiva.
43 § 58 Павл. (57 Ferr.); у последний също не се предвижда жигосванс.
44 § 82 Павл. (77 Ferr.) Ср. също и § 59 Павл. (58 Ferr).
43 § 65 Павл. (64 Ferr.). Oi ev o’ixcp ахирэд fj убртои pxXXovtet пор . . .
XeipoxortelaD-maav.
46 Законът прави разлика в умисъл, с който е извършеио престъпле-
лението (ср. напр. § 20 и 57 Павл.); също се прави разлика и в естеството
на вредата, конто причинява една или друга простъпка. (Ср., от една страна
§ 57 и 58 Павл, и, от друга, 82 и 65 Павл.). Липсата пък на члеиовредителни
наказания в старата мил. редакция при § 56 и 57 може да се обясни с ево-
люцията на правовите възгледи в смисъл на по-силна отбрана на собст-
веността.
СЕЛСКОТО ЗЕМЕВЛАДЕНИЕ ВЪВ ВИЗАНТИЯ
39
дукта. В Земед. закон намираме посочвания за съществува-
нето както на десетчарството, тъй и на изполичарството. По-
голямата част от постановленията от тоя род се отнасят до
последното и затова трябва да се предполага, че основаните
върху него арендни отношения са били по-разпространени.47
Отдаването на земя под аренда е ставало след уговаряне на
известии условия; арендаторът е могъл да вземе чуждия уча-
стък само за да го изоре или пък да го изоре и засее.48 Не-
добросъвестното изпълнение на арендните условия е влачело
отговорност. Така напр., ако земеделецът вземе земя под из-
полица с условие да я разоре и засее и когато настане време
за оран, без да я разорава, пръсне само семето по повърх-
ността, лишава се от плода (§ 12 Павл, и Ferr.). Същото е и
при арендуване па лозе (§ 13). Ако пък никой нземе за обра-
ботване земя на отсъствуващ (ато5т(ртра>тог) земеделец и от-
каже след това да я работи, длъжен е да даде двойното ко-
личество на жътвата, кояго би се получила (§ 14). Наказание™
в случая е увеличено, тъй като даденият участък е могъл да
остане незасян. Арендаторът обаче се е освобождавал от от-
говорност, ако иавреме е съобщавал за своя отказ (§ 15); ако
ли пък е вземал залог (задатък — dppapwv) от стопанина на
земята и не изпълнел задължението си, длъжен е бил да заплати
вредата, конто последният е имал от незасяването на усло-
вения за арендуване участък.4!1
Важен е нъпросът, как да се обясни едновременното и съв-
местно съществуване на десетчарството и изполичарството и
по-нататък — какво е било социалното положение на аренда-
торите, десетчари и изполичари, от една страна, и земедате-
лите, от друга. Над тоя въпрос са се спирали всички, конто
са разглеждали Земед. закон. Едни, Безобразов напр., смятат
че десетчарите са били по-заможни селяни, конто са обработ-’
вали земята съ<^ свой работен добитък и оръдия, засявалисая
17 $ 11. 12. 13, 14, 15, 16, 66 Павл, и Ferr.; за десятъка се говори
само в § 8 и 9. Пайл., 9 и 10 Ferr.
18 § 11 Ferr. —OTOix^ai(l veraaeiv p4vov . . . или auve^d>v>;aav «aj
a о p & v.
19 . . . xijv zijiijv xiqv a.E,'.'<v той a'fpou Si86t<u — Павл. § 16 ; ttjv •tipijv той
«троб 8<5tw —- Ferr. § 16.
40
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
със свои семена, когато изполичарите са получавали необхо-
лимите за това средства от земедателя и са влагали само
личен труд.60 Други, Zachariae наир.,51 са предполагали, че
десетчарят е бил длъжен да плаща от своята част данъците,
или пък, че десятъкът е съществувал там, дето свободните
малоземлени и безземлени селяни рядко са се срещали, и е
имал характер на дългосрочно арендуване. Предполага се при
това, 1) че селяните арендатори представляват особена трупа
от селското население, различна от тая на селяните общинари,62
и 2) че и при десятъка, и при изполичарството арендатори обик-
новено са били малоземлените или безземлени селяни, а земе-
датели — едрите земевладелци и заможни земеделци. И двете
положения подлежат на съмнение. Законът никъде не прави
разлика между селяните общинари и арендатори. При това, както
видяхме, земята, предмет на земеделската култура, се намира
според Земед. закон в частно владение; стопанинът на един
поземлен участък е могъл да бъде в същото време и арен-
датор на други. В полза на това предположение говори и друго
едно обстоятелство. Видяхме по-горе, че селяните, конто обра-
ботват свои участъци земя, се наричат господари на тая земя.
Употребеният в случая термин е xuptoc, сыцият, конто в Земед
закон се употребява и за означение на земедателите.ъз
Нещо повече дори, законът нарича (при параграфите за изпо-
лицата) и арендаторите, и земедателите с общото име уеыруо: —
земеделци. 64 Текстът допуща предположението дори, че това
са самите господари, стопаните на земята, конто поради бед-
ност и липса на средства са принудени да я дават под аренда
наполовина на по-заможни земеделци. Така’напр. § И (Павл.,
Ferr.) говори за аренда наполовина (pepfaaaU-at) върху земя,
конто принадлежи на обеднял земеделец (кара тоО йкортр
aavTos усыруобХ Друг един (§ 13) говори същото за лозе,
•Г|° „Приложение" към Истор1я Внзантш Г. Ф. Гераберга, стр. 618.
Г,1 Вж. Законодательство иконоборцев, стр. 101.
& Васильеваай— Законод. иконоборцев, стр. 102; също и Скабала-
ноаич Визант. государство и церковь в XI в., стр. 231.
з § 12, 16, 51.
•’4 § 13 — ’Eav т е ш р т d S Aocp-g кара xivoS :..теа>ртой...;§14
’Eav 6 zijv Tj|i£aeiav Xapwv той a'jpo'j ало той ... 7 * о> р f о 0 . . .
СЕЛСКОТО ЗЕМЕВЛАДЕННЕ ВЪВ ВИЗАНТИЯ 41
арендувано наполовина (...пара rtvoj уешруоО dnop^aavTog
т7( fytta&a t?p,neXov). Възражението, че и в двата случая термины
anoprjaavTOs не значи непременно беден земеделец, но може да
означава и земеделец, който поради липса на наличии работни
сили или поради никоя друга причина няма възможност да об-
работва сам своята земя, ние считаме за твърде слабо. Поне
в нашия паметник горният термин означава липса па средства
в смисъл на обедняване. Тъй е употребен той на друго място
в текста (§ 18); там земеделецът, който не може да обработва
своята земя, е принуден да избяга, за да се освободи от пла-
щането на данъците. За да се опази от подобна участ, земе-
делецът, който е обеднял, е принуден да дава под аренда своя
участък. Ще го вземе, разбира се, оня, който има възможност
да го обработва. Явно е, че при такива условия в по-неизгодно
положение е поставен земедателят: той може всеки път да
стане жертва на един недобросъвестен арендатор. Последният
може да се възползува от затруднението на земедателя и да не
обработи арендувания участък, както трябва; по такъв начин
той срещу нищожен труд все пак би получил половината от
продукта на земята, когато’стопаниньт й ще бъде твърде много
ощетен.Законът предупреждава подобии злоупотребения.С такова
обяснение ние считаме, че е най-възможно да се даде задово-
лителен отговор и на въпроса — защо отнасящите се до арен-
дата наполовина постановления от Земед. закон покровител-
ствуват земедателите срещу арендаторите.
Що се отнася до десятъка, може да се допуске, че той е
имал приложение към черковните земи и частните едри вла-
дения. Павлов ББ и Панченко55 56 57 предполагат библейско произ-
хождение за § 9 (10 Ferr.), конто определи какво нещо е де-
сятъкът.Б1 Панченко обръща внимание на това, че наказанието,
което се предви>кда в тоя §, носи характер на черковно про-
клинане. За потвърждение на предположението, че арендата, за
конто в случая е рума, се отнася за едрите (светски или чер-
55 „Книги Законйия”, выел. стр. 30.
ы: Крестьян, собств. вьв Вязаной, стр. 43.
57 „Пай на десетчаря са девет части, пай на земедателя една част.
Който раздели инак, от Бога проклет да е (Э-гохэтаратоб)"-
42
П Р ОФ. НЕ Т ЪР МУТАФЧИЕВ
ковни) владения, могат да се приведат според нас още две об-
•стоятелства: 1)отвсички §, отнасящи се до арендните отношения
само в § 9 изглежда да се покровителствуват арендаторите и
2) в двата случая, дето се говори за десятъка (§ 8 и 9 Павлов),
•собственикът на земята се нарича уюрбЗотос— земедател, ко-
гато във всички други случаи, дето въпросът е за аренда
наполовина, се употребява популярният израз xuptog у.о»рас,
xuptog то5 аурой — название, което в самия текст не един път е
идентифицирано с названието земеделец (yewpyo;).
В селското общество, представено от Земед. закон, ние
намираме и роби — оойХос.58 59 * * Навред, дето законът се занимава
с тях, се имат пред вид само криминални случаи. Робът напр.,
който е отишъл да краде и е изпуснал добитъка от някоя кошара,
добитъкът вследствие на това се изгуби или бъде изяден от Зве-
реве, се наказва със смърт ако при това той е извършил пре-
стъплението със знанието на господаря си, последният е бивал
длъжен да заплати вредата.00 Ако някой даде на роба добитък
за пасене без знанието на господаря му и робът продаде доби-
тъка или го изгуби, нито робът, нито господарят са отговорни;
ако обаче робът е взимал нещо със знанието на господаря си и е
злоупотребявал с него или го е изгубвал, господарят е давал обез.
щетение.01 Робите в Земед. закон са представени като вещи —
те не отговарят за своите дела лично-, за едно и също пре-
стъпление, извършено от свободен и роб, наказанията са раз-
личии— по-тежки в случайте, когато виновният е свободен
човек.62
Голяма част от Земед. закон е посветена за защита на
58 § 45, 46. 47. 73 и 74; последният лппсва у Ferrini.
59 § 46 Павл. (47 Ferr.) — <j;oupMiCea8-a> <bg tpivBuS.
w § 47 Павл. (46 Ferr.).
•* § 70 Ferr. Редакциите на тоя § са различии. У Павлов (ред XV в.)
втората част от съдържанието му е отделена в самостоен § (74). Смисълът
на първата част (§ 73) у Павлов е, че и робът, н господарят му са отговорни
за загубеното дори и тогава. когато е взето от роба без знанието на госпо-
даря. В пергам. ръкопнт у Павлов смисълът е същият, както у Ferrini —
еоЭ-со.
62 Срав. § 44 и 45 Павл. (43 и 44 Ferr.). Ако роб заколи добиче в го-
рата, господарят му го заплаща; ако „някой" направи същото, отрязва му се
ръката.
•С Е Л С К О Т О ЗЕМЕВЛАДЕНИЕ ВЪВ ВИЗАНТИЯ
43
лравото на собственост върху домашните животни.03 Друга
категория постановления определят отговорността за кражба
или повреждане на земеделски сечива. Интересен е начинът,
по който в последний случай се определи обезщетението: за
всеки ден (yjp.Eprpcov, ха-9-’ ехаатгр гдлерау), през който открадна-
тите ралник, мотика или брадва, сърп или коса са престояли у
виновния, законът изисква по 12 фолиса (cpoAetc:) глоба.,u
В Земед. закон най-сетне намираме постановления, в конто
пряко или косвено се сочи на неразделна общинска територия
Съществуването на гори в общо владение може да се е пред-
полагало от § 39 и 40 Павл. (38 и 39 Ferrini). Специален термин
за означение на насбища не се среща. В случайте, дето се го-
вори за обща земя, са употребени израженията гетто? арартого? —
неразделено място или тбко? xocvo? — общо място.115 Върху
неразделената общинска земя пасе селската чарда ауёХтД
състояща се от волове; тя е поверена на говедар, който всяко
утро (etofi-Ev) прибира добитъка от господарите му.№ Освен го-
ведарите (ауеХарсо:), конто по всяка вероятност са се наимали
от всички общинари общо, в Земед. закон срещаме и овчари
(TCotpivEg), конто са се наимали срещу заплата (|ita-8oj) от от-
деляй стопани. Ако напр. бъде хванат овчар, че тайно от гос-
подаря дои овцете и продава млякото, той бива бит или лишен
от заплатата си.67 Интересен е елементът на патриархални от-
ношения, който срещаме в постановленията за пастирите. Ако
напр. някое добиче се отлъчи от чардата и бъде изядено от
зверове, пастирът не е виновен, от него се иска да покаже
само останките (тб ктыр.а) на изяденото животно (§ 23); ако
1:3 Освен цитираните по-горе, такива са § 36, 41, 42, 76 и 77 Павл. (35
40, 41, 44, 72 и 73 Ferr.).
м § 22 н 62 Павл. (22 и 61 Ferr.). Du Cange — Cilossarium: <^5XXa,
qxSXZiS — oboltis. Според Василевски, Закон, иконоборцев (стр. 121), 12
фолиса = една кератия (иератюу) =* 50 60 стотинки.
в5 § 32 и 83 Павлов (32 и 87 Ferrini). В § 80 Павлов (76 Ferrini) се
говори за пасене на добитък върху собствена пожъната нива; от това не
следва обаче, че тук въпросът е за ^частно" пасбище. Стоя § законът иска
да запази само от ощетяваие стопаиите на непожънатите съседни участъци.
66 Стопанинът на добитък се нарича със същото име, както и стопанинът
на нива — xOpiof.
е7 § 34 Павлов (33 Ferrini).
44
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
се осакати или бъде изгубено добиче и пастарът се закълне,.
че не той го е погубил, остава неотговорен (§ 27); ако обаче
бъде изобличен при последний случай в лъжа, нему се отрязва
езикът (уХсоссохолег'с-Ьт») и му се изисква да плати загубата (§ 28).
Признак на неразвити стопански отношения в селското.
общество при Земед. закон е и друг един факт — нанесените
повреди се изплащат в натура. Ако например някой вземе под
аренда земя и след това откаже да я обработва, длъжен е за
неустояване на задължението си, да даде на стопанина двойно
количество на плода (ttjv ev сгпХт; лоабт^та тт;? Ётпхарлга;), който
би се получил от нея (§ 14). Ако някой по невнимание убие
чуждо животно, длъжен е да даде „душа за душа" (фиут^
dvri^iuyov — § 39 и 43 Павлов).68 Ако друг построй
къща или насади лозе на чужда земя и стонанинът на мястото
предяви претенции, засвоителят е длъжен да ладе друго място
(dvnwma) срещу засвоеното (§ 21). Изплащането в натура обаче
едва ли ще се е прилагало във всички случаи: среща се и па-
ричното обезщетение, както е при кражбата на земеделски
сечива.
*
* *
Ние стигаме вече до ония постановления от
Земеделския закон, в конто се говори, от една страна, за
разподялба на общинската територия, от друга, за правото на
селската община да разполага при известии случаи с участъ-
ците на селяните общинари и най-сетне — за правото на отделим
земеделци да употребяват общинска земя за свое изключително
ползуване. Това са параграфите, върху конто се основава въз-
гледът за аграрния комунизъм между византийските селяни..
Такива параграфи в Земед. закон има шест.09 Някой от тях,
конто по-явно прокарват комуналното начало, стоят в противо-
речие с останалото съдържание на закона, което по несъмнен
начин посочва, че е съществувала пълната частна собственост
64 Или както е у Ferrini § 38 — avf айтоЗ stspov.
§ 10 (8 Ferrini) за повторния раздел, § 31 (32 Ferrini) за дървото на
неразделено място; § 18 и 19 за избягалия земеделец, § 83 (78) за водепи-
цата и § 7, в който се говори за спорна земя между две села.
СЕЛСКОТО ЗЕМЕВЛАДЕНИЕ ВЪВ ВИЗАНТИЯ
45
върху работната земя. Панченко70 счита всички тия параграфи
за интерполации в първоначалния състав на паметника. Ние ще
се повърнем към това твърдение по-долу, а сега ще разгле-
даме тяхното съдържание.
Спираме се на параграфа, който говори за разнодялба на
общинската земя. В издадената от Павлов редакция (XV в.)
той има следното съдържание: ’Eav peptcpd; yevcpevo?
Ttvag iv axappt'oig (ev, XI в.) rdnotf, aSstav Ё'/ETtoaav dvakuetv rrjv
yeyovulav [i^ptctv.
„Ако, след като e стачала разподялба, бъдат онеправдани
някой (общинари) в дялоне или места, пека имат възможност
(право) да развалят станалата разподялба.“
У Ferrini тоя параграф (§ 8) има малко по-друго съдър-
жание: Eiv [ifipiapic; vgv6[ievo; тД’у.г^сб nva? ev axap'pio!? yEyovwg ?v
ttctv, aostav syExwaxv dvxXuEtv ttjv ysvojisvrjv p,epta:av.
Разликата между двата текста се състои в това, че у
Ferrini лппсват думите t)v (ev) тбпог? и вместо тях стой израже-
нието yEytovwc ?v -natv. Приемайки, че текстът у Ferrini е не-
стар, ще трябва да допуснем, че в московската редакция от
XV в. думите т( топос? са вметпати по-късно.
Важният въпрос, който изниква при анализирането на тоя
параграф, е дали разподялбата (рерсарбс, рерсаса), за конто се
говори в него, представя общо и при това периодично разпо-
деляне на цялата общинска тершпория, в това число и на
намиращите се в частно ползуване земи, или пък тука е дума
само за допълнителна разподялба, за разподялба на част
от общинската необработена земя. Василевски,71 като се
основава на съдържанието на тоя параграф, предполага, че в
случая имаме предстанено общинско владение на земята с пе-
риодически разподелби, при което общинарят „има винаги въз-
можността да предложи преразделяне на общинската земя“.
Панченко пък намира във вариантите, конто ни дават новата
миланска и московската от XV в. редакция, данни, отричащи
горното заключение. Той признава, че първоначално терминът
cxap^cov е означивал жребие (sors), пай, участък, който е бил
получен по жребие.72 По с течение на времето той постепенно
70 Крестьян, собственное?, стр. 21, 23, 33.
71 Законодательство иконоборцев, стр. 103.
72 Крестьянская собственост въ Византш, стр. 38.
46
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
изгубва тоя си смисъл и започва да се употребява за означа
ване на ограничена част от общата селска територия — добива
значи, неопределено местно значение. Тъй е той употребен в
старата миланска редакция. По-сетне още поради своята архаич-
ност той е трябвало да бъде поясняван с друг термин, едно-
значещ нему и в същото време ясно изразяващ неговото по-
следно значение. Такъв е терминът тото;, който срещаме наред
със axapcptov в московский ръкопис от XV в. и в новия ми-
лански. Тук схйр'р:х е синоним на тбтто:. Послсдният в нзражсппето
uxapsptotg ev Tonotg е употребен, за да поясни първия, да ле-
каже, че разподялбата, за която е дума, се извършва само над
определено място, над известна само част от общинската тери-
тория.
Приемем ли горното обяснение на wapyta, следва само по
себе си вече, че в дадения случай съвсем не е дума за разпо-
дялба (за преразделяне по право) на цялата обработвана об-
щинска земя, както се е предполагало от Zachariae, Васи-
левски и др., а за допълнителна разподялба на част само
от неразделената селска територия. Върху предположение™
за особеното значение на думата axapepta следователно Пан-
ченко гради отричането на теорията за аграрния комунизъм и
общите разподелби на селската земя в Земед. закон.
Нам се струва обаче, че предложеното от него обяснение
е твърде недостатъчно; „филологическото“ му доказателство
при това поражда съмнепие. Преди всичко той с пищо не под-
крепя твърдението си, че думата exap-pta, означанаща начално
жребие, след време. е почнала да означава част( от общата те-
ритория, ограничен район от неразделената общинска земя. Тер-
минът того?, който в новите редакции се среща редом с нея и
може да се счита за нейна глоса, не подкрепя тона твърдение:
той също не всякого има значението, което Панченко му при-
писва. Напротив, в повечето случаи, дето тоя термин се среща
в Земед. закон, той означава, както вече видяхме, поземлен
участък, нива или друг някакъв вид земя, която се намира в
лично владение. Прибавена в по-новите редакции след думата
axeepipta, думата тотго? в такъв случай може да се вземе за об-
ясняваща значението на първата в смисъл, че падналият се по
жребие участък, след като един път е станала разподялбата
СЕЛСКОТО ЗЕМЕВЛАДЕНИЕ ВЪВ ВИЗАНТИЯ 47
(цЕрссрЛе ytv6p.Evog), минава в частно владение у даден общинар
и че последният добпва над него такова също право на соб-
ственост, каквото и в случайте, дето обектът на това
право носи името топос. Ние не настояваме на последнего об-
яснение, но то не е неприемливо. Във всеки случай неговата
вероятност доказва поне, че съдържанието на въпросния пара-
граф, разглеждано отделно, не може да даде недвусмислена
представа за естеството на практикуваните у византийските
селяни разноделби на земя.
Един рецензент на кпигата на Панченко, йеромонах Ми-
хаил, предлага ново обяснение на гоя въпрос.73 Според него
терминът exapiptov във всички редакции на нашил паметник се
явява с първоначалнопю си значение —пай, жребие. Глосата
т) ev тбло:? в по-късните преписи не измени това значение:
топос означава в известии случаи също тъй нива, ноземлен
участък, който е могъл да се получи и влачее по жребие. Щом
като това значение на горнитс термини се п| иеме, тогава на-
раграфът за разподялбата добива според йеромонах Михаил
следния смисъл: „Ако при разподялбата, която е станала в
някои дялове и участъци, бъдат онеправдани някои (общинари),
те са в правото си да развалят тая разподялба." В тоя вид
вече интересуващият ни параграф не може да говори за общи
„коренни" разподелби на цялата обработвапа от общннарите
земя, както се е предполагало по-рапо, нито пък за доп влия-
телен раздел на оставени в общо ползуване необработени
земни площади — той има пред вид преразделяне на разделена
еднъж територия, прераздел, извършван над някои получени
от общннарите при по-раншна разподялба паеве. Тая послед-
ната е била според йермоиах Михаил „неокончателна": доби-
тите при нея участъци се отличават от ония, конто са резултат
на втората, само след която общинарят е ставал вече неизме-
нен владетел на своя пай. В първия случай получените земи не
са били още „частни", но те не са и общи в пълен смисъл
понеже са били вече поделени, те са „частно-общи". В правно
отношение те представят нещо средне между неподелените
общински и частновладелчески земи. Те носят името axapcpfa
за разлика от частните владения, конто се означават с думата
73 Вж. Византийскгй временник, т. XI, стр. 588—615.
-48
П Р ОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
pept5eg. „ ... В axaptpfa могат да се видят подвижните, най-малко
устойчивите части на дяловете, за разлика от рерг'с, означаващ
дворна земя (усадьба) и може би участък земя, отведена под
дългосрочна култура".74
Тук се явява обаче едно малко затруднение. Законът, го-
ворении за разподелбите, ясно посочва в друг един свой пара-
граф, че те са се извършвали не над поделена един път земя,
а над земя неразделена—ev тбгар apsptartp (§ 32). Рецензентът
разрешава затруднението, като приема, че това тбло; арерсото;
е същото „съподелено" от общинарите място. На помощ на
такова сближение му иде думата аиррерсато;, конто в съот-
ветния параграф у Ферини77’ е употребена вместо арерюто;. Ло-
гиката при това заменяване на едната дума с другата рецен-
зентът търси в предположението, че „съподеленото" място
(оиррёргато?) в качеството си на „частно-общо" е могло по от-
ношение на „частното" (рёрюто?) да се счита още за „нераз-
делено" (арёргато;). На общата територия, означена в нашия па-
метник с думите тстое арёрюто?, „ние виждаме, казна той, до
извършването на разподялбата плодовити дървета, и посади-
лият ги се нарича техен собственик, xupto;. Нещо повече, на
тоя общ участък са възможни ниви и градини. Тъй като тия
ниви и градини имат свои границы, макар и неустойчиви, под-
вижни, то не значи ли това, че перазделената земя преди раз-
подялбата е вече разделена. Това не е игра на думите. Земята,
състояща се от три ниви и градини, разбира се, явно е поде-
лена, ако и да се нарича арёрютос, като се разумява под pept-
срс; разподялба окончателна, каквато например е имала място
при отвеждането на дворове (усадьбы)... С какво тая земя се
отличава от тъй наречената неразделена земя? По това, раз-
бира се, че тая земя не е обособена в участъци, не е отделена
завинаги, но е поделена с правопю на преразделяне. Поради
това atippeptaTo? в § 32 по преписа на Ferrini едва ли даже не е
по-вярно от арёрюто?, защото това е земя на съединени дялове.
... Необходими ли са наред с такива общи владения още и
pep:os$ в смисъл на обособени общи дялове ? Явно е, че не, не
са необходими: могли са да бъдат обособени само дворните
71 Византийскгй временник, т, XI (1904 г.), стр. 592.
75 § 32, нов милански прение.
СЕ Л СК ОТ О ЗЕМЕВЛАДЕНИЕ ВЪВ ВИЗАНТИЯ
49
владения. Заради това peptppoj значи еднакво и разподялба и
преразподялба (передел) на общите участъци. Разбира се, че
при такова неразделено или общо-разделено стопанство (auppgpt-
стос) са могли да бъдат отделени и участъци от траен ха-
рактер, но тона не отрича общината като принцип." 70
В целия тоя дълъг цитат, в който с други думи само са
изложени предадените по-горе от нас мисли, има няколко твър-
дения, необосновапи с нищо. Пре ди всичко никъде в текста на
Земед. закон не се на мира място, което да оправдава твърде-
нието, че на общата, неразделена още „окончателно" територия,
„са възможни ниви и градини*. Обстоятелството, че върху
общата земя срещаме дървета в частно владение (§ 32), съвсем
не доказва, че тая земя е вече „съподелена", че дърветата не-
пременно са посадени в „ниви и градини". Ние по-долу ще
видим, че съвсем не е нужно да се предполага частно, макар
и неокончателно определено („частно-общо"), владение над из-
вестен участък земя, за да се обяспи правоте на собственост
върху посадепото па пел дърво. Никъде също тъй не нами-
раме в закона място, дето да се говори за особен вид ниви и
градини, конто да имат „неустойчиви и подвижни граници" и
на конто следователи© да може да се гледа като на посредва
категория — того; аицрерюто?, между тбтго? dpepicw? в буквален
смисъл на думата, от една страна, и тбто? iSiog, от друга. Ни-
къде при това н Земед. закон „земята, състояща се от ниви и
градини", не се нарича арерютс? (неразделена) и не се разли-
чена в нравно отношение от земята, отведена в дворно вла-
дение. Напротив, навред, дето в Земед. закон се споменават
нивите и градините, за тях се говори като за напълно обосо-
бени участъци, със свои межди (аиАахе? — § 1), с огради или
окопи (§ 50, 51, 58 Павл.; 49, 50, 57 Ferr.), със свои опреде-
лена и неподвижна граници следователно. Навред при това в
закона се говори за дворове, ниви и градини с еднакви изрази,
без да се прави разлика в правоте на владение между земите,
отведени под дългосрочна или краткосрочна култура. Селянинът
еднакво се явява собственик над своя двор или над своята
градина, еднакво е правого му на собственост над неговата
нива, безразлично дали тя се нарича pepis или toto? ауро;. Пред-
76 Византейск1й временник, XI, стр. 590—591-
50
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
положението, че между двете достатъчно очертани в правно
отношение категории земя — неразделеиата (арерюто?, xotv6c) и
частновладелческата (toto;) съществува и трета *— „съподелена"
(aupp^ptcro;), не може да бъде доказано с текста на Земед. закон.
Терминът аиррерсата;, който замества ар^рсото? в новата миланска
редакция (§ 32), не значи непременно, че в случая се касае за
земя, „разделена преди разподялбата". Употребен като предикат
на тбтос, терминът aupp^piarog може да означава земя, върху
конто всеки от общинарите има прано на пай или пък, в конто
има право на съвместно нолзуване.77 А това е именно общин-
ската неразделена (apepicTOg) земя. Допущането на тбтто? auppept-
стос като особена правна категория земя между частните и
„никак неподелените" още земи, без да помогне за разреша-
ване на проблемата за поземлените разподелби в Земед. закон
затруднява, напротив, това разрешение. Защото явява се в такъв.
случай въпросът, в каква форма е изразено владението на
„частно-общата“ земя при тало? auppipta-roj ? И по-нататък, ако.
разподялбата, за конто се говори в § 10 на Земед. закон, е
разподялба „окончателна", създаваща за земеделеца правото на
пълна собственост над получения участък, то каква е била
предполагаемата разподялба, при която това право не се е до-
бивало? С каква нужда освен това може да се обясни тая по-
след ната и съществуването на получаваните при нея с „неу-
становено" правно положение участъци — при тая степей на
развитие на поземлените отношения, когато „окончателните"
77 У Sopliocles’a Greek Lexicon — аирщер'.ат^С се превежда с joint-par-
taker— съединено участничество. В такъв смисъл то е близко до joint tenancy —
общо владение на земя. Ако в същия смисъл схващаме зпачепието на tdroj
aopiiEpioTot, то не може да означава земя, съподелена, в която всекп общииар
има владението на известен, макар и с „неустановени грашши” участък. То
ще означава земя, във владението на която общинарите участвуват, без да
имат всеки един от тях определен пай. Че земята, във владението на която
общинарите участвуват, не е още съподелеиа земя, ни показва и гл. XXXVII,.
§ 2 от Iletpa.— „Ако мнозина участвуват във владение на пасбища и няма
при това явни граница всекиму за неговото (и е нужно да се „извърши
разподялба”), то се следва, ако е възможно, да се делят въз основа”... и пр.
От тоя цитат се вижда, че мястото, във владението па което „участвуват-
мнозина", не е още съподелено. В същата гл. XXXV11 дори се говори как:
трябва да се постъпи, ако върху това място не могат да бъдат прокаранн.
грашши „всекиму за неговото”.
СЕЛСКОТО ЗЕМЕВЛАДЕНИЕ ВЪВ ВИЗАНТИЯ
51
разподелби са били известии и частного владение — вече фор-
мирано ? Ето редица въпроси, на конто мъчно би могло да се
отговори. Рецензентът, изглежда, че съзнава бърканицета, конто
се получава с допущане съвместното съществуване на окоича-
телно и „неокончателно" поделените земи, и затова си задава
въпроса, „необходими ли са наред с такиви общи владения (с
„неустановено" правно положение) още и [xeptOEj в смисъл на
обособени общи дялове"?— и отговаря отрицателно — „не,
не са необходими". При все това обаче „обособените общи
дялове" съществуват. Въпросът следователи© трябва да се
обърне:—при иесъмненото съществуване на тия обособени
дялове необходими ли са необособените?—Никак не. Затова ние
ги и не намираме в Земед. закон: последният говори само за
обособени поземлени участъци, от една страна, и за намиращи
се в общо ползуване неразделени земи, от друга.
Обяснението естеството на разподелбите в Земед. закон
остава следователно неудовлетворително, когато за тая цел се
анализира само съдържанието на § 10(8 Ferr.). Както видяхме,
от него могат да се почернят доводи за поддържане на съвсем
противоположни тези.
Параграфът за разподялбата на общинската земя не може
да бъде разглеждан сам за себе си без оглед към останалото
съдържание на Земед. закон. А, показахме по-горе, последният
представлява земеделците като пълни собственици на своите
участъци. Селянинът може да разполага със земята си, както
иска — докато той я държи, общината няма никакво право над
нея. Той може да строи върху й, да я разменя не само вре-
менно, но и завинаги (про? то Strjvexeg). Освен това градините и
лозята са обградени с огради или окопи. Размяната на земи
„завинаги" е немислима при положението, когато всеки общинар
е в състояние да поиска „всеки пъпГ™ нова разподялба на за-
етите земи. Обграждането на участъците, минали в частно вла-
дение, тъй както това е представено в нашия паметник, би
било също тъй невъзможно при периодическите разподелби на
работната земя, когато постоянно съществува вероятността за из-
менение размерите на отделните участъци, а заедно с това —
и за ново определяне границите на разните видове недвижи-
7К Васильевский, op. cit., стр. 102.
52
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
мости. Ако това е тъй, тогава по въпроса за смисъла и значе-
нието на казания параграф от закона са допустими две пред-
положения. Първото е, че в него действително е прокарано
пълното начало на аграрния комунизъм — всеобща разподялба
на обработваните земи („коренный передел"). В такъв случай,
за да се отстрани посоченото противоречие с останалото съ-
държание на закона, ще трябва да се предположи, че то по
произхождение се отнася към време, по-друго от онова, в което
се е явил параграфът за разподялбата. Второто предположение
пък е, че разподялбата, за която става дума, има място само
досежно оная част от общинската територия, която още не е
минала в частно владение — пасбищата и горите.
Ако приемем за минута първото предположение, все пак
остава открит въпросът, дали казаният параграф предшествува
но време останалото съдържание па закона, или е късна ин-
терполяция, както предполага Панченко.711 Щом като отнесем
появяването на Земед. закон към края на VII или началото на
VIII в., ние ще трябва да отхвърлим мисълта за късното ин-
терполиране на параграфа за разподялбата. Знаем, че след въп-
росната епоха и особено от X в. нататък във Византия се въз-
раждат началата на частната поземлена собственост. На това
спомага, от една страна, самото стопапско развитие на импе-
рията и свързваното с него засилване на гръко-римските правни
начала, разклатени през време на варварските нахлувания, а, от
друга, същото нещо се дължи и на реакцията на императо-
рите от македонската династия, конто до известна степей и
изкуствено са се стараели да възстановят Юстиниановото право
и да изтласкат из всички области правото, създадено или до-
било признание при императорите иконоборци. Манастирските
документи, анализирани в книгата на Панченко, показват, че
личното начало почти изтласква общинското през последва-
щите XI, XII, XIII и XIV в. Недопустимо е следонателно пред-
положението, че тия постановления от Земед. закон, който про-
карват началото на общинското земевладение, са могли да се
явят през периода, когато тия общински начала вече изгубват
нрежната си устойчивост и клонят към упадък. Напротив, с
много по-голяма вероятност може да се приеме тъкмо обрат-
79 Op. cit., 21, 33.
СЕЛСКОТО ЗЕМЕВЛАДЕНИЕ ВЪВ ВИЗАНТИЯ
53
ното: ако Земед. закон е запис на обичайното право в после-
дователността на неговото развитие, то тия негови постанов-
ления, в конто частната собственост е получила несъмнена
санкция, трябва да бъдат отнесени по произхождение към но-
късно време.
Ние разглеждаме обаче Земед. закон в неговата цялост-
Ние допущаме, че състояиието, което ни представя взепшят
опгделно въпросен параграф, може да предшествува но време
отношенията на ясно определилата се частна собственост, но
ние не можем да отречем съществунането на последната: тя
се проявява в цялото останало съдържание на закона. И понеже
тя отрича разподелбите на обработваната земя, нам се налага
заключение™, че разподялбата, за която е дума в Земед. закон,
при пюва общо съд?>ржанпе, с коспю той е запален до нас, е
разподялба частична, на части от останалата в общо ползуване
необработена общивска земя.
Панченко, както видяхме, сам идва до това заключение*
Той обаче отрича тия допълнителни разподелби да са факти»-
които предполагат едно минало състояние на аграрен кому-
низъм. Според него терминът xotvotrjg, с който на друго мястО'
(§ 83 Павл.; 87 Ferr.) в Земед. закон общината се означава като
владетел на неразделената територия, „не посочва на кому-
налния характер на владението, но означава юридическо лице,,
селото, като владетел на територията, която не е минала в
пълна и наследствена собственост у отделните членове на сел-
ското общество. Такъв вид поземлена собственост е същест-
вувала навсякъде, дето при селата е имало пасбища и незаети
полета, именно и в римските колонии (к. н.), дето неразделе-
ната земя е носила името ager.80 Мисълта на Панченко е ясна
Ако „неразделената" земя в Земед. закон и римският ager са
едно и също нещо, ако началата на владение при първата и
втория са еднакви, неоснователно и безполезно ще е да се
търсят в правното положение на първата запазени още отно-
шения на аграрен комунизъм, както е неоснователно да се
дирят такива и в римския ager publicus. Ние употребяваме в
последний случай изражението ager publicusi защото предпо-
лагаме, че за тоя именно вид земи се отнася аналогията, която-
80 Op. cit., стр. 34.
54
П Р ОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
Панченко прави. Те именно са имали определено правно поло-
жение в римския публичен живот и само за тях може да става
дума, когато е въпрос да се npouieedam началата на земевла-
дение, проявени в Земед. закон из подобните начала, израбо-
тени в Рим.
Върху значението на думата xotvoinj? ще се спрем на друго
место. Ще разгледаме тук, доколкото е по силите ни, анало-
тията, конто се прави между римския ager publicus и тъй на-
речената в нашия паметник „обща" или „неразделена" земя
{тото; или ronog xotvo;), собственик на конто се явява
общината — xocvottjc. Ще забележим предварително, че данните,
с който разполагаме по това, какво е представял ager pub-
Jicus в римско време, са твърде недостатъчни.
Според Момзен в първите времена на римската история
пасбищата са се считали собственост не на родовите общини,
а на държавата, конто ги е оставила за ползуване срещу уме-
рена плата—scriptura — на скотовъдците. Недвижима собстве-
тост са могли да добиват всички жители, а правото за пол-
зуване от пасбищата е било винаги привилегия па гражда-
ъите.81 След свалянето на Тарквиниевци това право още по-
вече се затвърдява за патрициите, а плебеите са били лишепи
от него; scriptura-та обаче продължава да съществува.82 Съ-
щият ред е имал място и в колониите. Когато държавата преста-
ва да раздана земи на бедни граждани, явява се системата на
произволната окупация. Държавата търпяла тая система, но
винаги си е запазвала правото да отнеме дадеи поземлен
участък от оня, който го е завладял.83 Свободната земя (ager
publicus) следователно все остава държавна собственост, пол-
зуването от конто е ограничено. По-нататък при граждан-
•ските борби в Рим Кай Гракх обявява всички провинциални
земи за държавна собственост. Освен данъка върху обработ-
ваната земя той налага и пасбищни налози.84 Пасбищният
налог в случая е представял вероятно познатата нам scriptura.
81 Момсен. Римская истор1я, перев. В. Неведомскаго, М., 1887, т. I,
стр. 190.
82 Ibid., 266.
83 ibid., 267.
Ibid., т. II., стр. 388.
<СЕ Л С К О Т О 3 Е М Е В Л А Д Е Н II Е ВЪВ ВИЗАНТИЯ
55
Важного е, че и вън от Италия ager publicus става държавна
собственост, ползуването от конто е било свързано с известии
•ограничения.
В категорията на agri publici при ранната история на Рим
срещаме и тъй наречените saltus’n. Това са били според Fustel
de Coulauges негодни за обработване земи, собственост също
тъй на държавата, която ги е давала под наем на стопаните
на стада. В имнераторска епоха салтусите стават владения на
императорите, конто назначават специални чиновници за съби-
ране на приходите от тях. Салтусите съществуват не само в
Италия, но и из провинциите.н’’
В „Очерки из исторш римскаго землевладешя" И. М. Греве
говори и за тъй наречените pascua publica — обществени пас-
бища. По времето на Август, казва той, „такива земи са се
срещали в различните части на Италия. Те са се давали от
държавата за частно ползуване срещу особен данък — scrip-
tura. “ Съществували са при това и agri compascui, „особен вид
земни площади, пасбищен тип, конто, нроизхождащи еднакво
от владенията на римския народ, са били отделяни чрез дър-
жавни постановления за общо ползуване на някоя трупа зе-
меделци. 80
Още по-определено се изказва за естеството на неразделе-
ните земи през римската епоха F. de Coulauges в друго свое
съчинение. На въпроса, съществували ли са в правото и прак-
тиката на римляните земите, общи на всички, той отговаря:
„Сигурно е, че текстовете отбелязват земи, конто са наричани
agger communis, coinmuma, cominuniones, pro indiviso, compascua."
Но ако разгледа човек тия текстове, той вижда, че те се от-
насят за три различии случая: 1) досежно земи, конто са общи
на сънаследници или съдружници (associes); 2) досежно гори
или пасбища, конто няколко съседи са купили с общи сред-
ства, за да пасат на тях своите стада, и конто остават нераз-
делени; 3) най-сетне може да се касае за широки земи, конто
в момента на образуване на една колония не са влезли в раз-
делената земя и са дадени неразделно на собствениците в тая 85
85 F. de Coulanges, Recherches sur qtielques problemes d’histoire, Paris,
1885. p. 25—28.
88 Стр. 116—117
56
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
колония. В тия три случая еднакво земите, наречени общи, са
в същност само на няколко отделни личности; в никой случай,
земите не са общи на всички. Идеята за аграрен комунизъм е
отсъствувала в римския дух и нищо подобно не виждаме в
римската практика. 87
Приведените мнения можем да резюмираме. Оказа се, че
agri publici и в Италия, и в провинциите са били държавна
собственост. Тъй е било в републиканската, както и в импера-
торе ката епоха. Държавата е могла да ги дава под наем на;
отделни лица или пък да отдели части от тях за общо пол-
зуване на групи земеделци. Във всички случаи за правото на
подобно ползу ване тя е взимала особен данък. Те никога не
са преставали да се считат за държавна собственост. Това
мнение се поддържа от Маурер. Според него в Рим е съще-
ствувало само правото на ползу ване от ager publicus; пра-
вото на собственост е принадлежало на държавата. Сам
Маурер не намира съществена прилика между „публичната
земя“ в Рим и „неразделената земя“ при германски ге средно.
вековни общини,88 която във всяко отношение напомня тбтсо?
Зрёргото? в Земед. закон.
След казаното, струна ни се, се изяснява разликата между
юридическото положение па обществените земи в римската
епоха и того? ацёрюто? или тбто? xotvo; в Земед. закон. В по-
следний случай е употребен твърде изразителният термин —
xotv<5?, съдържащ пълното понятие за общинност.89 Независимо'
обаче от значението на думата, което винаги може да бъде
оспорено, в Земед. закон по косвен път се посочва, че разпо-
дялбата на земя е ставала със съгласието на общинарите и
по всяка вероятност с тяхно общо решение. Всеки общинар
могъл да развали станалата разподялба, ако се считал оне-
87 F. de Cotilanges, Historic des institutions politiqnes de 1’ancienne
France —L'allen et le domain rural. Paris, 1889, p. 9.
88 Г. Маурер, Введете в исторш подворнаго селскаго и городскаго уст-
ройства и пр., М., 1880, стр. 101.
89 Е. A. Sophocles, Greek Lexicon—Koivot значи общ; с тоя термин
се означавал общият диалект у гърците след Александър. Употребен в смисъл
на съществително, означава община. В такъв смисъл се е давал за означение
на старата християнска община и на общината от монаси (community of
monks).
С ЛСНОТО ЗЕМЕВЛАДЕНИЕ ВЪВ ВИЗАНТИЯ
57
правдан; за извършването на разподялбата ние не виждаме да
се иска външно разрешение. Такива отношения едва ли са били
възможни в римските колонии, дето държавата е решавала да-,
се наделят със земя бедните или малоимотните граждани и
дето навярно всеки се е задоволявал с снова, което му е би-
вало отредено.9П
В Ilelpa се намира следната сентенция, която твърде много
допринася според нас за разрешаване па въпроса за юридичес-
кого положение на неразделените земи: „Ако мнозина участ-
вуват във владение на пасбища и не съществуват явни гра-
ници всекиму за неговото (и е нужно да се извърши разпо-
дялба), то следва се, ако е възможпо, да се делят въз основа
на количеството на държанния данък, ако данъкът на едните
и другите (ap/poTEptov) се памира в един разклад (ё£ evo? итотЕта-
ypsvou). Ако пък границите не могат да бъдат разделени, то
трябва всеки, който има добитък, да внесе паебшцна такса за
добитъка си, да се съберат всички заедно и тогава да делят
събраното между всички въз основа на данъка, понеже често
един има много добитък, друг - малко, а трети селянин съв-
сем не изкарва добитък на пасбището. ГГоради това, че такъв
селянин не дава десятък (|Ц ooOvat Scxarrjv), той не трябва да
бъде отстраняван, но и той трябва да получи нещо за урав-
нение с другите, тъй като от неговото пасбище се е възползу-
вал друг.91
В приведения случай се говори за пасбище, във владението
на което участвуват „мнозина". Какъв е смисълът на послед-
ната дума ? Означава ли тя, че въпросът е за частно пасбище
или, по-право за пасбище, което е собственост на „съдруж-
ннци“ (associes), на тясна трупа земеделци ? — Не. В числото
на тия „мнозина" се срещат и селяни, конто не притежават
добитък и нямат следователно нужда от пасбищна земя. При
!'О В Рим дори при изпрагцане на колония държавата е делегирала
двама мъже (duumviri), конто са се грижили за справедливото разподеляне на
земята между колонистите.
91 XXXVII § 2 — Васильевой, Матер1’альг для внутренней исторш Ви-
занпйскаго государства, Ж. М. Нар. Проев. Април 1879 г„ стр. 399—400..
Превеждаме dptysiBpcov с „едните и другите', а не с „двамата', както прави
Василевски, защото въпросът е за владение на пасбища от „мнозина', съ-
щите „мнозина”, за конто се предполага, че имат данъка си в един разклад-
58
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
все това те участвуват във владението й и имат право на
дял, ако тя може да бъде разделена. Не е трудно да се раз-
бере, че те — тия „мнозина" — не са нищо друго освен селяни-
общинари и че в горния случай се говори за пасбищна земя,
при надлежаща на селската община, за същото токос; apiptuTog
или xotvog, което намираме в Земед. закон и във владението на
което участвуват селяните-общинари.
От какво естество е това тяхно право на владение над
неразделената земя ? Съдържа ли то елемента на безусловното
върховенство, dominium, или нък го имат те по делегация,
напр. от държавата, на която се задължават срещу него с из-
вестии тегоби, данъци и нр., както тона е било в Рим ? На
тоя въпрос приведеният по-горе пасаж от Петра дава много ясен
отговор. — Върхонни собственици и съвладелци над неразделе-
ната земя са селяните-общинари („миозина"). За нея те не
плащат данък никому; пасбищната такса, за която се споме-
нава, се събира от всички общинари, нритежатели на добитък,
за да се подели между всички. С последното се гони целта
да се възнаградят съответно тия от съвладелците на общата
земя, конто пряко не се ползуват от нея. От приведения из
Петра текст се разбира по-нататък, че стопаните на добитък
плащат десятък за него. Това е известният десятък
държавен данък, който във Византия се е взимал за добитъка.
Но на десятъка не може да се гледа като на откуп за „пода-
рено“ владение над пасбищата, защото правоте на съвладение
над тях е имал и тоя селянин, който не е плащал де-
сятък. В Jktpa това е ясно казано: „Обстоятелството, че такъв
селянин (който няма добитък) не дава десятък, на трябва да
го лишава от правото да участвува в поделянето на пасбищния
сбор; и той трябва да получи нещо за уравнение с другите,
тъй като от неговото пасбище се е възползувал друг."
Същата система за ползуване от неразделените земи ние
намираме и при съвременната великоруска община. Когато в
някои общини, казва Карелин, общинарят пуща на пасбището
повече глави добитък, отколкото му е нужно за работа, то от
всяка излишка глава се взима данък, който се разпределя
между ония, конто имат по-малко. Ако такива не се на-
мират, то от събраната сума се плаща на пастиря. В някои
СЕЛСКОТО ЗЕМЕВЛАДЕНИЕ ВЪВ ВИЗАНТИЯ
59
юбщини при това е определено по колко глави добитък може
да изпраща на пасбището всеки селянин. 92 Виждаме, че в Iletpa
и вьв великоруската община правого на владение и ползуване
от неразделената земя е абсолютно еднакво: то е, защото и в
единия, и в другая случай ние имаме вред себе си общинска
леразделена земя.
Ако изобщо аналогията може да има значение при разре-
шаване на въпроси, какъвто е настоящият, ние смятаме, че е
по-уместно да се потърси тя не в римския поземлен строй, а
в отношенията, съществуващи при германската община, опи-
•сана от Маурер. Там всеки член е нолучавал заедно с орния
•си участък правого на ползуване от неудобната за обработ-
ване общинска земя93 *; в състава па последната са влизали и
горите 91; и там тъй също срещаме селските чарди, дори от-
делпото насене на добитъка е било забранено.95 * 97 Пай-сетие,
което в случая е пай-важното, ние намираме и в германската
•средновековна община допълнителните разподелби. „Докато
близу до село го, казна Маурер, още е оставила в марката не-
обработена земя, пристыжали са, когато разделената земя вече
•е била малко, към изменение и разподялба на втора, трета,
дори и па четвърта ивица земя."90 Това е същият p.eptGp.6? или
peptoia, за конто говори Земед. закон. Аналогията обаче може
да отиде и по-далеч. От свидетелствата па Цезар!И) и Тацит98
ние знаем, че у древните германии е съществувал аграрният
комунизъм. С течение на времето под влияние на римските
лравови възгледи и ред други причини общинските начала в
германский бит се разпадат, за да се залазят само спрямо пас-
•бищната земя и горите. Като знаем, че буквално същите отно-
шения на земеделски бит са изразени и в Земед. закон, като
знаем, от друга страна, макар и доста смътните съобщения на
Прокопий и Маврикий за „задружния живот" на старите слав-
92 А. А. Карелин, Общинное владеше в Poccih. Спо., 1893, стр. 30.
93 Маурер, op. cit., р. 6.
м Ibid., р. 44
« Ibid., р. 158
«в Ibid., р. 181
97 Caes., De bello Gall., lib. IV, cap. I.
88 Tac., De situ, moribus et populis Germ., cap. XXVI.
60
П Р ОФ. П Е Т Ъ Р МУТЛФЧ11ЕВ
яни, не трябва ли да считаме тия проявени в Земед. закон от-
ношения за един посреден eman в развитието на имотните
отношения, развитие, което има за изходна точка общинската
собственост над всичката земя ? Славяните, чиято рожба е
могла да бъде общинската поземлена организация, са могли в
пределите на Византия да изпитат върху своя бит дори в по-
висока степей влиянието на гръко-римската цивилизация, от-
колкото германците, чиято маса винаги се е намирала далеч
зад пределите на Западната Римска империя.
Ако аналогията, конто приведохме, е основателна, тя
само потвърждава направеното по-горе предположение, че § 10
от Nopo? I’ewpYtxo; води произхождението си от комунални от-
ношения, когато частпата поземлена собственост не е същест-
вувала. Отбелязаното противоречие между съдържанието на
тоя параграф заедно с другите подобии нему и останалото
съдържание на закона, дето частновладелческото начало е ясно
прокарано, ще трябва да се обясни в такъв случай с разви-
тието на началата за собствеността през периода, който имаме
пред вид. Земед. закон при това съдържание, с което е запазен
в различните достигнали до нас преписи, представя преходните
момента на това развитие. При владението на работната земя
правото на общината е изместено вече от правото па отделяйте
общинари. В общинско владение се намира само необработ-
ваната, оставена за общо ползуване територия. Но и тук си
пробива път частната собственост: добавъчните дележи нама.
ляват размерите на общата земя и установяват личното земе-
владелско начало върху получените след дележа участъци.
Тия дележи обаче още не установяват частната собственост в
съвременен смисъл или в дух на римского право. Това показва
съдържанието на друг един § от Земед. закон. У Ferrini той (§ 32)
гласи: ’Eiv Ssvopov ауЕгрхуг] икб Ttvog ev тбл<р арергатср xai ре та табта
fEvr/tac рсрсорб? xai Хауг; етерср, р^ еуётсо а-Зтб, аХХа б dvafl'pe^a^
povog' ei 8е хатароа б той тбтгои хйрю; aotxetoS-a:, Saiaaxto ezepov т<р
ava-S-pEtpavrt xai Ёуети айтб.
Редакцията на тоя § у Павлов (§ 32) е малко изменена.
Вместо рт; e'/etw айтб в нея стой изражението рт) e'/etw rrp
l&wiav той osvopou aXXo;, с което мисълта добива по-голяма
определеност. Славянският превод в „Книги Законныя" и ла-
СЕЛСКОТО ЗЕМЕВЛАДЕНИЕ ВЪВ ВИЗАНТИЯ
61
тинският у Василевски99 предават точно съдържанието на
гръцкия текст. То е следното; „ако от някого бъде посадено
дърво на неразделено място и ако след това стане дележ (на
това място) и (дървото) се падне (в дяла) на друг (общинар),
то не последният трябва да има право над него, а оня, който
то е посадил; ако ли пък господарят на мястото счете това за
неудобно (хатарох — почве да се оплаква), века даде друго
дърво на оня, който го е посадил, и тогава да има дървото
(минало в неговии пай)“.
Несъмнено е, че в случая се говори не за прераздел на
всичката обработвана от общинарите земя, а за дележ на част
само от останалата в общо ползуване територня.
За да отстрани противоречията в своята теория, Панченко
предполага, че и тоя параграф, както и преди разгледаният
(§ 10, за повторпия дележ), са ивтерполации в първоначалния
състав па закона. Своето твърдение обаче той не нодкрепя с
нищо. 11о той повдига един вьпрос, разглеждането на който
може ла ни обрисува по-добре правните идеи, конто лежат в
основата па наития паметник. Работата се състои в следното.—
В римското право е съществувала нормата, според конто всяка
недвижимост или всяко нетцо изобщо, което се намира върху
даден поземлен участък, принадлежи на стопанина на тоя
участък (superficies cedit solo — намиращото се върху повърх-
ността на земята се нала на самата земя). Ние не знаем точно,
но ние нредполагаме, че в Рим това правило е важало еднакво
както за частните земи, тъй и за държавните (agri public!). В
Nogo; I’ewpytxos обаче имаме съвсем друг принцип: селянинът,
чието дърво е минало в чужд участък, не губи своето право
над него; господарят на земята също тъй не добива никакво
право над това дърво; той получава такова право само след
като обезщети стопанина му. Това е тъкмо противното на рим-
ската формула.
Селянинът, който в случая след дележа си остава собст-
веник на посаденото дърво, е имал това право и тогава, ко
гато дървото се е намирало върху неразделената още об-
щинска земя. Това в закона не е изрично казано, но то е не-
съмнено. А то показва, че правото на ползуване от общинската
sl) Законод. иконоборцев, 118.
62
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
земя за селяните в Земед. закон е било въобще твърде ши-
роко, много по-широко, отколкото то е било в Рим. В Рим.
земеделецът е могъл да пасе своя добитък върху ager pub-
licus само срещу известен данък; в селското общество от
Земед. закон земеделецът може да посади върху общата земя
дърво и никой не може да му отрече правото на собственост
над него.100
Интересно™ е, че случаи за право на собственост нърху
посадени на общинска земя дървета константираме и в едно-
времешния бит на германците. „В кантона Шпиц— говори Зи-
бер — в Landesrecht-a от 1530 г. се е спазило постановление, че
който иска да упази своите черешони дървета (разб. посадени
върху общинска земя) от общо ползунане, длъжен е да по-
стави на тях знак и тогава, ако друг ги бере, това ще се счита
за кражба... Ио много по-често в последимте столетия се пов-
таря постановление™, че намиращите се върху общинска земя
дървета принадлежат на оня, който ги е посадил или в
продължение на определено число години, или пожизнено, или
наследстнено." 101
Зибер ни съобщава при това, че тоя начин на ползуване
J00 Сходен с тоя случай имаме и в § 21 на Nqi. Геыру.хб?, само че в
него е въпрос за частновладелчсска земя. .Ако някой земелелец построй
къща или насади лозе върху изоставсно чуждо място (ev агсбрср аХХотрСф тбтор)
и след време дойдат господарнте на това място, те пямат право пито кыцата
да развалят, нито лозето да изкореняват; те са длцжни да прнемат срещу
своего място друго (dvxiroTtfav), което засвонтелят им даде ; ако нък нослед-
ният откаже да им даде такова място, тогава вече господарите на засвоената
земя имат право да съборят пострэената ньрху пси къща или да нзкоренят
насаденото лозе.“ Принпипът в тоя § е различен обаче от тоя в за дър-
вото. Постановлението му може да бъде изведено от нзвестнпя еднкт на им-
ператор Хонорий от 417 г., отпасящ се за заемане на запустели, изоставени
от стопаните си участъци. Според Земед. закон изглежда, че случаи като
горния за дървото са били възможнн само по отношение на общите земи
Подобен начин за ползуване от чужда, частновладелчсска земя се е считал за
простъпка, която се е наказвала. Тъй напр. разоравлнсто или засяването на
чужда нива е лишав ало виновния от получения плод (§ I и 2); сыцото е и
когато се изсече чужда гора, за да сё употреби мястото за нива. Всичко товэ
говори за силна отбрана на частната собственост народ с широкого ползване
от общата земя.
101 Н. И. Зибер. Собраше сочннешй, т. I, стр. 216. Спб., 1900 г. (К. М.)
За същото вж. и у Маурер, op. cit., р. 116.
СЕЛСКОТО ЗЕМЕВЛАДЕНИЕ ВЪВ ВИЗАНТИЯ
63
от общинската земя създавал личната собственост върху нея
по пътя на произволното завладяване. „Развитието на частната.
собственост лесно се извършва в тия части на алмендата, с
конто се свързват намиращи се в частно, собственост не-
движимости... От дървото нс с било трудно да се доборе
човек и до земята. Заради това най-новите разпореждания за-
почнали да забраняват посаждането на дървета върху алмен-
дата или изразително да прибавят, че земята под дърветата
остава общинска собственост." 102 В последните думи на Зибер
нам се ще да видим едно лишно доказателство против приве-
дено™ по-горе мнение на йеромонах Михаил за „неокончател-
ните разподелби". Последният предполага, че върху „неразде-
лената" още земя съществуват „пиви и градини". Видяхме, че
такова нещо никъде в закона не е казано. По нсяка вероят-
ност рецензентът е имал пред вид параграфа за дървото, по-
садено върху неразделено място (тояо; ацерсото?), и обменяна
частната собственост върху това дърво с предположение™,
че мястото под него предварително е постъпило в частна, ма-
кар и неустановена („частно-обща") собственост. Приведеният
случай из обичайното право на германците опровергава това
предположение, като хвърля светлина върху самия спорен въ-
прос от Земед. закон. Селянинът там е могъл да посажда
дървета на общинска земя и да се счита техен собственик,
без да е имало нужда тая земя да бъде „споделена". Не сис-
темата на „неокончателните разподелби", а системата на лич-
ния захват може и трябва да се извади от случая в § 32
на Земед. закон. Посаждането на дърво върху общата земя
е могло да стане повод за завладяването на земята, а не об-
ратного.
Наред с тоя § за дървото, посадено върху неразделено-
място, в Земед. закон върви и друг — за дърво, което хвърля
сянка в съседен чужд участък. Той има най-различни редакции
У Ferrini (стар милански препис, § 31) - Eav oevopov Ксггатси ev
peptSt ywpt'ou, et |iev xTjrrog got tv Guveyyug peptg xal ётпахнх^етас
ёс айтоу, хсфатю аито 6 Seotottj gauroO* et 5e pr, eertt xfjreg, xXwvoxo-
TretaW „Ако някое дърво се намира (расте) върху разделено
място и хвърля сянка върху съседния дял, то, ако последният
ю2 Ibid., р. 215, 216 —КМ.
-64
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
е градина, господарят на дървото е длъжен да го отсече; ако
ли не е градина (достатъчно е) да го окастри." Същият § у
Павлов (ред. XV в.) — ’Eav oevopov сататас ev peptSt y<npt5’'ou, Et
piv xijTrd; eoTtv fj auVEypc (lEpif xat итоахсас^тас ото toO auvEypj
oevopou, xkwvoxonTjaEt auro 6 xupto; auto'r et 5c o’jx ёатс xrjTrof, pi)
xXwvoxcmEt'aW Докато в стария милански препис се предвижда
отсичане на дървото, ако съседното засенчено място е градина,
и окастрянето му, ако това място не е градина, в московский
(XV в.) решението е—да бъде то окастрено, ако съседпият
участък е градина, и да не бъде окастрено, ако той не е гра-
дина. Също такъв е смисълът в преписите нов милански и
московски от XI в. Разликата в отрицателното право над
чуждата собственост е очевидна: това право е много по-голямо
според едната (най-старата) редакция и много по-малко, според
другите три (по-нови). Това обстоятелство наистина е странно;
ако в различите редакции на тоя § трябва да се съзре раз-
витие™ на частновладелческите начала, би трябвало резул-
татът от това развитие да бъде тъкмо противоположен — от-
рицателното право над чуждата собственост трябва да бъде по-
голямо в по-но ни те редакции и по-слабо в no-cmapunie. По-
становление™ на тоя § е при това до известна степей в про-
тиворечие със съдържанието на преди разгледания (§ 32) за
дървото, посадено върху неразделено (dp.Eptaws) място. В § 32
общинарят търпи чуждото дърво върху собствената си земя,
а според § 31 той има право да иска неговото отсичане, ко-
гато то расте върху земята на съседа му. Обяснението на тая
странност чрез допущане на двете категории поделени земи —
„частни" и „частно-общи"—както прави йеромонах Михаил,
това обяснение не обяснява нищо, защото логическата несъо-
бразност не се премахва. Ще излезе според това обяснение, че
в първия случай (§ 32) дървото, посадено върху „нетрайно по-
делена" („частно-обща") земя, и след като е станала „оконча-
телната разподялба", принадлежи още на своя господар, макар
да е минало в участък, който вече е „трайно" владение на
друг селянин, а във втория (§31) — дървото, посадено също тъй
върху „нетрайно поделена" земя (според йеромонах Михаил та-
кова е значение™ на изражението ev fiEpt'St ywptou), не прина-
длежи изцяло на своя господар, макар и да не е престанало да
СЕЛСКОТО ЗЕМЕВЛАДЕНИЕ ВЪВ ВИЗАНТИЯ
65
се намира в неговая участък, а може да бъде отсечено по ис-
кането на съседа. Все пак значи праното на собственика върху
дървото остава по-слабо защитено във вторим случай, макар и
да е по-силно това право там.
Изходът от горното противоречие може да бъде намерен
само при предположение™, че двата въпросни параграфа (§ 31
и 32 у Павлов и Ferrini) имат различно произхождение по
време и ио съдържание, че единиит от тях е чужда и по-
късна вставка. Ние приемаме, че такъв е § 31 за отрицател-
ното право над чуждото дърво. Нито един от останалите §§ в
закона няма толкова неустаиовено съдържание, както тоя. Ние
вече посочихме различието по смисъл в редакциите у Павлов
и Ferrini (московска от XV в. и стара миланска). Това различие
не е всичко. В стария милански ръкопис се говори за дърво,
което расте ev peptot ywptou; в новин милански също ev pepfot
ywptoo; в московский (XV в.)—ev pepiot yopcotou; в мос-
ковским пергаментен ръкопис от XI в. — ev pepiot ycopatpiou;
в печатното на Хаймбах издание също — ev peptot ywpajp’ou.
Докато в текста у Ferrini изражението -ev peptot ywpt'ou—може
да се пренеде „в общинска земя", съответните изрази в мос-
ковските преписи, особено в тоя от XI в. и у Хаймбах, несъм-
нено говорят за „собствен дял“. Това са различия, конто твърде
отдалечават различните редакции едва от друга. Лингентал е
обърнал внимание на друго обстоятелство, което пък отдели
въпросния параграф от всички останали в Земед. закон. В него
собственикът на дървото е означен с думата Зеалот^;, когато
във всички други случаи, дето Земед. закон говори за собстве-
ност на движимости или недвижимости, се употребява терминът
xuptog. Обстоятелството, че тоя § (31) се среща във всички поз-
нати преписи на Земед. закон, не може да бъде доказателство,
че той не е интерполация в първоначалното съдържание на
нашия паметник.
В Nopos rEwpyty.Q? има и друго място, дето се говори за
широко и изключително ползуване от общата земя. Това е тъй
нареченият параграф за мелницата (§ 83 Павлов, 78 Ferrini).
В преписите, конто познаваме, редакциите на тоя параграграф
са различии. При все това въпреки разните допълнения и ва-
риации основната мисъл, правните отношения, конто той уста-
новява, са едни и същи.
5.
66
П Р ОФ. ПЕТЪР МУтАФЧИ ЕВ
Взимаме редакцията, която той има у Павлов (XV в.) —
’Eav Ttg otzwv ev ywpt'w StarvwcnjTat totov xotvdv 6vTa eniTTjSetov etg
epyacT-^ptov [iW.wvog xat toOtov тгрох.атас'/^, етеста оё рета ttjv той
еруаот^ргои teAeiidoiv, eav rj той ywptou xotvoT»jg хатаройаг той той'
epyaaTTjptou zuptou, wg tStov xiv xotviv totov тгрохатасг/cvTog, naaav
ttjv dcpetXofievvjv айтф ooTwaav xaTa[SoXijv etg ttjv той epYacTrjptou ego-
8ov, xai eoTwaav xotvwvoi тф TtpoEpyaaafj^vin. „Ако никой живеещ в
селото намери общинско място (totov xotvov), удобно за постро-
яване на мелница, и го занладее и ако след поетроянанего на
мелницата селската община (г; xotvoTTjg той Xwptou) изяви недовол-
ство срещу стопанина на постройката, задето е завладял общо
място, тогава, като му заплатят всички разходи, конто той е
направил за постройката, общинарите могат да станат общи
владетели на мелницата (earwaav xotvwvot тф TTpoepyaaapEvto).
В изданието на Ferrini въпросният параграф има малко но-
различно съдържание: Eav тс? otxwv ev ywptw otapma/j totov
xotvov fivra eraTTjOEtov Etg eSaatav Etg epyaoTTjptov TeXet<007; eav fj
tou ytoptou xotvOTijg xarapoa auTOV wg xotvov oVTa totov, rraaav ttjv
egoSov racvrEg xotvwg SoTwaav zai еотео xotviv тЗ хатаохЕкха-Н _v
epyaoTTjptov.
Разликата между двата текста е в това, че у Ferrini се
говори не за мелница, а за място, сгодно за работа (epyaatav),
или за постройка, работилница (epyaGTTjptov). Тая разлика обаче
не измени положението. Може да се предположи при това,
което приема и Панченко, че в случая има опущение, тъй като
в следния § 79 Ferr. мелницата е помената(... etg ёруаатг/рюу
рбХои). Текстът в московската редакция е по-пълен. У Ферини
липсват думите (xai toOtov тгрохатасг/т;), ёret та оё рета ttjv той
epyaaTTjptou...; вместо изражението wg totov t3v xotvov totov тгро-
xaTac/ivTEg, което означава, че общинарят е взел общинско
място за свое, у Ferrini намираме думите wg xotvdv Svra totov,
че мястото, върху което е издигната мелницата, е общо. В
първия случай е отбелязан по-ясно фактът за присвояването
на общото място. У Ferrini срещаме думата xotvwg като обяс-
нение за начина на изплащане на обезщетението: в него участ-
вуват общо всички (rtavTEg xotvwg ootwoxv). Думата xotvwg кон-
кретизира в случая понятието xotvotr/g. Най-сетне вместо упо-
требения в московский препис израз — ioTwaav xotvwvot тф тгро-
СЕЛСКОТО ЗЕМЕВЛАДЕНИЕ ВЪВ ВИЗАНТИЯ
67
Epyaoapevip у Ferrini стой—xai ?axw xotvdv xi xaraaxEuxa^jv spyaa-
Tigptov. Тук има оттенък на различие: в първия случай общи-
нарите стават съвладелци (xctvtovot) на мелницата, нъв вторим —
мелницата става обща (xotvov). Панченко особено подчертава
тая разлика. Първото според него говори за собственост на
няколко другари, съдружници (socii), а второго — за обща соб-
ственост. Думата xotvtovoi той превежда с латинската socii. Ако
това обяснение приемем, тогава се затъмнява комуналният ха-
рактер на владението: комуна значи едно, а дружество —
друго.103
Но Панченко отива по-далеч. Както пътем поменахме
вече, според него терминът xotvcxrjg в израза xotvorrjc: той
ywptou не сочи за комуналния характер па земевладението,
„по означава юридпческо лице, селото като владетел на тери-
тория, непостъпила в собственост пълна и наследствена у от-
деляйте членове на селската община" ,м. А такъв вид собстве-
ност, повтаря той, е съществувала и в римско време.
По-горе ние приведохме мнения, въз основа на конто дой-
дохме до заключение™, че ager publicus не е едно и също с
тбтод xotvo;. И затова ще оставим последната част от току-що
приведеното мнение на Панченко - за характера на обществе-
ната собственост в Рим — и ще се снрем върху първата — за
значение™ на думата xotvoxjjg. Сам Панченко не обяснява
отде вади заключение™, че xotvoxx^ означава юридическо
лице, и не оказва за комунален характер на земевладението.
Напротив, на друго място,ог* той заянява, че същият тоя термин
103 За значението на думата xorvwvot Панченко говори на няколко места в
книгата си, ио мнснията му не се схождат. Тъй напр. на стр. 17 той казва:
„Сыцествува дълбока и много говореща разлика между xotv6zr,S и xoivtovot,
между обща собственост и собственост на общинари или другари (socii)“,
и веднага след това заянява, че нс може да се твърди, какво xoivtovot е озна-
чавало именно socii в духа на римското право. Това не му пречи обаче
малко по-после (стр. 50) да панрави тъкмо противоположно заявление ; „ду-
мата xocvoivot, употребена в съшия § за мелницата, при това не в най-древ-
ната й редакция, има определения смисъл на лица, конто притежават не-
разделено имущество или предприятие: такива форми на съвместна собстве-
ност и съвместно ползуване съществуват и при наличната собственост
според римското право- (К. М.).
,м Панченко, стр. 34.
к» Ibid., 66.
68
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
представя за него „неразяснена загадка". „Докато, продължава
на същото място той, не станат известии нови данни, сми-
сълът на тая дума (xoivonjj) ще се представя по-отвлечен, от-
колкото на другите съществителни от същия тоя корен. Тя
означава собствено общност, comwinltas (к. м.), когато на
думата община, в смисъл на политическа и земска съвкуп-
ност, съответствува думата xotvdv (commune), а обществото в
юридически я смисъл на дружество (сошншшо, societas) сс
нарича в източниците zoivrovio, xotvonpxijia. Думата
xocvottjc няма значение на община в законодателството и доку-
ментите. Като се съди по текстонете, събрани н словарите, тя
се употребява преимуществено в риторяческата и черковна ли-
тература, дето може да означава община на монаси" (к. м.).
Последните думи на Панченко отричат, струва ни се, първото
приведено по-горе негово твърденне, че xccvonj; означава „юри-
дическо лице". Ние сме наклонни да приемем, че тя озна-
чава община именно в комунален смисъл. Тъй поне я нами-
раме обяснена в речниците.,ов
Но значението „юридически лице" нахо^от^; не може да
бъде изведено и от самия текст на Земед. закон. В кому-
нален смисъл думата община означава правото на всеки об-
щинар да се ползува от общото според размера на своите
нужд и. Това право досежно неразд елената земя ние виждаме
и у общинарите в Земед. закон. При комуналните отношения
обектът на общото владение (тбто; арерюто;, тотод xotvo;— в
случая) се намира в общо ползуване (common usage, както е у
Sophocles), без обаче да е собственост нито на един от чле-
новете на общината. Правото на собственост е на всички
изобщо, на самата община. И колкото повече последната из-
лъква като собственик на неразделената територия, толкова по-
вече тя приема характера на юридическо лице, а заедно с това
толкова повече за общинарите се ограничава правоползуването
от тая обща земя. Ако си представим всичко това като един
1№ Е. A. Sophocles — Greek Lexicon: f, xoivotijj — община, commonity ;
общо употребление — common usage (в това последно значение се съдър-
жат всички елементи на комунално използуване. М.); — монашеска община,
community of monks.
У Дюканж думата xoivcttjj не се среща.
СЕЛСКОТО ЗЕМЕВЛАДЕНИЕ ВЪВ В И ЗА ПТ И Я
69
процес, неговият изходен пункт ще бъде общината в кому-
нален смисъл на думата, а краят му — общината — юридическо
лице. Последният именно случай имаме в Рим, дето правото
на ползуване от ager publicus, собственост па държавата като
юридическо лице, е било свързано с известии условия за граж-
даните; същото е и в много случаи и днес, дето срещаме съще-
ствуването на незаети държавни или общински земи. В Земед.
закон имаме тъкмо обратното. Там това право е тъй широко
и неограничено, че общината в Земед. закон може да се опри-
личи на общината с произволпия захват 107 („община перваго
захвата"), която често се явява преходна форма на общинското
земевладение.
До заключение™, че в Земед. закон думата xavorijg не значи
община в юридически смисъл, може да се дойде по друг път.
Общината „юридическо лице“, макар и'да почива върху^съвкуп-
ността на членовете общинари, не означава тая съвкупност, а
представя нещо отделно, самостойно и независимого известна
степей от нея. Общината юридическо лице — това е една аб-
стракция, която не може да бъде попълнена с представата за
1(17 С кости впрочем е’съгласеп и Панченко: .началата, на конто Земед.
закон ирави отстт.пка, или изразепите в него ^явления от гръцкото народно
право, и евоето логичсско развитие бнха привели не към тържеството на об-
щинността, а към систсмата на личния иръв захват" (стр. 35, op. cit.) Пан-
ченко обаче протпАОвостапя тук систсмата на личния иръв захват на . об-
щинността". Това е ненравилно. Тая система може да гынествува редом с
„общинността" и в края на краищата да бъде погълната от нея. Така напр.
е в Спбир, дето общината „первого захвата" в развнтието си нреминава в-
община от ветикоруския тип. (Вж. Карелии, op. cit., 192 и сл.) В други
случаи, Индия наир. (вж. Зибер, op. cit., стр. 71. 74), системага на пронзвол-
ното завладявапе се практикума народ с периодичпите разподелби па земята.
Най-сетне тая система па личния иръв захват може да се копстатнра и като
остатъчно състояние от преживян аграреи комунизъм, както срещпахме случаи
у гермашштс (Зибер, op. cit., стр. 215—216).
Панченко при това ечнта, че онуй, което във Византия е подбуждало
към системага на личния пръв захват, е .запустиваието на земите и практи-
ката за своеволие ползуване на собствеността, която по-раио строго се е от-
бранявала" (стр. 35). И това също не е вчрно. С него може да се обясни
само зав.чадяването па запустелите частновладелчески земи (§ 21 от Я6р.
Гетр.), но не и произвол ното завладяване на част от общинската територия,.
както е при §§ за дървото и мелницата. А именно в случая от рода на по-
следните се проявява системата на личния пръв захват.
70 ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
общността или общите действия на общннарите. Нейните права,
задължения и интереси не представят сбор от правата, задъл-
женията и интересите на всеки отделен общинар. Също тъй
и собствеността на общината юридическо лице не означава пра-
воте на всеки общинар да участвува в нейното владение или
ползуване. С една дума, общината юридическо лице — това не
са всички общинари вкупом. Такова ли е значението на думата
xoivdrijc: в § за мелницата ? Съвсем не. В редакцията на Ferrini
е казано: siv rj тоО уюр сои xocvott/c: хятароа aurdv w; xotviv
6vra raaav eIjooov Tti vt e ; x о t v 6> ? ooTmaav xai eotco
xotvov — и пр., т. e., ако общината почне да недоволствува, за-
дето мястото, върху което е издигната постройката, е общо,
тогава всички общо да заплатят разхода за построяването и и
тя да стане обща. Смисълът на тоя текст не допуща никакво
съмнение- общината предявява право върху мястото, понеже
то е общо, и за това всички общинари заедно откупуват мел-
ницата. Колетт;? това не е общината юридическо лице, теса
всички общинари заедно.
Ние се връщаме към последните думи на текста. Селската
община (г; тоб уюрсоч v.otv е означена в съответния §
на „Еклогата, променена според Прохирона“, с израза of той
ywpeou xoivwvot. Също там, както и в московската редакция
от XV в., преминаването на мелницата в общо владение е изразено
с думите -xai eoTtoaav х о t v ю v о i тб) TrpoEpyaaEpevtp, вместо — xal
eotw xotvov тд xa'caaxEusraii-sv epyaaTrjptov, както е В стария ми-
лански препис. Ние знаем вече, че Земед. закон в „Еклогата,
променена според Прохирона" и у Павлов представя късни
преписи. Ако сега за минута се съгласим с Панченко, че тер-
минът xoevtovo: значи съдружници (socii), че в него следова-
телно е изразено понятието за дружественост, а не за кому-
налност, то се явява въпросът: как да се обясни обстоятел-
ството, че с тоя термин (xotvtnvo:) са заместени в по-новите
преписи думите xotvo; и xocvottjs, конто срещаме в най-стария
препис и в конто понятието за комуналността е ясно изразено ?
Ако приемем мнението на Панченко, че тоя и другите подобии
параграфи са късни интерполяции в първоначалния състав на
закона, то историята на селското земевладение във Византия
след Юстиниан ще ни се представи като верига от факти,
СЕЛСКОТО ЗЕМЕВЛАДЕНИЕ ВЪВ ВИЗАНТИЯ
71
между конто липсва всякаква връзка, всякаква вътрешна ло-
гика. Според Панченко първоначалният състав на закона е
съдържал само тия постановления, в конто ясно и отчетливо
е изразено началото на личната собственост. След това се явя-
ват в него „интерполираните" параграфи за воденицата, дър-
вото и пр., в конто вече общинското начало е прокарано по-
вече или по-малко отчетливо. Ние видяхме обаче, че тона об-
щинско начало е прокарано в съответните §§ на по-старите
преписи и е по-затъмнено в по-новитс. Излиза тогава след-
ното: към епохата на „жрвоначалния* състав на Земед. закон
във Византия владее неограничено принцип ьт на частната соб-
ственост н духа на римското право; след това се явяват об-
щинските начала (при „интерполациите" в пай-старата редакция),
конто изтикват из някои области личната собственост; след
това последната отново се нодема и обезсилва общнпските
начала (при същите „интерполирани" §§ в по-новите преписи —
московски от XI и XV в. и в Eclog, ad Proch. unit.), докато
най-сетне от тия общински начала не остане никаква следа
(при манастирските документа, както 11анченко разбира тях-
иото съдържание).
Тъй и в такъв ред би трябвало да се представят фази-
спте, през конто е мипало селското земевладение във Византия,
щом като се съгласим, от една страна, с предпоставката на
Панченко, че в първоначалпия си състав Земед. закон е съ-
държал само тия постановления, конто ограждат личната соб-
ственост, и щом като, от друга, се съобразяваме със смисъла
на вариантите в § за мелницата при разните преписи. Панченко
обаче не иска да разбере тоя смисъл и с това още по-
вече увеличава и без това съществуващата бърканнца в тъй
представената според неговата предпоставка верига на раз-
витие. От една страна, той признава, че в „най-древната ре-
дакция отвлеченият термин xo-vct/j? е имал не книжно, а ре-
ално значение" 10К и че ако не в законодателното, то азобщо
поне е могъл да означава община 1011; той признава също, че
дерминът xoivo;, който срещаме в по-старите редакции на мя-
1и3 Op. cit., р. 17.
юз Ibid., р. 66.
72
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
стото на xotvwva', е означавал общност и в такъв смисъл се е
противопоставил на tStog110; той признава най-сетне, че нами-
ращата се в по-късните редакции дума xocvwvot = socii съдържа
вече елементи на развито частновладелчсско начало111, и след
това той заявява: „в интерполациите на по-късната редакция
на Земед. закон (московската, дето xotvo; е заместена с xotvtovot,
а също и в „Еклогата, променена според Прохирона", дето
xoivottjs е заместена също с xocvcovot) ние забелязваме обща черта —
затъмнение на идеята за личната и пълна собственост,
която в най-древния текст се е явявала отчетлива и непри-
косновена* 112. И по-нататък, „че най-голямото развитие на об-
щността" е през времето, когато се явяват късните преписи с
xotvtovo; вместо xotvog и xotvotrj;11Я.
Ако във всичко това има някаква логика, ние се отказ-
ваме да я разберем. Но и в такава последователност наредени
фактите, тяхното подчинение на идеята за развитието е пак не-
възможно. Как може напр. да се обясни това обстоятелство,
че „развитата общинност" по отношение на неразделената
земя се явява при „интерполирания" § за мелницата в късните
преписи. след, като не е съществувала в тоя § при най-дрсв-
ните преписи, след като не е съществувала и в първоначалния
„чист от интерполации“ състав на паметника? И как може да
се обясни обстоятелството, че тая „развита общинное ти през:
епохата на манастирските документи упада почти веднага след
своето появяване ?
Би било възможно до известна степей да се обясни това
обстоятелство с изместването на системата от тая на
общинската солидарна отговорност. Но вьпросното изместване
е станало в една много по-ранна епоха от епохата, към която
могат да се отнесат късните преписи, а при това, ако систе-
мата на солидарната отговарност би била в състояние да до-
веде до известии промени в началата на земевладението, то тия
промени би трябвало да се изразят преди всичко спрямо вла-
дението на поделената земя, на оная, която се намира в;
не Ibid., р. 65.
111 Ibid., стр. 17, а също и 50.
112 Ibid, стр. 18, к. м.
113 Ibid., стр. 33.
СЕЛСКОТО ЗЕМЕВЛАДЕНИЕ ВЪВ ВИЗАНТИЯ 73
частна собственост. В Земед. закон виждаме противното —
запазени са комунални начала само спрямо неразделената тери-
тория; в такъв смисъл говорят нсички параграфи от Земед.
закон, в конто общинското начало е много или малко застъпено.
Впрочем и сам Панченко трябва да счита, че ако в нашия
паметник са нроянени комунални начала, те не могат да бъдат
продукт на солидарната данъчна отгонорност на общинарите:
според него в епохата на Земед. закон данъчната солидарна
отговорност не е била позната — съществувала е още систе-
мата ЁтароХт).
Във всичко казано дотук за различието на правпите на-
чала, различие, проявяващо се в разните варианта на § за мел-
цината, ние изхождаме от теорията на Панченко за интернолира-
нето както на тоя параграф, тъй също'и на нсички подобии нему.
Видяхме, че тая теория не разрешава затрудненията, а ги прави
непреодолими. Ние сме принудени окопчателно да я отхнърлим.
Но с това ние още не обясняваме допуснатото различие в зна-
чение™ на xotvcf и xotvGTTjC, от една страна, и xotvtiMZ, от друга.
Ако това различие е действнтелно, в което ние не сме доста-
тъчно уверени, ще трябва да го обясним с това, че в по-късно
време по-абстрактните термини xotvo;, както и xocvorrjc като не-
достатъчно добре разбирани са се заместили от по-конкретния
xotvwvo:. А щом знаем, че абстракцията става трудна за разби-
ране не защото е абстракция, а когато отнощенията, конто тя
изразява, престанат да са тъй ясни, променят своето съдър-
жание, ние ще трябва да дойдем до заключение, противопо-
ложно на онова, до което е стигнал Панченко. Думата xotvwvo:
заместна xotvirqs й xotvo; при упадъка на общинските начала,
когато те в много отношения изгубват прежната си сила. Съ-
щото предположение ние изказахме и при разглеждането на
§ 10 — за повторная раздел. Там терминът oxap-pia в най-ста-
рата редакция е трябвало да бъде пояснен с термина тоттос в
по-новите, защото порадп развитието във формите на собст-
веността земевладелецът вече е престанал да гледа на земята,
която е пэлучавал след раздала, като на пай, на дял от общин-
ската земя и тя е станала за него собствена нива.
От изложеното дотук идваме до заключение™, че при от-
ношенията, конто представя Земед. закон, както неразделената
74
П Р О Ф П Е Т Ъ Р МУТЛФЧИЕВ
земя е била, тъй и мелниците са могли да бъдат собственост ко-
мунална (xotvog) — в по-раншно време—или пък собственост на
общинарите (xotvwva) — по-късно — съобразно с еволюцията на
по-новите възгледи у византийските селяни. Изобщо колкото
повече се приближаваме към новите времена на византийската
история, толкова повече личното начало добива по-голяма сила
и широко приложение, толкова повече заедно с това отслабват
общинските начала и се стеснява кръгът на тяхното действие.
Тоя факт констатирахме вече при сравнението на разните ре-
дакции на Земед. закон. Както в параграфа за мелниците, тъй
и в по-рано разгледания 10) за повторник дележ началото
на комуналността е по-отчетливо прокарано в по-старите пре-
писи и по-затъмнено е то в по-новите. В такъв смисъл епо-
хата, към която се отнасят тия стари преписи на закона, може
да се характеризира като време, през което общинските начала,
макар запазени само в ограничена облает на отношения, се
държат там с по-голяма устойчивост, отколкото в епохата на
по-новите преписи. Тук, в късните преписи, те са вече значи-
телно преобразени в посока към частната собственост. Ограж-
дането на последната при това е значително усилено в по-
новите преписи. Видяхме вече, че в редакцията на Земед. закон
у Павлов са вметнати няколко постановления, заети от рим-
ското право, постановления, конто липсват в най-старата из-
вестна редакция на нашия паметник. Това са интерполяции, конто
имат за предмет защитата на правото на частната собстве-
ност. 114 115 Същата тенденция продължава и след епохата, към
която се отнася появяването и широкого приложение на Земед.
закон. В манастирските документи, особено в по-късните от
тях, общинските начала почти изчезват, за да сгорят място на
частновладелческите. В никой от манастирските документи не
намираме мелници нито като общинска собственост, нито като
собственост на общинари. Там се говори само за мелници,
конто се намират в частна собственост.1,5 Никакво натякване
114 § 33, 68, 69, 70, 88, 89, 90, 91 и 92 Павл.; вж. но-горе, стр. 27,
заб. 6.
115 Панченко, op. cit. — Па0моск1й кодекс, стр. 157, същэ н Кодекс
Макринитиссы и Новой Петры, стр. 178. Акты Меникейскаго монастыря,
стр. 190.
С Е Л С К Ci Т О ЗЕМЕВЛАДЕНИЕ ВЪВ ВИЗАНТИЯ
75
няма там и за дележи на земя. Иещо повече дори, в някои от
тия документи необработената територия — гори и пасбища —
вече не принадлежи на селската община; като собственици на
тая земя не се явяват дори и групите общинари в смисъл на
xotvcovoL Както ще видим по-долу, правото на владение и раз-
пореждане с „общата земя“ минава върху едрите земевла-
делци — феодали.
Както при разгледания по-горе случай за дървото. тъй и в
§ за мелницата срещаме широкого право за ползуване от не-
разделената общинска земя. Общинарят може да употреби
място от нея за издигане на мелница или друга някаква по-
стройка и никой, в това число и самата община, не може без
обезщетение да му отнеме правото на собственост върху по-
строеното. И тук следователно по отношение на общата земя
констатираме правови възгледи, противоположни на римския
принцип superficies ceclit solo.
Ако потърсим и в дадения случай външна аналогия, ние
ще дойдем още веднъж до заключение™, което направихме по
,,к В параграфа за мелницата йером. Михаил (вж. реиензията във Виз. вре-
менник, XI, стр. 594—595) тьрси Дании, за да потвьрдп предположението си
за дната вида земи—„частив" и „частно-общи", резултат от двата вида прак-
тикунапи дележи — „окопчателни" и „неокоичателнп". Работата е в следното.
В Ed. ad Proc’i. inut. е казано, че селяните могат да изявят недоволство
срещу построителя на мелницата, вопеже мястото, върху което е построена,
е „частно н общо" (<1>с ISiov v.t.1 xo'.vdv zdicov) и на основание на това, като
му заплатят разпоските. да я завладеят. В случая tSiov не е противопоставено
на xoivdv, а двете понятия са спнтезирани, за да дадат сложного понятие
„частно-общо". В тия думи па променената Еклога йером. Михаил вижда
„ключа* за разре тенисто па вънроса за разподялбата (§ 10), за ползувапето
от адер'.ато? (§ 32) и ир. Смятаме, че тук има недоразумение. Прели
всичко в случая не се говори за никакъв, ако ще би и неокончателен раздел,
от който бн могло да бъде резултат това „частно и общо" място. И според
редакцията на тоя § в Ekl. ad Proch. mut., както и според всички други ре-
дакции, се вижда, че общинарят е производно завладял част от общата земя
(xotvov tdTtog) и е построил върху нея мелница. След построяването на мел-
ницата мястото наистииа се нарича „частно и общо", но защо е това тъй ?—
А за това, защото мястото, върху което е построена мелницата. в силата на
самия тоя факт е станало собственост на нейния стопанин: но, от друга
страна, фактът на произволногпо завладяване си остава, мястото не е полу-
чено по законен път — чрез дележ, и затова то не престава да се счита още
за общо. Фактически то е частно, но юридически — общо. На неговата об-
76
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ'
друг повод — че правните възгледи, изразени в Земед. закон,
без да имат необходимо родство с римските, са подобии на
ония, конто намираме у германците през средните векове. „Во-
дата, т. е. ручеите, реките, езерата и изворите, говори Маурер
за германците, са оставали първоначално в обща собстве-
ност ..., всеки е могъл да се ползува от тях за риболовство,
построяване на мелници или оросяване... и никой не е имал
право да затруднява това ползуване или да му пречи. 117
Параграфът за мелницата има още една важна страна, на
която пие обръщаме внимание. Мелници обща собственост в
горния смисъл ние не срещаме нито в едно общество, дето
частната собственост е достигнала високо развитие. Такива се
срещат или там, дето аграрният комунизьм е в пълната си
сила, или пък в случайте, дето намираме остатъци от изживян
период на комунални отношения. Това като чели на едно място
признава и Fustel de Coulanges. Като отрича съществуването
на всякакви следи от общинско земевладение у германците,
поселени в Галия, той счита за нужно да наблегнс и върху об-
стоятелството, че у последните „никога не се говори за воде-
щност въпреки факта па състоянието му под частно владение се гледа като
на аргумент, който дава право на общннарите да станат, след изилащапето
на разходите за мелницата нейни съвтаделци. Това право те нямат в случая,
когато мелницата е построена на безспорно „частно- място, както изрично
казва § 84 Павл., 79 Terr. Там вече мелницата не може да бъде отчуждена,
защото мястото, над което е построена, е частно.
Случаят с параграфа за мелницата в Ecl. ad Procli. intit. може само да
потвърди казаното вече за възможността на личная захват на части от об-
тата земя при поземлените отношения, изразени в Земед. закон. И в тоя
частей случай пак може да се привеле ачалотята с германците но съобще-
нието за Зибер. Както при посаждане на дърво върху общо място, тъй и при
издигане на постройка общинарят с могъл да наложи ръка и над мястото,
върху което се е намирала собстнената му не твижнмост. Заради това общи-
ните са бивали принудени да взимат според случайте разни мерки, за да пре-
пятствуват на заграбването на общите места.
Независимо от всичко казано нам е чудно как е въ.зможно именно-
от Ecl. ad Proch. mat. — наметник тъй късеи и иесигурен — да се
взима „ключът- за обяснение такива спорни въпроси като тия за харак-
тера на неразделената земя в Земед. закон, за иравото на ползуване от
нея и т. н.
117 Op. cit., р. 94, 95, к. м.
'СЕЛСКОТО ЗЕМЕВЛАДЕНИЕ ВЪВ ВИЗАНТИЯ
77
ница, която да е колективна собственост на една трупа жители.
Винаги в текстовете от меровингско време воденицата е пред-
-станена като собственост на един човек" ,,н.
*
* *
В Nopoc i’Etepytxd; намираме постановления,
конто ноказват, че за правото на частна собственост върху
обработваната земя трябва да се говори с изнестни резерви. Това
са двата 18 и 19 у Павлов и Ferrini. Ние ще ги разгледаме
заедно, тъй като между тях има тясна връзка. Взимаме нърво
редакцнята на единил от тях — § 18 у Павлов — „'Eav атгоргра^
yewpydf 7tp6g тб Еруаааа-йоа t6v totov aypdv otayoyrj xai tevtTEuar^
ot тф oijpoatto Xoytp anatToypEvot T^peirwcav auxov, pij Syovroj aSetav
той ETtavep’/opEvou уееруой £zjptojv ajTOj; тб oiovojv".
У Ферини текстът e почти същинт. — „Ако обеднелият
земеделец, който ними възможност да обработва своята земя,
избяга и отиде в чужбина, or нея се ползуват (ETttTpuyetTtoaav
у Ferrini) опия, от конто се нзисква (припадащият се) дър-
жавен данък, без да има право земеделецът, ако се завърне,
да иска от тях някакво обезщетенпе.11
Вторият от тях (§ 19) има няколко редакции със съвсем
различен смисъл. У Павлов той е следният: — ’Eav yetopyig ал-
oJpacnrj ex той iotou аурой, teAeitooxv xar’ eto; та Exaxpaopotva той
OT^oa’.oi) Xoyou ot Tpuyovrsj fpot ot vspopsvot tov аитоО aypov et os
pr,, £7jpto6ai%)aavEv6cn).-£ коаотт/и. —„Ako никой земеделец избяга от
земята си, то държавпите данъци sxaTpaipotva нека всяка го-
дина плащат тия, конто събират плода или се ползуват (ot ve-
popsvot) от неговата земя; ако ли пък не (плащат), то да платят
обезщетенпе (^ptouaD-.naav) в двойно количество."
В старата миланска редакция (у Ferrini) същият тоя пара-
граф (§ 19) гласи: — ’Eiv уеюруб; аттоораоа? ех той t8tou аурой
tsXtj navra та dvrjxovra айтф, ot TpuyftVTEg xat ot VEpopsvot tov аитой
dypiv i^ptoua-Swaav sv otrAr, тоаот^тг. — Zaxariae e нмал пред вид
същото четене на тоя § с изменението теА^ хат’ётод та E^6p6tva,119
ns F. de Coitlanges, Hist, des instit. politiques de 1’ancienne France.—
L’alleti et le domain rural. Paris, 1889, p. 127.
119 Вж. Павлов. .Книги Законны*, стр. 46, заб. 12. — ’Eav yecopyi? am-
78
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ"
вместо теХэд тгаУса та av^xovra еаитф, както е у Ferrini. Основният
смисъл обаче у Ferrini и Zahariae остава един и същ:- „Ако
някой земеделец, който е избягал от земята си, продължава
да плаща припадащите й се данъци, то ония, конто се пол-
зуват от нея, трябва да платят обезщетение в двойно коли-
чество."
Разликата е ясна. В първия случай (у Павлов) данъкът,
наречен exoTpaopStva, внасят онпя, конто след избягването на зе-
меделеца се ползуват от земята; в случай на неизправност от
тях се изисква обезщетение в двойно количество. При втория
случай—редакциите у Ferrini и Zachariae се предвижда въз-
можността самият избягал земеделец да продължава да плаща
данъка за напуснатия си участък. Коя от двете редакции трябва
да се счете вярна и коя предава извратено първоначалния
смисъл на тоя параграф ? Въпросът е труден и не може да се
разреши в полза на миланский препис само защото послед-
ният е по-стар. Разрешението му ще бъде задоволително, когато
се открият и сравнят всички запазени редакции и се отстрани
онова, което поради невежеството на преписвачите или поради
други причини е вметнато или изопачено в първоначалния текст.
А дотогава ние мислим, че за по-вярна трябва да се счита мос-
ковската редакция XV в., смисълът на която е предаден ед-
накво от славянския текст в „Книги Законный“ и в латинския
превод, за който ни съобщава Василевски.120 Ние считаме за
вероподобно и предположението, с което според Василевски
може да се обясни разликата между смисъла на московската
(XV в.) редакция и тия у Ferrini и Zachariae. В последните две
Bpdaap ёх zoo iSfou afpoo zeXfl хат'ёто? та d£6p?iva то5 £т]110а^0и Wfou, oi zpofovzef
xal oi ve|i<5|ievos tov айто'З a^pov £ij|j.iouaflo>3av ё-v ButZij nooin/f..
120 Si ex agro sua aufngerit colonus, qnotannis extraordinaria tributi
nomine persolvant, qui agrum possident et fructnm percipiunt. Quod si non
faciunt, in duplum mulctentur. Васильевсюй, Зак. Иконоборцев, 117. В
„Книги Законный" сыцнят § (18) гласи: ^*не землед-клець wk-ежи своего-
селл, волостель еыле десАтиноу w д-кллюцш^ъ селл Того; мне ли что оутллть„
соугуко с\длда —Славянският превод говори за „ волостель", който
събира десятъка, но то не е важно в случая ; важного е, че той се плата от
селяните, който обработает напуснатата земя а не от забягналия се-
лянин.
СЕЛСКОТО ЗЕМЕВЛАДЕНИЕ ВЪВ ВИЗАНТИЯ 79'
редакции са изпуснати съюзите е? сё Ако те се прибавят
на съответното място в § 19, ще се получи същият смисъл,
който имаме у Павлов (ръкопис XV в).121 Затруднение в тоя
случай за нас ще представя обстоятелството, че глаголът в
казаните две редакции — у Zachariae и Ferrini—остава в един-
ствено число, условно наклонение (теХ^), вместо в повелително
множествено (теХЕс-twaav), както смисълът изисква. Подобии грешки
обаче в граматическнте форми не са чудни за тогавашните
иренисвачи. Извратяване на текста точно от такова естество на-
мираме в същия тоя параграф при московската редакция от
XI в., за която собствено се отнася приведената поправка на
Василевски. Там § 19 има следиия вид:’Edv увссpydf атгобраоа; ёх
той tStou аурой те), el хатело с та ёхатраброелх той бтдгоосои ).буои,
оЕ TpuyoVTEg xal ot VEfiifisvo! t6v аитой aypiv £ r/p. t о и о 0 w ev 2tT?Xf( тго-
обтт;Т1.,2Й Василевски посочва, в що се състои извратяването
„глаголът два пъти стоя в едипствено число вместо в мно-
жествено". Първия път teXeI вместо теХеЕт-тсл? (ми пьк, ако
трябва да остане в едипствено число, трябва да бъде теХ^ ;
грешката тогава ще е не в числото, а в паклонението — изяви-
телно вместо условно. М.), а вторил ^гдиоззЭо вместо
aOtoaav; при това вместо израза хат'ёто; тук стой бгзсмисле-
ното хатЕтод.
Ако приемем за допустима поправката в редакциите у Ferrini
и Zachariae, тогава въпросният § ще добие там същия смисъл,
който има и у Павлов (моек. XV в.): данъкът се плаща от
ония, конто обработват напуснатата земя и се нолзуват от нея,
а не от избягалия селянин. Инак би се получила известна не-
съобразност, както показва и Василевски 12:*: най-вероятната
причина за бягството на селяните от земите им е тяхната бед-
ност; как може в такъв случай избягналият селянин да внася
данъка за земята, която е напуснал, и защо ще прави това ?
А че в § 19 сигурно се касае за селянин, избягнал от земята си
121 Василевски казвт това по повод извратения текст на тоя § в москов-
ската редакция от XI в, но то може да се приложи към редакпията у Za-
chariae и f-ernni; макар и иравилно граматически построени, те имаг същия
основе» смисьл, както и първата (моек. XI в.).
122 Павлов. „Кн. Законный11, стр. 46, заб. 8, 9, 10, II и 12.
123 В репензията на „Книги Законный". Ж. М. Нар. Проев., стр. 339„
1886 г., ч. CCXL1I1.
80
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧЛЕВ
поради бедност, показва обстоятелството, че тоя параграф
върви редом с по-предния § 18 — дето селянинът изрично е
наречен обеднял (акортрх;) — и образува един вид негово необ-
ходимо допълнение. В първия от тия два параграфа се посочва
кой трябва да се ползува от напуснатата земя, като същевре-
менно се запазват ползувачите й от изискванията на завър-
налия се стопанин; във втория се определят пък задълженията
на ония, конто са взели за ползуване подобен участък; те са
длъжни да внасят всяка година припадащия се данък ёхотрх-
spstva; в противен случай те подлежат на един вид глоба.
Но ние и по друг път можем да дойдем до заключение™,
че по-приемлив е смисълът на § 19 у Павлов (ред. XV в.), а
не у Ferrini. У първия данъкът, който се плаща за напуснатата
земя, се нарича excrcpxopScva, в пергам. ръкопис (моек, ред XI в).—
също exorpaopStva, у Zachariae — e^opotva, у Ferrini (и в двата
преписа) — avrjXQVTO. Във всички тия случаи е въпрос .за особен
вид данък, който се е плащал за напуснапште земи: невъзможно
е обикновеният данък, който селяните са плащали за своите
участъци, да носи името извънреден. Че това е значението на
думите ёхатраброгух или e^opStvst, предполагат и Василевски, и
Успенски. 124 За тях съществува при това предположението, че
това са ползувачите на земята, а не стопанинът — конто
плащат тоя вид данък. Това последното се оспорва наистина
от смисъла на съответните редакции у Ferrini и Zachariae.
Самият термин обаче — exarpxcpotva, e^opotva, който означава тоя
извънреден данък, остава у Zachariae, а у Ferrini вместо него
стой dvTjxovra, което също тъй може да бъде употребено за
означаване на извънреден данъкът. А как може да се нарича
извънреден или особен данък, който продължава да плаща за
своя участък забягналият селянин ? И защо ще се нарича
121 Василевский, „Книги Законным”, Ж- М. Нар. Пр., ч. 243, стр. 339 —
„Ясно е, ако разхвърлянсто на данъка еднаж е направено, а след това пос-
ледвала надбавка за избягналия от своя участък съсед, то тая част от данъка
може да бъде наречена извънредпа или екстраординарна.” Василевски предпо-
лага, че това надхвърляне е ставало по снстемата ётсфоЪ;.
Усп енсюй. Древн. паметник слав, права. Юрид. вестник, т. XXI, 1886 г.,
-стр. 711:—„Като се придържаме о етимологията на тая дума (ExaxpaipS'.va).
то обикновения данък от селския участък бяхме могли да си представим ка-
то известно SpSivov или ordo, което има еквивалент в xa^Lf или в хд xexxtpevov.”
С Е Л С К <0 ГО ЗЕМЕВЛАДЕНИЕ ВЪВ ВИЗАНТИЯ
81
тъй ? — Или него (данъка) продължава да го плаща стопа-
нинът на земята, а в такъв случай участъкът на забягналия
селянин от фискално гледище не е напуснат и следователно
необяснимо е защо данъкът му ще се нарича извънреден, или
пък той се изисква от ползуначите па напуспатия участък и в
такъв случай неговото название excrcpaopStva може лесно да се
юбясни.
В съдържанието на § 19 има и друг спорен въпрос. Спо-
ред текста на Ферипи, ако избягалият земеделец продължава
да плаща данъка за участъка си, то опия, конто се ползуват
от него, данат обезщетение или глоба в „двойпо количество"
ev о'лХу, тоабтг/п). Двойного количество на какво?—
На данъка или на плода? Панченко12" е наклонен да приеме,
че от виновните се е изискнало двойно количество на продукта,
който те са получавали от завладения участък; той вижда в
тая мярка „обикновеното възмездие за нарушението на чужда
собственост". Това „обикновено възмездие" обаче е необикно-
вено за Земед. закон. В последняя се предвижда двойно обез-
щетепис само при случайте, когато е присвоен продуктът на
чуждия труд (§ 6), когато с престъпно намерение е унищо-
зиен продуктът на чуждия труд126 или когато пак със зла
умисъл е попречено да се извлече полза от собствено владение
•(§ 14). Обикновените нарушения на чуждата собственост пък
се наказват с лишаване на виновния от въгможността да из-
влече полза от тия нарушения. Такива са случайте в § 1 и 2,
дето се лишава от плода оня, който е засеял чужда нива, в
§ 20 със същото наказание за селянина, който без знанието
на стопанина е изсякъл чужда гора и засеял очистеното място,
и т. и. Към последната категория случаи се отнася и случаят
в § 19. И заради това изразът ev тгоабттр не може да оз-
начава там двойното количество на плода (Ц; emxapmag —
§6 и 14), а на нещо друго—на данъка. Но и с това предпо-
ложение мъчнотията не се премахва. Според редакцията на
Ferrini ще излезе тогава, че ако избягалият селянин продъл-
жава да плаща данъка за оставения участък, то ония, конто
го завладеят или се ползуват от него, са длъжни да му по-
1» стр. 15.
126 § 57 и 58, а също и § 63 Павл.
6.
82
ПРОФ ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ:
върнат платения данък в двойно количество. Имаме нова не-
съобразност: — нали знаем, че за такова също нарушение на
собствеността § 1, 2, 6 и 20 предвиждат само лишаване от
продукта ? Несъобразността се премахва само когато се приеме,
че редакцията на тоя § у Ferrini е извратена, а вярната е тая
у Павлов (XV в.). Последната отстранява недоуменията: — да-
нъкът за изоставения участък се плаща от ония, конто го за-
владеят; ако те не го платят, той им се изисква в двойно ко-
личество. В последната мярка — изискването на данъка в двоен
размер от завладелите чужд участък неизправни данъкоплатци —
има логика, както по-долу ще видим.
Съдържанието на тия два (18 и 19) параграфа тъй, както
го приемаме, хвърля особена светлина върху правото на частна
собственост върху разделената земя. Данъчната обложеност на
земята е съществен пункт в тях. Ако оня, който е завзел чужда
напусната земя, внася припадащия й се данък, нему е осигу-
рено ползуването от нея: самият стопанин на тая земя няма
право да предявява никакви изисквания. Неговото право на соб-
ственост над дадения участък е условно — то съществува, до-
като се плащат данъците; в противен случай то се губи. Таки-
ва отношения намираме само там, дето съществува общи-
ната със солидарна данъчна отговорност на членовете й. На-
гледен и близък пример е руската поземлена община. Там са.
чести случайте, когато обеднелият общинар напуща своя участък
и отива да търси прехрана вън от общината (^eviteuo^). Послед-
ната, която е отговорна за постъилението на данъците от изо-
ставения участък, дава последний на най-стария ненаделен
със земя общинар или — при липса на ненаделени членове —
на тоя, комуто земята е недостатъчна.
Панченко бележи, че § 18 и 19 сочат на съществуващата
във Византия система ЁшроЦ, която е била „построена не на
общинската, а на личната собственост"|27.
Макар сведенията ни за и да са твърде недоста-
тъчни, ние мислим, че съществуването на тая система не може
да бъде изведено от въпросните постановления (§ 18 и 19) на
Земед. закон. У Дюканж намираме, че отначало според нея
127 Панченко, 86 стр.
СЕЛСКОТО ЗЕМЕВЛАДЕНИЕ ВЪВ ВИЗАНТИЯ
83
безплодните участъци са бивали прехвърляни или разподеляни
между сънаследниците или между тия, конто са се намирали
под един и същ данъчен разклад, конто са имали общи имоти
или са плащали данък въз основа на един и същ ценз.128 Всеки
безплоден (или напуснат) участък следователно е могъл да
бъде зачислен или разподелен само между юридически опре-
делена или данъчно обособсни група земеделци. Такова зна-
чение е имала системата intpoXrj при Юстиниан и наследниците
му в епохата на кодификацията на римското право. По-сетне
през IX в., във Василиките, EKt^oXrj се определи в по-друг смисъл:
ест ётгфоХ^ ErcSoatg йлброи xtrpEcog npog cuyXTjpovqiou?, aovrEXsaag
xac фоуироъс xot фохтр/сгои;.|2!) Неплодородните или изоставени
участъци прехвърлят върху съвладелците (оиухХ^ро^броо;) или
едноразкладниците (aovTEXeaas), върху едноселците (бро'/wpotig)
и ония, конто плащат общо данък (Дюхтр/аоие). Не отричаме, че
тия „съвладелпи", „съплатци“ и „едноразкладници" са могли
при старите римско-византийски наредби да представят обо-
собени дребни данъчни единици, образувани измежду жителите
на селото. В приведения из Василиките пример обаче те са
изразени с qioywpot. Това значи, че в кръга на отговорните за
постъпването на данъците са били привличани и „едноселците"—
общннарите. А последното от своя страна води към заклю-
чение, че представата за „съплатци", „едноразкладници" се
отъждествява и покрива с представата за „едноселци". При-
близително такова е мнението и на Testaud; според него раз-
витие™ на фискалните наредби във Византия довежда до ка-
зания резултат преди появяването на Василиките при Земед.
закон.130 Дюканж също тъй при обяснението на гореприве-
деното място из Василиките вижда в епфоЦ система, при която
отговорността за данъка от неплодородните или изоставени
участъци е падала върху съседите или ония, конто имали пло-
дородии участъци.131 Последните са могли да бъдат селяни,
128 Du Cange, Glossarium, s. v. ’Ern^tA-ij: Adjectio, translatio possessions
sterilis ad cohaeredes vel sub eodem tributi tributum pendentes, habentes
communia praedia, ejusdem census onera sustinentes.
129 Lib. 56. Basil., tit. 18. Пит. из Du Cange, id.
130 Вж. Визант. временник, XI, стр. 595—596.
231 Du Cange, s. id. V. — Superindictionis species, cum scilicet defect!
agri, sen a possessioribus relicti, onus fertili vel vicino irnponitur (Glossarium).
84
П Р ОФ. П Е Т ЪР МУТАФЧИЕВ
за конто не е било необходимо да са свързани чрез особени
връзки със стопаните на изоставеннте земи; съседите (vicini)
също тъй са могли да бъдат всички жители на общината. Сис-
темата епсроЦ значи в края на IX в. при Василиките се явява
превърната в система на солидарна отговорност на всички се-
ляни общинари за изправното постъпване на данъците от не*
плодородните или напуснати участъци. Запазвайки името си, тя
се превръща в система на солидарно поръчимелство на общи-
нарите. Такава се явява тя и в известната сентенция на Косма,
а също и в Ilelpa (XXXVII, § 2). При последний случай ние ви-
дяхме, че се говори за „мнозина, конто владеят общо пасбища44,
за селяни общинари значи, данъкът на конто се намира в един
разклад (ё£ evdg ототетаур.ёуои).
Панченко впрочем също признава, че системата ёлсроЦ е
била изместена от тая на солидарната отговорност („круговая
порука*4), но той отрича 132 съществуването на последната при
състоянието, което пи представя нашият паметник.
Ние считаме, че той е неправ. Съгласува ли се институтът
„круговая порука*4 със съдържанието на двата въпросни §§ от
Земед. закон и съвмеспген ли е той изобщо с отношенията,
конто ни се рисуват в цялото останало съдържание на закона?
Ние отговаряме — да. Ако в епохата на Земед. закон се е спаз-
вала старата норма, според която нолзуването и данъчната от-
говорност за напуснатите участъци са минавали според случая
като право или задължение само върху определены групп лица
измежду уешруобе, ywpcrac, това в Земед. закон би трябвало да
бъде посочено. Такова посочване обаче на въпросните §§
липсва. Там се казва, че изоставеннте участъци се обработват
и владеят от тия, конто плащат за това съответния данък. А
плащат данък ония, конто владеят изоставеннте участъци. На
пръв поглед тук се получава обяснение in circulum — две по-
ложения се обясняват едно с друго. Това е вярно, но то не
ражда безсмислица—да владее и обработва напуснатия участък
може всеки общинар, но условие за това е да плаща той
данъците. При такова положение е изключена възможността на
en^oArj: възможна е само общината със солидарна данъчна
отговорност.
132 Крестьян, собств., стр. 40.
СЕЛСКОТО ЗЕМЕВЛАДЕHUE ВЪВ ВИЗАНТИЯ
85
За съществуването на „круговая порука*1 в Земед. закон
може да се приведе още едно косвено доказателство. Видяхме,
че според § 19, ако земеделецът, който е взел изоставен
участък, не плаща припадащия му се данък, последният се
изисква от него в двойно количество. При иироЦ отговор-
ността е падала върху определена трупа лица-сънаследници,
записани в един данъчен „стих*1 и пр. Привличането към отго-
ворност на някои от тия лица или на цялата трупа е имало
обикновено характер на принудителност, защото не винаги те
са могли да имат нужда от изоставената земя, а още повече
не винаги са имали възможност да понесат лежащия върху
нея данък. Изискването на тоя данък от тях в двойно коли-
чество при случаи на неизправност би било нелогичност и
двойна несправедливост. Нелогичност, защото не може да плати
двойного количество на данъка тоя, който не е в състояние
да плаща обикновената му сума; двойна несправедливост —
затова, защото се удвоява изискването спрямо тоя, комуто въп-
реки желанието то е наложено. При всичката жестокост на
римско-византийските фискални наредби не може да се пред-
положи, че системата empoXrj е предвиждала казаната мярка —
удвояване на данъчното изискване от неизправните платци. Та-
кава мярка би довела само до разоряване на населението, без
да донесе полза за фиска. За интересите на последний е било
достатъчно само редовното постъпване на данъка от всички
земи — заети или напуснати. Постановление™ в § 19 на Земед.
закон за двойного изискване данъка от напуснатата земя е
необходимо и следователно несъвместимо със съществуването
на системата erapoWj. Друг е въпросът, когато се предположи
солидарната отговорност на общинарипге и правото на об-
щината да разполага с изоставеннте участъци. Цялото съ-
държание на Земед. закон свидетелствува, че работната
земя не е била в изобилие. За аренда на земи се говори твърде
често и арендатори при изполичарството се явяват, както ви-
дяхме, заможните селяни. И понеже такива земеделци са пред-
ставили по-голяма гаранция в данъчно отношение, те са сигурно,
който са бивали предпочитани при раздаването на напуснатите
участъци. Особената строгост, изразена в удвоеното изискване
на данъка, може да се обясни в такт?в случай като отплата за
86
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
предпочитането, което им се е давало. При „солидарната от-
говорност “ общината е, която събира данъка и отговаря за
общата му сума. С удвоеното количество данък, взиман от
неизправните заможни земеделци за дадените им в ползуване
изоставени земи, общината в такъв случай е могла да покрива
недостига, образуван поради данъчната неизправност на бед-
ните селяни за собствените им участъци.
Панченко изтъква съображението, че „ползуването от изо-
ставената земя не се е разрешавало на цялата община, а само
на ония, конто са били привлечени към данъчна отговорност".
А то според него не би било тъй, ако общината би имала
известии права над тая земя. Това съображение е неоснова-
телно. Важното е, че в случай освен данъчната отговорност не
виждаме никакво друго условие, което би могло да попречи,
щото изпуснатата земя да бъде взета от всеки общинар. Дей-
ствително подобна практика може да доведе голямо нера-
венство в състоянията на общинарите — ние дори виждаме това
неравенство нееднаж само проявено в Земед. закон, — но то
още не отрича общината. Ние знаем случаи, дето правото да
разполага с изоставените земи принадлежи на общината, тъй е
при съвременната великоруска община. Но и там правото на
ползуване от тия земи почти никога не остава за самата об-
щина, а се дава на отделни общинари.133 Същото можем да
имаме и при отношенията във Византия, както ни ги представя
Земед. закон. Ако там правото за владение и ползуване не е
останало на всички общинари вкупом, на цялата община, а се
е давало на отделни лица, то е, защото на общината преди
всичко е било нужно да определи пряката отговорност за да-
нъка от напуснатия участък, да прехвърли тая отговорност
върху известии свои членове.
Но вярно ли е, че при византийските селски отношения
общината не е могла да разполага с останалите без стопани
133 Обтяните с .ревизии души", казва Карелии, когато говори за вели-
коруската община, се рази адат на николко подвида ; в един от тях напусна-
тият дял или дельт на умрялата душа се предава на по-заможните селяни,
който са редовни в изплащанепю на данъците, и поради това се явява
голямо неравенство в състоянията. (Op. cit. - Вж. гл. „Великоруската об-
щина и нейните разновидности*, стр. 6.)
СЕЛСКОТО ЗЕМЕВЛАДЕНИЕ ВЪВ ВИЗАНТИН
87
участъци и не е могло да има правото на ползуване от тях ?
Текстът на Земед. закон е твърде непълен, за да се отговори
на този въпрос. Но тоя отговор можем да намерим другаде, и
то в смисъл, който отрича твърдението на Панченко. В ко-
декса на манастира Лемвиотиса, анализиран от Панченко, ние
срещаме изложение на процеса между две села — Вари и При-
новари — за владението на спорен поземлен участък — ycopacpiov
тоб StosvoO. Ясно е от изложение™, че въпросът е бил не за
необработена територия — гора или пасбище, а за обработена земя.
Тя принадлежала някога на селянина Спан, но останала без пряк
стопанин, дълго време се е владеяла от селото Вари, нами-
ращо се в зависимост от манастира. Селяните от съседното
Приновари обаче, възползувани веднаж от сгоден случай, излизат
„всички на означената земя и в един ден я засяват“134. От-
тука започва и процесът. Спечелването му от едното село или
от другото е зависяло от това, към кое от тях ще се докаже,
че е принадлежал някогашният стопанин на спорната земя. До-
статъчно ясно е изтъкнат значи принципът, че останалата без
пряк стопанин земя минава във владението на съответната
община. В дадения случай спорът бил разрешен в полза на
Вари и ywpcccptov тоб ^7tavo6 бил възвърнат нему.135
Ето че ние дойдохме до заключение, противно на снова,
на което стой Панченко. На Спановата земя може да се гледа
също тъй, както и напуснатата от стопанина си земя в § 18 и
19 на Земед. закон. Само защото считат, че тя е принадлежала
някога на техен съселянин, селяните от Приновари я завладя-
ват всички и всички я засяват; „всички“ — това е цялото село,
общината. Оказва се обаче, че правото е на противната страна,
и спорната земя става отново собственост на селото Вари.
Аналогичен случай с горния срещаме и в Латрския кодекс.
Там спорът е между манастира Ксирохораф и селяните от Сампсон
Спорното място — ytopaifta тоб ’Ахрои, както се вижда от самото
му название, е било също тъй частновладелческа земя някога,
но във времето на процеса се е намирало във владение на
селото Сампсон. Това отбелязва и Панченко — „всички те (жи-
131 Панченко, Крестьян, собств. в Византти, стр. 96-
135 Панченко, 96.
88
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
телите на Сампсон) владели спорного място и го искали като
принадлежащо на всички* 13С.
Приведените примери из Лемвиотиския и Латрски кодекс
се отнасят към XIII в. Но подобен случай за спорна земя
между две села намираме и в Земед. закон: ’Eav обо ycopia
[layjimat лер! £рои ij dypoO, xTjpEtxwaav о£ axpoaxat, xal хф otaxpa-
TTjoavrt । KXetova алоботмаау xi Stxacwp.a‘ ei 5г xat Spog apyalof
eaxtv, tipyoda otaxpax^ats ?ax<o алараааХгитос; (§ 7 Павл; Ferr.).—
„Ако две села спорят за граница (межда) или за земя, то нека
да разследват съдиите и да дадат право на снова (село), което
е владяло (спорного място) по-дълго време; ако пък същест-
вува стара граница, старого владение да остане неизменно."—
Спорът между двете села в § 7 е могъл значи да бъде за £ро? —
границата на неразделените селски земи; могъл е да бъде и
за <£урбс. Какво означава последният термин тук? При всички
случаи, дето го срещаме в Земед. закон, той значи частновла-
делческа земя — нива, най-често (§ 1,14, 15, 18, 19, 56(55) и 66)
или пък лозе (§ 16 Павл, и Ferr.). Ияма никаква причина, за
да се не приеме, че в тоя параграф на Земед. закон се пред-
вижда случай също такъв, какъвто намерихме и в манастир-
ските документи: спор за работна земя, която — останала
без стопанин поради една или друга причина — се е нама-
рала под непосредственото владение на селопю, на общината.
След всичко гореказано ще трябва да се приеме, че слу-
чаят с избягалия селянин (§ 19) говори за правото на общи-
ната да разполага с дяловете на общинарите. Конкретно в него
става дума за участъци, конто са напуснати от своите стопани,
но тоя случай може да се генерализира. Ако общината е могла
да прехвърли ползуването от участъка, принадлежащ на за-
бягнал и престанал да плаща данъците си селянин, тя е имала
правото да отнеме това ползуване от всеки общинар, който би
стоял на своята земя, но не е плащал данъка за нея. Ние не
можем да документираме това предположение, но ние мислим,
че правото на общината в последний случай логически произ-
тича от нейното право в първия. Ако това значи, че частната
поземлена собственост, макар тъй категорично изразена в по-
136 Ibid., 148—149, к. м.
СЕЛСКОТО ЗЕМЕВЛАДЕНИЕ ВЪВ ВИЗАНТИЯ
89
становленията на Земед. закон, все пак е била ограничена от
известии условия.
Предположение™, че в N6(ios I’eMpytxdg имаме не Empolig, а
солидарна общинска отговорност, е изказано отдавна от Zacha-
riae и Василевски.137 В сыпля смисъл се изказва и Testaud.
Той вижда в N6p.ce Гешрусхбе „закон, който за пръв път въ-
вежда новия ред“; това е „системата, при която всеки y.wpi-tr^
става отговорен в изплащането на общите данъци на ywptou,
система на солидарната отговорност на жителите от общината
пред хазната". С тая система според Testaud се ражда „прин-
ципът, че всеки владетел не е имал над своята земя абсолю-
тен dominium и е зависял до известна степей от своите соп-
vicani" 13Я.
Внимателното вникване в последните думи на Testaud
поражда един твърде важен въпрос. Ако системата на соли-
дарпата отговорност създава принципа за общинското владение
на земята и ако същата система на солидарна отговорност, от
друга страна, е краев резултат от вътрешното развитие на
системата eraffoXig, то ще трябва да се приеме, че общинското
земевладение, доколкото то е проявено в Земед. закон, се явява
като следствие от оимско-византийската данъчна система; от
своя страна пък последното заключение ще потвърди мисълта,.
че правните начала, конто проглеждат в Земед. закон, могат
да бъдат произведени из гръко-римските отношения.
Теорията за фискалното произхождение на общинските
137 Zachariae (вж. Панченко, стр. 39 и 40). а също и Василевски съзи-
рат във въпросннте параграф!! иа закона .круговая порука'. „Що се отнася
до обществените данъци, казва Василевски, то само по себе си се разбира,
че докато общинската земя не е била разделена, те са се внасяли от цялата
община; по и след раздяла огговорността за цялата съвкунност на данъците
е лежала на всички заедно' (Законод. иконоборцев, 105). Обаче Василевски
на друго място (.Книги Законный', стр. 338 и 339) се изказва, че §§ 18 и
19 от Земед. закон указват на Василевски не прави особена разлика
между последната и „круговая порука'. За него е нещо „в рода
круговая порука'.
138 Цит. от йером. Михаил, Виз. временник, XI, 595—596-—„Тая систе-
ма, известна под име казва между другото Testaud, явно е водила
към въвеждане на един вид солидарна отговорност за данъците на всички б-
рохйро!'; а оттук се ражда „принципът, че всеки общинар не е имал над
своята земя абсолютен dominium'.
90
П Р О Ф. И Е Т Ъ Р МУТАФЧИЕВ
начала в Земед. закон е изказана за пръв път от Zachariae
само като просто предположение. Тя е изразена без резерв, а
и в гореприведените думи на Testaud.
Тая теория обаче не отговаря на зададения още от Васи-
левски139 въпрос: защо „римските куриали, страдащи дълго
време поради принципа на солидарната отговорност, не дой-
доха до възгледи, противоречащи на гръко-римския обществен
и юридически бит“ — до общинските начала, с други думи.
Тая теория не отговаря също тъй и на друг един въпрос —
защо чак в Земед. закон старата, построена несъмнено върху
„началата на личната собственост система entpoWj се явява
преобразувана в система на солидарна общинска отговорност.
И защо именно в Земед. закон, дето намираме отношенията
на поземлената община, се явява за пръв път тъй преобразу-
ваната система eropoXrj?
Възможността на тоя преврапг в идеите за собствеността,
възможността на това преобразуване в системата па данъчното
облагане, всичко това е обяснимо само с онзи всеобщ преврат,
който е бил произведен във византийския живот от преселе-
нието на славяните.
Славяните се заселват във Византия, обединени в своите
родове и общини. Родовият или общинският съюз винаги се
характеризира със солидарната отговорност на образуващите го
членове за действията на всеки един от тях. Такава отговор-
ност за простъпки от углавен характер намираме у всички пле-
мена с родов строй. Тъй е било у германците, дето родът е
отговарял за престъпленията на своите членове, също както и
у славяните, дето срещаме известного „ополье". Родовият строй
при това създава родовата или общинска собственост върху
земята. Тая собственот се явява и във Византия с преселва-
нето на славяните. Когато държавата там успява да подчини
нового население, ней не й е било нужно да посегне върху
свързаните с неговия бит форми на земевладение. Напротив, тя
е могла да се възползува от съществуващия между преселни-
ците дълбоко вкоренен от обичая принцип на солидарна отго-
ворност (родова или общинска), за да го разпростре и в об-
139 Законодателство иконоборцев, 105.
СЕЛСКОТО ЗЕМЕВЛАДЕНИЕ ВЪВ ВИЗАНТИЯ
91
ластта на данъчното облагане. За самата държавна власт
във Византия подобна мярка не е представлявала нещо съвсем
ново. При съществуващата дотогава система етгфоХ^ групите
едноразкладни земеделци вече са били познати. Достатъчно е
било да се разширят те и да се слеят със селото, общината.
По тоя начин родовият строй на славяните и тяхната об-
щинска поземлена организация стават във Византия основа на
данъчната система със солидарна отговорност на общинарите, а
не обратното. Няма нужда да доказваме, че правктелствената
власт на империята е могла да разпространи приложението на
тая система и върху заселищата от старо население и с това
да предизвика у него съответно изменение във формата на зе-
мевладението. Първото е било в неин интерес -общинската
отговорност винаги по-добре охранва интересите на фиска, от-
колкото отговорността на дребните групи „едноразкладни" зе-
меделци,— а второто е идело като следствие от първото. По-
после развитието, взаимодействието межру туземните и внесе-
ните отвън битови форми и начала на поземлено владение са
могли да ги нивелират и да дадат в края на краищата резул-
тата, изразен в Земед. закон.
Казаното за зависимостта на „кръговата общинска поръка"
от общинския строй е за Византия само едно предположение,
разбира се. Но това предположение може да бъде подкрепено
с един аналогичен факт от ново време. Имаме пред вид отно-
шенията в Нидерландска Индия (о-вите Суматра, Борнео, Це-
лебес и пр.). След завладяването им холандското пранителство
се възползуна от съществуващите между населението родов
строй и общинско земевладение, за да наложи на „десата"
(община) солидарна отговорност за данъците, лежащи върху
паевете на отделяйте общини.140 Ако у германските племена ро-
1,0 Н. И. Зибер, Соч. т. I. стр. 58—71.— „Община и государство в Ни-
дерландской Инд1‘и“. Интересного е, че в описания бит на населението от тия
области намираме много неща, конто напомнят отношенията, що срещаме в
Nip. Гетрт’.кбС. Аналогията се обяснява с общото индогерманско потекло на
племената, в конто намираме общииското земевладение. В областите на Ни-
дерл. Индия се срещат всички степени на общинското земевладение. Някъде
съществуват общите периодически разподелби (Зиб. 1, 70), другаде наслед-
ствената собственост е прокарана само над отведени за дългосрочна култура
земи (71 стр.); в много случаи общинска собственост са само необработените
92
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ-
довият и общинският строй не ражда горната данъчна система,
то е, защото там в много случаи тоя строй се разпада, преди
държавата да въведе всеобщата и постоянна данъчна повинност.
* *
Панченко представя и други аргументи, за да
отрече, от една страна, селската община и общинско земевла-
дение във Византия, а, от друга, славянското произхождение
на правните наредби в Земед. закон.
В манастирските документа, конто анализира в книгата си,
той вижда борба между дребната частна собственост и едрото
земевладение, а не такава между личните и общински начала.
Ние и по-рано забелязахме, че заключенията, до конто би
ни довело разглеждането на манастирските документи, не могат
да се противопоставят на изводите, конто бихме направили от
Земед. закон. Тия документи се отнасят към XIII и XIV в.;
най-ранните са от края на XI в. А какви големи промени са
могли да се извършат въ вътрешния бит на Византия през тия
4—5 века, конто отделят появяването на Земед. закон от това
на манастирските документи!
Тоя период от VIII до края на XII в. е именно епохата, ко-
гато в Византия се извършва превратът, който докарва дълбоки
промени в нейния социален бит. През това време империята
преживява своята най-висока мощ под династиите Исаврийска,
Македонска и Комнинска; то е било времето, когато тя се е
ползувала сравнително с най-голям вътрешен ред и спокой-
ствие. Благодарение там, разклатените гръко-римски начала
почнали да се навдигат и да преодоляват тенденциите, внесени
земи — гори и пасбища, — а обработваната земя е в частна собственост (стр.
73, 87). Там също тъй, ако собственикът земеделец напусне ,десата“, него-
вата земя минава върху общината; съшото е, когато той не остави преки
наследници, когато престане да я обработва, когато не плаща данъцн (стр.
74). Оня, който вземе да обработва пуста, необработена (общинска ?) земя, за-
пазва ползуването от нея в продолжение на три години (стр. 70, 74). Това
последното напомни § 17 от Nop. Гешр-рий —’Eav femp-fif elaeXdwv ap-fdar/ta1
evuXov x<i>pzv fezspou Tempfou, z p l а a z exixapreuaei abz^g xal ditoScooei TidXiv
zijv yibpav тф xupftp auz^f.
СЕЛСКОТО ЗЕМЕВЛАДЕНИЕ ВЪВ ВИЗАНТИН
93
от славяните при нашествието. Развитието на търговските от-
ношения и на размяната е трябвало през тоя период да нанесе
първия удар върху общинската организация.
11редизвиканите от стихийни причини общонародни бед-
ствия винаги влияят разрушително върху поземлената община,
особено ако тя е свързана със солидарната данъчна отговор-
ност. А такива бедствия се струпват върху Византия изобилно
през X в. От началото па царуването на Константин VII дълги
години поред нейните владения са били изложени на сти-
хийно разорение. Земетресения разрушават заселищата в цели
области, наводнения и суша едно след друго лишават от пре-
храна маси земеделческо население, болести и глад обезлю-
дяват цели местности. То е било време, когато според думите
на византийските летописии обезумялото от ужас гладно насе-
ление на тълпи е напущало жилищата си, за да търси спа-
сение от нещастията, конто не е могло да спре.141
Като следствие от всичко това несъмнено е трябвало да
_дойде разсипването на селското благосъстояние, върху което
в значителна степен се е крепила общинската организация; по-
следпата изгубва и остатъка от силите, конто е била запазила
дотогава. А обществено-разрушителните влияния, на конто тя
е трябвало да противостои, непрекъснато са се засилвали. Като
страшен неприятел на поземлената община изпъква преди всичко
•съсловието на едрите земевладелци, за укрепване на което спо-
мага тогава появилата се прониарна система. Между земевла-
делците „властели“-—Suvorot— иостаналото свободно земедел-
ческо население — ttevtje;— се почва ожесточена борба, която
пълни времето от X в. нататък. В нея превесът е оставал все
повече на страната на властелите. Напразно някой от импера-
торите се опитвали да поддържат в тая борба селското насе-
ление— техните мероприятия са забавили само за късо време
процеса на селското разорение, без да могат да го спрат. За
.да отнеме на едрите земевладелци охотата да заграбват земите
на „убогите" (летите?) и самите тях да пргвръщат в свои под-
чинени, Василий II установява тъй наречения аллиленгий (дХкц-
Агууюу), според който властелите се правели отговорни за да-
нъците на убогите, чиито земи владеят. Той отменява също
111 Вж. по-подробно за това у Скабаланович, op. cit., стр. 249—253.
94
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
обичая за давността, по силата на който властелът е добивал
пълното право на собственост върху заграбената земя, след
като я владеял известно време. Той дори възвръща на стопа-
ните им заграбените по тоя начин земи. Всичко това обаче не е
помогнало. За властелите не е представило голяма трудност да
заобикалят ограниченията и по други пътища да преследват
своите цели.142
Съществуват документи, от конто се вижда, че социал-
ната борба се е водила тогава не между властелите и отдел-
яйте убоги, а между първите и селската община.и* И в тая
борба общината е, която в края на краищата е трябвало да
падне, общинските връзки са, конто преди всичко е трябвало да
бъдат разкъсани.144 Унищожени веднаж те, а заедно с тях и
оная устойчивост, която са предавали на свободното селячество,
последното изгубва и сетнята опора срещу домогванията на
властелите.
Във Византия срещаме по това време тъй нареченото право
на предпочитане (тгрот'р^сие). То е изразено в една новела на
Роман Лакапин от 922 г. В нея с казано: „съществува древен
закон, според който всеки може безпрепятствено от волята на
роднините или съобщинарите си да продава своето имущество,
комуто би искал. Но съществува друг .чакон, който забра-
нява да продава човек собствеността си другиму дез съгла-
сието на жителите на своята община.* По-нататък в нове-
лата се установява редът на лицата, след чийто последова-
телен отказ да купят известен поземлен участък последният е
могъл да бъде предложен на всеки купувач. Па първо място
в тоя ред стоят членовете на рода (семейството); след това —
112 Аллиленгият е бил уншцожен от Роман III.
113 От такъв характер е например спорът между общината ня Рнакий-
ците и Клавдиополската митрополия за владението на общинско място (Пе1ра,
XV § 10). Подобии случаи намираме и в Патмоския кодекс. Там намираме
процеса между селяните на Полифут и Корун с манастира Св. Христодул за
едно пасбище, което е влизало в неразделената земя на двете села. Тоя случай
както и първият (в Iletpa), се отнася към XI в. Прнблизително същото виж-
даме и в процеса между селяните на Меник и един техен съсед по имот —
Лименит. (Вж. Панченко, op. cit., р. р. 150, 151, 156 и 157.)
ш Особено интересно е в това отношение делото с рода на Гунаропу-
ловцн — Лемвиотиски кодекс (Панченко, стр. 97—102).
СЕЛСКОТО ЗЕМЕВЛАДЕНИЕ В Ъ В В И 3 А Н Т И Я
95
домостопаните общинари; жителите на общината, конто нямат
собствено стопанство; съплатците; членовете на съюзните об-
щини (xwpTjToijpat) и пр. В новелата при това е изрично забра-
нено на властелите да завзимат посредством дар, завещание,
купуване или наимане имотите на селяните; в противен случай
те се заплашват с глоба или отнемане на засвоеното.145
От тая новела виждаме, че при защитата на свободното
селско население императорите са заставали върху похвата на
общинските отношения, на общинските връзки. Правото на
предпочитане, което е резултат на последните, се взима като
главно оръжие срещу властелите. То е въплъщавало живия
спомен от изчезващите общински отношения. Наистина за това
право не срещаме да се говори по-рано от X в., не го нами-
раме и в Земед. закон, но за нас е изключено предположе-
нието, че то е изобретение на официалното византийско зако-
нодателство. Последното е предало само силата на закон на
един обичай, който и без това е съществувал, но или е бил в
упадък, или не е имал изключително приложение. Нам се иска
да изведем последното, пеотбелязано досега предположение из
самого съдържание на новелата. В нея, както видяхме, е ка-
зано: съществува един стар закон, който позволява всекиму
да продава имота си комуто иска, но друг закон ограничава
това право. Не е ли дума тук за два различна обичая, съще-
ствува щи паралелно един до друг от векове? Коренного насе-
ление на Византия е регламентирало своите имуществени отно-
шения според завещаните от Рим правки принципи. Доколкото
знаем, римското право е лозволявало неограниченото разпореж-
дане със собствеността.- като негово създание трябва да се
счита първияш закон, за който говори новелата. Противопо-
ложного право на предпочитане ние не срещаме нито в Гърция,
нито в Рим; неговото произхождение трябва следователно да
се търси в среди, чужди на гръко-римската цивилизация. Не
ще бъде смело предположението, че това право е създание на
славянский бит и е внесено във Византия от славяните. Само
тъй може да се обясни съвместното съществуване на двата
противоположни принципа, за конто говори новелата. Както в
145 Сьдържанието на новелата заимаме от Успенски — К исторш кре-
стьян. земевладешя в Виза m i и. Ж. М. Н. Пр. 1883. ч. CCXXV, стр. 323, 324.
96
П Р ОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
много други случаи, тъй и в тоя между двете начала е тряб-
вало да се почне борба, в която едното е трябвало да вземе
връх над другото. И както в много други случаи, тъй и тук
тържеството е останало на римското начало за свободното
разпореждане със собствеността. Новелата говори за против-
ного като за закон, който вече е почнал да излиза от упо-
требление и да се заместя с първия. Тя обаче му възвръща
предишната сила и му придана дори характер на изключител-
ност. Тая мярка е имала своя исторически смисъл: —за да за-
здравят мощта на империята, мощ, крепяща се на свободното
селячество, императорите от X в. се опитват да запазят послед-
него, запазвайки института, който го е откърмил.
Нужно е да се докаже обаче, че тгро-иррсс’ът нъв Византия
се е явил като резултат на славянската община. На помощ за
тая цел ще повикаме пак аналогията.
Ако потърсим това право на предпочитане у други народи,
ще го намерим само там, дето известен народ е минал състо-
янието на аграрен комунизъм, чийто характерен продукт то
винаги се явява. Поземлената община представя в началните си
стадии тесен родов съюз, достъпът в който е забранен за чуж-
денци. Ние знаем при това, че традицията запазва известии
форми дори и тогава, когато отношенията, що са ги породили,
вече не съществуват. В дадения случай имаме приблизително
същото. След като частната собственост върху земята до из*
вестна степей е изместила вече общинското земевладение, об-
щинският съюз, общината още запазват първоначалната си за-
твореност и ограничават достъпа на чужди елементи в себе си.
Израз на тая наследена от първобитността затвореност не
се ли явява и правото на предпочитане, което намерихме във
Византия ?
Видяхме по-горе, че общинското земевладение в много об-
ласти на Нидерландска Индия е запазено в най-чист вид; в
други — от него съществуват несъмнени следи. Една от тия следи
е и правото на предпочитане. „В една твърде отдалечена епоха,
говори Зибер, отчуждаването на земи в Индия е имало зна-
чение само при съгласието на жителите на мястото, при съгла-
сието на роднините, съседите (neighbours, след., на общите
«собственици — shareholders) и на сънаследниците... Съседите
СЕЛ СК О ТО 3Е М ЕВ Л Л Д Е ПИЕ ВЪВ ВИЗАНТИЯ
97
(neighbours, shareholders) имат известно право над земята; тая
земя не може да бъде предавана от ръце в ръце без тяхното
разрешение; съгласието им е необходимо за допущането на
новия владетел." 1,6 Зибер ни съобщава и формалностите, конто
са се изисквали при продажбата на земя у индусите. Стопа-
нинът на земята е бил длъжен перед да иска съгласието на
жителите на общината (townsmen), на роднините, съседите и
на наследниците.147 Редът и лицата са същите, конто са ука-
зани и в новелата на Роман Лакапин.
Същият род ограничения срещаме и в германските правди.
Според tit. XV от Салическия закон пикой чужденец не е могъл
да влезе в една община без съгласието на всички общинари;
друго постановление от същия закон (tit. XIV, § 4) вероятно
от по-късно произхождение допуща влизане само с крал-
ско разрешение.14л На продажбата се е гледало изобщо
като на акт, който може да подрови общинския, ос-
нован на родови връзки съюз и поради това за нея винаги се
е изисквало съгласието на общинарите. В закона на саксонците
(tit. XVII) е предвиден случай за продажба на наследствени
имоти, когато стопанинът е изпратен на заточение, но и при
тоя случай той е трябвало „да предложи земята си на пър-
вия спои близък"14!*. В Шотландия законът на бургите е пред-
виждал продаването на земя поради бедност, но тая бедност е
трябвало да бъде преди прооажбагпа, „засвидетелствувана от
дванадесет справедливи и нерни хора“ 15<*. Подобии ограничения
съдържат в по-висока или по-малка степен всички германски
правди.151 „Правото за отчуждение на жребевите участъци —
говори Маурер изобщо за германците до тая епоха — е било
11,1 Op. cit., р. 28.
Ibid., р. 28, заб. 1.
ns Ibid., р. 37.
i*’ Tit. XVII — Liber homo qui sub tutela nobilio cujuslibet erat, qui
iam in exilium missus est, si hereditatem suam necessitate evactus vendere
voluerit, off erat earn prime proximo suo.— Цит. спор. Зибер, стр. 40, заб. 1-
Leges Burgorum, cap. CXXV1I1. „Et testabantur, quod vendens ven-
didit illam terram ratione pauperitatis, etilla pauperitas fuit probata, ante ven-
ditionem, per duodecim legales et fideles homines*. Цит. у Зиб. I, 40, заб. 1
151 Вж. също у Зибер. същата страница. Coutumier de 1’ile de Ciothland>
cap. XXXVIII, §1. Miroire de Saxe, liv. 1, art. 34, Coutume de Ribuitz.
7.
98
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
подложено на някакво ограничение вследствие общинското
владение на полетата. Отчуждение™ е могло да се извърши
само в марката пред съда на нейните членове и всеки от тях
се е ползувал при това с тъй нареченото най-близко право за
придобиване на участъка (Nachrecht) или Марков откуп (Mark-
losung)... Поне у бургундите в случай на отчуждаване на по-
землен участък общинарят (hospes), макар и да е бил римлянин
(hospes romanus), е трябвало да има преимущество пред чуждая
човек, член на друга община. Тъй като това право — продъл-
жава Маурер — е било съществена принадлежност на всяка по-
землена община, то аз предполагай съществуването му у всички
други народи." 152
Ние констатирахме съществуването на това право у много
племена, конто са се намирали близко до състоянието па аг-
рарен комунизъм.163 В Гърция и Рим, както казахме, не го
срещаме. Фактът, че то се явява във Византия, търпл сама
едно обяснение: че аграрните отношения там са се сложили не
според гръко-римските форми, че са чужди на тях и че при
тяхното обяснение трябва да се има пред вид влиянието на
славяните.1*'"1
г .2 Дето е съществувала общината, разбира сс. Вж. Маурер, op. cit., р.
164—165, к. м.
153 То е заназено като обичай и у пас в места, дето са оцелели остатъ-'
ците от едноврсмещната задруга. Т. напр. в П ивенско они, който продава
своя имот, трябва поред да го предложи иървом на родиините, след това на
съседите си и чак тогава на дру| и лица. Варна се, че ако не се сназва това
условие, нещастпе постига купувача. Сыният обичай съществува и в Руп-
чоско. В Трънско, дето, както павсякьде из Занадна Българня, задругата е
по-добре запазена, тоя обичай се явява в но-нълен вид и се тачи ио-строго.
Обпкновено продавачът нретлага земята на най-близкич по ротство съсед,
след това — на махленеца си и пай-после на всеки съселяннн. В едно село
поради масово изсслване, около 10 семейства нсотдавпа са продали своите
земи със спазванс на това право .на цени, двойно по-ниски от иредлаганите
им от други селяни”. Вж. С. С. Бобчев, Сборник на Български народни оби-
чаи — София, 1901 г., т. II, ч. I, етр. 68 70.
154 Зибер, който предполага, че гърните и рнмляннте са минали в ран-
ната си история през фазата на аграрния комунизъм, иска да вида в .пуб.тч-
ната продажба* у гърцнте и в римската манципация остатъци, еднакви по
произхождение и смисъл с правото на предпочитане (op. cit., р. 27—8'1). Това
предположение с еднакво основание може да бъде прието или отхвърлено.
Работата е там, че съществуването на аграрния комунизъм в стара Гърция и
СЕЛСКОТО ЗЕМЕВЛАДЕНИЕ ВЪВВИЗАНТИЯ
99
В X в. на тгро-ар^оте’а вероятно се е гледало като на силно
средство срещу домогванията на властелите — такова значение
ионе му се предава в новелата на Роман Лакапин 155 — и по-
ради това в стремежите на последните неговото унищожение
ще е било пьрва цел. Прот:'|17(оте’ът обаче не е бил унищожен.
Ние го срещаме като действуващо право в документи от
XI в. и в манастирските актове от XII, XIII и XIV в. Такъв е
случаят в поменатото вече място от llelpa(XV, § 10). 1Г,е Там се
привежда процесът между Клавдиополската метрополия и общи-
ната на Риакцийте (dvaxotvwctg ecg rd y<optov 'L’uaxtwv) за грани-
чите на спорна земя. Вило издадено постановление в полза на
общината; в него между другото се казва, че ако остане на
селяните (ёх x6>v тсХгсту) дори и едно дете, което може да
наследява, то е, което трябва да получи всичко и да владее
всичко, понеже то има предпочитателното право да владее по-
датната земя на измрелите селяни.
Панченко счита, че това административно правило, според
което изоставената общинска земя преминава към останалите
селяни чак до последния, произтича не от предполагаемия прин-
цип на общинността, а от потребностите на данъчното обла-
гане, в частност — от учреждението ётщиЦ.1п7 Това твърдение
Рим не може да бъде доказано вьз основа на запазените паметшшн. Дока-
зателствата па Зибер са твърде слаби срещу тия па F. de Conlanges в La
cite antique в в специалисте му изследване — Le droit de propriete chez les
Crees (в Reclicrclies sur quelques prohleincs d’histoire). Ала за нас въпросът е
важен от друга страна.- Ясно изразявашото общипския принцип .право на
предпочитане“ не може да бъде резу.гтат от казапите форми на продаж-
бата в Гърция и Рим. Напротив, последните при известии обстоятелства могат
да бъдат произведена от първото. Ако си представим верига на развитие,
начало на което е аграрният комунизъм, то „правото на иредпочитание"
трябва да се поставь във втория, а формите на иродажба, за конто е дума —
в третий далечен фазис иа това развитие. Ето .зато правото на предпочитание
във Византия не може да се постави в наследствена връзка с предполагае-
мите остатъци от аграрен комунизъм в Гърция и Рим. То се явява незави-
симо от тях и по други пътиша, както по-горе показваме.
155 Т. Успенски (К исторщ крестьян, земевладешя и пр. стр. 325, 326)
превежда съдържанието на друга новела, издадена немного след горната от
Конст. Багренородни, която разпространява гсротСрдся^’а и над войнишките земи.
1!ie Васильевск1'й, Материалы и пр., стр. 395—397.
157 Op. cit., р. 52.
100
ПРОФ. ПЕТЪР МУТЛФЧИЕВ
е неприемливо. Ако със съображения от фискален характер
могат да се обяснят постановленията на § 18 и 19 от Земед.
закон, предоставящи напуснатата земя. за ползуване от всеки
общинар, който плаща данък за нея, такива съображения са
съвсем невъзможни като основа на приведеното решение в
процеса на Риакийците. Напротив, дори съображенията от фис-
кален характер биха наложили тъкмо противоположно решение.
Едничкият останал жив селянин, който има предпочтителното
право да наследява участъците на измрелите си съселяни, едва
ли би бил някога в състояние да плаща лежащия над всички
тия участъци данък. Също такива съображения са невъзможни
за обяснение правото на предпочитане и в новелата на Роман
Лакапин. Ако нейната цел е била да се осигурят данъчните
постъпвания от земите, съвсем неуместно би било ла се опре-
дели според степей та на родствената близост редът на
лицата, конто имат право на преимуществена покупка. Много
по-съобразно с такава цел би било, щото правото па предпо-
читане да се признае за заможнате земеделци без разлика на
оодствена близост. Те винаги би били по-надеждни данъко-
платци.158
Рожба на общинските отношения и мерило на тяхната сила,
протимисисът в по-късната история на Византия е трябвало да
губи своето значение заедно с постепенния упадък на общи-
ната, докато най-сетне бива превърнат от едрите земевладелци
в оръжие срещу самата нея. Такъв го намираме през XII XIV в.
в манастирските документа. Главна роля в случая са играли
харистикарият и пронията. Прониарите са се ползували от пра-
вото си на dominium над подчинените земи и от своето поло-
жение на по-силни в политическо и социално отношение, за да
узурпират правото на преимуществена покупка при всички други
степени на близост, конто това право е предвиждало. Факти-
чески това е било равносилно с унищожението на проти-
мисиса.
158 Че правото на предпочитане, както го констатирахме във всички
племена с родов строй и общинско земевладение, произтича от последното,
а не от „погребиостите на дапъчното облагане", показва и друг факт: това
право съществува у германците в епохата на техните „Правди", когато да-
нъчното облагане още не е било познато.
СЕЛСКОТО ЗЕМЕВЛАДЕНИЕ ВЪВ В.И 3 АНТИЯ
101
С появяването на пронията и харистикария се създава нова
категория земи — земите, намиращи се под парикия (иго napot-
xt'av teXougtj?). Такива земи са носили повинности в полза на
прониарите и не са могли да бъдат освобождавани от тях.
Прекият стопанин на такава земя, селянинът-парик, е могъл да
я отчужди само при спазване на нейното юридическо поло-
жение—парикията; в противен случай нродажбата е бивала
забранявана, дори когато купувачът се е явявал най-близкият от
селяните. Такъв случай намираме в Лемвиотиския кодекс: ма-
настирът отпима в силата на своего харистикарно право земя,
продадена на родственици.15В Това е било начало за разстрой-
ството на общинската организация. В същия кодекс виждаме
че по-чататък земите, напуснати от селяните, минават вече не
върху общината, а оставят под непосредственото разпореждане
на манастира; правото на париците да разполагат със собствените
си участъци бива ограничено, възможността им да отчуждават
своята земя съвършено отнета. Те трябвало или да държат
своите участъци и да плащат съответния данък на манастира,
или пък да ги оставят нему. Под непосредственото владение
на манастира— а не на общината — са минавали и участъците
на неизправпите данъкоплатци. Виждаме следователно как ма-
настирът постепенно унищожава общинските институции и за-
грабна правата на общината, докато съвършено я измества.
Върху освободените участъци на общннарите прониарите
са настанявали преселници чужденци (7tpoaxa4Wj[iEvot). Това са
били неспособни за съпротивление елементи, от податливостта
на конто властелите са се ползували, за да увеличават тегобите
на цялото зависимо население, в това число — и на старожи-
нелците (етосхос). Интересен е в такъв смисъл случаят из същия
Лемвиотиски кодекс. Манастирът се оплакна, че селяняте (ётогхог)
на Вари, което той владеял във основа на императорски хри-
зовул, „не се подчиняват и не желаят да внасят следващите им
се данъци. Освен това, отказвайки сами, те дори пречат на по-
селените във Вари външни хора (гросхэт^оаутад) да дават на
манастира това, което се следва, не се съгласяват да изпъл-
няват обичайната болярщина и съвсем не искат да вършаг
168 Панченко, op. cit., стр. 101 (Лемв. кодекс); сыцо стр. 222 (Хидеия.
практик).
102
П Р ОФ. ПЕТЪР М У Т А Ф Ч II Е В
това, което вършат намиращите се под парикия." 100 Тоя случай
показва, че не тъй лесно свободните общинари са се помиря-
вали с настъпващия нов ред на нещата, че са водили срещу
него дълга, макар и безплодна борба. Перипетиите на тая борба
могат с доста големи подробности да се проследят в същия
Лемвиотиски кодекс и по отношение на село Вари. Както по
друг повод вече показахме, след процеса с една съседна об-
щина село Вари става владетел на земя, принадлежаща на
умрел общииар.101 Тоя процес е бил в 1229 г. След това жи-
телите на Вари, макар и тогава още манастирски парици, про-
давит казаната земя на едни съседпи властели, конто от своя
страна след 30 години я препродават на манастира.1,52 Обстоя-
телството, че манастирът в 1229 г. е бил владетел на село
Вари, това обстоятелство не го е правело още собственик над
селската земя, а още по-малко — над участъците на отделяйте
селяни. Не се вижда да му е искано разрешение за продаж-
бата на добитата след процеса земя. Положението се измени
след няколко години само; в 1234 г. манастирът сполучва да
издействува царски указ, на основание на който добива вър-
ховно право над цялата селска територия. 1,53 Селяпите изгубват
вече не само правото да продават припадлежащата на всички
земя, но дори и собствените си участъци, макар и при сназ-
ване правото на предпочитане. Върху пряко зависещите от него
земи, постоянно увеличавани с напуснати участъци, манастирът
сполучил да издействува в 1227 г. указ за поселване на „чужди
хора".161 Това въвежда — въпреки тгротцмртс а — в разстроената
вече община чужди елементи и ускорява нейното падане. По-
ради притеснението на манастира лично свободните още жи-
тели на Вари почват да се изселват. Манастирът прибягва
тогава до нова мярка: той издействува в 1244 г. друг указ за
въдворяване на избягалите манастирски парици върху старото
им местожителство. 165 Такъв е епилогът на борбата, която
ib" Ibid., р. 107.
lfi1 Ibid., р. 95, 96.
1,й Ibid., р. 96.
к» Ibid., стр. 99. 100, 101.
164 Ibid., стр. 94.
105 Ibid., стр. 106.
СЕЛ С К О Т О ЗЕМЕВЛАДЕНИЕ ВЪВ ВИЗАНТИЯ 103
превръща свободната община в заселище на крепостници.
Няма нужда да се доказва, че случаят със селото Вари
символизира общата съдба на общинпте от свободно селя-
чество в цялата империя при борбата им с едрите земевла-
делци. Разбира се, че пътищата, по конто е вървяло разруше-
ние™ па общинските отношения, са могли според мястото и
обстоятелствата да бъдат различии в подробностите. Посоката
на развитието обаче остава една. И цеппостта на манастир-
ските документи между другото се състои в това, че те дават
обилен материал, по който може да се съди за различните
средства, с конто властелите са се добирали до своите цели.
На едно място те купуват земи на общинари, като изтъкват
своето право на най-близки (о>? кА^асаотас Svxac), макар че между
тях владетели често пъти на съседни окръзи и продавачите на
земята, обикповени селяни, не е могло да има нищо общо.10'’
Правото на предпочитане в тия случаи също е изтъкнато, за да
се замаскира същипското положение, при което, ползувайки
се от правото на по-силния, властелите са могли да предиз-
викат принудителни продажби на селските участъци. Обстоя-
телството обаче, че в тия случаи се изтъква правото на пред-
почитане, доказва, че то още се е явявало значителна пречка в
домогванията па властелите. Но идва момент, когато това право
се загубва. Манастирските документи ни представят случаи на
продажби и завещания, при конто властелите не говорят за
„правото си на най-близки“ *'57.
Настанени еднаж чрез покупки или дар в отделни учас-
тъци от територията па свободните общини, властелите често
са се явявали с претенциите на господари над цялата община
със същите права, каквито са имали прониарите върху зависи-
мите от тях земи.1СК
1В6 Такьв е случаят с няколко селяни от Мантея, конто продават земи-
те си на „всеблагороднейшия господин! Теодор Комнин Врана“ (Лемв. код.
стр. 120); в стация кодекс (стр. 133) намираме, че селяните от окръга Па-
латки продават на манастира земи по правото на най-близкия; манастирът
владее в тоя окръг подарен от императора дворец. На друго място (кодексът
на Макринитиса и Нова Петра, 184) пак по същото право купуват земя члено.
вете на властелското семейство Малиаснновци, макар техните владения да са
дапеч от окръга Велестино, в който се намират купените участъци.
1Г,‘ Ibid., Код. Лемв., стр. 111—115, а също и 125—126, 133, 134.
11:8 Така напр. манастирът Лемвиотиса, който получава дар от импера-
104
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
И тъй манастирските документи, анализирани от Панченко,
с богатая материал, който доставят за аграрната история на
Византия, съвсем не доказват, че за „основна идея** в нея
трябва да бъде взета „личната и наследствена собственост**.
Напротив — те доказват, че селската община запазва своето
съществуване в някой случаи дори до XIII и XIV в. със същите
характерности, конто има и в Земед. закон. И в единия, и в
другия случай намираме общото владение на неразделените
земи, на участъците, изоставени от своите стопани, и правото
на предпочитане при продажбата. ,0” Разликата е само там, че
при Земед. закон тия общински начала са по-релефно изтък-
иати, по-добре запазени. В Земед. закон ние констатирахме, че
личната собственост до известна степен е изместила общцн-
ската, но заедно с това ние констатирахме там педостатъчпата
още оформеност на частновладелческото начало. Такъв е напр.
случаят с § 32 за дървото, което след разподялбата е минало
в чужд участък. Случаи от рода на тоя липсват в манастир-
ските документи. Последните ни представят една по-висока
степен от развитието на имуществените форми, когато личното
владение вече не търии ограничението на общинността, когато
допълнителните дележи на земя не съществуват, когато общи-
ната най-сетне изгубва дори правото си над изоставените от
стопаните им земи. В манастирските документи наистина нами-
раме случаи, когато социалната борба се води между власте-
лите — едри земевладелци — и отделните селяни — убоги, но то
е там, дето общината вече предварително се е разпаднала.
Усилията на властелите преди всичко са били насочени към
унищожението на общинските институции, към скъсването на
общинските връзки. Това ние потвърдихме с по-горе приведе-
ните примери из манастирските документи. И тия общински
институции и връзки са, конто най-първо падат. Отстранени
еднаж те, а заедно с тях и оная устойчивост, която те са пре-
давали на свободного селячество, последното изгубва сетнята
си опора срещу домогванията на властелите. В такъв именно
тора имот в Палатия и нестройна там свой метох, забранява на селяните
владетели на прилежа щите земи, да ги отчуждават, като изисква за себе си
правото на преимущество в купуването. Id., р. 135.
les Ibid., Леив, код., стр. 135.
СЕЛСКОТО ЗЕМЕВЛАДЕНИЕ ВЪВ ВИЗАНТИЯ
105
смисъл манастирските документи ни представят с най-живи
краски процеса на разпадането на селската община. Нийде,
както в тях, не е представена тъй релефно борбата между об-
щината или селяните общинари и едрите земевладелци. В дългия
период на тая борба общината все повече се лишава от сили,
последователно губи своите учреждения, докато най-сетне ней-
ният край постаня византийского село в същото положение, в
което се е намирало и германското село през феодалната епоха.
Византийският прониар, както и западният феодал, се явява
върховен собственнк на всичкага селска земя — разделена и
неразделена. Селяните-парици вече плащат повинности не само
за владението на „собствените“ си участъци, но и за ползува-
нето от неразделената, общинска по-рано земя.170
Панченко особено напира на обстоятелството, че в манас-
тирските документи селяните-парици се явяват пълии собстве-
нник на своите участъци с правото да ги отчуждават. Това
още нищо не доказва. Ние видяхме при разглеждането на
Земед. закон, че частната ноземлена собственост може да води
произхождението си от общинското земевладение и — нещо по-
вече — че в Земед. закон тя съжителствува с още неизживе-
ните остатъци на аграрен комунизъм. Същото константираме и
в манастирските документи; разликата е само в това, че тия
общински начала при последните по-слабо изпъкват. А това е
обяснимо, когато не се забравя, че в икономическите отношения
развитието на Византия е отивало към посоката па частната
собственост.
Против сланянското влияние при изработването на началата,
легнали в основата на Земед. закон, Панченко привежда и друго
едно съображение. В закона при изброяването на разните кате-
гории земи нийде не се срещат ливадите; наред с домашните
животни, за конто се говори там, нийде не е споменато името
170 Тона с един твърде характерен факт. Споре i приведения вече ня-
колко нътя текст от llelpx (XXVII. § 2) общината е нмала върховното право
на собственост над неразделената .земя ; тя се е намирала под общото вла-
дение на общинарите. Това ев XI п нредшествувапщте векове. В Хилен-
дарския практик обаче през XIV в. памираме съвсем друго положение
неразделените селски земи се считат за собственост на манастира и всеки
селянин за ползуването от тях плаща данък. Вж. Панченко, op. cit., стр. 217,
218 н 222.
106
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
на коня.170 От това Панченко вади заключение™, че нашият
паметник се е явил в южните области на империята — Елада
или Пелопонес, дето поради естеството на терена ливадите не
са били познати, а конят не се е употребявал и дето славян-
ската колонизация не е достигнала или пък е била съвършено
слаба. А щом като се признае в случая чисто гръцкото произ-
хождение на закона, с това вече предварително се отрича
всякакво мнение за различного произхождение па началата, про-
явени в него, от тия на гръко-римското право.
Колкого силен наглед и да е приведеният аргумент, нему
липсва историческо обоснование. На славянска колонизация са
били подложени преди времето, когато е могъл да се яви
Земед. закон, не само северните области на империята, но и
собствена Гърция — Елада и Пелопонес. Обикновено се приема,
че тия области се ославянчват към средата на VIII в. по вре-
мето на Константин Копроним. 11ри последний император обаче
се е зааършил там процесът на славянизацията. За славянски
нашествия и поселения в Елада или Пелопонес се говори още
през VI в. Такова е славянского нашествие през 587 г., за което
съобщава Евагрий и след което според посланието на пат-
риарх Николай славяните цели два века са останали почти не-
зависими в тия области. Предположението за южния произход
на Земед. закон значи не доказва нищо още. На юг или на
север той еднакво е могъл да бъде израз на правните въз-
гледи на тоя етнически елемент, който през VII и VIII в. е об-
разувал главната част от населението във всички европейски
области на империята.
Ние ще пристъпим към резюмиране на изво-
дите, до конто стигнахме при разглеждането на Земед. закон.
В него срещаме два вида постановления. Едни, конто обра-
зуват по-голямата част от съдържанието му, сочат на безус-
171 Ibid., р. 82. Това е вярно само за старите редакции, защото в мос-
ковский препис от XV в. името на коня се споменава. Т. напр. § 38. .. rj
Y л л о v rj кЛХо t&ov. . .
СЕЛСКОТО ЗЕМЕВЛАДЕНИЕ ВЪВ ВИЗАНТИЯ
107
ловното и пълно право на частна собственост върху разделе-
ната земя, и други (§ 18 и 19), в конто проглежда правото на
общината върху миналите в лично ползуване поземлени учас-
тъци. По средата между едните и другите стоят тия постанов-
ления, конто представят общината като собственик само на
неразделената земя — горите и пасбищата. Противоречието между
тия три вида постановления пречи за създаване на стройна и
главно опростена в свопте подробности теория за селското
земевладение във Византия през дадеиата епоха. И за това
първите изследвачи на въпроса, като са игнорирали ясните ука-
зания на Земед. закон за съществуването на частната позем-
лена собственост, са обърнали внимание само на постановле-
нията от втората категория. По тоя начин се е създало схва-
щане, че Земед. закон изразява отношенията на пълен аграрен
комунизъм с всичките му съществени черти — правото на об-
щината да разполага с обработваната земя, периодическите
общи разподелби и т. н.
Панченко като представител на едно противно схващане
отива в противоположната крайност. Той отхвърля всякакви
следи дори от общинска организация в Земед. закон и във
всички случаи открива неограниченото господство на пълната
лична, неприкосновена и предавана по наследство поземлена
собственост. За да придаде единство на теорията си, той от-
странява всички постановления на паметника, конто й противо-
речат, или пък счита, че във всички случаи, дето законът го-
вори за иеразделени земи и за общо владение над тях, трябва
да се нредполага състояние, което е съществувало и при рим-
ския селскостопански бит.
Ние считаме и двете тия гледища за еднакво едностран-
чиви.
Аграрен комунизъм в същински смисъл на думата липсва
в Земед. закон. Селянинът там владее своята земя с правото
на собственик, може да я разменя, да я обгражда и пр. Всичко
това, както казахме вече, е несъвместимо със системата на
общите периодически разподелби. Параграфът за повторния
дележ, както и тоя за дървото, посадено на неразделено място,
трябва да приемем, че говорят за частични разподелби на не-
заета общинска земя. След такава една разподялба селянинът е
108
П Р ОФ. П Е Т Ъ Р МУТАФЧИЕВ
могъл да си служи с получения участък, както е намирал за
добре, и ако мелницата, която е построявал на общинска земя,.
е могла да бъде откупена от общинарите, то над мелницата,
построена върху получен след разподялбата участък, никой, и
това число и самата община, не е могъл да предяви никакво
право.172 Личното право само в известии случаи е търпяло
ограничения — когато чрез него са се увреждали интересите на
другите. 173
За известно право на общината над участъците, конто се
намират в частно владение, говорят само двата разгледани
§§ 18 и 19. Общината, отговорна за изправното постъпление на
данъците, е могла да разполага с напуснатите земи и да ги
дава за обработваие па останалите общинари. От това обаче
не следва, че известен участък след избягването на стопанина
му е ставал общинска собственост, защото виждаме, че завър-
налият се стопанин е могъл да си го вземе назад. Законът
дори покровителствува тия, конто обработнат изоставени учас-
тъци, от своеволието на завърналите се стопани. Възможността
на такива своеволия е недопустима при състоянието на аграрен
комунизьм. Но същата тая възможност, предвидена в закона,
не говори, че общинските отношения там са само резултат на
византийската данъчна система. Напротив, последната дължи
тям своята организация. И ако въпреки това виждаме правата
на общината най-широко запазени само в предметния случай
(§§ 18 и 19), стоящ в несъмнена връзка с въпросите па да-
нъчното облагане, то е, защото финансовият интерес на дър-
жавата е изисквал там тяхното запазване. Солидарната данъчна
отговорност, израсзала върху почвата на общинските отно-
шения, от своя страна крепи тяхното съществуване дорн и
тогава, когато те вече сами изгубват вътрешната си сила.
172 § 84 Павл. 79 Гегг. ’Kiv ]1Ер’.аЭ-г£ат;д rijj тоЗ ;;о>р£оэ EupiQ т.С ev тщ
IRiq. [iep£8'. xorcov_и up. . . оих E/ouatv ol t®v aXX'»v [lepfSmv '[Emp'pt Aete’.v xt
лер1 той toiootou iiuArnvoj.
173 Такъв e случаят с известями ни вече § за дьрвото, което засенчва
чужд участък (§ 31); сходен нему е случаят в § 85 Павл., 80 l-’err.— ако
водата, която тече за собствена мелница, новрежда чужди ниви или доля,
стопаните им имат право да поискат, щото мелницата да бъде затворена, ако
по друг начин не може ла бъде направена безвредна (то clflAaftec toqtidv jtoi-
е£тсо б хирю£ аитои е! 8ё jri;, apTElxcn б |iwXoj).
СЕЛСКОТО ЗЕМЕВЛАДЕНИЕ ВЪВ ВИЗАНТИЯ
109
От едностранчивост и много по-голяма страда теорията
на Панченко. Ние се опитахме да покажем слабите й страни.
От нея не може преди всичко да бъде прието твърдението, че
тия §§ от Земед. закон, в конто са изразени начала на об-
щинското земевладение са късни интерполяции в първоначалния
му състав и че последният в своя чист вид е изразявал идеите
за личната собственост. Както забелязахме вече, ако приемем
това твърдение, ще трябва да се съгласим, че тия „нови*
сравнително с нзразените в „старин* текст общински начала
се раждат по-късно, през X— XII в., когато ние вече видяхме,
че именно около това време се засилват и добиват господство
тъкмо противоиоложните правки възгледи — тия за частната
собственост. Освен това, дори и да приемем теорията на ин-
терполираието на вънросните параграфи, все пак остава открит
въпросът за произхождението на съдържащпте се в тях чу.шди
несъмнено на гръко-римския бит правый начала.
По-близко до истината бихме били, ако приемем тъкмо
обратното. Ако Земед. закон трябва да се счита за запис на
обичайното право, то в първоначалния си състав той ще е съ-
държал именно постаповленията, в конто проглежда иоземле-
ната община. В такъв вид той ще е отразявал бита и общин-
ската организация на славянските племена, конто от VI до
VIII в. изпълват всичките европейски и част от азиатските вла-
дения на Византия. Славяните влизат в пределите на империята
не като обикновени колонисти, а като завоеватели. Те нареж-
дат своя живот в заноюваните области не според господству-
ващите тогава там норми, а според обичая, който е господст-
вувал сред тях преди преселението. По-после, когато Византия
сполучва да подчини пришелците, нейното господство над тях
дълго време е вставало само номинално. Разтърсена от нане-
сените й удари, тя за дълго време е била безсилна да орга-
низира живота на новото население според изработените от
самата нея или наследени от Рим принципи; компактността на
славянските маси е представяла значителна пречка за това,
когато — от друга страна — същата тая компактност е преда-
вала по-голяма устойчивост на пренесените от славяните битови
форми. Не трябва да се забравя при това, че епохата след
смъртта на Юстиниан до края на VII в. е време, когато
по
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
писаного право пак поради сътресението, на което е била из-
ложена Византия, идва в пълен упадък. Нового население сле-
дователно не е могло на първо време да срещне право, което.
да се противопостави на донесеното от него. По-после вече,
когато животът в империята е излязъл от хаоса, в който е
бил тласнат, оцелелите гръко-римски правни възгледи и битови
форми се срещат с внесените от славяните и при почналото се
взаимодействие се подлагат на взаимна промяна. В резултат се
получава ново право, изразено, от една страна, в законодател-
ството на иконоборците (Еклогата) а, от друга, в Земед. закон,
в състава, с конто тон е запазен до нас. В социалния бит на
славяните поради съприкосновението с гръко-римските обичаи
и учреждения се почва еволюция към частната собственост,
докато най-сетне в общо владение остава само неразделената
земя. Това именно преходно състояние е изразено в нашия па-
метник. Той навярно се е развивал, изменял и допълнял по съ-
държание и състав заедно с промяната в отношенията, конто
е имал за обект. В такъв смисъл тия неговн постановления,
конто изразяват повече или по-малко ясно комуналния принцип,
трябва да бъдат отнесени към началото на казаното развитие,
а всички други — към неговите по-сетнещни степени или към
неговия край. Че Земед. закон се е изменял по указания път,
свидетелствува и характерът на интерполациите, конто нами-
раме в най-новите му преписи, но конто липсват в най-старите:
това са все перцепции из Юстиниановото право.
Външната форма на Земед. закон потвърждава горното
предположение. Той не е акт на системна и обмислена зако-
нодателна работа. При създаването му е липсвала централна,
обединяваща идея. Ето защо между отделните му постанов-
ления пяма никаква последователност и връзка. Нещо повече
дори — съществува противоречие в смисъла на някой негови
постановления, конто уреждат един и същ род отношения.
Такъв е случая напр. с двата параграфа за дървото (§§ 31 и
32), дето правото на собственост се определи въз основа на
два съвсем противоположив принципа. Всичко това показва, че
съдържанието на Земед. закон е резултат на наслоявания, от-
разяващи в себе си последователните момента от историята
на селското земевладение във Византия. Тъй трябва да се об-
СЕЛСКОТО ЗЕМЕВЛАДЕНИЕ ВЪВ ВИЗАНТИЯ
111
ясни както безсистемността в нареждането на отделимте му
параграфи, също тъй и липсата на постановления, чието съдър-
жание би представлявало там средина между проявените на-
чала на общинската и частната поземлена собственост. И ед-
ната, и другата са достатъчно ясно изразени в отделните §§
на закона. И грешката при оценяване на неговото значение е
в това, че на одни от тия постановления се е обръщало по-
голямо внимание, като са се съвършено игнорирали или от-
странявали другите. Едностранчивостта и тук, както навсякъде,
е довела до неверии заключения. Нссъмнепо е, че параграфите
за разподялбата, за мелннпата и пр., разгледани отделно и сами
за себе си, могат да бъдат съгласувани с предположеннето
за съществуването на пълен аграреп комунизъм. Останалите
постановления на закона, разгледани също тъй сами за себе
си, могат да послужат за основа на теорията, че аграрните
отношения във Византия винаги са изхождалп от началото па
частната собственост. И едното, и другото предположение
обаче еднакво не ще се основават на съдържанаето на Земед.
закон. Защото последният трябва да се разглежда в неговата
цялост, в състава, с който е запазен до нас. А щом като за-
станем на такова гледище, ние не можем да отречем нито тия
негови постановления, конто ограждат правото на частната по-
землена собственост, пито пък другите, в конто са изразени
началата на комуналното владение. И понеже постановленнята
от последната категория не могат да бъдат продукт па къс-
ната история на византийския земеделчески бит, то трябва да
се приеме, че аграрният комунизъм, изразен в тях, е изходен
пункт на поземлените отношения там и че неговото появяване,
след като поземленият строй във Византия бе формиран върху
началата на гръко-римското право, може да бъде резултат
само на славянското преселение. Фактът пък, че тия начала
на аграреп комунизъм са изразени в Земед. закон наред с на-
чалото на частната поземлена собственост, че тия комунални
начала са най-добре запазени по отношение на необработва-
ната земя и твърде слабо — при земите, над конто вече е из-
вършена разподялбата,—тоя факт навежда на едничкото най-
приемливо заключение, че в епохата, към която се отнася по-
явата на Земед. закон при пгоя пълен състав, с който е дошъл
112
ПРОФ ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
до нас, аграрните отношения във Византия преживяват пре-
ходния фазис на развитие — между аграрния комунизъм, от
една страна, и напълно установената частна поземлена собст-
веност, от друга.
Само с предположението за славянското влияние върху
аграрните отношения във Византия е единствепо възможно да
се обясни произхождането на общинските начала на земевла-
дение, конто проглеждат в Земед. закон. Тия начала, както не
веднъж показахме, имат нещо много повече общо с правните
възгледи на другите варвари, конто събориха Западната Римска
империя, отколкото с правните възгледи, изработени в самата
нея. Че те сигурно са от славянски произход, личи и от харак-
тера на преводите, конто Земед. закон е имал в югославяп-
ските страни. В запазената до нас компилация-приложение към
„Сборника на Стефан Душан", както и сам Панченко за-
явява,174 извадкнте от Земед. закон са наредени тъй, преводът
на отделните параграфи е направен по такъв начин, че във
всичко проглежда отслабване на частната собственост върху
работната земя. Ако това е вярно, не остава друго, освен да
се приеме, че дори и в XIV в. частната поземлена собственост
у сърбите недостатъчно се е била определила: по-добре защи-
теното от византийского влияние славянско население в Сърбия
е могло и по-дълго време да запази своите битови форми.
Независимо от въпроса за общинското владение друг въпрос,
който изниква при разглеждане на поземлените отношения във
Византия, е тоя за свободного селячество.
В Земед. закон не срещаме никаква следа от селска при-
крепеност към земята. В него са нредставени само свободни
селяни, конто арендуват често пъти чужда земя, но с правото
във всяко време да я напуснат. Причините, конто произвождат
в другите области на земеделческия бит на Византия проме-
ните, за конто говорихме досега, не унищожават ли там и кре-
постничеството ? Панченко отрича това. Според него, ако Земед.
закон не говори за зависимо селско население, то не значи, че
зависимо селско население през тая епоха не е съществувало.175
Това е вярно, но с това въпросът още не се разрешава.
171 Панченко, op. cit., р. 7—9.
Ibid., р. 32.
СЕЛСКОТО ЗЕМЕВЛАДЕНИЕ В Ъ В В 113 A II Т II Я
113
В Юстиниановото законодателство твърде често се споме-
нават колоните и крепостните (adscriptitii, ёматоуряфо:) и твърде
рядко се говори за свободни селски общини (pTjTpoxtoptat). При
Юстиниан следователио грамадното болшинство от селското на-
селение е било закрепостено. След неговата епоха вече през
целия VIII и началото на IX в., по време го значи, към което
се отпася появяването и широко™ приложение на Земед. закон,
за зависими селяни не говорят, доколкото знаем някои от из-
точниците. Чак към края на IX в. при публикацията на Васи-
ликите за пръв път след Юстиниан се явяват крепостните
(ёштоурй'рог).17,5 Може обаче със сигурност да се предположи,
че самото крепостничество не ще е съществувало в тая епоха.
В lletpa (края на X или в началото на XI в.) то никъде не се
споменава, а по-сетнешните писатели имат твърде смътно по-
нятие за него. 177 Много вероятно е, че във Василиките, дето
изкуствената реакция против иконоборческите наредби е до-
вела до рабско копиране на Юстиниановото право, крепостни-
чеството е представило само празно понятие, на което не са
отговарялн отношенията на действителността.
Ако минем сега към XII и XIII в., когато по предположе-
ние™ ни свободното селячество е почнало да упада, ние при
все това ще намерим още свободата на селското преселение.
Парикията, която тъй много се разпространява по това време,
е представила некрепостна зависимости на селянина парик, а
носеща специални повинности земя. В посоченото вече място
из Лемвиотиския кодекс ние срещаме парици, конто не са при-
вързани към земята и могат да меняват местожителството си;
земята обаче там е обложена с прониарски повинности, от
конто не може да бъде освободена. И доколко изобщо не е
било постигнато прикрепяването на селяните към земята, по-
казва цитирапият вече факт, че монасите от Лемвиотиския ма-
настир е трябвало да искат от императора специален указ за
въдворяване на разбягалите се от манастирската земя парици.
Казахме, че такъв указ е бил издаден в 1244 г. До това време
lT,i Н. Скалабанович, Визант. государство и церковь в Х[ в. Стр. 241.—
Преди това в налписа на императора Теофил от 834 г. се срещат и париците
— ndpoixa. Ibid., 242 в забележката.
177 Вж. за това у Васильевсюй, Законодательство иконоборцев, стр. 126.
8
114
П Р ОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
следователно свободата на местенето не само за свобод ните
селяни, но и за париците още е съществувала.
Положение™, което ни представят прочее документите от
VII—VIII в., е съвършено различно от онова, което имаме в
римската епоха и при Юстиниан. Може би през казания период
крепостничеството не напълно е било унищожено, може би то се е
залазило в известии области на империята. Това е твърде вероятно-
Това обаче, което е несъмнено, то е, че от времето на иконобор-
ците няколко века поред свободното селячество е образу-
вало масата на земеделческото население във Византия. Де се
крие обяснението на тоя факт ? — Във всеки случай не в по-
литиката на византийските имнератори след Юстиниан. Фис-
калните съображения са били винаги движещ мотив в народно-
стопанската — ако е позволено тук употребление™ на тая
дума политика на римските, а след това и на византийските
императори. А тия съображения, както е известно, са твърде
много спомогнали за затвърдяването на колоната и крепостни-
чеството през римската епоха. Може ли в такъв случай да се
предполага, че освобождение™ на селяните е дело па същата
императорска власт ? — Едничко приемливо обяснение на тоя
исторически факт е обяснението, което отдавна е дадено от
Василевски, Успенски и др., че нашествието на свободното-
славянско население във Византия унищожава там напълно или
до известна степей селската прикрепеност към земята.
115
ЦЪРКОВНИ СТАРИНИ
ОТ XVII И XVIII ВЕК
I. НАБЕДРЕНИК ОТ 1 636 ГОДИНА
Описваният тук набедреник е прибран в На-
родная музей из една от старите софийски църкви и е записан
в инвентара на средновековния отдел под № 721. Лицето му
е от чернена копринена материя, подплатена със зелено, сега
избеляло платно. Между лицето и опакото е подложен дебел
копринен плат. Краищата на набедреника са норъбепи с тясна
ивица (ширит), изтъкана от копринени конци, усукани със сре-
бърни металически нишки, конто само тук-там са запазени, а
при всеки от ъглите му са прикачени копринени пискюли;
единият от тях, при горния десен ъгъл, е изгубен; другите
два — при горния ляв и долния десен ъгли — са от кафява
коприна, а тия при долния ляв — от ясносиня.
Копринената материя, от която е направено лицето на на-
бедреника, е изтъкана с червен вътък върху жълта основа. От
дългото употребление кончите на вътъка на много места са
изтрити, а някъде е разкъсана и самата основа.
Лицето на набедреника е разпределено чрез везани ивици
на няколко дяла. В тия, конто отговарят-на четирите ъгъла, са
извезани символите на четиримата евангелиста със съответ-
ните монограми. В широкото поле по средата на набедреника
пък е извезана алегорията на „Възкресението";— слизането на
Христа в ада.
Християнската теология е навикнала да свързва възкресе-
нието на Исуса с идеята за общочовешкото изкупление. За нея
смисълът на възкресението, представягцо само по себе си по-
беда над смъртта, не се изчерпва с доказаната чрез него бого-
човешка природа на Христа. Исус се подлага на мъки за гре-
ховете на човечеството, приема смъртта, за да го спаси. И не-
говото възкресение именно заради това е победа над греха.
Поколенията, съвременници на Исусовото „първо пришествие",
116
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
и тези, конто идат след него, могат да чуят евангелското
слово: тяхното спасение следователно ще зависи от това — ще
го приемат ли, или не; то ще определи и тяхната задгробна
•съдба. Не е тъй обаче със старозаветного човечество, което
не по своя вина е носило товара на първородния грях. Тази
вече доста наказана половина на човечеството не може да не
получи своя дял в де ня на всеобщего изкупление. Ето защо в
християнската теология възкресението на Христа се явява в
същото време и като освобождение на старозаветного чове-
чество от властта на сатаната.
Христианского изкуство, което е следяло развитието на
богословската мисъл, не е могло да остави незабелязана тая
идея. То я възприема, за да я въплъти в живи, конкретни
форми. У него тя изгубва абстрактния си и символичен характер
и се изразява в пълна с драматизъм сиена, при която Исус,
строшил вратата на ада, се явява в него, за да изведе оттам
старозаветните патриарси, конто олицетворяват цчлото старо-
заветно човечество.
Разработката на тазн теологическа концепция е оставила
следи и в художествената композиция на съответната сцена.
При едни случаи в последната е взета само същността на
идеята, като са избягнати излипшите подробности: Исус слиза
в ада, за да изведе оттам Адам и Ева, отците на вехтоза-
ветния грях. В други случаи тържествеността на сцената е
усилена и с присъствието на вехтозаветните царе и правед-
ници, също тъй получили спасението си заедно с човешките
прародители. Тази разлика в композициите на въпросната сцена
навярно произлиза от художествените вкусове на времето и
мястото, но едва ли в нея ще трябва да се съзрат два етапа
от хронологического развитие на сюжета. Опростената компо-
зиция на тази сцена срещаме в паметници от IX в. и в такива
от XIV в.,1 също тъй както и обратного: сложната и отрупана
композиция на същата сцена намираме и в паметници от VIII и
IX в.2 Вярното е само това, че в по-късните паметници на
1 Покровс/ай Евангел!е в памятниках иконограф!й, преимуществено ви-
занпйских и русских, Спб., 1892, стр. 399 сл.
2 Н. Кондаков, Истор(я внзант. искуства и нконографш по мишатюрам
греч. рукописей, Одесса, 1876, стр. 132.
Ц Ъ Р К О В Н И С Т А Р И Н II ОТ XVII И XVIII в.
117
византийского изкуство преобладават именно по-сложните ком-
позиции. От такъв характер е и композицията на „Слизането в
Ада“ и върху разглеждания паметник.
Адът тук е представен като тясна долина; в задния
план — от дяспо и ляво — силно начупени линии представят
високи скалисти върхове. По средата полуобърнатият наляво
Исус, облечен в дълъг хитон и окръжен с тройна ивица ореол,
подава десница на коленичилата пред него мъжка фигура. Тех-
никата, употребена при везбата, и повредите, конто последната
е претърпяла от дългото употребление на предмета, не позво-
ляват да се установят чертите на коленичилия мъж. Че е мъж,
това може да се заключи по издадената долна част на лицето
му, която вероятно е представила дълга брада. Почти във
всички известии композиции на тази сиена Исус извежда Адам:
и Ева. Вследствие на това може да се приеме, че и в дадения
случай коленичилата фигура представя Адам. Лицето на Ева
не може да се предположи в никоя от извезаните тук фигури.
Адам е коленичил върху извезана само в контурите си чет-
въртита подставка, която означава празен саркофаг; на него
отговаря друг един в левия долей ъгъл на изображението.
Исус е стъпил върху две поставени на кръст подложки, конто
означават строшените врати на ада.3 В нашия случай везачът
не е пропускал да означи и осите, на конто вратите са били
закрепени. Зад Адам, в дясната страна на сцената, са наредени
прави и един зад друг според условния византийски начин за
представяне в перспектива фигурите на седмина мъже с нимби
Те са изобразени само в общи контури и техннката на вез-
бата, за която ще говорим по-долу, позволява да се съди само,
че те са облечени с дълги хит они. Надясно от Исуса са на-
редени по същия начин, но в по-близка перспектива фигурите
на други петима мъже, също тъй с нимби и облечени по
същия начин, но само по-богато — дългите ивици, извезани от
плещите надолу, навярно представят мантиите, с конто са на-
метнати. На подобните сцени в известните ни паметници срещу
страната, на която е поставен Адам, обикновено са изобразени
вехтозаветните царе — Давид, Соломон и др.4 Може да се
3 Покровами, цит. съч., стр. 399 и сл.
1 Покровами, цит. м.
118
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
предположи, че и в дадения случай наредените отдясно на
Христа фигури представят библейските царе?
Особено интересен е начинът, по който са изработени фи-
гурите на централното изображение. Казахме по-горе, че отдел-
ните фигури са представени само в най-общи контури, прока-
рани доста грубо и с голяма несръчност. Контурите засягат
само ограничителните черти на всяка една фигура, но везачът
се е помъчил тук-там да предаде с тях и гънките на дрехите.
И в единия, и в другия случай той е нристъпвал към задачата
си по следния начин: набелязал веднъж очертанията на всяка
фигура отделно, той ги е обточвал с подложки от копринени
конци, конто отгоре замрежва с успореден шев от метали-
чески жици. По такъв начин се е постигал и релефът на изо-
бражение™.
Характерного при този начин на работа е това, че метали-
ческите жици не се явяват на опакото на плата. Там образу-
ваните от тях примки са били скачвани с копринен конец, който
също тъй образува успоредни шевове, отговарящи на тия от
лицевата страна. Естествен© е, че при тази техника мъчно могат
да се предадат сенките и плавните очертания. За да изтъкне
разликата между ограничителните черти и тия, конто пред-
ставят диплите на облеклото, везачът си е послужил със смя-
ната на тесните и широките шевове. Но и тука технически при-
чини не са му позволили да бъде последователен; мястото не
навсякъде е допущало да се употребяват широките линии за
очертанията на фигурите, тъй че даже и когато се взре човек
в изобразеното, мъчно може да различи де започват очерта-
нията на една фигура и де свършват тия на друга, а също тъй —
какво представя тази или друга бродирана ивица. Впрочем
5 Такова е разположението на фигурите и в други три композиции на
същата сцена. И трите са изработени върху металически нлочн, конто обко-
вават кориците на ръкописни евангелия (пазят се в Народния музей). В ед-
ната от тях (инв. № 785) зад Адам са коленичилн мъж и жена, а вдясно са
изковани изображенията на двама царе с корони. Над лявата трупа е из-
правен ангел с осмокраен кръет в ръка. В другата (инв. № 151) Исус с дяс-
ната ръка издига коленичилия Адам, а с лявата — Ева. От изнравените от
дясната страна на Исуса трима мъже двамата носят корони. Съшото е и при
третата (№ 1151) с тази разлика само, че под краката на Исус е нзобразен
победеният сатана.
ЦЪРКОВНИ СТАРЫМИ ОТ XVII II XVIIIB
119
може би тоя недостатък се дължи в известна степей и на по-
вредите, конто е претърпял предметът.
С повече средства е разполагал майсторът, за да представи
различие™ в цветовете. Както казахме, като материал за вез-
бата са служили металически сребърни конци. В едни случай —
напр. при везбата на голите части на тялото, лицето или ръ-
цете — те са употребени чисти, а на друго — позлатени. Когато
предметът е бил нов, смяната на златожълтото и сребърно-
бялото е произвеждала известен ефект; сега обаче позлатата
върху сребърните нитки е изтрита някъде до такава степей, че
даже и с увеличително стъкло мъчно може да се познае. На-
вярно също с цел да се усили контрастът между тия два
цвята при везбата с позлатените жици е употребена за под-
ложка тъмножълта коприна, а при сребърните — бяла. Като
трето средство, за да се разнообрази колоритът, е послужило
сплитането на металическите жици с копринени, предимно от
син или зелен цвят. Тъй напр. ореолът около Исуса е пред-
ставен чрез три везани ивици. Вътрешната е извезана с позла
тени металически жици върху тъмножълта подложка; сред-
ната —- също от позлатени, но усукани в една нишка със сини
копринени конци; крайпата — от сребърни металически жици
върху бяла подложка. При дрехите на стоящите в лявата страна
на изображение™ праведници са употребени зелените и кафявите
копринени конци, усукани с позлатени жици. По същия начин
са представени и очертанията на скалите в задния план на изо-
бражение™ — тия към ляво са извезани от позлатени жици,
примесепи със зелени копринени конци, а другите, надясно —
от сребърни жици, под конто ясно е личала подложката от
черна коприна.
Лицата на фигурите са изработени по един не по-малко
оригинален начин. Всяко лице представя извезана със сребърни
жици върху бяла подложка овална плоскост, върху която с
черни свилени конци са били отбелязани очите, носът и пр.
Доколко сполучливо е било последното, мъчно може сега да се
съди, понеже копринените нишки са изтрити. Косата на всички
фигури е била извезана само от черна коприна, без подложка;
везбата тук е навсякъде изтрита, тъй че личат само малки
остатъци.
120
П Р ОФ. ПЕТЪР М У Т Л Ф Ч II Е В
Нимбите на фигурите са извезани от позлатени метали-
чески жици върху тъмножълта подложка. От същия материал
са извезанн и емблемите на евапгелистите при ъглите на на-
бедреника. И тук, и там обаче плоскостта на шева е отстра-
нена, като върху металическите жици в правилни разстояния
са нашити с жълта коприна дребни четириъгълничета. Навярно
тоя начин на везба е подражание на мозаичната работа.
Това, което в описвания предмет обръща най-вече вни-
мание, не са везаните изображения, а надписите около тях.
В горната част на набедреника, над централното изображение,
са извезани с обичайните съкращения думите кьскрФ. хк°. На
дясно и ляво от сцената на „Възкресението" е извезана да-
тата — Eb-x-sTts3 f . м . д. (7144), т.е. 1636 според сегашното
летоброение. Под централното изображение, в долната част на
набедреника, върху заградено с четири ивици поле, са изве-
зани имената на дарителите: жЕпЛхуз*. вс. кх . н kKdmiIua ere
герпнх—„жупан Хриза, велик бан и (жена му) жупаница Гергина".
Буквите на тоя надпис, както и тия на горните, са извезани
с металически жици, при което за по-голям ефект — буквите,
извезани от сребърни жици, се редуват през една с тия, из-
везани от позлатени. Отделните думи са разделени една от
друга с извезани също тъй от металически жици точки; при
това точките са поставени не в долния край на редовете, а по
средата. Неразделени вероятно поради липса на място са оста-
вени само предпоследните три думи от долния надпис. Поради
същата причина последните два слога на последната дума са
пренесени на втори ред. Въпреки недостатъчното място, с което
е разполагал везачът, със съкращението на думите не е зло-
употребено. Лигатура е допусната само в два случая: в ду-
мата ж^пхн1ц.х първата черта на буквата ц е употребена и за
буквата >; вторият случай е в същата дума при буквата * и
н; първата отвесна черта на буквата н е употребена за от-
весна черта на буквата *. Формата на буквите е характерна за
времето си. Прави впечатление начертанието на буквата \ об-
разувана от една съвсем отвесна черта с малка дъга от лява
страна. Характерно е също тъй и обстоятелството, че не е
ЦЪРКОВНИ СТАРИКИ ОТ XVII И XVIII в.
12Г
прокарана разлика във формата на буквите н и н; начертанието
и на двете е едно и също: две отвесни черти с къса хори-
зонтална между тях. Ако се сьди по писаните на славянски
език влашки грамоти, времето през XVI и XVII в. ще трябва
да се вземе за период, през който буквите < и и изменят пър-
воначалните си начертания (н за н и за и) и почват да се
смесват.6
В последний Надпис обръща внимание преди всичко и мето
на дарителя — Хрзм Името Хриз бе познато досега в науката
от „Историята" на Никита Акоминат: Хриао; според византий-
ския историк се е наричал един от водителите на българското
въстание през 1186 г., по-сетнешният пръв независим владетел'
на просекското княжество.7 Името Хриз досега не беше из-
вестно от славянски документи, поради което се считаше, че
славянското, неизопачено от гръцката транскрипция и от сбли-
жението му с гръцката ономастика (Хриао; на гръцки значи
злато, от което и Хрэао;—Златко) име на първия просекски
княз е било Стрзъ или С^зь, име на известния от славянските
източницик български велможа и също тъй владетел на Просек
от 1208—1214 г. Всички тези обстоятелства бяха спомогнали
да се създаде схващането, че двамата просекски князе са в
същност едно и също историческо лице, чиято дейност ни е
позната от два вида независими един от друг — славянски и
гръцки — източници.
Пръв, който опроверга това схващане и разграничи дей-
ността на двамата просекски владетели, бе сръбският учен Н.
Радойчич? Той показа, че не може да се приеме твърдението,
какво славянското име Стрез е минало в гръцката транскрипция
под формата Хриао;, както и обратното, тъй като името на
6 Гл. Венелин. Влахобългарск1я грамоты, атлас, № 12 и др.
I Nicetas Honiatae Historia, ex recens. Im. Bekkeri, Bonnae 1835, стр
643 и сл.
b Синодикът и нар Борил (гл. изданието на М. Г. Попруженко, Одесса,
1899, стр. 68), житието на св. Сава от Теодосия (изд. на ДаничиЬ, 1860,
стр. 103 и сл.); житието на Стефан Неманя и св. Сава от Доментиан (изд.
на ДаничиП, 1865, стр. 206); житието на Неманя от Стеф. Първовенчани
(изд. на Safartk в Pamatky XVII)
8 О некима господарима града Просека на Вардару (Летопис Матице-
српске VII, 1909, стр. 16.
122
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
втория просекски княз, Стрез, е познаю от творенията на един
съвременен нему византийски писател в транскрипцията Зтреа^ое,
когато пък гръцкото име Хриаос се е употребявало между
славяните на полуострова във формата Хрьсь. Надписът в пуб-
ликувания тук паметник оборва последната част от твърде-
нието на Радойчич. Несъмнено е, че името Хрзк тук е, ако не
буквална транскрипция на гръцкото Xpuaog, то във всеки случай
такава, която е много по-близка на него, отколкото формата
Xfibcb. Разликата между гръцкото име и славянската му транс-
крипция се състои в това, че и и а са заместени с н и з. Тази
разлика в писането изчезва обаче при изговарянето. Обстоя-
телството, че написаното на славянски име Хриз се отнася
според датата на нашия паметник към XVII в., не говори против
същността на направеното от Радойчич разграничение, тъй
като това име е могло да се шипе на славянски еднакво както
в XVII, тъй и в XII или XIII в.10
В извезания надпис дарителят на разглеждания набедреник
носи титлите „жупан" и „велик бан“. В разяснение на поло-
жение™, свързано с тях, може с известна сигурност да се
определи кой е бил въпросният Хриз и следователно отде
произхожда набедреникът.
Най-старият от паметниците на югославянската история, в
конто срещаме званието жупан, е известният Омуртагов стълб,
издигнат в памет на войводата Охсун. В надписа на тоя стълб
Охсун е наречен между другою и жупан - 'Oyaouvic 6 £owcav.11
Сведенията, конто се съдържат в надписа, не са достатъчни,
10 Разбира се, че тук нс важи въпросът за народное! та на Хриз у Ни-
кита и на едноимениика му в нашня паметник. Даже и да бъде доказано, че
и единият, и другият нс са славянн, рссп. българн, което за първия е спорно,
а за втория твърде вероятно, както по долу ще видим, вес пак остава засви-
детелствуван фактът, че точната Славянска транскрипция на името Хриз е
съществувала. А това е твърде важно, за да се дойдс до заключението, че
ако двамата известии господари на Просек през края на ХП и началото на
XIII в. са били едно и сыцо лице, което най-напред се явява у византийския
историк под името Xpooog, славянските автори не са могли да го пищат
£т|>-бзъ и обратно..
11 0 Успенск1й, Матер1алы для болг. древностей (Изв. Руск. археол.
институт в Констант X 190); също и Г. Баласчев, Старобълг. каменни над-
писи от времето на Омортаг, Минало, I, 1910, 236.
ЦЪРКОВН II С Т АР II И И ОТ XVII И XVIII в.
123
за да се каже нещо определено за смисъла, в който е употре-
бена тая титла. Втори и последен път срещаме жупанската
титла у българите в един документ от 1469 г. Това е жи-
тието на св. Ив. Рилски от Владислав Граматик, съставено по
повод на пренасянето на мощите на светеца от Търново в
Рилския манастир. Житиеписецът разправя, че на връщане от
Търново рилските монаси приближали №копольсквмоу грхдоу
(днес Никюп), дето ги посрещнал М^которын клмоужь ... и коу-
пьно сь ними кыньдыпе КН гркдь н кь кгокыуъ полкткуь КЫКПК и пр.12
Една бележка от страна на текста, по бялото поле на листа,
съобщава, че тоя келмоужь Се нарича Бм'лхнь жоупьу. Това из-
вестие навежда на заключението, че Богдан жупач (жупан) е
бил местен велможа, залазил своето положение и след пада-
нето на българското царство.
Двете приведени известия из две крайни точки на бъл-
гарската история свидетелствуват, че жупанството като болярски
чин е съществувало през целия период на държавен живот у
българите и се е залазило дори след падането на царството,
макар че нямаме никакви данни за това, какво е представля-
вало то. Повече сведения за него намираме в източниците на
сръбската история. Според тях жупанът е бил глава на жу-
пата — облает, състояща се от няколко села, а често пъти и
градове.13 Самата жупа навярно е била продукт на родовия
строй сред славяните: представила е първоначалния род, раз-
селен върху една по-широка територия. Подробни известия за
отношенията, съществуващи в нея, няма, но това, което ни е
известно, е достатъчно да я характеризира като голяма родова
община, с най-главните й атрибути: общо владение на необра-
ботените земи’4, солидарна углавна и гражданска отговорност16,
обща държавна повинност1'1 и т. н. При началото на държавния
12 Гл. Гласник XXII, 1867, 295.
13 Гл. Fr. Miklosish, Monumenta Serbica, стр. 217 сл.: също тъй Iv.
Crncic Рора Duklianina Letopis 1874, гл. XXX стр. 38—39 и съответните бе-
лежки на Cm. Новакович в статията му „Српске области X и XII века”
Гласник, кн. 48.
11 Гл. Законника на Стефана Душана (у Safarik, Pamatky tit. XXVI
§§ 63, 64).
13 Също там tit. XCI, § 186; също тъй XCVII 160.
и Също СХ 150; XCVII 159 и 160; LX 109.
124
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ-
живот у сърбите жупата е съставяла и особено полити-
ческо тяло начело с родовия старейшина — жупана.17 По-
късно, когато развитието на кралската власт унищожава об-
ластната самостоятелност, жупанът у сърбите, а вероятно и у
българите постепенно се превръща в чиновник на централното
правителство: съдия и администратор в мирно време и пред-
водител на областната войска във военно. Жупанството става
по тоя начин средата, из която се набира придворного и во-
енно съсловие: още в твърде ранно време в сръбските доку-
менти намираме жупани „«тъ aw^**18.
Наред с титлата „жупан“ лицето, чието име срещаме в
нашия надбедреник, носи и титлата „велик бан“. У нас титлата
„бан“ се среща също така рядко, както първата. Най-рано тя
се споменава в едно турско известие от епохата на завоева-
нието. От него научваме за някой бан Янко, който владеел в
Софийската облает.19 Другого известие е у Ст. Захариев: при
потурчването на Чепино през средата на XVII в. глава на об-
ластта е бил някой сын. £«мо.20 Името бан се среща и в народ-
ните ни песни като титла на областей господар, по-долен от
цар и крал. 21 В такъв смисъл са носили титлата бановете и
господарите на Босна и Хърватско преди провъзгласянането
на кралството в тия две страни.22 В първата от тях — Босна- -
банът от 1234 до 1249 г. се е наричал „велик бан**,23 титла,,
която за България е неизвестна. В Босненско, Далмация и
Хърватско във време на кралството бановете са били областни
17 За жупата и жупанството гл. и НоваковиК, Визапт. чинови и титуле у
српским земл>ама XI—XV века. Глас, LXXVIII 183 и сл.
18 Moninnenta Serb. стр. 227.
1Э И речек, История на българите, бълг. превод, стр. 433сл.
20 Ст. Захариев, Геогр.-историко-статистич. описаше на Т.-пазарджиш-
ката кааза. Biena 1870, стр. 67. До с. Перущица в Родолите е известна „Ба-
нова могила" (Иречек, Княжество България II 430 из бълг. превод).
21 Срещат се имената на Бановик Петър (другаде — Цар Бановик
Петър), за който на едно място се говори, че владеел „земьа Карадачка"
(Мсб. II 86), а друг път — (Мсб. XVI -XVII 156), че бил от „Мусура града"»
и на бан Михаил, който владеел Одрии и се борил с цар Мурада (Мсб, X. 90)-
22 Rjecnik hrv. ili srpskoga jeztka, izd. Ingosl. akad. I s. v., а също и*
ДаничиЛ. Р)ечник изкгьиж. старина српских. I s. v.
23 ДаничиП, пак там; също и в Monumenta Serb. р. 28 и 32.
ЦЪРКОВНИ СТ АР И НИ ОТ XVII И XVIII в.
125
владетели и първи сановници в държавата.24 В такъв смисъл
ще трябва да се тълкуват вероятно и сведенията за бановете
в Че пи но и София.
Явява се сега въпросът, дали споменатият в нашия па-
метник „жупан Хриз, велик бан“, не е бил, както титлите му
показват, велможа и областей господар нейде из земите на
старого българско царство или на сръбското кралство ?
В Сърбия достойнството бан не е съществувало, 25 а името
жупан излиза из употреба към началото на XV в.20 В България,
ако се признае историческа достоверност на бележката за
„жупан Богдан", последното известие за жупанството ще е от
XV в. В българските народни песни бановете се споменават
при борбите с турните, а в разказа за „бан Велю" хроноло-
гията е забъркана, тъй че едва ли може да се допусне, че
Чепино е залазило своя бан до средата на XVII в.27 Софий-
ского банство, за което знаем от турски източник, навярно е
било унищожено със смъртта на бан Янка: още при завоева-
нием на полуострова турците направили от София седалище
на румелийския бейлербей.24 Известията за бановете в Бъл-
гария следователно не са по-стари от последните дни на тър-
новското царство и първите годнни на робството. Късното
време, от което произхожда нашият паметник, ни заставя
прочее да отхвърлим предположением, че неговият дарител
„жупан и велик бан“, както сам се е титулувал, е бил някой
болярин из българските или даже из сръбските земи.
Византийско-славянската държавна наредба с иейната йе-
рархическа номенклатура се задържа късно време след пада-
нето на балканските държави само в румънските войводства-
Достойнствата бан и жупан, за конто споменават най-старите
влашки документи от края на XIV в., се срещат непрекъснато
в грамотите на влашките войводи дори до средата на XVII в-
21 Rjecnik lirv. ili srpsk. jaz. I s. v.
® Jiretek, Geschichte dcr Serben, Gotha 1911, I 128 заб. 2
ai Пак там стр. 127.
27 Според разказа чепинци били потурчени от великия везир Мохамед
Кюпрюлю (1656 — 1651 г.), когато пък самият разказ е датиран с годината
1600 (л-ьто jxx, Гл. Захариев, цит. съч., стр. 68). Излиза значи, че е писан
лреди събитието, за което разказва.
28 И речек. История на българите, стр. 561.
126
П Р ОФ. ПЕТЪР МУТЛФЧИЕВ
Както от много неща може да се заключи, болярството
във влашкото войводство е от служебен произход. Частно
жупанът тук е бил благородник, получил своя чин и свърза-
ните с него привилегии за заслугите си към войводата.29 По-
високо от жупана е стоял във войводството банът. Тази по-
следната титла са носили владетелите на области, намиращи
се под върховната власт на войводата. Това, което в случая е
най-интересно за нас, то е, че в грамотите на влашките вой-
води от XVI и XVII в. срещаме достойнствата бан и жупан.
съединени в едно лице.30
Оттук се заражда съвсем естествено въпросът, дали по-
менатият в надписа на нашия набедреник „жупан Хриз, велик
бан“ не е никой влашки болярин от XVII в.? Против такова
предположение говори само обстоятелството, че набедреникът
е намерен в софийска църква. Известно е обаче, че през време
на робството нашето духовенство често е търсило в румън
ските княжества помощи за поддържане на църкви и манастир
и винаги е намирало готовност за християнска подкрепа у
влашките войводи и боляри.31
Във влашките грамоти от първата четвърт на XVII в. ние
дори срещаме и лицето, което може да се отъждестви с да-
рителя на нашия набедреник. В една грамота на Радул Михня,
издадена в 1623 г., е подписан жКнлн Хризл мл. кистни^.32 Същият
Хриз, пак с титлата жупан и велик вистиар, е подписан и в
друга грамота на Радул Михня от 1622.33 * Малко по-късно, в
1626 г., в една грамота на Александър войвода се поменава
жКпхн Хрзл «л. логофет.33 Навярно вистиарът (ковчежник) Хриз
29 Гл. A.-D. Xenopal, Histoire des Roiimains de la Dacie Trajane,.
Paris 1896, I 228 сл.
30 T. напр. в едва грамота на Влад IX (1530—1532) намираме ж^плн
К\(1Е8л клн Жнлскн; в друга от Радул VII (1534, 1536 —1546) — жКплн
UJejisxH келпкн 1А" Крклекскн Гл- Я. Милетич и Д. Агура. Дакорумъните
и тяхната славянска иисменост, Мсб. IX 356).
31 Такъв е случаят и с везания епитрахит от 1528 г., обнародван от
М. Ba.ampoeuh в Старннар VI, бр. 3 и 4. Там има надпис, в който сыцо е поме-
нат дарителят-ключар на жупаиина Клждле.
32 Милетич и Агура, ц. м., стр. 370.
33 Венелин, Влахоболг. грамоты, атлас XV.
33 Милетич и Агура, цит. съч., стр. 371.
и Ъ Р КО В Н И С Т А Р И Н II ОТ XVII И XVIII в.
127
и логотетът (началник на канцеларията и пазител на войводския
печат) Хрез са едно и също лице, което последователно е взе-
мало две различии длъжности. Нищо не пречи да се приеме,
че след като в 1626 г. жупанът Хриз или Хрез е бил велик
логотет — най-нисока придворна длъжност, — десет години по-
късно се издига до положението на нелик бан, вече първи
сановник във войнодството, какъвто го намираме и в надписа
на нашия набедреник.35 Във Влашко банът е бил един вид чи-
новник на войводата и иегов представител в управляваната
облает; той е зависел от войводата, по чието желание е можел
да бъде назначен или депостиран. Такова заключение поне
може да се извади от влашките грамоти, дето неведнъж
срещаме болярски имена, придружени с епитета „бивши бан**.30
II. НАБЕДРЕНИК ОТ 1727 ГОДИ НА
Набедреникът е постъпил в Народния музей
неотдавна чрез наследниците на починалия през 1906 г. би-
толски митрополит Григори. Изработен е от червена копринена
материя, подшита с тънък ленен плат. Според думите на тия
конто са го виждали, преди да бъде прибран в музея, набед-
реникът бил с две лица; сега едното липсва и вместо него е,
подложен дебел картон.
35 В началото на един ръкописен сборник от XV в. в Румънския нар.
музей стой бележката f жКжлТ уризх еь'г кухлсч'кскимК (гл. А. И. Яиимир-
CKifi, Славянсюя и русская рукописи румынских библ(отек, Сборн, отдел, русск.
языка и слов. Импер. акал, наук, LXXIX, 469). Кога е живял тоя Хриз и дали
той не е едно и също лице с Хриз в нашия паметник — при липса на други
по-точни указания, — не може да се определи. В полза на тъждеството на тия
лица могат да се приведат две съображения : 1) отбелязаният в приписката
Хриз е възможпо да е живял през XV в., том като сборникът, дето е за-
писано името му, е от XV в., 2) в набедреника Хриз има титлата „жупан и
велик бан“. Титлата „велик бан“ е носил банът на Крайова (център на Мала
Влахия). А бан на Крайова (Кралево) е бил и поменатият в бележката иа сбор-
ника Хриз (emi кухлшкскнмК),
3,1 Милетич и Агура, стр. 363 и 368.
128
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
Лицевата страна на набедреника е обградена с широка,
богато везана рамка, обточена с усукани металически конци.
В средата, на кръгло поле, е извезана сцената на „Преобра-
..жението". За материал на везбата са употребени металически
жици— сребърни и позлатени — и разноцветии свилени конци.
Начинът на везбата е както и в предписания набедреник. Ме-
талическите жици не излизат на опакото — там образуваните
от тях примки са се скачвали при шиенето с жълти свилени
конци. Свиленият шев е употребен само при везбата на голите
части на тялото: лицето, косата, ръцете и краката. От свила —
черна, светло- и тъмнозелена — е изработена и зеленината на
четирите дървета, с конто се завършва ландшафтът.
Приложената тук фотография на набедреника дава доста-
тъчно ясно представа за композицията на „Преображението".
Върху слабо вълниста местност — планината Тавор — е пред
ставен Исус прав, обърнат напред, със свитък в лява ръка и
с благославяща десница; облечен е в хитов, извезан от сре-
бърни жици с матовожълт цвят, и върху него дълъг плащ
Последният, извезан със светли сребърни жици, е опасан около
кръста и единият му край виси над лявото му рамо. Очерта-
ъията на плаща и хитона са обточени с тънки ивици от усу-
кани златни жици. Исус е окръжен с ореол, изработен от
плътно извезани металически нишки с ясен матов цвят. Оре-
олът е ограничен с изплетена от позлатени жици тясна ивица,
върху която в зигзаг са зашити дребни бисерни зрънца. От
Исуса излизат 13 снопа лъчи, извезани със златни жици. Около
главата на Исуса е извезана нимба от златни жици, оградена
също тъй с редица бисерни зрънца. От двете страни на Исуса,
полуобърнати към него, са изправени сложение на молещи
се Моисей и Илия.
—В композициите на „П^еображението" ристиянската и
частно източната~икотография не е създала строго установени
правила. Тъй напр. в многото известии композиции на тази
сцена мястото на двамата вехтозаветни пророни спрямо Исуса
не е точно определено. В едни случаи Мойсей е представен
от лявата му страна, а Илия от дясната, а в други обратно.37
37 Гл. примеря за това у Покровами, Евангелю в памятник иконографии,
стр. 196 и сл.
Ц Ъ Р К О В II 11 С Т АР II Н И ОТ XVII И XVI 1 1 в.
129
В най-старите паметници на християнската иконопис различието
при изобразяването на Моисей и Илия се състои в това, че
Моисей е представен като млад човек, често пъти юноша дори,
понякога със скрижали в ръце, когато за Илия винаги се е
спазвал типът на белобрад старец.38 Тия два типа с малки
отклонения се задържат и в късните паметници на византий-
ската иконография.39 Като имаме казаното пред вид, ще трябва
да приемем, че в нашия паметник лицето, поставено от дяс-
ната страна на Исуса — стареца с бяла коса и дълга бяла
брада, — представя Илия, а това отляво — Мойсей. Последният
тук е представен вече не като юноша, а като зрял мъж със
закръглена кестенява брада. Двамата събеседници на Исуса
във всяко друго отношение са приличии един на друг; обле-
чени са в хитони, везани със светли сребърни жици, и в пла-
щове със златожълт цвят. Нимбите около главите им са из-
везани също тъй от златни нишки и са оградени с бисерни
зрънца.
В долната част на изображението са представени тримата
апостоли: вляво — Петър, до него — Иоан и вдясно — Яков-
Първият от тях е легнал по гърди, с глава положена върху
дланта на лявата си ръка, която се опира на земята. Погледът
му, в който може да се прочете по-малко уплаха, а повече
учудване, е обърнат към Исуса и събеседниците му, както във
всичките познати композиции на същата сцена. В средата, под
самия Исус, е представен апостол Йоан в момента, когато, по-
разен от чудото на преображението, пада по очите си: с ръце
той се е опрял на земята, а краят на плаща му е разпрострян
под него. Надясно Яков е представен възлегнал на дясната си
страна с длан, подложена под лицето, което е по-спокойно от
това на другарите му.
Фигурите на апостолите са предадени чрез същия мате-
риал и при спазване на същите условия, както и тия на събе-
седниците на Исуса. Облечени са те в широкоръкавни хитони,
везани със светли сребърни жици и с увити около тялото пла-
щове, чиито свободни краища са преметнати през рамене; ним-
:is Пак там, стр. 195 и сл.; ср. сыцо и Ch. Bayet, L'art byzantin,
стр. 153.
39 Гл. ПокровскШ, ц. м., стр. 201.
9.
130
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
бите им са също извезани със златни жици и са окръжени с
бисерни зрънца.
Вън от богатството на употребения за везбата материал
най-характерното в нашия набедреник е самото изпълнение на
начертаната композиция и техниката, с която е постигната тая
цел. И едното, и другото тук достигат до такова съвършен-
ство, което при тоя род изкуство и дне с едва ли би могло да
бъде надминато. При везбата на лицата и косите на отделните
фигури е употребена, както казахме, свилата. Тук до най-тън-
ките подробности и по най-естествен начин са предадени бръч-
ките на лицата, сенките по тях, цветът на косите и причес-
ката им, като дори е представен и релефът на отделните сноп-
чета коси и на издадените части на лицето — носа, ушите,
устните и пр. И въпреки всичко това везбата е тъй гладка и
точна, линиите са тъй строги, че на пръв поглед дори и за
опитното око изображенията изглеждат да са рисувани. Изма-
мата окончателно се отстранява само когато се прибегне до
помощта на иглата и увеличителното стъкло. Едва тогава
могат да се различат добре отделните едноцветни нишки и
снопчета от такива, а също тъй и начинът, по който са изве-
зани. Вижда се например, че за да означи някоя тънка бръчка
на лицето, везачът е избождал едно до друго и в желаната
посока две снопчета нишки, всяка нишка избодена отделно,
разбира се. По тоя начин сянката, образувана между двете
снопчета, най-естествено означава бръчката, която е било нужно
да се представи. Също тъй са предалени границите между
снопчетата коси, но тук те се усилват и от употреблението
на нишки с по-тънки и по-светли Цветове и с постепенното
преливане на един цвят в други. Направлението на влакната от
косата при това е предадено чрез съответното направление на
отделните нишки или снопчета от такива; същото е и за оста-
иалите части на лицето. При везбата на челото напр. са упо-
требени навред хоризонталните бодове, при носа —отвесните,
при очите и чертите около тях — дъговидните и полегатите.
С не по-малка вещина е изработено и облеклото на фигу-
рите, макар че употребеният тук материал — сребърните и по-
златените металически жици — като по-груб прави по-трудна
тънката работа. И тук везбата — с цел да й се предаде релеф-
ЦЪРКОВПИ СТАРИНИ ОТ XVII И XVIII в.
131
ноет — е извършена над подложка от свилени конци. За да
предаде направлението на диплите у дрехите и образуваните
при тях сенки, везачът и тук е изменял направлението на ве-
заните жици. При повечето случаи всяка една дипла е везана
отделно от жици с еднакво направление, при което гънките
естествено се образуват в линията, дето евършват жиците от
едната дипла, за да започнат тия на другата. Това за дълбо-
ките гънки. Плитките и малки гънки пък са представени чрез
снопчета, жиците на едното у конто са успоредни с тия на
другото.
В ивицата, ограничена между кръга на централното изо-
бражение и средната квадратна нашивка, е извезан орнамент
от стилизувани листя, цветя и палмети, при който основните
линии, тъй обикновени за орнаментиката на Италианския рене-
санс, са слабо прикрити с подробности от източен вкус. Мате-
риалът за незбата на тоя орнапент по начина на употребле-
нието си се отличава от тоя на централното изображение. Упо-
требени са и тук металическите жици — сребърни или позла-
тени,— но докато при първия случай везбата е извършена с
обикновени такива жици, тук те са употребени спирално на-
вити в тръбички, конто са прикрепени към материята чрез про-
карани през тях свилени конци. По тоя начин са извезани
палметите, цветчетата и стъблата им; тънката жица е употре-
бена само при везбата на листата.
По същия начин и при същата техника е извезан орна-
ментът и в крайната ивица на набедреника — между средната и
външната квадратна нашивка. То е сложно, отрупано дори
съчетание на листа и цветчета, а основната му форма е не-
прекъснатата волута — един от най-разпространените орнамен-
тални мотиви при Италианския ренесанс. Влиянието на Рене-
санса изобщо се чувствува в цялата изработка на набедреника.
Хубавите пропорции на телата, животът, който им е предаден,
сполучливо постигнатият контраст между покоя и движението:
всичко това, особено ако направим сравнение с восъчните фи-
гури на византийската иконопис през XVII—XVIII в., говори за
везача на разглеждания набедреник като за човек, който не е
бил чужд на западното влияние.
Това, което в дадената работа издава византийския май-
132
П Р ОФ. П Е Т Ъ Р М У Т А Ф Ч И Е В
стер, то е преди всичко любовта към симетрията и желанието
да се не остави незапълнено и най-малкото свободно място.
Фигурите на Мойсей и Илия например са в строго симетрично
положение към тая на Исус. Също тъй са разположени и апо-
столите. По тоя начин цялата композиция е разпределена на
две симетрични в себе си и една към друга групи, като е
изтъкнато първенствуващото положение на първата. Шаблонът
и свойствената на късновизантийската иконография монотонност
са избягнати обаче, тъй като майсторът е сполучил да предаде
на всяко едно от тъй симетрично разположените лица преживя-
ванията на момента, и то тъй, както би трябвало да се от-
разят те у тях съобразно с положението на едни и темпера-
ментите на други. Спокойствие™ на Исус, предадено чрез из-
раза на лицето и чрез положението на тялото, живо хармо-
нира с момента, когато той се явява в пълно божеско величие.
От позите на Мойсей и Илия дъха дълбокото смирение на
старозаветните праведници към очаквания богочеловек. С иай-
голяма живост са представени обаче присъствуващите на „Пре-
ображението“ апостоли. И тримата те се намират под сплата
на едно и също впечатление, и тримата са поразени от случи-
лото се. Но въпреки това еднообразието в техните пози е из-
бягнато: в израза на лицата и в положението на телата им е
отпечатан начинът, по който всеки един от тях по свойство™
на темперамента си се е отнесъл към неочакваното чудо; и
тук доста сполучливо е изтъкната разликата между винаги
спокойния Яков, нежния и силно впечатлителен Иоан и експул-
сивния Петър.
Традицията на византийското изкуство е запазена при цен-
тралното изображение на разглеждания набедреник във фор-
мата и подробностите на ореола около Исус. Ореолът тук има
ъглеста елипсовидна форма; полете му е кръстосано със сно-
пове лъчи, конто изхождат от Исус и излизат вън от това
поле. Елипсовидната ъглеста форма на ореола намираме в па-
метниците на византийското и изобщо на източното изкуство
още през VI в.40; тя се запазва и след това време,41 като ми-
10 ПокровскШ, цит. съч., стр. 196.
11 Bayet, лит. съч., стр. 153.
ЦЪРНОВИИ СТАРИНИ ОТ XVII И XVIII в.
133
нава и на Запад — главно в Италия.42 43 Разноцветните ивици
конто ограждат централното поле на ореола, както и лъчите
конто излизат от Исуса, също тъй са създание на византий-
ската иконопис. От византийските земи бродираният ореол се
разпространява в Италия и Южна Франция, но докато на Запад
изчезва още в XV—XVI в., на Изток се запазва до най-ново-
време.13
По вътрешното поле на набедреника, около главата на
Исус, от две странн внимателно е извезан със злато надписът::
rj perapiopcpooc (tg) той Xm^pog. Употребени са уставните разчле-
нени едри букви, но при все това са означени ударенията на
думите там, дето за това не е имало технически пречки. Лига-
тури се срещат само в думата fiexapip^watg при буквите т и а..
По-важен за датиране и определяне произхода на набед-
реника е надписът, извезан със златни жици в ивицата между
кръга на „Преображението" и средната квадратна обшивка.
Тук четем: f КТНЛ1А HPAKAEIAC ГЕРАС1МТ 1IONOC EVCEAIAC
A4rKZ. Надписът е добре запазен и доста четлив; буквите са
извезани отделно с изключение на лигатурите при Р и Н в
думата 'HpaxAstag и при Е и V в думата: suoEptag.
Според горния надпис излиза, че набедреникът е бил под-
несен като „труд на благочестие" от неизвестен дарител през
1727 г. Думата irovog (труд“), употребена тук вместо думата^
o&pov (дар), позволява предположението, че дарител на набед-
реника е бил самият му везач. Подарен е бил той на Герасим
(епископ или митрополит) на Ираклия. Духовен началник на
коя епархия е било това лице ?
През средните векове като епископски седалища в облас-
тите на цариградската черква са известии няколко града с
името 'HpaxXsia. В ектезиса на Епифаний Кипърски, дето са
изложени редът и разпределението на епархиите през иконо-
борческата епоха, намираме ’Erapyia Eopwrnjg Bpax^g с митро-
политско седалище градът 'HpxxXsla.44 Това е старият град Пе-
42 М. Didron, Iconograpliie chrctienne, Paris, 1843.
43 Пак там, стр 130 сл.
1, 14 Н. Gelzer, Ungednickte und ungeniigend veroffentl. Texte der No-’
titiac episcopatuum» В Abhandl. d. Bayer. Akad. der Wiss. XXI, III, Abt.,,
стр. 536
134
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
ринт на Мраморно море, на мястото на сегашния турски Ерегли.
Като митрополитски център той е известен през цялата ви-
зантийска епоха, такъв1 остава и след турското завоевание.43
Освен тракийската Ираклия известна е като митрополитско
седалище още и Ираклия Понтийска (IIovTor^axXEla, 'HpaxXeta
IIovtoo) във Витиния, на брега на Черно море. В ектезиса на
Епифаний тя се споменава като седалище на епископ, зависим
от клавдиополския митрополит,40 но въздигнат в митрополитски
сан през времето на Андроник Палеолог (1282—1328 г.).47 48
В Кария, Мала Азия, са известии дна града с името 'HpaxXeta,
като седалище на епископи, зависими от митрополита на Став-
ропол. Това са тъй наречените за разлика един от друг 'Нрах-
7e?a XaXpaxwv и rHpaxXeta Aaxuficov 46.4S
HpaxXeta е старо име на Битоля. Заради това битолският
или пелагонийски митрополит е носил отначало титлата „Ирак-
лийски1*.49 50 51 Още в началото на XI век обаче името Ираклия е
почнало да излиза от употребление и тамошният архиерей
почнал да се зове битолски или пелагонийски30 В XVIII в. —
времето, към което се отнася разглежданият паметник — съ-
щият митрополит се среща само с тая последната титла и с
нея е подписан в официалните актове.31
Вследствие на горните съображения, макар че, както ка-
захме, набедреникът и да е принадлежал в последно време на
битолския митрополит Григорий, предположението, че Ира-
клия тук означава Битоля и че набедреникът е бил по-
дарен на митрополит, който в 1727 г. е заемал Пелагон-
45 Пак там, стр. 550 и сл.; също и в друга статна иа Gelzer: Ungedruckte
und wenig bekannte Bistiimerverzeiclinisse der orient Kirchen (Byz. Zeitschrift
I, 1892, 253).
46 Gelzer, AbhandL d. Bayer. Akad. d. Wiss. XXI 539 и сл.
47 Пак там, стр. 597.
48 Пак там, стр. 540 и 555.
49 Gelzer, Byz. Zeitschrift I, 1892, 257 (6 "HpxxXefocg t’z'z neAafcuvIaj);
също и у Йор. Иванов, Бълг. старики от Македония, София, 1908 стр. 220.
50 Т. напр. в грамоти на Василия II:__xal tov ёл£ахолоу ВоитёЛашс е!
Tijv IleXa-jovtav. (Gelzer, Byz. Zeitschr. II 42).
51 Гл. „Кодексы св. Климент” у Gelzer, Der Patriarchal von Achrida,
стр. 50 сл. (Abh. d. phil.-hist. Cl. d. Sachs. Gesell. d. Wiss XX), а също и в
Мсб. VI 192 сл и X 536 сл.
ЦЪРПОВНИ СТ АР И Н И ОТ XVII И XVIII в.
135
ската катедра, не може да се приеме. Против това нещо
говори и обстоятелството, че през същата 1727 г. — както
ще видим при разглеждането на следния паметник — пела-
гоннйски митрополит е бил не Герасим, а друго лице. Остава
да се приеме в такъв случай, че в набедреника е назован мит-
рополит, конто през казаното време е заемал катедрата в един
от другите известии под името Ираклия градове—най-веро-
ятно в Ираклия тракийска?2
III. АНТИМИНС ОТ 1 727 ГОДИНА
Антиминсът е от бял, пожълтял от времето,
дебел лепен плат, дълъг 56 см, широк 41 см, подплатен от
юпакото с кафяво конопено платно, чиито краища са подгъ-
нати и образуват по периферията иа лицевата страна тесни
ивици. Както се вижда от приложената тук фотография, обр.1,
запазен е сравнително добре с изключение на малки повреди,
конто има в средната си част и долната дясна страна. Те са
причинени навярно от изгаряне: очертанията на повредените
части са доста резки. На две места, където повредите са били
по-големи, закърпени са с бяло ленено платно и — като се
•съди по цвета на кръпките — в съвсем ново време.
По краищата на антиминса в нееднакво широки ивици е
начертан гръцки и славянски надпис. Линиите, конто ограждат
ивиците, са прокарани с черно мастило и ако се съди по тях-
ната неравномерна дебелина и по това, че тук-там са поизкри-
вени — прокарвани са те с ръка. По същия начин и пак с
черно мастило в средата на антиминса е начертан шестокраен
кръст върху висока подставка, а от двете му страни — над-
писи на гръцки и славянски.
Както материалът, тъй и средствата за изработването на
антиминса, особено като се сравнят с тия на преди описания
набедреник, който произхожда от едно и също време —1727
52 "О "HpaxAslaj xal 'PalSearou, npteSpcC . . . xal sgapxoC naaijc Wpqcxijc
HsxeSovlaj. '"P aXXij — II6 т Л ij Zuvxafpa V 498, 514),.
136
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
година — с него, свидетелствуват за извънредна оскъдност.
Върху предмета от рода на тоя обикновено се извезва
сцената на „полагането на Христа в гроба". В дадения случай
везбата е заменена с рисунката. Но да се изрисува казаната
сцена, види се, не е било по силите на майстора на нашия ан-
тиминс и затова той се задоволил да представи само кръста—
символ на Исусовата смърт.
Във формата на изрисувания върху антиминса кръст има
няколко неща, конто обръщат внимание. В основата си тоя
кръст е шестокраен: към долното му дълго рамо е предста-
вена закрепена къса напречна греда, наклонена от дясно към
ляво. Това й положение е необикновено; ние поне за пръв път
го срещаме в дадения случай. Тази напречна греда в изобра-
жението на Разпятието води произхода си от подставката
(sedile), върху която във нремената на кръстната смьрт е
стъпвал разпънатият. Тя е представила там къса хоризонтална
подложка, чиито два края не са излизали от предела, очертан
със страните на отвесного рамо, към което е била прикована
Тъй се среща тя и в най-раниите паметници на християнската
иконография. Едва в IX в. тя почва да се изобразява по-дълга
с краища, конто излизат далеч зад страните на отвесната греда,
но все още в хоризонтално положение.53 В периода от IX до
XI в. според Покровски, и то в Русия, тя почва да се изоб-
разява наклонено от ляво към дясно (по отношение на зри-
теля); причината на това е била или несръчността на майсто"
рите да представят в перспектива хоризонталното й положение,
или пък желанието да се доведе в хармония положението й
с наклоненото към дясно тяло на разпънатия Исус.54 По-късно,
в XVI и XVII в., тази наклонена от ляво към дясно форма на
долната напречна греда се явява навред в източноправослав-
ните земи и добива символично значение: в деня на страшния
съд стоящите отдясно на Христа (наляво от зрителя) правед-
ници ще се възнесат на небето, а стоящите отляво ще бъдат
погълнати от пламъците на Ада.55 Съвсем обратного поло-
жение на долната напречна греда в разглеждания от нас анти-
53 Гл. Н. ПокровскШ, Евангел1е в памятниках икоиографш, стр. 347.
и Пак там, стр. 348.
55 Пак там, стр. 348.
Ц ЪР К О В Н И СТ АР И II И ОТ XVII И XVIII во
137
Обр. 1
Антиминс от 1727 г.
138
И Р ОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
.мине показва, че рисувачът не е бил запознат със символи-
ката й и че случайно я е поставил в положението, което му
попаднало.
Към краищата на хоризонталните рамена на кръста са
представени, закрепени отвесно, други две малки греди; тази
особеност се явява в XVI—XVII в. и е предизвикана навярно
от желанието да се смекчат строгите линии в краищата на хо-
ризонталните рамена.г>,; Горното отвесно рамо на кръста веро-
ятно поради недостатъчното място е изрисувано съвсем късо,
форма, която се отдалечава от гръцкия crux quadrata и е съв-
сем близка с латинската. Над него е начертан разгърнат свитък,
съдържащ инициалите на известния подигравателен надпис. На
това място обаче планът е повреден и върху снитъка личи
само първата буква н.
В антиминса кръстът е нарисуван върху профилувана тра-
пецовицна подставка във вид на естрада с 6 стъпала. Възви-
шението, на което се издига кръстът, в ^ристиянската иконо-
графия обикновено символизира лобното място — Голгота, която
най-често намираме представена като стилизувана гола скала с
пещера, в която е поставен черепът на Адам. Навярно и в
нашия случай подставката е несконосан опит да се представи
скалата на лобното място с гроба в нея. Към това предполо-
жение ни напътва и незапълнената празнина, оградена от про-
•фила на подставката.
Старото християнско сказание е поставило гроба на Адам
на същото място, където бил изправен кръстът на Исус. От-
тук и изображением на Адамовия череп под Разпятието.67 Те-
юлогичната мисъл и тук е открила символизма, за да го пре-
даде на иконографията; кръстната смърт тържествува над
смъртта, родена чрез първородния грях; кръвта на Исус из- 56 57
56 Напоследък Народният музей придоби три дървени, обложени със
седеф кръстове (иив. 1170—1172 на средновек. отдел), чиито краища на хори-
зонталните рамена също са разчленени с по 2 отвесни прибавки. Техните вър-
хове обаче са тъй изгладени, че имат форма на малки кръгчета или полу-
елипси и заедно с краищата на хоризонталните рамена образуват фигурки на
трилистници. От това става ясно, че с тях майсторът е преследвал само орна-
ментални цели.
57 Покроваай, цит. съч., стр. 353 и сл.
ЦЪРКОВНИ СТАРИ НИ ОТ XV1I1I XVIII в.
139
и ива черепа на Адам, тъй както неговите страдания изкупуват
греховете на вехтозаветното човечество.
Във връзка с тази символика са и криптограмите, начер-
тани около кръста в разглеждания антиминс. Над двете хори-
зонтални рамена четем IC ХС, а под тях N К, което е извест-
ного Чообс Xptcrrdg vtxa. По-долу, от двете страни на
отвесното рамо: *1» X и Ф II, което значи Фй{ Хрсатоб (pafvei
Tcactv — светлината на Христа озарява всички.58 В четирите
ъгъла на антиминса са начертани по една въгъл буквите А, К,
Е, криещи в себе си пак някаква подобна мисъл. Нейното
•обяснение ние не можем да дадем. Възможно е, че първите
две букви А, К представят начало на думите ’ЛЗароб xpavtov
и в такъв случай може би също тъй поясняват символиката
на кръстното изображение.
Интересного в антиминса са надписите, конто той съдържа.
Написани са те на гръцки и славянски с черно мастило. Редо-
вете са доста неранни, което се дължи на самата материя,
върху която е писано. Съкращенията, особено в гръцкия текст,
са много чести, а буквите са тъй сплетени и украсени със за-
витки, че се четат твърде трудно.
Крайната ивица по продължение на четирите страни на
антиминса е заета от едър гръцки надпис, който почва от гор-
ната страна, продължава по дясната и долната и свършва при
горния ляв ъгъл (гл. обр. 4). Надписът развързан е следният:
iclxc , , , п
BuatacrcTjptov xal Eep6v, xa8tato0ev xai ayiaaaev Ttapa тоб
TtavtEporaroo |irjTpo7toXtTou rij; aytag ргдрогбХеш? IleAaycoviag, ’Iwarjy>,
ETt’dvopom тоб aytou ev86Ijou fieyaAopapTupog ^Tjjirjxptou тоб рирорлтоб
xaE таиратоируоб. (Божествен и свещен жертвеник, поставен и
осветен от преосвещения митрополит на светата митрополия
Пелагония, Иосиф, на името на светия славен великомъченик
Димитри мироточец и чудотворец.)
Славянският надпис — неравно уставно писмо, с по-
дребни букви — в четирите околни вътрешни ивици (обр. 4)
гласи:
58 Пак там, стр. 356.
140
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
1) Горенъ редъ: «и лнтТмшсъ сксть трлпсзл сциннаа на прнношенТс
Б«?К^ОКНЫА JKtfTKM БЖССТКСННС
2) Десенъ редъ: и лТт^пи with саелгодат|'ю п^стагю и жнко-
TKW|>A.-
3) Доленъ редъ: шагсм д^а, CCPCV |>ЛДН им-кстъ КЛАСТЬ СШСННОД-ЬНС-
ТОКЛТН КО | ксликомК-
4) Лявъ редъ: ушиба лимитна mv^otovua и уКдоткорсл
В славянский надпис е пропускаю името на архиерея,
който е осветил антиминса, но за това пък е посочено по-точно,.
че той е бил предназначен за някой храм на името на св. Ди-
митър. Де се намира тоя храм, не е показано; според горе-
приведения гръцки надпис той ще трябва да се търси някъде
из епархията на пелагонийския митрополит. В инвентаря на
музея (№ 440) е вписана късата бележка, че антиминсът е из-
пратен от Македония.
Името на митрополита, при когото е бил осветен анти-
минсът, а също тъй и годината на освещението са отбелязани
в славянский надпис от лява страна на кръста:
ко крсм-к npeocipc
нндгы гднд гднл ®
йаснфл нелдгш
Н1Л о Нр1ЛЕНЫ|Ь
клко, мнтропо
ЛГГД, ЛГ.ТД МфОЗДА
in* г^слс (7235)
<5 ржткд же хртбкл (1727)
МГл HOEMKpiH
К6 (25)
Съответно на тоя ставянски надпис от дясната страна на
кръста е начертан 9-редов гръцки надпис по същия маниер,
както и първият по краищата на антиминса: ’Еп1 катрс-
ЦЪР К О В Н И С Т АР И Н И ОТ XVII И XVIII в.
141
apyt'ag то5 рахарсштйтои dpytETKGxdnou rijg llpwrijg 'louattvtavyjg ’Ay-
.ptowv x(up’(p) xup Icoaaacf. era Itou; афх£, ev pr^vl voeppptou xe
(при патриашеството на блаженейшия архиепископ на Първа
Юстиниана Охрндска, господин Иоасаф 1727 г., ноември 25).
Преди да се спрем на личностите на двамата архиереи, от
чието време произхожда антиминсът, ще обърнем внимание на
титлите, конто те носят.
Титлите, с конто е придружено името на митрополит
Иосиф, се различават в гръцкия и славянский надпис. В
славянския надпис той е наречен „митрополит пелагонийски и
прилепски", а в гръцкия — само „митрополит пелагонийски".
В първия случай е запазена традиционната формула, която —
както изглежда— по-късно е взела да изчезва. Според извес
тието на един гръцки кодекс от края на XVII или началото
на XVIII в. Пелагонийската (Битолската) митрополия е имала
по-рано подчинена епископия в Прилеп, но после и двете били
съединепи в едно, та митрополитът й почнал да се нарича
митрополит на Пелагония или на Прилеп (IlEXaywvtac г] IlepXTj-
атгоо).6' Това название е носил той може би до половината на
XVII в., тъй като във всичките актове от Кодекса на Охр. Ар-
хиепископ митрополитите на тази катедра са подписани само с
титлата 6 IlEXxywvta;. През XVIII в. пълната им титла намираме
само в славянския надпис на нашия антиминс.
Архиепископът Иоасаф е споменат само в гръцкия надпис
на антиминса; наречен е apytEKiaxoTtog тт;; Прытт^ ’louattviavijc
Ayptowv. Обстоятелството, че титлата на архиепископа в случая
не е предадена изцяло, а е изпусната последната и част—хх!
7BX37j; IboXyapJag, се обяснява може би само с недостатъчното
място, с което е разполагал писачът. Пълната титла на охрид-
ските архиепископи срещаме в официалните актове на архие-
пископията преди и след датата, от която е антиминсът.
Името на архиепископа Иоасаф е свързано с един инте-
ресен период от живота на архиепископията, период, когато тя —
в навечерието на своето унищожение — преживява последний
си подем. От края на XVII в. охридската черковна облает е
представила печално зрелище. Архиепископският престол едно
с 59 Н. Gelzer, Der Patriarchal von Achrida. Geschichte und Urkunden.
Abhandl. d. ph.-hist. Classe der Kgl. Sachs. Ges. d. Wiss. XX 30).
142
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
след друго се заемал от лица, конто, издигнати на него с про-
стени и непростени средства, са се грижили за всичко друго,.
но не и за пастирските си длъжности. Запазените актове от
тъй наречения „Кодекс на св. Климент"60 дават страшна кар-
тина за покварата у охридските духовни началници. В един
период от 30 години (1088—1718) биват сменени 8 архиепис-
копи, трима от конто повторно сполучват да се издигнат на
архиепископския престол, за да бъдат отново свалени. Към тия
вътрешни борби се прибавят и интригите на цариградския пат-
риарх, който по това време почва решителните опити за уни-
щожението на самостоятелната охридска църква61.
Споменатият в нашия паметник архиепископ Иоасаф, бил
избран в 1719 г. на мястото на архиепископа Филотей, който
бил свален по искането на целия охридски клир заради много-
бройните му престъпления.62 Родом от Мосхопол, ю. и. Ал-
бания, Иоасаф до 1709 г. е бил преспански епископ. Пръв път
срещаме неговото име в кодекса при синодалния акт от 4 юни
1709 г., с който той бил избран за митрополит на Корча и
Саласфор,63 какъвто оста нал до 1719 г., когато бил повикан на
архиепископския престол. Него той заемал повече от 25 години
60 Издаден от А. Шопов и Г. Стрезов, Мсб, V] (192 —225) и X (536—579),.
също и от Gelzer, цит. съч., стр. 45 113.
61 Посланието на патр. Калинина, у Драное, Истории, преглед на Бълг..
църква, 1869 г., стр. 135 сл. За последните години на Охридската архиепис-
копия гл. Г. Баласчев. Финапсовото положение на Охрид, архиепископия и
нейното унищожение, стр. 26 сл.
62 Обвинен в користолюбие, шпионство пред турските власти, нарушение
на черковните канони и правата на синода и пр. Горепосочената лата за из-
биране на Иоасаф за архиепископ не е сигуриа. В кодекса по тоя въпрос са
запазени три документа. Първият от 6 юли 1718 г. (Gelzer, стр. 81-83;
също у Стрезов и Шопов, Мсб. X 540 541) провъзгласява Иоасаф за архи-
епископ на мястото иа Филотей, когото обявява свален ; вторият акт от 1 февр.
1719 г., обявява свалянето на Филотей и лишението му от свещенически сан
(Gelzer, 83 86; Шопов и Стрезов, 542—545); в него Иосаф фигурира и като
архиепископ и като корчапски митрополит. Третият документ от 12 февр.
същата 1719 г. е пак за избирането на Иоасаф за архиепископ. Макар про-
възгласен за такъв още през предидещата 1718 г., Иоасаф навярно е можал
да заеме престола си едва след окончателното отстранение на Филотей и за-
това ще е станало нужда да се потвърди изборът му от 1718 г.
63 Gelzer, стр. 74. Датата е съмнителна. На друго място в същия ко-
декс намнраме Иоасаф като митрополит на Корча и Селасфор през 1708
ЦЪРКОВНИ СТ АР И НИ ОТ XVII И XVIII в. 143
и през това време на пълен вътрешен мир Иоасаф се предал
на работа за повдигане на упадналата нравственост сред ду-
ховенството и на религиозното съзнание у населението. Пър-
вата работа на Иоасаф след избирането му за архиепископ била
да се обърне към клира и паството си с послание, в което
заради доброто на черквата съветвал да се забравят дотога-
вашните вражди. Навярно предупрежденията на това послание
са били продиктувани в голяма степен от отношенията на ца-
риградския патриарх към архиепископията: фанариотите не пре-
ставали да работят за нейното унищожение и вътрешният мир
в нея е бил най-вече необходим, за да се отбият техните
атаки, да се направят невъзможни те. Може би със същата
цел—да огради архиепископията от опасностите, с конто са я
заплашвали домогванията на Фенер, ще трябва да се обясни и
друга една страна от пастирската дейност на Иоасаф: възкре-
сяване на забравените спомени за местните светци и усилване
на тяхното почитание. Един от тия местни светци, чиято дей-
ност е тясно свързана с миналото на охридските земи, е уче-
никът на Кирил и Мето ди — св. Наум, чиято памет се празну-
вала на 23 декември. Със съгласието на Синода Иоасаф пре-
местил празника на 20 юни. Промяната на датата се направила,,
за да се въздаде по-голяма слава и чест на светията (8са
orepav oo^av xat тср-vjv той aytou).,и
От същия дух е било проникнато и друго дело на Иоасаф,.
навярно продължение на горното. Нод неговото покровител-
ство в 1740 41 г. в Мосхопол бива отпечатана книгата „По-
следования (’AxoXoufk'at) на св. Седмочисленици“. На това именно
издание днес науката дължи, задето тъй ценните жития на
св. Климент (т. нар. Българска легенда), на св. Наум (Маке-
донска легенда) и на Ив. Владимир са запазени от гибел.65
Възкресяването на паметта на славянските първоучители в Ма-
кедония през времето, когато славянското име в областите на
(Gelzer, стр. 73), значи една година прели датата, която носи актът за изби-
рането му. Възможно е в последний случай годината 1708 да е погрешно
написана вместо 1709 вм. я-НО-
61 Gelzer, стр. 97.
Гильферданг, Греч, служба св. Первоучит. славянским и жиле св.
Наума Болгарскаго, Русс, беседа 11, 1859, 127 и сл.; сравни също и;
Бильбасов, Кирил и Ме6од1й 11 133.
144
ПРОФ ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
гръцката черква е било съвсем заглъхнало, е събуждало спо-
мените за славянското минало на охридската черква. Дали чрез
това охридският архиепископ не е искал да събуди у славян-
ското си паство съзнанието за неговата племенна и църковна
-обособеност и с това да създаде от него една здрава вътрешна
опора срещу домогванията на цариградския патриарх?—Гиль-
фердинг, който издаде поместената в Мосхополския сборник
служба на славянските нървоучители, се учудва на тая любов
към славяните и славянската църква, с която е проникната
„службата", преписана според него не от някои стар славянски
ръкопис, а съставен от самите издатели на сборника.00
Годината, през която Иоасаф освободил архиепископския
престол, е неизвестна. Според забележката на Георги Бодлевв
оставения от него прение на кодекса Иоасаф е умрял на 22 ок-
томври 1745 г.07 На негово място бил избран споменатия в
нашия антиминс пелагонийски митрополит Иосиф. Актът, с който
е провъзгласено избирането му, е от 13 януари 1746 г. и в
него е казано, че изборът станал с благословението на Иоасаф.
От това следва вероятного заключение, че до тази дата Иоасаф
е бил още жив и че оттеглянето му от архиепископския пре-
стол е станало преди смъртта му.08
Като пелагонийски митрополит Иосиф за пръв път се
•споменава в един акт на кодекса от 1714 г.6:1 В друг акт от
1709 г. из същия кодекс е споменат като пелагонийски митро-
полит Яков.70 Времето, когато Иосиф е заел митрополитската
в*’ Цит. съч., стр. 128—129.
67 Gelzer, стр. 104; Мсб X 562.
64 г. Багасчев в статията си „Кодексът на Охридската архиепископия"
{Период, списание, ки. LV—LVI), стр. 38, като взема пред вид гръцкия текст
в изданието на кодекса у Шопов и Отрезов, дето за дата на избирането на
Йосиф за архиепископ е посочена годината счита, че годината 1746,
която се намира на съответното място в бълг. превод на документите при
същото издание, стой погрешно вместо 1747. По-вярно е, че гръцката дата
тук е объркана, като наместо а стой С, тъй като в изданието на кодекса у
Gelz’r, стр. 103, под въпросния акт стой годината т. е. 1746. Тя се по-
твърждава и от бележката на Бодлев, че Йосиф бил избран за архиепископ в
1746 г. Гк. Gelzer, стр. 105, Мсб. X 562; у Шопов и тук стой £ вм. с.
•» Gelzer, стр. 77; Мсб. VI 224 сл.
го Gelzer, стр. 74; Мсб. VI 222.
ЦЪРКОВНИ СТ АР ИН И ОТ XVII И XVIII в.
145
катедра на Пелагония, ще трябва да се търси значи между
тия две дати.
С акта, чрез който Иосиф бил провъзгласен за охридски
архиепископ, се свършват документите на кодекса. От няколко
разписки, издадени от охридския архиепископ на сисанийския
митрополит 11икифор, става известно, че Йосиф е заемал архие-
пископската катедра и в 1748 г.71 Бодлев в бележките си към
кодекса съобщава, че той останал на престола до 1749 г. 72 И
наистина в разписката от 1749 г. като охридски архиепископ е
подписано друго лице. В едно славянско евангелие от Слеп-
ченския манастир пак Йосиф е подписан като архиепископ под
годината — 1751 г. 73 Послед ноте снидетелство за нас е
съмнително. Това обаче, което се напълно установява от оста-
налите разписки, издадени на сисанийския митрополит, е, че от
1752 г. Йосиф отново се явява като митрополит на Пелагония,
какъвто го намираме в същите документи чак до 1761 г. 74 От
това следва, че той не е стоял архиепископ дълго време, а
наскоро след избирането си е бил свален или е подал оставка.
Бързото сменяване на архиепископите, което почва след това,
показва, че в охридската църква отноно начеват безредиците,
конто след 20 години довеждат до нейното унищожение.
71 От тази дата е разписката, обнародвана у Баласчев (цит. ст., стр. 22),
която липсва у Отрезов и Шопов.
72 Gelzrr, стр. 105, Мсб. X 562.
73 В. Кънчев, Новонайденп охридски старики, Мсб. XIII 259.
71 Gelzir, стр 108 сл.; Мсб. X 564 и сл.
10
146
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
Antiquites chritiennes du XVIIе et XVIIIе siecles.—1. Uneepigonate de
1636. Au musce National a Sofia. Faite en etoffe de soie rouge brodtie d’or et
d’argent. Aux quatre coins sont les embltmes des 6vangelistes ; la scene cen-
trale represente la descente du Christ aux enters ой figurent Adam, Eve et
les rois bibliques. L’inscription, datfe de 1636, est en slavon. Elie comprend
La Resurrection dn Christ et les noms des donateurs, le jotipan Khrise et s»
femme la joupanitsa Gherghina. Le titre de joupan sttivi de celtii de ban qid
n’etait porte ап XVIIе siecle qne par les dignitaires roumains, le noin meme
de Khrise qtie 1’on rencontre dans trois bulles valaques de 1622, 1623 et 1626
et la paleographie de l’inscription nous font supposer qtie la monument est de
provenance rotimame et que le jotipan Khrise de l’inscription est identiqtie an
jotipan Khrise des bulles. — 2. Une epigonate de 1727. Au Musce National
a Sofia. Ouvrage artistiqne en filigrane stir tissu de soie rouge. La scene re-
presente La Transfiguration. L’influence de la Renaissance iialienne se fait
sentir dans I’effort de rendre les figures expressives et dans la forme de 1 au-
reole. L’inscription KTHMA HPAKAEtAC ГЕРАС1МГ, ПОКОС ЕГСЕПАС AVKZ
indique le portetir de 1’cpigonate — Gerasimos, dveqtic d’Hcraclcc, 1727. (6
'IIpaxAelaC xat 'PatSecrroO . . . xal ё£ар/ос rcaarjC HpaxrjC xal MaxeScvlac). 3. Un
antiinention de 1727. Au Musce national a Sofia. L’antimention de I’eglise orien-
tate c’est le corporal de I’eglise catholique. Notre antimention est une nappe
en toile de lin. II porte une croix peinte en noir et deux inscriptions en grec
et en slavon de 1727. Y son mentionnes le metropolitain de Pelagonie (Mo-
nastic Bytolia) Joseph et I’arclievCque d’Okhrida Joasaph.
P. Moutaftchie'JD.
147
НЯ КО Л КО БЕЛ ЕМКИ ЗА X ИС АР Я
И ЗА ОКОЛНОСТТА МУ
В статията си „Хисарската крепост и нейна-
та базилика" (Известие II 99 сл.) г. Б. Филов съобщи и никои
запазени сред местного население легенди за крепостта. Изте-
клото лито при обиколката си из Средногорския край аз се
отбих за няколко дена н Хисаря и от стари хора научих още
няколко такива легенди и предания. Едни от тях, произволни
рожби на народнага фантазия, са създадени от потребност-
та да се одухотвори и обясни миналото, чийто вековен памет-
ник са развалините на крепостните стени; други вероятно са
изплетени върху смътните спомени на това изживяно минало
и по тази причина те не ще са безинтересни за историка, кой-
то би се заел да изследва съдбините на това място.
Най-отдалечените времена от миналото на крепостта ле-
гендите свързват с името на някой цар Филип, навярно Фи-
лип II, основателя на Пловдив. След смъртта си той оставил
син и дъщеря. Дъщерята взела Хисаря, а синът — Пловдив;
за да разделят справедливо и областта между двата града, те
измислили едно колкото просто, толкова и практично средст-
во: братът и сестрата решили да тръгнат един срещу друг,
щом като пропеят петлите, тя от Хисаря, а той от Пловдив.
Мястото, където би се срещнали, щяло да бъде синор на дър-
жавите им. Сестрата излязла по-хитра от брата. Тя напоила с
вино петела си, поради което той пропял много рано и събу-
дил всички петли в крепостта. Сестрата тръгнала на път и
тъй много опредила брата си, че срещата станала при могилата
Розкопаница до самия Пловдив. Братът разбрал измамата, но
нимало що да прави. И той се задоволил да прокълне сестра
си: — Пловдив да расте и цъфти, а Хисарят да запада. Клет-
вата стигнала Хисаря: днес той е малко село, след като до
нетодавна бил съвсем пуст. А според легендата той по снова
148
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
време представил грамадно селище: само вън от стените има-
ло до „пет хиляди къщи“.
Определени сказания за времето, когато е била построена
крепостта, не са запазени. Нейните размери обаче и гигантски-
те стени, конто я ограждали, породили легенди за вложения
тук колосален труд. Да работи върху постройката на стените —
говори една легенда — било свикано всичкото възрастно
и здраво мъжко население от цялата облает. Неволниците ра-
ботали тук зиме и лете, без да им бъде позволено поне за
ден да отидат при домашните си. А строението траело дълги
години. Един от хората, конто работели тук, продължава леген-
дата, бил отделен от своя дом на другия ден след сватбата
си. Нему се родил син, който отрасьл, без да види баща си.
Когато дошло време да се жени, той дошьл да му иска Про-
шка. Клетникът работил по това време над „Камилите", голя-
мата южна врата на крепостта; разпитвайки за пего, синът до-
шъл до това място; тогава бащата от височината на градежа
хвърлил върху му голям камък и го убил -— за да го отър-
ве от своята робска участ, обяснява легендата. Спомепът за
тази жестока постъпка на бащина обич — сватбарската китка,
която момъкът носил, до скоро време растяла върху развали-
ните на „Камилите".
За съдбините на Хисарската крепост в епохата преди за-
воевание™ народната памет не е запазила никакви определени
спомени. Преданията разказват само, че когато турците се яви-
ли из тия места, в крепостта господарувала една мома. Оттук
едни изваждат турското име на крепостта „Къз хисар“ — /По-
лина крепост, което други обясняват с обстоятелството, как-
во нейните стени били тъй високи и здрави, че и от
жени могли да се защищават,1 а трети — с легендата, че при
построяването й в стените била вградена сянката на- една
жена.
Опитът на турците да превземат крепостта със сила не
сполучил и затова те прибягнали до хитрост. В какво се съ-
стояла последната, преданието не обяснява достатъчно добре;
то разказва само, че те една нощ натирили срещу стените
1 Известно е, че също тъй обясняват името на прохода Мамина кшеу-
ра (т. е. Къздервент) при Костенец и Бедово.
НЯ КОЛ КО Б Е Л Е Ж К И ЗА Л ПСАРЯ...
149
голямо стадо кози със запалени свещи на роговете.2 Когато
завоечателите влезли в Хисаря, заварили го пуст. В един чу-
вал бит намерен трупът на господарката на крепостта, хвърлен
в „Чуг.-лъджа“ (сега под един покрив с Хавуза), която от то-
ва пол чила името си. Хисарят бил изгорен; останали здрави
сгмо стените му. Населението, което живеело тук, се разпръс-
валх Част от жителите избягали, та образували сегашното
село Саламатларе, 3—4 км на югозапад от Хисаря, чието
име ( от Селямет-ери: място на спасението) му било дадено
за спомен на това събитие. Други приели мохамеданството и
се заселили в близкото с. Синджпрлий.
След завоеванието цели 300 години Хисарят останал съ-
всем пуст. Около него растяла непроходима гора, а вътре всич-
кото пространство било обрасло с такива едри храсти, спле-
тени с дива лоза, че по тях като по покрив могло да се ходи
от едната стена до другата. Самият дол, с който граничи кре-
постта на изток, се нарича Андере (мечешка река) поради
мечките, конто тук имали леговищата си. Непроходимостта на
мястото постелено изличавала от народната памет спомените за
него и водила към пълната забрава. Откритието му се дължа-
ло на една случайност: няколко отлъчени от чардата на син-
джирлийци биволи били намерени в една локва при днешната
баня Хавуз. Тогава чак били изровени развалините на старата по-
стройка и банята била възстановена. Привлечени от удобство™
на мястото и от лечебните извори, тук почнали да се засел-
ват турци от околните села, най-вече от Айрени и Синджирлий.
Заселниците заели северозападния ъгъл на крепостта, където
собствено и сега се намира селото. След това Хисарят станал
убежище за околното население — тук, разказва преданието,
се спасявало то,'когато из страната върлували „тюлюмбеците“—
шайки от плячкаджии, конто ходили без оръжие; крепостните
стени тогава стърчели нисоко и непрекъснато; запазени били
и железните порти. Доскоро живеели тук стари турци, конто
помнили железните порти при „Камилите" : те били толкова
2 Подобна легенда обяснява произхода на названието Коюнтепе, което
носят трупа хълмове на с. от Т.-Пазарджик; някога турците победили
българите на това място, като пускали нощем срещу тях стадо овци със за-
палени снопове слана на главите им.
150
П Р ОФ. П Е Т Ъ Р МУТАФЧИЕВ
големи, че тридесет души едва могли да затворят едното им
крило. Разрушението на крепостта почнало заедно с повторно-
то й заселване. Преди Освобождение™ тук имало турци, кон-
то се прехранвали като къртили и продавали тухли и камъни
от крепостните стени.
*
* *
На 2 км северно от Хисаря, в тесен дол, е
разположено с. Синджирлий. Югозападно от него 3 1,'2 км се-
ляните през миналата зима изровили основите на стара църква.
Мястото, 'наричано от памтивека „Мънастирището", предста-
вя плоска издигнатина, която със слаб наклон се издига към
юг. Наоколо са нивите на синджирлийци. Една падина го от-
дели на запад от вълнестите пускове на Средна гора. В тази
падина през времето, когато изровили църкната, било открито
„Аязмо**, където и сега се стичат селяните от околността да
се поливат за здраве.
Църквата (обр. 2) е имала базиликалпа форма с един кораб
и с преддверие. Без дебелината на стените дължината й заед-
но с преддверието е 22,5, а широчината — 8,90 м; дълбочи-
ната на преддверието е 3 м. Абсидата, която отвън има тра-
пецевидна форма, е със значителни размери; тя е дълбока
3,65 и широка 5,80 м. Главният вход на църквата е бил откъм
запад. Тук в преддверието водят две врати, широки по 2,30 и
1,35 м. Други два странични входа е имала църквата откъм
юг. Самото преддверие се е съобщавало с централната част с
врата, широка, 1,80 м.
Откритите основи на църквата са запазени на височина
0,50 до I м. Отвътре зидът е разчистен до самия под, а
отвън са изровени само неговите очертания. Дебелината
му е 0,80 м. Градежът е от недялани камъни с хоросан, в
който са примесени чакъл и трошени керемиди. В градежа са
били употребени и тухли, но състоянието на развалината
не позволява да се определи дали с тях са били изградени
стените до пълната им височина, или пък тухлата е била упо-
НЯКОЛКО Б Е Л Е №К U 3 Л ХИСАГ Я...
151
требявана на Пластове според известния характерен за ранно-
византийската архитектура начин. По-вероятно е последното.
Сега над каменните основи почти навред е запазен един ред
тухли, а при северозападния ъгъл личат три такива реда. Тух-
лите са от обикновения византийски тип — квадрати от 33—40
•см. С тях без бетонова подложка е била постлана и вътреш-
№ 2 Планы на стара базилика в Синджирлий
ността на църквата: част от тая настилка е запазена при юго-
източния ъгъл. Също от такива тухли в средата на абсидата,
под равнището на пода, е изграден четвъртит ковчег, 1,10Х
0,30 м, преграден на две неравни части; друг един, 0,45X0,30
м, се намира на запад от него. Сега при тях селяните са из-
дигнали малък иконостас. Какво е било тяхното предназначе-
ние, трудно е да се отгадае; никакви предмета не са били
намерени в тях.
На въпроса за времето, от което произхожда църква-
та, едва ли може да се отговори задоволително. С из-
ключение на| няколко верижки от бронзов полилей3 никак-
ви други предмета, по конто би могло да се датира построй-
ката, не са открити тук. Като недостатъчни, но еднички беле-
зи в дадения случай могат да послужат нейната форма и гра-
з Прибрали в Народния музей, инв. № 1267 на средновековния отдел.
152
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
дежният й материал. След Юстиниан необходим елемент във
византийската църковна архитектура се явява куполът.4 5 В на-
шия случай той е липсвал: при разкопките не са открити ни-
какви основи на стълбове или остатъци от колони. Липсата
на контрафорти при незначителната дебелина на стените гово-
ри при това, че църквата не е била засводена, а е имала пло-
сък вътрешен покрив. Материалът — неизгладени камъни, ре-
дове тухли и хоросан с дробени керемиди — характеризира
също тъй ранновизантийската градежна техника и е съвър-
шено еднакъв с тоя на хисарската крепостна стена. Вероятно
е поради всичко това предположението, че църквата произхо-
жда от епоха, близка към времето, когато е била издигната
-крепостта.®
На изток от Мънастирището на върха Св. Георги, който
се издига над самото село Синджирлий, през същата година
са били открити основите иа друга църква също от типа на
еднокорабните базилики (обр. 3). Изровена е отвътре само из-
точната половина на църквата — абсидата с части от приле-
жащите северна и южна стена. Насипът от външната страна
на зидовете през времето, когато посетих мястото, не бете
разчистен. Неговата малка дебелина позволяваше обаче да се
определят приблизително очертанията на цялата църква, която е
имала преддверие. Заедно с него и с абсидата църквата е била
дългаоколо 18 м,а широка, без дебелината на стените—10,70 м.
Характерного в тази църква е това, че абсидата й, дълбока 2,20
м, несиметрично разположена към съседната северна и южна
стена. Разстоянието от нея до южната стена е само 1,70 м,
когато съответното разстояние до северната степа е 5,35 м.
Предположението, че зад сега очертаната южна стена е имало
друга, симетрична към абсидата, е изключено, тъй като тъкмо
тук склонът на върха се спуща извънредно стръмно — обсто-
ятелство, което не би позволило разширочаването на построй-
4 За време, когато във византийските земи изчезва базнликата, ще трябва
да се вземе VII в. У нас типът на простата еднокорабна базилика се задър-
жа само при малките селски църкви-параклиси, но и тук обикновено плоският
покрив е заменен със свод.
5 Б. Филов (цит. м., стр. 141 сл.) отнася построяването на хисарската
крепост към времето на Юстиниан.
НЯКОЛКО НЕЛЕЖКИ ЗА ХИСАРЯ...
153
ката. Отбелязвайки тая характерност в плана на синджирлий-
ската църква, неволно се налага сравнението с описаната от
Б. Филов хисарска базилика. Там, както той обяснява (ц. м., стр.
127 сл.), съграждането на крепостната стена е предизвикало
нужда да се отреже целият десен кораб на базиликата. Пора-
ди това нейната абсида, досежно цялата й останала част, е
заела несиметрично положение. Дали именно на това не е под-
ле» 3. План на Стара църква при Синджирлий
ражавал майсторът, конто е начертал плана на църквата при
Св. Георги?
От току-що казаното се разбира, че ние отнасяме разва-
лините на това място след времето, когато е била строена хи-
сарската крепост. Белези, по конто би могло да се датират те,
няма. При разкопките, вършени също от селяните, не са на-
мерени никакви предмети. Градивото на зида е, както това при
Мънастирището. Разликата е, че при градежа хоросанът е за-
менен с глина. Вероятно и тук между камъните са били упо-
требявани редовете тухли; в насипа нерядко се срещат тух-
лени парчета. Тухлите са от византийския тип — квадрата
30X31 см, дебели 4 см; по някой от тях има знаци във вид
на 8. С тях е била постлана _ и вътрешността на църквата.
Част от тоя тухлен под и сега е запазена при абсидата.
154 ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
Quelques remarques stir Hissar-bania et stir ses environs. — La for-
teresse conntte sous le notn de Hissar-bania a donne naissance a des
legendes diverses. M. B. Filow dans son article stir la meme forteresse (Bulle-
tin II 99 suiv.) en inentionne qttelques-unes.. Nous у ajoutons encore d’atitres.
La premifere d’elles raconte dtt partage de la Ville de Philippople et de la dite
forteresse entre frtre et soeur, enfants du roi fondateur de ces liettx (Philippe
II?); la seconde concerne la longue duree de la construction du Hissar; la
troisifme parle de la ruse dont se sont servis les Tures pour prendre la place; la
quatriime raconte de 1’abandon de la forteresse aprts la conquete des Tures et de
son nouveau repeuplement grace a ses bains retrouves. Dans les environs dtt
village voisin nomine Sindjirlii ont etc decouverts les [ondeinents d’ttne ancien-
ne dglise, 22,50x8,90 tn, qtt’on peut rapporter a tme epoque proche a celle de
Justinien (fig. '<3). De cette epoque datent et les fondements d’ttne autre, eglise,
-egaleinent dans les alentours du tneinc village, 18X10,70 m (fig.3)
P. Moutaftchicw.
155
КЪМ В ЪПРОСА
ЗА БЪЛГАРСКИТЕИЗВОРИ
НА РУ СКИТЕ ЛЕТОПИСНИ ИЗВЕСТИЯ
Представсно от В. Златарски в заседание™ на Историко-филологичння клон
на 13. X. 1911
А. А. Шахматов, Разыскашя о древнейших русских летописных сводах.
Спб, 1908, стр. XX- 086. Отпечатък из т. XX Летописи заиянй Импер.
Археологической Коммиссш.
В руската историческа наука отдавна е за-
.почнато критического изучаване на изворите за миналото на
руския народ, на първо място между конто тъй наречената
„Повесть временных летъ“. Запазените й редакции не са по-ста-
ри от последната четвърт на XIV в. Както би трябвало да се
очаква, късните преписвачи на летописа са внасяли в неговия
разказ свои или заемани отдругаде бележки и това обстоятел-
ство е изменило доста много първоначалния му състав. Покрай
отстранението на тия късни прибавки и изменения на руската
историческа критика е предстояла и друга, не по-малко важна
задача — да издири и прецени достоверността на изворите, от
конто се е ползувал авторът на летописа. Последният, предпо-
.лага се, в първоначалната си редакция е съставен към началото
на XII в. Събитията обаче, за конто повествува той, почват от
средата на IX в. Отде е черпил летописецът известията за тия
далечни от него времена ? Тоя въпрос, който се свежда към
критического изучаване на „Повесть временных летъ“, е бил за-
сяган пряко или косвено почти във всички изследвания за ран-
ния период на руската история. Нему специално е посветена и
работата на руския академик А. А. Шахматов.
Преди да се спрем на въпроса, който е предмет на бележ-
ките ни, ще изложим с няколко думи общите резултати от из-
следването на г. Шахматов.
Чрез вътрешен анализ на „Пов. вр. летъ“ Шахматов идва
156
ПРОФ. ПЕТЪР Ы УТ АФ ЧII Е В
до заключение™, че тя е била предшествувана от няколко по-
стари летописни свода. Първия от тях той отнася към 1039 г.
и поставя неговото появяване във връзка с постройката на черк-
вата „Св. София" в Киев и учредяването на руската митропо-
лия там. Тоя пръв летопис Шахматов условно нарича Древней-
ш1й киевскш свод. Прекъснат в Киев, той бил продължен през
1073 г. в Печерския манастир от монах Никон, който запълнил
интервала от 1039 до 1073 г. Освен това към 1017 г. в Нов-
город възникнал при тамошната митрополия местен летопис,.
конто в 1050 г. бил продължен, като в основата му бил поста-
вен Древнейшият киевски свод. Тъй се явил Първият Новго-
родски свод, доведен след това до 1079 г. По пътя все на вът-
решния анализ Шахматов идва до заключение, че към 1095 г.
в същия Киево-Печерски манастир бил съставен друг свод. За.
разлика от Древнейшия той го нарича Начален Киевски свод.
Автооът на тоя начален или първи Киево-Печерски снод е взел
за основа на работата си, от една страна, Древнейшия свод,
продължен до 1073 г., а, от друга — Новгородский свод от
1050 г. Сведенията от единил и другия той попълнил с бележ-
ки и известия от други писмепи извори или предания. 11о тоя
начин Началният свод се явил като пръв общоруски летопис,.
въз основа на който към 1113 г. била съставена Повесть вре-
менных летъ.
След като възстановява все по пътя на вътрешния анализ
състава на Древнейшия свод, Шахматов посочва и на изворите,.
конто са служили за съставянето му. Важно място между тях
взимат народните предания, известии на летописеца във фор-
мата на исторически песни, приказки или разкази. Към тази ка-
тегория извори Шахматов отнася летописните разкази за осно-
ваването на Киев, за Олег, Асколд и Дир и др. Освен тия све-
дения, конто летописецът черпил из народната памет, той е
имал на разположение и записани сказания за някои събития и
лица из руската история. (За варязите мъченици, за кръщението
на Олга, за убийството на Борис и Глеб и може би някакво
сказание за Владимир.) На първо място обаче между писмени-
те извори на Древн. свод Шахматов предполага някои неизве-
стен сега български летопис. Според него влиянието на българс-
кия летописен разказ върху автора Древн. свод се е показало в две
КЪМ ВЪПРОСА ЗА В Ъ Л Г А Р С К И Т Е ИЗВОРИ...
157
направления. Преди всичко българският летопис е послужил за „об-
разец и главно основание, отдето руският летописец е почерпал
както приемите на летописанието, тъй и фразеологията си“. За
това влияние, външно и формално, Шахматов не привожда до-
казателства, а го предполага само. По-съществено е вътрешно-
то влияние, при което руският летописец или е внасял — за
факти из руската история — съобщенията, конто е намерил за
тях в предполагаемия български летопис, или пък събития из
руската история е описвал по начин, по който са били описани
аналогични събития из българската история.
Заеманията и преправките из български летописец извор
Шахматов констатира главно па две места в руския летопис —
в разказа за войните на Светослав и в тоя за покръщението
на Владимир.
Най-нълни сведения за Светославовите походи в България
се намират у византийските историци Лев Дякон и Скилиций.
Срещу запазените там известия съотнетният разказ в руския
летопис съдържа немалко характерни подробности. Като отна-
ся част от тях към втората редакция на руския летопис — На-
чалния свод, Шахматов извожда тоя разказ в състава, с който
предполага, че е бил записан в Древнейшия свод. В общи чер-
ти неговото съдържание там е било следното:
Светослав потеглил срещу българите, победил ги, завла-
дял 80 града по Дунава и почнал да князува в Преслав, като
взимал данък от гърците. През време на отсъствието му Киев
бил нападнат от печенегите и обсаден. Киевци изпратили до
княза известие да им помогне. След като дошъл в Киев и от-
пъдил печенегите, Светослав поискал да се върне в България.
Желанието си той оправдавал с предимствата на Преслав, из-
броени в известните думи, конто той отправил към майка си.
След нейната смърт той разделил руските земи между синове-
те си и потеглил към юг. 11ри вторил поход Светослав отново
трябвало да завоюва България. В станалото при Преслав сра-
жение успехът клонял към страната на българите, когато кня-
зът с насърчителни думи повдигнал духа на дружината си и
спечелил битката. Завладял Преслав, той се приготвил за по-
ход срещу Цариград; гърците му противопоставили грамадна
войска, но той и тук произнесъл реч, с която възбудил отчая-
158
ПРОФ ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ--
на храброст в дружината си и удържал връх над неприятели-
те. За да спрат по-нататъшния поход на русите, гърците им
предложили дарове. Князът приел даровете, но понеже се боялг-
че с оредялата си дружина не ще може за дълго време да се
задържи в България, тръгнал за отечеството си. Тогава прес-
лавци съобщмли на печенегите, че русите с голяма плячка се
връщали в Киев; печенегите завардили днепровските прагове и
принудили русите да зимуват в Белобреже. И когато на след-
ната година те отново се опитали да минат праговете, Свето-
слав бил убит.
Ядката на целия тоя разказ според Шахматов е заета от
българска хроника и руско произхождение има само съобще-
нието за обсадата на Киев и това, което предана подробности-
те около Светославовата смърт. За Светославовите войни, мис-
ли Шахматов, сред русите са се сложили сказания или песни,
но те са били от особен характер — „в тях се е прокарвала
мисълта, запечатана върху обърнатия в чаша череп на Свето-
слав:— чуждото търси, а своето погуби “. На тях дължи про-
изхода си и съобщението на летописа за печенежката засада:
то съдържа подробности, конто не са могли да бъдат измис-
лени, нито пък да бъдат заети от чужд извор. За двата похо-
да в България обаче съставителят на Древния свод е научил
от български летопис; в руските сказания той само потърсил
причините за двукратния поход. По тоя начин се явили в Сво-
да съобщенията за обсадата на Киев от печенегите и за смърт-
та на Олга.
Всички тия разчленения, конто Шахматов извършва над
съответното място от руския летопис, могат да се покажат
убедителни само ако се приеме, че е имало заимания на лето-
писни известия от българския извор. А случаи на такива заи-
мания в дадения летописен разказ Шахматов намира няколко..
1) Характеристиката, която е дадена на Светослав в лето-
писа и която по някой изрази напомни характеристиката на
Александър в Александрията.1 Като оградили Сг етослав с орео-
ла на баснословен герой и възвеличили победите му над гър-
ците, българите, разсъждава Шахматов, навярно са искали да
1 Князю Светославу . . . нача вой совкупляти многи и храбры, и легъка
ходя, аки нардусъ . . . Ходя возъ по собе не возяше и пр.
КЪМ ВЪПРОСА ЗА БЪЛГАРСКИТЕ ИЗВОРИ...
159
удовлетворят униженото си национално чувство чрез утехата,
че и гърците не могли да устоят срещу непобедимия руски княз.
2) Съобщението, че при първия си поход Светослав пре-
взел 80 града по Дунава. Приблизително същото число дава и
Прокопий за укрепленията, въздигнати от Юстиниан по Дунав.
Като взима пред вид, че и една българска песен наброява поч-
ти толкова (77) града при Дунав, Шахматов иде до заключе-
нието, че горното съобщение не може да не е заето от лице,
което е добре запознато с дунавските покрайнини на България,
и че в такъв случай то ще е попаднало в руския летопис от
български книжовен извор.
3) Думите, конто Светослав отправя към майка си, когато
се приготвил за втория поход: „не любо ми есть в Киеве биты,
хочю жити в Переяславци. на Дунай, яко ту есть середа земли
моей яко ту вся благая сходятся: от Грек злато, паволоки, ви-
на и овощеве разноличныя, из Чех же, из Угорь сребро и ко-
мони, из Руси же скора и воск, мед и челядь." За всички тия
неща, бележи Шахматов, е могъл да знае и да се хвали пред
майка си Светослав, но могли ли са тия думи да бъдат запа-
зени в преданието и могъл ли е да ги знае монахът, който в
XI в. е писал летописа ? За много по-вероятно счита Шахматов
предположението, че и тук пред летописеца е имало книжовен
извор, който е разказвал за Светослав от гледището на бъл-
гарина или на гърка.
4) Речите като средство за оживление на разказа се сре-
щат рядко в „Повесть временных летъ" и в Началния свод"
Между това на Светослав в дадения разказ се приписват три
речи. С тоя факт Шахматов също тъй подкрепя предположе-
нието си за влиянието на чужд литературен извор.
Методът, по който Шахматов извежда своите заключения,
е метод на вътрешен анализ на летописа и затова тия заклю-
чения не могат да претендират на абсолютна доказаност, още
повече, че между домашните извори за българската история
липсват такива, конто би ги решително потвърдили. Същите тия
особености на дадената хипотеза обаче правят невъзможно и
решителното й отхвърляне. Всичката работа тук е в дълбочи-
ната на анализа и в логического построение. И не може да се не
признае, че в изследването на руския академик и двете тия не-
160
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
ща са бляскаво проявени. Но като отдаваме дължимото на уче-
ния труд на Шахматов, ние не можем да не посочим на въз-
можността да се даде и друго обяснение на въпросите, за кон-
то тук е дума.
Руското нападение довежда със страшна бързина падането
на българското царство, което инак навярно би продължило
своето съществуване с едно-две десетилетия. Може да се пред-
положи, че при нещастията, конто постигнали българите, Све-
тослав им се е представил като легендарен герой, когото на-
родного въображение е надарило с качествата на неликия ма-
кедонски завоевател. При характеристиката на Светослав в ле-
тописа думите „и бе бо сам храбр легко ходя, акы пардус" на-
помнят наистина характеристиката на Александър в Алексан-
дрията и у Амартол,2 но това още не значи, че горного срав-
нение е могло да се яви само в България. Разказите за Алек-
сандър, любимо четиво в едновремешна България, заедно с
другата българска преводна литература лесно са могли да ми-
нат в Русия. Има известие, че още при Владимир русите полу-
чили от България .дереи учены и книги доволны", а по това
време в България са били известии Амартол и Малала, послед-
ният допълнен с Палеята и Александрията. Руският летописец
следователно е могъл да вземе своето сравнение направо от
първоизточника, без да е имал нужда да прибягва към посредни-
чество™ на българския летопис. Но руският летописец вероят-
но не се нуждаел от чужди сравнения и литературни извори, за
да обрисува характера и подвизите на руския княз. Ако личността
на Светослав е могла да остави дълбоки спомени у българите,
не по-малко вероятно е, че превратната му съдба не е могла
да се не запечата в душата на руския народ и да извика там
не само поетически спомени, но и разкази с подробно описание
на чутовните му дела. Шахматов, както споменахме, е сам на-
клонен да приеме съществуването на поетически сказания или
песни за Светославовите подвизи.
В летописа за Светослав има съобщения, конто не мо-
гат да бъдат изведени от никакъв чужд извор; за тях трябва
да се предположи местно историческо сказание.3
2 Шахматов, стр. 130.
3 Напр. летописного известие за войните на Светослав с хазарите, за пле-
КЪМ ВЪПРОСА ЗА БЪЛГАРСКИТЕ II 3 В О Р II...
161
Ако се обърнем сега към летописного известие за Свето-
славовите походи в България, ще видим, че и тук едва ли е
необходимо предположение™ за зависимостта от български ли-
тературен извор.
За първия поход на Светослав руският летописец говори
тъй: „Иде Святослав на Дунай на Болгары. И бившемъся обоим,
одоле Святослав Болгаром и взя город 80 по Дунаеви и седе
княже ту в Переяславци, емля дан на Грьцех.“ Трябва ли да
се счита, че цифрата 80 определи точно числото на превзетите
от Светослав градове в България и следователно че тя не е
могла да бъде запазена в руската народна намет? Вероятният
отговор тук може да бъде получен само по околен път. Ако
съобщението за числото на превзетите от Светослав градове е
било заето от предполагаемия български летопис, ще трябва
да се приеме, че българският летописец като съвременник или
близък по време на събитието ще е дал точната марка за раз-
мера на Светославото завоевание. Но известно е от византий-
ските автори, че при първия поход нападенията на русите не са
се прострели по цялата дунавска граница на Петровото царст-
во, а са се ограничили из днешната североизточна България.4
В такъв случай съобщението за превзетите 80 града по Дунав
не може да бъде подкрепено с известного място у Прокопий,
тъй като византийският автор, когото Шахматов напомня, го-
вори, че Юстиниан строил градове там, но те заемали цялото
продължение от устаето на Сава чан до Черно море.ъ
Едно от двете; или руският летопис означава с цифрата 80 чи-
слото на превзетите български градове по Дунава и в такъв
случай тази цифра е невъзможна у предполагаемия български
автор, конто би познавал що-годе точно географията на стра-
ната си и ширината на руския поход, или пък с нея са озна-
чени градовете, конто Светослав е превзел в България, и в та-
къв случай тази цифра може да бъде съвсем производно запи-
нението на вятичите, за победите над ясите и касогите и най-вече разказът
за убийството на Светослав, дето между другите подробности е запазено и
името на печенежкия княз.
4 Гл. у А. Чертков, Описание войны вел. княза Святослава против
болгар и греков, Москва, 1843, стр. 24 и сл.
5 Procopius, De Aedeficiis, р. 286 сл. Edd. Bonn.
11.
162
П Р ОФ. П Е ТЪР МУТАФЧИ ЕВ
сана от наивния руски монах, който чрез нея е искал може би
да даде осезателна представа за ширината на Светославовото
завоевание.6
Второто място в летописния разказ за Светославовите вой-
ни, което обръща вниманието на изследвача, са думите, конто
Светослав отправя към майка си преди своя втори поход в Бъл-
гария. Предимствата на Преслав, тъй както са предадени те в.
Светославовата реч, наистина не могат да бъдат съчинени от
руския прост монах, който е писал век след събитието. Речта
на Светослав несъмнено е заета. Въпросът е от какъв извор е
минала тя в руския летописен разказ. Предположението, че тя
е взета из българско летописно сказание, се затруднява от ед-
но обстоятелство: в основата си тази реч съдържа сравнение
между Киев и Преслав: на бедността на първия се противо
поставя богатството на втория. Това сравнение мъчно може да
се предположи у българския летописец, който е познавал Пре-
6 Шахматов привежда и думите на одна българска песен, която съдьржа
думите: „колко имат от море доДунав,седумдесет и седем градо’ и (стр. 122,
в забележката). Тия думи нс могат да се поставят във връзка с вьпросния
пасаж на летописа. В тях се определи числото на градовете „от морето до
Дунава", когато в летописа се говори за градовете „по Дунава". Това едно.
Друго. — В българските пародии песни числата 70, 77, 80 обикповено символи
зират понятисто за мнозинство и в народннте умотворепия се употребяваг
именно в тоя смисьл. Може би същото значение имат те и в рускитс парод-
ии песни. Ако ли ие, това не измени положението. Изключена е хинотезата,
че руският летописец е могъл да заеме гористо число от българската народна
песен : в такъв случай за посредник пак би трябвало да се приеме бьлгарс-
кият летопис. А последният, ако е съществувал, едва ли с пмал нужда да
нрибягва до средствата на поезията, за да прсдстави действителния размер па
руския поход. Възможно е още едно предположение: дали спомснът за „80
града", построени от Юстиниан по Дунав, не се е запазил сред славяните от
времето на тяхното преселение на полуострова; тия градове са били построе-
ни именно за да възпрат тяхното нашествие. В такъв случай разказитс за тия
градове може би твърде рано ще са се разпространили между всички славян-
ски племена, конто са имали досег с Византия. Предположението, че руските
племена допреди идването на угрите са били разселепи на югозапад до дол-
ни Дунав, не е още опровергнато. За угличите и тиверците самият руски ле-
топис говори като за племена, конто „присядаху к Дунаеви". Във Възкресен-
ския летопис срещаме имената на градовете по Дунава от Видин до Килия
(Гл. Васильевым, Византия и печенеги, Ж. М. Н. Пр. Декабрь, 1872, стр.
299 и сл. ). За тия 80 или 77 града по Дунав говорят и сръбските песни (гл.
у Jirecek, Heerstrasse von Belgrad nach Constantinopel, стр. 61).
КЪМ ВЪПРОС А ЗА БЪЛГАРСКИТЕ ИЗВОРИ...
163
слав и положението на България като търговски кръстопът меж-
ду север и юг, но едва ли е могъл да има ясно представление
за Русия и Киев. Не е било тъй обаче и с русина от IX в. По-
ходът на Светослав срещу България се коренно отличавал от
другите негеви походи, за конто говори летописът. Обстоятел-
ството, че той не се задоволява с това да наложи дан на гър-
ците, но извикан в Киев, рэзделя рускнте си владения между
синовете си, за да замине завинаги в новозавоюваната страна,
това обстоятелство поради своята необикновенист не е могло
да не порази съвременниците и те са търсили неговото обяс-
нение. То навярно е било дадено от самия Светослав и спът-
ниците му при първия поход, конто са имали възможността
добре да опознаят България. Плячката, с която вероятно са се
върнали те в Русия, е потвърждавала разказите за богатството
на Преслав, където са се стичали произведенията на много
страни. Всичко това, врязано силно в народного въображение,
не е могло да не предизвика там живо сравнение между I Ipec-
лав и Киев и, както обикновено става при младенческия живот
на народите, се е изляло в епически формн, където дълго вре-
ме се е държал живият образ на княза, който „чюжея земли
ищеши и блюдеши, а своея ся охабив“. Его по какъв път про-
чее са могли да се явят в летописа думите на Светослав за
предимствата на 11реслав. Ние се осмеляваме дори да обърнем
внимание на едно обстоятелство, което, ако бъде вярно, ще
потвърди нашего предположение: в тези думи на Светослав,
тъй както са записани в летописа, се чувствува влиянието на
измерената поетическа реч.7
Между друго вниманието на Шахматов в тоя разказ са
обърнали и речите, конто Светослав през време на похода дър-
жи. Освен речта, казана пред майка му, нему са приписани още
две други: при стените на Преслав и пред сражението с ви-
7 Hue смятаме за възможен и друг въпрос. Дали сведенпята, конто ле-
тописецът има за България, за градовете по Дунава и частно за Преслав не
се дьлжат на походите, конто русите предприемали тук през XI в. ? През вто-
рата половина на XI в., когато се създавал летописът, руски дружинн са
прииждали от север, иастанявали се в България, де в съюз с печенегите, де
против тях. .В Дръстър господствувал Татуш, във Видии — Хали (XaAij:
Олег?): Всеслав и Сача (Sax^ag) завзели други градове.” Гл. у Васильевский,
цнт. съч., Ж. М. Пр. 1873, ноябрь, стр. 148, и декабрь, стр. 299 и сл.
164
ПРиФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
зантийците. Шахматов счита последната за единствена в древ-
ния руски летопис и поставя въпроса, дали и тя не е взета
„готова от писмен извор“. Съмнението си той основава на об-
стоятелството, че и у Лъв Дякон, и у Скилиций се съобщава
за една реч на Светослав пред Доростол със същата мисъл>
която се съдържа в речите, записани от руския летописец. По-
дозрението на Шахматов е твърде основателно, но преди да се
утвърди то, трябвало би да се вземе едно съображение пред
вид: то е, че въпросните речи руският летописец е могъл да
намери не само в предполагаемия чужд литературен извор, но
и в руските сказания за Светославовия поход. Речите са нещо,
което често се среща в епоса на всички народи и през всички
времена. Руският епос не е правил изключение. Сходни по фор-
ма и съдържание с последните две речи на Светослав в лето-
писа намираме в „Слово о полку Игореве“.н
Към също такъв легендарен източник могат, струна ни се,
да бъдат отнесени и думите в същия разказ, че след пораже-
нието на гърците „пойде Светослав ко граду, воюя и грады
ь Въпросът за българското влияние в „Слово о полку Игореве" оставите
настрана като перазрешеп. Изказанитс досега мнения за и против почиват са-
мо на предположения. Руският летописец предана тъй последните две речи иа
Светослав: първата, при превземането на Прослав: — Уже нам еде пасти;
потягнем мужски братья и дружино." Вгората, пред сражението с гьрциге:
.Уже нам некамо ся дети, волею и неволею стати противу; да не посрамим
земле PycKie, но ляжем костьми ту, мертвый бо срама не имам, аще ли побег-
нем, срам имам ; пи имам убежати, по станем крепко, аз же прет вами пой-
ду; аще моя глава ляжет то промыслите собою.- За сравнение прпвеждаме
двете речи на Игор из „Словото" : „Брапе и дружино I луцеж бы потяту (по-
гибель), неже полонсну быти ; а всядем 6parie на свои бръзыя комопи да поз-
рим синяго Допу", и другата: „хошу бо, рече (Игорь), Konie приломити конец
поля половецкаго с вами Русици, хощу главу свою ириложити, а любо испи-
ти щеломом Дои у" (Слово объ ополч. Игоря Святославлича, изд. А. Н. Вельтман,
М., 1886, стр. 4). Лъв Дякон нрипнева на Светослав следната реч, казана
пред Доростол: „Ако ние сега срамно отстъпим на ромеите, те се лишим от
славата, която всякога е придружавала нашето оръжие, що досега лссно по-
беждаваше всички съседни народи п покорявшие на руската власт без кръв
обширни страни. Ето защо ние, представители на свойствената храброст на
нашнте прадеди, сме длъжнп още веднъж отчаяно да се сразим за живота си
с мнсълта, че русите до днес винаги са били непобедими. Ние не сме навик-
нали да се спасяваме с бягство в отечеството сн, но да се връщамс като по-
бедители или да умираме със слава." У Скнлнцнй същата реч на Светослав е
КЪМ ВЪПРОСА ЗА БЪЛГАРСИИТЕ ИЗВОРИ...
165
разбивая, яже стоят и до днешнаго дне пусты". Думата „град"
наистина напомня за гръцки извор. За гърка, както бележи
Шахматов, лбХг? е означавало предимно Цариград. Него несъм-
нено разбира и летописецът, като говори, че Светослав „поиде
ко граду". Най-естественото заключение обаче, което може да
се извади оттук, е, че думата „град" и за руския летописец е
означавала предимно Цариград. Инак той би придружил тая
дума с пояснение или пък би я заменил с думата Цариград.
Да се не приема това, то значи да се предположи, че ле-
тописецът е преписвал чуждото известие, без да разбира
смисъла на писаното. Последните думи от въпросния па-
саж, че градовете, конто Светослав разорил, „стоят и до дне-
шен ден пусти", също тъй могат да нямат значението, което
Шахматов им приписва: да сочат за свой автор лице, „което е
познавало топографията на земите, лето е действувал Светос-
лав". По-вероятно ще е, ако те бъдат отнесени към една пое-
тическа форма, каквато често се среща в народните умотворе-
ния и чието назначение там е да внася по-голям живот в раз-
каза, комуто обикновено се явява като завършек.
*
* *
Влияние на български литературен извор Шах-
матов предполага и в летописния разказ за кръщението на Вла-
димир. Руският летопис приписва заслугата на Владимировото
обръщение на един гръцки философ, който опровергал учения-
та на еврейските, мохамеданските и латинските мисионери, а за
да въздействува и на въображението на княза, показал му кар-
тината на страшния съд, дето била представена участта, що
предадена с думите на автора : „Светослав предложил още веднъж да влязат
в сражепието с ромеите, та да ги отблъснат с отчаяно нападение нли ако ру-
сите бъдат победени, да предпочетат славната смърт пред срамния и позорен
жнвот. И тня, конто спасяват живота сн с бягство, ще могат ли спокойно да
се наслаждават от него, когато бъдат презирани от съседните народи, конто
по-рано са треперели само от името им.“ (Л. Чертков, Описаше войны велн-
каго кн. Святослава, Москва, 1843 г., стр. 87— 98).
166
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
очаквала неверниците. В по-късните преписи на Повесть времен-
ных лет философът, който съдействувал на Владимировото об-
ръщане, е наречен с името Кирил?' В най-късните летописни
сборници (Никоновски летопис) и други някои паметници (Ус-
тавите на Владимир) пък е споменато, че Владимир бил кръс-
тен във времето на цариградския патриарх Фотий, който изпра-
тил и епископи на руската земя. Известно е, че аналогични съоб-
щения са запазени в историческите предания и за кръщението
на Борис български: според някои византийски историци бъл-
гарският княз бил обърнат в християнство от монаха Методий
който подействувал на въображението му с картината на страш-
ния съд. Някои нови учени отъждествяват тоя Методий с
брата на св. Кирил, комуто и няколко от древните житиета при-
писват същата заслуга?0 В други стари документа виновник
за покръстването на българите е представен Кирил.11 Днес е
прието наистина, че Кирил и Методий не са участвували в бъл-
гарското покръщение, но това не отстранява факта, че за тях-
ното проповедничество в България са били създадени легенди,
минали в житиетата. Покръщението на българите е станало
през времето на цариградския патриарх Фотий, от когото е за-
пазено и пастирско послание към новообърнатия княз. Имената
на Фотий и Кирил, свързани със събитията около кръщението
на българите, са явни анахронизми в руския летописен разказ
за кръщението на Владимир. Заради това много естествено и
вероятно е мнението на Шахматов, че авторът на тоя разказ
повлияй от български литературни извори, е отнесъл към кръ-
щението на Владимир неща, конто са се разказвали за кръще-
нието на българите. То може да бъде подкрепено и от някол-
ко още съобщения из същия разказ за работа, конто са обяс-
ними при българското покръщаване, но са подозрителни в по-
вестта за кръщаването на Владимир. Шахматов бе обърнал вни-
мание на тях още в статията си „Один из източников летопис-
9 В летопнсите Възкресенски, Тверски, Софийски I, Софийски Львовски.
Гл. Л. И. Лейбович, Сводная летопись I Спб., 1876.
10 Житието на св. Климент, Похвалното слово на св. Методой.
11 Проложното житие и „Усиението" на св. Кирил, житието на Кирил
Словенеца, Чешката и Моравската легенда.
КЪМ ВЪПРОСЛ ЗЛ БЪЛГАРСКИТЕ ИЗВОРИ...
167
наго сказашя о крещешй Владим1ра“.12 Т. напр. в поучението,
което четем, че е било предадено на Владимир, някои места на-
помнят поучителното послание на Фотий до Борис. Полемичес-
ката статия против латинците, която се среща на същото мяс-
то, много повече би подхождала към разказа за Борисовото
кръщаване, тъй като именно около последното се започна бор-
бата между Византия и Рим. Освен това съобщението за посол-
ствата, за който летописецът разказва, че били изпращани от
папата до Владимир, навярно възпроизвежда известията за
сношенията между Борис и Рим. Самото съдържание на гор-
ните известия ги отчуждава от съоитията из руската история,
за да ги сближи с тия из историята на българското кръщава-
не. В това отношение може да се смята, че мнението на
Шахматов отстранява спора около тях.
Несъгласие с мнението на руския академик може да изник-
не другаде. Какви са могли да бъдат българските извори, от
конто е чернил или преправял своите известия руският летописец ?
За обстоятелствата на Борисовото кръщаване, както и за цялата
късна епоха на Първото българско царство, не са запазени ни-
какви местни летописни известия. 11редположението, че такива
са съществунали, се крепи единствено върху известните пасажи
из двете писма на Калоян до Инокентий III. На тях обаче, как-
то още Голубински бе посочил, не трябва да се отдава голя-
ма вяра; и заради това, докато не се открият други, по-досто-
верни свидетелства, съществуването на такива летописни извес-
тия ще остане неподкрепепа с никакви доказателства хипотеза.
Ето защо рискувано е предноложението, че за основа на рус-
кото сказание за кръщаването на Владимир е послужил съот-
ветен разказ из някой стар български летопис. По-вероятно е
друго предположение: че в българската литература е същест-
вувало отделно сказание за кръщаването на Борис. Но преди
изследователят да се установи на това предположение, той трябва
да разреши въпроса, дали руският летописец не е могъл да по-
черни някои от своите преправки из запазените и познати днес
на науката славянски или византийски извори. На този въпрос
до известна стелен може да се отговори положително. Разка-
12 В Сб. статей по славяноведен1Ю, поев. проф. М. С. Дринову, Харьков,
1909 г.
168
П Р ОФ. П Е Т ЪР МУТАФЧИЕВ
зът за картината на страшния съд е известен у продължителя
на Теофан, у Скилиций и Кедрин. Същия разказ намираме и у
Паисий.13 Може да се предположи, че той е бил широко попу-
лярен не само между византийците, но и сред българите през
въпросната епоха. На св. Методий приписва заслугата за обръ-
щането на Борис и пространного житие на Климент. Името на
Константин при разказа за картината на страшния съд в рус-
кия свод може би е извлечено из другите известии сказания,
дето той е представен като проснетител на българите.14 В про-
тивен случай замяната може би ще трябва да бъде обяснена
чрез влиянието на пространното Кирилове житие (Панонска ле-
генда). Там се говори за диспута на Константин с еврейските
и сарацинските богослови. Ако руският летописец е отнесъл по
своему тоя разказ към Владимировото кръщаване, като го е
допълнил с другая за картината на страшния съд, обяснимо е
защо той е изхвърлил името на Методий: в руския разказ ре-
шителното влияние върху Владимир е отдадено на речта на фи-
лософа; картината на страшния съд само е допълнила впечат-
ление™, произведено от нея. В преценката на руския летопи-
сец живописецът е отстъпил на философа.
Че в Повесть временных лет има наслоявания, вземани из
житиетата на Кирил и Методий, е констатирано отдавна. В да-
дения случай ние искаме да обърнем внимание и върху обстоя-
телството, че и някои части от самия разказ за Владимировото
кръщаване ще са сглобени може би въз основа на тия житие-
та. Дейността на «.олунските братя твърде рано е добила об-
щеславянски характер и твърде рано отделяйте славянски на-
роди са почнали да приписват на тях своето обръщане в хрис-
тиянството. Много вероятно е, че и разказът, според конто и
Русия е дължала своето обръщане на един от братята, на Кон-
стантин именно, е създаден въз основа на известната от Па-
13 Като говори за крыиаването иа българите, Паисий направо отъждест-
вява живописеца Методнй с брат а на Кирил (История славяноболгарская стък-
ми за издание А. Теодоров, Пловдив, 1898, стр. 50 и 102). Йеросхимонах Спи-
ридон прнписва обръщането на Борис и българите на Кирил (История во крат-
це о болгарском народе славенском. Стькми за издание В. Н. Златарски, Со-
фия, 1909, стр. 39).
11 Гл. по-горе.
КЪМ ВЪПРОС А ЗА БЪЛ Г А Р С К И Т Е ИЗВОРИ...
169
нонското житие иегова мисия в Хазария и страните около Чер-
но море и за намереното в Крим руско евангелие. До каква
степей наивната ученост е могла свободно да се отнася с ис-
торическите факти около въпроса за дейността ва Кирил и Ме-
тодий, свидетелствуват много примери. Достатъчно е да споме-
нем известного Бандуриево сказание, руската преправка на Иоан
Екзарховата защита на славянското писмо и съобщената у Бо-
дянски приписка, в която се говори, че родината на славянска-
та писменост е Русия.15 *
Някои от останалите епизоди из разказа за руското кръ-
щение нероятно ще имат за подложка неизвестен български
извор. На първо място тук, изглежда, че ще трябва да се от-
несат съобщенията за чуждите вероизповедни мисии при Вла-
димир и за папските посолства. Но и при тия случаи заключе-
нията ще трябва да се правят с голяма предпазливост. Т. напр.
съобщението за мисионерите може би не ще е без връзка с
разказа на Кириловото Панонско житие за еврейските и сара-
цинските проповеднипи в Хазария. А може би в дадения случай
самото руско предание е запазило смътни спомени за опитва-
ния на евреи и мохамедани да спечелят във вероизповедно от-
ношение руския народ и първенците му. Хазария, където ве-
роизповедните борби са били в разгара си, не е била далеч от
Русия. Ако се съди по папските отговори до Борис, такива
борби е имало и в България. Възможността им и в Русия не
подлежи на съмнение.10 Също тъй стой въпросът и за папски-
те посолства до Владимир и наследниците му. Че в Русия по
него време са идвали посланник чак от Рим, това е малко ве-
роятно. Но то не отрича възможността, щото западного духо-
венство да е правило опити за привличане на русите. За таки-
ва опити през времето на Олга свидетелствуват самите запад-
ни летописци.17 Споменът за тях не е ли могъл да се запази в
Русия до времето, когато е съставен летописът ? Ние само иос-
15 О. Бодянсми, О времени произхождешя славянских письмен, Москва,
1865, стр. 102.
18 Голубинскш, История русской церкви, I. 2, 1880, стр. 122—123, като
напомня за книгата на lehtida Halevi, предполага, че тя може би, пренесена
у киевските евреи, е предизвикала противоположно усърдие у никой русин.
17 Също там, стр. 70—71.
170
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
тавяме въпросите. За тяхното разрешение е нужен поглед, кон-
то да обхване и привлече към изследване всички запазени из-
вестия из епохата на руското кръщаване. А дотогава, струва
ни се, за доказано ще може да се счита само едно: че рус-
кият летопис се е развивал чрез заимане на исторически съоб-
щения и от български произход, но прибавките от тоя харак-
тер са се явили при по-късните степени на неговото развитие.
Тия прибавки се отнасят за събития из българската и общата
история и, на първо място, към тях ще трябва да се поставят
разказите за покръщаването на българите,18 за дейността на
Кирил и Методий19 и др. Едни от тия съобщения са заимани
от житиетата и вехтозаветните книги, други — от преведените
в България хроники на Малала и Амартол. Останалото е по-
паднало в летописа из всевъзможни приписки било към същи-
те тия хроники, било към други, пренесени в Русия български
книги. Тоя процес на заимане е продължавал до последните мо-
мента на литературен живот в България, когато в руските ле-
тописи и хронографски сборници вече се явяват не само бележ-
ките към българския превод на Манасий, но и цели страници
из съчиненията на патриарх Евтимий.20
1Н Гл. статията на В. Н. Златарски, Имали ли са българите свое лето
броенне. Списание на Бъл. академия на наукнте 1.1, стр. 67 и сл. Предадени-
те според българското летоброепие датн в руския летопис свидстслствуват нс-
съмнено за български нзвори. Във всички тин случаи обаче ние имаме работа
с прибавки много по-къснн от времето, кьм което се отпася осповпата част
на руския летопис.
19 Навярно по това време е попаднало в руския летопнс п името па
Фотий. Освен у Никоновским летопис то се среща н в Уставите на Влади-
мир, за конто няма доказателства, че са били съставени по-рапо от ХИ в. (Гл.
МакарйУ, apxieu. Харьковскш, Истор'я русской церкви, I, Спб., 1868, стр.
173—175).
20 Гл. за това у А. Попов, Обзор хронографов русской рсдакшн, М., 1866
Вып. 1, стр. 101 сл., 155, 187 сл.; Вып. II, стр. 22 сл.
Въпросът за литературного влияние па България върху стара Русия още
не е разглеждан във всичката му пълнота. Установено е обаче, че не само в
първите векове след Владимир, но и през късното средновековнс българската
преводна и оригиналка книжнипа е намирала широко разнрострапение из руските
земи : почти вснчкн известии днес книги от старата българска литература се
знаят по руски или намерени в Русия преписи. Вероятно е и неизслсдваното още
предположение, че след разгрома на Източното българско царство усилената кии-
НЪИ ВЪПРОСА ЗА БЪЛГАРСКИТЕ ИЗВОРИ...
171
жовна работа се е промостила в Русия, където са прибягнали н някой от бъл-
гарските кпижовни дейци. (Още кн. М. Оболенски бе се онитал да отъжде-
ствп Спътника на княгиня Олга в Цариград, лалаС Григорий, с извсстния
Грп о|ни мнп^ъ, п|кзкпт«|! i. Елъгл|КК11^г> церккш, когото счита при това и
за основател па руското летописание. — Гл. Неск. слов о первоначальной
русской летописи, М., 1870, стр. 80 сл.; летописец 11ереяславля-Суздальс-
каго, М-, 1851, въвед. стр. VI; Изслсловаи1я н заметки, Спб., 1875, стр. 125 сл.).
Ако в българската литература са същсствувалн повести за Борисовото кръ-
щавапе, вероятно е, че те не ще са останали пеизвестни в Русия. Оттук и
донустимостта на предположението, че те са повлияли върху авторите на ле-
гепднте за кръщаването па Владимир. Но съществуването па такива повести
остава недоказано. С по-голяма вяра може да се настояна само върху мнени-
ето, че името на цар Борис още в X в. е било познато и почитано в Русия
Навярно в чест нему е бнл наречен Владимировият снн Борис, чиито мощи
също тъй може би в памет па неговата смърт са били пренесени на 2 май.
172
ВЛАДЕТЕЛИТЕ НА ПРОСЕК
СТРАНИЦИ ИЗ ИСТОРИЯТА
НА БЪЛГАРИТЕ В КРАЯ НА XII
И НАЧАЛОТО НА XIII ВЕК1
[Докладвано от д-р В. Златарски в заседапието па
Историко-филологический клон на 18 октомври 1911 гф
I
Последната четвърт от XII век е отбелязана
в историята на Византия със събития, конто в късо време по-
гребаха нейното политическо съществуване за повече от поло-
вин век. Бързият упадък на империята почва веднага след
смъртта на император Мануил, последний виден представител
на Комниновата династия.
Епохата на Комниновци е от особен интерес за вътрешна-
та история на Византия. Основателят на династпята, Алексий I
Комнин, получава властта, когато империята се намирала в
пълно разложение. От обширните й азиатски владения на нея
оставала само прибрежната ивица от земи около Пропонтида
и Босфора, а вътрешно тя била съвсем разстроена. Системата
на строга централизация в управлението била постепенно уни-
щожена, а авторитетът на императорската власт — компроме-
тиран от редицата неспособни императори, сами играчка в ръце-
те на дворцовите партии, на честолюбиви интриганти или на
видните аристократически фамилии.
Разколебаният авторитет на централната власт се чувст-
вувал най-силно и преди всичко в управлението на провинциите.
В случайте, дето произволът на управителите не успявал да
унищожи всяка законност, това се извършвало от отделните
представители на аристократическите родове. Като крупни зе-
мевладелци те стават решаващ фактор на провинциалното
управление. Там, дето тям не се удавало чрез широките си
1 Рефераты, четен в семинара по българска история на г. проф. В. Н.
Златарскн през лятното полугодие на университетската 1909—1910 г.
ПЛАДЕТЕЛИТЕ НА ПРО СЕ К
173
връзки да влияят върху централното правителство, те се про-
тивопоставили нему и обикновени били случайте, когато тех-
ните интереси вземали връх над общите интереси на дадени
области, когато техните стремежи поставили такива области
.под тяхно изключително разпореждане и в привидна зависимост
само от централното правителство.
Растящата сила на аристократическите родове, конто се
опирали на едрото земевладение, създава във Византия начало-
то на феодализма. Както навсякъде, тъй и тук той донася със
себе си социалния гнет и политический партикуляризъм. Дол-
ните слоеве на населението носили всичката тежина на новото
положение. Увеличение™ и произволното събиране на данъци-
те почнало да се явява едно от главните средства, към което
всеки нов император прибягвал, за да добие възможност да
задоволи алчиостта на издигналите го на престола съпартиза-
ни. Нерядко отплатата се изразявала и в други форми: пода-
ряване на цели области в наследствено владение. Това обстоя-
телство от своя страна, ако не увеличивало числото на полу-
независимое от централната нласт династи, намалявало маса-
та на свободното и живеещо в доволство ст плодовете на
своя труд население. Върху него пада издръжката както на
земевладелците династи, тъй и на централното правителство.
Угнетявано и грабено от всички, това население престава
да бъде здрав елемент на реда и на държавното единство. Ето
защо всички опити на отделяй династи за независимост от цен-
тралната власт, всички опити на честолюбиви авантюристи да
завладеят императорский престол почват да намират все по-
голяма опора в населението на известии провинции. Неговото
отчаяно положение го направя експлозивен материал, готов да
избухне и при най-дребни обещания за подобрение на участта му.
Едва ли при такива обстоятелства би било възможно на
една личност да отклони развитието от начертания път; едва
ли са били възможни реформи, конто да изкоренят социалния
недъг и да възстановят трайно вътрешно единс тво на империя
та, като унищожат разлагащите го центробежни >сили. Но Але-
ксий Комнин, комуто не могат да се отрекат някои качества на
бележит византийски император, не е имал дори и физическата
възможност да спре вниманието си върху вътрешните работи
174
II Р О Ф. П Е Т Ъ Р МУТАФЧИЕК
на Византия. Неговото продължително царуване е непрекъснат
напън да се отбие външната опасност, която по това време
постоянно заплашвала империята. Зает през цялото си царува-
не с борби против нормами и печенеги в Европа и с турни в
Азия, Алексий е бил принуден да остави вътрешните социални
и политически злини свободно да се развиват. Нещо повече
дори, неговата външна политика, която изисквала крайне на-
прягане на силите, изтощавала все повече империята, разслаб-
вала все повече здравите елементи на нейната истинска мощ
и паралелно с това пряко засилвала нейното вътрешно разло-
жение.
Поради усложненията, предизвикани от кръстоносните по-
ходи, Византия и при наследниците на Алексий бива принуде-
на да се справя само с въпросите на външната политика. В
непрекъснати войни на Изток и Запад изтича цялото царуване
на Иоан и Мануил Комниновци. Наистина в тия войни на Ви-
зантия за сетей път се удава да възвърне за момент миналото
си величие. Тя отново става господарка на земите от Адриа-
тическо море до Тигър и Ефрат. Ио на тая величествена по-
стройка липсвал вече здравият фундамент и достатъчно било
да изчезне ръката, която я крепяла, за да рухне тя в много-
скоро време.
Кризата настъпва веднага след смъртта на Мануил Ком-
нин. През двегодишното царуване на малолетния Алексий II
и последвалата го тирания на Андроник се развръщат със стре-
мителност дълго сдържаните вътрешни разрушителни силиг
конто направят от тримата Ангеловци жалки кукли на цари-
градския престол и ускоряват катастрофата, чиито следи не
бе съдено на Византия никога да заличи.
Отмятането на Стефан Неман в 1180 г., маджарската
война в 1183 г., норманският поход пред Драч и Солун до
Марица през 1185 г. са само пролог на събитията, чиято аре-
на немного след това става Балканският полуостров. Тяхно
решително начало е въстанието на Асеновци в Дунавска
България през 1186 г.
Първият поход на император Исак Ангел срещу въстаниците
(през пролетта 1186 г.) е в същото време и последна удържана
сполука над въстанието. Асен и Петър се завръщат с куманска
ВЛАДЕТЕЛ И ТЕ II А ПРОСЕК
175
помощ. И почват тогава непрекъснатите нападения на българи
и кумани, нападения, конто достигат често пъти до най-отда-
лечените византийски провинции на юг в полуострова. Въста-
ническото движение през това време взема все по-широки раз-
мери. Избухнало в централната част на Дунавска България, то
бърже се разпространява във всички посоки. То обхваща източ-
ните черноморски области, в конто Византия успява да запази
само някои прибрежии градове; то се развива на запад до до-
лината на Морава, минава на юг от Стара планина и по тече-
нието на Струма и Места прониква дори и в Македония.
В 1196 г. със смъртта на двамата първи Асеневци се за-
вършва първият период от борбата за независимост. Преди
края на тоя период областта от Дунава до Балкана е била
окончателно освободена от византийското иго. От началото на
90-те години въстаниците водят вече не отбранителна война, а
нападат на останалите още под Византия български земи, и
то не за да грабят, а за да ги откъснат от империята. Главен
театър на войната вече престават да бъдат областите от двете
страни на Хемус: тя се пренася в Тракпя, по средното и дол-
ното течение на Марица и по на запад — в Македония, из
околностите на Солун и Серес.
Събитията около убийството на Асен и Петър и бягството
на Иванко при византийците навярно доста много са размътили
вътрешното положение на България. Заети изключително с
борбата против империята, двамата братя не са имали нито
време, нито възможност да се погрижат за вътрешната уред-
ба на освободените земи и да затвърдят властта си там. Но-
вият живот там е бил още недостатъчно установен, а при то-
ва десетгодишната война твърде много изтощила страната.
Поради това може би Калоян в първите години на царуването
си е бил принуден да се откаже от военните действия срещу
Византия. Никита Акоминат, чиято история е главен източник
за събитията от тая епоха, не говори за никакви войни между
Калоян и империята през периода 1197—1198 г. Главен инте-
рес през това време възбуждат събитията в Северна Македо-
ния, където начело на движението против византийската власт
намираме болярина Хриз.
Пръв път Никита говори за Хриз във връзка с вътрешни-
176
ПРОФ. П Е Т Ъ Р МУТАФЧИЕВ
те неуредици на империята. След като наказал със смърт оси-
новеника си Ватаци, който бил обвинен от дворцовите интри-
ганти в престъпни връзки с императрицата, императорът Алек-
сий,2 разказва Никита, „замина за Кипсела с намерение да на-
прави нещо за благото на тракийските градове, конто бяха
опустошени от власите и скитите. Той предполагаше след то-
ва да хване Хриз или поне да отбие опустошителните му на-
падения, конто той вършеше по един разбойнически начин в
областите около Серес. Тоя Хриз беше по род влах, с нисък
ръст и не само че не бе взел участие cup-^ov^aas) във въста-
нието на Асен и Петър срещу ромеите, но даже с подчинените
си петстотин сънародницп бе вдигнал оръжие срещу им и бе
станал съюзник на ромеите. Не след много обаче, като се
поддаваше на своите съплеменници и се сближаваше с тях, той
бе замислил да се сдобие с независима власт (SuvacrEtav eau-ap
pvTja-euopEvog) и заради това бе поставен под стража. После,
след кати беше освободен и изпратен да защищава Струмица,
той отново измами надеждите на императора, който го бе из-
пратил там, и възползуван от положение™ си, почна да напа-
да и вреди на съседите си ромеи. Заради това прочее импера-
торът се отправи за Кипсела и събра там достатъчно войска.
Но той обаче скоро се отказа от намерение™ си и побърза
да се върне; тъй че напразно бе събрана войската в Кипсела
и сам той напразно бе отишъл там. И тъй, като остави запад-
ните земи в това тежко положение, в което и по-напред се
намираха, императорът се върна в Цариград, без да прекара
даже два месеца вън от дома.1*3
Приведеният сух и кратък разказ из историята на Ако-
минат, който в случая има пред вид само събитията през
1197 г., съдържа само твърде неопределени натяквания за ми-
иалото на Хриз и за участие™ му в събитията, предшествува-
щи тая дата.
Първият въпрос, който се явява при опита да се допълни
иедоизказаното от византийския историк, е въпросът за про.
-Алексий III Ангел, брат на Исак Ангел, се възцарява в 1195 г., след
жато брат му бива хванат в лагера при Кипсела и ослепен от заговорницн.
3 Nic. Honiatae, Historia ex recensione Irfi. Bekkeri. Bonnae, 1835 n, стр.
1043- 644.
ВЛАДЕТЕЛ J1 ТЕ ПАП РОСЕ Т-! 117
изхода, за народността на тая загадъчна личност. В горепри-
ведения пасаж Хриз е наречен „e.iaxu (ip о о Xpucog otrcog
BZayog то yevog). Не значат ли тия думи, че Хриз е произхо-
жал из средата на многобройното влашко население, което в
края на XIII в. е било разпръснато на малки или големи групп
по всички крапща на Балканский полуостров? — Против по-
добно предположение може да се възрази. В „Историята" си
Никита говори за въстанието на българите при Асен и Петър
като за нъстание на власите; власи нарича той всичкото насе-
ление, което в края на XII и началото на XIII в. е живяло на
север от Балкана до Дунава; с власи, а не с българи според
него е имало работа византийското оръжие в борбите, конто
създадоха Второто българско царство. Това е един факт, кой-
то достатъчно говори за смътните етнографски познания на
византийския историк. Влашкото произхождение на Хриз следо-
вателно може да бъде доказано въз основа на прозвището
„влах“ у Никита също тъй малко, както и румънското произхож-
дение на Асеновци и нанионално румънският характер на пов-
дигнатото от тях нъстание през 1186 г.
Из областта на ономастиката също тъй малко могат да
се почерпят решителни твърдения за произхождението на
Хриз. В заглавието на едно похвално слово — съставено от
Никита Акомипат в чест на победите, удържани от Алексий III
над непрпятелнте из западните провинции на империята — Хриз
е наречен с пълното си име Aoppompog Хрбсо;4. Името До^ро-
prjpog (Добромир) — дори и в гръцката си транскрипция из-
дава своя несъмнен славянски произход. Това от своя страна
е достатъчен повод, за да се потърси и името Хриз в славян-
ската ономастка. Ис:ториците, конто досега са се спирали над
загадьчната личност на Хриз, като са имали пред вид тоя вла-
детел на Просек, за който се говори в сръбските жития,
почти единодушно са приемали, че неизкълченото от гръцката
транскрипция славянско име на Хриз е било Стрез. Въпреки
! „ . . . XofoS elg tov paaAia xup ’AXsgiov tov KopvTjvov, бтг ало Ttuv jieptov
т-ijg Suaewg- f(v£xa б лрытоатратюр MavouijX 6 Каротф;;, eiJaSeXqjog tuv той айтой
₽аа'.Аго)£, оорлХакг^ TO’j fiapfiapo'.S хатаохеЭ-eiC, лара |i=v той (JaoiZscoS ойх sgo)-
г(торазЭ->) 8s лара той ДоЗрор.т(рои Xpiaoo той xaTS/ovtog tov Ilpooaxov xoj
•rijv JSTpo-j[i;i'.Ttav“ . . . K. N. Safta, Msa. Venetia 1872, стр. 90.
12.
178
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
обстоятелството, че е трудно да се сближат две тъй различно
звучащи имена, разликата в тяхното нисане и произношение
се считаше за достатъчно обяснена чрез особеностите на гръц-
ката транскрипция. Едва напоследък неоснователността на това
сближение на двете имена се изтъкна от сръбския учен Н. Ра-
дойчич, според когото славянското име на Хриз е било Хръс5.
Догадката на Радойчич изглежда твъ] те близка до истината.
В нейна полза говори, от една страна, близкого, почти еднакво
произношение на имената Хриз и Хръс и после - широкого раз-
пространение на името Хръс между балканските славя ни през
средните векове.6 С тази догадка обаче не можем да се съгла-
5 Д-р Н. Padojrutl, О пекима госиодарима града Просека па Вардару
(Летопис Матице српскс, св. VIII, 1909, стр. 16). Правото на авторство па
това мнение впрочем трябва да се призпае па Л'. Нико.часлнч (вж. статпята
му „Српски Комнини", Гласник, ХИ, 1860 г.: „И при все тона, мткар Хрйзое
като име на един българии и да не звучи славянски, паметпиците показв it,
че то наистипа е славянско, само че с малко по-друго произношение н орто-
графия. Един Хрьсъ пенсии кт, счкт.тЗк дх к8\е ДйкрокникЗ кврхщ. и
дх м8 почтено посл8жи и пр. Цит. из Спомепици српски, изд. М Ilynn.'i,
Белград, 1858, стр. 53; у Николаевич, стр 432, забележка 3. Па-шпатьк в
същата статия Николаевич смесва Хриз със Слав.
6 За разпрострапепието па името Хриз между сърбите и остапалото сла-
вянско население па полуострова през XIII п XIV в. свидетслствувтт много
от запазените сръбскн паметници из тоя период. Т. напр. в един хризовул
на Стеф. Урош (вж. Fr. Miklosicli, Mon. Scrv. I XII) между хората, конто се
даряват на Хилендарския манасгир памираме дхке .... и зеть моу XfbCb
(р. 61). В друг хризовул на Стеф. Душан (Гласник, XIII. стр. 369 377) нами-
раме (стр. 377) някой XfLCL, конто навярво е заемал логотетска длъжпост при
сръбския двор. В един отнасящ се към 1318 г. хризовул па Стефан Дунин
срещаме Хрдокикь, Х|>ыь от с. Гоунцхти и друг Хрьсь от Арх-
Г0ЛККЦ.И (Гласник XV, стр. 289, 291 и 299).
Името Хрьсь (или Хрьсъ, Хръса. както би трябвало да бъде според старо-
българското правописание) не се среща, доколкото знаем в старобългар-
ските паметници. Причнната за това навярно е, че такива паметници
досега са открити твърде малко, а не че туй нме у бътгариге не е сыцесг-
вувало. В нзвестната забележка кьм Чивидалското евангелие (вж. статпята па
проф. В. Н. Златарски „Кой е бил Тудор черноризец Досков". Бьлг. преглед,
г. IV, кн. 3, стр. 4 и сл.) между синовете па цар Борис се споменава един,
който носил името Rasate. Позволяваме си предположението, че това, иознато
само в латинската си транскрипция име е звучало на славянски Рьсхтг, Хрксх-
то — във всеки случай твьрде близко, ако не иапълно сходно с Хрьсь.
ВЛАДЕТЕЛИ ТЕ НА ПРОСЕК
179
сим, тъй като името Хрисое ни е известно и в неговата бук-
вална славянска транскрипция Хризх. Тъй го намираме в някой
румънски документи от XVII в.7 Последното обстоятелство го-
вори, че това гръцко име се е употребявало между румъните
в точното си гръцко произношение. Дали ще трябва да се
приеме, че то е било известно тям още през XII и XIII в., е
въпрос, на който мъчно може да се отговори. Във всеки слу-
чай фактът, че името Хриз намираме сред румъните, говори
в полза на предположението за румънския произход на бъл-
гарския болярин Хриз.
Както нече забелязахме, приведеният разказ на Никита е
твърде кратък, за да даде що-годе нълна и ясна представа за
дейносгта на Хриз преди 1197 г. От него е несъмнено обаче,
че Хриз е играл немаловажна роля в събитията, конто пред-
шествуват тая дата. 11икита съобщава, че той още в началото
на въставието се отделил от Асеновци и със своята дружина
даже почнал борба срещу им, като се обявил за съюзник на
Византия (pj Gup^pov^cag psv ayiGTajievoij Ttopauov Петрю xal тф
’Aaav, 6т: pi] -/.ai paXXov хат’ auTwv apapevo; бпла [tE-iT wv ei/e
TiEVTooioGtwv с|1оуЕУа>'/, xal Twpataw yEyovtog evaTiovSoc).8 9
Оставят открити въпросите — към кое време по-точно да
се отнесе изстъпването на Хриз срещу движението на Асеновци,
от какъв характер е било и каквп са могли да бъдат причи-
ните на неговото враждебно отношение към тяхната борба,
какво положение е заемал Хриз в момента, когато тя избухва,
и най-сетне •— в каква форма се е изразило неговото активно
участие в събитията на полуострова до 1197 г.
Отговор на някой от тия въпроси се е опитал да даде
Т. Успенски? За основа на своите заключения Успенски взи-
7 В един везин набедреник от 1628 г. (Инв. па средповек. дял на Народ,
музей в София, № 721) има надпис: ж8пкнь Х|>изк кел(икъ) бди. В един
хризовул от Радул Михпя от 1623 г. намираме ж8пкн Хризх кел. Кистшд|>.
Вж. по-подробпо: П. Мутафчиев, Църковни старики от 17 и 18 в. в Изве-
стия на Бьлг. археол. д-во, кн. II, 1911, стр. 20 сл.
8 №с. р. 644.
9 В Образоваше второго болгарскаго царства, Одеса, 1879, стр. 149,
160-161, 170-209.
180
II Р О Ф ПЕТЪР МУТЛФЧИЕВ
ма едно място от Ансберт. Известно е, че пътят на кръстоно-
сното опълчение при третия поход е бил през Балканский полу-
остров. По силата на Нюрнбергский договор, сключен през
декември 1188 г. между Фридрих Барбароса и византийското
правителство, последното се задължавало да даде свободен
пропуск на кръстоносците през своите владения и да им оси-
гури снабдяването с нужните за из пътя припаси. През про-
летта 1189 г. армията на кръстоносците минава Дунава и на-
влиза във византийските области по течението на Морава. Но
обхванато от недоверие в намеренията на кръстоносците, ви-
зантийското правителство почва да им създава из пътя такива
пречки, че когато те стигат в Ниш, отношенпята между тях
и Византия били почти явно неприятелски. От Ниш нататък
кръстоносците си отваряли път с оръжие в ръка. Това става
причина, щото ядката на тяхната армия да стигне в Одрин
едва в края на есента. През декември 1189 г. отношенпята
между кръстоносците и византийското правителство станали
вече тъй натегнати, че Барбароса бил почти решен да започне
настъпление към Цариград. Той изпраща от Одрин един отред,
за да доведе останалата част от армията, която била оставена
да презимува към Пловдив. Част от тоя отред, разказва Анс-
берт, предвождана от Fredericus Advocatus de Berge, след ка-
то имала няколко кървави сблъсквания с византийските групп,
конто бродели по пътя на кръстоносците, преминала някъква
планина, която била храбро отбранявана от неприятелите (гър-
ци), и „навлязла в една богата и плодородна страна, наречена
Влахия, не далеко от Солун. След като унищожили всякъкво
съпротивление там, кръстоносците се натоварили с плячка“ ...
Но когато, продължава Ансберт, те „се готвели да се върнат
назад, при тях дошъл някой жупан или сатрап на България;
той, макар и победен, като върнал на далматинския херцог
един войник, попаднал някога в плен у разбойнпци в България,
изпросил от херцога и от Advocatus de Berge мир за себе си и
за своята земя.10
10 Praeterea hue Fridericns Advocatus de Berge cum sociis suis manti pro-
mptissimis militibus tilteriiis progrediens per ascensnm cujtisdain alpis ab ho-
stibus praechtsae, saxaque insuper et jacula in ettin devolventibus, devictus eis-
dem, in conflict!! iinperterritns invasit regionem opulentain, Flachiam dictam,
ВЛАДЕТЕЛ II ТЕ II А ПРОСЕК
181
От описанието на Ансберт се вижда, че отредът кръсто-
носии, за който е дума, минал Родолите и навлязъл в област-
та на юг от тях в околностите на Солун и Серес. Тая облает
Ансберт нарича „Влахия" (regionem opulentain, Flachiam dictam).
Нейното положение съвпада с местата, в конто преди 1197 г.
според известния разказ на Никита е действувал Хриз. На из-
лизане от тая страна именно се явява пред водителите на
кръстоносния отред бьлгарският жупан, който „изпросил мир
за себе си и за земите си".
Успенски изказва предположението, че тоя български сат-
рап или жупан е бил самнит Добромир Хриз. Хриз според
Успенски почти одновременно с Асеновци заночнал борбата
против византийците на юг и действувал отначало може би в
съгласие, но във всеки случай независимо от водителите на
северното движение,11 докато най-сетне, като не разполагал сам
с достатъчно средства за борба срещу Византия, но и като не
желаел пък да служи на Асеновци, станал византийски съюз-
ник. Образуването на малкото Хризово владение съвпадало с
произхождението на северното българско княжество.12 Ако
между днижението в Дунавска България и това в Северна
Македония е съществувала връзка, тя се е съетояла според
Успенски не в зависимостта или произхода на последното от
първото, а във взаимното съдействие, което те непреднамере-
но може би са си оказвали. Нещо повече дори — „ако е въз-
можно да се търсят някъде потомците на старите български
царе, говори Успенски, тях трябва да търсим не там, дето
действуват Петър и Асен, а около Струмица и Просек, дето
изтъпва сатрапът на Ансберт"13.
С няколко думи мнението на руския учен може да се
non iniiltum a Thessalonica distantem, in qua rebelles aliquot occidit abundant-
lamque necessarionim plus qitam reveltere siii potnissent, invenit, quam ..
Et dinn exin procedere statuerunt, obviain Iiabnerunt quemdain Juppanuin
vel Satrapain Bnlgariae, qui quodam devictus milite in Bulgaria violentia latro-
ntun captivate Duci redito pacem sibi teraeque ab ipso et ab Advocate impetra’
vit. (Historia de Expeditione Eriderici imperatoris edita a quodain Austriensi
Clerico, qui eidein interfuit, nomine Ansbertus. Pragae, 1827 r., p. 60 61).
11 Op. cit., p. 161, 180.
1» Id., p. 149.
is Id., p. 149.
182
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
предаде тъй — Северна Македония е нов център на българ-
ското национално самосъзнание. Борбата срещу византийского
иго там избухва независимо от движението в Дунавска Бъл-
гария и преследва отделяй самостоятслни цели. Начело на тая
борба заставят местни водители. Един от тия местни князе
навярно ще е и Хриз, който се домогва до независимост не
само спрямо Византия, но и спрямо водителите на северното
движение. Резултат от това негово стремление към независи-
мост е и опитът му да добие през 1189 г. от кръстоносците
призвание на властта си в Северна Македония.1,1
Предположението, че Хриз е именно „сатрапът", за когото
говори Ансберт, може да се приеме за вероятно. То не проти-
11 Трудно с да се формуляра с точпост мисьлаа на Успенски, «итого
сам той я е изказал разхвърляно, двусмислено и неопределсно, а при тсва в
изложение™ й не лмпсват противоречия. На едно място Успенски лопуша
предположението, че „сатрапът" нт Ансберт е едно и също лице с Хриз и
че следователно Хриз „бил нри.тнат от Барбариса” ктто владетел на теми в
Северна Македония (стр. 149, пит. съч.). По-сетнс той прави утоворка, която
уншцожава това заключение, като допу та, че насажъг от Ансберт може да
се отнася за друго лице. По въпроса за положенного h.i Хрт като водится
на |вижеинето в Сев. Македония мнението на Успенски също тъй ма.чио мо-
ж< да се установи. На едно място то| говори, че „в това време, когато ро-
дът на Асеновци се утвърдил вече (к. и.) в Северонзао ша България, друг
род или някотко вождове, не желаебки да им се подчин яват, почнали не-
зависимо от Асеновци да вочят борба срещу Византия. Струмнна и Просек(?)
бичи центърът на това ново движение” (стр. 171, 172). Несъмненият смисьл
на носледните думи е, че Хриз е бил един от болярите сподвижницп на
Асен и Петър при въетанието в Сев. България и че само след каю Асеиов-
ни „утв^рждова/п* своя рол там, Хриз се от шлечил в Северна Македония,
където почнал независимо и отделио от тях бэрбата срещу Византия. Хриз
значи е бил известно време на служба у Асеновци и по-сетие се о1деля от
тях. Това заключение обаче сам Успенски отрича на друго място. Хриз казва
се там, както и Иванко, принадлежали към числото на тия старейшин» или
велможи български, конто имали претеипии да разделят с Асеновци властта.
Правата на Хриз са били даже по-големи от тия на Иванко. Последиият все
пак бил на служба у Асеновци (к. и.).когато Хриз одновременно поч-
ти с тях започнал движението на юг и имал напълно справедлнвите протек-
ции да основе независимо както от Византия, тъй и от Асеновци славянско
княжество в Македония (id., р. 180). След всичко това Успенски в една фраза
доиуща предположението, че Хриз оше преди въетанието на Асеновци е бил
местен велможа някъде из Македония, а може би — и „потомък на старите
български царе” (id., р. 119).
ВЛАДЕТЕЛИ ТЕ НА ПРОСЕВ
183
воречи на известието на Никита за ранната дейност на Хриз.
Преди всичко и Хриз, и „жупана или сатрапа" на Ансберт
намираме в една и съща облает. И единият, и другият се
стремят към независимост. При това освен за Хриз у Никита
липсват каквито и да било съобщения за други независима
или стремящи се към независимост български владетели в
Северна Македония през периода 1187—1197 г. Вероятността
на горното предположение се усилва още иовече от обстоя-
телството, че и Никита, и Ансберт са съгласни в съобщенията
си, единият — за произхода на Хриз, а друшят за произ-
хода на жупана. Върху това обстоятелство обаче ще се спрем
по-долу и във връзка с други въпроси.1'’
13 Против отьждествяването на Хриз със сатрапа на Ансберт на прьв
послед може да ci нриг.еде като косвен аргумент друго едно сьобщенпе на
lariiiicKTiH лстоннсеп. Каю юворн зп ивявлието на сатрапа при крьстоносците,
когато те се повели ла иаиуснат земята Elaeliia, Ансберт неиосредствено след
тона разка сна, че част от тих била ненадейно иападната ог 300 въоръженн
..'ърци и кумани, коню след едно ожесточено сражение били огбльснати.
(Ansb., р. 61 — Praeterea Anioldus de Kornberg. . . dinn cum sedecim tantiun
armatis sociis egre ;iis, inter quos erat.... comiti de Holl.in praeparanti a J dc-
bellandas acies quasd.un G a 'coriun et CHinaiioruin esscut eccursuri, subito ab
iisdem lioslibiis plusqiiaiii treceu is eqiiilibus cireinnvokiti, dinn niillmn refugii
locum vidcr nt etc.). Обсюят<'лств on, че в случаи се говори 1 нападени
н к р кетовое цин от . руж । ЗеЛствулащи гърци и кумани", може да роди
ciMiiemieT к тук може би да е дума за иенрпятслски действия, ръководенн
не от прело ..кители на византийската власт, а or друг някой ноивода из тия
Места быгаркн nail-вероятно, понеже се знае, че куманите през топа вре-
। са били iieoiлъчпи у гастннци в бьлгарските войски. А ако това нрелноло-
еиис е вероятно не показва ли то, че и даденого време освен въпросния
. yii.ui" в крайродопскитс об lacTii са дейстпували н други български води-
те hi пли началншш на дружинн и това от своя стр та не говори ли, че
отьждествяването на жупана именно с Хриз, а не с друг такьв воивода е
съвсем нронзвелно ? Всичко това наистина би било тъй, ако би могло да
се сипа. че нападснието, за което разк.ива Ансберт, е било устроено и пред-
вождано от някой български войвода. А това е ненриемливо поради няколко
причини: 1) Ако по това време в казаните области се е нампрал някой бъл-
юрски войвода — Хриз или друг някой, — той не е имат никакъв ишерес
да иредизвиква кръстоносците. 2) Участието на гърцп в дружината на такъв
войной мъчно може да се обясни. 3) Понеже във вьпросното нападение
участието на гъриите е засвидетелствузано по иесъмнен начин, ще трябва да
се допуске, че в гръцкия отрес куманите са участвували като наемници. За
участието на кумани в похода на Алекси Врана срещу Цариград съобщава
сам Никита Акоминат. (Един от военача.тницпте на Врана в тоя поход бн
184
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
Малко по-друго е питането за източника и характера на
Хризовата власт в Македония, а също тъй и за датата, към
която трябва да се отнесе началото на неговото активно и
видно участие в делата на Балканския полуостров по това
време. Преди всичко може ли да се приеме, че Северна Маке-
дония, по-точно областите, в конто заварваме Хриз, са били
център на самостоятелно движение против византийската
власт, на движение, изникнало без прякото въздействие, дори
без косвеното подбуждане на Асеновци, или пък то представ-
лява само разширение на повдигнатото от тях въстание и сред
останалите земи на старото българско царство ?
Ясен и пряк отговор на тъй поставення въпрос не дава
нито един от известните ни източници за историята иа тая
епоха. Във всеки случай обаче предположението за първата
някой „скит"—Елпум б S-zuftijS ’EZiroup^f, Nic., р. 503 кумаиин, иесъмне-
но). Изобщо съдействието, което куманите оказали на Асей във войните му
срещу Византия, е било подбуждано от жажда за плячка. А знае се, че но
време на кръстоносния преход през полуострова Асеновци нреустановили
войната и следователно не са могли да дават на своите диви съюзницн въз-
можност да живеят от грабеж. Поради това кумански отреди са минали иа
служба във Византия, която се възползувала от тяхната тактика на бързи и
неочаквани нападения, за да безпокои н пзтощава силите иа кръстоносците.
Участието на кумани във византийскитс войски през дадеиото време е засви-
детелствувано пряко от същия Ансберт: когато кръстоносинте нападналн иа
Димотика, градът бил зашищаван от смесей византийско-кумански гарнизон (. . .
Timotikon нгЬепт munitissitnam a fortioribus et animosioribns Cmnanis et Grae-
cis possessain etc., Ansb., p. 57.4). Най-сетне приведеният по-горе пасаж из Ан-
сберт не определи, че въпросното нападение е станало на юг от Родоните. Напро-
тив, от последвалата го фраза: Et haec quidein circa Fillippopoliin gerebantnr -мо-
же със сигурност да се извади заключението, че това нападение с било извършено
нейде близо до Пловдив. А там през всичкото време на кръстоносния преход
са бродели гръцки отреди. Никита сам описва сблъскваиията между византнй-
ци и кръстоносци по тия места. Ние дори предполагаме, че сражението, за
което разказва Ансберт, е същото, което описва Никита в Историята си
(р. 533—535). Поне резултатите на това сражение се оиисват еднакво и от
двамата историци. (Сравни у Ансберт, р. 61,. . . et tribus еогнгп inagnatibns
occisis, tribus etiam ad terrain prostratis et multis saiiciatis, et sex equis eoruin
ablatis, reliquos omnes in fugain dextera doniini faciente virtutem converte-
runt. И у Никита p. 535: noZkol 8e xal avortAot xal avinno'. sg то отратбле8оу
enawflX&oaav, Tfi atmovltf too Spopou XaxujadvTmv acpiai T<bv oxrjpaTtuv). Никита из-
рично бележи, че въпросното сражение е станало в околностите на Пловдив:
xijc Ф’.Цг.поо (стр. 533).
ВЛАДЕТЕЛИ ТЕ Н А ПРОСЕК
185
възможност е изключено. Ако освен въстанието на Асеновци
в Дунавска България и заедно с него бе избухнало въстание
против византийската власт и в Северна Македония, то не би
останало неотбелязано в Историята на Никита. А между това
през периода 1186—1197 г. последният говори само за въста-
нието на Асен и Петър, за техните нападения върху съседни-
те византийски области в Тракия и Македония и за походите
на византийците, насочени изключително към Северна България,
която през всичко това време си остана едничък център на
антивизантийското движение. Нийде Никита пито намеква да-
же за въстание, което да е било повдигнато срещу Византия
от населението па другите области. А той не би оставил неот-
белязан такъв един факт, ако той би съществувал.
Как тогава да обясним появяването иа стремящия се към
независимост в Северна Македония „жупан" на Ансберт или
на идентифицираиия с него Хриз, който според недвусмисле-
ното съобщение на византийския историк също тъй не прис-
тавал да се домогва до независимо положение ?
На помощ за разрешение на тоя въпрос ни иде един па-
саж от историята на Акоминат, пасаж, който, изглежда, е из-
бягнал вниманието на изследователите. Ние ще разгледаме съ-
държащото се там известие, тъй като го смятаме за твърде
важно в дадения случай.
Когато след първия си поход в Дунавска България (през
пролетта 1186 г.) Исак Ангел се върнал в Цариград, Асен и
Петър, конто били прибягнали при куманите, отново минават
Дунава и подпомогнати от кумански пълчища, почнали с още
по-голяма стремителност борбата срещу империята. „Сега те>
разказва Никита, вече не се задоволявали да залазят това, кое-
то бяха добили, и да задържат властта си само над Мизия, но
поискали да причинят колкото е възможно по-голяма вреда на
ромеите и да съединят под една власт и мизийците, и бълга-
рите, както това било някога."1*5 16
16 Nic., р. 488 489 -”O0ev ouS’ v.fdntuv el та featnffiv syoixx atu^etv xal xijv
rrjS Mualag povrjv 7tept[iaXXouvTai TO7tapX'»jatv, aXX’el pij xal та 'Ptupaltuv peftoxa [iXd-
фооас xal x i) v т ш v Jauafflv xalTSvBouA'ppoivSovdaTelavelg
ev auvatpouatv fot TtaXai Ttoxfe ijv, сибацйС iqvelxovxo.
186
П Р О Ф ПЕТЪР Mi Т АФ ЧП Е В
От току-що приведените думи е ясно, че Мизия визан-
тийският историк нарича областта между Дунава и Балкана —
днешната Северна България, която е била огнище на Асеново-
то въстание. След като си осигурили куманската помощ оба-
че, Асеновци не се задоволявали вече само да залазят властта
над тая облает, а си поставили за непосредствена задача да
унищожат византийското господство и в земята на българите,
като присъединят последната към своите владения на север.
Какво разбира Никита под името „българи" и според то-
ва, коя страна нарича той България 9
За да отгогорим иа тоя въпрос, ще е нужно да се откло-
ним за малко о г предмета си.
Известно е, че след 1018 г. Василий II разделил завоюва-
ните земи в Балканския полуостров иа няколко теми, между
конто в граничите иа бившата Самуилова държава се иамирали
темите Солунска, Македония, Придунавска, Сирмиум и България.
Последната обхватала земите между темите па Драч, Солун и
Одрин и се простирала на изток до Родолите, па запад до
Албания п на север до Хемус. Поради обстоятелството, че тая
облает малко или мною съпиадала през различните времена
със земите, конто били под ведомството на Охридската бъл-
гарска архиепископия, тя заиазва името си България през XI
и XII векоье, когато името българи е било почти погребаио.17
Вследствие на тона може би към края на XII в. византийците
давали името българи само на населението, което живеело в
границите на казаната облает.18
В горния смисъл употребява това име и Никита. Ето до-
казателствата. Като говори на едно място в историята си за
убийството на малолетняя Алексий II по заповед на Андроник
(1183 г.), Никита съобщава, че корабът, който отнасял тялото
на нещастния принц, за да бъде хвърлено в морето, бил ко-
17 Н. Gelzer, Der Patriarcli.it von Aehrida, стр. 7 -95 (n Abhandl. dr г
phil.-liist. Classe der K. S. Geselschaft der Wissenscliaflcn XX). Охридският
архиепископ преди и след основавапето на Второго бьлгарско царство носил
титлата ap/ierttcxoncS BotiXyaptaS или dpxrerrfaxonoS jratnjg BouXTfapiag.
18 Вж. за това и у И. Скабаланопич Визант. государство и иерков в
XI в. Спб., 1881, стр 225. Също и у Tomaschek, Zur Kunde d. Hainiis-Halbin-
sel II, p. 40.
ВЛАДЕТЕЛИ ТЕ II А ПРОСЕК
187
мандуван от двама видни византийски сановници, единият от
конто бил „каниклият Иоан Каматир, който по-после станал
архипастир в главная град на българите"™. Знае се, че Иоан
Каматир още при Андроник бил назначен за охридски архие-
пископ.’19 20 Явно е значи, че в последний случай Никита нарича
с името българи населението на Охритската черковна облает.
11о у него намираме и Друго едно съобщение в същия смисъл.
След като Асен година преди смъртга си отблъснал предложе-
нието на Алексий III за мир, той, разказва византийският исто-
рик, иападнал с голяма войска българските окръзи около Се-
рес, разбил там една византийска армия и завла гял много от
тамошните крепости.21 „Българските окръзи около Серее",
това са източните земи на днешиа Македония. Едно линию до-
казателство най-сетне, че името българи византийският историк
дава само на населението от днешиа Македония, е и едва ие-
гова бележка на друго място в историята му. Там той укоря-
ва византийското правителство, задето то поради небрежного
си отнасяне към българите оставило незащитеиа такава една
важна крспост, каквато е бил Просек.22
След казаното тотук горепрпведеното съобщение на Ни-
кита за плана иа Асеновци в края из 1186 г. добива съвсем
ясен смисъл. Водителите на въстанието си поставили задачата
да унищожат византийското господство и в Македония. Фактът,
19 Nic., р. 355. . . 8т;Ха3^т>> ё~1 тоэ чау£хХе!оэ ’lo'awi) тер Kaiixrijpto,
.> xal йатероу dp^inotpeva т; ztov BouXyzpmv itpoeSps'io'iaa ёХх/е.
Gelzer, op. cit., p. 11.
21 Nic., p. 612—613. . . npoaPxXXoox rots repl JlippaS BouXyapixotg t> e-
a a i, xal t4 ajXi£6|isvov fxetas 'Pmaaixov aayzayia r;Tnjx<Jteg . . . xpazouai 8e
xal rcoXXwv tx. zftv gxettk <j>pcupto>v.
22 Nic., p. 666. aXXa as тмобтоу Ёрэца tiv Hpoaaxov 'Poijiato pev TtaXai
иареВоу, BouX-yipiov d^povT’.azoSvzeS, xal xazsXinov eptyiov . Тия думи Никита
казна по повод на взсмапсто на Просек от Хриз. Но „небрежността1*, в която
той обвинява внзаптийпнтс, ие се отнася до Хриз, а то населението от окол-
ностите иа Вардар, дето се намирал Просек. Зт Никита Хриз не е „българин“,
а гвлах“. Сыците тия думи на Никита са едно косвено доказателство, че в
Македония и сред тамошното население не е съществувало отделив дви-
жение срещу византийската власт по това време. Инак ие може да се
обясни как тъй византийците биха иродължавали ла не обрыцат внимание на
българите и да оставят дори до 1197 г. незащнтена една от пай-силните
крепости в Македония.
188
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
че това тяхно намерение се проявява чак в края на 1186 г., ко-
гато те си осигурили вече подкревата на куманите, се обяснява
с две причини: че спечелили достатъчно увереност в силите
си, Асеновци не са могли да не помислят за освобождение™
на всички намиращи се под властта на Византия български зе-
ми и за тяхното обединение, „както това е било някога"1
(wg razAat тоге гр); освен това на тях не е било трудно да раз-
берат, че пренасянето на освободителната борба към югозапад,
ще увеличи затруднение™ на византийского правителство да
се справи с нея, ще разкъса неговите сили и следователно ще
гарантира успешния й край.
Никита не обяснява по какъв начин Асеновци почнали да
прилагат намерение™ си — да пренесат антивизантийското дви-
жение и в Македония и да присъединят последната към Ми-
зия, но като се има пред вид вървежът на събитията през
това време, могат да се направят някой твърде приемливи пред-
положения. За Асеновци е било нужно преди всичко да одо-
леят византийците в най-важния театър на борбата — южните
склонове на Стара планина и долината на Марина, или поне да
спрат техния напор, насочен през тия места срещу центъра
на въстанието в Дунавска България. Ето защо както в начало-
то на въстанието, тъй и врез двете следни години (1186 1187 г.)
главните сблъсквания между двете страни ставали на югоизток
в Тракия. Никита, който често пъти дава големи подробности
за войната там, не говори в тоя период (1186 1187 г.) за ни-
какъв поход на Асеновци през Югозападна България за Маке-
дония. И не може да се мисли, че те са могли да ангажират
там значителна част от своите сили, когато все още е била
застрашена базата на техните действия — Дунавска България.
Ето защо ние предполагаме, че съобщението на Никита за
стремежа на Асеновци да проникнат в Македония ще трябва
да тълкуваме в друг смисъл. Водейки с главните си сили не-
прекъснато борбата против Византия в областите на изток, те са
изпращали малки отреди, за да действуват на югозапад — в
Софийската облает и Сев. Македония. Благодарение на обстоя-
телството, че за нуждите на борбата срещу Асеновци в източ-
ните части на полуострова Византия била принудена да групи-
ра там всичките си военни сили, тия западни провинции са ос-
ВЛАДЕТЕЛИ ТЕ НА ПРОСЕК
189
танали почти незащитени. Вследствие на това именно Стефан
Неман, който, още преди да се явят кръстоносците от третия
поход, бил в неприятелски отношения с Византия, успява по
това време да заеме византийските области дори до София.23
Възползувани от същото обстоятелство, Асеновци навярно са
изпращали отделни немногочислепи отреди, конто вероятно без-
препятствено са навлезли в областите по течението на Струма
и Места и успешно действували за събарянето на слабо кре-
пящата се там византийска власт. Разпръснатите из тамошните
крепости незначителни византийски гарнизон» едва ли са били
в състояние да им оказват особено съпротивление, тъй като те
са се намирали там сред едно компактно българско население,
което не леко е понасяло чуждото иго и в което по-живо от
всякъде другаде са се съхранявали спомените за старата неза-
висимост. Това население не е могло да не посрещне с радост
въстаническите отреди от Северна България, конто са се явя-
вали тук не за грабеж и опустошение, а като освободители.2:1
С предположението, че още в началото на въстанието Асе-
новци са правили опити да подчинят на влиянието си земите в
25 Имаме пред вид един пасажот Ансберт, който, като говори, че Стеф.
Неман и брат му Страшимир дошли в Ниш, за да лреговарят с кръстоносци-
те, казна : „стяните тия жунани заедно с третия си брат Mercilaus бяха зав-
идели с оръжне град Нит и око гностите ну чак до София; те искаха
тая земя, която б я ха отнели от гьрците, за себе си ; те даже, възна-
меряваики да разширят своето владение и властта си по-нататък, нред-
лагаха на римскня император (Барбароса) ночит и вярност за земите, конто
биха завоювалн, ако получат признание от него." (Idem praelerea cometes cum
tertio fratre suo Mercilao occtipaverant in gladio et arcti suo Nissain civitatcin
et circa earn ac deinceps usque ad Straliz omnem terrain illam ex ditione
Graeconun praercptain sibique earn vendicabant, iiltcritis etiarn quaqtia verstun
dominium stutin et potestatein extendere intendentes et pro ipsa terra bellica
virtute siia conquisita de manti Imperatoris etc. — Ansbertiis, p. 32.
21 Че нашето предположение e вярно, т. е. че по това време българите
дори п в най-отдалечените части на Македония са живелн с надеждите и жеча
нията на целня бъпгарския народ, който е считаа византийската власт за чуж-
до потисинчество и е гледал на Асен като на свой естествен и законен цар,
се вижла н от нзвестната приписка в тъй наречения „Болонски псалтир"-
Тя е слетната: Помъни г ирккх ckoix Ишси
фх й Тиуотж. съфкЕъшк
книга! синк" съ бжинк помо
190
ПРОФ. П Е Т Ъ Р МУТАФЧИЕВ
Северна Македония и че са действували там навярно но горе-
казания начин с това предположение, струва ни се ще трябва
да се обясни и друго едно съобщение на Никита Акоминат.
То се отнася до една мярка на императора против българите.
През есента 1186 г., след като няколко месеца безуспешно се
опитвал да тури край на бт>лгарските нападения в Тракия, им-
ператорът Исак Ангел, разказва Никита, решил да унищожи
гнездото на въстаниците в Дунанека България. За да дойде
дотам, той избрал пътя през София. Никита обяснява, че импе-
раторът взел това направление, понеже предполагал, че от Со-
фия пътят през Хемус бил ио-удобен за прехода на армията и
че из него по-лесно можсли да се доставят припаси. Едва ли
обаче това е било едничкото и едва ли то ще е било най-важ-
ното съображение на императора. Фактът, че поради настъпва-
щата зима Исак прекратява похода и се завръща в Цариград,
но оставя армията си да ирезимува в Софииската облает-'
и на следната година навлиза в Северна България врез запад-
ннте проходи на Стара планина, тоя факт говори, струва ни се,
за намерението на Исак да вьзетанови разколебания авторитет
на византийската власт в днешната Югозападна България и Се-
верна Македония и да отреже за в бъдеще пътя на движение-
то към тия земи. Вьв всеки случай ние приемаме, че походът
на Исак в 1197 г. през София до Ловеч стой в несъмнена връз-
ка със съобщението на Никита за проявеното от Асеновци стрем-
ление да разпространят властта си и над Македония и следо-
I1ITHIA' Й СТЖ1Ж" К'ЦЖ пркно
деж LUpiiih'. пнемпж же
СА ЕЪ 1¥эдцд-ь Г^Л'В ЕЪ«
ЛЕ (JCKOIJblMb Рлкис, npi
I If11 Леьни Елъгьр.скьТмъ, (Ил И. И. Срезневск1й,
Древше славянсюе пачетники юсовлго письма. Спб., 1808 г., стр. 127—128.
Както се вижда от прпппската, Псалтнрът с бил нисан в с. Равна,
Охрпдско. Охридската обтает при Асен I още не бе влязла в състава на
българското царство. Въиреки това обаче прпнисвачите па Псалтира, подани-
ци на Византия, определят времето на напневането му с царуването не на
някой византийски император, а с това на българския пар Асен.
25 Nic., р. 521 ... xal Sij psv отрате-.dv аоХ£fga&ai. Scasppcs и а т a т т) V
ё x E t Я ё n a p x 1 a v.
ВЛАДЕТЕЛИ ТЕ НА ПРОСЕК
191
вателно тоя поход е бил обмислено противодействие на това
гяхно намерение.
Въпросният визинтийски поход обаче е могъл само зана-
пред да прекъсне сношенията между центъра на въетанието и
македонските земи. Преди тоя поход пътят за разширение на
движението към югозанад е бил почти свободен, а успешного
действие па навлизащите там отреди против византийците —
малко или много сигурно.
Предводител на такъв отрсд, изпратен от Асеновци, за да
действува в българските земи на югозанад, е бил навярно и
Добромир Хриз. Че на него не трябва да се гледа като на ме-
стей велможа, който на свои средства и но свой почин заста-
ва начело па антивизантийското движение в Македония, а като
на сподвижник на Асенонци и техен войвода, се доказва и от
приведеното вече по-горе място из историята на Никита. Пос-
ледният нарича там Хриз „влах" — BXayog то yevo;.2*5 Това име
Никита обикновено дава на бьлгарите от Северна България,
действуващи заедно с Асен, когато пък, за да означи населе-
нието в Македония, той си служи с името бълюри?1 Това об-
стоятелство още веднъж сочи, че произходът на Хриз ще тря-
бва да се търси не на юг, а на север, в земите, конто са би-
ли огнище на освободителното движение.
Мпнаването на Хриз в земите към югозанад не ще е ста-
нало по-рано от лятото на 1186 г.; до тая дата въетанието, раз-
волагащо с незначителни сили, едва ли е могло да си поставя
много широки задачи.
Но Хриз не е могъл да се яви там и по-късно от тая дата,
защото в 1187 г., след обсадата на Ловеч, Асеновци са били
принудени да прекратят войната срещу Византия. До края на
1186 г. Хриз навярно е действувал на югозанад като подчинен
на Асеновци и от тяхно име. Когато обаче през есента съща-
та година Исак завзема с войските си София, когато на след-
ната пролет той от югозанад навлиза в Северна България, Хриз
е бил отрязан от севернобългарското движение. Той вече не
е могъл да разчита на съдействието и помощта на неговите
водители, нито пък да чака ръководство от тях. Своето господ-
2« Nir.. р. 643 ...
27 Id., р. 355, 612, 666.
192
II Р О Ф. ПЕТЪР П i Т ЛФ Ч И Е В
ство над земите около София византийците успяват да залазят
дори до лятото 1189 г., когато там се явяват кръстоносците.
През целия този период следователно изолираният Хриз ще е
бил заставен да действува напълно самостоятелно и да разчп-
та само на средствата, конто е имал или пък сам е могъл да
си достави. Неговото положение не ще се е изменило и през
времето от юни 1189 г. до края па същата година, когато кръ-
стоносците са били господари на зоната Пловдив Ниш. Асенов-
ци по това време едва ли са имали възможност и желание да
продължават движението към югозапад. Техните погледи са би-
ли обърнати към югозапад, към Пловдив и Одрин, дето при
стеклите се исторически обстоятелства се е чакало да бъде ре-
шена съдбата на Византия. Заради това може би при съюза си
със Стефан Неман Асеновци предоставили на сърбите днешна
Югозападна България.28
При такива условия естествено е било да се яви у Хриз
стремеж да си осигури независимостта както от Асеновци, тъй
и от Византия над областите, конто бе успял вече да подчини.
И понеже тоя иегов стремеж еднакво е засягал и Византия, и
Асеновци, Хриз се е възползувал от момента, когато кръсто-
носците били решаваща сила в полуострова, за да потърси у
тях признание на властта си, за чието запазване той не е мо-
гъл да не разбпра, че му липсват средства. Към същата мярка,
както е известно, бе прибягнал тогава и Стефан Неман, макар
че неговото положение — владетел на сръбските области зад
Морава — не е било тъй неустановено, както това на Хриз. В
такава връзка ние считаме, че ще е нап-правдоподобно да се
поставят събитията, за конто ни разказва византийският исто-
рик и конто според съобщението на Айсберг подбудили бъл-
28 Вж. Ansbertus, приведено?© вече място: р. 32. Idem comites . . . occu-
paverant in gladio et arcn siio Nissain civitatem et circa earn ac deinceps us-
que ad Straliz omnetn terrain illain ex ditione Graecoriun praereptain sibiqtie
earn vendicabant, nlterius, etiam quaqtie versum dominium siitim et potcstatem
extendere intendentes et pro ipsa terra bellica virtute sua conquisita de manti
Imperatoris. . . (Неман и братята му) hominium et fidclitatem ipsi offerebant. —
Също гыТ и p. p. 34 35: In ea fluctuatione regni Graeciae pracfati comites
de Seruia et Crazzia eo tempore, quo exercitus crttcis transmeabat, occasione ac-
cepta, partem Bulgariae suae ditioni subjugaverant; foedere inito cum Kalo-
petro adversus imperatorem constantinopotitanum etc.
ВЛАДЕТЕЛИ ТЕ НА ПРОСЕК
193
гарския жупан, владеещ земи във Влахия, да се яви в лаге-
ра на кръстоносците, за да иска от тях мир за себе си и за
тия свои земи.2!*
Драное в разбора на „Образов, второго болгарскаго царства" о Ус-
пенски (вж. в Приложенного към 39 том от Записки Импер. Академнг наук,
стр. 108 — 109) изказва мнението, че местността, в която но разказа на Анс-
берт отредът кръетоноеци се натъкнал на жупана или сатрапа бьлгарски, се
е намнрала н Родонскнте планинн, може би в югозанадпите им склонове, око-
ло реката Струма. „Тая местност, продължава той, по никой начин не може
да бъде приела за областта, в която ио-носле, около 1197 г., срещаме Хриз
владетел на Струмица и Просек: Кпяжеството па Хриз се намирало надалеч
от Родопските илаиинн на’р. Варлар, дето отредът на кръстоносците не е могъл,
пък и пе е имал нотребпост на достигне." Възражението иа Дрипов почина иа
нелогле«кдане. Прели венчко Аисберт ясно говори, че кръстоносците минали
планината (Родони) и навлезли в плодородна страна, която била недалек от
Солун (regionein oppiilentam . . . non millturn a Thessalonici distantem, p. 61).
Ако вземем картата пред себе си, това, което най-нанред ще ни се хвьрли иа
очи, е, че нанаднатата от кръстоносците страна е иолето на Мелник или това
на Серес. По това време „кпяжеството на Хриз" пе е било около Просек по
Варлар. Хриз завладява Просек една към 1197 или 1198 г. Преди това време
ние го срещаме само около Струмица. А градът Струмица както в средните
веконе, тьй и днес се памира на еднопменната си река — приток на р. Стру-
ма — и е педалей от Серско и Мелнишко — близо значи до земите, в кон-
то навярно са навлезли кръстоносците от въпросния отред. Погледиите „ие
са имали нужда" да отиват на запад към Струмица, но пък в съответния па-
саж от Ансберт липсва и съобщението, че отредът кръетоноеци навлязъл в
земята на жупана. Ако последният е желаел приятелството на кръстоносците
и мира с тях, ако освен това е искал и тяхното признание, неблагоразумно
би било да чака, щото те да нападнат земите му, та чак тогава да се яви той
пред тях. Аисберт ясно бележи, че жупаиът се явил пред водителите на кръе-
тоносния отред, когато те вече се готвели да се оттеглят от Flachia. Явно е,
значи, че в случая не е дума за нападение на земи, конто са били подвласт-
нн на тоя жупан.
В приведено™ вече съобщение из „Историята" на Ансберт се казна, че
тоя сатрап или жупан „quodarn (quondam ?) devictiis inilite in Bulgaria violen-
tia latronum captivate Duci (Dalmatian) reddito, pacem sili . . . etc." В тоя
пасаж нма иякаква неправилност и затова точния му смисъл не се ре-
-шаваме да определим. По-горе го преведохме в смисъл, че тоя жупан, няко-
га победен, повърнал на Далматинския херцог един войник, който бил паднал
в плен у разбойници в България. Против тоя превод може да се каже нешо.
Несъмнено е обаче, че в дадения случай се намеква за дейността на сатрапа
(жупана) в България. А под името България Аисберт навсякъде разбира зе-
мите между Морава, Хемус, Дунав и Черно море, като включва тук и област-
та около София до Ихтиманска Средня гора на изток. (Вж. напр. за това р.
34 — Praeterea Bulgariae in maxima parte ас versus Danubium, quousque tna-
13.
194
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
Ако се приеме за вероятно изказаното дотук предположе-
ние, че Хриз и „жупанът” у Ансберт са едно и също лице,
което се явява в Северна Македония отначало като войвода
на Асеновци и техен агент, то, като се има пред вид приведе-
ният разказ на Никита и събитията, конто стават в полуостро-
ва след заминаването на кръстоносците, могат да се направит
някой предположения както за положението на Хриз в тия съ-
бития, тъй също и мотивите, конто са определяли неговия на-
чин на действие в тях.
През зимата 1189 1190 г., когато кръстоносците още се
намирали в Европа, Стефан Неман почва настъпателно движе-
ние срещу Византия, навлиза в днешна Югозападна България и
завзема крепостите Перник, Земен, Стоб, Велбудж, Скопие и.
др.30 В същото време и Асен открива неприятелските действия
против империята. През пролетта 1190 г. той се явява с войс-
ките си на юг от Стара планина, където до втората половина
на 1191 г. византийците били принудени да водят само отбра-
нителна война. Техните северозападни провинции били оставени
на съдбата си. Стремителността на движението, напрарлявапо
от двамата славянски владетели, била тъй голяма, че Византия
re influit, qnidam Kalopetrus Flachtis et frater ejus Grasslands cum snbditis
Flachis tyrannizabat. Също тъй и стр. 43.—Haque innversis clatistris, per Dei gra-
tiam victoriose transitis, in terrain planam Circuvicz omnibus bonis rcfertam perve--
nimus, et sic in peragratione Bidgariae sex hebdomadas laboriose satis expen-
dimus. — В последним случай Ансберт нарича България страната от Дунав
по течението на Морава до Ихтиманскня проход, за премииавапето на която
на кръстоносците били нужни nicer седмици.)
Днешна Македония Ансберт нарича с името Влахия (р. 61). Но като го-
вори за своя жупаи, че владял земи във Влахия, Ансберт изрично споменава,
че тоя жупаи е бил или е произхождал от България . . . (qneindam Juppanum
vel satrapam Bidgariae, p. 61). Никита, който нарича днешна Дунавска Бъл-
гария с името Влахия, а Македония — с името България, също тъй бслежи,
че „влахът" Хриз владял земи в България. Отстрани ли се бърканицата в гео-
графическата номенклатура у двамата автори, ще нзлезе, че и сатрапът на
Ансберт, и Хриз на Никита, владеещи земи в днещна Северна Македония, са
произхождали от Дунавска България. А то зиачи, че и Никита, и Ансберт са
съгласни в съобщенията си единият за произхода на Хриз, другият—- за тоя
жупана. Това последно обстоятелство пък от своя страна усилва всроятността
на предположението за едноличността на „жупана" и Хриз.
30 Р. J. Safafik, Pamatky dfev. piseinn. jihoslovanftv. — Zivot sv. Sy-
meona od krale Stepana, ed. II. Praha, 1868, стр. 8 гл. VII.
ВЛАДЕТЕЛИ ТЕ НА ПРОСЕВ
195
се намирала пред опасността да изгуби даже и владенията си
в средата на полуострова.
Но съюзът между Асеновци и Неман е заплашвал владе-
телските интереси не само на цариградския император. Той е
трябвало да засегне преди всичко Хриз, чиито съседи са ста-
нали сърбите след покоряването на земите около София, Кюс-
тендил и Скопие. При такива обстоятелства признанието, ако
може да се счита, че такъв е характерът на съобщената от
Ансберт постъпка, което Хриз издепствувал от кръстоносците,
не е могло да има вече никакво значение. Бъдещето на поло-
жението му като владетел в Македония се е намирало в зави-
симост от възможността на Неман или на Асеновци да задър-
жат нанравените след 1189 г. завоевания и да ги разширят още
по към юг. Несъмнено е, че в такъв случай Хриз не би бил в
състояние сам да се удържи срещу сръбско-българския съюз. За
него при това положение на нещата е имало дга изхода — да
възстанови предищните си отношения към Асеновци или пък
да мине на страна на византийците, като им предложи съдей-
ствие срещу съюза на българи и сърби. Първият начин на дей-
ствие е значил за Хриз да се постави отново под пряката за-
висимост на Асеновци и да се задоволи завинаги с положението
на обикновен техен войвода. Подобна перспектива, ясно е, не
е могла да бъде по вкуса на тоя честолюбив авантюрист. На
неговите намерения много повече е съответствувал вторият на-
чин на действие. От разказа на Никита знаем вече, че Хриз из-
бира него. Стесненото положение на византийците в дадения
момент е благоприятствувало за приемане на неговото предло-
жение.31
31 Съюзът на Хриз с византийците ние поставяме, както се вижда от
горного, във връзка със съюза между Асен и Стефан Неман през 1189—1190
г. и успехите им в борбата срещу Византия през това време. Това ни мнение
е основано само на предположения, защото лнпсват всякакви съобщеиия от
съвременниците по тоя въпрос. Ио същата тая причина „съюзът” между Хриз
и византийците с не по-малко основание може да се отнесе към края, а не
към началото на 1190 г. През втората половина на 1190 г. именно на Визан-
тия се удава да спре нахлуванията па българи н кумани на нзток; осигурен
откъм тая страна, император Исак навярно в 1191 г. предприема поход сре-
шу сърбите и успява да изтласка Неман зад Морава. Византийците отново
стават господари на страната от Пловдив до Ниш и р. Сава, а влиянието им
в центъра на полуострова бива възстановено. Предвиждаш своята участ, мо-
196
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
*
* #
Във всички предположения и изводи, конто
направихме дотук, ние се иридържахме само в общи черти
към приведеното известие на Никита Акоминат, чиято история
си остава най-важният извор не само за началото, но и за це-
лия период от дейността на Хриз. Заради това е необходимо
да се повъпнем назад и да проверим дали подробностите на
съобщението у Никита не противоречат на пашите заключения.
За цялата дейност на Хриз през въпросния период (1186 -
1191 г.) Никита, както видяхме, говори само с няколко ду-
ми. — „Хриз, казва той, не само че не бе взел участие във
въетанието на Асен и Петър срещу ромеите, но даже бе пов-
дигнал оръжие срещу тях заедно с петстотинте свои съотече-
ственици, конто имаше под нластта си, и бе станал римски
съюзник" (pi; aup'fpovTjGag pev acptoTapevotg Ttopatwv Петрю xat то>
’Aaav, Sti pi) xat paXXov хат’ avroiv apapevo? £rXa [ietK tov Etye tce-
VTaxoOTtov dpoyEvwv, xai 'Pwpauov yfiyovcog evc~ovo%, p. 641). На пръв
поглед думите, че Хриз не взел участие във въетанието на
Асен и Петър, а минал на страната на византийците, биха могли
да се тълкуват, че изобщо Хриз не е бил съгласен с иовди-
гане на въетанието и заради това се отделил от тях. Такова
тълкуване ще е несъстоятелно поради простата причина, че
Хриз според горните думи се отделил от Асеновци като во-
дител на дружина, следователно, когато въетанието е било
повдигнато, и той имал под началството си 500 души въоръ-
жени хора. Думите на Никита значи не могат и не трябва
да се разбират в буквален смисъл: отделянето на Хриз от
Асеновци и минаването му на страната на византийците е ста-
нало по-късно от началото на въетанието. Ние поставихме
първото събитие—въетанието — през пролетта 1186 г., а вто-
рого — минаването на Хриз към византийците — в 1190 или
1191 г., въобще наскоро след прехода на кръстоносците. Все
пак обаче Акоминат отнася съюзничеството на Хриз с Византия
към началото на Асеновото движение. Не противоречи ли
же би Хриз в тоя именно момент е побързал да заяви покорност пред импе-
ратора и да му предложи помош срещу неприятелите на империята. С това
второ предположение даже е но-естествено да се обясни зато след минаване-
-го си на визаитийска страна Хриз се явява вече не като самостоятелен вла-
детел, а като обикновен византийски топарх в Македония.
ВЛАДЕТЕЛИ ТЕ НА ПРОСЕК
197
това на заключенията, до конто дойдохме ? — Струва ни сег
че не. И ето защо. -—Въетанието избухва в началото на 1186 г.
До първия поход на Исак в Дунавска България (лятото 1186 г.)
то е имало всичките изгледи на един обикновен за Византия
бунт. Че тъй поне са гледали на него управляващите визан-
тийски среди, се доказва и от факта, дето след бягството на
Асен и Петър зад Дунав Исак счел работата си за евършена
и не взел никакви мерки, за да предотврати повторното му
избухване.32 За византийското правителство въетанието почнало
да става сериозно и опасно едва към края на 1186 г., когато
Асеновци се връщат с куманска помощ, когато проявяват же-
ланието да го разпространят и към югозапад — в Македония.
Именно към тоя момент отнесохме и ние появяването на Хриз
в тия места, настъпилата за него наскоро след това необходи-
мост да действува самостоятелно и явилото се у него вслед-
ствие на това стремление към независимост. Това при дадените
условия не е могло да не се покаже като отцепване от Асе-
новци, а по-късно и като противодействие на тях, противо-
действие, което се превръща в съюзничество с византийците в
момента, когато започва най-решителната фаза от борбата им
против Византия и което трае дори до смъртта им, когато
вече е била положена твърда основа на Второто българска
царство.33
32 Nic., р. 487.
33 Събитията, конто иастънват след 1189 г., са твърде заилетени и труд-
но е да се поставят в последователиост и строг хронологически ред. В „исто-
рнята“ на Никита Акоминат те са предадени тъй: 1) След като кръстонос-
ците минали в Мала Азия, българите („власите и куманите” — of BXdyoi . . .
psTd Kopdvtov, р. 561) с желязо и огъи иочнали да опустошават византийските
провинции и заради това Исак предприема поход през Източна Стара планина
в Северна България. Походът евършил катастрофално: на връщане половината
от византийската армия била уншцожена в един от балканските проходи.
2) Одързостени, българите опустошили Анхиало, превзели Варна, разрушили
голяма част от София, изтребили жителите на Стоб и даже проникнали в
Ниш, където пленили много хора и добитък (р. 569—569). 3) Император Исак,
като не знаел кому първо да даде помощ, разделил войската между пълко-
водците си и по тоя начин успял да излезе от затруднението: възстановил
Варна и оградил със стени Аихиало. 4) След това през есента той заедно с
двора си отишъл в Пловдив, където отблъснал нападенията на „власите и ски-
тите”. 5) После се отправил срещу сръбския жупан Стеф. Неман, който бил
разорил Скопие, и в сражението при Морава го разбил. След тая победа той
стигнал до р. Сава, където се срещнал с тъета си Бела унгарски (р. 569), w
198
П Р О Ф. ПЕТЪР МУТЛФЧ И ЕВ
Минаването на Хриз към византийците е било постъпка,
наложена му от обстоятелствата. От разказа на Акоминат може
да се заключи, че тя е била съпроводена със самоотричането
на Хриз от това положение, което той бил на път да си за-
воюва. За да направи възможен прехода си към византийците,
Хриз навярно е бил принуден да спотаи временно своите пла-
отново се върнал чрез Пловдив в столицата. 6) За стратег за Пловдив бил на-
значен Константин Аспиет, който успял да вьзпре нападснията на българите.
Константин заради бунта си против императора бил хванат и ослспен ; тогава
българите станали тъй смели, че отново ночнали борбата по всички линии —
ту като нападали Пловдив, ту като обсаждалн (etpeSpeuovxet) София, ту като
настъпвали до Одрин (Nic. р. 573).
Известно е освен това и едно слово па Евстатп Солупски (вж. Успеп-
ск[й — Образовало втораго болгарскаго царства, стр. 162—163), казано в
Пловдив пред Исак по случай отблъсването на две кумански нападения около
тоя град.
В разстоянне на колко време и в какьв интервал едно от друго са ста-
нали всички тези събития ? В поменатото си съчипенпе (стр. 165— 167)
Успенки предполага, че първото от тях — иоходьт на Исак в България —
бил нреднриет в 1190 г., а походът cpcniy сърбите — в 1193. Известието
на Никита за движението на българите към София, Ниш и Стоб преди сръб-
ския поход Успенски счита за твърде странно и предполага, че то е било
прелприето ако ие от сърбите, то от българите на Хриз (р. 161).
М. Драное в разбора па горпото съчинепне на Успенски (вж. Отчет о
23-м присуждение наград графа Уварова, нрилож. към т. 39 от Записк. Импер.
академ, наук, стр. 101 - 104) приема друг хронологически ред за горните
събития. Той се съгласява с Успенски само в това, че походът па Исак в
България трябва да бъде отнесен към 1190 г. Дрипов обаче поставя нрез
есента съшата година и сръбскня поход, а двете нападения на кумапнтс
срешу Пловдив, нападения, конто по изричпата бележка в еловою на Евст.
Солунски са станали след похода против сърбите, през пролетта 1191 г.
Струна ни се, че хронологическият ред на горните събития не е пред-
ставен с достатъчна убедителност пито от Успенски, нито от Дрипов — кръ-
стоносците напущат Балканский полуостров и минават в Мала Азия едва в
края на март 1190 г. За да спре нападенията на българите, Исак тогава пред-
приема поход в Северна България. Поради предназначенного си и следова-
телно поради размерите си въпросният поход не е могъл да бьде приготвен
по-рано от лятото 1190 г. Казахме, че краят на похода е представлявал за
империята цяло пещастие: половината от византийската армия бнла изтребена.
Ясно е, че византийците едва ли ще са могли бърже да се съвземат след
страшния удар; доказателство за това е смелостта на Асеновци, конто по
това време превземат Варна и Анхиало. Първото нещо, за което при тия об-
стоятелства Исак бил длъжен да се загрижи, навярно е било да събере и
попълни разнебитените си сили и да се опита да ограни чи нещастието, като
прегради на българите пътя към юг и изток. Това последното той наистииа
IB Л А ДЕ !Г Е Л И ТЕ НА ПРОСЕК
199
нове и да се представи като човек, едничък мотив на чиито
.действия е било само несъгласието с Асеновци или омразата
.към тях. Но той не е могъл да се помири с положението на
обикновен византийски стратег, търсил е случай да се осво-
боди от него и навярно не е преставал да подготвя почвата
за отмятането си. Имайки на разположение дружината си, той
успял да сгори: Аихиало и Варна отцово били заети от византийците. По
тоя начин борбата в Източна България навярно тс е продължавала до края
на 1190 г. А това значи, че не може да се приеме предположението, какво
Исак нрез есента същата година е нреднрисл похода срещу сърбите. Дрипов
в случая е приел датата, поставена от Василевски в рецеизията му на същото
съчинепие иа Успенски (Жури. М-ва Нар. Просветешя 1879, юли и август).
Вънросната рецензия иямамс па ръка и не можем да знаем по какъв начин
Василевски се е спрял иа тая дата, но струна ни се, че за сръбския поход тя
е невъзможна. Тоя поход е изисквал значителна армия и немалки приготовле-
ния. За да бъде нредприет и изкаран благополучно, изисквало се е, щото вн-
зантийпите да имат в безопасност тила и фланговете си. След страшного по-
ражение в Балкана Исак ие с могъл да има нито одного, пито другого, нито
гретого. Асеновци иападат в Източна България и Тракия и завзсмат Варна и
Аихиало. Сам Никита бележи, че ио това време Исак бил съвсем слисан:
.като че бил заобиколен от рояк пчели и ие знасл кому по-напред да ло-
могпе" (цт, symv 8’6 ffaaiAeuC, <bS ola fmb peAioacov xvjplov vuxZoopevoS, tlvi x6v
xaxd>; maaxovnov 4itapr/£st прбтероу ?/ ttvi xeXetyrwv . . ., p. 569). Естествено той
не с могъл да предприеме похода срещу Неман, нреди да се разправи с Асе-
новци, защото то би значило да остави зад гърба си неприятеля. А, както ка-
захме по-горе, възвръщането на Варна и Аихиало не е могло да стане по-
рано от късна есен през 1190 г. Никита наистина говори, че Исак дошъл в
Пловдив през есента (хата та? 'ретслтр'.уа; тротса;, р. 569) и оттам потеглил
срещу сърбите, но на това съобщение не трябва да се доверяваме: първо,
защото Никита разказва, че след нристигането си в Пловдив Исак отблъснал
нанаденията на българите и куманите (aveaxsXXe та; xffiv BZa/uiv xal IxuS-ffiv
-ezlSpqia;, p. 569), когато ние знаем от словото на Евстатий, че борбите с ку-
маните около Пловдив са станали пролетно време и, второ, че ако походът
срещу сърбите е бил преднриет есенно време, то не значи, че това е била
есента 1190 г.; като пълководец Исак е познат твърде добре и нам е изве-
стно, че той е нямал солдащкия стоицизъм на Василий II. И затова малко ве-
роятно е, че в една и съща година той е понесъл нещастния поход против
българите, успял да си възвърне завоюваните от тях градове и над всичко
това мэжал да предприеме похода срещу сърбите, след чийто успех той
продължил пътя към север и стигнал до р. Сава, дето имал свиждане с
унгарския крал Бела. Тия са съображенията, конто ни карат да допуснем, че
походът срещу Неман е бил преднриет не през 1190 г., а по-късно. Ние ие
се наемаме да определим точната му дата, ио се осмеляваме да изкажем пред-
шоложението, че той е бил предприет през 1191 г. В такъв случай ще трябва
да се отхвърли последната част ot нзвестю на Никита, че веднага след пора-
200
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
навярно се е стремил да спечели за своя план и българското
население от областта, която му била дадена да управлява.
Неговите опити в това направление не ще са избягнали от бди-
телното око на византийского правителство и заради това той
бил хванат и затворен.34 Към кое време трябва да се отнесе
последното, Никита не определи точно. Той казвасамо, че това
жението на Исак в Балкана Асеновци превзели Варна. Анхиало, София, Стоб
и Ним (р. 568—569. Последните три града (или технитеоколности) до 1191 г.
са били завзети от сърбите. За това свидетелствува Ансберт (Op. cit. р. 32)
и Стефан Първовенчани в биографията на баша си (Safarik, op. cit., Vll, 8)).
След като сърбите били отбльснати зад Морава и сключили мирен договор,
а може би и сьюз с Византия, в земите на Югозападна България се явиваг
Асеновци. Навярно в тоя период Хриз, ногышат от желанието да занази по-
ложението си в Македония, е почнал да сьдействува на византийците срещу
сърбите до 1191 г. и срещу Асеновци след тая дата.
Считаме за нужна оше една бележка. След първото си нападение в
Югозападна България Асеновци не те са удържали тамошнитс области и
градовете в тях. Борбата в Югозападна България навярно е нродьлжила с
променлив за двете страни успех по-дълго нреме, защото Никита сьобщава,
че Асеновци обсаждали София (тг( SapBixfj s<js8ps6ovxEg, 573) и в 1193 г. след
буита на Константин Аспиет.
Бележка. Статията ни беше под печат, когато услужлнвостта на
г. проф. В. Златарски ии даде възможност да се сдобием с отнечатък от ре-
цензията на Василевски. Покойният академик основана мнението си въпху
следния насаж от споменатото слово на Евстатий: Et 8ё xal yijv txuttjv
ttoucnv ewptoS pev ётоор тоб nsptraiv ёЭ-vet [lefdZtp [isppiS-utav тф хата touS ’AXa-
pavooS iroXup.op<p<|> -za-zffi ExEtvq», gapEt Хаф, стратф 8oaavnjz<p, unouXrp pev rijv xaxtftv
8oapdx«> 8ё, einoo aoxijv ixtprjvoiai Э-paauvdpEvoi, apxi 8s axvjAXaTpevrjv . . . Co-
луиският митрополит, възхвалявайки победите на Исак над куманите, говори в
общи думи и за похода срещу Неман като за събитие, станало no-рано. И
понеже с гореприведения насаж Евстатий споменава за папастите, конто при
кръстоносния поход, «едва година преди” куманските нападения, сполетели
империята, Василевски идва до заключението, че последните са били произне-
дени през пролетта 1191 г. и че следователно предпюствувалият ги поход
срещу Неман трябва да се отнесе към есента 1190 г. (ВасильевскП), стр. 199
и сл.) Против тьй направения извод наистина не би могло да се възрази, ако
фразата evayxoS pev stodS тоб Ttepua-.v в цветистата реч на словоохотлнвия мит-
рополит има това буквално значение, с което я превеждаме, и не е ритори-
ческо средство, за да се възвеличи императорът, успял в тъй късо време да
избави империята от опасностите, що една след друга я налитат.
а* Макушев (Болгар! я в конце XII и первой половине XIII века. Вар-
шав. Универе, известия, 1872 г., № 3, стр. 10) тълкува съответното известие
на Никита в смисъл, че Хриз влязъл в тайни сношения с българите, като се
надявал да стане техен цар. Ако Макушев в случая има пред вид българите
ВЛАДЕТЕЛИ ТЕ НА ПРОСЕК
20Г
се случило наскоро (о-З ттаХХф S’uarEpov) след като Хриз постъ-
пил на византийска служба. Ако Хриз е бил затворен, защото
били открити неговите замисли, трябва да се приеме, че то е
станало в момент, когато вътрешното положение на империята
е благоприятствувало за изпълнението им и Хриз не е счи-
тал за необходимо да ги крие. В такъв случай това не ще е
било по-рано от 1193 г., когато избухва бунтът на Константин
Аспиет в Пловдив и когато българите отново започват вой-
ната по цялата северна граница на империята, от София до
Одрин.
от Дунавска България, предположението му едва ли те трябва да бъде п рпсто-
Българите там начело с Асеновци са напрягали всички сили в борбата с Ви-
зантия и невероятно е, че Хриз, един ренегат и противник на общ онационал-
ното освободвтелно дело, би могъл да срещне у тях съчувсгвпе на желанието
си да пзмести Асен от престола А, от друга страна, византийского иравител-
ство не само не би затворило Хриз, но даже би му дало всичкото си съдейст-
вие, ако последният е аспирирал за българския престол. Знае се, че Византия
ннкога не е излупила случайте да създава междуособици в България и за
това винаги е ноддържала претенниите за б ьлгарската корона на всевъзможни
бегълци и други своп креатури.
Съобщението на Никита слелователно те трябва да се тълкува в сми-
съл, че Хриз се опитвал да основе ново независимо княжество от българските
земи, конто още се намиралп под Византия. А приеме ли се това, разяснява
се и друг един въпрос. Хриз не те е бил само един обикповен пачалник иа
съюзен или наемен отред във визапт. армия. В такъв случай неговнят зами-
съл ,да добив независима дьржавна власт" мьчпо би могъл да намери ньти-
та за реалнзиране. Вероятно той в бил ноставен за пачалник на гарнизон
или облает някъде из Родолите или Северна Македония и замисълът му се
е състоял в това с помотта ла дружината си и българското население от
местността да се отметне от Византия. Това предположение се подкрспя и от
думите на самия Акоминат, според когото замисълът на Хриз да добие неза-
висимост (Suvaaxela) се представя като изпълнение на зкеланията на него-
вите сънародници (.. . aAAoug d)g fentuv itpifi xo qiotpuAov, xi лрбаср [iatw>v 8ia
itavxdg xal Suvaoxelav ёаахф pwjoclp.evog . . ., Nic. p. 644). Случаях с Иванко,
който по-късно бива назначен за стратег на Пловдив, показва, че византий-
ского правителство е имало за система да назпачава за управители на съсед-
ните с България своп области българи ренегати. В коя облает е бил ноставен
за управится Хриз, при лнпса на данни не може да се определи. Като се
има пред вид обаче, че Константин Аспиет до 1193 г. е отбранявал Пловдив-
ската тема, близко до истината ще бъдем, ако приемем, че на Хриз са били
предоставени за същата цел земите по на запад — към Места, Струма или
Горни Вардар. В такъв случай и след минаването си към византийците Хриз
ще е действувал значи в областите, където е бил по-рано.
202
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
По-нагатък Никита съобщава, че Хриз бил освободен и из-
:пратен да защищава Струмица. Това освобождение на Хриз
навярно ще е във връзка с новата фаза на българо-византий-
ските отношения и предизвикано от тях. След като Исак бил
свален от престола и след несполучливите постъпки на Алек-
сий III за мир българите и куманите почнали отново нападе-
нията си. Те дори достигнали, казва Никита, до „българските
земи около Серес, разбили намиращата се там византийска
войска, ... завладели много от тамошните крепости и като ги
укрепили още по-силно, завърнали се с голяма плячка“35. Тия
думи свидетелствуват, че въпросното нападение на Асен не е
имало за цел само грабеж и разстройството на византийските
въоръжени сили. Нападайки на .българските земи", Асен тоя
път завладява много крепости и ги укрепява, обстоятелство,
което говори, че тоя негов поход е изпълнение на стария му
план — да присъедини Македония към своите владения. И
най-малко византийското правителство е могло да не разбере
това. Въпреки съобщението на Никита за оттеглянето на бъл-
гарите страната около Струма и Места след тоя поход оста-
нала в ръцете на Асен; там били поставени български гарни-
зони. Вследствие на това в началото на следната година една
византийска армия под началството на севастократора Исак по-
тегля с цел да отнеме от българите тия области. Тоя поход
евършил с катастрофа. Византийската армия била почти из-
требена, а нейният началник — пленен.
Освобождението на Хриз и изпращането му за комендант
на Струмица ние сме наклонни да отнесем именно след тия
събития. Ето защо.
Убийството на Асен през същата година и настъпилите
смутове в България позволили на византийците да възвърнат
изгубените си владения в Македония. Но погромът на визан-
тийската партия в Търново и бягството на Иванко оттам на-
вярно са им дали да разберат, че завоевателната политика на
българите не е умряла със смъртта на двамата първи Асе-
новци. Иванко бива поставен от византийците за началник на
Пловдивската тема. Византийското правителство основателно
35 Nic., рр. 612—613. Текста приведохме по-горе.
ВЛЛДЕТЕЛИТЕ НА ПРОСЕЛ
203
разчитало да намери в него — като добър познавач на воен-
ната тактика на българите, от една страна, а, от друга, като
смъртен неприятел на Асеновата династия — най-опитен и
усърден помагач срещу българите. Съображения от последний
характер навярно са дали на византийското правителство идея-
та да повери на Хриз отбраната на империята върху втория
важен пункт на българските нападения — долината на Струма
и Северна Македония, области, конто били застрашени при
последний поход на Асен.36
С назначението на Хриз за управител на Струмица се за-
вършва, тъй да се каже, началният, подготвителният период
на неговата дейност, която най-сетне се изяснява достатъчно
и взема такъв размах, че направя от него една от първите
исторически личности в полуострова през даденото време. За
тоя първи период имаме най-малко сведения и той е най-не-
достатъчно изяснен. В главния извор по въпроса — „Историята"
на Никита Акоминат па тоя период са посветени, както
видяме, само няколко реда. В опита да разширим казаното от
византийския историк, като съпоставим неговите известия за
Хриз с достатъчно установените вече исторически факти от
това време и ги свържем с тях, ние несъмнено построихме хи-
потези и дойдохме до заключения, твърде смели. При всяко
изследване обаче, а още повече в исторического хипотезите
са не само допустимо, но понякога дори са наложителни. Хи-
потезата не е без значение, когато има за основа определен
фактически материал и когато заедно с това не противоречи, а
обяснява и поставя във взаимна връзка предварително устано-
вените факти.
11.
Дейността на Хриз след 1196 г. е по-опре-
делена. За тоя период източниците дават повече и по-подробни
сведения, а при това и изследователите историци са се спрели
повече над него. Собствено казано, за последните историята на
311 Във варианта към съответния пасаж у Никита е казано, че Хриз
„ёя1 тф qtpovpijaa'. тт/v 2гройр.|11т^ау tov psv ёхгЕае яелор<рёта“ (бе изпратен да
защищава Струмица).
204
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
Хриз почва от 1196 г., когато пък за времето, предшествуващо
тая дата, се преповтаря само казаното от Никита. За периода
от 1197 до 1201 г. е особено подробно изследването на Т. Ус-
пенски. За да не преповтаряме казаното там, ние ще се огра-
ничим само с късо изложение на Хризовата дейност между
тия две дати, като ще се спрем повече само на тия въпроси,
конто не са достатъчно уяснени или по конто съставените
мнения ни се виждат неоснователни.
Казахме вече, че към 1196 г., след освобождението си,.
Хриз бил изпратен да защищава Струмица и нейната облает
срещу българите. Тук той намира удобен момент, за да из-
пълни отдавна съставения си план: отмята се от византийците
и се обявява за независим управител на Струмишко.37 Оттук
той почва нападения над съседните византийски владения.
Както отмятането на Хриз, тъй и предприетите от него
неприятелски действия срещу империята се улеснявали от то-
гавашните обстоятелства. По това време византийските войски
били заети с война в Мала Азия; при това Алексий имал да
се справя и с други външни затруднения: виснела е опасност-
та от Хенрих VI, който готвил поход за подчинение на ви-
зантийските земи от Драч до Солун. Само след като се осво-
бодил от всички тия затруднения, Алексий могъл да потегли
на запад, за да накаже струмишкия войвода. Както и Исак
обаче, тъй и Алексий имал недостатъка да не изкарва пред-
приетата работа докрай. Алексий събрал значителна войска в
Кипсела, но видяхме вече — вместо да потегли с нея срещу
Хриз, той се върнал отново в Цариград и оставил, както бе-
лежи Никита, „западните провинции в същото бедствено поло-
жение, в което се намирали дотогава, без да прекара дори два
месеца под открито небе**.
Тоя първи поход срещу Хриз вероятно е бил предприет
през есента на 1197 г., когато със смъртта на Хенрих VI ви-
зантийците си отдъхнали от страха, който им задавали него-
вите намерения. Причините за прекратяването на похода не са
известии. Ако тук не е действувала характерната склонност на
Алексий да се бои от всяко предприятие, което изисква големи
37 Старата крепост Струмица се е намирала на запад от сегашния град
със същото име, в полите на Благуша планина.
•ВЛАДЕТЕЛИТЕ НА ПРОСЕК
205
усилия, неговото завръщане в Цариград и разпущането на съб-
раната в Кипсела войска ще трябва да се обясни с настъпва-
нето на зимата или пък с желанието му по-скоро да тури край
на дворцовите интриги около неверността на императрица Еф-
росиния. Последното сигурно твърде много е занимавало Алек-
сий, защото веднага след завръщането си той изпратил жена
си в манастир.
През следната 1198 г. положението на империята станало
още по-лошо. На изток византийците водили несполучлива
война с иконийския султан Кайхозроя. Императорът бил тежко
болен от подагра и болестта му не позволявала да поеме лично
ръководството на действията срещу ненриятелите. А между
това през 1198 г. Калоян възобновил прекъснатата след смърт-
та на Асен и Петър война. Български и кумански отреди се
явили в Южна Тракия и почпали да нэпа цат дори най-добре
защитените крепости. Хриз при това с удвоена смелост про-
дължавал да действува на запад. Той не само безпокоел ви-
зантийците с непрестанните си нападения, но сполучил да им
отнеме някои нови области. Положението било тъй сериозно,
че макар и недооздравял окончателно, императорът най-сетне
се видял принуден отново да се этправи п Кипсела, където
било заповядано да се събере армията. Тоя път Алексий тръг-
нал с твърдо решение неднъж завинаги да се освободи от не-
спокойния македонски княз.
Хриз обаче твърде разумно използувал времето след пре-
кратения срещу него поход в края на 1197 г., за да заздрави
положението си в Македония и да се приготви за решителна
борба с императора. Той добре укрепил подчинените си крепо-
сти, а освен това отнел от византийците оставената безезащита
крепост Просек и си направил от нея непристъпно убежище.
Почти всички стари автори, конто разказват за въпросните
събития, говорят за Просек като за непревземаема твърдина и
най-укрепено място в цяла Македония.38 Сам Никита Акоминат
ни е оставил превъзходно описание за местоположението на
38 Т. наир. Йоан Навпактски в едно нисмо до Теод. Ласкарис (Визант.
временник, т. Ill, 1896 г. — В Васильевский, Epirotica saeculi XIII, стр. 244)
казва, че подчинението на Просек от Ласкарис било голям подвиг, тъй като
някога царе дигали поход против него и целия свят разтърсвали, но никога
206
П Р ОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
Просек. „Още самата природа, говори той, дала на това място
несравнени предимства. Високи, разсечени на две скали, тъй
тясно се сближавали една към друга, че образували тясна,
стръмна и оградена с дълбоки пропасти пътека; към всички
останали страни на ограденото от тях пространство скалите се
спущали стръмно надолу и били непристъпни; свръх това и
дълбоката река Вардар ги заобикаляла и образувала около им
още една необикновена ограда.31’ Най-сетне съперничащото с
природата изкуство направило от Просек една наистина непре-
вземаема крепост. Защото несъкрушима стена преграждала
единствения достъп и по тоя начин довършвала това свърх-
естествено укрепление. Ромеите, като не обръщали никакво
внимание на българите, оставили незащитено такова укрепено
място. Хриз обаче си устроил там недостъпно за ромеите убе-
жище. Той събрал опитни войници, ра.зположил наоколо ме-
тателни машини, набавил си припаси в голямо изобилие и пус-
не успявяли ла лове тат делото до успешен край, защото, том виждали само
креиостта, напутали обсадата (St ov paaiXetg лоте 4хатрате6ааухе{ xal xrjv olxc-
upsvijv aaXenaavxef jjvuaav xXeov oi>6ev, e! jrij bzi pivov eISSxec xal XEpieX&ovxEt xo
cppoopiov rv/v TtpoaeSplav xaxeAuaav). Ilo-натятьк авторы на пнсмото оприличава
Просек п.т щит и от Аяитовпя ио-здрав (aaxoj ... xal той ’Aiavxslou exeIvou
ЛуирыхерохЧ Даже когато бил обсален, Просек си оставал в безопасност и за-
ряди това стоял по-високо от всички други градове и крепости.
Креиостта Просек се е намирала на скалите на варларската Демир ко-
пия, както по-долу ще обленим. Първото известие, което имаме за нея, е от
начялото на XI в. (Gelzer, Byz. Zeitschrift, II, 42, в хризовула на Насилий II).
39 Ilsxpai fap slalv aitoppnifeS SiaxiSelg, auvenxu7|isvai dXXr'Xa’.J, |i(a 8’ it
auxaS iaxtv avoSag oteviJ xal piaioS xal d|«plxprj|ivo$, Ss Ло’-Ttr, TtEplpsxpoj xujv
jtexptov al^lXtji djtaaa xal dxpdaPaxcj, xal xexapeg Paftu8lvr(C 6 ’AJiig dp<pi7tepxX<npevO{
iiat&xlttl xaoxag TtapaXofuiXEpov. Nic., p. 666. Сыцият пасаж в бонското изда-
ние има след, вариант: xixpai fap elai o'ivxev.<oXi)|XEVai aXX^Xatc, aylapa piaov
Eyouaai, dvoSov Ss plav cxsv/jv xal Р'.ааахтд xal xpi][i.vw8ij* Yupo&sv 84 4p.aJ.al al
stExpai xal aitlaoxci 8'.a x&v yEXpwv, яер1хргрир(£в1 Ы xauxag 4 яохарбб c vBv
papSapioj XEfdpsvoc palluj xal ijraxxijxoS. Смисълът e един и същ. 1Ipoct'K се на-
мирал на едно скалисто плато, около което се извивала р. Вардар. На едно
място скалите се сближавали една с друга и образувала тесен гребен, едннст-
вено по който могло да се дойде на платото. Тоя гребен обаче бил естествено
пресечен, поради което достъпът в крепостта ставал още по-труден. Може би
името си Просек креиостта да е добила от тази именно просечина, която
разполовявала скалистия гребен. Горното описание на Просек напомня поло-
жението на старите български крепости — Червен, Хисарът, Трапезица,
Урвич, Провадия и др.
БЛАДЕТЕЛИТЕ НА ПРОСЕК
207
нал цели стада овци и волове да пасат по хълмовете. Защото
крепостта обхватала голямо пространство надлъж и нашир,
по нея имало богата растителност, която се напоявала от дъж-
довете и изобилствувала с гори."40
Против тъй приготвения за отбрана Хриз се отправил Алек-
сий. От Кипсела той потеглил за Солун, а оттам — на север,
към земите на Хриз. Византийската армия била приготвена за
сериозен и труден поход, в нея се намирал спомагателен тур-
ски отред, изпратен от анкирския емир.41 При това в свитата
на императора се намирали най-добрите византийски воена-
чалници.
За плана на похода между военачалниците се явили две
мнения. Малцината по-опитни във военното дело, като позна-
вали трудностите, с конто би била свързана обсадата па Про-
сек, предлагали да се нападнат най-напред другите по-слаби
Хризови крепости и чак след като бъдаг превзети те, да се
пристъпи към обсадата на Хризовото скалисто гнездо. Те с
право очаквали, че на падналия духом Хриз ще бъде по-трудно
да се държи в останалата му единствена крепост, а на самите
византийци пък, станали пълни господари на всички околности,
ще бъде по-лесно да принудят Хриз да се предаде. На тоя
план се противопоставили неопитните млади, жадуващи за ве-
сел живот, а следователно и за по-скорошно прекратяване на
войната царски съветници, конто уверявали Алексий, че е без-
смислено и недостойно да се бави със завоюването на незначи-
телните крепости, когато има възможност да нападне на са-
мого убежище на бунтовника и с един удар да го унищожи.42
Алексий, комуто според характеристиката, която неведнъж му
дава Никита, също тъй не се правел лагерният жив^т, скланя
на последнего мнение и потеглил срещу Просек. По пътя за-
там византийците, а особено съюзниците им турци, вършили
страшни опустошения, унищожавали посевите на населението
и самото него пленявали.
Обсадата на Просек евършила с пълна несполука. При-
стъпът започнал откъм единствено достъпната част на крепост-
40 Nic., р. 665—666.
41 Id., р. 668—669.
42 Id., р. 667—668.
208
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
та. Тук според думите на Никита византийските войници по-
казали чудеса от храброст. Неразпоредителността на началст-
ството на армията обаче осуетила всякакъв успех. Когато на-
падателите се добрали до крепостната стена, оказало се, че им
липсват оръдия, с конто би могло да се отвори пролом в нея,
или пък — стълби за преминаването й. След като се убедили,
че е невъзможно с голи ръце да си отворят път, те били при-
нудени да се оттеглят. А между тона Хриз отлично се въз-
ползувал от положение™ си, за да разстрои още повече ви-
зантийската войска. Метателните машини, построени и упра-
влявани от някакъв механик, избягал от гръцка служба, сеели
изтребление в редовете на византийците. Една нощ обсадените
направили излазка, нападнали гръцкия лагер и разрушили об-
садните оръдия. Изненаданите византийци не били в състояние
да окажат никак во съпротивление. Българите дори проникнали
в палатката на един от военачалниците и отнесли оттам зна-
чите на неговото достоинство?3
Всичките тия несполуки убедили Алексий, че е невъзмож-
но да се излезе на глава с Хриз, и затова той се обърнал към
него с предложение за мирни преговори. Сключеният мир
показвал жалкото положение, до което била стигнала Византия.
Хриз бил признат за владетел на Просек и Струмица с приле-
жащите им области.41 * * 44 Никита не съобщава в какви отношения
застанал след тоя мир Хриз спрямо императора, но най-вероят-
ното е, че той е добил признание на положение™ си като не-
зависим господар в Македония. Че не с а му били наложены
особени връзки на подчиненост към империята, може да се
заключи и от факта, че в условйята на мира се предвиждал
бракът на Хриз с една византийска принцеса. Чрез тоя брачен
съюз Алексий, види се, се надявал, ако не да спечели Хриз за
интересите на византийската политика, то поне да отслаби до
известна степен неговото неприятелско държане към империя-
та. Въз основа на последнего условие в мчрния договор, щом
като се завърнал в Цариград, Алексий развел една от дъще-
41 Описанието на обсадата на Просек Никита дава в историята си
стр. 569- 672.
44 Nic., р. 672 — тои те o5v Проаахои xal xijc МтроирСт^е xal
TtepcJ Xpuacp eflaTaxai.
владеТелите на просек
209
рите на протостратора Мануил Камица с мъжа й и я изпратил
в Просек за жена на Хриз. Тъй се свършил вторият поход
на Алексий срещу бившия византийски съюзник.45 Резултатът
на тоя поход бил образуването на ново независимо българско
княжество с център Просек и със земите по средното течение
ва реките Струма и Вардар. Княжеството на Хриз се е про-
стирало на изток до околностите на Серес, на запад до При-
леп, а на север вероятно е допирало до границите на Калояно-
вата държава.
Първите две години след договора с Византия Хриз пре-
карал в мир с източните си съседи. Такова заключение лоне
трябва да се извади от обстоятелството, че за неювото уча-
стие в събитията през казаното време никой от източниците
не говори. Центърът на тия събития е вече в североизточната
част на полуострова и главни участници в тях са други двама
представители на българското национално движение — Ивапко
171 В описанието на тия събития Успенски прави една грешка. Той сайта,
че, говорейки за събнрансто на войските в Кипсела проз 1197 г и за ирпго-
товленията, конто Алексий прави в 1198 г. нак в Кипсела преди заминаването
си срещу Хриз, Никита е имал пред вид един и същ факт и че само поради
липса иа системное! в историята му за тия приготовления се говори като за
две различии нсща. Успенски зпачи отрича (цит. съчипение, стр 198 в за-
бележката) нриготовлеиияга, конто Алексий правил за поход срещу Хриз в
1197 г. Това е неосиоватслпо. Никита говори два ньти за тня приготовления
в Кипсела като за факти конто са стапали при различии обстоятелства. Пьр-
вия път Алексий идва в Кипсела, но от гага похода, разпуща войските и
се връща в Цариград, както ясно е казано в историята на Никита — без да
предприеме нещо (цеха ррауи алоотар xijg яроОааги)? ёр? STtav48ou, <о£ pdxr/v piv
£>v.et iron xijv oxpaxidv aXia<Hjva'., e(xa(u>p 8i -xa.1 auxov XT|V ej xd КйфеХХа izopelav
ёХгаОа'. . . . gg XG Bu^avxiov EJtavaCeuge prjBfc Bug pijvag avaax°pevog &upauXfjaat.
Nic., p. 644). Hue ноставихме тоя прекратсн поход в края на 1197 г. След
завръщането си Алексий се поглъща с разплитане надвориови интриги, пред-
приема поход (за месец само) против иконийския султан Кайхозроя и чак след
това почва отново приготовления за борба срещу Хриз. И тоя път сборният
пункт на византийските войски трябвало да бьде Кипсела. Може би това
иоследно обстоятелство е дало на Успенски повод да мисли, че в случая се
касае не за две различии по време и обстоятелства събития. Ние знаем обаче,
че при походите на византийците към запад Кипсела често пъти е служила
за сборно място на техннте войски. Такъв еслучаят и в 1195 г„ когато Исак,
приготовлявайки големия поход срещу българите, очаквал в Кипсела събира-
нето на всичката си войска, но бил хваиат там от заговорници и ослепен.
14.
210
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
и Калоян. Развоят на тия събития и техният край определят
обаче бъдещата роля на Хриз. Заради това ние ще се спреи
накъсо върху тях.
По време на похода на византийците срещу Хриз или вед-
нага след него Калояновите съюзници — куманите — се явили
отново в Тракия.40 Тяхното нападение тоя път било по-страшно
от всички дотогавашни. Като се разделили на четири отреда,
те преминали цяла Тракия, нападайки даже и най-укрепените
градове.47 Това голямо нахлуване на куманите, което откривало
111 Никита разказва за това нападение, след като говори за похода
срещу Хриз (Nic., р. 673).
17 Макушев (Op. cit., р. 14—15), като се основава на един не съвссм
сигурен източиик, приписва това нападение на сърбите, конто по това време
уж помагали на Хриз. Това не е вярно. Никита говори, че въпросиото напа-
дение било дело на скитите, а под името „скити“ той разбора куманите. Ма-
кушев при това е бил заблудеп и от имею Македония, с което Никта
означава заиадната облает (rtaaav хтд MaxeSovlav ^irijX&ov, p. 673). Пот това
име обаче трябва да се ра бпра не днепшата Македония, а КТжна Тракия
със земите край Мраморно море. Днепшата Македония още от VII век се е
иаричала Славиния (2)xXa[iivla, вж. за това у Дринов. Поглед вьрху пропз-
хождението на бьлгарския народ, Пловдив, 1867 г., стр. 54) Че с името Ма-
кедония пък оше от края на VIII в. се е нлрпчала дпешнатл Южн.1 Тракия
имаме много свидстелства. Така напр. императорът Василий Македонянин се е
наричал тъй по името па областта, в която е бил роден (едно село около
Одрин, вж. също у Дринов. Op. cit., р. 48 сл.). Името Македония, дадено на
Южна Тракия, срещаме и у Ансберт (Op. cit., р. 63, transiebat constanter per
Macedonian!, et civitatem Cnlos dictam cum aliis duabns ... Oraecis atifngi-
entibns occupavit indeqne progressns ad mare usque intrepidns accessit et
oppnlentain civitatem Menas dictam ... quae iindiqne mari praeter пинт adi-
tnm ambiebatnr potenter invasit. Въпросът e за едно движение на част от
кръстоносните в земите на юг от Одрин кьм Вяло море). Гл. също Jiretek,
Heerstrasse, р. 94, и Tomaschek, Op. cit., р. 46.
Най-сетне, макар във въпросния пасаж и да е употребено названнето
Македония, от самото му съдържание може да се извади доказателството, че
нападението, за което се разказва в него, е било произведено над днешната-
Южна Тракия. Пасажът е следният: Tots 8ё xal SxuDaiv s<po$og SfsfsvTjxo
peflaxTj Tfe xal cppixakswTspa xffiv npoxepov sig fap xsaaapa Sia'.pe&svxeg axpaxeopaxa
naaav xijv MaxeSovlav ertijXSov, aiconeipaadpsvoi xal txoAewv euxsiylazrov xal кори-
cfaj &tavi<5vxeg dpffiv, бите xal xo TavoS xd 8pog Sispsuvrjadpevo’. яоХХа qppovziaxTjp’.a
gaxfiXsuaav xal pova^ovTaj anexxelav . . . , т. e.: „По това време скитите напра-
виха нападение, по-голямо и по-страшно от всички дотогавашни. Занюто,
като се разделиха на четири отреда, прекосиха цяла Македония; след като
превзеха дори най-укрепените градове и преминаха начроходимите планини,
ВЛАДЕТЕЛИ ТЕ НА ПРОСЕВ
211
периода на нова война на Калоян срещу Византия, ще трябва
навярно да бъде поставено вьв връзка с едно друго събитие,
което се подготвяло в северните покрайнини на империята —
отмятането на Иванко.
Въпреки подозрителното поведение на Иванко през по-
следно време императорът продължавал да му доверява. Из-
те пребродиха плинината Ганос, където много манастири разграбиха и
много мопасн избиха." Цептьрът па скитскою нападение е била значи пла-
нината Ганос. Такова име не е носила пито в древността, нито в срсднптс
векове никоя планипа в Македония. В атласите по стара история с такова
име е означена планипа в Южпа Тракия. Тя започва от Мраморною море
на югозанад от 1’одосто, вървп успоредпо па брега и стига до Тракийскпя
Херсонес па север от Лизимахия. В големпя атлас на Kiepert (изд. 1908 г.,
лист № XVII — Ullyricuin et Hiracia) тя с означена с името Ganns mans',
па с. -и. в полите н, до брега па Мраморпо море, с означена колопията Са-
nus; в лист № VIII (Asia minor imperatoris Trajani tempore) — Hieron oros
и в скоби Ganas mans; в лист № IX (Asia provincial [северната част па пла-
пипата е означена с имею Ganns т., а югозанадното й нродължспие към
Трак. Херсонес — Hieron oros. Във всичките тия случаи при пея е отбеля-
зано заселищею Ганос. Името Hieron oros (tepiv 6pog) с латинскпя си превод
Mons Sacer (както го намираме в атласа на Kiessling) се явява вероятно в
римската епоха, по не е могло да изместн старою име ла планипата. По-
следнею нродьлжава да се пази през средпите векове и достига дори до
наше време. В руската карта 1/126 000 (X, 8) па България и Южпа Тракия
намираме сыцата планипа, означена с имею: „Ганос деглар“. Навярно с
това име нарича сега планипата местною грьнко население. (Селою Ганос и
сега съществува на мястото на дрсвното тракийско заселите, превъриато
но-сетие в грънка колония.) Турекото име па планипата Ганос е „Текир даг".
С това име е означена тя в картата на А. Крпвошиев, издалека от Хр. Данов.
Горвата справка показва значи, че „скитскою" нападение, за което
съобщава Никита, е имало за театър земите в Южпа Тракия чак до Мрамор-
ною море и Дарданелите. А том е тъй, то не е могло да бъде дело на
сърбите, а на българите и па куманите. Приеме ли се пък това, тогава пред-
положението, че Хриз в борбата си против Алексий получил поддръжка от
страна на сърбите, си остава лишено от всякаква опора.
Може би заблуждения от рода на посоченото са позволили на някои
сръбски историци да считат Хриз за „представител на сръбско въстание около
Вардар". (Вж. Анд. Гaepunoeuh, Свети Сава, преглед живота и рада, Бео-
град, 1900 г., стр. 21, а също и М. ВукичевиН, Истори)а српског народа,
кн. I, Београд, 1904 г. Вукичевич на стр. 112 говори, че след заминаването
на кръстоносците, когато Неман превзел Перник, Стоб и пр., „Сърбите —
под началството на Хриз — се окуражили и почнали да гонят гърците". —
Едно твърдение, което не може да бъде потвърдено с никой исторически
документ.)
212
П Р ОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
вестието за неговото отцепване заварило Алексий в момента,
когато той празнувал сватбата на дъщерите си. Една армия
под началството на неговия братовчед, протостратора Ма-
нуил Камица, потеглила, за да накаже бунтовника. Борбата на
Иванко с византийците е достатъчно известна. Иванко сполу-
чил чрез засада да плени Камица, изпратил го на Калоян, а
сам той със страшна стремителност продължавал своите на-
падения, конто в късо време предали в ръцете му цялата
среднородопска облает от Марина до Бяло море. Тогава
начело на нова армия потеглил срещу него сам Алексий. Тоя
нов поход навярно пак щял да се евършн песполучливо, ако
византийците не си били послужили с нзмама. Алексий обещал
на Иванко да признае властта му над земите, конто бил за-
владял, и го поканил па преговори, като се заклел да тачи
безопасността му. Доверчивият Иванко отшпъл във византий-
ский лагер, където бил хванат и окован. След това, до края
на 1199 г., византийците без всякакъв труд си възвърнали за-
воюваните от Иванко земи.48
'и Както се вижда от горното, иие поставяме похода срещу Хриз и
обсадата на Просек преди похода срещу Иванко. У Успенски (Op. cit.)
•събитията са забъркани, походът срещу Иванко е поставеп там преди похода
срещу Хриз. Нпе не се наемаме точно да определим хронологического съот-
ношение между тия две събития, но считаме за нужно да приведем съобра-
женията, поради конто не можем да се съгласнм с мнението па ночптаемия
руски учен. Последното е основано на едно похвално слово, казано от Никита
по повод на военните подвизи на Алексий. В това слово (издадено от Мюлер
в Historiens grecs, II, р. 496—502, проведено от Успенски в номенатото му
съчиненпе, стр. 183—190) се говори най-първо за отмятапето на Иванко и
потушаването на неговото въетание, пепосредствено след това и като за съби-
тие, дошло по време след първото — за похода срещу Хриз и най-сетне —
за войната срещу турския султан Кайхозроя. Между двата последни похода
се натяква за въетание, което някои недоволници замислили в отсъствието на
императора. Редът на тия събития не съответствува на последователността, с
която те са изложени в „Историята" на Никита. Там след приготовленията
за прекратения поход срещу Хриз през есента 1197 г. и интригите около
Ефросиния следва непосредствено описанието на похода срещу Кайхозроя
(Nic., р. 653 и след.); след това походът срещу Хриз през 1198 (id., р. 665
и сл.). след него въстанието на Иванко (р. 675 и сл.) и най-сетне се разказва
за заговора на Контостефановни, който бил разстроен от императрицата в
отсъствието на Алексий (р. 687). Освен горните документи запазеио е още
едно слово иа Никита към Алексий (изд. у Sathas, Msaaiwvtxij рфХсоЭ-^хт], I,
ВЛАДЕТЕЛИ ТЕ НА ПРОСЕК
213
Въстанието на Иванко ще трябва да се обясни с общото
положение на работите в империята, като, разбира се, не се
игнорират и мотиьите от субективен характер. Честолюбивият
велможа, който бе изменил на своя народ, защото не би мо-
гъл да се помири с положението си на обикновен войвода при
р. 84—89) по случай завръщането на последний от похода срещу Кайхозроя.
Това слово е анализи рано от Успенски в друго пегово съчипение (Византий-
ски писател Никита Акоминат из Хоп. Спб., стр. 193—198), по в дадения-
случай Успенски не го е взел пред вид. От историята на Никита знаем само
за един поход па Алексий срещу турните, станал според пашите предполо-
жения в начало то на 1198 г. Ако това е тъй, защо тогава за тоя един и
същи поход се говори в две, казана в различно време сгова? Обяснението
паистипа е трудно. Във всекп случай обаче най-приемливото е, че второю
слово е казано веднага след завръшането на Алексий от изток, тъй като в него
освен за заговора се говори само за тоя поход. Ипак авторът пе би пропускал
да споменс и за другите походи на Алексий. Това той не прави и заключе-
нието, което трябва да се изваян оттук, е, че походът па изток е станал
преди тия срещу Хриз и Иванко. Такъв е редът на тия събития и в .Исто-
рията”. В еловою, нздадено от Мюлер обаче за похода на изток се говори
като за трети поред след походите против Хриз и Иванко. Как да се обясни
това явно противоречие ? — Възможпо е само едно обяснение: че издаденото
от Мюлер слово е казано веднага след похода срещу Иванко, който собствено
образува и ядката на неговото съдържание. Не намирайки обаче подвизите-
на Алексий в тоя поход достатъчни за едно похвалпо слово (в Историята си-
Никита осьжда измамата, жертва на която станал Иванко, вж. р. 686—687),
той навярно счел за нужно да ептмен? и другите два по-пзрш похода—срещу
Кайхозроя и Хриз — и оттам да почерни материал за но-бляскава характери-
стика на Алексий. В такъв случай на реда, който имат събитията в похвал-
ното слово, не трябва да се доверяваме: не хронологическата последояател-
пост, а риторический ефект е имал пред вид авторът на похвалното слово.
Ето защо ние считамс, че по-близо до истината ще бъдем, ако се придър-
жаме в реда, по който тия събития са изложени в Историята на Никита.
Има едно обсюятел«.тво, което на пръв поглед може да нотвърди мне-
нието на Успенски — че походът против Иванко е предшествувал тоя срещу
Хриз. Това е забележката в похвалното слово, че Алексий забавил отиването
си против Иванко, понеже страдал от „болеет в краката” Това обстоятелство
Успенски евързва със съобщението в Историята на Никита, че в 1198 г.
преди да тръгне за Кипсела и оттам срещу Хриз, императорът страдал от
болеет в краката, и оттук вади заключението, че въпросният поход не е бил
отправен срещу Хриз, а срещу Иванко. Алексий обаче страдал от подагра
през цялата втора половина на управлението си. По тая причина съобщението
в словото за болестта на Алексий едва ли ще трябва да се отнася къмсъщото
съобщение от „Историята” при разказа за похода срещу Хриз.
Уместно е тук да отбележим и друга една погрешка на Успенски. Той.
214
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
Асен, не е могъл да цени особено скъпо и новото си поло-
жение като прост управител на една византийска провинция.
Всичко, което той правил за отбраната на тая провинция, е
било негово лично дело. След като му доверило защитата на
тракийските земи, византийского правителство, както за това
свидетелствува отмятането и на Хриз, престанало да се грижи
не само за тях, но и за всичките си погранични земи на севе-
розапад. Естествено е при тия условия, че оставеният сам на
себе си пловдивски стратег не е могъл да се не съблазни от
примера на просекския княз.
Но във въстанието на Иванко е но-важен за нас друг
елемент политиката на Калоян. Никита изрично съобщава,
че е съществувал съюз между Иванко и българския цар.4'-’
Изпращането на пленения Камица при последний е още едно
доказателство за тесните връзки, конто са се установили между
двамата врагове на Византия. Защо след всичко това Калоян
оставил своя съюзник сам да се разправя с византийските
войски? Защо не срещаме да се говори за никакъв опит на
Калоян да помогне на Иванко, когато последният на няколко
пъти бил поставян в затруднително положение, докато най-
сетне станал жертва на своята доверчивост ?
На въпрос, аналогичен с тоя, ще се натъкнем и по-ната-
тък. Ще отговорим тук на настоящий с няколко думи. Инте-
рвенте на Калоян са се схождали с тия на Иванко само в
един пункт: стремежа и на двамата да уредят работите си
за сметка на Византия. И двамата те обаче са били пречка
един за друг. Като началник на пловдивската тема Иванко
навярно е бил твърде неудобен за Калоян. Може да се до-
пуске дори, че именно заради това аспирациите на Иванко са
съобщава, че окоичателното отмятане на Иванко станало след произнасянето
на словото (издадено от Мюлер), значи след 1199 г. (Успенский, Op. cit.,
р. 198.) Против това твърдение говори един насаж отсамототова слово. В не-
говата заключителна част, отнасяща се до похода срещу Иванко, се казва, че
мъжеството иа императора „обърнало неприятеля в бягство, а пък благора-
зумнето му приближило до отстъпника с мълчалива сила и като хомеровска
богиня му застъпило главагпа и го повлекло към смъртта* (Успенсюй,
id., р. 186—187.) Явно е, че в последните подчертани от нас думи се говори
за вероломного хващане на Иванко. С него е било евършено значи в 1199 г.
19 Nic., р. 679.
ВЛАДЕТЕЛИ ТЕ НА ПРОСЕК
215
били насърчавани от Калоян. Калоян несъмнено е имал инте-
рес да желае, щото междуособиците да не престават в съсед-
ната империя. Чрез бунта на пловдивския стратег той намирал
прекрасен случай да предизвика такива междуособици и да се
възползува от тях. Но един път движението на Иванко съз-
дадено, Калоян не е могъл да желае успешная му край и
следователно да му помага. Защото, както става явно от епи-
дога на това движение, целта на Иванко е била сам да стане
господар на областите из Родолите и по Марина. А българ-
ският цар не е имал никакьв интерес да предпочете съседст-
вото на едно добре организирано княжество пред това на една
винаги с колеблива власт византийска провинция.
Ние направихме горното отклонение от пряко интересува-
щия ни въпрос, защото след казаното там ще ни станат по-
ясни по-нататъпшите събития, в конто е замесена личността
на Хриз.
Както споменахме, Иванко изпратил пленения Камица при
Калоян. Императорът се възползувал от неволничеството на
братовчеда си, за да тури ръка на неговите богатства. Всич-
ките му имоти били конфискувапи, а жена му и децата му
били затворени. Напразно Камица молил императора да плати
искания от Калоян откуп за освобождението му. Императорът,
както остроумно се изразява Никита,50 като претеглил в ума
си, от една страна, роднинските си чувства към протостратора,
а, от друга, парите му, намерил, че вторите тежат много по-
вече, и затова не обърнал никакво внимание на неговите иска-
ния. Камица се обърнал тогава със същата молба към зетя
си Хриз. Последният заплатил на Калоян искания откуп и Ка-
мица се отправил при Хриз.
Отиването на Камица в Просек може да се вземе като
начало на третия и последен период от историческата дейиост
на Хриз. От Просек протостраторът подновил молбата си към
императора да внесе на Хриз заплатената за откупа сума,
но когато и тоя път искането му било оставено без внимание,
Камица замислил широк план за отмъщение. Двамата с Хриз
почнали да нападат съседните византийски земи, завладели
Битолската равнина, превзели Прилеп и в късо време успели
so Nic. 707.
216
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
да откъснат от Византия цялата Югозападна Македония. След
това те свърнали на юг, завзели Тесалия, проникнали в Средна
Гърция и стигнали дори до Пелопонес.61
Императорът съзнал грешката си, когато вече било късно
да я поправи. Опасността се състояла в това, че движението
на Хриз и Камица в Македония не било изолирано, а се нами-
рало в тясна връзка с плановете и действията на българ-
ския цар.
В едно произнесено от Никита похвално слово, отнасящо
се към събитията, за конто говорим,52 намираме натяквания»
конто изясняват характера на това движение и неговите връзки
с кроежите на Калоян. Тия натяквания позволяват съ’цо тъй
да се вникне и в интимния смисъл на Калояновите кроежн. За
Камица в това слово се казва, че не дочакал, щото имнерато-
рът да го освободи от плена, но „откупил с цената на всички
ромеи безграничните си погрешки във войната, а за свободата
си заплатил, като продал своите сънародници"63. Тия думи по-
сочват известии задължения, конто Камица приел пред Калоян.
Какви са били те ? — По-ясно за тях се говори в друг един
пасаж на същото слово, където научаваме, че Камица, летящ
подобно на „хомерически кон“ по долините на Аксий и Пеней
и из равнините на Западна Македония, „получавал, както Мои-
сей на Синайската планина, пагубни заповеди от варварина,
който заповядвал над Хемус, и като следвал наставленнята,
идещи оттам, почнал да бленува за широко господство"54. Както
и сам Успенски предполага, „варваринът на Хемус" — това е
бил българският цар Калоян. В такъв случай отиването на Ка-
51 Ibid. 708.
52 Изяадено от 2 а » a, op. cit., р. 90 97, и анализирано от Успенски, ор-
cit., р. 198—203.
51 SaSu op. cit., р. 91 ... dXX’iauTpv xaxcSaciiovwC f/ |i <i> v iitdiiTw
ЯроареуоС xal X й т p о v £ v <5 g, ane'-pealouS avTiPpapesae’-g ЁаитоО, то яар-
pwpa'.ov т e X о g 6 ё xal t a I g x a ’ т; p d> v т a> v cpocp^Xtov 6 p |i a I
xalatpafalC avapaxsoaaftaix^v vjzz a v я p о & e ps v о g, rjv dvixXei
-tolg £KippEuaaa’.v g/Upcig au|ircXsx6|ievog.
54 Ibid., p. 92 . . . paXXov psv olv elg Mtoasa ярозяоошу feauxov, xal ха&аяер
яи£1а oux оГ5’бяо1а xal фраахцх;, <i>; sx Suvalou to5 Alpou Tag iXeftptag
evToXag той [lapjjdpou, xal tag oxet&ev 4v86osig u> g Ipipd-
aeig xpelTxoug e7XetPta“l1E'l0S®1!)PaTu,T{aS £i?avTd{sTO p e l_
(ova . . . etc.
ВЛАДЕТЕЛ И ТЕ НА ПРОСЕК
217
мица в Просек едва ли ще трябва да се обясни тъй, както е
обяснено в историята на Никита: че Хриз внесъл за тъста си
искания от Калоян откуп.55 По-вероятно е предположението, че
след безплодните молби към Алексий обиденият Камица със
съгласието на Калоян отишъл при Хриз с условие да повдиг-
нат те двамата Македония и Северна Гърция против византий-
ците, когато пък Калоян ще почне неприятелските действия от
север.
По тоя начин борбата на Хриз и Камица била поставена
под ръководството на Калоян и ако не пряко, то косвено е
имала неговата подкрепа. В същото време, когато протостра-
торът и Хриз действували на юг, Калоян заедно с куманите се
явил в Тракия. Това ново нападение било тъй смело, че спо-
ред свидетелството на съвременника варварите биха достигнали
дори до самите стени на столицата, ако руското нахлуване в
куманските земи зад Дунава не принудило Калояновите съюз-
ници да побързат да се върнат назад.
Пожарът, който пламнал по всички краища на Балканская
полуостров, заплашвал да помете византийското господство
там. Не стигали другите нещастия, но въстанал и управителят
на Смолянската облает в Родолите — някой си Иоан Спири-
донаки. В тоя критически момент Византия дължала своето
спасение може би на оттеглянето на куманите поради руското
нападение в куманските земи — факт, за който Никита с приз-
нателност си спомня.5”
Лишен от помощта на своите съюзници, Калоян навярно
не е могъл да продължи нападателната война в замислените й
размера. В това време императорът бил болен и не бил в със-
тояние лично да поеме ръководството на войната. Събраните
византийски войски били разделени на две. Една армия под
началството на Алексий Палеолог потеглила срещу Спиридо-
наки, който скоро се видял принуден да бяга в Северна Бъл-
гария.57 Другата армия с Иоан Иконополита начело потеглила
55 Ibid., 707. Сравни у Сата заглавието на еловою д 7 о р а а & д Ее лара
той Аоррордрси Хрйаои . . р. 90.
S'! Id., р. 691.
57 id., р. 709— Mualav. Това обстоятелство показва, че и в бунта на
Спиридонаки трябва да се тьреи пръетът на "Калоян.
218
II Р ОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
на юг срещу Камица. Борбата с него не била тъй лека поради
по-големите средства, с конто той разполагал, и поради съдей-
ствието, което получавал от Хриз. За успеха на тоя поход
рледователно било е нужно преди всичко да се неутрализира
Хриз. Византийското дипломатическо изкуство и тук сполу-
чило да подготви победата на византийското оръжие. Хриз
бил уговорен да се откаже от съюза си с Камица и да по-
върне на Византия Пелагония и Прилеп, конто бил получил
като дял от общите завоевания от протостратора.58 *
Какви са били конкретните средства, чрез конто византий-
ците успели да отделят Хриз от Камица и да го заставят да
се откаже от завоеванията си ? Върху същността на тоя
въпрос ще се спрем по-долу, а сега ще предадем само съоб-
щенията на източниците. В номенатото похвално слово па Ни-
кита се казва, че измамен от разните стратегически движения
на императора и попаднал на въдицата на дълбокомисленнте
му планове, Хриз се уплатил от определено™ му смъртно на-
казание и отстъпил страните и градовете, който му бил дал
Камица.60 На това известие в словото, съставено не за да даде
безпристрастно описание на събитията, а да представи в кол-
кото е възможно по-светли черти личността на императора, не
може да се даде пълна вяра. В историята си, където не е
имал ограниченията, конто му се налагали като автор на по-
хвалното слово, Никита лобавя, че Алексий чрез разни хитрини
успял да склони Хриз на страната си, като сватосал за него
внучката си Теодора, бивша сгоденица на Иванко, дъщеря на
севастократора Исак Комнин, умрял в български плен. Теодора
била извикана от Византия и дадена на Хриз.сп И от двете тия
58 Id. р. 709 . . . xal xouxocg xotg |ie{>o6ei|iaa'.v dvxatiaexa’ lleXafovlav xal
IlplXarov.
39 Safia, op. cit., p. 93—94 . . . dXXoxe S’ aXXoiS тсаХХеицао; xotg axpaxe-
Tixotg xal axs|i|iaai qjpevig pxftufvu>p.evoS <i>g BsXiaatv l/.IUieg &7toaup4|jsvog те xal
dfa'-axpoupevog, xsXag SelaaS xdv S’-a xaXdpov Pa^ijg xijg ₽aa'.Xixrjg e?tixaX<u|ievov
ixelvq) itopipupeov Odvxxov, yrnpdiv aot xal TtoXecov UTteljlaTaxa;, onSaag алебсхо ol xfjg
ххУ xjticov auvapoecog 6 4xp.av>j6 x-ijg Ope^pcqievjjg ircXsfiiog.
60 Nic., p. 709. Успенски (Op. cit., p. 195—196, заб. 3) мисли, че Ни-
кита по погрешка говори тука за брачен съюз на Хриз с Теодора; според
него такъв брак не е сключван при мира между Алексий и Хриз в 1201 го-
дина. Успенски мисли, че Теодора е била дадена на Хриз още прн мира в
ВЛАДЕТЕЛИТЕ НА ПРОСЕК
219
събщения излиза, че византийците могли да се справят с Хриз
по мирен начин — без война.01
Оставеният на собствените сили Камица не можал дълго
време да противостои на императорските войски. Алексий,
1198 г., след пссполучливата обсада па Просек. А понеже Никта говори, че
тогава на Хриз била дадена за жена дъщерята па Мануил Камица, Успенски
предполага, че последната и Теодора са едно и също липе. След смъртта на
пленения от Асен севастократор Исак — предполага Успенски — овдовялата
му жена Дна, дъщеря на Алексий, била омъжена за Мануил Камица, който
по тоя начин станал пастрок па Теодора; но тая причина съобщението на
Никита за брака па Хриз с дъщсрята на Камина и за брака му с Теодора в
сыцност имат пред вид един и същ факт, жспитбата на Хриз след обсадата
на Просек в 1198 г.
Горното мнение па Успенски е нсприемлико поради няколко нричипн.
Преди всичко жепитбата на Камица за Ана, дъщсрята па Алексий, е безос-
повпо предположение. Тая жепитба е невъзможпа, първо, защото Камица е
бил близьк родппна па Алексий (братовчед, по майка — вж. Nic., р. 707:
MavouijX 6 Kaiii'rt^Tjg . . . Eslta'. той ё£а6ёХ<рои xal |3aaiXem{ ёх x^g olxslag
oualaj XuS-^va’. etc. Също и у ia£a, op. cit., p. 90: 6 лрттоататтр Mavou^X 6
Карот^с, ё£аСеХ<уо{ rov той айтей ₽хотХёч>{ etc. В латинская контекст на
„Историята" egdSeXcfog е проведено с consobrinus — братовчед по майка) и
следователно бракът му с Ана би бил недопустим според черковните правила.
От друга страна, Никита съобщава, че въпросната Ана тъкмо преди пленя-
ванепю на Камица е била омъжена за Теодор Ласкарпс (Nic., р. 674; zip
8’ "A wav auveppoxei Heo8<i>p<p тф Aaaxepi), който заедно с Камица Зимина про-
тив Иванко (Nic., р 677—678). Това обстоятелство най-яспо говори, че Ка-
мица не е могъл да бъде мъж на Ана, а още повече — втори мъж. При
това от друго съобщение па Никита узпаваме, че след плепяването иа Ка-
мица от Иванко Алексий конфискува имотите му, а жена му и сипа му зат-
ворил. (Nic., р. 681: xal zip ?svalxa xal xdv b-.bv oitoSixaaig cfpoupa . . . ) По-
следнего бп било твърде чудно, ако Камица би бил негов зет. Най-сетне
дъщсрята па Камица е била омъжена и преди да бъде дадена за жена на
Хриз в 1198 г., трябвало да бъде разведена със своя мъж. (Nic. 62: ацёХнс
xal elaiaiv zb Bufavxiov zip той TtpmxoaxpdxapGg Suyaxapa xou auvoixouvxog йяе£е65е,
xal тф Xpuacp xauxijv ёхлёяо|1<ре etc). А това последнего би било невъзможно
ако Теодора и дъщсрята на Камица са едно и също лице; Теодора в 1196г.
(когато била обещана на Иванко) е била съвсем малко — четиригодишно дете)
(Nic., р. 623 : ext f“P ёфёХХьЦву tj vu|iq;rj zi rtaiS'.xa . . ., а в съотв. вариант:
ext -pap ax|ir(v dp^ffig XaXetv oux TjEuvaxo, xeaaapcuv ouaa ypovrav).
111 В елового (S a & a, op. cit. p. 93) се говори, че когато императорът
потеглил срещу Хриз, последният окаменял върху скалата си като мити-
чсската Ниоба (<ЬС ч pottou Nicfb;) и се боял да слезе оттам. В тия думи
едва ли ще трябва да се търси натякване за ново нападение на Просек; на-
вярно те са риторичен прийом в цветистата реч на дворцовня сановник.
220
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
който след оздравяването си сам взел участие в похода про-
тив него, го изгонил най-сетне и от последнего му убежище —
крепостта Стан (5-uavdc) в Тесалия.62
С борба против Спиридонаки и Камица византийците били
заети през цялата 1200 и може би началото на 1201 г. През
пролетта на последната година Калоян, добре подготвен за
война, се явил в Тракия и като достигнал източните Родопи,
върнал се назад, обсадил Варна и я превзел със страшно кръ-
вопролитие. Византийците през всичкото това време не се опи-
тали да го безпокоят. След тоя поход — вероятно през лято-
то 1201 г. — между него и Византия бил сключен мир.вз
Какви са били условията на тоя мир, не е известно. На-
вярно въз основа на него Калоян е залазил всичките си напра-
вени дотогава завоевания. В „Историята" си Никита говори за
тоя мир само в два реда. След като съобщава за завръщане-
то на императора в Цариград, той прибавя: „тогава също той
завладя Струмица, като измами Хриз и сключи мир с Калоян"
02 Известно е едно писмо на Мих. Акомпнат (вж. у Успенски, стр. 205—
206 на цит. съчипение), в което атинският митрополит иоздравява Иоан Ино-
полит, | победителя на Камица, за велнкодушието, което той показал при
усмирение на въстанието. Успенски мисли (стр. 206), че тук се прави натяк-
ване за ходатайството на Инополит за примирение между Камица и импера-
тора. Такова предположение едва ли те е вярно. В нздаденото от Саша по-
хвално слово на Никита е казано (стр. 92), че когато императорът потеглил
срещу Камица, последният станал страхлив „като врана" и изчезнал като-
прах, повдигнат от буря. Тия хиперболичнп изрази показват, че Камица е из-
бягал. Къде ? — В България при Калоян, може би. Думите на атпнекия мит-
рополит за велнкодушието на Инополит се отнасят навярно за сподвижницпте
на Камица или изобщо за населенного в Северна и Средня Гърция, което-
било подведено от протостратора. А че действията на Камица са срещнали
съчувствие у тамошпото население, може да се заключи от съответния пасаж
от „Историята" на Никита, където е казаио, че Камица и Хриз, като пробро-
дили Тесалия, „повдигнали въстание в Елада и възбунтували Пел i онес"
(TtapaxivoBai ttjv ’EXXaSa, TtaXipPoXov T'.frexai To° HeXonog, p. 708). „Бунтът"
в Елада и „смутовете" в Пелопонес, разбира се, са станали с участието на
тамошните жители. Към тях се отнася навярно и великотушието, показано от
Инополит, и тях, а не Камица сигурно има пред вид Михаил Акоминат, като
говори, че те „по природа не били вражтебпи на ромеите, по ... вдигнали
оръжие поради подстрекателството на буитовниците и отстъпниците".
«з Василевски отнася тоя мир в 1202 г. (вж. Дринов, цит. съч. р. 110„
заб 1).
-ВЛАДЕТЕЛИ ТЕ НА ПРОСЕК
221
(tote Sc xal TTfi ixpan^aev, йпат7; xavcauDa ~dv Xpuaov
KEpreXihov, xal tx' irpig Iwavvrjv attovSig e^EirepavEv. p. 709). В тия
думи за сетей път се споменава името па безпокойния просек-
•ски княз. Оттук той слиза от сцената, за да не се яви вече
никъде в по-нататъшпите събития.
През пролетта 1204 г. Цариград „ада в ръиете на кръсто-
носците. След това, през лятпто същата година, новоизбраният
латински император Балдуин предприема обиколка из западни-
те провинции па Византия, за да получи клетва за вярност от
градовете и да очисти страната от избягалите цариградски
ексимператори — Мурзуфла и Алексий Ill. В късо време кръс-
тоносците без съиротивление заемаг почти всичките византий-
ски земи в полуострова от 1 [ариград до Коринтския провлак.
Описвайки обаче всичко това, разказвайки за междуособиците
•сред водителите на кръстоносците или пък за отношенията им
към съседните независими или полунезависими владетели в по-
луострова, летописите на IV крьстопосен поход никъде не
сноменават Хриз.154 От тога с увереност може да се извади
заключението, че Хриз е слязъл от сцената преди завладяване-
то на Цариград от кръстоносците, следователно преди 1204 г-
Какво е станало с него, каква е била участта на неговото
княжестно ?
Най-вероятно е, че още в 1201 г. или наскоро след тая да-
та Хриз е бил лишен от своите владения. Както видяхме от
приведено!о ио-горе съобщение на Никита, при мира между
Калоян и Алексий последният сполучил да отнеме от Хриз
Струмица, втората по значение след Просек негова крепост-
.Допустимо е да се предположи, че завладяването на Струми-
ца и нейните околности от византийците е било предвидено в
мирния договор. В такъв случай едно от условията на тоя до-
говор ще е било и подялбата на Хризовите владения между
Калоян и Алексий, при което Калоян ще е задържал за себе
си Просек. Депоседирането на Хриз не ще е било нежелател'
но за Византия. Във втората половина на своята историческа
дейност особено Хриз е бил за империята едно след друго не-
непокорен военачалник, опасен съсед и ненадежден приятел. Него-
и Имаме пред вид Rob. de Clary 1а prise de Constantinople и G. de Ville'
Hardouin , Conqnete de Constantinople.
222
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
вите роднински връзки в императорского семейство не били в
състояние да го спечелят за интересите на византийската по-
литика. Премахването на Хриз следователно, без да увреди ин-
тересите на империята, я освобождавало само от един най-
малко безпокоен съсед, като в същото време разширявало
владенията й за сметка на неговите.
Положението на Хриз в Македония е представлявало още
по-големи неудобства за Калоян. В пътя на Калояновите широ-
ки държавнически и завоевателни планове Хриз е бил значи-
телна пречка, която, понеже не е могла да се прегъне, трябвало
е да бъде унищожена. За да стане тази пи мисъл по-ясна.
достатъчно ще е да хвърлим бърз поглед на изложените до-
тук събития. Още в началото на българското движение из
крайдунавските земи Хриз се отдалечава от неговия центьр и
почва самостоятелно да работи на югозапад. Преди да се явят
на полуострова кръстоносците с Барбароса, неговите действия
там са могли да се считат — и са били формално — като
разширение на общото освободително движение, на общата
против Византия борба, насоките на която се давали от цен-
търа на въетанието в Северна България. Както и други спод-
вижници на Асеновци обаче, тъй и Хриз вероятно се е увля-
къл от желанието да подели властта с диамата водители на въе-
танието или пък да си създаде такава власт над българските
области, конто още не били влезли в пределите на новото бъл”
гарско царство. Не тежката сравнително борба, която северно-
българското движение имало да издържи срещу византийците.
явната немощ на Византия да се справи със затрудненията от
вътрешен и външен характер, недостатъчната закрепналост на
северного движение всичко това е било достатъчно да ла-
де обилна храна на желания от подобно естество. И когато,
от една страна, явилите се на полуострова кръетоноеци го
откъеват от центъра на въетанието, когато, от друга, всичко-
то внимание на византийското правителство и всичките му си-
ли са били погълнати от въпроса, по какъв начин да се изба-
ви от нежеланите си западни гости, когато най-сетне общото
положение на Балканский полуостров е било тъй неустановено
и размътено, а бъдещето — тъй неясно, че се е считало за
възможно дори завладяването на Цариград от кръстоносците,
ВЛ АД ЕТ ЕЛ ИТ Е НА ПРОСЕК
223
Хриз прибягва до тях, едничката авторитетна сила в полуостро-
ва, за да поиска покровителство, а може би и признание на
властта си над земите, конто дотогава успял да подчини. От
тоя момент той действува според обстоятелствата като съюз-
ник на Византия или неин неприятел, явява се също тъй спо-
ред обстоятелствата на служба на империята или като незави-
сим владетел, но във всичките тия случаи той със своята дей-
ност е бил изгубен за преките интереси на българското осво-
бодително дело. Защото даже и в случайте, когато той не дей-
ствувал против него, действувал е покрай него или въпреки
него, като винаги имал пред очи само личните си интереси.
Тия негови интереси са били израз на сепаратните тенденции
в общобългарското освободително движение и в такъв смисъл
те не са могли да го не спъват и да не влязат в явно проти-
воречие с него. В първия период на освободителната борба
(1186 1196 г.) поради недостатъчиата закрепиалост на създаде-
ното от тях дело Асеновци не били в състоянпе да отделят
сили, за да осуетят Хризовите ctj емежи. В същото положение
се намирал и Калоян през първиге години на своето царуване.
Той почва да работи за обединението на всички български зе-
ми едва след като вътрешната консолидираност на държавата
му нозволяна да насочи внимание към работите, извършващи
се зад нейните предели. Ние показахме от какви съображения
е можел да се води Калоян в отнотенията си кьм Иванко,
друг един стремящ се към независимо териториално господ-
ство български велможа. Ние видяхме, че той се съюзява с не-
го, за да му помогне да раздруса империята, но го оставя, ко-
гато неговият бунт вече изиграл тази си отрицателна роля.
Също такива или подобии съображения, мислим ние, трябва да
сетърсят в отнотенията на Калоян и към Хриз през 1200 1201 г.
От приведените части из похвалното слово на Никита е яв-
но, че ръката на българския цар е направлявала движението
на Хриз и Камица в Македония. Независимо от всичко друго
това движение е внасяло разстройство във вътрешния живот
на Византия, разколебавало е нейното положение във всички
области на запад и е ангажирало там военните й сили. За Ка-
лоян, който в същия момент е откривал неприятелските дей-
ствия откъм север, всичко това не е било безразлично. Но ос-
224
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
вен казаното не е било мъчно да се предвиди, че веднъж дви-
жение™ на юг създадено, неговото развитие и натискът, кой-
то е трябвало да издържи то от страна на византийците, са
могли да поставят както самото него, тъй и водителите му
под пряката зависимост на българския цар. И изпращайки Ка-
мица при Хриз, Калоян сигурно е очаквал тая възможност, коя-
то по косвен път, без много жертви и при най-малко харчене
на сила би го направила господар на положението в Маке-
дония.
Приемем ли напранените дотук предположения, то послед-
валите движението на Хриз и Камица събития ще ни се пока-
жат проникнати от своя вътрешна логика. Хриз, подозиращ мо-
же би замислите па българския цар, е побързал да използува
затруднителното положение на византийского правителство, за
да добие още веднъж потвърждение на своята независимост.
Само тъй може да се обясни защо той тъй бърже скъсва съ-
юза с Камица и без война се отказва от завоеванията си.
Тоя сигурно неочакван от Калоян край не само развалял
плановете му, но поставил и за в бъдеще преграда на стреме-
жа му да обедини българските земи. И унищожението веднъж
завинаги на тая преграда — Хризовото княжество — се е пред-
ставило на Калоян като решителиа необходимост. Дакните из
„Историята*1 на Никита позволяват да се мисли, че депосиди-
рането на Хриз е било условено при сключения между Бълга-
рия и Византия мир в 1201 г. На основание на него Алексий
ще е завладял Струмица. Познатото ни съобщение говори, че
това било извършено с измама, средство, с което византийците
винаги изкусно са си служили. Грубата разправа с просекския
владетел вероятно е била предоставена на Калоян, който чрез
нея е успял да изтласка Хриз от останалата част на неговите
земи и сам да ги завладее. Дали последното е станало през
същата 1201 г., или по-късно, не можем да определим със
средствата, с конто разполагаме. Във всеки случай Калоян се
е настанил в Кризовите владения рано преди идването на
.кръстоносците от четвъртия поход.
в .1 л д 1 г к л и т г. и \ п I- <> с г. к
225
III.
През 1205 г. в Просек имаме вече друг вой-
вода. След съдбоносното за латинците сражение при Одрин
през същата година останките от тяхната армия бързо
се оттеглили към Родосто, Селимврия и Цариград. Калоян с
войските си нотеглил към Солун. Нанлязъл във владенията на
Бонифаций Монфератски, той разпръснал малки ге латински от-
реди, който се опитали да му преградят пътя, и нревзел Се-
рес. По това време Бонифаций се намирал в Пелопонес, къде-
то воювал с Лъв Сгура. Там, разказва Никита, той получил от
жена си съобщение, че солунците въстанали, че самата тя, из-
тласкана от града, била нринудена да се затвори в градската
крепост, а самият град „бил занладян от някой си влах на име
Ещшсмен,който управлявал Просек и околните подвластна
на Калоян земи.“Вй Веднага след като получил това известие,
Бонифаций оставил работите в Пелопонес и потеглил назад.
Преди да дойде до Солун обаче, той научил, че неприятелите
отстъпили от града и властта на латинците там отново би-
ла възстановена. Понеже нимало защо вече да бърза към
Солун, маркизът решил да потегли на север към Скопле с
цел да отмъсти на Калоян за извършеното нападение над
солунските земи.06 Тоя поход на север не се осъществил, за-
щото вестта за поражението при Одрин и за плена на Балдуин
накарала Бонифаций отново да се отправи към Солун.
16 Л/zc. р. 818,. .tip 8ё twXtjv elctivcx xazeyeiv BZccyov x'.vd, ’Exgufapsvov tip
xXf.a'.v «fpoupouvca tbv IIp6aaxov xal боа xdiv ёхеЕЭ-. x<p ’Ituawv) xatrjxoa.
•* Nic., p. 818: dpeXe: xal zotg TOtouxoif Лхойараои» iv^a&elC xal qpiXev-
Beixxtev itpdj xodf olxelouf, ретаотрёфа^ ta ijvta twv Sxoitlmv l&i> <fepexai, ti>v Tcuav-
vrp apuvaa&a: TeXinv xwv elj autiv И за тия събития единствен из-
точник сн остава пак Никита. Robert de Clary, от чийто поглед на прост рицар
в латинската армия са се изпльзнали много важни събития по това време, раз-
казва непосредствено след одрннското сражение за регентството, а после —
за коронацията на Хенрих. (Rob. de Clary, La prise de Constantinople, CX1I—
CX1V. Из® Ch. Hopf, Clrroniques greco-roinaines. Berlin, 1873). Вилардуен,
който e no-подробен, разказва само, че след одринската битка с армията си
от българи н гърци Калоян потеглил срещу Солун. Тогава маркизът, който
бил се научил за поражението на Балдуин, напуснал обсадата на Нав-
илия (Навпакт) и се вирнал с войските си в Солун. (Joffroi de Ville-
hardouin et Henri de Valenciennes. De la conqiieste de Constantinople, edd.
15
226
П Р ОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
От горното съобщение на Никита се вижда, че Северна
Македония още в 1205 г. била под властта на Калоян. Над
Просек и околностите му заповядвал в качеството на Калоянов
наместник някои си Ециисмен (’Eryjla[ievos). Когато Калоян през
пролетта 1205 г. почнал борбата срещу латинците на изтокг
тоя просекски войвода сигурно е имал заповед да предприеме
завоеванието на латинските владения в Македония.67
За личността на тоя просекски войвода освен приведеното
съобщение на Никита нямаме никакви други сведения. Самото
му име ’ЕтуйсрЕУод поражда въпроса за неговото произхожде-
ние. То не може да се сближи с никое от славянските имена
и 'изглежда да е чуждо на славянската ономастика. Иречек,
струва ни се, пръв е приел, че на славянски това име е могло
да звучи Шишман.68 В такъв случай тоя Ециисмен е бил мо-
же би един от прадедите на по-послешните видински Шишма-
новци, за конто се предполага, че са от куманско произ-
хождение.69
Ноявяването на Ециисмен в Просек и събитията около на-
надението на Солун доказват, че Хриз е бил лишен от всички-
Paulin Paris. Р. 1838. ch. CL1, р. 128: .Iohannis, a tout son ost de Bottgres
ct de Grifons, s’en ala seur le marchis de Monferrat en Salenique, et li
marchis, qui avoit of conter la desconfiture de I’einprereour Baudoin, guerpi
le siege de Naple et s’en tonrna en Salenique, a tant coimne il pot avoire de gent).
67 Иречек, като се основана на Ив. Павлович (вж. компиланията му »До-
маЬи извори за српску исторп)у, Београд, л. 1, стр. 88), предполага, че в това
време Калоян е завладял Охрид с други градове и крепости па запад. Иреч.„
HcTopifl болгар, Одесса, 1878, стр. 322). Тия .земн остана ш в български ръце
до 1216, г., когато били завлалени от Теодор Епирски.
68 Иречек, цит. съч., р. 322.
И1 Трудно е да се ноддържа предположението, че името Шишман е мп-
нало при гръцката транскрипция въ; формата ’ExCutapevcg. По-кьсннте визан-
тийски писатели, конто говорят за вппинските и търновски Шишмановци
пишат името Шншман Stapavog (напр. у Ca.ttacuz. II, 19, 21), което е твърде
различно от ’Er^ul'apevog. Като се имат пред вид особеностите на гръцката.
транскрипция при славянските имена, може да се донусне, че в дадепия слу-
чай гръцкият звук тС отговаря на славянский ч (Kprdppdg Кричим, Nic., р.
678) или ц (2трой|1[ит^а Струмица, Nic., р. 644, 709) и че иачалният звук Е в
името ’ET&>r<j[ievog е транскрибирана прибавка (както 'Evpagfixag-Нравота, вж-
Иречек, op. cit., стр. 182, или както Esclas Слав у И. de Valenciennes, op.
cit., p. 170, 184 и пр.). В такъв случай името ’ExCulapevog може би 1це се е
изговаряло на славянски като Чьсменъ Чисмьнь или нещо подобно. А ако
ВЛ А ДЕТЕЛ II ТЕ НА II 1'О С Е К
227
те си владения. Каква е била след депосидирането му неговата
лична съдба — на тоя въпрос при материалите, с конто раз-
полагаме, не може да се отговори. Славянските паметници от
тая епоха не познават даже името на първия просекски нладе-
тел. Може с еднаква вероятност да се предположи, че той сам
е паднал в борбата, която погребала неговото княжество, или
пък че е свършил нейде н изгнание пълния си с приключения
живот.
В сръбските житиета от тая епоха се говори за един бъл-
гарски велможа на име Стрез, който след смъртта на Калоян
и при царуването па Борил завзел земите, влизащи в състава
на предншното просекско княжество, и се обявил за независим
техен владетел. Почти всички учени, конто са се занимавали с
историята на Балканский полуостров през този период, иден-
тифицират Хриз с тоя Стрез. Причините, конто са направили
това идентифициране възможно, са няколко и на пръв поглед
твърде основателни. На първо място тук стой обстоятелството,
че след 1207 г. Стрез се явява владетел на Просек и на всич-
ките околни земи, чийто господар е бил до 1201 г. Добромир
Хриз. Елнаквият характер на историческата дейност у двамата
просекски владетели също тъй е бил причина, която е улесни-
ла отъждествяването им. На трето място, последното почива и
и върху езиконото сближение на имената Хриз и Стрез.
Основаният върху идентичността на тия дне лица възглед
бе почти общоприет. Но сглобено от несигурни предполо-
жения и игнорнращо исторнческите съобщения, върху подроб-
ностите на това общоприето схващане между историците съ-
ществуват изгестни различия. Те се обединяват обаче върху
общото допущане, че след смъртта на Калоян изгоненият от
Просек Хриз сполучил със сръбска помощ да отнеме от сла-
бия Борил своите земи, на конто отново почнал ла господарува.
последното сближение се допуске, вероятно е .предположението, [чепросек-
скнят войвода те е бил един от куманскпте военачалници, каквито Калоян е
държал на своя служба.
Бе.гежка- Гористо бе паредено, когато г. Йорд. Иванов ни съобщи, че
в Белградский музей имало няколко сребърни съдове с кован надпис:
чвзъмчгь «кдсть намеренн в Източна Сърбия н още непубликувапи. Името
чВд'ьиень в гръцка транскрипция T£ou£p,evoS T£cu£|iev>j се срещало и в из-
дадените от Регел актове на светогорските манастири.
228
ПРОФ. и Е Т Ъ Р М У Т Л Ф Ч И Е В
Едва неотдавна сръбският учен Н. Радойчич излезе с опро-
вержение на това схващане.70 71 Аргументите на Радойчич са на-
сочени преди всичко против езиковото сближение на имената
Хриз и Стрез, сближение, което е първата причина, за да се
идентифицират лицата, носещи тия две имена. Затова, преди да
пристъпим към същността на въпроса, ние ще обърнем внима-
ние на изтъкнатата му от Радойчич страна. Както няколко
пъти вече забелязахме, за цялата дейност на Хриз до 1201 г.
черпим сведения единствено от гръцките извори — „Историята”
и дребните съчинения на Никита Акоминат. Там владетелят на
Просек носи името Xpuaoj. Славянските източници сръбските
житиета собствено, конто засягат историята на полуострова през
първите години на XIII в., познават като просекски владетел
само болярина Стрез (Стрг^.зь, Стрез»), Може ли да се приеме,
че името Хриз е същото славянско име Стрез,’1 минало в гръц-
ка транскрипция? Разликата в писането и произношението на
тия две имена е твърде голяма, за да се обясни тя само чрез
транскрипцията. Радойчич счита, както по-горе видяхме, че на
гръцкото Хриао? най-подходящо е славянското Х|ъсь, Когато се
знае,че последното е било твърде разпространено през XIII и XIV в.,
няма защо да се търси друго име, за да се обясни гръцкото
„Хриз”. Но сближение™ на тия две имена все пак би било
основатели©, ако се докажете, че в гр ьцка транскрипция името
Стрез не е могло да се предаде инак освен с \p-jcog. Това
обаче не може да се докаже. Напротив, Радойчич съобщи, че
византийците са произнасяли и писали името С грезь не Xp-jao;,
а са имали за него още в началото на XIII в. специалната фор-
ма МтрЕК^О?.713
70 Цит. стат, летопис 1909, стр. 13 сл.
71 Името Стреле и производите от него са били твьрде разпространени
между южните славянп. Вж. за това у Т. MaretiC, О narodnim imenama i prez-
imenama n Hrvata i Srba, Rad. LXXXI, стр. 106, 117, 128 — Stezimir, Dobro-
strez, Strez (135 стр.1, Strezo (137 стр.); също тъй у fr Miklosich, Motuitn.
Serbica p. 565 — Стрезх KxxxS в Гласник XIII (p. 375) и XI (p. 132) в един
хризовул на Стеф. Душан — стрез» също в Гласник XV (р. 292,
298) у друг хризовул на Ст Душан: стрезимирь, • иноеххкь стръз»кикь.
7ia J в. Pitra, Analecta sacra et classica speeilegio Solesniensi parata etc.
p. 539. Вж. за това у Н. РадойчиЬ, цит. стадия, Летопис VII. 1909, стр. 16.
ВЛЛД1ТЕ.1ИТЕ JI 4 ПРОСЕЛ
229
От друга страна, ние по-горе съобщихме,72 че на славянски
името Xpuoog се е писало в точното си гръцко произношение
Xj>n3x. Това обстоятелство ни приближава към разрешение™ на
въпроса все в същия, посочен от Радойчич смисъл, само че
по обратен път: ако на славянски са могли да пишат името
Христо? във формата „Хр'З***, явно, е че не е имало нужда да
се употребява за тази цел името стрзъ А това води към за-
ключение™, че имената Хрнзъ и бтрзъ в езика на славянского
население са били две имена совсем различии, конто не могат
да се смесват.
Горните, изнесени за пръв път от Радойчич факти поколе-
бават схващането, което правеше една и съща личност от диа-
мата просекски владетели. Радойчич ги представя като две от-
делни лица. По неговите взети из областта на „филологията"
аргументи не са още достатъчни, за да установят окончателно
неговото твърдение. За тази цел са потребни данни от истори-
чески характер- Такива намираме в славянските и латинските
извори за историята на занимаващата ни епоха. На първо мя-
сто по ценността на нужните нам известия стоят сръбските
жители. Нека видим какво казват те.
В житието на св. Сава, написано от Теодосий,73 се говори
за Стрез, който „макар и злоумен, но бил благороден, произ-
лизал от българските страни и бил родника на Калоян, цар
С пздаденитс от Pitra „Дела“ па Хоматиап не разполагаме, за да знаем при
какви обстоятслства е спомснато там името ^Tpeafoj и дали, както предпола-
гаме, то не е лад ено, на вторил просекски владетел. Впрочем това в насто-
ящая случай, когато трябва да се определи езиковото съотношение между
имената Христо? и Ст^гвзь, нс е тъй важно. Важно е, че в края на XII и нача-
лото на XIII в., когато са живели и работили както Хоматиан, тъй и Никита
Акоминат, гьрците са писали славянского име (тувзь не xpuaog, a Дтреа^о?.
Горното бе вече наредено, когато г-н II. Ников ни изврати от Внена
препис от въпросното писмо. Споменатият там Стрез изглежда (... 6ti те -xal
xapixij Ttvl SucrzoXla xal той тт)У.хаОта хратобуто? -nSv 4vta6&a ywp&v той ал-
ciXOpevou Дтреа^ои xa&unelCaj тоито лело1т;хе, xai etc.) да e същият наш нро-
секски владетел. На г Ников благодарим за сторената услуга
72 Вж. по-горе.
73 Живот св. Саве, Београд, 1860 г., изд. Ъ. ДаничиЬ, който погреш-
но е счел за иегов автор Доментиан.
230 ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
Загорски н.74 Като излага по-нататък легендата за смъртта на
Калоян при обсадата на Солун, житиеписецътъ продължава;
„Тоя гореказан Стрез след умъртвяването на цар Калоян беше
преследван от наследилия царството Борил, за да бъде
убит, понеже беше царски сродник. И тоя гот, наречен Стрез,
беше надарен с голямо мъжество и заради това най-вече му
завиждаха и искаха смърт за душата му, защото се бояха да
не би той, като се възцари, да ги убие. И като беше гонен от
тях и нямаше де да отиде, прибягна до благочестивия велик
жупан н самодържец Стефан.“7С Сам Стефан Първовенчани в
биографията на баща си, Стефан Неман, говори за Стрез тъй:
Сдниомоу ко штыстышкоу «ть тогожде плеиене r o-o-н, нмекомы'о Кльгкрьскк-
го> ютлоууьшоу се нк зьпкдь кь кладыуьсткпю мо>&моу, рскомоумоу ст^езоу,
нжс ньснлень ють сего злккго здконогу-ытоупннкь, Б|>кт& ixro.71*
В горните къси съобщения на Теодосий и Стефан е ка-
зано — във връзка със събитията в България — твърде много
нещо за Стрез. За да стане по-ясен смисълът на тия съобще-
ния, ние ще направим някой странични разяснения.
Убийството на Калоян под Солун се отдава на заговор,
начело на който стояли жената на Калоян, куманка, и неговият
сестрин син Борил. Борил завладява престола. За да запази не-
законно добитото положение, нему било необходимо да отстра-
ни всичкн' ония лица, конто имали по-голямо право на престола,
чиито права били еднакви с неговите, или пък — всички видни
дейци, конто, било поради високото си положение, било поради
привързаността си към убития цар, са могли да му ‘бъдат
опасни. Поради това именно всички такива лица, конто зада-
вали страх на Борил, трябвало да търсят спасение вън от пре-
делите на България. Синовете на Асен I — Иван Асен и Але-
ксандър, били принудени да бягат в Русия. Към същото сред-
ство — чуждото покровителство — е бил заставен да прибегне
71 ЦТКОТО^ЫИ oyKW О|Г63Ь HKfMlLMMH, Ml ITS И ЗЛХсуМЬНК, НО Е НГО.
|>0ДЫ1Ь СЫ, ЮТЕ КЛЬГЬрОКЫе CTfMlEI UAfCKK р>ДЬ СЫ, оужикк CEI (ykXOIMtk
идрь ЗКГ0|>СККГ0 .... с ЮЗ.
75 Теодосий, р. 104.
76 Р. J. Safaflk. Pamatky drevnilio pisemnictvi jihoslovaniiv. — Zivot
sv. Symeona od krale Stepana. Pralia, 1868, XVII, p. 22.
ВЛАДЕТЕЛИ ТЕ НА ПРОСЕК
231
и друг един български велможа и роднина на Калоян — дес-
потът Слав.77
По всичко личи, че подобна участ си е навлякъл и Стрез.
В гореприведените пасажи из житиетата на св. Сава и Стефан
Неман се изтъкна близостта на Стрез с Калоян. В съответно-
то място у Теодосий за него се казва, че бил от царски род
77 Н. (I. Valenciennes, цит. съч., съобщава, че Слав бил братовчед на
Борил (cousins germains). Когато през лятото 1208 г., разказва Валансиен,
българите почнали да нападат латпнските земи, Хенрих приготвил войските сн
в Одрин ; тук съветът на болирите решил да нотеглят за България и да по-
търсят помошта на един виден човек, на име Слав, който бил във война с
Борил, негоя братовчед, понеже Борил му завладял земята с измама. (Lors
prisent conseil que il iroient vers Blaquie, pour reqtierre 1’ayde et la forse
d’nn lianlt liomme qui avoit noin Esclas, et estoit en gerre contre Burile, qui
ses cousins gennain estoit, pour chou que cliil Buriles b avoit tolue sa tierre
en traliison. Vol. II, 170). След като, продължава Валансиен, Борил бил разбит в
околността на 11ловдив отфрапктне, последните нрпстъпили към обсадата на Кри-
чим (Crncemont). Тогава при тях дошъл „Слав, който воювал с Борил, макар да
бил иегов братовчед; защото тоя Борил казвал, че земята, която Слав дър-
жал, трябва да бъде иегова, а Слав казвал, че не; тъй че Слав го нападал често
и го изнемощявал откъм войницн, приятели и крепости. И тоя Слав, като ис-
каше да има силата и помощта на императора Хенрих, поиска да сключи с
него мир.” (Esclas. .. qui Burile gueroioit, et si estoit ses cousins germains [car
chil Bnriles disoit que la terre que Esclas tenoit devoit etre soie; et Esclas
disoit que non ; et por chu s’entre-queroioient-il; si que Esclas couroit soiivent
sour Ini, et 1’affoiblioit moult de gent et d'amis et de castiaus]. Et chil Esclas,
por chon que il vouloit avoir la force et 1’aide de 1’empereour Henri, il envoia
a lui por pais faire. Vol. X, pp. 184—185).
Като братовчед иа Борил Слав е бил може бн племенник на Калоян и
и затова е имал право на престола не по-малко от това па Борил. Слав на-
мираме в Родолите. Оттам той водил война с Борил „за земите си”. Послед-
него вероятно трябва да се разбира, че Слав още при Калоян бил управител
па никоя облает и от това му положение искал да го лиши Борил. Наклонни
сме да предполагаме, че Слав в родопските покрайцини е заемал такова по-
ложение, каквото н Ециисмен през 1205 г. в Просек. Не може да се миелн, че
гой е бил независим областен княз, защото като такъв той не би бил търнян от
Калоян. Във всеки случай борбата между Бори i и него, ако не е била пре-
дизвикана от съперничеството им за овдовелия български престол, ще трябва да
се обясни със страха на Борил и с желанкего му да се освободи от един
съсед, който при средствата и положението, конто имал, е могьл да му бъде
опасен.
Родството между Калоян и Слав се потвърждава и от Акрополит, който
разказва, че родопските земи владеел „Слав, който беше роднина на цар
Асен (II) и беше направен деспот от цариградския император Хенрих”
232
II Р ОФ. И Е Т Ъ Р М УТ \ Ф Ч И Е В
и „ужик4* на убития цар-78 Стефан Първовенчани пък разкази;.,
че Борил гонил Стрез, който- бил негов брат и близък Калоя-
нов роднина („ближик"79). По-точно са определени роднински-
те връзки между Стрез и Калоян в едно писмо на латинския
император Хенрих. Там Стрез е наречен „племенник на Калоян14
(wfruitv yap Typ/ev <5 S&Xdgoj npoafevijS й> * т с О ₽ a a i A. s a> £ "A о a v -xal 8£ot<5-
zsTipT)p.evoj 6itd тоб paatZewj xoazavuvourc6A.E<% ’Eppi) . . . G. Acropolitae,
Annales, Bonnae, 1836, гл. 24, стр. 42)ч Последната част от съобщението на
Акрополнт едва ли ще трябва да приемом за вярпо. Латинците нс са ньз-
нрнелп сановническата Иерархия, изработена от Византия, и нс са си служили
с византийските длъжностни имена. Слав навярно с носил титлата деспот още
при Калоян. В_България, както и във Византия, тая титла се давала па пай—
близките цареви роднини, па нареките синове обикновено. В държавата деС-
потът е бил второ лице след царя. Тъй ионе е било във Византия, откк-
дето българският двор рабски е копирал всички обычаи и нововъведения. (За
лостойнството на деспота вж. у Codintis — De officialibus palatii etc., Bonnae/'
1839, стр. 6). На основание на това ще трябва да се предположи, че Слав е
бил едно от ’ най-близките лица па Калояи и нърви ве.гможа в негово
време. И в такъв случай узурпаторы Борил ще е имало защо да се бои от него.
Независимо от гореказаното ние считаме за вероятно предположение! о,
че след .'убийството на Калоян Слав се е обявил претендент за престол
срещу Борил. Един пасаж от Валансиеп подкрепи това наше предположение.
Валансиен разказва, че когато бил yi оворен бракът па Слав с незакоНната
дъщеря на Хенрих, последният обещал на бъдещия си зет да го направи го-
сподар на България, ако сполучи ла изгони оттам Борил (, .. . et vous otroi
avoec toute la conquest que nous avons faicte icin'; par telle manure qne vous
en serez ines liomes, et m’en sevires. Et si vous ottroi avoec Blaipiie la grant
dont je vous ferai segnor, sc Dieu plaist et je vis". Vai., X, p. 185). Обеща-
нието на Хенрих навярно е идело като отговор на едно заветно желание на-
Слав. Знае се, че до самата смърт на Хенрих Фландърски Слав му е оста*
нал верен съюзник.
78 В цитираното вече място, стр. 103 : оужикх сы °f-
скхго .. .(оужикь—consafpiineiis, ДаничиЬ, Р)ечник из кшижевних старина
српских, 111, 359). Стефан помага на прибягналия при него Стрез tAKOKb Cbpw-
пикоу цлрекоу (Теод. 105); също тъй и в съобщения от г. Йорд. Иванов
Лесновски прение на житието на св. Сава от Феодосий ’6Tefb ®БС СТ^ЗЬ...
IV БЛЬГХрСКЫе CTjlMILI Ц|!ЬСКМ’О ЙЖИКХ Б0 СЫ ^ХГО(НОк_
J
го (Лорд. Иванов, Български старики от Македония, изд. на Българското кни-
жовно дружество, София, стр. 251).
79 Safaxik, or. cit., XVII, р. 23.
В Л Л Д Е Т Е Л И Т Е Н Л ПРОСЕК
233
(•Strati us nepos Johannicti, magni olim populatoris Grecie).80 От всич-
ки тия известия може да се извади заключение го, че Стрез е
бил братов или сестрин син на Калоян, а може би и брат на
1юрил, ако се приемат в буквален смисъл приведените вече
думи на Стефан Първовенчани Стрзь, иже ныикень ють сего зкххго
Зкконопрстоупьникх К р Л Т Л. кго).81
Разглеждайки но-нататък славянските източници от нача-
лото на XIII в., ние се натъкваме — в „Синодика на цар Бо-
рил“ — на „севастократор Стрез", чието име е поставено там
редом с имената на севастократор Александър, брат на Ив.
Асен II, и па деспота Слав.82 Титлата. севастократор се давала
кркто във Византия, откъдето е заета, тъй и в България само
па най-близките царени роднини. Във висшата държавна Иерар-
хия севастократорът заемал отначало второ, а по-сетне — трето
място след царя.83 Тоя Стрез следователно, кой го се споме
8(1 Вж. .1. -А. -С. Buchon, Rcclierclies it in.iteri.nix pour serviranne Hist
de la domination franfaise анх Xlll XV siecles etc., Paris, 18К), II, p. 211.
81 SafaHk. id., p. 22.
8a M. Г. Попруженко, Синодик царя Бориса, Одесса, 1899, стр. 68:
’Дке.Зкилроу секхстокухто|>оу
ьрхтоу келпккго црв ’ы-вн-в.
н ст|гвзю секлстокуьто(>оу
и сллкоу деспот», ксшхл имь (пылать.)
83 Достойпството „севастократор" е било сълдадено от Алексий I Комнин
в 1081 г. До това време пай-висок бил чипът на кесаря. Алексий дал тоя чин
на Ник. Мелисин, който пай-много му съдействувал да зарземе престола. По-
неже Алексий искал да почете и най-стария си брат Исак, но не желаел да
го постави по-долу от Мелисин, а пък ио-висок чин от кесарскця нимало,
той създава нов — севастократора. (Вж Codinus De officialibus palatii etc.,
p. 7, а също и coinent. p. p. 174—175). От времето иа Алексий Комнин през
XI, XII, а може би и XIII в. званието на севастократора ще е било най-висо-
кото след това на императора. При последните Комннновци и при Ангелов-
ците то се давало на най-близките на императора лица — на синовете,
братята или зетьовете. У Кодин севастократорът вече заема трето място и
нде след деспота. Предполага се обаче (у Ст. fioeaKoeuh, Внзант)ски чипови
н титуле у српским земл>ама XI—ХУвека, Глас LXXVIII, стр. 212—213), че съ-
чинението на De offic. palatii е писано към средата на XIV в. Може би около
това време, ако не по-рано, деспотът е изпреварил по положение севасто-
кратора
234
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
нала като севастократор в Синодика, ще е бил близък роднина
на българския цар. Явява се въпросът — в кое време е носил
той това достоинство? Когато се разглежда Синодика, още
на пръв поглед става ясно, че тая иегова част, в която се на-
мира името на севастократора Стрез, е наслоение към първо-
началния му състав. Последният е бил написан най-късно до
1218 г., преди Борил да бъде свален от престола.84 Имената
на Александър, Стрез и Слав непременно ще са били записали
по-късно — вероятно при царуването на Асен II.86 Обстоятел-
ството пък, че и тримата те се споменават в Синодика заедно,
показва, че те са били съвременници един на друг или пък че
действували в близки едно до друго времена. Известната ни
дейност на Слав се отнася към периода 1207—1230 г. След
битката при Клокотница за него вече нрестава да се говори:
той навярно е евършил дните си в почетен плен у Асен II. За
Александър се знае също, че бил виден сподвижник на брата си.
Не може следователно да се; допусне, че споменатият в Синодика
Стрез е живял и действувал по-късно от първите двама. Неговата
дейност ще трябва да се отнесе най-късно към Ив. Асеновото
време. Стрез обаче носи в Синодика титлата севастократор,
която при Иван Асен е имал, както е отбелязано пак в Сино-
дика, царевият брат Александър. По примера на Византия и в
м Вж. Попруженко, op. cit., р. р. 64, 90, 108 и пр. Борил бил свален
от престола в 1218 г. Около това време е станало занисването на събора и
била прогласена .вечна памет” на заслужнлия на православнето чрез тоя съ-
бор Борнл. Тоя първоначален и основек запис е евършвал с пасажа, в който
се провъзглася .вечна памет па всички архиереи, епископн, свещеници и нно-
ци, на всички боляри български, конто заедно с царя се събрали и отхвърли-
ли триклетата ерес“ (Синодик, р. 63).
86 След първоначалния текст на Синодика следва пасаж, в който се про-
възглася вечна памет на Ив. Асен, като се описват заслугите му по вьзета-
новяване на Търновската патрнарпшя, след това — друг, в който се спомена-
ват децата на Ив. Асен —Калиман, Михаил и Тамара, и най-сетне —ласажьт
с имената на Александър, Стрез и Слав. Справедливо е прочее мнението на
Попруженко, че Синодикът се е попълвал последователпо и постепенно, като
„към основното зърно на паметника постепенно се прибавили статни от по-
следващите години и моменти на българската история и живот.” Нужна е са-
мо една уговорка: в интересуващия ни случай имената на Александър, Стрез
и Слав са прередени от тия на Асеновите ’деца ; вероятно съображението за
по-високото достойнство на последннте е повлияло на записвача.
Y) Л АДЕТЕЛИТЕ НА ПРОСЕК
235
България тая титла е могло да носи само едно лице.86 Сева-
стократорът Стрез е невъзможен следователно при Ив. Асен.
Той не може да бъде отнесен и към царуването на Борил, защо-
то в такъв случай неговото име би трябвало да се намира в
ос но вната част на Синодика.
Едничкото приемливо заключение след всичко гореказано
е, че севастократорът Стрез като севастократор е бал съ-
временник на Калоян. В такъв случай най-простото съпоста-
вяне на известията за Стрез из сръбските житиета с приведе-
ните редове на Синодика налага заключение™, че тук е дума
.за едно и също лице. Стрез е носил титлата севастократор
именно като близък родника на Калоян, за какъвто ни го пред-
ставят и сръбските житиета.81 Заемащ такова видно положе-
,ч®Тъй попе е било във Византия. 11рн Исак Ангел със званието севасто-
кратор е бил почетен най-напред неговият чичо Иоан (Nic. р. 489). След не-
го то било дадено на Исак, зет на императора Алексий, умрял в плен у бъл-
гарите.
1)7 Успенски (Образов, втор болг. царства, р. 23G) не допуща, че сева-
стократор Стрез от Синодика и Стрез от сръбските житиета са едно и също
лице. Това е, защото той смесва последппя с Хриз. В такъв случай наистина
мьчно е да се предположи не само че Хриз, изгонеп от владенията си, „се е
помирил със скромного звание севастократор* при двора на Калоян, но също
тъй, че Калоян би дал това звание на Хриз.
Ст. Новакович в спомепатата му статия (Византщски чинови и пр..
Глас LXXVI1I, р. р. 178—280) изказва предположението, че Стрез е получил
чипа ссвастокрттор от виинтийския император Алексий след мира в 1201 г.,
когато му била дадена за жена императорската внучка Теодора, дъщеря на
севастократора Исак (НоваковиК, р. 229). От тня думи се вижда, че Новакович
отъждестява Стрез с Хриз и въз основа на това гради своето предположение.
Трябва да се докаже обаче, че Хриз и Стрез са едно и също лице, а докато
това не е доказано, предположението на Новакович няма никаква цена. Ако
Стрез се заплита в международнпте отношения на полуострова чак след смърт-
та на Калоян, когато Цариград е бил в ръцете на кръстоносците, то естест-
веио е, че той не е могъл да получи титлата севастократор от византийския
император. Изключепо е, разбира се, предположението, че тя му е била да-
.дена от Стефан Първовепчанп, защото последният, тогава велик жупан, сам
< носил тая титла, която му била дадена от император Исак в 1191 г. при
жепитбата му за неговата племеннпца Евдокия.
М. Г. Попруженко има по същия въпрос съвсем друго мнение. Той
предполага, че името на севастократора Александър е било вписано в Сино-
дика заради заслугите на брат му — царИв. Асен; „но — продължава той —
на нас ни е доста добре известна дейността на Стрез и Слав. Тази дей-
236
ПРОФ. ПЕТЪР М S Т Л Ф ЧИЕВ
ние при българския двор, Стрез навярно е бил едно от най-
доверените лица на Калоян и виден сподвижник в делата му
за закрепяване на Второто българско царство. И може би не
ще е много смело предположението, което би поискало да от-
крие севастократора Стрез в Comestabularius'a Sergius
ноет ние не можем да признаем благотворна за България, ако вземем под
внимание, че те и двамата трябва да бъдат счптанн за болярн, конто, въоду-
шевепи от честолюбие и отличавайкн се със енлна жажда за власт, съумели
не всякога по благовиден на чин да се доберат до ччьлчча независимост в свон-
те земи и с това нар}iiimhi едчшетвото на влаегта и страната, което било тъй
необходимо за бьлчарнте. Пред вид на това, а също пред вид и на туй. че
дейността им, отнасяща се във всеки случай към време, значително но-рачнн-
но от дейността на Иван и Алексанльр Асеновци, с конто никак не могат
да бьдат сравнени Стрез и Слав в нредставчението на лицето, което е внесло
забележката за А.тексаччдър. аз си нозволявам да мисля, че провьзгласява-
нето вечна памет на Стрез и Слав нс е свидстелство за признание на заслу-
гите им към цяла България.” .Техипте имена, продължава Попруженко, са
впнеанн но-късно в Синодика, т. е. в един прение междннен — между тоя,
в който за иръв ччьт се споменава за Александър, и гоя, който е дочпъл до
нас ; освеп това аз донушам говори той но-нататък, — че това внасячче е
станало в тия местности н.з Бьлгария, конто, понеже получили блач одарсние
на Стрез и Слав самостоятенчост, им.чли основание, като ги наричали села-
стокритор и деспот, да хранят кьм тях нзвсстечч род благодарност” (По-
пруженко, цит. еъч., стр. 94—95, к. м.). Преди всичко някой места не са по-
лучили от Стрез и Сла в такава самостоятелност, че да се счита „благолар-
ността” им за причина да бъдат даденн на двамата династи горните тнтли.
Стрез, както и Слав са владели земи, освободени не от самите тях из под чу-
ждо владичество, а откьен.чтчч от бълчарското царство. А да се счита, че на-
селението от тия земчч е ценяло повече зависнмостта си от местни всевластии
владетели, отколкото прииадлежността ечч към царството, това би значило да
се изказват невероятии предположения. Стрез и Слав сами не са могли да си
нрнкачат горните титли, а очце но-малко е моч ло да нм ги даде населенного
от съответпите области. Достойнството севастократор е могло да бъде дадсно
само от византнйския император и от български ччар. Показахме по-горе, че.
Стрез не е могъл да получи това достойнство от Византия Тогава от кой
български цар му е било дадено то? — От Калоян, мислим ние. И спомена-
ването му в Синодика според нас има пред вид именно тия заслуги, с конто
той се е отличил в Каюяново време и конто не са могли да бъдат забра-
вени при Ив. Асен. Също тъй е въпросът и със Слав. Слав е могъл да но-
си титлата деспот само от Калоян. И споменава го Синодикът именно заради
заслугите, конто тогава е принесъл на парствэто. Редовете в .Синодика”,
където са вписанн горните три имена, образуват едно цяло и затова мнение-
то, че имената на Стрез и Слав са вписаяи там по-късно от името на Але-
ксаидър, се опровергава от самата външност на предметния пасаж.
В .1 Л Д Е Т К Л И Т Е НА II РОС Е К
237
^дин от пратениците на Калоян до палата Инокентий III в
1203 г.88
Поради положение™ си и връзките си с убития цар, как-
то и поради личните си качества, Стрез несъмнено е станал
твърде опасен за узурпатора, поради което последният навяр-
но се е опитал да го премахне. В житието на св. Сава от Тео-
Известно е, че за ла узакони и запп.рли ноложеппето сн като незави-
сим госнолар на България, Калоян бе нрипуден да нотърси нризнанието на
римским и ьрвосвешеник. През нролетта или лятото 1203 г. от Калоян било из-
пратено и Рим посолство начело с търновския архиепископ Василий, което да
настоява пред Инокентий III за нризнанието на бьлгарското царство и българ-
ската църква. Когато посолството стигнало в Драч, гърппте, в чисто владение
се намирал тоя град, не позволили на Василий да отплувл за Италия. Месгннте
латински духовпи лица го посъветвали тогава да нзнраги тамдругарите сн, кон-
то не засягало, види се, запрещенпето па t ьрците. Василий счел тази мярка за
разумна и останалнте двама Членове на посолството — Comestabulariiis Sergius
и нрезвитер Константин — отпътувзли за Рим. Архиепископ Василий изложил
пеобходимостта на взетата мярка в един post scriptiini кьм писмото па Калоян
до Инокентий. Там той моли папата да има ияра в това, което те му съоб-
шят и ще искат от нею казаните две липа. (Въпросното пнемо па Калоян
заедно с прибавката — post scriptiini па Василий, е изтадено от Tlieiner, Vete-
ra montiin. slavor. inerid. liistoriain illustrantia, Roinae 1863, t. 1, 1. XXXVI,
pp. 20—21. Съдържаиието на post scriptuin'a e слелното: Ad liaec noverit
sanctitas tna, quod ego Arcliiepiscopus Basilins veniebain cnin ista pectinia ad-
orare sanctitatem tuain, et usque ad Diiracliinm parveni, nbi vidi nuntios...
sed Greens, qui veniebat cum illis, non permisit me transire cum illis, habito
consilio Duel's Duracliii, asserens, quod molest inn linperatori existeret, si tran-
sircm. Quo audito, arciiidiaconus et clerici 1 atinoriiin. qui sunt Duracliii, con-
sulerunt similiter ne transirein, et si atiter agerein, res ainittcrem et personam.
1'nde inisi ad tc bonos homines et fideles linperatoris, Sergiiun comestabula-
riuin et Constantinuin presbiterum, quibns ininnetum est, ut tibi veritatem pro-
ponant. Inspirat tibi dominns, nt bene te super hos servitio intromitas. —- Външ-
постта на цялото писмо пе издана, че приведената част е по-сетнешна
прибавка, ио това личи от самото и съ.|ьржание. В първата част на писмото
Калоян говори от свое пме, когато пък в приведената изложението е на-
правепо от името на Василий и в него се говори за случки, конто не са би-
ли известии на Калоян.)
Дали споменатият в писмото до Инокентий comestabidarius Sergius не
е едно и също лице с известння ни от „Синодика" ссвастократор Стрез?
Трудно е наистина да се сблнжат имената Sergius и Стрез, но във всеки
случай разликата между тях по писане и произношение е много no-малка от
тая между Xpuacg и Стрез. Ако при сближаването на последните две съобра-
женията за изменение чрез транскрипцията са могли да отстранят затрудне-
нията, такива съображения ще бъдат още по-уместни в дадения случай: пис-
238
ПРОФ. ПЕТЪР ЧУТАФЧИШВ
досий изрично се казва, че след смъртта на Калоян Стрез-
бил нреследван от Борил, понеже бил царски сродник и имен-
но защото бил такъв. Но страхът на Борил от Стрез е имал
и по-осезателни причини. Заговорниците искали смъртта на
Стрез най-вече затова, защото той бил „надарен с голимо мъ-
мата до палата българите вероятно са писали на славянски, нревеждали са ги
на гръцки и от тоя езпк — на латински. В тая двойни транскрипция — осо-
бено като се имат пред ви I обстоятелствата, при конто е бил прпбавен post
scriptinn’a към въпросното писмо — лсспо е могло славянского име Стрез
да мине на латински вьв формата Sergius. В ползя на предположението, че
с латинското Sergius е иредадено славянского Стрез, говори и това
обстоятелство, че името Сергей като име па светско лице не се-
среща през тая епоха между българите и пзобщо между южните славяни-
Най-сетне и самият характер на документа, в който срещаме името на Sergi-
us, усилва вероятността да бъде той едно и също лине с пзвестпия от Сипо
дика севастократор. Посолството на Калоян в 1203 г. е било патоварепо с
една твърде деликатна и извьпредпо важна мпсия. Сам Калоян му с предавал-
твърде голямо значение, както личи от сьдьржанието на ппсмото до Инокеп.
тнй и от обстоятелството, че с него е отпвал сам търиовският архиепископ.
Калоян несъмие11О е искал в това посолство да се нредстави на Лиокептий
колкото е възможпо по-добре и затова твърде вероятно е, щото в посолство-
то наред с внешня представител на черквата — архиепископа — да е уча-
ствувал и ньрвпят сановник па иарството — севастокрагорът.
В прпбавката па Василий към Ка.юяповото писмо казапнят Sergius носи
титлата coinestabiilarins. Буква.тпо това значи нача-ншк на нареките оборн (coines-
stabulus), каквато дльжност паистина е пзпьлнявал откачало coinestabulariiis'bT
В неговите функции обаче постепенно е станала промяпа. В Запад — Франция на
пример през сродните векове coinestabiilarins’ьт (constabularius, connestable r
connetable) става внеш началник на войскпте в кралството и във ноенната Иерар-
хия заел място над маршалите и херцозите неиосредствено след краля. (Вж. Du
Cauge, Glossarium mediae et infiinae Laiinitatis, p. 431). От tpyia страна, и из
„Историята" на Никита ни е известно, че в царувапето па императора Исак Ангел
познатите ни двама севастократор и Йоан и Исак са били също тьн
внеши началници на византийските войски. (Вж. у Nic., р. р. 482, 489, 613
614). Титлата connestable ( commestabnlarins) срещаме и у Henri de Valencien-
nes, един от летописците на образуваната във аремешп на Калоян латипска
империя. Названного connestable у Валапсиеп означава върховен вожд или
господар. (Вж. Vai., op. cit., XXIX, р. 221 : „саг 11 on t lor connestable, en ciiit
out route lor esperance". Също тъй XXXII —XXXI11, p. 227, и у Gotland, Gescli,
d. Lat. Kaiserreiclies v. Konstantinopcl, p. 19,81, 163, 180 и 186.) Много обяс
нимо e следователно зато латинският чреводач на ппсмото е счел за най-пра-
вилно да преведе непреволимото буквално название па първата византийска
длъжност aepaatoxpd-twp (образувано от aefidaToj и аотс-xpdxmp) с названного па
най-висшия в латинските дьржавн чип comestabtilariiis.
ВЛАДЕТЕЛ II ТЕ II Л ПРОСЕЙ
239
жество“ и те се бояли да не би той сам да завладее престола
и да ги убие.к!’ Последимте думи на житиеписеца свидетелству-
ват, че Стрез е бил считан за възможен наследник на Калоян
и че неговата лично храброст — при законността на неговите
права го е правела страшен съперник на Борил.
След като се опитахме да определим положението, което
Стрез заемал в България прели см ьртта на Калоян и причини-
те за неговото бягство след узурпацията на Борил, ние се
връщаме към оставения недоразрешен още въпрос за еднолич-
ността на Стрез с Хриз. Може ли да има попе сянка от исто-
рическа вероятност предположението, че Хриз и Стрез са едно
и също лице ?
Преди всичко Стрез е бил близък роднина на Калоян, на
Асеновци. Тоя факт е засвидетелствунан по такъв начин, че не
подлежи на никакво съмнепие. Установени ли са някъде род-
нинските връзки между А'риз и Асеновци ? — Никъде. Никита
Акоминат, който е заемал видни длъжности при цариградския
двор, бил е императорски секретар и поради това е могъл
достатъчно добре да познава видните исторически дейци на
своята епоха, макар пяколко пъти да говори за Хриз и да
разказва за неговите отношения към Византия и България, ни-
къде не споменава, че Хриз е бил в роднинство с Асеновци. А
това той не би пропускал да отбележи, ако то същестнуваше.
С него той би обяснил тук или там стремежите на Хриз кьм
самостоятелност, нежеланието му да се подчини на Асеновци,
неговото неколкократно отмятане от Византия, и т. н. За Ни-
кита обаче Хриз не е повече от „един влах“, който нямал ни-
каким особени връзки с водителите на въетанието, който се
отметнал от тях със своята дружина и си предложил услуги-
те на Византия.
Въпросът има и обратна страна. Стефан Първовенчани,
при когото избягал и дълго живял Стрез и който направит от
,ч> Геод..р. 104: к"® ко н ть г»0ипь, Стрзь гддгодкми, моужьсткомо
оудикмень 1ДК0 много, того ко рдди пдче н кь здкнети Б-ыие, И CbMflbTilO
utKxyov доупюу его, БО1А\-оу во се дд не who кьцдрик се vviityi. оувиеть.
И неиосредствено преди тоя пасаж: WTb првемшдго цд^стко ^о^идд ц.Д|>д
гонимо Б-ьдше, |дко оужикд цдрекь оувити се.
240
п Р О Ф. ПЕТЪР М У Т ЛФ Ч И Е В
беглеца свое най-близко лице, е имал възможност добре да
познава неговото минало. Същият Стефан обаче никъде не спо-
менава, че Стрез е бил по-рано владетел на Просек; той не
говори за това даже и когато онисва настаняването на Стрез
със сръбска помощ в тия места. Ако Стрез е бил по-рано
владетел на земите по Вардар и Струма, ако той е същият
Хриз, следователно Стефан Първовенчани по никой начин не
би пропускал да отбележи, че неговото настаняване в тия мес-
та във времето на Борил е само вьзстановяване на похите-
ните му по-рано права. Стефан не казна това. А той би го
казал несъмнено, ако Стрез е бил едно и също лице с позна-
тия ни просекски владетел; казал би го, защото с това той
най-лесно би могъл да опрандае помощта, която дал на Стрез,
за да откъсне от българското царстно македопските земн. За
Стефан Първовенчани обаче, както и за другите сръбски жи-
тиеписци, Доментиян и Теодосий, Стрез не е повече от виден
български велможа и Калоянов роднина, който бягал от веро-
ломството на Борил.
Но да отидем по-нататък. Ако по въпроса за идентич-
ността на Хриз и Стрез болшинството от изследователите са
съгласни, то в мненията им за съдбата на първия просекски
владетел през периода 1201 — 1207 г. съществуват различия.
Изказани са две предположения. Едното е, че Хриз, след като
бил депосидиран, се прибрал при двора на Калоян и тук се
задоволил със скромното за него звание севастократор, докато
възшествието на Борил не го накарало да бяга в Сърбия. Спо-
ред второто пък веднага след депосидирането си Хриз ири-
бягпал при сръбския жупан, с чиято помощ, след смъртта на
Калоян, сполучил да си възвърне владенията.
Нека се спрем на първото предположение. Неговата неве-
роятност лежи в самата му основа. Едва ли може да се до-
пуске, че Калоян би дал на Хриз такъв висок чин, какъвто е
бил тоя на севастократора едва ли, казваме, би го дал на тоя
Хриз, който, след като изгубил владенията си, не е могъл да
му бъде нито полезен, нито пък опасен. Но да оставим и това на
страна и да приемем за минута, че поради едки или други
причини Хриз е получил от Калоян чина севастократор. В
такъв случай той едва ли би скъпил това си положение; той
В Л Л Д Е TFJI1ITF II А II Р О С Е К
241
не е могъл да гледа на него като наложена му от обстоятел-
ствата необходимост. В такъв именно смисъл, неволен слуга
на българския цар, той не е могъл да бъде негово близко и
доверено лице. Напротив, лишен от владенията си от Калоян,
би трябвало да се очаква, че Хриз ще иска неговото сваляне
или смъртта му и че не само ще се противопостави, но ще
бъде най-ревностен сътрудник на убийците му. В качеството
си на пръв сановник той би им дал всичкото си съдействие.
В действителност обаче виждаме съвсем друго. Съобщенията
на сръбските житиета дават да се разбере, че Стрез е бил
преслсдван от Калояновнте убийци, защото те се бояли от
него, защото, с други думи, те не били сигурни, че докато е
жив, той ще ги остави безнаказано да жънат плодовете на
изнършеното престъпление. Стефан Първовенчани добавя, че
Стрез бил жертва на Борил, „тоя лот и законопрестънен ие-
гов брат“ (иже hxculach wte сего злхлго зм<оноп|>-бстоупьник\ ьрлтх icro)?’0
Калояновият почетен пленник Хриз никога не би могъл да за-
даде на узурпатора такъв страх, какъвто му е внушавал Кало-
яновият роднина и сподвижник, севастократорът Стрез. Измен-
никът на националното българско дело Хриз никога не би мо-
п л да бъде страшен съперник на Борил и сериозен претен-
дент за овдовелия престол и следователно не би могло да бъ-
де с нищо оправдано желанието на Борил да застави Стефан
с всякакви средства, даже и чрез заплашване с война да му
предаде беглеца?11
Другото предположение за личната съдба на Хриз, както
казахме, 1 е, че след като бил депосидиран от Калоян, той
прнбягнал при сръбския жупан, с чиято помощ след Калояно-
вата смърт сполучил да си възвърне владенията. Доста ясно
е изказано това предположение от Т. Успенски. Според него
стесненият от Калояногите претенции Хриз, „като се боял да
;о Safarik, op. cil., р. 22.
м Вж. Теодосий, op. cit., р. 101 йчн-сми же иже кь 3*г<уы идрсткоую-
иими многдшти оу сьмод(>ьжцд Стефднд просимь Е-6 не дь спдсеть
се, нь дд ovehcte се, и юкогдл. ддры Еедикые посиддюште н моеки гуи-
лдгьюште се, окогдд же Ер.нми патент . . . Отказы на Стефан да пре-
даде Стрез е причина за враждата между него и Борил, вражда, която до-
карва война помежду им в 1213 г.
16.
242
П Р О Ф. ПЕТЪР МУ ТЛФ Ч И Е В
не бъде лишен от всички изгоди" (к. м.), се присъединил към
враговете му и взел участие в антибългарското движение, ко-
ето се започнало в Сърбия . . . Хриз след 1201 г. се опитал
чрез великия жупан на Сърбия да закрепи това положение, от
което искал да го лиши българският царУ2 Това мнение
на Успенски не само че игнорира категоричните известия на
съвременниците, но е в явно противоречие с тях. В приведени-
те думи на руския учен се съдържа предположението, че след
1201 г. Хриз е запазил поне част от земите си в Македония.
Никита обаче съобщава, както по-горе видяхме, че в 1205 г.
Просек заедно с околните земя бил подвластен на Калоян и
имал за управител не Хриз, а друг войвода — ’ET^ufajievo?.’9' При
това приведеното от нас място из същия византийски историк
говори, че през лятото 1205 г. всички земи в Северна Маке-
дония заедно със Скопие са се намирали в пределите на Ка-
лояновата държава.94 Ако следователно се допусне, че Хриз
през 1205 г. е минал на страната на Стефан, той е могъл да
стори това само след като остави земите си и сам се спасява
в Сърбия. Но, от друга страна, Стефан н Теодосий ни съоб-
щават, че бягството на Стрез в Сърбия е станало при цару-
ването на Борил, значи след 1207 г., и че тоя Стрез при жи-
‘а Собственнте думи на Успенски са: .Може да се предположи епю от
двете: или Хриз, лишен от кпяжеството си в 120! г., минал на служба у
българския пар, или пък, оскърбен от неговите притязания v клто се боял
да не бъде лишен от всички изгоди, в същото това време се ирисъедипи i
към враговете му, като взел участие в аитибьлгарското движение, което сс
започнало в Сърбия. Навстина в извсстпия Синодик на пар Борис е отменит
севастократорът Стрез, което бн могло да сочи на сана, с който са го почели
при двора на българския пар, но ние пе можем да се сиром на предположе-
ннето, че Хриз се е примирил със скромния пай на севастократор на служ-
ба при Калоян, който въвел у себе си и лошите, и добрите обнчаи на визан-
тийския двор. Нам се струва твърде вероятно, че Хриз след 1201 г. потърсил
да закрепи в съюз с великия жупан 'на Сърбия това положение, от което
искал да го лиши българският пар (op. cit., р. 236—237).
гз Nic., р. 818. Мъчно е при това да се допусне, че след като изгубил
Просек, Хриз е могъл да се удържи срещу Калоян в някое друго място на
Македония.
''lNic., р. 818, вж. по-горе. Известно е при това, че в 1208 г. въпреки
всичките несполуки на Борил във войните му срещу латииците градът Мел-
ник е бил в пределите на българскОто царство и е имал свой отделен команданг
(bailliu, вж. Vallenciennes, XXIV, р. 211).
КЛАДЕТ ЕЛПТЕ НА ПРОСЕК
243
вота на Калоян е имал в България видно обществено положе-
ние. Това последно обстоятелство опровергава и сетната ком-
бинация, която иска да създаде една личност от двамата про-
секски князе.95
След всичко изложено дотук ние считаме, че по-нататъш-
ното смесване на Добромир Хриз със Стрез ще бъде лишено
от всякакво основание. Това са две лица съвсем различии,
действували са в различии, ако и близки времена и само
особеното стечение на обстоятелствата е направило център на
тяхната дейност една и съща облает — Северна Македония с
Просек. Стрез обаче се явява там, когато Хриз е бил вече от-
давна изчезнал.
IV.
Видяхме, че прсследваният от Борил Стрез
избягал при Стефан Неман, сръбски жупан. Това е станало не
по-късно от края на 1207 г. Заедно със Стрез в Сърбия са
дошли и миозина други негови близки или съмишленици46
обстоятелство, което показва, че бягството на Стрез и враж-
дпта му с Борил не са били от частей характер, а предизви-
кани от политически мотиви.
Борил обаче не се успокоил даже когато неговият против-
ник бил далеч зад границите на България. Той почнал да пра-
ви постъпки пред сръбския жупан да му предаде беглеца
дл енхнт со, но дк ovKiicTb Желанието си да унищожи
Стрез Борил изразявал тъй силно, че сам Стефан Първовенча-
ни в биографията на бгща си гогори, какво Борил искал
беглеца, „за да го изгори на огън или пък да го разсече на
четири части, конто щял да окачи по градските стъгди"98. За
да разположи Стефан към себе си, Борил придружавал своите
искания с богати дарове, а когато те не подействували, той
5)5 Gerland (Gescli. des latein. Kaiserreicbes von Konstantinopel, p. 155
също той се придържа в мнението, че още в 1205 г. „когато Шишман обсаж-
дат Солун”, Хриз се намирал в Сърбия при Стефан Неманич.
Teodocufi. op. cit., 104: Стефан . . . радостно и сь всеми ижо сь нимь
П|’И1ньдьшимн прпть ого .
»' Id., р. 104.
!W Saf., op. cit., p. 22.
244
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
почнал да заплашва с война.90 Въпреки всичко това Стефан
приел Стрез с радост, оказал му всякаква защита и го имал
между най-близките си хора. Благоволението на жупана към
Стрез било тъй голямо и толкова биело па очи, че мнозина
сръбски велможи почнали да се считат за обидени и да него-
дуват против господаря си.100 Тяхното недоволство е произ-
тичало може би от страха, че покровителстното, оказвано на
Стрез, би могло да навлече злини на Сърбия, като я тласне
във война с българския цар. Стрез, който бил снндетел, от
една страна, на все ио-настойчивите постъпки на Борил, а, от
друга — иа ропота сред Стефановите боляри, почнал да счита
прибежището си при сръбския жупан за твърде несигурно и
взел да мисли отново да бяга.10’ Тогава Стефан, който се нау-
чил за неговото намерение и напразно се помъчил да го уве-
ри, че не е наклонен да го предаде на враговете му, за да му
засвидетелствува по един решителен начин своето покровител-
ство, обявил го за свой побратим. По обичаите на времето по-
братимяването установявало най-тесни връзки между лицата,
конто го приемали, и ги клетвено задължавало да си оказват
взаимна защита и помощ."’’2
::!1 Теодос., 104.
i<*> Id. 104.
’°* Id. 104 105.
102 На П. Срсчкович (вж. ('лас, кн. 11 — /7. СречковиИ, Разнрава о Кон-
стантину Теху, стр. 68 и сл.) се дължн рззпространепото мнение, че за да
увери Стрез в прияюлството си, Стефан Неманич му дал за жена одна от
своите дъщери. Неосноватслността па това мнение е доказано от Лт. Коваче-
вич (Глас, LX, Л>уб. Koemeeuh. Жене и деца Стефана Првовенчаног, стр.
58 -61). Във всички сръбски нзточници, конто говорят за отношенията меж-
ду Стефан и Стрез, се казна, че номсжду им е било установено побратим-
ство, обичай, който отчасти и досега е запазен между сърбите. Побратпмя-
ването се е считало за свешен обред и се е извършвало в черква от све-
щеник. ПобраТимяващите се клелн пред евангелието, Jne ще пазят обета.
След нзвършването на обрела лицата, над конто се извьршвал, се считали ве-
че за евързани във връзка, не no-слаба от тая на родни братя. Самнят обред
се наричал „евангелско братотворение". (Вж. за това .Чин братотворенщу,
прнлог П. СречковиЬа, Гласник, LX11I, стр. 273—295.)
Теодосий казва, че за да увери Стрез в привързаността си, Стефан ско-
тыимь секггслкмь нсподокныо того К(Атк в сыюдокмдсть (стр. 105) Сам
Стефан в биографията на баща сн не говори пряко за своето побратнмяване
ВЛАДЕТЕЛИ ТЕ ПЛ ПРОСЕК
245
За да си обясним това особено внимание на Стефан Не-
ман към Стрез, ние ще трябва да се отклоним за малко от
изложението на пряко интересуващия ни въпрос, за да разгле-
даме отношенията между България и Сърбия в края на XII и
първите години на XIII в.
След смъртта на Мануил Комнин и при неуредиците, пре-
дизвикани във Византия от тиранического управление на Ан-
дроник, Стефан Неман в съюз с маджарския крал Бела III на-
паднал империята и завзел византийските земи по югозапад-
ните граници на Сърбия. При тая война съединените сърби и
маджари достигнали дори до София. Едва ли сърбите са за-
лазили след похода всички направени завоевания, но във все-
ки случай през лятото 1189 г. те вече владели никои области
между София н Ниш.103 Когато кръстоносците през лятото съ-
щата готина минават през земите около Морава, Стефан Не-
ман се срещнал в Ниш с Фр. Барбариса и му предложил съюз
срещу Византия. В Ниш постъпки от същия характер напра-
вили чрез пратевици Асен и Петър.101 Фридрих не отговорил с
сьс Стрез, но не натяква и за пикткъв брак между него и която и ла било
жена от своя род. В неговня разказ но-нзтатък има косвени указания за поб-
ратимяването му със Сзрез. (Т. напр: еыстъ же кь дьни тык iif-БШкдн-
lllOVMOy UH II Л^ьжипсумоу II KL ЛЮК1.КИ СКОКИ, И ItVXHrfMItt fXAU
скетлго имьже п f и w к f -к т оу ь и пр. Safarik, op. cit., р. 23). И в
житисто на св Сава от Доментиан и Теодосий се казва, че Стрез, като сп
послужил сьс Стефан, „потъпкал божията зановед, станал клетвонрестъпник и
презрял епангелското братотворение“ (понрлв ко змюк-едь еож?ю клетко-
пр г.стоупникь кысть, кекггелское KfiKTOTEOfKHie н|>-еокид-екь ... Теод. 107); след
измяната на Стрез св. Сава съню тъй му напомнил за неговото кьспыт-Еше ж1
и крлтоснодоЕлшпе (стр. 110). Вж. за същото това по-нататък у Теодосий
стр. ПО т 113, а също и у Доментиан, стр. 207: рекь кьепоменоути кмоу
КЬСК ПрЕДЬ рСЧСИК НК СКОТОМЕ КЕКНГеЛЛИН О Kj>XTOTKOj)CIIHH и о злк-ештлпии
клетки П^-ЕДЬ когомь.
Във всички горенриведени случаи се говори само за побратимство
между сръбския велик жупан и Стрез и никъде за брачни връзки на послед_
ния със сръбското жупанско семейство. А ако такива са съществували, източ-
кипите не биха мълчали за тях. Вж. за това и у Padojnuh, цит. стат., стр-
36, 40.
103 Ansbertus, цитираното вече място стр. 32.
104 Също там, стр. 34—35.
246
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
формално съгласие на предложенията на славянските владете-
ли, понеже се надявал по мирен начин да добие свободен пре-
ход през византийските владения на полуострова, а при това
той не искал да се отклонява от пряката цел на предприетия
поход. Сдържаното поведение на Фридрих обаче не повредило
на завоевателните планове на Неман; те били твърде много
подпомогнати от българското въстание. Когато кръстоносците
стигнали в долината на Марица, Неман вече бил в открита
война с византийците. Между българи и сърби, както съобща-
ва Ансберт, бил сключен съюз за общо действие срещу Ви-
зантия.105 В силата на тоя съюз и възползуван от липсата на
византийска войска на запад, Неман през зимата 1189 —1190 г.
завзел областите между Хемус, Витоша и Горни Вардар с кре-
постите Перник, Стоб, Земен, Велбужд, Скопие, Призрен и
др.10С В 1191 г. обаче той бил изтласкан от Исак зад Морава
и — при сключения с Византия мир — бил заставен да се
откаже от всичките си направени след 1183 г. завоевания.1"7
Казаните области заедно със земите по цялото течение на
Морава до Дунав минали отново под византийска атаст. По
тоя начин преходът на кръстоносците въпрекп всички надеж-
ди на Неман не донесъл никакви облаги на Сърбия. След ми-
ра със сърбите в 1191 г. на византийците останало вече да се
разправят само с българското движение. Но през първата по-
ловина на 90-те години превесът в борбата между Асеновци и
1т Също р. 34 - 35 . . . praefati comites de Seruia et Crazzia (Рашка
б. м.) eo tempore, quo exercitus crucis transmeabat, oceasione accept a partem
Bulgariae suae ditioni subjugaverant; foedere inito cum Kalopetro adversus
imperatorem constantinopolitanum . . .
lffi Safarik, op. cit., Vll, p. 8 : идс сь силок скоки ил грлдь пеуникь,
И Г(1ЛДЬ зсмльнь Н Г(1ЛДЬ КСЛЬЕОуЖДЬ> и (улдь житомитьскь, и
СКЬПЬЛЬ, И 1улдь ЛТШЬСКЬ оу дольнемь ПОЛОЗЕ, И Г^ЛДЬ грлдьць, и
nfH3fEHb, И Г(1ЛДЬ СЛЛКНЫ НЫ1111. .
107 Датата на тоя поход, за която и по-рано говорихме, считаме за неу-
становена. (Вж. по-горе.) Успенски (op. cit., р. 165—167) го отнася към 1193 г.
Повечето от сръбските историци приемат за иегова дата годииата 1190.
(Анд. Гаврилович, op. cit., р. 21 ; Ст. Станоевич, op. cit., р. 122, М. Вукиче-
вич, 112.) Ние приемаме годината 1191, тъй като през цялата предидеща
1190 г. Исак е бил зает с българите в Тракия.
стокь,
Г(1ЛДЬ
Г0КДЬ
ВЛАДЕТЕЛ И ТЕ НА ПРОСЕВ
247
Византия вече явно клонял към страната на първите. През то-
ва време българските нападения, имагци дотогава за арена
главно тракийските земи, се устремяват и към Югозападна
България. Вероятно наскоро след 1191 г. българите превзели
София, която византийците никога вече не успели да си вър-
HaT.i‘iR по тоя начин в пътя на сръбския напън към югоизток
се изпречили вече не византийците, а самите българи. Докато
успехът на българското въстание бил още проблематичен,
Асеновци имало защо да скъпят приятелството на сръбския
жупан и дори да го желаят с цената на отричането си от
югозападните български земи. Но след 1191 г., когато Неман
е бил вече ако не във формален съюз, то поне в близки при-
ятелски отношения с Византия10'-' и когато успехът на освобо-
бодителното дело бил вече осигурен, Асеновци едва ли са
усегцали вече необходимостта да се съобразяват с далечните
завоевателни планове на сръбския велик жупан и да менажи-
рат неговите честолюбиви замисли. Вследствие на това под-
новено разпшрепие на българското движение към югозанад
отношенията между България и Сърбия е трябвало да се об-
тегнат, а предишното приятелство да отстъпи на скритата
вражда. При Калоян благодарение на неговата успешна външ-
на политика тая вражда е трябвало да нарасне. В ' периода на
междуособиците (1202 -1204 г.), възникнали в Сърбия след сва-
1оч Никита говори (р. р. 568 569), както отбелязахме на друго място
че наскоро след заминаването на кръстоносците от третия поход българите
(oi BXaxci) превзели София, Стоб и стигнали чак до Ниш. Според думите му
излиза, че това нападение е станало в 1190 г., преди похода на Исак сре-
щу Неман. Видяхме вече по-горе, че до тая година сърбите са владели тия
места. Навярно Никита по погрепжа говори тук за българите вместо за сър-
•бите. Българите вероятно са завладели горните земи наскоро след като ви-
зантийците ги отнелн от сърбите. За походи на Асеновци в Югозападна Бъл-
гария Никита съоб1цава, след като говори за бунта на Константин Аспиет.
Иречек отнася последните, а заедно с това и завладяването на Югозападна
България от Асеновци към 1194 г. (Вж. Иречек, Ист. болгар, р. 305.)
1°я Мирът между сърбите и Византия в 1191 г. бил скрепен с брак
между Немановия син Стефан и братовата дъщеря на императора Евдо-
кия. Неправилно се счита, че Евдокия е била омъжена тогава за самия Сте-
фан Неман (вж. за това Анд. Гаврилович op. cit., р. 21, а съшо и JB. Кова-
чевиЧ op. cit., р. 2).
248
П Р ОФ. ПЕТЪР М УТЛФЧ И Е В
лянето на Стефан Неманич от брат му Вълкан, Калоян завла-
дял намиращите се още под номиналната зависимост на Визан-
тия области по течението на Морава и горни Вардар. В 1204 г.,
когато той получил признание от Инокентий III, в границите на
българската държава били включени вече Белград, Браничево,
Ниш, Скопие и Призрен. На сръбската експанзия, затворена
към север и северозанад от маджарите, е бил преграден по
тоя начин пътят към юг и югоизток от българите.
Стремежът на сърбите да си отворят път към средата на
полуострова не е могъл да разчита на никакъв успех, докато
бил Калоян. 11еговата смърт и предизвиканите от нея междуосо-
бици са се явили за сърбите като благоприятен момент, койтр
чакал само да бъде използуван.
При такива именно обстоятелства идва в Сърбия бягащият
от Борил Стрез. Стефан го приел като желав гост, оказал му
най-широко покровителство; дори при опасността да си навле-
че омразата на своите боляри и война с България той напра-
вил от Стрез свое най-близко лице. Всичко това би било не-
обяснимо без казаното пс-горе. В лицето на Стрез сръбскнят
жупан е виждал най-ценния съюзник за изпълнението на свои-
те намерения. Бранейки го от Борил, той е знаел, че с това
ще поддържа за дълго време страха от вътрешни междуосо-
бици в България и не ще даде възможност на българския цар
да съсредоточи вниманието и силите си за отбиване на как-
вато и да било идеща отвън опастност. От друга страна, Сте-
фан много добре разбирал, че може да използува влиянието,
което е имал между българското население Калояновият род-
нина, бившият севастократор Стрез, и да употреби последний
като оръдие, за да подчини без голям труд съседните си към
югоизток български области.
За начина по който Стефан пристъпил към изпълнението
на своя план, ни разказва сам той в биографията на Стеф. Не-
ман: „уодрьжгсЕь ЖС Н ДЗЬ ЕЬ fOylCttj' СЕ01СЮ( н СЬ ECHO СИЛОЮ МОНЮ
ПОТЫЦЛЕЬ СС, Н CVTItyi. К Н Прдлуь К 1.1 у (на СтрЪз) ПОЛЬ ЦЛ(1СТЕН1Ь
КЛЬГЛ|1ЬС|<М’О. Н С^ТЕ^ЬДНуь Н ЕЬ Г^ЛД’Е ГЛХГОЛКМ'ВМЬ IljlOC'EKb, НЖС П|ГЕБЫСТЬ
СЛЛЕЫЮ Е ДЬНН CEOIC, ПОДЕД^ЬЖСЦК^МЛ^ МН ЕЛЛСТЬ НГО, Н 1Л>СЕС1|1ЛЮЦ1<^ VVTL
Есиуь «Ендсшнуь кго.“11о с по-големи подробности ни разправя за
no SafaHk, Pamatky, XVII, стр. 22—23.
ИЛ ЛД ЕТ ЕЛ И ТЕ НА ПРОСЕК
249
в житието на Св. Сава:... овоглтнк ж
КСЛКЫМН IIOTfEKHUMH. ПРЕЖДЕ ЖЕ ТОГО ГЮТЦМЬ
същото нещо Теодосий
его много коими и людмн н
ЕЬЗМОГпЛнМЬ, II МНОГЫНуь Г^ХДЮКЬ Г^ЬУЬСКЫНуь, 1ЛК0ЖЕ склзхуюмь, IIO^CTUy,
и кезпомоштныхь wk^-btiik и п^-вемик др.жхусуть кьмк1итхх°у же ее и
шк^ьстныхь г^хдюкь Сохоунл н 1Л\рдь п^ЕдрьЖЕигп. exmovectiieuih ж*
Стефхнь н-вкынхь елмтель зьго^скнхь, иже тогдх грхде who npsAfbX.xxoy,
КЬ СЕМОу Ст|ГЕЗ<гу ЖКО КЬ Eb(W,\HHK<iy цдрекоу II СЕВЕ KJIXTOy llfHIK-ЕШТХКЬ, нже
и сь г^хдеукы кь псмоу иркконпге се, и iifibR-Ee же кь г^дь едннь тк|>ьдь
Прос-Екь iixjihiixcmii Стефмюмь кьЕсдень высть, дли же Емоу конскоу свою кь
ГЮМОШТЬ, II СЛМЬ ПОМОГЬ ЕМОу, И оуТК^ЬДНК же И «уГОЕИОДНКЬ ... Н В7. 110-
МОШТЬ КЬСХКОХ КЬЖДО КОМССГЖДО 0К(ГЕТ\ТН се О семь OyKEIIITKKIIIK, Н Afc^-
Гь1< ЖС ГрьДШКЬ HplCMb II ЛЮДМН ОуМНОЖПЕ се. ЗНЛХ°У К0 его ЗМ Ofcui'll ЛЮ-
Д|’е и кь н1емоу миозы npix**A*X’v.“111
Разликата в приведените съобщения от Стефан Първовенча-
ни и Теодосий няма. И според едното, и според другото Стрез
с помощта на сръбския жупан сполучил да отнсме от Борил
някои области. Стефан казва, че те образували половината от
българското царство. Теодосий определи, че това били земите
на югозапад чак до Солун и Охрид. Поставените от българ-
ския цар управители на тия области и на крепостите в тях
били прогопепи.
От горните съобщения личи, че унищожението на Борило-
вата власт в Македония не ще е било съпроводено с големи
трудности. Навярно.в’тоя случай твърде много е спомогнало
името на Стрез и влиянието, с което той се е ползу вал между
оългарите. Че появяването на Калояновия сродник, макар и
с чужда сила, е било счетено не за завоевание, а за освобож-
дение на страната от управлението на узурпатора Борил, сви-
детелствуват и последните думи на Теодосий в гореприведения
пасаж; той казва там, че след като завладял „твърдата крепост
Просек11, Стрез' „приел подчинение™ и на' други крепости",
понеже „го знаеха загорците и мнозина при него идваха".
Походът на Стрез в Македония е бил извършен най-късно
до есента 1208 г. 112 Начинът, по който Стрез се настанил там,
111 Живот св. Саве, стр. 105 ; у Даничич, изд. I860 г.
112 Калоян’е бил убит през есента 1207 г. (октомври, вж. Иречек, ор.
cit., р. 325: Герцберг, Истор!а Византш, перев. П. Безобразова, Москва, 1897,
250
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИКВ
не е могъл да не окаже влияние върху неговото положение
като владетел на откъснатите от българското царство земи. Из-
точниците, конто познаваме, не говорят определено за естест-
вото на отнотенията между него и сърбския жупан, но от
някои места в тях може да се извади заключението, че Стрез
е застанал към сърбите в отношения на зависимост. Послед-
стр. 377). Избя!ването на Стрез в Сьрбня те е станало вероятно до края на
сътата година. Стефан в биографията на баша си изнуша една фраза, която
позволява да се мисли, че вреди Стрез да бъде пастанен в Просек, Борил, за
да го получи от Стефан, му обявил война, която свършила несполучливо за
българите. Тази фраза е следната: си во моучитель кельми оусг|1ьми се,
и сллдько доуши СКОСИ СЬТК0|>ИТЬ куьки родл скосго ГуОЛШЛТИ, КеСЧИСЛЛ
же и иныуь члок-ккь потоки изколи .,. и сего и с коуше н^идоше
н л м е, скешлкьню злы и свить, егоже н е п о л о у ч и ш е к л л re-
д. л т и к г осп о дк м о к г о, и up. (Safaric, op. cit., р. 22). Дали в подчерта-
пите от нас думи нс се съдържа натякванс за война в началото на 1208 г.?
На тоя въпрос мъчно може да се отговори. Теодосий, който по-нодробно го-
вори за тия събития, не сноменава за никаква война между българи и сърби
по това време.
В комбинираното според Теодосий, Доментиан и Стефан Първовен-
чани житие нз последняя На. ПавловиК взема горепривсденитс думи на
Стефан, евързва ги с друго едно негово съобтение за война па съюзеннте
българи и франки срещу Сърбия и предава всичко това като едно събитне
по следния начин: Qi ко моучитель кельмн оуст(,ьми се, и сего искоуше
п^идоше нл ме, опльчн ко се сь кьсек силок скогек, поимь сь совок зети
СКОКГО Г|1ЬЧЬСКЛГ0 ЦЛ(1Л (£)НЛЛНЬД(1Л гллголгемл, иже КЬ СЛЛКЬПОМЬ (^ОНСТЛНЬ-
ТИ1ГБ Г(>ЛД'Е ; И кьзнесостл МЫСЛЬ СКОК КЫСОЧС, 1АК0 П0Т(|-ББИТИ отьчьсткше
скстлго, и мене до коньцл озлокити, и лште моштьно, и пвогнлтн ме оть
«ЛЛДЫЧЬСТКИ1Л М01СГ0. ^ИД-ЕКЬ КО |Л НСП|>гЁКЛ0НЬН0 НСКЬЗД|1ЬЖЛ. Ы<0 шьст-
коукштл скнршьсткьно и неоукротимо до илрицлкмлго Цышл грдл и пр.
(Ив. ПавловиЛ, ДомаЬи извори за српску исторсцу, Београд, 1877 г., I. р, 86).
Павлович се е заблудил поради придьржането си о реда, в който са изло-
жени събитията у Стефан. Там за съюза па двамата царе и за исхода до Нищ
се разказва, преди да се говори за събитията около бягството на Стрез и на-
станяването му в Просек. Хронологически обаче тая война ще трябва да се
отнесе след тия събития — към периода 1213—1215 г. До това време бълга-
рите и латинпите са били в постоянна война — не са могли следователно да
бъдат съюзници, — а Хенрих става зет на Борил чак в 1213 г.
Предположението си, че настаняването на Стрез в Просек е станало през
БЛАД ЕТЕЛИТЕ НА ПРОСЕК
251
пата ще е произтичала преди всичко от обстоятелството, че не
само като завземал въпросните области, но и когато отначало му
е било нужно да затвърди властта си там, Стрез е трябвало
да търси сръбска помощ. За това свидетелствува сам Стефан,
който казва, че „поддържал властта на Стрез и отмъщавал на
всички, конто го обиждали“ пз. Докъде се е простирала тая
зависимост и в какви форми се е изразявала, за това не може
да се каже нищо положително. Сигурно е само едно, че Стефан
не се е задоволявал само от едната признателност на Стрез и
от близкото си приятелство с него, защото те не са били до-
статъчни да изкупят нито опасностите, на конто той се излагал
за запазването му от Борил, пито пък жертвите, конто той
направил за настанявапето му в Просек. И в единия, и в другия
случай сръбският жупан се е ръководил според изказаното по-
горе мнение от свои собствени интереси. В дадения случай ние
можем да предположим какви са били те. Стефан сигурно е
искал окончателно да присъедини македонските земи към
-своите владения. Васалността па Стреза в такъв случай е пред-
ставлявала само едно временно положение, за чието отменя-
ване Стефан е подготвил почвата. Източниците потвърждават
тази ни мисъл. От един пасаж из Теодосий може да се за-
ключи, че сръбският жупан се е намесвал във вътрешните
дела на просекското княжество и в управлението на Стрез.114
Стрез навярно е догаждал намеренията на Стефан и затова
.поискал да се избави от връзките па подчиненост към сърбите.
Немного след настаняването си в Просек той почнал да се
1208 г., основаваме па факта, че следната година Хенрих бил принуден да се
разправя с него и с Михаил Епирски. (Вж. Gerland, op. cit , р. 191. При това
Хенрих през цялото лито 1208 г воювал с Борил. (Вж. Valenciennes, op.
cit., t. t. 11 — X, pp. 170—186, а също и у Migne, Patrologia, vol. 215, p p.
122—123, Litterrae Henrici). Много e за вярване, че Стефан и Стрез са из-
вардилн именно това време, когато Борил бил зает с латинците, за да на-
влязат в Македония.
"3 Safarik, op. cit , XVII, 23.
114 Тъй ионе може да се обясни съобщението на Теодосий, че когато
Стрез уж почнал да се отнася зле с поданиците си в Просек, Стефан му
писал да се смири и да тури край на своите безчинства (Теод. 107). Тази
постъпка несъмнено е представлявала намеса във вътрешните дела на про-
секското княжество и е обяснима само при предположението, че сръбският
жупан е считал Стрез за свой подчинен.
252
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
държи като напълно независим господар и скъсал добрите си
отношения със сръбския велик жупан.
Авторите на сръбските житиета от това време се отнасят
към последний епизод по един и същ начин. Всички те из-
тъкват на първо място неблагодарността на Стрез и неговото
високомерие, конто го накарали да забрави направените му
добрини и да вдигне оръжие против своя благодетел.115 Стефан
говори, че Стрез, като се усилил и разбогатял,110 забравил бе-
жите поучения, по подбуждението на дявола се отметнал от
него, повдигпал срещу му крамола и поискал да му отвърне
със зло за доброте. По-обширен и интересен в подробностите е
разказът за отмятането на Стрез в житието, написано от Тео-
досий.117 Ние ще го приведем изцяло: Като разбогатял много
Стрез забравил бога, възгордял се и се показал като убиец
немилостив, неснпзходителен, яростен и безчестен. Той се
укрепил в казания Просек. Тоя Просек се иамирал на една
скала много впсока повече от двеста сажена, — а ок> по нпя
текла и се увивала една голяма река, наречена Вардар. Вър v
гази скала той си построил пула (пк томъ ovew ккмепи лгтккиь
помостике позо^нштс скос сьтко|>и) и там пнянствувал и се веселил.
Неговото веселие било човешка беда и за най-малка вина
и’’ Гордостта на Стрез се изнася вьв всичкнге житиета като основен
мотив за неговото отмятане от сръбски,! жупан. Нс трябва ли да се счита, че
„гордостта" на Стрез, това е нежелание™ му да се счита и в бъдеще под-
чинен на Стефан ? Най-кратък в описанието на тия събития до разрпва
между Стрез н сърбите е Доментиан. За всички по-горе съобшенп фактн
той говори само в няколко рода: „Намери се някой сн Стрез от българскше
странн, при това отгледан от с ьнрестолника на св. Симеон, великия жунан
кир Стефан, и за велпката му любов и за всичките добрини, конто той му
иаправи, отметка се от него и като иотъпка божията зановед и свангелското
братотворение, повдигна срещу него брак велика" (ДаничиП, Живот Св. Си-
меуна и Св. Саве, Београд, 1865, стр. 206).
пк Изказано с презрителното оуты и оутльстт (Saf. XVII. 23).
117 Сравнението на съотвегните места за Стрез у трите житиета (Домен-
тиан, Теодосий и Стефан Първовенчани) показва, че съобщеннята у тях са в
зависимост едно от друго. Т. напр. у Стефан: оу ты и оутльсти... и ди-
кколомь нкккждень «тьк|>ьже се (стр. 23); у Теод.: оу ти и ov тм.стъ и (>кз-
ши|ге ЕезоумКмь (стр. 105); също тъй у Теодосий: попрккь во злпок-к дь.
бож!ю и клсткопрмтоунннкь кысть (107)иу Доментиан : поп(>кеь зкпок-вдь.
божию и кккньгельскок KjiKToTKOjKHnie (Стр. 206) и мн. др.
В Л А Д ET Е Л ИТ Е II А ПРОСЕК
253
осъждал на смърт съгрешилия и заповядвал да го хвърлят от
страшната височина на скалата. И понякога, когато хвърляли
някого, ако Стрез се намирал във весело настроение, под-
виквал — „пази се да си не намокриш кожуха 1“ Хвърленият
обикновено падал в реката. Ако имал някой свой близък или
пък ако богобоязливи хора намирали тялото му изхвърлено
от водата, той можел да получи чонешко погребение. Ако ли
пък тялото му оставало нейде из дълбочините, то бивало из-
яждано от рибите. И тъй, както казахме, продължава житие-
писецът, неговото веселие било смърт човешка и такива работи
се вършели у него, защото той се надявал не на бога, а на
своята крепост и на скалата, върху която била построена, като
си мислел, че никой не е в състояние да го събори оттам.
Това като чувал Стефан, скърбял и като се боял от бога,
осъждал се, задето спасил от смърт такъв свирепоумен човек,
задето го занизил, дал му власт и даже се побратимил с него.
Той много пъти му писал, за да го поучава, и го молел да
престане да върши такива работи..., заради това обаче Стрез
възненавидял обичащия го Сгефан и като забравил всичко
снова, което Стефан направил за него, потъпкал божията за-
ловед, станал клетвопрестъпник, препебрегнал евангелското бра-
те творение, развалил приятелството си и станал роб на завистта
и злобата. Преставал да се бои от бога, той почнал да мисли
да върне на Стефан безчислени злини за получените от него
добрини; защото той (Стрез) се примирил с гърците и със
своя гот (Борил) и като събрал с тяхна помощ безбройна
войска (и vvtk окончи 1ако иного KocvncMJioo мншжьстко кихкычъ «ЗЪ1ИКЬ
ct.KfibEb), с голяма гордост и ревящ като лъв потеглил към Сте-
фановата земя, като замислял да я разори и да я остави в за-
пустение.11”
1,8 Теодосий, стр. 105—107. Стрез на няколко места е наречен годь,
годинь, готинь. На две места в сыцото житие това име е дадено и на Борил.
Навярно то е бранна кличка. Във всеки случай то не може да означава
„готско произхождение" нито на Стрез, пито пък на Борил. Cm. Първовен-
чани нарича всички българи готско племе.... тогюждо пммгно годи
комы'о ельгкоскхго... (Saf., op. cit., 22). Срв. и в Дуклянската летопис, стр. 1 и 8
{id est Goilti qiti et Sclav! et Vulgar!. Iv. Crncic, Popa Dukljanina Letopis po
latinsku. Kraljevac, 1879).
254
JJ У ОФ. ПЕТЪР М УТЛФ ЧИЕН
Горният разказ позволява известна предпазливост в заклю-
чение™ за естеството на Стрезовото управление в Просек.
Самовластие™ е могло да възпита у Стрез деспотически при
вички, но все пак неговата кръвожадност, тъй както е пред-
ставена, изглежда странна. Ней не е дадено никакво задово-
лително обяснение в разказа на житиеписеца. Извънредно тъм-
ните краски, с конто е очертана там личността на Стрез, ве-
роятно се дължат на характера на самия исторически източник;
в житието, прославящо подвизите на св. Сава, е било нужнода- се
представи Стрез колкото -е възможно в по-непривлекателна свет-
лина, за да се оправдае по-нататък страшного; наказание, което
го е постигнало по свръхестествен — според легендата— път.
Но даже като имаме пред вид изказаното съображение, жес-
токостите на Стрез над околните му все остават факт, който
образува ядката на приведения разказ. Не е ли скрит зад тях
един момент от отношенията на Стефан към Стрез и не трябва
ли да се смятат те като реакция от страна на последний против
домогванията на сръбския жупан и израз на непоколебимого-
му стремление да се освободи от тягостната си зависимост
спрямо сърбите ?
Подобно предположение, струва ни се, не ще бъде съвсем
неоснователно. Видяхме, че за настаняването си в Просек Стрез
твърде много дължал на сърбите и че в началото на господа-
руването си там той бил принуден да се опира на сръбска
помощ. Стефан сам говори, че след като поставил Стрез в
Просек, поддържал го и отмъщавал на всички, конто го обиж-
дали. Навярно помощта, за която говори Стефан, се състояла
в това, че в Просек или другите крепости са били оставени
сръбски гарнизони или пък че на Стрез са били дадени каю
помощници и съветници сръбски велможи. При дадените ус-
ловия последните вероятно са служили на жупана като про-
водници за намесата му в работите на просекското княжество,
а може би чрез тях той е подготвял присъединяването на ма-
кедонските земи под пряката си власт. Стрез не е могъл да
не разбере опасността, която го заплашвала, и за да я предот-
врати, си е послужил с енергични средства. Такъв е вероятно
смисълът на приведеното съобщение за честите смъртни нака-
зания, конто той налагал без причина или за най-малка вина.
ВЛАДЕТЕЛ If ТЕ II А ПРОСЕК
255
Жертви на това Стрезово „свирепоумие" навярно са били при-
вържениците на сръбската партия в Просек или пък сръбските
велможи, с конто той бил обиколен. Това съобщение косвено
може да се подкрепи с факта на Стефановото застъпничество
за жертвите на Стрез; пряко пък то се потвърждава от съоб-
щението на друг един източник, макар и несигурен, както по-
долу ще видим. В него изрично е казано, че след като се на-
станил в Просек, Стрез „свирепо мъчел сръбските велможи и
ги хвърлял от крепостта долу във Вардар"111'.
Създадената тъй натегнатост в отнотенията между Стрез
и сръбския жупан не след много се превръща в открита враж-
да, за да доведе най-сетне до война помежду им.
Заедно с отмятането си от сърбите Стрез според привс-
деното съобщение се примирил с Борил и сключил съюз с гър-
ците. Как, при какви обстоятелства и кога е станало всичко
това, житието не съобщава. Изобщо отнотенията между бал-
канскнте владетели през това време (1209 1215 г.) са твърде
заплетени и мъчно се поддават на точно определяне. Откъс-
лечни сведения по тоя въпрос са запазени в някои латински
документи. Със средствата, с конто разполагаме, ще се опита-
ме да дадем последователно изложение на станалите събития.
Отмятането на Стрез от сърбите ще трябва да се отнесе
не много след времето, когато той станзл владетел на Просек.
След като смирил ломбардците, регенти на малолетним со-
лунскн крал Димитрий, Хенрих заминал през пролетта 1209 г.
на юг, в гръцките земи, за да принуди към покорство някои
италиански барони. Той възстановил императорския авторитет
в Тесалия и Средна Гърция, но когато се намирал в Тива, по-
лучил известие, че Борил отново се готвел да навлезе в земя-
та му с голяма войска.119 120 Хенрих бърже се върнал към Солун-
Навярно тоя път опасността била не от Борил, а от Михаил
Епирски, защото последният по това време пристъпял към Со-
лун. Между императора и епирския деспот почнали преговори,
конто свършили с това, че Михаил признал върховенството на
119 Жиле кназл Стрегана, Гласник, VIII, 145.
120 Vai., op. cit., р 233 : Mais a tant se taist ore chi li contes de cette
tpatere, et retourne a Btirille, qtii s’appareilloit d’entrer en la terre 1’einpereour
a grant gent.
256
П Р ОФ. ПЕТЪР М У Т ЛФ Ч И Е В
франките.121 Вероятно е, че при тоя поход срещу Солун през
есента 1209 г. Михаил е действувал в съюз със Стрез. През
следната 1210 г. Михаил и Стрез отново развалили добрите си
отношения с империята и възобновили войната, която се е во-
дила с голямо ожесточение, но очевидно се свършила не в
тяхна полза, и в края на краищата те отново били принудени
да просят мир и да се признаят в известна зависимост от им-
ператора.122 И след това обаче Стрез и Михаил не преставали
да безпокоят латинците. Техните войни, приготвяни и пред-
приемани набързо, навярно са имали характер повече на раз-
бойнически нападения и затова на Хенрих, зает между другото
и с много вътрешни пеуредици, не му се удавало окончател-
но да ги смири.133
През пролетта 1211 г. никейският император Теодор Лас-
карис предприел заплашително движение към Цариград. Не ус-
121 Ва.гансиен разказва, чс Хенрих извратил при Михаил двама носла-
НИ1Ш, като ги задължил да му заявят, че ако Михаил се сьглааГда признае
сюзерентството му, те го остави спокоен, по ако откаже, той — Хенрих, шс
го иападне с вснчката ей сила (. . . qne se il tnes homines vent estre on tele
mantere qne toute sa tienc voele tenir de inoi et tout ses tenemens, je li fcrai
antant d’honiieur comine je feral a inon trerc proprcinent. Et s’il chou ne vent
faire, sache-il bien qne jou irai sor liu a tout mon pooir. Vai., op. cit., 234—
235). Срещу гова Михаил предложил,'както изглежда, равноправен сыоз и
брак на дыиеря си за Хеириховня брат Евстагий (Vitasse, Eustacliiits). Не се
знае краят иа претворите, защото именно на това място ирекьсва хроинката
на Ва.тансиен. Предположението пн, че Михаил’е отстъпил в случая, се осно-
вана на едно нисмо на Хенрих yUniversiS amicis, в J.-A.-Buchon, Reclierclies
et materianx pour servn a line hist, de la domination franjaise anx.Xlll—XV
siecles dans les provinces demeinbrees de ('empire grec a la suite de la qiiat-
rieme croisade. Paris 1811, p. 211—213), в което той говори за честите изме-
ни на Михаил.
Оставяме открит въпроса за похода на Борил срещу латинската импе-
рия в 1209 г. Валансиеп говори, че Хенрих бърже напускал Гърция и потег-
лил на север при известието за Бори.говите приготовления против латинците.
Вместо Борил обаче Хенрих среща на път за Солун Михаил Епирски. Мъчпо
е да се определи дали в случая се касае за приготовления и неосъществен
поход на Борил, или пък бързото връщане на Хенрих е било предизвикано
само от движението на Михаил Епирски.
122 Gerland, op cit., р. 192
123 Сам Хенрих в цитираното си писмо говори, че сполучил по едно вреи
ме да им отнеме по-голямата и по-хубавата част от земите и че ако по-важ-
ВЛЛ ДЕТ F.I ПТ Е II \ просек
257
пял още да уреди работите си на запад, Хенрих потеглил към
застрашената си столица. В солунската облает той оставил
брата си Енстатий и граф Бертолд Каценелнбоген. Хенрих тряб-
вало да пътува през пътя, който водел от Солун за Цариград
и минавал през Серес, Кипсела и Русион. Когато обаче стигнал в
последний град, Хенрих научил, че Борил с голяма войска от бълга-
ри, власи и кумани му устроил засада с цел да го плени или
пък да му попречи да дойде в Цариград. Хенрих имал със се-
бе си само незначителна свита и за да избегне срещата с Бо-
рил, оставил големия път, който на изток от Русион лъкату-
шил из теснините по южните разклонения иа Странджа, и по-
ел друг — край морския бряг.124 Той прибирал със себе си
войска из крепостите, през конто минавал, а с отреда, който
излязъл от Цариград, за да го посрещне, увеличил доста си-
лите си и затова решил да излезе против Борил. Борил обаче
не дочакал противника си и рано побързал да се оттегли.
Когато Хенрих оставил Македония, Стрез помислил, че е
дошъл сгодният момент за решителни действия срещу. латин-
ците. Той се приготвил добре и с голяма войска, в която има-
ло и подкрепления, доведени от Борил, нападнал Югозападна
Македония. Но'тЪя път Стрез видял в редовете на латинците
своя дотогава постоянен съюзник в борбите срещу тях. Ми-
хаил Епирски, който навярно счел движението на Стрез към
югозапад за посегателство над земите, влизащи в неговата
„сфера на интереси1*, променил своето държане към империята.
Подкрепените от него местни латински барони начело с Евста-
тий и граф Каценелнбоген присрещнали Борил в Битолската
равнина и му нанесли такова страшно поражение, че той, като
изгубил част от войската си, побързал да се оттегли на се-
вер.125
ни работи не го викали на друга страна, на тям не би останало място в им-
перията, където биха могли да намерят убежище. (Nos enim de optima et
speciosa terra quain tenebant, inajorem eis partem abstulimtis et nisi majora
negotia nos constanter revocassent, non eis sola domunctila remansisset in
nostro imperio. p. 2112).
i-'i Gerland p. 215.
12'J Buchon, op. cit., p. 212: Significaverunt enim nobis barones nostrj
quos, in fine et in marchia regni Tltessalonici servanda dimiseramus, Berthol-
17.
258
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
По времето, когато ставало това — началото на лятото
1211 г., — Хенрих бил още в Цариград. Успехите на Ласкарис
в Мала Азия го викали час по-скоро да замине на изток. Бор-
бата с Ласкарис продължавала доста дълго време. И когато
Хенрих сполучил да сломи енергичното съпротивление на ни-
кейския император, до него дошло известието за още един
нов триумф на латинското оръжие в европейските части на
империята. Възползуваният от отсъствието му Борил с голяма
войска минал Родопите и почнал да опустошава солунските
земи. Тук насреща му се притекли латинските барони, подпо-
могнати от Слав. Борил се побоял да ги дочака и бързо се
оттеглил, като не успял дори да прибере цялата си армия; го-
ляма част от войниците паднали в плен и всички били неми-
лостиво избити.126
Ако приемем, че Стрез още през лятото 1209 г. е почнал
да напада латинските земи в Македония, ще трябва предвари-
телно да допуснем, че по това време той ще се е ползувал с
известна самостоятелност в действията си. Ето защо неговото
отмятане от Стефан ще трябва да се отнесе по-рано от тая
дата — може би към пролетта 1209 г. Ние сме наклонни да
да приемем освен това, че примирението на Стрез с „неговия
готи Борил, за което говори Теодосий н житието на св. Сава,
е станало ако не в същото това време, то не много по-късно
от него.127
dns comes (de Katzenellenbogen) videlicet et frater noster Eustachius et qni-
dam alii, quod inimictts noster Stratius, quern omnnino reliqnerainiis, destitn-
tum viribtts, animes resumpserat per Burillum, qui ei in auxilium venerat cum
52 aciebus; et jam multa nobis damna intulerat. Sed prefati barones collectis
xiribus et associate Michalitio, qui tunc cum eis concordiam iniverat, eidein
Stratio in piano Pelagonie occurrebant, ubi cum eo pugnantes obtimierimt vic-
toriam. Itaqne majorem partem sui exercitus dimisit Stratius in eadem planitiae
gladiatam.
12* Id., p. 213: Eodem tempore, dttm taliter ageremus in partibtts illis,
nunciatum fuit nobis a nostris baronibus regni Thessalonicensis, comite vide-
licet Bertholdo et fratre Eustachio, et aliis quibus marchiam servandam com-
miseramus quod Burillits illnc venerat cum magno exercitu damna nobis pluri-
ma inferendo: sad barones insimul collect! et associati Sclavo, Greco nostro,
occurrerant. Sed ipse, illos metuens, terram ftigiendo exiverat, relictis post se
24 aciebus peditum e 2 equitum, qui omnes a nostris sequentibus sunt occisi,
nullo penitus evadente.
вл а Детели те на просев
259
Скъсвайки връзките си със Стефан, Стрез, чиито средства
не са били тъй големи, че да му позволят сам да води агре-
сивна политика спрямо по-силните си съседи, се е нуждаел от
нов съюз. Най-естествено е било в такъв случай да потърси
сближение с Борил. По това време, от смъртта на Балдуин до-
ри до 1211 г., латинската империя се намирала пред прага на
разложението. Просекският княз навярно не искал да пропуске
благоприятните обстоятелства. С това ще трябва да се обясни
фактът, дето неговите действия дори до 1212 г. са били насочени
изключително против латинците. От друга страна, и Борил не
е имал вече интерес да поддържа неприятелството си със
Стрез. Дали защото по съображения от лично естество не е
искал да измени на Калояновите завети, или пък е вярвал в
близкия край на латинското господство в полуострова, но Бо-
рил веднага след възцаряването си почнал война срещу импе-
рията. Обаче поражението му при Пловдив през 1208 г. и при-
съединяването на Слав към латинците — всичко това навярно му
е показало, че за успеха на предприетата борба не са достатъчни
средствата, с конто сам е разполагал. По положението си в
Македония Стрез е могъл да му бъде ценен съюзник. И съю-
зът между двамата — до тоя момент смъртни врагове — бил
сключен. Походът на Борил към Русион в Южна Тракия през
1211 г. и движението на Стрез към Югозападна Македония в
края на същата пролет навярно са били изпълнение на един
предначертан план за задружна борба срещу латинците. Сам
Хенрих свидетелствува, че омаломощеният в предишните бор-
би Стрез отново се съвзел през 1211 г., понеже бил насърчен
от Борил, и че при нещастния си поход към Пелагония той
дори получил значителна военна помощ от българския цар.128
Тоя съюз ва двамата български господари при немалките
127 От разказа на житието е невъзможно да се съди за хронологията.
Там за отмятането на Стрез от Стефан, примнреннето му с Борил и похода му
срещу Сърбия се говори като за събития, настъпили непосредствено едно
след друго.
12s Според думите на Хенрих в горецитираното писмо Борил лично уча-
ствувал в похода на Стрез, като довел със себе си 52 дружини войска: ...
inimictis noster Stratius, quern omnino reliqtieramtis destitinn viribtts, anirnos
resumpserat per Burillum, qui ei in auxilium venerat cum 52 aciebus et jam
multa nobis damne intulerat. (Buchon, I. c. p. 212).
260
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
средства, с конто разполагали те, от една страна,а, от друга,
при тогавашната политическа разпокъсаност и неустановено
положение на земите, конто по-рано влизали в състава на Ви-
зднтийската империя, е могъл да стане страшен не само за
латинците, но и за други независими или полунезависими вла-
детели на полуострова. И може би страхът от тоя съюз гце е
бил причина, щото Михаил Епирски, дотогава неотлъчен съ-
участник на Стрез във всичките му действия срещу латинци-
те, да потърси сближение с тях и да им предложи услугите
си срещу бившия свой съюзник.
След поражението си в 1211 г. Стрез привидно поне е
трябвало да се откаже от неприятелските си действия срещу
императора и да му обещае покорност. Но и след това съю-
зът на Стрез и Борил не ще е престанал да безйокои латин'
ците.12” Стрез неведнъж е бил във война с тях и постоянно
ги тревожил. Изглежда обаче, че неприятелските му действия
срещу тях са имали най-често характера на смели и бързи на-
падения, отколкото на добре подготвени и с разчитан успех
Предприятия. През по-голямата част от периода 1201)1212 г.
освен с войните срещу Борил, Ласкарис и Михаил Епирски
Хенрих бил зает и с маса затруднения от вътрешен характер.
Тора обстоятелство улеснявало намеренията на просекския
княз. Защитата на латинските области от нахлуванията на Стрез
е била предоставена почти на местните барони само и макар
че последните успявали да ги отбиват, те не сполучвали да му
нанесат поражение, което би го обезсилило и би турило вед-
1 129 Изказваме това заключение, като се основаваме на Rob. de Clary.
Той разказва в своята летопис, че (в 1213 г., когато следователно вече е била
отстранена опасността от Ласкарис) Хенрих свикал бароните си на съвег, за
да се допита какво да прави с българите (que il porroit faire de dies Blaks et
des dies Coinmains), конто причинявали толкова големи вреди на империята.
Бароните го посъветвали да свърже траен мир с тях, като се ожени за дъще-
рята на Борил. Хенрих откачало се възпротивил на това искане, но после
склонил, защото бароните го убедили, че българите „са най-силните и най-
опасните за империята хора на земята” („саг die le phis fort gent et le plus
doutee de I’empire nedele tere'— Rob. de Clary. La prise de Constantinople,
CXVI, p. 84, изд. у Ch. Hopf. Chroniques greco-roinaines, Berlin, 1873). Ako
въпросът, по какъв начин да се избави от българите, е заннмавал тъй силно
Хенрих през 1213 г., това показва, че те не са преставали да го безпокоят
след 1211 г.
ВЛАДЕТЕЛИ ТЕ НА ПРОСЕК
261
нъж завинаги край на неприятностите, конто той им съзДавал.
А Стрез отлично се е ползувал от тия обстоятелства. След
всяка несполука той изявявал готовност да се примири, за да
измени обещанието си при първия сгоден случай. Хенрих сам
говори, че през същия тоя период (1200—1212 г.) Стрез три
пъти се примирявал с него и три пъти му давал клетва за
вярност, но и трите пъти му изневерявал.130
През есента 1213 г. бил сключен, както е известно, бракът
между Хенрих и дъщерята на Борил. Тоя брак е бил предиз-
викан от политически мотиви. При настъпилите след него прия-
телски отношения между двамата царе Стрез, който дотогана
имал възможност да лавира между силните си съседи, не мо-
жал вече да мисли за никакви завоевания за сметка на импе-
рията. В същото положение бил поставен и Михаил Епирски.
И двамата те, смели авантюристи, са били принудени да тър-
еят друга посока за удовлетворение на честолюбивите си стре-
межи. Тя се е определяла от българо-латинския съюз, спрямо
чиито представители Стрез и Михаил навярно са застанали в
известна зависимост.
В началото на 1214 г. съюзените българи и франки почна-
ли война против Сърбия. Нейните причини не са известии, но
могат да се предполагат. За сръбския жупан не се знае да е
бил дотогава в неприятелски отношения с латинците. Заради
това войната навярно ще е била обявена по настояването на
Борил, който искал да отмъсти на Стефан за недоброжелател-
ството му през 1208 година, а може би и да тури край на ам-
бицията му за видна роля в делата на полуострова.131
130 Btichon, 1. с. р. 211: Quater eniin Miclialitius et ter Stratius jurainen-
ta nobis prestituerunt, que neuter illoritm toties infringere dubitavit. Преди то-
ва Хенрих говори, че те макар с клетва да му давали задължения за вяр-
ност, обаче с вснчкн сили нападали земите му, съседни на техните владения.
(Qtii duo licet nobis fidelitatis jurainento sacramentum prestitissent, totis ta-
men viribus suis in partibus illis nostro exitio imminebant. id. 211).
На прнведените думи на Хенрих ние основаваме предположението, че
Стрез се е отметнал от Стефан не по-късно от 1209 г. Ако то бн станало
през една от следващите години, Стрез не би успял до 1211 г. три пъти да
воюва с латннците, трн пъти да приема сюзеренството на Хенрнх и трн пъти
да го отхвърля.
181 Сам Стефан в житието на баша си дава да се разбере, че войната е
262
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
Войната против Сърбия свършила с несполука. Съюзници-
те стигнали до Ниш, но поради някакво недоразумение или
пък вследствие на внезапно нападение от страна на сърбите, в
лагера им една нощ настанало смущение и те почнали взаимно
да се изтребват в тъмнината; тая случка ги разстроила тъй
много, че те били принудени да се върнат назад.132
В същото време когато Хенрих и Борил се отправили към
Ниш, Стрез се готвел да нападне на Сърбия от юг. Обстоя-
телствата на тоя поход, свършил със Стрезовата смърт, са раз-
казани от двамата биографи на св. Сава — Доментиан и Тео-
досий.
Стрез, разказва Теодосий, се примирил с гърците и с Бо-
рил, събрал с тяхна помощ безбройна войска от всякакви езици
и с голяма гордост потеглил към Сърбия, за да я опустоши.
Като се научил за това, Стефан няколко пъти изпращал 'при
него свои велможи, за да му напомнят предишното приятел-
ство и да го молят да се откаже от предприятието си. Стрез
не искал и да чуе Стефановите молби. Като видял непреклон-
ността му, жупанът, надяващ се на божията помощ и на спра-
ведливото си дело, събрал войска и се приготвил да посрещне
неприятелите. Тогава брат му, св. Сава, поискал да направи се-
тей опит за мирно споразумение и настоял пред Стефан да
била подбудена от Борил, който поимь сь совок зети сконто г^ьчскхго цдр
филм1ьдр глкгом«л\ иже кь слхккномь косткпктип-е гулд-в. Saf. op. cit.
XVI, р. 21. Стефан добавя при това, че Борил бил, който искал чрез тая
война да опустоши Сърбия, а ако е възможпо, и самия него да свали от
престола.
Никои сръбски историци отнасят войната на Хеирцх и Борил срещу
сърбите към 1213 г. (Лид. Гаврилович, Св. Сава, р. 125; СтаноевиЪ, Ист
срнск. парода, р. 135. се колебае между 1213—1214 г.). Ние приемаме година-
та 1214. Бракът иа Хенрих с Бориловата дъщеря е станал през 1213 г. (Ире.
чек, цит. съч., стр. 330). Съглашението за похода и приготовлепията му не са
могли з такъв случай да станат тъй скоро, че да се извършн той още съ-
шата година. При това, както изглежда от думите на Стефан, той е бил пред-
прист с широки планове, за чието изпълнение би повредила настъпващата зима-
132 Стефан (XVI,) 22) отдава това събитис на небесна намеса: 11 KL ,,е-
зкпоу кь полоунощи кьпкь высть и ул.сппл прподовкны (св. Снмеон)
счпльчикьше се кргы нмие невидимо, и стркхомь счбысти . .. адтьксвгоу,
сьенцымре смай севе Дроугь досуга. - ‘ ~ • • -
ЯЛ АД ET Е Л ИТ Е НА ПРОСЕЙ
263
wy позволи лично да се срещне със Стрез. Стрез приел Сава с
почитание в своя лагер и го поканил даже на трапезата си.
Тук, в присъствието на мнозина от Стрезовите военачалници и
близки, Сава почнал да убеждава Стрез да се откаже от вред-
ното си предприятие и отново да заживее в сговор със Сте-
фан. Сава говорил тъй красноречиво и убедително, че всички
лрисъствуващи уж били трогнати от неговите думи и почнали
да изказват негодуванието си против Стрез, който оставал не-
преклонен. След като и при един разговор насаме не успял да
постигне нищо, Сава се разделил с него. Преди обаче да ос-
тави лагера, той според житието се помолил богу да запази
•отечество™ му от приближаващата се напаст. Във време на
молитвата си Сава получил внушение, че молбата му е чута, и
още същата вечер отпътувал. През нощта, когато спял, Стрез
изстенал страшно в леглото си: бог изпратил лют ангел, който
го пробол в лютото му сърце. Когато чули страшния му вик,
близките Стрезови хора се притекли да видят какво е станало.
Стрез, едва дишащ, им казал тогава, че някакъв юноша по за-
повед на Сава го нападнал насън и го пробол с меч. Късно
съзнал греха си, той заповядал да повикат Сава, но последният
бил вече далеко. Стрез умрял в страшни мъки.133
Тоя наивен разказ на сръбския житиеписец предава навярно
твърде много исторически факти. Стефан, заплашван на източ-
ната си граница от Хенрих и Борил, искал е несъмнено да из-
бегне войната на юг. Нейреклонността на Стрез и неговата са-
монадеяност ще трябва следователно да се обяснят със затруд-
нителното положение, в което той е знаял, че се намира сръб-
ският жупан. При това Стрез не ще е действувал срещу сър-
бите само със свои средства: тоя му поход по приготовления
и размери ще се е различавал от по-раншните му нападения
.против латинците. От думите на Теодосий „примири се с гър-
ка, сближи се със своя гот и от тях събра безбройна войска
от всякакви езици“134 се вижда, че за войната против Сърбия
133 ДаничиЬ, Св. Сава, Београд, 1850, стр. 107 —112. За убийството си
Стрез говори: Нъкон юноша стркшьнц Саеомь . . - поюл-кнь, наспсшта ut rijii-
ШАДЬ, н нсуытнкь МЪЧЬ М0Н( П(>0мче НМЬ EI.IIC^’T^LIIAIA uoia (Стр. 112).
131 Теод. (у ДаничиЬ, изд. 1860).' примири во севе Кк г^ькоыь, н кь
264
П Р ОФ. ПЕТЪР М У Т А Ф Ч И Е В
Стрез е получил подкрепления от Борил и латинците. Под
името грък ще трябва да се разбира цариградския император
Хенрих, а не Михаил Епирски.136 Съдействието на Михаил в
случая е било проявено по друг начин: Когато Стрез се запът-
вал срещу сърбите по долината на Вардар, Михаил навлязъл
в югозападните сръбски земи и завладял Скадър.
Двойният поход на Стрез и Михаил против сръбското жу -
панство навлякъл една и съща участ и на двамата съюзници.'^
Със своя начин на управление Стрез навярно създал мнозина
ведоволници в средата на своите приближени хора. Вероятно е
при това, че на мнозина от сподвижниците му са омръзнали
неговите войни при всички случаи и на всички посоки. Допу-
стимо е и предположението, че между тях е същегтвувала
сръбска партия, която не е одобрявала войната против Стефан.
Както и да било, но идването на почитания от всички сръб-
ски архимандрит в лагера на Стрез и опитът му да го от-
клони от намерението му са окуражили недоволниците, конто
според разказа на Теодосий почнали явно да негодуват против
Стрез.137 Дали единствено думите на Сава, Казани на Стрез
в присъствието на околните му, са били достатъчни, за да взе-
мат убийците окончателното си решение, или пък на тях е
било подействувано и по друг начин, не можем, разбира се, да
знаем. Във всеки случай от приведения разказ на Теодосий е
ясно, че преди да замине, Сава е бил известен за готвещото
се покушение над Стрез и че именно заради това той побър-
зал по-скоро да се отдалечи.гм
СЕОНМЬ rOTflWML ПАНСКОВЕ «, Н WTL OEOII^L tXKO МНОГО «C4HCXLH0C МНОЖЕСТВО
ЕЕСХКЫН^Ъ «ЗЫКЕ CLGfXEE ... (р. 107).
135 Името .грък* при тоя случай не е употребено в етнографски сми-
съл. Стефан нарича Хенрих .гръцки нар" (. . . грЕчскхго uxjix, фнххнЕД|>х
гххгохкмх. Saf 1. с. р. 21).
136 Наскоро след превземането на Скадар Михаил бил убит от един свой
служещ (Saf. XV111, 25).
137 Теод., стр. 109—ПО. .. ixko elc-ei.il днентн w н kl сеотомо^ мохнтн
« их сего Ж« 1КГ0Д0ЕХТН.
138 Id. стр. Ill Н ХкТс 0^Е-Е(1НК W WTE БОГХ ДОДОМЕ СЕСТЫНМЬ |КЧ«Н-
нымн el до^шн «го спхсв Теон cclml хде и пр. Още по-ясно е натякването
нх Доментиан: £нн ж* сестын л у о: к н д е да^омь ск«тынмь)сот«-
Ц1Т0К ЕЫТН
В Л АД ЕТ ЕЛ ИТ Е II A II Р U С ЕН
265
Тайнствеността, при която било извършено убийството, про-
и .ела голямо смущение в събраната войска на Стрез. Понеже
вярвали, че убийството е дело на небесна справедливост и по-
неже се бояли от нападението на Стефан, войниците се раз-
пръснали.131’ Някои от Стрезовите войводи пък, конто неохотно
понасяли коравата власт на своя господар, още в същия мо-
мент напуснали лагера на умъртвения Стрез, настигнали св.
Сава из пътя и заедно с него се явили при Стефан, където
изповядали за станалото и минали на сръбска служба.140 Веро-
ятно между тях се намирали и Стрезовите убийци.
Сръбският жупан не можал да се възползува от щастли-
вия случай и да завладее земите на Стрез. Може би причината
за това бил походът на Михаил към югозападните граници на
сръбското жупанство. Както и да е, но областите по долината
на Вардар били и тоя път изгубени за сърбите. След като
Сава се завърнал в лагера на брата си, съобщава житието, той
събрал сръбските велможи, разяснил им иоуката от печалния
край на Стрез и ги заклел да живеят мирно и братски помеж-
ду си. Тогава добавя житиеписецът, „баы-оуьстнкын Стефкнь схмо-
Д^ЬЖЬЦЬ Н КЬСН БЛЛГСМрОДНЫН CTfAIUHOe огллнкнк оуслыш&кше, С^ЖХСОЫЬ IV
Е0Ж1|| CHAT. ШДр>Ж11МН ВеЗЬШТЬК-БТНЫ П^-ВБНКАА^О^. КСИ же О ПОСОБСТкТн КОГЛГ
«же пе нн)(ь Блкгодх^ште, покланж^ се, и о выкшей кроме крднн пок-вде
уюдомь кь коерп-в же н рьдостню нспльнкны сверите, скстагю скетостн днкын-
те се н ^кхлеште бога, к ь ж д о кь с к о ia с и ить)(в ж д л)( «f.141
Споменахме по-горе, че походът на Стрез срещу Сърбия
и неговата смърт вероятно са се случили през 1214 г. За да
къззкрАтн се кь скок отьчьстко, не сак-в, нь гако отан,
енл-в божнк н нспов-вднм-вн и пр. (ДаничиИ, Живот
и тон HoiuTH еггвшно
рАдостню рАдлре се о
светога Симеуна и светога Саве, написао Доментецан, Београд, 1865, стр. 209
139 Теод., 112 — рктннцн же онн, нже ivrx нкго съврАнн выкше, ско-
стрА^омь келнкомь шдрьжнмгг
Боеште се, скоро кь ckoia сн
рое А|кненТе его скстаго молнткою кнд-вкше,
быкщс, кь кортв же н СтефАНА нкшьсткТемь
кьзкрАШТА)<лрсе.
140 Id. 112 — н-вц!н же wTb вольнЯн^ь,
жнмаго, Стеф\нл| кьконнстькнтн се лювеште, e^cntiiiHo лрко скетлго постнгше.
нспое-вда^с^ нАпрксное н некндомое его оувненпе.
141 Id. 114.
сло^гь fCKiiic стртзок-в^ь те-
266
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
приемем тая дата, а не годината 1215, която се указва от друг
един стар документ, отнасящ се до тия събития,142 ние имаме
известии съображения. Казахме, че заедно със Стрез почнал
приготовления за война срещу сръбския жупан и епирският
деспот Михаил Комнин. Завземането на Скадър от епирците е
станало ако не малко или много по-късно, то не по-рано от
времето, когато Стрез е потеглил против Стефан. Не дълго
-след завладяването на скадърската облает Михаил бил убит
от един свой служител. Последните месеци на 1214 г. се при-
емат от всички за дата на неговата смърт. В житието на Не-
ман обаче Стефан разказва за неприятелството си с епирския
деспот след разказа за Стрез. Както смъртта на последний,
тъй и тая на Михаил той отдава на застъпничеството на баща
-си, св. Симеон. Но за смъртта на Михаил той говори като за
друго чудо, случило се след първото — убийството на Стрез.143
Щом като следователно смъртта на Стрез е предшествувала
тая на Михаил Епирски, тя не е могла да се случи по-късно
от 1214 г. Друго — Хенрих Фландърски в съюз с маджар-
-ския крал Андрей предприел след 1213 г. нов поход дротов
Сърбия. Тоя поход се състоял през пролетта 1215 г.144 * Стефан
разказва за него отделно и представя, че бил извършен късно
-след походите на Стрез и Михаил. А от това следва, че въ-
-просният поход на Стрез и смъртта му ще трябва да се отне-
сат към предидещата 1214 г.
От едно писмо на навпактския епископ Йоан146 научаваме
че Просек и околностите му били завладени от епирския дес-
пот Теодор Комнин, брат и наследник на Михаил Епирски. В
писмото не се определи времето, когато Просек е минал във
владенията на епирския деспотат. Йоан обаче говори за завла-
142 Житието на кияза Стреган, за което ще говорим по-долу.
143 Saf., op.' cit., XVIII. стр. 24 — Нно днкьное подо еккжо^ km.il,
к^ктнк, сего, д.1К1.но.к д-елк господи мокго, скетхго сумсшнд . . -
114 Стефан говори: r-eiiic ео к^емсто п^хздьннкь господа еогк. нмиего,
иже по пмце елккнхго н ск-бтлдго кьск^ьсеннж. (Saf. I. с.
XX, 27). Хенрих умрял през пролетта 1216 г. и затова тюходът му с Ан-
дрей не е могъл да стане по-късно от пролетта на предидещата година.
443 Про? tov xpaxatov Koiivojvov. Изда^ено от В. Г. Васильевскш. Epirotica
-Saeculi XIII. Визант. временник, III, 1896, стр. 244—246.
шлаДетели те на просей
267
дяването му като за голямо придобитие не само защото Про-
сек бил една от най-здравите крепости в Македония, но и за-
щото по стратегическото си положение той можел да бъде
незаменима опора на Теодор в стремежа му да изтласка латин-
ците от Солун.14С От тия думи трябва да се заключи, че за-
вземането на Просек от Теодор е станало много по-рано от
падането на Солун (1222 или 1233). Едно съобщение на
Г. Акрополит пък говори, че наскоро след възкачването си на
епирския престол Теодор увеличил своите владения, като заво-
ювал част от латинските земи, много от българските и подчи-
нил Тесалия, Охрид, Прилеп, Албания и самия Драч.147 Поко-
ряването на тоя последний град, който преди това се намирал
в ръцете на кръстоносците, било извършено до края на
1216 г.,4к Навярно останалият без надеждна защита Просек,
намиращ се около тия завладени от Теодор земи, е паднал по-
рано от Драч. Като се знае, че Теодор наследил брата си Ми-
хаил в края на 1214 г., когато Стрез вече не е бил между жи-
вите, и че през пролетта на следната година почнал завоюва-
«ето на латинските и- българските земи, може да се приеме,
че завземането на Просек не е станало по-рано от лятото на
1215 г.
В какво положение от смъртта на Стрез до тая дата се е
намирало просекското княжество и самият Просек, данните, с
конто разполагаме, не ни позволяват да определим. Теодосие-
вото житие съобщава, както видяхме, че събраната от Стрез
войска веднага след убийството му се разпръснала, а някои
•от Стрезовите боляри минали на страната на Стефан. Възможно
14fi Kai •fyilv |isv eaTai тоОто, 8i8<5vrog Oeou, qjuXaxi] хата тоитоС touj X670UJ
-xal йауаХеататч ouvTijpijatg, OsaaaXovtxeuai 8 ё p ё у а т p a и p a xal
dneuxTalov auvdVTijpa. ’AXXa Heog 6 pe'faj xa laxupog xal xtuv пара
aou ivepTOupevwv 6 той Оеой unoarpdTijYog xal rijv pefdXijV тайттгу noXiv U[ietspav
aoiijaeTat, xal JaaS'^pepoj a v. 6 X о q> 0 it о f 6 ПроаахоС xalOea-
o aXov txsig ava^xdaei tj oj dpX? лроате&г)аеаЭа1 (Id. p. 244).
147 G. Acropolitae, Angles, edd. Bon., XIV p. 27—28 : apga; 8ё pouXrj&elg
rtavu sntj'ifpjae Tijv айтой apXTjV ёх те yap to>v ЧтаХйу ойх йХёр^ x<*>P“v ёхтт;аато
-Йах t&v BouX'fapfiv гсоХХтр* tijv те Tap HeaaaXlav 6ф’ ёаотоу ёло'.^аато ’AyptSa те,
•kal UplXanov 'AXpavdv те xal айто тд Auppdxniv.
118 Af. Дринов, О некоторых трудах Дими.трт Хомат1ана как историче-
ческом материале, Визант. временник, т. I, 1894,. стр. 3254-326.). \ . *
268
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
е, щото в Просек да е останал за владетел .никой от непричаст-
ните в измяната Стрезови войводи.14'-' Във всеки случай, из-
ключено е предположението, че Просек е бил завладян от
епирците веднага след Стрезовото убийство. Тогава покоряиа-
нето му би било извършено не от Теодор, а от иредшественика
му Михаил Епирски, а това е в противоречие със сведенията,
конто ни дава поменатото по-горе писмо на Йоан Навпактски.
Никои данни от житието на Неман позволяват друго предпо-
ложение. В похода си срещу Сърбия през пролетта 1215 г..
Хенрих и маджарският крал Андрей планували да съединят
войските си при Ниш; и оттам да ударят наедно към запад.
Походът не сполучил. В Равна Андрей се помирил със сръб-
ския жупан, а Хенрих, едва дошъл до. Ниш, бил нринуден да
се върне обратно.15с Важен е тук въпросът, ио кой път латин-
ците са могли да дойдат до Ниш. За тях е имало два главни
пътя: долината на Марица през София, от една страна, и до*
лините на Струма или Вардар, край София или по течението-
149 Отбелязахме ио-горе, че П. Сречкович се придьржа в предположи-
чисто, какие Стрез бил, женен за една от дыперите на Стефан Първовспч.тц||-
За иегов син от тоя брак Сречкович счита Ссвастократор Калоян, познат от
надписа в Боянската цьрква. Като се оеновава на една фраза от брачния до-
говор между Балдуин 11 н дъщерята на Ив. Бриен (terra que fiiit de Straccs,
вж. следната забележка),Сречкович продължава: .Стрез починал, но иеговата
държава била пяла още и в 12'28 г., както се вижда из . . . (приведената ла-
тннска фраза. М.). Поради това трябва да мислим, че Първовенчани^с ыцо т ьй
е опазил и наследството, н земята на своя внук, както е" отбранил и опазил
и своя якьзмоемсногх сына" Стрез. След смъртта на севастократора Стрез
иеговата държава е наследил синът му, чието име било „Лепи 1ован —
Къко-кнь". Иеговата майка е била дъщеря на Първовенчания крал. Той заедно
с бащините_си земи наследил и бащината си титла „севастократор“. П. Cph'i-
Koeuh Расправа, о Конст. Теху, Глас, II, стр. 69). Нищо по-ногрешно от ми-
елите, изказани в горните думи. Изразът terra que fuit de Straces далеч не
говори, че тия земи в 1228 г. са образували отделно политическо цяло, а още
по-малко говори, че те били опазени от Стефан като наследство на въобра-
жаемия Стрезов син Калоян От 1215 г., та и преди тая дата до времето на
Константин Тих земите на бившего просекско княжество са ставали подвласт-
ни перед на епирци, българи, византийцы, но никога на сърбите. Как е мо-
гъл в такъв случай Стефан да ги опази като наследство на Калоян ? Стефан
е умрял в началото на 20-те годинн на XIII в., а по това време областите на
Просек са били подчинени на Теодор Комнин, който именно в тоя момент
бил на върха на своята мощ.
»»> SafaHk. XX. стр. 29.
ВЛАДЕТЕЛИ ТЕ НА ПРОСЕК
269
на Морава, от друга. Първият път представлявал това неудоб-
ство, че в голямата си част минавал през чужда, макар и при-
ятелска страна (Бориловите владения). И затова по-вероятно е,
че Хенрих е избрал втория път. В такъв случай обаче предва-
рително ще трябва да се допусне, че просекската облает през
мролетта 1215 г. се намирала под пряката или косвена за иси-
мост на Хенрих.151
С възшествието на Теодор Комнин епирският деспотат в
късо време станал най-мощната държава на полуострова. Едно
след друго Теодор завладял Македония и Албания, унищожил
солунското кралство па кръстоносците, изгонил гарнизона на
никейския император Ив. Ватац от Одрин и принудил Слав да
му стане васал. На тъй разширената епирска държава земите
на бившето просекско княжество са образували центъра. Те
оставят в пределите й чак до битката при Клокотница 1230 г.,
която разеипва епирската мощ и предана всички Теодорови
владения, а заедно с тях и Просек в ръцёте на Иван Асен II.
i
V.
< ' Л 44
В изложението на всички събития, евързани
с името на Хриз и Стрез, ние досега съвсем не взимадме пред
вид съдържанието на едир документ, конто пряко засяга на-
шата тема. Думата ни е за тъй нареченото жнт» кназа tt^h-mi^-163
С него са евързани и главно на него се дължат всички досе-
гашни предположения за едноличността на двамата просекски
С’1 Горного предположение може до известна степей да намери подкрепа
и в известия насаж на брачния договор между Балдуин 11 и дъщерята на
Иван де Бриен] от] 1228 г. Договорът дава право на императора регент даот-
воюва и вземе в лично владение земите на Слав или Стрез (terra que fuit de
Straces — вж. у S LjubiC, Monum. Spectantia hist Slav, rneridionaliurn, III,
102). От това следва, че в 1228 г. латинците гледа.ш на Стрезовите земи
като на своя, похищена от епирците собственост. Областите на бившето
просекско княжество обаче никога не са били пряко подвластен на латинците.
Затова може да се допусне, че претенциите им над тях се осповавали на по-
ложението, което те добили в тия области след смъртта на Стрез, преди Про-
сек да бъде завладян от Теодор Епирски.
152 Съобщено от lopd. X. Константинов, Гласник дружства србске сло-
весности, V111, стр. 144—146.
270
П Р ОФ. ПЕТЪР М У Т А Ф ЧП Е В
неверии
владетели. За да станат по-яс ни противоречивите и
съобщения на тоя документ, ние ще го приведем изцяло.
Стреглнъ нлн Стрезо, оть грекокь нменоусмь Крезь злгорскТй, Изгнана-
ЕЫСТЬ WT ГIpiCAAKII ПреСТОЛА БоЛГЛрСКЛГЮ, ЗЛ СГСУ БеЗУИНТе гонншл eiw Бол-
глрн до слмомь Цлрнчрлд-Б; Но Цеслрь греуескн прТемь erw, н постлен erw
ПлТрНкГн : Кь ТО EpeMC СьрБН рЛСПрОСТрЛ11Н|1|Л ДьрЖЛВу он до Сдесу (воденл).
покорите кем Млкедон'|ю; Услышлвь Греуескш Цеслрь позлвнд-в сьрьомь, hi
лито злклесе, iakw нмать дьржлву н)<ь шпустопштн : Прнзвл khia3ia Стре.
глнл, н постлвн его Цлремь ^лгорскнмь н нлреуе нме ему Крезь I^KW»e
Дрекле ЛндТйскн. Н рече му: Ндн Крезе Ц_1нте мой возлюБленый,'ндн поко-
рнмн СьрБску дьржлву н уфлтнмн Сьрксклгш Крлыл, н прнкеднмн erw зде
жива, н за трудн твой поклон/, тн длмь иегову дьржлвоу. Крезь донде
КЬ ЗАГОр-Б СЬ ПНШНОСТЬ И гордость Н СЛЛВу, уУНННСС црь ЗЛГОрСКН, II КМ АЛК
Кремоне соврл велику силу трндессть тнсущь воинство. Кнезлпу нлплде на.
сьрБску дьржлву, взелть велики грлдь Скупь (Скопле) Кумлнокл. Тетнкно,
шбсадн и Иришину Сознда нову крепость Уетыры VACA дллеУе WT Скупи,,
н ту постлвн нзкрлн войску. Свпр-Епо MyvAiue срьБскнуь келможокь. верглте
Н W ВЫСОТЫ КреПОСТНЬНА низу КЬ р-КЦ-t Клрдлр-Е И ГААГ0Л1А. Снце ЗАПОКеДА-
еть енлный Повелитель Крезь. I^kw аци непокорнтъ мн се Сьркскн Кр.
Стефлнь, вен покргну нзь СТЕПИ высоки ннзу НА острьил
ДАр-Б- Стефлнь Крлль, ПОЗДНО СОБрАЕЬ ВОЙНСТКО, Н ОНОЛУНСе НА поле КОСОВО,
но поведи erw енлный Крезь. Молн erw Стефлнь сь много1гкннмн длрп
да прнмнруть се. Убо Крезь сь горднмь окомь, елггвьргл1не длрн н моленйл
Стефлнь КрАЛЬ СОБрАЕЬ ЕСН СЬрБСКН ВСЛЬМуЖОЕЬ Н КНеЗОВ’Ь. CoBclllACTCe КАКО
бн ему гн-беь утолнлн. Поснлають светлгш Саввы Брлтл крллевл. Да erw
молить за веру Христову, КАКО суть SpATllA ЕСН елнцы вь Хртл к-врують.
No Цлрь злгорскТй ельмл оскир-кп к. сь ЕлрЕАрскнмн нозн удлрн землю, peve-
TbKW МН Силу МОЮ СлЕЕО И TCK ИМАМЬ НЗЬ КрСПОСТН низу ДА ТО вьргу.
Ндн нзь оу!ю моею спасай се елмь. Светы Слева нзнде тцктень нсплаусмь.
Л т
М0ЫАШС БГА, ЛА избавить н w снлнАГш крлгл. | |л утры нже день рАЗЕолесс
свирепый Крезь н трекл ему нетйрншлее ннзь лфедроиомл, н возопи грозно-
предь келможн свой- Цеслрь ме посла солсст)ю да рлзору Стефлнл. i\ Саква
>лль
KAMCIK КЬ ЕЛр.
ВЛАДЕТЕЛ II ТЕНА ПРОСЕВ
271
ме П^НЕОДЕ ЕО утрку МОЮ, Пр|ЛД.Е 1ЛЗЫК2. СВОЙ Н нзлше, ЕЛКОЖЕ услышл
Цеслрь vto clhtcia Крзу Поела поклпслр Стефлну К^ллю да его ллсклютъ,
н w негулкдВють КрЗА. Стефлнг. Крль пороги £лгорю /sic 1) н coveta ю
ко свою землю. Тако погнке злый зле н кедр, гордый еамъ uocevece, на
гысущъ дку еотъ петнАДесстъ л-втл ХрТстокл.
На пръв поглед още прави впечатление езикът, на който е
написано житието. Това е език съвсем нов, във всеки случай
не по-стар от XVIII в., а може би и по-късен. Обръща внима-
ние при това и особеното име на просекския владетел — „Стро-
ган*. В житието е казано, че той се наричал Стрезо или Стро-
ган, но когато избягал при гръцкия цар, последният му дал
името Крез по подобие на древния лидийски цар. Името Стре-
ган е извратено от Стрез. Това извращение навярно е извър-
шено от преданието, и то много по-късно от времето, когато
е живял Стрез. В житието на Стефан Неман, писано от Стефан
Първовенчани, последният, който дълго време давал убежище
на бъдещия си неприятел, побратимявал се с него, могъл е
следователно много добре да го познава, го нарича само с име-
то Стрез. Със същото име го познават и близките нему по вре-
ме житиеписци — Теодосий и Доментиан. Името Крез пък на-
нярно е прикачено на Стрез от самия автор на гореприведено-
то житие. Както личи от самото му съдържание, съставителят
му е бил запознат с гръцките и славянските извори за Хриз и
Стрез. Обстоятелството, че и в единия, и в другия случай се
говорело за владетели на Просек през времена, много близки
едно до друго, го навело на мисълта, че в случая се касае за ед-
но и също лице. Обстоятелството пък, че това лице в гръцки-
те извори — „Историята" на Никита, може би е носило стран-
ното име Хриз, когато в славянските то се е наричало Стрез,
това обстоятелство го е навело на остроумного заключение, че
името Хриз навярно ще му е било дадено от гърците и че с
него те навярно са искали да го уподобят на Крез Лидийски.’63
Че прекръщаването на Стрез в Крез и неговото отъждествя- 158
158 Споменуването на това последно име показва, че житиеписецът не е
бил прост човек, който е записвал само някакво запазено предание за Стрез,
а учен ,граматнк“ н познавач на анокрифната литература, към чиято съкро-
вищница прибягнал, за да поукраси съчиненото житие на своя Крез.
272
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
ване с Хриз е било резултат на „учената" комбинация на неиз-
вестния автор, свидетелствува цялото останало съдържание на
житието. В него дейността на Хриз е преплетена с тая на Стрез,
но по такъв начин, че навсякъде личат усилията на комбина-
натора, който, за да доведе делото си докрай, е изпаднал в яв-
ни несъобразности и грешки.
Анонимният житиеписец е разполагал с известията за пре-
следването на Стрез от Борил и за неговото бягство от Бъл-
гария; от друга страна, той е имал известието и за присъеди-
няването на Хриз към гърците.1й4 От тия два явно засвидетел-
ствувани факта той извадил заключението за „Крези, който —
изгонен „заради безчинствата си отПреслав11 — бил преследван
от българите „дори до Цариград", където гръцкият цар го приел
и го направил патриций. Житието говори по-нататък за покорява-
нето'на цяла Македония чак до Воден от сърбите. В съотвегните
места из Никита ние Видяхме, че нападенията в Македония през
въпрОсния период и завладяването на някои македонски земи
е било дело на българите при двамата първи Асеновци и при
Калоян по-късно. През тоя период нито един от двамата първи
Немановци не е проннквал на юг по-далеч от Скопие — Сте-
фан Неман само, и то за късо време през 1190 г. Авторът на
житието, който е имал пред себе си гръцките извори, е сторил
необяснима на пръв поглед грешка, като взел българите или
власите, както навярно са се наричали в неговия източник за-
воевателите на Македония, за сърби. Но тая грешка е имала
своето достатъчно основание; житиеписецът, знаещ, от една
страна, за настаняването Гна Хриз като византийски управител
в Македония, а, 6т друга, притежаващ известието за похода
на Стрез срещу Стефан, поискал е да намери оправданието на
тоя поход с пакостите, конто уж сърбите причинили на Ви-
зантия, като завладели Македония.
Друга една невярност в житието е съобщението, че Стрез
по подстрекателем во от византийците предприел войната
срещу Стефан и превзел Скопие, Куманово, Тетово и др. Със-
154 Н. Радойчич, Летопис, кн. VII (1909 г.), стр. 14, съобщава случай, от
който може да се съди, че Акоминат е бил познат на сръбските летописни.
При това той също тъй приема, че източнини на Жит1е кн. Стрегана са били
Акоминат и Теодосий.
ВЛАДЕТЕЛ II ТЕ НА ПРОСЕК
273
тавителят не обърнал внимание, а може би и не знаел, че „гръц-
кият цар“, при когото избягал гоненият от българите Крез, не
е могъл да изпрати против сърбите Стрез по простата причи-
на, че тази Византия, към чието покровителство бе прибягнал
Хриз, през времето на Стрезовото князуване не е съществу-
вала. Взимайки Хриз и Стрез за едно и също лице, той не е
могъл да предположи, че в случая се касае за две различии
събития, конто довеждат до две различии времена, две също
тъй различии лица за владетели на една и съща облает. При
последната комбинация той имал пред себе си известието за
Хриз, който с непреднамереното содействие на византийците
се утвърдил за господар на Просек; имал е също тъй и еръб-
ското известие, според което Стрез с помощта на сърбите мо-
жал да стори същото. Между тия две съобщения, конто са не-
примирими и взаимно се изключват, той е трябвало да избира.
И, както виждаме от резултата, той предпочел първото съоб-
щение : на него сигурно се е сторило твърде невероятно еръб-
ското известие за черната Стрезова неблагодарност.
В горните редове ние спряхме вниманието си само върху
явните и едри несъобразности и неверии съобщения, конто то-
ва житие дава. Останалата част от съдържанието му, която се
отнася за времето от настаняването на Стрез в Просек чак до
неговата смърт, е наивно изложение на събитията по известни-
те ни вече славянски източници. Като се изключи тук съобще-
нието, че след Стрезовото убийство Стефан „поробил Загор-
ската земя", противоречия и неверности в тая част липсват, И
това лесно се обяснява. Известията на гръцките извори за Хриз
прекъеват, както видяхме, към края на 1201 г.; за изложение
на деянията на своя „Крез“ житиеписецът следователно не е
бил заставен да се справя с два различии и противоречиви из-
вора: достатъчно му е било да следва само съобщенията на
сръбските жития.
След казаното дотук е ясно, струва ни се, че приведеното
Жнт^е кнжзл Стрсглнл като исторически източник е лишено от вся-
каква цена.165 На противоречията му с всички останали истори-
155 В зависимост от него, струва ни се, ще трябва да бъде поставен и
разказът за смъртта на Стрез в „Родослов|'е сербской?", известно по преписа
на йеромонах Иос. Троношац (вж. Гласник, св. V, стр. 35). Привеждаме тоя раз-
18.
274
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
чески паметници от дадената епоха не се е обръщало в едни
случаи достатъчно внимание, а в други правени са опити да се
примирят тия противоречия. Първият опит в това отношение,
доколкото знаем, принадлежи на Макушев. Тоя опит обаче още
повече е замъглил въпроса, защото, придържайки се в съдър-
жанието на това житие като извор от първостепенно значение,
Макушев е дал съвсем превратен смисъл на някой — несъм-
нено заслужаващи по-голямо доверие — съобщения и игнори-
рал други.|В6 Малко или много към съдържанието на това жи-
тие са се придържали досега почти всички изследователи, кон-
то са работили над историята на Балканский полуостров през
въпросната епоха. И главно на неговото забъркано съдържа-
ние се дължи разпространеното мнение за едноличността на
каз изцяло: „Стефан же сВнротин загорскога царА Креза возставша на него из-
ходит и сретаютсл на полю косовском. Стефан же сербскУй постает моленге
чрез брата своего) до кнеза загорскога, да бн сваки довод ан был странами своими,
но онь м8чител ниже слвшатн хот/мие словес его>, паче же укорив светало и
брата ег<о, аще рече нкустВпитъ и непокоритсА Стефан власти моей, вса стра-
ни его воеватп б8ду. И .ако чрез целою нот светый стоа на молитвы, вар-
варин же он в т8 см.18ю ном. упаде у болезнь лют8ю, что своими з8бы свои
език изгризе и воскрича : Савва монах оубпваетмА и нздпю. Во утр'Уе же все
воинство предадесА под власть Стефан8, и тако княжен'1е загорское шетало
в державы pacc'icKOii“. И тук, както и в Ж. кн. Строгана" Стрез е наречен
,Крез“г\\ тук, и там се говори, че* „Загорското'жняжество" било прнсьедвне-
но към сръбското жупапствоагонията~и ’последните мнпути иа Стрез и в
двата паметника_се описват* но' еднн?н_сыц^ начшГ\и~с един и сыпи изрази
(ср. „п(ша.Д5 жзыкъ ской и Изд пи" у*Ж. .Кн.* Строгана, и „своими зубы
свой език изгризе и . . . издще" — у Родосл. сербскше")
Разказът на Стрез се'намира и в тъй паречената „Русская летопис по
Никонову списку". Нейното издание не можахме 'да намерим, но по съдър-
жанието, предадено от Успенски (Образов, второго бълг. царства, стр. 239—
240), заключаваме, че разказът за Стрез там е предаден по оригинала у Тео-
досий.
По Теодосий е сглобен и разказът за Стрез в обнародваните от Ciп.
Новакович Clanci hronografa trojadica о srbima i biilgarima (Starine X,
стр. 53).
158 T. напр. Макушев (op. cit. p. 14—15) приема, че Стрез, поставок в
Просек от визант. император, бил изпратен от самия него срещу Стефан. Ос-
вен това, като приема за вярио съобщението на „Житието", че сърбите „раз-
пространили държавата си в Македония чак до Едеса", и за да потвърди то-
ва съобщение, Макушев извращава един пасаж от Никита (edd. Bonn., р. 673)»
ВЛАДЕТЕЛИ ТЕ НА ПРОСЕК
275
двамата просекски владетели. В него за пръв път се явява то-1
ва смещение, оттам минава в историческите изследвания, за да
го намерим най-сетне дори и в работите на тия учени, конто
се отнасят с най-малко доверие към цялото останало съдър-
жание на тоя документ.1Г17
*
* *
Дейността на Стрез е оставила дълбоки спо-
мени у населението в Македония. I [еговото име, увековечено
поради славата на авантюристичните му подвизи, се е врязало
в паметта на съвременниците, предавало се заедно с легендата
за страшната му смърт на поколенията и е станало ядка на
сказания, запазени и до ден днешен. В тия сказания, началото
на конто се губи из далечното минало, нсяко последващо вре-
ме прибавило отражението па споите вярвапия и на своя опит,
докато най-сетне личността на Стрез идва до нас в рухото на
обикновен български хайдутии от епохата на тъмното ни роб-
ство. И, както обикновено става в подобии случаи, заедно с
разпространението на спомена за безпокойния македонски княз
вековете и народного въображение прехвърляли центъра на не-
говата дейност по скалите на Вардар, за да го сложат чак в
северните покрайнини на голямата македонска река. Интересно
ще е да се изучат сказанията за Стрез в Повардарието. Местни
сказания навярно ще има немалко. Елементи на народно ска-
зание проглеждат и в гореприведеното „Житие кн^за Стрегана".
където се говори за българо-куманско нападение в Тракия, и го приписва
на сърбите. (Вж. за това разясненията, конто наиравихме за предметния пасаж
из Никита в наст, статин.)
Чудного е, че н Анд. Гаврилович, на когото са познати всички източни-
ци за последний, счита. какво известията на Акоминат „за Стрез" се съгла-
сяват с казаното за него в „}|(нг)е кназь Стмгань* (вж. А. ГавриловиРг, Св.
Сава, стр. 124—125).
157 Т. напр. Успенски щит. съч., р. 237— 238) казва : „Житисто на княз
Стреган представлява повече бърканипа между другите исторически сказания
и носи очевидни следи или на забравяне, или на съзнателно изопачаване на
фактите". . . Поради това то трябва да се постави по-долу от другите сръб-
ски сказания, конто съдържат сведения за Хриз. Въпреки това Успенски е
приел основния е.темент на тая бърканипа - едноличността на Стрез и Хриз.
276
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
Ние тук ще приведем съобщението за едно такова сказание, в
което споменът за Стрез е локализиран в долината на Горни
Вардар. Вземаме го от книгата „Материали по изучаването на
Македония"168. След като измине Тетовското поле в направле-
ние от югозапад към североизток, р. Вардар близо до с. Еги-
новци прави силен завой към югоизток и навлиза в една тес-
нина — „дервент" — между планипата Жеден и югоизточните
разклонения на Шар. По характера си тая теснина „може да се
раздели на две части: първата от тях е между северния край
на Жеден и Малорогаческата височина и втората — между куч-
ковския баир, който пълни върха на ъгъла между Вардар и
р. Лепенец, и един спуск на Жеден между двата дервента (вж.
картата обр. 1, копие от австрийската военна карта 1/200 000).
Първата част има изобщо дългообразва форма около северния
склон на Жеден, а в частностите си е кривулеста. Дъното и
отворът на клисурата са тесни, а склоновете й са стръмни. Ля-
вата страна е прорязана с четири долища, конто носят във Вар-
дар дъждовните и снегови води на Рогачевските височини и от
конто най-голям е Сувий дол,™ а десният склон се издига над
дола като настояща стена, обраснала с храсталак. На тая стръм-
нина е било построено хайдушкото гнездо на някой разбойник
„Стрез войвода", който владеел този проход на Вардар. Като
преграждал с напречна верига (sic) твърде стеснената тук кли-
сура, за да не могат пътниците да избягнат примката му, той
се скривал в гнездото си като панка в стената зад мрежата
и щом забелязвал, че жертвата му е вече заловена в примката
му, като паяк се спущал, улавял я и след като я обирал, или
я пущал, или я турял на една макара, издигал я високо във
въздуха и оттам я спускал на земята.100 Сега на мястото на
това хайдушко гнездо стоят развалени стени, конто заедно с
околните места се именуват „Стрезово кале".101 „Аз — гово-
'’8 „Материали по изучаването на Македония". София. Печатника Въл-
ков, 1896 г. Авторът не е посочен.
159 На австр. карта „Сувий дол“ не е означен. Като се ползуваме от гор-
исто описание, означаваме с това име най-големия от потопите, конто слизат
ст Малорогачевските височини.
1,;0 Спомен за жестоките шеги, конто си позволявал Стрез, като хвър-
лял във Вардар провинилите се свои хора.
161 На австрийската карта тия развалнни са означени с името „Градище"
ВЛАДЕТЕЛИ ТЕ НА ПРОСЕВ
277
ри авторът на „Материалите** — не можах да изпитам по-точ-
но кой е бил тоя Стрез и от кое време е станало това кале.
Ако помня добре, чел съм някъде, че българският войвода Стрез
е имал своята крепост някъде около Скопие над Вардар. Един
старец, добър източник на народни предания, го описваше със
същите черти на юнак-разбойник-войвода, в каквито го описват
и в историята. Между другото разказът споменаваше, че той
Обр. 1
имал работи със сръбския княз Лазар (?), с когото бил и в
роднински връзки. Може следователно да се предполага, че тоя
Стрез е същият оня български войвода с това име.**162
Както току-що приведеното предание, тъй и JKumie княза
Стрегана произхождат от Скопско. Тона е достатъчно, за да
се предположи, че между едното и другото има известна зави-
симост. Ние сме уверени, че такава зависимост действително
съществува: и в преданието, ив „Житието“ Стрезовата столи-
В картата на Д. I. Дарок(Генерална карта Старе Cp6nje и Македоще,1/25 ООО
лист V) палата височина, която пълни върха на ъгъла, образуван от завом па.
Вардар, е означена с ямето „Градище*.
1(3 Материали, стр. 252—254.
278
II Р О Ф. ПЕТЪР М У Т А Ф Ч И Е В
ца се поставя в теснините на Вардар над Скопие. Макар, как-
то приехме, авторът на „Житието" и да се е ползувал от пис-
мени извори за историята на своя Стреган, той е бил повлияй
от преданието. Последното навярно е било канавата, върху коя-
то той е изтъкал „Житието", като го е украсил с добити по
книжовен път подробности. Ние попе не се съмняваме, че имен-
но „Стрезовото кале" в Жеденския дервент е имал пред вид
той, когато съобщава, че креиостта си Crpei ан съградил чети-
ри часа далеч от Скопие.’03
Но за изследователя, който е длъжен да търси причините
на нещата в своята облает, предположението, че преданието
но чисто външни и случайни обстоятелства е локализирало
дейността на Стрез в сенероизточните склонове на Жеден, не
задоволява. Незадоволителността на такова обяснение ще ста-
не още по-ясна, когато се нземе пред вид друго едно известие,
което намираме пак в „материалите" на неизвестния автор.
Той разказва, че на север от мястото, където преданието по-
ставя Просек, и недалеч от него, „бързият — до влизането в
Дервента — Вардар в това място се вижда стоящ в продъл-
жение на 10—15 минути(?). Види се, тук има някоя вдлъбнати-
на, в която течението на водата се спира до излизането си от
нея. Местните жители тълкуват това явление така: св. Сава,
като пътувал някога по тия места, спрял се на полите на Же-
ден над самият Вардар и легнал да си поспи. За да не го
безпокои шумящият Вардар, той му заповядал да утихне и по
тая заповед реката утихнала и вечно замлъкнала."
Свети Сава и Стрез! Ние видяхме как тясно са сплетени
последните моменти от живота на просекския княз с подви-
зите на сръбския светия. Дали обстоятелството, че с двете
съседни едно на друго места са евързани предания за две тъй
близки едно на друго имена, това обстоятелство дали не го-
вори, че в тия предания има елемент на историческа истина
163 В „Житк Кн. Отделил"; Кпезлпу идплде пл сьрдку дь^ЖАку,
кз>лтъ велики грхдъ Скупъ (Скопле), КумлноЕА, Тетивно, юбсади и npnininy
С о з и д л н о в у крепость ч с т ы р ы ч л с л дллече юСкупи ип
Разстоянието от Скопие до „Стрезово кале”, мерено по течението на Вардар,
е според австр. карта около 27 км, значи също около 4—5 часа.
ВЛ АДЕТ E JI ИТ Е II А ПРОСЕВ
279
или тъмен спомен за събития, конто са станали именно в тия
места? Просек във всеки случай не може да се търси тук.
Съответните пасажи на Иоан Навпактски са достатъчно дока-
зателство, че Стрезовата столица се е намирала някъде по
средното течение на Вардар, немного далече от границите на
тогавашното солунско кралство.104 Вероятно тя ще е била ня-
къде по скалите на днешната вардарска Демир капия115Г>, и то
1Я| В такъв смисъл тьлкуваме думите иа Иоан Навпактски в писмото му
до Теодор Комнин, след като тоя последният завладял Просек: „И той е ве-
че наш, дадена от Бога защита ш,в всяко отношение и непоколебима отбраиа,
а на солунннте — голяма нречка и страшно нсщастне ... И Бог ще напра-
ви Просек, тая голяма наша креност, постоянна опора за нас и ще прннуди
солунннте да се подчинят иа тноята власт." (Kai r/plv pev eaxat тобто, Jt£6vxoS
ttea’j, qj'jXaxv; хата тсвтоис тоис X6"you£ xal аауаХеататт) auvnjprjaiS, weaaaXtmxeQcn
psfa храбра xal aneoxxalov auvdvxijpa. ’AXXa Нёор . . . xal ttjV peydXijv xauTTjv
noAiv upexepav JtcirycTjxat xal 6 xaxrjpepcc ахбАоф oSxog 6 Ирбаахор xal BeoaaAovt-
xe'C a-va-faaaei xf) afj dp'/Ii кроате&чаеога:. Васильевский, Epirotica saec. XIII,
Византийское време, 111 1846, стр. 214). Ако Просек се е намирал някъде по
Горния Вардар, той не би могъл да има за Теодор Епирски в борбата му
-срещу солунннте това значение, коею му отдана Иоан Навпактски.
Доказателство, че Просек се е намирал в Демир капня, а не нагоре
към Скопие, имаме и и хризовулитс на Василий II. В първия му хриэовул.
дадсн па Охридския архиепископ, Просек е номенат в Мъгленското епископ-
ство (Gelzer, Byz. Zeitschrift, И, 42). Мьгленската облает е на запад от
Демпр капия.
Оннсанието на Никита Акомннат (стр. 665 6) нредставя Просек раз-
ноложен на една скала, онасана от р Вардар и стръмно иадвесена над нея
Само в Демнр кания Вардар теме между притиснати скалисти брегове. При
това Демир капня лежи на еднаква тиронина със Струмица, първата Хризо-
ва столица. И на север от Демир капия по левия бряг на Вардар се изднгат
високи скали, но те, както се вижда от приложената тук карта (обр. 2, копи-
рана от австрийската военна карта 1/200 000), са доста далеч от реката, а при
това Вардар нс образува около тях значит елни кривини. Ако съдим по опи-
санието на Акомннат, би трябвало да дирим Просек по стоящите на изток от
Вардар скали на Демир капия. И тук реката на никое място не обгръща ска-,
лите тъй, че да образува от тях полуостров, но затова пък три такива полу-
острова се образуват от трите притока на Вардар, конто идат от тоя бряг.
(Вж. на картата обозначение места с буквите а, б, в.) Въпреки това обаче
Просек те трябва да се търси навярно върху десните западни скали на Де-
мир капня. Н. Barth, който през 1862 г. е пътувал по тия места, съобщава,
че върху скалите по десния бряг на Вардар били запазени остатъци от голя-
ма крепост с развалини на храм или на митница. Под крепостта върху същия
(бряг па реката лнчали следите от стар път, който вървял все по течението на
280
ПРОФ. ПЕТЪР М У Т А Ф Ч И Е р
в северната й част (вж. картата обр. 2). В такъв случай та
развалините по склоновете на Жеден може би се е издигала
никоя от граничните крепости на Стрезовото княжество. Или
пък в предприетия поход против сърбите Стрез може би тук
Обр. 2
Вардар (вж. Н. Barth, Reise durch das Innere der Etiropaisclien Tiirkei, Ber-
lin, 1864, s. 127— 129). В една наскоро пзлязла книжка „Добромир Стрез и
неговата смърт“ от Иерод. Иосиф, Солун, 1911 г., стр. 5—6, се описва мес-
ВЛАДЕТЕЛИ ТЕ НА ПРОСЕК
281
е имал съдбоносната си среща със сръбския архимандрит и
тук- е евършил своите дни ? |СС . .. Предположения, в конто
може да има зърно от истина, но на конто не може да се
настоява.
*
* *
Забелязахме и по-рано, че в познатата ни
историческа дейност на двамата просекски владетели същест-
вува не само външна прилика, но и поразителна еднаквост на
ръководните мотиви.
Излязъл из средата на новото българско болярство, Доб-
тоположението на крепостта твьрдс подробно. Автор ьт, който изглежда да е
ходил на самото място, съобщана, че развалините на Просек се намират вър-
ву скалнстото плато на десния бряг па Дсмир капия на същото място, за
което говори и Барт. На нашата карта то е отбелязано с буквата d — между
Вардар, Клисурската река и р. Бошана. В оиисаиието па Иерод. Йосиф за
мястото на Просек се казва : „Вьрхът па варовиковата скала . . . заема гра-
мадпо пространство и може да поборе два града — от юг към север то е 4
часа, от изток към запад — 5. (Сравни с думите на Никита за пространство-
то, което заемал Просек, в настоятата статия). Равно почти, С леко
наклонение от юг към север и иредсгавлява онисаиията на трапен. На две-
три места го прорязват недълбоки долове и процепи; над с. Клисура се из-
дига права естсствепа камепна стена, която достига почти до облаци ; стърчи
също такава и откъм юг; че и двете от две страни на карпата се възви-
шават. Основите на градската стена се евършват с две поли над Вардар. Ця-
лото пространство на върха е богато с белези от развалпнп на къщн, кули и
черкви ; късове от къщни съсъди има много."
160 Според приведеното сказание излиза, че под „Стрезово кале" през
Дервента е вървял път от Скопие за Тетовско поле и оттам — за Северна
Албания. Може би това е бил пътят на Стрезовия поход срещу Сърбия. В
австр. карта и в тая на Дерок по левия бряг на Вардар, в полите на Кучков-
ския баир и на Рогачевските височини е отбелязана пътека, която води от
Скопие за Тетовско (вж. картата, обр. 1). В новоизлязлата книга на Басил
Кънчов (Орохидография на Македония, изд. Бълг. книжовно д-во под редак.
цияга на А. Иширков, Пловдив, 1911 г.) се съобщава, че в с.-и. част на Те.
товското поле по Лешокската река, ляв приток на Вардар, „върви проход
през Шарската верига за Призрен. Тука е било най-прякото съобщение на
Скопие с Призен в старо време. Край реката близо до с. Лешок има останки
от стара крепост, която пазила прохода" (стр. 31). Навярно тази крепост е
известният от житието на Ст. Неман пгркдъ лъшьскъ“ (Ziv sv. Symeona od.
knile Stcpana, VII p. 8, у Safar., Pamatky).
282
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
ромир Хриз отначало стоял в редовете на първите дейци в ос-
вободителното движение. В момента обаче, когато то издига
свои признати водители, на конто поверява собствените си
съдбини и върховната власт над освободените краища, Хриз
го напуща, за да заживее на свой собствен риск и сам да за-
воюва личното си щастие. Обстоятелствата го заставят след
това да стане съюзник на Византия в борбите й срещу собст-
вения му народ. Други обстоятелства по-късно му позволяват
да се освободи от тоя съюз, да скъса връзките и задълже-
нията, конто му налагал той, за да стане косвен, а по-късно
и пряк помагач за обезсилването и разпокъсването на импе-
рията. Неговата дейност през всичкото това време може да се
характеризира като систематична измяна на всяко дело, на
което той се задължавал да служи. По над всичките тия не-
гови постъпки, конто на пръв поглед изглеждат отражение на
безпринципността, владее един неизменен принцип — тоя на
силно развития и пред нищо неотстъпващ индивидуализъм. Във
всички случаи на съюзпичество ту с византийци, ту с бъл-
гари Хриз в същност не е имал намерението да помага нито
на едните, нито на другите; той служил само на своите личпи
интереси. Независимо териториално господство — това е не-
говият постоянен блян. Съобразно с него той определи своите
постъпки, дебне моментите и използува слабостите на своите
съседи, него той не губел из пред очи дори и когато, притис-
нат от необходимостта, но без да има намерение завинаги да
й се подчини, се отричал от личната си самостоятелност и ста-
вал изпълнител на чужди внушения.
Под същата характеристика може да се подведе и дей-
ността на Стрез. Смъртен враг на Борил и защитник на пра-
вото и законността в новоустроеното българско царство, се
явява той — беглец при сръбския жупан. Пак такъв и може
би несъзнаващ положението си на оръдие в ръцете на Стефан,
отива в Македония, за да я откъсне от управление™ на узур-
патора. И веднага тук изпъква тесният, егоистичният елемент
на неговата вражда с българския цар. Той се задоволява да
бъде владетел на „половината" от българското царство, след
като не би могъл да стане господар на цялото. И цялата му
по-нататъшна дейност от тоя момент представлява само едно
ВЛАДЕТЕЛИ ТЕ НА ПРОСЕЙ
283
непрекъснато усилие да запази своето владение, свободата на
действие в него и самостоятелността си спрямо съседите. Той
се примирява с Борил, когато чрез това примирие се надявал
да увеличи земите си за сметка на латинците. Притиснат от
тях, той се отказва от съюза с българския цар и обещава вяр-
ност на цариградския император. Три пъти подновява той това
свое обещание, за да му измени и трите пъти. Най-сетне, кога-
то лавиранията между двамата царе престанали да му обеща-
ват нещо, той не се задоволил вече с това, където скъсал
връзките си със сръбския жупан, но обръща оръжието си про-
тив него.
Всички тия поразително еднакви по вътрешни мотиви и
външно проявление постъпки на двамата просекски владетели,
без да са достатъчни, за да поддържат мнението за тяхната
едноличност, напротив, трябва да се обясняват с еднаквите по-
литически и социалки услония, господствуващи по всички краи-
ща на полуострова през дадената епоха.
Още през времето на комниновската мощ във Византия се
развиват всички страни на социалния и политический феода-
лизъм. Средновековната централистична византийска монархия
почва да се руши под собствената си тежина. Родените в са-
мата нея сили разчленяват цялостния й организъм и разслаб-
ват връзките между отделяйте му части. На централната власт
липсва необходимият авторитет, липсват всички, а пай-вече фи-
нансови средства, за да поддържа завещания ред. Масата на
населението, селячеството особено, което образуна грамадната
му част, изтощена материално и притегната социално, не е би-
ла вече в състояние да противодействува на политическите
тенденции. Там, където тя не се увличала от сектантский мис-
тицизъм, който проповядвал отричане от земното, тя привет-
ствувала всеки смел авантюрист, който излизал със зова за
непокорство на централното правителство.
При това положение, когато държавата залазила само един
от атрибутите си — тоя на данъкосъбирач, лесно било за
всеки местен династ, управител на облает или пачалник на
наемен отред да откъеват по цели провинции от империята и
сами да се настаняват там като независими владетели. Нещо
ловече дори: самите социални и политически условия насажда-
284
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ!
ли подобии стремежи, подхранвали ги и създавали личности-
те, конто се явявали техни изпълнители.
До такива резултати довело социалисте развитие не само
във Византия, но и в съседните й страни. Въетанието на Асе-
новци през 1186 г. променило само националния елемент в уп-
равлението на страната — правата на византийското правител-
ство били унищожени, за да бъдат заместени с тия на нацио-
налната царска власт. Но въетанието не могло да измени со-
циалния строй на областите, конто отнело от Византия. Той
останал същият, а заедно с него се залазили и продължили
своето по-нататъшно развитие тенденциите, конто той импул-
сирал.
От края на XII в. феодализмът и политическата разпокъса--
ноет почват да се развръщат с еднакъв темп в българските и във
византийските земи. Един от първите негови представители са два-
мата просекски владетели. Тяхното появяване в една и съща облает
не е случайно. Сепаратннте начала, чиито изразители били те, са
могли най-свободно да се развиват в отдалечените области и при
всички случаи най-напред тях са си подчинявали те. А в края
на XII и началото на XIII в. Македония е била областта, коя-
то взаимно са си оспорвали българи, византийци и франки, но
в която нито едните, нито другите, нито пък третите са мог-
ли здраво да заседнат. Това именно обстоятелство е направи-
ло възможно там положението на Хриз и Стрез, цялата дей-
ност на конто, както неведнъж вече отбелязахме, се е със-
тояла в това — да използуват неприятелството между по-сил-
ните си съседи и да се крепят посредством него.
Но Хриз и Стрез не са сами. Наред и едновременно с тях
ние виждаме да действуват Лев Сгур — в Южна Гърция, Ми-
хаил Ангел — в Епир, Слав и Иванко — в Родоните. И об-
щият характер на дейността у двамата просекски князе не е
присъщ само на тях. Ние знаем, че тя в същността си не се
е отличавала от тая на Михаил Епирски например, за когото
сам Хенрих пише, че четири пъти му давал клетва за вярност,.
но и четирите пъти му изменял, нито пък от тая на Слав, кон-
то според думите на Акрополит никога не се подчинявал на
околните господари, помагал според случая ту на латинците,
ту на българите, ту на епирците, но никога никому не давал
ВЛАДЕТЕЛИ ТЕ НА ПРОСЕК
285
право да разчита на изключителната му привързаност.167
Дейността на всичките тия династи е отражение на настъп-
ващия феодален строй, когато частните интереси вземат връх
над общите и когато навикът да се живее от война и грабеж
заедно със стремлението към пълна независимост от една по-
висша власт стават общо явление. Образуваната при четвъртия
кръстоносен поход латинска империя на полуострова дава един
вид законна санкция на тия нови тенденции, а по-нататъшното
развитие на живота в балканските страни не само че не ги
унищожава, но ги засилва още повече. На отделни представи-
тели на царската власт в тия страни се удава през известии
моменти да забавят тоя процес, за да започне той след това с
още по-голяма сила и да раздроби Балканский полуостров през
XIV в. на редица независими и полунезависими княжества —
плячка на завоевателите турци.
1В7 Annales, XIV, р. 42.: outoj 8ij б SS-Xagoj . . . 'r.Ssvl t<Bv jcspig ap/ivimv
UTtojcsacbV. Evicts |isv fac ’ItaZalg йп^р/s аэццах0? xijBoog autolg auvafciisvot,
evicts Bi BcoX^apor sx TUfrevsitg cjio^pcviuv, evicts Bi tffi l£c;i_vrjvo> 0soBd>ptu‘ xal ijv
ouBsitoti v.v. cute uxctaaac|ievag cuts elg 4Ъ;{И} relate xal 6|icq;poa6v7;v ep^Bjievog.
286
СТАРИ ГРАДИЩА И ДРУМОВЕ
ИЗ ДОЛИНИТЕ НА СТРЯМА
И ТОПОЛНИНА
Горните долини на реките Стряма и Топол-
ница делят Централна Средна гора от Стара планина. Двете
реки водят началото си от планинската облает между Нежен,
Буная и Богдан, където се сьединяват двете планини. От из-
ворите си те текат по противоположни посоки — към изток и
запад, като събират водите на двете подбалкански котловиии —
Карловска и Златишка, за да се обърнат след това право към
юг и достигат Марица: Стряма под Пловдив, а Тополница — при
Татар Пазарджик.
Долините на двете реки образуват географски особени об-
ласти далеч от големите културни центрове на полуострова,
далеч и от местата, където са се разигравали много от извест
ните ни големи събития из миналото на нашата земя. По тази
причина сведенията ни за техните съдбини са съвсем оскъдни
За тяхното население, устройство и др. не знаем нищо. А меж-
ду това било поради недостъпността на местата, било поради
някой други причини тук са запазени твърде много паметници
на стара култура, която с поврати и прекъевания е продължа-
вала хилядолетия.
Най-старите явни следи от минал живот по тия места, мо-
гилите, вероятно принадлежат на предримската епоха и ще
трябва да се припишат на някогашното трако-мизийско насе-
ление.1 Според древни известия при южните склонове на Хе-
мус, западно от Черно море, са живели съседните на одризи-
те и бесите племена селети и великокойлалети (ХеХА^тед и
1 За никои разкопани при разни случаи могили из тая облает ще споме-
нсм по-нататък. През време на окупацията е била разкопана една могила-
при с. Рахманли (по юж. склонове на Средна гора, източно от пролома на
Стряма). Част от намерения там златен венец се пази в Народния музей.
Преди няколко години в могилата .Мрамор" при Панагюрище са били наме-
рени украшения, характерни за тракийското изкуство.
СТАРИ Г Р АД ИЩА И ДР У М OB Е...
287
KotAaAf/cav). Докъде са се простирали на юг и запад техните
селища, организирани по-после от римляните в две отделни стра-
тегии, не е известно. Вероятно те са обхващали подбалканското
течение на Стряма и може би част от басейна на Тополница.2
В римската епоха през Пловдив към север и запад са вър-
вели два от най-важните пътища на полуострова — военният
път за София и Белград през Траяновите врага и тоя през
Балкана за Oescus и Novae. За първия от тях са запазени
доста много съобгцения и местата на неговите станции днес
могат да се считат точно определени.3 Втория път също на-
мираме нанесен в Tabula Peutiiigeriana, ио върху неговата южна
половина, с изключение на подбалканската Mansio sub Radice,
никакви други пунктове не са отбелязани. За широката пък
средногорска облает между тия два ньтя нищо не е известно.
Най-много сведения за историческата география на полу-
острова са останали от времето на ЮстшЩан. Въпреки това
между изброените в XuvexSrjiog’a на Хиероклес и' в De aedificiis
на Прокопий имена на градове и крепости в провинцията Тра-
кия, нито едно не може със сигурност да бъде отнесено към
запазените остатъци от градища и стари селища в подбалкан-
ските области на Стряма и Тополница.4 Същото е и с имена-
2 Tab. Pent, поставя Cololctica към горною течение на Тунджа (Tonztis).
Изглежда, че това приема и Томашек, според когото койлалетите са живели
източно от селетите. Областта иа последните пък (SeIAt/tixi) ) според Томашек
е обхватала горного течение иа Стряма (Synnus). lomaschek, Die alten
Tliraker 1,85 сл. H. Kiepert (Eormae orb. antiqui, XV)!, 2 n. 11) предполага
областта на койлалетите из подбалканскнте земи на Стряма и Тунджа, а на
селетите — източно от тях.
3 С. Jiretek, Die’ Heerstrasse von Belgrad nach Constantinopel und die
Balkanpasse, Prag 1877, особ. стр. 29 сл. 91 сл.
1 Хиероклес ('lepov.XeioG тра|ц1ят.иов Suvix87];xog, Р. Wesseling, t. Ill на Const.
Porpliyrogen., ed. Bonn) освен ФЛсютоилоХ'-р, Вербт; и ДсбалоХ^ (Пловдив, Стара За-
тора и Ямбол—Сливен) сноменава Д'.охХчт.аяойпаХц и ХгиаоточиоХ'-с. Същите без
Вероя и в "Ex&eats’ а на Епифаний кипърски (Gust. Parthey, Hieroclis Siinecdemos
etnotitiae Graecae episcopattnim, Berlin 1866, стр. 160. За Тракия у Хиероклес
тук стр. 4). Иречек (Heerstrasse, 156) бе отъждествил Диоклецианопол с Хисаря,
но по-късно се отказва от това предположение (Княжество България, бъл.
превод, II. 382). За мястото на Севастопол нищо не е известно. У Прокопий
(De aedificiis, ed. Bonn., стр. 305 сл.) са изброени повече от 100 имена на
построени от Юстиниан крепости в провинциите "PoSortTj и Eupwroj, но пора-
ди начина на изложение™ е невъзможно да се определят местата им.
288
П Р О Ф. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
та, конто ни дава Константин Багренородни? Градовете епис-
копски селища, конто са известии от нотициите на Лъв Фило-
соф, ще трябва да се търсят на юг — из равнината на Марица
и из Родопите.*3
Известия за отделни събития походи, сражения и др.,—
станали из тия места, имаме съвсем малко. Вече в 620 г., ко-
гато пълководецът на Ираклия, Коментиол, поискал да преведе
войската си на зимни квартири от Дунав в Тракия, оказало се,
че мъчно може да се намери човек за водач през стария рим-
ски друм, тъй като тоя последният отдавна бил изоставен. При
това в описанието на тоя поход освен Пловдив и Novae ни-
какви други места около пътя не са споменати.5 6 7 8 След съз-
даването на Първото българско царство започват непрестанни
войни между България и Византия; техен театър обаче оста-
ват винаги земите около Източния Балкан и Черно море, за
чиято историческа география имаме сравнително и най-много
сведения. Доколкото пък българското движение се разширя-
вало към югозапад, неговите пътища са били през Софийско.
Пръв път през епохата на византийското господство след
1018 г. се явяват съобщения за нови пътища, по конто е било
възможно да се обходят добре укрепените теснини при Трая-
новите врата. Все от тая епоха идат и няколко откъслечни и
къси известия за походи, конто византийците предприемали
през Средна Стара планинаЛ
5 Const. Porphyrog. ed. Bonn. Ill, 47: Kkipa Mecruxdv xal ’Ахбуглра,
ФсХиисоилоХсЕ, Bspoij, v^oog HaaOf, vijaoj Sap.o3-p^xrj.
• G. Parthey, ц. с., стр. 122: Тф ФьХишоилоХго!; Op^xTjg' 6 ’AyaSoivixetaf
6 Аю-rh^f, о Xxcuxaptou, 6 As’txrjp, б ВХёлтои, 6 byiyMjfa о ’IcoawlT&ov, 6 ho»v-
artmelag, 6 BeXixelag, 6 Bouxou^tav. Онределението на местата им у Иречек
(Heerstrasse, 73) с някои изключения не е вярно. ч
7 Th. Simocatta, ed. Bonn., 1834, стр. 320 сл. За пътя се казва, че от 90
години бил изоставен (Srtetvai тар гур tplgov Taf>tr(v Aiisg&etnav ало stcov ewsv-
njxovra). Ср. също .Irecek, Heerstrasse, 156.
8 В 1048 г. Конст. Арианит преследвал печенежката орда на ХгХтё който от
Тракия се връщал за Дунав, и я разбил при Ловеч (Cedr. ed. Bonn. т. II, стр.
589—590). По същпя път десет години по-късно (септемврн 1059 г.) минал
Исак Комнин на връшане от друг поход срещу печенегите (гл. сходните из-
вестия у An. Сотп. 1,166, сл. ed. Bonn.; Scylitza II, 645 сл.; Zonara III, 671,
Clycas 602; ср. също и Иречек, Heerstrasse, стр. 158). В писаната през вто-
рата половина на XII в. география на арабика Идризи за централната и запад-
ната средногорска облает не се съобщава нищо, макар и да е сигурио, че
СТ 1РП ГРЛДИЩЛ Л Д Р У М О В Е...
289
При второго българско царство значението на тия земи
не е намаляло. Те вероятно са били опорната точка в борбите
на Калоян, а сетне и на Борил срещу латинците из Тракия и
Родолите.9 По-късно из тях е бил разигран един епизод от
войната между Михаил Шшпман и Андроник II. В упадъка на
Второго българско царство тия области вероятно са споделили
участта иа повечето български покрайнини, конто биват пре-
върнати в полунезависими владения, и тъй са доживели до
турското завоевание. И може би това именно обстоятелство,
тяхната политическа обособеност, да е причината, задето в тях
намираме тъй много остатъци от градища с късно среднове-
ковно произхождение и задето там, както рядко другаде у нас,
са запазени в изобилие легенди за борбите около турското
завоевание.
За сетей път тия места се явяват на историческата
сцена при похода на Владислав унгарски в 1443 г. След това
те вече образуваха сърцето на европейските владения на Тур-
ция. В епохата на отоманската мощ два бяха пътищата, по
конто християнският свят пращаше посланици и дарове до
победителите султан»: старият друм Белград—София—Одрин
през Траяновите врата и пътят, който от бреговете на Дунав
кран Черно море достига Босфора. Тия бяха и пътищата, кон-
то турската империя използуваше във войните си на север и
запад. Его защо в известните бележки на чужди пътешестве-
ници за натата земя и в описанията на водените през турска-
та епоха войни липсват каквито и да било сведения за облас-
тите, конто не лежат непосредствен© край тия пътища. Специ-
ално областта -около горного и средне течение на Стряма и
Тополница е била до такава степей неизвестна, че съобщение-
нието, което в края на 60-те години даде френският пътешес-
твеник Лежан, бе счетено за научно откритие, подобно на тия,
конто и до ден днешен стават из Централна Африка.10
Идризи е имал пред вид пътищата, конто са вървели през нея. Той напр.
споменава Вероя, Ловеч, Крън и път, по който от последняя град за 6 дена
се стигало до Istoboni при дн. Ихтиман (Tomaschek, Zur Kunde der Haemus
Halbinsel II, стр. 44).
9 Гл. Ville-Hardouin, Conquete de Constantinople avec la continuation de
H. de Valencienne. Paris 1882, стр. 232 сл., 318 сл.
10 Лежан е открил Стрямската долина и Златншкото поле. Почти в същото
19.
290
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
I.
ДОЛИНАТА НА СТРЯМА
Плодородната долина на р. Стряма (гл. кар-
тата на табл. XXI)11 вероятно още при самого завоевание е била
колонизирана с гъсти турски маси. Старого българско населе-
ние е било изтребено или прогонено в планините. Тъй ще тряб-
ва да се обясни, от една страна, обстоятелството, дето голя-
нреме Хохщетер (Reise durch Rtimelien im Sommer 1869, в Mitteilnngen d.
К. K. Geograpli. Gesellschaft in Wien, XIII 1870, стр. 585 сл.) определи гео-
графското положение „а Центр. Средна гора, Карловското и Златишкото поле-
та с реките и селищата в тях. Преди двамата през Русе, Казанлък и Калофер
за Пловдив е пътувал Барт (Reise durch das Innere der Europaischen Tiirkei,
Berlin, 1864, стр. 39 сл.), но и за долипата па Стряма, както п за градовете
Карлово и Сопот, конто видял отдален, той едва спомеиавл. Преди Лежав и
Хохщетер Средна гора като отделпа планипска верига липсва във всички
стари карти. Пътешественипите, конто мипавали през София—Пловдив за Цари-
град, считали, че нейните очертания, конто заграждат раввината на Марица
откъм север, принадлежат на Стара планина. Реката Стряма в много от из-
вестните ни стари карти не е нанесена, в други е представена, че изнира от
Стара планина, някъде около Калофер, а в трети е образувапа от три големн
радиално разположени притока. В повечето от тях тя ф игурира като бе.гме
нен поток и само в никои (напр. картата Graecia nova от August Vindil
1623 г.; Bulgaria е la Romania con parte di Macedonia от G de Rossi, 1689 r.
e означена с името Stanuch. Първпте случаи, когато Стряма почва да се явя-
ва назована с турското си име, изглежда, че са от края на XVIII в.. (С име-
то lopsus Sui я намираме у Zanoni, Carte de la parti septentrionale de 1’Em-
pire Ottoman, Wenise, 1774, и у J. Wydl, European dominions of the Otto-
mans or the Turkey in Europe, 1795). Същото e и с p. Тополница, която с
нмето Toponiz обикновено се е представила, че извира от Ихтпмапските
плДиини, някъде па север от Траяновите врата. Нейннят приток Мътпвир,
който слпза от Ихтиманското поле и разсича Западна Средна гора, се е счи-
тал за горпо течение на река Вит (Hochstetler, Das Becken von Ichtiman und
der falsehe Wid. Mitteil. d. К. K. Geogr. Gesellschaft in Wien XIII, 289 сл.)
и тъй e представен почти във всички карти (у Zanoni изворите му се на-
мират в Рила при Dtisznizza, а у Wydl при Sarakov'. Градът Златина, добил
европейска известност след похода на Владислав,се явява в картнте едва към
11 Картите на табл. XXI—XXIII са работени според неиздадената още хипсо-
метрична карта на България на г-н Ж. Радев, асистепт в Соф. университет.
Ползувам се от случая да благодаря на г. Радев за готовността, с която той
ми позволи да използувам неговия труд.
СТАРИ Г Р А Д И Щ А И Д Р У М О В Е...
291
мата част от тукашните заселища носят турски имена и, от
друга — задето рядко съвпадат с местата на старите селища.
Карлово е нов град. Според някои разкази, конто сега не
могат вече да се чуят, той бил възникнал през XVIII в.12 Дру-
ги предания отнасят застрояването му към XV в. и за осно-
вател сочат някой Карлъ Али бей, от когото градът получил
името си. Иречек слушал името Карлово да се произвежда от
Карлъ-ова (снежно поле).18 Ио-вярно ще е първото обяснение.
Един публикуван неотдавна турски документ от 1399 г. съ-
държа завещанието на Карлизаде Лала Али беи, който вла-
деел селото Суиища, близо до днешния град.14 Беят със за-
вещанието подарявал земите си на съградената от него джа-
мия. В документа се споменава Сушица и граничите на зем-
лището му с околните селища, но за Карлово не става дума.
Градът следователи© е бил създаден след това и вероятно не
много по-късно, щом като е получил името на сушицкия бей
Според преданието основан бил той от преселници турци из
Сушица, чието място — ’/2 ч. източно от града, е залазило и
досега името си.1"
края на XVIII в., и то поставец северно от Стара планина, върху р. Вит.
Тъй го намираме дори в каргата па Ami Воне (прилож. към т. I на La Tur
guie d’Etirope, Paris 1840). I радовсте Карлово, Сопот, Клисура липсват във
всички карти до Лежан, а в картата па von Scheda, с която си служил Хох-
щетер, Карлово бил поставен северно от Балкана. Вместо днсшните селища
по р. Стряма и иритоците й в старите карти срещаме Hala, Vacarevo, Va-
siglio, Nicol, Treicli, Arcos, Coriniis, Cunasi (Vintlel, 1623 r.; Vischer,
1737—1745, и de Rossi, 1689). При горното течение на р. Тополница место
намираме гр. Toponiz, а по средното—Kirklisse (Sanson, Estats de I’empire
de Turqs en Europe Paris 1692; Вероятно no негой Jaillot, 1696), a у Vis-
cher цялата Западна Тракия e oanaieiia като Sangiaca Kirkelisensis sive Qua.
draginta Eccelesiarum).
12 Kanitz, Donau-Bnlgarien und der Balkan, Leipzig 1882, II. 134.
13 Княжество България, II, стр 365, бълг. превод.
14 Д. Ихчиев, Акт на завещание за карловскня тевлиет и пр. Известия
на Истории, д-во в София, III, 208 сл.
15 Жнтелите на с. Арапово при оране на нивите си и досега изравят там стари
зндове, парчета от тухли и пр. Също там преди 3—4 години Карловското ар-
хеолог. д-во правило разкопки, при конто се открила основа на църква. Мяс-
тото било отново засинано. Селото Сушица се споменавало и в някогашния
поменик на Калоферския манастир (Иречек, Пътни бележки за Средна гора и
Родоните, Псп, IX, 45).
292
11 Р О Ф. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
От основателя на града, казват, била построена запазена-
та и досега „Куршум джами“ и турската баня. Първата, не-
голяма квадратна сграда, чийто покрит с олово купол се кре-
пи върху квадрата ва стените, е градена от недялани камъни
с тухли, употребени като декоративен материал. Нанята е мал-
ка тежка постройка с дебели стенн и с тесни камерки и ко-
ридори. В зидовете й нейният днешен притежател вградил ка-
меней надпис, според който тя била съградена в 1431 г. Да-
тата била заетэ от друг стар турски надпис, който не можах
да видя —джамията била построена едновременно с банята.
Преддвернето й се крепи върху 12дървени стълба и 4 каменни
колони. Явно е, че последните са заети от друга, по-стара по-
стройка, тъй като те не достигат до височината на тавана и
са наставени с дървени греди. Разказват, че до 1885 г. в джа-
мията имало някакъв каменей надпис, „който не бил турски",
но по време на Съединението изчезнал: турните го унищожили,
защото българите се заканили да превърнат джамията в цър-
ква. Материалът за постройката на джамията бил донесен
според преданието от „Манастирището*, една малка тераса
над града по десния бряг на Стара река; там имало голям
манастир, разрушен от турците при основаването на града. В
началото на XIX в. Карлово е бил значително селище, x<op.6noXts,
както го нарича Поп Константин, с 1000 къщи, от конто х/4
християнски, с тъкачна индустрия, производство на розово
масло и с неделен пазар, на който се стичало населението от
околните села.16
Западно от Карлово, под^самите поли на Стара планина,
високо над сегашното шосе за Сопот, може да се забележи
тясна изравнена ивица земя, която продължава 300—400 крач-
ки и се губи към сопотските лозя. Вероятно това е следата
на някогашния подбалкански път от София през Златишкото и
Казанлъшкото поле за Сливен и Черно море. Иречек в пъту-
ването си’ видял остатъци от тоя път —„калдъръм до 3 мет-
ра широк" — източно от Карлово и по-нататък, из долината на
Тунджа.17 Може би него е имал пред вид Идризи, когато го-
16 'E’rxEtpiiiov тсер-1 rijg ёлару/ag ФсЛислоиябХешС etc.Orcd xuploo Kuvatavrivou
ispeuig Ф.Х£ютоол<5Хго>£. ’Ev Biewij, 1819, стр. 35.
17 Пътни бележки за Средна гора и Родопските плапини. Псп IX, стр. 34; X,
СТАРИ ГРЛДИЩА И Д РУМ О BE...
293
вори, че от Крън до Щипоне при Ихтиман се стигало за шест
дни.’8 До неотдавна при мястото, където той прехвърлял
пороището, западно от Карлово стояли останките на стария
„Калугеров мост".
По посока на тоя път, около 2 км североизточно от Со-
пот, се намират развалините на малка крепост. Мястото пред-
ставя слабо наклонена към юг равнина, заградена от изток и
запад с порошца, конто носят води в р. Деевица. Формата на
крепостта (обр.1)е неправилен триъгълник(124Х135Х147 крачки).
Южната част на ог-
радата й е запазена
на височина до 1,50 м,
а при югозападния
ъгъл — на повече от
2 метра. В останалите
места тя е разрушена
до основи, но очер-
танията й могат да
се проследят по ку-
пищата съборен ма-
териал. Градежът е
бил от ломени ка-
мъни с ронлив хоро-
сан. При всеки от
ъглите е имало чет-
Обр. I. План на Соиотското градшце
въртита куда; запад-
пата, чиито развалини са сравнително най-добре запазени, е в
основата си квадрат със страни по 7 крачки. Кулата при се-
верния ъгъл е сънсем разрушена. Дебелината на стените не
може да се определи, тъй като при местата, където са запа-
зени, те подграждат по-високото равнище на вътрешността на
градището. Мястото около последнего и вътре в него е заса-
лено с кукурузища и лозя. Парчета от тухли и керемиди се
срещат из рохката почва, но не може да се определи откъде
стр. 1. Княжество България, II, стр. 368. Archaolog. -epigraphische Fragmen-
te ans Bnlgarien (в Arch.-epigr. Mitteil. atis Osterreich-l’ngarn, X, стр. 100)_
lf! У Tomaschek, Ztir Kunde, II, 44.
294
П Р ОФ. П Е Т Ъ М МУТАФЧИЕВ
произхождат— от сгради в самата крепост ли, или пък от се-
лище, каквото може би е имало вън от нея.
На север, ]/а час оттука, върху една чука на Стара пла-
нина се намират следи на друго градище, което наричат „Ка-
ле при се. Троица" (гл. табл. I, обр. 1). Мястото му представ-
лява наклонена към юг скалиста площадка с пространство
250—300 кв. метра; на север тя минава в тесен скалист гре-
бен, който води към билото на планината, а на изток се свър-
шва със стотина метри висока скала. Към юг и запад скали-
ста венци на тераси слизат в равнината. Основи на градежи не
са запазени. Само на северната страна грамада камъни, разме-
сени с парчета ронлив хоросан и тухли, сочат мястото иа ня-
каква по-голяма постройка -входна кула вероятно, тъй като
пред нея в тесния гребен на скалата е направен изкуствен
просек, 7—8 м широк и толкова дълбок. Разрушен материал
от градежи е разсипан по цялата чука, особено по склоновете
й към равнината. Градището вероятно е представлявало малък
кастел с назначение да наблюдава долината и входа в нея от-
към юг, а може би и да прикрива някаква пътека, която тъ-
дява е прехвърляла планината. По материал и градеж изглеж-
да, че това градище ще е от едно време с другото при Лееви-
ца. Вероятно е и това, че то ще е имало някаква връзка с
първото. Между двете, в самите поли на планината, преди ня-
колко години били открити основи па стара черкница, около
която били изровени и няколко големи глинени делви. На
това място сега е построено параклисче „Св. Спас" с аязмо
при него.
В самия град Сопот няма стари паметници. Според едно
обяснение, вероятно скърпено от доморасли филолози, градът
бил основан от преселници от Македония. Понеже близката
околност не е твърде плодородна, жителите трябвало „со пот"
да вадят поминъка си. Оттука селището получило името си.is * * * 19
Турското название на града Акче Клисе (Ьяла черква) му би-
is Името на града Иречек обяснява със старославянското сопотъ чучур
(Княж. България, II, стр 366; Псп. IX, 47). Местно име Сопот в Чехия и
Сърбия също у Иречек (пак там, стр. 366). В България с. Сопот в Ловчанско
и в Севлиевско (последното сега изселено). В Елир ionotlj у Tomaschek,
.Zur Kunde 11, стр. 65.
СТАРИ ГР АД ИЩА И ДРЛ М О В Е...
295
ло дадено поради старата черква, която се е намирала на един
хълм над града и се е виждала от цялата околност. Днешната
й ограда е от 1853 г., когато църквата е била възобновявана.20
През време на въстанието тя била окончателно разрушена. Се-
га стърчи на височина до три метра само зидът на апсидата й,
т граден долу от камък, а горе от тухли. Материалът е стар,
тухлите са с размерите и формата на обикновения византий-
ски тип, а на една от тях намерих лечат—кръст и звезда.
Черквата, както и самият град, на който е дала име, са
по-стари от епохата на завоеванието. Още в 1399 г. в завеща-
нието на Карлъ Алн бей се споменава „Сопотският път, наре-
чен Акче Клисе йолу“21. През всичкото време на робството
Сопот се залазил като чисто българско селище. Поп Констан-
тин го нарича „село —слот fj ’АхтоехЦое с 500 къщи“22.
На северозапад от града, при изхода на едно планинско
устие, се намира Сопотският манастир, изгорен по време на
въстанието и неотдавна възобновен. От старите му сгради не
е останало нищо. Един час все на северозапад от манастира,
върху скалист гребен, гранка от Стара планина, високо стърчат
развалините на „Ахиевското кале" (табл. I, обр. 2), наречено
тъй по името на разположеното под него в равнината турско
село Ахиево. Градището е образувано от две части (гл. обр. 2).
Южната (А), надвесена над равнината, представя издигна-
та непосредствено върху скалата тясна и дълга сграда, дълга
около 32 м при средна широчина 4,20 м. Нейната южна стра-
на на дължина 8 9 метра е съвършено разрушена. Запазена е
2(1 Върху етна мраморна плоча 42x49 см, захвърлена в буренака от раз-
валините, е издълбан слелпият 8-редов релефен надпис:
п^оизколен1емь о ил и снх; и стхю дух: нхстоАшемь же И; иждивение мь
ч^ез жик8щыу ЗД'Е гул; косллкныу урТхнъ оустроисА tie ст-вно ; ткоршое.
<ЗДХН|е кн-вокрт СТ'ЕН ууХМ Е ; пр| Х(иу1сп(ис)ко(п)х нхшсго г(о)сн(оди)н(х);
н'|к1ф(о^(х); ф(|)л(и)п(ополскхго); к’ л-вто: эд(кт)окл awm- : ссптемк|4л; hi;
. . исх; 183з:пхвль 1е(1си: мх . . . Надписът сега е пренесен в Народния
музей (инв. № 1274, среднов. отдел).
21 Ихчиев, ц. м. 209.
22 Ц. с., 37.
296
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
много по-добре към средата и на север; тук двете й стени,
източна и западна, дебели 1,30—1,50 м, се издигат отвътре
на височината 8 9 м (табл. II, обр. 3). Стените са строени от
недялани камъни с корав хоросан, в който има слаб примес от
сдробени керемиди. За по-голяма устойчивост в зидовете 'са
били вградени надлъжни и напречни греди, чиито легла сега
Обр. 2. План на
Ахиевското кале
добре се познават (табл. И, обр. 3 и 4).
Формата на описваната част на градище-
то е зависима от терена — тясна и дълга
скала, подградена на изток и запад за
разширение на постройката. В източната
стена (а) е запазена малка врата (1,15 м
широка и 1,50 ,м висока), която извежда
над скалата: вероятно там е имало дър-
вена стълба. Втората, северна част на гра-
дището^(В) е иредставлявала многоъгълна
сграда с пространство около 40 кв. м,
чийто ю. з. ъгъл е запазен на височина до
6 м (табл. III, обр. 5). Построена е по съ-
щия способ и от еднакъв материал с пър
вата. Двете части са били съединени чрез
тесен коридор, изграден по гребена на ска-
лите. Неговата западна стена на някои
места още стърчи над скалата (табл. II,
обр. 4, и табл. III, обр. 5), но източната е
окончателно разрушена, обстоятелство, ко-
ето не позволява да се определи шири-
ната му.
Цуката, върху която е кацнало Ахиев-
ското кале, се издига 300 -400 м над по-
лета и от нея се открива широк изглед
на цялата Стремска долина от пролога на
реката при Баня чак до Рахманларе и
Клисура на запад. Пейзажът на юг се затваря от тъмнозелената
маса на Централна Средна гора. На север скалистият гребен
стръмно се изкачва към планината, чието било изглежда съв-
сем близко, макар пътят дотам да трае 3—4 часа. Местопо-
ложението на калето е непристъпно. От изток и запад чуката
СТАРИ Г Р АД ИЩА И ДР У М О В Е...
297
е оградена със скалисти урви, конто със страшим Скокове се
спущат в дълбоките долове на Кору дере и Кале дере. Наи-
лек е достъпът откъм север, но за това е нужен дълбок завой
по дола на Кале дере.
Ако се съди по положението и размерите на крепостта,
вероятно тя, както и градището при св. Троица, ще е служила
за наблюдение долината на Стряма и пътищата, конто през
Средна гора са водели към нея. От друга страна, близостта й
до билото на Стара планина й е предавала значението на важен
съобщителен пункт с твърдините, конто са се намирали по
отвъдните склонове на Балкана. Произхожда вероятно от нто-
рата половина на средновековието.
У нас, пък и изобщо в страните с византийска култура,
където съвсем малко са проучени наметниците на граждан-
ската и военната архитектура, твърде мъчно е да се определи
времето на дадена развалина само по нейните външни белези.
Специално за изучаването на паметниците на военната архитек-
тура— старите градища, почти нищо не е сторено. Все пак,
доколкото ни са известии паметници от тоя род, мислим, че е
възможно само въз основа на външни признаци да бъде съз-
даден един критерий, по който поне с приблизителна вероят-
ност да се прокара разграничители а линия между римската
древност, ранното средновековие и къснобългарската епоха.
Военната архитектура и строителната техника на римля-
ните, поне според проучените на Запад паметници, е позната.
Тя се характеризира с грамаден запас от материални и техни-
чески средства, каквито само всесветското господство на рим-
ляните е могло да достави. При издигането на военни съоръ-
жения в дадена облает римският стратег е имал да разрешава
главно две нроблеми: 1) да осигури защитата на отделните
населени места в областта и 2) да усили отбраната на важ-
ните пътища. И в двата случая той не е бил затруднен от ус-
ловията на мястото. Богатството на материални и технически
средства е правило възможен свободния избор и е позволя-
вало да се построй недостъпна твърдина еднакво както върху
планинската чукара, тъй и на равното поле.23
28 Гл. за товал О. Tfarali, Topographic de Thessaloniquc, Paris 1913, стр.
5354
298
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
Не е било тъй през по-късно време. Средновековието, ви-
зантийско и особено българското, се характеризира с оскъд-
ност на материалните средства и относителен упадък в тех-
никата на строителното изкуство. Да създаде въпреки това
една крепост е било за средновековния строител задача, която
той разрешил, като използувал формите на местността и пред-
ставените от нея удобства и следователно като подчинил на
нея свободния си избор. Затова именно през средновековието
изборът на места за твърдини до такава степен зависел от ка-
заното условие, че се е създал един тип средновековпи кре-
пости, към който почти безпогрешно може да бъде отнесена
всяка една от тях. Тоя тип са градищата, построени по високи
самотни върхове, по недостъпни скалиста чуки, полуострови,
образувани от завойте или сливането на реки и т. н. При всич-
ките тия случаи на човека е оставало да употреби малко усилия
и средства, за да направи недостъпно укрепеното от самата
природа място. Задачата се е състояла в това да се издигнат
що-годе, здрави стени и да се направи непроходим обикновено
едничкият достъп към крепостта, като се пресече той с ров
или се издигне здрава кула. От тоя тип са известните у нас
Търновски хисар, Провадийска крепост, Червей, Урвич, Просек24
и др. Към него принадлежат и описаните по-горе градища при
св. Троица и над Ахиево.4
Освен местоположението други външни признаци, по конто
би се^съдило за произхода на едно градище, мъчио могат да
се посочат. Формата на кулите — кръгли или ъглести, — конто
всяка крепост повече или по-малко е имала, не може да се
вземе за същрствен признак. Кръглите кули намираме при су-
хопътната цариградска стена на Теодосий (V в. сл. Хр.) и в
други, по-стари постройки, намираме ги и в средновековието.21''
Четириъгълните кули са обикновеният тип при римските по-
гранични кастели,20 но тях срещаме също тъй в ранновизан- 24 25 26
24 За последняя Nic., р. 665 сл., е<1. Bonn. От тоя тнп са средновеков-
ните градища и из другите краища на Балканский полуостров Гл. Staro-
hrvatska prosvjeta, g. I, 226 сл., и Wissensch. Mitteil. aits Bosnien mid
Herzegovina. Bd. IV. 175, Bd. II, 323.
25 Starolirv. prosv., I, 226 сл.
26 Em. Ritterling, Das Kastell Niederbieber (Sonderabdr. aits Heft 120 d.
СТАРИ ГРАДИЩА И Д Р У М О В Е...
299
тийските и в българските крепости, напр. Солунските стени27,
Балдуиновата куда в Търново23 и цитаделата в Абоба29. И
едната, и другата форми намираме при това в едни и същи
градища, както по-нататък ще видим.30
Строителният материал също тъй може да даде малко
данни за датирането на една постройка, още повече, когато
развалините й са сравнени със земята. Известно е, че при по-
стройката на крепостите римляните са си служили най-често с
недялани камыш (opus incertum, opus antiquum) и хоросан, в
който има примес от дребно счукани керемиди. За по-голяма
устойчивост на градежа били са употребявани и поясите от
тухли по един до три реда.31 Подобните постройки от визан-
тийската епоха запазват същите елементи и материали,32 тъй
че различие между способите на строежа през двете епохи
мъчно може да се прокара. По-яс но нзпъкват особепостите на
градежа през втората половина на средновековието. Черве-
ният (с примес от сдробени керемиди) хоросан рядко се среща
употребяваният особено при къснобългарските постройки е по-
долнокачествен, ронлив и не тъй твърд, както старият. И в
това отношение обаче е мъчно да се установи точна граница
между старите византийско-римски градежи и тия от по-къс-
ната епоха: червеникавия хоросан срещаме в постройки от
Bonner Jahrbiiclier, 263 сл.). Fr. Drexel, Das Kastell Stockstadt (Sonderabdr.
aus d. Oberqenn. lunes d. Romerreiclies, Lief. 33.стр. 5), а също и Der Riiin
Limes in Osterreicli, Heft I, 22 сл., Ill, 31.
27 O. I'afrali, ц. с., стр. 52 сл.
28 К. Шпорпчл. План иа старата бьлгарска столица Велико Търново,
И.зв. на Б. арх. л-во, I, 137 сл.
89 Абоба—Плиска, Изв. Русск. Археол. инстит. в Константинополе, т. X.
стр. 52, Альбом, табл. IV—VI.
30 Гл. по-долу описанието на Голямото пирдопско кале.
31 Не е вярно изказаното у пас твьрдение (7>. Филов, Хисарската кре-
пост и пейната базилика. Изв. на Бътг. арх. д-во. И, стр 142), че в рим-
ските постройки са употребявани пояси само от по един ред тухли. Срещат
се такива с повече редове (гл. De Caumont, Architecture Gallo-Romaine, ed.
IL Caen, 1870, 53 сл., и J. Durrn, Die Baukunst der Ltrusker und Romer (B
Handbuch d. Architektur, Bd. II Stuttgart, 1905, стр. 210). — Гл. добавката в
края на книгата (ред).
33 Choisy, L’art de batir chez les byzantins, Paris, 1883, стр. 8 сл.
300
П Р О Ф. ПЕТЪР МУТЛФЧ ЛЕВ
XI— XII в. (напр. в старата част на Боянската църква) и дори
в такива от турската епоха, а, от друга страна, и римляните
са употребявали хоросана без примес на дробени керемиди.
Особеност в градежа на Ахиевското кале представлява
скелетът от дървени греди в зидовете. Такива намираме в сте-
ните на Търновския хисар33 и в запазената част от оградата
на Цепинската крепост. Вероятно тоя обичай се е явил през
средните векове, за да се навакса загубата откъм здравина по
ради употребата на долнокачествения хоросан. Все пак обаче
известно е, че и римските архитекти са съветвали да се упо-
требяват напречните греди за уякчаване на градежите.34 Съ-
щия скелет от дървени греди намираме и в галските по-
стройки след времето на Цезар.® Скалата, върху която се е из-
дигало Ахиевското кале, е налагала повече грижи за здрави
ната на строежа. По тая причина освен въпросната особеност
тук срещаме и коравия червей хоросан.
На запад от Сопот старопланинската окрайнина иа Стрем-
ската долина е била заселена преди Освобождението изключи-
телно от турци, конто постепенно се изселват. Селата Ахиево
и Иганово и досега имат турски вид. Изселени са турците от
с. Кърнаре, в околността на което отново изпъкват следите
Обр. 3. План па старата църква
при с. Кърнаре
от минал живот. Селото е рас-
положено 2—3 км южно от мя-
стото, където троянското шосе
слиза от Стара планина. Се-
вероизточно от него, в самите
поли на планината, върху левия
бряг на Ипчедере през 1910 г.
били разкопани основите на
стара черква. Върху тях бла
гочестивите селяни почнали да
строят малък параклис и когато
посетих мястото, новата сграда
бе издигната до 2 м височина. Параклисът заема само източ-
ната половина на старата черква. Тая последната, доколкото
може да се съди от запазеното, е била градена от недялани
31 К. Шкорпил, пит. м., стр. 131.
31 Durm. ц. м. 210.
35 А. V. Cohausen, Die Altertliiimer des Vaterlandes, 2 Aufl. S. 12.
СТАРИ Г Р Л Д И Щ А И ДРАМОВ Е...
301
камъни с хоросан, в който има слаб примес от сдробени кере-
миди. Дълга е била 18,90 м, широка 7,20 м, с дебелина на
стените 80 см(обр. 3). Имала е притвор (нартекс) и една апсида.
Наоколо из съборения материал на сградата се срещат обик-
новените византийски тухли-квадрати 29—30 см с диагонални
бразди или без такива. Пред самата апсида били намерени 4
гранитни подложки на колони. Останала бе само едната, разчу-
пена на две (вис. 24 см, дпам. 35 см); другите били вградени
в новин зид (обр. 3, а б). Върху стените била запазена и ма-
зилката с „някакви шарки “, от конто нищо не бе останало.
Намерени били в насипа и „части от кандила и кръстове". У
снещеника на с. Карасарлии, в чиято епория е Кърнаре, видях
малка бронзона икона „Вехтозанетна св. Троица*1, 5,5 ><5,2 см,
нова работа, вероятно опит за мистификация, тъй като била
намерена все в насипа на черквата.
Между последната и брега на реката Ипче дере обраснали
с буренак трапища сочат мястото на някогашни постройки.
Такива следи на старо селище се забелязвали непрекъснато на
югоизток оттук, из местността „Узун келеме", чак до гората
на с. Ашикларе. Местното население предполага, че селището
е било унищожено при идването на турците. Оттам извеждат
името на днешното село Кърнаре — жителите на старото се-
лище били „кърдисаии1* (изклани).30
Два км западно от старата църква от едно скалисто гърло
излиза от Стара планина потокът Джефар дере, от чийто десен
бряг се катери по височините пътят за Троян. На това място
непосредствено над Кърнарското ханче от действието на во-
дата е образувана тераса с пространство 10-12 декара. Стари
турци разказвали, че там някога имало голям манастир. Сега
из разораната каменлива почва не се забелязват никакви останки
от градежи. Под терасата, по десния бряг на потока, при на-
правата на шосето били изкопани няколко глинени кюпа.
От главното щосе Карлово — Клисура при с. Кърнаре се
отдели обработен път, който води за с. Текия, 3—4 км севе-
розападно оттука. Селото е разположено при източната окрай-
нина на една малка котловина, образувана между хълбоците
311 Иречек, Пътни бележкн, Псп. IX, 35, предполага, че името Кърнаре
е произлязло от това на Крън: жители, преселени от Крън.
302
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
на Стара планина от съединението на няколко потока, по-голе-
мите от конто са Коджа дере и Урбасан дере. Името си се-
лото получило от едно дервишко теке, чиято запустила сграда
и днес стърчи при северозападния му край. Преселените тук
след Освобождение™ българи сега затварят в нея добитъка
си и едничкото нещо, което спомня за едновремешния живот
на някогашната дервишка комуна, е една грамадна дървена
копаня, в която, казват, дервишите чукали кафето си.
Котловината на север се затваря от един неголям тесен
и дълъг полуостров, опасан от завоя на Коджа дере. На него
са запазени следите на средновековно градище (табл. III, обр. 6).
Северната страна на полуострова представлява обраснала с
храсти отвесна скала, чиито основи се мият от реката; извън-
редно стръмен е и южният склон, който се спуща към котло-
вината. Най-издадената част на полуострова, към запад, е най-
ниска; там склонът слиза с малък наклон към реката при
мястото, където тя приема от срещния бряг притока си Ур-
басан дере. На изток полуостровът се стеснява и на най-
тясното място в скалистая гребен е издълбана изкуствена про-
сечина, която е затваряла единствения път за крепостта. Над
просечината се издига грамада камъни (а) с прохълмена среда,
вероятно място на входна куда. От нея на запад крепостта е
обхващала пространство на дължина 150 кр. при най-голяма
ширина 40 кр. Най-запазената част от оградата й е към юго-
запад (2,5 м вис.). Облицовката на зида на това място (табл. IV,
обр. 7) е изсипана. Градежът е от недялани камъни с корав
бял хоросан.
Котловината между калето и селото се нарича Хисар диби,
(табл. IV, обр. 8). В нея из разораната почва на полищата се
срещат в голямо количество парчета от тухли, керемиди, буци
хоросан, а из ръта, който я загражда от изток, по повърх-
ността на земята се забелязват очертанията на зидове. Преди
2 години един селянин открил в градината си на това място
олтарната част на църква и три погребани с глави към изток
скелета. Намирали се все там и закопани в земята глинени
делви. Една такава ми показаха в селото (високи 1,40, диам.
1,20 м).
Към срещуположната, източна страна на селото, зад
СТАРИ ГРАДИ1ИА И Д Р У М О В Е .
303
засенчения с ореховн дървета дол на Кюи дере (селска река)
започва слабо наклонена към юг поляна, която стига чак до
с. Кърнаре и шосето за Карлово. Покрита е с рядка дъбова
гора, която към полите на планината се превръща в дребеи
храсталак. Цялата северна част на поляната, надлъж" до 1 км
и нашир (от север към юг) до 500 —600 крачки, носи името
„Узун касаба*—Дълъг град. Че тук наистинае имало значи.
телно селище, свидетелствуват няколко неща. Цялото про-
странство е усеяно със засипани трапища — места на разру-
шени сгради, — дири от зидове и купища камъни. Между тях
се забелязват широки равни ивици земя, конто на някои места
тъй ясно личат, че населението е уверено, какво те представ-
ляват улиците на града. Те продължават на голямо разстояние
във вид на отворени към север концентрични дъги. Техен
център изглежда да е най-високата част на поляната, току под
стръмния бряг на планината. На това именно място, недалеко
от Кюи дере, грамада камъни, размесени с парчета тухли и
буци хоросан, засипват едно пространство с приблизително
квадратна форма до 4 декара. Населението нарича това място
Сарай-ери (място на двореца), тъй като вярва, че това е бил
дворецът на царя, който заповядвал над -Узун касаба. Веро-
ятно там се е намирал градският кастел. На юг, 50 60 крачки
от него, друга грамада от разрушени материали сочи мястото
на друга, някаква грамадна постройка. Между последната и
Сарая миналата година един селянин, като разкопавал гради-
ната си, изровил един водопровод, граден от камъни. Основи
на големи постройки се виждат и на запад от Сарая, към се-
лото. Там били намирани често стари монета, поради което
мястото се нарича от турците „Паралък*.
На югоизток от Сарая се явява стар калдъръм, който
слиза надолу из долината. Несъмнено това са останките от
стария римски друм, който от Пловдив през Балкана е водел
към Дунав. При самия Сарай той е съвсем разрушен поради
разораването на местността за ниви и гюлища. Под тях обаче
в посока към Кърнаре на разстояние 2—3 км е на места много
добре запазен (табл. V, обр. 9). Основата на пътя (гл. напречния
разрез, обр. 4) е образуван от слой чакъл и пясък, насипан
непосредствено върху здравата почва.
304
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФ Ч И Е В
Последната е била вкопана на дълбочина 20 см. Над тоя
първи слой (дебел без вкопаната част 30 см) иде друг от не-
правилни, дребни камъни, върху който лежи третият, дебел
30 см, също тъй от чакъл и пясък. Най-горният слой от едри
камъни образува лицето на пътя. Неговото средище е отбеля-
зано с два реда по-големи от тия на останалата му повърх-
4 Z • 1 ч.
mini n_____।
Обр. 4. Напречен разрез на римския път при с. Такия
нина. Още по-едри от тях (лат. margines) ограждат двете му
страни и служат, за да крепят насипа. За подпора на послед-
ните пък по окрайнините на пътя са насипани дребни камъни
и чакъл.
Както се вижда от горното, направата на друма е била от
най-грижливите. В завършения тип римски пътища насипът се
състои от 4 слоя, както това е в описвания път. Разликата е
само в това, че при наши» случай в първия и третия пласт
(statumen и nucleus) не е употребен хоросанът. Здравата и суха
почва са правили ненужно последното укрепително средство,
прилагано обикновено при пътищата над блатлива и изобщо не-
сигурна почва. Характерното в нашия път е и неговата голяма
широчина, която при най-близки разстояния (един км) — ва-
рира помежду 6 и 7,50 м. При повечето римски пътища тя
обикновено е 9 крачки (4,5—6 м).37
На югозапад от с. Кърнаре друмът се пресича от между-
селския път за с. Карасарлии и след това следите му се
губят. Вероятно той е опасвал Кърнаре откъм юг, защото се
явява източно от селото, дето на две места е пресечен от но-
вого шосе за Карлово. Посоката му от това място на юго-
37 De Caumont, ц. съч., 29 сл.; Jiretek, Die Heerstrasse, 7; Шишманов,
Стари пътувания из България, Мсб, IV, 333, 338.
СТАРИ ГРАДИЩА И Д Р У М О В Е...
305
изток може и сега да се проследи. Според разказите на местни
хора той минавал под село Ашикларе, за да се забележат
повторно следите му западно от с. Татаре, след което отново
се явявал на мястото на изчезналото днес с. Павликене (гл.
картата, табл. XXI).38 Оттук нататък дирите му съвсем се из-
губвали. По посоката му обаче могло да се съди, че той дос-
тигал Средна гора при с. Войнягово и оттам вероятно е за-
вивал край планината към с. Михилци.31’ Изглежда, че в по-
късно време от тоя път близо до с. Войнягово се е отделял
клон, който през Средна Гора е отивал за Хисаря. На такова
предположение навежда главно обстоятелството, че над Вой-
нягово в планината се намира старо градище. След Освобож-
дение™ из тая част на Средна Гора и навярно по мястото на
стария друм е било прокарано шосето от Карлово за Хисаря.
Сега то е тъй развалено, че служи само за местни нужди на
войняговчани. 11ри пътуването си из тия места аз не можах да
посетя войняговското кале. Според разказите, конто чух, то се
намирало върху една среднегорска чука, 4 км южно от селото
и вдясно от пътя за Хисаря. От него се виждал както тоя по-
следният, тъй и долината на Стряма. Имало четириъгълна
форма, приблизително 150x 200 крачки.40
Едно по-подробно изследване на Троянската планина на-
вярно ще открие продължението на римския друм към Дунав-
ската равнина. Това, което с известна сигурност може сега да
се каже, е, че той е изкачвал планината по на запад от сега-
шното шосе.41 Според разказите на текийчане от Сарая към
38 Името на с. Павликене (Тарики Павликян) се споменава в завеща-
нието на Карлъ Али бея, Ихчиев, ц. м„ стр. 209.
зя При никоя от станниите на тоя път, по южното подножие на Средна
сора, е бих поставен пзвестният надпис от времето на Нерон (61 г. сл. Хр.).
Изд. у Dumont, Melanges, стр. 326, 136; Добруски, Мсб, XVI, стр. 97; Ка-
linka, Ant. Denkm. in Bulgarien n° 19; ср. също Изв. на Б. арх. д-во, II, стр.
102. За направлепието на същия път през Стрямската долина гл. наноследък
и В. Аврамов, Известия, т. IV, стр. 232 сл.
10 Мястото на Войняговското градище в нашата карта е посочено при-
близително. За черковищата около Синджирлии гл. Известия, т. III, стр. 76
сл.; IV, 252 сл..
41 Преди построяването на шосето там е вървяла тясна пътека „Катър-
джа йолу-, за каквато пеят и народните ни песни. Старият римски друм мно-
го рано е бил изоставен и запустял.
20.
306
П Р О Ф. ПЕТЪР МУТАФЧИЕЕ
планината пътят се делял. Единият му клон потеглял на запад,
прехвърлял селската река (Кюи дереси) и минавал над селото
Текия. На това място и сега се вижда един висок, няколко
десетки метра дълъг вал, по който пътят слизал в Хисар ди-
би, под средновековното градище. Тук той прехвърял Коджа
дере, изкачвал се из дълбокия дол на притока му Урбасан де-
ре и достигал билото на планината при местността „Хайдушка
чешма". На това място, твърдят очевидци, и досега била за-
пазена част от него — „калдъръм 5—6 крачки широк". Оттам
на север следите му се губели: вероятно слизал към долината
на Бели Вит и по посока на днешния Рибарски проход оти-
вал към Тетевен. Вторият клон па същия път от Хисар диби
завивал към североизток и по хълбоците на Сечан тепе из-
качвал планината. Но-долу от билото й, под Ялдъз табя, бил
запазен на дължина 150 м с името Мум кая. Постлан бил с
едри камъни и широк 3—4 метра. Оттам следите му изчез-
вали. По направлението му съдят, че слизал към долината на
Бели Осъм и Троян.™
Развалините при Узун касаба и Сарая навярно са място-
на Римската станция Sub Radice. Намерените в околността мо-
нети, от конто видях няколко (сребърни от Ант. Пий, 138 165 г.,
Септимий Север, 193- 211, и жена му Юлия Домна; бронзови
42 Сред турните в с. Текил е запазеио интересно предание за ностройка-
та на пътя. В Стамбул, обяснява то, царувал някой цар, който имал много
красива дьщеря. Много князе и крале искали хубавицата за жена, но баша
й поставял едно тежко условие: дыцеря си щял да даде само на този от тях,
който би дошъл от земите си в Стамбул, без да изкаля копитата на коня си.
Кралят, който владеел Узун касаба (навярно Крал Марко, добави добродушният
турчин, който ми разказваше това, защото само той е бил способен да върши
такива големи работи), след дълго мислене открил начин да изпълни условие-
то: високият каменей калдъръм трябвало да го доводе до дома па хубавицата.
Грамадното предприятие било вече към своя край, когато подбалканският
крал бил надхитрен от един свой съперник. Тоя последният подковал коня си.
Легендата не обяснява дали наистина подковите не позволили да се изкалят
копитата на коня или пък щастливецът получил рьката на царската дъшеря
заради полезного си откритие — дотогава подковите не били известии. Ле-
генди за постройката на римския път през Белград — София за Цариград
в Швайгер (Шшиманов, Стари пътувания през България, Мсб. IV, стр. 432)
и у Rob. Monachus, Hist. Hierosolymitana, lib. I, стр. 33 (у Bongarsins, Gesta
Dei per Francos. Hanov. 1611, т. I).
СТАРИ Г Р А Д И Щ А И ДРУМОВ Е...
307
от Германии, Максимин, 235—238, Юстиниан, 527—565, Маври-
кий, 582—602, и един сребърен грош от Ив. Александър, 1330—
1371 — последният намерен към Хисар диби до калето) по-
казват, че животът тук може би с прекъсвания е продължа-’
вал до последните години на Второто българско царство. Ве-
роятно нейде наблизо е минавал и старият подбалкански път,
чиито следи видяхме в полите на планината между Карлово и
Сопот. Други белези, по конто би могло да се установи нещо
повече за миналото на тона място, няма. Селото Текия допре-
ли Освобождението е било населено изключително с турци
голямата част от конто сега вече са се изселили. Когато бях
в Рахманларе, съобщиха ми, че преди няколко години текийс-
ките турци намерили някакъв каменей надпис, но го укрили.
Между това последно село и Текия, под планината, били от-
крити преди 5 6 години основите на една малка черква, дъл-
га 14,60, широка 4,55 м с една абсида. Зидовете, конто се из-
дигали на височина до 2 метра, сега са съборени: камъните
от тях били употребени при постройката на шосето за Карло-
во. На север от това място, из нивите към планината, се сре-
щали парчета от тухли, делви и др. Хоросанът в зидовете на
черквата е с керемидени парчета.
С развалините между Текия и Рахманларе са свършвали
старите селища по северните покрайнини на Стрямската доли-
на. Следите от тях тука са тъй много и тъй гъсто усеяни, че
изглежда цялата тая низина при полите на Стара планина да
е представлявала едно непрекъснато селище. В противополож-
ност на нея населените места из средата на долината са би-
ли доста нарядко. Старо селище вероятно е имало при днеш-
ното с. Карасарлии, където около минералния извор личал
някакъв стар градеж.42 В края на XIV в. се споменава с. Дъ-
бени (тур. Салих), което и днес съществува — на р. Стряма
между Карлово и Войнягово.43 При едновремешните условия
на несигурност и мъчна защита за заселища са предпочитали
местата край планините, където в случай на нужда население-
то е могло да намери убежище.
12 Jirecek, Arch.-Epigr. Mitteil. aus Osterr. X' 100; Псп. IX, 34. При
това село обаче няма, докслкото знаем, никакво градище.
43 Ихнее, стр. 209. Останалите села из средата на долината са турски
и основани след завоеванието. За изчезналото с. Павликене споменахме по-
горе.
308
ПРОФ ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
Обр. 5. Местоположение
на Малкото кале
Не по-слабо, отколкото на север е била заселена южната
окрайнина на Стрямската долина, около склоновете на Средна гора.
Назападотс. Войнягово, за което споменахме по-горе, второго на-
селено и укрепено място е бил долът на Голяма (Овчиларска) река
и тоя на Татлъ дере, около днешните села Овчиларе, Гилле-
ри нГорноКюселери.Три километра
• южно от последното село, при мя-
стото, където Голяма река напуща
средногорското си устие, върху
един дълъг рът се намира „Мал-
кото кале". На изток рътът със
слаб наклон се спуща към реката,
а на запад е ограден от дълбокия
дол на един неин приток (обр. 5).
Нисък гребен от изветрели и раз-
рушено скали го съединява със
склоновете на планината към юг.
Крепостта е съборена до основи.
Доколкото може да се съди по
пръснатия материал, тя е обхва-
щала неголямо пространство (70 X 40
крачки) и е заемала средната, най-
висока част на хълма. По стените
й, при двата срещуположни пункта
на север и юг, са се издигал 1 ку-
ли. Около крепостта е имало се-
лище. На север около 160 кр. от
нея (при я) се виждат засипани
основи на четириъгълна сграда
(25X14 кр.). Между последната и
крепостта билото на хълма е пре-
сечено от някакъв зид (б), чиято
основа може да се проследи над-
лъж до 7—8 метра. Дебелината му е 85 см. Още по на север,
към края на хълма, под голямото купище камъни са скрити
развалините на друга една значителна постройка (при в). По
североизточния склон на хълма изравяли глинени делви; пар-
чета от такива се виждат и между съборените камъни при
северната част на крепостната стена.
СТАРИ ГР АД ИЩА И ДР У М OB Е...
309
Все по течението на Голямата река навътре из средногор-
ската теснина, 3/4 ч. южно от Малкото кале, се намират срав-
нително по-добре запазените развалини на „Голямото кале'"
(обр. 6 и табл. V, обр. 10). Мястото представлява образуван
от завоя на реката малък полуостров, чиито скалиста склонове-
са обрасли с гора. Достъпът до него е от запад, където една
седловина, 25—30 метра широка, го съединява с околните ви-
сочини. По седловината, 10—15 кр. от градището, из дола на.
реката води пътека за Ново село, отвъд планината.
Крепостта е заемала темето на полуострова, като е ограж-
дала пространство до 80 м надлъж и нашир 30. При входа е
запазепа част от ъглеста кула на височина до 4 м, с дебелина
на зидовете 3,5 м (обр. 6). Северозападната част на крепостна-
та степа е съвсем разрушена, но все пак се познава мястото,.
където е била едничката врата (а). Източно от нея стената
продължава на разстояние до 50 м и височина до 2 м, след което-
пречупва към юг.
При ъгъла (б) се
различават осно-
ви те на чет-
въртитата кула
(4 >< 4,5 м), как-
вато е имало и
на юг (в). Между
двете височина-
та на стената
сега не надми-
нзва 20—30 см.
Южният склон
на полуострова
е 30—35 м ви-
сока скала, об-
Обр. 9. План на Голямото кале
стоятелство, което е правило ненужно укрепяването откъм тая
страна: дири от ограда там няма. Градежът навсякъде е от
недялани камъни с хоросан, в който има керемидени парчета.
Заедно с „Малкото кале“ описваното градище навярно е па-
зело стар път, който по дълбокия дол на Голяма река е
водел за Тракия.
310
П Р О Ф. ПЕТЪР МУТЛФЧИЕВ
Вторият по-голям приток, който Средни гора праща на
Стряма, е Татлъ дере, която събира водите си около масива
на Богдан и близо до устието си дели селата Гилери и Кюсе-
лери. Един час западно от последното село върху десния
бряг на реката се издига висок, обраснал с гъста габрова гора
връх с форма на тъп конус. На запад го огражда скалистият про-
лом на Татлъ дере, на изток — един сух дол, отнорен към
реката, а на юг — ниска седловина води към много по-висо-
кия средногорски гребен Узун тарлъ. Върху малкото равнище
на върха се намирала друга крепост. Ако се съди по високия,
обраснал с трева насип, крепостната стена е заграждала про-
странство с приблизително кръгла форма — 100 кр. в диаме-
тър. При южната част на оградата се е намирала някаква ку-
ла; там е и най-лекият достъп към върха. Къс от стената (дъл.
4—5, деб. 1,30 м) е запазен под северния му склон. Градежът
е от недялани камъни с коран червей хоросан.
При северното подножие на върха реката е образувала
малка котловина, която носи името „Слава ливада". Произ-
хождението на това име в землището на чисто турското до-
преди Освобождението с. Кюселери никой не можа да ми обя-
сни. По него и градището се нарича „Кале при Слава ливада".
Крепостите по долината на Татлъ дере и Голяма река ве-
роятно произхождат от края на римската епоха и началото на
византийското средновековие. Градени са били те по един и
същ начин; хоросанът с примес от трошени керемиди се сре-
ща и тук, и там. Друго обстоятелство, което говори за относи-
телната старост на тия градища, е тяхното положение и про-
изтичащото от него назначение. И едното, и другого отвеждат
към онази епоха, когато северните варвари непрестанно раз-
оряваха богатите земи на полуострова и когато неведнъж за-
плашваха с унищожение Източната империя. След Дунав и
Хемус Средна гора бе третата естествена преграда, пред коя-
то можеха да се спрат или раздробят варварските тълпи. На
крепостите по Дунав и северните склонове на Хемус е съот-
ветствувал трети укрепен пояс по северните поли на Средна
гора. Долините на Голяма река и Татлъ дере образуват най-
дълбоките и широки проломи в тази нейна част и отварят есте-
ствени пътища към юг. Вероятно за отбраната на тия пътища
•СТЛРИ ГРАДИЩА И ДРУМОВ Е...
311
•са били предназначени последните три градища, както и Войня-
говското градище е пазело големия път за Хисаря и Пловдив.
Колосалното предприятие — да се спрат варварските на-
хлувания в Източната империя, като се издигне мрежа от ук-
репления, е свързано с името на Юстиниан. В балканските зе-
ми освен „80-те града по Дунав", за конто пеят песните на
южните славяни, са били издигнати маса други големи и мал-
ки крепости из областта на Хемус и Тракия. Прокопий, исто-
рикът на Юстиниановата строителна дейност, като изброява
имената им, 44 разказна, че освен по-рано разрушените, конто
Юстиниан възобновил, той построил още много други, и то
според някакви нови, хитро измислени от самия него способи
и начала на фортификацията.46
Вероятно в тия нови, построени но особени начини крепости
ще трябва да се търси първообразът на по-късния тип градища,
конто са тъй характерни за византийското и българското среднове-
ковие. Тоя тип, както казахме по-горе, почива на принципа да се
използува естествената недостъ тост на местата и е предизви-
кан от оскъдността на материални и технически средства, кон-
то инак сами биха били достатъчни да осигурят отбраната на
което и да било място. Тая оскъдноет на средства за защита на
империята се е почувствувала най-напред при широката завое-
вателна и строителна политика на Юстиниан и вероятно на
нея дължат произхода си особените фортификационни съоръ-
жения, „измислени и нововъведени" от тоя император. Че на-
истина в стремлението да се спестят разходите, като се из-
ползува готово даденото от природата, се е състояло нововъ-
ведението на Юстиниан, а не в усъвършенствуването на ста-
рата римска градежна техника, свидетелствува обстоятелство-
то, че изпълненото от тоя император колосално дело не пре-
живява дори своя творец и че новопостроените крепости, без
да изпълнят предназначението си, биват пометени от потоците
на устремените към юг варварски пълчища.
По горните съображения може"да се приеме, че Кюселер-
11 Procop. De aedificiis, 304 сл., ed. Bonn.
15 ’ААХа ’lauowavoC ₽aaiXei>g avipyoSojiijaaTd те та xa8T[)pTj|ieva, oi>x t^ep
та прётера f(v, йАА’ ii той йу/пршратор то хартерейтатоу .ааХ'.ата, у. а I п A s I а т а
s т i ёпетех^аато xaivoupTijaaj а и т о j. Пак там стр. 286.
312
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
ските градища, чийто тип се приближава към средновековните, са
паметници на Юстиниановото време. Вероятно е при това, че
те са оили използувани в по-късната византийска епоха било
против българи, било против кумани и печенеги.
Кюселерските градища служили и за прибежище на окол-*
ноте население. Следи от старо селище констатирахме при
Малкото кале. Селища, много по-стари от византийско време,
е имало и по на север, при началото на равнината. Римски и
гръцки автономии монета, намерени все из тоя край, видях ня-
колко у селяните в Кюселери.
Дъждовното време, което ме свари тук, не ми позволи
да посетя и друго едно кале, което се намирало все по тече-
ние™ на Татлъ дере, между Слава ливада и Кюселери. По
същата причина не ми се удаде да отида и на местността
„Стеница", 2 км североизточно от последното село. Тя пред-
ставлява засеяна с ниви плоска издигнатина с пространство
15—20 декара. Според разказите на кюселерци разораната поч-
ва на нивите там била принесена с парчета тухли, хоросан и
др. В североизточната част на издигнатината някога личали ка-
менните основи на квадратна постройка, която заемала място-
до „един декар". Около нея неотдавна били изкопани „синджи-
ри от кандила", части от глинени делви и човешки черепи.
Цели големи делви, изровени все тук, се намират из някой къ-
щи в селото. Дали е основателно, или не вярването на селя-
ните, че на това място е имало голям манастир, не може да
се каже. Това, което прави впечатление, е чисто българското
име „Стеница" на местността, намираща се в землищата на се-
ла, заселени допреди Освобождение™ изключително с турци.
Следното място по склоновете на Средна гора със следи
от градище е с. Слатина. Градището се е намирало върху
Мая секис, остър конусообразен връх, който се издига 200—
300 м непосредствено над селото. Темето на върха, отделено
с ниска падина от височините на юг, представлява елипсовид-
на полянка 26x45 кр., слабо наклонена към юг. Остатъци от
градежи няма. Една малка издигнатина, която опасва поляната,
дава очертание™ на разрушената стена. Върху двата й най-от-
далечени пункта — към север и юг — две образувани от на-
сипа могили вероятно бележат мястото на някогашните кули.
СТАРИ ГРАДИЩА И Д Р У М О В Е...
313'
Ако се съди по положение™ и размерите му, градището ще
е било предназначено повече за наблюдателна служба. От вър-
ха се открива широк изглед на Стара планина до самото било
и на цялата Стрямска долина от височините над Калофер чак
до планинския възел розница, през който в миналото, както и
днес, е вървял подбалканският път за Златишкото поле. На
юг хоризонтът е ограничен от височините на Средна гора. За-
ровен из меката й зеленина, погледът се спира върху един
рошав със заравнено чело връх—„Градище", конто се издига ви-
соко зад дълбоките долища на реките Беленица и Подешница,
два десни притока па Стряма. Върху него, както свидетелству-
ва и самото му име, имало развалини на друга крепост.40 Сле-
ди от стара култура се намирали и в котловината на с. Сла-
тина. Из дворовете си по южната окрайнина на селото селяни-
те изравяли цели глинени делви. Намирани били там и стари
монети, от конто за жалост не можах да видя нито една..
Поясът от стари твърдини и селища по окрайнините на
Стрямската долина свършва в ъгъла, западно от селата Слати-
на и Рахманларе. Тук котловината се стеснява в дълбок дол,,
из който Стряма тече с името Стара река и дели стръмни-
ните на Стара нланина от тия на Средна гора. Един час за-
падно от Рахманларе, по левия бряг на реката, се издига до
70 80 м висок връх, върху който са запазени следи на мал-
ка крепост — „калето“ (табл. VI, обр. 11). Горнището на вър-
ха е обиколено с нисък насип, който очертава разрушената
крепостна стена — оноид с дължина ПО и широчина 60 крач-
ки. Следи от някакви други постройки в градището ням а. По-
високият насип към северната страна на стената вероятно пред-
ставлява засипаните развалини на някоя куда. На това място
изглежда да е бил и входът в крепостта. Тук склонът е най-
достъпен и вероятно, за да се затрудни достъпът, са били из-
дигнати два високи вала с окопи, сега полузасипани. Пред тях
личатосновите на четириъгълна постройка 15x27 кр. По западния
склон на върха лежат откъртени две части от стената. По-го-
лямата е дълга 6 м, висока 1,50 м и дебела 1,10 м. Градежът
е от недялани камъни с корав бял хоросан. Една голяма на-
46 На това градище не можах да отида. На картата, табл. XXI, мястото
му е посочено приблизително.
314
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
пречна четвъртита дупка (15X14 см), все в това парче от сте-
ната, вероятно е гнездо на дървена греда. Градището е от
средновековен произход и е бранело входа на Стрямската до-
лина откъм запад. Видях намерена там една съвсем изтрита
бронзова монета, ранновизантийска.
Старият път, който е съединявал Стрямската долина с
подбалканските котловини на запад, е вървял северно от гра-
дището по клисурското плато, където доскоро минаваше и но-
вият път за Клисура. Шосето, което сега води от Рахманларе
за Клисура, е построено преди 4—5 години.
Градецът Клисура според преданието е основан след за-
воеванието. Старото селище се е намирало 4 км западне от
него, в една малка котловина между Стара планина, Средна
гора и Кознишкия проход. Това място и днес се нарича Ста-
ра Клисура или Селището. Турците преселили част от жите-
лите на сегашното място, за да пазят гористия някога проход
от разбойпици. Преселниците били освободени от данък и им
били дадени разни привилегии, конто по-късно подмамили и
останалите жители на старото село да дойдат тук. Поради
това преместване градецът получил и името си, с което бил
известен в турско време, „Праеодин дервент", което зна-
чило „пресадена" (преместена) Клисура.47 * 49 С това име ние го
срещаме в приписката от 1690 г. на един месецослов от
Бачковския манастир,4” с него се споменава и поп Констан-
тин в 1819 г.4у Привилегиите си клисурци запазили до ново
време.
Археологическите издирвания из Стрямската облает, която
от турците е била наречена Гьопса, повдигат въпроса за мя-
стото на стария град Копсис. На Иречек се дължи сближение-
47 Т. Ив. ШоПлеков, Из историята на малкия градец Клисура. Родопсин
напредък, г. VIII, 188 сл.
44 Ст. Н. Шишков, Новонамерени стари ръкописни церковнославянски
паметници в Бачковския манастир. Родоп, напр., VIII, 132. Приписката е писа-
на от ncxi'iA кромонххъ ... рождень пр>дели г’упси (v фречь
пееддинъ къ л-ь з. у. ч. и.
49 КАе'.соОра, 5J IlpaaaSlv Дер[3=то, 37.
СТАРИ Г РАД ИЩА И ДРУМОВЕ...
315
то на последните две имена и предположението, че Копсис се
е намирал в долината на Стряма.50
Името на тоя град се янява за пръв път през XIII в., при
войните между Светослав Тертер и Византия. В похода си
срещу България византийците грабили из областта от Ряхови-
ца и Сливен чак до Копсис.51 По-късно, след смъртта на Све-
тославовия син Георги II Тертер (1322—1323), българският бо-
лярин Войсил, който бил бежанец във Византия, потеглил към
България и завладял „изоставените мизийски градове от Сливен
чак до Копсис"52. Императорът, чието върховенство Войсил
приел, признал властта му нал тия земи и му дал титлата де-
спот на България (Миота?). Копсис вероятно е бил столица на
Войсиловите владения, в конто имало още четири други кре-
пости. На овдовелия български престол болярите в това време
избрали Михаил Шишман. Веднага след възцаряването си бъл-
гарският цар потеглил срещу византийците към Североизточна
Тракия. Императорът Андроник, който заедно с Войсил обсаж-
дал Пловдив, бил принуден да напусне обсадата и да тръгне
срещу Михаил. След съвета, конто имали, Войсил заминал, „за
дома си, понеже било близо" (oixaSe,... eke! tjv), за да
се приготвят той и войската му за предстоящата война. Спо-
ред уговорката на третий ден Войсил трябвало да пристигне
в Потука, един градец, разрушен в някоя предишна война и
отстоящ от мястото, където станувал българският цар, един ден
път.53 Там императорът щял да го чака.
Андроник оставил гарнизони в Чепино и Станимака, за да
наблюдават Пловдив, а с всичката си останала войска стат-
на л в Потука. Тук получил известието, че Войсил ненадейно
умрял. На това известие не повярвали, но то било потвърдено
и от някой грък, който видял сам от една височина около Копсис
как носели тялото на деспота. Лишен от помощта на Войсил,
50 HcTOpia болгар, стр. 382; Приложение към антич. география и епи-
граф. на България и Румелия. Псп. 11 (1882), 50 сл.; пътни бележки за Средна
гора и Родоните. Псп. IX, 38 сл.; Княж. България, II, 368; Arch.-epigr-
Mitteil. aus Bulgarien (в Arch, epigr. Mitt, aus Osterreich-Ungarn, X, 100).
51 G. Pachytn. II, 447, ed. Bonn.
52 Cantacuz. 1, 172, ed. Bonn. . . . Проаело^охто ёаотф Tag йпа ZxO.pvcu
ргхр; Кбфешс ёл-.XotTtoug rijg Mualag rtiXetg и т. н.
53 Cantac., 176.
316
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ'
Андроник счел за неблагоразумно самичък да излезе срещу
Михаил и побързал да се оттегли към Одрин. Тук получил
писмо от Войсил, който му съобщавал, че е жив: ял отровни
гъби и три дена бил в агония.
След оттеглянето на византийците Михаил се обърнал сре-
щу Войсил, като нападнал „Копсис и другите му четири кре-
пости". Войсил се държал повече от година, но след като
средствата му били изчерпани, избягал при Андроник.
В горните съобщения се съдържа всичко, което знаем за
средновековния град Копсис. От тях може да се съди само
това, че той се е намирал някъде на север или североизток
от Пловдив към Средна гора или Стара планина.54 Въз основа
на тия свидетелства неговото място би могло еднакво да се
търси както в подбалканската долина на Стряма, тъй и към
нейния изход в полете или пък при южните склонове на Сред-
на гора. Диренето би се улеснило, ако се знаете къде е бил
градът Потука, от който Копсис не отстоял далеч, но место-
нахождението и на тоя град не е установено.ес Из Стрямската.
долина при това няма никакви предания, конто да спомнят
името на Копсис. Като се изключи името на реката и на цяла-
та покрайнина, тук не съществува никакво назнание на отдел-
на местност, селище или пък градище, което би могло да се-
сближи с името на стария град?6
64 Пахимер, ц. м., II, стр. 447, съобщава, че византийските войски от
Одрин тръгналн -хата xov efj<i> prf6v (.въшпната планинска верига” Средна
гора?) и плячкосвалиот'Рбахо’>Зеп>С и Сливен до Копсис. Ср. Иречек. Приложе-
ние към антич. геогр. и епиграфика. Псп. II, 50. Оряховица сега е село при юж
склонове на Караджа даг. (Изт. Средна гора), между Стара и Нова Загора
Иречек, пак там ; сыцо С. Табаков, Бележки за Югоизточиа България през
епохата на Тертеровпн. Псп. 1908, стр. 628, заб. I. и рецензията на II. Ни-
ков, Псп. 1909,стр. 585.
65 Споменава се и в едно житие на св. Михаил, изд. у Хилфердинг,
Собр. сочин., I, 49. Гл. у Табаков, ц. м. и у Иречек, Псп. IX, 41. Паисий Хилен-
дарски в историята си (изд. А. Теодоров, стр. 116) също споменава .св. Ми-
хаил войн от село Потука бил по Сливенстей епискупии, родом Болгарии, но-
греком воевал”.
56 Иречек, Псп. IX, 45, и Кн. България, II, 369, съобщава, че в търгов-
ската книга на дубровчанина Рестич, живял в София през края на XVI в., се
споменавалп двама турни от Ghiopscie. С последното име вероятно е означена,
не някакво селище (Копсис), както Иречек предполага, а областта Гьопса, как-
•СТАРИ ГРАДИЩА И ДР У М О В Е...
317
При пътуването си из тоя край Иречек бе дошъл до пред-
положението, че Копсис се е намирал в местността Узун Шехир,
широка поляна под склоновете на Стара планина, непосредст-
вено на запад от гр. Карлово; той забелязал там дири от ста-
ри градежи, пък и стари турци му разказвали, че там бил ня-
.кога центърът на Гьопса.57 Против това предположение може да
•се възрази много. При Узун Шехир аз не видях развалини или
каквито и да било други белези, по конто би могло да се съ-
ди, че там е имало цял град. При това в известното вече за-
вещание на Карлъ Али бей, на запад от землището на с. Су-
шица, се споменава Сопот, а би се споменал Копсис, ако той
•се е намирал на предполагаемито място — между последний
.град и днешното Карлоно; завещание™, за което е дума, е от
1399 г., а според съобщението на Кантакузин — 75 години
.по-рано (1324 г.) Копсис е бил цветуща крепост.
Ако тоя град наистина се е намирал из под ба лкан ската
долина на Стряма, неговите останки вероятно ще трябва да
търсим не при Узун Шехир, а някъде другаде може би
към градищата при Кюселери или Сопот, или пък около с.
Текия. На последното място, при някогашната римска станция
Sub Radice и среднонековната крепост, селище е съществувало
от ранновизантийската до къснобългарската епоха, както свиде-
телствунат за това намерените там византийски и български
монета (гл. по-горе.). В полза на предположението, че
тук, при кръстосването на големите пътища, ще е бил и в
по-късно време центърът на областта, говори и запазеното
сред турците предание за царя, който от Сарай ери владял
над Гьопсата.
Разбира се, всички съображения от тоя характер ще имат
цена само докато не се открият нови паметници, конто по-
точно да определят в коя част на Стрямско ще трябва да
се търси Войсиловата столица.6”
то е случаят в в гореприведената част от записа на Йеромэнах Йсая w про-
дели гики.
57 Княж. България, II, 368.
58 Името вероятно е да произхожда от гръцкото vijvcto (бъд. —
сека, отрязвам) и да характеризира положението на крепостта, както нмето
Просек — на старобългарската крепост при вардарската Демир капия.
318
П Р О Ф ПЕТЪР М У Т А Ф Ч И Е В'
II.
ЗЛАТИШКОТО ПОЛЕ
Западно от старото селище на Клисура поч-
ва Козншикият проход (до 900 м вис.), който води към ви-
сокото Златишко поле в басейна на р. Тополница. При върха
на прохода край пътя се виждат засипаните развалини на ед-
на турска стражарница и на митница от румелийско време.
Друга развалина при западните спускове на прохода показва
мястото на втора такава стражарница.
Златишкото поле се простира към запад до с. Буново»-
надлъж 45 км, при най-голяма широчина 10 -12 км. (Гл. картата*
табл. XXII.) Към юг го загражда най-високата част на Цент-
рална Средна гора с върховете Буная, Братия и Лисец, а на
запад височините на Гълъбец го делят от Камарската котлови-
на и Софийското поле. По характер то се различава твърде
много от Стрямската долина. Тая разлика поразява пътника,
когато той се спре при най-високата част на Кознишкия про-
ход. След като е оставил зад себе си един изобилно облян от
слънчевите лъчи, богат с растителност и грижливо обработен
край, на запад пред него се открива пейзаж, който поразява
със своята студенина и суровост. Стара планина, която в
Стрямско се издига като прошарена със скалиста урви и тъм-
ни гори стръмна стена, в чиито основи се гиздят окитени в
орехова зеленина села, над Златишкото поле се превръща в
тежка сива грамада, чиито склонове на леки Скокове се спу-
щат към низината. Тук липсват розовите градини и лозята,.
буйните ниви и тъмните петна на горите. Явяват се на тяхно
място пасбищата, конто от окрайнините на полете продължа-
ват дори до билото на планината. Под тях, из ниските и за-
пазени от ветрища места, се пъстрят редките ръжени ниви,
конто дават оскъдна прехрана на тукашното население.
За старата история на тоя край и за населението му не е
известно нищо, макар че следи от антична култура тук са за-
пазени доста много. На първо място стоят могилите, чието го-
лямо количество придава даже една характерна особеност на
СТАРИ ГРАДИЩА И Д Р У М О Б Е...
319
пейзажа. Само в малкото пространство около Лъджане, Пир-
доп и Душанци могат да се наброят повече от 30 могили,
някои от тях (Сиври тепе и Беровица, източно от Лъджене;
Дервишка могила северно от шосето Лъджане Пирдоп и
Тартаргща — между Пирдоп и Душанци) достигат значител-
ни размери.
По-голямо значение са добили тия места през визатий-
ската и българската епоха, когато са станали средище на но-
ви пътища от Пловдив към София и към Северна България.
Турското завоевание, както на много места у нас, и тук е
произвело дълбока промяна в етническия състав на население-
то. Запазени из разните места на тоя край, тъмни предания
свидетелствуват, че той юнашки е бранил независимостта си и
че само след отчаяна борба завоевателите са успели да го
подчинят. Резултат от тая борба е било изтреблението на ста-
рого население или неговото разпръсване. ’Колонистите турци
са се настанили отчасти в старите селища, отчасти образували
нови. Тъй са изникнали днешните села с турски имена из
околността. Оцелялото българско население пък потърсило да
образува нови заселища из пазвите на Стара планина и Средна
гора и по окрайнините на полето. Все във връзка с преживе-
ните при завоевание™ сътресения ще трябва вероятно да се
обясни голямата жестокост, с която се славели тукашните
турци, както и бързото им изселване след Освобождение™.
Златишкото поле може да бъде разделено на три части,
географски строго обособени една от друга. Най-източната,
в която слиза пътят от Клисура, представлява малка котловина,
заградена на север от Стара планина, на юг от средногорския
масив Равна дял, а на изток от големите височини на Малко
и Голямо Гламе. Пътят из нея върви под самите склонове
на Стара планина, прехвърля буйното течение не Въртдпска
река, десен приток на Тополница, и се изкачва по една пок-
рита със сочна трева поляна към Голямо Гламе. Недалеч от
десния бряг на реката засипани с камънак трапища показват
мястото на старого село Кдзница, от което носят името си
проходът и цялата малка котловина. Върху срещния ляв бряг
на реката на една гола скала се намират развалините на едно
градище: Въртопско кале (табл. VI, обр. 12). Преданието раз-
320
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
казва, че жителите на селото Козница наскоро след завоева-
ние™ били принудени да се изселят зад Балкана, където ос-
новали град Тетевен. Недалеч, западно от развалините на ста-
рото село, в средата на миналия век турското правителство
заселило 20—30 къщи черкези „да пазят прохода". Новото се-
лище, което било наречено също с името Козница, недочакало
Освобождението. Неговите останки сега напомнят времената,
когато пътникът християнин не е могъл безопасно да мине
през тия места.
От височините на Гламе почва същинското Златишко по-
.ле, което се простира на запад до вододела, около селата
Марково и Коланларе. Първото село, до което стига пътни-
кът, е Лъджане. Преди Освобождението то е било населено
само с турци, днес заместени с преселници от средногорските
села и Македония. По-рано пътят от Козница е минавал 3 км
южно от селото из ливадите, където сега се намира една бряс-
това гора — Топ кория; при нея според разкази било и ста-
рото село. Там почвата на нивите е примесена с парчета от
тухли и керемиди, а на места се откривали и основи на гра-
дежи. Показаха ми една златна византийска монета от Леон I
(457—474), намерена на това място. Името си новото село
Лъджане добива от една стара „баня", чието място — него-
ляма локва със студена вода, е недалеч от корията; топлата
вода на банята извряла зад Средна гора при Стрелча или
Краснова. Вероятността, че около Лъджане се е намирало по-
старо българско селище, се потвърждава от обстоятелството,
че в землището на това — доскоро чисто турско—-село се сре-
щат много български местни названия. Изобщо и с малки из-
ключения турската колонизация на тоя край не е успяла да
заличи старата топографска номенклатура.59
Един час на югоизток от Лъджане, в една средногорска
пазва, където Тополница напуща за малко скалистого си легло,
е скрито с. Душанци, според преданието най-старо село в Зла-
тишкото поле. Под селото, по левия бряг на реката, се прос-
тира широка ниска лъка — Селшцето. Южно от нея, върху-
една гола рътлина, неотдавна били разкрити основите на ста-
г.я реката, която тече западно от Лъджане, се нарича Житница; дяловете
• от Стара планина към Козница носят имената Въртонът, Царичина, Острица.
СТАРИ ГРАДИЩА И Д Р У М О В Е...
321
ра черква, Св. Никола, малка едноабсидна постройка (10 кр.
дълга и 4 широка). Пороищата около нея изравяли човешки
кости. Рътлината от незапомнени времена се наричала Клисе
бачр. На поляната на срещния бряг на Тополница имало дру-
го черковище — Св. Троица, — върху което е построена нова
черква. Недалеч от нея, при направата на шосето от Душан-
ци за Пирдоп, била разкопана една плоска могила, в която на-
мерили чирепи от глинени съдове и бронзови гривни.
Над горния край на селото, върху продължението на Кли-
мат — един тесен нос, ограден от Тополница и левия й при-
ток Куфаршпа, според преданието се намирала друга стара
черква, Св. Георги. Разкопките, конто селяните направили пре-
ди 3—4 години там, открили основи на входната кула на едно
градище. Последното е заемало северозападната част на ръта
и доколкото може да се съди от формата на насипа, е заграж-
дало пространство до 120 крачки дължина и около 50 шири-
на. Градежът на кулата е от местни плочести камънн и рон-
лив хоросан. Произхожда вероятно от късната средновековна
епоха и е пазело пътищата, конто през Климаш и дълбоката
долина на Куфарита са водели към Стрелча. Първият от тия
пътища е работал и през турско време и по него е ставало
съобщението между Копривщица и Златишкото поле. И сега
на югоизток от Душанци са запазени добре остатъците на
стар калдъръм (0,80 -1 м широк), който покрай самото кале
се изкачва към Климаш. Нарича се Драгулов калдъръм по
името на някакъв богат копривщенец, с чиито средства бил
построен. 11ри селото пътят прехвърля река Куфарита по един
хубав едносводов мост, построен според надписа на една пло-
ча от парапета му от някой майстор Никола от с. Мирково.
От другия път, по долината на реката Куфарита, не са запазе-
ни следи, но разказват, че дълбоко в планината, при възела
между долините на Куфарита и Рорач, която се втича в То-
полница под Клисе баир, се намирали още две градища, нари-
чани според местностите градища при Райков път и Зла-
тевица.
Преди Освобождението Душанци е било турско село. Ед-
на трагична случка, чиито подробности са още запазени в на-
21.
322
ПРОФ. ПЕТЪР М У Т А Ф Ч И Е В
родната памет, принудила старите му жители — българи, да
се изселят.00
Град Пирдоп, който е отнел едновремешното положение
на Златица, се явява едва в ново време. Най-старата датирана
страда в него е черквата, строена в 1819 г. Градът тогава се
наричал село Протопопинци. С това име е отбеляэан в при-
писките на един ръкописен дамаскин, който се пази в библио-
теката на тамошното архиерейско наместничество (гл. начал-
ния му лист на табл. VII, обр. 13).'и Името Пирдоп, обясняват
с „При доб“ (при дъб); в новата част на града, където била
нанравена черквата, растяла дъбова гора; за построените там
къщи били употребени греди, сечени на самото място.
В Пирдопско са локализирани преданията за Мо.мчил tiou-
вода и борбите му с турните. В едно голямо сражение из тия
места последните били разбити, при което бил убит и самият
им главатар Орхан. На мястото, където той паднал, извряла
вода и бил направен кладенец „Паша бунар", от който и до
днес черпят вода работниците от полето между Лъджене и
Пирдоп. Ливадите на югозапад от „Паша бунар" се наричат
Тодоричане по името на Момчиловия другар Тодор. Орхан
бил погребай при Топ корня (гл. по-горе) в едно „Тюлбе",
от което сега е останала само грамада камъни. Според друга
вариация на същата легенда убитият турски войвода („Ьаш
60 Някоя красива мома от селото, разказва преданието, за да избегнс
опозоряването си, сс хвърлила от една скала в Тополпица. Братята й убили
турците, конто посегналн върху вся. Тогава беззащитного село било подло-
жено на сеч. Останалите живи от жителите му намерили прибежище отвъд
Балкана в Тетевен, където около това време вече били заселени бсжаннп от
Козница. Мястото, където честолюбивата българка намерила смъртта сн —
една скалиста урва по десния бряг на реката под селото, — и сега се нарича
Момина скала.
61 Дамаскинът е писан на простонароден език от даскал Тодор от села
Протопопинци на книга, 235 л. (17,5X28,4 см) дребен устав, подвързан с об-
вито в кожа дъски. Върху прнбавеннте в началото 3 листа една „епистолия*
на даскал Тодор разказва за смътннте времена от началото на XIX в. — въс-
таиието на Али паша Янински, това на гърците и страшните притеснения, на
конто било подложено тогава християнското население и духовенство. Все за
общи събития и случки разказват и приписките по долните полета па листо-
вете 1—31 и 161—181. Публикувани са всичките от С. П. Иванов, Псп. кн.
XXXV, стр. 670 сл.
СТАРИ ГРАДИЩА И Д Р У М О В Е...
323
хит“ — голям юнак) бил погребал в Златица; от него послед-
ният град добил и турското си име Башитово, с което е из-
вестен в приписката на Пирдопския дамаскин.1’2
От особено значение за миналото на този край е местност-
та между Пирдоп и Лъджене. На 1 км северно от шосето,
под самия склон на Стара планина, е образувана малка котло-
вина. В северния й край, върху едва тераса по десния бряг на
малък поток, приток на Тополница, се намират развалините на
стара черква. Местного население нарича това място Еленски
манастир™, а потокът Ёленска река (обр. 7). През 1893 го-
дина по инициативата на ревностно пирдопчани тук били пред-
приети разкопки, конто останали недовъртени. Доколкото мо-
же да се съди по разкритото тогава и по външни белези, черк-
вата е имала три абсиди. Техните очертания откъм вътрешна-
1й ^miiitckxtx корь, н. м. 672. Във всичките тия легеили верен те е
само сиомсиът за иякогашиите жестоки борби срещу завоевателите из тоя
край. Локализираието на раздадите за Момчил тук ще е дошло но книжовен
път и вероятно се дължи на сближенного на името Пирдоп с Перитеорион
иа Вяло море, където той палиал в борбата срещу Кантакузин. (На това обръ-
ша внимание н Иречек, Кн. Бьлгарня, II, 30-1 сл.) По същия начни в сръб-
ските пародии песни дейността па Момчил е локализирана „у би)еломе гра-
ду Пнрлитору ирема Дормитору” в Хернеговина. (Вук Караджич, Сборник,
II, п° 25, гл.] у Дринов, рен. на КачановскШ, Памятники болг. нар. творчест-
ва, Пси IV, 1883, 148 сл.) Че легенднте за Момчил в Пирдопско са дело на
най-новото време, свндетелствува обстоятелството, че градът със своето име
се явяна едва в първата половина на XIX в. Дотогава основание за тая лока-
лизация не е имало. Наклонни сме да считаме, че тя за пръв път е направе-
иа в известната приписка па Пирдопския апостол (обнародвана в Читалище,
1874 г, бр. 10, стр, 275 и повторно от Иречек, Кн. България, II, 305). Във
втората част на приписката се разказва : £ъ томъ х-ет-в нхпхдошх т8рки кь
hxiiicmx кнсдх момчнхх многими чнсхомъ т8р<хмъ сь коимъ бани ^хххдсмоеъ
СИНЬ 0р<М1Ъ ТОЙ призкхкъ К11АДХ ДХМ8се П^СДХСТЪ. КНАЭЪ строгъ се
|1ХЗА|!И И ОПОХЧИ се СХМЪ протикъ OfKMI-E НХПОХ-Е дх с-в В)с, съ gacjew по-
мощью оуврнь виде Оркхпъ. w киажсеи мечь много др8ги т8|кхмъ nofx-
ЗИКШААСА КЪ ССИ BUTE'S И ГОПИКШИГИ КНСЗЬ ДО 0Д(НЩ-Ё ГДТ НХП(1ХЕИЕШе и
А[>8гъ с^хженТе съ т8рсхми н тхмо еувУенъ виде нхшыи пирдопски кназъ
иомчихь
ез Днес името Еленски манастир е заместено с по-новото — манастир
Св. Илия.
324
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
та страна са отчасти изровени, а стърчат 3- 4 м над насипа
частите от стените, конто са ги разделяли (табл. VII, обр. 14).
Градени са от големи квадратни тухли, наслагани между де-
бели легла хоросан. В останалите места развалината е съвсем
затрупана от висок насип, но състоянието на последния позво-
лява да се заключи, че черквата е била оградена с голяма
стена, по чиито ъгли е имало четвъртити кули.64
За миналото на
Обр. 7. План на местността около
Еленския манастир
манастира са запазени
интересни предания.
Едно от тях обяснява
името Еленски с оби-
чая да се принася в
жертва елен на хра-
мовия му празник. В
някогашната, вероят-
но съчинена през къ-
сно време приписка
на Пирдопския псал-
тир се говорело, че
тук прекарал послед-
ните си години тър-
новският патриарх
Евтимий. Друго пре-
дание приписва раз-
рушението на манас-
тира на Дхя паша,
който минавал с вой-
ската си из тия места
„преди триста го-
дини".
Еленският мана-
стир е бил център на
значително селище. По ливадите и пасбищата западно от него се
виждат засипани основи на градежи. Следи от такива се забелязват
и по рътлината, която е между котловината и шосето. На юго-
81 През есента 1913 г. черквата била разкопана. За резултата на разкоп-
ките ще бъде съобщено на друго място.
СТАРИ 1РАДПЩА И ДР УМОВЕ...
325
запад от нея върху една плоска издигнатина са засипани разва-
лините на друга черква, оградена с неправилна стена (120 <110
кр.); население™ я нарича Св. Тодор. Северно от манастира, от
двете страни на скалистая дол на Еленска река, се издигат
една срещу друга две голи чуки, засипани със съборен мате-
риал от градежи. На тях вероятно е имало малки крепости;
скалистият гребен, който съединява височините на планината с
чуката по десния бряг, е изкуствено разрушен, види се, за да се
затрудни достъпът за последната. Още по на изток оттук,
върху една двуглава скала високо в планината, също е имало
някакви стари градежи; мястото е осеяно с парчета от тухли
и керемиди. Там сега е построен малък параклис — Св. Спас.
Между него и Еленската река голият рът, който се спуща към
полето, се нарича Калшяан. В околността има много могили;
най-западната от тях — Дервишка могила, е с грамадни раз-
мери. Срещу нея, зад шосето Пирдоп—Душанци, се издига дру-
га не по-малка—Тартарица; на едната от тях, обяснява преда-
нието, седял дервиш, а на другата татарин, конто един други-
му си палели лулите, макар че разстоянието между двете мо-
гили е 4 км. Нито една от тия могили не е изследвана. Преди
десетина години, когато се строело шосето за Пирдоп—Лъджа-
не, било разкопано мястото край една от тях — под Калиман.
Намерени били малки глинени съдове и парчета от такива.66
Югозападно, I1 2 час от Пирдоп, в теснините на Средна го-
ра се намират развалините на две градища, разположени едно
срещу друго на двата бряга на Тополница (обр. 8). Едното от
тях — „Голямото кале“, по десния бряг на реката, принадле-
жи към най-добре запазените средновековни крепости в Бъл-
гария. Мястото му представлява полуостров, опасан от бързо-
то течение на Тополница и значително по-нисък от околните
върхове. Склоновете на полуострова, обраснали с гъста гора,
към изток и запад са 20—30 м високи скали, чиито основи се
мият от реката. Достъпът в него е откъм север, където една
тясна пътека, извиваща из камънаците, води към Пирдоп. Ог-
радата на крепостта — неправилен продълговат многоъгълник
65 През лятото 1914 г. бе разкопана една от могилите при Св. Тодор. В
нея се наме[иха само два късни гроба. Гл. Известия на Бълг. арх. д-во, IV,
стр. 262 сл.
326
ПРОФ ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
(обр. 9) — лъкатуши по склоновете на полуострова, като заг-
ражда пространство, 150 кр. дълго и 60 широко. Отвън тя се
издига по-високо, отвътре — било че мястото е засипано с
материалите от разрушението, било защото подгражда склоно-
вете на полуострова — е по-ниска. На цялата си височина —
до 10 м — е запазена тя към югозападната страна (при а),
където са останали неразрушени и бойниците й (табл. VIII,
Обр. 8. План на местността около нирдопските калета
СТАРИ ГРАДИЩА И Д Р У М О В Е...
327
е изяден от време-
склоновете варира
Обр. 9. План на
Голямото кале
° у х » „
обр. 15). До основи е разрушена северната й част(отбелязано-
то на плана с чертички място). При входа на крепостта се е
издигала ъглеста кула, чиито степи сега са запазени на висо-
чина до 2,50 м (табл. VIII, обр. 16). Две други кули, едната
•четириъгълна, а другата крыла, е имало при южната стена на
оградата. Там крепостта е имала втора врата, вероятно за
•съобщение с реката и другото градище през нея. Пътека, коя-
то през това място съединява двете градища, и сега същест-
вува. Градежът на стените е от местни плочести камъни, с ко-
рав бях хоросан, който по облицовката им
то. Дебелината им според достъпността на
между 1,10 м (при кръглата кула) и 1,55 м
(при четвъртата кула и южната стена,
където склонът е най-достъпен). Вът-
решността на градището представлява
обрасла с буренаци и храсти издигнатина.
Не може да се определи "дали тя е обра-
зувана от насип, или пък е естествена.
Може би първото ще е по-вярно, тъй
като по повърхността не се виждат ни-
какви дири от градежи.
Срещуположният връх, на който се е
издигало „Малкото кале", е по-висок с
-40- 50 м от тоя на току-що описаното.
Той е крайна издънка на масива Кара
тепе, който заедно с Братия загражда
долината на р. Медед, ляв приток на То-
полница. От оградата на това кале е оста-
нала само югоизточната част надлъж до
40 м и височина до 2 м (табл. IX, обр.
17). Градена е от същия материал, както
и при първото. Доколкото насипът позво-
лява да се проследят очертанията й, тя
е имала неправилна многоъгълна форма (100X70 крачки).
Двете описани градища са образували укрепен пункт, кой-
то през средновековието е бранел средногорските прелези по
долините на реките Кара дере и 'Медед, южни притоци на То-
лолница. По долината^на първата река и сега вървят дървар-
328
ПРОФ ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
ски пътеки към билото на планината, а оттам за Панагюрище
и Стрелча. Долината на Медед пък, изглежда, че през средни-
те векове е представлявала важен път между Златишко и Тра-
кия. Преди да се направи шосето, което из нея води за Пана-
гюрище, там е имало тесен калдъръм, по който пътували с
коне. Из Панагюрско съществува предание, че турните проник-
нали в Златиш-
кото поле имен-
но по тоя път,
откъдето и ре-
ката получила
името си (Ме-
дед дере —
Сладка река).00
Непосредст-
вена защита на
тоя проход две-
те гореописани
градища едва ли
са могли да ока-
зват, тъй като
са доста отда-
лечени от него.07
Заради това в
близката скол-
Обр. 10. Околността иа с. Коланларе
c. Коланларе (дн. Радославово), се намират
ноет, на юг от
остатъци на дру-
ги твърдини.
Три километра югоизточно от последното село (обр. 10),
над ливадите по левия бряг на Тополница, се издига малка те-
раса със следи от градище; висок вал с форма на окръжност
(диам. 72 кр.) показва контурите на някогашната стена, по
която изглежда да е имало две кули. Южно от нея насипът
позволява да се различат основите на неголяма черква, от коя-
66 Все поради това обстоятелство една поляна към върха на прохода се
наричала Фётфеница.
07 За пътя през Медед гл. и у Иречек, Псп. VIII, 18; Кн. Бълг. II, 299,
и Arch.-epigr. Fragm., цит. м., 99.
СТАРИ ГРАДИЩА И ДР УМОВЕ..
329
то цялата местност е наречена „ Черковището “. Източно отту-
ка, през ливадите, конто се оросяват от един приток на Топол-
ница, се виждат купища сгурия — следи от някогашна же-
лязна индустрия. Още по на изток, по високия ляв бряг на ре-
ката, се намират развалини на селище. Според преданието там
някога било с. Марково. При идването на турците жителите
му се разбягали по горите и след като стихнала бурята на
завоеванието, образували ново село — днешното Марково в
севороизточния кът на Златишкото поле,—чието име трябвало
да спомня мирните времена на заселването.08 Спомен пък за
някогашното село при Тополница е запазен в името на потока
който тече между него и Черковището — той и днес се на-
рича Кюи дере (селска река).
По десния бряг на Кюи дере, J/4 час югоизточно от Чер-
ковището, се издига конусообразен средногорски връх с раз-
валини на друго градище. Склоновете на върха, обраснали с
гъста гора, се спущат стръмно към изток, север и запад, а на
юг едно тясно седло го съединява с по-високия връх Кичй
ерё, сам продължение от гребена на Братия. Горнището на
върха с градището е наведена от юг към север поляна (55 X
42 крачки). Крепостната стена е съборена и основите й са за-
ринати под дебел насип. Към северозапад, където насипът е
отвесен, част от стената се подава на височина 40X50 см; гра-
дена е от недялани камъни с бял песъчлив хоросан. Три го-
леми грамади съборени камъни показват сигурно местата на
кули, конто са се издигали върху стената.
Двете тия градища вероятно са образували едно цяло с
изчезналото селище. По дълбокия дол на Кюи дере, който раз-
дели масивите на Братия и Сакарджа, може би е вървял пла-
нински път. По тая посока върху южния склон на планината
се намират развалините на трето градище — „Койчевичино
кале*; за него ще говорим по-долу. На самия връх Сакарджа
пък е запазено едно голямо землено укрепление с няколко ре-
да валове и окопи. То произхожда от епохата на огнестрелно-
то оръжие и вероятно е строено от турците. Местните коли-
68 От края на XVII в. е известен един летописен разказ на поп Петър
от с. Мирково (Драное, Български летописен разказ от края на 17 в. Псп.
III, стр. 1 сл.). Сведения от местен характер в него няма.
.330
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
'бари обаче го смятат за много старо и даже съществува пре-
дание за начина, по-който при завоеванието турците го превзели.
В околностите на с. Коланларе се срещат дири и от ан-
тична култура. Върху „Южакът„, невисок гръб, който северо-
източно от селото продължава към Стара планина, по нерав-
ностите на почвата се виждат основи на стари постройки. Вър-
ху най-високата част на хълма неотдавна били разкопани ос-
новите на малка сграда (2,40x2,90 м), зидовете, отвън нераз-
.крити, са градени от големи квадратни тухли (30 см) с дебели
легла червен хоросан. Със същите тухли бил постлан и подът,
•сега разрушен. В източния и западния зид на сградата са нап-
равени по две квадратни фериди (25 см), дълбоки 30 -35 см.
Селяните, уверени, че на това място имало манастир, построили
недалеко оттук параклис Св. Иеремия. На юг от него, все по
същия гръб, върху една издигнатина е побит нов каменей кръст —
Св. Георги. Там преди двадесетина години били изкопани две
големи делви. Почвата на околните кукурузища е размесена с
отломъци от стари тухли и керемиди, а неотдавна била изро-
вена и една оброчна плочка с изображение на тракийски кон-
ник и надпис ГГГ1Х ASPON.G<J
Не по-малко интересна в археологическо отношение е се-
верната окрайнина на Златишкото поле. В самия град Златица,
център на областта още в предтурската епоха, няма никакви
•старини. Паметници от турското минало на града са една че-
тириъгълна кула — стар часовник — и един голям камък от
изветрял червен пясъчник с турски надпис, на който Иречек
прочел годината 1571.™ Според преданието под него бил пог-
ребай турският войвода „Баш хити, убит при завоеванието.71
Камъкът сега е побит в една улица при горния край на града.72
На север от Златица, върху „ГолеиГ, една гола чука на
®9 Гл. Изв. на Бълг. археол. дружество, II, 284.
'О Княжество България, II, 302.
71 Гл. по-горе.
72 Преди Освобождението Златица имал 5—6 хиляди жители, от конто бъл-
гарски къщи едва 30—Ю. Сега изчисляват населението му до 2800 ж., всички
преселници от средногорските села (главно Петричко) и от Разлог в Македо-
ния. Турска къща не е останаланито една. За Златица в миналото известията
са събрани у Иречек (Кн. Бълг. II, 298 сл.; Псп. VIII, II сл.; Heerstrasse,
39, 112, 158 и Arcli.-epigraph. Mitt., ц. м., 99).
СТАРИ ГРАДИЩА И Д Р У МОБ Е...
331
Стара планина, се намирало градище, което не можах да по-
сети; разрушено било до основи. Едно предание разказва за
хитростта, която употребили турците, за да го превземат.73
На 3 км северозападно от Златица е с. Клисе кьой, раз-
положено при самия изход на Етрополския проход. Още Ире-
чек се бе досетил, че неговото име ще е произлязло от никоя
•стара черква.74 Догадката е вяр-
на. Развалините на черквата се
намират веред дпешното село и
част от нея — източната поло-
вина — била разкрита от селя-
ните преди няколко години
(обр. 11.) Тя е един отнай-ред-
ките паметници на старохрис-
тиянската архитектура. Нейният
план — латински кръст, с който
се характеризира и софийската
Св. София, е ново доказателство
за източните влияния върху раз-
витието на романската архитек-
тура в Запад.76
И за тая черква се мълви,
че била насилствено разрушена
и че под развалините й наме-
рили смъртта си жителите на
старото селище. Дали такова
Обр. 11. Разкритата част
от ословите
на Клисекьойската черква
се е памирало тук, какво е пред-
73 Турците провикнали в Златишко, разказва преданието, и подчинили
цялата облает, но усилията им да завладеят това градище останали напразни.
Защитниците се бранели отчаяпо, имали голям запас от храни, а вода била
покарана тук по подземен водопровод от по-високите върхове на планината.
На помощ на нападатслите дошла едиа бабичка. По неин съвет те хранили ня-
колко дена един кон, без да му дават вода, и след това го пускали около
крепостта. Воденото от инстикта си добиче се спряло на едно място и почна-
ло да рови. Турците разбрали указанието, разкопали мястото и водопровода^1
бил прекъснат. Това принудило защитниците да се предадат Изврелият на то-
ва място кладенец още съществувал и за памет на събитието се иаричал „Ат
бунар“ (конски кладенец). Както ще видим, вариации на тая легенда се срещат
и в други места из областта на Тополница чак до Родолите.
74 Княжество България, II, 302.
75 Черквата е вече разкопана. Резултатът на изеледванията ще бъде на-
скоро публикуван.
332
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
ставлявало, как и кога е изчезнало — на тия въпроси не мо-
же да се даде ннкакъв отговор. Преди Освобождението Кли-
се кьой е било заселено с турци. Те вече са се изселили, но
наследство от тях са легендите, конто новите преселници-бъл-
гари и сега разказват за старата черква.
От Клисе кьой на север се отваря в Стара планина дъл-
бока пазва, от която пъпли новото шосе за Етрополе. Тоя про-
ход, за който няма никакви известия от древността, вероятно
е бил разработен през византийската епоха. В турско време
тук е вървяла изровена от пороищата пътека, по която и с
кон е било трудно да се пътува.70 Проходът е бил пазен при
най-тясната част на дефилето от малък кастел, който се нами-
рал върху една гола скала вляво от пътя, V2 км пред изли-
зането му в Златишкото поле. Материалите от разрушените му
до основи стени са посипани по урвите чак до самото шосе.
Насреща, по западните склонове на дола, над реката се издига
самотна остра скала — Моман камък. За обяснение на назва-
ние™ й съществува сказание, подобно на това, което знаем от
Душанци.
Последното градище в северната окрайнина на Златишко-
то поле се е намирало над с. Челопеч. На изток от градище-
то се отваря дълбокият дол на Челопешката река. Близо при
нейните извори в местността „Силищар" били изкопани преди
няколко години железни сечива заедно с бронзови монета от
Цимисхий.77 Градището е разрушено до основи.
Западно от Челопеч Златишкото поле постепенно се изди-
га. Зад скалистая купен Таушан тепе от полите на Стара
планина започва плосък гръб; тоя последният с направление от
север към юг стига до Келяво-Ка.чарскипге височина, чиято
маса изпълва ъгъла между Тополница и големия й десен при-
ток — Буновска река (гл. картата, табл. XXII).
Басейнът на Буновската река, който отнасят към Златиш-
кото поле, може в много отношения да се разглежда като обо-
собена облает. Реката води началото си от една дълбока пла-
нинска пазва между Стара планина и възела Гълъбец, който я
съединява с Ихтиманска Средна гора. От с. Буново тя тече към
76 Kanitz, Dorai-Bulgarien and der Balkan, Leipzig, 1882, II, стр. 193.
77 За тях гл. Известия на Бълг. арх. д-во, IV, стр. 264 сл.
СТАРИ ГРАДИЩА И Д Р У М О В Е...
333
югоизток из една доста широка долина чак до устието си в
Тополница при Петрин. Не далеко от това село тя приема от-
дясно значителен приток — Смолска река, чиито басейн раз-
членява северното продължение на Ихтиманските планини и
отваря няколко естествепи пътища за Софийского поле. Възе-
лът на тия пътища е на северозапад от с. Смолско (обр. 12).
Обр. 12. Карта па Смолския дервент
Тук 3/4 ч. от селото дълбокият дол на реката се разширява,
за да приеме от -север потока „Кралевица*. По на запад той пак
се превръща в тясно устие — започва тъй нареченият Дервент,
(табл. IX, обр. 18), който */2 ч. от мястото, където се сливат
реките, се разклонява на две. Единият клон — Сухият дер-
вент — с посока на северозапад се изкачва към върха Опор,
а другият — Калугерски дервент — следва към запад тече-
нието на реката до нейните извори по платното на планината.
По трите посоки и сега съществуват изоставени пътища.
Из долината на Кралевица до Освобожден пето е работел ко-
дарски друм за с. Горно Камарци и оттам — за Софийско.
По Сухия дервент обработен път, който сега услужва само на
местного население, държи посоката на стар друм, който сли-
зал към с. Байлово в Софийско поле. По тоя именно път пре-
334
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
ди години ставало главного съобщение между София и Злати-
ца. Третият път, през Калугерския дервент, следва реката до
местността Калугерица и оттам прехвърля невисокото планин-
ско било, за да слезе в Софийско при селата Горна Раковица
и Гайтанево. По тоя път се виждат развалините на малък ка-
меней мост.
Съществува предание, че при Калугерица е било старого
място на Калугерово — днес село край Тополница при изли-
зането й в полето към Т. Пазарджик, чиито жители се изсели-
ли поради силно развитого тук през турско време разбойни-
чество. Дали ще трябва да се вярва на това, е въпрос, на кой-
то мъчно може да се отговори, особено като се знае, че днеш-
ното с. Калугерово е известно на пътешествениците >ще през
началото на XVI в.78 Във всеки случай дири на разрушено се-
лище тук има. По двата бряга на дервентския поток мястото
е осеяно с трапища, а към изток могат да се видят заринати-
те сснови на малка черкна, 7—8 м дълга и 4 широка.
По долината на Смолска река са запазени остатъци на две
градища. Първото се намирало върху един купенообразен връх
по десния бряг на реката, при самото място, където тя приема
притока си Кралевица. Каменливата, обраснала с люлякови хра-
сти поляна, която е била оградена от крепостната стена, пред-
ставлява кръг с диаметър 100 120 крачки. Част от стената е
запазена към югоизток на височина до 1 м — градена от не-
дялани камъни с корав бял хоросан. В останалите места тя е
разрушена до основи, но високият, образуван от нея насип,
опасва темето на върха. По него и самото градище се нарича
„Венците"- В малката лъка между северния склон на гради-
щето и реката били намирани глинени делви и някакви бронзови
украшения, от конто не ми се удаде да видя нищо. Тук, как-
то и по самия връх намирали железни стрели.
78 Курипеишч (Иречек. Псп. IV, 93; гл. също Псп. кп. 70, стр. 896) в 1530
споменава Koluizeritza', в повото издание на същия автор — Khahigeritza.
Дж. Бърбъри в 1664 г. — Kalndris (Псп. кн. 60, стр. 947); също и у Рам-
берти (1534 г.). — Cahidriz Корн. Дуплиций (1553 г.) — бьлг. село Calloge-
robba (Rad, кн. 62, стр. 52). Име Callngerizza около Каспичап прев 1592 г. у
Дринов, Псп. VII, стр. 20. За Калугерово и у Ст. Захариев, Географико-ис-
торико-статистическо описаше на Татарпазарджишката каза, Виена, 1870, стр.
75 с л.
СТАРИ ГРАДИЩА И ДРУМОВЕ...
335
Около 1 час на северозапад от „Венците" е Опорското гра-
дище — висок връх над мястото, където се сливат двата дер-
вента. По южния му склон, който извънредно стръмно се сну-
ща към Сухия дервент (табл. IX, обр. 18), ребром е изсечен
пътят за Байлово, а двата му други склона — източен и запа-
ден—слизат в дълбоки суходолища. Достъпът в градището е от-
към север, където върхът се издига двадесетипа метра над пла-
тото, което продължава към Стара планина. Откъм тая страна
крепостта е била оградена с дълбок ров. Стената е опасвала
челото на върха — кръгло пространство с диаметър до 80 кр.
На източната страна, където иманяри са разровили насипа, ос-
новите и са открити на височина 50 60 см с един вътрешен
контрафорс. Дебелината и заедно с последний достига до 2,20
метра; градена е от недялани камъни с червеникав хоросан.
Опорското градище е пазело двата дервента и превала за
Байлово. Най-високата точка на прохода el 2 км западно от
него. Откъм тая страна високият купен на върха Опор не пречи
да се види част от Софийското поле с тъмния силует на Вито-
ша, когато пък на изток се разкрива целият Дервент с пътя,
който лъкатуши из пего и слиза към Венците (табл. X, обр. 19,
при знака X), а още по-нататък — Петричката окрайнина с остро-
главото Кеброво и горите на Панагюрския Писец.
Естествен изход на пътищата около Смолско е Петричка-
та котловина. Тя е образувана от сливането на Буновската
река и Тополница и има форма на триъгълник, при чиито връх
на юг е сгущено, селото Петрич (обр. 13). На юг от него поч-
ва тясна скалиста долина, която от географите се счита за гра-
ница между Централна и Ихтиманска Средна гора и която То-
полница не напуща до излизането си в Тракийското поле. Днес
в Петричката околност се кръстосват няколко пътища. Голе-
мият друм, който иде от Татар Пазарджик и Панагюрище
през с. Мечка, се разклонява тук в няколко посоки. Единият
клон е вече спомнатият през Смолския дервент; от него се от-
дели друг, който следва течението на Буновската река и стя-
га Гълъбецкия проход. Трети клон се отдели през Келяво Ка-
марци (дн. Бенково) към Златишкото поле, където се съединя-
ва с пътищата за Етрополе и Стрямско. Освен него от само-
то село Петрич се отдели пряк път, който през Камарските ви-
336
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
сочини отива към Златица. От незапомнени времена из теснин
дол на Тополница е вървял и друг път, който е свързвал се-
лищата и твърдините по двата нейни бряга. Тоя последният е
разрушен и днес, с изключение на малка част — каменей кал-
дъръм два метра широк — между селата Петрич и Поибрене
Обр. 13. Карта на Петричката околност
нищо не е останало
от него. Коравите
средногорци обаче и
досега слизат през
тука към Татар Па-
зарджик, макар че, за
да се стигне от Пет-
рич до Церово, река-
та трябвало да се
гази „72 пъти”.
Поради тъй из-
годното си положе-
ние мадката Петричка
котловина е добила
в миналото и особена
стратегическа важ-
ност. Доказателство
за това са остатъци-
те на три крепости по
височините, конто я
ограждат. Едната от
тях се е издигала на
върха Кербово, който
е най-южна издънка
на Келяво-Камарски-
те височини и загра-
жда котловината от
североизток. Откъм
север върхът се из-
дига невисоко над Камарското плато, а на югозапад той
•се спугца с няколко скалиста тераси към котловината. На
югоизток се удължава в тесен каменлив нос, чиито основи се
.губят в дола на Тополница. Крепостната стена е съборена,
СТАРИ ГРАДИЩА И Д Р У М О В К...
337
но формата й може да се проследи по насипа — удължен
към югоизток многоъгълник с повърхнина около два декара
(обр. 14). Цялото това пространство сега представлява
оголена скала, по която са пръснати градежни материали.
На североизток, където основите на стената се подават изпод
насипа, тя е дебела два метра;
построена е била с ломени ка-
мъни и корав бял хоросан. До
югоизточния ъгъл (а) изглежда
да е имало кула, при която ве-
роятно е бил входът. И сега
до градището може да се дой-
де само откъм тая страна по
една пътека, която от Камарското
плато минава под североизточ-
ната му стена. На тона място,
но вън от крепостните стени,
Обр. 14. План на градището
Кербово
петричани разкрили основите на стара черквица с притвор и
една абсида (дъл. 15 м, шир. 6,90). Тя е градена от същия
материал, както и стените. На северозапад, 7 8 крачки от
черквата, се вижда кръглият отвор
на засипан кладенец (диам. 2,55 м),
граден от едри дялани камъни. Мла-
дата буйна дъбова гора, с която е
залесен склонът откъм север и из-
ток, пречи на погледа; на юг и за-
пад обаче се отваря широк изглед на
цялата Петричка котловина със сред-
Обр. 15. План на градището ногорските височини от околностите
Св. Никола на с. Мечка чак до Еледжик и Ар-
амлиец. В центъра на панорамата
(табл. X, обр. 20) се издигат двата
високи върха Св. Никола (X) и Градище (XX) върху конто
се намират развалините на други две твърдини.
Върхът Св. Никола затваря котловината откъм юг. Север-
ният му склон, под който живописно са накацали част от къ-
щите на Петрич, свършва към реката със скалиста урва, а реб-
ром по североизточния се изкачва към височините на Расла-
22.
338
П Р О Ф. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
пища шосето за Мечка и Панагюрище. Крепостта е имала фор-
ма на неправилен шестоъгълник (120 <156 крачки) (обр, 15).
Към североизток, където стената е подграждала стръмния
склон, тя е запазена на височини 3—4,5 м (табл. XI, обр. 21).
Градена е с дребни ломени камъни и здрав бял хоросан. В ос-
таналите места тя е зарината от насип, по който се различа-
ват и купищата на три кули. При едната от тях, към юг, е
бил и входът в крепостта. Пространството вътре в нея — ска-
ла, едва прикрита с тънък слой земя — е засипано с камънак
и парчета от тухли. Между тях се срещат и чирепи от делви.
В източната част са запазени развалините на две сгради. Една-
та от тях (а) е четириъгълник (7,4X4,12 м), чиито зидоне са
высоки до 2 метра; другата (б), също с четириъгълна форма
(9X5,60 м), е почти изравнена със земята. Двете постройки не
са от едно време. Коравият, примесен с голямо количество на-
дробени керемиди хоросан у първата е белег, по който тя мо-
Обр. 16. План на „Граднщсто" при Пстрич
же да бъдот енесена
към по-раншна епоха
от втората, чиито
градежен материал е
както на крепостната
стена. Вероятно кре-
постта е преживяла
разрушение, след ко-
ето е била нъзобнове-
на. Петричани смятат
тия сгради за разва-
лини от черква — Св.
Никола, на чието име
е наречен целият
връх. Малка черква
изглежда да е имало вън от крепостната стена върху една
площадка над скалистая бряг на Тополница. Мястото на черк-
вата се познава по засипаната пълукръгла стена на^абсидата.
По окрайнините на площадката се вижда стар окоп — строен
през Освободителната война от турците, конто се надавали тук
да задържат настъпващите от север руски войски. Оттук на-
истина може да се обстрелва цялата котловина и да се наблю-
дава мястото чак до Етрополския проход.
СТАРИ ГРАДИЩА И Д Р У N ОВ Е...
339
Най-важната от петричките крепости е била „Лраошцето",
3/4 ч. южно от селото. Местността представлява тясно про-
дълговато от изток към запад бърдо, което господствува над всич-
ки околни височини по двата бряга на реката (обр. 13 и 16).
Горнището му е скала от старо седиментарно образувание,
покрита с тънък слой земя, по която расте буйна трева и дреб-
ни люлякови храсти. Северният му склон, измит и изнесен от
водите, е скалиста урва, под която лъкатуши Тополница; на
изток бърдото с голяма етръмнина се спуща в един отворен
към реката дол. По-полсгати, макар все трудно достъпни, са
склоновете му към юг и запад, където то се огражда от друг
дол, който се изтича в Тополница. Между двата дола е обра-
зувана ниска и тясна седловина, която свързва Градището със
съседните височини на Раслатица. Крепостта е заемала източ-
ната и най-висока част на бърдото и е имала приблизително
четириъгълна форма (средне 80 310 кр.). Вътрешността й е
осеяна с траиища и грамади от камъни. Със стена е била ог-
радена от три страни: на север поради отвесния скалист склон
стената не е била нужна. 11а запад тая ограда е съборена до
основи, а към юг и изток е запазена някъде на височина до
2 J/a м ПРИ средна дебелина 1,85 м (табл. XI, обр. 22). Строи-
телният материал е както при Св. Никола. И тук също вън от
крепостната ограда при югоизточния й ъгъл е имало малка
черква — дъл. 16,30 м, ш. 6,30 м с една абсида и без притвор, —
чиито основи са изровени преди няколко години от околните
колибари (табл. XII, обр. 23). Градена е само от ломени ка-
мъни с ронлив хоросан и е постлана с обикновенп плочи.
Според разказите на старци из разхвърляните по южния
склон на градището колиби крепостта се наричала /Муха ка-
ле. Самите колиби пък и досега носят името Замухово. За-
помнени били времената, когато крепостната стена се издигала
до „два човешки боя". За леговище на убита някога тук меч-
ка служел грамаден меден котел; намирани били и железни
стрели. Съществува предание, че крепостта Муха се държала
срещу турците 45 години след поробването на околните земи
и паднала поради една случайност?9
79 От източиата част на крепостта, говори преданието, един таен подзе-
мен ход извеждал в дола при Тополница и по него защитниците си достави-
ли вода. Една жена, която слизла при реката, била сподиреиа от прасето си. То
340
ПРОФ ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
Трите петрички крепости са пазели пътищата, конто по
дола на Тополница и по хълмовете на Средна гора през с. Меч-
ка са съединявали Златишко с Тракия. Те произхождат от ед-
на и съща епоха — вероятно втората половина на средновеко-
вието. Твърде възможно е обаче, някой от тия места и по-ра-
но да са били укрепени и сегашните развалини да са само ос-
танки от възобновени по-стари крепости. Това предположение
вече изказахме огносно Св. Никола. Под югозопадния склон на
Градището, в Песи поле, из нивите изкопавали глинени кюпо-
ве. Показаха ми намерена все там и една раннонизантийска
бронзова монета. Според преданието старото с. Петрич се на-
мирало в местността „Селището1*, под Св. Никола, по десния
бряг на Тополница.80
Едничкото известие за Петрич от миналото е от Ана Ком-
нина (XII в.). Дъщерята на Алексий разказва, че при едно на-
падение на куманите отсам Дунав императорът излязъл от Ца-
риград и като събрал колкото войска могъл, разпределил я част
в Пловдив, част „в тъй наречения Петрич" (е?с t6v Xeydfievov Пе-
ptr£6v), в София и в Нишката тема чак до Браничево, а сам се
установил в Пловдив.81 От тия думи може да се съди, че Пет-
рич наред със София, Ниш и Браничево е бил един от най-
укрепените иунктове в Хемската облает. Засилването на него-
вия гарнизон при очакваното нашествие на куманите релевира
се заскитало из околните шубраци и когато турците го нодгоинли, бьрзо из-
бягало в подземисто. Нападателите, конто лотогава не знаели за съществува-
нето на последнего, се промъкнали една нот през него и но тоя начин за-
владели непристъпната твърдина. Вьв връзка с това обясняват имената на сегаш-
ните колиби Чебър и Каца, нръенати на изток зад дола; жителпте нм с че-
бъри и каци носили вода за гарнизона па крепостта. Предание, абсолютно по-
добно на приведеното, обяснява превземането на „Калето* на средногорския
връх Сакарджа, между Коланларе и Панагюрнще. Интересно е старото име
на Петричкото Градище и на колибите — Зтмухово (зал Мухозо). Мухово сега
се иарича гористата облает източно от върха Етеажик при Траян »вите врата.
h0 За Петрич и околните панагюрски села е написано и от П. П. Кара-
петров. Матсриали за описване на гр. Панагюрище и пр. Средец, 1893.
KI An. Comn. II, 295, ed. Bonn. Ср. Иречек, Княж България, И, 343,
lleprtgov, споменато на друго място у същата авторка (I, 442), се отнася за
днешння гр. Петрич на Струма при сев. край на Рупелския проход. За него
гл. Tomasclrk, Znr Kunde d. Hainns-Halbinsel, II. 82; нашата крепост Пет-
рич Томашек търси някъде към Враца и Видин
СТАРИ ГРАДИЩА И Д Р У М О В Е...
341
и друг един факт: че той е лежал на един от големите пъти-
ща, през конто от долината на Морава вълната на куманските
пълчища е могла да се разлее в Тракия. В римско време ед-
ничкият друм, по който е ставало съобщението между Горна
Мизия и Западна Тракия, е бил тоя през Траяновите врата.
Доколкото е известно, римляните не са знаели други прелези
през Иктиманските планини.82 Такива почват да се развиват от
началото на византийската епоха. И ние едва ли ще се излъ-
жем, ако приемем предположението, че вторият по важност
път, който през средните векове се е явил между Пловдив и
София, е бил тоя през Петрич и оттам — по долината на
Смолска река за Софийского поле. Градищата около Петрич
са образували една мощна защита при главния възел на тоя
път, чието продължение през Смолския дервент, както видях-
ме, е било пазено от други две крепости. От него, отбелязах-
ме вече, се е отделял клон към Златина, и оттам е прехвър-
лял Стара планина за Етрополе. Положителпи сведения за тоя
последняя нямаме, но изглежда, че той е бил разработен съ-
що през византийско време. Може би по пего е минал през
есента 1059 година Исак Комнин срещу печенегите83 и по-къс-
но (в 1189) Исак Ангел при похода, който свърпшл с обсада-
та на Ловеч и мира между българи и византийци.84
За сетей път изпъкват тия места в историята на полуострова
при похода на Владислав III в 1443 г. Предвожданата от Ян Хуни-
ади и деспот Георги Бранкович войска от маджари, поляци и
сърби стигнала в София. Но понеже турците заприщили Трая-
R2 Jirelek, Heerstrasse, 34.
м Jirefek, Heerstrasse, 161. За тоя поход говорят Anna Сотп. I, 166 сл ;
Scylitza II, 645 сл.; Zonara III, 671; Glycas 602, ed. Bonn В техните разкази
има взаимна зависимост. Исак тръгиал срещу маджарите, конто в съюз с пе-
ченегите развалили мира и почнали да опустошават пограничните земи. Той
дошъл в София, където маджарски пратеници се явили с молба за мир, и от-
там потеглил срещу печенегите. След като те били смирени, той се запътил
през Ловеч за Тракия.
м Nicetas, ed. Bonn. 520 сл., съобщава, че императорът потеглил към
Соф. облает, защото там било удобно да се мине Хемус. Настъпилата зима го
принудила да отложи похода. Той се върнал в Цариград, а войската презиму-
вала в тамошиата облает. На следната пролет походът бил подновен, визан-
тийската войска минала Балкана и пристъпила към обсадата на Ловеч.
342
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
новите врата, трябвало да се потърси друг път, по който да
се проникне в равнината на Марица. Източниците съобщават,
че бил избран пътят към Златица.85 86
И тук обаче Мурад прибързал да заварди прелезите през Сред-
на гора; опитът да бъде прогонен не сполучил и движението
на християнската войска било спряно. Лютата зима — било
краят на декември, — липсата на храна и фураж направили
положението на Владислав критично и той решил да отстъпи.
След като турците, чиято дързост се увеличавала съобразно с
тежкото положение на християнската армия, били разбити от
Хуниади в едно сражение под планината, заповядано било от-
стъпление към София.
В случая нас ни интересува въпросът за пътя, през който
Владислав минал Ихтиманските планини, и за мястото, през което
се опитал от басейна на Тополница да проникне в Тракия.
Точен отговор на това в известията на съвременниците
няма. Изучаването на тоя край прави най-вероятво предположе-
нието, че християнската армия е използувала Смолския проход.
Градищата, конто намерихме тук, свидетелствуват за миналото
му значение. Като главна съобщителна линия между София и
Златишко той е останал до най-вово време. Едва през миналия
век, когато разбойничеството става общо явление по друмищата
на турската империя, той бил постепенно изоставен за сметка
на Гълъбецкия проход.80
Стигнали до басейна на Тополница, пред водителите на
християнските войски се откривали два пътя за Пловдив: 1)
през Петрич към Мечка и 2) край Златица по долината на Ме-
дед. Според съвременниците Владислав, като минал планината
85 За тоя поход: Ducas, Hist. Byzantina, ed. Bonn., 217; Chalcocondylas,
ed. Bonn., 308 сл.; Ant. Bonfinus, Hist. Ungarica, 111. lib. V, ed. Colon., 1690,
стр. 323 сл.; Мих. Константинович от Островица, Тур. истор!я, Гласник,
1 (18), стр. 91 сл.; Летопнсьць господ срьбских (у Safaris, Painatky, 77 сл.). Опи-
санието на Mich. Beheiin не се намнра в софнйските библиотеки. Подробно
разглежда похода въз основа на терпите източнини Иречек (Псп. VIII, 13
сл.; Княж. Бълг. 11, 228 сл. и Heerstrasse, 111 сл.).
86 Решението, щото шосето от Златина за София да се прокара през Гъ-
лъбец, а не през Смолския дервент, било взето през 1864 г. Главного съоб-
ражение на комисията, която обсъждала тоя въпрос, било, че горите около
Смолско са евърталище на разбойници, пък и самият Дервент бил хайдушко
място. Тия сведения дължа на г. Ил. Ц. Иванов от гр. Пирдоп.
СТАРИ ГРАДИЩА И Д Р У М О В Е...
343
(Ихтиманска Средна гора), слязъл до Златица, но под това
име едни от тях разбират днешния градец, други — някаква
река, а трети — някоя планина/7 Това несъгласие, от една
•страна, а, от друга — изследването на местата навежда на
предположението, че опитът да се мине Средна гора е бил на-
сечен към Петрич. Съображенията са следните: 1) По долина-
та на Медед е вървяла доскоро тясна пътека, по която само
с кон или пешком е могло да се превали планината. Даже и
днес, когато из това място е построено пюсе, коларското съоб-
щение с Пловдив и Пазарджик става все през Петрич. 2) През
Петрич, а не към Медед е естественият изход на Смолския про-
ход. 3) Някои местни имена около Петрич съдържат спомени за
станали там боеве с турците: скалистият връх, който се издига
над селото по деспия бряг на Тополница, носи името Турка',
равнището сенероизточно от него се нарича Побоащето, от някак-
ва голяма битка, която — обяснява преданието — стачала някога
с турците на това място. Дали не там е била последната сре-
ща на Хувиади с еничарите на Мурад? — Бонфин разказва,
че те виждайки изтощението на противника — станали тъй
дръзки, та почнали да напущат позициите си в планината и да
предприемат нападение в полете. При едно подобно предизви-
кателство Хуниади излязъл срещу им с конницата и част от
пехотата и ги разпръенал.*8
w Due as, 217: оЕ 8ё O’jfpoi ai»v тф Searoit») ёЛЭ-ivreg р ё x p i z 4 £ к di p tj £
tijs xaXcu|ilvr;£ ’IfXazxj хата rijv zftv BouXfapffiv flrotTav, 8 £p|iiveuezai XPucr4i tjv
to Tap x<,,P^ov “va I'eacv Xo<j>ta£ xal <I>iXiraroun6Xe<i)£ etc.; Bonfinus, 323: alter
(iter), ad parvani est amnetn, quern Statizain Bulgari nunc appellant и no-
надолу: Pervenerunt ad alterum (iter, exitus) . . . quein Slatiza snbfluit. Mux
КонстантпновнЬ, 91. Турски пар стигао je до гора и unje им дао да npohii
к Пловдиву; а та гора зове се Златица, а други je иазива]у гвозденом капи)-
ом. У Бехаим (гл. Иречек), Псп. VIII, 14) се говори също за планина — AL-
tintach, sirvisch Slada gura.
b8 Bonf. 324 : Praemissus cum equitatu nonnullisque militum cohortibus
est Corvinus, qui quum ad liostes pervenisset, facili eos pugna fudit, fugavitque.
При Медед местността не позволява действие с конницата.
От Петрич за Мечка пътят криволичи по ниските хълмове на планината
Раслатица, най-западен дял на Централка Средна гора. Да не би нея да са
имали пред вид Бехаим и Михаил Константинович, когато пищат за планина-
та Златица и Slada gura ? Източно от Раслатица върху средногорския връх
Сакарджа, както по-горе казахме, се намира старо землено укрепление —
344
П Р О Ф. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
III.
ИХТИМАНСКА СРЕДНА ГОРА
От Петрич 21/2 ч. към югоизток, зад Расла-
тица, се намира с. Мечка, разположено в една вълниста по-
ляна, която се простира чак до Панагюрище. Още Ст. Заха-
риев бе съобщил, че над селото се намирали развалини от
крепост, където преданието локализирало спомените за някои
Павел войвода, който бранил покрайнината о г турците.89 Под-
визите на тоя средногорски юнак изглежда да са забравени
вече, но името му още живее в някои местни названия. Селото
според разказите някога се намирало по на запад, зад обро-
чището Св. Илия, където и сега изравяли из нивите големи
тухли и глинени делви. Наричало се тогава Павла дервент.
Днешното си име получило поради една случайност — някой
вол, който отишъл да пие вода при старата запустила чешма
западне от селото, бил изяден от мечка. Чешмата, за която
говори легендата, монументалната постройка, 3,40 м висока, е
живо свидетелство за старата култура на това място. Разру-
кръгла форма от три концеитричии вала с дълбоки скопи между тях. Про-
изхожда от времето след откритпето на огнестрелното оръжие, за какеото е
и приспособено, макар местни предания да разказват за превземането му от
турците легенда, еднаква с тая, която намерихме за Петричкото градище. Ли-
цето на това укрепление е към петричката околност, за чиято отбрана откъм
север е било предназначено. Дали за построяваието му турците не са имали
пред вид опита па Владислав да премине тук планината ? Също такова укреп-
ление, предназначено за отбрана на Траяновите врата, се намира и на върха
Еледжик.
Съвсем изключено е предположението, че Владислав и Хунпадп са мина-
нали Ихтиманска Средна гора през никой от прелезите й на юг — през Су-
лу дервент за Костенец или през долината на Мътивир. В такъв случай не-
обяснимо би било спомеиаването на Златица (като град, река или планина) у
всички стари автори, конто разказват за тоя поход.
8:1 Цнт. съч., 39. Като говори там за меченското градище, Захариев
може би е имал пред вил високия връх Ковачевица, който се издига западне
от селото, в ъгъла между дола за Поибрене и пътя за Петрич. Ако обаче се
вярва на разказите на селяните, никакви развалини или следи от такива няма
на това място. Вероятно въз основа на Захариев за това градище говори и
Иречек, Кн. България, II, 341.
СТАРИ ГРАДИЩА И Д Р У М О В Е...
345
шена от времето, тя много години преди Освобождението била
възобновена от някои панагюрец. Дело на това възобновяване
е сегашната й фасада — изградена долу от големи квадри, а
горе — от дребни камъни с отвесни и хоризонтални редове тухли,
с дълбока ниша, над която се издига остронърха арабска арка.
(Табл. XII, обр. 24.) От предтурския градеж вероятно произ-
хожда полуразрушеният четириъгълен басейн (л. 3 м, ш. 2,40
м, с дебелина на стените 60 см), построен от недялани камъни
с червен хоросан. Водата, която по-рано е пълнела басейна,
образува началото на малък поток, който поема дълбокия го-
рист дол под селото и с името р. Павла се влива в Топол-
ница при Поибрене.90
На югоизток 1*/4 ч. от Мечка, по левия бряг на реката, що
слиза от Лисец, се намирала малка крепост — „Меченско гра-
дище* — чиито развалини са съвършено унищожени. Под него,
върху срещуположния бряг на реката, е вьрвял старият път
от с. Баня за с. Мечка и Петрич. Неговите остатъци—каменен
калдъръм, 3—4 метра широк, се виждали по посока на пър-
вото село. Нейде наблизо около Меченското градище от тоя
път се делял клон, който все по реката минавал край Обо-
ршце и оттам през Лисец и Сакарджа слизал в Златишкото
поле по течението на Кюи дере. В долината на последната
река, както видяхме по-горе, той бил защищаван от две градища.
Върху южните склонове на Лисец, над Оборшце, все край него
е имало и трето градище — Койчевичино калеН.
г° За ценен паметник мечении считат и старата си черква, четириъгълна
сграла (8,50X5,40 м) с недълбока фернда, която замести абсндата Разказват,
че бнла строена в 1014 г., както за това свндетелствувал и уннщоженият
надпис иа една от стените й. Датата е била дадена по турското летоброене
(Иречек, Псп. IX, 8). Черквата, както и цялото село били изгорени във време
на въстанието. Пожарът унищожнл и няколко пергаментни ръкописни книги,
конто се съхранявали в нея. Развалпните и преди 5 — 6 години били доиз-
градени и черквината покрита.
91 При обнколката ми из тоя край случаят ме срещна с един от лей-
ците на средногорското въетание - 70-годишння дядо Днмитър Коклев от
с. Мечка, койю овчарувал дълги години из тая част на планината и комуто
Оборшце дължн избора си за място на революционния парламент. Старецът
ми разказа едно много любопптно предание. Койчевичино кале било градено
дълги години от околното население, което за тази цел силом било преселено
346
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
Казахме вече, че от Петрич стар път е вървял и по дола
на Тополница. Три четвърти час преди да се сигне до с. По-
ибрене, по десния бряг на реката се явява част от него, два
метра широк калдъръм, който пресича тесния език, образуван
от завоя й (обр. 17). Над него се издига висок хълм, чието
теме представлява широка поляна. На юг една разлита седло-
вина я съединява с височините срещу Поибрене, а на запад и
там заедно с покъщнпната и добитъка. Хората жнвели по склона на рътли-
ната, върху която се градяло калето, а добитъкът им бил назеп в обори
долу, в дълбокия дол на реката. От тях получило името си днешното Сбо-
рище. Иричек, който пьтувал из тия места и слушал разкази за стари пъ-
тнща през Средна гора, погрешно счита Сивата грамада под Лисец за място
на някогашно градище. Последната е образувана от разпадането на самородна
скала. В околностите на Мечка са наслоени остатъци от две култури. При
самото село, до устието на Дервент, е съществувало селище вероятно от
римско време. Иречек при пътуването си вилял тук намерена монета от Фа-
устин (Псп. IX, 7, Кн. Бълг. II, 342) и няколко медни византийски. Мен също
ми казваха, че у селяните имало много стари пари, намерени в околността,
но ми попадна само една — изтрит малък бронз, върху който се четяха само
първите букви от imperator.
СТАР И ГРАДИЩА И Д Р УМОВЕ...
347
север дълбокият Ралюв дол я дели от издънките на върха
Арамлиец. Северната, най-висока част на поляната, която заема
ъгъла между Ралюв дол и Тополница, е увенчана с развали-
ните на крепост (табл. XIII, обр. 25). Населението я нарича
Шйшманово кале, а колибите през дола — Шншман.
Крепостта е имала приблизително форма на квадрат със
страни по 100 крачки. Оградата й е разрушена и затрупана под
насип, който на места достига до 2 м височина. Дебелината й
в оголените части е 1,80 м(табл. XIII, обр. 26). По ъглите на
крепостта е имало четвъртити кули, от конто недостатъчно е
открита само югоизточната (страни по 3,50 м). Градежът тук,
както и на цялата стена, е от безформени варовити камъни с
бял ронлин хоросан. Вътре в крепостта мястото е замрежено
с основи на разрушени сгради. Доколкото гъсто растящите тук
трънаци и диви круши нозволяват да се определи, на това
място е имало два вида постройки —към запад, където сте-
ната, следвайки реброто на дола, прави слаби начупвания, се
забелязват останки от малки четириъгълни сгради с тесни
ивици свободно пространство помежду тях. Към североизток
пък разпокъсани по разни посоки зидове означават мястото
на някаква грамадна постройка или трупа от такива. Към юго-
източния ъгъл се виждат основите и на една черква—23Д 9
крачки.
Лицето на крепостта е към юг. Тук над седловината, по
продължение на оградата, се вижда изкуствено изравнена те-
раса, широка 30—40 м (гл. табл. XIII, обр. 25), чието назначение
е мъчно да се обясни. От югоизточната кула право надолу по
рътлината, изглежда, че е имало голяма стена, която е стигала
чак до скалистая бряг на реката. Мястото, където е пресичала
пътя, сега се нарича Метеризът. Стръмният скалист склон на
хълма, североизточно от нея, изглежда да е бил заселен. Сле-
дите от селище продължавали и през пътя по „Огрибката"
тесен, дълъг полуостров, образуван от реката; разораната почва
на нивите там е размесена с парчета тухли, керемиди, а нами-
рани били и големи делви. Селището се е простирало чак до
изхода на Ралюв дол. Тук под ръта има поляна, която заедно
със срещния бряг на Ралюв дол се нарича Поклонёнка. Неот-
давна един колибарин от колибите Шйшман построил там къща
348
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ'
върху изровените основи на някаква стара сгради. При самото
устие на дола и сега ясно личат основите на голяма черква,
постлана с тухли върху бетонова подложка.
Преданията, конто още живеят по тия места, свързват
историята на градището с последните дни на българското цар-
ство. Цар Иван Шишман, разказват те, се затворил в това кале,
когато турците дошли от юг, и отчаяно се бранил, докато най-
сетне средствата за борба били изчерпани. За да не падне в
ръцете на неприятелите, царят излязъл от крепостта и през
Ралюв дол избягал към Ихтиман и София. Преди да поеме
ръта към днешните колиби, той се спрял над черквата при
дола, обърнал за сетей път очи към мястото, което му давало
убежище, паднал на колене и му се поклонил. Оттук и името
Поклоненка на местността. Крепостта била взета и разрушена,
но името на злочестия цар се залазило за нейните развалини и
за колибите, конто сега гиздаво стърчат по отсрещния рът.1'2
В околностите на Поибрене, 2'/2 ч. на югозапад от селото,
са оцелели развалините на друго голямо градище — Серсем-
кале (обр. 18). То е разположено на един обраснал със здранец,
дренови храсти и осен скалист полуостров, обиколен от при-
тока на Тополница — Мътивир. Полуостровът се съединява на
северозапад с височините на Ихтиманска Средна гора чрез
тесен гребен, който пред самата крепостна стена изглежда да
е изкуствено разрушен. Дълбокият дол на Мътивир около гра-
дището се превръща в скалисто гърло, разстоянието между
чиито брегове на някои места не надминава и десетина метра.
По-широк е той към североизток, където посредством една
стръмна пътека крепостта се е съобщавала с отсрещния бряг.
По ребрата на полуострова, високо 30—40 м над тече-
нието на реката, е лъкатушила построената от ломени камъни
и бял хоросан крепостна стена, като е обхващала пространство
92 Ст. Захариев, цит. съч., стр. 79, погрешно поставя „Шшиманец* вокол-
ността на Петрич. Каниц, цит. съч. II, 208, неизвестно по какви съображения
счита, че споменатото по-горе сражение на Хуниади с турците станало „zwi-
schen PetriCevo und Poibren, nahe beim Sismanecberge”. Между Поибрене и
Петрич има местност „Мрътвица", при която преданията локализират друга
голяма битка. Срешу Шишмановото кале, на левия бряг на Тополница, рът-
лината се нарича Вйзов рът. Колибите зад него — Сърбйново.
'СТАРИ ГРАДИЩА II ДРУМОН Е...
349
140 z270 кр. (табл. XIV, обр. 27). Тя е започвала от чуката над
просека, където е имало квадратна кула (7,60X7,40 м). Изси-
паните развалини на последната стърчат сега до 2 м високо
(табл. XIV, обр. 28). От нея към югоизток стената е непрекъс-
нато запазена на височина до 3 м. В тази й част (при а, обр.
18) се е намирала и главната врата (1,50 м широка), към която
над пропастта е во-
дила тясна козя пъ-
тека. Друга, по-малка
врата се различава
към изток (при б).
От нея, по северните
склонове на бърдото,
стената е значително
разрушена, но и там
развалините й на ме-
ста се издигат до
11/2 м- Дебелипата
на оградата е средне
1,30 м, а към кулата
при входа — 1,70 м.
Ограденото от
стените място пред-
ставлява заоблен къ-
Обр. 18. Серсемкале
жел, засипан с грама-
ди камъни. Особено голям е насипът към югоизток, където
между камъните се срещат чирепи от делви и големи тухли.
Неотдавна тук е намерена и една голяма (40 см дълга) кирко-
секира. Преди Освобождението при западната стена на крепо-
стната кула един муховчанин изровил „11 оки бели пари“уз.
Югозападно от градището, зад скалистия ляв бряг на То-
полница, е образувана пръетенообразна котловина — Креджа,
в средата на която се издига продълговато бърдо. Поради по-
ложеннето си в центъра на котловината последното се нарича
Венците. В Креджа често били изравяни делви и големи тухли.
С последните околните колибари сега градели комините на
ез Парите били иръенати. Самият муховчанин, към когото се отнесох
при обиколката си из тоя край, не можа да ми лекаже ни една.
350
П Р ОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ-
къщите си. Основи на сгради се забелязвали и при северо-
западния край на Креджа, в Церака, където скалистият бряг
на Тополница се свършва.94
За миналото на градището, чиито план с околността много
наподобява старото Търново, местното население не знае нищо.
Странното турско име, което носят развалините, е рожба на
недоумението; в главите на тукашните колибари и сега се
крепи убеждението, че в това неиристъпно и заровено из ди-
вите планински усои място само „серсеми" са могли кале да
строят и град да градят. Тая решителна присъда, извинителна
за настоящето, едва ли е оправдателна за миналото. Реката
Мътивир, която е най-голям приток на Тополница и води на-
чалото си от Ихтиманското поле, пресича цялата Западна Средна
гора (гл. картата на табл. XXIII). Значението на образувания от
нея дълбок пролом ще е било добре оценено в миналото; пъ-
теките из него са обхождали винаги добре укрепения голям
друм при Траяновите врата?5 Все из дола на Мътивир имало
и друго градище, чиито развалини били още по-добре запазени.
Наричало се Алахойда (според други разкази — Пчелинско
градище) и се намирало в най-тясната част на пролома, близо
към Ихтиманското поле. Във връзка с това положение на гра-
дището се е създала любопитна легенда. Когато турците за-
владели Пловдивско, те насилили да минат през Ихтиманските
планини за София. Понеже не успели да си пробият път
през Маркова капия (Траяновите врата), опитали се да минат
през Костенец и Сулу дервент (из който върви днес железният
път от Ихтиман за Костенец). Последният проход не бил за-
щитен и за да предотвратят опасността, българите построили
при самото градище Алахойда висока стена през Мътивир. В
скоро време заприщената река толкова издигнала водите си,
че заляла част от Ихтиманското поле и като буен поток се
понесла из Сулу дервент (воден проход), който от това по-
Мястото върху левия бряг на потока Горска Слатина до устието й в
Мътивир се нарича Попова келиба; някога там живял калугер-отшелник.
Преди много години в Креджа била изровена голяма делва, в която намерили
детски скелет. Плочата, с която делвата била захлупена, имала кръгла дупка.
95 И сега един планински път води от с. Поибрене по дола на Мътивир
и притока й Белица за Ихтиман. Пътят минава на l1^ километър нзточно от
Серсемкале.
СТАРИ ГРАДИЩА И ДР У МОБЕ...
351
лучил и името си. Турците били принудени да отстъпят; дви-
жението им към София стачало възможно чак след като били
чревзети мътивирските градища.96
От Поибрене за Мухово пътят следва течението на То-
полница, като прескача ту на единия, ту на другия бряг. Ос-
пен по тоя път съобщенията с юг стават и по височините на
левия бряг на реката. Върху тия височини са се намирали още
две градища. Едното от тях, Курилско градище, 1/.2 час южно
от Поибрене, е заемало къжеловидния нръх между Тополница
и колибите Курил. Развалините му са изравнени със земята.
Крепостната стена, доколкото за топа може да се съди по
ниския насин, е заграждала кръгло пространство с обиколка
140 кр. Следи от други постройки не могат да се констатират.
Другото градище се е намирало върху продълговат скалист
хълм, югоизточно оттука, зад колибите Тропов рът. На юго-
изток било оградено от дола на Банска река. Него не можах
да посетя. Вероятно то ще се отнася към групата около с.
Баня, от която трупа е и Мечеиското градище.
Южно от Мухово Тополница приема отдясно притока си
Любница, чиито дълбок басейн разчленява най-високата и дива
част на Ихтиманска Средна гора. Целият този край през тъм-
ните времена на робството е бил евърталище на разбойни-
нически шайки, конто грабели по Траяновия друм отвъд пла-
нината. Във вековните гори тук те намирали убежище и по-
късно, когато турското правителство се видяло принудено да
почне преследването им. Една поетична легенда обяснява името
на реката и колибите около нея с епилога на борбите, при
конто била изтребена последната разбойническа чета благода-
рение на безстрашието на някоя мома Любица.
Едно разклонение на Любншики дол, което се заравя на
!lfi Като че ли потвърждение на легендата за преграждането дола на
Мътивир е и опитът па тат.-пазарджишката постоянна комисия преди няколко
години. Предполагало се чрез висок яз да се повдигне равнището на реката
и водите на тъй образуваното езеро да се залазят за системно оросяване на
оризищата по Тополница през лятото, когато реките намаляват Работите
около постройката на тоя яз били прекратени още в самото начато, но око-
лите, конто били предназначени за основите на напречните стени, и сега се
виждат по стръмните брегове на реката над самото Серсемкале (на прило-
жения план, обр. 18, при в-г).
352
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
запад в гористите усои на Еледжик, образува леглото на Канлъ
дере (кървавата река), чието име говори за забравени ужаси.97
Два пенливи потока, конто образуват началото на реката, за-
граждат продълговат хълм, на който се намират развалините на
Любнишкото кале—210 кр. дълго и 80 широко (гл. обр. 19).
Лицето на крепостта е към югозапад. Стената й там, дебела
1,30 м, се издига на никои ме-
ста непокътната на височина до
4,5 м заедно със зъберите и
бойниците по нея. (табл. XV,
обр. 29). Пред самите й основи
е изкопан ров 4 м дълбок и
6 м широк, зад който се про-
стира изкуствено изравнена пло-
щадка, 50 60 крачки дълга и
до 30 широка. Към север и се-
верозапад стените са значител-
но разрушени, но навсикъде,
където подграждат стръмнините
на хълма, те са запазени на зна-
чителна (до 2,50 м) височина
Най-пострадала е северната сте-
на; на много места тя е израв-
нена със земята. Вътрешността
на градището е замрежена с
буренясали трапища, над конто
сплитат клони дребни букачки.
В постройката на тая кре-
пост ще трябва да се различат
Обр. 19. План на
Любнишко кале
два периода. Стената с бойниците («), както и останалите
части (б, в, г), са градени от ломени камъни с бял хоросан.
По-друг е градежът към южния ъгъл (между д, е), където е
бил входът. Тук хоросанът е със силен примес от дребни ке-
ремидни парчета. Освен това между к—е, успоредно на сте-
ната с бойниците (а), са затрупани под висок насип развали-
!'7 Като че ли да отплати за забравата, съдбата поискала да се повтори
миналото. През 1876 г. било изклано прибягналото тук беззащитно население
иа въстаналите средногорски села.
< i .1 p ii г p л д и m л и д p умов к... ООО
ппте на друга стена, градена, както и частта д - е, с чернен
хоросан и вероятно продължение от нея. Двете тия успоредни
стени, разстоянието между конто е 10— 12 крачки, свършват
при с над една невисока скала (табл. XV, обр. 30).
Като знаем, че хоросанът с керемиден състав обикновено
характеризира римските и ранновизантийските постройки и пре-
става да се среща или е по-рядък в тия от втората половина
на средновековието, с унереност може да се приеме, че строе-
ната с него част от стените е от по-раишно време, вероятно
пьрвата половина на византийската епоха, когато ще е била
основана и самата крепост. Разрушена веднъж, тя е била въз-
обновена по-късно, като оцелелите части от оградата й са били
използувани при новин градеж. Дебелината на явилите се в
различии времена стени също тъй не е еднаква: 1,30 м на но-
вата и 1,80 м на старата. Построяването над рова на новата
стена (а), успоредна на първата, вероятно ще трябва да се
обясни с обстоятелството, че тук към едипствено достъпното
място на крепостта е била нужна по-здрава защита. Същите
съображения вероятно са причина, загдето новата стена към
запад (при с) е удължена зад предела на първата.
На север от калето по рътлината зад дола пороищата из-
равяли големи глинени делви. Особено много ги имало в лъ-
ката при р. Любница: в една градина, на пространство около
един ар, били изровени 14 такива делви. Две от тях сега са в
Народния музей. От намерените тук железни стрели представя-
ме четирн (обр. 20) заедно с една желязна лъковидна фибула
(обр. 21 у*
Из долината на Любница край калето сега вървят дър-
варски пътища за Еледжик. Върху голото, наклонено към Их-
тиманско поле теме на тоя връх се виждат рововете на голямо
землено укрепление, подобно на това, което срещнахме при
Сакарджа'-’9 и вероятно със също произхождение. Назначението
му е било да брани откъм север и запад Маркова капия, пътят
през която върви няколкостотин метра под стръмнините на върха.
48 Показаха ми и една неотдавна намерена окато калето голяма сребърна
австрийски монета от XVI век.
9Я Гл. по-горе.
23.
354
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
Обр. 20. Жслезни стрелн
от Любнишки дол
Обр. 21. Железиа фибула
от Любнишки лол
Все
по наклонената поляна на
Обр. 22. План на
новата черква и
развалините
на в. Еледжик
на новата страда се излита вт рху
кръгъл зид. Под прав ъгъл с юж-
Еледжик, на югозанад от
укреплението, доскоро стърчали рушевини от някакви стари
градежи. Един старец от съседните ко-
либи Василина убедил съселяните си, че
на това място имало манастир и благо-
дарение на него тук сега е издигната
просторна черква — Св. Спас. Зидовете й
почивали уж върху изровените основи на
находящата се тух по-стара черква. До-
колко това е вярно, сега е късно да се
съди; може да се установи само, че абси-
дата
стар
ната стена на черквата (обр. 22, нош те
градежи са представени с черти) се явява
друг полузасипан зид, който продължава
на разстояние 36 метра и след няколко
пречупвания, образуващи отворен четири-
ъгълник, се губи към изток. Дебелината
му е 1,15 метра и е граде н от недялани
камъни с червен хоросан. На някои места
е висок до 1 м. По-рано, когато развали-
ните се издигали по-високо, между камъ-
ните на стената се виждали пояси от по
един ред тухли. Всичкият тоя материал бил
СТАРИ ГРАДИЩА И Д Р УМОВЕ...
355
употребен за новата постройка. С тухли бил постлан и подът на
сградата, върху която е издигната черквата. Те и сега са
използувани за същата цел (квадрата 31X31X4 см). В насипа
около черквата били намерени желязно коние, желязна ушеста
стрела (обр. 23) и желязно оръжие, прилично на кука. Пазачът
на „манастира" ги счита за снещени предмета и грижливо ги пази.
Развалините на това място ве-
роятно са остатъци от някакво гра-
дище, произхождащо от късноримс-
ката или ранновизантийката епоха.
От последната и с варварско произ-
хождение изглеждат да са и желез-
ните оръжия. В римско време под
самия връх Еледжик се намирала
прочутата теснина на Succi, с голяма
порта и напречни стени от страните
й. Във византийската епоха за го-
лямото значение на същия тоя про-
ход свидетелствува самото му име.
BaatXtxr; KxEtaoupa.
11рез тая последна епоха обаче
почнат първите опити за обхожда-
Обр. 23. Железин оръжия
от Еледжик
нето му и по тоя начин се явяват
прелезите през Смолския дервент и по долината на Мътивир.
Такъв прелез, стръмен планински път, вероятно е бил отворен
и през Еледжик за дола на Любница. Градищата при Канлъ
дере и Еледжик са му служили за охрана. Има освен тона при-
знаци, че от клона, който минавал през Еледжик, се е отделяла
ветва, която по гърба на тоя връх е слизала в Тракия при
днешното село Церово, където — ще видим по-долу —и сега
сочат мястото на стар път — Троян дру.м.Това последно разкло-
нение е представлявало най къс обход на Succorum claustra.100
Когато е било разкопавапо мястото за ностройката на 'черквата Св.
Спас на Еледжик, освен сноменатите по-горе предмета били намерени нет
части от римска пътна колона с надпис, в края на който се четат имената
на Теодосий (379 395) и Аркадий (395 —408) (Съобт. за него от Б. Фалов,
Изв. Б. Арх. д-во, II. 287). Находката потвърждава предположението, че по
Еледжик е вървяло разклонение на големия друм и че по-горе описаните
356
П Г ОФ. ПЕТЪР М У Т АФ ЧИ Е В
Един час от устието на Любница реката Тополница на-
пуща скалистия си дол и се разлива в Тракийското поле. Из
тая облает изстъпват изобилии следите от антична култура, с
каквито е особено богата околността на с. Церово.м Южно —
5 км от селото във вълнистата равнина се издига високо
протълговато бърдо — Петруша, с развалини на градище
(обр. 24). От крепостната стена, която е обхващала простран-
ство 154 кр. от северозапад към югоизток и 78 кр. от северо-
изток към югозапад, е запазепа на височ. до 1 м само малка
част към югоизточния ъгъл. Градежът — дебелина 1,30 м —
е с чернен хоросан. Цялото горнище на бърдото е покрито с
дебел насип, под който на места се различават вървящи в
разни посоки зидове. Сега жителите на съеедното с. Саавовцца
копаят тук големи тухли, с конто градят пещите си. Между
развалини на това място са остатъии от креност, която е надела тоя пла-
нински път.
Още преди Владислав Унгарскн Фридрих Барбароса при Ill крьсто-
носсн поход елязьл в равнината пт Марина пл обходни пътища,
тъй като византийците задръетили теспииите при Траяновите врала iNic.
Chon , ed. Bonn 527; Ansbertus, cd Dobrowsky, Praga 1827, стр. 10: Hist,
Hierosolymitana anct. incerti, в Rongarsius, Gesta Dei per Francos, 1, Hanov.
1611, p. 1159). Летонисците па I, 11 и III крьстопосеп поход паричат Трая-
пония проход „теснипп па св. Василий”, „порта па ср. Василий".— Will. Ту-
rensis в Gesta Dei ect. I, 653: exsnperatis clanstris quae vidyo dicnntiir
Sancti Basillii. Marinas 1'orsellus, Orient. Historiae, 136: hide per district!!
Sancii Bacillae etc.; Ansbertus, id 40, qnas claiisttras sti Basilli in befredis
et propngnacnlis renovando etc. Сыио и у Anon. Can. (според Matkovic, Rad
XL1I. 129, n 2): ad Portas S. Basilii. Това название, както отдавил бе посочил
Иречек (Heerstrasse, 92), е произведено от BaatXiKij КХкаойра. Вероятно пред
вид съобщенията на кръстоносците \Стасю.1евич в картата към т. Ill па
Исюр1я средних веков. Спб. 1887, прилож. № 1, е отбелязал към върха
Еледжик „Мопастирь Св. Васил1й“. За Траяповрте врата гл. още Ие. [Диш-
манов, ц. с. Мсб. IV, 348 сл. и особено Jiretck, Heerstrasse, 30 сл.
101 В местността Гарвановец, Ч-, ч. на запад от селото, се срещат но
повърхността на земята голямо количество тухли, керемиди и чирепп от делви.
При самия северозападен край на селото се издига висока изкуствена могила, около
която някога било изкопаио цяло съкровище, състоящо се главно от сребърни
съдове Ст. Захариев, пит. съч., 35, съобщава за намерени тук части от ко-
лесница, златни съдове и монеги и някакъв барелеф, вероятно на тракийски-
конник. Все около казаната могила, слушах, била намерена плоча с „и юбра-
зен на нея човек". Показаха ми и една бронзова монета от Горлиан, наме-
рена при копането на един кладенец в селото.
357
СТАРИ ГРАДИЩА И Д Р У М О В Е...
градището и с. Церово никога се виждали остатъците на стар
път, който откъм с. Сърт Харман в планината слизал към
днешното село Кара Мусал. От тоя път сега нищо не е оста-
нало, но споменът за него се пази в названието „Троян друм"
на местността с.-з. от Петруша, където той вървял.102 По про-
дължението му към Кара -Мусал, северно от градището, е 1на
покрита със сочни ливади
седловина се нарича Русал-
ски гробища. Стари церовчани
помнят времето, когато тал.
стърчали големн побита ка
мъни. По-късно те били раз-
грабенг за строителен мате-
риал.
Вьпросният друм, ВО чи-
ято посока и днес се слиза
към с. Кара Мусал, вероятно
представлявал споменатото
по-горе разклонение на голе-
мия римски път през върха
Еледжик. Според разказите
на местни старци на запад
от Церово той следвал тече-
нието на р. Яворица (древ.
LJcasus), прехвърлял я при
с. Дере Харман и се изкачвал
Обр. 21. План на местността около
градището Петруша
по Еледжик. По хълбоците на тоя връх се виждали местата,
където пътят бил подграждан. От кое време е той, по-стар
ли е или по-нов от другия през Дервента — не знаем. Укре-
пени пунктове по него освен градището на самия връх Еле-
джик, край което той минавал, е и това на Петруша. Път от
това последно място към Кара Мусал и Калугерово е съще-
ствувал и до ново време. Селото Калугерово се споменава от
пътешественици след XV в.103
102 При Илан дере, близо до с. Кара Мусал, казват, че още се позна-
вали дирите му.
кв Korn. Ditplicius Sceperus (1553 г.), като излязъл от Татар Пазарджнк
на запад, минал през едно турско село Melithkaaen (Меликадъново, Мелек-
358
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
Големият римски друм е слизал в Тракийската равнина
при днешното село Ветрен. Пръв път за това село се говори
в пътеписите от XVI в., където го срещаме било с българ-
ското му име, било с турското — Еникьой'(Я. Последното е сви-
детелство, че селото е било основано през турската епоха, ве-
роятно наскоро след завоеванието, със задължението да пази
прохода от разбойници.105 Пет километра под селото в равви-
ната се намирала римската Mansio Lissae или Bona mansio,
където пътниците намирали отдих след трудното и опасно
хатун, гл. за него у Захариев, стр. 33); оттам някой селянин водил нътни-
пите през едки полета, „където свършва Романия н настава Бьлгария". След
това стигналп до някаква безимелна река, която се намирала „западне от
Балкана (Тополница?), а се втичала в Марица, и дошли в българското село,
наречено Calloglierobba* (Matkovic, Rad, LXI1, 52). При Калугерово има стар
манастир Св. Никола. Захариев разказва (стр. 75 сл.), че когато го нренравяли,
открили „много латински гробове, в конто намерили железин кръстоне, римски
пенязи и един надгробен мраморсн стълб, валчест и дебел две педи“ с пад-
пис. Надписът, на чисто копие у Захариев (черт. 14) мъчно можем да се до-
верим, е латински.
Калугеровският манастир бил разрушен според Захариев от Яхя паша
(1419 г.), същия, комуто преданието приписва разрушенного и на Елснския
манастир при Пирдоп.
101 Рамберти в 1534 (Иречек, Стари нътування но Бьлгарпя, Псп, IV,
100) го нарича Veterno; у Герлах (1578) — Vedreno (също там 112 сл.); у
Вранчич (1553 г.) — Vetren (Шатманов, Мсб. IV, 417, заб. 2); у Вол-
фанг Етингенски (1699) — Ени кьой (Хр. Кесякое, Стари пътувания през
България, Псп. VIII, 638). Ami Воиё, Rccueil d’itineraires I, 68 сл. — Йени
кьой; сыне и у Blanqui, Voyage en Bulgarie pendante Г аписе 1841. Paris
1845 — Jenicheu, que les Bulgares appellent Novo selo, p. 207. У поп Кон-
стантин — Bexpeva, 7; ieppevt I’evl xiofl toopxial (44).
1,r> За това у Бертрандон де ла Брокиер (1432), който не споменава
имена. Като минал равнината, той стигнал до една планина, „дълга 16 до
20 мили и покрита с гори Това място отпреди било обезпокоявано от раз-
бойници и твърде опасно за мннаване. Турчинът зановялал щото всеки, който
би се заселил там, да бъде свободен ъ впоследствие на това въздигналн се
там две села, населени с българи, от конто едното е па граиицата между
България и Македония* (Иречек, Стари пътешествия, Псп. III. 76. Иречек
счита едното от тия села Ветрен, а другото Вакарел). Селище Ветрен споме-
нават Идризи (Beterni) и Ана Комнина (Bitpivov) в североизточна България
към Варна или Силистра. (Tomaschek, Ztir Kunde d. Haemus-Halbinsel, I,
28.) Развалини (на градище ?) Ветрен (Vetrena) към Мелник в Македония
също у Томашек (Die alten Thraken I, 69).
СТАРИ ГРАДИЩА И ДР5 МОБЕ...
359
пътуване през прохода.100 Тук преди Освобождението е бил на-
мерен милиарен стълб от времето на императора Гордиан.107
Сравнените със земята развалини на кастела се намират край
самото шосе за Т. Пазарджик, върху левия бряг на потока
Ас ар дере (Хисар дере ?), по името на който се нарича и окол-
ността. Оградата му е представлявач неправилен четириъгъл-
ник (92—90—74—104 крач-
ки); в градежа й — ломени
камъни с чернен хоросан —
вероятно е имало пояси тухли.
Отпечатък от тухла 35X35
см видях върху хоросана при
югозападния ъгъл на стената.
Дебелината на последната е
1,30 м.
I Io-голчм интерес пред-
ставлява другото ветрепско
градище, ’/3 ч. южно от се-
лото; наричат го „Гради-
щето при кюнка“ (обр. 25).
Под него тече Сайдоско
дере, чиято дълбока долина
вероятно е била място на
пътища, успоредни с големия
друм. И днес край градището
води път за с. Голан и висо-
Обр. 25. Градището „При Кюнка",
южно от Вел реп
чините „Гробът", южно от Траяновите врата. Градището заема
горната част на една издънка на гребена, който дели долините
на Сайдоско и Сардък дерета, и е обхващало пространство с
неправилна многоъгълна форма, средне 130 кр. дълго и 60 ши-
роко. Интересного в него е двойната оградна стена, в интер-
вала с ров 12—15 кр. широк. Вероятно двете степи произхож-
дат от различно време. Материалът им не е еднакъв: бял хо-
росан във вътрешната и с керемидни парчета при външната
(на плана означена с пунктир). Не е еднаква и дебелината им:
1,50 м на вътрешната и 1,80 м на външната. Допреди 15—20
10в Jirecek, Heerstrasse 35.
107 A. Dumont, Melanges d’archeologie et d'epigraphie, 1892, стр. 323, бр. 3
360 ПРОФ ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
години развалините на градището се издигали на значителна
височина, но днес навсякъде Са съборени до основи: ветрен-
ската община дала мястото на предприемач, който къртил ка-
мъните, за да гори от тях вар. Пощаден от това варварство,
сега е останал само един голям къс от вътрешната стена,
повален в рова на североизток (табл. XVI, обр. 3). Старини
около градището и вътре в него не са намирани. За миналото
му също тъй не знаем нищо.1"8 Съществува предание, което
разказва за хитростта, с която турците го превзели: открит
бил водопроводът по изнестния ни от други легенди начин. На
това място, в падината северно от градището, из един июней
и сега тече вода, с която се разхлаждат през лятото работни-
ците лозари от околността. По него е наречено и самото гра-
дище — „При кюнка". Полите на срещния рил през дола ее
наричат Немеки гробища, название, което не можаха да ми
обяснят. Преди няколко години в околността на селото било
намерено заровено съкровище — 200 сребърни монети от Ма-
рия Терезия с дата 1745 г.
Сайдоското дере край Градището слиза в равнината неда-
леч от Акънджиево, около което вероятно е имало някакво
тракийско селище. Из селските дворове изравяли много гли-
нени делви; тук намерена видях и една сребърна атинска мо-
нета (M1KJON ЕГР1КАЕ1 APESTOX, Мушмов, 7443). При се-
верния край на селото (обр. 26) се изд ига голяма изкуствена
могила, недалеч на запад от нея — други четири, а 30 минути
северозападно от тях, върху едно ниско продълговато бърдо,
се намира някакво землено укрепление (А), прилично на рим-
ски укрепен лагер. Върхът на бърдото е изравнен и образува
квадратна площ, със страни по 85 крачки, оградена с невпеок
вал и окоп около него. Валът и окопът се прекъеват в запад-
I ' т
108 В Стратегикона на Кекавмен се говори за крепостта МореСа межд}
София и Пловдив, несполучливо обсаждана от Василий II (Дринов, Съчине-
ния I, 635). Открит е въпросът, къде ще трябва да се търси тя — по голе-
мия път ли през Траяновите врата, или по средногорския — край Петрич.
Облает Морра е имало в Родоните (Jireiek, Heerstrasse, -97 ; Псп. X, 23 ; Княж.
България, 394). Някои от пътешествениците през турската епоха споменават,
че над Ветрен имало развалини на крепост, която населението приписвало на
Дебел Новак. Вероятно това са развалините при Succi. Турското име на Вет-
рен — Хисарджик, може би. произхожда от описваното градище.
СТАРИ ГРАДИЩА II ДР У ИОВЕ...
361
ната страна и образуват нещо като вход в укреплението. Под
южните склонове на бърдото, из лозята, казват, намирали’„дя-
лани камъни".
На запад, 3 4 час от селото, върху един висок остър
връх са запазени белези от друга твърдина. Развалините тук
са засипани, но по пявното чело на върха’' висок, обраснал с
храсти насип поз-
волява да се про-
следи направление-
то на стена, която
е ограждала про-
странство с форма
на правилен чети-
риъгълник (страни
60 х 130 кр.). Ши-
рока 30 35 крач
ки, изкуствено из-
равнена тераса е
опасвала стената
от изток, север и
юг.
Вероятно това място е разбирал Ст. Захариев, който в из-
вестната си книжка говори за развалините на Смалецов мана-
стир, 3/4 час западно от с. Акънджиево. Там, съобщава той,
била намерена „една мраморна плоча с български надпис,
където било забелязано, че тоя манастир бил съградил княз
Смилец, Елтимиров зет, в 1286 г., в царуването на Георги Тер-
тер". Изровен бил все на това място и един „меден кръст с
изрязани букви, конто не можели да се прочетат"109. Състоя-
нието на мястото сега не позволява да се проверят горните
съобщения; находките, за конто е дума, също никой не помни.
Известии са случайте на укрепени черкви и манастири,110 но
дали и тук имаме подобен случай, а не стара крепост, само
едно основателно издирване може да установи. Днес населе-
нието нарича това място Смилево градище. Час на запад от
него из Средна гора имало извор — „Конски кладенци": ле-
109 Ст. Захариев, ц. съч., 76 сл.
i|0 Такава е напр. черквата Св. Илия при Пирдоп, гл. по-горе.
362
П Р ОФ ПЕТЪР М У ТАФЧ 11 ЕВ
генда, еднаква с тия, конто срещнахме при Златица и Ветрен,
обяснява начина, по който и това градище било превзето от
турците. „Манастира" селяните от Акънджиево сега наричат
развалините на една малка черква (приблизителни размери
10X20 метра), 20 минута югозападно от селото (табл. XVI,
•обр. 32).
Въз основа на горното съобщение у Захариев още Ире-
чек111 бе изказал предположение™, че из тоя край ще са били вла-
денията на болярина Смилец, който заемал българския престол
от 1287 до 1293 г. Един от братята на Смилец, севастократор
Радослав, срещаме все около това време във война с деспота
Елтимир, владетел на Крън и източните подбалкански земи.
Най-малкият от тримата братя, Войсил112, видяхме по-горе, все
в същите тежки за България времена отвоювал земите към
Стряма и Копсис. Вероятно родът на Смилец владеел подбал-
канските покрайнини на Тракия от Сливен до Родолите, там,
където виждаме да действуват Радослав и Войсил и където
развалините при Акънджиево спомнят името на техния брат,
български цар през последните години на XIII в.
IV.
ГОЛЯМО БЕЛОВО
И МОМИНА КЛИСУРА
Под с. Дубрава, 4 км на югозапад от Акънджиево, свърш-
ва Ихтиманска ^Средна гора. Зад тесния дол на р. Марина се
издигат Родопите, в една от чиито пазви, по двата бряга на
маричиния приток Яденица, е разположено с. Голямо Белово.
Преди Освобождението, както и днес, то е било заселено из-
ключително с българи и се е радвало на добър поминък. Още
до първите години на XIX в. тук е била запазена индустрията
111 Истор|я болгар, стр. 374.
1,2 G. Pacliyin., Il, ed. Bonn. 446 . . . tov ёх BcnAydpmv BcaalAav, xov XplA-
a^ou xal 'РабоаЭ-Аарэи б а т а т о v aSsXpcv.
•СТАРИ ГРАДИ 1Д А II Д Р У М О В Е...
863
на бронза, а за някогашното добиване на желязо от местна
руда свидетелствуват местата на изчезналите сега мадани по
двата бряга на реката."3
Непосредствено на юг от селото, върху един обраснал с
честа гора връх (табл. XVII, обр. 33), известен на местного на-
селение с името Св. Спас или Спасовица, се намират развали-
ните на стара черква. Тя в
много отношения представля-
ва един рядък паметник на
старохристиянската архитек-
тура. Доколкото нейният план
може ла се нъзстанови по
стърчащите над насипа части
на градежа, тя е била три-
корабна засводена базилика
без емпори и с притвор,
дълга до 29 м и широка по-
вече от 17 м (обр. 27).,U1
Корабпте са били разграииче-
ни с ииластри. Тия между
централния и северния ко-
раб, на брой четири, макар и
разядени от времето, са запа-
зени на височина до 2 2 1 2
м. Помежду си те са били
свързани с арки, над всяка от
конто е бил отворен по един
полукръгъл прозорец (обр.
28.’14) От тия прозорци веро-
ятно е получавал светлина
средният кораб. В по-ново
Обр. 27. План от старата черква
при с. Голямо Белово
ш У пои Константин, стр. 11 сл.: peya MneZopcv xaXcu|isvov sv & хата-
axeuaacuaa xAeBac теуу.хар бресуаХхси б^Лабт, Ttpoyvr^cu xal ex aiSijpou.
,,:,а Даденнят план e само онит да се представи в общи черти възможната
форма на базиликата. В защрихованнте места се преднолагат частите, конто
са под насипа.
1,1 Тоя крайно оригинален мотив е известен в Латеранската базилика в
Рнм, Св. Георги в Солун и две снрийски черкви (в Ruwelia и Bakiisa). Гл.
Holtzinger, Altchristl. und Byzant. Baukunst, Leipzig, 1909, стр. 39, 119,
121, 140.
364
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
време те са били зазидани с камъни и в такова положение
три от тях могат да се видят и днес (два над вратите, който
съединяват централиия притвор сьс страничните, и друг един
над най-западнпя интерколумний между централния и сенернпя
кораб).
Северният кораб е цял затрупан под дебел насип, върху
който растат столетни габъри. Допреди няколко години заси-
Обр. 28. Детайл от колопадите
на Бе.товската черква
пан е бил и средпият
кораб, но по инпциа-
тивата на някакъв
калхтер от Ьачковскп
манастир беловчане
го разкопалн. Тогава
била разкрита и вът-
решната стена на аб-
сидата. От пиластрнте
между средний и юж-
ния кораб е запазен
само нан-източннят
(табл. XVII, обр. 34).
Южният кораб е съ-
що тъй затрупан, с
изключение на нред-
дверието му, чиито
стени се издигат до 3 1 а—4 м високо. Най-добре е запазепа
западната фасада: на височина до 8—9 метра, с пет прозо-
реца, от конто два по-големи долу и три по-малки над тях,.
всичките с профилирани отвори (табл. XIX, обр. 36). Върху ли-
цето на тая западна стена, чрез една арка, чиито основы с
форми на полупиластри очертават широчината на централния
кораб, е ясно проявен отвън и сводът, който е покривал ко-
раба. Кривината на тоя свод добре се забелязва и при вът-
решния северозападен ъгъл на притвора (табл. XVIII, обр. .35).
Доказателство, че и трите кораби са били засводени, е разчле-
нената кръстовидна форма на пиластрите. Върху техните из-
стъпи, следи от конто на някой места са достатъчно запазени,
са били прехвърлени архиволти, конто вероятно са служили за
опора на съответните сводове.
СТАРИ ГРАДИЩА II Д Р У М О В Е...
365
В базиликата се е влизало откъм страничните кораби. Две
врати — елна към запад и друга към юг — са запазени в
притвора на южния кораб. Също такива вероятно е имало и
при тоя на сенерния. Двете тия крила на притвора са били
локритн с куполи. Следи от такъв купол са запазени върху
стените на южния притвор. Височината на тия куполи е до-
стигала до горното равнище на полукръглите прозорци в сте-
ните на средняя кораб. Двата реда прозорци на западната фа-
сада навеждат па предположението, че базиликата в тази част
е била двуетажна.
Градивото е големи квадратни тухли (31 31 см., деб.
2 1 2—4 см), между конто леглата хоросан досгигат дебелина
от 5 до 7 У2 см. На някой места за запълвзие на широките
плоскости в стените са вградепи и едри ломени камыш. Хо-
росанът е със силен примес от счуканн керемиди. Дебелината
на стените при притвора е 1,10 м. Прозорците и вратите са
завършени с арки, при което особен интерес представлява
обстоятелстното, че широчината на арките при вратите на при-
твора надминава тая на съответннте отвори.115
Около 300 метра югозападна от базиликата върху най-ви-
соката част на същия нръх е имало градище, чиито развалини
сега са скрити под дебел насип, над който расте непроходима
гора. Само една малка част от стената му, която е подграж-
дала склона от север, е запазени на височина до два метра
(табл. XIX, обр. 37). Градена е от недялани камъни, споени с
червен хоросан.
Сред местного население още жпвеят легенди за мина-
лото на това място. Черквата, разказнат те, била извънредно
богата и на кубето й имало една златна ябълка, която севиж-
дала чак в Цариград. Нейният блясък дразнел религиозното
чувство на турците и това станало причина за разрушение™
й.”,! Когато изпратеният с голяма войска паша стигнал тук,
11;' Holtzinger, пак там. стр. 143 сл. — цьрквата Св. Георги в Езра,
Армения.
1,е В легендата това е изразено доста картинно : заведеният на водопой
кон на султана подплашено отскачал от водата, колкото пъти се навеждал над
нея и оиитвал да ние. Султанът подозрял, че в нея има нещо, което плашн
добичето, и когато после дна л, вилял отраженнето на златната ябълка.
366
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
многобройните калугери се прибрали и крепостта и храбро се
бранили, докато не й била прекъсната нодата, която идела по
подземен водопровод от по-високите родопски нърхове.
Вплетената в тая легенда алегория за златната ябълка
вероятно символизира значението на белонската старина за под-
държане на религиозното чувство и националното съзнание у
българското родопско население през тъмните времена на роб-
ството. И нейното разрушение може би ще трябва да се от-
несе към времето, когато тази облает е била потурчена. В та-
къв смисъл свидетелствува и следната летописна бележка,
която при това съдържа сведения за миналото на църквата и
за времето, когато тя била построена:
К ЛСТО 1040 ЗОЗДЛНЬ КИЛЬ IV НеКОГО пор НА КИЛЬ КрЛ ГЬ НЛ ДЛМА117»
кнлзл о н е. поженила лип ее кллВгериль пл млнлетирь седин престол iiicv се
нлричл пл крлй исклро онь соз"длль до 20 HfKKii и млклстире много, имс-
м8 кило кллВгерско глкрлиле. ТОЙ С03ЙДЛЛ'Ь млнлетирк пл горл лс<|>кл цюс агл
сплсокл нрккл плиме козпессиие Притоке, умлнлетирь иилло; 5 плрлклисе млл-
ки нлиме устпнь117 когородично сти пророке, илиа сти литоль петрл и плклл
СТИ ЛруИДАКОПЬ стефлнь И СТИ ЛПОСТОЛЬ ИОЛ 117. кгослокь имлло крлТА : 90:
кллугеро и церкклтл нл мстоул сти _• 4() мучсникомь. когл сл Чспишщтс ись
турчиул К Л "КТО 1620: кдигпл султлнь луметъ койскл нл морл тл пусти
110 морето 105 1ЛЛДИ КОИСКЛ И ПО СууО ДО; 150 Х'ИЛЛДИ КОИСКЛ ТОГЛКЛ ДО-
ШЛА у филикискл стрлпл дл мпнлть; 6 11Л1ПИ тл некой плшл пметомо
муулметъ злпллшиль селлтл пллнински злчю пл крынлне 1||лть сичко дл-
рлкотлть и длссчлть уристиАште лмидлсе ист8рчлть тлдл кудлть СЛОБОД-
ни и, длнок и cv глриА тл ксите селл пллнински тоглкл истурчиул wстрлуь
тоглкл ичепинците истурчиул, некой хлелнь хо|М *чо киль слсплшлтл прег-
косе потурчил попок поп костлдинь и попь георги и поггь димитрИ ил день
стлго георгиА потурчилегп до лкгось; 15 коисе енртикихл оки^'л ги дл се
упллшлть тлтлкл пощосеись турчихл ДЛД0ХЛ имь коладл рлсипоклть неркк
млнлетире и рлсиплул cv стлнимлкл до клял слмокофскл неркки; 218: Uf-
117 Успение.
СТАРИ ГРАДИЩА И Д Р У М О В Е...
367
КЕИ И |ЗАПАСТИ(К; 32: МНОГО IIAKOCL 8'ШНН\А liCTypillUTt ТМАЕЛСА рлсиилхл
и манастира Еозикснис уртоко ид колоео и 8киуА ЛО : 20 душ** kaa8:’^s л.
Д(>83И ИЗЕСГНАЛС ИТОЕА СТАНА Е АСГО J G20 И ПОПОЕГТО KH)fA W КОСТАНДОЕО.* >8
Въпросът, който тук ни интересува, е за епохата, когато
е строена беловската черква. За да му отговорим, ние имаме
данни, във всеки случай по-сигурни от тия на преданието.
По плана си тя се отнася към чистин тип засводена ба-
зилика, който в земите на Византия не възхожда по-късно от
VI в. От тая епоха насам тоя тип изчезна, за да стори място
на куполната постройка и особепо на създадената в Юстиниа-
,,к Тоя разказ „заедно с други истории" се намирал в една книга па
беловския нон Георги, умрял от изтезанпя проз време на въетанието, когато
пронадпала и самата книга. Преди това обаче той бил прописан от някой ие-
гов племенник и тоя прение, иамиращ се сега у I. Г. Ленковски от с. Бедово
предаваме тук. Сыцият тоя разказ, нридружеп с други летописни бележки, се
намира у г. Г. Ненов, който го е публикуная в Бълг. преглед, год. V, кн 11,
149 сл. Различного между двата се състон в това, че у Начовия за иотурчга-
нето на чопппни се юмори, преди да се люмене за основаннето и разруше*
нпето на манастира. Самият Дамяп у г. Начев е наречен .кнез врачаньски".
Като се изключат освен това и някои дробин особеностн, прои.зхедчщи от
пропущапня, сьдържапнето и изложенного в двата е съвсем едпакво. Най-го-
лямата осибеност на пашня е, че в пего точно се носочва датата, когато бе-
ловската черква е била построена. Тая с шпате дата намираме и у Ст. Заха-
риев (ц. с., 51 сл.), който прнвежда сьдържаписто па горняя разказ и съгла-
сно с нея той пръв бе изказал предположенного. че спомепатият княз Дамяп
те да е Петър И Делян, провъзгласен за български пар при въетанието в
1040 г. Трудно е да се установи отношснисто между отделните варнантн па
горното сказание. Ние сме пак.тонни да предположим, че одинита 1040, коя-
то срещаме в пашня препис, е линовала в първоизточника, а е нптерполирана
под влиянието на книгата на Захариев, където п за нръв път се е явила. Ве-
роятно Захариев производно е отъждествил кпяза Дяман с Петър Делян и
въз основа на това се е установил на годината 1040, в която тоя носледният
изст ьпва като историческа лнчност. Но приемайкн това предположение, ние
не можем да замълчнм, че съществуват известии основания да се пдентифн-
цират споменатите две лица и следователно да се приеме горната дата. Из-
вестно е например едно западно бьлгарско сказание за нокорението на Бъл-
гэрия от турците. В него се говори за някой български цар Петър, който
няколко пътн бил припуждаван да мести столицата си във Видии, Ниш, Пирот
и София, докато най-сетне намерил убежище в същия манастир „Седем пре-
стола" (Гл. КтановскШ, Памятники болгарскаго народнаго творчества. Сбор-
ник болгарских песен с словарем. Спб., 1882, според Дринов, рецензия на
368
П Р ОФ. ПЕТЪР М У Т Л Ф Ч И Е В
ново време форма на кръстовидна куполна черква. Казаната
обща насока в развитието на черковвата архитектура до такава
степей подчинява строителните традиции, че днес не е позвато
нито едво изключение от нея; всички запазени и днес известии
черк ви-базилики във византийските земи не са по-късни от
VI в.119 Трябва следонателно да се отхвърли безусловно пред-
положението, че беловската базилика е могла да бъде постро-
ена в 1040 г. Тя несъмнено произхожда от една много не-
равна епоха и в никакъв случай не след VI или VII в. Нейният
строителен материал също характеризира цветущия раншен
период на византийската архитектура и невероятно е да се до-
допусне, че с такива богати материални и технически средства
е могъл да разполага едив местен велможа, и то през XI в.,
времето значи, когато се повдига въстанието за независимост
и когато България е била опустошавана и населението дока-
рано до крайна бедност от нападенията на печенеги и кумани
и от грабежите на византийските чиновники.
Може би през тая последна епоха черквата е била обно-
вева и надарена с привилегии и тъй е доживяла до окончател-
ното си разрушение през XVII в. За подобно обновление се на-
еыцата книга в Псп. IV, 1883, стр. 145 сл.). Местен български велмож! с
името Петър е неизвестен през време па завоеванието (както се зиае, тур-
скнте предания Доверят за софийский Баи Янко). За български пар Петър
пре съпштатсноха пе може п дума да става. Дали в това сказание пе е за-
пазено'да течно ехо за трашчиата сьдба на Петър Делян и не е ли странно
това, че народната мьлва го изпраща да прекара последппте си години в съ-
1пия манастир „Селем престола",“където според беловското предание се е Па-
мира.! отшелникът Георги, брат на кпяз Дамяп? — Катахмс вече, че в пре-
пнса на г. Начов Дамяп е наречен „княз врачапски". Един от главните цеп-
трове на Деляновото въетание" е’бпл гр. Драч. Дали преписвачьт не е поста-
вил горното име вместо Драчаньски или Драчьски, както може бп е стояло
в оригинала ?
11,1 Св. Димитрий в Солун е строена в V в. и възобновена в края па VI
(О. И. УспенскиТ, О внов открытих мозайках в церкви св. Димитр1я в Солуне.
Изв. Русек, археол. инстпт. в Константинополе, XIV, стр. 12 сл.). Базиликата
Св. Ив. Студитскн също е от V в. (Hilbsch, Die altchristl. Kirchen, Karlsruhe,
1862. Text, стр. XXVII; Kraus, Gesch. d. Christi. Kunst. 1, 294.) Св. София в
столицата (преход към по нови формн) е вероятно от VI в. (Б. Филов, Соф.
църква св. София, ЦОсл.). За византийските базилики вън от Балк, полуостров
(двете черкви на Св. Аполнпарнй в Равена,—у Ch. Diet, Manuel d'art byzantin,
Paris 1910, стр. 174 сл.
СТАРИ ГРАДИЩА И Д Р У М О В Е ...
369
меква и в един откъслек от някакъв стар ръкопис, цитиран в
книгата на Захариев.120 Колкото и тъмно да е неговото съдър-
жание, все пак се разбира, че там е дума за пратеници на ни-
кой княз, конто обновили храма в Дьека и банята в Чепино.
Сам князът, който посетил тия места, надарил въпросния храм
с привилегии, като му дал в прониарска зависимост пастирското
население в Родолите.
Името Лефка, аькка, което вече няколко пъти срещаме
дадено на нашата черкга и на местността, където тя се намира,
предизвиква една историческа справка.
В една листа на подчинените на цариградскня патриарх
митрополити и епискоги, за която се смята, че е издадена по вре-
мето на Лъв Философ (886—911), под пловдивския митропо-
лит са изброени десет епископии, между конто н една на Левка
,а1 Според Захариев тоя фрагмент, написан върху пергамептен лист от
книга, бил намерен от някои помани, конто „разоряли последне" манастира.
Съ гьржанието му е следното; шмьститеАНИЦоу тыю иы-ети. пь иж; кь лькка
П0Е'ЕДА11П|И MICE урЛЫЕ 1СЖЕ I AIETCE Пр-ЕСТАА. ЮБИОЕИТИ КГО КАКО lip'.l ХеЖНТЬ.
посааппи же къ м-есто рлзорспи1А ичлстикин Баию иже кь ц-епии-е. и vveike-
АЕ1НИ СЬ EECAKLIUML ТЫ||А1 иемь IIAKLAIIIC. и elc-ei.il оуко СЕЗИДАПСМЬ. И БА-
НК БОАПКАр СЬСТАЕЛЫИС, 1АК0 ИЗМЬКЕНИС ПрИКТИ- И ПрИ1ИЬДП1Е WLAIIIMIICCC KlIlA-
« Z? A) Z» _ ,
3LL И ЕСАМИ WBKECEAHIIIECE, И ДА1АН1А ДА1АТИ ГОДИИИАА TAKOEOM0V |ЛЬ1ИГЬТЮ
ЗЛАТОПСЧАТИИМЬ САОКЕСКМЬ СККОрИШЕ. И ДАрОШЕК ЧБИТЕЛИ ЛБЕКИ1СК-Е. ПОМАСИС-
КОК IIAUAKHIK. КЬ ИКСА ВЫТИ W ПСИ ПроПИ1А. ИЖС VV МНИуь VVEHT-EAH КЬ
СААКлр Елани папки ьци и прпо дк-еи IJlApin- и «уже пр-Еже биешаа чюдод-е-
AIIA. КЬ ТАКОК-ЕИ «И урАМИНК. уОТКЦИИМЬ ИЗССТАТЬЧНО. А КЖЕ W ШИШКЕ рО-
ДОКЬ СЬБЬ1КАКМЫМСЕ ЕДИНО ПАИ ДЕТ: КЬСПОМКНвуКШЕМЬ КОНЦЕ ПИСАНИЮ CLCTA-
кити (стр. 55 сл.).
Върху подпрестолния камък на един от параклисите бил „изрязан“ спо-
ред Захариев надпнсът:
к ус етпи <S — з«пз . - .
НИ КА АТАНАСЪ ШИ . . КО . .
24.
370
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
(о Zeuxrjg).121 Не притежаваме никакви други известия за тая епи.
скопия и нейния център. С течение на времето съдбините на
тракийската покрайнина са се менявали, а заедно с това про-
мяла се и нейната черковна организация. В началото на XIX в
от десеттях епископа под пловдивската митрополия са оста-
вили едва двамина — левкийски и агатоникийски, и то, както
бележи Поп Константин, само по име.122 Мястото, където се е
намирал Aeuztj, не е още определено, но и досега натежава из-
казаното от Иречек мнение, че то трябва да се търси при
днешното село Българско Левке, на 14 км североизточно от
Свилен.123
Това мнение на Иречек, прието и от други наши учепи, ни
се вижда съвсем неоснователво. Против него могат да се при-
ведат главно две съображения: селото Българско Левке се на-
мира в околността на Одрин, а през същатаа тая епоха (края
на IX и нач. на X в.) и в същата листа се споменават из об-
ластта източно от Марица и Тунджа други 11 епископии, под-
чинени на одринския митрополит.124 Невероятно е прочее в
121 Gust. Parthey, Hierociis Synecdcinos et notitiae Graecae episcopalian.
Berolini, 1866, стр. 122, 218.
122 ’Ef/siptSicv rtepl "tijg errapxlag ФЛ'.тигоютоХесор g rteprfpaipTj auv>)£ . . .into
Kwvatavtivoo ispetug <I>iXornou7tdXeog, Виена, 1814, стр. 15: xal s/otraa 6<p’ iaurgv Века
en'.axcrtag. . .та vOv Be 66«> povov ey.ei ert.axonooj xov 'AfaScovixelag xal Aeuxgg, xal
•toutooC ёя1 фсХш BvBpaTr 8ion rtaaat a.'. ётаахсла! аитг(£ iv xg "teXti/tala aXtiag s£rjpg-
pa>lh)aav. Левкийски епископ Анастасий от 1795 г. споменава и Г. TfouxaXa,
lazopiofeiuTpacp. steprfpaqn; тдб eitap/lap ФсХиигоолВХетд. Виена, 185.3, стр. 61;
ev exei 1795 ’AvaataaioC 6 Aetixlaj ФсАистюилоХСгд^.
1а Jiretek, Die Heerstrasse von Belgnid nach Constantinopei, Prag. 1878,
стр. 73, сыне и Княж. България, II 695, български превод. Прието и от Пу-
хлее, История на българската църква, т. I, София, 1910 г., стр. 368 сл.. ма-
кар че сыцият на друго място в кннгата си иоставя там AeueBoj, седалище
иа леведския епископ.
lw Parthey, пак там, стр. 123 сл.: Агатопол, Девелт, Травшшя, Каравос,
Вукелос (дн. с. Фнкел, тур. Фикла, иа левия бряг иа Тунджа), Проват (при
с. Вайсал), Скопелос, Врисис, Българофигои , срв. Jiretek, Arcliaolog. Fraginente
aus Bulgarien, Arcli.-epigr. Mitt, aus Osterreicli-Ungarn, X, стр. 145. Казаното
горе се отнася и за подчинената на пловдивския митрополит Агатоникийска
епнскопия Иречек тоже я търси при Одрин, като счита за един и същ град
’AfaBovixeia, в нашата листа и .A^aBovlx-g известен от Ана Комнина и Сюлей-
манкьойския надпис. (За същото гл. и В. Златарски, Известията за българите
в хроииката на Симеон Метафраст и Логотет. Мсб., т. XXIV, стр. 67, и Сю-
СТАРИ ГРАДИЩА И Д Р У М О В I-....
371
същите тия земи и в неиосредствената околност на Одрин да
се е намирала и епископията Левки, подчинена на Пловдив.
Това едно. Друго. Видяхме, че сзързанатд с нейяото име
титла се е запазила дори до XIX в. за един от подчине-
ните на пловдивския митрополит енискоии. Ако приемем, че
Левки се намирала нейде около Одрин и че е била тъй далече
от Пловдив, би било твърде странно и необяснимо обстоягел-
ството, дето именно нейният титуляр запазва името си при
пловдивския митрополит дори до наше време, когато е изчезнал
всякакъв жив спомеп за неговите събратя по положение.12’
Градът Левки ще трябва да търснм другаде. Поп Константин
посочва като място на старата левкийска епископия днешното
село Тополоьо в Родоните (38 км на югозапад от Пловдив).
Съображенията му, както изглежда, са чисто езикословни ( \eu-
х^ значи сребриста топола.120) Но за подкрепа на това предпо-
ложение могат да се привед. г и други данни: в околността
на сегашното Тополово се намирали развалини на старо сели-
ще, черква и градище.127 Докогато обаче там не бъдат напра-
вени придружени с разкопки основателни проучвания, ние мис-
лейманкьойският надпис от сыпия. Известия, III, 148 сл.). Целият въпрос за-
служава спениално изследване. Ако с нужно да се сближават имената на ста-
рите селища с днешнитс, мисля, че няма нужда да търсим около Одрин име-
ната на пловдивските епископски градовс За гр. Скутарноп напр., който Ире-
чек търси при днешното село Юскюдар, 27 км северозападпо от Одрин, би
могло да се посочп с. Скутард, 2 часа иа изток от Пловдив.
125 Епископ с титлата левкийски, но без катедра и до днес има между
йерарсите на българската черква. Произходът па тая титла — според сведе-
нпята, конто дължим па любезпата услуга па Ст. Станимпрон, секретар на св.
Синод, и тям не с известей. Вярва се само по предание, вероятно произ-
лязло по етнмологпчен път, както у пои Константин, че някогашното седали-
ще на тая епископия било с. Тополово.
12(1 Пак там, стр. 56: TottoXo^ov, -/coplcv xal айтс фтХиткоилдЛешр . . . ёл1
аитой броир xei|ievcv оттер elj Tr(v ‘EAA-qvHcijV "[Xfiaoav р.втер|1Чуе!>етат Лейкт) xal lacop
абтт; eazlv ij ётыапу Лебхг,.
127 Cm. H. Шишков, Старинн и предания в с. Тополово, Станимашко
(в. Нова България, г. I, бр, 15). Г. Шишков, който бе тъй добър да ни из-
пратн горния брой от вестника, съобщава в статията си, че прн Тополово
имало остатъци от старо градище, черква с няколко оброчища около нея, раз-
валини на големи сгради и др. В околността били намирани и златни украше-
ния, големи глинени делви и др. Той предполага, че иа това място ще е било
прочутото родопско светилище на Дионис.
372
ПРОФ. ПЕТЪР М У Т Л Ф Ч И Е щ
лим, че на същите основания и при по-голяма вероятност мя-
стото на старня епископски град Aeuxtj може да бъде търсено
при Белове. Днешното българско име на това село вероятно
е превод от гръцкото aeuxtj (прнлагателно — бял, снетъл, ясен).
Самого пък гръцко име aeuxvj е запазено в названието гора
Левка, лькка, на мястото, където се намира известната нв вече
стара черква.
Едно неудобство при последното предположение е обстс-
ятелстсото, че в прпведените по-горе стари съобщения се го-
вори не за обикновен храм, а за „обител льккиекл“. Но че раз-
валините над Ьелово не са от манастир, а от черква, показват
и останкпте от някогашната крепост. Черквата е била вън от
крепостта и е обслужвала нампращото се тук селище. А че
това последното не ще е било незначително, снидетелстнуиа
великолепният вид на черквата-развалнна, ненният оригинален
план и рядката й архитектурна форма. В това отношение тя
далеч надминава малкпте черкви, конто твърде често срещаме
при обикновените градища у нас.
По хълмовете на изток и запад от Белово се намират шест
черковища •— места на някогашни параклиси. Пет такива из-
броява и беловският запис.12к При едно от тях-—Св. Георги —
нов каменей кръст е подпрян с няколко парчета от мраморни
плочи, украсени с геометричен орнамент. С орнамент от същия
стил е и един фрагмент, намерен при абсида? а на голямата
черква.
В края на гореприведения Беловски завис е прибавена
следната бележка, чието съдържание намираме и у Захариев:
5>мегкд8 село велик» и сел» сктеимо ил мкт» плачен» (>лкекиц.л имллс клле
тл w етрхъ ЕСИ сеАЛ 8пег» прЕегпоклли и чокллисе клт» д»иде мертв дл
вие филиве уиллши^лсе хр'ТИАпете и злнеле ключокете w кллет» и поклопн-
улсе еъ длр дл ь8длтъ рлА л ень пекелелъ длреиплтъ кллет» л »ии ее
128 Днешните черковища са: Св. Богородица, Св. Петка, Св. 40 мъченицп,
Св. Георги, Св. Петър и Св. Тодор, първите три източно, а останадите западно
от селото. Параклисите Св. Богородица и Св. Петър се споменават и в записа.
При Св. Георги пък имало метох.
< ТАРП ГРАДИЩА И Д Р У М О В Е...
373
опллшплс тл слзЕиле нлплстпрл штм еилъ iiffoEpKtime уритоко 1620
лето11.1’-!'
Крепостта Раковица, за която е дума, се е намирала върху
една издънка на Родопите, която и днес носи същото име.
Мястото представя дътъг и извънредно тесен хълм, който
при свършека си над полето се издига като тъп къжел, на
чието теме е било градището (табл. XX, обр. 38). Никакви раз-
валини няма тук, нито камък не е останал върху изравнената
полянка на върха. Пространството й — 50 крачки от юг към
север и 11 от изток към запад, показва, че крепостта е имала
съвсем незначителни размери. Но източния склон на хълма,
към дълбокия дол па р. Раковица, казнат, се впждал отворът
на някакъв голям запустил кладенец. На северното му подно-
жие пък преди няколко години била изкопана неповредена гли-
нена делва, която събирала „до 100 оки жито“. Други пред-
мети тук не са намирани.
Тесният дол на Марина, по който става съобщението на
Западна Тракия със Самоковското и Софпйското полета, от
незапомнени времена е известен с името Момина клисура.
Едноименното село, което лежи в средата на прохода, срещаме
в описанията на западни пътешественици, конто в периода от
XVI XVIII в. през тук са минавали за Цариград.129 130 Път през
Момина клисура за Костенско и Самоковско вероятно е съще-
ствувал още в древноетта, макар че известия за него да ня-
129 В запаса на г. Начов, ц. м.. 149, се Памира и това съобщение. Раз-
ликата между двете е само в никои дребпи особености на правописа и в това,
че у Начов има прибавка за разрушението на Цеппнското кале. У Захариев
съдържанието на същия разказ на стр 51.
130 Дриш, 1718 г. (Kis-Koium idem est, ас si lafinc dicas pagns virgi-
num у Ми.гетич, Стари пътувапия през България, Мсб. VI, 131). Burbury,
1664 г. (Kis-terfent, у Ив. Славейков, Едно старо пътуване през България,
Псп., IX, 947). Евлия Челеби, средата на XY1I в. (Гаджанов, Пътуване на
Евлия Челеби, Псп., LXX, 705). През прохода Момина клисура са минали Ку-
рипешич, 1530 г. (споменава само Белово (Bellona), Костеиец (Kastaniza Wana),
Иречек, Стари пътешествия по България, Псп. XV, 93); Цен, 1523 г. (Mat-
kevit, Stari rucopisni putopisi n kniznicah mletackili, Rad, XV, 202). От no-
hobo време за този проход у Poukeville, Voyage en Moree etc., Paris, 1805,
t. HI, 208.
374
П Р ОФ. ПЕТЪР М У Т А Ф Ч И Е В
маме.131 През византийската епоха, в IX в., край тоя път вече
намираме епископския град KcDvaravreta,132 днешното село Ко-
стенец. Вероятно в още по-късно време се е явило и неговото
разклонение към София през Сулу дервент. Тоя нов нът след
завоеванието е бил значително разработен и почнал да сънер-
ничи със стария друм през Траяновите врата, а при упадъка
на турското могъщество той даже се предпочитал пред пър-
вия, чиито теснини станали постоянно свърталище на разбой-
ници.133
Проходът Момива клисура тогава е бил пазен от стражар-
ници със заптии,134 но главната грижа за безопасността му те-
жала върху жителите на околните села. В с. Момива клисура
още живеят старци, помнещи времето, когато въоръжени с
дълги копия „харби* ежедневно по четирима патрулирали по
пътя из границите на селското землище и предвардяли път-
ниците от зли срещи. Срещу ‘тая повинност те били освобо-
дени от всякакви други задължевия, но затова пък цялото село
отговаряло за всяко нещастие, което се случвало в пазения от
него дял. Дали и селото Момина клисура, както Ветрен, е осно-
вано след завоеванието с цел да пази прохода, нямаме възмож-
ност да определим. Като най-стара сграда тук помнят малката
черква, разрушена в 1868 г.; тогава била построена новата чер-
ква, в която се служи и до днес._Развалините на първата (дъл.
13,20 м, шир. 5,20 метра) с притвор и апсида са при северо-
131 Jiretek. Heerstrasse, 37, съобщава, че при постройката на жслезпнцата
при Белово била открита следа от стар калдъръм, който отивал към Костенец
и оттам за Долна баня. В с. Момина клисура видях намерена из околпостта
сребърна монета от Филип II Македонски и няколко изтрити бронзовп рим-
ски. Последните били намерени между селото и беловското черковпще Св.
Петър.
132 Gust. Parthey, цит. съч., 122, 218.
133 Срешата сн с една разбойническа банда там описва Blanqui, Voyage
en Bnlgarie pendaut Гаппёе 1841. Paris, 1845, 204 сл.
ш H. Barth, Reise durcli das Innere der Europaisclieii Tiirkei, Berlin,
1864,_стр. 62 сл., е видял в прохода 6 такива стражарницн.
133 След направата на новата черква старата била разрушена по настоя-
ването на някой свещеник от Белово, който търсел в нея гроба на брата на
отца Паисий Хилендарски. Говорело се, че той се поминал в Момина [клисура,
когато събнрал из тоя край помощи за манастира.
СТАРИ ГРАДИЩА И ДРУМОВ Е...
375
Обр. 29. Градището при с. Момина клисура
западния край на селото.135 дворът й сега, както и по-рано,
продължава да служи за гробища. На изток, до самата му
ограда, върху един полузасипан надгробен каменен кръст се
чете: сие кресть нлклокь. ноль СТ01ЛЛ1ЮКЛ синь w келоко. колете х^ид
(1784). Това е най-старата дата, която видях тук. В сегашната
черква няма ръкописи; служебните книги са от ново време,
печатани в Русия.
Приписката, която на-
мерих в една от тях
с дата 1826 г., е от
частей и локален ха-
рактер.|:"!
Върху една ска-
ла на левин бряг на
Марина срещу самото
село се намират раз-
валини на крепост
(обр. 29). Към север
равнището на скалата
се стеснява и обра-
зува тясна пътека, по
която се отива към
височините на Васи-
лишката планина; от
изток и запад го за-
граждат ниски сухо-
долища.а на юг —дъл-
боко 40 50 метра течащата река (табл. XX, обр. .39). Сега е
запазена само малка част от крепостната стена над Марина
надлъж до 14 м и максимална височина 1,70 м; дебелината й
13,; Ла сл Зим kakkw зелъ ноль ллзлр, тш адпщлкь ЗА 28 ГШЛ
W HfKOKUH IlAJJll ктитор» КИрЬ ИКЛН'10 уЛЦИ ПОПОКИЧЪ MlfT» ЗЛуЛ|>ИА ДЛСКЛ
стоанъ w селото корде келчо ю селото крстофь синь г8шлофг> нозиклеми к8-
пйсе сене 1826 "ИЗА (?) мецл фефрвлрид — 6—25. Споменатият по-горе
крьст сега е пронесен в Нар. музей (Инв. № 1517, средиовек. отдел).
376
ПРОФ. ПЕТЪР U У Т АФ ЧИ Е
е 70 см, обстоятелство, което се обяснява с това, че външната
й страна е изсипана. На изток, високо 15—20 см над насипа,
се вижда друга част от нея. В останалите места тя е съборева
до основи. Градежът на запазените части е от недялани ка-
мъни; в хоросана са примесени керемидни парчета. При юго-
източния ъгъл, между Марица и суходолището, се е издигала,
ако се съди по формата на насипа, някаква кула. От това мя-
сто се открива изглед на цялата клисура към изток чак до
Малко Белове. Между куппщата камъни, съборени от гра ле-
жите на крепостта, се виждат големи тухли — квадрати с
двойни кръстосани диагонали. В долищата под нея веднъж на-
мерили няколко „тънки сребърни пари“ — вероятно сред! о-
вековни.
Градището при Момина клисура е едничко, което се на-
мирало в самия проход и е служило за непосредствената му
отбрана. На запад от него, където почва най-голямата теснина,
не е имало никакви твърдини. Това обаче, което намираме там,
както и при Белове, са многочислен^ черковища. Южно от с,
Момина клисура е черковището Св. Димитър. На запад, около
Сестримо, се намират още седем такива.137 При някой от тях
стърчат каменни кръетове от ново време; на други са оста-
нали само имената, а всички те са неми свидетелства на по-
знатото ни съобщение, че в страшните години на робството
турците разрушили из тия покрайнини 218 църкви и 32 мана-
стира.
137 На североизток от Сестримо: Св. Троица. Св. Георги, Св. Богородица,
Св. Тодор; на югозапад —Св. Ветка; иа запад—манастирът Св. Спас.
СТАРИ ГРАДИЩА It Д Р У М о В Е...
377
25.
Т а б л и и а I
Обр. 1. Кал- при Сн. Транца л > Стиг. 11 п лед от север
Обр. 2. Ахиевско кале. Общ изглед от югоизток
378
II РИФ П Е Т 7i Р МУТАФЧИЕВ
Таблица II
Обр. 3. Ахиевско кале. Вырешен взглед и.) южпата част
Обр. 4 . Ахиевско кале. Изглед на южната част откъм север
СТАРИ ГРАДИЩА И ДРУЫОВ Е...
379
Таблица III
Обр. 5. Ахиевско кале. Севсрната част от юг
Обр. 6. Кале при с. Текия. Общ изглед от изток
380
ПРОФ. ПЕТ Ь Р МУТАФЧИЕВ
Таблица [V
Обр. 7. Кале при с. Тския. Южна страна
Обр. 8. Хисар диби прн с. Текия
381
СТАРИ ГРАДИЩА И Д Р У М О В Е...
Таблица V
Обр. 9. Римски път при с. Тския
Обр. 10. Голямото кале при Овчиларската река от север
332
п Р О Ф. ПЕТЪР МУТАФЧИЕБ
Таблица VI
Обр. 11. Рахмапларско кале. Общ изглед от северозапад
Обр. 12. Въртопско кале. Общ изглед от юг
СТАРИ ГРА 'I И П{ Л И Д Р У Ы О В Е...
383
Таблица V 11
Обр. 13. Начален лист па Пирдопския дамаскнн
Обр. 14. Еленска черква при Пирдоп. Развалините от югозапад
384
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
Таблица VIII
Обр. 15. Голямото кале при Пирдоп. Западиа стена
Обр. 16. Голямото кале при Пирдоп. Водна кула
СТАРИ Г То д д и Щ А И Д Р У М О В Е...
385
Таблица IX
С)бр. 17. Малкото кале при Пирдоп. Югозападна стена
Обр. 18. Смолски дервент. Изглед от градището «Венците*
386
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
Таблица X
г
Обр. 19. Смолски дсрвент. Изглед от Опарското градище
Обр. 20. Петричката котловина. Изглед от градището Кербово
СТАРИ ГРАДИЩА И Д Р У М О В Е...
387
Таблица XI
Обр. 21. Градището Св. Никола при Петрич. Североизточната стена
Обр. 22. .Градището" при Петрич. Североизточна стена
388
П Р О Ф. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
Таблица XII
Обр. 23. Развалини на черква при Петричкото градище
Обр. 24. Стара чешма при с. Мечка
СТАРИ ГРАДИЩА И Д Р У М О Б Е...
389
Таблица XIII
Обр. 25. Шишмсноео кале. Общ вид от юг
Обр. 26. Шишманово кале. Развалини на югоизточната куда
390
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
Таблица XIV
Обр. 27. Серсемкале. Общ изглед от югозапад
Обр. 28. Серсемкале. Развалини иа входната куда
СТАРИ ГРАДИЩА И Д Р У М О В Е...
391
Таблица XV
Обр. 29. Любнишко кале. Стената с бойниците от югозапад
Обр. 30. Любнишко кале. Стената с бойниците от запад
392
ПРОФ ПЕТ Ь Р МУТАФЧИЕВ
Таблица XVI
Обр. 31. Градище „При Кюнка” до Ветрен.
Развалини на северната страна
Обр. 32. „Манастирът- при с Акъиджиево
СТАРИ ГРАДИЩА И Д Р У М О В Е...
393
Обр. 33. С. Голямо Белово и вьрхът Сиасовица от северозапад
Обр. 34. Старата черква при с. Белове. Средиият кораб от изток
394
П Р ОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
Таблица XVIII
Обр. 35. Старата черква при Белово. Северна и западна стена на притвора
С Т АРИ ГРАДИ III V И Д Р У М О 13 Е.
395
Таблица XIX
О'р. 36. Старата черква при с. Белово. Западната фасада
Обр. 37. Градище при старата черква до с. Белово.
Развалини на северната стена
396
/7 /' О <Р. П Е Г Ъ Р М У Т А Ф ЧИЕН
Т а б л 11 и а XX
Обр. 38. Градище .Раковица". Изглед от юг
Обр. 39. Градище при с. Момина клисура. Изглед от юг
397
ЕЛЕНСКАТА ЦЪРКВА
ПРИ ПИРДОП
отива по шосето от Пир-
до с. Лъджане, минава по
Еленска река, чието
служило преди години
Княжество Вългария. В
който
стигне
течение до
за граница
стръмните,
е изровила
Пътпикът,
доп за Клисура, преди да
дървен мост буйния поток
устието и в Тополница е
между Източна Румелия и
покрити с пасбища ребра на Стара планина реката
непроходимо скалисто гърло, из което на страшни Скокове
слиза към полето. Преди да се разлее из него, две планински
издънки заграждат от изток и запад нейния дол и образуват
малка котловина. В северната окрайнина на тая котловина
(обр. 1), върху една тераса по десния бряг на реката, се на-
мират развалините на стара църква, известна на околното насе-
ление под името Еленски манаспшр или манаспшр Се. Илия.
От разрушената старина, преди да бъдат предприети раз-
копките, конто напълно я- разкриха, дълги години са стърчали
над дебелия насин само два остатъка от нейния източен гра-
деж. Такива се знаят те от памтивека, тъй ги с заварил и
Иречек в нътуването си из тоя край през лятото 1883 г.1
Къспо след Освобождението, към средата на 90-те години,
някои местни учители издействували парична помощ от окръж-
ната постоянна комисия и почналн разкопки на мястото. Те
продължили, докато средствата били изчерпани. Извършвани
без всякакъв план и без нужната опитност, тия разкопки от
гледището на настоящото изследване на развалините са донесли
значителна вреда. Копало се безразборно; изкопаната земя била
разхвърляна по цялата площ, която заемат развалините, и с
това пластовете на насипа и съдържащите се в тях материали
се размесили. При това много от откритите там предмети, конто
1 Иречек, Княжество България, II, 303 сл. (бълг. превод на С. Аргиров).
26
398
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
в очите на тогавашните изследвачи не представлявали особена
цена, били повредени или пък безвъзвратно изчезнали. Такъв е
случаях с няколко мраморни орнаментирани плочи, изровени
някъде в средата на църквата, за конто досега не се знае
Обр. 1. План на местността около църквата
де се намират, макар да били предадени на местните власти
на съхранение. Разказват между другото и за някаква намерена
тук плоча от пясъч-
ник с надпис; при
изваждането й цялата
нейна долна повърх-
ност, на която бил из-
дълбан надписът, се
откъртила.
I Три тия пърни
разкопки било разкри
то незначително про-
странство от източ-
ната половина на цър-
квата до такава сте-
пей, че когато аз по-
сетих мястото преди
4 години, можете със
сигурност да се при-
еме, какво тя е имала
три апсиди и че стър-
чащите високо над
пасипа гратежп от
големи тухли с червен
хоросан представят
остатъци от стени-
те, конто са разгра-
ничавали тия три апсиди. От тях основателно разчистена била
все тогава само средната. Освен това надлъж и нашир по на-
сипа били прокарани няколко окопа: едни от изток към запад,
а други от север към юг. С тях, разбира се, не могло да се
установи нищо друго освен неподлежащия на съмнение факт,
че наред с източните зидове под насипа са затрупани разва-
лини и от други градежи. За местните родолюбци тия разкопки
Е Л Е Н С К А Т А ЦЪРКВА ПРИ ПИРДОП
399
постигнали задачата си; потчърдено било преданието, че ру-
шевините в „Еленско" представляват стар „манастир". Един
нов изменен кръст с надпис „Храм св. Илия, 1893 г." бил по-
бит в разровеното място на централната апсида и оттогава
всяка година на 20 юли малката котловина около старината
се оживява от песните и хорйта на околното население, което
се стича тук, за да нразнува деня на светеца. Южно от раз-
валините един нов параклис, построен набързо преди десетина
години, свидетелствува за възродената благочестива ревност
на пирдопчани, в чието землище — 6,5 км североизточно от
града — се намира старината.
I. ПЛАН НА ЦЪРКВАТА
Систематичните разкопки на това място бяха
предприети от 11ародния музей под мое ръководство през есента
1913 година и траяха до началото на зимата на същата го-
дина. След двумесечна работа бе изчистен всичкият насип,
който покриваше разналините, и се установи техният подробен
план. Църквата е била продълговата четнриъгълна постройка,
средно дълга 30,50 м и широка 17 м. Неправилността на ос-
новпия й план се състои в това, че нейпата западна стена не
е перпендикулярна на главпата й ос, а е наклонена към изток.
Вследствие на това и южната стена на църквата е по-къса
(26,90 м) от северната (27,30 м). Нееднаква е и нейната вът-
решна широчпна — 15,30 м на запад и 15,50 м на изток. На
изток тя е свършвала с три апсиди, съответно на коиго е било
разчленено и олтарното пространство, а на запад е била флан-
кирана от две малки постройки — четнриъгълна към север и
полигонална към юг. Съобщението между тях и църквата е
ставало непосредствено чрез притвора (преддверието, нартиката)
на последната, който заема цялата й широчина.
Във формата на апсидите има значително различие. Сред-
ната апсида, чиято стена е запазена на височина до 2,20 м,
отвън е трапецовидна, когато крайните две са кръгли. Във вът-
400
П Р ОФ. ПЕТЪР М У Т А Ф Ч И Е В
решното си очертание северната апсида е точен полукръг
(шир. 2,21 м и дълбока 1,09 м), южната — също полукръг, но
е вдълбочена с 20 см, когато пък средната се приближава
към подковообразната форма — дьлбочината й е 3,15 м, а
общата й широчина 5,35 м. Между тая последната и храма
планът представлява просторен четириъгълник (5,95 z3,90 м),
предназначен заедно със съответните отделения пред странич-
ните апсиди да увеличи олтарното пространство. Трите части
на тъй разширения олтар са били разграничени една от друга
посредством два масивни стълба, стоящи срещу ъглите на
съответните апсиди. Те, както и апсидите, са градени от го-
леми квадратни тухли с дебели легла червей хоросан. Южният
от тия стълбове или ниластри сега се издига едва 1,10 м над
пода на църквата, когато северният е запазен на височина до
8,50 м. Между него и срещуноложиия ъгъл на двете апсиди
и сега е добре запазена една врата по право интерколум-
на — вис. 3,32 м и шир. 1,25 м, която е служела за съобще-
ние между тия два части на светилището. Горе тая интерко-
лумна е завършена с красива полукръгла арка. Над нея широ-
ката площ на градежа е разчленена чрез един вид втора ин-
терколумна, прилична на прозорец, конто при същата широчина
с долната е висока 2,25 м. Тя също е завършена с полу-
кръгла арка.
Интересни са субструкциите в тая част на църквата. Сте-
ната на средната апсида почива върху масивен, градеп отедри
камъни и корав хоросан зид, чиито очертания отвън съвпадат
с тия на апсидата. Отвътре пък, 35 см до пода на църквата,
той се разширява и образува широка до 85 см берма (обр. 2),
която не се схожда в очертанията си с конкавитета на апси-
дата. Съществуването на подобна субструкция бе открито и
при северната апсида, където тоя зид продължава под север-
ната стена на съответното олтарно отделение. При южната
апсида пък под същия тоя зид на дълбочина 38 см изстъпват
към запад други, чието продължение във вид на широка пло-
щадка намираме и при външния югоизточен ъгъл на църквата.
Съответно на апсидите си църквата чрез пиластри и ко-
лони е била разделена на три кораба. Средният от тях е ши-
рок 6,90 м, северният 3,35 м. Широчината на южния не е ед-
ЕЛЕН СПАТА ЦЪРКБЛ ПРИ II II Р Д О II
401
наква: 3,10 м към преддверието и 3,30 м при олтара. По тоя
начин майсторът е пренесъл върху него ненравилността в
общата широчина на църквата. Освен двата споменати, градени
само от тухли пиластри други два на запад от тях (запазени
сега на височина — северният 1,21 м, а южният — 1,05 м)
разпределят големия среден кораб на две части, конто с не-
значително отклонение (6,80
> 6,90 м) представят точни
квадрати. Тия два пиластра,
както свидетелствуват зана-
зените им части, са били
градени не с тухли, а с едри
блокове от сивозелен пясъч-
ник, средището между конто
е запълненос дребни камъни.
Освен чрез тия пиластри вът-
решното пространство на
църквата е било разчленено
и чрез колони. Остатъци от
две колони — една на север,
друга на юг — се намериха
in situ, западни от централ-
ните пиластри, в посоката
стената, която дели храма
Обр. 2. Субструкции при средната
апсида. Вертикален разрез.
към двата широки изстъпа на
от нартиката. Всяка от тия
колони е образувана от отделни барабани от същия сивозелен
пясъчник, дебели 20 <15 см, поставени един над друг и споени
с тънки Пластове възчервен хоросан. Запазената част на едната
от тях — към северния кораб — е образувана от 4 такива
барабана на обща височина 1,20 м. При другата, от която са
останали също четири барабана, горните два са отместени ве-
роятно при събарянето на постройката. Отделни такива ка-
мъни, съставни части на колони, се намериха в значително
количество из насипа. За основи на запазените in situ два оста-
тъка от колони служат квадратни плочи (страни по един метър,
дебели 21 см) все от същия сивозелен пясъчник, без никаква
профилировка. Освен тях из насипа"се намериха’плочи_ от съ.
щия материал, форма и дебелина, но 'слабо профилирани
(обр. 13, 2). Те вероятно са изпълнявали^службата на капи-
402
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
тели, тъй като същински капители никъде не бяха открити.
Основите на пиластрите и запазените колони са били
свързани чрез два паралелни зида, конто достигат на дълбо-
чина до 40 см. под пода на църквата. На запад те почват от
изстъпите при стената на притвора и достигат до субструк-
циите при апсидите. Подставките на запазените колони са сло-
жени неиосредствено върху тях. Над южния от тия зидове в
късно време е била издигната стена, градена от кал и камъни
(на плана табл. I е представена с точки). Чрез нея южният ко-
раб е бил отделен от останалата част на църквата. Между
двата пиластра тоя зид е запазен до 40 см високо; западно от
средний пиластър той е съвсем разрушен, но при самия из-
стъп на стената на притвора бе намерен остатък от него, ви-
сок до 1,60 м. Продължението му бе открито и в притвора.
Вътрешното разчленение на храма е усилено най-сетне и
от редица контрафорси (изстъпи, стенни пиластри, полупила-
стри), конто излизат от очертанията на съответните стени. За
двата контрафорса към стената на притвора вече споменахме.
По седем такива има и при всяка от дългите северна и южна
стени. Първите два, конто отговарят на източиите пиластри,са
също тъй силно разчленени, както и самите пиластри. Същото
се отнася и за изстъпите, конто съответствуват на западната
стена на храма и заедно с нея отделят последний от нреддве-
рието. Изстъпите срещу двата централни пиластра излизат от
съответните стени с 65 см, а са широки по 90 см (колкото са
и срещулежащите нм страни на тия пиластри). Останалите
осем изстъпа — по четири към всяка стена не са тъй ма-
сивни, както първите (широки са по 75 см). Дългите стени
освен това са били обточени с бордюр — образуван от 3 реда
тухли и висок над пода на църквата 20 см, — който е мина-
вал и в страничните отделения на олтара. На много места,
особено край северната стена, той е разрушен. От изстъпите
пък най-добре са запазени тия при северната стена на храма,
където заедно с нея на някои места се издигат до 2,50 м ви-
сочина. Южната стена е значително по-съборена; най-голямата
й височина никъде на надминава 1,50 м.
Сравнително най-добре запазената част на църквата е
преддверието. Стената, която го отдели от същинската църква,
ЕЛЕНСКАТЛ ЦЪРКВА ПРИ П И Г Д О П
403
достига височина 1,65 -2,60 м, а тая към запад — до 2,85 м.
Заемащо цялата широчина на църквата (15,20 м), неговите из-
мерения от изток към запад не са еднакви; северната му част
е по-широка (4,58 м), а южната — по-тясна (4,09 м). Тази не-
съразмерност се отразява върху общия план на църквата и е
причината за неправилната му четириъгълна форма.
Четири стенни пиластра, конто излизат от срещуположните
източна и западна стени, разпределят притвора на три части,
съответствуващи на трите кораба. Съобщението между тях и
лоследните е ставало чрез три врати, двете странични от конто
са широки по 1,55 м, а средната — 2,10 м. На запад срещу
последната е бил главният вход на църквата. Към него се е
идвало но една трапецевидна, постлана с тухли и бордирана с
едри камъни площадка, издигната едва няколко сантиметра над
двора. Освен тоя главен вход пряко в цьрквата откъм юг са
водели две други врати: едната за олтара, другата за самия
храм. Последната бе намерена зазидана със същия материал,
от който е построен и късният зид, отделящ южния кораб.
Белези от прозорци, чрез конто църквата се е осветявала, не
се откриха никъде. Вероятно долей ред от такива е нимало в
северната стена на църквата и при фасадата й на запад. Раз-
валините на тия места стърчат до 2,50—3 м високо и несъм-
нено е, че следите от такива прозорци би били запазени, ако
ги е имало там. По същата причина едва ли ще трябва да се
предположат прозорци и в партера на южната стена. При ап-
сидите те са допустими. В южната апсида при това е имало и
малка ферида.
Полупиластрите в притвора в сравнение с гореописаните —
край дългите стени на храма — са по-масивни (широки 95 см)
и не изстъпват тъй силно, както първите, от съответните
стени (45 см). Техните външни граници се сливат с линията
на широкия тухлен бордюр, който тук се издига над пода
28 см и е навсякъде добре запазен. При южната стена на
притвора тоя бордюр е липсвал. Освен въпросните полупила-
стри, от двете страни на главните две врати, почти на еднаква
височина с бордюрите и като продължение на тях се намират
четири четириъгълни плочи от зеленикав пясъчник (55x90 см,
дебели 10—15 см). Едната от тях, северно от външната врата,
404
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
е слабо профилувана. Върху тия Дтлочи-подложки са били по-
ставени големи травертинови'блокове. Такива травертинови бло-
кове се намериха няколко из насипа около иреддверието. Тях-
ната служба мъчно може да се обясни. Несъмнено е само, че
те са по-късни от съответните стени, тъй като мазилката на
последните при местата, където са били поставени блоковете.
Обр. 3. Северната фасадна пристройка от запад
е запазена. Характерно за стените на притвора е най-сетне и
тяхната значителна дебелина — 1,07 м на западната и 0,95 м
на иаточната, когато северната и южната стени на църквата са
дебели по 75 см.
Две врати, широки 1,42 и 1,38 м, водят от преддверието
към северната и южната фасадни пристройки. Първата от
тия пристройки представя в основите си правоъгълен четири-
ъгълник (6,85X3,95), чиито стени бяха открити до 2,50 м ви-
соки (обр. 3). Равнището на това отделение е с две стъпала
(35 см) по-високо от това на преддверието. Първото от тия
Е Л Е И С К АТ Л ЦЪРКВА ПРИ ПИРДОП
405
стъпала представлява снижения до 20 см бордюр на съответ-
ната стена, а второто — високо 15 см над него, минава н
квадратна площадка (1,20X1,20 м). Северно от носледната,
върху 20 см широка берма, се издига изолирана стена, висока
до 2,65 м, която раздели цялото това отделение на две ранни
части — северна и южна. В южната част, източно от горепо-
менатата основна площадка, почва стълба с три стъпала (общо
висока 90 см). Най-горното й стъпало е разширено също тъй
в квадратна площадка (1,20 '1,20 м), над която в източната
стена е отворен 0,82 м широк прозорец. Два тесни прага от
нея възхождат към трета площадка със същата форма и | аз-
мери, но вече северно от изолираната средна стена. В източ-
ната стена наред с нрозореца над втората площадка е отво-
рена тясна амбразура. Западно от нея пък започва слабо из-
дигащ се цилиндричен снод, който при западния край на изо-
лираната стена се превръща в два плоски кръстати свода. При
разкопките севсрният от тях бе намерен неповреден, а от южния
бе заиазена по-голямата част. Двата тия свода са покривали две
еднакви квадратни пространства (1,20 1,20 м) и са поддър-
жали също такива две площадки, каквито видяхме източно от
двете страни на средната изолирана стена. На изток от тях,
но вече южно от последната, отново се е явявал възходящ
под същия наклон цилиндричен свод. Той е окончателно раз-
рушен, но следите му ясно са запазени по южното лице на
средната стена.
От горното описание е явно, че северната флангова при-
стройка е служила за помещение на стълба, която е обикаляла
около средната изолирана стена. Назначение™ на последната
заедно с крайните стени на тая постройка е било да поддържа
именно тия стълби. Първите стъпала върху тях, както видяхме,
са на местата си. Такива сигурно е имало и по възходящите
цилиндрични сводове.
Втората постройка, фланкираща притвора (обр. 4), е със-
тавена от две отделения. Едното от тях, граничещо непосред-
ствено с притвора, има форма на трапец. Подът му е на едно
равнище с тоя на нартиката и около 25 см по-висок от рав-
нището на двора. С последний то се е съобщавало посредст-
вом врата, широка 1,06 м. В по-късно време в това помещение
406
П Р ОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
се е влизало единствено през тая врата, тъй като другата —
към притвора — бе намерена запушена с граден от кал и
камъни зид. Стените на цялата пристройка са запазени на ви-
сочина най-много до 1,80 м. На запад с дебел 50 см тухлен
зид тя е разпределена на две части. Пространство™ между
тоя зид и стената към притвора е заето с остатък от стълба,
Обр. 4. Южната фасадна пристройка от изток
а на юг —- от една ниша, широка 95 см и дълбока 62 см. От
стълбата сега са запазени доста зле само 4 стъпала, всяко
едно високо по 25 см и широко по 27 см. Четвъртото стъпало
е представлявало площадка, около която по съседните стени
личат остатъци от мазилка. И тая стълба вероятно е възхож-
дата над средната разделителна стена по начин, както е пред-
ставено на рисунката, обр. 4.
Е Л Ell СК А ТА ЦЪРКВА ПРИ ПИРДОП
407
На юг от това отделение една 1,22 м широка врата е
въвеждала във втората част на същата флангова пристройка.
Тя в основа е точен квадрат (4,90 X 4,90 м), който на изток е
удължен чрез полукръгла апсида (дълж. 1,62 м, шир. 3,22 м.
Отвън апсидата е полигонална. Стените на това отделение от-
вътре са обточени с бордюр, висок 30 см над пода и 45 см
широк, образуван от 3 реда тухли с дебели легла хоросан
между тях. Около апсидната стена тоя бордюр липсва. При
четирите вътрешни ъгъла на квадрата се издигат един вид по-
лупиластри, чиито хоризонтални измерения съвпадат с широ-
чината на бордюрите. Вероятно те са служили за подпорки на
арки, над конто се е крепил купол или кръстат свод.
Като се вземе пред вид формата на това отделение, него-
вите размери, а тъй също и положението му към цялата цър-
ква, най-вероятното предположение е, че то е служило като
баптистер, каквито често срещаме при много от старохристиян-
ските църкви.2 В него не се намериха никакви следи било от
писцина, било от кюва — обстоятелство, което ще трябва да
се обясни в смисъл, че през по-късно време това отделение
ще е престанало да служи за първоначалната си цел и е било
превърнато в параклис.
Една масивна ограда — дебела 1,60 до 1,70 м — с форма
на неправилен четитиъгълник загражда цялата църква и обра-
зува около нея просторен двор, дълъг от изток към запад
-средне 48,50 м и широк от север към юг 33 м (табл. II). При
всеки от ъглите ва тая ограда изстъпват навън развалините
на четири приблизително еднакви по форма и големина чети-
риъгълни кули (7,30X5,90 м), чиито стени са дебели по 1,30 м.
В двора се е влизало през две врати — една на югозапад и
друга на североизток, близо при съответните кули. Първата
от тях, широка 2,50 м, е била главният вход; другата е имала
ограничено значение, тъй като е извеждала над стръмния дол
- Гл. за тях Holtzinger, Die altchristl. Architektur in system. Darstel-
lnng, Stuttgart 1889, стр. 212 сл.; Fr. X. Kraus, Real Encyclopedic der Christ.
Altertliiimer II s. v. Taufkirche ; Cabrol, Dictionnaire d’archeologie chrctienne
et liturgie, т. Il, ч. I s. v. Baptistfere от H. Leclercq. По форма нашият бап-
тистер е подобен на открития в Амвас (Емаус в Палестиня), който нроизхожда
•от IV в. (Leclercq у Cabrol, стр. 455, обр. 1171).
408
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
на реката, към която вероятно оттук се е слизало по стъпала.
Стените на оградата към изток, север и запад, близо при съот-
ветните кули и на различии при отделните случаи разстояния,
са удебелени по начин, че изглеждаг, като да с а удвоени. Тия
масивни, удебелени части са представлявали стълби, водещн
към горните етажи на кулите и горното равнище на стените.
Голямата дебелина на последните допуща предположението, че
по тях е имало бойници с широка берма (chemin de ronde)
по която свободно е могло да се ходи. Вероятно по такъв
път се е достигал горният етаж на югоизточната кула, при
която характерного за стълбите разширение на стената липсва.
На най-значителна височина е запазена северната стълба —
2,90 м с 12стъпала; от източната и западната са останали по
6 стъпала на обща височина 1,65 м. Сгъналата са високи но
25—30 см и широки по 30 см. Като се нземе пред вид числото
на запазените стъпала при всяка стълба и тяхната обща висо-
чина, а, от друга страна, като се знае дължината на съответ-
ните разширочени части на стените, може прпблизително да
се определи някогашната пълна височина на църковната огра-
да в различните й места. Бихме получили в такъв случай за
северната стълба 29 стъпала и височина 8,10 м, за източната
36 стъпала — 10 м, а за задната 19 стъпала — 5,30 м3. При
всичките тия случаи от общата дължина на основата ние из-
важдаме широчината на предполагаемите квадратни площадки
в горния край на стълбите. Определената по горния начин не-
еднаква височина на стените вероятно ще се дължи на терена ;
площта, върху която е била построена църквата, е с около
1,50 м по-ниска от северния двор. На това обстоятелство си-
гурно се дължи и широкият подпорен зид, който намираме
при източната част на северната стена.
Неравната площ, на която се е издигала постройката, е
предизвикала нуждата и от друго едно съоръжение, за щастие
отлично запазено досега. Това е грижливо изработеният во-
досток край северната църковна стена. Северният двор на
църквата, както това е показано в разрезите на табл. II, е зна-
чително по-висок от равнището на самата църква; водата,
3 На реставрирания план на църквата (табл. II) предполагаемите стъпала
до пълната височина на стълбите са означени с пунктир.
Г.ЛЕНСКЛТА ЦЪРКВА ПРИ ПИРДОП
409
конто би се стачала там от покрива на последната и на съсед-
ната фасадна пристройка, би се просмуквала в северната цър-
ковна стена и би прониквала във вътрешиостта на църквата-
Водостокът до известна степей е отстранявал това неудобство.
Той е построен от два нееднакво дебели успоредни зидове,
конто почват при с.-и. ъгъл на малката четириъгълна постройка
и чупят на изток покрай църковната стена. При североизточ-
ния ъгъл на църквата те правят второ пезначително пречуп-
ване и достигат до основите на източната оградна стена. Де-
белината на въшпния от тия зидоне е 75 см, а на вътрешния,
допиращ до стената — 35 см. ][ два га те са се издигали до
равнигцето на двора и заедно с последното са се понижавали
към изток.4 В пространство™ между тия два зида са наре-
дени големи керемиди със заседнати крашца (дъл. 63 см,
шир. 40 см). Междината под тях е запълнена с блокаж. От
ъгъла па цьрквата, дето водостокът прави малко пречуп-
ване, улеят му се стеснява и вместо с керемиди е бил пост*
слан с тухли. В тая си част той вероятно е вървял по равни-
щето на почвата и представлява ъ^лсст канал, шир. 26 см и
дълбок 40 см. Тъй той е достигал оградата, през която е ми-
навал, за да излезе над дола на реката.
II. СТРОИТЕЛЕН МАТЕРИАЛ
И ТЕХНИКА
За материала, употребяван в градежа на църк-
вата, споменавахме досега откъслечно при описанието на от-
делните й части. Ако му отделяме специално разглеждане, то
е, защото последното ще ни помогне при въпросите, отнасящи
се към характеристиката на старината и нейните съдбини.
Източната част на църквата трите апсиди — над ка-
1 При разкопкнте, понеже това равнище не можете откачало да се
определи, нръетта между водостока и оградната стена бе разчистена; поради
това зидът на водостока бе оголен на места до 70—80 см.
410
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
менния фундамент е градена с големи квадратни тухли (30 —
32 см) и дебели 3,5 6,5 см легла корав хоросан, в който са
примесени голямо количество едро счукани керемиди. Тоя гра-
деж продължава и в севервата дълга стена на църквата на
разстояние до 2,40 м от съответния приапсиден ъгъл; оттам на-
татък цялата северна стена е построена от ломени камъни и
хоросан, в който съставът дробени керемиди липсва или пък
съвсем рядко се среща. Границата между тия две градени от
различен материал части е тъй рязка, че явно говори, че те не
са строени едновременно. Градежът от камъни представлява
тук високи 90 см пояси, между конто проникват през цялата
дебелина на стената Пластове от по три реда тухли. Общата
височина на всеки такъв пласт е 18 20 см. Височината на тая
стена варира между 1,90 и 2,90 м над пода на църквата. На
запад в нея са останали три такива Пластове от тухли (гл. разре-
за на табл. II). Най-долният представлява разишрочение на тух-
ления бордюр, за който вече говорихме.
При южната стена на църквата градежът само от тухли,
запазен на височина едва до 40 см, прекъсва също тъй рязко
2,90 м западне от ъгъла на съответната апсида, за да започне
констатираният вече градеж от камъни и тухли. Различно от
случая при северната стена тук границата между двата вида
градеж представлява отвесна прана линия (обр. 5). Ако краят
на по-старата от двете части следователи© не е бил изкустве-
но изравнен, ще трябва да се предположи, че тая правилна гра»
ница между тях е следа от някаква врата на това място. И при
южната стена най-долният пласт тухли се разширява зад вът-
решното й лице и образува вътрешния бордюр. Тук намираме
една особеност, която вероятно не липсва и при северната сте-
на, но не може да се забележи поради това, че нейното вът-
решно лице е значително изронено, а външното е закрито от
водостока: най-долният пласт е образуван от 4 реда тухли.
Увеличението (горните Пластове са от по три реда тухли) се
дължи на това, че най-долният ред представлява проникващият
през цялата дебелина на стената под на църквата. Получава се
по тоя начин впечатлението, че стената е издигната върху ок-
райнината на тоя под. Характерно е още и това, че тоя най-
долен пласт тухли разграничава широката до 1 м основа на
Е ЛЕ Н СК АТ А ЦЪРКВА ПРИ ПИРДОП
411
стената от надстройката й(гл. табл. II). Дълбочината на основата
е 1,20 м.
Цялата южна стена на църквата изглежда да е била под-
ложена на редица късни престроявания и поправки. При зану-
шената с късен зид врата в тая стена (означена с пунктир на
плана, табл. I) обикновената зидария от сменяващи се пояси е
нрекъсната чрез широк 50 см
тухлен градеж, издигнат вър-
ху каменна основа (обр. 6).
Във вътрешността на църк-
вата тоя тухлен градеж об-
разува едно цяло с намира-
щия се там полупиластър,
който вследствие на това е
()6р. 5. Гранина между каменного
и тухлепото градиво при южната
стена па ньрквата
получил нужната широчина
(90 см), равна на съответната
част на срещулежащия цент-
рален пиластър (гл. табл. I).
Непосредствено на запад от
тая зазидана врата стената продължава при едно ново разпре-
деление на каменните п тухлените пояси. 11ад оснонния пласт
от 4 реда тухли — на разстояние не вече 90 см или 1 м, както
бихме очаквали, а 50 см — се явява втори от три реда, който
продължава на дължина 1,20 м (обр. 6). Понататък вече сте-
ната представлява однообразна, градена само от камъни плос-
кост, чиято височина е повече от метър.
Западната фасадна стена на църквата е била построена
също тъй от пояси камъни и тухли. 11а юг тя е едва 60 80 см
висока, когато към север бе открита на височина до 2,85 м.
Особеност на тая стена, както видяхме, е голямата й дебе-
лина — 1,07 м срещу 75 см на дългите стени. По отношение
на градежа тя не се различава от тях — и в нея намираме
същите Пластове от 3 реда тухли между каменни пояси от
80- 90 см.
По-друг вид има стената, която дели храма от преддве-
рието. И тя, както западната, е по-дебела от останалите.
Характерного в нея обаче е градежът й. До височина 1 м
над пода тя е построена само от тухли, над конто следва пласт
412
П Р О Ф. ПЕТЪР М У Т Л Ф Ч И Е В
едри камъни, 55 см висок; над него — 5 реда тухли и пак
пласт камъни и т. н. до сегашната й височина 2,60 м. Тухлите
са квадрати със страни 32 33 см, дебели 3,5 -4,5 см. Хоро-
санът между тях, на фуги 5,5—7,5 см, както и при олтарните
части, съдържа едро счукани керемиди.
Видяхме по-горе, че вътрешните плоскости на дългите се-
Обр. 6. Детайл от градежа на южната стена при запушепата врата
верна и южна стени са разчлевени чрез полупиластри (изстъни)
Но докато самите стени са строени предимно от камък, всич-
ки тип полупиластри са били градени само от тухли — както
и апспдните части, — при което е употребен и същият чернен
хоросан. Характерно!'о — и което още на пръв поглед се кон-
статира при разглеждането на тия пиластри — е, че между тях
и съответните места на стените липсва всякаква органически
връзка: те изглеждат просто като прибавени към последните.
Поради това повечето от тях сега са отпрани от стените, а ня-
къде са и съборени, макар че самите стени в дадените места
са запазени на значителна височина. Също такива и по тоя на-
чин са градени двата стенни и двата ъглови пиластра към за-
надната стена на преддверието. Коренно различии от тях обаче
по вид и градеж са четирите полупиластра при стената, която
дели преддверието от храма. Те са конструктивно свързани с
последната и както нея са строени от пояси камъни и тухл.
ЕЛЕНСКАТА ЦЪРКВА ПРИ ПИРДОП
413
По материал на тях приличат съответствуващите на тая стена
разчленени полупиластри към северната и южната дълги стени
на църквата. И на тия последните обаче липсва конструктивна
връзка с прилежащите стени.
Констатираното различие в градежния материал на отдел-
яйте части може да бъде резултат само от престрояване или
възобновяване на църквата. Трябва да се предположат значи
два строителни периода. През единия е градено изключително
или предимно с тухли, а през другия — с ломени камъни, ка-
то тухлите са били употребявани в пояси от 3 или 4 реда.
Възниква прочее въпросът, кои от запазените части на раз-
валината принадлежат към пърноначалната постройка и кои
ще трябва да се отнесат към периода на нейното престроява-
не ? С други думи, пита се дали църквата първоначално е би-
ла построена само с тухли и след разрушението й е била из-
дигната по стария план, като в новия градеж е била използу-
вана оцелялата олтарна част, или пък обратното? Отговорът
наистина би бил твърде труден, ако това различие се проявя-
ваше само между градежа на олтарната част и околните стени.
Ние го констатирахме обаче и при стенните пиластри. Видяхме,
че тия от тях, конто се отнасят към дългите стени на църк-
вата, нямат никаква връзка и са строени независимо от послед-
ните. Това би било немислимо, ако ед ните и другите са граде-
ни едновременно. Остават две предположения: или че тия по-
лупиластри са по-късни от съответните стени, или пък, че са
строени преди тях. Да се предположи, че те заедно с еднакви-
те им по материал олтарни части са остатъци от първоначал-
ната постройка, значи да се допусне, че те са могли да оце-
леят и след като прилежащите стени са били съборени. Това
е невероятно. По-нататък. Даже и да би могли тия полупила-
стри да преживеят първоначалната постройка, немислимо е те
да бъдат запазени при подновяването на съответните стени. Не-
свързани конструктивно с последните, тия полупиластри имат
съвсем слаба подпорна стойност и ако са били необходими при
архитектонската форма на църквата, майсторът, който я е въз-
обновявал, безспорно би ги разрушил, за да построй на тяхно
място други — вече представляващи едно цяло със самите сте-
ни. Несъмнено е прочее, че тия полупиластри са градени къс-
27.
414
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
но след стените и произлизат от периода, когато църквата е
била възобновявана. А понеже еднакви на тях по градиво са и
апсидните части на църквата, налага се общото заключение, че
и последните са се явили през същия период.
За проверка на това заключение бяха съборени няколко от
тия полупиластри. Оказа се, че стената зад тях е равна: меж-
дините и грапавините, образувани при градежа с ломени камъ-
ни, са запълнени и изгладени с хоросанова мазилка. Това об-
стоятелство ще е необяснимо и невъзможно, ако стената би би-
ла по-нона от полупиластрите. Последно неопровержимо дока-
зателство, че тия полупиластри са липсвали в първоначалння
план, е и отбелязаната по-горе особеност при зазиданата южна
врата. Видяхме, че обикновената смяна на пояси от камъни и
тухли източно от тая врата е прекъсната чрез издигнатия там
градеж само от тухли. Прониквайки през цялата дебелина на сте-
ната, последният минава от вътрешната й страна, къдеюобразува
масивен, съответен’на централния стълб полупиластър. Явно е, че
вратата някога е била по-широка и стесняването й по горека-
зания начин е било предизвикано от нуждата да се построй
вътрешният полупиластър; когато тоя тухлен градеж при вра-
татата бе разрушен, върху първоначалната й стена бе намере-
на добре запазената мазилка.
За нуждата, поради която са били издигнати казаните по-
лупиластри, ще стане въпрос по-долу. Тук е достатъчно да от-
бележим още и това, че те почиват на дълбоки до 1,10 м ос-
нови, а не са поставени върху бордюра на стените; последният
на съответните места е бил развален и краищата му внимател-
но са изгладени.
Изследвания, подобии на горните, бяха излишни при изстъ-
пите към западната стена на преддверието. Техният външен вид
явно показва, че и те са строе ни по същия начин и произхож-
дат от едно време с първите. А установен техният късен про-
изход, с това се разрешава въпросът и за оная особеност, каквато
представлява западната стена на храма. Конструктивно свързаните
с нея полупиластри на лицето й, обърнато към преддверието, са
възможни само при наличността на срещуположните и съответни
на тях полупиластри в източната стена на преддверието. 1 {ялата тая
стена между преддверието и храма следователно във вида, в
ЕЛЕН СКАТА ЦЪРКВА ПРИ ПИР ДОП
415
който и до днес е запазена, се отнася към втория строителен
период. Размесеният с керемидни парчета хоросан и предимно-
то използуване на тухлата за градиво я приближават и по вън-
шен изглед към източните части на църквата. Казаното важи и
за разчленените стенни пиластри, конто се явяват като нейно
продължение зад вратите, водещи към страничните кораби; тия
стенни пиластри имат същите особености в градежния мате-
риал, а при това и на тях липсва конструктивна връзка със
северната и южната дълги стени.
От изложеното дотук следователно се установява:
1. Разналините нямат одновременен произход —църквата е
била престроявана или възобновявана.
2. Първоначално тя е била построена от ломени камъни и
бял хоросан с пояси от тухли (частите, произходящи от тая
първоначална постройка, в исторический план на табл. I са оз-
начени с черно).
3. От времето на нейното престрояване произхождат олтар-
ните части, полупиластрите и стената между преддверието и
храма; всички те са характеризирани чрез градивото от тухли
и дебели фуги червен хоросан. На плана на табл. I те са отбе-
лязани с щрихи.
Явява се нов въпрос. Какво е представлявала старата църк-
ва ? Дали тя е била възобнове.на тъй, че новите градежи са би-
ли издигнати върху предишните основи, или пък предишният й
план е бил изменен ? — Едно изменение в плана на първона-
чалната постройка е внесено чрез стенните пиластри. Сигурни
данни за първичното разположение на останалите части липс-
ват, но все пак на най-голяма вероятност разчита предполо-
жението, че планът на старата църква не ще е бил значител-
но изменен. Субструкциите, конто намерихме в източната й част,
представляват може би старите основи на олтара. В такъв слу-
чай старата църква ще е имала също три апсиди, на конто би
трябвало да отговаря и трикорабно разпределение на храма
Пък и трудно би било да се предположи, че в пълната
си ширина (средне 15,40 м; църквата е представлявала ед-
но неразчленено цяло. Двата основни зида, конто поч-
ват от субструкциите при апсидите и изглеждат тяхно продъл-
жение, също тъй ще трябва да бъдат отнесени към стария
416
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
план. Те обаче имат смисъл само като връзка на издигащите
се над тях колони или пиластри. Това значи от своя страна, че
заиазените остатъци от централните пиластри принадлежат на
първата постройка. По материал — блокове от сивозелен пя-
съчник, отломъци от който намираме в старите стени на църк-
вата — те се отличават от построените заедно с апсидите из-
точни пиластри: последните са градени само от тухли. Неве-
роятно е прочее централните пиластри да бъдат строени од-
новременно с тях, тъй като в такъв случай би трябвало да бъ-
де употребен един и същ материал. А понеже от същия сиво-
зелен пясъчник са били издигнати и колоните, ще трябва да се
приеме, че и те са останали от старата църква. [ 1оследната сле-
дователно ще е имала същото вътрешно разчленение или, с дру-
ги думи, с изключение на стенните пиластри възобновената
църква е била издигната по плана на старата и при спазване
на всичките му конструктивни елементи. В такъв случай ще
трябва да се приеме, че и стената, деляща преддверието от
храма, е издигната върху по-раншни основи. Инак би се полу-
чило странното за византийската архитектура явление на църк-
ва без нартика.
След като установихме отношението между различните гра-
дежи на самата църква, минаваме към нейните пристройки. На
първо място ще разгледаме северната пристройка с остатъци-
те от стълби. Нейната западна стена, запазена на височина 1,95 м,
е построена от пояс камъни 1,25 м, над който следва пласт
от 5 реда тухли. В съответната ней западна стена на църквата
обаче тая смяна на поясите има съвсем друг вид; там поясите
камъни, дебели 80—90 см, се сменят от Пластове по с 3 реда
тухли (обр. 7). Явно е при това, че двете тия стени не са про-
дължение една на друга: 1) тяхната дебелина е различна (1,07 м
на църквата и 0,70 м на пристройката); 2) границата между
двете тия стени явно личи както в плана, където те нямат ед-
наква посока, тъй и в градежа, където те изглеждат просто
долепени една до друга. Същата липса на конструктивна връз-
ка между църквата и северната постройка се вижда и при из-
точната стена на последната — до прозореца. Всички тия бе-
лези свидетелствуват, че това отделение е строено отделно от
църквата. Въпросът за отношението му към констатираните при
ЕЛЕНСКАТА ЦЪРКВА ПРИ ПИРДОП
417
нея два строителни периода се изяснява от употребсното в не-
го градиво. Такова предимно е тухлата. Само от тухли е по-
строена цялата средна изолирана стена, сводовете, стълбите и
по-голямата част от източната му стена. В северната пък, как-
то и в западната, пластовете тухли са наслагани в по 5 реда.
Естественото заключение е, че северната постройка е градена
през времето, когато са били издигната приолтарните части,,
чието градиво е еднакво с това, което намираме при нея.
Обр. 7. Граница между западната стена на църквата и северната пристройка-
Постройката, съдържаща баптистера и отделението с юж-
ните стълби, напротив, е едновременна със старата църква. Ней-
ната западна стена е естествено продължение на църковната
фасадна стена и е конструктивно свързана с нея. В градежа й
навсякъде са употребени сменящите се пояси от камъни и тух-
ли. Една особеност представлява само апсидната стена на бап-
тистера, при която тухлите са наслагани по в пет реда вместо по
три или четири, както това е при старите части на самата църк-
ва. Тая особеност обаче не може да бъде доказателство за
късния произход на казаната стена. В четирите ъгъла на бап-
418
П Р О Ф. ПЕТЪР МУТАФЧИ ЕВ
тистера са издигнати полупиластри, градени само от тухли; те
имат същия вид и са пристроени по същия начин към съот-
ветните места, както и тия в църквата. Те значи са едновре-
менни с последните и ако самата апсидна стена би била гра-
дена през втория период и заедно с тях, би съществувала ор-
ганическа връзка между нейния градеж и тоя на двата полу-
пиластра, с конто тя граничи. Такава връзка липсва.
Само от тухли е построен в южното отделение малкият
зид, който разделя остатъка от стълба и съседната ниша. За-
пазените стъпала на тая стълба са построени от камъни. По
това те се отличават от стъналата в северното отделение, кон-
то заедно със съответните площадки са направени само от тух-
ли. Тая разлика говори в полза на предположението, че южни-
те стълби са останали от времето на първата постройка — об-
стоятелство, чиято важност ще посочим по-долу.
Цялата църква заедно с преддверието и страничните отде-
ления е била постлана с тухли. В самия храм от тухлената нас-
тилка са останали слаби следи, но навсякъде е запазена нейна-
та подложка: пласт от червеникав хоросан, дебел до 7 см, под
който се намира друг от дребни ломени камъни, дебел до 15 см
Непокътната е настилката в баптистера и съседното му от-
деление, а също тъй и в нартиката. Употребените за настилане
квадратни тухли са два вида: едни със страни по 30- -33 см,
а други — 44 46 см. Употребление™ им не е разграничено
по място; и двата вида се срещат както в баптистера, тъй и в
нартиката. В южното отделение със стълбите между тия чети-
риъгълни тухли за настилка са поставени и други с форма на
сектори, всеки четири от конто образуват пълен кръг (диам.
55 см).
Мазилка е запазена на много места по стените, особено в
притвора и баптистера. Навсякъде тя образува 0,8—1 см дебел
пласт без всякакви следи от фрески.
Видяхме, че църквата е била оградена с масивна стена. Кей-
ната облицовка е от едри ломени камъни, а вътрешността й е
запълнена с блокаж и корав бял хоросан. Вертикалната плос-
кост на тая стена също е била разчленена с пояси от по три
реда тухли, конто проникват през цялата й дебелина. Втора,
горна редица от тия пояси никъде не е запазена, тъй че не мо-
Е ЛЕ НСК АТ А ЦЪРКВА ПРИ П И Р Д О П
419
еже да се установи на канва височина те са следвали един над
друг. Височината пък на първия пояс над разкопаното равнище
на двора не навсякъде е еднаква, тъй като и последният не е
бил равен. Южната част на оградата заедно с прилежащите й
кули е най-вече разрушена. Поясът тухли тук се е намирал по-
високо от 1,40 м най-голямата височина, на която тя е оцеля-
ла. Западната стена е запазена на височина от 1,50 м (към юг)
до 3 м (към север); тухленият пояс е висок над основата й
2,20 м. Върху северната стена, оцеляла на височина до 3 м,
той се явява високо 2,30 м, а при източната — едва 1,10 м
над равнището на двора. По материал и по външен изглед тая
ограда наподобява градежите на първоначалната постройка и
ще трябва да се приеме, че тя е строена едновременно с нея,
а не през времето на подновяването на църквата.
Възобновена веднъж, изучаваната църква изглежда да е
преживяла средновековието и да се е залазила до турското за-
воевание, когато е западнала и е била разрушена. От тоя тре-
ти период на нейното съществуване ще са откритите в разва-
лините късни градежи и поправки (на историческия план, табл. I,
те са представени с пунктир). Към тях спадат зазиданата с кал
и камъни врата в южната стена, а също тъй и зидарията, коя-
то запушва вратата между притвора и южната пристройка. От
тая късна епоха несъмнено е и граденият от камъни, кал и тух-
лени отломъци зид, който отделя южния кораб. Друг подобен
на него бе открит между централния южен пиластър и срещу-
положния изстъп на дългата стена. Той е разделял южния ко»
раб на две части. В него са вградени парчета от колони — об-
стоятелство, което показва, че когато тоя зид е бил издиган,
някои от колоните вече са били съборени. От друга страна, об-
стоятелството, че тия зидове нямат основи, а просто са поло-
жени върху настилката на църквата, без последната да е била
разваляна, показва, че те не са опити за изменяване на основ-
ния й план поради нововъзникнали нужди, а са просто неско-
посани кърпежи на полуразрушената старина. Източната част
на отделения южен кораб се е съобщавала с църквата—ако по-
следната не е била още разрушена — посредством интерколумна-
та в олтара, а отвън е била достъпна през незазиданата южна
врата. Западната му част не е имала пряко съобщение с храма
420
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
и баптистера, нито пък е била пряко достъпна откъм двора,
тъй като видяхме вече, че вратите там са зазидани. Вероятно е,
че тя се е съобщавала единствено с преддверието, където про-
дължената нова стена ще е оставила място за някаква врата.
III. ОПИТ ЗА РЕКОНСТРУКЦИЯ
АРХИТЕКТУРЕН ТИП И ДАТА
НА ЦЪРКВАТА
Когато разглеждахме запазените части на църк-
вата, споменахме, че над интерколумната между североизточ-
ния масивен пиластър и стената към апсидите се намира втора
интерколумна, почти еднаква по размери с първата. Разглсдан
откъм централната апсида, тоя стълб заедно със стената око-
ло интерколумните представлява гладка, нсразчленена от никак-
ви профили плоскост. Ако обаче се погледне на описваната част
откъм северното олтарно отделение, откриват са особености,
конто са от голямо значение както за типа на цялата построй-
ка, тъй и за уяснението на някои нейни архитектонски подроб-
ности. В ъглите над долната интерколумна се виждат остатъ-
ци от две групи клинообразно наредени тухли. Те не могат да
бъдат друго освен зачатъци от кръстат свод, кой го е покри-
вал северното олтарно отделение над височината на долната
интерколумна. От съответните ъгли над горната интерколумна
пък излизат три перпендикулярни една към други арки, свър-
зани несъмнено с четвърта, която е прилягала към разрушена-
та сега северна стена на това отделение. Тия четири арки.зат-
варящи квадрат, са поддържали плосък купол, чиито основни
зачатъци — пандантиви — още добре личат в хоризонталните
редове тухли при ъглите, където арките се съединяват.
Същите тия особености могат да се забележат и при сил-
но оглозгания от времето остатък от стената между централ-
ната и южната апсида. Те показват, че страничните отделения
на олтара са] били двуетажни. Но положението на тоя втори
етаж там вече навежда на заключението, че църквата е имала
ЕЛЕНСКАТА ЦЪРКВА ПРИ ПИРДОП
421
емпори — галерия нал предверието и страничните кораби. Инак
горният етаж в страничните олтарни отделения би бил недо-
стъпен и следователно — невъзможен. Северната страна на по-
добре запазения североизточен пиластър представлява — на ви-
сочината на горната интерколумна — равна плоскост, обясни-
ма само с това, че тя е маркирала входа от северната емпора
към горния етаж на северното олтарно отделение. Че наистина
църквата е била с емпори, снидетелствуват и остатъците от
стълби в двете фасадни постройки. Тяхното назначение е било
да служат за съобщение с емпорите. Обстоятелството пък,
гдето едната от тия стълби — южната — произхожда, както
видяхме по-горе, от първия строителен период, говори, че ем-
порите не ще са били издигнати при подновяването на църк-
вата, а ще са съществували и в първоначалната постройка.
Съществуването на емпори от своя страна обяснява и да-
ва възможност да се допълнят някои изчезнали сега елементи
в основния план на църквата. Видяхме, че освен с четирите
масивни пиластра трите кораба на храма са били разграничен!!
и чрез колони. От последните са запазени in situ остатъците
само на две: една към север, а друга към юг — и двете за-
падно от централните пиластри. Един прост поглед на плана
съвсем естествено поражда мисълта, че наред с тях в запад-
ното пространство на храма са се издигали и други, макар от
тях да не е останала никаква следа. Тъй например между за-
пазения към северния кораб остатък от колона и съответния
централен пиластър е имало втора. Трета такава с не по-мал-
ка сигурност трябва да се предположи и в пространството
между южната колона и полупиластра към1 западната стена
на храма; тя би отговаряла на запазения остатък от колона
при северния кораб. Като се приеме съществуването на тия
две сега изчезнали колони (в реставрирания план на църквата,.
табл. II, те са защриховани), ще се получат западно от цент-
ралните пиластри правилни и симетрични интерколумни (по
1,65 м всяка една).
Колонади със също такова разположение на елементите
са съединявали два по два пиластрите на църквата. В про-
странството между последните също тъй намираме основните
зидове. Мястото на една от тия колони можеше да се познае
422
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
недалеч от югоизточния пиластър. Признаците за втори етаж
в олтарните отделения са още едно неопровержимо доказател-
ство, че колонадите са продължавали и на изток от централ-
ните стълбове. Видяхме, че тоя втори етаж би бил там невъз-
можен и необясним, ако не се допусне съществуването на ем-
пори по цялото продължение на страничните кораби. А такива
емпори не могат да бъдат поддържани само от пиластрите:
необходима е допълнителната подпора и па колони между тия
пиластри, както това е и в западната половина на храма. В про-
тивен случай арките, който са свързвали пиластрите, би се из-
дигали високо над равнището на емпорите — както то е оп-
ределено от съответните белези при олтара — и не би могли
да им служат за опора. Говорим за арки, защото нито техни-
чески възможно би било, нито пък вероятно от гледището за
архитектурния тип на църквата да се приеме хоризонталната
връзка (gerades Gebalk)'? между пиластрите: при колонадите,
както и при известните ни места в олтарните отделения,
арките са били, конто са. служили за връзка и завършък на
съответните отвори. Същото е било вероятно и при прозорци-
те: в насипа западно от църквата бе намерен един цял, зала-
зил формата си прозорец, навярно от фасадната стена. Той бе
завършен с арка.
Като се вземе пред вид разстоянието между пиластрите,
равно на съответното разстояние в западната част на храма,
ще трябва да се приеме, че и тук, от двете страни на сред-
ний кораб, са се намирали по две колони със същите интер-
вали (таб. II). Най-сетне едно лишно доказателство за тяхното
съществуване тук са и изстъпите (полупиластри) при дългите
стени. На всеки изстъп в западната половина на храма отговаря
по една колона. Тая симетричност е необходима и в неговата
източна половина, където срещу пространството между цен-
тралните и източните пиластри излизат от съответните стени
други четири (респ. два) такива изстъпа.
Колоните, както по-горе забелязахме, са били евързани
помежду си с архиволти. Самите полупиластри добиват кон-
структивен смисъл, ако се предположи, че всеки от тях също
тъй е бил евързан чрез арки с двата си съседни и със сре-
щуположната колона. Това се отнася и за полупиластрите,
ЕЛЕН СПАТА ЦЪРКВА ПРИ ПИРДОП
423
конто лежат срещу четирите големи стълбове. Заради това
именно двата от тях, намиращи се срещу централните пиластри,
са по-масивни от тия срещу колоните и са равни по ширина
на съответните стени на тия пиластри; по същата причина и
изстъпите срещу двата източни стълба са разчленени напълно
симетрично с тия последните. Тая система от евързани арки е
образувала в хоризонтално сечение на страничните кораби ре-
дица четириъгълни пространства, покрити с кръетати сводове:
последните обикновено изискват приблизително квадратна ос-
нова.5 Белези от такива сводове ние вече констатирахме в пар-
тера на страничните отделения на олтара. Тоя вид засводява-
не, обусловен от наличността на стенните пиластри, разбира
се, е станал възможен само след като те са били построени.
Преди това при първоначалната църква партерът на странични-
те кораби е могъл да бъде засводен само с цилиндрични сво-
дове. Същото важи и за преддверието.
С казаното досега ние установихме в общи черти основ-
ния план на изучаваната църква. Това, което я характеризира,
са следните особености: 1) страничните емпори; 2) смяната
на колони и пиластри и 3) присъствието на постройките, кон-
то фланкират западната фасада.
Тия елементи са общи за църквата независимо от нейно-
то престрояване, тъй че при изеледването на произтичащите
от тях архитектонски форми ще говорим изобщо за нея, а не
за отделните й строителни периоди.
Най-характерното и богато с последствия за вертикалното
разчленение на църквата обстоятелство е смяната на пиластри
и колони между трите църковни кораба. Тая особеност, която
по-късно става обикновен мотив при тъй наречения романски
стал, е извънредно рядка в старата църковна архитектура. На
Запад я намираме в някой римски църкви (св. Климент, S. Ma-
ria in Cosmedin u S. Prassede),6 когато наИзтоктяни е извест-
ь Choisy, L’art de batir chez les Byzantins, Paris 1883, 51 сл.
e Holtzinger, Die altchristiche Architektur in system. Darstellung, Stutt-
gart 1889,39 сл.; Fr. X. Kraus, Gesch. d. cliristl. Kunst, I, 317 ; Holtzinger, Alt-
christl. und byzant. Baukunst, Leipzig 1909, 28, 44; Clausse Basiliques et mo-
saiques chretiennes, I, 254 сл., II, 267; Schultze, Archaoiogie der altchristl.
Kunst, Munchen 1895,84; Choisy Hist, de 1’architecture, Paris 1903, II, 6 и 38;
Hiibsch, Sie altchristl. Kirchen, Karlsruhe 1862, Text 102 сл. pl. XLV ; Sprin-
ger — Neuwirt, Handbuch d. Kunstgeschichte, Leipzig 1909, II, 23.
424
П Р ОФ. ПЕТЪР М У Т А Ф Ч И Е В
на само при църквата св. Димитър в Солун и при цистер-
ната до Ун-капан-сокак в Цариград.7
Между подпорната система на Еленската църква обаче и
тая в горните постройки съществува едно голямо различие.
То се състои в това, че докато при тия последните колоните и
пиластрите се редуват, бихме казали, по начин, произволен и
особен за всяка една от тях, в нашия случай смяната им е
подчинена на една вътрешна схема: чрез четирите пиластра
средният кораб е разпределен на два еднакво големи квадрата.
Тоя план не ще е проста случайност, нито п1>к резултат от
капризната игра на строителя. А обърнем ли на него нужното
внимание, дадената смяна на колони и пиластри ще престане
да изглежда странна и ще се яви с дълбок конструктивен
смисъл. Над тия квадрати на централния кораб са се издига-
ли куполи. При църковната архитектура на Изток квадратният
план в центъра на постройките е тъй тясно свързан със съ-
ществуването на купола, че почти навсякъде, където намира-
ме първия, може със сигурност да се предполага съществува-
нето и на втория. Това е още по-вярно при постройките с не-
еднакви подпори, където някои изследователи отиват до край-
ност, като предполагат купол дори и при случаи с далеч
не квадратен план.8
Такива далечни и рискувани аналогии не са ни нужни, тъй
като са известии доста много случаи, където смяната на под-
порите при квадратния план на масивните пиластри е съще-
ствен елемент на куполната постройка. Такива са случайте при
църквите св. София солунска, Успение в Никея, тия в Коджа-
калеси, Касръ-ибн-вардан (сев. Сирия), Дере-аши в Дикия и още
някои други.9
''Kraus, ц. с., I, 289; Schultze, ц. с., 88; Holtzinger: Die altchristl. Architektur
in system. Darstellung, 36 сл. и 39. Същата смяна на колони и пиластри с
имало, както изглежда, и в базиликата в Абоба (Извеспя Русскаго археолог,
института в Константинополе, т. X, стр. 112, и альбом, табл. 34). За нистерната
в Ун-капан-сокак (Forchheimer unit Strzygowski, Die byzantinisclien Wasser-
behalter (т. II от Byzant. Denkmaler), стр. 70 сл.
8 Strzygowski, Kleinasien, ein Neuland der Kunstgescliichte, Leipzig 1903,
105, допуска напр. купол при базиликата № 2 в Бнн-бир-клисе, където планът
ие представлява квадрат.
9 За тях гл. Salzenberg, Altchristliche Baudenkmale von Konstantinopel,
ЕЛЕНСКАТА ЦЪРКВА ПРИ ПИРДОП
425
Наистина във всичките тия случаи ние имаме при основ-
ния план само един квадрат вместо два, както е при разглеж-
даната старина, но това няма особено значение. Важното е, че
между масивните подпори, конто маркират тоя квадрат, ние и
тук, и там намираме колоните. Тяхното число даже — в гру-
пи по две — е същото, както и при нашата църква.10 Една
още по-близка аналогия с нашия случай поради увеличеното
надлъжно измерение представя св. Ирина в Цариград, а особе-
но разрушената църква във Филипи. При тая последната чети-
ри масивни пиластра маркират също тъй два вътрешни ква-
драта, над конто са се издигали куполи.11 Съществената раз-
лика между църквата във Филиии и нашата обаче се състои
в това, че в първата колонадите при източния квадрат липсват.
Тая особеност не съществува при Св. Ирина, в чийто план при
реставрацията през 564 г. се явягат двете подкуполни про-
странства с колонади по цялото продължение на партера.12
Berlin, 1854, Text 133 сл., и Atlas Tat. XXXIX; Strzygowski, Kleinasien, 109
сл. и 121 сл.; Wulf, Die Koimesiskirche von Nicaa, Strassburg 1903 (цялото
посветспо на изучаването на тоя архнтектурен тип); Choisy, Hist, de i’archi-
tecture, Paris 1903, I, 47 сл.; Diehl, Manuel de 1'art byzantin, Paris 1910, 90
сл., 120 сл., 171 сл.; Holtzinger, Die altclir. Architektur, 109 сл.; Rott, Klein-
asiatische Denkmaler, Leipzig 1908, 300 сл.; Strzygowski, Amida, Heidelberg
1910, 292 сл. Към същия тип сиадат — с тази разлика само, че вместо коло-
ни са уиотребепи малки пиластри — и църквите Св. Климент в Анкира (Wulf,
ц. с., 52; Salzenberg, 133, Taf. XXXIX) и Св. Николай в Мира (Wulf, 76 сл.; Holt-
zinger, ц. с., 110; Salzenberg, 133, Taf. XXXIV; Евг. Соколовсюй, Отрытие
и возобповлеШе древней базилики св. Николая в Мире литйской, Отд. от-
печ. от Жури. глав, управл. путей сообщешя и пр. 1894, кн. IV).
10 Само при Св. София солунска между двете колони е вместен по един
малък пиластър.
11 Strzygowski, Die Ruine von Philippi. Byz. Zeitschift, XI, стр. 477 сл.;
Kleinasien, стр. 132 сл.
12 Св. Ирина доскоро бе известна само по описанието на Salzenberg,
(Altchristl. Bandenkinale von Constantinopel von V bis XII Jahrhundert, Ber-
lin 1854 r.. Text стр. ИЗ, и Atl. табл. XXX1I1). Самият Салценберг обаче не
е имал възможност да разгледа вътрешността на църквата, превърната във
военен музей, и планът. който ни дава и който е минал в no-късните изслед-
вания по историята на византийската архитектура (Diehl, п. с. 137, сл., Holt-
zinger, ц. с. ПО, сл.. Hllbsch, ц. с.. 81, pl. V), е работен въз основа само на
външни наблюдения. Считаше се поради това, че. Св. Ирина е била построена
като двукуполна църква с два напречни кораба и че подкуполните пиластри
са билн свързани в партера с колонади. Погрешният план на църквата не е
426
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
Приведените дотук аналогии са достатъчни да разрешат
въпроса за начина, по който е бил завършен централният ксг
раб в изследваната страна. Четирите големи пиластра са под-
държали, както при църквата във Филипп и при Св. Ирина,
два купола. В двете си съседни страни тия последните са се
опирали на архиволтата, която е съединявала централните пила-
стри; към север и юг те са почивали на съответните арки, кон-
то са свързвали източните и централните стълбове с полупи-
ластрите при западната стена на храма. Една арка, опираща
се върху тия последните, е затварял^ квадрата под западния
купол, както и друга — равна по широчина със западното
удължение на приолтарните пиластри — е поддържала съот-
ветния купол от изток. Четириъгълното пространство пред цен-
тралната апсида еднакво е могло да бъде покрито с цилинд-
ричен или кръстат свод. Сигурни данни, за да приемем там
единия или другия вид засводяване, нямаме. Че свод е имало.
свидетелствува обаче част от кривината му, запазена над се-
верната олтарна емиора: на височина 0,80 м и над горната интер-
колумна тухлите незабелязано минават в лъчесто положение
спрямо главната ос на църквата. Ако в това си положение са
образували цилиндричен свод, той трябва да е бил граден с
помощта на временни подпорки. Това не е свойствено на ви-
зантийската градежна техника и по тази причина по-наклонни
сме да приемем, че гореказаният белег е остатък от конкавпата
повърхнина на кръстат свод. В полза на тоя вид засводяване
говори и близката до квадрата форма в плана на даденото
място.
бил поправей от Беляев, който издействувал разрешение да бъде допуснат в
нея (гл. Визант. Временник, I, стр. 769 сл. II, 177 сл.). Нейното детайлно изу-
чаване даде едва напоследък Walter George (Tlie clitirclie of Sainte Eirene at
Constantinople, Oxford 1912; no него и A. Millingen, Byz. churches in Con-
stantinople, London 1912). Действнтелният план на Св. Ирина у George е твър-
де далеч от приетия досега. Изглежда, че църквата първоначално е имала
един купол, на запад от който е била удължена с малко четириъгълно про-
странство (George, стр. 75 сл.). По-късно, вероятно след пожара в 564 г. (гл.
Беляев, ц. м., стр. 771, Millingen, стр. 87, George, стр. 5) тя бива разширо-
чена към запад, като се построява втори притвор, а първият бива присъеди-
нен към храма и по такъв начин се образува пространството, над което сега
се издига вторият купол.
ЕЛЕН СКАТА ЦЪРКВА ПРИ П И Р Д О П
427
С всичко казано дотук въпросът за типа на изследваната
църква още не е разрешен. Всички постройки, конто приведох-
ме за сравнение, имат купола като общ елемент; с малки из*
ключения (солунската Св. София и Успение в Никея)13 те имат
и странични емпори. Но по начина, по който тия странични
емпори се отварят към главния кораб, и по средствата, с кон-
то е постигнато конструктивното равновесие при тежестта на
куполите, тия църкви се разпадат на два съвсем различии един
от други архитекгурни тинове: тия на куполната базилика
(Kuppelbasilika) и кръстовидната куполна църква (Kreuzkuppelkir-
che). При последната (църквите в Дере-аши и Св. Ирина) стра-
ничните иодкуполни арки се разширяват чак до северната и
южната ретена и образуват цилиндрични сводове, чиято ос е
перпендикулярна на главната ос на църквата. Чрез тия сводо-
ве част от тежината на купола (страничното налягане) се пре-
хвърля върху външните стени. Затова в повечето случаи по-
следните са заздравепи на съответните места чрез масивни
вътрешни полупиластри. При еднокуполните църкви имаме два
такива цилиндрични сводове. Отваряйки се в пълната си ви-
сочина към средището на църквата, те се изразяват в напре-
чен кораб, чието пресичане с главния образува кръста, харак-
терен за тоя архитектурен тип. Съществуването на тоя напре-
чен кораб отстранява нуждата от колонада в емпорите и зато-
ва такава колонада при тия църкви не намираме.
Същественото в куполчата базилика пък е, че тоя на-
пречен кораб липсва (църквите в Касръ-ибн-вардан, Никея, Ми-
ра, Анкира и Св. София солунска). Цялата тежина на купола
пада върху масивните стълбове. Всеки етаж на страничните
кораби обикновено е покрит с успореден на главната ос на
църквата цилиндричен свод, а щитовете под високите северна и
южна куиолни арки са затворени чрез широки стени. За подпора
на последните служат колоните в емпорите.
Обстоятелството, че всичката разлика между двете архи-
тектурни форми се проявява не толкова в плана, колкото в
горния им строеж, показва колко е мъчно да се отнесе изуча-
13 Според Вулф (Koitnesiskirche, 76 сл.) страничните емпори липсват и
при църквата Св. Николай в Мира. У Соколовски обаче (ц. с., стр. 19, табл-
VII и VIII) тя има такива емпори.
428
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
ваната развалина към една от тях. В полза на вероятността
тя да е представлявала кръстовидна куполна църква говори
наличността на стенни пиластри срещу колоните,а също тъй—
и кръстатите сводове в партера на страничните кораби. Тия
полупиластри обаче, както и кръстатите сводове, не са кон-
•структивно необходими елементи на кръстовидната църква, съ-
що тъй както и надлъжните цилиндрични сводове, конто се
явяват на тяхно място в куполните базилики.14 15 По-характерен
признак в кръстовидната куполна църква са масивните изстъпи
срещу подкуполните пиластри. Тук те са необходим елемент
на равновесие, тъй като заедно с пиластрите те образуват ос-
новите на напречните цилиндрични сводове.16 Все за издържа-
не на това прехвърлено върху стените налягане на купола
последните при много от добре запазените представители на тоя
тип са заздравени и чрез външни контрафорси. Ние не на-
мираме ясно изразен при нашия случай никой от тия признаци
на кръстовидната църква. Тук изстъпите срещу двата централ-
ин пиластра наистина са по-широки от тия срещу колоните
(89 срещу 75 см), но по маса те далеч не отговарят на пила-
стрите и би били крайне недостатъчна опора за един напреч-
ни цилиндрични сводове. Последните предполагат при това и
•еднаквост на подпорите, а такава при нашата църква не съ-
14 Междинните стенни пиластри липсват напр. в Гю.г джами, която е
кръстовидна куполна църква (Wulf, ц. с., 124 сл.), а ги намираме при Св.
Климент в Анкира, макар тя да е куполна базилика. Заедно с тях тук имаме и
кръстатите сводове вместо цилипдричните, конто са най-обнкновени за типа
Wulf, ц. с., стр. 53 сл.; Hiibsch, и. с., стр. 81, табл. XXXV).
15 Такъв е случаят например с църквата Св. Ирина, където изстъпите сре-
щу подкуполните пиластри се отличават с масивността си. George (ц. с., стр.
75 сл.) се опитва да даде реставрация на първоначалпата форма на тая църква
и я представя не като кръстовидна постройка, а като куполна базилика: под
големите й северна и южна арки той поставя щитки стени, за подпора на кон-
то служи колонадата в емпорнте. В случая, както сам признава, той е имал
за образци Св. София в Цариград и еднопменницата й в Солун. Струва ми
се, че тия образци не са сполучливо избрани. Подкуполните стени, конто по
тоя начин ограничават главния кораб откъм север и юг, са елементи на ку-
полната базилика. Такива стени са непотребни при Св. Ирина, където зад тях
към север и юг имаме напречни сводове. В противен случай би трябвало да
се лекаже, че тия сводове, конто образуват напречния кораб на църквата, са
от късен произход. George не доказва това.
ЕЛЕНСКАТА ЦЪРКВА ПРИ ПИРДОП
429
ществува — казаните два средни полупиластра нито по фор-
ма, нито по масивност са еднакви с тия, конто лежат срещу
източните подкуполни стълбове. Това не би било тъй, ако те
бяха елементи на обща подпорна система, ако всеки два съ-
седни са поддържали един и същ свод. Най-сетне в нашия слу-
чай не намираме и външното разчлснение на стените, което е
тъй характерно например за кръстовидната църква в Дере-аши.
От друга страна, някой признаци в развалпните на Елен-
ската църква показват, че тя е имала колонада и в емпорите.
Запазените в партера in situ остатъци от колони са с диаме-
тър 85 см. Разхвърлени дискове със същия диаметър бяха
открити в значително количество из насипа, но с тях се наме-
риха и други (между конто и два фрагмента от моно тити, дъл-
ги по 1,35 и 1,55 м)с диаметър по 56 см. Не може да се пред-
положи, че тия последните, тъй различии от първите по обем,
произхождат също от долната колонада; те вероятно са от
емпорите. За белег на горна колонада може да бъде счетено
и друго обстоятелство: западната страна на високо запазения
североизточен пиластър представлява равна плоскост на съща-
та височина, каквато има и съответният емпорен отвор към
олтара. Над и под нея градежът е окъртен — вероятно пора-
ди събарянето на горната и долната арка в колонадите.
Приемат ли се всички гореказани съображения, налага се
заключението, че развалините в Еленско са остатъци не от
кръстовидна черква, а от куполна базилика. Опит за пълната
й реставрация е даден в надлъжния разрез, табл. III. В него
има някой произволни елементи. Това е преди всичко височи-
ната на подкуполните арки и тая на самите куполи. Дали тия
последните са се издигали върху барабани с прозорци в тях,
или пък са почивали непосредствено върху арките, както това
е например в софийската Св. София, и дали са били еднакво
високи, както ги представяме в нашия чертеж, или пък, както
в някой стари църкви (напр. Св. Ирина), тяхвата височина е
била различна — върху това също не можем да имаме никак-
ви данни. Произволно е нареждането и големината на прозор-
ците в емпорите и в щитните подкуполни стени. Но редът, в
който те са представени, е определен от съответните интер-
колумни; в подобните случаи на всяка интерколумна отговаря
28.
430
ПР ОФ. ПЕТЪР ЫУТАФЧИЕВ
по един прозорец. На групите прозорци — вероятно тройни
(triforium)— указват пък намерените при разкопките части от
колонки, конто са образували едно цяло с профилуваните си
подставки и украсените с листовиден орнамент капители (гл. обр.
8, 1—4)1G. Указания за начина, по който средният кораб се е
завършвал към преддверието и апсидата, също тъй нямаме.
0<">р. 8. Фрагменты от мраморпи колэнки
Височината на партера и емпорите в страничните кораби е
определена чрез двете интерколумни при северното олтарно
отделение.
Реставрираният вид на източната църковна фасада е даден
в табл. IV. Нейната особеност се състои в това, че двете мал-
ки апсиди се издигат само до височината на партера. Странич-
ните емпори на изток са евършнали с прави стени, на конто
е имало по един прозорец. Част от източната права стена за-
едно със съответния прозорец е запазена при северната ол-
тарна емпора.
Дадената обща реставрация на църквата има
за основа окончателния й план, както той се е явил при ней-
ното възобновяване. Приемайки обаче, че главните елементи на
1С Впрочем освен от такива прозорци въпросните фрагмента могат да про-
нзхождат и от кивот. Като архитектурой мотив triforinm’bT се явява твърде
ЕЛЕНСКАТА ЦЪРКВА ПРИ ПИРДОП
431
вътрешното й разчленение — колоните и пиластрите — произ-
хождат от първоначалната постройка, ние се освобождаваме
от необходимостта да доказваме, че и последната е имала все
същата конструктивна схема на куполна базилика. Досега един
ствен пример на тая форма нърху европейската почва бе солун-
ската Св. София.17 Значението на Еленската църква се състои
в това, че тя е вгорият случай, при който намираме изпълнен
тоя архитектурен тип, израснал и развит в Мала Азия, където
църквите в 11икея, Мира и Анкира са най-известните му пред-
ставители. Но по оснонния си план, в койго са отбелязани двата
подiq полни квадрата, тя — между познатите архитектурни па-
метници — има най-близко сходство само с църквата във Фи-
липп и с нрестроената към средата на VI в. Св. Ирина. Харак-
теризиращите нейното подновянане полупиластри също тъй нод-
чертават родството й с кръстовидпите църкви. Типът на тия
последните изразява едно по-високо развитие на архитектон-
ските принципи за вътрешното равновесие, приложение™ на
коиго в историята на византийската архитектура е тъй тясно
свързано с името на Юстиниан.1Я
Това последно обстоятелство сочи и на епохата, от която про-
изхожда Еленската базилика. Надписи или други някои предмета,
по конто би могло с по-голяма точност да се определи времето,
когато тя е била построена, не бяха намерени и затова при
разрешение™ на тоя въпрос ще трябва да се задоволим само с
данните от историко-архитектурен характер.
Измежду известните ни куполни базилики датирана е само
тая в Касръ-ибн-вардан (564 г.).19 В спора, който се води по
въпроса, дали тая архитектурна форма е създадена под влия-
ние™ на Юстиниановата Св. София, или е възникнала самосто-
рано в християнската архитектура. Намираме го напр. при фасадата на ку-
полната базилика на Коджа-калеси (гл. Diehl, ц. с., 92), която Стриговскн
датира от епохата преди V в. (Kleinasien, стр. 113).
17 Авторът забравя в тоя случай софийската Св. София, която също тъй
е куполна базилика. Гл. Б. Филов, Софийската църква Св. София, 11. — Ред.
1Ь За превръщането на куполната базилика в кръстсвидна куполна църква
гл. и G. Millet, L’Asie Mineure, nouveau domain de 1’histoire de 1’art (Revue
archeologique, 1900, I, стр. 102).
19 Strzygowski, u. c. 130.
432
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
ятелно и преди нея, по-вероятна изглежда втората теза.20 Към
времето на Юстиниан от тая вече напълно изработена форма
на куполна базилика се ражда кръстовидната църква, чийто
най-виден представител днес е цариградската Св. Ирина. Тя е
по-стара съвременница на Св. София и, както нея, е построена
от Юстиниан.21 Имайки това пред вид, ще трябва да отнесем
първоначалното съграждане на Еленската църква непосредст-
вено към предюстиниановата епоха. В полза на такова датиране
говори и нейната фасада с пристройките. Според Стриговски
тия последните могат да бъдат .приведено като белег на по-
дълбока старост, колчем се касае да се постави в по-тесни
граници едно датиране между Константин и Юстиниан."22 В най"
забележителннте представители на Юстиниановата атхитектура
тая фасадна форма или е недостатъчно проявена (Св. София
напр.), или пък не може да бъде сигурно доказана.23
От друга страна, значително развитият — в сравнение с
известите ни куполни базилики — план на Еленската църква,
чиято особеност са двата иодкуполни квадрата, е свидетелство,
че тя отбелязва едно напреднало развитие на типа и ще тряб-
ва да бъде поставена между неговите късни представители.
Съпоставяйки всичките тия съображения, най-вероятно би било
заключение™, че тя ще се е явила към втората половина на
петия или първата половина на шестия век.
Архитектурного движение, свързано с Юстиниановата строи-
20 Изразителпте на двете схватания са П7и//и Strzygowski (Koitnesiskirche
гл. особено стр. 151 сл. и Kleinasien, стр. 158 сл и 172 сл.). С последний е
съгласен и Diehl, ц. с., 93.
21 Dienl, стр. 137; Беляев, Визант. врем. 1, стр. 770; Millingen, ц. с.
88 сл. (у George, 5 сл.); от едно време с нея според Strzygowski е и църк-
вата във Филипи (Die Rnine von Philippi, Byz. Zeitsclirift, XI, стр. 483.
22 Kkinasien, стр. 161. Горните думи авторът казва, когато говори за
засводените базилики, но те са напълно нриложимн и за нашия случай.
23 Своеобразно изключенпе правят някои италиански църкви от Юстиниа-
новата епоха, напр. S. Apollinare in Classe (Hiibsch, ц. с., стр. 59, табл. ХХ1
и XXIII, също и стр. 34, табл. XV; Holtzinger, ц. с., стр. 27). Съществуването
на фасадни пристройки, обемащи стълбите за Св. Ирина, е проблематично (гл.
George, стр. 75 сл.). Според Salzenberg (ц. с., стр. 101, табт. XXX11I) стъл-
бите за емпорите в тая църква са побрани в двете странични приапсидни от-
деления. Беляев (Визант. временник, 1, стр. 784) предполага, че те са се нами-
рали в северната и южната част на нартекса.
ЕЛЕНСКАТА ЦЪРКВА ПРИ ПII Р Д О И
433
телна дейност, е било тъй силно, влиянието на изнесените от
него идеи тъй наложително, че старите архитектурни традиции
биват разклатени, и ако още за известно време смогнат да про-
дължат творческото си дето,то е самов отдалечеиите и труд-
но достъпни за влиянието на центъра области на империята.
На тая достигнала своя разцвет и вече умираща традиция из-
глежда да е създание църквата в Касръ-ибн-вардан (Северна
Сирия). Но ако традиционната форма на куполната базилика,
изместена от родната си малоазиатска почва, потърсва през
втората половина на VI в. убежище в сирийските пустини, мъч-
но е да се предположи, че все около същото време тя би могла
покрай законодателствуващага Византия да преброли Босфора
или Пропонтида и да намери подслон в пазвите на Хемус. Об-
стоятелството, че тук, при Еленската църква, срещаме един неин
представител, само по себе си е доказателство, че тоя послед-
ният се е явил тук в едно по-предишно време.
За относителната старост на Еленската църква говорят ма-
териалът и способите на градежа. Сменянащите се пояси от
камъни и тухли при първичяата постройка са наследство от
римската епоха.21 * 23 24 Непримесеният с керемидни парчета хоросан
също е употребяван от римляните. Самите тухли по форма и
размери са от обикновения византийски тип. Между тях бяха
намерени две с надраскана буква В (обр. 9, 3 и 8). Повечето
са със знакове — кръстосани диагонали, успоредни на перифе-
рията бразци, криви и чупени линии (обр. 9, 4—7, 9 -10), конто
наистина знаем в подобии предмети и от късната византийска
епоха. Но заедно с тях се срещат и други. Това са парчета със
знаци, някои от конто са релефни и произхождат от калъп,
както е случаят при обр. 9, 1-2 и 11. Приличии на тях са ня-
кои фрагменти от римския кастел Карнунтум.25 Тухли от по-
следний вид бяха намерени както при старите градежи на църк-
вата, тъй и при тия от времето на нейното подновяване.
Какви причини са предизвикали това подновяване, кога, как
21 J. Dunn, Die Baukiinst der Etrusker nnd Romer, стр. 210. (Ср. no този
въпрос, особено за паметниците в България, П. Мутафчиев, Стари градища и
друмове, София 1915, стр. 82 сл. — Ред.)
23 Cruller, Ober eine besondere Markierung romischer Ziegel (в Der Rom.
Limes in Osterreich, Heft I, стр. 117 сл., табл. XIV).
434
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
и до каква степен е била разрушена първоначалната постройка,
върху това не можем да знаем нищо точно. Сигурно е само,
че тя е била подновена през времето, когато вече е бил съз-
даден типът на юстиниановската кръстовидна църква. Инак,
изразяваща чистия тип на куполна базилика, тя би била нъзоб-
новена без тия прибавки, конто го затъмнянат и конто са едни
Обр. 9. Тухли със зн;щи, намсрсни при разконкптс
ют белезите на кръстовидната църква. Майсторът, който е ра-
ботал над реставрацията, може би е искал да приложи създа-
дените при Юстиниан принципи за вътрешното равновесие и
поради това е прибавил стенните пиластри. Тоя му опит обаче
не е бил в състояние, както вече посочихме, да преобрази ста-
рата форма и нововъведението ще се е проявило може би само
в замяната на цилиндричните сводове при нартекса и при стра-
ничните кораби с кръстати.
Юстиниан е оставил в историята име на велик строител.
еленсклта църква при пирдоп
435
Прокопий в De aedificiis ни съобщава за маса градове и кре-
пости, конто тоя император съградил из оснони или престроил,
и за много други, в конто въздигнал порутените светилища.
Може би на него трябва да се припише възобновяването и на
нашата църква, макар едва ли някога ще може да се установи
дали за нея не е споменато по един или друг начин в дългия
списък от имена, конто Прокопий дава за балканските страни.38
*
Връщайки се за сетей път към въпроса за
произхода на Еленската базилика, едно потнърждение за проя-
вените тук източни влияния ни дава и нейпата фасада. Особе-
ност на последната, както видяхме, са двете съдържащи стъл-
бите отделения, конто по външен вид вероятно са нредставля-
вали високи кули. Отличителното при тях е, че те излизат от
общия план на църквата и изглеждат като обособени постройки.
Тая флапкирана от кули фасада,37 в която никои ученивиждат хе-
титски традиции,3” срещаме фай-първо при сирийските църкви.39
Там обаче страничните отделения нямат определено назначение —
сирийските църкви са без емпори, — а при това там те се
обемат от основния план на църквата и не излизат вън от него.
Те изглеждат един вид продължение на страничните кораби,
•откъм конто единствено са достъпни, когато пък фланкира-
ното от тях западне продължение на централния кораб пред-
ставлява заменяща нартекса отворена галерия. От Сирия тоя
фасаден тип минава в съседните земи на Мала Азия, където го
а' De aedificiis, ed. Bonnae 305.
27 Ср. върху този вид фасади и Б. Филоз, Софнйската църква Св. София,
стр. 127 сл. Въобше тази църква, която авторът по непонятки причини съвсем
игнорнра, представлява в много отношения интереспи паралели за сравнение
с пирдопската базилика. И двете църкви се явяват като представители на едно
и също архитектурно течение в България, което се намира в зависимост от
Мала Азия. Ср. върху него Б. Филов, цит. съч., стр. 120—131 и особено стр
138 сл., където пирдопската базилика се поставя вече във връзка с други ар-
хитектурни паметници от същата епоха у нас. — Ред.
24 Strzygowski, ц. с., 161 ; Did, ц. с., 27.
29 Kraus, Gesch. der cliristl. Kunst, 1, 308. При базиликата в Тафка напр.
която се отнася към IV—V в.
436
П Р ОФ. ПЕТЪР М У Т АФ ЧИ ЕЕ
срещаме при повечето от църквите на Бин-бир-клисе.39 Тук
обаче той се развива във вид на излизащи от общия план на
църквата странични пристройки,31 конто стават обичен мотив у
всичките представители на куполната базилика.32 Тъй го нами-
раме и при нашата църква. Едничкото изключенне от тоя фаса-
ден тип, което между всички куполни базилики прави солун-
ската Св. София,33 свидетелствува за неговия чужд на Византия
произход също тъй, както и обстоятелството, дето го намираме
в кръстовиднаша куполна църква при Касаба (Дере-аши),34 е
свидетелство за упоритостта, с която той се задържа на азиат-
ска почва.35
Все към същите заключения за проявено тук източно влия-
ние ни навеждат и други някои особености на нашата църква.
Планът с трите апсиди, който се явява доста рано на Изток,
се генерализира във Византия през VI в. Но докато па Изток се
среща еднакво полигоналната и кръглата форма във външното
очертание на апсидите, тия на всички стари византийски църкви
са полигонални. С полигоналната си централна апсида и кръг-
лите странични нашата църква съединява в себе си двете форми.
Но особеността й не се изчерпва само с това: двете й стра-
нични апсиди във вътрешните си очертания са полукръгли, ко-
гато средната има тъй типичната за сирийските църкви и чуж-
да за Византия подковообразна форма.
30 Strzygowski, ц. с, 57 сл.; Ramsay an.l Bell, The thousand and one
churches, London 1909, посвстено цялото на тяхното изследване.
31 У Strzygowski при базиликата, означена под № 2 (стр. 55, 104), у
Ramsay — №32 (стр. 199, 209 сл., обр. 164). Същата фасада и при църквата в
Динер, която отнасят към времето на Константин Велики (Strzygowski, 56)
32 Дорн и при тия от тях, конто нямат емпори, както е случаят с църк-
вата в Никея, Wulf, Koimesiskirche, 30.
33 Wulf, Koimesiskirche, 89.
34 Rott, Kleinasiatische Denkmaler, 305 сл.
35 Вместо тая форма на фасадата почти при всички стари византийски
църкви намираме атрия. Напр. в солунските Св. София н Св. Димитрий (Diehl,
Manuel, 120; Holtzinger, Die altchristl. Architektur, 25; Wulf, Koimesiskirche,
37. За атрия на цариградските Св. София, Св. Ирина и Св. Иван Кръстител в
студитския манастир (Емир-Ахор-джами) гл. Salzenberg, Altchr. Baudenkm., v.
K-pl, 38, 52, 115 сл.; Беляев, Виз. вр., I, 779; Люикс, Планы древ, церквей
Константинополя, Труды VI арх. съезда, II, 251; ср. още и Strzygowski, Klein-
asien, 49 и Diehl, Manuel, 85.
ЕЛЕНСКАТА ЦЪРКВА ПРИ ПИРДОП
437'
IV. РАЗНИ ПРЕДМЕТЫ
И ГРОБОВЕ
Откъм находки на отделни предмета раз-
копките пе дадоха нещо особено. Църквата вероятно е стояла
дълго време запустила. Пай-голям интерес между намерените
предмета заслужават многобройните фрагмента от мраморни
плочи (обр. 10). Те са украсени с линейна орнаментика и на-
подобяват мраморите от хора на Хисарската базилика. 30 Те се
намериха разхвърляни из разните части на църквата и вън от
нея на различна височина в насипа. Вероятно те са били взети
от местата им, почупени и разпиляни още преди окончател-
ното събаряне на църквата, тъй като от тях сега не бе въз-
можно да се сглоби нищо цяло. Повечето от тях са орнамен-
тирани откъм едната си страна, а от другата са само изгла-
дени (обр. И, 1 и 3); други са профилувани и от двете страни
(обр. 11,2); в профилувапите рамки на трети (обр. 10, 1 и 3) се
виждат части от релефни кръгове и рамена на кръстове. Пло-
чите, от конто тия фрагмента са останали, може би са обра-
зували парапет на хор. Следи от съществуването на такъв
наи'тина пе се откриха, но твърде е възможно те да са уни-
щожени при първите разкопки, когато е била разровена именно
източната част на средняя кораб.37 Може да се допусне също
тъй, че от такива плочи е била образувана преградата (канцел)
между свстилището и храма, както това се предполага в Абоб-
ската базилика.38 Двата източни пиластра в нашата църква имат
върху обърнатите си към централния кораб страни дълбоки
вертикални жлебини, при конто такава преграда би се завър-
швала. Още по-голяма е вероятността повечето от тия фраг-
мент», ако не всичките, да произхождат от балюстради в ем-
88 Б. Филов, Хисарската крепост и нейната базилика, Изв., II, 133~сл.;
срв. също и Абоба—Плиска, Изв. Русск. археол. института в Константино-
поле, т. 10, стр. 135 сл., албума към тоя том, табл. XXXIX.
37 Споменахме в началото на настояшото изследване за намерените
тогава мраморни орнаментирани плочи, неизвестно къде пропаднали.
38 Абоба — Плиска, пак там, стр. 128; гл. и Reasons, Elements d’archeo-
logie chretienne, Louvain 1885, 1,192 сл.
438 ПРОФ. ПЕТЪР М У Т А Ф Ч.И Е В
порите. Употребени за такава цел и тъй орнаментирани мра-
морни плочи знаем при църквата Св. София в Цариград.30
Най-интересни обаче между тия мрамори са предста-
вените на обр. 11 а. Плочите, от конто те са части, не са
имали правилна четириъгълна, а особе на, ъглеста форма. От
ларчетата на тая трупа също не бе възможно да се създаде
Обр. 10. Фрагмента от мраморпи плочи
нещо цяло, но ако потърсим аналогии за тях, ще трябва да
се спрем на парапетите от стълбите на някои стари амвони,
напр. Св. София в Солун и катедралата в Торчело39 40.
Подобии тям части от парапет на стълба при амвон със
същата орнаментика са и откритите при църквата в Нотион
(Мала Азия).41 Със същия вид и предназначение са няколко
39 Кондаков, Визант. церкви и памятники Константинополя (Труды VI
археолог, съезда, т. JV, таб. 2).
40 Schultz^ Archaloqie der altchristl. Kunst, 131 ; Dalton, Byzantine art
and archaeology, Oxford 1911, стр. 705.
4t Th. Makridi, Altertiimer von Notion, Jalireshefte des Osterr-arch. Insti.
tutes, VII, стр. 153, и XV, 37 сл.
ЕЛЕНСКАТА ЦЪРКВА ПРИ ПИРДОП
439
фрагмента от пясъчник, конто се намират в Народния музей и
произхождат от някоя старохристиянска църква в София.42 Че
Еленската базилика е имала амвон от горния тип, свидетел-
ствуват и четири други, по-добре запазени мраморни късове. Те
се отличават от останалите по това, че широките им страни не
са плоски, а изпъкнали (обр. 13,1). Несъмнено е, че те са обра-
зовали парапет при кръглата
или кръгловата естрада па амво-
на. Със също такива и тъй
орнаментирани плочи са огра-
дени амвонните естради и в
гореспоменатите стари църкви.43
Заедно с горните части от
плочи из насипа се намериха и
много парчета от мраморни ко-
лонки. 11овечето от тях са чети-
ристепни (обр. 12) и напречните
нм разрези представляват ква-
драта от два различии размера
(страни по 12,5 и 19 см.). На
едни от тях е ориаментирапа
Обр. 11. Профили от памерените
при разкопките фрагмента
от мрамор
само едната страна, другите две
са изгладени, а четвъртата е
с ъглеста жлебина (обр. 14). С
последната тия колонки са при-
лягали вероятно към отвор. На-
мерен бе един тъй профилуван фрагмент, който завършва с
главичка (обр. 8, 5). За профиловката на останалите може да се
съди по напречните разрези (обр. 15).
Освен гореказаните намерени бяха и парчета от кръгли
колонки (диам. 10—12 см.), образуващи едно цяло с профилува-
12 Намерени близо при църквата Св. Георги, при ъгъла на ул. „Цар
Калоян* и Клементина. Инв. на среднсвек. отдел. №1038.
** Kondakov. Македошя, археолог. путешествие, С "б. 1909, стр. 102.;
Dalton, ц. с., 696; Wulf, Altcliristliche iind mittelallerliche Bildwerke, стр. 61,
№ 181, и табл. 1. За старите амвони гл. и Reusens, Elements d’archeologie
chretienne, I, 190 сл.
440
ПРОФ. ПЕТЪР Ы У ТА Ф Ч II ЕВ
ните си подставки и украсените с палмети капители (обр. 8).
Подобии на тях и на горните са известии също от Хисарската
базилика.44 Повечето от четвъртитите колонки несгмнено са слу-
жили като съединителни части между плочите в балюстрадите;
никои плочи са образували даже едно цяло с подобии колонки
(обр. 10, 1 и 3)4 ‘. Назначението на кръглите колонки е гю-трудно
Обр. 12. Мраморпа
колонка
Обр. 13. Профили от
архитектурпн фраииенти
Обр. 14. Разрез на
четвъртита колонка
да сс определи. Ако те не са
възможно е да са разделяли
външните стени на църквата.
При разкопките на разни
служили за подпора на кивот,
групирани в едно прозорци на
места из църквата и около нея.
и Филов, пак там, стр. 137.
4’> Ср. Vi'itlf, пак там, стр. 61, № 184.
иЛЕНСКАТА ЦЪРКВА ПРИ ПИРДОП
441
бяха открити 37 гроба. Те могат да се разделят на три групи
п вероятно произхождат от три епохи. Едната трупа — 21 гроба —
представлява късни погребения, от времето, когато църквата
е била вече разрушена и засипана. Гробовете от тая трупа бяха
намерени в пасипа на различна ' дълбочина —60 см до 1,50 м
под неговото равнище.
Обр. 15. Разреза на четвъртити колонки
Труповете са били поставяни направо на земята, без ков-
чезн, и са правилно ориентирани. В един от тия гробове, 2,50
м западне от църквата (80 см дълбоко в насипа), на скелета
бе намерена бронзова незатворена гривна със сплеснати краища,
украсени с точки и чупени
пунктирани линии (обр. 16).
В останалите не бе открито
нищо.Гробовете от нтората
категория — всичко девет,
бяха намеренн главно из юж-
ния двор на църквата, близо
до нейната стена. Отличи-
телното В ТЯХ е това, че Обр. 16. Бронзова гривна
при погребенпето труповете
са били оградени с верти-
кално възправени тухли. Някой бяха и захлупени с тухли. Три
от тия гробове, при югоизточния ъгъл на църквата, съдържаха
детски скелети, при един от конто бе намерено бронзово копче.
Дълбочината на всички тия гробове варира от 1 до 1,80 м, но
тя не може да се вземе под внимание, тъй като насипът там
442
II Р О Ф. ПЕТЪР М1ТАФЧИЕВ'
на много места е бил по-рано разровен и изнесен. Общото за
тях е, че всички те се намериха на равнището на църковния
двор. Погребенията от тая трупа вероятно са от времето, ко-
гато църквата е била западнала, а може би и полуразрушена.
Към тях ще трябва да се отнесе и един гроб, кой го се откри
вътре в църквата до самата й северна стена. Ьордюрът на
това място е бил разрушен и
тру път поставеп между двата
‘ нолупиластра.
| Гробовете от третата ка-
тегория бяха открнти във
чфн. вътрешността на църквата..
Настилката е била разруша-
вана и ТруПовете са били
Обр. 17. Бронзова гриппа поставяни също без ковчези
60 -70 см дълбоко под нея.
След погребенисто тя не е
била поправяна,"а само мястото се е заравнявало и затъпквало.
Гробовете от тая последна трупа — на брой шест са най-
стари: вероятно от времето, когато в църквата още се е слу-
жило. Тяхното разположение е представено в плана на табл. I-
В тях също тъй не бяха намерени никакви предмети.
При първите разкоики тук са били открити още много-
гробове, но за тяхното състояние и разположението им не
знаем нищо. Все тогава били намерени неизвестно къде и
как — и няколко дребни предмета, изпратени на времето в На-
родния музей. От тях заслужава да се споменат:
1. Глинена лампа, дълж. 8,5 см, шир. 6,2 см, вис. 2,4 см, с
две дупки. Дръжката й изглежда да е представлявала равно-
раменен кръст. Сега отчасти е отчупена. Екземпляри с подобна
форма се отнасят към V— VI в.4С
2. Половина от двоен бронзов кръст (енколпион), тъмно
патиниран, с релефни изображения; по средата Богородица, а
в краищата—бюстове на светци.
3. Бронзова позлатена сфера, диам. 1,5 см, вероятно копче
от дреха.
4. Костена игла, дълга 5,5 см, с елипсовиден разрез (5x3 мм).
4,1 Ср. Wulf, Altchristl Bildwerke, № 1273- 1274, Taf. LXI1
Е Л Е Н С К А Т А ЦЪРКВА ПРИ ПИРДОП
443
Освен горните предмети при разкопките бяха открити:
1. Бронзова гривна от тъмна плоска ивица, украсена скко-
вани точки и дъговидни линии (обр. 17). Единият й край за-
вършва с малка кука, а другият, сега отчупен, вероятно с
халка.47
2. Бронзова незатворена гривна с тъмна патина, диам. 4,3
Обр. 18 Бронзова гривна
Обр, 20. Жслезпа брадва
Обр. 19. Бронзов нръстен
Обр. 21. Железен двуостър чук
см, направена от плоска ивица, украсена с нарязан орнамент от
успоредни и кръстосани линии (обр. 18).48
3. Бронзов пръстен с плоска халка, върху която симетрично
са разположени три коленца. Лицето му представя четири-
ъгълна плоча с гравиран орнамент, който наподобява буквата К
(обр. 19). Вероятно датира от твърде късно време.
17 Анало1 ични у L. Niederle, Zivot starych slovanu. I, 2, стр. 660 сл.,
табл. 39, обр. 8 -9, и стр. 40, обр. 3. Също у J. Hampel, Alterthiimer des
friilien Mittelalters in Ungarn I, 411 сл., 11, 215,220 н 111, 173, 176.
444
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
4. Половина от двоен бронзов кръст (енколпион), 4,4X3,1
см, с грубо гравирано изображение на светец. В края на отчу-
пеното горно рамо надпис HOAN. Намерен в северното ол-
тарно отделение, 65 см под настилката. Произхожда навярно
Обр. 22. Желе, ии гожипи
Обр. 23. Железно длето
20), дълга 23,5 см, шир. 9 см,
от един от трите гроба, от-
крити там.
5. Половина от също та-
къв кръст 8,3x4,6 см. Горе
надпис ONCYC.
Намерен заедно с нреди-
дещия.49
6. Медеи калайдисан тас,
вис. 5 см, диам. 13,5 см, чи-
ято околна стена е украсена
с ковани линии. Вероятно от
късно произхождение. Наме-
рен в насипа на южния ко-
раб, 1 м дълбоко.
7. Железна брадва (обр.
с бляхове при дупката за
дръжката.
8. Железна копачка
долу), дълъг 20 см.
с брадва или двуостър чук (обр. 21
Обр. 24. Железно копие
9. Две железни ножици, едната от конто счупена (обр. 22),
дълги по 13,5 см.
10. Железно длето със свитвкръг резец, дълго 12 см (обр. 23).
11. Връх от железно копие, листовидна форма и куха
дръжка, дълго 18 см (обр. 24). Намерено в основата на насипа,
вътре в северозападната кула на оградата.
48 Ср. Niederle, пак там, 661, обр. 6.
!: .r i: и с к t т .1 ц 7, p к в л и p 11 11 и p д о п
445
12. Железен връх от стрела, листовидна форма, дълг. 9,5 см,
шир. 1,4 см (обр. 25); намерен в северния двор на църк-
вата на дълбочина 1,50 м в насипа.
13. Железен връх от стрела, триръба (обр. 25,4), дълга 6,4
см; намерен в юж-
ния двор, източно
от бантистера, 1,40
м дълбоко в насипа.
14. Железен
връх от стрела с
две уши, хуниевид-
на опашка, дълга
8,3 см (обр. 25,2);
намерен в западния
двор на църквата.
15. Железен
връх от двурога
стрела, дълга 9,2
см (обр. 25,1); на-
Обр. 25. Железин стрелн
мерен в северния
двор на църквата 1,80 м под насипа.50
16. Костен рог, обработен, с нарези при широкий си край
(обр. 21 горе), дълъг 22,5 см.
1!1 Ср. Wulf, Aliclir. Bikiwerke № 918 сл.
50 Последните три форми представляют по-особеи интерес. Трирьбнте
стрели срещаме в предисторически находища II в могилни гробове (Wissensch.
Mitteil. aus Bosuien und Herzegovina,’т. VI, 27; Труды Xlll [археол. съезда,
т. 1, 254). Застъпепи са особепо много в Русия *и Унгария. Анучин (Труды V
археол. съезда. Приложите, 109\ счита ек земплярите, подобии на нашия, от
азиатски произход, а според Hampel (Alterthiimer des friihen Mittelalters in
Ungam 1, 167) в тях e запазепа старата грько-скитска форма. Основната
форма на плоската двууха стрела е обикновена през неолитната епоха (от
кремък, гл. Гласник зем. музе)а, IX, 161; XVIII, 499, н табл. IV; от кост —
Wiss. Mitteil., т. IV, 57). Особепо се разпространява тя от началото на сред-
новековнето н за иейни носители вероятно те трябва да се считат явнлите
се вьрху историческата сцена повн народи. Срещаме я и в римски находки
от гая епоха. (Wiss Mitteil., Ill, 267, 295). В Унгария е разнространена през
XI XII в. (Hampel, I, 176). - Двурогата стрела [е от азиатски произход и в
Европа я донасят народите от тона потекло. [Нидерле, Человечество в дои-
стор. времена, 578; Hampel, 1, 175 ;М1, 499, 882 и 111 527; Самоквасов, Мо-
гильпыя древности Пятигорскаго округа, Труды V арх. съезда, Приложеше,
стр. 59, табл. V.)
29.
446
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
17. Шест глинени преш.тена за вретена, намерени на разни
места из горните Пластове на насипа; типичните им форми не
даваме.
18. Голяма глинена делва, намерена разтрошена, но със за-
пазена форма, при външната страна на западната оградна стена.
19. /Келезни парчета във форма на дъги и скоби с различии
Обр. 26. Железин предмета
Обр. 27. Железни предмета
величини; подкови от
обута, шила, а също
тъй и куки със син-
джири по тях. Никои
от тях са представени
на обр. 26 и 27.
Из насипа на ця-
лото заемано от раз-
валините пространст-
во бяха изровени при
това голямо количе-
ство животипски ко-
сти, рога от дини ко-
зи и елени, зъби и
челюсти от глиганп
и др.
Монети бяха на-
мерени само три: 1
Сребърна дубровни-
шка, пробита, диам.
17 мм. Лице: прав
човек en face с вла-
дишка корона и нимб,
в ляна ръка държи
жезъл (патерица), а
с десницата благо-
славя; наоколо надпис
BLASI VS (R)AGVSII.
Под лявата ръка отделната буква R. Опако, Исус в цял ръет
с нимб и в ореол; в лява ръка държи кълбо с кръет, а с дяс-
ната благославя. Вляво и вдясно надпис IC ХР. Намерена за-
падно от църквата. 2. Две сребърни турски монети. Едната
ЕЛЕНОК Л ТА ЦЪРКВА ПРИ ПИРДОП
447
пробита, диам. 15 мм, от 1222 г. (1807); другата с диам. 12
мм с дата 1252 г. (1836). Първата бе намерена в южния двор
на църквата, до оградата, 50 см дълбоко в насипа, а другата —
в северния двор на 1 м дълбочина.
V. МИН АЛО И ЛЕГЕНДИ
ЗА ЦЪРКВАТА
От всичко казано дотук се вижда, че раз-
валините при Пирдоп произхождат от църкна, а не са останки
от манастир, за каквито ги счита местното население. Пове-
рнете, че те представляват стар манастир, се основана на факта,
че сега наоколо няма никакво селище. Най-близкото с. Лъджане,
основано след завоевание™ и до Освобождение™ заселено из-
ключително с турци, отстой около 4 км оттук. Едно по-внима-
телно изследване на околността показва обаче, че нейният
изглед в миналото не е бил такъв, какъвто е днес. Югозападно
от м манастира“ (гл. обр. 1) из буйната трева на пасбищата
могат да се забележат очертанията на зидове—останки от ня-
когашни постройки. Такива се виждат из наклоиената поляна
още по към югозапад от това място. На юг, недалеч над шо-
сето, което съединява Пирдоп с Лъджане и Клисура, ясно се
забелязват ковтурите на трхга, разрушена до основа стара
църква, по-малка от тая, която е предмет на настоящото из-
следване, но оградена с още по-пшрока ограда. Населението я
нарича Св. Тодор.
Кагоре към планинското било, върху двете скалисто чуки,
конто ограждат тесния дол на реката, е имало две градища.
Скалистият гребен, който води от западната чука към билото,
е изкуствено разсечен, а склоновете на самата чука към юг
са осеяни с камъни, парчета от тухли и хоросан — материал от
някогашни сгради на това място или от крепостна стена. Също
такива остатъци, макар и не тъй много, се намират и по скло-
новете на източната чука. Почти на същата височина с тия две
градища и 11 2 км източно от тях в склоновете на планината
448
И Р ОФ. II ЕТЪР М У Т Л Ф Ч И Е В
се издига едка двуглава скала — Самар-кая, също тъй осеяна
с материал от някогашни градежи. Един благочестив лъджан-
чанин неотдавна е построил там малък параклис, по името на
който — Св. Спас — сега се нарича и мястото.51
Всички гореизброени белези свидетелствуват, че местността
около разкопаната старина е била заета от някакво голямо се-
лище. За иегова защита са служили двете градища над ре-
ката, нему е обслужвала както църквата, която е предмет на
настоящото изследване, тъй и неразкритото черковище Св. Тодор-
Че развалините в Еченско не представляват манастир, говори
обстоятелството, че непосредствено около църквата, в загра-
дения от масивната стена двор, не бяха намерени следи от ни-
какви други постройки. Такива биха били необходими за нуж-
дите на едно манастирско население. Горните етажи на чети-
рите кули са могли наистина да бъдат приспособени за тая
цел, но те биха били недостатъчни. Несъмнено е прочее, че в
случая имаме пред себе си не манастир, а укрепена църква.
От древността се предава на старохристиянскача епоха обичаят
храмовете да служат за прибежище. Тежките времена, конто
поради нарварските преселения трябваше да нреживее кул-
турният свят в пърните векове на христянската ера, превръщат
църквите в места, където търсят спасение ие вече отделни
престъпници, по и жителите от цели заселени места. Вероятно
съобразно с това, а не само поради вкуса към солидното и
грандиозното мною от старохристиянските църкви нредстав-
ляват от себе си твърдини, способни да устоят па иеприятел-
ския пристъп. Църквата нерядко е била последният бастион,
където се е прибирало и приготняло за сетна защита населе-
нието дори и от един укрепен град. Толкова по-голямо ще е
м При постройката па нараклиса, разказват, били намерени никаким ме-
талпчески с вдове и бронзови монети, конто нс можах да видя. В допълнение
на всички тия следи от .минал живот трябва да се нриведат и многобройните
мстили из околността. Над шосето към Св. Тодор, а сыцо тьй на запад н
изток от него се наброяват десети на могилн. Околността на едиа от тях, в
ъгъла между шосето н десния бряг па Еленска река, била разкоиапа преди
няколко години, когато бил работеи пътят. Намерени били много глннени
съдове и части от такива. Една от могилите при Св. Тодор бе разкопана от
страна на Народння музей през изтеклото лято. Бележки за тия разкопки са
поместенн в Известия, IV, стр. 262. сл.
ЕЛЕНСКАТА, ЦЪРКВА ПРИ ПИРДОП
449
било нейното значение при неукрепените селища, каквото — по
всичко изглежда — да е било селището в околността на Еленска
река. Втората половина от V в. е една от най-тежките епохи в
историята на Византия. Балканските й земи са опустошени от
нападения на хуни и славяни. Освен жителите на отделни
укрепени градове населението около пътищата на тия напа-
дения е изтребено или опленено. Чудно ли е, че в тия времена
на несигурност и непрестанна опасност някогашните обитатели
на тоя балкански кът са имали не тъй странната идея заетно
с дома за молитва да си създадат и място за защита?62 Ма-
сивността на стената, с която е оградена нашата църква, ку-
лите и стълбите по нея са доказателство, че тя не е пред-
ставлявала обикповена дворна ограда, но същинска крепостна
стена, а намерените дълбоко в насипа копия и стрели свиде-
теле гвуват, че тая последната не нанразно ще е била съгра-
дена.53
Около миналото на нашата църква са създадени интересни
легенди. Името Еленски, с което най-често се означават раз-
валините, се е нидяло доста странно на късните поколения и
те поискали да го обяснят. В най-ново време се е счело, че то
произхожда от „Илински*, откъдето и заключение™, че църк-
вата е била иосветена на пророк Илия. Това обяснение за-
едно с новото име на „манастира" Св. Илия вече е добило ши-
роко признание и е на път съвсем да измести старото му на-
звание, което остава за реката и местността. От тукапши старци
г’2 За едно тъй укренспо от Юстиниан свстилище в Мала Азия гл.
./. Н. Krause, Ciricchenland iin Mittelalter (Ersch tind Gruber, Allgem. En-
cyclop. T. 83, стр. 292). Примеря на укрепени църкви в Занадна Европа у
I.asteyrie, L’architecture rcligieuse en Erance a I’cpoque romane, Paris, 1912„
стр. 271 сл. (за тия на изток стр. 119). За службата на цьрковпите кули като
защитпи съоръження гл. у Kraus. Ciescliiclile der cliristl. Kunst, I, 309 сл., и
у Lasteyrie, ц с. 388 сл.
м По същия начни, сьс смяна на нояси от камъни и тухли, са градени
Теодосиевите стени в Цариград и Солуи. Ю. Кулаковсми, Истор1я Византш,
Ki'cb, 1913, т. 1, стр. 366, и табл. IV ; Г. Дестунис, Исторнко-топографичесюй
очерк сухопутных стен Константинополя (Труды VI археол. съезда, т. 111
cip. 235 сл.); О. Tafrali, Topographic de Thessalonique, Paris, 1913, стр. 73
сл. Стълбите прн тия стени са построени също тъй, както н при нашата
църква. (Tafrali, 90; Кулаковскчй, табл. IV).
450
ПРОФ ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
обаче още може да се чуе сказание, което обяснява не само
името на разрушената светиня, но спомня и за широката слава,
с която някога тя се е ползувала. Всяка година, говори това
предание, когато околното население се стичало тук за праз-
ника на храма, един елен слизал от планината и се представил
на духовниците, който го пренасяли в жертва. Една осъди-
телна жестокост турила край на това от векове повтаряно
чудо. Идната година еленът, когото с нетърпение очаквали стек-
лите се съборяни, закъснял от определения час и когато най-
сетне пристигнал, бил цял покрит с пянаипот; отдалеко идел
той и много път трябвало да измине, докато стигне до ма-
настира. Без да отдадат почит на драговолната жертва, като
оставят измореното добиче да отдъхне и почине, калугерите
го заклали. Оттогава планината нрестанала да изпраща годиш-
ния си дар. Тая легенда навярно е във връзка с някакъв стар
обичай, за чието съществуване тук, дори и след разрушението
на църквата, свидетелствува голямото количество кости и рога
от елен, разпръснати из насипа. Едва ли обаче от него ще е
произлязло името на църквата. То най-вероятно ще е резултат
от късно осмисляне на названието Еленска — гръцка, каквато
по произход е била църквата. В такъв случай самият несъм-
нено славянски обичай ще е не първопричина на това име, а
резултат на неговото осмисляне. От някогашното грецнзирано
население из тия места са някой и до днес запазени местни
имена.64
Разказват, че много години преди Освобождението в една
дупка на стърчащите над насипа части от развалините била
намерена ръкописна книга — апостол, в края на който имало
приписка от „старобългарско време". Въпросният апостол и
сега се пази в библиотеката на пирдопското архиерейско на-
местничество,г,г‘ но крайните му листове, където била припис-
ката, липсват. Съдържанието й е запазено поради нейната пуб-
Риды източно от манастира през реката се нарича „Калиман*1. Мест-
ността около устието на Еленска река в Тополница — „Граматник". Потокът,
който западно от манастира слнза от планината, носи странното название
„Манджарин".
55 На пергамент, едро уставно нисмо в две колонн, 236 листа 19,5X27
см без начало н край.
ГЛЕНСКАТА ЦЪРКВА ПРИ ПИРДОП
451
ликация преди Освобождението.60 Авторът на приписката
рхдмллкъ gtAjoKb w Клнсур,, както сам се нарича, съобщава, че
когато той дошъл в манастира Св. Илия, цар Иван Шишман
бил разбит от турците; в същия манастир след падането на
Търново прибягнал с търновския клир и партриарх Евтимий и
тук ръкоположил автора за инок на « ммк ипдиктх (sic) swor w
XficTx л-стъ хтйе (1365 г.). Погрешната дата (Търново е паднало
в 1393 г.) и новият език на приписката говорят решително
против нейната достоверност. Самото откритие на апостола в
развалините, където той неповреден е престоял няколкостотин
години, несъмнено е мистификация, изнършена от локални па-
триотически нодбуждения.
Според едно предание, разказвано някога от стари турци
из близкото Лъджане, „манастирът® бил разрушен от някой
Яха паша, който заедно с войската си минал из тия места на
път от Казанлък за Скопие. Това било „преди 300 години“.
Лъджанските турци му се оплакали от неприятното съседство
на манастира и му заявили, че докато последният съществува,
българщината из тоя край не ще бъде сломена. Без да мисли
много, пашата заповядал да обърнат топовете срещу манастира
и да го съборят, а имотите му подарил на построената от него
Имарет джамия в Скопие. От това произлязло уж и името
Джемина на част от планината между изворите на Еленска
река и Лъджане. На същото събитие дължала името си Топ-
кория— брястоиа гора под селото; из нея стреляли топовете
на турците.
За вероятността на горното сказание може да се съди от
обстоятелството, че рътлината югоизточно от манастира не поз-
волява да се види той от мястото, където е Топ-кория. При
това последната отстой от развалините повече от 3 км, раз-
стояние, на каквото „преди 300 години" едва ли са могли да
стрелят турските топове.57 Тия съображения не са попречили
•* Си. Читалище, Цариград, г. IV (1874), бр. 10, стр. 274 сл. Оттам у
Иречек, Княж. България, 11, стр. 305.
57 На същия Яха паша (само че в 1419 г. 1) се приписва разрушеннето
и на манастира Св. Никола при с. Калугерово, Т.-Пазарлжишко; гл. Ст.
452
ПРОФ. П Е Т Ъ Р М У Т АФ Ч И Е В
на тукашното население да вярва в горния разказ за насилстве-
ното разрушение. Вярата в него е била затвърдена при пър-
вите разкопки. Тогава също тъй били открити гробове на раз-
лична дълбочина, а някои и ед ни над други. И най-рационал-
ното обяснение на пирдопските археологи било, че тъй стру-
паните скелети принадлежат на ..калугерите", затиснати от раз-
валините.
Вярното в горните сказания ще е само това, че църквата
е продължавала да съществува и след завоеванието, от която
епоха ще са и градените от кал и камъни зидове. Тя е била
иреживяна от близкого селище, чиито обеднели жители, както
показват двете групи късни гробове, са употребили мястото
на изчезналото светилище за погребение на мъртънците си.
Захариев, Географско-исторнко-статнстнческо описание на Татарпазарджит-
ката кааза, Bieiia, 1870, 75 сл.
ЕЛЕНСКА ЦЪРКВА ПРИ П II Р Д О П
453
l.’eglise dtt Cerf pres de Pirdope. Les mines tie I’eglise St Elie, dites
autrement „I’eglise du Cerf” (1 lenska tserkva), se troiivent a une distance de
6,5 Km. an nord-onest de la ville de Pirdope, district de Sofia. Elies soul
situces sur la rive droite de la riviere Flenska. 11 у a deux ans, I’eglise
n'etait eonnne que par ses deux hanks saillies restees du cote ori-
ental. Le Musce National de Sofia a enlrepris des fomlles pendant Pantonine
de 1913 et a olitenn les resnltats snivants.
1. Plan de i'eglise. Par sa forme I’eglise est line basiliqne a trois nefs,
trois absides et tin narthex. Elie a une longueur de 30,50 m., 17 ill. de
largenr (voir son plan historique, planche 1 et fig. 11). La net principale de
I’eglise est separee des nefs collaterales par deux rangees de colonnes et de
piliers en gres verd.itre. Deux parties de colonnes ont <5te conservees in situ
(fig. 11); dies sont constrnites de tambours d’hatiteiir differente. La fayade-
de I’eglise est flanqiiee de deux petites constructions qui communiquent par
des portes directement avec le narthex. La construction dn nord est de
forme quadrilat&re ; la se trouvait nn escalier pose sur des voiites d’arete et
sur des voutes en bcrceati (fig. 17). 1 a construction dn slid est divisee en
deux parties: Pune contenait aussi nn escalier, et 1’autre, avec abside, servail
de baptistere (fig. 18). Sur les nefs collaterales il у avait une galerie ; ses
restes sont conserves dans la partie orientale (fig. 30, 31). On у montait par
les escaliers des deux constructions flanquces a la facade. Une muraille assez
e levee entourait I’eglise; sur ses quatre coins ii у avait des tours quadrilateres
(voir le plan pl. 11).
11. Materiaux de construction et technique. On remarque deux especes-
de mayonnerie: 1° constructions dans lesquelles on a employe uniqiiement
de la briqne et du inortier (compose de cliaux, de sable et [de brique pilce),
et 2° constructions mixtes en blocage et en brique, oil une assise formee
de trois a cinq rangs-de briques traverse horizontalement le blocage; dans
le cas dernier le ^inortier est tout blanc on bien il contient une petite
quantity de Jbrique „pilee. xCes ^deux especes de constructions appartieunent
a deux epoques^differentes. La inafonnerie en blocage, cornme le montrent
certains’indices, est 1’antcrieure. L’edifice priinitif ctait bad en blocage. Quel-
que^temps^apres une grande partie de I’eglise, tombee en ruine, a ete restaurce
en briques, principalement celle du cote de 1’est. II paratt que le plan pri—
454
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
mitif et les dimensions de I’eglise n’ont pas change sensiblement apres cette
restauration. L’aile gauche (du nord) de la construction flanquee appartient de
meme a cette deuxieme epoque, tandis que l’aile droite avec le baptistere est
de la construction primitive.
III. Essai de reconstruction, type et date de I’eglise. L’eglise etant
conservee senlement dans ses parties inferieures, sa reconstruction nc peut
etre presentee que dans tin plan hypothetique (planches 111 et IV). II est
stir qu'elle possedait une galerie ; elle avait pent-etre et deux coupoles. Comme
type architectural elle presente done une basilique a conpole. Parmi ses par-
ticularities caracteristiques on peut citer: I) les tribunes, 2) les piliers et les co-
lonnes employes alternativement et 3) les constructions flanquees a la facade.
Les qiiatre piliers divisent la partie centrale de I’eglise en deux cartes egaux
stir lesquels ont cte elevees les coupoles. L’espace entre les piliers est partage
par deux colonnes. De telle maniere I’interieur de I’eglise presente une sub-
division qui caracterise surtout le style roman. Les ailes flanquees attestent
I’influence du style oriental, d’Asie Minenre on de Syrie. On salt que le
type des basiliques a conpole tut cree et developpc; en Asie Muicure ; ses
principaux representants sent 1'eglise de-l’Assomption a Nicee, Sl Nikolas a
Myra et S* Clement a Ancyre. Cependant, par quelqttes traits caracteristiques,
I’eglise de Pirdope se rapproche plutot des eglises cruciformes a coupoles dans
la Pininstile des Balkans, notamment de cclle de Ste Irene a Constantinople
et de celle de Philippi. Ces analogies, ainsi que les materiaux de construction
et la technique rapportent I’eglise de Pirdope a I epoque immediate avant le
temps de Justinien, c’cst-a-dirc vers la fin du Vе ou Lle commencement
du VIе sifecle.
IV. Objets troupes \ tombeaux. Les fondles de I’eglise n’ont pas etc
riches en trouvailles. Un certain interet presentent les fragments de plaquest
en inarbre dont les lines (fig 35) proviennet probablement du parapet des
tribunes ou bien du parapet du choeur devant I'autel et les autres (fig. 37 et
-40) de I’ambon. Celni-ci, comine on pent jitger par les fragments, a la forme
bien connue de 1 epoque prejustmienne. Dans I’eglise et hors d’elle ont etc
decouvert 37 tombeaux dont la pltipart appartenaient a une epoque recente et
ne renfermaient que des objets sans importance. Les objets d eglise trouves
dans la terre jetee ne presentent non plus tin interet scientifique.
V. Le passe de I’eglise, legend.es. Non loin de I’eglise ont etc dcco-
uvertes les mines ensevelies d’tin ancien village dont I’eglise avec sa
muraille servait peut-etre de refuge. La legendc la plus mteresante du passe
de I’eglise e’est cefle du cerf, qui, cheque annee, a I’anniversaire du san-
ctiiaire (an jour de Sl Elie, le 20 jtu'llet), descendait la montagne et se liv-
rait dans les mains des pretres pour etre unmole comme victime. Suivant
d’anires legendes le service divin n'a cesse d’y etre celebre meme apres la
conquete de Tures. Cependant on ne sait I’epoque ou I’eglise et le village
furent delaisses.
P. Moutaftchiew
455
КРЪСТОВИДНАТА ЦЪРКВА
В С. КЛИСЕКЬОЙ
Селото Клисекьой е разположено 7 км се-
верозападно от гр. Пирдоп н самото подножие на Стара пла-
нина, чиито голи и каменливи склонове тук се спущат извън-
редно стръмно в Златишкото поле. Над селото започва дъл-
бока теснина. Из нея сега лъкатуши едно ново шосе, което
прехвьрля билото и стига до градеца Етрополе. Това е Етро-
полският проход, някога каменлива пътека, по която и с коне
трудно се е пътувало.1
Клисекьой до Освобождение™ е било заселено изключи-
телно с турци. Неговите жители са се ползували с твърде ло-
та слава. Вероятно за това те не дочакват Освобождението и
заедно с отстъпващите турски войски налущат жилищата си,
за да не се върнат вече.2 Мястото било заселено едва към
средата на 30-те години и сега брои 35 къщи само българи,
пришълци от околните села в полето и из Средна гора.
При пътуването си из Златишкия край Иречек не е могъл
да посети селото, тогава още пусто, но неговото име бе му
дало повод да изкаже предположението, че то ще произлиза
от някоя стара църква или манастир из околността.3 Догадка-
та на Иречек бе налучила самата истина; старата църква се е
намирала в средата на днешното село. В турско време над за-
•сипаните й развалини била построена джамия заедно с необхо-
димите около нея чешма и кафене. Легенди, за конто ще го-
ворим по-нататък, разказват, че джамията не могла да се за-
1 Kanitz, Donati-Bulgarien tind der Balkan, 2. Anil., Leipzig, 1882, II,
стр. 192 сл.
3 В руската триверстова карта Клисекьой е означено като „Развалини
Клнса".
3 /С Иречек, Пътни бележкн за Средна гора и Родопските планннм. Псп,
VH (1884), стр. 17 сл.; също Княжество България, II, стр. 302 сл.
456
П Р О Ф. ПЕТЪР М У Т АФ Ч И Е В
държц. Насипът с рушевините й заедно с тоя от църквата
стоял непокътнат до края на 90-те години. Към това време
били предприети от селяните и първите разкопки. Работило
цялото село; едни от любопитство, други от набожна ревност,.
а трети — съблазнени от слуховете за заронено тук голямо има-
не. Разкопаването се ограничило само в източната и югозапад-
на части на църквата, където насипът бил по-малък и по-удоб-
но било да се работи и изхвърля изкопаната иръст. Из на-
сипа в самата църква и вън от нея били открити много Гробо-
ве. Намерените в тях стъклени и бронзови гривни, обици, коп-
чета и др. се пазеха в училището, откъдето се прибраха в На-
родния музей.
Когато през лятото 1911 г. за пръв път дойдох тук, ре-
зултатите от разкопаването бяха значително заличени. На за-
пад откритото било отчасти разрушено, отчасти отново заси-
пано, тъй че никак не бе възможно да се разбере какви гра-
дежи е имало там. Източната половина на църквата, напротив,
беше добре разчистена отвътре. Планът представляваше една
апсида с широко предолтарно пространство, при чиято север-
на стена се виждаше отворьт на зидана с тухли гробница.4
Западно от олтара основите чупеха под прави ъгли към север
и юг — белег, по който можете да се съди, че черквата е
имала напречен кораб. Вероятно изглеждаше при това и иред-
положението, че зад тоя последний тя поради значителната си
ширина ще е била разделена на три кораба и в такъв случай
би представлявала най-близко подобие с плана на софийската
църква Св. София. Това беше достатъчно основание, за да се
предприеме пълното й разкопаване; можете да се очаква, че
основаните върху него проучвания ще хвърлят нова светлина
върху тая тъй интересна и въобще рядка, но у нас вече за
втори път срещната архитектурна форма.
1 Гл. 77. Мутафчиев, Стари градища и друмове из долипите на Стряма
и Тополница, София, 1915, стр. 41 сл., и обр. 11.
Jf /' 7, С T О It И Д И А Т Л ЦЪРКВА В С. К Л И С ЕН Ь ОЙ
457
I. ПЛАН И ГРАД ИВО
Разкопките бяха почнати от страна на На-
•родния музей в края на юни 1914 г. и свършиха за двадесети-
на дни. Тяхната едничка цел бе да се определи точният план
па развалините. Поради това разкопаваше се само около ос-
новните зидове, като се остави почти незасегнат големият, про-
изхождащ от турските постройки насип в средата на развали-
вите.
Резултатът на работата потвърди само същността на пър-
вите предположения. Осиовният план па клисекьойската църк-
ва (табл. V) представлява завършеиата най-нроста форма на
тъй наречения латински кръст. Ориентирана е със слабо от-
клонение към югоизток. Пред разширената и чрез две четири-
ъгълни пристройки фасада се е намирал просторен атрий.
Дължината на църквата от изток към запад заедно с ат-
рия е 44 м (без последний — 27,60 м), когато най-голямата й
широчина (наиречният кораб от север към юг) е 18,20 м.
Апсидата й, дълбока 2,65 м, във вънпшото и вътрешното очер-
тание представлява полукръг, чийто диаметър не е перпенди-
кулярен към главната ос на църквата, а е повит към север с
55 см. Тая непранилност се отразява и върху общия план на
църквата. Неговата симетричност е нарушена, тъй като разли-
ката от 55 см, с която северният ъгъл на апсидата отстъпва
от южния, се предана и върху северната част па основите.
Вследствие на това и пространството, образовано от пресича-
нето на двата кораба, не е квадрат, а ромбоид (5,50 6,30 м).
Предапсидният четириъгълник също така представлява ром-
боид с размери 3,90 (6,30 м. Същото обстоятелство нарушава
единството и на напречния кораб, чийто план се явява разде-
лен на три несиметрични по форма и размери части.
По широчина главният кораб (6,30 м) не надминава много
напречния (5,80 м). На запад от средното пространство на
църквата той се простира до 7,85 м. На това разстояние бяха
открити основите на два четириъгълни пиластра (1,15X0,80 м),
конто заедно със съответните изстъпи към северната и южна-
та стена са отделяли храма от притвори (нартиката). Послед-
458
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
ният, незначително по-широк от главния кораб, е дълбок 2,85 м.
Чрез двата тия пиластра между притвора и храма са се по-
лучили три врати. Средната от тях е широка 1,52 м, а двете
крайни по 1,20 м. На запад срещу им е бил главният вход
(шир. 1,60 м). Освен него църквата е имала и два странични
входа, един към северната (1,15 м) и друг към южната част
на напречния кораб. Южната врата не бе ясно очертана, тъй
като над височината на нейния праг бе запазен само сенерният
й зид; южният бе намерен разрушен под равнището на цокъла.
Южната фасадиа пристройка представлява удължен чети-
риъгълник (вътрешни размери 5,87X4,21 м). Тя е имала пряко'
съобщение както с храма, тъй и с притвора. В нейната източ-
на стена са изградени две фериди. Едната е с форма на удъл-
жен полукръг (диам. 1,16 м, дълбока 0,78 м), а другата е че-
тириъгълна (0,55 0,68 м). При откриването им в първата бе на-
мерен побит каменей стълб (вис. 1,30 м), а след като бе из-
чистен насипът (пръст и дребни камъни), с който тоя стълб бе
закрепен, оказа се, че дъното на феридата представлява малък
басейн, дълбок 44 см, чиито стени са покрити с мазилка от чер-
вен хоросан. Западната стена на басейна бе изградена с тух-
ли на височина до равнището на пода. Нямаше възможност да
се определи дали градежът в това място не се е издигал по-
високо и каква е била първоначалната дълбочина на басейна.
В средата на същата му западна стена се откри отворът на
канал от глинени тръби (диам. 10 см), който отиваше към за-
пад. Неговото продължение във вътрешността на това стра-
нично отделение не бе проследено, тъй като насипът там по-
ради значителната му височина остана неразчистен. Когато
се изследваха основите на пиластрите между притвора и хра-
ма, помежду тях на дълбочина 30 см бе открит друг канал,
граден от тухли, с четириъгълен напречен разрез (15 \14 см).
Може би той е продължение на първия. Той бе проследен на за-
пад от главния вход на църквата, където следите му се прекъсваха
Горните признаци показват, че въпросното отделение е би-
ло баптистер. Откритият басейн във феридата не е нищо дру-
го освен някогашвата писцина. По-късно баптистерът е бил
превърнат в параклис; побитият в писцината стълб вероятное
служил за подпрестолен камък.
li РЪСТОВ И ДН АТ А ЦЪРКВА В С. К Л И С Е К Ь ОЙ 459
Северната пристройка (4,68 4,35) бе открита значително
разрушена, особено в северозопадните й части. Освен пратата
си към нартиката тя е имала друга, чрез която се е сношава-
ла непосредствено с атрия. В тая постройка не бе открито ни-
то и на въпроса за назначението й мьчно може да се отго-
вори. Поради нейното положение при нартиката и баптистера
вероятно е да се предположи, че тя е представлявала кате-
хумен.
Основите на църквата, градени от ломени камъни, бяха
достигнати на няколко места на дълбочина 2,30 м. Те нався-
къде са завършвали с цокъл от едри блокове от сивозелен
пясъчник. На много места от горния традеж е запазен само
тоя цокъл. Тъй е например с цялата източна част, която е би-
ла разкрита по-рано и където горното iрадиво вероятно след
това е било разрушено и разграбено. Другаде пък — главно
при северната и западната стена на северната пристройка —
и самият цокъл бе открит разрушен. Вероятно насипът, който
тук е извънредно тънък, е бил разравян, за да се отвори ули-
цата, която минава над тая част на развалините.
Над цокъла градивото е тухли. Остатъци от тъй градени
стени бяха открити навсякъде, където бордюрът не е разру-
шен, а най-добре бе запазен тоя градеж при баптистера. В из-
точната стена на последний, при феридите, от пего са остана-
ли 6 реда тухли на височина до 57 см. Обикнонената височина,
на която тухленото градиво е запазено по другите места, е
30 45 см, а в частите около олтара от него са останали само
следите хоросан над цокълните блокове и тук-там по някой
ред тухли. Тухлите са почти квадратни, със страни 31 36 см и
дебели 3 -4,5 см. Повечето имат знакове диагонални линии
или спирални бразди, теглени с пръсти върху още неизсъхна-
лати глина. Хоросанът е с прямее от едро счукани керемиди и
е употребяван в легла, дебели 4 6 см.
Основите на самата църква са широки 1,55 м. Тия на бап-
тистера и катехумена по 1,30 м. Съответно с това не е еднак-
ва и тяхната дълбочина 2,30 м на църквата и 1,90 на стра-
ничните отделения. Разликата в двата случая вероятно ще се
дължи на нееднаквите надстройки, конто основите са имали да
поддържат. Самите стени както на църквата, тъй и на двете
460
П 1> ОФ. ПЕТЪР М У Т ЛФ Ч 11 Е В
малки отделения отстъпват от основните бордюри по 10- 20 см,
тъй че тяхната дебелина при първата е средно 1,25, а при пос-
ледните 1,10 м. Между тухлите в градежа на стените навярно
са били употребявани и ломени камъни; такива се сретаха
доста много из насипа, а при югоизточния ъгъл на баптистера
бе намерен един такъв камък с остатък от мазилка и фрески.
В други случаи — при катехумена — тухлите са служили само за
облицовка на стените, чиято вътрешност е образувана от блокаж.
Атрият заема цялата широчина на църковната фасада, а на
запад се простира 16,45 м. Неговите северна и западна стена
са разрушени до основи, а някъде дори и тия последните са
изцяло отнесени. Причина за това е обстоятелството, че там се
срещат две от селските улици и равнището на самата почва е
понизено било по изкуствен начин, било от пороищата. Една
част пък от северната му стена заедно със северозападния ъгъл
сега се намира в един частей днор. По-рано заедно с апсидата
е бил изровен и югозападният кът на атрия, но с течение на
времето откритите градежи били разрушени.
Пай-добре запазени части от атрия са южната и източната
стена. Южната стена при ъгъла с църкната е оцеляла 35 см
над цокъла; основата й достига на дълбочина до 1,10 м. В нея
бе открита една врата, широка 1,93 м. Главният вход обаче е
бил сигурно към запад; трета врата е имало може би при се-
верната стена. Самият твор на атрия е бил окръжен с коло-
нада. Остатъци от нея се откриха отчасти към изток, а на юг
тя е напълно запазена. Тук тя е била образувана от четири пи-
ластъра с интерколумни по 1,85 м. Пиластрите са били свърза-
ни с основен зид, достигащ на дълбочина 80 см под пода на
галерията. На изток бяха открити основите само на един пи-
ластър. Интерколумната, получена от него и съседния пилас-
тер към юг, е широка 3 м.
При пиластрите намираме съгците цокълни камъни с тух-
лей градеж над тях. Изглежда, че градежът от тухли е дос-
тигал до височината на балустрадата, а от тая височина на-
горе са се издигали над него малки колони. В югозападния
ъгъл на атрия бяха намерени две парчета от мраморни колони
с диаметри по 25 см.
Дворът на атрия не бе разчистен, тъй че остава неизвест-
К Р Ъ С Т О В И Д II Л Т 1 ЦЪ Р Н И А В С. К Л и С Е КЬ (>П
461
по дали там е имало някаква настилка. Дебелият насип бе при-
чина да се остави неизследвано и неговото средище. В атрии-
те на повечето от старите църкви на това място обикновено
се намира басейнът ('I’taXty Cantharus), където верующите се
измивали, преди да влязат в храма.15 За вероятното съществу-
ване на такъв басейн в нашия случай говори и откритият при
входа на църквата канал, чието направление е към средата на
двора.
1Пироката 2,40 м галерия на атрия е имала тухлена нас-
тилка. Такава бе открита напълно запазена пред фасадата и
край южната стена чак до вратата. Може би с тухли ще е
била постлана и цялата църква заедно с двете пристройки, ма-
кар остатъпи от тоя под и да не се намериха. В източната
част на църквата настилката е разрушена при първите разкоп-
ки, а на запад и при страничните отделения сега, както казах-
ме, бяха разчистени само основите.
I (езначителни части от мазилка се откриха на няколко
места иокрай бордюрите на баптистера, притвора и северното
отделение — и винаги със следи от фрески. Последните, до-
колкото може да се съди по запазеното, са били върху тъм-
нозелен фон, ограничен с червено.
И. НАМЕРЕНИ ПРЕДМЕТИ.
ГРОБОВЕ
Вътре в църквата бе намерен фрагмент от
мраморна плоча, чиито две страни са украсени с вписани в
кръг релефни кръстове. Тя вероятно произхожда от балустра-
да на хор или канцел. Намерени бяха и две парчета от профи-
лувани подставки на мраморни колонки. Подобии на тях са
някои от фрагментите на Еленската църква (гл. по-горе, обр. 8).
5 Kraus, Gesch. der cliristliclien Kunst, Freiburg, 1896,1, стр. 283; Schul-
tze, Arhaologte der altchristl. Kunst, Munchen, 1895, стр. 79; Kraus, Real-
Encyklop. der christl. Alterthiiiner I 122; 11, 619; Reusen, Elements d'archeol.
chretienne, Louvain, 1885, 1, стр. 139 сл.
30.
462
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
Те могат да бъдат от кивот или пък от прозорци. От по-осо-
бен интерес са няколко други профилувани фрагмента от сиво-
зелен пясъчник, намерени на разни места из църквата и вън
от нея. Едни от тях (обр. 28) са плочи, а други (обр. 28, 2 3) —
части от фризове. При главната западна врата бе намерен
друг камък от същия материал, който несъмнено представлява
Обр. 28. Профилувани плочи от църквата
някаква конзола (обр. 28,4). В по-късно време той е бил упот-
ребен тук за праг. По-рано във вътренпюстта на църквата бил
изровен един стенен трапецовиден капител от червеникан пя-
съчник с издялан върху му релефен кръст. Той стоеше в раз-
валините, когато за пръв път посетих мястото, но по-късно не
го намерих. Все по същото време, разказват, била намерена в
насипа около олтара и една „глава от мрамор". Днес никой не
знае какво е станало с нея. Освен гореказаните предмета пред
феридата на баптистера бе изкопан и един кръгъл камък с
кръст и дупка по средата му. Изглежда, че той е служил за
някаква подставка.
В насипа на разни места из църквата и около нея бяха от-
крити 58 гроба. Тяхното положение е представено на плана,
обр. 29. От него се вижда, че те образуват няколко групп. Най-
КРЪСТОВИДЯ АТ А ЦЪРКВА В С. К Л И С Е К Ь ОП
463
голямата от тях —
32 гроба — е при
югоизточния ъгъл на
атрия. При по-ранш-
ните разкопки, когато
били разровени него-
вите югозаиадни час-
ти, там били намере-
ни още много такива
гробове. Погребения
вероятно ще съдържа
и неразчистеният на-
сип в средата па ат-
рия, а може би и тоя
под някогашната тур-
ска джамия.
Измежду всички-
те по-рано и сега раз-
крити гробове само
един е в здравата
земя под насипа и
едничък произхожда
от времето, когато
църквата още е съ-
ществунала. Това е
споменатата по-горе
градена с тухли гроб-
ница (обр. 29, № 52)
дълга 1,80, широка
0,45 и дълбока 0,75.
Тя е била покрита с
плоча, както и подоб-
ните Й В некропола на Обр. 29. Разположение на гробовете в църквата
софийската църква Св.
София. Всички оста-
нали гробове бяха в насипа и макар на различна дълбочина,
но винаги над равнището на някогашния под. Никакви гробове
не бяха открити само в двете фасадни пристройки и притвора.
464
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
Това обстоятелство потвърждава в известен смисъл изказаното
по-горе предположение, че когато самата църква е била запу-
стила и може би порутена, останали са само въпросните малки
пристройки, конто са били приспособени за богослужебни нужди.
Вероятно тъй ще трябва да се обясни и обстоятелството, където
само в тях и в преддверието бяха открити остатъци от фрески.
Обр. 30. Гривни от църквата
Гробовете с редки изключения са правилно ориентирани,
труповете са поставяни без ковчези направо в земята. Следи
от въглясал ковчег се откриха само при гроба № 27. В него
около главата на скелета имаше две позлатени обици (обр.
31, 1 и 2) с части от сърмена материя. Мястото навярно дълго
време е служило за гробища, тъй като под тоя гроб се явиха
други два (№ 28 и 29). Северно от тях, покрай самата стена
КРЪСТОВИДНАТАЦЪРКВА В С. К Л И С Е К Ь ОЙ
465
на църквата, около 40 см под равнището на цокъла бяха на-
мерени две купчини от кости (№ 23 и 24) заедно с черепите.
В пръстта, която бе запълнила кухината на единия череп, има
ше част от сърмена лента. Тия кости несъмнено произхождат
от две по-стари погребения и са били прибрани, когато трябва-
ло да се стори място на гробе нете № 25 и 26.
Обр. 31. Обеим и пръетепи от църкмата
В повечето от гробовете нямаше никакви предмети. В
други се намираха украшения — главно гривни. Случваше се,
щото по ръцете на един скелет да бъдат нанизани до десети-
на такива. По-голямата част от тях са стъклени (обр. 30, 1) —
обикновено сини или зелени с обло или ръбесто колело и без
всякакви орнамента. По-голям интерес представляват бронзови-
те гривни, образувани от по четири усукани една с друга жи-
466
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
ци (обр. 30, 2—4). От тях при настоящите разкопки бяха наме-
рени 2, а по-рано 4. Те са незатворени ; в краищата им две от
жиците са прерязани, а останалите две образуват малки петли-
ци. Тоя вид украшения е характерен за славянските гробове.
Една вариация от него са формите, срещани в Унгарско и Хър-
ватско, при конто единият от краищата образува кука за за-
копчаване с другия, който е завършен с петлица. Гробонете,
от конто те произхожат, се датират обикновено в X—XI век.6
Вариациите, намерени в клисекьойските гробове, са от нарече-
ния смоленски тип (от Смоленската губерния в Русия), който
според Нидерле е по-късен от унгарския.7 Гривната обр. 71 е
масивна, четириръба. Нейната форма е също тъй обикиовена
за старославянските гробове.6
Не по-малко интересни са и обиците от клисекьойските
гробове. Предбтавената на обр. 31,5 една бронзова обица е на-
мерена при първите разкопки. Също оттогава са и двете обици
обр. 31, 3—4. Техните халки са от усукани една с друга сре-
бърни позлатени жици, на конто са закрепени по две филигра-
новп украшения с кубическа форма. Също такива са халките
и на двете споменати обици от гроба № 27 (обр.31,1—2). Не-
подвижно закрепените на тях топки са от филигран. И трите
тия видове са варианта на една и съща основна форма, твър-
де често срещана в земите със старославянско население и
чието появяване се отнася обикновено към периода между VIII
и X в.п Формите, застъпени в клисекьойските гробища, вероят-
но не ще са по-стари от XI -XII в. Особено внимание заслу-
жава обицата обр. 31,6, която не произхожда от гроб, а бе на-
мерена в насипа при атрия. Тя е от вица на тъй наречените
приушници (Schlafenringe, anneaux teporaux), конто се считат
най-характерни за старославянските гробища. Тяхното появява-
Brunsmid, Hrvatske srjedovecne starine, Vjestnik lirv. archeol. dnistva
VII, 1903—1904, стр. 44 сл.
< Niederle, Zivot staryh Slovanit (Slov. staroZitnosti, d. I, sv. II, стр. 663).
Гривни от същия тип бяха открити и в гробовете около Св. София в столииа-
та, от което може да се заключи, че той в България е бил поста разпрс»
странен.
R Niederle, пак там, XXXIX, 6.
!l Niederle, пак там, стр. 614 сл.
К Р ЪС Т О В II Д КАТА ЦЪРКВА В С К Л И С Е. КЬ ОП
467
не един отнасят към V—VII в.10, а други — към IX в.11 В Ру-
сия са намирани в гробове заедно с монети от XI—XII в.12
Клисекьойската наушница, която се характеризира със завитая
си и усукан край, принадлежи към най-старата-'форма на типа.13
Останалите предмета, на
мерени при разкопките, не
представляват археологически
интерес. Те са от твьрде
късна дата и ще са попад-
нали в насипа през по-ново
време. Такива са двата брон-
зови нръстена, обр. 31, 7—8.
11редметите на обр. 33 — же-
лязно копие, четириръбо и с
Обр. 32. Бронзова гривна
от църквата
широка куха опашка, и желе-
зен куфар—бяха изровени в насипа, произхождащ от разруше-
ние™ на джамията, и са несъмнено турски.
Обр. 33. Железин предмети от църквата
1,1 Нндерле. Человечество в доисторически времена, Спо., 1898, стр. 553 ;
Hampel, Alterthuiner des friilicn Mittelalt. in (Jngarn, Braunschweig, 1905,
1, 438.
11 Brunsmid, пак там, стр. 40 сл.
12 Нндерле, пак там, 553 ; Hampel, ц. с., стр. 438, съобщава и за намере-
ни монети от Х111 в.
1:1 Brunsmid, пак там, стр. 39.
468
П Г U Ф. ПЕТЪР М УТ АФ Ч II Ег®
III. АРХИТЕКТУРЕН ТИП
И ПРОИЗХОД:ЛЕГЕНДИ
ЗА ЦЪРКВАТА
За горната конструкция на клисекьойската
църква, както и за вертикалното й разчленение могат да се
правят само предположения. Най-важният въпрос тук е за на-
чина, по който тя е била покрита. Много белези говорят в
полза на засводяването както на главния, тъй и на напречния
кораб. Между тия белези на първо място е необикновената
масивност на стените; тя би била неуместна и ненужна при
един илосък покрив. Същото трябва да се каже и за дълбо-
чината на основите.
Липсата на всякакви следи от стенни пиластри би могла
да се тълкува в смисъл, че църквата е имала цилиндрични
сводове. За основа на тия сводове е могъл да служи някакъв
каменей корниз, от какъвто изглежда да са фрагментите на
обр. 28. Над пространството, образувано от пресичането на
двата кораба, са били възможни три вида засводяване: кръс-
тат свод, елиптичен купол или цилиндричен свод. Последният
начин предполага нееднаква височина за главния и напречния
кораб.14 Кой от тия видове засводяване е бил приложен в нашия
случай, нямаме възможност да определим. Употребената в по-
късно време за праг конзола (гл. по-горе обр. 31, 4), както
и намереният по-рано в развалините степей капител са служели
може би за основи на арки, а такива арки биха били напълно
достатъчна подпора за един купол.
Тъй като притворът бе открит, може да се предполага, че
той е бил по-нисък от останалата част на църквата и че два-
та пиластъра там са продържили нейната западна стена. Не по-
малко вероятно е обаче и предположението, че църквата е
имала емпори, стълбата за конто в такъв случай би трябвало
да се търси в северната фасадна пристройка. За жалост пос-
ледната е тъй разрушена, че подобно предположение не може
да бъде подкрепено с никакви реални данни. Квадратният план
14 Както е напр. случаят с църквата Св. 40 мъченици при Скупи, Мала
Азия (Rott, Kleinasiatische Denkmaler, Leipzig, 1908, стр. 193).
РЪСТОВИДНЛТЛ ЦЪРНВА В С. К Л И С Е к ь on
469
на това отделение позволява да се имели, че то е било пок-
рито с купол или кръстат свод; за баптистера най-вероятно е
цилиндричното засводяване.
Основният план на изучаваната църква представлява латин-
ски кръст в най-чистия му вид. Кръстообразните църкви са
обикновено явление във всички времена и във всички страни.
Характерного за плана на латинския кръст са не толкова ясно
изразените, поставени пряко един на друг кораби, колкого
други две особености: 1) че западного рамо на главния кораб
е значителпо по-дълго от останалите и 2) че същият главен
кораб е удължен зад мястото на кръстосването, тъй че меж-
ду последното и апсидата се образува доста широко простран-
ство, предназначено да увеличи олтара на църквата. По тия
напълно изразени в нейния план особености клисекьойската
църква коренно отстъпна от обикновените във византийския
изток архитектурни форми и е извънредно близка с църквите
от тъй наречения романски стил, който цъфти в Западна Ев-
ропа през XI—XII в.15 и чиито близки предшественици там се
считат някои църкви от IX и X в.16 В поведения преди години
спор за мястото, където кръетообразният план на романската
църква е бил създаден, мненията се разделяха в полза на
Бургундия (Югоизточна Франция) и южнорейнските области на
Германия.17 Накрая трябваше да се признае, че пръенатите по
западноевропейска почва църкви от тоя вид са изведени or
един неизвестен прототип, чието отечество трябваше да се ус-
танови. Едни изеледователи го търсят н Ломбардия,1” а други
15 Springer Neuwirt, Handbuch der Kunstgeschiclite, Leipzig, 1909, Il r
126 сл.; Lasteyrie, L’arcliitectiire religietise en France a I'epoqtie romane,
Paris, 1902, стр. 227 сл.
i'1 Lasteyrie, пак там, стр. 83 ; Kraus, Gesch. der christl. Kunst, 11. ч. I, стр.
8 сл. ; Lenoir, Architecture monastique, Paris, 1856, II, стр. 5 сл.
17 Dehio, Zwei Probleme zur Gesch. dcr Anfangc des romanishen Baustils
(в Rcpertorimn ftir Kunstwisscnschaft, Bd. XVI, стр. 217 сл.); Hugo Graf
отговаря на горната статия в Repert. XVII, стр. 128 сл. Отделната работа на
Graf —Opus francigenum, Stuttgart, 1878 г., не сенамира в Софийската библио-
тека; Repertorium XV с друга една статия на Graf — също. Съчинението на
Dehio-Bezold, Die Kirchliche Baukunst des Abendlandes, доставено преди
три години в Народната библиотека, днес липсва. Мнението на Graf приема
и Lasteyrie, ц. с., 183 сл. Гл. също и Kraus, п. с., II, стр. 8 сл.
18 Reusens, Elements d'archeologie chretienne, Louvain, 1885, I, стр. 311 сл
470
И Р ОФ. ПЕТЪР МУТ АФ ЧП ЕВ
стоят на гледището, че той иде от римските старохристиянски
логребални църкви.19
В гробищните постройки на стария Рим наистина намира-
ме трилистната кръстовидна форма,20 но тя се среща също
тъй на Изток и вероятно е предположението, че води произхо-
да си от манастирската традиция в Египет. Кръстовидният
план на гробницата на Гала Плацидия в Равена (края на V в.)
има свой прототип в палмирската гробница в Мала Азия (от
280 г.).21 Твърде разпространеният в големите древноримски
базилики план на трираменен кръст (Т-форма, crux conimisa) е
застъпен във витлеемската базилика от времето на Константин22
и при двете църкви в Сагаласос (Мала Азия)23. Особено мяс-
то между известните на Изток постройки с кръстовидна фор-
ма заемат църквите в югоизточния край на Мала Азия, около
старата Кесария24. Тяхното отличие от старохристиянските бази-
лики и това, което ги сближава с църкните от романски тип,
е обстоятелството, че те са засводени. В тях, както и при изу-
чаваната църква, намираме само двата кръстосани кораба без
други странични кораби, а тога, което най-много ги отличава
от клисекьойската църква, е, че при последната големият ко-
раб е удължен на изток чрез прибавката на просторния четири-
ъгълник пред апсидата. Къде трябва да се търси произходът
на тоя начин за увеличение на олтарното пространство и, кое-
то е по-важно, къде именно тоя нов елемент, за пръв път съ-
единен с плана във вид на Т, създана формата на латинския
кръст? Известните вече църкви в Южна Италия (Rocella de
Squillace)25 * и Сицилия (Bagno di Маге)2*3, в конто, също както
в нашия случай, тая форма е напълно развита и конто са мно-
19 Lasteyrie, ц. с., стр. 34 сл.; 183 сл.
2<> Leclercq у Carbol, Dictionna ire d'archcol. cliretienne, I s. v. Abside.
21 Strzygowski, Kleinasien, ein Neuland der Kiinstgeschichte, 26 сл., 186.
22 Hilbsch, Die altchristlichen Kirchen, pl. V, 3 и 4, Kraus, Geschicte 1,
стр. 299, 343.
2i Strzygowski, ц. c., 49 сл.; сыцото nemo намираме и при базиликнте
в Перге (Памфилия); Rott, Kleinasiatisclie Denkmaler, стр. 46 сл.
24 Rott, ц. с. 180 сл.
25 Strzygowski, Kleinasien, 220 сл.
2li Strzygowski, пак там, 222 сл.; Orsi, Cliiese bizantine del tcrritorio di
.Siracusa, Byz. Zeitschrift, стр. 1 8.
ИРЪСТОБИДНЛТЛ ЦЪРКВЛ В C.K.UI СЕ кьой
471
го по-стари от века на романската архитектура, доказват, че
комбинацията на тия елементи се явява далеч преди каролинг-
ската епоха и във всеки случай вън от страните, където ро-
манският стил намира пълния си разцвет.27 * * Но архитектурната
идея на тия южноиталиански църкви едва ли ще е израсла в
Италия. Мнението на Стриговски е, че Мала Азия, в един от
чиито паметници намираме формата Т, а в други увеличеното
по казания начин олтарно пространство, ще е създала и ком-
бинацията на тия два елемента, че— с други думи — първооб-
разът на романската църковна архитектура ще трябва да се
търси на Изток.24 Но направените досега изучавания в Мала
Азия не са открили нито един случай, при който горната ком-
бинация да е постигната. И колкого вероятно да е мнението
на Стриговски, то остава само предположение, което трябва да
•се подкрепи с нови факти.
У нас изследването на софийскатаСв. София доказва, четя е
един от предшествениците на романските църкви.21’ Църквата в
Клисекьой, чийто план представлява най-простата и с нищо неза-
дъмнена форма на латинския кръст, е ново доказателство за из-
точния произход на тая тъй разпространена в романската ар-
хитектура основпа форма. Но като констатираме това, ние
ечитаме, че тук трябва да се постави един друг въпрос. Об-
етоятелството, че тоя кръстовиден план вече за втори път, и
то не при незначителни постройки, се среща у нас, в сърцето
на Балканский полуостров, би било доста странно само при
предположението, че той е азиатско изобретение, случайно до-
несено в нашите земи. Не би ли било по-естествено да се
предположи, че в тъй завършения си вид той се явява за пръв
път именно в балканските области на Византия, откъдето по
няколко пътища прониква на Запад? Може би трябва да се
приеме, че Мала Азия или Северна Сирия са страните, където
27 Обикновеио църквата в Squillace се датира към IV—VI в. (Strzygowski,
пак там. стр. 228). Цьрквите в Сицилия Orsi отнася към V—IX в.
24 Пак там, стр. 223. Стриговски обръща внимание на това, че някои
-особености във външната декорация на Squillace възвеждат към източни (resp.
.малоазийски) образци, когато подковообразната форма на апсидата в същата
«църква е мотив, характерен за сирнйскпте църкви и несретан на Запад.
211 Б- Филов, Софийската църква Св. София, София, 1913, стр. 131 сл.
472
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
елементите на кръстовидната схема за пръв път се явяват при
големите църковни постройки. Всичко това обаче не намалява
значението на факта, че тъкмо в Константиновата столица е
била издигната църквата Св. Апостоли — най-старата точно да-
тирана от всички известии досега кръстовидни църкви.30 Доко-
гато прочее не бъдат открити на Изток случаи, при конто гор-
ната комбинация да е проведена напълно, на голяма вероят-
ност ще разчита предположението, че реализираната в нея
форма се явява за пръв път в натите земи.
Валканският полуостров в археологическо отношение е об-
лает дори по-малко известна за науката от Мала Азия и Сирия.
И ние не знаем тали между старохристиянските архитектурни
паметници, с конто тъй изобилствува тази страна, не ще се
открият и други, конто биха потвърдили не само несъмнена
обмяна на художествени и архитектурни идеи с Изток, но и
едно самостоятелно творчество нъз основа на пренесени отвън
или пък на самобитно изработени елементи. Едно своеобразно
и във виста степен оригинално съчетание на архитектонски
форми намерихме вече при Еленската църква, чиито развалини
отстоят едва на десетина километра от Клисекьой.31 Особено
място в историята на църковната архитектура ще заеме и неиз-
следваната още засводена базилика при Белове.32 Всички тия от-
скоро известии паметници, в конто е проявено едно тъй богато
разнообразие на фомите, конто са тъй оригинални, интересни, по-
строени с едно тъй просто великолепие, свидетелствуват, че през
старата християнска епоха средището на полуострова е пред-
ставлявало център на могъщо архитектурно движение. И ни-
как не е чудно, че намираме тия паметници в околността на
зо Изследванията за нея у О. Вульф, Семь чудес Визанпй и храм святих
Апостолов, Изв. Русск. археол. института в Константинополе. I, стр. 50 сл. и
Heisenberg, Die Apostelkirclie in Konstantinopel, Leipzig, 1908, стр 118 сл.
Противно на Беляев например (Byzantina, т. 111, Спб., 1906, стр. 140, също и
М. Laurent, L’art chrctien primitif, II, стр. 80), Хайзенберг доказва (стр. 102
106), че при Константин тя е била построена в обикновена базиликова схема
и че кръетообразният й план се явява при нейното подновяване от Юстиниан.
Задоволително разрешение на въпроса ще се получи само ако се направят
разкопки на мястото на тая днес изчезнала църква.
31 Гл. по-горе.
32 Гл. Материалн за археол. карта на България, т. И, стр. 70 сл.
КГЪСТОВ И Д Н АТ А ЦЪР К В Л В с.кл и с е нь on
473
старата Сердика. Столицата на Аврелнанова Дакия става в
пьрвите векове на християнската ера една от големите огнища
на новата религия и сънерница на християнските центрове на
11зток.
Течението на миелите ни доведе до заключения, за конто
ноне спрямо изучананата църква — още не са предвидени всич-
ки доказателства. В иейния план намираме и други на пръв
поглед разнообразии мотиви, конто тя обединява в стройно ця-
ло. Това преди всичко е видът на фасадата с двете пристрой-
ки, тъй чужд на Византия и Рим, но развит в Мала Азия под
сирнйско влияние. Обаче към тоя източен фасаден план при
клисекьойската църква е въведена нартиката, един чист визан-
тийски елемепт,31 * 33 който обикновено не се среща на Запад, а
при сирийските църкви е заменен с отворена галерия. При фа-
садата на клисекьойската църква намираме и атртя, който е
обикновена прибавка при древнохрастиянскиге базилики във
Византия и Рим, но липсва в Мала Азия и Сирия.34
Хармоничното съчетаиие па изброените разнообразии мо-
тиви в клисекьойската църква свидетелствува за богатството
на архитектурни идеи у нейните майстори. Същото това об-
стоятелство прави от ноя паметник, в който са били обединени
строителните традиции на Запад и Изток. Но родството й със
западноевропейските църкви от X и XI в. все пак е в състоя-
ние да възбуди известии колебания. И затова въпросът с ней-
ния прои.зход трябва да бъде поставен във всичката му опре-
деленост; късен паметник ли е тя на случайно западно влия-
ние, или пък, както я третирахме досега, един от предшест-
вениците на романската архитектура. Нейното значение би било
извънредно голямо, ако би могло да се установи точно вре-
31 Kraus, Gescli. I, стр. 285, се стреми да докаже противного, но като че
ли краят на неговите заключения опровергава иачалото.
31 Измежду малоазийските църкви с атрии са известии само няколко, на-
пример двете базилики в Перге, Памфилия (Rott, Kleinasiat. Denkmaler, стр.
46 сл.; едната от тях според автора произхожда от IV в.); тук спадат и църк-
вите в Сирия н Палестина, построени от Константин Велики. Всички тези
обаче се отнасят към тъй наречения тип на елинистичната базилика, същата,
която се разнространява и на Запат във Византия, Италия и Африка, (гл.
Strzygowski, Kleinasien, стр. 56; Diehl, Manuel d’art byzantin, Paris, 1910,
стр. 83 сл.).
474
П Р U Ф. ПЕТЪР МУТАФЧНЕВ
мето, когато тя се е явила. Разкоиките обаче не дадоха ника-
къв материал за подобна датировка и затова сме принудени
да се задоволим с общите данни от историко-архитектурен ха-
рактер.
По-горе ние обърнахме внимание на някои подробности в
плана на изучаваната старина. Заслужава да се спомене тук и
нейната апсида, която отвън е кръгла. Апсидите на византий-
ските църкви след VI в. са с полигонални в ьншни очертания.31’
Може да се предполага обаче, че първоначалният тип е била
кръглата форма, която намираме в солунската църква Св. Ди-
митрий (V в.), във всички стари римски църкви и в повечето
от сирийските.35 36 Но формата на апсидата още не е достатъчно
доказателство, за да отнесем клисекьойска църква към памет-
ниците от стария период. Същата особеност се запазва у за-
падните църкви дори до X и XI в. и изчезва едва в началото.
на готиката.37 Не значи ли, че тая нейна особеност може да
бъде резултат на късно западно влияние ? Тоя въпрос би мо-
гъл да възбуди колебание, ако други нейни елементи не гово-
реха против подобно датиране. На първо място това е атрият.
Няма никакъв спор, че като архитектурен мотив той при-
надлежи на античността, от която минава в старохристиянската
архитектура. При старите църкви той е имал специално назна-
35 Освен Юстипиановите иърквн с нолигоналпа апсида е още и църквата
в Студитския манастир от V' в. (Salzenberg, Altclirist. Baudenkinale von Kon-
stantinopol, стр. 35 сл., табт. 11; Hiibsch, ц. с., табл. V, 1 ; Люикс Планы
древ церквей Константинополя. Труды VI археолог съезда, II табл., 1). До-
колко свойствепа е тая апсидна форма на впзаптийската архитектура прел тая
епоха, се вижда от това, дето я намираме и във гсички нтало-виз.|итнйски
църкви (S. Apollinare in Classe, S. Vitale, църквата в Партию и др.; гл.
Clausse, Basiliques et mosaiqes chretiennes, Paris, 1893, 1, 319 сл.; Holtzin-
ger, Die altchristl. Architectur in system. Darstellung, стр. 25; Diehl ц. c.
173 ; HUbsch, ц с. табл. XXI, 4 ; 111, 7 ; XXI, 4 ; XXV11, 7).
36 Също и за малоазийските — църквите в Бнн-бир-клисе наир., конто
в своята маса се датират вьв времето между Константин и Юстиниан (Strzy-
gowski, Kleinasien, стр. 160). С кръгла апсида са още базиликата на малкня
пазар в Пергам, която според Стриговски (стр. 45) не е но-нова от Теодосий ,-
църквата в Динер, която някои отнасят към времето на Константин базили-
ката в Аладжаклисе, датирана от Стриговски (стр. 47) между IV и V в.
37 Lasteyrie, ц. с., стр. 303.
НРЪСТОВИДНЛТА ЦЪРКВА В С. К Л II С Е К Ь ОЙ
475
чение, като място на каещите се ('/ccpauopevoc, hiemantes)3K и
неговото изчезване съвпада с времето, когато строгостта на
църковните правила почва да отслабва. От епохата след VI в.
той все по-рядко се среща39 и доколкото ни е известно, във
Византия последната църква с атрий е била построената между
876 и 880 от Василий I Хеа.4оВ Италия, където традициите се
държат по-силно, атрии продължанат да се строят дори до
XII в.,41 но и тука, както във Византия, това е в отделни редки
случаи и при особенн великолепии църкви. На север през ка-
ролингската епоха е известна само една църква с атрий,42 а
през романския период той никъде не се среща. Обстоятелст-
вото, където намираме атрия при нашата църква, може значи
да се изтълкува нан-естествено с предположението, че тя е
била създадена тук в една епоха, когато атрият е бил обичаен
мотив в църковната архитектура на Изток. Досега не са из-
вестии случаи за влияние на Рим върху църковната архитек-
тура на Византия през първата полонина на средновековието.
Но даже и да се допусне подобно влияние, даже и да се прие-
ме, че то е могло да бъде упражнено, както е при нашия слу-
чай, над една постройка в сърцето на Ьалканския полуостров^
мъчно е да се предположи, че то би се проявило именно в ат-
рия, една прибанка, която по това време дори в самата Италия
е преживявала последните си дни.
Но че клисекьойската църква не може да бъде отнесена
към късната епоха от VII до XII в., свидетелствуват други бе-
лези. Видяхме вече, че тя е имала баптистер. Значението на
последний и службата, която е изпълнявал, са добре известии.
На Запад баптистерите са се строели отначало надалеч от църк-
ян Kraus, Gescliichte, I, стр. 283.
:,!1 В Сирия почти вьв всички базилики след V в. атрият бива изоставен,
като се] задоволяват с отворената галерия иа фасадата (Holtzinger, ц. с. 27;
Diehl, ц. с., 130).
ю Vogt, Basile I et la civilisation byzantine a la fin du IX siecle. Paris,
1908, стр. 398 сл.
11 Holtzinger, u. c. 27; катедралите в Салерно, XI в. Clausse, ц. с., II,
стр. 13, в Монреал, XII в. (пак там, стр. 82). Амброзианската базилика в Ми-
лане, IX в. (пак там, 1, 387 сл.), Св. Климент в Рим, IX в. (пак там, II, 268,
Reussens, ц. с., 1, 140).
12 Базиликата в Steinbach (Odenwald) — гл. Holtzinger, ц. с., стр. 26.
476
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
вите, по-късно непосредствено до тях, а към франкската епоха
кръщението вече се е извършвало в самите църкви.43 Изглеж-
да, че и в това отношение византийският Изток се е простил
по-рано с традицията. Всички тук известии баптистери са при
църкви, не по-късни от VI в.44
Характерното за баптистера на клисекьойската църква не е
само мястото му при фасадата, където иегов симетричен pen-
dant е северната пристройка. Не по-малка особеност е неговата
четириъгълна форма и положението на писцината му. Ине вече
говорихме за ,сирийския“ вид на фасадата. Интересното е, че
построени по тоя план баптистери са известии сега само в Си-
рия. Най-близка аналогия с нашия случай представлява баптис-
терьт при църквата Bamuqqa (Цент. Сирия), където писцината
също тъй се намира в една малка ниша.45 В Сирия тоя план
минава едно дълго разстояние; нишата се превръща в апсида,
както това е при случайте в Дар-кит, Rbeah и др.,40 конто са
датирани и произхождат от периода между началото на V и
първата половина на VI в. Баптистерът в Вамука, където—както
и в Клисекьой — ансидата още е в зародиш, ще трябва значи
да произхожда от една по-ранна епоха, вън всеки случай едва
ли по-късно от първата половина на V в.
Горната особеност на баптистера, която още веднъж ни
възвежда към източни образци, е опорна точка на датирането
на клисекьойската църква. Свържем ли казаното за него със
заключенията, конто по-горе направихме по повод на нейния
атрий и кръглата й апсида, не ще бъде никак смело, ако прие-
мем, че тя ще е паметник на старохристиянската епоха и че
нейното съграждане вероятно ще трябва да бъде отнесено не
по-късно от V в. В полза на това датиране говорят и белезите,
конто можаха да се наблюдават при разкопките.
Гробовете, конто бяха открити във вътрешността на църк-
вата и в нейния атрий, по типа на намерените в тях предмети
11 Като първо извършено в църквата кръщение е известно това на Хлод-
внк : Kraus, Real-Encyclopadie der christlichen Alterthiiiner, II, 842. Забаптисте-
рите на Запад гл. и у Reusens, ц. с., 157 ; Lasteyrie, ц. с., стр. 697.
41 Напр. при Св. София в Цариград и тая в Солун.
* Carbol, Dictionnaire, s. v. Bamuqqa (in. II, 1, стр. 172).
,к Пак там, s. v. Baptistfere (II, 1, стр. 437 сл.) От тая вече по-развита
форма е баптистерът на Еленската църква (гл. по-горе).
В В Ъ С T О В II Д ПАТА Ц Ъ В В в л в С. в лист в в о it
477
не ще са по-късни от IX XII в. За да се образува насипът,
в който са извършени погребенията, ще трябва да се предпо-
ложи, че църквата е била запустила дълго време преди тая
щта. От друга страна, късните прагове пред нейния главен
вход, остатъците от фрески в преддверието и двете странични
отделения, при липсата на каквито и да било следи от тях в
самия храм,засипаната и приспособена за престолно място пис-
цина на баптистера — всичко това свидетелствува, че запазе-
иите части на църквата са били пзползувапи за богослужението
дълго време след като самата тя е била изоставена, а може
би и порутена. Вземем ли пред вид това, че гробовете от съ-
щия вид с гореказапите и на еднаква височина с тях бяха
намерени и пред вратите, проз конто е бил достъпен превър-
натият в параклис баптистер, ще стане явно, че времето, ко-
гато църквата е процъфтявала, е било може би с векове по-
рано от енохата, когато мястото около нея бива превърнато в
гробища. А една тъй солидно построена страда — свидетелст-
во за това е не само материалът, но и дебелината на стените,
и дълбочината на основите — не е могла тъй лесно да се раз-
руши; и ако не бъде допусиато насилственото събаряне, тя
вероятно ще е преживяла в добро състояние дълги векове.
Относително датировката значи ние и по пътя на чисто
външни съображения идваме до същите изводи, на конто ни
навеждат данните от историко-архитектурен характер. Ще бъде
ли приет V в. като по-точна дата за неиното построяване, или
пък постройката ще бъде отнесена с век по-късно, е вънрос,
по който могат да съществуват разни мнения. Това, на което
в случая ние искаме да обърнем внимание, е обстоятелството,
че в началния период на Византийската империя със сравни-
телно спокойствие, сигурност и просперитет се характеризира
само времето до средата на V в. Нападенията на хуни и авари,
на българи и славяни, конто почват от това време, пълнят ця-
лата нейна история дори до края на VII в. Неведнъж най-бо-
гатите градове около Балкана се превръщат в пепелища, не-
веднъж ураганът на смъртта и разрушение™ заличава следите
от всякакъв живот дори и в най-добре защитените области.
Ние знаем, че всичките грижи и на правителство, и на населе-
ние през тая епоха се обединяват в целта да се създадат ус-
31.
478
If P О Ф ПЕТЪР Л УТЛ Ф Ч И Е В
ловия за сигурност и защита. Ние видяхме на друго място, че
в същата подбалканска облает се строят и църкви крепости.47
Трудно би било прочее да се предположи, че през същата тая
епоха на непрестанна опасност би могла да се яви в едно мя-
сто, лишено от всякаква защити, една започната с тъй изобил-
ии средства църква, каквато е клисекьойската. И понеже ней-
ното построяване не може да бъде отнесено към времето след
VII в., остава да приемем направепото предположение, че тя е
паметник на една но-раншна епоха.
Днес нямаме никакви сигурни белези. по конто да опреде-
лим дали развалината в Клисекьой е обслужвала някакво старо
селище, или пък е била манастирска църква. В полза на пос-
ледното предположение може да се приведе обстоятелството,
че при мястото на днешното село не са иамирани никакви
други старини, нито пък са били откривани основи па стари
сгради. Селище се е явило тук или в околността вероятно в
по-късно време. На неговото съществуване оказват гробищата
върху развалините. Че те са славянски, върху това не може
да има никакъв спор. Голямото число на гробовете, мъжките,
женските и детските скелети показват, че те не могат да принад-
лежат на някогашното манастирско население, а на жителите
от някое старо селище, което се е намирало тука някъде.
Непосредствено на север от Клисекьой започва Етропол-
ският проход. Началото му е една дълбока теснина, в дъното
на която между скалисти брегове тече бистър планински по-
ток. Върху една чука, която се надвеся над теспината от из-
ток, е имало малко градище. Западно от него реката мне под-
ножието на самотна скала — „Момин калпгк". Преданието
обяснява нейното название с ужасите от времето на завоена-
нието. Други легенди, за чиято древност не може да се гаран-
тира, разказват за насилственото разрушение в църквата от
завоевателите. С последното обясняват изровените при първото
разкопаване гробове и купчини от кости, каквито бяха наме-
рени и при последните разкопки. Не заслужава осебено дове-
рие и разказът, че все тогава в гръбнака на един от скелетите
била намерена забита желязна стрела.
17 Еленската пърква при Пирдоп, по-горе.
li Р ЪС Т О В И Д Н А Т А ЦЪР К В 4 В С.КЛ И С Е К Ь ОЙ
479
Развалините на старата църква не оставили без храна про-
стоте въображение и на турците, по-раншни жители на селото.
От тях е запазена една любопитна легенда. Селото, разказва
тя, дълго време след като турците се заселили в него, оста-
вало без джамия. 11ай-сетне било решено да се построй такава
и за целта бил определен мегданът, под който се намират раз-
валините на църквата. Джамията била съградена, но нейното
минаре се събаряло всеки път, когато ходжата се изкачвал на
него да зоне правоверните на молитва. Турците дълго време
не могли да си обяснят многократно повтаряното нещастие, но
най-сетне решили, че причииата за това ще е греховността на
ходжите. Минарето било за сетей път издигнато и за ходжа
на селото бил повикаи от далечни страни някой голям правед-
ник. Било иривечер, когато пратеникът се покачил на новото
минаре, но не отнорил още уста да произнесе името на Алла-
ха, когато от невиделица върху му се нахвърлила една млада
жена, облечена с бели доехи, с развусната коса и с „калъч“
в ръка. Ходжата не усетил как слязал от минарето, но успял
да дочуе гласа на жената, която гневно викала след него, че
няма да допусне над християнския храм да се разнасят молит-
вите на ноганците. Оттогава вече никой не смеял да замръкне
над развалините.
Чудото, което внесло толкова благочестив ужас в душите
на суеверните турци, се обяснява много просто. Основите на
джамията и на някогашното минаре слизат на дълбочина едва
50 60 см в неслегналия насин и никъде не достигат до здра-
вата земя. Слухът за това чудо обаче дълго време занимавал
умовете и достигнал дори до българското население в окол-
ните села. Вече след Освобождението един тъдявашен „про-
рок" решил, че жената с бели дрехи и калъча не може да бъде
друга освен самата св. Екатерина, на чието име било наречено
мястото. На тоя пророк се дължала инициативата за започна-
тите от селяните разкопки, чиято вреда тъй силно се чувству-
ваше при настоящото изеледване на старината.
480
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
I’eglise cruciforme de Klisse-keui. Les fondeinents de cette eglise ont
etc dccouverts, grace a une legende locale, sous les mines de la mosquec du
village Klisse-keui ( le village avec I’eglise), a 7 klm. an nord-ouest de Pir-
dopc, district de Sofia. De la part du Musce National de Sofia у ont etd ent-
repris des fondles au mois de juin 1914.
1. Plan de I’eglise. — Le plan de I’eglise de Klisse-keui a la forme d’une
croix latine, avec tine abside et tin narthex; le dernier est scpare de la nef
centrale par deux piliers (planche V). La nef longitudinale, у compris le nar-
thex et 1’ahside, ntesure 27,60 in.; la nef transversale inesure 18,20 in. Les deux
nets out presqne la meme largeur, 6,30 et 5,80 in. La fayade est llanqnce de
deux constructions rectangulaires: celle an sud dn narthex, aux dimensions
5,87 1,21 in., etait pourvue d'un petit bassin et sarvait de baptistere ; on ne
connait pas la destination de la construction du nord, qui est plus petite,
4,68 1,35 m. A 1’ouest I’eglise possedait tin vaste atrium, dont les fonde-
ments n’etaient dccouverts qu’en parties. La construction des fondeinents de
I’eglise est en blocage. Le socle, qui etait conserve presqne partout, est const-
ant in pierres de taille. Le nur an dessus du socle, pen conserve (fig. 62, 63)
n’etait bati qu’en briques avec des lits epais de morticr. Le dernier contenait
de la brique pi lee.
11. Objets trouves; tombeaux. — Parmi les debris de I’eglise out etc
trouxe quelques fragments de plaques en marbre. Ces plaques ainsi que qnel-
qiies-uns des blocs profiles etaient en gres de couleiir [gris verdatre. Hs pro-
viennent de la decoration interieure de I’eglise. Les tombeaux an nombre. de 58
sont presqne tons d’epoqite rccente. Les objets trouves dans les tombeaux da-
tent du Xе. au XIIе s.
III. Type architectural et date de I’eglise. — I’eglise ctant ruince jusqu’a
ses fondeinents, on ne pent dire rien de positif sur sa construction. Si Гоп
considere I’cpaissetir des murs (1,30 m.) et la profondenr des fondeinents (2 m.),
on pourrait supposer que toutes les parties de I’eglise etaient xoiitees. L’inte-
ret principal de I’eglise e’est son plan a croix latine. 11 est connn que le type
des c-glises a croix latine est tres repandu en Occident, dans le style roman,
tandis qu’en Orient e’est une rare exception. U est done d’une grande impor-
tance de fixer la date de I’eglise et par la d’c-tablir si cette meme eglise etait
anterieure au style roman on bien elle etait nnc construction apparuc sous
I’infliience de ce style. Malheureuseinent, les fondles n’ont pas donne des re-
sultats satisfaisant a ce sujet. Quand meme, si Гоп prend en consideration les
traits caractcristiques de I’eglise, notainment I’atrium, le baptistere, les const-
ructions flanquees a la fayade du cote nord et I’cpoqtie a Jaquelle tons ces
elements se rencontrent dans les monuments de 1’architecture d'Orient, on pent
admettre que I’eglise de Klisse-keui appartient a la premiere ere de 1’art chre-
tien et qu’elle est anterieure au VIе siecle.
P. Moutaftchiew
li I' ЪСТОВ и Д II АТ Л ЦЪРКВА В С. К Л II С Е К Ь ОЙ 481
Таблица I
План на базиликата при Пирдоп
Реконструиран план и разрези на базиликата при Пирдоп
св
Надлъжен разрез (реконструкция) на базиликата при Пирдоп
484
проф. п i: тър м у т \ ф ч и е в
Таблица IV
Източна фасада (реконструкция) на базиликата при Пирдоп
В Р Ъ С Т О В II ДПА ТА ЦЪРКВА В С. К Л И С Е К Ь ОЙ
485>
Таблица V
План иа църквата при Клисекьой
486
БОЖЕНИШКИЯТ НАДПИС
(Докладвано от В. Н. Златарски в Историко-фнлол. клон на 4. XII. 1919 г.
I.
Около 20 км северозападно от гр. Орхание
в една малка котловина во северния бряг на р. Бебреж, е раз-
положено с. Боженица. Широк междуселски път води западно
от селото нагоре по течението на реката за гр. Орхание. До-
лината тук е доста широка и ио северните й склонове са раз-
хвърляни колибите на Липнишката община. Източно от селото
обаче долът на реката се превръща в непроходимо скалисто
гърло, из което Бебреж тече около десетина километра, за да
се влее в Малки Искър няколко часа иод гр. Етрополе. На се-
вер от Боженица местността представлява силно пресечена ва-
ровикова облает, която достига чак до долината на Големи Ис-
кър при Роман и Мездра. Тук неиосредствено на 1 км южно
от с. Липница върху един висок скалист връх се виждат раз-
валините на голямо градище, части от чиято стена, градени от
варовик и бял ронлив хоросан, са запазени на места до 2 м
височина. Между разхвърляните купища камъни вътре в гра-
дището се виждат и основите на една черковна апсида, изро-
вени преди няколко години от набожни селяни. През тесния
скалист дол, който опасва градището откъм юг, върху един
скалист нос, много по-нисък от върха, на който е градището,
се виждат развалините на друга по-малка крепостна постройка,
градена от същия материал. Населението днес я нарича „Кула-
та“ поради кръглата форма на източната част от стената й, за-
пазена сега на височина до 8—10 метра. Широко селско шосе
от Липница минава покрай „Кулата" и слиза към колибите
„Ръждавица" в долината на Бебреж. Близо над последните, в
една котловина между високи варовикови върхове, се виждат
Г.ОЖЕНИШКИЯТ НАДПИС
487
развалините на малка еднокорабна черквица. 11о форма и раз-
мери тя наподобява известните постройки при Калотино и Бе-
ренде в Царибродско. Строена е от туф, с малко преддверие и
широка апсида. Вътрешността, както и преддверието са били
засводени. По стените й са запазени на места доста добре
фрески, но надписи, от конто би могло да се съди за времето
на зографията, няма. Сводът й, сега съборен, е бил построен
също от травертиновп блокове.
На една издънка по срещния горист склон на долината на
Бебреж се намират развалините на друга също такава черкви-
ца, строена все от туф. Нейното преддверие е съвсем разруше-
но, но затова пък по мазилката и, върху която се забелязват
също тъй части от фрески, е запазен при северния ъгъл на ап-
сидата неясен надпис, от който може да се съди, че черкви-
цата е била зографисана, а може би и подновена през XVII век.
Южно от с. Боженица се издига висок масив от разхвър-
ляни гористи върхове, конто запълват пространство™ между
Малки Искър, Бебреж и Орханийското поле. Няколко пьтеки
лъкатушат из него, един към с. Калугерово и близкия до него
манастир „Св. Арх. Михаил", други към Етрополе, Правец и
Орхание. Зад масива, при североизточния край на Орханийското
поле, близо до с. Лъджане, се намира трета черквица, подобна
на първите две по план, строеж и материал. Както самата тя,
тъй и фреските в нея са по-добре запазени.
Един усамотен връх от тоя планински масив, около 3 км
южно от с. Боженица, се нарича „Градиш,е“. Той изцяло е пок-
рит с гъста гора от габър, осен и гледан от север или юг,
очертанията му приличат на един голям пресечен конус. Той се
издига до 200 м високо над реката Бебреж и откъм север нак-
лонът му е по-малък и е по-достъпен. Към юг обаче темето
му е оградено с венец от скали, на места високи до 20 м. От-
към тая страна, под скалите, се простира широка и разлята
седловина, която носи названието „Урвач". Из нея вървят пъ-
теките за Калугерово и Етрополе. Между дъбравите и оскъд-
ните ивици орна земя са разхвърляни няколко колиби със съ-
щото име. Други колиби, при западното подножие на гради-
щето, се наричат Брусен. Близо до тях немного отдавна били
изровени основите на една малка черква.
488
ПРОФ. ПЕТЪР MS Т А Ф Ч II Е В
Темето на „Градището" представлява тесен гребен с посо-
ка от изток към запад и на краищата му стърчат оголени ска-
ли. В източната от тях е издълбана малка черква, към която
водят изсечени в камъка стъпала. Някой следи по скалата по-
казват, че тая стълба е била укрепена с дървен парапет. Пло-
щадката пред черквата, чиито вход е около 10 м високо над
земята, била също тъй разширена и укрепена чрез дървени сре-
ди; техните легла ясно личат но скалата. В черквата няма пи-
какви следи от живопис; забелязват се дирите от преграда, мо-
же би малка врата или иконостас, с който е бил отделен ол-
тарът. В неговата източна стена е бил издялан все в скалата
малък престол (жертвеник), сега очунен. Средата му е издъл-
бана като копаня.
В западната част на същата скала и ниско при подножпе-
то й е изсечена друга сводообразна ндлъбнатина (дълга 3,25 м,
широка 2,30 м), която навярно е служела за жилище. Откъм
сега отворената сн страна тя е била оградена със зид, чийто
материал — ломени кам ыш и ронлив хоросан, и сега е раз-
хвърлян по повърхността. По скалите, конто ограждат върха
откъм юг, се забелязват на много места изкустнени дупки и
жлебини, легла на греди от някогашни съоръжения. Към запад-
ната част на върха една издялана в скалата площадка, прилич-
на на кресло, се нарича от населението „Войводов камък". От
нея се вижда голяма част от Орханийского ноле с Арабако-
нашкия проход и част от гр. Орхание.
По северните склонове на „Градището" могат да се просле-
дят очертанията на крепостна стена. Тя никъде не е запазена
над повърхността на земята. Към юг, където склоновете са от-
сечени от скалистая венец, остатъци оттакава стена не се за-
белязват, но може да се предполага, че тя е съществувала но
местата, където изкачването между скалите е по-възможно. Сле-
дите на тая стена ноказват, че на „Градището" се е издигала
средновековна крепост. Пространството, което тя е обхващала,
има формата на неправилен четириъгълник с дължина около
200 крачки и ширина не повече от 70—80. Входът й, както из-
глежда, е бил откъм северозапад, където склоновете не са тъй
стръмни. Там следите от крепостната ограда са съвсем зали-
чени. Па това място се вижда кръглият отвор на един кладе-
i, a :i:енишкият надпис
489
пен (диаметър около 2 м), който сега е наполовина засипан. Из-
граден е с ломен пясъчник и е гладко замазан с чернен хоро-
сан. На около 5 м източно от кладенеца склонът е оголен и
под почвата, обрасла с габър, осен и лещак, се издава скала
от жълт и мек пясъчник. Най-горната й част на височина око-
ло 2 м е отвесна; повърхността й след това се чуни и обра-
зца наклонена неравна площадка, широка до 2 м и дълга 3,50 м.
Под площадката скалата отново се спуща почти отвесно на ви-
сочина до 2 метра.
Върху тази площадка с течение на времето се бил обра-
зувал почвен слой 40 50 см дебел, върху който между други-
те шубраци растял клонест явор. През зимата 1918 1919 вво-
дите разкъртили недостатъчната почва, на коя го се крепяло
дървото, и то се съборило. Върху тъй оголената скала под ко-
рените на наваления явор един от околните колибари забелязал
някакни писмена и съобщил за тога на учителите в Боженнца. Ко-
гато през пролетта дошъл от София в селото г-н Илиев, начал-
ник нз подвижната земеделска катедра, той случайно узнал за
това и отишъл на самото „Градище*1, където успял да прочете
няколко думи от началото на един надпис. По съобщението,
което той напрани тогава, можеше да се съди само това, че в
надписа се споменава името на цар IПитман. Няколко дни по-
късно аз бях на самото място, което бе разчистено, и целият
надпис разкрит.
Той е издълбан с едри неравни букви върху неизгладена-
та повърхност на скалата, която е разядена и прошаре на с дуп-
ки и пукнатини. Това обстоятелство, от една страна, а, от дру-
га — голямата площ, която заема (дълга 3,25 и широка 1,90 м),
не позволиха при средствата, с конто разполагах, да се напра-
ви сносен естапаж. Тук приложената рисунка е снето от ръка
копие, при което са спазени най-характерните особености в на-
чертанията на буквите (вж. стр. 493).
Резачът, който не пропускал да отбележи и името си, не
се е погрижил да размери предварително плоскостта, върху коя-
то работил. Той почнал с едри букви, но виждайки, че място-
то, с което разполага, не ще му бъде достатъчно, намалявал
величината на буквите и увеличавал, където това било възмож-
но, дължината на редовете. По тази причина последният ред на
490
IJ Р ОФ. ПЕТЪР М У ТА Ф Ч И Е В
надписа е два пъти по-дълъг (2,98 м) от първия (1,27 м), а бук-
вите му са почти двойно по-дребни. При това той не поискал
по-рано да начертае това, което имал да пите, и затова бук-
вите дори в един и същ ред са неравни. В първия ред при ду-
мата севаст буквата В е висока 20 см, когато буквата С пред,
нея е 10 см, а буквата W — едва 9 см. В шестия ред буквата
Е е висока 17 см, когато следващнте я 0 и 10 са едва по 8 Ч, см.
Нееднаква е големината на едни и същи букви от разните ре-
дове, когато пък, от друга страна, известии букви при разни
случаи винаги са написани по-едри или по-дребни. Такъв е слу-
чаят с буквата Е, която се среща няколко пъти и е винаги ед-
ро начертана, когато буквите 0 и С дори и в съседство с нея
са много по-малки.
Формите на буквите не навсякъде са издържани по един
типичен начин, но все пак начертанието на много от тях се пов-
таря с известии характерности. Такъв е наир, случаят с бук-
вата Д, която се среща два пъти и много наподобява буква-
вата П. Разликата е, че в първата нряката черта е хоризонтал-
на и при втория случай слабо излиза зад лявото коляно. Бук-
вата А се характеризира с твърде дългата си дясна черта. При
буквата X долната хоризонтална линия навсякъде е закривепа
или счупена под остър ъгъл и образува малко коляно. При бук-
вата Т двата зъбеца, конто се спущат от хоризонталната чер-
та, са тъй силно изразени, че достигат половината на вертикал-
ното коляно. Същата особеност се вижда при буквите Г, Б, 'К.
При последната напречната черта е почти равна на височината
на цялата буква. Буквата X се характеризира със слабо закри-
вената си дясна горна черта. Освен Е с най-непостоянна форма
се отличава буквата Ц, която се среща на три места. При вто-
рия случай (T8fnn) тя би могла да се вземе за JS.
Подробното изследване на надписа в езиково отношение
ще остане на филолозите. Прави впечатление обаче обстоятел-
ството, че в него е проявено влиянието на живия народен език
(сл дръжхуъ, зло пхтиуг), поради което имаме и известии отстъп-
ления от формите на глагола. Така например внук вместо бт.хь.
Формата коюлуь вместо коюкхуь може да е следствие и на греш-
ка при писането. При думата к«ф(д)лих е изпусната първата бук-
I! О ЖЕ H HUI К II Я I НАДПИС
491
на *. Невнимание, непридирчивост, литературно влияние или пък
недостатъчно познание на правописа е проявено в разбъркано-
те употребление на еровете. Във всичките случаи, където те
са поставени в края на думите, би трябвало да имаме само 'Л,
когато при повечето случаи е употребен К (жгнчшц хдь
и т. н.). Начертаването на Z при това не навсякъде е еднакво. В
тва случая той се характеризира само със слабо закривената
си към ляво отвесна черта (ки\-ъ, краль). При думата «кмть. къ-
дето вместо това намираме ясно изразена хоризонтална линия,
последната може да е образувана от разяждането на скалата.
В целия надпис намираме две съкратени думи. В едната от
тях е дадено името на писача — дрмр*. Титла над това сък-
ращение не е поставена; необикновеният начин, по който то е
направено, будете отначало недоумение за името, що означава,
особено поради формата на началвата буква, която лесно мо-
жете да се вземе за Л. След като нейпото четене като ,\ бе
установено при сравнението й със същата буква в глагола «
дрьжкхь, може да се приеме, че собственото име на резача е
др(лг)ом(и)рь. Навикът в среднобългарската епоха писачите на
официални надписи и грамоти да отбелязват и своите имена е
заснидетелствуван от няколко отдавна известии паметника. В
Оряховския хрисовул на Ив. Александър напр. срещаме: 4-нрь
пеклх, докрвмир писх.1 Между редовете на Ив. Лсеновия надпис
в „Св. 40 мъченици" каменоделецът също намерил място да от-
бележи името си с думите хзъ дргып» писх 1 2 Думата шишм^ь сре-
щаме със същото съкращение и в надписите на Лондонского
евангелие.3
Най-големи трудности създава четенето на последния ред.
Тъкмо на това място е падала главната тежест на поваленото
дърво и поради това някои от буквите в тоя ред са съвърше-
но заличени. Първите две думи са изцяло запазени и четенето
им не буди викакво съмнение. Повредата почва едва от края
1 И.гьинскШ, Грамоты болгарских парей, Москва, 1911, стр. 26.
- УспенскШ, О древностях города Тырнова, Изв. Рус. Археол. Инет, в
Константинопол, VH, стр. 7 и табл. V.
3 Мсб. VII, табл. II, към статията на Гудев, Бълг. ръкописи в библио--
теката на лорд Zouche.
492
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
на втората дума, където само от известно положение може да
се забележи, че следващата буква е била X. Подир нея са идва-
ли, ако се съди по ширината на повреденото място, не повече
от три или четири букви, последната от конто може със си-
гурност да се приеме за X. След нея вече твърде ясно се чете
* в-вр шишмлнл цр. Като се съди по смисъла, може да се пред-
положи, че запазените срички ... * игр, са част от дума, която
е представлявала титла или епитет към името Шишман. Би мог-
ло да се мисли в такъв случай, че там е стояла думата ea]x[i о]
8-вр[нлго. Пречка за подобно попълване обаче е запазената бук-
ва X непосредствено пред К. Мъчно е да се допуске, че пър-
вата част от горната дума е била предадена в ськращението
кллв-вр. .ф> още повече, че не се забелязват никакви знаци за по-
добно съкращение. Още една пречка да се приеме това чете-
не е ясно означеният К в запазеното к квр и невероятността
да бъде пропуснато след него окончание Друго, по-прием-
ливо четене би се получило, ако се предположи, че заличена-
та част е съдържала думата з(х). Бихме имали в такъв случай
израза *зь сл држлх[ь з|х к-EfL шишмлил цр (аз се държах за вя-
рата на цар Шишман, аз поддържах цар Шишман в борбата
му за вяра.4 Буквата К втв вместо ®у или * (зл к-в^оу, зл к-в-
р) би могла да се обясни с недоглеждането или неграмотност-
та на писача, или пък с упадъка на падежните форми и тъм-
ното произношение на ж (като ь или к) през среднобългарска-
та епоха. (Същият случай е и с крмь вместо крме в предиш-
ния ред.) Внимателното разглеждане на повреденото място на-
пълно позволява да се приеме четенето на повредената част в
този вид. След буквата х се забелязват някои следи, конто мо-
гат да се вземат за ь; между него и следващото * има място
за още една буква и нищо не пречи да бъде предположено, че
това е била буквата з.
След всичко гореказано целият надпис ще трябва значи да
се чете:
1 Сравни сходните изрази в Синодика на цар Борил (Изд. Попруженко,
Одесса, 1899, стр. 71, 78): П)”т0кЧЛ',4''т,1Н<1у прслздв й вюевюд-в еллдю, иже
ОукТсМИ ЕЫИ1Ж ЗЛ К-Б(1Ы ГИЛ своего; (^МИру, IWH4K, AOl.p.UlflOy. иклиышоу.
И ВЪСН Г|(>0Л1ЛШЖ ПО прКОСЛЛЕНТИ в-вр XfICTUHCT-BM.. .
1; О Ж Е И И Ш К И Я Т НАДПИС
493
КЗЪ Д|>(ьг)ом(и)|>Ь
Г|ИСХ\Ъ.
ьзь секьстъ w-
ГНИНЬ КПу>. при ЦЬр1
□Jhuimah(-e) кеф(ь)лил и много зло щти-
yL. к(ъ) то кр-
мк т8|>ци кою&хЕ
ДЗЬ СЬ Д|!ЬЖЬ[ХЬ 3]ь K-Efb ЩШИМЬНЬ ЦЬ|Ъ
Аз севаст Огнен
бях при цар Шишман
кефалия и много зло
патих. В това време
турците воюваха.
Аз поддържах цар
Шишман.
И.
Освен името на писача Драгомир в надписа
е назовано и лицето, от чието име той бил написан — севаст
Огнян. От известните старобългарски паметници това е тре-
тият случай, при който срещаме прозвището „севаст", дадено
на определено лице. Първият е в надписа на един съд в Бел-
градский музей, където се чете ц.8зъмеиъ и вторият —
при станимашкия надпис на Ив. Асен от 1231 г., където царят
говори, че изградил крепостта и поставил за управител над нея
ьлскст «кьстх.с
Думата севаст (сЕ^аэтбс) е гръцка и е минала у българите
и изобщо у югославяните от Византия. От известното място у
Ана Комнина се знае, че до втората половина на XI в. тя е би-
ла титла, която са носили само императорите (Ап. Сошп. 1,148,
ed. Bonn.). По значение тя е отговаряла на латинското Augustus
свещен. Алекси Комнин (1081- 1118), комуто се дължи тъй
много усложнението на придворната йерархическа система във
Византия, за иръв път дал по-широко разпространение на това
име и почнал да го дарява като достойнство, което давало вид-
но място на носителите му в редовете на благородниците.5 6 7 След
5 Ба.гасчев. Мииало, кн. 9, стр. 3 сл. Според него въпросният съд про-
изхожда от края на XII и началото на XIII век.
6 В. Златарски, Асеновият надпис при Станимака. Изв. на Б. Арх. д-во,
II, 242 сл. Името Огнен е известно в старината само от една грамота на сръб-
ския княз Лазар за основаването на манастира „Равапица". Вж. НоваковиЛ,
Законски спомепици српских држава средтега века, Београд, 1912, стр. 770.
' An. Cornn. ib. 1,148, НоваковиЛ, Визант. чинови и титуле у српским
земл.ама, Глас 78, стр. 210 211; Du Cange Glossarium med. et infim. Graecit.
s. v. гл. и Златарски, ц. ст., стр. 244 сл.
32.
494
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
време, изглежда, то все повече изгубвало по-раншното си
привилегировано значение, почнало да се раздана на все не-
широк кръг от лица, докато най-сетне станало обикновено почет-
но име на цяло съсловие от благородници.8 9 В тъй разширеното
си значение то се е явило и в югославянските земи, у бълга-
рите и сърбите, още от началото на XIII в. В българскнте и
сръбските грамоти след тая епоха севастите се споменават на-
ред с останалите боляри — князе и жупани,1’—а също и с цар-
ските служители — дуки, катепани, практори, съдии и т. н.10
Последното обстоятелство не трябва да се обяснява в сми-
съл, че севастите са били обикновени чиновници на централно-
то правителство в провинциите или, по-точно, че името севаст
непременно е било евързано с известно служебно положение.
Има наистина, особено в сръбските грамоти, много случаи, къ-
дето севастът се явява като съдия.11 На други места той е об-
лечен с финансова власт и право да събира данъци или да на-
лага глоби12 и много са случайте, където севастът изобщо из-
пъква като лице, което обединява различните функции на уп-
равлението. Във Вирпинския хрисовул на Урош II от 1330 г.,
севастът се среща заедно с практорите и съдиите, като при
това изрично се споменава и секхсть грдскы наред със севаст,.
чиято власт се е простирала вероятно над жупата или част от
нея,13 докато пък в друга грамота от същата 1330 г. севастите-
8 Ср. Cinnamus cd. Bonn. 2818.
9 HoeaKoeuh, ib. 257.
10 В хрисовула иа Ив. Александър на Оряхов. манастир : еже сж нхето-
жщии, секхсти тоа. д8ки, кхтепхни, и по иататък :дх не метеуедтъ з:
гхоехмы, секхсти ни ryxyropi ц,(1кх ми. Ильинский, ib. 25; гл. също НоваковиЛ,
Зак. спом. 616.
11 Напр. в Хилендарската грамота на Стеф. Дечански : х секхсть ни инь.
кой клхдхльць ни у чемь дх не ссуде оу сиук метохых^ь. HoeaKoeuh, Зак.
спом. 387.
12 Грам, на Ст. Урош от 1356 г.: дх имь нъеть ниедногх подхн-кх_
ни глоех^х, ни псхрх, ни секхстх. ib. 309 сл. Ср. също хиленд. грамота на>
Душан от 1339 и Вирп. грамота на Милутин от 1300, ib. стр. 407 и 620.
13 Дх нс ссуди никои кххдоущи по дръжхкхуь куххкксткх МИ . . . НИ1
соудих ксхи ни мххи, ни секхсть, ни прхутор., ни секхсть г^хдекы. Новако-
euh, ib. 616.
Г. О /г: Е Н И Ш К И Я Т НАДПИС
495
се подвеждат под категорията на хората, въобще облечени с
власт (оеллдл him по земли крллкксткл ми),14
Ако се разгледат по-отблизо въпросните случаи, ще се ви-
ди, че в някой от тях севастът обединява различните функции
на властта не като чиновник, а преди всичко като лице, принадле-
жащо към съсловието на династите — провинциални боляри и
земевладелци или дребни местни владетели, конто са разпола-
гали с правото на съд, администрация и данъци в своите земи.
Такива провинциални династи е имало твърде много в Бълга-
рия и Сърбия през XIII и XIV в. За особени заслуги те са по-
лучавали отличия и награди, каквато е била и титлата севаст.
Без да създава особени привилегии за лицата, на конто е би-
вала дадена, тая титла е подчертавала почетното им положе-
ние между останалото обикновено болярство. Севасти в сръб-
ските и българските земи е имало немалко. Те се споменаваг
почти във всички запазени грамоти, и то все като силни люде,,
чиито законни права или посегателства са тежели твърде много
върху населението.
Измежду тая местна аристокрация, за която достойнство-
то севаст е било едно особено отличие, централното правител-
ство набирало висшите си провинциални чиновници и се крепи-
ло във военно отношение. В много от паметниците, където то-
ва достоинство се явява съединено с ясно определени права,,
ще трябва да се предположи, че лицата, конто го носят, са
заемали и някакво служебно положение, че са изпълнявали и
известна царска длъжност. Една такава длъжност, заемаща
твърде важно място в средновековната държавна организация,
на югославяните, е била длъжността кефалия. И сигурно е,.
че в повечето случаи из грамотите, където севастите се спо-
менават като лица, разполагащи с широка власт, те ще са из-
пълнявали в същото време и длъжността кефалии.
Както самото име показва — глава»), тази длъж-
ност е заета от Византия. Според Дюканж кефалията там ще е
бил отначало чисто военно лице — пачалник на войскова част,15,
нещо като славянското челник, срещано в по-късните сръбски
11 Оряховски хрисовул, ib. 644.
15 KegjxA'i] — Dux exercitus vel cohortis. Du Cange, Glossarium. s. v.
496
И Р ОФ. ПЕТЪР М У Т АФ Ч И Е В
паметници. Като военно лице кефалията се явява началник на
крепостей гарнизон или на военните сили на дадена облает,
докато най-сетне се превръща в неин граждански и военен
управител. Във Византия тая еволюция се е извърщила до XIII
в. Още в 1194—1195 г. византийското правителство бе назна-
чило българина-отметник Добромир Хриз ес? то xe^orXxTrtxtov на
гр. Струмица.16 Хриз, както се знае, е бил там не само начал-
ник на гарнизон, но широконластен управител на града и об-
ластта.17 Няколко години по-късно намираме Калояновия бо-
лярин ’Et£u:g|ievoc като кефалия на Просек н Македония.1*
Сръбските грамоти и законодателни паметници от XIV в.
съдържат богат материал за определяне положението на ке-
фалиите през тази епоха. Преди всичко в тях се срещат град-
ски -кефалии — на Щип, Призрен, Скопие и др.,!) В Шишмано-
вата грамота на Драгалевския манастир се говори за кефалия-
та на гр. София (1«фхлие CfTAeuibKee).20 Те са заповядвали не
само над отделни градове и крепости,-1 но властта им се про-
стирала далеч зад градските стени, както е било с кефалията
на Средец, от чиято юрисдикция според споменатата грамота
са се освобождавали людете на Драгалевския манастир. Тия
градски кефалии не трябва да се смесват с кастрофилаксите,
конто са били началници на крепостните стражи и в същото
време пазачи на обществената сигурност.22 Те, ако в едно и
също време не са били кефалии, навярно са оставали подчи-
нени на последните. От друга страна, несъмнено е, че под спо-
менатите градски севасти23 ще трябва да се разбират именно
кефалиите. В случая е употребена титлата вместо названието на
длъжността и това обстоятелство убедително говори, че тая
1,: Nic. Honiatae, ed. Bonn., стр. 664. във варианта.
17 Гл. за това моята работа „Владетели!е на Просек”, Сб. Б. Ак. 1,25—26.
18 Ibid.: BXa/ov Tiva ’EtCuTo|1sVov to evopa, ие^хЛ-ijv ovt-z лгр1 tov Ilpoaaxov.
ln HoeaKOBiih, Законски споменици сир. држава. стр. 428, 509, 683 и др.
20 Ильинсмй, ц. с., стр. 29.
21 В една грамота иа Вълк Бранкович от 1377 г.: ккфллик гр д с коса,
ни коулскогА. HoeaKoeuh, и. с., 452.
22 Вграмотата на Милутин, дадена на Вири, манастир, кастрофилаксът се
споменава отделно от кефалията. НоваковиЙ., Зак. споменици, 609.
23 Гл. по-горе.
НОЖЕНИШКПЯТ НАДПИС
497
длъжност се е заемала главно от тия представители на боляр-
ството, конто се числели към ранга на севастите.
Освен тия градски кефалии, чиято власт е била ограниче-
на в пределите на градските околности, съществували са и
Фуги, конто са заповядвали над по-големи или по-малки об-
ласти и в това отношение са се явявали заместници на едно-
времешните жупани. Тия последните още пазели положението
си на областни управници, докато родовият и племенен строй
у южните славяни не е бил разложен и докато държавата
оставала в същността си федерация на отделяйте жупи. В Сър-
бия това положение траело по-дълго. В България обаче, къ-
дето ред условия разииват твърде рано държавната централи-
зация и царската власт, жупаните ще са загубили прежне-
го си значение, за да останат само като местни старейшини.
Също тъй са се разложили и жупите, конто престанали да
образуват една родова, стопанска и административна цялост.
В тях проникват като владелци външни елементи — заслужи-
ли пред централната власт властели и прониари; други части
от земята им биват раздадени на отделни черкви и манастири,
докато най-сетне се разпространяват твърде много тъй наре-
чените „смесени жупи“ със села черковни, цареви и властел-
ски.24 И понеже според средновековното право владението на
земята е било свързано с упражнението на известна публична
власт, то в границите на една и съща облает или жупа са се
явили редица независими един от друг властели, конто често пъти
могли да си противодействуват. Като обединяваща сила в
такива области се е явила властта на кефалията. Той е съби-
рал в себе си различайте функции на управление™ и като
представител на централното правителство е бил началник на
всички чиновници в дадена облает. Преди всичко той е бил
там висшият администратор. Сръбските и българските грамоти,
с конто се дават привилегии на черкви и манастири, изобил-
ствуват с нареждания, с конто се забранява на кефалиите да
се наместват в тъй освободените владения. В тях кефалия е
бил манастирският игумен.35
21 Гл. Законника иа Душан, § 159: ГАе се we^-etmo жоупе емкие, селх
Ц|Ъкоенх илщ цгфкл или кллетельекл, Safarik, Pamatky, стр. 46.
21’НЬ елмь игоумьнь дл кеть кефллитл в грамота, дадена на мана-
стира „Св. Георги“ гри Скопие от Стеф. Урош II. НоваковиН, ib., 608.
498
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
Най-вече изтъкната е в грамотите полицейската и съдебната
власт на кефалиите, а също тъй и правото им да налагат и съ-
бират глоби. В една грамота на княз Лазар от 1387 г. се раз-
решава на дубровничаните да ходят из сръбските земи и из-
рично се забранява на кефалиите да ги спират или да им създа-
ват пречки.20 Разполагайки с полицията и военните гарнизони
в дадените им области, кефалиите са били отговорки за реда
и безопасността в тях. Според Законника на Душан те са били
длъжни да поставят стражи по нареките пътища, за да пазят
пътниците от разбойници. Ако се случвало пътник да бъде
обран, кефалията бил длъжен да му заплати загубата от соб-
ствени средства и от своя страна да държи отговорки стра-
жите.27
В югославянските земи е имало специални чиновники, нато-
варени със съдийска длъжност. Те са разглеждали най-обик-
новените спорове между населението и в сръбските паметни-
ци се означават с името съдии. Като апелационна инстанция
над тях обаче е бил съдът на кефалията. На него са били
подсъдими и делата, конто надвишавалн комнетенцията на
обикновените съдии. Той даже е имал право да привлича под
•отговорност тия последните за извършени от тях простъпки.28
Ют съда на кефалията в Сърбия са могли в известии случаи
да бъдат освободени чужденците — дубровничани и сакси,
конто са се съдили било в смесени съдилища, било пред свои-
те консули, и кефалиите не са били властни да изменят тех-
ните решения.29 Кефалиите са се отличавали от обикновените
•съдии и по това, че са имали възможност да привеждат в из-
пълнение издадените присъди. В Законника на Душан напри-
мер един член нарежда кефалиите да наказват «ни прислоушници,
конто не се подчинявали на съдийските решения.30 Съдът на
кефалията се отнася най-често до случайте, когато трябвало да
2 ,1 НоваксшЛ, ib., стр. 202; също и стр. 204 и 234.
27 Safarik, Pamatky, стр. 46, § 159, 162 и 163.
28 В Душановата грамота, дадена на Хилендар (1355 г.): Ако ли се нл-
ПС ОТЪ НИ)(Ь, кто е криво соудиль, ЗЛКОНОМЬ дл гл посоуди нлетокцин
«сефллТл. HoeaKOeuh, стр. 432.
29 НоваковиИ, Зак. спом., стр. 201, 219, 222; също стр. 220 и 224.
30 Safarik, Pamatky, стр. 48, § 174.
Hi О ЯС Е Н И Ш К И Я Т НАДПИС
499
се налагат глоби.31 Това вероятно ще е в свръзка с положе-
нието на последний като представител на финансовата власт и
може би началник на разните видове бирници — десеткари,
практори, перпираци и пр.32
Естествено е, че при високото си положение и разнообра-
зните права, конто съединявали, кефалиите са могли често да
злоупотребяват и да се явяват истински притеснители на под-
властното им население. Че подобно превишанане на власт е
имало, се вижда от Законника на Душан. Едно негово поста-
новление забрапява на кефалиите да затварят когото и да би-
ло,33 а в друго им запрещава да изнудват населението, като
вземат на по-ниска цена продаваните от него продукта.34
III.
Казаното дотук характеризира достатъчно
положението на споменатия в надписа севаст Огнян. Както са-
мата му титла показва, той е бил виден местен болярин и ка-
то кефалин — граждански и военен управител в Орханийско
със седалище навярно в Боженишкото градище, където нами-
раме и надписа.
В този надпис, продължавайки да се титулува севаст, Ог-
нян говори в минало време както за заеманата от него длъ-
жност, тъй и за цар Шишман (киух при цл^и Щишман-е кеф(л)ли&.,
<л др.жлуь [Дишмана цр). Тия изрази показват, че надписът е бил
писан, когато той вече не е бил кефалия, след времето на Ши-
шман. Друг израз в надписа, където Огнян споменава за па-
31 HoeaKoeuh, ib., стр. 430, 456, в Законника на Душан у Safarik §195:
глобите от черковни хора да се дават на черквата и да се събират от чер-
ковните глобари, а цлр. ни ккфллк да нс оузимл нища.
з- Характерно е напр. едно постановление в Хиленд. грамота на Душан
от 1355 г.: и да имь (на манастирските хора), нс никдне рлноте ккфллТние
ни соктд) ни коша, ни пса^а, ни котлх. Нов., ib., 431; ср. също стр. 310.
33 Safarik, ib., § 178, стр. 48.
34 Safarik, ib., § 54, стр. 34.
500
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
тилата си при борбите с турците, когато той оказвал поддръж-
ка на своя цар, показва, че надписът датира от времето, кога-
то тия борби вече били привьршени и когато Търновското
царство вече е било унищожено. В такъв смисъл публикувани-
ят надпис е първото свидетелство, дошло до нас от един съ-
временен деец в събитията, конто туриха край на нашата не-
зависимост. И колкото недостатъчни да са снеденията, конто
той съдържа, от него могат да се извадят пенни заключения
за все още твърде тъмната ни история от края на XIV век.
Известните досега извори за тая епоха съдържат крайне
недостатъчни и често противоречиви сведения. Както е изве-
стно, историческите сведения на Ник. Григора и Ив. Кантаку-
зин — двама византийски автори, конто дават най-богатия ма-
териал за изучаването на балканските отношения през XIV век
— евършват с времето, когато турците едва-що се настаняват
на полуострова.33 * 35 * По-късните византийски историци — Халкон-
дил, Дукас и Францес—са писали своите работи след завладя-
ването на Цариград, следователно повече от половин век по-
дир падането на България. Техните разкази са черпени от уст-
ного предание, което много работи забранило, а други съхра-
нило в погрешна последователност или изопачен вид. За по-
следните дни на Търновското царство и участта на сетния му
цар в тях не намираме нито дума.30 Известна е и една визан-
тийска хроника от края на XIV в., но тя евършва няколко го-
дини преди падането на Търново,37 при това, съставена в Ца-
33 Историята на Григора евършва със събитията през 1355 г., а записки-
те на Кантакузии не достигат 1365 г. Ср. Jiretek, Zur Wurdigting der пен-
entdeckten bulgarischen Clironik, Arch. f. Slav. Philologie, Bd. XIV, стр. 256, a
също Krumbacher, Gescli. der byzantinisclien Litteratur, 2 Anil. Munchen, 1897,
стр. 296 и 298.
33 Ха.гкондпл, който е най-подробен, има сьвсем превратни представи
за България. Според него над мизите (българите) царувал Александър, който
бил крал на сърбите и господар (t/ts|ici>v) на трибалите (стр. 36—37, ed. Bonn.).
Наследил го Шишман, който сключил съюз с Мурад и му дал дъщеря си за
жена (стр. 38). Явно е, че тук авторът смесва Шишман с Александър. По-на-
татък той разказва (стр. 30 32), че Одрин (паднал в 1363—1364 г.) бил за-
воюван от Орхановия син Сюлейман, когато се знае, че тоя последният е ум-
рял няколко години по-рано (1359—1360 г.).
37 Издад. от Jos. Muller, Byzantinische Analecta, в Sitznngsber. d. Wie-
ner Akadeinie XI (1852), стр. 389—393. Иречек (Archiv XIV, стр. 256) опреде-
ли за дата на съставянето й 1391 година.
БОЖЕИИШКИЯТ НАДПИС
501
риград, който бил откъснат чрез турски владения от останали-
те балкански земи, тя не знае нищо за събитията в тях. Мно-
го по-ценни биха били българските и сръбските извори за тая
епоха; ако не подробно описание на съвременните им събития
очаквали бихме в тях лоне внимателното им зарегистриране.
Сръбските хроники обаче твърде малко се спират на българ-
ските работи; в тях току-речи е отбелязана само годината, ко-
гато е взето Търново.38 В Похвалното слово на патриарх Евти-
мий от Цамблак и в описанието му за пренасяне мощите на св.
Петка, за падането на Търново се говори само в общи фрази
и библейски сравнения.3” Същото е и с разказа за пренасяне
мощите на св. Филотей, писан от видинския митрополит Иоа-
саф.40 Като се изключат известията на тъй наречената българ-
ска хроника и на Шилтбергер, най-вече сведенпята за послед-
ните събития от историята ни в навечерието на завоевание-
то й за съдбата на Шишман са запазени у турските летописци
и историци. За жалост обаче освен Сеадедин и Нешри, конто
са известии по стари и дне с съвсем редки преводи, всички
останали и досега остават недостъпни за по-голямата част от
европенския учен свят, който е принуден да се задоволява
със сведенията, почерпени от тях у Леунклавий, Хамер и Цин-
кайзен. Хронологията у турските автори при това е тъй за-
бъркана и ненадеждна, че ползуването от тях, както свидетел-
ствуват работите на двамата последни учени, може да доведе
до най-груби грешки.
Какво знаем от тия споменати извори за падането на Тър-
новското царство и какво ново ни дава съдържанието на от-
крития надпис?
Шишман сяда на овдовелия след Ив. Александър търнов-
ски престол, когато турците бяха нанесли първите силни уда-
зн Повечето от сръбските летописци отбелязват и превземането на Плов-
див от турците, но го поставят в 1386 г., когато паднал и Ниш (гл. Starine,
XIII, стр. 179, 184; Гласник 53, стр. 72; Споченик, III, 126, 139 и у Safarik,
Pamatky, 74).
3;| Похв. слово за Евтимий, публ. от архимандрит Леонид, Гласник 31, стр.
280 сл. Пренасяне мощите на св. Петка у Kaluzniacki, Werke des Part. v.
Bulgarien Eutliimius, Wien, 1901, стр. 432—436.
10 За него у Иречек, Българский нар Срацимир Видинский, Псп. I (1882),.
стр. 43 сл.
502
П Р О Ф. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
ри на България и равнината между Балкана и Родолите бе ве-
че турска провинция.41 Веднага след поражението на Вълка-
шин и Углеш при Чирмен те проникват на запад, превземат
Ихтиман и Самоков и принудили велбуждския деспот да ста-
не техен васал.42 Същата участ ще е сполетяла и Шишман,
41 Ив. Александър е бил още жив в 1367 г. (гл. JireCek, Zur Wtirdignng
и. s. w. Arch. f. slav. Phil. XIV, стр. 262). Смъртта му me трябва да бъде
отнесена към времето на Чирменския бой или малко преди него (гл. Григоро-
вич, О Сербии в ея отношешях к сосед, державам. Казан, 1859, стр. 17 сл., с
румънската хроника на Мокса и бьлгарската хроника, изд. J. Bogdan, Ein
Beitrag zur bulgar. und serbisch. Geschitschreibnng в Arch. f. slav. Philolo-
gie XIII, стр. 528). За отношеннето между тия две хроники гл. Jiretek, Аг-
• chiv. XIV, стр. 255, а също и бележките на Богдан в цит. статия, стр. 493,
495. Падането па Пловдив и завладяването на Северна Тракия се отнасят от
всички историци въз основа на турските известия към периода между 1363 и
1371 г., гл. Hammer, Histoire de I’etnpire Ottoman. Paris, 1895, I, стр. 233
сл. (Чирменският бой погрешно отнесен към 1363 г.), Leunclavius Annales
Sultanorutn Othoinanoruin, I'rancofiirti, 1688, стр. 11. Халкондил (ed. Bonn.,
стр. 30—32) го отнася иепосредствено след нревземането на Одрин ; ср. съ-
що Златарски. Летопис на Б. кн. д-во. VI, стр. 115 ; Нопаковик, Хаци Кал-
фа, Споменик XVIII, стр. 29; Руварац, О кнезу Лазару, Нови Сад, 1887,
стр. 201. В книгата си „Срби и турци", Београд, 1893, стр. 169 и 208, Нонако-
вич смята падането на Пловдив и завладяването на Северна Тракия като
непосредствен повод за похода на Вълкашин и Углеш7 до Чирмен.
42 Hammer, ц. с., стр. 225, ги Zinkeisen, Gesch. des Osinanen Reiches,
Hamburg, 1810,1, стр. 223, смесват Чирменския бой с тоя при Никопол. Хаджи
Калфа (у /Уоваковпй/Споменик XVIII, стр. 31, 42) отнася превземането на Са-
моков в 1370—1371, а на Кюстендил в 1371—1372. Хамер, цитирайки Сеадеднн,
разказва, че Лала Шахин, като проннкпал па запад, разбил в долината па Ча-
мурли, близо до Самоков, „сръбския крал и съюзника му краля па България (ц.
с., стр. 236). Известно е, че при с. Чамурли, Самоковско, недалеч от Искьр,
е станало сражението между Баязидовите синове Муса и Мохамед, в което
участвували сърбите с Георги Бранкович (Иречек, Ист. болгар, стр. 467; Пъ-
тувания, стр. 664, и Йорд. Иванов, Сев. Македония, София, 1906, стр. 141).
Мъчно е да се определи дали горното турско известие не се отнася за това
последно сражение или то има пред вид други събития, за каквпто в оста-
налите извори нямаме никакви известия. Zinkeisen (ц. с., стр. 230) също
споменава, че сръбският княз Лазар се опитвал (да спре нахлуването на
турците към Самоков. За вярване е, че тук се има пред вид някакво друж-
но усилие на Шишман и Константин Велбуждски (Лазар е бил далече I) сре-
щу турците, конто иай-сетне сломили упорството им. Съществуващнте из
Югозападна България легенди, конто локализират из Самоковско, Софийско и
около Искър борбите на Шишман с турците, могат да се отиасят към тоя
. период. Турските автори разказват, че Константин доброволно предал на тур-
JJ О Ж Е Н И Ш К И Я Т НАДПИС
503
който за гаранция е бил принуден да даде сестра си на Му-
рад и срещу това навярно турците му върнали Самоков.43
Сключеният по тоя начин мир бил прекъснат неизвестно
как и защо след десетина години. Турците възобновили нападе-
пията си на запад и след няколкогодишна блокада в 1382 г.
София паднал в техни ръце.44 Турските автори сочат като при-
чина за нарушението на мира постоянните безпокойства от
страна на българите и сърбите. Ако това е истина, ще трябва
да се приеме, че съюзът на Шишман и Лазар бил сключен
твърде рано, в началото на 80-те години, и че Мурад с едно
решително нападение поискал да ги предупреди.45 С падането
на София, а след това и на 11иш била прекъсната терито-
ците ключовсте на Велгужд, но те добавят, че за това сам султаиът, който
дотогава бил в Азия, трябвало да се притече на запад, където срещу земите
на двамата български владетели вече действувал Лала Шахин. Гл. Hammer,
ц. с., стр. 238, и Zinkeisen, 227.
13 За възвръщаве па Ихтиман не могат да се представят нпкакви съобра-
жения. От турскиге известия за превземането на София (гл. Д. Ихчиев, Ма-
териали, Изв. на Б. ист. д-во, II, стр. 92) може да се съди, че трайното за-
владяване на Ихтимаиско от турците бичо нзвършено далеч преди падането
на София. Що се отнася до Самоковската обдаст, доказателство, че след 1371 г.
тя е била отстьпепа отново на Шишман, е нсговият Рнлски хрисовул, из-
даден в София в 1378 г. Ако Самоков се е намирал още в турски ръце, то
едва ли Шишман ще е могъл да владее земите около Дупница и Рила, още
повече, че областга югозанадно от Радомир, около Оряховския манастир и Зе-
мен, отдавна е влизала във владенията на незавпеимия от Шишман велбужд-
ски деспот Константин.
11 Турските известия за това у Ихчиев, Изв. Б. ист. д-во, II, стр. 89 сл-,
и у Иречек, Ист. болгар, 442. Ихчиев дава годината 1386. По-вероятна е 1382
г., която приема Zinkeisen, ц. с., 234, въз основа на турски съобщения. По-
следната дата се потвърждава и от докумеитите на Малтенския архив, откъ-
дего е взел и Hopf, Gescli. d. Griechenlands ins Mittelalter (Ersch — Gruber,
Realencyclopadie, Bd. 86, стр. 28); ср. и Иречек, Пътувания, стр. 20, заб. 42.
Не са верни съобщенията на бълг. и рум. хроники, конто поставят нападе-
нията срещу София и смъртта на Александровите синове в 1326 г.
15 В изказаните досега мнения за началото на тоя съюз няма съгласие.
Фере!. Uhuuuti, Битка код Никопоа (Гласник, Зем. Myseja, VIII, 54), го счита
като последствие от превземането на София. Хамер, I, 270, мисли, че той бил
сключен към'1346 г., след битката при Коня. Иречек, Ист. болгар, стр. 442 сл.,
също приема 1386 г. Цинкайзен, 1, 230, въз основа на Сеадедин поставя на-
чалото на войната и превземането на Ниш в 1375 г., когато от еръб. летописи
•се знае, че Ниш паднал в 1386 г.
504
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
риалната връзка между Търновското царство и земите на Ла-
зар. Владенията на Шишман вече се ограничили на Север от
Балкана, където пределите на царството му обхващали само
областта от Силистра и Ировадия до пролома на Искър, Вра-
ца и Оряхово. На изток било деспотството на Добротич, а на
запад — Видинското царство. Вероятно тогава била загубена
и Златишката покрайнина. Разширението на турците чак до
Морава принудило двамата съюзници, към конто се бил при-
съединил и Добротич, да преклонят глава и обещавайки по-
слушност на султана, да чакат нов сгоден момент. Такъв на-
стъпва в 1387 г. Когато Мурад водил в Мала Азия война с
караманския княз, Лазар унищожил при Плочник една турска
армия.40 Тази първа и последна победа на християнското оръ-
жие произвела тъй силно впечатление, че Мурад, който още
бил в Азия, почнал усилено приготовления, за да се справи с
непокорните християни. На васалните християнски князе било
заповядано да се явят с контингентите си в лагера на султана.
Шишман и Иванко, наследникът на Добротич, отказали да из-
пълнят султанската заповед и явно се обявили за съюзници на
сърбите.46 47 Това обстоятелство накарало Мурад преди всичко
да разчисти сметките си с тях двамата.
Докато султанът още се бавел в Азия, през пролетта 1388 г.
една армия от 30 хиляди души потеглила от Одрин под на-
чалството на Али паша и през Айтос и Източния Балкан на-
46 Точната дата е дадена от сръбските летописи, гл. Starine, XIII, стр.
179, 184.
47 У Леунклавий: Duo des Cliristianis iisdem reguli, desertis snitani pa-
tribus, ad hostes defecere ; nec vel ipsi secundum pacta conventa se stiterunt,
vel annatum aliquem snoruin niitnenim miserunt. Ex his units erat Sasmenos,
... Ischenderis filius, . . . alter Dobroditzae filius qttt Varnae cum regione fi-
nitima Dobritze vocata regulus erat.—Leunclavius, Hist, intis. Ttircoruin, Fran-
cofurti, 1591, стр. 265. lorga, Gescb. d. Osinamischen Reiches. I Gotha, 1908,
стр. 259, разказва, че турците при тоя поход потеглили срещу българските
владения, конто принадлежали „на непокорния Шишман, а не на покорния
Иванко". Че Иванко се показал също тъй .непокорен" на султана, сеидетел-
ствува горният насаж иа Леунклавий, основан на турски известия. А тоя от
своя страна говори, че добруджанският деспот преди това също ще е бил
принуден да пркзнае зависимостта си от турците. Това, противно на твърде-
нието на Йорга, ще е станало в 1386 г., когато тежката ръка на Мурад се-
сложила над всички християнски владетели в полуострова.
БОЖЕНМШКИЯТ НАДПИС
505
хлула в България. Опитът да се отнеме Варна от Иванко не
сполучил,48 но за късо време в турски ръце паднали Провадия,
Шумен и други по-малки крепости.49 Шишман, който не се
опитал да окаже никаква открита съпротива на многочисления
неприятел, се затворил в дунавския Никопол, където бива об-
саден и принуден да проси мир. Гланното условие, срещу кое-
то тоя мир му бил обещан, било предаването на Силистра?0
Шишман обаче бавел да изпълни това условие и накрая реши-
телно отказал да предаде града. Тази постъика, която влоша-
вала неговото положение, може би ще трябва да се обясни не
само с отчаянието: по-право би било да се предположи, че бъл-
гарският цар в преговорите си с турците е искал да печели
време. Лазар бил зает с усилени приготовления и Шишман се
е надявал на бързата му помощ. Всичкият въпрос значи се е
състоял в това — да се удържи, докато сръбският княз окон-
чателно се приготви. Само тъй се обяснява обстоятелството, че
след това Шишман отново се ограничил с пасивната отбрана,
като се затворил пак в Никопол, чиито укрепления били уси-
лени през време на примирието.51 Запазването на Силистра не
е било без значение за Шишман и той не е можел да я жерт-
вува тъй лесно. Тоя град още от времето на Първото царство
14 I.etmclaviiis, ц. с., стр. 272.
>'•* Zinkeisen, ц. с., 1,252 сл. Hammer, ц. с., 1, 275. И двамата споменават,
че тогайг бил нревзет и гр. Търпово. Леунклавий, чисто изложение най-вни-
мателно следва турските известия, не говори за падането на столицата. У не-
го гмссто това се разказва (стр. 270—271) за превземането и опустошението
на гр. Ventizena или Ventzina (вероятно днешното Венчанско градище, гл.,
Абоба Плиска, Изв. Русск. Археол. Инстит., X, стр. 408 сл. и табл. LXXXVI),
Иречек, Ист. болгар, стр. 444, и Сырку, Время и жизнь натр. Ев0ИМ1я Тер-
новскаго, стр. 577, говорят, че но времето на тоя турски поход Иванко поис-
кал да завладее Варна, но не сполучил, откъдето валят заключение, че тоя
град тогава принадлежал на Шишман. Ако това би било вярно, ще излезе, че
Иванко действу ват в съюз с турците против Шишман или че иай-малко бил
във враждебни отношения с него, та използувал турския поход, за да се на-
стани във важния крайморски град. Такова заключение би противоречило на
г ореприведеното известие у Леунклавий за дружното отмятаие на Шишман и
Иванко от турците (гл. тук по-горе). Откъде са взели Иречек и Сырку
горното известие, не знаем. Вероятно то произтича от някакво недоразумение.
r,n Leunclavius, ц. с., 274; Hammer, 275; Zinkeisen, 254.
м Hammer, 276; Zinkeisen, 254.
506
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
бил една от важните крепости в България. След като турците
превзели Шумен, Провадия и останалите крепости на изток,
Силистра е била едничката здрава връзка между Търновското
царство и владенията на Иванко. Заемането на Източна Бъл-
гария от турците и значението, което те давали на Силистра,
показва, че тяхната цел е била да отделят Иванко от Шиш-
ман.1’2 След като бе разкъсал териториалната връзка между
Лазар и Шишман, Мурад явно изразил намерението си да из-
олира и откъм изток неспокойния и непокорен търновски цар.
С повторното отмятане на Шишман ожесточеният Мурад
продължил войната с още по-голяма енергия. Търново, което
не било в състояние да издържи турското нападение, се пре-
дало.63 Много други крепости из вътрешността и по Дунав
паднали — едни след гореща отбрана, други без съпротивле-
ние.64 Али паша отново се явил пред Никопол, където Шиш-
г'2 Че при сключения мир Шишман се задължавал окопчателпо да се от-
каже от източните си владения с Шумен и Силистра, конто но тоя начин
трябвало да образуват облает, непосредствено подчинена иа султана, се виж-
да от казаното у Leunclavius, стр. 274: Мурад, казва той, „заповядал тогава
на Али паша с част от войските си да тръгне за Силистра и да поеме власт-
та от негово име, като постави пачалник иа крепостта н нредаде силнстрсн-
ския санджак на Якши бег, син на Тимурташ". Али наша в изпълненне на
тази султанска зановед извратил някого от своите хора при Шишман да му
напомни, че трябва да предаде града, но Шишман отказал.
53 Leunclavius, ц. с., 276.
54 Преди падането на Търново според Leunclavius, стр. 275, били пре-
взети крепостите Deritzen, Kirepzen и Cossovanus. Срещу тоя последний град,
който ще трябва да се търси около днешиите села Горско или Полско Косо-
во, действувал Доган бей. След това Али паша превзел крепостите Tzirnezts
(Червей?) Novasesri Kiratorai, Inrcova и Zistova (Свищов). Хамер, ц. с., 276, и
ЦинкаПзен, ц. с., 254, конто смесват града Косово с Косово поле в Сър-
бия, споменават между завоюваните тогава крепости Dridjasa, Hirscliowa и
Tchetchesar. Според Хамер последната крепост е днешният Разград (стр. 417).
За Hirschowa и двамата смятат, че е днешното Хърсово на Дунав. Малко ве-
роятно е Али паша да се е отдалечил тъй много в Добруджа. Навярно съ-
щият тоя град е означен от Leunclavius с името Jurctia или Jurcova. Може
би с това последнего име ще трябва да разбираме гр. Гюргево. И ако това
е вярно, ще трябва да се приеме, че турците още в 1388 г. са решили да си
осигурят база на север от Дунав. Възможно е по това време Гюргево да е
принадлежало на Шишман, който ще го е добил във войната с предшестве-
ника иа Мирчо, влашкия войвода Дан, пленен и убит в тая война (гл. Бълг.
хроника у Богдан, Archiv, XIII, 530). Със завладяваието иа Гюргево турската
г, о и: Е н и ш H It Я Т НАДПИС
507
ман, повторно изгубил всяка надежда за спасение, решил вече
безвъзвратно да се подчини и предаде на милостта на побе-
дителите. Али паша го изпратил при Мурад в с. Таушанли при
Ямбол, където султанът се съжалил над него и не само му
подарил живота и свободата, но му върнал и трона?5
През следната 1389 г. станал боят при Косово. Влашкият
войвода Мирчо не взел участие в него, но се опитал да изко-
ристи положението50 В съгласие с никои турски емири, конто
трябвало да повдигнат в Мала Азия въстание срещу султана,,
той минал Дунав и завладял някой градове със Силистра и
част от бившите земи на добруджанското деспотство.57 Нена-
опасност се надвесвала и нал Влатко. С гова се обяснява зато власнте, конто
дотогава оставалн зрители в Сорбите на останалнте християнски господари сре-
щу турците, от 1389 г. се иамесват в тия борби и Мирчо напала вече южно-
от Дунав. Известно е, че за да му отмъсти за това нападение, Баязнд иахъл-
тал в 1391 г. вьв Влатко. При сключеиия тогава мир влашкият войвода тряб-
вало да се откаже не само от завладените земи на Добротич, по и от Гюрге-
во. Ако условията на тоя мир могат да се разглеждат като отказ на Мирчо
от завоеваннята му врез 1389 -1390 г., ще трябва да се приеме, че в тия за-
воевания влизало и Гюргево. А то значи, че въпросният град е принадлежал
на турците преди 1389 г.
55 Leunclavius, ц. с., стр. 276. Hummer, стр. 276—277, съобщава, че тогава-
Мурад простил на Шишман и му осигурил средства според саиа му. Zinkei-
sen, 255, също говори, че Шишман бил помплван, но цяла България била
превърната в ту река провинция, макар от друго място на книгата му (стр. 284)
да се вижда, че Шишман продължавал да царува и след 1391 г.
Сеадедии (у Zinkeisen, 255, заб. 2) разказва, че иа страната на Лазар
в Косовский бой участвували киязете на Босна, Италия, Унгария, Влахия, Ал-
бания, Богуния и Бохемия. Същото известие намираме у Leunclavius, 297, и
Hammer. 283 и 418. Заладимте извори не знаят за участието на никакви ита-
лианци, чехи и маджари в тоя бой. Документът, за който споменава Engel,
Gesch. von Servien. Bd. 31 от Allg. Weltgesch. S. 346 (грамота на Сигиз-
мунд от 1408 г.), може би се отнася до Никонолскпя бой. Сам Хамер на дру-
го място говори, че на Косово се явили с контингеитите си само князете иа
Сърбия, Босна, Херцеговина и Албания. Ако се отхвърли участието на чехи
и маджари в тоя бой, участието на власи не може да бъде доказано. Гл. по
въпроса още lorga. Gesh. des Osrnanish. Reiches, Gotha, 1908, 1, стр. 259, и
Руварац, О кнезу Лазару, 334 сл. Литературата за Косовския бой у Новако-
euh, Срби и турци, стр. 4 сл.
57 Zinkeisen, 283 сл. Грамотата от 1387 г., където Мирчо се титулува
„господар на Силистра и на двата бряга на Дунава", е от no-късна дата. Гл.
lorga, Gesch. des Rinnanischen Volkes, Gotha, 1905, I, 281, забележка 1; съ--
що M.oucu.1, Деспотството на Добротич, Мииало, г. II, стр. 148.
508
П Р ОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
дейната смърт на Мурад при Косово и грижите, с конто бил
зает тогава Баязид, позволили на Мирно да остане в продъл-
жение на година и половина господар на завладените земи.
Едва в 1391 г. Баязид потеглил срещу него, навлязъл във
Влашко и не само го принудил да се откаже от прездунавски-
те си завоевания, но и да признае зависимостта си от султана.г>8
58 Zinkeisen, ц. с„ I, 284. От тоя период са двете грамоти на Мирчо, в
конто той за пръв път се явява владетел на български земи. В първата, от
януари 1390 г„ той се титулува между другото ter rani in Dobrodicij Despotus
et Tristri Domintis ; втората, където той носи същия титул (Trestri Domintis
ас Тегагппп Dobrodicij Despotus), e издадепа в 1391 г. преди въпросння по-
ход на Баязид (Hurmusaki, Documente privitore la Iiistoria Rom.inilor, Bucu-
resti, I, стр. 322—334). Вече от казаното дотук се вижда колко иевярно и тен-
денциозно е твърдението на букурещкия професор Йорга, който разказва, че
в 1388 г. Али паша във война срещу Шишман „изтръгнал" от пумьнско вли-
яние Никопол и Силистра” (Gesch. d. Osin. Reiches, I., 259). Работата иа Йорга
както и тази на сънародника му Ксенопол (Histoire des Rouinains. Paris, 1896)
изглежда да са писани с агитационно-политически цели. Ксенопол напр. раз-
казва (стр. 255), че при Косовския бой Мирчо дал на Лазар поддръжката на
войските си и походът на Баязид във Влашко през 1391 г. сполучил само
защото Мирчо бил отслабеи поради унищожението на армията му при
Косово. Напразен е стремежът на румънските учени да представят, че Мирчо
и след 1391 г. остаиал еъс«к<8 нодоунхкТоу . .. ДръстрВ ельдхлщ.
Грамотата, в която се среща за трети път гориата титла на Мирчо, не е от
1399 г. както бе я датирал Венелин (Влахоболгарсюя грамоты, стр. 48), а от
1408 г. (s ц 31, гл. Милетич и Агура. Дако-румъните и тяхната славянски
писменост. Мсб. IX, стр. 329, № 4). Отново нахълтал Мирчо в българските
земи след смъртта иа Баязид и междуособиците иа сииовете му. Не се знае
годината, когато станало това (Баязид бил пленен от Тамерлан в 1402 г.), ио
първият документ, в който влашкият воевода отново се явява с шумния си
титул — владетел на Дръстър и дунаеските земи, — е грамотата му от
1406 г. (Милетич и Агура, пак там, 329, № 3). Тогава Мирчо взел страпата
на Муса и само чрез него успял да запази властта над тях в продължение па
6- 7 години. Когато в 1413 година Мохамед I възстановил единството над им-
перията, Мирчо отново бил принуден да признае върховенството на султана
и за втори път се отказал от Гюргево (Zinkeisen, 467). Съобщението на Их-
чиев (Изв. Б. ист. д-во, II, 98) според турската история иа Ахмед Джемал, че
Мирчо с 5000 души се явил като съюзник на турците против Шишман и
превзел Силистра, Свищов и Добруджа, навярно се отнася до нападението му
в 1389 г., когато той действувал с турските емири, но против Баязид. Взе-
майки това известие тъй, както то е дадено от Ихчиев, Ю. Трифонов (Уни-
щожение на Търновската патриаршпя, Мсб. XXII—XXIII, стр. 21) погрешно
ПО ЖЕ НИШК ИЯ Т НАДПИС
509
Тоя поход на Баязид през Източна България във Влашко
характеризира твърде добре положението на Шишман след
1388 г. Макар и върнат на търновския престол, той владеел
вече само част от предишните си земи. Източната половина на
царството му — със Силистра. Шумен и Провадия е образу-
вала турска провинция. След похода във Влашко през 1391 г.,
който имал за задача да изтръгне въпросната провинция от
Мирчо, тя несъмнено отново останала под непосредственото
влияние на турците. Инак Баязид не би водил война с власи-
те, за да я предаде на българите. Граничите на Търновското
царство следователно след 1388 г. обхващали само областта
между Средний Балкан и Дунав — около Търново и на запад
докъм Враца и Оряхово, откъдето почвали владенията на Сра-
цимир Видински.5” Твърде вероятно е обаче турците да са зае-
ли и в тия земи някои по-важни крайдунавски градове, като
например Никопол.
Тъй след близо десет години борба всички християнски
владетели на полуострова били принудени да преклонят глава
пред повелителя на османите. Македонските князе Марко и
Константин по-рано, а след тях сръбският деспот Стефан, син
на княз Лазар, и Страцимир Видински се помирили с положе-
нието на турски васали. Едничък Шишман между тях още не
можал да се приспособи към новия ред. Всички дотогавашни
събития го обрисуват като честолюбец и фантаст, който не е
в състояние да прецени действителността. Неговите желания,
винаги несъразмерни с нищожните му сили, докарват най-сет-
не гибелта на дребното му царство. Приличен на него и об-
хванат от ревнив стремеж за величие бил съседът му — влаш-
кият войвода Мирчо. Но докато тоя последният все още раз-
полагал със силите на едно относително запазено население и
неопустошена страна и е можел да разчита на прикритието на
непроходимите лесове и блата във Влашката равнина, а зад ши-
твърди, че .турците цревзели Силистра не направо от българите, а от власи-
те“. За периода иа румънското владичествб из Добруджа гл. и Златарски в
Сборник Добруджа, София, 1918, стр. 58.
59 За принадлежността на Оряхово и Врана към земите на Шишман
гл. Иречек, Княжество България, II, стр. 298, заб. 13, и Бълг. пар Сраци
мир Видински, Псп. I, стр. 33.
33.
510
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
роките Карпати имал убежището на Унгария, търновският
цар разполагал само с една оградена отвсякъде с турски вла-
дения облает, с няколко крепости, конто не са били в състо-
яние да му дадат сигурна защита, и може би с малка армия,,
която никога не се опитвала да посрещне противника на от-
крито поле.
Източниците не споменават нищо за действията на Шиш-
ман през това време, но неговото държане може да се осади
от близката развръзка на събитията. Вероятно е изказано-
то още от Иречек предположение, че Шишман ще е почнал ня-
какви тайни преговори с маджарите и Мирчо за общо дейст-
вие против турците.60 Научил за тях и убеден вече в непопра-
вимостта на търновския си насал, Баязид ще е решил веднъж
завинаги да евърши с него. През лятото на 1393 г. еднатурска
армия неочаквано за Шишман се явила под Търново и почва
обсадата му.61 Обстоятелствата, при конто се развила тя, не
са известии; от агиографските извори може да се съди, че
градът се отбранявал тъй силно, че турците почнали да мис-
лят за вдигането й.62
во Ист. болгар, стр. 448; Бълг. цар Страцимир Видииски, Псп. I, стр.
50. Походът на Баязид срещу Шишман в 1393 г., против Мирчо една годин»
след това и появяваието на маджарите пред Никопол са в несъмнена връзка'
помежду си.
В1 Че Шишман не очтквал войната и появявансто на турците било за
него изиенада, се вижда от думите на Гр. Цамблак в житието на св. Петка
Тдже по мнюгы)(ь си)«ь лтт-е^к, ц а р ю о у в w £лъгьркомоу Hf-
н & дт »Ц1 о у се, людемъ же въетмк мирКющими . , . воурю къздвижетъ и>
метежь непосто1дньнь иже отъ начсла сьмиренТд рдтникь цхрл еа|>’еа|>скаго на
слаен-бишТи онь грддь вылуоуждеть иже и прниьл и т. н. Kalufniacki, Wer-
ke Enthiinius, стр. 432. В Похвалното слово на Евтимий Цамблак подчерлава
същото: приде (варварски цар) ненадежно и ндпдде на грлдъ не отъ.
единое или отъ двою стрдноу, нъ всего огрддивъ окрестъ. (Изд. от архиман-
дрит Леонид. Гласник, кн. 31, стр. 281.)
62 В разказа за св. Петка Цамблак съобщава, че „варварският пар", виж-
дайки града тъй укрепен и пазен от застъпничеството на светицата, искал
да се върне назад; градът паднал, когато тя заради греховете на жителите се
убедила, че трябва да оттегли защитата си. Как е извършеио превземането,.
Цамблак не счел за нужно да разкаже: Дще оуко . . . иже тогда тео|>имаа
представлю писАнТемь ... кь печлли и слъздмь низведоу влеь. Нищо повече
ЦО ЖЕ П ИШКИ ЯТ НАДПИС 511
Във всички познати досега известия за падането на Тър-
ново за последний му цар не се споменава нищо. Несъмнено е,
че както през 1388 г., тъй и сега Шишман не е имал вяра в
укрепленията на столицата си и с приближаването на турците
я оставил на собствената й съдба. Границите на царството му
обаче са били твърде тесни, за да намери в тях сигурно при-
бежище. Ьаварецът Шилтбергер, пленен от Баязид в Никопол-
ския бой, разказва, че султанът, като завладял земята на Шиш-
ман, „херцог на Средна България*1, пленил го заедно със сина
му: „бащата умрял в тъмница (vancknus-gefangnis), а синът
не дава той и в 1!охв. слово на Евтимий. В житието на св. Филотей съвре-
менният видписки митрополит Йоасаф е още по-кратък. Разпространеиият
разказ, според който Търново било превзето след тримесечна обсада, се осно-
вава на предапието, съобщено от Раковски (О Асеню, стр. 126). Малко ве-
роятно е, че градът ще е могъл да издържи една тъй дълга обсада. Нанстииа
според беседата па Димитрий Кидоп Тьрпово почнало да се приготвя за от-
брана още когато турците пахлули в Северна Тракия (гл. Jiretek, Zur Wiir-
dignng n. s. w. Arch. f. Slav. Phil., XIV, стр. 260), но обстоятелството, че в
1388 г. Шишман го оставил, за да търси по-здрава защита зад стените на-
Никопол, и че след подновяване на войната през същата година градът бил.
превзет без големи усилия от Али паша, всичко това показва, че стените на
природно укрепената българска столица не ще са били в особено добро със-
тояние. А след 1388 г. Шишман едва ли ще е имал смелостта да работи за
укрепяването й. (Известен е в това отношение завършилпят с толкова голямо
унижение опит на Ив. Палеолог да поднови цариградските укрепления през
1391 г.)Точ1Тата дата кога е паднало Търново се устаповява от сръбските ле-
топнеци (Софпйският летопис, в Сборника в чест на Ламански, 1907 г., т. I
стр. 122, и обнародваните в Споменик III, 132, Clasnik Zemalj. Museja IV
459, Гласник, 53, стр. 74—75. Starinc XIII, 175, 185 и др.). Във всички сръб-
ски летописи се говори, че градът бил превзет от Баязид (п|>ими uxfb-
Г|м\зит>. Дуьнокь грьдь). Общоприетото схващане, че то е било завоювано
от Баязидовия син Челеби, почива на недоразумение и се дължи на Иречек-
Този последният се основава иа руския летопис (Никоновски препис, IV, 252).
Там обаче се казва: „... Амоуратов сын Челюбгй Амиря взя землю болгар-
скую и град их славный Тернов." Това съобщение ие се отличава от из-
вестието на сръбските летописи, защото и в него се говори не за някой от
синовете на Баязид, а за сина на Мурад, т. е. за самия Баязид (Челеби не е
собствено име, а значи княз). В същия смисъл са и съобщенията на Цамб-
лак, според когото българската столица била обсалена и превзета от самия
цхрь кх|ЖХ(>ск|'и. В българската хроника (у Bogdan, Archiv, XIII, стр. 530) и
в румънската [Григорович, О Сербш, стр. 22) превземането на Търново е
отминато мълком.
512
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
приел езичеството" (исляма), поради което Баязид му подарил
живота к го направил управител на Самсун в Армения.63 От
турските автори може да се съди, че Шишман бил затворен
в Пловдив, където бил и убит.64 65 Още по-определени са из-
вестията в българската хроника. На връщане от Влашко, след
•боя при Ровини, разказва тя, Баязид постлкы же влюстгла по късе.
КрОдХ НА ДУПЛЕТ: р:цк . „ , емь оуво ЕЛЪГЛ|>СК0Г0 ILfE Шишмлнл и
оуки его въ л-вто stir (1395) м-всАЩе Т8н1л г. Тлже пцвемк клъгл^скж зс-
Ш и поетлки еъ ней овллдлтелА схож по късеи земли Блъглрст-ви.63 Като
•се знае, че походът срещу Мирчо и боят при Ровини са били
през 1394 г.,66 това известие на хрониката хвърля особена свет-
лина върху събитията. То показва, че въпросният поход във
Влашко е бил предприет непосредствено след тоя против Тър-
ново и е представлявал един вид негово продължение. Баязид
ще е считал, че между Шишман и Мирчо е съществувал съюз.
Затова след бързото и ненадейно разгромяване на единия от
съюзниците той, без да се занимава повече с него, побързал
срещу втория. Едва след като в боя при Ровини Мирчо бил
поразен и обезвреден, Баязид поставил гарнизони по дунавските
крепости и се върнал отново в България, за да продължи пъл-
ното й покоряване. Навярно тогава, в 1395 г. — година след
влашкия поход и две след падането на Търново, — Шишман
•бил пленен и убит и били покорени и превърнати в турска
•провинция всички останали земи на Търновското царство. На
мнтересния въпрос, къде и при какви обстоятелства Шишман
63 Целият, отнасящ се за Шишман пасаж у Шилтбергер е следният:
Und die zit der Stat (Samsun, б. m.) und des lands herr was ein herzog ge-
•nant Schnssmanes von der mitteln pulgrey sun, des selben lands hoptstat
Ternowa, und hat von biirgen und von stetten drii hundert schloss gehapt.
den serben ziten. Das selb land gewan der Weyasit vieng der herzogen und
sinen sun. Der vater starb in der vancknus. Der sun bekert sich su heidni-
•schen globen. Dorumb das man in leben Hess. Und da der Wejrasit Samson und
•das land gewan zyenick. Die selb statt und das land gab er im sin leptag fiir
sins vaterland. — Reisen d. Johannes Scliiltberger aus Munchen, Herausgeg,
•v. K. Neuman, Munchen 1859, стр. 65.
61 Гл. Zinkeisen, ц. с., I, 284.
65 Archiv f. slav. Phil., XIII, 530 ; съшо и във влашката хроника, Григо-
рович, ц. с., 22.
66 Годинага е дадена от сръбските летописи.
Г, О Ж Е Н И Ш К И Я Т НАДПИС
513
с доживал последните си дни като български цар, досега не
можете да се даде никакъв отговор. Значението на новоот-
крития Боженишки надпис се състои в това, че ако не дава
пълен и ясен отговор на тоя въпрос, може да послужи за ос-
нова на известии предположения.
Всички известии до днес народни предания локализират
последните борби на Шишман и неговата смърт из земите на
Западна България. В тия предания е отразена историческата
истина само относително. Източна България около Силистра и
Шумен, както видяхме, още от 1388 г. бе в турски ръце. Съ-
щото е било и с дунавскнте градове, където турците се за-
гнездили, ако не през същата година, то при двата похода сре-
щу Мирчо. Ако значи Шишман е трябвало да търси прибежище
след падането на Търново, такова не са могли да му дадат
нито източннте български земи, пито пък дунавските градове.
Но такова убежище той не могъл да търси и из днешната
Югозападна България — Ихтиманска Средна гора, Самоковско
и Софийско.61;а София заедно със Самоков и земите на Югоза-
падна България, както видяхме, са паднали в турски ръце още
през 1382 г.67 Ако в западнобългарските предания са отразени
ска Преданпето’за „Шишмановото кале" при Тополница над Понбрене,.
откъдето избягал към София, съобщихмс в книгата си „Стари друмове и гра-
диша по долините иа Стряма и Тополница*. София, 1915, стр. 56. Самоков-
ските предания, конто с най-големн подробности разказват за последний бой
на Шишман ’около тоя град, са събрани от Хр. Марков в Мсб., V, Нар.
умотворення, стр. 177 сл. Тия за крепостта на Урвич, където е приплетено и
името на Асен, в Псп., XL, стр. 689 сл., у Е. Каранов, Наука, 1881 г., стр.
500 сл., и Качановский, Сборник зап. болг. народи, несен, Спб., 1882, № 107,.
ср. и Раковски, О Асеню, 126.
67 Ср. пс-горе. След 1382 г. земите около Радомир, Дупиица и
Рила са били дадени от Мурад на велбуждекия деспот Константин (Иорд.
Иванов, Сев. Македония, стр. 126), когато пък София, Ихтиман и Самоков са
останали под пряката власт на султана. Паисий в своята история съшо го-
вори, че след падането на Търново Шишман се оттеглил в София, където
живял 7 години с братята си Асен и Страцимир и се мъчил да отбие турците.
Това известие на Паисий е основано не само върху преданията из Софийско
и Самоковско, но и на Рилската грамота на Шишман. Паисий счел подчине-
нието иа Шишман след Чирмеиския бой за пълно покорение иа България.
Оттам и твърдението му: Възели турци землю и царство болгарское в лето
вдие 1370 (Истор1'я славяноболгарска, изд. от Йорд. Иванов, София, 1914,
стр. 56). Но Паисий вилял рилския хрисовул, издаден в София през 1378 г._
П Р О Ф. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
514
исторически събития, топа ще са навярно борбите при първото
проникване на турците в казаните земи или пък тия около по-
вторного завладяване на Самоковско и падането на София в
1382 г. След падането на Търново обаче Шишман не е могъл
да се оттегли там; нему са оставали едничко земите при за-
падните граници на Търновското царство — планинската об-
лает към Искър, около Етрополе и Орхание,—където други
сказания спомнят името на последняя цар. Едно такова сказа-
ние, което се отнася до манастира „Седем престола", е записано
от Качановски.08 Друго и днес може да се чуе в околностите
на с. Люти брод, където железницата от Искърското устие из-
лиза в котловината на Мездра. Там по левия бряг на реката
се виждат развалини на голямо селище с крепост. Запазена е
при него и една полуразрушена черква. На отсрещния бряг,
между с. Люти брод и Черепишкия манастир, високо по ска-
лите личат останките на още едно градище. Няколко пещери
около него носят името „Шишманови дупки". Те служили, раз-
казват лютибродчани, за скривалище на бягащия от турците
български цар. Местността пред реката около първото гради-
ще и старата черква и сега се нарича „Кбритен град". Там
според преданието станала тъй кървава битка между Шишман
и турците, че котловината дълго време била покрита с чере-
пите на падналите. С това обясняват и името на близкия ма-
настир Чёрепич (от череп).
В народните предания пе може да се търси чистата исто-
рическа истина. Но те често служат като ръководна нитка
към по-сигурни указания. И ако би било основателно да се
Това го убедило, че Шишман тогава още царувал, и за да отстрани противо-
речието, той приел, че след падането на Търновското царство „трюкки гос-
поди и цоъ Шишмкнъ... избегли из I |>ноко и w Зхгорис и w Стл(,л плл-
НИНЛ ; И ПРИШЛИ К Г|ЛД Средсцъ или Софил ... И ЗЛ ССДЛМЬ лстл «ДСЛЬ Ц(1Ъ
11 Jnnиалнъ къ Срсдсцъ." Основата на тая комбинация Паисий сам носочва.
(Последи в некое копие или превод стари от превилегиа того loana Шишмана
отбредает се, стр. 57.) Йеросхим. Спиридон в своята Истор!я в кратце, изд.
В. Златарски, София, 1900, стр. 91, се е повлиял повече от самоковските
предания и затова според него, когато Търново паднало, „цар же болгарс-
К1й побеже на Златину и потом на Самокове".
68 Ц. с., № 111. В него царят, който бягал от турците и намерил после-
ден подслон в тоя манастир, е наречен Петър.
бояенишният надпис
515
счита, че лютибродските легенди спомнят минали народни не-
щастия, в конто името на Шишман е вплетено не съвсем про-
изводно, то съдържанието на Боженишкия надпис би могло да
се изтълкува като потвърждение на тия легенди. Планинският
край около Етрополе и днешното Орхание е оставал еднич-
кият, който и в 1388 г., и след това не ще е бил сполетен от
гурското нахлуване. И много естествено тук ще е трябвало
да подири защита и подслон Шишман, след като турците се
явили под стените на столицата му.оу
Ако трябва да се вярна па българската хроника, Баязид в
1393 г. не ще е довършил покорението на цялото Търновско
царство, а се е задоволил само със столицата и околността й;
едва па връщане от похода във Влашко той завладял и оста-
нал эта част И поставил OKAAA&TtAA СЕО/Ь НО ЕЪС£И ЗЕМЛИ БЛЪГЛ^СТ'ЕИ.
Може би за тоя период, когато цяла Източна и Средна Бъл-
гария са били турски и Шишман се е крил в оцелелите си
.западни земи, говори последната част от Боженишкия надпис.
В такъв случай севастът Огнян ще е бил един от тия местни
шърненци, конто са приели своя цар и се опитали да дадат
последен отпор на турските пълчища.
11ародпите предания винаги представят Шишман като бег-
лец. Преследван от неприятелите, той постоянно мени убежи-
щата си, никъде не намиращ сигурност и достатъчна защита.
Надписът не говори нищо за сетната му участ.70 Севастът Ог-
нян обаче е преживял своя господар. За Шишман и за пати-
лата си при войните с турците той говори като за събития
вече минали. Но тук изниква един друг въпрос — надписът
е издълбан в градището, където българският болярин навярно
отрано имал аедалището си. Не значи ли това, че към даде-
ното време неговите земи още не са били покорени и сам той
още е запазвал независимостта си? Против подобно твърдение
говори тази част от надписа, където Огнян споменава за вою-
,;я Разстоянието между Коритен град и Боженишкото градище по права
линия ие е повече от 20—25 км.
Я> Българската хроника (Archiv XIII, 530) разказва, че Баязид го хванал
и убил; същото повтаря и хрониката на Моке (у Григорович, ц. с. 22). Спо-
ред турските известия той бил отведен в Пловдив {Zinkeisen, 1, 285), където
и умрял. За смъртта му в плен говори и Schiltberger в приведено™ по-горе
място.
516
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
ването на турците и за своите патила като за неща, също тъй
минали. От цялото съдържание на надписа вее при това духът
на примирението, тъй свойствен на лица, преживели велики
крушения. Несъмнено е прочее, че нашият паметник произхож-
да от времето, когато Баязид вече е бил поставил „обладатели
по цялата българска земя". Сам боженишкият болярин не спо-
делил участта на ония български първенци, конто паднали в
борбите срещу неверните, нито на опия, конто след завоева-
нието били отведени в далечен плен. Светского име и вел-
можската титла, с конто се авява, показват, че той не ще е
последвал примера и на мнозината представители на тогаваш-
ното българско болярство, конто — безсилни пред нещастията
на своя народ и заразени от дълбокия мистицизъм на време-
то — бяха потърсили утеха и мир под монашеского расо.71
Според надписа под новия режим той вече не е бил кефа-
лин — началник на областта, която управлявал при Шишман.
Но и при новите господари той запазил болярското си поло-
жение, както и почетната си титла севаст. Заедно с това той
може би да е задържал част от правата си като представител
на покореното местно население и посредник между него и но-
вата власт. Немалко случаи показват, че турците поради чисто
държавнически нужди запазвали в завоюваните земи някои
местни първенци, като им оставили и известии права. Потомци
на такива боляри ще са били споменатият в житието на Иван
Рилски жупан Богдан в Никюп72, известният бан Велю в Че-
пинско73 и други.
71 В Синодика на Борил се споменават няколко такива боляри с моиа-
шеско име и с посочване на длъжностите или положението, което засмали,
преди да напусиат светския живот. Ср. напр.: мши&^оу сТлкестроу, иже бы
епикерни кехикхьго Дрт Jivmihx ьлеЗхндрх или 'О’етм келикомХ Докроми^
ндреченномХ къ мнишескомъ оврхзоу дор» (д*и). Попруженко, Синодик паря
Бориса, Одесса, 1899, стр. 71. Такъв замонашен болярин е и аскетът Роман,
ученик на Теодосий Търновски. Гл. Житие на Теод. Търновски, изд. от В. Зла-
тарски, Мсб., XX, стр. 15.
72 Гласник, XXII (1867), стр. 295.
73 В разказа за потурчването на Чепино у Ст. Захариев, Георг.-статист-
историч. описаше на Татар Пазарджик каазъ, В1ена, 1870, стр. 67. За подоб-
ии християнски властели в Македония през ранната епоха на турското гос-
подство гл. и Баласчев, Кореей, между Царигр. патр. и Охр. архиепископ.
Минало, 1, стр. 5.
517
БОЖЕНИШКИЯТ НАДПИС
Боженишки надпис
518
ВОЙНИШКИ ЗЕМИ И ВОЙНИЦИ
ВЪВ ВИЗАНТИЯ ПРЕЗ XIII— XIV В.
(Докладвано в Истор.-фплол. клон от В. Златарски на 19 окт. 1922 г.)
Върху военного устройство във Византия^
поне през епохата до XI в., е говорено доста.1 Известно е, че
то се характеризира с две съществени институции — темната
организация и войнишкото земевладение. Империята била раз-
делена на големи окръзи (теми), всеки един от конто предста-
влявал военно-административно цяло и във време на война из-
важдал отделен войнишки корпус, наричан също тъй тема.
Бойниците, числящи се в тия корпус и, образували — тъй както
ни ги представят паметниците от X в. — в социалноправно
отношение отделно съсловие. Външно те били оседнали земе-
делци, както и грамадната част от останалите провинциални
жители. Това обаче, което ги отличавало от последните, било
обстоятелството, че те владеели земите си срещу едно същест-
вено задължение — ноенната служба.
1 Ch. Diehl, 1’origine du regime des themes, Htudes byzantines, Paris,
1895, p. 276—292. H. Gelzer, Die Genesis der byzant. Themenvcrfassung. Ab-
handhingen d. philol.-hist. Classe d. sachs. Gesellschaft der Wissenschaften, Bd.
18, 1899. 6. Успенс/ati, Военное устройство визант. импорт, Изв. Русск.
археол. института в Константинополе, т. VI, 1900. R. Gaignerot. Des bene-
fices militaires dans (’empire romain et specialement en Orient et au X sifecle.
Bordeaux 1898. A. Rambaud, l.’einpire grecanX siecle, Paris, 1870, p. 175—209,
287—296, Fr. GfrOrer, Byzantinische Geschichten, Bd. II, 401 —436. Bd. Ill,
1—64, 390—428. C. Zachariae v, Lingenthal, CieschicUtc d. griechisch-romischen
Rechts, Berlin 1892. S. 271 ff. Ю. Кулаковскш, К вопросу о произхождежй
бемнаго строя визант. имперш. Отд. оттиск из Сборник статей по исторш
права, изд. в честь М. Владимирскаго-Буданова. От същия, К вопросу о ©е-
мах визант. имперш, Киев, 1904, и К вопросу об имени и исторш 0емы Оп-
сиюй, Визант. временник, т. I. За епохата до VII в. J. Bury, A history of the
later Roman empire, vol. II, London 1889, p. 25 sq. Rob. Grofie, Romiche Mi-
litargeschichte von Gallienus bisz. Beginn der byzant. Themenverfassung.
Berlin, 1920. Alb. Muller, Das Heer Justinians. Philologus, Bd. 71, S. 101—138-
E. Stein, Studien zur Geschichte des byzantiniseben Reiches. Stuttgart, 1919,
стр. 117—140.
И МЙНИШКИ ЗЕ М И И В ОЙ н и ц и...
519
През X в. държавната власт обръща особено внимание на
войнишкото земевладение. На грижите й да го запази от влия-
нията, конто още тогава предизвиквали разложението му, се
приписва до известна степен и военната мощ на Византия до
първата половина на XI в. И обратното. Първият непопра-
вим удар, който разклаща нейното дотогавашно световно поло-
жение, бива предизвикаи от една политика, която, вдъхновя-
вана от евнуси и жени, калугери и куртизанки, посяга на
тоя институт.2 Резултатът е нещастната битка при Маицикерт,
която премества центъра на турската мощ в самото сърце на
Мала Азия. Борбите със селджукското царство през следния
век заемат ненеднъж най-добрите сили на империята. И ако
изхвърлянето на турците зад старите й граници остава неиз-
пълнима задача, все пак тяхното ио-нататъшно разпространение
е спряно.
Във вътрешната история на Византия през ХИ в. има още
много нещо неуяснено.3 Епохата на тримата първи Комниновци,
особено царуването на Мануил, се разглежда като време, ко-
гато вътрешният живот на империята бива до известна степен
изместен от традиционните си основи. Счита се, че западни
влияния и институции засядат на византийска почва и че осо-
бено в земевладелските отношения се осветява началото на
едно развитие, което трябвало да превърне Източната империя
в западна феодална държава.4 Макар в това гледище да има
много нещо вярно, ширината на внесените тогава промени не
трябва да се преувеличава. Реакцията на Андроник Комнин при
това идва твърде скоро, за да се противопостави на създаде-
ните от предшествениците му нови насоки. От друга страна,
много от старите учреждения ще са останали не особено силно
засегнати от комниновското време. На първо място между тях
2 Гл. Carl Neumann, Die Weltstelhing d. byzantinischen Reiches vor den
Kreuzziigen. Leipzig, 1894, Ss. 44 ff. 73 ff.
3 Двете солидни работи на Chaiandon, Essai sur le regne d’Alexis I
Comnene, Paris, 1900, и Les Comnene. Jean II Coinnene et Manuel I Comnene,
Paris, 1912, разгт.еждат предимно външната истории.
4 Ср. в. УспенскШ. Значеше визанпйской и южнославянской пронш,
Сборник статей по славяноведешю, сост. и изд. учениками Ламанскаго, Спб.,
1883, стр. 7 сл.
520
П Р ОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ:
е и институтът на войнишките земи и основаната върху му
военна 'служба. Самите задачи на двамата първи Комниновци
като възстановители на империята им налагали грижи за неговото
запазване. И навярно немалко с това обстоятелство, въпреки
почналия още тогава общ упадък, ще трябва да се обясни фак-
тът, че Византия, заета с изтощителни борби на изток и запад,
запазва положението си на велика сила.
Годината 1204, когато Цариград пада в ръцете иа кръсто-
носците, се счита обикновено за дата на решителния прелом в
византийските съдбини. Често повтаряната мисъл обаче, че ла-
тинското завоевание означава фактическия край на Източната
империя и че Византия след тая дата е труп, който очаква
само своя гробар, се нуждае от известна поправка. В 1204 г..
Византия не загива. Изгонена от Цариград, останките на ней-
ната държавност намират убежище в малоазиатските провин-
ции. Създадената тук „Никейска империя" обаче скоро пре-
става да бъде само подслон, чиято безопасност зависи от ми-
лостта или моментната залисаност на победителите. При Ва-
таци тя отново се явява като агресивна сила в балканските
земи и след две десетилетия още тя вече е владетел почти на.
всички области в центъра на полуострова, конто имаше дълго-
време преди латинците. Вън от нейните нараснали граници ос-
тават още столицата с най-близката й околност, островите и
най-сетне земите в древна Елада, Епир и Тесалия. Последните-
обаие никога не бяха имали особенс значение в държавния жи-
вот на Източната империя. Владетелка на морето пък тя бе
престанала да бъде още преди комниновската епоха, когато ус-
пехите й срещу норманите зависеха от морската помощ на Ве-
неция. Теодор 1 Ласкарис, а след него и Ватаци бяха почнали
при това първите, не съвсем безуспешни опити да възкресят
значението й като морска сила,5 а не изминали и 60 години от
образуването на ефимерното латинско царство и Цариград от-
ново пада в ръцете на първите си господари.
На пръв поглед след 1261 г. външното положение на Ви-
зантия е много по-благоприятно и по-сигурно от това през по-
следните години на XII и началото на XIII в. Асеновска Бълга-
5 О. Acropolita, Historia, ed. A. Heisenberg. Leipzig 1903, стр. 45->2 сл.;
cpn. A Mi-jXiapdxTjj, ‘laxopta той paacXeiou Niwxiaf ’АЭ-iJvai^ 1898. с. 45, 158-
.11 ОЙ Н И Ш И II ЗЕМИ И в ой ниц и...
521
рия, която висеше със страшна сила над византийското бъдеще,
разядена сега от вътрешни недъзи и раздрусана от татарското
нашествие, отдавна бе престанала да бъде опасна. Възстано-
вената Византия на Михаил Палеолог нямаше прочее защо да
се бои от северния си съсед. Сърбия далеч не бе се явила
като заместник на българите в стремежа за хегемония на Бал-
каните. Собствено казано, сърбите никога не са били за Визан-
тия неприятел, опасността от когото би била движещ момент
в нейната политика. Балканските съседи на Византия значи не
заслужаваха по това време особена грижа. Оставаше Запад.
И действително ние виждаме Михаил Палеолог посветил там
цялото си внимание. Тоя западен призрак обаче никога в пале-
ологовската епоха не израсна до една истинска опасност, из-
искваща събиране на всички сили за самозащита. В царуването
на Михаил Палеолог, когато тя се счита за най-голяма, Визан-
тия води срещу латинското княжество в Пелопонез и срещу
епирците, съюзници на Неапол, не отбранителна, а нападателна
война. Идва дори момент, когато всички латински владения на
югозапад се ограничават с атинското херцогство и с една малка
ивица от северозападна Морен. На изток положението също
не е по-тежко от това в края на XII в. Селджукското царство
е унищожено от монголите и само по окрайнините му се за-
запазват враждуващи помежду си малки емирства, никое от
конто не смее да опита силите си срещу възстановената им-
перия.
И при всичко това, въпреки всички тия благоприятни вън-
шни условия, не минали още две десетилетия от смъртта на
първия Палеолог и Византия стой пред прага на гибелта. Още
50 години по-късно, когато Иоан IV остава безспорен владетел
на цариградския престол, неговото царство, ограничено почти
в близката околност на столицата, зависи само от благоволе-
нието на османските господари и от волята на западните ла-
тински държави — вече еднички негови защитници.
Целият тоя забележително бърз процес има несъмнено сво-
ите причини. Че те са предимно от вътрешен характер, е също
тъй безспорно. Когато се наблюдава вървежът на тогавашните
събития, не избягва от вниманието поразителният факт, че визан-
тийската мощ се руши без всякакъв видим удар отвън. Турците
522
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
достигат в началото на XIV в. западните брегове на Мала Азия,
гонещи като стадо пред себе си обезумялото от ужас населе-
ние, без да срещнат една истинска съпротива. Византия изгубва
на Изток всички земи, конто от векове бяха люлка на държав-
ната й мощ, без да бе загубила нито едно голямо сражение за
защитата им. След това сърбите се настаняват в Македония,
защото я намират без господар, който да я брани. Нито една
битка, нито едно значително сблъскване дори не знае истори-
ята през целия 60-годишен период, в който Немановци посте-
пенно заемат всички земи от Арта до Южните Родопи.”
Какво бе станало през това време с византийската военна
организация, с нейните изпитани армии от стратиоти, конто ве-
кове подред бяха държали в респект врагове, много по-страш-
ни от неорганизираните отначало пълчища на Орхан и много
по-опасни от селските отреди на Душан, над конто сам Кан-
такузин не пропуща случая да се надсмее ?7
У сняла ли бе Византия след погрома в 1204 г. да запази
своето военно устройство и ако ли не, с какво трябва да се
обясни бързото реставриране на империята при Ватаци, Тео-
дор II Ласкарис и Михаил Палеолог? Ако ли пък тая военна
организация с нейните съществени елементи бе преживяла ка-
тастрофам! и след това бе възстановена във всички възвърнати
области, защо се оказа неспособна по-нататък за задачите»
конто миналото с успех й възлагало ? Ако ли пък тя след това
бе подложена на неблагоприятен влияния и промени, от какъв
характер са те, кога се явяват, кое ги предизвиква, колко дъл-
боко засягат те същността на наследените форми, до какви ре-
зултати довеждат и — най-сетне — кои са отделните момента
на процеса, водещ до тия резултати ?
Да се отговори на всички тия въпроси не е лесно не само
защото сведенията, конто идат от тая епоха са оскъдни и не-
6 Ср. Jiretek, Gescliichte der Serben, I. Gotlia 1911, стр. 317, 339.
особ. 369.
‘ Cantac., ed. Bonn., II, 331ц-, . . . aXXmg те xal 8eei йоуекр xaTex°peva>v xal
oux elg aXX’elg Il/p&oug rj Tv8oug атратейев-а'., 68-ev oiix ^eaxat
fi^Xavfj oujepia olxaBe emaveX&etv, xal Bia тоЗто xal I'rtTtoug rtoXepiax^ploug xaj
отеХа xal el t. ёхе^зрорто /prja’.pov itpog adv iroXejiov, olxxBe Srcorrep'reivTcuv, Eva
таита "fouv rolg rtalalv urroXeiq>8-elij, mg ^xelvmv axcXoupevmv rravimg. Въпросът e
за сьюзната сръбска армия, с която Кантакузин в 1342 г. потеглил за Днмотика.
» Oft H И Ш К И ЗЕМИ И войиици...
523
ясни, но и защото много от общите въпроси по военната орга-
низация на Византия не са още напълно осветлени. Тъй е пре-
ди всичко с въпроса за войнишкото земевладение и съсловието
на войниците. И затова, спирайки се най-напред на него и над
състоянието, което намираме през периода от XIII в. насам, ние
ще бъдем принудени твърде често да прибягваме към изве-
стията от по-раншно време, било за да ги взимаме за основа
или сравнение, било за да търсим в тях разрешението на ня-
кои въпроси, но конто късните извори мълчат или не дават
определен отговор.
1.
Стратаотн. — Войнишки земи. — Единична и ма
соей раздавания. Нужните за това площади. —
ВоПнишки снацсъи
Войниците във Византия се срещат като осо-
бена част от нейното население и през късната епоха — XIII—
XIV в. Още при Йоан Ватаци се разказва за грижите, конто
той положил, за да осигури положението им, тяхната съдба и
издръжка, от всякакви случайности.8 Неведнъж за тях се го-
вори и в произхождащите от това време исторически съчине-
нения на Акрополита, Пахимер, Кантакузин и Григора, а и в за-
пазените официални документи — различии видове актове и
грамоти — те за отличие от останалото население — свободни
селяни, парици и въобще местни жители (оЕхооёотсотас, таёросхос,
тотохос avb'pwitot — изричнр се споменават с атрибута стратиоти
(войнници, атратсатда)? Както през средновизантийската епоха
тъй и сега те се явяват като оседнало земеделско население.
w Theod. Scutariota, Additamenta ad. Georg. Acropol. liistoriam. Ed. Hei-
senberg, стр. 2861я.
n Acta et diplomata graeca, ed. Fr. Miklosicli et los. Midler, t. IV,
стр. 128, n. XL3: Toi>g Srrolxoug атрхтквтар те xal olxoSeoitoTaG Tffiv x^P^v Mav-
Tatag . . .; стр. 8331. . ., drro t<ov olxoSeanoToiv. . .; стр. 93, n. XXXVIIlt: Tpap.-
px zotvmwv av$p<tacci>v . . .; стр. 94IS, 2) : атрхтчйтои той ’ApxXdVTou KwvaTavTlvou...
xal &nb t&v Toraxtov Mxvzalag Гегорт^ои той Kaxapa; стр. 153, n. LXXXIlg: Bx-
рйхе:ра arpaTiartijV. Ср. също стр. 140, п. ЬХХП5 и стр. 9418.
524
ПРОФ ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
За юридического положение на земите, владени от войни-
ците стратиоти — ще ги наричаме с последното име за раз-
-лика от наемниците (ixtc-Swrat10, — нар-вече известия имаме в
законодателните паметници от X в. 'Д'ия земи им били давани
от държавата срещу задължението с военна служба. Със са-
мото получаване на такава земя обикновеният поданик минавал
в съсловието на войниците. За отличие от останалите владе-
ния, притежавани или обработвани от едри собственици, обик-
новени селяни или зависимо население, тия земи имали също
тъй и особени названия, означаващи било тяхното правно по-
ложение, било пък лежащите върху им повинности. През X в.
най-често ги срещаме под имената войнишки имоти (атратюгаха
хттдюта, атратюгаха: xttjoeic, та той атратшгтои dzivr/cat11), земи за
военна служба (oi Tijc атратЕсас толос)12, имоти за поддържане
на военната служба (та o>v а£ атратйас ил^рЕто&пас хтфата),13
или стопанства за военна служба (ос тблос t«Js атрата'а? tjtoi at
опёр той oTpaTEUEiv otxovojuat).14 Повечето от тия названия, макар
и твърде рядко, се срещат и през интересуващия ни късен пе-
риод.15 Характерно за тоя последния е, че освен термина_ о?-
xovopxa (стопанство) за означение на войнишката земя10 тая по-
•следната твърде често се явява с новото име прония (npovota),17
термин, върху чието значение по-сетне ще се върнем.
10 Че с името стратиоти обаче се озиачавали в XIV в. и наемниците,
показва следният пасаж.от Cantacuz., 1, 287L,o (ед. Bonn.): xal tojj атраткйтас
zoug STt.Siae zr;g p’-Tiiopopag, tojv ettjoIuiv Bi TtpsaiBtov touj Xowtonj fiaXXov
iire^oiae etc.
11 Jus graeco-romanum, ed. С. E. Zachariae von Lingenthal, t. Ill, Lip-
siae 1857, стр. 241#, 265;5, 26313.
12 Id., 291-ji ; също 291 lrt : ti;v zf(g aTpaTElag . . . tt/V.
в Id., 26615.
и Id., 275. § 4.
15 Const. Harmenopuli, Manuale Legnm sive Hexabiblos, ed G. Heim-
bach, Lipsae 1851. Lib. 1., tit. XVI, стр. 178, § 7: та if <5v al axpaxelai Ол^ре.
TcOvtai хлората; стр 182, § 10: ачрит.ыт1ио1 тбла; стр. 180, § 8: та атратпо-
Tlxa [xTTjia.Ta]
к Pachymeres, ed. Bonn., II, 25817, 260-,. Гл. също простагмата на Мих
VIII Палеолог, изд. Heisenberg, Aus d. Geschiclite und Literatur der Palaiolc-
genzeit. Sitzungsber. d. Bayer. Akad. d. Wiss., Philos.-philol. u. hist. Klasse 10
1920, стр. 40ю.
17 Cantac., II, 582i, 6315; Pachym., II, 258ц, 389ц; Theod. Scutar., 286-21;
1 Heisenberg, ц. м., 40b5.
в он и и hi к и :i i м и и в oil и 11 ц и..
525
Установеният от прочутата новела на Конст. Багренородни
минимален размер на отделния войнишки имот стойността
4 литри злато за войпиците конници и 2 литри за тия от
царския флот,18 поне теоретично е бил също тъй запазен, тъй
като тая норма намираме и в сборника Арменопуло от XIV в.19
Промяната следователно, внесена от Никифор Фока, който опре-
делил за тежко въоръжените конници минимум 12 литри, не
ще се е задържала.20
Съответните места от правните текстове на X в. показват,
че нормата 4 литри е заключвала само обработваната и следо-
вателно посещала приходи част от войнишкия участък (cbuvrjrov
Еитгрбаоооу Tteptouatav), а не и неговата съвкупност с къща, двор
и т. н. Навярно същото гледище било запазено и през XIII—
XIV в. В късните паметници стратиотите понякога се характе-
рнзират като лица, конто живеят от приходите на земите си,21
и тона говори, че в съображение ще са вземали само обработ-
ваните или изобщо приходоносните им имоти.22 Представата
1Н Jus graeco-romanum. 111, 2fi23 сл. Една номисма отговаря на 14,40 зл.
ли. Трябва да се има пред вил, че покуватслната стойност на парите тогава е
била 5 пьти по-голяма от с ьвременната. Andreades. Uber die Einanzen von By-
zanz. Eiiiiinzarcliiv, Jalirg, XXVI, Bd’2, Sonderabdrnck, S. 3.
111 Harmeuoptlllts, 180^ auvT^peio&a'. elg Sxaa’njv aTpatstav inraani dxtwjTov
xtijaiv Teaaapmv AlTpniv tmzpj'.v dpiO-pstaS-ai xeXe’">O|iev . . . nXcotpcov 88 X:xp<ov 8uo.
211 /. (i. R. Ill, стр. 300, § 2.'Airi 8ё тоб v3v, 4ле1 та тш« uX’.pzvoydpoiv ki,
sraXmpixajjipmv xtvrjaiv eXafe, 8iaxeZet)6|iE&a, pij exe'-v iTt’&B&laf pv;8sva anXwg atpa
THi>TT(v aXXax°6 Biammpdaxeiv йтго тобтои axtvrjTov urtap£iv, et pi; tosxeiva eyei ф-
Xvtpabv axtwjtov eimpiaoSov nepiouatav. Че това постановление обаче е имало само
желателен характер, се вижда и от обстоятелството, че в същата си новела
(id. 300,;) Фока поставя като законна обща норма предвидените от Багрено-
родни 4 литри : [iouX6|iF.&a vopoS-eatav xpazetv, <взте тф атрат'.штт) Teaadpcov Xrrptbv
axtvfjzov 7tep:ouatav eumpdaoSov a<f>op(Cea8-ai X4f<p aTpazetag. Думите на Багре-
породни на друго място, че войникът конник трябва да има недвижим имот
на стойност 5 литри, нямат абсолютен смисъл, тъй като той сам веднага до-
бавя, че минимумы остана 4 литри.Const. Porphyrog. De cerimon., ed. Bonn.,
895(4: laxeov, 6 xa₽aAA.apixog aTpzTiturrjg dipetXe*. ёхе’-v Trepioiratav dxtwjTCV, $Jfouv
TGTita, Xerpffiv i', ij то ёХаттоу XiTpwv 8’.
21 Напр. Cantac., II, 17.5-,: Soot 4x X’''p(f»v Tag irpoadBoug etxov.
-- Parisot, Cantacuzene, lioiiune d’Etat et liistorien, Paris, 1845, стр. 59,
говорейки за Епиватския мир между двамата Андрониковци, счита, че на вой-
ниците била раздадена земя, „носеща приход по 10 златни монети”. Макар слу-
чаях и да не е от категорията на войнншките имоти, но ако това мнение би
34.
526
ПР ОФ. ПЕТЪР МУТАФЧ И ЕВ
за войника стратиот била през тая късна епоха тъй тясно свър-
заца с тази за неговото положение като земеделец, че много-
речивите автори от тая епоха неведнъж вместо името страти-
оти употребяват щироките и, както по-долу ще видим, много-
значещи изрази „ получаващите годишни приходи" или „имащи
приходи от земя" В тия изрази те заедно с това влагат съдър-
жание, което за тях винаги отличава стратиота земеделец, член
на имотна обществена класа, от войника наемник, обикновено
декласиран туземец или чужденец-авантюрист, който служел
срещу заплата.23
Войнишките земи били раздавани от държавата обикновено
на отделни групи или на цели маси население по заповед или
от името на самодържеца. Съобразно с това през късната епоха
стратиотите понякога се означават като лица, конто „получават
приходи от царя"24. В текстовете от средновизантийско време
се споменават случаи за раздаване на войнишки земи и на от-
делни лица;25 най-често това ще е ставало чрез прехвърляне
на участъците, изоставени от прежните им стопани.26 Известие
за възможността на подобии частични раздавания имаме и в
простагмата на Мих. Палеолог от 1272 г.27 На предвидения
там случай ще се повърнем по-късно. Що се отнася до масови
било вярно, ще следва, чс за мярка иа земите, раздаванн иа войпици, се е в.зе-
мала не тяхната стойност, а следователно — големниа и качество, но получаваният
от тях приход. Това обаче не е тъй. В съответното място иа Cant., 1,1612:) е
казано itapscxov *“1 ТРЗС fexdazcp лХвЭ-pa xPu°t'»v веха 11летрът е антична мярка,
отговаряша па римския югер. Преводът на горного място значи ще е: да-
дох всекиму югери земя на стойност 10 златии монсти.
23 Cantac., I, 169i; • • . то otpuzinni-xiv iiwv Sac,v rjv ёх x<»pl(»v dnozezocy-
pevov zaG лрооб8оир ёхе'-v, 287->0 . . . xal zoup azpaznizap zobp emi56aE'. zijp
piaS-miyopag, zwv itrflluiv 8e KpoaoSwv zouG Aomouj paXXov ёлвр^шае etc. У./. Gre~
goras, ed. Bonn., I, 397j2, също тъй разликата между стратиоти и наемници е
изразена с думите лорсир прообЗыу xal ptaSaiv 4тг.86ае1£.
и Cantac., 11, 6320:_zotg Bs avsvisstp zap ёх ₽aaiXso>G s/ouai лроабВоир etc.
25 Porphyrog., De cerimoniis, 695<, сл. Въпросът за наделяваие на ,плен-
ници и други липа". Че случаят е за зачислението им като войници, се вижда
от обстоятелството, че тия земи временно се освобождавали от данъци. За
тях се говори при това във връзка с обикиовените участъци на войниците
конии ни.
2,1 Гл. новелата на Фока, Пвр1 'Appevlmv. J. G. R , III, 289— 291.
27 Heisenberg, ц. м., 41У2 сл.
В ОЙ 11 И ШИ И ЗЕМИ И войници...
527
наделявания, известията за тях са по-чести. През втората по-
ловива на царуването си Иоан Ватаци приел около 10 хил. ку-
мани, конто бягали пред татарите, вписал ги във византийските
войски и им отпуснал земи за поселяване в разни области на
империята.28 Ние по-нататък ще срещнем тия кумани като от-
седнало население в Мала Азия.29 Първата грижа на Кантаку-
зин, след като получил регентството, също тъй била да раз-
даде земи на войниците.30 Опити за такива масови наделявания
както след малко ще видим, били правени от Андроник II и
от Иоан V Палеолог. При последните двама, както и при Ва-
таци, въпросът несъмнено е за даруване войнишки участъци
на безимотно население и превръщането му в стратиоти, когато
мярката на Кантакузин ще е представлявала допълнителна раз-
подялба при войници, чиито земи не били достатъчни.31
Характерно за нашата епоха е, че понячога земи били раз-
давани и на наемници. Едни от тях, живеещи едничко от наем-
ническата си заплата, получавали места само за поселение, както
е например случаят с лаконците, настанени от Мих. Палеолог
в Цариград,32 и с критяните, заселени от Андроник II в Мала
Азия.33 За наемници пък, на конто освен годишните заплати
били раздавани и малки приходоносни участъци, става дума
при войната между двамата Андрониковци.34
2.ч Gregor aS, 1, 376: . . . xal zoic 'Poipaixotg xal auzoiig ^xazakefei azpa-
zeupaai . . . yjiipag aXXoig aZXaG 8iave’.|idpevog e'-g xazolxr/aiv. И преди това 37-, :
xal o£> pixpdv z’.va ypivov ava ri,v Hpaxr(v mZaviupevo’. •rcepiVjeaav dTtoixlav ^vizo’jvzeC
appizzouaav feauzotg yiXidBeg ou peloug zfflv Веха.
23 Малко странно e заключение™ на MrAiapaxrjg, u. с., 349, че от тия тъй
поселепи в Мала Азия кумани Ватаци набирал нужиите .наемници”
3,1 Creg., 11, 595щ: zaS’^v, irpiozov piv Biavopal xzTjpdzinv xpig fircav zo azpa-
ZlO>Zlx6v.
si Тъй обяснява случая сам Кантакузин, 11, 6312 сл.
32 Pachym., I, 188]: . . . Влои те xal Adxmci л/elazcig uozepov ёхтой Мореси
aipifpevoig Jntpeplaag zoTtoug ёл1 zf(g, Ttdiemg napetye xazoixetv <bg auz6yt>oai, xal
ffrfaig ezrjalotg 8o>po6pevog etc.
33 Pachym., 11 209jI . . . npoaxeipevoiv xal zftv ёх Kpijz^g paylpiuv zaig zo-
Ttixaig Buvapeaiv . .. ёл’ avazoXrjg xazcixlaag xal fi^aig Jzijalo'.g amozezafpevaiC
£jjixavu>v dig TV.ozolg ouppayoig eypfjzo.
31 Cantac., 1, 16422r. . . . zou pevzoi piaS-o^opixoti zijg azpaziag zov piafl-ov au-
tjrjaag, Ttapeayov xal fr^g Jxaszip etc. Ср. пак там, 167-: iti Be xal лере zrjg Bia-
vpij&ela-rjg ffjg zotg auzotg zouzoig pia&oipipoig etc.
528
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
Земите, раздавани на войниците, са били навярно държавни
домени, но в крайни случаи, за да се добие нужният земен
фонд, се прибягвало и до частни владения. Когато в началото
на XIV в. Мала Азия била връхлетяна от турците, чиито отре-
ди, бродещи страната с огън и меч, вече стигали до самите
крайбрежия, Андроник II се опитал да спаси положението, като
раздаде масово на войнишки начала земи на обезимотеното та-
мошно население. Той се надявал, че превръщайки го в стра-
тиоти, конто вече ще имат да пазят собствените си имоти, ще
образува от тях една надеждна защита на застрашените про-
винции. Нужните за целта земи трябвало да бъдат гнзети от
владенията на черкни, манастири и на византийското болярство.
Императорът лесно получил тяхното съгласие за проектираната
мярка — владенията им, и без това вече разорени и обезлю-
дени, били изгубени за тях. Към наделяваие било наистина при-
стъпено, но както разказва съвременникът, всичко това не из-
лязло из областта иа хубавите надежди. Турциге, иалитащи от
всички страни, не мислили да позволят изпълпението на про-
екта : миозина от чиновниците, отредени за извъртване на раз-
подялбата, паднали жертва на техния меч, а оцелелите заедно
с населението, влачещо остатъци от покъщнина с жени и деца,
едва смогнали да се спасят в укрепения Кизикски полуостров.35 *
За друга мярка от същия характер имаме известие 65 години
по-късно. За да защити поне околностите на столицата си от
турците, конто вече владеели Тракия, Иоан Палеолог решил
„да засели войници в селата от Цариград до Силиврия, като
им раздаде всички намиращи се там земи“35 В тая облает
която турците също тъй не оставили вече на мира, имало и
две запустели черковни села, чиито жители избягали поради
турските нападения, то царят искал съгласието на патриарха
да използува за своя проект и техните земи. Патриархът, а
след това и самият синод отклонил искането; светите канони
забранявали да се отстъпват черковни имоти комуто и да
35 Pachim., [I, 390., сл.
Acta, I, стр. 507, n. CCLIIB: . . . РойХета! хатаат^аа; атрайшта^ tolj
Xwpiocc ejto Tyjj K<rtvaTavr.vou7r6AE<U£ цехр- . . та iv auTcig y.tupdcpta
xai vtjv TtSoav t^v ev aiTOig.
В ОЙ Н ЦШКИ ЗЕМИ И В ОЙ и и ц и...
529
било.37 Дали замислената мярка, за която трябвало да се отчу-
ждят имоти и на светски владелци, е била изпълнена поне от-
носно тях, нямаме известия.38 39
Конфискациите на частни земи и раздаването им на вон-
ници вземат особено силни размери в междуособиците през
XIV в. Всяка от борещите се страни, за да се сдобие с при-
върженици и си създаде надеждна армия, си служела щедро
с обещания н тоя смисъл. След измяната си Сиргиян обеща-
вал между другото да раздаде земи на тия, конто биха взели
страната му.:ш Обещания от такъв характер винаги имали же-
ланото действие: под знамената на даден метежник се съби-
рали многохилядни тълпи, обстоятелство, което показва колко
остър бил по това време социалният въпрос във Византия и
колко големи размери взела пролетаризацията на селското на-
селение. Когато веднага след своето бягство от Цариград Ан-
дроник Млади от Одрин се отправил срещу дядо си, на поход
с него потеглили близо 50 хил. души.40 Григора съобщава тан-
ната, с която непокорният принц в усилното време на между-
особицата печелил привързаността на бъдещите си поданици:
специално на тия, конто като войници биха взели страната му,
били обещавани „изобилии приходи"41, което на езика на тога-
вашното време, както вече споменахме, означавало достатъчно
земя. Разбира се, че дадените веднъж обещания трябвало да
се изпълнят, инак военачалпикът могъл да се види не само
изоставен, но и предаден от своите войници. Навярно затова
Андроник бил принуден да пристъпи към раздаване на такива
земи още през течение на войната. Едно от първите условия
на Епиватския мир било признанието на тъй извършените раз-
нодялби.42 Несправедливо би било да се обвини принцът метеж-
37 /d., 5087: . . . xexcoXupBvov тар etvai тоито лара TfiW fepiov xavdwuv xal
&neipr,p.evov ad 8i86vai xiva xffiv 4ntax6n<uv send affiv XTqpdxcov xijg on’ аитсО ёхиХг/-
alag лрйр T'.va.
38 Едно от въпросните черковни села оставало пусто, докато в 1384 г.
там, не знаем за колко дълго, били настанени отново черковни парици. Acta,
11, п. CCCLX1V, стр. 61 сл.
39 Greg., I, 495П;: . . . fijg те бтиоучеСто xXTjpoSoalaj xal xP4!lc™°v Х“Р1таС
xal &5itO|idTO)V 4ni86aeig xal &aa 4nl TOUTotg bpoia.
•’« Cantac., 1, 10812.
41 Greg., I, 397n: . . . то£д 8ё oTpaaevopevoig nopeug npoa66<ov etc.
42 Cantac., I, 162g. Споменахме вече, че случаят не е за същински вой-
530
П Р ОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
ник в нелоялно отнасяне към противниците си. Авторът,
от който заемаме горното съобщение, не пропуща да спомене,
че и последните си служили със същите революшюнни ме-
тоди.43 Неудържимото им повторение по-късно, при кантаку-
зиновската междуособица, имало такива тежки последствия, че
след настъпилото примирие сам Кантакузин бил принуден да
заповяда заграбените имоти да се повърнат на ирежните им
стопани.44
[Навярно немалка част от войниците стратиоти във Визан-
тия произхождали от свободното селячество. Населението на
известии местности и села — или пък отделни труп и измежду
техните жители — ще е било обявявано за войнишко и самите
му имоти минавали в юридическата категория на войнишките
земи. Ясни съобщения за такива случаи нямаме, но може би
такова зачисление на обикновени жители нъв войншпкото съ-
словие има пред вид известието, че Андроник Млади след одър-
жаната от Синидан победа при р. Черна (до Чаталджа) „уре-
дил и изравнил западиите области и създал нови списъци с
цел да увеличи войската**45. Когато свободното селячество става
рядко и едрите — черковни, манастирски или светски — вла-
дения вече покривали византийските провинции, властта при
нужда посягала и върху тяхното население. Такъв бил случаят
със севастократора Иоан Ангел, изпратен от Кантакузин в
1343 г. за наместник в Тесалия. Той зачислил в съсловието на
нишки земи. Раздалените участъци не са стирали до законния минимум навяр-
но и поради това, че ограбените имоти на хората от противната партия не ще
са били достатъчни, за да покрият явилата се нужда.
41 Greg., I, 397р . . . xal &pa al twv tip vsip PaaiAel auvdvzinv oualaixalza
xTijpata, 6ra5aa rcepl tag ev MaxeSovl$ TtiXsig xal ycupag ?tuy.ov 5vxa, rcavza zoig
azpantoTaiC SiepeplCovzo.
41 Cantac., Ill, H5; peza zouzo ё8-вата£е pijjsva prjSevt TtapevoyXelv nepl
z&v хата t6v rciXepov rjpnaapevmv nXijv zffiv xtijosiuv, zauzag тар zoug eyovzag ало-
8i86va'. zolg xuploig. Вероятно e обаче, че че тук не се касае за земи, конто са
били раздадени вече на войниците.
15 Cant., I, 2872i. На нови виисвания указва желанието на Андроник да
увеличи войската. Що се отнася до уреждаието и изравняването, което било
одновременно предприето, то е имало пред вид премахването на съществува-
щите по-рано беззакония и неуредици. Върху последното ние ще говорим
по-късно.
В ОЙ Н ИИ! К И ЗЕМИ И ВОЙНИЦ и...
531
войниците париците на манастира „Св. Георги” от с. Завлан-
тия.4С Чак когато по-късно Душан завладял тая облает, мана-
стирът сполучил да издействува специален хризовул, с който
наредбата на Иоан Ангел била отменена и тия войници били
повърнати в предишното им паришко състояние.
Още от юридическите текстове на X в. е известно, че вой-
нишките земи се вписвали в особени регистри, конто Багрено-
родни в едикта си нарича атрапогахо! xo'jSixec.47 През нашата
епоха тия войнишки списъци се означават с името каталози —
атратпитсхоё хаталоуос или просто хатаХоуок48 Много отделни об-
стоятелства говорят, че войнишките каталози представлявали
не само описи на имотите, но и на личния състав—били са съ-
щевременно и списъци на самите войници. Такова било и пър-
воначалното значение на думата. От тия списъци, конто съдър-
жали войниците на отделни войскови части, названието минало
и върху самите тия части. Още в VI в. хатаХоуод означава вое-
нен отред, дружина.49 В нашия период „вписване във войската"
означавало обикновено раздаване на войнишки земи на тия, за
конто се отнасяло,50 а под израза „записан на военна служба"
се е разбирал най-често войникът стратиот.51 Названието „лица
от войнишкия каталог" (о! той атратсют:хой хатаХбуси) означава
4В BuCavzlC, t. П (1911), стр. 593; то Ttepl trjv кхайтцу [idvev 8iaxel|is-
vov xo,Xov x° Za₽AavTia xaZoupevov отер 6 аЕ₽аотохрат<1>р Exslvog xup ’I?>aw»)c
Алёотгаае xal slg rd zwv отратиптйу йтггхатёспгрв zoug iv a.i>z(p E’jpiaxcpsvoug xa-
polxcug.
м J. G. R., Ill, 2623l.
** Cantac., I, 28724.
® A. Muller, Das Heer Justinians. Philologus. Bd. 71 (1912), стр. 101 сл.
so Greg., I, 37e, разказвайки за нриемаието на куманите от Йоан Ватаци
и за записването им иа военна служба, добавя неносредствено, че им били
раздадени земи за поселение — zo£g 'F<i>|iatxolg xal aiizojg ^Txa-caXs-fei azpazEU-
paoiv x‘“PaC 4Xkoig SAXag Biveipdpevog ttg xazc£xija:v.
51 За да въоръжи аланските отреди, Андроник II събрал оръжието и
конете тия sv azpazEfaig xazE'.XET|iEvcov. Greg., I, 205];. Че с тоя нзраз са озна-
чени в случая стратиотите, се вижда от съответното място у Пахимер, II, 30717;
xal txxoug cxawuaaj ёх тия lSlo>v azpazimTiov pdA'-aza. .Собствени войници" тук
не може да означава наемници: безсмислено би било Андроник да обезоръ-
жава наличните си иаемници, за да въоръжава нови.
532
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
в повечето случаи самото съсловие на стратиотите52 макар и
да се срещат особено у Кантакузин, места, където под него
се разбират всички военнослужещи, включително и наемниците.53
2.
Правно положение на войнишките земи. — Отчу-
ждавания. — Мерки против обезимотяване на вой-
ницигпе. Свръхлшнимум
^"раздавайки земи на войнишкото население,
държавата имала за цел да си осигури известен контингент от
хора, конто във всеки момент да има на разположението си.
Земният участък, с чието получаване се поемало задължението
за военна служба, бил средство, с което на войника се давала
възможността да преживява и се издържа от собствен труд до
момента, когато би бил повикан под знамената. Изобщо взето
тоя участък трябвало да бъде достатъчно голям, за да позволи
на войника селянин да покрива от приходите му нсичките си
нужди. Това условие било важно и за държавата. Ние ще ви-
дим по-долу, че стратиотите били длъжни при повикване да се
явяват напълно готови — въоръжени и екипирани, за поход и
война. Ако материалното състояние на един войник било раз-
клатено, той не е могъл да понесе тия разходи по екиииране,
въоръжение и издръжка. Големината на войнишките участъци
е била определена с оглед на нуждите, конто един стратиот имал
52 Случай за това още в една новела на Роман I]. J. G. R. 111, 2821х. Ср.
също Cantac., 11, 58V,, където за разлика от стратиотите наемниците са озна-
чени като получаващи хорЧТ^- Същият израз и у Theod. Scuriota, при Асго-
pol. 286]у.
53 Cantac., II, 84(i, разказва, че безредицата в дворена в първите дни на
регентството му била предизвикана ой той огрхтиктсхоО хатаХбдои p6vov etc. По-
късно (id., Ill, 26017) той склонил да венчае сина си Матей за съцар по едио-
гласното настояване на сенаторите, благородниците и на тия 6aoi той атратио-
•ttxoS хатаХб-^ои грт, конто били събрани в двореца. Известно е, че дворцо-
вата стража и изобщо войнините от цариградския гарнизон са били наемници.
Codinus, De officialibus, ed. Bonn., 374 сл. и Greg., Ill, 2()212 сл.
ВОЙНИШКИ ЗЕМИ II ВОН НИ ЦП...
533
като обикновен консуматор и войникТ^/ Ако за общата издръж-
ка на конника е бил нужен следователно земен участък на
стойност 4147 л.,55 той би бил неспособен да отговори на вой-
нишките си задължения, в случай че част от тая земя по един
или друг начин би минала в чужди ръце. Ако такова прехвър-
л» не би било допустимо, числото на войниците би намаливало
непрекъснато и това пакрай би изложило на опасност самата
държава. Задължението с военна служба лежало върху вой-
нишкия участък. Загубеп веднъж той, падало или се накърня-
вало и самото това задължепие.
Въз основа на такова гледище войнишките земи във Ви-
зантия още твърде рано получават особено правно положение.
Основната, макар и неизразена никъде мисъл е, че войн’икът
не е неограничен собственик, а само владелец на дадения му
дял. Той му е отстъпен срещу службата и войникът не може
да го намали, защото от това ще страда самата служба. Всяка-
какви отчуждавания на части (церсоЕ;) от такъв имот — чрез
продажба, дар, замяна или по какъвто и да било друг начин,50
са недействителни и отчужденият имот се възвръща на стопа-
нина му, т. е. влиза отново в състава на цялото, от което бил
отделен, докато се достигне изискваният от закона минимум-
Съществените положения на това законодателство са из-
ложени в прочутия едикт па Конст. Багренородни57 и допъл-
нени с други три на непосредствените му наследници Роман II
и Ник. Фока.58 Това, на което ние тук искаме да обърнем вни-
мание, е, че нуждата ще е била главната причина, щото вой-
ниците да отчуждават или продават дарените им земи. Тъй ще
трябва да се обясни и странното обстоятелство, че наказанията
или щетите, конто се предвиждат за подобии сделки, засягат
не самите стопани войници, а тия, на конто войнишкият имот
бивал прехвърлян. Ако придобиването на такъв имот ставало
61 Поради това и споменатият овит на Ник. Фока да увеличи минимума
земя на тежко въоръжените, чиито разходи по екипиране били твърде нара-
снали.
Т. е. 4 литри, при конто едната литра има 72 номисми X 14,40 зл. л.
J. G. R., 111, стр. 285, § 1.
57 J. G. R., Ill, nov. VIII, coll. Ill, стр. 261 сл.
•Г|8 /. G. R., HI, nov. XVI, стр. 285 сл.; nov. XVIII» стр. 289 сл.; nov. XXII»
стр. 299 сл.
534
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
по доброволен договор (xaXjj racret), купувачът трябвало да го
върне без правото да иска назад заплатената сума.69 В случай
пък, че то било извършено с измама (хахт, ntaxe:) или с наси-
лие (eij apray^s), тогава за виновника се предвиждало и нака-
зание.00 Основният възглед, че войникът не може да разполага
напълно със своя участък, е изразен най-добре относно тия
случаи на отчуждавания, при конто и двете страни били стра-
тиоти. Ако някой войник купел от други войнишко място, той
не подлежал на наказание, понеже не дейстнувал със зла уми-
съл. В такива случаи обаче, ако продавачът имал доста земя,
а купувачът бил беден, последният с връщане на мястото по-
лучавал назад платената за него сума. Ако продавачът бивал
ло-беден от купувача, той си получавал безвъзмездно мястото
назад. В случай пък, че и двамата войници били еднакво нуж-
даещи се хора, продавачът, вземащ обратно имота си, бил длъ-
жен в срок от 3 години да върне получената сума.01 Владени-
ето на добит по незаконен начин войнишки имот се считало
осигурено само ако в продължение на 40 години никой не го
оспорвал.62 Преди изтичането на тоя срок рекламации за вече
отчужден войнишки участък могъл да повдигне не само преж-
ният му стопанин, но и неговите наследници, роднини или при-
познатите от закона за предпочитането (кротлр^аг?) най-близки,
а ако такива липсвали — и всеки друг войник. Оспореният
имот в такъв случай се отстъпвал на тоя, който го реклами-
рал. Тая последна мярка не е спирала раздробяването на вой-
вишките стопанства, но спасеният от чужди ръце имот запаз-
вал поне положението си на войнишка земя. Нейният нов сто-
панин с получаването й се задължавал да носи част от задъл-
женията, лежащи върху един пълен войнишки дял. По тоя на-
5» /</., 2855, ср. 2633t.
Id., 285ц (Новела на Роман II); в новелата на Константин (id. 2бЗзд)
се правят някои разграничения.
•!1 Новелата на Роман II. J. G. R., Ill, 28520; тая на Константин (2657) съ-
държа малко no-други наредби; ако купувачът войник бил ио-беден, той мо-
жел да задържи мястото или пък, връшайки го, да получи цената му; ако ли
и двамата били еднакво бедни, на ощетената поради непозволителната сделка
страна трябвало да се помогне според принципа, който не позволява никому
да печели от загубата на други.
152 Id., 263as. Според еднкта на Ром. Лакапин тоя срок бил 30 г. Id., 2417.
В ОЙ Н II Ш К И ЗЕМИ II войниц и...
535
чин и при неизбежните разпокъсвания при наследяването във
Византия се образувала една класа от хора, конто притежавали
само дялове от войнишки стопанства. Поотделно никой от тях
не можел да носи самостоятелно военната служба, а се нуж-
даел за това от помагачи, от съплатци, конто поемали част от
издръжката му.03
Ние се спряхме по-надълго на горните постановления на
законодателството от X в., защото те се намират в юридиче-
ските паметници на занимаващата ни епоха. Арменопуло, чийто
сборник изразява правото, господствуващо през XIV в., повтаря
там, накъсо и без да се спира на подробностите, по-важните
постановления на новелите. И у него се забранява на войни-
ците да разпродават имотите, конто им са дадени за поддър-
жане на службата. Арменопуло не съобщава наказанията или
щетите при отделните случаи, върху конто се снират новелите
от X в. Самият факт обаче, че у него формулата на забраната
е заета буквално от едикта на Багренородни,64 показва, че съ-
дебната практика на XIV в. се е водила по въпроса от писа-
ното зиконодателство на X в. През XIV в. също тъй се е счи-
тало, че само 40-годишната давност може да осигури за вла-
делеца на незаконно придобития войнишки имот правото на
собственост над него.*55 Че нарежданията за неотчуждаемостта
на войнишките земи поне формално са били спазвани и през
късния период, се вижда и от няколко случая из съдебната
практика на XIII в. Те ни показват, че принадлежността на един
имот към категорията на тия земи се е явявала обстоятелство,
можещо да унищожи всеки акт за неговото даряване или про-
дажба, и че по-нататък владението на даден придобит участък
се считало осигурено, когато то между другото не било оспор-
вано от никой войник.60
,я J. G. R., III, 26320, ср. и Porphyrog., De ceriin., 69521.
«1 Harmenopulus. ц. с., lib. !. tit. XVI, cap. 7, стр. 178 сл.: HeanCCopev
egelvxi xo£g oxpaxicbxatj xa ai axpaxe£ai uitvjpexoSvxai xxijpaxa StowtcXeiv
у Багренородни, J. G. R., Ill, стр. 2623: OeaitfCcpev xoCvuv . . . pr, Jgelvat xc£g
axpxxluxaiC xa ££ a>v at axpaxeta; unrjpexouvxai xxljpaxa S’.aztoXetv.
Harmenopulus, стр. 8, стр. 180, който и тук повтаря буквално съот-
ветното място у Багренородни, J. G. R., III, 2632а.
Acta, IV, n. XXI, стр. 69 сл. и XXXVIII, стр. 93 сл. В първата (от
1257 г.) се разказва, че някой си монах подарил на Лемвоския манастир 16
536
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
Не е нужна особена прозорливост, за да се разбере, че
при стремлението си да запази войнишката собственост зако-
нодателството, особено това от X в., имало пред вид главно'
опасността, която идела от страна на едрите земевладелци и
изобщо от лицата с по-високо социално или политическо поло-
жение. Сам Багренородни в споменатия си едикт изрично за-
бранява да се продават войнишки земи на знатни лица, санон-
ници, митрополита, епископи, манастири или на каквито и да
било други династи.г’7 Но в конфликтите между едрата и вой-
нишката собственост последната е била застрашена не само с
постепенното намаляване на отделяйте стопанства. Едрите соб-
ственици, използуващи политическо влияние и социалпа мощ,
не се спирали пред изкушението да обсебват цели войнишки
имоти, чиито стопани те след това или прогонвали, или пък
превръщали в зависими селяни (парици), надничари или роби.';я
Опасността за държавната отбрана от разпространението па
подобии случаи била много по-голяма, отколкото при бавното
раздробяване на войнишките стопапства. Обеднелият войник
все още бил в състояние да се справи със задълженията си,
когато робът или пригнетеният парик били съвсем загубени за
войската. Въпреки мерките, взети срещу това зло още през
X в., то не било унищожено. Доказателство за съществуването
му и през XIV в. е обстоятелството, че Арменопуло привежда
дословно съответното място от новелата на Багренородни. „Ако
някой, говори той, бъде намерен, че държи войник в състоя-
ние на парик, и се окаже, че чрез заграбване е завладял зе-
мята, която е за поддържане на службата му, на такъв
маслинови дървета, „конто не подлежали иа войнишко задължение” (опте
npaxtixotj aTpaTioitixolg лрахихштеуга, 70p,). Манастирът поел fзначи па за-
конно основание владението им, понеже те се считали като обикновен частей
имот. Във вторин акт при спор между манастирите Лемвоски и Стилон за владе-
ние на маслинова градина съдията, примикир на табулариите при смирненска-
та митрополия, взел за първа предпоставка па решението си обстоятелството,
че спорннят имот бил „свободен от царски и войнишки задължения” (опёр
xecpaXalou [iaaiXixoO xal отраткот:хой. 94n).
К7 J. G. /?., Ill, 26233: paZXov 8г |ir, Bjvxa&x! ziva sx тоэтож afopa^eiv, xal
paXiaza mepipkemrov ij 4£iu>pa-tix6v r, |iijTponoXlT>jv ij ^Ttlaxonov 7/ iiovactijpiov ёте-
pov xiv Euapj clxov it SuvacTrjv etc.
68 J. G. R., Ill, 26520 : iv dcvSpaitiBcov Xo-pp.
ВОЙНИШКИ ЗЕМИ Л В ОЙ И И ЦП...
537
трябва да се наложи глоба от 36 златни номисми, от конто
войникът да вземе половината, а останалата половина да вземе
държавата заради службата, от която е била лишена. Ако той
не е заграбил войнишката земя, а я е купил, да плати на хаз-
ната 24 златни номисми и да няма право да иска от войника
платената за нея цена.09
В средновизантийско време отстъпената веднъж земя на
войника не могла току-тъй да му бъде отнета от властта и да
бъде дадена другиму. Узаконяването на подобна практика спо-
ред Багренородни би онриличило държавата на „мечките, конто
еднички измежду зверовете, когато бъдат налегнати от глад,
си обгризват пръстите. Войниците са нещо повече от пръсти —
те са ръце на цялата държава."70 От късното време липсват
тъй категорични текстове и макар известии случаи, както по-
нататък ще видим, да показват, че на това правило вече не
•се е държало тъй строго, други данни позволяват да се съди.
че казаната възбрана, формално поне, оставала в сила. Тъй
напр. в XIII в. срещаме спор, изникнал по повод на едно даре-
ние, което Мих. Палеолог направил на Патмоския манастир.
Селяните, конто обработвали спорния участък, отрекли валид-
ността па дарението му, тъй като за него те плащали военни
данъци.71 Върху тоя случай ще се нърнем по-късно. Въпрос-
сните селяни не са били войници, а прости парици. Но ако те
именно като такива могли да оспорят отнемането на земята, за
която им били изисквани военни данъци, толкова повече ще
трябва да се е считало незаконно безпричинното отнемане на
участъците, върху конто е лежала военната повинност.
Войниците земевладелци освен дадените им срещу служ-
бата земи могли с лична предприемчивост или по друг начин
да придобиват и други имоти. В X в. държавата не само че се
отнасяла благосклонно към подобии придобивки, но ги покро-
вителствувала. Тя предоставила иа войника правото да вписва
такива земи в своя списък или пък да ги владее на началата
w Harmenop., cap. 9, стр. 180 ; у Багренородни, J. G. R., III, 2661(.
70 J. G. R., III, 264ц: Adfog ^ар sxei |i<5vxg S-rjpiwv тар Spxzoug А'.рф тае£о-
psvag zo’jg J<zxtuAo4£ лер1А:х;1аз8-а'/ ха£ лоо xak&g etSwg xelP«S paAAov
Ttok-.zelag, a’l/i SaxT’Ao’jg toug атрат.шта; elva: SoKotr).
71 Acta VI, n. LXXXVI, стр. 21213 сл.
538
П Р ОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
на обикновена собственост. Избирал ли войникът второто, той
могъл да разполага с тях, както иска — да ги продава, раз-
меня, дарява и т. н.72 Веднъж вписан във войнишките регистри
обаче, такъв имот образувал вече неотделна част от войниш-
ката земя и също като нея не могъл да бъде отчуждаван, ма-
кар с него войникът да владеел вече стопанство, далеч надми-
наващо предвидения минимум.73 Истинската цел на тая мярка
без съмнение не е била да ограничи войниците в свободного раз-
пореждане със земите им, колкото да запази последните от
разхищение или от посегателството на по-силните.
През късната епоха навярно също тъй не ще са липсвали
войници, конто свръх получените от държавата участъци нрн-
тежавали и имоти, добити по други пътища. 11равото им да
разпореждат с такива земи е било дори по-голямо, отколкото
през X в.74 За възможността обаче да се прибанят тъй припе-
челените имоти към войнишкия фонд не се споменава сега
нищо. Арменопуло също не говори за нея. Това пропущане
едва ли ще трябва да се обясни със случайност или пък с
предположението, че казаното право се разбирало само по себе
си и че добило веднъж законодателна санкция в миналото, то
продължавало неписано да живее в традицията. Съдбата на
правото за предпочитане (тгротхр^от?) например през късновизан-
тийския период показва, че правните възгледи се менели, щом
като социалните отношения под тях били вече други. Същото
ще е било навярно и с разглежданата наредба. И ако за нея
сега вече не се говори, това показва, че тя, също както и про-
тимисисът, ще се е считала за остаряла.
72 J. G. R., Ill, 263g: ^gouolav ёуёто ф 6Ё BooXotzo тротар zoSzo innaelv.
73 Id., 262зо-
74 За това свидетелствуват много случаи из издадените от Miklosicli и
Muller грамоти, където войници нодаряват или продават земи на манастирите.
В ОЙ Н 11 III К II ЗЕ М II II В ОЙ II II ц и...
539
3.
Наследството на впИншиките зе ми
Лишението от правото да продава дадената
му земя или да я дарява по свое усмотрение било едничкото
условие, което ограничавало войника във владението й. Във
всяко друго отношение тя се считала собствеио притежание и
се предавала по наследство, разбира се, винаги с лежащото
върху й задължение — военната служба.
На въпроса за наследяването е отделено значително място
в едикта на Конст. Багренородни. Според него правото над вой*
НИП1КИЯ имот имали естествените наследници — по възходяща,
низходяща или страничка линия — и от него били изключени
само сановпиците (afjtuipcmxoi).75 * Войникът бил свободен в за-
вещание™ си да раздели своя имот тъй, както искал,70 а при
липса на формално завещание наследниците го делели според, пра-
вото на родството и съответно с големината на получените паеве
поемали и части от лежащото вър.\у целия имот задължение.77
Върху тая частична задълженост ние ще се спрем по-долу. В
случая важно е за нас да констатираме, че допуснатото по тоя
начин раздробяване иа войнишките имоти стон в непримиримо
противоречие с целия смисъл на тогавашното войнишко зако-
нодателство. Пелта на последното е била да запази войниш-
ките участъци в тяхната цялост и да осигури на стратиотите
възможността лично и без затруднения да изпълняват изисква-
нията на службата им. Затова именно, както видяхме, им се
забранява да отчуждават части от тия имоти не само във фор-
ма на продажба и дар, но дори и в замяна.78 Въпросът е бил
да се спази един принцип от всички възможни нарушения. Гри-
75 J G. R., III, 2621в: . . . v.a.1 лараяёртшву etc tciig qsuatuoug xXijpoMdpoug
xafr’&v av PouXoivto vdpipov Tpiitov . . . eIte -xattdvTsg etsv mpeg otig гсаралёрлсуиа
eite dviivtsg sits 4-z mXa’tiai . . . xoug dgtcopan-zoug ^ap navzl трбтар anoxXEfopev
Ttpog tag zciauzag
7B Id., 262^,: . . . sIte ar.i Siaxhjuvjg e£ avlawv pepwv etc.
77 Id. 262ц): . . . sits ё£ &8ia&ET0U laoxXrjpla t'.alv app6a£t . . xal хата dva-
Xoflav той xepSoug Tijg xXijpovoplag Snsaftai бр'.^брЕЙ-а wxl to ₽<zpog Tijg ouvTsXelag
78 Id., новела на Роман II, стр. 2853: dvTaAAafijf xal Svr:Aij-.peci>g.
540
П Р ОФ. ПЕТЪР МТТЛФЧПЕВ
жите на държавата в това отношение отивали тъй далече, че
специално за войниците се предвиждало изключение от углав-
ното право, според което 2/3 от имотите на убиеца се давали
като обезщетение на семейството на убитая: войнишките имоти
минавали върху законните им наследники,79 а семейството на
убития в такъв случай било обезгцетявано с движимостите на
убиеца.90
Ако във всички тия случаи възбраната изхожда от гледи-
щето да се не дробят войнишките стопанства, защо тъкмо
противното е при наследявапето ? За държавата, имаща интерес
да разполага във всяко време с колкото е възможно повече
самоиздържащи се войници, е било все едно дали един вой-
нишки имот ще бъде разпарчеп днес или утре. Защо тя забра-
нява на войника да дари днес част от тоя имот на дадено
лице, когато утре, в предсмъртния си час, същият тоя войник
можел да завещае тая част на същото лице? Ако възбраната
в първия случай може да се обясни с обстоятелството, че вой-
никът, дарил приживе къс от земята си другиму, оставал по-
белен и това се отразявало върху служебната му способност,
не би ли изпаднал в същото положение и неговият пряк наслед-
ник, ако той не би получил целия участък на умрелия? От
друга страна, ако при наследяването се допуща всеки пайник
да носи военни задължения, съразмерни на получения дял,
защо такава частична задълженост не смекчава наредбите от-
носно продажбите или даряванията, където новият владетел
също би могъл да поеме задълженията, отговарящи на придо-
бития пай ?
Непрекъснатото развитие на войнишкото законодателство
по тоя въпрос не може да се проследи. Императорските едикти
и официалните грамоти от XI—ХШ в. не дават в това отно-
шение никакви сведения. В Негра, частей юридичен сборник
от XI в.,91 ако се съди по приведено™ й съдържание (тиха!;),
79 Новела на Багренороднн, /</., 275, § 4.
80 Новела на Ник. Фока, J. G. R., Ill, 2<411в: . . . rijv 64 t^g czpatEtag
айтой -pjv |iij ётиб’.бдха: etg itapapufl-to zoig тоэ ^oveuS-Evzog rtaiaiv 1} auffeveaiv,
aX/CEzetvoug psv 6ta zivaiv
81 К- Zach. v. Lingenthal, Gesch. d- griecli. -rdm. Rechts, 3 А, стр. 30;
C. Heimbach, Griecli -romisches Recht im Mittelalter nnd in der Neuzeit
(Ersch und Gruber, Allgem Encyklopadie Separatausgabe, Bd. VII, стр. 387).
ВОЙНИШКИ ЗЕМИ и войници...
541
е имало отделна глава за войниците, но в известните й пре-
писи тя е пропусната82 и затова не знам как съдийската прак-
тика тогава гледала на случаи от тоя род. За късната епоха и
в това отношение едничък извор остава „Шестокнижието" на
Арменопуло. „Най-големият син на умрелия войник, четем в
него, веднага взема мястото на баща си и получава същите
анони.“яз
Особеното право, което тук е изразено, изпъква още на
пръв поглед; имаме вече неограничения принцип на еднолич-
ното наследяване срещу тоя на колективното, допуснато от
едиктите на X в. Би било обаче прибързано да се счете, че
XIV в. е коригирал старите правни схващания и че горного
постановление у Арменопуло е собствен продукт на къснови-
зантийската епоха. То е заето буквално от съкратения свод на
Василиките (Synopsis Basilicorum)84 85, чието появяване се отнася
към царуването на Багренородни83, а неговата пълна редакция
се намира в самите Василики (втората половина на IX в.). „Ако
някой войник, казва се тук, умре по какъвто и да било начин
на война, неговият син, ако е само един, или пък при много
деца най-възрастният веднага да застъпи на мястото на баща
си и да вземе същите анони в случай, че бащата бил стигнал
до чина виарх. Ако ли пък бащата имал по-висок чин, синът
остава сам виарх. Разбира се, че големият син, получавайки
тая длъжност, ще се грижи и за братята си.“8й
82 J. О. R., 1, стр. X и 296.
83 Наг теп., 182, cap. 12: б utig azpaziwzou ZEXeuz&vzog б (lElfwv ларахрчра
<mEicspxetzi elg zov zinov zoO Ttazpdg auzou xal zag auzag avviiivag XajipdvEi.
81 J. G. R. V. 2. IV, cap. 21, стр. 601 ; 6 uldg zou zEXeuzffivzog azpaziwzou
6 |iElfa)V Ttapaxprjia UTteiaepxczal elg zov zortov zoO itazpag auzoO xal zat auzdg
dvvdvag XanPavE'. psxp'- P-®PZGU-'— Виархът e бил според Дюканж (Glossarium
med. grace, s. v.) Annonae militaris sen militiim zou piou praefectus — нещо
като воепен интендант или домакин.
85 Zachariae, Gesch. d. qr. — r. R. 26; C. Heimbach, Gr.-roin. Recnt,
420, постави появяването му няколко години по-късно.
Basilicorum libri, ed. G. Heimbach, Lipsiae, 1850, t. V, стр. 190—191:
’Edv z'.g sv toXe;i<p zEXEUzijoT] блаабтртств azpazEudpEVog, 6 uidg auzou, im efg
eaziv jj ttoXXmv TtalSoiv 6 jieI£«>v Ttapaxpijpa sig zov zdnov zoS rrazpdg uiteiaEpx^aS-w
xal zaC auzdg avviuvag Xappavizw el pexpi Biapxou 6 maz^p. el Se dvwZEpog tjv
zou Biapxou, Blap/ov povov flvEafl-ai zov Ttalia. IIp68^Zov ^dp, 6zi 6 pelCwv zauzijv
excov zijv itapapuO-lav (ppovzlgsi xal zwv ISiwv dSeZijwv.
35.
542
ПРОФ. ПЕТЪР М У Т Л Ф Ч Л Е В
Целият тоя екскурс повдига редица въпроси. В дадената
у Арменопуло редакция не е ясно за какъв вид наследство се
говори. Изразът „взема мястото на баща си“ би могъл да се
тълкува най-естествено в смисъл. че тук е дума за войнишки
имот,Н6а когато пък странният за XIV в. термин „анона" би
могъл да означава допълнителното възнаграждение, което вой-
никът би получавал в пари или в натура. Текстът на Васили-
ките обаче показва, че въпросната наредба е имала съвсем
друг предмет: уреждал е наследство™ в служебното поло-
жение на войника и на съответната му заплата. „Мястото",.
което синът на умрелия войник наследявал, не означавало не-
говия имот — за такъв не стана дума, — а чина му.н7 Във Ва-
Mia х<5ло£ в смисъл на (axpaxtmxixpv) хх^ра (войнишки имот) се среща у
Арменопуло, напр. стр. 182, § 10: ’Edv x'.vej |iepl8d{ x'.vaj ало axpaxuoxtxffiv ха-
тёх<оа'. xiraov; id. 182|H: El 8ё ё£ apTtafijc axpaxttnxtxoO xivej Zecni&vai ъбпсл.
ЬТ He e безпнтересно да ce приведат тук и постановления га на иконд“
борческото законодателство по въпроса за наследствата с участие на войницп
В Еклогата (Ecloga Leonis et Consiantini ed. Zach. v. Iinj>enthal, Collectio
libronini juris:jjr.-romani ineditornin. Lipsae. 1852 tit. XVI. cap. 2, стр. 11 сл.)
ce говори: „Ако след смъртта па родителите един от братята бъде взет па
военна служба (axpaxeu&rj, а другият остане в дома, те разноделят наследст-
вото, както се съгласят. Ако ли* то остане неразделено [и братята жнвеят в
продължение на 10 години, откато единпят от тях е пост впил па военна
служба, то всичко, което те било от воеппата заплата (ало fifaj) или от
труда на общин си дом и от нрилежаиието на останалия в къщи брат при-
добият, се счита за тяхна равноправна собственост и те го делят по равно. Ако
те още три години след изтичането па Ю-годишпия срок оставят перазде-
лени и след това се случи да се разделят, войникът взима преди всичко
койя със седлото и снаряжението му (dpuaxa), а също и доспехите си, ако
се е сдобил с такива, и след това делят всичко останало братски п на равви
части помсжлу си. Ако след изтичането и на тия три години те останат наедко
и след това се намери нещо от заплатата, която войникът е получил и спас-
трил, той има право и него да задържи. Той е в правото си също тъй да
запази само за себе си и това, което той с божията помощ е добил още от
първия ден на службата си от нлячка или подаръци и го е запазил." Във
второго постановление (сар. 3, стр. 42 сл.)се имат пред вид наред с клирнци
и хартуларии още xal Sxepol X'.vej ev ittpSijxoxe xafgari ёх fcvtxrjC cxpaxeuipevct
ujtcotaae<u£ и правото им, след като са увеличили родителското си състояние
чрез приходите от своята служба, да наследяват определена част от първс-
началння имот. И в двете тия постановления е дума за войнпии, за конто
воепната служба е постоянно занятие и не им по.чволява да се занимават със
земеделие — за наемници следователно, а не за стратиоти. Тяхното разглеж-
дане би повдигнало неразяснения добре въпрос относно времето, в което се
UCll II И Ш К 11 3 Е м и и иойниц и...
543
силиките значи въпросното постановление има пред вид наем-
ниците.88
До същото заключение може да се дойде и по друг път.
Правото, изразено във Василиките през IX в., е било в сила и
при Конст. Багренородни, към края на чието царуване бил
съставен и техпият съкратен свод (Synopsis). Видяхме, че в
тях е проведен принципът за едполичното наследяване. Не
може следователно да се допусне, че в същата материя Кон-
стантин би внесъл чрез едикта си принцип, противоположен
на тоя, прист в общия закон. Или пък, ако той е направил
това, той не би пропускал да отбележи изрично нововъведе-
нието си. Той говори обаче обратного — че дава законна сила
на това, което до негово време не било кодифицирано и жи-
веело само в обичая. Това с други думи значи, че в законо-
дателството от епохата преди пего въпросът за наследството
на войнишките земи не е бил разглеждан и че следователно
приведените постановления от Василиките и Синопсиса имат
пред вид не стратиотите стопани на войнишки имоти, а войни-
ците, образуващи постоянните кадри на армията и получаващи
заплата — анона или рога — срещу службата, която не им поз-
волявала да се занимават с никаква странична работа.
формира основания? върху земев.чадсиието войнишки институт. Досегашните
изследванни поставят мълком тсмната организация във връзка с произхода на
войнишкото земевладение. Изглежда, че това не те е съвсем вярпо и че по
време те те трябва да се разделят. По несъмпени известия темна органи-
зация сътествува още в края иа VII в., когато за войнишки земи се споме-
нава изрично едва през първата половина на X в. Gelzer, Byz. Kiiltnrgescliich-
te, 81 сл., както изглежда, отнася появявапето на войнишкия институт към
времето на първите иконоборци. Срещу това може да се възра.зи, че екло-
гата на Лъв и Константин познана само паемпици. GfrOrer, Byz. Geschichten,
Hl, 400 сл.. ce мъчи да докаже, че иегов съ.здател е Василий I, но в такъв
случай изниква въпросът, защо във Василиките, конто се явяват при наслед-
ника му, става дума също тъй само за наемниците. Багренородни в новелата
си говори, че до негово време отношенията па войнишкото земевладение се
регулирали от обичайното право (опер ij a'fpdcfruj nptirrjv Mipwae, 262^,
но въпрос е дали това право с отношенията, конто то уреждало, е по-старо
от началото на X в. Първото споменаване за войнишките земи е в новелата
на Лакапин от 922 г. (J. G. R., 111, 241(;).
** Същите войници следователно, конто имат пред вид и наредбите на
Еклогата, приведени в предид. бележка.
544
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
С приемането на това заключение затрудненията не се от-
страняват. Остава фактът, че при два напълно еднакви случая
са допуснати два противоположни принципа. Ако отпоено вой-
ниците наемници, съществуващи и до най-късната епоха, дър-
жавата през X в. спазва едноличното наследство, макар в
случая неговата форма да й била напълно безразлична, защо
тя напуща тоя принцип относно стратиотите, когато неговото
запазване там било много по-важно за нея ? Да се търсят
основанията на това противоречие е работа, напълно безпо-
.лезна. Принудени сме да се задоволим само с констатирането
му и заедно с това да посочим на последиците, конто то вла-
чило - разпокъеване на войнишката собственост. В паметни-
ците на X в. неведнъж се говори за войници, конто притежа-
вали само части от войнишки имоти, и се споменават задъл-
женията им съобразно с величината на тия дялове. При забра-
ната да се късат войнишките участъци чрез даруване или про-
дажба тяхното раздробяване ще е произлизало главно по пътя
на тъй допуснатата форма на наследяване. Законодателството
на X в. по тоя начин само нарушавало принципа, който с та-
кава строгост се мъчило да затвърди. И ние трябва да се
чудим, че при това положение войниците, владелци на непълни
участъци, не били много и че още се намирали такива, конто
могли сами, без чужда помощ да носят службата.
Нас обаче ни интересуват преди всичко отнотенията на
късния период, през който единствен извор по дадената ма-
терия е Арменопуло. Освен ириведената наредба пито у него,
нито пък в останалите текстове от същата епоха намираме
място, което би могло да се приведе в соображение. Явява се
въпросът: какъв е смисълът на намиращото се у тоя автор
постановление ? — Тъй, както то е изразено, то еднакво може
да се отнася и към наемниците, за конто то първично е било
създадено, и за стратиотите. Заключен нею е, че в късната
епоха противоречието, допуснато по въпроса за войнишките
наследства, е било отстранено и че е бил възприет и относно
стратиотите принципът на единичното наследяване. Причините
за тая стъпка не трябва да се търсят далеч. През късната
епоха държавата разполагала с много по-малък земен фонд, от-
колкото по-рано и затова ще е била принудена да пази много
В Off В И Ш К И ЗЕМИ и в ой и и ц и...
545
по-грижливо войнишките земи от раздробяване. Затова Арме-
нопуло, вземащ от законодателството на X в. постановленията,
забраняващи раздробяването на войнишките имоти чрез про-
дажба, се въздържал да заеме тия, конто с допущане на раз-
поделбите при наследството са правили казаното запрещение
съвсем безполезно. Той предпочел формулата на Василиките,
като изоставил тая част от нея, която напомнила чисто наем-
нишките отношения.
Разбпра се, че ние не предрешаваме въпроса за периода,,
когато казаната корекция в правните схващания е била извър-
шена. Ако за пръв път я намираме изразена у Арменопуло,
това не значи, че тя не се е явила дълго преди XIV в. В сбор-
ника си той навярно само е зарегистрирал това, което вече е
живеело в правните възгледи на неговото време.
4.
Лично и соцпалноправно положение на войниците г
задължения, колективно издържани войници ; личня
служба и употребяване на за.иестници ; въпропт за
владение на няколко войнишки и.иота.
През късновизантийската епоха значи войнишките земи
минавали по наследство изцяло и със задълженията, конто ле-
жали на тях. Какви са били тия задължения и преди всичка
каква е била връзката им със земевладението ?
Предварителното уяснение на някои въпроси изисква да се
обърнем и тоя път към по-старите известия. Ако с получа-
ването на един войнишки имот притежателят му минавал във
войнишкото съсловие и се обричал на войнишка съдба (атра-
twtixtj р.о’ра), същ ото било и наопаки: ако някой искал да се
откаже от задължението си като войник, достатъчно било да
напусне земята си или да я предаде на друго лице, което за-
едно с нея поемало и съответните обязаности.89 Военната по-
Ср. за това новелата на Роман II (J. G. R„ Ill, 28615): Е! 8ё tiveg tibv
atpatKOTojv SiaipeSevzej, xal zbv pev atpaTKoztxdv xAijpov,.. ХатаХеХоисйтер, auto I
546
П Р О Ф. ПЕТЪР М У Т А Ф Ч И Е В
винност лежала върху войнишкия участък и оттам бивала пре-
насяна върху лицето, което се явявало негов владелец. Тоя
последният могъл да се меняна: постоянното е оставала земята
и неразделната от нея повинност. Не могла да се вземе едната,
без да се поеме и втората, и обратното •— отричането от ед-
мата влачило загубването и на другата. Службата, както и са-
мото задължение с нея са се изразявали до края на визан-
ъийската епоха с общия термин атратеса.90 В какво точно се е
състояла тя, не определи подробно и ясно никой от текстовете.
В една грамота на Андроник II, където на жителите на гр.
Янина се дават известии привилегии, тям се обещана да не се
отвличат на военна служба вън от тоя град, понеже „само от-
редените войници ..., конто имат икономии, са длъжни да слу-
жат“П1. Това място, без да дава нещо ново, потнърждава само
известния факт, че военната служба била обязаност предимно
.на стратиотите. Жинеещи като мирно земеделско население,
тия последните били длъжни да се явяват при всяко попик-
ване за поход и война. Кантакузин сам съобщава, че в пред-
вечернего на проектираната воина срещу българите през 1341 г.
чрез разпратени писма заповядал на войниците да се готвят и
it xtXecv тт,£ oxpaT'.wxiv.Vjg polpag dmaXXafivxeg etc- сына и новелата на Ник.
Фока отпоено армепците (id 290.;).
!н Примери за това па всяка страница в съответ. едикти от X в. По
късно със същото значение у Cantac., 11, 581м; navxdxaaiv a|ieXoOvxag xpig
xdg oxpaxelag: id 593: mpeg xag axpaxelag dmpo<j>xaloxoug. Greg. 1 20517: xffiv
ev axpaxslag xaxeXef|ievo>v. С пикой от текстовете не може ла се лекаже, че
тоя термин означавал заедно с това и земята, дадена срещу службата, както
това твърдн Gaignerot, 93. Без да се търси друго значение за тая дума,
може, струва ни се, да се обясни и изразът от новелата на Лакании (,/. G. R.,
Ill, 241n) boev тф aTpaTeuojievtp mpeS TijV Tijg vsag axpaxelag cuaxaatv tljapxel.
Zachariae (Gescli. gr.-rom . Rechts 272, заб. 911) бе го нревел „колкото е
нужно па войника, за да се достави ново въоръжение". Heisenberg, ц. с. 73,
заб. 1, предлага превода, „за да удовлетвори изискванията на служебната си
повинност при новата мобилизация" (к. м). Струва ни се, че най-простото
би било vea axpaxela да се преведе с „новата служба", „службата занапред”
или „службата за в бъдеще*. Целнят гореприведен израз ще значи следова-
телно „колкото е нужно на войника, за да се издържа при бъдешата си
служба". Ср. в същия смисъл и израза в новелата на Фока (J. G. R III, 291а1):
T-ijv St axlvfjxav tmapjtv elg aovxaa’.v xijg axpaxelag cuvxijpeiv.
!'l Acta, V, 81ц».
13 ОЙ НИШЕЙ ЗЕМ И И бойниц и...
547
че това разпореждане засягало преди всичко „тия, конто били
вписани във войнишките книги “ и „имали приходи, определени
от държавата**92.
Когато опасността минела или войната била свършена или
пък неблагоприятният сезон налагал преустановяване на дей-
ствията, войниците бивали разпущани по домовете им, в по-
следний случай обикновено с нареждането да бъдат готови за
повторно свикване. След несполучливия опит против Солун през
лятото 1343 г. Кантакузин, заплашен от пристигането на Апо-
кавк, се затворил във Верия и разпуснал по-голямата част от
войската си със заповед войниците да останат по своите до-
мове, докато отново стане нужда от тях.93 В такива случаи
под оръжие бивали задържани само постоянните наемпишки
кадри, а ионякога и неженените войници или такива, конто
доброволно пожелаели.'14 В това отношение стратиотите могат
да се оприличат на резервистите от наше време.
/"с"приходите от дадените им земи те били длъжни да си
набавят въоръжение, а конниците •— да си доставят и под-
държат коне. Разликата между имотното състояние на кон-
ници и моряци произтичала от нееднаквостга на необходимите
за въоръжение и издръжка средства на едните и другите.
Когато в началото иа XIV в. явилите се в Тракия алани си
предложили като наемници услугите срещу турците, Андроник
II заповядал да им се раздадат оръжие и коне. За изпълнение
на наредбата били изпратени из областите специални бирници,
конто претърснали между другого и „къщите на записаните
за военна служба**9®. На задължението на стратиотите сами да
се екипират сочи и едно място у Кантакузин. Когато след из-
1,2 Cantac. II, 5815 и 59j.
и Greg., II, 663.,: pexpi ™ xij; Xpslaj xx-.pov. За сыция случай и
•Cantac.,'ll, 367I8:.. xijg spot oovoocijg axpaxcaj ev olxlacg SiayouaTje etc. За един
случай при Ватаци, Acropal. 46н: ёле1 т4 лоХи xijj axpxxcaj rg Р“ХЧ v-a‘
йр4 той yetpcovoj хетаХаслсор^ход лер1 тсс осхос ёсрёрехо.
!1 Тъй постъпил и Кантакузин след коронацията си в Димотика : даос ёх
X<op£cov xaj xpoadSouj efxov • • • алёлерлг лрор xJc{ olxlas ... oaocj 6г pi; yuvxlxej
gcxv xxl xexvx, xaxeixe лар айхср, xal el xcg sxepoj ёхшх elvat 6леХе1лехо.
•Cantac. II 175.-,.
85 Greg., I, 205j7 : . . . olxlat xajv iv axpxxelacg xaxeXecfpevwv.
548
ПРОФ. ПЕТЪР М У Т А Ф Ч И " П
бирането му за регент неуредиците във войнишките владения
били премахнати, стратиотите с новишено настроение си при-
готвили оръжия и си набавили по-добри коне.9*5 В това самоеки-
пиране и поддържане постоянна готовност се е състояла част
от службата (атролы'а) на стратиотите в мирно време. Тия от
тях, на конто земите не били достатъчни, се отнасяли небреж-
но към тия си задължения,97 а разорените войници и при
добра воля не могли да ги изпълнят.98
I Законодателството от X в. предвиждало такива обеднели
войници да образуват групи от по няколко души съобразно с
недостига на всеки един от тях и с количеството земя, което
било нужно за достигане на земния минимум. Членовете на
всяка отделна трупа помагали — всеки според владения пай —
за издръжката на един войник измежду си.99 През нашия пе-
риод такива случаи никъде не се споменават и сигурно е, че
практиката с помагачите съплатци поради неудобствата, с конто
е била свързана, ще е била отдавна изоставена. И през XIII —
XIV в. обезимотяването на войниците е явление, по което
почти непрекъснато се слушат оплаквания, но властта прибяг-
вала, както по-долу ще видим, към други средства, за да се
бори с това зло.
През по-раншната епоха държавата била принудена да се
примири с неудобството на колективно издържаните войници
86 Cantac., I], 64g: xal блЛа exeoxeuajov Siacpr^yovxej, xal Imitcug лроаело-
plCovxo xal TtXelouj xal PeXxloug t&v rcpoxipatv.
87 На това указва Cantac., II, 58]j: 6pa>v 8e. . . oux oXl-joug npoipdaet той.
fii] xa£ itapa paoiXitnj fexaartp TexafiiivaS yoplfflaj axepaloug elva:, rcavrarcaaiv
ct|ieXouvTa£ xpo£ xa£ axpaxelag etc. Аналогичен случай у Pachynt, II 258lti:
aXXoi Si xoXXdxif. .. ixXeXotmuiiov xcov xaxa a<pa£ olxovoplcov xijv aitoplav elyov
xal jtpoaipoupevo: xoO oxpaxeoeo&ai хшХица etc.
98 Когато Мурад II в 1430 г. обсадил Солун, защитниците на града, на-
брани измежду местного и околно население, билн почти без оръжие. „Бед-
ността ги бе изхарчила" (xpoxvdXaioe fap rcevla) говори съвременникът
Joan. Anagnosta, De tliessalonic. excidio narratio ed. Bonn., 491la.
89 Porphyrog. De ccrim., 69521: £xe 8e лхтуейссис., SlSovxai aoxotg xal
ouvSizai icpo£ то 8i afixftv Eyetv to txavov xal 8ooXe6etv trp (Slav cxpaxelav.
Допълн. с новелата на същия J. G. R.. Ill, 2622S: xal xaxa dvaXo-jlav той xip-
8ou£ trjz xXxjpovoplaC ёлесЭ-ai ipi^opeO-a xal to pdpog xr;S ouvxeXelaS; и обратного
(id. 2632g): el 6ё pepet oxpaxelag unrjpexetxal xtg, xaxa avaXoflav той pepoug айтой
xal tt/v euxoplav xuaofla&ai.
в ап Н И Ш К И ЗЕМИ и в ой н и ц и...
5491
то било резултат не само на един непреодолим социален про-
чее, а и на колективните наследявания. Затова пък тя внима-
телно следяла, щото всеки стратиот, разполагащ с нужния
земен фонд, сам да носи своята служба. Мнението, че „войни-
кът не бил длъжен да служи лично и че когато представал,
екипирал и поддържал едно лице, годно за военна служба, бил.
запазен от всякакви рекламации"100, се опровергава от катего-
ричното съобщение на самите съвремепни текстове. Войникът,
чиято земя е достатъчно, казва се ва едно място, трябва във
време на война лично да носи службата си и да не употре-
бява заместници.101 За да се настоява на това условие, е имало
доста силни причини. Преди всичко войникът трябвало да бъде
добре обучен и това условие изключвало само по себе си въз-
можността той да нредставя заместници; за такива биха могли
да попадпат хора, конто са нямали никакво понятие от война
и военно изкуство. А за държавата това не било безразлично.
В приписваната на Ник. Фока „Тактика" се подчертава, че най-
добрата подготовка за война е предварителното обучение и
трениране на войниците.102 Друг един военен писател от съ-
щата епоха бележи, че „да седят войниците по домовете си и
да безделничат, без да се упражняват и да правят ежегодни
походи, когато времето позволява, това би ги свело до поло-
жението на търговците и на тълпата селяни “1оЭ./ От тия думи
се вижда, че носенето на службата в мирно време изисквало
от войника да отдели значително внимание за подготовката си
и че военните обучения и маневри не са били във Византия
нещо непознато. С това обстоятелство се обяснява и тъй често
100 Gaignerot 70, 75.
1,11 Porphyrog. id. 695]s: ХРЧ elSevac, £xi тйлор лартрсоХойЭ-треу хата tov xaipdv
£xe flvexai oxpaxta, pij SKoa&ai xcij oxpaxeo|ievoij xijptovaj ouvSdxaj <bg mepiouotaj,
aXX’elva: роуолросшяшр ахратийтар.
ИВ Nic. Phocas, De velitatione bellica (ad. L. Diaconi hist. ed. Bonn.),
23821: oux £vcv £e aXXtop axpaxrjflx«>S xal spnelptoS, лрор tov jtdXepov лараахеиа-
olhijvat ce, et [О; лрбтерох ££acx7p'/,C xal ёхлмЕеботаЕ to оло сё axpdxeopa, eOl^tov
auxo xal e-ffU|ivdC(uv eta те xijv xffiv олХол, pexaXEtptatv fclc-
io» Incerti script, byzant. saec. X liber de re militari, ed. Vari (Teubner),
48^: то 8e otxoi pevetv xal apystv roup cxpaxiwrap xal prjxe -fupva^eaftat pijxe
xa&Setieiv xax’ evtauxov, xaS-’ Sv ejeaxi xatpov, etp epjtdptov xal dfeXaloJv fetopfojv
Ta£iv auxoup xarayei.
550
ПРОФ. П Е Т Ъ Р МУТАФЧИЕВ
споменаваната невъзможност на обеднелите войници да носят
службата си: диренето на допълнителни източници за прехрана
не им позволявало навярно да посветяват време на войнишкото
си обучение.
Но това последното не било изискване само през X в. —
епоха на големите солдашки императори. Във Византия на него
се държало винаги и през нашия период неведнъж се изтъква
негодността на армии, съставени от необучени и случайно съ-
брани хора, както е случаят с отреда на Мануил Лапардас при
войната срещу епирците"’4 и с войската на Андроник III при
похода срещу Орхан.105 На едно място срещзме презри-
телната бележка, че пафлагонските стратиоти от времето на
Михаил Палеолог не разбирали нищо от военно изкуство.100
От друга страна, срещат се и сега похвали за изпитани кон-
тингенти.107 Че стратиотите и през това време на упадък не
ще са забравяли при мирна обстановка да мислят за войниш-
ките си длъжности и че наследниците им още от младини се
подготвяли за тях, се вижда и от една реч на Андроник Млади
пред отборния му отред преди боя при Пелекан. „Вие сами
впрочем знаете, казва им той, как трябва да се държите в
сблъскванията с варварите^понеже още от деца сте обучени
във военно изкуство.111ОН«И ако през XIII и особено през XIV в.
все по-често се срещат отреди от некадърна сбирщина или пък
се говори за негодността на самите стратиоти, то е, защото
поради увеличаващата се пролетаризация сред тях те вече ня-
мали възможността да посветяват внимание на специалната си
подготовка, техният брой при това непрекъснато намалявал и
византийското правителство все повече бивало принуждавано
да си служи със случайно събрани xopa^J
301 Acropol., 146-25 - - - • |iexa отрахейрахор aupqjexwScug xal Eu'fxXii^oS.
1°’> Greg. I, 433|!(: to 8e xXeiaxav afopaio’. xiveg xal [iavauac. xal SijXoi dvxeg
xifill’p.euce'.v xr,v paxijv.
iob Pachym. I, 222n : ijoav 8’aXXmg xal oxpaxelat oi)8ev elSfaeS. Причината
за тоя неблагоприятен отзив впрочем е, че те, безгрижпи за съдбата на ви-
зантийската си родина, минали на страната на турците, когато се видели
разорени от данъчната политика на тоя император.
107 Случаят с тесалийските стоатиоги, Greg. II, 663^6, и Cantac., II, 36718
104 Cantac. I, 346(1: . . . xal auxol |iev laxe ex itatSog xoXeplo’.g ep^o'.g 4vxe-
Эраррзхо’.. За същото през XI в. Скабалановт, Визант. государство и церков
в XI веке. Сиб. 1884, стр. 301.
В ОЙ Н И III К И ЗЕМИ И ВОЙНИЦИ...
551
Във връзка с гореказаното се явява нов въпрос. Ако във
Византия през всички времена имало лица, притежаващи не-
пълни войнишки имоти или дялове от такива, допустимо ли е
било — формално пене — и обратното: едно и също лице
да бъде владелец на няколко войнишки участъка ?1о!' Тексто-
вете от средновизантийската епоха не споменават изрично ни-
къде за такава възможност. Несъмнено е, че въпросът там е
попадал под общата категория на случайте, при конто про-
дажбите и завещапията на войнишки земи в полза на заможни
войници или на династи се считали за недействителни. Законо-
дателството би допуснало събирането на няколко имота в едни
и същи ръце, ако на войниците би било позволено да пред-
ставят заместници. То би се задоволило тогава да иска за
всеки имот по един войник и притежателят на няколко имота
би изпълнил в такъв случай задълженията си, щом като би
представил за тях съответното число войници. Видяхме обаче,
че такова заместване било недопустимо. През нашата епоха на
непозволителността на подобно събиране на няколко войнишки
участъка в едни ръце сочи и едно място у Арменопуло. „За-
конът иска, казва се там, че никой в едно и също време да
не може да има две войнишки служби (Suo atpaTEtaj) или две
достойнства (8ио а^шрата). Не е вьзможно да се участвува в
две войнишки служби, нито пък някакво по-високо достоинство
да се смесва с обикновена войнишка служба. Тия, конто се
опитат да сторят това, да бъдат наказани с глоба от 10 литри
злато и да се лишат от всички облаги" (конто злоупотребле-
ние™ би им донесло).110 Тая наредба е взета от Василиките,
където научаваме и за пътищата, по конто казаното нарушение
могло да бъде извършено — нарушителите представили за
служба своите роби.111 Произходът на въпросното запрещение
к® До каквото заключение идва Gaignerot, 71.
110 Нагтеп., 178, § 4.
111 Libri basilicorum,\J,184—185, cap. 43 и 44: Ако се иамери роб, постъ-
пил на военна служба, господарят трябва да докаже, че това е извършено без
негово знание; в такъв случай робът се лишава от званието войник и се
повръща в прежното сн състояние. В противен случай, ако извършеното е
било със знанието на господаря, последният се лишавал от всякакви права
над роба си, самият той се обявявал за свободен, а ако се покажел способен
в службата, оставал н за в бъдеще войник. Ср. и Sinopsis basilic, (стр. 600
552
П Р ОФ. ПЕТЪР М У Т ЛФ Ч НЕЕ-
от една тъй ранна епоха показва, че с него първоначално са
се имали пред вид не стратиотите земевладелци — споменахме,
че за тях през IX в. няма известия и едва ли институтът им
тогава ще е съществувал, — а наемниците. Ако обаче казаната
забрана е имала смисъл за тогавашните наемници, служещи
обикновено ёх уо'дхт^ итоотааЕсо?112 и следователно представящи
един сравнително заможен слой от населението, едва ли то
ще е било нужно за тия от по-късно време, особено през
XIV в., когато те в по-голямата си част са били пришълци —
чужденци, в чиито частноправни отношения византийското пра-
вителство не е смеело особено много да се меси, или пък
пролетаризирани туземци, за който и една стратия е била пре-
достатъчна. Това обстоятелство, от една страна, и, от друга,
че у Арменопуло приведената наредба без всякакви уговорки
е поместена наред с другите, отнасящи се до обикновените
стратиоти, и най-сетне, че терминът стратия (стратега), употре-
бен тук, във всички останали случаи у него означава военната
служба, основана на земевладението, всичко това води към
заключението, че във въпросното постановление се имат пред
вид не наемниците, а стратиотите. Един стратиот значи не е
могъл да владее два войнишки имота, както и един сановник
при достойнството си или службата, с която бил натоварен,
не е смеел да разполага и с обикновена войнишка земя.
Не особено много сведения имаме и за лично-правното
състояние на войниците, както и за условията, на който те
трябвало да отговарят. Отделни известия от средната епоха
сар. 13 и 14. Що се отнася до забраната да се съединяват две достоинства
изглежда, че на нея нс се е обрывало особено внимание дори и през средно-
внзантийската епоха. При Мих. VII Паранннак роднината му Андроник Дука
имал достойнствата нротовестиар и велик доместик (Acta, VI, 4, n. 1I9, ; у
Attal., 17316, същият се явява само като терштотероеВроЕ и ВорёопхоЕ zijg dvatoZijE).
В друг един хризовул, навярно от Андроник 11, срещаме един ненменуван
царски братовчед с титлите нротовестиар, протосеваст и велик доместик
(Acta IV, 10221). Любимецът на Теод. Ласкарис, Георги Музалон, носил едно-
временно четири достоинства: велик доместик, протосеваст, протовестнар и
велик стратопедарх (Acropol., 1242). Иоан, един от братята на Мих. Палеолог,,
бил в едно и също време деспот, севастократор, кесар и велик доместик
(Pachym., I, 106lfi , 1083 6).
u2 Ecloga, стр. 42 ; ср. по-горе.
В Oft Н И Ш К II ЗЕМИ И в ой и и ц и...
553
характеризират стратиотите като съсловие, към което държа-
вата показвала особено внимание. Във времената, когато чи-
новнишкият произвол неограничено царувал, а злоупотребле-
нията и насилията над населението били най-обикновено явле-
ние, войниците продължавали да се ползуват от специалните
й грижи и покровителство. В приписвания на Фока военен
трактат се подчертава, че те трябва да се радват на прилич-
ната им почит, а не да се унижават и позорят, че по никой
начин не бива да бъдат подлагани на телесни наказания не
само от чиновниците на фиска, но и от самите местни съдии
и че само областният военачалник лично или чрез служебните
си органи имал право над тях.113
Макар в изнорите от иптересуващия ни период и да лип-
•сват подобии категорични известия, вижда се, че на почет-
ността на войнишкото съсловие продължавало да се обръща
доста внимание. В сборника на Арменопуло са заети от нове-
лата па Багрепородни постановленията, според конто войникът
не могъл да бъде парик, и тоя, който се опитвал да го държи
в такова състояние, подпадал под отговорност.114 Войникът бил
свободен човек, званието му било несъвместимо с парикията
и с минаването на един парик в съсловието на войниците той
излизал от класата на зависимите селяни. Ние споменахме вече
за хризовула на Душан, където се разказва, че Иоан Ангел,
византийски наместник в Тесалия, освободил от паришко съ-
стояние селяните на манастира св. Георги в с. Завлантия и ги
зачислил в съсловието на стратиотите.116 В друга една прос-
тагма се говори за няколко парици на Зографския манастир,
конто минали незаконно в съсловието на войниците, и се запо-
вядва те да бъдат отписани от войската (anoaTpaTEuB-fjvat) и се
възвърнат отново в паришкото си състояние.110 Имаме извес-
тия и за противното. В Патмоския кодекс една недатувана
из Nic. Phocas., De velit. bell., 239IB сл.
111 Har men. 180, § 9. За това във връзка с друг въпрос говорим
гло-горе.
11-г’ В u С a v х I £ I 6012 • aueaicaoe xal el? xa xa>v ozpaxioixffiv dxexaxiaZTjae
xouj ev айхф [xq> ywplrp М.] eiiptoxopevoup napolxoup.
u,i Actes de Zographou. (Прилож. к Виз. врем, XIII), 3720: enel 8ё xal
Ttapoixcv elxev Л хиайхт] |iovi] Xefopevov М’.уатД xdv xo5 AaviijX, S’.opljexai -fj (lao:-
Aela pou, el xal ё^9асе oxpaxeulHjvai, dnoazpaxeuS-^va'. xaXiv xal v,az£yea9a'. xal
554
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
простагма (навярно от XIV в.) заповядва няколко войници из-
между жителите на о-в Кос да бъдат приведени в паришко
състояние, като на тяхно място се зачислят други лица.117
Съобразно с това малко или много почетно положение на
войниците те навярно ще е трябвало да отговарят и на известии
морални условия. За тях обаче не знаем нищо. Нарежданията,
конто по тоя въпрос намираме у Арменопуло и конто са заети
от ранното законодателство, могат да се отнасят еднакво за
стратиоти и за наемници.118
|'Йоколко всички разгледани досега постановления относно
лично и социалнопранното положение на войниците са имали
реална сила и доколко тяхното значение не е било парализи-
рано от тъкмо противоположни на тях наредби или институти,
е въпрос, на който ние при някой частни случаи ще се спрем
по-долу. Казаното дотук може да ни убеди само в едно —• че
дори и до най-късно време на държавната власт във Византия
не било чуждо желанието да запази войнишкия институт тъй
както миналото го било завещало. Ако това желание не дало
нужните резултати, причината от, една страна, били чисто вьн-
шните обстоятелства и, от друга, че централното управление
нимало вече, както по нататък ще видим, силата, за да се на-
ложи на противодействуващите фактори, и че дори напротив:,
принудена от една съдбоносна необходимост, държавната власт
в лицето на отделни свои представители бива принудена да
покровителствува тежнения, чието развитие трябваше да раз-
ложи основите на вътрешната византийска мощ и на първо-
място — института на земеделците войници. /
уёреаЭш лара pcvijj рета z&v aotaSeXiptuv айтоб, аХХа 8ij xal tov
maporzov, 6v xateiyev автор, отрат-.штГ|У ’Itoavfjv. Ср. и няколко реда по-долу,
38зг, сл.
Acta, VI, 583.
118 Не можел да бъде войник осъденият за блудство или друго нрестъп-
ление против обществеността. Нагтеп., 178, § 1. Много по-обстойна в това
отношение е Ecloga ad Proch. mutata. J.G.R., IV, tit. XXXIV, § 26, 27, 35—
37. Син, който обидел родителите си, също бил недостоен за службата^
Нагтеп., 178, § 2.
В ОЙ Н И Ш К И 3 Е М И И В 011 ниц и...
555
5.
Области с вобнишио население. Граничари.
Войнишкото население било пръснато из
всички области на империята в Мала Азия и по Балканский
полуостров. За пафлагонски войници и за контингента от ви-
тании, вукеларци, мариандинци и др. се говори при описанията
на войиите, конто Византия през XIII в. води на запад.119 Спо-
менават се при това стратиоти из тракийските села между
Одрин и Кавала,121’ из Родопската облает,121 Македония,122 Те-
салия.123 Едва ли като население със стари войнишки традиции
ще трябва да се считаг сланянските милииги, цаконите и жи-
телите иа Вслигоста и Скорта в Пелопонез, за конто Морейс-
ката хроника разказва, че взели страната на Михаил Палеолог
във войната му срещу Вилхелм Вилардуин.124
За общия брой иа византийските стратиоти през тая епоха
не можем да имаме никаква представа. За опора не е в състоя-
ние да ни служи и числеността на византийските армии дори
и в случайте, кога тя е изразена в определени цифри, тъй ка-
то голяма част от тях се е падала на наемниците. Едничкото
числено указание от тоя род намираме у Кантакузин. Той съоб-
щава, че през 40-те години на XIV в. в севернотракийската
облает между Чепино и Анхиал имало повече от 1000 войни-
ци.126 Числото на стратиотите обаче навярно не е било еднак-
И!' Pachym., I, 221]0.
12,1 Cantac., I, 104ц.
121 Id., II, ]61]о; отнася се за жителите на Мора и останалите родопсин,
крепости.
122 Acropol., 1454.
'23 Cantac., II, 32210; Greg., II, 663,
121 The Chronicle of Morea, ed. John Schmidt, London, 1904,
Стр. 116, V. 1716: exelvat t^j BeXi^ooTiQj, T7j£ AaxeSatpovlaS.
EXoi opou eotopeutijaav, ле^о1 xal xafiaXXapioi
£x t<ov Jufcuv Tfijv MeXiTffiv -7,XSav Ta mei^ixa touj.
Стр. 330. V. 5024: Фоиооата ёашрефеу лоХХа ало 8ia<p6pouj толоир
та ле^’.ха Tijj ToaxcovlaC, тоб МеХе^об тоб Spiffou
xal peypi oxjv Movojiaalav xal T<6v SxopTffiv tov Spifyov^
125 Мястото не e напълно сигурно. Cantac., И, 40617 сл., разказва за слу
556
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
во в различимте провинции, нито пък ще е било пропорционал-
но с тяхната големина или с населението им. При това те не
винаги оставали в едни и същи военно-административни граници,
а и опустошенията, на конто те повече или по-малко били под-
ложени от началото на XIII в., правят невъзможни всякакви ос-
новами на сравнението заключения.120
Навярно част от войниците са жинели обособено от оста-
налото население, в отделим войнишки селища. Такива селища,
в конто ще са били настанени главно външни колонисти, напр.
куманите при Ватаци,127 не ще е имало твърде много. Впечат-
ление™, което получаваме от отделни случайни известия, е, че
стратиоти и прости селяни обикновено обитавали размесено
едни и същи села.128
Независимо от стратиотите, с чието положение ние досе-
га се занимавахме и конто, както видяхме, живеели във всич-
ки провинции на империята, по нейните окрайнини били наста-
нени тъй наречените акрити (граничари, от axpov, — граница,
край), конто образували отделна категория измежду войнишко-
то й население. Както обикновените стратиоти, тъй и гранича-
’рите получавали от държавата обработваеми земи и съществе-
ната им длъжност била защитата на граничите от нахлуването
на неприятели. Ако са потребим сравнения, именно те са, кон-
чая по повод завладяването на тая облает от Ив. Александър, комуто тя била
отстъпена от цариградското правителство на Ана Савойска. Казано е, че Але-
ксандър поискал градовете в областта заедно с настанената в тях войска (xal
rijv xauxaij efxa&’.8pu|i^vr;V axpaxtav), което значи, че думата е за гариизоните
им от наемпици. За да се приеме това заключение обаче, пречи обстоятелст"
вото, че Апа сама се е нуждаела тогава от наемни войници и отстъпвайки
радовете, поне тях би задържала.
1 2,1 В гореприведеното място у Кантакузин се разказва, че по-рано, т. е.
преди междусобните войни, войниците, конто изваждала споменатата северно-
тракийска облает, блёр touj nevxaxoolouj xal yiXloug -qaar тбте 8ё бло тоб 'Pu>|ia!'-
хои лоХёрои xaxelvtov 8ie<p&ap|ieva>v, 8Alfq> лХе1ои£ yiXltuv fjaav.
127 Acta IV, 167, n. XC1I ; cp. Acropol. 651и; Greg., I, 37-,.
12K Acta IV, 128, n. 60 ни представя с. Мантея, Смирненско, населено с
обикновени Стопани и войници (ёлс1хоир aTpaTicitaj те xal о1хс6еолбта£); в с.
Кукул между домостопаните се споменава и един декарх (id, 1473J). В гра-
мотата, дадена на феиерци, се вижда, че между тях имало и стратиоти (Acta,
V, 260, п. 63). Между жителите на острова Кос се споменават отделни войници
JActa, VI, 184, n. XVII).
В Oil II II Ill К II :l E M II II n Oil II II II и
551
то най-вече подхождали на римските milites lirnitanei, с чието
положение някои учени искат да сравнят изобщо византийски-
те стратиоти.129 Вероятно е при това, че във Византия общо-
войнишкото устройство се е развило именно в граничните зе-
ми и оттам с известии примени било разпространено из оста-
налите провинции. Причините, конто предизвикали във Византия
запазването на тоя стар римски институт, са същите, конто бя-
ха довели създаването му в империята на цезарите — нужда-
та да се устрой една надеждна защита на граничите, като се
възложи последната на настаненото там именно за тая цел на-
селение. Бранещо държавната територия от нахлуване на чуж-
денци, ю се е биело преди всичко за собственнее си имоти и
благосъстояние. Пълного развитие на граничарския институт
се отнася поради това към епохата, когато Византия е била
най-мнопо застрашена: от арабите на изток и от българи-
те на запад. За ползунащпте се с особепо устройство източни
гранични провинции (ахрстсха Герата) се говори през ранната
епоха неведнъж.
Самото местожителство на граничарите изисквало от тях
задължения, по-различни от тия на обикновените стратиоти, на-
селяващи нътрешността. Докато за последните истинската слу-
жба започвала във време на походи и военни действия, грани-
чарите живеели в постоянно състояние на война, отблъскващи
неприятелски нападения в собствената си земя или пък пред-
приемащи такива в тяхната. Жива представа за техния живот
ни дава средновизантийският епос за Дигенис Акритас, който
сам бил граничарски първенец.130 Специално на правилата пък,
по конто акритите трябвало да водят малките си войни, е
посветен и целият военен трактат Перс караёрорт;? поХерои (De ve-
Iitatione bellica), приписван на Фока.
Поверила на акритите защитата на своите граници, Визан-
тия в течение на дълги векове осигурявала на населението от
вътрешните провинции спокойното ползуване от плодовете на
Zachariae v. Lingenthal. Gesch. d. griecli. - rdin. Rechts, 217. Mon-
nier, L’emtfioX'ij, 533.
1311 Les exploits de Digents Acritas, epopee byzantine du dixieme siecle,
ptibl. par C. Sathas et E. Legrand. Paris 1874; A. Rambaud, Une epopee by-
zantine au Xе siecle (Etudes sur 1'liistoire byzantin. Paris 1912), стр. 65—108-
36
558
П Р ОФ. ПЕТЪР Л1 У Т А Ф Ч II Е В
мирния труд; при случай на нужда пък тя под тяхно прикри-
тие свободно могла да мобилизира силите си и да води война,
в която иска посока. Затова обаче разнебитена ли била веднъж
граничарската организация, катастрофата настъпвала неизбежно-
Вражеското нахлуване се стоварвало с всичката си разруши-
телна сила върху вътрешните области, техните богатства и на-
селения ставали плячка па пападателите, чийто стремителен на-
тиск не давал обикновено ни време, ни възможност да се съ-
берат сили и се приготви решителен отпор. Паметно в това
отношение за средната епоха е управлението на Констатин Мо-
номах (1042—1054). Разстроил в безпътен живот държавните
финансы и нуждаещ се от все нови парички средства, той от-
менил привилегиите на граничарското население на изток и с
това унищожил самата иегова организация. Няколко години по-
късно турците, конто бяха вече поели историческата роля на
арабите, минаватефратските граници и голямата част на Мала
Азия става плячка на техния меч.131
Ние ще видим по-нататък, че една мярка от същия харак-
тер събаря през XIII в. образуваната повторно и с големи уси-
лия нова преграда на изток, направя турците господари и на
останалите византийски земи в Анадола и отваря пътя им за
Европа.
Сведения за византийските граничарн през късната епоха
добиваме главно от Пахимер. От разхвърляните му бележки се
вижда, че с тях е била укрепена цялата малоазийска граница,,зг
от околностите на Никея133 на юг до планипите в Лидия и Ка-
рия към градовете Магнезия и Филаделфия.134 Дълбокото про-
никване на турците към запад бе превърнало впрочем още до
началото на XIII в. повечето от азийските византийски владе-
ния в погранични области и затова може да се предположи, че
голяма част от тамошното войнишко население, за което в ед-
ин или други случаи имаме известия, е било граничарско.
1:11 Cecattmeni strategicon, ed. Wassilewski et Jernsted. Pctrop., 1896,
стр. 18; Attal. 44 in сл., Zonaras, 111, 646n сл.; Pscllos, Historia. ed. Satlias, Lon-
don, 1899. стр. 238 сл. XVII—XVIII.
132 Pachytn., J, 162.
Id. 19318.
134 Id., 22215; 98u сл.
В Ofl II II III К II ЗЕМЛ и ВОПНИЦИ...
559
Липсата на каквито и да било съобщения за граничари в
европейските земи през късновизантийско време ще трябва да
се обясни с това, че там техният институт, за чието основава-
не били правени опити през VIII— X в., не ще се е затвърдил.
Населението на Тракия и Македония през средните векове оста-
вало в масата си винаги българско, тежнеело постоянно към
българската държава и следователно било твърде ненадеждно,
за да бъде използунано за защита срещу нея. Оставено само
на себе си, то не изтървавало случая да отърси византийското
иго и да вземе страната на сънародниците си. Акрополит сам раз-
казва, че след смъртта на Иоан Ватаци Михаил Асен в късо
време и без всякакън труд завладял много земи на юг от Ма-
рина, тъй като самите местни жители, бидейки българи,
минавали към съплеменниците си.135 * Враждебпото настрое-
ние на родопските „свинари и ончари", отбелязва той и на дру-
го едно място,130 а по трети повод подчертава пенадеждността
на населението и в Македония.137 Граничари били хилядите си-
рийки и армевцн, конто през VIII в. Константин Копроним на-
станил в Тракия|ЗЯ и конто по-късно Иоан Цимиски увеличил с
нови колонисти.1311 Тия чуж тении могли да бъдат полезни като
акрити, но в Мала Азия религиозното различие между тях и
135 Acropol., 10К, BcW'fapc: xal fap xufx.“V6VTeC ci olx^xopeg xolg cpotpbXo’.j
хрссёхрехсу, adv pJfdv t&v aXXcTXd>aa<»v swtcaeid|ievc'.. Cp. Av6vU|iog, Satli. (Bibl.
gr. in. aev., Vll), 51221.
1!И! /</. сл Въпросът е за паппката във внзапт. отред, който ij^i на-
чалството на Алексий Стратнгопу.1 и Копст. Торпнк през пролетта 125.5'г. нс-
тег.чил през Родоните от Серес, за да се съедини с армията на Ласкарис, гот-
веща се за обсадата па Чепнпо. Дочули само някакъв шум и викове, войни-
ците се нръеналн в бяг, xaoav amooxEur.v xal xo-jj xXeIouj x&v tarcwv xotg it«-
psoi xal aupjiuixaig x<ov BouXfdpniv xaxxXutdvXEg (114I2\
ls‘ /d. ]673,: xcioOxoi Tap elaiv cl xa>v Juxtxtbv clxijxopej, faStcug Ttao’. xotg
SuvaoxEi’coo'.v oxoxiTtxcvxEg' evxeO&ev xcjg сХёЭ-pcug axo^UfTavcoa: xal xa tcXeIo) x<ov
oqiexepniv xep:cu3iu>v SiaawCc'Jat. Вьпросът e за жителите на югозападна Маке-
дония към Преспа, Девол. Охрид и Пелагония.
1:14 Theo ph., ed. De Boor, 129^,6 8s jjaa'.Zsug Kwvaxavxlvcg Idpcug xs xal "Ap-
pevlaug обд HecScciO’JitiXetog xal MeXcxTjvijg, sig xt(v Hpax^v ;iex<;>x;aev
Cp. N i c e p 11. P a t r , Breviariuin, ed. De Boor. 1880, 66n.
>та Zonaras, III, 754t: лсХи fap xd five? ev xij /шра tauxi) xaxtpxioxai. хоз
BaoiXewg ’Icndvvcu хсб T&plaxiJ рехатаТ<5ххоЕ ёх xijg ёфад aux>> xav „хаитт; efxaxo'.xl-
oavxot. Cp. Anna Coinn., ed Reifferscheid., II, 257a) сл.
560
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
турците било по-силно от омразата им към византийците. На-
станени обаче по западните граници и в съседство с българите
от царството, техните антивизантийски чувства ги правили съв-
сем ненадеждни като пазачи на границите и ускорявали асими-
лацията им сред българското население, чиято ненанист към
Византия те дори изостряли с донесепото от изток павликянст-
во.,4° Подобии били положението и участта на персийците, кон-
то през IX в. император Теофил бе заселил по Вардар.141 Ма-
кар отредът „вардариоти“ в цариградския дворец чак до най-
късно време да спомня за тия военни колонисти, от тях като
за обособено граничарско население през Х1П и XIV в. в Ма-
кедония няма вече никакъв помен. Тълпите колонисти пък,
конто Никифор I (802 811) силом бе събрал от всички обла-
сти на империята и заселил по югозападните окрайнини на Бъл-
гария,142 веднага след неговата смърт бяха се разбягали и за-
върнали по родните си места.143
Юридичните текстове никъде не отделят граничарите от
обикновените стратиоти и от това може да се извади заключе-
нието, че, общо взето, между тях и последните в социалпо-
правно отношение не се е правила никаква разлика. Те също
били оседнало селско население, жинеещо от доходите на своя-
та земя, която навярно владеели па началата на обикновените
стратиоти. Пахимер ги нарича просто „селяни, конто се занн-
мават със земеделие“144. Тяхната служба, както вече споменах-
1 1,1 За ренресипте па Алекси Комнин срещу павлпкяните, остатъпн от
сирийски и армейски колонисти в Пловдивско, Anna Comnena, 11, 260, сл.
Zonaras 111, 75312. За еретпчеството на носелепнте оше от Лъв Исаврпйски
снрпйни в Тракия гл. Theoph. 452].
111 Codinus, De offic. 38L-,; Teoph. Contin. ed. Bonn. 112ls; към сыцото
Zonaras, III, 377».
112 Theoph. 48610.
113 Id. 496-. За същото гл. Златарски, История па бълг. държава през
сретните векове, I, стр. 254, 262, п от същия, Легендата за откриване мощи-
те на тивериополските мъчепнпи (I отчет на Бълг. археол. нистинтут), стр.
30 сл.
1,4 Pachym. I I93JM: oi хата N’.xaiag тахра. yyopitai, ayporai |i=v ovreg
xal femp-fla xpoaeyovteg. За витпнските граничари през XIII в. гл. Панченко,
Памятник славянъ въ Вивший VII в. (Изв. Русск. Археолог, института в
Конст. VIII, 52 сл.) и спенск!й, К исторш крестьянок, земевладешя в Вязании,
Ж. М. Н. Пр. ч. 225 (1879), стр. 340 сл.
В ОП И 1IUIKII ЗЕ М И И В О fl II II ц и...
561
ме, била несравнено по-тежка и затова отношението на дър-
жавата към тях било малко по-особено. Преди обаче да говорим
за него, ние трябва да се спрем над друга категория земи,
чиито владелци неведнъж се споменават като войници. Това са
тъй паречените иронии.
6.
Ирония it oiHHCiticHiicmc it към военната служба.
Въпросът за пронията, разглеждан досега поч-
ти единствено в руската учена литература,'45 не е напълно ос-
ветлен. Без да си поставяме задачата ла го подлагаме на все-
странно разглеждане, ние ще се спрем над него само локолко-
то той е нъв връзка с нашия предмет.
1[рониите били земи, раздавани при известии случаи и усло-
вия обикновено от императорите. Те представили най-често об-
работваеми имоти, но в ирония били даряванп също тъй и пас-
бища, речни права, риболовни места и др.14С
В никои грамоти вместо термина прения за означението на
тоя вид владения срещаме думата икономия.147 Че и двете тия
названия са давани на една и съща нравна категория земи, ле-
жи нън от съмнение. Както пропиите, тъй и иковомиите били
царски дарения; и едните, и другите могли да бъдат работни
или необработваеми имоти; положенного на селяните, заети в
и5 В. Макушев, О nponiii в древней Ссрбш. Ж. М. Н. Пр. ч. 175(1874),
стр.~1—20. 6. Успенск1й, Значение византийской и южнославянской проши.
(Сборник статей по славяноведен1ю сост. и изд. учениками В. И. Ламанскаго.
Спб., 1883, стр. I—32). Също тъй и съответната глава у Н. Скабалановач, и.
с. 263 сл. Статията на Макушев, Что такое прошя в древней Сербии (Чтешя
имиер. общества ист. и древностей I, 1868) ни е недостъпна.
Acta IV 239 n. CLfl: <Ьр ёуоут; eip rcpdvoisiv zd 8£и«’-« той лотяцоЗ; 241
п. 111ц: . - . eSoipijO-r; лрор oixovopiacv то хпттр^ебу б8шр тур v6v vopyp . . . ave'J
тур лаХ-Tidp yopyp etc. Id. 242 n. IVjj: ёле! ё8<ору&у poi хата Xiyov^jrpovotap. . .
TO x«Ta tov xdXjtov тур Spopvyp pijidpiov той тотарой той ”Epp<uvop.
147 Acta IV 241 n Шц; V 89 n. II2 1074 109 n. XIV4 (Sathas. Bib], graeca
inedii aevi I 239, 24027).
562
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
тях, било еднакво, а еднакви били и особеностите, конто ги
отличавали в правно отношение от обикновената частна соб-
стверегт^*8
/Дадените като иронии земи, тъй както ни ги представят
грамотите от XIII—XIV в., обикновено били доста големи и об-
хватали често пъти не само групи от отделни селски стопан-
ства,14'-’ но и землищата на цели села.1Б0 Селяните парици, об-
работващи тия земи, били длъжни да плащат на прониарите
някои от данъците, ;които се падали на държаната,151 да им
дават известна част от'доходите си,152 а също тъй "да им ра-
1,4 Двете тия названия изразяват навярно само две ра «личин гледища
върху отношението между владетел и владение. Термины ирония (хрб—иа по-
печение), както и съответннят израз .земя, дадена в попечение” (etj rcpdvocav,
Acta IV 39,,, 239 CL„: VI 222 LXXXVIK), навярно показват, че па'последната
се е гледало не като на имот, който трябвало да служи за из «ръжка на да-
дено лице, а като на такъв, който бил поставеп под негово попечение. Про-
чутата византийска способност — да се прпкрпва същността на нещата със
съвсем неподходящи тям имена — намерила и тук едно великолепно при-
ложение. По-късно термин ьт икономня (ocv.ovqu-t), стонансгво, каквото в дейст-
вителност била земята, носеща приходи на лицею, комуто била дарена, се
явил, за да изрази по-правилно пстинското отношение между проннар и вла-
дение. В това си значение тоя последен термин ще се е употребявал навяр-
но във вулгарния и всекпдневен език и може би тъй ще трябва да се обяс-
ни обстоятелствою, че относно истински прониарскн владения той се среща
по-рядко (доколкото ни е известно, само в приведените по-горе случаи,
най-ранният от конто е от 1232 г.), и то само в правнн документа, чийто език
винаги стоял по-близко до всекндневния. В литературата, където вииаги гос-
подствува по-изисканата реч, доколкото знаем, той не се среща никъде за оз-
начение на такива владения. (Случайте, където е употребен, имат пред вид не съ-
щински иронии, както по-нататък ще видим, а земи от съвсем друг характер.)
1» Acta IV, 236, n. V3; 716.
i-o Acta III 173 n. XXXVII,; 174 n. XXXVIII,; IV 37,„; VI 212 LXXXVL,.
’’•i Acta HI 173 XXXVII,.,: tva eij xpoaiS'.ov ачхш-v кат' sxoj xa-
<ra{ Tag dva^efpap^evaj 56ae'.{, y.<i»pi{ |i6vr,c той qjkoipcax'.xou 86ceo>{. vjx'.j txfei-
Xe’. ecv-z-. xo5 S^poaicj; li no rope: Xoqijidvow xax’ sxoS svxoj той npoao&iov tvjxou
xavxa xa Sixata To5 xe^aAax'.xio’j xij{ auxijj ywpaj.
Г’2 Acta VI 21 l(i_si 8' fotoj Bs sx'.p6sx<o; xai xpovaaauxa; хххгьуоу aS>titv tail
ёЪСйооу xr,v x«'jz-»;{ p.cpxijv xoxs psv xo£{ xaxa xpdvoiav syoua, xd prftsv ywpiov etc. Ср. C.
213,,. За мортата (рорхт)), която e представлявала Vlo от прихода на земята,
гл. Nopog feuipT-xig, ed. b'errini, Byz, Zeitschr. VII. стр. 560,, 10: МорхСхоэ р.ё-
pcj 8s;idx:a Э-, ушрсВбхои pspoq Beaax-.ov §v. Парицнтс от нераздадсните Пронин
платали порта на държавата.
II 011 II И Ш h'It ЗЕМИ И В Oil НИ ци...
563
ботят безплатно определено време.163 Всичко това образувало
доходите на прониарите. Последните разполагали може би и с
известии господарски права — административни или съдебни —
над своите парици154 и въобще били техни представители пред
властта и нейните органи.156
Главного отличие на прониарското владение от частната
собственост и което за нас е по-важно, от познатите ни вой-
нишки имоти било, че то се е отстъпвало само за известен
срок, най-често до живот, а понякога и докато траела служ-
бата или милостта на самодържеца. Прониарьт, освен че не
можел да продава иолучената земя, но нямал право да я пре-
дана и в наследство. Само извънредно царско благоволение
могло да превърне известна ирония в наследствена собственост
и това ставало само със специална грамота.156 В някои случаи
га Acta VI 255 n СХ представлява интересен случай за парици, кон-
то не искали да работит наложепата им ангария за земевладелцнте.
>’• Acta 111 225<з: xrel ар/.Ц “’’хос .хйхоЗ [хоЗ xdoxpou гои 4>revxplou [сета тса-
vip4C гейхой]хге1 xeqpreX.xxrxeu'g etc.; ср. сыцо 226к. По въпроса и Успен-
ски, Зна ienie и нр. 22 сл. Тоя пункт е съмннтелен, тъй като владенията, за
конто се отнася тая грамота заедно с другите две още (стр. 173 и 174), едва
ли ще са представили същипскп пропин. Върху това обстоятелство ние гово-
рим и но-долу.
Ср. за това докумеитите Acta IV 36 сл. 41 сл В последната нрониа-
рът изстъпва б'.гехабр те olxeiip xrel Eixrelip тшу napotwnv, гейтов 41s. Hue разглеж-
даме тук само отпотенпето между пропиарство п военна служба и затова не
можем да се ашраме на многото отделни въпроси, свързанн изобщо с ирони-
арския институт. Вьпросът за социалпото и личного положение ira париците
напр. и на останалите видоне про1ша,кки селяни е твърде обширен и запле-
тен, за да може да се измени в няколко реда. Ние го оставяме поради това
настранз, като се надяваме, че друг път ще имаме възможността да се спрем
по-полробно на него.
15я Известии са няколко такива грамоти, с конто се отстъпва наследст-
вено право върху веднъж дарувани иронии. В една от тях (Acta V 89 n. II),
където прониарът молил Iva хйхл ХР000?00^01* xal xaze/et xrpi xotafrtTjv yijv
^ovcxijv, просбата му се удовлетворява с думите dtpeiXei Зв xapare|uceiv xaoxijv
xal xpoj той ё£ datft'ioj xat?ag xal xXtjpov6;io9{ auxou (90(). В друга една (id. n.
XIV, стр. 109) също се указва, че правото на нроииара лхрагсёрхе'.у хайхтрфпр)
olxovopiavjxal npig xoiij ёЕ, dayjof лаВар xal xVijpovopaug му било отстъпено,
след като тоя последният ё^хт(ае xal xapexdXsaev, i'va лор1атдха; -/puaipouXXov
xf(j paa’.XelaS ;iou, xal хахт/т; кала 2.iyov fov.x'jxijxoS (109 n. XIV2). Едно
своеобразно изключение, при което дарявапето па икономня става одновре-
менно с отстъпването на наследствеио право върху п, представя грамота
Acta V, стр. 107.
564
П Р ОФ. ПЕТЪР М У Т А Ф Ч 11 Е В
превръщането на веднъж дадените пронии в наследствени се
декретирало, за да се ознаменува някакво тържествено съби-
тие, както е било напр. при възцаряването на Михаил Па-
леолог.157
Друго едно съществено различие между войнишко и про-
ниарско владение е, че войнишките стопанства при определе-
ната и обикновено незначителна големина на всяко едно от
тях били обработвани от самите им стопани, когато прониар-
ските владения разчитали изключително па труда на населява-
гците ги парици. Войниците най-сетне живеели върху своите
участъци, когато нищо не принужданало прониара да свърже
местожителството си с дарената му прония, чийто владелски
срок бил ограничен.158 Всички тия особености очертават една
ясна граница между пронии и войнишки земи и последната не
трябва да се недоглежда, когато искаме да получим ясна пред-
става за едните и за другите.
Обстоятелството, че прониарското владение представлява
известии аналогии със западноевропейските бенефиции, от една
1’1’ Pachymeres I 92ц, 9721. Изглежда, че принцип ът за времеиния харак-
тер на прониарското владение нс ще е бил прилагай при пронипте, дарявапи
на черкви, манастири и други подобии учреждения. Че иронии са били раз-
давапи и на тях, имаме, както по-долу ще видим, опрсделени известия. От
съдържанието па съответните дарителпи грамоти обаче не може да се навали
заключението, че тия дарения се давали само за известен срок, след изтича-
нето на конто те трябвало да бъдат освободепи,както това било със свстскнте
пропин. Само честите потвърдителни грамоти, конго черковнптс учреждения
измолвали обикновено от нови императори, са обстоятелство, което може да
намеква на временно отстъпено владение. Дали това потвърждепис обаче било
необходимо, или пък е прелставлявало мярка, която се вземала за по-голяма
сигурност, ние не знаем. Това, което нн е известно, е, че няма случай имот,
дарен веднъж на черква или манастир, да бъде поискан обратно : той вставал
завинаги тяхно владение. Интересен е в случая и друг един факт — в акто-
вете у Miklosich името прония не е дадено нито веднъж на владения, дару-
ванн на черквата. Те винаги се наричат хшдната. Известен ни е в правните
документи само един случай — една недатувана простагма в Зографския ко-
декс, където се говори за £ххЪ]а:аасха лрбжхас xal |iovaor>jpiaxd. Actes de
Zographon 1193. Другаде в същия кодекс се споменават .икономии* на същия
манастир (35в и 39к).
158 На случайте, където пропиарите не са били местни жители, указват
например грамотнее Acta VI 212н; V 107 и 109. За тях ще стане дума
по-късно.
В ОЙ И НШКИ ЗЕ М И II в ой н и ц и...
565
страна, и, от друга, че войнишките земи често се наричат с името
пронии или пък обратното че като владетели на пронии не-
веднъж се явяват военнослужещи, всичко това е дало повот
да се счита, че „даряването на пронии е предизвикано от воен-
ни съображения", че пронията се давала „предимно като на-
града за военни заслуги и под условие да се носи военната
служба"169, или поне, че тая служба била главното задължение
на прониарите.100
Тоя възглед е основан не толкова на проучени отношения
в самата Византия, колкото на известията, конто имаме за про-
нията в Сърбия и във вепецианските владения из западните
краища на Балканский полуостров. В сръбските и венецианските
паметници пронията се споменава обикновено във връзка с
военната служба и прониарите се явяват предимно като лица,
конто са задължени било лично да служат, било пък да пред-
ставят определено число войници."’'
Ние мислим, че целият въпрос трябва да бъде разграни-
чен и поставен на по-друга основа. [Преди всичко, когато се
изследват отношения чисто византийски, не може да се дава
особено значение на съобщения, имащи пред вид състояние в
невизантийски земи. Дори когато е въпросът за страни, нами-
в® УспенскИ1,'л\. с., 22.
11й| Скабаланович, а. с., 265.
1111 УспенскШ, ц. с., 22. Макушевъ. О пропин 16 сл. Спеннплно пасрьб-
ската прония е иосвстсно и изследвапето на Ст. НоваковиК, Пропщари и
баппипипи. Глас I 1897, където авторът Гнаправо застьпва гледището, че в
средновековна Сърбия „пронията била земя, която се давала главно за из-
дръжка срещу войнишки услуги" (стр. 21). Дали прониарското владение в
Сърбия наистпна е имало тоя военен характер, или пък и за него ще трябва
да се приемат заключепията, до конто относно Византия ние по-нататък сти-
гаме, е въпрос, по който ние тук си запазваме резерв. Впрочем сам Новако-
вич на друго място в същото си изеледване казва, че в сръбските паметници
„не се вижда пронията да е 'изключително евързана с войската или военната
служба" (стр. 31). Главно въз основа на заключепията на Новакович е по-
строена и съответната глава (стр. 79—83) от работата на М. Wlainatz, Die ag-
rar-rechtlichen Verhaltnisse des mittelalterlichen Serbien, Jena, 1903. Вьз-
гледът, че „пронията се е давала главно за военна служба", е застъпен и от
Н. Благове, История на българското държавно право, I, 145; С. С. Бобчев,
История на старобългарското държавно право, 291, също приема, че пропните
са билн дарувани за „военни заслуги".
566
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
ращи се под знака на византийската култура, и за учреждения,
заети или даже наследени от самата Византия, винаги трябва
да се има пред вид, че зад пределите на последната една
чисто византийска форма би могла да получи съдържание
малко или много своеобразно и различно от това на своя пър-
вичен тип. Отнесено към въпроса за византийского прониарство,
това значи, че заключенията за него не трябва да се градят вър-
ху данните, конто имаме за прониарството във Венеция и Сърбия.
Освен това, когато се говори, че даруването на прении е
предизвикано от военни съображения, че тоя вид земевладение
•е свързан с военната служба, трябвало би да се определи по-точ-
но и конкретно какви собствен© са могли да бъдат военните за-
дължения, конто земята ще да е налагала на владетеля си
прониар. На Запад притежателите на военни ленове са били
лица, длъжни лично да служат, или пък такива, конто трябвало
освен това да се явяват на война с определено число въоръ-
жени войници, т. е. със собствени дружини. За да си уясним
следователно какво е била византийската ирония, ние трябва
да потърсим дали при различннте известия, конто имаме за
нея, могат винаги да се констатират задължения било от пър-
вия, било от втория вид. С други думи, това значи дали всички
прониари са били военни лица, или пък, където това условие
не може да се констатира, дали сыцествената обязаност, ле-
жаща на тяхното владение, е била да представят въоръжени
дружини. Ако ли тия две условия не могат винаги да се уста-
новят и следователно не са били необходими, то какъв е бил
тогава смисълът на прониарската дотация?
На първо място стой въпросът за отношението между
прониарство и лично. военна служба. Когато се спираме на
него, ние не можем да не отбележим още в самото начало, че
изворите сочат твърде много случаи, при конто за такава
служба на прониарите не става никаква дума, че тя даже и
при най-добра воля не би могла да се предположи.
Първото известие за даруване на прения се отнася към
времето на император Константин Мономах (1042—1054). На
внешня дворцов сановник, по-късно цариградски патриарх Кон-
стантин Лихуд бил даден в прения манастирът Мангана.162
1112 Scylitzes, ed. Bonn., 615j : xal тйм MaTTdvcov itpovolaC xal
6:xa;o>|iazo>v tpuXag stapi тоб elpijiisvou Зхз'.Хёь>{ xaaaXjj^&eij. Zonaras, ed. Bonn.
В ОЙ Н И Ш К II ЗЕ М II И В ОЙ и и ц и... 567
Положението на Лихуд, както и неговата добре известна дей-
ност103 изключват всякаква вероятност той да е бил задължен
•с лична военна служба.1154 Друг случай, който доказва същест-
вуването на пронията през XI век, засяга дейността на всемо-
гъщия министър на Михаил VII Дук (1071—1078), логотета
на дрома Никифорица, който според съобщението на съвремен-
ника, „разполагащ с голямо влияние пред царя, разпореждал за
всичко в царството, предписвал дори и на самия цар това,
което той трябвало да върши, и харизвал достоинства и иро-
нии, комуто искал, като вземал срещу това немалко подкупи**105.
Ако на последната част от известието трябва да се вярва, то
едва ли може да се мисли, че лицата, конто били получили по
такъв начин пропиите си, са били непременно военни.
Минавайки към интересуващата ни епоха, ние ще се спрем
отначало на нейните юридически паметници. Грамотите, в конто
изрично се споменават прониарски владения, не са много, а и
сведенията, конто намираме в тях, също тъй не са особено
определени. Може би най-типични между им са три простагми
от времето на двамата Андропиковци.100 С първата от тях един
царски служител (o'xelos paoiXeiaj рои) получава правото да
предаде в наследство Гдаруваната му икономия в околностите
III 670-: ... отер 6 Movopaxcc xal xijv tcov Maffdwnv dvoD-ето gepdvotav xal та.
itepl ёАеиЭ-eplaf auztov Eveidoteuaev e'ffpatpa.
113 Гл. Br. Rodius, Beitrage zur Lebcnsgescliichtc und zu den Briefen
des Psellos. Gymnasialprogramm Plauen. 1892, стр. 3 сл. П. Безобразов, Ви-
занпйскП! писатель и госуд. деятель Михаил Пселл. Москва, 1890, стр. 19.
1,11 Лихуд и като патриарх искал да запази пронията си, ио тя по един
твърде непочтен начни му била отпета от Исак Комннн. Ако условие за вла-
деиието ft е била военната служба, с каквато един патриарх дори и за форма
не могъл да се задължи, то както желанието на Лихуд, тъй и средството, с
което Исак си послужил, за да я отнеме (гл. Scylitzes 645.-,; Zonaras III
670k,), биха били необясними. Какви са билн привнлегиите или правата, на
конто Исак турил ръка, не се знае. За нзбирането на Лихуд за патриарх без
горните подробности гл. и Attaliata, ed. Bonn. 66l2.
Ift'' Attal. 20(1,1 :_xal zaj z'.pat xal icpovoiaj ёЗ°йА.ето yapd^6\ievot 9м
Аодратсоу ouxl pixpmv. За същото гл. Скабаланович, 264, и УспенскШ, 5.
1Ы’ Датуването, което Миклошич и Мюлер им дават, е твърде производ-
но. При това годината 1343 (Acta V. стр. 109 и п. XIV) не може да се съг-
ласува с предположението, че съответната простагма е била издадена от Ан-
дроник III; той е умрял две години по-рано. Greg. Ed. Bonn. 1 5602.
568
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
на Серес със свободата да засели в нея каквито хора иска и
при обещанието, че те с изключение на някои най-обикновени
задължения ще бъдат освободени от всякакви други финансово
и държавни повинности.167 Във втората -— „съдията на бою-
хранимата войска “ (xprrij? тоО вео^роир^тои фоааатои) получава
на същите основания икономия от 1000 модии, като той и на-
следниците му се обявяват свободни от всякакви задължения
срещу владението си."53 В третия случай на някой си хетери-
арх се дава наследствено право над икономията му, без също
тъй да бъдат споменати каквито и да било повинности, свър-
зани с нея.1,и Съотвегната грамота не определи отблизо слу-
жебного положение на първия от споменатите прониари. 111г>
се отнася до другите двама, известно е, че „съдията на бого-
хранимата войска“ не е бил нито войник, нито военачалник, а
придворен чиновник, който придружавал царя, когато гоя по-
следният участвувал в походите, и се занимавал с разрешение
на войнишките спорове и тъжби.170 Също такива придвории
чиновници, а не военнослужещи били през късната епоха и
хетериарсите: тяхната служба имала място при тържествените
царски приеми и специалността им била да се разправят с чуж-
денците, посланици или бегълци.171
За военни задължения във връзка с прониарски земи сгава
дума в една грамота на Михаил Палеолог от 1262 г. Там обаче
въпросът не е за повинности на прониара или пък за такива,
конто лежат на самата ирония както бихме очаквали, ако
тия повинности биха били условие за владението й, а за такива
на отделните прониарски селяни. Както и в самата грамота е
Acta V, 89 и. II 17 (Sathas, Bibl. gr. inedii aevi, I 2392ti).
,CH Acta V п. XII, стр. 172(l (Sathas I 241 3): XaS-e^ouoi таитг/V dvorupav
icdoTjj sroS-iaeoip xal d'/.X^aeiuj.
1119 Acta V 109 n. XIV (Sathas, id. 241 сл.).
170 Codinus, De offic. Ed. Bonn. 40i_> Cp. Acta IV 273 n CLV1I и n. CH
стр. 178—182. В последняя случай един такъв военен сьдия се явява нато-
варен да реши гражданско дело. Дали това не е, защото в слушая — спор
за владение между Лемвоския манастир и благородника Мих. Комнин Врана
ойх dXifixi S'.eveijeij xal fitapdy.at Te'r^vtzatv> *6 evtsOflev xal dvS-pamouj p'.xpou
xivSuveuaac 4nel nap’ dXXiJXuv xal npdj dXXijXa та рерт} xal тб{а xal ₽s7.t;
iveTdSijaav xal tneiicfS-rjaav ?
171 Codin. 35|0, 364 и 424.
В ОЙ Н И Ш К И ЗЕМ И И В ОЙ II II И II...
569
казано, тия последните основавали правото си над известен
участък земя на обстоятелството, че плащали за него държав-
нн и военни данъци.172 Под последните навярно ще трябва да
се разбират всевъзможните доставки, парични или в натура,
конто били изисквани от византийското население за издръж-
ката на войските.
Силно основание на възгледа за безусловната връзка между
прониарско владение и лична военна служба са дали няколко
грамоти от XV век, конто утвърждават наследствените права
на семейството на Георги Гемист върху отстъпените му във
владение крепост Фанарион с околността й и друга една мест-
ност (yjoptov) Кризис. Във всички тия грамоти обаче не е ка-
зано повече от това, че владелците-прониари са длъжни да
„служат съответната служба"173. Би било пресилено да се счита,
че тая dvTjxouGa SouXeta непременно е била GTpartwcxij боиХеса.174
Тя би могла да бъде и всяка друга.175 В грамотите, където
172 Acta VI ‘212 n. 1.XXXVI 13: ... xal pdpij TeXsajiotwv inixeivzai тоб-
8>j|ioa;axa>v те xal azpaz'.mzixffiv evexa zauzrjC.
173 Acta III 173 n. XXXVII 21 : xal ёхбоиАейокг. т-g paaiXeia fyicbv ttjv
Kvvjxouazv илёр zouTwv SouZelav. Ср. също стр. 174, n. XXXVIII 18; 175g, 2e >
226:IS.
171 Гл. Скабалановач, 295; Успенские, 22.
17; ' Вьпрос e още (ср. стр. 39, заб. 2) при това, дали тия три грамоти
се отиасят до обикновени пропин. Думата ирония и тях не е употребена. От
друга страна, се вижда, че Гемистовци не са били прости прониари, а един
вид малки областям владелиц, конто в земите си са hoith независими. В слу-
чая пред пас стой не нов тин земевладение, а нови политически отноше-
ния. При последните някогашната централистичпл Византия вече се разнада
на лребпи области, чиито господари само номинално признавтт властта на цен-
тралното правителство. Това раздробяване па империята, вьзникнало под на-
тиска на една печалпа пеобходнмост, взема значителнп размери още през
пьрвата половина на XIV в. Известно е, че Андроник II бе отстъпил остров
Хиос, а след това п Фокея на геиуезката фамилия на Benedetto Zacharia
tCantac. ed Bonn. 1. 370lo). По-късно Йоан V Палеолог дава Лесбос на Fran-
cesco Gattillisio (Ducas ed. Bonn 46u), чийто брат немного след това става
владетел на Енос. През време на нребивапието си в Сърбия Кантакузин бе
назначил братовчеда сн Йоан Ангел с хризовул за доживотен „кефалия“ на
крепостнте и земите във Влахня (Тесалия, Cantac. II 3202: ... els xecpaAijv
zciiv xdazpwv xal '/utfuiv BAaytaj iy 6p<<j xijg a’Jxotj) без право обаче да пре-
дана властта си в наследство, ако за това не получи спепиално царско позво-
ление (id. 320->[: ой psv 8ё £%% ёл’абеЕад o5zog тобто 6o5vz'. xxl лрор Ttaifilov айтоб
570
П Р ОФ. ПЕТЪР М У Т АФ Ч И Е В
става дума за военна служба, тя изрично се споменава.170 При
това лицето-прониар, за което се отнасят горните късни доку-
менти, не е имало нищо общо с военното звание. Известният
от историята на философията Георги Гемист Плитои не е бил
нито войник, нито пълководец, а учен сьдия и мирен мислител,
мечтаещ да реформира държавата и религията според принци-
пите на Платоиовото учение.177
Виждаме прочее, че прониарите във всички разгледани до-
сега случаи не са били военни лица. Дали тяхната обязаност
не била да представят войници, е нъпрос, на който по-късно
ще се спрем. Сега, оставяйки грамотите, ние се връщаме към
известията на историците от същага епоха. Пахимер разказва,
че Андроник II в края на XIII век раздавал пронии освен на
близките си съгрудници още па черкни и манастири.17” Общест-
во™ от калугери и литерати, с което тоя император през ця-
лото си дълго царуване бил ограден, е доста познато, за да
бъде възможно допущането, че тия „сътрудници" са били воен-
ни лица. Още по-невъзможна, разбира се, би била подобна ком-
бинация относно черкните и манастирите. Сьщият автор раз-
казва по-нататък, че Михаил Палеолог, за да спечели привър-
заността на сенаторите и да им се отблагодари за поддръж-
ката, която те му били оказали при узурпирането на престола,
el xtnj xagy; тсОто xal axepgij ij paaiXela рои, <i){ eg aXXvjp apxvjj). Между за-
дълженнята, конто в хризовула му се вьзлагат, военната полдрьжка е на
първо място. „Сам той с цялата си войска, ромейска и албанска, е длъжеи да
служи на царя във всички западни области, където царят би се нуждаел. Ако
на царя е нужно да воюва неточно от Христопол, то да се явява с колкото
войска би могъл" (Id. 3221О). Това съобщение би било наистииа решавашо,
ако Йоан Ангел е бил пронпар, а не областей управител.
17в Както е случаят в хризовула, с който Андроник II лава привилегии
на Янинци, или пък в тоя, ладен от Гаврилонуло на Фенерци. Ada, V 260 п.
Vu: xal алоЯбшо: ттд aut^v atpaToxTix-^v SouXelav; съшо Ada V 81|к: i'va-
§x8o’jXef>oo>at OTpamiitizffif.
177 Fr. Schultze, Georgios Gemistos Plethon nnd seine rcformatorisclie
Bestrebnngen. Jena, 1874 (Bd. 1 ans d. Philosophic der Renaissance), стр. 32 сл.,
61 сл. Ср. също Н. Tozer. A. byzantine Reformer, Journal of Hellenic Studies
VII (1886), стр. 355 сл. За участието на Гемист като член насветската визан-
тийска делегация във Флорентинскня събор, гл. Ducas, 213^ сл.
178 Pachym. II 3903: oaov iv jqaovolaij ётаггето povatp те xal ^xzXvjalatc
xal тоК flaaiXet rcapaortloouaiv.
ВОЙНИШКИ ЗЕ М II И В ой ниц и...
571
им увеличил прониите.1711 Едно подобно известие от смътното
време след смъртта на Андроник III ни дава и Григора. За да
привлече патриарха на страната си срещу Кантакузин, всемо-
гъщият Алекси Апокавк раздал на роднините му различии
длъжности и осигурил богато живота им с дарения на земи.1"0
Несъмнено е, че далеч не всички тия сенатора и патриаршески
роднини са били от военно звание и пе като военни лица са
получили дадсните им пронии.,к|
Друго едно, твърде важно известие по въпроса, който тука
ни занимава, намираме също в историята на Григора. След по-
ражението при Пелекан, разказва той, Андроник III дошъл до
убеждепието, че главпата причина, която предизникала божия
гнив над царството му, били „неуредиците в държавните ра-
бота и многобройните недъзи на съдилищата“’н2. След търже-
ствена церемония императорът „избрал четнрима мъже, конто
считал, че достойно ще служат като държавни съдии — еди-
ният между тях бил епископ, — връчил нм съдийската власт
и като им предал божественото свето евангелие и царския меч,
поискал от тях най-страпши клегвн, че безогледно и неподкуп-
но ще раздават правосъдие. За да им отнеме всяка възмож-
ност да избягнат от наказание, в случай че бъдат уличено в
беззаконие, той им раздал земи, конто им носили изобилии го-
дишни доходи."183
Че тия дарувапи земи, чиито доходи образували заплатите
на новоназначените съдии, са били от правната категория на
прониите, не може да има никакво съмнение. Обстоятелството,
че за тях не е употребено тук названието прония, няма
значение. Тоя термин не се среща никъде в съчинението на
,7И Pachym. I, 97Ui: . . . xal xoiij |iev fepauaias auzco реталохргхйр
eS-ералеие, xpovolaj todto'.j ^icaugoiv xal лроот.Э-elg.
180 Gref’. Il 69?!: IIoXXolj toIvjv tiv xaxpiap/ijv xuxAoo|ievov uliai xal vxfie.-
xal xal icXijS-et auffeveiac xavtoSait^j. zipalc aXXa’.j dXXoug pexe-
irtpiaag xal y/optcov ex’.Soraeacv eintopov xataairjaap ziv ptov auxolp.
lel Приведепото в предшсствуващата бележка място от Григора нс на-
рича иаистина тия земи с техничния термин пронии, но еднаквостта на въп-
росните дарения с прониите, за конто преди това говори Пахимер, показва,
че и в тоя случай имаме пред себе си владения от същия тип.
182 Greg. [ 43б.„.
1НЗ Id., 438в : ... /copia 8oi)j аттоуршита xaX&j лрдс ёлётеюу xpioofiov.
572
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
Григора,184 написано в претенциозния стил на един недъгав кла-
•сицизъм, който изобщо отбягва да си служи с обикновените
думи, създадени от времето за означение на нови понятия, и
се губи в общи фрази или в широки и малко съдържателни
описания.
Службата, която била възложена от Андроник на казаните
лица, е била тая на граждански съдии.'За други някакви техни
обязаности не става и дума и това обстоятелство показва за
сетей път и най-решително, че погрешно е да се счита про-
ниарството за свързано винаги с лвчни военни задължения, а
•самите прониари — за военнослужещи. Прониите са били или
награди за някакви заслуги, или заплата за известна служба —
безразлично каква, или пък просто дар на царско благоволе-
ние, както са например случайте с даруването на прении на
черкви и манастири, или най-сетне са представили нещо като
днешните апанажи на лица от царски фамилии. Прониарските
земи от последний вид обикновено обхващали големи области
и значителните им приходи позволявали на техните владелци
да живеят съобразно с високото си обществено положение,
Братът на Михаил Палеолог, деснотът Иоан, притежавал като
иронии островите Митилин и Родос и още много други земи
из материка.18^ Зетят на същия тоя император, деспотът Ми-
хаил, имал такива иронии в Балканский полуостров. Когато по-
късно бил подозрян във връзки със Светослав Тертер, те му
били отнети и Андроник 11 ги дал на сина си Михаил в за-
мяна на прониите на тоя последний в Мала Азия, който той
загубил поради турското нашествие.1815
Разбира се, щом като иронии били раздавани и вместо въз-
награждения за служби и длъжности, даряването на такива по
най-естествен път е трябвало да се разпростре и над лица от
военного съсловие.187 Може би първите прении от тоя род ще
141 Тук, както и в преди лова приведения случай Григора нарича тия
иронии ушр(а.
18-' Pahym. I 321s: . . . vijaoi fap jcctaa*. xb зтрбтероу, MituXtjv)} kifra xal
'PoBop, xal хата fijv xXetazd те xal pifiard oi elj a'jzdpxr; itpBvocav. ijaav.
lbli Id., II 407ц : ditogakovTC fap zd dxoTeTafpeva oi tffiv xpovoxov xaz’ dva-
zokijv ex zfjj zffiv ’ATapijvffiv gjt'.&eaeoij, xpoaexupo’jvro ic'zpa xazpd{ Ta xaza Booiv
xtijpaza too Beanotou MijyaijX etc.
187 Една недатувана грамота в Зографския кодекс говори за „черковни,
манастирски личин, войнишки и всички други иронии” (. . . z<ov те Bxxkijacaa-
Н О fl и II Ш К И 3 Е М И II В ОП II II Ц И ...
573
са се явили през времето на Алексий и Иоан Комниновци. Ши-
роко разпространение във всеки случаи военного прониарство
добило при Мануил Комнин. „У ромеите, разказва Никита Ако-
минат, имаше обичай, който навярно сыцествува и между вар-
варите, да се дават на войниците средства за издръжка (офама)
и да им се правят чести прегледи, за да се провери дали те
са добре въоръжени и дали се грижат за конете си. Тия пък,
конто за пръв път постъпвали на военна служба, трябвало
предварнтелно да се изследват дали са здрави и силни, дали
знаят да стрелят, дали са научени да въртят копието и чак
след това да се записват във военните книги. Тоя цар обаче
(Мануил Б. М.) прибираше н съкровището като вода във во-
доем отпущаните на войниците средства и raceme тяхната жаж-
да с тьй наречените дарувания на парици, използувайки по тоя
начин едно средство, изнамерено от по-раншните царе, но при-
лагано рядко, и то само за такива войници, конто често уни-
щожавали враговете. Без сам да забелязва, той с това разне-
бити вонската, прахоса несметни богатства за безполезни ра-
боти, а навлече тежки беди и на ромейските области. Добрите
войници изгубиха вече усърдие в опасните предприятия, понеже
това, което възбуждаше в тях военна добродетел, не бе нещо
запазено само за тях, както ио-рано, а представите лесна до-
бив за всички. От друга страна, солдашката алчност изложи
на най-стратни притеснения провинциалните жители. Тям не
само биваше ограбвана последната пара, но събличана им би-
вате и сетнята риза, а понякога им се отнемате и това, което
им е най-скъпо. Записването във войската по тия причини стана
възможно за всеки, който пожелае. И мнозина, конто казваха,
че са доволни от иглата, макар тя да им дава оскъдно и труд-
но препитание, а и други, на конто орисията бе конярството|
и трети, конто се измиваха от калта на кирпичите, що правеха,
и такива, конто се изтриваха от саждите на ковачниците, всич-
ки тичаха при набирачите на войска. И като им подаряваха
било персийски кон, било известна сума пари, те набързо и без
всякакъв преглед се зачисляваха във войнишките отреди и вед-
нага биваха снабдявани с царски грамоти за владението на югери
тххйш xpovo:ffiv xal [lovaarepaxffiv, лроаштпхйм те &|ia, arpaTiuraxrov xal Xoixffiv arcav-
Ttiiv. Actes de Zographou, 1193.
37.
574
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
плодородна земя и данъчни ромеи, конто бяха длъжни да им
служат като роби. Имаше случаи ромей да плаща данък на
някакво човече, полуварварин, който въобще не знаеше що е
военен строй, макар сам първият и да бе човек с внушителна
външност, а при това тъй добре да разбираше от военно из-
куство и толкова много да надминаваше тогова, комуто бе
длъжен да внася данък, че в сравнение с него изглеждаше
цял Ахилес."188
-'бойниците, за конто разказва византийският автор, са били
наемники. Заменяването на заплатите им със земи не ги е пре-
връщало в обикновени стратиоти. Дадените им владения продъл-
жавали да бъдат населени или обработвани от парици, а сол-
датите оставали само господари, конто живеели от техния труд,
получавайки известна част от техните доходи.1851 Макар в слу-
чая специалният термин и да не е употребен, несъмнено е, че
тук въпросът е за прении, конто задължавали владелците си с
лична служба. Мярката на Мануил означавала в такъв смисъл
въвеждане на прониарството като съществен елемент на воен-
ната организация.
Известно е, че управлението на Мануил Комнин и в други
отношения представя рязко отстъпване от държавните визан-
тийски традици, но познато е също тъй, че неговата система
не закъснява да предизвика реакция, особено остро изразена
през късото управление на Андроник I. Каква е след него съд-
бата на военните прении, колко разпространени са те през
следните векове и главно — какво представят от себе си „вой-
ниците" прониари ?
Съобщенията, конто ни идат от грамотите за тях, не са
много. В един спор за владение на маслинови дървета между
Лемвоския манастир и някой си „войник" Михаил Петрица
последният подкрепя правото си над тях с обстоятелството,
че лицето, на което те по-рано принадлежали някакъв мо-
нах, — било парик от неговата ирония.100 В няколко други
!нн Nicetas, ed. Bonn. 2723 сл.
189 []рез турската епоха спахиите, чисто устройство било създадено на-
вярно по образепа на византийските военни прониари, получавали вместо за-
плата десетък от подвластните си села. Иречек, История болгар, руск. превод
от Бруна, Одеса, 1878, стр. 573.
190 Acta IV, 716: о p.°vax4c exetvop йпЬ xapoixtav
7д1етера{ Ttpovoiag.
в on Н И ШНИ 3 Е М 11 и в on И И Ц II...
575
документа се говори за „царския каваларий Сиргари" (xajiaX-
Xapiou T7fi paoiXeias рои ZSupyap^), конто владеел на прониарски
начала селото Потамос с жителите му парици191; в един из-
между тия документи се споменават парици от пронията на
някой си пансеваст Алопос, също военно лице.192 В кодекса
все на същия манастир срещаме най-сетне и една спогодба с
„войника" Калигопул, комуто бил даден хата Xoyov npovoi'a?
един рибарник на р. Ермон при Смирненския залив.193
Не ще съмнение, че това не са единични случаи. Прониари-
военнослужещи ще е имало доста и за тях като цяло съсло-
вие не липсват известия и в историческите текстове.194 Вьпро-
сът обаче е в това, обикновени войници ли са били те наред
с известните във Византия стратиоти, или нещо по-друго ? От-
говорът е даден в самите документи, където казаните случаи
се срещат. Един от споменатите там прониари, пансевастът
Алопос, както и самата му титла показва, не е бил прост вой-
ник. В съответната грамота той е наречен Ttpoxati-^pEvog (начал-
ник), а от друга една узнаваме, че той бил проха{Цр,е>од на
Смирна.195 „Каваларият“ Сиргари също не е бил обикновен
конник. С тая титла византийците наричали западните рицари,
каквито през XIII XIV в. неведнъж срещаме на служба в им-
перията.'96 Че и сиоменатият на първо място „войник" Михаил
в" hi.. IV, стр. 36, п. IV,;: стр.371о, 391(Ь 40,„ 41. IV„, 612„ 81,135;
в« hi., 38,,,.
’« hi., 242 IV„7.
ни Theod. Scutariota. Additamenta ad. CieorR. Acropolitae historian!, 286,,.,
където според строежа на фразата twv xpovoicbv се отнася към oi тйу атраткл-
Ttxibv хатаХбуо». Ср. още Pachym., I, 92<„ 97,н сл., Cantac., II, 6313 сл.
ВС" Acta IV 38,;... xal йлд xpovoia{ тоб Ttavaepaarou xpoxalhjpevou тоб
’АА.о)лоб ; сыпотам 150,: xpoxaS-rjiEVou ijiupvqj . . . ’IcoavviK oegaaToc 4 'AXomoj.
Ср. owe 147,, и 193х.
в"; На военния съвет в Одрин след избягването на Андроник III от сто-
лицата латинските наемници били представснн от xaPaXXaploD «bpaprtepiv теч-
Tt'.oA (Cantac., I, 100,.,). При възцаряването си в Димотика Кантакузин произ-
вел неколцина измежду латинските си наемници в рицарско звание (id., II,
166м,): xal Tia'. toi{ iv. -rijc AaTiv.xvj arpaTiag TijV xapaXXaplmv itapelye tiiiTjV). Са-
мото име на гореспоменатия Сиргари показва, че той също е бил франк:
първата сричка от него несъмнено е била френското sir. Още Parisot, Canta-
cuzene, hoinnie d’etat et historien, Paris 1845, стр. 51, заб. I, бе счел извест-
ния в андрониковските междуособипи Сиргиян за sir Jean. Ср. сходните слу-
576
ПРОФ. II К Т ЪР МУТАФЧИЕВ
Петрица не ще е бил от съсловието на простите стратиоти,
се вижда от няколко странични обстоягелстпа. Един навярно
близък негов роднина срещаме с благороднишката титла се-
васт,11’7 когато в друга една грамота, макар същият той и да е
означен със званието „войник", подписан е с офицерская си
чин друнгари.1;,я От печата на „войника" Калигопуло в споме-
натата по-горе помирителна грамота се вижда, че той бил вес-
тиарит, следователно не прост стратиот.1”” Явно е прочее, че
през разглежданата епоха назвапията войнишко съсловие (стра-
t'Wt:x6v), войници (атрашпта:) не са означавали само обикнове-
вените солдати, но военнослужещите въобще и в тяхно число
офнцерските чинове.2""
Всички тия случаи, при конто прониарство и лична военпа
служба се явяват съединени в едни и същи лица, показват
следователно, че прониарите не са били прости войници, но на-
чалници. В тоя смисъл може да бъде приведено още едно
съобщение. Пахимер разказва, че малоазийските акрити били
обсипани с големи почести от никейските императори и че на
по-\рабрите измежду им, както и на пачалниците им били да-
рувани пронии.201
В средновизантийската епоха офицерчте получавали опре-
делена заплата, съответна на техните чинове,203 а за особени
чан, Acta IV, 941я: ... 2iupzXtazo£ (avSprxdiTatoj xapzXXapicj) и 103 сл., и. XI V2:
a’jp A8ap (3tapaxoi[ia»pevo£ ZTjc [lefaXvij o<pevS6vr/£). В една грамота от 1'231 г.
горесноменатнят 2’jpfzpf, е наречен eufeveaTztoj Xtf.oj xaPaXXdpioC, обстоятелст-
во, което потвърждава, че той далеч не е бил прост войник (Acta IV 6121).
1!,‘ Acta IV, 159, I.XXXVII7: sf<b Гешр-fWj aefjaa-toj t> llezpix^j. Докумен-
ты e от 1266 г., когато първият с името на Михаил е от 1257 г.
1!,s Id., 92, п. XXXVII; н 93]<). Тук стой при това Stfvov M'.yaijX то5 uioO
autcev (т. е. на Георгий и на жена му Мария). Дали това не е сьпгият Ми-
хаил Петрица ? Ср. също стр. 99. n. XL1I|;, 113ll2:! I262(;.
™ Acta IV, 242, n. IV2..,.
Освен изброените случаи могат да се посочат и други. Т. напр.
Cantac., 11, 84;, Pachym., 1, 92.,, 971я; ср. сыцо ActaW, 1793, където „войни-
кът Мануил Калоидас се явява другаде |.1841U) като севаст.
гш Pachym., I, 16<,: xpovoiacj 8’ё-к тобташ touj ётквв^отёроиг, v.ii тоХ-
potev zd ippiwjia, fpaiiiiaa'.v ёжчроимто pza'.X'.xoiS.
202 Гл. Gelzer. Die Genesis der byzanlinisclien Theinenverfassung, стр. 114,
119 сл. (Abh. d. phil.-liist. Classe d. Sachs. Gesellsch. d. Wissenschaften, Bd.
58, 1899).
ВОЙ НИШИ II ЗЕ МП II ВОЙНИЦИ...
577
военпи заслуги тям се давала като награда и част от военната
плячка.203 За установени парични заплати на военачалниците
през разглеждания период нямаме никакви известия. И ако сега
в много случаи срещаме такива военачалници като прониари,
това може да ни наведе на заключение™, че поне за голямата
част от тях дарените земи замествали паричното възнагражде-
ние, което трябвало да получават за службата си.
Военното прониарство във Византия следователно, докол-
кото за него имаме известия, е било институт, свързан с из-
вестно началнишко положение.
Тук е нужна обаче една уговорка. Че системата на Ма-
нуил Комнин, за която ни разказва Никита Акоминат, не ще
е била напълно унищожена, че и по-късно, ако не масово, то
при известии обстоятелства и случаи все още са били разда-
вани малки пронии и на прости войници, е въпрос, по който
не може да се спори. Трябва да се подчертае само, че за та-
кива обикновени войнишки пронии с подвлас гни парици нямаме
през нажата епоха нито едно ясно и определено известие. От
гореприведеното съобщение на Пахимер204 205 се вижда наистина,
че техни владелци са могли да бъдат граничари, а навярно и
стратиоти, конто проявявали особено усърдие или храброст.
При такива случаи обаче отличените лица със самия акт на
даруването са бивали издигнати над своята среда и добивали
положение, което не всеки обикновен войник можел да има.
Може би освен това като владелци на иронии е имало и на-
емници, чиято постоянна служба не им позволявала да се за-
нимават непосредствено със земеделие, но на конто държавата
не била в състояние да плаща достатъчно. Владението на та-
кива земи ще е траело, докато продължавала службата. На-
вярно случаи от тоя вид ще се имат пред вид в друго едно
известие на Пахимер, който разказва, че за да спечели поддръж-
ката на войниците, Михаил Палеолог при възцаряването си
„обещал да направи прониите им безсмъртни" и да остави на
децата им заплатите, конто сами те получавали за службата
си.206 Излишно е да се доказва, че такова обещание не е могло
2оз Procluron auctum (J. G. R., VI) tit. XL, § 1, стр. 376.
201 Гл. по-горе.
205 Pachym., I, 92^xat tag Jxetvmv rcpovofag ... f&vty.ag xotg
578
П Р ОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
да има пред вид стратиотите: техните войнишки участъци ви-
наги били „безсмъртни", т. е. предавани по наследство. От дру-
га страна, те не получавали, както на друго място ще пока-
жем, никакви други средства за издръжка освен това, което
земеделието могло да им даде. Заплатите значи, за конто става
дума в случая, са могли да бъдат получавани само от офицери
или наемници. За раздаване земи на наемници се говори през
времето на Андроник Ш.20,; Тук обаче пронии не могат да се
предполагат: дяловете са били твърде малки и разчитащи на
труда на самите солдати.
Ние разгледахме отношението между прониарство и лична
военна служба. Заключението, до което стигнахме, е, че едното
не винаги предполага другото и че в повечето случаи между
тях няма никаква връзка. Остава ни сега втората половина на
поставения в самото начало въпрос; там, където пропиарите
сами не са били военнослужещи, не е ли било тяхното владе-
ние основано върху друго едно задължение — да представят
определено число войници ?
Едно доста важно и вече разглеждано207 известие, което,
отделно взето, наистина дава голямо основание да се отговори
положително на тъй сложения въпрос, се намира в Морейската
хроника. При договора между франките, нови владетели на Пе-
лопонес, и туземните династи, разказва се там, било уговорено,
гцото всеки един от последните да запази пронията си, но при
условието да представя това количество войници, което му
било определено още преди латинското завоевание на стра-
ната.208
Това известие, макар и едничко да говори изрично за про-
ниарски земи, в останало отношение не стой изолирано. Реди-
ца грамоти сочат на същото задължение. -Тъй например два
хрисовула, дадени от Никифор Вотаниат (1079 г.) и Алексий
Ttuai; също 972j :_aS-avaTOuj Taj Tijj fwijS npovoiaj xal Ta 6i86|ieva ai-
TTjpeaia Totg xacalv e^ovrag.
2l,li Cantac., I, 16422.
а’? УспенскШ, Значеше виз. и южносл. прошй, 9.
-’us The Chronicle of Могеа, стр. 112, стих 644:
&u oka та архохтблоиХа, слои el'xaa'.v xpovoleg,
va s/ouctv 6 хата etg, лрос ttjv oiiaiav блои s*xev,
tt(v av&poixeav xal Tv(v aapaTelav, Tdaov vi тоЗ evepevr,.
С ОЙ НИШКН 3 Е М II и в ой н и ц и...
579
Комнин (1087 г.) на Патмоския манастир, освобождават пос-
ледний между другого и от задължението да представя „ко-
пиеносци и други войници"20”. Същата привилегия се дарува с
две грамоти от Ватаци на манастира Лемвос210 и с една от
Михаил Палеолог на Хиоския hea p,ovrj.2IJ Относво Лемвоския
манастир имаме и една недатувана простагма, отправена до
някои си вестиарит Стронгил Стипиот, в която на последний
се забрапява да изисква от манастирските земи копиеносци.212
От задължението да изваждат стрелци213 били освободени и
имотите на Михаил Аталиат, конто топ завещал на основаните
от него манастир и дом за бедни (гстаг/OTpofetov). Между акто-
вете на манастира Филотей намираме също две грамоти, изда-
дени от Андроник II, който заповядва да се не изискват от
него „иехотинци и копиеносци"214.
Първото питане, което се явява при съпоставянето на
всички гореприведени случаи, е била ли е разглежданата повин-
ност специфична за прониарите и техните земи, или пък е ле-
жала и върху по-широк кръг от хора ?
Преди всичко не може да се докаже, че манастирите, към
конто се отнасят горните грамоти, са владели имотите си като
прониари. Наистина почти всеки от тях е имал земи, подарени
от един или друг император, и макар вече и да говорихме за
разликата, която в случая трябва да се прави,215 ние можем за
минута да допуснем, че те са били обикновени пронии. Една
твърде голяма обаче, може би по-голяма даже част от тия
имоти са били такива, конто всеки манастир е добил чрез за-
вещание, дар, покупка и др. от частни лица. Ако задължението
да се дават войници е лежало само върху прониарските им
2<К1 Acta VI, 20:t и 28»: ёхро7г;р xovtapazrav §tepo>v arpatuiraBv.
21,1 Id., IV, 4|; И 20sl; ^eXdaemg . . . xovTapaxoiv.
2,1 Id., V, I39 ... r, xovTapKtotv ... S£eXdaea>g.
212 Id., IV, 251ц: ... xal Siop££exai ос. -J) pao'.Xeia pou, av
dovjg A"b tffiv xaijiattov ttjc xocauxvjg povijc xovTapatouf. Друга една, пак неда-
тувана грамота от дукса на тракезийската тема прнзнава на манастира същата
привилегия. Id., 221 и CXXXV111I2.
21:1 Id., V, 137»;, 144; : ... ixpoXijc iiaXapazoiv, xoidxov etc.
2U Actes de Philotee (Приложение к т. XX Визант. временника, 12.)В и
16.,. ,: xovtapdTO>v.
21'1 Ср. по-горе.
580
П Р U Ф. НЕТЪ Р М У Т А Ф Ч II Е В
участъци, трябвало би в съответните документи това по един
или друг начин да бъде указано. Такива указания липсват. Там,
където манастирите се освобождават от рекрутска повинност,
грамотите не правят разлика между владения, подарени от ца-
рете, и такива, добити по частей път. Това значи, че на нея са
били подложени и едните, и другите независимо от начините,
по конто били придобити, и от началата, на конто били при-
тежавани. Още по-определен е случаят с Михаил Аталиат. Ни-
що не свидетелствува, че той е бил ирониар. Напротив, никои
изрази в дадените му актове показват, че имотите му с а били
частна иегова собственост.21'* Ако следователно за тия имоти
Аталиат е трябвало да бъде освободен от задължението да да-
ва войници, това значи, че предметного задължение не е лежа-
ло само върху прониарите, а изобщо върху едрите земевладел-
ци и че самото прониарство не се е намирало в специална за-
висимост от него. С други думи, това значи, че прониарът е
бил подложен на рекрутска повиннсст не защото е бил про-
ниар, а защото е земевладелец.
Но с това заключение не всичко е казано. То гонори са-
мо, че не могат да се търсят никакви аналогии с бенефициал-
та форма на Запад и че е погрешен възгледът, който обясня-
ва произхода на прониарския институт с ноенни съображения
и нужди.
За да разберем обаче появата и си обясним вътрешния
смисъл на това, наложено върху земевладелците във Византия
задължение, трябва да насочим вниманието си в съвсем друга
посока. В едно писмо на охридския архиепископ Теофилакт, от-
правено до някакъв неизвестен отблизу пансеваст, се казна:
„ако охридската облает не бъде спасена от твоята силна дес-
ница, тя ще изчезне от средата на България по-скоро, откол-
кото може да се очаква. Тя е малка, бедна и по-достойна за
съжаление от всяка друга облает. Нека бъде пощадена от със-
традателната ти и предвидлива власт при наберите на пехотин-
ци и нека тяхното число бъде намалено. Как може да не до-
карат пълно разорение на тая облает тия, конто се отвличат
2 ,6 Acta V, 136.-, и 13> 13925 наричат тня имоти ётахтт;!Н'Па xal Biacpspovra
toirctp xrijiia-ta, а произходът им се означава с думите Szivij-taiv 4mxTijaei? я»-
TjaaaS-at.
ВОЙНИШКИ ЗЕ N и И В ОЙ Н И Ц И...
581
на служба вън от нея?"217 „Пехотинците, конто вече са взети,
пише той по-нататък, са напълно достатъчни, за да бъдем ра-
зорени. Нека поне в бъдеще отвеждането им престане."2'4
В XI в. значи не само прониари и обикновени едри земе-
владелци, но и отделните провинции на империята били длъж-
ни да дават определено число войници. Това задължение не се
е прекратило с комнииовската епоха. Има недвусмислени данни
за неговото съществуване и през XIII XIV в. В споменатата
по-горе простагма до Стронгил Стипиот се казва, че той изис-
квал от владенията на Лемвоския манастир войници-копиенос-
ци, тъй като правил това и в „останалата облает на цар-
ството"2'". Затова „мое величество ти заповядва, пише в прос-
тагмата си неименуваният цар, навярно Ив. Ватаци или някой
от близкиге му приемници,220 по никакъв начин да не взимат от
владенията на този манастир копиеносци ..., както правит то-
ва в останалата страна, за която си отраден да набираш
такива"2'1'. Начйнът и подробностите, по конто тия набора би-
ли произвеждани, не са известии. Може би определеното за
всяка провинция число е бивало разхвърляно между отделните
околии и общини от специални чиновници, когато пък на са-
мите общини ще е било предоставяно да определят измежду
жителите си исканите за войската лица. Хрисовулът на Андро-
ник II от 1319 г., който обещава на янинци „да не се принуж-
дават, нито да се отвличат да служат като войници вън от
техния град"222, както и клетвената грамота, с която Гаврило-
217 Epistolae Theophylarti, Patrol, gr. t. 126, col. 532 . .. ’EXaethj-co 'p’jv
exl ту twv ixpoXjj ило clxTijp|iovdj ooo xal olxovopix^j J^cualaj' xal 6
dpiS-pog 6<paipe&vtw. Ila>£ fap ol 4veo6&ev expXvjO^VTeC ой/ cXrp -t^S-epazi zyv |iei-
watv XajiTrpav Jvaijpaivouoc;
218 id. col 533: dpxoOat foOv ixpXrjOivrsj ite^ol repoj та auvTpcpijvai xal
|ivj лераггёро) ХшРЧа£1¥ 4xPoXlj.
219 Ada IV, 251e: ... ibg gajTelg x.ziJp.dto>v autijj xovxapa-rouj ...
iizlayt ту Хоспу Х“Р? P“<nXsiaG рои.
22o це въпросната простагма не e от по-раншно време, показва на пър-
во място обстоятелството, където тя е предшествувана от привелените вече
два други хрисовула на Ватаци, издадени на съшия манастир, в кон-
то освен предметната привилегия му се даруват н много други. В
Лемвоския кодекс при това тя е поставена между документи, датирани с 1234
и 1283 г.
221 Ada IV 25114: ... xa3-<bj rtoielf 4x1 ту Хоту х^Р?. «9>’ ?€<bpta8-ij{ 4ge-
Xaaai xovtapdxoug.
582
П Р ОФ. ПЕТЪР МУ Т АФ ЧП Е В
пуло освобождава фенерци за срок от три години да се явя-
ват на военен поход,223 показват, че военната повинност е би-
ла нещо, от което една община могла да се освободи само по
особено височайше благоволение.
Ние вече споменахме, че относно владенията си прониари-
те, а навярно и всички едри собственици упражнявали много
от функциите на държавната власт. Не би било най-естествено
в такъв случай да се приеме, че задължението им — да пред-
ставят определено_число войници из земите си — ще е произти-
чало единствено от това, че те са се считали за представители
на подвластното им население и че относно казачата повин-
ност на тях, както и на всички едри земевладелци, е била
възложена функция, която инак се е изпълнявала от чиновни-
ци — местни представители на централната власт? Наистина
конкретни и непосредствени доказателства за това заключение
не намираме измежду известните ни текстове, но и никой от
тях не го опровергава. Дори нещо повече. Само с него може
да се обясни защо чисто византийските паметници не споме-
нават нищо за рекрутската повинност на прониарите като за
нещо специфично на тях и защо именно в Морейската хроника
и във венецианските и сръбските източници тя се изтъква на
първо място. Във Византия това задължение не е характеризи-
рало същносшта на прониарството, а е било пренесено върху
му като функция на властта, която заедно с владението му
била отстъпена. Там, където държавната власт била в пряк
досег с населението, с други думи, там, където между нея и
последната не стоял прониарът, тя чрез местните си органи
сама се грижела да събира и въоръжава определения войниш-
ки контингент.
От казаното гледище е ясно и защо при договора между
франките и пелопонеските прониари въпросната функция се
явява като едничко задължение, което тия династи имали към
новите господари на полуострова. Дошли от страни, където
—2 Acta V, 8117.' ou54v xazawpuxCowrai сэ5г xaO-eAxaivza;, Cvx exSouAsuacuai.
атратют.хйр Jxxog vi}£ TOiaiiTijS irdXscug.
221 Id., 260, n. VIS_dAA’oufis va апа’.ттдзш xoug avtoug «I’avxpuuxag &tov-
tag sig xagijScov той готе sig ypovoug xpeig.
В ОН Н II Ш К II ЗЕМ II И В ОЙ Н И и и...
583
феодалният строй беше в разцвета си, латинците не могли да
си представят своето новосъздадено княжество положено на
по-други социално-политически основи от тия, конто те позна-
вали в родината си. Там феодалът дължал на своя сюзерен
само военна помощ. Намерили в завоюваните византийски об-
ласти земевладелски отношения, наномнящи външно твърде
много тия в собственото им отечество, за тях било най-естест-
вено да отъждествяват византийския прониар със западния
феодал и да не искат от първия нищо повече от това, което
било едничката длъжност на последний. В сключеното съгла-
шение, тъй както го предава хрониката, не става дори и дума
за най-съществения признак на прониарското владение: че то
не могло да се предава по наследство. Синовете на пелопонес-
ките династи (та dp'/ovrcTOuZa) се явяват без всякакви спънки
признати от латинците владелци на бащините си пронии, ма-
кар в самата Византия това наследствено право над прониите
дори и два века по-късно да се дарява само като израз на
особена височайша милост. За франките, конто в пелопонески-
те архонтопули виждали наследници на местните феодали, това
право се разбирало от само себе си и не се нуждаело от ня-
какво признание.
Редицата мисли, конто досега изложихме, намират по-на-
татък подкрепа в друго едно обстоятелство. Във Византия ни-
къде не се срещат прониари като началници на собствени
военни дружини. Това не би било тъй, ако представянето на
войници би било главно условие за владението на прониите.
Разказва се наистина, че при първия поход на Кантакузин сре-
щу Солун освен обикновената му войска взели участие много
негови роднини и други благородници, конто заедно със сви-
тите си образували отред близо от 500 души,224 но това съоб-
щение още не позволява да се считат Кантакузиновите привър-
женици за прониари, конто именно като такива водили своите
въоръжени хора. При колосалното развитие на едрата частна
собственост всеки благородник, прониар или не, имал възмож-
ността, пък и изискванията на блясъка го налагали, да води
със себе си значително число клиенти или прислужници. Та-
Greg., 11, 628-»: zcov 8s auyrsvtov, xxl ztov aZXo>g eu'fevffiv avSpfiw, xal
fipa oiroao: ri;g acftuv fl-spanslag ijaav, sK zi S'ff.az-z zfflv nevzaxoaluv avfiYov ziv dpifyidv.
584
ПРОФ. ПЕТЪР М У Т Л Ф Ч П I- В
кива прислужници или слуги намираме във Византия още твър-
де рано, в X и XI в., когато нрониарската система там далеч
не е била развита. За тях ние ще говорим по-подробно на дру-
го място.
"След всичко казано досега се налага заключение™, че про-
ниите не са били свързани непременно нито с военната служ-
ба, нито пък с вьоръжената помощ. В много случаи те не са
имали с първата нищо общо, а втората оставала винаги едно
странично и не само на тях присъщо задължение. Раздавани
обаче като награда или за издръжка срещу известна служба,
те могли да бъдат получавани и от лица от военного съсло-
вие. Военни служители неведнъж се явяват прониари, по не
всеки прониар е бил военнослужещ. Разликата не е само в
думите, а в обема на понятията. Те се засядат, но не се по-
кривят. И ако в сръбските225 и особено във ненецианските па-
метници пронията в много случаи се явява прилична на воен-
ния лен, а за прониарите обикновено се говори като за военни
лица, за това би могло да се потърсят съответните причини.
Както Сърбия, тъй и Венеция във вътрешно отношение били
далеч от коло^алната държавна и дворцово-бюрократична ор-
ганизация на босфорската империя с нейните безпределни нуж-
ди. Основаната изключително върху разменното стопанство ад-
риатическа република никога не е чувствувала недостиг от
парични средства, за да издържа ограничения си щат от граж-
дански чиновници. Военната служба в самата нея почивала на
една особена комбинация от наемничество и обща повинност.22'*
И ако тя в отделни места из колониалните си владения227 до-
пущала системата на военно прониарство, това може да се
обясни с най-простата сметка: издръжката на такива, намира-
щи се в разположение войници не й струвала по тоя начин
нищо. Що се отнася до Сърбия пък, там положението било
по-просто: твърде малцина са били там кралските служители,
225 Ср. още Jiretek, Staat u. Gesellschaft im mittelalterl. Serbien, I, 40
(Denkschriften der Wiener Akademie, 56, 1912).
226 H. Kretschmayr, Gesch. v. Venedig, 1920, II. 99 сл.
227 Главно в Албания и Далмация. В островите тя според Успенски е
била отбягвана (ц. с. 15). За ленната система във венецианските о-вн гл.
Kretschmayr. II, 19.
228 За пронията в Сърбия и венецианските владения накъсо и Jiretek
Gesch. d. Serben, lllf стр. 39.
В ИЦ II И Ш К И Я Е М II И В ОП II И ц и...
585
конто в същото време не били и военнослужещи. В случая не
трябва да се забравя и друго нещо. Сърбия, а още повече Ве-
неция се намираха под културното влияние на Запада. Особено
последната през XIII и XIV в. бе вече напълно западна държа-
ва. Затова не особепо сполучливо би било да се определи същ-
ността на византийския институт с примери, взети от тия две
държани.228
S:
* *
Отношението на пронията към войншпкия
институт във Византия се нуждае от по-точно определение още
и защото различните места, при конто срещаме тоя термин,
могат да предизвикат недоразумения22” Т. напр. един визан-
тийски автор, който разказва за мъдрото управление на Иоан
Ватапи, говори, че членовете на военного съсловие (oi tG>v
xaTaZoywv) получавали в него време големи прихо-
ди от прониите си.230 В една простагма от Г272 г. Михаил Па-
леолог забранява да се късат части от войнишките пронии, за-
щото войниците, конто след това биха ги получили, не биха
могли да се издържат от тях.231 При Андроник II се разказва,
че поради липса на контрол и недобросъвестността на ировин-
циалните власти миозина от войниците незаконно увеличили
прониите си.232 Все при същия император става дума за мало-
азийските войници, конто изгубили своите пронии поради
турского нахлуване.233 След смъртта на Андроник III голяма
част от войниците вече не искали да знаят за военната си
служба, понеже материалното им състояние било съвсем раз-
—1 В каквото е попаднал напр. НолаковиП, Стара српска BojcKa, 33, кой-
то смесва войнишките земи с прониите. Ср. от съшия Прониари и баштн-
ници, 17 сл.
2 3,1 Scutariota, Addit. ad. Acropol. 2861S.
231 Издалека от Heisenberg, Aus d. Gesch. u. Literatur, S. 40H|.
232 Pachym., II, 2581(: . . . ёлге'Лт, yap oi [iev ttoXXcI to>v azpaT.waov xa’.p&v-
TtcXXaxtg Aapd;isvoL xal npoaijtSjjov тар olxslaj rcpcvolaj.
233 Id., 3891(, al psv 'Pcopalxal Suvaaecj cay Sitmg sgTjafl-evouv, aXIa xal npo-
volaj йлоЛшХехбте? etc.
586
П Р О Ф. ПЕТЪР М У Т Л Ф Ч И Е В
строено, та по тази причина новото правителство се видяло при-
нудено да попълни недостигащите им пронии.231 * * 234
Думата „икономия“, която, както видяхме, се употребява
в някои места из актовете със значението едро прониарско
владение, се явява също тъй за означение на войнишко сто-
панство. В споменатата простагма на Михаил Палеолог се по-
сочва в кои случаи икономиите на войниците могат да бъдат
увеличени 235 * Пълното със злоупотребление и неуредици управ-
ление на Андроник II довело, говори се другаде, дотам, че
много от войниците вече не могли да се издържат, тъй като
разхитените им икономии не били вече достатъчни.230 В Янин-
ската грамота на същия император също се споменават ной-
ници, конто имали икономии.237 238 239
Явно е, че в повечето, ако не във всичките тия места се
имат пред вид не едри земевладелци или началствуващи ли-
ца от военното съсловие, а обикновени войници, иа конто зе-
мята доставила най-необходимите средства да живеят и носят
службата си. Терминът икономия тук не буди никакво съмне-
ние: със смисъла обикновен войнишки имот (axpcraoraxdv хтгдта}
той се явява още в X век.230 Думата прония обаче със значе-
нието на такъв имот не е по-стара от XIII в.23!1 Означава ли във
всички тия напоследък споменати случаи названието ирония вместо
тело! arpaxiwaxoi или страт: ora ха хттдтата, че тия последните през
нашата епоха са изгубили вече своя известен характер на едно-
231 Cantac. II 58[<| сл.: ёахёптето ... то bAAeIicov ёхасгтср npog rijv ёх ₽aat_
Аёшр xpdvocav avaTtXijpdiaag etc.
235 Heisenberg, 40;.,, N): . . . Vj xal npoa&ijxTjv 8ё[ета'. ётт1 тг( olxovojila atrtou
цё/pig etc.
239 Pachym., II, 258ni;_aXXoc 6ё noXXaxcp ... ёхАеХостосйу tcov xaTa acpap
olxovopccov ttjv airaplav et/ov etc. Ср. няколко peia по-горе, където в същия
смисъл е употребявана думата прония, обстоятелство, което показва тъждест-
вото на пронии и икономии. Ср. също и Heisenberg, 40м1, и 41,6.
237 Acta V, 81ls.
238 В едикта на Вагренородни, J. G. R., III, 275я. ос топос 8ё т^р атратеЕар,
т,тос а£ Опёр атратеиесу olxovoptac.
239 Доколкото знаем, първият случай е у Theod. Sattar, 28621. Мястото
не е сигурно, понеже там не се говори изрично за прости войпнци, но за
военни лица (ос тш? атратиотсхйу хатаХбусоу), под което име могат да се разби-
рат еднакво обикновени стратиоти и военачалннци. На второ място идва из-
дадената от Heisenberg грамота на Мих. Палеолог.
В on II ИШК11 ЗЕ М И II в on н и ц и...
587
дворни стопанства с определена големина и юридическото си
положение на имоти неотчуждаеми, предавани в наследство и
стопанисвани от самите им владелци, тъй както ни ги предста-
вят новелите от X в. ?
Във византийската литература няма друг период, където
думата тъй малко да съответствува на съдържанието, както
това е през времето от XIII в. нататък. Една необикновена
страст към многоречие и учена архаизация блика в съчинения-
та^на тогавашните византийски историографи, от платоника
теолог Григора до императора литератор Кантакузин. За да ха-
рактеризира положението на отделяйте категории войници,
Кантакузин напр. употребява широките изрази „тия, всеки един
от конто има отредени от царя средства за издръжка**240, „тия,
конто имат приходи от земя"241. Да се вади само от такива
изрази заключение за вида и социалното положение на една
или друга войнишка категория би било напразен труд. Всеки
от тях би могъл да означава и обикновени селяни-стратиоти и
прониари, и дори наемници. За щастие обаче тия случаи не са
едничките, по конто сме принудени да правим заключепията си.
В едно съобщение на Пахимер за малоазийските войници,
конто трябвало да бягат пред турското нахлуване и поради
това изгубили „прониите* си, се добаня, че Андроник II взел
мерки да им се раздадат напуснагите и запустели по същата
причина пронии на черквата и на царските сановници. Изрично
се указва при това, че тоя надел трябвало да се извърши по
системата на единичните дворове242. Това значи, че всеки вой-
ник трябвало да получи земя, отговаряща на едно селско сто-
панство, и че следователно тук не е въпрос за раздаване про-
нии в същинския смисъл на думата с подчинени парици, а за
наделяване с войнишки имоти. Па такива войници-земеделци, а
не на прониари указва и друго едно опитване на Иоан V Па-
леолог да засели принадлежащите на цариградската черква, но
Gant ас., II, 5817.
an Id. 175г,.
242 Pachym., II, 390г,: ... TiTteiv etg атрхпшкхбу, xal gcvoxeAAtxcv_
Войниците, на конто тия напуснати земи трябвало да бъдат разделени, били
същите, за конто Пахимер по-рано казва, че те ^т/оЭ-evouv, алЛа xal npovolac
йттоЛсоАехбтес (3891()).
588
II Р ОФ. ПЕТЪР ПУТ Л Ф Ч а Е В
запустели села Икономион и Паспари.243 Задачата и в тоя слу-
чай била да се даде на всеки войник участък, който сам да
обработва, а не имоти, населени и обработваии от парици.
"Честите съобщения, конто срещаме у разните извори, за вой-
ници, чиито пронии били намалени и самите те поради това не
били в състояние да носят службата си, предприеманите по
тоя повод ревизии и изравнявания 244 всичко това също тъй
мъчно би могло да се съгласува с предположението, че в слу-
чая се имат пред вид истински пронии. Тия последните винаги
били достатъчно големи, за да не може случайною им пакър-
нение да затрудни издръжката на техните владелпщ^сички
тия случаи, както и вече известимте ни къси извлечения от
старото законодателство у Арменопуло показват, че институ-
тът на същинските войнишки имоти с познатите свои особе-
ности се е пазил във Византия и през късната епоха. Назва-
нною пронии, което в приведените случаи им е дадено, не оз-
начава следователно, че те са променили своето правно поло-
жение. Употребяването на тоя термин ще трябва да се обясни
навярно с аналогията, която била открита между тия земи и
обикновените прониарски владения. И едните, и другите се
давали от държавата за издръжка на притежателите им и ед-
ните, и другите били получавани срещу известно задължение
или служба, владението и на едните, и на другите, макар и в
различии степени, било условно. Една аналогия от същия ха-
рактер, но действуваща в противоположна посока пренася на-
званною икономии, означаващо първоначално войнишки имоти,
и върху прониите.
Възможността обаче от подобно генерализиране на терми-
ните винаги е свидетелство, че понятията, конто те първона-
начално са изразявали, вече губят своята изключителност и оп-
ределеност и почват да се разлагат. А тъй като понятията от
своя страна са израз на реалности, то всичко накрай означава,
че самите тия реалности вече преживяват кризис, който харак-
теризира преминаването на едни форми в други и излупването
на новото от разпадащите се елементи на изживяното.
Такъв един преходен период преживява Византия през
=» Acta I, n. CCLII, стр. 507—508.
-'и Pachym., II, 258, Cantac., II, 63u.
В ОЙ Н ИШК И ЗЕМИ И ВОЙ н и ц и...
589
XIII XIV в. Не на последно място в него е засегната и ней-
ната военна организация. Наред с войнишките земи се явяват
големите прониарски владения, наред със стратиотите, с тех-
ните еднодворни наследствени стопанства срещаме военнослу-
жещи от най-различни степени, конто се издържат от труда
на повече или по-малко парици; наемници, на конто се разда-
на земя, вместо да им се плаща в пари или продукта, и най-
сетне — полунаемници-полустратиоти, възнаграждавани одно-
временно със земни участъци и със заплати. Притисната от ед-
на неизлечима финансова нужда, нринудена да прави все по-
големи отстъпки на висшите и имотни класи, връхлетяна от
вътрешни неуредици и неотстраними злоупотребления, а в съ-
щото време намираща се пред постоянна външна опасност,
остарялата Византия е нринудена да прибягва до най-странни
опити и съчетания, конто биха поставили на разноложението й
сила, на която тя би могла да повери своята сигурност и от-
брана. И, както винаги при подобии случаи става, явяват се
форми — рожби на момента и осъдени често пъти да не го
преживяват, — носещи понякога отрицание на принципа, който
ги е създал, но всякога имащи оправданието да представят
ако не пай-полезното или най-целесъобразното, то поне най-
възможноти измежду гичко, което би могло да се създаде.
Какво би произлязло от цялата тая пъстрица при едно
развитие, което не би било прекъснато от турското завоевание,
безсмислено е да се гадае. Това, което тук може и трябва да
се установи, е, че през тая к ьсна епоха пронията във Византия
е само една съвсем страничка форма във военното й устройство.
Данъци на войници, граничари и прониари; запла-
ти, продоволствие и награди.
Ние се връщаме отново към стратиотите. За
да се добие по-пълна представа върху тяхното положение,
нужно е да се знае, от една страна, дали срещу службата си
38.
590
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
те не са били освободени от повинностите, конто лежали на
обикновените земеделци, и, от друга — дали земята, с която
разполагали, е била всичко, което те получавали от държавата.
Въпросът за данъчната задълженост на войниците се
нуждае от известно осветление. Обикновено се приема, че те
плащали данъци и че службата им ги освобождавала само от
никои повинности.245 Подробното установяване на едните и
другите обаче е въпрос малко изследван.
В различните съобщения на изнорите изобщо по тоя
предмет се забелязва известно несъгласие: докато на места
срещаме да се говори за данъчна обложепост на войниците,
другаде изрично се подчертава, че не плащали данъци. Това
противоречие обаче е само привидно и за да го отстраним,
достатъчно е да не забравяме разликата между обикновени
стратиоти и граничари. Споменахме вече, отличието на послед-
ните от първите се състояло не само в това, че те били на-
станени по граничите, а главно, че тяхното местожителство
им налагало задължения, много по-тежки, отговорпи и опасни
от тия на стратиотите, за конто истинската военна служба
била временно и не особено често прекъсване на мирната работа.
Напълно естествено би било значи да се явяват при акритите
привилегии, от конто били изключени останалите категории
войници. Първата от тях е данъчният имунитет. Той е засвиде-
телствуван тъй определено, че не оставя място за съмнение.
Още в законодателството на IX век срещаме постанов-
ление, според което „пограничните имоти, езера и всички права,
отредени от старо време на войниците граничари, са сво-
бодни от данъци**24'5. Никифор Фока също изтъква, че свобо-
дата от данъци е най-доброто средство да се буди усърдието
на акритите и се поддържа смелостта им.247 Византиецът Ке-
-41 Скабаланович, 311, GfrGrer, III, 25; Gaignerot, 78 сл., 8и. Parisot,
59; па противного мнение е Attdread.es, 7.
246 Lib. basilic., XV, tit. VI (Heitttb., t. V, 147): Tout a^poiig zoi>g Zi|ir;za-
veouS, xal zaS Xipvag xal rcav Blxaiov ccqjopiaS-ev 4g “PX4S Zi|i7;zave6'.g azpa-
ztwzaig, йтеЛч elvai, xal ftegalaig xazsxeoS-at nap’ aiix&v.
217 Nic. Phocas, De velitatione bellica, 239|G : xb 84 xpetzzov ndvzcov xal
dvapcauSzepov, Ьлвр zo np6fl-U|iov auzfiv Sieyslpet., xal zijv dvBpelav augsi, xal zniv
azcZp.^za>v 4ps!K£ei xazazoAp^v, xb zsZelav exs-v ёХеиЭ-eplxv zag 4auz«>v olxlag
xal z<Dv &ir>jpezoupiEV<ov afizotg azpaztwzQv, xal zoi>6 nepl aizo’jg Snavzag.
ВОЙНИШКИ ЗЕМИ И ВОЙНИЦИ...
591
кавмен, препоръчвайки в съветите си, щото бирниците (прахторе?),
конто вършат неправди по граничите (ра/сота eig xig ахрас),
да бъдат просто изгонвани, съобщава за назидание вече из-
вестния ни случай из царуването на Мономах за унищоже-
нието на граничарската организация в източните покрайпини.
Там, в Иберия и Месопотамия, бил кратен тогава някой си
специален чиновник да събира от граничарите данъци, каквито
те по-рано никога не плащали. Това ги принудило не само да
напуснат земите си, но и да минат на страната па турците.248
Не по-малко определепи в това отношение са известията, конто
имаме за акритите от XIII век. Настанени от никейските импе-
ратори по планините из Пафлагония, Витиния, Вукеларий и към
Меандър, свободата от всякакви данъци била първата приви-
легия, която им била дару вана.24"
Покрай всички тия свидетелства отпоено граничарите из-
вестията за обикновените стратиоти недвусмислено показват,
че те са били подложени на данъчна повинност. Въпросът
за тях досежно средната епоха е разгледан у Скабаланович и
Ciaignerot и ние не ще се спираме на него. Що се отнася до
нашия период, макар точни сведения и да липсват, няма ни-
какви причини да се предполага едно по-друго състояние. Ед-
ничкото място, от което се вижда, че войниците и сега про-
дължавали да плащат известии данъци, е грамотата, дадена
на жителите на тесалийската крепост Фанарион, между конто
мнозина били стратиоти. Освен митничния налог и някой глоби
те били освободени от всякакви задължения към хазната.250
Такива значи те имали, преди да получат въпросната приви-
легия, макар техният вид и характер да остават неизвестни.
При друг един случай срещаме да се споменават „войнишки и
данъчни практици*'251, израз, който би могъл да се изтълкува в
смисъл, че задълженията на войниците били водени в особени
248 Cecaunieni strategicon, 181Я. За същото Scylitzes, П, 6082(| и Zonaras,
Ill, 647?. Ако Скабаланович, 311, счита, че последните двама невярно са пре-
дали съответното място у Attaliat, 441я, това не може да има значение за
Кекавмен, който е независим от последняя и е бил съвременник на Мономах.
249 Pachym., ], 16!t: akX’ axsAelaie |iev toi)g itdvxag etc. Ср. също и 17я.
За налозите, конто им били разхвьрляни при Мих. Палеолог, гт. пак там, 222г,
Acta V, 261;.
Ki Acta IV, 7021.
592
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
регистри, отделни от тия на останалото данъчно население.
На въпроса, дали всички данъци, конто лежали върху
обикновените жители, били плащани и от войниците и в про-
тивен случай кои собствено им били изисквани, не може да се
•отговори. От едно място у Багренородни се знае, че те били
длъжни да внасят zanvtxdv (димнина, данък върху къщите и
дворовете, който замествал римската капитация)352 и синона
(awtovTj), за който ние говорим по-нататък. В синодалното по-
становление от 1367 г., в което се говори за предложение™,
направено от Иоан V,. да бъдат заселени войници на чер-
ковни земи, се обяснява, че императорът обещавал да плаща
за тия земи десетък (рортт|),252 253 но точно не е указано дали
тоя последният трябва да се събира от войниците, или пък
царят възнамерявал да го внася от себе си срещу услугата,
която черквата би му правила. Мортата обаче не е била данък,
а арендна плата,254 тъй че това съобщение не може нищо да
разясни. В едно място от „Тактиката“ на император Лъв се
нредписва освен плащаните от войниците „държавни данъци"
и depixa (данък за въздуха) да не се изисква от тях нищо
друго и да не им се налагат никакви принудителни повин-
ности — строене на крепости, кораби, поправка на мостове,
правене на пътища и т. н.255 Какви са били тия „държавни
данъци", там не е казано. Неизвестно остава и това, дали сво-
бодата от принудителната работа е условие, което и в нашата
епоха е било спазвано. В споменатата грамота от Гаврилопуло
жителите на Фанарион се освобождават от всякакъв вид ан-
252 Н. Monnier, L’ (Noiivelle revue liistoriqne de droit franfais
et etranger. 1892. Mars — Avril), 154, 512. Скабаланович, 273.
253 Acta 1, 508ц: 86zs zauza, tva хатБ/Ц, а>зтгер xazi/Gua'.v ётерс. xal aitel-
pouatv auzotc; xal &TO8i86aal Tty [iopz-r(v xpcg zijv ^xxXijalav.
251 Гл. за това и моята работа Селското земевладение във Византия
според N6;iop уео>ру:хб£, стр. 15. сл. Мсб XXV.
2',г' Meursius — Lamins, Leonis iinperat. tactica sive de re militari liber
•(Meursii Opera, rol. VI), Florentia 1745 864 § 71 : ’Ayyapelag diraaijg Всют.хтк
xal aStxlaj ЁЛгйЭврэт cpuXazze ziv ипб ae zezaT|iivov Aa<5v, Езо: той azpazou ela: .. _
apxel yap aazotg zsilelv zoug ze Bij^oaloug qjipoug xal za £it’.xsl|xevx auzotg asp:xa
xal jnjfiiv irXsov xazafiapsiaS-a. toy 8г»; xaazpoxztala ysv.za'. i) xapapoiroila, fj
•fiipupaS avaxTioig т) свои xazdazaxg ... 8:d p'.o&ou zxiiza ep'fdjsj&a'.. Monier, 508,
счита аерикона за данък върху къщите.
В on Н И Ш К и 3 Е м И и бойниц и...
593
гария, но това освобождение, дадено на войници и обикновени
жители, е било особена привилегия.256
f Що се отнася до прониарите, изглежда, че те не били за-
сегнати от никакви финансови повинности. I кшротив, дори по-
отношение на подвластното им население те, както споменахме,.
заемали мястото на държавата и вземали за себе си част от
данъците, конто то дължало на нея. Ако следователно в много-
от хризовулите, дадени на разни манастири, срещаме забраната.
да се искат от тях едни или други данъци или ангарии, това
значи само, че от тия задължения към държавата бивало ос-
вобождавано манастпрското селячество и че манастирите из-
вличали полза от тая привилегия, защото чрез нея могли да
прибират за себе си същите тия повинности и данъци. Същото
било и при светските Пронину Две грамоти от XV век дават
на Гемистовци правото да получават от населението на отстъ-
пените им земи всички данъци с изключение на данъка фХюрс-
craxcv, който трябвало и занапред да се внася в хазната,257
когато пък в трета грамота на тях се отстъпва и тоя данък.258"
Друга една грамота на Андроник II определи кои данъци
трябвало да плащат париците от икономията на един про-
ниар,259 като при това се разбира, че всичко останало той
можел да задържа за себе си. Изобщо никъде в актовете на
разглеждания период не може да се намери място, от което
би се съдило, че прониарите именно като такива били задъл-
жени с постоянна данъчни повинности. Само при изключи-
телни случаи, когато държавата се намирала във финансова
нужда, се прибягвало към специален налог на прониарските
приходи. Разбира се, че и в такъв случай прониарите не за-
бавили да стоварят наложеното им бреме върху подвластното-
им население. Една такава мярка била предприета при Ан-
дроник II. За нуждите на една военна експедиция в Тесалия.
било решено да се вземе по х/10 част от приходите на тия,.
гм Acta V, 2б15.
ж Acta III, 173, и. XXXVI1K; 175,,.
258 Id., 2262. Разбира се, че с това не решаваме въпроса, който поста-
вихме на друго място —дали в предметните грамоти се имат пред вид обик-
новени пронии или нещо по-друго
2KI Acta V. 89lfi.
594
П I’ ОФ. ПНТЪР МУТЛФЧИЕВ
конто имали пронии. Накрай се оказало, че прониарите съби-
рали исканите им средства от самите селяни парици.260 Същата
история се повторила, когато Андроник намислил със специ-
ален данък на прониарите да осигури издръжката на наста-
нените в Мала Азия наемници-критяни.261 Може би тоя вид
извънреден и, както изглежда, временен данък стой във връзка
с никой по-стар, отдавна отменен и забравен ред. Във венеци-
анските земи прониарите редовно плащали десетък — decima262.
Вторият въпрос — дали земята, дадена на войниците, била
всичко, което те получавали от държавата срещу исканата им
служба, се свежда към друг един: не им ли е плащана за-
плата. Определен и прост отговор на него не намираме в ни-
кой от познатите ни текстове. Може би затова изказаните до-
сега мнения по тоя предмет се раздвояват. Докато мнозина
считат, че на стратиотите било плащано ионе през времето,
когато те били под знамената,263 има мнение, че такива за-
плати не им са давани264 и че където за тях под едно или
друго име става дума, ще трябва да се разбират не стратио-
тите, а наемниците.265 Разрешението на въпроса се затруднява,
от една страна, от обстоятелството, че не навсякъде съответ-
ните текстове правят разлика между войници от различните
категории, а, от друга — че в случайте, където се говори за
възнаграждение, употребяват се термини, конто не позволяват
да се установи тяхното естество и назначение. За тая неяс-
ност немалка заслуга има и византийското схващане, според
което заплатата (рбуа), раздавана от императора на неговите
служители, не била дълг, а почит или благодеяние.266 Тъй се
обясняват и много от случайте, където се говори за подаръци и
2|>о Pachym., II, 69а:... г/ то "povofaj tfijv npovolas 8sxa-
zov, £ v.a.1 аим^угто in zffiv Sixalwv zffiv Seawcffiv, zo xav 6’ ol
xapoixoCvzej axezlvvoov 6t>vaazet>6vza>v exelviov-
2,11 Id., 209i2 : 00XQ> ixyzupiypiievov -f) typ-lz zotp xapolxotj
irepil azazo.
202 Макушев, О проши, 13 сл.
?сз Rambaud, 289; GfrOrer, III 25; Скабаланозич, ЗЮ; УспенскШ, Военно
устройство, I92; Chaiandon, Les Coinnene, 6ll.
261 Jiretek, Staat und Gesellschaft I 41.
2ts Heisenberg, ц. c. 7.
2B,i Suidas, Lexicon s. v.: Тбуа’ v) zffiv (jaaiXcoiv eoa£₽eia xal qpikozipta.
и ОЙ Н И Ш К И ЗЕМИ И В ОЙ Н И Ц И...
595
благодеяния (Tifitac, Еиеруеасас, <рсЛотт;отас), оказвани на войници,
но където навярно въпросът е за заплати.207
За да излезем от областта на общите разсъждения, необ-
ходимо е и тук да разграничим обикновени стратиоти от гра-
ничари. За малоазийските акрити се разказва, че в никейско
време получавали „ежедневни царски подаръци". Когато по-
късно всичките им привилегии били отнети, те останали да
разчитат само на „отредените им заплати", т. е. на същите тия
царски подаръци, и изпълнявали службада си, „докато те според
юбичая им се плащали навреме"20”. | По-късно обаче, когато
управниците и на тона се поскъпили и почнали да забавят
плащанията, когато и самите суми били намалени, а пък и
началствуващите лица задържали част от тях за себе си, гра-
пичарската организация се разстроила.209 Същият случай се от-
белязва и от друг близък но време автор, който разказва, че
граничарите напускали службата и се изселили поради това,
че им били прекратени годишните заплати, отпущани им дото-
гава рг царската хазна.279 Две десетилетия по-късно във връзка
с голямата корупция в управлението отново се споменава за
нередовните плащания на акритите и за злоупотребленията на
чиновниците с отпущаните за целта средства^.7! Известия от
по-раншно време показват, че заплатите на граничарите не се
явяват за пръв път през никейската епоха. Още през X век се
препоръчва те да им се дават без всякакви удръжки.272 За гра-
ничарите в Армения през XI век също тъй имаме известия, че
получавали редовно съдържание.273
Какви са били граничарскиге заплати, в пари ли или в
2G7 Pachym., I, 17с, гл. за това следната белсжка.
2ВН Id. 19ц.’ ха! тайт’^аау ёшр SSISovro ^б-yai xaipoig ciipiopevoig хата тб
auvi)f>eg. Ср при това 17я, където xa3-rj|ispival qxZotrjalai се явява еднозначещо
с (19с.) Ta/S-elaa'-g fiya'.C.
Id., 191;.
2"» Greg., I, 138jo- 8l’6v8eiav Ttov gTTjalrov ATjppdTtuv, & пара той paaiZixcu
npiTavslou eZdpPavov.
271 Pachym., II, 208ц... SeoTspov £nl toutccj xal to ^ZZ’.ntoS Tag йпотетат-
pevag (5<5yag Totg sv dxpaig etc.
•272 Phocas, De velit bell., 239,: npoarjxe'. ye pijv, Tag те fd-pxg auTffiv
xal arojpiaia dveZZ'.ncog toutouS Zappdveiv.
2?3 44^.
596
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧ И^Е В
произведения са се плащали, остава неизвестно. Обстоятелст-
вото, че нередовното им раздаване, намалението или прекра-
тяването им неведнъж предизвиква дезорганизиране на гранич-
ната отбрана, показва, че те ще са образували значителна до-
бавка към приходите, конто граничарите добивали от земите
си. Може би главно от тия заплати е зависела издръжката им,
тъй като при вечното състояние на война, в което живеели,
те не ще са> имали възможност да се грижат достатъчно зй
земеделските си стопанства. (
Пахимер, който говори за годишни роги на акритите, спо-
менава, че те се раздавали в „определени от обичая срокове“
(zatpolg wptajievoc? хата тд auvijfog). Какви са били тия послед-
ните, не е известно. Неговите думи позволяват да се мисли
само, че на тях не ще е било плащано веднъж "в годината,
както във Византия дълго време било обичай с рогите па при-
дворните служители и войници.274
Надарени със земи, за конто не плащали данъци, получа-
ващи заплати и използуващи войната, която им била занаят, за
грабеж над пограничните неприятелски земи, граничарите през
всички времена се радвали на завидно благосъстояние. Когато
Михаил Палеолог във втората половина на XIII век решил да
ги ограби, изпратеният при тях царски комисар намерил насе-
ление, което живеело в изобилие и освен многобройни стада
притежавало различии други богатства.275 В добрите времена
на византийската история това завидно материално положение
било резултатът на една смислена политическа сметка: визан-
тийските управници знаели, че най-добрият войник е тоя, който
се бие за собствения си имот, и че славата на граничарското
благосъстояние, привличаща все по-нови охотници по окрайни-
ните, не ще позволи да останат те без защитници.276
271 Гл. Gelzer, Comment., ad Cod. de offic., 311 сл.
' Pachym., I, 1810.
27,: По образеца на византийските акрити изглежда да били устроени
Арматолите през турско време. Те също били планинско ’население, нато-
варено със защита на граничниге проходи, имали свои началницн, ползували
се с известно самоуправление и също тъй били освободени от данъци. Наби-
рали се измежду ранта. Гл. Herzberg, Gesch. Griechenland'. Gotha, 1878, 111,
102 сл. За тия граничари през турско време съобщава и Михаил от Остро-
еица {Гласник, XVIII, стр. 176, гл. XLV). „Марталузите, разказва той.
ВОЙНИШКИ ЗЕМИ И ВОЙНИЦИ...
597
Ако акригите поради особения род на службата си полу-
чавали постоянна издръжка, относно обикновените стратиоти
за такава може да става дума само през времето, когато те
били мобилизирани. Известията на арабските писатели от пър-
вата половина на IX в., конто представят византийските вой-
ници, че получават постоянна, макар и незначителна плата,277 не
могат да се вземат под внимание, защото през това равно
време, както вече споменахме, войнишкият институт не е съ-
ществувал.278 Едно твърде важно място по тоя въпрос се на-
мира у Константин Багренородни. В описанието на приготов-
ленията за двете критски експедиции той посочва и сумите,
конто били изразходвани за войнишки заплати. Цифрите са
доста неясни, но вижда се, че на войник-конник било платено
1—6 номисми,279 когато моряците получили по две-три.280 Са-
ммит текст показва при това, макар за означение на заплатата
и да е употребен техническият термин рога (рбуа), че случаят
не се отнася за наемници, а за стратиоти.
През следните XI—XII в. тъй отпущаните средства се оз-
начават обикновено с термините отттурЕота281, cdiwvta282, което
навярно сочи, че назначението им било да служат за издръж-
ката или по-право за прехраната им. Дали и сега те са се раз-
давали в пари или пък в хранителни припаси, не знаем. Може
би и единият, и другият начин са били практикувани според
обстоятелствата. Нужно е да се изтъкне обаче, че в някой
случаи с тия две названия се означават и постоянните заплати
на наемниците.283
инак турски войници, са хрнстияни п се намират особено по границите."
Според него те получавали и заплати. За „марталусите" в България през
същата епоха гл. Иречек. Ист. Болгар, 585. Общо за тях н НоваковиЬ. Стара
српска BojCKa, 192 сл.
277 Gelzer, Die Genesis, 114 сл.
278 Ср. по-горе.
273 Porphyrog. De cerim 65512, сл.; 66217 сл.
w Id., 662u сл.
«ы Nicetas, 2093, 4223, 466c; Scylitzes, 660.
282 Nic., 272w.
283 Такъв e напр. случаят в известното ни съобщение на Никита за
Мануил Комнин, който заменил ситирезиите, конто войниците получавали, с
раздаване на парици и земи (та toij атратаэтул? 8i86p.evx aiT>jpiaia_ xalj
598
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
През късната епоха може да се установи във всеки случай,
че терминът рога не е употребен никъде относно стратиотите
и че няма никакво определено известие те във време на война
да са получавали парични заплати. Мъчно би могло да се пред-
положи това особено за времето след възвръгцането на Цариград,
когато византийските финанси биват вече непоправимо раз-
строени. За даденото време може безспорно да се установи и
друго: че при всички случаи, където във военно време се спо-
менава за раздаване на заплати на войниците, винаги по един
или друг случай се указва на наемници.244 Названието сити-
резии за средствата, отпущани на войниците, се среща през
нашата епоха веднъж със значението на редовни заплати на
военнослужещи, конто освен това притежавали и иронии,343 и
друг път със значението на заплати, конто били раздавани на
наемниците.240 Ако в първия от тия случаи не се имат пред
Xeyopevaig zojv irapclxcov 8<upea:g. 272IO и по-патагък 273ц : egxnSnialhjaav
ypcqipaai лХгЗ-ра pig... xal ‘Piopaloug lmoq;dpoug). Видяхме вече (ср. стр. 48), че
тия войници са били иаемиици. Сьщият автор съобщава, че при вьзцарява-
нето на Исак Ангел от всички области се стичали в столицата войници, един,
за да получат za auvij&Yj тоК атратгиорёус.е дфшу'.а, а други, за да се^заппшат
във войската, 466,;. Тия думи показват, че въпросните войници също били
наемницп. Във вулгарпата редакция при това на същото място стой (Z'fa и
foysoo». Че термините arnjpeaiov и дфолчоуса напълно едпозпачещи, свидетел-
ствува първото от гореприведените места : говорещ за старня обичай да се
дават на войниците бфониа, авторът разказва, че Мануил отнел тия тъй отпу-
щани arnjpeaia, като ги прибрал за съкровището (та тарсе1а), 272п. Послед-
ните думи показват може би, че тия опсонин и ситирезии са били отпущаии
в пари.
241 Ср. напр. Cantac., I, 87]!ft при приготвяпето на поход в Тесалия;
48813, 493] — при похода на Андроник Ill срещу Митилнп и Фокея. Случаят
при коронацията на Кантакузин в Днмотика (id., II, 1753), където се говори
за раздаване пари и на стратиоти, има друго значение. За наемници говори и
Pachym., II., 2021О.
285 Pachym I 972i : dig йЭ-avdToug Tag Tijg Jtpovolag xal та BcBdpsva
aLTTQpea'.a zoig iraialv StjovTag.
2H,! Рожер де Флор, разказва Пахимер, оставил своиге каталани да про-
изволиичат и притесняват византийското население в Мала Азия xal таОД’-
lxavoupevo:g xal xolg ёх ₽aaiAsu>g a'.TTjpealoig (II 416(1). Същите тия „ситирезии”
той нарича на друго място рса&оС и fiyai. Ср. 39313: irkijv snl (5т}тф тф рла&ф
и стр. 395(з; zoiig 8ё уг irspl afrtiv таК npoa^xo-jaz'-g sj’.xavoav etc. Ср.
с. 4197 сл.
И (ОН Н И Ш Н И ЗЕМИ И ВОЙ ИИ ц и...
599
вид офицери, навярно това ще са били наемници, на конто
срещу службата са били раздадени и земи.287
Въпросът за заплатите на стратиотите не може да се от-
дели от тоя за общото продоволствие на войските. Изучава-
нето на юридическите паметници от предшествуващата епоха
показва, че последното формално е било поето от държавата,
но в действителност лежало като тежка повинност на населе-
нието. В грамотите от XI в. се споменава синоната (ouviovrj),288
общ данък, който навярно се отнасял за издръжката на вой-
ската, но чието естество и начин на събиране не могат точно
да се установят.289 Армии, конто отивали или се връщали от
война, били хранени от самого население на областите, конто
лежали в пътя на тяхното движение.290 Отделно от това било
задължението да се доставят все безплатно припаси и фураж
на каквито и да било други пътуващи войски291 и1 на такива,
конто се установявали някъде на лагер или квартири.292 Про-
доволствието на крепостите293 било също тъй длъжност на
земеделското население от техните околности.
На мястото на всички тия отделни данъци и повинности, с
конто държавата през XII в. разполага за прехраната на ар-
мните си, от втората половина на XII в. вече срещаме само
две, и то под нови имена — и оттархл'а.294 Псомози-
287 Гл. по-горе.
288 Acta V, 137ц,, I4331; VI, 221, 471Я.
288 Скабалановпч. 276, и Chaiandon, Les Coinnene, 611, считат, че той
бил принудителпо доставяне на припаси за цялата армия по определени от дър-
жавата цепи. В това ние се съмняваме. За такива принудителпи закупувания
на храпи (sjrov^oeios altou, xpilHjg, Ppopaxoiv, ^Aalou, iaitplwv и др.) се споменава
отделно от синоната в грамотата па Никифор Вотаниат от 1079 г. (Acta V,
14331 и 144.,) и в друга една от Мих. Парапипак (1073 г.) Acta VI, 22]- 37.
2!|0 Acta VI, 23]: dxoSox^g qjoaadxou , xal Siazpoip^g ёк1 (ir<5Ae[iov aiuivwv
ei{ uitocrtps<p<5vz<ov; ср. също 203-„ 23(, 285, 473:, и Acta У, 137g.,, 144n>.
2!,t Acta VI, 22(1: irapox^S Xpsuov xal x°pTaa|iat(ov_errs атратф nvi etc.
ср. VI 2032: £x₽oAijc xPE!fi>v «al x°P'BtaI1“TO)V etc.; също и 22.%, 28, 47go—иг,
Acta V, 1372Я, 143Я2.
2112 Acta VI, 22^,: airXijxztov xal xijg -U7t=p Ttuv dTtAijxTcov XopTTlag xPEt®v,
ср. още VI, 47,:.
2ie ciTdpxr/aig xdarpaiv. Acta V, 137,j, 1432(;; IV, 4710, 222j.
и>| Първият случай, където се явява псомозимията, доколкото знаем, е
в един от актовете на манастира Елеуса, Струмишко, от 1152 г. Успенсюй,
600
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ'
мията, както показва и самото име, ще е обединявала под едно
название различните видове принудителни доставки за издър-
жане на войската, когато ситаркията била редовен държавен
данък,2’’5 който се плащал в пари. Една простагма, навярно от
Ватаци, освобождава завинаги смирненския метох на Лемвоския
манастир от определения му данък ситаркия, възлизащ на една.
иперпира, и заповядва на бирниците, конто го събиралн из
Смирненската облает, да не го искат за в бъдеще от тоя ма-
настир.2ув Друга една простагма от Михаил Палеолог освобож-
дава от същия данък хиоския Хёа |iov»j, комуто той на сума
три номисми бил наложен заради някакви купени от него<
имоти Xwpd^ta.2”1 Последното показва, че данъкът ситаркия
лежал върху земята,298 и то навярно само върху обработвае-
'Ч
Акт отвода земли монастырю Богородицы Милостивой, Изв. Русск. Арх.
Институт., 1, 2721|, ср. и L. Petit, Le monastere de Notre Dame de Pitic em
Macedoine. Изв. P. Арх. Институт., VI. 362I). За нослелеп път спнопата ее
среща, и то нарсд с псомозимията, в грамотата, далека от Исак Ангел на
манастира „Св. Мария Атннска" в темата Миласа, Мала Азия. Acta VI и.
121 п. ХХХПц;. Една грамота на Иоан V Палеолог от 1342 г. освобождава от
псомозимия Зографския манастир. Actes de Zographon 75г,о- Ако ce съди по-
хри.зовула на Стеф. Душан от 1346 г„ тя е била възпрнета и от сърбите
(Пак там 8945.)
ж Acta V, 100IO: Втдтосяахдх xespaXaiov, VI, 253;и: airs twv ditaiTOupivaiv
Jxeiae Tomxibg auvrphov axai^aetov той те xecpaAalou vijg artapxlag etc. Гл. ollie
Acta V, 94r„ 961П, VI, 24921S. В една грамота от 1228 г. Ватаци освобождава!
Лемвоския манастир от различии повинности и данъци, aveu jidvwv tcov тф
8т]роо1ф avTjxivxajv 8йо> xe<paXala>v т-rjg afaTiTjg xal rijg aiTapxlag. Acta IV, 4K. 3а-
същия данък (тоб xe^aXatou zijg a’.Tapxlag навярно погрешно вместо aiTapxlag}
се споменава и в няколко хри.зовула, дадени от Иоан V Палеолог на Зограф
ския манастир. Actes de Zographon, 75)lit 78(17 и 822.
296 Acta IV, 45 n. ПЦ; ‘H PaaiXela p.ou airoxapl^eTai. .. to iirizeliievov
айтф XapLV aiTapxlag imepTtupov Sv xal Biopl^eTai... p.ij86A<og axaiTelaff-ai тобто rcapd
to>v хата xaipoiig noioupevwv rijv Tijg aiTapxlag dnalviQaiv ev ttJ x®>P? tijS Spupvijg
8ixal<p той Bijjioalou. По времето на Андроник III зографските монасн плащали
ежегодно по 50 нперпири за същия данък : Оттёр тойтои yap pivou (xe^aXalou
Tijg aiTapxlag) BiaAa;i₽dveTai ev Totg fijlletai '/puaopoi’iXXoig Eva 8l8wai хат’ 6T0g о*--
elpTjpevoi povaxol npog то той Bijiioalou pipog unjpiwpa pova nevTijxovTa. Actes de
Zographon 6220.
298 Acta V, 13n: dig xal та enixelpeva , afrry Tpla vojilapaTa опер той
xe.q>aXalou Tijg aiTapxlag X“PLV ™v ayopaalag irepieA3-6vT<ov Tij тосайтт; iiovij
Xwpaiplcov etc.
299 Acta V, 94r,: Оите yap to Tijg aiTapxlag xe^aXaiov diraiTvffiaasTai dni
t&v v-TT,iidTwv a’jTfjg. Гл. също 96ig и VI 2492г,-
ВОЙ НИШ К а ЗЕМИ и в ой н и ц и...
601
мата, обстоятелство, което пък от своя страна говори, че той
ще е заместил някой по-раншни доставки в натура. Ако се
съди по името му, постъпленията от него ще са били опреде-
лени за издръжката или прехранването на войската. Начинът на
неговото употребяване обаче остана неизвестен,299 както е неизве-
стно и времето, през което бил установен като паричен данък.300
За продоволствието на войските, поне в доброто никейско
време, са се търсили и други начини. За Ватаци се разказва,
че събирал произведенията от държавните и царски домени и
тъй образувал големи резерви от всякакви хранителни припаси
и за случаи на нужда имало цели складове с жито, вино, масло
и много други храни.301
От времето на Михаил Палеолог, когато една безогледна
политика прахосва държавните средства, и още по-късно, ко-
гато турците завладяват богатите малоазийски земи, а пък на-
селението в европейските провинции бива разорано от между-
особните войни, издръжката на събраните армии, колкото не-
значителни и да били те, става вече почти неразрешима задача
и византийските пълководци неведнъж били поставяни пред
дилемата—да се примирят с разграбването на собствените об-
ласти или пък да разпуснат войските си. Във войната срещу
дядо си Андроник 111 веднъж бил принуден да отстъпи от
Цариград и да демобилизира малката си армия, защото нямал с
какво да я храни, а не искал да предостави областта на раз-
грабване.302 Оттегляйки се от Солун във Верия през лятото
290 Pachym, И, 4331.], разказва, че Ватаци 'бпХп-.с, xal artxpx’aic snexsloip
«й/чрои крепостта Триполи в Мала Азия. Навярно тук именно ситаркии оз-
яачава припаси.
3(и| Може би неговото появяваие ще трябва да се отнесе към времето
па Мануил Комнин. Видяхме от разказа на Никита (ср. по-горе), тоя импера-
тор въвел нов ред, като прибрал в хазпата средствата за издръжка (u^wvia),
получавани от войниците. Ако тия опсонии преди това са били вземапи в на-
тура от населението, тяхното прибиране за съкровището навярно е било при-
дружено с превръшането им в паричен данък.
301 Scutar., 2861, Пахимер (I, 69И), който съобщава за същото в малко
по-друга форма, говори, че тъй събраните припаси служили за прехрана ня
«репостните гарнизони.
з<в Cantac., 1, 134,;,: 4 отрат-.а тйч inpog -rijv xpslav flips’., очи ёти-тре-
it6[ievoL npog ТОЧ viou pajiXicoj zr(v ушрая хаиочч,... dvajaps^xj elj Д’.бирб-
asiyov, xal SliX’Jae rijv атратДу.
602
П Р ОФ. ПЕТЪР М .V Т ЛФ Ч И Е В
1343 г., Кантакузин също разпратил по домовете им събраните
из Тесалия войски не защото вече не му били нужни, а „за да
не опустошават полетата и да не грабят плода на зрелите
лозя“303. При започнатата след това словесна война с Апокавк,
който с голяма войска трябвало безцелно да стой около Солун,
Кантакузин се издевал над смешното положение на против-
ника си, принуден да се грижи за прехраната не само на на-
емниците, конто не били малко, но и на останалите си войници,
щом като те били заставени да останат дълго време далеч от
домовете си.304
Изглежда, че дадените земи на стратиоти и граничари, а
също и издръжката на първите с държавни средства при мо-
билизация не ще са се считали достатъчна награда за тяхната
служба и затова на тях били раздавани специални подаръци,
възнаграждения и др. Тия средства стават явление особено
често при династичните революции и междуособните войни.
Претендентът, стремящ се да спечели на страната си войниците,
да си осигури тяхната привързаност 305 или пък, при успех,
изпълнявайки дадените им веднъж обещания, ги обсипвал с
различии благодеяния. Голямата част от такива милости са се
изсипвали, разбира се, върху наемниците, образуващи постоян-
ната и най-надеждна при такива случаи войска в царството, но
предвилливостта нзисквала да не се забравят и туземните стра-
тиоти. Тъй напр. Михаил Палеолог, след като надарил с пронии
и подаръци войските, конто съдействували за издигането му на
престола, предприел пътуване към Филаделфия, където при-
виквал съседните граничари от планините и им раздавал пода-
ръци, навярно не само за да усили тяхното усърдие към служ-
бата.зис След възцаряването си в Димотика Кантакузин запо-
Greg. II 653|2: ji^te xoiig ijiiETipoug 8t;o6v d-jpou; vsl Tig dpxsXoug sv
dxp^ тоб харлоб xafl-eaTrjxu£ag aprcagovTag 6w«j>S-s£peiv.
Cantac., П, 3652j ... tpeqJEiv Ssijasi -;juaS-o<p6;.oug те ой»: iXt’jouQ ovxag xal
xoug aXAoug, av twv olxi&v. e&e xpovov 8:атр£Рага'. rcoZ'jv.
3071 Андроник III при почването на войната срещу дядо си обещавал на
войниците, конто биха дошли под знамената му, vtopoug itpoaoioug xal pia&wv
£m£6astg. Greg. I,39712. Сиргиан след измяната си Trjg те uiticr/vslxo xXn;po8oa£ag
xal yap.Tag xal a^impdioiv emSoastg txal oaa Ejtl Touxoig 6p.o:a.
306 Pachym., I, 99io.’ So’ipoig dig olZv те q>tXoTL|iou|isvog etc.
В ОЙ Н И Ш К II ЗЕМИ И ВОЙНИЦИ...
603
вядал не само да заплатят дължимите на наемниците заплати,,
„но и да им се наддаде свръх това“ и след като раздал много
пари и на тия, „конто имали приходи от земите си“, разпра-
тил ги по домовете им преизпълнени с благодарност и обеща-
ващи, когато бъдат повторно призовани, да се покажат до-
стойни за получените благодеяния.3"7 Като технически термини
не само за тоя вид случаи, но и при други, за каквито след
малко ще стане дума, срещаме otnpeat, yapixec, offipa, <ftAoTi|uai„
ср^отт/яса Ейеруеотас и относно тяхното употребление не се прави
никаква разлика между стратиоти и наемници.3"8
Във време на война войнишката храброст и усърдие се
подхранвали от възможността да се плячкоса нещо повече.
Успехът на Алекси Филантропин срещу турците в 1296 г. се
дължал главно на това, че той не само позволил на войниците
си всеки да прибира каквото му падне, но прибавил и нещо
от това, което той сам по същия път добил.3"9 Независимо от
плячката, за която ние другаде ще говорим, най-обикновеното
средство, с което военачалпиците поддържали духа на войни-
ците си, били наградите и обещанията за такива. Пред боя при
Пелекан Андроник III не пропуснал в ободрителната си реч да
спомене, че храбрите ще бъдат почетени със съответно от-
личие.310 След заминаването на каталанците към запад, когато
турците на Халил оставят еднички господари на Тракия и из-
пратените срещу им византийски войски налитали от едно по-
ражение на друго, Фил Палеолог, комуто била възложена теж-
ката задача да спаси областта от бандитите, се нуждаел от
дълго време, за да пондигне морала на малката си армия, и
сполучил най-сетне да стори това главно чрез всевъзможни по-
даръци и обещания за награди.311 Изглежда византийският
so7 Cantac., II, 175.,: Tijg euepfealag agioi <j>aveta3-a'. ёлаттеХАорёхс^.
3os Тоя обичай да се раздана? подар?>ци на войниците не. е нов. В „Так-
тиката“ на Фока се преднисва освен определените заплати на граничарите да
се дават aXXag те Sinpeag xal euepfealag. xXeloug Tffiv xal бгатетилшрё-
vn>v. 239g.
зол Pachym, II, 2113: pij jidvov £<pielg ёхаатср xepSalvetv £яер ev yelpag ёх
tcov aXoTplcov axuZojv ётйт/ave fefcv7S, aXX’ Krj,-t ёаитоб яроат’.в-elg та xXelaTa.
ЗЮ Cantac., I, 346j: oi afa&cl тцгцЭтрохта'. Toig xpoaijxauaiv a&Xoig Tijg
dperqg.
3H Greg., I, 265; ‘ XprjpaTa. те xapt^dpevog xal Exxcug xal SxXa xal ёхлсйрата-
604
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
солдашки свят да е бил твърде практичен, тъй като за по-
четни отличия никъде не става дума. За наемниците наградата
била повишение на заплатата, а за стратиотите — увеличение
на земите. Когато научил за победата, одържана от пълково-
деца му Синадин над войските на дядо си, Андроник Млади.
разказва Кантакузин, наградил войниците, като на едни уве-
личил заплатите, а на други „годшпните приходи"312. В прос-
тагмата на Михаил Палеолог от 1272 г. също се говори за
такива награди. Ако някой войник се покаже усърден в служ-
бата си, наставя той своя син за случайте, когато тоя начал-
ствува военен поход, такъв може да получи награда до 24
иперпири или пък земята му да бъде увеличена с прибавка на
стойност 36 иперпири. Ако пък счетеш, добавя императорът,
че той е достоен за по-висока награда (eupyeota), трябва да ме
уведомиш, за да дам съгласието си за нея.313
Между придворните чиновници през XIV в. се среща един
с името „завеждащ напомнянията" (о етгс zmv dvafiviyjEwv). Както
много негови събратя през същата епоха, и той носил титлата
си, без да>изпълнява някаква служба. По-рано обаче длъжността
му се състояла в това да записва тия, конто се били отли-
eaxi 8’сте xal т-ijv 4at)xoO fwvvjv Xuadjievog охрах;<»тт( '/apl^Exa'. aXXtp 84 xo 4auxo6
xapa£tq>l8iov__xt|idg те atrcoxg braa/velzai xal 8o>peag ou pixpag pexa xov it6Xe|iov
dvaXofaug xcig aywaiv 4xdoxou.
312 Cantac. I 287L>n: xal xoiij axpai'-uixag xof>G |isv imbias'. xijg (iiaD'Ocpepag,
xfflv JxT]o£<ov 64 xpoa68<»v xoiig Xotvto'jg etc.
313 Heisenberg, 40].,: euepyETijthjaszai Ttapa oo3 $) xal rcpoafhjxTjV 6e£exai
Jitl xvj olxqita a’ixoy [isjrptg elxoaeteaadpuiv UTtepirupmv xal xp’.axovxi 4jj. Числата
24 и Зб са 1/3 и 1,2 от литратаЛУ турцитс~се среща аналогично плрежлане.
Ако притежателите на обикновени снахийски земи проявявали храброст, спо-
собное! и усърдпе в сражение, то па всеки 10 асири приход, който тяхиата
земя им донасяла, те Sдобивали награда но една асира. Гл. Р. Tischendorf,
Das Lelinswesen in den mosleinisclien Staaten. Leipz. 1872. 40. — Разбира ce,
че с казаното не^иредрешаваме вънроса за отношението между снахнйската
организация у турците и войншнктя институт във Византия. Ако е нужно да
се търси византийски нроизход за спахилька, в съображение трябва да се
вземе на първо място известного ни военно иропиарство. Спахиите_ не са
били обикновени селяни земеделци, като стратиотите, а земевладелци, конто
както прониарите живеели от труда на подвластното им население. В нравно
отношение снахийските земи също подхождат повече на прониите, отколкото
на войнишките имоти.
В ОЙ II II UI К II 3 I. Л» 11 И И ОЙ II И Ц II...
605
чили във време на война или където и да било, и да докладва
на императора, за да бъдат съответво възнаградени.3'4
Наред с наградите, усърдието и храбростта се поддър-
жали и със съответните наказания. Нашата задача тука не е
да влизаме в разбор на византийските военнонаказателни кодекси,
конто заемат значителио място в углавното право па империята.
Това би ни отвлякло твьрде далеч. За нас са важни тия по-
становления, конто посягали върху самото положение на вой-
ника и земята, която той владеел. Съмнително е дали подобно
заплашвапе съдържат думите на Андроник IJI в споменатата
му реч при Пелекаи, където той заявява, че ще бъде наказан
тоя, който бъде забелязан, че не се държи добре.315 По-кон-
кретна в това отношение е споменатата простагма на Михаил
Палеолог, според която, ако някой войник се окаже, че не из-
пълнява добре службата си, трябва да се накаже, като се
смени с „друг по-достоен за икономията на наказания За
войпика, който в мирно време би се отклонил от изпълнение
на длъжността си, у Арменопуло се предвижда понижението
му по звание, ако е конник, или изключването му от служба,
в случай че е пехотинец.317 Произходът на това постановление
от Василиките,3"4 от една страна, и, от друга—несъответството
му с гореприведепото място из простагмата на Палеолог по-
казнат, че то е било създадено за наемниците, едничко към
конто би могло да намери и действително приложение. Ако
войникът-конник получава земята срещу службата си и ако за
недобро изпълнение на последната логично следствие е било
отнемането на тая земя, толкова повече тона наказание би било
на място в случайте, когато такъв войник би се отклонил
въобще от изпълнението на тая служба. Що се отнася до пе-
хотинците, постановлението у Арменопуло има смисъл само
ако те също тъй са били наемници. Ние ще видим след малко,
311 Codin., De offic., 41.-.
<**•> Cantac., I, 3463.
1lfi Heisenberg, 41<й: a^cov sic TijV tou a<paXevxog oixovoplav.
317 Harmen., 182, § 17: б 8ё iv etpijvT; (албфитор Tev6|isvo£) 1ллеир psv
Av JvaXXdaasi tov Pa&|idv, Лг£а£ 8e 7ev6|ievoj 8х₽аЛХета: atpatelaj.
318 Libri basilic. I LVII, tit. I § 13 (Heimb. V 183). Също и в Synopsis
basilic. S. IV § 7, стр. 599.
39
606
П Р ОФ. ПЕТЪР МУТЛФЧИЕВ
че във Византия не е нмало друг вид пехотни войници, за
конто изключването от служба би могло да бъде наказание.
Нямаме никакви средства, за да съдим доколко контролът
за подобии отклонения е бил възможен, особено след второго-
десетилетие на XIV в., когато при междуособните войни всяка
страна с всевъзможни средства търсила поддръжката на на-
селение и войници и при отказ подлагала земите им на кон-
фискация, а самите тях разпръсвала.3*9
В XIV в. намираме заетото от средновизантийското зако-
нодателство нареждане, предвиждащо глоби за тия, конто по
силата на служебного си или социално положение биха се ос-
мелили да вземат на работа способни войници и по тоя начин
да лишат за по-дълго време войската от тях.;ио
Що се отнася до възможността войниците да се откупуват
във време на мобилизация, за нея през нашата епоха нямаме
никакви известия. През X в. тя е засвидетелствувана твърде не-
двусмислено, и то не само досежно отделни войници, а и при
войнишкото население на цели области.321
3,а Ср. напр. Greg., I, 397.,: sgaptai is xal tmv ^xtota oup^fovstv
•щ0 Harmen., 18023: бас. бё отратхотас Exavcjg eij ESEag ’jmjpsaEaj хатетбЛ-
ix^aav ё/etv zffiv qxoaacccrov Tcnog 'dnaaTEpijaavcsg, sff ёхаатс; it ёхаатф Xpav<p eg
vaixEapara 6 ££xouaas6aag EEanpaxO-rjasTat etc. [Заето e от новелата на Багрено-
родни I. Ci. R. HI 26&>5.
321 Porphyrog. De adininist. imperio 213д. Във времето на Ром. Лакании,
при подготовката на експедицията iv AcyotijlapSEqt, пелопонесците, конто тряб-
вало да вземат участие в нея, предночели да се отърват от това задължение,
като дали 1000 оседлали и снаредени коне и един кантар злато (zjpe'cEaavto оЕ
аитоЕ nekoitovvijaioi вЧ taEiSeOaai, aXXa BoOvai Exitapta x'Xia &rrp<i>|iBva xal /aXtv-
co|ieva xal Xcfdpiov [xevt^vdp'.ov §v). Във времето на Лъв Философ и Лакапин
се разказва също за откупувания на занадните теми (id., 242 1Н). При откупу-
ването на пелопонесни всеки войник трябвало да плати по 5 номисми, а
съвсем бедните по 1 /2 (2443).
В ОП И II Ш К II ЗЕМ II И В ОП Н II ц и...
607
8.
Народност на стратиотите. Конница и пехота.
Произход на пекотата. принудителни набора и ми-
лиции, наемни туземца, доброволцн. Апелати, на-
копи, еоиншики слуги.
Досега ние говорихме за стратиотите като
за войници от туземно уседнало население. Думите обаче не
трябва да ни въвеждат в заблуждение. Византийска народ-
ност не е съществувала никога. Най-много може да се говори
за византийски народи или по-право народи, населяващи Визан-
тийската империя. Относно по-раншната епоха няма спор, че
византийските стратиоти се набирали почти изключително из-
между напълно чуждите на гърцизма племена, живеещи из
разните области на империята, в Мала Азия или на Балканския
полуостров. Армении, сирийци, исаври, мардаити, славяни, ал-
банци и власи били народите, чиито синове след VI в. разнасят
славата на византийското оръжие и леят кръвта си за вели-
чието на василевсите. Изглежда, че гръцкото малцинство във
Византия и през последните векове на нейния живот не е ста-
нало но-войствено, тъй като известията и сега показват, че не
само наемниците, но и голямата част от нейните стратиоти са
били инородци.322
Ние споменахме, че във времето на Ватаци големи тълпи
кумани, бягащи пред татарского нашествие, биват разселени
из Тракия, Македония, Фригия и из земите около р. Меандър,
като им били раздадени земи и били вписани във войнишките
списъци.323 За тия от тях, конто живели в околностите на Смир-
322 Не бн могло да бъде доказано мнението (гл. J. Papadoppoulos.
Theodore II Lascaris, empereur de Nicee, Paris, 1908,85), че Теодор II Ласкарис
оставил в немилост латииските наемници, бил първият, който се погрижил за
„елинизацията на армията" и намалил значението на чуждите елемепти в нея.
Дали силата и значението на латинските наемници тогава били намалени, е
въпрос, на който ще се спрем на друго място. Що се отнася до ,елиниза-
цията". смята ли авторът, че стратиотите или другите туземни войници на
Византия по това време са били „елини* ?
323 Greg., 1,375. На това заселване на кумани сочат и думите на Теод. II
608
Л 1> О Ф. И Е Т Ъ1> ПУТЛ Ф Ч И Е в
на, се споменава няколко десетилетия по-късно в един от до-
кументите на Лемвоския манастир. Случаят е интересен не само
в културно-историческо отношение, но характеризира и особе-
ното привилегировано положение, което тия кумани имали меж-
ду останалото безправно селско население. Някой манастирски
парик си бил купил малка нива, на която хвърлил око няка-
кън си законоведец (vopococ),324 който бил при това и свой чо-
век на един висш византийски сановник. След като не сполу-
чил да добие имота по околен път и с хитрост, той една про-
лет изпратил хора, конто своеволно го засяват. Ьезсилен срещу
своеволника, парикът избягал при куманите (yuyic
6'г/ето), наговорил се с тях и с тяхпо содействие задигнал во-
ловете (^Euyaptov) на някакъв си слуга или парик на съдията.
Попаднал в глупаво положение, последният се помъчил да по-
прави работата и изпратил при куманите посредник, за да ги
придобри (ixpsiXtfaa^at) и вземе ноловете назад. Последният
изпълнил мисията си благополучно, като примирил куманите с
„вино, към което те имали голяма слабост" St' Sfvou, б
tpXov rolg Kofiavotg eart), а парика с две жълтици.325
Какви са били по народност стратиотите, конто според насе-
ляваните от тях земи се споменават през втората половина на XIII в.
симената мариандинци, ализонци, мезотинци, вукеларци и др.,32”
не е известно. Някой руски учени смятат витинските акрити,
конто вдигат въстание срещу Михаил Палеолог, за славяни,
останали там от времето на големите преселения през VII—
VIII в.327 Запазването на тия славяни до късновизантийската
епоха е една хипотеза, за която още липсват доказателства,328
Ласкарис в неиздаденото похвално слово на баша му : „Като просели по-рано
скита от западните области, от неговите поколения ти създаде иа изток слу-
жебеи народ и като замени иерсийските деца, обуздаващ техния неулържим
напор на запад, дарувайки с това на своите поданици такава хубава промяна.
Гл. УспенскШ, К исторш крестьян, земевладешя, Ж. М. Н. Пр. 225, стр. 339.
321 За положеннето и фуикциите на тия vopixol гл. Zachariae v. Lingen-
thal. Beitrage zur Cieschiclite d. byz. Uiktindenwesens, Byz. Zeitschrift, II, 179 сл.
325 Acta IV, 167 n. XCII2S-
яг» Pachym.. I, 221 w и 310—311.
327 В. И. Ламанскш. О славянахь в Малой Азш, АфрикГ и Испанш-
Спб., 1859, стр. 9 сл. 6. УспенскШ, К исторш крестьян, земевлад., 341 ; Пан-
ченко, Памятникъ славянъ въ Вибиши, 57.
324 УспенскШ, ц. с., поставя гореприведения пасаж от похвалното ело-
В ОН Я И III К II ЗЕ м и и в on Я И я и...
609
но обстоятелство, което показва, че те, както и съседните им
вукеларци, мариандинци и пафлагонци не ще са се чувствували
византийци, е тяхното бързо отмятане и съюзяване с турците,
когато правителството на Михаил Палеолог поискало да ги при-
равни към обикновеното данъчно население.32'-*
Контингентите стратиоти от родопската облает, събрани
от Кантакузин при един проектиран поход към Албания и който
той хвали за добрите им войнишки качества,330 са били бъл-
гари. Също такива са били и стратиотите, конто Ана Савойска
заедно със севернотракийските земи отстъпила на Иван Алек-
сандър.131 За българско население в Родопите, както видяхме,
говори и Акрополит.332 По-голямата част, ако не всички, събрани
из Тракия и Македония конници, с конто Апокавк в 1343 г.
потеглил срещу заплашения от Кантакузин Солун,333 навярно
също тъй били българи. Между тесалийските конници, конто
държат страната на Кантакузин334 срещу цариградското прави-
телство, е имало твърде много албанци и власи. За няколко
албански племена, конто през второто десетилетие на XIV в.
нахлули в Тесалия и до подчинението им от Андроник III жи-
вели независимо из нейните планини, разказва сам Кантаку-
во на Теод. Ласкарис, където се говори, че Ватаци поселил от запад „скн-
ти“ в източпите земи и им поверил отбраната на граннните срещу тур-
ците, във връзка със съобшението на Пахимер (I, 15 сл.1 за укреп-
ването на източннте покрайнини от никейските императори и за въстанието
на акритите при Михаил Палеолог в полза на ослепения Йоан Ласкарис
н идва до заключението, че в това време „славянската колония на никей-
ския окръг по-решително от другите се издига за защита на наследника
на ирестола“ (341). Това заключение е погрешпо в самата си основа. Не е из-
вестно Ватаци да е преселвал никакви славяни в Мала Азия. Знаем вече, че
заселените там от него„скити“ сакумани, .за конто разказва и Григора, I, 375.
Въпросът тук не е дали в тия малоазийски земи някога са били заселвани
славяни — за това има по-стари известия, в конто никой не се съмнява, а дали
те като славянско население продължавали да живеят там и в края на ХП1 в.
Доказателства за подобно твърдение не могат да се представят.
;|а!' Pachym., I, 22215.
Cantac., II, 161;h
;H1 Cantac., II, 40617.
sb Acrop., 1082, 1148j гл. също и Anon. (Satlias. VII), 51221.
333 Cantac., Il, 358ц, 361 u.
Id., II, 355i2; Greg., II, 663.,.
610
П Р ОФ. ПЕТЪР МУ Т АФ ЧИ Е В
зин.335 Главно албанците образували войската, с която поддър-
жаният от сърбите Сиргиан потеглил към Южна Македония.336
В грамотата, с която Иоан Ангел бил назначен за пожизнен
управител на Тесалия през 1343 г., на последний се поставя
задължението да следва императора с всичките си войски —
ромейски и албански.337 Грамотата на Гаврилопуло от 1295 г.
споменава албанци, настанени преди това с царски хризовули
и простагми в тесалийската крепост Фанарион.338 В боя сре-
щу каталаните при Апри Михаил IX освен македонски отреди
имал и власи.330 Освен власите по Пинд и в Тесалия, която
още през XIII в. се нарича Влахиа340 или Велика Влахия,341 те
се споменават в края на същия век и в околностите на Виза,
откъдего Андроник II преселил немалка част в Мала Азия.342
Ние знаем, че владелците на войнишки земи, конто служи-
ли в сухопътната армия, са били конници. Конницата, която
през цялата епоха от VII в. насам е решаващ род оръжие във
византийските армии, добива през късння период още по-голямо
значение. При малките сили, с конто тогава се предприемат
походи и водят войни, тя в много случаи се явява даже и ед-
ничък вид войска. Съобщения в такъв смисъл имаме доста
много. Михаил Палеолог преди възцаряването си водил в един
поход срещу епирците, както изглежда, само конница, събрана
из Пафлагония; търсещ място за лагер, той се разположил при
Воден, защото местността била „равна и имало паша за коне-
Cantac., 1. 474|о-
з» Id., 1,453s.
3;,? Id., II, 3221а: [хЕ&’ааитоб xs xal navziS to5 <po>oadzou "Pa>|ia';xo5 zs xal
’AAjjavsT’.xou.
Acta V, 260 n. VI.-,: slza O’j jz-ij лроао'.х1о<» ’AXPavlzaE . . . TtapsJ 6aov
sx°’Jv 8ia XptaoJouXXo’j xal проататратоЕ faaiX'-xoB.
31» Pachym., II, 549b-,.
sw Cantac., II, 320ц, 321’1. 322s.
Bii Acropol., 43It 61,3, Acta IV, 420 n. XXXVIII-,. Интересен e Пахимер,
който счнта тогаваишите жители на Тесалия, всликите власп, за потомки на
старите елини, над конто началствувал Ахил. I, 831(): zoiig тар т4 naXaidv "КА-
Xijvag, oiig ’Ay.XXejg ^ТЕ. MeTaXopAaxlzag xaXwv ёяе^ерето. За власи в Тесалия
през ХШ и XIV в. споменават и грамотите, ActaW, 35122, 368;, 414 n. XXXIVm
я V 271 is- В последний случай заедно с българи и албанци.
312 Pachym., II, Юбр
ВОЙНИШКИ ЗЕМИ и войници...
611
те“343. Подкрепленного, което тук получил, било също тъй
конница.344 При първия си поход срещу Цариград Андроник III
повел със себе си 50 хил. предимно конници, цифра несъмнено
твърде преувеличена, макар че цялата тая армия била сбирщи-
на от хора, конто иадеждата за оплячкосване на богатата сто-
лица свлякла на тълпи от всички западни провинции под зна-
менита му.345 Немного по-късно малката му войска, с която
унищожил нахлулия за грабеж в Тракия татарски отред, се
състояла само от конници,340 също както и тая, с която той
през есента на 1326 г. разпилял плячкосващите турски шайки.347
Само с конница се запътва той от Драма срещу Солун през
януари 1328 г.348 По-късно победата му над дебаркиралите по
маронийското крайбрежие омурови турци-пешаци се дължала
на обстоятелството, че полесражението било „извънредно удоб-
но за бой на конница с пехота"341’. Две години по-късно, ко-
като той решил да накаже вемирните албанци, последните,
знаещи обикновения състав на византийските армии и считащи,
че и тоя път армията на Андроник се състояла само от кон-
ница избягали към своите планини, където се надявали да
намерят сигурно прибежище.350 Малкият отред, с който Андро-
ник III сполучил да завладее столицата, се състоял само от
конници; след пьрвите 200 души, конто спешени били назна-
чени да се покатерят със стълби на стените, идели други
.двести конници, конто водели конете и на първите.331 Опитът
3,3 Acropol., 146|<;: ipaXov те cvza xal sig zpo!prtv iJtJttov /prjc’.pov.
3« Id., I47K.
313 Cantac., I, 10812. Че на Кантакузин в случая не трябва да се вярва
показва съответното място у (iregoras, I, 319а», според когото армията на Ан-
дроник се състояла не само от конници, но и от пешаци — стрелци п праш-
иици.
3,к Id., 19015: взятии fev4|ievc:, ёл-jjsaav xotg PaPapstg.
317 Id., 206i<i: цеха a8e£ag алаАЛарваЭ-а; auztov sipwwtc: Svzeg ле^йу.
З1и Id., 267lf): sxsAsuas zv,v azpazcav zu/slv ахалабХ^ xazapavxag ano zwv,
fTtrauv.
3,!l Id., 471;,: pocAiaza sxixaipozazov £лле'»31 r.pig xefeoi>g Siaycovl^sae-a'..
S‘,J Id., 496,; : nu&dpEvo’. yap zijv pas'.Asoig stpaiov xal vopfaavzeg povijv ix
*Pw|ia£<i>v £хл'.хтр< sTvai azpaziav, xpsg та 6p5j xaTsqpoyov xal zag S’jaytuplag, o£4;is-
Tici &a<pEu£jsa&ai zov oAs9pov.
3-’l Id., 301 iS.
612
ПРОФ. ПЕТЪР М .V Т А Ф Ч И Е В
за превземането на Одрин през пролетта 1342 г. не сполучил,
защото поради ненадейния студ Марина, която Кантакузин
трябвало да мине, била покрита с тънък лед, неможещ да из-
държи конете.332
В предимството, което отдавала на конницата, Византия не
правела изключение между балканските си съседи. Същото било
у българи и сърби. Когато Андроник 11 във войната с внука си
се обърнал за помощ към Михаил Шишман, последният му из-
пратил трихиляден коней отред.333 В сблъскването между сърби
и турци при Стефаниан целият сръбски отред се състоял само
от конници, обстоятелство, което обяснява изхода му, тъй не-
щастен за сърбите.334 Във войната между Кантакузин и младия
Йоан Палеолог сърбите изпратили на последний помощ от 4000
конници.333 Силата на родопския владетел Момчил била отбор-
ната му четирихилядна конница.33” Когато в решителния бой
при Перитеорион тая малка армия била нритисната от много-
хилядните турски пълчища към стените на крепостта, всички
слизат от конете си и спешени посрещнали смъртта.333
Казахме по-рано,ззя че стратиотите се явявали със собст-
вени коне, каквито трябвало винаги да имат в готовност. На
добрите коне се гледало като на първо условие при снаредя-
ването на войниците и негодните контингента се отличавали
преди всичко по лошите си коне.339 Една от причините за уни-
щожаването на сръбския отред при Димотика била и тая, че
конете му били лоши, когато тия на турците били по-бързи и
по-издръжливи.ЗСи За нуждите на армията били внасяни коне
и от чужбина. В нимфейския договор от 1261 г. Мих. Палео-
:<’2 Cantac., II. 188).
37,3 Greg., I, 418.-,, Cantac., I, 29513.
351 Cantac., II, 423|к сл.
ж» Greg., Ill, 18112; Cantac., Ill, 246;,,.
же Greg., II, 728.,.
ж.7 Cantac., II. 533,.
358 Гл. no-rope.
:<>> Acropol., 14623 сл. Отредът на Лампардас се предстаня като сбирщипа ;
повечето от войниците яздели на коне, събрани безразборно от пасбищата
(<pop₽aai) от лоша порода и слаби (dfevveai xal HijXetag), когато епирците били
с uipau/ea'-v Iratotg.
360 Cantac., Ill, 249и сл.
в oft п If 1П К И 3 Е М И И В Off и и ц и...
613
лог издействувал да бъде позволен износът им за Византия от
всички генуезки владения.361
В книгата за византийските придвории длъжности през
XIV в. се споменава и един сановник с името „стратопедарх
на монокавалите" (отратотгебарут^ xftv povoxapaXAwv), като се
обяснява в същото време, че по-рано имало из различните об-
ласти военни отреди, едни от конто се наричали мегалоалогити
(р.ЕуаАоаАоу1та1 — с големи коне), други — трикавали (с по три
коня), трети — дикавали (с по два коня) и четвърти — моно-
кавали (с по един кон), и че казаният стратопедарх имал на-
чалството и надзора само над последните.362 Вярно ще е обяс-
нението, че тук въпросът е за числото на конете, конто вой-
ниците водили на бой, за да могат да ги сменят при случай на
нужда. За такъв ред или обичай, познат в древността,363 през
византийското време обаче нямаме известия. Що се отнася до
разглеждания период, сигурно е, че е имало само монокавали,
и то не всякога с добри коне, а понякога и без такива; знаем,
че веднъж Андроник II бил принуден да обере конете и на
собствените си стратиоти/31’4
През средновизантийската епоха пехотата съвсем не е била
занемарен род войска и погрешно е да се смята, че не се е
ценяла. В много случаи нейната численост се явява значителна,
а някъде дори и надвишава тая на конницата. В анонимната
„Тактика" от X в. се предвиждат смесени армии с по 10—12
хил. пехотинци,365 когато пък „Тактиката" на Лъв говори за
случаи, при конто една самостоятелно действуваща част могла
да бъде образувана само от пехота/366 Все от същото време
имаме и подробни указания за употребяването на последната;
тя се използувала предимно за охрана на лагери367, за гарни-
зони на крепости368, осигуряване на преходи и разчистване на
м 1. G. R. III 5791.-,: et extrahere de Janna et district!! ejus... et eqttis li-
bere sine aliqua dacita etc.
362 Codin., De offic., 4210.
:« Goari Comment ad. Codin. de offic., 271.
3W Greg., I, 20517.
385 Script, incertus, l10 сл.
366 Meursius — Lamius. 892, § 183.
387 Script, inc., Ilo, 2t, 1117 сл., 1518.
384 Phocas, De velit. bellica, 24613.
614
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
пътища през планински местности, завладяване и заемане на
теснините,30'-’ отбрана и изобщо война в планински земи.370 В
отворен полски бой пехотата заемала място зад конницата.371
През късния период нейното значение намаляло твърде
много и тя се среща единствено при по-големите и грижливо
подготвени предприятия. След завръщането си от несполучли-
вия поход към Чепино, през зимата 1255 г., Теодор 11 Ласка-
рис потеглил срещу отметналия се войвода на Мелник и ус-
пял да превземе укрепения от българите Рупелски проход само
с обхода, който пехотните му стрелци направили през височи-
ните.372 Братът на Михаил Палеолог, деспотът Иоан, след по-
ражението си при Нова Натра, събрал пехотните останки от
голямата си армия и побързал към Димитриада, за да помогне
на притиснатата от латинците в бреговете на залива й визан-
тийска флота.373 Алекси Филантропин в началото на бунта си
срещу Андроник Л раздал коне на пехотинците и по тоя начин
си образувал значителна конница.374 В сражението с каталаните
при Анри една голяма част от византийската войска била пе-
хота.370 Докато при Вукелос се водили преговорите с Михаил
Шишман, Андроник 111 получил от Цариград подкрепления ос-
вен конници, но и пехотинци.370 В сражението с българите при
Русокастро числото на византийската пехота не ще е било не-
значително, ако се съди по дадените от нея жертви.377 При-
мери от тоя род могат ла се приведат още много. По-важен е
друг въпрос —- произходът на пехотинските контингенти.
На какво е почивала пехотната служба във Византия ?
Някой считат, че ако едиктите от X в. говорят само за
земи на конници и моряци, това не доказвало, че в тях не се
имали пред вид всички войници. Един едикт на Никифор Фока
-се занимава с войниците армепци, а тия последните съвсем не
зк!> Script, /лс., 2417, 30,„ 32; сл. Phocas. 25012 сл.
37,1 Phocas, 18913 сл., 207ls, 2123).
371 Meursius — Lamins, 893 § 193.
372 Acropol., 116n.
373 Pachym., I, 3321C.
371 Pachym., II, 220,-.
37.-, Greg., 1, 231;.
37,i Cantac., I, 3262i.
377 Id., 46721.
Л ОЙ 11 II Ш К II ЗЕ М И И В ОЙ Н И Ц II. .
615
-били моряци. Те обаче притежавали войнишки земи и понеже
поради планинската облает, която населявали, не ще са могли
да бъдат конници — заключава се, че те са служили в пехо-
тата, и се предполага, че войнишките им участъци са били на
стойност две литри, както на моряците.378 Има и друго гле-
дище. Понеже едиктите не говорят нищо за пехотната служба,
„тя не ще е била основана на войнишкото земевладение и ще
трябва да се приеме, че византийските царе събирали пешаците
•си по стар начин — чрез мобилизация или наемане на чуж-
денци“37!>.
Въпросът се нуждае от по-близко разглеждане. Преди
всичко арменците, за конто става дума в новелата на Фока,3*10
не са обикновено войнишко население, а граничари из азий-
ските покрайнини. За тия арменски акрити се говори и в при-
писваната на същия император „Тактика", където, също както
и в новелата, се изтъкват тяхното непостоянство и ненадежд-
ност. По границите на арменските теми четем в „Тактиката",
понеже арменците не изпълняват добре и сигурно стражевата
служба (zijv Tftv ptyAftv 8ouXe:av), полезно e да ее спазва съще-
ствуващият там още от старо време обичай — да се избират
грижлнво способни хора, на конто освен храна да се дават и
добри заплати, и на тях да се възложи нейното изпълнение.
Но тъй като арменците и при тия условия не са достатъчно
съвестни, трябва чрез изпращани съгледвачи да се разузнава
движението на неприятелите и да се избират смени от охот-
ници (трате^'таг), конто под началството на опитни и храбри
главатари да се изпращат често в неприятелските земи, за да
ги безпокоят и опустошават.381 Че граничарите, за конто тук е
дума, са същите арменци-войници, за конто се говори и в но-
велата, се вижда от обстоятелството, че и в последната те се
характеризират като „непостоянно и скитническо племе" и се
374 Monnier, 537 сл. Мнението усвоено нот ученика му Gaie;nerot,96 сл.
Също и у HoeaKoeuh, Стара српска Bojcica, 31.
зги GfrOrer, III 25 сл.
;!s" I. G. R. Ill 290 сл.
3S1 Phocas, 188|2. За трапезитите съшо там 196.,. Като охотници,
изпращани в неприятелските земи да ловят пленници и от тях да узнават
намеренията на неприятелите, гл. Script, inc., 292, 37(, в последний случай
заедно с xcupocops;. За тия трапезити в късната епоха нямаше известия.
616
JI P О Ф. ПЕТЪР М УТЛФ Ч II Е В
споменават случаи, когато те избягвали в Сирия,382 на чиито
граници ги поставя и „Тактиката".
Че въпросните граничари са били главно пехотинци, в това
не можем да се съмняваме. Предимно такива (re^txdg Хаос,
tte^xov стратеир.а) ги представя и „Тактиката*4, в която конни-
цата, събрана навярно от вътрешността на пограничните теми
влиза в действие едва когато неприятелят минел самата гра-
ница и проникнел дълбоко зад нея,383 Също такива пехотинци
се явяват византийските акрити и през XIII в. в планините от
Сангарий до Меандър. При бунта им във времето на Ми-
хаил Палеолог те из непристъпните си планински гнезда с та-
кова ожесточение водили съпротивата срещу изпратените да
ги усмирят царски войски, че византийското правителство, раз-
брало невъзможността да ги одолее напълно, било принудено
да прибегне до преговори с тях.384 Като планинско население
са представенг и тия от тях, конто все по същото време жи-
веели по на юг към Филаделфия.385
За големината на войнишките участъци у граничарите не
се говори, както споменахме, никъде отделно, но неоснователно
би било да се счита, че те са били по-малки от тия на обик-
новените конници. Едва ли византийското правителство ще ги
е третирало в това отношение по-зле от последните; знаем,че
поради изложеното си положение и по-тежка служба акритите
се радвали на привилегии, каквито и самите стратиоти нямали.
Но граничарите не са били това, което се нарича пехота в
обикновен смисъл. Те оставали по своите планини, откъдето
византийското правителство не смеело да ги отвлича, без да
рискува да отвори границите си на неприятелите. Един тога-
вашен автор изрично бележи, че никийските императори могли
да съсредоточат внимание и сили за борба с латинците в Ца-
риград само защото границите на изток били осигурени с доб-
382 I. G. R. III 290(1 : to fap tfiv appsvltov aatatov xal лоХилХамёр etc. и
291ц,: 8aoi 6e twv appevliov T]uTop.<5XiQaav лрор aijplav.
383 Phocas, особ. гл. 3, стр. 189.
3si Pachym, I, 195цсл.
385 Pachym., I, 99s: 6 6s -ye BaaiXsup ... ёл1 'I'tXaSsXcpeiav IjXauve, xal 8ij
ёлсатар tg л4Хе1 £xs£9-sv tat azpap <o/’jpou, toiip pev лё|лл«л>, йХХоир e’sxsl&sv
бехфетор xattivtap.
ВОЛ till 111 К Il ЗЕМИ И ВОЙНИЦИ...
617
рата служба на акритите.380 Последните значи не са участву-
вали в тия войии. В крайни случаи, както изглежда, те били
мобилизирани и използувани по далечни бойни театри, но по-
добии мерки не били безопаски, както показва случаят с го-
лямата експедиция, приготвена във времето на Михаил Палео-
лог срещу тесалийския деспот Иоан. За нея били събрани
многобройни контингента от малоазийци ализонци, жители от
земите около Меандър, витинци, пафлагонци и др.387 От описа-
ние™ на боя при Нона Патра се вижда, че мнозипа от тях
били пехотинци388 и според местожителството им между тях
нанярно е имало твърде много откъснати от своите планини
граничари. Именно това обстоятелство обаче, както бележи и
самият автор, комуто принадлежи горното съобщение, лиша-
вайки източните граници от техните защитники, улеснило тур-
ското нахлуване в тях.38”
Но ако граничарите не са били обикновена пехотна войска,
то още по-малко пехотинците, тъй както ги срещаме във ви-
зантийските армии при различните походи или войни, са могли
да имат положението на граничарите. Мълчанпето на тексто-
вете относно каквито и да било земни надели на войници от
пехотата ще трябва да се изтълкува, че такива надели не са
съществували; с други думи — че пехотинците във Византия
не са образували част от съсловието на стратиотите.
Към това заключение навеждат и други съображения. Служ-
бата в обикновената пехота е била по-лека в смисъл, че не
изисквала особени разходи за издръжка, въоръжение, екипи-
ране и др. Ако следователно пехотинците също тъй биха по-
лучавали земи, тия последните естествено би трябвало да бъдат
по-малки. Това значи, че ако един конник по една или друга
причина би изгубил част от войнишкия си имот и следователно
не би могъл вече да се издържа като конник, следвало би въз
основа на останалата си земя да се изчисли в категорията на
xsi; pachym., I, 15к сл.
:ь‘ Pachym., I, 310,; сл.
зчч Pachym., I, 332lfi: xxl тх той rcsgot) атратоа ouvaS-poIaxg e^xaTaXsip,
р.хта etc.
:ts;i Pachym., I, 310ц: Jtxp’ijv xixtav xxl Ta Tijg dvaxoAijg sgvjadevouv, Tiov
rispafiv ^5t:&appouVT<ov xal slapaXA6vT<uv ytupatg лара ndaav той xwXuaovTOj ^pajplav-
618
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
пехотинците. Никъде обаче такива случаи не се срещат. Ние
знаем вече, че в едикта на Багренородни се предвижда, щото
обеднели войници или пък такива, конто по някакъв начин са
станали притежатели на дялове от войнишки имоти, да носят
само част от войнишкото задължение — случай, който същият
император обяснява по-добре на друго място; бедните войници
получавали съплатци, с чиято помощ посрещали изискванията
на службата си.3”0 Ако ли пък продължава тъй, те са съвсем
бедни и казаната мярка е недостатъчна, за ла им се помогне,.
то земите нм се отнемат и самите те минават в разреда на
апелатите, от конто се набират и накопите в крепостите. Тъй.
ответите земи се запазват от държавата, та ако се случи ня-
кой от обезимотените да се замогне, да може отново да ги
получи и бъде възстановен в службата си.3”1 За апелатите и
цаконите ще говорим по-нататък. Тук е достатъчно да подчер-
таем, че в приведеното съобщение те са представени като лица,
непритежаващи никакви войнишки имоти. Между тях обаче и
стратиотите не се явява никаква войнишка класа, която въа
основа на един намален земен минимум да е била задължена
с носене на пехотната служба. Такива войници значи като спе-
циална класа владелци не е имало. Службата в пехотата сле-
дователно не е била организирана въз основа на земевладе-
нието, както това било при конницата и флота, и пехотинците
са били набирани по други начини. Първият от тях са били
принудителните набори.
3!П Гл. ио-горе.
sin Purphyrog. De cerimoniis 696(: edv 5ё TtavteA&g egaitcopdoiv xal oi
Jfivavra: сй8ё рета awv fstoiievoiv cuxcig auvSottov t^v It lav axpaxetav egoit^pexetv,
тбте dSopeuovta: xal SlSovta; elf axeAaxag, e£ a>v xal T^sxmveg d<j>opl£ovxai elg
Tx xaaapa . .. iva Ttdk'.v eav tivx ёх t&v atopeu&evxcuv avaxirpaaD-ai eauxav,
avaXa^pavij xoig Itioug тблоиС xal ditoxaS-laTaaO-a'. elg x^v Itlav axpaxslav. Zachariae
навярно не e забелязал тоя насаж и затова (Gesch. d. Oriech. тот. Rechts, 273)-
привежда съответния израз от новелата на Багренородни (dficopelag evSlxmg
твтохцхха*. J. G- R. Ill 264-,') в смисъл на уволнение от служба по инвалидност или
болеет (honesta vel cansaria missio). Reiske в коментара си към De cerim. 820
счита, че формата dtopeucvxa: може би е изведена от латииското ad oram reii-
cere. Reiske ее e спрял на това погрешно тълкуване навярно, защото нему
пък не е била известна формата dtopelx от новелата. И двете тия форми.
имащи корена ia>p|ov], са изведени от atwpog — глаголната навярно по ана-
логия от рода на ixxre/6g — лхо>хеио>.
в on НИ ШИ If ЗЕМИ И В ОН н и ц и...
619
Известия за задължението на провинциите да дават опре-
делено число пехотни войници ние срещнахме в приведеното
вече писмо на Теофилакт.392 Видяхме също, че това задълже-
ние по-късно било пренесено над пропиарите и въобще над
едрите земевладелци: копиеносцпте (хо^тарати) и стрелците
(то^отсн), конто те трябвало да представят, са били пехотинци.
Тия набори не останали изключителна мярка само през XI в.
В грамотата на Гаврилопуло всички фенерци (а не само
стратиотите измежду им) получават привилегията да не бъдат
викани на поход,393 а това значи, че с нея те били облекчени
от една повинност, която инак лежала върху обикновеното
население. Същата привилегия, както вече знаем, получили и
жителите (хаатрг/гос) на Янина. В съответната грамота се казва
наистина, „че само същинските войници, зачислени в дружините
и притежаващи икономии, са длъжни да служат", но обстоя-
телството, че въпросното освобождение се дава изрично на
всички граждани, показва, че те преди това не са били сво-
бодни от рекрутска повинност.
Към масовите принудителни набори изглежда да се е при-
бягвало освен при големите експедиции, но и при никои изклю-
телни случаи. С такива набързо събрани селяни Андроник III
прогонил дебаркиралите през 1334 г. в Халкидика турци,394 а
изглежда, че по същия начин била образувана армията, сконто
той потеглил срещу Орхан в Мала Азия. Съвременникът му,
разказващ за тоя поход, бележи с насмешка, че в голямата си
част тя се състояла от скитници и черноработници, за конто
нимало съмнение, че ще се разбягат при първата опасност.395
Наред с принудителното събиране през нашия период из-
глежда откосно пехотата да се е практикувала и системата
на наемничеството на туземци. В последните години на XIII в.,
когато турските отреди свободно бродели из опустошената
392 Гл. по-горе.
398 Гл. по-горе.
394 Cantac., I, 45523 <**£ айтс’З "td'/iara iv. tfiiv vtapaxsipsviov '/copiniv auAAs-
Jcvzcp xal fezspav [atpattav] dpxcOaav ярйр to epfcv ... 4 5Ё dip pdAiara Svfp, <5£en>p
аЭ-pclaap atpaxtav, auvejr.^e тф
Ж Greg., I, 433],,: 14 5k itXslrcm dfopatcl t;vep xal pdvauaoi xal J-ijAo: ov-
tep x'.pjTjAsuaeiv tip paxijv.
620
ПРО Ф. II Е Т Ъ Р М -V т А Ф Ч И Е В
Мала Азия, Андроник II изпратил един малък отред, като снаб-
дил началника му с пари, за да може с тях да набере още
войници.*"5
Пехотните части били образувани най-сетне и от добро-
волци. Съществуването на такива не трябва да учудва. Вой-
ната с нейните изгледи за грабеж за мнозина се явява сред-
ство за лесна печалба и маса авантюриста или декласирани
елементи имало, конто дирели случая ако не да си създадат
чрез нея състояние, то да могат поне да проживяват. [ 1ие спо-
менахме за хилядите охотници, конто се стекли около Андро-
ник Млади при похода му срещу Цариград. В боя при Анри
Михаил IX разполагал сьщо с такива доброволческн отреди.3”7
От описанието на боя се вижда, че те били пехотинци.3 ,к Като
доброволци-пехотинци взели страната на Мих. Палеолог и пе-
лопонесците. В награда за сътрудничеството били им обещани
някои привилегии.3”1'
Рискът, на който такива доброволци се излагали, не бил
особено голям. Ожесточените и кървави сражения били нещо
не твърде обикновено за тая епоха. Случаи като тоя
при Анри, където каталаните произвели истинска жътва над
византийската пехота, са изключителни. Затова пък именно ка-
заният състав на пехотата правил големите византийски армии
крайно безнадеждни, а действията, предприети с тях, осъдени
на неуспех. Изразителни примери в това отношение са катаст-
рофите при Нова Натра и Пелекан. Негодността на пехотата
била също тъй причината, щото византийците тъй много да се
боят от действията в планински местности, където неприяте-
лите им, разполагащи с опитни стрелци, винаги имали предим-
ство над тях. Във войните срещу българите Балканът невед-
3W. Pachym., II, 414ч: ... ouvapa Ttol xal [lEptxalg ££<58o:g
xal aXXoug dxsl&sv Ttpog тс отратЕбео&а;, IxavwaEiE.
397 Pachym,, II. 549le:_xal Saov аЛХо Ёх ftsXrjiaTxploiv.
39ч Greg., I, 23Iy: ... xal тоб лг£о5 то nXelaTov aq>Ei8<og ало Ttov rcoZepltuv
хатахоптбрЕУОУ etc.
3f9 rhe Chronicle of Morea 302. v. 4576.
Too Bpiffou тоб Гар8аХ4ро’Э, opotuig Tr,g Taaxaivlag
XpuoojiouXXov TO'jg TjepepEV, 8Xo'. va s7va. EfXOiiadTOi
арцата va paaxalvcuaiv, Веалотеха |ir( noiijaouv. Ср. C. 308 V. 4660
Та ЛЕ^’.ха Toug el/aaiv dpl<pv»jTa ae
ёпе1 sfyav той Гар8а3.е₽ои auv та Tijg Taaxaivlag etc.
В ОЙ Н И Ш К II ЗЕМИ И в ой н п ц и...
621
нъж става гроб на цели византийски армии и страхът от него
не изчезвал никога. В 1324 г. Андроник II, стигнал до източ-
ните му проходи, трябвало бързо да се върне назад, понеже
„неприятелите се били разположили из гористите и оградени с
пропасти места и разполагали с многобройни стрелци, конто в
мъчно проходимата облает могли да нанасят голяма вреда".400
Където пък било необходимо да се действува с изпитани пе-
хотни части, търсени били наемници-чужденци. Такъв бил слу-
чаят при споменатата експедиция срещу албанците през 1337 г.
Успехът на действията из планините, където те се били оттег-
лили и където употребление™ на конницата било немислимо,
се дължал на турската пехота, която Андроник изпросил от
Амур.401
Освен обикновените войници срещат се във Византия през
дадената епоха и други, с по-особено положение. На първо
място между тях са тъй наречените цакони.402 Доколкото ни е
известно, за пръв път се споменават те във вече приведено™
място у Багренородни.403 От него научаваме, че те били без-
имотници и че се набирали отчасти измежду апелатите. На-
пълно декласирани елементи, апелатите в мирно време образу-
вали разбойнически шайки, конто се подвизавали главно изпо-
граничните земи, където междуцарствието им давало възмож-
ност да живеят от грабеж над свои и чужди. Превърнали служ-
бата на оръжието в занаят, те представяли изпитан военен
материал, който византийското правителство не се колебаело да
използува във време на война. През късновизантийската епоха
за тях, поне като за войници, нямаме никакви сведения: като
100 Cantac., I, 177,: ... 6qia pev 8ia to t^g dpe'.volg gvaxpatOTteSeueiv auroug
xal (papafyag faftelag irepiJtepT.ija&a'., xojelav S/ovrag xoZZijv [isfiaxa pXameiv iv
taig Suaytoplaig 8t)vap.ev»]v.
301 Cantac., I, 496,,: xal nep'Jjag vtpig ’A[ioi>p, y/telro oiippaylav и no-
нататък: ёлеХЭ-dvteg 6e oi Перса: ф:Хо1 те ovteg xal Togfrrat, otg paX'-axd Sort
(5a8la T, jtpdg tag 8ucyoiplag pd/ij, fytrtd те ^xpaTijaav auxffiv etc.
302 За отношението между формите Ttjextuveg и Tgaxtoveg гл. A. Thumb, Die
ethnographische Stellung der Zakonen. Indogerm. Forschungen 4 (1894), 212—213.
В една от грамотите на манастира „Нова Петра" в Тесалия от края на XIII в.
намираме фамилното име (Tgsxoiveg) (Acta IV, З893 и в следната n XXIV? —
Xptoxopopog 6 TJey.mv със същата форма значи, както у Багренородни.
301 Гл. по-горе.
40.
622
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
разбойници те са могли да върлуват през всички времена.401 * * 404
Представящи една войнишка категория, много по-ниска от
тая на обикновените стратиоти, цаконите били също пехотинци.
От думите на Багренородни може да се заключи, че те не са
образували съсловие, затворено и задължено със служба в
крепостите, но били обикновени наемници, привлечени от за-
платата, която им отваряла изгледите да си създадат едно по-
добро социално положение. През късната епоха те са познати
главно като наемен отред във византийската придворна гвар-
дия, където носили специална форма и били въоръжени с един
вид боздугани — пилатикии (гаХатта), име, което произхожда
от това на споменатите апелати.405 Като войници в крепостите,
където били подчинени на кастрофилакса и натоварени с из-
пълнението на обикновената полицейска служба, се явяват те
в едно от писмата на Димитрий Хоматиан.40'5 В книгата за
придворните длъжности се споменава „стратопедархът на ца-
коните, който има върховното началство над намиращите се
из крепостите стражи"407.
401 Борбите с тях образуват не един епизод от епоса за Дигенис Акри-
тас. Някои учени (Sathas et Legrand, Les exploits de Digenis Acritas, Intro-
duction p. CL. заб. 2. Monmer, L’4xi₽oMj 541 заб. 5) ги сравняват с клефтите
при гръцките освободителни борби. Струва ни се, че това е твърде преси-
лено. Литературата относно тях у Krumbacher, Gesch. d. byz. Litteratur, 832.
Крумбахер обяснява, че освен пасивния си смисъл — нрогонени, поставени
вън от законите (от drceXauvoiiai) — думата имала и активно значение —
крадци, обирачи, плячкаджии (от dxeXaiivco). Това последното е изтъкнато още
от Reiske, Comment, ad. lib. de cerim. 820 сл. — В средновизантийското за-
конодателство апелатите се явяват обикновени крадци. Гл. Synopsis basilico-
rum (1. G. R. V) A. LIL §§ 1—3, стр. 83 сл.: Пер1 алеЛатау и Synopsis minor
(1. G. R. II), стр. 21, гл. 49. В същото значение глаголът diceXauvcu у Harme-
nopulus. стр. 750, § 13.
4оз Codinus, De offic. 3710. За произхода на името лАхт'х'.а гл. Sat-
has et Legrand, С L1 и Krumbacher, 832.
4°s Dem. Chomatiynus Epistolae, col. 45233 (Pitra, Analecta VII). Въпрс-
сът e за иривеждане в изпълнение на една съдебна нрисъда: xa-raSlxijg Sfc
хаЭ-’^рйУ ёбетв&ч arjietwva xal 6 хаотросриЛа^ Р-ета тйу тоО xaazeXXlou zl^axivtoV
elg ttjv olxlav SpoO 6g 6ё afizlxa ту EaxV-xtyig xapESroxev, auzijy те
olxlav xal tov duxekSva.
407 Codinus 421S: б azpazoiceSdpxvjg zfflv z^axovrav 4xipeXelzai zfflv elg та.
xdazpa eupiaxopevtuv ipuXagecov, ofzcveg z£axoveg dvopajovzai.
в on II И Ш К И ЗЕМИ И ВОЙНИЦ и...
623
Откъде името цакони се явява като название на стражите-
наемници от крепостните гарнизони, е въпрос, на който може
да се отговори само с предположения. Иречек, без да търси
обяснение за произхода му, считаше, че от тоя „военен термин “
е получило името си племето цакони в Югоизточния Пелопо-
нес/08 когато Дринов още по-рано бе се произнесъл, че именно това
племено название е минало и върху въпросния вид войници/09 Пос-
ледното несъмнено е по-право, особено когато се знае, че Т^ахш-
ve? е произлязло от Aaxtove?.410 Пелопонеските цакони през сред-
новековието се ползували с името на добри войници, родината
им давала оскъдно препитание и навярно те твърде рано са
потърсили възможност да живеят като наемници, от каквито
византийското правителство се нуждаело за гарнизонна и по-
лицейска служба. Тъй значителната им численост между вой-
ниците от тая категория ще е пренесла племенното име върху
съответната категория от войници. За масово наемане на пело-
понески цакони на войнишка служба имаме известие от вто-
рата половина на XIII век.411
Като наемни войници цаконите се срещат през цялата
късна епоха. Поради непоправимого разстройство на финансите
си обаче Византия все по-малко била в състояние да поддър-
жа нужното число наемници и поради това изпълнението на
стражево-полицейската служба из крепостите, а особено по
пътища и проходи, става тежка повинност на самото населе-
ние. Тъй се създава институт на ,,цаконството“, от което дори
и самите стратиоти не били освободени. Известната грамота на
Гаврилопуло обещава като особена привилегия на войниците
от Фенер да не им се иска „цаконска стража", а на останали-
ти жители да служат в самата крепост и не другаде.412 Вът-
404 Jiretek, Staat und Gesellschaft I 82, заб. 3.
409 Съчинения I 622, заб. 42.
-HO Thumb, 210; Krumbacher, 1103.
4,4 Pachym., I, 1884, заселени в Цариград и унотребявани за служба както
в столицата, тъй и вън от нея. На друго място същият автор бележи, че тия
Aaxtuveg са същите, oug v.al T^axtnvag xapaq;8-elp0VTeg sXefov. 309I6.
412 Acta V, 260, n. VI3: xcveg euploxcyxo отратсштас, ёррёушо: xal ajccSlSwoi
ziy aurijv aTpaziunxijv SouXelav, xal ou/l axaixtoVTat elg Ixepav, jjfouv elg cpuZagiv
•tpzxovoojv. И няколко реда по-нататък : xal ol тол'.хо! iotavxeg va SouZepmoi elg
to xdaxpov__xal ou/l aXXa/oO. Навярно за същата служба е дума и в мо-
немвасийската грамота на Андроник II Acta V, 1662!> сл.: i tvjS’ SXtug лара р-»]в-
evdg___xa&eXxfyievoi elg aicartijoeig ... pifXiaTixoO.
624
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
решното устройство на тоя институт остава неизвестно; свър-
заната с него служба навярно била извършвана на смени от
групи жители на села и градове и към нея били привличани
еднакво свободни и парици. Иоан V Палеолог в 1342 г. забра-
нява да се изисква пехотна и конна стража от владенията на
Зографския манастир.413 Времето, когато цаконството става по-
винност на население то, не може да се определи.414
Във византийските армии още през средната епоха намираме
отделно съсловие, военнослужещи, означавани с името „слуги“-
Един арабски писател съобщава, че през първата половина на
IX в. византийските гвардейски кавалерийски корпуси били със-
тавени от по 12 хиляди души, от конто 6 хиляди били слу-
ги.415 През X в. срещаме предписанието — не само граничари-
те да бъдат освободени от данъци, но и служещите им
войници.410 От друго място знаем, че все по това време при
случай на война, в която участвувал сам царят, войниците от
темата Оптимати били употребявани като слуги на войските
от столичния гарнизон и царската гвардия.417 Дали оптиматите
са притежавали войнишки земи, не знаем.4’8 Не е известно как-
113 Actes de Zographon 78Г2:___тоб |iij SSetav тоХ;Цаа: v.g JxpaXelv,
xiva and x&v toioutcov xwptav x^g xo'.a'jxvjg |iovijg prjxe glfXav its^dv vj xa₽zXXdp’.v.
411 Навярно следи от византийского цаконство ще трябва да се търсят
в турския институт на „дервентчинте", конто били задължени да пазят про-
ходите и опасните пътиша. Гл. за тях Иречек, Исторш Бол, ар, 585 и по-на-
широко — Пътувания по България. Пловдив, 1899, стр. 109. За дервеитжии-
те из Момина клисура гл. моята работа— Стари градища и друмове из доли-
ните на Стряма и Тополница, София, 1915, стр. 79.
415 Gelzer, Die Genesis, 125.
416 Phocas, De velitat. bellica, 239ц: ... xal xiov илчретоиц^юу auzclg
czpaziuiztov.
117 Porphyrog., De thematibns, ed. Bonn. 26ln: 6aot fap tv zatg a/cXatg
xal zotg Izavaxo’.g xal xotg Xo:itolg zafiiaciv aazpazsucvxo, elg umjpeclav efg exa-
ozog auxtbv ’Олтцтатшу ёхе-хт^то. Разсъжденията на Е. Stein, Stndien zur Ge-
scliichte des bysant. Reiches, Stuttgart, 1919, 124 сл., който ce противоноставя
на Гелцеровата „Stallburschentheorie“, могат да се имат пред вид само за рап-
новизантнйската епоха: но са без значение пред изричното съобщение на
Багренородни, което при това намира подкрепа и в известието на Хордад бег.
4,8 Rambuiid, [.’empire grec., 289, счита, че „те също притежавали лен,
който налагал задължението с тоя вид военна служба". Книгата за Перемо-
кните, продължава той по-нататък, ни казва, че „тоя, който изгубел товарно-
ВОЙНИШКИ ЗЕ МН И ВОЙНИЦИ...
625
вн са били през средната епоха и останалите войнишки прис-
лужници. Известията за тях от по-късно време допълват оба-
че до известна степен гореприведените. Когато Мануил Ком-
нин обсаждал Землин и му било съобщено за настъплението
на силна маджарска войска, той заповядал по-негодните измеж-
ду войниците, а с тях и „колкого слуги имало “410 да бъдат
въоръжени и да останат за блокада на града, а сам той с
добрата част от армията си потеглил срещу приближаващия се
противник. Когато намиращият се в Тракия Ив. Ватаци научил
за смъртта на българския цар Калиман и решил да отнеме от
българите Серес, градът бил тъй зле защитен и стените му в
тъй лошо състояние, че императорът счел за излишни всякакви
особени приготовления за нападението му. Той „събрал тия,
конто служат на войниците срещу заплата и конто на прост
език се наричат „цулукони", и ги насърчил да го нападнат и
завладеят, понеже те сами се нуждаели от необходими припаси
пък и от домовете си били тръгнали с цел да припечелят не-
що. Виждайки мястото лесно достъпно, те взелилъкове и ме-
чове, приспособили и дъски за щитове, втурнали се с воен-
ни викове срещу града и след малко вече били в него, гра-
бейки каквото им попадне.“420 Десетина години по-късно, ко-
то животно, което му е било поверено, бивал наказван с изгубването на зе-
мята си“. Това не е съвсем точно. В съответния насаж на De cerimoniis се
казва : ха! хата oafpapiov 6q>etXei 6 t&v бтспратсоу Jopeotixog йтстщатох
iv xaxaTpatpij Ttoioopevoj z6, те ovopa xal Td^/.mplcv xal el piv албЛ^та!, ^рюйтас
atjTO 6 dicTcpaTOg- el Se aito&av^, arccxcpl£ei Tag acppaylSag el'g те tov xipr/ta xal
tcv xapTduJ.apiov, 47521. Това значи : „Доместикът па оптиматите за всяко до-
биче назначава по един оптимат, като записва името и селото му. И ако го
загуби, онтиматът го заплаща, ако пък умре, той му допася белезнте на ко-
мита и хартулария.” За земя на оптимата значи тук не става дума: то /jnplcv
означава не нива, а село.
lls Cinnamus, ed. Bonn, 2444: ёбохес Se аитф то pev той атра-
то5 xal Saov olxeTixov etc.
120 Acropol., 754 сл. Съпоставянето на странного име TJouXouxmveg със
славянското „слуги", което Heisenberg (id., 3072) прави, не изглежда съвсем
несполучливо. Деривацията от филоложко гледище е необяснима, но сближе-
ние™ с Tfaxcuveg би било още по-трудно. Gardner, The Lascarids of Nicaea,
London, 1912, c. 184, не известно no какви пътища e стигнала до заключение-
то, че казаните Tzucalonae (sic!) били „сьюзни варвари” (barbarous auxilia-
ries) във войската на Ватаци.
626
П Р О Ф. ПЕТЪР МУТАФЧ И ЕВ
гато Теодор II Ласкарис след превземането на Мелник се за-
пътил в началото на зимата 1255 г. отново срещу Чепино и
при възкачването към крепостта трябвало да пренощува с
войската си из гористите височини над Баткун, войниците му
прекарали нощта около запалените огньове, тъй като повечето
от слугите с палатките им не могли да намерят господарите
си.421 При похода на Андроник III във Витиния, когато двете
армии стояли при Пелекан една срещу друга, „прислужниците
на войската (византийска) през целия ден събирали храна за
конете близо до неприятелите, без те да им попречат"422. Ко-
гато през нощта след сражението във византийската армия се
явява паника и всички се втурнали да бягат към близкия град
Филокрини, турският отред, който побързал по дирите им, за-
ловил 150 души пленници, от конто повечето били измежду
войнишките прислужници.423
Тия известия, конто изчерпват всичко, що ни е известно
за войнишките слуги през късния период, показват, че те са
били нестроеви или обозни войници. Както се вижда от слу-
чая при Серес, набирали са се те измежду бедното население,
•служили са като наемници и възможната плячка е била това,
което ги привличало във войската. Какво е било сега числено-
то отношение между тях и останалите строени войници и да-
ли всеки един от последните е разполагал с по един слуга,
както, изглежда, това да е било през по-ранната епоха, нямаме
сведения.
Турците, конто в много отношения се явяват наследници
на Византия, заемат от нея и тоя институт. Мурад I образу-
вал специален корпус рекрути измежду християнската рая, кон-
то със славянското име „войници" били длъжни да придру-
жават армиите и се грижат за конете, обозите и багажите на
мохамеданските си господари. Заради службата си те били ос-
вободени от всякакви данъци.424
421 Acropol., 122 и,: Tfi>v fap icAeidwin/ oi uTnjpstai цеха xaiv axijvffiv afrtiov
oux ijSuvij&ijoxv toug a<f<bv xuptoug eupelv.
i22 Cantac., 1, 351]o: too fip итсцретсхоб xrjg atpaxiagSta nacnjg T^g ijpiipag
iffug auxiov xpotpjv toig bwrocg ouAZe’j’ivxdiv.
123 Id., 362j: ... d TtXstoug iv. тшх uirijpetouVTcov xotg axpa-cubzaig \aav.
424 Zinkeisen, Geschichte des Osmanischen Reiches. 1840 1 266. За вой-
ниците в България през турската епоха гл. Иречек. Истор!я Болгар, стр. 577
ВОЙНИШКИ ЗЕМИ И ВОЙНИЦ и...
627
9.
Съдбата на войнишкия институт през кьсната
епоха. Общи причини на упадъка. Ревизии и израв-
нявания. Апографи и изравнители. Положението
през никейския период, при Михаил Палеолог и
Андроник II. Реставрационни усилия на Андроник
III и Иоан Кантакузин. Междуособиците. Опитите
на населението за самозащита.
Източната империя бе обречена на особена
историческа съдба. Представителка на легалитета и на една тъ-
неща в дълбоката древност държавна традиция, приемница на
вековна култура, която тя ревниво пази през дългите столе-
тия на всеобще варваризмране и упадък, стремяща се да раз-
простре властта или да добие признание за авторитета на бого-
венчаните си василевси над варварите, чиито вълни никога не
престават да шумят около нейните граници, подчиняваща тия
варвари с оръжие или претъпяваща техния напор с изтънчени-
те средства на културното си превъзходство, тя винаги оста-
ва в положението на самоотбрана, заета непрестанно в търсе-
не на възможности да сломи натиска на редуващите се неп-
риятели, принудена да води борба във всички посоки — срещу
персийци, араби и турци, против номадските пълчища, конто
безбрежните понтийски степи непрекъснато пращат срещу й,
против суровите синове на европейский север или срещу око-
ваните в желязо войни на латино-германския запад.
Гатанката за жизнеспособности и вековната издръжливост
сл. и Пътувания по България (Бълг. превод, 1899), стр. 374. За тия христи-
янски войници, конто служили на царя и водили „празните царски коне, ко-
гато някъде се окаже нужда", разказва и Мих. от Островица, Гласник XVIII.
176 гл. XLV. В разказа на поп Методий Драгииов за потурчването на Че-
пинско се говори, че чепинци като войници не плащали данъци, но затова
пък, когато потрябвало, помагали на турската войска. Оправдавайки се от
обвиненията в нелоялност, чепинските първенци заявявали пред вел. везир
Мохамед Кюпрюли, че техните „момчета доскоро били с царските войски по
Тунис, Триполи и Египет". Ст. Захариев. Описание на Татар-Пазарджишката
кааза, Виена, 1870, стр. 67. За войниците-християни в турско време според
Belin, Essais sur 1’histoire economique de la Turquie d’ Europe, Paris, 1865;
гл. и HoeaKoeuh, Стара српска во)ска, 12 сл.
628
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
на Византия като държава още не е напълно изяснена. Наша
задача не е да се спираме над нея. Това, което тук трябва да
се изнесе, е, че един от съществените елементи на тая жила-
вина е особеното устройство, чрез което на нея бе се удало
на народите от войници, конто я държаха в непрекъсната об-
сада, да противопостави едно население от войници. Стегната-
та организация на последното бе основната и трайна гаранция
за нейната сигурност, както и онасността за самата нея започ-
ваше от моментите, когато биваха застрашени или разклатени
устоите, конто създаваха от това войнишко население един
здрав, обществен слой.
„Каквото е главата за тялото, това е и войската за дър-
жавата“ — с тия думи започва Багренородни известния свой
едикт за войнишките земи. В тогавашното византийско зако-
нодателство тоя едикт не стой изолиран. Още Роман Лакапин
бе отделил на същия въпрос особено място в една от нове-
лите си,425 а нему са посветени и два едикта на Никифор
Фока.426 Задачата обаче, преследвана с тях, не е била тъй
проста и лесно достижима.
Историята на социалните отношения във Византия пред-
ставлява процес, който се развива върху една много по-широ-
ка основа и се свежда към борбата между едрата и дребната
собственост. На опасност в нея е било изложено не само вой-
нишкото земевладение, но изобщо малкото стопанство, незави-
симо от неговия вид и характер и не само защото то имало
насреща си един вече сам по себе си твърде мощен против-
ник, но и защото неговата съпротива се парализирала и от
редица външни причини. Запазването на войниците като със-
ловие от дребни стопани и на войнишкото земевладение като
вид от селската собственост би било задача, неизпълнима и
немислима там, където последната в своята цялост би била
изложена на разпадане и където изобщо свободното селячест-
во е било оставено на собствената си съдба. И наопаки. Като
една категория на дребното земевладение войнишкото стопан-
ство могло да бъде най-добре запазено само чрез общата ох-
425 J. G. R. Ill 241с.
426 J. G. R. III 289, nov. XVIII, Пер1 apnevlmv; 229, nov. XXII, icepl
•cffiv aicep-icaXrjcdvzmv, атратсштау топоир aoxcov, elttx тойтоир 4m^r;To6vco>v.
В ОП Н И ШЕИ ЗЕМИ И В ОП Н И Ц И...
629
рана на дребната собственост. До това съзнание във Византия
се е дошло още твърде рано и тази е причината наредбите от
X в., конто имат за предмет положението на стратиотите, да
се явяват като добавка или завършек на законодателството от
същата епоха, което има за цел покровителството на цялата
класа свободно селско население срещу собствените му неп-
риятели — династите и големите земевладелци. Това закрилно
законодателство е логическа предпоставка и основа на казани-
те наредби. Без него тия последните биха изгубили своята дей-
ствителност и приложимост. Ако Византия през X и началото
на XI в. достига върха на своята военна, а с това и държавна
мощ, то е, защото една сурова и неотклонна воля ръководи
десетки години поред представителите на нейната държавност
и с неумолима последователност привежда в една по-широка
облает идеите, намерили краен израз в мерките, насочени за
запазване на войнишкото съсловие.
Периодът, който настъпва непосредствено след това, се
характеризира с направления от тъкмо противен характер. По-
бедоносната и тържествуваща Византия, сама уморена от по-
несените военни усилия, чувствува само една нужда -— да
отдъхне и използува в мир създаденото в шума на битките.
Суровата епоха на „солдашките императори" и на режима,
който подчинявал личността и нейните интереси на идеята за
държавността с непреклонните й изисквания, вече евършва, като
създава и реакцията срещу себе си. Носител на последната е
гражданският бюрократизъм и негови първи съюзници са ди-
настите и едрите земевладелци, на чийто стремеж към поли-
тическа мощ и икономическо първенство старият ред бе сло-
жил една мъчно преодолима преграда. Разслабена веднъж тя,
развитието поема един път, чийто край не било мъчно да се
предвиди. Превърната постепенно в пленник на горните класи,
държавата фактически трябвало да се откаже от дотогаваш-
ната си социална политика и вече не само престава да оказва
съпротива на бързо започналия процес на селското обезимотя-
ване, но дори сама го ускорява. Времето след втората четвърт
на XI в. вече не познава никакви законодателни актове за зак-
рила на дребното земеделие, а още по-невъзможни били сега
суровите мерки на Василий II срещу отделните представители
>630
П Р ОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
на едровладелското съсловие. Трагичният край на Андроник I,
който в изхода на комниновската епоха бе поискал да се по-
върне към системата на X в., бе един поучителен и пълен със
значение пример. Свръх всичко това редовете на едрите соб-
ственици биват засилени с нов съюзник — прониарите. Твърде
неоснователно е да се вярва, че въвеждайки прониарството ка-
то условна земеделска форма, намерението на държавната власт
във Византия било да образува един „противовес на тоя ред
на нещата, който заплашвал да погълне дребното земевладе-
•ние“427. Тъкмо наопаки. За дребния стопанин, който имал да
издържа натиска на богатая си и силен съсед, било все едно
дали тоя последният бил наследствен собственик, или само
условен владелец на големите си земи. Постоянното стремле-
ние на прониарите, от друга страна, било да превърнат услов-
ного владение в наследствена собственост и при голямата от-
стъпчивост, която държавата в случая показвала, числото на
едрите частни владения трябвало още повече да нарасне.
Успоредно с тъй благоприятствуваното развитие на едрата
светска собственост през разглежданата епоха върви увеличе-
ние™ и на черковната. Както на Запад, той и във Византия
черквата през средните векове не бе пропускала да използува
суеверието на масите, за да се развие в могъща социална си-
ла. Поради това не един от по-раншните императори въпреки
задължителното си благочестие е бил принуден да взема мер-
ки срещу ръста на черковното земевладение. Примерът на 11и-
кифор Фока обаче, който бе излязъл със специален едикт, за
да напомни на божите служители забравената от тях еван-
гелска бедност,428 след първата четвърт на XI в. не намира
вече никакви последователи. Грамотите от XIII—XIV в. изобил-
ствуват със случаи за купувания на земи от черкви и манас-
тири и за дарения в полза на такива не само от отделни царе,
но и от частни лица429. Някогашната забрана да се даряват зе-
427 УспенскИ1, Знач. визант. и южнослав. проши, 30.
428 J. G. R. III 292 сл. Оттам и враждебността на ултрамонтанеца Gfrorer.,
Ill, 61 сл., към тоя император.
429 За царски дарения на Лемвоския манастир гл. Acta IV п. п. 79,
111, 121, 123, 124; на Монемвас. митрополия — пак там, V, п. 5, стр. 162.
В ОН Н И Ш К И ЗЕМИ И В ОЙ н и ц и...
631
ми на черквата била през късния период отдавна забравена.
Нещо повече дори. Правото за предпочитане при продажбата
на селски земи, от което по-рано били изключени светските и
черковните сановници, династи и института,430 не само не се
спазва вече в своята строга форма, но почва да се тълкува в
тъкмо противоположен смисъл. Настанени чрез дарувания и
покупки в землищата на някои села, манастирите вече излизат
с претенции да бъдат предпочитани пред останалите дребни
стопани при купуване на съседните селски участъци.431 В ко-
ментариите си на едиктите от X в. по въпроса за протимисиса
законоведецът от XIV в. вече открито застава на гледището,
че нарежданията, конто досежно обикновените селски имоти
лишавали едрите земевладелпи от правото на близкия, са вече
остарели.432
Целият тоя нов ред на нещата не могъл да не се отрази
и върху положението на стратиотите. Голямата част от отна-
сящите се до тях защитни постановления на старото законо-
дателство били спазвани наистина в тяхната форма и до най-
късно време, но, образуващи само един слой от голямата сел-
ска маса, войниците неминуемо трябвало да споделят участта,
на която цялата тя била обречена. Стремящи се да залазят от
За частни дарения в полза на манастири гл наир. Acta IV, 165, 169, 170,
VI, п. 67. За особеното внимание, което Ватаци в такъв смисъл оказвал на мо-
насите, гл. Anonym. Sathas, Bibl. gr. med. aevi VII 506u.
130 J. G. R. Ill, 24020 (новела на Лакапин) и 262^, 32 (нов. на Багрено-
родни).
431 Такъв случай намираме в няколко документа иа Лемвоския кодекс
Acta IV, n. LXXXII—LXXX1V, стр. 153 сл. Един войник купил от друг един
селянин някакъв имот, без за сделката да бъде съобщено на манастира, който
имал наблизо свой метох. Когато по-късно монасите се иаучКли за това, те
по общо решение върнали от манастирски средства на купувача платената от
него сума (стр. 154, п. LXXXIIIh : axoSoOvac 84 Ttpig Tdv afopdoavra та 6ic4p-
тшра, боа хатераХХето etc.) и завладели имота. Понеже войникът не ги оставял
на мира, те се отнасят до царския^съд, който решава [спора в полза на ма-
настира „по правото на близкия, определено от светите н божи закони“ (15616:
<1)£ ало xXijoiaopoO Scxalou тоэ Scop'-fopEVou бтсд T63v <pcXeuoeP<ov xal 8-etcov vipenv).
432 Привеждайки съдържанието на Лакапиновата новела от 922 г. по
въпроса за протимисиса (J. G. R. III, 238 сл. Harmenupulus 380 § 112 бележи:
’Н veapa абттд axa^opEuec xal xoug BuvaTOug рт)тЕ хата xpaoev, pijTE хата 8<opeav,
pijTe 4x Bia&ijxTjg XappavEcv тс тсара T&v ЕйтеХЕатврсоу, el pij apa ouffEVEtg абтйу
sXev бтсер <bg ap-pjoav icaXac тсаре1тас.
632
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
разложение войнишкия институт, късогледите представители
на византийското самодържавие не разбирали или не искали
да разберат, че вършат една напразна работа, щом като тех-
ните усилия не засягали и по-широката социална среда, из
която тоя институт бил израснал. А при това, дори и в тъй
ограничените си грижи за войнишкото благосъстояние, те не
отивали по-далеч от най-необходимото. Както вече споменахме,
през целия късен период не се намира никъде указание за
признатото през X в. право на стратиотите да вписват във
войнишките кодекси и запазват като неотчуждаеми имоти и
свръхпредвидения законен минимум.433 Отстъпваща на инте-
ресите на едрата земевладелска класа, държавата навярно ще
се е била отказала от защитата на подобен, добит с личен
труд и по частей път свръхминимум, а може би излшпно е
било предвиждането на подобна защита поради обстоятел-
ството, че такива заможни войници вече ще са били особено
рядко явление. Ако за такива обаче ние нямаме никакви из-
вестия,434 много чести са съобщенията за обедняването на стра-
тиотите и за предизвиканата от него невъзможност да изпъл-
нят войнишките си задължения.435 436
През X в. воденето на войнишките списъци, а навярно и
надзорът за промепите във войнишкото земевладение и за
спазване на отнасящите се към него законодателни наредби
било длъжност на постоянни чиновници, хартулариите на от-
делните теми.430 През късното време изглежда, че такъв по-
стоянен контрол вече не съществувал. За темни хартуларии
поне не става никъде дума, а служба от такъв характер не
433 Гл. по-горе.
134 Случайте (Pachym, И, 258I3; Cantac., Il, 6214), където се говори за
войници, конто «увеличили състоянията си“, се отнасят не до обикновени
стратиоти. Ние знаем вече, че с името атра-сштас неведнъж се означават на-
чалствуващи лица. При това в тия случаи въпросът е за незаконнн забога-
тявания.
435 Гл. напр. Cantac., II, Г>81? и Anagnosta 49117.
436 Leonis imper. tactica, ed R. Vari, I. Budapest, 1917, Const. IV § 33,
стр. 62: 6 x“PTCU^“f t0S- • -яро£ TTjV тсО отратоэ хата-fpaq;ijv те xal ava£>jT»]aiv. Из-
данието на Вари съдържа само първите 11 глави от тактиката и затова до-
сежно останалите сме принудени да си служим със старото издание на Меиг-
sius—Latnius.
В ОН И ИШКИ ЗЕМИ и в он н и ц и...
633
може да се установи при никой измежду разните видове чи-
новници, конто се сиоменават из тогавашните грамоти и исто-
рически текстове. Властта, която изобщо била принудена да
си затваря очите пред обезземяването на стратиотите, се стрес-
вала едва когато положението ставало непоносимо или когато
при предстояща война трябвало да търси нужните й войници.
Тогава се предприемали издирвания във владенията, ставали
нови наделявания или пък на обезимотените чрез изравнявания
(ё^аштесс) се възвръщали загубените участъци.
Естествено поради растящите неуредици и злоупотребле-
ния, особено от втората половина на XIII в. насам, нуждата от
честото повтаряне на тая мярка ставала все повече наложи-
телна. С провежцането на последната били натоварени тъй
наречените апографи (arcoypatfEcc, записвачи),437 конто според
отделните страни или моменти на службата си се срещат и с
имената изравнителп (ё&отота!)438 и предавачи (ттараЗбтм).439
Тяхната дейност, за означение на която най-често се употре-
бяват изразите атазурофхт] хас атгохатаатаас?440, акоура-
<ptxij ava-S-Eoip^ats xal атехатаатааее,441 aKoypayij хас e^IawGtg442, ce
простирала не само над войнишките земи, но и над всички
видове условна собственост — владенията на военни и граж-
дански прониари, на черкви и манастири.443 При ревизиите си
апографите проверявали владетелските права над отделните
имоти, съставяли пълни описи (тграхтсха) на последните444, като
137 Cantac., I, 1691?; много случаи също в Actes de Xenophon (ирилож.
к X т. Виз. врем.), стр. 33пя; 36И2 492i2; 612; Actes de Zograpliou (ирилож.
к XIII т. Виз. врем.), стр. 37;й .
Cantac., II, 62ч; Pachym., I, 222,.
1:19 Actes de Zographou, 119п;,;. . . axoypacpeCj xal тсархМтас тоО e-qiaxog
OeocaZovlxTjs etc.; ср. също 12042.
110 Actes de Xenoph., 432 и 492; Actes Zogr., 392; 472. Тоя израз сви-
детелствува също тъй, че апографи н изравнители са били едни и същи лица
441 Actes de Xenoph. 67] ; 70,.
112 Actes de Xenoph., 33Y ; Actes de Zogr. 352, 1192.
413 Actes de Xenoph., 643: . . . ёххЛчспаатсхшу, piovacTepiaxiov, xpuao₽ou).-
Xatcuv xal Zo:tto>v arcdvrtiiv xal itapafiouvx'. ёхаотф хата to olxetov itiaov. Също в
Actes de Zogr., 39:j; [d^Cacuaiv xal алохатаатаэ’.у] ap/ovtcxaiv XTijpdTtov, xpoaco-
xixtov, JxxAija'.aaT'.xfflv, |iovaoT7joiaxfi>v, отратипт^хшу, xpucoJouXXaTcov xal Zoiraov.
411 Един акт, съдържащ описание на имотите на манастира Ксенофон,
извършено от трима апографи на солунската тема, завършва с думите: ёя1
634
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
отнемали незаконно завладените участъци445 и ги възвръщали
на прежните им стопани или на тия, чиито владения по една
или друга причина били намалени. Относно войниците навярно
се гледало да им се попълнят участъците до предвидения от
закона минимум, като за тая цел „се отнемало от тия, конто
имат повече, за да се даде на други, конто имат по-малко“44в.
Апографите не били постоянни чиновници. Те се развра-
щали от централното правителство из провинциите, колкото
пъти там ставало нужда от имотни ревизии, изравнения или
нови наделявания,447 а понякога тая служба била възлагана на
някои представители на местната власт.448 Тоя временен ха-
рактер на тяхната работа се засвидетелствува и от съответните
zoOzo fap 4fef4ve'. Xal xap'ijpaiv, xpaxzixdv, о xal auvij&ois uxofpacptv xal zj
P06XX4 лапыЭ-ем ёке84&ч z^ SiaX^cp&elaj aepaapla paaiXcxfj povjj etc.
(Actes de Xenoph., 492ет); ср. още и Actes de Zographou, 41 !)2. В един от
актовете иа манастира Елеуса, Струмишко, където четем, че монасите молили
да им се предадат няколко парици със съответната земя, като за владението
бъдат снабдени и с нужния документ, намираме израза : yeviftai rjptv xal
itpaxzixov 7capa66aeco£ 4it’ai>zolg те xal avrjxcOarjj auxctg ffjg. УспенскШ, Актъ
отвода земли монаст. Богородицы Милостивой. Изв+.ст(я Русек. Археол. Инет.
I, стр. 26jn*
145 Actes de Zographou., 282Н, където един апограф на солунската тема
отнел от проииара ГаСчс известен участък, поиеже при ревизията се оказало,
че той го владеел Jxexetva Z4S лообтчтод zoo rcpaxzixoO aOzoO. Изобщо апогра-
фите схващали задачата сн — itapaSoOvai fcxaoztp т-ijv zijg ISlag olxovoiilag auzoO
xoaizyjza (Actes de Xenoph., SO,). Все в същия кодекс на Ксенофон един апо-
граф излага инструкциите, конто имал и конто се състояли в това — ev&a
Sv гбрш arci ztviov olxovopiffiv 8:aicpa8-ev zi xpdp zivag 7| xal dsfiepo&ev, xazaxpaz-
xal в^рос-ебаш auzo xapeuftup 67u.
44,i Cantac. II 62n : zffiv pfcv licpaipijcezai, Sv itXsov xapittovzai zoO 8ixalot>
zoig 8ё eXazzov eyouai хроаЭ-elp etc. Cp. Pachym., 11, 259,: xal 4 dviaSzijS абтч
46£ezo Цюшаешр etc.
447 Cantac., I, 169jt;-’xal aitofpatpdag 8£ а я: о a z e I X a j, z4 azpaziwzixiv йтсау
6aov iv. xb>p£tov axczezafpsvov zag тсроаббоиС s^eiv, szi 84 xal zoi>g aUfxX^zi-
xoug JJlaaae. Случаят e от царуването на Андроник II. Между актовете на
манастира .Ксенофон" има два, в който като апограф на Христополската
облает се явява .доместикът на темите", Конст. Макрин. (Actes de Xenoph.,
70ц)з, 813!Ц). През XIV в. лицето с тая титла било придворен чиновник и сле-
дователно живяло е в столицата. — Codin., De offic., 43,.
448 В документите у Miklosich като апографи на темите Неокастра и
Миласа-Меланудион през XIII в. се явяват самите техни дуксове. Acta IV,
26810, 2696, 317 XL,, З193 , 3248 .
ВОН Н И in г: И ЗЕМИ И войниц и...
635
места на грамотите, където те се явяват или „извършващи"449
или пък „натоварени да вършат"460 тия ревизии.
Разбира се, че тия, конто чрез подобии изравнявания тряб-
вало да загубят част от имотите си, поставяли в действие
всички средства, за да избягнат това. Където личното влияние461
или заплашванията452 се оказвали недостатъчии, те прибягвали
към подкупа, към който византийското чиновничество винаги
оставало особено податливо. Мисълта, че изравнителят във
финансовите работи би трябвало да бъде това, което е съдията
в гражданските,463 живеела само като теоретична истина, твърде
чужда на византийската действителност, където и безкорист-
ните съдии били необикновено явление. За един чиновник на
име Патрикиотис, който дълго време се занимавал с войниш-
ките списъци и „добил голяма опитност в тая работа", ни раз-
119 Ср. напр. Actes de Xenoph., 67, и 71,: iv tG> notetv ре rep tiitcTpaqwijv
aVASeuiprjatv xal anonmaatrtatv бр’.орЛ.. . той PooiAetug, или 302,: прбр [le тгр той
Эёратор eeaaaAovlxvjg ixofpacpw'ijv SouWxv ito’.oupevov. За една тъй предприета
при случай ревизия се говори и в един зографски акт с думите: ёхатер?; St
рета xaipiv атсоурхсрз той айЭ-ёутои -^pffiv той p.toiX^cuj. Actes de Zogr., 425,
450 Actes de Xenoph. 43] : inel t&plathgpsv. . . icoi^car axofpacf'x-ijV ijlotoatv-
xal аяохатаотиасу etc.; ср. също 49f, 64] ; Actes de Zogr., 352. 47,. За една
„неотдавна" извършена ревизия в солунската облает се говори в хризовула,
даден от Андроник Млади на същия манастир, 62,з: irofpaqxxi) arcoxa-raataaig
л.-ра Tffiv xoiijcapevtov про Ppa/ecog tijv anofpy.qrip.
451 Actes d'Esphigmenou, 418. Стратопедархът Палеолог Франпес в една
простагма, дадена на манастира, констатира, че последният му представил ня-
какъв хризовул, в който между другото било заповядано ойте axoypatpeog ey.ei
-ctjv afieiav йзте pdAXetv x6Sa in' aurolg (xTijpstac t^g povijig). Въз основа на това
самият стратопедарх обявява опте алоур-т^еир е&рё&т; avapeuvfiv xal peTaaaZeowv
v. ini TouToig. . . 411E. Едио подобно нареждане намираме и в хризовула, даден
от Душан на същия манастир (пак там 32м), обстоятелство, което показва»-
че сърбите, възприемайки византийските институции в ответите от империята
земи, допущали и тъй свойственото на византийците заобикаляне на законите.
Същата привилегия — avevoxXTjToog peveev vjpag xal rip cciaurqv povqv ano z&v
xata xaepoug ava'fp.’.cfecov те xal Xoix&v лртхтбршу, просили и монасите от Еле-
уса във времето на Мануил Комнин; това показва, че тия предприемани от
време на време ревизии се явили рано преди разглежданата от нас епоха.
УспенскШ, ц. м., 26I8. L. Petit, Le monastere Notre Dame de Pi tie, 35c.
152 Cp. Pachym., Il, 26016 .
453 Cantac., Il, 62j: Sleep fap ёот: xotg xoZ'.xtxolg xpd^paaiv 6 xp’.xijg, touto-
tolg STjpoolotg SuvalT’av 6 dSicoxnjg.
636
П Р ОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
казва сам Кантакузин.454 Ние не знаем дали той е служил при
централното правителство или в провинциалното управление.
Той разбирал обаче тъй своята служба, че успял да натрупа
чрез нея грамадно състояние, което по-после, в припадък на
благочестиво разкаяние, поискал да пожертвува за нуждите на
държавата. Колко дълбока била развалата на тогавашното ви-
зантийско общество, се вижда от думите на същия Кантакузин.
Изказващ благодарност на Патрикиотиса за родолюбивата му
пожертвователност, той успокоил съвестта му с думите: „не
само че е трудно, но е невъзможно за тоя, който е натоварен
да се грижи за общите работа, да не увеличи своето състоя-
ние и издигащ се над всяка лична корист, да напусне служ-
бата толкова богат, колкото бил и преди да я заеме**455. Навярно
поради това тия от императорите, конто държали твърде много
на справедливост и законност, трябвало да полагат големи
грижи, за да намерят „богобоязливи" хора, на конто да пове-
рят службите по изравняванията.456 Лица, най-малко достъпни
за подкупи, а също тъй и за каквито и да било други влияния,
могли да се намерят само измежду малцината добри предста-
вители на византийската аристокрация и властта трябвало да
прибягва към техните услуги. При една основна ревизия на
войнишките имоти през времето на Ватаци като изравнители
действували двама видни сановници — кесарят Роман и вели-
кият доместик Андроник Палеолог, баща на по-сетнешния им-
ператор Михаил.457 По-късно, при Андроник II, със също такава
мисия в малоазийските области бил натоварен изпратеният там
за военочалник Йоан Тарханиот. Колко рядко обаче били в
тогавашна Византия истинските хора, се вижда от обстоятел-
ството, че след като напразно се оглеждал за подходящ честен
човек, комуто да повери казаната служба, Андроник трябвало
да потърси Тарханиот в затвора, където той бил хвърлен по
политически причини — като глава на черковната партия на
Id., II, 5821 сл.
455 Id., 613: то p.ev ydp tiv-t t&v xoivflv 4nqisXe.iv 4yze.xe'.pic|i=vov p.r( xijv
•obatw.11 notelv PeXitcn, aXX’ £01 nplv йптезЭ-i:, tooiOti sxovt.i ашХХаттеаЭ-к'. xkI
yprjpdxwv dip Mmv dtflHjVfC хреЕттш, of> p6vov, aXXi xal aSuvnov o/eSiv.
45li Scutar, 28615: nap’ avSpcontov cfopetclte tov Э-eov etc.
457 Pachym.. I, 2223.
13 (ill II II 111 К It 3 / М И И и О(( И И Ц И.
637
арсенитите.45,4 Може би накрая и тая практика ще се е ока-
зала малко надеждна, защото за Андроник III вече научаваме,
че „поставил в Солун писари, чрез конто изравнил и устроил
западните области, и съставил нови списъци с цел да увеличи
войската"4"’9.
Всички тия ревизии и изравиявания били непознати през
средната епоха. Властта тогава държала строго на мерките,
охраняващи войпишката собственост, пък разполагала и с до-
статъчен авторитет, за да нареди в това отношение една по-
стоянна и действителна контрола. Тъкмо противного било през
нового време. И затова, колкото тия изравиявания и да из-
глеждат решителни средства за запазване на войпишкото вла-
дение, те оставали само отчаяни опити да се излекува едно
безнадеждно положение. Честото им повтаряне показва при
това, че те били палиативи, носещи само временно подобрение,
след което развитието поемало стария си път, за да докара
отново същите ре.зултати.
Централната власт през късната епоха, от друга страна,
по безгрижие, непредвидливост или вътрешна необходимост
неведнъж рушала с една ръка това, което с другата се мъчила
да съгради. Интересно е да се проследи в това отношение
дейността на отделяйте императори. Доброто време тук се
ограничава само с никейския период. Организацията на акри-
тите и тяхното благосъстояние, дело на двамата първи Ласка-
ревци, не е могло да бъде забравено и от късните поколения.400
Като особена заслуга на Ватаци се изтъква обстоятелството,
че той след произведената веднъж голяма ревизия на войниш-
ките списъци и извършеното въз основа на нея изравняване
запазил неизменно през цялото си царуване тъй постигнатите
Pachym., II, 258.
Cantac., I, 287«g: абтор 8г ev FlecoaXovix?) unCfpKCfiag xaTaanJoac 8i’ auttov
S'.qizei xal ejioate Tijv §onepav, xal xaToXifoug szacoev Szepoug npdg zolg ouatv, fiitoig
rcXeimv •[•{[•vc'.to vj ozpazid. За такива писари, конто наделявали със земя не
само войници, но и прониари, се говори в едно писмо па Ник. Влемид до
Теод. Ласкарис: el бе xal тф KaintaSoxij 8o&ehj хата та MdvBpa fij ztg dpoolp-q
пара Tffiv dnOYpacpetuv, 6pwdoTjg touto f/jf paaiXelaj aou, fevijaezai xpijaipog i, ps-
aiTela Tjpfflv тф трбпоу ziva тдгетерф ou|ipa&ijTij. Tend. Ducae Lascaris Epistulae
ed. H. Festa, Firenze, 1898, стр. 310ц.
•wo Pachym., I, I63.
41.
638
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
резултати.461 Освен неговата прославена справедливост, но и
стремежи от общ държавнически характер го предпазвали от
изкушенията да разслабва устоите на още нераставрираното
си царство.462 Неговата щедрост не излизала никога от грани-
чите, конто му били начертапи от съображенията за военната
мощ на държавата. В самите си грамоти, с конто освобождава
черкви и манастири от различии данъци и повинности, той ни-
кога не се отказва от правото си да изисква от тях данъка
ситаркия, предназначен за издръжка на войската.463 Разумната
му стопанска политика464 му давала достатъчно средства, за
да спечели за централната власт нужната й независимост и да
издигне държавата над интересите на отделните съсловия.46'”
Неговият приемник Теодор II Ласкарис следвал де лото на
баща си. За законодателни мерки или административни наредби
относно покровителството на войнишкото земевладение нямаме
от негово време никакви известия. Те навярно ще трябва да
се включат в общата му политика, чиято основна цел била да
се унищожи социалното могъщество и политическото влияние
на родовата и служебната аристокрация, като вместо нея до
върховете на управлението се издигнат хора от самия народ.466
Що се отнася до грижите му за войската, те са изразени най-
добре, от една страна, в интересното му писмо до Ник. Рлемид,
което започва с програмните думи: „жребието на царете е да
пазят царството от враговете, конто го окръжават"467, и, от
,Kl Anonym. Synopsis (Sathas, VII) 507.,,; Scutar., 286,;: Ary иатоЗ
jjonjv TaoTVjV ёотер^е.
4,i:! За неговата стопанска нотитика гл. М tj X с « р d и р, п. с. 345 сл-
Ср. характеристиката па Heisenberg, Kaiser Johannes Batatzes. Byz. Z. YA\r>
стр. 191 сл.
4,3 Особено ннтереснн за това са докумегпнте в Acta IV, 4Н, 55; ср
и стр. 70, заб. 2.
1С* Гл. по подробно М у; Л; кр a-z у; s, ц. с. 413 сл.; също и Gardner,
ц. с. 194.
4|* Scutar., 2861ь сл.
46,; Това, което е причината за дълбоката ненавнст на висшето съсловие
и на която изразител иеведнъж се явява Акрополит. Ср. напр. стр. 12410. За
преследването на нървите хора на аристокрацията отЛг.сарлс ср. и М X isc~
Р d V. г> g, ц. с. 180, Gardner, ц. с. 232 сл.
4,i> Festa, Epistulae XL1V, стр. 56i : BaaiXitog pfcv -zXqpoax^ fstai-
Xeiaj 4-z rijg za>v nepizuxXw XapTjg oavciiopoovzcov ё'/й-рйу.
В ОП И И III К И ЗЕМИ II войници...
639
друга — в обичния му израз, с който той сравнивал събраната
си на лагер армия с „подвижен град, който пази всички оста-
нали ромейски градове“4Gft.
Михаил Палеолог, при когото Византия си възврыца изгу-
бената столица, се счита възстановител на империята. Външно
това е тъй. За тоя, който изучава вътрешните византийски
отношения обаче, е несъмнено, че именно неговото царуване
навлича на Византия напастите, конто ускоряват нейния край.
Като узурпатор на трона грижата на Палеолог била да намали
всяко противодействие и да печели привърженици навсякъде.469
Съвременникът му разказва, че той освободил от затворите и
въздигнал на почетно положение преследваните от Ласкарис и
дал на всички възможност да усетят царското благоволение,
като пръскал пари на всички посоки.470 Особено голямо било,
разбира се, вниманието му към войниците-стратиоти, граничари
или обикновени наемници, конто били обсипани с подаръци и
награди.471 За император обаче Палеолог бил издигнат от арис-
токрацията, която бе се почувствувала задушена от суровия
режим и преследванията на Ласкарис. Събарянето на назначе-
но™ от него регентство било нейно дело473 и Палеолог бил
длъжен да държи сметка за нейните желания и апетити. Освен
с разните чинове и длъжности той се отплаща с масови раз-
давания на нови пронии и с увеличение или обявяване за на-
следствени на тия, конто преди това били отпуснати.473 Тия
мерки, засилващи извънредно едрото владение, необходимо и
в същия размер трябвало да стеснят положението на дребната
собственост. Но това не било всичко. Щедростта на Палеолог
към всички траела, докато властта му не била заздравена и
главно докато натрупаните от Ватаци и Ласкарис съкровища
4i:n Acropol., 128 ,: . . xxl iroXiv x:vo-j|i£Vr)V icdaag tag 'Brapalxag
aAA«g jtcAeig фэХаттоиаэд
4,i:' Гл. Gardner, ц. c. 233 сл.
470 Acropol., 161(1 сл.
4-1 Pachym., I, 92 97Iti, 98n.
172 Id. J 90 сл. Ср. и 72,2 сч-
473 Id., 9715. Увеличени били прониите иа сенаторского съсловие, когато
пък тия па „войниците* били обявени' за наследствени (92,, ). Както и по-
рано отбелязахмс, под името войници тук ще трябва да се разбират лица от
началнишкото съсловие.
6 10
ПРОФ. ПЕТЪР М У Т АФ Ч II Е В
му давали възможност да пилее без сметка. Усложнениям,
конто докарва превземането на Цариград, стремлението на
Палеолог да очисти от латинците и последните византийски
земи, необходимостта от колосални разходи за ноенни приго-
товления, всичко това ускорява пълното изчерпване на финан-
совите средства на империята. Резултат на тая политика, която
не искала да се съобразява с наличните и сили, било безоглед-
ното увеличение на данъчните тежести на населението, войнишко
или не.471 Това обаче, което съставя исторический грях на
Палеолог, е, че жертва на неговото късогледство палат и мало-
азийските акрити. Той имал и достатъчни личнп основания, за
да бъде недоволен от тях. Въпреки оказаното им отначало
благоволение те бяха вдигнали въетание срещу пего и взели
под покровителството си някакъв юноша, конто прстендирал
да е ослепеният от Палеолог законен наследник на престола
Иоан Ласкарис.474 475
Съвременниците на събитията разказват, че в тамошните
земи бил изпратен тогава някои си Хадип със специалната
мисия да ревизира имотното състояние на граничарите. Послед-
ните били лишени от голямата част на имотите и богатствата,
конто добили в дългите си войни с турците, като им се оста-
вил само един незначителен минимум, от който те не могли
да живеят. Само рогата, която още продължавала да им се
плаща, им помигала да се издържат, но правителството на
Палеолог и на нея се поскъпило. Тя била намалена, почнали
да я раздават със значителни закьенения, а и местните начал-
ницн, злоупотребявайки с властта, задържали за себе си част
от нея. Данъците, от конто граничарите по-рано били свободнн,
довършили тяхното разорение. Отчаяни и дезорганизирани,
едни от тях паднали жертва на турския меч, други се пръекат
на разни страни, а трети минават на страната на вчерашните
неприятели, като им стават водачи срещу лишената от погра-
ничната си защита империя.*71’' Последиците настъпват със сти-
474 Id., 221lf) сл. Че Вукеларците, Мариандинците и Пафлагоиците,
конто били засегиати от неговите налози, са били войници, се вижда от са-
ми ге думи на автора, който ги обвпнява в пълно перазбиране на воениото
изкуство.
4- Id., I, 193и сл.
иоппишки ЗЕМИ И В ОН НН ЦП...
641
хийна сила и по катастрофалност оставят далеч зад себе си
аналогичните събития от времето на Мономах. Обикновеното
войнишко население на Мала Азия в голямата си част бе още
преди това отвлечено от Палеолог на запад и оставило там
костите си във воините срещу латинци и епирци.477 Затова,
нахълтали в източните земи, турците не срещат там почти пи-
каква съпротива. Задоволяващи се отначало с разграбването
им, когато по-късно биват натиснати от татарского нашествие
из Азия, те постепенно почват да се настаняват в тия земи
чието население, доколкото не било изтребено или отвлечено
в робство, трябвало в бяг към запад да търси спасение па
живота си. Почти цяла Кария бива изгубена, а в Пафлагония,
източно от р. Сангарий, където турският напор бил най-силен
и граничарската защита най-дезорганизирана, византийската
власт се запазва само в отделни крепости47* и бродещпте
турски орди почват все по-често да се явяват по прибрежията
на Егея и Мраморно море.479 Палеолог, чието внимание било
всецяло погълнато на Запад, не искал да разбере положението
в Азия. „Свикнал според бележката на съвременника си да
пренебрегва това, което е в ръката му, за да гони непостижи-
мото**4*0, той съзрял величина!а на нещастието, когато вече
било късно да се поправи. Укрепленията, конто по иегова за-
повед били издигнати по бреговете на Сангарий,4*1 не могли
да заменят живата сила на пръснатите граничари.
Нещастието се разразява с пълна сила още при Михайло-
вия наследник Андроник II. Затворен в четирите стени на дво-
реца си, сред обществото на калугери и фарисеи, и погълнат
47в Greg., I, 138,,; Pachym., 1, 16 сл., 221. Подробно за същото Панченко,
Памятникъ славянъ въ Вибиши VII в. Изв. Русск. Арх. инет. VII (1903),
стр. 53 сл.
•и7 Pachym., I, 310() сл., особ. 3111В
478 Id., I, 312,; 46816. Greg., 1, 141g сл. Phrantzes, 237 ;eicl xijg (JaaiXelag
xouSe той aoTOxpdxopog 8ia roi)g тсоХёроир xo’jj ev zfj Eupcorcj) дара z&v ’It<zXo>v
apjpj t&v Seivfiv ТЧС ev’Aaia Pcopalxijg apX4S дара z&v Toupxiov.
479 Cp. A. Wachter, Der Verfall des Griechentums in Kleinasien im XIV
Jahrti., Leipzig, 1903, стр. 24.
iso Pachym., I, 22310: eto>8-e fap aet to pev ava /etpag xaTRtppovelo&ai.
dta 6 Ci]TEta&at 8e те zb pi; xpaxoupevov.
481 Greg., 1, 14012. Pachym., I, 5049; cp. Phranzes, 2319.
642
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
всецяло от глупавите разори на черковните партии, Андроник
напълно забравил първата си длъжност на богоизбран само-
държец. Поради липсата на върховен надзор и безпределната,
стигаща до безхарактерност мекушавост на императора коруп-
цията в управлението взема небивали размери. Заплатите на
запазените тук-там групп граничари потъвали в чужди джобо-
ве, преди да стигнат назначението си,482 а злоупотребленията
на военачалниците и несдържаните апетити на техните проте-
жета довеждат общо обезимотяване на оредялото войнишко
население из малоазийските области.483 Това, което най-добре
характеризира цялото управление на Андроник, е споменатият
вече факт, че той трябвало да намери в затвора чонека, чиято
честност едничко могла да спаси положението. Изпратен за
н-к в Мала Азия, Иоан Тарханиот се опитал да тури край на
злоупотребленията, да произведе изравнителни разподелби, като
повърне заграбените участъци на собствениците им стратиоти.
Печалният изход на неговата мисия е най-доброто доказател-
ство за безнадеждното вътрешно положение на Византия пред
прага на XIV в. Сам Андроник, който сред благочестнвите си
занятия намерил време да следи за спасителната дейност на
Тарханиот, бил доволен от нея. Местните представители на
черквата обаче, за конто еретичеството на усърдния началник
бил благовиден предлог,484 а също тъй и всички други, конто
били заплашени да загубят заграбените си земи, му обявяват
в името на „верността си към царя"485 безпощадна война.
Несигурен дори и за живота си, Тарханиот — царски комисар
и върховен началник на областта, трябвало да бяга от седа.
лищния си град Филаделфия и да търси прибежище в един
близък укрепен манастир. Тук от височините на манастирските
стени той безпомощно трябвало да слуша заплашванията и ху-
лите на преследващите го противници, начело на конто бил
самият митрополит. Макар те и да не успели да сложат ръка
Pachym., П, 2081а.
«« Id., 25813.
484 Патриархът сам протестирал против назначението му и за да даде
по-голяма тежест на недоволството си, се оттеглил в манастир. Pachym., II,
281 -283.
1К. Pachym., II, 26O3: wpopdael piv Tg etg faa'-Xsa тСатсг: ypijadjiavoi.
В ОЙ H If 111 К II ЗЕМИ И ВОЙНИЦИ ...
643
на омразния царев служител, Тарханиот счел по-нататъшното
си пребиваване из тия места за безполезно и не съвсем без-
опасно и като сложил възложената му мисия, избягал в Солун,
където по това време и сам императорът се намирал.486 Без-
характерният Андроник бил принуден да се примири със ста-
налото и с това мълчаливо да признае безсилието си да се
бори със злото. Всички издадени от Тарханиот нареждания и
извършени преобразования били унищожени. Случката с него
обаче била поучителна и за останалите провинциални управници.
Когато по-късно същият Андроник поискал да събере от земе-
владелците данъка, който бил назначен за издръжка на вой-
ската,487 неговият зет Касиан, началник на Витания, арестувал
чатоварения с тая мисия чиновник и с бой го изпратил обратно
в Цариград.488
Против цялата тая система на Андрониковото управление
не закъснява да се прояви реакция. В столицата, където разо-
рението на съседните малоазийски области остро се чувству-
вало, израз на недоволство се явяват памфлетите, подхвърляни
в самата спалня на императора.489 В Азия пък, където положе-
нието ставало все по-отчаяно, то се изразява във въстание сре-
щу нравителството: стратиоти и наемници прогласяват за цар
Алексии Филантропин, който с качествата си на опитен пълко-
водец и умели обноски към подчинените успял да спечели пъл-
ната им привързаност.
В края на XIII в. обаче Византия далеч не беше вече това,
на което тя неведнъж се бе показала способна в усилните
времена през VII—IX в., когато изпитани пълководци, отстъп-
ващи на волята на верните си войници, вземаха короната от
недостойните глави, и, събиращи всички сили на царството, го
спасяваха от надвиснала гибел. И затова Филантропин, изо-
ставен и предаден от самите тия, конто го били тласнали към
Pachym., II, 2623.
4S< Id., 618ц: cpopoug exXe-yeiv ёи tcov xTr(iiaT:xd>v toug auvij&e'.g, i’v’elsv c5to-.
тф s-xsi атрат.огакф elg jiiaS^ug. Навярно въпросы нс e за горсказания извън-
реден данък, а за позната ни вече aizapxia.
488 Id., 618]к. По-късно Касиан бил отзован, но не за тая сп постъпка, а
защото бил заподозрян в пзмяна.
«9 /а., 57613 сл.
644
ПРОФ. ПЕТЪР М У Т А Ф Ч И I II
опасното предприятие, става иегова жертва.490 Метежътъ, свър-
зан с неговото име, обаче имал за вътрешното положение на
Византия дълбоки последствия. Недоверяващ се вече на тузем-
ните войници — и без това впрочем деморализирани и твърде
некадърни, за да могат да окажат сериозна съпротива на войн-
ствените турски пълчища, но поради отчаянието си вече твърде
опасни за сигурността на трона му, Андроник слага всички на-
дежди за защита на империята върху армиите от чужди на-
емници.4''1
Несъмнено падналите тъй в пренебрежение и немилост ви-
зантийски стратиоти ще са били лишени вече и от тона незна-
чително покровителство на централната власт, което дотогава
им било оказвано, и като съсловие фактически били прирав-
нени към масата обикновено данъчно население. Когато тъкмо
по това време идещите от заддунавските степи алани предла-
гат на Андроник службата си срещу турците, той, за да ги за-
доводи със заплата и въоръжи, развратил навсякъде бирници,
за да събират от населението пари, коне и оръжие. „Претър-
сваха се, разказва по тоя повод съвременният историк, села,
градове, къщи на велможи, на войници (xwv ev стратега? хатес-
Xeypevcov), на граждани, манастири, театри, пазари и всички да-
ваха пари и коне с недоволство и плач, съпровождайки новата
войска не с благопожелания и приветствия, а със сълзи и про-
клятия."492
Наемни войски са оказвали услуги при едни или други
случаи, но те никога не са спасявали държави, конто в дни на
върховни изпитания са разчитали едничко на тяхната защита -
А такъв критически момент преживява Византия в самото на-
чало на XIV в. Турският напор, който през 80-те години на
XIII в. бе етслабнал, сега се почувствувал отново и с още по
страшна сила по цялата граница от Меандър до Черно море.493
Изтласкани за късо време от каталанските наемници на Рожер
ISO Zd„ И, 210—229.
' 491 На това падане на „ромейските стратези” в немилост (о[ psv -jap'Boj-
iiafcuv axparqfol . . . 4v feviuevoc) и заменяването им с „чуждоплеменна
войска” (оЛХо<рбХои au|i|iax(«j) указва Greg., I, 2266 сл.
Greg., 1, 20511.21
*93 id., 1, 214 сл.
В ОЙ И И Ш Н И ЗЕМИ и ВОЙНИЦИ. ..
645
де Флор, след като между тия последните и византийското
иравителство избухва формена война, турците необикновено
бързо и без всякакво противодействие стават пълни господари
почти на цялата Мала Азия, която те никога вече не отстъп-
ват.494 Остатъците от християнското й население, бягащи от
смърт и плен, още преди това бяха оставили разорените си
огнища и бяха се пръснали. Един от водителите на каталан-
ската компания, Рамон Мунтанер, представя в хрониката си по-
ложение™ на такива нещастници. „Когато бяхме в Цариград,
разказва той, пристигаха из Анадола бедни хора, конто бягаха
от турците и лежаха по сметовете, умиращи от глад. Меж ту
гърците тогава нямаше нито един човек, който да им подари
нещо, макар те и да разполагаха с големи излишъци от хра-
нителни припаси. Алмугаварите (каталапци М.), напротив, деляха
от състрадание яденето си с тях. Поради това повече от две
хиляди бедни гърци, конто бяха ограбени от турците, следваха
нашата войска."495 Голямата част от тия бежанци са били ви-
зантийски стратиоти.496 Когато младият Михаил IX след пора-
жението при Скафида поискал да набере от тях нова армия
срещу Светослав Тертер, то за да ги облече и въоръжи, тряб-
вало да превърне в пари скъпоценностите, донесени като зе-
стра от жена му.497
Ние споменахме вече4119 за опита на Андроник II, когото
страшната напаст отрезвила, да повърне назад прокудените
азийски стратиоти, като им разпределил изоставените черковни
191 Ср. Флоринскш. Южные славяне и Византия во второй четверти
XIV в. Спб., 1882, I 25.
495 Chronik des edlen en Ramon Muntaner aus dem katalanischen d. 14
Jahrh. fibers v. F. Lanz. Il, 111.3a същия наплив от бежанци ср. Pachym., II,.
412; ; 3358 сл.
1яв Pachym., Il, 336j ; 389jo: «I pev fap 'PcopaVxal Juvapetg oi>x bxcog eljvja-
Mvouv aAXa -xal jcpovola^ axoAa>Xex6xeg, avaxoX-ijv <pet>TOVxeg ext 86ae<»g Sppov, rne-
piiro<c6|ievoi feauxotg p6vov xo Cijv.
197 Pachym., II, 44€j.-,: xoXXoug jisv xivag &x xijg auvijiret^eTo 4|ixeipoxoAe-
iioug, aAXa -j-uiivol zwv uxap/dvxcov ^aav ouxoi xal £v8eslg. xouxoug foOv IxavoOv ex
xffiv duyaxtov xpo&uiiaoiievog, za xoXXa xffiv ISlcov axeuwv, 8aa ypuaob xal ap^upou
i;aav ^^etpfaapeva, auvoxpuvouang elg zoSzo xal xfjg Au^ouarijg Maplag (xdc Tap jtAel"
axa ex xcov auxijg ijaav xpoixdxuv, <bv olxoS-ev ёхеуерехо) xepxei rcpdg x6Xiv elg vd~
piapa xauxa xox^vai xpoaxaaatov.
498 Cp. Pachym. II 3903.
646
П Р ОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
и болярски земи. Ние знаем, че тая мярка бе вече твърде за-
късняла. Това, което е най-характерно за Андрониковата си-
стема, е, че той не се сещал да използува за същата цел про-
ниарските земи и в западните провинции. Опасността за вла-
делците им там била още твърде далеч, а той не бил навик-
нал да лишава своите любимци и протежета от благата, на
конто те още можели спокойно да се радват. Забравяйки обаче
войниците, той не бе пропускал напр. да даде на сина си в за-
мяна на изгубените му пронии из Мала Азия други обширни
земи из Балканский полуостров.
Византия през цялата си дълга история бе предимно азий-
ска държава. Извор на нейната материална и специално на во-
енната й мощ бе също Мала Азия. Там „никейска Византия"
бе намерила достатъчно сила не само за офанзива срещу ла-
тинците в Цариград, но и за намеса в борбите между импера-
тора и папството в Италия.*'9 В началото на XIV в., владетелка
на столицата и на голямата част от балканските си провинции,
Византия вече е изтласкана от Азия и тоя момент е, който без-
повратно решава нейната съдба. Със средствата, черпени от
европейските си провинции, тя бе успявала да си служи при
един или друг случай на крайна нужда, но тия провинции, има-
щи за нея винаги второстепенно значение, толкова по-малко
бяха в състояние сега, при почнатото рушение, да й дадат не-
обходимите средства за защита. А при това още от последните
десетилетия на ХП1 в. цялата Тракия и немалка част от Маке-
дония бяха изложени на необикновени напасти. Разорението им
от татари, каталани и турци представлява една печална исто-
рия, върху която ние тук не можем да се спираме. Достатъчно
е само да се приведат думите на Мунтанер, конто са по-изрази-
телни от всичко. „Седем години, пише той в хрониката си, от-
как ние след смъртта на Кесаря (Рожер де Флор, б. М.) пре-
бивавахме на Галиполския полуостров и околността му и пет
години, откак живеехме на войнишка сполука. Ние бяхме опу-
стошили цялата околност на разстояние десет дни път по вси-
Acta III, стр. 68, п. XVI, нисмото, с което император Фридрих II
мол» епирския деспот Михаил да пропуске през земите си войските, конто
Ватаци му изпращал на помощ в Италия. За съюза между Ватаци и Фридрих
II срещу папството гл. и Gardner, 164 и сл.
7 ОП P И Ш К И ЗЕМИ И В Oil Н И Ц И , . .
647
ки посоки и всичкото население бяхме погубили. И понеже
нямаше вече нищо какво да вземаме, ние по неволя трябваше
да напуснем страната.'*600
След стихването на каталанската буря и особено след
свършване на борбата между двамата Андрониковци за огра-
ничената главно в балканските земи империя настъпва период
на относително спокойствие, който бива използуван от Андро-
ик III между другото и за възстановяване на военната й
сила. Ние знаем вече за раздаването на малки земни дялове
на наемниците,500 501 * 503 за предприетото изравняване на войнишките
земи в Македония, за зачислението на нови групп население
в съсловието на войниците603 и за опита чрез реформа в съди-
дилищата да се отстранят злоупотребленията, конто неизбежно
се отразявали върху морала на войниците и общото състояние
на армията.603 Опитът излязъл несполучлив604 и при смъртта
на Андроник положението оставало толкова безнадеждно, кол-
кото и във времето преди него.60’’
Умният и енергичен Кантакузин като регент на царството
поискал да продължи тия усилия на предшественика си, но избух-
налата нова междуособна война направя невъзможна всяка дей-
ност в това направление. Водена от двете страни с крайна оже-
•сточеност, тя в продължение на повече от пет години върлува из
земите между Цариград и Верия и с разорение™,600 а някъде и с
пълното изтребление на населението им погребва и сетната опора
на отиващата към своя край Византия. Когато няколко години
по-късно турците се прехвърлят на европейский бряг и почват
500 Chronik II, гл. 231, стр. 164 ; ср. с гл. 228, стр. 156. За същото бе-
•снеене на каталанитс гл. Greg., I, 227i2, 229b 244J( и Pachym., П, 5781P, 602i;.
Изобщо за каталанската кампания в Тракия G. Schlumberger, Expedition des
.Almugavares" on rentiers Catalans en Orient de Гап 1302 а Гап 1311, Paris,
1902, стр. 206 и 211.
501 Cantac., I, 164-22-
so2 Id., I, 2872l.
503 Gregoras, 1, 436w сл.
sot Id., 537! сл.
503 Cantac., 11, 58L-,. Дейността на споменатия по-горе Патрикиотис като
чиновник по войнишките списъци и нзравняванията се отнася към времето
ла Андроник III
зоб Ср. и Флоринстп, ц. с. I 88 (V).
648
ПРОФ. ПЕТЪР М У Т А Ф ЧМЕ В
завоеванието на Тракия, те вече не срещат никаква съпротива.
Сам Кантакузин бил далеч от мнсълта да се действува срещу
им със сила; той вече добре зпаел, че „ромейската войска бе
унищожена в междуособната война"5"7. Още в 1347 г., когато
повиканите от Ана Савойска на помощ йонийски турци се явя-
ват пред Цариград и поискали да бъдат поведени срещу Кан-
такузин, такива водачи не могли да им бъдат дадени, тъй като
наличните войници, навярно в мнозинството си наемници, не
били достатъчни дори за гарнизон на столицата.50Н През вре-
мето на третата междуособица, когато Кантакузин побързал
към Одрнн, за да помогне на сина си срещу Йоан V Палео-
лог, в малката му армия едва ли имало 60 души туземци.5""
Като горчива насмешка над съдбата на потъващото царство е
известният ни вече проект на Йоан V да постави в околно-
стите на блокираната си столица заслон от войнишко населе-
ние и използува за това обезлюденпте черковни земи.510 Закъ-
сняла с десетки години, тая мярка напомняща за аналогичния
опит на Андроник II в Азия, когато последната също тъй не
можеше вече да се спаси — показва колко късогледа и нека-
дърна била централната власт през тоя иоследен период, колко
безсилна била, за да постави въироса за собственото си съхра-
нение над частните интереси на нладелските съсловия и колко-
голям бил слепият егоизъм на последните. В края на XIII в
Андроник бе получил съгласието на патриарха за своя проект
тогава черкната и като земевладелец и като духовен институт
още отъждествяваше своето благо с царството на богохрани-
мия василевс. Сега, при Йоан V, това царство се простираше
само докъдето стигаха стрелите, хвърляни от столичните стени.
И православната вселенска черква най-добре от всички разби-
ло* Cantac., Ill, 27622 : Tijg 'Pcotiafcov oTpaTiag into той npog aXXrjXoug лоХё-
pcu JtetfS-appivrjg.
Ь08 Greg., II, 76421: xal ouS’eig ttjv той Ba^avtlou tppoupav apxeaecv tpovro Toug
SnXotg ttjvixsiOtsi rcsipdvTKg.
•l09 Id. Ill 177j3: "Pwiiaicuv p.ev oufi’a/pi xsd elg ^Tjxovra eTtafojievog атрат-.ш-
тхр. Сам Кантакузин с явного чувство на стеснение се мъчи да прикрие исти-
ната и затова разказва, че arpscTidv те 'Po>^sdo>v aft»v, otg цоХютх ёЭ-dJfei, xaJ
nepatxijv Cantac., Ill, 243ltl. Впрочем и Йоан V разполагал главно с от_
редите, конто му били изпратили турците от Чнмпи. Cantac., Ill, 24215.
mo Acta I, 507, n. CCLH5 сл.
SO fl НИ III К И ЗЕМИ и в on И И ЦП .
649
раща суетността на всички усилия за неговото спасение, про-
зираше вече, че нейпото бъдеще лежи не в ръцете на христи-
янския самодържец, а под скута на мохамеданския повелител.
Затова цариградският синод изважда из прашните архиви авто-
ритета на каноните, за да отхвърли с него непозволителното
отчуждаване на черковните имоти.
Този случай е последният, в който се споменава преживе-
.лият дълги векове институт на войнишката собственост във
Византия. След тоя момент, втората половина на XIV в., от ви-
зантийските стратиоти няма вече ни следа. На тяхно място във
Витиния още Осман бе настанил своите спахии, чиито земи при
Мурад I покриваха вече и цнетущите някога полета на Тракия.511
Напорът на окрилените от религиозен фанатизъм н споени
в здрава военна организация турски племена, както това пока-
заха и разигралите се върху по-широкия фронт па европейска-
та история събития през XV—XVII в., бе твърде силен, за да
бъде спрян със средствата па омаломощената от дълъг исто-
рически живот Източна империя. Но това, което налага особено
трагичен отпечатък на последний век и половина от нейното
съществуване, е, че тя не бе в състояние да му окаже дори и
нан-обикновената съпротива. Разпадането на войншпкия инсти-
тут преврыца нейните армии в тълпи от негодници, неспособни
за някакво сериозно предприятие.
Отчаяното население на опустошаваните провинции, както
това винаги при такива случаи става, бива нринудено само да
да се загрижи за защигата на своите огнища. В 1302 г. оста-
вените на произвола малоазийски бежанци с жени и деца, доби-
тък и покъщнина се струпгат на Кизикския полуостров, чиито
укрепления устояват на турските пристъпи само поради гри-
жите, развърнати от тамошния митрополит за тяхното възста-
новяване512 Няколко години по-късно един калугер от мана-
стира Перивлепт застанал начело на населението от крепостта
ЕАеур.оЕ, която била доведена до крайност от турската блокада,
и с енергични и умни действия заставил неприятелите да се
оттеглят далеч от опустошените й околности. Неговите под-
визи обаче, несъвместими с благочестието и калугерските обе-
•r,|i Tischendorf, 36. 41. Zinkeisen, 1 266.
512 Pachym., II, З9()13.
650
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
ти, предизвикали гнева не само на манастирския игумен, но и
на самия патриарх и Андроник II, некадърен да окаже никаква
друга закрила на нещастните си поданици, трябвало да упо-
треби големи усилия, за да спаси от преследване прибягналия
към царската защита монах. Историкъг, който разказва за тая
случка, бележи, че царят при свойствената си набожност, бла-
гочестие и зачитане на монашеските правила се решил на енер-
гично застъпничество, защото деблокираната за късо време кре-
пост била отново притисната от турците и само поставеният
под епитимия монах можел да я спаси.1513
Особено характерен за цялата епоха на безпомощност и
упадък е друг един случай. Рано още преди явяване на ката-
лонските наемници, когато положението в Мала Азия било не-
удържимо, в Цариград се явил някакъв си авантюрист, който
твърдял да е българинът Ивайло, някогашният овчар, който бе
избавил родината си от татарите, когото благодарният народ
бе издигнал на престола на Асеновци, но когото вътрешните
борби бяха прокудили в лагера на Ногая, където той, загубил
короната, трябваше да остави и буйната си глава. Подозрител-
ният Андроник, за когото самозванството на пришелеца било
очевидно и поради това го бил поставил под надзор, се видял
принуден да го освободи и изврати срещу турците във Вита-
ния, между конто слуховете за неочаквано появилия се юнак
заедно с пророчества за бъдните му дела не закъснели да се
разпространят. Едва самозванецът потеглил на изток, разказва
византиецът Пахимер, когато близко и далечно се вдига с него.
Изглеждаше, че земята и самата вселена са в движение. Тия,
конто не разбираха от нищо друго освен от земеделие, копан
или знаеха само да карат волове овчари и груби селяни,,
въоръжени само с криваци, се стичаха самоволно, и войници
без оръжие образуваха безпорядъчни дружини, за конто името
на Бърдоквата бе достатъчно, за да изтръгне победата, където
той и да би се явил. Тъй в късо време около му се събраха
несметни ратници, неотбиращи нито от война, нито от строй-
оправдаващи пословицата, че за неопитните морето е до колене-
Те като че не отиваха на война и на тежко предприятие, а на
мз Pachym., II, 596 сл.
В О П II И Ш К И ЗЕМИ И ВОЙНИЦИ. ..
651
плячка и на весела забава. Обаянието на новия пълководец
беше такова, че прииждането им не можеше да се спре; тия
селяни, говедари и овчари не се стичаха бавно и един по
един, а със стихийната бързина на развилнелия се пожар или
на придошлия поток ... Царят, видял това и боящ се да не би
варваринът да изложи на гибел недисдиплинирания и невъоръ-
жен народ или пък да не би с него да вдигне метеж, го по-
виква (навярно с измама) при себе си и отново го хвърля в
затвора, откъдето той вече не излиза. Лишените от водача си
маси се разсяват след това тъй бърже, както се били и съ-
брали.614
Няколко години по-късно се повтаря едно аналогично съ-
битие, но с още по-печален край. Някакъв си младеж, бивш
свинар и също тъй българин, научил за бедствията в Мала
Азия и за това, че нимало кой да брани страната от турците,
събира малка дружина, въоръжена със стрели и боздугани, и
се запътва с нея на изток. Византийските власти, научили за
предприятие™ и все от боязън, че „необучените селяни могат
да бъдат заведени на напразна смърт“г,1г’, залавят водителя и
го затварят. След няколко месеца той сполучил да избяга, съ-
брал отново около си значително число охотници и минал в
Мала Азия. С неопитната си, но ентусиазирана войска той из-
лязъл победител в няколко незначителни сблъсквания с тур-
ците, но при опита да деблокира една крепост при Скамандър
бива пленен и обезглавен под стените на същата крепост, чиито
жители се поскъпили да платят искания за главата му откуп.
Така умиращото византийско общество не можеше да оча-
ква нищо и от това героично средство, към което изоставе-
ните на собствената си съдба народи прибягват в дните на вър-
ховни изпитания.
Когато в печалния край на Кантакузиновото царуване мла-
дият Иоан Палеолог свикал държавен съвет, за да обсъди мер-
ките срещу настъпващата гибел, Кантакузин държал реч, в
която, след като дал заслужена преценка на турската мощ, чи-
стосърдечно изповядал: „безразсъдността и неразумието, без-
грижието към общото благо и стремежът всеки да нареди до-
лм Id., II, 188ц сл.
МБ Pachym., II, 442ц : iii] Xadg йтроЕхбд те xz! ctaiXsiiog ларкл6Хт;та1.
652
п Р ОФ. ПЕТЪР М У Т ЛФ ЧП Е В
бре частните си интереси ни доведо.ха до такова състояние, че
да се считаме щастливи, че не сме загубили и това, което ни
е останало. Войската ни е погубена, а незначителните й остан-
ки са в жалко положение ... Не за нападателна война трябва
да мислим ние, а за собственото си спасение ... Пари преди
всичко трябва да се намерят отнякъде и чужда войска, спо-
собна да противостои на неприятелите."510
Тъй въпреки страшния опит с каталаните последните Па-
леолози биват принудени отново да поверят останките от ня-
когашното си царство в ръцете на плащаните чужденци.
1,5 Cantac., Ill, 296 ю—13, 20—21, 298p-g
653
КЪМ ИСТОРИЯТА
НА МЕСЕМВРИЙСКИТЕ МАНАСТИРИ
В първия том на издадените от Пападопуло-
Керамевс ’AvaXexTa EEpoaoAo|itTixrjS атауиоЛоуЕае, Спб 1891, между
многото други материали срещаме и три грамоти, конто зася-
гат непосредствено миналото на наши земи. За пръв път
тям бе обърнал внимание П. А. Сырку, а въз основа на каза-
ното от него за тях съобщава и С. Бобчев в своята История
на старобългарското право.1 С работата на Сырку не разпола-
гам, но изглежда, че той е дал на тия грамоти значение, как-
вото те несъмнено нямат. Ако аз си позволявам да ги разгле-
дам по-подробно, то е не само защото мнението ми за тях е
различно от това на Сырку, но и защото те, сравнени с други,
по-рано известии материали, разкриват една любопитна стра-
ница из нравите на източното духовенство и дават възможност
за интересни наблюдения върху черковните отношения в ме-
семврийската облает в предвечерието на турското завоевание.
1.
И трите грамоти, написани на гръцки език,
са били намерени от Пападопуло в преписи в кодекса № 276
(ff. 123, 124 и 130) от библиотеката на ерусалимския патриар-
1 77. А. Сырку, Археологии, заметки о Болгарии, Записки Имп. Русск.
Археологич. Общества, т. II, нова серия, стр. 127—129. (Според съобщението
на С. Бобчев. История на старобълг. право, стр. 177—180.) Грамотите са
били известии и на Ив. Сакъзов, който в статията си „Външна и вътрешна
търговия на България през VII—XI в.“ (Списание на Б. Иконом. д-во, XXII.,
кн. 7—8, стр. 39) използува данни из една от тях.
42.
654
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
шески метох в Цариград. Първата от тях (Пападопуло, стр,
467—468) е озаглавена „[Препис] от български хризовул в ма-
настира Елеуса" и в превод има следното съдържание:
„Молитвите на монасите (va&paeov) или на подвижниците
и тяхното застъпничество по предимство (xax’eijoZijv) достигат
до господа и най-често (-D-apiva b-aptva) се приближават до Hero-
Id, както богоявителят Василий казва, веднъж молитвата на мо-
наха почнала да действува, тя не позволява, щото човекоубие-
цът дявол да има смелост срещу тия, над конто тя се разпро-
стира. И това е съвсем естествено: бърза като светкавица и
блестяща като злато, разсичаща нъздуха по-рязко от крилото
на орел и за един миг минаваща (су^оиса) през първия човек
на второго небе (tov Kp&xov av^pwirov той Зеитерои oupavou), тя
внезапно се представя пред божия трон и във всевъоръжение
се застъпва пред небесния цар за който и от когото е изпра-
тена. По тази причина и царството ми, като цени божествените
молитви на подвижниците повече от златото и от скъпоценния
камък, пожела, щото монасите, подвизаващи се в светия ма-
настир на пресветата Богородица Елеуса в Месемврия, да бъ-
дат необезпокоявани и да бъде освободен манастирът заедно
с монасите в него от всяка ангария, псомозимия,2 градозидане
(хаотрохтсотас) и от каквато и да било всяка друга тегоба. Също
така и колкого (други лица) и откъдето и да се случи да се
намират в манастирските предели (тгергбрм) и те да се радват
на пълно спокойствие (ха: азто: тЪ Eupoipyjafoaiv). И
не само това, но неговият кораб (p.ovd£uXov- еднодръвна лодка)
на вечни времена да бъде освободен от плащане на всякакво
мито. И нито местният дукс да смее да си позволи обидно
държане към манастира, нито пък някой от местните жители на
Месемврия или пък от чужденците, ако те очакват от бога
спасение или пък милост от царството ми. И тоя, който бъде
уличен, че върши противного и безпокои намиращите се в ма-
настира монаси, ще си навлече бързо гнева на царството ми,
щом като наистина гневът е вестник на царя. Напротив, даже
царството ми желае, щото манастирът да бъде иетревожен и
несмущаван от никого, та намиращите се в него монаси, рад-
2 За псомозимията гл. моята работа „Войнишки земи и войници във Ви-
зантия през XIII—XIV в.“ СпБАк., XXVII, 70.
КЪМ ИСТОРИЯТА НА М Е С Е М В Р ИИ С К И Т Е...
655
вайки се на спокоен живот, да се молят по-усърдно за царст-
вото ми, за да си подчини то бързо (aoH-wpov) всеки враг и
всеки противник и скит, и варварин, а още хуни, руси и светло-
косото гсрманско племе (тога eytipov xat raxvxa -oXqitov xat
Sxultyv xat Bappapov, ext S’ Ouvvouc xat Ttbg xai to Eavtftxdv xat
I'eppavtxov £8-vc?). И също тъй нито глашатай (papaE), нито бир-
ник да не се явява в манастирските владения. За това царст-
вото ми дарува настоящата златопечатна грамота (то mxpov otytX-
Xtov ypuGopouXXov etxdva) на манастира „Елеуса" за иегова
собствена сигурност в месец.. . индиктион ...
Царството ми желае освен това, щото архиереят на Ме-
семврия да бъде вън от манастира „Елеуса", т. е. без всякакво
право в него, въобще да се не меси в манастира или да на-
рушава нещо от написаното от царството ми или да се опита
за нещо, но само да бъде внесено името му в свещените дип-
тиси на архиереите. Месец април индиктион 9.
Има и български подпис (знак, стдшоу) с червено писмо."
Както се вижда от горното, годината, в която е била из-
дадена грамотата, липсва. Въз основа на заключителната й част,,
където е поставен девети индиктион, Керамевс възстановява
същото число в предидещия пасаж. Обстоятелството, че до-
кументът е анонимен, още повече затруднява сигурното му да-
туване. Според наслова издаден е бил той от някой български
цар. Пападопуло-Керамевс предполага, че под тоя последний
ще трябва да се разбира Иван Александър. Това е усвоено от
Сырку, а след него и от Бобчев.3 Предположението си Папа-
допуло основава на надписа върху известната месемврийска
икона на Богородица Елеуса, където се споменава тоя българ-
ски цар.4 5 И понеже деветият индиктион в грамотата съвпада
с годината 1341, Пападопуло счита, че именно тогава е бил из-
даден и хризовулът? Това заключение е доста производно.
Иван Александър е царувал от 1331 до 1371 г.6 През тоя пе-
3 История на старобългар. право, 180 и заб. 1.
4 II «я -1 8 6 л с u А с g-K е р а .и е й g, ’AvaAexT^, I, 467.
5 Надписът на месемврийската икона е от 1342 г., гл. Бр. Шкорпилг
Черноморского крайбрежие, Мсб., IV, 105 сл.
в Българската хроника, издадена от J. Bogdan, Ein Beitrag zur bulg.
und serb. GeschicbtsclireibiHig, Archiv f. slav. Phil., XIII, стр. 528, след като
€56
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
риод деветият индиктион е падал освен в 1341 още в 1356
и 1371 г. Ако трябва да се приеме следователно, че въпрос-
ната грамота е наистина от Ив. Александър, то върху годината
на издаването й все още може да се спори.
Но съмнения, вече от по-друг характер, буди и самото съ-
държание на грамотата. Царят, от чието име тя е издадена,
се надява молитвите на монасите от Елеуса да му помогнат
да надвие всеки враг и съпостат — скити, варвари, хуни, руси
и „светлокосото германско племе". Тия думи биха могли да се
вземат за опора при опита не само да се определи времето,
когато се е явил разглежданият паметник, но и самият харак-
тер на последний.
Името „скити" във византийските извори, както е известно,
се дава на най-различни народи - през по-къспата епоха пре-
димно на кумани,7 печенези8 и татарн.9 Под името хуни през
средно- и късновизантийския период са разбирали еднакво мад-
жарите10, узите11 или куманите12, когато пък под израза „свет-
локосо германско племе" освен немците са могли да бъдат
разбнрани още и норманите. Ако следователно неименуваният
разказва за Чирменския бой, който станал в годината swo8 (6879 1381),
съобщава по-нататък, че преди него бил умрял" 'АхекЗхндр цхрь трнвкскы
кд хъто swo (6870 1362) мъсацд '(1.(17). Jiretek, Ztir Wiirdignng
d. neiientdeckten bulg. Chronic, Archiv, XIV, 265, доказа срещу това, че в
1366 г. Ив. Александър е бил още жив. Грешката п датата 6870 (1362) сле-
дователно е несьмнена. Вер ятно тя се дължи на някой от пренисвачите —
изпуснат е бил при датата за смъртта на Ив. Александьр численият знак д;
вместо годината swo (1362) ще е стояла swo,\ (1371). Тая поправка не стой в
противоречие с известието, че Ив. Александър умрял преди „разбоя" на Въл-
кашин и Углеш, тъй като хрониката съобщава, че походът на двамата бал-
кански владетели бил предпрнет през лятото, когато пък смъртта грабнала
Александър през м. февруари с. г.
7 Cinnani.. ed. Bonn., 932 сл.; Greg., ed. Bonn., 3617.
8 An. Comn., ed. Rerffersch., I 1901K, 19222, 22821i; Cinnani.. 7jB; Bryenn.,
ed. Bonn., 117,.
9 Напр. у Pachym., ed. Bonn., II, 801;{; Greg., ed. Bonn, I 35,-, сл.; също
маджари L. Diac., ed. Bonn., 18^ и русн, id. 105iC, 107m, 1353 сл.
10 L. Diac., 108,,; Cinnam., 91U сл. 257l;; като турци ги знае С. Porph.
De adm., ed. Bonn., 170n,.
11 An Comn., I, 24227.
12 Greg.. I, 36,6.
КЪМ ИСТОРИЯТА НА М Е С Е М В Р ИП С К И Т Е...
657
български цар е очаквал молитвите на монасите да му помог-
нат срещу скитите (кумани, печенези или татари), хуните (ун-
гарци, узи или кумани), германците (немци или норманн) и ру-
сите, ще трябва да се допусне, че хризовулът е бил издаден
в момент, когато всички или някой от тия народи едновремен-
но са застрашавали българската държава или пък когато в един
или друг смисъл са били опасни за нея. Такова време в бъл-
гарската история не е известно. Изключено е, разбира се, до-
пущането, че грамотата може да произхожда от епохата на
първото ни царство. Нейният отрупан език е сигурен белег за
късния й произход; по тая причина тя не може да се отнесе
към време, по-раншно от втората половина на XIV в. Тогава,
пък и по-рано, през XIII и XIV в., България имаше наистина
да се опасява одновременно от маджари и кумани или маджа-
ри и татари, но русите, разгромени след 1224 г. от татарите,
бяха отхвърлени към североизток и след царуването на Борил
през цялата епоха на Второто царство бяха изчезнали във всич-
ки разчети на българската външна политика. От немците или
норманите пък България остана през това време винаги далеч
и нямаше защо да се бои.
Казаното е вече достатъчно, за да хвърли сянка върху ав-
тентичността на хризовула. Той е нескопосан фалшификат, из-
лязъл под перото на някой монах от манастира „Елеуса“. Ав-
торът му чрез вместването на разгледания пасаж е искал да
придаде на произведението си вида на по-голяма достоверност,,
изтъквайки реалните подбуди на царската щедрост. Много е
възможно в края на тъй фабрикувания документ той да е по-
ставил St’ipuSpwv ypapiiaxtov името на някой български цар. Но,
живял далеч от столицата и по-късно от времето, към което
искал да отнесе издаването на хризовула, авторът му не е имал
представа за тогавашните условия и за положението на дър-
жавата и затова безогледно и безразборно наредил имена на
народи и племена, за конто чувал, че някога са могли да бъ-
дат нейни неприятели.
Авторът на хризовула, начетен в апокрифната литература
монах, се издава и в дългото встъпление на творбата си. Тия
твърде конкретни представи за молитвата като някаква жива
сила, която със светкавична бързина летяла към божия трон
658
П Р ОФ. ПЕТЪР МУТАФЧ И ЕВ
и затова минавала през „първия човек“, който се намирал на
„второто небе" и т. н., са били доста обикновени за мъдърст-
вуващите монаси от края на средновековието, но мъчно е да
се допусне, че биха намерили израз в една истинска царска
грамота. Названието „еднодръвка" QiovoijuAov), дадено на мана-
стирския кораб и употребено навярно да се подчертае българ-
ският произход на хризовула, също тъй издава в автора един
книжник, който е знаел, че славяните някога наистина са упот-
ребявали лодки-еднодръвки, но не се е досетил, че те не са
могли да наричат тъй кораба (ковыль, льдий, xaahia, кат-
— хяряро?, ttXoTov, cxacpog, axaxtov, xarEpyov), с който в негово
време си е служил манастирът.
Случайте с фабрикуване на подложни грамоти не са били
нещо рядко в онова време и разглежданият хризовул е един
лишен пример в това отношение.
Другата от интересуващите ни грамоти в сбирката на Па-
падопуло, стр. 470—471, където е озаглавена „[Препис] от
.простагма на царя (pacrXeug) кир Иоан“, е в превод следната:
„Светейшият митрополит на Месемврия и нпертим изложи
пред царството ми правата на неговата света митрополия, чрез
конто преди Месемврия да мине под българските царе той
владеел намиращите се в пределите й манастири (тя evto? тя-
tiT^s 5tazEip.eva povacrnjpja), а именно [манастира], почитан на име-
то на господа бога наш Исус Христос Акрополит (тоб ’Ахро-
тгоАхтои), тоя на пресветата владичица и Богородица, наречена
Агиосоритиса ('АуюсорЕстюст^) и още тоя на светил великомъ-
ченик Власий, а пък манастирът, почитан на името на всепре-
чистата владичица и Богородица Елеуса, с предаването му (ev-
-SooEt) от тогавашния негов ктитор го е владеел тамошният ар-
хиерей (efyev 6 £xeIce apx’EpaTtxwj 7rpoiaTa|iEvog) като свое собст-
вено възпоминание (jiv^poauvov). Тия манастири, след като тая
крепост минала под царството на българите, били отнети от
същата светейша митрополия и дадеви на други (ход iSo^cav
~pd; Starpopous). И оттогава тя и до днес е лишена от тях.
[Митрополитът] поднесе молбата си и царството ми, като я
.КЪМ ИСТОРИЯТА НА М Е С Е М В Р ИЙ СКИТЕ..
659
прие, пожелава и определи чрез настоящата простагма, щото тоя
светейши митрополит на Месемврия и ипертим да вземе и вла-
дее тия манастири и да има над тях [власт], каквато имаха
свещените предстоятели на подчинената му митрополия, преди
казаната крепост да мине под царя на българите, и то, както
е казано, в обема на присъщите му основателни права (хата
rijv тер(Х'/)фсу tG>v 7rpoc6vTti>v аЗтф, tn? etp^Tai, EuXiytov 8txatw|xaT(ov).
И при това положение да не стана никакво посегателство или
каквато и да било пречка било от вселенския патриарх, било
от никой друг, като се взема за предлогвла.дението и обичаят
от онова време, та до днес. Заради това му се връчи от цар-
ството ми настоящата простагма, издадена на тридесети...
Има [написано] с червени букви от царската и божествена
ръка месец септември индиктион 3.
Настоящето, сравнено и намерено във всяко отношение
•еднакво с първообраза, се подписа и от нас
Солуиски [митрополит] Исидор."
Преди да се спрем върху съдържанието на тая втора гра-
мота и на нейното отношение към първата, не ще са излишни
няколко думи относно местонахождението на споменаваните в
нея манастири.
Манастирът „Елеуса", за който се отнася и първата гра-
мота и от който произхожда иковата с надписа от Ив. Алек-
сандрово време, не е един и същ със запазената и до днес
месемврийска черква, наречена „Нова Митрополия",13 а се е
намирал на противоположната северна част на града, непосред-
ствено над морския бряг.14 Манастирът „Христос Акрополит"
се е намирал върху източния нос на месемврийския полуостров,
около мястото, където днес стърчи вятърна мелница.15 Мана-
13 Както е предполагал Иречек, Кияж. България, II, 801, бълг. превод-
11 Преди три години там бяха направени археологически разконки, конто
разкриха основите на трикорабна базилика, за която се предполага, че произ-
хожда от X г. (A Protitch, Guide а travers la Btilgarie, Sofia, 1923, p. 36,
fig. 98; от същия L’architecture religieuse btilgare, 1924, p. 13. — Сумарно
съобщение за разкопките и намереното при тях у Ив. Белков, Археолог, бе-
лежки за Месемврийско, Годишннк на Народиия музей за 1920, стр. 60).
Както г. Белков устно ми съобщи, месемврийци и сега наричали „Елеуса“
зиястото, където били открити развалините.
15 Jire(ek, Cernomorske pobrezi па vychodnim konci pasma Balkanskeho,
660
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
стирът „Агиосоритис" се търси вън от стените на града, в
днешните месемврийски лозя, около морския бряг и пътя за
Анхиало.115 По-добре е известно мястото на манастира „Св.
Влас“, при едноименното село, на около 10 км с.-и. от Ме-
семврия, при северния бряг на месемврийския залив.17
Пападопуло-Керамевс счита, че гореприведената простагма
произхожда от 1379 г., в която действително падал третият
индиктион, и че под споменатия в заглавието император „кир
Йоан“ ще трябва да се разбира Иоан VI Кантакузин.18 Що се
отнася до първата част на това предположение, то е твърде
вероятно. Простагмата е изпросена, както се вижда от съдър-
жанието й, от месемврийския митрополит, след като градът
вече бил отнет от българите и минал под византийска власт.
Знаем, че Месемврия престанала да бъде българско владение
след похода на Амадей Савойски в края на 1366 г. Най-близ-
ката година след това, съвпадаща с трети индиктион, е била
действително 1379. Заверката на документа от солунския мит-
рополит Исидор потвърждава до известна степен това пред-
положение. В актовете у Miklosich и Miiller''' Исидор се явява
като член на Цариградския синод в 1380 г., но допустимо е
да е изпълнявал тая длъжност още през предидсщата 1379.
В такъв случай обаче приведеният документ не може да бъде
от Иоан Кантакузин, който още в 1354 г. бил принуден да се
отрече от престола, а от Иоан VI Палеолог, който царувал до
1391 г.20
Не може да се премълчи обаче друго едно обстоятелство,
което се съдържа във външния вид на разглеждапата грамота.
Casopis Mus. Кг. Ceskelio, LXI (1887), 25; Княж. България, II, 803; Шкорпил,
Черном, крайбрежие, Мсб., III, 26, 30 сл.
,е Шкорпил, Мсб., IV, 107; Белков, 61.
17 Шкорпил, Мсб, III, 16 сл. Jiretek, Cosopis, ц. с., 21; Княж. Бьлга-
рия, 803.
ls ’A v a X е х т и, I, 470.
1Я Acta et diplomata, graeca inedii aevi, II, 8, n CCCXXXII; cp Tafrali,
Thessalonique des origines он XIV siecle. P. 1919, 302.
20 Свален от сина си Андроник в 1376, Иоан V си възвьрнал престола
през юли 1379 г. (гл. Визант. хроника, издадена от Jos. Miiller, Byzantinische
Analekten, Sitzungsber. d. Wien. Akademie, Bd. IX, 1853, 382), два месеца
значи преди датата на разглеждапата простагма. Странното е, че Сырку е
счел тая простагма за издадена от българския цар Ив. Шишман (гл. Бобчев,.
КЪМ ИСТОРИЯТА НА МЕСЕМВРИЙСКИТЕ...
661
Последният ред на текста й е непълен, но от запазената дума
Tptaxoatjj (тридесети) може да се заключи, че там е бил озна-
чен денят на нейното издаване. Това е малко необикновено.
Знае се, че независимо от значението си като не толкова тър-
жествени царски актове простагмите са се отличавали и по
външния си вид. Докато напр. хризовулите винаги носили деня,
месеца, годината и индиктиона на изданането си, в простагмите
били означавани само месецът и индиктионът. Обстоятелството,
че в разглежданата простагма е бил поставен денят, не говори
във всеки случай в полза на нейната достоверност. Съмнението
не се отстранява и при наличността на добавката, в която се
казва, че на първообраза от царската ръка било написано „ме-
сец септември, индиктион трети"; от самия препис виждаме,
че това не е било съвсем тъй и че там е бил означен и денят.
Заверката пък на преписа поражда нов въпрос: защо една
царска повеля се е нуждаела от подобна заверка ? И ако та-
кава е била нужна, защо тя е направена от солунския митро-
полит, а не от самия патриарх ?
Колкото се отнася до недоумението, което извиква своеоб-
разният начин на датуване, то си остава. Самата заверка на
документа обаче може да се обясни твърде естествено. Въ-
ц. с., 180, който споделя' неговото мнение и я нарича „Разпореждане на Йоан
Шишман от септември 1379 г. за месемврийските манастнри”). Че простагма-
та е не от български, а от византийски произход, за това не може да има
никакво съмненпе: 1) защото не само в 1379 г., но и през цялото царуване
на Шишман Месемврия е била визаитийска, а не българска и Шишман не е
могъл да издава разпореждане за земи, над конто е иямал никаква власт;
2) защото в нея ясно се говори за българското господство над Месемврия
като за нещо минало, а за „царя на българите" се споменава в трето лице;
3) защото в простагмата се забранява на все.генския, т. е. цариградския пат-
риарх да посяга на правата на месемврийския митрополит; една такава заб-
рана може да изхожда само от византийския император и е немислима за
един търновски цар. Знае се (ср. П. Ников, Принос към истор. изварознание на
България, Сп. Б. А., XX, 5 сл.), че със завладяването на дадена облает от бъл-
гари или визаитийпи тя минаваше под черковното върховенство на съответ-
ния патриарх — търновски или цариградски. Никога нито една от двете дър-
жави не търпеше властта на чужд черковен глава. Щом като в дадения слу-
чай вселенският патриарх е могъл да се меси в месемврийските дела, то значи,
че градът в даденото време не е бил български. Ако Ив. Шишман бе издал
простагмата, би трябвало да видим в нея месемврийският митрополит да се
закриля от притязанията не на цариградския, а на търновския патриарх.
662
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
проспите манастири, както по-нататък ще видим, са се ползували
с патриаршески или ставропигиални права, намирали са се под
пряката власт на цариградския черковен глава. С простагмата.
си императорът ги поставял под непосредственото разпореждане
на месемврийския митрополит. Това е било в известен смисъл
едно посегателство върху правата на патриарха и митрополи-
тът заради сигурността на полученото владение е имал сам
интереса да добие от висшата черковна власт признание на про-
мяната. И ако заверката на документа не е била направена от
самия патриарх, то е само защото тъкмо през същата 1379 г.
патриаршеският престол е бил вакантен.21
Заключението, до което по-горе стигнахме, че разгледаният
на първо място недатуван и анонимен български хризовул е
фалшификат от по-късно време, далеч не намалява неговото
значение за изяснението на черковните отношения в месемврий-
ската облает през втората половина в XIV в.
Един подложен документ от рода па разгледания не се^
създава безцелно, а винаги с намерението да придаде закон-
ност на веднъж придобито и съществуващо положение или
пък да послужи за опора на твърде реални стремежи. От това
гледище „българският хризовул" добива особен интерес, когато
се разгледа съдържанието му във връзка с това на простаС-
мата от 1379 г. и на някои от документите, издадепи от Мик-
лошич и Мюлер в Acta patriarchatus constantinopolitani. С права
на царски и ставропигиален манастир „Елеуса" се е ползувал,
както изрично се казва и в простагмата от 1379 г., през вре
мето, когато Месемврия се намирала под българска власт. Как
са били придобити те, остава неизвестно, както не се знае кога
21 Ср. М. Гебешу, naipiep/ixcl mvaxep, стр. 439—441. Патриархът
Макарий управлявал от края на 1376 до края на 1378 г., когато'бил свален,
а неговият наследник, Нил, бил избран едва през 1380 г. До това време черк-
вата се унравлявала от членовете на синода; 'при един, приведен от Гедеон
случай, синодалното заседание било председателствувано от никейския митро-
полит. Исидор, както казахме, по това време също е бил член на синода и
няма нищо чудно, че при това свое качество е заверил или, с други думи.
признал нарежданията на една царска ’поведя, с която се внасяли изменения
при един случай на патриаршеска юрисдикция.
КЪМ ИСТОРИЯТА НА МЕСЕМВР ИЙ СКИТ Е...
663
и от кого манастирът е бил създаден. Но настъпило време,
когато всички тия права и свободи били оспорени. Това несъм-
нено е станало, когато градът, след похода на Амадей в 1366 г.,
бил даден на Византия и трябвало да заживее при съвсем нови
условия. Правителството на Иоан Палеолог, намиращо се по
това време в тежко финансово положение,22 ще е било малко
склонно да уважи данъчния имунитет на манастира. От поли-
тическата промяна е поискал да се възползува и митрополитът,
за да го постави под юрисдикцията си. Монасите естествено
не са могли да не реагират. Споровете от такъв характер обик-
нонено се решавали от върховната власт; към нея прибягнал
и митрополитът. И именно за да запазят независимостта и при-
вилегиите, па конто дотсгава се радвали, монасите ще са били
принудени да прибягнат до съставянето на подложния хризо-
вул. Тъй като се знаело, че манастирът се ползувал със став-
ропигиални права от дълго време, манастирската управа ще е
счела за нужно да докаже, че те не са били добити незаконно,
а тържествено дадени от българския цар, който освободил
манастира с неговите владения и хора не само от властта на
митрополита, но и от всякакви данъци, повинности и от вся-
какви посегателства на местните власти и граждани. Месемв-
рия е била вече византийска и затова митрополитът не е имал
възможност да подложи на съмнение автентичността на хри-
зовула. По тази причина той поставил въпроса на по-друга
основа: изтъкнал обстоятелството, че манастирът се е намирал
под иегова юрисдикция преди българско време и че само не-
нормалните времена, настъпити след българското завоевание,
са го освободили от властта на местния архиерей. Тая теза
се е показала по-убедителна на Йоан Палеолог — който при
това след войната в 1364 г. и задържането си във Видин през
1366 не е имал никакви причини да бъде внимателен към бъл-
гарите — и затова с простагмата си решил спора в полза на
митрополита. Освен „Елеуса" под негово върховенство минали
22 Срещу отстъпената Месемврия византийците трябвало да платят на
Амадей 15 хил. жълтици. „От тая сума Палеолог платил само 11 028 жъл-
тици, макар че жителите на Месемврия, конто по тоя случай били обложени
със специален данък, внесли по-голяма сума.“ J. Delaville de Roulx, La Fran-
ce en Orient an XIV-е siecle, Paris, 1886, 156, заб. 3.
664
П Р ОФ ПЕТЪР М У ТА Ф ЧИЕВ
и останалите три манастира, конто според ясното указание на
простагмата дотогава също били независими от местната чер-
ковна власт.
Но и след това решение въпросът не бил счетен за на-
пълно уреден. Това се вижда от следната грамота на цари-
градския патриарх, която намираме вече в сбирката на Микло-
шич и Мюлер: „Дадени чрез почтено патриаршеско писание
на светейшия митрополит на Месемврия [намиращите] се в Ме-
семврия патриаршески манастири (латрсар/сха povaoT^pta), a
[именно] тоя на Спасителя Христос Акрополит, тоя на Елеуса,
на Агиосоритиса и на св. Влас, за да ги владее като патриар-
шески до края на живота си (Ь« хр«тд т«бт« wg rraTptapXtxa
ecp’Spm Tijg yirijg айтои), да свещенослужителствува в тях, да ръко-
полага и съди игумените, да въвежда и извежда тия, конто за-
благоразсъди, и да се споменава в тях след патриарха, обаче
отделно от диптисите. Защото в тях подобава да се споменава
само патриархът.**23
Тоя документ не носи никаква дата, но се намира между
актове от 1381 г. и може да се приеме, че произхожда от това
време. Неговата автентичност не би имало защо да се ос-
порва. Но той ни представя едно положение, съвсем различно
от това, установено с простагмата от 1379 г. Докато чрез тая
последната манастирите се поставили в пълната и непосредст-
вена зависимост на месемврииския архиерей, сега те отново се
явяват в правното положение на патриаршески манастири, а на
митрополита се отстъпвали само надзорът и управление™ им,
и то не завинаги, а само до края на живота му. Отстъпката
имала следователно само личен и временен характер. Знае се,
че патриаршеските манастири плащали данък на патриарха, а
не на архиерея, в чиято епархия се намирали. Може би именно
това обстоятелство да е било причината, щото въпросът да бъде
подложен на повторно решение; в случая са били ангажирани
не толкова интересите на монасите, колкото тия на патриар-
шията. Ставропигиалният характер на четирите манастира
сега бил подчертан дори по-решително, отколкото за манастира
„Елеуса11 това било сторено в „българския хризовул11. Докато
23 Miklosich et Muller, Acta et diplomata graeca medii aevi II, 37,
n. CCCL1.
КЪМ ИСТОРИЯТА НА МЕСЕМВР ИЙ СИ И Т Е...
665
тогава било допуснато името на митрополита да се вписва в
„свещените диптиси на архиереите", сега вече изрично се под-
чертавало, че в тях можело да бъде внасяно само името на
патриарха.
Но с казаното се изчерпвала и всичката промяна. Патриар-
хът оставил тия манастири под непосредствения надзор и фак-
тическото управление на месемврийския архиерей. Тая отстъпка
показва, че новото решение е било взето, за да се задоволят
не интервенте на самите манастири, а тия на патриаршията, от
която е било и наложено. Направената отстъпка не е струвала
на последната нищо; напротив, освобождавала я от задълже-
нието да се грижи за тях, като в същото време се задоволя-
вали и амбициите на митрополита.
Това компромисно решение отстранява и сетното съмне-
ние върху автентичността на простагмата от 1379 г. Ако тяби
била подложна, това несъмнено би се открило две-три години
по-късно, когато въпросът бил отново повдигнат и грамотата
от 1381 г. не би го премълчала. Колкото и да е бил разпрост-
ранен във Византия и изобщо на Изток обичаят да се защи-
щават мними или истински права чрез съставяне на подложни
документи, властите не са си затваряли очите пред подобен
род простъпки, а се отнасяли твърде строго към авторите им.24
Но окончателното признание на четирите месемврийски ма-
настира за патриаршески не е почивало едничко на желанието
на патриарха да запази за себе си данъците от тях, нито пък
на стремежа на монасите да използуват противоречивите инте-
реси на патриаршията и митрополията. Споменах, че манасти-
рите са се позовавали на положението, което имали през бъл-
гарската епоха и което било запазено в първите години, след
като Месемврия станала византийска. Относно манастира „Хри-
стос Акрополит" това се потвърждава и от друга една патри-
аршеска грамота, издадена, както изглежда, в 1369 г., т. е. де-
сет години преди „простагмата на императора Кир Йоан“ да
21 Т. напр в Acta, II, 160 сл., n. ССССХХХШ, намираме едно синодално
решение от 1392 г., с което се осъжда иа лишение от духовно звание (теЫау
x.'.JMpeczv) презвитерът Андроник Василикос, защото било доказано, че си слу-
жил с някаква „съчинена простагма“ (летАкаргусу лрбаттгрг') от името иа
императора.
666
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
постави четирите месемврийски манастира под пълното раз-
пореждане на митрополита. Царският и патриаршески манастир
(vj ... pactAtzij vat тмтршрууюу .. . povij) „Христос Акрополит",
казва се в тая грамота,25 някога богат с имоти и намиращ се
в цветущо състояние, поради смътните времена и настъпилото
в него преустройство изгубил всичко и се намирал в голямо
притеснение и нужда. Тогава някой си йеромонах Макарий се
явил при патриарха и поискал да му бъде предоставено управ-
лението на тоя манастир, като обещавал със собствени грижи
и старание да поправи делата му и го устрой. За да покаже
сериозността на предложението си, той представил и двама
достойни за вяра свидетели. Патриархът, казва се по-нататък,
удовлетворил молбата на Макарий и му издал въпросната гра-
мота, с която го поставил за доживотен игумен, дал му до-
стойнството архимандрит, като с грижите за материалното
закрепване на манастира му предоставил всички права по него-
вото управление, а още и пълна власт над монасите с изрич-
ната забрана да му се причинява каквото и да било безпокой-
ство и обида. Едничкото задължение, което Макарий поемал
пред патриарха, било без каквото и да било възражение (otya
Хоуои Ttvdg) да внася обикновените данъци каноников и каннс-
ки он (тд cuvtjD'Ej zavovtzov zat тх v.ai йтотЕтауреук xavtaxta).
Навярно в същата нужда и неустройство са се намирали
по това време, след 1366 г., и останалите три месемврийски
манастира и това обстоятелство напълно обяснява защо те по-
вече от десетилетие след минаването на Месемврия под визан-
тийска власт не възбуждали апетитите на местния митрополит
и той ги оставил на мира.
Една последна патриаршеска повеля (ёутаЛра) — както
изглежда от сетните години на XIV в. — потвърждавала став-
ропигиалните права на тия манастири, като все пак в смисъла
на решението от 1381 г. предоставила временното им управле-
ние на месемврийския архиерей. Той можел „да ги вземе и
държи на екзархийски начала (etap/tztog) до края на живота
си, да се грижи за тяхното запазване, подобрение и преуспя-
ване не само в душевните, ио и в материалните работи (рЗ;
25 Acta, I, 502, п. CCXLV.
КЪМ ИСТОРИЯТА НА М Е С Е М В Р ИП С К И Т Е...
667
povov ev то% фиу/хо:?, dAXtz vat ev rot? cwpaTtxot?), да има право
да изгонва от [манастирите] по свое усмотрение и да отнема
достойнството на тогова, който не живее добре за монашеский
вид и за в полза на манастира, бил той игумен или някой друг-
Тогова пък, който му съдействува за преуспяването, да въ-
вежда и въздига и да не бъде възпрепятствуван от никого;
да е свободен още да назначава четци, да свещенодействува,
да ръкополага иподякони, дякони и презвитери, да освещава1
ако бъде нужно, божествени и свети храмове с патриаршеска
ставропигия (ётсс стгаиротп^уссо Ka~ptap/jx<;>) и да бъде облечен с
всички [патриаршески] нрава."26 Грамотата не е съхранена из-
цяло, но от запазените й последил редове ( .. . xat arcoStoopevou
хат’ёто? б’с TTjv pEydXvjV exxA/jCJtav xat той auvrp'l'oug xavovtxo'j тоб-
тои ...) се вижда, че патриархът и тоя път си заназвал пра-
вого да получава от манастирите обичайните годишни данъци.
II.
Последният от споменатите документа у Па-
падопуло-Керамевс (стр. 468 —470), озаглавен Xpuao^ouXXov [ЗоиА-
yaptxov, е следният:
„Богът на боговете и господарят на господаруващите (6
xwv fi-Etov xat xuptog twv xupteuovcwv), добрият и предобър
бог, промислител и закрилник на своите създания, отреди вла-
сти и началства над духовните и ангелски войнства. След това
неговата доброта избра и тия, конто пожела да началствуват
над усетния и видим свят да царуват над земята. Като събла-
гоизволи добрият бог и се изпълни въплъщението на бога
слово, което бяха провъзвестили светите и богоносни пророци,
тогава започна богопоставеното и боговенчано царство на све-
тил и боговенчан цар, великия Константин, отец на всички пра-
вославии царе. И след като изминаха много времена, като съ
благоизволи нашият добър владика Исус Христос, дарува цар-
» Acta, Л, 152 сл„ n. ССССХХП.
668
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
ството на триблажения и достохвален цар Иоан Асен, дядо на
царството ми и — чрез твоята добрина, о Христе, и много-
щедрите дарове на небесната ти слава и царство — дарува и
нашата власт. И понеже триблаженият онзи и достославен цар
Иоан Асен и дядо на царството ми остави много възпомииа-
ния на земята и на първо място православното си и царстве-
нейпю благочестие и хиляди много големи добрини, пожела и
боговдъхновената власт на царството ми да дарува освободи-
телен и божествен хризовул на манастира на светия чудотво-
рец и мироточец Никола в Емона. Заради това собственоръчно
дарува злато от вестиария на царстното ми за изпълнение и
възстановление на освободителния и божествен хризовул. Като
дойде настоящият игумен, йеромонахът кир Макарий, за покло-
нение на царството ми, донесе на царството ми, че гореказа-
ният манастир „Св. Никола** бил построен из основа от три-
блажената оная Севина, баба на царството ми. Като чу това
царството ми, че гореказаният манастир е отцовско възпоминание,
с голяма радост прие това царството ми. Заради това даде цар-
ството ми на същия манастир настоящий освободителен и све-
щен хризовул на моето царство в лицето на йеромонаха кир
Макарий, отец и молител на царството ми, за да го управлява
отцовски и наставнически и да остане при тоя манастир кол-
кото иска и пожелае без всякакви пречки заедно с намиращите
се там монаси. Заповядва царството ми с настоящия освобо-
дителен и божествен хризовул на боговдъхновената власт на
моето царство, щото тоя манастир на светия мироточец и чу-
дотворец Никола да бъде несмущаван, необезсилван, неприкос-
новен и необезпокояван от каквато и да било оскърбителна
обноска (fonfipEia), царска, черковка или властелска. Ако някой
от намиращите се там когато и да било архиерей на моето
царство наруши, разстрои, престъпи или пък обезпокои (~apa-
Э-poflaat, ij 8t«aelaat rt ёр.~о8саа( irapevoxX^aat) в нещо настоящия
божествен и освободителен хризовул на боговдъхновената
власт и възпоминание (p,vr(p.6cuvov) на царството ми, даже и на
един обол, нека го постигнат проклятията на 318-те богоносни
никейски отци и съдбата му да бъде еднаква с тая на преда-
теля Юда. Затова биде съставен и настоящият освободителен
и божествен хризовул на боговдъхновената власт на моето
К 7, М ИСТОРИЯТА НА МЕСЕМВРИЙСКИТЕ...
669
царство и се даде на достопочтения манастир на светия миро-
точец и чудотворец Никола за сигурност и отвръщение на вся-
какви възможни насилия (ejnjpElwv) в месец август 4, година
6903 индиктион 7, в която година е означена и нашата бого-
боязлива и боговдъхновена власт."
За манастира „Св. Никола" нямаме никаквидруги известия
от тая епоха. Самата средновековна крепост Емона, която се
споменава, както по-долу ще видим, и в други актоне, се е
намирала североизточно и недалеч от Месемврия, при днешния
нос Емине, където Стара планина достига морския бряг.27 На
север от нея, по крайбрежието към Варна, навярно при днеш-
ното село Гьозекен се е намирала друга една крепост —- Ко-
зяк, чието име е запазено в названието на един сьседен върх 28 29
През XIV в. планината около Емине ще да е привличала твърде
много монасите. В житието на Теодосий Търновски се разказва,
че след завръщането си от дългото свое пътешествие в Св. гора
и Цариград сгетецът заедно с ученика си Роман «тнде къ
г г г л л л
ИЖЕ БЛИЗЬ НеСЕБ^Л П|)ИЛЕЖЕЦ|8ю ГО(К>у EMMIE КО у Ю EV^HIIOHTA, ИДЕЖЕ II
||ркыкАк>11к.2!> Манастир обаче житието не споменава. Изглежда,
че такива е имало там няколко30 и един измежду тях ще е бил
и манастирът „Св. Никола", за който е дума в хризовула. Не-
говото място трябва да се търси източно от днешното село
Емине, върху самия морски бряг, където на австрийската карта
е означен параклисът „Св. Никола". Емонската крепост се е
намирала може би 2 км южно от манастира, върху самия Емон-
ски мне, наричан от местните гърци Паликастро.31
Манастирът „Св. Никола" бил построен, както хризовулът
иска да ни увери, от Севина (Xe^evt}), баба (рарр.^) на неимену-
27 Jireteb, Casopis, 3.; Княж. България, II, 804.
28 Гл. Австр. карта Vaooow. л- 4в/13-
29 Житие на Теод. Търновски, изд. Златарски, София, 1904, стр. 173;
ср. П. Сырку. Время и жизнь натр. Ев6им1я Терновскаго, Спб. 1898, 158.
30 Иречек, Княж. България, II, 804.
31 Думите iv -cfj ’Eppovg в нашата грамота навярио не ще трябва да се
разбират в буквален смисъл: че манастирът се е намирал в сам ата крепост
Сыдият израз ev zg MeaepPpi? е употребен и за месемврийските манастири,
макар че два от тях са се намирали вън и далеч от града.
43.
670
П Р ОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
вания български цар. Преди това царят говори за Ив. Асен.
като за свой дядо (... ’Iwavvig ’Aaav/j zai тахтало paccXeca?
рои). Излиза прочее, че казаната Севина е била жена на Ив. Асен..
Ив. Асен е бил женен три пъти. Първата му жена, неизнестна
по-отблизо, се е наричала Ана; втората, дъщеря на унгарския
крал Андрей II, се е именувала Мария-Анна и най-сетне третатар
дъщеря на ослепения след Клокотница Теодор Комнин, била
Ирина.32 Името Севина следователно не е носила никоя от же-
ните на Ив. Асен.
Въпросът има и друга страна. Царят, от чието име бил
издаден хризовулът, се нарича внук на Ив. Асен. Пряката ли-
ния на Асеновци прекъсва с Михаил Асен и Калиман II — еди-
ния син, а другая племенник на клокотнишкия победител. Като
негови внуци, но вече по женска линия са се считали
Иван Асен 111 (1279—1280)33 и може би Константин Асен (1257—
1278), женен за Ирина, дъщеря на Теодор II Даскарис и внучка
на Ив. Асен II.34 Да се приеме, че единият или другият от тия
двама български владетели е могъл да издаде хризовула на
Емонския манастир, е твърде малко допустимо по следните
съображения. Знае се, че Месемврия бе предадена на Византия
от Мицо при самото възцаряване на Константин Асен33 и остана
под византийска власт до неговата смърт. При третия брак на.
Константин Асен — с Мария, племенница на Михаил Палео-
лог — Месемврийската облает бе обещана като зестра на бъл-
гарския цар, но това обещание никога не бе изпълнено, обстоя-
телство, което стана причина за нови войни между двамата
съседни владетели.80 Емона се е намирала, както казахме, в
Месемврийската облает. Дали и тя също е била предадена от
Мицо на византийците заедно с Месемврия, ние не знаем. Във
всеки случай малко вероятно е тя да се е задържала в бъл-
гарските предели, когато много по-важната Месемврия е била
32 П. Ников, Поправки към българската история. Изв. Б. Ист. д-во, V»
1922, 57 сл.
33 Син на Мицо, който водел за жена една от Ив. Асеиовите дъщери-
Гл. П. Ников, Българо-унгарски отношения. Со. Акад. Н., XI, стр. 25 сл. Из-
рично спомеиато от Pachym., 1, 349|_Б.
31 Acropol. ed., Heisenberg, 161 12 сл.; Pachym., 36ж; Greg., I, 61., сл.
35 Pachym., I, 3505 сл.; Greg., 1, 6020 сл.
36 Pachym., I, 343j сл.
КЪМ ИСТОРИЯТА НА М Е С Е М В Р И Й С К И Т Е...
671
визашийска. Но даже и да се приеме обратного, че непосред-
ствената Емонска околност при Константин Асен е останала
българска, явява се въпросът, какво значение за сигурността и
благоденствието на манастира е могла да има царската българ-
ска грамота, когато той се е намирал на самата гранична зона»
в която при тогавашните отношения между двете държави
войната не преставала? [Цо се отнася пък до възможността
въпросният хризовул да е бил издаден от Ив. Асен III, тя е
напълно изключена. Последният потомък на Асеновци върху
търновския престол в краткото си и ефимерно царуване раз-
полагаше с фактическа власт само в столицата си, където се
крепеше с помощта на византийските си наемници и с влия-
нието на своя зет, по-сетнешен цар Георги Тертер. В оста-
налата част на царството разпореждаха татарите или селските
дружини на Ивайло. Каква стойност би могло да има за Емон-
ския манастир словото на византийския натрапник, който сам
се нуждаеше от признанието на народа си и който след едно-
годишно царуване, оставен от всички, трябваше да търси спа-
сение в ново бягство при чужденците ?
Но най-решителното съображение против автентичността
на разглеждания хризовул ни дава неговата дата: той бил из-
даден в годината (g-)y (6903) — което значи 1395 от християн-
ската ера и седми индиктион. Грешката в случая е двойна. На
първо място седмият индиктион не съвпада с 1395 г., а, от
друга страна — още преди тая година със самостоятелността
на българската държава бе свършено и вече нямаше никакъв
търновски цар. Предположението, че годината е погрешна и че
хризовулът произхожда от времето на последний търновски
владетел, Ив. Шишман,37 също тъй малко би могло да се
приеме. Преди всичко не може да се говори за никакви ро-
дови връзки между него и династията на Иван Асен II, а след
това, още рано, през втората половина на XIV в., когато Шиш-
ман заемаше търновския престол, Източният Балкан вече не
влизаше в пределите на неговото царство. Крепостите Емона
и Козяк се намираха тогава във владенията на добруджанския дес-
пот Добротица, както това ще се види от изложеното по-долу.
37 До такова заключение е стигнал Сырку, както се вижда от бележката
иа Бобчев, ц. с. 180, който е съгласен с него.
672
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
Изглежда, че както другите манастири, тъй и емонският
„Св. Никола" ще е бил принуден да отстоява независимостта
си от месемврийския митрополит. Една грамота в изданието
на Mlklosich. и Miiller™ разказва, че митрополитът повдиг-
нал пред Цариградския синод въпроса за владението на двете
съседни крепости Емона и Козяк. Те „от старо време" (ez~a-
AtttoO) били подчинени на него, но откогато минали във вла-
денията на деспота Добротица, били поставени под архиерей-
ския надзор (apxtEpartxTjg ertaze^Eoj?) на варненския митрополит
или, с други думи, минали в неговата епархия. Сега митропо-
литът на Месемврия искал да му бъдат върнати. След като
въпросът бил проучен и се установило, че твърдението на ме-
семврийския митрополит е основателно и искането му справед-
ливо, след като и сам варненският митрополит признал право-
тата му, синодът решил да възстанови старото положение. На
месемврийския митрополит било дадено правото да извършва
там всички архиерейски служби, без някой да смее да му
противодействува или пречи и безпрепятствено да взема всич-
ките припадащи му се данъци (d~ot'cE~at £«vto(5 St'zaia).30
Освен това синодално решение в същата сбирка намираме и
друго.40 С него на митрополита на Месемврия се дава „в до-
бавка" (х«т’ em'Sootv) и Варненската митрополия заедно с нами-
ращите се около Варна крепости Петрис, Проват, Калата, Ки-
чево, Емона и Карбона. Защо на месемврийския митрополит,
който при това в същото време имал и Анхиало, била дадена
и Варненската епархия, не знаем, както не може да се разбере
защо между посочените в тая последната градове и крепости
е спомената и Емона, която според предидущия и навярно по-
раншен акт вече е била отделена в черковно отношение от
Варна и подчинена на Месемврия.
В текста нито на един от тия два документа не е дадена
годината. Само в първия от тях — синодалното решение за
присъединяването на Козяк и Емона към Месемврийската епар-
хия — е отбелязан десетият индиктион. Явява се въпрос, кога е
издадено това решение и от коя година е съответната гра-
38 Acta, I, 367 сл., n. CLXVI.
з» Acta, I, 368, n. CLXVI.
«о Acta, I, 502, n. CCXLIV.
КЪМ ИСТОРИЯТА НА М Е С Е М В Р И П С К И Т Е...
673
мота? — Годината 1357, означена в наслова й и приемана от
всички, конто досега са се спирали по един или друг случай
на нея,41 не е вярна. Грамотата в никой случай не може да
бъде отнесена към време преди 1366 г. и ето защо. Когато
тя е била издадена, градът Месемрвия е бил византийски. Това
се вижда от обстоятелството, че месемврийският митрополит,
както самата грамота съобщава, предявил искането си за Козяк
и Емона пред Цариградския синод. Значи градът се е намирал
под ведомството на цариградския патриарх. Ако Месемврия е
била тогава българска, това ходатайство на митрополита пред
Цариградския синод би било немислимо, тъй като самият мит-
рополит би бил подчинен не на цариградския патриарх, а на тър-
новския. Но, от друга страна, знае се, че в 1357 г. градът се
е намирал в пределите на Търновското царство. Иван Алек-
сандър бе го отнел заедно с всички източни подбалкански
градове от Андроник III след битката при Росокастро в 1333.42
Оттогава, в продължение на повече от три десетилетия, той
оставал български. Във войната през 1364 г. Иоан V Палеолог
се опитал да го превземе, но не сполучил.43 Изгубена била
Месемврия две години по-късно, в 1366 г., при похода на
Амадей Савойски,44 45 който превзел още Анхиал и Емона.
Според мира, сключен през декември същата година, тия гра-
дове били предоставени на савойците, конто от своя страна ги
отстъпили на Византия.46 Оттогава Месемврия останала визан-
тийска до началото на 1453 г., когато няколко месеца преди
падането на Цариград била превзета от ордите на Караджа
бег.40 Кога Добротица е станал господар на Варна, е неиз-
41 Ср. напр. Иречек, Ист. болгар, прев, на Брун, стр. 419; Княж. Бъл-
гария, П, 819; Моисил, Деспотството на Добротич, Минало, ки. 5—6, стр. 140;.
Брун, Черноморье, II, 325.
42 Creg, 1, 4872] сл.; Cantac., I, 460—470, премълчава загубата.
43 Cantac., Ill, 362u сл.
44 J. Delaville Le Roulx, I, 153 сл.
45 Пак там. Авторът говори за отстъпваието само на Месемврия, но от
втората от приведените из Миклошич грамоти (Acta, I, 502, n. CCXLIV) се
вижда, че византийците владеели и Анхиало. За Емона ще говорим по-късно.
46 Ducas, ed. Bonn., 258j6.
674
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
вестно. Може би при похода на Амадей тоя град вече е бил
иегов. Във всеки случай през 1388 г. Варна е била подвластна
на неговия син и приемник Иванко, който при турския поход
в Дунавска България през същата година я отбранявал срещу
Али паша.47 Кому принадлежала Емона до похода на Амадей,
нямаме точни известия; вероятно се е намирала в пределите
«а Търновското царство. От нашия документ се вижда само,
че тя била подвластна га Добротица във времето, когато Ме-
семврия вече била византийска, т. е. след 1366 г. Навярно Доб-
ротица я получил от византийците наскоро след това. Тъй
като около това време неговите земи в черковно отношение
се явяват подчинени не на Търново, а на Цариград, може да
се предположи, че след похода на Амадей Добротица е раз-
валил добрите си отношения с търновския цар,4й и се сближил
с Византия. Отстъпването на Емона от страна на византийците,
след като тя по-рано бе превзета от Амадей и навярно им е
била предадена заедно с Месемврия и Анхиал, може« би е било
едно от условията или последица на това сближение.
Преди Емонската облает да бъде отстъпена на Добротица,
тя се е намирала в Месемврийската епархия. Добротич, при-
държайки се о господствуващия възглед в православния Из-
ток cuius regio eius ecclesia,—я поставил под управление™ на
своя, варненски митрополит. Приведеното по-горе синодално
постановление я връщало отново на митрополита на Месемврия.
Не е известно дали манастирът „Св. Никола" дотогава фак-
тически се е радвал на ставропигиални права, както и не знаем
също дали месемврийският архиерей, веднъж получил Емон-
ската облает, не е поискал именно тогава да наложи властта
си и над него. Едва ли обаче, както на пръв поглед би могло
да се предположи, именно при това неколкократно сменяване
на черковното върховенство над Емонско се е породила у мо-
насите от „Св. Никола" мисълта със съчиняването на един
формален акт да докажат, че на манастира са били утвърдени
ставропигиални права още в миналото. Навярно тоя опит и
47 Leunclavius, Hist. Mtis. Turcorum. Francoforti 1591, 265 : Dobroditzae
filius, qui Varnae cum regione finitima Dobritze vocata regulus erat.
« При похода на Амадей Добротица, както изглежда, е бил съюзник на
тоя последния. Ср. Моисил, ц. с., 144.
КЪМ ИСТОРИЯТА НА МЕСЕМВРИЙСКИТЕ...
675
•следователно съставянето на подложния хризовул ще трябва
да се отнесат към много по-късно време, може би към XV в.,
когато след турското завоевание традицията в много отношения
е била вече прекъсната и забравена и черковните отношения в
тамошните земи още не са били напълно уталожени. Във всеки
случай против предположението, че хризовулът е могъл да
бъде съчинен още до края на XIV в., говори неговата дата,
ако тя, разбира се, не е била погрешна при вписването му в
ерусалимския кодекс. Ако авторът на хризовула би живял в
края на XIV в., той не би могъл в никой случай да пише, че
документът е издаден от български цар през 1395 г., защото
той като съвременник е трябвало да знае, че българско цар-
ство тогава не е съществувало. Ако въпросната дата наистина
е стояла върху самата грамота, ще трябва да се заключи, че
тая последната е била съчинена във време, когато хората вече
не са имали ясна представа за хронологията на събитията от
втората половина на XIV в.
Не можем в случая да отминем неотбелязано и друго едно
-обстоятелство. В Емонския хризовул се казва, че той бил
даден от неизвестния български цар на манастирския игумен,
йеромонах Макарий. По-горе видяхме, че един Иеромонах със
същото име Макарий издействувал в 1369 г. от цариградския
патриарх разрешение™ да устрой манастира „Акрополит" в
Месемврия и да го управлява като ставропигиален, т. е. неза-
висим от местния митрополит. Неволно възниква въпросът, не
е ли бил това същият йеромонах Макарий, който според Емон-
ския хризовул получил—-пак чрез лично застъпничество, но вече
пред българския цар, потвърждение на привилегиите на мана-
стира „Св. Никола" и следователно не е ли същият той автор
на тоя подложен Емонски хризовул ? Еднаквото име наистина не
може да бъде счетено за достатъчно доказателство, но не може
и да се отрече, че постъпката на йеромонах Макарий от „Св. Ни-
кола" твърде много наподобява тая на едноименното лице,
което наистина добило също такива правдини за манастира
„Акрополит". Против подобна догадка говори обаче все същата
дата на хризовула. Игумен на „Св. Никола" същият Макарий
е могъл да бъде само до 1369 г., от която дата вече го на-
мираме като игумен на Акрополит. Ако той следователно би
676
П Р ОФ ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
бил автор на Емонския хризовул, в него не би могла по никой
начин да стой много по-късната 1395 г. Името на Макарий,
ако тука се има пред вид същото лице, което срещаме и в
патриаршеската грамота за манастира „Акрополит", може да
означава съвсем друго. Че на автора на подложния Емонски
хризовул е била известна казаната патриаршеска грамота, с
която Макарий издействувал утвърждението на ставропигиал-
ните права на манастира „Акрополит", и той поискал да при-
пише също тъй на неговото лично застъпничество утвържде-
нието на такива правдини за „Св. Никола" от един български
цар. Както виждаме, една и съща причина — отпорът срещу
домогванията на местния митрополит, е предизвикала съчиня-
ването на тоя хризовул, както и на по-рано разглеждания за ма-
настира „Елеуса".
*
* *
За споменатите по-рано четири месемврийски
манастира нямаме други писмени известия и не знаем нито-
какво е било тяхното положение след XIV в., нито пък кога и
при какви обстоятелства са били разрушени. В това отношение
за Емонския манастир ни е известно нещо повече.
Въпреки обстоятелството, че планинската покрайнина около-
Емона още от средата на XIV в. била едно твърде неспокойно
място,49 манастирът преживял щастливо всички събития през
тая епоха. Сгюрът с месемврийския митрополит при това бил
разрешен в негова полза и изглежда, че той запазил положе-
нието си на ставропигиална обител поне през първите два века
на робството. Към края на XVII или началото на XVIII в. обаче
месемврийският архиерей, неизвестно при какви обстоятелства
и по какъв начин, успял да го подчини. Сведения за това>
както и за съдбата на манастира през последните векове на
робството ни дават две други патриаршески грамоти от 1723
49 В житието на Теод. Търновски четем, че светенът със своя ученик
не можал дълго време да остане там, пониже ниже то у ттуъ остхки вез-
МЛЬ’КНО СЪД-ВТИ AOKfJj НеНХЕИСТНИКЪ ЦБ И ЕЬЗДЕИЖС оуБ1ИЦе И К|Ж’ЕОП|'иЦе их
Безмлъ’Еное ohw м есто. (Златарски, Жит!е Теодос!а. 178—10) Въпросът е Sa
разбойниците, конто върлували из оиия места.
КЪМ ИСТОРИЯТА НА М Е С Е М В Р И Й С К И Т Е...
677
и 1835 г.Бо Първата от тях, подчертавайки, че той се ползу-
вал с правата на ставропигия, от конто неотдавна (rpd oAtyou
пои ypdvou) незаконно бил лишен, за да бъде подчинен на мит-
рополита, му възвръща всички минали свободи. В грамотата,
издадена въз основа на синодално решение при патриах Иере-
мия, се предвижда, щото манастирът да дава на Великата
черква (т. е. патриаршията) годишно две оки восък като знак
за подчинението си (etg crjpElov unorayijj).
От втората грамота, издадена в 1835 г. от патриарх Кон-
стантий II, научаваме, че манастирът „преживял много преврат-
ности (рЕтароАас;), оставал без монаси, а свръх всички беди и
насилия, конто го били връхлетели, преди време станал жертва
на огъня, бил превърнат в пепелище при неочаквана беда"
(ха! nupdg napavaAwfia прд ypovtov ysyovc? xai йпотеурсоЙЕУ aup-
tfopa „И ако, продължава по-нататък грамотата, нещо
му било останало от някогашните му богатства, и то станало
жертва на страшните политически безредици, конто се разра-
зили над ония области (?pyov EyevETco ~<ov ecyartn? ev exsivot? toIj
pepsat era vs'/-fret noArnxwv dvwpaAiwv), така че, лишен от всички
средства да съществува и се издържа и опожарен, той запазил
само вида и името на манастир."
Грамотата не означава по-ясно какви са били бедствията
конто се струпали над манастира. В бележките, с конто при-
дружава тия две грамоти, издателят разказва, без да спомене
изворите, от конто черпи сведенията си, че „манастирът бил
унищожен от пожар в 1805 г. при разбойническите нападения
на кърджалиите, като намиращите се в него монаси били из-
бити". Манастирът, добавя той, наскоро след това бил отново
построен от тогавашния месемврийски митрополит Григори,
който го взел под свой надзор и власт. Именно това последно
обстоятелство, както изглежда, ще е предизвикало патриаршее -
ката грамота от 1835 г. Патриархът Константий, който според
думите му в самата грамота (zr;v noArrelav MeaTjppptas, rijv vjpE-
•cepav naxpiSa) бил родом от Месемврия, се е считал може би
задължен да прояви по-особени грижи към манастира и да му
50 Изд. от М. KcovazavzivCSijc, Дио avexSoza Ttazptapytxa olfffAia jtepl
zijp povTjf zou d-j-iou NixoAaou zou ’’Eppova, Nepovog Jj Ai'povop. N ё a S I v, XII
(1912), стр. 56 сл.
ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ
$78
възвърне раншното правно положение.61 Грамотата, издадена
•от него и носеща подписите на всички членове на синода,
определя, щото манастирът заедно с всички движими и недви-
жими имоти, вещи и дарения, конто притежава или в бъдеще
би придобил (рета mviiov twv хт^ратсду xai rpaypaTOV xai cccptepw-
paxtov auxoO, xtvvjrfijv те xai axrvrfcwv, twv те 8vtwv xat twv etce-
ratra eAetp 6eo0 KpoaTe^Tjaopevwv), да се счита отново за патри-
аршески и никой, включително и месемврийският митрополит,
да няма право да се меси в делата му, нито да изисква от
него каквито и да било данъци. Две лица измежду първенците
на Месемврия, избирани от гражданите, трябвало да остават
като епитропи на манастира. В знак на своята зависимост на-
право от патриаршията той трябвало да й плаща ежегодно
петдесет гроша данък.
Всички тия тъй тържествено утвърдени привилегии не
били в състояние да възвърнат на манастира нито неговото
предишно значение, нито благосъстоянието му. От някогашните
му богатства днес не е останало нищо и той представлява
сега само един малък параклис, в който се черкуват жителите
ла съседното с. Емона.62
5! От Г е 8 е <Ь v, Патр. Tttvaxej, 692, научаваме, че преди избирането му
за патриарх Константин бил митрополит в Търново.
52 Гл. KtovazavTivteijg, 57.
679
БЕЛЕЖКИ И ДОБАВКИ НА РЕДАКТОРА
КЪМ „СЕЛСКОТО ЗЕМЕВЛАДЕНИЕ ВЪВ ВИЗАНТИЯ*
По въпроса за произхода и характера на Земеделския закои'има обшир-
на литература, излязла след студията на П. Мутафчиев. По-важни работи:
Q. Vernadsky, Sur 1’origine de la loi agraire, Byzantion, 11, 1925, p. 127 сл.
F. Dolger, 1st der Nomos Georgikos ein Gcsetz des Kaisers Justinian II ?
Festschrift — L. Wenger, II, 1945, S. 18—48. P. Lemerle, Esquisse pour une
histoire agraire de Byzance, Revue historique, janvier — mars 1958, p. 49 сл.
E. С. Липшиц, Византийское крестьянство и славянская колонизация (преи-
мущественное поданным Земледельческого закона), Византийский сборник, М.-
Л., 1945, с. 96 сл. М. R. Сюзюмов, О характере и сущности византийской
общины по Земледельческому закону, Виз. врем., X, 1956, с. 27 сл. Преди из-
вестно време бе открит и препис на южнославянската редакция на Земедел-
ския закон. Срв. Panojunh. Српски рукопис Земльорадничког закона. Сборник
Радова САН, кн. XI.IV, Византолошки институт, 3., 1955, с. 15 сл. Подробна
библиография за Земеделския закон у Д. Ангелов, История на Византия, т. I,
С., 1968, с. 205 сл. Срв. и История Византии, I, с. 13 сл.
КЪМ „НЯКОЛКО БЕЛЕЖКИ ЗА ХИСАРЯ
И ОКОЛНОСТИТЕ"
По-иова литература във връ.зка с Хпеарската крепост и разглежданата
от П. Мутафчиев базилика при с. Синджирлий (Веригово): В. Иванов, Стари
църкви и маиастири в българските земи, IV—XII в., ГНМ, IV 1922/25. Д. Цен-
нее, Хисарските бани, ГПНБМ, 1937, с. 53 сл. 77. Делпрадез, Принос към
историческата география на Тракия, II, С., 1953, с. 171 сл. В Белков, Градът
в Тракия и Дакия през късната античност, С., 1959, passim. Ст. Михайлов,
Екскурзии из българските старини, С., 1959, с. 253 сл. Д. Ценнее, Археоло-
гически паметници по южиите склоиове на Панагюрска Средна гора, С., 1963,
с. 98 сл. К. Маджаров, Нови разкопки и проучваиия на Хисарската крепост,
ПАИ, XXX, 1967, с. 113—141. С. Бояджиев, Нови даини за хисарските сте-
ни, ИАИ, XXX, 1967, с. 100—ИЗ. За литературата върху Хисаря и околнос-
тите му, излязла до 1956, срв. С. Георгиева — В. Белкова, Библиография
на българската археология, С., 1957.
КЪМ СТАТИЯТА „КЪМ ВЪПРОСА ЗА БЪЛГАРСКИ
ТЕ ИЗВОРИ НА РУСКИТЕ ЛЕТОПИСНИ ИЗВЕСТИЯ*
По-нова литература във връзка с руските летописни известия и въпро-
са за възможно влияние на българските източници при тяхното съставяне : В. Н.
Златарски, Болгарский историко-литературный элемент в русской летописи,
680
Труды 5-го съезда академических организаций за границей, С., 1932, с. 337
сл. П. О. Карышковский, О мнимом болгарском источнике древнейших русс-
ких летописных сводов, „Труды Одесского университета, т. 144: вып. 4, 1954.
В. St. Angelov, le „Л'бтописьць въкухтьц-б" du recueil de Simeon (Симеонов
сборник) de 1073, Byzantinobulgarica, 11, 1966, c. 93 сл. А. Г. Кузьмин, Русс-
кие летописи как источник по истории древней Руси, Рязань, 1969, с. 90 сл.
КЪМ СТАТИЯТА „ЦЪРКОВНИ СТАРИН И
ОТ XVII И XVIII В."
Званието „Жупан" се споменава доста место в паметпипите, който се
отиасят до историята на Първата българска държава. Срв. V. Besevliev, Die
protobulgarischen Inscliriften, Berlin, 1963, № 52, 58, 60. 62. През 1950 г. бе
открит надпис на славянски език в Северна Лобруджа, в който се говори за
един местен сановник „жупан Днмитър" Срв. В. Гюзелев, Добруджапският
надпис и събитията в България проз 943 г., Uli, XXIV, 1968, кн. 6, с. 40
сл. Отпоено функцинте на жупаните в адмнннстративиия апарат на славяно-
българската държава вж. Д. Ангелов — М. Андреев, История па българската
феодална държава, 1968, с. 104 сл.
Отпоено банствата и баповете в румънските земи, срв. §tefanescu,
Bania in Jara Romanesca, Bucurejti, 1965, с. 1 — 246.
КЪМ СТУДИЯТА „ВЛАДЕТЕЛИТЕ НА ПРОСЕК"
Трябва да се отбележп, че по време па Комиините феодализмът във
Византия не е бил в своето начало, а вече в твърде напреднал стадий на раз-
витие. Срв. по този въпрос Д. Ангелов, История на Византия, П, с. 129 сл.
165., 190 сл.
По въпроса за власите в балканските земи срв. Р. Mtitafliev, Biilgares
et Romains dans Fliistoire des pays dantibienns, Sofia, 1932, c. 196 сл. Д.
Ангелов, Аграриите отношения в Северна и Средна Македония през XIV в.,
С., 1958, с. 101 сл. Т. Р. Vucanovit, Les valaques, habitants autachones des
pays balkaniqties, L’etnographie — Nonvelle Serie № 56, Paris, 1962, p. Il сл.
Отрицателно ce изказва по въпроса за идентичността на „сатрапа" на
Ансберт с Добромир Хриз В. Н. Златарски в статията си „Ансбертовият
„жупан" или сатрап на България" не е бил Добромир Хриз. ГСУ, ИФФ
XXLX, 6, 1933, с. 1—20.
По въпроса за датата на въстанието па Асеновци срв. В, Н. Златарски,
История на българската държава през средните векове, т. II, с 440. По-под-
робно у И. Дуйчев, Въстанието в 1185 и неговата хронология, ИИВИ, VI,
1956, с. 327 сл. Г. Г. Литаврин, Болгария и Византия в XI—XII в., Москва,.
1960, с. 427 сл.
сл.По въпроса за отмятането на Хриз В. Н. Златарски, История на бъл-
гарската държава през средните векове, т. III, с. 124 сл. М. Пандевски —
Г. Стоев—Трнката. Струмииа и Струмичко низ историята, Струмица, 1969,
с. 64 сл.
За Иванко подробно у В. И. Златарски, История на българската дър-
жава през средните векове, т. Ill, с. 108 сл. Д. Ангелов, Тракия и българо-
византийските отношения, ИТНИ, кн. 1, С., 1965, с. 82 сл.
681
Във връзка с мирнпя договор между Калоян и внзантийскпя император
срв. И. Дуйчев, Проучвания вьрху българското средиовековие. С., 1945, с. 104.
За Стрез срв. В. Н. Златарски, История на българската държава през
•средните векове, 111, с. 270 сл.
КЪМ СТУДИЯТА „СТАРИ ГРАДИЩА И ДРУМОВЕ
ПО ДОЛИНАТА НА СТРЯМА И ТОПОЛНИЦА"
По-нова литература във връзка с пътищата, крепостите, манастирите и
•селишата в разглежлания от П. Мутафчиев район : В. Иванова, Стари църк-
ви и манастири в българските земи, ГНМ, 1922—1925. В. Миков, Произход
и значение на иашите градове, села, реки, плапипи и места. С., 1943.
A. Grabar and IP. Emerson, The Basilica of Belovo, The Bulletin of the By-
zantine institute, Paris, 1946, p. 43—59. П. Делирадев. Принос към истори-
ческата география на Тракия, II, С., 1953, с. 149 сл. В. Велков, Градът в
Тракия и Дакия през късната античност (IV—VI в.), С., 1959. Д. Цончев,
Археологически паметници по южните склонове на Нанагюрска Средна гора.
Материали за археологическа карта иа България, кн. IX, С., 1963. К, Мия-
тев, Архитектурата в Средновекогна България, С., 1965. И. Унджиев, Кар-
лово, С., 1968. И. Батаклиев, Пазарджик и Пазарджишко, С., 1969. Литера-
тура за периода до 1956 в посочената работа иа С. Георгиева — В Велков,
Библиография на българската археология (1879 1955 г.), С., 1957.
КЪМ СТАТИИТЕ „ЕЛЕНСКАТА ЦЪРКВА
ПРИ ПИРДОП" И „КРЪСТОВИДНАТА ЦЪРКВА
В СЕЛО КЛИСЕКЬОЙ"
По-нова литература : В. Иванова, Стари църкви и манастири в българ-
ските земи, IV—XII в., ГНМ, 1922—1925. Н. Мавродинов, Външната украса
на старобългарските църкви, ИБАИ, VIII, 1934. Същият Византийска архи-
тектура, С., 1955. Вл. Попов, Грат Златина, Принос към носелищио-стопаи-
ската география на Златишката котловина. С., 1942. М. Стоянов, Град Пир-
доп в миналото и сега. Опит за събиране па исторически, географски, етно-
графски и поминъчни материали, С., 1941. К. Миятев, Архитектурата в Сред-
новековна България, С , 1955, с. 18 сл., 22 сл. Н. Чанева-Дечевска. Ранно-
византийска базилика от IV—VI в. в България — кандидатска дисертация, С.
1969. Други трудове у С. Георгиева—В. Велков, Библиография иа българ-
ската археология, С., 1957.
КЪМ СТАТИЯТА „БОЖЕНИШКИЯТ НАДПИС"
По-иова литература : М. Андреев—Д. Ангелов, История на българската
държава и право. С., 1955, с 122, 126 (за титлата севаст). 77. Петров, О
титулах „севаст" и „протосеваст" в Средиовековном болгарском государстве,
Виз. врем., XIV, 1959, с. 45 сл. С. Георгиева, Отново за Боженишкия надпис,
ИБИД, XXV, 1967, с. 307-313.
Според по-нови изеледвания битката приРовинее станала не през 1394,
а на 17. V. 1396 г. (Срв. Д. Ангелов, История на Византия, т. Ill, с. ПО,
бел. 16).
682
Относно смъртта на Иван Шишман срв. П. Ников, Турското завла-
дяване на България и съабата на последните Шишмаповци, ИИД, т. VII—VIII,
1928, с. 80 сл. Новооткрит турски документ, съобшеп от Н. Inalcik, на X
редовен копгрес на византолозите в Истанбул, нотвърждава, че Иван Шиш-
ман е бил убит след падането му в плен. Срв. Д. Ангелов. X конгрес на ви-
зантолозите в Истанбул, ИП, XI, 1955, кн. 6, с. 107.
КЪМ СТУДИЯТА „ВОЙНИШКИ ЗЕМИ И ВОЙНИЦИ
ВЪВ ВИЗАНТИЯ ПРЕЗ XIII XIV В.“
По-нова литература във връзка с произхода и същипата на войнишкото
съсловие : Г. Островорски, Прони)а, Прилог истори)'и феудализма у Византии
и у Лужословепским земльама, Београд, 1951, с. 8 сл. Същият, Pour I’histoire
de la feodalitc byzantine, Bruxelles, 1954, p. 10 сл. П. Тивчев, За участието
на българи вьв византийската войска през периода на византийското иго
(1018—1185), Ист. нр., XI, 1963, кн. 1, с. 79. Данни за войнишкото сьсловие
през XIII в. в студията на Д. Ангелов, Принос към пародностните и позем-
лени отношения в Македония (Епирския деспотат) през първата четвърт на
XIII в. главно според докумеитите на Охридската архиепископия, Известия па
Камарата на народната култура. Серия Хумап. науки, т. IV, ММ, София, 1947.
Въпросът за пронията и прониарството е предмет на чести изслед-
вания през последните години. Проучванията установяват широкого значение на
термина „прония", особено в ранната фаза на появата на този институт, как-
то и обстоятелството, че вече през епохата на Комннните притежаването на
прония е било свързано със задължението за военна служба. По-важнн тру-
дове, излезли след 1923 г.: Г. Острогорски, Прони)’а, Прилог историрг феу-
дализма у Византии и у Луюжнословепским земляма, Посебна изданья Виз
инет., САЙ, Београд, 1951 : А. П. Каждая, Аграрние отношения в Византии
XIII—XIV в., М., 1952, с. 202 сл., М. R. Сюзюмов, Внутренняя политика Апд~
роника Комнина и разгром при городов Константинополя в 1187; Виз. врем.,
XII, 1957, с. 60; Г. Г. Литаврин, Болгария и Византии в XI—XII в., с. 144
сл.; Д. Ангелов, История на Византия, II, с. 139 сл.; Същият, Вьпроси па
феодализма в българските земи, ИП, XVI, кн. 6, с. 71 сл.; П. Тивчев, Нараст-
ването на едрото земевладение във Византия през XII в., ИИИ, IX, 1966, с.
238 сл.; А. П. Каждан, Формы условной собственности в Византии, X—XII в.,
XXV Международный конгрес востоковедов, М., I960, с. 2 сл.; К. В. Хвос-
това, Особенности аграрноправовых отношений в поздней Византии XIV—
XV вв., М., 1968, с. 205 сл. (с кратък исторически очерк); G. Ostrogorsky,
Die Pronia unter der Komnenen, Збориик Радова Византолошког Института, 12,
Б., 1970, с. 41—54.
КЪМ СТАТИЯТА „КЪМ ИСТОРИЯТА
НА МЕСЕМВРИЙСКИТЕ МАНАСТИРИ"
Ново издание на трите грамоти (гръцки текст с български превод, кой-
то се отличава на места от превода на П. Мутафчиев) у И. Дуйчев, Из ста-
рата българска книжнина, II, с. 140—149. Обяснителни бележки, пак там, с.
380 сл. Срв. и А. Бурмов—П. Петров, Христоматия по история на България,
I, С., 1965, с. 331 сл.
СЪДЪРЖАНИЕ
ПРЕДГОВОР.................................. '
СЕЛС КОТО ЗЕМЕВЛАДЕНИЕ В I, В ВИЗАНТИЯ (СПОРЕД
JVOMO'S ГЕВРПКбЦ о......................» - 23
•ЦЪРКОВНИ СТ АРИН И ОТ XVII И XVIII В. ... .... U5
Н Я КО Л К О Б Е Л Е Ж К И ЗА X ИС А Р Я И 3 А О К О Л Н О С Т Т А М У 147
КЪМ ВЪПРОСА ЗА БЪЛГАРСКИТЕ ИЗВОРИ НА РУСЕЙ-
ТЕ ЛЕТО IIИСНИ ИЗВЕСТИЯ......... ......... 155
ВЛ АДЕТЕ ЛИТЕ НА ПРОСЕК..................... I72
СТАРИ ГРАДИЩА ИДРУМОВЕ ИЗ ДО Л И Н ИТ Е НА
СТР ЯМА И ТОПОЛНИЦА .. .................. . 286
ЕЛЕ НС К АТ А ЦЪРКВА ПРИ ПИРДОП............ 597
К РЪСТО ВИ ДН А Т А ЦЪРКВА В С. КЛИСЕ КЬОЙ. 455
БОЖЕНИШКИЯТ НАДПИС ...................... 486
ВОЙНИШКИ ЗЕМИ И ВОЙНИЦИ ВЪВ ВИЗАНТИЯ ПРЕЗ
XIII—Xi vb................ ......... 518
КЪМ ИСТОРИЯТА НА М Е С Е М В Р И И с к и г в
МАНАСТИРИ... ......... ............ 653'
БЕЛЕЖКИИДОБАВКИНАРЕДАКТОРА
679*