Енциклопедия на персонажите в българската митология - Барболова З.

Автор: Барболова З.

Теги: митология

ISBN: 978966-2601-31-2

Год: 2020

Похожие

Речник по антична митология

Българска митология - енциклопедичен речник

Речник на гръцката и римската митология

Енциклопедичен речник на античната митология и класическата древност

Текст

Проектът е съфинансиран
от Програма „Култура“ на Столична община

ЗОЯ БАРБОЛОВА

ЕНЦИКЛОПЕДИЯ
НА ПЕРСОНАЖИТЕ
В БЪЛГАРСКАТА МИТОЛОГИЯ
Първо издание

Наука и изкуство
София, 2020

Този труд, който условно се определя като енциклопедия, е първи
опит да се представят едновременно всички персонажи в българската
митология. Освен демоните в него са включени всички известни езически божества, митични и митологизирани животни и хора. Особено
интересни са божествата, тъй като досега не са били представени заедно, а някои от тях изобщо не са били обект на изследване. Следите
от тях са малко и се откриват предимно в езика, но те са значими,
тъй като подсказват за наличието на редица божества в пантеона на
българите и за сложната му система в езическия период. При част от
персонажите се представят техните аналози в други митологии, което
дава възможност за сравнение или съпоставка и за по-задълбочени
бъдещи изследвания. Тук читателят ще се запознае и с етимологията
на имената на персонажите.
Трудът е предназначен за широк кръг читатели - за всички, които се интересуват от митологията, древната култура, етнографията и
антропологията на българите. Написан е на достъпен за всички език,
което дава възможност да се чете с лекота не само от специалистите в
тази област, но и от ученици. Енциклопедията ще предизвика особен
интерес сред чуждестранните изследователи в областта на митологията и антропологията, особено сред славистите.

ЧИТАЛНИ

Проф. д.и.н. АЛЕКСАНДЪР А. ПРИГАРИН - Катедрата по археология и етнология на Украйна в Одеския национален университет „И. И. Мечников“
Проф. д-р СТЕФКА ГЕОРГИЕВА - Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“

На брат ми - Илич Т. Барболов
и неговото семейство в знак на
признателност за подкрепата,
която са ми оказвали при моите
изследвания

ПРЕДГОВОР
Всеки народ си има своята митология. Много богата на митове или по-скромна, митологията е първият културен код, неосъзната форма на колективното съзнание на даден народ в предрелигиозната епоха, която е залегнала в основата на неговата картина на
света днес, на менталността, нравите и обичаите му.
Митологията не е възникнала от нищото. Фантазията на
древния човек едва ли е била толкова развита, че да си въобрази
описаните в нея образи, явления, събития. През последните десетилетия академичните учени все по-често стигат до изводи, според
които много от митовете са възникнали върху реални архаични
факти, видоизменени в потока на устните предания, преосмислени
и украсени с фантастични елементи във времето. По-скоро митовете са хиперболизирано описание и опит за обяснение на различни
факти - природни, космически и социални явления. С течение на
времето представите за тях са претърпели промени и по този начин
са се формирали различни митологични пластове. След приемането на една или друга религия езическите митове постепенно се
адаптирали към нея и в този процес понякога избледняват или напълно изчезват. Често езическите божества се заместват с образи от
новата религия или се демонизират. Бледият спомен за тях понякога е съхранен в една или друга степен в свързаните с митологията
обичаи и обреди, внедрени в системата на новата религия и в свързаната с тях терминология. Затова в митологиите на безписмените
народи или които не са имали обичая да записват своите представи
за сътворението на света и за всичко в него те са запазени само
частично. Понякога са съхранени някои митоними с променена семантика, а за първичните понятия, които изразявали, е известно
само, че са от областта на митологията.
Далеч по-сложна е ситуацията, отнасяща се към българската митология, която поначало има синкретичен характер. Оскъдни
са следите от митологиите на траките, славяните и прабългарите
- трите основни етнически съставки, формирали съвременния български народ и неговата култура. Не са описали своите митологични вярвания и скитите, които славяните и прабългарите заварват
в Малка Скития (днешна Добруджа) и впоследствие били асимилирани. Изглежда, че славяните, които пишели „с черти и резки“ и
прабългарите, които си служели с руническо писмо, са използвали
7

писменостите си само за свещенодействия. Много е вероятно записването на митологичните разкази да е било табу за тези етнически общности, поради което се предавали само от уста на уста, от
поколение на поколение. Ситуацията в случая с българите се усложнява и от факта, че по времето на формирането на Дунавската
българска държава върху първичния пласт на всяка от тези митологии се наслагвали елементи, заимствани от другите съжители.
Доколко така наречените дунавски българи са успели да създадат
единна синкретична митологична система до християнизирането
им, е трудно да се каже. По-скоро с митологията е станало както с
езика, който славяните са наложили поради численото си превъзходство. Без съмнение върху митологията на българските славяни
са оказали влияние както тракийската, така и прабългарската митология, а също и митологиите на другите племена, заемащи своето място в новосъздадената Аспарухова България. За това говори
фактът, че преобладаващите в българската митология елементи са
от славянски произход, сред които прозират някои тракийски и прабългарски или с неясен произход. Асимилираните по-късно тюрки
(кумани, печенези, узи, татари) не са успели да повлияят сериозно
върху формиралата се езическа картина на света, защото по това
време българите вече били напълно християнизирани, но те са
могли да затвърдят някои тюркски остатъци от предишни периоди.
Чрез наложената върху езичеството християнска религия възниква нов, смесен мито-религиозен пласт. Ревностната борба на християнските свещеници против езичеството е изиграла съществена
роля за неговото избледняване, но тя не е успяла да го заличи напълно. Проникналите в християнската система езически вярвания,
съхранените от езичеството названия на народни празници, обреди
и обичаи, обредни лица, някои лични имена и топоними, роднински
и други термини днес са сериозни свидетелства за наличието на
някои от предхристиянските персонажи в българската митология.

*
Основните компоненти във всяка митология са персонажите. Във връзка с тях възникват и всички митове. Затова те заемат
най-значимо място във всяка митология. Но до този момент в съвременната българска етноложка литература са привличали вниманието само демоните. Рядко се разглеждат някои небесни обекти
като анимирани същества, митични и митологизирани животни, а
от божествата понякога се споменават и спорадично се представят
8

само Перун, Велес, Траян, Дионис и Тантра. И това е логично, като
се има предвид, че при теренните проучвания не се откриват техни
описания, които да потвърдят несигурните данни в средновековната и възрожденската книжнина или да изяснят фолклорните податки за тях.
Изнесените в този труд данни, особено устойчивите техни следи в езика, върху които се прави опит за реконструкция, показват,
че митологията на нашите предци не е била толкова бедна. Впечатлява количеството на демоните, въпреки че много от образите
са неясни; понякога са съхранени само названията им, а обликът и
функциите им са размити или напълно забравени. В много случаи
тези имена имат дублети, което се дължи на табуирането и евфемизацията им в отделните райони. Понякога за евфемизация са послужили названия на чужди митологични образи. Често се наблюдава дори и смесване на различни персонажи, които не могат или
трудно се диференцират.
Докато названията на демоните — носителите на злото, се пазят най-вече поради страха от тях и понеже християнството ни дава
само един демон — дявола, то езическите божества - носителите на
доброто, обикновено са забравени. Мястото на многобройните езически божества понякога се заема от християнските светци, които
били натоварени с техните функции. Обикновено е трудно и дори
невъзможно да се каже с точност кой светец на кой езически бог
съответства. Без съмнение някои народни християнски легенди,
свързани със светците, водят началото си от езичеството и първоначално се отнасяли към някое езическо божество. Но към кое точно, вероятно завинаги ще остане загадка. Случаи като при Перун, >
пророк Илия, Коледа > Иисус Христос, Дионис > се. Трифон и т.н.
са рядкост. Трудно е да се каже, например, кои езически божества са
изместени от св. Георги, св. Димитър, св. Никола и прочее. От друга
страна, с утвърждаването на християнството някои от езическите
божества били преосмислени като демони. Както вече се спомена,
понякога митонимите се пазят в антропонимията и топонимията, в
названията на някои народни празници или в народните названия
на религиозните празници, в названията на обредните лица в езически обреди и обичаи, в митологичните народни песни и приказки,
в някои роднински термини, във фразеологията и други устойчиви
словосъчетания или в названията на някои растения. Това е една
ситуация, която потвърждава ролята на езика като съкровищница
на културата, но данните, съдържащи се в езиковия материал, да9

ват оскъдни сведения за характеристиката на тези персонажи. В
повечето случаи ни подсказват, че в народната памет се пази само
смътен спомен за тях. За техните облици в представите на българите и за функциите им съдим по някои екстралингвистични данни,
по сведенията, съхранени за тях във фолклора и по техните облици
в другите сродни митологии, където те съществуват и са съхранени
повече сведения. Но дори и това не е достатъчно за проследяване
на еволюцията на тези митични образи, за техните трансформации
и преосмислянето им през вековете, особено що се отнася до божествата, което усложнява тяхната реконструкция.
Необходимостта от това да се съберат разпръснатите факти
и малкото налични спомени за персонажите от българската митология и демонология провокира написването на този труд. Това
бе провокирано и от твърдението на някои учени-слависти, според
които славяните не са имали митология, равностойна на индуизма,
старогръцката, скандинавската и други, които са богато представени в митологичните епоси на съответните народи. Не стихват
споровете във връзка с потвърждаването или отричането на някои
персонажи, особено от божествения ни пантеон. Вярно е, че славяните и другите етнически общности, участвали във формирането
на българския народ, както и много други народи, нямат своите
Веди, „Махабхарата" и „Рамаяна", „Илиада" и „Одисея", Старата и
Новата Еда,,Двеста" и т.н. Те не са ни оставили никакви писмени
произведения, представящи техните митове. Но имайки предвид,
че заедно с траките и някои ирански племена (скити, алани), участващи в етническия състав на българите, славяните са от индоевропейского семейство, то много е вероятно и те да са имали достатъчно богата митология. Съдейки по археологическите артефакти, тракийската митология е почти идентична на старогръцката, поради
което и образите върху тях се назовават с имената на съответните
старогръцки образи. Едва ли са случайни съвпаденията във функциите на някои български персонажи и техните аналози в чужди
митологии, във вярванията, свързани с тях и дори на някои имена.
В работата се използва активно сборникът с епични и обредни песни „Веда словена", събрани от И. Големанов и издадени от
сръбския учен Стефан Веркович, които съдържат много интересни
сведения. Затова е крайно време те да се изследват много задълбочено. Тук са включени само част от персонажите, представени там.
Освен демони и божества в Енциклопедията са включени и
анимирани природни явления, някои хора, които се възприемат

като притежатели на необикновени способности - вещици, мамници, пророци, магьосници и т.н., и се отнасят към низшата митология. От юнаците // витязите е представен единствено Крали Марко,
който наистина е придобил митологична характеристика. Съществена част от статиите са посветени на някои митични и митологизирани животни и птици.
В редица статии се прави опит за интерпретация на наличните данни с цел да се очертае образът и функциите на съответния
персонаж и неговия произход. С тази цел се добавят и сведения за
аналогични или близки по характер или облик персонажи от други
митологии. Въпреки че всеки от тях е посвоему уникален, те в някои
отношения много си приличат, независимо че съответните народи
понякога се намират на огромни разстояния и не се откриват данни да са контактували помежду си. Понякога за реконструкцията
помага етимологията на съответния митоним или митономинант.
Често статиите не са енциклопедични, а етнолингвистични изследвания, в които са изнесени наличните данни и тяхната авторска
интерпретация. Споделените авторски възгледи по отношение на
дадените персонажи нямат претенции за меродавност, те са само
хипотези, за които трудно биха се намерили неоспорими свидетелства. Но те биха могли да накарат и други да се замислят върху
поставените въпроси и да ги мотивират да потърсят още аргументи
„за“ или „против“ наличието на даден персонаж, да открият неотбелязани черти в тяхната характеристика, да добавят още дублетни
митономинанти или техни аналози в други митологии, да се потърси в славянската и респективно българската митология връзка
с архетипите (по Юнг), а също и с универсалните, отнасящи се до
митологичното мислене, да се открият рефлексите на архаичната
световна картина на света.

Жанрът на този труд условно се определя като енциклопедия.
Чрез внесените научни статии той излиза извън границите на енциклопедията и частично му придава формата на сборник. Това е
предизвикано от факта, че съответните персонажи не са били обект
на изследване или имат различна от представената интерпретация, поради което са необходими аргументи, доказващи авторското
мнение.
Корпусът на Енциклопедията е съставен по принципа за азбучния ред, като към заглавната дума обикновено се представят и
едноосновни словообразувателни варианти на съответния митоно11

минант. Това става и в случаите, когато съществува двойка едноосновни митономинанти, означаващи половите разновидности на
персонажи като:

ВЪЛК /книж./ (влък /ЗБ/, волк ПОЗБ/, вък /ЮЗБ/, вук /ЗБ; СЗБ/); ВЪЛЧО (вълчо /обръщ.; умал./)
и
ВЪЛЧИЦА (вълчица /общоб./); ВЪЛЧИНКА (вълчйнка /ГабрУ)
Във всяка статия първо се дава определение на понятието,
което те означават. След това — с по-дребен шрифт, се представят
кратки сведения за аналогични персонажи в митологиите на други
народи. Отново с по-едър шрифт се описват представата на българина и авторските интерпретации за персонажа. Това дава възможност да се открои общото в парадигмата на различните митологии и
да се определи, доколкото е възможно, мястото на българската картина на света или елементи от нея сред другите. Следват с най-дребен шрифт етимологичните бележки и библиографията.
По този начин чрез над 580 статии в труда се представят над
870 названия или имена на разглежданите персонажи.

*
За по-голямо удобство в работата се използват някои знаци:
Чрез знака > „вижте“ се препраща към заглавното название,
определено за основен митономинант, под който следва статия.
Знакът
насочва читателя към дублетните митономинанти
от други основи, дадени на сътветното място според азбучния принцип.
След знака w се представят етимологичните бележки за митономинанта.
Знакът Ш означава раздела „Основна библиография“. Някои
от отбелязаните тук трудове са и източници на езиковия материал,
но никъде в тези раздели не се отбелязва основният източник, а
именно: Архив за български диалектен речник и Архив за речник
на българската духовна култура в Института за български език
при БАН. Не са фиксирани и всички използвани етимологични и
други речници. Не са посочени навсякъде и някои трудове, които
повтарят информацията за съответния персонаж, а също и тези,
които са отбелязани в цитираните произведения.
В текста на статиите има редица термини или митономинанти, изписани с болд, т.е. с почернен шрифт, което означава, че за
12

тях има специална статия на съответното място по азбучния ред,
напр.:
<...> Синонимите Бесен понеделник (Бесни понеделник) и
Вранин понеделник, в които първият компонент е притежателно
прилагателно от митономинантите бяс и вран, означаващи ‘зъл
черен демон; дявол’, <...>.
Накрая искам да изкажа най-сърдечни благодарности на рецензентите за търпението им да прочетат този обемист труд и да ми
обърнат внимание на някои недоглеждания!

3. Барболова

АВАЛВО (авалво /Корово, Велгр./); АВАЛЕ (авале /Багренци, Кюст?)
Зъл дух с вид на дете, който нощем притиска гърдите на
спящите хора.
навяци

Етимологически термините се свързват с ар.-тур. havale ‘предаване,
прехвърляне, препращане (за работа, заплата, преписи)’ или havale etmek ‘предавам, натоварвам, възлагам, връчвам’, което не е приемливо. По-скоро произхождат от тур.-диал. aval ‘надут, надменен; глупав, смахнат, малоумен’, към
което са прибавени българските наставки -во и -е.
ш Derleme dergisi, с. I, Istanbul, 1939:126; Dukova U., Die Bezeichnungen der Dämonen bn Bulgarischen // Linguistique Balkanique, XXVIII (1985), N 2: 5.

АВЛИГА (авлига /Сил.!)
Пойна птица, която в митологичните представи на българите е въплъщение на душата на починала млада жена.
Това напомня отъждествяването на девойката с авлига при китайците, фиксирано в идиома-обръщение Дива авлига, отнасящ се за
девойка. Поверието е свързано с една от версиите за това какво става
с душата на човека след смъртта му, според която тя изобщо приема
облик на птица.

В миналото опушването със сламки от гнездо на авлига бил
един от вариантите за лечение на бебе, което непрестанно плаче, защото, според поверията на българите, му е „отнет“ сънят
[вж. Горска майка].
4+ Названието на птицата е регистрирано в ст.бълг. под облика нлъгд <
прасл. jbvblga. Смята се, че е наследено от европейски субстратен език. Митологичното значение на авлига в български е вторично. Метафората е свързана с
възприемането на младите жени като невинни, чисти хора, а също и на това,
че птицата по принцип символизира женското начало и родителската грижа.
Но би могло митономинантът да е вариант на авлия.
Български етимологичен речник, т. 1, С., 1996: 2; Мифы народов
мира, т. 2, М., 1992: 347-348; Энциклопедия символики и геральдики: <http7/
www.symbol апип1.ги/1пс1ех.рЬр/Птицы>

АВЛИЯ (авлйя /Велгр./)

Дух на самоубиец - вид вампир.
Според поверието, той се явява в зелени дрехи. Повече за
характеристиката и функциите му нищо не е известно.
-И Като митоним терминът би могъл да е вариант на авлига, променен
поради забравяне на семантиката или поради преосмислянето по думата
авлия < гр. абХг| ‘двор’ и тур. avii също ‘двор’, т.е. ‘вампир, който се явява в двора’. Но би могло да е вариант на авалво.

£21 Български етимологичен речник, т. 1, С., 1996:2; Тфоева-Григорова
Е., Демоните на Родопите, С., 2003: 50.

АГНЕ (агне /общобУ)

Олицетворение и символ на смиреността, невинността, духовната чистота и невинната жертва.
Още в античната литература агнето се възприема като символ на
благост и кротост, противопоставяйки се на вълка, което най-ярко е
отразено в популярната басня на Езоп „Вълк и агне“. В средиземноморския ареал агнето „олицетворява тържеството на обновлението,
победата на живота над смъртта, която трябва да се извоюва наново и
наново“. Натоварено с функцията на изкупителна жертва, то замества човешките жертвоприношения. Спорадично се среща поверието,
че непорочността и святата кротост на агнето блокират действието
на злите магьосници и вещери. Карпатските славяни вярвали, че
умрелият се явява в образа на бяло агне. Според юдаизма бъдещият
месия е „агнето без недостатък“. Юдеите колят агне на Пасха. Някога
с кръвта намазвали горната част и подпорните греди на входната врата, за да не влизат в дома злите сили. От IV в. агнето, по скоро агнецът
‘голямо агне’, се свързва с християнството. Той става основен символ
на Иисус Христос, който се жертва за спасението на хората, поради
което се възприема от християните за Божи Агнец. Същевременно то
се явява символ и на св. Йоан Кръстител. Единствено в частта „Апокалипсис“ на Евангелието агнето се описва с необикновен вид - със седем рога и седем очи, които са израз на седемте дара на Духа. Но този
образ не се открива в иконографията, където агнето се изобразява
само с ореол, което определя вярата в неговата божествена същност.
Като жертвено животно агнето е прието и в мюсюлманството, където
приношението му е свързано с различни обредни практики.

В българската традиция агнето е преди всичко жертвено
животно. Според българите то е най-приятната жертва на Бога.
До преди няколко десетилетия на Гъоргъов ден всяко семейство
извършвало ритуално жертвоприношение на агне в чест на
патрона на този празник, християнския св. Георги, считан за
покровител на овчите стада и пастирите. Според традицията
трябвало да се коли първото мъжко агне, родило се в съща16

та година. Преди заколването то се освещавало с молитви от
свещеника в черквата, а след опичането на агнето свещеникът
поемал функциите на жреца или старейшината. С кръвта на
агнето се слага петно на челото на децата за здраве. В опростен
вариант обичаят да се коли агне или да се яде агнешко на Гергьовден е съхранен и днес.
Трудно е да се каже кога е възникнал този обичай при българите. Най-вероятно е наследен от езическия период. Някои
информатори при теренни изследвания го свързват с библейската легенда за Исаак и баща му Авраам, като заменят
жертвения овен с агне. Възможно е обредът да е рефлекс на
тракийско жертвоприношение в чест на огъня, а по-късно на
слънцето или някой бог, извършван през късната пролет. Той
бил възприет от прабългарите и българските славяни. А може
би е по-архаичен, Доколкото агне е в съзвучие с Агни - името
на бога на огъня в индуизма, би могло да се каже, че агнето
е олицетворение на слънцето-огън (или огъня-слънце). Тази
идея не е изключена, като се има предвид, че в сборника „Веда
словена“ и песенния фолклор бог Агни се споменава под различни варианти на името - Огне // Йогне Бог, Йогница и др.,
т.е. агнето най-вероятно първоначално било олицетворение на
огъня (и неговия бог Агни), който повсеместно се възприемал
като очистителна стихия. Може би в подкрепа на тази презумпция е и това, че в индуизма бог Агни язди овен.
Прабългарите също принасяли в жертва овни и агнета.
Явно езическият празник съвпаднал с деня, посветен на християнския светец Георги или с Паска, което дало възможност да
се преосмисли семантиката на обреда. За това способствало, от
една страна, възприемането на агнето като символ на Христос,
често определян като Божи агнец и от друга — отъждествяването на Иисус със слънцето. Така, наред с овена, агнето се оказва
соларен символ, животно, олицетворяващо младия Христос и
пролетното слънце.
И днес агнето символизира доброта, чистота и невинност.
Някогашната значимост в духовната култура на българина
е изразена в старинните лични имена Агно, Агнъж, Агню; Агна,
Ягна, Ягнъо, Агнуш, Агнушко; Агнушка, Агница.
++ Етимолозите приемат, че апелативът агне е от един произход с гр. äpvög,
лат. agmis ‘агне’ < и.-е. *ag/h/no-s. Връзка с митонима Агни не се търси, но имайки предвид, че агнето е символ на огъня, тази връзка не е изключена. Още
повече, че според някои ст. инд. агни означава и ‘овен’.
Ш Български етимологичен речник, т. 1, С., 1996: 2; Купър Дж. К.,
Илюстрована енциклопедия на традиционните символи, С., 1993: 7; Маринов Д., Българска нАродна вяра и религиозни народни обичаи, С., 1994: 117-

1201, 605-612; Приор Ж., Универсалните символи, С., 1993: 20-22; Шевалие
Ж., Геербрант А., Речник на символите, С., 1995: 47-48.

АЖДАРХАН (аждархан, аждерхан /ЮБ/); АЖДЕР (аждер /Разл.; Трън.;
Соф./; аджёр /Ихт.; Соф./); АЖДРЕАНА /Чипровци, Монтан./ X ЗМЕЙ

и
АЖДАРКА (аждарка /ЮБ/) > ЗМЕИЦА
Тези названия, както и awdaja при другите балкански славяни, са фонетични варианти на авестийското Ажи-дахака (> Аждаха /тадж./), заето в
различни езици в Кавказ, Централна и Средна Азия, Поволжието и Западен
Сибир, особено в тюркските езици, където освен аждарха и аждаха се срещат
вариантите ажыдаар /кирг./, аждака /казан, татар., азерб., башк., казах./,
аждархо /узбек./, аждарка /каракалп./, аздага, аздяга /ног.-татар./ (= азъдага
/мар./), азтака /чув./ ‘дракон, поглъщащ хора и добитък’, ejder, ejderba /тур./
‘змей, ламя, дракон’ и др. Смята се, че това са реплики на формата за мн. ч. на
перс. aidarhä. Турските варианти показват, че бълг. аждархан и сръб. аждайя
са предтурска заемка от друг тюркски или ирански език. Възможно е вариантът аждер да е повлиян от тур. ejder.

ßJ Български етимологичен речник, т. 1, С., 1996: 5; Мифы народов
мира, т. 1, М., 1987: 50; Словенска митологща. Енциклопедщскиречник (под
ред. на С. М. Толстод и РаденковиЬ Ь.), Beograd, 2001:1-3 и др.

АЛАХОВА ГУЯ (ал ахова гуя) > ЗМИЯ
Евфемизъм за змия, съставен от притежателното прилагателно алахова ‘на Алах’ и диал. гуя ‘змия1, т.е. ‘змията на Алах’. Семантично се свързва с
дублета божьо пиленце.
Ш Български етимологичен речник, т. 1, С., 1996: 5; Георгиева И., Българска народна митология, С., 1983: 61.

АНАСТА (Анаста) > ЗМИЯ
Този евфемизъм вероятно произхожда от гр. йуаотаобд ‘възкръстващ’,
а словообразувателната мотивация се свърза с поверието за безсмъртието на
змията. Но не е изключено да е съкратен вариант на името на св. Анастасия.
Мотивационната връзка е сложна - възможно е Анаста да е ипостас с вид на
змия на Баба Черна - езическа богиня при българските славяни, която след
християнизацията се прикрепя към св. Анастасия и впоследствие се идентифицира с нея.

АПИР (апйр /Бродилово, М. Търн./), АПИРИН (апйрин /Стр.; Ю. Тр./) X
ВАМПИР
АПО (апо /Велгр.; Кюст.; Търн./)

Един от демоните, с който плашели децата, като им казвали, че ако не слушат, апо ще дойде да ги изяде.
i

торбалан

W- Етимологията на митономинанта апо е неясна. Възможно е той да е
производен от глагола хапя (диал. апем), т.е. да е свързано с представата, че
този демон хапе. Но най-вероятно това е по народна етимология, а всъщност,
може би, произхожда от апйр // апйрин < вампир.
Същевременно би трябвало да се има предвид, че звуково апо се доближава до имената на персонажи от някои древни митологии: египетския Алоп
— огромен змей, олицетворение на мрака и злото и събирателен образ на враговете на бога на слънцето Ра; бога на р. Нил Хапи, който предизвиква нейните
приливи, даващи плодородие и е баща на боговете; Апи е името на змиекраката богиня, съпруга на Папай в скитската митология. За човек на име Аппу се
разказва в хетската митология - той имал всичко в изобилие, но нямал син,
а след като се помолил на бога на слънцето и му принесъл жертва, жена му
родила синовете им Зъл и Благ. Морфемата апо- се явява в теонима Аполон — гръко-римския бог на слънцето. Възможно е тези имена да са случайни
съвпадения, но не е изключено някое от тях да има генетична връзка с нашия термин апо, която може би се дължи на заимстване или на реплики на
общ доисторически митологичен образ в очертания регион. Ако е така, то апо
в българската демонология би могло да е наследство от тракийската или от
скитската митология.

Ш Мифы народов мира, т. 1, М., 1987: 96; Фанталов А, Культура вар-

варской Европы: типология мифологических образов: Rzcc. на соис. уч. ст.
кандидата культурологии, СПб., 2001.

АРАП (арап /Гюм.; Крум.; Лозен./, арапи мн. ч. /Плевня, Драм?, арапе мн.
Ч. /Добростан, Асен.; Кушланли, Гюм./); АРА11ИН (ар'апик /Вестово, Карноб.; Ореше, Г. Делч./); ЧЕР АРАП и ЦЪРНА ХАРАПИНА /фолк./
И

АРАПКА (арапка /фолк./)
Зли демони с антропоморфен вид - мъж или жена, но с черна като катран кожа.
Този демон е познат на румънците и турците. Той е един от главните герои в румънско-молдовската приказка Бял Арап (преразказана
от Й. Крянга), където се представя като зъл и хитър демон в образа на
едър чернокож човек без брада. В представите на турците той също е
чернокож човек, с разчорлена черна коса, която стига до петите, долната му устна виси до пъпа, а блестящите му очи са големи колкото
ябълка. Трудно е да се каже, дали българи и румънци са заели този
образ от турците. По-скоро това е архаичен балкански персонаж, чиито прототип са африканците, с които още траките евентуално са общували или поне са познавали.

За някогашно съществуване на демона арап в българската
демонология се съди по някои индиректни данни. Той се явява
като обредно лице от групата арапи в традиционните народни
карнавални игри, които се провеждат след Димитровден (различни от новогодишните и пролетните кукерски игри в други
райони). Действащите лица от тази група обикновено се маскират като разни демонични същества. Един от арапите върви

пред шествието и със сабята си отмерва ритъма. В някои райони арапите са действащи лица и в кукерските дружини, които
обикалят къщите по време на пролетния празник Сирни Заговезни. Това е фиксирано и в названието на народния празник
ApăncKu ден - едно от многобройните дублетни имена на деня
след Сирни Заговезни, първия ден от Великите пости, когато
се провеждат кукерски шествия. Синонимите Вёсен понеделник (Бёсни понеделник) пВранин понедёлник, в които първият
компонент е притежателно прилагателно от бяс и вран, означаващи 'зъл черен демон; дявол’, не оставят съмнение, че за
народа компонентът арапски в Арапски ден също значи ‘демонски, дяволски’. Маскировката на обредните персонажи арапи
в кукерските (старцовските) игри, провеждани през Мръсните
дни (между Коледа и Йорданов ден), също подчертава някои
черти от образите на дявола и вампира - облечени са в черни
дрехи или са с черни наметала, лицата и ръцете им са намазани с олио и сажди или с катран; на черния фон на лицата изпъкват зъбите им, направени от кромид лук; на главата си имат
черна желязна каска с два големи рога (биволски, еленски или
кози). Първият компонент на някои от дублетните названия на
Мръсните дни - ПогЬните (Бугански) дни, Вампйрови (Вампирясани) дни, Каракднджови (Каракднчевски) дни, също са
производни от названия на различни демони, съответно: поганци, вампир, караконджо.
Арапи са герои и в прозаичния фолклор, като напр. в народната приказка Вампирова булка кочияшите на каляската на
княза в царството на Смъртта са черни арапи; такива са и слугите на принца-вампир, омагьосан от мащехата си арапка жестока магьосница. В някои приказки арапите се доближават
до арабския джин, а в други до руския Кошчей Безсмъртни.
Според една приказка, записана на терен, арапинът (hapanuH)
се явява като страшен вятър, който фучи и ломи всичко; той е
безсмъртен, а силата му е скрита в яйце, което се намира във
вътрешността на една свиня; той умира само след като тя бива
убита и от нея се извади и се счупи яйцето. Във всички случаи
се подчертава свръхестествената му и хтонична същност, принадлежността му към света на демоните, към задгробния свяг.
Един от главните отрицателни герои в епическите народни
песни е чер арап. В сборника с песни „Веда словена“ (книга
I) се явява героят Харапине крале (Харабиня краля, Харапска крале, Арапска крале, Арабийска краля) - един от 70-те
крале, който единствен е представен като отрицателен образ,
поради което се определя като църна Харапине, т.е. лош, зъл.
Неговото кралство е земя Харабия (земя Арабия; Харапската
20

зеле), а столицата му — Харапска града. В неговото кралство се
играе хору Арабийску, съхранено до днес в Пиринската област
под названието арап. В цикъла „Личен день Коледов-денъ“,
явно адаптиран към библейските легенди, той често се идентифицира с юдейския цар Ирод:

Разеди са царна Харапине,
разеди са, налюти са,
та си прати стара билетица
да ми фоди низ града гулема,
да ми сече малки деца,
да ги сече залуг пу залуг,
белким си намери млада Бога,
млада Бога мажку дете
да му сече руса глава.
/Веда словена, 1: 238/

В други фрагменти се говори за църни Харапине, които се
асоциират с евангелските трима влъхви, дошли да поздравят
новородения Иисус:
<...>
та са никуй не дусетил,
чи ми са Бога родил,
дусетили се трима царе,
трима царе баш биларе,
трима царе ут край земе,
трима царе църни Харапине.
/Веда словена, 1: 240-241/

Трудно е да се каже кога този демоничен образ се появява
в българската демонология, кога обредният персонаж в кукерските карнавали се преосмисля като фолклорен персонаж със
свръхестествена сила и кога апелативът арап се трансформира в антропонима Арап. Но горният фрагмент подсказва,
че образът на арапа в българската митология е от езическия
период. От друга страна, той се свързва с периода на ранното
християнизиране, когато българинът още не е бил съвсем наясно с новата религия.
Еволюцията на този образ продължава и по времето, когато
България е в границите на Османската империя - тогава той
се явява в ролята на основен антипод и противоборец на Крали Марко и хайдут Сидер в българския юнашки епос. Ясно е,
че по това време тези герои стават изразители съответно на
обобщените образи на турците и българите. Обикновено Арап
се определя с епитета чер!ен/, като с черния цвят се изтъква

негативното отношение към него, респективно ненавистта на
българския народ към завоевателя, И това е логично, като
се има предвид, че в онези времена българите възприемали
турците-друговерци като зли, жестоки и коварни демони, оприличавали ги с вампирите, което отново изтъква демоничната
същност на митичните арапи.
Собственото име Арап днес е характерно за българската зоонимия - с него се именуват кучета и коне.
С течение на времето персонажът арапин бил забравен, а
за някои той се превърнал в измислено същество от групата на
торбалан, с което някога плашели децата.
4+ Апелативът арап априори се свързва с етнонима арабин. Но за бъл-

гарите и румънците арапи някога означавало ‘негри’, т.е. тъмнокожите африканца, като понякога се отнасял конкретно за етиопците. Смята се, че това
название българите възприели от турците, но в една или друга степен народите по северния и източния бряг на Средиземно море познавали северните
африканци и етиопците още пр. н. е. и особено по време на Римската империя.
Вероятно поради необичайния им вид за българина и славянина, установили
се тук много по-късно, те се асоциирали с демоните. Наличие на протетично х в
началословие пред а е характерно за редица диалекти, което обяснява варианта Харапина. Всъщност арап в гагаузки е точно харап. Едва ли е допустима
връзка с изчезналия древен харапски народ, но имайки предвид, че прабългарите са минали през района, който те някога са обитавали, не е изключено това
да е бледа следа от заимствана легенда.
Би могло араб // арап да е производно от прабългарското прилагателно
*хара ‘черен’, което се открива в прамонголски и бурятски и съответства на
тюркското ката. Тази хипотеза изглежда най-вероятна, като се има предвид,
че героят Арап // Харап се описва изключително с катраненочерна кожа, т.е.
арап, диалектното харап, харапин ‘черен човек’ се асоциира с демон и дори с
дявол. Това се потвърждава от словосъчетанието царна Харапине във фолклора, където определението царна дублира компонента Хара в митономинанта
Харапине.
Вероятно от същия произход е и митонимът Харо. Поради загубената семантика на хара по-късно името е преосмислено и уподобено с етнонима араб!
ин/, както е при арменки, исполини и др. - архаичен възглед, според който
чужденците-врагове се уподобяват с демони.
Не е изключено Арап и арап да са свързани с друга дума или митономинант, със същото или подобно звучене, означаваща вид демон още при траките
и елините.
£9 Български етимологичен речник, т. 1, С., 1971; Веда словена, т. I, С.,
1997; Гордлевский В. А., Из османской демонологии // Избранные сочинения.
Т. 3. История и культура, М., 1962: 307; Федотов М. Р., Этимологический
словарь чувашского языка, т. II, Чебоксары, 1996: 362.

АРМЕНКИ (арменки /ЮБ/, ермёнки /ft./)', ЕРМЕНЛИЙКИ (ерменлййки /R ЮБ/); ЕРМИИКИ (ермййки, йермййки /Д; ЮИБ/) > НАВИ
и

АРМЕНЦИ (арменци ЛОБ/) > НАВЯЦИ

Митономинантите произхождат от гръцкия термин ’appćvrj^ ‘родилна
треска', но по народна етимология са уподобеии с етнонима арменци. Подобен
е случаят с еврейчета. Уподобяваието е станало въз основа на вярването, че,
от една страна, некръстените хора са неверници, а от друга - душите на чужденците, след смъртта им, са носители на болести. Добавянето на началното
с във варианта сърмянки вероятно е с цел евфемизация. Възприемането на
чужди и особено неприятелски народи и племена като демони и великани е
стара традиция, наследена още от езическия период. Възможно е вариантите
с е да са от гр. E’ipappevrj ‘съдба, орис, орисници’, преосмислени като демони, но
по-вероятно начално а > е.
ßj Български етимологичен речник, т. 1, С., 1971: 506-507; Геров И.,
Речник на българския език, т. II, С., 1976:11.

БАБА ГИСАНКА (Баба Гисамка) > БАБА ШАРКА
Етимологията на Гисанка е неясно. Най-вероятно то е фонетичен вариант на Писанка [вж. Баба Писанка] и представлява вторична евфемизация.

БАБА ЛЕШКА (баба Лешка) > ЛЕЩЕНКА
БАБА МАРТА {Баба Марта /общоб./)

Антропоморфен митичен образ, персонификация на месец
март в българската митология.
Анимирането на месеците е добре познато явление в много традиции /Европа, С. Африка, Пр. Азия/. В Европа е разпространен мотивът
за заемните дни. Най-често той се развива в митовете за месец Март,
който взел дни от месец Февруари или Април /Ю. Европа/. Обикновено
Март е в образа на мъж, а една старица, която имала много овце (или
кози), към края на месец март започнала да му се подиграва, че неговият студ не унищожил животните й; Март се ядосал и заел от Април
три топли дни; старицата се подлъгала и извела стадото си на паша,
но Март предизвикал студ (сняг) и цялото стадо загинало, а старицата
умряла от мъка или всички се вкаменили /каталунци; италианци, сицилийци, сърби, арменци/. В някои варианти на този мит старицата е заменена с овчар (или овчари), който обещал на Март, ако задържи времето топло, да му подари агне; Март се съгласил, но когато наближил
краят на месеца, овчарят се отказал да му даде каквото и да е; през
останалите три дни и заетите още три от кума му Април Март направил така, че всичките му овце и агнета да умрат от студ /испанци, баски,
корсиканци, португалци/. В албанския вариант героите са старец и старица, а при румънци и молдовани Март е в женски облик и се нарича
Баба Докия (Baba Dichia). Заемните дни на Баба Докия са в началото
на март и се наричат както в български Zilele Babei, т.е. Бабини дни.
В един славянски мит, познат като приказка, се разказва за една
девойка, която мащехата й я пратила през зимата да бере ягоди в гората. Там срещнала дванадесет юнаци, които я попитали кой месец
харесва най-много. Тя казала, че харесва всички месеци, но най-много й харесва Март. Това били дванадесетте месеца, а Март направил
така, че тя да набере ягоди. Когато ги занесла вкъщи, мащехата й
веднага изпратила и собствената си дъщеря, но на въпроса на дванадесетте месеца, кой месец най-много харесва, тя казала, че не харесва
ни един /руснаци, словенци/. Затова те не й помогнали.

Варианти на двата мита са познати и на българите. В тях
олицетворение на месец Март е Баба Марта, т.е. явява се с об-

лик на старица. В народните представи Баба Марта обикновено има непостоянен нрав - ту е весела, усмихната и тогава времето е хубаво, слънчево, ту е мрачна и сърдита, което
предизвиква лошото време. В някои приказки се представя
като добро същество, което носи щастие на хората. Според митичните легенди Марта е сестра (и/ или жена) на Голям Сечко ‘месец януари’ и Малък Сечко ‘месец февруари’. Според
сборника „Веда словена“ тя се нарича Мага и има още един
брат - Летна Бога:

Боже ле, мили Боже,
Боже ле, Летна ле!
Тое сесра милна Мага
Застигнала, пристигнала.
Двашь са заемела,
Тришь са налютила;
<...>
/Веда словена, 1: 441/

В някои митове се казва, че първите или последните три
дни на март, наречени Бабини дни (Бабине дене), тя взела назаем от брат си Малък Сечко или от Април, за да накаже тези,
които смятат, че са се отървали от нея и че времето вече няма
да се влоши. С това е свързан митът за старица, която решила
в последните дни на март да изведе козите си на паша в планината, като смятала, че Марта ще я разбере и ще й прати хубаво
време. Но на нея това не й харесало, разсърдила се и пратила
силна снежна буря; старицата и козите й замръзнали, а после
се вкаменили. Най-близки до този вариант на приказката за
старата козарка се откриват в румънския и арменския прозаичен фолклор. По друга версия причина за гнева на Баба Марта е това, че нейните братя са й изпили виното. Тя се мръщи и
когато срещне подобна на нея старица, защото й е по-приятно
да вижда девойки и млади жени. Затова най-възрастните жени
се стараели да не излизат от дома си, докато Марта не си отиде.
Според поверията любимият цвят на Марта е червеният тя е облечена в червен сукман, носи червена забрадка и червени вълнени чорапи. На 1 март, за да я омилостивят, някога
хората я посрещали с червено парче плат, завързано на прът,
сложен на покрива или на стрехата, защото смятали, че Баба
Марта се смее, когато платното се вее. Обикновено в ранни зори
на този ден жените мятали на дърво или на оградата някаква
червена дреха: пояс, престилка, чорапи или тъкана черга и поставяли червени гранки от вълна на прозорците и вратите. В
някои краища целите къщи се обкичвали в червено. Червени-

ят плат се махал след 9 дни (на Младенци). През това време
било забранено да се изнася нещо бяло навън и още по-малко
да се пере с бухалка, за да не вали град през лятото.
На 1 март жените ставали рано, почиствали домовете и дворовете си, изнасяли дрехите и завивките навън, та през лятото
да няма бълхи и викали: Вън бълхи! Вътре Марта! Подобен
обичай съществувал също при румънци и молдовци - изхвърляйки сметта, след измитането на къщите, жените казвали:
Marta în casă, purici afară! ‘Марта вкъщи, бълхите навън!" или Marta în casă, boalele afară! ‘Марта вкъщи, болестите навън!’.
В миналото децата и момите посрещали Баба Марта с гривни на дясната ръка и гердани от усукани бели и червени вълнени конци, наричани мартеници, мартенички, та да са здрави - бели и червени през годината и най-вече да не ги хващат
уроки. Такава връв момите оплитали и в косите си. Червена
вълна или усукани бели и червени конци се връзвали на фиданките и малките животни, та и те да са добре през годината.
Червеният цвят в мартеницата символизира здраве и сила, а
белият, който се появява по-късно - дълголетие. Усукани бели
и червени конци още се използват, но с течение на времето
мартеницата прераства в специфичен амулет с вид на накит,
с който поне в първите дни на март всички се кичат. А когато
дойдат първите прелетни птици - щъркели и лястовици, мартениците се хвърлят или се окачват на първото цъфнало дърво. Някога ги слагали под камък и по количеството на събралите се там след няколко дни мравки или други буболечки се
гадае за плодородието през годината. Обичаят с мартениците
е познат на румънците, но при тях и до днес само жените и децата връзват на ръцете си усукани бели и червени конци или
се кичат с подобни на съвременните български мартенички, а
мъжете ги носят на скрито място. Спорадично мартеници се
срещат в Албания, Гърция и Сърбия. Този факт подсказва, че
те са архаичен балкански обичай.
В някои български райони на този ден децата си правели
дървени въртележки с вид на птиче, наподобяващо лястовица.
С тях участвали в специално шествие, по време на което пеели
и изказвали пожелания за здраве и щастие. Вечерта децата извършвали обреда палене на Марта, при който палели огньове
и тичали около тях, като викали: „Бягайте змии и гущери, че
Марта иде!“. С главня, запалена от този огън, обикаляли дворовете и замазвали дупките, откъдето се предполагало, че излизат гадините. В други райони, за предпазване от бълхи, плъхове и други гадини, на 1 март се извършвал обичаят пйлене на
комините, наричан и Палеха Марта. Той се състоял в това, че

възрастните почиствали саждите в комините със запален сноп
слама, а децата през това време тичали из селото със звънци.
Изглежда, че някога Марта се почитала през целия месец.
Първият ден на месеца е специално посветен на нея, поради
което най-често се нарича Баба Марта, но се срещат и локалните имена Мартина и Мартин. Споменът за празничния
характер на първата седмица от месеца, наречена Мартина
недёля, се е съхранил до XX в. Езическото название на Тодоровден е Мартина събота, а всеки петък от първите три
седмици на месец март се наричал Мартин петък и се чествал за предпазване от градушка. На 14 март започвал някогашният тридневен народен празник Мартокуза, по време на
който не трябвало да се шие за предпазване от змии. Българите вярвали, че Баба Марта оповестява началото на нов сезон,
отваря портите, през които влиза първият полъх на пролетта,
който топи снеговете, започва да затопля земята и я подготвя
за оран. Те смятали, че на 9 март (посветен в християнския
календар на светите 40 мъченици) в земята се забиват сто и
четиридесет нажежени ръжена и пак толкова излизат изстудени. Те са митопоетична метафора на слънчевите лъчи, които
сгряват майката-земя. Това поверие разкрива корелация на
Баба Марта с Великата богиня-майка. Един детски обичай
на този ден е търкалянето на гевречета, при което децата викали: Отърколи са зима, / Дотърколи се пролет. В народното
съзнание и днес Баба Марта се възприема като символ на отиващата си зима и най-вече на пристигащата пролет.
Мотивът със заемните дни разкрива поверието, че Баба
Марта управлява някои атмосферни явления. Властта й над
времето започва на първия и завършва в последния ден на
месец март. Съдейки по нейния характер и възможности да
променя времето, не е изключено Баба Марта да е наследница
на древна богиня на времето, аналог на балтийската богиня
Подага, даваща хубаво време на хората. Поляците почитали
бог Погода плиДогода, също свързан с времето. На 1 март украинци и поляци празнували Позвизда, божество на ветровете,
бурите и лошото време, чрез специален обред викали пролетта,
която вярвали, че ще се пребори с мрачните сили на зимата. А
може би тя е аналог на мъдрата Старица - келтска богиня, известна и като Старата вещица, която отговаряла за смяната
на сезоните и промените на времето и се отъждествява с майката-земя, на която Баба Марта много прилича. За румънската Баба Докия също се допуска отъждествяване с Великата богиня-майка. В някои от песните в сборника със старинни
епически и обредни песни „Веда словена“ се открива персонаж,

чиито функции са подобни на тези на Баба Марта. Нарича се
Фнлка Юда {Филка Юда Милушка и Филка Милушка) вероятно название на тракийска богиня или Първа (Парва,
Барва) Юда, което може би е славянска калка на тракийски
митоними или просто е производно от названието Първа дене
на Първи (Барвица) месец в славянския календар, когато се
чествала тази богиня, изпратена от Бога да изпъди зимата.
Названията мартифй и мартофел, означаващи колективен гадателски обичай за женитба на Гергьовден, явно са производни от Марта, както ладуване — друго название на същия
обичай - от Лада, богинята, която, според една хипотеза, е Великата богиня-майка при славяните. Като се има предвид, че
този обичай не е познат на другите славяни, би могло да се
допусне, че при българите той е наследен от траките и адаптиран към Лада. Само частично названията му се съхраняват.
Тук трябва да се има предвид, че обичаят ладуване е свързан
с Нова година, който някога се извършвал на 1 март, когато
славяните и румънците, както и други народи, чествали Нова
година.
В диалектите месец март е известен и с името микулица,
което може би също е свързано с анимирането на този месец,
т.е. името Микулица би могло да е славянски евфемизъм на
митологичния персонаж Баба Марта.
Данните свидетелстват за значимостта на Баба Марта
при българите, но не изясняват генезиса на този персонаж.
Обстоятелството, че при другите славяни митичен персонаж
Баба Марта и мартеничките не са известни, показва, че той
не е славянски. Както вече се спомена, освен в българската,
мартеничките се откриват само в румънската лингвокултурна
система (marțișor/i/). Частичното им съхранение при сърбите,
гърците и албанците (verore, verojke) показва, че те не са техни,
а още по-малко римски. Най-вероятно митичната Баба Марта
е синкретичен образ от няколко езически персонажи, отнасящи
се към различни етнокултурни традиции или е проекция на
някакво многофункционално архаично божество от дако-тракииското митологично пространство. Но който и да е прототипът на Баба Марта, без съмнение това е било значимо и много
почитано божество, което се чествало през целия месец, а може
би и през други дни на годината.
бабичката, Марта, Микулица

Компонентът баба в сложния митоним Баба Марта е ясен - това е познатият роднински термин, често използван пред имената на различни женски
митични образи. Личното име Марта се извежда от март — названието на

третия месец в съвременния български календар, който някога бил първият
месец на годината при славяни и траки. Както е известно, названието е заето
от римския календар, в който този месец е посветен на Марс - бога на войната в римската митология. Същевременно митонимът Марс при италийците
има вариант Март (наред с Маурс, Маворс, Мамерс, Мармар). Смята се, че в
български е попаднало чрез ср.гр. рйрщд, рйртюс; (< лат. martius). Поначало това
било аграрно божество, бог на земните сили, почитан като покровител на земеделието и плодородието; вярвало се, че то може да предизвика унищожаване
на нивите и на добитъка или да ги спаси. Според римските автори, на Марс е
посветен обичаят ver sacrum ‘свещената пролет’, при който се молели за плодородие, а при появата на някаква опасност племето давало обет да принесе в
жертва на Март младо животно или младенец (като последният не се убивал,
а когато ставал пълнолетен, го отпращали извън границите на племето). Тези
младежи наричали сакрани или мамертинци (от Мамерс).
За Марга, една от героините във „Веда словена“, съставителят на сборника
Ив. Гологанов дава две значения: 1) месецът, в който идва пролетта и 2) една
от деветте горски Юди (с. 447). Там се открива и митонимът Магата - може
би тракийското название на този месец, който след романизирането на тракийския език приема името Март, а първият му ден получава названието Мартин <месец> или Мартина. Граматичният род на митонимите показва, че
римският митичен персонаж е мъж, а тракийският - жена. Това потвърждава
хипотезата, че Баба Марта е наследница на дако-тракийска богиня на пролетта, която евентуално е дъщеря на Великата богиня-майка (най-популярна
с името Бендида).
На 9 март се чества езическият празник Марчинка, посветен на болестотворния демон Баба Шарка. Празникът е получил името си от своя патрон
Мдрчинка, което показва, че това е едно от названията на болестта шарка,
която в представите на българите може би е била подвластна на Баба Марта.
Същевременно в българската народна лингвокултурна система съществува
един зъл дух мартйя, за който не са известни никакви данни. Езически празник с подобно название - Мартпинйя, се чествал на 14 април и бил адаптиран
към църковния празник Свети Мартин. Но Мартинци (Мратйнски нЪщи)
се наричат дните между 11 и 13 ноември. Интересен е и фактът, че в някои
райони празникът Баба Марта се нарича и Чер ден Мартин. Може би все
пак римският бог Марс бил познат на дако-траките под името Март, който
впоследствие, под влияние на църквата, бил обявен за зъл дух. Трудно е да се
каже каква е връзката и има ли изобщо такава между Баба Марта, демоните
Мратия и Марчинка и римското божество Марс (Март). С известна сигурност
може да се твърди само, че в основата на мита за Баба Марта и на свързаните
с нея обичаи в българската лингвокултурна система е залегнала част от тракийското духовно наследство.
Ш Березкин Ю. Е., Тематическая классификация и распределение фольклорно-мифологических мотивов по ареалам. Аналитический каталог'.
<http:// ruthenia.ru/folklore/berezkin/ >; Българска митология. Енциклопедичен
речник (съст. А. Стойнев), С., 1994:17-18; Веда словена, т. 1, С., 1997; Грушко
Е. А., Медведев Ю. М., Энциклопедия русских преданий, М., 2001: 480; Йорданова Л., Обичани обичаи, С., 1996: 63-104; Маринов Д., Народна вяра и
религиозни народни обичаи, С., 1994: 521-522; Миков, Л., Първомартенска
обредност, С., 1985; Мифы народов мира, т. 1, М., 1987: 278; Райчевски Ст.,
Родопски народен календар, С., 1998: 26-32; Славейков П. Р., Народни обичаи
И сп. „Ден“, 26. III. 1875 г. (вж. Извори за българската етнография, т. 1, С.,
1992: 412-414); Словенска митолоуа. Енциклопедски речник, Beograd, 2001:

9-Ю; Фанталов А», Культура варварской Европы: типология мифологических образов: Дисс. на соис. уч. ст. кандидата культурологии, СПб., 2001; Ghinoiu I., Obiceiuri populare de peste ani> București, 1997: 17; 64.

БАБА МЕСЕЧНИКА (Баба Месечйнка) > МЕСЕЦ, МЕСЕЧИНА
БАБА ПИСАНКА (Баба Писанка /Г. Ор./)

Едно от евфемистичните названия за Баба Шарка.
w Семантично писанка съвпада с шарка, т.е. образувано е от диалектното
девербално прилагателно писан ‘шарен* (срв. писано яйце ‘шарено яйце’) + -ка.
Мотивацията е като при шарка.

БАБА ЧЕРНА (Баба Чёрна /Трак.; Пазар.; Пловд.; Род.; Охр./); ЧЕРНА
(Черна, Чьорна /Род./); СВЕТА ЧЕРНА (Света Чёрна, Света
ЧЪрна, Света Чьорна, Света Чьорня /Род./)
Митична повелителка на тежките болести и смъртта, а може
би олицетворение на смъртта или евентуално нейна богиня в
българския езически пантеон.
За някогашната представа на народа за този персонаж се
съди предимно по индиректни данни. Според названията Баба
Черна и дублетното име Мавра (гр. paüpog ‘черен’) тя е с антропоморфен облик и има вид на старица, която е черна, грозна и
страшна като Смъртта.
На Баба Черна българите са посветили едноименен празник на 22 януари. В християнския календар на този ден се
чества великомъченица Анастасия, наричан от народа Наетата (Нашташа), а понякога и Мавра. Синкретизмът на
двата празника - езическият Баба Черна и народно-християнският Света Анастасия (за народа всички канонизирани
църковни дейци се възприемат като светци) намира израз в
народното название Света Чьорна (Света ЧЪрна), с което този
ден в по-близкото минало бил най-популярен. Денят се почита
за предпазване от черни, т.е. тежки болести и смърт, което показва функциите на Баба Черна, прехвърлени върху нейната
приемница света Анастасия.
Хтоничната същност на Баба Черна е отразена и чрез
евфемистичното название Анаста — вариант на името на св.
Анастасия, което се отнася за змия, която при българите също
е в близка връзка със смъртта - тя изпива очите на мъртвеца
в гроба и свива гнездо в косите му, а при появата й около починалия се смята, че това е душата му. При тази ситуация се
налага мнението, че в по-старо време Анаста била възприема30

на като зооморфен ипостас на света Анастасия, респективно на
Баба Черна. Затова появата на змия в къщата се смятало за
поличба, че някой в семейството скоро ще умре. Това е видно и
от друго евфемистично название на змията - Бабулка, което
фиксира първия компонент на митонима Баба Черна. Изнесените данни ясно показват, че Баба Черна е архаична езическа
богиня на смъртта, която може да се яви и във вид на змия.
Вярата в това, че тя е олицетворение на смъртта, най-ярко е
отразена в поверието, че Баба Черна казва на жените: Я ме
тачете, я ще те почерня без време! Поради това се смятало,
че ако на този ден не й се окаже нужната чест, непременно през
годината някой в семейството ще умре или поне ще заболее
от тежка смъртоносна болест. Обикновено това е Чумата, която от своя страна се идентифицирала със Смъртта, т.е. Баба
Черна, Чума и Анаста се възприемали като нейни ипостаси.
Във връзка с това на този празник на жените било забранено да работят, за да не овдовеят и да не умират децата им.
Тази забрана била строго спазвана, защото иначе „къщата ще
се почерни" и „ще се раждат белязани деца“. Не се правели
годежи и сватби, за да не умре някой от младоженците. Задължителен бил обичаят кокоша черква, при който на Баба Черна се принасяло в жертва черно пиле или кокошка. Птицата
трябвало да се коли на прага на къщата и да се готви с ориз.
Обредни питки, намазани с мед, се раздавали на съседите с
късче от пилето, като се казвало: Вземи си за свети Атанас и
за Баба Черна, че да ни пазят от болести! Перата на птицата
се запазвали за лечение през годината, като най-често с тях се
опушвали урочасани деца.
Видно е, че при този празник езическото начало надделява
над християнското, което дава възможност поне за частична
реконструкция на митичния персонаж Баба Черна. Без съмнение това име е евфемизъм. Ако се съди по митологията на
западните славяни, където богинята на смъртта е Морена, то
най-вероятно това е нейното истинско име и при южните славяни, в частност при българите. При източните славяни Морена И Моряна е еволюирала в морска царица, но в една старинна приказка тя също е назована Анастасия, което потвърждава версията, че тази светица е заела мястото на славянската
езическа богиня на смъртта Мара / Марена, популярна при
българите с евфемизма Баба Черна.
Прави впечатление, че едно от многобройните названия на
празника Света (Баба) Черна е Свети Тимен (Тимен), което
означава, че на този ден се чествал и друг персонаж. Ако се
съди по дублетното име Черняй - друго название на празни-

ка Баба Черна, явно това е името на прототипа на свети Тимен. Възможно е Тимен да е мъжки ипостас на Баба Черна,
но по-скоро това е друг персонаж, който е в тясна връзка с нея.
Според друго поверие се. Анастасия е сподвижница или сестра на се. Атанас, който, заедно със се. Антон, е повелител на
болестите. Това се потвърждава от обстоятелството, че в района на Тракия Летния Атанасовден (5 юли) и денят след него
също се наричат Света Черна, Баба Черна, Черен ден, Черен
празник. Тази ситуация навежда на мисълта, че Баба Черна
била сподвижница или сестра на загадъчния Тимен (също причислен към светците), известен и с езическите имена Черняй
и Черноризе (Черенарйзие). Неговите функции са прехвърлени върху християнския персонаж св. Атанас. От друга страна, номинационната ситуация и екстралингвистичните факти
пораждат предположението, че Тимен // Черняй най-вероятно
е тъждествен с Чернобог. Не остава съмнение само по отношение на това, че Баба Черна и Черняй (Черни Бог, Тимен) се
отнасят към групата на митичните двойки (евентуално близнаци, поради традицията българите да назовават близнаците
с еднакви или сходни имена), както и това, че св. Анастасия е
наследница на Баба Черна, но с преосмислена противоположна функция - да предпазва хората от тежки болести и смърт, а
св. Атанас е наследник на Тимен // Черняй. Това е един от ярките случаи на контаминация на християнството с езичеството
в българската народна култура.
Митонимът е съхранен в личното име Черна, което е защитно. В него е залегнала идеята, че Баба Черна не носи неприятности на своите съименички.
Етимологията на митонима Баба Черна е ясна. Тя е назована Черна не
защото е черна на вид, а защото е безпощадно зла и се свързва с другия свят,
където властват мракът, тъмнината, студът, смъртта, светът на всичко лошо,
което се асоциира с черния цвят. А може би и даете, тъй като тя олицетворява
смъртта, смятана за най-лошото нещо, което може да се случи на човека.
Ш Българска митология. Енциклопедичен речник (съст. А. Стойнев), С.,
1994; 213-214; Георгиева И., Българска народна митология, С., 1993: 63; Геров Н., Речник на българския език, т. V, С., 1978: 545; Ковачев, Н., Честотно-етимологичен речник на личните имена, В. Търново, 1995: 563; Костомаров М. I., Слов’янсъка мифология, Ки'£в, 1994:269; Малчев Р. Р., Сакралност
и менталност: процесията с мощите на св. Иван Рилски през 1469 г. // Ел.
списание LiterNet, 25.02.2009, Ns 2 (111): <http://litemet.bg/publish23Zr_malchev/
sakralnost.htm>; Попов P., Светци близнаци в българския народен календар,
С„ 1991: 58-82.

БАБА ЧУМА (Баба Чума /павлик. гов./) X ЧУМА

БАБА ШАРКА (Баба Шарка /общоб./) > ШАРКА

SABA ЯГА {Баба Яга; Баба Его, /остар./)
Архаичен славянски персонаж - зла вещица, споменът за
която е съхранен предимно в приказките на източните и западните славяни.
В етноложките анализи Баба Ята се разглежда, от една страна,
като митичен, а от друга - като фолклорен образ. От митологичен
аспект се прави аналогия с индийската Кали (накичена с човешки
черепи), древноиталииската Белона - богиня на войната и повелителна на подземния свят, с гръцката богиня Енио и германската Фрау
Холле, с Планинска вещица, възприета по-късно като прародителка
на тибетците и т.н. Някои твърдят, че тя е архаична славянска богиня на смъртта, която охранява входа на подземното царство, където
изпраща душите на починалите. Като потвърждение на тази версия е
обстоятелството, че в някои приказки тя се явява господарка на дивите зверове, което предполага нейната връзка със света на мъртвите,
т.е. с подземния свят. В това отношение се доближава до гръцката

Ехидна.

Баба Ята е главен персонаж в някои инициационни обреди, като
в тази връзка се предполага, че първоначално би могло да има облик
на женско животно със змийска опашка — признак, по който тя корелира със змея. Твърди се дори, че при тъждествени ситуации в гръцки,
албански и дори български приказки славянската Баба Ята се заменя
с ламя и дракон. В руски и словашки приказки синовете на Ежи-баба са страшни змейове. Самата тя се явява в образа на змеица и се
идентифицира с нея. Други допускат, че е наследница на архаичната богиня-майка, която имала различни имена, едно от които е Яга.
В подкрепа на това може да се направи паралел с келтската богиня
Старицата, известна и като Старата вещица, която се отъждествявала с богинята майка. Тя отговаряла за смяната на сезоните и промените на времето (функция, която частично притежава българската
Баба Марта). Успоредно с това съществувало поверието, че тя събира душите на умрелите в един голям казан, символизиращ утробата
на майката-земя. Богинята разбърквала котела, като позволявала на
старите души да се преродят, а новите чакали реда си - още една връзка с другия свят. Във връзка с това се предполага, че тя е носител на
символиката на матриархата от предисторическата ера, а демонизацията й е станала още след утвърждаването на патриархалната епоха
в обществено-историческия развой на славяните.
Според многобройните описания в славянската етнография този
сложен митичен образ, съхранен предимно във фолклора, има вид
на безобразна старица - с дълъг нос и големи очи, обикновено кривогледи, беззъба или с огромни железни зъби, подобни на гвоздеи, въз
основа на което сърбите я наричат и Гвоздензуба. Тя е прегърбена,
а гърдите й висят до корема. Главата й е забрадена с черна сукнена
кърпа. Живее в къщичка на кокоши крак, която обикновено се нами-

pa в гъста гора, а за северните райони на Русия тя е дълбоко под земята. Къщичката й може да се върти на различни страни, което навежда
на мисълта, че тя е на границата на двата свята. Баба Яга лежи на
висок креват или върху печката, а носът й стига до тавана. Дворът й
е ограден с кости, на които са сложени черепи със светещи очи. Когато
напуска къщата си, лети в железен хаван или на метла и в тези случаи предизвиква страшни бури. Храни се с човешко месо, като предпочита деца. Макар и по-рядко, когато е в добро настроение, Баба Яга
помага на приказните герои при извършването на техните подвизи.
Това поведение подкрепя идеята, че тя е архаична езическа богиня,
която някога била издигната в култ. Това я свързва с германската
Берта (Голда), която в народните представи се трансформирала от
светла богиня на рая и повелителка на смъртта в демона желязната
Берта - старица със страшно лице, дългоноса и с големи зъби, космата, с разрошени коси и наметната с кожа от крава.
Според някои приказки Баба Яга има две сестри и една или 41
дъщери, а по други версии змейовете са нейни синове. Тя преде, тъче
и предсказва бъдещето, поради което се идентифицира и с богинята
на съдбата. Притежава големи съкровища, сред които и магически
предмети, владее много знания, които прилага при правене на магии,
което я определя и като магьосница. И досега в руските села има по
една колдуня, назовавана Баба Яга (или с някое от другите й имена).

Приема се, че злата грозна старица е нов образ в българската култура, навлязъл чрез руските приказки. Но трудно е да се
каже дали наистина е така. Свещеникът П. Ц. Любенов озаглавява една от книгите си „Баба Era" (1887, В. Търново). На титулната страница е изписана клетвата Ега го поразила!, сякаш
авторът е искал да каже, че това е единствената следа от Баба
Яга в българската лингвокултурна система, но тя е достатъчно
свидетелство за нейното съществуване в българската митология под името Ега. Възможно ли е това? В българската традиция има и други такива случаи, като например: Кикимора,
Мара, Харо, Апо и др. персонажи, които по всяка вероятност
отдавна са забравени и изчезнали от българската митология.
Подзаглавието „Сборник от различни вярвания, народни лекувания, магии, баяния и обичаи в Кюстендилско" на труда на
П. Ц. Любенов „Баба Ега" подсказва, че за българите тя е била
преди всичко вещица, т.е. била е много веща ‘знаеща’, притежавала е различни специфични знания, които използвала
предимно за лоши дела. Под това или друго име Баба Яга явно
е била позната на българите, иначе днес не бихме я чувствали
толкова позната. Най-вероятно това е бабата от приказки като
„Златното момиче", която отглежда змии и гущери или от типа
„Братлето елен", където тя с хитрост кара момичето да слезе от
дървото. В руската митология има и много други образи, които
34

ние не приемаме за свои. Възможно е обаче чрез руските приказки тя да е възродена в нашата култура.
Би могло Баба Ята да е славянски ипостас на Баба Черна.
Името на този персонаж е съставно. Първият компонент е роднинският
термин баба, често използван за съставяне на имена на митични персонажи и
особено на демони от женски пол. Той априори я определя като възрастна митична жена. За етимологията на митонима Яга има редица хипотези. Според
една версия името Яга е производно от руския (ст.слав.) глагол ягат 'крякам5.
Неубедителна е идентификацията на Йага с руската частица ага (бълг. аха),
която е била вид поздрав или наздравица, запазена в чешкия поздрав Ахой!
В този случай се прави аналогия с ведийското възклицание Сваха! ‘Да бъде
добро!’ и ‘Наздраве!’. Някои допускат връзка на митонима Яга с Яшка // Яша
- названието на прародителя на всичко живо в славянските песни, т.е. според
тази версия тя е Великата богиня майка. В български език и днес думата ега
се използва със значение ‘дано; нека’. Достоверна изглежда връзката със ср,хр. лексема ]ёза ‘болест’, ‘ужас’, ]езив ‘ужасен, страшен’; бълг. еза и енза ‘болест’
(в клетвата Езата да го сполети!), енза ‘рана’; словен, jeza ‘гняв’; пол. jșdza
‘вещица’; чеш. jezinka ‘зла горска баба’, укр. язя и язи-баба ‘вещица’ < ст.бълг.
•Asa, зл ‘телесна слабост, болест, страдание’. В някаква степен тези лексеми дават основание да се допусне, че Баба Яга, по-точно Баба Ега или Баба Еза, е
съществувала в митологията и на южните славяни.
Прави се паралел също между името Яга и санскритската лексема ahi
‘змей’, което има известни основания, като се има предвид, че според една от
представите Баба Яга има змийска опашка - признак, по който тя корелира
и със скитските «змийски жени», «змийски сестри». Според друга версия името Яга (Йага) се извежда от санскритската лексема йога ‘най-мъдър, владеещ
изключителни знания’ и името Яга се интерпретира като Йогина ‘веща вълшебница’, а според трета — то се свързва с названието на подземната страна
Агарта.
Интересна е версията за произхода на името Яга от етнонима языги, под
което е познато едно сарматско племе. Тя е породена от представата за степната Баба Яга (разпространена в Сибир), която, за разлика от традиционната планинска, имала табуни коне, подобно на скитите (язиги), чиито набези
в Средното Приднепровие започнали през II в. пр. н. е. От друга страна, за
скитите и сарматите са характерни враждебни женски митични персонажи.
Твърди се, че металният тас или хаван, с който Баба Яга лети, е славянското
осмисляне на скито-сарматския походен котел.
Някои свързват яга с гръцките лексеми agathos ‘добър’, agathe ‘доброта’, agape
‘любов’, agapao ‘обичам’, в чиито състав тя е първи компонент (и всъщност се
явява коренна морфема), а други свързват митонима Яга с името Яг морт персонаж от митологията на Коми или на якутскяяБабай ага Толям господин’.
И Афанасьев А, Поэтические воззрения славян на природу, т. III, М.,

1994:587-595; Богинята Баба Яга: <http://www.vselena. com/baba_yaga.htm>; Български етимологичен речник, т. 1, С., 1971: 481; Власова М., Новая Абевега
русских суеверий, СПб., 1995: 369-371; Власова М., Русские суеверия. Энциклопедический словарь, СПб., 1998: 572-574; Грушко Е. А, Медведев Ю. М.,
Энциклопедия русских преданий, М., 2001: 26; Мифы народов мира, т. 1, М.,
1987: 149; Малаховская А Н., Наследие Бабы-яги: Религиозные представления, отражённые в волшебной сказке, и их следы в русской литературе XIXXX вв., СПб., 2007; Новичкова Т. А.,Руский демонологический словарь, СПб.,
1995: 28-33; Пропп В. Я., Исторические корни волшебной сказки, Л., 1986;

Т^одоров-Балан, А., Българска литература. Кратко ръководство за средни

и специални училища. /Устна словесност - &5) // Ел. издателство LiterNet,
06.12.2007: <http://litemet.bg/publishl6/atbalan/bylgarska/ content.htm>; Упадок в
результате сарматского нашествия'. <http://www.xboo.ru/ upadok-v-rezultatesannatskogo-nashestviya.html>; Фасмер М., Этимологический словарь русского
языка, т. IV, М., 1987: 542.

БАБЕНИЦА (бабеница) > ВРАЧКА
** Терминът е дериват от роднинския термин баба + суфикс -еница.
£3 Геров, Н., Речник на българския език, т. V, С., 1978: 426.

БАБИЦИ (бабици /Стакьовци, Белогр.; Летаково, Ихт.; Козар Белене, Свищ./,
бабйца /Велес; Златоград/)
Няколко лоши болестотворни демона с женски облик.

В народните представи на българите те са сестри, които нападат предимно деца и им причиняват силна диария, от която
те могат и да умрат. За болния от тази болест се казва, че е
бабичасал. Според методите на народната медицина болестта
се лекува с баене и отвари от билки.
** Названието се извежда от роднинския термин баба ‘майка на един от
родителите’. Тази етимология обаче е съмнителна.
Ш Маринов, Д., Народна вяра и религиозни народни обичаи, С., 1994:

287.

БАБИЧКАТА (бабичката)
Евфемизъм за всички женски митологични персонажи,
които в представите на българите са с вид на възрастни жени,
поради което пред името им стои терминът баба.

Обикновено това са демони-жени, причиняващи болести
(Баба Лешка, Баба Шарка, Баба Чума, Баба Марта).
Названието е образувано от роднинския термин баба + суф. -ичка, в
членувана форма. Мотивацията е свързана с представата, че тези демонични
персонажи имат вид на старици.

БАБУЛКА (бабулька /русел../)
Евфемизъм за омилостивяване на змия.
Едно от многого евфемистични названия, производно от роднинския
термин баба (+ умал.-гальов. суфикс -улка).

БЕЗСЪНИЦА (Безсъница /Лом.; Воднянци, Белогр.; Шипка, Казан.; Балванци и Ресен, Търн.; Кърдж./)

Старославянски горски дух с вид на жена, който отнема
съня на хората и най-вече на малките деца.
В езическия пантеон на много народи имало божество, в чиято
власт са сънят и сънищата. Най-популярен е гръцкият Хипнос ‘сън’
(рим. Сомнус) - олицетворение на съня, брат на Танатос (Смъртта)
и Лета (Забравата). Изобразяван бил с облика на юноша, понякога
спящ, с малки криле на главата, в едната си ръка с рог, а в другата
- макови семенници. Негови синове са Морфей ‘създател на образи’,
който праща само приятни сънища на хората, Фобетор ‘Ужасяващият’, властелин на кошмарните сънища, в които той се явява с вид на
някое животно и Фантаз ‘Привидение’ - многолик бог, който в сънищата на хората се превръща в предмети. В египетската митология пазители на съня на хората са божествата Бес и Беса. В индуизма богиня
на съня е Нибра, иранският див на съня е Буигъясп, а според „Калевала“ Унтамо е дух на съня при фините и т.н. Божествата на сънищата
са значително повече и обикновено са свързани с божествата на съня.
Повелителка на съня при южните и източните славяни е Безсъница. Едно от дублетните имена на Бессоница в руски е Лесная баба,
което съответства на българското Горска майка и сръбското Шумска
майка. Според тях тя е облечена в тъмни дрехи, безшумно влиза в
домовете, предимно при пълнолуние, докосва спящите, след което те
губят съня си. Образът на Шумска майка при сърбите не е единен.
По една версия тя е красива млада жена с големи гърди, разпилени
черни коси и дълги нокти; облечена е в бели дрехи. По друга - тя
е беззъба грозна старица, която притежава способността да се трансформира в пуйка, куче, свиня, кон, коза. Вероятно Безсъницата е
наследница на неизвестна старославянска богиня на съня, може би от
обкръжението на Нав.

В представите на българите Безсъницата е невидима, но
някои твърдели, че са я видели в съня си. Описвали я като
стара жена с глава като на бик и с разпуснати коси, има големи
и издадени напред зъби, очите й са страшни и големи като на
бивол, има дълги и остри нокти. Също като сръбската Шумска
майка и тя може да се превъплъщава в домашни животни крава, коза, свиня, куче или патица. Поверията забранявали
да се произнася името й през нощта, защото, ако го чуе, веднага
пристига вкъщи, въпреки че живее в гора (планина). Затова
била наречена и Горска майка. Според поверията тя може да
отиде в някой дом и ако е изпратена чрез магии. Нападнатите от нея не могат да заспят ни нощем, ни денем. Вярвало се,
че тя „държи“ съня най-вече на децата и особено на бебетата.
Тези, на които е „взела“ съня, плачат денонощно. Ако не се изпъди, болният полудява и след време умира.
Изпъждането на Безсъницата ставало чрез магии и баене. Когато малко дете плачело много по едно и също време,

се извършвал обредът хвърга плач (хвърляне плача на детето), при който по залез слънце майката отивала с детето си в
планината и гледайки в едно дърво, казвала: Горска майко,
ти имаш син (дъщеря), аз имам дъщеря (син), не лъжи ми
дъщерята (сина) за твоя син (дъщеря)! На ти плач, дай му
(й) сън! Със същата цел се извършвал и друг обред, при който
привечер врачка слагала бебето в престилката си, вземала три
главни, заставала в средата на двора и броела дърветата. При
деветото дърво започвала да бае: Горска майко, да си прибереш плача, да си прибереш плача, да иде на деветото дърво,
а на (името на детето - прим. Иванчо) сън да дойде! След това
врачката се прибирала вкъщи, след малко отново излизала и
повтаряла същите действия. На третия път изхвърляла главните в три посоки и отново влизала в къщата, където продължавала баенето: Сън да дойде на (Иванчо), плач да иде в гората! Горска майка ведно с него. (Иванчо) да заспи като пиле
петровско, като агне гьоргъовско! Накрая бебето се опушвало
със сламки от гнездо на авлига и се провирало през „змийска
риза", т.е. сменена змийска кожа. Опушването се извършвало
и чрез кадене с растението горска майка (Lathraea).
Етимологично митонимът е прозрачен: без сън + суф. -ица. Названието
отразява функцията на този демон да причинява безсъние.
Ш Батаклиев Г., Антична митология. Справочник, С., 1992; Българска митология. Енциклопедичен речник (съст. А. Стойнев), С., 1994: 21; Вакарелски Хр., Етнография на България, С., 1977: 433; Геров, Н., Речник на
българския език, т. VI (Допълнение), С., 1978: 77; Маринов Д., Народна вяра
и религиозни народни обичаи, С., 1994: 287-288; Сборник за народни умотворения, кн. 12, С., 1895:144; Славянская мифология. Энциклопедический словарь, М., 1995: 47-48; 394.

БЕЛИ-ЧЕРВЕНИ (бёли-червёни, бели и червени /Род./)

Един от евфемизмите за назоваване на заразни епидемични болести.
благи и медени, сладки и медени, маслени

СО Българска митология. Енциклопедичен речник (съст. А. Стойнев),
С., 1994: 21; Георгиева И., Българска народна митология, С., 1993:149.

БЕЛОГОРКА (Белогорка /фолк./)

Името на една от самодивите.
Митонимът е сложен; съставен е от компонентите бял, бел + съединителната гласна о + горка. Вторият компонент явно е от гора. Възможно е първоначално това име да е било нарицателно съществително, означаващо ‘горска
самодива’.

БЕНДИДА > ВЕЛИКАТА БОГИНЯ МАЙКА
БИВОЛ (бивол /общобУ)
Домашно животно, натоварено с митологична функция.
Според българската народна космогония един бивол държи
земята на рогата си и когато я прехвърля от единия рог на другия, става земетресение. Заради важната мисия (позната и на
други евразийски народи), която изпълнява, той се определя от
народа като божествен бивол.
Общоселският стопан може да приеме образа на бивол.
вол

-ФФ- Етимолозите смятат, че названието бивол в славянските езици е заето
от гр. ßvßctXog, ßoovßaXt^ или направо от лат. bübalus, нар. лат. büvalus.
Ш Березкин Ю. Е., Рыба и бык: зооморфная опора земли в фольклоре
Евразии И Годишник на асоциация «Онгъл» 7:6, С., 2009:144-169; Българска
митология. Енциклопедичен речник (съст. А. Стойнев), С., 1994: 26; Български етимологичен речник, т. 1, С., 1971: 46.

БИЛЬОБЕР (Билъобёр) > ЕНЬО

БЛАГА-МЕДЕНА (блага-мёдена /ЗБ/); БЛАГАТА (благата /диал./)
Евфемистично название за Чума, а понякога и на друг болестотворен дух.
Името е свързано с представата, че Чумата обича сладки неща и мед.
£3 БакарелскъХр., Етнография на България, С., 1977: 510j Георгиева
И., Българска народна митология, С., 1993: 144.

БЛАГИ И МЕДЕНИ (благи и медени /диал./)
Евфемизъм за зли духове, които създават неприятности на
хората, когато ги разгневят.
W Компонентите на названието са ясни: формите за мн. ч. на прилагателните благ и меден. Названието благички е умалително, което засилва степента
на омилостивяване.
Ш Българска митология. Енциклопедичен речник (съст. А. Стойнев),
С., 1994: 35; Вакарелски Хр., Етнография на България, С., 1977: 510 J Георгиева И., Българска народна митология, С., 1993:144.

БЛАГИЧКИ (блЬ/шчки /ЗБ/)

Едно от евфемистичните названия за епидемичните болести.

бели-червени, здравичките, маслени, сладки и медени

4* Названието представлява субстантивация на умалителната форма за
ж. р. в мн. ч. на прилагателното благ.

ЩА (блёдица /Крива Паланка, Мак./)
Евфемистично название за демона, причинител на болестта туберкулоза.
■4^ Названието е производно от прилагателното блед и се мотивира от това,
че болните от туберкулоза са с бледи лица.

БОГ /общоб./; ДЯДО БОЖЕ (Дядо Боже /остар./)
Всевисше, всемогъщо и всезнаещо вечно същество, създало
вселената и всичко в нея, което управлява по своите закони
според митично-религиозните представи.
От митологично-езически аспект има много богове, възприемани
като илюзорни висшестоящи свръхестествени същества, които в триделния свят обикновено живеят на небето, откъдето управляват вселената, боговете на различните природни явления и хората, поради
което последните ги почитат и им се прекланят. Почти във всички митологии има по един бог-демиург, които се смята за създател на света,
на всичко земно и неземно. В някои политеистични митологии един от
боговете заема челно, висшестоящо място (Зевс, Один, Перун), който
се занимава с атмосферните явления и всичко, което става на небето. Според поверията другите божества си разпределили функциите
и отговорностите, свързани с живота на земята и подземния свят, т.е.
света на умрелите. Всеобща е представата, че те определят реда и законите, по които се хармонизират космическите цикли и правилата,
по които хората трябва да живеят. Те виждат и знаят всичко и в даден
момент раздават правосъдие.
Боговете в политеистичните митологии не са еднакви на вид, всеки си има свой облик и атрибути, по които се разпознават. Някои се
явяват в различни антропоморфни и зооморфни ипостаси.
Според монотеистичните религии съществува един Бог-Творец нероден и вечен, създател на целия свят, първите хора, животните,
растенията и всичко останало на земята и еднолично го управлява,
т.е. поддържа ред във вселенското пространство.
В християнската доктрина Бог е един. В православната църковно-християнска и средновековната апокрифна книжнина той се представя като триединство на Отец, Син и Свети Дух. Смята се, че това
е най-висшата и идеална същност, съвършено превъплъщение на абсолюта и висшия разум.

В предхристиянския период славяните и траките имали
много богове, представите за които почти напълно са изчезна-

ли. За някои от тях напомнят само отделни термини, лични
имена и топоними, обредни персонажи и др. Никакви преки
следи не са останали и от Тантра - всевишния бог на прабългарите, който се идентифицирал с небето.
Вероятно техните облици са формирали представата на
българите за невидимия синкретичен образ на Всевишния
Бог, който има антропоморфен вид - той е огромен на ръст, с
вид на благороден възрастен човек с дълга бяла брада и дълги
побелели коси. Затова народът го нарича Дядо Боже или Дядо
Господ. Облечен в дълга бяла роба, той седи на своя небесен
трон в рая, откъдето наблюдава и вижда всичко, което става
по света, с небесно огледало. Затова освен всемогъщ, Бог е и
всезнаещ. Той е създател на вселената и всичко в нея, включително и човека.
Според преданията първоначално Бог ходел по земята и
учел хората да вършат разни добри неща. Но когато хората
станали лоши, той ги оставил и се вдигнал на небето. След него
тръгнала и Земята, но той я спрял, като казал: Стой, земъо!
Азъ пакъ ще дойда при тебе и то два пъти! И тя спряла, но някои места се издигнали много високо и това са днешните планини, а други останали по-ниско и това са полетата. По заповед
на Бога животните изкопали равнините и долините, за да се
събира вода за пиене.
Бог може да се превръща в различни същности. Често под
образа на нещастен бездомен просяк или пътник обикаля сред
хората по земята и върши различни чудеса и добри дела. Негово дело са явленията бЬжи лък или божи рог ‘небесната дъга’,
бЬжа стрела ‘мълнията’ и бЬжи огън (огнёц) ‘придобит чрез
триене огън’.
Под негова власт са Съдбата и орисниците, които определят житейския път на хората, ангелите, архангелите и повелителите на болестите. Според народната традиция Бог твори
само добрини, но същевременно наказва тези, които нарушават неговите закони и заповеди и по този начин трупат грехове.
Бог ще те накаже, казват българите на този, който е съгрешил
според законите му или е нарушил народно-християнската етика.
В дуалистичния християнски светоглед основен противник
на Бога е дяволът и всички демони, под чиято власт се намират. Борбата между бога и дявола, която се води с всички средства, олицетворява антагонизма на доброто и злото, вечната
борба между тях е и продължение на противоборством между
езическите божества Бял бог и Чернобог.
41

В народно-християнските поверия след 40-ия ден от смъртта
дутпитр на умрелите се мерят с везни, за да се определи количеството на греховете им. В зависимост от това праведниците
отиват в Рая при Бога, а грешниците - в Ада при сатаната (дявола).
Първия понеделник или събота преди Петковден или Архангеловден някога българите посвещавали на Бога жертвения обред Божи дух. Чрез него се целяло омилостивяването на
Бога, за да даде здраве на децата. В него участвали само жени,
които се събирали при залез слънце на кръстопът. Всяка носела направена мълчешком пита и чаша с мед. Понякога носели
и сварена кокошка или готвен фасул. По малко от всяко ядене
се оставяло за злите сили, останалото се изяждало от тях на
кръстопътя. Обредът бил насочен и срещу демоните на болестите и самодивите.
На Петровден или Илинден някои посвещавали на Бога
обичая Божие име или Юдя, при който се правел общоселски
събор с курбан - явно остатък от езическите жертвоприношения. И днес почти на всеки народен и религиозен празник на
Бога се посвещава специален обреден хляб, наречен боговица.
В християнството Всевишният Бог има син Иисус Христос,
издигнат в ранг на бог заради неговата саможертва в името на
хората. В свитата на сина-бог са светците, които приживе са
повярвали в неговото учение, борили се за утвърждаването и
разпространението му, част от които са платили със собствения
си живот за вярата си. Един от основните атрибути на християнските образи в изобразителното изкуство е светлият ореол
около главите им.
Вероятно не само заради красотата си, а и затова, че предпазва от уроки, цветето божур е посветено на Бога. С него се
свързва и цветето богйша 'ирис’, за което говори и друго негово название перуника, според което в езическия период то се е
свързвало конкретно с Перун - върховния бог при славяните.
Господ, Горния, Природните, Самоглядник, Нёбо.

Някои етимолози смятат, че терминът бог (ст.бълг. < е о г ъ < *bogb) (>
богиня) в славянските езици е заимстван от иранските езици. По-достоверна е
версията, че той е собственославянски - бог (ст.бълг. < вогъ < *bogb), който има
единен произход с иранския вариант baga (< авест. Ьауа- ‘господар, бог’) и санскритския bhagas ‘даващ блага, хранител’. Терминът е в близка връзка с богат
(< прасл. *bogatb), убог (< *ubogb) и богатство, което означава, че за славяните
Бог е преди всичко ‘този, който дарява блага или е благотворец’.
Ш Българска митология. Енциклопедичен речник (съст. А. Стойнев),
С., 1994: 89; Български етимологичен речник, т. 1, С., 1971: 60-61; Генчев
Г., Народен мироглед: <www.vama-bg.com©2000>; Георгиев Вл., Трите фази

на славянската митология // сб. Изследвания в чест на академик Михаил
Арнаудов, С. 1970: 472-473; Этимологический словарь славянских языков /
Под ред. О. Н. Трубачева/, т. 2, М., 1975:161; Ковачев Й., Народной астрономии и метеорологии И СбНУ, кн. 30, С., 1914: 53-54; Славянская мифология.
Энциклопедический словарь, М., 1995: 54-56; Славянские древности, т. 1, М.,
1995: 202-203; Фасмер М., Этимологический словарь русского языка, т. I, М.,
1986:181-182.

БОГИНКА (богйнка /ЗБ/) > БАБА ШАРКА
w- Този евфемизъм е умалителната форма на богиня (+ ка). Среща се със
същото значение в сръбски; в руски диалекти е евфемизъм за болест изобщо,
а в полски и словашки boginka и украинската богиня означават ‘зъл дух, който
преследва бременни и родилки, похищав а и разменя новородени деца’. Явно
това е архаичен праславянски евфемизъм за болестотворни духове. Приравнявайки болестта към божествата, хората я величаели и ласкаели, за да бъде
по-благосклонна към тях.

Ш Словенска митологща. Енциклопедични речник (ред. С. М. Толсто] и
Раденкови. Ь.), Beograd, 2001.
БОЖЬО ПИЛЕНЦЕ (божъо пиленце /Мак./) > ЗМИЯ
++ Този евфемизъм се свързва с етап от метаморфозата на змията в змей,
който лети като птица. На тази мисъл навежда приказката за златното момиче, в която се казва, че вълшебницата, при която попадат момичетата, отглежда змии и гущери, които нарича пиленца ‘птичета’. Според едно сръбско
поверие змиите падат от небето с дъжда. Подобно отношение се наблюдава към
жабите в китайската митология, където се възприемат като небесни пиленца,
защото се вярвало, че те падат от небето заедно с росата.

Ш Мифы народов мира, т. 2, М., 1992: 84.

БОЛЕСТИ (болести); БОЛЕШКИ (болёшки)
В митологичен аспект това са антропоморфны невидими
същества с демоничен облик и характер, зли духове, причиняващи различни нарушения в организмите на хората и животните, свързани с болезнени телесни усещания, които понякога
водят до смърт.
Митовете за болестите и смъртта са най-разпространени и едни от
най-древните в световната митология. В митологичното съзнание те
са свързани преди всичко с идеята за греховността на хората и божието наказание. Според народните поверия хората започнали да боледуват, когато извършили първите нарушения на божите повели и
установения от Бога ред, т.е. когато съгрешили. Древните египтяни и
угаритите възприемали болестите като невидими зли същества, подобни на демони, които се вселяват в организма на хората и животните и им причиняват страдания. Тази функция те приписвали и на
злонамерени духове на умрели хора. За изпъждането им от организма
използвали различни магически действия, сред които най-разпрос-

транени били баянията. Според угаритската и финикийската митология олицетворение на болестите са игигите, а най-опасни от тях са „седемте духове на бездната^, които са виновни за всички заболявания.
Значителна част от демоните са персонифицирани въплъщения на
болести като Чумата, а други демони само предизвикват болести като
например Утукку в шумерската митология, който причинява болки
в гърдите и шията и създава външни наранявания. В някои случаи
болестите се причинявали от божества като индуиската Шитала, която е богиня на дребната шарка и самата тя я поражда. Според будизма
човешкото тяло е съставено от елементите вода, земя, огън и вятър,
всеки от които поражда 101 болести и когато всичките 404 болести се
съберат, човешкият живот прекъсва.
Често болестите са подвластни на някое специално божество. В
удмуртската митология богът на болестите е Харану, а Кутис е духът на болестите; при осетинците отговорен за болестите е бог Артхурона, за някои суданци бог Ден довежда болестите и т.н. Вероятно
техният славянски аналог бил Бяс. Понякога с тази функция били
натоварени божествата на смъртта като угаритския бог на смъртта и
епидемиите Рашапу, богинята Сабдаг в тибетската митология, която
се изобразява със сърп в дясната си ръка, а в лявата държи торба с
болести; богинята на смъртта Гилтине в литовската митология също
е отговорна и за болестите; в индуиската митология богинята-змия
Манаса наказва със смъртоносни ухапвания тези, които не я почитат,
но и предпазва хората от змиите.
В славянската митология болестите са подвластни на Смъртта и
нейните божества Нав и Мара // Мора, Марена. След християнизацията тези (явно зли) божества при славяните били преосмислени в
демони, всеки от които обикновено се идентифицирал с определена
болест.
В народното съзнание на славяните болестите имали антропоморфен вид: те са красиви девойки или неугледни жени с вид на циганки
или грозни стари баби. Понякога имат вид на непознати мъже. Могат
да се явят и в облика на някое животно или природно явление (мъгла,
облак и др.). Те са в роднински отношения - някои от тях имат деца,
други - сестри, представители на различни разновидности на една
болест [вж. треска]. В тези случаи те имат собствени имена, които
обикновено се споменават в баянията. Според народните поверия болестите се изпращат по вятър или по вода.

В митологичното съзнание на българина названието болест означава родовото понятие за зли сили, които нарушават
здравето на хората и животните и им причиняват страдания и
мъка чрез болки. Възприемат се като невидими свръхестествени същества и типологично не се различават от представите за
тях на другите славяни. Повечето са персонифицирани и имат
антропоморфни образи, като се оприличават предимно на неугледни, разчорлени и грозни жени и по-рядко се явяват като
44

страшни мъже. Според народните поверия болестите са 99 или
77 и половина. Смятало се, че за всяка от тях има лек, освен
за половинка болест. Нейният дух е най-опасен, защото няма
начин как да се изпъди.
Утвърдена е вярата, че болестите имат божествен произход
и са подчинени на Бога. Но в песенния фолклор се откриват
податки за архаично поверие, според което господарка на седем
от болестите е Денница в облика на змеица. Вероятно и българите в по-далечни времена смятали болестите за зли божества от по-нисък ранг, които след християнизацията били преосмислени в демони. Сред тях са Бяс, Чума, Треска, Шарка,
Нежит, Мора, Мратиняк и др.
В представите на българите причинители на болести са
също някои демонични същества като вампир, нави или самодиви, русалки (самодивска болест, русалска болест), поради което те също се отнасят към групата на болестотворните
демони. Болестите могат да бъдат причинени и от вещици,
които ги изпращат при хората чрез магии или клетви, а също и
от хора с „лоши очи“, които урочасват. Понякога те се явяват и
ако се произнесе истинското им име. Затова често то е табуирано и се заменя с евфемистично име, което съответната болест
не приема за свое. Според друго поверие още след раждането
на човека орисници определят от коя болест той ще боледува.
Персонифицирали се предимно невидимите болести, т.е.
онези, причините за които са неясни. Някои вярвали, че духовете на всички болести живеят заедно с останалите зли и нечисти
сили в двореца на Слънцето, който се намира на край свет, но
на Антоновден се събират и се връщат тук, а на Атанасовден
се разпръскват по хората. През това време обитават пепелища
и други нечисти места, крият се под дървета и в храсталаци,
а понякога и около извори. При баянията те се призовават да
идат в гори Тилилейски и други от т.нар. леви места - необитавани пусти райони, в които няма живот.
Смятало се, че болестите отиват най-вече при грешниците,
при тези, които не спазват определените от болестите забрани и които дори случайно нарушават техния покой, работят в
посветения на тях ден или не честват светците, отговарящи за
тях (явно късно допълнение след утвърждаването на християнството) и т.н. И днес болестите се възприемат предимно като
божие наказание за греховни дела.
Обикновено в народната терминология болестите се назовават с името на съответния демон-причинител (или обратното),
но названията им могат да бъдат мотивирани и от характерни външни симптоми на болестите: жълтеница, червенка,

лещенка, треска, шарка; други се формират от имена на животни: гръдна жаба, магарешка кашлица, кучешка тения, но
най-много са евфемизмите, предизвикани от табуирането на
истинските им имена. Поради това първичните, вероятно и
последващи табуирани имена на някои от болестите, вече са
напълно загубени.
Здравето е най-голямата ценност в аксиологичните системи на всички народи. За избавление от страшните болести те
създали различни лечителски и прерогативни практики, които
формират цял раздел в народната култура - народна медицина. Често наред с билковото лечение и други средства, както в
миналото, така и днес, лечението включва вербална или имитативна магия. Това, както и митологизирането на болестите,
е довело до придаване на свръхестествени сили и умения и на
лечителите. При епидемии българите извършвали колективни
общоселски обреди (от рода на заораване, получаване на нов
огън, ритуално изпращане или гонене на болестта и др. под.),
които по същество са вид магически обреди, за да не навлизат
болестите в селищата или за изгонването им от тях. Интересен
е архаичният обичай гонене в Родопите, който се извършвал
по време на всички епидемии. При него черен овен се връзвал
за умрял човек, а след погребението му се слагала превръзка
на очите на овена и се изпъждал вън от селото. Езически обреди с апотропеен характер (за предотвратяването на болести)
до средата на XX в. се извършвали на различни християнски
празници. Народът най-често извършвал кръвен или безкръвен курбан, т.е. принасял жертва на болестите, предимно хляб,
намазан с мед, в определени дни от народния или църковния
календар. Такъв жертвен обред бил лелино здраве, известен
и под името юдефка, извършван в събота преди Петковден, а
другаде на Архангеловден или Антоновден. По същество това
бил общоселски курбан за здравето на децата. Когато някой е
болен или е сънувал лош сън, обредът се правел и в други дни.
В него участвали само жени. Те се събирали при залез слънце
на кръстопът, където всяка носела пита, направена при пълно
мълчание, и чаша с мед; някои носели сварена кокошка или
само сготвен фасул. От яденето се отделяло за болестите и другите зли сили, а всичко останало се изяждало. Подобни са обредите кокоша черква и наместник, осмисляни като обичаи
за умилостивя® ане на болестите и осигуряване на здраве. Широко разпространени били различни магически практики за
лечение и предпазване от болести - вербални, като баянията
или веществени, като носенето на амулети, леенето на олово,
на восък и др. Вярвало се също в апотропейната сила на някои

растения като пелин, леска, чесън, коприва и др., за които се
смятало, че пропъждат не само болестите, но и други демони.
Някога жените нарочно се жарели с коприва по тялото, за да
не ги хващат болести.
Синкретизмът на езичеството и християнството може би
най-ярко се изявява при болестите. Езическата празничност и
обредност били адаптирани в християнските и понякога старите
и новите названия на празници и обреди дълго съжителствали.
Названията на обреда лелино здраве и юдефка, например, се
използвали успоредно с християнските обреди Господова черква (Госпддя църква) и Божи дух. След покръстването християнските светци заменили езическите божества, но заедно с това
били загубени и техните имена. На някои места, например,
църковният празник Петковден се считал за женски празник,
поради което жените правели намазани с мед питки, посветени на света Петка. След църковната литургия жените заедно
с попа отивали на високо място край селото, където най-възрастната жена колела черен петел или кокошка и варели курбан. Докато птицата се варяла, свещеникът начертавал кръст
на земята, а жените правели бразда. До нея слагали храна, та
като дойдат болестите, да си хапнат и да не закачат хората. За
повелител на болестите се наложил св. Харалампи, който ги
заключва и държи ключа при себе си, а по друга версия дърпа
юздите им. Вярвало се, че той връзва Чумата с девет синджира и я бие — мотив, който е намерил израз в християнската
иконопис. Народът почитал Преподобни Евтимий, считан за
закрилник на децата от болестта епилепсия. На 17 и 18 януари
заедно със светците Антон и Атанас се оказвало чест и на болестите. Според народно-християнските обичаи някои светци
се чествали и като добри лечители. Сред тях са светите Козма и
Демян, получили чудодейна сила от Бога и лекували безплатно
болни и страдащи. Вярва се, че и днес продължават да помагат при всякакви болести; свети Симеон лекувал и предпазвал
от кожни болести и особено от заразните струпеи {живи кели).
Несъмнено тези светци били натоварени с функциите на езически персонажи, свързани с болестите. Но кои са те, едва ли
някога ще узнаем.
w Апелативът болест е производен от ст.бълг. воль ‘болка; болник’. Подобни производни има и в другите славянски езици. Сходни са с готската дума
balwjan ‘мъча’, ст.вис.нем. balo ‘зло’, ст.норв. bol ‘злоба’, ст.англ. bealu ‘злоба’. Следователно вътрешната структура е ‘нещо зло, което причинява болка, мъка’.
Народният термин болешка е дериват от болест + -ка, с преход cm > ш.

£3 Българска митология. Енциклопедичен речник (съст. А. Стойнев), С.,
1994: 34-35; Български етимологичен речник, т. 1, С., 1971: 60-61; Георгиев

М., Българските народни представи за болестта // Етнографски проблеми
на народната духовна култура, т. 1, София 1989; Георгиева И., Българска
народна митология, С., 1993: 168-173; Кростовцев М., Религията на Древен
Египет, С., 1995: 46-47; Маринов Д., Народна вяра и религиозни народни оби-

чаи, С., 1994:280-292; Мифы народов мира, т. 1, М., 1992:394; Мифы народов
мира. Онлайн энциклопедия <http.7/www. mifinarodov.com/>; Петрова
Обичаят «Лелино здраве» в Провадийско // Регионални проучвания на българския
фолклор. Т. 3, Фолклорните традиции на Североизточна България, С., 80-83;
Славянские древности, т. 1, М., 1995: 225-227; Токарев С., Религията е историята на народите, С., 1983: 218; Торма Й., Хисамитдинова Ф. Г., Некоторые демоны болезней в традиционной башкирской этиологии // Türkologiya
-Тюркология, Баку, Ne 1-6,1996: 75-79; Франко Ив., Притчата за еднорога и
нейният български вариант И СбНУ, т. 13, С.1 1896: 597.

БОЛЕСТ 15П [А /Ширка, Казан./; БОЛЕ11ГЧИНА /Кърдж.; Хаск.; Борис./
Мъжки болестотворен дух с антропоморфен облик в българската демонология.

Името му е табу, т.е. не се произнася, защото се вярвало,
че той се заслушва и ако го чуе, веднага идва. Затова то е забравено, но евфемизмът Болесчица също понякога е табу и се
заменя със здравичката или блага-медена. Тези имена са
от женски род, което не е присъщо за духовете-мъже. Това подчертава техния евфемистичен характер.
Духът Болесчица има вид на много страшен мъж с едно око
(като върколак и отчасти песоглав). На мястото на носа му
зее дупка (като при плътеник). По своето поведение наподобява Чума и Холера — предизвиква епидемии, т.е. мори всички
хора в селището, независимо от пол и възраст, поради което се
числи към демоните, носители на епидемични болести.
Духа прогонвали от селището с измама, като го прилъгвали или го уговаряли сам да напусне. Това ставало с богато украсена пита, омесена от бяло пшеничено брашно и намазана
отгоре с мед. Към нея се прибавяло бъклица с вино и китка от
различни цветя, завързани с червен конец, който на единия
край има сребърна монета. Всичко това се слагало в нова торба
и в потайна доба някой мъж я отнасял на граничната бразда
на селището. Там я закачвал на някое дърво и съветвал духа
да отиде в съседното село, където хората са много добри и гостоприемни. Съпругата изпращала мъжа си до края на селото и
там мило „се сбогувала“ с духа.
Етимологията на тези названия е ясна: образувани са от болест (с преход т ~ ч) + суф. -чица и болест (с преход cm - шч) + суф. -ина.
Ш Маринов Д., Народна вяра и религиозни народни обичаи, С., 1994:288.

SPAH /Литаково, Ботев./

Добър езически дух, приравнен с християнския ангел и изместен от него.
Смятало се, че той защитава децата и ги пази от вран (езическо название за дявол). Споменава се само в баяния като
напр.:
Вран фърчи по небото,
Бран седи на коминя,
Брани душа и тело
<...>
«•г Митономинантът е образуван чрез способа на обратното словообразуване от глагола браня ‘защитавам".
Ш Маринов Д., Народна вяра и религиозни народни обичаи, С., 1994:252.

БРАНАЯ (бранЬч /диал./) > СМОК
-ф ф - Названието е производно от глагола браня. Мотивацията е свързана с
функцията на смока, възприеман като ипостас на стопан - духа-покровител
на дома, да брани дома и семейството от беди.

БРЕЗАЯ (брезая, бразая /СИБ; Пловд./, бръзая /Одрин.; Дедеаг.; Чирп.;
Хаск.; Д. Дряново, Благ./, брозаа /Ряхово, Рус./)

Основен обреден персонаж със зооморфна маскировка в игрите по време на Мръсните дни в СИБ, който, изглежда, е проекция на някаква митична птица или животно в българската
митология.
Най-често той се представял от голямо чучело във вид на
огромна птица с дълъг клюн, с което хората се забавлявали по
време на организираните обредни шествия. В някои селища
ролята на брезая изпълнявал млад мъж, чиято маска изобразявала птича глава с рога и голям клюн, украсен с кърпи и
ленти. Тялото му увивали в скъсани черги и чулове. Той ходел наведен, понякога като животно на четири крака. В някои
случаи основното действащо лице било с маска, наподобяваща
козя глава или е с вид на камила (джамал), кон (кьорава кобила), а понякога приема вид на демона караконджол, с чиито
имена се назовавали и обичаите, т.е. формирали съответните
аналози на брезая. Обикновено в маскировката и на тези образи се използвали голям клюн и птичи пера - ярки свидетелства
за вида на първичния образ. Често връзвали маскирания със
синджир и го водели от дом на дом. Смятало се, че ункешин
или дервиш - водещият мистичната „птица“ или „животно“, е
свръхчовек. В много отношения обичаят брезая се доближава
49

до кукерските игри в Югоизточна България, провеждани на
Кукеровден (първия понеделник след Сирни заговезни), което
явно е резултат от контаминация и замъгляване на митологичната идея, заложена в тях.
Този обичай има паралел в румънската лингвокултурна
традиция, където брезая (brezaia, brezaie) също била зооморфен
персонаж в карнавални игри около Коледа. Маскировката на
изпълняващия тази роля в повечето райони изобразявала коза
или бик, които дават и съответните названия capra и turka на
обредния персонаж. И тези образи често били с голям клюн, с
който кълвели доближаващите се до тях. Главното действащо
лице в четата „умирало“ от насилствена смърт - удари с тояги, застрелване или удавяне, за да се възроди на Нова година.
Преди „да умре“, изиграва своя еротичен солов танц, наречен
голямата игра. Мотивът с умирането и възкръсването се развивал и при българските кукерски игри в Тракийската област,
където се разигравал само от един маскиран като чудато зооморфно същество.
Под формата на главно действащо лице в коледарските дружини маскираният образ на брезая е навлязъл в някои области
на Украйна под названието береза, явно уподобено с името на
дървото бреза (береза /руски, украински/).
В румънската литература този обреден персонаж се интерпретира като ипостас на някакво божество, умиращо и възкръсващо около Коледа. Трудно е да се установи с кое божество били обвързани тези обичаи. Най-често това е Дионис,
който се преобразявал в козел или бик, като зооморфните му
метаморфози се възприемали за друг израз на същността му
на божество на растителността. Но птичият вид на основния
персонаж или наличието на птичи атрибути и при другите зооморфни образи в различните райони в България и Румъния
подсказва, че първичният образ на брезая е с вид на птица.
Той би могъл да се интерпретира като аналог на митичния феникс - древен символ на безсмъртието, на възраждащото се и
възходящо слънце, който периодично се самозапалва и отново
възкръсва от пепелта и впечатлява с великолепната си червено-златиста и огнена окраска. По пъстрата си обагреност обредната птица наподобява паун, а по клюна си - щъркел или
орел. Обичаят брезая, както и кукери (или рум. капра И турка), темпорално са обвързани с Нова година, която по римска
традиция се чества на 1 януари, но не е изключено при траките
тя да е започвала на 1 март, както при славяните, които в други времена поставяли нейното начало през септември (когато
спорадично също се провежда подобен обичай), или като пра-

българите, които посрещали своята Нова година (неврус) на 21
или 22 март (при пролетното равноденствие).
В обредния контекст също се откриват връзки със слънцето.
В много отношения обредите се покриват с тези при кукер без
маска в Странджа. Неизменни и съществени обредни лица в
обичая брезая са старецът и неговата баба (невеста), чиято
роля изпълнявал преоблечен като жена мъж, който по време
на игрите симулира раждане, кърмене, повиване на бебе, което
пораства и иска да се ожени. Бабата се асоциира с Великата
богиня-майка, а бебето - със слънцето, нейна рожба и същевременно съпруг според космогонните митове на траките. Основание за това дават и обредните мимични действия, имитиращи полов акт, изораване на земята и сеене, чиято семантика
се свързва с митичното оплождане на земята от слънцето. При
символичното умиране на кукера бабата го оплаква в ролята
си на негова майка, респективно съпруга, като по този начин
единствено тя може да го съживи. От друга страна, насочеността на тези обичаи е към осигуряване на плодородие, което също
до голяма степен е в зависимост от слънцето (и Майката-земя).
Козата и бикът също са езически символи на плодородието. Би
могло да се допусне, че в игрите, локализирани около Коледа,
козата или наличието на кози елементи в маскировката се
свързвали със знака на Козирог в зодиака, тъй като те се провеждат точно в периода на тази зодия.
При всички случаи главното обредно лице, т.е. брезая, е реминисценция на зооморфно божество, евентуално ипостас на
слънцето, а може би на архаично тракийско божество на Слънцето, което приемало образ на определена птица или животно.
Вероятно впоследствие било преосмислено като демон под влияние на други обредни персонажи или митологии. Несъмнено
тук става въпрос за контаминация на няколко образа и обреда.
Приема се, че названието е румънско по произход: рум. brezaia (brezaie) <
breaz ‘с бяло петно на челото или на муцуната (за животни)’ < рум. breoz ‘пъстър,
разноцветен’ < санскр. bhraj-fulgeo (или < и.-е. *bhorg ‘бял, светъл, бляскав’). В
случая обаче е трудно да се каже дали бълг. бряз ‘който има бели петна (обикн.
за бивол)’, респективно българската брезая са заети от румънски или, по-скоро, както обичаят, така и думата са наследство от дако-тракийската етнолингвистична система. Впоследствие навлизат и в украинското културно и езиково
пространство, където терминът брезая става береза, уподобено по народна етимология с названието на едноименното растение. В двата случая мотивацията на названието се свързва с пъстро украсения костюм на главното обредно
лице (маскиран човек или чучело), което наподобява облеклото на уличния
шут. Но изглежда по-вероятно то да е в синхрон с представата за пъстротата
на неизвестната митична птица или животно - белег за святост, божественост,
което се изобразява чрез маскирането, и най-вече за връзка със слънцето, излъчващо светлина, обединяваща всички цветове на дъгата. За идентичността

на тракийската брезая и гръцката феникс свидетелства вътрешната структура
на тези названия, която в двата случая е ‘пъстър, разноцветен’ (гр. cpotvi^ ‘пъстър, разноцветно обагрен’), т.е. това е египетската птица Бенну, арабската Рух,
рус. Жар птица и т.н. Пъстротата на костюма на брезая напомня и плаща на
шамана.
Ш Арнаудов М., Очерци по българския фолклор, т. 2, С., 1996: 551-555);
Веселовский А. Н., статья о святочныхъ скоморохахъ в «Сборника отделенья
рус. яз. и слов. акад, наукъ» т. 82, 1883 г. (Цит. по Н. 0. Сумцовъ, Научное
изучеще колядокъ и щедривокъ: <http://iht.univ.kiev.ua/libraiy/ks/1886/pdf7kievskayastarina-1886-2-B-(0267-0296) .pdf>); Ганева Б., Петрова А., Пъстрото като
връзка и преход между различни състояние (За митологичната основа на
няколко балкански езикови единици) // Linguistics in Bulgaria: <http://www.linguistics-in-bulgaria.com/StatijaPetrova Ganeva.pdf>; Маринов Д., Народна вяра и религиозни народни обичаи, С., 1994:459-460; Ghinoiu I., Obiceiuri populare de peste ani,
Bukurești, 1997:27, 38,205.

БРОДНИК (бродник /Рус./) > ВАМПИР
Названието обикновено се свързва с глагола бродя, понеже известно
време вампирът по цяла нощ броди, т.е. обхожда познатите му приживе места.
Но не е изключено то да е производно от брод ‘място с плитка вода, през което
може да се премине река’ или глагола бродя ‘минавам през брод’ + наст. -ник.
Мотивацията отразява вярването, че реката е границата между двата свята
- на мъртвите и на живите, а вампирът може да я премине само там, където
има брод.

БРОДНИЦА (бродница /Ботев.; Крум.; Соф./, бродница /Търн.; Габр./, брудница /Кюст./); БРОДАРИЦА (бродарйца /Куман.; ЮЗБ/); БРОДНЯЧКА (броднячка /Кюст./); БРОЖДОСНИЦА (брождосница /Дряново/)
> МАМНИЦА; ВЕЩИЦА
Тези названия са образувани от съществителното брод ‘място с плитка вода, през което може да се премине река’ или глагола бродя ‘1) минавам
през брод; 2) скитам1 с наставките съответно -ница, -арница, -нячка. Мотивиращата основа при брождосница е от глагола брождосвам + -ница. Както и при
бродник, мотивацията при назоваването е свързана с вярата, че магьосниците притежават способността да преминават брода ‘границата’ между този и
другия свят и бродят, т.е. лутат се между света на хората и света на мъртвите.
Същевременно в руската митология бродниците (бродници) са добри водни духове с женски облик, които пазят бродовете и спасяват хората, най-вече
децата, да не се удавят. Това навява на мисълта, че семантиката на българската бродница след християнизацията е преосмислена от добър в лош дух.

Ш Български етимологичен речник, т. 1, С., 1996: 80; Геров Н., Речник
на българския език, т. 1, С., 1975: 71; Славянская слобода. Духи и сущуства:
< http.7/ slavyans.myfhology.info/nechist/brodnici.html>.

БРОЖДЕНУШЯ (Брожденушя /диал./) > ЧЕРВЕНКА; ЧЕРВЕН ВЯТЪР

Евфемизъм за болестта червенка в баяния.

** Названието е производно от прилагателното врожден ‘оранжевочервен’
< брожд ‘растение с червен корен, използван за боядисване в оранжевочервено
— Rubia tinctoria’ + умалителния суф. (диал. -уша). Словообразувателната мотивация е свързана с това, че болните места придобиват врожден цвят.

£01 Български етимологичен речник, т. 1, С, 1996: 80; Геров Н., Речник
на българския език, т. 1, С., 1975: 72.
БРУСЕ IUI [А (Бруснйца /диал./)

Една от трите сестри, повелителки на разновидностите на
болестта шарка.
Тя отговаря за средната шарка, наричана също бруснйца.
Този болестотворен демон разпространява болестта сред младежите и най-вече сред тези, които са преболедували дребната
шарка [вж. Сипаница].
Названието е възникнало въз основа на аналогия на обрива с грапавините на бруса, т.е. то е образувано от брус + суф. -ница.

БРЪСНАТЕЛКА (бръснателка) > ВРАЧ, ВРАЧКА
Названието е производно от бръснач и се свързва с обстоятелството, че
по време на баенето врачката глади лицето на болния с бръснач.

£9 Български етимологичен речник, т. 1, С., 1996: 83.

БУБАЛ (бубаль /Род./); БУБАЛКО (бубалъко /Род./); БУБУЛИ (бубули
/Габрово, Ксант./)

Зъл дух, който се отъждествява ту с поганец, ту с вампир.
Мотивиращата основа на тези названия - буба- води началото си от
и.-е. *b/h/oub/h/- с първично значение ‘нещо надуто, набъбнало’, запазено в буба
‘подутост’ /рус. и укр./ и в производните бебулица /сръб., хърв./ и babel /пол./
‘мехур’; boubel ‘воден мехур’ /чеш./ и т.н. При тази интерпретация названията отразяват представата за вампира като напълнен мях, гайда, нещо подуто.
Предполага се, че това са едни от най-старите демонични названия, отразяващи представите за вампира.
Но съдейки по диалектните роднински термини бубалъ ‘старец’ /Род./;
бубйлъо /Злокучене, Пресл./; бубалъко /Шум./; бубанко /Лов./ ‘татко’; буба
(< тур. baba, диал. buba) ‘тйтко’ /Род.; Войвода, Н.Паз./ и географското им разпространение, явно в народното съзнание демоничните названия генетично
се свързват с тези роднински термини. Това несъмнено е станало по народна
етимология и означава, че в даден момент този зъл дух се е възприемал като
духа на починал баща или дядо, т.е. той по-скоро се идентифицирал с духа-покровител стопан.

£3 Български етимологичен речник, т. 1, С., 1971: 85; Dukova U., Die
Bezeichnungen der Dämonen im Bulgarischen II Specimina philologiae slavicae. Bd. 115,
München, 1997: 107
53

БУБУРАК {бубурак ед. ч. /Слив.; Род./; бубарци мн. ч. /Род./) > БУБАЛ
БУТАНЕЦ {буганец ед. ч., буганйци мн. ч. /Род./) > ПОГАНЕЦ

БУТАНКА {буганка /Петково, Род./)
Митично същество с неизвестен образ и функции, което
най-вероятно е от групата на бутанец.
БУРАЛАН {буралан /Казан./) > ТЕНЕЦ, ТАЛАСЪМ
** Етимологията е неясна. Би могло евентуално да се изведе от тур. burali
‘тукашен, местен’ + суф. -ан. Мотивацията се свързва с вярването, че това е
тукашен дух-пазител на сграда или друг строителен обект, в чиито основи е
бил вграден човек или неговата сянка, от която впоследствие е възникнал таласъм. Същевременно би могло да е производно от буран (< тюрк, buran) ‘силен
летен вятър; буря/ + суф. -ан, с разподобяване н > л пред суфикса. Словообразувателната мотивация в този случаи изразява поверията, отнасящи се към
връзката на злите духове с вихър, вихрушка, ветрище, т.е. буралан се явява
идентичен с някои от злите духове, предизвикващи буря. В подкрепа на тази
версия е едно от руските названия на Баба Яга - бура, което вероятно също е
производно от буран (чрез обратно словообразуване) и семантично се свързва
с това, че когато лети, Баба Ята предизвиква силни бури. Явно в този случай
има семантична контаминация между таласъм и вихър.

БЪБЪНИК {бъбъник /Каменица, Чепин./) X* ВАМПИР

БЯЛАЧЕРВЕНКА {Бяла-Червёнка /диал./)
Сестрата на болестта Червенка.
Ш Вакарелски Хр., Етнография на България, С., 1977: 433.

БЯЛ БОГ {Бял Бог, Бялбог, по-често - Бёлбог и Бела Бога)
Добронамерен бог от пантеона на славянската митология;
антипод на Чернобог, с когото е в непрестанна борба.
Наличие на такава антагонистична двойка божества има в различни религии. Сред тях привличат вниманието хетските митологични близнаци Благ и Зъл, чиито имена семантично съответстват на
славянските Бял бог и Черен бог. Аналог на Бял бог в германската
митология е Балдар — синът на Один. До славянския Бял бог най-много се доближава Беленус (Белениос, Бел) ‘ярък; светещ* при галските
келти, които го отъждествявали със светлината, а по-късно се асоциирал с Аполон като бог на слънцето и лечителството.
Още първите изследователи на славянската митология включват
Белбог в божествения пантеон. Съдейки по фиксираните варианти
на митонима Бял бог в топонимията и фразеологизми в различните
славянски езици и във фолклора, той бил познат на всички славяни.

Възприемал се като въплъщение на светлината и деня. Вероятно
първоначално митонимът Бял бог е означавал бога Слънце или бог
на слънцето. В тази връзка се твърди, че той е идентичен с балтославянския Свентовид, още повече, че прилагателното бял по същество
означава ‘светъл, ясен’. Черти от характеристиката на Бял бог почти
напълно се покриват с тези на другите славянски соларни божества
Хьрс, Дажбог, Сур, Коледа и т.н., което предполага, че това са различни имена на бога Слънце, а по-късно на бога на слънцето. Това се
потвърждава от някои старинни фрески, изобразяващи Бял бог като
слънце на колело. Допуска се връзка и дори тъждественост с белоруския Белун и по представите за неговия външен облик се съди и за
облика на Бял бог - благороден белобрад старец, облечен в бяла роба
и с жезъл в ръцете.
Това е небесно божество, което обитава южната част, а северната
била заета от неговия антипод Чернобог - бога на нощта и злото.
Според руски предания ту единият, ту другият духал и предизвиквали ветрове - Белбог топли южни, а Чернобог - студени северни. Това
противоборство изразявало опозициите ден ~ нощ, светло ~ тъмно,
добро ~ зло и др. Впоследствие Бял бог се възприемал като благонамерено небесно духовно същество, като бог на доброто и щастието, който
осигурява успех и благополучие на хората. Това напълно съответства
на митологичната символика на белия цвят, който традиционно се
свързва с всичко светло, добро, свято. Той се смятал за най-щедрия
бог, поради което се почитал и като дарител на богатства и плодородие.
Бялбог се явява и в ролята на съдия, раздаващ правосъдие. Затова на него се молели славяните при решаването на арбитражно дело.
Вярвало се, че по време на божия съд той проверявал правотата на
подсъдимите — ако докосвайки тялото на някой с нагорещения си жезъл, не остават следи, той е невинен.
Храм на Бялбог имало на балтийския остров Руян, където се издигал на огряван от слънцето висок хълм. Обкичен с много златни и
сребърни украшения, той така отразявал слънчевите лъчи, че даже
нощем бил облян в светлина. На Бял бог се правели жертвоприношения, съпроводени с празнични веселия и игри.

При южните славяни митонимът Бял бог (и неговите разновидности) е фиксиран предимно в устойчиви словосъчетания.
Те доказват, че това божество е олицетворение на дневната
светлина и на деня изобщо. Това е видно от сръбски фразеологизми като Од н>ега нема бели бог ‘от него (това дете) нямам
бял ден (т.е. нямам спокойствие)’; Како не видосте белог бога!
или Не види ни белог бога, където белог бога означава ‘бял ден’.
Идентични са българските фразеологизми Да видя Бела Бога,
т.е. ‘да видя бял ден’ и Не видох Бела Бога! ‘Не видях бял ден’.

Тези фразеологизми вече са изменени, като митонимът Бела
Бога е напълно заменен с бял ден. Функцията на върховно
божество прозира в идиоматичния израз Вика до Бела бога,
т.е. 'вика силно, крещи’, който вече е заменен с Вика до Бога;
Пищи /крещи/ до Бога. Според едно изследване от 1827 г. бесарабските българи казвали: „ние се покланяме на истинския
Господ, нашият Бял Бог".
Митонимът Бяла Бога се открива в българските коледни обредни песни, където той се идентифицира с младенеца Иисус
Христос. Споменава се няколко пъти и в цикъла Личен день
Коледов день на „Веда словена“, където се явява като брат на
Коледа бога и Вишну. В тези песни присъства и Чернобог
(Царна Бога). Те се заместват с Бела змее и Църна змей [вж.
змей], които се явяват ипостаси съответно на антагонистите
Вела Бога и Църна Бога. Явно Бела змее е идентичен с крилатия змей в българската митология, който блести като злато
и живее в пещера. Блясъкът му предполага връзка със слънцето, т.е. смята се за соларен символ, което дава основание за
идентификацията му с Бела бога, който съответно е тъждествен на бога Слънце или соларния бог Сива бога // Сурва.
При всички случаи това е бог на доброто, противостоящ на бога
на злото Чернобог. Двете божества олицетворяват вечната борба на доброто и злото.
Тези факти са достатъчно основание да се твърди, че божествата Бял бог и Чернобог са били почитани и от южните
славяни, но детайли от образите и функциите им остават неизяснени напълно.
Дажбог, Еньо, Коледа, Сива бога, Сур, Флана, Хърс.

Митонимът Бялбог // Бял Бог (< ст.бълг. Б'Ьл е о г ъ ) е ясен. Мотивацията
също е прозрачна — компонентът бял е част от опозицията бяло ~ черно, светло ~ тъмно, където е символ на всичко светло, свято, свещено, чисто, прекрасно, красиво, възвишено и изобщо на всичко добро, радост, щастие, благодат
и други митологични аксиологични понятия, които се отнасяли най-вече към
слънцето. Този митоним е еднозначен със Сива бога и Сурва бога, които са
дублетни имена на балтославянския Святовид (Свентовит), на старославянския Ярило (7/ Ярила // Ярин), чиято вътрешна структура е ‘блясък, блестящ;
сияние, слънце’ и др. под., семантично свързани с прилагателните ярко, ярък.
Същевременно прави впечатление, че първият компонент на митонима
Бял (Бел) бог звуково съответства на името на финикийския бог Бел, родоначалник на морските божества, по-късно разпространено и при арамейците.
Същевременно се съотнася с месопотамския Баал. Бел се открива и в състава
на името на келтския бог Белениус, а също и на Балъдр - сина на бог Один в
германската митология. Митонимът Бял бог до голяма степен се съотнася с
индийските божества Баларама (Баладева) — едно от въплъщенията на Вишну
и Бали (Махабали).

СЭ Абаев В. И., Историко-этимологический словарь осетинского языка,
т. I, М.-Л., 1958: 272; т. IV, М.-Л., 1958: 215; Афанасьев А, Поэтические возрения славян на природу, т. I, М., 1994 : 92-95; Баженова А, Солнечные боги
славян И Мифы древних славян, Саратов., 1993: 10; Барболова 3., Сведения
за славянското езичество, съхранени в българския език // сб. MaTepiajiH кпжнародного круглого столу „Болгари в Украйп: в пошуках национально!' эдентичHocri (минуле i сучасшсть)“, КиТв, 1998: 55-64; Българска митология. Енциклопедичен речник (съст. А. Стойнев), С., 1994: 43-44; Веда словена, С., 1997:
225-254; Гаврилов Д. А, Ермаков С. Э., Древние боги славян, М. 2011: 71-83;
85-89; Глинка Т., Древняя религия славян //Мифы древних славян, Саратов.,
1993: 103; Грушко Ел. А, Медведев Ю. М., Энциклопедия русских преданий,
М., 2001: 39-40; Индуизм, джайнизм, сикхизм, М., 1996: 74-75; Кайсаров А,
Славянская и росийская мифология И Мифы древних славян, Саратов., 1993:
39; Кельтская мифология (энциклопедия), М., 2002; Напърт Дж., Индийска митология, С., 1994: 52-54; 272-275; Славянская мифология. Энциклопедический словарь, М., 1995: 42-43; Славянские древности, т. 1, М., 1995:
151; Словник символ1в,Ки!в, 1997:14-15; Стойнев А, Българските славяни.
Митология и религия, С., 1988: 44-46; Циркин Ю., Мифы Финикии и Угарита, М., 2000: 82-83, 103-104, 328.

БЯС /И. Тр.; Д./ (бес /ЗБ; Прилеп/J бёсове — мн. ч.)
Демон, идващ от времето на праславянската общност, когато му било отредено място в пантеона на боговете като бог-лечител.
Може би това божество е било аналог на старогръцкия бог на лечението Асклепии и римския Ескулап. Случайно или не, но под името
Бяс е известно едно египетско божество със същите функции, което
било заето от финикийците, които го изобразявали във вид на кривокрако джудже, което понякога държи змия в ръцете си. При последните имало и други богове-целители, издигнати в култ. Техни аналози
има и в много други митологии [вж. врач].
В староруската книжнина се разказва, че древните руси били под
властта на бог Бяс. Това езическо божество притежавало способността
да лекува различни недъзи на хората, да предсказва и затова искало
да му се правят жервоприношения. В археологическо селище близо
до гр. Казан (Татарстан) е открит езически храм, в който имало негов
идол. Предполага се, че минаващите покрай него трябвало да му принесат някаква жертва. В народните предания се споменава, че когато
Казанското царство било завзето от руснаците, Бяс отлетял на запад
с огнен змей.
Основавайки се на по-късните характеристики на Бяс, други
смятат, че това било някакво злокобно божество, чийто приемник е
днешният демон бяс, като дублет на враг. При първите старобългарски преводи на християнската литература от гръцки терминът демон
, (Öcdjicovsg) е заменен с в1:съ. Такава е ситуацията при всички православни славяни (използвайки вариантите бгс /укр./, 6üjec /ср.-хрв./), а

също и при славяните католици, които превеждат религиозната християнска литература от латински, като заменят термина daemonia със
съответните варианти на *бесъ (bies /пол., кашуб./, bus, bčsove /чеш.,
словаш./) 'зъл дух’. Под влияние на християнската книжнина в народните представи бяс се превръща в обобщаващо название за добрите и
злите езически митологични персонажи, към които се отнасят и болестите. В понятийния обхват на това название в славяноезичните църковни текстове, освен всички нечисти сили, се включват и езическите
божества, т.е. от теоним Бяс става нарицателно за демон. Към понятийния кръг на бяс се причисляват и падналите ангели, които, според
християнските легенди, начело със Сатанаил въстанали срещу бог
Саваот, но той ги изпъдил от небесата и те паднали в ада. Подобно на
ангелите, бесовете са невидими и разумни духовни същества, отклонили се от доброто поради злоупотреба с дадената им от Бога свободна
воля. Така поставили начало на злото в света.
Сред западните славяни се срещат поверия, че бесовете биват два
вида: бели бесове, които живеят на небето (вероятно проекция на езическия бог Бес // Бяс) и черни бесове, които обитават ада и се явяват
в ролята на демони. В руската демонология те се подразделят с оглед съответната им функция или други характерни черти, например:
пиян бес (пьяный бес, пъянственный бес) 'който подтиква хората към
пиянство’, бяс полудневен (бес полуденный) ‘който се появява в половината на деня’; бяс-стопан (бес-хороможипгелъ) ‘който противостои
на стопана (рус. домовой)" и т.н.
В представите на славяните бесовете рядко имат определен облик.
При кашубите той е с вид на великан, който има огромни стъпала.
Подобен е сръбският, а понякога и българският бяс. Но в славянската
демонология той най-често се идентифицира с християнския дявол,
върху който се прехвърлят всички черти от външния и вътрешния
образ на беса. Тези персонажи приемат различни зооморфни, антропоморфни или смесени облици.
В народно-християнските поверия падналите ангели са слуги на
Сатаната, които идват на този свят с поръчения от него да извършат
всевъзможни злини на хората. Те не могат да вършат нищо добро,
а ако направят нещо такова, началникът им ги наказва жестоко. В
християнската традиция бесовете са цял легион, като всеки един е
строго профилиран: бяс на гнева, бяс на злобата и т.н. Битува вярването, че те се намират навсякъде около нас.
Най-характерна за бяса е способността му да се вселява в тялото
на човек, което му дава възможност по-лесно да го манипулира. Идеята за вселяването на зъл демон в човешко или животинско тяло е
универсална, позната е на всички християнски и някои други народи,
което значи, че тя идва от предисторическия период. Сведения за това
явление се откриват още в „Сказание за Нал и Дамаянти“ („Махабхарата"), където се разказва за злия Калиюга, който чака дванадесет
години, за да намери удобен случай да влезе в тялото на Нал и накрая

На царя във душата всели се като в къща: / свободно си излиза, свободно се завръща.

В Новия завет се разказва как Христос спасил един човек от бесовете. При обладаването на даден човек или животно бесът се превръща във вид на облак, в дим. Когато това стане, той властва над обладания, замъглява разума му, причинява му адски мъки и болки и
го подтиква да върши злини. Болните обикновено изпадат в истерия,
мятат се, викат силно, крещят, поради което руският народ ги нарича
кликуши. Такива хора за българите са бесни или побеснели, а когато
някой е много ядосан и вилнее, казват, че Бесовете са го (я) хванали.
Според поверията един човек може да бъде едновременно обладан от
два и повече бяса.
В народната практика бесовете изпъждат от обладаните баячки,
вещици, магьосници, сключили договор с дявола, поради което знаят
как да ги накарат да излезнат от обладаното тяло. В Християнската
църква това става чрез екзорсизъм, молитви, причастия, с кръст или
пръскане със светена вода, освещаване с елей.

Спомени за бога Бяс в колективното съзнание на българите не са запазени. В неговите реминисценции бесовете не се
различават от тези при другите славяни. Няма ги на земята
само по време на Великденския празничен цикъл. Явно затова
денят, който българите са им посветили, е първият понеделник от Великите пости, едно от названията на който е Бесен
(Бесни) понеделник. За този ден са характерни редица обреди и
обичаи като уникалното бесене (люлеене, трйчене) на кучета
и други езически обреди с куче, считани като основно средство
за предпазване на домашните животни от демона и болестта
бяс. Хлябът, предназначен за този празник, наследен от езическия период, се дава на добитъка, а краваичето или фигурките
се пазят като лек срещу бяс през годината. Наред с идеята за
плодородие, кукерските шествия и обредните игри на този ден
в Източна България са посветени на предпазването от бяс.
нафол, дявол.

Данните по-горе показват, че Бяс (< ст.бълг. Б'ксъ) е един от най-архаичните праславянски митоними, съхранен като название на демон в съвременните славянски езици. Етимолозите допускат връзка с лит. baisâ ‘страх’; baisüs
‘отвратителен, ужасен’ < и.-е. *bhoi-(dho)-s ‘предизвикващ страх, ужас’ и санскр.
bhas ‘свети’ или bes ‘движи се бурно, стремително’. Същевременно трябва да се
има предвид наличието на второстепенния бог Бес при египтяните и финикийците. Допуска се, че под това име и в този образ е възможно да са обединени
няколко подобни божества, чиято функция била да помагат на хората, да ги
предпазват и лекуват от различни болести, по-късно осмислени като демони.
Възможно ли е той да има нещо общо с финикийския бог? Траките и финикийците са имали контакти, но дали това е било валидно и за славяните?
£3 Барболова 3., Представата на българите за дявола, отразена в
езика им // Археология та етнология сх1дно! Эвропи: матер1али i досл1ження,
Одесса, 2000: 169-184; Български библейски речник (фототипво издание на

Речник на светото писание, Цариград, 1884: 39); Български етимологичен
речник, т. 1, С., 1971: 109-110; Власова, М., Русские суеверия, СПб., 1998: 4047; Геров Н., Речник на българския език, т. I, С., 1975: 152; 251; Грушко Е.
А., Медведев Ю. М., Энциклопедия русских преданий, М., 2001: 49-53; Dukova
U., Die Bezeichnungen der Dämonen im Bilgarishen // Балканско езикознание, С., 1983:
45; Маринов Д., Народна вяра и религиозни народни обичаи, С., 1994: 252;
Мифы народов мира, т. 1, М., 1987: 169-170; Новичкова Т. А-, Русский демонологический словарь, СПб., 1995: 44-57; Славянская мифология, М., 1995:
49; Славянские древности. Этнолингвистический словарь, т. 1, М., 1995:
164-166; Циркин Ю., Мифы Финикии и Угарита, М., 2000: 82-83, 103-104,
328.

ВАМПИР (вампйр /ЗБ, ЮЗБ, Мак./, въмпйр /Карл.; Севл.; Свилен.; Тр.; Хаск.;
Шум./); ВАПИР (вапйр /Стр./; въпйр /Г. Делч.; Сяр./, вапер /ЗБ/, въпер
/Сяр./, вепйр /Благ.; Дупн.; Врач.; Пирдоп.; Тет./, йепир /Тетов./, випйр /
Дупн.; Соф.; Перн.; Сам.; Ямб.; Тр.; Добр.; Ботев./, вопер /Г. Делч., Сяр./);
ВАПИРИН (вапйрин, въпйрин /Стр., Ю. Тр./); ВРАПИР (врапйр /
Чатал./); ВРАПИРИН (врапйрин /Чатал./); ВЛЕПИР (влепйр /Тет./;
лепир /Тетов./); ВЛЕПИРИН (влепйрин /Тет./)
и
ВАМПИРКА (вампир к а /общоб./); ВАПИРИЦА (вапирйца /Бобошево,
Дупн./)

Дух на мъртвец, превърнал се в демонично същество, което
измъчва хора и животни.
Възникването на вампира е реминисценция на вярата в древността, че някои умрели под една или друга форма могат да се върнат
в света на живите. Сведения за вярата в „оживели“ мъртъвци се откриват във всички култури от древността до днес. В представите на отделните народи образът на вампира се различава по някои нюанси, но
обикновено има сходно поведение. Подобни на вампира са месопотамските лилу и акшар, които съблазняват честните жени. В индийската
митология се откриват различни образи с характеристики, сходни на
вампира — злият дух бхут или демонът прет, който е душа на умрял
от насилствена смърт; те се явяват нощем като призраци на умрели
хора, за да смучат кръв от живи хора; вешала е мъртвец, в чието тяло
се е вселил зъл дух, който обитава гробищата или се появява на полесраженията, крие се по дърветата, откъдето мами хората, напада ги и
ги изяжда. Подобни са злите духове пишача, които обладават спящи
жени и се хранят с човешка плът. В римската митология лами, емпузи и лемури са призраци-кръвопийци. Лемурите и ларвите са нощни духове, възникнали от душите на убити разбойници, непогребани
мъртъвци или на тези, чиито погребални обреди не били изпълнени
правилно; те бродят нощем и причиняват лудост и други неприятности на хората. Даханавар е арменският вампир, който живее в планината Ултиш Алтотем, но той никога не убива тези, които живеят на
неговата територия. Според китайците, когато при смъртта човешкият дух не бъде освободен, тялото може да бъде съживено, а Куцащият
труп е аналог на вампира, който изсмуква жизнените сили (енергията цй) на живите. Японският съответник на вампира е хитодама - душата на умрял човек, която се явява във вид на огнена топка, сияеща

във въздуха със синия си пламък или е зелена с дълга опашка. Този
демоничен образ се среща и при тюрките. В представите на чувашите
вупарът е нощен демон, който може да се превръща в старица. През
нощта напада спящите хора, измъчва ги в съня им, понякога дори
може да ги умъртви; превъплъщава се в котка или в кълбо вълна;
може да изяде Луната - мотив, добре познат и у нас, който се отнася
за старите вещици [вж. мамница]. Регистрирани са много разкази за
среща с вампир в Централна и Източна Европа. Румънският стригой (strigoi), известен и с името вампир (vampir) и албанският штрига
(shtriga) по своята същност се доближават до южнославянския образ
на вампира. Най-популярният в света вампир днес е граф Дракула,
чийто прототип е румънският граф Влад Цепеш - владетел на Влахия
през XV в., който пролял много кръв не само воювайки с турците, но
и в борбата за налагане на справедливост, като почти всяко престъпление наказвал с набиване на кол, а след смъртта си, според поверията, е вампирясал. Същевременно гръцкият вампир се нарича със
славянското название роиркоХакои;. За потенциални вампири гърците
смятали синеоките хора. Те вярвали, че вурколакас е дяволски дух,
който се вселява в тялото, когато душата го напусне. В западноевропейската документалистика от Средновековието до днес са описани
многобройни „случаи“ на вампиризъм. Според тях вампирът е кръвопиец с дълги нокти, големи кучешки зъби, с които пробива дупки във
врата на живите, изпива им кръвта, след което те също се превръщат
във вампири. Кожата на вампира е като на жив човек, често дори
румена, понякога той е подпухнал и никога не остарява. Общо взето,
така се описва и в източноевропейските легенди. Днес тези основни
характеристики на вампира са унифицирани, което е видно от неговото описание в литературата, киното, а напоследък и в компютърните
игри. Понякога се явява с облик на прилеп, черно куче, паяк.
Вампирът е и общославянски демоничен персонаж, но той е
най-популярен сред южните славяни и украинците. При всички славяни съществува поверието, че вампирът възниква от мъртвец, починал от неестествена, обикновено насилствена смърт. Във вампири
се превръщат и тези, при които погребалният ритуал не е извършен
коректно, а също и тези, които приживе са нарушавали общоприетия
морален кодекс - разбойници, убийци, алкохолици, развратници и
т.н. Сърбите смятали, че във вампир се превръща отдавна умрял човек, чийто гроб вече е хлътнал от старост. Руснаците също вярвали,
че вампирите обитават гробищата, а през лятото предпочитат гъсти
мрачни гори. Ако такъв дух последва пътник, той се загубва.
Някои възприемат за вампири и живи хора като магьосници, вещици и др. под., при които за известно време душата може да се отдели от тялото и да върши пакости /поляци, кашуби, украинци, сърби/. Според староруския ръкопис „Слово на свети Григорий“ (Слово Святого
Григория) от XI - XII в. езичниците в Русия дори принасяли жертви
на вампирите. Вярвало се, че те излизат нощем от гроба си, за да пакостят на хора и животни. Украинският вампир живее сред живите,
нощем напада спящите, като с острия си змийски език смуче кръв

направо от сърцето.
Почти всеобщо е вярването, че одушевените мъртъвци могат да се
унищожат, като се направи ексхумация и ако трупът е подут, а около
устата му има кръв, той се пробожда с остър кол (обикновено в областта на сърцето) и/или се изгаря. Унищожаването на вампири чрез
пробождане на телата им с кол било познато и на някои тюркски народи, а фините забивали колове върху гроба, та тялото да бъде заковано
и да не излиза. С тази цел унгарците и румънците слагали на шията
на покойника сърп, та като се опита да стане, главата му да се отреже.
Всички тези превантивни мерки показват, че вампирът не е духът, а
тялото на мъртвеца.

Традиционно се твърди, че българите също възприемат вампирите като души на умрели, предимно от неестествена смърт,
които се превръщат в зли духове, изсмукващи жизнените сили,
енергията или кръвта на жертвите си. Всъщност това са т.нар.
нечисти мъртъвци от двата пола, към които се числят самоубийците, удавниците, убитите, както и некръстените и мъртвородените деца, починали родилки, родените и починалите
през Мръсните (Вампировите) дни, Вълчите празници, Тодоровата седмица, Русалската неделя; злите вещици и магьосници, както и тези, които приживе са били престъпници (разбойници, крадци, убийци, т.е. всички грешници). Повсеместно
сред българите битувала вярата, че във вампир се превръща
всеки мъртвец, който преди погребението бил прескочен от домашно животно, ако над него или гроба му при погребението е
прелетяла птица или е подаден предмет. Вампирясва и неокъпаният покойник, погребаният с изработена през Вълчите дни
дреха, а също неоплаканият и неопят мъртвец. Във вампир
се превъплъщават както мъже, така и жени-покойници, но в
описаните народни предания подобни случаи се отнасят само
за мъже-вампири.
За това понятие в български език има много названия, не
само еднокоренни. Някои са евфемизми, но те изразяват част
от специфичните за този образ черти. Същевременно показват,
че в миналото вампирът имал разновидности, които са се диференцирали по външен вид, поведение, възрастта на починалия, причината за вампирясването и т.н. С течение на времето
в отделните райони повечето от тях излизат от употреба и само
едно или няколко от всички имена са разширили значението
си, обединявайки всички останали, т.е. приемайки функцията
на обобщаващо название. Това обяснява неединната представа за този образ и наличието на регионални различия в описанието му.
Според българските поверия вампирът е невидим. Затова,
63

дори когато е нападнат, човекът усеща само голяма тежест и
задушаване, но не вижда и не усеща никакво същество, което
върши това. Могат да го видят само родените в събота. Според
тях той няма кости и плът, а само кожа и кръв. Това му дава
възможност да се провира през дупки, през ключалката на вратата и т.н. Някои го описват без нос, с кръвясали очи и метални
зъби. Тялото му в гроба не се разлага, затова при ексхумация
мъртвецът-вампир се познава по червендалестото му лице
и подутото тяло. Обикновено запазва образа на съответния
мъртвец и нощем, когато излиза от гроба и броди, но кожата
му е черна. Понякога се превъплъщава в различни животни
- куче, змия, мишка и др. Най-често приема образа на гадината, която го е прескочила (котка, кокошка) преди погребението.
Всичко това става до шестата седмица след смъртта на човека.
Той се появява нощем и преди да запеят първите петли, се
връща в гроба си. Най-често отива в дома си, където трополи по
тавана на къщата, чупи и разпилява съдове или удря с тях стопаните, разлива вода, изпразва бъчвите, смесва хранителни
продукти - брашно със сол, мляко с мед, размесва ръж, фасул,
царевица, грах, по цяла нощ язди говедата и т.н. Понякога гази
или натиска, мачка и души спящите си роднини. Въпреки че е
само кожа и кръв, той е много тежък. Любимото му занимание
са танците и обича музиката. Храни се с кръвта на домашни
животни и рядко на хора.
В миналото се смятало, че епидемиите се дължат на вампирите. Сушата се обяснявала с това, че духовете на удавниците
и пияниците изпиват подземната влага. Понякога и вихрушката се възприемала като дух на вампир.
С тези поверия са свързани редица погребални обреди и
обичаи, които се възприемат като превантивна мярка срещу
вампирясването и инкарнацията изобщо на скоро умрелите.
Задължително било къпането на покойника, до погребението
той не се оставял сам и се пазело да не бъде прескочен от някое животно или домашна птица. Някога забивали игла в пъпа
или пробождали корема на починалия, а понякога това ставало и с трън от глог; други забивали пирон в петата, а по-късно
- в двора или в градината, трети го препасвали с клони от къпина. И днес се спазва традицията по време на погребалната
процесия, както и след погребението, да не се поглежда назад.
Удавници, самоубили се, обесени и умрелите от насилствена
смърт (убити от друг човек или от гръм, отвеяни от вихрушка"
се погребват без църковен ритуал извън гробищата. Вампирът
се страхува от кръст, тамян и светена вода, от остри предмети,
от чесън, сребро, сол и кросното или желязото, с което се чука
64

сол. Вечер хората слагали това желязо под главата си или казвали „дайте ми солното желязо“, „сол кълцам“, за да пропъдят
вампира. Вярвало се, че той бяга и при вида на железни предмети от огнището. Някои заканвали нищелки на външната
врата на къщата. Такива неща се слагали в ковчега, а преди и
след погребението и днес се кади с тамян. Смятало се, че вампирът се бои и от катран, затова изливали от него в огнището или рисували кръст на портите си. Страхува се и от огъня,
което обяснява обреда опала (обипалване на гроба, опалване,
опйлят смъртта, чаруване), който в някои села още се извършва (преди изгрев слънце в деня след погребението нечетен брой жени забиват шест вретена около гроба, от външната
им страна обточват кълчища или памук и черен конец, които
се запалват). Но най-много вампирът се страхува от светлината, защото, според поверията, ако при пропиването на първи
петли или на разсъмване не успее да се върне в гроба си, той
се пръсва и се превръща в пихтиесто кърваво вещество. Той
не стъпва в „голяма вода“, затова може да премине през река
само ако бъде пренесен. Особено голям враг на вампира е вълкът, от който не може да се спаси дори ако вече се е окостил.
Затова, при споменаването на вампир, българите казвали:
„вълци го яли“. Според поверията най-голям враг на вампира
е гръмотевицата, защото ако падне върху гроба му и проникне
в него, го унищожава.
Според народните вярвания вампирът е твърде наивен и
глупав, поради което лесно може да бъде излъган. Понякога
е достатъчно да се махне с лявата ръка, за да избяга. Унищожаването му се извършва в някоя от съботите до 40-ия ден от
смъртта на човека, защото в този ден той не напуска гроба си.
За да не стане това, обикновено гробът му се пробивал с кол
от червен глог и в дупката се наливала вряла вода (по-рядко
вино), а върху гроба се палел огън от тръни. Той можел да бъде
убит и със сребърен куршум. Понякога гробът се разравял и
тялото на вампира, което обикновено било подпухнало и зачервено, се промушвало с кола. В някои райони вампирите се унищожавали от вампирар.
Вампирът може да еволюира. Ако до шестия месец след
смъртта на съответния човек вампирът не бъде унищожен,
той започва да укрепва и преминава във втората степен на
еволюция, когато започва да се уплътнява и се превръща в
самсомолец. Известно време след това плътта и костната му
система се възстановяват и той става плътеник, според други
— окостник, т.е. преминава в третата степен, когато почти напълно прилича на своя предшественик и заживява с живите.

На вампирите българите са посветили цял комплекс от
сключени хора, които се играят около огъня на Сирни заговезни. Обикновено се наричат вампирски хора, но понякога имената им са вторични образувания от локалните названия за
вампир. Последното от тези големи увеселителни хора се играе
тържествено и с него приключват обредите и обичаите през
тази вечер.
Въпреки че академичната медицина отдавна е изяснила явлението вампиризъм, вярата в съществуването на вампири не е изчезнала
напълно. И през XXI век, дори в най-цивилизованите страни, се появяват различни легенди за вампири.
От демонологията терминът вампир е зает в езотериката, където
означава човек, който несъзнателно привлича жизнените енергии на
околните. В ботаниката и зоологията вампири се наричат някои видове растения, прилепи и изобщо всеки хищен паразит, който изсмуква
телесни течности и енергии от други същества.
авлия, апир, бродник, бубал, бубурак, бъбъник, вещер, вичерашни, ворок, гогош, господево, гробник, делесина, дракос, душник, зададино, злина, кръвчо, кръволак, кумпир, лемпир, опачина,
плътеник, полувенгер, самсомолец, стрити, теготия, топак, тоторозин,
упир.

w За етимологията на названието вампир има многобройни хипотези.
Причина за това е обстоятелството, че то се среща в почти всички балкански и
европейски езици: гр. ßapirupog, рум. vampire, нем. Vampir, френ. и англ, vampire,
порт, vampire, унг. vampir, фин. vampyyri и т.н. Познато е и в славянските езици,
където се предполага, че е заето от западноевропейските езици, а vampir в турски се смята за заемка от френски.
Успоредно с вампир в славянските езици функционира и названието упир
/бълг. диал., укр./, упырь /pycJ, опыр lyxpJ, upir /чеш./, upićr Iu o j l J (< ст.пол. upir).
Приемливо е предположението, че вампир и упир имат общ произход, за което
говорят и вариантите вамп1р /укр., белорус./, вупыр /белорус/ (< вампир, където
ст.бълг. л > у). Изглежда твърде вероятно първообразът да е *ompyr- (*Qpirb
или *Qpyrb), чийто корен е арио-алтайски, т.е. *ап- (*ат- пред р) + pirb - *ampirb
(ppirb) > упыр. Някои извеждат упир от тюрк, uber ‘злодей*. Тази версия се дължи на фонетико-семантичната връзка с някои тюркски и угрофински езици,
за която говорят названия като тур. obur ‘лаком, ненаситен, гладните’, гаг. обур
‘лакомник; вампир; вещица’, татар, убыр ‘вещица, живееща в горите, която
изсмуква кръвта на млади хора (в приказки)’. Под облик обур със значение
‘лакомник; зъл дух; вещица’ се открива в карачаевски и крим.-татар. В казахски обыр означава ‘1) лаком, ненаситен човек и 2) вещица’, убыр ‘митично същество’ и убыр карчык ‘вещица, магьосница’, а в киргизски обур има
само значението ‘лакомник’. При народа коми-зари е запазен обликът упыр, в
удмурски убир е ‘зъл дух, вампир’. С протетично е е чувашкият вариант вупгр
‘зъл дух’ (вупгр карчгке // вупгрлг карчгк ‘стара вещица; баба Яга’), зает в марийски вувер // увер ‘вещица’ и т.н. Думата се свързва със ст.тюрк. глагол ob(// ор- // up- // öp- ‘сърбам, гълтам*) + суф. -и. Вариантът кумпир се открива в
словосъчетания жалмауыз кемпир /казах./ // желмогуз кемпир /кирг./, които в
казахско-киргизката митология означават ‘вещица, която изсмуква кръвта от

петите или коленете на жертвите" (но някои смятат, че кемпир ‘старица’ има
ирански произход). В български език този термин вероятно е попаднал от езика
на куманите или печенезите. Без съмнение вампир, кемпир // кумпир, лепир и
упир са различни варианти на една изходна лексема, т.е. имат общ произход;
най-вероятно това е арио-алтайска дума *QPIR, която вероятно е била табуирана. Различните фонетични варианти в български се дължат на рефлексите
на началната носова гласна (/ст.бълг, ж/) ‘ан’ в ам /ъм; а! > а /ъ! - бълг. апир,
апирин; *он (ун) > о (у /и/ и упир // opir, upir, upir) или смесване на носовките в
ст.бълг., т. е. ж > ‘ен /ем/’ {лемпир) > е (лепир). Вариантите лепир и лйпер звуково са близки до татарския вариант лыбыр ‘вампир’. Фонетичната игра в ~у е
обичайна. Не е ясна в този случай причината за изпадането на началословно к
{к1*) и замяната на в с л пред носовките, но много е вероятно това да е свързано
с табуирането на изконната лексема *ампир {*умпир) с евентуално значение
‘този, който смуче’, което съответства на основното действие на вампира. Не е
напълно изключено формациите с протетична съгласна да са означавали друг
сходен демоничен образ. Във всеки случай тези облици (може би с изключение
на тези с начално л) са формирани още в старотюркската епоха.
Изнесените данни показват, че термините упир и вампир по произход са
старотюркски и явно са съществували в езика на прабългарите, откъдето се
внедряват в славянобългарския, т.е. в ст.бълг. (*вжпирь и *оупирь), чрез който се
разпространили в другите балкански и славянски езици. Трудно е да се каже
дали в унгарски лексемата vampir е заета от прабългарски или това е станало още по-рано от друг тюркски език. Със сигурност обаче през XVII - XVIII
в., чрез легендите за граф Дракула, вариантът вампир от унгарски навлиза
в западноевропейските езици, а оттам и в руски, където вече функционирал
обликът упырь, който преди това е пряко зает от старобългарски или от някой
тюркски език. Той е регистриран в църковнославянски текстове и, според описанието в някои речници, има много общи черти с българския вампир П упир.
Възможно е вариантът упырь да се е утвърдил и под въздействието на различни тюркски езици, с които руснаците са в лингвокултурни контакти от векове.
Без съмнение българският термин вампир и чувашкият eynăp са назовавали демон, общ за българската и чувашката митология. Това дава основание
също да се твърди, че и съответните названия имат общ произход, който идва
от общотюркския исторически период.
£3 Бассанович, И., Ломският окръг // СбНУ, кн. V, 1891:109-110; Боев,
Е., Казахски и български речникови успоредици //ИИБЕз., т. 19, С., 1970: 905;
Българска митология. Енциклопедичен речник (съст. А. Стойнев), С., 1994:
45-46; Бългрски етимологичен речник, т. I, С., 1971: 117; Вакарелски Хр.,
Етнография на България, С., 1977: 435; Вакарелски Хр., Български погребални обичаи, С., 1990: 162-170; Виноградова, Л., Народная демонология и
мифо-ритуалъная традиция славян, М., 2000: 98-99; Георгиева И., Българска народна митология, С., 1993: 196-204; Гуили Р. Э., Энциклопедия привидений и духов, М., 1997: 89-90; Дяченко Гр«, Полный церковно-славянский
словарь, М., 1998: 759; Маринов Д., Народна вяра и религиозни народни обичаи, С., 1994: 309-313; Мичева-Пейчева К., Сблъсъкът на чистотата и нечистотата в българската култура и език, С., 2013: 46-56; Мифы народов
мира, т. 2, М., 1992: 544; Младенов, Ст., Етимологически и правописен речник на българския книжовен език, С., 1941: 57; Индуизм. Джайнизм. Сикхизм'. Словарь, М., 1996: 122; Мифы народов мира, т. 1, М., 1987; т. 2, М., 1992;
Напърт, Д., Индийска митология, С., 1994: 88; Новичкова, Т. А., Русский
демонологический словарь, С.Пб, 1995: 547-551; Панчовски И. Г., Пантеонът на древните славяни и митологията им, С., 1993: 149-152; Попов, Р.,
Вампирът в българските народни вярвания И Векове, С., 1983, кн. 1, 36-43;
Роббинс Р. X., Энциклопедия колдовства и демонологии, Москва, 1995: 71-74;
Славянские древности. Этнолингвистический словарь, М., т. 1, 1995: 282-

286; Уолтьрс Д.» Китайска митология, С., 1995: 31; Фасмер М., Этимологический словарь русского языка, т. I, 1986: 271; т. IV: 165; Федотов М. Р.,
Этимологический словарь чувашского языка, т. I, Чебоксары, 1996: 131432;
Черных П. Я., Историко-этимологический словарь современного русского
языка, т. I, 1994:133434; Duhova U., Die Bezeichnungen der Dämonen im Bulgarischen // Specimina philologiae slavicae. Bd. 115, München, 1997: 107; Skok P..
Etimologijski rječnik hrvatskoga Uisrpskoga jezika, t. П, Zagreb, 1972: 564.

ВАМПИРАР (вампирар /общоб./, въмпирар, въперар /Горно Броди, Сер./);
ВАМПИРДЖИЯ (вампирджйя /диал./)

Обредно лице в българската народна традиция, надарено
със свръхестествени способности да вижда, гони и убива вампири и други зли сили (самодиви, болести), разпознава магьосниците и тълкува сънища.
Вампирар може да бъде само мъж, роден в събота. В някои
случаи той е син на плътеник, който бил в брачни отношения
със съпругата си или с друга жена. На вид е нормален човек.
Най-често унищожаването на вампир извършвал в събота.
Според поверията в този ден той не излиза от гроба си.
Когато през нощта видел вампир, вампирарът се събличал
гол, намазвал тялото си с масла от благовонни билки и тръгвал
с нож, брадва или нещо друго да го гони. В някои случаи носел
икона и с нея обикалял дворовете в селището през нощта, а когато това завършело, отивал на гроба, вземал шепа пръст и я
хвърлял в реката - символично удавяне на вампира, който по
принцип се страхува от вода. Вампирарите понякога примамвали вампира с музика.
Вярвало се, че някои вампирари могат да се превръщат в
змейове. Злите сили не влизат в къщата му и по никакъв начин не могат да му навредят.
вещик2, глог, джададжия, джинджие, светочер, святичяр, съботник, съботничав глог.

Названието на този демон е производно от вампир + -ар, суфикс за
образуване на имена за лица.
Q Българска митология. Енциклопедичен речник (съст. А. Стойнев),
С., 1994:46; Маринов Д., Народна вяра и религиозни народни обичаи, С., 1994:
309.

ВАПИРУЛЯ (вапируля /Перя./) > ВЕЩИЦА, МАГЬОСНИЦА
Названието е производно от вампир + суф. -уля, с който се образуват пейоративни съществителни. Формантът изразява негативна
експресивна оценъчност и уподобяването на вещиците и магьосниците с вампирите.

ВАРДАЧ (вардач /СЗБ/)
и
ВАРДАЧКА (вардачка /СЗБ/)
Илостас на стопани в облика на смок, чиято функция е да пази дома, в който живее и да защитава семейството от неприятности.
Названието е производно от диалектния глагол вардя ‘пазя5 +
-ач; -ачка. Мотивацията е свързана с вярата за смока като илостас на
стопана, който варди ‘пази’ дома.

ВЕДА (вЬда /Мак./); ВЕДЯВКА (вёдявка /Ст. 3.; Хаск.; Трак.; Мак./) X
САМОДИВИ
w В основата на двата термина е залегнало ст.бълг. вць ‘знание’.

Ш Български етимологичен рачник, т.

1, С., 1971:126.

ВЕЛЕС (Велес); ВОЛОС (Волос); ВЛАС

Бог - покровител на животните, особено на едрия рогат добитък, в славянския божествен пантеон.
В митологиите на почти всички уседнали народи има божества,
покровители на добитъка, скотовъдството и земеделието. По принцип
това са многобройните божества на плодовитостта, плодородието и
благосъстоянието, които заемали значимо място в пантеоните на езическите богове.

По значимост в източнославянската митология Велес се
нарежда на второ място след Перун. Смята се, че това е изключително архаично славянско божество, идентично с балтийския Веле (Виелон / Велняс) - бог на задгробния свят и добитъка. Пруският му аналог е Патолс II Пеколс и се асоциира
с германския Один И Вотан. Някои изследователи го възприемат като реплика на индийския бог Варуна - един от главните
ведически богове. Допуска се аналогия между Велес и ведическия демон Вала - покровител на кравите. Въз основа на името
му се търси връзка на Велес със старогръцкия Велос - син на
Посейдон, но в известно отношение се доближава до бог Пан.
Според някои частично корелира с главното семитско божество
Ваал И Ваал.
В руски писмени паметници от X в. Велес се определя като
„скотий бог“, „скотьего бога“ ‘скотски бог, бог на добитъка’.
Предполага се, че първоначално Велес-Волос бил свързан с
лова и се възприемал като дух на убити при лов животни и
69

изобщо покровител на дивите зверове, главно на тези, които се
ловували. Въз основа на това култът към него се свързва с култа към мечката - „горския цар“ в северноевропейските райони.
Изобразявал се с вид на мечка, а това означава, че Велес се
възприемал като териоморфно божество. Вероятно е имало и
поверие, според което сиянието на съзвездието Плеяди предвещава успешен лов на мечки. Само така може да се обясни
обстоятелството, че източните славяни наричат това съзвездие
Волосынъ, българите - Власи (Власци, Влахци, Влаьикови,
Влашковци), а сърбохърватите - Влашичи и т.н. Според други
образно той се свързвал с вол или бик, смятайки, че митонимът Велес произхожда от старославянския апелатив воль.
При прехода от ловуването, когато основно занятие е опитомяването на животните и с възникването на скотовъдството,
повелителят на горските животни Велес-Волос се утвърждава
като бог-покровител на домашните животни и то най-вече на
едрия рогат добитък, поради което бил определян и като бог на
кравите.
В една коледна словашка песен думата велес означава ‘пастир’. Явно от териоморфно божество с вид на животно, Велес
търпи метаморфоза, като приема антропоморфен вид и започва да се изобразява като млад момък или с вид на брадат мъж
с рога на изобилието в дясната си ръка. Според някои тълкувания той се явява небесен (звезден) пастир. Но тази му функция по-скоро е свързана с „общоиндоевропейската представа за
задгробния свят като пасбище, в което един от боговете пасе
душите на мъртвите“. Изглежда, че според праславяните тази
функция изпълнявал бог Велес Волос. За това говорят и редица паралели с балтийската митология, където именно бог Веле
(Велиелон) пасе душите на умрелите. Предполага се, че тази
представа е залегнала в основата на славянския обичай при
погребение да се принася в жертва някакво животно (обикновено овен).
За празничния пир, посветен на Веле (Велиелон), литовците
колели прасе и канели на трапезата бога и мъртвите. От този
аспект той корелира с култа към прадедите-покровители на
рода или племето. А гадаенето по костите му придава и функцията на ясноведец. Явно в даден момент Велес съчетавал
функциите на покровител на добитъка и властелин на отвъдния свят. По-късно, когато благополучието на едно семейство
започнало да зависи от количеството опитомен добитък, Велес
се възприемал като бог на богатството и плодородието. Затова
и апелативът скот, освен добитък, в праславянски означавал
и ‘богатство’, поради което и Велес бил определян като скотий

бог.
С развитието на земеделието при славяните Велес бил натоварен и с аграрни функции, като става покровител и на земеделското стопанство. Във „Велесова книга“ дори се твърди, че
именно той научил славяните да орат и да сеят. За това говори
обичаят при източните славяни в края на жътвата да се оставят на нивата неожънати класове, наричани Велесова брадичка (Волосовой бородкой) като безкръвна жертва на Велес.
От този аспект той корелира със змея, чийто облик понякога
приема и който в българската митология се явява стопан на
нивите. Някои учени твърдят, че в облика си на змей Велес се
явява противник на Перун и че изобщо първоначално отношенията между тях били вражески. Те дори считат, че тяхното противоборство е основният мит в славянската митология.
Сюжетът му е прост: Велес откраднал животни, хора и дори
жената на Гръмовержеца (? Мокош, Лада), поради което той
започнал да преследва Велес и да се бори с него. Перун побеждава в двубоя, освобождава богатството си, след което се излива
плодоносен дъжд. Приемайки тази хипотеза, друг автор смята,
че не е изключено митът да отразява архаични типологични
представи, свързани с времето, когато може би локализацията
му е била в коренната част на световното дърво и последвалата трансформация на Велес в божество на средния свят. Това
обяснява неговия ипостас с облик на змей.
С течение на времето функциите на Велес се увеличават той става и покровител на търговията и занаятите. Така през X
в. той вече е бог на стопанските дейности, благополучието и богатството, на когото се покланяли народните съсловия (в цяла
Русия), за разлика от висшата аристокрация, която почитала
Перун и други божества. Като бог на средния свят, неговият
идол бил поставен в ниската част на гр. Киев, в подножието на
един хълм, където живеели търговци, занаятчии, земеделци
и скотовъди, т.е. той е отделен от Владимирович пантеон, начело на който бил поставен идолът на Перун. Подобно разположение се открива в Македония, където гр. Велес се намира
в подножието на хълма Пророк Илия, а също и в Хърватин,
където в подножието на планината Перун, се намира селището
Волоско. Тези локализации, подчинени на опозицията горе ~
долу, явно противопоставят Перун на Велес и характеризират
Перун като небесен бог, а Волос - като земен.
В руския писмен паметник от XI в. Слово за Игоревия полк
Велес генетично се свързва с митичния славянски певец и музикант Баян (Боян), който се определя като Велесов внук. Поради това се допуска, че „древнославянското божество Велес било

тачено още като бог на изкуствата и поезията, като вдъхновител и покровител на поетите, песнотворците и музикантите“.
В това отношение Велес коре лира с многофункционалния бог
Аполон в старогръцката митология, който, освен като бог на
Слънцето, се считал за покровител на скотовъдството и земеделието и същевременно се явява бог на музиката и песента.
В подкрепа на това е фактът, че Аполон е баща на Орфей, а
Велес бил смятан за дядо на Баян. Тези данни сочат, че Велес
е претърпял различни метаморфози. Някои от новите изследователи го определят като: „Скотски бог“, стопанин на горите и
дивата природа изобщо; бог на вълшебствата, ловни магии и
на върколаците; бог на навите, ипостас на Сария Бог, владетел на другия свят; Трикстер, инициатор на културния герой
или на Бял Бог и съучастник в Творението. Той дава богатства,
свързани с промисъла, бог е също на търговията и изобилието,
на пътищата, кръстопътищата и на пътниците, водач е на пътешествениците на този и другия свят, бог на мъдростта и знанията, владетел на истината, на изкуствата и културата, а като
ипостас на бога на Месеца (Лунния бог) той определя режима
на времето. Спорадична е вярата, че той е родоначалник на великаните. Някои от тези му функции са отразени в сборника с
български епически и обредни песни „Веда словена“.
Старите руси се клели в Перун и Велес. Вярвали, че който
наруши клетвата си във Велес, бива наказан от него с болести.
Но първичната функция на Велес като покровител на добитъка си оставала основна. Затова при християнизацията
именно тя се предава на неговия наследник свети Влас. Тази
приемственост, от една страна, се дължи на близкото съзвучие
на имената, а от друга - на това, че св. Влас също е общувал
с дивите животни. Както всички езически божества, след приемането на християнството и Велес // Волос постепенно се преосмисля в демон. В чешки ръкописи от XV - XVI в. се споменава за зъл дух Велес, свързан с морето, а нарицателното велес
— трансформация на митонима Велес, е със значение ‘дявол’.
Неговият християнски наследник св. Влас на някои икони е
изобразен с облика на кон, заобиколен от коне, крави и овце.
Явно и Власов ден в християнския календар (11 февруари) е
заел мястото на Велесов ден в езическия празничен календар.
Понякога този празник руснаците наричали кравешки празник и носели в черквата краве масло, което поставяли пред
иконата на светеца. При един от домашните обреди стопанинът
на семейството си намятал кожа с козината отвън и оглавявал
процесията в двора, където оставяли специално угощение за
животните. За Коледните празници печели хлебчета с образи
72

на животни и раздавали за тяхното здраве. При карнавалите
по време на Сирната неделя персонажът, изобразяващ Велес,
заемал централно място.
По цялата славянска територия все още се срещат редица
названия на места и селища, в които е фиксирано името на
Велес-Волос - едно ярко свидетелство за широкото разпространение на вярата в този бог и за неговата архаичност.
При южните славяни името Велес е споменато в апокрифа
„Ходене на Богородица по мъките“ - превод от гръцки на български от X в. и пренесен през XII в. в Русия.
Приемник на езическия бог Велес в българската лингвокултурна система в християнския пантеон става свети Влас
- епископ на Кападокия, който също бил възприет за покровител на домашните животни, предимно на воловете и кравите, и като патрон на пастирите. И това не е случайно. За земеделските народи от дълбока древност воловете и кравите са
особено важни за тяхното съществуване. Българската църква
също е посветила на св. Влас 11 февруари, който в църковния календар се назовава Свети Влас, но в народния календар това е Власовден или просто Влас, понякога - Волов запор,
а под влияние на християнството се определя като Молещи
светёц. Обредността на този народно-християнски празник е
свързана най-вече със здравето на воловете. Затова добитъкът
на този ден не се впрягал. Вярвало се, че деветте колана, с които е опасан волът, се разпасват и, ако работи, той ще окуцее
или ще се разболее от болестта влас {волска более) и дори може
да умре. На жените било забранено да предат и да месят хляб.
Задължително рано сутринта жените раздавали в семейството
и на съседи обреден хляб, наречен свети влас, за здраве на
добитъка и власувнина - за биволите или намазани с мед топли питки. При раздаването те мучели („му-му-му“), имитирайки воловете, поради което на някои места денят се нарича и
Муковден или Свети Мук. От обредните питки се слагало и в
храната на животните. Вярвало се, че това ще ги предпази от
болести. Обикновено двата основни орнамента в украсата на
питката са лъкове и цветя. Навярно лъкът е израз на една
от първичните функции на Велес - покровител на лова и ловците. На този ден се вземали косми от козината на животните, които се използвали за лек на наранено добиче. Празникът
понякога се чествал и от овчарите, та агнетата да се раждат с
хубава вълна.
В цикъла от осем обредни песни „Личен день Власин-ден“
в сборника с епични и обредни песни „Веда словена“ бог Ве-

лес също е представен под името Влас, но определението му не
е свети Влас, а Власа Бога. Интерес предизвиква фактът, че
още в първата песен той се локализира на небето. Освен като
покровител на едрия рогат добитък, Бог Влас се представя за
бог-учител на царя Има, когото научил да опитомява, отглежда и умножава волове и крави, да оре с волове, да дои кравите,
да строи кошари за тях и да ги продава:

Власа ма Бога учил,
учил ма Бога на небе,
да си паса воловете,
воловете и кравите,
как си паса сиву стаду;
учил ма йоще научил
да си ора с воловете,
я кравите да си цирам,
ут кравите пресну млеку;
Власа ми Бога ирдамжие (= ‘помощник’),
Та ми са кушера припълнила,
та сам давал и продавал
пу земете воловете,
воловете и кравите.
/Веда словена, т.1:280/

Според „Веда словена“ Бог Влас дал на царя и книга, по
която го учил да пее:

Даде му Бога ясна книга,
Ясна книга златна китапе ‘книга’,
Та гу учи да си пее,
Учи гу веке научи.
/Веда словена, т.1: 281/

Това потвърждава, че бог Велес се свързвал и с изкуствата, най-вече пеенето и музиката. Една от функциите на литовско-латвийския Веле - аналог на славянския Велес, е покровител на музиката и танците. Неслучайно митичният певец
и виртуозен музикант Баян в руския епос „Слово за Игоревич
полк“ се представя като внук на Велес.
От описанието на празника Власик-день става ясно, че някога на този ден българите задължително правели курбан от
девет отбрани вола. На златната трапеза се канел бог Влас и
всички от общността били длъжни да присъстват, а богът ги дарявал с бели китки, за да кичат кошарите си. Който не сядал на
трапезата, Влас не го дарявал с китка, а на следващата година

кошарата му оставала празна.
Няколко пъти при обръщения в този цикъл Влас се заменя
с Жийне\ Боже ле, Жийне ле, П Ай, Боже ле, Жийне ле, И Ай
ти, Боже, ай Жийне. Този факт внася объркване и повдига, от
една страна, въпроса дали Жийне и Велес са идентични, а от
друга - ако е така, то следва, че Велес е бог и на живота, а като
хтоничен бог - и на смъртта.
Приемник на езическия бог Велес при сърбите след християнизацията е св. Сава. Българите са разпределили неговите
функции между няколко християнски светци. Успоредно със
св. Влас, функцията на покровителството на едрия рогат добитък поема и св. Модест, честван в Южна България на 18
декември. В иконографията той се изобразява с два впрегнати
вола. Вероятно това е станало под влияние на гръцката традиция, където св. Модест се смята за приемник на Хермес - вестител на боговете от Олимп. В редица аспекти и Велес корелира с
Хермес - краде животни от Перун, а Хермес - крави от Аполон;
и двамата са покровители на стадата и носители на богатства;
патрони са на търговията и търговците; имат отношение към
изкуствата и към отвъдния свят. Това означава, че в някаква степен Велес е аналог на Хермес. Наследник на Велес е и
св. Георги, на когото е поверена функцията на покровител на
дребния добитък и патрон на пастирите. Това обяснява еднократното заместване на личен ден Власин-день с личен ден Гергюв-день във „Веда словена“. Българите и източните славяни
натоварили свети Никола Чудотворец с ролята на дарител на
богатство, благополучие в търговията и патрон на търговците
(днес и на банкерите). Най-вероятно поради това семейно-родовата служба на Никулден в някои български диалекти се нарича власувнина. Може би с бог Велес > св. Влас е свързан и
терминът власувнина ‘обет за болни хора’.
В някои български диалекти планетата Венера, възприемана от народа като олицетворена звезда с два ипостаса Зорница
// Денница, се назовава Влдшкото. Вероятно народните названия на съзвездието Плеяди — Власи, Власци, Влахци, Влашкови, Влйшковци, също са производни от Велес, който по-късно
бил адаптиран към християнския светец Влас.
Освен Влашкото и името на гр. Велес (днес в Македония),
за наличието на бог Влас в българската митология свидетелстват и антропоними като Велеш и Велешен /XVI в./, Велеслав, а може би и Власа, Власе, Власи, Власин (XV в.), Власо
и др. под.
От изнесените данни е видно колко сложна е реконструкцията на това божество, чийто първичен образ явно е заровен под

много лингвокултурни пластове.
Етимологията на митонима е сложна, още повече, че той има две
форми - Велес и Волос. Често се свързва с рус. волос 'косъм’ < ст.инд. välä //
valâs băla ‘косъм; козина’, изхождайки от неговия мечкин вид. По друга версия
той се извежда от *volstb ‘голямо владение, принадлежащо на група хора’. Има
привърженици и на хипотезата за произхода на Волос-Велес от санскритски
корен vr, var > vara (= ura), vama (= üma) ‘вълна’, откъдето и слав, руно и се сближава с Варуна, ejsysR от главните ведийски богове, който се превръща в крава или
овца, а с хилядата си очи ясно вижда всичко във вселената. Търси се връзка
и със ст.исл. VQlsi ‘фалос’. Допуска се също, че митонимът води началото си
от и.-е. корен *wel- ‘виждам; зрение; проницателен поглед’ - качества, които
притежавал ловецът Velinas. От корен vel- в балтийските езици са образувани
имена на няколко демона - Vels, Velinas, Velnias, а също Velionis ‘бог на душите’,
Велинона ‘сянка на отвъдното’ и Веле ‘душа на умрял5. В латвийски вели означава ‘духове на умрели5, а Веле (Wels) е и ‘бог на смъртта’. Смята се, че всички
тези митоними, както и Велес са производни от лит. vele ‘душа“, veles ‘сенки на
умрели5. Според едно от предположенията Велес се свързва със славянското
прилагателно велик. Допуска се, че названията на балтийските вели, славянските вили и дори скандинавските валкирии произхождат от същия корен. Ако
това е така, то в обкръжението на Велес, както и на ст.гр. бог Пан, е имало
нимфи. Това подсказва, че българското женско лично име Вела, с което е назована и една самодива, би могло да е от корен вел-, каквото и да означава той.
Фонетично и по една от функциите си Волос е във връзка с Волху-Мана покровител на домашните животни в ст.перс. митология.
Ш Афанасьев А., Поэтические воззрения славян на природу, т. 1, М.,
1994: 680-681, 693-698; Батаклиев Г., Антична митология (Справочник), С.,
1992: 171-172; Българска митология. Енциклопедичен речник, С., 1994: 4850; Бус Кресен, Велесова книга // сб. Мифы древних славян, Саратов, 1993:
297 (247-306); Веда словена, т. 1, С., 1997: 280-286; Волошина Т. А., Астапов
С. Н., Языческая мифология славян, Ростов-на-Дону, 1996: 82-91; Гаврилов
Д. А., Ермаков С. Э., Древние боги славян, М. 2011:89-97; Георгиева И., Българска народно митология, С. 1993: 237; Гейшор А., Митология на славяните, С., 1986:126-136; Грушко Е., Медведев Ю.М., Энциклопедия русских преданий, М., 2001: 84-87; Иванов В. В., Топоров В. Н., Изследования в области
славянских древностей, М., 1974:335; Мифы народов мира, т. 1, М.1 1987:227;
228 (Велняс, Веле); Нидерле Л., Славянские древности, М., 2000: 310; Панчовски И. Г., Пантеонътп на древните славяни и митологията им, С., 1993:
75-80; Писаренко Ю. Г., Велес-Волос в язичницъкому ceimoznndi daenioi'Pyci,
Kh î b , 1997; Славянская мифология, М., 1995: 74; Словник символ1в,Кигв,
1997: 14-15; Стойнев А., Българските славяни. Митология и религия. С.,
1988: 41-43; Рыбаков Б. А., Язычество древних славян, М., 1981: 421-431;
Фанталов А., Культура Варварской Европы: типология мифологических
образов, Дисс. на соис. уч. ст. кандидата культурологии, СПб., 2001: 97-100;
Фасмер М., Этимологический словарь русского языка, т. 1, М., 1986: 343.

ВЕЛИКАНИ (великани - мн. ч., великан - ед. ч. /общоб./)

Митични антропоморфны същества с гигантски ръст и необикновена сила, често възприемани за представители на първата цивилизация на Земята.

Те са сред най-обикнатите от народите митични образи. Видно е от
широкия ареал на тяхното разпространение в митологиите и от наличието на герои-великани във фолклора на всички народи.
Обикновено се описват като уродливи на вид и жестоки по характер
чудовища, а някои от тях дори са людоеди. Историкът Йосиф Флавий
(I в. н. е.) разказва, че според някогашната представа на римляните
„Техните тела били огромни, а лицата им дотолкова се отличавали от
обикновените човешки лица, че да ги видиш било удивително, а да ги
слушаш как говорят — страшно“. Една от основните им особености е
тяхното безсмъртие или поне дълголетие, което понякога продължава
хиляди години.
Поначало мястото на великаните в митологията е по-близо до божествата, отколкото до хората. Това е видно от приписвания им божествен произход - в архаичните митологии обикновено са деца на
богове или са равни на тях създания, от чиито тела е сътворен свегьт.
Според викингите и други народи груби на вид великани и други чудовища дори са съществували още преди боговете, а в писмен паметник на ацтекската култура се казва, че гигантите са първата раса на
Земята, която погинала от глад. Често великаните се описват с вид на
еднооки чудовища. В някои предания се представят като изключително жестоки, но сред тях има и много интелигентни. По-късно великаните започнали да се възприемат като глупави същества, поради
което хората, влизащи в двубой с тях, се спасяват с хитрост.
Великаните се подразделят на два основни класа: „индивидуални“, т.е. явяват се като конкретни индивиди или като цели „социални“
групи. Към първия клас се отнасят финикийският великан Герион, с
който се сражавал бог Мелкарт; според индийската митология първият човек Пуруша е с вид на космически стоглав гигант, от чието тяло
е създаден светът, а спящият великан Мучукана само с един поглед
изгаря този, който го събуди. В абхазката митология човекоядецът
Адау, всяващ ужас с вида си, е великан с няколко глави, чието появяване е съпроводено с гръм, трясък и мълнии. Според скандинавските саги великаните предшестват боговете, които по-късно създали
света от частите на тялото на ледения великан Имир - първото антропоморфно същество, което било андрогин. Великани са мъдрецът
Бъолторн и неговият внук - едноокият бог Один, Трюм - властелинът на великаните; Мимир - пазачът на извора на мъдростта, и мн.
др. В скандинавската митология се срещат и много жени великанши
като Ангрбод, Грид, Герда и др. Грузинците още разказват легенди за
последния великан Амбри, а тибетският монах Трумп споменава в
разказите си, че когато веднъж попаднал в подземен манастир, видял
балсамиран великан на ръст около пет-шест метра. За угрофинския
Укко се разказва, че замервал враговете си с мълнии и огромни камъни. Един фински безименен великан е толкова огромен, че краката
му газят в морето, а главата му стига до облаците, брадата му е до
коленете, косата му се рее по повърхността на водата, а разстоянието
между очите му е почти една миля. Марийците пазят спомен за митичния великан Анар. В тюркската митология демонът Тепегьоз е

едноок великан, подобен на гръцките циклопи, който е зле настроен
към хората. Съдейки по пейоративного название тпъпигьоз ‘нахален,
безочлив човек’ в български, този образ е бил познат и на българите,
зает в българската митология от турци или гагаузи. Подобен на него е
огузкият митичен людоед Депе-Гьоз - едноок великан-чудовище, син
на пери и овчар (според епоса „Книга на моя дядо Коркут“ /азерб.
Китаб-и дедем КоркутР). Най-популярен сред всички великани е библейският Голиат.
В много митологии се споменават цели племена на великани.
Според легендите Британия била управлявана от племе на великани, чийто вожд бил Готорн. Но когато Брут - син на легендарния
гръцки герой Еней, се заселил по тези места, преборил великаните
и станал родоначалник на британците. Антични гръцки философи
разказват за потъналия остров Атлантида, който бил обитаван от
атлантите - народ от великани, достигнали значително по-висока
степен на развитие, отколкото днешната цивилизация. Индийските
мъдреци споменават за континента Лемурия // Му, чиито брегове се
миели от Индийския океан, а неговите жители лемурите, предхождащи атлантите, достигали до 18 - 20 м височина. Тези митове до днес
представляват интерес особено за езотериците, които вмъкват и един
междинен народ - лемуро-атлантите. Шумерските глинени таблици разказват, че мъжете анунаки били 4 - 5 м високи, а жените им 3
- 3,7 м и живеели по 360 000 земни години. Като великани с вид на полухора-полуживотни, които могат да бъдат с една или няколко глави и
по едно око или с много повече от две очи, адигите описват членовете
на митичното племе инижи (инъжи). Подобни на тях са десетоглавите ракшаси в индийския епос „Рамаяна“, съперници на боговете, но
като основен клас демони, те са най-опасни за хората. В индийската
митология с боговете се сражавали и други племена великани като
дакините - синовете на Диги и Касяпа, които били с демоничен вид,
а също и дана&а - един друг вид титани. Отделна социална група формирали индийските титани асури. В гръцката митология се разказва
за различни групи великани: титани - първото поколение богове и
гиганти - огромни космати чудовища със змии вместо крака - всички
деца на Гея и Уран. Техни деца са и тримата хекатонхейри - огромни
като скали сторъки великани с по петдесет глави. Известни са еднооките циклопи — груби и недодялани, но сръчни ковачи и полудивите
циклопи-людоеди, синове на Посейдон, които не се боели от боговете,
а Одисей и хората му едва се спасили от тях. Митичните лестригони в
Омировата „Одисея“ са племе на кръвожадни великани, които разбили единайсет от корабите на Одисей. Според скандинавски източници
по време на своите набези в Северна Русия варягите се срещнали ту
с мъжки, ту с женски групи от исполински племена. Датският хронист
Саксон Граматик (1140-1208 г.) регистрирал разкази на викинги,
плавали по Бяло море, в които се описва срещата им с гиганти, които
живеят в пещери. В германската митология освен асите, потомци на
Один и оглавявани от него, са шуреите (йотуни // етуни), по-късно
известни като тролове, които обитавали някаква студена и камени-

ста страна някъде далече на североизток, а във фолклора вилнеят
косматите и кръвожадни горски великани фенке, владеещи магията и
враждебно настроени към хората. Според келтските предания каменните блокове на Стоунхендж били пренесени от Ирландия в Британия
от великани, родом от Африка, които били първите обитатели на нашата планета, а по това време Британия била управлявана от друго
великанско племе. В митологията на обските угри битуват два вида
великани — людоедите менк, които притежават способността да се
превъплъщават в различни животни, както и доброжелателните към
хората антропоморфни планински великани мис Н мисхум. Подобни
на тях са марийските опари II нари, смятани за първите обитатели на
земята. Във великани вярвали и гренландските ескимоси - техните
инугпайт живеят в земите отвъд морето, където обитават и еднооки
хора, а въображаемите торнити - два пъти по-високи от нормалните хора, живеят във вътрешността на острова или съжителстват с хората, но входовете на къщите им са покрити с растителност и затова
не се виждат; те водят обичаен човешки живот, но ловуват в морето
само в мрачно и мъгливо време, без лодка, като направо вървят по
водата. Великанско племе в китайската митология е куафу. В някои
централни райони на Китай и днес се разказват легенди за контакти
с великани, както и в Индонезия, на островите Паска, Помпей и др.
Легенди и предания за срещи с великани се разказват от различни
народи в Сибир, които освен огромни на ръст са и брадати, поради
което ги наричали брадати хора; те живеели в куполовидни жилища,
осветявани с някакъв вълшебен камък, в които не допускали обикновените хора. Дори през XIX в. очевидци разказвали за среща с великаните от островите в Ледовития океан; чукчите дори търгували с
тях. Много индиански племена в Северна Америка разказват легенди за някакви червенокоси гиганти, с които техните предай воювали.
Австралийските аборигени са съхранили предания за огромни хора,
които някога обитавали техните земи. След околосветското пътуване
на Магелан в продължение на два века се носели легенди за срещите на екипажа му и на последвалите го мореплаватели с исполинско
племе, живеещо по бреговете на Патагония. Многобройни митове и
легенда за великани има и в Африка. Различни племена на великани
присъстват и в старозаветните библейски легенди - рефаими, емими,
енакими, зузими, замзумими. Според тяхрефаимите - хора с гигантски ръст — девет лакти високи и четири лакти широки, са първите
обитатели на Ханаан; от рода на енакимите произхожда Голиат и т.н.
А в апокрифа „Книга на Енох" се говори за племе на чудовищни исполини, които са родени от земни жени, влезли в брачни отношения с
паднали ангели. Всъщност подобно сведение е отбелязано и в Стария
завет, но там в брак със земните жени влизат божиите синове /Бит.
6:2, 4/. В християнската митология също се разказва за великани, но
тук категорично се отхвърля божественият им произход. Представят
се като езичници, диваци и людоеда с кучешки глави, т.е. те са песоглавци. Разкази за великани има и в мюсюлманската митология,
според които това са хората от племената йаджудж и маджудж, които

са „много високи и широки“, а ушите им могат да покрият цялото им
тяло.
Според славянските легенди великаните също били първите хора
на земята. Западните славяни ги идентифицирали с дявол, а за руснаците това са волотите (велетени), чийто родоночалник е бог Велес. Те формирали земния релеф, очертали руслото на реките, засели
растенията, засадили дърветата и т.н. В представите на славяните великаните също били огромни на ръст и притежавали титанични сили
- те можели да вземат в шепата си орач с впрегнат плуг; с мустаците
си препречвали реки /руси/; горите за тях били като трева - те можели да изтръгнат дърво от земята и си подавали неща през река или
от една планина на друга /украинци/; можели да хвърлят камъни с
големината на воденичен камък /поляци/; сваляли облаците от небето
и ги захвърляли на полето, хранели се с конско месо и мляко (явна
аналогия с хуните или тюрките) /кашуби/. В приказките някои от тях
стават другари на богатирите. Рядко в славянската митология се говори за жени великани, но сред поляците съществувало поверието, че
три девойки-великанки поддържат Земята. За великани се споменава
и в староруския писмен паметник „Слово за полка на Игор“ (Слово о
полку Игореву). До неотдавна в Архангелска облает битувала вярата,
че хора, по-високи от дърветата, дори с ръст колкото планина, все още
обитават северните гори и планини в Русия, владеят черна магия и
способността да се трансформират в скали и змейове. Но след като
напълно се изродили - заприличали на хора с черти на подземно чудовище, превърнали се в зли людоеди, които с течение на времето
били избити. Поначало славянските великани не са зли, но имало и
такива като руския Лихо, който създавал различни неприятности на
хората и с него било почти невъзможно някой да се справи; вярвало
се, че той дори се превръща в дух и, подобно на бяс, влиза в тялото на
човека и го измъчва. Великаните в руската митология са еволюирали в епичните велики богатири (като Святогор, Добрыкя Никитич,
Илья Муромец) и в жидовина - разновидност на великана, за когото
се разказва в билините.

В българската митология великаните се свързват с периода
преди окончателното сътворение на света и на хората. Според
един мит първите хора били великани, които изникнали като
гъби от земята. Народните предания твърдят, че в процеса на
сътворението на хората Бог създал първо великани, които били
толкова едри и високи, че с ръка достигали небето. Но когато се
навеждали да вземат нещо от земята, кръстът им се прекършвал, те не можели да се изправят и си оставали така завинаги.
Били много тромави, често се спъвали, тъй като когато ходели,
не виждали препятствията по пътя си. Понякога падали и след
това трудно се изправяли и дори си удряли главата и умирали. Най-често се спъвали в храстите и особено в къпините, на
които принасяли кръвна жертва, поради което се наричали и
80

къпинковци. Не им се отдавало и размножаването. Тъй като
било невъзможно да се приспособят към условията за живот на
Земята, Бог създал джуджета с ръст на педя човек, лакът
брада (според етиологичните легенди е обратното). Но те също
не били пригодни за живота на Земята, след което Господ създал днешните хора.
Представата за великаните и при българите не е единна. В
едни случаи те са триметрови с едно око на челото, голямо колкото яйце, признак, по който корелират с върколака, поганците, гръцкия циклоп. Според други те са толкова високи, че
могат да се наведат и да пият вода от дълбоки кладенци. Арабският пътешественик Абу Хамид ал-Гарнати твърди, че когато
през 1135-1136 г. посетил Волжка България, видял същество
с ръст над седем лакти, който се казвал Дакки и е от рода на
адитите. Българският владетел му направил ризница, която
пренасяли с кола, а шлемът му бил като котел. Според трети са
триглави като змей или с един крак, като дявол. Уподобявали
великана и с джин, което е фиксирано в названието джйдовина човёк. Има силен глас, който се чува от един планински
връх на друг. Не се бои и се бие с огнестрелните змееподобни.
Обладава толкова голяма сила, че може да вдига цели канари. Същевременно великаните са толкова глупави, че когато
змейовете хвърлят огнените си стрели, с голям камък си удрят
главата и казват: „Какво ще ми сториш? - каменна ми главица“.
Според преданията те живеели в пещери, а някои се хранели с човешко месо. Народното поверие гласи, че някога великаните били много. Днес се срещат само в приказките, епичните
песни и спорадично в легендите.
Наричали великаните и с етнонимите елини, жидове (жидавци), исполини и латини. Подобна ситуация се наблюдава
и при други славяни: за кашубите (както и за немците) хуни и
кръстоносци били великани, за русите такива са хазарите, за
украинците — шведите, за словаците - щурците и татарите
и т.н. Това е свързано с една архаична традиция, според която
вражеските племена или народи се оприличавали с великани.
От една страна, явлението показва, че враговете се оприличавали с великани, а от друга - великаните се възприемали като
чудовища, отнасящи се към злите и нечисти сили. С това се
свързва и названието им поганци.
Наследници на великаните при българите и сърбите са
епическите герои, най-ярък от които е Крали Марко. Великани са и някои персонажи в българските фантастични
приказки. Тези приказни същества също се характеризират
81

с огромния си ръст и изключителна физическа сила, притежават различни свръхестествени способности — единият чува
надалече, друг изпива водата на едно море, трети изяжда по
девет фурни хляб или изтръгва от корен големи дървета и т.н.
Те се побратимяват и помагат на главния герой в съответната
приказка. Но обикновено са глупави, затова другите герои-човеци, които физически са по-слаби, но са по-умни, лесно ги
побеждават чрез хитрост.
За реални великани се споменава още в антични и средновековни
писмени източници. Херодот разказва как по време на военни походи спартанците носели скелета на война Орест, който бил с височина
3,5 м. Римският историк Йосиф Флавий предава спомените на хората, видели живи великани, които били с необикновени лица и силно гръмогласни. В тибетските храмове се пазят ръкописи, в които се
пише, че някога монасите са открили тела на мъже и жени с ръст
между 5 и 6 м. Неизвестният автор на „История и личност" разказва,
че в английското графство Камберленд е разкопан скелет на 4-метров войн във военни доспехи и до него съответни на ръста му меч и
брадва. Много 4-метрови скелети през XX в. са открити в Кавказките
планини, които се предполага, че са от десетки или дори стотици хиляди години. Археолозите по цял свят все по-често откриват следи от
великани: известна е историята на археолога-любител Ралф Гилден,
който на остров Санта Каталина в Тихи океан (на около 35 км от Лос
Анджелис) разкрил над 4000 човешки скелета, като най-големият бил
с дължина почти 2 м и 80 см, а много от тях били шестопръсти и с два
реда зъби. Останки от скелети на мъже с ръст над 3,5 м, които имали
по два реда зъби, е разкрил антропологът и палеонтолог Ларсон Коль
през 1936 г. около езерото Елайци в Централна Африка. Триметров
скелет е открит в Грузия през 2011 г.; през 1990 г. в Египет е разкрита
триметрова мумия на жена, а в музея в Кайро се пазят кости на седемгодишно момче, което било високо около 2,5 м.
Преди няколко години и у нас - в района на Бургас, са открити
скелети на гиганти с ръст над два метра. В землищата на много селища в България има могили, наречени Житов гроб, Житовските
могили, житовски гробища и т.н., които не се свързват с евреите, а
със спомените за великаните. Многобройни части от огромни скелети
(предимно черепи, зъби, други кости, някои от които са на повече от
9 милиона години) са намерени по целия свят. Големината на някои
от тях предполага, че височината на човека е била около шест метра.
Известни са отпечатъци на стъпала до 90 см, необичайни за днешния
човек размери в Сирия, Танзания, пустинята Невада, Австралия и
другаде. Тези и други подобни факти са свидетелства за достоверността на легендите, според които преди хилядолетия живели хора с вели-

кански ръст.
Тези артефакти поставят пред учените въпроса, дали това са отделни индивиди или са представители на предходна човешка раса.
Макар и само на хипотетично ниво, някои изследователи допускат, че
може би наистина някога на земята са живели огромни на ръст хора
или човекоподобни разумни същества, които са се застъпили както с
днешния човек, така и с гигантските динозаври. Това се предполага,
че е било преди всемирния потоп. Един аргумент в полза на това
предположение е твърдението на учените, че по време на динозаврите, т.е. преди потопа, въздухът бил с 21 % по-наситен на кислород (според други той е бил 50%), което се смята за една от предпоставките за
огромния ръст на хора и животни от тази епоха. Явно не е изключено
в обозримо бъдеще да се окаже, че митовете за великаните се основават на реални факти.
елини, жид, джидовина човек, исполини, къпинчовци, латини,
русали, русари, цоцоман [срв.г диви хора, погаици, песоглавци, цоглавци, чудовище].

Названието е производно от прилагателното велик (< ст.бълг.
вмикъ) ‘който притежава някакво изключително качество: много голям; много силен’ + суф. -ан.
£□ Архим. Никифор, Библейская энциклопедия, М., 1990: 235; 236; 267;
303; 601; Батаклиев Г., Антична митология, С., 1992: 155; 177; Бадаланова-Геллер Ф., Книга сущая в устах: фольклорная Библия бессарабских и

таврических болгар, М., 2017: 415-420; Българска митология. Енциклопедичен речник (съст. А. Стойнев), С., 1994: 159-160; Български библейски речник, Фототипно издание на Речник на святото писание, Цариград, 1884:180;
Власова М., Новая Абевега русских суеверий, СПб, 1995: 108; Георгиева И.,
Българска народна митология, С., 1993: 34; 89; Даскалов Хр. И., Жидавците
И СбНУ, кн. 9, ч. 2, С., 1893: 127; Ецов Т. Г., Три пояси люде, създадени отъ
Бога // СбНУ, кн. 14, ч. 2, С., 1897: 100; Энциклопедию myfhology.info: <http://
mythology.info/ monsters/velikans-troll.html>; Энциклопедия мифологии: <http://
www.godsbay.ru/ paint/>; Илиев A. T., Българските предания за исполини, наречени елини, жидове и латини // СбНУ, кн. 3-4, С., 1890-1891: 200-201; Книга
моего деда Коркута. Огузский героический эпос. Перевод академика В. В. Бартольда. СПб: 2007: 299; Маринов Д., Народна вяра и религиозни народни обичаи, С., 1994:230; Мифы народов мира, т. 1, М., 1987: 228; Михайлов Н., Земные великаны: <http://7oglyanis.ru/blog/43656879309/Zemriyie-velikanyi7utiii_
campaign=transit&utm_source=main&utm__meium=page_50£domain=mirtesen.
ru&paid=l&pad= 1>; Напърт Дж., Индийска митология, С., 1994: 265; Славянские древности. Этнолингвистический словарь, М., т. 1, 1995: 301-302;
Странное дело Ne 54: Великаны. Пропавшая цивилизация: <http://www.youtube.
com/watch?v=9EP-MF3L7wY>; Тайна шестипалых гигантов с острова Каталина: http://miipristrasten.com/blog/43363379352/Tayna-shestipalyih-gigantov8-ostrova-Katalina?utm_cainpaign==transit&utm_source=main&utinjnedium=
page_25&domain=mi rtesen.ru&paid=l&pad=l&mid =ODA6E2C1A200FOA07B51CFB5D8AEA72A.

ВЕЛИКАТА БОГИНЯ-МАЙКА
Основна богиня в тракийската митология, но характерна и
за славяните.
Този персонаж е главно божество във всички древни митологии от
времето на матриархата, когато се формира култът към богинята на
земята. Статуетки от камък, кост или глина с нейния образ се откриват при археологически разкопки навсякъде по света. Нейни наследници са Ищар, Инана или Астерта в малоазийските митологии, Изида - в египетската, Бригита - в скандинавската, гърцката Деметра
и римската Церера, чиито имена означават ‘майката земя’, тюркската
Умай или Йер-суб ‘земя-вода’ (Ъдук йер-суб), индианските Сейба /майте/, Атлатонин /ацтеки/ или Пачамама /Андите/ и т.н. Техен аналог е
славянската Баба Злата, най-често наричана Матъ-Сыйрая Земля.
Основен атрибут на Великата богиня-майка е змията, особено в
шумерската митология. Навсякъде тя символизира женското начало. По-късно приема образа на божията майка. Всъщност легенда за
божията майка и младенеца е съществувала още в Древен Вавилон,
където се откриват и изображения на богинята с дете на ръце. Такива
се откриват и в Индия, където богинята е известна с името Индрани, а
за китайците тя е Шикгму ‘свещената майка’, чиято глава била обградена с лъчите на славата. Предполага се, че образът на египетската
богиня-майка с божествения младенец (Гор) на коленете й е прототип
на християнската Богородица.

При траките Великата богиня-майка има няколко имена Бендида, Зеринтия, Котито. Споменът за нея при днешните
българи е съхранен само в термина бена, дублет на сватбеното
обредно лице лада. По всяка вероятност той е съкратен вариант на теонима Бендида. Това дава основание на някои да допуснат, че Лада е славянската Велика богиня-майка, един понов вариант на Баба Злата. Може би при българите известно
време са функционирали едновременно трите богини.
Възможно е личните имена Бена, Бено и производните от
тях (Бенка, Бенина, Беня; Бенко, Бенчо, Бенъо, Бендъо и др.) да
са рефлекси на името на тракийската богиня-майка Бендида.
Щ Българска митология. Енциклопедичен речник, С., 1994: 305; Заи-

мов Й., Български именник, С., 1988: 19; Ковачев Н., Честотно-етимологи-

чен речник на личните имена, С., 1995: 70-71; Мифы народов мира, М.: 1994:
178; Тракийска древност. Кратка енциклопедия, С., 1993: 35-36.

ВЕТРОГОНКА (ветрогонка /фолк./)

Един от евфемизмите за самодива.
Митономинантът е сложен по състав. Формиран е от вятър и гоня +
суф. -ка. В него е отразено поверието, че самодивите „гонят ветровете“.

G3 Българска митология. Енциклопедичен речник, С., 1994: 305.
ВЕТРУШКА (ветрушка /Стр., Сам./, ветерушка /ЗБ/, витирушка /
Пловд./); ВЕТРУФШЧИНА (ветруфшчина
ветрощина /
Прилеп/, ветрощинъе мн. ч. /Прил./) > ВИХЪР, ВИХРУШКА;
ВЯТЪР
Названията са производни от вятър, като Ветрушка е умалително-гальовно, а ветруфшчина е увеличително с негативна конотация.

ВЕЧЕРЕ

/общоб./ >ДЕЕ ISISII IA

w Названието е формирано от думата вечер + суф. -ница, както Денница
от ден +-ница.

ВЕТЦЕР1 (вёщер /Тет./); ВЕЩЕРНИК (вёщерник /диал./); ВЕЩИК1 (ведите /Банско/); ВЕЩЕГЮРНИК (вещегюрник - пейор.)
И

ВЕЩИЦА (вещица /Белосл.; Варн.; Врач.; Търн.; Габр.; Г. Орях.; Дрян.; Тр/,
вящица /Извор, Бург./, вяшчица /Разл./); ВЕЩЕРИЦА1 (вёщерица
/Годеч.; Соф.; Доганхис.; Ник.; Панаг./, вещерйца /Радуил, Ихт.; Панаг./,
вёщерица /Доганхис./, вешчерица /Брез./); ВЕЩЕРНИЦА (вёщерница /д&алЛ', ВЕЩЕГАРКА (вещегарка пейор. /ГодечУ); ВЕЩУГАРИЦА (вещугёьрица пейор. /Врач./)

Персонажи от низшата митология, които заемат междинно
място между духовете и хората, между реалното и иреалното,
между този и другия свят, които притежават необикновени
знания, предадени им обикновено от зли сили, чрез които придобиват свръхестествени възможности да въздействат върху
природата, здравето, живота и съдбата на други хора.
Всички хора, които притежават някакви свръхестествени способности да влияят върху живота или здравето на хората и животните
и атмосферните явления - вещери, магьосници, врачове, чудотворци
и т.н., според някои са идентични, а според други - се разграничават.
Навярно това е така, защото всеки от тях обикновено притежава по
повече от една необикновена способност, но основната им дейност е
извършването на магия. От друга страна, върху тях се наслагват митични образи с различни функции, разнообразни фантастични мотиви и представи за чудотворството. От значение в случая е и чуждото
културно влияние, еволюцията на персонажите чрез историческите
трансформации на общността, преосмислянето на названията и образите. Така напр. чувашкият термин вупар ‘вампир’ > марийският
вувер или увур приемат значение ‘вещица’, а в чувашки от вупар ‘вампир’ се формират словосъчетанията вупар карчакё // вупарла карчак
‘стара вещица’. Аналогична е ситуацията в казахски, където от убъср

‘вампир’ също се образуваубыр карчъьк ‘вещица’, а тувинските зли духове албъси И албаси (албысы) по същество са вещици, които спокойно се превръщат в мъж и обратно, горната им устна е заешка, долната
е с разрез, а носът им е като малко топче. На Великденските острови се
носели легенди за унарите, които били вещери с размери на великани, а загадъчните великански статуи, изобразяващи човешки глави,
са тяхно дело и вероятно с техния лицев облик. Тези и много други подобни примери показват, че вещиците се приемали като въплъщение
на зли духове, т.е. отнасят се към категорията на демоните, а не на
хората или поне не на обикновените хора. Те всички се описват като
грозни старици и старци. Жените могат да се придвижват, като яхнат
метла или просто някакъв прът. Вярвало се, че могат да се превръщат
във феи или в някое животно.
Необикновените знания и магически умения, приписвани на вещиците, в митологиите били достояние и на някои божества. Във ведическата индийска митология, например върховният бог Индра владеел магьосничеството и го предал на хората. За „велика със своето
чародейство“ се определя египетската Изида, както и богинята Фуамнах в келтската митология. Велик маг е скандинавският бог Один,
който владеел всички форми на магията. В „Авеста“ се разказва за
злия магьосник Ахтия (Ахтья). Добър познавач в областта на магията и астрологията бил и римският Меркурий. Древните келти вярвали
в някаква вещица от преизподнята, която притежавала свръхестествени сили, подобно на вещицата Лехи в карелския епос „Калевала“.
Във фолклора и легендите на различните народи също се срещат силни вещери-магьосници като Кашчей Безсмъртни и Баба Яга, Мерилин, Фата Моргана, Холда и желязната Берта, магьосника от Оз и
мн. др., повечето от които са безименни, а вещерство, магьосничество,
вълшебство и гадателство се преплитат. Но връзката с божествата не
е прекъсната. В Древна Гърция се смятало, че вещиците са покровителствани от богинята Цирцея, & в Рим — от Кирка и т.н.
Почти повсеместно в Европа вещицата е приела неприятния образ
на съсухрена старица с побелели коси, дълъг нос, тънки устни и издадена напред брада. Носи островърха шапка или забрадка и черни дрехи, лети, яхнала метла или прът и бърка отварите си в гърне. В действителност за вещици се смятали и някои млади жени или по-скоро
вярвало се, че грозните старици можели да се превръщат в очарователни жени. Те владеят метаморфозата човек ~ животно, притежават
и способността да стават невидими, да предизвикват епидемии, суша,
наводнения, неплодородие при растенията и домашните животни,
умеят да предсказват бъдещето, имат рецепти за силна отрова и т.н.
В някои култури наред с лошите съществуват и добри вещери, които лекуват тежки болести, могат да спрат прииждането на река, да
контролират нивото й, да помогнат на потъващ кораб, да предотвратят буря и т.н. Те воюват едни срещу други. Добри вещери са италианските bcnan-danti (в област Фриули), унгарските taltos, словенският
kresniks, дубровнишкият langromant (nagromant), черногорският viedigonia,
сръбският zduhač, viscani от Поличе и moguts в Северна Хърватия, за

които се смятало, че мисията им е да защитават общността на селото и неговата реколта от чуждите вещици. Смятало се, че това става
четири пъти в годината по време на пости, когато изпадат в транс
или когато заспиват. Тогава душите им напускат телата си за няколко часа и отиват да се дуелират с чуждите вещици. В боя всяка се
стреми да победи, защото тогава в селото й ще се запазят реколтата
и благоденствието, а победителката ще властва над победената цяла
година - действие, приписвано и на ламята или змея. Предполага
се, че вярването, че душата на вещерите може да напуска тялото, е наследено от шаманите, които някога съпровождали хуните, аварите,
прабългарите, куманите, част от които се установили на Балканите.
Разпространен в Западна Европа бил митът, че няколко пъти в
годината те провеждат нощни сборища, на които пируват, веселят се
и блудстват със злите сили, особено на големи календарни празници,
сред които Валпургиевата нощ е задължителна.
Народите вярват и днес, че съществуват реални хора, които притежават специфични умения и ги прилагат в ежедневието си. Според египетските ръкописи на медицинска тематика лечителите били
и магьосници, които смятали, че лекуването на болни трябва да се
съпровожда с конкретно магическо заклинание и други магии. Същевременно още при хетите черната магия била забранена, а бялата се
практикувала свободно и се свързвала предимно с ритуали за пречистване и за изгонването на злото. Негативно отношение към тях се
изразява и в „Авеста“, където вещиците дори се приравняват с демоните, които внушавали страх и неприязън у хората. В Стария завет
пряко се забранява на обикновените хора да общуват с вещиците: Да
се не отнесете към запитваните на зли духове, нито към врачовете;
не ги издиряйте, та да се оскверните чрез тях /Левит, 19:31/, тъй като
се смятало, че те са придобили знанията си от злите сили, а не от боговете. Това отношение към вещерите преминало и в християнството. В
евангелските Деяния на светите апостоли се разказва за Симон Самарийски (Симон-мага, Симон-влъхва) - съвременник на апостолите,
който бил толкова велик чудотворец, че никой не се съмнявал в неговите чудеса (правел вървящи статуи, левитирал, превръщал камък в
хляб, излизал невредим от огън, разговарял с кучето си, възкръснал
на третия ден, след като римският император Нерон му отрязал главата). Но докато езичниците го приемали за пратеник на древните богове, то християните твърдели, че той е подвластен на демони, които му
помагат да прави тези неща. След утвърждаването на християнството гоненето на вещери се засилва и достига своята кулминация през
XV-XVII в. Вещиците били обвинявани в духовна и плътска връзка
с дявола, който им предавал своите нечестиви знания. Всеизвестна е
средновековната истерия, в която изпадат висшите представители на
католицизма, наречена „лов на вещици“, когато в Европа и отчасти
в САЩ, стотици хиляди миряни изгорели на кладата, обвинени във
вещерство. От техните „самопризнания“, многократно описани, става
ясно какво католиците са разбирали под названието вещери. Те били
класифицирани на три групи: „черни“, които можели да правят само

зло; „сиви“, които правели и добро, и зло, и „бели“, които помагали на
хората. Преобладавали „сивите“. Повечето от вещерите били жени.
Най-известната личност сред обвинените във вещерство през Средновековието е френската героиня Жака д’Арк. И православното християнство не приема вещерите и ги отлъчва от своето лоно, но никога не
е прибягвало до смъртни присъди. През Средновековието към вещерите католическата църква отнася и алхимиците, за които се смятало, че сключват договор с дявола, като Фауст - герой на легендата,
описана от Гьоте.
При източните и западните славяни (рус. ведьма, вещица и колдун,
вещун) също жените-ведми преобладават. Според народната вяра те
са хибриди между демон и жена. Освен от контакта със злите сили,
вярвало се, че някои придобиват своите свръхестествени способности
по рождение като наследство от майката, ако е ведма. На външен вид
те се отличават от хората по това, че имат опашка (характерно и за
румънските стригой) или рогца, криле, два реда зъби и др. Подобно
на българската мамница, крадат плодородието на чуждите ниви и
стада.

Митичните вещери-магьосници са добре познати и на българите. В техните представи обикновено вещицата също е зла,
грозна и страшна баба, която може да приеме вид на огнена
сянка или се търкаля като кълбо вълна, когато поиска, става
невидима. Вещерът е грохнал старец, който понякога е сляп
или куц. Някои от тях са с ръст на джудже.
През нощта вещицата лети, яхнала метла или кросно. Вещерите разбират езика на птиците и животните. Могат да се превъплъщават в животни, но метаморфозата човек ~ животно
прилагат и по отношение на обикновените хора. Те използват
своите способности да причиняват различни злини на хората
- омагьосват ги, като ги превръщат в животни, дърво или ги
вкаменяват, млади превръщат в старци, могат да превърнат
всеки предмет в каквото си поискат, предизвикват или спират бури и т.н. Могат да правят и добри неща, включително
и да лекуват. В някои случаи са справедливи - подлагат на
тест хората, попаднали при тях и на добрите помагат, а лошите
наказват. Душата на починала вещица се превъплъщава във
вихър.
Те живеят сами в края на селището край река или в гора,
където някои вещици отглеждат различни гадини от рода на
змии и гущери, а някои от старците-вещери имат дворци.
Така описани, тези персонажи са по-характерни за приказките. Но техните собствени имена не се споменават. Най-вероятно личното име на българската фолклорна вещица също е
Баба Яга, както в приказките на други славяни. Герои като
Кашчей Безсмъртни не се откриват в българската митология
88

и фолклор. Обикновено вещерите в българските приказки са
назовани баба и дядо или старец и старица.
Народът вярвал, че те съществуват и в реалния живот сред
хората. Във възможностите на вещицата е да предсказва бъдещето, да чете мислите на хората и дори да промени съдбата им
с магии. Силата й се простира и над природните стихии - обладава знания да предизвика силен вятър, суша или наводнение,
слънчево или лунно затъмнение, да свали месеца или звездата
на някой човек, след което той умира.
И българите вярвали, че свръхестествените си способности
вещиците придобиват от зли духове, а след християнизацията
- от дявола, на когото продават душата си. Знанията за свойствата на различни билки получават от змия или самодива.
По друга версия във вещиците се е въплътил или се е вселил
лош дух. Това обяснява защо се отнасят към демоничните същества.
Според народните поверия вещица може да стане само жена
над 50 години, която е родена с белег или е мъртвородена, а
после била съживена, или която се е занимавала с неморални
дейности — разврат, сводничество и др. Външните белези, по
които тя се различава от обикновените жени, са тъмносините
петна по устните и тялото й. За да получи необикновените си
способности, жената трябва на Велики четвъртък, преди изгрев слънце, да вземе първото яйце, снесено от черна кокошка и да го носи под мишницата си или в пазвата си, докато се
излюпи. Пилето, наречено мамник, също трябва да е черно,
защото ако е друг цвят, не може да изпълнява функциите си.
После в потайна доба се съблича гола, заколва пилето на изоставено огнище и с кръвта намазва всичките си стави. Облича
нова риза и я носи 40 дни. Тогава се къпе през нощта във вода
под воденица с ляво витло и се полива с отвара от самодивски
билки, приготвена в ново гърне на изоставено огнище, върху
огън от бял бодил. Така тя призовава дявола, започвала да го
вижда и да общува с него, при което той й предава знанията си.
С билки, метали, криле на прилеп или с други органи от животни, специални словесни формули и заклинания, тя прави
различни магии, чрез които може да предизвика всякакви неприятности на хората: да ги превръща в животни, да им прати
болести и смърт, да унищожи добитъка и земеделската им реколта, да ги разори напълно, да развали семейства, да раздели
влюбени и т.н. Една от болестите, които причинява, е вещёрица
‘вид болезнена пъпка на езика (за която по-късно се приема, че
е причинена от зли духове)’. Една от най-страшните магии е за
болест и смърт (запоено). Прави се с „омагьосан“ живак, слаган
89

във водата, която трябва да изпие този, за когото е предназначена. Поради това народът отъждествява вещиците с магьосниците. Това е фиксирано и в текста на една народна песен:

Майка ти вещицата,
Мама ти магьосницата,
Мама ти бродницата,
Мама ти бил ярката,
Що знае много магии;
Що знае биле всякакво,
Тя омая младо и старо
<...>
Вещиците се диференцират въз основа на средствата, с които си служат или по основната им дейност: магьосници - които
правят черни магии за болест, смърт, раздяла и т.н. или бяла
магия за семейно щастие, късмет и богатство, но това са редки случаи; мамници — които отнемат плодородието на чуждите
жита, мляко на стада, реколтата мед на пчелини и ги пренасочва към своите; билярки - които правят амулети с билки,
чародейки и омайници — които омайват хората, за да ги измамят и т.н. Вещерите могат да лекуват тежки болести. Затова понятията вещер и вещица понякога българите смесват с
врач и врачка, знахар и знахарка. Размита е и границата
между персонажите вещица и вълшебница; в народното съзнание на българина до голяма степен те се сливат. Въпреки това
вещерите са натоварени с по-голяма негативна конотация. По
своите специфични знания и умения, чрез които придобиват
свръхчовеппси възможности, вещерите се доближават и до шаманите, но за разлика от тях творят предимно зло на хората.
Склонността им да се намесват и да влияят във всички сфери
на човешкия бит и живот, да въздействат на природните явления им придавала мистериозен облик, предизвикващ респект
и страх.
Вярата във вещери и вещици почти напълно е избледняла,
но не и към обекта на тяхната основна дейност — магиите.
баснарки, билярка, брбдница, брождосница, веда2, магьосник,
магьосница, мамница, мъхяда, омайник, омайница, чародёй, чародейка, чимерица, ченкарица

Названията са производни от вещ ‘знаещ* (< ст.бълг. к*кштк),
което подчертава вярата, че вещицата притежава много и необикновени знания. От същия корен е веда и рус. ведьма. Страхът от деянията на тези хора е предизвикал негативното отношение към тях.

Ш Българска митология. Енциклопедичен речник (съст. А. Стойнев), С.,
1994: 59; Дяков Т., Вещицата като персонаж във фолклора и в литература-

та за деца и юноши: < http://www.public-republic.com/magazine/2012/05/90914.
php>; Кланичай Г., Свестци, вещици, вампири, С., 1996; Коростовцев М.,
Религията на древен Египет, С., 1995: 43-60; Маринов Д.» Народна вяра и
религиозни народни обичаи, С., 1994: 307-309; Мифы народов мира, т. 1, М.,
1987: 226; Новичкова Т. А>, Русский демонологический словарь, СПб, 1995:
64-78; Пр. Никодим Светогорец, За видовете магия, С., 1996; Роббинс Р.
X., Энциклопедия колдовства и демонологии, М., 1995:75-79; Славянские
древности, т. 1, М., 1995: 367-368; Токарев С., Религията в историята на
народите, С., 1983: 218 и др.; Фрэзер Д. Д., Золотая ветвь, М., 1983: 53-92;
Фигье Л., История чудес и магии. Кн. I: Демоный и ведьмы, Ростов на Дону,
1992.

ВЕЩЕР2 (вёщер /ЗБ, Гюм./; вёщар и вёщяр /Плев./) > ВАМПИР
Терминът е производен от прилагателното вещ + суф. -ер или -ар (-яр).
Мотивацията е свързана с поверието, според което вампирите, подобно на други духове, са вещи в неизвестни на живите хора тайни.

ВЕЩЕРИЦА (вёщерица /Панаг./)

Голяма нощна пеперуда, чиито криле са жълто-черни или
черни на червени капки, която, според поверията, е душата на
мамница или е ипостас на някой зъл дух.
мъртвешка глава

w Терминът е производен от вещер + суф. -ица [вж.: вещер1].

ВЕЕ IUI ЕС (вёщик /Банско/) X ВАМПИРАР
Терминът е производен от прилагателното вещ + -ик. Мотивацията
отразява вярата, че вампирарите са вещи, т.е. знаещи как да се унищожават
вампирите.

ВИДЯФКА (вйдяфка /Монт./) > САМОДИВА

ВИЛА (вила /Чирп.; Граматиково, М. Търн.; Стр./, мн.ч. - вили) > САМО-

шт

W Терминът е регистриран в старобългарския израз три килъ» пророуицл,
но с друга семантика. Архаичното значение ‘магьосница’ е съхранено в словенски, а vila /ст.чеш./ и wiia /ст.пол./ означават ‘побъркан, неразумен човек’. В
съвременните сръбски, хърватски, чешки и български се среща и със значение
‘митична, приказно хубава жена; вид самодива; нимфа’, която обикновено е
добре настроена към хората. Терминът се извежда от и.-е. *wei- ‘вея, духам’
или *wei- ‘вия, въртя’. Въз основа на това би могло да се предположи, че именно вилите са тези, които предизвикват вихрушка или са тъждествени с нея,
Ö Български етимологичен речник, т. I, С., 1971:147-148; Славянские
древности. Этнолингвистический словарь, т. 1, М., 1995: 369-371.

ВИСИЯ (Висйя /Мак.; Род.; Стр./)

Някои траколози предполагат, че това е тракийска богиня, а
някои етнолози твърдят, че този митономинант се свързва със
се. Марина Огнена - славянска езическа богиня, адаптирана
към християнството.

Обикновено названието „висия“ се представя като нарицателно име. Същевременно се допуска, че „Св. Марина, висията, Великата богиня майка за субстратното тракийско население е сестра на Слънцето или на се. Илия“, т.е. тези женски
персонажи се отъждествяват. Това означава, че славянската
или по-скоро християнската Марина е наследница на Великата
богиня майка.
Същевременно според православния християнски календар
Марина Огнена е определена за владетелка на огъня. На нея
е посветен един от дните (първият или последният) ден на Горещниците - три последователни дни през юли (15 - 17 или
17 - 19), смятани за най-горещите дни през годината. Всеки
от тези дни има свое название - Чурулига, Пърлига и Марина Огнена /С. България/ или Люта, Чурута и Огнена Мария /Ю.
България/. Вероятно това са прозвища на архаични езически божества, свързани с огнената стихия (или са олицетворение на
съответните дни). За това говорят имената на техните християнски заместници - светите мъченици Кирик и Юлита, Атиноген и Марина или Мария, подсказват, че Горещниците са посветени на отдавна забравени божества, едно от които е Висия.
Роднинската връзка на това божество със Слънцето се открива в една приказка, в която се казва, че Слънцето има сестра, която той залага в облога си при надбягването му с юнака-конник.
Предполага се, че етимологично името е във връзка с името Виза град в Странджа, някогашна резиденция на тракийските царе. Същевременно
в коментарите към,Двеста“ се открива божеството Висъя, чието име означава
‘отнасящ се към рода, селището’, т.е. Висия би могло да е тракийско регионално
божество, за което днес не се знае нищо.
Ш Авеста (прев, на руски, предговор, бележки и речник на И. Стеблин-Каменский), M., 1993:182; Българска митология. Енциклопедичен речник (съст. А. Стойнев), С., 1994: 373-374; Венедиков Ив., Медното гумно на
прабългарите, С., 1983.

ВИТНА (Вйтна); ВИТНА ЮНАК /фолк./)
Предполагаемо архаично аграрно божество; бог на жътвата
и изобщо на плодородието при българите.
Аналогичен бог на белоруския Белу« - бог на жътвата, който помага на жътварите и на Бял бог при западните славяни. Описанието на

Белун до голяма степен се покрива с християнските представи на българите за Бог като триединство на Отец, Син и Свети Дух. Описва се
с вид на благороден белобрад старец, облечен в бяла роба и с жезъл в
дясната си ръка. Смятало се, че с него разпръсква облаците, за да не
закриват слънцето. Белун съответства на осетинското божество Хогу
Wacilla ‘бога на зърнените храни’ или Bürxoraly // Borxwarali ‘божество
на житните растения и плодородието’, който е син на Xwareldar ‘властелина на житата’. След жътва славяните ходели на поклонение в
гр. Аркон (на остров Руян), където се намирал храмът на Свенто&ит,
предполагаем бог на слънцето и светлината и един от главните богове в праславянската митология, а по-късно приема и функцията бог
на войната. Същевременно остава бог на плодородието, за което се
съди по това, че наред с военното оборудване в едната си ръка държи
рог - архаичен символ на плодородието. Явно затова на неговия идол
всяка година след жътва славяните носели от новата реколта и правели огромен пирог, зад който жрецът се криел и ако не се виждал,
това предвещавало голямо плодородие през следващата година (аналогичен обичай имали българите на Бъдни вечер). Всичко това също
подсказва връзка с Белгун и Бялбог. В разказите за разрушаването
на идола на Свентовит заедно с другите кумири в Арконския храм от
епископ Абсалон се уточнява, че това станало през 1169 г. на 15 юни денят на свети Вит (при западните славяни).

Сведения за наличието на божеството Витна в българската митология се черпят само от два цикъла песни в сборника „Веда словена“, където се нарича Витна юнак. Митонимът
разкрива един по-късен етап, когато божеството било преосмислено и причислено към културните герои, т.е. той е витяз.
Названията на двата цикъла „Личен день Витин день“ и „За
Витин-день“ показват, че на него бил посветен специален ден,
вероятно честван в деня, когато започвала жътвата. В тези обредни песни се разкрива един обичай преди Витин ден, при
който три момичета, които нямат братя и сестри, отиват в гората при Витна юнак да му правят курбан от три рогати овена,
след което той ги дарява с по един /по/златен сърп. Той самият
се описва с три сърпа в ръцете си, с три позлатени пшеничени
снопа на рамото си, а главата му е украсена с три житни класа:
„секи класа безцен камень / ут камень си слънце грее“. Вторият Витин ден се чествал след завършване на жътвата. Но тук
името на Витна юнак се замества с Янче, който слезнал от небето на полето заедно с Небна Юда Самувила. Вероятно Янче
Еньо) в случая е ипостас на Витна юнак. Тук се явява и Игне
Бога [вж. Огнян] — богът на огъня, но се отправят молби към
Дожне Бог. Би могло да се допусне, че Витна е ипостас на
бога на слънцето или е олицетворение на лятното слънце.
Явно в чест на това божество бил посветен обичаят при за-

вършването на жътвата да се прави бджа брада (брада на нивата) ‘последните класове на ожънатата нива, сплетени с цветя и червен KOHenf. Тя се оставяла на нивата или се поставяла
в хамбара. Семената от тези класове се смесвали със зърното
за посев, та следващата година да има богат урожай. При някои от българите в Украйна последните класове се сплитали на
венец, с който на Еньовден кичели някое момиче сираче. Този
обичай отново свързва Витна с Еньо - предполагаем ипостас
на бога-Слънце или бога на слънцето, отговорен за жътвата
и плодородието, но дали Витна е било неговото истинско име
или това е евфемизъм, остава неясно.
«w Митонимът е с неясна етимология. Би могло да се предположи, че той
е производен от глагола вия > вит + -на. Мотивацията е свързана с желанието
на земеделците житата така да натежават от плод, че да се превиват. Затова
при някои семейни празнични обреди стопанинът ходи наведен. Коренната
морфема на Витна звуково съвпада с втория компонент -вит в славянските
теоними Свентовит, Яровит, Руевит. Някои смятат, че свети Вит е наследник на Свентовид. Саксон Граматик съобщава, че той се чествал на 15 юни,
когато вероятно е бил и празникът на българския Витна. На този ден българите отбелязвали народния празник Вмдовден, а в християнския календар е
ден на Вида - сестра на светците-градушкари Бартоломей и Елисей, чието име
напомня езическата Видна Юда от „Веда словена“. Следователно митонимите
би могло да са и от глагола видя, видитъ. Но, според М. Костомаров, „Вит било
слово, означаващо изобщо достойнството на човешката природа: оттук витяз,
витязество, swycișstwo (победа, вития (красноречив, мъдър)“. От същия корен
той извежда и руските думи ответ, привет, вещать, вещий, а също и vita
‘съветник’ /англосакс./ > vitzig ‘съдия’, vittenagemot ‘събрание на старейшиниге’
и сканд. vitter ‘чародей, вещун’. Най-правдоподобна изглежда версията, според
която в основата на теонима е залегнала евентуално общославянска дума *vit
‘стопанин, владелец; лат. dominus’.

Ш Абаев В. И., Историко-этимологический словарь осетинского языка,
т. I, М.-Л., 1958: 272; т. IV, М.-Л., 1958: 215; Афанасьев Au, Поэтические воззрения славян на природу, т. I, М., 1994: 92-95; Българска митология. Енциклопедичен речник (съст. А. Стойнев), С., 1994: 33, 36; Веда словена, т. I, С.,
1997: 328-332; Гаврилов Д. А., Ермаков С. Э., Древние боги славян, М., 2011:
<https://www.e-reading.club/book.php?book=1002305>; Грушко Е. А., Медведев Ю, М., Энциклопедия русских преданий, М., 2001:39-40; Етнография
на България, т. 3, С., 1985: 219-320; Кайсаров А., Славянская и российская
мифология// Мифы древних славян, Саратов, 1993: 60-63; Костомаров М. I.,
Слов’янська млфолог1я, Кигв,1994: 207; Славянская мифология. Энциклопедический словарь, М., 1995: 42-43; Славянские древности, т. 1, М., 1995: 151.

ВИТЯЗ {витяз /остар./); ВИТЕК {вйтек /СЗБ; Соф./; вйтяк, вйтяг /
диал./) > ЮНАК
Вж.: при Витна юнак

Ш Dukova U., Die Bezeichnungen der Dämonen im Bulgarischen // Linguistique Balkanique, ХХУ1П (1985), N 2: 13.

ВИХРОГОНКА (вихрогонка) > ВЕТРОГОНКА; САМОДИВА
Сложносъставен митономинант. Образуван е от вихър и гоня + -ка. В
него е отразено поверието, че самодивите гонят вихрите.

ВИХЪР (вихър; мн. ч. - вихри /ЗБ/); ВИХРИЩЕ (вйхрище /ЗБ/)
и
ВИХРУШКА (вихрушка /Дряново; Правец, Ботев.; Белогр.; Кръвеник, Севл./,
вирушка /диал./); ВИХРУЛКА (вихрулка ij&anJ)
В митологичен аспект това природно явление, представляващо изключително силен вятър, се асоциира с хаоса и неговите сили, възприема се предимно като въплъщение на демони или като една от техните изяви.
Като вид вятър вихърът също се анимира и му се приписва антропоморфен вид. Той се отличава от вятъра предимно с по-голямата си
сила и интензитет. Подчинява се на боговете на ветровете и бурите и е
натоварен с почти същите митологични свойства. Гърците вярват, че
във вихрушката танцуват нереидите, поверие, което вероятно е проекция на класическия гръцки мит, според който менадите са силен и
бурен вятър. Тюрките в областта Хорезм вярвали, че във вътрешността на смерчовия стълб се намира джин и ако смерчът настигне човек,
той губи способността си да говори. Но ако човек хвърли нож във вихъра, то по ножа остават капки кръв. Подобно поверие имали и калмиките - във вихъра се намира митическото същество шулмус, което
те се опитвали да укротят, като плискали в него вода, хвърляли пясък
или го плюели; понякога хвърляли и нож и ако след това по него има
кръв, значи шулмусът бил убит или ранен. Тюрките вярвали, че вятърът създава вихъра, но ако се върти от дясно наляво, това е зъл дух,
който причинява беди, най-страшната от които е похищението на човешкото щастие, съдбата или душата му. По вихъра тюрките предавали своите желания на Тантра и смятали, че това ще стане, ако той се
върти от ляво надясно. В Библията също се казва, че при предаване
на откровения Бог се крие в бурите, вихрите.
В славянската митология, за разлика от вятъра, вихърът не само
се свързва с нечистите сили, но и се отъждествява със зли демони и
най-вече с бесовете [вж. Бяс]. Почти общославянско е поверието, че в
центъра на вихъра танцуват или се бият различни демони, а източните и западните славяни дори вярват в специални персонажи, предизвикващи тази стихия, наречени вихорньш, вихравъш или вихрик /
руски/, подвей /белоруски/, wietrznica /полски/. Източните славяни отъждествяват вихъра с бесовско сватбено шествие или веселие на злите
сили и вещери, а понякога тези стихии се възприемали като материализация на проклятията, трансформация на духовете на мъртвородените и некръстените деца, на умрелите зли вещици. Едно сръбско
поверие гласи, че вихрушката се образува от духове на жени, при-

живе женени за вдовци, които на оня свят са останали сами, защото
съпругът им там отново е отишъл при първата си съпруга. Във връзка
с тези поверия е схващането, че вихрите се появяват над осквернени
гробове /руснаци/, на гробове на самоубийци или на мястото на самоубийството /украинци/ и на други преждевременно умрели. Другите
места, където те вилнеят, са улиците, планински пътища, поля и гори,
а според чехите - в кюнците на печката. Смятало се, че вихърът е
използван от вещиците, за да изпратят по него болести или уроки на
определени хора. Според руските поверия във вихър се превръща и

водният дух.

Вихрите живеят заедно с ветровете, но по друго поверие те обитават скалите на остров Буян и носят върху себе си сватба на зли духове
/руснаци/.
Вихрите имат негативно отношение към хората и най-вече към
тези, които са извършили грях. Изобщо срещата с вихъра има различни неприятни последствия за човека - попадайки в него, той може да
бъде отнесен и изхвърлен надалече, а след това, ако оживее, се разболява от тежки нелечими болести - епилепсия, парализа или полудява, побеснява, ослепява, оглушава и т.н. Самият дух може да влезе
в неговото тяло. Със своята разрушителна сила вихърът събаря покривите на сградите, изкоренява дървета, унищожава земеделските
посеви, разпилява копи сено и т.н. Често и в баянията вихърът се възприема като живо същество, поради което врачовете се обръщат към
него да отнесе болестите, а също и в някои заклинания срещу суша.
За предпазване от зловредната сила на вихъра се използвали различни обредно-магични действия. Сред тях привлича вниманието руската традиция, според която хората трябвало да се крият в къщите
си и да не ядат през това време, защото вихърът спира там, където на
масата има храна, за да яде. Като тюрките и те вярвали, че при хвърлянето на остър предмет във вихровия стълб той пробожда демона,
след което пада на земята окървавен.

Днес думите вихър и вихрушка в български език означават
едно и също понятие. Според регистрираните народни поверия
тези природни явления се възприемали като идентични с някои зли демонични сили: 1) самодиви (самовили, диви, вили,
юди, самоюди), които с въздушните си танци нанасят вреди на
хората и тяхното имущество; 2) змеи и змеица, които са дошли да откраднат девойка, съответно младеж, в които са влюбени; 3) хала или ламя и 4) душа на умрял (често убит) човек,
затъжила се за своите близки и дошла да ги види. Умалителният суфикс -ушка във вихрушка подсказва, че в по-далечни
времена тя се приемала като по-малък, по-слаб вихър, т.е. тя е
нещо средно между вятър и вихър. Освен това, в представите
на народа самодиви, самовили, юди са с ефирна същност и
въпреки че са демонични същества, колкото и да са страшни,
тяхната сила не се сравнява с мощта на змей, хала или ламя,

за които също се вярвало, че се появяват във вид на вихър. Би
могло да се предположи, че вихрушките се смятали за израз
на самодиви, а вихрите — на змейове и подобните им. Тук има
още една особеност — второто значение на апелатива самодива
е ‘вихрушка’; същата идентификация се открива и в значенията на сприя. Това се потвърждава и при юда, чието название
се свърза с литовските лексеми judra ‘вихрушка’, jaudra ‘буря’. От
друга страна, едно от определенията за самодива е вихрогонка. Явно в народното поетично съзнание вихрушката е ипостас
на самодива, която прогонва вихрите - дейност, оприличавана
на въздушното самодивско хоро. Аналогична номинационна
ситуация се наблюдава при понятието вихър, което се означава
и с названията хала и ламя (ламия, ламище). Тази версия за
диференциране на вихрушката от вихъра се свързва и с поверието, че самодивите и змейовете враждували помежду си.
Това дава основание да се допусне, че тези природни явления
се схващали като израз на борба между определени демонични
сили (подобна версия се открива при руските поверия).
Съдейки по регистрираните поверия и езиковите данни, вихрушката се смятала за разновидност на вихъра. Тя възниква
по време на въздушния танц на юдите или самовилите, поради което се наричат и самодивски ветрове. Вярвало се, че вихрушката и самодивата са идентични - през деня самодивите се
появяват само под облика на вихрушка, а нощем се превръщат
в красиви млади жени. Връзката вихрушка и самодива е изразена и в названието на болестта червени вихърници (Morbus
maculosus Werlhoffii), от която, според поверието, страдат хора,
бити от самодиви.
Същевременно вихърът се отъждествявал с хала или
ламя - разновидност на змеи и змеица, по време на сватбената им процесия или танц с грабната девойка или момък от
обществото на хората — мотив, характерен и за руската традиция. С течение на времето названията се изравнили семантично, като вихрушка придобила гальовна конотация, а ламище
— негативна - едно противопоставяне, което също показва, че
някога те са изразявали различни понятия в рамките на един
понятиен кръг.
В българския песенен фолклор вихрушките се представят
като сестри на самодивите. Затова те се отзовават на зова на
самодивите, които ги призовават на помощ, когато се борят с
юнаци:
Самодива се провикна:
Стихии, сестри вихрушки!
Днес ще ме Стоян надвие.

Според апокрифната литература вихрите са резултат от някои действия на Бога. Но по друга версия вихърът е неопределен зъл дух или е дух на умрял човек. Вероятно това е във
връзка с вярата в превъплъщението на душата на починала
вещица или обикновен мъртвец във вихър. Тази версия се
свързва и с общоевропейското поверие, че когато вещиците летят към мястото на тяхното сборище, предизвикват вихри.
Последствията за хората от вихъра и вихрушката са както
при другите славяни. В някои райони битувало поверието, че
ако бременна жена попадне във вихър, ще изгуби детето, а ако
това стане с малко дете, него го чака нещастен брак. И днес е в
сила вярата, че ако попаднал във вихрушка оживее, след това
придобива ясновидски способности или способността да лекува.
Разболелите се по време на вихрушка се лекуват, като се заведат на мястото, където ги е сварила стихията, за да им се бае
или се носи жертвен хляб.
За да се предпазят от разрушителните действия на тези стихии, българите зашивали в дрехите си чесън или пелин. При
появата на вихрушка трябвало да клякат или да лягат на земята и да мълчат, защото се вярвало, че който проговори, ще се
разболее от паралич. Понякога хвърляли режещи инструменти - брадва, нож, които, според преданията, след отминаването
на стихията се откривали окървавени. Аналогична ситуация се
наблюдава при тюрките (вж.: по-горе).
Според други поверия, при среща с вихрушка човек трябва да се върне назад и да чака, докато от посоката на стихията дойде някое животно или прелети птица. Когато стихията
се идентифицира с душа на умрял човек, мястото, на което е
вилняла, се поливало с вода, та душата да утоли жаждата си.
Някога молели вихрушката да си отиде, обръщайки се към нея
с евфемистични определения: „Върви си сладка и медена!“ (използван и за самодиви), но когато никакви обредно-магични
действия или заклинания не помагали, хората започвали да
плюят и да ругаят: „Пу, пу, в гора да идеш, дето петел не пее и
куче не лае!“. След приемането на християнството като апотропейни средства се използвали религиозните атрибути - молитви, прекръстването, икони и кръст.
Традицията забранява да се използва отвята от стихията
дреха, както и дрехите, с които човек е попаднал във вихър.
Те трябва да се изхвърлят, защото, ако се вземат и се носят,
техният притежател ще умре.
витрушка, ламшце, спида, сприя, фортуна

w Названието вихър (ст.бълг. вихръ.) е славянско и се приема за сродно с

глагола вия ‘кривя, извивам’. От него са образувани останалите словообразувателни формации.
Ш Бисенбаев А. К., Мифы древних тюрков, Алматы, 2007: <http://www.
eurasica.ru/articles/library/ak_bisenbaev_mify_drevnih_tyurkov/l/>; Българска митология, Енциклопедичен речник (съст. А. Стойнев), С., 1994: 61; Влахова
М., Русские суеверия, СПб., 1998: 86-90; Георгиева Ив., Българска народна
митология, С., 1993: 154-155; Геров Н., Речник на българския език, т. 1, С.,
1975: 129; Грушко Е. А., Медведев Ю. М., Энциклопедия русских преданий,
М., 2001:39-40; Етнография на България, т. 3, С, 1985: 219-320; Маринов
Д., Народна вяра и религиозни народни обичаи, С., 1994: 299; Новичкова Т.
А., Русский демонологический словарь, СПб., 1995: 86-88; Сефербеков Р. И.,
Пантеон языческих божеств народов Дагестана (типология, характеристика, персонификации), Махачкала, 2009: 118-129; Славянская мифология.
Энциклопедический словарь, М., 1995: 42-43; Славянские древности, т. 1,
М., 1995: 379-382; Сухарева О. А., Пережитки анимизма у равнинных таджиков, 1940: 64 (канд.дисерт., цит. по Снесарев Г. П., Реликты домусульманских верований и обрядов у узбуков Хорезма, М., 1969: 26).

ВИЧЕРАШНИ (вичёрашни - мн. ч. /Ксант./) > ВАМПИР
Терминът е получен чрез субстантивиране на диалектното прилагателно вичерашен (по модел на вънкашен), т.е. вечерен (вер. от вечерни // вичерашни <духове>). Това е евфемизъм. Мотивацията е свързана с обстоятелството, че
духовете се явяват само нощем и по-точно в късни доби.

ВИШНУ БОГА (Вишну Бога /фолк./)
Върховен бог в българския песенен фолклор.

За него се споменава само в сборника с епически и обредни
песни „Веда словена", без да се описва неговият образ. От контекста се разбира, че това е главният бог. На няколко места се
нарича ГУлема Бога, а често е просто Бог или Господ. Царна
Бога [вж. Чернибог] е неговият черен слуга, който му прави
„люта грома" "страшен гръм’, който той хвърля на земята заедно с „люта стрела" "мълния’, чрез които причинява земетресение. От това следва, че Вишну Бога е гръмовержец, което е
определение и на Перун. Той бил повелител и на дъжда - за да
спре продължителен дъжд (като го заключи в близките до него
кладенци), му правели курбан с две сиви гълъбчета.
Негови братя са Бял Бог (Бела бога) и Коледа Бога, а тримата са синове на Злата майка.
Вярвало се, че той е всемогъщ, поради което към него се
обръщали с молби не само обикновените хора, но и боговете.
Освен хората и юдите правели курбан в негова чест. Вероятно
това ставало не само на личен ден Вишин-денъ, а и по някои
други поводи, за да изпълни някоя молба.
Теонимът не само звуково, но и по основната си функция на главен

върховен бог съответства на индуиския бог Вишну. Би могло да се предположи,
че те са идентични, като българският теоним е унаследен от предисторическата
епоха. На тази мисъл навеждат божества и техните теоними като Сура-Бога,
Огне Бога, Има, които явно са наследени от същата общоиндоевропейска епоха. Още повече, че същия бог под теонима Вышень се открива и в руския (също
спорен) епос „Велесова книга“. От друга страна, не е изключено този теоним да
е възникнал в българската и руската теонимия просто от прилагателното висш
(рус. высший) като прозвище на главното божество в пантеоните на съответните митологии поради табуирането на истинското му име или е преосмислено.

Ш Веда словена, т. 1, С., 1997,185; 234 и сл; Книга Велеса, М., 2001:11 и др.

ВЛЪХВА (влъхва, влъхви ми. ч. /остар./)
Езически жрец при южните и източните славяни.
При западните славяни този персонаж се нарича knez - от един корен с knize ‘княз’, което означава, че първоначално славянският вожд
изпълнявал и ролята на главен жрец.
Влъхвите корелират с жреци и шамани в други езически религии
и в частност с прабългарския колобър.

Основната функция на влъхвите, както и на жреците при
другите народи, била да служат на боговете, да извършват заклинания, да изпълняват или ръководят различни езически
обреди и особено жертвоприношенията. Народът ги възприемал като свръхестествени същества, тъй като вярвали, че
могат да се превъплъщават във вълци, да заповядват на облаците и да ги прогонват, да предизвикват слънчеви и лунни
затъмнения. Същевременно те били добри астролози, гадатели, прорицатели, магьосници (вълшебници) и лечители, чиито
дейности, след християнизацията, били разпределени между
различни персонажи, причислени към низшата митология,
като знахари, вещери, гадатели, народни лечители и др.
под. По техните астрологически изчисления се определяло кога
времето е подходящо за започване на война и да се извършат
други важни държавни дейности.
Днес този термин обикновено се използва в книжовно-религиозните текстове и се свързва предимно с тримата мъдреци
от Новия завет, които отишли да се поклонят и да поднесат
своите дарове на новородения Иисус Христос. Влъхвите били
заменени от християнските свещеници.
w Терминът е регистриран в старобългарските писмени източници - клъхвъ ‘мъдрец, предсказател’. Още тогава от него са формирани много производни, сред които са в л ъ ш ь б д ‘вълшебство’ и клъшьвникъ ‘вълшебник’. Негови
варианти се откриват в почти всички славянски езици. За етимологията има
много версии, но по-приемливо изглежда твърдението, че е дериват от кдъсил,
кдъсижти, влъснгши ‘бълболя, говоря неясно’, т.е. думата е славянска. При тази

100

версия мотивацията явно е свързана с това, че обикновените хора не разбирали добре изричаните от тях мъдрости. Същевременно не е за пренебрегване и
хипотезата, според която влъхва се свързва с вариантния теоним Велес-Волос, който от своя страна се извежда от волос ‘косъм, т.е. власат, космат’. Вероятно това е свързано с мечата кожа, която влъхвите намятали с козината
отвън при извършването на жреческите ритуали.
Ш Гальковский, Н. М., Борьба христианства состотками язычества
в Древней Руси, т. I, Харьков, 1916: 131-142; Рыбоков Б., Язичестпво древней
Руси, М., 2001: 280-363; Старобългарски речник, т. 1, С., 1999:176; Фасмер,
М., Этимологический словарь русского языка, т. I, М., 1986: 346.

ВОДЕН ДУХ (вдден дух /Кюст.; Род./)

Дух-пазител на водни пространства в българската митология, евентуално проекция на бога на водата в българския
фолклор Водна Бога.
В митологиите на много народи се откриват водни божества или
духове. Още при шумерите едно от главните им божества Енки е
бог на океана със сладки води. Негов аналог е вавилонският бог Еа.
Наи-популярен от всички водни богове е олимпийският бог на морето
и реките Посейдон и неговият съответник в староиталийската митология Нептун. На Посейдон са подчинени морският бог Нерей и неговите петдесет дъщери (нереидите), които живеят в бащиния си дворец в
морските глъбини. Най-известна от тях е Тетида - майката на Ахил.
Олицетворение на морската стихия е Тетия - сестра и съпруга на
Океан, от когото тя родила океанидите (3000 синове и толкова дъщери,
които всъщност олицетворяват всички морета, реки и извори). В старогръцката митология се изреждат имената на цяла плеяда божества,
олицетворяващи реките в Европа и Мала Азия, езерата и моретата.
В осетинския вариант на нартския епос се разказва за бога на водите
и моретата Донбетир (и неговата дъщеря). В представите на тюрките
властелинът на подводното царство е Уббе, който по високия си ръст
и по красотата си не само сред смъртните, но и сред божествата, няма
равен на себе си, но когато излизал на сушата, се превръща в огромен черен змей. Неговите синове са разпръснати и всеки властва в
някое море или река /казахи, киргизи/. При други тюрки се утвърждава
богинята на земята и водата Иер-су. Множество са водните божества в традициите на различните ескимоси - водният дух Арнакуагсак
(гренландската Арнакуагсак) ‘стара жена от морето’ - едно от главните морски божества, еквивалент на Седна или Арнапкапфаалук при
канадските ескимоси и морската майка Нерривик в митологията на
Аляска. За воден бог при китайците се смята владетелят на Южния
океан Шу ‘Бурнияту’, но в китайската традиция всяка река си има
своя богиня. В японската митология се разказва за Бентен - дъщерята на морския бог, чието име не се споменава. Освен него има три
морски богини — Тагири, Тагицу и Ичикишима, известни под обобщеното название Санньошин и три мъжки божества с общото име Сумийошисама. Водни богове съществуват и в африканските митологии,

101

сред които са богът на морето Олокук /йоруба/, божествата на водата и
земята зен /сонгаи/, а Фаро се смята за господар на миналите и бъдещите води /бамбара/.
В представите на славяните образът на водния дух не е единен,
а в някои случаи дори е противоречив. Той е с антропоморфен вид,
но за едни той е като много малко човече /зап. славяни, карп, украинци,
банат. и хомолски сърби, лужичани, чехи/ И малко момче /чехи/, а други го
описват като мъж с огромен ръст /руси, украинци, поляци, словаки/ или
като мустакат старец /изт. славяни/, с дълга сива или зелена брада и
плешив. Очите му са зелени или червени, огнени, светли или мътни,
подобни на очите на рибите; носът му е без ноздри и дълъг като човка
на ястреб, а зъбите му са жълти и големи; тялото е покрито с водорасли или мъх, или с рибени люспи и е гърбав; краката му са много
дълги и/или слаби, главата му е много малка или огромна, гениталиите му са хипертрофирани и ходи на една страна. На цвят е черно
или червено, зелено, по-рядко е бяло; такива са и косите му. Според
западните славяни е облечен с пъстри мъжки дрехи, в които червеният цвят преобладава. Целият е мокър и от него капе вода. Притежава
способността да се превъплъщава в жена или мъж с различни дрехи,
отнасящи се към дадена професия.
В руската фолклорна традиция Водний бог по-често се определя
като цар', цар Водяник // Водян царь, царь морской /Северна Русия/.
Описва се с венец от морска папрат, в едната си ръка държи весло, с
което укротява вълните, а в другата - вила, с която провокира вълни.
Пътува по морето в раковина, придружен от морски псета. Живее в
стъклен или кристален дворец, намиращ се в глъбините на океана
или други дълбоки водоеми. На него и на царица Водяница или царица морская са подчинени всички водни духове. Той властва над всичко, което живее или се намира във водата. Но основната му функция
е да примамва хора, за да ги удави. Същевременно понякога помага
на рибари и моряци по време на буря и дори ги спасява. За да го омилостивят, на някои празници славяните му принасяли в жертва живи
животни или птици.
Някои смятали, че това е невидим дух, който се показва само на
тези, които иска да удави /поляци и словаки/ или е със зооморфни елементи - конска глава, покрито с рибени люспи тяло или обрасло с козина, а краката му са с копита. Може да се превъплъщава в различни
животни и дори в камък, дърво, плод, пара или вихър. Според сърбите водните духове са сто - млади и стари; понякога се отъждествяват
с душите на удавени, чиито тела са останали непогребани и по този
начин корелират с вампирите /поляци, словаки, някои украинци/ или са
души на зли и грешни хора, които са наказани да живеят във вода.
Водният дух често има семейство, а жена му обикновено е някоя
русалка, която му ражда деца.
Богът на водата при славяните след християнизацията е преосмислен като зъл дух. Злият дух, обитаващ във водни пространства, е
техен пазител, известен под различни имена, някои от които са производни от вода: водяной или водяной хозяин /руски/, водянйк /украински/,

102

wodnik /полски/, vodny človek /словашки/, vodenjak /хърватски/, vodni mož /
словенски/, водени fyaeo /диалект на банатски сърби/, wodny knjež /лужишки/. Известен е и с различни евфемизми или с имена, мотивирани от
представите за външния му вид, местообитанието и т.н.

Като морски народ явно българите също имали воден бог
или дух. За това индиректно свидетелства наличието на други
водни духове като самодиви, стии, топяк и т.н., които не е
изключено да са били от неговото обкръжение. Вярвало се, че
всеки водоизточник си има свой стопан (господар, охранител),
който се явява в образа на различни животни. Най-вероятно
той е наследник на Водния дух (или бог). В някои селища по
поречието на Дунав докъм средата на XX в. имало обичай в
началото на лятото да хвърлят в реката кокошка, за да не се
давят хора. Несъмнено това е жертвоприношение в чест на
водния дух на реката.
Вероятно българският бог на водите бил аналог на другите славянски водни божества. Под названието Водна Бога той
се открива само в песните от сборника „Веда словена“, където
други персонажи в тези песни, намирайки се в пустиня, му се
молят за питейна вода. Това божество, от една страна, е напълно изместено от християнския светец Никола (честван на
6 декември), а от друга, е преосмислен във воден дух, за чийто
образ липсва описание.
Спорадично в прозаичния фолклор се явява женският персонаж Водната царица, която в митологичното народно съзнание вероятно е съпруга на Водния дух. Това определя последния като владетел, цар на Водното царство. В наративните
текстове от теренни изследвания спорадично се споменава и
Водна майка, но без конкретни данни.
ß3 Българска митология. Енциклопедичен речник (съст. Анани Стойнев), 1994: 381; Веда словена, т. 1, С., 1997; Владыка подводного
царства // Казахская литература (хрестоматия) для 6 класс: <http:/7bibliotekar.
kzAazahskaja-hrestomatija-za-6-klass-1999-/vladyka-podvodnogo-carstva.html >; Гейщор
А., Митология на славяните, София, 1986:246-250; Казахская литература
(хрестоматия) за 6 класс, 1999: <http://bibliotekar.kz/kazahskaja-hrestomatija-za-6klass-1999->; Личковска К., Шажинска К,, Митология на Месопотамия, С.,
1984: 280; Панчовски И. Г., Пантеонът на древните славяни и митологията им. София, 1993: 113-114; Славянские древности, т. 1, М., 1995: 396-400;
Соколевич, 3., Митология на Черна Африка, С., 1990.

ВОДНА БОГА /фолк / > ВОДЕН ДУХ
ВОЛ /общоб./

В славянската космогония вол (бик или бивол) държи земя-

та върху рогата си.
От гледна точка на митологичната опозиция чист - нечист той
се смята за най-чистото животно, поради което при южните славяни е
сакрализиран, а за сърбите е жертвено животно. Главата на жертвен
вол се вграждала в основите на нов дом. На Коледа и Нова година
се извършвал обред с вол-полазник - на рогата на впрягания вдясно
вол слагали колак и го вкарвали в къщата си, където му оказвали
почести, като го хранели; колакът се разчупвал на три, като два от
късовете се давали на другите волове, а третият се слагал в семето, определено за посев /сърби, босненци и черногорци/. Подобен обред имали и
словенците, които водели вола на гумното, където колакът се разчупвал и давал на животните, а ако волът се изходи в този момент, това
предвещавало богата реколта през годината.

Според българската космогония волът също държи земята
на рогата си, но легнал върху костенурка или риба. Той е един
от зооморфните соларни символи, които слънцето понякога
язди. В коледарските народни песни е наречен еленковец, което показва, че в това отношение вол и елен са равни по ранг
и сакралност. В гатанките волът пряко се идентифицира със
слънцето. Това обяснява защо в народните песни воловете се
определят като сури волове, където сури означава ‘слънчеви’,
но същевременно и ‘свети, свещени’. Българинът ги почитал
така, както се почита баща и обръщението към тях е татко.
Отношението към тях остава същото и след християнизацията,
когато воловете се оприличават с ангелите — символи на добродетелта.
Голямата почит, оказвана на воловете, е отражение на тяхната значимост за българския селянин - те са пряко свързани
с производството и осигуряването на препитанието му. За него
той бил най-ценното му имущество. На това се дължи традицията впрегатен вол да не се коли, а когато остарее, се оставя
да умре и се погребва. Смъртта на вол било едно от най-големите нещастия за българския селянин и се обяснявало с това,
че стопаните му имат някакъв грях. С впрегнати в рало волове
българите оприличили две от звездите в съзвездието Орион,
поради което ги назовали Воловете.
Покровител на воловете в езическия период бил бог Велес,
чийто християнски приемник е св. Влас. На тях е посветен
християнският празник Власовден, но те се чествали и на Свети Силвестър, а на големите празници не се впрягали. Сред
хлябовете за Бъдни вечер някога се месел и един хляб с формата на вол за здраве на говедата. Израз на преклонението
пред него е и забраната жените да минат път на работен вол
поради убеждението, че „волът храни света“.
104

Волът и кравата символизират брачната двойка. При годеж, когато бащата на момчето искал булката от родителите й,
казвал, че има едно теле и че ще е добре да го впрегне заедно с
тяхната телица, т.е. с дъщеря им.
Някога умрелите се откарвали на гробището само с волска
кола. Вярвало се, че черепът и рогата на вола притежават апотропейна сила, поради което се окачвали по къщите и оградите.
Днес волът е символ на трудолюбие (Работя като вол) и
търпение (волско търпение).
бивол

•4Ф* Думата вол (< ст.бълг. волъ) е славянска по произход, но вътрешната
структура е неясна.
Ш Барболова 3., Митологично-семантичната структура и произходът на прилагателните сур и сурва в български език, ЕИ „LiterNet“, Варна,
2012: <http://litemet.bg/publish28/zoia-barbolova/sur-i-surva/content.htm >; Георгиева
Ив., Българска митология, 1993: 19; Маринов Д., Народна вяра и религиозни народни обичаи, С., 1994: 115; Словник символ ie, Киш, 1997: 25.

ВОНКАШНИ ПОГАНИ (вднкашни погани /Плевня, Драм./) > ПОГАНЕЦ

ВОРОК (ворок /Яниново, Дули./)
Страшен и опасен вампир.
w Това е стара славянска лексема, която във фонетично и семантично
отношение се сближава с руския народен термин ворог (враг), означаващ изобщо ‘неприятел, враг; дявол’.

ВРАГ /Станьовци, Белогр.; Стубел, Монт.; Литаково, Ботев.; Сол.; ЮЗБ; Род./

Страшен демон, регистриран в старобългарски и староруски
текстове, по-късно отъждествен с дявола.
Терминът е съхранен в изразите: по врага; на врага; доврага, които са равнозначни на устойчивото словосъчетание По
дяволите, т.е. враг се явява синоним на дявол.
Ако се съди по омофонния народен термин враг ‘вид лоша
пъпка по тялото при хората’ и от други названия за болести,
образувани от същата основа като връжица ‘подутина, оток’,
върга ‘оток от удар по главата или по тялото’, връга ‘оток на
главата’ и ‘зарастваща кожна рана’, върголец ‘оток по гърба на
добитък’ и др. под. (при които има метатеза на -ар- и редукция
на а), то това бил преди всичко болестотворен демон. В това
отношение враг кореспондира с бяс.
Този случай потвърждава връзката между демоните и бо105

лестите, т.е. явно една от основните функции на всеки от тях е
да причинява някаква болест. Като всяко зло същество, причиняващо неприятности на хората, в митологичната опозиция
приятел ~ неприятел, враг се отнася към дясната страна.
Това е название на обобщено понятие, включващо всеки противник - не само човек и неприятелски племена, но и всички
нечисти свръхестествени сили. Това е видно и от семантиката
на словосъчетанията врагова сватба ‘сватба между самодиви’;
врагове самодиви ‘митични образи от мъжки пол’. Аналогична
ситуация се наблюдава в първите книги на Стария завет (от
предвавилонското пленничество - ок. VI в. пр. н. е.), където
думата сатана се използва със значение ‘неприятел", който се
явява като обвинител на хората пред Господа.
** За произхода на апелатива враг има няколко версии. Той е регистриран
в ст.бълг. крдгъ и има съответствия във всички славянски езици, обикновено
със значение ‘враг; дявол’. По семантика се доближава до латв. vargs ‘болнав,
злочест; беда’; лит. varges ‘беда, нужда’; vargti ‘живее в бедност, в нищета’ и vergas
‘роб’. Значенията на тези апелативи са в много близка връзка с българските
названия на болестите враг, върга и т.н., което означава, че в даден момент
основното значение на този термин при славяните било ‘болест; вид болест’.
Някои лингвисти приемат, че славянската лексема враг (ст.слав. wargs ‘злодей’)
има един произход със ст.исл. vargr ‘вълк, злодей’ и с нем. warg ‘вълколак’. Основата на името на осет. бог-ковач Worgon е worg ‘вълк’ (бог на преизподнята,
съответстващ на гр. Вулкан, Хефест) и др. Поради това се допуска, че враг било
определение за Черни бог, а вълколакът е негов ипостас. По-късно названието враг при славяните е получило вторично значение ‘неприятел’. Вероятно
митономинантът враг е залегнал в основата на думите врач, врачка, вражалец и врачувам (с преход г ~ ч или ж) (рус. ворожить). Двете версии не се
взаимоизключват, а се допълват.
Ш Геров Н., Речник на българския език, т. I, С., 1975: 152; 251; Голан
А., Миф и символ <http://mith.ru/alb/lib/golan2.htin>; Кавендиш Р., Магия Запада, М., 1994:146; Маринов Д., Народна вяра и религиозни народни обичаи,
С., 1994: 252; Фасмер, М., Этимологический словарь русского языка, т. I, М.,

1986: 352.

ВРАГОВЕ САМОДИВИ

Митични антропоморфни персонажи с вид на мъже; вероятно мъжки ипостаси на самодиви.
Ш Георгиева Ив., Българска народна митология, 1983: 152.

ВРАЖАЛЕЦ (вражалёц /СЗБ/); ВРАЖАР (вражар); ВРАЖАЧ (вражач
/ЮЗБ/) > ГАДАТЕЛ; ВРАЧ
и
ВРАЖАЛИЦА (вражалйца /ЮЗБ, Брезн.; Годеч.; Рад.; Кюст.; Перн.; Соф./,
вражарйца /Соф./); ВРАЖАЛКА (вражалка /Петр.; Сол./, вражар-

ка, враджйрка /Ботев./); ВРАЖАЧКА (вражачка /ЮЗБ/); ВРАЖАТОРКА (вражаторка /Вид./) > ГАДАТЕЛКА; ВРАЧКА
Според богословите в превода на Библията се използва вариантът вражари в значение на звездобройци, но в някои диалекти и в литературата всички посочени варианти се отнасят
към обобщаващите названия врач/ка/, гадател/ка/.
4» Термините са производни от врач (ст.бълг. - врдуъ) с различни суфикси,
пред които краесловната съгласна ч преминава в ж.

О Български библейски речник, фотокопие на Речник на Светото писание, Цариград, 1884: 81.

ВРАН <Corvus согах> /остар./
И

ВРАНА (врана /общоб./)
В митологичен аспект се идентифицира със зъл дух, който
урочасва децата.
Споменава се в баяния като напр.:

Вран фърчи по небото,
Бран седи на коминя,
Брани душа и тело ...
/Литаково, Ботев./

В случая вран се съотнася с враг и болест. Според народните християнски вярвания вран е тъждествен с дявола, а бран
— с ангела.
гарван

w За тези названия, познати под различни фонетични варианти и в други славянски и балтославянски езици, има редица етимологии. Най-правдоподобна е версията, че вран е получено чрез субстантивиране на прилагателното вран ‘черен’ (ст.бълг. вранъ < праслав. *voma, лит. vama < *uömä < *uomos
‘черно’), отнасящ се предимно за животно с черен косъм и птица с черни пера
(напр. вран кон). От него е образувано името врана, което днес се предпочита
пред вран, вранило, вранилка ‘черна боя за коса’, глаголът враносвам ‘боядисвам в черно’ и т.н. Аналогична е ситуацията при галун. Въз основа па цвета
й тази птица била възприета за демонична и отнесена към хтоничните сили,
които не толкова визуално, колкото семантично са черни, т.е. лоши, нечисти и
грозни същества. Остава загадка връзката с фин. vares / vans, ненец, warrja и др.
със значение ‘врана’.
£3 Маринов Д., Народна вяра и религиозни народни обичаи, С., 1994:252;
Фасмер М., Этимологический словарь русского языка, т. I, М., 1986: 353.

ВРАЧ /нар./; ВРАЧАР (врачар /Банатски българи в Белосл./)
И

107

ВРАЧКА (врачка /Вари.; Врач.; Пирд.; Ст. 3.; Чирп./); УРАЧУВАЧКА (урачувачка /Ел.Пел./); ВРАЧАРКА (врачарка /Банатски българи в Белосл./)

Според народните поверия това са хора, надарени със
свръхестествени способности и необикновени знания, които използват в борбата с болестите при хората и животните.
Такива персонажи присъстват във всички народни култури по
света от най-дълбока древност до днес. Външно лечителите не се отличават от обикновените хора, но митологизирането на болестите
придавало и на лечителите митично-мистичен ореол. Поради това
в древността те се възприемали като богове и полубогове, стоящи в
обществената йерархия в близост до божествата, отговарящи за здравето, болестите и тяхното лечение. В староперсийската митология се
казва, че първият делител на земята е Трита. Според индуизма, освен бога-демиург Варуна от ведическия период, който има лечителски
способности и владее тайните на здравето, на небето пребивават 6333
низши божества, които знаят всички лечения и тайната на божествената напитка Сома. Пак там се разказва за вълшебника-лечител
Сушена, който може да съживява и мъртви. Богове-лечители при финикийците саЦид (Сид) и Шадрапа. В старогръцката митология има
цяла династия лечители: Аполон - богът на слънцето по съвместителство е и лечител, неговият син Асклепий (в рим. мит. Ескулап) е
най-известният лечител в Античността, за когото се твърди, че успял
дори да възкреси някои мъртъвци. Знанията си той предал на синовете си Подалирий и Махаон, както и на дъщерите си Хигия и Панацея
- богини на лечението. Богове на лечителството при галските келти
са Граннос, който се асоциирал с Аполон и Хаммер - бог-лечител, чиито статуи се поставяли до целебни извори. Бог на лечителите при
ирландските келти е Диан Кехт, изобразяван с голяма пиявица в ръката си. Лечителските си способности предал на дъщеря си Ейрмид
и сина си Мидах. Египетското божество със същите функции е Бяс,
което е заето от финикийците. В славянската митология най-вероятно
богът, отговарящ за болестите и здравето, също се наричал Бяс - преосмислен по-късно в страшен, опасен демон.
С течение на времето лечителските функции били отстъпени на
жреците, шаманите и на други медиатори с по-ограничена сфера на
действие, които в някаква степен били свързани с окултния свят, със
света на боговете или духовете, пращащи болестите при хората и животните и знаещи способи за лечението им. В древността отношението
към тези персонажи било като към светци, а дейността им се смятала
за сакрална, както на ковачите. Античните гърци обожествявали дори
лекарските инструменти.
Лечителите, даже и тези с божествен произход, не се раждат със
съответните знания и способности, а ги придобиват чрез обучение
и практика. Асклепий например, освен усвоените от Аполон способности, получил лечителските си знания от кентавъра. Най-често тези
знания преминават от поколение на поколение или през поколение.

108

Но поначало те се възприемали като божествени, а за тези, които ги
притежават, се казва, че са надарени от Бога. Понякога те се получават след някакво физико-психическо преживяване - удар от гръм,
вдигнати от вихрушка, изпадане в кома и др. под., което утвърждава божествения им произход. Вярата в божествената връзка на лечителите-врачове е видна и от това, че в някои митологии те имат
бог-покровител. Такъв е Мардук в акадската митология, бог Яован - в
китайската и т.н.

В българската народна традиция, както и в други такива,
с врачуване се занимават предимно жени. Обикновено са възрастни - над 50-годишни, което е отразено в названията баба
или бабеница - синоними на врачка. Знанията се предават
по кръвна линия - от родители на деца или от баба и дядо на
внуци. Това става, когато врачката започва да губи силата си
или в предсмъртните си дни. Тя първо избира коя е най-подходяща да наследи знанията й. По изключение това може да
бъде и снаха, ако никоя друга от по-младите кръвни роднини
няма склонност и не проявява интерес към врачуването. В началото на посвещението врачката плюе в устата на приемничката си, след което се извършват още някои обредни действия.
Наследницата започва да практикува след смъртта на старата
врачка или когато тя напълно загуби способностите си. Някои
смятат, че за да е силна, врачката трябва „да краде“ лечителските знания (като наблюдава по време на врачуване и запомня обредните текстове), а според други е обратното - знанията
не действат, ако са „крадени“. Българите особено ценят и се
доверяват на турските ходжи и кадъни, които прилагат свои
методи на лечение.
Обикновено всеки лечител лекува само определени болести
със специални свои прийоми. Въз основа на това те се диференцират на папар ‘който лекува стомашни и коремни болести
чрез налагане на лук върху пъпа’, баяч и баячка - лекуват
чрез баене, биляр и билярка - чрез билки, мерачка - чрез
мерене, заклинател - чрез заклинания и т.н. Названията им
отразяват тяхната специализация. Те сами приготвят мехлемите, сиропите или други лекове. Има и такива, които лекуват
само чрез докосване и дори безконтактно - само чрез доближаване на ръцете до болното място. Това са някогашните чудотворци, наричани днес екстрасенси, сред които най-известна
в света е грузинката Джуна. Според Новия завет явно такъв
целител бил и Иисус Христос.
Някои врачове могат да лекуват повече болести, използвайки различни способи. Те са знахари. Сред тях има и такива,
които правят и магии, но най-често врачовете са и гадатели.
109

Затова днес глаголът врачувам означава предимно ‘гадая чрез
кафе, боб, карти и др., за да узная бъдещето’. Със същото значение е и глаголът влъхувам. Гадаенето също е по-характерно
за жените-врачки. Те първо гледат на болния, за да установят
диагнозата и причината за заболяването му. След това прилагат лечението, ако е в рамките на техните възможности. Когато не могат да лекуват дадена болест, те изпращат болния
при друг лечител. Врачовете прибягват до бяла магия само ако
причина за болестта е черна магия, каквато те не правят.
Като хора, в които, според вярванията, обитава някаква сила и се смятали за богоизбрани, българите поверили на
врачовете изпълнението на жреческите ритуали по време на
курбан, т.е. на общоселски жертвоприношения и други обреди, дори в християнската епоха, когато не присъства свещеник.
Врачът участвал и в семейни обреди, като например клйнене
на деца - обредно действие за плодовитост, което се извършва,
когато детето навърши година.
Народните лечители не са загубили своята актуалност. Редица техни способи се изучават и прилагат вече и в научната медицина. Особено популярни са днес т.нар. екстрасенси, които все повече изместват традиционните врачки и врачове. Тези съвременни варианти са
отзвук на мито-поетичните вярвания, а тяхното приложение показва
колко устойчиво са закрепени в съзнанието на човека архаичните митологични представи, свързани с болестите и тяхното лечение, и подсказват, че още дълго ще са валидни.
В православната християнска традиция покровители на лекарите
и лечителите са Светите Козма и Дамян, на които българите са посветили два дни в народния календар - 14 юли и 14 ноември. Народното им название Врачевден идва от езическия период.
вражалец, вражалица, баснарка, баяч, биляр, билярка, бръснателка, гадател, гадателка, знахар, знахарка, кушачка, лингурка,
мерачка, торбаджия, триячка, търляч, чикакчиие, хеким

Терминът врач е регистриран още в ст.бълг. — ßpavni и е съхранен в рус.
врач и словен, vrač ‘лекар’, ср.-хр. врйч ‘магьосник; знахар; гадател’. Смята се,
че води началото си от праслав. корен *у/ъ/г- (запазен в рус. глаг. врать (вру)
‘лъжа’) + суф. -ас с първично значение ‘баяч, заклинател’. Не е изключено основата на врач, врачка, вражалец, врачувам да е враг (с преход г ~ ч или ж). Още
повече, че според поверието някои врачове получават знанията си от дявола,
т.е. от враг.
Ш Батаклиев Г., Антична митология, С., 1992: 29-30; Българска митология. Енциклопедичен речник. (Съст. А. Стойнев), С., 1994:67-68; Български етимологичен речник, т. 1, С., 1971: 183; Гуили Р. Э., Энциклопедия ведьм и колдовства, M., 1988: 115-116; Димкова Г., Народни лечител ки-баячки // Български фолклор, С., 1980, кн. 6: 53-63; Мифы народов мира, т. 1, М.,
1987:113-114; Напърт Дж., Индийска митология, С., 1994: 82; Славянские

110

древности. Этнолингвистический словарь, М., т. 2,1999: 347-350.

ВРЕСНИЦИ (врёсници /Баню/) > ОРИСНИЦИ
ВЪЛК /книж./ (влък /ЗБ/, волк /ЮЗБ/, вък /ЮЗБ/, вук /ЗБ; СЗБ/); ВЪЛЧО
(вЪЛЧО /обръщ.; умал./)
И

вълге IHI [А (вълчица /общоб./); ВЪЛЧИНКА (вълчйнка fTabpJ)
Най-мит ологизир аното животно в повечето евразийски, северноамерикански и някои северноафрикански култури, натоварено с амбивалентни функции.
Запазените у различни народи митични легенда, етнографски и
фолклорни сведения показват, че някога вълкът бил издигнат в култ.
В различни култури и епохи той е амбивалентен и мултифункционален митичен образ. Преди всичко се явява като медиатор между
трите свята - горен, среден и долен, в митологичното пространство
на вселената, поради което той е носител както на положителна, така
и на отрицателна емоционална натовареност. Още в египетската митология вълкът е спътник на бог Ра и се сражава с неговия противник змея Апоп; преди това е свещено животно на бог Упуаут (Вепуат).
Гръцкият бог на слънцето Аполон получава прозвището Ликейски
(гр. Абкею^), тълкувано като ‘убиец на вълци5 или ‘лъчезарният (прен.
божественият) вълк’, тъй като, от една страна, е пазител от вълци, а от
друга - самият той се явява като вълк. Вероятно връзката на вълка
със слънцето фиксира първичната му роля в митологиите на различни народи, поради което той се определя като един от зооморфните
соларни символи, който по-късно се прехвърля върху елена, коня и
други животни, а той поема нови функции.
Обожествяването на вълка е изразено и при аптеките, които смятат, че виещият вълк е богът на танца, което напомня, че гръко-римският Аполон е бог и на изкуствата. В римската митология Луперк
(Luperkus < lupus ‘вълк’) първоначално бил бог-покровител на вълците,
а по-късно - на стадата и овчарите. Бог-вълк съществува в балтийската и тракийската митология, където е натоварен с военна функция.
Вярата в небесната същност на този хищник в Античността е изразена
в названието Вълк на едно от съзвездията.
Поради връзката му с горния, небесния свят, вълкът бил обявен
за свещен, божествен, което при тюрките намира израз в названията
на митичния вълк в легендите, където се определя като Благородния
Бял Вълк или Кек Курт // Gök kurt (където кек /тур. gök/ ‘небе и небесносиньо’, а курт /тур. kurt/ ‘вълк’, т.е. букв, ‘небесен вълк’). Но небесносиньото в тюркската митология се идентифицира и със светъл, дори
бял и свещен, а небето се олицетворява и идентифицира с главния
бог-небе (Тенгри ‘небе; бог’), поради което тези словосъчетания всъщност означават ‘светлозарен, божествен вълк’, както и boz kurt // boz
börü ‘свещеният вълк’ (днес: ‘сивият вълк’, но boz < сур ‘слънце, слън-

чев’). Връзката му с горния свят е отразена и в табуистичните имена
за вълк при бурятите, означаващи небесно куче или кучето на бога.
Близката връзка между вълка и кучето се открива и в други митове,
където взаимно се заменят. В представите на гуцулите вълците са „кучета, мъжки и женски горски духове“. За китайците Небесният вълк
е звездата Сириус, в ролята на пазач на Небесния палат, т.е. съзвездието Голямата мечка. В германския епос, например, братът на
чудовищния вълк Фенрир е ипостас на световния змей Йормунганд.
Според достигналите до нас генеалогични легенди вълкът бил натоварен и с ролята на тотемно животно, т.е. явява се като митичен
прародител на различни народи. Това е особено характерно за хуните,
древните монголи и тюрки. Според китайски източници един хунски
шанюи посветил на Небето (Тангра //Тенгри) двете си неземно красиви дъщери. Затова ги затворил в една висока кула, но след четири
години един стар вълк се добрал до нея и започнал денонощно да охранява сестрите. Малката сестра решила, че идването на вълка е добра
поличба, влезнала при него и му станала жена. От тяхното потомство
възникнала цяла държава (вероятно хунската). Според друга легенда
родоначалници на някои монголски племена (включително и на рода
на Чингиз хан) са вълк и сърна. Прародителят на чонорудските буряти е момче на име Чоно ‘вълк’, което е отгледано от вълци (откъдето и
определението чонорудски). В старотюркската генеалогична легенда,
позната в няколко варианта, се разказва как след една битка с вражеско племе останало живо само едно момче, а и то било осакатено
- без крака и ръце. То било намерено и отгледано от една вълчица,
която впоследствие става негова съпруга и му ражда десет синове,
които по-късно поставят началото на десетте тюркски племена. Затова управляващите коалиции, съставящи Първия тюркски каганат,
се считали за династия на Вълчицата. Тази легенда намира израз и
в казахската приказка „Джигит и вълчица“. Това обяснява защо за
тюрките този хищник е свещен. Според митологичните предания на
телеутите техните прародители са вълци. Вълкът е прародител на старотюркското племе гао-гюйци. В алтайската приказка ,Дк тайчи“ ‘Белият вълк’ (‘свещеният вълк’) един вълк спасява новородено момче
от господаря на подземния свят, като го отнася в една пещера, където
го храни с мляко от кошута. В по-ново време вълкът като тотемно животно семантично се свързва с прозвището Сивият вълк на Кемал
Ататюрк ‘баща на турците’. Всеизвестна е действащата днес турска
организация „Сивите вълци“. Японците смятат, че техни прародители
са някакво подобно на вълк същество и една богиня. Родоначалник на
митичните нарти е осетинският епически герой на име Waemfeg, което
семантично се свърза с вълка, а героят Сауайя е откърмен с вълче
мляко. Според друг вариант началото на легендарния нартски народ
поставят двама близнаци, произлезли от вълк. Тази версия се доближава до популярната древноримска легенда за капитолийската вълчица богинята Ду перка (< лат. lupa ‘вълчица’), съпруга на бог Луперк,
която откърмила братята близнаци Ромул и Рем - основателите на
Рим. Внучката на Зевс Акале пък родила син от Аполон и го скрила в

една гора, където също бил откърмен от вълчица, а по-късно основава
град Милет. Мотивът за вълчицата-кърмилница е познат и при персите - от вълчица е отгледан легендарният персийски цар Кир. Отгледан от вълчица прародител се открива и при северноамериканските
индианци — според една от техните легенди синът на вожда на едно от
племената им бил похитен и отгледан от вълци.
Понякога при раждането майката приема образа на вълк. Това
се случило на гръцката богиня Лето, която, за да роди близнаците си,
един от които е Аполон-вълкът, тя се превърнала във вълчица, а вълците й помогнали при раждането. Някои народи вярвали, че праотецът-вожд на племето се явява в образа на вълк. Според една легенда
дъщерята на един хунски шанюи е вълк. Като тотемно животно вълкът често изпълнява функцията на помощник на покровителстваните
от него народи и техни герои в трудни моменти. Една старотюркска
легенда разказва, че небесният вълк помагал на легендарния основоположник на тюркския етнос Огуз хан в завоевателните му войни.
За първи път му се явил преди битката му с Урум хан, когато едно
ранно утро в крепостта на Огуз каган проникнало светло като ден сияние, от което излезнал висок сив вълк, застанал пред кагана и казал:
„О, Огуз! Ти смяташ сега да излезеш против Урум; аз, Огуз, искам да
ти служа!“. В преданията на югоизточните баппсири се разказва как
по едно време на преместването им от долното течение на Сърдаря и
Северното Приуралие се заблудили, но един вълк се появил и им помогнал да се измъкнат от пустинята. Аналогични предания се откриват в митологиите на татарите, турците и чуващите, В приказките на
много народи /тюрки, монголи, угрофини, тувинци и др./ вълкът помага на
героите, като им оказва безкористна помощ и всячески им съдейства
при извършването на техните подвизи. Вълшебник-вълк мигновено
пренася героите до двореца на златната птица, до царството на приказната девица и т.н. Предание за литовския княз Гедиминас гласи,
че той основал столицата си на мястото, показано му от появилия се в
съня му железен вълк.
Архитипната представа за неговата агресивна и войнствена същност налага оприличаването на героя-войн с вълка /гърци, славяни,
иранци, хети, митичните нарти, англосаксонци, тюрки и др./. Но докато при
тюрките вълкът-войн се свързва предимно с вълка-тотем, то в индоевропейската митология богът-войн-вълк е свързан с култа към боговете на войната и гръмовержците, които се отъждествявали с вълка.
Митологизираният образ на вълка-войн имал значима роля в митологиите на траките и народите от Източното Средиземноморие. Твърди
се, че тракийският аналог на Арес е Кандаон ‘вълкодав’ (‘куче-вълк’
или ‘блестящият вълк’) е бог с облик, име и поведение на вълк; определението Ликейски, освен за Аполон се отнасяло и за Зевс, който върху
етруски вази е изобразен с глава на вълк. Викингите смятат вълка
за звяр на бог Один, вероятно заради съпровождащите го два вълка,
а и сам той може да се превръща във вълк. Подобна ситуация има
и в грузинската митология. Вълкът е един от ипостасите на персийския Веретрагана, а балтийските воини се възприемали като слуги

на бога-вълк. Същевременно войните-свещенослужители на римския
Марс смятали вълка за свой тотем. Всичко това е предпоставка за
възприемането на вълка като символ на войнската слава, смелост и
агресивност. Тази ситуация обяснява защо и самите войни в евроалтайския ареал се възприемали като вълци и ритуалното им маскиране с кожа и маска на вълк при инициации и по време на война (напр.,
троянецът Долок от „Илиада“ ходи на разузнаване, наметнат с кожа
от сив вълк; вълча кожа носели разузнавачите, знаменосците и членовете на преторианската гвардия в римските легиони) или им подражавали (тюрките, когато влизали в атака, виели като вълци). Според
китайските източници понятията „тюркски хан“ и „вълк“ са синоними, което е отражение на самовъзприятието на тюркските ханове, а
гвардейците им били наричани бори ‘вълк’. Балтийските войни, служителите на бога-вълк, след приемането на наркотици, се хвърляли
в боя като луди. За индоевропейский герой-войн той е емблематично
животно, затова във военните действия вълча кожа замествала щита;
токите на коланите при тракийските войни били във вид на вълк или
с негово изображение и вероятно имали защитна роля. Като символ
на войнската сила вълкът се явява върху военните инсигнии: хуните
украсявали бойните си знамена с вълча глава, забита на върха им, а
на тюркските занамена със златни нишки се изобразявала вълча глава; знамена с изображения на вълча глава имали и някои поделения
в иранската войска; едно от животните, с които римските легиони украсявали върха на знамената или отличителните си знаци, е вълк; според скандинавските саги вълча кожа е окачена на входа на Валхала (дворец
в митичния скандинавски град Асгард, предназначен за душите на
падналите в боя войни).
Въз основа на тези възгледи възникнали съществувалите някога
мъжки вълчи общества, които по същество били сдружения на военната аристокрация или на войните изобщо. За да се подготви за посвещението си във войн, младежът трябвало да напусне селището (културния свят) и да отиде в планините и горите (дивия свят), където известно време живеел в пещери и като вълците да се храни със сурово
месо, заради което персите го наричали mairo ‘див7. След посвещението
си младите войни живеели и действали на групи, напомнящи вълчата глутница, а някъде дори така ги наричали. Представата за вълчата
глутница като символ на войската се открива при сваните в Кавказ и
при други народи. А хетският цар Хатусилис от трибуната на народното събрание пожелавал на мъжете-войни: „Нека да бъде вашият род
единен като вълчия“. Военните общества, ритуалното посвещение или
инициация са характерни и за скитите; в иранските текстове също се
съобщава за „вълци на два крака“.
Култовата позиция на животното е свързана и с това, че като вълци се определяли или самоопределяли не само войните, а цели племена, което е фиксирано в техните етноними. Етнонимът на башкирите
башкорт означава ‘главен вълк’, а първите му носители поставили
началото на огузкия клон на тюрките. Етнонимът буряти се свързва
с названието за вълк бури в езика им. От същата дума е съставен ет-

нонимът бурчевичи (споменат в руските летописи от XII в,). Страбон
съобщава, че даките наричат себе си 5ăoi ‘вълци’. Въз основа на това
възниква една от версиите за етимологията на етнонима даки, който
се извежда от фригийското название 5аод ‘вълк’ = дак. 5doi, Davus ‘вълци’. Същевременно по звучене този етноним е близък и до иранската
лексема dahae, която също означава ‘вълк’. Ако това е вярно, то вълкът
е „прародител“, т.е. тотемно животно и на даките. Но Страбон разказва и за едно номадско племе daoi в Прикаспието към края на I в. пр.
н.е. - началото на I в. сл. н.е., което гърците наричали и daai, а някои
латински автори — dahae, което също се извежда от иран. dahae ‘вълк’. В
една от скандинавските саги бессерките са наричани „ulfhedinn“ ‘<хора
с> вълчи кожи’; смята се, че етнонимът saka haumavarka ‘вълци хауми5,
под което е известно едно сакско племе, всъщност означава ‘тези, които се превръщат във вълци (varka), когато изпаднат в екстаз, след като
са пили хаума (hauma)’.
Във връзка с култа към героя-вълк и/или вълка-войн и ролята му
на медиатор са и някои празници и обредни практики в древността.
Те били отбелязвани преди всичко от военните общества, ритуалното
посвещение или подготовка за инициацията, които се откриват при
много древни народи, сред които били и траките. В тези времена се
смятало, че чрез обличането във вълча кожа войнът придобива качествата и най-вече силата на вълка. По всяка вероятност по време
на ритуала участниците в него се намятали с вълчи кожи и си слагали
вълчи маски. Явно по тяхно подобие се провеждали римските Луперкалии през февруари.
Към небесно-божествените и тотемическите типологични черти,
слънчевата и военната символика от характеристиката на вълка при
различните народи се прибавя и ролята му на символ на мъжкото начало. Това схващане е съхранено и ярко изразено при тюрките, които
след непосредственото раждане на дете питат: „Вълк ли се роди или
лисица“, т.е. момче ли е новороденото или момиче. Той символизира силата изобщо, поради което украинците, когато малкото на едър
добитък се ражда нормално, казват примерно: „Това не е те ленце, а
вълче“. Като символ на мъжкото начало вълкът се проявява и в сватбените обичаи, където заедно с това се изразява и отнасянето му към
втората страна в митологичната опозиция свой ~ чужд. Подобни схващания се откриват и в тюркските сватбени игри, една от които е къз
бъри ‘девойка вълк’. В един от вариантите й девойката, която ще се
омъжва, се надпреварва с кандидат-женихи, всеки от които се стреми
пръв да я хване, а тя трябва да се омъжи за този, който е изпреварил
всички. Но ако не я хванат до определеното място, девойката-вълк се
връща и става преследвачка. Когато джигитите преследват девойката, се казва: „Овчарите гонят вълчицата“, а когато тя ги преследва
- „Вълчицата гони овните“. Всичко това е свързано с архаичния обичай младеж да краде девойка, за да се ожени за нея. Похищаващият
девойка жених се асоциира с търсещия плячка вълк.
Утопичната същност на вълка също е архаичен архитип. В представите на някои народи той се явява като страж на подземния свят

115

и пътеводител в царството на мъртвите. В гръко-римската митология
вълкът се свързва с образа на Хадес - властелинът на света на мъртвите, който е облечен във вълча кожа, а етруският бог на смъртта
е с вълчи уши. Египетският Озирис възкръсва в облика на вълк, а
Анубис - богът с вълча глава, е водач на душите в задгробния свят. В
митологията на индианците алгонкини вълкът - братът на демиурга
Менебух ‘големия питомен заек’, е владетел в царството на мъртвите. Основата на името на осетинския бог-ковач и бог на преизподнята
Worgon - аналог на гръцкия Хефест и римския Вулкан, е worg ‘вълк’.
Една от функциите на шаманите, които притежават способността да
се превъплъщават във вълк по време на камленето, е да отведат душите на умрелите в отвъдния свят. Румънците също вярвали, че вълкът е водещ в трансцендентните реалности.
През Средновековието сред европейските народи, принадлежащи
към католицизма, битувала вярата, че магьосниците обикновено се
превъплъщават във вълци, когато отиват на своите сборища, а според
испанците те яздят вълци. Други твърдели, че за да летят, вещиците
си слагат колан от вълча кожа.
Явно въз основа на хтоничния аспект при образа на вълка в древността и Средновековна Европа впоследствие той се утвърждава като
митологичен символ на мрака, зимата и дори на смъртта. Вероятно
акцентирайки върху тази роля на вълка, след приемането на християнството образът му е преосмислен като животно с демонични функции и се идентифицира с дявола. Апостол Павел дори сравнява еретиците със „свирепи вълци“ /Еван.Деян.: 20: 29/.
Дуалистичната му функция ярко проличава в запазения при
тюрките мотив за вълка-тотем, преследващ вълка-вампир. Според
немците вълкът изяжда демоните, за да не изчезне светът.
Наличните данни показват, че образът на митологизирания вълк
при славяните не се различава съществено. И за тях той бил свещено
животно. Аналог на тюркския boz kurt //boz börii ‘свещеният вълк’ е Белият вълк (Белый волк) - горският цар в руската митология, където
белият цвят също го определя като свещено животно и слънчев символ. По-ярко това е отразено в руския митоним Хорт ‘слънчев вълк’,
назоваващ митичен вълк/куче, който се проявява като вятър, съпътстващ Змея Горянин при неговите битки. Днес този митоним е съхранен в апелатива хорт със значение ‘вълк / куче’. Най-вероятно Хорт е
сродно с името на бога на слънцето Хорс (навярно заето от иранската
митология), а Змей Горянин или Огненият змей <вълк> при славяните и изобщо дракона в другите митологии също е слънчев символ,
поради което понякога вълкът се отъждествява със Слънцето или го
съпътства. Вълкът се възприема и като друга форма на змея.
В традицията на източните славяни вълците са подчинени на горския дух лешии, който се грижи за тях, както стопанинът за своите
кучета, а при южните славяни за техен господар се смята митичният вълчи пастир. След покръстването с тази функция са натоварени
различни християнски светци. Покровител на вълците е св. Георги
/и. славяни/, св. Михаил /3. Украйна, ю. славяни/, св. Сава /ю. славяни/,

116

пророк Данаил /Херцеговина/ и др. Мотиви с вълшебния вълк се откри*
ват в някои руски приказки, сред които най-популярна е Жар-птица,
в която не конят, а сивият (белият) вълк помага на главния герой
Иван-царевич да изпълни поставените му задачи. Явно това е залегнало в суеверието, че е на добро да срещнеш вълк на път. Въз основа
на това може да се твърди, че и при славяните вълкът бил култово
животно.
Подобно на гърците, които смятали, че Зевс и други божества се
превръщат във вълк, славяните вярвали, че и гръхмовержецът Перун притежава тази способност, която се проявява, когато гони облаците, закриващи слънцето.
Тотемната му функция е изразена в това, че едно от славянските
племена се назовавало Vici.
Поверието, че в определен ден на годината някои народи се превъплъщават във вълци, се открива и при славяните. Херодот съобщава, че всяка година в точно определено време неврите, смятани
за предадите на славяните, се превръщат във вълци. Далечен отзвук
от този обичаи са посветените на вълка Вълчи празници при южните
славяни и румънците, а спорадично и при източните славяни, чествани някога по различно време, а при българите - по три пъти годишно.
И при славяните вълкът се свързва с мъжкото начало, което проличава най-вече в сватбените обреди и обичаи. Това се потвърждава
от многобройни свидетелства. Сред тях е един старославянски сватбен
обичай, всяка от двете страни в сватбата по отношение на другата се
смятала за „вълча“, т.е. чужда. При сватбеното оплакване невестата
нарича деверите си „сиви вълци“, а в песните на роднините на младоженеца булката е „вълчица“. В руския песенен фолклор годеникът
се асоциира с вълка, а в хумористичните песни той е носител на еротична символика. В сънищата на девойката вълкът има предсватбена
символика — предвещава жених или посрещане на сватове /Полеся/.
Хтоничната същност на вълка и при славяните се проявява особено
в по-късните времена, когато е престанал да се възприема като свещено животно. Под влияние на християнската религия при славяните
битувало вярването, че дяволът е създал вълка от кал (или от дърво),
за да навреди на Бога, но не можел да му вдъхне живот и помолил Бога
да направи това. Оживеният от Бога вълк се нахвърлил върху дявола,
който успял да се качи на едно дърво, но вълкът успял да му отхапе
петата, поради което той започнал да куца. Оттогава дяволът се бои от
своето творение. В македонския вариант на тази етиологична легенда
дяволът се скрил в морето. Според друга легенда вълкът (а също псетата, змиите и злите духове) е възникнал от кръвта на Каин /далматинци/.
Понякога вампирите и таласъмите приемат образа на вълк /ю.славяни/.
При вид гадаене за женитба девойка сънувала вълк и скоро след това
умряла. Хората изпъждали вихъра, за който по принцип се приемал,
че е дело на вилите, като викали „вук, виле, вук“ /сърби/.
Вълкът се съотнася и със злите духове. В поверията дяволът се
превръща във вълк /з. славяни/. Забранено било нощем да се произнася името му, защото, ако вълците го чуят, веднага ще дойдат от гора-

та. Тази забрана белорусите спазвали най-вече по Коледа. Вероятно
апотропейните обичаи при сърбите на Бъдни вечер да оставят пред
вратата на къщата колак, специално приготвен за вълка или да оставят за него вечеря на кръстопът, първоначално били култови. Това
е свързано и с преосмислянето на някогашните празници, посветени
на вълка, които започнали да се съблюдават като защитни както от
вълка-демон, така и от вълка-хищник.
Същевременно, наред с възприемането му като ипостас на дявол
и вампир, в представите на славянските народи вълкът е основен
унищожител на демони. Украинците например вярвали, че ако гръмотевицата и вълкът не унищожават дяволите, те ще станат толкова
много, че няма да се вижда земята, а според руските казаци сам Господ заповядвал на вълка какво да прави.

Някога и при българите вълкът бил издигнат в култ. В народните вярвания неговият образ представлява синтез от представите за него на траки, славяни и прабългари. В баяния той
„се явява като космически модел“, което се свързва с вярванията както на тюрките, така и на славяните, които възприемали вълка като медиатор между трите свята - горен (небесен),
среден (земен) и долен (задгробен). Българското диалектно
словосъчетание сура вука ‘блестящият, т.е. божественият или
свещеният вълк’, във фолклора семантично съответства на
споменатите вече тюркски термини boz kurt // boz börü и белия
вълк при славяните, а от друга страна, е реминисценция и на
славянския Змей Горянин /българи, руснаци/, Змей Огнен Вълк
(Змсу Огаени Вук /сърби/), който се идентифицирал с вълка. В
тази връзка интерес представлява и личното име Вълкун с вариант Влъчкун, който показва, че това е сложно име, съставено
от славянския апелатив вълк с диалектен вариант влък и кун
- тюркското, респективно прабългарското название за слънце (и ден), т.е. вътрешната структура на това хибридно име е
‘слънчев вълк или вълк-слънце’, т.е. семантично съответства
на сура вука. Небесната култова същност на вълка е отразена
и в поверието за съзвездието Голяма мечка, в което народът е
събрал в една композиция звездите, формиращи Колата и Воловете, а до тях-Вълка. Символната семантика в този случай
не е особено ясна, най-вече връзката със селското стопанство,
но със сигурност се преплита с култа към мечката. В някои
райони Полярната звезда се нарича Вълк.
Това, че вълкът е тотемно животно при чувашите, индиректно доказва, че той е далечен митичен прародител и на
прабългарите. Вариант на мита за хунския шанюи, неговите
дъщери и стария вълк е намерил израз в сюжета на една българска приказка от Охридско (записана от К. Шапкарев), в коя118

то съществен момент е бракът на девойката Тентелина с вълк.
Но вълкът бил тотемно животно и при някои славянски и тракийски племена, т.е. при всички основни етноси, формиращи
българската народност.
Възприемането на вълка като символ на мъжкото начало и символиката му в сватбената обредност при българите е
фиксирано в диалектната дума варйин ‘годеник’, която етимологично се извежда от скит, varka ‘вълк’ (> унг. farkas) < авест.
vohrka-. Аналогията на годеника, младоженеца с вълка намира
израз и в един наративен разказ за младоженеца, който нощем
се превръщал във вълк. Тази късна интерпретация вероятно е
рефлекс на възприемането на сватбата като преходен момент
от един статут към друг, от една социална група към друга. Същевременно тези данни се свързват с изнесените по-горе сватбени обичаи при славяните и йоркските народи.
Вече се спомена, че бог на войната на траките е Кандйон,
чието име е двуосновно, като втората основа - даон, означава
‘вълк’. Някои траки също се възприемали като вълци. За траките и за славяните с вълка се свързва инициацията на младежите, ставащи войни. Отзвук от военните посвещения при
българите е отдавна забравеният обичай по време на някои
празници (Св. Георги, Св. Лучия и др.) хората да се намятат с
вълчи кожи и да отиват в пещери, където се хранели със сурово
месо. Неслучайно днес Георгьовден е празник на българския
войн. Спомен от архаичните военни общества е митичната вълча глутница, скитаща по време на Вълчите празници (Вълчешници, Вълчяци и t .h J в българския (руския и румънския)
народен календар. Явно те са посветени на нея, като в езическия период били свързани с култа към вълка-войн, а след
християнизацията българите продължили да ги отбелязват, но
вече с обратен знак - за предпазване на хора и добитък от нападенията на този хищник. В народния календар в различните
райони те се отбелязвали по няколко дни - 3, 5, 9 или 12, след
Архангеловден (8. XI), когато понякога съвпадали с езическия
празник Мратинци (14. XI) или с Мръсните дни (от Коледа
до Йордановден). Почти повсеместно на вълка били посветени
два дни от Трифунците - комплекс от три народно-християнски празника, вторият от които е посветен на св. Богородица
(известен и като Вълчата Богородица). Под влияние на езическите вярвания св. Трифон бил определен като повелител на
вълците. Тази ситуация дава основание да се предположи, че в
езическия период вълкът се чествал поне 3 пъти годишно. Това
от своя страна навежда на мисълта, че първоначално траките,
славяните и прабългарите имали своите вълчи празници. Ехо

119

от тюркските обичаи са обредните лица викачи, които по време
на тези празници виели като вълци, подобно на тюркските войни, когато атакували.
В българския език са съхранени имената на някои персонажи от глутницата на вълчите духове. Последният ден от Трифонците е посветен на водача на вълчата глутница Куцолан,
вторият ден - на Ромелан - един от страшните вълци или на
Разтурняк - друг член на митичната вълча глутница. Всъщност Куцолан и Ромелан семантично са еднозначни, тъй като
са производни от две еднозначни прилагателни - куц и /х/ром +
-олан (-елан) ‘син’, т.е. ‘куц син’. Но тези имена едва ли са езически, тъй като те отразяват идентификацията на главния вълк
Куцолан с дявола, който в представите на българите (и руснаците) също е куц, поради което го наричат с евфемистичните
названия куция, куцйкензо и др. под. В руския фолклор също
се разказва за хромия вълк, който обаче прогонва дявола. Тази
представа за външния му образ има паралел в демонологиите
в Сибир и Централна Азия, където хтоничните духове са куци,
еднокраки, изкривени същества. Така военната символика
на вълка, вълка-войн и изобщо, натоварения с положителна
конотация митологизиран вълк се преосмисля и преминава в
категорията на демоните. Възникват поверия като това, че дяволът е създал вълка (и гарвана) от кал, за разлика от кучето,
което е божие творение. В съответствие с това преосмисляне се
променя и мястото му в опозицията свой ~ чужд, т.е. от „свой“
той става „чужд“.
В народните поверия се откриват и бледи следи, напомнящи
за езическата връзка на вълка с предполагаем древен хтоничен бог, битуващ в другия свят, но бил покровител и на горите.
Една от тях е вярата на всички славяни, че Господ сам е назначил вълка за пазач на овцете, които хората пасат. По всяка
вероятност този тайнствен бог е Чернобог или Бяс, изместен
впоследствие от християнския св. Мина, смятан от народа за
господар на вълците, а източните славяни са поверили тази
функция на св. Юрий или св. Николай. Тази връзка на вълка с хтоничния свят в християнския период еволюира в асоциирането му със зимата, която се приема за вълче време, със
смъртта и нейния свят и същевременно, освен с дявола, той се
отъждествява и с вампира.
Възприемането на вълка като хтонично същество е отразено в използването на части от тялото му - кост, зъб или лапа,
за правене на магии или за лечение.
Във връзка със страха от вълка-демон възникнал цял комплекс от забрани и обичаи, които строго се спазвали през Въл-

120

чите дни: забранено било да се реже дори хляб с нож, а ножиците връзвали - магическа практика, имитираща връзване
муцуната на вълка, за да не хапе; не трябвало да се обработва
вълна и да се плете нещо от вълнена прежда; недопустимо било
да се тъче, да се шие и да се чука сол; абсолютно забранено
било излизането навън след залез слънце, произнасянето на
името му и т.н.
Въпреки демонизацията на вълка, причисляването му към
нечистите сили и под напора на християнската религия се асоциира с демони, свързва се с мъглата, мрака и т.н., съхранени
са и някои остатъци от езическите поверия, според които той е
най-големият враг на дявола и другите зли сили. Във връзка
с това на един от кошерите в пчелина се поставяла глава на
вълк да го пази от уроки и демони. Болестите се прогонвали
с баяния, като се плашат, че ако не си отидат, вълкът ще ги
изяде; челюст и кожа от убит вълк се използвали като лечебно
средство, а козината и вълчи зъб се носели като амулети. Вярвало се също, че е на добро, на щастие и е знамение за голяма
плодовитост при овцете през идната година, ако първо вълк
се промъкне незабелязан в кошарата и успее да грабне овца.
По същество това се приемало като своеобразно жертвоприношение. Нещо повече, народът възприема свети Сава като
мъж-светец, покровител на вълците (вълчи пастир).
Изнесените факти показват, че някога вълкът имал „огромно култово, ритуално и социално значение“ в цялото земно пространство, обитавано от него. Трудно е да се каже кога е
възникнал култът към това животно, на което днес се гледа с
неприязън и страх като на жесток, алчен и зловреден хищник,
но без съмнение това е станало в предисторическия период.
Смята се, че първите негови наскални изображения са от неолита, когато понятията „куче“ и „вълк“ още не били разграничени както в митологиите, така и в рисунките, и в човешкото
съзнание. Явлението определено е възникнало още в периода,
преди да се пристъпи към одомашняването на животни, което
според М. Елиаде започва през мезолита. Идентифицирането
на двете животни е продължило доста дълъг период от време,
дори след тяхното разграничаване, което е видно не само от
данните в различни култури, но и от смесването на техните
названия (вълците, придружаващи Один, често се приемат за
кучета; руското съществително хорт 'вид ловджийско куче’, в
някои диалекти означава 'вълк’; едно от табуистичните имена
за вълк при буряти и хакасци е степно куче, бурятите го наричат и небесно куче или кучето на бога и т.н.).
Необяснимо остава защо, кога и как този персонаж, издиг121

нат на пиедестал в митологията, а по-късно в демонологията и
обичаите, дори в приказките за животни се представя като едно
от най-глупавите животни.
Апелативът вълк (ст.бълг. влькъ, кълкъ) е славянски (< ст.инд. vrkas
‘вълк’), който води началото си от и.-е. *w№o-s и е сроден с глагола влача, т.е.
вътрешната структура е ‘който влачи, отвлича <животно>\
4^

Ш Афанасьев А., Поэтические воззрения славян на природу, т. 1, Москва, 1994: 736; Барболова, 3., Имена със значение вълк в българската антропонимна система // Ел. сп. LiterNet, 30.04.2013, Ns 4 (161): <http://litemct.bg/
publish28/zoia-baibolova/vylk.htm>; Бедненко Г., Образ Волка у индоевропейцев
И Энциклопедия культур: <http.7/ec-dejavu.ru/w/Wolf.html>; Бешевлиев, В., Прабългарски епиграфски паметници, С., 1981: 44; Българска митология. Енциклопедичен речник. (Съст. А. Стойнев), С., 1994: 72; Георгиева Ив., Българска народна митология, С., 1993: 56, 97-205; Гергова Д., Обредът на обезсмъртяването в Древна Тракия, С., 1996: 86-87; Гумилев Л., Древние тюрки,
-М., 2002: 28; ГУра А. В., Символика животных в славянской народной традиции, М., 1997; 122-159; Гуцалов, С. Ю., Волчье Племя. Волк в мифологии
различных народов: <http://wolfs.roadworlds.ru/index .php?showtopic= 282>; Елиаде
М., История на религиозните вярвания и идеи, С., 1997: 47; Зуев Ю. А., Древнетюркская социальная терминология в китайском тексте VIII в. // Алматы-М., 1998, с. 153-161; Иванов В. В., Реконструкция индоевропейских слов
и текстов, отражающих культ волка // Известия АН СССР. Сер. литературы
и языка, Т. 34, 1975, № 5: 400; Купър, Дж. К., Илюстрована енциклопедия
на традиционните символи, С., 1993: 32; Ладыгин, М. Б., Ладыгина О. М.,
Краткий мифологический словарь, М., 2003; Легенды новруза. Нурани. // Онлайн версия общественно-политического обозрения Азербайджана, 29.03.2007:
<http://www.echoaz.com/ archive/200703/1533 /istoriya01.shtml>; Маразов, И., Митология на траките, С., 1994: 34-47; Маринов, Д., Народна вяра и религиозни
народни обичаи, С., 1994: 133; Мифологический словарь (Гл. Ред. Е. М. Мелетинский), М., 1990: 221; Мифы народов мира, т. 1, М., 1991: 242; Нидерле,
Л., Славянские древности, М., 2000:304; Приор, Ж., Универсалните символи,
С., 1993: 30; Плетнева С. А., Половцы, М., 1990: 102; Радлов, В. В., К вопросу об уйгурах, СПб., 1893: 24; Рыбаков Б., Язычество древней руси, 687-689;
Скандинавска митология (адаптация Ю. Светланова), С., 1995; Уикипедня, Вълк (митология): <http://bg.wiipia. org/wiki/%DO%92%Dl%8A%D%BB%DO°/o
BA(%D0%B%D0%B8%Dl%82%D0%BE%D0%BD0%BE%D0°/oB3%D0%B8%Dl%8F) >;
Фасмер M., Этимологический словарь русского языка, т. 1, М., 1986: 199;
Боги и люди древнего мира. Краткий словарь (сост. Федосеенко, В. М.), М.,
1995: 51; Фирдоуси, Шах-наме, С., 1977: 285; Харитонов М. А., Социокультурные аспекты зооморфной символики народов Центральной Азии, 2009:
2 гл.: <http://kaganat.ru/ articles /section6/ textl076/ index.php>; Шевалие Ж., Геербрант А, Речник на символите, т. 1, С., 1995: 191-193.

ВЪЛКОЛАК (вълколак /книж./, влъколак /Соф./, вълкодлйк, вълкоёдлак /ЗБ/)

Човек, който притежава способност да се превъплъщава
във вълк, а чрез магии превръща и други хора във вълци.
Този митологичен персонаж е познат на повечето европейски и на
някои кавказки народи. Бил е обект на много и различни описания и

изследвания, в някои от които се прави опит за доказване на тяхното
реално съществуване. Данни за ликантропията намираме още в гръцката митология. Аполон получава прозвището Ликейски, тъй като, от
една страна, е пазител от вълци, а от друга — самият той се явява в образа на вълк. Свидетелство за архаичността на това поверие е и гръцкият митоним Ликаон ‘човек-вълк’ - митическият първи цар на Аркадия, а по друга версия е създател на Ликеон ‘Вълчата планина’. В
митологията на ирландските келти богиня Туиреанн била превърната
от любовницата на мъжа си във вълколак, а синовете, които родила
в това си състояние, Бран и Сгеолан се появили на този свят във вид
на вълк/одав/ и приели ролята на верни псета на Фин Мак Кумал един от най-известните митични келтски герои. Случаи на ликантропия се описват още в произведенията на Страбон, Платон, Петроний,
Вергилий, Овидий и други антични и средновековни автори, някои от
които подробно предават процеса на превъплъщението. В китайската
традиция са характерни превъплъщенията на хора в различни диви
животни. Най-много разкази за преобразяването на хора във вълци,
които скитат през нощта, някои от които били канибали, се разказват
в китайската провинция Шанси.
Представата за превръщането на човек във вълк обединява много митове за вълка - от една страна, тя е свързана с вярата в метаморфозата човек ~ звяр, а от друга - с възприемането на вълка като
медиатор между трите свята в митологичното пространство. Тези митове идват от древни времена и съществуват в най-различни култури.
Съществено влияние е оказала и идентификацията бог-войн-вълк,
войн-вълк, герой-вълк, а също утвърждаването на вълка за символ
на мъжкото начало и военната сила.
Понякога явлението се смята за естествено, т.е. като даденост по
рождение, но по-често тази способност на различни вещери и магьосници е придобита чрез специално обучение. Вярвало се, че те не само
сами се трансформират, но могат да превръщат и други хора във
вълци. Мотивът за вещицата, превърнала цяло сватбено шествие в
глутница вълци, присъства в редица индоевропейски култури, включително и в славянските. Това е в пряка връзка с архаични сватбени
обичаи [вж. вълк]. Особено разпространена била вярата, че в това си
състояние вълколакът напада хора и ги изяжда. Много такива случаи, представени като реални, са описани в огромната по количество
западноевропейска литература на тази тема. Тя отразява гонението
на набедените за вълколаци и вещици от католическата църква в Западна Европа, която ги наказвала със смърт, тъй като се смятало, че
придобивали способността да се превъплъщават, след като са продали
душата си на Сатаната, а общуването им с него ги е довело до безумие.
Техният произход някои обяснявали с това, че душата на спящ човек
напуска тялото си и се превръща във вълк. Според други те са резултат от „трансмутация“, при която човек тялом и духом се превръща
във вълк. Интересна е румънската версия за произхода на вълколака,
според която той е третото или седмото дете на жена, която също е трета или седма поред родена в семейството си.

123

Сведения за този персонаж се откриват и в славянски средновековни писмени паметници от XIII до средата на XIX в. Още Херодот
съобщава, че според скитите и елините, живеещи в Скития, всеки
един от неврите (смятани за праславяни) по няколко дни в годината
се превъплъщава във вълк, а после отново приема човешки облик.
Според източните и западните славяни вълколакът е човек, който
магьосници са омагьосали и превърнали във вълк или това е магьосник, които сам се превъплъщава във вълк за известно време. Освен
използването на магия, сред най-известните начини за превъплъщението във вълк е чрез намятане на вълча кожа, прекрачване на
пояс, поставен на прага, прекрачване на пън или забиване на нож
в него, или в земята, преминаване през ярем, плет и т.н. По време
на превъплъщаването магьосникът трябва да се съблече гол или да
замени дрехите си със стари като знак, че е съгласен да се приобщи
към другия свят. Всички тези действия се съпровождат със специални заклинания. Вещерите възвръщат човешкия си облик по същия
начин, но в обратен ред. Ако обаче междувременно някой извади забития в пъна или земята нож, той може да не си върне човешкия
облик, освен ако знае специални заклинания. Така завинаги остава
в образа на вълк и омагьосан, ако магьосникът не го освободи, преди
да умре. Но понякога той се спасява с чужда помощ, ако бъде ударен
с вила между очите, ако се забие нож в тесто или се нахрани с хляб,
ако се произнесе името му и т.н. Магьосникът-вълк вреди на хората и
служи на вълците - обикновено ги снабдява с храна, а омагьосаният
ги избягва, защото се страхува от тях, не яде сурово месо и се храни
предимно с горски плодове и корени, не напада хора и добитък и е
настървен единствено към този, който го е омагьосал. Вярва се, че
вълколакът се различава от истинския вълк по коленете на задните
крака, които са свити напред, като при хората.
Поради вярата във възможността за самопревъплъщение вълколакът се отнася към групата на руските оборотни ‘хора, които имат
способността да се превръщат (обръщат) във всякакво животно’. При
южните славяни, албанците и гърците вълколакът се идентифицира
с вампир, за когото също е характерна трансформацията във вълк/
куче. Сърбите го оприличават на мях, обвит с вълча козина, пълен с
кръв и без кости. Такова описание съществува и за образа на вампира, което обяснява тяхното отъждествяване. Гърците дори назовават
вампира със славянската дума вълколак, а сърбите често назовават
вълколака вампир.
Славяните вярвали, че вълколакът гони облаците и, подобно на
вълците Skoll и Hati в скандинавската митология, може да глътне
слънцето и луната и така предизвиква затъмнения. Това е характерно и за румънския vîrcolac, поради което при тях било забранено да
се преде, когато има луна и в неделя, защото тогава вълколаците се
качват по предените нишки на небето и изяждат луната.

Трудно е да се опише първоначалната представа на българите за вълколака. Днес този образ е значително по-сложен,
124

тъй като залегналите в него митологични представи за вълка
като тотемно животно и поверията за метаморфозата човек ~
вълк, наследени вероятно от предисторически времена, с течение на времето се преплитат с вярата в трансформацията на
мъртъвци в нечисти лоши духове.
Вълколакът в българската демонология най-много се доближава до славянския му аналог, но притежава и свои
народноспецифични особености. От една страна, това се дължи на етноисторическите специфики, които са предпоставка
за сливането на различни възгледи, а от друга - поради контаминацията на черти от характеристиката на различни демони. През XIX в. този образ вече е неопределен и въплъщава
черти от характеристиките на други демони и дори се идентифицира с тях. Звуковата близост на названията вълколак и
върколак и избледняването на образите на тези персонажи
дават възможност те да се отъждествят и, по-точно, чрез синкретизъм от някогашните два различни персонажа се формирал един образ. Въз основа на неговите функции и поведение
българите най-често го възприемат като вид вампир, въпреки
наличието на белези, по които те се отличават. Възможно е
именно вампирските черти от образа на вълколака да са били
характерни за върколака.
В миналото широко била разпространена вярата, че вълколаците са духовете на заченатите, родените или починалите
по време на Мръсните дни, Вълчите празници и Тодоровата
неделя. Смятало се, че във вълколак се превъплъщава духът
на човек, който преди смъртта си дълго е боледувал на легло, независимо дали е мъж или жена. Друга версия гласи, че
вълколакът е зъл дух, който възниква от кръвта на убит с нож
или пушка в горите разбойник и дори, че всеки престъпник и
убиец след смъртта си се превръща във върколак. Превъплъщението му става на четиридесетия ден от убийството. Този
оживял мъртвец се връща при живите и продължава да живее
с тях [вж. палеусник]. След приемането на християнството
сред българите придобива широко разпространение вярата, че
всъщност вълколакът е свети Тодор, който през нощите на Тодоровата неделя излиза от гроба си и се „овълколачва“. Явява
се във вид на конник, наметнат с бял плащ и патерица в ръка.
Той обикаля до първи петли и с патерицата си удря тези, които
не го почитат или работят в забранените за това дни. Ударените се разболяват и до края на годината умират. Подобен мотив
е разпространен при руснаците, но е свързан със св. Георги,
който се възприема за покровител на вълците.

При българите се среща и поверието, че когато се нарушават някои изисквания по отношение на домашния стопан, т.е.
духът на прародителя-покровител, той се превръща във вълк
и изразява своето недоволство, като създава неприятности на
своите потомци. Това поверие явно е в тясна връзка с вярата
на тюрките, според която праотецът се явява във вид на вълк,
който в трудни моменти им помага.
Успоредно с това е съхранено и поверието, че визуално вълколакът е нормален човек, който се различава от обикновените
хора по кървавочервените си очи и сключените си вежди. Още
при раждането си се разпознава по вълчата козина (длака) на
челото или под езика му - поверие, характерно и за източните
славяни. Вярвало се, че той е роден от жена, заченала от вампир. В българския прозаичен фолклор съществува мотивът
за младоженеца, превъплътил се във вълк (или друг жесток
звяр), който през нощта напада младата си невеста. Той отразява архаична асоциация на годеника и младоженеца с вълк и
като символ на мъжкото начало, въплътена в сватбени обичаи
при руснаци и тюрки. Вярата в трансформацията човек ~ вълк
прозира в регистрирани разкази на ловджии, които твърдят, че
под кожата на убит вълк са открили човешки белези.
За вълколаци се смятали и магьосниците — една представа,
вероятно свързана с представителите на жреческите институции - тюркския шаман или славянския влъхва, за които се
твърдяло, че владеели подобни знания и умения. Според кремонския епископ Луипранд способността да се превъплъщава
във вълк и други животни притежавал Боян Магьосникът,
един от синовете на цар Симеон Велики /IX в./. Във вълк се
превръщал легендарният руски княз Всеслав (чийто прототип
е княз Полоцкий /XI в./), героят от руските билини Волх Всеславович, сръбският герой Змей Огненият Вълк и др. Метаморфозата човек ~ вълк при българите се свързва и с древната
военна традиция войните да се възприемат като вълци.
Във всички случаи превъплъщението става през нощта,
най-вече около Коледните празници и човекът запазва облика на вълк до първи петли. По това време вълколакът напада
хора, удушава ги и им изпива кръвта. Това се отнася най-вече
за вълколака, възникнал от дух на убит. Той живее в пещери
и може да се трансформира и в други животни. Понякога вика
по име минаващите оттам или покрай мястото, на което е пролята кръвта му приживе и, след като им изпие кръвта, окачва месото им в пещерите. Тези характеристики го сближават с
вампира или таласъма и затова обикновено се идентифицира с тях.
126

Подобно на много други народи, българите вярвали, че при
пълнолуние силата на вълколака се увеличава. Характерно за
славяните е поверието, че затъмненията се дължат на това, че
вълколакът е глътнал слънцето, респективно луната, способност, която се приписва също на вещицата, змея и халата
— още едно потвърждение за отъждествяването на вълка със
змеи и хала при южните славяни.
В съвременната медицина ликантропията се счита за форма на
лудост, при която болният се възприема като вълк, поради което яде
сурово месо, напада хора и животни, пуска дълги коси, бяга с часове
през нощта и т.н. Въпреки това вярата в него не е напълно изчезнала.
върколак, палеусник

w Според словообразувателната си структура вълколак е сложна дума,
съставена от вълк + длака ‘1) козина; 2) вид на човешко лице, облик; 3) тяло
на човек или животно’, а вътрешната му структура е ‘човек с облик на вълк’.
Близки по звучене са някои названия за това понятие в други славянски езици: ср.хр. вукддлак, рус. волколак, волкодлак, вурдалак, укр. вовкулак, белрус.
волколйк, волкулак, словен, votkodlâk, чеш. vlkodlsk, пол. wilkolak. От южните
славяни думата е заета в гръцки, където рооХкоХака означава ‘вампир’ и в рум.
vircolac. Според някои изследователи тези названия водят началото си от древна лексема, образувана от названия за мечка и вълк (прус, tlok ‘мечка’, лиг.
lokys, латв. lâkis, което е свързано със ст.гр. Хикод ‘вълк’ и др.), както и в тъждествените по смисъл имена: ст.исл. Ulf biom, ст.вис.нем. Wulf-bero, смислово
съответстващи на вярата в способността на човека да се превръща във вълк
и мечка, описан в ст.рус. книга „Чаровник“). В основата на имената за вълколак в някои западноевропейски езици също е залегнала лексема със значение
‘вълк’, напр.: англ. Werewolf, нем. Werwolf, френ. Loupgarou, итал. lupo таплаго,
порт, lobishomen и др., чиято вътрешна структура е ‘човек вълк’.
О Афанасьев А., Поэтические воззрения славян на природу, т. 1, Москва,
1994: 736; т. 3: 527-532; 549-553; Бедненко Г., Образ Волка у индоевропейцев И

Энциклопедия культур: <http://ec-dejavu.rWw/Wolf.html>; Българска митология. Енциклопедичен речник. (Съст. А. Стойнев), С., 1994: 75-76; Български етимологичен речник, т. 1, С., 1971: 206; Венедиков, И., Златния стожер, Ст. Загора, 1995: 110-111; Власова М., Новая Абевега русских суеверий,
СПб., 1995:104-107; Георгиева Ив., Българска народна митология, С., 1993:
204-206; Геров, Н., Речник на българския език, т. 1, С., 1975:137; 159; Гура А.
В., Символика животных в славянской народной традиции, М., 1997; Гуцалов, С. Ю., Волчье Племя. Волк е мифологии различных народов: <http://wolfs.
roadworlds.ru/index.php?shotopic=282>; Легенды новруза. Нурани. // Онлайн версия общественно-политического обозрения Азербайджана „Эхо“, 29. 03. 2007
<httpy/www.echo-az.com/archive/2007_03/1533/ istoriya01.shtml>; Дремин,
Г., „Скифо-сарматские“ наречия и „скифский“ словарь В. И. Абаева: <http://
www.kladina.narod.ru/dremin/dremin.htm>; Иванов В. В., Реконструкция индоевропейских слов и текстов, отражающих культ волка И Известия АН СССР,
Серия литературы и языка, 1975, т. 34, №5; Иванов, В. В., Топоров, В. Н.
Волкодлак // в Мифый народов мира, т. 1, М., 1991: 242; Мазелло Р., Падшие
ангелы и духи тьмы, Ярославль, 1995:66; Маразов, И., Митология на траките, С., 1994: 33-47; Маринов, Д., Народна вяра и религиозни народни обичаи,

С., 1994: 316; Мифологический словарь (Гл. Ред. Е. М. Мелетинский), М„
1992: 210;; Новичкова Т. А., Русский демонологический словарь, СПб., 1995:
114-117; Панчовски И. Г., Пантеонът на древните славяни и митологията
им, С., 1993: 152-153; Попов, Р., За вълколака в българските народни вярвания (Исторически корени и място в народната култура) // ИИИМ, т. 5, С.,
1985; Роббинс Р. X., Энциклопедия колдовства и демонологии, М., „Локид“,
1995: 245-249; Славянские древности. Этнолингвистический словарь, М., т.
1,1995:418-420; Словник символ1в,Кшв, 1997: 40; Уолтърс Д., Китайска митология, С., 1995: 32; Dukova, U., Zur slavischen Schicht in der Lexik des Volksglaubens
und Brauchtums im den Balkansprachen // Linguistique balkanique, XX, 1997, 1-2; .Ghinoiu
I., Obiceiuri populare de peste an. Dicționar., București, 1997: 213-314; Moszynski К., Kiiltura ludowa slowian, П: Kultura duchowna, Warszawa, 1967: 657.

ВЪЛШЕБНИК (вълшебник /общоб./)
и
ВЪЛШЕБНИЦА (вълшебница /общоб./)
Приказни, фантастични персонажи, надарени със свръхестествени способности да вършат необикновени неща, като използват предмети - вълшебна пръчка, пръстен и др.

Познати са на всички европейци и много други народи. Те
помагат на добрите хора и наказват лошите. Принципно се
различават от магьосниците по това, че вълшебниците се
възприемат като добри и справедливи. Най-често при европейците те са красиви феи, за разлика от магьосниците, които
имат неприятен вид. Но и те могат да приемат различни образи. Техните способности са по-големи от тези на магьосниците. Подчинени на доброто и красивото, те могат да развалят и
най-страшните магии, дори да съживят умрели.
В представите на българите и румънците те обикновено се
явяват във вид на грозни и неугледни просяци, но с действията
си придобиват обаятелен вид. Сравнително рядко, в представите на българите жените-вълшебници се явяват и в образа
на красиви и ефимерни феи. Възможно е този персонаж да е
възникнал чрез външно влияние, споделяйки функциите си с
вещицата.
** Смята се, че термините са сравнително нови заемки от руски. Генетично са свързани с влъхва.

ВЪНКАШНО (вънкашно /Сол./; вонкашно /Драм.; Мак./)
и
ВЪНКАШЛИВИТЕ (вънкашливите} вонкашливите мн. ч. /диалУ)
Обобщаващи названия за зли духове, които най-често се отнасят за самодиви.

128

Тези термини са формирани чрез субстантивация на диалектното прилагателно вънкашно, от което чрез суф. -лив/id е образувана и формацията
вънкашливи + членната морфема за мн. ч. -те. В мотивацията е залегнала абстрактната митологична опозиция вътре ~ вън (навън), където вътре е равно
на свое, а 1на1вън е чуждо неусвоено пространство. В случил се свързва и с представата, че демоните са от другия (външния, чуждия), а не от този (вътрешния,
своя) свят, т.е. не са от света на хората. Явно първоачално вонкашно е епитет
или евфемизъм, отнасящ се за всички зли духове. Това е видно от значенията
на вонкашни погани.

ВЪРКОЛАК (върколак /Извор, Бург.; Дервент, Дедеаг.; БелогрУ; връКОлдьк /Орях./; варколак, вракалак /ЮЗБ/; враколок, вурдалак,
фърколЬк, фърколяк, фъркуляк /Щип./)

Демонично същество, което днес се идентифицира с вълколак, но всъщност става въпрос за различни персонажи.
Съдейки по описанието, което ни дава Н. Геров, върколакът е по-едър от вълколака и има само едно око на челото,
голямо колкото гъше яйце. В това отношение той корелира с
исполин, поганец и с една от представите за караконджул.
От една страна, той се доближава по външния си вид до скандинавския бог Один, който също има само едно око, защото другото е загубено, а от друга — стои по-близо до митичните гръцки
еднооки циклопи и други великани.
За върколака в източниците се съобщава само, че той обитава развалени и запустели сгради. През нощта в късни доби
излиза и напада закъснели пътници, за да им изпие кръвта. В
това отношение той се сближава с демона вампир и се отнася
към групата на живите мъртъвци. Тази ситуация подсказва,
че тук става въпрос за сливане на два, а може би и на три персонажа.
Подобна ситуация се наблюдава в руската лингвокултурна
система, където волколак (волкодлак), вурдалак, ворог (враг)
обикновено се приемат за идентични и се твърди, че вурдалак
е късно книжовно название — вариант на волкодлак. Прието е
схващането, че вурдалак е получил популярност в началото на
XIX в. чрез стихотворението на А. С. Пушкин „Вурдалак“. Спорадично в етноложката литература те се диференцират, като
за вурдалак се смята, че е духът на починал човек, на покойник-оборотен, т.е. който приема образа на вълк, преследва и
убива хора. Тази версия изглежда по-правдоподобна и обяснява отъждествяването на вълколак и върколак. Най-вероятно
първоначално названието вълколак е означавало само ‘човек,
който притежава способността да се превъплъщава във вълк’,
а върколак - ‘вампир, който приема облик на животно’. Явно

129

изобщо в праславянски тези термини са означавали различни
демони, чиито образи с течение на времето до голяма степен са
се уеднаквили. Звуковата им близост е допринесла за сливането на вълколака с върколак в един образ.
w Въз основа на идентификацията с вълколак се приема, че митономинантът върколак е фонетичен вариант на вълколак (с преход л - р). Това
не е изключено в някои случаи. Но имайки предвид екстралингвистичните
данни, не е изключено основата му да е контаминация на вълк с друга дума,
напр.: с еднозначната, отдавна изчезнала дума вари < скит, varka ‘вълк’ +
слав, длака или с враг (вордк) - вероятно обобщаващо название за ‘зла, нечиста сила; дявол’ (> варк // върк + олак) или вордк. Не е изключено основата
на върколак да е свързана с някои от глаголите въртя (мъртвец, който се е
превърнал във вампир, т.е. = рус. оборотен), което е характерно и за вълколака или - от върна (мъртвец, който се е върнал <при живите>). Прави
впечатление, че названието върколак и неговите варианти имат по-голямо
разпространение от вълколак.
Ö Българска митология. Енциклопедичен речник (съст. А. Стойнев), С.,
1994: 75-76; Геров, Н., Речник на българския език, т. 1, С., 1975:159; Власова,
М., Новая абевега русских суеверий, С.Пб, 1995: 104, 111, 116; Панчовски И.
Г., Пантеонът на древните славяни и митологията им, С., 1993: 152-153;
Фасмер, М., Этимологический словарь русского языка, т. I, М., 1986: 365-366.

ВЪРТИКЪЩА (въртикъща /ЮЗБ/) > СМОК
•фф- Названието е образувано от глагола въртя и съществителното къща.
То се използва като определение за добра домакиня. Значението ‘змия-стопан’
е вторично и е мотивирано от вярата, че като покровител на семейството и
дома този митичен персонаж поддържа и реда в къщата.

ВЯТЪР (вятър /ИБ/, вётър
ВЕТРИЩЕ (ветрище /Стр./);
ВЕТРОЩИНА (ветрощина /Прилеп/); ВЕТРЕЦ (ветрец /умыи)

От митологичен аспект ветровете са анимирани и персонифицирани същества, отнасящи се предимно към злите сили,
които се чуват и усещат, но не се виждат.
Одухотворяването на вятъра е архаично явление. Обикновено
той се представя като дух, който е пряко свързан с въздуха - една
от основните природни стихии и същевременно - с понятията дух и
душа. В шумерската митология ветровете от четирите посоки на света били възприемани като персонифицирани висиш сили. За особено
значим се смятал южният вятър, който има криле. Съгласно вавилонските източници ветровете са демони, които нападат Луната. Вятърът се сравнявал с орел /римляни/ или се смятал за огромен орел /
шотландци/. В ,Двеста“ вятърът се описва с вид на 15-годишен юноша.
Като антропоморфни духове си представяли ветровете и башкирите,
според които начинът им на живот е като при хората. В представите
на задуралските народи Северният вятър е като старец, който духа с
огромни сили и има ледено дихание. Някои от дагестанските народи

130

описват вятъра с облика на майката на вятъра, известна с различни
имена: Гъорол ебел "вихър’ или "смерч’ и се намира във вихър /авари/,
Даг1ла аба /даргинците-харбукци/, Щуорла Пяшура /даргинците-цудахарци/ и т.н. Освен с майка си Мучулал ала, вятърът се отъждествявал и с баща си Мучулал баба /каратиндите/. Спорадично се идентифицирал с дъщеря си Гъорол ясал, красива девойка с разпуснати дълги
коси, която преследва красиви юноши /аварците-андалалци/. И според
индуизма вятърът има дъщеря (от Луната) Мариша - „любима храненичка на дърветата"", която се идентифицира и с росата Тушара. В
Библията вятърът е божият дъх, който дал живот на първия човек и
подредил първичния хаос.
За произхода на ветровете има различни твърдения. Според едно
от тях те имат майка. В някои дагестански митологии майката на
ветровете се възприемала като зла богиня, която има трима синове, от които само най-малкият е доброжелателен към хората /харбукци/. Ярък е образът й в приказките на дагестанските народи, където
се казва, че тя може да дарява или да наказва хората, а ногайската
Обур-куртка е с вид на стара вълшебница, която предизвиква вятър.
Старите гърци вярвали, че Астрея и Еос имат четирима крилати синове - ветрове Борей, Нот, Евър и Зефир, които са свързани с основните посоки на света. Съгласно индуизма пространството е възникнало
от атмака ‘световния дух, безкрайния океан на вселенската душа’, от
пространството - вятъра, а от вятъра - светлината (или огъня). Според финикийските легенди за сътворението на света първият вятър се
появил от движението на въздуха в небесата; първите хора го нарекли
Колпий, който заедно с жена си Баау създал първите смъртни хора.
В хронологията на сътворението в ,Двеста“ се уточнява, че Ормузб
(Ахура Мазба} първо създал капка вода, после огъня и накрая вятъра.
В ислямската традиция бог сътворил вятъра от въздух и облак, дал
му безбройни и безкрайни криле, с които трябва да задържа водите.
Вятърът се свързва с водата и в китайската митология.
В старогръцката митология ветровете Борей (рим. Аквилон),
Зефир, Евър, Нот и други буйни и леки ветрове са братя с ранг на
богове, но всички те са подвластни на бог Еол, който ги държи затворени в пещерите на митичните Еолийски острови или ги вкарва в
мях. Аналог на Еол в римската митология е Вентус ‘вятър’. В други
стари митологии ветровете също са подчинени на определено божество: такъв е богът на вятъра Шу в египетската митология. Богът на
вятъра, който понякога се слива с бога на бурите, бога-гръмовержец
или бога на дъждовете, като шумерския бог Ишкур, но по друга версия ветровете са подвластни на бог Енлил, чието име означава ‘господин <дихание> на вятъра’ или ‘господар-вятър’, по трета - вятърът е
слуга на върховния бог Ану. Във вавилоно-акадската митология над
ветровете властва техният създател Марбук. Богът на вятъра Вайу в
иранската митология, според ,Двеста“, същевременно е неумолимият
и зловещ бог на смъртта, но като бог на ветровете се споменава и бог
Вата. Наследник на Вайу в осетинската митология е Вайюга, но повелителна на ветровете е и Уабахсин. С ветровете и бурите осетинците

свързват и божеството Галаган, което заема място между добрите и
злите духове; има антропоморфен облик и живее в планините. В индуизма богът на вятъра също е Ваю (Вайю), който препуска по небето,
яхнал елен или в колесница, теглена от елени. Той властва в пространството между земята и небето, където се вихри и бог Парджанаявата (‘Дъжд и вятър’). Бог на бурите и баща на ветровете в индуизма
е РуЬра ‘Ревящият’, определян с епитетите due и разрушаващ всичко
и се описва като някакъв опасен звяр или риж небесен глиган. Във
ведите се споменава за група богове на ветровете и бурите, наречени
марути, помощници на Индра. В хетската митология богът на бурята
Тару (Тархунт, Тешуб, Ципарва, Лелвани) „Извикал всички богове
на бурята ...“. Явно с ветровете са свързани много богове, всеки от
които вероятно отговарял за конкретен вятър. За башкирите Дейе у
перейе е цар на ветровете и повелител на духовете парии, които по
една версия са господари на ветровете. В китайската традиция също
имало много повелители на ветровете, един от които е бог Фей-Лян
Н Фънси - същество с необикновен зооморфен вид - тяло на елен,
изпъстрено като леопард, завършващо със змийска опашка, главата
му е на птица с рога и т.н., а Финбо е дух на вятъра. Сил е богът на
вятъра при чуващите, чиято майка е Сил амаше ‘Майка на Сил’, а
при карачаевците и балкарците това е Горий, но при тях има и дух на
вятъра -Химикки. Под влияние на исляма господар на вятъра става
пророк РяаЬ /табасаринци/ или ангелът Исрапил /хунзахци/. Други смятали, че господарка на вятъра е Часажи, която е добра и справедлива
богиня; тя е с вид на възрастна жена с разчорлени коси, има свой дом,
който се намира в необитавани места /лакците/. Господар на ветровете
при казахите е Мирхайбара, а при китайците по долните брегове на р.
Сърдаря - Жалангашата.
Според „Авеста“ функцията на вятъра е да поддържа водата, добитъка, растенията, човека и всички вещи, т.е. той е крепител на света и
регулатор на космичното и моралното равновесие. За ледения северен
вятър се смятало, че живее в пещери и властва на територията от
Финландия до Сибир. По принцип хората възприемали вятъра и като
добро, и като зло антропоморфно същество. Особено полезен бил вятърът за земеделците при отвиването на зърнените храни, затова на
него те дори се молели и го призовавали. Всеобщо и днес е мнението,
че той прочиства въздуха.
В народните руски поверия вятърът най-често се отнася към нечистите сили. Други вярвяли, че тихият ветрец се поражда от ангелите, а силният вятър — от дявола. Според староруския епос Слова
за Игоревия полк ветровете са внуци на Стрибог, който е и техен
повелител. По друго руско предание те са синове на Майката на ветровете, а в една от версиите на „Голубиная книга“ те са от Светия Дух
{Ветры буйные от Свята Духа,/ ...). Техен повелител е Немйза, от
чиято глава с криле се разпръскват лъчи, тялото му е с вид на летяща
птица и целият е лек като перце. Той не се намесва в работите на своите подопечни, освен когато много се карат, за да въведе ред. В украинската митология богът на ветровете Вий (Biü) генетично се свързва с

132

индоиранския Вайу И Вайю. Някои изследователи смятат, че Вий е и
бог на смъртта, подобно на зороастрийския Вайю. Други твърдят, че
на 1 март украинци и поляци празнували Похвист (Посвист, Позвизд), повелител на ветровете, бурите и лошото време, с чието име
някои поляци назовават голям, силен вятър, който живее на север и
бил изобразяван с огромен разтворен плащ. Той се идентифицира със
ст.гр. бог Еол, а бог Погода се приемал за аналог на ст.гр. Зефир - олицетворение на топлия вятър, носещ дъжд.
В представите на славяните обикновено ветровете са като самобитни и самостоятелни божества с човекоподобен облик, но понякога тези
същества са с криле и бълват от устата си вятър, вихър и виелица.
Според украинците Старият Вятър е със закована уста, а по друга
версия до седмата си година вятърът е малък змей, който след още
седем години израства и става голям змей. По една версия във вид на
вятър се появява слънчевият вълк/куче Хорт, съпътстващ Змей-Горянин при неговите битки /Русия/. В балтийската митология Вейопотис ‘господин вятър’ се изобразявал като човек с две лица с отворена
уста, обърнати на различни страни; има криле на плещите си и петел
на главата.
В някои райони на Русия се смятало, че ветровете са дванадесет, а
в други - четирима братя. Славяните вярвали, че ветровете живеят
във висока планина или гъста гора /поляци, лужичани/; на остров или
на небето /руснаци/; на другия край на морето /кашуби/, а според южните славяни техни обиталища са дълбоки пропасти или пещери. Самите ветрове се възприемали като обиталище на душите на грешниците,
които не успели да преминат в другия свят и витаят над земята. Западните и източните славяни вярвали, че когато задуха силен вятър,
някой е умрял от неестествена смърт: идентифицират свистенето на
вятъра със стона на обесен човек /поляци, словаци/; студеният вятър
духа откъм страната, където някой се е удавил /белоруси/ или силен вятър се появява, когато се убива невинен човек /Македония/. Силата на
вятъра е в зависимост от степента на греха. Към този кръг от поверия
се отнася и литовското, според което вятърът отнася в ада душите на
умрелите, които приживе били богати и зли хора.
Славяните делели ветровете на добри и лоши, като сред последните били и тези, които носят болести. Те назовавали ветровете с по
няколко имена и прозвища, които по същество са метафори.

В българската традиция ветровете също са анимирани и
се отнасят към групата на злите духове, дори ако са добри и
полезни. В представата на българите те са невидими живи същества, което е отразено в гатанки като: Ко те бийе, а не видиш
га? ‘Какво те бие, а ти не го виждаш?’ или Что е това, что ся
чюе, а не видиш? ‘Какво е това, което се чува, а не го виждаш?’.
Антропоморфният им облик е подчертан в поверието, че имат
човешки отношения помежду си и с хората - четирите основни
вятъра са братя и са женени за дъщерите на един беден старец.
Те са индивидуализирани, но само образът на Червен вятър е

съхранен в една фантастична приказка, а Жълт вятър се възприемал като свръхестествено същество от рода на самодивите.
Във вид на силен вятър се явява и демонът арап. Вярвало се,
че явлението ветрище (ветрдщина, ветрушка) е израз на зъл
дух, който носи болести. Според волжките българи Джил-Ерирей станал дух на вятъра (и духал във всички посоки.
В една приказка се споменава за майката на ветровете,
но в народно-християнските поверия ветровете се раждат вечерта срещу Коледа, а срещу Богоявление се кръщават. Те живеят на край свет заедно с другите демони или на връх в Стара
планина. Спорадично се среща поверието, че се помещават в
ковашки мях. Наи-разпространена е вярата, че ветровете са
затворени в пещера, пазена от змеи или хала, които властват
над тях. По друга версия пазител на пещерата е зла едноока
вещица, която с пръст запушва входа й; по трета - глух старик
затваря входа на пещерата с шапката си или пещерата се пази
от Господ. Популярна е и християнизираната версия, че св.
Илия (т.е. Перун) заключва ветровете в пещера и те могат да
излизат само с негово разрешение.
Българите класифицирали ветровете по няколко признака. Единият от тях е посоката, от която духат. Към тази група се отнасят четиримата братя, свързани с основните посоки
на света: северен (Северняк), южен (Южняка, Югът), източен и западен. Те имат различни локални имена, формирани
въз основа и на други особености - северният: Кривеца; дерйбйвол; дери-яре или Черния', южният: Мъглара, Меглен, Лодос
или Белия, Синия, Червения; източният се нарича Долняка
Н Долнянин, Синеморец, Черноморец, а западният: Горняка Н
Горнянин (Червен вятър, Кожодёр И Кожодёрец, Яснеца, Рупела) и др.
Според друга народна класификация на ветровете те се делят на добри и лоши. Най-общо, добри са топлите летни ветрове - Южнякът, който топи снега; побратимът на самодивите
Полибникът // Полюбе, рухзспх сутрин рано и вечер късно; Подунавецът, идващ откъм Дунава; пролетният вятър Развигор,
който разлиства гората. Особено добър и полезен е летният вятър по време на вършитба, затова някога му принасяли курбан - колели пиле или петле насред хармана. За попътен вятър се молят моряците по време на своите пътувания по море
- пожеланието Попътен вятър\ и днес не е забравено. Лоши
са студените и силни ветрове, които през зимата носят снегове
и заледяват земята така, че „и кучетата се гърчат от студ“ Севернякът, Гърчйкучу (Гърчйкучник, Гърчйкушник); югоизточният Кошава и североизточният вятър Казица (Моар и

др.), югозападният пролетен вятър, който носи градушка или
сух студ, а Бруен II Брулен е вятър, който брули лицата. За особено лоши се смятат вихрушката и спринта, но най-опасен
е Севернякът, защото, когато духа много силно и слънцето се
скрива. Вярвало се, че тогава той яде и хора, откъдето идват
имената му Душегуб и Черният вятър (Чер вятър). В един
мит се казва, че от неговите злини страдала и съпругата му. Но
веднъж по време на сън тя узнала, че сърцето му е във вид на
яйце, което стои в едно орлово гнездо. Когато го намерила и го
взела в ръцете си, то се пръснало и слънцето изгряло.
Ветровете се делят също на долни и горни. Представените
дотук са долни, защото духат близо над земята, а горните вилнеят над облаците, където могат да стигнат само орлите. Понякога и чучулигата стига до там, но ветровете я разкъсват
и тя пада мъртва на земята, а ако някое куче я изяде, веднага
се разболява от болестта бяс. Горните ветрове са по-силни от
вихъра и сприята, затова народът ги нарекъл бесни ветрове.
Едно поверие свързва тези ветрове с унищожаването на света
- вярвало се, че един ден те ще слезнат на земята и ще пометат
всичко.
В приказките понякога вятърът обича да лудува и да си
прави шеги с хората, като по този начин им причинява неприятности. Но в някои случаи се отплаща за вината си чрез различни вълшебни предмети - кърпичка, която дава всякаква
храна на собственика си, петле, от чиято уста падат жълтици,
когато пее, пръчка, която наказва крадците по заповед на стопанина си.
Една от функциите на вятъра е да носи болести на хората и
животните, особено вечер. Затова бебетата не се изнасяли навън по това време. Поверието намира израз във вторичните
значения на някои от имената за вятър: ветер в диалектите
има второ значение — ‘болестта ревматизъм", чер вятър ‘мускулен ревматизъм’, Червен вятър и Рупел, освен западния
вятър, означават и болестта Червенка.
Понякога ветровете се карат помежду си - особено Севернякът и Южнякът. Веднъж те спорили за това кой от тях е по-могъщ от Слънцето и решили да се състезават. Севернякът духал.
цяла седмица и вледенил цялата земя, но Южнякът духал
само един ден и стопил ледовете. Ядосан от това, Севернякът
измамил Южняка и му извадил едното око. По друга версия
Севернякът поканил на гости всички ветрове, но Южнякът отказал да отиде, за да не стопи ледения му дворец. По настояване на останалите ветрове той склонил и отишъл, но там не могъл да се сдържи и духнал. Домакинът се разсърдил, мушнал

го в едното око и го ослепил. Затова народът му дал и името
Тъмничар.
В песенния фолклор самодивите са сестри на ветровете и
бурите. Затова, когато ги повикат на помощ, те веднага се появяват. Това се случва, когато самодивите започват да губят
в борбата си с млади юнаци-овчари. Щом пристигнат, ветровете грабват юнака, разнасят го от дърво на дърво, докато го
разкъсат на късове. По поръка на самодиви ветровете грабват
и невести, които пренасят в своя дом на върха на планината.
Вихърът и вихрушките се асоциират със самодивски танци. С
това се свързват названията за дивите самодиви ветрища,
ветрогонки и вихрогонки.
буралан [срв.: вихър]

Апелативът вятър (< ст.бълг. в'ктръ) е от славянски произход, генетично свързан със ст.инд. и авест. väta- ‘вятър’. Производните ветрище и ветрощина са увеличителям, образувани от коренната морфема вят- > ветр- + суф.
-ище и -loe/щина, придаващи им негативна конотация, а при ветру иска, е използван моделът на вихрушка.
Ш Авеста (Превод, Предговор, Бележки, Речник - Стеблин-Каменски,
И.), М., 1993; Българска митология. Енциклопедичен речник. (Съст. А.
Стойнев), С., 1994: 76-77; Власова М., Русские суеверия, СПб., 1998: 75-80;
Голубиная книга (1 и 2 вариант) <http://books.swarog.ru/books/Osource/Oruss/
glubin/glubl.php>; Грушко Е., Медведев Ю., Словарь славянской мифологии,
Н. Новгород, 1995:30-332; Кайсаров А., Славянская и российская мифология
И сб. Мифы древних славян, Саратов, 1993: 17-84 (58); Маринов, Д., Народна
вяра и религиозни народни обичаи, С., 1994: 58-73, 298-299; Попко М., Митологията на Хетска Анатолия, С., 1983: 107-108, 111, 196; Сефербеков
Р. И., Пантеон языческих божеств народов Дагестана (типология, характеристика, персонификации), Махачкала, 2009: 118-128; Сказание за Чулман
(Чулман толгау), превод Зенд Бурджан колобър: <http://www.voininatangra.org/
moduies/xfsection/article.php?articleid=215>; Славянские древности. Этнолингвистический словарь, М., т. 1, 1995: 357-360; Руденко С. И., Башкиры // Историко-этнографические очерки, М.-Л., 1955; Уилкинс У. Дж., Митология на
древна Индия, С., 1993: 48-49; Щеглов Г., Арчер В., Мифологический словарь, М., 2006.

ВЯШКА (вяшка /Банско/)

Някакво зло демонично същество.
Споменава се само в клетви. Но в руската митология се
разказва за добрите духчета вяшки и елшата — мънички като
врабчета и дори като мухи, понякога невидими с просто око.
През нощта те шумят, защото броят сламки или дъските на покрива, а понякога запушват с коноп дупки в стените, наглеждат растенията в градината, изобщо вършат разни добри дела.
По своите функции те корелират с домовой, т.е. със стопана

136

на къщата.
Най-вероятно българската вяшка не се е различавала о
тези руски духчета, но във времето е била преосмислена и заб
равена.
w Неясна етимология.

£3 Грушко Е. А., Медведев Ю. М., Энциклопедия русских преданий, М.

ГАДАТЕЛ (гадател, мн. ч. - гадатели /книж./); ГАТАЧ (гатач /Охрид./);
ГАТАЛЕЦ (гаталец, гаталец /диал./)
и
ГАДАТЕЛКА (гадателка, гадателки мн. ч. /книж./); ГАТАЧКА (гатачка /Ник.; Свищ./)

Хора, които притежават паранормални способности да надзърнат в миналото, да предсказват бъдещи събития или изхода
на настоящи, свързани със съдбата на отделни хора, на селище, държава, народ, с помощта на различни средства.
Гадателството представлява съществена част от народната духовна култура на всички народи по света. Във всички времена от
най-дълбока древност до днес човекът се вълнувал от бъдещето, какво
орисниците „са написали на челото“ при раждането му, какво очаква
децата му, семейството му, народа му и т.н. Вярвайки в предопределението на Съдбата, в течение на хилядолетия човечеството е създало
многобройни начини за гадаене. Данни за наличието на гадатели и
лечители дават още петрогрифите. За тях се разказва в писмените
източници от Междуречието, Египет, Индия, Гърция, Рим и т.н. Още
в шумерските таблички се разказва за цар Енмедуранаки, който създал различни начини за гадаене на бъдещето, един от които е чрез
изливане на масло. В древността гадателството било толкова значимо,
че в някои митологии се смятало за дело на боговете. Във вавилонската митология с тази функция е натоварен бог Набу, който владеел тайнствената сила на числата и буквите и знаел основните закони
на съдбата; предполага се, че бил покровител на астролозите, които
изчислявали продължителността на живота на човека и чрез които
предавал на хората небесните повели. Развита била цяла гадателска
система (мантика), съдържаща видовете гадания, които практикували жреците бару', те гадаели по полета на птиците, по вътрешностите
на жертвените животни - особено по бъбрека им, можели да тълкуват
и сънища не само на обикновени хора, но и на царете. Вярвало се, че
асирийската богиня Ищар изпраща на хората знаци и предсказания
в съня им, а чрез вълшебства предава тайните си знания на други. В
египетската митология бог Тот съставя таблици, в които вписва раждането и смъртта на хората, с вълшебните „пръчици на съдбата“ предсказва техния житейски път. При келтите тази функция изпълнява
бог Луг, а според една легенда Один открил руните и ги дал на хората,
а друидите започнали да гадаят с тях. В Древна Гърция житейският
път на хората и всички тайни на смъртните били в обозрението на
многофункционалния бог Хермес — родоначалник на универсалната

138

система от знания за света, които предал на хората; като бог на сенките и сънищата, чрез тях пращал на хората своите предсказания. С тези
негови способности е свързана и дейността му на вестител на боговете,
за която му помагали магически жезъл и прочутите му вълшебни сандали. Добър астролог и познавач в областта на магията е Меркурий римският аналог на Хермес и т.н. Популярни до днес са някои митични гадатели като гръцкият слепец Тирезий, Теоклимен от Омировата
„Одисея“, царят на Аргос Амфиарий и неговият син Амфилох, Касаядра и нейният брат близнак Елен, жрицата Пития, троянката Сивила
И Сибила (чието име впоследствие става нарицателно), персийската
сибила Самбет, римската Кармента, споменатият във ведическата
индийска литература Ведавата и т.н. Според „Първа книга на царете“ в Библията, наред с пророците, сред евреите действали и гадатели, които по времето на цар Саул били жестоко преследвани, но дори
той самият в даден момент бил принуден да наруши заповедта си и да
се обърне към една гледачка за помощ. Всеки владетел в древността
имал своя жрец-гадател, който по различни начини определял дали и
кога да започне война, дали да се извърши едно или друго държавно
дело, тълкувал сънищата му и т.н.
Смятало се, че боговете и музите, познаващи знаците на съдбата и
владеещи гадателското изкуство, дарявали тези умения на специални
свои избраници както от кръга на боговете, така и на хора, за които
се казва, че имат божи дар. Изкушени от гаданието били и много учени, сред които най-популярен е Питагор. Известни със своето изкусно
гадателство в Европа са циганките, за които се допуска, че пренасят
своите знания от дълбока древност, когато предците им били членове
на някакво жреческо племе или каста.
Отношението на християнската църква към гадателите е противоречиво. От една страна, библейските пророци (Илия, Данаил,
Езикил) и днес се почитат като светци. До Ренесапса и старогръцките
сибили били обект на изображение от велики художници (Микеланджело, Ганс Мемлинг, Доменико Гирландайо), защото, според преданията, предсказали настъпването на християнската епоха. От друга
страна, в „Стария завет“ се разказва за гонението на гадателите.

Разнообразни начини за гадаене, както някога, така и днес
са познати и на българите. Тяхната гадател ска система се формирала чрез синкретизъм на гадателски практики, използвани
от различните племена, участвали в създаването на българския народ. В предхристиянската епоха гадаенето било особено почитана дейност, а гадателите, наред с прорицателите и
пророците били на особена почит. Нещо повече - гадаенето,
свързано с държавните работи, се извършвало от жреците (шамани, влъхви), а понякога от царя, които поначало се смятали
за необикновени хора. Според някои писмени източници по
време на Първото българско царство било особено разпространено гадаенето по вътрешностите на животни, особено куче (ха-

рактерно далеч преди това за вавилонците).
За гадателски практики на българите научаваме от апокрифни гадателски книги като Гръмник, Мълняк, Коледник,
Лунник, Месецослов, Звездочетец, Планетник, Лопаточник,
Рожденник, Съновник, Трепетник, оцелели въпреки агресивната борба на християнските деятели, които не успели да
унищожат това хилядолетно езическо явление, несъвместимо
с християнската религиозна философия и обявено като вредно за духовния мир. Чрез апокрифната гадателска литература
узнаваме, че сред българите имало тълкуватели на сънища,
гадаели по звездите и планетите, по фазите на Луната, по някои природни явления, по трептенето на очите и други органи,
по плешка на жертвено животно и др. Някои от тези книги са
преводни, но отворената им композиция давала възможност да
се адаптират с оглед на духовно-естетическите потребности на
средновековния българин.
Почти във всяко селище имало авторитетен гадател или
гадателка. Те се различават от предсказателите по това, че
използват помощни средства. Най-разпространено сред българите е гадаенето на зърна, на карти, на кафе, по челото, езика.
Тези начини са по-характерни за жените-гадатели. Само мъжете-гадатели някога гледали на кост от плешка на жертвено
животно и по книги. Когато се гледа за здраве на болен или за
изчезнал човек, се използва тяхна дреха или друга вещ. Гледането на ръка е характерно за циганките, а леенето на куршум
(олово) - за туркините и ходжите. Гадателите обикновено имат
учители, но не всеки може да се научи да гадае, т.е. нужно е
божието благоволение.
В миналото били практикувани обредни гадания, отнесени
към празници от народния календар. Най-популярни били колективните гадателски момински обреди за женитба ладуване
на Нова година (Василовден), на Гьоргьовден или Еньовден,
пепелница или насяване на просо през Мръсните дни или Тодоровата неделя и предвеликденския обред кумичене. Несъмнено всички се вълнували за реколтата, затова хората се опитвали да узнаят дали годината ще е плодородна не само чрез
гадатели, а и по разни други общоприети признаци като напр.:
ако искрите при горенето на бъдника на Бъдни вечер са много,
домакините можели да очакват богата реколта през годината.
Гадаенето и днес е част от битовата народна култура. През
вековете хората се научили и сами, т.е. без да прибягват до
специални гадатели, да разпознават някои знаци на съдбата,
по които всеки сам узнавал дали му предстои добър или лош
ден, дали ще има успех в работата, която му предстои, ще оз-

140

дравее ли болният от тежка болест и т.н. Често българинът и до
днес се притеснява, когато му трепти лявото око, защото според
суеверията скоро ще му се случи нещо лошо и се радва, когато
„играе“ дясното, защото тогава го очаква нещо хубаво. Гадаели
и по гръдната кост (вилка) на птица, поведението на птици и
животни: когато петел пее пред къщата или котката мърка и
си чисти мустаците до огнището, означава, че ще дойдат гости;
ако домашните птици и животни са неспокойни, особено вечер
— след няколко часа ще има земетресение или друго бедствие.
Всеки знае, че ако небето при залез е червено, то на другия ден
ще има вятър.
Широко разпространени днес са спиритическите сеанси (викането на духове на умрели чрез медиуми). Те показват, че човечеството не е престанало да търси и създава нови гадателски
техники.
баснерка, бобарка, вражалец, вражалица, врач, врачка, влъхва, задавница, звездобройци, кобар, кобия, мааладжия, пантаджийка,
прорицател, пророк, фъргачка, ясновидец

Названията са образувани от основата на глагола гадая (гатам /диал./
< ст.бълг. гадай;) ‘гадая, предсказвам’ и суф.: -тел, -ач, -алец, а гадателка - от
гадател + суф. -ка. Глаголът има славянски произход, но е във връзка със
ст.исл. gâta ‘предположение, подозрение, загадка’ и ст.сканд. geta ‘гадая’, gata
‘гатанка’ и др., които водят към и.-е. *gwet ‘казвам, *ghod- ‘хващам, долавям’.
G3 Агапова 3., Гермес - бог познания земли и неба И Хермес, Алманах
по истории тайных наук, МПКП „RUAN“, с. 3-8; Батаклиев Г., Антична митология, С., 1992; Геров Н., Речник на българския език, т. VI, С., 1978: 70;
Гуили Р. Э., Энциклопедия ведьм и колдовства, М., 1998; Энциклопедия
гаданий (съст. Зданович, Л. И), М., 1999; Маринов Д., Народна вяра и религиозни народни обичаи, С, 1994, 273-279; Младенов Ст., Етимологичен и
правописен речник на българския език, С., 1941:95; Славянская мифология.
Энциклопедический словарь, М., 1995: 127-130; Рассел X. Р., Энциклопедия
колдовства и демонологии, М., 1995; Славянские древности. Этнолингвистический словарь, М., т. 1, 1995: 482-486; Токарев С., Религията в историята на народите, С., 1983: 218; Фасмер М., Этимологический словарь русского языка, т. I, М., 1986: 381.

ГАДИНА (гадина /Граматиково, М. Търн./) X ТАЛАСЪМ
В съвременния български език гадина означава ‘някакво диво животно’, спорадично се среща като обобщаващо название за ‘домашните птици’ и
метафорично ‘неприятен, отвратителен човек’. Етимологично се свързва със
ст.бълг. г а д ъ ‘влечуго’ и гадьнъ ‘отвратителен, гнусен, гаден’.

CD Български етимологичен речник, т. 1, С., 1971: 222; Старобългарски речник, т. 1, С., 1999: 333.

ГАЙКО /фолк./ > РАЙКО

Най-вероятно митонимът е фонетичен вариант на Райко, като замяната р > г в началословието се дължи на табуиране.

ГАЛУН (галун /СЗБ - фолк./) > ГАРВАН
и
ГАЛУНКА (галунка /диал./); ГАЛУНИЦА (галуница /диал./); ГАЛИЦА
(галица /Плевня, Драм./) > ГАРВАН; ВРАНА
Назването галун на ‘Corvus corax’ е производно от гал ‘чавка - Corvus
monedula’ и генетично се свързва със сръб. галица ‘черно домашно животно’,
рус. галъ, галъка, галица ‘вид гарван, гарга’, укр. галиця ‘ято гарвани’ и вероятно с нем. диал. galm ‘дим, мъгла’. Значения са развити от ‘черно’ - първичната семантика на коренната морфема. Аналогична е ситуацията при вран.

Ш Български етимологичен речник, т. 1, С., 1971: 225.

ГАРВАН (гарван /общоб./; гавран /диал./ <Corvus согах>)
и
ГАРВАНИЦА (гарваница /диал./)

Мистична и демонична птица в българската митология.
В различните етномитологии, легенди, суеверия и символни системи гарванът (враната), подобно на вълка, е амбивалентно и многофункционално същество. Понякога зооморфният му облик се допълва с човешки качества. В представите на народите по света той
се свързва с небето и слънцето, със земята и водата и с подземния
свят, което разкрива широкия обхват на функциите и семантиката на
този митологичен персонаж. От най-древни времена той се възприема
като загадъчна или мистична птица, която в едни случаи е слънчев
символ, счита се за най-мъдрата птица и участва в сътворението на
света или се явява в ролята на тотемно животно, а в други се асоциира с мрака и смъртта или с разрушителните сили и войната и в тези
случаи се смята за нечиста птица. Функционално в много отношения
се съотнася с вълка. В двата случая зооморфният вид се съчетава с
антропонимии качества.
Тези противоположни характеристики са свързани с един мит,
съхранен в почти всички традиции. Според него някога гарванът бил
бял на цвят, но при различни ситуации той почернял. Келтите вярвали в едновременното наличие на черни и на бели гарвани, като последните носят само благи вести.
Както всяка птица и гарванът се асоциира с небето. В редица митологии той се характеризира само с положителни качества. Гарванът/
враната заема централно място в митологиите на някои палеоазиатски народи, най-вече от чукотско-камчатската група и автохтонните
племена от Северна Америка /ескимосите и северозападните индианци/,
където се възприема изцяло като положително същество. В представите на хоринците главното божество, а при другите якути божествата

142

абаси и хоро, са с вид на врана. Изобщо тюрките вярвали, че Тантра
се явява при хората в облик на гарван. Често в сибирските народи му
се приписвала ролята на демиург, тотем, герой и/или спасител. Гарванът е създател на вселената /илимските евенки/ - негово дело са небесните светила, планините и горите, животните и първите хора, които
той научил да говорят, да ловят диви животни, риба и т.н.; негово дело
е и сакралният инструмент за получаване на огън /чукчи/. Всички източни палеосибирски народи вярвали, че враната е тази, която добива
огъня и произвежда светлина. Освен чукчите и други палеоазиатски
народи смятали, че изобщо хората произхождат именно от гарвана.
Якутите вярвали, че произхождат от персонифицирания гарван Хаара Суорун, а митичният първоотец на коряките и ителмените е могъщият шаман Гарван. За северноамериканските автохтонни племена
гарванът е преди всичко културен герой, който и тук се явява в ролята
на тотем - индианските племена от Северозападна Америка се делят
на две фратрии - на Гарвана и на Вълка или Орела. За канадските
ескимоси той е Баща на народа. Митичният родоначалник на клана
Гарван, създателят на космоса и хората, според индианците тлинкити
в Аляска, е мъдрият гарван Йела. Като герой гарванът се проявява и в мита, според който той откраднал огъня от боговете, звездите
или слънцето. Арктическите жители уважават гарваните и защото им
помагат да намират стадата елени. Затова северните народи възприемат гарвана като положителен персонаж, а в Аляска и други северни
райони и до днес той се почита като свещена птица.
В обкръжението на божества гарванът често се явява в ролята си
на пратеник-вестител или прорицател. Двата гарвана на Один - Хугин ‘мисъл’ и Мунин ‘памет’ летят по всички страни и светове и го осведомяват за всичко, което са видели. И Бог Луг в келтската митология притежавал два вълшебни гарвана, които го предупреждавали за
настъпващите пълчища на фоморите ‘раса на демонични същества’.
Според преданията легендарният вожд на викингите Рагнар Лодброк
имал гарван, който му казвал кога е подходящо да тръгне на поход;
той бил изобразен и на знамето му. При майте гарванът е пратеник на
бога на гръмотевиците. В гръко-римската митология той съпровожда
богове и герои, свързани с небето и слънцето, с култа към земеделието
и подземното царство като Кронос и римските Сатурн, Аполон, Асклепий, а шлемът на Атина има вид на врана. Популярен в гръцката
митология е разказът за говорещия гарван със сребристи пера, който
бил вестител на Аполон, но след като го излъгал за изневярата на
жена му (по друга версия той не изпълнил негова поръка и си измислил нелепа причина за това), слънчевият бог го прострелял със стрела
и го проклел да не може повече да говори, а само да грачи и перата
му да почернеят като катран. И за да не забрави за неговите лъжи, го
превърнал в съзвездие, известно днес под названието Гарван.
В африканските митове гарванът е представен като верен помощник на човека, а неговите предсказания и проницателност им дават
възможност да избегнат опасностите. Заради пророческите му способности те го смятат за мъдрец. Това е най-мъдрата птица в северно-

143

американските и северноазиатските традиции. В Древна Гърция гарванът бил символ на мъдростта и дълголетието. Като мъдрец се определя и в митраизма, според който гарванът е и лечител на болни от
уроки. В античния Рим той е въплъщение на надеждата, а галите го
смятали за свещена птица. В Китай и Япония е символ на семейната
любов и синовната благодарност. За неговата вярност към женската
партньорка и обратното се разказва и в V глава на „Физиолог“.
Въпреки склонността му към лъжите, поради съприкосновението
си с Аполон - бога на Слънцето в гръцката митология, гарванът е
натоварен и със символиката на соларна птица. В тази си роля той се
явява и в митраизма, където се смята за слуга на Слънцето, а също и
в китайската митология - десетте слънца са в образа на гарвани, девет от които Стрелецът И прострелял, за да спаси земята от изгаряне.
Върху каменни плочи от епохата Хан в средата на слънцето е гравиран трикрак гарван, чиито крака символизират основните позиции на
слънцето - изгрев, зенит и залез, при придвижването му по небосвода.
В християнското изкуство гарванът често се изобразява кацнал на
световното дърво или на Дървото на познанието, от което Ева откъсва забранения плод. Същевременно при северноевропейските народи
той е символ на злия дух /Дания, Норвегия, Германия/. В индоевропейските митологии се налага предимно негативно отношение към гарвана, смятан за мистична птица, която живее едновременно в този
и в другия свят, вещае смърт и служи на вещиците. По принцип в
дохристиянските митологични представи на индоевропейските народи гарванът е птица, носеща нещастие. Според суеверията зловещото
тракане на стария черен гарван вещае неминуемо нещастие; появата
на два гарвана предвещава война; кръженето им по време на сеитба
означава слаба реколта. Лоша поличба е, ако кацне на лявата страна
на къщата. Още в „Махабхарата“ тази птица се определя като един от
предвестниците на смъртта. Според римски предания гарван предрекъл смъртта на Цицерон. Гарванът на смъртта намира отражение в
орфическото изкуство. Според скандинавците душата напуска тялото
във вид на врана. Представата за гарвана като зловеща мистична
птица в индоевропейските митологии се дължи и на асоциирането му
с войната и на вярата в нейните зловещи предсказания. В келтската
митология той е атрибут на ипостасите на богинята на войната Мориган, която се смята и за богиня на гарваните, поради което често се
явява на бойното поле в образа на Бадб ‘врана’ - символ на войната и
кръвопролитието и предрича гибелта на някои герои. Затова келтите
изобразявали гарвана летящ над кървава река и крещейки пророчества за изхода на войната. В староирландската и скандинавската
литература понякога той се описва с железни нокти и клюн или с едно
око, белег, характерен за хтоничните същества.
Като измамник и разрушител гарванът се разкрива и в юдаизма.
Според християнската традиция, заедно с вълка, той се причислява
към нечистите същества и дори се отъждествява с дявол, който се храни с трупове, символизира греха, но същевременно се възприема като
демон, който екзекутира грешниците или им изкълвава очите. Това

144

схващане се възприема в следбиблейските еврейски и мюсюлмански
традиции. В Библията гарванът се противопоставя на гълъба - Ной
изпраща първо гарвана да провери дали ковчегът му вече не е близо
до земя, но той не се връща, след което изпраща гълъба, който се връща с маслиново клонче. Този мотив, заимстван в Библията от вавилонския епос за Гилгамеш, е получил нова трактовка - според вавилонския мит гълъбът и лястовицата се връщат, понеже не са открили
суша, а гарванът не се връща, което било прието като знак, че корабът
вече е близо до земя. В много традиции именно с тази библейска легенда е свързан и митът за това, че когато излетял от Ноевия ковчег,
той бил бял, но на сушата се изцапал и станал черен. Въз основа на
тези представи гарванът се отнася към втората част на митологичната опозиция чист ~ нечист. Към нечистите животни гарванът се
отнася в град Лагос /Нигерия/, където напита от гарван вода не може
да се използва за обреди, защото се смята за осквернена.
Митологичните представи за гарвана в различни епохи и етномитологични системи го определят като медиатор между трите свята,
разположени по вертикалната ос - небесен, земен и подземен. Тази
му функция се проявява най-ярко в шаманизма, където в образ на
гарван шаманът прелита между световете. В якутската митология,
като атрибут на Улу Тойон - митичен глава на черните шамани,
гарванът има демоничен и хтоничен характер. Същевременно той е
връзката между мъжкото и женското начало, което корелира с травестизма (промяната на пола) при шаманите, достигнали висша степен в
практиката. Той е и посредник между живота и смъртта, респективно
между зимата и лотото, а също между сушата и водата - според северния вариант на универсалната легенда за сътворението на сушата по
божа повеля пръстта от дъното на водната площ изважда гарванът. В
легендите и приказките често гарванът намира и донася жива вода,
когато трябва да се съживи убит герой.
Гарванът обикновено е подчинен на Бога, но понякога е непослушен и тогава му се приписва поведение на сатаната, вероятно под
влияние на християнството /евенки/. В християнството гарванът се
възприема и като символ на самотника-отшелник. Това е свързано
с един библейски мит, според който гарван донесъл хляб на пророк
Илия по време на неговите скитания в пустинята.
В славянската митология е утвърдено схващането, че гарванът
(враната и другите птици от семейство вранови) е злокобна мистична
птица, свързана със задгробния свят и преизподнята, което определя
неговата хтонична природа. Отнася се към нечистите дяволски същества, които владеят различни тайнствени знания и може да предсказва смърт, вражески нападения и др. Вярвало се, че тези птици
съпровождат дявола, а той ги защитава от хората. По друга версия
той е приел техния облик /Люблянско воев./. Всеобщо при славяните е
поверието, че тракането на враната предвещава смърт в близко време. В украинския фолклор гарван носи жестоката вест на майката,
чийто син е загинал във война. Смята се, че това е под влияние на
християнския мироглед, но не е изключено да е архаично вярване,

адаптирано към новата религия. Според украинците гарванът е дяволско творение, а една полска легенда разказва, че той е създаден
от TpecKă, получена, когато дяволът издялвал вълк от дърво. Често се
свързва и с вълка. В една руска приказка се разказва за двама братя,
които се превръщат в гарвани или вълци. Нощем дяволът (чьорт,
бяс) се превъплъщава в гарван, лети над дворовете и подпалва стрехите; понякога прелита над дома на умираща вещица, помагайки на
душата й да напусне тялото. Шумните ята гарвани, които прелитат
след залез слънце, се идентифицират с дяволи, които се мъчат да вземат душа на голям грешник /словаци/. Гарваните се възприемали и
като души на зли хора /белоруси/. Според южните славяни в гарвана
обитава душата на вещица, а украинците узнават коя жена е вещица
по това, че гарванът каца на нейната къща.
Гарванът се явява и на рамото на известния змей Чудо-Юдо, но в
руските билини той е и съветник на героите-богатири. Според руските
вярвания притежава магически камък, а в сръбски и белоруски приказки е пазител на съкровище. Неговото гнездо е пълно със злато, сребро и скъпоценни камъни. По друга версия зъл дух в облика на гарван има човек, който го отглежда в дома си и затова духът-гарван му
се отплаща, като краде и му носи голямо богатство /Белоруска Полеся/.
Гарванът е безбрачен или се жени за вдовица /поляци/. Децата вярвали, че той носи бебета и му се молели да им донесе братче или сестричка /чехи (поляци и украинци - по-рядко)/. Същевременно децата се
плашели с гарвана, защото ще ги вземе, ако не слушат.
Славяните използвали гарвана и враната в народната медицина.
По време на холера закопавали гарван и петел /Гродненска губ. (Русия)/.
С мазнината му се мажели рани /поляци/, а далматинците с гарван
предизвиквали безсъница.
В славянските приказки за животни (включително и в българските), подобно на вълка, гарванът се характеризира с глупостта си.

Представите на българите за гарвана/враната кореспондират с тези на другите европейци. Според народните суеверия
това е демонична, нечиста птица, която със злокобния си крясък предвещава много лоши събития. Смята се, че ако той грачи на покрива на къщата, значи скоро някой от семейството
ще умре, а кръжащите над селището гарванови ята са поличба
за епидемия, глад, война или че то ще бъде нападнато и унищожено. Гарвънът напразно не грачи, казва народът, а когато
крещи, той казва Гроб! Гроб! Гроб! Затова в някои диалекти
гарванът се нарича гроб, гробник или гробар, което подчертава
неговата демонична същност. Народът вярвал, че той следва
въоръжени дружини, надявайки се, че след тях ще има убит и
той ще може да изкълве очите му и, както се казва във фолклора, „да яде бяло месо“.
Гарванът обикновено съпровожда вълка и като него корелира с дявола, а поради черния си цвят се съотнася и със злите

146

сили. Това подчертава представата за неговия хтоничен характер. Но същевременно той е медиатор между трите свята, което
му придава и космогонна роля. Спорадично се среща поверието, че появата на ято гарвани означава, че скоро ще вали дъжд.
В българския народен календар на гарваните/враните е
посветен Гаргикден или Вракинден П Вранскиден, който темпорално е ситуиран непосредствено следГьоргьовбен. Някои смятат, че и названието на първия ден от Великите пости Вранин
понеделник — дублет на Чисти понеделник, се свързва с врана,
но това е по народна етимология. Всъщност в основата на името на този ден е залегнало названието на демона вран, който
също се асоциира с врана/гарван. На Вранинден нищо не се
сади, защото враните ще го изкълват. На жените е разрешено
да обработват или да работят само с черна вълна. Посвещаването на специален празник на тази птица подсказва, че някога
гарванът заемал далеч по-съществено място в българската митология. Възможно е това да е свързано с участието на гарвана
в камленето на колобъра (шамана) и най-вероятно птицата
в дясната ръка на колобъра, изобразен в археологически артефакти, е гарван или орел. С пепелта от изгорена глава на
гарван българите лекували епилепсия.
галун, вран, врана, гарга

Думата е сложна, като първият компонент га- е от лат. găius ‘сойка’, а
вторият — вран. Думата гавран със същото значение е регистрирана в украински и в други славянски езици с подобни облици: гавран /сръбУ, gawron /пол./,
havran /чеш./ и гайворон, грайворон /рус./. Тази ситуация показва, че диалектният вариант гавран в български е първичен, а гарван е получен чрез метатеза
-ер- > -pe-.
СЭ Бонев А, Митове и легенди за съзвездията, С., 1976: 106-111; Българска митология. Енциклопедичен речник. (Съст. А. Стойнев), С., 1994: 77;
Български етимологичен речник, т. 1, С., 1971: 230; Геров, Н., Речник на
българския език, т. I, С., 1975: 209; Гура А. В., Символика животных е славянской народной традиции, М., 1997: 530-542; Келтская мифология, М.,
2002: <http://hb.ni/MIFS/kelty.txt>; Купър Дж. К., Илюстрована енциклопедия
на традиционните символи, С., 1993: 34; Маринов, Д., Народна вяра и религиозни народни обичаи, С, 1994: 161; 259; Мифы народов мира, т. 1, М., 1987:
245; Мичева-Пейчева К., Сблъсъкът на чистотата и нечистотата в българската култура и език, С., 2013: 218-222; Приор Ж., Универсалните символи, С., 1993: 41; Славянские древности. Этнолингвистический словарь,
М., т. 1, 1995:434-438; Шевалие Ж., Геербрант А, Речник на символите, т.
1, С., 1995: 200-202.

ГАРГА (г'арга) > ВРАНА; ГАРВАНИЦА
++ Думата гарга е фонетичен вариант на тур. karga.

ГЕРМАН (Герман, Джерман /СБ; Ср. и И.Ст.план.; Стр./); ГЕРМАН ГРАДУШКАР (Герман Градушкар)
Предполагаем митичен господар, езически бог на градоносните облаци и градушките в българската митология, поради
което е получил прозвището Градушкар.
Достигналите до нас сведения за този персонаж са оскъдни.
Сред тях е регистрираната през Възраждането от П. Р. Славейков поговорка: Блъскай, блъскай, Германе, до попова нивица!,
където, според него, „Герман или Гърмен, <...> у старите българи бил митологичен бог на гърма и града, превърнат изпосле
по съзвучие в християнски св. Герман, когото и днес празнуват
...“. Той дава и легендата за произхода на този фразеологизъм:
„В едно село, като заваляло град, попът молил Германа и му
давал воля да бие и да блъска вред наоколо, но като дойде до
неговата нива, да спре“. Името на това божество е регистрирано в някои баяния и заклинания.
Съвременни етнолози също допускат, че е възможно Герман да е езически бог, олицетворяващ небесните природни стихии. Не е изключено това да е тракийският бог гръмовержец,
аналог на славянския Перун. Неговата функция да произвежда гръм ярко е отразена в поговорката: Върти, Бартоломее,
блъскай, Германе, само варди Кутличевата нива. Съдейки по
тези фразеологизми, няма съмнение, че езическият бог Герман е повелител на градушките, чийто приемник е християнският св. Герман. Възможно е митонимът Герман да е едно
нерегистрирано прозвище на бог Перун с първоначален облик
Гърмен (мотивирано от функцията му да произвежда гръм),
който по-късно бил преосмислен под влияние на християнския
светец Герман. Но наличието на два езически обреда за призоваване на дъжд по време на суша - герман и пеперуда, в българската обредна традиция дава основание да се отхвърли тази
версия. Явно глинената кукла Герман, която в някои български райони се използва в едноименния обред за предизвикване
на дъжд, е проекция на бог Герман, за разлика от обредното
лице Пеперуда, което е прикрепено към Перун. Двата обреда
имат една цел, но съществено се различават, което също подсказва, че те са дошли от различни обредни системи. Изглежда
дори, че в даден момент двата гръмовержеца частично са си
разделили функциите - Герман властвал само над градушките, поради което бил наричан Герман Градушкар, а Перун запазил функцията си на повелител над гърма, мълнията, плодородния дъжд и мъглата.

148

Според едно предание Дядо Господ заповядва на един глух
старец да води градушките там, където предишния ден не е
бил. Но той чувал обратното, т.е. да отиде там, дето вече е ходил и затова градушките често падат на едно и също място. По
друга версия градоносните облаци се водят от кръстат орел и
където той реши, те там отиват. Следователно Герман е с облик
на глух старец, който може да се трансформира в орел. Тази
ситуация напомня изображенията върху тракийски епиграфски паметници от I в. пр. н. е. - III в. от н. е. От надписите е
видно, че релефите представят бог Збелсурд (Зебел + сурд lPJ
глух’), който, подобно на Зевс, е с високо вдигната дясна ръка,
в която държи светкавица. На някои от паметниците вдясно
е изобразен орел с разперени криле, който се интерпретира
като въплъщение на Збелсурд и е олицетворение на мълнията.
Смята се, че Збелсурд е едно от прозвищата или локално название на тракийския бог-гръмовержец, по-известен като Залмоксис, познат и с имената - Гебелейзис, Сурегетес и др.
Страхът от вредоносните последствия от градушката породил апотропейни обичаи. Един от тях се свързва с Бъдни вечер, когато Герман се кани на обредната трапеза с надеждата, че заради оказаната му чест ще пощади посевите им през
лятото. Това обикновено ставало, като празничната софра се
изнасяла на двора и стопанинът на дома я кадел със запалена
свещ с тамян и три пъти викал: „Джермане, Джермане, облаче!
Ела да вечеряме! Сега да дойдеш, а лятото да не те видим ни
на нива, ни на ливада!“. Лятото, когато се задавал градоносен
облак, стопанинът излизал на прага със запалена свещ, останала от Бъдни вечер и казвал на Герман (известен и под името
Джерман} да отнесе облака в неусвоени пространства, където
няма да навреди на човека: Там, Джермане, там! В пуста
гора Олелия, дето няма овци да блеят, дето няма крави да
викат, дето няма псета да лаят, дето няма деца да плачат,
... Там Божке, там в пуста гора Олелия, у-у-у, лю-лю-лю-лю!
Понякога и по-грубо го отпращали: „Върни се, облаче Кузмане,
върни се, Джермане, голям празник е при нас и няма място
за тебе! Иди в пуста гора, дето петел не пее <...> Нашето село
е чисто и пречисто!“. Последната фраза показва вярата, че
градушките се пращат при грешници. По-нов обичай е да се
стреля с пушка по градоносните облаци, което вероятно е заето
от сърбите. С тази цел се правел и архаичният обред герман,
посветен на предполагаемия тракийски гръмовержец. В него
централно място заемала едноименната мъжка обредна кукла Герман, чрез която се подчертавал антропоморфният облик на божеството. Впоследствие обредът бил преосмислен и

се насочил към призоваване на дъжд по време на суша или за
прекъсване на продължителни дъждове, т.е. той дублирал по
семантика и предназначение обреда пеперуда, извършван непосредствено преди него. Календарно не е фиксиран. Обикновено се изпълнявал на някой пролетен или летен християнски
празник. Най-често бил закрепен към християнския празник
Свети Герман (посветен на цариградския патриарх свети Герман, живял през VIII в. и честван от църквата на 12 май). Обредът се състоял от няколко части - девици правели: 1) кукла
от кал или от парцали, слама и др., а когато е за прекратяване на дъжда - от метла, открадната от бременна за първи път
жена, като винаги се набляга на големия фалос - символ на
плодородието; 2) ритуално оплакване и 3) погребение на куклата до река или друг голям водоизточник, а в крайдунавските
селища се хвърляла в Дунава; 4) накрая - обредна трапеза за
„Бог да прости!“; 5) помен на гроба на 3-ия и 9-ия ден, където
кадели и преливали с вода. Когато скоро след символичното
погребение завалят силни дъждове, куклата се изравяла и се
хвърляла в реката. Чрез обреда герман и най-вече чрез основния му атрибут куклата Герман, споменът за бог Герман бил
съхранен до към средата на XX в. Тази ситуация показва, че
някога, паралелно със славянския Перун, българите почитали
и неговия тракийски аналог Герман. Вероятно това е причината, поради която в обреда пеперуда се запазва само образът
на Перуновата съпруга, а образът на Перун в този случай е
прехвърлен върху Герман.
Спорадично се правели по две кукли, едната мъжка, а другата женска. Женската се наричала Росица, Евдокия или Гергина. Понякога двойката кукли — Иванчо и Иванка, се смятали
за деца на Герман или представлявали Герман и съпругата
му. В някои райони обредната кукла се нарича Драганчо, което е от един произход с Драгайка — дублетно име на обредното
лице в едноименния обред пеперуда.
Дублет на обреда пеперуда е кукаля, а на главното обредно
лице - Кукаля. Може би той е във връзка с апелатива кукер,
означаващ персонаж от кукерските игри, за които се смята, че
също имат тракийски произход. Тази малка „сламка“ навежда
на мисълта, че може би Кук е едно от имената или е прозвище
на тракийския гръмовержец. Не е изключено това да е друго
божество с подобни функции.
Дублетните локални имена на куклата Георги Гошо или
Герман-Гошо показват, че обредът се свързвал и с християнския персонаж свети Георги, на когото в църковния календар е
посветен 6 май, а Ерменчо - със св. Еремия, който се отбелязва

150

на 1 май. Това е времето, когато започва засушаването или падането на градушки. Но обредът се извършвал и през лятото, по
време на християнските празници Летни се. Йоан (Еньовден) и
Летни св. Никола, дали локалните названия на куклата Иван,
Иванчо, Кабаиван и Кольо Лападчо. Извършването на обреда
на някой християнски празник допринесло за забравянето на
изконния бог, с когото първоначално бил свързан този обред.
Почти тъждествен обред се открива в румънската народна
култура, където се нарича калоян, съответно с обредната кукла Калоян // Скалоян, названия, които са познати и в българската обредна терминология по поречието на Дунава {Калоян,
Калоянчо, Калоёнец, Каловёнец, Калвёнец и Скалоян). Самият
Калоян (Caloian) обаче се осмислял като пратеник до божеството на дъждовете (?), за да го помоли да даде дъжд. Това обстоятелство подсказва, че може би и Герман е изпълнявал тази
роля. Но в повечето случаи при румънците куклата е женска и
освен Scaloiana, се нарича с много други имена - Ploaia ‘Дъжд",
Moașa Ploii ‘Бабата на Дъжда’, Mama Caloiana ‘Майката на Калоян/а/’, Maica Călătoarea ‘Майката Пътешественица’, Maica Domnului ‘Майката на Бога’, Zina ‘Самодива’, Seceta ‘Жаждата’, Мата
Secetei ‘Майката на Жаждата’, а мъжката кукла, освен Caloian //
Scaloian се назовава Tatăl Soarelui ‘Бащата на Слънцето’, Sfîntul
Soare ‘Свещеното Слънце’, Sîntile ‘Светите’. Тук също понякога
правели по две кукли - мъжка и женска: Caloian и Caloiana или
Tatăl Soarelui ‘Бащата на Слънцето’ и Mama Ploii ‘Майката на
Дъжда’, като в този случай, чрез погребалния обред, Тя трябвало да „донесе“ дъжд, а Той да го спре. Различните номинации и регионалните отклонения в обреда подсказват наличие
на синкретизъм на няколко обреда и тяхната семантика. Посветеният на Герман II Калоян обред, явно първоначално представлявал симулация на човешко жертвоприношение, което в
по-дълбоката древност вероятно действително се провеждало в
чест на бога на градушките и дъждовете.
Бледи спомени за обреда Герман се срещат в албанската
култура и отчасти при сърбите, намиращи се в близост до румънците и българите. Това предполага, че митичният персонаж Герман И Калоян, едноименната кукла и обред са отзвук
от езическите религиозно-магически практики на античното
балканско население, впоследствие контаминирани с други
обреди и по-късно адаптирани към празника на християнския
светец Герман, заместил в народните представи архаично, вероятно тракийско божество на градушката, гърма, животворящия дъжд и плодородието.
Всъщност обреди за призоваване на дъжд при суша, включ-

ващи молба към аналогично божество, са познати на всички
народи. Близък до Герман е обредът за призоваване на дъжд
при мандарините в Китай, но поради географската отдалеченост трудно би могло да се допусне общ генезис. Подобен обред
се открива и сред кавказките народи.
Изнесените данни сочат, че това загадъчно божество и обредът, свързан с него, са отзвук в българската лингвокултура
от тракийската мито-религиозна традиция. Те дават основание
да се приеме, че Герман е рефлекс на тракийско божество-гръмовержец, аналог на старогръцкия Зевс, на римския Юпитер
и славянския Перун, с когото се свързва обичаят пеперуда //
додола.
Освен изнесената по-горе етимологична версия, има и други. Според
някои селищното име Герман (в района на София) и разпространеното и днес
лично име Герман вероятно е едно от малкото съхранени тракийски имена
и думи изобщо (въпреки твърдението, че едноименният обред има славянски
произход). Основание за това дава и името на стар тракийски град в Кюстендилско, регистрирано в гръцки вариант Teppavdg (TEppavia, ršppEvve). Смята се,
че то е образувано от трак, germ ‘горещ1 (перс, garm; санскр. garma), което се оправдава от наличието на горещи минерални извори край този град. От същата
основа е и Germisara — названието на дакийска топла баня. Трите най-горещи
летни дни с народното название Горещници се наричат и Германовци. Въпреки това е трудно да се каже дали митонимът, обредът и куклата Герман са тракийско наследство. Имайки предвид широко разпространения подобен обред в
кавказките култури, обредът и неговият атрибут биха могли да са донесени от
прабългарите и след покръстването били адаптирани към св. Герман.
Ш Арнаудов М., Студии върху българските обреди и легенди, т. 1, С.,
БАН, 1971, 203-234; Арнаудов М., Очерци по българския фолклор, т. 2, С.,
1996, 555-562; Беновска М., Същност и естетически измерения на обреда
„Герман“ // Сб. Обреди и обреден фолклор, С., 1981, 235-255; същата, За славянския произход на обредите «Пеперуда» и «Герман» // Славянска филология,
Т. 21, С., 1993: 48-60; Българска митология. Енциклопедичен речник (съст.
А. Стойнев), С., 1994: 83-85, 141-144; Генчев Ц., Обичаи и обреди за дъжд //
сб. Добруджа - етнографски, (фолклорни и езикови проучвания, София, 1974;
Георгиева Ив., Българска народна митология, С., 1994: 234; Гинчев Ц., От
Бесарабия. Герман или Скало-Янъ // СбНУ, VIII, 1892: 276-278; Сефербеков
Р. И., Пантеон языческих божеств народов Дагестана (типология, характеристика, персонификации), Махачкала, 2009: 257; Славейков П. Р., Български притчи или пословици и характерни думи, София, 1954: 644; Славянские древности (Етнолингвистический словарь), т. 1, М., 1995: 498-500;
Ghinoiu I., Obiceiuri populare de peste ani (Dicționar), București, 1997: 37-38.

ГИЛИНДЖИ (гилинджй /Г. Делч./) > ЧЕРВЕНКА
** Терминът е от тур. gelincik ‘водянка’.

ГЛЕДАЧ (гледач, гледача — мн. ч. /книж./); ГЛЕДАРЕЦ (гледарёц /
диалУ) X ГАДАТЕЛ
152

и
ГЛЕДАЧКА (гледачка, гледачки - мн. ч. /книж.; Ихт.; Петр.; Благ./); ГЛЕДАРКА (гледарка)} ГЛЕДАРИЦА (глейарица / Кюст.; Соф.; Благ.;
Ихт.; Берк./) >* ГАДАТЕЛКА
Имената от м.р. са образувани от основата на глагола гледам + суф.
-ач и -арец, а от тях със суф. -ка и -ица са формирани съответните имена от
женски род.
Ш Геров Н., Речник на българския език, т. VI, С., 1978: 73; Маринов Д,,
Народна вяра и религиозни народни обичаи, С., 1994: 275; 343; 614.

ГЛОГ /диал./; ГЛОГ si:i Ш (глогйнко /диал./); ГЛОГИНКОВЕЦ (глогйнковец /диал./) > ВАМПИРАР
Терминът глог е метонимично от названието на храста глог поради
това, че вампирарът унищожава вампирите с кол от глог.
Ш Геров EL, Речник на българския език, т. 1, С., 1975: 221; Маринов Д.,
Народна вяра и религиозни народни обичаи, С., 1994: 93, 311-312.

ГЛУХАРКА (глухарка /диал./) > ЗМИЯ
Евфемистично название, образувано от прилагателното глух + суф.
-арка. То е мотивирано от представата, че змията е глуха.

ГОГОШ (гогЪш /Банско/) > ВАМПИР
Звуково това название съвпада с рум. дума gogoș ‘пашкул' (влашки
говор в с. Златия, Лом.). Тя се открива в производната рум. лексема gogoașă ‘1.
шикалка; 2. мекица; 3. пашкул; 4. нар. очна ябълка; 5. прен. измислица, лъжа,
небивалица’. По семантика бълг. гогдш се съотнася с друга рути. диал. лексема
gogă ‘плашило; нощен демон’ и ‘обелен орех /в детски говор/. В същия влашки
говор в България се среща и думата gogoloi ‘топка от мек материал - кайма,
вълна, глина и др.’. Всички значения на румънските лексеми са обединени от
архисемата ‘нещо кръгло, овално’, което явно е залегнало в коренната основа
gog-. Това значение пряко отразява една от представите за вампир при чуващите и българите, а също и за българския устрел, които в някои случаи се
явяват като търкалящо се кълбо, което понякога е огнено.

ГОЛА (гола /Котл./) ► МАМНИЦА
Названието е субстантивирана форма на прилагателното гола. Мотивацията се свързва с обредното събличане на мамницата, която трябва да е гола,
когато „краде“ плодородието на чуждите ниви.

ГОЛЯМ СЕЧКО (Голям Сёчко /народ./)
Анимиран образ на месец януари, по-малък брат на Баба
Марта и по-го лям брат на Малък Сечко.

4» Вторият компонент на названието - Сечко, е производен от глагола
153

сека. Мотивацията отразява аналогията за януарския студ, който „сече“. Тези
имена се срещат предимно в приказките, но се използват и днес като метафори.

ГОРНИЯ (Горния /общоб./; Горный /остар., поетично/)

Прозвище и евфемистично название на Господ, Бог, свързано с представата на българина за това, че той обитава горе
на небето.
Названието е членувана форма на субстантивираното прилагателно
горен.

ГОРНЯКА (Горняка IСЗБ/) > ЧЕРВЕН ВЯТЪР
Метонимично название от името на западния вятър горняка.

ГОРОДОМ (горолЪм /Сливовци, Трън./)
Митично същество с вид на крилат кон.
Често това определение се отнася за самовили, вили и
хали. Названието е синоним и на вихър.
Митономинантьт городом е сложно название; съставено е от съществителното гора и глагола ломя, т.е. вътрешната структура е ‘който ломи гората
(планината)’.

ГОРСКА (горска, госка /Трак./); ГОРСКЯТА (горскята /Трак./)

Евфемизми за Баба Шарка.
Названието е образувано чрез субстантивиране на прилагателното горска (< ст.бълг. горд ‘планина’ + -ка), с изпадане на р при госка. Вероятно мотивацията се основава на вярата, че Баба Шарка идва от гората, от планината.
Не е изключено обаче обликът гЬска
не е фонетичен вариант на горска, а да
е генетично свързан с гостенка. В синонима Горскята е замразена членуваната форма на Горска.

ГОРСКА МАЙКА (гЪрска майка ЛЬоррянця, Белогр./)

БЕЗСЪНИЦА

Този митономинант е образуван от прилагателното горска и роднинския термин майка. Най-вероятно първоначално е означавал митичен персонаж - майка на гората, планината, аналог на румънската вещица pădureana.
Една от функциите й била да „държи“ съня на децата. Съставният термин гЬрска мййка означава и билката, с която се бае на малките деца, които плачат
на сън. По принцип в такива случаи фитонимът е вторичен, което подчертава
митичния (по всяка вероятност божествен) характер на персонажа, който вероятно имал антропоморфен вид и функцията да се грижи за добрия сън на
децата. Това от своя страна говори, че този персонаж е бил натоварен с положителна конотация.

Ш Сборник за народни умотворения, т. 12, 1985: 144; Георгиева Ив.,

154

Българска народна митология, С., 1983: 149.

ГОРСКА ЮДА (ГЪрска юда /фолк./)
Дъщеря на Слънцето и майка на Орфей.

Майка й била вдовица, защото мъжът й - първа крале на
Ламийска земе, се биел с гори и планини. Веднъж решил да
подчини и морето, но Бог не позволил това да стане. Той се удавил и останал на дъното. Съпругата му три години се скитала в
гората, чакайки го да се върне. Когато разбрала, че това няма
да стане, тя се отчаяла и силно заплакала. С плача си привлякла вниманието на Слънцето, което много я харесало, слязло на
земята и я обладало. Тя веднага забременяла и родила необикновено красиво момиченце:
<...>

ут лику й ясну сонце грее,
в’ гърди й е ясна месечина,
в’ скути й се дребни звезди,
облечена си е с’ златна дреха позлатена!
Освен това момиченцето имало подвижни златни криле.
Една ламя се ядосала, че жената се любила със Слънцето и
й се заканила, че ще я накаже, като я хвърли в темна зандана,
/ там да си й кости изпогниет ... Младата майка предпочела
да се хвърли в морето. Вишну Бога наредил на два дефа да
намерят и доведат момиченцето й - Горска Юда, на небето в
слънчевите сараи, за да служи на Бога. По това време Ринда
краля, който нямал съпруга и деца, дълго се молил на Вишну
Бога да му даде чедо от сърцету, та да си му засели пуста
земе запустена. По препоръка на Вишну Бога Слънцето му
дало малката Горска Юда. Когато пораснала, тя се омъжила
за Юдин крал и от него родила Уфрен юнак (Орфей). Синът
й три години бил на небето при Вишну Бога. През това време
мъжът й си отишъл в своето царство, но тя не тръгнала с него,
защото трябвало да гледа стария Ринда крале, а след време се
омъжила за Лиска крале.
С помощта на Слънцето Горска юда опитомила овцете, започнала да ги дои и научила всички да пият млякото им.
£3 Веда словена, т. 1, С., 1997:124-150.

ГОРЧО (Горно /фолк./) > РАЙКО
Митонимът е производен от глагола горя, т.е. той е мотивиран от качеството на слънцето да гори.

ГОСПОД (Господ); ДЯДО ГОСПОД (Дядо Господ) > БОГ
4+ Господ е архаична сложна дума, която води началото си от праславянски *gastbpadb (съответства на лат. hospes, hospitis ‘гост, домакин, гостоприемни?)
< прасл. *gastb ‘гост’ + padb (= лит. /?/ pats ‘съпруг*), т.е. ‘господар’. Явно в мотивацията е залегнала вярата, че Бог е властелин на вселената.
Ш Български етимологичен речник, т. 1, С., 1971: 267; Георгиев Вл.,
tyume фази на славянската митология П сб. Изследвания в чест на академик Михаил Арнаудов, С., 1970: 473-475.

ГОСПОДЬОВО (господЪОвО /Род./, господево /Габрово, Ксант.; Ард./) >
ТАЛАСЪМ; ВАМПИР
Названието е евфемизъм. От словообразувателен аспект то е субстантивирано прилагателно, което е било определение в някакво словосъчетание,
прим, господево същество. Вътрешната му структура е ‘това, което принадлежи на Господ’. То отразява стремежа да се омилостиви този зъл дух или вярата, че всички същества са създадени от Господ.

ГРОБНИК (гробник /Охр.; Кукуш.; Струж./) Х’ ВАМПИР
И

ГРОБЕ lall [А (гробница /Охр.; Кукуш.; Струж./) >• ВАМПИРКА
Термините са формирани от гроб + суф. -ник; -ница. Формацията гробница е женски вариант на гробник + -а (с преход к в ц). Мотивацията също е
ясна - това е жив мървец, който излиза от гроба си.

ГРЪМОВНИК (Гръмовник /общоб./, Громдтник /Пирот./); ГРЪМОДОЛЕЦ (Гръмодолец, Грмодолец /диал./); ГРЪМОЛОМНИК (Гръмоломник /остар./); ГРЪМОВЕРЖЕЦ (Гръмовержец /книж./)
Народното прозвище на славянския езически бог Перун,
което след покръстването е предадено на библейския персонаж
пророк Илия, който бил натоварен с неговите функции.
В основата на всички варианти на прозвището е залегнал апелативът
гръм (< ст.бълг. глагол гръ/Я'кти < и.-е. *grem-, grom-), но само основната форма
е проста дума, образувана със сложния суф. -овник. Останалите варианти са
сложни по структура: ГръмодЪлец < гръмоддл ‘тъпан* < гръм + дол ‘който гърми, издава силен шум, като тъпан*; ГръмолЪмник < гръм + ломя, т.е. ‘който
ломи с гръм*. Формацията Гръмовержец е заета от руски и се използва предимно в книжовния език.

Ö Български етимологичен речник, т. 1, С., 1996: 239.

ГУЗАН (гузан /Н. село, Вид./) > КАРАКОНДЖОЛ
w Би могло да се предположи, че названието е производно от диалектната
дума гуз ‘който е без опашка’, < тур. gucuk със същото значение, навлязла в български чрез гръцки. Но guzan ‘плъх* е диалектна румънска дума, а в Ново село,
Видинско, където е регистрирана лексемата гузун, се използва и един румън-

156

ски диалект. Тази версия е по-достоверна, защото, от една страна, семантично
гузан кореспондира с поганци (поганец) ‘1. мишка; 2. демон’ и изобщо нещо
‘мръсно, гнусно’, а от друга - конкретното значение на термина доказва, че
поганец [еж. поганци] и караконджол са идентични. Не е изключено гузан
да е тракийска дума или да е производна на друга тракийска дума. Възможно
е от същия произход да е и терминът гундза.
£3 Български етимологичен речник, т. 1, С., 1996: 293; Пенаков И.,
Райнов Ж., Паунчев Г., Румънско-български речник, С., 1962:480.

ГУЗУДЕРКА (гузудёрка /Белогр.; Копиловци, МонтУ)
Пейоративен евфемизъм за самодива.
w- Това сложно название е съставено от съществителното гъз и основата
на глагола дера. Същите компоненти формират названието деригъзица ‘сойка’,
но тук местата на компонентите са разменени.

ГУНДЗА (гундза /Аспарухово, Варн./) X ТАЛАСЪМ
** Терминът е с неясна етимология. Би могло да е във връзка с тур. диал.
guncu ‘инатчия’. Най-вероятно е от един произход с гузан.

ГУЯ (гуя /диал./) X ЗМИЯ
w Това название се открива и в сърбохърватски - гу/а. Етимологията е
неясна.

ГЪЛЪБ (гълъб, гълъп /диал./, гълъп /Златоград/, гЪлаб /ЮЗБ/); ГЪЛЪБВИК (гълъбник /Банат./); ГЪЛЪПАК (гълъпак /Осенец, РазгрУ);
ГЪЛЪПЧИЦ (гълъпчиц /Разгр./)
и
ГЪЛЪБИЦА (гълъбица)', ГЪЛЪПКА (гълъпкъ /Неново, Провад./)

В митологичен аспект от древността до днес гълъбът е известен преди всичко като птица-вестител.
В тази си роля бил почитан още в Древен Египет. По-късно бил
зает в гръцката митология, където се смятал за носител на добра поличба и започнали да го използват за пренасяне на съобщения - белият гълъб с маслиново клонче в клюна си съобщавал в полисите победителите в Олимпийските игри. Тъй като по време на Олимпийските
игри войните били прекратявани, то гълъбът започнал да се приема
и като птица на мира — символика, която художникът Пикасо възражда с една от своите картини. В японската митология обаче гълъбът е
посветен на бога на войната Хачиман, а гълъбицата с меч предвещава края на войната. В индуизма совите и гълъбите са посланиците
на Яма — бога на мъртвите. На седмия ден от потопа от вавилонския
Ковчег бил изпратен гълъб да види дали наблизо има суша. Този мотив е зает в Стария завет, където появата му с маслиново клонче в
човката над Ноевия ковчег старите евреи тълкували като блага вест

и знак, че водата от потопа се е оттеглила, сушата вече се е появила и
светът е готов за ново начало, за обновление на живота. В много митологии гълъбът бил възприет и като небесен вестител. Но за редица
африканци той е носител на лоша поличба.
Наред със своята вестителска роля, гълъбът и особено гълъбицата
са натоварени и със символни функции, свързани с обновлението на
живота, любовта, оплождането, женственността и майчинството. Поради това в митологиите те съпровождат най-вече богините. В минойската култура, наред със змиите, гълъбите се асоциирали с Великата
богиня майка; те са нейни атрибути, означаващи съответно земята
и въздуха. В шумеро-семитската култура гълъбът също е атрибут на
Великата богиня майка - на главата на Ищар бил изобразяван гълъб,
който символизирал едновременно оплождащия дух и свещената птица. Това е един от символите на западносемитската Танит, а също и
на семитската Астарта, която в даден момент се изравнила с Афродита - гръцката богиня на любовта, чийто атрибут също е гълъбът.
Гълъб със звезда е емблема на Венера Милоска, а в колесницата на
Венера са впрегнати гълъбици. Но при Венера семантиката на гълъба се свързва със сладострастието. В гръко-римската култура тази
птица е символ на обновлението на живота, атрибут е на Зевс, който бил нахранен с гълъби, а гълъбът с маслиново клонче е атрибут
и на Атина. Той е посветен и на Ерос (Купидон), а етруският бог на
любовта и плодородието Туран се изобразявал с гълъби в ръцете си.
Крилатите фалоси с гълъби в стенописите на Помпей показват, че
при римляните той се свързвал със секса и раждането на деца. И днес
двойка гълъби олицетворява любовната хармония, семейното щастие, а гълъбицата - любимата или добрата, невинна, кротка и нежна
жена. При египтяните и евреите символизирал чистота и невинност,
а в традицията на персите олицетворявал някакво висшепоставено
същество. В страните от Далечния изток гълъбът също е птица на
нежността и любовта, а в Китай и Япония е предимно един от многото
символи на дълголетието и синовната почит. Според вярванията на
древните китайци гълъбите са свързани със смяната на двата основни
сезона - пролет-лято и есен-зима. Те символизират пролетта и пролетното равноденствие. Често гълъбът се изобразява и на Дървото на
живота с неговите плодове, където, пиещ от купа, той се идентифицира с Духа, който пие от водата на живота.
В античната и в индийската митология гълъбите са души на умрели. Гълъбът е жертвено животно и се асоциира с погребалния култ.
Гълъб с палмово клонче при южните народи означава победа над
смъртта, а бялата гълъбица е символ на спасението на душата, явявайки се антитеза на черния гарван. Гукането на гълъбите африканците приемат като плач на измъчваните души. В Кабилия (област
в Алжир) и днес вярват, че гълъбите кацат около гроба на светец-мюсюлманин, възприет за закрилник на селището. Юдеите поднасяли
бели гълъби в храма за пречистващите обредно-ритуални практики.
При славяните гълъбът принадлежи към чистите птици и е устойчив символ на семейното щастие. Поради това той присъства в сват-

158

бените обичаи — хлябове се украсявали с гълъбови орнаменти, някога
младоженците трябвало да изядат по половин сърце от гълъб /украинци/; невестата забърквала прах от изсушено гълъбово сърце в яденето на съпруга си /хървати/; когато пристигне за булката, женихът трябвало да хване някой от хартиените гълъби, които нейните приятелки
са направили и подхвърляли /руснаци/; в кръга на шегата младоженецът носел и подарявал на булката гълъб (или заек) /чехи/ и т.н. Добро
знамение е, ако по време на сватбата се появят гълъби и лястовички
/руснаци/. Вярвало се, че гълъбите носят щастие на дома, в който се
отглеждат - върху тези къщи не падат мълнии и в тях не става пожар
/и. славяни, поляци/, а белият гълъб дори притежава умение да гаси
пожар. Нечистите сили не могат да се превъплътят в гълъб /з.славяни/.
И при славяните има поверие, че душите на почтените хора, когато
умрат, се превръщат в гълъби. Смятали, че гълъбът се появява в момент, когато някой умира /поляци/. Затова се стремели веднага след
раждането да дадат на родилката да яде гълъб (или кокошка).
В християнството гълъбът е олицетворение на Светия Дух. Той
приема този облик, когато се явява на хората. Затова често се изобразява като гълъб с нимб. Свързва се с чистотата, светостта, вдъхновената мисъл, мира, кръщението, благата вест. Седем гълъба символизират седемте дара на Свети Дух, ято гълъби - вярващите, гълъбица
с маслиново клонче - мир, прошка и избавление. Гълъби, кацнали на
лоза, са символ на християните. Гукането на гълъбите се приемало
за израз на дълбока скръб. В Стария Завет гълъбът се явява само в
Моисеевия законник, в който се представя като птица за жертвоприношение на бедните. В манихейската иконография третият член от
съставящите Светата Троица понякога се изобразява във вид на бял
гълъб.

В българската традиция гълъбът се отнася към свещените
представители на фауната. Макар и спорадично, се определя
като сур ‘слънчев, свещен, божествен’. Към тази категория се
отнася и заради белия (или светлосивия) цвят, който сам по
себе си е символ на светлото, чистото, свещеното.
При българите гълъбът също се явява в ролята на вестител, което е отразено в епическите песни от сборника „Веда словена“. Често се представя и като жертвена птица по време на
празници. В други фолклорни творби той носи и неприятни вести - предупреждава царя, че царството му ще падне и др. под.
До средата на миналия век банатските българи са съхранили архаичната представа, че душата на умрелия приема облика на гълъб, който витае над гроба му до 40-ия ден от смъртта,
а след това преминава в отвъдния свят. Спорадично се открива
поверието, че на 40-ия ден на гроба на починалия се явява гълъб. И българите вярвали, че душите на добрите хора се трансформират в гълъби, а на лошите - в гарвани.
Все още в някои български селища на сватбите е задължи-

телен обредният хляб, наречен гълъбник или гълъбе поради
това, че има формата на гълъб или е украсен с фигурки, изобразяващи гълъби. Несъмнено това е израз на символната семантика на гълъба, означаваща семейно щастие, съпружеска
любов, вярност и привързаност. В народните песни младоженците се оприличанат с гълъб и гълъбица - Гълъб иде, гълъбица води, се пее в една сватбена песен.
Същевременно според поверията на българите къща, в която се развъждат гълъби, някой ден ще запустее. Поради това
някога селяните избягвали да отглеждат гълъби.
В народно-християнските поверия битува представата, че
Свети Дух се явява в образа на гълъб. Той е олицетворение и
на ангелите. Гълъбът, особено белият, в българската традиция
е символ на абсолютната свещена чистота и на невинността.
Възприема се като антипод на гарвана.
Терминът е регистриран още в ст.бълг. — г о л л б ь
вянските езици, но етимологията не е ясна.

има рефлекси в сла-

Ш Гура А., Символика животных в славянской народной традиции, М.,
1997: 612-617; Купър Дж. К., Илюстрована енциклопедия на традиционните символи, С.> 1993:42-43; Маринов Д., Народна вяра и религиозни народни
обичаи, С., 1994: 150; 159; Мичева-Пейчева К., Сблъсъкът на чистотата
и нечистотата в българската култура и език, С., 2013: 276-277; Приор Ж.,
Универсалните символи, С., 1993: 40; Символы и знаки: <http://sigils.ru/symbols/golub. html>; Славянские древности (Этнолингвистический словарь), т.
1, М., 1995: 515-517; Словник символ1в,И1йв, 1997: 36-37; Шевалие Ж., Геербрант А, Речник на символите, т. 1, С., 1995: 231-232.

ГЪОЗБАДЖИЙКА (гъдзбаджийка /Върбица, Пресл./) X МАМНИЦА
Названието е образувано от тур. дума gözbgici ‘фокусник, магьосник’ (< göz
‘око’ + bgici ‘магьосник’) + суф. -ийка.

160

ю Д сз
ДАЖБОГ; ДОЖНИ БОГ; ДОЖДА БОГА; ДЪЖНА БОГА
Едно от имената на славянския Бог-Слънце или Бог на
Слънцето, който дарява топлина и светлина, осигурява живот, плодородие, благополучие, всички земни блага на хората.
Персонаж с функцията на божество на слънцето се открива в почти всички митологии и особено в тези на народите слънцепоклонници. Често в една отделна лингвокултурна система то има по няколко
имена. В старогръцката митология, например, богът на слънцето е
известен с имената Хелиос и Аполон, но в индиуизма те са над сто,
от които най-популярно е Суря, което е изместило бога-властелин на
небето Митра (арменския Михр). Наличието на няколко имена на
бога на слънцето се дължи на различни обстоятелства. Преди всичко богът на слънцето трудно се разграничава от слънцето, осмисляно
като божество, т.е. от бога-Слънце. По всичко личи, че първоначалното обожествяване на самото слънце с течение на времето се осмислило като природно явление, над което властва специално божество.
От друга страна, епитети, означаващи негови качества, се субстантивирали, приемайки значението на теоними. В някои случаи те били
евфемизми. Значителна роля в това отношение играела и интерференцията между митологиите. Известно е, че гърците заели Аполон от
малоазийските традиции; бог Суря в индийската митология е зает от
скитите; традиционната римска митология започва постепенно да се
измества от иранския митраизъм с основен бог Митра, който от своя
страна заменя не само Аполон, а всички предишни божества, включително и Юпитер и чрез него се налага монотеистична религия, в
основата на която е залегнало слънцепоклонничеството. Разпространявайки се по цялата империя, култът към бог Митра, отъждествяван
със Слънцето, нараства, но в конкуренцията с появилото се един век
след това християнство той не се утвърждава. Въпреки това до голяма
степен култът към слънцето се е съхранил, интегрирайки се в култа
към Христос, под влияние на което той се наложил като слънце на
правдата.
Славяните също използвали различни митоними, свързани с бога
на слънцето или бога-слънце. Един от тях е Дажбог. Ограничените
сведения за него се откриват предимно в староруски писмени паметници, където са фиксирани и вариантните митоними Дажъ-богъ, Даждъбогъ. За неговата божествена същност се съди по компонента бог в
името му, който е фиксиран и в митонима Стрибог. Той е син на Сварог, видно от патронима Сварожич, познат най-вече при балтийските
славяни или цар-слънце (,,цар-слънце, цар, син Сварогов, Даждбог“).
В превод на хрониката на Иоан Малала с Даждбог се замества Хелиос.

Но всъщност при източните славяни Сварожич се почитал и като бог
на огъня. В поемата „Слово за Игоревия полк“ се казва, че русите са
внуци на Даждбог. По този начин той се доближава до Род и Чур //
Щур, т.е. вероятно се е схващал като митичен прародител, който се
грижи за своите потомци. С голяма достоверност би могло да се предположи, че Дажбог е поел функциите на Сварог и вероятно на Сварожич, поради което те не са отбелязани в пантеона на княз Владимир.
Споменава се и в сватбени украински песни, където се представя като
покровител на сватбите. В една грамота от XIV в. е фиксиран патронимът Дажбоговичъ.
В една сръбска приказка Дабог се явява като митологизиран образ
на земния цар в противовес на Бога на небето. В Сърбия има планина, назована Даубог. Споменът за Дажбог при поляците е съхранен в
личното име Daczbog, регистрирано през 1345 г. и в дворянското име от
ХУЛ в. Dadzbog. В славянската митология наред с Дажбог се откриват
още няколко регионални имена, които се предполага, че са на бога
на слънцето. Липсата на достатъчно сведения за божествата, които се
крият зад тези теоними, не дава възможност да определим доколко те
са тъждествени и доколко се разграничават от царя (княза)-слънце
на небето и бога на слънцето. Според чехи, словаци и моравци негов
аналог е Ясон, Несон или Хасон (< ст.слав. gasny //jasny ‘светъл, бял’).
Славяните вярвали, че Дажбог живее на изток в страната на вечното лято. Прислужничките му разпръсват облаците, а с дъжда измиват лицето му. Той умира есента и се ражда отново на 24 декември.
Този факт го идентифицира с Коледа.

Българите явно са забравили това божество. Може би Хьрс
го е изместил или просто Дажбог не се е отъждествявал с Хърс,
което обяснява наличието на двата теонима в пантеона на княз
Владимир. Спомени за него са съхранени в българската историческа антропонимия: в някои регистри от миналите векове
се открива мъжкото лично име Дажбог (XV-XVI в.) и неговите
варианти Дажбо (XVI в.) иДажо (XTV-XVI в.), което е сигурно
доказателство, че българите също са почитали този бог.
Дажбог се споменава във „Веда словена“ с вариантното име
Дожне Бог, Дъжне Бог или Дожба Бога. В песента „Сонцева
женитба со мома Вълкана" Дожба Бога и Слънцето са различни персонажи, при това Слънцето е подчинено на Дожда бога,
който се представя като властелин на дъждовете и снеговете.
Когато Слънцето отива при него, той го съветва:
Е бре, сонце, ясну сонце!
Още три недели да си грееш на земета,
Вече да не излезеш на небету,
Ами да се скриеш аф той сарае,
Чи ша боде тешка зима снегувита.
Ша заключе мои дъждувити сарае,

162

Та ша отключе снегувити сарае,
Да си иде на земета три месеци,
Да ми боде сита земе снегувита.
/Веда словена, 1: 53/

Зимата ще бъде много тежка, защото на земята три години
не са правили курбан на Дожне Бог. Тук бог-Слънце се разграничава от Дожне бог. И според цикъла „За Витин-день“ той се
явява като бог на дъжда, който пази водата в бял кладенец и
когато е сърдит, го заключва. Втората обредна песен на цикъла
всъщност представлява молитва за дъжд, отправена към Дожне бог:

Ой, Боже ле, ой, Дожне ле!
Прироси ни зароси ни
ситен дъждец дребна роса,
пшениците са зеленили,
класете улебнали.
/Веда словена, 1: 331/

Витинден обаче бил посветен на Витна и се чествал преди
или след жътва. Затова изглежда доста нелогично да се отправят молби за дъжд по това време. Вероятно в текста на този
песенен цикъл (както и при останалите) е отразено едно късно
състояние, при което езическите митични персонажи вече са
забравени, преосмислени или контаминирани с други. Тук е
видна и симбиоза между различни обреди и празници. Следващата песен също е молба за дъжд, но обръщението е направо
към Бог — явно единния и всевишен.
Изглежда, че в случая той се явява като божество на атмосферните явления. Но много е възможно Дожне бог все пак да
е бог на слънцето, който същевременно имал и функцията да
властва над плодоносния дъжд. На тази мисъл навежда обредната песен „Личен день Енюв день“ от сборника, предназначена за летния празник, посветен на слънцето, където се казва:
<...>
ясну ми слънце вода пръсна,
жива вода ут бел кладнец,
та си бильки напърсна.
/Веда словена, 1: 333/

Тук е видна връзката между функциите на слънцето и
Дожне Бог и вероятно тяхната идентификация. За разлика от
Хърс, той дава живителни сили под формата на светлина, топлина и влага, когато е нужно. Тази влага може да се обясни с
163

едно поверие на българите, според което през нощта слънцето
пътува от запад на изток по море, къпе се в него и когато сутринта изгрява, се отърсва от водата и тя пада под формата на
роса. Връзката на Слънцето с дъжда се открива и в индийските
веди, където се казва, че още при първия гръм Митра изпраща
дъжд от небето. Подобна връзка на бога на слънцето с дъжда се
среща при келтите, които вярвали, че бог Беленусу омилостивявал гневния гръмовержец и призовавал за очистващ дъжд.
Същевременно в песента „Сонцева женитба co мома Вълкана“ от същия сборник, където се нарича Дожда Бога, той се
разграничава от бога-Слънце и боговете на слънцето.
Всички представени факти показват, че Дажбог не е само
бог на Слънцето. Той има влияние върху метеорологичните
условия, определящи климата и сезоните. До известна степен
в това отношение той се сближава до Коледа, който също има
подобни функции, но отнасящи се само до зимния сезон. Двете божества си приличат и по това, че умират преди зимното
слънцестоене и се раждат по негово време. Това дава основание да се приеме, че Коледа е ипостас на Дажбог.
Бял Бог, Еньо, Коледа, Огнян, Сива бога, Сур, Флана, Хърс

Теонимът Дажбог (Даждбог, Дайбог и т.н.) определено е сложен по
състав. За двата компонента има различни мнения. Първият се извежда от
повелителната форма на глагола давам (дам > дай < ст.бълг. дати, дамь, даж)
+ *bogb ‘щастие, благосъстояние’, т.е. ‘даващ благосъстояние’, но по друго мнение компонентът бог е в прекия смисъл, т.е. това е ‘даващ или раздаващ бог.
Някои смятат, че основата на този глагол в случая не е особено подходяща и
че значението ‘даващ или раздаващ’ на първия компонент е възприето въз основа на съзвучието. Други търсят връзка с германския бог Tag или скандинавският Dag, Dayr и допускат, че е зает от тях чрез варягите, в чиито земи се пазят
много топоними с корен даж-. Допуска се и вероятност, че слав, дажь е закономерно смекчаване на древния и.-е. корен, запазен в санскр. dagh, в гот. dags
‘ден’, т.е. ‘бог на деня’ или е пряко индоевропейско наследство. Според една от
хипотезите Дажбог се свързва със ст.ирл. бог Дагда < пракелт. *dago-dčvo ‘добър
бог’, като на славянска почва изконното индоевропейско -devo било заменено с
иранското baga. Най-вероятно това название първоначално било определение
на бога-Слънце, а по-късно се преосмисляло като бог на слънцето. Вариантът
на митонима Дожда Бога се появява по народна етимология под влияние на
преосмислянето на функцията му.
Ш Веда словена, т. 1, С., 1997: 53; 330-333; Гейшор А., Митология на
славяните, С., 1996: 154-155; Георгиева И., Българска народна митология,
С., 1993: 19; Дажъбог // Википедия: <https://ni.wikipedia.org/wiki/%C4%E0%E6%FС%Е1%ЕЕ°/оЕЗ>; Заимов Й., Български именник, С., 1988: 78; Мифологический словарь (Гл. ред. Е. М. Мелетинскии), М., 1990: 169-170; Нидерле Л.,
Славянские древности, М., 2000: 309-310; Панчовски И. Г., Пантеонът на
древните славяни и митологията им, С., 1993: 54-58; Фасмер М., Этимологический словарь русского языка, т. 1, М., 1986: 482; Энциклопедический
словарь. Славянская мифология, М., 1995: 153.

164

ДВУОГНЕНИК (двудгненик

/Поп./) >

ЗМЕЙ

Етимологията на думата е ясна, както и мотивацията. Това е видно от
парафразата ‘змей, който бълва два огъня’.

ДЕВ, ДЕФ /Род.; Велешко; Сол.; Лов./', ДЕФИЩЕ (дёфище /Род.; Велешко/)

1. Зъл дух, чудовище, човекоядец.
Среща се предимно като герой в приказките, където външният му облик не е определен. Според една приказка дефът
има жена - дефица и трима синове - дефове. Според друга приказка дефът се жени за обикновена жена-вдовица, която има
син. Двамата се съюзяват против сина й, за да го убият, но той
успява да се спаси.

2. Персонажи от двата пола, които слугуват на боговете и
осъществяват връзката между тях и земните хора.
Такива те са според сборника с епични и обредни песни
„Веда словена“. До голяма степен това са езическите аналози
на християнските ангели. В този смисъл дев е дублет на див.
•ф ф Названието е от ст.перс. daeva ‘демон’, заето чрез турски, където dev е
‘великан; демон’. Формацията дефище е с пейоративна конотация, която й придава увел. суф. -ище. Във втория случай деф е от същия корен, но се свързва с
див, респективно devâ -h > лат. deus ‘бог’.

Ш Български етимологичен речник, т. 1, С., 1971: 330; Георгиев Вл.,
Трите фази на славянската митология // сб. Изследвания в чест на академик Михаил Арнаудов, С., 1970: 472-473; Гордлевский В. А., Из османской
демонологии // Избранные сочинения. Т. 3. История и культура, М., 1962: 300;
Сборник за народни умотворения, Книжовен отдел, т. V, 1891:139; 147.

ДЕДЕЙКО (дедёйко

/Г. ДелчУ, дидёйко /Драм./);

ДИДЕИН (дидёин

/диалУ)

Зъл дух с образ на коза или яре.

Сред някои българи битувала вярата, че този дух възниква от забравена на полицата овча глава или главата на друг
дребен добитък, която след 40-ия ден се превръща в демонично същество. Вероятно това е глава от жертвено животно, посветено на семейния стопан-покровител. В началото нощем
тропа и прави пакости. След известно време отива в пещерите,
откъдето излиза само нощем и тогава блее като яре. Според
поверията, който чуе този глас, умира или се разболява. Една
от неприятностите, които носи на хората, е причиняването на
болестта синя пъпка (Anthrax), едно от диалектните названия
165

на която е дедёйко. Среща се и със значение вампир.
4» В основата на дедейко е залегнала умал. форма на дядо - деде. Тази
формация е образувана по стар словообразувателен модел като: тейко //
тайко (< татко), брайко (< брат), майка (< мати, матер)\ личните имена
Влайко (< Влад/имир/), Нейко (< Недо) и т.н. Мотивацията е свързана с архаичната представа за прадядото, основоположник на рода или племето, който
след смъртта си остава техен покровител. По-късно, под въздействие на християнството, терминът бил преосмислен като демон от групата на злите духове.
Названието дедЪйко със значение ‘болест (<Anthrax>)’ е вторично образувание
от названието на демона.
СЭ Геров Н., Речник на българския език, т. I, С., 1975: 293; Велчева Б.,
От мати до майка и един слоеообразуеателен модел. И КМСт 14,2001, 239-242;
Тфоева-Григорова Е., Демоните на Родопите, С., 2003: 49.

ДЕДЕЛАР (деделар /Съчанли, Гюм./); ДЕДЕЛАРИН (деделарин /Съчанли, Гюм./) X” СТОПАН
w Названието деделар е тур. форма за мн. ч. на роднинския термин dede
‘дядо’ (< ст.тур. dedă ‘баща’). Към формата dedeJar е прибавен бълг. суф. за единичност -ин. Словообразувателната мотивация при тези названия вероятно е
както при дедейко.

ДЕЛЕСИНА (делесина /Стр./)
Евфемизъм за вампир.
Приема се, че е образуван на българска почва със суф. -ина от гр. дума
VTEÄrig ‘буен, побъркан’, която от своя страна е производна от тур. deli ‘луд, което означава, че делесина е равнозначна на лудетина. Но диал. лексема делес
‘нищо’ /Род./ (с неясна етимология), също би могла да е мотивираща основа на
делесина, където суф. -ина е носител на пейоративно значение, като в гадина,
опачина, дяволщина.

Ш Български етимологичен речник, т. 1, С., 1971: 336.

ДЕМОН (демон /Топол./)
Обобщаващо название за всички зли и нечисти сили в книжовния език, а в някои диалекти означава вампир.
Терминът е зает от гръцки, където öcdpxov е ‘зъл дух*. Със същото значение е регистриран още в ст.бълг. под облика дмюнь.

ДЕННИЦА (Денница /Соф.; фолк./, Деница /общоб./, Даница /фолк./)
Един от митологизираните образи на планетата Венера в
славянската космогония, където се възприема като две звезди,
въз основа на което и персонификацията й се явява в два персонажа -Денница // Зорница и Вечерница.
Тази представа за Венера се открива в много митологии, като в ли-

166

тературата често двата образа се обозначават с термините съответно

Утринна звезда и Вечерна звезда.
Както при Слънцето и Луната, представата за пол не е единна. В
някои традиции „двете звезди" са с облик на жени, обикновено сестри
/литовци, чуваши, Япония, Ю. Азия, ханти, мандан, Калифорния, Конго, Судан и др./, в Други те са мъже, понякога братя /Мезоамерика/. Утринната
звезда е девойка /латвийци, Индонезия/, а Вечерната - мъж /Индонезия;
Боливия/ или обратното - Утринната звезда е в облика на мъж /Лянос,
индианци (Калифорния, ЮЗ Америка, СЗ Мексико и 3. Амазония, Мезоамерика, С. Анди); мопан, хадза (Африка)/, а Вечерната - на жена /индианци,
бантуезична Африка/. В Индонезия Сутрешната и Вечерната звезда са
съответно сестра и брат, а в Калифорния Утринната звезда е брат на
Облачната жена. За други индианци Утринната звезда, а също Слънцето, Полярната звезда, Голямата Мечка и Сириус са старци, а Вечерната звезда, Плеядите, Поясът на Орион и Двойната звезда (?) са
старици /индианците оседж/.
Зорницата и Вечерницата са в тясна връзка със Слънцето и Луната. Най-често те се явяват техни деца, както и всички други звезди,
като обикновено Луната е майка, а Слънцето — баща /Индия, Индонезия/. Понякога Утринната звезда е техен син /СЗ Мексико, Мезоамерика
и др./ или Венера е тяхна дъщеря /филипинци/. Някои вярвали, че Утринната звезда е брат на Луната, с която влиза в инцест /племето напо,
3. Амазония/. В някои индийски митове Зорница и Вечерница са жени
на Слънцето. За други съпруга на Слънцето е само Вечерницата /бантуезични африканци/ или ту Зорница, ту Вечерница е съпруга на Месеца /африкански митологии/. Среща се и вариантът Вечерница съпруг на
Луната или двете звезди са жени на Месеца, като Утринната звезда
е добрата, а Вечерната - злата жена /ханти, Която; чуваши/. В митовете
на някои индианци Венера или само Вечерницата се явява баща на
Луната /Боливия и др./, при други - Утринната звезда е зет на Слънцето и Луната /СЗ Амазония/, при трети Утринната звезда (ПТашайя)
е внук на Слънцето /хадза (Судан)/. Вавилонската Ищар, богинята на
планетата Венера, е свързана със съдбата на бог Тамуз — тя е неговата
майка и любима съпруга, а в шумерските митове Инана — богинята на
Венера, е сестра на бога-Слънце Шамаш.
Най-често Зорницата и Вечерницата са деца на Слънцето и Луната, но манданите разказвали, че те са дъщери на безсмъртната
старица, която живее на Луната; Полярната звезда е тяхна сестра, а
Ден, Нощ и Слънце са техни братя. Японците вярвали, че Зорницата, Вечерницата и техните сестри Слънцето, Луната и Полунощната
звезда са дъщери на Старшия бог па небето. Едно молдовско предание
гласи, че някога чумата покосила всички, но един юноша се върнал
назад и от под една чутура излязла Смъртта; той побягнал, но един
тривековен отшелник му дал „железен прът-дъб, сабя-лоза"; юношата
ги дал на Смъртта и й казал да дойде за него, когато сабята се износи.
Времето минало и Смъртта отново се появила; юношата пак побягнал, този път към жена си, която го хванала за ръката, а Смъртта за
единия крак; превърнала го в златна ябълка, хвърлили я на небето и

167

тя станала Вечерницата; по друга версия сестрите на Смъртта и жена
му го превърнали в златна ябълка, метнали я на небето и тя станала
Зорницата.
Според някои индианци от дъщерята на Вечерната звезда и сина
на Слънцето и Луната са произлезли хората, а един космогоничен мит
гласи, че Бог дал две съпруги на Месеца - първата била Утринната
звезда, която родила растенията, но Бог я отстранил и му дал за жена
Вечерната звезда, която от първото съвкупление родила домашните
животни, от следващото - синове и дъщери, от третото - хищните животни, змии и скорпиони, после му наредила да спи с големите им
дъщери, а самата тя спала със змеи /бантуезична Африка/.
За функциите на,двете звезди“ рядко се споменава. Казахите вярвали, че Вечерната Венера (Омир-Зая) светела по цяла нощ, но след
като се скарала с Луната, боговете я наказали да свети на небето само
когато не се виждат Слънцето, Луната и другите звезди. Литовците
смятали, че Вечерницата постила леглото на Слънцето, а Зорницата
запалва огъня му и му приготвя закуска. Едно индианско племе в
Калифорния разказва, че Слънцето и един орел-людоед всяка нощ
играят на топка срещу Зорницата и Небесния Койот (Шнилемуна), а
Луната - самотна жена, била съдия.
В древните индоевропейски митологии планетата Венера не е
одушевена. Персонифицирана е само зората - Еос, в старогръцката
митология, римската Аврора, скандинавската - Естер, индийската
Ушас, всяка от които се възприемала и като богиня на зората.
В славянската митология Зората се разграничава от ипостасите на
Венера. Но понякога Утринната и Вечерната Зора се отъждествяват
със Зорница (Денница) и Вечерница. В руската традиция Зора се
назовава и Утренница, Зарница, Денница и др., т.е. с имената на сутрешната Венера. Същата ситуация се открива в белоруската и сръбската митология. Обикновено в славянската традиция Заря (Зарница, Денница) е сестра на Слънцето, но понякога се явява негова майка
или невеста. Според един от вариантите на древноруската космогонна
поема „Голубиная книга“ двете зари, т.е. Зорница и Вечерница са произлезли от очите на Бога, а в друг вариант се казва, че те са „от Божиите вежди“. В балтийската митология Зорница (Ашурине /литовци/, Аусеклиса /латвийца/) е дъщеря на Слънцето, в която Месецът се влюбил,
а според латвийците той дори я взел за невеста, но Перун го порязал
със сабята си.
Утринната и Вечерната Зора (звезда) стоят от двете страни на пурпурния престол на царя-Слънце в Слънчевото царство /сърби/ или Зорницата извежда белите коне на Слънцето, а Вечерницата ги поема
след залез /и. славяни/. Явно при древните славяни Зорницата е била
на по-голяма почит от Вечерницата.
Под името Заря-Заряница и с определението красная девица тя
често се среща в руските заклинания и във фолклора, където се представя като богиня на светлината, Дева-войн, небесна застъпница и
защитница на хората от беди. Смятало се, че под нейна власт са сънят и безсъницата, тя буди хората сутрин. Нейната светлина осветява

водата, а росата в древността се възприемала като сълзите на Зората.
Към нея често се обръщали с молба за плодородие или за здраве. Тя
се описва с було, седяща на митичния камък Алатир, зашиваща кървящи рани със стоманена игла.
Зорницата е любимата на Месеца, но в митовете за женитбата на
Слънцето при южните славяни тя се явява негова невеста.

В българската традиция планетата Венера също се възприема като две звезди - Денница Н Зорница и Вечерница. На тях
са посветени няколко вариантни мита. Според представите на
българите тези „звезди“ са необикновено красиви сестри-девици със сияещи криле. Зорница е по-младата. Въпреки че и
двете живеят на край свет, те се срещат само един път в годината или на седем години веднъж, тъй като Зорница съпровожда Слънцето, което е влюбено в нея, а Вечерница неотлъчно
следва влюбения в нея Месец. Тя изгрява с Луната и залязва
заедно с нея. Когато Месецът види някое убийство, Вечерницата става кървавочервена като него. Друг вариант гласи, че
Слънцето и Луната са техни братя, влюбени в Зорница. Заради
нея те се скарали. Явно митовете за слънчевата женитба първоначално били свързани с мита за женитбата на Слънцето с
Денница // Зорница, но с възприемането на инцеста като голям
грях невеста на Слънцето става земно момиче, което в песенния фолклор освен Денница се нарича Емшерийка, Илдъза и
Янинка, Ангелина, Мариица, Перусия, Дафинчица, Калинчица, чрез които се отдалечава от митично-астрономическия си
образ и се осмисляла като типично антропоморфно същество.
В друг мит се разказва, че някога Зорница и Вечерница
са били сестра и брат, обикновено близнаци, наречени Милица и Милан или Янка и Янкул, Стана и Мильо, Деница и
Юнак-звезда. Майка им хвърлила Милица в река Дунав. Там
една риба се грижела за нея и я отгледала, а когато пораснала,
я върнала на земята, за да намери дома си. Но роднините й
не я познали. Обидена, тя се зарекла, че ще се вижда с брат
си само веднъж годишно, след което се превърнала в звездата
Зорница, а брат й - във Вечерница. По друга версия братът
и сестрата били разделени, но когато пораснали, се срещнали
отново, влюбили се, оженили се и си родили дете. Възрастната
жена, която те приели да им гледа рожбата, се оказала тяхната
майка, която ги познала и им разкрила истината. Сюжетът на
този вариант е адаптиран към едно предание от времето, когато България се намирала в границите на Османската империя. Според друг вариант на мита Денница е царска дъщеря,
която се жени за змей. След това тя се превръща в звездата
Денница, а змеят във Вечерницата. В трети вариант невестата
169

се превръща в змеица, която става повелителка на болестите
и властелин на водните пространства. Тя предизвиква потъване на корабите и рибарските лодки, подобно на змея и самодивите, причинява бури, вихри и т.н. Податки за това архаично
поверие има в песенния фолклор, където в облика на змеица
Денница се явява господарка на седем от болестите.
Според един архаичен мит тя живее в морето, поради което я наричали Денница - морска змеица и е майка на всички
болести.
Денница се проявява като вестител - всяка сутрин известява изгрева на Слънцето и осветява пътя му; съобщава му за
предизвикателството на юнак Бранко да се надбягва с него,
който, след като спечелил в надпреварата, поискал от Слънцето сестра му (не се уточнява коя от тях) за жена.
В сборника с епически и обредни песни „Веда словена“ Денница е представена с имената Даница, Есница, звезда Зорница
или Небна Юда (Самувила).
Понякога обръщението към нея е Звезду ле, ясна зору или
просто звезду.

Звезду ле, ясна зору,
как си грееш нависоку,
нависоку на небету,
виде ли, звезду, ли не виде
кой е, звезду, гюнеф чинил,
гюнеф сторил дур на Бога?
/Веда словена, 1: 348/

Явно хората се молели на Зорница като на божествата и
се обръщали към нея с различни въпроси така, както и към
Слънцето. Смятало се, че тя също вижда всичко, което става на
земята, знае кой къде се намира и какво прави. В една народна
песен се казва:
Като ми рано изгряваш
И вечер късно захождаш,
Не ми ли видя, Зорнице,
Моето братче Аврамчо?
/с. Преслав, Запорожска обл. (Украйна)/

Подчертава се, че тя е сестра на Слънцето и върви преди
него забулена със златно було, за да пропъжда нощните демони, злините и черния змей:

170

Фала ти, ясну слънце!
<...>
Фала на тоета сесра!
Иоще рану и пред тебе,
кату млада невеста,
прибулена със златну булу,
златну булу узарену,
и си грее на земета.
Как изгрева йоще рану
Небна Юда Самувила,
Прогонюва и злините,
Прогонюва църна змее,
<...>
/Веда словена, 1: 337/

В друг случай тя се описва със сърп в ръка и житни класове.
Интересна е и нейната поява по време на суша при обреда
пеперуда.

„Ка’ си пее малка мома,
на Бога са нажелилу
нажелилу натъжилу,
заросил е ситен дъждец,
ситен дъждец дребна роса;
задала са Небна Юда,
небна Юда Самувила,
ф десна хи рока златна сърпа,
ф лева хи рока лебни класе.“
Рече звезда ни утрече —
закрила са на небу,
та си веке ни видела.
/Веда словена, 1: 349/

На друго място ясно се подчертава, че заедно със Слънцето
тя е подвластна на Йогне [вж.: Огнян]:
На Йогне сте курбан колели,
пели ме сте ясна песна,
та му са сте мольба молили,
да изгрее звезда зорница,
да изгрее ясну слънце,
<...>
/Веда словена, 1: 312/

■4* Митономинантът е образуван от съществителното ден (ст.бълг. дьнь) и
суфикс -ница.

Ш Афанасьев А., Поэтические воззрения славян на природу, М., 1994, т.
1: 85-88; Бадаланова-Геллер Ф., Книга сущая в устах: фольклорная Библия
бессарабских и таврических болгар, М., 2017:117; Березкин Ю. Е., Тематическая классификация и распределение фольклорно-мифологических мотивов по ареалам. Аналитический каталог: <http://mthenia.ru/ folklore/berczkin/>;
Българска митология. Енциклопедичен речник, С., 1994: 98-; 213-215;
Грушко Е. А, Медведев Ю. М., Энциклопедия русских преданий, М., 2001:
236-239; Ковачев И., Народна астрономия и метеорология // СбНУ, кн. 30,
С., 1914; Маринов Д., Народна вяра и религиозни народни обичаи, С., 1994:
53-55; Мифологический словарь (Гл.ред. Е. М. Мелетинскии), М., 1991.

ДЕРИШ БАБА (дериш баба /Хухла, ИвгрJ) > ТАЛАСЪМ; СЯНКА
Терминът е турски и означава ‘баща на дервиш*,. но първият компонент е диалектен вариант (или грешен запис) на derviș.

ДЕРТ /диал./
Митично същество с 40 крака, което влиза в корема на хората и ги разболява.
w Терминът е вторично образувание от персийската по произход турска
дума dert ‘1) мъка, страдание, горест; 2) скръб, тъга, грижа, печал’, заета в български с двете си значения, т.е. вътрешната структура на митономинанта е
‘демон, който създава дерт’.

Ш Етнография на България, т. 3, С., 1985: 81.

ДЖАДАДЖИЯ (джададжия /Девня; Провадия; Кюст./) Xе ВАМПИРАР
4* Терминът е образуван от тур. cadi ‘вампир’ + хибридния тур.-бълг. суф.

-джия за формиране на имена за лица от м.р. (с преход i ~ а).

Ш Вакарелски Хр., Български погребални обичаи, С., 1990: 166.

ДЖАДИЯ1 (джадйя, джадии мн. чУРод.; Харм.; Ботев.; Разгр.; Слив./) X
МАМНИЦА
ДЖАДИЯ2 (жабия /Елен.; Добр.; Гюм./, Жидия /Куман./)
и
ДЖИДЖЕЙКА (джиджёйка /Чирп./)
Същество, родено от жена, заченала от караконджул.
Названието е производно от тур. cadi ‘вампир; вещиця’ Във второто си
значение названието е метонимично ‘дете на джадия’.

ДЖАМАЛ (джамал /Пет могили, Н. Паз./) X ВАМПИР
Названието се извежда от арабското gamal ‘камила’, заето чрез турски, където carnala е ‘буйна младежка игра, която се играе след вършитба’. В други райони така се
нарича провежданото между Коледа и Ивановден обредно куксрско шествие, а също играта и участниците в тях. Навярно това название е евфемизъм за камила - чучело с облик на

172

камила, което на някои места е главното обредно лице а кукерските игри.

Ш Български етимологичен речник, т. 1, С., 1971: 352; Българска митология. Енциклопедичен речник. (Състав. А. Стойнев), С., 1994: 186-187

ДЖАНГАЛОС (джангалос, джангало /ЗБ/) > ПЛЪТЕНИК
4* Терминът е зает от турски, където cangaloz (от тур. звукоподражателното
междуметие căngii cungul ‘с шум, шумно; със звънтеж’) е зъл дух с антропоморфен
вид, чието лице е черно, има бели зъби и голям нос, очите му искрят, ръцете
и краката му не се виждат, защото са скрити под черните шалвари, които стигат до врата му, а косите му са разчорлени; на врата и по шалварите му има
окачени звънчета; слюнката му е отровна, затова нощем покривали съдовете с
вода, та ако влезе в къщата, да не плюе в тях; понякога застава под прозореца
на някоя къща и плаши хората, като вика „ьо-ьо, ьо-ьо“ и т.н.
£3 Гордлевский В. А., Из османской демонологии И Избранные сочинения, т. 3: История и культура, М., 1962: 309.

ДЖИВЕЛЕК ЧОВЕК /остар., диал./ > ДЖУДЖЕ
4^ Думата дживелек < турски civelek ‘весел, жизнерадостен,. Мотивацията е свързана с представата на българина за джуджето като весело човече,
вероятно получена от участието на джуджетата в циркови представления в
миналото.
Ш Сборник за народни умотворения, С., XXVIII, 1:152.

ДЖИН (джин, жин, чин — ед, ч. /Род./, джинове — мн. ч.)
1. Свръхестествено същество от рода на духовете-великани
в арабския фолклор, откъдето станало достояние на европейските и други народи.
Описанието на този персонаж в отделните културни традиции не
е единно. Споменава се още в асирийската митология, където се изобразявал като мъж с криле. Джинът се възприемал като нещо средно
между ангел и демон. Смятало се, че изпълнява ролята на посредник
между хората и висшите по ранг ангели. Джиновете били почитани
като божества и им се принасяло жертвоприношение. В арабските
митологии той е индивидуализиран, но е претърпял значителна еволюция. През Средновековието това е най-популярният персонаж в
арабския фолклор, където се представя като затворено в бутилка или
лампа същество, което, след като се освободи, приема вид на огромен
димен стълб, но горната му част има облик на страшен мускулест човек. Притежателят на съда, в който се помещава джинът, става негов
господар, на когото той безусловно служи, като изпълнява неговите
заповеди-желания. Чрез приказките от „Хиляда и една нощ“ става популярен сред европейските и някои африкански народи.
При тюрките и таджиките в Средна Азия се говори за множество
джинове с доста неопределени характеристики. Те рядко се явяват
като антропоморфна същества. Не се причисляват и към типичните

173

духове. Притежават способността да се превъплъщават в котка, куче,
кон, а според други - в патица или заек, а понякога в парцалена кукла. Според митологията в областта Хорезм /Узбекистан/ те са дребни
същества, които се размножават като мухи. Обитават гробищата, сметища, торища с животински произход и други „нечисти“ места. Много
обичат пепелищата, а пепел от пещта, полята с вода, увеличава силата им. Любимите им места за пребиваване са някои дървета, особено орехите и тополите. Ако след покриването на нова къща никой
не остане да преспива в нея, там се настаняват джинове. Вярвало се,
че те са враждебно настроени към хората - причиняват им болести и
дори смърт, затова не бива да ги безпокоят. Джинът може да се всели
в човешко тяло и когато шаманът го извежда, той излиза през устата
на болния във вид на жаба или стоножка.
Смятало се, че джиновете предизикват смерчове, а в смерчовия
стълб има джин, поверие, подобно на българското за спираловидните
вихрушки, в които има змей или самодива. Разказва се и за джинова
сватба, която се състои в това, че джинът приема образ на мъж или
жена, примамва минаващ покрай него човек от противоположния
пол, угощава го, танцува около него, после изведнъж изчезва, а човекът след това се разболява. Турците го свързвали със злото начало.
Мюсюлманите приписвали на джиновете всички злини, които ги настигали. Затова понякога се свързвали с дявола (шейтан). Смятало
се, че често приемат човешки облик и поведението им е като на хората. Те обитават гори и планини, изоставени домове, стари крепости, в
окопи и леки мъгли. Обикновено обикалят около обитаваните домове.
В османо-турската митология има джинове-гноми, които се предполага, че са заети от арменците или кюрдите, въпреки че за дребни
джинове се разказва и в узбекската митология. За разновидност на
джиновете турците смятали и други зли сили като гули и мекир. Някои се индивидуализирали като джина Каиш-баджак, който от талията нагоре е с човешки облик, а надолу има дълга опашка. Скривайки
опашката си, той се преструва на инвалид и моли някой пътник да го
носи на гръб, но щом това стане, джинът обвива опашката си около
краката му, събаря го на земята и го изяжда.
Джиновете от Корана са аналогични на християнските бесове и на
шеддимите в юдаизма.
В българската митология образът на джина не съвпада напълно с този на едноименния персонаж в ориенталските митологии, откъдето е зает. Тук той е натоварен с ролята на невидим зъл горски дух. На него е подвластна някоя планина с
горите, които обитава и водите й. По тази си функция коре лира
с великан. Джиновете могат да бъдат мъже и жени. Те разговарят на свой език, непонятен за хората. Вярвало се, че джинът притежава много знания, които понякога предава на жена,
която после става врачка.
В българските приказки се разказва за дух, който съответ-

174

ства на арабския джин. Господарят му го извиква чрез кърпичка или друг предмет и той изпълнява желанията му.
2. Често българите смятат джина за вид вампир, произлязъл
от убит човек, чиято кръв на мястото на убийството била прескочена от човек или животно.
По друга версия той възниква от кръвта или повръщано на
починал от болест човек. Понякога дори се описва като него човек, но без кости. Българите използвали този термин и за
назоваване на други демони, което усложнява неговата идентификация.
Българите-мюсюлмани често го отъждествяват с враг, т.е,
с дявол. Това е видно от еднозначността на устойчивите словосъчетания-термини джинова сватба и врагова сватба. За разлика от узбеките, българите вярвали, че джинската сватба се
провежда на място до река, на воденица или на мост, където
е имало убийство. Но съботниците обикновено разказват за
шумното сватбено шествие през нощта на някой път. Булката
- главното действащо лице в сватбата, язди катър, седнала обратно, но за младоженец не се споменава. Двама от сватбарите
носят бъклици. Те са облечени в хубави дрехи, но същевременно са обгърнати от пламъци. Човекът, срещнал сватбата, се
включва в нея - пирува със сватбарите, играе с тях хоро, дава
на булката монета и получава от нея дарове. Строго забранено било да говори, защото ще му вземат гласа. След подобни
„срещи" тези хора се разболявали от тежки болести, като често
изчезвал и гласът им.
w Терминът джин навлиза в български чрез тур. cin ‘дух; видение’, вариант на араб, jinni (ginni). Смята се, че лат. genius ‘дух-покровител’ също е производно от араб, jinni, което в английски се явява в облиците djinni, jinni и genie,
които обикновено се приемат за синоними.
Български етимологичен речник, т. 1, С., 1971: 364; Джинн // Википедия: <https://ru.wüdpedia.org/unki/%D0%94%D0%B6%D0%B8%D0%BD%D0%BD>;
Геров EL, Речник на българския език, т. I, С., 1975: 289; Гордлевский В. А.,
Из османской демонологии И Избравшие сочинения. Т. 3: История и культура, М., 1962: 299-325; Энциклопедия мифологических существ: <http://www.
avataram.ru/mythology/>; Снесарев Г. IL, Реликты домусулъманских верований
и обрядов у узбеков Хорезма, М., 1969: 26-28; Тфоева-Григорова Е., Демоните
на Родопите, С., 2003: 39; 187-201.

ДЖИНДЖИЕ (джинджйе /ЮЗБ; Род./) > ВАМПИРАР
Терминът е образуван на българска почва от джин в значение ‘вампир’
< ар.-тур. cin ‘дух; видение’ + тур.-бълг. суф. -джие (< -джия).
Ш Вакарелски Хр., Български погребални обичаи, С., 1990:166.

175

ДЖИНИСКАРИ (джинискари /Пирин/) > САМО,! НИ зи
Етимологично терминът се свързва с джин. Той е с негативна
конотация и означава, че самодивите се отнасят към групата на джиновете.

ДЖУДЖЕТА (джуджета] ед. ч. - джудже /общоб./)

Дребни на ръст антропоморфны митични същества, които
се отличават със свръхчовешки сили и умения.
Те са универсални митични персонажи. Легенди за джуджета има
в целия свят. Срещат се по-рядко от великаните, но подобно на тях,
проявата им също е индивидуална или колективна. Индивидуализирани джуджета се срещат предимно в епоса и фолклара. Широка
популярност са придобили немско-скандинавските джуджета Алвис и
Ангрбода; Квасир - роден от слюнката на асовете и вановете, известен
с необикновената си мъдрост; героят в „Младата Еда“ и „Старата Еда“
Андвари, притежател на съкровище, което проклел да носи смърт на
всеки, който посегне на него; Двалин или приказните герои джуджето
Дьлгоноско, малкият Мук и др. С ръст на джуджета са и някои божества: египетският бог Бес, предпазващ хората от болести, почитан и
от финикийците, които го изобразявали с криви крака, а понякога и с
лъвска глава. Подобни функции имало японското божество Сукунабикона - небесно джудже с криле на пеперуда и пелеринка от пух, което
откривало различни цярове и разкрило на хората лечебните свойства
на топлите минерални извори.
Често митове за народи с ръст на джуджета разказват, че те са подземни или подводни човекоподобни същества. В групови формации са
обединени финикийските патеки — мънички водни човечета, които
отстранявали нещастия и предпазвали моряците и кораба им по време на плаване; дългоносите кръвожадни джуджета тенгу в японския
фолклор притежават способността да се издигат във въздуха и да стават невидими. Древните египтяни и народите от предколумбова Централна Америка обичали и уважавали джуджетата най-вече заради
умението им да танцуват и вярвали, че са свързани с боговете. Южноамериканските народи разказват легенди за дребни човекоподобни
същества, които физически са твърде слаби и се събирали в малки
лодки, с които се движели по небето; те можели да лекуват всички болести и да предизвикват дъжд по време на суша. Открити са и мумии
на тези същества с височина 25 см, чиято ДНК не съответства на човешката. Мексиканците описват целкалските икали ‘черни същества’
като окосмени черни гномчета, които живеят в пещери и похищават
индианските деца и жени. Впечатлява обстоятелството, че и те летят
в небето с „ракети“, които умело управляват. За срещи с тях разказвали отделни очевидци до средата на XX в. В индийската митология
съществуват девет групи божества от по-низш ранг или демони с ръст
на джуджета, които наказват клетвопрестъпници и други грешници.
В англосаксонските митологии като племе се представят митични-

176

те гноми, елфи, цверги и лепреконите — мъничките вълшебници от
ирландския фолклор. В митологиите на другите европейски народи
джуджетата обикновено са духчета, принадлежащи към хтоничната
природа, които не обичат светлината, защото, ако ги огрее слънчев
лъч, ще се вкаменят. Затова живеят в гъсти гори и пещери. Описват
се с изключително дълга бяла брада, но някои от тях са с гъши или
гарванови крака. За джуджета се разказва и в митовете на Африка
и Австралия.
Въпреки разликата в ръста им, великаните и джуджетата имат
някои общи черти, поради което те се взаимозаменят - ту едните, ту
другите се приемат за първожители на света - великаните в Европа,
а джуджетата в Африка, на Хавайте и др. И сред едните, и сред другите има и добри, и зли, които лъжат хората и боговете, но често биват
унищожавани от тях; те са изкусни ковачи и т.н. Северноамерикан ските джуджета са безобидни, а африканският планински „народ“ от
джуджета азиза дал културата на жителите на Бенин и ги научил да
правят магии. Но в поверията на ескимосите те помагат на ловците, а
дългоносите джуджета от японския фолклор са отмъстителни и кръвожадни. Има и джуджета канибали, похитители на жени.
Джуджетата са най-добре описани в германо-скандинавската митология. Според нея те са възникнали от червеите в разлагащото се
тяло на великана Имра, а според друга версия - от кръвта и костите
му, а после и самите те започнали да моделират себеподобни от глина (в която се превърнало тялото на Имра). Някои от тях живеят на
земята, други - под земята. Най-популярен е „народът“ на цвергите,
които се славят като най-добрите ковачи - те изковали чука на Один,
златните коси на богиня Сива, прочутата огърлица на Фрея и др. На
този занаят те научили и хората. Тяхно задължение е да съхраняват
златото и други съкровища на божествата. Свръхестествената им сила
се изразява и в това, че джуджета крепят небето в четирите посоки на
света там, където то е най-близо до земята. Вярвало се, че те обладават и силна сексуална потентност, което се изявява в похищаването
на жени и деца - според „Старата Еда“ джуджето Алвис се сгодило за
дъщерята на бог Тор, а богинята Фрея прекарала по една нощ с всяко
от четирите джуджета, изковали нейната огърлица. Забавен разказ за
страната на джуджетата Файлин и нейния крал Иубдан е предаден в
келтската митология. Тези същества са толкова малки на ръст човечета, че дори джуджетата в страната на великаните Олстер ги държат
в шепата си, но въпреки това те обладават необикновена сила и власт
над вълшебствата.
В славянската традиция джуджетата са характерни предимно за
западнославянската митология и най-вече за лужичаните и кашубите. Според поверията това са представители на митичен народ от мънички човечета с ръст на деца /поляци/, според други са с размер на
една педя /словаци/, на бутилка или палец и могат да се скрият в ухо
на кон /лужичани/. Описани са с големи глави, плоски грозни и черни на цвят лица, косите им са разрошени и имат бради, по-дълги от
тях самите, а освен това са и гърбави /поляци, кашуби/. Спорадично се

среща поверието, че на вид те са черни, червени или зелени червеи
с големи глави, които проникват в човека и предизвикват болести.
Облеклото им е много пъстро, а чрез неизменната си голяма червена
шапка, която е вълшебна, стават невидими /поляци, кашуби, лужичани/.
Смятало се, че те са автохтонното население по техните земи /лужичани/, но след приемането на християнството джуджетата се скрили
под земята, защото не понасяли камбанния звън. Битът, социалната
организация, нравите и обичаите при джуджетата са като човешките,
те имат свой език и религия. Някога те живеели в съседство с хората
- обитавали различни места в домовете им или в помещенията за животни, а отношенията между тях обикновено били добри - джуджетата
помагали на хората, които обичат; често това било някое семейство, на
което оказвали помощ в домакинството и стопанската дейност. В това
отношение те корелират с източнославянския домовой [вж. стопан].
Понякога вземали назаем от хората съдове и други неща. Освен тези
домашни и подземни духове-джуджета имало и горски видове. Подземните джуджета се занимавали със земеделие и скотовъдство, те
били добри ковачи /лужичани/, дори научили хората да строят домове
/кашуби/. Вярвало се, че пазят скрити съкровища /чехи, словаци, кашуби,
лужичани/, поради което плащали на хората за направени услуги със
злато, сребро и скъпоценни камъни. Те можели да предсказват бъдещето.
Легенди за джуджета се разказват и при източните славяни. В
Урал има предания за „тайнствен народец“ с дребен ръст, живеещ в
дълбоки подземни пещери и само понякога жителите им излизали на
повърхността, но хората не ги виждали. Въпреки това смятали, че те
са красиви и имат приятен глас, но не всички ги чували. И макар че
ги наричали диви хора, местните хора (в с. Белослуцкое) ги смятали
за представители на много развита подземна цивилизация. Понякога
нощем, когато някой от тях идвал в черквата, предсказвал бъдещата
съдба на всеки, който поиска. В Урал и Сибир се разказва и за народа
от джуджета чуд. В Печорската низина в Коми също битуват легенди
за мънички човечета, които предсказвали бъдещето. В началото те не
разбирали езика на местните, но по-късно го научили и показали на
хората как да добиват и коват желязото. Вярвало се, че техните жреци
(пана) притежавали тайни знания и знаели къде се намират несметни
подземни съкровища, които били защитени със силни заклинания.
Джуджетата ставали лоши, когато по някакъв повод се нарушавали правилата на добросъседските отношения, особено когато ги
обиждали или им се присмивали за нещо. Тогава те се озлобявали и
отмъщавали, като нанасяли различни вреди на добитъка и посевите,
отнемали плодородието им /лужичани/, подменяли некръстено дете със
свое, крадели различни вещи /поляци/ и т.н. Съдейки по някои названия като bozy ludek, bozșta, božatko в полски, може да се каже, че първоначално все пак тези персонажи били смятани за добри същества,
освен ако те не са евфемизми.
Според поверията джуджетата рядко се появявали на обяд, защото
по принцип през деня те спели, затова най-често излизали нощем, ко-

гато пируват и се веселят с песни и танци /лужичани/ (подобно на египетските и централноамериканските джуджета). Горските джуджета
също си устройвали веселби, но под някой дъб.
Според поляците джуджета са и митичните karlicy, karzelcy, които
ще заменят днешните хора след Страшния съд.
При източните славяни във вид на джудже се явяват: Переруг мъничък зъл дух (или божество - ?), създаващ раздор и спорове сред
хората; духът на ливадите - добродушното мъничко мъхесто зелено
човече Луговичок /руснаци/; украинските пигмеи; следящият за реда в
къщата и семейството домовой /руснаци, украинци/ и хатник /белоруси/
[вж. стопан]; стоговой и неговата баба стожиха - пазители на сеното
/руснаци/. С вид на малки човечета са ичетиките - духовете на удавените от майките си новородени /руснаци/; различни подобни духчета са
помощници на вещиците; приказната героиня Крошечка-Хавроисечка също е с ръст на джудже и пр.
Взаимозаменяемостта на великаните и джуджетата е изразена в
образа на руския Полевик - горски дух, който пази житните поля и
също според едни е с вид на дребничък старец с черно като земята
тяло, разноцветни очи, а косите и брадата му са от трева и житни класове, а според други е висок и строен мъж. Някои притежават способността да се трансформират от един образ в друг, напр., когато се
намира в гората, рус. леший има вид на великан, но извън нея така
се смалява, че може да се скрие под ягодов лист. Популярен е и Мальчик с палчик ‘Малечко Палечко’ - герой от руските приказки.

В българската култура джуджетата сравнително рядко се
срещат. За тях се споменава в легендата за сътворението на
хората, според която, след несполучливите великани, Господ
създал джуджетата. Те били много дребни, но с дълга брада,
поради което ги наричали педя човек - лакът брада. Когато
търсели воловете си, които също били дребни, те се качвали на
някоя височина, за да ги видят. Но и те не били пригодни за
живот на земята - поради дребния си ръст силите им не достигали да си осигурят прехраната, а освен това често ги грозяла
опасността да станат жертва на по-едрите животни. Дори мравките много ги измъчвали.
Според един мит за произхода им, подобно на великаните и
те изникнали като гъби от земята.
При българите съществувало поверие, че в реалните джуджета живеят дяволи, затова те не се допускали до участие в
никакви обреди, не им позволявали да бъдат обредни персонажи коледар, сурвакар, кукер, ринач и полазник. Смятало
се, че срещата с джудже е на лошо. Според приказката „Халифът-щърк“ джуджетата са и магьосници.
В образа на джудже с необикновена сила е представен в
приказките злият персонаж Червен вятър. В прозаични фол179

клорни творби спорадично се споменават джуджетата Малечко и Палечко, но споменът за тях е съхранен предимно във
фразеологизма: <изглежда> като Малечко Палечко ‘т.ъ. като
джудже’ или <изглеждат> като Крачун и Малчо ‘т.е. като великан и джудже’. Най-популярен и до днес остава персонализираният Педя човек - лакът брада.
Редица източници свидетелстват за наличието на реално съществуващи днес или в миналото племена с ръст на джуджета. В книгата
си „Сините планини“ Елена Блаватска разказва за племе от джуджета
в Индия, които си отмъщават на лошите хора с магии. Далеч преди
нея новгородският летописец Нестор под 1096 г. предава разказа на
един свой съгражданин за джуджетата от народа югра, живеещ недалече от Печора, който говорел на непонятен език; ако ловец им давал
нож или копие, в замяна получавал торбичка със скъпоценни камъни. Към удивителната карта на Меркатор от 1538 г., изобразяваща
Северния ледовит океан и неизвестен континент (Даария), на мястото
на полюса има подробни записи, в които е написано, че той бил обитаван от хора с ръст, не по-висок от 1,20 м, които гренландците наричали скерлингери, Според записите преди около 3000 г. този материк
потънал, а хората се преселили по северните брегове на Евразия. Заселилите се тук по-късно славянски и тюркски племена се застъпили с тях и ги наричали сиртя, чудъ или дивъи люди. Предполага се,
че част от тях са били жителите на неолитното селище Скара Бре в
Северна Шотландия, открито след силен ураган през 1850 г., който
смъкнал горния слой на един хълм. Резултатите от археологическите
разкопки, започнали едва през 1920 г., били изумителни. Къщите и
всички мебели (легла, шкафчета, столчета и др.) в тях, построени от
камък, били предназначени за хора, не по-високи от 1 м. Между съседните къщи имало подземни проходи и изходи за повърхността, също
облицовани с камъни. Във всяка къщурка имало оръжия и сечива,
съответстващи на ръста на техните обитатели. Археологията ни дава
и други сведения за подземни селища или съоръжения за джуджета.
През 1985 г. в Донските степи (Русия) в един курган е открит подземен лабиринт от бронзовата ера с размер 254 кв. м, предназначен за
джуджета с височина около 80 см и тежина 25 кг. При проведените
през 2003 г. разкопки на индонезийския о-ов Флорес са открити няколко, а през следващата година още 9 скелета на джуджета с ръст,
не повече от 90 см, които археолозите нарекли хобити (като народа в
романа на Дж. Толкин „Властелина на пръстена“). Смята се, че тяхната възраст е между 95 и 12 хиляди години. Те си служели с каменни
оръдия и ползвали огъня. Невероятна сензация е предизвикал къс
прозрачен кехлибар, в който ясно се вижда невероятно мъничък човешки скелет. Сведения за разкрити през средата на XX в. пигмейски
племена идват от Китай и Бирма, а в австралийските гори са открити
микропигмеи със среден ръст 40 см. В сравнение с тях африканските
джуджета са великани, тъй като мъжете в племето достигат от 120 до
140 см. (Фактите доказват, че митовете са интерпретации на реални

180

обекти, явления и т.н.)
дживелек <човек>, шингал
Терминът джудже в български е заемка от турски - cüce ‘джудже, дребосък, пигмей*.

Ш Бадаланова-Геллер Ф., Книга сущая е устах: фольклорная Библия
бессарабских и таврических болгар, М., 2017: Грушко Е. А., Медведев Ю. М.,
Энциклопедия русских преданий, М., 2001: 461; Грушко Е. А., Энциклопедия
мифологии <http://www.godsbay.ru/vikings/dwarves. html>; Ецов Т. Г,, Три пояси
люде, създадени отъ Бога, СбНУ, кн. 14, С., 1897:100; Келътская мифология
(Энциклопедия): М., 2002: <http://bibliotekar.ru/enc Celt/ index .htm>; Маринов Д.,
Народна вяра и религиозни народни обичаи, С., 1994:230; Мифы народов мира,
т. 1, М., 1987: 625-626; Напърт Дж., Индийска митология, С., 1994; Петрухин В., Мифы древней Скандинавии, М., 2001: 73; Подземные цивилизации
планеты <http://tayniplanet. ru/bIog43227307558/Podzemnyie-tsivilizatsii-pIanetyi?utm_
campaign=transit&utm_source=
main&
utm_medium=page_36&domain=mirtesen iru
&paid=l& pad=l>; Славянские древности, т, 2, 1999: 470.473; Тубелевич Й.,
Митология на Япония, С., 1986: 60, 312; Хенкок Г., Следите на боговете,
Книга първа, С., 1997:129; [вж.: при великан].

ЗЧАНА (дйвчана /Харм./)
Зъл дух, който се явява нощем и пляши хората.

В някои старобългарски текстове див е със значение ‘чудовище’.
В епоса на волжките българи „Сказание за дъщерята на
хана* митономинантът див е синоним на алп ‘божество-дух’,
понякога дори се нарича алп-див. Алповете-дивове са творение
на самия Тангра. Но те родили други алпове и се увеличили
толкова много, че мястото, което обитавали, им станало тясно,
а това породило спорове между тях.
Алповете-дивове имали антропоморфен облик, но някои приемали и други образи. Според характера си се подразделяли на
два вида - едните от тях били зли, а другите добри. Сред добрите най-популярен е Барадж, който бил с облик на голям змей. За
него се разказва, че бил добър приятел и верен страж на бащата
на прекрасната дева Бозбии. Той живеел в пещера и се хранел
с мишки.
Понякога див се идентифицира с дев /деф.
Терминът див < ст.бълг. д и е ъ е от индоевропейски произход - *deiwo-s
‘бог’, който се развива в две семантични посоки: > ст.инд. deva, deva-h ‘бог’ и
иран. daewa- ‘стар бог; зъл дух, демон’. Българското див фонетично стои по-близо до лат. divus ‘бог; божествен’ (< deus ‘бог’), еднозначно с авест. daöwa- ‘бог’ (>
‘зъл дух, демон’). Подобен семантичен развой на див има и в български, където
дива в самодива запазва значението ‘богиня’, но при трансформацията на див
от съществително в прилагателното див, -а, -о, -и (< ст.бълг. дивни, д н е Ти ) приема
значение ‘некултивиран, неопитомен, неотгледан от човека; саморасъл'. Пре-

181

осмислянето е станало след християнизирането на българите, когато езическите божества преминават към категорията на демоните и променят мястото си
в митологичните опозиции свой ~ чужд, добро ~ лошо, чисто ~ мръсно, светло
- тъмно и т.н., като от първоначалната си лява страна се прехвърлят в дясната. В „Сказание за дъщерята на хана“ дев най-вероятно е архаична заемка от
някое иранско племе.
Щ Български етимологичен речник, т. 1, С., 1971: 381-384; Георгиев
В., Трите фази на славянската митология И Изследвания в чест на академик Михаил Арнаудов, С., 1970: 469-471; Михаил Бащу Ибн Шамс Тебир,

Сказание за дъщерята на хана. Епосът на прабългарите 882 г., С., 1997: 5,
6, 57 и др.

ЗА (дива /СИБ/); ДИВДИНА (дивдйна и дйвдина /Пазар./) > САМОДИВА
** По същество терминът е от един произход с див и е рефлекс на и.-е.
*deiwă ‘богиня5, но и тук семантиката е променена, като положителната конотация се трансформира в негативна.

ДИВИ ХОРА (дй&и хора /Род.; Стр.; Сакар/)
Митични човекоподобни същества, които са се съхранили в
диво състояние и се смятат за остатък от неандерталците.
Очевидци разказват, че са видели диви хора, сред които има мъжки и женски индивиди и деца. Според някои това са едри същества,
достигащи до над два и половина - три метра височина, а според други
са с нормален човешки ръст. Те са с окосмени като на маймуна тела,
разчорлени и с дълги бради. Не говорят и избягват общуването си с
хората. Живеят в различни необитавани планински или пустинни райони в света.
За наличие на примитивни хора, които се раждат от стволовете
на дърветата, съобщават още някои римски автори. В описанията на
походите на Ал. Македонски се разказва за едно племе на диви полухора-полуживотни в Индия, чиито тела са покрити с гъста козина,
очите им са жълти, а зъбите - кучешки. В средновековните немски
източници се споменава за диви жени под названията lamia и holzmoia. В китайския фолклор и днес се пазят легенди за огромни космати същества, подобни на хора. За странни човекоподобни същества
свидетелства преди около две хиляди години китайският поет и министър Кю Юан, който в трудовете си споменава за „планински великани- людоеди“. Няколко века по-късно историкът Ле Яншу разказва
за група космати хора, а през XIX в. поетът Юан Мей описва подобни
на маймуни същества. За едно от тях той казва, че е с височина около
7 фута и плещите му са по-широки от човешките, козината му е кафява, има вдлъбнати черни очи и широк нос с леко обърнати ноздри,
бузите му са отпуснати, ушите му са човешки, но по-големи и т.н. Съществуват разкази за снежния човек в монголските пустини, Памир,
Кавказ и др., който някои наричат алмасти. Ганс Шилтенбергер,
който в началото на XV в. попаднал в плен при турците и изпратен от

182

тях като посланик при Тимерланд, след завръщането си разказвал, че
в тамошните планини живеят диви хора. Според неговото описание
тези необичайни същества, без лицата и ръцете, са покрити с козина.
Хранят се с трева и листа. На монголския княз Егидей - собственика на тези земи, дори подарили една двойка - мъж и жена, от тези
диви хора, които били хванати. В митологията на някои сибирски татари йыш кеше // агач киши или шурале са диви горски хора, които се
описват като космати и с неприятна миризма, които живеят в пещери.
За диви хора, които обитават в пустинята, се споменава и в Библията. В пророчествата на Исай се казва, че той видял там танцуващи
космати същества.
Широко разпространение намира митът за диви хора през Средновековието и в Европа, където процъфтява в различни варианти върху
целия континент. Около XII век неизменно се описват човекоподобни
същества, цялостно окосмени освен лицата, ръцете и краката; мъжете
са с дълги бради, а жените с гърди и отпусната кожа под брадата. Понякога гърдите са толкова големи, че се мятат през рамо. В труда си
„Система на природата“ (1735 г.) шведският естествоизпитател Карл
Линей, приемайки за достоверни разказите за някакво човекоподобно същество, го представя на ръст около метър и половина, обрасло с
козина и нямо. Алпийският подвид на европейския див човек е обект
на описание в книгата на Ричард Бернхеймер „Дивият човек в средните векове“, където се характеризира като: „Огромен, космат и ням...
възможно е той да е бил толкова огромен, че краката му били с дебелината на дърво. Неговият нрав, когато е раздразнен, е страшен и
неукротим. Първото му желание при среща е да разкъса на части нахлулия в неговите владения. Когато отмъщава, той може да направи
така, че езерата да изчезнат и да пусне град на дъното. Той похищава
жени и яде хора, предпочитайки некръстени деца. Местните жители
на италианския Тирол и швейцарския Гризони вярват, че той разменя своите собствени непотребни потомци за човешки младенци“. Според англичаните обаче дивите хора вместо с козина са обрасли с мъх и
са покрити с листа. Срещат се разновидности с птичи пера.
Изображения на диви хора се откриват по гоблени и грънчарски
изделия, на метални гравюри, в дърворезба и като каменни статуетки. Дивият човек се явява по това време на фамилни гербове като
техен покровител или като защитник на фамилната чест. Същевременно дивият човек бил символ на сила, богатство, плодородие. Въпреки че църквата причислявала дивите хора към изчадията на ада,
при портата на църквата „Свети Григорий“ във Валядолид в Испания
вместо статуята на светеца е поставена статуя па космат див човек.
Представата за дивите хора при славяните също не е единна. Първите сведения за тях ни дава арабският посланик Ахмед Ибн-Фадлан,
който обходил Русия и Волжка България през 922-923 г. Той твърди,
че в поволжките гори обитават диви хора с ръст на великани, които
водят животински начин на живот. В двореца на руския цар той дори
видял останките на наскоро убит екземпляр.
Някои от тях са дребни на ръст хора с дълга брада и опашка, като

183

понякога се идентифицират с горския дух леший /руси/. Космати и брадати старци са украинските лйюви люди ‘горски хора’, които се отплащат със сребро на тези, които им изтриват носа. Понякога ги отнасят
към нечистите духове, които причиняват болести: според руснаците
той предизвиква паралич, украинският блатен лыхый дух причинява
треска, а женското демонично същество дгка баба е красавица, обута
в ботуши-бързоходки, която съблазнява мъжете и мами децата, за да
изпие кръвта им. И чехите ги уподобяват с демоните. Според тях мъжете са покрити с козина, живеят в дупки в планините и похищав ат
девойки, а жените са огромни на ръст, имат дълги разрошени коси, на
главите си носят червени шапки; лицата им са покрити с брадавици;
едното им око е черно, а другото синьо. Смята се, че са много зли, но
същевременно поддържат и добри отношения с хората - помагат им
в земеделието, дават им брезови листа, които се превръщат в злато
и Т.Н. Словенците дори вярвали, че именно дивите хора са научили
нормалните хора на земеделие. Те живеят в планините и по време на
жътва слизат в полето. Покрити са с мъх и са много силни, а жените
имат големи глави, дълги зелени коси, къси крака с обърнати стъпала. Лужичаните също смятали, че дивите хора са обрасли с козина, но
краката им са конски.
За генезиса на мита за дивите хора са изказани няколко версии.
Според една от тях те са реминисценция на божества от рода на гръцкия горски бог Селен (на вид космат със свръхчовешка сила) или на
тези, които го съпровождали, слели се по-късно със сатирите. Други
смятат, че това са горски демони. В някои езици те се наричат с названия, производни от Оркус (лат. Orcus) - митоним на италийския бог
на смъртта, което подсказва, че те били свързвани с него. Чрез митономинанта ламя те се отнасят към едноименния гръцки демон, който
произхожда от Maia - гръко-римска богиня на земята и изобилието.
Някои допускат, че митът за дивите хора е колективен безсъзнателен
спомен от неандерталци и кроманьони, които при появата на хомо сапиенс, вероятно някъде преди около 32 млн. години, не били напълно
изчезнали и известно време съжителствали заедно. Споменът за тях е
съхранен и в маскарадните народни игри, при които често участниците се маскират като странни зооморфни същества. Изказва се и вероятност, че този мит е свързан с някакъв вид човекообразна маймуна,
подобна на орангутан. Според друга хипотеза това са нормални хора,
по някаква причина били изпъдени от обществото и попадайки в дивата природа, подивели.
Вярата в съществуването на дивите хора е още жива. Най-популярен днес е „снежният човек", т.е. хималайският Йети и неговите
аналози в Алпите, Канада (Саскуоч), САЩ {Бигфут Толямата стъпка’), Урал (Мекк) и др. Твърди се, че един от десетте руски студенти,
участници в експедицията на Дятлев през 1959 г., вечерта преди загадъчната им смърт записал в дневника си, че сега вече са сигурни,
че снежният човек съществува. Наскоро в интернет бе публикувана
снимка на подобно същество. Следи от стъпалата им се откриват на
много места по света. Направени са и много отпечатъци от тези следи.

184

Някои твърдят, че са го видели, но описанията им не са единни. Според тях ръстът му варира от метър и половина до четири и половина
метра. Едни казват, че той се храни с растителна храна, а други твърдят, че е хищник. Вторият вид притежава огромна сила, поради което,
подобно на приказния великан, може да изтръгне дърво с корен.

Митът за дивите хора при българите е съхранен само в
ограничен регион, който обхваща планинските области на
Южна България. Там е жива вярата, че още преди да се появят хората, те обитавали пещерите в горите ни. Разказва се,
че някога те били много, а сега са останали малко и се срещат
рядко. В представите на българите те също са обрасли с козина, поради което не носят дрехи. Говорят, но не знаят нашия
език. Хранят се с риба и дивеч. Срещат се както мъжки, така
и женски индивиди. Женската има големи гърди и носи дете в
люлка. Когато някой се доближи до нея, тя разкъсва бебето си.
През това време плаче и крещи: „милу майци, милу майци“.
Но когато някой овчар й вземе детето, тя мълчаливо го следва,
надявайки се да й го върне. Те не вредят на хората и никога не
влизат в селищата им.
Ш Вознесенская А.,Дикие люди Китая: <http://anomalia.kulichki.ru/text4/304.
htm>; Дикий леской человек //Энциклопедия „Необъяснимые явления“: <http://
murzim.ru/jenciklopedü/neobjasnimye-javIenija/5138-dikiy-lesnoy-helovek.html>; Дикий
человек // Википедия. Свободная энциклопедия.: <http://ru.wikipedia.org/wiki/
%С4°/оЕ8%ЕА% E8%E9%F7%E5%EB%EE%E2%E5%EA>; Панчовски И. Г., Пантеонът ка древните славяни и митологията им, С., 1993:114-115; Славянские древности. Этнолингвистический словарь, т. 2, М., 1999: 92-93; Т^эоева-Григорова Е., Демоните на Родопите, С., 2003: 108-111.

ДИОНИС
Прозвище на предполагаем главен бог от тракийския пантеон, известен предимно като бог на лозарството, виното, веселието и с Дионисиевите мистерии.
По принцип това е един сложен персонаж с много неизвестни около него, назоваван с много имена и определян с още повече епитети, прераснали в прозвища. Той получил популярност
с митонимите Aiowooc;, Aicbvuoog (в микенските таблички di-womi-so-jo; лат. Dionysus), отнасящи се към най-късния бог сред боговете на Олимп, аналог на римския Бакхус (лат. Bacchus, гр.
Вак%оО- Според една версия това е архаично балканско божество. Предполага се, че всъщност при траките това е бог Загрей.
Същевременно при тях е известен и под митонима Сабазий, с
който се назовавал и един фригийски бог. Въз основа на това се
допуска, че траките са го заели от Анатолия и са го адаптирали

185

към своя пантеон, а от тях е преминал в елинската митология
под названието Дионис. Но този митоним е регистриран в минойско-микенските таблички с линейно писмо, което насочва
към критския му произход. Този факт обаче буди съмнение в
твърдението за късната му поява в олимпийския пантеон. От
друга страна, той е в тясна връзка с тракийската религия и
особено с тракийския орфизъм, където се смята за главно божество. Свидетелство за чуждия произход на Дионис в гръцката митология се приемат митовете за преследването на Дионис
(от Хера, от Ликург, от войската от „морски обитатели“ на Персей), а във „Вакханки“, чрез героя си Ленфей, Еврипид казва
за него: „този бог-пришелец: що за бог е не зная“ /стих 220-21/. Несъмнено е само, че това божество се почитало както от траките,
така и от елините. Аналог на Дионис в старата италийска митология е Либер - бог на оплождането, засаждането и на виното.
До края на V в. пр. н. е. Дионис бил изобразяван като брадат
мъж с маска, дълъг хитон, венец от бръшлян или лозови листа
и тире (вместо жезъл). По-късно се явява като дългокос младеж, с високи обувки и обикновено с преметната през рамото
му кожа от сърна или пантера. Негови атрибути са тире, чаша,
бръшлян, лоза и фалос. В тракийското изкуство се явява още
преди завладяването на Тракия от римляните. Често негови
изображения има върху оброчни плочки. На една от тях той
има вид на младеж с вдитната ръка, заобиколен от Пан, сатири, пантера и др. По бившите тракийски земи се откриват
изображения на Дионис и Херакъл в колесница. Той може да
се въплъщава в различни животни: бик, козел, змия, сърна,
пантера, лъв или магаре.
Според един от митовете Дионис или Дионис-Загрей се родил във вид на рогато змийче или на биче, защото в облика си
на змия Зевс обладал майка си Рея (по друга версия - сестра
си Деметра), от което се родила дъщерята Персефона - двулика, рогата и четириока, а по-късно Зевс обладава и нея и след
време се родило „рогатото дете“ И „рогатото малко“. Но по друга
версия на мита той е син на Зевс и Семела - принцеса на Тива.
За Дионис се разказват многобройни легенди в гръцката
митология и античната литература, откъдето се черпят някои
сведения и за тракийския Дионис. Връзката му с подземния
свят и прякото му отношение към задгробния живот са ярко
отразени в мита, според който той извежда майка си Семела
от света на мъртвите в горния свят (и се асоциира с мита за
Орфей и Евридика). Характерно за Дионис е и неговото периодично изчезване (разкъсван от титани, потънал в морето
и др.), което символизира смъртта и новата му поява, свърза-

на с възкръсването му, поради което се отнася към групата на
боговете на растителността. За това говори и отношението му
към водната стихия, дори се смята, че живее в морето. Същевременно той обединява космическата идея за единството на
живота и смъртта, за цикличността на природата. В гръцката
митология той е възприет и като персонификация на земното
начало, което е видно от някои елински сведения, според които
е приравнен с Аид. Близостта им е изразена и в иконографията от
VI-V в. пр. н. е.
В качеството си на бог на виното и веселието той винаги е
съпровождан от много вакханки, сатири и др. под. Това е залегнало в основата на Дионисиевите празници. Особено интересни са сведенията в античната литература за честванията на
Дионис в Гърция, изразяващи култа към него. Най-ранният
празник, посветен на Дионис, е Антестерии, който се провеждал в течение на три дни през февруари или март. Той се смятал за най-важен. През първия ден се отваряли питоите (pithoi)
‘глинени съдове’ с вино от последната есен, поради което този
ден бил наречен Пифогия. Виното се преливало в други съдове
и се пренасяло в светилището на Дионис, където първо се изливало за бога, а след това участниците опитвали от новото вино.
През втория ден се провеждало състезание за бързо пиене на
вино от кани. Този обичай дал името Choes ‘Кани’ на деня, в
който се провеждал. В него участвали предимно младежи. Друг
съществен обичай в този ден било шествието от маскирани или
облечени в животински кожи хора, а други били обкичени с
гирлянди. Това шествие било предвождано от обредното лице
Дионис, който седял в лодка на колела, с което символично се
представяло неговото влизане в града, след излизането му от
морето. В ръката си държел лозова клонка, а до него два сатира свирели на флейта. В началото на шествието вървял и бик,
който трябвало да бъде принесен в жертва при светилището и
същевременно се смятал за ипостас на този бог. Това светилище се използвало само в този ден. Там към Дионис се присъединявала царицата - съпруга на царя-архонт с четирима от
своите приближени. От момента, в който влизала в лодката,
тя се считала за съпруга на Дионис, а шествието се превръщало в сватбено и се отправяло към царската резиденция, където
се разигравала церемонията на свещения брак на царицата с
бога. Според М. Елиаде Дионис встъпва в правото си на цар и
предполага, че всъщност „този съюз символизира брак на божеството със самия град, брак, обещаващ всевъзможни блага
на последния“. Третият ден бил посветен на предците и се наричал Гърнета, защото през този ден се готвело ястие от варе-

187

ни различни семена (panspermie), което се носело в гърнета, за
да се почерпят техните души (наричани кери).
От тези сведения става ясно, че българският народен празник Трифон Зарезан, посветен на лозарството и лозарите, е наследен от траките, а Дионис е заменен от християнския персонаж се. Трифон. Някога и той бил честван по три дни, които се
наричали Трифонциг първият ден бил посветен на св. Трифон,
вторият на св. Богородица и се наричал Трифонова Богородица, а третият бил посветен на св. Кърпа или на св. Симеон Богоприимец. По-късно той се отбелязвал само на 1 (14 ст. стил)
февруари. Елементи от празника много напомнят гръцките
Антестерии и особено втория им ден. Сутринта, след черковната служба, мъжете се събирали и отивали на лозята, където
всеки зарязва по една лоза в своето лозе, поливат я с вино, произнасят благословии за плодородие, след което отново се събирали и избирали цар на лозята или Трифон, който се смятал
за такъв до следващата година. Окичвали главата му с венец,
а на рамото му мятали украса от изплетени лозови пръчки.
Всички заедно закусвали с донесените от домовете питки и
варени кокошки и се веселели. След това царят се качвал в
колесар и другите лозари го теглели, а след тях се формирала
процесия, която с музика и песни отивала в селото. Процесията
прекосявала селото, като спирала пред всяка къща, където стопанката ги черпела с вино, като започвала от царя, а останалото в котела вино се плискало върху него. Накрая стигали пред
къщата на царя, а там ги посрещало цялото село. След като се
преобличал, царят канел на трапезата си цялото село.
В някои случаи тези три дни съвпадали с Вълчите празници, характерни за славяните. Затова българите приели, че
християнският светец Трифон има власт и над вълците. Трудно е да се каже дали и тази си функция е наследил от Дионис,
но ако е така, то траките по някакъв начин са свързвали това
езическо божество и с вълците.
В античните източници се споменават още два празника Селски Дионисии и Градски (Великите) Дионисии. Първите
се провеждали в селата през декември. Основен момент в тях
било шествието на участниците в празника, които били с маски
на животни или облечени в костюми от кожи с козината отвън.
Участниците носели голям фалос в съпровод с песни. Според
етнолозите както маскирането, така и носенето на фалоса са
значително по-архаични ритуали, които впоследствие били
свързани с Дионис. За това говорят подобни карнавални шествия в Средновековието в редица страни в Западна Европа, Русия, на Балканите и в Мароко.

188

Известно е също от литературата, че Дионисиевите празници, наричани и вакханалии, имали оргистичен характер. Оргиите се провеждали през нощта, а участниците в тях изпадали
в състояние на екстаз и еуфория.
Следи от тези чествания частично са съхранени в обредните кукерски игри при българите. Но те се провеждали предимно през пролетта, първия понеделник от Великите пости,
който в Източна България наричали Кукеровден // Куковден,
а действащите обредни лица - кукери или кукове. В кукерските игри участвали само младежи и млади женени мъже. Част
от тях били със сложни и богато украсени маски, изобразяващи причудливи животни, които обикновено са с рога. Връзката им с Дионис е най-ярко изразена при рупските преселници
в Странджа, където главно обредно лице е един кукер, чието
лице не е с маска, а е почернено. Наричат го белият кукер
вероятно заради костюма му, който се правел от седем овчи
или кози кожи с козината отвън - една за главата (с вид на
финикийска шапка), четири на крайниците и две за гърдите и
гърба. Предполага се, че броят на кожите съответства на броя
на частите, на които е разчленен Дионис в облика си на бик,
които впоследствие били събрани и той се съживил. Мотивът
с „убиването“ и „възкръсването“ на кукера е един от съществените в обичая и се свързва с растително-вегетативната роля
на Дионис. На колана на кукера са закачени звънци, единият
от които непременно е за бик, а отпред висял изкуствен фалос.
Той симулира полов акт с бабата (или майката) - другия основен персонаж. Смята се, че тя е проекция на Великата богиня майка. За тази роля се избирал младеж с миловидно лице
без брада, а костюмът му е от стари женски дрехи, характерни
за този край. Невестата носи хурка и преде, другаде е с кукла,
имитация на бебе или е бременна и в даден момент симулира
раждане. Кукерът и бабата са заобиколени от други участници,
маскирани като представители на различни социални слоеве
в обществото (съдия, поп, бръснар, бирник, доктор, лесничей
и др.); други изразяват роднински отношения: баба // булка,
мома, ерген, кум, девер или етноси, най-често цигани, чифути.
Формиралото се шествие, в което участвали и музиканти, обикаляло домовете, където играели хора и различни неприлични
обредни игри, а царят - проекция на Дионис в социалния колектив, черпел с вино от своята бъклица. Всички те се смятали
за деца на Дионис и бабата. Един от персонажите издухвал с
тръба пепел върху участници и наблюдатели, което се свързва с мита, според който Зевс изгорил Дионис с мълния, а от
пепелта му възникнали всички хора. Често кукерът докосвал
189

с дълъг „фалос“ жените и от време на време удрял всички с
дълъг прът, на върха на който е закачен парцал. Привечер на
площада се извършвал обредът заораване - с плуг или рало,
теглено от участници в шествието, кукерът изорава три бразди,
в които се хвърляли семена, а после тялото на кукера се влачело, за да се зарият. Всичко това ставало пред царя, а накрая
царицата - единствената жена, която участва в празника,
угощава участниците. По време на игрите два или три пъти
се разигравала пантомима, чийто сюжет включва „умирането“
на кукера и „съживяването“ му от бабата, което напомня мита
за умирането и възкръсването на Дионис. Сцени от подобни
обредни игри се откриват върху тракийски монети.
Съществен атрибут на празника е виното, което също свързва Дионисиевите празници с Трифонските.
В някои селища кукерските игри се провеждали след Димитровден. В Западна България кукерите се наричат с различни
имена, едно от които е (южаре, т.е. то изразява връзката им
с някое божество, което най-вероятно е Дионис. Успоредиците
между българските и елинските обреди ясно показват общото в
култа към Дионис при траки и елини.
Със св. Трифон са свързани много народно-християнски легенди, в чиято основа явно са залегнали езически митове.
Източниците нееднократно свидетелстват, че в Тракия имало много храмове, посветени на Дионис, които също говорят
за култа към него. Според Херодот на най-високата планина в
Тракия имало прорицалище на Дионис, където жреците правели предсказания като тези на Пития. Предполага се, че това е
светилището, открито неотдавна при разкопките на Перперикоп
в Източните Родопи.
Дали и доколко тракийският Дионис се отличавал от гръцкия, днес е трудно да се каже, но няма съмнение, че следи от
тракийските обичаи, свързани с него, са намерили израз в
по-късните народни обичаи на българите. Борбата на черквата срещу тях била голяма и въпреки това те се утвърдили в
християнската празничо-обредна система и просъществували
до началото на XX в. Днес по спомени от това време те се възстановяват в различни части на страната.
w За митонима Дионис със сигурност може да се каже само, че е
прозвище на божеството. Смята се, че всички етимологии са съмнителни.
£2 Арнаудов М., Студии върху българските обреди и легенди, т. 2 С.
1972; Бадаланова-Геллер Ф., Книга сущая в устах: фольклорная Библия
бессарабских и таврических болгар, М., 2017: 227-236; 537-543; Българска

190

митология. Енциклопедичен речник, С., 1994: 98-; 213-215; Венедиков И.,
Медното гумно, Ст. Загора, 2005; 169-185 и Раждането на боговете, С., 1992:
140-159, 250 и др.; Кун Н. А», Старогръцки легенди и митове, С., 1967: 71-74;
Маринов Д., Народна вяра и религиозни народни обичаи, С., 1994: 487-492,
509-515; Райчевски Ст., Фол В., Кукерът без маска, С., 1993; Фол А, Тракийският Дионис. Книга първа ЗАГРЕЙ, С., 1991 и Тракийският Дионис.
Книга втора САБАЗИЙ, С., 1994; Фрэзер Д. Д., Золотая ветвь, М., 1983:
362-368; EUade М., Istoria credințelor și ideilor religioase, Bukurești, V. 1,1992: 352-367.

ДИШИРЛОК (диширлдк /Смол., Ард., Мад./)
Някакво чудовище с неясни характеристики.
■О’ Етимологията е тюркска, но засега е ясна само коренната морфема - тур.
diș ‘зъб’.

ДОБРА ДобрЪ, /Ботев./); ДОБРИНА (Добрина /Чепеларе, Асен./); ДОБРИЦА (Добрица /Лов./); ДОБРОТА (доброта /Пелово, Плев.; Лопян, БотевУ)
И

ДОБРИО (добрио /Родуил, Сам./); ДОБРЕНО (добрено); ДОБРОТО (доброто /Брусен, ТетУ)
Евфемистични названия на различни болестотворни духове, които причиняват незаразни, сравнително леки болести:
сладка пъпка, акне, оток, зъбобол, възпаление на венците,
гърлото и др.
Всички названия са производни на прилагателното добър. Вероятно
мотивацията е свързана със схващането, че от тези болести не се умира, т.е. те
не са лоши, а добри. Вярвало се, че чрез подобни имена се увеличава степента
на омилостивяване на болестотворните духове.

(=3 Български етимологичен речник, т. 1, С., 1971: 402-403; Геров BL,
Речник на българския език, т. I, С., 1975: 302.
ДОБРАНКА (Добранка /Брусен, Тет./)

Евфемизъм за болестта червенка.
ДОБРИ Добри /фолк./) X РАЙКО
ДОДОЛА Додола, Додула, Дидюла /СЗБ; Свищ./); ДОДОЛКА Додолка /Ксант./); ДОДО ЛИЦА Додолица, Додулица и Дудулици
/КюстУ); ДУДУЛАЙКА Дудулайка /Пианечко, Мак./); ДУДУЛАРКА
Дудуларка /ЗБ/) X ПЕПЕРУДА; ЛАДА
и
ДОДУЛ Додул, Дидул, Дидюл /ЗБ/) > ПЕПЕРУДА; ПЕРУН

191

w Имената означават главното обредно лице в едноименния обред за
дъжд, което се предполага, че е проекция на жената на Гръмовержеца - чиито вариантни дублети Дундер и Дундулис (Dundulis) са съхранени в една сръбско-лужишка поговорка. С имената дудулейка, додолица, дудоле обредът за
дъжд и главното действащо лице в него са известни при сърбите, а при поляците това е Дзидзиля. Както Пеперуда е дериват от Перун, така и дублетите
с корен дод- // дуд са производни от неговото прозвище Додул, т.е. семантично
двете вариантни названия на обреда пеперуда и додола пряко се свързват с
Перун. „По-архаичният смисъл на названията додола /пеперуда/, прпоруша ги
свързва с имената на Перун, с неговите действия или епитети (лит. Dundulis
букв, „разгръщане на гръм“, латв. düdina perkuoni „прогърмяване на гръм“)“.
Главното действащо лице в обреда за дъжд пеперуда-додола е проекция на съпругата или друга близка на Перун // Додул. Само названията Додул (Дидул,
Дидюл) показват, че някога обредното лице е било пряка проекция на бог Перун/Додул. Регистрирани са и вариантите вай-дудула, вай-дудулица, вай-дудуле, където компонентът вай най-вероятно е междуметие за съжаление-молба.
Вторите компоненти в тези названия се свързват и с роднинските термини
döda ‘1) по-голяма сестра или зълва; 2) леля1; дЬдка ‘умал. от дЬда, какичка’;
Дудулица ‘главното действащо лице в обреда пеперуда’ и дудулица ‘по-голяма
сестра’. Тези съответствия се дължат на закона за релациите на митонимите
с роднинските и обредните термини, което подсказва, че додола би могла да е
сестра на Додул.
Допуска се етимологична връзка с мордовските митоними Jondol-baba - жена-мълния и името на бог Jondol-pas. Други учени смятат, че тези названия
са резултат от архаична редупликация на корена dnu ‘треса брадата си’ - по
отношение на Перун и е във връзка със ст.инд. emasru dodhuvad, отнасящо се за
Индра, ст.исл. dyja ‘треса’ - за косите на Тор и т.н.

Ш Арнаудов М., Студии върху българските обреди и легенди, С., 1971:
175-198; Мифологический словарь (Гл.ред. Е. М. Мелетинский), М., 1991;
Славянские древности. Этнолингвистический словар. Т. 2, М., 1999: 100103.

ДОМАКИНКА

(домакйнка

/ЮИБ/);

ДОМОШАРКА (домошарка

ДОМАШАР (домашар /Соф./) > СМОК
w Названията са вторични образувалия. Първичното им значение е ‘жена или мъж, който обича да си стои вкъщи и добре се грижи
за дома’. Мотивацията е свързана с вярата, че змията в ролята си на
стопан постоянно живее в дома и покровителства семейството, грижи
се и за благоденствието му.

ДОШЕРОК (дошерок /Чепино/)
Някакъв горски дух.
** Етимологията на термина е неясна. Хипотетично той би могъл да е от
турски произход, производен от глагола ddșikmek със значение ‘събарям, търкулвам
повалям, катурвам’.

192

ДРАКОН (дракон /общоб., ново/) > ЗМЕЙ
Терминът е зает от гр. Spâxov ‘баснословен огнен змей1 с вътрешна
структура ‘ясновиждащ’ < *derk ‘гледам, следя’.
Български етимологичен речник, т. 1, С., 1971: 419.

ДРАКОС (dpČLKOC /Ардино, Асен.; Хаск.; Стр./, дракус /Род.; Хаск.; Хухла,
Ивгру); ДРАКУЛ (дракул /Манастир, Гюм./) X ВАМПИР
Звуково терминът дракос напълно съвпада с гр. брйкод ‘змей’, откъдето
е зает в български и румънски. Първоначално явно семантично се свързва с
таласъма въз основа на общата функция на двата демона като пазачи на голямо съкровище. Впоследствие се преосмисля и означава вампир и л и изобщо
зъл дух от човешки произход.
От същата гръцка основа е и дракул, където гр. суф. -од е заменен с бълг.
-ул - форма, която е валидна и в румънски. Но не е изключено да е формиран
от гр. брбкобХа ‘некръстено момиче’, преосмислено в български според схващането, че ако некръстено дете умре, се превръща във вид вампир или друг зъл
демон.
Ш Български етимологичен речник, т. 1, С., 1971: 420; Маринов Д.,
Българска народна вяра и религиозни обичаи, С., 1994: 514-515; Тфоева-Гфигорова Е., Демоните на Родопите, С., 2003: 35.

ДУРОГЪЗИЦА (дурогъзица /Дервишова могила, Севл./)
И

ДУРОГЪЗНИК (дурогъзник /Дервишова могила, Севл./)
Зъл дух, който се появява през Мръсните дни и се прогонва
с чесън.
Най-вероятно това е пейоративен евфемизъм за караконджол. Терминът е сложен по състав. Първият компонент не е ясен. Възможно е дур да
е вариант на повелителната форма друс на глагола друсам, както в друс, друс
конче, получен чрез метатеза — -ру- > -ур. Вторият компонент гъз изглежда е
във връзка с гузан, т.е. вътрешната структура би могла да е ‘същество, което
си друса задника’. Но не е напълно изключено дур да е от глагола дера, както
при деригъзица ‘сойка’ или гузудёрка ‘самодива’.

ДУХОВЕ (духове мн. ч.; дух ед. ч.) /общоб./
Универсални, в много случаи типологични, обикновено зли
същества, които се отнасят към низшите персонажи в митологичната система.
Те са свързани с представите на човека за негативни свръхестествени сили. По принцип са безплътни, невидими, с неопределен облик, но могат да приемат различни форми. Духовете на умрелите са
с антропоморфен вид, но са като сенки. Едните са слаби и немощни,
а други са много силни и опасни. Те притежават интелект и знания
за миналото и бъдещето, за този и онзи свят. Явяват се господари на

193

различни природни обекти - реки и езера, планини и вулкани, растения и животни. Затова в най-дълбока древност хората оказвали почит
на отделни дървета или планини и други природни обекти. Често в
митологиите се говори за горски дух, воден дух и др. под. Тази идея за
духовете, свързани с природните обекти, е израз на архаичната вяра
в одухотвореността на природата, а по-късно те се възприемали като
същества с различен произход. На някои от тях се приписвали способности да се вселяват в различни предмети и хора.
Най-често духовете се класифицират на добри и лоши. Лошите
духове се отнасят към злите сили, които нощем измъчват хората
и животните или им причиняват различни неприятности (духовете
абонсам /Златния бряг/, главният дух на подземния свят Арсан Дуолаи
/ескимоси/ и т.н.). Вярвало се, че могат да се вселят в човек и да го заставят да върши някои лоши неща против волята си, понякога дори
го подлудяват (като индийския Якшаграха, шумерската Лилит, българския бяс и др.). Към злите духове се отнасят предимно болестите,
Смъртта и други недоброжелателни към човека демони (асиро-вавилонските духове на бездната и др.).
В християнството злите духове са заменени от дяволите.
Някои от тях имат човешки произход, т.е. те са възникнали от
душата на умрели хора, които били лоши приживе или са умрели от
неестествена смърт. Според китайците душите на всички умрели хора
се превръщат в духове, но едните са добри (шен), а други - лоши (гуи).
Сравнително по-малко са добрите духове, които помагат на хората (вавилонските ламасу; келтските брауни, източнославянският домовой, ескимоският воден дух Арнакуа’гсак, Апачита - дух пазител
при инките). Те се ядосват и стават лоши само когато не ги почитат.
Най-често добри са духовете-покровители на рода. Към тях се отнасят
и такива, които не са злобни, а само се шегуват с хората, често ги плашат, но не им вредят (индуиските водни духове апсари, рус. леший,
татар, шурале, чуваш, арсури и Ийе и т.н.). Особено място сред тях
заемат, според будистките вярвания, „живите духове“ (няколко Бодхисатва, т.е. достигналите до бодхи ‘пълно просветление’), които живели
някога на земята, но отложили преминаването си в състоянието нирвана ‘пълно освобождаване от страданието’, за да помагат на хората,
които продължават да са обладани от тъмнина; те са милосърдни и със
своето просветление осветяват техния път.
Популярен е безсмъртният дух Джин от арабските приказки,
който има вид на дим и притежава необикновени способности. Той се
крие в някакъв съд и винаги служи на този, който го притежава, като
за изключително кратко време изпълнява всевъзможни желания на
господаря си.

В митологичните представи на българина често дух и душа
се смесват. Вярвало се, че духовете са души на умрели. Те са
ефирни, безтелесни и невидими същества. Понякога се отъждествяват с призрак. Някога се смятало, че всяко семейство си
има свой дух-покровител, наричан стопан. Според поверията

194

в домашен дух се превръща всеки, който е поставил началото
на рода, като по този начин и след смъртта си продължава да
помага на своите потомци или ги наказва, ако не съблюдават
семейните традиции.
Освен болестите и Смъртта, към лошите духове се отнасят
тези, които през нощта измъчват живите, докато спят, като
нави, марок и др. под. демони.
Ш Мифы народов мира, т. 1, М., 1987: 413-414; Напърт Дж., Индийска
митология, С., 1994: 153-154; Пътешествие в отвъдния свят (Превод от
старомонголски А. Федотов), С., 1992.

ДУША

(душа /общоб./)

Невидима безплътна и безсмъртна същност, на която, според
народните представи, се дължи животворната сила на тялото на
човека и животните, но след като го напуска при смъртта му, тя
продължава самостоятелното си съществуване, превръщайки
се в дух.
В митологията тя се възприема като отделен персонаж, ефирен
двойник на човека, който, след смъртта на тялото, има самостоятелен
живот. За нейния облик представите са различни. На вид обикновено се определя като сянка, която в различните езици се назовава с
дума за призрак или за привидение. Една от най-старите представи
обаче е асоциацията с вятър. Това е видно от еднокоренни термини
в понятийните полета „душа“ и „вятър“ в различни езици - дух, дъх,
душа, диша, дихание и духа, духало; лат. spiritus ‘дух, душа, дихание’ и
spirare ‘духа, вее, диша’, гр. pneuma ‘вятър, въздух, дух, душа’ и pnew
‘духам, BeH*; лат. anima, animus ‘дух, душа’; гр. anemos ‘вятър’ и т.н.
Широко разпространено е поверието в метаморфозата на душата на
умрелия човек в птица. То идва от най-дълбока древност, когато се
смятало, че птица е вместилище на душата на човека след смъртта
му. Различни наскални рисунки дават основание да се предположи,
че то е съществувало още в епохата на късния палеолит. Явно това
е едно от първичните митологични поверия, пряко свързани със
задгробния живот. В шумерската митология душите на умрелите в
царството на подземните богове са изобразявани с облекло от птичи
пера. Душата Ба в египетската митология напуска тялото във вид на
ястреб с човешка глава, а според „Книга на мъртвите“, след смъртта
си, освен в някое обожествено животно или растение, душите на умрелите хора могат да се превъплътят и в златна птица. Според гърците
след смъртта душата напуска тялото във вид на Eidolon ‘малко, невидимо същество с крила’ или като се трансформира в птица, а душите на удавилите се моряци кръжат над корабите в облик на чайка,
албатрос или буревестник. При скандинавците душата напуска тялото във вид на врана. Обските угри също вярвали, че душата отива
в задгробния свят във вид на птица. Според северноамериканските

195

индианци душата на удавено дете се превръща в морска патица, а
душата на дете, задушено от майка си по време на сън - в сова и т.н.
Често тази функция е поверена и на гълъба. Според румънските поверия след смъртта на човека душата приема вид на някое насекомо,
а друти уточняват, че тя се превръща в пеперуда /гьци, турци/. Индийците вярвали, че душата е огън, поради което, когато напуска тялото,
то изстива. Близко до това е поверието на други евроазийски народи,
които смятали, че огънчетата, които нощем се виждат в гробищата,
са душите на погребаните там. Разпространено сред африканците е
древно поверие, според което душата продължава да живее под земята и само понякога се появява на повърхността в облик на змия до
гроба, където е тялото й, поради което тези змии не се убиват /бушмени/. Въз основа на някаква архаична представа в съвременния свят
почти повсеместно битува поверието, че душата се превръща в звезда
на небето, което още Аристотел е регистрирал за гърците, но се среща
и при индийците.
Представите за душата при различните народи са пряко свързани
с колективните вярвания в отвъдния свят и до голяма степен определят митологично-философските възгледи за живота на душата на
човека след смъртта му. По своята същност те изразяват мирогледа
на съответния народ, неговата вяра и разбиране за света в отвъдното,
т.е. разкриват представите му за това какво става с човешката душа
след смъртта.
Много народи смятат, че душата е безсмъртна. Според някои тя
е напълно независима от тялото и понякога може да го напусне /ескимоси/. След смъртта на тялото продължава да живее по същия начин
и дори ако бъде наранена, може да се възстанови. Тя е видима само от
специални хора или от хора в особено състояние на духа. Те я описват
като ефирно същество, но в нея се разпознава обликът на човека, на
когото принадлежи. Съдейки по вещите, намерени при археологическите разкопки на некрополи, то всички евроазийски народи вярвали, че след смъртта на тялото душата на човека (или самият човек?
продължава да живее, но в друг свят, където битът не се различава
особено от този в земния живот, просто е по-спокоен и безпроблемен за
праведниците. Затова чрез различни погребални обреди и обичаи на
мъртвия се осигурява всичко, което ще му е необходимо там - храна,
облекло, съдове и т.н.
Сред балканските и някои славянски народи още битува вярата,
че известно време — обикновено 40 дни след смъртта на тялото, душата остава на земята. Някои души остават по-дълго време на земята
под формата на вампир, призрак или друг дух, който най-често е
зъл. В повечето случаи тези схващания не са съвсем ясни и често са
противоречиви. Всеки ескимос и днес предпочита душата му да отиде
в подземния свят, защото там е топло и има всичко, което е нужно на
душите, а в горния (небесния) свят те мръзнат и гладуват. Канадските
ескимоси обаче вярват, че душата на умрелия се вселява в друго тяло
обикновено на новородения внук и остава там, докато душата на детето укрепне. Затова те не наказват децата си, тъй като в тях е душата

196

на техните предци. Някои нецивилизовани племена пазят душата на
новороденото от демони в кокосов орех - разделен на две, изчистен и
отново слепен /о-вите Кай/, а при други, когато майката носи детето в
торба на гърба си, връзва за торбата или за полата си пълзящо растение, по което душата на бебето ще се върне, ако излезе от тялото си
/ЮИ Нова Гвинея/. Според индийските Веди всяко живо същество има
две материални тела - грубо (физическо) и тънко (ефирно). Когато
грубото тялото се износи и стане негодно, душата го напуска, приемайки облик на ефирно тяло. Този преход всъщност е смъртта. След
това се слива с Аммана, т.е. със „световния дух, безкрайния океан на
вселенската душа“, без да загуби своята индивидуалност и чака, докато намери друго подходящо грубо тяло, за да се прероди отново на този
свят. Двете тела функционират благодарение на съществуващата в
тях душа, която е безсмъртна и е носител на богата информация. Според „Авеста“ душата съществува преди раждането на човека и след неговата смърт. Когато тялото на праведен мъж умре, душата му остава
до него три денонощия. В края на третата нощ се осъществява среща
със „Самия Себе си“, т.е. със своето Аз, наречено даена, което прелита от юг като благоуханен вятър и има вид на прекрасна петнадесетгодишна девойка - светеща, висока, с твърди гърди, белоръка. След
това душата „с четири крачки пресича три небесни сфери и достига
„Света, който няма начало“, т.е. рая. Що се отнася до грешника, душата му „се среща в Северния вятър с ужасна фурия и завършва своето
пътешествие във Вечния мрак, където Ангро-Майню заповядва да й
дадат отрова“. Според тибетците, след смъртта душата започва да се
освобождава и минавайки през няколко етапа па състоянието бардо
се подготвя за ново прераждане в този или някой друг свят, където
ще изкупи своята карма. Евреите също вярвали в реинкарнацията;
в „Кабала“ се казва, че във всяка душа има по 613 канала, които са
свързани с крайниците и вътрешните органи, чрез които тя се прочиства; прочистването е свързано с моралния начин на живот, а при
грешниците тя се замърсява още повече. Само когато всички канали
са прочистени, душата може да попадне в Едемската градина. Вярата
в реинкарнацията съществувала и в християнското учение, но, по решение на Първия вселенски събор, тази идея е отхвърлена. Древните
египтяни вярвали, че в другия свят душата преминава през няколко
нива и търпи метаморфози, приемайки облик на всевъзможни същества — животни, духове, които дори не могат да се опишат. Но тук концептът душа е особено сложен и включва понятията ба, ка и ах, които
в една или друга степен се идентифицират с нея. Душата ка остава в
тялото, но понякога напуска могилата и отива на небето, а после пак
се връща. Тюркоезичните народи в Сибир вярвали, че в човешкото
тяло има няколко души. Древните гърци вярвали, че безсмъртна е
само душата на праведните, а когато човекът е бил много грешен или
е престанал да трупа знания и да се развива, то неговата душа умира
и на другия свят трябва да търпи мъчения. Страданието й не може да
продължи вечно и тя умира. Те допускали, че може да настъпи време на бездушни хора. В безсмъртието на душата вярвали и келтите

197

- подобно на други народи те смятали, че умрелият човек се пренася
в друг свят, където след време също умира и отново се връща в този
свят. Затова при раждането на дете те го оплаквали, а на погребение
празнували и се радвали за умрелия. Вярата в живота на душата след
смъртта на тялото изповядвали по-късно и други европейци. Според
тях душите на праведниците отиват в рая, а на грешниците - в ада.
Тази идея властва и в основните световни религии. Индианците пуебло вярвали, че задгробният живот е просто продължение на земния,
но на друго място, където душата на умрелия среща душите на други
негови познати приживе. А шайените смятали, че душите на умрелите трябва да намерят пътеката, която води към Млечния път, зад
който сред звездата се намира мястото на душите. За австралийците
душата не е безсмъртна. Според техните поверия известно време след
смъртта на тялото умира и душата.
Силна е вярата, че шаманите притежават способността да отделят душата от тялото си и тогава тя обикаля различните светове, от
където черпи сведения, необходими на шамана при отговорите на поставените му въпроси. Тази способност е характерна и за индийските
йоги. Сред някои племена съществува вярата, че душите на живите
могат да се ловят и да се скрият, когато са в опасност.
Пътят на душата към другия свят е тежък и според някои народи
е изпълнен с много препятствия - водоем, дупка в земята, кладенец,
паяжина, пещера /африканца/. Често в тези есхатологични митове се
споменава за преминаването на душата през реката (понякога огнена), служеща за граница между двата свята, с ладия (регистрирано
още при шумерите) или по мост като косъм. В поверията на шумерите
душите на умрелите първо преминават през равнината на бесовете,
после лодкарят Ур-Шанаби или демонът Хумут-Табал ги прекарва
през реката Кубер, след това Силуши ги превежда през седем врати,
за което дава разрешение стражата Биду. Според древните гърци, след
като човек умре, лодкарят Харон превозва душата му в подземния
свят през митичната река Стикс (или Ахерон). Но това ставало само
ако му заплатят. Затова при погребението в устата на умрелия слагали монета. Обикновено някой съпровожда душата — шаман, Слънцето или някой бог (напр. ст.гръц. Хермес, египетският Анубис и т.н.).
Конфуцианците поверили тази длъжност на цилин [вж. еднорог], а
тунгуските племена вярвали, че северният елен съпровожда душите
на мъртвите в другия свят. В много митологии ролята на психопомп
изпълнява куче или кон.
Обикновено душите на умрелите са подчинени на боговете на подземния свят. В някои митологии в задгробния свят има съд, който
преценява доколко праведна или грешна е душата. Старите египтяни вярвали, че той се състои от 42 божества, но главни са Ра и
Озирис, а по друга версия това е Анубис, синът на Озирис, който в
едната си ръка държи везни и на едното блюдо поставя сърцето, а на
другото — перо на богиня Маат, което е символ на справедливостта.
При отмерването, ако сърцето е леко, колкото перото, се смятало, че
този човек бил праведен и му се отреждало място в райските поля,

198

но ако сърцето му тежи повече от перото, той се смятал за грешник,
хвърляли сърцето му на чудовището Амат (същество с тяло на лъв и
крокодилска глава), който го изяжда и така се слага край на неговия
живот. В представите на шумерите съдът се състои от цяла колегия
божествени създания, които определяли мястото на душата в другия
свят, което е във Великия град на Смъртта. Според древните гърци
съдиите на душите са трима - Минос, Радамант и Еак, а в индуизма
съдия е Аграсандхани - архиварят на умрелите, за когото се смята,
че е справедлив. Мотивът за съд на душите се среща и в иранските
митологии, според които душата се осъжда, преди да мине по моста
или в началото му. Прави впечатление, че независимо от големите
различия между възгледите на древните египтяни и тибетските будисти за душата и нейното пребиваване в отвъдното, по отношение
на съда се откриват сходства - и според тибетците той се извършва
чрез везни, като в едната страна се поставят черни камъни, а в другата бели, които символизират добрите и лошите постъпки на умрелия.
Старите китайци вярвали, че специални гонци насочват душите във
владението на Ченг Хусанда (Cheng Husand) - бога на стените и рововете, където съдят душите и земните властелини се изпращат направо
в рая; обикновените хора се подлагат на реинкарнация на Земята, а
душите на злите хора се пращат в подземния свят, наречен Жълтата
пролет; там престояват известно време, за да изтърпят наказанието
си, след което им се дава еликсир на забравата и отново се прераждат.
Вярата в Страшния съд, който ще отсъди според греховете на хората
приживе, е съхранена и в християнството.
Древните славяни също вярвали, че душата е самостоятелна материална и жива същност, която поддържа живота в тялото на хората
и животните и дори ги дублира. Душите на новородените според тях
идват от Ирии - древно славянското название на рая. Тялото умира,
когато тя го напусне. Приживе, според различни вярвания, душата се
намира в главата, в гърдите, в стомаха или в сърцето, в черния дроб
или в друг орган на тялото.
Славяните смятали, че душата има вид на пара или дим, понякога
се оприличавала с облак, а след като напусне тялото, приема облик
на сянка, безплътен човек, понякога невинно дете или друго дребно
същество - нощна пеперуда, муха, пчела, мишка. При всички славяни съществувала и вярата, че душата, напуснала тялото, се явява в
облик на насекомо. Първата нощ, след смъртта, душата на умрелия
идва в дома си във вид на муха /3. Украйна, румънци/. Други вярвали,
че душата приема облика на мишка /сърби, чехи и др./. По други представи след смъртта душите на децата се превръщат в лястовици, а
душата на некръстено дете става черна птица /Полша/. Душите на възрастните, ако приживе са били добри, приемат образ на бял гълъб, а
тези на лошите се превъплъщават във врани. Според някои душата
приема вид на смок (особено ако умрелият бил стопан). В бяла змия
се превъплъщава душата на първия стопанин на дома, а душата на
първата стопанка - в невестулка /Словакия/. Във вид на черно псе броди душата на чужденеца /чехи/, а душата на евреина след смъртта му

199

се преселва в кон /Задкарп. Украйна/. С вид на огън си представяли
душата и някои руснаци. Едно поверие гласи, че Баба Яга събира
душите на умрелите в голям казан, символизиращ утробата на майката-земя и от време на време ги разбърква. Тя позволява на старите
души да се преродят, а новите чакат реда си /и. славяни/.
Според списъка на божествата на Я. Длугош (XV в.) бог Nyi (Нае)
е славянският бог на подземното царство и водач на душите. В някои народни поверия се казва, че прилепът откъсва главите и води в
ада душите на умрелите, които приживе били грешници /Люблинското
воев., Полша/.
Едно поверие при славяни, румънци и др. гласи, че душата може
временно да напусне тялото на човека, докато той спи, като приема
образа на мравка /белоруси/. Повсеместно е твърдението, че през това
време човекът не бива да се пипа, защото душата няма да може да се
върне обратно в грубото си тяло и то ще умре. Най-често тези поверия
са свързани с вещиците, чиито души по времето, когато са извън тялото, приемат образа на пеперуди /сърби/.
Душите на умрелите понякога се разпускат, за да дойдат на земята, където посещават домовете си, за да видят близките си. Това става
обикновено през Русалската неделя /и. и з. славяни/. Но някои смятат,
че те могат да бъдат повикани от сова, когато нощем силно крещи /И.
Полша/.
При повечето народи съществува поверието, че някои души, по
различни причини, не могат да преминат в отвъдния свят и се превръщат в призраци.
С течение на времето тези поверия били обогатени с различни
християнски елементи.

При българите езическите представи за душата и другия
свят са повлияни от християнството. Силна е вярата, че душата е безсмъртна, за разлика от тялото. Приживе тя се намира
в сърцето на човека. Когато напусне тялото, отива на небето.
Излиза през устата във вид на пйра или сянка, а според други
под формата на насекомо - пчела, мушица. Свети архангел
Михаил (Душевадник) й помага да излезе с нож или меч, или
я подмамва, като търкулва една златна ябълка, която душата
преследва, за да я хване, и напуска тялото. Смята се, че той
води душите в рая или ада, показва им всичко, а понякога след
това връща някоя душа в тялото. По друга разпространена
версия до 40-ия ден след смъртта на човека душата остава на
земята и обикаля местата, където човекът е ходил приживе. На
40-ия ден се връща при гроба на тялото си и там идват ангели и дяволи, които я отнасят към отвъдния свят. Затова рано
сутринта на 40-ия ден жените поставят бутилка бяло вино на
гроба и вярват, че в нея се отразява душата на умрелия.
По пътя към отвъдния свят душата преминава през тъмно
и мрачно поле, осеяно с тръни, докато стигне до голяма и дъл-

200

бока река, която разделя двата свята. Там тя трябва да заплати
на лодкаря, за да я прекара на другия бряг. Затова в дрехите
на всеки покойник се поставят пари, обикновено монети. На
другия бряг душата продължава пътя си, съпроводена от ангел и дявол, а също от гълъб и врана до вратата на вечността.
Разпространена е вярата, че на другия свят душите се посрещат от душите на родственици, починали преди това. Според
християнските представи, за да стигне до рая, душата трябва
да премине по тънък като косъм мост. Душите на грешниците
падат от моста в ада.
Подобно на другите славяни и българите вярвали, че душите на праведните се явяват във вид на гълъб, а на грешниците
- като врани. Душите на младите жени се превъплъщават в
авлига, а на децата - в ангели. Но душите на умрелите при
раждането жени и некръстените деца се превръщат в нави.
Някои души не могат да преминат в отвъдното и се превръщат
в призраци, вампири, таласъми или други демони от човешки произход. В песенния фолклор е съхранена поетичната
метафора, че на гроба на млад човек израства някакво дърво,
в което се вселява душата му. А когато влюбени умират, на
гроба на младежа израства явор, а на момичето - калина и когато израснат, клоните им се преплитат (подобно вярване има
в руските поверия).
Вярвало се, че срещу Цветница, а според други — срещу Велики четвъртък душите на умрелите се разпускат и те идват
на земята. Остават тук през дните от Велики четвъртък до
Спасовден. По този повод хората палят огньове, за да се затопли земята, а от нея и душите. Те се прибират отново на Духовден (Свети Дух). На този ден жените носят орехова шума на
гробовете, за да примамят душите да си отидат отново в отвъдния свят. Духовете на умрелите идват на земята и по време
на Мръсните дни и Тодоровата неделя, когато бродят и някои
демони.
Българите също вярват, че докато човек спи или е в кома,
душата може да напусне тялото му. Те смятали, че душите на
вещерите през това време воюват с враговете си. Телата им
не бива да се местят, та душата им да се върне.
На душите специално е посветен народният празник Суфинден (Софинден, Сувинден) - понеделникът от Томината неделя, който се чества като Великден за душите на умрелите.
През годината има и други дни, в които се оказва почит на умрелите близки, които се наричат Задушница. Най-почитани са
Черешовата иАрхангеловата задушница. На тези дни жените
отиват на гробовете на близките си, палят им свещи, преливат

201

ги с вода или червено вино, прекадяват ги, раздават варено
жито, хляб, сладкиши и плодове за „Бог да прости“.
Българската пророчица Ванга казвала, че й се явяват духове, душите на умрели, близки на тези, които идвали да им
гадае. Те й давали отговорите на поставените въпроси.
Според учените-медици след смъртта си човешкото тяло олеква с
21 грама, а спиритуалистите предполагат, че толкова тежи душата.
Те допускат наличие на информационен пояс, вселенска база данни,
в която се събират душите на всички умрели. Душата преминава на
друго равнище и там тя има достъп до цялото вселенско знание. Затова са разпространени различни начини за викане на духове на умрели близки или на различни обществено известни приживе творци,
учени и др. В Библията се разказва, че тази дейност била забранена,
но същевременно дори цар Саул, който издал забраната, накарал вещицата от Аендор да извика духа на неговия ментор Самуил, който
повтаря пророчеството си, изказано още приживе. Викане на духове
било познато и в Древна Гърция, за което се споменава в Омировата
„Одисея“ и се описва от други антични автори. С духове, най-често на
бивш цар или вожд „разговарят“ и африканците, като понякога използват медиуми, в които се вселява извиканата душа, а ескимоските
шамани ги викали, като три пъти чукали с тояга в земята.

w Думата душа е позната във всички славянски езици. В ст.бълг.
източници е регистрирана под облика доушд < *duxb + jä.
S3 Беновска-Събкова, М. Апокрифни мотиви и народни вярвания („Разпускането“ на мъртвите души) П Българска етнология, 1996, N 3, 80-89; Българска митология. Енциклопедичен речник, С., 1994: 105-106; Вакарелски
Хр., Български погребални обичаи, С., 1990: 30; Георгиева И., Българска
народна митология, С., 1993: 81; Гура А., Символика животных в славянской народной традиции, М., 1997; Коростовцев М., Религията на Древен
Египет., С., 1995: 263-293; Левкиевская Е., Мифы русского народа, M., 2002:
161-211; Мифы народов мира, т. 1, M., 1987: 414-415; Младенов Д., Народна
вяра и религиозни народни обичаи, С., 1994: 320-336; Ринк X., Мифы и легенды эскимосов <http://www.litlib.net/bk/40144 /read>; Славянская мифология.
Энциклопедический словарь, М., 1995: 173-175; Соболев А Н., Мифология
славян, СПб., 1999: 48-78; Иорданский В. Б., Звери, люди, боги, М., 1991:
107-157; Славянские древности, т. 2, М., 1999: 162-167; Странное дело. След
души'. <kttp://www.youtube.com/watch?v=InifrETWr-cs>; Тибетская книга мертвых
(„Введение“ от редактора), М., 2000: 75-140 и следв.; Токарев С., Религията в
историята на народите, С.,1983: 77; Фрейзър Дж., Фолклорът в Стария
завет, С., 1989:302-308, 311-324; Eliade М., Istoria credințelor și ideilor religioase, V.
1, Bukurești, 1992: 324-327.

ДУШЕВНИК (душёвник /диал./) > МАРОК
Названието е с двойна мотивация - то би могло да е производно от
съществителното душа, но и от глагола душа ‘удушвам, задушавам’. Свързва
се с вярата, че този зъл дух е метаморфоза на душата на починал човек, но
същевременно той души хората по време на сън.

202

Ш Геров Н., Речник на българския език, т. I, С., 1975: 381.
ДЮРМАНЧО (Дюрмйнчо, Дюрмакджо /РазгрУ) > ГЕРМАН
Герман.

Евфемистично назание, което по същество е фонетичен вариант на

ДЯВОЛ (дявол /общоб./, гявол /ЗБ/, гяол /ЮЗБ; Род./)
Демоничен персонаж, олицетворение на злото и най-вече
на греховността; основен антипод на Бога, широко разпространен в християнския период.
Този персонаж е познат не само в целия християнски, но и на мюсюлманския свят. За негов прототип е приет библейският Сатанаил,
който, според библейските легенди, бил любим ангел на Бога и почти
равнопоставен с него. Сатанаил се възгордял и въстанал против Бога,
който се разсърдил и го изпъдил от небето заедно с присъединилите
се към него други ангели, които той оглавил. Всички те били наречени с обобщаващото название дяволи. Библейски са и имената му
Велзевул, Азазел, Луцифер.
Представата за външния му облик при отделните народи не се покрива напълно, но във всички случаи той се изграждал върху образа
на старогръцкия образ на бог Пан, към който се прибавяли черти на
змея и някои езически демони. В кабализма неговата съпруга Лилитп
е царица на разврата и нощните удоволствия. Мюсюлманският шейтан се нарича Иблис. По своята същност двата персонажа са почти
идентични — възприемат се като олицетворение на всички човешки
пороци. Основната им дейност е да опорочават хората и да ги подчинят на своята власт. Явяват се като разрушители на духовните
ценности. Аналог на Сатаната в зороастризма е Ариман (Анхра-Маню ‘Зъл Дух9, противник на Ахура-Мазда, враг на истината и всички
други духовни ценности.
Дяволът често се идентифицира с вълк или змей.
Аналогични персонажи се откриват и в други религии, въпреки че
не се покриват напълно. Не са еднакви и представите за дявола при
отделните християнски народи. Това се дължи на обстоятелството, че
образът му се изграждал върху езически демони или някое зло божество, чийто образ и функции е отнел.

Не е известно кога този персонаж е навлязъл в българската
лингвокултурна система. Най-вероятно той бил зает още в езическия период на българските славяни или може би още при
траките. Вероятно е бил едно от многото демонични същества
и известно време е принадлежал към групата на езическите
демони враг, бяс, вран, чемер, чьорт и функционирал заедно с тях. Поради това се явява дори в езическите митове и
суеверия. След утвърждаването на християнството започва да

203

се отъждествява с караконджол, враг и други демони. Това
е изразено в някои устойчиви словосъчетания като По дяволите = По врага; Дяволите го хванали = Бесовете го хванали
и т.н., при които някои езически демони и дяволът се взаимозаменяли. По-късно почти напълно измества всички езически
зли сили и става носител на всеобщото зло. Така в митологично-религиозното съзнание на българина дяволът се явява като
сложен синкретичен образ, а митономинантът дявол се е превърнал в обобщаващ за всички езически демони и е адаптиран
към библейския Сатанаил. Съдейки обаче по ранга на последния, то, вероятно, в началото дяволът изместил и божествата
Чернобог и/или Зленье бог.
Както и при другите християни, в представите на българите
дяволът е тартор, т.е. господарят на пъкъла. На вид представлява контаминация на човекоподобно същество с различни
зооморфни елементи, които му придават облик на чудовище космато, рогато, опашато, крилато същество, с остри щръкнали
уши, кози копита на задните си крака, хром и с една ръка или
с котешки лапи вместо ръце. С подобен облик се изобразява
и в православната иконография. В представите на българите
понякога е обут в цървули. Дяволът притежава свръхчовешка
сила и много знания, които му дават възможност с лекота да
се трансформира в обикновен човек, различни земни твари,
растения и дори да се вселява в телата на живи и мъртви хора.
Най-често се превъплъщава в змия, вълк, черна котка, гарван и чучулига. Това му позволява по-лесно да злодейства
над хората, да използва хитрости, с които ги заставя да се отклонят от „правия път“, подтиква ги към блудство, предателство,
клевета, пиянство и др. пороци, все забранени от християнския
етичен кодекс дейности, окачествени като пороци. Слави се със
своето лукавство, лицемерие, хитрост и интригантство. Повечето от качествата му са намерили израз в неговите определения, превърнали се в евфемизми, като антихрист, куция,
рогатия, лукавия, омаюъика и др. Изобщо хората го смятали
виновен за всички човешки нещастия, сред които най-голямата беда е принасянето на болестите. Бил е малкият дявол,
казват българите, когато някой се е спасил безболезнено или с
леки последствия от някакво голямо нещастие.
За произхода на дявола съществува поверието, че змията
не умира, защото след 40-ата си година става дявол и змийският цар я праща в пъкъла да мъчи грешниците. Метаморфозата на змията в дявол (а не обратното, както е в библейските
легенди) навярно е рефлекс от някой езически мит за змея
който по-късно се идентифицира с дявола. Подобна ситуация

204

се наблюдава и в други демонологии. Според някои от тях в
по-ранни времена дяволът най-охотно приемал образа на дракон, а в румънски език драк (drac) означава едновременно двете понятия - дракон и дявол.
Дяволът живее в блатата и водениците. Действа най-вече
през нощта. Със света на животните го свързва и начинът му
на размножаване - снася яйца, които мъти в запустяла воденица или се коти, т.е. ражда като котка. Фразеологизмът Дяволите мътят в него е метафора за 'зъл, лош човек’. По друга
версия дяволът живее в тялото на джудже. Вярвало се, че подобно на демона бяс, може да се всели в човешко тяло. В тези
случаи човекът се разболява от псхически болести.
враг, бяс, чьорт, шейтан

4* Названието дявол (ст.бъл. дигаколъ; дгаволъ) е заето от гръцки, където
SlßoXog е с по-старо значение ‘клеветник’ < 8iaßoÄr| ‘клевета’. Значението ‘демон’
е възприето след приемането на християнството.
Ш Амфитеатров А., Дявол, Ташкент, 1993; Барболова 3., Представата
на българите за дявола, отразена в езика им // Археолопя та етнолопя СхидноГ Европи: матер1али i досл1дження, Одеса, 2000: 169-184; Българска митология. Енциклопедичен речник, С., 1994: 108-109; Български етимологичен
речник, т. 1, С., 1971: 471; Маринов Д., Българска народна вяра и религиозни
обичаи, С., 1994: 168; 251-252; 698; Роббинс Р. X., Энциклопедия колдовства
и демонологии., М., 1996; Шульгин М., О дьяволе и чудесах, М., 1960.

ДЯДО БОЖЕ (Дядо Боже /общоб./) > 1) БОГ; 2) ЛУНА
ДЯДО КОЛЕДА (Дядо Коледа) > КОЛЕДА
ДЯДО СЛЪНЧИЦЕ (Дядо Слънчице) > СЛЪНЦЕ
Ш Геров Н., Речник на българския език, т. V, С., 1978: 197.

ДЯДО (дядо /ЮЗБ/); ДЯДОТО (дядото /Плевня, Драм./) X СТОПАН
<ф Този роднински термин, използван и като митономинант, е регистриран в ст.бълг. под облика д'кдъ. Формата дядо е звателен падеж от деда или деде
< ст.бълг. *д,Ьд.

Ш Български етимологичен речник, т. 1, С., 1971: 472.

ДЯФКА (дяфка /Ю.Тр./) > САМОДИВА
ф ф > Названието е производно от дев ‘бог’, сродно с лат. deus ‘бог’ < ст. перс,
deva-h ‘бог’ + умал. суф. -ка с евентуално първично значение ‘богиня’.

Ш Български етимологичен речник, т. 1, С., 1971: 330.

ЕВРЕЙЧЕТА (еврейчета - мя. ч. /ЮИБ/) > НАВИ, НАВЯЦИ
4» Названието е формирано по метонимичен път от етнонима еврейче,
с който се нарича и ‘малко, некръстено още дете’. Некръстеното дете се възприемало като ‘малък, млад евреин’, т.е. отнасяло се към евреите друговерци,
а според митологичната опозиция свой ~ чужд те се отнасят към сферата на
чуждите. Мотивацията, от една страна, е свързана с поверието, че душите на
чужденците и друговерците са причинители на болести, а от друга - с възприемането на евреите като езичници, т.е. грешници.

ЕДНОРОГ (еднорЬг, инорог /книж./)

Едно от най-изящните митични същества, обикновено с вид
на великолепен бял кон и с голям рог на челото, който понякога е с огнен цвят, който се използва за извършване на вълшебства.
Рогът на еднорога, дълъг около лакът (рядко два), понякога е спираловиден, а на върха има блестящо топче. Притежава чародейни
свойства - пречиства водата и неутрализира отровите.
Представите за еднорога в разни епохи и митологии са много различни и противоречиви. Смята се, че той води началото си от вавилонската митология, където Мушхушшу се явява като вид дракон,
представляващ хибридно същество, съчетаващо елементи на змей
- глава с рог и дълга, покрита с люспи опашка, на която има скорпионско жило, туловището е на млекопитаещо, първите две лапи са
лъвски, а задните - орлови. Не е известно как е изглеждал еднорогът
в Древен Египет, но се знае, че е бил символ на всички морални добродетели. И днес той е утвърден като един от символите на духовната чистота. Мегасфен (IV в. пр. н. е.) описва индийския картазон
с жълта грива, мека като пух козина, рогът е черен, спираловиден и
изключително остър; това свирепо животно притежава необикновено
рязък и силен глас и обича да се уединява. В разказите на персийски пътешественици (описани през 398 г. пр.н.е. от гръцкия историк
Ктезий в труда му „Индика“) индийският еднорог е представен с вид
на диво магаре, голямо колкото кон и дори още по-голямо, бяло на
цвят с черна глава и тъмносини очи, а рогът на челото му е дълъг
около един лакът, който в основата си е бял, средната му част е черна,
а върхът му е пурпурночервен. От рога правели купички, за които се
вярвало, че който яде или пие от тях, се лекува от различни болести
и не може да бъде отровен. Според древните македонци конят на Ал.
Македонски Буцефал е еднорог с прав рог, а и тези, които го доставили на Филип, го наричали каркадан - арабско-персийското название
за еднорог. Плинии описва еднорога с тяло на жребец и глава на елен,

206

със слонски крака и муцуна на глиган. Рогът на челото му е черен,
дълъг два лакътя, а под него има гранат, който при докосване лекува
всякакви рани. В древността се вярвало, че с прах от рог на еднорог
може да се лекува всяка болест. Лечебни свойства има и сърцето му,
поради което еднорогът става една от емблемите на фармацията. В
анонимния писмен паметник „Физиолог" (от П-Ш в. от н. е., написан
в Александрия, вероятно от християнин) еднорогът е представен като
бяло животно с ръст на козле и стърчащ на челото му рог. Заради неговата свирепост никой не може да го доближи, но види ли девойка, той
сам се нахвърля на гърдите й и се укротява, а тя го кърми и го води
при царя в двореца. Чрез гръцката култура еднорогът преминава и в
другите европейски културни системи. Особена популярност в Западна Европа получава през средните векове, когато митичният еднорог
се характеризирал като много силен, с буен и необуздан нрав, което го
прави неуловим и не се поддава на опитомяване. Според ръкописи от
XII век, съдържащи съвети към ловците, той може да се залови само
след като бъде омаян от девица, в чийто скут полага глава и заспива
- мотив, разгърнат в живописта, гоблените и скулптурните изваяния.
Смятало се, че обича тъмнината на пещерите и затова живеел в тях.
Пещерата Харц в Германия е известна предимно като пещерата на
еднорога. Хората смятали, че костите, открити там, са от еднорози.
В европейската хералдика еднорогът се изобразява с тяло и глава
на кон, лъвска грива и опашка, крака и копита на елен, брада на козел и спираловиден рог в средата на челото.
В средновековните персийски и арабски разкази и приказки за
Синдбад моряка свирепият каркадан (араб, ал-каркадан) се представял като войнствено и безпощадно в битките животно, с огромен и
силен ръст, което може да наниже на рога си слон и да го носи, докато
останат само костите му. Същевременно се вярвало, че месото, мазнината и рогът му притежават чудодейни лечителни свойства и защитни
сили. Тюркският еднорог Тулпар на вид наподобява гръцкия Пегас.
Той е безсмъртен и неизменен помощник на богатирите. Днес е хералдически символ на Казахстан.
В далекоизточните митологии представата за еднорога е по-различна. Китайският Сечжи е с вид на небесен овен, който имал само
един рог, притежаващ способността да различи истината от лъжата,
доброто от злото. Но философът Конфуций (551-479 г. пр. н. е.) съобщава за едно друго митично същество с един рог - цилин (ци-лия,
чи-лин, джи лин, килия, кирия), което е с тяло на елен, опашка на
вол и конски копита; козината му е с цветовете на петте стихии или
петте добродетели, а коремът му е сивокафяв или жълт, поради което даоистите приели квилин за основен символ, който събира петте
основни елемента и добродетели. Късият му рог на челото е от плът,
а не от кост, а когато някой се взира в съд с вода при светлината на
горящия му рог, може да види бъдещето. Тихият и кротък циялия
се храни само с окапали листа, когато ходи, тревата не се мачка и
внимава да не настъпи някоя буболечка. Изображенията му върху
надгробни камъни цели да пропъжда злите духове и да съпровожда

207

душите на умрелите на небето. Смятало се, че той се ражда само при
управлението на добър владетел, а появата му предвещава раждането на голям мъдрец или мъдър император. За китайците е символ
на благосклонността, поради което е приет за царска емблема и символ на царските добродетели. Подобно е отношението към природата
и на японския му аналог кирия, който се движи само по камъни, за
да не нарани тревата и дребните животинки. Той живее около три хиляди години. Но към средата на първото хилядолетие от новата ера
представите на китайците за цилин вече са променени. Вероятно под
влияние на близкоизточния сфинкс, той приема облика на силен лъв
с криле, който в този случай символизира власт и сила. Еднорогът е
познат и в Тибет, където се възприема като медиатор между небето и
земята, т.е. между света на светлите и света на тъмните сили, между
видимото и невидимото. Митичният Абада във фолклора на коренното население на Конго и Судан по своите характеристики наподобява
европейския еднорог.
В славянските бестиарии еднорогът е с образ на кентавър-еднорог. Но на царския трон той е изобразен като изправено на задните си
крака животно, подобно на бял кон, както и на византийския престол,
откъдето бил възприет. В един от вариантите на староруската космогонна поема „Голубиная книга“ еднорогът се представя като звяр и
баща на всички зверове (Единорог-зверь - всем зверям отец). Пак там
се разказва, че той ходи под земята, където каменните планини не го
държат, както и реките не са по-бързи от него. Когато веднъж излизал
от влажната земя, търсел и намерил своя съперник звяра лъв, с когото се преборили на „чисто поле“. Еднорогът бил победен и се покорил
на лъва. В друг вариант на тази поема той се нарича индрик-зверъ
и се описва по-подробно: той е баща на всички зверове, движи се по
земята както слънцето по небето и прочиства ручеи и потоци; където
стъпи, бликва извор, накъдето се обърне, всички му се покланят; живее в свещена планина. Външният му образ и тук не се описва.
Популярността на еднорога всъщност се дължи на християнската култура. В Стария завет той се споменава няколко пъти като силен и бърз звяр. Според „Физиолог“ еднорогът олицетворява Христос,
въплътен в човек чрез лоното на Дева Мария. По-късно в християнството рогът символизира силата на Христос да унищожава греховното (тъй като рогът на еднорога неутрализира отровата и пречиства
замърсени течности). Същевременно той символизира Христос като
единствен син божи, подобно на рога при еднорога, който също е само
един. Еднорогът е атрибут и на Дева Мария, както в Античността, когато при гърците и римляните еднорогът е атрибут на всички девици, богините на луната и най-вече на Артемида и Диана, символ е на
всички морални добродетели, той олицетворява чистота, целомъдрие
и непорочност. А животът му на единак се оприличава с този на монасите. Често в християнското изобразително изкуство еднорогът се
явява от двете страни на дървото на живота.

В българската народна митология и фолклора образът на

208

еднорога не се открива. Само в една приказка се казва, че конят на главния герой — момче със звезда на челото, е с рог, т.е.
всъщност той язди еднорог. Спорадично се споменава и в някои старобългарски писмени паметници под названието инорог
(ннорогъ). В по-късен превод на Библията той се замества с див
вол /Йов. 39. 9-12/. Но в „Български библейски речник" от 1884 г.
при Еднорог пише, че „Така древните преводачи са превели
еврейската дума реем" (огромно митично животно, подобно на
кон; даже малкото е с размерите на планината Тавор, поради
което не могло да се побере в Ноевия ковчег по време на потопа). Графични изображения на еднорог се откриват върху
средновековни български крепости и някои старинни къщи
във Велико Търново. Те се интерпретират като защитници от
зли сили. Несъмнено те са ярко доказателство, че това митично
животно е имало своето място в българската митология.
Изнесените данни показват, че в един или друг вид еднорогът бил познат не само на средновковните българи от съсловието на интелигенцията. Сведенията за него вероятно идват
при тях още от траките, за което свидетелства един ритон от IV
в., открит в с. Вазово, Разградско (някогашен район на гетите).
Неговият край изобразява предната част на тялото на крилат
кон, наподобяващ гръцкия Пегас, но между ушите му има къс,
извит назад рог (както при тюрките).
Думата еднорог със значение на митично животно обаче не
е изчезнала от българския език. Обикновено се използва като
метафора в речта на интелектуалците както в миналото, така
и днес. През 1997 г. е създадено издателството „Еднорог", излизат книги, в чиито заглавия името му съществува. С неговото
име е назовано едно от съзвездията, за което псевдоучени, предимно мистици, твърдят, че съзвездието Еднорог е на българите и че душите на войните на Тангра идват именно от това
съзвездие и т.н.
Образът на еднорога днес е един от най-любимите сред митологичните персонажи. Неговите изображения в изобразителното изкуство, описанието му в литература, представянето му във филми и
електронни игри продължава да възхищава нашите съвременници и
особено най-младото поколение.

4* Първият компонент — -ино- при вариантното име инорог е заместник
на еднозначния компонент едно-, използван често в старобългарски, т.е. инорог
= еднорог ‘с един рог’.
Ш Български етимологичен речник, т. 2, С., 1979: 80; Мифологический словарь, М., 1990: 2; Волшебные животные (серия «Зачарованный
мир»), М., 1996:447; Борхес X. Л.., Книга вымышленных существ, Минск, 1994;

209

Голубиная книга: <http://books.swarog.ru/books/Osource/Oruss/glubin/glubl.
php/glub2.php> и <http://old rus.ru/01-l=htmal?extract=1113937361>; Еднорог:
<http://horses-bg.net/kone-ezda-lubopit no/ednorog>; Энциклопедия вымышленных
существ:
bestiary.us/list# rpcto ken=1717148182&forcesecure=l>; Купър
Дж. К., Илюстрована енциклопедия на традиционните символи, С., 1993:
56-57; Мавров, С., За българите, за траките и за еднорога: <http:// bven.blog.
bg/poezia/2011/12/19/za-bylgarite-za-trakite-i-za-ednoroga. 8691 17>; Уолтърс Д., Китайска митология, С., 1995:69; Франко Ив., Притча за еднорога и нейният
български вариант И СбНУ, кн. XIII, С., 1896: 570-620; Шевалие Ж., Геербрант А, Речник на символите, т. 1, С., 1995: 321-323; Юрченко А. Г., Александрийский Физиолог. Зоологическая мистерия, М., 2001: 51.

ЕЖ (Ежко; Ежко Бежко /фолк./) > ТАРАЛЕЖ

ЕЖДАНЛИЯ (еждаклйя /Мендово, Петр./)

Някакво демонично същество с неясни характеристики.
Названието е вариант на ар.-тур. ecinli ‘зъл дух, демон, дявол, сатана’.

ЕЛЕН (елек)

Най-благородното животно, което в митологията се възприема като един от образите на Слънцето, поради което е натоварено с небесна слънчева символика.
Култът към елена/лоса датира от каменната ера и при някои народи продължава до Средновековието. През хилядолетията той многократно бил преосмислян в митологичен аспект. Това обосновава неговата многолика характеристика и усложнява интерпретацията на неговия митичен образ. Явно появата на този култ се свързва с времето,
когато митологията за повечето политеистични етнически общества
се подчинява на обожествяването на природните дадености. Той е характерен за много народи, предимно от северните райони на Евразия
(особено в Сибир и Кавказ) и Канада. Там са запазени и повечето митове за него. Смятало се, че „еленът олицетворява космическото небе“,
за което говорят многобройни изображения на небесния елен върху
съдове, токи, пиктограми и др.под. артефакти. Поради „небесната“ му
същност той се определя като свещен. Архаичната представа за необикновената същност на небесния елен е съхранена при евенките, които наричат съзвездието Голяма мечка Хеглен // Хеглун, името на ‘небесния елен’, а Малката мечка се отъждествява с малкото на Хеглен.
Смята се, че преданията за небесния елен или кошута и сърна с еленчето и слънчевия лос се отнасят към най-стария митологичен пласт,
който впоследствие бил изместен от „легендите за небесната мечка“,
което обяснява смяната на названията на съзвездията (вместо „Рало“
или „Лос“ - „Мечка“)“. На голяма почит при келтите бил белият елен
- мистичен образ, за който те смятали, че идва на земята от друг свят
и притежава свръхестествени способности. Представата за небесния
елен/лос, според Рибаков, е характерна за народите, чийто основен по-

210

минък по това време все още бил ловът.
Особено популярен бил небесният елен в шаманската традиция.
Според неговото релефно изображение върху излети от бронз шамански токи и наподобяващи монети кръгове за шаманска украса /Прикамската област/ той се явява с фантастичен образ като полумъж-полулос, понякога и с други животински елементи. Допуска се също, че
тези предмети се използвали и като знаци за социалния статус, като
древни родови белези, свързани с вярата, че той е техен тотем. Като
знак, че умрелият приживе е бил знатен човек, на гроба му киргизците поставяли еленови рога. Релефни символни знаци се откриват
при родове от други народи /коми-заряни, манси, удмурта, мари, саами/.
Образ на мъж-елен се описва в сиамския (лопарски) фолклор, където
е назован Мяндаш ‘човек-елен’. Там се разказва и за мяндаш-дева,
която родила Мяндаш и за съпругата му Мяндаш-Каб, която от своя
страна родила първите хора и поставила началото на човешкия род.
Евенките също смятали съпругата на небесния елен, самката Бугади
Енинтпън, за владетелка на небето и майка на хората и животните.
Едно поверие съобщава, че съществувало родово божество в облика
на елен, а друго — че божеството Вадъж е с вид на човек-елен, който
понякога нощем ту в облик на елен, ту на човек обикаля селищата и
пасе добитъка или се разхожда в брезова гора, където дърветата му се
кланят до земята, птиците му пеят песни, а зверовете се разпръсват
/мариици/. Според интерпретацията на един галицки мит майката на
Вселената е рогата и живее с дъщеря си. Една киргизка легенда разказва за рогатата майка марал ‘вид елен’, която отгледала едно киргизко момче, чието племе било унищожено във война с друго племе;
когато момчето пораснало, тя го оженила за дъщеря си. Функцията на
елена като тотемно животно го е издигнала в култ и довела до обожествяването му. В едно скитско изображение небесният елен е представен с малко петнисто еленче, което навежда на мисълта, че вероятно
и за скитите тези образи са на владетелката на Вселената и нейната
дъщеря в облика на елени, като в галицкия мит (според някои те са
символи на съзвездията Голяма и Малка мечка). В митологичните
представи и на други народи има богове с образа на елен, напр., сирийският бог на лова Ашима\ дъщерята на бога на водите и моретата Донбетир от нартския епос понякога приемала образа на кошута.
Други имали антропоморфен вид, но с еленови рога като келтския
бог на лова Кернуннос (Цернун). Специална богиня-покровителка на
елените има в саамския пантеон и това е прекрасната Разиайке, В
китайската традиция еленът олицетворява бога на безсмъртието и се
явява като защитник на мъжките божества. В митологиите на китайци и японци драконът се асоциира с „божествения елен“. Шумерският
бог на плодородието понякога бил облечен като елен. Еленова маска
използвали и се намятали с еленова кожа шаманите при изпълнението на своите ритуали.
В символиката еленът е универсален слънчев символ. И тази му
функция да се явява и като соларен митичен образ също е архаична и
е широко разпространена. В един саамски мит чудният елен-дух Мян-

211

даш е олицетворение на Слънцето, в Алтай някои вярвали, че белият
марал носи Слънцето на рогата си, а по друга версия на единия си рог
носи Слънцето, а на другия - Луната. Поради това за тях еленът бил
свещен и не го убивали без разрешението на бога. По време на древния бурятски празник Сур-харбан // Сур-Харбан, познат при всички
монголски народи, посветен на слънцето, имало обичай да се стреля
в мишена, която в по-далечни времена представлявала дървена фигурка с образа на лос, но всъщност изобразявала слънцето; по-късно
била заменена от закрепени на кол кожени ленти (символизиращи
слънчевите лъчи). Подобна игра съществува и при саамците, при която се целят с ласо в чучело на елен, наречен хорей (където коренната
морфема хор- е доста разпространен фонетичен вариант на сур с първично значение ‘слънце’, ‘слънчев’). Несъмнено необичайният елен,
целият обсипан с големи скъпоценни камъни, най-големият от които
бил на челото му, описан в една румънска приказка, също е слънчев;
той живее в Еленовата гора, на обяд отива при един извор да утоли
жаждата си и се прибира, след като слънцето залезе. В коледните обредни песни еленът се описва със сива козина, златни рога и сребърни копита. Маската, изобразяваща елен при румънските коледари, се
тълкува като символ на бога, който на Коледа (Kraciun) едновременно
умира и се ражда.
Митичният елен има разнообразни функции. Най-висшепоставен
негов статус е явяването му като бог на животните, закрилник на пътниците и притежава лечителски способности /келти/. В качеството си
на бог на животните той се явява и при някои манси. Богът на вятъра
Ваю (Вайю) препуска по небето, яхнал елен или в колесница, теглена
от елени /индуизма/. Според индианците какчикели през късите дни
два елена влачат слънцето (а през дългите дни това правят два глигана). Той е впрегатно животно в колесницата на времето /гърци/; в
коледната нощ Дядо Коледа (и неговият еквивалент Санта Клаус,
които са олицетворение на слънцето) обикаля света с колесница, теглена от седем елена. Тази функция той изпълнява и при редица други
божества в древните митологии /шумерска, семитски, хетска и шинтоиска/.
Кошутата е атрибут на гръцката богиня на лова и луната Артем ида,
римската Диана и тракийската богиня на плодородието, лова и луната
Бендида. Понякога изпълнява ролята на пратеник на боговете.
В християнската иконография се изобразява в подножието на
Кръста, където пие вода; тъпчещ змията с краката си, той означава
унищожаването на злото; символизира вярата и благочестието.
Благородството на елена се изразява в някои митове и приказки,
където се проявява като верен приятел и помощник на своя стопанин.
Еленът // лос (кошутата) е жертвено животно, а според една архаична легенда с широк ареал на разпространение /Германия, С. Русия,
сибирски народи и др. неиндоевропейци/ се изявява като доброволна ритуална жертва — веднъж годишно, съпроводен понякога от кошута или
друг елен, той сам отивал при хората и доброволно ставал тяхна жертва; една година еленът закъснял, хората решили, че няма да дойде и
го заменили с бик. След това той не се появил повече. Неговата само-

212

жертва го издига в ранг на ‘свещено животно', т.е. то било осмислено
като божествено. Според едно предположение тази легенда е рефлекс
от архаичната митологема за умиращия и възкръсващ бог, който в
предшестващи представи имал зооморфен облик.
Благородният елен е приятел на главния герой в много митове и
приказки по света, но е враг на змията, с която влиза в единоборство.
Понякога това става и с орела. Тези единоборства олицетворяват борбата на противоположностите.
Според келтите еленът е мистично животно, което се явява на земята от другия свят и обладава свръхестествени способности, а тунгуските племена вярвали, че северният елен съпровожда душите на
мъртвите в другия свят. Заедно с бика той представлява мигът на
смъртта. По други източници за келтите еленът е атрибут на война и
боговете на войната.
Небесният елен бил познат и на славяните - с названието Gwiazda Losiowa ‘Лосова звезда’ поляците наричат Полярната звезда. При
всички славяни еленът е слънчев символ, поради което понякога се
описва със златни рога. В сватбените и някои хороводни песни на него
му се приписва и брачна символика, а в една руска сватбена игра,
наречена елен, един от играчите изпълнява неговата роля. В една руска приказка чудният, необикновен елен се представя със сребърни
копита, с които, като удари в земята, хвърчат искри и се появяват
скъпоценни камъни.
При сърбите освен вилите, елен язди и св. Петър, а при румънците
Йоан Кръстител приема неговия образ. Най-често в народното християнство при много народи, като символ или образ на слънцето, еленът
се отъждествява със самия Иисус Христос.
С течение на времето в митологичната картина на много народи
еленът бил изместен от мечката, а по-късно от коня.
Като символ на мъжеството, плодородието, богатството, еленът е
един от хералдичните образи; изобразен е на много родови и други
гербове, които се откриват в различни култури.

До голяма степен представите за елена на другите славяни са валидни и за светогледа на българския народ. Той също
го приема като носител на космогонии символи. Това е пряко
отразено в български народни песни, където е описан с фантастичен вид:
На чело му ясно слънце,
на гърди му ясен месец,
пу гърба му ясни дзвязди.

Без съмнение, българският фолклорен образ сур елен не е
обикновен - подобно на слънцето, той излъчва ярка светлина,
затова е блестящ, сияещ. Блясъкът му се подсилва от златните
му разклонени рога, а според някои песни целият е позлатен:

213

Па отговаря свети Иван:
„Поможи ви бог, дърводелци.
Вий кат тука дърво дялате,
оттук мина ли сур Елена,
сур Елена позлатена?“
Тези специфични характеристики на необикновения, чудесен елен обясняват определянето му с епитета сур ‘блестящ;
свят, свещен, сакрален’.
Митичният сур и хвъркат елен е ездитното животно на самодивите. С него те прелитат над земята, от връх на връх или
политат в небето. Самодивският елен е шестокрил, деветокрил
или дори дванайстокрил, стреме му са гущери или водянки (водни змии), юздите му са „две люти змии“, а с трета змия е препасан. По друга версия Слънцето язди елен, а понякога еленът
е един от зооморфните му образи. В обредните песни и Господ
язди сур елен, а божата майка - кошута.
Отъждествяването на елена със слънцето е широко отразено в българските коледарски песни. Това е реминисценция на
архаичното възприятие на елена при народите от Евразия още
в първото хилядолетие пр. н. е., когато се явява ту като символ
на слънцето, ту като животно, посветено или атрибут на бога
на слънцето и като такъв той изпълнява културно-медиаторна
функция. При българите това животно се осмисля като посредник между световете. Той е и слуга на Бога, чиито пратеници
- ангел или някой светец, приемали образа на елен. Осмислянето на елена като свещено животно — символ на космическото
дърво и слънцето в древните вярвания, по-късно се преосмисля във вестител на Бога и образ на Сина Божи в християнството. Този елен се отличава от езическия по кръста/разпятието на
рогата му или между тях.
Във фолклора по различни поводи хора се превръщат в
елен. Това е видно в популярната приказка за братчето-елен.
В елен се превръщат и някои християнски светци, когато идват на земята - мотив, развит в българския и румънския песенен фолклор. Наред с мотива „лов на елен“ в коледните песни
се развива и мотивът за „лов на светец-елен“. Същевременно
тези песни са свързани и с брачната символика. Тя най-ярко е
изразена в песните с основен мотив „дележ на плячката“. В тях
се разказва за дележа на плячката между жените и момите,
които помогнали на юнака-ловец, но за една девойка не останало нищо, затова на нея се падал самият момък-ловец.
В българския фолклор еленът се противопоставя на змията.
Вероятно това е свързано с мита за змията, която изсмукала
214

едното око на слънцето. Еленът се противопоставя и на чудния
кон, т.е на коня-вихрогон. Те са равностойни, тъй като еленът е
бозал от кошута първескиня, което го прави неуловим, а конят
- от кобила първескиня, поради което също е изключително
бърз. И въпреки че еленът е свято животно, той е представител и на чуждия свят: обитава диво пространство, приятел е на
самодивите или е обожествяван, а конят обитава културното
пространство, в близост до човека и негов пръв помощник; чрез
него юнакът се съревновава със слънцето и го побеждава. Като
символ на слънцето конят измества елена, което е свързано с
промяна във възгледите след опитомяването на коня.
Митът за елена като доброволна жертва не е чужд и на
българите. Затова те смятали, че е грях да се убие елен, особено ако има кръст между рогата, което означава, че това не
е обикновен, а свещен елен. Култът към елена при българите
е свързан и с известната легенда (позната и на други народи)
за елена (сърната), който показал пътя на прабългарите през
Азовско море при тяхното преселване на запад. Тази легенда
разкрива представата им за елена като тотемно животно.
В българските поверия свещеният митичен елен пропъжда нечистите сили. Апотропейна сила притежават и рогата му.
Смятало се, че в дом, в който има еленови рога, не могат да
влизат никакви зли сили. Поради периодичната смяна на рогата му еленът, подобно на змията, се осмислял и като символ
на възраждането и до известна степен на безсмъртието. Смятало се, че млякото от кошута е целебно, а ако някое малко момче
суче или пие такова мляко, то става неуязвимо за болестите и
когато порасне, става необикновено силен юнак, особено ако е
бозало от първескиня. Това е характерно за много от витязите, възпети в юнашкия епос. В песенния фолклор от времето
на османското иго се среща мотивът за отвлечената от османците майка, която е принудена да изостави бебето си в завързана на дърво люлка в гората с надеждата, че някоя кошута ще
го нахрани, а дъждът ще го изкъпе.
Фонетични варианти на апелатива елен се откриват във всички славянски езици. В ст.бълг. писмени паметници са регистрирани облиците кл!нъ,
|/«нъ и глень. Етимологично апелативът се свързва и с някои стари и нови европейски езици, което говори за неговата архаичност.
(И Анисимов, А. Ф., Космологические представления народов Севера.
Москва-Ленинград, 1959: 52-53; Беновска-Събкова, М., Мотивът „елени
светци“ в българските коледни песни // сп. Етнографски проблеми на народната култура, т. 6, София, 2000: 34-53; Българска митология. Енциклопедичен
речник (съст. А. Стойнев), С., 1994: 111; Габьппев Е. С., Культ солнца в мифологии якутов (Проблема древних этнокультурных параллелей) II Диссерт.

215

на соиск. уч. ст. канд. истор. наук С.Пб. 1998: 85: <http://cookefeat.com/KyjibT солнца_в_мифологии_якутов__ проблема _древних_этнокультурных_параллелей > 04.12.2010;
Данилов О. В., Языческие культы древнего населения Марийского Поволжья
Йдшкар-Ола, 2016: 53-69; Георгиева Ив., Българска народна митология,
София, 1993: 49; ; Маринов Д., Народна вяра и религиозни народни обичаи,
С., 1994:138-141; Раичевски Ст., Космическият елен в обредния фолклор на
българите. И Страница за прабългарите - език, произход, история и религия
на древните българи: <http://www.protobulgarians. com/Statii%20ot%20drugi%20avtori/
Stoyan°/o20Raychevski%20-%20Kosmicheskiya%20elen.ht m>; Рыбаков Б. А., Язычество древних славян, M., 1981: 51-81; Славянские древности, т. 3, М., 2004:
545-546; Ghinoiu I., Obiceuripopulare de peste ani, Bukurești, 1997: 42.

ЕЛИНИ (елини /ИБ/, елими /ЮБ/, елёке /РодУ) > ВЕЛИКАНИ
Метафорично название от етнонима елини ‘гърци, ромеи’. Мотивацията е свързана с възприемането на вражеските народи като чудовища.
Ш Етнография на България, т. 3, С., 1985: 28; Георгиева И., Българска народна митология, С., 1993: 34.

ЕМШЕРИНА (Емшерйна)', ЕМШЕРИЙКА (Емшерййка); ШИМШПРИЦА (Шимширйца) /фолк./ > ДЕННИЦА, ЗОРНИЦА
Имената са формирани от тур. hemșke ‘сестра’ + бълг. суф. -ина, -ика,
-ица.

Ш Български етимологичен речник, т. 1, С., 1971: 496; Геров Н., Речник
на българския език, т. VI, С., 1978: 110.

ЕНЬО (Еньо, Еню, Янъо, Яне)
Езическо българско божество, олицетворяващо Слънцето
по време на летния кръговрат, както Коледа е неговата персонификация в периода на зимното слънцестоене.

На него всички славяни са посветили народния празник
Еньовден, честван на 24 юни (или в някои от дните около него),
когато слънцето се намира в апогея на силите си. Към него
по-късно бил прикрепен празникът Рождение на свети Йоан
Кръстител (Предтеча) от календара на православните християни. Поверието, че на този ден „слънцето играе“, също е от
езическите времена, но след християнизацията е преосмислено
и явлението се обяснява с това, че така слънцето изразява радостта си от раждането на св. Йоан.
Изконното име на това езическо божество не е съхранено.
При източните славяни празникът, посветен на него, честван
на същата дата или около нея и обредната кукла - основен атрибут на празника, се нарича Купала /руски/, Купайла /украински/, Купалле /белоруски/, явно едно от прозвищата, отнасящи се
към изконното божество. При българите празникът Еньовден
216

(Яневден) е известен и с езическото си име Крачун, което пряко
се свързва с бог Крачун. Поради съвпадането на езическия
празник с християнския Рождение на светеца Йоан Кръстител (се. Йоан Предтеча) той бил наречен със синкретичните
имена Иван Купала и Иван-купалъник /руски/, Иван Купало
/украински/, Дзевко Купало и Ян Купальнъь /белоруски/ или просто Ивановден, Еньовден, Летни Иван и др. /български/, Ce. Joean
ИЛИ Св. Иве /сърбохърватски/, Swșity Jan /полски/, Ivanje /словенски/,
Jan /чешки, словашки/ и т.н. В празничната обредност няма почти
нищо християнско, което несъмнено показва, че тя е свързана
с някакво езическо божество, изместено от християнския персонаж, а славянизираното име - Ян, Еньо, Иван, напълно е заличило теонима на езическия бог.
Спорни са и функциите на това забравено божество. Някои
източнославянски автори от XIX - началото на XX в. твърдят,
че този бог бил на трето място по значимост след Перун и Велес. Изглежда, са прави, като се има предвид съхраненият
почти до средата на XX в. богат на езически обичаи обреден
комплекс в посветения на него празник. Те определят Купало
като бог на земните плодове, на плодородието изобщо, властелин на растителния свят и други земни богатства. Различните
обреди и обичаи на този ден - търкалянето на горящи колела, паленето на огньове, символизиращи слънцето, честването
му в деня на лятното слънцестоене, поверията, свързани със
слънцето и други факти определено говорят, че всичко това е
свързано с бога-Слънце, който се ражда в нощта на зимното
слънцестоене в облика на младенеца Коледа, при пролетното
равноденствие някога бил представен от юношата Сур/Сива
(или Лел), който по-късно, с преместването на началото на Новата година, почти се слива с Коледа, а функциите му, свързани с пролетното равноденствие, били предадени на Ярило;
по времето на лятното слънцестоене вече богът Слънце е достигнал до зряла възраст и като негов ипостас се явява Еньо
(евентуално по-ранният Крачун), а при есенното равноденствие негов ипостас може би е Хърс, който представя слънцето
като възрастен мъж, и накрая се явява в облика на грохналия
от старост дядо Коледа, който при зимния кръговрат умира и
отново се ражда. При тази ситуация със сигурност може да се
твърди, че Еньо е един от ипостасите на бога-Слънце, който в
момента на лятното слънцестоене е в разцвета на силите си и е
изпълнен с витална енергия.
На тази мисъл навеждат и различните поверия, свързани
с Еньовден. При южните и източните славяни съществувало поверието, че сутринта на Еньовден, още преди да изгрее,
217

Слънцето се къпе в естествени водоизточници, чиято вода от
това става лековита и придобива магическа сила. Следвайки
мита, рано сутринта на този ден хората също извършвали обредно къпане в реките и езерата. Това поверие обяснява прозвището Купала на този митичен образ при източните славяни.
Целебни свойства има и росата, получена при отърсването на
Слънцето, след като се е изкъпало, поради което рано сутринта
хората се търкаляли в тревата за здраве или събирали росната
вода и я давали на животните, за да увеличат млякото си. След
това, очистено и ободрено, по едно руско поверие, Слънцето се
среща със своята съпруга Месечината, поради което радостно
„играе" - трепти или се върти ту на едната, ту на другата страна, а според българите то дори си вие тенка сабе, / позлатена
посребрена. Смятало се, че който види този момент, ще бъде
здрав и щастлив. Затова един от обичаите на този ден бил колективното посрещане на Слънцето. В Струга /Македония/ вярвали, че в този момент човекът може да се огледа в слънцето
и ако се види без глава, значи до края на годината ще умре.
Подобен обичай имало и в някои литовски села, където на 29
юни наблюдавали изгрева на слънцето и пеели песни. Всеобщо
е поверието, че на този ден злите водни духове напускат водоизточниците, затова се разрешава къпането в тях през лятото.
Окъпано и подмладено, след като си почине, според поверията
на българите, Слънцето се обръща и тръгва към зимата, дните
започват да намаляват, а нощите се увеличават. Тези митове
и обредни практики не оставят съмнение, че Еньовден е посветен на лятното Слънце.
Това се потвърждава и от други обреди и обичаи, свързани
с култа към слънцето. Значимо място сред тях заема обредното
„захващане" на нов (жив) огън, което ставало чрез триене на
две дървета. От него си носели вкъщи и подновявали огъня в
домашното огнище. Някъде в навечерието на празника, а другаде вечерта на самия ден се палели огньове, които младите
прескачали за здраве, а по височината на скока се гадаело колко високи ще са житата. Характерно за празника е провирането на хора и животни през горящи обръчи за здраве, т.е. за
духовно и физическо пречистване. Почти навсякъде в славянския свят на този празник се търкалял? запалени колела (като
на Коледа), носят се факли и др. под. обичаи, които се свързват
със слънчевата символика. Около огньовете младите пеели и
танцували. Прави впечатление, че нощта на Еньовден, както и
нощта срещу Коледа, някога се характеризирала с голяма фриволност в поведението на всички, с провеждане на разгулни
обредни игри, което разкрива и еротичния аспект на празника
218

и божеството.
Характерно за Еньовден е и обредното бране на билки, които според българите са 77 и половина, колкото са и болестите.
Но билката за „половината" болест знаели само посветените,
сред които е и Слънцето, което знае всичко за билките. А главната сред всички билки е еньовче Н еньовец. Смятало се, че на
Еньовден билките имат най-голяма лечебна сила, поради което трябва да се берат именно в този момент. С тях се обкичвали
вратите и прозорците. В ранни зори, още преди изгрев слънце,
моми и жени ходели да берат билки, които свивали на букети яневски китки или си правели обреден енъовденски венец, който носели цял ден, а после, до другия Еньовден ги използвали
за лечение. През този ден момите се препасвали през кръста с
тревите лепка и лепенка, за да привличат ергени. Тези обичаи
мотивирали прозвището Билъобер (ИЕньо /Иван!Билъобер) на
незнайно езическо божество при южните славяни и подобни
имена при другите - Травник и Цветной /руси, белорусы/, Цветошин и Лопушник /украинци/, възприети като названия и на
празника.
Без съмнение данните показват, че една от съществените
черти в характеристиката на Еньо е властта му над билките,
които той зарежда с лечебни свойства, т.е. явява се като лечител и съответно бог на здравето. По този начин Еньо (Иван
Билъобер) пряко се асоциира с гръко-римския бог на слънцето
Аполон, известен и като лечител. Двете божества притежават
още едно общо качество: Аполон (а също и слънцето} е символ
на божествената красота, а сърбите определят св. Йоан Кръстител с епитета лепи ‘хубав’ (“Lepi /Ive/ // Йован/“ ‘красивият,
хубавият Иван’), който явно е пренесен върху него от предходния му езически аналог.
Този празник в миналото заемал важно място в народния
календар. Наред с Коледния и Великденския цикъл и той има
архаични езически корени. Независимо от наличието на някои
нюанси, обредите на Еньовден и вярванията, отнасящи се към
него, са общи за всички славяни. Те са свързани с огъня, водата и растителността, което също определя същността и функциите на тайнственото божество като соларно, което най-вероятно
е ипостас на Бога-Слънце, отговарящ за плодородието. В някои
райони в Русия този ден се нарича Ярило, което дава основание да се допусне, че езическият прототип на Ивана Купаля е
Ярило.
На този ден били практикувани разнообразни гадания за
плодородие, женитба и дълголетие. Това обяснява и евентуалната съпричастност на това божество към мистериите, които са
219

характерни за тази най-кратка нощ в годината, когато, според
поверията, небето се разтваря и ако някой си пожелае нещо,
то се сбъдва: папратта цъфти и който успее да се сдобие с този
цвят, наречен разковниче, ще бъде щастлив, богат, ще придобие способности да говори с растенията и животните, ще може
да отключва всички ключалки, ще открие къде има заровено
съкровище. Вярвало се, че през тази нощ вещиците-мамници
„крадат“ плодородието на житото от чуждите ниви и млякото
на дойните животни на съседите (но връзката със слънцето тук
трудно може да се обясни, още повече, че вещиците по принцип
са негови врагове).
Както е видно, реставрацията на това божество е изключително сложна. Данните за него показват, че то е многофункционално. Никъде пряко не се разкрива и външният му облик. Със
сигурност в представите на славяните това божество е имало
антропоморфен облик. За това говори обредната кукла, която
при източните славяни изобразявала ту мъж (Купало, Марой
и др.), ту жена (Купальница). Неустановеният пол на куклите-чучела съответства на представите за Слънцето, което също
се отнася ту към единия, ту към другия пол. В края на обреда куклата-чучело се хвърляла в реката или се разкъсвала. В
Нощта на Свети Ян (Ноц Швентоянска) поляците палели сламена кукла, а в някои райони българите правели обредната
кукла от парцали, която погребвали с оплаквания. Унищожението на куклата, израз на един от ипостасите на бога Слънце, разкрива неговата връзка със смъртта. Антропоморфният
му облик е изразен и в поверието на българите, според което
след Еньовден „Еньо намята (или кърпи) кожуха си и отива
да доведе зимата“. Използването на антропонима Еньо (Яни)
и съответните му имена в другите митологии, произхождащи
от библейското име Йоан, също допълват представата за него
като човекоподобен бог. Но диалози в руските обредни песни
от рода на: Къде ти, Купало, си зимувал? - Зимувал съм в пирея, лятото ще прекарам в тревата, разкриват представата
за някакво мъничко, дребно същество, което се асоциира със
слабото зимно слънце и същевременно с някой растителен дух.
Тази ситуация говори за контаминацията на различни митове
и персонажи.
От друга страна, една обредна песен, която гърците в Асеновград изпълнявали при гадаенето на Еньовден, подсказва,
че техният аналог на Еньо Бъ-Гйбннйпъь, е заел мястото на
езическия бог Янус - „староиталийско божество, първоначално
бог на светлината и слънцето, който отваря сутрин и затваря
вечер вратата на небето“. Двете лица в двуликия му образ гле-

220

дат в противоположни страни, което изразява „властта му над
миналото и бъдещото". Във връзка с това той определя началото на всеки нов ден и сезон. Изглежда, че гърците и траките също са почитали подобно божество, което оказало влияние
върху техен аналог при балканските славяни или върху близък по функции езически бог, който без особена охота отстъпил
пред св. Йоан Кръстител след приемането на християнската
религия.
В обредната песен „Еньова булчица" определенията на Еньо
са русалин и дъждовник, а от контекста става ясно, че отговорността за влагата по нивите е негова:

А бре, Еньо, русалнико,
русалнико, дъждовнико,
къде беше ти досега,
ти досега, ти до нине,
да завали дребен дъждец,
дребен дъждец, берекетец.
/В.: <http://www.znam.bg/com/action/Iogins>/

Въз основа на това Еньо корелира с Дажбог или по-скоро с негов ипостас. Тази песен още един път потвърждава, че според
българите Слънцето не е индиферентно към небесната вода,
че в някаква степен тя е обект на негово владение или е подчинена на неговата власт.
Прави впечатление, че проекцията на Еньо в обредите е
във вид на кукла, което сякаш му придава задочно участие. На
преден план в българския еньовденски обреден цикъл изпъква образът на неговата булка Еня (Яна; Еньова булчица). Тя
се явява в качеството си на главно действащо лице във всички обреди и най-вече в гадателските обичаи. Това означава,
че празникът е посветен на съпружеската двойка Еньо и Еня,
но акцентът в обредите пада върху нея. Подобно по функции
е обредното лице Дзевко Купало в Полеся, което дало и едно
от имената на празника. Но по облик то наподобявало повече
българската Пеперуда, а всъщност изобразявало Лада.
Един от персонажите в еньовденските обредни песни е майката на Еньо // Яни. Както името й, така и нейният образ не се
разкриват, но за нейното съществуване няма никакво съмнение:
Ой Яни, Яни, бре свети Яни!
Тръгнал е Яне с кола за биле,
С кола за биле, за янювиче,
За янювиче, за камомомиче.

221

Срежба го срещна Янюва майка,
Кя си на Яни тихом говори:
Ой Яни, Яни, бре свети Яни!
Върни са, Яни, върни са, сино,
Други ютишли, юбрали го са,
Юбрали го са, върнали се са.
/Арнаудов, 1,1971: 300-301/

Без съмнение става въпрос за слънчевата майка, чието име
Злата майка научаваме от песента „Личен день Енюв-день“ и
други песни от сборника „Веда словена“:

Проигралу ясну слънце,
проигралу на личен день,
на личен день Енюв-день,
и си вие тенка сабе,
позлатена посребрена.
Слела му Злата майка
Тука долу фаф гората,
Та си бае ясни бильки,
Ясни бильки лечевити,
Да ги берат Юди Самудиви;
/Веда словена, I: 333/

Според тези обредни песни именно тя бае на билките, за
да са лековити, а по друга народна версия в нощта „срещу
Еньовден звездите „слизат на земята“ и омайват тревите и цветята, придавайки им магическа целебна сила“.
В ивановденските обредни песни на славяните се споменава и Лада, която вероятно се отъждествява със Злата майка. Развитието на митологичната нишка довежда до сюжета
на една от митологемите за женитбата на слънцето, при която
Лада се явява майка на Слънцето, Месеца (Луна) и Венера.
Нещо повече, съдейки по един текст, свързан с гаданията в
първите дни на януари, според руснаците звездите имат една
майка, която, както изглежда, е именно Лада. Традиционните
обръщения към нея в източнославянския обреден фолклор е
мати или матушка Лада, което оправдава отъждествяването
й с Великата богиня майка, наричана и Мать Сырая Земля.
Тази ситуация напомня за един от най-старите слънчеви митове, според който Слънцето е рожба на бога на небето - Сварог
и Великата богиня майка, а също и за един още по-стар и
широко разпространен сред много народи мит, който представя
Слънцето като неин син и съпруг. Тя същевременно съответства на гръцката богиня Лето и римската Ладона, майката на

222

Аполон и Артемида (респективно рим. Аполон и Диана), което
още един път насочва към идентичността на Еньо със Слънцето. Като син на Лада, Еньо се явява и брат или ипостас на
златокосия Лел в славянската митология.
Освен като майка на Еньо, появата на Лада тук е свързана
и с билките, чиито лечебни свойства се отнасят към тайните
на живота, любовта и смъртта. Покровителка на тези тайни
по принцип е богинята-майка, която при славяните се допуска,
че е била Лада. По всичко личи, че на Еньовден - посветен
на слънцето и на лечебните треви, слънчовата майка събира
всичките си деца.
Прави впечатление, че в руски обредни песни на християнския празник Ивановден (Еньовден) се среща обръщение към
бог Лад, като например: Ой, Лад, ой Лад!, а хърватите призовавали светия бог Лад така, както други се обръщали към
Ян (Йоан): „Velky Boie! Svaty Jene!“, „Jane, Jane svaiy Jane!“,
„Jano Jano Wajanuo!“, „Jano ппГу Jano!“ (чехи, словаки, моровци).
Допуска се, че този езически празник в някои славянски територии е бил посветен на бог Лад, т.е. Купала (Ян, Еньо) се
идентифицира с Лад. Възможно е тази ситуация да подсказва
за наличието на мъжки ипостас на Лада, но много по-вероятно
е това да е нейният съпруг, който непременно е върховният
Бог (Сварог, Перун, Род), т.е., ако Лада е името на Великата
богиня майка при славяните, то Лад е едно от имената на бога-баща. В случая Лада и Лад се явяват родители на Еньо (сътветно Купала и т.н.), т.е. на бога-Слънце, на когото всъщност е
посветен този езически празник.
Каквото и да е оригиналното име на този мистичен бог,
интерпретацията на обредния сюжет, обредните лица и символика показва, че той определено е ипостас на бога-Слънце,
един от Сварожичите, т.е. син на Сварог - бога на небето при
славяните, въпреки че в българския фолклор само спорадично се споменава за бащата на Слънцето и за който се смята,
че е върховният Бог. А посветеният на него празник е част от
празничния комплекс, посветен на Лада и евентуално нейните
деца - Лел и Леля.
Дажбог, Бел бог, Коледа, Сива бога, Сура Бога, Флана, Хърс

4+ Не се проявява съмнение по отношение на това, че теонимът Еньо или
Яни са фонетична трансформация или са производни от името Иван, което е
славянизиран вариант на името на християнския светец св. Йоан Кръстител
(Предтеча). Твърди се, че той съответства на гръцкия Бъ-Гйбннйпы. Звуковата близост между Янус и Еньо, Еню дава основание да се допусне, че това
име при българите е по-скоро вариант на Янус, отколкото на Йоан, т.е. чрез
романизпраните, а впоследствие славянизирани траки в български език Янус
223

се трансформира в Енъо.
Ш Арнаудов М., Студии върху българските обреди и легенди, С., 1971235-254; 293-332; Батаклиев Г., Антична митология, 1992:179; Българска
митология. Енциклопичен речник, С., 1994: 115; Волошина Т. А., Астапов
С. Н., Языческая мифология славян, Ростов на Дону, 1996:144-148; Геров
Н., Речник на българския език, т. II, С., 1976: 411-412/; Грушко Е. А., Медведев Ю. М., Энциклопедия русских преданий, М., 2001: 238-231; Дражева
Р., Аграрни митически обреди, свързани с деня на лятното слънцестоене

при източните и южните славяни (XIX - нач. XX в.) // ИЕИМ, кн. 14, 1972:
175-193; Зеленин Д. К., Восточнославянская этнография, М., 1991: 396-400;
Маринов Д., Народна вяра и религиозни народни обичаи, С., 1994: 653-677;
Калоянов А., Български митове, С., 1979: 37; Раковски Г. С., Показалец
или Ръководство ..., Одеса, 1859:11-12; Славянские древности, т. 2, М. 1999:
363-368; 376-377; Фаминцын А. С., Божества древних славян, М., 1995: 273290.

ЕНЯ (Еньо, Еню, Яни, Яне); ЕНЬОВАБУЛЯ (Енъова буля /Пловд.; Ст.
3.; Бург.; Стр.; Род.; Сакар, СИБ; Добр./); ЯНОВО БУЛЕ (Яново буле /
СЗБ, ЮИБ/; Янъово буле II Януву булъе /Граматиково, М. Търн./)

Главното обредно лице в българския обичаи Енъова буля,
съществен елемент от Еньовденския празничен комплекс, което се явява като проекция на съпругата на бога-Слънце Еньо.

Нейната роля се изпълнявала от момиченце на възраст от 3
до 5 - 6 години. То трябвало да е последно дете (изтърсак) на
многодетни и живи родители, които са в първи брак. Обличали
го като булка, но без обувки и при всички обреди то оставало
босо. В ръцете си трябвало да носи зеленина. Приготвяли детето в дом с живи и здрави съпрузи, които са в първи брак и всичките им деца са живи. Енъовата булка била съпровождана от
много девойки, а три от тях на смени я носели на ръце през целия ден. Така първо обикаляли цялото село, след това тя участвала в други обреди и най-вече в гаданията за плодородие и
за женитба. Любим колективен начин за гадаене за женитба с
обреден характер е ладуването, който и днес в някои селища се
извършва на Нова година (Васильовден), а понякога и на Гьоргьовден [вж. Лада]. В припяването на Еньовденското ладуване
звучал рефренът Ой Енъо, Енъо, Енъова буля! П Ой Яни, Яни,
бре свети Яни! и др. под., където обръщенията са към Енъо и/
или към Еня И Яна. Но в ладуването на другите празници този
рефрен е Ой Ладо, Ладо /момиче младо! Това навежда на мисълта, че теонимите Лада и Еня се отнасят към един персонаж
с ранг на божество. Към тази мисъл води и наличието на някои
общи черти в характеристиката им — облечени са като булки,
техните проекции са главни лица в гадателските обреди. Освен
това в Полеся на този ден имало подобно обредно лице -Дзевко
224

Купало, чието название се прехвърлило върху обичая и дори
върху самия празник. По функции то приличало на Еня, но
по образ се доближава до българската Пеперуда, т.е. момичето било обкичено от главата до петите с венци и гирлянди
от цветя. Водели го в гората, където то гадаело за съдбата на
участниците в обреда: момичето Дзевко Купало играело голо и
със завързани очи в средата на хоро. Заедно с приятелките си
раздавала различни венци на другите момичета. По вида на
венеца, който се падал на момичето, гадаели за бъдещата му
съдба. Твърди се, че обредното лице Дзевко Купало изобразявало Лада.
Същевременно се откриват и особености в техните характеристики, по които двата образа в обичая ладуване се различават. По принцип ролята на Яна Н Еня се изпълнява от
малко момиченце. Това обяснява и умалително-гальовните
форми буле и булчица в номинативните словосъчетания като
Еньово (Янюво) буле //Енъова булчица. При другите сватбени
и гадателски обреди образът на Лада най-често е представен
от девойка, която е готова за женитба (рядко е под 15 години),
а понякога се извършва от омъжена жена. Освен това, важно
условие на Еньовден е през цялото време, докато продължават
различните обреди и обичаи, Яна да се носи на ръце и нито за
миг да не стъпи на земята. Следователно, въпреки еднаквите
функции на Лада и Яна, те не са идентични, т.е. Лада не е
съпруга на слънцето. Това е причината, поради която в българските еньовденски песни обръщението не е към Лада, а към
Еня /Яна/ - жената на слънцето, т.е. Янювотпо буле е самостоятелен персонаж, който освен за женитба, предсказва и каква
ще бъде реколтата през дадената година.
Наличието на главното лице Енъова булчица в обредния
комплекс на Еньовден е свързано с мотива за женитбата на
Слънцето, представен в различни фолклорни варианти. Той се
явява един от най-разпространените соларни митове сред българите. Това затруднява определянето на кой именно митичен
или митологизиран образ е проекция Еня. Според една версия
на мита Слънцето се жени за сестра си Денница. Този мит
явно е по-стар, от времето, когато инцестът бил приет за нещо
нормално. Това прозира в една от разновидностите на мита за
женитбата на Слънцето. По друга, също архаична, но сравнително по-нова версия, Слънцето и Месечината решили да
се женят, не знаейки, че са брат и сестра, но когато майка им
разбрала за това, ги разделила така, че да се срещат само по
един път в годината — на Еньовден. По-късното утвърждаване
на инцеста като голям грях явно е породило най-популярната
225

и най-добре запазена версия за женитбата на слънцето, според
която то се жени за земна красавица, известна с имената Яна,
Маринка, Грозданка, Добранка (Добринка), Рада и др. Това
е един от случаите, при които чисто митологичното мислене
отстъпва пред по-реалистично възприемане на явленията в
природата и социума, вследствие на което обожествяването на
небесните тела е преминало в обикновено метафорично олицетворение, довело до изхвърляне на митичните им имена.
Странно, но в песните „Личен день Енювдень“ и „За Енювдень“ от сборника „Веда словена“ патронът на празника Енъо
П Яни и главното обредно лице Еня И Яна не се споменават.
В техните сюжети не намира място и мотивът за слънчевата
женитба, най-разпространеният и любим на българите мит за
Слънцето. Само в цикъла „Личен день Ладов-день“ във връзка
с това се казва, че на Слънцето булка му е звезда Даница или
ясната звезда Есница. Вероятно тези песни представят един от
по-старите варианти на мита за женитбата на Слънцето.
Що се отнася до явяването на Лада в еньовденските песни,
то е, защото тя вероятно се идентифицира с майката на Еньо,
т.е. на бога-Слънце, който е подвластен на бога на Слънцето
Дажбог.
** Собственото име Еня / Яна е женски вариант на Еньо.
Ш Арнаудов М., Студии върху българските обреди и легенди, С., 1971:
235-254; 293-332; същият, Очерци по българския фолклор, т. 2, С., 1969: 216217; Българска митология. Енциклопичен речник (Състав. А. Стойнев), С.,
1994:115; Раковски Г. С., Показалец или Ръководство ..., Одеса, 1859:11-12;
Славянские древности, т. 2, M. 1999: 363-368.

ЕРЕМИИ (еремйи мн. ч.)
Обобщено название на седем болести, на които са посветени
седем седмици от началото на май.

Днес не се знае кои са тези седем болести. По аналогия на
представите за болестите изобщо и според тяхното название в
българското народно съзнание те също са антропоморфни болестотворни демони. Други данни за тях не са ни известни.
Първичното им название навярно е забравено, но не е изключено еремии да е дублетно название на ерменлийки (> ермийки), което не е изключено да е преосмислено и адаптирано към името на християнския персонаж св.
прор. Йеремия, който се чества на 1 май. На тази мисъл навежда и названието
на болестта ерметпйк, която е причинена от уплаха при вида на кръв или означава ‘вид болест, при която болят всички кости, причинена при нагазване
на нечисто място и пр.’. Вероятно с тези болести е свързано и названието
ерменльоско биле ‘билка, с която лекуват деца от уроки’. Трудно е да се каже
дали тези термини са свързани и с близкото по звучене диалектно название

226

ерминьё ‘първите осем дни през септември, когато се гадае за времето през
следващите осем месеца’.

Ш Български етимологичен речник, т. 1, С., 1971: 506-507; Геров Н.,
Речник на българския език, т. II, С., 1976: 11.

ЕРМЕНЛИЙКИ (ерменлййки /Д; ЮБ/); ЕРМЕНКА (ерменка /диал./)
ЕРМИЙКИ (ермййки, йермййки /%, ЮИБ/) > АРМЕНКИ

ЕХО (ёхо)
Олицетворение на природното физическо явление ехо във
вид на въображаемо същество, което отговаря на човешкия говор, вик, зов, на животински рев, гласа на духове и звука на
някои природни стихии.
Този митичен образ е най-добре развит в гръцката митология,
където е известен като нимфата Ехо (Идео). Според Овидий, поради
разочарованието си от несподелената си любов към Нарцис, тя се
оттеглила в горите и се приютила в пещерите. Макар и залиняла от
любовната си мъка, тя съхранила гласа си, но могла да повтаря само
края на изговаряните от хората думи или звуковете, произведени от
някои животни и вятъра. Според друг мит тя била наказана заради
своята бъбривост или защото отвлякла вниманието на Хера, докато
Зевс ухажвал сестрите й. Трети от многото митове гласи, че бог Пан
бил безнадеждно влюбен в нимфата Ехо, но за това, че не получил
взаимност, поръчал на овчарите си да я разкъсат.
Явлението ехо е митологизирано и олицетворено и при майте, където се явява като една от проявите и атрибут на хтоничното божество
Ягуар.

Явно е, че както названието, така и мотивът за възникването на митичния образ на ехото в българската митология са
заети от старогръцката митология, поради което типологично
се свързват с него — често българите идентифицирали ехото с
горските юди. Но има и преосмислена версия. Вярвало се, че
ехото е гласът на опасен горски дух. Той обитава пещери, клисури и други пусти места. Според народното суеверие, когато
човек отговаря на ехото, „нечистият дух го изпива".
След християнизацията ехото започва да се възприема като
еманация на дявола.
Ш Маринов Д., Българска народна вяра и религиозни обичаи, С., 1994:
306; Мифы народов мира, т. 2, М., 1992: 675; Мичева-Пеичева К., Сблъсъкът на чистотата и нечистотата в българската култура и език, С., 2013:
46-56; Шевалие Ж., Геербрант А., Речник на символите, т. 1, С., 1995: 337.

227

ЖАБА (жаба /общоб./, жабъ, жёба /диал./); ЖАБОРА (жабора /Дотан Хисар, Дедеаг./); ЖАБА-КЕКЕРИЦА (жаба-кекерйца, жаба-кикерйца
/шеговито/)
И

ЖАБОК (жабок /диал./); ЖАБОР (жабор /диал./)

От митологичен аспект, подобно на змията, жабата е мултифункционален персонаж с амбивалентен характер.
Външният облик на митичната жаба - водна и сухоземна, не се отличава с някакви особености. Спорадично в някои европейски поверия
се среща жаба с две рогца на главата, която се смята за ипостас на демон. Пак там съществувала и вярата, че някои жаби имат скъпоценен
камък на главата си, който хората използват като талисман. Изключение прави и силната жаба в чилийската митология. Тя е с покрит гръб
като костенурката и свети в тъмното. Тя е изключително силна и затова
може да се унищожи само като се запали и изгори до въглен. Английският средновековен поет У. Шекспир в пиесата си „Как ви се харесва?“,
пише, че макар да е уродлива и отровна, жабата пази в главата си скъпоценен камък.
За китайците жабите са небесни пиленца - название, близко по семантика на българското божьо пиленце, отнасящо се за змия, т.е. по
произход те се интерпретират като небесни същества.
Подобно на змията, жабата символизира както мъжкото, така и
женското начало.
В някои митологии жабата изпълнява редица космогонии функции.
В тувинската митология е известна гигантската жаба Алан-мелекей
или Алан, аналог на монголската Алтая Мелхей ‘златната жаба’, върху
корема на която се издига световната планина или стои Земята. Вярва
се, че ако тя се раздвижи, Земята ще падне. Лапите й са ориентирани
към четирите посоки на света. В космогоничните митове на много индианци тя се явява като демиург, защото е едно от животните, участващи
в сътворението на Земята: тя се спуска на дъното на океана, за да вземе
земя (глина, пясък); понякога не успява, а в други варианти на мита
пръстта в устата й или под ноктите била поставяна по края на черупката на една костенурка. След това тя се разраснала и се формирала Земята. Жабата Тито в митологията на африканското племе бамум също
има важна роля в легендите за произхода на света. Много народи вярват, че лунните петна изобразяват жаба, В китайския мит заХодъ (Чан
Ъ)~ съпругата на митичния стрелец И, която откраднала от съпруга си
еликсира на безсмъртието, избягала на Луната и там се превърнала в
трикрака жаба. В немските приказки в жаба се превръща някой принц.

228

Функциите на жабата се свързват предимно с водата - земна и небесна. Често водната жаба се възприема като властелин на водите. Универсална е представата за нея като дъждоносец, поради което участва
в обреди за призоваване на дъжд при суша. Великата жаба Маха Мандука в индуизма властва над водите и отговаря за плодовитостта, поради което й се оказват огромни почести. В митологичните представи
на нея й се приписват знания, отнасящи се към свойствата на водата
да дава живот, плодовитост при хората и животните и плодородие при
растенията. Затова в индийската митология тя е един от символите на
плодородието и изобилието. В „Ригведа“ на жабите е посветен химн, според който те се появяват в дъждовните периоди и се обаждат на гръмовержеца Парджан, обръщайки се към него „като син към баща“. Според
виетнамците жабата е чичо на небесния Бог, на когото поръчва дъжд, а
майте смятат, че самата жаба е бог на дъжда. В един австралийски мит
се казва, че виновник за потопа е жабата Дак, която един път погълнала цялата вода на земята. Жадните животни се опитвали да я разсмеят,
за да изпусне водата, но само една змиорка или змия успяла и тогава
Дак прихнала в смях, избълвала цялата вода и така предизвикала потопа. Това подчертава вярата в нейната тясна връзка с водната стихия.
Древноегипетската Зелена жаба, която обитавала р. Нил, знаела
природните сили, които пораждат живота, дават дълголетие, изобилие
от плодородие и плодовитост. Египтяните смятали, че богинята на плодородието Хекат, изобразявана с образа на жаба или само с глава на
жаба, помага при оформянето на бебето в майчината утроба и дори
присъства при раждането. В поверията на африканското племе б амбара женският зародиш се оприличава с жаба. Според тях жабата притежава умението и знанието да съчетава смъртта и възобновлението. За
мексиканските индианци жабата е тотемно животно, тъй като, според
техните предания, тя се явява прародителка на човешкия род.
С облик на жаба е и китайската богиня на Луната. Трикраката жаба
в китайската митология е лунарно животно, което носи плодороден
дъжд и символизира плодовитост, а това й придава еротична конотация. Същата символика тя има и в гръко-римската традиция, където
е емблема на Афродита и Венера, а една от функциите й е да внася
хармония в отношенията между влюбените.
Африканците бамбара вярват, че жабата лекува изгаряния, а змийската отрова не й действа.
Отношението към жабата не е еднозначно. Тя се причислява към
митологичните персонажи с хтонична същност, тъй като е атрибут на
починалите. В египетски гробници са открити мумифицирани жаби, а
в Средновековието тя се изобразявала до човешки скелет. Според европейските вярвания жаба с две рогчета, застанала на лявото рамо на
някоя вещица или магьосница, е метаморфоза на демон, за когото тя
се грижи.
Някои народи имат негативно отношение към жабата, тъй като я
възприемат като въплъщение на зъл дух, който гълта Луната /Бирма,
Индокитай/. Пигменте бамбути също я смятат за зъл дух, който причинил появата на смъртта на земята, а в Западна Африка битува вярата,

229

че сухоземната жаба поглъща небесната светлина.
В юдаизма и християнството, от една страна, жабите се свързват с
възкресението, възраждането на живота, а от друга, също се възприемат като нечисти духове, демони, дошли от ада. С това е свързана вярата, че подобно на змиите и другите гадове, те са олицетворение на
злото, на греха, а също и на скъперничеството.
Може би най-същественото за жабата в по-ново време е, че за много
народи тя е символ и олицетворение на грозотата, предизвикваща отвращение и присмех.
В славянската митология жабата също споделя някои функции със
змията. Дори според едно поверие тя е майка на смока /Полеся/, а според
друго жабата, която седем години не е видяла слънце, се превръща в
летяща змия /поляци/. Вероятно с това в някои райони била свързана
вярата, че жабата също е отровна, при това нейната отрова се смятала
за по-силна от змийската. Чехите вярвали, че тя получава отровата си
на Георгьовден, когато земята се пропуква и отровата й се излива в кладенците, а оттам се прехвърля на змиите. Затова в този ден е забранено
да се пие вода от кладенци. Съществува и поверие, че лястовицата се
превръща в жаба.
Сред руснаците съществувало поверие, че жабите имат свой жабешки крал. Той се отличава по вкаменелостите на главата, които били възприемани като корона.
И при славяните жабата се свързвала с дъжда поради поверието,
че притежава способността да го предизвиква. Често при суша убивали
жаба, други я провесвали на дърво или на плет и я оплаквали като
мъртвец. Някои украинци обикаляли с нея селото и се молели: Дай
Боже дъждец!
В много поверия жабата се свързва с женското начало. Според украинците някога жабата била жена, която станала майка на смока.
Във връзка с това, когато пролетта за първи път видят жаба, те използват обръщението към нея папи ‘госпожо’. За южните славяни тя е баба
жаба. В тълкуването на сънищата жабата символизира момиче. Сърби
и македонци разказват предания за девойка, която била превърната в
жаба. Белорусите вярвали, че ако на някой голям християнски празник
в дома дойде първо жена, то през лятото в него ще влизат много жаби.
Жабата е носителка на брачната символика и като такава често се
използва в магиите за женитба и любов /украинци, руснаци и сърби/.
Хтоничната й същност е изразена във вярата, че покровителят на
дома стопанът се явява във вид на жаба. При това понякога тя се
приема за негова партньорка, т.е. явява се стопанка на дома, заедно
със смока.
В полската демонология жабите са духове на умрели и най-вече на
починали некръстени деца, а за кашубите те са духове на деца, на които
предстои скоро да се родят или които щъркелът подхвърля в кюнците
във вид на жаба. Затова при тях е забранено убиването на жаби.
Сред повечето славяни било разпространено схващането, че жабата
е вещица (аналог на българската мамница), която в този си вид краде
млякото на чужди крави. В руските поверия тази жаба е преобразено

230

момиче, което е прокълнато от родителите си или не е кръстено. Връзката на жабата с млякото сякаш е по-силна от тази с водата - ако крава
настъпи жаба, в млякото й ще има кръв /руснаци/, а ако първото квакане
на жабата бъде на Благовец, кравите ще дават повече мляко /белоруси/;
жабата влияе благоприятно на млечността на кравата, но ако се убие,
млякото на кравата ще спре /босненци/; треска се лекува с мляко, в което е сварена жаба /руси/; млякото няма да прокисне, ако се убие жаба,
която се е настанила в дома под мивката /далматинци/ и т.н.
Смятало се, че и тя като змията може да урочасва /поляци; сърби/, а
когато гледа човек, му брои зъбите /поляци, босненци/. Момичетата набождали жаба и когато тя умре, я сушели и я стривали на прах, който
хвърляли в лицето на съперницата си, за да й излезнат циреи/Украйна/.
С нея се правели магии за отнемане на млякото на съседската крава и
прехвърлянето му към своята /Босна и Херцеговина/. Появата й в дома се
приемало като знак за предстоящо голямо нещастие, дори смърт на някой в семейството, а когато се изпречи пред някого на пътя, се вярвало,
че няма да му върви и няма да си свърши работата, за която е тръгнал.

В българската митология жабата също се отнася към нечистите животни. Негативното отношение е ярко изразено в устойчивите словосъчетания, където се определя с епитетите крастава (за сухоземна жаба) и пиклива (за водната).
Вярва се, че заедно със змиите и други гадове жабите са излезли от корема на дявола. Но хтоничната им природа е изразена в поверието, че душите на чистите мъртъвци се явяват в облик на жаба. В някои родопски селища твърдят, че и стопанът,
т.е. духът-покровител на дома, се появява при хората във вид
на жаба. Същевременно тя се свързва с подземните води, даващи живителни сили и плодородие. Според едно народно поверие
жабата носи вода на жадните мъртъвци в другия свят. Затова
някои смятали за „грехота“ да се убива жаба, още повече, че това
може да предизвика суша. Но се среща и обратното поверие,
според което именно ако се убие жаба, ще завали дъжд. Поради
връзката й с водата и в частност с дъжда, в Северозападна България жабата замества мъжката обредна фигура Герман или
се слага върху корема й при едноименния обред за призоваване
на дъжд. И при обреда за дъжд пеперуда на главата на обредното
лице Пеперуда понякога се слагало жаба, която след обреда се
хвърляла във вода, за да има дъжд. Смятало се също, че когато сухоземна жаба кряка вечер, предвещава, че времето ще се
развали и ще вали дъжд. Връзката с водата е отразена и в това,
че когато децата пият много вода, възрастните ги плашат, че в
коремчето им ще се появят жаби.
Тези ситуации говорят за колебание при определянето на жабата като носител на мъжкото или женското начало. Названията
231

жабок и жабар съобщават за наличието и на мъжки индивиди.
В българските народни приказки (както и в руските) често жабата е омагьосана принцеса. От една страна, това е свързано с
архаичната любовно-брачна символика на жабата и на женското начало при другите славяни, а от друга - с възприятието на
жабата като критерии за грозота при жените, изразено в ироничния фразеологизъм Красива като <крастава> жаба.
В една българска народно-християнска легенда се разказва,
че жабата е единственото животно, отишло при Богородица, след
като родила Иисус и я нахранила с „крушова чорба“. Във връзка
с това поверие е обичаят, когато чуят първото пролетно крякане
на жабите, хората да си вземат парче хляб и/или пари, та през
годината да са сити и да имат печалба.
Изсушена и стрита на прах, жабата или само крачетата й и
българите използвали в правенето на магии.
Названието жаба е рефлекс на прасл. *gebä.
Ш Борхес X. Л., Книга вымышленных существ, електр. издание: <https://
m.wiki-pedia.org/wiki/KHHra_BbiMHHuieHHHx_c^ecTB>; Българска митология. Енциклопедичен речник (съст. А. Стойнев), С., 1994: 117; Гура А., Символика животных в славянской народной традиции, М., 1997: 330-391; Элиаде М., Очерки
сравнительного религиоведения. М., 1999: 160; Купър Дж. К., Илюстрована
енциклопедия на традиционните символи, С., 1993: 59-60; Кюнстлер М., Митология на Китай, С., 1987: 176; Луркер М., Богове и символи в Древния Египет, 1995: 68-69; Маринов Д., Българска народна вяра и религиозни обичаи,
С., 1994: 169; Мифологическая энциклопедия: Алан-мелекей: <http://dmos.ru/
myth/encyclopedia/alanmelekey.html>; Мифы народов мира, т. 2, М. 1992: 84-85; Мичева-Пейчева К., Сблъсъкът на чистотата и нечистотата в българската
култура и език, С., 2013: 203-206; Приор Ж., Универсалните символи, С., 1993:
58-60; Славянские древности (Етнолингвистический словарь), т. 3, M., 2004:
152-164; Шевалие Ж., Геербрант А., Речник на символите, т. 1, С., 1995: 338342.

ЖАДИИКА {жабййка /Елен./) > МАМНИЦА

ЖАРО (жаро /Плевня, Драм./, жяро !Др&мД)
Вид вампир, който през нощта се явява на място, където се е
проляла човешка кръв и вика „Бей! Бей!“.
Терминът е с неясна етимология.
Ш Геров H., Речник на българския език, т. 2, С., 1976: 30; Гяуров А., Думи
и форми по говора е село Плевня (Драмско) // СбНУ, VIII, 18 280.

ЖЕЛКА (жёлка /Чирп.; Веригово, Карл.; Благ.; Банско; Чешнегирово, Пловд.;
СофД ЖЕЛВА (жёлва /Род., ЮИБ/); ЖЕЛ БАБА (жел бабЬ /н. село,
Вид./) > КОСТЕНУРКА
232

4+ Названията са релации на ст. бълг. жми, като вариантът желва е съхранен и в други славянски езици. Всички те водят началото си от праслав. *žely,
род. п. želbve.

ЖИВА И ЗДРАВА (Жива и здрава)

Евфемизъм за болестта чума.
Ш Геров Н., Речник на българския език, т. II, С., 1976: 18.

ЖИВА ЮДА /фолк./
Богинята на живота - даваща и л и съхраняваща живота, антипод на Смърт, Мора, Мара в славянската митология.
Като богиня на живота Жива е главна богиня в пантеона на полабските славяни. Споменава се като едно от главните божества и от някои
полски летописци. Сред славянските народи тя е позната и под имената Зива, Сива (Siva) или Зизие (Zywye). В представите на балтийските
славяни е с вид на гола девица с разпуснати до колене коси и венец на
главата; в дясната си ръка държи ябълка, а в лявата - грозд. На една
гравюра е изобразена в кола, теглена от два гълъба и два лебеда, а че
това е Жива, става ясно от надписа „Krosopani sei Dziva Slavonim“. Другаде е изобразена като римската богиня на плодородието Церера. Някои
я сравняват с Венера и с египетската Изида. Според други със същата
функция е натоварен бог Живе или Живот и дори допускали, че е аналог на Зевс и Юпитер.
Според преданията на западните славяни в средата на светилището
в гр. Ратибор имало кумир на богиня Жива (Zywie), който бил изработен
от злато и сребро.
В много райони на Русия съществувала вярата, че кукувицата е
въплъщение на богиня Жива. И до днес някои вярват, че именно тя
отброява часа на раждането и на смъртта, колко години живот има всеки човек или колко години още му остават да живее. Според руските
поверия Жива, която някои наричали Красопаня, имала и помощници.

Съдейки по някои песни в сборника „Веда словена", където
юда означава ‘богиня’, българите също са познавали Жива в качеството й на богиня, даряваща живот. Външният й вид се описва така:
<...>

дека му е златен кладенец,
и ут кладенец жарна вода.
Ут водата силан йогань,
силан йогань ду небету,
ут йоган ми Жива Юда как са Юда пременила,
233

пременила наредила,
дрехи хи са позлатени,
та си грее ясну слънце;
в десна хи рока златна каната,
фаф каната жарна вода,
фаф лева хи рока златна чаше
служба служи Сива Бога.
/Веда словена, 1: 273/

Тя използва подвижни златни криле, с които може да лети.
По характер се определя само като хитра. Но притежава много
знания.
В цикъла песни за раждането на Орфей (13 и 14) се казва, че
тя е дъщеря на Юдинска крале, владетеля на Юдинска земя, но
живее на небето, откъдето периодично слиза на земята. Нейни
сестри са Мора Юда и Юда хекимджийка, т.е. Жива Юда дарява и съхранява живота, Мора Юда отнема живота, а Юда хекимджийка е лечителка. Слънцето е нейното първо либе, от когото
ражда дете бележито и дете халувиту, наречено Фърклен Н
Форлен или Урфен Н Орфей, т.е. Орфей.
Началото на песен 2 в цикъла „Обряди" явно е контаминация
от различни по-стари песни, свързани с женитбата на Жива Юда
(вероятно със Слънцето), въпреки че по-нататък, когато започва
да тъгува за „стара майка, милни сестри“, 300-те звезди, които я
„пременили, наредили“, започнали да я успокояват, като й казвали, че ще отиде на небето при Бога. Връзката на Жива Юда със
Слънцето се открива и в други песенни цикли, където се разказва как тя служи на Злата майка да роди млада царе, млада
Бога, т.е. Коледа или съпровожда Сива Бога // Сурва Бога
- ипостас на бога на слънцето (както и Коледа), с когото влиза от
къща в къща, за да пръска със сурна (светена или жива) вода, в
други случаи наричана жарна вода, за живу-здраву:
<...>
та си носи златна чеша,
фаф чеше сурна вода,
сурна вода усуреста,
да си парене сурна вода
фаф кащи му живу-здраву;
<...>
/Веда словена, 1: 255/

Явно някога българите също са отредили на Жива значимо
място в божествения пантеон. За първоначалния й статут на
богиня се съди от един стих, в който тя пряко се определя като

234

Богица: Жива Юда млада Богица (с. 274). Това, че именно тя е
със Злата майка и й помага при раждането, пък и пръскането
със сурна ‘светена’ вода, подчертава нейната основна функция
да осигурява живот:

Форкна си Жива Юда,
Жива Юда самувила,
та си ф пещере флезе,
та СИ Й измет чини /на Злата майка/
<...>
Форкна си Юда фаф гора,
Родна си билька бере,
родна билька родувита,
та си на майка даде,
<...>
/Веда словена, 1: 251/

Ако се съди по това, че тя носи на Злата майка плодове (златни ябълки и бяло грозде) в кошница, то Жива Юда била приемана и като богиня на плодородието.
В цикъла „Личень ден Власин-день“ Има цар казва на Власа
Бога [вж. Велес], че Жива Юда го научила: Да си пее ясна книга,/ Да си пее и да пише, .... Самата тя девет години се учила
да пее и пише при Бога. В цикъла „Личен день Дравин-день“ се
разказва за това, че тя учи някои хора, дошли на небето, на земеделие, които след това трябва да предадат получените знания
на земните хора, предимно на младите.
Та му са, Драве, мольба молиш /на Бога/
да ти йотключи бахчету ‘градината’,
де си Жива Юда,
Жива Юда Самувила,
как си уре фаф бахчету,
как си уре и си сее,
и тебе, Драве, да си учи,
да та учи да та научи:
как си слеваш на земета,
да си учиш юнаците,
юнаците и момите,
<...>
/Веда словена, 1: 341/

Изнесените данни показват, че Жива е многофункционална
богиня, която била много почитана. На нея принасяли в жертва
три пуйки. Момите й подарявали китки, завити „със злату" (т.е.
235

с варак), а тя им подавала чаша със светена вода, за да пият от
нея за здраве, но на тези, които не й подарявали китки, тя им
давала да пият обикновена студена вода.
Жива Юда мощне хитра,
кой хи дава златна китка,
подава му златна чеше,
та си пие жарна вода,
кой хи китка ни дава,
подава му студна вода,
кой ми пие жарна вода,
жив ми е за илинче,
здрав ми е ду суринче,
<...>
/Веда словена, 1: 274/

Същевременно, според друго описание, тя е принизена до самодивите. Изглежда, че с течение на времето е била считана за
второстепенна богиня, подчинена на върховния бог - Вишну
Бога, на когото тя слугува и помага на тези, при които той я
праща. В една от песните се явява не като дъщеря, а като прислужница и на Юдинска крале и се подчертава нейният низш
ранг, като към името й се прибавя определението Самувила:
<...>
та ми хабер чини Жива Юда Самувила,
шо си ми е първа халаике на Юдинска крале,
та си чини измет и на Бога;
/Веда словена, 1: 72/

Тази ситуация се свързва с времето, когато самодивите вече
били отнесени към категорията на демоните.
В същия цикъл няколко пъти в обръщението Боже ле, Власа
ле, Влас е заменен с Жейне: Боже ле, Жийне ле; Ай, Боже ле,
Жийне ле; Ай ти, Боже, ай Жийне /с. 282, 286/. Тази ситуация
навежда на мисълта, че Жийне Бог е синоним на Велес (Власа
Бога) или има някаква роднинска връзка между него и Жива.
Събирачът на песните Ив. Го логанов обаче ни съобщава, че
Жийна означава ‘Господ’, т.е. ‘този, който дава живот’. По-скоро
тези случаи подкрепят презумпцията за връзката Жива ~ Жийне (рус. Живе, Живот). На друго място във „Веда словена“ се
споменава и Живна Бога, който се явява брат на Жива Юда и
Морна Юда.
Няма съмнение, че Жива Юда е архаично божество, което поначало било от първостепенно значение, заемало едно от главните места в общославянския пантеон, поради което споменът за
236

него се пазел дълго време след приемането на християнството,
под влияние на което и вероятно по други причини, е било преосмислено и принизено до самодивите. Явно до нея е имало и Живна Бога и/или Жийне, споменът за който е напълно изчезнал.
w Несъмнено митонимът Жива е образувано чрез субстантивиране на прилагателното жив, -а, -о, -и, генетично свързано с цяло гнездо производни от него:
живот, живея, жизнен; жилище, жито и т.н. В българската антропонимия митонимът е съхранен в имената Живка и Живко.
Ш Веда словена, т. 1, С., 1997; Глинка Г., Древняя религия славян //Мифы
древних славян, Саратов, 1993: 104-105; Глушко, ЕА, Медведев Ю. М., Энциклопедия русских преданий, М., 2001: 217-218; Кайсаров А, Славянская и
российская мифология // Мифы ддревних славян, Саратов, 1993: 63-64, 83; Рибаков, Б. А,, Язычество древних славян, М., 1981: 373-375.

ЖИД (жид ед. ч. /Брусен, Тет./), жидове, джйдове мн. ч.); ЖИДАВЕЦ (жйдавец, джидавец, джидавец /Ботев./); ЖИДОВИНА; ДЖИДОВИНА
ЧОВЕК (джйдовина човёк /^зл./) > ВЕЛИКАН
Митопоминантът е образуван от етнонима жид < ст.бълг. жидовинъ ‘евреин*. В руски терминът жидовина също означава едновременно ‘евреин* и ‘великан*, но успоредно с него се открива и жиди ‘планински дяволи // горски духове*. В
двата случая мотивацията се основава на принципа за отъждествяваното вражески или просто чужд, непознат народ с чудовището великан или с някои демони.
В рум. jidov също има значенията ‘евреин* и ‘великан*.
Етнонимът жид се извежда от итал. giudeo ‘евреин*.
£3 Български етимологичен речник, т. 1, С., 1971: 543-544; Геров Н., Речник на българския език, т. II, С., 1976: 11.

ЖИТОМАМНИЦА (житомамница /ЗБ; Трак./) > МАМНИЦА
w Митономинантът е сложно име. Вътрешната му структура показва, че
това е мамница, която обира само плодородието на житата.

ЖУГЛАН (Жуглан /фолк./; Ж,юглан /Устово и Райково, Смол./)

Чудовище, което, според поверията, живее по селата или по
скалите и излиза само нощем, за да прави пакости.

В приказките апелативът жуглан се трансформира в лично
име - Жуглан, с което е наречено това чудовище. То се описва като антропоморфно същество с едно око, дълги крака и лош
нрав. Жуглан е канибал. Същевременно е глупав, поради което
главният герой в прказките винаги успява да го надхитри и накрая да го унищожи.
Жуглан има семейство - съпруга, деца (дъщери), братя и други роднини. Владеел и обработвал земя. Изобщо битът му бил
подобен на човешкия.
237

*ь Предполага се, че терминът е възникнал по пътя на метонимията от
диал. жюглан ‘много дълъг крак’, което фиксира най-съществената черта от облика на този персонаж - изключително дългите му крака. Апелативът жюглан,
жуглан е във връзка с джолан, смятан за кръстоска от *джога (ср.-хр. уога ‘оглозган кокал’) и кокалест. Тази етимология обаче е съмнителна.

Ш Български етимологичен речник, т. 1, С., 1971: 566; Геров И., Речник
на българския език, т. II, С., 1976: 25.

ЖЪЛТ ВЯТЪР (Жълт вятър /Габр./)

Свръхестествено същество от групата на самодивите, което
се явява във вид на вятър.

ЗАДАДИНО (зададино /Г. Николаево, Пловд./) X ВАМПИР
4» Терминът се възприема като български: съвпада с причастната форма
на -я на глаг. задавам. От този глагол е задавница ‘гледачка, която гадае на
сапун’. Възможно е двата термина да са генетично свързани, но мотивацията
в този случаи е неясна.

ЗАЗИДАНА ДУША (зазидана душа /Цар./) > СЯНКА; ТЕНЕЦ
ЗАДАВНИЦА (задавница /остар./)

Гледачка, която гадае на сапун.
Терминът е формиран от глагола задавам < давам < ст.бълг. ддвлтн. Вероятно мотивацията е свързана с характерния за гледачките израз „Дава ми се“,
т.е. ‘показва /ми/ се’. Възможно е също мотивиращата основа да изразява обстоятелството, че гледането се извършва по задавани въпроси.

ЗВЕЗДОБРОЙ (звездоброй ед. ч., звездобройци мн. ч.); ЗВЕЗДАР
(звездар ед. ч., звездари мн. ч. /Сам./); ЗВЕЗДОЧЕТЦИ (звездочетци мн. ч.)
Човек, който притежава знания и способност да предсказва
бъдещето по звездите; днешните астролози.
Звездобройците гадаели по разположението на звездите и планетите, по някои техни особености в даден период и т.н., предимно за важни
за народа бъдещи събития. Астролози и астрономи имало при дворците
на всички древни цивилизовани царства в древността и средните векове. За разлика от другите гадатели, те били смятани за обладатели
на астрологически и астрономически знания и божествена мъдрост, но
църквата и тях отхвърлила. Това са първите астролози и астрономи.
Те са създатели и на първите календари - лунни, слънчеви и смесени.

За звездочетци в българската култура споменава старобългарският книжовник Йоан Екзарх в своя труд „Шестоднев“.
Няма данни сред тях да е имало жени. Вероятно българските
звездобройци притежавали знания, наследени от славянските
влъхви или от прабългарските колобри (или камове), които
също били особено вещи в това отношение. Твърди се, че те създали най-точния календар в света, признат дори от ЮНЕСКО.
<4* В основата на термините е залегнал апелативът звезда, като във втория
случай е прибавен суф. -ар. Формациите звездоброй и звездочетци са сложни по
своята словообразувателна структура и са съставени, като звездами/ се съчетава

239

с глагола броя или чета чрез съединителната гласна о. Завършекът е суф
но в ед. ч. на звездоброй той е отпаднал.

ЗДРАВИЧКА (здравичка /диал./)

Евфемизъм за демонично същество, зъл дух, който носи болести на малките деца.
w Названието е производно от прилагателното здрав със суф. -ичка.

ЗДРАВИЧКАТА (здравичкатна/Чепеларе/) > БОЛЕСЧИЦА
w Названието е получено чрез субстантивация на членуваната форма на
умалителното прилагателно от женски род здравичка (т.е. зврав/а/ + -ичка +
}-та[).
Ш Вакарелски Хр., Етнография на България, С., 1977: 510; Георгиева
И., Българска народна митология, С., 1993: 149; Маринов Д., Народна вяра и

религиозни народни обичаи, С., 1994: 288-289.

ЗДРАВИЧКИТЕ (здравичките /Югово, ПловдУ)
Група митични същества с облик на момиченца, възприемани като светици.
Възрастните жители на с. Югово и днес вярват, че те обитават
част от една къща в селото, определена като конак на здравичките. Някога конаците били три, но два от тях вече са съборени.
Собствениците на тази къща също искали да съборят конака на
здравичките в нея, но те започнали да плачат и стопаните се
отказали.
Здравичките са невидими, но понякога се явяват на сън само
на праведни хора. Според тях те са с вид на прелестни малки момичета - блестят като злато, поради което ги наричат и златни
момичета. Те са добри духове, които помагат на хората, когато
имат неприятности и най-вече, когато са болни. Затова се смятат
за светици, „назначени от Бога“ и им се молят.
Всеки обаче може да ги чуе, когато нощем разхвърлят кухненските прибори или тропат със съдовете, когато крещят или
плачат. Това става в лошите часове, т.е. от полунощ до първи
петли, когато хората вдигат шум, тъй като те обичат тишината
или ако някой ги настъпи. Тогава здравичките се ядосват, уронасват виновния и той се разболява. За оздравяването си обаче
болният разчита пак на тези духчета и ги омилостява, като им
носи храна.
Здравичките, според местните, не са злобни и не искат нищо
друго от хората, освен да ги почитат и уважават, като им палят свещи. Те ги почитат и като им правят питки. На семейните
празници първо се носи хляб в конака на здравичките и после се

240

хранят участниците в тържеството. Есента, след като се прибере
реколтата, в селото се събират представители на всички домове
и всеки носи нещо за ядене, което се раздава в чест на здравичките.
Молитвата към тях, която явно е архаична, започва с обръщението: Здравички, нашенски и ябанджийски ‘чужда’, показва, че понятието за тези духчета е имало много по-широк обхват,
а повелителните форми: минавайте и подминавайте... говорят,
че те не са били особено желани, което ги отнася към демоните.
Амбивалентната същност на тези духчета се дължи на представите за тях ту като божествени същества, ту като демонични
в отделни периоди от време или са резултат от контаминация на
добри и лоши духове.
Несъмнено названието здравичките е евфемизъм, изместил напълно
табуираното първично име на тези духчета. Това само по себе си говори, че първоначалната им същност е демонична, а функцията им е била нарушаване на
здравето, а способността да възстановяват здравето на хората е мотивирало преосмислянето им в добри духове.
СЗ Малчев Р., „Здраве“ и „Здравичката“ - персонификации на смъртта П
Между ангели и демони, С., 2005: 263-267; Малчева А., Представи за здравичките в културната традиция на село Югово, община Лъки // Годишник на
асоциация „Онгъл“, т. 3, С. 2003:185-189.

ЗИМА; ЗИМА ЮДА <САМУВИЛА> /фолк./
Персонификация на годишния сезон зима в българския
фолклор; антипод на Летна Бога.
Аналози на този български митологичен персонаж се откриват само
в традициите на някои от народите, които познават зимата и имат сезонни божества. Олицетворение на зимата е доведената сестра на ирландския митичен крал Артур Моргана лъо Феи, която се свързва и със
смъртта, а кафирският бог Нонг, който има отношение и към студеното
време, живее в ледник, троши леда и целият е в киша /Афганистан/. Въплъщение на студа и зимата при румънците е Джерилъ. Владетелят на
зимата при тюрките Къш-Тархан или алп Елаур, според техните представи, носи висока островърха шапка от вълча кожа, синя на цвят шуба,
а в едната си ръка държи жезъл със сребърен полумесец на върха; на
празника Нардуган му принасяли подаръци, защото се вярвало, че той
спасява хората от гибел и им носи късмет по пътя, на война и на лов.
Хемантадеви е тибетска богиня на зимата и т.н. Тъй като зимата винаги се асоциира не само със студа, но и с тъмнината и дори със смъртта,
то някои от тези божества имат отношение към тях.
В руския фолклор зимата също е олицетворена. Тя е жестока красавица, белолика и червенобуза, облечена е с елече. Асоциира се с лошата
Мара — богинята на смъртта. Нейният дъх и целувки вледеняват дори
най-страшните демони, които при нейното идване бързат да се скрият

241

от нея. Пристига на земята на пъстра кобила през ноември във вид на
млада красавица. Нейни слуги са всички вихри, бури, виелици, които
действат само по нейна заповед. Към края на сезона тя вече има вид
на старица.
В сръбско погребално опяване се казва, че покойникът отива на място, където властва черна Зима.
Българите също персонифицирали зимата. До днес на децата се разказва за Баба Зима. В сборника „Веда словена“ тя се
представя като Зима Юда и се намира в една по-сложна ситуация - явява се сестра на Слана юнак и заедно с него служи на
Снигна бога, който през лятото ги държи в своите зандани на
небето.

Иди си, Зима, иди си,
иди си, Зима, на небе,
де си е Снигна бога;
чека та Бога чека,
дребни му ключове на рока
да си зандана ютключи,
да та ф зандана заключи;
<...>
Де ти е милън брата,
Милън брата Слана юнака?
/Веда словена, 1: 391/

На земята те имат и по-малка сестра Ветрица.
Ш Бахши Иман, Да/сагфор тарихы. Свод булгарских летописей. Т. 1, С., 2001:367,
Веда словена, т. 1, С., 1997:377-394; Грушко Е. А, Медведев Ю. М., Энциклопе-

дия русских преданий, М., 2001: 246-248.

ЗЛАТА МАЙКА (Злата майка)
Майка на боговете в българската митология, която научила
жените да тъкат, да предат и на други домашни работи.
Тя е аналог на руската Золотая мать, известна и като Золотая
Баба (Златната Баба), почитана най-вече около устието на р. Об. Смята
се, че я наричали така заради нейния прочут идол в храма на Златната Баба, споменаван в различни средновековни писмени паметници.
Според някои той бил позлатен, но го намятали със самурени кожи.
Изобразявал жена с дете на коленете и още няколко около нея, които се предполагало, че са нейни внуци. Тя се почитала като майка на
боговете и богиня, отговаряща за раждаемостта. В това отношение тя
коре лира с групата на руските божества Род и рождениците. Допуска
се, че е една от тях, а някои учени дори твърдят, че е главната сред рождениците, тъй като се смятала за покровителка на бременните жени и
бабите-акушерки. На нея се покланяли и чужденци. Тя била и прочут

242

оракул — говорела чрез жреците. На нея принасяли жертвени животни,
но месото изяждали жреците, а за нея оставяли само кръвта, с която я
намазвали. Някои дарявали злато и сребро, което правели предимно
чуждите пътешественици, за да не се заблудят по пътя. Европейските
пътешественици до края на XVI в. описвали в трудовете си за Русия
предания за светилища със статуя на Златната Баба, но сведенията за
неговото местонахождение са противоречиви. На една от картите си (издадена 1595 г.) картографът Г. Меркатор е изобразил около устието на
р. Об статуя на жена с дете на ръцете, а отдолу стои надпис "Slata baba"
‘Златната баба’.
Много изследователи твърдят, че това е майската богиня Сорни-Еква ‘Златна жена’ или се идентифицира със съпругата на върховния
ханто-мантски бог Нуми-Тарум Калташ-Еква, покровителка на всичко живо и определяща съдбата на всеки човек. Такъв тип богиня-майка съществува в митологиите на монголските народи и тувинците под
името Емегелджи (Емегелджин и др. варианти), което означава ‘прабаба’ или Емегъолджи-дзаячи ‘прабаба-създателка’. Тя е покровителка
на децата. Тувинците й се молели, когато в семейството нямало деца
или не живеели дълго. До тях се доближават и няколко духа, наричани
Емегендер // Екекелер ‘бабички* при алтайските народи. Много предания за Златната Баба има при народите коми, хантите и манси. В един
якутски епос се споменава за нейна медна статуя, намираща се сред
някакво непроходимо блато, а ненците са съхранили мита, според който един път годишно, когато Великото Слънце се появи на небосклона,
Слънчевата Баба излиза от замръзналата земя, бременна с младенеца. За някои учени Златната Баба е аналог на египетската Изида, която
се идентифицира с Великата богиня-майка в тракийската и други
древни митологии.

За българската Злата баба споменава Г. С. Раковски, но оскъдните сведения черпим единствено от някои обредни песни в
сборника „Веда словена“. Те обаче са твърде повлияни от християнската религия. В сюжета, развиващ мотива за раждането на
Иисус Христос, последният е заменен с бог Коледа, а Богородица - със Злата Баба. В този сюжет съществена роля играе Жива
Юда, която помага при раждането. От контекста става ясно, че
Коледа е брат на Вишну Бога и Бела Бога, което означава, че
майка им е обща. Представя се и като майка на Слънцето, което
е видно в цикъла за Енюв ден на „Веда словена“.
Злата са майка налютила,
налютила, разедила,
та са рукнала, подрукнала,
да си ида на небе,
на небе при Слънце;
белким си каил стане,
да си изгрее на небе.
/Веда словена, 1: 425-426/

243

Тя живее на небето, но при определени ситуации, предимно
на големи празници, слиза на земята. Един от тези празници
е Еньовден, когато бае на билките, преди да започнат юдите (и
хората) да ги берат, за да станат по-лековити:

Проигралу ясну слънце,
<...>
Слела му Злата майка
тука долу фаф гората,
та си бае ясни бильки,
ясни бильки лечевити,
да ги берат Юди Самодиви;
<...>

Ясну сълнце майка брани,
<...>
/Веда словена, 1: 333/

От същата песен става ясно, че Злата майка била много почитана сред българите.
++ Митономинантът би могъл да е от прилагателното зла, но в случая това
е неправдоподобно. Най-вероятно той е образуван от съществителното злато,
както и имената Златан, Златко, Злата, Златка в българската антропонимия. Съдейки по разпространението на митонима Злата Баба и преданията за
нейни светилища и златни статуи в тях на жена с дете на ръцете, най-вероятно
при славяните това е калка на някой еднозначен митоним от митологиите на
сибирските народи.
ЕО Веда сложена, т. 1, С., 1997; Глинка Г., Древняя религия славян // Мифы
древних славян, Саратов, 1993: 98; Золотая Баба: был ли культ «золотой
богини» у славян: < zolotoy-bogini»-u-slavyan?utm_campaign=transit&utm_source=main&utm_medi um=page_24&domain=mirtesen.ru&paid=l&pad=l>; Кайсаров А., Славянская и российская мифология!/ сб. Мифы древних славян, Саратов, 1993: 47,
76; Мифологическая энциклопедия. Монголский пантеон: <http://www.myöiology.info/gods /mon gols/emegelji. html>; Раковски Г. C., Показалец или Ръководство
..., Одеса, 1859: 3.

ЗЛЕНЬЕ (Злен’е /Калъчли, Пловд./)
Неясен персонаж в българската митология.

За него съобщава Л. Милетич по данни от един анонимен ръкопис от около 1850 г. Според него това е почитан от павликяните Бог Зленье (Slegne; „Zlenie“), на когото те принасяли в жертва
куче. В негова чест на третия ден от смъртта на човек се извършвал и специален обред на гроба му. На друго място Л. Милетич подчертава, че по негово време южните павликяни с името Зленье означавали някакъв „важен зъл дух“, на когото също
се принасяло жертва. „Ако би се явила болест в някое семейство
244

- съобщава Милетич, - ‘зленьето’ е причина за туй. Също тъй и
в случай на нещастие, на неспокойствие - все смятали, че иде от
‘зленье’. Даже и когато се разболее домашен добитък, пак можела да бъде същата причина." [срв. злина].
Този древен езически бог вероятно е тъждествен с Чернобог,
а по-късно техните функции приел дяволът.
4* Според Л. Милетич „етимологията на това име зленье произлиза от
думата зло, което - според автора и православните българи, подобно на манихеите, считали за начало на всичко зло в света, противоположно на доброто
начало — източника на всичко добро“. Явно митонимът е свързан със злина, но
това би могло да е по народна етимология или поради преосмисляне на бог Зелъен като зъл бог или бог на злото. Вариантът Зелъен се свързва с цвета зелено.
Тук интерес представлява фактът, че народното име на християнския Свети Дух
е Зеленило. От друга страна, Л. Милетич допуска, че Зелъен е фонетичен вариант на латинското име Slegne, близко по звучене с гръцкото Силен (най-стария
от сатирите), който бил възпитател, а впоследствие - почитател и неизменен
спътник на Дионис, пряко свързан с растителността.
СЗ Милетич Л., Нашите павликяни, 1904: 71,112, 217.

ЗЛИНА (злина, /общоб./)
и
ЗЛОЙТУ (злойту /Банат/)

Обобщаващи названия за зли духове.
Навярно първоначално тези названия са изразявали олицетворението на злото. Възможно е те да са били подчинени на езическия бог Зленье и може би са аналози на руските зли духчета
злььни.
лошету

Тези названия са производни от прилагателното зъл и се отнасят към
дясната страна на митологичната опозиция добро ~ зло.

ЗЛИ СИЛИ (зли сили

/k u s l ^J)

Всички демонични същества, които представляват опасност
за хората и животните.
ЗМЕИ (змей /общоб./, ЗМвв, змех /ЮЗБ/, зме /Чупрене, Белогр./); ЗМЕИHLО (змёйно /обръщение, фолк./); ЗМЕЙКО (змей К О /обръщение, фолк../;
ЗМЕЙЧЕ (змёйче /умял./); ЗМЕИЩЕ (змейще /увел./); ЗМИЙНИК
(змййник /Род./)
и
ЗМЕИЦА (змейца /общоб./, змийца /Ярбовци, Трън./); ЗМЕЙКА (змёйка
/Свил./); ЗМЕЙНИЦА (змейнйца /Казанлък; Лазарци, Елен.; Н. Пазар./);

245

ЗМЕЙКИНЯ (змейкйня /диал./)

Универсални митични същества с нееднороден облик, характер, функции и отношение към хората.
Според етнолозите змеят-дракон първоначално на вид се различавал от обикновената змия само по своите исполински размери и най-вече по дължината си. Изобщо като митичен образ драконът възниква от
култа към змията в езическите традиции, което е отразено в названията
за понятието ‘змей’, които в много езици са производни от съответните
апелативи за змия или нейни разновидности (питон, кобра, смок, боа).
Най-често първоначално змеят се описвал и изобразявал с вид на змия,
т.е. първоначалната представа за драконите е хиперболизирана змия.
Старите гърци с думата дракон (Дракам) назовавали както огромните
змии, така и змиеобразните чудовища. Всъщност Херодот, който пръв
описва змея, го представя като скитско чудовище. Това значително усложнява разграничаването на дракона от митичната змия, особено в
Африка и Австралия, където не се открива тип евразийски дракон. Там
най-често той се идентифицирал с небесната дъга — най-ранната представа за появата на Небесния космогоничен змей. Подобни асоциации
се откриват и в митове на народи в Източна и Южна Азия, при индианците, славяните и във френската митология. На Изток и днес оприличават облаците по форма с дракон, а татарите вярвали, че мълнията
е падащ огнен змей. Същевременно, след хиперболизацията, змията
претърпява различни хипертрофирани митологични интерпретации,
разкриващи фантастичните представи на човека. Анатомията на митологизираната змия постепенно се усложнява, като се прибавя още
една глава в края на опашката й - образ, известен в литературата под
термина амфисбена и познат на старите цивилизации от всички континенти, но получил най-широко разпространение в Африка. По-късно
змията придобива криле, подобни на прилепските. После тя става многоглава (с три, седем, девет, дванадесет, а понякога и с хиляда глави),
а царят на морските дракони П1еша или Гуга - бог-змей в индуизма, е
с човешка глава. В някои случаи е с един или два рога като абхазката
Агулшап и някои змейове в японската, африканската, индийската традиция, които са и с огнени очи. Осетинският Руймон е сляп по рождение,
но, според поверията, когато порасне, може да прогледне и тогава ще
унищожи всички хора. Често в митологичните представи на народите
змеят бълва огън, а понякога заедно с това и дим (старогръцкият Ладок, тюркският аждраха; абхазкият Агулшап; индийският Калия, чувашкият небесен огнен змей и мн. др.), а таджикският аждраха заедно с
дима изпуска и отрова. В новогръцките вярвания драконът също е с вид
на хиперболизирана змия с криле, рога, зъби и опашка, а от устата му
изригва огън. Някои дракони са без крака, а други са с два, четири или
шест крака, които понякога наподобяват птичи, а друг път са с вид на
лапи с големи нокти. Японският дракон Яматаорочи се описва с осем
глави и осем опашки, а тялото му, покрито с дървесен мъх, се простирало върху осем планини и равнини. Средновековни персийски писа-

246

тели разказват предания за драконите таннини (които се споменават
и в Библията) и за Астин - огромен по размери огнебълващ дракон с
леопардова окраска. Пищни пера украсяват змея на ацтеките Мишикоатл по дължината на гръбнака му, по главата и лапите му. Понякога
тялото на змея се оприличавало на огромен крилат гущер или крокодил с много допълнителни органи и способности. Равнинният индийски
дракон достига до изключително сложна външност - описва се с тяло
на гущер или крокодил, но много по-лек и по-подвижен, на гърба му се
проточва назъбен хребет, рогът на главата му расте заедно с тялото му,
шията му е издължена, има брада и сребърни мустаци, остри и здрави
зъби, а човекът, който го погледне в очите, се превръща в горящ скъпоценен камък. Понякога в този образ се включвали елементи от други
животни (лъв, кон, пантера, куче и др.), което е характерно предимно
за китайските дракони. В,Двеста“, наред с типичния триглав змей Ажи
Дахака, се споменава за змея Ашмог, който наподобява летяща камила
с характерните за нея дълга шия и гърбица. На релефи от гало-римски погребения е изобразена змия с овча глава, а гръко-римският Василиск, според Плинии Старши, бил с глава на петел, жабешко тяло
и змийска опашка, на главата си имал гребен, наподобяващ корона,
поради което бил смятан за цар на змейовете и т.н. Тялото на дракона по принцип е покрито с люспи, а според индианците в Америка и
Мексико в летящия дракон Амфитер люспи се съчетават с пера, както
и при индианския Кетцалкоатгьл ‘Пернат змей*. Освен оперен и брадат, ст.гр. Тифон е с окосмена глава. Среща се и дракон-риба - вешап
/Кавказ и Централна Азия/, изобразяван като огромна бяла или червена
риба, понякога — многоглава (абхазката Агулшап и адигейският бляго,
тюркският балък ‘риба’). В някои изображения драконът наподобява
динозаврите. Не дотам рядко се срещат полухора-полудракони като
Кекропс — митичен основател на Атина и първи цар на Атика, а също
Ерихтей, Ладон, Ехидна; гръко-римската хидра с девет красиви женски глави и змийско тяло; индийските наги, персонажи и в митологиите
на народите в Югоизточна Азия, обикновено се причисляват към драконите, но се описват като същества с човешки лица и дълги змийски
опашки; техният цар е змеят Васуки. Подобни на тях са старогръцките
лами [вж.: ламя]. В повечето случаи унгарските саркани (шаркани)
са гиганти с много глави, в които е скрита силата им. Дребни на ръст
дракони се срещат спорадично — дагестанският каж, тевтонският Черен
червей, блатните индийски дракони. Синтезът от елементи на различни птици, животни и хора съответства на сложната характеристика на
змея, съчетаващ представители на противоположни сили - птици, земни, водни и земноводни животни. Много и разнообразни са китайските
дракони. Те също съчетават елементи, характерни за различни животни - еленови рога, камилска глава, очи на заек, уши на крава, змийска
шия и опашка, жабешки корем, тигрови лапи и орлови нокти, покрити
са с шаранови люспи или са гладки; някои имат криле, а други притежават също мустаци и бакенбарди. Всъщност рядко сред тях се срещат
крилати, рогати и с крака. Такъв е крилатият Шен, характерен с .тщете
си опашки и шест лапи. Китайските дракони (лун) често носят перла на

врата си, един от символите на слънцето, но в народното въображение
там се крие силата на змея — ако някой му отнеме тази перла, смята се,
че той ще се обезвреди.
Източните дракони са предимно златистожълти на цвят, а европейските са черни, но също блестят. На щита си Агамемнон - герой от „Илиада“ на Омир, имал нарисуван син дракон. Някои змейове притежават
и способността да стават невидими. По принцип европейският змей е
лош, много зъл и коварен, предизвиква земните и въздушните стихии.
Царете на змейовете и змиите се смятали за много мъдри. Те са символ на ума и знанията. В представите на китайците драконът е надарен
с божествени достойнства и съчетава качества на ангел и лъв. Същевременно се възприема като едно от вълшебните животни (наред с костенурката, еднорога и птицата Феникс). Векове наред той е символ
на императора. За смъртта му съобщавали, че „той е отлетял на небето
върху дракон“.
Твърди се, че змеят е сравнително късен образ в световната митология. Но в най-древните известни митологии вече се споменава за велики, многоглави и/или крилати дракони: месопотамската велика Тиамат, шумерският крилат дракон Асаг, огненочервеният шумеро-акадски Мушхуги (Мушруш, Сируш), утаритският седмоглав змей Латан и
финикийският Лотан, а също еврейският Левиатан, хетската Иллуянка; драконът-пазител на златното руно в „Одисея“, киргизкият дракон,
описан в епоса „Манаса“ с шестдесет глави, всяка с огромна паст, от
която бълва огън; американският дракон, който е запазил змийския си
облик, въпреки синтеза с птичи компоненти и др. Широкият ареал, който обхваща, предполага възникването на змея в значително по-ранен
етап, поне в Източна Азия. Китайците смятали, че драконът възникнал
в дълбока древност, но след приемането на будизма бил повлиян от индийските наги.
Подобно на змията, драконът съчетава в себе си мъжкото и женското начало. Затова сравнително рядко сред драконите има самки,
т.е. змеици (вавилонската Тиамат; старогръцката Делфина; финската
Ajattar), въпреки че за някои от тях се споменава, че имат деца. Драконите могат да се превъплъщават в каквото си поискат и понякога приемат облик на човек, а някои - вероятно змеиците - на красива млада
жена /тюркският аждарха/.
Митовете за произхода на дракона също са различни. В древните митологии той е син на някое божество: прамайката многоглавата
змеица Тиамат, владетелка на соления световен океан, символизиращ
хаоса, родила единадесет чудовища, сред които и многоглави и крилати
змейове, единадесетте демона с нимби, т.е. първите божества /Месопотамия/; Ладон е син на морските божества Форкиса и Кето, а Питон
е рожба на богинята Гея, чийто син е и Тифон (според друга версия
той е самороден от Хера), а Лернейската хидра е негова дъщеря /Древна Гърция/; морският змей Йормунгард (Ермунгард) е средната рожба
на Локи и великаншата Ангрбод /Скандинавия/; за родители на дракона Тараск смятали библейския Левиатан и гигантската змия Оначус
/Франция/. Румънците вярвали, че драконът (балаур) възниква от змия,

248

която между седем и дванадесет години никой не я е виждал, а тя никого не е ухапала. Подобно поверие имало сред тюркските народи, според
които 40-годишна змия се превръща в аждарха, който от своя страна
след 80 — 100 години се трансформира в юха (ювха) - по-висша раса дракони. Според унгарската митология блатният дракон Сарканиок (или
Змок < слав. Смок), когато порасне достатъчно, се превръща в гигантски
Сарканикигио, който властва над лошото време и предизвиква бури и
вихрушки. Във финската епическа поема „Калевала“ се разказва, че
драконът Злата змия {Змията на злото) възникнал от слюнката на
предвечния Дух на Злото Сюойятер, а злото Хизи му вдъхнал душа.
Осетинският змей се ражда от самка-елен (сърна) и т.н. През Средновековието сред гърците вярвали, че царят на змейовете Василиск е излюпен от яйце, снесено от петел и мътено от жаба.
Драконите са земни, водни (подземни, подводни) и небесновъздушни, а често едновременно олицетворяват стихиите вода, въздух и огън.
Те обитават планински пещери и проходи, където крият огромните си
по количество съкровища или в естествени водоеми (реки, езера, блата, море, океан), както и под земята като месопотамския крилат змей
Асаг, който обитавал подземната страна Кур, но често в облика на вихър излизал на земята, където принася болести и други големи щети;
индийският Васуки — царят на нагите, пребивава в подземния свят Патала (Натала), където се намира и градът на змейовете, а лоното на
петоглавия змей Калия - царя на драконите в индуизма, обитава във
водите на р. Ямуна. Египетският Апоп живее под водата. Обиталището
на френския Тараск е р. Рона; скандинавският Нидхъог се помещава
в корените на световното дърво, под което тече вода. В старогръцката
митология се разказва за дракон с искрящи очи, който живее в един
извор и не позволява на никой да вземе вода от него, а в новогръцките
вярвания има змей, живеещ в извор и всяка година поглъща по една
девойка. Воден е и драконът Амару при инките. Атмосферните дракони
се крият в градоносните облаци (староперсийският Такнин, башкирският аждаха, корейският Йонг), а главният небесен бог в облика на змията Мишикоатпл се протяга сред звездите. Някои от тях, особено царете
на драконите, имат собствени дворци - подводният палат на корейския
Йонван е толкова просторен, че през нощта в него си почива Слънцето,
а през деня — Луната; унгарският Шаркан също има вълшебен дворец
и т.н.
Драконът е полифункционално същество, но изначалните му функции са свързани с космическия ред. Изглежда, че първата му задача
била да създаде небето и земята или да ги раздели. За това се разказва
в един асиро-вавилонски космогонен мит, според който, след като Мардук унищожил баба си, многоглавата змеица Тиамат, създал небето и
земята от нейните части. Ацтеките имат подобен мит, в който се разказва за Кетцалкоатъл и Тескатлипок, които се превърнали в два
змея, разкъсали плаващото в световния океан земно чудовище на две
части и от тях създали небето и земята. Главният небесен персонаж в
митологията на ацтеките бялата облачна змия // змей, богато украсеният с пера Мишикоатл, участвал в създаването на хората, в борбата

249

между силите на светлината и тъмнината и в други важни дела, след
което започнал да мързелува сред звездите и само понякога поглъщал
луната. Според един боливийски мит някога небето паднало на земята,
но змеят, който ги обгръщал, отново ги разделил и продължил да ги
държи. В представите за възникването на света на племето майя-киче
създател на света, боговете и хората е водният и пернат змей Кукумац.
С тежката задача да крепи цялата земя (или вселената) змеят е натоварен в много митологии. Той я обгръща и захапвайки опашката си,
образува формата уроборос, Това е змиеподобният Световен змей (Великият змей), понякога наричан и Пояс на света, познат под различни имена в много митологии: Мехента /Египет/; Тхели /халдейци/; драконът със стотици глави Шеша има и прозвище Ананта ‘Безкрайният’
(но според „Махабхарата“ той крепи земята на главата си) /Индия/; Айдо
Хведо /Дахомей, Суринам, Хаити/; скандинавският Ермунганд и др. Западноафриканският дракон Байда обгръщал с тялото си един митичен град
и не позволявал на никого да влиза в него. Най-старите находки на
фигурки уроборос са от археологическата култура Хуншан (4700—2900
г. пр. н. е.) в Северен Китай. До тук змията още не е променила вида
си, а само размера си - началото на нейната мифологизация, когато се
включва като персонаж в първичните космогонии митове. По-късно
тази функция изпълнява вече не само змей с огромна дължина, но и
многоглав, като жълтия шестоглав дракон Астин от староперсийската митология. В легенди и приказки на всички монголски народи се
разказва за гигантския змей Абарга-могой (Аврма-могой) - вече с 27
глави и 33 опашки, който три пъти обвива с тялото си планината Мунгате. Това същевременно е най-древният дракон-змей, възникнал от
хаоса и създател на космоса или от чието тяло възникнал космосът, за
да изпълнява ролята на Пояс на света, т.е. да бъде опора, крепител на
земята или космоса. В тази си роля Ермунганд (Тормунганд) ‘Великанска тояга’, чиято обител бил световният океан, е ипостас и на световното
дърво, което в представите на древните обединява вертикалното с хоризонталното космично пространство.
Вероятно един от първите ипостаси на космическия (небесния) змей
е изразен в представата за Змея-Дъга, за който също се вярвало, че
обгръща земята и същевременно пие вода от морето, а после я излива
под формата на плодотворен, живителен дъжд. Понякога причинява
и големи суши или наводнения. Народите от басейна на Амазонка и
днес вярват, че денем змеят Боюсу е във вид на дъга, а нощем - на
черна дупка в средата на Млечния път. Тази архаична представа за
змея-дъга (или дъгата-змей) е съхранена в митологиите и на много други народи /от Африка, Югоизточна, Източна и Южна Азия, Австралия, Америка и спорадично в Европа (във Франция)/. При австралийците този митичен
астрален образ има по-голямо значение от слънцето. Може би все още
някъде в тези райони в периоди на обилни дъждове или на суша хората
правят жертвоприношения на змея.
Бълването на огън от паста му определя змея като олицетворение
на небесната огнена стихия и вероятно това е първичната представа за
връзката му със слънцето. Затова често в митологичните представи

250

той се явява в облика на огнено кълбо, комета, светкавица. Понякога
< предизвиква пожари на земята, които според монголците могат да се
угасят само с мляко.
Още в архаичните митове змеят едновременно е благодетел и опасен за човечеството изобщо. Освен съзидател той се явява и като разрушителна сила — ведическият дракон Витра (Вритпра) погълнал цялата космическа вода, а Шеша е този, който някога ще унищожи стария
свят, като го запали, преди да възникне новият. Осетинският Руймон
постепенно се увеличава до такива размери, че може да унищожи всички хора, а арменският Вишап, още докато бил малък, предизвиквал
бури и дори урагани и се вярвало, че когато навърши хиляда години,
ще може да глътне целия свят. Според един древноперуански мит, когато тримата синове на първия човек убили змея, от него изригнала
вода, която станала причина за световния потоп. Тези представи, пряко
свързани с цикличността на земните и космичните явления, постепенно утвърждават апокалиптичната склонност на змея и допринасят за
преосмислянето на дракона при много народи като зло и страшно чудовище, недоброжелателно към боговете, хората и животните. Всъщност
демони-разрушители с вид на крилати змии, които имат крака и бълват
огън, се откриват още в египетската митология. В представите на редица народи драконът понякога поглъща слънцето и луната и по този
начин причинява затъмнения /др.египтяни, шумери, вавилонци, абхазци,
адигейци, тюрки, славяни, румънци и др./, а персийският змей Ажи Дахак е
враг на бога на слънцето.
Като олицетворение на космическото зло, змеят влиза в борба със
своя небесен антагонист, с когото формира дуалистична двойка. В митологиите на народите от Европа, Западна, Централна и Средна Азия, понякога и в Африка във всички случаи, когато се явява като самостоятелен индивидуализиран образ, драконът-змей се проявява като враг на
някое божество или герой, с когото често влиза в противоборство, но винаги бива побеждаван. Още в египетската митология змеят Апоп - символ на мрака и тъмнината, но също и на гръмотевиците, мълниите и
бурите, всяка нощ се опитва да унищожи Ра - бога на слънцето, който от
своя страна всяка сутрин го побеждава и го заставя да върне погълнатите води на подземния Нил. Изобщо африканският небесен змей често се
сражава с бога на Слънцето. Враг на Слънцето е крилатият дракон Асаг
в шумерската митология, който е победен от бог Нинутра и гагаузкият канатлъ йъланнар ‘крилат змей’, който по време на затъмненията
всмуква слънцето или луната. В единоборство със змей влизат и други
богове — акадският бог Мардук сразява огнения червен дракон Мушхуш
(Мушруш, Сируш), изобразяван с дълга птича шия, опашка на змей със
змийско жило и четири крака - предните лъвски, а задните птичи и покрит с люспи; угаритският главен бог Балу (Валу) се сражавал с дракона Латан, мотив, който бил зает във финикийската митология, където
бог Мелкарт надвил в сражение дракона Лотан - виещо се седмоглаво
чудовище, което поглъща всеки, който се доближи до него, а бог Ел със
своята войска победил могъщия Змей и неговата войска. В хетската митология се разказва за борбата на бога на бурите с дракона Илуянка и

251

неговата победа над него. Много персонажи от аморейско-ханаанската
митология се сражавали с дракони. Малоазийският мит за дракона-борец бил разпространен по цялото Източно Средиземноморие, откъдето
по-късно бил възприет в юдейската и християнската религия. Сред тях
са библейските дракони Левиатан, Раав, Змей, а християнският дракон се идентифицира със Сатаната или е негов помощник, поради което
змееборците св. Георги, св. Михаил и др. го сразяват. Този мотив е развит и в гръцката митология, където Зевс побеждава бълващия огън стоглав и сторък Тифон\ дъщеря му Лернейскатпа хидра - гигантска змия
с девет регенериращи глави и Ладон били унищожени от Херкулес, а
Аполон убива огромния дракон Питон. Открива се в индуизма, където
бог Вишну се справя със змея Хр ада, който крадял хорските жертвоприношения от боговете; Индра - гръмовержецът, победил Вритпра (Ахи),
който предизвиквал суша по цялата земя; Кришна надвил петоглавия
огнебълващ цар на драконите Калия, който погубвал хората, като ги
лишавал от вода (не давал възможност на жените да си вземат вода от
реката), а според „Махабхарата“ богът на огъня Агни три пъти запалил
планината Кахандава, в която живеели нагите и техният повелител
змеят Такшак. В „Авеста“ се разказва за змеебореца Керсаспу, който
убил рогатия дракон Сервару, чиито зъби били колкото човешка ръка и
имал уши колкото 14 одеяла. Героят Трайтаон освободил Иран от триглавия змей Ажи-Дахака (Зоххак) — цар-тиранин на страната Баври, от
чиито плещи излизат змии, хранещи се с човешки мозък; той искал да
унищожи човешкия род. Подобна ситуация се открива в литовската митология, където богът гръмовержец Перкунас многократно побеждавал
духа Айтпварас в облика на змей. Мотивът за бога-змееборец съществува и в някои далекоизточни митологии — според един японски мит
богът на бурите и ветровете Сусаноо убил осмоглавия змей Ямагпа-но
ороти, преди да успее да отвлече последната дъщеря на едно семейство. Сраженията с рогатия змей индианците сиу /С.Америка/ поверили
на гръмовната птица.
В редица западни митологии змееборецът е митичен герой, представител на човешкия род, но надарен със свръхестествена сила и ум. В
персийската митология всички драконоборци, дори царе, се сражавали
с дракона Астин\ Беовулф спасил датчаните от чудовището Грендел
и 50 години пазел хората от огнения дракон; в осетинската митология
(според нартския епос) духът на бурите и ветровете Батрадз надвил
триглавия змей Залиаг калм (= Кафхъ уиндар в приказките). Допуска се, че мотивът за антагонистичната двойка е еволюирала архаична
представа за змея-демиург (или тотем), който чрез борба отстъпил мястото си на ново божество. Такъв е случаят с вавилонския бог Мардук,
който унищожил прародителката си многоглавата морска змеица Тиамат, но и сам приема дракона за своя емблема. На тази мисъл навежда обстоятелството, че много божества приемат образа на змия. С
облика на змей в индуиския пантеон е бог Туга', старогръцкият Зевс'
Сагаар (Майжу) - един от боговете на баските; гало-римският змей
с глава на овен олицетворява бога на плодородието и мъжката силаДам-балла Ведо - бог демиург, когото хаитяните почитали като Велик

252

змей; якутският бог Адъарай-абаасы в облика на триглав змей дори похищава девойка и мн. др. Практически във вид на змей са почти всички индиански божества: богинята на плодородието Амару при инките е
изобразявана като двуглава змия; с вид на крилат дракон е централноамериканското божество Амфитпер; змиевидни са чилийските божества
Кайкайвилу - морски бог и Тентенвилу - бог на сушата.
Прави впечатление, че условно нареченият европейски или западен змей обикновено се сражава с бога (или духа) на бурите, ветровете, гръмотевиците, което подсказва, че в по-ранен етап се е свързвал с
водната стихия и се възприемал за неин владетел или управител, т.е.
драконът се явява прототип на бога-гръмовержец (от своя страна заместен по-късно от библейския пророк Илия). За това говори и непосредствената му връзка с водата, както и някои преки данни за дракона в
Далечния изток и Америка, където той е запазил тази си функция или
близка до нея: с облик на дракон е китайският гръмовержец Лейшън,
а водният дракон Люнг е божество на водата, дъжда и плодородието.
Подобно на него корейският Йонг и виетнамският Лонго управляват
водата и атмосферното време. Според една версия монголският дракон
Ли се идентифицира с гръмовержеца и властелина на водната стихия,
чийто рев или скърцане със зъби предизвиква гръм, а когато си раздвижва опашката, се поражда мълния. Индийските наги, които живеели в подземното царство, трябвало да осигуряват дъжда. За северноамериканските индианци гръмотевицата се получава от съскането на
змея. Тези и други подобни данни подсказват, че и европейският змей
в даден момент бил възприеман като божество - гръмовержец, морски
бог, бог на плодородието и т.н. С течение на времето от повелител на
водите и атмосферните явления драконът започнал да се преосмисля
като носител на злото.
Според М. Елиаде в тази митична ситуация образът на змея играе
„парадигматична роля на единство на противоположностите“, т.е. тук
змеят се проявява като ранна форма, съчетаваща амбивалентност и
единство на противоположностите. Този мироглед е особено характерен за индийската митология: в „Ригведа“ бог Агни се представя като
„яростен змей", в „Айтарейя-брахмана“ Змей Ахи Будхня е невидим
ипостас на Агни, а във „Ваджасанейи-Самхита“ той се отъждествява
със Слънцето (под митонима Айя Екапад). Явно в даден момент змеят се възприемал като еманация на митологичната опозиция тъмно ~
светло, т.е. като израз на първичното всеобщо единство.
От митологията, в по-изчистен вид, змееборството преминава в епоса и други фолклорни жанрове, където на преден план излиза мотивът
за героя (рицар, принц, цар), побеждаващ змея-дракон разрушител, похитител на хора (най-често девойки и по-рядко юноши) и животни, като
награда получава за жена царската дъщеря. Тази ситуация се дължи
на преосмислянето на змея, който от митичен пазител на водните пространства и извори във фолклора става техен господар и в качеството
си на такъв той позволявал на хората да я ползват само когато му принасяли в жертва хора. Този мотив е широко разпространен в Европа и
Азия. Според една германска легенда някога на планината Драхенфелс

253

живял дракон, чиято храна били млади жени; средновековно английско
предание разказва за змея Накер, убит от странстващ рицар, който се
оженил за спасената от него царска дъщеря; в румънския прозаичен
фолклор змеят (zmeu) е победен от героя Фът Фрумос; в бурятския епос
„Гесер“ (известен на всички монголски народи) едноименният герой
убива змея Абарга-могой и освобождава хората от неговите безчинства;
осетинският приказен герой Уацила (или Елия) обуздал дракона Руймон; арменският змееборец Вахагн убил змея Вишап\ различни герои
надвиват рогатия дракон-людоед агулшап - персонаж в много абхазски
приказки или змея сармаки в приказките на чеченци и ингушети. Този
сюжет е популярен в Централна и Средна Азия, Поволжието и Западен
Сибир, където змеят се описва с исполински ръст, многоглав (от три до
хиляда глави), обикновено е огнедишащ, разрушител на цели селища
и похитител на девици, популярен предимно под названия, производни от името на змея Ажи-Дахака в ,Двеста“ като аждарха, аждархо,
аждаха и др. (най-вече в кавказките и тюркските лингвокултурни системи: аждахи /дагестанци/; азъдага /марийци/; аждака /казан, татари, азербайджанци, башкири, казахи/, ажыдаар /киргизци/, аздага, аздяга /ногайци/,
а^таЬа /чуваши/ ‘дракон, поглъщащ хора и добитък’, еждер, еждерха /турци/ ‘дракон, змей, ламя, хала’ и т.н.). И тук спасяването на принесената
в жертва девойка, която по принцип е принцеса, обикновено е повод за
змееборството в прозаичния фолклор: в даден момент се явява приказният герой, който влиза в единоборство с аждарха (зилантп, юха и т.н.),
побеждава го, след което се жени за спасената девойка. Вариант на този
мотив е известен и в японската митология. В африканските култури
(етиопска митология, западноафриканската епопея „Доуси“, зулуски
приказки др.) също героят (човек, бог или звяр) спасява девойката и/
или племето си, като убива змея (обикновено в облика на небесна дъга,
който връща погълнатата вода). Най-популярен е анголският мит за героя Судика-Мбамби, убил огромния петоглав змей Киниока киа Тумба,
който похитил царската дъщеря. Предполага се, че мотивът за дракона
и девойката е резонанс от един изключително древен обред, при който
принасяли в жертва девойка на водния дух, за да осигури нужната за
посевите вода. В Древен Египет преди сеитба хвърляли в Нил девойка,
облечена в сватбени одежди, за да се осигури плодородието, а народът
бамилеке /Камерун/ и днес му принася в жертва жаби и змии. В Древен
Китай обличали най-красивата девойка в сватбени дрехи и я „венчавали“ за реката Хуанхъ, като я хвърляли във водата; майте също хвърляли момиче в свещения водоем на Чичен-Ица. Явно универсалното
божество, покровител на плодородието, познато в много култури в различни времена и региони /Древен Египет и други страни в Африка, Южна
Азия, Австралия и Океания, Централна и Южна Америка и др./, по-късно е
приело образа на дракон. Много е вероятно и в европейската, средно- и
централноазиатските традиции мотивът за дракона, охраняващ водоемите и водоизточниците (както и други ценности), да е реминисценция на архаично универсално божество, следящо за плодородието на
земята, добитъка и благоденствието на хората, преосмислено по-късно
в демонично същество заради човешките жертви, които му принасяли.

254

Това е отразено във вътрешната структура на гръцкото название дракон ‘ясновиждащ’ (< *derk 'гледам, следя’).
Друг повод за драконоборство е универсалната функция на дракона
да охранява съкровища, които обикновено се намират в пещери и могат
да се отнемат само с борба, напр.: персийският дракон Астин показва на този, който го надвие, къде има скрито имане; съкровищата на
скандинавския змей Фафнир преминали при нибелунгите, след като
бил победен от Зигфрид; според един тевтонски мит драконът {Черният червей) имал много злато, което пазел, като го обгръщал в кръг с
тялото си; австрийският Куелебре също охранявал голямо съкровище;
триста години самоотвержено пази голямо имане английският дракон
и мн. др. Съкровища пази и драконът в новогръцките поверия, а също
и башкирският аждая, който обитава езерата. Съкровището обаче не
е задължително да се състои от ценни метали и скъпоценни камъни.
По-скоро материалните обекти са метафора на други ценности - египетският крилат, но безкрак змей амфиптер, обитаващ долината на
Нил и Арабския полуостров, пази плодни дървета и не позволява да
обират тяхната скъпоценна смола; старогръцкият огнедишащ Ладон
охранява ябълковото дърво с плодовете на безсмъртието и младостта
в Геспардската градина, а Колчис - драконът от „Одисея“, охранява
златното руно. Румънският змей (zmeu) винаги краде нещо, което е от
особено голямо значение — златните ябълки на краля, слънцето, луната
и др. и единствено приказният герой Фът Фрумос (Făt Frumos ‘Красивият
юноша’) може да се справи с него.
Възможно е във фолклора мотивът змей ~ герой ~ змееборец да е
свързан, от една страна, с инициационен обред, отнасящ се към прехода
на юношата в мъж, а от друга - да е израз на възгледа за символичната
смърт и възраждането.
На Балканите — при гърците, румънците и при южните славяни, съществува поверие за змей в облика на млад хубав момък, който отвлича девойка. Този мотив се открива още в сюжета на византийската сага
„Дигенис“ — змей се опитва да прелъсти жената на Дигенис, но чувайки
нейните писъци, той се притичва на помощ и когато змеят го вижда,
отново приема „зверския си лик“ (огромен ръст, три големи глави, от
които изригва огън, дебел врат и остра опашка, а когато пълзи, земята
се тресе). Той напомня мита за гръко-тракийския бог Борей, олицетворяващ северния вятър, който също отвличал девойки. В митологията
той е с вид на рошаво крилато същество със змийска опашка. Мотивът за змея-любовник се свързва и със старогръцкия мит за Зевс, който
също в облика на змей обладавал някои от любимите си жени. Дионис
се ражда от любовта на Зевс в облика на змия-дракон с Персефона. Според друг мит великият Александър Македонски е син на Олимпиада и
дракон (или змия). Според Плутарх предания за съжителство на жена
със змей съществували и при траките около Хемус. А Лукиан разказва,
че в Пела - столицата на Македония, змии бозаели от жени като бебета,
спели с децата и им позволявали да ги галят. Този митичен мотив намира израз и върху археологически артефакти от времето на траките,
което дава основание да се допусне, че от тях той е навлязъл в митоло-

255

гиите на южните славяни и румънците.
Докато европейският змей обикновено е зло чудовище, то на изток се
разказва предимно за добри. Откриват се и дракони-помощници на хората и божествата. Според „Махабхарата“ в едната си ръка змеят Шеша
държи палешник, а в другата чук за стриване зърното на брашно - символи, които го определят като божество на плодородието и благосъстоянието. Друго предание гласи, че Шеша притежава знания в областта на
астрономията, които предал на най-древния индийски астроном Гарге.
На гърдите му си почива бог Вишну. Някои змейове стават добри, когато тези, които ги победили в битки, не ги убиват, а сключват с тях сделка
да им помагат. Този мотив води началото си от вавилонската митология, където победителят впряга укротения дракон в плуг, а в гръцката
митология два дракона са впрегнати в колесницата на Деметра. Нещо
повече, според старогръцката митология първият цар на Атика Кекропус - получовек-полудракон, е създател на писмеността, на брачните и
погребалните обичаи, а в една гръцка приказка се казва, че змеят дарява необикновени знания на героя, след като го поглъща и го изплюва
обратно. Херодот ни разказва, че една голяма змия, т.е. дракон, бил защитник на Атина и Акропола и живеел в храма. Атиняните му принасяли един сладкиш с мед. Той винаги го вземал освен преди гръко-персийските войни, което било знак, че персите ще победят, и атиняните
побързали да се евакуират от града. Оброчните плочки с изображения
на тракийския ковшик-херой, освен божеството, изобразяват и неговия
олтар, в който гори огън, до него жена с фиала прави изливане на вода
върху олтара и всичко това е под дърво, около което се вие голяма змия,
вероятно пазителка на олтара. В дагестанската митология наред с аждахи съществувал и малкият дракон-змия каж, който се възприемал
като добро същество. Кипчаките смятали змея за покровител на домашното огнище, а в турската митология образът на змея се свързва с Tarla
bekțesi ТТазач на нивата’, което ги сближава с българския стопан-змей
или смок. Част от тези представи за змея явно ни подсказват, че в
най-ранните исторически времена и така нареченият „западен дракон“
бил доброжелателен към човека (което вероятно е източно влияние).
В Югоизточна Азия на особена почит са нагите - „племе“ на антропо-рептилоидни полубожества, чийто цар е драконът Шеша. Този
факт показва, че те се отнасят към някаква разновидност на драконите.
Основната им функция е да са повелители на подземния свят, но същевременно те пращат дъжд на земята. В индуизма и будизма нагите
са символ на мъдростта и се смятат за изкусни магове, които могат да
съживяват мъртвите и да се превъплъщават, включително и в хора.
Това им дава възможност в образа си на мъж или на жена да влизат
в любовни отношения с тях. Вярвало се дори, че те са най-красивите
същества, а в главите им има скъпоценен камък. На островите Ява и
Бали нагите и днес се възприемат като най-съвършените същества,
които боговете са изпратили на земята, за да поддържат добродетелта
и благоденствието на хората. Смятало се, че е добър знак за тези, които
видят дракон, но ако ги заговори, е лоша поличба. В кхмерската традиция жените-наги заемат централно място в династическите митове: ос-

256

нователят на кхмерската държава Прах Тхон всяка нощ слизал по едно
дърво в техния подземен свят, влюбил се и се оженил за дъщерята на
царя на нагите; друг кхмерски крал бил принуден да преспи с една многоглава нага, за да подсигури благосъстоянието на народа и страната
си. В митологията на Лаос нагите са защитниците на страната и стават
лоши само по време на суша, когато оризищата, където те живеят, пресъхнат и се налага да се прехвърлят в реките. На нагите били посветени
празници и се принасяли безкръвни жертви.
На най-голяма почит драконът бил и все още е в далекоизточните
традиции, и особено в Китай, където обикновено е покрит с блестящи
жълти люспи. Бил обожествен и се почита повече от другите божества.
Смята се за родоначалник на императорската фамилия. Твърди се, че
неговите нокти, зъби и слюнката му притежават лечебни свойства, поради които се използвали в народната медицина.
В зависимост от мястото, което обитават и от дейността им драконите
в китайската традиция се определяли като водни, небесни и подземни:
Цзяо е воден дракон, който рядко излиза на сушата, както и драконът
Хебо или «Златният дракон», който се почитал по бреговете на Хуанхъ;
крилатият Ин е огнен и прелитал през девет небеса, а когато слизал над
земята, там, където опашката му се опирала, бликвала вода. Всички
дракони са подвластни на своя цар Лунуан.
Въпреки многото му общи черти с други дракони, той се отличава
както от някои от себеподобните си в региона, така и от западните дракони. В китайската митология дракон е цар на всички влечуги, риби,
земноводни и други люспести животни. Изобщо лун ‘дракон" е едно от
свещените животни на древните китайци (наред с цилин ‘еднорог’, феникс и костенурката). Обожествяването му е отразено във вярата, че
върховният дракон живее на небето и е повелител на всички стихии.
Царят на морските дракони (които са колкото рибите) има бляскав подводен дворец. Храни се с перли и опали. Когато излизал на повърхността на океана, драконът предизвиква водовъртежи и морски вълни заливат земята, а когато лети, се появяват бури от величината на тайфуни.
Всеки от многобройните дракони си има строго определена функция. Един от драконите е богът на водата, дъжда и плодородието (който вероятно е идентичен с дракона Юйлун ‘дъждовен’ или ‘гръмоносен
дракон’), небесният дракон Иклук е в ролята на гръмовержец, който
контролира дъждовете и ветровете. Пет дракона, смятани за царе, управляват четирите страни на света и центъра му. Тянълун е небесен дракон, охраняващ чертозите на боговете. Драконът Фуцанлун е охранител на подземни съкровища и предизвиква изригването на вулканите,
аДилун е земен дракон, властелин на моретата и реките. В представите
на китайците последните два също са дракони-царе, които са с глава
на дракон и човешко тяло, но живеят в моретата и езерата. Всяка от
по-големите реки има свой дракон-пазител, много дракони отговаряли
за ветровете, бурите, ураганите, земетресенията и действащите вулкани; някои от тях пазели подводния свят, други - скрити в земята съкровища, които понякога делели с хората. Със съкровищата ги свързва
и вярата, че китайският Лунг държи в ръцете си перла или драконово

257

яйце, което е символ на световното яйце. Китайците считали дракона
за свой приятел и помощник - той им давал вода, богатство и късмет,
изпълнявал ролята на справедлив съдия и управител. Затова те никога
не воювали с него. Още повече, че според тях драконът притежава огромна сила, поради което хората изпитвали към него страхопочитание,
отдавали му божествени почести и отправяли към него молитви, особено по време на суша. Нещо повече, когато се родил, митичният герой Ю
имал вид на рогат дракон, а при неговите подвизи (преместване руслата на реките и др.) му помагал драконът Иклун. Влачейки опашката си
по земята, земният змей очертавал къде да се изкопаят водопроводните
канали (вероятно това е змеят Ва, чийто йероглиф в ранните писмени
източници означава и Змията боа).
Най-близък до китайския е тибетският дракон. Тибетците и днес
вярват в тези същества. Многобройни са не само приказките, а и разказите за дракони на „очевидци“. Мнозина твърдят, че на 16 юни 1993
г., по времето на голяма религиозна церемония (интронизацията на
Ринпоче) по хълмовете до манастира прелитал дракон, което било прието за добро знамение. През зимата той спи в пещера, в която има много
скъпоценни метали и камъни.
Доброжелателни към хората са корейските и японските дракони,
при това те изпълняват и желания на хората (япон. Рйу и кор. ИонööH, който правел това с помощта на една вълшебна перла, притежаваща способността да предпазва от опасности). Корейците вярвали, че
драконите са способни да говорят и да изпитват човешки чувства като
привързаност, доброта и благодарност. И при корейците императорът
се идентифицира с дракона. Крилатият дракон бил тотем на китайската династия Ся и помагал на нейния основоположник културния герой
Ю (вероятно и на племето Лун). Като такъв той бил приет за символ
на императорската власт и до 1911 г. в императорската титулатура се
съдържала титлата жив дракон, а императорският трон се наричал
престола на дракона. Една легенда гласи, че при смъртта си Жълтият
император полетял към небето в образа на дракон, а по-късно решили,
че трябва да има бенка с форма на дракон. Род на дракона се открива
и при уйгурските ханове, а виетнамците вярват, че водят началото си
от феята-птица, която родила 100 деца от дракона Лак-Лон\ той бил
символ на императорската власт във Виетнам, но там на преден план
е поставена символната му функция на нравственото съвършенство.
С кралска символика е натоварен и червеният дракон при келтите. За
небесен Дракон, цар на трона, се споменава и в един ивритски текст.
Корейският и японският дракон също са свързани с водата — един от
боговете на дъжда. Почитан от японците по време на суша е драконът
Рюджин, а според корейските легенди драконът живее в морето или езерата и създава тъмните облаци. В монголската традиция драконът (луу)
също се явява властелин на водните стихии и гръмовержец, който служи на небесния бог Тенгри [вж. Тангра], но по друга версия е ездитно
животно на духовете, които се занимават с атмосферното време.
В представите на японците драконите са четири разновидности: небесен, дъждовен, земноводен и подземен. В този регион не липсват и

258

злите дракони, но те са по-скоро изключения. Известна е японската легенда за жестокия дракон Ямата-но ороти, който, подобно на дракони
в Други евроазииски традиции, ежегодно вземал данък по една девойка.
Огромният китайски Ляо Чжай, изпълзявайки от проходите, нападал и
поглъщал хора, а корейският Канчхори рядко се появявал, но подобно
на монголския Абарга-могой, носел суша и гибел за всичко живо.
Спорадично сред най-източните дракони се срещат и такива, които
съжителстват с жени. Навсякъде в Далечния изток появата на дракон
се счита за добро знамение.
Интересен е татарският змей-оракул, който обитавал една от кулите
в гр. Казан. Според легендата при него идвали хора от цял свят. Дори
руската императрица Екатерина Втора отишла при него, за да го пита
дали да се омъжи за граф Орлов или не. Той дал отрицателен отговор и
те не се оженили. Заплащали му с най-хубавите момичета, с които той
се развличал. Но някои от тях му раждали и деца, които всъщност са
демоните шурали — които се описват с отвратителна външност.
Индианците също обожествили своите пернати змии, на които се покланяли, а понякога им принасяли жертви.
Представата за змея при славяните също не е единна. За западните
и източните славяни, както и за западноевропейците, това било изключително зло пълзящо влечугоподобно същество с дълга опашка. Смятало се, че може и да лети, поради което има крила и бълва огън или
пръска искри. За разлика от западноевропейския дракон, славянският
обикновено се изобразява и описва като многоглав, понякога с мустаци,
криле и с много опашки, а според поляците царят на змейовете бил с
петльов гребен на главата. В представите на северните славяни, когато лети, змеят изглежда като сияещо синьо или огнено кълбо, венец,
кобилица и др., поради което се възприемал като въплъщение на небесния огън и бил известен предимно като Огнен змей. Змей Горянин
или Огненият змей <вълк> при славяните, както и драконът в другите митологии, също е слънчев символ, поради което понякога вълкът
се идентифицира с него или го съпътства. Вълкът се възприема като
ипостас на змея, представа, близка до сведението в германския епос,
където чудовищният вълк Фенрир е брат на световния змей Иормунганд. Балтославянските змейове се отнасят към добрите дракони. Но
техните образи са претърпели значителни промени. Преди всичко те
се явяват под формата на дух. Латвийският дракон Пуке (Пукис, ж.
р. Пукиене) е летящ дух с много огнедишащи глави, който обитава водни пространства или над тях. Подобен е летящият огнен дракон Айтварас от литовската митология, който също се възприема като дух,
привидение, но в ролята на инкуб. Вярва се, че драконът живее в стопанските постройки на своя собственик, а през нощта краде от съседите
пари и хранителни продукти, най-вече мед и мляко, слага ги в меха
на опашката си и превръщайки се в огън, ги пренася на стопаните си.
В тази ситуация литовските и латвийските змейове корелират с огнен
pion ‘змей* и с Pjenjezny Zmij ‘паричен змей’ при лужишките сърби, който
носел пари, злато, жито и други блага на своите любими хора. Според
поверията на чехите при внезапно забогателите семейства се е наста-

259

нпл огнен змей, който носи в дома мляко и месо.
Според една далматинска легенда, подобно на всички останали нечисти и зли духове, змеят произлиза от кръвта на Каин. В балтославянските предания се разказва, че змеят се излюпва от яйце на седемгодишен петел, който в течение на много време се носи под мишницата или
всеки може да си го купи от дявола, продавайки му своята душа или
душата на някой близък. Трудно може да се изпъди, а убийството му
предизвиква пожар. Често бог Перкунас го надвивал в противоборство.
Типологически се доближава до руския Огнен Змей и Pjenjezny Zmij ‘паричен змей’ при лужишките сърби, но корелира и с българския демон
мамник. Привлича вниманието с хтоничната си същност и литовският
дракон Визунас, който обитава в другия свят също под формата на дух.
Той обаче проявява справедливост, като на тези, които приживе са били
богати и зли хора, той взема богатството, а вятърът отвява душите им
направо в ада. Според други сведения той се храни с трупове на грешници, подобно на скандинавския Нидхегг, който изяжда грешниците,
попаднали на оня свят.
Руският Змей Горинич е триглав или седмоглав, с криле и много
опашки, тялото е покрито с люспи. Друг облик има Василиск, убиващ
само с един поглед или с дъха си. Представя се като страшилище с неопределен облик - има вид на петел с орлов клюн, криле на дракон,
гущерова опашка и тигрови нокти или е с глава на пуяк, очи на жаба,
опашка на змей и криле като на прилеп. Друга популярна разновидност
на змея в руските приказки са тримата братя чудо-юдо — единият от които е триглав, другият — шестоглав (или деветоглав), а третият е дванадесетоглав. Те се отличават по наличието на един огнен пръст, с който, по
време на сражението с богатири, докосват мястото на отрязаната глава
и тя регенерира. Тези змейове са конници и са съпроводени от гарвани.
Те имат майка, сестри и съпруги — все змеици, които владеят способите
на метаморфозата, поради което се превръщат в животни и предмети. В
Босна и Херцеговина вярват, че змеят има девет крака, а според сърбите и черногорците те са двадесет чифта. В сръбската традиция най-популярен е By к Огнезмий и Змиулан, който, според руския фолклор, се
смята за цар на змейовете. В славянската митология е познат и змеят
амфисбена.
Някои вярвали, че кръвта на славянския змей е черна, не се смесвала с вода и не е отровна, за разлика от кръвта на западноевропейския дракон, която е зелена или жълто-оранжева и е много отровна.
Източните славяни вярвали, че кръвта на змея притежава свойства да
съживява умрели хора, с което се доближава до скандинавските поверия, според които, който се изкъпе в кръвта на змей, става неуязвим и
безсмъртен. Според други вярвания змеят се идентифицира с небесната дъга и в този си вид той спуска жилото си във водното пространство,
изсмуква цялата вода и после я връща под формата на дъжд. Според
едно украинско поверие до седмата си година малкият змей е вятър,
през следващите седем израства и става голям змей, след още седем
години вече е огромен змей-чудовище. Когато е на земята, той приема
образа на красив мъж.

260

Източнославянският змей се храни с похитените хора, но подобно на
литовския и латвийския, понякога поглъща и телата на умрелите. Разпространено в много митологии е поверието, че змеят пие мляко, което
е характерно и за змията. Чехите дори вярвали, че змеят пие мляко от
една паница с децата.
Съгласно една северноруска легенда змейовете се пораждат от развяна пепел на изгорен змей. За някои руснаци змеят е дяволско творение, а други го смятат за един от изхвърлените от Бога ангели, които
паднали на земята. В полските поверия летящият змей е метаморфоза на жаба, която седем години не е виждала слънце. В словашките
приказки змейовете са синове на Ежи-баба ‘Баба Яга\ Често змейовата
майка се отъждествява с Баба Яга и в приказките на източните славяни.
При източните и западните славяни змеят няма определено местожителство. Спорадично се споменава, че обитава планински проходи,
пещери, хралупи на дървета или има разкошен дворец /украинци/. Змей
Тугарин от руските билини обитава р. Ока, а други змейове - р. Днепър.
В полските поверия се казва, че кралят-змей живее в средата на земните недра.
И при славяните змеят е мултифункционален, полисемантичен и
амбивалентен. В една легенда за Киев е запазен споменът за Световния змей, който в случая обгръщал града с тялото си и като негов пазител поглъщал всеки, решил да влезе в него. Част от дейността на змея е
свързана с небесните стихии. Той предизвиква градушки, вихри и суша,
при летенето си създава вятър. Според една полска приказка затъмненията причинявал дванадесетоглав змей. Една черногорска легенда разказва, че някога на небето имало три слънца, но аждая ‘змей"
глътнал две от тях. В Закарпатието битувало вярването, че слънцето
намалявало, защото шаркай ‘змей’ отхапвал от него. В едно руско поверие се говори за змей, който краде луната и звездите, а след като богатирът го убива, те се връщат по местата си. Мотивът за поглъщането
на Слънцето и Луната е познат в много региони. Една от функциите
на славянския змей е да пази водите. Според карпатските украинци
седмоглавият Змъй-Веремт е охранител на техните води. Славянският
змей също нападал близките селища, тормозел хората и ежедневно или
веднъж годишно получавал от тях девойка. През Средновековието сред
поляците бил известен Змей Вавелски, който властвал над хълмовете
около гр. Краков. В източнославянския фолклор и най-вече в руските
билини е популярен огненият Змей Горинич (Змей Горыныч), с който
премерват сили богатирите. Някои учени дори приемат змея в славянската митология като ипостас на бог Велес (Волос), който в този си
облик воювал с бог Перун, т.е. тук се проявяват хтоничната му същност
и митичният мотив за бога змееборец.
Хтоничната същност на змея е подчертана и в поверието, че той
властва и в богатия на съкровища подземен свят. В някои руски поверия се твърди, че през зимата змеят живее в пещери, постлани със
скъпоценни камъни. В района на Урал битувало поверието, че цялото
злато е във владение на змея Велики Полоз и го следва навсякъде.

261

В народните поверия на западните и източните славяни змеят се явява ипостас на дявол или вампир, изпълняващ ролята на инкуб. Като
любовник в руските билини е известен Змей Тугарин, от чиято връзка
с млада княгиня се ражда богатирът Волх Василевич. Вярвало се, че
през нощта той се появява във въздуха от облаците, пръскащ искри
и кацайки върху покрива на къщата на избраната вдовица, крилете
му падат и влиза през комина в дома й, приемайки образа на нейния
съпруг. Той измъчва жените, като смуче мляко или кръв от гърдите
им. Впоследствие те умират, но понякога преди това забременяват и
раждат демони или уроди, които не живеят дълго.
В някои източнославянски митове героят не убива, а укротява змея,
впряга го в плуг и го заставя да оре (митът за Никита Кожемяк или
за божествените братя-ковачи (по-късно заместени от светите Демян и
Козма), които с помощта на змея прокарали руслото на р. Днепър. Подобна ситуация се открива и в шумерската митология, а връзката на
змея с близнаци е ярко изразена в африканските традиции: апелативъг
ngo в езика на народа нгбанди /Центр. Африка/ означава едновременно
‘змия’ и ‘близнаци’; народът дан /Зап. Африка/ свързва черния змей с
близнаците.
Драконът заема значимо място в хералдиката както на Изток, така
и на Запад. Той е изобразен на гербовете на много страни и още повече
градове по цял свят. Още акадите (23-22 в. пр. н. е.) на цилиндричните
си печати изобразявали бог (вер. Нирах), чиято долна част на тялото е
змиевидна. Драконът е основен образ в герба на гр. Казан (Татарстан
- територия, принадлежала към Волжка България), където изразява
доброта и сила. По-късно е възприет и в Русия. Дракон и днес се изобразява на знамената на Уелс и Бирма, на военното знаме в Корея и т.п.

Представата за змея в българската езическа картина на света почти се покрива с тази на другите южни славяни и до голяма степен с тази на балканските народи, където змеят заема
съществено място в митологията. Самобитният му образ обаче
е контаминация предимно от универсалните черти на змея,
характерни както за тракийския, така и за славянския и прабългарския змей. За това говорят различни негови изображения върху съдове и други археологически артефакти, както и
някои данни от писмени източници и фолклора. Всеки от тези
етноси обаче явно е виждал и познавал змея в различна светлина. Вероятно това е довело до появата и на змееподобните самостоятелни митични персонажи на Балканите - хала и ламя
в българската и сръбската митология и змеу, збуратор и балаур
при румънците, които са приели някои от характеристиките на
класическия европейски змей. Затова неговият образ, функции
и митологичната му семантика в българската митология силно
се преплитат не само със змията, но и с подобните на него митични персонажи ламя и хала или с митичния стопан.

262

Най-често при южните славяни, респективно при българите,
змеят е с люспесто змиевидно тяло, навито понякога на кълбо,
триглав и с птичи крака или е с огромна глава и гущероподобно
туловище, по дължината на което отгоре има назъбен гребен,
отстрани две (понякога шест) крила, два задни крака и навита
опашка. В българските лингвоетнографски материали се срещат
описания на змей като голям, покрит с блестящи люспи смок,
с прилепови, пернати или огнени криле и два (рядко четири)
крака. На опашката си змеят има звънче. Други го описват с
глава на орел или кокошка, но с опашка на змия или риба. В
изображенията от Възраждането се срещат образи на змейове
с две глави, в двата края на тялото, едната от които е змийска,
а тази на опашката е птича. Образът на дракон с птича глава в
съчетание със змийско тяло бил характерен още за траките, а
отчасти и за славяните. Според сърбите дори определени птици
могат да бъдат змейове, а в българския фолклор се споменава
куш пиле, което е брат на халата. Макар и рядко, той се явявал
в представите на българите и като огнена или просто блестяща
птица. Широко е разпространена представата за змея с вид на
получовек-полузмия — хибридно същество, което от кръста нагоре е красив светлоок момък-юнак, но надолу тялото му е като
на голяма пъстра змия, покрито с блестящи люспи. Смятало се,
че когато се намира на земята, обикновено се трансформира в
образа на обикновен човек. Българският змей, подобно на руския, владее свойствата на метаморфозата, които използва, за
да се трансформира в различни предмети - китка, дамско бижу,
пауново перо и други.
Южнославянският змей се отнася към разновидностите на
атмосферните дракони. Той лети с големите си огнени криле (понякога шест), поради което се определя като крилатен и приема
прозвището крилйтица. В някои случаи е невидим, а в други се
асоциира с комета, метеорит или се оприличава с огнена стрела,
кросно, пръчка, а когато се спуска към земята или е в жилището
си, има вид на огнено кълбо, което разпръсква светлина, но понякога е във вид на мъгла. В песенния български фолклор често
се представя като „змия троеглава“ или като змей, който бълва
огън от устата си, а от очите му хвърчат искри. Тези данни подсказват, че змеят се възприемал като въплъщение на небесната
огнена стихия или се идентифицирал със слънцето. Това забелязали още възрожденските етнографи, въз основа на по-стари
фолклорни произведения, където змеят и слънцето се взаимозаменят. „Змеевите — казва IL Р. Славейков - са представят сиятелни и блестящи, което е символ на слънцето, но йоще и в свойствата и в отношенията им с человеците са вижда някое сходство
263

с онова на слънцето...“. Вероятно затова българите го наричали
Змей Горянин (= рус. Змей Горыныч) и Огнейник {...Среща й
идат три змея / Три змея, три огнейника или ... Змейно-лъо,
либе, змейно-лъо! / Ти си ми силен и огнян: ...). Връзката със
Слънцето е изразена и в един мотив от иконостаса на църквата
в с. Бериево, Севлиевско, който изобразява слънцето с антропоморфно лице, обградено от змиевидно тяло с две птичи глави и
назъбена грива по протежение на гърба. Някои змейове бълват
огън от паста си, което е дало прозвището му Огнянйк {Огненик
при сърби и Огнен Змей при руснаците). Тези факти отхвърлят
твърдението, че Горянин се свързва с гора ‘планина’ /ст.български
и руски/, защото е обитател на високопланински гори и пещери.
По-скоро тези определения, превърнали се в прозвища, се използват във фолклора и като дублети по силата на една поетична фигура, напр.:Леле, змейо, леле горянине, / Горянине, змейо,
огнянине... Такова семантично дублиране е нещо обикновено в
българския фолклор, напр.: Ой ми тъй тебе, пътнику / пътнику, кальъ друмнику. Прозвището Горянин по-късно е преосмислено по гора.
Твърди се, че руският Змей Василиск е зает от византийците. Той е бил добре познат и на българите. За това свидетелства
списъкът на земноводните в една апокрифна молитва, където
се споменава и василиска ț/ига родолъ С него се свързват редица топоними в страната: Василъовска планина (до гр. Троян), селата
Горна и Долна Василиса, Ихтиманско (въпреки че според някои
историци имената на тези села са свързани с Василий Българоубиец /?/), Василчин дол и Василъов баир (край Панагюрище),
Василашките езера (в Пирин) и др. Тяхната локализация говори за широкото разпространение на вярата в този змей.
По данни на възрожденските етнографи змейовете са два
вида. Явно този, който бе представен дотук - светъл, блестящ
като злато, който понякога се асоциира със слънцето, небесната
дъга или с бял облак, е първият вид. Блясъкът му предполага
връзката му със слънцето, т.е. смята се за соларен символ, което
дава основание за идентификацията му с Бела бога. В коледните песни от сборника „Веда сл овена“ това е Бела змее, който определено се отъждествява с Бял бог {Бела Бога) и респективно
със слънцето (или бога на слънцето). Същевременно в песенния
цикъл „Веда словена“ присъстват и персонажите Църна змей
и Сура Ламица, които се идентифицират с Черни бог {Царна
Бога). В някои случаи змеят се асоциирал с мълнията и гръмотевицата или с черен облак. За гръмовержец се приемал и Черни
бог, което обяснява отъждествяването му с Църна змей. Това ни
връща към змея-гръмовержец, който в различни древни митоло-

264

гии също се явява предшественик на гръмовержеца. Същевременно, според поверията, когато змеят види градоносен облак,
воден от птица (обикновено орел) или ламя, се втурва срещу
него и го връща обратно. Тези поверия също подсказват, че змеят се възприемал и като регулатор на небесната водна стихия,
което отново го свързва с представата за първичния змей-гръмовержец, заменен по-късно с Черни бог, а впоследствие с Перун.
За този преход при славяните говори и названието Змей Перун
в Новгородска област в Русия, както и българското Змей Периян
в Югозападна България. Той от своя страна, след приемането
на християнството, е изместен от пророк Илия. Тази ситуация
разкрива връзката на змея с водната стихия и функцията му
да властва над атмосферните явления, включително и над небесната вода. Тази ситуация в славянската митология е твърде
сложна, като се има предвид, че змеят е ипостас и на бог Велес,
с който воювал Перун. Вероятно това се отнася за една по-архаична епоха, когато и двете божества били в образа на змей.
В народните вярвания на българите обществената организация при змейовете е като при хората — те си имат цар, който е
двуглав и с корона, в която е инкрустиран голям брилянт. Смятало се, че ако някой го убие и вземе короната му или брилянта
от нея, ще бъде безсмъртен и ще стане властелин на света.
Според някогашните представи на българите змеят живее в
големи златни дворци в подземния свят, с което се подчертава и
неговата хтонична същност. Есента всички змейове се събират
при него и той определя къде да зимуват. Един от тях е змей-чиновник, който ляга в средата и другите го топлят. Приликата
на змейовете с хората е изразена и в други техни признаци - те
се раждат и умират, имат братя, ламите им са сестри, изпитват чувство на благодарност, влюбват се, женят се, имат деца,
работят, спят, хранят се, крадат се взаимно и воюват помежду
си - все белези на тяхната земна същност, които ги сближават с
хората. Смятало се, че змеят-цар е несметно богат, но преди да
умре, закопава съкровищата си и оставя таласъм (в облика на
смок) да го пази.
За произхода на змея най-разпространено било вярването,
че той възниква от метаморфозата на четиридесетгодишен смок
или смок, който в течение на 40 или 100 години не го е зърнало човешко око (подобно на румънското поверие, но периодът от
време е по-къс - 7, 12 или 20 години). По друга версия змията
се заменя с шаран. Двата варианта спорадично се срещат и при
руснаците. Вярвало се, че чрез магия човек може да се превърне в змей, а змеят, владеейки способите на метаморфозата, се
превръща в мъж. Според един християнизиран български мит,

265

отразен в приказките „Хитър Петър и змеят“ и „Дядо Трак и последният змей“, змейовете не могат да плуват и затова по време
на потопа се издавили. Останал само един, който се скрил в Ноевия ковчег, а след като водата се оттеглила и земята изсъхнала, той се настанил в някаква пещера. После си намерил една
вещица, която му шетала и тръгнал да търси побратими-юнаци.
Някои поверия за произхода на змея са повлияни от „Библията“.
Една българска легенда гласи, че всички гадини се появили от
тялото на дявола, когато се пръснал от миризмата на тамян.
Спорадично се среща поверието в еволюцията на змея - когато остарее, той не умира, а се превръща в хала, което напомня за тюркския аждарха, който след 100 години става юха и за
унгарския дракон Сарканиок, превърнал се в гигантския Сарканикигио, В приказките са представени като силни, но много
глупави същества и затова човекът винаги ги побеждава с хитрости. В това отношение змейовете се оприличават с приказните великани. Всъщност гръцките гиганти също са родени от
земята и имат природата на дракона. Интерпретирайки някои
артефакти, траколозите допускат подобна ситуация и в митологията на траките.
Според сборника с епични и обредни песни „Веда словена“ сестри на змейовете са и юди-самодиви.
Сред народа битувала вярата, че някога змейовете свободно
ходели по земята, но след появата на пушката те се скрили в
пещерите. В много селища в България съществуват предания
за пещери и дупки в скали, които били обитавани от змей. Те са
високо в планините и дълбоко под земята. Преданията гласят,
че в тях змеят пази ветровете и дъждовете, които пуска, когато
реши, че е нужно. Така той регулирал атмосферните явления и
водния баланс на земята. Пролетта слиза в долините и след като
се изкъпе в река или кладенец, си сменя люспите, които се считали за много лековити, особено за епилептици. Спорадично се
срещат и поверия, че той живее в езеро /при българи и сърби/ или в
облаците. Силна била вярата, че на земята змейовете имат свои
дървета, обикновено стари дъбове. Кацат на тях, за да си починат. Според други крилатите змейове излизат от облаците и при
тези дървета се сражават с халите, побеждават ги и с помощта
на миро ги изгонват от селото. В тези моменти всичко наоколо се
осветява като с огън и духа вятър. Някога тези дървета, наречени змейчови, се възприемали като свещени и било забранено да
се секат. Вярвало се, че те пазят селото от „градушки и халовити
дъждове“. Разказват се случаи за мъже, които скоро, след като
отсичали такова дърво, умирали. Сферите на дейност и обитание на змея - в небето, под земята и на земята, го определят като
266

космически медиатор.
За разлика от европейския змей, в частност западно- и източнославянския, а също и тракийския, който има негативно отношение към хората и е кръвожаден, българският змей се считал за доброжелателен към хората и животните. Характерното
за севернославянската, а вероятно и за тракийската митология
змееборство на божества, в българската народна традиция, изглежда, е било слабо застъпено. В някои коледарски песни змееборецът е пророк Илия, християнският наследник на езическия
бог Перун, при славяните. Юнакът, героят-змееборец е познат на
българите от християнската митология, където тази роля е поверена на св. Георги и арх. Михаил, които обаче се сражават и
побеждават ламята, а не змея. Тук самият змей е поел ролята на
герой (юнак, витяз), който влиза в единоборство с ламята, когато краде житото или води градоносните облаци и я заставял да
ги отклони към планините, за да защити хората, техните имоти
и посевите от градушка. Същевременно змеят пазел посевите и
от суша, а хората от болест.
Функцията на змея като покровител е най-съществена в българската митология. Смятало се, че всяко село си има змей-защитник, наричан стопан, който охранява землището му не
само от ламята и халата, но и от чуждите змейове, а също и от
болестотворните духове. Когато някой от змейовете на съседните
селища се опитва да отнеме реколтата или да унищожи посевите
на друго селище, местният змей-стопан се сражава с него. Твърди се, че когато сабите им се удрят, на небето се появяват светкавици и хвърчат огнени стрели. Според други оръжията на змея
са огнени стрели и камъни, които пораждат гръмотевици и светкавици. Бой между змейове има, когато син на убит в предишни
боеве змей отмъщава за баща си. Вярвало се, че когато някой
змей се засели в чуждо землище, там настъпва голяма суша,
което също е повод за борба между своя и чуждия змей. Победеният змей пада на земята в образа на човек или голяма змия.
Мястото, на което е паднал, се смятало за много плодородно, а
според други там започвало да валят дъждове. (Подобен образ
има в турската митология, където пазач на нивите в образа на
змей е тарла бекчеси /tarla bek?esi ‘пазител на нивите’/). Вярвало
се, че ако в течение на три седмици или четиридесет дни раненият змей се храни с мляко, бързо се съвзема, след което отново
полита към небето. В поверията се съобщава, че той става побратим на своя спасител, чиито хамбари от този момент нататък
винаги биват пълни. В тази ситуация българският змей корелира с балтославянския и някои западнославянски змейове, които
вече се споменаха по-горе. Тези данни навеждат на мисълта, че
267

покровителствената функция на змея се свързва с архаичната
му роля на тотем. Дейността си на закрилник и до днес змеят
изпълнява чрез изображенията му по врати, прозорци, корнизи
на редица черкви в България, където продължава като верен
стожер да ги пази от нечистите сили. Носят се предания, че и
някои извори се охраняват от змей.
В преданията на българите, макар и спорадично, се споменава за река, която тече в две русла, прокарани от змей, мотив, познат в източнославянската традиция. По своето добронамерено
отношение към човека, т.е. като помощник и покровител на хората, южнославянският змей се доближава до своя еквивалент
в далекоизточните митологии, което се дължи на представите на
прабългарите за змея, за които се съди само по индиректни данни.
В песенния фолклор на южните славяни се разказва за змей,
който има слабост към красиви девойки и жени. Той ги посещава нощем в домовете им и влиза с тях в брачни отношения. В
тези моменти змеят е невидим за всички, освен за любовницата
му, но когато е при нея, прозорецът на стаята й свети. На сутринта жената цялата е в синини и хората казват, че облак я е газил.
След време тази жена започва да линее и не след дълго умира.
Мотивът за влюбения в девойка змей заема значително място и
в българския фолклор. Когато се явява при девойката, той приема облика на богатир, но когато я отвлича, е във вид на вихър
или яхнал кон, съпроводен от множество сватове, които остават
невидими. Затова някои смятали, че вихърът е самодивска или
змейова сватба. Това обикновено става след обяд на голям празник, когато хората излизали на мегдана, където младите играят
хора. Змеят отвежда грабнатата девойка в своята пещера или
дворец. В други песни той се превръща в китка, която пада в полата на неговата любима. Друг път метаморфозата е в сребърна
огърлица или герданче, което девойката намира на улицата и
щом се окичи с него, то се превръща в змей, който с гръм и трясък я грабва и тутакси полита с нея. Отвличането или смъртта
на девойката също се възприемат като змейова сватба. Според
една приказка („Скъсаните обувки“) някакъв змей всяка вечер
отивал при една принцеса, водел я в своя дворец, където цяла
нощ танцували, а призори я връщал обратно. На своята любима
змеят съобщава много знания от народната медицина и за магията, които тя впоследствие използва срещу него, т.е. прилагала
ги, за да се освободи от него и да се върне при родителите си.
Макар и по-рядко, във фолклора се разказва за девойка, която
отказва на майка си да се омъжи за годеника си, защото е влюбена в змей, който също я обича. Вярвало се, че змеят не може
268

да люби девойка, която е участвала в пролетните инициационни
обреди лазаруване, кумичене, Мара и Лишанка. Не се влюбва и
в сгодено момиче, но ако неговата любима се сгоди и омъжи за
нормален младеж, той я похищава или я убива, което обикновено става в деня на сватбата й.
Едно поверие гласи, че от брачни отношения на жена със
змей се ражда змейчово дете, което израства като силно и надарено момче. За такива обикновено се смятат юнаците. Някои
епични герои, а при сърбите и много исторически личности, се
смятали за синове на змей. Затова в някои диалекти и змеят
се нарича юнак. Децата-змейове се раждат само през нощта и
се различават от другите хора по израстъците под мишниците
им, наподобяващи златни крилца и по огромните си (като шиник) глави с големи очи, а някои имат и опашчица. Вярвало се,
че змейчета, т.е. юнаци, раждат и жени, завеяни от вихрушка,
което се свързва с поверието, че тя е ипостас на змея. Такова дете
се носи по-дълго време - 10-12 месеца. Разказвало се, че след
раждането то расте много бързо - след 11 месеца му израстват
криле и полита към небето, откъдето с гръм устрелва вещиците.
С раждането на дете-змей са свързани някои обредни практики
- някъде за една нощ при пълно мълчание няколко жени, които
нямат сексуални отношения, трябвало да му приготвят облеклото, другаде девет баби или дванадесет девойки също за една нощ
му изработвали ризка, като същата нощ подготвяли памука, изпридали го и изтъкавали плата, а на сутринта обличали детето в
нея. Целта на тези обреди била да се съхранят животът и силата
му, та селото да не остане без змей-покровител. Аналогичен е
сръбският син на огнения змей Змей Огнен Вълк, който е с човешки облик, но може да се превръща във вълколак. Според
друго поверие Господ праща ангели да отнесат детето под небето. Въпреки това любовта на змей с девойка или млада жена за
народа била нежелана. Използвали се различни магии за освобождаването от нея. Най-често, когато смятали, че една девойка
вече е залюбена от змей, започвали да я обливат с отвари от
билки-раздел ни или с мляко. Змеят се пропъждал и чрез запалване на купа сено, тъй като в нея има различни билки, от чиято
миризма той бяга. Похитената девойка използвала и хитрости.
Когато била поканена на сватбата на някой от братята си, змеят
й разрешавал да отиде, но самият той се превръщал в колан, диадема или цвете, които тя слагала, но понякога в даден момент
го сваляла от себе си и го хвърляла в огън. В народните песни
често се повтаря мотивът, при който майката на девойката я
моли да научи от змея как да излекува кравата си или да я накара да приеме бика. След това научава и обратно действащите

269

билки и ги прилагала върху змея. Този мотив е регистриран и
в поверията в някои райони на Русия. Змеят може да се убие и
като се напои със солена вода. Подобно на змията, той се прогонва с пръчка или друг предмет от леска.
Срещу любовта на змей народът създал различни апотропейни практики. Най-често момите зашиват билки-разделни или
люспи от змей в дрехите си. Те носят и змеино око - вид камък е
големина на орех, за който се вярвало, че е змейско око.
Змеиците също могат да се влюбят в момък. В една песен се
разказва за змеица Гинка, която залюбила овчаря Стоян. Змеицата не отвлича момъка, който е харесала, а го посещава нощем
в леглото. Тя може да е омъжена и по този начин изневерява
на змея. Затова, когато от тези похождения се ражда дете - човек-змей или змеица, тя го отглежда скришом от мъжа си в някоя необитаема пещера.
Независимо от доброжелателността на змея към хората,
българите се страхували от него. Някои вярвали, че има и лош
змей. Явно това бил черният змей. Бурите, вихрушките, проливните дъждове са негово дело. Той се оприличавал на черен облак, за разлика от добрия, който бил с вид на бял облак. Вярвало
се, че когато заключи небесната и подземната влага, настъпва
продължителна суша. Тези черти са характерни и за ламята, от
която вероятно са пренесени върху змея. Смятало се, че суша
настъпва и когато чужд змей се засели в дадено землище, който
причинява и различни щети на местните хора.
Това налагало да се извърши специално обредно гонене на
змей, характерно най-вече за Северозападна България. При
него група мъже по среднощ се събличали голи в гробището, където един оставал да пази дрехите им. Останалите с тояги и ръжени прекосявали селото надлъж и шир и при пълно мълчание
ги мятали и мушкали на всички страни, за да наранят невидимия змей. По-лесно било, когато сред гонителите имало съботник ‘роден в събота’, който можел да го види. Разказва се, че след
като го „хванат“, го връзвали с въже от конска или козя козина
(сюжетен компонент от легендата за св. Георги и ламята).
При българите съществувал и обред за омилостивяване на
змея-похитител и разрушител. През някоя нощ три голи жени-вдовици при пълно мълчание замесвали и пекли три кравая
и ги намазвали с мед. Сутринта ги оставяли в хралупата на някое дърво, която се смятала за жилище на змея и извършвали
жертвоприношение с черна кокошка. Магическа практика било
и на големи празници да се оставят дарове (обикновено питка
и пиле) за змея пред пещерата му или при змейовите канари,
където палели и свещи.
270

В общи линии змеят в българската митология се представя
едновременно като земно и атмосферно същество, съчетаващо
водната и огнената стихия, поради което се явява като първообраз на гръмовержеца.
В митичните народни песни се споменава и за змеица'.
<...>
... змейове - с коне хранени
змеици - в златни кочии
змейчета - в кола писана
<...>
Някои изследователи смятат, че змеицата „не е женски корелат на змея“, въпреки че понякога се описва като негова жена.
Във фолклора за змеица в тези случаи обикновено се смята любимата девойка на змея, станала му жена. Понякога там в облика на змеица се явява и звездата Денница. За женски корелат
на змея се възприема ламята, която се явява негов антагонист
и/или негова сестра. Смята се, че тя приема образа на мечка
стръвница или на самодива и подобно на нея се влюбва в ерген,
обикновено овчар.
Освен във фолклора, образът на митичния змей се използва като
персонаж и в българската литература — поемите „Змейново любе“ на П.
Славейков и „Змей“ на Г. Милев, повестта „Змей“ на А. Страшимиров,
драмата „Змейова сватба“ на П. Ю. Тодоров. Въпреки че е персонаж от
езическата религия, змеят често присъства и в църковната живопис,
резба и др.
аждер, двуогненик, дракон, чемиш, шаркай, юнак [срв. ламя,

хала, змия, смок]
Терминът змей (< ст.бълг. jj/инн, ?мън, ^ълий) е производен от апелатива

змия, което разкрива генетичната им връзка и обяснява редицата общи черти

на митичната змия и змея и на тяхната символика.

Ш Авеста (превод на руски, предговор, бележки и речник на И. Стеблин-Каменский), М., 1993; 32, 199- 200; Арнаудов М., Очерци по българския фолклор,
т. 2, С., 1996: 601-609; Афанасьев А, Поэтические воззрения славян на природу, т. II, М., 1994: 509-635; Батаклиев Г., Антична митология. Справочник,
С., 1992 г.; Беновска-Събкова М., Змеят в българския фолклор, София, 1992:
96-131; Борхес X. Л., Книга вымышленных существ, електр. издание: <https://
ru.wikipedia.org/ wiki/KHHraBbiMbinuieHHbix_cymecTB >; Българска митология. Енциклопедичен речник (съст. А. Стойнев), С., 1994: 148-150; Вакарелски Хр.,
Етнография на България, С., 1977: 430; Венедиков И., Златният стожер, Ст.
Загора, 1995: 454-479 ъ Медното гумно, Ст. Загора, 2005: 260-266, 270-; Влахова
М., Русские суеверия, СПб., 1998: 185-204; Георгиева И., Българска народна
митология, С., 1993: 109-117; Гура А., Символика животных в славянской народной традиции, М., 1997; Dragon’s Nest: Вавилонские драконы <http,7/ dragons-nest.ru/
del7babilon.php>; Дракони: <http://www. liveintemet. ru/users/4403733 /post 199261440/>;

271

Драконья энциклопедия: <http://asaris-gate .narod.ru/ data/enc/westvavil. htm>- Энциклопедия вымышленных существ: <http://www. bestiary. us/list#rpctoken =171714
8182&forcesecur e=l>; Энциклопедия символики и геральдики: Змей, змея <http7/
symbolarium. ru/index.php/°/oD0%97%D0%BC%D0%B5%D0% В9>; Извори за българската етнография. Из българския възрожденски печат, С., 1992: 261-263
271-274; Калоянов А., Старобългарското езичество, В. Търново, 2000, 150Кюнтслер М., Митология на Китай, С., 1987; Ладыгин М. Б., Ладыгина
О. М. Краткий мифологический словарь, М., 2003; Логинов Св., К вопросу о
классификации европейских драконов: <http://www.rusf.ru/loginov/books/story03.
htm>; Маразов И., Митология на траките, С., 1994:11-30; Марков В., Митологични символи от българското възрожденско изкуство, С., 1994: 67-92; Марков В., Културно-историческо наследство от култа към сакрализираната
змия-змей в земите на тракийските сатри, Благоевград, 2009; Мифологическая энциклопедия: Алан-мелекей <http:// dinos.ru/myth/encyclo pedia/alanmelckey.
html>; Маринов Д., Българска народна вяра и религиозни обичаи, С., 1994:
299-302; Мифологический бестиарий от Алконоста до Ягило, Калининград,
1999; Мифологический словарь (Гл. ред. Е. М. Мелетинский), 1990; Мифы
народов мира, т. 1, М., 1987: 394; 468-471; Напърт Дяс., Индийска митология,
С., 1994; Петрухин В., Мифы древней Скандинавии, М., 2001: 101; Попко М.,
Митология на хетска Анатолия, С.,1983: 63-72; Предания о драконах в разных
странах: <http://dragons-nest.ru/dragons/ mythology/:»; Рыбаков Б. А., Язычество
древних славян, М., 1981: 538-545; 575-596; Симеонова Г., От митология към
история: трансформация на образи (змей, исполин, овластен човек) или закономерна смяна на преобладаващата антропоморфна форма II Venets: The Belogradchik Journal for Local History, Cultural Heritage and Folk Studies Volume 4, Number 1,
2013; Славянская мифология (Энциклопедический словарь), М., 1995:196-198;
Славянские^древности (Етнолингвистический словарь), т. 2, М., 1999:330-333;
Тубелевич Й., Митология на Япония, С., 1986: 54-55; Уолтърс Д., Китайска
митология (Енциклопедия), С., 1995: 63-65; Циркин Ю., Мифы Финикии и
Угарита, М., 2000: 97; 109; 145-146; 176; 350; 399; Шевалие Ж., Геербрант А,
Речник на символите, т. 1, С., 1995: 280-284; Eliade М., Istoria credințelor și ideilor
religioase,N. l,Bukurești, 1992: 147-149,205; Romanian legendary creatures. From Wikipedia,
the free encyclopedia: http://en.wikipedia.org/wiki/Category : Romanian_ legendarycre-atures.

ЗМИЯ (змин /общоб./; зъмя /руюл.!}
Универсален митологизиран образ на змията, който още в
най-древни времена бил натоварен с полярни, взаимно изключващи се символни значения, съчетаващи едновременно митологични опозиции като добро ~ зло, светлина ~ мрак, живот ~
смърт, съзидание ~ разрушение.
Култът към змията води началото си от най-дълбока древност. Нейното бързо придвижване без крака и крила, с тяло, подобно на прът, но
блестящо, с хипнотизиращия си поглед, смяната на кожата и смъртоносната си отрова впечатлили човека още в най-ранния стадий от неговото развитие, като едновременно предизвиквали учудване и страх.
Явно поради необяснимите за примитивните хора нейни качества те
възприели този представител на животинския свят като нещо изключително, митологизирали го, обожествили змията и дори я издигнали
в култ, а нейната хиперболизация по-късно породила в картината на

272

света универсалния змеи, на когото се прехвърлили част от функциите
й. Затова тези два митични персонажа имат много общи черти и символика. В далекоизточните митологии те почти напълно се покриват.
Подобно на змея, змията е натоварена с много качества и функции,
които пораждат както негативно, така и положително отношение към
нея. Още в някои от древните малоазийски култури змията се възприемала като най-мощната сила в света, съчетаваща доброто с греха поверие, което още съществува в днешен Ирак. Според „Махабхарата“
индийците вярвали, че „змийското потомство прославя се начесто със
своето вероломство“. Китайците дори й приписвали отрицателни човешки качества - хитра, подла и коварна. Според народното вярване
тези качества се проявяват по отношение на хората, когато воюват с
орела, а в индийската митология тя е във вражда със слънчевата птица
Гаруда, покрита със златни пера. За аптеките бялата облачна змия Ми шикоатл е гордо божество, украсено по дължината на гърба си, а също
по главата и лапите си с пищни пера.
В негативна светлина змията е представена в Библията, където се
явява като съблазнителка, олицетворение на греха и ипостас на Сатаната. Тази двойствена природа на змията символично е експлицирана
чрез двете змии, обвити около кадуцея или в ръцете на някои божества.
В източните култури змията е символ на женската красота. Една
от архаичните универсални черти в митологичната характеристика на
змията е нейната мъдрост, т.е. тя била смятана за най-умното животно.
Вярвало се, че обладава много непознати на човека знания, заради което хората я обожествили. Майте вярвали, че Кукулкан - богът с облик
на перната змия, е дал знанията на човека. Като мъдро същество, змията е станала атрибут на гръцката богиня Атина (римската Минерва) и
бог Хермес, а също и на жриците в храмовете, които предсказват с нейна помощ. Въз основа на това в гръцката митология тя се възприема и
като най-одухотвореното животно, а заради тези си качества кобрата в
индуизма символизира планината на Вишну.
По отношение на социалната си организация змиите си имат царица, която се отличава по короната, в която е инкрустиран прекрасен
вълшебен скъпоценен камък /Европа/. В някои далекоизточни традиции
змиите се подчиняват на цар - в индуизма „повелител на змиите е Такшака“ или Васуки, в монголската митология това е Аврага Могой и т.н.
Някои вярвали, че под езика си държи перла или скъпоценен камък. В
някои случаи царят на змиите е змей.
Според един древен египетски текст змията казва: „Аз съм змията
Сата, аз умирам и отново се раждам“, т.е. тя е самосъздаваща се. Според хаитяните змиите са сред първите същества, създадени при Сътворението, а майте вярвали, че първите жители в Юкатана били хора-змии, които дошли с лодки от изток, водени от своя вожд Ицаман. За
произхода на змията в Централна Европа съществува поверие, според
което Луната превръща в змии космите, паднали от женската глава,
което се свързва с митовете за Медуза и ериниите, чиито коси са змии.
В гръцката митология се разказва също, че змиите са възникнали от
капки кръв от отсечената глава на Медуза (Горгона), пропити в либий-

273

ския пясък. „Махабхарата“ започва с легендата за жената Кадру, която
пожелава да роди и ражда хиляда сина змии.
Змията обитава както диви неусвоени пространства като гори, пустини, подземния свят и т.н., така и културни места, в които обитава
заедно с хората. Крие се в дупки в земята, живее в пещери и сухи кладенци, а също и в реките. Според една кашмирска средновековна хроника свещените змии живеят в реки и регулират нивото им. Заради
пребиваването им дълго време в земята, често се смятали за слепи.
Според някои леговището им било в корените на дървото на живота
или световното дърво, поради което то често се изобразявало и с обвита
около него змия. А в индийските веди се разказва за змийска държава.
Заради криволиченето, когато се движи, змията се асоциирала с
мълнията и лъкатушещите реки, а небесната дъга се идентифицирала
с нея, което вероятно е свързано и с цветовото й разнообразие. Тези метафорични сравнения експлицират вярата, че в нея се съчетават две от
стихиите - водната и огнената.
В митове от различни части на света се разкриват поверия за значимите космогонии функции на змията. Според един малоазийски
мит, когато земята и небето били слети, тя се промъкнала между тях и
разделяйки ги, поставила началото на унищожаването на хаоса и превръщането му в подреден космос. Като завършила основните си земни
дела, тя участвала и в сътворението на хората, както и в борбата на
силите на светлината и тъмнината. Затова сега мързелува, протягайки
се някъде там, сред звездите. Майте чорти вярвали, че човечеството
възникнало от кръвта, потекла при разкъсването на бога-змия. Според
хаитяните Великата змия, т.е. богът-змия Дамбала Уедо, е създател
па Вселената, Небето и Земята. В ролята си на демиург тя се явява и
в митовете на Океания, където змията се смята за създател на света
и същевременно битува вярата, че именно тя и ще го разруши, а австралийските аборигени пазят митологични легенди за Змията-Дъга,
създала реките, планините и хората. Според боливийциге небесната
дъга е връзката между боговете и на боговете с хората, а също на земята
с небето; тя е възникнала от метаморфозата на изоставена от майка си
змия, която се издигнала на небето. Змията присъства и в митовете за
сътворението на света на много африкански народи. Трите змии, изобразени на нагръдника на Агамемнон (в „Илиада“), се отъждествявали
с небесния змей-дъга. Тези факти разкриват змията като космогонно и
космично същество. Същевременно според скандинавската митология
световният потоп ще започне, когато змиите се събудят, за да разрушат
Земята.
Въпреки че споделя повечето от функциите и символиката си със
змея, змията е запазила своята идентичност в митологията. Многобройните изображения върху култови съдове в Мала Азия от V — VI хил. пр.
н. е. и стотиците некрополи в Бахрейн, в които са открити останки от
балсамирани змии, говорят за нейното обожествяване още в най-дълбока древност. Съществува мнение сред учените, че всъщност змията е
прототип на много божества, явява се като техни ипостаси или символи.
В африканските традиции тя изобщо се почитала като божество. Ацте-

274

ките смятали, че главен небесен персонаж е бялата облачна змия Мишкикоатл, която живее сред звездите. При индианците толтеки образът
на змия с подаващия се от паста й бог на слънцето символизира небето.
Сакрализирането на змията е ярко отразено в египетската митология, която гъмжи от змии още в най-ранния й стадий - първичното
божество Амун е с образа на змията Кематеф\ богинята на жътвата
се изобразявала като жена със змийска глава; понякога така се представя и богът на земята Геб; свещената змия била символ на богинята
Хатор, чийто основен атрибут са два рога и слънчев диск между тях, а
богинята на праисторическото царство Уаджет била с облик на змия,
бълваща огън, която се идентифицирала с урея "кобрата в диадемата
или короната на фараона’. С облик на кобра е индийската Манаса - богинята-майка, която, според индуизма, царувала на земята в периода
на спящия Вишну и се смятала за свещена. Богинята на змиите в индийската традиция също е змия, която много държала да я почитат,
като й се покланят. В образ на малка златна змия се явявало и някакво
японско божество, което помагало на пътешествениците, а светилището
му било пред някаква пещера. Въпреки че змията не е на такава почит
като дракона, в по-далечни времена в Китай имало храмове на змията. Запазен е един великолепен даоистки храм в Малайзия, който ясно
показва, че и там тя е била издигната в култ. В предания са съхранени
сведения за принасяне на жаби в жертва на царя на змиите. Хаитяните, принадлежащи към вуду традицията и днес вярват в бог Дамбала
Уедо, който в техните представи е с вид на змия. Легендите гласят, че
тракийският бог Загрей е роден с образ на рогата змия и с гребен на
петел, символ на слънцето. Змията била изобразявана и на ръцете на
Сабазий - тракийския Дионис, а в други изображения бил обгърнат
от седем змии. Всъщност тя се явява съществен елемент в тракийската
иконография. Честото изобразяване на змията върху плочките с тракийския конник говори, че тя била па голяма почит и у траките.
Доисторическият култ към змията в много култури бил свързан с
хтоничните божества на плодородието. Много африкански племена
възприели змията като символ на вечността, плодородието и плодовитостта. Съществува мнение сред учените, че змията е прототип на божествата на плодородието. Поради това те често са с облик на змия или
тя е техен атрибут. С вид на змия е египетската богиня на плодородието
Рененутет, а змия с рога (или змей с глава на овен) при келтите олицетворява бога на плодородието Церун. Атрибут е и на гръцката богиня па
плодородието Персефона и т.н.
В ранната митологична картина на света змията се отнасяла и към
живототворящите земни сили. В храма на Енки - един от четирите богове-създатели в шумерската митология, била изобразена неговата емблема, която представлявала две преплетени змии (фигура, която днес
наподобява ДНК). Змията била атрибут на защитницата на домашното
огнище Великата богиня-майка или на неин ипостас. Във връзка с
това Богинята-майка често била изобразявана със змии в ръцете си или
обвита със змия, а на антични минойски монети е представена седнала
на трона си под някакво дърво и ласкаво гали главата на змия. Средно-

американската Майка-Земя се изобразявала с пола от сплетени змии. В
малоазийската митология тя била основен атрибут на богинята-майка
Ищар, а прът с обвит около него змия символизирал богинята на земята. В скандинавската митология змията се явява като емблема на
Великата богиня-майка Бригита. С нея се свързвала и гръцката Делегира (рим. Церера), чието име означава ‘майката земя’. Змията имала
пряко отношение към зачеването и раждането. Поради това се явява
основен атрибут и на гръцката богиня на раждането и родилната помощ Илития (рим. Луцина), а също и на Артемида - покровителка
на родилките. Явно към тях се отнася и крито-микенската богиня (или
жрица) със змиите. Тя била значим елемент и в култа към минойската
богиня на раждането Ейлития, В Австралия и Океания змията също
се асоциирала с майката-земя, но и с дъжда и плодовитостта, а появата
на змия се приемала като предвестие за бременност. Връзка със зачеването на деца има зелената змия Уаджет в египетската митология, за
която се предполага, че била бавачка, която осигурявала благополучие
и защита на детето на Хор.
В митологичните представи обикновено змията съчетава женското и мъжкото начало. Затова често се приема за андрогин. Различни
предания от много краища на света разказват за превъплъщенията на
змия в момиче. Старите гърци я свързвали с фалическите божества,
които притежават някои нейни черти (Зевс, Ерихтоний). Понякога тя се
асоциирала с фалос, а според китайците сънищата със змия имат сексуален аспект. Почти всички източни народи вярвали, че момичетата,
когато достигнат полова зрялост или по време на цикъла, първия си
сексуален акт извършват със змия. Много племена смятали, че змията
е причина за появата на месечната цикличност при девойките. Персите
вярвали, че при първата жена той започнал, след като била съблазнена
от змия. Подобно поверие съществувало и при древните евреи, според
които менструацията при Ева се появила, след като била съблазнена от
змията в Райската градина. Едно архаично еврейско предание гласи,
че змиите се сношават само с неомъжени жени, поверие, което се среща
и при японците. И етиопците смятали, че до омъжването си девойките
могат да бъдат изнасилени от змия, а при алжирците има предание за
една змия, която изнасилила всички момичета в един дом. Подобни
предания се срещат и на други места в Африка. Според една гръцка
легенда съпругата на бога-лечител Асклепий заченала от змия; сред
римляните се носел слух, че майката на Август също заченала от змия
в храма на Аполон. Подобен мит се разказва за майката на Александър Македонски. Когато жените в Индия искали да родят дете, те се
покланяли на кобра, а в провинция Майеф за забременяване използвали каменен истукан на змия. В някои европейски страни жените се
бояли, че докато спят, змия може да влезе в корема им през устата и
те ще забременеят /Германия, Франция, Португалия и др./. Чрез своята оплодотворителна функция змията често се свързва с Месеца, на когото
също се придава подобна роля в митологията, и дори в този аспект те
се идентифицират. Връзката на Луната с появата на менструацията
при девойките дала основание на някои племена да я смятат за първия

276

мъж на всяка жена.
Всичко това не изключва двойствената половост при змиите. В архаичните иконографски изображения и скулптури, принадлежащи на
азиатски и американски народи, нейната женска същност се отбелязвала в украсата й чрез ромбове - универсални символи на жената (и
земята).
Широко разпространение има и вярата в метаморфозата на хора и
демони в змии. При китайците змиите с човешки глави Фо-хи и Ниукуа, които едновременно са брат и сестра и съпрузи, символизират ин
и ян. Змиите участват в празненствата, посветени на гръко-тракийския
Дионис (рим. Бакхус) и въз основа на това са приети за атрибути и на
подвластните му сатири и вакханки, участници в неговата свита. Изображението на змия на гроба на герой било символ на възкресението и
безсмъртието /римляни и келти/. Символ на жизнените сили е също яйце
с обвита около него змия. В тези случаи тя се олицетворявала не само с
физическото възраждане, но и с духовното възкресение.
Змията заемала значимо място и в японската митология, където
обикновено се свързва с водните животни и чудовища. Но има и земни,
които се смятат за ипостаси на някой планински или равнинен бог.
В древността змията често се явява символ на власт. Египтяните
извайвали глава на кобра на короната на Озирис. Финикийците изобразявали бог ШаЬрапа с короната на бог Озирис. Кобра в короната
имали царете и цариците па кушитите и меоритите в Южна Африка. В
социалната символика, освен при египтяните, змията е знак на върховната власт и при народите в индийския ареал.
Много изследователи твърдят, че изборът на змията за символ на
подземните жизнени сили, кръговрата на енергиите и смяната на епохите се дължи на способността й ежегодно да сменя кожата си, а възможността й да се свива на колело я превръща в знак на вечността.
С това е свързана и вярата в нейните лечителски способности.
Всъщност знанията й се отнасят предимно към познаването на билките,
с които се лекуват всички болести. Смятало се, че тя знае трева, която
може дори да съживи умрели. Според „Илиада“ змията, която видял
лечителят Полиид, носела точно тази билка. В месопотамската религия
две сплетени змии символизират бога-лечител, а в пластиките египетският бог Бес, закрилник на хората от болести, е представен с по една
змия в двете си ръце. Според индуизма Богинята-змия Манаса предпазва хората от змийски ухапвания. Атрибут на лечителя Асклепий в
гръцката митология била чашка с обвита около високото й столче (тояга) змия, образ, който и днес е символ на фармацевтиката. В римската
митология змията се свързвала с боговете-спасители, както и с божествата на плодородието и целителството Салус и Ескулап. За последния
дори се казва, че първичният му образ е с вид на змия. С медната си
змия Мойсей излекувал хората си при масовото им ухапване от змии.
Змията е символ на Итцимана - бога на здравето при майте, а в един
анголски мит се разказва как змия се обвила около умрял човек, който
някога я спасил и той възкръснал.
Според древните египтяни в хтоничния свят тя има и друга функ-

277

ция - три зловещи змии пазят дванадесетте порти, през които минават
мъртвите, но те ги пускат само ако произнесат имената им. Връзката на
змията с подземния свят е изразена и във вярванията на балканските
народи, които смятат, че душата напуска тялото на умрелия в облик на
змия. Във вид на змия се явява духът-покровител на извори и реки,
а също и прародителят, приел ролята на стопан-защитник на дома и
семейството, функция, поверена предимно на змията смок. Археологическите разкопки показват, че още в Месопотамия изобразявали змии
по вратите на храмовете, които се възприемали като техни охранители.
Предполага се, че функцията на змията като закрилник води началото
си от тотемизма. Определено за свой тотем считат змията гностиците,
които се самоназовавали офити (гръц. офис ‘змия’).
Една от съществените функции на змията, свързана с хтоничната й
същност, е владеенето на несметни богатства - злато, сребро, скъпоценни камъни, които тя трупа и пази в подземното пространство. Понякога
за доброта, оказана й от човека, тя го награждава с перла /Китай/ или му
предава способност да разбира езика на птиците и животните /Африка/.
Китайците вярвали и в това, че кожата на змия принася богатство на
своя притежател.
В християнството змията също има амбивалентна символика - обвита около дървото на живота, олицетворява живота и мъдростта, а когато е обвита около дървото на познанието, има негативна символика
- отъждествява се с Луцифер и се свързва с Апокалипсиса. Изобразена
върху кръст, тя е приета за символ на Христос, чиято мисия е да спаси
света. Добрата змия се изобразява като издигаща се от потира на свети
Йоан Кръстител.
Без да е обожествена, змията заема съществено място и в славянската митология, където в свързаните с нея езически поверия често се
преплитат елементи от библейската и християнската митология. Затова в народните поверия тя се смята предимно за демонично същество,
което обикновено се отъждествява с дявола и дори с ада, а понякога е
ипостас на вещицата. Изобщо тя се приема като нечиста сила. Архаичните митове за добрата змия частично прозират в различни по-нови
поверия.
В представите на украинци и лужичани има един вид слепи змии,
които са много отровни. Източните и южните славяни вярвали, че змиите имат крака - сърбите уточняват, че те са девет или дванадесет, но
ги крият, а ако човек ги види, веднага умира. В представите на словенците краката й са подобни на жабешките, украинците смятали, че те
израстват, когато змията яде пиле, а черногорците твърдели, че те могат да се видят само на Гьоргьовден. Раздвоеният змийски език босненците обяснявали с това, че лястовица го клъвнала и затова той се разцепил, което дало възможност на змията да яде месо. Това позволение
тя получила от Бога като награда, задето, според един мит, запушвайки
дупката в Ноевия ковчег, помогнала той да оцелее, а хората и другите
животни да се спасят. Вярвало се, че ако частите на разчленена змия се
съберат, тя може да оживее /руси, украинци и поляци/. Освен с небесната
дъга змията се уподобява и на различни предмети - конец, косъм, клон,

278

пръчка, тояга, вретено, фалос и др. Хърватите вярвали, че през зимата,
докато спят в леговището си, змиите ближат някакъв специален камък,
който поддържа живителните им сили през това време.
Съществували различни регионални и по-тесни локални поверия
и за произхода на змията. Според поляците тя произхожда от червей,
което напомня, че названието на дракона в някои англосаксонски езици означава и "червей’. Сред руснаците битувало поверието, че змията-стопан (домовой) се излюпва от яйце, снесено от петел или черна
кокошка. Вероятно затова някои славяни си представяли змийския цар
с петльов гребен на главата /Полша, Босна и Херцеговина/. За отровните
змии се казвало, че падат от небето по време на дъжд /лужичани/. Спорадично се среща поверието, че поначало паднали от небето заедно с изпъдените от Бога ангели /руснаци/. По друга версия по-малките (пилетата)
на някои отровни змии по време на раждането си изгризват майчиното
тяло /поляци, лужичани/. Във варианти на източнославянска легенда за
св. Георги се споменава, че змиите възникнали от разпръснатата пепел
на изгорен змей. Според друга руска легенда евреите скрили дявола
под едно корито и попитали Христос какво има там, а той им отговорил,
че там има някакъв гад и се оказал прав, след което архангел Михаил
разкъсал този гад на дванадесет парчета, които плъзнали по света. В
едно също християнизирано далматинско поверие се казва, че подобно
на други животни и някои демони, змията е произлязла от кръвта на
библейския Каин. Една сръбска легенда гласи, че дяволът създал от
кал човек с вид на ангел, оставил го на слънце да се суши. От краката
му потекла вода, която образувала зигзаговидни следи. Дъхът, който
дяволът вдъхнал на човека, за да го съживи, минал през краката му и
оттам - във водните очертания, които се превърнали в змии. Сръбско е
и преданието, че някога хората на едно племе били изгнали и превърнати в змии.
Змиите се управляват от цар или царица, които в руски поверия се
конкретизират — цар Ир и царица Ирица. Отличителни белези на царя
и царицата са обеци, корона, звезда, рога, петльов гребен или крака и
т.н. Отличават се също по белия си цвят. Често ролята на змийски цар
е поверена на змей. Царят разпределя ролите и дейността на змиите,
дава им указания за лятото, а есента ги събира и всяка змия се отчита пред него. Според източните и южните славяни тази, която е ухапала човек, се смятала за грешница, земята не я прибира и затова не се
допуска в леговището — поверие, познато и па румънците. В Босна и
Херцеговина вярвали, че царят или царицата се сменя на хиляда години. Според украинците змиите съскат и духат в главата на новата си
избраница, докато й израсте корона и после всички трябвало да пропълзят през тялото й. Атрибутите на змийския цар (царица) са корона или
гребен, златни рогца и т.н. Често в митовете се казва, че основна украса
на короната му (й) е един голям скъпоценен камък, който носи щастие
на този, който го притежава - изпълнява всички негови желания, предпазва от болести и с него могат да се лекуват хора и добитък, притежателят им става богат, ясновидец, всевиждащ и т.н. Човек може да вземе
короната или камъка на змея-цар, ако простре бяла кърпа или червен

пояс, върху които змийският цар поставя короната си, когато я сваля
за да пие вода или мляко или за да се къпе в реката. Същите свойства
притежават и другите атрибути - златните рогца, гребенът и др.
Вярвало се, че змиите излизат през пролетта на определени християнски календарни празници, най-вече на Благовещение - 25. III. /ю.славяни, украинци, поляци/, на Св. 40 мъченици — 9. III. /сърби, македонци/, на
Гьоргьовден 23. IV /чехи, словаци, сърби, хървати/ и т.н. или след първия
пролетен гръм /руснаци/. Прибират се в средата или края на лятото - началото на есента, пак на някой християнски празник. Когато всички се
събират, те се отчитат на змийския цар, а когато чуят камбанен звън,
потеглят към своето зимно обиталище.
И в славянската митология змията съчетава мъжкото и женското
начало, но тук се наблюдава и известна диференциация в това отношение - за самец се приема смокът. Това ясно проличава в руския
фразеологизъм Жена да муж - змея да уж ‘Жена и мъж - змия и смок’,
т.е. смокът е самец, а останалите змии са самки. В руски паремии самката-змия се назовава Злая Ясена. Сърбите вярвали, че носовата змия
някога била момиче, което се наричало Мария. Срещат се вярвания
и за превръщане на девойка в змия. Босненците ги разграничават по
степента на отровност - самката е по-отровна от самеца. Въз основа на
това змията се възприема за символ на женското и същевременно лошото, негативното начало, а самецът - на мъжкото и съответно доброто
начало. С фалическа символика е натоварен митичният смок.
В митологичните представи на славяните змията може да се всслява в човек или животно и дълго време да живее там и да расте, една от
причините, поради които тя се смята за опасно същество.
Змията често се свързвала с водната стихия. Според полски поверия
тя властва над градушката, а източните славяни вярвали, че убиването
на змия може да предизвика дъжд. Интерес в славянската митология
представляват антагонистичните отношения на змията със Слънцето.
Съхранени са различни варианти (най-вече сред южните славяни) на
мита за няколкото слънца, които някога светели на небето, но змията ги погълнала; междувременно лястовицата (или гущер) успяла да
скрие едно от тях и днес то свети на небето. Антагонизмът между змията и Слънцето е изразен и в друго полско поверие, според което, ако
змията непрекъснато гледа Слънцето, с поглед може да изсмуче цялата
му сила и тогава то не би светело. През лятото змията почти изсмуква
Слънцето и затова есента то е по-малко и по-слабо /белоруси/. Колкото
по-продължително змията гледа слънцето, толкова по-силна става отровата й /Босна и Херцеговина/. Вероятно затова южните славяни вярвали,
че Слънцето се радва, когато някой човек убие змия, а сред източните
и западните славяни било разпространено поверието, че Слънцето не
бива да гледа даже и убита змия, защото тъгува или плаче, като види
врага си в това състояние, то се крие зад облаците. Съответно убитата или дори разчленената змия продължава да живее до залез слънце
/поляци/. Умрялата змия задължително трябвало да се премести на сянка или се закопавала, защото в народните представи очите й не губят
магическата си способност да изсмукват силите на Слънцето.

280

Космологичният характер на змията се проявява в руското поверие,
че Земята се крепи върху огромна змия (или огнен змей), която живее
в огнена река. Връзката с подземния свят е изразена в общославянското поверие, че змията, в частност смокът, е ипостас на домашния дух
стопан (рус. домовой).
Хърватите вярвали, че змиите притежават цели купища скъпоценни метали и камъни, а змията, която ги пази, е с корона. Според сърбите това е омагьосана принцеса, а други я възприемали като някаква
нечиста сила, превърната в змия /задкарп. украинци, сърби, хървати/. Източните славяни вярвали, че змиите сами произвеждат скъпоценните
камъни от слюнката си. Разпространено било вярването, че змията награждава човека, който я е спасил, като му показва къде има скрито
имане или му дарявала способността да разбира езика на животните
(понякога и на растенията). Това ставало, като взаимно си плюели в
устата /сърби/, или змията духа в устата на човека, или докосва езика му
/поляци/ чрез брезово клонче, като единият му край се пъхне в гърлото
на змията, а другият - в ухото на човека /белоруси/ и т.н. Способността да разбира езика на билките, които сами предават своите лечебни
свойства и други знания, придобиват тези, които ядат змийско месо
/украинци/. Мотивът за змията, която се отблагодарява на човек, който я
спасил, като му предава способността да разбира езика на животните, е
развит и в един анголски мит.
В изключителните лечебни способности на змията вярвали и славяните. Според тях с билки, корени или змийски камък тя може дори да
съживи умряла змия. Те вярват, че змията дала на хората чародейната „жива трева“, с която можели да съживят умрели /руснаци, белоруси,
чехи/, билка за лекуване на подутини /украинци/ и една вълшебна трева,
с която се отваряли всички ключалки /далматинци и руснаци/. Части на
змията се използват в народната медицина за лечение на хора и добитък, за различни магии, а някога се носели като амулети. Според поверията дори пръчката, докоснала змия, придобива магически свойства
- с нея могат да се разпръснат и градоносни облаци /белоруси, поляци,
украинци/.

Много от вярванията, свързани със змията при славяните,
споделяли и българите. И в тяхната картина на света тя е многофункционална и амбивалентна.
По отношението на външния й вид българите вярвали, че
някога змията имала криле, но когато клъвнала едното око на
Слънцето, то ги изгорило и я проклело да пълзи. Оттогава тя
станала най-големият враг на Слънцето. Крилете си съхранили
само черните змии, които се смятали за обитатели на ада, където приели ролята на дявол и вместо него измъчвали грешниците в огън, обвивали се около тях и ги изсмуквали. Според някои
самият ад представлявал огромна змия. Вярвало се, че част от
черните змии се върнали на земята, където също представляват
голяма опасност. Според поверията достатъчно е да се спомене

281

името им и през нощта те идват, за да нападнат добитъка и хората, които спят навън. Този страх е прехвърлен върху всички
змии, поради което често се използвали евфемизми като звяр,
дявол и др. под. Според българската традиция много от демоните
при метаморфозите си приемат образ на змия. В облик на змия
се явяват Баба Черна, домашният стопан, християнският дявол, което подчертава негативното отношение към нея.
В представите на българите със своята външност се отличава и Змийският цар. Смятало се, че по размери той е колкото
голям стар бор, има криле и голяма глава, а по друга версия е с
две глави. Под езика си държи вълшебен пръстен или има скъпоценен камък на главата си, който обладава големи възможности и знания. Такъв камък на главата си има и царицата, а
при смок-началник той е на опашката му. Вярвало се, че ако
човек се сдобие с такъв камък, може да получи всичко, което
поиска. Престолът на змийския цар е златен и украсен със скъпоценни камъни.
Според едно от поверията за произхода на змиите, заедно с
други гадове излезли от тялото на дявола, което се пръснало,
след като помирисал тамян. Някои вярвали, че конски косъм,
попаднал във вода или чрез заклинания става на змия, а люта
змия, т.е. много отровна, се ражда от любовната връзка на брат
и сестра, които заради инцеста били превърнати в звезди - Янкул и Янинка (дублетни имена на Денница и Вечерница), а в
една християнска легенда се разказва, че Господ я превърнал в
отровна и по този начин я наказал за това, че подтикнала Ева
да яде ябълка от дървото на познанието, което било забранено.
По друга версия Бог я проклел да остане без крака и вечно да
пълзи по земята. А смок или гущер, когато достигне 40 (или 100)
години, се превръща в змей (рядко в хала). Другите змии, когато достигнат определена възраст, Бог ги праща в пъкъла, за
да мъчат грешниците. Ежегодната смяна на кожата породила у
българите представата, че змиите не умират.
Като сезонно животно змията излиза „на светло“, т.е. от зимните си укрития в земята, през пролетта на някой християнски
празник: по различни локални версии на Св. 40 мъченици (9.
III.) или на Благовещение (25. III.), а на Еремийнден (1. V.) излиза царят на змиите. Цяло лято пълзи по земята и може да се
срещне навсякъде - в населени и ненаселени, диви пространства, в равнини и планини. Българите смятат, че понякога тя
обитава и във вода, която поради това е целебна. На Секновение
(29. VIII.) всички змии се събират и заедно зимуват в долния
свят, т.е. в света на мъртвите или на край на свет, в дълбока
пещера, където живее и техният цар. В представите на българи-

те през зимния период змията пребивава в света на мъртвите.
Социалната организация на змиите се състои от „народ“, който се управлява от „цар" и „царица“. Последните имат своя свита
- големите смокове, които са боляри и войводи. Смокове са и началниците в отделните райони [вж. смок]. На тях обикновените
змии се изповядват, преди да тръгнат за зимното си леговище. И
българите вярвали, че змия, която през лятото е ухапала човек
или животно, е грешна, поради което се нарича поганица и се оставя на повърхността на земята, за да умре от студ. Змиите имат
и кръстник - това е леската, която е и тяхното свещено дърво.
Те се страхуват от него, затова хората ги пропъждат с лескови
пръчки.
Въпреки че на другия свят огънят е атрибут на змиите, на
този свят те много се боят и бягат далече от него.
Космологичният характер на змията е представен в апокрифите, където се казва, че в огромно поле лежи дълга змия, която
стига от изток до запад, а утробата й по размери е равна на ада.
Самият ад се идентифицирал с нея. Тя всеки ден пие по един
лакът вода от морето и яде от земята на брега, та морето да не
прелива и да не намалява. В народните представи има и друга
огромна змия - тя плува в морето. Приела вид на уроборус, т.е.
захапала опашката си, тя участва в крепенето на земята, легнала върху един огромен вол, той от своя страна е застанал върху
риба, а тя — върху костенурка. Змията се смятала за посредник между земния и подземния свят.
Митът за враждата между Слънцето и змията е разпространен и сред българите. Според тях един път, когато Слънцето се
навело да пие вода, змията клъвнала окото му, а по друга версия
- Слънцето имало две или повече очи, които змията изсмукала.
Затова то се радвало, когато някой убие змия, а Господ опрощава по четиридесет гряха на този, който направи това (поверие,
познато и на руснаците). Подобно на другите славяни, българите вярвали, че змийският поглед притежава магическа сила и
може да въздейства на Слънцето — то не може да залезе, докато
змията го гледа.
В представите на българите змията също е носител едновременно на женското и мъжкото начало. Както при другите славяни и тук се открива разпределение на тези роли, като мъжкото
начало се свързва предимно със смока, а женското - с другите
змии, към които, под влияние на Библията, българите се обръщали с женското име Ева. Друг евфемизъм за нея е Анаста,
което, изглежда, е свързано с християнската светица Анастасия, Змията е носител предимно на негативни конотации и както в много други култури, е олицетворение на злото и се иденти-

283

фицира с дявола. Сред сравненията за лош човек са усойница и
пепелянка, а според фразеологизма В пазвата си държа змия
за българите тя е и зла, и неблагодарна твар. За разлика от нея
смокът се почита като добро животно. Никъде не е отбелязано, но
първоначално евфемизмът Шаро вероятно се отнасял само за
него. Може би затова и възникналият от него змей в българската
традиция е предимно добър. Особено популярно сред българите
било поверието, че смокът е домашна змия, възприемана като
въплъщение на духа-покровител. В ролята на стопан смокът се
явява и при изворите и кладенците. Забранено било да се убива.
Същевременно българските народни вярвания са с акцент
върху хтоничната природа на змията. Това е ярко изразено в
нейната съотнесеност със света на мъртвите. В поверията се споменава гробна змия, която първа влиза в гроба и там се храни с
плътта, кръвта и очите на умрелия. Според фолклора тя свива
гнездо в косите на погребана девойка, изпива очите й и изяжда
лицето й. При сърбите също се открива мотивът за змия, която
на третия ден след погребението изпива очите на умрелия. Понякога излиза върху могилата и тогава тя се възприема като
метаморфоза на душата на умрелия, а живеещият в гробището
смок се смята за пазач на умрелите. С тези поверия бил свързан
и погребалният обичай при изнасянето на покойника от дома да
се рисува с въглен от изгорено счупено вретено змия върху покрова. Днес този символ е заменен с кръст.
Българите също като другите славяни вярвали, че змията,
подобно на дявола, може да влезе в тялото на човек и се подлъгва да излезе, като човекът си отвори устата и пред нея се държи
купичка с мляко. А когато влезе в някое животно, тя се настанява в корема му и след известно време то умира.
В приказките змията е най-мъдрото животно. Тя обладава
много знания, които обикновено предава на врачките и магьосниците. Змиите са сред помощниците на прабългарския тсолобър. Ако обикновен човек я спаси, змията му дава способността да разбира езика на животните, като му плюе в устата, но
преди това поставя условие това да остане в тайна, защото иначе
ще умре. Почти идентична на българската приказка за овчаря,
който спасил една змия от огъня, за което тя му се отплатила,
като му плюла в устата и той започнал да чува какво си говорят
животните, е една анголска легенда. В нея също под напора на
любопитството на жена си мъжът бил принуден да й каже тайната, но в българската приказка, преди да съобщи тайната на жена
си, той чул как му се присмива петелът и се отказал от намерението си. В аналогична анголска легенда мъжът казал тайната
на жена си и умрял, но преди да го погребът, змията отишла на
284

гроба, влязла в ковчега, обвила се около тялото му и той оживял.
Знанията на змията се свеждат най-вече до лечението. Смятало се, че тя знае как се лекува всяка болест, добре познава
всички билки и техните свойства и ги казва на врачките и вещиците. Вярата, че змията познава трева, която съживява умрели, характерна за много народи, е валидна и за българите.
Този мотив е развит в българския песенен и прозаичен фолклор,
където змия съживява момък с лист от трева, като често в тези
случаи тя го дава на сестрата на героя (по друга версия на животни). Този мотив има успоредици в гръцката митология (мита
за Асклепий) и фолклор, което предполага, че е бил познат и на
траките, откъдето е преминал във формираната по-късно българска митология. Широко била разпространена сред българите
вярата, че който изяде сърце на змия, ще бъде изключително
силен и здрав.
На змията се приписвала и функцията на детедарителка и
детехранителка. Това архаично поверие намира израз в някои
архаични обичаи. Единият от тях бил бездетната жена да носи
пояс от змийска кожа, а другият - при раждането на дете, след
мъртвородено, бащата трябвало да убие смок и направения от
кожата му пояс съпругата го поставяла на кръста му. Функцията на змиите да обезпечат зачатие е изразена и в друг обичай
— пролетта, когато змиите излизат от леговищата си, жените ос- тавяли дрехите си на полето, за да бъдат полазени от тях. Това
се правело и от някои болни. Така в българската традиция се
изразява универсалната фалическа символика на змията и ролята й да осигури зачатието. Способността й да причинява смърт
и същевременно да съживява и да дарява живот я свързва както
със смъртта, така и с живота.
Ролята на охранител на заровено имане българите поверили
на смока. Същевременно, според българските поверия, змиите
сами произвеждат съкровищата в пещерата, в която зимуват.
Във вълшебната приказка „Дърво от змийска кост“ змията се
отблагодарява на своя беден спасител, като преди изгрев слънце бълва злато в скута му. Но една сутрин той закъснял и тя
умряла, но от костите й израсло дърво, което раждало жълтици.
Вярвало се, че царицата на всички змии държи под езика си
скъпоценен камък, който е вълшебен, а смокът-началник има
такъв на опашката си.
В района на Странджа християнската светица Марина (Марина Огнена) се смятала за повелителка на змиите. Затова на
нейния празник се спазват различни забрани за предпазване от
змиите - не се преде, не се тъче и не се шие, за да не ги хапят
гадините през лятото. Не се работи и на Благовец, Свети 40 мъ-

285

ченици и Еремия, когато, според поверията, змиите излизат от
леговищата си. На един от тези празници всяко семейство извършвало обредно гонене на змии - в двора се палел огън или
се запалвал парцал и се изнасяли железни предмети, свързани
с огъня в огнището - ръжен, маша, връшник и др. С тях се вдигало голям шум, като обикновено с ръжена удряли някоя каца и
така обикаляли двора и къщата. През това време викали Бягайте змии и гущери! и някои заклинания. Понякога обредът, т.е.
гоненето на змиите, ставало с лескови пръчки. Със същата цел
на Еремия в Родопите се извършвал обичаят газене на подници,
т.е. на този ден във всяка махала газели глина за правене на
нови подници ‘съд за печене на хляб в огнището’. Обикновено
това правели жените, но задължително било и всеки мъж да нагази бос в глината. На 1 март там мартениците се връзвали на
децата с притворени очи, та змиите през лятото да бъдат слепи.
На някои от обредните хлябове на Сирница и Бъдни вечер се
изобразяват змии, а на Тодоров ден се правел специален хляб с
форма на змия (змиурка), предназначен да се раздава на животните, за да не ги хапят змиите.
Ухапани от змия се извеждали навън, та слънцето да изсмуче отровата, обичай, познат и сред руснаците. Общо за двете традиции е и поверието, че раната трябва да е в съприкосновение
със земята, защото тя изсмуква змийската отрова поради връзката на змията със земята. При ухапване от змия най-често българите прилагали баенето, като се вярвало, че чрез вербалната
магия отровата ще се върне при змията и тя ще умре. Ухапване
от змия се лекувало и със сок или листа от леска. За лечение и
като апотропей се използвала и змийска трева. Подобно на демоните, змията се бои от чесън, поради което той също се използва
като апотропейно средство.
алахова гуя, гуя, Анаста, бабулка, божо пиленце, глухарка, Ева,
злина, краса, смок, Шаро

Названието змия (< ст.бълг. ?лнм,
< прасл. *zmbjă) е производно от
земя. Мотивацията е свързана с факта, че през зимата змията живее в дупки в
земята, а през лятото пълзи по земята. Връзката земя - змия е характерна и за
други индоевропейски езици. Подобна връзка се открива в етиопския израз arwe
mcdr ‘звяр на земята // земен звяр’.
Ш Афанасьев А., Поэтические воззрения славян на природу, т. II, М., 1994:
09-635; Бадаланова-Геллер Ф., Книга сущая в устах: фольклорная Библия
бессарабских и таврических болгар, М., 2017: 42, 48; Беновска-Събкова, М.,
Змеят в българския фолклор, София, 1992: 9-48; Българска митология. Енциклопедичен речник (съст. А. Стойнев), С., 1994: 150-152; Венеднков И., Медното гумно, Ст. 3., 2005: 260-262; Георгиева И., Българска народна митология,
С., 1993: 62-67; 109-117; Гура А., Символика животных в славянской народной

286

традиции, М., 1997: 273-347; Элиаде М., Очерки сравнительного религиоведения, М., 1999:: 164; Купър Дж. К., Илюстрована енциклопедия на традиционните символи, С., 1993: 67-73; Левкиевская Е., Мифы русского народа,
М., 2002:127-129; Луркер М., Богове и символи в Древния Египет, С., 1995: 36;
41; 75-77; 191; 197; Марков В., Митологични символи от българското възрожденско изкуство, С., 1994:67-92; Марков В., Културно-историческо наследство
от култа към сакрализираната змия-змей в земите на тракийските сатри,
Благоевград, 2009; Маринов Д., Българска народна вяра и религиозни обичаи,
С., 1994:165-169; Мифологический словарь (Гл. ред. Е. М. Мелетинский), 1990;
Мичева-Пейчева К., Сблъсъкът на чистотата и нечистотата в българската култура и език, С., 2013: 198-203; Мифы народов мира, т. 1, М., 1987:
394; 468-471; Славянские древности (Етнолингвистический словарь), т. 2, М.,
1999: 333-338; Словник символов,Кшв, 1997: 32-33; Соколевич 3., Митология
на Черна Африка, С., 1990:69-79; Топоров Об индоевропейской заговорной традиции (избранные главы) И Исследования в области балто-славянской духовной
культуры. Заговор. М.: Наука, 1993, С. 3-103; Тубелевич Й., Митология на
Япония, С., 1986: 297-300; Форум: <http://forum. abv.bg/lofiversion/index. php/ti 09976.
html>; Циркин Ю., Мифы Финикии и Угарита, М., 2000:113-114; Шевалие Ж.,
Геербрант А., Речник на символите, т. 1, С., 1995: 388-403.

ЗНАХАР (знахар /книж./); ЗНАЯЧ (знаяч /дяал./); ЗНАЯЛЕЦ (знаялёц,
знайлец, зналец /диал./; ЗНАИТЕЛ (знайтел /диал./); ЗНАЙНИК
(знЪйник /Сол./)
и
ЗНАХАРКА (знахарка /книж./); ЗНАЯРИЦА (знаярица /диал./);
ЗНАЯЧКА (знаячка !диал./У, ЗНАИТЕЛКА (знайтелка /дязл./);
ЗНАЙНИЦА (знайница /Сол./)

Хора, отнасящи се към низшата митология, за които се вярва,
че притежават много необикновени знания, свързани предимно
с лечителството.
Отнасят се най-вече към народните лечители и са познати по цял
свят. Те са най-древните лечители. Техните знания се предавали от поколение на поколение и се основават на практиката, но според много
легенди знанията им са дар от боговете. В някои от тях се разказва, че
тези лечители са получили знанията си от змия. Те са винаги добронамерени към хората. Понякога са профилирани. Функцията на лечители изпълнявали понякога и жреците. Често с народна медицина се
занимавали ходжите.

Според българите знахарите притежават божествен дар да
лекуват много болести със средствата на народната медицина.
Умеят също да премахват магии и уроки, знаят заклинания за
успех и късмет, за защита на дома, за изпъждане на зли духове
от него. По своите знания и умения те почти се покриват с врача и врачката. Корелират и с вещиците, но конотацията при
тях е положителна, тъй като дейността на знахарите е насочена

287

само към добро. Обикновените хора не се страхуват от тях и им
се доверяват до днес. Въпреки това някога ги причислявали към
хората със свръхестествени способности, които се радват на божието благоволение.
Названията са образувани от глагола зная с различни суфикси. Словообразувателната мотивация е свързана с факта, че тези лечители притежават
повече знания от врачовете.
Ш Български етимологичен речник, т. 1, С., 1971: 649; Геров Н., Речник
на българския език, т. II, С., 1975: 161; Гуили Р. Е., Ведьм и колдовства, М.,
1998: 212-215; Етнография на България, т. 3. С., 1985: 79; Маринов Д., Народна вяря и религиозни народни обичаи, С., 1994: 614.

ЗОРНИЦА (Зорница /общоб./),* ЗОРИЧКА (Зоричка /Терновка, Никол./)
>ДЕННИЦА
Названието е производно от зора + суф. -ница, а Зорйчка е умалително-гальовна формация, образувана със суф. -ичка. Мотивиращата основа говори за близката връзка на Венера със зората в съзнанието на славяните.

ЗЪЛ ДУХ (зъл дух /общоб./)
Всяко невидимо мистично същество, за което се смята, че
причинява различни злини и най-вече болести на хората и животните.
нечиста сила

288

sajf са
ИБРЕТЬ (ибрёт /Смол., Ард., Мад., Девин./), ИБРЕТИНА (ибретина /
Славеино, Виево и Кутела, Смол.; Петково, Ард./) X ЧУДОВИЩЕ
Названието е арабско по произход, а в български е влязло чрез турски,
където ibret означава ‘удивителен, чуден, с конотация „грозен“’. В българското
производно ибретина негацията е засилена чрез увелич. суфикс -ина.

ИГНЕ БОГА > ОГНЯН

ИЖИЦА (ижица /ЮБ/) > СМОК
Названието е архаично и е фонетичен вариант на изчезналия основен
вариант, който вероятно е бил уж, както в руски или ужъ /ст.руски/, или вуж /
укр., белор./, v6ž/словен./, чу^/пол./и т.н., които са рефлекси на предполагаемия
праслав. облик *Qžb ‘змия?. Производно от същия корен е užovka /чеш., словаш./.
Ш Георгиева И., Българска народна митология, С., 1993: 149; Фасмер
М., Этимологический словарь русского языка, М., 1987: 150-151.

ИЗТРАВНИК (изтравник /клал./')

Болестотворен зъл дух, който причинява болестта изтровица
г <Gastroenteritis> при малките деца и изтрова по родилките, при
което секва млякото им.

Децата се предпазвали от болестта, като във водата, в която
ги къпели, се слагало от ливадната билка изтравка // изтравниче, която трябвало да се бере на Еньовден и да се суши, за да се
ползва през цялата година.
Всички термини са производни от глагола изтравям + суф. -ник, -ка и

-ниче.
Ш Геров Н., Речник на българския език, т. II, С., 1975: 308; Маринов Д.,
Народна вяра и религиозни народни обичаи, С., 1994: 113.

ИМА ЦАР /фолк./

Митичен цар, който изучил при Бога различни културни
дейности и ги предал на нашите праотци, които поставили началото на културното развитие на българите.
Персонаж с близко по звучене име съществува в иранската митология - това е културният герой Йима — син на Вивахвант ‘Слънце’,
легендарен владетел и защитник на митичната „земя (острова) на бла-

289

жените", където хиляда години нямало смърт и болести. Смятал се за
един от първите предци на иранците. В началото бил безсмъртен, но
когато започнал да лъже, безсмъртието му било отнето, след което той
станал един от първите смъртни. В това отношение е аналог на индийския бог Яма. Йима е аналог и на библейския Ной - Ахура-Мазда го
предупредил, че зимата ще продължи три години, след което ще настъпи краят на живота на земята и го посъветвал да направи подземно жилище (вара), в което да събере най-добрите хора и семена от растенията
и различни видове животни. Той научил хората на различни изкуства
и занаяти - да тъкат, да си изработват военните доспехи; смятал се за
създател на различни блага на цивилизацията, откривател на лекарствени средства и бил властелин на света през „златния век" - хилядолетен период, през който хората били безсмъртни. Той въвел социалната организация на човешката общност, като разделил хората на четири
съсловия - жреци, войни, занаятчии и земеделци.
Йима се споменава и в ,Двеста“, където се представя като владетел
на прекрасни стада и първия смъртен, с когото разговарял Ахура-Мазда; той го уговарял да стане носител на ахуромаздовската вяра и да я
съхранява. Иима отказал да приеме предложената му жреческа функция и се задоволил с владетелската (царската). Неговото определение в
Двеста“ е хшайта ‘управник’. Според „Шахнаме“ на Фирдоуси Йима
бил разполовен от собствения си брат Спитюра.
Иранското племе нуристанци /С. Афганистан/ почита Йима като демиург, който същевременно научил хората да доят животните. За други
ирански племена той е върховен бог. Според някои източници живее
в свещената планина Демавенд < Йема-венд ‘планината на Йима’ (вероятно рус. Имеон). Следователно Имра - върховният бог-създател на
афганистанците в Кафур, почитан и като учител и благодетел, който
дарил различни блага на човечеството, е тъждествен с Йима.
Някои учени допускат, че иранският Йима е аналог на индуиския
Яма и дори е напълно идентичен с него. В основата на аналогията между двата образа явно, освен звуковото сходство на митонимите Йима
и Яма, е залегнало и обстоятелството, че и единият, и другият били
смятани за първия смъртен човек на земята, т.е. първия умрял човек.
Същевременно като такъв той разкрил пътя към отвъдния свят, който
се намирал на Крайния юг. Там възникнала Страната на смъртта, в
която душите на умрелите започнали непрекъснато да се увеличават,
а той станал неин владетел. Поради това бил наречен „Събирател на
хората“, които подготвили „мястото за упокой“ за следващите умрели.
Тази ситуация му е отредила и функцията на съдия на душите на умрелите. Подобни са функциите и на Йима. Освен това се откриват и
други успоредици. Във ведийската митология Яма се определя като цар
на предните на индийците. В „Ригведа" му се приписва цивилизаторска
мисия, тъй като се представя за откривател на земния огън. По-късно
Яма започнал да се почита като един от боговете-пазители на осемте
посоки на света, на когото бил поверен Югът - един от аргументите,
въз основа на които Йима и Яма се отъждествяват. Както е видно, тези
образи притежават някои типологични черти, а различията се дължат

290

на по-късното им самостоятелно развитие.
За родствено с митонимите Яма и Иима се счита и името на ледения
великан Имир от скандинавските саги. Това е първото антропоморфно
същество, но двуполово, т.е. андрогин, затова от лявата му мишница се
появили момче и момиче, а от триенето на краката му се родил син. Те
поставили началото на ледените великани. По-късно той бил убит и от
тялото му бил създаден светит. Легендата за Имир се възприема от някои учени като родствена с гръцките орфически легенди за произхода
на света от тялото на Дионис. Но те са по-близки до индуиските митове
за произхода на света от тялото на Пуруши, описани в „Ригведа", отколкото до тези за Яма. Въпреки това изследователите приемат презумпцията, че митонимът Имир е вариант на Яма.
Близко по звучене с името на индуисткия Яма е финикийският митоним Йам - име на бога на морето и на неговия угаритски аналог - повелителят на морето и подземните води.
Явно става въпрос за архаичен теоним, чийто първи носител е бог
от предисторическо време, чиито превъплъщения станали обект на почит при различни народи, където получили и самостоятелна еволюция.
Първообразът най-вероятно е от индо-ирански произход.
В колективната памет на днешните българи за Има цар не е
съхранен никакъв спомен. Името му не е фиксирано и в писмените източници. Споменава се само в няколко цикъла от сборника с епични и обредни песни „Веда словена“. В тях той се представя като младеж, който може да лети; дворецът му е е Бела
града фаф Калица, или в Кайле града (!? име, твърде близко в
звуково отношение до Кайлас - планина в Тибет, част от Хималаите). Според цикъла „Личен день Власин-день“ той има връзка с бог Влас - приемника на езическия славянски бог Велес
в пантеона на православното християнство. Цар Има хвръкнал
на небето при Власа Бога, за да му окаже чест и да го пита как
да чества неговия празник Власовден, какво трябва да прави на
него. Бог Влас му казал да се върне на земята и да му принесе в
жертва девет отбрани крави. Същевременно му подарил триста
крави и триста вола и го научил как да направи кошара за тях.
Дал му и „ясна книга златна китапе ‘книга’", а Жива Юда го
научила:
да си пее ясна книга,
да си пее и да пише,
<...>
/Веда словена, 1: 283/

През трите години, прекарани на небето при Бога, Има цар се
научил как да опитомява небесните говеда, които „фъркали“ ‘летели’ към небето и надалече, да оре с воловете и да дои кравите.
Освен на някои земеделски дейности, като да сее бяла пшеница,

291

да бере бяло грозде, Бог го научил да прави руйно вино и пшеничен хляб:
Боже ле, мили Боже,
Фала ти, Боже, на земе!
Учил си, Боже, наше царе,
наше царе млада Има
да се уре на полету,
да си уре да си сее,
да си жнее бела пшеница;
па гу си, Боже, учил,
да си меси чиста пита,
чиста пита чиста леба.
/Веда словена, 1: 305-306/

Всички придобити знания той предал на малки моми и девойки. Цар Има убедил хората да принасят в жертва три черни
пуйки на „млада Масина, млада Асуица“ - някакво неизвестно
днес божество със странни имена.
Според тези данни цар Има бил медиатор между хората и божествата, какъвто е и славянският бог Велес. А ясната книга,
дадена му от Бога, вероятно съдържала химни и указания за
обредите, посветени на боговете, включително и на него, но би
могла да е аналог на руската „Голубиная книга“.
Видно е, че българският Има цар~ както по име, така и типологично се сближава с иранския Йима, за когото събирачът
на песните във „Веда словена“ Иван Гологанов едва ли е знаел
нещо. Божество с подобно име не се открива и в източнославянската митология. Това дава основание да се предположи, че този
персонаж или мита за Има цар би могло българите да са наследили от скитите, евентуално сарматите или друго иранско племе
като аланите, които участвали в хунската коалиция, а по-късно
и в конфедерацията на прабългарите. Според една друга презумпция този персонаж е наследство от траките.
Някои от съхранените детайли от мита за Има цар се преплитат с тези за славянския бог Велес, което предполага по-стара
близост на двата персонажа.
w Твърди се, че вътрешната структура на иранския Йима е ‘близнаци,
двойници’Ш Авеста (превод на руски, предговор, бележки и речник на И. Стеблин-Каменский), М., 1993: 201; Веда словена, т. 1, С., 1997: 176-180 и др.; Бопгард-Левин Г. М., Грантовский Э. А., От Скифий до Индий. Древние арии:
Мифы и история, СПб., 2001: 66-68; Википедия: <http://ru.wikipedia.org/wila/%C8
%EC%E8%F0(%EC%E8%F4%EE%EB%EE%E3%E8%FF)>; Джордан М., Енциклопедия на боговете, С., 1998:139; Йима: <http://godsbay.ru/orient/iyma.html>; Мифы

292

народов мира, т. 2, М., 1992: 682; Немировский А. И., Мифы и легенды древнего
востока, М., 1994: 240-242; Петрухин В., Мифы древней Скандинавии, М., 2001:
72-74 и др.; Симеонова Г., Топонимите като отглас на лексикалната връзка
с Кайле-града и Има-царе (опит за интерпретация на словесното наследство
на „Веда словена“) // Venets: The Belo-gradchik Journal for Local History, Cultural Heritage
and Folk Studies, Vol. 3, № 1,2012: 112-126; Фанталов А, Культура Варварской Европы: типология мифологических образов, Диес, на соис. уч. ст. кандидата культурологии, СПб., 2001: 280-286; 301, 309-310; Eliade М., Istoria credințelor și ideilor
religioase, т. 1, București, 1992: 156.

ИМАРМЕНА (имармёна /ЮЗБ/) > ОРИСНИЦИ
w Митономинантът е български вариант на гръцкия апелатив eipappćvr]
‘съдба, орисия'.

ИНДЖЕРЛИИ (инджерлйи /Пирин./) > САМОДИВИ; ЮДИ
Евфемизмът е от турски произход. Най-вероятно е контаминация от
прилагателното incerek ‘тъничък; прен. строен, изящен’ и съществетелното incelik
‘тънкост, изисканост’, производни от ince ‘тънък; прен. нежен, деликатен, изящен’.

ИРМЕЛИЙКИ (ирмелййки, йермелийки /диол./) > АРМЕНИИ
ИСПОЛИНИ {исполини /книж./) > ВЕЛИКАНИ
Етимологично названието се свързва с етнонима spali ‘племе, живяло
някога (?) в Южна Русия’, към който е прибавено протетично и и суф. -ин. Мотивацията е както при елини, жидове, латини, които също са названия на народи
и същевременно означават ‘великан’.

ю
КАЛОЯН (Калоян /Д./); КАЛОЯНЧО (Калоянчо /&/, Калоянче
/Караагач, Бесарабия/), Калоёнчо /Камбер, С.Д./); Калоёнец /СБ/
Калвёнец /Пожарево, Сил./); КАЛОВЕНЕЦ (Каловёнец /Сил.; Малък
Преслав, Тутр./) X ГЕРМАН

КАЛУШ (калуш /Златая, Лом.; Хайредин, Врач./)
Зъл дух, който се явява през Русалскапга седмица и разболява хората.
През XIX - началото на XX в. по румънското и българското
крайбрежие на р. Дунав бил особено популярен обреден комплекс, в който централно място заемал едноименен танц, изпълняван от обредните лица калушари. Основната дейност на калушарската дружина била да лекува заболелите от тежки болести
хора. В българската култура демонът, персонажите на обредната дружина и обредите са били разпространени сред влашкото
население и вероятно са наследени от даките.

4* Терминът се извежда от рум. căluș ‘конче’, но тази етимология е съмнителна. В румънската литература демонът калуш не е регистриран.

КАМ (кам, камове - мн. ч.) > ШАМАН
** Това е старотюркски термин със същото значение. Прабългарите го употреблявали заедно с колобър. По всяка вероятност камът е по-низш ранг. Думата е съхранена днес във фамилното име Камов.

КАНКАНДЖУР (канканджур /Арх. БДР/) > КАРАКОНДЖОЛ
КАРАЖА (каража /Съчанли, Гюм./, къръжа /Гюм./); КАРАЖОВ
(каражов /Съчанли, Гюм./) X КАРАКОНДЖОЛ
Това название е фонетичен вариант на тур. karaca ‘1) черничък; 2) сърна’.
То отразява представата за този демон като грозен черен великан (или като
сърна /вместо кон/).

КАРАКОНДЖОЛ (каракднджол, каракончол, караконджул /Дряново;
Борисово, Поп./, караконжулъ /Тихомир, Крум./, каракЬнджъо, каракончъо, каракднджюл, краконджол, краканджол, краканджол,
короконджуль /диал./); КАРАКОНЖАЛ (каракднжал /Душево,
Севл./, караконджале /Мендево, Петр./, каракЪнчал, корокднчал,
каракончял, каракднджъл /диалУ, каракднжъл /н. село, Тр/,

къръкднджъл /Кръвеник, Севл./); КАРАКОНДЖЕЛЬ {караконджель
/Енина, Казан./, къръкднджел /Греб./, каракондел fKecapeaQ, Г. ОрУ);
КАРАКОНДЖОР (каракднджор /ИБ; ЗБ/, короконджор /диалУ,
корукЬнджур /Благ./, караконджур /Курило, Соф./, каракднжур,
каракднджюр, короконджул /Илинден, Г. ДелЧ./, къръконджур
/Шум/); КАРАКОНДЖАР {караконджар, къраконджар /Кара бунар,
Н. ПазУ); КАРАКОНДЖЕР {каракднджер /Банско, Разл.; Г. Деля./);
КАРАКОНДЖУРЕЦ {караконджурец /Врач.; Хаск.; Първом?),'
КАРАКОНДЖОЛОС {каракднджолос /Род/); КАРАКОНДЖО {каракЪнджО /Павлик.; Тр.; Пресл.; Лом.; БелослУ, караканджо /Михалци,
ПопУ, караКОНЧО /Тръстеник, Плев.; Каленик, Лов; Белосл.; Елен., Врач/,
караканчо /Врач./, каракднджъо /диал./, каракднчъо /Елен/, къракЬнчу /Елен./, къръконджу /Златарица, Елен.; Плев; Павлик.; ТьрнУ,
каракднджовците/Воддянци, Белогр./, караконджофци/Вотед/)', КАРАКОНДЖУМ {караконджум /Дервент, Дедеаг/, къръконджум /Дервент,
ДедеагУ); КРУКОНДЖУР {крукднджур /Тешово, Г. Деля./; КАРАКОН
(каракЪн /Тр.; Лов.; Плев./); КАРАКОНЯК {караКОНЯК /Монтан.;
Лом.; Вид./, кърконяк /Гърци, Вид./); КОРКОНДЖУР {корконджур,
КОркЪнжур /Илинден, Г. Деля./, курконджур /Гърмел, Г. Деля./); КАЛАКОНДЖУР {калаконджур /Лозен/, къликонджур /Благ.; Г. Деля./,
канканджур)', КАЛАКАНЗАР {калаканзар /Гюм./, калаканзер /Род.;
КсантУ); КАЛАКАНЗАРИН {калаканзарин /Гюм./, кълъканзарин I
Гюм/); КАРАКАНЗАЛУ {караканзалу /Елен/, къраканзалу /Елен/);
КАРАКАНДЗОР {каракандзор /Плевня, Драм./); КОРОКОНДЖУЛ
{короконджул /Илинден, Г. Деля./); КЪРЪКАНЗЪЛ {къръканзъл
/Дрънд.езУ, къръконзъл).

Сезонен демон в митологиите на южните славяни, гърци, турци и гагаузи.
Според българските поверия това е зъл нощен дух, който броди в потайна доба през нощите на Мръсните дни (от Бъдни вечер
до Йордановден), наричани и Караконджови дни, Каракднчевски
дни (или Поганите дни и др.). Този период очертава темпоралната граница между старата и новата година и заличава границата между този свят - света на живите хора и онзи свят - света,
където властват хтоничните зли сили. През това време космосът
представлява хаос, от който после отново се ражда новият подреден и хармоничен свят, а на земята властват каракопджоли
(поганци) и други демонични същества, смятани за посланици
на всички тъмни сили.
В народните поверия караконджулът е невидим и когато се
295

появи, могат да го виждат само съботниците. Появява се във
вид на вятър и ветрощина или като глас, с който зове жертвите
си, а на тези, които му откликнат, той им отнема гласа. За външния му вид има много други представи. Някои го оприличават е
куче, което на главата си носи домашен дарак с дълги бодли. По
друго описание той е четирикрако животно, което ходи на задните си крака, главата му наподобява таралеж, гърбът му е покрит
със свинска четина, опашката му е гола и завършва с топуз, а
гребенът на врата му е като част от домашен дарак. За други
той е с вид на човек-чудовище - страшен едноок и еднокрак
мъж с рога, голяма брада и дълги коси, тялото му е окосмено
като на мечка и има опашка, а понякога е с дълги уши и големи
кръвясали или черни огнени очи. По трета версия караконджолът изглежда като кентавър, т.е. с тяло на кон и човешка глава,
който има криле и може да лети. Тази представа се превъплъщавала в чучело във вид на голям кон, наречен караконджо,
с който младежи ходели по къщите, придружени от музиканти
по време на Караконджовите дни. По друго поверие караконджолите са група голи мъже, които мамят хората и ги хвърлят
в дълбоки вирове или от високи стени. Някои вярвали, че този
демон е дух на заклана за Коледа свиня, който обикаля местата,
на които са били заклани други коледни прасета. Караконджоли стават и умрелите по време на коледните пости хора или са
духове на покойници, прескочени от котка или над които е прелетяла птица, т.е. отъждествяват се с вампирите. В караконджоли се превръщат и децата, заченати и родени през Мръсните
дни и Тодоровата неделя. В представите на някои караконджолът е идентичен с таласъма-пазител на съкровище, който се
появява пред хората при закопано с клетва имане във вид на
куче, котка, вълк и др. животни, които имат различни аномалии. Корелацията на караконджула с други демони е резултат от
заличаването на специфичните облици на отделните езически
демони и тенденцията към тяхното унифициране.
Според поверията караконджолите обитават изоставени воденици, отдалечени от селището пещери, кръстопътища, край
реки, дерета и гори, където растат бръшлян и здравец, а понякога се намират в подземния и подводния свят.
От полунощ до ггьрви петли пакостят на хората по улиците
или вкъщи. В домовете влизат през комините и замърсяват
непокритите съдове или гасят огъня. Този демон е страшен и
опасен за хората, защото се смятало, че напада тези, които излизат нощем, възсяда ги и ги кара да го носят до пропиването на
първите петли. В някои случаи ги пробожда с бодлите на главата си или ги разкъсва между воденичните колела. Притежава
296

умението да замайва хората, след което ги води към непознати и
смъртно опасни места. По други представи нощем те похищават
предимно деца и затова възрастните плашели малките с тях, когато не слушат. Караконджолите чупят керемидите на къщите.
Техни жертви са и домашните животни, но най-вече конете, които измъчват, като им сплитат опашките.
Вярвало се, че караконджолите се хранят с кръвта или главите на закланите свине. Те се възприемали като веселяци. Смятало се, че когато се събират на групи, те устройват шумни пирове,
сватби, играят хора на хармана. Но ако човек стъпи на караконджулова трапеза, се разболява и после скоро умира.
Предпазването от караконджоли е свързано със забрани да
се излиза по тъмно и да се върши домашна работа през Караконджовите дни. Предпазни мерки са носенето на чесън, тамян,
вълна, вързопче с хляб и сол, християнските символи икона,
кръст, молитва и др. под. Вратите и прозорците на къщите се закичвали с клони от черен глог и пелин. Според поверията караконджолите се плашат и от силна светлина, от живите въглени
от бъдника и от пепелта в огнището. Затова се поръсвало с пепел
около къщата, пръскало се със светена вода на Игнажден, с
катран се изписвали кръстове на портите. Смятало се, че наи-голяма апотропейна сила има прекадена на Бъдни вечер вода, в
която са гасени въглени от бъдника, а тези, които пият от нея,
не могат да бъдат нападнати от караконджоли. Обичаят със споменатото по-горе чучело се използвал като колективно превантивно средство за прогонване от селището и на другите демони,
които бродят по това време.
канканджур, каража, конгьо, конджор, кракановци, кърмяул,
вонкапгно, гузан, джамал, междерок, мръсник, поганец [срв. върколак].

Предполага се, че този образ е релация на древен митичен персонаж,
разпространен в Източна Европа и Мала Азия със същия митономинант. Засега
властва мнението, че многобройните фонетични и словообразувателни варианти се приемат за рефлекси на тур. термин karakoncolos ‘караконджол’, зает от новогръцки, където KoĂXiKâvr^apog означава ‘зъл дух’, като първата част k o Aă i е преосмислена по тур. ката ‘черно, черен’. Част от българските варианти са по-близки
до гръцката, а други до турската лексема. Това показва, че в българските диалекти тези варианти на митономинанта са навлезли по два пътя - директно
от гръцки и чрез турски. Някои от тях са формирани на българска почва чрез
контаминация между двата чужди номинанта, чрез контракция, чрез тяхната
фонетична или словообразувателна адаптация. Други са резултат и от преосмисляне по народна етимология в български, напр.: каракон букв, ‘черен кон’. От
този вариант със суф. -ак (як) се образува караконяк и т.н.
РЗ Българска митология. Енциклопедичен речник (Съст. А. Стойнев), С.,
1994: 164-165; Български етимологичен речник, т. 2, С., 1979: 234; Етногра-

297

фия на България, т. 3. С., 1985: 75; Маринов, Д., Народна вяра и религиозни
народни обичаи, С., 1994: 304-305; Славянские древности. Этнолингвистический словарь, М., т. 2,1999: 466-468; Skok, Р., Etimologijski rjecnik hrvatskoga Ui srpskogajezika, t.1, Zagreb, 1971.

КАРАКОНДЖОРЧЕ (караконджорче /ИБ; ЗБ/)
Дете, родено през Мръсните (Караконджовите) дни, което,
когато порасне, придобива способността да вижда невидимите
зли сили [срв.: караконджол].
w Терминът е умалителна форма на караконджор с нает. -че.

КАРАН (каран /диал./); КАРАНЛЪК (каранлък /Хаск./) > ЧУМА
Възможно е народното название каран да е български вариант на тур.
kilagan ‘чума’, преосмислено по кара ‘черен’ или умишлено променено с цел
евфемизация на турския термин. Явно каранлък е заета направо от тур., където
karanlik е със значение ‘тъмен, неясен, мрачен’, което, от една страна, потвърждава версията за етимологията на каран, а от друга - показва мотивацията за
преосмислянето на kilagan и изразява една от най-съществените черти на този
дух, олицетворяващ една от най-страшните болести в представите на българите.

Ш Български етимологичен речник, т. 2, С., 1979:238.
КИКИМОРА (кикимора /разг./)
Женски демоничен персонаж в източнославянската митология, следи от който се откриват в българските фразеологизми.
Този персонаж е най-разпространен в белоруската и руската традиция. Но съдейки по някои индиректни данни, той е съществувал в
демонологиите и на другите славяни. За кикймората (кукймора, шишимора) няма единна представа. В руската демонология обикновено се
представя с вид на много слаба, дребна, смешна и уродлива старица,
но, макар и рядко, понякога се описва като девойка в бяла или червена рокля. В белоруската традиция кикиморите са малки момиченца, които майките им ги загубили или се възприемали като духове на
прокълнати от родителите си деца, а понякога ги смятали за похитени
от нечисти сили. Често кикимората се смятала за съпруга на стопана
(рус. домовой), която също живее в домовете - зад печката, на тавана и
другаде. Тя причинява дребни неприятности — обърква прежда, безпокои децата, нанася вреди на добитъка и кокошките. Самата тя обича да
преде. По други сведения харесва добрите домакини и им помага при
печенето на хляба, люлеенето на бебета, грижи се за добитъка и т.н. В
някои локални представи тя е жена на лешия или се идентифицира с
русалка, полудница и др.
Кикимора наричали и чучелото, изобразяващо този персонаж, което
някои правели на Масленица (Сирни заговезни) и го изгаряли - ситуация, която наподобява обичая, провеждан по това време при западните славяни с чучелото Мара (Маржена) и българския пролетен оби-

298

чай Мара Лишанка. С други значения митономинантът кикимора е
съхранен в полски kikimora, kicimora ‘привидение’ и в словашки kykyinora
‘стопан’.
И до днес в разговорната реч българите използват изрази за
негативно сравнение като .Кикимора такава!, Ходи като кикимора. Има вид на кикимора и др. под., в които е съхранен
митономинантът кикимора. Явно този персонаж е съществувал
и в българската митология, но е отдавна забравен. Съдейки по
съхранените устойчиви словосъчетания, колективното отношение към този персонаж е било негативно. Според тези сравнения
в представите на българите кикимора е лоша жена, неугледна
на вид, с разрошена коса.
Наличието на този митономинант и в другите славянски
езици определено показва, че идва от праславянската митология. Същевременно подсказва, че част от демоничните названия с основа от мар-, мор— Мара, Марена, Мора и т.н., в необозримото минало са означавали един персонаж с много имена
(евфемизми), които по-късно се възприели като знаци на различни персонажи.
Това е сложно съставно название. Вторият компонент -мора несъмнено
е тъждествен с общослав. *тога [вж. Мара]. Проблематичен е първият компонент кики-. Някои го свързват с праслав. глагол *kykati ‘крещя, викам7 или със
съществителното *kyka ‘женска нощна шапчица7; ‘перчем; чучул (при птици)’, а
други — с балтослав. kik / kyk / kuk ‘гьрбавост, гърчене’, от които се предполага, че
са възникнали лит. kaukas ‘стопан; гном’, рус. кука ‘леший, който живее в баня’
и др. В български също има лексемата кика ‘перчем7, а в ст.бълг. къш е ‘косъм;
влакно, нишка; коса, козина’, но също и глагол кикотя се ‘смея се неприлично
силно’ и производното кикот ‘неприличен силен смях’. Варианти на тези думи
се срещат и в други славянски езици.
Ш Български етимологичен речник, т. 2, С., 1979: 356-357; 359; Волошина Т. А., Астапов С. Н., Языческая мифология славян, Ростов на Дону, 1996:

208-212; Славянская мифология (Энцикллопедический словарь), М., 1995:222;
Славянские древности. Этнолингвистический словарь, М., т. 2,1999: 494-496.

КЛЕКУЧАН (Клекучйя. /диал., остар./) > КУЦУЛАН

4* Името е производно от глагола клякам + пейоративния суф. -учан. Всъщност той е от диалектния глагол клекуцам ‘прикляквам’. Мотивиращата основа
фиксира една от характерните черти на персонажа, това, че той е куц.
КЛИНОВЕ (клинове мн. ч. /Пещ.; ИВ/, клиня /Щип/); КЛИНО (клино
ед. ч. /Мак./); КЛИНОЙ (клиной ед. ч. /Тетов./); КЛИНЧИНЯ (клйнчиня мн. ч. /Тетов./)

Зли болестотворни духове, които нападат хората, включително и децата.

299

Според поверията те причиняват коремни болести: херния и
коремни болки при децата или появяване на малки точки по
краката им; болки при жените в кръста или около жлъчката и
бъбреците, а при мъжете най-често засягат слабините. Нападнатите от клинове мъже губят потентността си.
В народната медицина тези болести се лекували с баене. При
болки в кръста и безплодие се извършвало клиндсване - обредно действие, при което с нагорещен клин по 3 пъти се чукат
слабите места и кръстът на жената. Според поверията така те се
затоплят, което води до забременяване.
■w Названието е метафорично образувание от клин ‘1) дръвце или желязо с
конусообразен вид за цепене на дърва; 2) гвоздей’ (сст.бълг. клииъ 'закопчалка,
тока’; клиньць ‘клин’ < прасл. *kl-inb ‘нещо, което служи за цепене на дърва’). Мотивацията явно се дължи на асоциацията със забиване на клинове или гвоздеи
при възникване на болките. Понякога се напипват образувания, наподобяващи
клин.

Ш Български етимологичен речник, т. 2, С., 1979: 451-453; Маринов, Д.,
Народна вяра и религиозни народни обичаи, С., 1994: 451.

КОБАР {кобар /Дебър/); КОБНИК (кобник /СЗБ/)
и
КОБИЯ (кдбия /Н. село, Вид.; Лом.; Тутр.; Сил.; ИхтУ, кдбив /Лом.; Врач./)
Гледачи, които предвещават само лоши неща и кълнат.

Обикновено тези предсказания са интуитивни и неочаквани,
породени от предчувствия, без да се използват специални начини за гадаене. Предвещават неприятни предстоящи случки, събития.
Названията са образувани от апелатива кдба ‘прокоба’ или глагола кобя
‘предсказвам, предричам нещо лошо’ (< ст.бълг. k o r k ‘съдба, участ; предопределение, предзнаменование’; кок«нию ‘гадаене’ < праслав. *kabiti ‘врачувам, гадая по
птичи полет’). Често кобия се отнася както за жени, така и за мъже, т.е. използва
се и вместо кобар и кобник.
Ш Български етимологичен речник, т. 2, С., 1979: 500; Геров Н., Речник
на българския език, т. II, С., 1975: 379.

КОКЕРИЦА (кокерица /Вид.; Лом./) > МАМНИЦА
Терминът е производен от глагола кокеря се // кекеря се ‘ходя с разкривени крака’. Мотивиращата основа отразява вида на мамницата, яхнала кросното
при тичането през нивата и негативното отношение към този персонаж.

КОЖОВЛЯНКЕ (Кожовлянке /Павелско, Асен./) X СИПАНИЦА
Евфемизъм със сложна структура. Първият компонент е от основата на
кожа, но вторият не е ясен. Вероятно е от преиначена диалектна форма на глаго-

300

ла влача. Мотивацията отразява резултата от „дейността“ на тези демони, които
нарушават структурата на кожата на болния.

КОЖУШКА (Кожушка /Бобошево, Дупн./) X ЛЕЩЕНКА
4* Евфемизъм, образуван от основата на кожа + суф. -ушка. По своята същност е умалително, с което се омилостивява болестта. Мотивацията се свързва с
това, че болестта се проявява по кожата.

КОЗКОШУТА (козокошута /Йоан Екзарх/)
Митично животно с вид на полуелен-полукозел, регистрирано
в старобългарската литература.
СЭ Български етимологичен речник, т. 2, С., 1979: 696.

КОЛЕДА (КЪледа /общобУ, Колада /Банат./, Коледня, Коляда /j&aaJ, Коленда /Бесар./, Кола /фолк./)

Старославянско соларно езическо божество, олицетворяващо
умиращото и прераждащото се Слънце, чествано на 24-27 декември по времето на зимното слънцестоене, съвпадащо с християнския празник Рождество Христово.
Около същите дати римляните провеждали своите езически тържества Сатурналии и Опалии - 17-23 декември и Воти - 23 декември 1-5 януари, посветени на Дионис. След приемането на митраизма от
иранците, разпространен в началото на първото хилядолетие от н. е.
по цялата Римска империя, този празничен цикъл бил посветен на бог
Митра и респективно на Слънцето, за което се смятало, че при зимното слънцестоене се ражда или по-скоро възражда. Подобни схващания
се отнасяли и към семитския бог-слънце или бога на слънцето Шамаш.
Около 273 г., въвеждайки на 25 декември да се отбелязва празникът
Dies Natalis Solis Invicti ‘Рождество на Непобедимото Слънце’, император Аврелиан официално утвърдил отдавна съществуващия култ към
слънцето.
Допуска се възможността тези празници да водят началото си или
поне да са свързани с мита за раждането на критския Дня (Зевс) и на
тракийския Загрей, на когото също по време на зимното слънцестоене
елинските орфици чествали рождения ден. Според един мит майка му
Кора тайно го заченала и родила, отвела младенеца в една пещера в
планината Ида. По заповед на Зевс куретите и Персефона пазели младенеца, чиято люлка била завързана на един клон на някакво вечно
зелено дърво. Но Гея изпратила титани, които го подмамили със златни ябълки, раковини, шишарки и други играчки. Разбрал измамата,
Загрей се превъплъщавал в различни образи на божества и животни,
но когато приел облика на бик, те го хванали, разкъсали го и с частите на тялото му си устроили пир. Атина прекъснала угощението им, а
Зевс - бащата на Загрей, с гръм ги разпръснал и те разпилели частите

301

на разкъсания му син. Атина спасила сърцето му, като го вградила в
гипсова скулптура и й вдъхнала живот. По този начин възродила Загрей и го направила безсмъртен. От кръвта му пораснало нарово дърво.
Предполага се, че коледните обичаи да се разменят подаръци, зеленото
дръвче и закачените по него играчки в европейските страни водят началото си от този мит.
По време на зимните празници, изпадайки в еуфория, римляните
били обладани от всеобща радост и веселие, пирували, разменяли си
подаръци, играели на кости, орехи и други игри. На 21 декември колели
прасета, което се смятало за жертвоприношение на Херкулес и Церера.
В навечерието на Календи младежите изпълвали улиците, където играели роли и пеели песни, а на първия ден от този празничен комплекс
децата обикаляли домовете и поздравявали домакините. Някои смятат,
че тези празници водят началото си от празника на плодородието Кронии в Елада и Крит, посветен на титана Крон, с който се отбелязвал и
краят на селскостопанската и военната година, честван в навечерието
на празника, посветен на раждането на Зевс и Дионис Загрей, по време
на зимния слънчев кръговрат. Други отиват още по-далече, като търсят
началото на този празник в месопотамската митология, в космогонния
мит за Тиамат и Мардук, като смятат, че разкъсването на Тиамат и
въздигането на Мардук темпорално е свързано с Нова година и респективно със зимното слънцестоене, и намират съответствия в някои вавилонски обреди, обичаи и новогодишните пиршества на боговете.
Описаните обичаи до голяма степен са характерни за славянския
празник Коледа, което дава основание на някои учени да твърдят, че той
е зает от римляните заедно с християнството. Същевременно други правилно отбелязват, че източните и южните славяни, за които описаните
обичаи са по-характерни, приемат християнството от византийците, а
не от римляните. Нещо повече, по тези времена славяните се отнасяли
с неприязън към всичко римско, поради което се допуска, че пропитите
с езически елементи славянски коледни празници водят началото си от
дълбока древност, но първичният им смисъл е отдавна забравен.
При славяните, освен с геортонима Коледа, празникът е известен и
под названието Крачун, използвано и от румънците, а южните славяни го наричат и Божич. Честването на зимното слънцестоене вероятно
е било традиция в цяла Европа, свързана с култа към слънцето, а отбелязването на 25 декември като рожден ден на бог Митра при иранците дава основание да се допусне, че чествания, посветени на зимния
кръговрат и/или олицетворяващото го божество, били характерни и за
слънцепоклонниците в Азия. Насложеният върху него празник Рождество Христово и утвърждаването на новите религии християнството и
мохамеданството са заличили следите от езическите божества, на които
изконно бил посветен този празник. Но навсякъде са съхранени някои
специфични за него езически обреди и обичаи.

Въпросът за наличието на бог Коледа в пантеона на славянските божества е дискусионен. Повечето учени твърдят, че такова божество не е съществувало, че Коледа е въплъщение на
302

новогодишния цикъл. Те обясняват наличието му в славянската
празнична и обредна терминология като континуанта на заетото от латински название kalendae, с което римляните означавали
първия ден на всеки месец. Тази хипотеза е неприемлива, като
се има предвид, че по принцип празникът приема името на божеството, на което е посветен, а не обратното (както Сатурналии
< бог Сатурн; Еньовден < бог Еньо; Василовден < се. Василий).
Освен това славянската нова година започвала през март, а след
християнизирането източните славяни я отбелязвали през септември по византийския календар. Едва през 1700 г. Петър Велики въвежда римската традиция за честване на Нова година
през януари и тогава коледните и новогодишните празници се
сливат. При българите това вероятно е станало по-рано. Същевременно други учени смятат, че Коледа е езическият славянски бог на тържествата и мира, тъй като по време на коледните
празници славяните не воювали, а по време на война военните
действия спирали. Според други, слелият се с Рождество Христово езически празник „бил посветен на бога на огъня - гърма, подател на плодородието на полята, богатства, покровител
на брака, имащ, вероятно, отношение и към смъртта“. По друга
версия това е митичен персонаж с „образ на девойка, за която
се пее в коледните песни...“ и дори се предполага, че Коледа е
славянският аналог на римската богиня Юнона.
За наличието на това божество в славянския пантеон говори
някогашният полски обичай на Рождество да се внася в дома
сноп, а при хърватите - кукла, които в двата случая изобразявали Коледа. Свързани с него обичаи били живи до средата на XX
в., но вече характеризирали християнския празник Рождество
Христово. Най-популярен сред тях при южните и източните славяни (а също при румънци и молдовани) е коледуването. То се
извършвало през нощта на 24 срещу 25 декември, след отпразнуването на Бъдни вечер (Малка Коледа, Суха Коледа, Детешка
Коледа или Крачун). Предварително сформирани и обучени групи от младежи коледари обикаляли дворовете и къщите, поздравявали домакините и изпълнявали специални обредни песни и
речитативи. По същество те са възхвала на Коледа, магически
заклинания за благополучие в домовете и семействата, за които коледарите били награждавани от стопанина на всеки дом с
обредни хлебни изделия и други храни. В песните често се споменава името Коледа, обикновено под формата на обръщение,
напр.: рус. Ой, Коляда, Коляда или бълг. Ой Коледе; Коледе ле
// Куладе ле; Коладо, Коладо и др. Обръщението едва ли е към
празника, по-скоро то е към божеството, на което той е посветен
и чието име е приел. Дублетните названия Божик и Божич на
303

празника при българи и сърби също говорят, че той е свързан с
някакво езическо божество, но пренасочен към Христос. По спомени от недалечното минало днес българите възстановяват тези
обичаи.
Характерни за празника при източните славяни и българите били архаичните обичаи да се търкалят запалени колелета
(което се правело и при албанците) и да се палят огньове, около
които хората пеели и играели, смятайки, че по този начин засилват отслабналата по това време енергия на слънцето. Това е
първичният смисъл и на пъна (наречен бъдник), който цяла нощ
трябвало да гори в огнището. Тези обичаи недвусмислено говорят, че в основата на празника е залегнал култът към слънцето,
подаващо топлина и богат урожай. Участниците в коледуването
както при източните, така и при южните славяни били маскирани като кон, коза, крава, мечка или други животни и страшилища, символизиращи плодородие. Почти задължителна до днес
при българите е традицията на Коледа или ден-два преди това в
селските домакинства да се колят прасета - жертвеното животно
за Коледа. На този празник се извършвали различни гадания,
най-вече за женитба, магически действия за предизвикване на
семейно благополучие и умножаване на стопанското богатство.
Всички обичаи, свързани с Коледа, са наследство от езическия период. Всъщност християнски елементи са само ходенето
на църква през тази нощ и задължителният пост, който завършва на Бъдни вечер, когато на трапезата се слагат само постни
храни. Един от атрибутите на източнославянските коледари е
направена от хартия осмоъгълна звезда или пентаграма - символ на възраждащото се Слънце. Под влияние на украинците
молдованите и някои от бесарабските българи също използвали
в коледуването звезда. Тя и днес украсява върха на коледната
елха. Този атрибут също е архаичен, имайки предвид, че пентаграмата е един от древните слънчеви символи, но в християнските легенди се преосмислял и се асоциирала с витлеемската
звезда, която тримата влъхви следвали, търсейки новородения
младенец Иисус, за когото също се използва метафората слънце. Така в празника Коледа се смесват езически и християнски
представи.
Особено ярко това е изразено в езическия мит за раждането
на Младото Слънце, т.е. бога Слънце, синкретиран с християнските легенди за раждането на Младия Бог - Иисус. В обредните
коледни песни често се разказва за това как Богородица се замъчила от Игнажден и на Коледа родила млада бога, т.е. Христос.
Но в една коледна обредна песен богът-младенец е оприличен
със сур елен със златни рога:

Замъчи се Божа майка
от Игнажден до Коледа,
че си роди Боже чедо,
Боже чедо - Сур елена,
Сур елена - златни рога
<...>
Като се има предвид, че сурият елен или неговите златни
рога са архаични слънчеви символи, то няма съмнение, че коледните песни, чийто сюжет разказва за раждането на Млада
бога, водят началото си от езическия празник, провеждан преди
това в същия годишен момент и бил посветен на новото раждане
на Слънцето в облика на младенец или на момиче в представите
на някои руснаци.
Прави впечатление, че в руските обредни песни-химни често
Коледа е женски персонаж. Затова понякога водач на коледната дружина била девойка, която играела ролята на Коледа. В
някои села в България (около Благоевград) народното название на Рождество, т.е. на Коледа, е Баба Коледа, а една обредна
песен от Кукушко, Македония, започва с обръщението Коледе,
бабо, Коледе!, което показва, че при българите също имало колебание в пола на това божество. То е отразено и в успоредната
употреба на звателните форми Куладе и Коладо: окончанието -е
по принцип се прибавя към мъжки лични имена (Иване, Василе,
Стояне), като някои от тях се трансформират в основни (Боне,
Боре, Миле), а -о - към женски (Ивано, Калино, Марийо). Вероятно с представата за Коледа като женско божество е свързан и
евфемизмът Сива гълъбица. Образите на Коледа съответстват
на образите, олицетворяващи слънцето, в представите на източните славяни, където то се явява ту в женски, ту в мъжки
облик. Това потвърждава наличието на този митичен персонаж
в славянската митология и неговата идентификация със слънцето. Не е изключено това да се дължи на обстоятелството, че по
принцип женските лични имена завършват на гласна, въпреки
че и при мъжките лични имена се срещат и такива като Никола, Тома, Илия, които са с краесловна -а, но това са предимно
чужди имена, заети чрез християнството. Подобна ситуация се
наблюдава и в други случаи, например божеството Сива в българските песни от сборника „Веда словена“ е представено като
бог, а в руската митология се явява като богиня, известна и с
името Жива. Като светица някои българи възприемат християнският светец Сава.
Празникът Коледа в годишния цикъл е диаметрално разположен на друг народен празник, свързан със слънцето - Еньовден

305

(изт. слав. Купаля), с който се отбелязва лятното слънцестоене,
а Еньо (респективно Купаля) е антропоморфен израз на Слънцето, достигнало своя апогей в годишния цикъл. Това дава основание да се твърди, че тези два митични образа са ипостаси на
бога-Слънце. С увереност може да се каже, че образът на езическия бог Коледа е с вид на младо божество, весело, игриво, което
дава радост на хората и надежда за лично и семейно благополучие, за по-голяма плодовитост на животните и по-добра реколта
на нивите.
За възприемането на Коледа като божество говори и късно
(?) появилият се в българската култура образ на Дядо Коледа,
който би могъл да е преосмисленият образ на старото, умиращото Слънце, което веднага се преражда в младенец, заел пасивна позиция в колективното съзнание на българите. В ипостаса
си на старец този митичен образ е поел функцията на бога на
слънцето, който дава блага на хората и подобно на него раздава
подаръци на децата.
Явно в случая става въпрос за архаично славянско божество,
което се явявало в два ипостаса, но за автентичния му образ можем само да гадаем. Сигурно е единствено това, че то определено
е било едно от главните божества, на които славяните се доверявали и разчитали. Поради това му оказвали много почести. Това
дава основание да се приеме, че Коледа е ипостас на славянския
бог на слънцето Дажбог. Същевременно то олицетворява слънцето в позицията му на зимния кръговрат, когато, от една страна, е в облика на старец, който умира от изтощение, а от друга,
като възродил се младенец, изпълнен с витална енергия, т.е. бог
Коледа олицетворявал както старото, така и възроденото младо
слънце. Той съчетавал началото и края на годишния слънчев
цикъл. Въз основа на това вероятно се наричал и Крачун, име,
запазено при други народи, където е аналог на Коледа, а българите с него наричали деня, в навечерието на празника Коледа,
известен днес като Бъдни вечер. Това навежда на мисълта, че в
даден момент Крачун бил персонификация на старото Слънце,
а Коледа на Слънцето-младенец.
Макар и оскъдни, сведения за бог Коледа се откриват в сборника с митоепични и обредни песни „Веда словена“, където на
него е отделено особено голямо внимание. Само цикълът Личен
день Коледов-день съдържа цели 14 обредни песни, в които се
възпява Коледа Бога, а в първата притурка на сборника има
още 4 песни на същата тема. Той се споменава и в други песенни
цикли в сборника. Всъщност този бог се споменава по-често в
сборника от другите божества, а това несъмнено говори за неговата значимост при българите. Въпреки това образът му не се

разкрива напълно и е твърде противоречив, което затруднява
неговата реконструкция. Това допълнително се усложнява от
многото архаични думи, имена или прозвища с неясна вече семантика, както и от синтеза на езически с християнски мотиви.
Коледа е син на Злата майка, която слиза на земята, за да
зачене и след девет месеца ражда в една пещера. Това става по
повеля на Вишну Бога.
Още непосредствено след раждането му Коледа е представен
като чудно необикновено дете, а изгрялото ясно слънце огряло
лицето му така, сякаш то самото е слънце. Зад това описание
прозира, че младият Бог е соларно божество:

<...>
малку дете млада Бога чудно ми дете нишанлие ‘бележито’,
ясну му сланце изгрелу,
ясну му сланце на лику,
на рока му Звезна книга,
<...>
/Веда словена, т. I: 251/

При новороденото дете, което на небето си е млада Бога / на
земета млада царе, идват да го видят три хиляди деца, които
поздравяват майката, а Коледа дарили гу суху злату, / суху злату и сребру, / бела му сееща палили... /с. 252/. В отговор на това
Злата майка дарила децата със златни ябълки и сушено бяло
грозде, които българите смятат, че е част от храната на боговете.
Сюжетът за раждането на млада Бога в песните явно съответства на християнските легенди за младенеца Иисус Христос и
неговата майка Богородица. Но не е изключено тя да е надградена върху подобен по-стар мит, свързан с умирането и възраждането на слънцето, с природните цикли изобщо.
Коледа Бога се представя с два облика. В периода на зряла
възраст той се идентифицира с госта на Бъдни вечер, който е
с облик на стару деду. Коледа е обрисуван с бяло лице, което
блести и грее като слънце, косата му е позлатена, русата (златната) му глава е украсена с венец от клана димита ‘клон от
свещено дърво ПГ, а брадата му е посребрена. Явно това е обликът на старото слънце в представите на българина. В едната
си ръка държи жезъл, а в другата ръка или в пазвата му има
златна чаша за светена (сурита > урита) вода, с която освещава домовете. На Коледов ден, по заръка на Вишну Бога, ясните
звезди намятат Коледа Бога със златна дреха и на главата му
слагат златен чимбил ‘вид шапка или корона’. С „лестувица коне
шестокрилца“ той хвърчи като птица нависоко, нашир и надлъж

307

и само докато дясното око трепне, той обхожда ут край земе by
край земе / ут край море ду край море, способности, които притежава и съвременният Дядо Коледа.
От песните в цикъла Личен день Коледов-денъ се разбира, че
Вишну Бога и Бела Бога са братя на Коледа Бога. В песен 13
<Вишну> Бога се обръща към майка си, като казва:

Мале ле, Злата мале,
дойде ми, мале, брата ми,
брата ми Коледа Бога,
<...>
/Веда словена, 1: 247/

В други епизоди се подчертават добрите братски взаимоотношения на Бела Бога и Вишну, т.е. майката на Всевишния бог, бога
на доброто и на бога-Слънце е обща. Освен майка му и братята
му, в обкръжението на Коледа са юди-самовили, ясни звезди и
Свети Ангел.
Коледа живее на небето в своя дворец, но един път годишно
слиза на земята:
Коледа ми на небе,
на небе уф сарае,
седи ми малу млогу,
малу млогу ду година.
Сега веке тука долу,
тука долу на земета
<...>
/Веда словена, 1:436/.

Това става преди празника му, установява се в Вела (Билита или Калита) гора, сяда под едно дърво (вишнево - символ
на световното дърво) до бял кладенец, откъдето наблюдава:
Кой му юнак курбан коле,
кой му лови дребна лова,
дребна лова бели пилци,
та ги на майка носи
да ги готви Бадна вечере
<...>
/Веда словена, 1: 225/.

В зависимост от това, дали му принасят жертвени птици или
не, той дава или не своята благословия за благоденствие. Това
става на Бъдни вечер, когато Коледа идва в домовете, където са
му принесли жертвени птици, сяда на празничната трапеза или
308

край огнището, в което гори пънът-бъдник и превивайки златната си тояга, т.е. жезъла си или удряйки с нея върху масата,
докато изгрее слънцето, той гони злите сили в образите на царни
Юди самувили или Църна змее (ипостас на Черни бог), И така
от къща на къща по села и градове. Вярвало се, че при тези, които му направили жертвоприношение, ще има На нива му пълни
класе! / На лозету белу грозде!. Тези поверия, както и употребата на хижне ле успоредно с Божне ле в обръщението Коледе ле,
Боже ле, / Коледе ле, хижне ле, дава основание на събирача на
песните И. Гологанов да твърди, че една от функциите на това
божество е да покровителства дома и семейството, тъй като хижа
в съответния диалект означава ‘къща, дом’. Явно този образ на
Коледа е прототип на съвременния Дядо Коледа.
В това поверие същевременно е съхранен един интересен
факт. Известно е, че в българската традиция с Бъдни вечер
завършват коледните пости и на нейната трапеза не трябва да
има продукти от животински произход. Обичаят да се ядат диви
птици на Бъдни вечер навярно е съществувал в предхристиянската епоха. След това той е бил съхранен в някои райони докъм
средата на XX в., но се е извършвал сутринта на Рождество Христово, когато рано сутринта ергените и младите мъже хващали
диви птици и преди да се яде свинско месо, сутринта всички вкъщи закусвали варени врабчета или гълъби, заменени по-късно
с кокошка. Според поверието това се правело, за да бъдат леки
като птици през цялата година. В друга песен се съобщава, че
момците принасяли в жертва на Коледа и девет овена, а девойките му готвели някакво специално за тази вечер ястие, наречено бъдница.
В тези песни многократно се повтаря, че в лявата си ръка
Коледа държи книга (златна, звездна или бела, ясна), а ка книга
ясни звезди, по която учи младите:

да ни фодет на чешмата
да са смеет, да са глумет,
лу на тебе (Вишну Бога) да веруват,
с вера и клетва да са кланат.
/Веда словена, 1: 245/,

което свидетелства за ролята на Коледа като просветител и възпитател на младите, на които предава моралните ценности и
нормите на поведение в обществото.
Според И. Гологанов Коледа е покровител на къщите и бог на
зимата. Чрез тази си функция той корелира със Снегина Бога
- повелител на зимата. От песента „Преселение народа ут Крайна земе на Дунав“ става ясно, че самодивите в обкръжението на
309

Коледа са му подвластни. Една от тях е вятрувита Самувила,
която по негова воля предизвиква ветровете, т.е. от него зависят
някои метеорологични явления. Затова при нужда от вледеняващ вятър хората на колене се молели на него, а не на нея:

Сички си на земя паднаха,
на Коледу Богу молба да се молят,
да си прати силна Самувила,
студан вятър да задуя,
гулям Дунав да пумързне,
пу негу да си поминат.
/Веда словена, 1: 27/

До известна степен в тези песни Коледа се разкрива като космическо божество с функции на повелител на стихиите, но и покровител на домовете.
Многото неясни имена на Коледа, дадени във „Веда словена“, най-вероятно са епитети, криещи редица черти от неговата
характеристика. А на две места Коледов-денъ е заместен от Дринов-денъ, което също повдига много въпроси.
Вън от съмнение е само това, че Коледа е един от ипостасите
на бога на Слънцето, който олицетворява, от една страна, старото, умиращо Слънце в облика на Дядо Коледа, а от друга, възраждащото се Слънце в облика на младенец.
Бял Бог, Дажбог, Еньо, Крачун, Слънце, Сива бога, Сура Бога,
Хърс, Яра Бога

** Името на празника Коледа съществува (или е съществувало) във всихжи
славянски езици. За това се съда и по думите, образувани от Коледа (като коледари /в бълг./, colind ‘коледуване; коледна песен; коледен кравай; пръчката на коледарите;
прен. ‘скитане’ и глаголът colind (а colinda) ‘коледувам’/рум./). За неговата етимология
има различни версии. Предполага се, че името е възникнало от адаптацията на
рим. Календи на славянска почва (не по-късно от VII в.), като вероятно измества
старославянското име Крачун или чрез него се диференцира, като олицетворява
Слънцето-младенец, за разлика от Крачун, който се идентифицира със старото
Слънце. Утвърдено е становището, че митичният образ на Коледа е олицетворение на неговия празник. Това изглежда малко вероятно, като се има предвид, че
персонажът дава името на деня, в който той се почита, а не обратното.
Редица учени свързват божеството Коледа с думата коло ‘колело, кръг’, което не е лишено от основание, като се има предвид, че славяните оприличавали
слънцето с колело, а и едно от названията му било Коло. Най-вероятно Календи
е било осмислено по *Колт< > Коленда > Коледа (където т> д, както в гр. диал.
KoMavra ‘Коледа’) ‘Младо коло, т.е. Младо слънце’. Със суф.-тч (-енте > -кць > -ец)
в праславянски се образували емоционално неутрални имена на млади животни
и същества (лгнтг // агн > дгньцк > агнец, жр-Ьвт« // жр±Б > жр^Етч > жребец, тмте // тел
> тмкць > телец и др. за разлика от агънце, жребче, теленце, които означават
съвсем малки животни и са носители на умалително-гальовна конотация).
Сред българите в Украйна по народна етимология Коледа се идентифицира
със свети Николай. Несъмнено тази идея е възникнала след християнизацията

вероятно под влияние на западноевропейския Санта Клаус, който се отъждествява със същия християнски светец.
Ш Бадаланова-Геллер Ф., Книга сущая в устах: фольклорная Библия
бессарабских и таврических болгар, М„ 2017:58-61; Василева М., Колеба и Сурва, С., 1988; Веда словена, т. 1-2, С., 1997; Венедиков И., Медното гумно, Ст.
Загора, 2005; 147-160; Волошина А. Т., С. Н. Астапов, Языческая мифология
славян, Ростов на Дону, 1996: 157; Гальковский Н. М., Борьба христианства

с остатками язычества в Древней Руси (§29. Языческие праздники русских
славян. Коляда): <http://books.swarog.ru/ books/Osource/Oruss/ galk/>; Геров И., Речник
на българския език, т. V, С., 1978: 162; Глинка Г., Древняя религия славян //
сб. Мифы древних славян. Саратов, 1993: 90; Кайсаров А. С., Славянская и
российская мифология, М, 1810: 48; Карамзин И. М., История государства
Российского, т. I, кн. 1, М., 1988: 54; Ломоносов М. В., Избранные философские сочинения, 1940: 314; Мифологический словарь (Гл.ред. Е. М. Мелетинский), М., 1991; Николаева М., Езическите корени на Коледа: <http://www.hera.
bg/s.php?n= 396ц>; Попов Св., Българският Коледа във „Веда словена“, Варна,
2010; Раковски Г., Българско старонародно вероизповедание Н Съчинение
в четири тома, т. 4, С., 1988; Симеонова Г., Относно Коледа Бога - неговите
отгласи и възможни интерпретации // EC LiterNet, Варна. № 12 (181), 27.12.2014:
<http://litemet.bg/publish26/gatia-simeonova/koleda.htm>; Сумцовъ Н. 0., Научное изучете колядокъ и щедривокъ: <http.7/iht.univkiev.ua/library/ks/1886/pdf/kievskaya-starina1886-2-B-(0267-0296).pdf>; Чгукановий В., Мит и религща у срба, Београд, 1973:
94-103; Шапошников А. К. Крачун и Коляда. Истоки славянской традиции.
Этимологический и культурологический аспекты И сб. „Культура в языке и
литературе - язык и литература в культуре" - В-ик К НУим. Ж. Баласагына,
сер. 1 (6), выл. 2 (1-5, внепл.), Бишкек, 2008: 199-207; Skok Р., Etimologijski rječnik
hrvatskoga ilisrpskoga jezika, t . 2, Zagreb, 1972: 175.

КОЛЕР /диал / > ХОЛЕРА
КОЛОБЪР (колобри — мн. ч., кулубър и кълубр /истор./) > ШАМАН

■w Терминът колобър е название за понятието шаман при прабългарите, регистрирано в старобългарски писмен източник с облика кълуврн, а в документ от
XVII в. се открива селищното име Калаброво. Предполага се, че аварската титла
bookolabrax ‘жрец; маг’ (според Теофилакт Симокат) е производна от колобър.
Близки по звучене са севернотюркските диалектни варианти колабур, колобур
‘водач, пътеводител’, на което съответства османлур. kalaguz > тур. kalavuz ‘пътеводител’, където преходът r ~ z се подчинява на фонетичния закон за ротацизма в прабългарски. Не само звуково, но и семантично се доближава до източноазиатския хулабыр ‘един от служителите, които живеели при храмовете и се
занимавали с поставяне на три кола за отблъсване на градушките'. Под облика
кал- коренната морфема се открива в първия компонент на чувашките словосъчетания калам ватти и. калам карчакё ‘магьосник/-ца/, вещер/-ицаД където
за калйм се предполага, че е ‘название на архаичен чувашки празник, съвпадащ със средата на християнската Страстна седмица’. Според други това не е самостоятелен празник, а част от новогодишния празник Мйнкун. Терминът калам
в чувашки всъщност означава ‘жертва’, а калдм хывни - 'жертвоприношение’,
което е в сферата на езическата обредност, свързана с колобъра. Вярвало се, че
на този ден духовете на мъртвите излизат от гробовете, за да видят роднините си,
а след седмица, на празника Серен П Берем, младежите обикаляли по домовете
и с рябинови клони удряли домовете, хамбарите и оборите и с хвощ опушвали
помещенията, за да изгонят духовете обратно в гробищата. Преходът Ъ ~ т, как-

311

то и прегласът а - о са характерни за тюркските езици. Семантично термините
са във връзка с култа към умрелите предци. Според някои езиковеди думата е
от угрофински произход и е производна от коренната морфема кол- (кул-, кал-),
която се открива в: мар. колаш и удм. кулъми ‘умиране’, коми-зир. кулом, унг.
halal ‘смърт’; фин., лив. kalma, ест., унг. kalm, саам, kälm, морд.М калма, морд.Е
калмо ‘гроб, могила’. Това семантично отклонение в угрофинските езици има
връзка със значението ‘водач, пътеводител’, в което е залегнала функцията на
колобъра
води душите на умрелите в другия свят, а също и ролята му на духовен водач на живите. Според И. Венедиков терминът е персийски по произход,
тъй като персийските жреци се наричали колобри.
Ш Венедиков И., Прабългарите и християнството, Ст. Загора, 1995:219; Калоянов А.,Колобрите-религиозните вождове на войската. Боян Магьосника //

Българскимесечник.Списаниеза словесност,С., 1997,кн. 1:97-114;кн. 2-3:179-201;
Федорович М. Д., Традиционное декоративное искусство и праздники чувашей:
<http://ni.wikisource.org/wiki/%D0%9C%D0%B0%D0%B4%Dl%83%Dl%80%D0%B%D
0%В2% D0%94.%D0%A4%D0%A2%Dl %80%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D 1 %86%D0%B
8%DO%BE%DO%BD%DO%BD%DO%BE%DO%B5_%DO%B4%DO%B5%DO%BA%DO%BE
%Dl%80%DO%B07oD17o82%DO%B87oDO%B2%DO%BD%DO%BE7oDO%B5_%DO%B8%Dl%81%D0%BAo/oDl%83%Dl%81%Dl%81%Dl%82%D0%B2%D0%BE__%D0%B8_%D0
%BF7oDl%80%D07oBO%D07oB7%DO%B4%DO%BD%DO%B8%DO%BA7oDO%B8_%Dl%
87%D1%83%DO%B2%DO%BO% Dl%88% D0%B5%D0%B9> и др.

KOH
и
КОБИЛА (кобила)
Соларно култово животно, което в митологията често се явява
с фантастичен облик и невероятни възможности.
След опитомяването на коня и развитието на коневъдството култът
към него измества култа към небесния елен или небесната мечка като
слънчеви символи при всички конни народи. В преходния период конят
се изобразявал с рог /Сибир/, което говори за идентификация с едноро-

га.

За разлика от елена и мечката той обитава култивираното пространство и до неотдавна заемал специално място в живота на човека. Дълго
време конят се смятал за най-великото завоевание на човека - за него
той се превърнал в средство за придвижване чрез езда, по-късно става
и впрегатно животно, за война, препитание и храна. Калмиките и днес
вярват, че когато конникът препуска, поема от силата на своя кон и
самият той става по-силен и по-здрав. Заради способността му да вижда
в тъмното, да води ездача и другите му качества бил възприет като необикновено животно.
От митологичен аспект конят се свързва с огъня и водата, което поддържа вярата в неестествения му произход. Според индуизма боговете
го създали от слънцето, а във ведите се казва, че той се ражда от триенето на две дървета, т.е. отъждествява се с огъня или с бога на огъня Агни.
Според старогръцката митология създател на коня е богът на водното
пространство Посейдон, а при скитите това е неговият аналог бог Тагимасада. Но божественият Пегас има хтоничен произход: според една от

версиите той изскочил от трупа на Горгона, след като Персей й отрязал
главата, а по друга - той е рожба от любовта на Посейдон и Горгона.
Майка на конете на Ахил е една от харпиите, а другата е майка на конете на Диоскурите (подарени от Хермес). Жребецът на Один Слейпнир
е син на митичния кон Свадилфари и Локи в образа на кобила. Според
осетинците земният кон е произлязъл от небесния. Китайците вярвали,
че прамайка на конете е Сиуан-му - майката, която е владетелка на
Запада.
Твърди се, че в предисторически времена в Древна Европа конят
бил въплъщение на Великата богиня майка (земя), като същевременно единият от съпровождащите я близнаци язди бял, а другият черен кон, които олицетворяват живота и смъртта /иранци, индийци, англичани, келти, скити, балтийци, славяни/. И в японския будизъм една от формите на проявление на Великата богиня майка Бато Канон и богиня
на милостта е с облик на бял кон или с глава иа кон. Гърците почитали
богиня Меланипа Черен кон’, която била с облик на черна кобила, но
по-късно този култ бил прехвърлен върху Деметра. Гръцкият Посейдон
понякога се явявал с образ на бял кон /Балкани, М. -Азия/. В кон се превръщал и богът на северния вятър Борей, когато съблазнявал дъщерите на Ерехтей, които му родили дванадесет жребеца - леки и бързи като
вятър. Върху много артефакти е изобразена „господарката на конете",
заемаща позиция между два коня с глави, обърнати в противоположни
страни. С конска глава се изобразява Матоунян, едно от четирите черничеви момичета - китайски богини, свързани с бубарството, известни с прозвището Цанню. Понякога се изобразявала с конска глава и
гръцката богиня на плодородието Деметра. Асирийците си представяли
бог Анамелех с вид на грозен кон, на когото принасяли в жертва хора.
Келтските хтонични богини Медъб от Тара и Миха от Ълстър, покровителки на конете, се описват с вид на кобила. В кобила се превъплътил
скандинавският бог Локи, когато отвел митичния кон Свадилфари от
великана-строител (който решил с помощта на своя огромен и изключително силен кон да построи стена около града на боговете Асгард). С облик на кон в митологиите на Британските острови са и други божества,
един от които е властелинът на подземния свят. При индуиския ритуал
жертвоприношение на кон конят се възприемал като въплъщение на
бог Праджапати.
Някои олицетворени природни явления в митологията също се явяват в образа на коне — морските вълни се възприемали като бели коне,
а техните ездачи са гръцкият бог Посейдон и неговият римски аналог
Нептун. Падащата звезда се асоциира с кон, с който богът на дъжда препуска по небосклона /еве (Африка)/. В други случаи с коне се асоциират
облаците. Най-често конят се възприемал като соларно животно, особено
светлият, който се отъждествявал със Слънцето. В много от индоевропейските традиции боговете на слънцето, небето и гърма се придвижват
с колесници, теглени от различен брой коне. В немско-скандинавската
митология конят-водач на Слънцето е Скинфакси, впрегнат и в колесницата му, а в колесницата на Луната е впрегнат конят Хримфакси.
Редица народи почитали божества - покровители на конете. За гър-

313

ците това е Посейдон, за римляните Нептун', за скитите освен морски
бог, Тагимсада бил и бог на конниците, създател и покровител на конете. Божества - покровители на конете, са и аланският Вак ‘Конен бог’,
келтската богиня Епона (възприета от галите и римляните), Абзар иясе
при казахските татари, якутският Джъосъогей тогой, китайският Маван
ИМауан ‘княз на конете’ и т.н. Предполага се, че изобразените конници
на монети и други артефакти, открити при археологически разкопки в
Средна и Централна Азия, Кавказ, Крим и другаде, са на Конния бог.
Най-почитаният от духовните покровители при обските утри е Небесният конник, който вероятно изобразява и нашият Мадарски конник.
Във всички древни култури, които в някаква степен са свързани със
Слънцето, се откриват митовете за конници близнаци. Това се отнася
и за гръцките диоскури и индуиските близнаци-конници Ашвини - синове на бога на слънцето Суря, чиято майка Санджуна се превърнала
в кобила. Популярна е легендата за близнаците-конници на бели коне,
помогнали на римляните да завоюват победа в борбата срещу латините.
Често те се съотнасят с движението на слънцето за едно денонощие. Въз
основа на това конят е възприет и като символ и на времето, което е
видно и от изображенията му в някои катакомби.
Популярни в древността били боговете-конници. Конят е атрибут на
бога гръмовержец Пирее в хетската митология. В индуиската митология бог Индра пръв обяздил коня, но своя златогрив и слънцеок кон,
който бил смятан за свещен, той впрегнал в златната си колесница, а
Калки ‘Белият кон* ще бъде десетото въплъщение на Вишну, който ще
се появи на бял кон с издигнат в ръката пламтящ меч, за да спаси човечеството. Бог-конник при келтите еАбарта, а скитският бог-конник е
изобразяван на мраморни плочки с дълга брада и ритон в ръцете пред
олтар, зад който има дърво с обвита около него змия. На мраморни оброчни плочи, на метални и други пластини са релефните изображения
и на безименния тракийски конник, който се идентифицира с различни
тракийски и гръцки божества-конници, но най-често се определя като
Херос. Персийците вярвали, че при настъпването на космическия отдих, месията Сосиис ще се появи на бял кон. Боговете змееборци също
са конници. Конник е и върховният бог на тюрките Тангра (Тенгри),
богът на вятъра Ваю в иранската митология, при японците конят е атрибут на бога на дъжда, а в тибетския будизъм конят Лунгта е атрибут
на вятъра; за него се разказва, че носи на гърба си чинтамани ‘скъпоценен камък, кристал, който изпълнява всички желания’.
Тази древна традиция се пренася в християнството, където редица
светци също са конници, а св. Георги много европейски народи са го
приели за покровител на конете. Някои дори му принасяли безкръвна
жертва на Гергьовден, за да осигурява здравето и плодовитостта на конете. Тази функция грузинците поверили на св. Тодор. Според библейските предания конят е помощник на ангелите и светците; те пристигат
на земята на кон, за да помогнат на хората, особено по време на война.
Тази вяра продължила и в Средновековието. Испанците разказват легенда за своя покровител св. Джеймс, който се появявал на белоснежния си жребец и участвал в най-тежките сражения по време на битката

314

на Фердинанд с мароканците. Тази вяра била жива до началото на XX
в., когато, според една легенда, при сраженията в Монса по време на I
световна война, много хора твърдят, че са видели появата на покровителя на англичаните св. Георги, след което немците напуснали позициите си. За подобни случки разказват и италианците, руснаците и др.
Многобройни са описаните в Библията подобни необикновени случаи с
коне: когато небесният кон се появява, за да помогне на евреите; огнени
коне се спуснали на земята, грабнали пророк Илия и го вдигнали на
небето, в друг случай вдигнали Макавей и т.н. Конник бил и Мохамед.
Със своя кон Бурак (в араб al-Buraq ‘блестя’, ‘святвам7) и придружен от
Джибраил (Габраил) за една нощ Мохамед пропътувал разстоянието от
Мека до Ерусалим, а оттам конят го пренесъл на седмото небе, но пътешествайки по небесата, спирал на всяко небе, за да побеседва с патриарсите и ангелите. Коне яздели и някои демони, като Смъртта, чийто
кон е Хел /немци/, руското чудовище Чудо-Юдо и др.
Конници са всички царе-герои не само във фолклора, но и в историческото минало, когато те се възприемали като божи наместници на
земята. Най-породистите жребци в царството били тяхна собственост.
През вековете е запазен споменът за необикновения кон на Александър
Македонски Буцефал. С величествена красота и необикновена сила се
отличавали редица коне на герои от епосите на различни народи, които
съветвали и помагали на своите господари. Такива са: Рахш Тръм’, конят на витяза Рустам, герой в иранския епос „Шахнаме“ на Фирдоуси;
конят на Алпамъш-батър Байшубар - персонаж в казахския епос; богатирът Али от узбекската митология яздел силния конДулдул; Акбузат
е кон от башкирская епос; дорестият кон Белгене на шамана Гесер в
едноименния монголски епос и много други.
Обикновено митичният кон е крилат. Приема се за небесно, космическо животно. Неговият образ се открива на асирийски барелефи и
на картагенски монети. Той е представител на чистия интелект, непорочност, живота и смъртта. Безсмъртният крилат кон Пегас в гръцката
митология препуска на воля в небето и никой смъртен не може да го
покори; той е любимец на боговете и дори на Зевс, на когото носи мълниите и се бори със злото; възприет е като символ на поетическо вдъхновение. В карачаево-балкарския вариант на нартския епос се разказва,
че след като се преселили на небето, митичните нарти летели на коне с
орлови криле. Тюркският тулпар (толпар), чийто ярък представител
е Гыр-ата (Кыр-ата) — конят на героя от тюркския епос Кьоролан,
също е крилат, както и конят Товлунглув на Мир-Сусне-Хума, покровителя на шаманите /ханти, манси/. В представите на мохамеданите ездитното животно на пророк Мохамед Бурак е ту кон, ту нещо средно между
магаре и муле с удължено тяло, дълги уши и с бели криле на краката; по-късно описват Бурак като крилат кон, понякога с човешко лице.
Според мюсюлманите в Индия конят на Мохамед е „с човешко лице,
магарешки уши, конско тяло и паунова опашка“. В китайския будизъм
крилатият кон носи на гърба си Книгата на Закона, а индийските коне
Гухяки са летящите стражи на съкровища. Летящи са конете, впрегнати в колесниците на различни богове /индоевропейци/, както и на св.

315

Илия от християнския пантеон. Крилатият кон се явява и в ролята на
пратеник на боговете. Една от многобройните му функции е да служи
като медиатор между световете.
Конете на божествата и юнаците в епосите често притежават и други
фантастични елементи в своя външен облик: конят на скандинавския
бог Один Слейпнир е осмокрак и е с божествено потекло - той е син на
жребеца Свадилфари, принадлежащ на великана, строителя на оградата на митичния град Асгард и бога Локи, докато бил в облика на кобила.
С осем крака е и небесният кон, изобразен в една могила в Корея. В
представите на някои индианци тялото на митичния кон е без кости,
поради което се придвижва леко и свободно във всички посоки /кечуа,
юнка, уарочири/. Божественият кон на Херакъл Арион от гръцката митология-е със зелена грива, а конят на ирландския герой Конал I Сернак
е с кучешка глава. Към тази група митични коне се отнася и кентавърът (кон-човек) от старогръцката митология, както и Сивка-бурка - персонаж в руските приказки, който също е с облик на полукон-получовек.
(Митономинантът е образуван чрез семантична редубликация на еднозначните коренни думи сив и бур, като първата е славянски вариант
на сур, а втората е фонетичен вариант на сур в някои ирански езици.)
Митичните коне притежават и други свръхестествени качества. Те
могат да говорят, да се трансформират, владеят вълшебства, умни са
и притежават много знания, които им дават възможност да помагат на
своите господари, когато изпадат в трудни ситуации. Този персонаж е
широко разпространен в митологиите и героичния епос на индоевропейските, кавказки, тюркски и някои индиански народи. Такива са говорещите коне Балий и Ксант на Ахил в „Илиада“; вълшебният кон
Свадилфари в скандинавската митология; чудатият кон Куркик Джалали от арменския епос „Давид Сасунски“, когото героят Санасар открил на морското дъно, оборудван със сбруя и меч-мълния. Многобройни са митичните коне от типа тулпар (толпар) в тюркската традиция
като говорещия кон Керкула на богатира Кендебай от казахския епос;
чудният кон Чал-Куйрук от киргизкия епос „Ер-Тьощюк“, който знае
пътя, по който се слиза в долния свят и т.н. Понякога тулпар праща ветровете, хвърля мълнии; той е задължителен и неподкупен помощник
на богатира в борбата му с аждер или дев, предпазва го от злонамерени деяния на братята му или други врагове; говори като човек, чете
мислите и знае намеренията на хората, боговете и демоните, на птиците и зверовете. Понякога митологизираният кон {тулпар) е с неугледен вид, невзрачен и дори уродлив, но притежава необикновени способности; само когато е необходимо, той се превръща в приказно красив
кон, без да загуби своите вълшебни качества /башкири/. Подобен е конят
на главния герой в румънската приказка „Бял арап“ (преразказана от
Йон Крянга).
Съществена роля конят играе в шаманската традиция, според която
с него шаманът обхожда световете. Вярвало се, че душите напускат този
свят и се връщат обратно на кон, когато се прераждат. Вероятно поради
това съществувал обичаят заедно със стопанина да се погребва конят
му /траки, тюрки, алтайци/, негово чучело или сбруя /тюрки/, защото ще

316

I*"

служат на умрелия в другия свят. По този начин конят се свързвал и с
живота, и със смъртта.
Белите или кафяви коне понякога са със „звездичка“ на челото, която е белег за тяхната божественост. Такива коне и днес са особено ценни
за уйгурите. Тюрките до такава степен ценели добрия кон, че героите в
някои епоси за такъв кон са готови да дадат цялото си имущество, любимата си и дори племето си. Това ярко е отразено в башкирската версия
на епоса за Алпамъш, който, недоволен от своя кон, иска необикновения кон на друг персонаж в творбата, като му предлага за него дома си,
цялото племе, имота си и дори своята любима жена:
Дядо Котлабе, дядо Котлабе,
ти имаш светлокафяв жребец,
моля, дай ми, дядо, моля дай, дядо,
нека дома ми, племето и имотът ми
и моята Барсин-Хилу станат твои.
/Венедиков, 1995: 302/

Още в старогръцката митология се споменава за размяна на човек с
кон. Според един мит, след като похитил красавеца Ганимед, Зевс обезпечил баща му, като му подарил колесница с безсмъртни коне.
Сред големите и ценни възможности, приписвани на коня, е неговата способност да открива подземна вода; във фолклора на различни народи от евразийската територия се разказва как от един удар с копитото
му от земята бликва вода.
Под различни форми конят участва и в някои обредни практики.
Войската на персийския цар Дарий отглеждала и почитала „слънчев
кон“, който имал златна сбруя и бил покрит с бял чул. В помещение с
новородено дете вкарвали кон, за да бъде щастливо /башкири и каракалпаки/. Укротяването на див кон в някаква степен се възприемало като
покоряване на природата, което при много народи това било и обредно
действие при инициацията на момчетата. В Китай младежите, минали
през инициационните обреди, били наричани „млади коне“. В мистериозните обреди за обладаване на душата и посвещаване, обладаният
човек приемал ролята на кон, язден от дух, който можело да е както
адски, така и небесен, божествен /Мала Азия, Африка, Хаити, Бразилия/.
Някои вярвали, че конят е въплъщение или носител на духа на житото и във връзка с това по време на жътва полагали специални грижи за най-младия кон в селото, тъй като именно той трябва да осигури
новата реколта /французи, немци/. По време на молитвите си за дъжд
някои от племето бамбара /Мали/ яхали прътове и имитирали крилатите коне, които водят битки с духовете, спиращи плодоносните валежи.
Подобни „коне“ използвали обредните лица (калушарите) в румънския
обред калуш (căluș ‘конче’), извършван многократно по време на Русалската неделя и предназначен за лекуване на болни. Сред индоевропейците и тюрките било разпространено обредното състезание с коне,
непосредствено след погребение /гърци, римляни, траки, иранци, славяни и
др./. Конните състезания при тюрките били част и от сватбения обреден
комплекс.

317

В едни случаи конят бил обожествен и му принасяли жертви, но
в други - той сам бил жертвено животно. В много култури той бил, а
някъде още е основно жертвено животно. Различни важни церемонии
били съпроводени с жертвоприношение на кон. В индуизма това се
правело в чест на бог Варуна. По време на обреда агникаяна в чест
на Сома жертвали бял кон, чиято глава поставяли на олтара. Обредът
ашвамедха Н асвамеда ‘жертвоприношение на кон’ се провеждал по време на равноденствие, когато владетелят пускал най-силния си бял кон.
Целта на този обред била да се осигури възможността на съпругите на
владетеля да раждат; за да стане това, те трябвало да прекарат една
нощ до трупа на коня и дори да имитират полов акт с него. От друга
страна, се вярвало, че този мистичен брак ще подсигури властта на владетеля, а след сто такива жертвоприношения на най-добрите му жребци
владетелят ще стане властелин на света, ще придобие голямо могъщество и безсмъртие. Според „Ригведа“ жертвеният кон се казва Тващра,
т.е. ‘световен кон*, което означава, че този обред бил натоварен с много
по-сложна космологична семантика. Подобен обред имало и при келтите при церемонията по короноването на краля: той самият участвал
в жертвоприношенията на бяла кобила, имитирал съвкупление с нея
и едва след като се изкъпел във водата, в която било сварено нейното месо, бил утвърден за крал. При извършването на фалическия обред, свързан с плодородието, германците също използвали (бял) кон за
жертвоприношение. Римляните посвещавали военните коне на Марс, а
след жътва (на 15 октомври) му принасяли в жертва един кон, тъй като
той е и защитник на полските култури. Италииските венети принасяли
в жертва бял кон на бог Диомид, а иранците - на бога на слънцето Митра. Широко разпространение имало жертвоприношението на коне при
погребение. Ахил - героят от Омировата „Илиада“, принесъл четири
коня в жертва върху гроба на приятеля си Патрокъл, вярвайки, че те
ще го отведат в задгробния свят. Някои тюрки в Средна и Централна
Азия при погребение жертвали различен брой коне - от един до 200 в
зависимост от социалния им статус и участващите в погребалните обреди. И днес на погребение там се колят коне и се спазва обичаят в края
на церемонията домакините да нагостят гостите си с ястия от конско
месо, а когато си тръгнат, на всеки дават по къс от месото за вкъщи. По
сведения на Марко Поло, при погребение на вожд монголците колели
всичките му хубави коне, вярвайки, че те ще бъдат с него на другия
свят. Жертвоприношенията на кон правели само царят или върховният
жрец.
Навсякъде в култ е издигнат преди всичко белият кон. Той олицетворява съвършената красота и е символ на величието, особено ако е
снежнобял. Освен в жертвоприношенията, се явява и в други ситуации,
което се проследява в „Авеста“, където се смята за символ на слънчевата светлина и живота, на духовното просветление и триумфа. В колесницата на иранската богиня Ардви-Сура-Анахита са впрегнати четири бели коня, които обаче олицетворяват вятър, дъжд, облак и мокър
сняг. Херодот съобщава, че във войската на цар Ксеркс имало свещена
колесница, в която били впрегнати осем бели коня. В една от версиите

318

на мита за Диоскурите в старогръцката традиция те яздят бели коне.
Това е характерно и за амазонките. Бял е конят на Буда, когато напуска
дома си, а белият кон без конник се възприема като негов образ. Той е
въплъщение и на Вишну в индуизма. В Китай са известни будистки
храмове на Белия кон (Байма); на 23-тия ден от шестия месец китайците чествали рождения ден на Белия кон, като му принасяли жертви и в
храмовете му изнасяли театрални представления. Белият кон е атрибут
и на най-силния шаман /якути/. Необязден бял кон винаги съпровождал
монголо-татарската орда; вярвало се, че него го язди богът на войната
Сулде, който им носи победи, но е невидим. Почти всички епически герои яздят бял кон. Някога смятали, че той може да принадлежи само
на боговете и царя. В много култури е знак за принадлежност към висшата аристокрация - само царете и висшите сановници имали право
да яздят бял кон. И днес за европейците е актуален фразеологизмът
Принцът на бял кон, който отразява представата за желан съвършен
жених. В частта „Откровение“ на Библията Христос се носи на бял кон,
както и следващото го небесно войнство. И в исляма белият кон е символ на пророка Мохамед. Той е общо за индоевропейците жертвено животно, посветено на бога на небето, като обредът някога се съпровождал
от запалване на свещен огън и обредно леене на кръвта на животното.
И други народи принасяли в жертва бял кон на своите богове /тюрки/,
на предците си /китайци/ или при погребение, особено на царете /траки,
илири, гърци, балти/. Жертвоприношение на бял кон (тпайелга) правели
и някои от алтайските народи. Но тъй като повсеместно белият цвят е
сакрален и за съществата от отвъдния свят, то на бял кон понякога се
явява и демонът Смърт.
Черният кон е антипод на белия не само по цвят. Според зороастризма е олицетворение на нощта и нощния мрак; в облика на черен
кон се явява демонът Ариман, когато похищава и убива жертвите си. В
някои традиции той се отнася към нечистите сили /шотландци, британци/.
В черен кон се превъплъщават демони. Той се разпознавал по вълчите
си зъби и огнените очи. Според преданията черни коне и конници наказват хората заради техните лоши постъпки /англичани/. В повечето
случаи такъв кон язди Смъртта; нейните вестители също са черни коне
/французи/. Съгласно виденията на библейския пророк Захарий по Земята бродят невидими духове в облика на кон.
Мръсно белите, т.е. матовите на цвят коне, чийто цвят се асоциира с
лунната светлина, също са свързани със смъртта. Те се възприемат за
нейни предвестници /немци, англичани/. На най-голяма почит в Тюркмения и днес са „златните коне“, т.е. коне от породата ахал пгеке, наричани
още и небесни коне. По един от тях някога подарявали на видни гости.
На почит при осетинците е и конската глава, вероятно поради вярата, че душата се намира в главата. Израз на това бил обичаят поклонение пред конска ълава, извършван до началото на XX в. Същевременно
вярвали, че конският череп притежава апотропейна сила, както и самият кон. След погребение древните тюрки окачвали на дърво главата и
кожата на жертвения кон. Сакралната значимост на коня при тюрките
се изразявала в поверието, че в опашката му се криела неговата орен-

319

да, затова тя служела като символ на Тангра, който трябвало да осигурява победите. За голямата почит на коня при марийците между VI и
XIVb . говорят разкритите при археологичски разкопки 622 украшения,
изобразяващи кон.
Конят е едно от култовите животни и при славяните. В руските
поверия той се смята за носител на свещена, висша сила. В техните
представи, подобно на иранците, е олицетворение на някои природни
явления - вятър, облак, мълния. Заради бързината му понякога го
сравнявали с птица. Според поверията трите коня, които теглят колесницата на Слънцето, сутрин са сияещи и бели, през деня са огненорижи, а привечер стават сиви. Звездите и съзвездията също се асоциирали с коне, а Млечния път оприличавали с кобилешко мляко. Смятало
се, че небесните коне изпиват сутрешната роса на земята.
От боговете-покровители на конете при славяните са известни латвийският УсинШу белоруският Возила и руският Авсен, смятан от някои
за брат-близнак на Коледа, но след християнизирането и те натоварили св. Георги с функцията на покровител на конете. На неговия празник му принасяли яйца и пари /поляци/.
Богове-конници в славянския пантеон са Свентовит и Перун, както и балтийският Перкунас. В една песен се казва, че Купала не ходи
пеш, а язди като господар на кон. На най-голяма почит и при славяните бил белият кон. Такъв язди богът на боговете при балтийските славяни Свентовит (Святовит). Според преданията с него проникнал в
царството на мрака, където преборил Смъртта и други демони. В светилището му в митичния град Аркон имало бели коне, които се смятали
за свещени. До тях можел да се докосва само жрецът. С един от конете се извършвал и гадателски обичай, при който конят „предсказвал“
каква ще е реколтата през годината. На бял кон се изобразява ЯрилоИ
Яровит, а и обредът, посветен на него, се извършвал с бял кон. Предпочитало се и жертвеният кон при погребение да бъде бял. И славяните
често свързвали черния кон със злите сили. Такъв кон язди демонът
Смърт, който използва черни коне и като свои пратеници. Според поверията огнедшпащите коне служат на демони или те самите са такива.
За ездачи на черните коне се смятали лошите домашни духове, които
през нощта разиграват и яздят конете до смърт. Същевременно в РУската народна поезия от XX в. черният кон се представя като символ на
виталността и младостта. В сватбения файтон с младоженците някога
впрягали само черни коне, което им придава и сватбена символика.
Всъщност в славянските езици думите жребец и кобила притежават и
еротична конотация.
Сърбите от Войводина и Банат вярвали в съществуването на невидими конници. Обичаите, които те извършвали на Тодоровден не са
свързани със здравето на конете, а с омилостивяването им да не тъпчат
хората.
Считало се, че конят изпъжда злите сили и поради това негови изображения имало по къщите и оградите. Апотропейни фигурки с образ
на кон слагали на покривите на къщите /и. славяни/, а при строежа на
къща или някоя обществена сграда закопавали глава на кон под прага

320

на външната врата /сърбите/.
Народни мотиви използва руският автор Пьотр Ершов при създаването на приказката Гърбушко („Конёк-горбунок“), в която конят на
главния герой е неугледен и дори гърбав на вид, но притежава необикновените умения на вълшебник. Негов аналог в руските народни
приказки е конят Сивка-Бурка, невероятен със своите физически способности и мъдрост.
Кон или конник били често използвани орнаменти в шевиците и в
дърворезбата на играчки, хурки и други домашни пособия.
Култа към коня българите наследили от основните етнически съставки, формирали днешните българи - траки, славяни
и прабългари; всички те боготворели коня. Според Омир траките се славели с „по-бързите от вятъра и бели като сняг“ коне.
За прабългарите се казва, че израствали на конете, което било
характерно и за други централно- и средноазиатски народи. Славяните, както и тюрките, почитали коня като соларно животно,
което изместило в това отношение своите предшественици елена и мечката.
Преклонението пред коня на дунавските българи е изразено
във високата му цена. Подобно на тюркските витязи и българският юнак го поставя на по-високо ниво от жена си, което е
отразено в прецедентния израз „Жената си давам, коня си не
давам!“. Във фолклора е представен българският обичай конят
да се залага при облог, но само срещу любимата на противника:
<...>
да правиме той верни облози.
Я че дадем мое първо либе,
Ти че дадеш твоя добра коня <...>
/Венедиков 1995: 300/

Според една митологична песен дори Слънцето е готово да
даде сестра си в замяна на коня, с който юнакът го е изпреварил
и спечелил облога.
И прабългарите, като другите тюрки, приели конската опашка за бойно знаме и етнически знак по време на война. Те отглеждали специални бойни коне, които се смятали за сакрални,
поради което не се използвали в мирно време. Този, който нарушавал това табу, бил наказван със смърт. Според тях конят
е атрибут на върховното им божество Тангра, което подчертава
неговата военна функция. Това поверие намира израз и в една
от хипотезите, според която Мадарският конник изобразява бога-конник Тангра, още повече че в неговото подножие е открито
капище, използвано за религиозни обреди. Но по друга хипотеза

321

той се свързва с някого от българските владетели от езическия
период (е Аспарух - основателя на Българската държава или с
тези, чиито имена са изписани на паметника), които, като наместници на Тангра на земята, също били конници.
Митологизираният кон в българския фолклор се определя
като вихрогон, ветрогон, крилат или кършй-гора. Тези определения изразяват представата за неговата необичайна бързина
и сила. Фолклорният персонаж кон-вихрогон е толкова силен и
бърз, че надвива дори вихрите и изпреварва слънцето при надпревара с него; както се казва в една приказка: „нищо не може
да му убегне, ако го подгони“. Такъв кон не препуска, той лети
като вихър, а буйният южен пролетен вятър в диалектите се
нарича коня.
Понякога се хиперболизира и неговата външност - той е
шестокрил, поради което е хвърковат или е с шест, осем, дванадесет крака. Многокраките коне се раждат веднъж на дванадесет години (на Гьоргьовден). При нужда дванадесетокраките
коне могат да бълват пламък от устата и ноздрите си. Способността да лети дава възможност да играе ролята на медиатор
между долния и горния свят. Несъмнено такъв е конят, който
язди слънцето в образа си на момче и този на витяза, който обикаля земята за един ден - митопоетичен образ на слънцето. Този
кон е много мъдър, обладава непознати за хората вълшебства,
верен приятел е на своя стопанин и му помага при всичките му
премеждия.
Ярко е описанието на коня в сборника с епични и обредни
песни „Веда словена“, където той се явява като атрибут на много
божества. Митологизацията му достига своя връх при описанието на коня на Сива Бога, който се оприличава с шестокрила
лястовица:
Сива Бога фаф гората,
яхнува си коне лестувица,
лестувица шестукрилца,
< ...>
яхнал си е люта коне,
люта коне крилетина,
с люти гу змии припасал,
с люти змии със смоци,
припасал гу прижегал,
<...>
/Веда словена, т. 1: 256/

Хвърковати коне имат и всички големи юнаци. Благодарение
на качествата на коня си, един юнак, обзаложил се да се над-

322

преварва със слънцето, спечелва облога, а за награда получава
слънчевата сестра. Но понякога такъв необикновен кон притежава и врагът на юнака. В двата случая той е най-добрият приятел
на своя стопанин и винаги му помага със съвети или вълшебства, когато е в беда или трябва да извърши подвиг. Според една
приказка бащата на Слънцето подарил такъв кон на име Гьоко
на овчаря, който спасил сина му от една ламя. В епическите
песни за Крали Марко определението за неговия кон-вихрогон е шарколия. Трудно е да се каже какво точно е означавало
това име някога, но днес априори предизвиква представата за
‘пъстър’. По-скоро то се свързва с определението за митичните
коне сура коня, т.е. това е ‘слънчев, блестящ, свещен кон’, който
подобно на своя стопанин е необикновен, изключителен. Неслучайно конят е атрибут и на някои от светците в християнския
пантеон (св. Илия, св. Тодор, св. Георги, св. Димитър). Според
едно поверие през нощта на Тодоров ден самият св. Тодор - покровителят на конете, се явява като невидим конник и обикаля
селището, а ако срещне човек, той го удря с патерицата си или
конят му го стъпква. Несъмнено в този случай св. Тодор е приел
не само функциите, но и образа на някакво архаично божество
(може би Тангра), на което християнските свещенослужители му
придали демоничен облик.
Образът на коня се открива в различни произведения на народното изкуство - в шевиците, дърворезбата и т.н. Композицията върху един саркофаг от Плиска включва два елемента: кон и
слънчев знак. Всичко това потвърждава, че в словосъчетанието
сура коня определението сура означава ‘слънчев; свят, свещен’.
В езическия период българите (и други южни славяни) посветили на коня специален празник - Конски великден, съхранен в
народно-християнския календар и адаптиран към християнския
Тодоровден — деня на св. Теодор Тирон, възприет от българите (и
грузинците) за покровител на конете. Той няма постоянна дата,
но е включен във великденския комплекс. Провежда се в първата събота след Сирни Заговезни, т.е. в първата седмица от Великденските пости. Празникът се отличавал с конните състезания (кутиите), които, макар и частично, днес се възстановяват.
Кутиите и сега са характерни за тюркските народи в Централна
и Средна Азия. Траките и славяните също провеждали конни
състезания, но при тях това бил погребален обред.
На Тодоровден българката правела обредни хлебчета с формата на конче, на конска глава или на подкова, украсени с орехови ядки, скилидки чесън и сол, които се раздавали за здраве
и плодовитост на конете. Правел се и голям хляб — боговица,
украсяван с тестена пластична украса, изобразяваща кончета,

323

подкови, уши и конски опашки. Късчета от него се давали и на
конете. Несъмнено това е свързано с култа към коня като символ на слънцето, което се потвърждава от украсата на друг обреден хляб, предназначен за този празник, която изобразява огън
или огнище, от което кон гони злите духове. Обреден хляб, който
се давал на конярите за здраве на конете, се правел и на Бъдни
вечер.
На този ден се извършвал и един обред с магическа същност,
насочен към осигуряването на женската плодовитост, при който
неродили още жени си разменяли хлябове, а после, цвилейки
подскачали и се ритали като кобили.
Конните състезания някога били включени и в обредния
сватбен комплекс. На сватбата булката яздела бял кон, а младоженецът - червен. Подобен обред отново се открива при тюрките
от Централна и Средна Азия.
Българите също поставяли конски черепи на огради или на
високи дървета, за да пъдят злите сили. Желязната поставка в
огнището понякога е с вид на кон и се нарича конче; тя също е
апотропей. Смятало се, че конникът никога не е застрашен от
демоните - вампири, самодиви, чумата и др., защото, според
поверията, те бягат от конете.
«ь Названието к о е е регистрирано в старобългарски текстове — конь. < прасл.
*kanjb., а по друга версия от *капть < *катапь, съхранено в ст. рус. колюнь, укр.
комон, чеш. komon ‘кон7, ст. пол. komonik ‘ездач’.

Ш Борхес X. Л., Книга вымышленных существ, електр. издание: chttps://
m.wikipedia.org/wiki/I<HMra_RbiMbiiiDieHHbix_c^ecTB>; Български етимологичен
речник, т. 2, С., 1979: 580; Венедиков Ив., Златният стожер, 1995: 248-261;
299-303; същият, Тракийският конник // сп. Векове 1972, 4, 3-14; Габьппев
Е. С., Культ солнца в мифологии якутов (Проблема древних этнокультурных
параллелей) // Диссерт. на соиск. уч. ст. канд. истор. наук, СПб., 1998:106: <http://
coolreferat.com/ Культ_солнца в_мифологии_якутов__проблема_древних__этнокультурных
_параллелей> 04.12. 2010; Георгиева Ив., Българска народна митология, С.,
1993: 59-62; Гура А. В., Символи животных в славянской народной традиции,
Москва, 1997; Данилов О. В., Языческие культы древнего населения Марийского Поволжья, Йдшкар-Ола, 2016: 32; 69-94; Денисов П. В., Религиозные верования Чувашии, Чебоксары, 1959; Зайков А. В., Скифский конь в спартанской ритуальной поэзии /7 Античная древность и средние века. Екатеринбург:
УрГУ, 1998. Выл. 29; Катанов Н. Ф., О погребальных обрядах у тюркских племен с древнейших времен до наших дней И Известия общества археологии, истории и этнографии Казанского университета, т. 12,1984, Выл. 2:117-125; Конь. //
Животные в мифологий: <http://myfhology. info/myth-animals/kony.html>; Кузьмина
Е. Е., Распространение коневодства и культа коня у ираноязычных племен
Средней Азии и других народов старого света. Древняя Анатолия., М., 1985;
Мифические лошади //Материал из Википедии — свободной энциклопедии:
<https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%B0%Dl%82%D0%B5%D0%B3%D0%BE%
Dl%80%D0% В8% Dl%8F:°/oD0%9C%D0°/oB8%Dl%84%D0%B8 %D1%87%DO%B5%
D1 %81 %D0%B A%DO%B8%DO%B5%DO%BB%DO%BE%D 1 %88%D0%B0%D0%B4%D
0%B8>; Куггьр Дж. К., Илюстрована енциклопедия на традиционните сим-

324

воли, София, 1993; Маразов Ив,, Видимият мит, С., 1992: 115-155; същият,
Митология на златото, С., 1994: 33-131; Плетнева С. А, Кочевники южнорусских степей в эпоху средневековья (IV-XIII), Воронеж, 2003; Рыбаков Б. А.,
Язычество древних славян, М., 1981: 82; Тулпар’. <http:// www.bestiary.us/tulpar>;
Уолтърс Д., Китайска митология, С., 1995: 116; 186 и др.; Фаминцын А. С.,
Божества древних славян, М., 1995: 71; Шевалие Ж., Геербрант А., Речник на
символите, т. 1, С., 1995: 501-512; Horovitz J., Muhammeds Him-melfahrt, «Der
Islam*, 1919, v. 9; Piemontese A., Note morfologiche ed etimologiche su al-Burrq,
«Armali della facolta di lingue e litterature stranieri di Ca Foscari», 1974, v. 13, No 3.

КОНГЬО (кЬнгьо

/Врач./) >

КАРАКОНДЖОЛ

КОНДЖОР (кЪнджор /Велгр.; Род./, КОНЖур /Костандово, Ракитово и Дорково,
ВелгрУ, конджуре /Бабяшко Краище/); КОНДЖЯЛ (конджял fH.
Г., II, 393/); КОНЖУРАК (конжурак /Славезпо, Смол.; Петково, Ард/) X
КАРАКОНДЖОЛ

w Названията конджор и конджял представляват втората част съответно
на каракЬнджор и каракднджол (с меко дж /в/ и преглас о > а), а конжурак е образуван от конджор (гунджур) + суф. -ак, който в случая се явява увеличителен
и засилва пейоративната конотация.
КОНДЖУРЕ (конджуре — мн.ч.

/Бабяшко Краище/,

КОНЖур

/Дорково,

Ракитово и Костандово, Велгр./)

Обобщено название за таласъми, вампири и други демони.
** За етимологията вж.: конджор» каракондур.

КОНДУРАК (к.ондурак

/Търнак, Белосл./)

Митично същество от групата на демоните, което е с вид на
едра и силна жена, облечена в дълга бяла рокля, която броди
нощем, обира и бие хората.
По всяка вероятност това е вторично образувание от термина конжурак
[вж. при конджор].

КОНУР (конур /Жълтуша, Ард./) X ТОРБАЛАН
w Терминът изглежда о контрахиран вариант на конджор.
КОНЯК (коняк /ЗБ/)

Гадател, който умее да предсказва по плешка на агне, по
гръдната кост на кокошка и по човешка длан.

w Това е название с преносно значение от кдняк ‘гръдна кост на птица, по
която се гадае’. Възмоясно е то да е производно от кон, подобие на кобилица от
кобила (?).

325

Ш Български етимологичен речник, т. 2, С., 1979: 606.

КОРДЖИЕ (корджйе /Ягодина, Дев/) > СТОПАН
Това е вторично название от корджйе (< коруджия) ‘селски пазач’ < тур
korucu ‘горски пазач*. Семантичното преосмисляне е станало въз основа на идентичните функции на стопана и корджията - по свой начин да пазят селото и
неговото землище.

КОСИЛНИЦА (Косйлница /Род./)
Прозвище на злокобния демон Смърт.
Названието е образувано от коса + -илница. То отразява поверието, че
Смъртта носи коса, с която покосява, т.е. отнема живота на хората.

КОСТЕНУРКА (костенурка /общоб./); КОСТЕНИЦА (костеница
/диалУ); КОСТЕНА ЖАБА /диал./.
Персонаж в космогонните митове и един от символите на
мъдростта и дълголетието.
Митове за костенурката се срещат при народите, чиито земи тя обитава. С нейния произход са свързани няколко мита. Според един от тях,
записан в шумерските таблички, тя е създадена от бог Енки. В един
китайски мит се разказва, че Великата Майка Костенурка е създадена
от звездната светлина. Индийците вярвали, че великаните, които живеели на Земята, се провъзгласили за висши богове, но боговете се разгневили и започнали война с тях. Накрая великаните се разбягали, а на
бойното поле останали щитовете им, на които боговете вдъхнали живот,
след което израсли глави и лапи и така се появили първите костенурки. Други вярвали, че костенурката произхожда от една жена, която
ловяла риба с мъжа си, но паднала във водата и станала костенурка
/тернате (Малайзия)/. Връзка с жена се открива и в една албанска легенда, в която костенурката се представя като омагьосана девойка, която
била намерена от един цар; той я отвел вкъщи; през деня, докато него
го нямало, тя се превръщала в красива девойка, която вършела цялата
домашна работа и когато наближи той да се върне, отново приемала
образа на костенурка. Според „Авеста“ костенурката била създадена от
Злия Дух и затова самата тя е зло същество като дева Заиримянура-костенурка, който през нощта „убива хиляди създания на Светия Дух“.
На този, който го убие, ще му бъдат простени грехове като лоша мисъл,
лоша дума и лоши дела.
В митологията от Новото египетско царство костенурката се отнася
враждебно към египетския бог на слънцето Ра. Това е отразено във възгласа „Да живее Ра, да загине костенурката!“. Грапавините по черупката й някои индианци възприемали като следи от боя, който й нанесъл
един койот, защото много пищяла, когато паднала в някаква цепнатина
/кедло (ЮИ САЩ)/. По друга версия грапавините представляват тайн-

326

ствено писмо, написано от самата природа, което съдържа прорицания;
те са основа за предсказания /китайци, японци, виетнамци/, а белите и
черните точки се обяснявали като шифър, чрез който тя е съхранила
космическия трактат „Всеобщото правило“ /китайци/. Всъщност някои
историци съобщават един мит, в който се разказва, че още две хилядолетия и два века преди новата ера една костенурка излязла от някаква
река и казала на справедливия император Великия Ю как да измери
и раздели земята си на девет области, пригодни за земеделие и други
добри неща. Смятало се, че това била вълшебната или небесната костенурка , създадена от вода и огън, а по друга версия - от светлината
на звездите, формиращи съзвездието Стрелец. На черупката й бил начертан космическият трактат „Всеобщото правило“, а с бели и черни точки
били нарисувани Девет раздела от него. Това влечуго било Тан-ки ‘костенурка-дух’, възприета от китайците като майка на всички костенурки. Тя е
едно от четирите вълшебни (или духовни) животни.
На много места, където костенурката е на почит, тя се приемала за
образ на някое божество, негов атрибут или символ. Един от четирите
духа с вид на животни, които пазели страните на света, е Черният войн,
който бил с образа на костенурка и пазител на северната страна /китайци, корейци/. В един корейски вариант на този мит Костенурката-Змия е
един от Четирите Бога-Пазители - другите три са Тигър, Синият Дракон и Феникс, всеки от които отговаря за един от четирите квадранта
на небето, съответстващи на четирите годишни сезона. Съгласно друг
корейски мит тя е майка и на Слънцето. Родила го през главата, а след
това започнала да го пренася през морето, мотив, с който се свързват
и скалните рисунки по брега на р. Амур при село Сикачи-Алян. На о-в
Самоа костенурката се смятала за бог-покровител на някои родове. В
тибетската митология от мазнината на златната космическа костенурка
са създадени тхеурангите, които олицетворяват някои атмосферни явления, а според тибетската религия бон от шест яйца на Златната космическа костенурка се излюпили божествата Лу. Когато сътворил всички живи същества, индийският бог-демиург Праджапати бил в облика
на гигантска костенурка; в един от десетте си аватари Вишну се явява в
образа на костенурка, а други индийски богове яздят костенурка. Богът
на морето Тхен Биен е с вид на гигантска костенурка /ЮИ Азия/. Морската костенурка е символ на бога на моряците Кумпир и атрибут на
богиня Бентен /японци/. За много индианци костенурката е символ на
Великата богиня-майка. С черупка на костенурка майте изобразявали
бога на Луната. За някои нигерийци тя е атрибут на богинята на земята
и плодородието Исонг ‘майката земя’, а според други тя е символ на богинята на земята и плодородието Але. Костенурката е свещено животно
в Конго, където народът балуба вярва, че тя е въплъщение на майката
земя; очертанията на границите на резиденцията на техния управител
рисуват свещената костенурка.
В митологията Световната или Космическата костенурка е свързана преди всичко с началото на процеса на сътворението на света и
в частност на земята, а също и с това, че тя ги крепи. Според индуизма Кашяпа ‘Костенурка’ (което се свързва със староиранското kasyapa

327

‘жаба’) е един от седемте мъдреци, участвали в сътворението на света.
По друга версия, въплътен в космическата костенурка, Праджапати
сътворил всички живи същества: „костенурката всъщност е Кашяпа; затова казват, че всички живи същества са потомци на Кашяпа“. По друг
мит гигантската сухоземна костенурка понесла света на своя гръб. В
малайските митове създателка на света е митичната морска костенурка
Манои. Според един мит богът-покровител плюл в устата й и тя родила
момиче; когато дъщеря й пораснала, тя й казала кой е нейният баща;
дъщерята отишла при него и поискала да се люби с него, но заради това
той я убил; от кръвта й се образувала Земята, от дясното й око възникнало Слънцето, а от лявото - Луната, косите й се превърнали в трева
и дървета, костите й в хълмове, а от корема й той извадил момченце и
момиченце, които поставили началото на човешкия род /бондо, джуанг,
мариа (Ю. Азия)/. Според друга легенда някакъв богатир прострелял със
стрела Златна Костенурка (Алтая Мелхей), която се движела от север
на юг; тя се обърнала по гръб и „Изливащата се от умиращата костенурка течност станало море - това било на северната страна. От устата на
костенурката пламнал огън и затова главата й нарекли южна страна. В
лапите на животното имало малко пръст, от която се образувала почвата и всичко растящо на нея“ /монголци/. Костенурката била натоварена
да крепи цялата Вселена /буланг (Индонезия)/. В представите на тибетците вселената е огромен материк, който плава в океан върху гърба на
костенурка. Когато, според една китайска легенда, господарят на титаните съборил стълба, който поддържа небето (по други версии това са
четири или повече стълба), богинята Нюйва спасила света, като откъснала краката на костенурката Ао, поставила по един на всяка страна
на земята и с тях подпряла небето. Златната костенурка от монголската
митология държи централната планина на вселената. За индийците тя
е опора на божествения трон.
Част от митовете са свързани със сътворението на Земята. Създателят (Слънцето, върховният или друг бог, някакъв старец или жена)
заповядал на костенурката да донесе от дъното на морето (световния
океан) пръст (глина, пясък), от която той създал малко късче суша,
която постепенно нараснала /арапахо, майду (Калифорния), Сан Кристобал
(Меланезия), Тибет, мунда (Бенгалия), румънци/. Според някои традиции
тя не могла да изпълни тази задача и пръст доставило друго животно
или птица, сложили я върху черупката на костенурката; получило се
късче суша, която нараствала и така възникнал материкът /хурони, сенека/, а костенурката останала да поддържа Земята /буланг (Индокитай),
черо и мундари (Ю. Азия)/. Иранците вярвали, че Земята била създадена от змия и костенурка, а в митовете на австралийските аборигени
се разказва, че земята е създадена от костенурката Бедал. От водните
глъбини костенурката повдигнала земята /индийци, монгола/, възприемана като огромен квадрат или кръг, а четирите ъгъла съответствали
на посоките на света /монголци/. Подобни митове имат и други алтайски
народи, както и тюрките в Централна Азия.
След създаването на Земята костенурката станала основа, върху
която тя се крепи над Световния океан /дравидски племена (Индия), тувин-

328

ци, буряти, тибетци, Египет, о-в Гилберт (Микронезия) и др./. Според индийците земята се намира върху седем слона, стъпили на костенурка, която
от своя страна е легнала върху голяма змия или Земята се намира върху исполински слон, стъпил върху Световната костенурка, а тя - върху
огромна кобра, свита на обръч. По друга версия Земята лежи върху
търбуха на костенурка (или жаба), а лапите й сочат четирите посоки
на света /монголци/. В поверията на калмиките също костенурката носи
Земята на гърба си, но те вярвали, че когато Слънцето изгори всичко,
тя ще се обърне по гръб и това ще сложи край на живота на планетата. И някои индианци вярвали, че Земята е плоска и лежи върху
гърба на гигантска костенурка /ирокези, хурони, сиукси/. В някои митове
костенурката носи на гърба си по-малки части от земята - върху китайската Ао има три планини, населени с божества, а нейната сестра
индийската Кашяпа плува в Световния океан със свещената планина
Мандару. Според индианците върху черупката на Майката-Костенурка
расте Световното дърво. Египтяните използвали две костенурки за измерване нивото на разливащата се река Нил; две костенурки стоят и на
мястото на зодиакалния знак Везни.
В представите на някои индианци от Мезоамерика костенурката
тегли колесницата на Луната (а жабата - на Слънцето) /кекчи, мопан/.
Други вярвали, че когато костенурката затваряла черупката си, ставало тъмно /апачи/. Костенурката, която погълнала цялата вода, е персонаж от друг мит за Месеца /сиона (3. Амазония)/. Митовете за костенурката при африканците също са свързани с Луната. Според един от тях
Луната заповядала на костенурката да отиде при хората и да им каже,
че трябва след смъртта си да възкръсват като нея, но заекът стигнал
преди нея и тъй като забравил какво точно казала Луната, той им заповядал да умират завинаги /бушмени/. Според друг мит един старец
видял умрял човек, а върху него бил Месецът; той помолил животните
да ги пренесат през реката; съгласили се две костенурки - дългокраката
пренесла Месеца, а късокраката - трупа и затова хората умират /занде
(Судан)/. Когато прародителката паднала от небето в Световния океан,
пак костенурката я качила на гърба си, който видрата покрила с кал от
дъното на океана /ирокези/.
Костенурката се явява и като културен герой; по време на потопа тя
пренесла хората до някакъв остров /далавери/; показала на човека как
да добива огън и му дала царевичен плод /гурони/. Тя научила виетнамците как да си правят наколни жилища. Великата Майка Костенурка
съветвала легендарния китайски император Ю как да уреди живота на
Земята.
Митове за костенурката като опора на Земята и за участието й в сътворението на вселената или на земната суша в традициите на другите
евразийски народи, с незначителни изключения, не се откриват.
Много по-широк обхват има разнообразната символика на костенурката. Както при змията и жабата, в нея се сливат мъжкото и женското
начало, но женската същност преобладава. В даоизма тя се възприема
като модел на света - горната част на черупката се асоциира с небесния
купол, долната - със Световния океан, а тялото между тях олицетворя-

329

ва земната суша. Подобен жив модел на Вселената са имали и шумерите (горната черупка представлява небесния свод, долната - водата, а
тялото й - земята с човешкия род), а също и тибетците („Цялата Вселена
се помества в костенурката. Главата й е обърната на юг, опашката на
север, лапите - на изток и запад
И дравидите асоциирали костенурката с модел на вселената. Смятало се, че тя е много внимателна
и невъзмутима, на което се дължи и нейното бавно движение, заради
което била възприета като еталон на мъдростта /Африка; Китай, Европа/.
Често тя е символ на дълголетието, а понякога дори и на безсмъртието /японци, индианци/ - някои индианци смятали, че тя живее по 10 000
години. Заради дълголетието си тя предвещава успех и опора /японци/.
Други я приели за символ на жизнелюбието /античното Средиземноморие/,
а според трети тя е воден или лунен знак или е олицетворение на неуязвимостта. Морската костенурка символизирала водата, зимата, севера,
а също принципа ин и космическия ред /китайци/. Символ на водата тя
е също в Иран и почти цяла Източна Азия. Световната костенурка била
смятана за въплъщение на мощта и издръжливостта /индийци/ заради
възможността й да държи на гърба си гигантския слон заедно със Земята, а заради голямото количество яйца, които снася, в Античността била
приета за символ на плодородието /Средиземноморието; Иран/. Образът
на костенурката е едно от животните в украсата на дрехите и другите
атрибути на шаманите /Сибир и Приамурието, Америка, Австралия и Тихоокеанските острови/. В Европа тя се приемала и за символ на трудолюбието, търпението и постоянството, но илюстрацията към фразата „Бързай
бавно!“ в Средновековна Европа изобразявала костенурка с издути от
вятър платна. Според митовете от горната част на черупката може да
се направи струнен музикален инструмент /гърци/, а китайците я асоциирали с военния щит и я приели за символ на военната защита. И
римляните свързвали щита с черупка на костенурка, а когато техните
легиони трябвало да превземат някоя цитадела, така се подреждали, че
щитовете им се застъпвали над главите им и формирали един огромен
щит, наричан костенурка. Същевременно за иранците тя е символ на
Смъртта и на подземния свят.
Древните гърци смятали, че костенурката закриля от черна магия, затова я държели вкъщи. Като домашно животно тя се отглежда
и в Африка. Сготвеното месо от костенурка гърците използвали за лек
против отрова и предпазващо средство от чародейства. На о-в Таити се
смятало, че месото от костенурка е свещена храна за боговете; то стига
до тях чрез жреците и вождовете, на които е позволено да го ядат. Вавилонците приготвяли лекарство от горната черупка. Гърците и други
европейци я използвали в магически обреди, а очите й в златна обковка
били амулети против уроки.
При славяните костенурката не е на голяма почит. Те я отнасят към
нечистите животни. Според едно поверие Бог дал на щъркела чувал с
различни нечисти животни, сред които била и костенурката и му заповядал да го изхвърли.
В представите на някои славяни костенурката произхожда от вещица, която сторила грях, като прала в празничен ден; когато свършила

330

легнала на една скамейка и се покрила с коритото, за да се скрие от
хората и така си останала /украинци/. По друга версия вещицата се превръща в костенурка (или жаба), когато по време на Великден „краде“
млякото на чуждите крави и го прехвърля на своите /Полеся/. Според
друг мит тя произхожда от храната (пържени яйца или вареники /украинци/, или хляб и печена кокошка /сърби, хървати, босненци/), която скрили и не угостили някакъв странник, който се оказал Христос. В друго
поверие тя се свързва с някакъв гад, който жилел хората или с летяща
змия, която ги изяждала. Самата костенурка била отровна и както при
змията, ухапването й било смъртоносно; някога тя можела да лети и
когато кацала на хората, изяждала носовете и очите им; затова бог я
наказал, като й дал тежката черупка /украинци/. Един от митовете гласи,
че женската костенурка се промъква в човека и развъжда малките си в
червата му; по шията и коленете на този човек се появяват отоци и за
да се изпъди костенурката, трябвало да му баят /поляци/.
Само в митологията на белорусите е фиксирана вярата, че Земята
е върху костенурка, но първоначално това било или смок, или жаба, на
която Бог сложил черупка.
Смятало се, че костенурката може да свири /поляци/; освен змията
и тя познава тревата, която, подобно на разковничето, отваря всички
затворени места, отключва ключалки и катинари, помага да се преодолеят различни препятствия и дори да се открият съкровища /украинци, белоруси, сърби, далматинци/. Тя расте по местата, които обитава костенурката. Това знае вещицата, затова, според преданията, загражда
гнездото на костенурката, в което са яйцата й; тя тръгва да търси тревата, за да развали преградата, а вещицата я следи и така се сдобива с
нея /руси и украинци/.
Вярвало се, че костенурката въздейства на млечността на кравите:
млякото им е повече и по-гъсто, ако във ведрото за поене се сложи костенурка или ако им дадат да ядат яйце от костенурка /украинци/. За да
растат и се угоят свинете, заравяли жива костенурка в кочината /белоруси/ или са я държели в съда за хранене /украинци, белоруси/.
Убиването на костенурката при сърбите било забранено, защото се
вярвало, че това предизвиква градушки. За предпазване от тях те ядели яйца от костенурка.

В един мит в българската митология се казва, че костенурката произхожда от млада жена, която трябвало да направи хляб и
да сготви за свекъра си, докато той се прибере от полето. Според
една версия тя била несръчна и не успяла, а по друга свекърът закъснял и през това време кучето изяло едната половина
от хляба, а после, понеже била гладна и нямала търпение да
изчака свекъра си, тя изяла и другата половина. От срам невестата седнала на дъската за хляб, покрила се с нощвите, а когато
свекърът й се прибрал, я проклел така да си остане, след което
тя се превърнала в костенурка. По друга версия една майка проклела дъщеря си, вследствие на което, докато месела тесто, тя се

331

сраснала с дъската за месене и нощвите.
Според българската народна космогония в крепенето на Земята участват няколко животни, застанали едно върху друго най-отдолу е костенурката, върху нея се намира рибата, на нея
е стъпил вол, а върху неговия гръб лежи огромна змия, приела
формата уроборус.
Според поверията на българите, подобно на змията, костенурката познава билките и знае да прави магии. Единствено тя знае
къде расте и цъфти папратта, чийто цвят е вълшебното разковниче. Както руските вещици и българските ограждат яйцата й и
за да стигне до тях, костенурката взема листа от разковничето,
които разбиват оградата. Същевременно вещиците използвали
нейни части при лечение на болести като страх, уроки, слабост, а
яйцата й се използвали за разваляне на магии.
Връзката й с дъжда е изявена в обичая по време на суша да
се предизвика дъжд, като се обърне костенурка с долната част на
черупката нагоре.
Убиването на костенурката е табу, защото се смятало, че тя
носи щастие и се моли на Бога за богат урожаи. Подобно на орела, тя е един от символите на мъдростта и дълголетието. Затова
в приказките тя се нарича баба Костенурка.
Както в митологиите на много други народи и в българската
традиция понякога костенурката и жабата се взаимозаменят,
поради което апелативът жаба в диалектите се използва и със
значение костенурка.
жёлка, жел баба
•w В основата на названието е залегнало съществителното кост, но най-вероятно формирано от устойчивото словосъчетание костена жаба > костенурка.

Ш Березкин Ю. Е., Тематическая классификация и распределение фо-

льклорно-мифологических мотивов по ареалам. Аналитический каталог
<http:// ruthenia.ru/folklore/berezldn/>; Борхес X. Л., Книга вымышленных существ,
електр. издание: <https:// ra.wikipedia.org/wiki/KHHra_BbiMHiiuieHHbix_cyiL[ecTB>; Горнова М., Черепаха, рождающая солнце // Словесница Искусств - региональный
культурно-просветительский журнал: <http://www .slovoart. ru/node/1513>; Добрева С., Митове и образна символика в „Легенда за Четирите Бога на Краля“: <http://www.eastemspirit. org/page.php?35>; Купър Дж. К., Илюстрована енциклопедия на традиционните символи, С., 1993: 96-97; Маринов Д., Народна
вяра и религиозни народни обичаи, С., 1994: 164-165; БМ:179-180/; Черепаха
в мифологии Африки <http://cherepahi.info /hob/v-mifologii/540-cherepakha-v-mifologiiafriki>;Черепаха в мифологии Европы: <http:// cherepahi. info/hob/v-mifologii>; Черепаха в мифологии Центральной и Западной Азии: <http://cherepahi.info/hob/vmifologii/542-cherepakha-v-mifologii-tsentralnoj-i-zapadnoj-azii>; Шевалие Ж., Геербраят А., Речник на символите, т.1, С., 1995: 529-532.

КРАКАНОВЦИ (кракановци - мн.ч.) > КАРАКОНДЖОЛ

4» Смята се, че названието е вариант на караконджол, преосмислено по
крак, но би могло да е производно от Крачун, т.е. крачуновци, поради това, че
тези демони бродят именно по същото време.

£3 Български етимологичен речник, т. 3, С., 1986: 74; Геров BL, Речник на
българския език, т. II, С., 1976: 409.
КРАЛИ МАРКО {Крали Марко)
Митологизирана историческа личност от периода на османското владичество на Балканите в юнашкия епос на южните
славяни.
Крал Марко Мърнявчевич е син на средновековния владетел на
Прилепското кралство Вълкашин Мърнявчевич, което обхващало голяма част от областта Македония. След убийството на баща му и чичовците му Углеш и Гойко от османците, през 1371 г. той се обявява за крал
и продължава борбата на своите предшественици против османските
нашественици на Балканите. Бил е убит в една битка край гр. Крайова
с румънския владетел Мирча Войвода.
След смъртта му народите го възпели и възприели като митичен
герой. Според една хипотеза фолклорният юнак Крали Марко (известен
и с имената Марко Кралевити, Марко Кралевич или Крале Марко, а
за сърбите КрагьевиЬ Марко или Марко Мр/ьавчевиЬ) е приел характеристиките на някакъв отдавна забравен митичен герой, на когото се приписвали както уранични, така и хтонични черти, чрез които в някои
отношения корелирал с хетския бог на бурята, а в други - с критския
Зевс и тракийския Дионис. По друга хипотеза Крали Марко е наследник на героя конник, на тракийския херос. Уподобеният с него Крали
Марко постепенно го изместил, приемайки неговите характеристики и
така запълнил съответната за времето потребност от нов герой.

Героизмът на тази историческа личност в борбата му против
османските турци довел до неговата митологизация. Във фолклора Крали Марко е юнак над юнаците, на когото се приписвали фантастични великански размери, сила и други способности
- единият му крак бил на Рила, а другият на Стара планина;
с една крачка прескачал река Дунав; с дъха си превивал дървета; мустакът му бил колкото тригодишно агне, а на косъм от
мустака си обесва враговете си. Калпакът му бил направен от
цялата кожа на една мечка; огромният му боздуган тежал шестстотин оки и когато го хвърлял, земята се разтърсвала; с него и
със сабята си дамаскиня побеждавал и чер арап и жълти базиргяни; бори се със змейове, хали, лами и самодиви и ги преборва.
Според една песен е готов и с Господ да се състезава. Той можел
за един ден да обиколи земята с хвърковатия си кон Шарколия
{Шарко). Силата му се дължала на това, че три пъти сукал мляко от самодива. Затова станал побратим на самодивите. Негов

333

близък приятел му е Секула детенце - друг митичен български
юнак.
На много места из България се сочат камъни със следи от
пръстите и стъпките или от копитата на коня на Крали Марко.
Според поверията, когато силно удря с крак, под копитото му
бликва вода. За много извори и кладенци по българската земя
се казва, че така са възникнали.
£3 Арнаудов М., Очерци по българския фолклор, С., 1996: 499-532; Българска литология. Енциклопедичен речник (съст. А. Стойнев), С., 1994: 180;
Венедиков Ив., Медното гумно, Ст. Загора., 2005: 84-94 и др.; Genchev G., Народен мироглед: <www.vama-bg.com © 2000>; Теодоров Е., Древнотракийско наследство в българския фолклор, С., 1999: 239-252.

КРАСА (краса /Тетев./) > ЗМИЯ
** Евфемизмът е ст.бъл. съществително краса ‘красота; красавица’.

КРАСНОЯЗДЕРИЦА (краснояздерица /БелогрУ)
Лоша, зла самодива.

Митономинантът вероятно е съставен от краса (ст.бълг. краса ‘красота; красавица )
със значение ‘змия’ и глагола яздя, т.е. ‘яздеща змия’. Мотивацията е свързана с едно описание на самодивата, според което юздата на елена, който язди и камшикът й представляват
живи змии.

КРАЧУН (Крачуя /Плев.; Лом./ илиКръчун, Крачъдн, Крачон, Крачунек, Крачюнец, Кръчан, Кърчан /в други диалекти/

Бог на слънцето в славянската митология, вероятно ипостас
на Коледа.
Това е един от спорните славянски богове. Божеството Кръчун е найдобре съхранено в румънско-молдовската митология (Crăciun или Crățun,
Cărțun; молд. Крзчун). Той е аналог на славянския бог Коледа, на римския Сатурн и иранския Митра, което го отнася към соларните божества. Всъщност терминът карачон в Древен Иран означавал ‘голям
месец5, по време на който се правели жертвоприношения с бик в чест
на бог Митра, за да пусне слънцето, което след 22-25 декември започва
да нараства.
В представите на румънци и молдовани Крачун е с облик на добър
дядо, откъдето идва и Мош Кръчун - еквивалент на Дядо Коледа. На
него е посветен едноименният празник Кръчун (Crăciun), който се чества
на 25 декември по начин, подобен на честването на Коледа в България и Русия. На Рождество при румънците съществувал обичай свещеникът да посещава къщите на вярващите, като носи вид кукла, която
най-вероятно е остатък от езическите обреди, когато тя е изобразявала
бог Крачун.
Народното название Karâcsony на религиозния празник Рождество

334

Христово в унгарски е заето от румънски или от полабските славяни, а
по Друга версия - от българите или словаците. В албански език терминът körcun означава ‘пън*, но и бъдник - ‘пънът, който гори в огнището
през нощта на Бъдни вечер’.
В някои диалекти в славянския свят празникът Коледа също
се нарича Крачун /български, словенски и сръбски, хърватски/ ИЛИ
Корочоунъ, КорОЧЮНЪ /староруски/, Корочун /руски/Карачун /белоруски и руски/, Керечунь, Кречун /украински/ и др., но по-често това
е названието на деня преди Коледа. При гуцулите (в Галиция)
Бъдни вечер се нарича и Кречун-вечер. И в някои български райони същият празник е известен като Крачун, а на други места е
означавал и Еньовден, т.е. денят на лятното слънцестоене, което
определено причислява Крачун към ипостасите на слънчевия
бог.
В белоруската митология Карачун се явява, като ‘зъл дух,
който съкращава живота’, а нарицателното карачун означава
‘внезапна смърт на млад човек’. В руската митология, освен със
‘зъл дух’, Корочун се идентифицира със ‘Смърт, гибел’. В руски
до днес се използват фразеологизмите Карачун пришел ‘Дойде
Крачун, т.е. настъпи бърза и неочаквана смърт’; хватил Карачун ‘хванал го Крачун, т.е. умрял е’; задать Карачуна ‘да ти дам
Крачун, т.е. да убия или измъча някого жестоко’. В някои български диалекти крачун означава и ‘болест, при която се схващат краката на хора и животни’, което има паралел в немски,
където krank е ‘болест’. За умрелия се казвало, че го е отнесъл
Крачун. Това дава основание на някои да приемат Крачун като
1 древно хтонично божество. По-скоро то се свързва с умиращото
Слънце, което ознаменува края на календарната година. Трудно
е да се каже какво общо има митонимът Крачун с украинското име крачун ‘вид ястреб-змиеед’, познато и в руски език със
значение ‘презморска хищна птица, Circaetus, от рода на орлите,
която се храни с гадини’.
Несъмнено това е едно от езическите божества, които след
приемането на християнството са били преосмислени като демони. Анализирайки ситуацията около Крачун и Коледа, се стига до
извода, че и двата теонима за славяните са означавали ипостаси
на бога-Слънце или бога на Слънцето, отговарящ за слънцестоенето с двойствен облик - първият изглежда е олицетворявал
старото, грохнало, умиращо Слънце, а Коледа - възраждащото
се Слънце младенец, което впоследствие се идентифицирало с
младенеца Иисус. Несъмнено чрез тях е изразена митологичната темпорална граница, означаваща прехода от старата към новата година, а също и цикличността в природата живот - смърт

335

- живот или раждане - възмъжаване - смърт - възраждане.
За бог Крачун напомня и обредният рождественски хляб крачун при закарпатските украинци, поляци, словаци и моравци,
възприеман като символ на семейното богатство.
Свидетелство за наличието на този бог в славянския пантеон
е съхранението на теонима в личното или фамилно име Крачун (Crăciun) в румънската, руската, сръбската и българската
антропонимия. В руски личното име Крачун е регистрирано в
„Ипатиевска летопис“, а в един български войнишки регистър от
1548 г. четем: „Крачун син на Братучин, <...>, който е починал,
от Бяла Слатина...“. Според една легенда името на село Крачимир, Белоградчишко, е производно от личното име на неговия
основател Крачун. През 1959 г. за главен прокурор в Перник е
назначен Крачун Маринов Павлов и т.н., което означава, че то е
било живо и през XX в.
С името Крачун или Крачан румънците кръщавали родените
на 25 декември
Бял Бог, Дажбог, Еньо, Коледа, Сива бога, Сура бога, Хърс, Яра
идр.

За етимологията на теонима Крачун има няколко хипотези. Според една
от тях той произхожда от латинския термин quartum jejunium ‘големият четвърти
пост’ - Коледните пости наистина са четвъртите многодневни религиозни пости,
но това би означавало, че празникът и евентуално неговото олицетворяване са
възникнали в периода на християнството, което едва ли е допустимо. В няколко
версии Крачун се извежда от други латински думи като creätiönem ‘дете’, călătionem
‘обръщение на свещеник към народа в първия ден на всеки месец’ и др., въз
основа на което се допуска, че теонимът е зает в славянските езици от румънски. Според някои учени този митичен персонаж е наследство от дако-гетите. В
една хипотеза корочун се представя като нарицателно със значение ‘най-краткия ден5, т.е. 22 декември и произлиза от кратък. По-приемлива е версията за
славянския произход - от диал. праслав. същ. *korčunb < ранно праслав. *kortjuiib, производно деятелно име със суф. -ипъ < глаг. *korteti, *kortiti ‘съкращава,
съкратя, завършва’ (сръб. кратити, кратйм и крайати, краЬам или крачати, крачам,
пол. krćcieć, krćcić ‘съкращавам, съкратя; ставам къс’, което се свързва с това, че
при зимното слъцестоене дните, а при лятното — нощите са най-къси, т.е. Крачун е бог, който съкращава дните или нощите. Предполага се връзка и с глаг.
крача, прекрача, като се има предвид, че слънчевият кръговрат е преходен период и дава основание да се допусне, че Крачун е контаминация от скратявам
и крача. Не е изключено теонимът да е свързан и с немския глагол kriechen
‘пълзя, влача се’ или балт. kreču ‘шляя се, вървя напред-назад’. От друга страна,
за древните иранци karasanaii означавало ‘голям месец5, през който се правело
жертвоприношение на бик в чест на бог Митра. Допуска се също, че „името на
деятеля Крачунъ било своего рода славянски епитет на титана Крон“, на когото в
Елада и Крит е посветен празникът на плодородието Кронии, с който се отбелязвал и краят на селскостопанската и военната година, честван в навечерието на
празника, посветен на раждането на Зевс и Дионис Загрей по време на зимния
слънчев кръговрат.

336

Ако се приеме, че теонимът Коледа е производен от коло ‘колело’, то би могло
да се допусне, че Крачун е производно от кръг, с който слънцето също се асоциирало.
Ш Богатырев П. Г. Вопросы теории народного искусства. М., 1971: 203207; Волошина Т. А., Астапов С. Н., Языческая мифология славян, Ростов
на дону, 1996: 151-154; Иванов В. В., Топоров В. Н.; Карачун (Корочун) <http://
pagan.ru/ slowar/k/karachun0.php >; Николи Р., Порекло Теодора Крачуна: <http://
search.abv.bg/search.php?q=%D0%9A%Dl%80%D0%B0%Dl%87%Di%83%D0%BD >;
Панчовски, Ив,, Пантеонът на древните славяни и митологията им, С.,
1993: 117; Фасмер М., Этимологический словарь русского языка, т. II, М.,
1986: 336; Шапошников А К., Крачун и Коляда. Истоки славянской традиции. Этимологический и культурологический аспекты, И сб. „Культура в языке
и литературе - язык и литература в культуре“ - В-ик КНУим. Ж. Баласагына,
сер. 1 (6), выл. 2 (1-5, внепл.), Бишкек, 2008: 199-207; Dicționarul etimologic român
<http://www.dex.ro/ crăciun/442663>; Ghinoiu I., Obicheiuri populare de peste ani. Dicționar,
București, 1997: 52-54; Skok P., Etimologijski rječnik hrvatskoga iii srpskoga jezika, t . 2,
Zagreb, 1972:175.

КРИВУЛАН (Кривул'ан, Кривулян

/Белогр./) >

КУЦО ЛАН

w Името е образувано по модел на Куцулан от прилагателното крив.

КРОМПАЛИ (крдмпали, кромпили

/Пловд./) >

ВАМПИР

Етимологията на термина е неясна. Вероятно е от един произход с кумпир, т.е. вариант на вампир.

КРУСНАРКА (круснарка /Сил./)
Свръхестествено демонично същество на вид получовек-полукуче, което държи кросно в устата си.

Етимологията е ясна - митономинантът е образуван от апелатива кросно + -арка.

КРЪВОЛАК (кръволак /общоб./); КРЪВЧО (кръвчо /Дупн./) > ВАМПИР
Тези названия са евфемизми. Мотивиращата им основа е думата кръв,
което изразява вярата на народа, че вампирът пие, смуче кръв от хора и животни. Формацията кръволак е образувана по подобие на вълколак, а кръвчо е
образувана с умалителната наставка -чо, която придава на названието ласкателно-гальовна конотация.

КУГА (куга

/диал./) >

ЧУМА

4» Апелативът куга е идентичен със сърбохърватския куга, който се извежда от остар. нем. koge ‘зараза’.

Ш Български етимологичен речник, т. 3, С., 1986: 74.

337

КУК

Предполагаемо божество или ипостас на някакъв бог от тракийската митология.
Съдейки по фразеологизмите На Куковден и На куково лято
‘никога’в съвременния български език, въпреки семантиката им
и ироничната конотация, те показват, че някога на това божество бил посветен специален ден. Днес куковден и куково лято
се свързват с птицата кукувица. В някои диалекти обаче народният празник Песи понеделник, който в християнския календар
съвпада с Чисти понеделник, се нарича именно Куковден. Г. С.
Раковски твърди, че по негово време: „В Котел стари баби още
празнуват Куков ден, то е първият понеделник на великия пост
и в Котел рядко човек в мое време е казвал чисти понеделник
книжевно. Но Куков ден се обично казваше този понеделник“.
На този ден все още в някои райони на България се прави специфичен карнавал, чиито действащи лица в съвременния книжовен български език са приели названието кукове или кукери
(измествайки другите регионални названия), поради което празничният ден се нарича и Кукеровден. Освен това, отново Г. С.
Раковски твърди, че в родния му град Котел се е използвал изразът: Що гледаш като кук? и обяснява, че в говора кук означава ‘див човек’. Въз основа на това той си задава въпроса: „Дали
не е бил Кук бог дивоти?“. По-късно подобен въпрос вълнува и
Теодор Евгениев, който допуска, че това е забравено тракийско
божество.
Без съмнение Куковден е езически празник, доживял до днес
и е бил посветен на бог Кук. Трудно е да се каже, дали този езически персонаж е от славянски, тракийски, прабългарски или
от друг произход. Известно е, че в езическия период народът е
посвещавал своите празници и обреди на божествата, които почитал, а след покръстването - на Христос, Свети дух, на християнските светци, чиито имена са мотивираща основа за празника
им. Някои от тези празници се слели, като често зад християнския светец се крие старо езическо божество. Би могло това да е
едно от названията на тракийския бог-гръмовержец. Основание
за тази хипотеза дават някои обредни термини. Както е известно, главното действащо лице в езическите обреди по принцип е
проекция на едноименно божество, на което е посветен и съответният празник. Терминът кукер е производен от кук.
Същевременно Кукувица, Кукаля и Вай-гугу (вероятно първоначално Вай куку) са дублетни названия на обредните лица
Пеперуда и Герман - главните действащи лица в съответните
едноименни обреди за призоваване на дъжд. Би могло да се до338

пусне, че тези названия са производни от митонима на предполагаемо тракийско божество Кук, както обредното лице Пеперуда
е от името на славянския гръмовержец Перун, а обредната кукла Герман е проекция на евентуално тракийския гръмовержец
Герман. По същия начин дублетните имена на Пеперуда в някои райони като Додола или Додолица, Вай-дудуле и др. под. се
отнасят към Додул - едно от имената на бог Перун, Съдейки по
непродуктивния суфикс -аля, названието Кукаля е първично,
а Кукувица е по-ново, формирано на славяноезична почва по
подобие на Додолица, както и Вай-гугу е образувано по аналогия на Вай-дудуле. Компонентът гугу би могъл да е вариант на
кук/у/, което най-вероятно е тъждествено с първия компонент
в термина куку-мйжи ‘детската игра сляпа баба’. Вариантните гугу и куку са падежни форми, както в топонима Кукудива
- местност в курорта „Дружба“ край Варна. Това е сложно название, при което се предполага, че втората част означава ‘град’,
както в Пулпудева - едно от старите названия на гр. Пловдив,
т.е. Кукудива = Куковград. Но дива в Кукудива би могло да означава и ‘бог’, както е в самодива и да е свързано с гр. öioc;, лат.
dîus, divus, deus ‘бог’ < и.е. *deîwo-s. Терминът кукувица е образуван с разширения суфикс -увица по модел на додолица, перуница, които показват, че обредните лица са проекция на съпругите
съответно на бог Кук, бог Додул, бог Перун. С обреда за дъжд
било свързано и кукувичу дру ‘весело хоро, което се играело през
лятото’.
Според тези данни изглежда, че теонимът Кук е едно от названията на тракийския гръмовержец. Но според други данни
той би могъл да се идентифицира с Дионис.
Същевременно думата кук се среща и при тюрките. Според
Бахши Иман тя има няколко значения: 1) божествен, свят; 2)
небе, небесен; 3) север; 4) гълъбово, а Баренцово море те наричали Кук дингез. От друга страна, обредното призоваване на дъжд
е най-разпространено на Кавказ (особено сред дагестанските народи). Всичко това не изключва вероятността Кук да е дублетен
теоним на Тангра.
Ш Български етимологичен речник, т. 1, С., 1971: 384; Иман Б., Джагфар тарихи, С., 2001: 366; Раковски Г. С., Съчинения, т. I, С., 1983: 315-316;
Стаменова Ж., Кукери и сурвакари, С., 1982; Теодоров Е., Древнотракийско
наследство в българския фолклор, С., 1999: 62-63.

КУКУВИЦА {кукувица)', КУК (кук

/Кукуш; Воден./)

Една от най-митологизираните птици, която още в най-дълбока древност имала различни митологични значения.

339

В древните митологии кукувицата е във връзка с някои божества.
В индуизма понякога бог Индра се превръща в кукувица. В гръцката
митология, преди Зевс да стане законен съпруг на Хера, тя го отблъсквала, но по време на един силен дъжд той отишъл при нея в облика
на кукувица; тя го приютила и приласкала до гърдите си; Зевс отново приел своя образ, а за Хера кукувицата станала свещена птица и
символ на любовта, пролетта и възраждането. Кукувицата е атрибут на
Долар - бога на гръмотевиците в германската митология; тя му служела като посланик; била вестител на пролетта и предсказвала времето.
При сибирските народи две кукувици олицетворяват или символизират
слънцето и луната. Съгласно индийските Веди кукувицата олицетворява човешката душа преди и след инкарнацията, а тялото й символизира
гнездо, в което тя се помещава; в индуизма тя предпазва от злини и
символизира благополучие, дарява благоденствие, дълголетие и добро
потомство на хората. В индийската поезия кукувицата се възпява така,
както славеят в европейската; заради песните си тя е определена като
„похитител на сърца“. Индийците вярвали, че когато вали дъжд, кукувицата лети над изворите и пие любовна вода. Африканците смятали,
че когато се обажда в най-горещите моменти на деня, кукувицата подлудява добитъка (като възбужда неговите размножителни инстинкти).
Многобройни и разнообразни са поверията, свързани с кукувицата в
Европа. Според една шотландска народна песен кукувицата е прекрасна птица, която пее и по време на полет; тя носи добри вести и никога не
лъже. Нейното кукане означава, че лятото скоро ще дойде. Западноевропейците вярвали, че тя е безсмъртна и затова знае всичко. Вярвали
също, че тя е покровителка на сватбите. Затова младежите я питали
след колко време ще се оженят или за резултатите от сватбата /Ломбардия/. Кукувицата била фалически символ, затова нейното кукане е
благоприятно предсказание за новобрачните, а също, че то ще повлияе
положително на плодовитостта, урожая и времето /германци/. Някои германци свързвали кукувицата с раждането на децата и понякога дори
носи бебетата вместо щъркела. И за австрийците кукувицата прави
брака плодовит. Те казвали, че „Когато кукувицата кука, идва времето на любовта“. Някои народи вярвали, че с кукането си тя призовава
плодородието /фини/, а за други била свещена птица и покровителка на
раждането /селкудите/. За някои северни народи убиването на кукувица
е забранено /кети, гиляки (Русия)/.
Същевременно кукувицата се свързва и с хтоничните сили: тя е
един от помощниците на сибирския шаман; с нейна помощ той може
да върне умрелите към живот. Според японците, когато се появява при
изгрев слънце, тя е пратеник на царството на мрака и съпровожда сенките, бродили през нощта, при оттеглянето им в техния свят. По други
поверия тя има отношение към болестите и паразитите: за да се избави
човек от много болести, достатъчно било да чуе гласа на кукувица и да
се потъркали по земята /белгийци/. През XVII в. във Франция, когато за
първи път чуели кукувица, вземали земя от мястото, където е стъпил
десният крак и я разпръсквали в дома си, защото вярвали, че по този
начин ще изпъдят бълхите. Други, когато чуели първата кукувица, спи-

рали и без да се обръщат, вземали някой предмет, който се намирал зад
тях и го носели вкъщи, защото той пропъжда дървениците.
Времето на пристигането на кукувицата и първото й кукане са свързани с различни гадания. В много райони на Европа вярвали, че ако тя
пристигне по-рано или по-късно от обичайното време, това е на лошо:
ако дойде, преди да се разлистят дърветата, пролетта ще закъснее и
лятото ще бъде хладно /французи/. Този, който за първи път чуе кукувица преди Великден и в този момент седи или лежи, той цяла година
ще боледува; за да не се сбъдне това, той трябва девет пъти да обиколи дървото, на което била птицата и да яде малко от кората му; ако в
този момент човек е весел, той цяла година ще бъде щастлив, а ако има
хляб, ще бъде сит /цигани/. Ако когато чуе първото кукане, човек има
пари в джоба си и е сит, то в течение на една година нещата му ще вървят добре /около Цюрихското езеро/. Според други, когато за първи път чуе
кукувица, човек трябвало да разтърси джоба си и ако дрънкат монети,
значи цяло лято няма да му липсват пари /кантон Фрайбург/. Подобно
поверие съществувало и на други места в Европа. Особено внимание
на кукувицата обръщали немците: те превръщали в празник деня, в
който се чуе първото кукане; на децата, носещи тази вест, давали яйце,
а на някои места, вместо с традиционното Добър дек!, се поздравявали
с Кукувицата закука) Литовците имат празник, посветен специално на
кукувицата.
Многобройни са митовете и поверията, свързани с кукувицата и
при славяните, където тя също била на почит. За някои тя дори била
свещена /сърби, хървати/. Да се убие, се смятало за голям грях /поляци,
украинци/, както и да се яде месото й /поляци/. Причината за това била
вярата, че кукувицата произхожда от девойка, която оплаква загубения или убития си брат. По други версии тя е метаморфоза на девойка,
която искали да омъжат за старик или за нелюбим младеж, или тя била
млада жена, омъжена в чужбина, далеч от родителите си, където страда
по тях. Разнообразни са вариантите и на един мит с друг мотив: смок си
харесал една девойка и я заставил да се омъжи за него, но тя отказала
да отиде при роднините му и се превърнала в кукувица /руснаци/ или
девойката е принцеса, която княгинята майка искала да омъжи за някакъв стар господин; за да избегне това, в деня на сватбата тя се скрила
и късно вечерта започнала да се обажда със странен смях; майка й я
проклела да остане завинаги скрита и когато я викат, да отговаря само
по този начин. Скоро след това се чул глас на неизвестна до този момент
птица, която викала „Ку-ку! Ку-ку“ /руснаци, поляци/. По друга версия
девойката се превърнала в кукувица, защото не искала да се омъжи за
нелюбим човек /поляци/ или била омъжена много далече, след време се
превърнала в синя кукувица, върнала се при майка си /украинци/ и така
приела неопределен статут - ни омъжена, ни вдовица, а друга версия
гласи, че някога тя била омъжена жена, но мъжът й несправедливо бил
взет за войник; тя така страдала по любимия си мъж, че започнала да
гасне; тогава Бог я превърнал в птица, която напомня за несправедливостта на хората, за това, че заради тях тя се оказала „ни вдовица, ни
омъжена жена". Това поверие залегнало в основата на пролетния обред

341

кръщение и/или погребение на кукувица, който се извършвал предимно
от девойки, които правели чучело от трева с образ на кукувица, облечена в сарафан и забрадена обикновено с черна забрадка, защото се
възприемала за вдовица /Ю Русия/. По други версии в кукувица се превърнала сестра, която плачела за убития си брат (братя) /сърби, литовци/.
Една литовска песен разказва за три кукувици, долетели при един убит
войник - едната кацнала на краката му, другата - на главата му, а
третата - на сърцето му; първата символизирала съпругата му, която
ще тъгува за него три седмици, втората - сестра му, която ще го жали
три години, а третата - майка му, която ще страда до края на живота си.
Славяните свързвали кукувицата с богинята на пролетта. По времето на Киевска Рус била разпространена вярата, че тя държи ключа от
рая и след пристигането й през пролетта, Перун отваря небето и праща
на земята плодороден дъжд. В много райони на Русия съществувала
вярата, че кукувицата е въплъщение на богиня Жива. Поляците също
я свързвали с богиня Жива - когато в началото на май ходели в нейния
храм, за да се помолят за дълголетие и благополучие, те се стараели да
чуят първата кукувица; ако това станело, отброявали колко пъти ще
кука и вярвали, че броят съответства на броя на годините, които ще живеят и че именно тя определя часа на раждането и на смъртта и годините живот на всеки. Този мит е свързан и с поверието, че върховният
бог, владетелят на вселената, се превръща в кукувица и чрез броя на
кукането си предвещавал колко години ще живее този, който я слуша.
Един славянски мит отговаря на въпроса защо кукувицата няма
гнездо и снася яйцата си в чужди гнезда. Според него Господ я наказал, като я оставил без гнездо и я лишил от деца, когато една пролет
тя започнала да вие гнездото си на Благовещение и така нарушила забраната да се работи на този ден. Оттогава тя все плаче, а когато кука,
от очите й капят сълзи върху клоните на дървото, на което е кацнала.
Славяните вярвали, че кукувицата знае всичко и затова е добра
пророчица, при това нейните предсказания — добри или лоши, са верни. Смятали я за небесна посланици, която известява настъпването на
лятото, началото на летните бури и дъждове и отговаряла на всички
отправени към нея въпроси. Според едно поверие пролетта кукувиците
идват от небесния рай (славянския Ирий), където прекарват зимата,
а тези, които са близо до боговете, са най-вещи и знаят бъдещето. По
гласа й хората гадаели и за други неща. Ако първото й кукане идва
от изток, се смятало за добър знак, а ако идва от запад — за лош; ако
първото й кукане е в разлистила се гора при изгрев слънце, годината
ще е плодородна, а ако закука през нощта на неразлистило се дърво, ги
очаква гладна година /Бохемия/; ако кукувицата пее и след Петровден
(29 юни / 12 юли) означава, че реколтата ще е лоша /Русия/. Казват, че
когато лети на юг, тя държи в клюна си герданче, което понякога изпуска, а който го намери, ще бъде щастлив /украинци/.
При тръгването на сватбената процесия сватбарите се вслушвали
в гласа на кукувицата, за да разгадаят какво предсказва за живота на
бъдещото семейство /Бохемия/. Девойките я питали още колко време им
остава до встъпването им в брак /и. славяни/. Тя често е героики в сват-

342

бените песни, където олицетворява невестата /и. славяни, поляци/ или
нещастна в брака млада жена /и. славяни/.
Връзката й с отвъдния свят е изразена в руското поверие, че кукувицата носи вести от мъртвите, чрез нея те предават съобщения на своите
близки. В едно предание се разказва за болна девойка, която скоро щяла
да умре; тя помолила да посадят на гроба й калина, за да има къде да
каца кукувицата, която ще разказва на майка й, когато дойде на гроба, всичко за нея, а тя спокойно ще лежи в земята /руснаци/. Изобщо
кукувицата символизирала майката, жената, сестрата, която оплаква
починал. Кукувици рисували на надгробните кръстове и броят им съответствал на броя на тези, които оплакват умрелия /сърби, черногорци /.
Цепленки от дърва, върху които е пяла кукувица, притежават магьоснически свойства. Снопче от тях носели като амулет, който предпазва от зли и нечисти сили. Жените с тях обикаляли вътрешната страна
на съдовете, в които се наливало издоеното мляко, за да бъде гъсто и да
има дебел каймак. Магическо въздействие има и гласът на кукувицата:
той влияе върху здравето, щастието и богатството на този, който пръв я
чуе /и. славяни/, а някои поляци и днес вярват, че който я чуе три пъти,
ще спечели от лотарията.

И в представите на българите кукувицата е самотна птица,
която не вие гнездо и снася яйцата си в гнездата на други птици. Според една народно-християнска легенда тя била наказана
от Богородица за това, че с кукането си е събудила младенеца.
Явно прототип на тази християнска версия е забравен езически
мит, който може би е бил същият или близък вариант на руския.
Това определя птицата като символ на самотата: българите оприличават с кукувица жените, които са самотни или изоставят
децата си.
Според поверията на българите кукувицата също произлиза
от девойка. Една легенда разказва, че някога имало брат и сестра; братът се казвал Куку и бил много трудолюбив, а сестрата
била мързелана, което било повод за много спорове между тях;
на братът му омръзнало това и избягал някъде надалеч, а на
нея скоро й домъчняло за него и започнала да го търси; тъй като
не можела да го намери, помолила Бог да я превърне в птица,
за да го открие по-лесно и да му поиска прошка; Бог чул молбата
й и я изпълнил, като я превърнал в кукувица; от тогава до днес
тя търси брат си и го вика по име „Куку, Куку, Куку“, но така и
не може да го намери; само нощем той й отговаря „чух, чух“, но
не могат да се видят, защото той се превърнал в чухалче (бухал),
който вижда само в тъмното. По друга версия майка им ги проклела, защото й омръзнало от техните караници и боричкалия
вкъщи.
В българсия песенен фолклор кукувицата е представена като
Божи пратеник на земята, който трябва да оповести края на

343

зимата и пристигането на пролетта. Времето, през което тя кука
българите са определили от Благовещение до Еньовден, понякога до Петровден. Вярвало се, че заедно с нея идват и самодивите и за да не ги срещнат, рано сутринта на Благовец момите
не ходели за вода. По време на османското владичество първото
кукане на кукувицата било знак за хайдутите, че е време отново
да се събират, за да тръгнат към планината и да развеят знамената.
Според едно поверие кукувицата има връзка със света на
мъртвите и предава сведения за тях на живите им близки. Нейното кукане се възприема като символ на погребален плач.
Българите също гадаели чрез интерпретация на гласа на кукувицата, нейното появяване и други знаци. И при тях битува
поверието, че ако имаш пари в джоба си, когато за първи път
чуеш кукувица, през годината ще си добре финансово, а ако са
монети, ще бъдеш и здрав. По друго суеверие, ако в този момент си сит или държиш парче хляб, през цялата година няма
да гладуваш. Ако в този момент работиш нещо, то цяла година
ще се занимаваш с това нещо. Момите вярвали, че ако откършат клончето, на което е кацнала кукувица и го носят със себе
си, в течение на една година ще се омъжат. Когато чуят първото
кукане, жените връзвали възел в единия край на забрадката си
и го развързвали след три дни. Вярвали, че ако в него има прах
или мъх от вълна, годината ще е щастлива, реколтата богата, а
момата вкъщи скоро ще се омъжи. Дълга и студена ще е зимата,
когато кукувицата продължава да кука и след Петровден. Според българския съновник на добро е и ще получиш блага вест,
ако я сънуваш.
Названието се смята за звукоподражателно и се свързва със звуковете ку-ку, ку-ку,
които птицата издава.

Ш Българска митология. Енциклопедичен речник (съст. А. Стойнев), С.,
1994:189; Грудинская В., Образ кукушки в мифологии: <httpУ/wildlife.Ьу/node/
33443>; Костомаров М., Слов’янсъка м1фолог1я, КиГв, 1994: 91-95; Кукувица:
<https7/mysticallegends. wordpress. com/tag/%D0%BF%Dl%82%D0%B8%Dl%86%
D0%B0/>; Кукушка // Мифология славян: <http://mifijslavyan.ru/stories4/258.
htm>; Райчев Г., Майчина клетва: <http://prit4ite.blogspot.bg/2011/09/blog-post_13.
html>; Шевалие Ж., Геербрант А., Речник на символите, т. 1, С., 1995: 529-532.

КУКУМЯВКА (кукумявка)

Най-мистичната и зловеща птица в митологичните представи на българите.
В другите митологии, където тя се среща, обикновено кукумявката
(лат. Athene noctua и др. видове) се бърка със совата - универсален символ на мъдростта. Смесването на двете птици се дължи на голямата

344

прилика между тях, на принадлежността им към едно семейство, което
придава на совата амбивалентна символика. За птицата, атрибут на
елинската богиня Атина Палада (рим. Минерва) например, понякога
се уточнява, че е сова, а в други описания или изследвания се казва,
че е кукумявка. Съдейки по това, че тя е богиня на мъдростта, науката,
изкуствата и т.н., то в случая става въпрос за сова. Без съмнение е кукумявка птицата, в която Персефона е превърнала Аскалаф - сина на
Ахерон (бог на подземната река) и Тортира (нимфата на мрака). Според някои изследователи шумерската богиня Лилиту, която властва над
мъжките еротични сънища, се асоциира с митичната птица Акцу // Ци,
чието име означава "кукумявка’.
Като хтонично същество кукувицата се явява при индианците. Много от тях и днес почитат божество на смъртта и пазител на гробовете,
което в техните представи наподобява кукумявка. За ацтеките, заедно с
паяка, тя е символ на господаря на ада.
В представите на сърбите кукумявката е от сферата на дявола и
другите нечисти сили. Тя е представена като измамница в хърватския
вариант на типологичния мит за избор на цар на птиците: Бог казал,
че цар ще стане тази птица, която достигне най-големи висоти; но кукумявката се скрила под крилете на орела и когато стигнал при Бога, тя
скочила на гърба му и така се оказала по-високо от него. Тази измама
й помогнала да стане цар на птиците. В различните етнически версии
кукумявката е заменена с друга от малките птици.

Българите ясно разграничават кукувицата от совата и бухала. Незначителни са изключенията, при които совата се приема
за мистична и мрачна птица наред с кукумявката. Последната се възприема като демонична птица. Определянето й като
„мъртвешка" се свързва с поверието, че тя предсказва скорошна
смърт на хората, които я чуят. Смята се, че когато тя кацне върху покрива или комина на някоя къща и започне да крещи, по
този начин съобщава, че някой от семейството скоро ще умре.
Друго поверие гласи, че ако на тръгване пътник види или чуе
кукумявка, той трябва да се върне и да отложи това за друг ден,
защото може да не свърши работата си или да го настигне беда.
Според българския съновник кукумявката предвещава нещастие и когато се явявя на сън.
4» Названието е от тюркски произход, а в български евентуално е куманска
заемка. В ст.тюрк. kukumav, кумикски kikimav ‘сова’. Заета е в някои кавказки
езци като лакски ččik-kumjav, убихски kiukiumav, адигски kukumijaü ‘сова’.

Ш Българска митология. Енциклопедичен речник (съст. А. Стойнев), С.,
1994: 189; Гура А. В., Символи животных в славянской народной традиции, М.,
1997: 573; Мичева-Пейчева К., Сблъсъкът на чистотата и нечистотата
в българската култура и език, С., 2013: 229-230; Приор Ж., Универсалните
символи, С., 1993: 42; Шагиров А., Этимологический словарь адыгских (черкесских) языков, т. 1, М., 1977: 218; Шевалие Ж., Геербрант А., Речник на
символите, т. 1, С., 1995: 577.

345

э
КУМПИР
1Ш1 (кумпир /Гюм./) > ВАМ 1НЯ

КУТУРОК (кутурЪк

/Делчево, Г. Делч,/)

Митично същество с неясни характеристики от групата на демоните, с което някога се плашели децата, когато не слушат.

торбалан
w Най-вероятно названието е образувано от котур ‘котарак’ + суф. -ок, е
който се образуват названия на демони като марок, маройдк.

КУЦОЛАН (Куцолан, КуцулЬн /Брусен,

Лопян и Литаково, Ботев.; Жалява,

Соф.; Шипка, Казан.; Твърдица, Слив.; Подвее, Карноб.; Тр./, Куцалан /Кайнарджа и Бабук, Сил./)

Демонизиран вълк, смятан за водач на митичната вълча
глутница в българската митология.
Според поверията Куцолан е най-старият и най-кръвожадният от всички вълци в митичната глутница. В представите на българите се различава от другите вълци по това, че е със схванат
врат и куца. Въз основа на тези белези народът го отъждествил
с дявола, който в народните представи също е куц. Въпреки че
Куцолан е главен вълк на глутницата, когато тя се придвижва,
той върви най-отзад - заради дефекта и напредналата си възраст. Смята се, че този езически персонаж бил свързан с някое
хтонично езическо божество.
На Куцолан е посветен последният ден от Вълчите празници в българския народен календар. Според някои те съвпадат
с Мръсните дни (от Коледа до Ивановден) или с дните, посветени на св. Трифон, а за трети те се честват от 11 до 16 или 21.
XI (около Архангелов ден). Той се смята за най-страшния ден от
този празничен комплекс. Затова на този ден строго се спазвали
многобройни забрани.
вълк; Клекучан, Кривулян, Натлап/ан/; Ромелан

** Някои предполагат, че името е свързано с румънската дума cuțulan ‘куче’
< cuțu ‘кученце; междуметие за мамене на куче’. Но по-вероятна е версията, според която е производно от прилагателното куц + вариантния суфиксоид -олан,
-улан, -алан, който всъщност е турският термин oglan ‘момче’, т.е. името е формирано на българска почва. То може да се интерпретира като сложно и да означава
буквално ‘куцо момче’ или ‘син (момче) на куция’, т.е. ‘син на дявола; дяволски
син’. Но улан, фонетичен вариант на олан, може да е от olan ‘който е’ - форма
на тур. спомагателен глагол olmak ‘ставам бивам’, т.е. ‘който е куц, куция!’’. По
същия модел са образувани Ромелан и Кривулан, които се смятат за имена на
други вълци от глутницата, но основите на митономинантите куц, /х!ром и крив
в диалектите са еднозначни. Мотивацията е ясна — в народните представи дяволът е куц, хром, крив. Освен това, според една стара славянска легенда дяволът

346

е създал вълка от кал, поради което народът го възприема като син на дявола.
Ш Българска митология. Енциклопедичен речник (съст. А. Стойнев), С.,
1994: 72-73; Маринов Д., Народна вяра и религиозни народни обичаи, С., 1994:
696-700.

КУЧЕ (куче)
и

КУЧКА (кучка)
В митологията кучето има амбивалентна същност и е многофункционално животно.
То е от един род с вълка и вероятно в митологията са влезли още
преди да се разделят. Това обяснява тяхната инверсия в редица типологични митове и двузначното отношение на човека към тях. Най-ярък
пример за това са животните на скандинавския бог Один, които в едни
случаи се обявяват за вълци, а друг път - за кучета. Това е довело до
решението, че става въпрос за вълци с функциите на кучета. Това смесване е изразено и при сравняването на войните ту с вълци, ту с кучета,
при определянето на тотемното животно - вълк/куче и др. По-късно обаче те стават реални врагове и антиподи не само в митологията. Разграничават се най-вече по това, че кучето е опитомено, то е преминало в
усвоеното от човека пространство, а вълкът остава в дивите места, „дето
петел не пее и куче не лае". Според този израз при българите кучето
се явява и като символ на култивираното от човека място, а вълкът си
остава извън него. Това ги отнася към двете страни на митологичната
опозиция свой ~ чужд.
За произхода на кучето не са известни много митове. Едно осетинско поверие гласи, че първоначално е съществувало небесното куче, от
което произхожда земното. Племето мурти /С. Борнео/ е съхранило мита
за брат и сестра, които единствени оцелели след потопа; те всъпили в
кръвосмешение, от което се родило първото куче. В някои традиции то
се приема за създание на демони /Китай, Япония/. Създаването му се отнася към времето на първите земни хора /хантите/.
В митологичното съзнание на повечето народи кучето е предимно
хтонично същество. Лунният Пес е персонаж от ирландската митология, който се храни с трупове и изяжда Луната. То обикновено е пазач
на портите на подземния свят или съпровожда душите на умрелите
хора. Обикновено има чудовищен вид. Още в месопотамската митология се разказва за куче с четири жълти очи, което охранява моста, по
който минават душите на умрелите в другия свят. Особено популярен
в това отношение е Цербер - пазачът на входа/изхода на пъкъла, който в представите на древните гърци е триглав с обвити около шиите
змии, вкаменяващ поглед и с отровна слюнка, а Орфо, митичен пазач
на кравите в древногръцката митология, е двуглаво куче. Кучето на
Хел Гарм, също пазач на подземния свят, е с четири очи и гигантски
размери /Скандинавия/. Смятало се, че в двор с четириоко куче не може
да влезе ни крадец, ни демон /немци/. В скандинавската митология е из-

347

вестей и песът Кухулин, който убил кучето на ковача-чародей Кулин, а
келтите вярвали в митичната глутница на белите кучета с червени очи,
които обитават подземното кралство. В ранните уелски поеми се описват малки сивокафяви кучета, които предвещават смърт и се появяват
само нощем, за да събират телата на умрелите. С кучето, което охранява подземното царство на Ерлик Хан, се сблъсква алтайският шаман,
когато „пътешества“ в другия свят. Папуасите в Нова Гвинея и днес са
убедени, че границите на царството на мъртвите се охраняват от кучета, чиито лай се идентифицира с гърмежите при гръмотевици. И според
поверията на чукчите кучетата са свързани с оня свят: те стоят на входа
му, за да посрещнат човека, но това е предизвикало уважението им към
кучетата. Ескимоско поверие разказва за свирепо озъбено куче, което
охранява входа на подводния свят на Такакапсалука — майката на морските същества, а в друг мит се разказва за куче-великан. В Далечния
изток е разпространен образът на мистичното куче-лъв, което понякога
се изобразявало с рога /Индия, Китай, Корея, Япония/. Англичаните вярвали в дяволското куче, което описвали с еленови рога и горящи очи,
големи колкото блюдо, но понякога се явява без глава и тогава предвещава нещастия. Представи за дяволско куче, наречено Маму, имат и
австралийските аборигени.
За Европа били характерни поверията за кучета-призраци, които
също имали вид на чудовища. Сред тях са рошавото зелено куче Ку-Ши
с размери на едногодишно биче, лапите му са поне колкото човешко
стъпало, а дългата му опашка е завита на колело /Горна Шотландия/: кучетата с човешки глави, издигащи се високо в небето или призрачните
безглави кучета. Сред кучетата призраци са и духовете на умрелите кучета, известни с названието си аралези в арменската митология, които
по време на война се спускат от небето на полесражението, отиват при
убитите войни и лижат раните им, вследствие на което някои оживяват.
Някои от тях се описват черни като смола със свиреп поглед /Англия/, а
призракът на кучето на Один е огромен по размери, черен като нощта,
очите му са големи колкото блюдо и светят в тъмното с тъмночервена
светлина /Норвегия/. За най-страшна се смятала призрачната кучешка
глутница, предвождана от Сатаната, която пресрещала пътниците през
нощта /С. Европа/. Във вид на черно куче, обикновено с червени светещи
очи, се явяват душите на самоубийци и други грешници /немци/. Според
представата на гуцулите „кучетата са мъжки и женски горски духове“.
Сред бурятите съществува поверие за бясното жълто куче Ганиг (Гуниг), което се смятало за носител на злото. Твърди се, че кучето на царя
на келтското племе йоруад Фолиниш притежавало качества на вълшебник. Според хантите всяко куче притежава способността да вижда
различни свръхестествени същества и умрелите. Подобни поверия се
откриват още при римляните и в много други евроазийски народни традиции, според които кучето вижда различни духове и дори Смъртта,
когато идва в дома на стопанина му. Широко разпространена е вярата,
че в двор, където има такова куче, болестите не влизат и го подминават.
Понякога кучето се явява като небесно животно и е доброжелателно
към човека или е медиатор между световете. Способност на кучето да

348

лекува му приписвали също гърци и римляни, поради което го свързвали с Асклепий // Ескулап, а келтите асоциирали кучето с целебните
води и го отнасяли към бога-лечител Ноденс. При финикийците кучето
е емблема на великия целител Гала.
В пантеоните на почти всички древни митологии има божества с
облик на куче, които също отразяват както мистичната му хтонична,
така и небесната му същност. Египетският бог Анубис - покровителят
на мъртвите, се изобразявал с облик на дивото куче Саб или като човек
с глава на куче; Анубис Саб ‘съдия’ съдел боговете и мъртвите хора; кучеглав е и египетският бог на мъдростта Тот. Гърците отъждествявали
Анубис със своя Хермес - вестителя на боговете и водител на душите на
умрелите към другия свят. С кучешка глава е шумерската богиня Бау
и бог Сабдак ‘Еднооко черно куче’ в предбудистката индийска митология, който в иконографията се изобразявал с кучешка глава на черно
тяло, железни крила, птичи нокти на лапите си и змия вместо опашка;
той бил враждебно настроен към грешниците, но доброжелателен към
добрите хора. Сред иранци, кавказци и тюрките в Централна Азия е
разпространен митът за морско крилато куче Сенмурв. При англосаксонските народи понякога Великата богиня майка се наричала кучка
и се изобразявала като раждаща черна кучка (за която е прието, че
олицетворявала вещерството, демоничната сила, проклятие, смърт!?).
С облик на куче е благородният китайски бог Тянгоу ‘небесният пес’, чиято поява е знак за мир и спокойствие; той отклонява от хората всички
беди, предупреждава ги, когато предстои война, като изпраща на земята сноп ослепително блестящи лъчи. Но черното куче китайците възприемали като въплъщение на злото. В съществуването на бог с вид на
куче вярвали и етиопците. В представите на хакасците с образ на куче
са пазителите на отделни местности (бълг. стопан). Сред тях са известни и духовете куче-жена (т.е. кучка) и вожд-куче. Когато давал огъня
на една жена, богът на гръмотевиците в митологията на Каролинските
острови се преобразил в куче. В народните представи Духът, на хляба
се явява в образа на животно или на зърно, но последният клас в края
на жътвата, когато се отрязва, приема облика на куче, което умира, а
човекът, който е извършил това, до следващата жътва носи прозвището „ръженото куче“ /французи, немци, славяни/. Шест богини с глави на
кучета, които пращат страшни болести на хората, има в свитата на Циум-арпо ‘Червен сок’ — цар на древните богове, владика на божествата
от средния свят и съдия на човешките души в тибетската митология.
Съдейки по семантиката на имената на двата духа Чжен-нин ‘Рунтаво
куче’ и Чи-Фа ‘Червеновлае’, които съпровождат грешниците до втория съд на умрелите, също са кучета. С глава на куче се изобразявал
Ксолтил - богът на залязващото слънце, на смъртта и покровител на
кучетата при ацтеките.
Кучето е атрибут на много божества, на много митични герои и същества. Освен целителите, то често съпровожда древните божества на
смъртта. Две свирепи кучета има богът на смъртта Яма в индуизма,
които са четириоки и с огромни муцуни; според мита всеки пътник към
страната на мъртвите минава покрай тях. Куче има и бог Индра, което

349

се нарича Сарма, При своето нощно бродене сред умрелите и призраците гръцката Хеката била придружавана от цяла глутница кучета. Кучета имат бог Хермес (Меркурий) и богинята на лова Артемида (Диана) в
гръко-римската митология. В месопотамското изобразително изкуство
се изобразяват божества с кучета в тяхното обкръжение, а Великата богиня-майка Белетили в акадската митология е представена на трон,
който се крепи върху кучета. Според римляните кучето е посветено на
бродещия в горите невидим дух Фавън. Андуал е кучето на митичния
келтски герой-великан Фион Мак Кумхал, а Кавала е кучето на легендарния Артур и т.н.
В абхазката митология се открива и повелител на кучетата. Това е
бог Алишкентър, който в моменти на гняв може да убие много кучета
или да им прати болестта бяс, а когато човек му се помоли, той го дарява с необикновено умно и предано куче.
Всеизвестни са легендите за странните същества с тяло на човек и
глава на куче, наречени песоглавци. В античната и средновековна
литература се разказва за цели народи кинокефали. Разпространено
е поверието, че вещиците се превръщат в черно куче /Коми, шотландци,
май, бушмените (Ю. Африка), Хондурас, Хавай и др./. Тази способност се приписва и на шаманите. Сиамците вярвали в съществуването на особени
хора, чиито очи били без зеница, а душата им се превръща в куче, докато спят през нощта и се връща в тялото си преди разсъмване. Корейците
вярвали в метаморфозата на кучето в зъл дух.
Кучето е едно от тотемните животни. Докато атиняните смятали за
свой първоотец вълка, то за кинадците това е кучето, в чест на което е
наречен остров Кинад (< kinos ‘куче’), на който те живеят. Великият персийски цар Кир се смятал за син на митичното куче Кило. Според преданията японските и сахалински айни произхождат от първата жена на
земята и куче. При киргизците още е жива легендата за произхода им
от Червеното куче и дъщерята на един хан, която единствена оцеляла
след поредното нападение на техните съседи; тя родила здрави и силни
синове, които станали родоначалници на бъдещите киргизки кланове.
При тюрките и монголите изобщо вълкът или кучето е не само тотемен прародител на династии, но и техен митичен помощник и спасител. Сред ескимосите битува една легенда за остров Кикмиукъкагфик
‘Кучи остров’, на който една жена живеела в брачни отношения с куче;
те имали много деца, както хора, така и кучета. Кучето смятат за свой
прародител и народите от групата мяояо /Ю. Китаи и С. Индокитай, С. Борнео/. За свой първоотец го смята едно от обществените съсловия в Малайзия. Като тотем и божествен покровител кучето и днес се тачи при
северноамериканските индианци и сред австралийските племена. Като
свой първоотец почитат мъдрото куче африкански племена, живеещи
в горите.
В много митологии кучето се явява и в качеството си на културен
герой. Той се приема за създател на цивилизацията изобщо /Африка/
или за изобретател на някои художествени занаяти и други блага на
цивилизацията /Океания/. Най-много митове има за кучето, което е дало
огъня на хората: той е негов първи притежател /Ю. Америка/, господар
•г

350

/Нова Гвинея/, владее тайната на получаването на огъня /С. Борнео/, по
други версии то е сътворило /С. Америка/ или е похитило огъня от змията
или от дъгата, от небесните божества или Великия Дух, от плъха и т.н.
/Африка, Северен Камерун, Океания, Нова Гвинея/. Народът яо в Китай вярвал, че оризът им е даден от кучето, а на жителите на Северен Камерун
то им е дало просото.
Свидетелство за издигането на кучето в култ е обстоятелството, че
при повечето народи първоначално било забранено да се убива. За остарялото куче и днес се грижат и го хранят до неговата смърт и след
това го погребват. Хантите дори възприемали убийството на куче като
равностойно на убийство на човек. Те се отнасяли към кучетата като
към равноправни партньори в лова и при преследването на елените.
Нещо повече, те отъждествявали кучето с човека, което е видно от обичая да се погребва куче, когато тялото на човек не се открие. Разкопките на една могила в Камчатка доказват, че този обичай е твърде древен; оказало се, че преди около 10 000 години куче било погребано като
най-височайша особа, вероятно като заместник на господаря си. Край
езерото Байкал е открит гроб от преди 3-4 хил. години на вожд на някое
от сибирските племена, в който са намерени и останки от две кучета,
които явно трябвало да съпровождат, водят и охраняват стопанина си
в другия свят след смъртта му. Такива поверия и обичаи имало и в
Китай, но по-късно там кучетата били заменени с фигурки. Обичаят да
се погребват кучета заедно със стопанина им и еленова кожа е жив и
днес сред сибирските народи. Херодот разказва, че в Египет при смъртта на домашното куче всички в семейството изпадали в траур, сякаш е
починал човек и си бръснели главите; кучето се погребвало на кучешко
гробище със специална погребална процесия или се балсамирало. Древните египтяни и гърци възприемали кучето като най-верен приятел на
човека и вярвали, че то следва своя стопанин в другия свят. С почести
погребвали кучетата и бдели над живота им и переищите в епохата на
маздаиските вярвания, когато то било издигнато в култ. Според „Авеста“ иранците смятали кучето за най-чистото животно, вярвали, че притежава мистична сила, чрез която можело да побеждава цели пълчища
от духовете, обитаващи мрачния Ариман. Древните гърци принасяли в
жертва кучета на богинята Хеката. За северноамериканските индианци
кучето било свещено животно, а ацтеките балсамирали кучетата след
смъртта им. В много манастири в Тибет и днес се държат кучета, които
се почитат като свещени животни.
Редица други народи също приемали кучето за свещено животно,
поради което го смятали достойно и за жертвоприношение. Някои индианци вярвали, че самоотвержеността и агресивността, с които кучето напада врага и защитава стопанина си, ще се пренесат в кръвта на
човека, ако той го изяде. Поради това преди война в дома на вожда се
устройвало пиршество, на което главното ястие било от кучешко месо
/каиза/. Според други индианци най-добрият дар за покойника е куче, затова го погребвали заедно с него, поверие и обичай, които се откриват и
в Древен Египет. Подобен обичай имали коренните жители на Източен
Сибир, а коряките принасяли в жертва кучета на злите духове калау.

351

През XIX в. от есента до пролетта народите по крайбрежията на река
Пирена убивали толкова кучета, включително и малки, че не успявали
да попълнят впрягове и възпрепятствали естествения им прираст. Те
ги забивали на колове с муцуната нагоре, а стомаха на изток. Тюркските народи също принасяли в жертва куче, но този обичай се съчетавал
с гадание по вътрешностите му, особено преди война - традиция, която
имали и келтите.
За да протонят болестите и всякакви беди от кучетата за една година
напред, джунгарските бхоти, живеещи във високопланинските долини
на Западните Хималаи, имат обичаи, при който напиват куче с водка,
опушват го с хашиш и го водят из селището, след което замаяното животно се отвързва, тълпата го подгонва и го замерва с камъни.
Още в древността имало и друга гледна точка по отношение на кучето. Било е прието за символ на низките инстинкти и се смятало за
непристойно животно. Вероятно още тогава европейците използвали
думите със значение ‘куче’ и ‘кучка’ като обидни. Същевременно и войнът-герой се сравнявал с куче, т.е. кучето било символ и на сила. По
принцип рядко се възприема като нечисто животно. То е страшно за
враговете си и тези на своя господар, но на стопанина си е баснословно
вярно; то е най-преданото същество, поради което символизира вярност,
преданост, всеотдайност.
В представите на много народи затъмненията се приписват на небесното куче, което „поглъща" или се опитва да открадне основните
небесни светила, особено луната /малайско-полинезийски народи, китайци,
тибетци, виетнамци, корейци, старите арменци, хети и др./. Според корейците
е обратно - Слънцето и Луната поглъщат митични „огнени кучета".
В почти цяла Евразия е разпространен космогонен комплекс митове, в който се разказва за небесното куче, което е свързано със съзвездието Голяма мечка, асоциирано с колесница и намиращата се до него
звезда (Сириус), възприемана като куче, което обикновено е завързано
или приковано. Често се среща вярването, че когато кучето прегризе
веригата или въжето, ще настъпи краят на света. С вариант на този
мит се свързва и скандинавският Гарм, който също бил прикован към
скала и всячески се стремял да се освободи, за да настъпи хаос, но това
не станало, защото могъщият бог Тор го убил преди това.
Този митичен мотив е познат и на славяните. Според един украински вариант съзвездието Голямата мечка представлява впрегнати
коне, а черно куче всяка нощ се опитва да прегризе частите на впряга,
за да разруши целия вселенски ред; преди разсъмване обаче то отива
при близкия кладенец да пие вода, а през това време впрягът отново
се възстановява. Според друга версия кучето е завързано със синджир
до съзвездието Малка мечка и също се опитва да го прегризе, за да се
освободи и да настъпи краят на света, но все не успява.
В митологията на славяните кучето също се свързва с вълка и понякога те се взаимозаменят. Според техните поверия вълците са подчинени на горския дух (леший), който се отнася към тях като към свои
кучета. „Украинците наричат вълците хортове // хартове (т.е. кучета)
на св. Георги или Георгиеви кучета“. В славянските поверия сюжетите

352

с мотива за превъплъщаване във вълк или куче са еднакви. Тази метаморфоза е наи-характерна за вещерите и магьосниците /изт. славяни/.
Въпреки това връзката на кучето с подземния свят при славяните
е слабо застъпена. В една от руските билини се споменава за царство в
другия свят, което се управлява от цар-Куче.
В староруската книжнина се споменава загадъчното божество с облик на крилато куче Семаргл // Симаргл, чийто идол бил в пантеона на
княз Владимир в Киевска Рус преди покръстването. Според някои езиковеди митонимът се отнася към Sedmor/o/-golvb, т.е. ‘Седмоглав’ (рус.
Семиглав), което съответства на мнението, че някои славянски божества са многоглавы. Според други това божество е заето от скитите или
персите, при които също има божество, чието име означава ‘куче-птица’. За функциите му също се допускат различни версии. Известно сред
източните славяни е страшното митично куче Ярчук, което има един
вълчи зъб, а под долната си устна крие две змии. Песоглавците също са
познати на славяните, но те по-скоро се приемат за демони.
Привързаността и предаността на кучето към стапанина му се оценявали като главна негова добродетел от славяните. Кучето се смятало
за въплъщение на най-добрите човешки качества. В руския фолклор
то винаги е положителен персонаж, който помага на своя господар. В
ръкопис от 1560 г. русите се упрекват, че са „почитатели на кучета“. В
някои приказки за главния герой се казва, че е „кучи син“. Всъщност
изразът сукин син (сука ‘кучка’) и днес е жив в руски, а спорадично се
използва и в български, но вече е с негативна конотация.
Характерна за славяните е вярата, че чрез своето поведение кучето предсказва различни неща, които скоро предстои да се случат. Сред
източните славяни съществувало поверието, че когато кучето се клати
ту на едната, ту на другата страна, то показва, че на стопанина му предстои да пътува, а когато вие с муцуната надолу или рие под прозореца,
скоро някой в този дом ще умре, но когато вие с муцуната нагоре, предстои пожар. Преброени са дните на болния в дома, ако кучето не иска
да яде. Смятали, че скоро предстои някакво нещастие, когато кучето се
умилква около господаря си и го гледа в очите. Вярвало се, че когато
кучето яде трева, показва, че се очаква дъжд, а когато яде малко, но спи
много, означава, че времето скоро ще се развали и т.н.

Българите също вярвали в общия произход на вълка и кучето, поради което ги смятали за братя, които веднъж така се
скарали, че след това станали върли врагове. Съществувала и
друга версия, според която вълкът е дяволско творение, а кучето
е сътворено от Господ. В един мит се разказва, че след като направил вълка, дяволът не можел да му вдъхне душа и помолил
Господ да направи това. Той прозрял намерението на дявола да
накара вълка да го захапе за крака, затова, след като го оживил,
му заповядал: „Хапи, вълчо, врага за крака!“. Вълкът направил
това и оттогава дяволът е куц. Има и християнски мит, в който

353

се разкава, че червеите по мъртвото, разлагащо се тяло на Авел,
по заповед на Адам, се превърнали в кучета, които станали пазачи на стадата му. По друга версия по заповед на Господ червеите по разлагащото се тяло на Каин (който бил прокълнат от
Бога и баща си Адам да скита по земята и бил убит от някакъв
сляп ловец) се превърнали в кучета и затова, когато ги бият, те
сякаш зоват Каин.
Митове за конкретно митично куче при българите не са съхранени. Разпространено е само поверието за голямо и страшно
куче, черно като смола и с червени очи, което се явява през нощта. Наричали го лая. Силна е вярата, че в облика на куче се
явяват и много от другите демони.
Трайно е убеждението на българите, че кучето ясно отличава
доброто от лошото, а родените в събота (съботниците) притежават способността да виждат всички демони и да ги гонят. С това
е свързано поверието, че в двор с куче-съботник демони, включително и болести, не влизат. Хтоничната същност на кучето е
изразена и в поверието, че ако след смъртта си господарят му
попадне в пъкъла, кучето му носи вода в стомни, за да угаси пламъците, в които той гори (за разлика от котката, която поддържа
огъня).
Ролята на кучето като културен герой е изразена в един вариантен мит, според който, когато разстоянието между земята и
небето било малко, една жена изтрила детето си с китка житни
класове, след като се изходило, а после ги почистила в небето;
класовете и небето се разсърдили и почнали да се вдигат; тогава
кучето скочило и захапало един клас. Така то спасило житото за
хората. В един от вариантите жената избърсала детето си с една
от корите, които в момента точела. Господ я видял, ядосал се и
отнел хляба от хората. Но кучето му се помолило да му остави
поне върха на един клас, за да не умре от глад. Бог се смилил и
му дал най-горния клас. От него е днешната пшеница.
Много е вероятно в митопоетичното название бабини кученца
за ‘искри5 да е съхранен споменът за връзката на кучето с огъня,
за която се откриват митове при други народи.
За да предпазят кучетата от бяс, и днес в някои села на Песи
понеделник (първия ден от Тодоровата неделя) се извършва обичаят люлеене на кучета; за целта се правят люлки, на които
кучетата се люлеят. В други селища обичаят се нарича бесене на
кучета (виси И веси куче), при който кучетата се връзват с въже
през плешките им, вдигат се и въжето се усуква, след което го
оставят да се разсуква, а през това време кучетата се въртят;
другаде ги връзват и ги топят в река или друг водоем. В някои
селища на опашките им се връзват напълнени с пепел кратунки

354

или тенекии и ги подгонват през селото. Варианти на тези обичаи, извършвани със същата цел, имат джунгарските бхоти, което дава основание да се допусне, че у нас те са архаични и са наследени от прабългарите. Успоредно с това жените месели хляб,
който се украсявал с кравайче или тестени фигурки на куче. От
него се давало и на добитъка, за да не се разболява.
По време на Първото българско царство, в началото на война, българите принасяли в жертва куче и гадаели за изхода й по
неговите вътрешности и по костта на плешката. Те принасяли
куче в жертва и при сключване на договори. По други данни и
на самите кучета се принасяли жертви. Днес българите вярват,
че когато кучето вие като вълк, предвещава близката смърт на
своя стопанин.
Поверията забранявали на бременните жени да пипат кучета (и котки), да ги прескачат или да сядат на място, където те са
лежали, защото детето им ще бъде много окосмено (песечево <
прил. от пес). Когато това се случело, врачка намазвала новороденото с пепел и го провирала три пъти през отвор в ограда, през
която се провират кучета и котки.
Българите вярвали, че за да забременее, вълчицата трябва
да яде кучешко месо.
w Въпреки многобройните хипотези, названието е с неустановен произход.
Според някои етимолози то е производно от междуметието куч-куч. Подобните
названия в различни индоевропейски езици предполагат и.-е. произход. Други
допускат, че е от тюркски (респективно прабългарски) произход, а според трети
- съответните лексеми в славянските и тюркските езици, а също и в унгарски са
рефлекси на стара иранска заемка (< *kuti).
Ö Абаев В. И., Скифо-европейские изоглосы на стыке Востока и Запада,
М., 1965: 116-117; Бадаланова Геллер Ф., Книга сущая в устах: фольклорная Библия бессарабских и таврических болгар, М., 2017: 412-414; Българска
митология. Енциклопедичен речник (съст. А. Стойнев), С., 1994: 194-195; Волошина Т. А., С. Н. Астапов, Языческая мифология славян, Ростов на Дону,
1996: 137-142; Георгиева И., Българска народна митология, С, 1993: 57; Гура
А. В., Символи животных в славянской народной традиции, М., 1997: 55-57, 79
и др.; Из келтската митология', <http://balar.blog.bg/history/2015/08/18/iz-keltskatamitologiia. 1384719>; Ецов Т. Г., За кучето И СбНУ, кн. 12, С., 1895: 132; Иванов В. В., В. Н. Топоров, Славянские языковые моделирующие семиотические
системы, М., 1965: 25; Ковачев И., Народной астрономии и метеорологии
// СбНУ, кн. 30, С., 1914: 54; Куиър Дж. К., Илюстрована енциклопедия на
традиционните символи, С., 1993: 108-109; Рыбаков Б. А., Язычество Древней Руси, М., 1987: 444; Собака // Мифология славян: <http:// mifijslavyan.ru/
stories4/248. htm>; Приор Ж., Универсалните символи, С., 1993: 42; Стойков
Д., Защо е мънечок класо на житото // СбНУ, кн. IX, С., 1893:134; Фаминцьш
А. С., Божества древних славян, М., 1995: 234; Шапкарев К., За кучинъа-та и
Пак за кучиньа-та и за Каинъа // СбНУ, кн. VIII: 270-271; Шевалие Ж., Геербрант А., Речник на символите, т. 1, С., 1995: 583-590.

355

КУШАЧКА1 (кушачка

/ЮЗБ; Добр./) >

БАЯЧКА; ВРАЧКА

КУШАЧКА2 (кушачка /Прилеп/) > МАМНИЦА
Лексемата е производна на глагола кушам ‘лекувам с баене’ < прасл.
*kušati, *kušaja ‘вкусвам, опитвам’. Тази праславянска дума с последното си значение до днес е съхранено в руски език (кушать ‘ям, храня се’).

Ш Български етимологичен речник, т. 3, С.,

1986:174.

КУШ ПИЛЕ (куш пиле /фолк./)
Брат на халата.
Вторият компонент на названието в диалектите означава ‘птица’. Етимологично се свързва с пиле ‘малкото на птица’. Компонентът куш в диалектите
означава ‘безопашат’, както ср.-хр. куша ‘животно без опашка’, т.е. ‘безопашата
птица’. Това означава, че това митично животно няма опашка. Но куш звуково
съвпада и с тур. kuș ‘птица’. Ако приемем това за достоверно, то името е формирано от
две еднозначни думи.

Ш Български етимологичен речник, т. 3, С.,

1986: 323.

КЪПИНЧОВЦИ (къпйнчовци) > ВЕЛИКАНИ
w Названието представлява формата за мн. ч. на *къпинчовец, производна от апелатива къпина + сложния суф. -човец (-чо + -ов + -ец). Мотивацията е
свързана с къпиновия храст, в който великаните се спъвали.

КЪРМЯУЛ (кърмяул /Горноселци, Г. Делч./)

КАРАКОНДЖОЛ

Изхождайки от версията за произхода на караконджола от прасе, то кърмяул е образуван от диалектната дума кръмяк ‘нескопено прасе, нерез’ с нает.
-ул - по подобие на караконджул, дракул и др.

КЪЩЕ 1511 JA (къщница /диал./)

>смок

4+ Названието е производно от къща + -ница. Мотивацията отразява местожителството на този митичен смок и функцията му да пази къщата и семейството в нея. Всъщност това е самият стопанин в облика на смок.
Ш Георгиева И., Българска народна митология, С., 1993: 65.

Ю TJ
ЛАДА (ЛЫа)
Богиня на любовта и брака, на красотата и очарованието в
славянската митология.
Митонимът Лада е регистриран за първи път в полски исторически
писмени паметници от XV в. В някои средновековни хроники тя се определя като аналог на старогръцката Афродита и римската Венера
и изпълнява основните функции на скандинавските Фрея и Фрига.
По-късно обаче - от края на XIX в., редица учени-слависти отричат нейното присъствие в славянския божествен пантеон въпреки многобройвите, макар и косвени, фолклорни и етнографски свидетелства.

През XIX в. Лада е почти напълно забравена и от българите.
Само смътен спомен дава основание на Н. Геров да твърди, че
Лада е някаква богиня, което означава, че вече нейните функции и мястото, което е заемала в славянския пантеон, били неизвестни. Възрожденският книжовник В. Априлов заявява, че
в народните си песни българите славят Перун, Коледа, Лада и
Лел. В бележките към поемата си „Горски пътник“ Г. С. Раковски пише, че по негово време българите споменавали езическите божества Перун, Коляда, Лада, Лело, Вихър, Ярило. В неговото творчество неколкократно Лада се представя като богиня на
любовта и брака:

О, светло слънце, като вселенная зриш,
животни же зарами ти веселиш!
Свидетел верности ти нам бъди,
Богиня Лада из небесех проводи
Да нас с вечна съедини любов,
С брачни увенчай венец лавров.
/Раковски, I, 1983:173/

Поради дългото му пребиваване в Русия се допуска, че това
негово твърдение е под влияние на руската етнографска литература. Но същевременно той ни предава и един обичай в родния
му град Котел, който през XIX в. е бил още жив и той е негов
очевидец. Според описанието му на Връбница девойки плетели
венци от върбови клони, които пускали в поток и гадаели дали
добро или зло ги очаква през годината и коя първа ще се омъжи.
Гадаенето се съпровожда от песен, започваща с обръщението
Ой, Ладо, Ладо, момиче младо, където определението „момиче

357

младо“ категорично показва, че Лада е женско божество, което
отговаря за женитбата. Доколкото ни е известно, този или подобен обичаи в руската етнографска литература не е регистриран.
Както изглежда, данните, представени от Г. С. Раковски, не са
плод на „фантазия и безпочвен патриотизъм“, както твърдят някои, а се основават на реални остатъци от езическата лингвокултурна система на българите в родния му край.
Особено тясно свързан с Лада е друг български обичай - ладуване (ладване, ладанки, ладванка, ладванки, дайлада // тъйлада, талада), който също представлява вид гадаене за женитба. Той се извършвал сутринта на Нова година (Васил ъовден).
Синонимното название на обреда васила е производно от името на християнския светец Васил, който също се чества на този
ден. Това дава основание да се твърди, че терминът ладуване е
производен от името на езическата богиня Лада. Преди да започне гадаенето имало дълга подготовка - в навечерието на Васильовден от общоселския кладенец или чешма се донасял котел с мълчана вода, т.е. от кладенеца до дома момичето, което
носи котела, не трябвало да говори. Събирали се момичета на
възраст за женене и в котела хвърляли зърна от овес или просо, а после всяко момиче слагало свой пръстен, китка или друг
предмет. След това котелът се покривал с червена кърпа и се
оставял под трендафил или друг храст, а понякога под дърво.
Той трябвало „да пренощува под звездите“, които ще омаят знаците. На другия ден сутринта всички отново се събирали. Главното обредно лице - момиче с живи родители, последно родено
в семейството си, облечено с венчална рокля, започвало да вади
един по един пръстените и другите белези от котела. През това
време девойките припявали специални текстове, наподобяващи
гатанки, по които момите се досещали какъв на вид, по характер
или професия и т.н. е момъкът, за който ще се омъжи собственичката на извадения от котела белег. Накрая момите вземали
от зърната в котлето и вечерта ги слагали под възглавниците си,
за да сънуват бъдещия си жених. Напяването започвало винаги
с припев-обръщение: Ой Ладо, Ладо, момиче младо или Ладо
то, Ладо!. По традиция, макар и в опростен вид, този обичай все
още се извършва на някои места. Обръщението е насочено към
главното действащо лице Лада, което вади знаците от водата.
По принцип обредното лице е зрима проекция на митологичните
представи за съответното божество и функциите му. В такъв случай думата ладо в песните се явява като словесен знак на обредния персонаж, който е проекция на някакво езическо божество
наречено Лада, чиято функция, според обичая, е да определя
кои ще бъдат брачните партньори на момичетата (а по-рано и на

358

момчетата), които вече имат право да се женят.
Подобни припеви се откриват в обредния песенен фолклор
на всички славянски и балтийски народи, които се явяват като
преки обръщения към божеството Лада. Те ни отвеждат в балто-славянската епоха. Това априори говори, че думата лада //
ладо е съществувала още в праславянски, независимо какво е
означавала.
Тези, които отричат наличието на Лада в славянския пантеон, смятат, че обръщения като ладо, лельо и други такива в
народните песни са: „неясни думи" в „безсмислени припеви“,
въз основа на които първите изследователи на славянската митология са създали „псевдобожества" и „персонажи на „кабинетната митология". Подобни твърдения не звучат сериозно и още
по-малко убедително. Още повече, че безсмислени думи не съществуват, но във времето значението може да се забрави или
да се промени, а понякога дори се десемантизира.
Терминът ладуване, означаващ 'обичай за гадаене за женитба’, без съмнение е производен от Лада. С термина ладуване в
българските диалекти се означават още два обичая, просъществували до третата четвърт на XX в. Те се отнасят към сватбения
обреден комплекс. Първият се извършвал в деня преди венчавката или много рано в неделя - деня на венчалния ритуал, когато една мома, облечена като невеста, придружена от сватове
и двама девери, отивала с котли на селския извор. Тя носела и
китка, поради което обичаят някъде е известен като изнасяне на
китката. Там тя два пъти наливала вода в котлите и я разливала, като през това време другите играели хора. Водата от третото наливане се носела вкъщи. Главното действащо лице в този
обред също се нарича лада. В някои райони обаче това обредно
лице се назовава Бена или Дена, което категорично показва, че
Лада също е собствено име. Вероятно Века тлДена са евфемизми,
но не е изключено това да са названия на аналогични на Лада
божества от други митове или митологии (Вена би могло да е съкратено от Бендида - името на тракийската богиня-майка).
Другият обичай, назован с термина ладуване, практикуван
някога в Северозападна България, по същество представлявал
обредното наливане на вода при замесване на сватбените хлябове. Тези сватбени обичаи били познати и в Пиротско, Сърбия,
където преобладава българско население.
Водата, която се носела и използвала при тези обичаи, се нарича ладвана вода, а песните, които се пеели по време на замесването и ладуването, са известни като ладини песни. Без съмнение тези термини са производни от Лада. Именно в ладините
песни най-често се повтарят обръщенията: Ой, Ладо, Ладо; Ладе

359

ле и др. под. Терминът ладини песни ясно свидетелства и за това,
че в българския обреден фолклор е имало не само една песен, а
цял цикъл, посветен на Лада, основаващ се, вероятно, върху химни, които в по-далечното минало били изпълнявани в нейна чест.
Това обяснява апелативите от рода на бълг. Ой, Ладо, Ладо! Ладо
ле; сръб. Ой, Лада, ой!; рус.: ой, дид ладо, ладо, ладо, ладо мое,
и др., които са преки обръщения към някакво забравено божество. Това, че става въпрос за божество, се потвърждава от определението дид за Лада, което явно е означавало ‘бог, богиня, божество’.
Подобни обръщения в обредните песни има и към други митични
персонажи, които са фиксирани в посветени на тях обредни песни
като: рефренът Ой, Коледо, мой Коледо се среща често, но само в
коледните песни; Ой, Еньо, Еньо, ... - в песните за Еньовден; Ой,
Лазаре, Лазаре, ... - в лазарските песни; Ой додоле - в песента-молитва, изпълнявана по време на обреда за дъжд, известен
под името пеперуда. Тези обръщения много напомнят химните, отнасящи се към божества в древните митологии.
Както е видно, названията на описаните обичаи за гадаене и
сватбените обреди са тясно свързани с функциите на богинята
Лада, а главните действащи лица в тях явно са зрими нейни
проекции. Те потвърждават твърдението на някои книжовници,
че тя е славянската богиня на любовта и покровителка на бракосъчетанието и семейната любов.
Благоприятното отношение на Лада към брачната любов е
отразено и в редица специфични термини с корен лад в славянските езици, семантично отнасящи се към понятийното поле
на роднинската терминология. Под формата на самостоятелна
дума в руски език лад означава: 1) ‘съпружеско съгласие, основано на любов’; 2) диал. ‘годеж’ и ‘благословия, която годениците получават от родителите си’, а украинската лад, чешката lad,
полската lad - ‘порядък, съгласие’. В обхвата на архисемата лада
се включват ст.руската лада ‘съпруг’, което се наследява по-късно в руското народно лада ‘съпруг; съпруга’. Пак там се открива
и формата ладо със значение ‘мил, обичан съпруг’; ‘мила, обичана съпруга’. Със същото значение е лада ‘съпруга’ и в припев на
украински сватбени песни, а също и в ср.-хр. /остар./ лада ‘жена,
съпруга’. Тази ситуация е едно потвърждение на хипотезата за
релацията между теонимите и роднинските термини при славяните. Неслучайно в сватбения обред на някои места синоним на
лада в значение ‘главното действащо лице’ се явява невеста, а
самият обред дублира един от ритуалите в сватбения комплекс,
в който участва истинската булка. Към обхвата на сватбената
терминология се отнасят и производните от лад/а/ в съвременния руски ^ладковатъ - сватосване и примирие; лады — годеж1

360

ладило - сват; ладкики - договаряне за зестрата; ладканя /Галиция/ - сватбена песен“. От друга страна, ясно е, че в руския израз
Не с Ладою женилса!, отнасящ се за човек, който се е оженил без
любов, Лада е синоним на любов. В по-ранен етап обаче изразът навярно е означавал ‘оженил/а/ се без съгласието на Лада’.
В такъв случаи не е невъзможно да се допусне, че значението
на лада ‘съпруг, съпруга’ е вторично от лада ‘любов’, запазено
в руското обръщение ладъьй ‘мили, любими’. А може би с думата лада славяните са означавали понятието ‘божествена любов’,
която от своя страна вероятно е получена чрез десемантизиране
на собствено име Лада. Ако свържем значението на руския фразеологизъм Не с Ладою женилса! със значенията на думата лада
и на нейните производни, които се отнасят към една архисема и
се вземе предвид съдържанието на изнесените обреди, би могло
да се каже, че всъщност Лада наистина се разкрива като богиня
на брака и любовта. За това говори и староруският обичай годениците да поднасят безкръвна жертва на Лада: цветя, живи
птици, мед, ягоди и горски плодове, чието предназначение било
да предизвикат благоразположението на богинята, за да им разреши да се оженят и да ги дари с любов през брачния им живот.
Изнесените данни дават основание да се допусне, че женският образ, който държи венчален пръстен в Збрученския идол, е
изображение на Лада.
Връзката на Лада с любовта и брака е изтъкната и в цикъла
„Личен день Ладов-день“ на „Веда словена“, където Лада Юда //
Юда е представена като изкусна гадателка, която предсказва на
юношите и девойките за предстоящата им женитба:

Мама си мома будеше:
„Стани ми, моме, стани,
Лазаре, моме, да видиш.
Лазар ми е, моме, (с ?) Юда,
Та си на мома ладува,
кой си юнак мома люби;
и на тебе, моме, да си ладува.“
Стана ми мома утиде,
де си ми Юда хору играе,
шарени поли развива;
малка си мома дугледа:
„Фоди ми, моме, на хору!
Ду гудина са, моме, годиш,
годиш са, моме, жениш са;
царев ми сина любиш,
ф сарае ми, моме, седиш.

361

Era си ти ду година дойда,
мъжку си дете държиш;
<...>
/Веда словена, 1: 371/

Въпреки смесването на Лазар ту с Лада, ту с Лел, от тази
песен става ясно, че Лада е антропоморфно божество с вид на
млада жена, която е облечена в дреха с широки бродирани поли.
Към външния образ на Лада би трябвало да прибавим и нейното цялостно булчинско венчално одеяние, съответстващо на
традицията от миналите векове, експлицирано чрез облеклото
на действащите обредни лица, които са с булчинска премяна.
И в руската традиция Лада е облечена в национален костюм,
обшит с перли, опасана е със златен пояс, а златистите й коси са
украсени с розов венец.
Около нея непрекъснато е нейният син, младенецът Лел, когото тя води за ръка. Подобна картина е представена в същия
цикъл на „Веда словена“, където Лел е заменен със свети Лазар:
И излела Лада Юда, / сина кара млада Лазаре /п.5/.
В откъс от вариант на „Песна 4“, записана от Г. С. Раковски в
цикъла от лазарски песен, Лада също се преплита с Лазар, но са
запазени същите й характеристики:

Я стани, стани, детенце,
Да си видиш Лазара,
Как хубаво лазарва,
Шити поли развява,
Жълти чехли потропва.
/Раковски, Показалец: 7/

В този цикъл на „Показалец“ някои лазарски песни са свързани със сватовството на младите, т.е. също се отнасят към брачната тематика. Няма съмнение, че те са модификации на архаични ладини песни, в които се споменавал и нейният син Лел,
вероятно забравен много преди майка си.
Боговете на любовта са с подчертана външна красота. Явно
това било присъщо и на Лада. Привържениците на хипотезата
за нейното съществуване в славянския митологичен пантеон я
описват като красива млада жена със златисти коси. Производните от Лада ладный /руски/, ладнш /украински/, ladny /чешки/ и ladny
/полски/ означават ‘миловиден, красив’, вероятно с подтекст ‘като
Лада’. За това говори и полското прилагателно iadnošć ‘красота’. В
български език това е отразено в диалектната дума пуладинка,
едно от значенията на която е ‘млада хубава жена’. Лада била
изобразявана със златокосо къдраво дете, което води за ръка.

362

В песента от Ладиния цикъл на „Веда словена“ е изразена
още една черта от характеристиката на Лада - тя е добра танцьорка.
Затова на нея българите специално посветили един от българските
обредни танци - ладино хоро. Това потвърждава дефинирането
на Лада и като богиня на веселието.
Хипотетичната връзка на Лада с Перун е изразена в обреда
за призоваване на дъжд пеперуда или додола при южните славяни. Предполага се, че тези термини са производни от прозвищата на Лада - Пеперуда // Перперуда (рус. Перуница} и
Додола // Додулица, които от своя страна са деривати съответно на митонима Перун и дублета До дул, т.е. името на обреда
и обредното лице се отнася към загадъчната съпруга на гръмовержеца Перун. В някои от песните, които се пеят при този
обред, се споменава името Лада, представено чрез формата си
за звателен падеж Ладо. Една от тях е следната сърбохърватска
песен-молитва:
Molimo se, Lado,
molimo se višnjem bogu.
Oj, Lado, oj!
Da popuhne, Lado,
Da popuhne tihi vjatar,
Oj, Lado, oj!
Da udări, Lado,
Da udări rodna kiša.
Oj, Lado, oj!
/Фаминцын, 1995: 157/

Според някои определението „visnjem bogu“ в случая се отнася
за Ладо, възприемано като мъжко божество. Но при по-внимателно вникване в текста става ясно, че обръщението е към Лада,
на която участничките в обреда й разказват, че се молят на
„випгнии бог“ за тих вятър и дъжд, т.е. тук тя по-скоро се явява
в ролята на посредник. Съдейки по една украинска песен, която
се пеела при същия обред, то явно под „вишний бог“ в сръбската песен се има предвид най-висшето божество гръмовержецът
Перун:
Гей, Ладо, гей!
А ты, Перуне,
отче над Ладом,
гей ты, Перуне,
<...>.
/Славянские древности, 1995: 208/.

Тези песни и обредът за дъжд дават основание да се прие-

363

ме, че Лада е от най-близкото обкръжение на Перун. Може би в
сценария на обреда нейният образ участва именно като негова
съпруга, сестра или дъщеря, която има възможност да омилостиви вишний бог и да го склони да даде нужния за посевите дъжд.
Това поражда двойките митоними като Перперуда // Пеперуда
(рус. Перуница) ~ Перун, Додола // Додулица - Додол, Лада ~
Лад. Такива двойки имена не са рядкост. В гръцката митология Афродита се нарича и Урания, название, производно от
Уран. Много такива двойки се откриват в индийските митологии: Индра ~ Индрани; Варуна > Варуни - съпруг и съпруга или
Саеитар - бог на слънцето /в Ригведа/ ~ Савитри - богиня. С еднокоренни имена се означават баща и дъщеря: едно от имената
на дева Суря - дъщеря на слънчевия бог Суря\ царя на мечките
Джамбават и дъщеря му Джамбавати; Райвата > Ревати или
брат и сестра Рукмин > Рукмини; Яма > Ями. Това означава,
че не е невъзможно и в славянската митология да имаме Лад
и Лада, Перун и Перуна (Пеперуна); Лел и Леля; дядо Коледа и
баба Коледа (със зват. ф-ми Коладо, Коладе), Райко // Райно названия на слънцето при българите и Рада - неговата любима
- обстоятелство, с което често се сблъскваме в народните песни
и би могло да обясни редица трудности и най-вече дали това са
роднински двойки божества или два ипостаса на едно божество,
единият от които изразява женски, а другият мъжки образ. По
тази логика Лада би могла да бъде дъщеря на един, съпруга на
втори, сестра или майка на други. А имайки предвид индийската Лакшми, която остава съпруга на Вишну във всичките му
аватари, то и Лада би могло да е имала няколко превъплъщения. Следователно, не е изключено в случая Лада да се крие зад
името Пеперуда (Прперуна) и Додулица като съпруга, дъщеря
или сестра на Перун, която се проектира в съответното обредно
лице, чиято задача е да измоли дъжд за земеделските култури по
време на суша [вж.: Пеперуда] от своя всемогъщ родственик, в
случая Лад.
В известните ни български песни, които се изпълняват при
обреда пеперуда, името Лада не се споменава. Призивът, отправен директно към Бога, е на главното действащо лице Пеперуда,
вероятно реминисценция на Лада:
Пеперуда ходи,
на Бога се моли:
- Дай, Боже, дъжд,
да се роди ръж
<...>.

364

Ако се съди по един вариант на тази песен-молитва, Богът,
към който са отправени молбите за дъжд, е Перун:
Пипируда злата
пред Перуна лята,
лята и пролята,
по поле се мята
и Богу ся моли:
Дай Боже дъждец!
/Раковски, 1983: 313/.

Тук Лада (в образа на Пеперуда) също е в ролята на посредник между хората и бог Перун. Същевременно обредът и текстовете на песните към него показват, че в някаква степен Лада
(Пеперуда) е ангажирана с плодородието в земеделието. Това не
е странно, като се има предвид, че всички богини на любовта са
и богини на плодородието, като се започне още от Ищар - месопотамската богиня на любовта и плодородието; в старогръцката
митология същата функция има Афродита, а в римската техен
аналог е Венера. Явно славянската Лада и другите индоевропейски богини на любовта и плодородието са наследници на индийската Лакшми, съпруга на Вишну във всичките му аватари.
В подкрепа на това, че главното обредно лице Пеперуда е
Лада, се явява обстоятелството, че макар и рядко, в емпиричния материал се срещат сведения, според които не едно, а две
момичета влизали в ролята на Пеперуда. Възможно е това да са
Лада и Леля. Същевременно в някои лазарски обредни песни
Пеперуда се замества от Лазар, който в едни случаи се идентифицира с Лада, а в други с Лел. Това явно е много по-стар
вариант на обреда, когато главните действащи лица били Лада
с двете си деца Леля и Лел. С течение на времето се смесили
и Лел прехвърлил функциите си на свети Лазар, персонаж от
християнския пантеон.
Българският емпиричен материал, с който разполагаме, не
ни дава други данни за проявите на Лада като богиня на плодородието. В това отношение тя е по-добре представена в сръбския
фолклор, а също и в руските обредни игри и песни. Не е изключено тази й роля да е значително по-архаична.
Обредът за предизвикване на дъжд пеперуда не бил обвързан
със специален календарен празник. По принцип се извършвал
на някой християнски празник само при пролетно-летните суши
(поне в последните години преди изхвърлянето му от обредната
практика). Често това ставало на християнския празник Лазаровден, който е ситуиран върху езическия Ладовден, поради кое-

365

то и в този случаи Пеперуда е заменена от християнския светец
Лазар:
Лазар се вози
На златна колца!
Из село ходи,
Богу са моли:
Я дай ми Боже!
Дребен ми дъждец!
/Раковски, Показалец: 9/

Тази песен-молитва, от една страна, обяснява взаимозамяната на езическия персонаж с християнския във „Веда словена“,
а от друга, Лазаровден, както и Връбница, на който се извършвал описаният от Г. С. Раковски обичай за гадаене, са пролетни
празници. Те са част от Великденския християнски празничен
комплекс, което означава, че празниците, посветени на Лада,
темпорално съвпадат с последните седмици на днешните Великденски пости. Но, изглежда, че те са продължавали и след това,
съдейки по семантиката на термина ладино хоро ‘народен танц,
който се играе в първата сряда след Великден’. Това още един
път темпорално свързва ладините празници с Възкресение Христово и с пролетта.
Словообразувателният анализ на българското производно
име полада (пулада) ‘млада тазгодишна кокошка, която още не
снася5 и умалителното от него пуладинка ‘млада кокошка5 също
определя темпоралното ситуиране на ладините чествания около
християнския Великден. Едва ли има съмнение, че словообразувателната основа тук е лада, но префиксът по- / пу- по принцип
означава ‘след5 или ‘около5, т.е. словообразувателната парафраза на полада и деминутивното пуладинка е ‘кокошка, излюпена
след или около Лада5. Тук обаче Лада по всяка вероятност означава не богинята, а празникът в нейна чест (по аналогия на:
петровче ‘пиле, излюпено около Петров ден5; есениче ‘пиле, излюпено през есента5). Това е още едно свидетелство за честването
на Лада през късната пролет или началото на лятото.
Според публикуваните от Ст. Урбанчик документи с църковни забрани на езически обреди от XV в. поляците също са
чествали божеството Ладо // Аладо през пролетта (около Св. Дух,
Св. Троица) с песни и ритуални игри. Припеви-обръщения към
Ладо са характерни и за обредните песни, отнасящи се към Русалската неделя (Семицкая; Зеленые Святкй) при източните
славяни, празнувана седем седмици след Великден:

Покумимся у кума, покумимся,
Мы семицскою березкой покумимся.
Ой Дид-Ладо! Честному Семику.
Ой Дид-Ладо! Березке моей,
Еще кумушке да голубушку!...
Ой Дид-Ладо! Березка моя.
/Кузмычев, 1990:189/

Когато пролетта не е дъждовна, по това време се извършвал и
обредът пеперуда, в който обредните лица, освен главното, може
би са проекция на русалките, които по същото време пристигат
при хората, за да ръсят влага по житните растения.
В тези случаи се създава впечатление, че призованото божество е бог, а не богиня, което отново повдига въпроса дали
не става дума за двойка божества. На тази мисъл навежда и
една хърватска обредна песен-молитва, изпълнявана на християнския празник Св. Йоан Кръстител, известен сред българите
повече като Еньовден, Летни Иван и др. (а сред източните славяни - Ивана Купала), който се чества на 24 юни, т.е. чрез него
се отбелязва лятното слънцестоене [вж.: Еньо]. Възприемането
на Лада като божество в нея е ясно изразено чрез определението
„свети боже“. Нещо повече, тук в прав текст се казва, че на него
песни пеят и се кланят:

Lepi Ive terga roze
Tebi, Lado, sweti boze.
Lado! Slušdj nas, Lado!
Pewke, Lado, pewomo ti,
Ședea nașe wklaniamo ti.
Lado! Slušdj nas, Lado!
/Рыбаков, 1981: 396, по Фаминцын, 1884:152/

Тук Ладо определено се явява в образа на мъжко божество
- свети боже. Тази ситуация се открива и в други песни, което
дава основание да се приеме наличието на божество от мъжки
пол с название Лад. Може би в даден етап това божество е имало
два ипостаса - мъжки и женски, но по-вероятно в случая това е
дублетно име на Перун. На този ден украинците правели сламена
кукла, наречена „Лада“, с която прескачали огньовете, а при словенците около този ден девойки (наричани ладарици или ivancice,
kresovalje и др.) обхождали селището. Тази ситуация подсказва, че
българските лазарици са наследници на евентуално съществуващите някога ладарици, а Лазар е заел мястото на бог Лел.
В българската календарна обредност на Еньовден също се извършва гадаене както за женитба, така и за плодородие, но в съ-

367

провождащите обредни песни Лада не се споменава. Рефренът
Ой Ладо, Ладо Iмомиче младо!! тук е заменен с Ой Еньо, Еньо,
Енъова буля! // Ой Яни, Яни, бре свети Яни! и др. под., където
обръщенията са към Еньо или към Еня И Яна. Възможно е това
да са други имена на Перун и Лада, но по-скоро Еньо е един от
ипостасите на Слънцето, а Яна (Еня) е неговата съпруга, която в случая поема гадателските функции на Лада. Съдейки по
външния образ на обредното лице (малко момиче в булчинско
облекло), би могло Яна да е ипостас и на Леля, дъщерята на Лада.
В случая вероятно се преплитат няколко митични персонажа.
Изнесените факти логично водят до извода, че честването на
Лада не било обвързано само с един или няколко последователни дни, а има доста по-широк времеви обхват - от Коледа~Нова
година до Еньовден. Този период от годината е ограничен от зимното и лятното слънцестоене, а по средата е пролетното равноденствие - явления, отразяващи основни моменти от годишните
състояния на слънцето. В такъв случай няма съмнение, че Лада
е тясно свързана именно със състоянията на слънцето. Въпреки че в по-голямата част от територията на България обредът
за гадаене ладуване е закрепен за Нова година и Еньовден, на
различни места той се извършвал и на Рождество Христово, на
Гергьовден, на Лазаровден и спорадично на Петровден, т.е. той
се извършва на големите празници от Нова година до Еньовден.
Но в рефрените на обредните песни от Великденския комплекс и
Еньовден думата лада или името Лада не се срещат.
Изолираното новогодишно ладуване при българите би могло
да се свърже с обстоятелството, че първоначално славянската
Нова година, т.е. Сурва, Сурова година, се чествала през пролетта (през март около пролетното слънцестоене). Преместването й
към зимното слънцестоене означава, че началото на годината
българите свързвали с някое от астрономическите състояния на
слънцето, определящи границата между старата и новата година. Това пренасяне вероятно станало след християнизирането
им, когато новороденото слънце се идентифицирало с Коледа,
българският Сура Бога запазил ролята си на повелител на Новата година.
Имайки предвид една руска обредна песен-молитва, Лада не
е богиня на пролетта, но е в близка връзка с нея, поради което тя
отново се явява в качеството си на посредник.
Благослови, мати,
Ой мати Лада, мати!
Весну закликати.
/Афанасьев, 1,1994: 228/

368

Нещо повече — според тази песен пролетта е в някаква зависимост от Лада, без чиято благословия фактически тя не може
да дойде на земята. Съдейки по името на празника Лялъник при
украинците и белорусите, провеждан на 25 април, явно олицетворение на пролетта, растителността, възраждащата се природа е Леля // Ляля - дъщеря на Лада. Прави впечатление също,
че именно в този цикъл пролетни песни се среща определението
мати за Лада. Всичко това води към идеята, че Лада е майка
на Леля, поради което и тук молещите се разчитали на тяхната
роднинска близост като майка и дъщеря.
Освен дъщеря, Лада имала и син - Лел, славянски аналог
на старогръцкия Ерос и римския Купидон, (Амур). Подобна ситуация се открива в индийската митология, където Лакшми също
има син (Кама - бог на любовта) и дъщеря (Трисна II Тришна П
Триснавати), тя дарява с челяд хората и им осигурява плодородие.
В много руски обредни песни се среща обръщението мати
Лада. Това е един от аргументите за хипотезата, че тя е една от
руските рожаници. За други това дава основание да предполагат, че Лада е славянската богиня-майка, която се крие в руски
зад името Мать Сырая земля. Може би затова в някои руски обредни песни обръщението към нея е Ой, Дид-Ладо!, където дид се
тълкува като ‘велика*, но би могло да означава и ‘богиня*. И ако
това е така, то Лада би трябвало да е еволюционен образ на Великата богиня майка при славяните. Според една хипотеза Род
е създал земята от любов към Лада, а техни потомци са Сварог,
богът на Слънцето, Мокош, Чернобог, Дий, т.е. Лада първоначално е била съпруга на Род. На тази мисъл навежда и словосъчетанието Ладу-матушку в една руска обредна песен, а също и
названието Бена на обредното лице Лада в един от българските
сватбени обичаи, което не е изключено да е контрахиран вариант на името на Великата богиня-майка Бендида при траките.
В много отношения Лада съответства на старогръцката Лето
(римската Латона), особено по отношение на функцията им на
майка - първата на Лел нЛеля, а втората на Аполон и Артемида (съответно Аполон и Диана). Това още един път навежда на
мисълта, че Лада води началото си от предисторически времена.
Първоначално вероятно тя е била в образа на Великата богиня
майка, която по принцип е майка на божествата, по-късно запазва тази роля само по отношение на ограничен брой божества,
които при славяните са нейната дъщеря Леля - повелителна
на пролетта и болестите, покровителка на децата и синът й Лел
- бог на любовта и, може би, е един от боговете на Слънцето.
Основание за последното дава митонимът Лало - едно от назва-

369

нията на персонифицираното слънце при българите.
Всичко това оправдава връзката на Лада с рускитерожаници.
Явно, следвайки тази традиция и ние днес се молим и почитаме
св. Богородица, вярвайки не толкова в нейната божественост и
свръхестествените й сили, колкото във властта над сина й Иисус
Христос, във възможността й да го склони да удовлетвори нашите желания. Впрочем, определянето на Христос като „Бог-слънце“, „праведното слънце“ и др. под. във византийската и староруската химнография ясно говори, че Христос е заел мястото на
другите ипостаси и превъплъщения на слънцето или неговия бог
в предишните езически периоди. Затова някогашните Ладини
празници, в които се включвали Суров-ден и Лелик-ден, се припокриват от Великденския празничен комплекс, в който освен
християнските празници Лазаровден и Връбница, понякога попада и Гьоргьовден. Вероятно тези дни съвпадали с периода на
Нова година, която за славяните някога се чествала през март.
Според изнесените данни без съмнение Лада е теоним, назоваващ антропоморфно женско божество от обкръжението на
Перун, по всяка вероятност негова съпруга и майка на Лел и
Леля. Тя е покровителка на брака и семейната любов, като същевременно определя брачните партньори; изпълнява ролята
на медиатор между хората и гръмовержеца. Проявите й на добра танцьорка говорят за веселия й нрав и я определят и като
богиня на веселието.
Както е видно, образът на Лада е особено сложен. Трудността
при нейното идентифициране се свързва с това, че този персонаж е твърде архаичен и многократно трансформиран. Първичният й облик е скрит под много митологични пластове, но в
съзнанието на българите Лада живее чрез женското лично име
Лада и производните от него.
Като термин, означаващ момиче, което изпълнява главна роля в някои
сватбени обреди и обичаи за гадаене, се извежда от прасл. *lâdă, *läda, семантично свързано с прасл. *lădb > рус. лад ‘съгласие, мир, сговор’. Съдейки по производните от корена лад-, вътрешната структура на митонима Лада се свързва с
‘любов’ или с качествата ‘красота, красиво’ и ‘мил,-а’.
Ш Андреев И., Лазаров Ив., Павлов Пл., Кой кой е в Средновековна България, С.,1994; Аничков Е. В., Весенняя обрядовая песня на Западе и у славян. Отп обряда к песне, ч. I, СПб., 1903; Априлов В., Зора на новобългарското
образование И Събрани съчинения, С., 1940: 101; Арнаудов М., Студии върху
българските обреди и легенди, т. I, С., 1971: 182; Афанасьев А., Поэтические
воззрения славян на природу, т. I, М., 1994: 227-229; Барболова 3., Успоредици
между имена на славянски езически богове и роднински термини // сб. Слов’анський eöipHHK, Вил. V, Одеса, 1998, с. 21-2; Барболова 3«, Ехото на Лада в славянските езици и култури И ЕС LiterNet, 10.12.2011, № 12 (145) <http://litcmet.bg/
publish28/zoia-barbolova/ehoto-na-lada. htm>; Барболова 3., Славянските божества
Лел и Леля през призмата на българския език и фолклор. // сп. Български
фолклор, С., XXXII / 2006, № 1, с. 34-48; Барболова 3., Ехото на Лада в славян-

ските езици и култури // Ел. сп. LiterNet, 10.12.2011, № 12 (145): <http:// litemet.
bg/publish28/zoia-barbolova/ehoto-na-lada.htm>; Българска митология. Енциклопедичен речник (състав. А. Стойнев), С., 1994; Български етимологичен речник,
т. П1, С., 1986: 273; Веда словена, т. I- II, С.,1997; Волошина Т. А, Астапов
С. Н., Языческая мифология славян. Ростов на Дон, 1996: 129-130; Геров Н.,
Речник на българския език, т. III, С., 1977: 1; Гинчев Ц., По няколко думи (за
занаятите, билкарството и поверията на българския народ), С., 1988; Глинка Гр., Древняя религия славян II сб. Мифы древних славян, Саратов, 1993: 89142; Глушко Ел., Медведев Ю., Словарь славянской мифологии, Н. Новгород,
1995: 176; Златкович Д., Плотникова А А, ,JIada“ - предсвадебны ритуал в
области Горни Висок II Живая старина, М., 1999, кн. 3: 5-8; Кайсаров А, Славянская и российская мифология И сб. Мифы древних славян, Саратов, 1993:
17-86; Коринфиский А А, Народная русь, М., 1995: 242-243; Костомаров М.
I., Слов’янська м1фолог1я, Ки!в, 1994: 236; Кресень Бус, Велесова книга И сб.
Мифы древних славян, Саратов, 1993: 245-307; Кузмичев И. К., Лада, или повесть о том, как родилась идея прекрасного и откуда Русская красота стала
есть, М., 1990: 180-181; Левкиевская Е., Мифы русского народа, М., 2002: 15;
Маринов Д., Народна вяра и религиозни народни обичаи, С., 1994: 663-664; Нидерле Л., Славянские древности, М., 2000: 318; Панчовски И. Г., Пантеонът
на древните славяни и митологията им, С., 1993: 62-66; Раковски Г. С., Съчинения, т. I, Проза. Поезия. С., 1983: 313-314; Раковски Г. С., Показалец или
ръководство ..., Одесса, 1859 ; Рыбаков Б. А, Язычество древних славян, М.,
1981: 393-405, 409-416; Рыбаков Б. А, Язычество древней руси, М., 2001; Словарь славянской мифологий: <http://www. pagan.ru/s/ solntse0.php>; Славянские
древности. Этнолингвистический словар, М., т. 1, 1995: 204-215; 363; Сумцов
Н. Ф,, Символика славянских обрядов, М., 1996: 45; Тюняев А А, Родословная славянских богов и народов: <http.7/ www.organizmica. org/archive/ 301/rsbin.shtml>;
Фаминцьш А С., Божества древнихъ славянъ, М., 1995:262-275; Фасмер М.,
Этимологический словарь русского языка, т. II, М., 1986: 447; Urbanczyk S.,
Religiapoganskich Slowian, Krakow, 1947.

ЛАЛО /фолк.; диал./ > РАЙКО; СЛЪНЦЕ
ЛАМЯ (ламя /общоб./, ламня, ламия /диал./)
и
ЛАМНИК (ламкик /диал./); ЛАМИЩЕ (ламище — увел.)

Митично същество, подобно на змей и хала и сродно с тях,
поради което често се смесват.
Предполага се, че в българската митология този персонаж е навлязъл от старогръцката традиция, вероятно чрез траките. Митът за Ламия
(Афпа) е предаден частично от много антични автори. Според тях тя
била царица на Либия, в която Зевс се влюбил и станала негова любима. Но ревнивата и отмъстителна Хера убила децата на Ламия, отнела
красотата й, след което тя се превърнала в кръвожадно чудовище, което
броди нощем и яде деца. Тя променила и външността си - красавицата Ламия придобила вид на хибридно антропо-зооморфно същество с
глава на жена, покрито с люспи змиевидно тяло, с криле, животински
крака и дълга опашка. Не се обяснява как тя се е мултиплицирала,
поради което собственото й име се трансформирало в нарицателно. Според описанието им ламите наподобяват южноазиатските наги. С този
си образ те се представят във фолклора и е запазен в представите на
гърците до началото на XX в. Според друга версия ламята е огромна

371

на ръст и с вид на отблъскващо грозна жена, наподобяваща вещица
или злобно чудовище. Тя не може да говори, но свири с уста приятни
мелодии. С тях привлича и подмамва пътниците в пустинята, където
ги изяжда. С прекрасна външност се описва морската ламя, която притежава огромна сила, поради което може да обръща кораби, но подобно
на нереидите, примамва с пеенето си моряците. Според някои тя дори
се смятала за царица на нереидите. На сушата я привлича музиката на
овчарите, с които, подобно на българската самодива, сключва облог за
състезание - той да свири, а тя да играе, ако победи, му взема стадата.
Представата на българите за ламята не се покрива напълно
с тази на гърците, но би могло да се каже, че съвпада с тази на
сърбите и македонците. Нейният облик понякога се описва като
змей. Тялото на българската ламя наподобява огромен гутцер,
покрит с жълти люспи. Главата й има вид на кучешка, но е с
големи очи и толкова широка паст и големи зъби, че можела
да погълне цял човек или дори бивол. Според една приказка тя
дори се опитала да глътне и Слънцето. Понякога се представя
като змия с няколко глави, поради което в песенния фолклор тя
се нарича троеглава или шестоглава, седмоглава и дори деветоглава. Има дълга, тежка змийска опашка, завършваща с рог,
понякога навита на колело и четири лапи с дълги, остри и здрави нокти. Може да приема и антропоморфен образ - в приказките понякога се описва като старица. Често се определя с епитета
сур ‘жълт; блестящ, сияещ’, т.е. сура ламя = блестяща (сияеща)
ламя. За това е допринесла представата, че тя е покрита с жълти люспи и пръска искри, особено когато се спуска към земята.
По-късно обаче прилагателното сур се преосмисля и едно от значенията му става ‘сив’, което се съотнася с отъждествя® ането на
ламята с гъста тъмна мъгла. Народът вярвал, че при летене тя
се превръща във вихър, вихрушка. Затова те се идентифицирали с ламя (ламия, ламйще). Често тя се отъждествява и със
змей, хала и самодива, което се дължи на някои общи за тях
характеристики, въз основа на което до голяма степен в народните представи тези персонажи се сближават.
Това митично същество е възникнало от глава на змия, попаднала на волски или биволски рог, с който за 40 дни се сраства.
В една народна приказка се разказва за жена, която нямала дъщеря и се помолила на Господ да й даде момиче, та дори ако тя
е ламя. Господ изпълнил желанието й и тя родила момиче, което на пет години станало кръвожадна ламя и погълнала всички
хора в селището. От една страна, ламята се смятала за сестра на
змея, т.е. негов женски корелат, а от друга - негов антипод. Във
фолклора се споменава за ламчета - деца на ламята, а терминът ламник подсказва, че в представите на българина същест-

вували и самци.
Ламята е много лакома, поради което за гърци, сърби и българи тя е критерий за лакомия или неин символ. И днес тези
народи използват устойчивото сравнение Яде като ламя, т.е.
'Яде много’.
Според поверията ламята живее в пещери и дупки в планинските скали или в подземния свят, където притежава несметно съкровище от злато, сребро и скъпоценни камъни, което
ревностно пази. Други вярвали, че ламята живее на дъното на
някое море, езеро, извор, река и други водни пространства или
около тях. Тя е господар на водното пространство, в което живее.
Функцията владетел на водата в други митологии е поверена
на дракона. Във вярванията на българите ламята спира водата или пресушава реки, езера, кладенци, извори и предизвиква
суша. Понякога изсмуква водата от своето езеро и я излива на
друго място, където се образува ново, като по този начин я крие
от хората. На тях им дава вода само ако й плащат като годишен или всекидневен данък по една девойка. Според приказките
това било повод за юнаците да влизат в единоборство с нея. Те
й отрязвали трите глави и от обезглавената ламя потичали три
реки - едната от мляко, другата от вино, третата от пшеница,
а по друга версия реките са от мляко, мед и масло. Този мотив
навлиза и в християнската митология, където св. Георги поема
ролята на юнака, хваща ламята и я пробожда или я води завързана при хората, които я убиват. В ролята на драконоборец влиза и св. Илия, който (вместо Перун) хвърля в нея мълниеносни
стрели или я преследва с кочията си по небето. В тези случаи
гърми. За да я спре, св. Илия хвърлял морски камък, който, ако
падне върху нея, предизвиква огън и я убива. Затова тя се крие
от него. В борбата с ламята (или халата) му помага змеят. Смятало се, че това става най-вече преди жътва, когато ламята води
градоносни облаци. Битувала и вярата, че преди дъжд ламята се
спуска над някое голямо езеро или море и изсмуква водата му,
която налива в облаците.
Според някои големите имоти се пазят от ламя, но други
смятат, че тя прави само пакости на хората, а трети я отъждествяват със змей, който яде хора. Същевременно в народните
вярвания змеят е основен враг на ламята. Според поверията,
когато тя внезапно се явява в облика на силна вихрушка, която
изкоренява вековни дървета, отнася покриви, унищожава посевите или като градоносен облак, в противоборство с нея влиза
змеят-стопан. Обикновено я побеждава или отклонява облака в
друга посока. Хората се спасяват от ламята и с хитрост - пускат
при нея магаре с дисаги, напълнени със запалителни вещества,

373

което ламята поглъща, след известно време започва да се блъска
в близката планина, по този начин прокарва отвор в нея, където
се самозапалва и се пръска на парчета. В митологичните легенди се разказва, че след убийството на ламята езерото, в което живеела, пресъхвало и на негово място се появявала плодородна
равнина или котловина.
Едно от оръжията, които ламята използва срещу змея, е парче от подница и само с него тя може да го победи. Затова при
заоблачаване се криели подниците. За да се предпазят от ламята и градоносните облаци, сърбите й принасяли в жертва черна
кокошка.
Изнесените данни показват, че в българската митология аналог на западния дракон е ламята (или халата), а не змеят. Тя се
характеризира като хтонично същество и стопан на земните и
подземните води, поради което може да предизвиква както суша,
така и наводнения.
о- Терминът ламя е производен от ст.гр. митоним Аара ‘поглъщаща’, впоследствие трансформиран в митономинанта ламя. Както вероятно и самият
персонаж, в българската лингвокултурна система е навлязъл чрез траките.
Ш Барболова 3., Митологично-семантичната структура и произходът
на прилагателните сур и сурва в български език, ЕИ „LiterNet“, Варна, 2012:

<http:// litemetbg/publish28/zoia-barbolova/sur-i-surva/content.htm >; Бадаланова-Геллер Ф., Книга сущая е устах: фольклорная Библия бессарабских и таврических болгар, М., 2017: 506-511; Батаклиев Г., Антична митология. Справочник, С., 1992 г.; Беновска-Събкова М., Змеят в българския фолклор, София,
1992:49-95; Българска митология. Енциклопедичен речник (съст. А. Стойнев),
С., 1994: 201-202; Вакарелски Хр., Етнография на България, С., 1977: 429;
Георгиева И., Българска народна митология, С., 1993: 118-119; Маринов Д.,
Българска народна вяра и религиозни обичаи, С., 1994: 303-304; Славянские
древности (Этнолингвистический словарь), т. 3, М., 2004: 78-79.; Шапкарев
К., За гърмежът и трескавицата // СбНУ, кн. VIII, С., 1892:49.

ЛАТИНИ (латини - мн. ч. /диал./) > ВЕЛИКАНИ
Названието е метонимно, производно от етнонима латини ‘старо италииско племе’, а също и ‘древни жители по българските земи’, който по-късно
получава и значение ‘католици’ < в ст.бълг. лдтнньскы и в черк. слав, лдтининъ
‘католик’ < лат. latinus ‘католик’. За мотивацията вж. елини.
Ш Български етимологичен речник, т. 3, С., 1986: 323.

ЛАУСНИЧЕТА (лаусничета /Мак./) > НАВИ
++ Названието е членуваната ф-ма за мн. ч. на диалектно умалит.- гал.

лехусниче ‘дете, малкото на лехуса’.

ЛАФУТ (лафут /СЗБ/) > ЛЕХУСИ

ЛАЯ (лая /Тетевен/)
Митично червено или черно като смола куче с червени очи, с
което плашели децата.

Според поверията това е вид върколак, т.е. човек, който се
превъплъщава в куче или някакъв демон. В традиционните народни представи се е утвърдила вярата, че това се случва с хора,
родени или умрели в периода на Мръсните дни.
По друга версия лая е вампир, произлязъл от мъртвец, чиито труп е бил прескочен от куче. Затова при погребение кучетата
се пъдят надалече. Кучето-върколак се явява най-често през Тодоровата неделя заедно с много други демони.
лай.

Видно е, че названието е производно от глаг. лая или съществителното

ЛЕЛ (Лел); ЛЕЛЬО (Лельо, Лилъо, Лило, Лало)
Бог на любовта и Слънцето в славянската митология, син на
Лада и брат на Леля.
Едно от божествата, наред с Лада и Леля, които повечето от съвременните учени отхвърлят. Привържениците на тяхното съществуване
в пантеона на славянската митология се опират предимно на обредни
песни, които се изпълняват по време на сватбения обреден комплекс,
някои думи и имена в славянските езици от корен лел и негови варианти с друга отгласна степен. Но пе по-малко важно е тяхното споменаване в хрониките на средновековни книжовници, в които се упрекват хората, че продължават да се покланят на езически божества,
сред които са Лада и Леля, Лел// Полеля. Според някои от тях Лел е
аналог на старогръцкия Ерос и римския Амур (Купидон), но вместо със
стрели, поразява сърцата на хората и боговете с ярък пламък и чрез
разпръскване на искри. Това е антропоморфно божество, описвано като
златокос или среброкос младенец, но с криле, нещо подобно на християнските ангели. Непрекъснато е в обкръжението на майка си Лада,
която го води със себе си за ръка. Това дава основание да се приеме, че
Лел е по-малък от Леля, т.е. той е роден след нея. Това обяснява името
Полеля < по
Леля и предполага, че митонимите Лел и Полеля се
отнасят към едно божество.

Това е едно от езическите божества, които Г. С. Раковски споменава в бележките си към поемата „Горски пътник“ и които по
негово време българите още си спомняли. Лел е представен с
варианта на теонима Лело.
В цикъла „Личен день Ладов-день“ (п. 5) на „Веда словена“
езическият Лел е заменен с християнския светец Лазар. Той се
явява като син на Лада Юда, с която ходи от град на град, за да

375

ладуват:

И излела Лада Юда,
сина кара млада Лазаре
ут града ф града, ут селу на селу,
ф царски дорове лазарува
и на Лазаре ладува гадае’,
чи да земе малка мома,
що ми седи ф царски дори;
хору Юда проиграва,
шити поли си развива.
<...>
Излели му златни криле, /на Лазар/
та си фъркна ф царски дори;
де играе Лада Юда
ут земета ду небету.
Докато Лада е покровителка предимно на брачната любов,
то Лел предизвиква страстната, силната любов у младите, която
обикновено се увенчава с брак. В прочутата си приказка „Руслан
и Людмила“ Пушкин пише:

Все смолкли, слушают Баяна;
И славит сладостны певец
Людмилу-прелест и Руслана
И Лелем свиты им венец.

Всички смълчани, слушат Боян
И славят сладострастният певец
Людмила-прелест и Руслан
И свитият от тях за Лел венец.

Авторът представя Лел като божество на любовта, на когото влюбените сплитат и подаряват венец. Функцията на Лел е
по-сложна - той не само запалва пламъка на любовта, но я увенчава с брачен съюз. В сватбения обреден комплекс тази роля е
поверена на кума и кумата, но в по-далечни времена явно била
изпълнявана от обредни лица, които били проекции на божествата Лел и Леля. Това е изразено в една архаична българска
сватбена песен (регистрирана в с. Терновка - днес квартал на гр.
Николаев в Украйна), която девойки пеели, докато кумата — а в
по-стари времена кумът - забулвал булката. В нея обръщението
на булката към кума е Лельо-куме:

Лел’о-куме, скрий ма,
Л’ёл’о, не ма давай!
Л’ел’о-кумо,
хубаво ма пребул^ай,
да ма вётар не навёйе,
да ма слънце не утрёйе,
йасно слънце да ма угрёйе!

376

В друга сватбена песен лилъо се съчетава с роднинския термин драгинко 'по-малък девер’:

Лилъо драгинко Иване!
Ду нини ми си девир бил,
Лилъо миличък нъ бульъ,
Ут нини бульъ - мил братиц.
/Котел - СбНУ, XVI - XVII, 1900,101/

Личното име Иван на девера показва, че лельо не е лично
име, а означава сватбено обредно лице, което в едни случаи изпълнява ролята на кум, а в други на девер. Със значение на
'девер’ е и умалителната формация л’алко (< *л’ё-лъ + ко), а
близкото по звучене лало 'батко, по-голям брат’ се съотнася с мордовското ГеГа и ГаГа 'по-стар брат’.
Думата лельо под облика лел1 в украински и 1’ою в полабски е
роднински термин, отнасящ се за мъж, със значение 'баща’. Известно е, че освен родителя, като баща се почитал и кръстникът,
който по традиция става кум на кръщелника, а впоследствие отново кръстник на неговите деца. Това навежда на мисълта,
че лельо тук би могло да е обръщение към кръстника, който се
счита за духовен баща. Логично е при това положение съчетанието лельо-куме да съответства на кръстнико-куме, т.е. лел =
кръстник. В подкрепа на това предположение се явява руската
дума от същия корен леля 'кръстница’ с друга отгласна степен.
Наличието на две звателни форми куме и кумо, означават, че
лельо е обръщение, отнасящо се както към кума, така и към кумата.
Произходът на кумството води началото си от периода на
авункулата - епоха, в която вуйчото (лат. avunculus) играе основна роля в живота на сестрините си деца - той е отговорен за тях
повече от родния им баща и е задължен да им помага от раждането им до смъртта си. Тази ситуация е фиксирана в българския
израз имам /нямам вуйчо владика, т.е. българинът е разчитал
на вуйчо си, а не на баща си или чичо си. Освен това „фактът,
че у някои народи кум бива именно „вуйчото" или пък функциите на кума се изпълняват едновременно или алтернативно
от „вуйчото" и от кума", говори, че прототип на кръстника-кум
е именно вуйчото, т.е. братът на майката. Тази хипотеза намира подкрепа в неславянски езици, където се откриват близки по
звучене и семантика роднински термини като: кюрд. Ialu ‘вуйчо’,
алб. laie 'бащин чичо, дядо’; нгр. XaZäg ‘чичо’ (етимолозите твърдят,
че тези думи имат общ произход с леля). Фомално това обяснява
преплитането на апелативите в съставните термини лелъо-куме,
драгин-кумчо, лилъо драгинко и същевременно подсказва, че ос-

377

вен вуйчото (по-рядко чичото), ролята на кум е могъл да играе и
деверът, т.е. брат или братовчед на младоженеца. Всъщност до
неотдавна кръстниците приемали ролята на кумове, а децата им
(обикновено женен син и съпругата му) били техни подкумове.
Тук е налице релацията митоним - Лельо ~ роднински термин -лельо (по аналогия на отче <наш> ~ татко) със семантичен развой на лел!ъо/ > вуйчо, духовен баща (кръстник) > баща.
Действащото лице лел // кум в сватбения обреден комплекс дава
основание да се приеме, че освен с функцията бог на страстната
любов, Лел бил натоварен и с функции, свързани с бракосъчетанието.
Имайки предвид брачните му функции и описанието на облика му, Лел по-скоро съответства на Хименей // Химен от гръцката митология - бог на брака, син на Дионис и Афродита или
на Аполон и музата Калиопа, изобразяван като крилат младеж с
шафранена на цвят дреха, държещ факел в едната ръка и було
- в другата (с което забулва булката при въвеждането й в дома
на младоженеца).
В сборника с обредни песни „Веда словена“ Лел е заменен с
християнския светец Лазар, който обаче е още дете и е придружен от Лада. В Първа песен от цикъла „Личен ден Ладов-ден“ се
съобщава, че Лел е поканен на сватбата на Слънцето и звездата Денница (в случая Есница)-.
„ <...>
Вутре сам, Лазаре, млада невеста,
чи ми са жени ясну слънце;
тебе на сватба калесал.
Тебе си баксиш пратил;
сам ти е криле приплевал,
сестра ми ги позлатила;
вутре си рану фъркаш;
вутре си рану на небе,
на небе, Лазаре, на свадьба."
Тук не е споменато в качеството си на какъв Лазар (Лел) е
поканен на слънчовата сватба, но имайки предвид ролята му
на кум, явно той е трябвало да узакони и увековечи любовта на
Слънцето с Денница чрез бракосъчетание.
Същевременно едно от собствените имена, с които българите
някога наричали слънцето, е Лйло (< Лело < Лельо < Лел). Анимирането му е ярко свидетелство за тяхното слънцепоклонничеството. В това отношение и по възраст Лало (Лел, Лельо) корелира със старогръцкия Аполон - красивия млад бог на светлината,
слънцето и чистотата, чиито стрели-лъчи озаряват тъмнината

378

я го определят като соларно божество. Много е вероятно също
маскираният млад човек в карнавалните игри, наречен лаленце,
да е изразявал именно Лало - бога на слънцето. За съжаление
не разполагаме с подробности за това обредно действащо лице,
но е ясно, че името му е умалителната форма от лала, лало,
което в българските диалекти освен роднински термини (лало
‘батко’ и лкла ‘зет, съпругът на сестрата по отношение на брат
й’) е придобил и значението ‘палячо, шут, смешник", с хипотетично първично значение ‘действащо лице или изобщо участник в
карнавал’ или ‘артист’. Значенията на термините лала и лаленце подсказват, че предполагаемият бог Лало, подобно на Аполон, е „предводител на музите". По златните си къдри и колчана
със стрели-лъчи малкият златокос Лел/ьо/, който пръска искри
с ръка или опъва лък с пернати стрели, се слива с образа на
Аполон. Сравнението на двата образа показва, че Лало и Лельо
всъщност са названия на едно божество, което по-скоро съответства на Аполон, отколкото на гръцкия Ерос и римския Амур. С
течение на времето то е било преосмислено и контаминирано с
образа на християнския персонаж Лазар.
Според същия цикъл на „Веда словена" Лел има и друга
функция. Под името Лазар той се явява в обредните песни-молитви за призоваване на дъжд. Тук на Лел (Лазар) е прехвърлена ролята на Лада // Пеперуда като посредник между Бога и
хората:
Златил са Лазар позлатил,
Фърка ми Лазар прифърка,
<...>
Богу са мольба моли:
„Боже ле, Роене ле,
Дусе’ бе, Боже, ф сарае;
Дребни ти ключе на рока,
Бел ти е кладнец заключен,
Дребна е роса ни росила;
<...>
Лету са, Боже, зададе;
седби са, Боже, увенали.
Песни си ключе от рока,
бел ти са кладнец утключил;
дребна ми роса заросела,
дебън ми дъжд на поле;
та ми са седби узеленили;
сс
<...>
/Веда словена, 1: 370/

379

Възможно е фиксираното мъжко обредно лице заедно с Пеперуда или самостоятелно в едноименния обред пеперуда да е
именно Лел. Може би тук е отразено друго поверие, при което
синът на Лада е поел нейните функции на посредник, но не е
изключено тук да е отразено смесването на Лел с Додул, т.е. с
Перун, който в обреда за призоваване на дъжд в някои райони
се явява като партньор на Пеперуда И Додола.
Замяната на Лел с християнския светец Лазар, а също и споменаването му и в лазарските песни показва, че някога той се
чествал на или около Лазаровден, който бил част от пролетния
Ладин празничен комплекс. А може би този ден изобщо бил посветен на Лада и нейните деца. На него момичетата, достигнали
брачна възраст, участвали в обреда лазаруване. Девойка, която
не е била лазарка (в езическия период вероятно ладарка), нямала право да се омъжи. Този обред, отнасящ се към инициацията
на девойките, още един път свързва Лел с брачната обредност.
Затова в сватбените песни, наред с Лада, се явява и Лел.
В детските говори в полски и чешки laika означава ‘непознат
външен човек’, а в детските говори в полските диалекти laika
означава и ‘бог’, което подсказва, че може би лел, лал и т.н. в
по-дълбока древност били синоними на бог. Семантичната корелация ‘непознат човек’ ~ ‘бог’ съответства на ‘гост’ ~ ‘господ’ в
български. По подобие на формираните от бог имена - Богдан,
Божан, Божин или от господ > Господин са образувани и производните от лел, лал български лични имена за мъже Лелин; Лилен, Лило, Лильо, Лилиа;Лало, Лали, Лальо, Лалю, Лалуш, Лалко, Лалчо;Лоло, Лолъо, Лолю. В българската именна номенклатура Лел не фигурира. Само в някои топоними е запазено и името Лелъо\ Лелъовец /Челопеч/, Лелъов камик /каменна чука в Стара
планина близо до Челопеч/, Лельов дол /Пирдоп/, Лельовица /Чуричене,
Петр / и др. Притежателната наставка -ов категорично доказва,
че те са производни от мъжкото лично име Лел, чиято звателна
форма Лельо се е трансформирала в основна - нещо обичайно
за българските мъжколични имена. Ако тези топоними бяха образувани от Леля, както предполага И. Заимов, първата част
на топонимите щеше да бъде формирана с наставката -ин, а не
с -ов, т.е. според презумпцията на И. Заимов те би трябвало да
бъдат Лелин камък, Лелин дол и т.н.
Някои от първите руски изследователи смятат, че Лада имала и още един син - Полел // Полеля. По-скоро тези митоними се
отнасят към Лел. Полел е съкратен вариант на Полеля, който е
прозвище, означаващо, че Лел е роден по ‘след* Леля и уточнява, че той е неин по-малък брат.

w Митонимът Лел е с неясна етимология. Отгласната степен в коренната
морфема се колебае, поради което има няколко фонетични варианта: лел, лял,
лал, лил и лъол. Според етимолозите всички те водят началото си от праслав.
♦lälä. От него е образуван глаголът лелея, съхранен в славянските и балтийските езици с подобен облик и със значение ‘люлея <се>; вълнувам се’, а в съвременния български означава и ‘бленувам7. Според някои ономасти името Лелъо е
производно от личното женско име Леля, което, макар и рядко, се среща в някои
писмени източници. Несъмнено двата теонима са от един корен. Но Лельо всъщност е звателна форма както на Лел, така и на Леля.
Ш Барболова 3., Успоредици между имена на славянски езически богове
и роднински термини // сб. Слов’анський 3ÖipHHK, Вил. V, Одеса, 1998, с. 21-2;
Барболова 3., Славянските божества Лел и Леля през призмата на българския език и фолклор. // сп. Български фолклор, С., XXXII / 2006, № 1: 34-48;
Барболова 3., Ехото на Лада е славянските езици и култури // Електронно
списание LiterNet, 10.12.2011, Ne 12 (145) <http://litemet.bg/publish28/zoia-barbolova/
ehoto-na-lada.htm>; Български етимологичен речник, т. 3, С., 1986 295; Веда словена, т. 1, С., 1997: 370-372; Волошина Т. А., Астапов С. Н., Языческая мифология славян, Ростов на Дону, 1996: 129; Генчев Ст., Кумството у българите.
Формиране и исторически развой. // ИЕИМ, С., 1974, кн. XVI: 96; Гинчев Ц,,
Огнените тракийски любовни стрели // сп. Труд, 1888, ч. II, VII, 811; Глинка
Г., Древняя религия славян // сб., Мифы древних славян, Саратов, 1993: 89-140;
Грушко Е. А, Медведев Ю. М., Энциклопедия русских преданий, М., 2001:345346; Заимов И., Местните имена в Пирдопско, С., 1959: 203; Кайсаров, А,
Славянская и российская мифология. И сб. Мифы древних славян, Саратов,
1993, с. 52; Левкиевская Е., Мифы русского народа. М., 2002: 14); Рыбаков
Б. А, Язычество древних славян, М., 1981: 393-400; 405 - 416; Славейков П.
Р., Български народни поверия и стари обичаи И в. Цариградски вестник, 16
аир. - 28 май 1855.

ЛЕЛЯ (Леля)
Богиня от славянския пантеон, дъщеря на Лада и сестра на
Лел, която българите възприели като богиня-покровителка на
младостта, девойките и децата.
Подобно на Лада и Леля е спорно божество. Привържениците на
тяхното съществуване в славянския пантеон често смесват Лел и Леля.
Тези, които ги разграничават, я описват като млада, необикновено
красива и стройна девойка. Явно такава била представата за нея на
белоруси и украинци, ако се съди по главното обредно лице в обреда,
извършван на празника Лялъник, който бил посветен на Леля (Ляля).
Той се отбелязвал на 25 април, когато хората в дадено село (или друга общност) избирали най-красивата девойка. След като я украсявали
с венци, тя сядала на скамейка, предварително покрита с трева, а в
краката й полагали венци. Присъстващите слагали от двете й страни
предимно хляб и млечни продукти като безкръвно жертвоприношение.
Останалите момичета играели хоро около нея, прославяйки Леля като
богиня на плодородието. Несъмнено това обредно лице е проекция на
Леля. Според описанието на действащото лице в обичая, което се явява
нейна проекция, тя е млада и много красива.

381

В някои български селища се пази споменът за народния
празник Лёлинден. Той бил с магико-обреден характер за защита от болести и съвпада с християнския празник Антоновден
(17 януари), който е посветен на покровителя на чумата преп.
Антонии Велики или изобщо се спазвал против болестите. Тук
много ясно се вижда как християнският светец е изместил древен езически митичен персонаж, като е поел неговите функции.
Но един християнски светец би ли заместил демон? Този въпрос
навежда на мисълта, че празникът Лёлинден бил посветен на
богиня, наричана Леля. Това се потвърждава и от названието на
един жертвен обред - лелино здраве, извършван в събота преди
Петков ден, другаде на Архангеловден или Антоновден, или на
който и да е ден, когато има болен или някой е сънувал лош сън.
Той също е осмислен като обичай за омилостивяване на болестите и други демонични същества, т.е. превантивен обред за осигуряване на здраве. В него участвали само жени, които се събират
при залез слънце на кръстопът. Всяка носи мълчешком направена питка и чаша с мед. Често се прави курбан от кокошка или
се приготвя само фасул. Яденето се изяжда от тях на кръстопътя, където се оставя по малко за злите сили. Подобно на празника Лелинден и той се внедрява в системата на християнската
обредност, където е известен под името Божи дух, т.е. преосмислен е като християнски обред. Всичко това несъмнено говори, че
става въпрос за много значимо за българите езическо божество.
Съдейки по притежателната наставка -ин в Лелин ден и лелино
здраве, става въпрос за богиня. Това се потвърждава и от дублетното народно название Юдефка на обреда лелино здраве.
Видимо сред украинци и белоруси Ляля се е специализирала
като богиня на пролетта и плодородието, а при българите - като
повелителка на болестите и дарителка на здраве.
Тази ситуация обяснява трансформацията на митонима
Леля в митономинанта леля със значения: 1) ‘самодива’ или
2) ‘тежка заразна болест’, която понякога се конкретизира:
а) чума (Pestis); б) коремен тиф (Typhus abdominalis). Названия на
тежки болести са и някои производни от това име - умалителното лёлка е широко разпространено в Родопите название на
болестта Morbus, а фонетичният вариант лёлъка се среща със значение ‘чума (Pestis) и смърт’. Умалителното име леличка наред с
роднинския термин леля означава болестта Баба Шарка. Днес
тези названия се приемат като метафорични формации от роднинския термин леля, възникнали при табуирането на предходни названия на съответните понятия. Още повече, че анимирането на болестите е нещо характерно, особено за епидемичните
болести, които в представите на българина имат вид на грозни
382

стари жени и често се идентифицират с образа на смъртта. Според тези данни се оказва, че леля е евфемистично име на болестотворен демоничен образ.
В българските диалекти обаче думата леля и производната от
нея лелйшка са регистрирани и като обредени термини, с които
се назовава: а) ‘сестра или братовчедка на младоженеца, която не само в роднинската система, но и в сватбения комплекс
изпълнява ролята на обредното лице зълва на булката’; б) фонетичният вариант лилёё означава само ‘главната от зълвите на
сватбата’, а пддлилё е ‘втората от зълвите на сватбата’ и в) ‘мома,
близка или роднина на младоженеца, която меси сватбения хляб,
прави сватбеното знаме и др. под.’; г) с формата за мн. ч. лели се
означават ‘изобщо жените, които задължително месят сватбения
хляб, но вършат и други работи по време на сватбата’. Тук се явява
лексикалният синхрон лельо ‘девер’ и леля ‘зълва’, които първоначално в сватбения комплекс са означавали съответно ‘кум5 и ‘кума’
и подлел ~ подлилё, които съответстват на по-късните ‘подкум подкума’. Съдейки по руското леля ‘кръстница’ в по-стари времена
леля е предшественица на кръстницата-кума, както лельо е прототип на кръстника-кум [вж. Лел].
В украински обаче лелйка означава ‘леля5, т.е. сестрата на
някой от родителите, а не майка, както би трябвало да се очаква
при наличието на лельо със значение ‘баща’. Това още един път
подсказва семантичния развой на думата лел!ьо! > вуйчо, духовен баща (кръстник) > баща.
Като роднински термин днес леля има най-голямо разпространение в български език, където формира много широк семантичен кръг и се среща под различни фонетични и словообразувателни облици: леля, леля: 1) ‘сестра на майката или бащата’: а) бащина сестра [л’еля/; лёла, лола (с лабиализация е > о) и
лЪлка ‘леля’]; б) майчина сестра [лала ‘майчина сестра’]; в) изобщо по-възрастна жена |с варианти: лейкя и лейъ}', 2) ‘зълва’ [зв.
ф-малилъо,къдетои <е)]; 3) ‘балдъза (сестрана съпругата)’. Според етнолозите в древни времена бащината сестра, т.е. лелята,
била и кумата на младоженеца. С тази семантика думата не е
регистрирана в български, което означава, че двете значения на
термина леля - сестра на бащата и кръстница-кума на сина му,
са били неделими, т.е. те взаимно са се обуславяли. Следователно вуйчото (майчиният брат) е прототип на кръстника-кум, а на
кръстницата-кума - лелята (бащина сестра), които се наричали
съответно лел и леля.
Съдейки по български и руски, то при славяните е имало два
разграничителни термина за сестрата на майката и на бащата.
В български терминът тетка, означаващ сестрата на майката,

383

вече излиза от употреба и се замества от леля поначало 'сестра
на бащата’, а в руски е обратното - терминът тётя (тьотя) напълно е изместил леля. Налагането на този термин показва, че
при българите бащината сестра е играла по-важна роля в живота на децата от майчината. Според тази ситуация кръстникът-кум (лел) и кръстницата-кума (леля) не са семейна двойка.
Много по-късно тези обредни роли се изпълнявали от вуйчото и
съпругата му (вуйна) или от лелята и съпругът й (диал. лелин,
л’ел’йн, лЪл’ин, леин) и диал. леляк ‘съпруг на майчина сестра’.
За първичния божествен характер на Лел и Леля напомнят
някои думи със значение ‘кукла, играчка’: lala и laika /полски/, ГаГа
И l’a’ka /чешки диалекти/, лалка /руски диалекти и белоруски/, Ляля /украински/, lelle, lellis /латвийски/, lele и 1е1ё‘ /литовски/, lila /словенски/, лёля
hpycKzi ‘ъ&тсжа играчка; детска ризка’. У нас в тази връзка е думата лелинки /и. tJ ‘детска игра с кукли*. Но редица еднокоренни
нарицателни имена в различни славянски езици като лала,
ляля /украински/, лалка /белоруски/ и laika /чешки/, lelle, lellis /латвийски/,
lele /литовски/ означават и ‘детенце, бебе’, което не е трудно да се
свърже с кукла. Тези названия определено са били и словесни
символи на домашните идоли, изобразяващи някакви божества, които са били много тачени от славяните. Явно те трябвало
да увенчаят любовта с брак, да подсигурят децата в дома, да ги
предпазват от болести, а също да носят и материално благополучие. Ето защо техните идоли под формата на кукли, вероятно
от глина или дърво, са стояли в къщите, както днес иконите при
православните християни и култовите статуетки при католиците
и будистите. Неслучайно в Полша било забранено на децата да
играят с тези „кукли“.
Тези термини и техните значения до известна степен обясняват и вече забравения български израз лелкини радости, отнасящ се към някого, който много се радва на дете. Казаното по-горе дава основание да се предположи, че този фразеологизъм буквално означава ‘детски радости’. Със значението си на ‘кукла’
леля (ляля, лала) е във връзка с индуиската религия, където
лила е ‘игра, спорт, забава’, но „Всъщност тази „игра“ е любовната прегръдка на божествени съпрузи, които чрез божествена
любов слагат начало на следващото поколение и на цялата земя,
върху която живеем“. Това определение ни връща към кума и
кумата, кръстника и кръстницата, на които се приписват свръхестествени сили, поради което тези обредни персонажи са трайно
внедрени и в други християнски обреди, като напр., ролята на
кум (цар) на Трифонов ден, Ивановден, кума в обичая кумичене,
чиито първи прототипи са Лел и Леля. Гръцките съответствия
използвани и в българските диалекти, калимана и калитата

384

в първата си част съдържат името на индуиската богиня Кали,
което е трансформирано в прилагателно със значение ‘хубав,
-а, -о’, т.е. и те се свързват с божественото начало. Следователно
лелкини радости би могло да означава и ‘радостите на лелята-кръстница’.
Апелативът леля в български се открива и със значения,
отнасящи се към други лексико-семантични групи: а) дублетно
евфемистично название на невестулка и б) раст. леща. Това
потвърждава божествената същност на Леля и наличието й в
българския пантеон. Производни названия на растения от имена на божества е нещо обичайно в митологията. Названия от
типа нарцис < Нарцис; перуника < Перун, богородична < Богородица и др. под. подсказват, че в случая с Леля > леля ‘леща’ не е
изключена релация с името на богиня Леля или бог Лел.
В българската антропонимия е съхранено женското лично
име Леля НЛела, както и в редица производни от него: Лелка, Лелослава; Лола, Лолка; Лала, Лале, Лалена, Лалка, Лаля. Най-вероятно към тази група се отнасят и имената Лила, Лиле, Лилена,
Лили, Лилиана, Лилита, Лилка, Лиля, впоследствие асоциирани
с чуждото Лили или с цветето лилия.
Като езиков знак за сестра на бащата или майката роднинският термин

леля се явява още в ст.бълг. лелз. Среща се в сг.рус. леля, лелзя ‘майчина сестра’;
лзла ‘леля’, ср.-хр. /ьегъа ‘майчина сестра’ и/ъйъка ‘по-голяма сестра’. Зает е в рум., където

Ше ‘леля, буля, възрастна жена или сестра; кака, любима; любовница; лека жена’; lelică
‘леля’, leliță‘съпругата на по-голям брат5. Според етимолозите всички дадени по-горе
думи с тези варианти на коренната морфема водят началото си от праслав. *lălă.
Трудно би могло да се установи па какво в случая се дължат вариантите в оттласната степен на коренната морфема - на фонетичните особености на говорите, на
табуиране или на нови нюанси в семантиката.

Архив на Г. С. Раковски, т. I, С., 1952: 535; Барболова 3., Славянските
божества Лел и Леля през призмата на българския език и фолклор/7 сп. Български фолклор, С., XXXII / 2006, № 1: 34-48; Барболова 3., Успоредици между
имена на славянски езически богове и роднински термини. // сб. Слов’анський
зб1рник, Випуск V, Одеса, 1998: 21-27; Български етимологичен речник, т. 3,
С., 1986: 323; Волошина Т. А., С. Н. Астапов, Языческая мифология славян.
Ростов на Дон, 1996: 127-130; Гинчев Ц., Огнените тракийски любовни стрели. // сп. Труд, 1888, ч. II, VII, 811; Напърт Дж., Индийска митология. С., 1994:
203; Петрова Л., Обичаят „Лелино здраве" в Провадийско /7 Регионални проучвания на българския фолклор, Т. 3, Фолклорните традиции на Североизточна
България, С., 1993: 80-83; Рыбаков Б. А., Язычество древних славян. М., 1981:
405-416; Славейков П. Р., Български народни поверия и стари обичаи // в „Цариградски вестник“, 16 апр. — 28 май 1855; Machek V., Etymologicky slovnik jazika
českeho, 2, Praha, 1968: 319.

ЛЕМПИР (лемпир /Ср. СБ/, лепир /Търн.; Тет.; Тетов./, лёмптир
план./); ЛИПЕР (лйпер /Г. Ор./) > ВАМПИР

385

/Ср. Ст.

ЛЕТА БОГА; ЛЕТНА БОГА; ЛЕТИНА БОГА /Веда словена/
Бог на пролетта и лятото в българската митология, антипод
на Снигна Бога.
За него се споменава само в някои песни от сборника „Веда
словена“. Според тях този бог в края на зимата слиза на земята и
се настанява в своя дворец, който всъщност представлява златна пещера. Той има власт над слънцето, което държи заключено
в занданите на своя палат, т.е. от него зависи кога то да изгрява
и залязва и кога да се скрие изобщо. Когато пусне слънцето, на
негово място в занданите си той заключва ветровете и бурите.
Хората му принасяли в жертва три гълъбчета, по друга версия
черни пуйки или суро агне. Една юда (или девойка) окичва главата му с бяло цвете. Летна бога праща златна тояга на царя
или на една юда, с която да изгони Зимата.
Летни бог има сестра - Мага, която, според контекста, всъщност е Баба Марта - олицетворението на месец март:
Боже ле, мили Боже,
Боже ле, Летна ле!
Тое сестра милна Мага
Застигнала, пристигнала.
Двашь са заемела,
Тришь са налютила.
/Веда словена, 1: 441/

Празникът, посветен на Лета Бога - Летов-денъ съвпадал със
Суров ден (когато Нова година се празнувала през пролетта), а
след християнизацията на българите той е изместен от Гьорговден, който означавал началото на земеделската година (която
приключва есента на Димитровден):

Лета е Бога думал,
думал е Бога говорил:
„Ду сега сам са лютил!
Бана ми курбан ни колел,
личен ми день ни правил,
личен ми день Гергюв-денъ,
Гергюв-денъ Суров-денъ,
Суров-денъ Летов-ден“.
/Веда словена, 1: 406/

Според този и други подобни фрагменти Лета Бога и Сура
Бога са идентични, а се. Георги е техният християнски приемник. Следователно Лета Бога е един от ипостасите на бога на

386

слънцето или бога-слънце, отговарящ за лятото, но по-вероятно
той е олицетворение на лятото, както Зима Юда е олицетворение на зимата. Общият им празник се дължи на това, че новата
година някога е започвала с началото на лятото, а по-късно този
ден бил възприет като начало на новата стопанска година.
Първите компоненти на митонимите са производни от диалектния вариант лето на лято. Чрез суфикс -ина е формирано името Летина, а Летна е
падежна форма на субстантивираното прилагателно летен,.

СЭ Барболова 3., Митологично-семантичната структура и произходът
на прилагателните сур и сурва в български език, ЕИ „LiterNet“, Варна, 2012:
<httpy4itemet.bg/publish28/zoia-barbolova/sur-i-surva/content.htm>; Веда словена, т. 1,

С., 1997.

ЛЕХУСИ (лехуси, леуси, /ЗБ; Ср.СБ; ЮБ/, лоуса /Бериево, Севл?) > НАВИ
о- Названието лехуси е формата за мн. ч. на лехуса 'родилка’, заето от гр.
Xe%oi)oa < Хе/ю ‘лежа’, а лехусничета са друг вид нави, възникнали от умрели
некръстени новородени, е умал.-ласк. евфемизъм, дериват от лехуси ‘нави’.

ЛЕЩЕНКА (Лещенка /диал./); ЛЕШНИЦА (Лёшница); БАБА ЛЕШКА (Баба Лёшка)

Най-страшната и най-старата от трите сестри, които причиняват болестта шарка в българската демонология.

Баба Лешка е повелителка на едрата шарка, при която обривът е с големина на леща. Тя никога не се усмихва, винаги
ходи сърдита и намръщена. На болните причинява много страдания. Ако не умрат, което в миналото често се случвало, след
боледуването те ослепяват, оглушават или осакатяват. Но дори
когато е „блага и стъпва леко“, тя е в състояние да загрози и
най-хубавата девойка или младеж, оставяйки белези по лицата и телата на боледувалите от тази болест.
Тези митоними са производни от съществителното леща + суф. -ка,
-ница и -енка. Мотивацията се основава на асоциацията на пъпките при обри-

ва с големината на зърната на лещата.

Ш Българска митология. Енциклопедичен речник (съст. А. Стойнев),
С., 1994: 390; Маринов Д., Народна вяра и религиозни народни обичаи, С.,
1994: 285.

ЛИБУРКА (Либурка /ЗБ/)

Един от евфемизмите за названието Шарка и Баба Шарка.
Названието е производно от диал. глаголи лебетя се, либотим, либотим
се ‘смея се неприлично’, които са от един корен с либя ‘любя’. Според тази етимо-

логия вътрешната структура е ‘Смехурка’ или ‘Любимка’.

387

ЛИНГУРКА (лингурка /И. Трак./) > ВРАЧКА

44 Това название всъщност означава ‘циганка, която продава лъжици’ <
рум. linguri ‘лъжици1, Тези циганки умеят и да врачуват, което обяснява вторичната семантика на думата.
ЛИПЕР

(лйпер /Г. Ор./) >

ВАМПИР

ЛИСАТА {лисата /ЗБ/)
Лош дух, който в представите на българите е с вид на жена,
която „пасе“ косите на главата, мустаците, веждите и брадата на
хората, предимно на мъжете.

За да не напада хората и те да не страдат от лиса 'косопад;
Alopecia areata’, на този дух е посветен народният празник Лисе
Лйсъе /Соф./, известен и под названието Лисо /ЗБ/. Чества се на 14
юни и е адаптиран към църковния празник Свети Елисей (навярно по народна етимология). На този ден не се работи, а плешивите хора берат билки, варят ги и с отварата си мият главата.

44 Името представлява членуваната форма на названието лиса ‘косопад’,
производно от лис ‘плешив’ (< прасл. *lysb), регистрирано и в ср.-хр. От същия
корен и значение ‘плешив’ е прилагателното лысый IpycJ, лисий /укр. и белор./,
lysy /чего, и словаш./, lysy /пол., г. и д.луж./.
Ш Български етимологичен речник, т. 3, С., 1986: 419; Маринов Д., Народна вяра и религиозни народни обичаи, С., 1994: 290.

ЛОШЕТУ {лошету /М. Търн./) > ЗЛИЛА; ДЕМОН
и
ЛУТПТИЯ {луштйя /Кирнички, Бесар./) X ЗЛИЛА; ДЕМОН

44 Названията са производни от прилагателното лош, като лошету е субстантивация на членуваната форма, а луштия е увеличителна формация с пейоративна конотация. Тези названия са евфемизми.
ЛОШОВИНА {лошовина, лошевйнъ, луъиувинъ

/Кубей, Бесар./)

Демон с облик на жена, облечена в бели дрехи, която може
да се срещне нощем при кладенците и под мостовете - вероятно
дублет на сянка и таласъм.

44 Словообразувателната мотивация на този митономинант е двойна. Той
би могъл да е производно от прилагателното лош със суфикс -овина // -евина (по
подобие на син > синевина). Но би могло да е образувано и направо от диалектния еднозначен словообразувателен вариант на прилагателното лошав + -ина
(по подобие на боз > бозов > бозовина).
ЛОШ СЕЯ {лош сек /Черешница, Кост./) X СЯНКА; ТАЛАСЪМ

4» Вторият компонент на съставния термин - сен, е съкратено от сянка, т.е.
лоша сянка = лош демон.

ЛУНА (Лунй /книж./)
Универсален персонаж в космогонната митология, възникнал от обожествяването и анимирането на главното нощно небесно светило Луната.
След Слънцето, Луната е най-митологизираното небесно тяло.
Предполага се, че лунарните митове са по-архаични от соларните. В
много отношения те са взаимно свързани.
В редица митологии се казва, че някога имало повече от едно слънце и една луна. Но понякога броят им съвпада или луните са с една
по-малко. Той варира от две до 12 братя слънца и толкова сестри луни
(или обратното), а според тайландците имало 30 слънца-жени и 30 месеца-мъже. Излишните били унищожени по различни начини. Причината за това е, че от горещината, която излъчвали слънцата, всичко на
Земята изгаряло, а от луните Земята замръзвала. По друга версия първоначално Луната светела толкова ярко и била толкова жарка, колкото
Слънцето и дори повече /СИ Индия, Ю.Азия, Тайван, Китай и др./. Сред някои народи битува предсказание, че когато дойде краят на света, ще се
появят шест слънца, които ще изгорят всичко на земята, но после ще се
появят 12 луни, които ще изпратят дъждове /тибетци, цейлонци индуисти/.
Подобно на Слънцето, в митологията Луната се олицетворява и обожествява. В астралните митове двете божества се противопоставят, като
се разглеждат в рамките на различни опозиции, една от които е мъжко
~ женско, където обикновено Луната се асоциира с женското начало,
и се свързва с лявата страна в опозиции като пасивност - активност,
нощ ~ ден, мрак ~ светлина, прохлада ~ топлина и др. под., за разлика
от Слънцето, което обикновено се идентифицира с мъжкото начало и
дясната страна. Това е най-ярко изразено в китайската митология, където въз основа на тяхната дуалистична система Луната се възприема
като носител на женската енергия ин, a слънцето - на мъжката ян. При
сибирските шамани, както и в други митологии, ситуацията е обратна,
т.е. Луната е въплъщение на мъжкото начало /немци, Скандинавии, балтийци, арменци, индийци, Сибир, ескимоси, Австралия, Дахомеи и др./, а Слънцето — на женското, което някои учени допускат, че е по-архаичният вариант. Възприятието им като мъжки или женски персонаж се разкрива
предимно в митовете за „небесната женитба“ на Слънцето и Луната.
Макар и рядко, Луната се явява като андрогин (безполово същество).
Трудно е да се разграничи божеството Луна от божеството на Луната. В римската митология Луна е богинята, но същевременно за такава
се смята и Диана. В старогръцката традиция това е Селена, наричана и
Мена, като за богиня на Луната се смятала и Артемида. Явно първоначално Луна и Селена са били митоними на божеството-Луна, а другите
са означавали богинята на Луната.
Най-често тя е с антропоморфен вид и обикновено е с женски облик,

389

но в някои традиции се оприличава с мъж или ту е мъж, ту жена. В
представите на много народи Луната е с вид на необикновено хубава
жена. Пълната Луна е възприета като символ на женската красота /каталунци, лезгинци, даргинци, аварци, Централна и Източна Азия, особено при
иранци, хаказци, тюрки, монголци, китайци, при ескимоси, индианците уастеки
и др7, поради което за красавици там се смятат луноликите жени, т.е.
чието лице е кръгло като луната при пълнолуние. За някои Луната е
прекрасна кръглолика девойка /кавказци/, а за други тя дори е девственица от рая, която се е заблудила /араби, бербери/. Старогръцката богиня
Селена е облечена в жълто-златисти одежди с лунен сърп над челото си,
който прогонва нощния мрак, а по друга версия е крилата дева, с дълга
сребърна одежда и със златен венец на главата. Тя се движи по небесния свод в златисто-червеникава колесница, теглена от два крилати
бели коня или витороги бика, а понякога - със сребриста лодка. Удмуртите си представяли богинята на луната Толезмумъ с тъмносиня пола,
украсена със сребристи кръгове. Филипинците си представят своята богиня с две лица - отпред и отзад, като едното гледа хората, а другото Земята. Ацтеките изобразяват своята Койолшауки като жена-войн с оголена гръд, шлем на главата, змии около талията, със звънчета на ръцете й или топчици по бузите, а понякога - с отрязана глава. Срещат се
и случаи, при които Луната или богинята на Луната се възприема като
старица /баски, Меланезия, бирманци, индианци/. В християнството понякога Богородица се сравнява с Луната и в иконографията е изобразена
стъпила или седнала на лунния сърп /Австрия/. След Колумб и някои
индиански племена идентифицират Луната с Дева Мария (а слънцето с
Христос) /аптеки, уастеки/. Когато се намира на изток, Луната се усмихва
/уастеки/. От храма на Луната в Древен Перу е запазена голяма сребърна отливка, на която до Слънцето е изобразено женско лице.
В редица митологии Луната е с облик на мъж /немци, Скандинавии, литовци, индийци, грузинци, австралийци и др7, като в някои случаи той е млад
и красив /индийци, ацтеки и др7, за арменците това е юношата Лусин, а
за други е с вид на старец /хантите, Африка, 3. Сибир/, който понякога е
едноок /гърци, чугач (Арктика), индианци/. Причините за това са различни: според гърците при едно сбиване Слънцето извадило или закрило с
кравешка лепешка едното око на Луната или Слънцето избило едното
(по друга версия двете очи) на брат си, когато се сбили заради това, че
общата им жена се задържала по-дълго при Месеца /3. Амазония/; според
други версии горският дух или един шаман извадил едното му око, за да
е тъмно през нощта /чами (С. Анди)/ и т.н. Скандинавците възприемали
като самостоятелни персонажи небесните деца Вил - месеца във фаза
на разсип (или като въплъщение на времето) иХюки - младия месец. В
редица митологии липсва описание на външния вид на Луната и нейните повелители. В шумерските извори се казва само, че Луната е живо
същество, защото, подобно на другите живи същества, притежава способността да се ражда, расте, старее, умира и отново се възражда. Като
живо божество тя демонстрира, че смъртта не е край, а друго, различно
начало. Така тя давала надежда на човека за безсмъртие.
Твърде разпространена е представата за превъплъщение на Луната

390

в крава или бик, чиито рога наподобяват по форма лунния сърп. Според един африкански мит Месецът слиза нощем на земята в облика на
овен и яде изхвърлените бананови кори /исбу/. Асоциацията с охлюва,
мечката, жабата, змията се дължи на това, че Луната като тях периодично се появява и скрива. Със змията ги сближава и представата за
плодовитост и безсмъртие. В представите на някои народи тя се явява
като куче, заек и други животни, които често се възприемат и като част
от композициите, изобразяващи лунните петна. Тъй като се вярва, че
тя определя съдбите на хората, много народи си я представят в образа
на огромен паяк.
Съществен признак на Луната е нейната изменчивост, непрекъснатата й физическа промяна в течение на един лунен месец. Това е породило многобройни митове-обяснения. Според „Махабхарата" Дакша
(обожествената духовна сила) омъжил двадесет и седемте си дъщери
за Сома - бога на Луната, но тъй като зетят посещавал само Рохини,
тъстът го наказал с болест и той започнал да слабее, а заедно с него залинели растенията и животните, поради което боговете му се помолили
да се смили над него. В индийската народна митология фазите се обясняват по следния начин: Слънцето е грозен и зъл мъж, който завижда
на Месеца заради неговата красота; той взел на заем главата му, за да
се ожени, а след това я разрязал на късове и започнал всеки ден да му
връща по един къс и на петнайстия ден той отново бил с нормалното
си красиво лице, но Слънцето продължавало да завижда и пак започвало да отнема по късче от него. Подобна представа съществува сред
малайците, според които фазите на Луната също са четири луни - сърп,
пълна луна, първа и четвърта четвърт, от които Пълната Луна била
най-красива; други смятали, че Луната периодично предизвиква гнева
на Слънцето и то започва с нож да реже късчета от нея, а когато му се
помоли, той я оставя намира и тя отново расте /бушмени/. По друга версия, след като Луната излъгала Слънцето да унищожи децата си, то я
ударило с нож и сега тя се вижда частично /Мантавай (Индонезия)/. Слънцето се движи по небето в златна лодка, а Месецът - в сребърна; в нея
той ту седи, ту стои, ту спи и от това зависят лунните фази /СИ Индия/.
Фазите на Луната отразяват житейските цикли на царя Лусия - бога на
Луната в арменската митология: новолуние - юношество, пълнолуние зрялост, полумесец - старост. Алтайците вярвали, че Месецът изтеглил
при себе си земния людоед Тилбаган, за да не изяжда повече хора и
когато расте, си похапва от него, а когато старее - людоедът го изяжда.
Сред сибирските народи често се среща митът за Месеца, който слиза
на земята, където го хваща злата вещица (хтоничната богиня Хоседем
Ixerud или Ълен-той-котой /селакупите/), а Слънцето се притичва на помощ и се опитва да го изтръгне от ръцете й, но тъй като тя го държи
здраво, той се разделил на половина. Австралийските аборигени смятат, че Месецът редовно се издига на небето, отива на запад и после се
спуска на земята по едно дърво и след като се нахрани, той се увеличава
и тогава настъпва пълнолуние, а когато се смалява, приема формата
на сиво кенгуру, което юношите убиват, но един от тях запазва кост от
него, от която скоро се появявила новата Луна. Според друг австралий-

391

ски мит Месецът е мързелив съпруг на две жени, на които им дотегнало
да го хранят и започнали да го замерят с брадва и други сечива; с тях
отсичали от неговите тлъстини, докато той отскочил на едно дърво, после се скрил на небето и пак се показал. След затъмнение основните две
небесни светила се разделят и от мъка по съпругата си Месецът започва
да слабее и се смалява, а после се надява на нова среща и започва пак
да расте /абисинци/. Някои обяснявали лунните фази с това, че Месецът
ту затваря, ту отваря очите си /СЗ Мексико; Мезоамерика, селкули (3. Сибир)/. В Меланезия се среща представата, че фазите означават Луната в
нейната девича възраст, после тя е бременна и накрая е с дете. Лунните
фази са свързани и с многобройни суеверия, които и днес оказват влияние върху бита и трудовата дейност на много хора в различни страни.
Не по-малко разнообразни са митовете, свързани с представите за
произхода на петната по повърхността на Луната. Някои мотиви, развити в многовариантни сюжети, се простират върху огромни територии.
Широко разпространено е поверието, че петната по лицето на Луната/
Месеца са следи от изгаряния и други рани, които Слънцето й нанесло
при техните скарвания и сбивания /бедуини, Судан, средноазиатски иранци,
казахи, Арктика, Ховдурас, Гвиана, Огнена Земя, И. Бразилия, Филипини и мн.
др./ (рядко обратното) или от различните неща, с които е замерен/а/ и
ударен/а/: лунните петна са от саждите по ръжена, с който Слънцето
ударило Луната при едно скарване /гърци/ или те са от саждите, с които
сестрата е намазала любовника, който я посещавал нощем, без да знае,
че са брат и сестра /Гренландия, ескимоси (в Лабрадор) и др. в Арктика, Кариби, Боливия, Мезоамерика/; от калта /гърци, лакци, даргинци, аварии, Конго.
Буна (Ю.Азия), Меланезия/ или глината, която Слънцето, майка им или
някой друг хвърлил в лицето й /СИ Индия, бантуезична Африка/. Според
друга версия някой хвърлил гореща пепел, която изгорила лицето на
Луната, то почерняло, а светлината й помръкнала /каталунци, марокански бербери, Руанда, Индокитай, СИ Индия, Филипини, Австралия/. В поверията на други народи петната са от тестото, което майката (сестрата или
съпругата му) месела и по някакъв повод била предизвикана да го плесне по бузата с изцапаната ръка или да го замери с късове тесто по лицето, което след това не могло да се изчисти /арменци, грузинци, свани, азербайджанци/. Понякога тестото се замества с гореща каша /Судан, Малайзия/ или с прясна тор /абхази/: овча /табасаранци, кумики/, кравешка /гърци, абхази, абазини, мегрели/; биволска /СИ Индия/; от кръв или вряла
вода, с която е полята и др. под. Понякога те са следа от удар с метла,
който
майката
нанесла
на
дъщеря
си
Луната
/италианци/ (но на Филипините Луната удря Слънцето с метла или с
главня), а според други тя била замерена с мръсен парцал /турци, агули/
и т.н. При всички случаи петната не могли да се премахват и затова
Луната се показва само нощем. Голям ареал в северното полукълбо
формира мотивът за човек, който носи вода. Обикновено образът е на
девойка/млада жена, носеща кобилица с ведра на рамо, която била принудена от мащехата (свекървата или някой друг) да донесе вода от кладенеца през нощта и в непоносим студ; плачейки се помолила на Луната да й помогне и тя я вдигнала при себе си заедно с кобилицата и

392

ведрата /литовци, латвийци, саами, исландци, естонци, Коми, води, литви, марийци, буряти, татари, башкири, чуваши, киргизци, казахи, хакаси, удмури, Сахалин, Сибир, чукчи, коряки, юкагири и др./ или девойка с ведра на кобилица при кладенец, разговаряща с овчар /румънци/. Спорадично момчето/
мъж е с кобилица /латвийци, якути, о-в Мияко/. Понякога момичето/жената /буряти, алтайци, манси, кети, тунгусци, якути, ескимоси, ваханци, адигейци,
японци, юкагири, индианци/ или момчето/мъжът /немци, естонци, якути,
монголци, удмурти, тофалари, о-в Окинава, абхазци, маори, индианци/ държи
в ръце едно или две ведра; девойка /Древен Иран/ или мъж с една стомна
в ръка; две момчета /ирландци, дархати/, момче и момиче или старец и
старица с голямо ведро по средата /шведи/; брат и сестра - момичето с
ведра, а момчето до храст /хакаси/. Често човекът в едната си ръка държи ведро или друг съд (стомна, черпак, кошница), а с другата се държи
за някакво дърво или храст, но понякога за съда не се споменава /3.
Сибир, буряти, ханти, евенки, коряти, якути, алтайци, маори, Австралия, Микронезия, Индокитай, индианци и др./, а в други случаи петната се асоциират само с ведро за вода /С. Америка/). Спорадично ведрата на кобилица
или в ръка носи жаба /С. Америка/. В представите на някои народи петната се асоциират само с мъж /французи, испанци, фламандци/, който е
крадец /естонци/ или лъжец и измамник /Индокитай/; с мъж /Уелс, бретонци, французи, баски, каталунци, немци, фламандци, китайци/, като понякога
това е Каин /италианци/ или жена /Тсонга, бантуезична Африка/, а в друга
версия това са старец и старица /гърци/ със сноп <крадени> съчки, вейки или дърва на гърба си; мъж /бретонци, Аляска/ или жена /евенки/ с чувал на гърба (или само чувал); мъж, повдигащ с вила горящ сноп пръчки /французи/ или Каин с вила сено /италианци/; мъж с крадени плодове
/холандци/ или зелка /немци, нидерландци/ и т.н. Петната се асоциират и с
хубавите момичета, които Месецът грабел от земята /чуваши, индианци/.
Някои народи оприличават петната с човек под дърво /китайци, корейци,
виетнамци, алтайци, телеути, шорци, хакаси, буряти, бенгалци, малайци и др./
или само дърво /Таити, Мабу, Хавай и др./. В други случаи петната се оприличават със старица, която преде <с вретено копринена нишка> /Индия, Индонезия, балахи, немци/; девойка-предачка/англичани/; млада жена
с хурка или чекрък /англичани, Индонезия; Китай/; предачка под дърво
/Китай/ или тъкачка зад стана си /индианците чонтал/. Композициите с
група хора изобразяват: вдовица с три деца, които нежененият месец
отвлякъл /Австралия/, семейство - майка, баща и дете /Палау (Микронезия)/ или цигански деца /унгарци/; Слънцето и Луната като брат и сестра
/ингушети/. Срещат се композиции, съставени от хора, животни, растения и предмети, например: конник със стадо и куче /абхази/; пастир с
голямо стадо овце, гега и куче /адигейци/. Петната изразяват двете светила като брат и сестра /ингушети/, но обикновено това са земни хора,
които Луната изтеглила при себе си, за да им помогне, да ги защити,
особено ако са деца, измъчвани от мащеха, господари или някой друг
/ваханци, литовци, чуваши, башкири, казански татари, киргизи, естонци, коми,
удмурти, мари, долгани, якути, евенки, чукчи, коряки, юкагири и др./, а друг
път това е наказание за тези, които са я оскърбили, като й се подиграли,
сочели я с пръст, плезели й се, ругаели я, че слабо или много силно све-

393

ти и др. под. /корсиканци, сицилийци, французи, немци, литовци, латвийци,
арменци, шведи, естонци, палестинци, бербери, японци (айну), маори, Самоа и
др./. Луната издигала при себе си ленивите и тези, които работят в неделя /французи, португалци, баски/, а шотландците виждат на Луната силуета на евреин, който в събота събирал съчки, а също жени, които бършат детето си с питка хляб /марокански бербери, араби/ и др. Някои меланезийци не виждат никви образи в лунните петна. Орфиците наричали
Луната „ликът на Горгона“, а вавилонците асоциирали петната със силуета на бог Набу, който побеждава лъв, но един текст казва, че на Луната се вижда Мардук, а на Слънцето - Тиамат. Осетинците вярвали,
че петната изобразяват чудовището Семели, което Богът приковал към
Луната, а за някои тюрки това е чудовището Тилбеген (J/Елбеген И Челбеген Н Джелбеген - обикновено с вид на многоглав змей) /алтайци, телеути, шорци, хакасци/. Други народи виждат в петната образ на вещер или
вещица, които се обзаложили, че могат да закрият Луната /хакасци/ или
по някаква причина се появили на Луната и там останали /каталунци,
тувинци, тофалари/; за други това е шаман с барабана си /Сибир/ и т.н.
Много народи асоциират петната с някое животно, което обикновено се
явява като компонент от по-сложна композиция: човек с куче /3. Сибир,
Япония, Китай, Индокитай, бенгалци, Индонезия, индианци/; вълк /башкири,
индианци/; маймуна /жълти уйгури/ без глава в средата на голям фикус
/СИ Индия/); елен, впрегнат в колесницата на Луната /Ю. Азия/; кон /ингушети/ или кон, носещ Луната на гърба си /чеченци/ и когато устата му
е широко отворена, лятото ще бъде кратко, а когато е притворена - то
ще е дълго и дъждовно. Особено разпространена е представата, че лунните петна са силует на домашен или див заек, който обикновено е елемент от композиция, съставена от различни образи /каталунци, калмики,
кабардинци, сирийци, японци, китайци, корейци, индийци, Бирма, ЮИ Азия.
Австралия, юкагири. ацтеки и др. индианци в Ю. Америка, Ю. Африка/. В някои поверия това е митичният черноок заек (герой от една легенда за
Голямата мечка) /монголци, ойроти/ или жаба, в която, според китайците,
се е превърнала жената на стрелеца И /Тибет, Древен Китай, корейци, нанайци, Соломонови о-ви, индианци/, а според други те са сражаващи се
пума и гризли /индианци/ и т.н.
Според някои апокрифни християнски версии петната изобразяват
Юда или Сатаната с вила /французи/; Каин, който събира в кошница костите на Авел или Каин и Авел, които продължават да спорят, а по друга
версия петната изобразяват дявола или Каин, който сече дървото, държащо земята /гърци/; Каин, който се бори с Авел /гагаузи/; Богородица с
младенеца на ръце /гърци/; св. Петър или св. Сесилия свири на цигулка
/унгарци/; следи от сълзите на каещата се Мария-Магдалена /немци/ и др.
Понякога се описват и божествата на Луната. В представите на
древните египтяни лунарните богове Tom и Хонсу били различни на
вид - първият се изобразявал с глава на ибис и тяло на павиан, а вторият като млад мъж, но с тяло, подобно на мумия и със събрани крака,
на главата му са лунният диск и лунният сърп, а в ръцете си държи бич
и извит жезъл - символите на властта. По друга версия той е с облик
на дете с пръст в устата и „къдрицата на младостта“, носена и от децата

отстрани на главата до навършване на пълнолетие. Един от боговете на
Луната при аптеките Теккистекатпл се изобразявал като старец с бяла
раковина на гърба си.
Многобройни са митовете и за произхода на Луната. Поверието, че
тя всеки месец или ежедневно се ражда и умира, е почти повсеместно.
В редица традиции Слънцето и Луната са деца на едни родители, като в
някои архаични митологии се твърди, че Луната е по-стара от Слънцето
/шумери, вавилонци, ирландци/. В митовете за старото слънце се казва, че
то има две деца - синът му е новото слънце, а дъщеря му станала луна
/индианци/. И Луната, като Слънцето, в някои традиции е син, а в други
дъщеря на Върховния бог: Слънцето е първият, а Луната вторият син
на Върховния бог-творец /ЮЗ Австралия/ или Слънцето му е син, а Луната му е дъщеря /мунши (Африка)/. Месецът Arawa е големият син, по-малкият му брат е Дъжд (Hat) и звездите са деца на върховния бог Tororut и
Seta (Плеяди) /Судан/. Според индианците кекчи Луната До) е дъщеря
на стария бог на Земята (Tzul Taq’a), а други индианци казват, че баща
на Месеца е Венера. За народа фон /3. Африка/ Луната Mawu е дъщеря
на създателя андрогин Nana-Bulkuku, а някои суданци смятали Луната
за дъщеря на Deng - бог, който довежда болестите. Виетнамският бог-демиург Ндо Тьи // Ти Ляу, създал небето, земята, десет слънца от женски
пол и девет Месеца, но по друга версия - слънцата са юноши, а луните
девойки. В китайската митология се разказва, че майка на дванадесетте
луни е Чанси, съпруга на Дидзюн - едно от имената на едноногия бик божеството на плодородието. Според една молитва на индийски жреци
Луната е син на Слънчевия диск. Подобно поверие имали и старите
монголци, според които Луната е син на Слънцето (в облика на жена, а
по-късно и при тях то започнало да се свързва с мъжкото начало, а Луната с женското). Старите гърци имали няколко версии за произхода на
Селена: 1) тя е дъщеря на титаните Хиперион и Тея, чиито деца са също
Хелиос ‘Слънце’ и Еос ‘Зора’; 2) тя е дъщеря на титана Паланта (и сестра
на Никта); 3) според Есхил е дъщеря на Хелиос ‘Слънце’. В „Ригведа" се
казва, че Луната произлиза от духа на Пуруша, след като, принасяйки се в жертва на боговете, бил разчленен. Някои вярвали, че майка
на двете светила е Земята /Филипини; индианци/. Според корсиканците
дяволът е създал Луната, а Бог Слънцето. В един бурятски мит се казва, че Месецът е средният син на Гърма, който веднъж се превърнал
в някакъв непознат и казал на синовете си, че баща им умира; първородният и малкият веднага хукнали при него, а средният решил първо
да се нахрани и затова Гърмът го превърнал във вечно умиращия или
светещия само нощем Месец, големия син - в Слънце, а малкия - в
Огън. По друга версия Слънцето е син на бога на огъня, а Луната е
дъщеря на богинята прамайка /тараски (Мезоамерика)/. Сред китайците
битувала вярата, че богът на Земята Гулонг произвел искри от къс мед,
които се превърнали в множество луни-мъже. В митологиите, в които
се говори за две слънца, понякога простреляното се превръща в Луна
/Кавказ, Тайван, Тибет, СИ Индия, Сахалин и др./, а по друга версия имало
едно слънце, но след като било простреляно със стрела, то се разделило
на две части - по-голямата останала Слънце, а по-малката се превър-

395

нала в Луна /табасаранци (Кавказ), башкири, тайванци/. В някои южноазиатски митове се казва, че Слънцето и Луната са създадени от огледало:
Махапуруб (инд. Маха-Пуруша ‘великият човек Вишну’) направил две
огледала - за себе си и за жена си, своето превърнал в Слънце-мъж, а
другото в Луна-жена /мурия/, хвърлил на небето огледало, което се превърнало в седем слънца и седем луни /конд/; по друга версия митичният
герой Отучигелюнг намерил две огледала, които поставил на небето и
така станало светло на Земята /монголци, ойроти/. Според шошоните от
жлъчния мехур на старото слънце заекът направил Луната, а от пикочния му мехур - Слънце. В редица традиции тя е произлязла от лявото
око на върховния бог, а Слънцето - от дясното или обратно. Сравнително често се среща мотивът за земни деца момиче и момче, понякога брат и сестра, превърнати в Луна и Слънце /индианци (Мезоамерика),
рутулци (Кавказ) и др7. По друга версия, според обичая, за да се омъжи,
една годеница трябвало да приготви еленово месо за бъдещия си свекър, но то изгоряло; засрамена, тя помолила Бога да я вземе при него;
той направил това, след което тя се превърнала в Луна, а последвалият
я годеник се превърнал в Полярната звезда и до днес я преследва /СЗ
Мексико/. Хакасците разказват, че бившата жена на епическия персонаж Кючюн Аръг, заради верността и душевната си красота, била превърната в Луна.
Понякога в космогонните митове се споменава майката на Луната, която обикновено е безименна. Понякога Слънцето и Луната имат
обща майка, напр. Кюлсюн е майка на бога на Слънцето Кайнар или
Каиърнар и бога на Луната Айгунайев /балкарца и карачаевца/, в друга
традиция Слънцето и Луната имат различни майки, напр. Аза е майка
на Слънцето, а Кинч - на Луната /чеченца/ и т.н. Според гръцките народни поверия тя живее на края на света, който се намира там, където
залязва Слънцето.
В някои митологии се разказват митове и за произхода на божеството на Луната. Шумеро-акадският бог Нана е син на Енлил и Нинлил. В
египетските писмени извори пише, че богът на луната Тот е създаден
от бога на слънцето Ра, а по друг текст е един от боговете, излезли от главата на бог Сетх, след като последният погълнал семенната течност на
Хор, аХонсу (отъждествяван с Тот) е син на Амон (също бог на слънцето)
и съпругата му Мут (в Новото царство смятана за майка на слънцето).
По една индианска версия богинята на луната Койолъшауки и по-малкият й брат, бога на слънцето Уицилопочтли, са деца на благочестивата вдовица Коатликуе (облечена в рокля от змийска кожа).
Не са единни възгледите за роднинските връзки на Луната със
Слънцето и с други астрономически тела. В съответствие с пола им в
различните традиции те са братя или сестри, сестра и брат или обратно.
В някои митологии те имат и друг брат и/или сестра: тримата братя
Слънце, Месец и Огън са синове на Гърма /хаказци/; братята Слънце,
Месец, Дъжд и Вятър са синове на Земята; Месецът е големият брат,
Слънцето е малкият, а съзвездието Плеяди е тяхна сестра /торгути/; Луната, Слънцето и Плеядите са три сестри /казахи/; Слънцето и Луната са
две сестри, а Огънят е техен брат /СИ Индия, бурятите/; Луната е сестра

на Слънцето и Вятъра и всички са деца на звездите /маратхи (Индия)/;
Огън, Вода и Слънце са по-големите сестри на Месеца /СИ Индия/. В
някои случаи братя и сестри на Слънцето и Луната са всички звезди
/литовци/, а понякога само единият от родителите е общ. Спорадично
те са в отношение на родител - дете: Слънцето е (? върховният) бог, а
Месецът е негов син /естонци/; Луната е майка на Слънцето при някои
индианци /яки (СЗ Мексико); Мезоамерика/ или се отъждествяват с Дева
Мария и Христос /Мезоамерика/. Тези отношения са пренесени върху
съответните божества: шумерският бог на Луната Нана (вавил. Син) е
баща на бога-слънце Шамаш (вавил. Уту) и Инана (вавил. Ищар) - богиня на планетата Венера; индийският бог-луна Сома {// Чандра) е син
на слънчевия диск (по друга версия е зет на Сура).
В някои случаи Луната и Слънцето се явяват като съпружеска двойка. Така е при перуанските инки, които наричат Луната „жена на Слънцето“, но същевременно тя е и негова сестра. Понякога се представят
като влюбени един в друг младежи: прекрасната девойка Луна е влюбена в юношата Слънце /лакци, лезгинци, даргинци, авари/ или красавецът
Месец е влюбен в девицата Слънце /абхази, кумики, 3. Сибир/. В дуалистичните митологии, където Слънцето и Луната са противопоставени,
те спорят и причините за това са различни. А когато се стигне до бой,
става земетресение /Веракрус/. Техните божества също са в съпружески
отношения, като същевременно в някои случаи са брат и сестра /скити и
др. индоевропейски народи/ [вж. и Слънце]. В редица митологии Луната
формира съпружеска двойка с други партньори. Сред тях е Венера в образа на Зорницата или Вечерницата, която в едни случаи е съпруга
на Месеца, а в други е съпруг на Луната /Африка/. В митологията на о-в
Бали Луната (Ratih) е жена на бога на любовта (Semara). В много митове
съпруга на Месеца става земна девойка или жена. Понякога Месецът
е женен за дъщерята на Голямата Врана /коряки/ или за Совата /Индонезия/. Според някои индианци той се жени за дъщерята на Жабата,
тъй като само тя може да носи тежкия товар на неговото имущество.
В някои традиции Месецът има две съпруги - Слънцето е първата му
жена, а втората е Вечерната Венера или „двете звезди“ Вечерната и Утринната са съпруги на Месеца, като първата е много грижовна - добре
го храни и той пълнее, а втората нарежда храненето да се отложи и той
слабее /бантуезична Африка/. Месецът е женен едновременно за Слънцето и подземния зъл дух /ханти/ или за земна жена и бизонка, всяка от
които има по един син /арапахо/. В друг мит младият Месец посещава
добрата жена, а старият - лошата /естонци/. В бантуезична Африка са
разпространени няколко версии: 1) едната му съпруга го съпровожда
при новолуние, а другата е Зорница — когато той остарява и умира;
2) Бог дал две съпруги на Месеца - първата е Утринната Звезда, която родила растенията, но Бог я отстранил и му дал за жена Вечерната
Звезда, която от първото съвкупление родила домашните животни, от
следващото - синовете и дъщерите им, от третото - хищните животни,
змии и скорпиони, после му наредила да спи с големите им дъщери, а
самата тя спала със змей; 3) Месецът е „мъж на всички жени“, „господар на жените“, а според някои меланезийци всички звезди са жени на

397

Месеца. По друга версия той има десет жени на изток и десет на запад
/хула (Калифорния)/. По-горе се спомена, че според „Махабхарата“ месецът Сома е женен за двадесет и седемте дъщери на Дакша, но посещавал само Рохини. В легендите на някои средноамерикански индианци
Луната е земно момиче, което се жени за земен юноша, с когото избягва
от баща си на небето, където младежът става Слънце. В старогръцките
митове Селена не е омъжена, но е много влюбена в пастира красавец
Ендимион - син на Зевс (или на Аетлий), който не може да отговаря на
нейните ласки и любовни слова при посещенията й в неговата пещера
в планината Латмос (в Мала Азия), защото е непробудно заспал и това
много я натъжавало. Мексиканската богиня на луната Метсака е съпруга на бога на огъня Татевали.
Луната и Слънцето имали много деца, общи, когато са съпрузи или
от различни партньори, когато са брат и сестра или две сестри. Както
Слънцето, така и Луната понякога е майка, а в други случаи баща /грузинци; буби (Африка)/. Най-често те са родители на звездите /бантуезична
Африка/ и спорадично - на хората. Понякога имат конкретна дъщеря
или син [вж.: Слънце]. Според индуизма „Дъщеря на Вятъра и на Луната, любима храненичка на дърветата“ е Мариша, която се идентифицира с росата. Якутите също вярвали, че Ъй Тойон ‘Господин Месецът’
има дъщеря, която живее с него на небето. Съгласно месопотамските
митове син на бога на луната Син е Слънцето (Утпу). В представите на
индианците Слънцето е баща, а Луната майка: на Облачната жена и
нейния по-малък брат Утринната звезда /помо (Калифорния)/; на първия
инка Токай Капак и брат му Утринната звезда /инки/; на Венера - в
ролята на син /тараски/ или на Иисус /майте (в Юкатана)/; Луната има
трима синове - Бог Отец - най-големият, Бога Син - средният и Кош
- най-малкият /целтали/; сред многото деца на Луната и Слънцето има
шест близначки, които пеят и танцуват (Плеядите) /гурони/; от мъжа си
Утринната звезда Луната има шест синове-близнаци, формиращи съзвездието Голямата мечка и Вечерницата /индианци кроу/. Съгласно една
от версиите на мита за любовта на Селена и Ендимион те имали 50
дъщери (броят на седмиците в старогръцката година). За някои народи Луната е тотем /австралийските аборигени, паре и лози (Африка), индианци/; арапахите и всички инки я смятали за своя майка, поради което
я назовавали Мамакеила ‘майка Луна’. Други почитали Слънцето и
Луната като свои прародители /Омагуа (Ц. Амазония)/, а ючи разказвали,
че Слънцето взело капка менструална кръв от Луната, която се превърнала в момчето, от което те произхождат. Някои средноамерикански
индианци я наричат Нашата Баба (а Слънцето - Наш Баща или Наш
Дядо). В бантуезична Африка жена, заченала при пълнолуние, показва
новороденото си дете на Месеца, като казва „Ето твоя дядо“. Спорадична е вярата, че Луната няма деца и затова краде чужди /хакасци/.
Някога месецът (Kilaq) живеел в едно селище на земята, но светлината му пречела на един ловец да ловува, поради което всички умирали
от глад. Едва когато се издигнал на небето, всичко се оправило /чугач
(Арктика)/. По друга версия Господин Месец (Ъй Тойон) живее на небето
с дъщеря си /якути/. Според друго поверие в края на цикъла Луната спи

в дома на майка си и се появява отново на небосклона в първия ден от
новолунието /Маркизките о-ви/. Японците вярвали, че богът на Луната
Цукуйоми живее в небесен дворец заедно със сестра си, богинята на
Слънцето Аматерасу, но след един инцидент те се скарали, тя го изпъдила в друг дворец и оттогава живеят разделени.
Подобно на Слънцето, Луната се смятала за значимо божество, но
в много традиции за нея отговаря специално божество, от което зависи
живота на земята. Нейните функции често се преплитат с тези на божеството. Това се отнася и за названията им (ст. гр. Селена, хет. Кашку
< хурит. KuSut ‘луна’ и т.н.), т.е. богът Луна и богът на Луната се отъждествяват. В някои случаи богът на Луната приема ролята на бога-Слънце, както във вавилонския пантеон, където ролята на бога-Слънце изпълнявал богът на Луната Син (ст.акадски Суен), който властвал над
времето, живота и смъртта и се възприемал като защитник на хората.
В митологията на Кавказка Албания върховно божество е богинята на
луната Мен, а в домюсюлманската традиция на староарабското племе
курайш (от което произхожда Мохамед) Хубал е богът на небето и на
Луната. Богинята на Луната, лунната светлина и дъгата Ищел в митологията на майте едновременно е покровителка на тъкачеството, медицинските знания и раждането на деца. Египетският Тот се възприемал като заместник на бог Ра през нощта, но и като бог на мъдростта и
покровител на учените, а отъждествяващият се с него Хонсу за старите
египтяни бил и бог - покровител на времето, медицината и правдата
- функции, характерни и за Слънцето, но в други култури. От друга
страна, Луната се почитала като главно божество, което управлява стихиите, гърма и мълниите, движението на морската вода и др. /индианци
от северозападното крайбрежие на Ю. Америка/. От една молитва на индийските жреци се разбира, че бог Сома (Чандра) закриля хората от беди и
им дава сили да победят враговете си, той е посял знанието сред хората,
а според някои източници той се почитал като властелин на вселената,
смятал се дори за източник на жизнените сили на всяко живо същество
(което в други извори се отрича). Някои африканци вярват, че тя е един
от демиурзите, тъй като в качеството си на съпруга на създателя Nyambi
(Nyambe) ‘слънце’, Луната родила първо животните и после хората /лози/;
Луната (Пе) е „първооснова на зараждането и майка на плодовитостта“,
поради което я молят за плодородие, да им даде много деца, риба, дивеч
и плодове /пигмеи/. Според други тя родила мишка, която от своя страна
родила Гръма и Мълнията, Небесната дъга и Смерч, а после девойката
Lamalul - майка на много богове /Микронезия/. Някои народи в Арктика вярват, че тя носи късмет на ловците и плодовитост на жените. За
евенките Луната е огледало на господарката на вселената. Дахомейците вярвали, че бог Маву 'Месец’ покровителства нощта, знанието и
радостта (за разлика от Лиза ‘Слънце’, която е отговорна за деня, силата
и работата). Народът фон /3. Африка/ вярва, че в Луната (Mawu) е концентрирана цялата мъдрост на света.
Вероятно още в най-дълбока древност хората забелязали връзката
на Луната с различни явления от земно и „космическо ниво“ - „морски води, дъжда, плодовитостта на жената и животните, растителния

399

живот, съдбата на човека след смъртта му и инициационните обреди“.
В една или друга степен всички народи свързват Луната с житейския
ритъм и месечната цикличност във времето. Навярно още първобитният човек се е ориентирал във времето по фазите на Луната, забелязал е влиянието й върху приливите и отливите на моретата, върху
месечния цикъл при жената и т.н. Въз основа на това той смятал, че
тя управлява всички природни процеси и явления, подчинени на закона за цикличността и особено тези, които са свързани с асоциациите за
смъртта и възраждането, светлината и тъмнината, растежа на живите
същества и плодовитостта, а по-късно човекът подчинил и своята трудова дейност в съответствие с нейните фази. Почти универсална е вярата
в значимостта на Луната при управлението на водата. Тази функция
вавилонците изцяло поверили на бог Син\ в посветените на него химни дори се казва, че водата в изворите изтича от лунното хранилище.
Освен ритмичността на приливите и отливите, според индийците на
нея са подвластни дъждовете и това е отразено в израза „Дъждът идва
с Луната“, поради което по-късно тя била натоварена с функциите на
духа на растителността Арат napat ‘син на водата’, а също и властта над
божествения нектар сома. Богинята на водата Ардвисура Анахита била
за иранците лунно същество. Според индианските племена в Мексико
богът на Луната е и бог на водата, а в Централна Бразилия името на
дъщерята на бога на Луната означава ‘Майка на водата’. В старогръцката и други митологии на Луната са подвластни гаданията, магиите,
вещерството, а богинята на Луната при ацтеките Койолшауки владее
магически сили, с които може да нанесе огромни вреди.
Луната има отношение и към мъртвите и техния свят. Мишмите /СИ
Индия/ вярват, че наполовина Луната свети в света на хората и наполовина в света на мъртвите и затова светлината й е по-слаба и излъчва
хлад. Според поверията на редица народи душите на мъртвите отиват
на Луната, където си почиват и се подготвят за ново прераждане /индийци, иранци, гърци; полинезийци и др. в И. Азия/, а пигменте я молят да
отведе душите на умрелите (функция, позната и на Слънцето в други
традиции). Това обяснява защо някои божества съчетават хтоничната
си природа с лунната (Мин, Персефона, Холда и др.). Древните гърци
вярвали, че тя е причинител на нервни и психични разстройства при
хората.
Митовете-обяснения за затъмненията обикновено се отнасят едновременно към Луната и Слънцето. Често те се дължат на срещите на
двете светила, при които те се любят, след което се карат, бият се и отново се разделят /французи, немци, кавказци (абасиии), японци, в Сахалин,
СЗ Мексико, ацтеки и др./. Според един арменски мит девойката-слънце
Арев е влюбена в младия месец Лусин, чийто мозък се замъглява при
среща с любимата, но когато хвърли към нея пълната с кръв стомна,
Арев помръква. В случаи, когато те се възприемат като брат и сестра,
сестрата преследва брат си и, ако го настигне, го прикрива /ингушети,
румънци/, но по-често те се сбиват. Когато Слънцето или Луната не се
отместват от Млечния път, по който върви <съзвездието> Мечка, тя се
нахвърля върху тях и става затъмнение /помо (Калифорния)/. Широко

разпространен е мотивът за дракона, който поглъща Луната и Слънцето и по този начин предизвиква затъмнение /перси и други иранци, славяни, литовци, гагаузи, башкири, тувинци, грузинци, румънци, унгарци, калмики, африканци, филипинци/. В „Махабхарата“, „Рамаяна“ и пураните
се разказва за дракона Раху, който в образа на бог тайно се добрал до
напитката на безсмъртието амрита, Слънцето и Месецът го разкрили
и Вишну му отсякъл главата, но тъй като той успял да глътне глътка,
която стигнала до гърлото му, останал безсмъртен, възнесъл се на небето и оттогава винаги се стреми да погълне Слънцето и Луната за това,
че го издали. Подобен мит за дракона Раху съществува и в Малайзия.
Арабите от Предна Азия също вярвали, че огромният дракон Hawt (във
вид на риба) от време на време се стреми да погълне тези небесни светила. Според аптеките това става, когато главният бог в техния пантеон
Мишикоатл, който е с вид на оперена змия, постепенно се доближава
до Луната и я поглъща. Вместо змей понякога се явява друго чудовище
/каталунци, Кавказ, казахи, японци/. Според осетинците затъмненията причиняват митичните зверове хур-хорта ‘слънцеед’ и май-хорта ‘луноед5,
които изяждат небесните светила, но от останалите части те се възстановяват. По друга версия Слънцето и Месецът биват нападнати или са обкръжени от демони, други зли духове и дяволи /гърци, латини, арменци,
мордви, чукчи, австралийци/. Понякога това са духовете на тъмнината
/хакасци/, огромният подземен джин (ифрит) /араби, мароканските бербери/
или богът на мрака Алапехъ /лезгинците/. Сред преследвачите на Слънцето и Луната, с цел да ги погълне, е и вампирът /удмурта, марийци,
мордви; татари, башкири, чуваши и ст. тюрки/. Един от чувашките лунарни
митове гласи, че Луната изтеглила при себе си момиче сираче, тормозено от мащехата си, която се ядосала на светилото, превърнала се в старица с облика на вампир и се опитва да изяде Луната; по друга версия
Луната е крава или кашкавал, който вещицата по време на затъмнение
изяжда. Румънците смятали, че когато е в образа на куче, вълколакът
изяжда Луната, защото тогава се намира под опеката на св. Петър. Във
вавилонските източници ветровете се идентифицирали с демони, които
нападат Луната, а акадският бог Ану изпратил седем демона, които
обкръжили бога на луната Син. И тувинците смятали, че някакъв дух
изяжда Слънцето или Луната при затъмненията. Редица народи вярват или вярвали, че всяка нощ Слънцето и Луната са изложени на опасност, защото пътят им минава покрай много същества, които се стремят
да ги погълнат или някои обекти, които могат да ги унищожат /Африка,
Бирма, Малайзия, Индонезия, Филипини, Полинезия, Микронезия/. В чеченската митология се разказва за злата сестра Мож на братята Слънце
и Месец, която, след като изяла всички техни роднини, започнала и
тях да преследва и причинява затъмненията. Към демоните може да
се причислят вещери и вещици, които нападат Луната или със своите заклинания могат да свалят двете основни светила, особено Луната
/гърци, турци, ногайци, Сибир, мордви, С. Африка, Полинезия/. И до днес във
всяко селище в Северна Африка има старици, за които се смята, че
могат да свалят Слънцето и Луната в купа с вода. Особено популярен е
мотивът за животно, което преследва, напада и поглъща Слънцето или

401

Луната, когато ги настигне и така предизвиква затъмнение. Древните
египтяни смятали виновни за лунните затъмнения водните животни и
чудовища. Най-разпространено е поверието, че вълк (куче) се опитва
да унищожи светилата /французи, немци, исландци, шведи, фини, естонци,
якути, мехри, китайци, 3. Мексико/ или куче/та/ я гони/ят/ и я разкъсва/т/,
когато я настигнат /исландци, якути, Сахалин, карачаевци, манджури, корейци, китайци, тибетци, бирманци, СИ Индия, малайци, индианци в С. Америка
имн. др./. Понякога с тази функция е натоварено някое животно: мечка
/тюрки, якути, индианци в С .Америка и др./, лисица /японци/, ягуар /индианци/ и др. Според палестинските вярвания, когато при пълнолуние лунната светлина падне върху кита, който поддържа Земята, той се опитва
да я погълне, но Аллах му пречи да направи това. Спорадично и жаба
поглъща Слънцето /СИ Индия/. В някои случаи поверията се отнасят
само за лунните затъмнения, чиито сюжети понякога се свързват с
появата на лунните петна. Кипърските гърци вярвали, че на Луната
има дракон, който се бори с лъв и когато победи лъва, хваща Луната
и тогава настъпва затъмнение. По време на затъмненията боргунците
казват, че „Бог пази Луната от вълци“, а според ирландците Лунният
Пес, който се храни с трупове, изяжда Луната. Осетинците вярвали, че
затъмненията настъпват, когато децата на прикованото към Луната чудовище Самели, във вид на кученца, опитвайки се да освободят баща
си, ръфат светилото, а калашите (среднеазиатски иранци) смятали, че
тигър изяжда Луната. Повсеместен бил обичаят при затъмнение хората
да вдигат голям шум, като бият барабани, удрят метални съдове, викат,
крещят, карат кучетата да лаят, стрелят с лък или огнестрелно оръжие,
за да подплашат нападателя и той да освободи Луната, а понякога палели факли, за да поддържат енергията на нощното светило. В тези
случаи аптеките щурмували храмовете, плачели, разкъсвали дрехите
си и молели жреците да направят нещо, за да спасят Луната. Някои
взаимно се замервали с камъни и карали сирачетата да плачат, та Луната да възстанови облика си, защото ако вълците я изядат, ще настъпи
последният ден /Ю. Арабия - говорещите езика мехри/.
Култът към Луната рядко се свързва със специални ритуали и още
по-малко с жертвоприношения. За човешки жертвоприношения, посветени на Луната в Кавказка Албания, споменава Страбон. Майте принасяли на своята богиня на Луната Ищел красиви девойки. Жертвоприношения в нейна чест правели ураритите, които принасяли на бога
на Луната Шеларди един бик и две овци. Пигменте в Африка правели
обреден пир, посветен на новолунието, в който участвали само жени.
Наличието на храмове на Луната в архаичните митологии също говори за култа към нея. Във вавилонските извори се споменава, че хората изпитвали чувство на признателност, благодарност и преклонение
към Луната в образа на бог Син. Обикновено тя се почитала заедно със
Слънцето. Често обреди с друго предназначение са свързани с Луната,
както е, например, обредът за предизвикване на дъжд, който е посветен
и на Луната /самодийци, китайци, бушмени, мексиканци, австралийци, африканските пигмеи/ или традиционният Празник в средата на есента в

лунния китайски календар и т.н. Много от празниците на инките били

402

посветени на богинята Мама Киля. В много традиции божествата на
плодородието са и богове на Луната - египетският Хатор, иранският
Анаит, тракийският Дионис, което също е индиректен израз на почит
към Луната и/или нейното божество. Според каноните на зороастризма
молбите за милост трябва да се отправят към бога на Луната. Някои
народи се молели на бащата Луна да пропъжда болестите и глада, да
предпазва от пожари, войни, удавяне и др. под. Специална молитва
към Луната произнасяли и индийските жреци.
В някои митове Луната се представя като людоед; тя слиза по една
лиана на Земята, за да яде деца /Меланейзия/ или костите на мъжете,
които спят с жена в периода на месечния й цикъл /СЗ Амазония/. Когато
е розова, означава, че със семейството си яде човешко месо, а по друга
версия тя се храни с трупове /Венецуела/. Това става през нощта и когато настъпи пълнолуние /И. Анди/ или по време на затъмненията /СЗ
Амазония/.
С Луната са свързани редица забрани за хората. Най-широко разпространена е забраната да се сочи Луната с пръст или с ръка, защото,
който направи това, ще се разболее, може дори да умре или пръстът му
ще изсъхне, ще изгние, дядо Месец ще го отреже или заради това Луната може да го изтегли при себе си /литовци, латвийци, арменци, естонци,
калмики, марийци, дагестанци, алтайци, 3. Сибир, бантуезична Африка, индианци/ и т.н. Да се гледа дълго Луната, особено при пълнолуние, се смята
за грях /коми, мордви, казахи, якути, чукчи/ (което се отнася и за Слънцето,
звездите и дъгата /немци, арменци, индианци/). Едно поверие гласи, че
лунната светлина е особено вредна за бременните и новородените, което
е породило редица други забрани: общославянско било схващането, че
бебето не бива да се извежда нощем, както и нощем да се оставят навън
детските дрешки и пелени, особено когато има Луна; раждането ще е
трудно, ако бременна се покаже гологлава на лунна светлина /поляци/;
бебето ще бъде лунатик, ако бъде осветено от Луната /поляци/ или ако
бременна жена е огряна от нея, докато спи /белоруси/.
В представите на славяните Луната е свързана предимно с мъжкото
начало — Месецът е съпруг на Слънцето. В сватбения фолклор женихът
се оприличава с Месеца /руснаци/, но една руска поговорка гласи „Слънцето е княз, Луната е княгиня“, което вероятно е по-нова представа.
Някои украинци също смятали, че Слънцето е „цар на небето“, а Луната олицетворявали в облика на млада жена. За западните славяни тя
определено е женско същество, а богинята на Луната се изобразявала
като жена с дълги уши и лунния диск в ръце. При южните славяни
полът й също се колебае, което е отразено във вариантите на народните
й названия Месец и Месечина. За децата в Сърбия Луната е дядо. В
гатанките е представен като рогат овчар /руснаци, поляци, сърби/. Често Луната се оприличавала на рогато животно: крава /източни и южни
славяни/; вол /руснаци, поляци/; коч /сърби/ или кон /руснаци, поляци/. В
детските приказки се открива метафоричният образ заекът-месец /руси,
украинци, белоруси, хървати/. Представата за Луната като „божие око“ е
позната и на някои славяни /украинци, поляци/. За други тя е небесен
камък или отверстие в небето /украинци/, или колело от колесницата, с

403

която княз Михаил гони дявола /кашуби/.
Някои от тези представи са свързани с легендите за произхода на
Луната. Според поляците тя е късче от Слънцето, което дяволът отчупил, но тъй като било много горещо, той го изпуснал; тя е незавършено
божие творение, тъй като дяволът попречил на Бога при тази му дейност. Според един християнски мит Луната и Слънцето са създадени от
Божията майка в чест на сина си Иисус Христос. По друга версия това
светило е „отрязана глава на човек, която паднала в котел с мляко и Бог
я поставил на небето“ или това е главата на Авел. Според един вариант на древноруската „Голубиная книга“ Месецът е от темето на Бога,
а по друг - Младият-светъл месец е от гърдите му. Сред славяните
е разпространен митът за дванадесетте братя-месеци /чехи/, които Бог
изпратил да изпълняват своите задължения в течение на една година
/украинци/, с вариант - имало 13 братя, но един от тях братята му го
убили и той станал Месец (Луна), след което всеки от братята-убийци
го носел по един месец и при всяко възкръсване му сменяли облеклото.
Повсеместна е вярата при славяните, че поначало Луната светела като
Слънцето, т.е. тя била второто Слънце, но Бог бил недоволен от него и
изпратил змия да го изсмуче; след това то избледняло, станало Месец,
който свети само нощем, поради което някои го наричат ночник /руснаци/, а за белорусите той е „циганско слънце“. По друга версия Луната
започнала да свети по-слабо след появата на петната /украинци/ или защото е направена от сребро /поляци/.
Лунните фази са впечатлявали и славяните. Новолунието се възприемало като раждане или възраждане, до пълнолунието той расте,
а после остарява и умира. Тогава за няколко дни настъпва безлуние, а
Месецът през това време се намира в ада, където се стопля, пречиства
се и след няколко дни отново се появява като младенец. Прераждането
се смятало за божие наказание на Луната, защото Бог бил недоволен от
това как тя изпълнява службата си /белоруси/. По друга версия различните облици на Месеца се дължат на това, че по заповед на Бог Каин
периодично го закрива и открива /руси/ или защото св. Георги повдига или снижава небесния покрив /украинци/. В поверията на славяните
всяка фаза се смятала за подходяща за някои начинания или дейности
и неблагоприятна за други. Цялата празнично-религиозна, стопанска и
битова дейност на славяните била съобразена с фазите на Луната.
Външният облик на Луната и при славяните се допълва от петната,
които най-ясно се виждат при пълнолуние. Те се асоциират с различни
образи, а произходът им се свързва с различни сюжети. И в представите
на славяните петната се оприличават най-вече с образи на хора, които
по различни поводи се оказват на Луната: девойка с ведра /руснаци/ или
с кобилица /украинци/; двама човека с ведро /руснаци/; мързелив работник или девойка, която работела на нивата нощем /словенци, хървати/;
баба, която разбива мляко за масло /поляци/; девойка, която преде /сърби, лужичани/; мъж със сноп съчки, който откраднал на Великден или е
крадец на грах /чехи/; селянин, който разпръсквал тор в неделя, заради
което Бог го наказал, като го пренесъл на Луната /поляци, лужичани/;
Сибила седи на Луната и шие риза, като всеки ден прави по една бас-

404

та, защото, когато я завърши, ще настане страшният съд /поляци, чехи/;
жена с кошница крадени яйца /лужичани/; двама човека, които броят
пари /руснаци/. Според една версия петната изобразяват Бог, който храни хората с хляб /украинци/. Популярен е мотивът с митичния ковач,
който надува ковашкия мех /словенци, хървати/ или след смъртта му Бог
го пратил на Луната и той продължава там да кове /сърби, босненци/;
циганин с чук и клещи /сърби/ или двама ковачи <братя>, които коват
звезди, защото, когато Месецът слизал на земята, кокошките кълвели
звездите /руснаци/. Петната са от калта, с която някакво момиче замерило Луната, когато небето било по-ниско /сърби/ или от смазката на
колелото, изпаднало от колесницата, с която княз Михаил гонел дявола
/кашуби/. Разпространен е мотивът за библейските персонажи Каин и
Авел /руснаци/: Каин се бори с Авел или Каин държи на вилата си Авел,
когото поискал да скрие, но бог му заповядал вечно да го държи така
забоден на вилата и за да го видят всички, го поместил на Луната /украинци/; Каин с нож в ръка и мъртвият Авел /сърби/. Спорадични са версиите за петната като следи: от кръвта на убития брат /руснаци, белоруси/;
големият брат, убил малкия и държи ведро с неговата кръв /белоруси/,
от смолата, с която Каин изцапал Месеца, защото разказал на Бога за
братоубийството /руснаци/. Друг библейски сюжет е свързан с цар Давид, който на Луната свири на цигулка (арфа, гусла) /чехи, словаки/. В
други варианти Давид е заменен със св. Георги, който държи цигулка
или лютня /поляци/; обикновен музикант, който свири в чест на Бога,
Богородица и Свети Дух /лужичани/. Според една сръбска версия, когато небето било по-ниско, един ангел слезнал на земята да пие вода, но
утолил жаждата си с вода от дяволски извор, дяволът го подгонил и той
скочил на Луната. Оприличаването на петната с животни е слабо изразено при славяните — само при сърбите се открива уподобяването с куче
или глава на куче, а по една версия петната са следи от зъби на хала.
Представите за отношенията между Луната и Слънцето също не са
еднозначни. При източните славяни те са: братя, които живеят заедно
с майка си /руснаци, украинци, поляци, сърби/, а според руската приказка
„Слънце, месец и Ворон Воронович“ тримата персонажи са братя [или
братя и сестри вж. Слънце]; Луната е син на Слънцето /украинци, поляци/ или са съпружеска двойка - Луната е жена на Слънцето /поляци/,
а според украинците към тяхното семейство се отнасят и звездите. При
първите мразовити дни пътищата на Слънцето и Луната се разделят и
се срещат отново през пролетта. Тази среща предизвиква затъмнение
или земетресение /руснаци/. Според литовския фолклор техният брак се
осъществява пролетта, когато Перкунас започва да гърми, а споровете
със Слънцето се дължат на характера на Месеца, който е горделив и
заядлив.
Според украинците Луната се движи ту в едната, ту в другата страна. Белорусите вярвали, че тя преследва Слънцето, но никога не може
да го настигне, а някои руси казвали, че Луната се движи срещу Слънцето; те се срещат призори и Луната разказва как е минала нощта, което определя какво ще бъде времето през деня.
Основната функция на Месеца е да свети нощем, когато Слънцето

405

си почива. Причината за това е, че Слънцето се страхува през нощта,
защото това е страшно и опасно време. Но понякога Месецът предсказва на хората какво ги очаква, когато променя цветовете си: когато е
кървавочервен, означава, че предстои война, когато е син, да очакват
болести и мор, а ясният Месец предвещава здраве и плодородие /украинци/. Славяните вярвали, че той предпазва човека от зъбобол, пожари,
удавяне и затова понякога му се молели за здраве.
От друга страна, според сърби и поляци Месецът носи болести и
може да притегля към себе си хора, дори малки деца, за да ги „изсмуче“
или „погълне“. Пак според тях той има пряко отношение към другия
свят, изразено в поверието, че душите на умрелите отиват на Луната, а
в безлунните преходни нощи тя свети в света на мъртвите. В едно баене
за зъбобол се пита Месеца, дали е ходил в задгробния свят и дали е видял мъртвите /и. славяни/; при новолуние някои се молели за умрелите
след предишното новолуние /белоруси/, други казвали молитвата „Отче
наш“ за попадналите в ада /Босна/. Вярвало се, че когато лунната светлина е силна и през нощта е светло като ден, Луната измъчва душите
на удавниците, които в такива нощи излизат на брега и сядат по клоните на върбите. При пълнолуние хората гадаели дали са живи техните
близки, отишли на война, на работа в чужбина или другаде за по-дълго
време. За тази цел използвали човешки череп, три пъти го потапяли в
изворна вода и в полунощ гледали през него Луната; вярвали, че ако е
жив, образът му ще се появи пред гледащия, а ако е умрял, ще се види
на Луната /сърби/. Разпространено е мнението, че лунната светлина е
особено привлекателна за демоните и магьосниците.
Специални празници и обреди, свързани с Луната, при славяните
не са регистрирани. Култът към Месеца се изразява почти както при
Слънцето: при новолуние те сваляли шапки, кръстели се и мълвели
молитви. Забранено било както Слънцето, така и Луната да се ругаят и
да се сочат, защото пръстът или ръката ще се схване /поляци/, а може и
цялата ръка да изсъхне /украинци, поляци/ или на ръката ще израсте още
един пръст /Босна, Херцеговина/; би могло да умре някой близък /Полша/
и т.н. Според едно руско поверие опасно е да се гледа дълго Луната, защото с лъчите си, както слонът с хобота си, тя може да прихване човека
и да го издигне при себе си.
Според едно украинско поверие при затъмненията Слънцето и Луната си закриват очите с ръце, за да не виждат греховете на хората.
Сбиването на Слънцето и Луната като причина за затъмненията е фиксирано и при славяните /поляци, украинци, сърби, хървати/. Някои вярвали, че те стават, защото някое чудовище поглъща или закрива небесните светила: сред тях е летящ змей или змия /чехи, поляци, украинци,
сърби/, <крилат> вълколак /руснаци, украинци, сърби, словенци, черногорци/
или шестопръста хала в човешки или животински облик /сърби/. Понякога те нападат Месеца (по-рядко Слънцето) и го поглъщат или изсмукват. По друго поверие три черни и шестопръсти звяра - теле с големи
рога, уши и опашка; глиган с издължена муцуна и вълк с огромна уста
и дълга опашка, когато отхапят по три късчета от Луната, се превръщат
в шестопръсти хора, които нападат Луната с вили /сърби/. При всички

406

славяни съществува поверието, че вещица-магьосница нанася вреди
на Луната (рядко на Слънцето) и така предизвиква затъмнение. Според
черногорците затъмнението се дължи на дявола, който държи светилата в плен. Това се получава и когато братята на Слънцето и Месеца се
сменят /руснаци/.
Спомен за специален бог или богиня на Луната при славяните не е
съхранен, ако изобщо е имало такива. Някои изследователи допускат,
че част от функциите на това божество са прехвърлени на бог Велес.
Само при литовците се споменава за бога на Луната Menuo (Menesys,
Meneselis), възприеман едновременно за бог на нощната светлина, нощен фенер, който разпръсква тъмнината, като по този начин помага на
хората да се защитят от различни опасности, бори се със злите духове,
той е божи войн, княз, който съдейства за растежа на растенията.
Митологичното осмисляне на Луната при българите (и днешните македонци) не се различава особено от това на другите
балкански и славянски народи. Откриват се дори някои типологични образи и митични сюжети, които формират ареали в
световната митология.
Българите възприемали самата Луна като божество. В техните представи обикновено е женско същество и тогава се нарича
Месечина, а понякога тя е Баба Месечника, което уточнява
нейната възраст и пол. В апокрифа „Откровение Варухово“ се
описва като жена, която седи в колесница, теглена от 20 вола-ангели, но в едно народно поверие Луната язди магаре (а Слънцето — кон). В други случаи се свързва с мъжкото начало и тогава се нарича Месец, Месечко. До втората половина на XX век
били разпространени названията Дядо Боже, Дядо Господ, които
несъмнено говорят за отъждествяването на Луната с единния
всевишен Бог и вярвали, че чрез нея той се показва на хората.
С това се свързва и едно заклинание, в което се пожелава на
Месеца брада, характерна за Бога, в замяна на пълна кесия с
пари. Понякога Месецът бил наричан просто дядо, което дава
основание да се допусне, че в даден момент той бил възприеман
като тотем-първоотец. В народните поверия Месецът се явява
като нощно слънце, поради което го наричали Нощно Райко [вж.
Райко]. В един митологичен разказ Месечината // Месецът се
представя в двата си ипостаса - на мъж и жена. Според поверията Слънцето и Луната се срещат на всеки 29-30 дни - Слънцето
я поздравява, като казва: „Добро утро, старче!“, а тя отговаря:
„Дал ти Бог добро, но аз не съм стара, ами гледай каква млада
съм“, след което навлизала в първата си фаза. Сравнително рядко в народната традиция Луната се оприличава с козел.
Много популярно е поверието, че вещици могат да свалят
Луната на земята и превръщайки я в крава, те я доят, а мляко-

407

то използват за магиите си. По друга версия те я свалят, за да
не разказва на Господ за греховните им деяния или за да научат от нея тайните на света. В тези моменти става затъмнение и
на небето се вижда кървавочервено петно. Българите вярвали,
че Месецът кръвясва и когато се бори с демони или види някое убийство. По времето, когато България била в рамките на
Османската империя, битувало поверието, че кървавата Луна е
знак, че на турците ще им се случи нещо много лошо.
И според българите в началото Луната светела като Слънцето и се намирала толкова ниско над Земята, че хората можели
да я докоснат. Но според апокрифа „Откровение Варухово“, когато хората започнали да извършват грехове, всички същества
плакали, а Луната се засмяла и затова Бог намалил светлината
й. В един мит Луната се явява майка на Слънцето и като такава тя всяка вечер го посрещала и му поднасяла вечеря, но
един път нямала с какво да го нахрани и то започнало да яде
от нея, след което светлината й намаляла. В друг мит се казва,
че Луната имала две очи, но Слънцето накарало змея да изсмуче едното й око и така светлината и жарта й намалели. Други
версии са свързани с мотива за изцапването й и с произхода на
лунните петна, които също намалили светлината й. Според един
мит, след като сменила и изпрала мръсните пелени на детето
си, майката избърсала ръцете си в Луната или докато триела
дупето на детето, тя изцапала Луната, а по друга версия това
направила една жена, когато месела тесто или за да не работи през нощта, някаква мързелива жена решила да я замъгли,
като си изтрила ръцете в нея. Многобройни сюжети са свързани
с мотива за изцапването на Луната с кравешка тор или кал, след
което тя започнала да свети по-слабо. Сред тях по-популярни са
вариантите: един път Слънцето и Луната спорели кой от тях свети по-силно, тогава Слънцето я замерило с кравешка тор или с
една кравешка лепешка й залепило едното й око, а по друга версия Луната била замерена с кал от майка им, когато разбрала за
намерението им да се оженят или това направила една мамница, защото ярката лунна светлина й пречела да краде млякото
на чужда крава. В други случаи това е жена, която не могла да
спи или защото й пречела да се люби със съпруга си; мързелива жена, която работела на полето, я замерила с тор, защото й
станало горещо; това направила жена, която бродирала или девойка, която плетяла калци; девойка, която си правела чеиза;
момиче, което работело през деня, завидяло на друго момиче,
чиито неща са по-добре изработени, въпреки че работи на лунна
светлина. Заради тези деяния Луната се обидила и се издигнала
високо. Някои вярвали, че тя се вдигнала, защото някаква баба

408

я убола с игла или с хурката си, или защото един циганин решил
да я занесе в дома си, за да му свети; заради Луната се разплискала водата, която момиче носело от кладенеца, и затова то помолило Бога да я вдигне, за да не пречи, а той заедно с Луната
вдигнал и момичето с нейния любим. Най-архаичен изглежда
митът, че Господ я взел със себе си, когато отишъл на небето, заради хорските грехове. Следите от мръсните ръце и хвърлената
кал или тор останали като петна на Луната. Но един мит гласи,
че те са резултат от меда, който Месецът откраднал.
По цялата българска територия е разпространена асоциацията на лунните петна с момиче, което носи кобилица с котли. Често според представите на българите петната изобразяват композиция, в която до момичето с кобилицата стои нейният любим:
с когото разговаря; който пие вода от единия котел; той е овчар,
който се подпира на гегата си и за това, че стояли при кладенеца
до сутринта, майка й я проклела или това е бедно момче, с което тя се целува, а баща й, който бил вълшебник, ги пратил на
Луната от яд, че тя пренебрегнала царския син, за когото била
сгодена и т.н. По един от вариантите момчето и момичето били
близки роднини, но не знаейки това, се влюбили и заради инцеста, този голям грях, били изпратени на Луната. Понякога петната се оприличавали с момче, което откраднало лемеж на плуг;
с двама братя, които дърпат към себе си котел, който не могли
да разделят при подялбата на имуществото им или мъж и жена
цигани, които видели как Слънцето и Луната се любят, от което
Луната се засрамила и потъмняла. По други версии това е овчар
със стадото си или жена, работеща на полето. Най-поетичен е
образът на девойката с разпилени коси, която държи в ръката
си звезда. Някои оприличавали петната с главата на дървосекач, който бил натоварил Луната с много дърва, когато тя била
още много близо до земята, а за други те изобразяват главата на
коня на Крали Марко. Някои асоциирали петната с момиче,
което преде къделя или само къделята от вълна. Понякога оприличавали петната с платното, с което някога млада шивачка закрила лунната светлина или с крушевото дърво на Бога, т.е. със
световното дърво, на което една крава изяла върха. Срещат се
и представи, свързани с библейски персонажи: Каин, който бил
наказан от Бог за извършеното братоубийство (в някои случаи
е останал споменът само за братоубийството, без да се споменат
имената на братята); според някои българи в Украйна това е
образът на този, който отрязал главата на св. Йоан Кръстител.
Други оприличават петната с образите на Адам и Ева, които варят мляко в голям котел, а други ги свързват с лика на прокълнатия от Бога ангел (Сатанаил), който се превърнал в дявол или

409

просто е самият дявол.
Изменчивостта на формата на Луната и за българите е една
от най-съществените й особености. Някои обяснявали лунните
фази (мените) с положението на огледалото, което един циганин държи и обръща на различни страни - когато е насочено
към хората, е пълнолуние, а когато е обърнато на други страни,
се вижда само половината или по-малка част от нейния облик.
Други смятали, че Луната намалява, защото Слънцето я „яде“
или защото, докато се движи, частици от нея се разпиляват, а после тя ги събира. Всяка от фазите на Луната има свое име, което
в диалектите има дублети: новолуние - нова месечина, нов месец,
млад месец, малкия Месец, нов дядо, ново видело, новина, нова
свещ; пълнолуние - пълна месечина, пълен месец, дядо Боже,
дядо Господ, пълна свещ, пълнеж, лампеж; последната видима
фаза - стар месец, стара свещ, расип, усип, гинеш, изет, каракъо. През трите дни между два поредни цикъла, когато Луната не се вижда, се казвало, че тя е на мижду или на хандак, а по
друго поверие тя не се вижда, защото била победена в борбата с
дявола или защото свети на мъртвите в другия свят. И за българите лунните фази имали особено голямо значение. И те се
ориентирали по тях във времето, по тях се определяло дали времето е благоприятно или не за започването или извършването
на дадена земедалска работа (оране, сеене, садене на растения и
т.н.), при започването на друга дейност и провеждането на обредите в празнично-религиозната практика. В апокрифите дори се
отбелязва всеки ден от лунния календар за какво е подходящ и
за какво не. По тях съдели каква ще е съдбата на новородените
деца и т.н.
Подобно на Слънцето и Луната е едноока, но въпреки това
вижда всичко, което става по света. И тя много се натъжава, когато вижда как братя се карат или други неприятни ситуации
при хората. Тя дори плаче, когато види убийство. Българите
възприемали Луната и като огледало на Бога, чрез което той наблюдава какво става на Земята. Смятало се, че тя знае повече от
Слънцето, защото (или затова) свети нощем. Но някои вярвали,
че тя свети нощем, защото се крие от Слънцето.
Българите смятали, че Луната яде яйца и пие облаци. С това
се обяснявало наличието на празнината в яйцата.
За произхода на Луната се разказвало, че някога тя била девойка, която майка й я проклела и тя станала луна, след което се издигнала на небето. За майката на Луната се споменава
спорадично във фолклора, но без да се описва. Съхранен е митът, съгласно който тя произхожда от божата крава, която изяла върха на небесната круша, т.е. на световното дърво, поради

410

което Господ я наказал. По друга версия Бог създал Луната от
земя, защото искал да знае какво правят хората нощем. Някои
смятали, че Слънцето и Луната имат обща майка. Според един
народно-християнски мит родителите на Слънцето и Луната са
Адам и Йова (Ева), които родили първо Слънцето, после Луната и накрая Маймуна, а по друга версия, Луната създал Иисус
Христос.
И при българите Луната и Слънцето са в различни роднински отношения: най-често те са брат и сестра, за което не знаели; а като пораснали, се влюбили и поискали да се оженят; когато майка им разбрала това, ги проклела и разделила. Затова
Месечината се крие от Слънцето и се срещат само при лятното
слънцестоене. В един мит Луната се явява майка на Слънцето.
В Други митове Слънцето и Месецът са двама братя, влюбени в
сестра си Зорница // Денница или Слънцето е влюбено в малката сестра Зорница, а Месецът в по-старата сестра Вечерница.
По други поверия Месецът има брачна връзка с Денница или с
мълнията, вятъра, облака. Според трета версия Слънцето е син
на Луната.
Някога и българите, наред със Слънцето, издигнали в култ
и Луната. Това се изразявало най-вече при новолуние, когато
те се обръщали към нея, мъжете сваляли шапките си, обичай,
съществувал и в началото на XX в., а жените носели хляб и монети. Всички се кръстели, после играели хора и пеели песни.
Младите подскачали и казвали „Месече, ти висок, я по-висок!“,
децата също подскачали по три пъти и викали „Утре вечер по-голям!“. Показвали монетите на Младия Месец и наричали: „На
ти пари, дай ми здраве!“. По времето на Константин Погонат
имало обичай и сред славяните при новолуние да се пали огън
пред къщата. Вероятно преди България да попадне в границите на Османската империя българите имали и други ритуали,
свързани с Луната. Но, поради възприемането на полумесеца за
турски символ, започнали да пренебрегват някои от старите си
езически схващания за Луната, която преди това обожествявали. Според една легенда (с няколко локални варианта), когато
жителите на едно селище разбрали, че нощта турците ще минат
през него, се скрили, но по някое време Луната изгряла и турците ги видели. Затова, че ги издала, те й се обидили и решили, че
Месечината е турска помощница.
Луната е в тясна връзка с месеците, които също се анимират.
Това е изразено в народните митове за Малък и Голям Сечко
и Баба Марта, а също и в българския вариант на старославянската приказка за дванадесетте месеца.

411

w Твърди се, че думата луна със значение ‘естественият спътник на земята’ в българския книжовен език (както и в други славянски езици) би могла да
е късна заемка от латински. Същевременно тя се открива в много славянски
езици или диалекти и с други значения: ‘слаб отблясък на небето’ /рус./, ‘силна
отразена светлина’ /укр. диал./, ‘отблясък от силна светлина, от голям огън’ /пол.,
ст.пол., ст.чеш./, ‘лъч’ /ст.чеш./, ‘небесна дъга след дъжд’ /сръб., хърв., ст.пол./,
‘червенината на огъня’ /кашуб./, ‘месец* /рус., бълг., словен./ и др., които водят
началото си от прислав. *lunâ, сродно с лат. lima < и.-е. *louu-s-nâ.

Ш Афанасьев А., Поэтические воззрения славян на природу, М., 1994, т.
1: 74-81, т.З: 271-275; Бадаланова Геллер Ф., Книга сущая в устах: фольклорная Библия бессарабских и таврических болгар, М., 2017: 75-86; Батаклиев
Г., Антична митология, С., 1992: 140-141; Березкин Ю. Е., Тематическая

классификация и распределение фольклорно-мифологических мотивов по ареалам. Аналитический каталог: <http://ruthenia.ru/folklore/ bee zkin/>; Березкин
Ю. Е., Мифы глубокой древности, М., 2005 И Электронная библиотека RoyalLib.
Com: <http:// royallib.com/read/ beryozkin_yuriy/mifi_glubokoy drevnosti.html#0>; Българска митология. Енциклопедичен речник (съст. А. Стойнев), С., 1994: 213-215;
Български етимологичен речник, т. 3, С. 1986: 509; Голубиная книга (1 и 2
вариант) <http://books .swarog.ru/books/Osource /Oruss/glubin/glubl.php> и <.../glub2.
php>; Георгиева И., Българска народна митология, С., 1993: 25-29; Элиаде
М., Очерки сравнительного религиоведения, М., 1999:155-182; Иорданский В.
Б., Звери, люди, боги, М., 1991: 216-240; Коростовцев M«, Религията на Древен
Египет, С., 1995: 87; Кюнстлер М., Митология на Китай, С., 1987: 157; 176177 и др.; Мифологический словарь /Гл. ред. Е. М. Мелетинский/, М., 1990:672;
Луркер М., Богове и символи в Древния Египет, С., 1995:108-109; Маринов Д.,
Народна вяра и религиозни народни обичаи, С., 1994: 46-50; Мифы индейцев
Южной Америки (состав. Ю. Е. Березкин), СПб., 1994: 267-268; Мифы народов
мира, т. 2, М., 1992:78-80; Напърт Дж., Индийска митология,С., 1994: 293-295;
Петрухин В., Мифы Древней Скандинавии, М., 2001: 78-80; 131 и др.; Сефербеков Р. И., Пантеон языческих божеств народов Дагестана (типология, характеристика, персонификации), Махачкала, 2009: 42-108; Славянские древности, т. 3, М., 2004:143-150; Спенс Л., Мифы инков и майя, М., 2005: 99 и др.;
Циркин Ю«, Мифы Финикии и Угарита, М., 2000: 110-112 и др.; Шажинска
К. К., Митология на Месопотамия, С., 1984: 283 и др.

ЛЮДА {люда /диал./) X ЮДА
ЛЮЩИИ {лющйи /Кирилово, Елх./) X САМОДИВИ
ц* Митономинантът е производен от диал. глагол лющя ‘удрям’. Мотивиращата основа експлицира поверието, че самодивите „удрят“, „бъхтат“ хората,
които срещат или които им пречат.

412

МААЛАДЖИЯ (мааладжйя /СЗБ/) > ГАДАТЕЛ
Терминът е с неясна етимология. Според една версия той е формиран
от арабската, заета чрез турски, дума mshslleci ‘съкварталец’ < mahalle ‘махала’ +
тур. суф. -ci

£9 Български етимологичен речник, т. 3,

МАВРА (Măepa

/Трак./) >

С., 1986: 594.

БАБА ЧЕРНА

МАГЬОСНИК (магьосник, магьосници - мн. ч. /общоб./, магесник
/диал./, магётъсник /остар./, маджёсник /Банско; Попцърненци, Рад./); МАГЕСНИЙ (магёсний /остар./); МАГИСНИЧЯР (магисничяр /диал/)
> ВЕЩЕР

и
МАГЬОСНИЦА (магьосница, магьосници -мн. ч. /общоб./, магёсница
/диал./, магсшница /Г. Делч.; Мулетарово, Петр./, маджёсница /Треклян.о,
Кюст./, маесница /Д.Вард./); МАГЕСНИЧАРКА (магесничарка,
магисничярка /диал., остар./) X" ВЕТЦИЦА
Термините са производни от маг, дума, заета през Възраждането от руски
— маг ‘вълшебник’ < нем. Magus < лат. magus < ст.гр. pidyoc < ст.перс. maguš ‘жрец’.
Но не е изключено да са преки деривати на ст.гр. pdyog < ст. перс, maguš ‘жрец5 +
суф. -ник (> -ница) > -нич’ар (> -ка).

ß=J Български етимологичен речник, т. 3, С., 1986: 597; Попов, Р., Българските народни вярвания за магьосниците И сп. Векове, С., кн. 6, 1985.
МАЙКА (майка

/Род.; Пирин.; Велеш./);

МАЙЧИЦА (майчица /Кюст./)

Евфемистично название на самодива или нава.
МАЙНИЦА (майница /ЮИБ/) > МАМНИЦА
w Названието е съкратен вариант на омайница.

МАЛКУШИН (Малку шин, Малкошян /Съчанли, Гюм.; Солуджадере и
Синиково, Ксант.; Стр./) X" МАЛЪК СЕЧКО

МАЛЪК СЕЧКО (Малък Сёчко); МАЛ СЕЧКО (Мал Сёчко /Костур./);
МАЛЕЧОК СЕЧКО (Малёчок Сёчко /JtynaJ)
Персонифициран образ на месец февруари, който се смята за

413

малкия брат на Голям Сечко и Баба Марта.
w Компонент на названието Сечко е производно от глагола сека.
МАМНИК (мамник /Трак.; Род./); МАМНИЧЕ (мамниче
МЯК (мамяк /ЮИБ/)

/умал./); МА-

Двуглава демонична птица или пиле, с чиято помощ мамницата краде плодородието на чужди ниви, млякото на млекодайни крави, от пчелините и т.н.
Според поверията на българите птичето трябва да се излюпи
от яйце, което се мъти в пазвата или под мишницата на мамница1. Яйцето непременно трябвало да е с два жълтъка и от черна
кокошка. Магьосницата го обвивала във вълна и го мътела 40
дни. То трябвало да се излюпи точно пред Гьоргьовден или Великден. Веднага след като се появи, птичето хвръква, но където
и да ходи, пак се връща при вещицата, която се възприемала
като негова майка. То й носи всичко, което тя пожелае. Песента
на птичето е прекрасна, вълшебна и с нея то омайва хората. Когато отмалее, пада и умира.
Птичето се използвало най-често при правенето на магии за
крадене на плодородието на чуждите ниви, млякото на кравите
на съседите или меда от пчелините. През нощта то се пускало
в някоя чужда плодородна нива (в обора на крава, при пчелините), където с омайното си пиюкане примамва плодородието и
го пренасочва към нивата на господарката си. Когато стопаните
чуят през нощта писукане на мамник, те го хващат и убиват, а
от него потича краденото мляко или сирене, мед, жито и т.н.
Според някои от яйцето се излюпва голяма черна нощна пеперуда, която може да изпълнява същите функции [вж. мамница2].
мамничко пиле
w Етимологията на названията е прозрачна. Формациите са производни
от глагола мамя + суф. -ник или -ак. Формацията мамниче е умалителна от

мамник.

Ш Българска митология. Енциклопедичен речник (съст. А. Стойнев), С.,
1994: 210; Маринов Д., Народна вяра и религиозни народни обичаи, С., 1994:
317.

МАМНИЦА1 (мамница /ЗБ; ЮИБ/); МАМНИКА (мамника /Гюм./); МАМЯЧКА (мамячка /ЮЗБ/)

Вещица, която чрез магии може да пренасочи плодородието
на чужда нива, млякото на чужда крава, меда от чуждите пче-

414

лини и др. под. към своите.

Това поверие в миналото било твърде разпространено в цялата страна. Според него вещицата постигала своите цели чрез
различни магии. За едната от тях тя използвала демоничното
птиче — мамник, или голяма черна пеперуда - мамника. Това
ставало, като през нощта мамницата пускала излюпеното демонично същество в някоя плодородна нива или в двор с крава,
която дава много мляко, в добър пчелин и др. под. Чрез цвърченето си малкото същество примамвало и насочвало плодородието към нейната нива, млякото към нейната крава и т.н.
Други вярвали, че в нощта или рано сутринта преди или непосредствено след Еньовден (т.е. лятното слънцестоене) мамницата се съблича гола и яхнала кросно или лопата за хляб, тича
из чуждата пшеничена нива, като викала: Добро утро, баба
Иамо, знаеш ли защо съм дошла? С кърпа събирала росата от
класовете, а после я изцежда в своя хамбар. От всеки край на нивата откъсва по три житни класа и изрича заклинания, след което
всички класове се навеждат. Изключение правят само двойните
класове, в които се крие плодородието на нивата. Мамницата ги
откъсвала и ги поставяла в своя хамбар. Краденето на млякото
обикновено става около Гьоргьовден, като мамницата обикаля
гола чуждия обор или кошара, дава на добитъка хляб и сол и
произнася заклинания.
Вярвало се, че магьосницата-мамница може да свали Луната, да я превърне в крава и да я дои. Млякото й използвала за
правене на магии.
Мамницата има тясна връзка с нечистите сили, които я насочват и учат какво да прави и как. Обикновено демонът, с който
тя работи, приема облика на голяма черна нощна пеперуда, която също се нарича мамница.
За предотвратяването на „кражбата“, дните и нощите преди
Гьоргьовден и Еньовден пазели бабите, за които се предполагало,
че са мамници, да не излизат от дома си. Ако пазачите срещнели
някоя от тези баби из селото, я биели и я държели затворена до
другия ден. Правели се и магии за неутрализиране на мамниците. Една от тях е запотване, при която от полога се взема яйце,
на което се пробива дупка и съдържанието се изцежда; в празната черупка се сипва мляко и дупката се затваря с квас или хляб,
след което яйцето се заравя в огнището.
бродница, вещица, гола, гьозбаджийка, джадия, жадййка, житомамница, кокерица, кушачка, магьосница, обирачка, привземачка,
чимерйца

4»

Формациите са производни от глагола мамя, + суф. -пика, -ница, -ачка.

415

Възможно е обаче те да са образувани направо от формациите за м. р. съответно
мамник и мамяк.

Щ Българска митология. Енциклопедичен речник (съст. А. Стойнев), С.,
1994:210; Геров Н., Речник на българския език, т. I, С.:, 1975: 71; т. II, С., 1976:
107; Маринов Д., Народна вяра и религиозни народни обичаи, С., 1994: 592;
Миков Л., Ритуалната кражба. // Българска етнография, 1992, кн. 2, 26-33.

МАМНИЦА2 (мамница /Чирп.; Хаск./); МАМНИКА (мамника /Гюм./);
МАМЯЧКА (мамячка /ЮЗБ/)

Голяма черна нощна пеперуда, възприемана за нечист дух.
Според поверията тя се създавала по същия начин като мамника (чрез мътене на яйце с два жълтъка от черна кокошка в
пазвата на мамница и т.н.). Някога, когато хората видели такава пеперуда през нощта, я убивали и я хвърляли на сметището.
Вж. мамница1

МАМНИЧКО ПИЛЕ (мамничко пиле, мймничку пиле /ЗБ/) > МАМНИК
Названието е съставно. Прилагателното мамничко е образувано направо от глагола мамя + разширения суф. -ничко или: мамя > мамник > мамничко, т.е. това е птица, която мами или по-скоро омайва.

МАНГЪР (мангър

/СофУ)

Някакъв зъл дух, за който не са ни известни никакви други
данни.
Названието се свързва с мангър < тур. mangir ‘някогашна малка медна
монета’. Тази етимология не е убедителна. По-скоро то е вторично образувание
от лексемата мангър ‘магаре’, която се извежда от куманския глагол mangramak
‘муча, блея, рева’.

£□ Български етимологичен речник, т. 3, С., 1986: 641.

МАРА (Мара); МАРАВА (Марава, мрава /Арх. БДР/); МАРОЧКА (лшрочка /Тихомирово, Ст. 3./); МАРНА (марна /Арх. БДР/)
и
МАРОЙ1 (марой /Г. Орях.; Котел/); МАРОК1 (марок /Смол.; Сам.; Дупн.;
Плев.; Слив.; Ст. 3.; Казан./, мерЪк 1Стр.1; морок /Ракитово/); МАРЕН
(марен /Арх. БДР/); МАРОЙОК (маройок /Търг./); МАРОИН (мароин
/Арх. БДР/); МАРКОТ (маркот /Дрян./); МОРАВ (морав Ikpx. БДР/)
Зъл невидим дух от женски или мъжки пол, който през нощта
застава на гърдите на спящите хора и ги задушава.

416

Корените на този зъл демон идват от епохата на индоевропейската
общност. В будизма Мара е божество, обладаващо голяма сила, олицетворява злото и всяко нещо, което причинява смърт на живите същества. Враг е на Буда, живее на шестото или седмото небе. На Мара са

подчинени десет разреда зли божества, които представляват негативните човешки емоции. В келтската митология се разказва за богинята
на войната Морриган (ирланд. Моригу), която се появява на бойното
поле, обикновено във вид на врана и предвещава смърт. В легендите
за рицарите от Кръглата маса и крал Артур значим персонаж е неговата доведена сестра Моргана лъо Феи - богиня на зимата, тъмнината и
смъртта. Известен във френската средновековна книжнина е образът
на Фата Моргана. Често аналозите на Мара заемат място в низшата
митология на европейските народи и се възприемат като въплъщение

на нощния кошмар (френ. cauchemar ‘кошмар’), а английската Nightmare и
исландската шага, marra се отъждествяват с руската ‘кикимора’ < -mar).
През средните векове в Западна Европа мара се асоциирала с инкуб
или сукуб. В албанската митология море е инкуб, както и в новогръцката, където същевременно мора (ребра) се идентифицира с ламя, която
притежава огромни владения. Тя излиза само нощем, когато притиска
и задушава тези, които спят навън. В румънската митология от същия
корен и от същия понятней кръг са морой (moroi) Т) вампир, 2) вампирясало некръстено дете’, а моройака (moroaică) е ‘вампирка’. За молдованите морой и муронъ са мъртъвци, в чиито тела е влязла някаква нечиста сила, чрез която те смучат кръвта на хора и животни. В литовски
maras е ‘смъртоносната болест чума’. Демонът на забравата и загубата
на паметта в ^Авеста“ се нарича Маршаван и т.н. Близки по звучене и
семантика лексеми, които формират словообразувателни гнезда от корен mar-/mor-, съществуват във всички славянски и други индоевропейски езици (тага /ст.вис.нем./, Mahr /в.нем./; mar /френ./ и т.н.), но някои от
тях вече означават различни демонични същества.
В общославянската митология също бил широко разпространен демоничен персонаж с различни названия от корен mor- (mar-, mw): Мара,
Маря, Мора, Море, Мор, Маруха, Марушка, Марена, Морена, Марана,
Маржана, Марженаи и т.н., който при западните славяни има синоними с основа смрт- (smrt-) - едно свидетелство, че тези демони се свързват
с олицетворението на смъртта или се отнасят към архаично божество
на смъртта. Споменът за този персонаж е твърде избледнял, данните
за него днес са твърде оскъдни, а представите за облика и функциите
му не са единни. Предполага се, че първоначално Мара била едно от
въплъщенията на смъртта. Известна е и с митономинантите Марена
(Морена, Морана, Марана, Маржана) най-вече при западните славяни. По-късно, вероятно след християнизацията, от божество на смъртта
поема ролята на зъл дух. Със значение ‘богиня на смъртта и болестите’
името Мара е съхранено в полски приказки и в поверията на горните
лужичани, а в някои райони на Русия тя се възприемала като зло същество или персонификация на смъртта. През XV в. хронистът Я. Длугош,
сред другите божества в полската митология, регистрира и Маржана
(Marzyana), която определя като аналог на Церера, римската богиня на

417

подземния свят. В чешката средновековна книжнина Морана (ст.чешки Могапа) се представя като аналог на гръцката Хеката, която според
Хезиод е многофункционална богиня на подземния свят и господарка
на душите, напуснали тялото на вещица, магьосница, властваща над
тайнствените природни сили и над всички нощни демони и т.н. С изброените митономинанти западните славяни наричат и обредното сламено
чучело в пролетните обичаи, което се възприемало като въплъщение
на смъртта и зимата. В края на обреда то се разкъсвало, давело или
изгаряло. Аналогичен обичай имало и при източните славяни, които
наричали обредното сламено чучело Мара, но то се правело през деня
и се изгаряло в обредния огън в нощта на Ивана Купала (24. VI). Това
е една от последните трансформации на Мара. Извършваните сезонни
ритуални действия с тази кукла, олицетворяваща смъртта, явно изразявали цикличното умиране и възраждане на природата.
Названията на куклите и руският израз „Мара, Марена - нави царевна“ ‘Мара, Марена - на навите царица’ ясно показват, че двата митонима се отнасят към един образ. В този израз е съхранен споменът
за функцията на тази богиня, т.е. на нея са подвластни навите и други
зли и смъртоносни демони. Това определя и мястото на Мара // Марена
сред божествата в митологичната йерархия - по принцип божествата на
смъртта не се отнасят към най-низшите слоеве. Някои определят Мара
в източнославянската митология като могъща и страшна богиня на зимата и нощта, дъщеря на Чернобог и Лада, сестра на Леля и Жива.
За божествения й статус говори и обичаят да принасят на Мара // Морена жертви, дори човешки, особено при епидемии и при опасност от война.
Същевремено се допуска вероятността да е ипостас на архаичната
Велика богиня-майка, която властва над живота и смъртта. След приемането на християнството при повечето славяни явно Мара загубила
облика и функциите си и се трансформирала в обикновен зъл дух, който нощем напада спящи хора, особено младежи и деца, и ги задушава.
Според едно поверие змора е душата на някакво дете, което при кръщението му кръстницата забравила името му и случайно го нарекла Марой /полските украинци/. По-късно представата за този образ още повече
се замъглила, той приел различни локални или регионални облици и
функции, а често се идентифицирал с други демони. Едно от значенията на мара /ст.рус., рус./, мара /укр., белор./, тага /словаш., пол., словен./ е
‘призрак, видение; зъл дух*, а мора, змора (тога, zmora) /пол./ и тйга /чет./
означава ‘кошмар’. В белоруските поверия тази лексема означава и ‘дух
с облик на шестседмично голо бебе’, а по други сведения е покрито с редки пера или козина. В представите на някои руснаци през последните
векове мара е с вид на висока красива жена, а според други е неугледна
слаба и гърбава старица, наподобяваща кикимора, но винаги е с дълги разрошени коси. Вярвало се, че през нощта преде на лунна светлина
и се смятала за съпруга на стопана (домовой). Понякога се описва като
страшно черно и космато същество, което обикновено стои зад печката. В някои области на Русия се смятало, че това същество, наречено
Марушка, незабелязано краде вещи от дома. За някои украинци мара

418

представлява нежен воал, който замъглява очите на хората, отнема им
разума и ги води на неизвестни опасни места. За сърбите мора (мура) е
инкуб или вампир, който притиска гърдите на спящите жертви и смуче
кръвта им, а морина се олицетворявала с вещица, която се зарекла да
не яде хора, а само да ги души; според други тя се възприемала като
неомъжена жена, която носи смърт на децата. Някои сърби идентифицирали мора със стопан.
Често с това същество в славянската митология с различни еднокоренни и нееднокоренни названия плашели децата. Вярвало се, че подобно на вещицата, Мара се превъплъщава в различни животни и дори
в предмети.

В българската традиция споменът за богиня или демона Мара
е съхранен в названието на обредната кукла Мара Лишанка.
Обикновено локалните названия марок, маркот, маройок,
марочка, морава, мура и т.н. се отнасят към един зъл нощен
дух, който мъчи спящите хора. Значението на прилагателното
марёкски ‘който принадлежи на злите духове, дяволски’, показва, че понякога названията с корен мар- се възприемали като
обобщаващи за злите духове изобщо.
В народните представи този образ се явява и в мъжки ипостаси. Някои от тях вероятно се отделяли като самостоятелни персонажи, които в една или друга степен останали семантично и
функционално свързани със смъртта. На тази мисъл навеждат
названията, които най-вероятно се отнасяли за различни, но подобни митични същества, които по-късно се отъждествили, формирайки един демоничен персонаж с различни названия. Но би
могло названията да са следствие от процесите на евфемизация,
поради табуиране на основните митономинанти или на евентуалната представа за андрогинната същност на персонажа. Липсата на описание на образа/-ите/ не дава възможност за решаването на този проблем.
Вярвало се, че този дух не убива, а само измъчва спящите
хора, като ги мачка, натиска гърдите им и им изсмуква силите.
Нападнатите се чувстват като сковани, усещат стягане в гърдите, дишането им е затруднено, сякаш някой ги души, а на сутринта откриват синини по тялото си. Понякога нападнатите
плачат насън, викат, бълнуват, т.е. преживяват кошмари. След
това тези хора започвали да линеят и пребледняват и за тях казвали, че ги: „била или натискала мора“ или „близала го (я) моравата“, „бозала го морава“, „мори го морава“. За някои това бил
дух на некръстено дете, т.е. отъждествявало се с навяк. Спорадично морава се смятала за дух на умрял, който приживе не бил
обгрижван добре или при погребението не били спазени всички
обреди, т.е. идентифицира се с вампир, който нощем напада

419

спящи хора и им изсмуква жизнените сили, а за мора смятали,
че смуче кръвта им. Други възприемали този демон също като
дух на нечист мъртвец, който излиза нощем от гроба, превъплътява се в птица или пеперуда и смуче кръвта на спящите. Някои
вярвали, че той напада само човек, който е заел неправилна, т.е.
неудобна поза.
Допуска се, че мъжките ипостаси са аналози на Чернобог.
Болестта, която причинява този дух, носи названията на духа мора и морава.
Изнесените данни потвърждават предположенията, че Мара
(Мора, Морена) е едно от най-архаичните божества в славянската митология, което води началото си от преди разпадането на
индоевропейската общност.

Митономинантът Марена също бил познат на българите, за
което се съди по това, че спорадично се среща вместо името на
великомъченица Марина, която най-вероятно е заела нейното
място в християнския пантеон. На вмчца Марина православното
християнство посветило празник на 17 юли - ден, който в народния календар съвпада с третия ден на Горещниците - най-горещите дни в годината, честван против пожари и гръмотевици и
от другите южни славяни. Поради това, освен като Марйнденъ,
сред народа този празник се нарича още Марина Огнена, Огнена
Марина, Огнена Мария, Сръдйтпа Мария, Мария Опърлил, а
също и със загадъчните имена Висйя и Оалюване. В Добруджа
Света Марина Огнена се чествала три дни след празника Света
Марина. Разминаването в датите подсказва, че този персонаж
или е бил честван няколко (поне два) пъти в годината (пролетта и лятото), или става въпрос за различни езически персонажи
с близки по звучение имена, като летните са адаптипани към
вмчца Марина. Света Марена (Марина) народът възприемал
като светица-лечителка и господарка на змиите.
В митологичен план някои я свързват с почитаната в древността тракийска богиня Бендида, смотана за Великата богиня-майка. По-горе вече се отбеляза, че и за славянската Мара,
Марена има предположение, че е ипостас на богинята-майка, в
чиято власт са животът и смъртта. Но от тези данни не се изяснява нищо за езическата Марена и дали има нещо общо с архаическата славянска езическа богиня Мара // Марена. Не е изключена вероятността да е ипостас на Баба Черна.
Изнесените данни, както и етимологията на имената дават
основание да приемем, че названията в тази статия първоначално са означавали ‘главното божество на смъртта и болестите’.
По-късно то се преосмисляло и приело образа на зъл дух, при-

зрак, вампир, плашило и т.н.
Някои вярвали, че марой приема образа на котарак или на
разярено животно.
Мара и Марой в приказките са в ролята на страшилища. Понякога марой и марок се използвали за плашене на децата в
качеството си на зли демони, т.е. изпълнявали ролята на торбалан.
№ душевник, мартия, Мора, Смърт
w Вече е ясно, че думите от архаичните коренни морфеми мар-, мор- (ст.
бълг. люръ) са свързани със ст.инд. тага- ‘смърт, чума, персонификация на смъртта, демон на тъмнината и злото’, а санскритската дума тага означава ‘убиващ,
унищожаващ’ < и.-е. корен тг, регистриран в санскр. mrtis > ст.инд. *möra- ‘което
се отнася до смъртта’ > ‘дух на смъртта’ > ‘смърт’; тага- ‘1) смърт, чума и 2) персонификация на смъртта, демон на злото и тъмнината’. В бълг. е съхранен в мра,
умра, от който се формират и коренни морфеми с други отгласни степени: -мър(в бълг. смърт, мъртъв, мъртар); -мер- (рус. смерть) < съ-мъръ-ть.

И Българска митология. Енциклопедичен речник (със?. А. Стойнев), С.,
1994:219 ; Български етимологичен речник, т. 3, С., 1986: 659, 672,435; Власова М., Новая Абевега русскийх суеверии, СПб., 1995: 235-240; Волошина Т. А,
Астапов С. Н., Языческая мифология славян, Ростов на Дону, 1996: 157-159;
Георгиева И., Българска народна митология, С., 1993: 209; Геров И., Речник
на българския език, т. Ш, 1977: 50-51; Дукова У., Названия на демонични същества от общослав. тог- в българския език (Мора, Морава, мара, марен, марой,
марок) // Език и поетика на българския фолклор, С., 1980: 108-113; Энциклопедический словарь Ф. А. Брокгауза и И. А. Ефрона, СПб., 1890-1907; Мифы
народов мира, т. 2, М., 1992: 109-110; Славянские древности. Этнолингвистический словарь, т. 3, М., 2004: 178-182; Щеглов Г., Арчер В., Мифологический
словарь, М., 2006; Skok Р., Etimologijski iječnik hrvatskoga iii srpskoga jezika, t. 2, Zagreb,
1972.

МАРИНА ОГНЕНА > ВИСИЯ

МАРИЯ ОГНЕНА > ВИСИЯ
МАРОЙ1 > МАРА

МАРОЙ2 {марой /Г. Орях.; Котел/)

ТОРБАЛАН

МАРОК3 {марок /Кюст.; Говедарци, Сам.; Бобошево, Дупн./) X МАРОЙ2
МАРТА {Марта /общоб./) > БАБА МАРТА

МАРТИЯ {мартйя

/Банско/)

Зъл дух, най-вероятно от рода на Мара или Мрата и

няк.

МАРЧИНКА {Марчинка /Петр.; Пирин./)

421

мратй-

Един от евфемизмите, които се отнасят за болестотворния дух
Баба Шарка.
Названието е формирано от името на м. март + умал. суф. -инка, с преход т~ч пред суфикса. Мотивацията на името е свързана с обстоятелството, че
денят, посветен на тази болест, е на 9 март.

МАСЛЕНА (Маслена /диал./)
Един от евфемизмите, отнасящи се за болестотворния дух
Баба Шарка.
Названието отразява лечението на болестта според народната медицина
с топли маслени компреси.

МЕДЕНА И МАСЛЕНА (Мёдена и Маслена

/Габр.; Тет.; Валов.; Шум./)

Евфемизъм за болестотворни демони.
■W Названията са субстантивирани прилагателни. Мотивирани са от обичая болестите да се омилостивяват с принасянето на безкръвна жертва, обикновено мед и масло или омесена с масло питка и намазана отгоре с мед.

МЕДЕНАТА (мёдената /Шум./)

Евфемистично название за болестотворния дух Чума.
ф ф - Названието е образувано чрез субстантивиране на членуваната форма
на прилагателното медена. Мотивацията е свързана с идеята за омилостивяване
на демона и с това, че обича мед, поради което на нощна трапеза за Чумата се
слага и мед. С осветен мед се мажат децата на Чумовден и питките, които се
раздават в чест на Чумата.

МЕДЕНИ (мёдени

/Смол.; Мад.; Асен./)

Обобщаващо евфемистично название за зли болестотворни
духове, които пакостят на хората, когато се разгневят.
<ф ф Названието представлява формата за мн. ч. на субстантивираното прилагателно меден/а/.

МЕДЖИЯНКА (меджиянка /СИБ/) > МАГЬОСНИЦА; ВЕЩИЦА
Етимологията на митономинанта не е съвсем ясна. Най-вероятно е формиран от предлога между (с метатеза на -жд- > жд) + разширения суф. -иянка.
Мотивацията в този случай се основава на презумпцията, че магьосницата е
посредник между този и другия свят, между хората и демоните. Звуково обаче се
доближава повече до меджия ‘безвъзмездна трудова помощ, оказвана на роднини, съседи, приятели’ < тур. imeci ‘също’ + -анка. Мотивацията при тази ситуация
е неясна. Може би е свързана с поверието, че магьосниците са в тясна връзка с
различни демони, вероятно защото взаимно си помагат в лошите им деяния по
отношение на хората.

422

МЕЖДЕРОК (междерок

/ИБ/, меджарок /Дупн./)

Зъл дух с вид на неопределено животно, черно рунтаво страшилище, което има четири огнени очи.

Според поверията нощем похищава и яде деца. Идентифицират го с караконджол, но по функция се доближава до торбалан. Учените го отъждествяват с Мара и марок или го отнасят
към тяхната група.
Вероятно етимологията е същата както на меджиянка.

МЕЖДИК (междйк /ИБ/; межнйк /СИБ/) > СИНОРНИК
W- Названието е образувано от основата на межда + -ик или с -ник по аналогия на синорник.

МЕЛЕКЕ (мелеке

/Девин./);

МЕЛЕЙЕК (мелейёк

/Г. ДелчУ)

Евфемизъм, заместващ табуираните названия на демоните
сянка, таласъм и тенец.
милейкя

W- Названията мелейек и милейкя са варианти на тур. melâike, която отразява араб, форма за мн. ч. на mäläk > тур. melek ‘ангел’. Мотивацията на термина
вероятно фиксира някогашно наличие на вярата, че душите на вградените в
сгради невинни жертви се превръщат в ангели. Несъмнено това поверие е сравнително ново, т.е. то е придобито след християнството, а названието мелеке се
адаптирало към български и започнало да се използва в този смисъл по времето,
когато България е в границите на Османската империя.

МЕРАЧКА (мерачка

/ЮИБ/) >

ВРАЧКА

Названието е производно от глагола меря. Мотивацията се основава на
начина на лечение при този вид врачки - чрез мерене, т.е. ръста на болния се
мери със свилен конец, който се завива на кълбо върху кичури коса, отрязани
на кръст от главата му.

МЕСЕЦ (Месец); МЕСЕЧКО (Мёсечко /фолк.-поет./); МЕСЕЧКОКОСЕЧКО (Мёсечко-Косечко /в заклинания/)
И

МЕСЕЧИНА (Месечина
Хаск./, Мехчйна [Род/);

/общоб./, Месечина /Банат/, Мейчина /Харм.;

МЕСЕЧНИКА (Месечйнка) > ЛУНА

4» Повечето етимолози извеждат всички названия за Луната в инд.европ.
езици от и.-е. *mes, *mens > mäh /ст.инд., перс./; mcnsis /лат./, ptefg /йон. гр./, jnjv /атич.
гр./; *măsșcb > *mös^ömä /прасл./ и т.н. < и.-е. *тё- ‘меря’.

Ш Български етимологичен речник, т. 3, С.,

423

1986: 756.

МЕЧКА (мёчка /общобУ); МЕЦАНА (Мецана); БАБА МЕЦА (Баба
Меца)
и
МЕЧОК (мечок /общоб./); МЕЧО (Мечо /умал. обръщ./)

Култово животно, което в българската традиция обикновено е
символ на плодородието и майчинството.
Това е едно от най-древните култови животни в Европа, Азия и Северна Америка, смятано в европейските митологии за „свещен звяр“.
Според Рибаков „За мечия култ в глъбините на древността говори това,
че той трайно се е вкоренил не само при ловуващите народи, но дори и
при народите, които отдавна са станали земеделци“.
В астрономическите митове на много народи митовете за небесната
сърна с еленчето и слънчевия елен (лос) били стеснени от митове за
небесната мечка. Това е отразено в имената на съзвездията Голяма
мечка и Малка мечка, в които мечка е заменила елек. В Уелс те се наричат Cerbyd Azthur ‘Колата на Артур’, където името Артур е производно
от уелското название за мечка. Това от своя страна говори, че мечката също била приета за слънчев символ. Но поради това, че подобно
на луната тя изчезва и пак се появява, в митологичните представи се
свързва и с нея /Сибир, Аляска/.
Съгласно преданията на сибирските народи, като небесно същество
(подобно на елена), първоначално се смятало, че мечката притежава
божествени качества и живее на небето. Поради това, че се опитала да
изплаши Бог /буряти/ или за непослушание /каятяЦ Бог я спуснал на земята. В митологиите на угрофините мечката (oui) е един от основните
персонажи. Според тях, като син на могъщия демиург Ена, мечокът
също първоначално обитавал на небето, но когато опитал граховите
зърна, той бил възхитен от вкуса им и по едно грахово стебло слезнал на
земята. Илимските евенки смятали мечока за помощник на Гарвана
- създателя на вселената, но след отстраняването му от този пост, бил
натоварен със службата на наблюдател на живота на хората.
В небесната мечка вярвал и народът айни (Япония) - в тяхната традиция тя е бог на планините, но притежава и върховна власт. Слиза
на земята само през декември по време на празника на мечката и след
като остави подаръци на своите почитатели, отново се връща на небето.
За айните Мечият празник е основен, той е толкова важен, че само в
този ден те оставят мечовете си. На празника се правело жертвоприношение, като жертвеното мече се кърмело от жена-родилка.
Различни божества в много традиции приемат облика на мечка,
напр.: Артемида - богиня на лова, луната и покровителка на родилките в старогръцката митология; Великият Ю, който подредил света
/Китай/ и др. или имат мечи черти като Нуми-Торум /манси; обски угри/,
Нум /ъыщи/ и т.н. Наред с елена-лопатар мечката е атрибут на Артемида; тя е и нейното жертвено животно, а по време на посветения на
нея празник жриците й се обличали в мечи кожи и така изпълнявали
ритуалните танци. Йогини Рицамида от индуиската митология язди ме-

424

чок. В качеството си на културен герой мечката е дарител на огъня на
хората или ги научила да си служат с него /обските угри, ненци/, а според
други мечката формирала релефа на земята с ноктите си /перм. коми/.
В много традиции мечката се явява като тотемно животно. Някои
я смятали за първородител на човешкия род изобщо /Сибир, Аляска/, а
за други тя е само техен праотец /алтайските народи, айну (Япония)/ или
прамайка /корейци/. Индианците квакиутли свързват своя произход с
брака на мечка с човек-мъж. Много родове сред индианците също вярвали, че произхождат от Великата Мечка. Според една легенда основоположникът на огузите Огуз хан е син на мечка, което противоречи на
общоприетия мит, че тюрките изобщо произхождат от вълчица. Често
срещани са родове и родови подразделения с названия, производни от
Айъу ‘мечка’ и при башкирите, което също се обяснява с тотемизма и
се разказват легенди за мечия им произход. Това поверие е фиксирано
и в защитни заклинания: Не е мое дете, а дете на мечката и вълка,
казва бабата-акушерка при първото къпане на детето /башкири/. От родов тотем мечката станала племенен /обските угри/ или родът на Мечката се включвал във фратрията на вълка /тлингитите/. Въпреки нейните свръхестествени възможности, някои индианци смятали мечката
за свой духовен родственик, поради което я наричали и възприемали
като баба или брат. Едно от названията за мечка бабагай в бурятски
е съставено от баабай ‘баща, праотец, по-голям брат или по-голяма сестра’ и абгай ‘по-голяма сестра, по-голям брат или неговата съпруга’,
което ясно разкрива вярата в роднинските им отношения с мечката.
Като евфемизми за мечката се използват различни роднински термини
(дядо, татко, вуйчо, чичо, втори баща, мама и пр.) и при други народи, което несъмнено се свързва с представата за мечката като тотем
или с вярата в общия им произход. Истинското название за мечка било
табуирано, поради което то се заменяло с множество евфемизми. Като
такива се използвали и някои титли - владика, княз, господар на гората и др., показващи представата за превъзходството на мечката над
другите животни, за нейния статут на властелин.
Профанното обяснение за мечия произход на човека е свързано с
поверието, че мечокът напада жена, която става негова съжителка и от
това се раждат деца с богатирска сила /Коми/. Подобно поверие съществувало при келтите, за което се съди по топонима Mathgen (< mdjugenos
‘роден от мечката’). По друга версия от съжителството на жена с мечок
или на ловец с мечка се създават хибридни същества с вид на получовек-полумечка, за които се споменава още в някои хетски текстове
и във фолклора на други народи /кети, евенки, евени, нивхи и др./. Във
връзка с тези митове вероятно възникнала и вярата, че мечката има
отношение към брака, за което говорят елементи от сватбената обредност /башкири/.
Широко разпространена била вярата в превъплъщението на човек
в мечка /германци, скандинавски и сибирски народи/. Смятало се, че такава способност притежават предимно най-силните шамани, чийто дух
приемал образа на мечка. Те се наричали мечи шамани и формирали
специфичен клас сред останалите шамани /Сибир, С. Америка/. Други

425

вярвали, че метаморфозата човек > мечка се отнася най-вече за някои
вещици-магьосници/печор. коми и др./. Според поверията понякога Бог
наказва присмехулниците /буряти/ или други провинили се, като ги превръща в мечки. Ако някой недоброжелател в този момент нарани човек, той завинаги си остава в образа на мечка. Съгласно една бурятска
легенда това се случило с някакъв ловец, който в образа на мечка бил
наранен и завинаги си останал в това състояние; впоследствие си похитил една жена, тя му родила деца и те поставили началото на мечия
род. При саамците е известна една легенда за три сестри, превърнати
в мечки, които ловците открили, убили две от тях, а третата скочила
върху разпънатата кожа на една от сестрите си и се превърнала отново
в жена. Голям ареал обхваща фолклорният мотив за дървото (бреза,
липа и др.), което помолило човека, дошъл да го сече, да не прави това;
той го послушал и дървото богато го възнаградило, но той и жена му все
не били доволни и когато поискали то да направи така, че другите хора
да се страхуват от тях (по друга версия мъжът поискал да стане цар,
хан и т.н.), дървото ги превърнало в мечки /руснаци, ногайци, марийци,
удмурти, башкири, буряти, тувинци/.
Същевременно има поверие, че и мечката се превръща в човек
/буряти/ и дори, че по своята природа тя е от човешка порода /башкири/.
Съгласно един корейски мит мечка и тигър (които при корейците са тотемни животни) отишли при сина на небето Хуанунг, когато той слязъл
на земята и поискали да станат хора; той ги посъветвал 100 дни да седят
в една мрачна пещера и да се хранят с чесън и цветовете на маргарита;
тигърът не издържал, но мечката устояла и се превърнала в красива
девойка; когато Хуанунг я видял, много я харесал, нарекъл я Уукг-Ньо
и се оженил за нея; родил им се син Тангун, който станал първият корейски принц и основоположник на корейската държава.
Твърди се, че връзката човек ~ мечка е възникнала още в бронзовата епоха и е свързана с вярата в тяхната тъждественост или по-скоро
в общия им произход, което се разкрива в митовете за произхода на
човека от мечка или обратно. В тези езически представи, разпространени сред сибирските народи, се казва, че Бог превърнал човека в мечка заради грехове му. Вярвало се, че под кожата на мечката се крие
човек - мъж, ако е самец и жена, ако е самка. Стъпалата и пръстите
й са като на човек (с изключение на големия пръст на ръката /Коми/),
изпитва човешки чувства, разбира човешкия говор и понякога сама говори, мие се, кърми малките си, извършва и други човешки дейности.
С тези поверия се свързват разпространените през I хилядолетие от н.
е. медальони с облик на мечка, носени като амулети /З.Сибир, Удмуртия,
Перм, Коми/ и фигурките от кремък, изобразяващи мечка, изправена на
задните си крака /марийци, по течението на Горна Волга/.
С кожата на мечката бил свързан погребалният обичай мъртвите
да се увиват в меча кожа /марийци, Горна и Средна Волга/. В некрополите
от тези райони се откриват и кости от мечка. Това дава основание да
се допусне, че тя или някое божество в нейния образ е възприето като
покровител на мъртвите. На тази мисъл навеждат и някои ритуални
погребения на мечка в същите райони.

426

Култът към мечката намира израз и в посветения на нея и съхранен
при някои народи до началото на XX в. Мечи празник /Евразия, С.Америка/. При марийците след него започва обредният зимен цикъл, свързан със стопанската дейност. По време на този празник в евразийския
ареал се провеждали два типа ритуали: в сценария на единия се разиграва лов на мечки /обските угри, кети, евенки/, а другият пресъздава възпитанието на мечката в човешко семейство /Приамурския р-он, Сахалин,
виетнамци/. Един от обредите е вид магия, по време на който чрез пантомима били изпълнявани „мечи игри", съпроводени с „мечи песни“, а
изпълнителите били с маски на мечка и костюми от меча кожа /Сибир;
С. Америка/. Един от обредите е ритуално умъртвяване на мечка, след
което я изяждали /марийци/. Вярвало се, че така се придобива тяхната
сила. Подобен обред се описва и в руна XLVI на епоса „Калевала“.
Като най-голямото животно в северните райони на евразийския материк, мечката се явява цар на животните в гората. Във връзка с това
при келтите тя била възприета като емблема на войнското съсловие,
което обяснява мотивацията на името на легендарния ирландски герой
Артур (< art /ирлан./, arth /гал./ 'мечка’). От същия корен е името на галската богиня Артио, което символично се отнася към женското войнско
съсловие.
Зъби, нокти, козина от мечка се използвали като апотропейни средства против болести и зли духове. Със същата цел се заравяла в двора
главата на убита мечка и се заканвала до вратата меча кожа /тунгуси,
шори, татари/, а някои смятали, че духът на вратата е затънат в нея
/телеути/. Парче от меча кожа се слагало и в люлката на бебетата /якути/ или слагали новородените момченца върху залмос, т.е. меча кожа
/траки/. Различни органи от мечка - лапи, жлъчка, яйчници, сланина се
. използвали в народната медицина /алтайски татари, буряти и др./. Дори се
вярвало, че който изяде сърце на мечка, ще бъде много здрав и силен.
Всичко това определя мечката като свято животно. Ловът на мечки
бил забранен, но когато все пак била убита мечка, ловецът се извинявал на нейния „дух“ и казвал, че не той, а руснак я убил /Сибир/. Организирането на лова ставало в абсолютна тайна от децата и жените
/Коми/; името й не се споменавало през това време. Бременна жена не
бивало да ходи в гората, защото ако я срещне мечка, ще я нападне и ще
разпори корема й /перм. коми/, особено ако детето е момче. На жените
изобщо било забранено да докосват и дори да виждат убита мечка, защото, според поверието, ако е самец, духът му ще се всели в корема й
/Сибир/, в къщата или шатрата не се внасяла /индианци (С. Америка)/, а на
лапландските жени било забранено да пресичат следи от мечка.
Същевременно мечката се явява и в негативна светлина: в приказките на братя Грим се разказва за много жестоки по отношение на човека мечки. Черната мечка е символ на смъртта, месото й се счита за
нечисто или заради вярата в човешката й природа, не се яде, а горските
работници възприемали мечката като ипостас на злия горски дух Ворса
/цирян. коми/. В изобразителното изкуство на пермските коми мечката
се представя като страж на отвъдния свят, в друг случай тя е обяздена
от човек, когото тя води в света на мъртвите или е шаман, обхождан!

427

другите светове. Според някои европейци „от пещерите излиза тайнственото дихание на мечката“, което я свързва с мрака и тъмнината
и я определя като хтонично животно. При археологическите разкопки
на погребения от неолита до I в. от н.е. са открити кости от мечка и
най-вече мечи лапи и техни глинени изображения /в Скандинавия, Балтийските страни и около Ладожкото езеро, по горното течение на реките Волга
и Об/, които най-вероятно имали култово значение и били използвани
в погребални ритуали. На някои места в Сибир са открити дори мечи
гробища, което също е свързано с култа към мечката.
Мечката заема важно място в руската традиция; известно е, че при
двете олимпиади, проведени в Русия, за емблеми бяха избрани мечета.
Много от изнесените по-горе сибирски поверия за мечката до голяма
степен се откриват и при източните славяни.
За произхода на мечката се казва, че тя е от Бога /поляци/, а според
една легенда „стар дядо“ усъвършенствал човека, направил го бог, а
после го превърнал в мечка /Харковска губ. (Украйна)/. Възприемането й
като свещено животно е свързано с вярата в произхода й от свещеник
/Украйна/, поради което и мечокът бил наричан „горски архимандрит“
/Русия/. В една шеговита полска песен мечката също е представена като
свещеник. Поверието за превръщането на човек в мечка е описано в
много етиологични легенди, в които се казва, че скритите в горите от
Бога деца на Адам и Ева се превърнали в мечки /руснаци/; разказва се
за човек, който не пожелал да приюти Христос /босненци/ или наметнал
меча кожа, защото решил да го изплаши /белоруси, украинци, поляци/; за
мъж и зла жена, които изплашили се. Петър и св. Павел /руснаци/; за
хлебар, който се появил пред Христос с изцапани от тесто ръце /Босна,
Херцеговина/; за мелничар, който обидил сватбари /поляци, украинци/ и
т.н., поради което Бог наказал всички тях, като ги превърнал в мечки.
Заради тези, а вероятно и други забравени легенди и поверия, в които мечката се свързва с Бога, Христос и светците, славяните смятали
мечката за най-чистото и божествено животно. Подобно на шаманите и
влъхвите притежавали способността сами да се превъплъщават в мечки. Това било характерно и за магьосниците; те дори можели да превърнат в мечки всички участници в сватба или само младоженците в
сватбения обред /руснаци, поляци/.
Поверието за идентификацията на мечката с човек е разпространено и сред славяните. И техните представи се свързват с мотива за това,
че под кожата на мечока се крие мъж, а на мечката - жена с гърди или
облечена в сарафан /и.славяни/. С това се обяснявало наличието на човешки очи, стъпала и пръсти /белоруси, украинци, поляци, босненци, в Херцеговина/, стои на два крака и ходи като човек, кърми от гърдите си като
жена /поляци/ и полага грижи за децата си /руснаци/. Може да танцува
при музика, дори пости по време на Рождественския пост /поляци/ и т.н.
Тъждествеността на мечката с човека или поне генетичната им връзка
и тук се аргументира с това, че сред зверовете единствено мечката има
душа, притежава разум, разбира човешкия говор и понякога дори сама
говори.
Брачната насоченост и символика на мечката се изразявала в сват-

428

бените обреди и любовните магии. Според народния съновник, ако
девойка сънува мечка, това означава, че скоро ще се омъжи. Същото
предвещава и ревът на мечка, вкарана в къща с девойка /и. славяни/.
Само в една сватбена песен мечокът символизира младоженеца /белоруси/. Вярвало се също, че мечката познавала дали булката е девица или
не /поляци/. Брачната символика на мечката е свързана и с идеята за
плодородие и плодовитост. По време на сватбата някой от сватбарите се
маскира като мечка. Един от начините за лечение на безплодие е като
опитомена мечка прекрачва жената /руснаци/. И някои от участниците
в обредните карнавални игри били маскирани като мечка, с което се
целело да се осигури плодородие през годината и да се изпъдят злите
духове /западни славяни/.
Славяните-езичници също имали празник на мечката, който по-късно бил адаптиран към някой от християнските календарни празници.
При руснаци и украинци той съвпадал с Въздвижение (14 септември);
Свети Спиридон (12 декември) или с Ксения-полузимница (24 януари),
а основният руски празник, посветен на мечката, е Мечкин ден, който
се покрива с Андреевден. Белорусите чествали празника на мечката
Комоедица в навечерието на Благовещение. При поляците Мечи ден
съвпада с един от християнските празници, посветени на Богородица
(Matko Bosko Niedzwi-edzio) и т.н. Имайки предвид, че в езическите времена култът към мечката се преплита с култа към бога-покровител на
домашните животни Велес И Волос, който в представите на славяните
е с образ на мечка, то не е изключено Мечин ден да е бил посветен на
това божество. Несъмнено той бил стеснен от християнския Андреевден,
но старите езически обичаи се запазват, а християнски не се извършват.

Значителна част от поверията и обредите, свързани с култа
към мечката, при българите е заличена. Но обстоятелството, че
до средата на втората половина на XX в. се почитал народният
празник Мечкин дек (30 ноември), говори за това, че и при българите мечката е била култово животно и като такова се почитало не по-малко от вълка. Положителната конотация на празника е съхранена до средата на XX в. Основен обичай на този ден
е във всеки дом да се вари царевица и преди да се яде от нея, на
три пъти хвърляли зърна в комина, наричайки: На ти, мечко,
варен кукуруз, да не ядеш суровия и да не ядеш стоката и човеците! Това е вид безкръвно жертвоприношение. Езическият
Мечкин ден съвпада с Андреевден - празник, посветен на христи-

янския светец Андрей. Той не се характеризира с някакви специални християнски обреди. Самият светец е обявен за покровител на мечките, което означава, че Андреевден е адаптиран
към езическия празник, а не обратното. В християнски легенда
се разказва за победата на свети Андрей над мечката, след което
тя му се подчинила, а той я яхнал като кон или я впрегнал в
рало и започвал да оре нивите.
429

Според една българска легенда мечката произлязла от едно
момиче, което злата й мащеха често пращала на реката да пере
черна вълна, докато стане бяла. Когато на момичето всичко му
дотегнало, помолило Господ да му помогне да се освободи от това
тегло. По негов съвет то метнало вълната на гърба си и се превърнало в мечка. С това българите си обяснявали способността
на мечката да ходи на два крака и приликата на предните й
лапи с човешки ръце.
И за българите мечката имала брачна символика. Това прозира в инициацията на готовата за брак девойка, споменът за
което е съхранен в обичая годеницата да се маскира като мечка
на предсватбеното тържество в дома на родителите си, когато се
играело обредното момино хоро. Във връзка с тази символика в
някои села карнавалното шествие около Нова година се нарича
„мечка“ или „невеста“. Май скоро ще те гази мечка - казвали
на младеж, който има сериозна приятелка и му е време да се
ожени /Лом./.
В българския прозаичен фолклор е развит мотивът за общуване на човек с мечка: момък се жени за мечка; мечка помага
на група девойки, загубили се в гората, да се върнат в селото;
селянин се обзалага с мечка и др.
Същевременно за българина мечката е символ на плодородието, майчинството и женското начало. Във връзка с това е поверието, че ако на Мечкинден млада жена не работи, лесно ще забременее и ще има леко раждане. Бухването на варените зърна
на Мечкинден се асоциират с бременната жена. Понякога в съда
с царевичните зърна се слагали и други семена, та реколтата
през годината да е богата. С тази идея са свързани персонажите
мечка и мечкар в карнавалните обичаи на Западна България, а
в селата на запад от София маскираните участници в карнавалните шествия около празника Сурва (Нова година) се наричат
мечкаре. За добър знак се смятало да дойде в селото мечкар с
мечка - това означавало, че зимата ще има много сняг, което
осигурява здраве и богата реколта през лятото.
Мечката се възприемала от българите и като същество, което
отблъсква злите духове и предпазва от болести. Това е изразено
в обичая тежко болните да се газят от мечка (в буквалния смисъл), за да оздравеят. Чрез опушване с меча козина се лекували
деца от уроки и страх.
Определено и за българина мечката е била едно от култовите
животни, поради което във фолклора тя се определя с епитета
сура, т.е. ‘свещена, свята’, фиксиран в обръщението сура медведо. Не разполагаме с описание на външния вид на този митологичен персонаж, но с епитета сура се определяли някога божест-

430

вените или соларните животни, за които се смятало, че блестят
като слънцето, определяли се като небесни същества. Въз основа
на това били издигнати в култ и им придавали сакралност. Това
я сближава със змея, в чиито облик понякога се явява.
Това, че обитава пещера, подсказва, че мечката е и хтонично
животно. Самата дума жедвед при българите е остатък от времето преди разпадането на славянската общност. Този факт също
насочва към архаичността на култа към мечката при славяните.
Някои от поверията, свързани с мечката при българите, са
наследени от античния балкански митопоетичен свят, където тя
е в тясна връзка с култа към тракийската богиня на плодородието Бендида - Великата богиня майка или с гръцката Артемида.
+*■ Названието мечка при южните славяни е вторично от по-древното славянско медведь, съхранено при източните славяни и спорадично в българския
фолклор и диалекти. Вътрешната структура означава "вещ по меда’, поради това,
че мечката обича мед. Тези названия, навярно евфемизми, са изместили вече
неизвестното изконно славянско название поради табуирането му. Предполага
се, че то е било близко до немското Bär, основание за което дава названието на леговището на мечката бърлога /бълт./ и берлога /руски и др./.

Ö Алексеев Н. А, Ранние формы, религии тюркоязычных народов Сибири, Новосибирск, 1980: 116-117; Бадмаев А А, Реликты культа медведя в
культуре бурят // Электронный журнал «Сибирская Заимка», №3, 2002; Българска митология. Енциклопедичен речник, (състав. А Стойнев), С., 1994:
216-217; Гура А В., Символика животных в славянской народной традиции,
М., 1997: 159-177; Данилов О. В., Языческие культы древнего населения Марийского Поволжья, Йдшкар-Ола, 2016: 38-53; Ерёмина М., Медведи в славянской мифологии: <http://www. ozon.ru/ context/detail/id/460 6385/>; Эриашвили Н.,
Мадлевская Е., Павловский В., Медведь // Русская мифология. Энциклопедия: <http.7/e-reading.club/chapter.php/141743/ 49/Eriasvili, Madlevskaya,Pavlovsküi-Russkaya_mifologiya.EncikIopediya.html>; Илимбетова А Ф., Отражение культа
медведя в мифологии и народных традициях башкир // Актуальные проблемы
истории, языка в культуры Башкортостана, Уфа: III выпуск: Деловая династия, 2008: 107-119; Маразов Ив., Култът към мечката // Изкуство, 4, 1983;
Мартинов А П., Народописни материали от Граово // В: СбНУ 49, 1958. с
727; Место медведей в легендах и мифах: <http7/www.mishkablack. narod.ru/index.
files/page OOO3.html>; Рыбаков Б. А, Язычество древних славян, Москва: Наука,
1981: 60, 99-101; Славянские древности, т. 3, M., 2004: 211-215; Шевалие Ж.,
Геербрант А, Речник на символите, т. 2, С., 1996: 54-56.

МЕШАНИ (мешани

/ЗБ/)

Деца на самодиви.
о Митономинантът е производно на глагола мешам "смесвам’. Словообразувателната мотивация вероятно отразява това, че самодивите раждат от овчарите, т.е. децата им са със смесени гени — от баща човек и майка свръхестествено
същество.

МИКУЛИЦА (Микулица /диал.Г) > БАБА МАРТА

431

МИЛАТА МАЙЧИЦА (милата майчица

/ЮЗБ/)

Евфемистично название за болестта Баба Шарка.

МИЛЕЙКЯ (милейкя

/Г. Делч./) >

МЕЛЕКЕ

МИЛОСТИВА (милостива /Вид./)
Евфемизъм за самодива.

4* Това определение явно е възникнало по времето, след като самодивите от
богини се трансформирали в демонични същества. Наричали ги така, за да ги
омилостивят или поне да не ги разсърдят.
IKA (мишка)

От митологичен аспект за българите това е хтонично животно, нечисто, демонично, което символизира света на мъртвите и
тяхната вредоносна сила.

Според една християнизирана легенда мишката е създадена
от удара, който Господ нанесъл на св. Нестор. В митологичното
съзнание на българите мишката се асоциира със смъртта, разрушенията, войните, глада и бедността. Цвърченето на мишките
предсказва бури и земетресения.
В гръцката „Притча за еднорога“, позната в много варианти
под различни заглавия на редица евразийски народи, включително и на българите, се твърди, че бялата мишка символизира
деня, а черната - нощта.
На мишките българите посветили специалния празник Мишин-ден (Миши празници, Мишаун, Мишляк), който съвпада с
Нестеровден (27. X.) - празника, посветен на християнския светец Нестор. Основен обичай на този ден е да се замазват с глина
всички дупки и стените в къщата, което представлява символично замазване очите на мишките.
Ш Арнаудов М., Български народни празници, София, 1943; Дяков Т., Народният календар, София, 1993;; Франко Ив., Притча за еднорога и нейният
български вариант // СбНУ, кн. XIII, С., 1896: 570-620.

МИШКАР (мишкар /ИБ/)

СМОК

МИШКАРКА (мишкарка

/ИБ/) >

СМОК

w Названията са производни от мишка + суф. -ар (+ -ка). Словообразувателната им мотивация е свързана с това, че смокът яде гризачи и най-вече мишки.

МОРА (Мора /Смол.; Соф.; Бобошево, Дупн./, мура ГБанзл!)', МОРА ЮДА
/фолк./; МОРАВА (морЪва /Харм.; Г. Делч.; Разл.; Демирхис.)

432

Зъл женски дух, който нощем мъчи хората и се идентифицира с демоните Мара, марок, мория и др. под.
Според описанието на Мора Юда в сборника с митични и
обредни песни „Веда словена“ това е богинята на смъртта или
по-скоро е олицетворение на смъртта, представена с ранг на божество. За това се съди по определението й юда, което в сборника
означава ‘богиня'. Тук е представена като сестра и антипод на
Жива Юда, която неистово я вика да й помогне по време на тежкото раждане или горещо я моли да й вземе душата:
Лу де да си, сестру, тука да си,
да си земеш мое душе,
да си умра млада и зелена,
немой вече да се бъхта, да се моче!
<...>

„Ой ти, сестру, Мора сестру!
Язи си та викам да си ми помогнеш,
рожба, сестру, вече да си роде,
чи ми се е вече рожба дудеела;
я ти ми си душла аф църну облечена:
аф десна си рока носиш осра сабе,
аф лева си рока бильки отрувити,
може мене да погубиш млада и зелена.“
/Веда словена, 1997, 1:181/

Видно е, че нейният образ почти се покрива с един друг митологичен персонаж - Смъртта. Нейната функция и идентификацията й със Смъртта се подчертават и чрез външния й вид
— облечена е в черно, в едната си ръка държи остра сабя, а в
другата - отровни билки, т.е. тя може да отнема живот, но може
и да лекува.
Третата сестра на Мора Юда и Жива Юда е Юда хикимджийка ‘богиня лечителка'.
Според етнографските материали в по-късните народни представи статутът на богинята Мора е паднал до нивото на демон.
W- Митонимът произхожда от думата мор, която се намира в основата и на
термините мория, моря, с друга коренна гласна в Мара, смърт, умирам и др.
Съществува в диалектите и на други европейски и славянски езици като вариант на мара, където има различни значения: ‘болест, която напада човека нощем’, ‘нощен кошмар’, ‘зъл дух’, ‘вещица, която може да се превръща в животно’
или ‘кукумявка’, ‘нощна пеперуда’ и др.

МОРИЯ (мория /Тет.; Пазар.; Сам.; Тр.;
Благ./)
ЧУМА

433

Соф./);

МОРАЛИЯ (моралйя /

Митономинантите са производни от мор ‘смърт’ + -ия; -алия. Семантичната връзка със смъртта се дължи на народната представа за чумата като демон
с антропоморфен женски образ, причиняващ мор, т.е. смъртоносна болест. Определението черна, което се отнася за нещо страшно и грозно, подчертава представата за това колко опасен е този демон и негативното отношение на хората
към него.
черна мория

МРАТА (мрата /СБ; ЗБ/)

Демонично болестотворно същество с вид на жена, което причинява кокошата болест.
Митономинантът е от един произход с мара, марок, но с метатеза в
коренната морфема (-ар- > ра).

МРАТИНЯК (мратйняк

/ЗБ/);

МРАТИНЕЦ (мратйнец

/Ихт./)

Зъл дух, който причинява болест по домашните птици.

Описва се с вид на голяма черна кокошка с големи очи.
За да се омилостиви, на този дух се принасяло в жертва черно петле (наричано мратйнче, мратйняк). То се колело от възрастна жена на прага на къщата, като главата трябвало да е
отвътре. Това се правело на Мратинъок - посветения на този
дух празник, който се чествал на 14 ноември - средния ден от
периода Мратински нощи (които съвпадат с Вълчите празници - от 11 до 16 или 21 ноември). Той се смятал за най-страшен
през целия период. Ако някой човек раздразни този дух, през
нощта може да мрачасва, т.е. да се разболее от тежка болест и да
умре. Това означава, че той е опасен не само за животните, но и
за хората, поради което те стриктно го чествали.
w За етимологията вж. мара, марок, мора.

Ш Българска митология. Енциклопедичен речник (съст. А. Стойнев), С.,
1994: 220-221; Маринов Д., Народна вяра и религиозни народни обичаи, С.,
1994.

МРЪСНИК (мръсник /Ботев./); МРЪСКУЛЧЕ (мръскулче

/Ботев./)

Дете, родено през Мръсните дни, за което се вярвало, че може
да вижда злите духове.
За етимологията вж. мръсници.

МРЪСНИЦА (мръсница /Монтан./)

Едно от названията-определения за самодива.

434

Според него българите отнасяли тези персонажи към групата
на демоните и изразява негативното отношение към тях.

4* Названието е формирано от прилагателното мръсен + -ица, което означава, че самодивата била отнесена към нечистите свръхестествени същества.
МРЪСНИЦИ (мръсници; мръсник - ед. ч.

/СБ/)

Обобщаващо название за злите духове, които бродят през
Мръсните дни - периода от Коледа до Ивановден.
w Названието е образувано от прилагателното мръсен (мръсно) + нает. -ик.
Етимологично терминът е пряко свързан с названието на периода Мръсни дни
поради това, че по това време се яде месо и други животински продукти, които според народното вярване са мръсна храна. Същевременно тук е заложено
и вярването, че демоните, които бродят през тези нощи, се отнасят към злите
духове, т.е. те се възприемат като мръсни, нечисти, гадни, гнусни същества, не
толкова външно, колкото по своя характер и функции. По този начин те влизат
в обхвата на дясната страна на опозициите чисто ~ мръсно, светло ~ тъмно и
респективно добро ~ лошо. Вътрешната структура се покрива с тази на поганец.

МЪГЛА (мъгла

/общоб./)

Персонификация на метеорологичното явление в митологичните представи на българите.

Тя приема антропоморфен образ. В един мит се представя като магьосница, която омагьосва хората. Предвещава и
предизвиква лошо време, което се съпровожда от появата на
вълци. Някои вярвали, че това е студена пара, докарана от вятъра Дол ня к. По цвета на мъглата и днес се предсказва какъв
ще бъде предстоящият дъжд - тих, спокоен или проливен.
Вярвало се, че когато я няма, мъглата е затворена в пещера.
Власт над нея има само Господ (или свети Илия - приемник
на езическия бог Перун). Той сам преценява и решава кога да я
пусне и кога да я затвори.
Названието на явлението води началото си от ст.бълг. лгъглд < праслав.
*mbglä < и.-е. *mighlä.

МЪРТАР (мъртар /ЗБ/)

ВАМПИР

w Терминът е образуван от основата на мъртъв със суф. -ар или направо
от праслав. *шьНъ ‘умрял; смърт’.

МЪХЯДА (мъхкда

/Стр./)

Прозвище или метафорично название за вещица, с което
някога се назовавало неизвестно днес митично същество.

435

На тази мисъл навежда митономинантът моховой в руската
и украинската митология. Данните за този персонаж също са оскъдни. От тях научаваме само това, че той е мъничък горски дух
с вид на дребно старче, зелен или кафяв на цвят. Храни се с мъх
и живее в мъх или мъхови блата, което обяснява неговия цвят.
Моховой е подчинен на горския цар, който е някакъв великан.
Функцията на това същество е да наказва тези, които неправилно събират горски плодове и гъби, като ги води в гъсталак или ги
кара да се въртят в кръг, от които трудно могат да се измъкнат.
Това ги принуждава дълго да остават в гората, търсейки пътя
към дома си.
Изхождайки от този персонаж и митономинанта мъхяда, изглежда, че в българската митология някога е имало същество,
подобно на моховой, но с облик на жена, най-вероятно старица.
Съдейки по названието й българската мъхяда също се храни
с мъх. Видимо тя отдавна е изчезнала от колективната памет.
Останало е само името й, което е променило значението си от
‘горски дух’ на ‘вещица’. Вторичното значение е възникнало въз
основа на приликата между тези персонажи и подсказва, че загадъчният горски дух в българската митология е бил зло (вероятно хтонично) същество.
Тези аналогии навеждат на мисълта, че българската мъхяда
и руският моховой са реминисценции на архаични праславянски горски духове.
Митономинантът несъмнено е съставен от мъх (ст.бълг. /нъ^ъ) + ям, т.е.
вътрешната структура е ‘който яде мъх’.
Ш Власова М., Русские суеверия, СПб., 1998: 342; Кононенко А. А., Коно-

ненко С. А, Персонажи славянской мифологии, Киев, 1993: 126.

Ю PJ ед
HAB

Архаичен бог, предполагаем властелин на подземното
царство и мъртвите в славянската митология.
Споменът за това хтонично божество е изчезнал отдавна в
представите на славяните. Името е съхранено в митонима Невея /български, руски/ и митономинанта нава (нави /мн. ч./). Тези
персонажи, които явно са от обкръжението на бог Нае, са познати на почти всички славяни.
Мара, Мора, Смърт
** Митонимът е в пряка връзка със ст.бълг. навь ‘мъртвец5, съхранено със
същото значение в руски и чешки, т.е. наеъ < прасл. *nävb ‘смърт’ < и.-е. *naHu‘вид погребален обред5 и ‘погребална ладия5. Предполага се, че първоначално е
свързано с погребалната ладия, с която се отива в царството на мъртвите, което
в ст.рус. и чешки също се нарича навь. А може би Нае е аналог на ст.гр. Херон.
Някои смятат, че прасл. *nawb, е родствено и с Nyi (Нае) ‘славянски бог на подземното царство и водач на душите5, който Я. Длугош (XV в. - в един списък на
полските божества) отъждествява с римския Плутон.

Панчовски И. Г., Пантеонът на древните славяни и митологията им,
С., 1993: 95; Славянская мифология. Энциклопедический словарь, М., 1995:
271.

НАВИ (нави —

мн. ч.,

нава

— ед. ч. /ЗБ; Цар.; Велеш./)

Зли духове с облик на жени в славянската демонология, принадлежащи към групата на „живите мъртъвци“, които нападат
бременни жени, родилки и пеленачета.
Аналогични на тях са шумерските акшари, които също измъчват
новородени и родилки. Подобен е и всеизвестният персонаж Лилита
от вавилонската демонология, която през нощта изсмуква кръвта на децата, съблазнява и измъчва спящите мъже. По-късно се появява в семитската демонология като зъл демон под името Лилит. Споменава се
един път и в Библията. С функцията да нападат бременни, да вредят
на родилки и новородени са натоварени арменските и грузинските зли
духове алъ (алк), тюркските албасти (Албасты), известни под различни фонетични варианти на името в митологиите на кавказките народи,
монголи, кюрди, арменци и якути, но техният произход не е от мъртъвци. При азербайджанците този демон е ел-арвадъ ‘жена от народа5,
чието име е с неясна мотивация, а в турската митология мъчителка на
родилките е джинът в женски облик Ал-каръсъ (Al-kansi). Често, за да

437

се предпазят от а л бастите, бременните жени забождали игла в подгъва
на полата си, а до главата на детето слагали нож, игла или друг метален
предмет. Подобна на славянските нави (укр. мавки) е алъп-фрау ~ женски персонаж от немската народна митология.
Представата за навите при славяните не е единна. Съдейки по летописи, в които думата е фиксирана, някои учени допускат, че naw, nawie,
nawka са души на всички удавени и убити, на погребаните некръстени
деца и неженени девойки или на врачки, а според други - нае, навьи,
навье, навья, навы, са старославянски названия за вампир. На тези
мъртъвци се приписва чумната епидемия в Полоцке, описана от Нестор в староруския летопис „Повест за старите времена“ („Повести временных лет“ - 1092 г.), където се разказва, че по това време те яздели
невидими коне по улиците и поразявали всички живи. Вярвало се, че
по принцип те са злонамерени към хората, но понякога са добри и им
помагат. По сведения от XIII-XIV в. на Велики четвъртък руснаци и
украинци затопляли баните и канели навите да се измият. Според поверията на този ден, наричан Навий великден или Радуница, мъртвите
идват, за да видят близките си и посещават техните домове.
Демони с антропоморфен вид, които са три, седем или дванадесет жени, смятани за сестри. Те довеждат родилките до несвяст и дори до смърт. Там, където са три, според вярванията,
двете от тях са арменки, а третата е българка [вж: арменки].
По друга версия, която е по-разпространена, това са души на
жени, умрели по време на бременност, раждане и кърмене, поради което се наричат и лехуси. Също като навяците, навите
измъчват родилки до 40-ия ден от раждането и им причиняват
болестта родилна треска, но освен че смучат млякото им, те
водят сенките им по нечисти места, а ако успеят да прекарат
сянката на жертвата си през „голяма вода“, тя умира в непосилни мъки. Родилка, нападната от нави или навяци, или която е
чула техните гласове, изпада в безсъзнание, бълнува, мята се и
т.н. Навата дублира функцията на Невея, чието дело е родилната треска, от която някога родилките рядко оцелявали. Навите
причиняват и болестта навйлница (Mastitis), засягаща зърната
на кърмачка не само при жените, но и при женските животни.
Според вярванията на българите в миналото навите живеят
далече - отвъд морето и се явяват при хората само вечер. През
деня се крият в пещери и по канари.
Вярвало се, че те бягат от остри предмети, силни миризми и
огън. В съответствие с това най-честа практика за предпазване
на родилките от навясване ‘разболяване от родилна треска’ било
носенето на навя кост ‘кост от женско животно, което е умряло
при раждане’ в дрехите и прекарването на бременната жена през
еньовски венец ‘венец, направен на Еньовден’, а след раждането
по забрадката, която задължително трябвало да покрива челото,
438

се прикрепвали скилидки чесън, сребърна пара и мъниста, нанизани на червен конец. До леглото на родилката слагали ножица,
сърп, ръжен, метла и др., до главата й държели съд с катран
или глава кромид лук, от която от време на време тя трябвало да си отхапва. В ъглите на стаята, където лежала родилката,
слагали брадва, а до вратата - някакъв съд или керемида с
катран, лук и три стрити въглена, а на входната врата заканвали нищелки, за да затруднят влизането на демоните. В стаята й
и през нощта трябвало да гори огън. На някои места родилката
спяла с вързани крака. Заболялата родилка се мажела до три
пъти с мехлем от катран, въглени и лук, баели й, опушвали я с
треви или я поливали с отвара от билки, хранели я със специален ерменясал хляб или се извършвала някоя друга бяла магия.
арменки, ерменки, ерменлиики, ермиики, ирменки лехуси, сърмянки, хунапи.
Митономинантът е производен от нав, Нав.

Ö Българска митология. Енциклопедичен речник (съст. А. Стойнев),
1994, 224-225; Вакарелски Хр., Български погребални обичаи, С., 40,166; Вакарелски Хр., Етнография на България, С., 1974, 509; Власова М., Новая
Абевега русских суеверий, СПб., 1995: 246; 245; Власова М., Русские сеуверия,
СПб., 1998: 343-344; Георгиева Ив., Българска народна митология, С., 1983:
67,165; Гордлевский В. А., Из османской демонологии //Избранные сочинения.
Т.З. История и культура, М., 1962: 312-315; Етнография на България, т. 3, С.,
1985, 52; Маринов Д., Народни вярвания и религиозни народни обичаи, С., т.
I, 1994, 313-314; Мифы народов мира, т. 1; 1992: 194; Славянские древности.
Этнолингвистический словарь, т. 3, М., 2004: 351-353; Словник символов,Кшв,
1997: 41.

НАВИВШЩА (навивница) /диалУ > НЕВЕЯ
НАВИЯ (навия) /яш./ > НЕВЕЯ

НАВЪРЛИЩЕ (навърлище /Прилеп/)

НАПРАТИЩЕ

НАВЯЦИ (навяци — мн. ч., навяк — ед. ч. /ЗБ; Цар.; Битол.; Прилеп.; Велеш.;
Ресен, Търн.; Хаск.; Харм.; Русокастро, Бург./, навЛЯК /Сам./)

Зли духове в славянската демонология, разновидност на навите, които нападат бременни жени, родилки и бебета.
В народните представи на сърби (naeje, невидиниЬи, некрштени/ги),
словенци (navje, mavje), украинци (навки, мавки, змшьчата) и поляци
(latawiec) тези духове са души на некръстени, удушени или пометнати
деца, превърнати в невидими летящи пиленца, големи колкото орлета.
По произход се даближават до руските шулику ни.

И при българите този вид нави са души на мъртвородени,

439

умъртвени и пометнати деца. Обикновено ги наричали навяци, вероятно в стремежа да се отделят от другите нави. Според
българите те имат вид на голи, неоперени малки птичета или
на особени митични диви птици, които летят нощем. Те издават
звуци, подобни на бебешки плач, крякат като патици, писукат,
свирят и прелитат над родилки и новородени и ако бременна
или родилка ги чуе, навясва, т.е. разболява се от родилна треска.
Понякога слизат през комина при родилките. Обикновено това
става през нощта - от вечеря до първи петли, когато времето е
мъгляво и дъждовно, а според други те се появяват при хората
на Спасовден и остават до Кръстовден или пребивават на земята
от ранна пролет до късна есен. През другото време се крият в
пещерите.
Под влияние на християнството те се възприемали за души
на грешници, тъй като произхождат от некръстени хора, които се погребвали извън гробищата. Душите на тези мъртъвци
не могат да отидат веднага на небето, затова известно време се
скитат по земята под формата на демонични същества, като злите духове на смъртта. Вярвало се, че те изтърпяват наказанието
си, като се скитат по комините или в други части на къщите,
над реките, по канарите или се крият в пещери. По други поверия те търсят майките си, за да си отмъстят за скитането. Затова налитат на бременни и родилки и децата им до 40-ия ден
от раждането, измъчват ги, отнемат им млякото, а също и съня
на бебетата или им сковават устата, за да не сучат и дори ги
умъртвяват, като им изпиват кръвта. На новородените, а понякога и на майките им те причиняват кръвясвяне или болестта
навяк // навой. Според друга версия те отнемат сенките им, т.е.
душите им и ги отнасят далече през морето. Причиняват и болестта навой при децата и родилките.
Те се плашат от огън, желязо, метла, чесън и червен конец.
Затова в стаята на родилката следели да не угасва огънят в огнището, а останалите неща се слагали до леглото й.
арменки, еврейчета, лаусничета, свирци, склопци, шумници

[срв. авалво, рискин, рислинка, тюмбелеци]

Митономинантът е дериват на нав, Нав.

Ш Вж.: нави
Названието е производно от диалектния глагол навърля ‘нахвърля’ +
суф. -ище.

НАГОРКИНЯ {нагоркйня /фолк./)
Митично същество от рода на самовила, самодива.

440

4» Вътрешната структура на митономинанта (на+ гора ‘планина’ + суф.
-киня) показва, че това е ‘планинска самодива’ (вж.: горска майка, горска
юда)«
НАДВОРКИНЯ (надворкйня /фолк./); НАДВОРНИНА (надвдрнина /
Щип/)

и
НАДВОРЩЙНЬЕ (надворщин’е /Прил.; Сам./

Зли духове, обикновено с женски облик, които нощем ходят по
дворовете на хората.
Най-често това са митични същества от типа на самодивите.
Техните имена били табу, поради което не се произнасяли и
се заменяли с евфемизми като милички, сладки и медени или
с умалителни форми на роднински термини, напр.: сестрички,
братиня, татче, майче и др. под. Затова техните истински названия вече не са известни. Заради тях хората се страхували да
излизат на двора през нощта до първи петли. А когато се налагало да направят това, хората се стараели да не стъпват на
нечисти места и л и върху тяхната „трапеза", тъй като ще се разболеят от уроки или самодивска болест.
Названието е евфемизъм, образувано от на двора - мястото, където човек може да срепще тези духове + суф. -щинъе.

НАЛАЗИЩЕ (налазище /Прилеп/)

Зъл нощен дух, с неизвестни характеристики, което дава основание да се смята, че този митономинант е евфемизъм.
Названието е производно от глагола налазвам.

НАЛЕТ (налет, /Славейко, Смол.; Манастир, Асен.; Петково и Давидково, Ард./)
Зъл дух, който причинява пакости на хората и животните.

В руската демонология това е нечист дух, змей, който напада жените, приемайки облик на човек. В някои райони смятат, че има вид на
огнена метла.

Тези данни навяват на мисълта, че и за българите змей е
първичното значение на налет, което с течение на времето е преосмислено и забравено. Явно в това си значение митономинантът е евфемизъм.

4» Названието е производно от глагола налитам, т.е. змей или демон, който
налита на хората и животните.
441

Ш Власова М., Новая Абевега русских суеверий, СПб., 1995: 246.

НАМЕСТНИК (наместник, наместник /Род.; Пирин; Трак./); СВЕТИ
НАМЕСТНИК (свети наместник /Г. Делч.; Ивгр./) > СТОПАН
НАПАЖ (напаж /Вердикал, Соф./) X ЧУМА
w Названието е производно от глагола нападам (чрез съкращаване на основата) + -аж.

НАПРАТИЩЕ (папратище

/Прилеп/)

Зъл дух, който е изпратен при някой човек чрез магия, за да
му навреди.
навърлище [срв: усов]
Названието е производно от диалектния глагол напратя ‘изпратя, отпратя’ + суф. -ище.

НАРЕЧНИК /Стр/
и
НАРЕЧНИЦИ (нарёчници

/Мак.; ЮБ; Бродилово, М. Търн.; Обидим, Разл.;

Забърдо, Смол.; Бобошево, Дупн.; Трън.; Брезн.; Сливница, Соф./,

наречници

/Тег.; Мендово, Петр.; Асен.; Лещен, Г. Делч.; Петково, Ард.; Г. и Д. Райково,

нарьечници /Забърдо, Смол./, наречници /Кюст.; Велес; Прилеп./,
наречници rßxmJ, нарешници
Делч./, нареченици /Бобошево,
Дупн.; Трън.; Кюст.; Сливница, Соф./, нарачници /Кюстендилско краище;
Трън.; Бродилово, М. Търн.; Хасовица, Смол.; Мак./, наручници /ЮБ/,
наръчници /Охрид/, наръчници /Смол.; Бачково, Асен.; Баничан, Г. Делч.;
Пловд.; Ст. 3./) X ОРИСНИЦИ.

Смол./,

4* Названието е образувано от глагола наричам, тъй като именно те „наричат“ основните моменти от съдбата на хората.

НАТЛАП (Натлап

/ЗБ/);

НАТЛАПАН (Натлапан /ЗБ/)

КУЦУЛАН

** Името Натлап е трансформация на апелатива натлап ‘настървено
за пакост животно’, както Натлапан е вторично название от натлапан ‘човек,
който се натрапва’.

НАФОЛ (нафол /Дебър./) > БЯС
•w Етимологията на названието е неясна. Възможно е да е от един произход
с нафеля, нафелно ‘недобре’, нефилъ ‘болка, болест’ гр. avaxpeXrig ‘безполезен’ като
гр. OTV- е калкирано с бълг. на-, не-. В Югозападна България с нафол, нафола се
нарича и болестта Morbus, която според поверията се причинява от едноименния
болестотворен дух нафол.

442

Ш Български етимологичен речник, т. 4, С., 1986: 628-629.

НАЩАША (Нащаша, НащашЬ,

/Род.; Стр./) >

БАБА ЧЕРНА; СМЪРТ

4» Названието се свързва с името на св. Анастасия, която в християнската
митология е изместила Баба Черна, но в някои случаи се възприема предимно
като богиня, която предпазва хората от смърт.
Ш Българска митология. Енциклопедичен речник.

(Състав. А. Стойнев),

С., 1994: 308.

НЕБНА ЮДА <САМОВИЛА> (Нёбна Юда <Самовила>) > ДЕННИЦА
НЕБО (Нёбо) > БОГ
Вероятно това название е калка от прабългарския език, където небето,
т.е. тангра се идентифицира с върховния бог — Тангра, който е олицетворение
на небето. Това метонимно название отразява вярата на прабългарите (и старите тюрки), че небето и върховният бог са идентични. Аналогична ситуация се
окрива в келтската митология, където богът на небето се асоциирал с небето и
същевременно се възприемал като повелител на стихиите, владетел на светлината и живота и антипод на силите на тъмнината и смъртта.

НЕВАЛЯНИ (неваляни /Банат/)
Вид лоши духове (?).

w Названието е във връзка с прилагателното невалян ‘лош, нехубав’, регистрирано в същия говор и неваляшен ‘непотребен, ненужен’ /СЗБ/, заето от
срб.-хр., където невскъйн, неесиъалац ‘пакостник, негодник, безделник’ < валати
‘струвам, ставам за нещо’.
Ш Български етимологичен речник, т. 4, С., 1986: 584.

НЕВЕД (нёвед, нёвет /Кул.; Вид.; Белогр./)
И

НЕВЕДА (невёда

/Витановци, Перн.; Соф.; Пирот/)

Зъл дух с неизвестни характеристики.
Среща се в устойчиви словосъчетания като /х!ала и неведа //
али и неведи; Да ойде сичко по али и неведи, което съответства
на Да иде по дяволите П Да иде по врага.
Тези названия явно са евфемизми, които, по всяка вероятност, са вторични образувания от невед, неведа ‘невежа’ < вед, веда ‘вещ, знаещ1 или ‘вещер,
вещица’ с отрицателния префикс не-, т.е. ‘не е вещ,-а или не е вещер, вещица',
аналогично на недева.

Щ Български етимологичен речник, т. 4, С., 1986: 584-585.

443

НЕВЕЯ (Невёя /остар./)
Един от мултиплицираните образи на болестотворния дух
треска - най-страшната от сестрите, които причиняват тази болест.
Този облик на болестта треска олицетворява родилната треска (Febris puerperahis), известна в диалектите и с имената навия,
навивница. Този персонаж е познат и в руската митология.
w Най-вероятно митонимът Невея е от същия корен с друга отгласна степен
на названието на злите духове нави.

НЕВОЛЯ (неволя /Витановци, Перн.; Суходол, Пасарел и Кремиковци, Соф.;
Карапча, Бесар./); НЕВОЛИЯ (неволйя /Бусманци, Соф./) X БОЛЕСТ
** Митономинантите са производни от неволя < прася. *nevaljă, дериват на
воля, а по значение - неин антоним, т.е. вътрешната структура е ‘същество или
нещо, което не е желано; неприятност, беда’.

НЕДЕВКИ (недёвки - мн.

ч., недефка, — ед. ч. /Трак./, ниЬёвки /Хаск.;

Митологични невидими същества в женски облик от типа на
самодива и юда, които се смятат за причинители на болестта
урамъ.
Явно това е евфемизъм за самодиви, еамовили, юди. Митономинантът е производно от умалителното съществително девка < дева с отрицателния
префикс не-, т.е. ‘не е дева’; в този случай дева е в значение на ‘богиня’, т.е. буквално ‘не са богини’.

НЕЖИТ1 (нежит /Н.Г., III, 260/)

Някакво невидимо демонично същество, за което народът
вярва, че се скита от място на място.
НЕЖИТ2 (нежйт /Троян; Градец, Котл.;

Търн.; апокриф, л-ра/, кижитп /Же-

равна, Слив./, нёжет /Род/)

НЕЖИТНИЦА /в баяния/

Славянски демон с вид на страшен дух, персонифициран образ на болести, засягащи главата.
В представите на руснаците и украинците, според по-старите етнографи, нежить е доста размит и противоречив образ. В. Дал твърди,
че това е особен разред духове. Често в народните представи той се осмислял като същество без плът и душа, но все пак с антропоморфен
образ, което не живее и не умира, но съществува, яде, обитава населени

444

места и до известна степен установява човешки взаимоотношения, въпреки че според други той не говори. Не е привидение, нито е възкръснал мъртвец, а особен природен дух, който, от една страна, се отнася
към горските и водните духове като лешии и русалки, а от друга - към
домовой ‘стопан’, полевой, кикимора или др. Вярвало се, че в ролята
си на стопан на дадена територия той налага пълно съблюдаване на
установения порядък и изисква уважение.
Същевременно, според други сведения, нежить е нечиста сила, която понякога се установява в някой дом и му носи големи нещастия, тъй
като живеещите в него започват да умират. Това се дължи на обстоятелството, че нежить не обича живеещите в дома. Шумовете, които вдига
през нощта, се обясняват с това, че той иска да изпъди живущите там от
дома им. Според други нежить е обобщаващо название за всички зли
духове и божества. Терминът нежить се среща и като синоним на дявол. Въпреки това този демоничен персонаж не се приемал за толкова
лош и зловреден за хората като другите зли духове от рода на бяс. Една
от основните му функции е да следи за моралните качества на хората,
като ги награждава за добри постъпки и наказва за лошите.
Това същество, намиращо се на границата между доброто и злото, е
било преосмислено като нечист дух, причиняващ болести, обикновено
се споменава заедно с треската и други болести в руските баяния и
някои народни християнски молитви. Представата за него като зъл дух,
който се вселява в главата и причинява възпаление на ухото или друга
тежка болест, е съхранен в сръбската митология.

Според народните вярвания на българите нежит се възприемал като някакво невидимо същество, което се скита от място
на място и измъчва хората. По друга версия в миналите векове
този персонаж се приемал за душа на умрял сродник, който напада спящите си родственици и им изсмуква мозъка. Неговата
функция е ясно разкрита в една апокрифна молитва против нежит, съдържаща една народно-християнската легенда. Според
нея веднъж Христос срещнал нежит и го попитал къде отива,
а той му отговорил: „Аз отивам в човешка глава, мозъка да й
размътя, зъбите й да строша, челюстите да й сломя, ушите да й
оглуша, очите да й ослепя, устата да й изкривя, носа да огъна, да
боли глава ден и нощ“. Подобно описание се открива и в други
средновековни сборници с молитви или баяния и заклинания
срещу нежит, което показва, че това е болест, засягаща органите
в главата на човека. В същата легенда Христос определя нежит
като „началниче на всякакъв недъг“ и го съветва да се върне в
гората, което го отнася към горските духове.
В някои етнографски райони се смятало, че нежит е зъл дух,
който причинява различни болести. По-широко разпространение
в края на XVIII - началото на XX в. има представата, според която това е антропоморфно същество, което олицетворява някои
445

болести на венците, болестта Gingivits, зъбобол; загноясало място;
цирей; оток в устата; рана на виме и др. Понякога се идентифицира с епидемичните болести Чума, Сипаница, Баба Шарка
и др., което разширява неговите функции и обхват на дейност.
Анализът на молитвите, баянията, заклинанията, с които някога се лекували от нежит, води до извода, че той се осмислял като
персонификация на болестното състояние изобщо.
Днес е трудно да се установи дали първоначално нежит се
отнасял към заразните епидемични болести или е бил от полеките, незаразни болести, но които също крият опасност за
живота на хората. Ако се съди по името на този болестотворен
демон и функцията му да уврежда различни области в главата,
то несъмнено повечето от болестите, които причинява, са смъртоносни.
От завършека на някои молитви и баяния е видно, че в борбата срещу нежит българите разчитали на земята, слънцето и
вятъра, вярвайки, че те са по-силни от него. За лечение на нежит се използвали и отвари от билки.
Названието нежитница говори за наличие и на женски
ипостас на този персонаж.
Терминът е образуван от прасл. *žytb ‘живея* и префикс не-, т.е. вътрешната структура би могла да е ‘не живея; нежив’ с евентуална перифраза ‘болест,
от която не се живее’.

Ш Власова М., Русские сеуверия, С.Пб, 1998: 348-349; Георгиева И., Българска народна митология, С., 1993:170; Геров Н., Речник на българския език,
т. Ill, С., 1977: 260; Грушко Е., Медведев ГО., Словарь славянской мифологии,
Н. Новгород, 1995: 205; Етнография на България, т. 3, 1985: 31; Кононенко
В. А., Кононенко С. А., Персонажи славянской мифологии, Киев, 1993: 129;
Стара българска литература. Апокрифи (съст. и ред. Д. Петканови), С., 1981.

НЕМОЩ (немощ /Банско/)

Призрак, който може да отнема гласа на хората.
w Названието е метонимично и е мотивирано от това, че гласът на болния
става немощен, т.е. отслабва. Възможно е обаче този демон да се е възприемал
като един от групата на немощииките.

НЕМОЩИЙКА (немощййка /Пазар./); НЪМУХЧИЦИ (нъмухчйци /Н.
Надежда, Хаск./) X САМОДИВИ
Названието е евфемизъм. Образувано е от лексемата немощ (< ст.бълг.
нелюфь ‘слабост, болест’). Мотивацията, изглежда, е свързана с вярата, че тези
персонажи са от самодивите, които причиняват тежки болести на хората, които
ги довеждат до немощно състояние.

Ш Български етимологичен речник, т. 4, С., 1995: 611.
446

НОШНИЦИ (кошници — мн. ч., нощници — ед.ч. /Граешница, Тет.; Драгоман,
Соф./)

НО1ПНО

(ндшно /Ракитово,
(ПОЩЕНСКО /Хухла, Ивгр./)

Велгр./;

ношно

/Род./);

НОЩЕНСКО

Обобщаващо название на злите сили, бродещи през нощта.
Названията са прозрачни - производни са от нощ.

447

ся

ОБИРАЧКА (обирачка /Кюст.; Благ.; Босил./) > МАМНИЦА
Названието е производно от глагола обирам + суф. -ачка. Мотивиращата
основа фиксира функцията на мамницата да „обира“ плодородието на житните
ниви.

ОВЕН (овен)
Митологичен израз на мъжкото начало и плодовитостта; медиатор между долната и горната земя; участник в семейните обреди.
В древните митологии овенът/овцата имали значително по-го ляма роля. Затова в тях овцете имат свои покровители като шумерското
божество Лахар, римската богиня Палес, адигейския бог Емиш, който
притежавал безбройни стада с вълшебни овце, осетинския Фалвар и др.
При източните народи овенът е древен символ на слънцето и огъня
или въплъщение на техните божества, но култът към овена е най-силен в Африка. В Древен Египет и особено в гр. Тива, където той бил
издигнат в култ, богът на слънцето Амон се представя с образ на овен
(понякога крилат, т.е. небесен овен); в гр. Мендес (името означава овен)
се издигала статуя на Озирис с облик на овен, но в източниците той се
описва само с глава на овен. Овнеглави били също бог Хнума, почитан
в Горен Египет и Хершпеф от Хераклопол. Понякога тези три божества
се представят като триединно божество. В соларните митове в областта Бенуе /3. Африка/ слънцето се идентифицира с овенче, т.е. с мъжко
агне. В Конго е разпространен митът за слънцето-овен, хванат и завързан. Кабилите в Северна Африка дори вярвали, че Слънцето произлиза
от око на овен, а според друг африкански мит Месецът слиза нощем
на земята в облика на овен и яде изхвърлените бананови кори /исбу/.
В едно светилище в Африка богът на плодородието също е изобразен с
облика на Небесния овен. Овенът е свещено животно на йеменските Алмакаха и Талаба. Свещен е и ourcenceijys ‘жълт/ия/ овен’ в нартския епос
на осетинците и в митичните фолклорни песни. В индуизма той е едно
от въплъщенията на Агни - бога на огъня. В старогръцката традиция
и Зевс понякога се явява в образа на овен; той е и едно от животните,
посветени на Афродита. В митологията на келтите овенът се асоциирал
с войната, а трима от войнстващите богове са с рога на овен. Божества с
рога на овен се откриват и в други традиции. Според един астрален мит
някои индианци смятали, че трите звезди от Пояса на Орион са превъплъщения на три диви овена.
В овни се превръщат много герои в епосите на различни народи а
при ритуали или трудни ситуации се намятали с овчи кожи. За обредно
обличане на хора в овчи кожи се разказва още в хетските ритуални

448

текстове. Арабски поети възпяват герои, сравнявайки ги с „див слънчев
овен“. Дори китайският философ Лао-Дзъ (основател на даоизма), когато отивал на пазара, понякога намятал кожа на овен.
При древните евреи овенът се явява като тотемно животно на някои
родове. Такъв той бил и за някои гърци, за което свидетелства атическият род Криоиди (производно от гръцкото название за овен). Овцата/
овенът се явява като онгон ‘тотемно животно’ или като въплъщение на
духа на семеен или родов праотец, който носи щастие /Сибир, Централна
Азия/.
В някои митологии овенът е ездитно животно. Бог Агни понякога
язди овен, а също и Кубера - богът на духовете, мъртвите и богатствата,
пазител на Севера /индуизъм/. В дунганската митология овен пренася
сина на Слънцето Исмар в планината откъм морето.
Овенът е основно жертвено животно в много култури. В някои храмове в Египет се отглеждали овни, определени като свещени, които, след
като достигнат зряла възраст, се принасяли в жертва при погребение.
Често тези сакрални овни били балсамирани и след това погребвани.
В древногръцката митология е популярен митът за златорунния овен,
който се опитал да спаси Хела и братчето й Фрикс от злата им мащеха
Ино, но Хела паднала в протока, наречен в нейна чест Хелеспонт (дн.
Дарданели), а Фрикс сам стигнал в Колхида, където принесъл овена в
жертва на Зевс, а руното — символ на необикновено мощна власт, подарил на цар Еет.
Многобройни са случаите на жертвоприношение на овен в Библията. Особено популярна сред християните е легендата за Авраам, който
обещал на Йехова, ако му се роди син, да му го принесе в жертва; когато
дошло времето да изпълни обещанието си, Авраам повел единствения
си син Исаак на заколение. На определеното място Бог го освободил
от клетвата и му казал да принесе в жертва скрития в храстите овен
вместо сина си. При обреда очистителна жертва ингушетите колят по
три овена едновременно. Често като жертвено животно овенът се заменя от овца. Но черната овца се принася в жертва на божествата на
подземните царства и за умилостививане на злите духове.
Заедно с бика, овенът е символ на плодовитостта, а освен това се
смятало, че той е носител на жизнената енергия. Идентифицира се с
мъжкото начало и мъжествеността. В Египет имало обичай жените,
които не можели да раждат, да ходят при статуята на Озирис в Мендес и там се сношавали, вярвайки, че богът-овен ще им помогне да забременеят. Овенът има и брачна насоченост. Срещу Нова година при
някои монголски народи съществува вид гадаене за женитба, при който
момичетата влизат в овчето стадо и се опитват да хванат овен за рогата.
Тази, която успее да направи това, ще се омъжи през следващата година, а по овена се съди какъв ще е женихът.
Овенът е полисемантичен в митологичната символика, но винаги е
с положителна аксиологична натовареност. Към казаното дотук може
да се добави и това, че библейският овен с четири рога символизира
мъдростта. При археологическите разкопки в Британия и по някогашните земи на галите са открити многобройни фигурки, изобразяващи

449

овен, които се смятат за израз на първоначалния ипостас на Меркурий
- римския бог на търговията и търговците, почитан също от келти и
гали. Рогът на овена е универсален символ на плодородието, а спираловидният рог при египтяните символизирал цикличността в движението
на слънцето както в този свят, така и в Царството на мъртвите. По-късно в европейската символика бил възприет като символ на еволюцията.
Мотив с форма на рог в орнаментиката на някои народи символизира
настойчивост и целеустременост /татари, калмики, алтайци, буряти и тувинци/. И днес в Англия чувал, натъпкан с овча вълна, е символ на богатство, на благосъстояние. Да не забравим, че овенът е първият знак в
зодиака.
Китайците възприемали овена и като въплъщение на правосъдието;
когато съдията не можел да реши кой от заподозрените е виновен, привиквал на помощ мъдрият овен; той обхождал всички и когато стигнел
при виновника, започвал да го боде с рогата си.
Както в митологията, така и в битовото ежедневие овенът се противопоставя на овцата — той е вожд, водач, а тя е част от стадото; той е мъдър и разумен, а тя е глупава; той е агресивен и необуздан, войнствен,
а тя - кротка, смирена, скромна и миролюбива. С течение на времето
придадената на овена в древността соларна същност се преосмисля и на
практика символната му семантика почти се изравнила с тази на овцата. В съвременната европейска символика овенът е олицетворение на
тъпота и упоритост, а овцата - на глупостта и страха. Празнословието
се асоциира с блеенето на овцата. Черната овца е метафора за човек,
който се отклонява от утвърдените норми на обществения морал.
Овенът или негова глава присъства в хералдиката както на Изток,
така и в Европа. В източните култури главата на овен е изобразена на
търговски етикети, където означава високо качество. В Средновековието получил голяма известност Орденът на Златното руно, основан от
бургундския херцог Филип през 1429 г.
В славянската митология не са съхранени сведения за божества с
облик на овен или овца, нито специално божество, което да ги закриля.
Най-вероятно както всички други домашни животни и овцете били подопечни на скотския бог Велес. Но при източните и западните славяни
било разпространено поверието, че в образа на овен се явяват редица
демони: дяволът, вихърът, водният дух /лужичани/, домашният дух (домовой) /руснаци/. Дъждоносните и градоносните облаци в заклинанията
се асоциирали с бели овци /3. Сърбия/. Вярвало се, че праведните умрели
в рая приемат образа на овца /гуцулите/, а по друга представа умрелите
се оприличават със стадо безглави овце /чехи/; според други удавникът
се превръща в черен овен /поляци/. Костите от черен овен служели за
защита от водния дух /руснаци/.
За произхода на овцата се казва, че е създадена от Бог, но тя изскочила от рая /сърби/, а по друга версия дяволът сътворил овцете, но Бог
ги откраднал /гуцули/. Бог бил и първият овчар /украинци/, но по-късно
бил изместен от Адам, а след това стадата били поверени на св. Петър.
Според една легенда Бог дал овцете на дрозда, но тъй като той не можел
да ги дои, после ги предал на хората /3. Украйна/.

450

Смятало се, че който спазва Коледните пости, на Бъдни вечер ще
види митичния златен овен /словаци/, а според други рано сутринта на
Великден той може да се види на слънцето /поляци/.
Съхранените днес поверия, обреди и приказките, свързани с овена,
обикновено са повлияни от християнския мироглед. Различни обичаи и
жертвоприношения с овен/овца при славяните са свързани с култа към
праотците, но най-често се отнасят към погребалния комплекс. Когато
почине собственикът на стадото, давали на свещеника овен с позлатени рога /карпатски украинци/; при погребение на собственика на стадото,
последното участвало в процесията до гробището /сърби/; в деня на погребението на овчаря стадото не се извеждало на паша /хървати/, а при
смъртта на старшия овчар сваляли всички звънци на овцете в стадата,
за които той отговарял /Балкани/ и т.н. При сърбите е забранено на панихида да се принася в жертва черна овца, тъй като тя била прокълната от
Богородица, защото не я поздравила, след като родила Иисус Христос.
Овенът и овцата формират общ кръг от символни значения, но в
някои случаи те се разграничават. Като символ на богатство и благосъстояние овенът участвал в някои обреди - на Коледа вкарвали овена в
дома, за да властват здраве и благополучие в него /ю. славяни, Карпати,
поляци/; водели го до огнището /ю. славяни/ или обикаляли масата с него
/з. и и. славяни/; хранели го с обредни ястия, слагали краваи на рогата
му. Смятало се, че на хмладоженците ще им върви на богатство, ако по
време сватбената им трапеза се доведе овен /белоруси/. За ценен подарък
на сватбата се смятало овена, но такъв подарък си позволявали само
богатите и някои от важните обредни лица. За Рождество и Великден се
правили тестени фигурки с вид на овен и овца /и. и з. славяни/, които се
слагали на трапезата и се подарявали на коледарите.
Понякога символиката на овцата/овена се свързва с вълната - веднага след раждането на дете го изтривали с вълна, а на майката слагали вълна в пазвата и я обличали с вълнена пола /и.славяни/.
Овенът участвал в различни обредни магии за плодородие; с негова
помощ се извършвали гадания за женитба. Кожата му се използвала
за лечение - в прясно одрана кожа обвивали болния или част от нея се
поставяла върху рана.

Спомен за митичния овен при българите е запазен в емблематичната за българите приказка „Златната ябълка“, в чийто
сюжет е включен мотивът за белия и черния овен - първият
може да пренесе героя на Горната земя, а вторият - в Долната.
В сферата на митичния овен е вярата, че стопанът на някой воден обект е с вид на овен.
В повечето случаи представите на българите за овена се явяват нюанси на представите на другите славяни. Тук те също са
повлияни от Библията и християнската религия.
Както българите-християни, така и мюсюлманите свързват
началото на принасянето на овен, овца или агне в жертва с
библейския мит за Авраам и неговия син Исак, който бащата

451

трябвало да принесе в жертва на Бога, но последният спуснал от
небето овен (агне или черна овца) и отменил човешките жертви.
При българите белият овен до днес е жертвено животно не само
при погребение и панихиди, но и при общоселски оброк, служба
и курбан; агнето по стара традиция се принася в жертва на Гергьовден, но в по-ново време това става и на Великден. Вярвало
се, че архангел Михаил предпочитал овен, за да прибере по-леко
душата на умрелия. Само при обреда стопанова гозба (курбан
на дядото), извършван в чест на стопана, може да се заколи
черен овен. Обред с принасяне на овен в жертва се извършва до
днес и когато някой в семейството е тежко болен.
Брачната символика на овена при българите е изразена в някогашния обичай при годеж годеникът да подари овен на семейството на годеницата. Ястията на сватбената трапеза били от овче
месо, а младоженците трябвало заедно да изядат сърцето на един
овен.
Българите вярвали, че подобно на коня, овенът не се плаши от
духове и самодиви, напротив, те бягат от него. Но според едно поверие забравена на полицата овча глава се превръща в зъл дух,
наречен дедеико.
w Названията овен и овца са еднокоренни. В старобългарски са регистрирани под облиците овкнъ и овкца (o bbv k ), к о и т о са рефлекс на предполагаемото прасл.
*ауьпъ от и.-е. *owi-n- < *ovi-s.

ЮЗ Абаев В. И., Историко-этимологический словарь осетинского языка,
Том I, Москва-Ленинград, 1958: 272; Български етимологичен речник, т. 4, С.,
1995: 611; Мифы народов мира, т. 2, M., 1992: 237-238; Мичева-Пейчева К.,
Сблъсъкът на чистотата и нечистотата в българската култура и език, С.,
2013: 263-267; Овца // Животные в мифологии // Мифологическая энциклопедия: <http:// mythology .info/ mythanimals/ram-o.html>; Словник символгв, Kh î b , 1997:
11; Шевалие Ж., Геербрант А., Речник на символите, т. 2, С., 1996: 111-113.

ОГНЯН, ОГНЕ, ОГНЕН БОГ, ЙОГНЕ БОГ, ЙОГНИЦА, ЙОГНИЦА
БОГА, ИГНА БОГ /фолк /

Богът на огъня в българската митология.
Още примитивният човек бил пленен от огъня и същевременно се
страхувал от него, възприемайки го като живо същество. Култът към
огъня е характерен за всички народи огнепоклонници и води началото
си от предисторическия период. Огнепоклонници се откриват на всички
континенти при народи от всички стадии на развитие. Смятало се, че
душата му е източник на неговото могъщество.
Сред природните стихии в митологичните представи на човека първо огънят бил анимиран и обожествен, подобно на слънцето, луната,
небето и т.н. По-късно се явява като персонифициран образ във вид
на дух. Всъщност в митовете се разказва за огромно количество духове

452

на огъня като Ло’кин-по’гил и Me'мдейе-еси’е - благосклонен дух, живеещ на небето и известен като „баща-огън“ /юкагири, ЮИ Сибир/ или като
божество с функцията на покровител на огъня и негов властелин. Подобна ситуация се наблюдава в митологиите на монголските народи,
където персонификацията на огъня преминава в статут на божество,
което се явява ту в мъжки, ту в женски облик (Отхан-Галахан И Отгалахан) ‘хан на огъня Отхан (От)’, Галтъонгри ‘тенгри (бог) Огън’ пГал
exe ‘майка огън’ или От exe (Од ехе, Ут ехе) ‘майката От, т.е. майката
Огън’). Специален бог на огъня е фиксиран още в шумерските таблички под името Гибил, който, както и неговият вавилонски аналог Гирра
и Еа — с и н ъ т на бога на водата Енки, е бог и на светлината. Бог на
огъня е и вавилонският бог Нуску, изобразяван като брадат старец с
рибя опашка. Индуиският бог на огъня е Агни, полинезийският е Мауикез, римският — Вулкан. В бурятската народна традиция бог на огъня е
Сахядай-нойон, a при осетинците е Bür-^rtxüron и т.н. Много от боговете
на огъня са натоварени и с други функции, например гръцкият Хефест
е бог и на коваческото изкуство, албанският огнен бог Вербти е свързан
и със северните ветрове; зороастрийският бог на огъня Атар същевременно е въплъщение на истината, китайският бог Чжу Джун е и небесен екзекутор, подобно на Зинджибардуаг ‘Духът на Огъня’ в осетинская вариант на нартския епос, който закалил първия човек, създаден
от бога, като го обгорил в пламъците си, а после го хвърлил във вода.
Кавказкият Мирса е бог и на светлината, а скитската богиня Табити е
покровителка и на всички животни, подобно на литовската богиня Габия. Японският бог на огъня е Кагуцути, чиято майка - богинята Идзанами — умряла от раните си, получени при раждането му. В шинтуизма
божества на огъня са също Кагу-Цучи-Но-Ками, Ниха-Цу-Хи-Но-Ками
(бог, отговорен и за стопанския двор) и Хи-Но-Кагу-Цучи. Многобройни са божествата на огъня при автохтонните мексиканци, сред които
най-популярни са Татевали и синът му от Татоси — богинята на луната Метсака', Ксиухтекутли, под знака на който се намира петото,
т.е. сегашното Слънце, което е в основата на последната космична ера
в слънчевата система (или цивилизация на нашата планета); Инта и
Уеуетотъл /ацтеки/; Итцам Каб /май/; Хасцезини /навахо/ и др. Подобна
ситуация при някои митологии е довела до забравянето на тази първична функция на огненото божество, както и за него.
Представите за бога на огъня не съвпадат при отделните народи. Вероятно това се дължи на обстоятелството, че подробни описания за тях
не винаги се откриват. Някои божества са различни на вид в народните
представи. Например в едни източници бог Агни има антропоморфен
вид, вечно млад с огнени коси и златно тяло, впечатляващ с необикновения си блясък и великолепие; притежава голям ум и е ясновидец,
а огнената енергия му придава свръхестествена мощ. Свойствата на
огъня да отпъжда злите сили, да предпазва от болести, да защитава от
магии се приписват и на бог Агни. В други случаи е описан като червен
на цвят с провиснал корем, яздещ овен или в образа на овен. Понякога
се представя с две лица - Слънцето-огън и Земята-огън, който е с три
крака и седем ръце. В някои източници бог Агни се явява като „яростен

453

змей", Змей Ахи Будхня, смятан за невидим аватар на Агни. Понякога
огненият бог се идентифицира със Слънцето: във „Ваджасанейи-Самхита" Агни се отъждествява със Слънцето под названието Айя Екапад.
И в иранската митология освен Слънцето и Огънят се асоциира с Ахура Мазда. Старогръцкият Хефест (римският Вулкан) обаче се описва
с уродлива външност и дори куца с двата си крака. Изкривен е и монголският Отхан-Галахан, защото огънят в огнището бил разбъркан с
остър предмет. Характеристиката му е силно повлияна от будистката
иконография - той е бледолик с едно око (рядко с три), което вечно гледа
към небето, с медни вежди, бели зъби и бяла гъста брада. Негови атрибути са бисерна брадва, гърне, четки, барабан, кука, мрежа, кристален
пояс на бедрата и др. В тюркската митология Хурса е алп на огъня и
ковачеството, а древните тюрки смятали, че и Ерлик е огнен бог, но в
подземния свят.
Повсеместно е поверието, че огънят е с небесен произход и затова
рядко се споменава за създателя му. В ,Двеста“ се разказва, че Ормузд
(Ахура Мазда) първо създал капката вода, после огъня и накрая вятъра. Според индийския епос „Ригведа" откривател на земния огън е бог
Яма, но в друг мит се казва, че той е създаден от вятъра. Източните палеосибирски народи вярвали, че Враната е тази, която добива огъня и
произвежда светлина, а в представите на чукчите Гарванът е сътворил
и сакралния инструмент за получаване на огън. По друга версия кучето
е сътворило /С. Америка/ или владее тайната на получаването на огъня
/С. Борнео/. Различни са в традициите на народите и митовете за това
кой е дал огъня на хората.
Персонифицираният и анимиран огън има родители и други роднини. Зороастрийският Атар се смятал за син на Ахура Мазда, а според
марийците огънят е син на Слънцето. В монголските митологии наред
с бога-Огън се споменава божеството Отхан-Галахан ехе ‘майка на
хана на огъня Ел’, но съществуват и много други версии, според една
от които негов баща е От хан-тенгри, а майка му е Етуген. В някои
митологии огънят има брат или сестра, или и брат и сестра, а понякога
те са повече. Най-често негов брат или сестра е Слънцето, а иранският
Митра е съпровождан от огън. По-големи братя на Огъня са Слънцето
и Месецът, чийто баща е Гърмът /хаказци, буряти/, а по други версии те
са негови сестри /СИ Индия, буряти/. По друга версия Водата и Слънцето
са му сестри, а Месецът е по-малкият им брат /СИ Индия/. Спорадично
богът на Огъня се явява баща на Слънцето /тараски (Мезоамерика)/, а в
мексиканската традиция богът на огъня Татевали е съпруг на богинята на луната Метсака.
По принцип владетелите на огъня са богове, но като негов господар
понякога се явява някоя птица или животно. Обикновено това е орелът /якути/ или кучето /Ю. Америка и Н. Гвинея/. Но в митологичните
представи различни персонажи го похищават, за да го дадат на хората.
Мотивът за похищението на огъня е познат в много традиции. Най-голяма популярност в световното културно пространство има митът за
Прометей, персонаж от старогръцката митология, който откраднал огъня от олимпийските богове и го дал на хората, заради което бил жестоко

454

наказан. В поверията на китайците огънят им бил даден от прародителя Суйжън (Огнения човек). Според жителите на Каролинските острови
богът на гръмотевиците (в облика на куче) дал огъня на една жена, а тя
го дала и на останалите хора. В един вариант на нартския епос се казва,
че митичните нарти получили огъня от своята прародителка Сатанай
— дъщеря на Слънцето и Луната; тя им дала и кремъка, и ги научила
да си произвеждат огън /карачаевци и балкарци/. Похитителите на огъня
в някои традиции също са животни, които се явяват в ролята си на културни герои; те не само откраднали огъня от боговете и го дали на хората, но и ги научили да го получават и да го ползват. Често Гарванът
се явява като похитител на огъня от боговете, звездите или Слънцето, а
понякога това е орелът /Сибир/. В много култури кучето го е откраднало
от змията или от дъгата, от небесните божества или Великия Дух, от
плъха и т.н. /Африка, С. Камерун, Океания, Нова Гвинея/. Мечката е един
от дарителите на огъня на хората и/или ги научила да си служат с него
/обските угри, ненци/. Индианците гурони вярвали, че костенурката показала на човека как да добива огън.
Разпространена е вярата, че жертвоприношенията отиват при боговете чрез божеството на огъня. Той самият също бил отрупван с дарове,
а при обреда Ашвамедха //Асвамеда ‘жертвоприношение на кон\ индийците посвещавали на бога на огъня Агни главата на жертвения кон,
като я поставяли в пламъците на свещения огън при олтара. Народите,
добиващи <жив, нов> огън чрез триене на дърва, вярвали, че духът на
огъня, респективно богът на огъня, се крие в дървото. Според гърците
Хефест живее във вулканите.
С култа към огъня са свързани различни обреди, обичаи и поверия
в културата на всички народи. Най-често това са жертвоприношенията.
Често с огъня се извършвало пречистване, обикновено чрез прескачане
по време на някой празник, използва се при лечение, за правене на
магии и за изпъждане на зли духове. Под една или друга форма огънят присъства в храмовете на всички религии. В традициите на монголските народи е развита идеята за родов огън, който се почита като
родственик. При бурятите е забранено той да се изнася от дома, в който има дете до една година, а загасяването му е равностойно на смърт
на роднина. Чрез родовия огън се поддържа и връзката между поколенията; когато за първи път влезе в дома на младоженеца, булката
е длъжна първо да се поклони пред огнището - по този начин тя моли
от духа на родовия огън да бъде приета в новото си семейство. Подобни
обичаи имали и тюрките, според които някогашните шаманки се сражавали със злите духове и охранявали родното огнище, поради което ги
наричали удоган или утган (ст.тюрк. ут (ut) ‘огън*). Парсите в Индия
също поддържали неугасващ огън, а парсите в Баку го почитали като
свещен. Днес за тях огънят е еманация на божествената сила, олицетворена чрез Ахура Мазда.
В славянската митология огънят се свързва със Сварог - славянския бог на небето. Всъщност Огънят е един от неговите синове, известни като Сварожичи. Името на бога на огъня се споменава спорадично,
но към Сварожичигпе се отнася и богът на слънцето Дажбог, също син

455

на бог Сварог. Това означава, че той е брат на бога на огъня. За това,
че един от Сварожичите е богът-Огън или богът на огъня, свидетелства
и един староруски ръкопис („Слово на Христо любеца“), в който се казва:
„И огневи молятся, зовут его Сварожичем“ (И на огъня се молят, назовават го Сварожич). От този текст става ясно, че някои славяни олицетворявали огъня, молели му се, а по други сведения му принасяли и
безкръвни жертви, обикновено краваи. Руско-белоруският фолклорен
персонаж царь Огонь, някои смятат, че е персонификация на гърма,
но по-скоро това е олицетворение на мълнията, т.е. на небесния огън,
а по-късно и на земния. Допуска се също, че Рарог / Рарожек е богът
на огъня при чехите, а Рариг при украинците, също смятан за един от
синовете на Сварог.
Като въплъщение на небесния огън източните и южните славяни
приемали Огнения змей, наричан и Змей Горянин или Огнения змей
вълк.

Почти универсална е вярата в пречистващата сила на бога-Огън.
Възприятието му като космически център е изразено чрез огнището,
което до преди няколко века винаги било разположено в средата на жилището или на едно от помещенията му. До късно бил съхранен обичаят, когато се местят в нов дом, домакинята да вземе жар от старото
огнище или печка и да го занесе в новото. Сред славяните имало обичай
при новолуние да се пали огън пред къщата, което също било свързано
с култа към него.

Богът на огъня при българите се споменава във фолклора. В
една песен на тема слънчевата женитба той се явява като девер
на слънчевата булка и така индиректно се подсказва, че той е
брат на Слънцето:
Кога ми идеш, Марио,
на Слънчовите дворове,
ти говей свекру, свекърви,
говей им девет години
и на девера Огняна
и на него говей четири,
четири и половина,
своито другому - година,
година и половина.

Най-често този бог се среща с различни еднокоренни имена в
обредните песни в сборника „Веда словена“, където се описва със
запалена борина в едната си ръка, която предава на Янче (бог
Еньо) и на хората, за да си вземат от огъня:
Боже ле, Игне Боже,
Мольба ти са, Боже, моле,

456

На моми си йоган валил,
Запали гу с ясна борина,
<...>
/Веда словена, 1: 331/

Според този текст на българите не им се налагало да похищават огъня, защото Йогне Бог сам им го дал. Затова и митове с
този мотив не са регистрирани.
В тези песни се казва, че Богът на огъня живее в своя сарай
на небето, където е небесният огън, с който се запалва Слънцето:
Боже ле, Боже Йогница,
Мольба ти ти са, Боже, молиме:
седиш, Боже, нависоку,
нависоку на небету,
на небету фаф сарае,
де си ти е ясен йогань,
всекни си, Боже, ясен йогань
да запалиш ясну сланце,
да изгрее на земета,
<...>
/Веда словена, 1: 301/

Но понякога той слиза на земята, където на висока планина
се намира пещерата, в която отсяда:
<...>
ф пещерета Бога Йогница,
та му измет чините
малу-млогу три години,
чи си каил станал.
/Веда словена, 1: 306/

Някога българите се молели на Игне Бог и разчитали на неговата помощ при трудни ситуации. Заради това те го почитали,
като на празника Боже име му принасяли в жертва черна пуйка, а на Бъдни вечер — девет овена. Вярвало се, че Огнена Бога
чува молбите на хората и ги изпълнява. Когато му се молят да
им помогне да се отърват от сурата ламя, властваща над плодородната земя, на която искат да си построят нов град, той праща
силен огън, с който я изгаря:
Мольба си му Бог услуше,
та си прати малка Дефа ду Огнена Бога,
хабер да му носи да му каже,
да си всекне силан огань ут небету,
457

да погури пуста сура лампе,
шо заптисала земе плодувита,
<...>
/Веда словена, 1, 64/

Според други песни богът на огъня се отъждествявал със
Слънцето-бог /или бога на слънцето/, наречен Огне:
Флана ле, слънце ле,
слънце ле, Огне ле,
рай ми, Огне, на поле,
ерен ми, Огне, рана,
тран ми, Огне, хаван ми.
/Веда словена, I: 406/

В други фрагменти се казва, че Слънцето получава огнената
си сила от Иогница и дори, че той го запалва. Вероятно в по-късен етап хората вярвали, че всъщност огънят е подвластен на
Слънцето и затова отправяли молби за огън направо към него:
Слънце ле, ясну слънчице,
изгрей ми, слънце, фаф гората,
йогань, слънце, да ни валиш,
чи е веке личен ден,
<...>
/Веда словена, 1: 300/

Като една от пречистващите стихии, огънят и всичко, свързано с него, се възприемали за нещо свещено. Той е атрибут на
различни обреди, свързани с много празници: пречистващи са
общоселските огньове на Сирни заговезни ‘празник, с който се
поставя началото на Великденските пости’, които се прескачат от
младежите; през тях се прекарвали и стадата, за да са здрави; на
Коледа се палели огньове, за да се засили Слънцето; във всеки
двор се палел огън на Благовец, за да не хапят змиите през лятото; обредното захващане на нов огън за подмяна на стария или
при епидемии и други бедствия; в някои селища по поречието на
р. Дунав, когато булката влизала в дома на съпруга си, първо я
водели при огнището и й давали маша, за да разбърка огъня и
др. При преместване в нова къща българите също вземали жар
от огнището в старата къща и с него палели първия огън в огнището на новата къща. В песните на „Веда словена“ се описва
обичаят момците да отиват в царския дворец, където запалват
борините си от огнището му, за да занесат от свещения огън вкъщи. И днес е запазен обичаят запалените свещи при църковния
ритуал в нощта срещу Великден да се носят у дома. В украсата
458

на някои обредни хлябове се включват и елементи, изобразяващи огън или огнище.
При българите, както и при другите славяни, с огъня са свързани различни забрани. Особено сакрализиран е придобитият
нов (жив) огън чрез триене на дърва - общоселски обичай, който традиционно се извършвал един път годишно - по време на
най-горещите дни през юли. Тогава се изгасвал огъня, почиствали се всички огнища, а после се запалвали с новия огън. Този
обичаи по изключение се практикувал и при епидемии. По време на Горещниците - трите най-топли дни в годината, които се
чествали против пожари, било забранено да се работи и т.н.
Специално посветен на огъня е празникът Ягост /И. Трак./
{Ягус /Асен.; Ард.; Смол.; Девин.; Петр./; Егус /Род.; И.Трак./), КОЙТО съвпада с християнския празник Макавей.
Българите приемат огъня като символ на усвоеното, културното пространство. Това е изразено в баянията, където болестите
и злите духове се пращат в гори Тилилейски и на други места,
където изрично се подчертава, че там петел не пее, огън не гори
и т.н., т.е. в некултивираните, неусвоените от човека места.
w Теонимите са производни от огън < прасл. *agnb < и.е. *ogni-s ‘огън’. Същевременно богът, който те означават, е идентичен с индуиския бог на огъня
Агни - едва ли съзвучието им и общите функции на тези богове, както и с тези
на староруските Огони/Агони, са случайни.

ВЗ Аничков Е. А., Язычество и Древняя Русь, СПб., 1914:47; Архипова А.
С., „Бабочкаукравшая огонь“ //XI Международная школа по фольклористике и
культурной антропологии. Мифологии „живые“ и книжные: программа и материалы, М., 2011: 73-80; Веда словена, т. 1 С., 1997; Волошина Т. А., Астапов
С. Н., Языческая мифология славян, Ростов на Дону, 1996: 91-93; Данилов О.
В., Языческие культы древнего населения Марийского Поволжья, Йошкар-Ола,
2016: 12; Майкъл Дж., Енциклопедия на боговете, София, 1998; Мифы народов мира, т. 2, М., 1992: 239; Напърт Дж., Индийска митология, С., 1994;
Тубелевич И., Митология на Япония, С., 1986; Н. И. Чебоксарова, Народы,
расы, культуры. М.: Наука 1971; Eliade М., Istoria credințelor și ideilor religioase, v.l,
București, 1992: 209-211, 263-265.

ОГНИЩА (огнйца /СЗБ;

Скопско; Дебър.; Д. Митрополия и Тръстеник, Плев.;

огнйца

ОГНЕНИЦА
(огнёница /Смол., Копривщ., Брез.; Драганово, Г. Орях./, огненица /Казан.;
Хаск.; Чирп.; М. Търн.; Вид./, огнъеньица /Павелско, Смол./, огнянйца /
диалУ); ОГНЯНА (огняна /диал./)

Габр.; Кръвеник, Севл.; Соф.; Ботев.,

/Врач./);

Болестотворен дух с облик на грозна жена.
Огнйца е много лоша и винаги е сърдита. Съпровожда демоните, които причиняват тежки заразни болести: чума, шарка,
червен вятър, тиф или пневмония и др. Вярвало се, че тя е

459

тази, която повишава температурата на болните хора и животни.
Митономинантите са производни на огън с изпадане на гласната ъ и
прибавяне на наставките -ица, -еница (-’аница) и -’ана [вж. Огнян]. Мотивацията е свързана с представата за температурата като рефлекс на вътрешен огън
в организма.

Ш Български етимологичен речник, т. 4, С., 1986: 783-787; Геров Н., Речник на българския език, т. Ill, С., 1977: 331; Маринов Д., Народна вяра и религиозни народни обичаи, С., 1994: 287.

ОГНЯНИК (огнянйк, огненик

/фолк./)

Прозвище на змеи, който бълва огън от пастта си.
£□ Геров Н., Речник на българския език, т. Ill, С., 1977: 331.

ОКОСТНИК (окостник

/Кюст./) >

ПЛЪТЕНИК; ВАМПИР

Вампир, чието тяло е уплътнено, а хрущялният му скелет се
е втвърдил, т.е. костната му система е възстановена.
Названието е формирано от глагола окостенел ‘превръщам се в кост,
т.е. втвърдявам се, ставам твърд като кост’, но в случая се има предвид превръщането на хрущялния скелет на вампира в костен. Възможно е терминът да е
образуван направо от окостница ‘скелет’, т.е. вътрешната структура е ‘демон,
който е придобил „окостница“’.

ОМАЙНИК (омайник /общоб./) > ВЪЛШЕБНИК; МАГЬОСНИК
и
ОМАЙНИЦА (омайница /общоб./, майница /ЮИБ/) > ВЪЛШЕБНИЦА; МАГЬОСНИЦА
Названията са производни от глагола омайвам + -ник > -ница. Мотивацията е свързана с поверието, че вълшебниците и магьосниците могат да омайват
хората, след което могат да ги накарат да правят каквото поискат, да ги трансформират в животни или предмети, да не забелязват тяхната измама или как
извършват своите деяния.
Ш Български етимологичен речник, т. 3, С., 1986: 702; Геров Н., Речник
на българския език, т. Ш, С., 1977: 360.

ОМАЮШКА (омаюшка

/Кюст./)

Един от евфемизмите за дявол.
Названието е производно от диалектния глагол омаювам ‘омайвам’.
Мотивацията е свързана с поверието, че дяволът омайва хората, които среща
нощем и така ги привлича на своя страна.

ОПАЛ (опйл /Аспарухово, Провад./); ОПАЛНИЧЕ (умал. опйлниче) X
ЧЕРВЕНКА

460

Етимологията на названието се извежда от глагола паля. Вероятно мотивацията е свързана с асоциирането на зачервеното (възпаленото) място по тялото на човека с пламък или с изгорена (опалена) плът.

ОПАЧИНА (опачина Щръ./)
Едно от евфемистичните названия за вампир.
Терминът е формиран от прилагателното опак + -«на (с к ~ ч пред суфикса). Като обикновен апелатив опачина има и преносно значение - ‘опак нрав;
опак човек, т.е. човек с лош характер’.

ОРЕЛ (орёл)
И

ОРЛИЦА (орлица)
В митологичен аспект орелът е свещена птица, символ на
мъжкото начало, небето, слънцето и безсмъртието.
Митологизираният орел обикновено се различава по вид от обикновения само по своите огромни размери, което му придава още по-голямо величие. Но в някои митологии се описват и орли с необикновен вид.
Първите сведения за митологизацията на орела се откриват в митологиите, където той е представен като самостоятелен образ и дори като
орел-бог. В месопотамските текстове се разказват варианти на мита за
лъвоглавия орел Анзуд, който надарил с бързина героя Лугалбанд за
придвижване от едно място на друго, заради това, че спасил малките
му. Според епоса за Гилгамеш орелът Анзуд имал гнездо на едно дърво,
в което било и малкото му, но след като Гилгамеш отрязал дървото, той
се преместил в гората. Птицата Гаруда в индуизма е друг вид орел: със
златно тяло, червеникави като огън криле и понякога е с бяла глава. В
Библията се описват няколко разновидности на митичния орел: единият е великолепен и златист; орелът, който се явил в съня на библейския
Езекия, е хибрид от орел, лъв и бик; друг орел е с осем четирипръсти
крака от единия до другия край на крилете и с четири седемпръсти крака „от края на опашката до върха на клюна“.
В поверията орелът притежава необикновени способности, поради
което е обожествен: той има магическа сила, достига най-голяма висота в небето и бързина на полета, гледа слънцето, без да мига, има
изключително силно зрение, посещава и подземния свят; може да се
възражда от слънчевия огън като Феникс. Безсмъртен е и защото се
къпе в жива вода.
Спорадични са митовете за произхода на орела. Според угаритската
митология майката на орлите е Цамалу, a бащата е Хархаби. Бурятите
смятали, че той е син на господаря на остров Олхон, а в поверията на
якутите божеството Хомпоруун Хотой ‘гърбонос орел’ е баща на орлите
и покровител на всички птици.
В угаритско митоепично предание се казва, че орлите са атрибути
на богинята-ловец и войн Анату', тя превърнала в орел бога Ятпану,
който убил младия Акхиту, сина на Данилу, за да може Анату да вземе

461

лъка му. По своя статут митологизираният орел (сокол) се изравнява
с божествата /австралийски аборигени/. Преди всичко той бил възприет
като соларна птица: още в шумеро-акадската митология е утвърден за
символ на слънцето - при вавилонците богът на есенното слънце Мардук често се изобразявал с вид на орел, а ацтеките го отъждествявали с
изгряващото слънце. В Палмира (в днешна Сирия) изобразяването на
орел с ръце изразява поклонението на слънцето. В един индиански мит
орелът помага на койота да върне откраднатото слънце и да го постави
на небето /йокут, моно/. Орелът (и соколът) е атрибут на бога на слънцето
Митра /персийци/; египтяните асоциирали Бога Слънце с орел; той символизирал слънце в Гърция и Китай. Според легендите във „Физиолог“
(александрийски сборник с митове, легенди, разкази за животни и камъни от И-Ill в.), когато остарее, орелът отлита при слънцето, там се
потапя във водата на един вълшебен извор, след което оздравява и се
подмладява. Той обича да води и малките си при слънцето. В християнството той също олицетворява слънцето, при което се получава асоциацията орел ~ слънце ~ Христос. Във връзка с това орелът се възприема
и като символ на възвишената пламенна духовно-религиозна любов.
Същевременно той се свързвал и с други божества: орелът е атрибут на шумерския бог на войната Нинурту (децата на орела Анзуд го
пренесли в подземния свят) и на асирийския бог на бурята, мълнията
и плодородието Ашура. Индийският Буда се придвижва на крилете на
орел; орел носи па Индра свещената напитка сома от небето. За гърците
той изобщо бил земното въплъщение на Зевс; на о-в Крит Зевс, а в Рим
Юпитер понякога били изобразявани във вид на орел. Той е една от
птиците в обкръжението на скандинавския Один. При индианците орелът е птицата на гръмотевиците, т.е. възприема се като Птица-Гръм. С
бога на войната орелът (и гарванът) е свързан в Китай. В християнството спорадично с орлова глава е изобразен евангелистът св. Йоан.
Често орелът се асоциирал с вятъра: сравнявал се с него /римляни/; вятърът се възприемал като огромен орел /шотландци/; облаците се
асоциирали с орли, които се носят от северозападния вятър и дори се
наричат aquilon /французи/; той се смятал за олицетворение на бурите
/германци/. С орел се асоциират и реките - в един хуритски мит се казва,
че р. Тигър се превъплътила в Орел. За Орел-река се говори в хетската
митология; името на една река в малоазийската митология е Нагаз-параз, което буквално означава ‘Орел-поток’. С това се обяснява наличието на названието Орел или като един от компонентите в хидронимията.
Повсеместно орелът се приема за цар на птиците. Той е един от медиаторите между световете, затова често епичните или приказни юнаци
той пренася от един свят в друг; според едно предание орлите са свещените стражи на прохода от този свят в другия /Уелс/; при погребението
на император римляните пускали орел, вярвайки, че на неговите криле
душата му ще отиде на небето. Той се явява като пратеник на божествата /Ведите/. Орелът е господар на огъня /якути и др./, но се свързва и с
добиването на питейната вода /индианците тлинкити/. Някои го почитат
като родоначалник на шаманите /буряти и др./, за други той е олицетворение на шамана или негов помощник /фини, самодийци, тунгусо-ман-

462

джури, якути и др./. Същевременно орелът е носител на плодовитост, поради което бездетни жени му се молели да ги дари с рожба, а роденото
след това дете се смятало за „родено от орела“ /якути и др./; при тежко
раждане се носел ловен орел (беркут) /Средна Азия/. Тези представи за
орела определят високата степен на култа към него, вярата в неговата
сакралност и многообразна символика. Въпреки че традицията не позволява да се руши орлово гнездо и да се обират яйцата в него, според
народната медицина, който изяде орлово яйце, може да се избави от
всякакви костни заболявания, от страх и старост. Тези поверия отразяват амбивалентната му същност и символика.
Култът към орела често се преплита с култа към гарвана, поради
което понякога се взаимозаменят /палеоазиатски и северноамерикански индианци/. Това е видно най-вече при сибирските шамани, чиито помощници са двете птици; шаманът дори се идентифицира с тях, като обикновено белият шаман се свързва с орела, а черният - с гарвана. Те се
взаимозаменят и в митовете за похищението или добиването на огъня,
където двете птици се явяват в ролята на културен герой, дал огъня на
хората или ги научил да го получават и да го използват. Птицата на
върха на световното дърво в едни случаи е орел, а в други гарван. В
един чукотски мит, познат и на ескимосите, орелът и гарванът имали
една жена, затова едното й дете е орленце, а другото - гарванче.
Противопоставянето на орела и гарвана е свързано и с тотемизма,
изразено в разделянето на едно племе на две фратрии, едната от които
е приела за свой прародител гарвана, а другата - орела (или вълка)
/индиански племена от Северна Америка, в Северните райони на Азия и Югоизточна Австралия/. В якутските обреди, свързани с получаването на огъня,
основният ритуал запалването на огъня бил поверяван само на човек,
който е потомък на праотеца Орел.
Най-архаичните азиатски митове за орела са изградени върху мотива за противопоставянето му със змия. При изображението на световното дърво орелът се намира на върха, а змията в корените му. Един
акадски мит разказва, че първоначално орелът и змията били приятели, но в един момент орелът се изплашил, че за него и децата му няма
да стигне храна и затова започнал да яде змийчета. Допуска се, че в
южноарабските митологии в изображенията на орел със змия първоначално орелът се смятал за въплъщение на слънчевото божество, а змията се свързвала с луната и символизирала смъртното начало. Според
Омир орел, грабнал змия, е символ на победа, а в християнството той е
символ на победата над греха.
По-редки са случаите, когато орелът се противопоставял на други
животни: птицата каня /славяни/, кита /индианци/ и др.
Един от най-разпространените мотиви в митовете за орела е този за
разрушителя на орловото гнездо или спасителя на застрашените от похитителя орлета /Сибир; С. Америка/. Орелът/орлицата се отблагодарява
на спасителя, като му помага да постигне целта си. Но понякога е обратното - първо орелът помага на юнака, а после той убива похитителя
на орлетата му.
Орелът невинаги бил представян в положителна светлина. В една

463

грузинска легенда той е описан като разрушител на гнездо: в долния
свят орел изяжда малките на един гриф и когато един принц убива
орела, грифът го извежда на горния свят. В месопотамските митове се
среща мотивът за грабнато от орел дете.
В Древен Рим орелът бил приет като символ на пълководците, а
по-късно се превърнал в знак на императорската (царската) власт. На
персийското и римското знаме бил изобразен орел. Той е или е бил основна фигура в гербовете на много държави в Европа, Азия, Америка
и Африка. Често в тези случаи още в хетска Мала Азия се изобразявал
двуглав орел - символ на удвоената власт.
За славяните орелът бил олицетворение на гърма, поради което някои го наричали гръмовник. Вярвало се, че гърмът се получава от хлопането на крилете му, а светкавицата — от искренето на очите му. В едно
руско заклинание се казва, че орелът мята мълнии на земята. Смятали
го за божа птица, властелин на небето и цар на всички птици. Като главен над всички птици, той урежда техните сватби /руснаци/. В качеството
си на медиатор между трите свята орелът се издига най-високо в небето
и слиза най-ниско в подземния свят. Може да влезе и в най-дълбоката
миша дупка, поради което се определя и като мишкин, крал /украинци,
лужичани/.
Според едно поверие орелът и ястребът произхождат от кукувица
/поляци/, а според друго орлите са потомци на царе, поради което са сред
най-почитаните птици /украинци/. Смята се, че живеят необикновено
дълго /сърби, босненци, хървати/. При безлуние, а по друга версия по петровските пости или при ляггната засуха до Илинден орелът не пие вода,
защото за него тя се превръща в кръв. Така Бог го наказал, защото не
изпълнил повелята му да почисти източниците с питейна вода или не е
открил нови извори. Всъщност той свършил работата си, но сврака или
лисица го наклеветила /сърби/.
Разпространено по книжовен път е поверието, че в орловото гнездо
има вълшебен камък, който предпазва малките орлета, а ако попадне при хората, той ги предпазва от уроки, болести и от огън. Според
украинците в орловото гнездо винаги има пари.

Подобни поверия и митове за орела имат и българите. Те са
унаследени както от славяните, така и от прабългарите. Откритото в гробницата на Аспарух скулптурно изображение на орел
подсказва, че тази птица е била на голяма почит при прабългарите. Много е вероятно той да е бил тотем на някои от техните
племена.
В представите на дунавските българи той също бил „избран“
за цар на птиците и се смятал за най-дълголетния представител
на фауната. Във връзка с това едно от пожеланията на българите е „Да живееш с орлите!" и често се казва: „Няма да живея с
орлите!" и т.н. Понякога дори се смятал за безсмъртен, защото
когато остарее, отива на край свет, където има езеро с жива вода
къпе се в него и така възвръща младостта си. Това се отнася
464

предимно за белия орел, в чието съществуване навярно са вярвали българите. Това е фиксирано във фразеологизма (Той е)
връстник на белите орли 'човек, доживял дълбоки старини". Но
по-вероятно в случая бели да е лексикално-семантичен дублет
на прилагателното сури, т.е. слънчеви, божествени, свещени,
характерно за митичните и митологизирани животни и птици,
свързани със слънцето. Това се потвърждава и от епитета сурли
за орли (сурли орле) в сръбския фолклор, който най-вероятно се
използвал и в български език. Това означава, че за българите
и другите южни славяни орелът е соларна птица. Митологичното му локализиране на върха на свещеното дърво още един път
подчертава неговата свещена същност. Същевременно се смятало, че той помага на хората да открият дървото на живота, чийто
аромат лекува.
И в българските поверия орелът се явява като медиатор между долния и горния свят, което също потвърждава вярата в неговата необикновена същност.
Орелът е тясно свързан с природните стихии. За да има достатъчно дъждове през лятото, на Гергьовден в гнездото му слагали
по малко от обредното агне. Вярвало се, че кръстат орел пази
нивите от градушка: той отвежда градоносните облаци, надвиснали над тях и те отиват там, където той реши. Така спасява
реколтата. Народът казвал, че град не пада там, където орел
вие гнездото си. Понякога тази роля се приписва на двуглавия
орел. Затова народната повеля забранява да се убива орел, да се
разбива гнездото му или да се вземат яйцата му, а този, който
направи това, го чака зла участ - болест или друго нещастие в
семейството. Някои вярват, че другите орли отмъщават за него.
Днешният българин също е натоварил тази птица с положителна конотация — за него орелът е символ на сила, което е изразено в метафората орел за силен, храбър мъж и в израза като
орлица, отнасящ се за жена, която експанзивно реагира при необходимост да защити децата си.
Названието орел е регистрирано в ст.бълг. под облика орьлъ <
прасл. *агь-1ъ, */)/егь1ъ < и.-е.*ог-.

Ш Българска митология. Енциклопедичен речник (съст. А. Стойнев),
С., 1994: 246; Габшшев Е. С., Культ солнца в мифологии якутов (Проблема
древних этнокультурных параллелей) // Диссерт. на соиск. уч. ст. канд. истор.
наук, СПб. 1998: 96: <Ьир:7соо1ге1та^огпЖульт_солнца_в_мифологтта_якутов_проблема_древних этно культурных параллелей>, 04.12.2010; Гура А., Символика животных в славянской народной традиции, М., 1997: 610-612; Данилов О. К., Языческие культы древнего населения Марийского Поволжья, Йошкар-Ола, 2016: 12;

Купър Дж. К., Илюстрована энциклопедия на традиционните символи, С.,
1993:150-152; Маринов Д., Народна вяра и религиозни народни обичаи, С., 1994:

465

151; Мифы народов мира, т. 2, М., 1992: 257-260; Напърт Дж., Индийска митология, С., 1994; Орел в мифологии: chttp:// gordo-orel.com/orel-v-mifologii.html>;
Орёл - символ, амулет, религия, геральдика, мифология, природа...: <http://
www.gerka.ru/2008/02/17 /oiyol-simvol-amulet-religiya-geraldika-mi fologiya-priroda/>; Речник на Светото писание, Цариград, 1884: 355; Физиолог /Изд. подгот, Е. И.
Ванеева; Отв. ред. Л. А. Дмитриев, СПб., 2002 (по 1996); Циркин Ю., Мифы Финикии и Угарита, М., 2000: 126-130; Чебоксаров Н. Н., Н. И. Чебоксарова,
Народы, расы, культуры. М.: Наука 1971; Шевалие Ж., Геербрант А., Речник
на символите, т. 2, С., 1996:135-140.

ОРИСНИЦИ (орисници — мн. ч., орисница — ед. ч. /книж.; Върбовка, Севл.;
ЗБ, Плев.; Ихт.; Търн.; Стр./)

Богини от по-нисък ранг в българската митология, натоварени с функцията да определят съдбата и продължителността на
живот на всеки човек при неговото раждане.
Персонажи със същата или подобна функция се срещат в много
митологии. Обикновено те са подчинени на божеството, отговарящо
за съдбата. Но в древността ролята на орисници изпълнявали и някои
богове. В шумерската митология, освен Енлил, първите богове (Ан,
Нинту, Енки, Нана - богът на Луната, Уту - богът на Слънцето, Инана — богиня на любовта и плодовитостта) също имали изключителното право да определят съдбата {нам) на всяко новосъздадено същество
или предмет. Най-често те са богини. С хурка в ръце са открити изображения на Ищар, хетската Велика Богиня Майка, сирийската богиня
Атаргатис, богинята на Ефес и др. Иконографски фигури на богини
с вретено в ръце са намерени и в Троя, чиято датировка е 2000-1500
г. пр. н. е. В индоевропейските митологии богините на съдбата обикновено са две-три старици или девойки, които понякога са безименни.
Според „Махабхарата“ индийците вярвали, че съдбата на хората и на
световете определят две митични тъкачки, като редуват черни нишки
с бели (Тъкачки, хвала ви, че тъчете на хората съдбите, а и на световете). Исткустая и Папая са хетските богини на съдбата. Според
други сведения в хетската митология девите, които определят съдбата
на новородени деца, също са три. В гръко-римската митология това са
облечените в черни дрехи три старици, наречени мойри (рим. парки //
fata или orum), които се смятали за дъщери на нощта (по друга версия са
дъщери на Анаке // рим. Нецеситас). Старите гърци вярвали, че Клото
преде нишката на живота, Лахезис определя дължината й, а Атропа я
отрязва. При скандинавците с функцията да предопределят съдбата на
хората, на света и дори на боговете били натоварени норните ~ три вълшебници, по друга версия три мъдри деви, които дошли от страната на
великаните Митгард. Според други сведения жилището им е в корените на световното дърво, т.е. дървото на съдбата ясенът Игдрасил. Тези
деви на съдбата били старата и грохнала Урд ‘съдба’, Верданди ‘формиране, развитие’ - жена в зряла възраст и съвсем младата Скулд ‘дълг’.
Тяхната функция частично изпълнявали и валкириите — божествените деви, съпътстващи Один, които по време на война определяли съд-

466

бата на тези, които воюват на бойното поле, т.е. те избирали кои от войните да умрат и кои да продължат да живеят. Подобни на норните са
англосаксонските вирди и литовско-латвийските лайме: Лайма ‘щастие’
е богиня на щастието и съдбата. Заедно с Лайма са богините Деклой и
Картой, които в народните представи се явяват като небесни предачки,
които предат нечия нишка на съдбата. Според преразказаната от Ш.
Перо приказка „Спящата красавица“ французите смятали, че орисниците са тринадесет и са на различна възраст. В представите на румънците и молдованите орисниците (ursitoare) са три девойки, облечени в
бяло: най-голямата (както и в други традиции) държи хурка и вретено,
средната преде нишката на живота, а най-малката - Моарта ‘Смъртта’, я къса. В митологията на арумъните орисниците се наричат албе,
касмете или мире, а при албанците това са мире или фате и оре. Техни
съответници при турците са mukadderat (talih) perisi ‘перии на съдбата’. Сред
най-древните божества в Кавказ са двете богини на съдбата Алла и
Белла, които понякога се смятали дори за по-могъщи от върховния Бог.
Сред угрофините също битувала вярата, че подобни митични същества
определят човешката съдба и продължителността на живота, но чрез
връзване на специален възел при раждането на всяко дете. Персонажи,
еквивалентни на орисниците, има и в митологиите на някои сибирски
народи. Понякога те се представят като сестри.
Би могло да се каже, че вярата в тези богини на съдбата е универсална, поне в Европа и Азия. Типологична е и вярата, че те идват в полунощ, първата или третата нощ след раждането, застават до новороденото и всяка от тях поред нарича какво трябва да му се случи приживе,
а последната отсъжда кога да умре. Според преданията те отбелязват
само най-важните събития, които задължително трябва да се случат в
живота на орисания. Отсъденото от тях никой не знае и не може да отмени. Дори боговете не са в състояние да променят предначертаното от
тях. Този мотив се съдържа в сюжетите на много произведения в древната литература. Вярващите в Съдбата от най-ранни времена до днес
могат само да се опитват да узнаят какво орисниците или божествата на
съдбата са предопределили. Стремежът към разгадаването на линиите
на съдбата е породил многобройни начини за гадаене и появата на различни гадатели, ясновидци, пророци.
Същевременно мойрите се свързвали с брака и раждането. Всичко
това усложнява образа на тези богини и навежда на мисълта, че първоначално те били много повече (както при шумерите) и всяка имала
своя функция, като едната от тях вероятно отсъждала при орисването
и щастие, а не само неволи. Такива са божества като Тюхе /старите гърци/, Фортуна /римляни/, които вероятно са били в групата на божества
на съдбата, които по-късно започнали да се възприемат като богини на
щастието и плодородието. А най-лошата сестра, която отрязва нишката
на живота, явно се доближавала до демона Смърт или се идентифицирала с него.
С основание някои учени смятат, че популярните три орисници са
сравнително късни персонажи в митологията, приели статус на полубожества или на демони. В народните представи те получили следните об-

общени характеристики: едната била възприета като доброжелателна,
другата — за зложелателна, а на третата била поверена функцията да
смекчи крайностите, които другите две орисници отредили за новороденото дете.
Най-архаичните божества, определящи съдбата на хората при славяните, според някои учени, са рожаниците, за които се допуска, че са
дъщерите на бога-демиург Род, които го съпровождат (както валкириите на Один). Източниците не съдържат подробни данни за тях, което
дава повод за различни интерпретации. Най-често Род и рожаниците
се споменават в староруски християнски текстове, съдържащи упреци
към почитателите на езически божества и традиции. Според тях руският народ им е принасял безкръвни жертви под формата на трапези, с
които се стремели да ги омилостивят, за да предопределят по-добра съдба за новороденото. Фактът, че варианти на този митономинант със същото значение се откриват и в други славянски езици — rojenice, rodjenice
/сърбохърватски/, rodičke /чешки/, рожденици /български/, дава основание
да допуснем, че това са архаични славянски божества, изпълняващи
ролята на орисници. Терминът рожаници предполага, че поначало те
били богини, отговарящи за раждането и изобщо за плодовитостта. Допуска се, че освен с Род, те са свързани с предполагаемата богиня на
съдбата Мокош, а други ги идентифицират с Лада и Леля. Определено
връзката на тези персонажи с персонифицирания образ на съдбата е
отразена в дублетните им названия: наречници /руски; български/, судница, сукеница, sudjenica /сърбохърватски/, sudzička, wosudnica /лужишки/,
sujenica, sojenica /словенски/, sudička /чешки/. Според сърбите и хърватите
най-младата е най-добра и последната дума е нейна. Затова тя може да
намали жестоката орис, определена от другите две. Според поверието
първата фея предсказва смъртта, втората болести, недъзи и беди, а третата — щастливите събития в живота. Само бабата-акушерка знае как
да омилостиви рождениците. Южните славяни вярвали, че те са невидими и никой не може да ги чуе, освен майката или друга родственица
на новороденото дете. Тази, която чула предсказанието на орисниците,
не трябвало да го каже на друг, защото, според поверието, ще онемее.
Чехите вярвали, че техните судички — аналози на орисниците, влизат
при родилката през комина със свещ в ръка и предат нишката на съдбата на новороденото. Споменът за богините на съдбата частично е съхранен при поляци и кашуби. Но при украинци и белоруси дори споменът
за тях е загубен - техните функции при първите са прехвърлени на
ангелите, а при вторите - на Бог. Повсеместна е и вярата, че когато се
роди човек, на небето се появява неговата звезда, която се възприема и
като негова съдба или орисница. И днес при много народи съществува
поверието, че когато човек умре, неговата звезда пада от небето.

Българинът вярвал, че всички явления в природата, събитията в живота на народите, войните, болестите - всичко идва
от Бог или са предопределени от Съдбата. Но животът на човека се определя от орисниците, които също се изпращат от Бога
за да орисат новородените. Те са три невидими същества, но се

468

смятало, че са с облик на млади жени. Други поверия гласят,
че това са три чернооки сестри - най-младата е 18-20-годишна,
а най-старата е на 30-35 години. Облечени са в бяло, а едната
носи факел. В песенния фолклор на някои райони жените орисници се идентифицират с юди. Само в Странджа е регистрирана
представата за орисници мъже - един наречник с вид на белобрад старец, вероятно се има предвид самият Бог или трима
мъже уричници.
Вярата в Съдбата и орисниците, в предначертанието на житейския път, българите изразяват и чрез устойчиви словосъчетания като: Орисниците го орисали да...; Така ме е орисала
орисницата; Както го е орисницата орисала; клетвата Реченици да го наречът! и др. под., които фиксират представата на
българина за това, че бъдещето на всеки човек се предопределя
от митични антропоморфни същества, чиято дейност е именно
да определят съдбата на хората непосредствено след раждането
им. Семантично свързани с тях са редица устойчиви словосъчетания като: Роди ме мамо с късмет, па ме хвърли на смет.
Съдено ми било да <преживея и това; да страдам>. Тази пуста
орисия! Така /ми/ било писано. Това, което е написано на челото, на камък не отива. Така съм орисан. Такваз орисия, такваз скопсия и т.н. Анализирането само на тази група устойчиви
словосъчетания дава възможност да се разкрие, че концептът
„съдба“ при българите съчетава общоевропейски, специфично
славянски и общобалкански елементи. Въпреки че към семантиката им днес се прибавя иронична конотация, те ни предават
един от съществените колективни етюди от езическата картина
на света при българите.
Българите не споменават техните имена. За обикновените
хора те са невидими. Според поверията орисниците живеят на
край свет, а по друга версия - близо до слънцето в зелена долина
със сенчести дървета. При хората идват само когато се роди дете.
Животът им е подобен на човешкия. Може би единствената разлика е, че те са безсмъртни и никъде не се споменава, че имат
семейства, освен когато се казва, че те са три сестри.
Вярвало се, че орисниците обикновено се явяват в къщата на
новороденото в полунощ през първата или, по-често, третата
нощ след раждането му; сядат край огнището или до главата
му и решават каква да бъде съдбата му, като през това време
предат нишката на живота му с хурка и вретено или размотават
кълбо прежда. Най-възрастната от тях отрязва с ножица
изпредената или размотана нишка и по този начин определя
продължителността на живота на детето. Но още преди това те
питат Бога как да го орисат, а след като го орисат, поставят (неви469

дим) печат на челото му. Според друга версия орисията зависела
от настроението на орисниците. Смятало се, че ако през нощта
детето кихне или нослето му се е зачервило, то вече е орисано,
т.е. отсъдено му е според социалния статус да бъде богат или да
има среден, или сиромашки късмет, да живее дълго или малко,
как и кога ще умре и т.н. И днес някои смятат, че отсъденото е
неизбежно, още повече, че орисниците следят за изпълнението
му. Затова хората се страхували от тях.
За да бъдат по-милостиви и за да отредят по-добър и по-лек
житейски път на детето, през съответната нощ в стаята на родилката поддържали огъня в огнището, на масата слагали чинийка
с мед, пари, златна монета и др. под. Вярвало се, че като видят
златото, те ще се зарадват и ще му отсъдят по-приятен живот,
изпълнен с радост и богатство. Други преди тази вечер омесвали
хляб и върху него нареждали различни неща: игла, конци,
ножици, гривни, обеци, пръстени, книги, свирки, пари, цигулка
и др. Винаги се стараели да слагат повече на брой вещи, за да не
се ядосат орисниците.
Всъщност в поверията на българите те не са напълно самостоятелни, а са подвластни на Бога, те са негови пратенички
и предричат това, което той им е поръчал. Затова единствено Бог
може да промени съдбата. Поради това българите се обръщат
към него за помощ в тежки моменти. За щастливец, надарен с
някакъв талант или е успешен човек, се казва, че е целунат от
Бога.
Въпреки твърдението, че никой не може да види и чуе орисниците, в поверията се разказва за хора, които казват, че са ги
видели. На някои места имало обичай вечерта след раждането
бабата-акушерка да стои будна край детето, за да чуе какво му
отсъждат. В приказките се разказва за странник, който пребивавал в дома на новородено дете и успял да чуе предсказанието
на орисниците. Когато дошло определеното от орисниците време
порасналото вече дете да умре, старецът се опитал да предотврати предсказанието за края на живота му, но така и не успял да
го спаси. В епическите песни се разказва, че на третата нощ след
раждането на Крали Марко баща му Вълкашин видял орисниците и чул пророчеството им, според което новороденият му
син, когато порасне, ще стане голям юнак, но ще пребие баща си.
Това изплашило Вълкашин и той решил да се отърве от детето сложил го в една кошница, която пуснал във водите на Вардар.
Въпреки това предсказанието се сбъднало. Подобни описания
има и в други народни песни. В тях се съобщава, че някои майки сънували през тази нощ орисниците и техните предсказания
за новороденото. Те се стараели да запомнят съня си и по него

470

да разгадаят бъдещето му. Вярвали, че ако тази нощ сънуват
лодка, плаваща по Дунава, животът на детето ще бъде щастлив.
Същото означава и сънуването на хоро.
Във фолклора понякога орисниците се явяват и в ролята на
Смъртта, т.е. сами отнемат живота на хората в предварително
определения от тях момент.
Народът продължава да вярва в различни поличби, предвещаващи неприятности и най-вече смърт. Често и днес, когато
нещо стане против волята ни, въпреки положените усилия, казваме „Е, какво да се прави, така било писано!".
И®* вресници, имармена, наречници, перил, писарица, реченици,
рожденици, сиденици, суденици, урисници, хоресници.
w Митономинантът е образуван от глагола орисвам (< гр. opi^co ‘определям7)
+ бълг. суф. -ница, от който е производен и апелативът орис ‘съдба.’. Фонетичните
варианти урисници, хоресници и вресници са възникнали вероятно по силата на
местните фонетични закони или на табуирането и евфемизацията.

СЭ Афанасьев А., Поэтические воззрения славян на природу, т. 3, М., 1994:
318-421; Български етимологичен речник, т. 4, С., 1995: 922-923; Георгиева
И., Българска народна митология, С., 1993: 162-167; Геров EL, Речник на българския език, т. Ill, С., 1977: :212; Левкиевская Е., Мифый русского народа,
М., 2002: 423-430; Маджаров П., Животът на източнотракийските българи в техните песни и разкази: <http://www.promacedoma.org/giliev/pm2/pm_l.htm>;
Маринов Д., Народна вяра и религиозни народни обичаи, С., 1994: 253-257;
Панчовски И. Г., Пантеонът на древните славяни и митологията им, С.,
1993:125-128; Петрухин В., Мифы Древней Скандинавии, М., 2001; Рыбаков Б.
А., Язычество древних славян, М., 1981: 383, 438; Скандинавска митология:
<http.7/www.mythology.tribak2007.com/ scandinavia-mytho logy2.htm>.

ОРФЕЙ {Орфей /книжУ); ОРФЕН (Орфен, Урфен, Юрфен)

Прозвище на персонаж от тракийската и гръцката митология с неясен статут - божество, митичен или реален герой, обожествен човек (цар, жрец), надарен с изключителни музикални
и други интелектуални способности.
Орфей е сред най-популярните образи от гръцката митология в световното културно пространство. Според Омир той е един от аргонавтите,
което означава, че е бил известен на елините още преди Троянската
война, в която участвали и тракийци. Редица свидетелства доказват,
че той е навлязъл в гръцката култура от устните предания на някое
тракийско племе, което го почитало като върховно божество. Сред аргументите за това твърдение са антични вази, върху които са изобразени
сцени с Орфей в тракийско облекло, заобиколен от други траки.
На различните изображения Орфей обикновено е представен с венец на главата, без брада и с лира в ръцете. Гръцките източници разказват, че той е син на митичния тракийски цар Ойагър, който управлявал Херсонес (днес в Крим) или на речния бог при траките Еагър и

471

музата на епическата поезия Калиопа. В някои от тях се твърди, че той
е син на Аполон, от когото е наследил поетическата и музикалната си
дарба и който му подарил вълшебната лира. В надпис върху една погребална орфическа златна пластинка, открита в антична гробница, той е
определен като „син на земята и звездното небе", което индиректно се
свързва и със Слънцето.
Орфей и днес е известен предимно като най-великия певец, музикант и поет в Античността. Със своята седемструнна лира (арфа, китара, флейта, овчарска свирка) той омайвал не само боговете и хората, но
и животните, птиците, растенията и дори камъните, т.е. цялата природа
затаявала дъх, когато той свирел. С чародейните си мелодии той можел
да укротява дори природните стихийни бури.
Любим момент от митологичната му биография е митът за Орфей и
неговата любима Евридика. Според него, тя умира заради ухапване от
змия. Не можейки да понесе смъртта на съпругата си, Орфей слезнал
в подземното царство на Хадес, за да измоли връщането на Евридика в
света на живите. Чувайки магическата му музика, боговете разтваряли
вратите пред него. Като чул музиката му, Хадес, а по друга версия Плутон и Персефона му разрешили да изведе Евридика, но при условие, че
докато не видят слънчева светлина, той не трябва да се обръща назад,
за да види дали тя върви след него. Орфей не издържал, обърнал се и
веднага Евридика изчезнала. Напълно отчаян, той престанал да обръща внимание на жените и тракийките, а по друга версия менадите от
обкръжението на Дионис го разкъсали. Това станало на брега на река
Хебър (Марица); нейните води отнесли частите на тялото му до остров
Лесбос, където били погребани. Носейки се по водата, главата му продължавала да пее. Този мит е залегнал в основата на сюжета на някои
литературни и сценични произведения и е обект на изобразяване от художниците.
Като посредник между боговете и хората, Орфей имал възможност,
подобно на Прометей, да даде божествените знания на хората. Заради
това, според една версия за смъртта му, бил поразен от Зевс. Така той се
явява едновременно със соларна и хтонична насоченост.
Същевременно се смятало, че Орфей бил цар и жрец на някои племена или олицетворявал царя-бог, царя-първородител и/или царя-жрец.
Той се счита за един от седемте мъдреци в Античността. Създател е на
Елевсийските и други мистерии. Според античната литература Орфей
е религиозен реформатор, тъй като е основател на мистично-религиозното учение орфизъм, свързано с култа към Дионис. Доктринално то
се отличавало от царската тракийска религия. В това отношение Орфей
кореспондира или се отъждествява със Залмоксис при гетите. В основата на тази философия е залегнало свещеното знание за безсмъртието и
възраждането, в което се посвещавали само неженени мъже. Единствено те участвали и в орфическите мистерии, които се провеждали тайно
от другите хора в пещери или скалисти планински места в Източните
Родопи, Странджа и Сакар. Възникнал през VIII в. пр. н. е., тракийският орфизъм се разпространил в Атика, Елада, Рим и Южна Италия,
където търпи някои промени и става известен като елински орфизъм.
472

Предполага се, че Орфей е автор на много орфически химни, част от
които са съхранени до днес. Чрез тях се отдавало почит и се възхвалявали божествата на природата. След приемането на християнството
Орфей приел образа на смирен пастир и се асоциирал със сина на бога
Иисус Христос.
Според източниците Орфей бил също лекар и прорицател, създател
на астрономията и астрологията, хероичната метрика и ми. др.

Следи от мита за Орфей се откриват в българския фолклор.
Той е възпят в няколко от епичните песни от сборника „Веда
словена" под имената Орфен (Урфен, Уфрен, Юрфен, Орфю} и
Фърклек (Форлен). В тях е представен предимно като дете-чудо.
Майка му го носила само три месеца. Родило се със свирка в дясната си ръка, с криле под мишниците, косата му била позлатена
и още преди да засуче от майка си, започнало да пее с глас, който се издигнал чак до небесата и да свири на своята вълшебна
свирка. Когато Уфрен запеел песна гласувита, омайвал всички птици и животни, а когато със свирката си кеменига засвири
песна хорувита, <...> планини играет и звездите застивали на
мястото си.
Според една от песните („Рожение Орфеево“) Уфрен е син на
Горска Юда - дъщеря на Слънцето и Юдин крал, т.е. той е биологичен внук на Слънцето, но същевременно е внук и на Ринда
крале, който приел майка му за дъщеря и я отгледал като свое
дете. В друга песен /14/ Уфрен е син на Жива Юда и на Слънцето, а в следващата песен /15/ „Орфеева женитба со керка на
Арапска крале" се споменава само, че майка на Орфен е стара
Юда. Щастлив, че му се родил такъв чудесен внук, Ринда крал
поканил седемдесет краля, за да им го покаже. Когато всички
пристигнали, Уфрен засвирил и това продължило три седмици,
докато майка му не го помолила да спре, защото гостите се уморили. Едва когато детето оставило свирката си, те седнали на
трапезата. Но детето-чудо не седнало с тях; то искало да отиде
при Вишну бога, за да му се представи. Майка му обаче го задържала, защото още няма име. Седемдесетте крале му дали името
Уфрен юнак (т.е. явно събирането им било свързано с обред, подобен на християнското кръщене). След това Уфрен юнак хвръкнал и отишъл на небето, където останал три години. През това
време пораснал и дошло време да се жени. Върнал се на земята
при майка си, тя го благословила и той две години обходил целия свят, но подходящо момиче не намерил. Отново отишъл при
майка си и тя му казала, че момиче като за него има в Морна
земе (или Харапинска земе, земя Харабия), където управлява
Морна крале (съответно Харапинска /Харабиня/ крале // Фейска краля}. Той имал три (или десет) дъщери хубавици, а като
473

най-малката нямало друга на света. Но те били недостъпни, защото три (или две) крилати змии (или две лами) ги пазели, а
който се опита да се доближи до тях, назад не се връщал, защото
змиите (ламите) го погубвали. Въпреки това майка му го пратила там, защото Слънцето й казало, че той ще победи трите змии
и ще отведе необикновено красивата малка мома. Майка му
дори му дала своите златни криле, които той трябвало да сложи
на момичето и заедно да полетят. Дала му и златното си ножче,
та ако змиите ги настигнат, той да ги разреже с него и да извади
черния им дроб. Посъветвала го също да не изпуска свирката от
дясната си ръка, а с лявата да придържа момичето.
Събитията се развили така, както Горска Юда казала: Уфрен
юнак отишъл в Морна земе:
Още аф сарае не ми флелу,
Запе си ми песна гласувита,
Засвири си свирка хорувита,
Дур и поле хору заигралу,
Люле ми се као люлка!

Трите змии, Морна крале и Харапина крале - годеникът на
Росида, били омаяни. Уфрен открил сестрите, сложил крилете
на най-малката мома, хванал я за ръка и заедно полетели. В
даден момент Росида се уморила да лети и поискала да върви, но междувременно необятното поле станало море. Тогава
Уфрен докоснал водата със свирката си, тя се разделила, образувал се път, те тръгнали по него и вървели, докато стигнали
суха земя. Тогава момичето така ожадняло, че нямало сили да
продължи. След като не намерил вода по цялото поле, Уфрен
се обърнал с молба към Водна Бога да му прати студена вода
от неговите кладенци. Водна Бога изпратил една малка Дефа,
която напомнила на Уфрен, че свирката му е вълшебна; достатъчно било да я хвърли и там, където паднела, веднага бликвала студена вода. Росида се напила с вода и пътят им продължил без препятствия до майчиния дворец, където Горска
Юда и Янска крале с радост ги посрещнали. Веднага поканили
седемдесетте крале и направили сватба, която продължила три
месеца и три седмици. След това Уфрен юнак три години търсил подходяща земя, на която да създаде свое царство, но тъй
като не намерил такава, наследил Янска земе, царството на
втория си баща Янска крале.
В общи линии образът на Орфей е същият и според другите
версии на песента „Пак за рождението на Орфея, но различно“
(песен 12,13). В нея е наречен Форлен и Фърклен юнак. За негов баща е представен Синдже крале (или Брава крале). Кър474

ми го неговата майка Юда Самуила (или баш Юда 'главната
или истинската Юда’), която живее в Юдинската планина. Момичето, в което се влюбил и си харесал за невеста, е дъщеря на
Слънцето, поради което и тя греела като него. В косите си имала златна китка, която й дал баща й и се знаело, че ако някой
юнак я вземе, тя ще тръгне след него, за да си я върне. Момичето живеело в тъмна пещера, от която майка й не я пускала
да излиза, защото Слънцето ще се ядоса и ще я изгори. Много
юнаци се опитвали да я подлъжат, но никой не успял. Разбрал
за нея, Форлен юнак яхнал своя змийни кон и тръгнал да търси пещерата, в която живее. Когато се уморил, слезнал от коня
и легнал под един бук да си почине. Оказало се, че е легнал
върху змийско гнездо. За да освободи гнездото, змията майка
му казала къде се намира пещерата. Когато Форлен юнак стигнал до нея, засвирил и момичето веднага се показало, заиграло и се омаяло. Той взел китката на девойката и тя тръгнала
след него, кършейки бели ръце и ронейки дребни сълзи. Когато
стигнали в двореца му, Форлен й върнал златната китка, но тя
вече не знаела как да се върне обратно и останала при него.
Във 2-ри том на последното издание на „Веда словена“ са изложени и архивни песни, непубликувани от С. Веркович. Сред
тях има и още няколко песни с главен герой Урфен или Орфю,
Орфю Игне, който също се идентифицира с митичния Орфей.
Тук представлява интерес дублетното име Игне, което в други
песни означава бога на огъня или слънцето-огън. Родителите
му в тези песни не се уточняват. Любимата на Орфю тук е Дана
юда или Росица, която изчезва, а той е принуден да я търси. За
разлика от Евридика в класическия мит, която слиза в света
на мъртвите, любимата му отива на небето, където слугува на
бога. В сюжетите се преплита мотивът с небесната люлка от
слънчеви лъчи, познат от песните за слънчевата женитба.
Общото във всички Орфееви песни е характеристиката на
Орфей като необикновен певец и музикант. Само в песента
„Орфен харамия“ героят Урфен няма нищо общо с Орфей от
трако-гръцкия мит. По всяка вероятност той просто е бил кръстен с това име, което дава основание да се предположи, че вариантните тракийски имена на Орфей са били използвани до
Средновековието и в българската антропонимия.
Урфен, Форлен, Фърклен

За етимологията на митонима Орфей има няколко хипотези, но ни
една не може да се приеме за меродавна. Най-разпространено е мнението, че
Орфей е прозвище на персонажа, дадено му от гърците - 'Opcpetig (лат. Orpheus),
което смислово се свързва с ‘мрак’. По друга версия то се свързва с Орфос -

475

името на един от владетелите на Ада, апо трета - то е съставено от арфа (.< аур
‘светлина’) и рофае ‘лекувам’. Наи-приемлив a е хипотезата на Вл. Георгиев,
според която прозвището Орфей означава ‘странстващ певец’ и е идентично с
понятието рапсод.

Ш Богданов В., Орфей и древната литология на Балканите, С., 1991;
Българска митология. Енциклопедичен речник (съст. А. Стойнев), С., 1994:
248-252; Веда словена, т. 1., С., 1997:124-214; т. 2, С., 1997: 412-419;Маразов
Ив., Митология на траките, С., 1994:166-173; Мифы народов мира, т. 2, М.,

1992:262-263; Тракийска древност. Кратка енциклопедия, С., 1993:204-205;
Фол Ал., Тракийският орфизъм, С., 1986; Фол Ал., Химните на Орфей, С.,

Ю JȚ
ПАЗАЧКА (пазйчка /Плющ./) > СМОК
«*> Названието е производно от глагола пазя + суф. -ачка. Словообразувателната мотивация е свързана с вярата, че в облика на смок домашният дух
стопан пази дома и семейството.

ПАЙУ /Г. ДелчУ > ТОРБАЛАН
w Митономинантът е с неясна етимология.

ПАЛЕУСНИК /павликяни в Лов., Плов, и Банат/
Зъл нощен дух с човешки произход.

Оскъдните сведения за този демоничен образ ни дават католици-мисионери. Според тях в поверията на българите палеусникът възниква от мъртвец, който приживе бил анатемосан
- една представа, явно повлияна от християнството. По този
признак той се доближава повече до вампира и най-вероятно е
негова разновидност. Смята се, че е безсмъртен и променя облика си, без да е уточнено в какви образи. Това дава основание на
етнолозите да го идентифицират с вълколак.
Освен обичайните превантивни мерки срещу вампирясването на умрелия, се прилагали и други предпазни средства. Този,
който се грижел за умрелия, докато боледувал, поне месец не
бивало да си пере ризата, а жените не перели траурните си забрадки, за да не ги убие палеусникът, когато дойде. Затова и
момчетата не се миели и не спели в дома си.
На палеусника се принасяли жертвени животни (агне, риба
и др.), като се правели общоселски курбани извън селото. Преди
яденето се молели на злите сили да не им причиняват вреди. После отивали на гробовете на бащите си, кадели ги и пиели вино в
тяхна памет. При домашните курбани костите и кръвта от жертвеното животно се заравяли наблизо пред вратата на къщата, за
да пречат на злите сили да влизат в дома.
Когато хората отивали в черквата да кръстят някое дете, всеки носел по един или три гвоздея, които при влизането в черквата хвърлял на улицата, та злите сили, включително и палеусникът, да не навредят на детето по обратния път към дома.
Банатските българи с неопределения демон палеусник плашели малките деца, когато не слушат.

477

w Названието е с неясна етимология. То е сложно по структура, като първата част пале- би могла да се свърже с апелатива пале ‘кученце, кутре’, имайки
предвид, че вампирите се трансформират в куче. Вторият компонент евентуално
се свързва с демона усов, като суф. -ов се заменя с -ник.
Ш Георгиева Ив., Българска народна митология, С., 1993:204; Милетич

Л., Нашите павликяни, С., 1904:109-110.

ПАНТАДЖИЯ (пантаджия /Бобошево, Дупн./) > ГАДАТЕЛ
и

ПАНТАДЖИКА (пантаджика /Бобошево, Дупн./, пандаджика /Кюст./) >
ГАДАТЕЛКА
** Названията са производни от н.гръц. (pdvrr|<;, (pâvieg < итал. fante < испан.
infante ‘вале при картите за игра’ < лат. infans ‘дете’. Мотивацията е свързана с
това, че тези гадатели гледат на карти.

Ш Български етимологичен речник, т. 5, С., 1986: 47.

ПАНУКЛА (Панукла /Воден; Прилеп; Струга; Охрид; Бесвица, Лер.; Загоричене,
Кост.; Славеино, Виево и Кутела, Смол.; Г. Делч.; Брацигово; Дупн./) Х’ ЧУМА
Терминът панукла е зает от гр. ло^обкХа ‘чума’ < лат. panucula ‘вид
оток’. Определението черна засилва негативната експресия по отношение на
този болестотворен демон.

Ш Български етимологичен речник, т. 5, С., 1986: 49.

ПЕДЯ ЧОВЕК - ЛАКЪТ БРАДА (Пёдя човек - лакът брада / общоб. /,
Пёнда човек - лакот брада /Кост./)

Митично-фолклорен персонаж с облик на малко човече.

Този персонаж или подобни на него се откриват в много култури и
се отнасят към джуджетата. В европейската митология той се свързва
с немските гноми - мънички, добри и умни човечета. Конкретен негов
аналог е Атешли Мерджимек ‘Огнената леща’ в митологията на турските арменци, който също се описва с ръст една педя и две педи брада.
Друг негов аналог е Мальчик с пальчик, персонаж от руските приказки, а в Галиция в облик на джудже с ръст една педя, голяма глава и
дълга брада се явява домашният дух дид, дидко и т.н.

Съдейки по названието му, на ръст той е колкото една педя, а
дължината на брадата надвишава ръста му два пъти. Но според
някои народни предания, когато Господ създал човека, сътворил
и едно малко човече - Педя човек, което едва се вижда. То може
да се мушне в ухо на вол, в джоб на палто, дори да се провре през
ключалка. Мустачките му са до ушите, а при ходене понякога настъпва брадата си и пада. Има и криле, които крие под дрехите си.
478

Носи шарено елече или топло кожухче и цървули, на главата си
има голяма шапка, според някои с изгорен връх. Въпреки дребния си ръст, Педя човек притежава необикновена сила — надвива
трима юнаци, много е умен и хитър. Владее и много вълшебства.
Верен приятел му е един необикновен шестокрак кон, който надбягва всички обикновени коне.
Живее в пещера или под камък край някоя река. Според мюзикъла на П. Хаджиев „Златната ябълка“, той има дъщеря на име
Калинка-Малинка, с която попада в долния свят. Този фрагмент
разкрива неговия хтоничен характер.
Педя човек - лакът брада понякога се проявява като добронамерен към хората. Много е работлив и изорава нивата на приемните си родители, помага на някой юнак да забогатее или да
се ожени за принцеса. Защитава и беззащитни животни от хищници. Но в други случаи той се проявява като лошо същество и
създава неприятности на хората, независимо дали са добри или
лоши — взема си каквото му трябва от тях, изяжда яденето на трима братя-юнаци, похищава принцесата - жена на някой юнак и
др. под.
Последните поколения българи свързват този образ предимно
с телевизионния герой Педя човек - лакът брада от предаването
„Лека нощ, деца“, който носи в торбата си поучителни приказки и
ги разказва на децата.
Ш Барболова 3., Колесник В., Говорът на българите в с. Кирнички,
Бесарабия, въп. 1 на Българските говори в Украйна, Одеса, 1998: 142-143; Березкин Ю. Е., Тематическая классификация и распределение фольклорномифологических мотивов по ареалам. Аналитический каталог: <http://nithenia.
ru/folklore/ berezkin/183-29.html>; Гордлевский В. А., Из османской демонологии
If Избранные сочинения, т. 3. История и культура, М., 1962: 303; Сборник за
народни умотворения, XXVIII, 1.152.

ПЕПЕРУДА (Пеперуда ПАБ/, Пиперуда

/Кръвеник, Севл./, Папаруга /Г.
Дрянова, Г. Делч./, Перперуда, Перперуга /ЮЗБ/, Папарукга /Габрово,
Ксант.; Покрован, Ивгр./, Пеперлюга R&BrpJ, П’енп’еруъа /Давидково,
Смол./, Пемперуга /ЗБ/и др.)

Главно действащо лице в едноименния езически обред пеперуда при южните славяни, където се явява като проекция на бо-

гиня от обкръжението на Перун.

Обреди за призоваване на дъжд се откриват при почти всички народи, чиито земи се характеризират с периодични засушавания. Те са
различни по форма и названия, но с едно предназначение. Обредът
за призоваване на дъжд пеперуда, характерен за южните славяни, се
практикувал и от румънци, албанци и в Северна Гърция. Подобен об-

479

ред се открива и при народи, значително по-далече от България. Макар
и спорадично, той е познат в Индия, където избирали едно момче за цар
на дъжда, покривали го с листа и водейки цяло шествие, то обикаляло
всички домове, където го поливали с вода, а на другите участници дарявали хранителни продукти. При марийците по време на суша всички в
дадена община се събирали и отивали на реката; една жена се обличала
в обредни дрехи, вземала клонки и пръскала всички, произнасяйки молитва за дъжд, насочена към боговете. Обредът за призоваване на дъжд
сумар чук при чувашите се състои в това, че участниците се пръскали
или извършвали обредни къпания. При един от обредите за призоваване на дъжд при племето баронга-банту /в СИ Африка/ всички участнички
се събличат голи, покриват телата си с листа и пълзящи растения; вкупом вървят из селото с викове, песни, танци; почистват мръсотиите от
водата в дупките, наливат от нея и отиват в дома на жена, която е родила близнаци, за да я пръскат. Най-близък по форма до нашия обред пеперуда е популярен при народите от Северен Кавказ и особено в Дагестан, където има различни варианти. Ролята на главното обредно лице
в някои селища играло момче, но в други тя била поверена на юноша
или зрял мъж. Не са редки случаите, когато главното обредно лице било
момиче, девойка или зряла жена. Понякога в тази роля се явявали по
три момчета или момче и момиче и т.н. Названието на главното обредно лице често се пренася върху обреда, напр. обредното лице е Зиуоу,
а обредът Дзиуоу /абхази/. Срещат се случаи, когато имената на обреда,
главното обредно лице и божеството на дъжда са от един корен. Такъв
случай се открива при някои от старите тюрки, при които Гуд или Гудул
е името на предполагаем бог на дъжда, обредът се нарича гудул или
гюдюл /терекеменци, азербайджанци (в Дагестан)/, като понякога с гудил
назовавали и обредните лица /табасаранци/. Както при българите, тези
персонажи се събличали и накичвали със стебла и листа от различни
растения или с клони от храсти. Понякога подготовката на обредното
лице протичала на реката или шествието минавало покрай река, където всички се пръскали с вода. Придружени от цяла свита деца (или
момичета и жени), те обикаляли всички дворове в селището, където домакините ги посрещали с охота; стопанката поливала главното обредно
лице с вода, участниците в обреда пеели специални обредни песни за
призоваване на дъжд. На тръгване ги дарявали с хранителни продукти, рядко им давали пари, с които накрая си правели обща трапеза в
дома на някой от участниците в обреда. Понякога се правело общоселска трапеза извън селото или участниците си разделяли подаръците,
като най-голяма част от тях получавало главното обредно лице. В някои
селища преди общоселската трапеза се правело жертвоприношение на
овен или крава, теле. Пиршеството продължавало с песни и танци, къпане в реката и други забавления до късно вечерта.
Главното обредно лице в някои селища било заменено с кукла-чучело - чиято големина достигала човешки ръст, имала женски облик и
била направена от два пръта, поставени на кръст, вмъкнати в женски
дрехи. Други я правели от лопата, изрисувана като човешко лице. Спорадично се срещат и по две кукли - мъжка и женска /сюргинци/. Някои

480

кумики правели куклата от тесто с големината на бебе и с огромна четвъртита глава. С нея обикаляли къщите в селото, поливали я с вода,
а накрая обикновено я запалвали или я хвърляли в реката, а други я
заравяли в кладенец. Куклата, както и обредът, имат различни имена,
които понякога също се свързвали с местно божество. Понякога използвали в обреда и магаре — накичвали го с трева /аварци, ахвахци и др./ или
то носело куклата, а участниците в обреда наричали дъждовно магаре.
Вероятно в по-отдалечени времена това магаре било принасяно в жертва. По-късно ролята на магарето се изпълнявала от мъж сирак /хваршини/. В повечето случаи участниците в процесията са завързани един за
друг с въженца, направени от трева. Независимо от различията, които
се явяват във вариантите на този обред при отделните народи, основните елементи са типологични.
Аграрно-магическите обреди за призоваване на дъжд обикновено се
свързвали с божеството или духа на дъжда, на атмосферните явления
или бога-гръмовержец. Понякога обредът е посветен на всички тези божества, а обредните лица или куклите са проекция на някое от тях. Индианците го посвещавали на Тлалок или богинята на водата Чалчиутликуе, китайците го свързвали с духа на дъжда Юй-ши или с древнокитайско божество Лу Ван ‘княз-дракон’, който отговаря за дъжда, източниците и плодородието. Чрез своите обредни песни чувашите се обръщали към главния бог Туре (Тангра), чието прозвище било Даващият
дъжд. Обредните песни и танци, изпълнявани по време на аналогичния
обред, осетинците посвещавали на дъжда и Уацилла (или Цоппай) —
бога на бурите, когото молели да прати дъжд на нивите. При голяма
суша те се молели и на Мигътъ бардуаг (Мигъдау дзуар) — повелителят
на небесната вода, облаците и мъглите, когото специално чествали на 1
(14) октомври. Молели се и на някои от другите божества, свързани с атмосферните явления. При адигейците бог на валежите е Утпхъей-къес,
но те се молели за дъжд на девата на речните водпПсихъуе-Гуаще и т.н.
Предполага се, че някои от названията на куклите или обредните лица
са теоними, означаващи божеството, на което е посветен обредът. При
ногайците също се използва кукла в обреда за призоваване на дъжд.
Първият компонент на името на това антропоморфно чучело Андир
Шопай се извежда от Индра > Иран. Андра, а за втория компонент се
твърди, че е производно от бога на плодородието, гръмотевиците и мълниите Шопа /кабардинци/ с варианти Чоппа /балкарци и карачаевци/, Цоппай /осетмнцн/; Цоппа /чеченци, ингушети/ и т.н. Изследователите смятат,
че куклата-чучело Чоли, Нурин, Кушкукурак или невестата на дъжда
при арменците, която обливали с вода, е изобразявала божество, което имало власт над дъжда, а във вариантния обред с жена в главната
роля тя се наричала Чичи-Мама ‘Красивата Майка’. Главното обредно
лице в обреда при лезгините е Пешапай, но се предполага, че това е и
името на божеството на дъжда, което се споменава в обредните песни.
Но наред с него се споменава и Гъуцар — върховният им бог. В някои
калмикски селища участниците в обреда се молели на божествата на
водната стихия Земире (Замира, Замуре, Зам), Суткъатин, Суванасъ,
Гудурбай и др. Учените стигат до извода, че земире е архаичен термин,
481

означаващ ‘дъжд’, който се предполага, че има прабългарски произход.
В кипчакските езици обаче Земире е теоним, за чиято изходна основа
се допуска, че означава ‘богиня на водата’, но се свързва и с някакво
ногайско митично същество емире. За българизъм в кумикски език се
приема теонимът Гудурбай (Гудур, Гюдюр), който означавал божество на плодородието и се извежда от глагола гудурла ‘гърми’. Името на
тюркското божество Суткъатпин и терминът сюткъатън, съставен от
сют ‘мляко’ и къатън ‘жена’, се свързват с древната представа за дъжда като мляко. Тази представа се открива и в някои дагестански села,
където обредното лице се залива с прокиснало мляко. Чрез едно заклинание харбукците се обръщат към дъщерите на небето и на морето да
отведат дъщерята на слънцето и да доведат сина на дъжда.

Описаният обред за извикване на дъжд и неговите варианти
при различни народи са аналогични по форма и съдържание на
обреда пеперуда при българите и сърбите (или на герман). Особено близък той е с вариантите в Северен Кавказ и Индия. Имайки
предвид, че в определен период от време прабългарите са обитавали земите в Северен Кавказ, би могло да се допусне, че те са
ги пренесли на Балканите, където били славянизирани. Обредът
нямал фиксирана дата, защото се провеждал само в период на
голяма и продължителна суша. За целта се използвал народен
или християнски празник през пролетта и лятото. Изпълнявал се
от група девойки под ръководството на някоя възрастна жена или
вдовица в селото. Дружината трябвало да бъде от няколко момичета на около 10 години (Малка Пеперуда) или от по-го леми момичета (Голяма Пеперуда). Основно условие в двата случая било
те да са полово „чисти“, т.е. девици. Най-малкото от момичетата
се избирало за ролята на Пеперуда. То трябвало да бъде сираче
(условие, което спорадично е фиксирано и в Кавказ), а според други - последно или първородно дете в семейството си. Вярвало се,
че ако тези условия не се спазят, момичето може да се разболее
и вместо дъжд, ще завали град. Освен това, чрез своята физиологична чистота, то се извисява до сакралност и в този смисъл
момичето се посвещавало на бога.
В предварително определения ден всички се събирали в дома
на момичето-Пеперуда или край реката. Там я обличали в стара
риза, върху която от горе до долу закрепвали листа и клони от
бъз, бук, росен или папрат. На главата й слагали венец също от
зелени листа, а понякога и червено було, върху което се прикрепвала жива жаба. Всички останали се събували боси и с разпуснати коси вкупом обикаляли селото, като се отбивали във всеки
дом. Там пеперударките изпълнявали специални обредни песни,
домакинята поливала Пеперудата с вода, а тя размахвала ръце
като криле на птица. После стопанката сеела брашно над главата
482

й, имитирайки по този начин дъжд. Накрая търкулвала ситото
и когато спре, ако то се обърне с дъното нагоре, означавало, че
годината ще бъде плодородна. На тръгване стопанката давала на
момичетата различни хранителни продукти. След обиколката на
всички къщи те се връщали на реката, където част от тях изхвърляли зелената украса на Пеперудата и я къпели, а другите момичета се плискали с вода. Обредът завършвал с богата трапеза,
която възрастните жени приготвяли от събраните продукти. По
подобен начин този обред се извършвал от сърбите и румънците.
И българите понякога заменяли момичето Пеперуда с кукла,
направена от кръстачка или дървена лопата, която участничките
в обреда носели от двор на двор.
При българите и сърбите обредът и главното действащо лице
имат и други еднозначни имена. Най-популярно след пеперуда
~ Пеперуда, е додола ~ Додола. Понякога в песните обръщението към нея е Вай, Дудуле, Вай, Дудулица, а обредът се нарича
вай-дудула. В някои райони обредното лице се нарича Драгайка, а
куклата в обреда герман -Драган. Явно това са евфемизми за Пеперуда и Герман, които говорят за сближаването или аналогичността на съответните божества, чиито реплики са главните обредни лица. Съдейки по това, че румънците възприемали Калоян
(Скалоян) за аналог на Герман и като пратеник до бога на дъжда,
а също и по това, че обръщението-молба за дъжд при българите
обикновено е отправено не към Перун, а към Пеперуда, би могло
да се допусне, че тя била натоварена с функцията на посредник
между хората и бога-гръмовержец.
Най-вероятно обредът пеперуда е свързан със славянския гръмовержец Перун, а действащите лица в него са проекции на персонажи от неговото обкръжение. Предполага се, че този обреден
персонаж е проекция на загадъчната съпруга на Перун, която
със сигурност е руската дева-гръмовница, известна с названието
Перуница. Според някои тя е реплика на богинята Мокоиь, а други смятат, че е на Лада, чието прозвище вероятно било Перуна
/български/, Перуница /руски/ или нещо подобно. Пеперударките биха
могли да са дъщери и/или жрици на Перун. Това дава основание
да приемем, че дублетните названия на обреда и главното действащо лице Кукаля и Кукувица са свързани с тракийския бог Кук.
Значително по-късни са дублетните названия на обреда и обредното лице пеперуда като: водница, одница войданка, росоманка и дъждовник за герман. Те отразяват заливането на обредното
лице с вода, а Папратник е мотивирано от названието на растението, с което пеперудата се покривала.
Първичният вариант вероятно е Перперуна. Смята се, че е деривация от
Перун чрез редупликация на коренната морфема Пе/р/- и форманта -а, служещ

483

за образуване на именни форми за женски род. Многобройните фонетични варианти се дължат на диалектни особености под въздействието на евфемизация,
тъй като истинското име било табу или поради уподобяване с насекомото пеперуда.
Ш Арнаудов М., Студии върху българските обреди и легенди, т. 1, С., БАН,
1971,203-234; Арнаудов М., Очерци по българския фолклор, т. 2, С., 1996,55562; Беновска М., Наблюдения върху символиката в обреда за дъжд «Пеперуда»

П Проблеми на българския фолклор, Т. 4: Фолклор, език и народна съдба, С.,
1979:142-155; Беновска-Събкова М. За славянския произход на обредите Пеперуда и Герман // Славянска филология, кн. 21, С., 1993; Българска митология. Енциклопедичен речник (съст. А. Стойнев), С., 1994: 83-85; Георгиева Ив.,
Българска народна митология, С., 1994: 234; Рыбаков Б. А., Язычество древних славян, М, 1981: 188; Славейков П. Р., Български притчи или пословици
и характерни думи, София, 1954: 644; Сефербеков Р. И., Пантеон языческих
божеств народов Дагестана (типология, характеристика, персонификации),
Махачкала, 2009: 255-289; Славянские древности (Етнолингвистический словарь), т. 2, М., 1995:100-103; Токарев С., Религията в историята на народите,
С.,1983:125; Фрэзер Д. Д., Золотая ветвь, М., 1983:66-80; Ghinoiu I., Obiceiuri
populare de peste ani (Dicționar), București, 1997: 37.

ПЕРИ (пери /Род./); ПЕРИИ (перйи - мн.ч., перйя /ЮИБ; Жълтуща, Ард /,
периа /Мак./)
Митични същества с облик на красиви девойки от групата на
българските самодиви и европейските феи.
Под същото име или негови варианти (пйери, пари, пайрйка) подобни митични образи са широко разпространени сред много народи /перси, афганци, таджики, много тюркоезични народи в Мала, Средна и Централна
Азия и на Кавказ; в Русия (Поволжието и Южен Урал) и в Испания/. Те са персонажи от древноиранската митология, където първоначално се явяват
като безобразни и зли същества, но впоследствие били възприемани
като очарователни и прелестни митични жени. Според източниците испанската пери е с размери на джудже, има криле и лети. При някои
тюркски и кавказки народи този персонаж се смесва с джин или дявол.
Явно при тях е съхранена първичната представа, според която пери е
зъл дух в образ на красива девойка или на животно. Интерес представлява описанието на хорезмийските пари /Узбекистан/: те са с образ на
красива девойка или юноша, които могат да се превъплъщават в някое
животно или птица, а също и в пламък; подобно на хората те стареят и
силите им отслабват. В представите на турците периите са невидими.
Може да ги види само любим, обичан от тях човек.
Делят се на различни групи по няколко признака: мюсюлмани и
неверници; водки пари (су-пари), които се доближават до славянските
русалки; момичета-пари (кыз-пари) са със замъглени характеристики;
има и учени пари (мулло-пари). Те имат своя войска (лашкар), начело на която стоят вождове. При тюрките се появяват две пари - Тъорсъо-пари (Töpcö-napu) и Семиан-пари, които се смятали за особено силни, поради което присъстват в шаманските призиви.
Според един източник периите обитават горски извори и са подчине-

ни на свой падишах.
Подобно на българската самодива, те разболяват хората от психически болести или бяс, загуба на паметта или парализа, но царят им
наказвал със смърт тази пери, която причинявала болести на хората.
По-късно периите започнали да се възприемат като носители както на
зло, така и на добро. Според поверията те се хранят с кръвта на жертвените животни и птици, затова в тяхна чест се правели кръвни жертвоприношения. В турската митология персийските пери губят своя зъл
нрав, а в най-късния митологичен слой те се явяват аналог на европейската фея.
Представителите на двата пола перии влизат в брачни отношения
със земни партньори, т.е. с хора и раждат от тях деца, което отново ги
сближава със самодивите. Те принасят някаква болест на своите партньори. За лечението на тези болести ходжите или други лечители искали разрешение от царя им, като чрез специален ритуал му връчвали молбата, написана от ходжа. Когато се влюбят в земен човек обаче,
остават завинаги със своя любим и създават деца. Тюркският епичен
герой Кьоролан, според тюркменската версия, е женен за пери АгаЮнус, в узбекския вариант той има три жени-перии: Юнис, Мискал и
Гюлкар. Син на една пери и обикновен овчар е чудовището Детье-Гез —
герой от азербайджанския епос „Деде Коркут“. От друга страна, се твърди, че красавиците сред хората са родени от пери /киргизци/.

Първичният им образ в представите на българите е напълно
заличен. Обикновено се възприемали като свръхестествени същества, подобни на самодивите. Вероятно някога са били идентични с турските перии, откъдето се предполага, че са заети в
българската митология. Но спорадично те се идентифицирали с
орисници или таласъми, което ги доближава до демоните. Това дава основание да се допусне, че не е напълно изключено те
да са културно наследство още от предосманския период, т.е. от
прабългарите или други по-късни тюрки, установили се по нашите земи - кумани, печенези и др., които на свой ред са ги заели от
иранските народи, с които са общували.
Българите вярвали, че периите обитават скалисти места и извори.
Предполага се, че този митономинант е с персийски произход, където се
открива със същото значение и води началото си от перс, пери, авест. парика ‘вещица, знахарка’. Смята се, че в българската лингвокултурна система е навлязъл
чрез турски, където peri е ‘фея5.

Ш Български етимологичен речник, т. 5, С., 1986: 172; Пери // Википедия - свободной знциклопедии:<ЬПр8://ги. wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%
B5%Dl%80%D0% B8(%D0%BC%D0%B8%Dl%84%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B
3%DO%B8%D1%8F>; Гордлевский В. А., Из османской демонологии // Избранные сочинения, т. 3. История и культура, М., 1962: 300; 317; Руденко С. И.,
Баигкиры. Историко-этнографические очерки, М.-Л., 1955; Сборник за народни умотворения, С., т. 34: 292; Снесарев Г. П., Реликты, домусулъманских

485

верований и обрядов у узбеков Хорезма, М., 1969: 28-29; Тфоева-Григорова Е.,
Демоните на Родопите, С., 2003:115.

ПЕРУН (Перун); ПЕРИН (Перин); ПЕРУШАН (Перушан)
Бог на гръмотевиците, мълниите и бурите и главен бог в
езическия пантеон на славяните.
Това е един типологичен индоевропейски митичен персонаж, конто се съотнася с всички богове-гръмовержци в другите индоевропейски
митологии - старогръцкия Зевс, римския Юпитер, германския Донар,
скандинавския Тор (Тур), скитския Папай, келтския Таранис, индийския Индра (Парджаня fPaijznya/), почитаните от анатолийските хети
божества на бурята - хуритския Тешуб и лувийския ТархунЫ, осетинская Цоппай (Чоппа), арменския Вахагн и т.н., все божества, които
същевременно били считани и за главни богове в съответните митологии, а някои от тях по-късно били преосмислени в богове на войната.
Бог-гръмовержец почитали и народи извън индоевропейското семейство. Такъв е Баал - ханаанският бог на гръмотевиците и дъжда; угрофинският Укко, богът на небето и гръмотевиците, при мордовците това
е Пургинепаз, при индианците всяко племе го наричало с различни
имена, подобно е при някои виетнамски племена и т.н. А в кавказките
митологии аналог на гръмовержците е богът на мълнията като чеченский Шибле, абхазкия Афи и т.н.
Би могло да се каже, че Перун е почти идентичен с литовския Перкунас и латвийския Перконс. Имената им имат общ произход. За тях
са запазени повече сведения, даващи възможност за по-пълна реконструкция на образа на бог Перун.
Това е най-споменаваното в писмените източници славянско божество. Според описанията в летописите на идолите от пантеона на
княз Владимир, издигнат на хълм до двореца му в гр. Киев, Перун се
представя с антропоморфен вид, направен от дърво с облик на възрастен мъж, но едър на ръст. Главата му била сребърна, а мустаците и
ушите, според други и брадата му, били от злато. В някои летописи се
представя с железни крака. В едната му ръка имало камък във вид на
мълния, който бил украсен със скъпоценни камъни, а статуята на Перун в Новгород го изобразява с пръчка-жезъл в ръка. Същевременно в
белоруски предания се казва, че в лявата си ръка Перун носи колчан
със стрели, а в дясната - лък. В народните представи е много страшен
на вид. Смята се, че първоначално бил конник, а по-късно се возел в
колесница, с която преследвал змиевиден враг - Велес или Змиулан.
Пред идола на Гръмовержеца в Киевския пантеон непрекъснато горял
свещеният огън, който се поддържал от жреците. Ако някой жрец допуснел огънят да угасне, той бивал убит.
Атрибутите на Перун са кон, колесница, брадва или чук, камък, който поляците наричали kamien piorunowy (днес това е названието за белменит) и стрели - известните в староруски стреле громнъеи, а в полски
strzala piorunowa. В белоруските поверия Перун бил обкръжен от свита
духове с облик на хищни птици и зверове или от войнствени младенци.

486

В социално отношение Перун има жена. Не може да се каже със сигурност коя е била, но се допуска, че това е Мокош (Макош) - богинята
на съдбата или Лада с прозвище Додола.
Първоначално за славяните Перун бил „господар на всичко“, властелин на вселената и бог над другите божества. Нещо повече, той се
идентифицирал с небето, което значи, че той изместил Сварог и в даден момент бил възприет като главен небесен бог, властващ над всичко
и всички. По-късно му била приписана ролята на бог на атмосферните
явления и най-вече на гръмотевиците, който произвежда и мълниите.
Всеобщо било вярването, че когато гърми и блестят светкавици, Перун
се движи по небето с огнената си колесница и от огнения си лък мятал мълнии, които се асоциирали със стрели. Някои вярвали, че тези
стрели са насочени срещу нечистите духове, които, за да се спасят от
тях, се криели под човека или в него, под коне, в дървета, а понякога
и в домовете. Затова, щом започнели гръмотевичните бури, хората затваряли вратите и прозорците, та нечистите сили да не могат да влизат в домовете и телата им. „Стрелите на Перун“, т.е. мълниите, често
предизвикват пожари, смърт на хора и животни. Умрелите от мълния
някога смятали за светци.
Перун носел не само гръмотевични бури, но и благодатен дъжд. Затова по време на суша славяните се молели на него да даде дъжд. Той
влизал в противоборство със змеи или ламя, хала, които държат водите заключени. Според някои учени този змей е ипостас на Велес, който
крадял животни от стадата на Перун. Повод за тяхната вражда било и
това, че Велес откраднал съпругата на Перун. След победата над змея
(Велес) Перун освобождавал водите за хората.
На благоволението на Перун разчитали и по време на война, а при
сключване на мирни договори славяните се клели в него и в оръжието
си. Това означава, че Перун се почитал и като бог на войната. Негов
атрибут, свързан с тази му функция, е брадвата. На него му принасяли в жертва волове, бели коне, бикове и други животни (а в по-стари
времена вероятно и хора) и в тези моменти гадаели. Когато в мирно
време човек нямал какво да му принесе, оставял косми от косата си при
неговия идол. Като бог на войната Перун е свързан с вълка, който традиционно е противник на бога на земните сили. Според едно предание,
когато гони облаците, закриващи слънцето, славянският гръмовержец
Перун приема образ на вълк. Това навежда на мисълта, че ако Велес
в даден момент се съотнася с мечката, то Перун е в някаква връзка с
вълка, който е символ на вбйните при много народи, при това не само
индоевропейски.
Оброчищата на Перун били на високи места - обикновено на някой връх в планина или възвишение край селищата, до някой стар дъб
или до дъбова гора. Така се установява, че в опозицията горе ~ долу
локализацията на Перун е горе, на небето, а символично — на върха на
световното дърво. Смятало се, че на високите места връзката с него е
по-лесно осъществима. Свещеното дърво на Перун, както и на другите
гръмовержци, е дъбът. Друг атрибут на Перун е цветето перуника <Iris
gcrmanica>.

487

При полабските славяни четвъртък се нарича perundan, perendan, което показва, че този ден от седмицата бил посветен на Перун.
В света на православното християнство приемник на езическия бог
Перун е библейският пророк Илия. Той поема неговите функции, а заедно с това и патронният празник на Перун - 20 юли (2 август), бил
пренасочен към пророк Илия. Понякога негова проекция в народното
съзнание са героите-богатири в руските билини.

Бог Перун се споменава и в някои български исторически писмени източници. За първи път името му е регистрирано в един
от ръкописите на „Житието на Димитър Солунски“, където името на Зевс от старогръцката митология при превода е заменено с
Перун. Неговото име е фиксирано и в „История во кратце о болгарском народе словенском“ на Йеромонах Спиридон от 1792, от
което е видно, че българите помнели и почитали Перун и през
XVIII в., а в ръкописа на „Сокровище детям“, също от това време,
апелативът перун означава ‘мълния’. Неговото име е съхранено в
антропонимите Перун, Перуна, Перуника, от него са производни
някои селищни имена - Перовец, Перово село, гр. Перущица, село
Пирин. Край град Перник били запазени развалини н&Перйнградъ, който дал името на днешния град. Планината Пирин и едноименният й връх, който се смятал за обиталище на Перун. Перунъ
се казва и едно възвишение до Витолище /Прилепско/. Производни
от Перун са и имената на върховете Персенк, Перелик, реките
Перутац, Перучац, Перучица. В някои устойчиви словосъчетания той е наречен Перушан: Накокошинил сълс се като цар Перушан\ Скокна Перушан, подскокна, всичката земя разтърси и
остарялото сравнение: <...> гъсти като на дяда Перина брадата.
В сборника „Веда словена“ той се назовава Гръмна Бога. Паремиите подсказват, че в представите на българите Перун е с ръст на
великан, с гъста брада, навъсен и страховит, а титлата цар или
крал го определя като главен бог. Един от синонимите на цветето
ирис е перуника (< Перун), а названието змейово цвете е свързано
с представата за гръмовержеца в облика на змей.
За някои функции на българския Перун също се съди по характеристиката на неговия християнски приемник. Прехвърлянето
на основната функция на Перун върху св. Илия, след приемането
на християнството, е отразено в клетвата: Ега те св. Илиа еже
грамлявицу смаже! и фразеологизма Честит като Св, Илия
у ореси, кога гърми ‘щастлив, радостен’. Българите вярвали, че
свети Илия властва над мъглата, която затваря в пещерите и
я пуска по свое желание. Това потвърждава функцията на Перун като бог на атмосферните явления. Подобно на него св. Илия
влиза и в ролята на драконоборец, който воюва с ламя или хала.
Побеждава ги, като хвърля мълниеносни стрели. В тази борба му
488

помага змей. Това става най-вече преди жътва, когато ламята
води градоносни облаци, а змеят ги разсейва.
Ярко свидетелство за наличието на Перун в божествения пантеон на южните и в частност на българските славяни е обредът за
призоваване на дъжд по време на голяма суша пеперуда // перперуда. Названието е метонимно образувание от името на главното
действащо лице в обреда Пеперуда //Перперуда и други фонетични варианти. Обредът е посветен на Перун, а действащите лица
явно имитират персонажи от неговото обкръжение. Предполага
се, че те са проекция на дъщери и/или жрици на Перун, които
най-вероятно са русалките. За това говори и митонимът Пиринига, с който се назовава митична невеста (русалка или самодива),
която пази дълбок кладенец. Главната героиня в обреда пеперуда изобразява неговата съпруга, сестра или дъщеря, чието име
най-вероятно е Перуна /български/, Перуница /руски/ или нещо подобно, като не е изключено това да е прозвище на Лада. Такива
митонимни двойки са нещо обичайно в митологиите (вед. Яма и
Ями, Индра > Индрани, Варуна > Варуни и др., които са съпруг
и съпруга). При двойката митоними Перун ~ Перуна Н Перуница
вероятно е съхранен един обичай, запазен до XX в. при българите,
според който съпругата е приемала името на съпруга си + суф.
-ица (Дасйлица, Стояновица, Никулица и т.н.). Суфиксът -ица се
явява и в Додулица < Додола, дублетни названия на Пеперуда.
Връзката на Перун с обреда пеперуда и главното действащо лице
в него се потвърждава и от един вариант на българската обредна
песен-молитва за дъжд:

Пипируда злата
Пред Перуна лята,
Лята и пролята,
По поле се мята
И богу ся моли
<...>
/Раковски, Показалец: 168/.

Съдейки по обръщенията в една украинска обредна песен:

Гей, Ладо, гей!
А ты, Перуне,
Отче над Ладом,
гей ты, Перуне,
<...>
то великата Лада е много близка на Перун, но не става ясно
дали са в роднински отношения или просто тя е негова подчи-

489

нена. Същевременно някои учени приемат, че Лад И Ладник е
едно от имената на Перун, с което се формира и дублетната на
Перун ~ Перуница двойка митоними Лад ~ Лада, която вероятно
е съществувала в периода на матриархата. Във връзка с това се
предполага, че Додола и Перперуда - при южните и Перуница при
източните славяни са прозвища на съпругата на Перун, но тя би
могла да е негова дъщеря.
По сведения на Йеромонах Спиридон в края на XVIII в. главната роля в обреда пеперуда можело да се изпълнява и от юноша,
когото намятали с мрежа, имитираща багреница и му слагали венец от бурени. Така той представлявал Перун, чието име често се
споменавало по време на обреда. В български диалекти се срещат
и названия или прозвища от мъжки род, съответни на Додола
- Додул (Дидул, а в сръбски - Додолой), както и от други корени - Дъж довник и Папратите, които подсказват, че главното
действащо лице в обреда за предизвикване на дъжд е било момче,
имитиращо Перун, чието основно прозвище при южните славяни
е Додул. Изглежда, че първоначално обредът е бил насочен пряко
към Перун, а по-късно, по неизвестни причини, е пренасочен към
неговата съпруга. Всичко това явно показва, че старославянският Перун пряко е отговарял и за дъжда, което е характерно и за
ведическия Pardjanya - според „Ригведа“ олицетворява облаците и
подава на света плодороден дъжд, за да оросява растенията.
Освен върху св. Илия, образът на Перун частично е проектиран и върху юнаците, герои в юнашкия епос, които, подобно на
него, влизат в единоборство с ламя, хала, змей.
Сред версиите за етимологията на теонима Перун (прасл. *Регапь < и.-е.
*Per/k/-un-o-s) най-приемлива е тази, според която той е производен от глагола
*perti, рьг9 ‘удрям, бия’ (+ суф. -ун) > ст.бълг. шрл, пьрати > бълг. nep lai, /да! перна
‘удрям // да ударя, бия, блъскам", т.е. вътрешната структура на името е ‘този,
който удря, бие, блъска (с мълнии и гръм)’. Тази версия се потвърждава от някои
славянски думи от същия корен - ст.рус. и ст.бълг. Пгроунъ, рус. перун ‘светкавица, мълния", укр. перун, белор. пярун, пол. piorun ‘гръм’, които определено фиксират дейността на Перун да произвежда гръм и мълния. Според една от версиите
те са производни от общосл. глагол перж, прдти ‘бия, удрям’. От същия корен е
бълг. пернат или перко - за хора с по-особено, неординарно поведение, налудничави действия и идеи. От един произход с Перун са лит. Perkünas, латв. Pčrkons,
хетс. Пирва и ст.инд. Pardjânya - първоначално бог на дъжда, а по-късно отъждествяван с Индра. Тези имена се свързват и с праиндоевропейското название за дъб
*perkvu- - свещеното дърво на гръмовержците. Предполага се, че от същия корен
е и хет.-хур. Piruaš и perunas ‘скала’, а също ст.инд. pârvata-, готск. fairguni със значение ‘гора’. Същевременно ст.гр. Херос има епитет Перкоо^, Псркхоуц, а Перкос
(Перкоус, Перконис // Perko/u/s, Perkonis) с прозвище на анонимния върховен бог
на траките (вероятно тракийският конник, а може би това е Герман). В своята
„Илиада“ Омир ни дава името Пейрой (Пирсод), чийто носител бил тракийски
вожд, който разбивал вражеските сили с огромен камък и бил отъждествен с
Нюрд Перксоу. Не е напълно изключено към това словообразувателно гнездо от

490

митоними да се отнася и митономинантът пери.
£□ Афанасьев А., Поэтические воззрения славян на природу, М., 1994:
248-301; Българска митология. С., 1994, с. 258-262; Волошина Т. А., Астапов С» Н., Языческая мифология славян, Ростов-на-Дону, 1996: 69-82; Галковский Н. М., Борьба христианства с остатками язычества в Древней Руси
(Репринтное изд. 1913 и 1916 годов), 13-16 <http://books.swarog.nvbooks/Osource/Oruss/
galk/>; Георгиева И., Българска народна митология, С., 1993:231-237; Гейшор
А., Митология на славяните, С., 1986: 53-86; Георгиев Вл., Трите фази на
славянската митология II сб. Изследвания в чест на академик Михаил Арнаудов, С., 1970: 471; Грушко Е. К., Медведев Ю. М., Энциклопедия русских
преданий, М., 2001: 462-468; Иванов Вяч. Вс., К этимологии балтийского и
славянского названий бога грома И Вопросы славянского языкознания. Вып. 3,
М.: 101-111; Иванов Й., Культ Перуна у южных славян. И Известия Отделения
русского языка и словесности Императорской Академии наук, т. 8, № 4, СПб.,
1903: <http://www.paganism.ru/perun-c.htm>; Канев К., Момчиловци, С., 1975: 27;
Миковъ В., Произходъ и значение на имената на нашитгъ градове, села, ргъки,
планини и мтъста, С., 1943: 174; Мифы народов мира, М., т. 1, 1987: 154-155; т.
2,1992: 306-307; Нидерле Л., Славянские древности, М., 2000: 307-308; Панчовски Г., Пантеонът на древните славяни и митологията им, С., 1993: 41-45;
Рыбаков Б. А., Язычество древних славян, М., 1981: 417-420; Сефербеков Р.
И., Пантеон языческих божеств народов Дагестана (типология, характеристика, персонификации), Махачкала, 2009; 257; Славянская мифология, М.,
1995: 305-306; Славянские древности. Этнолингвистический словарь, т. I, М.,
1995: 208; Стойнев А., Българските славяни. Митология и религия. С., 1988:
33-40; Трубачев О. Н., Этногенез и культура древнейших славян, М., 2003:197;
Фасмер М., Этимологический словарь русского языка, т. 3, М., 33-40; Фанталов А., Культура Варварской Европы: типология мифологических образов,
Дисс. на соис. уч. ст. кандидата культурологии, СПб., 2001:104; Филипович М.,
Трагови Перунова култа код южных славена И Земалски музей у Босни и Херцеговини. Гласник земалског музея у Сараево. Нова серия, 1948.

ПЕСОГЛАВЕЦ (иесогловец /общоб./, писуглавци /Свежен, КарлУ)
Митично или фантастично същество с човешко тяло и кучешка глава, известно в съвременната световна етнология под
гръцкото название кинокефал.
Този персонаж се споменава в писмените източници на много народи от древността и Средновековието /египтяни, индийци, персийци, китайци, гърци, римляни, византийци, славяни/. Митологията, литературата, изобразителното изкуство, археологията дават сведения, от които
е видно, че той идва от дълбока древност. Възможно е песоглавецът
да е проекция на абхазкия бог Алишкинтр — бог Куче, египетския
Инпу (Анубис) - бог, покровител на душите на умрелите, който често
се изобразявал като човек с кучешка глава. Със същия вид се описва
и бог Пангу от китайската митология. Във фриз върху сребърна купа
от XIII в. пр. н. е. (в музея в гр. Тбилиси, Грузия) са изобразени хора
с кучешки глави и опашки. Според Лукиян („Диалози“) при пренасянето на Ио в Египет лицето на Хермес придобило кучешки облик.
Изображения на кинокефали, покланящи се на Хеката, се откриват и
във византийски миниатюри от XI-XIII в.

491

Особен интерес представлява обстоятелството, че редица старогръцки историци и писатели (Хесиод, Ктезии, Херодот, Мегасфен,
Павсани, Плинии Стари, Симий Родоски, Псевдо-Калистен) представят кинокефалите като реални хора от друга раса. Сведения за тях се
откриват ив някои индийски, персийски, египетски и древни китайски
писмени източници. В Средновековието за тях пишат Августин Блажени, Плано Карпини, Порденоне и Марко Поло. Според картите на
средновековни картографи песоглавците живеели в Индия, Северна
Африка, Етиопия и Скития, но най-разпространени били в Африка
и Азия — на север от Индия. В ХерефорЬовската карта на света (ок.
1300 г.) за обиталище на кучеглавите се отбелязва Скандинавия, но
още през XI в. Адам Бременски в своята „История на хамбургските
архиепископи“ (IV, 19) уточнява, че те живеят на островите срещу славянския бряг на Балтийско море и често са попадали в плен на русите, а на картата на Хенрих Майнцски е написано, че: „В Рифейските
планини (на границата между Европа и Азия) тече река Танис. Там
живеят лоши хора Грифони и Кучеглави“. Дори Хр. Колумб и неговите моряци разказват за наличие на песоглави хора в Америка. Всъщност кучеглави били само мъжете — жените имали нормални човешки
глави. В литературните съчинения те са представени като разумни
същества и с изключение на кучешката си глава, във всяко друго отношение приличат на хората. В романа си „Животът на Александър
Македонски“ Псевдо-Калистен разказва за срещата на Ал. Македонски с кучеглави мъже (които индийците назовават калистри), покрити с гъста козина, които говорят човешки и се хранят с риба. Според
други те са рижи, по-рядко кестеняви и сивокоси. Понякога се описват
с опашка. На ръст достигат от 2 до 2.50 м, имат много силни челюсти.
Обличат се с кожени дрехи, но не говорят или произнасят нещо между
лай и език. Те са всеядни, но предпочитат месо. Служат си с инструменти и оръжия. Препитават се с лов, но се хранели и с човешко месо.
Обитаваните от тях места били трудно проходими и живеели във вид
шатри. Едни ги представят като много зли, жестоки по нрав, а според
други те са благородни диваци. А Ктесий (400 г. пр. н. е.) дори ни съобщава, че племето им наброява 120 000 индивиди. В „Космография“
(трактат от VIII или IX в. на архиепископ Вергилий Залцбургски) се
споменава, че те нямат цар.
Песоглавецът е намерил отражение и в християнската религия.
Северноазиатските християни смятали, че кинокефалите формират
едно от подразделенията на апокалиптичната армия на Гог и Магог.
Християнският светец Бартоломей бил песоглав. Според няколко
християнски легенди кучеглав е бил и св. Христофор, който се описва
с огромен ръст, поради което вселявал ужас сред палестинците. Като
такъв той се изобразява в някои православни икони, една от които
може да се види в Третяковската галерия (в Москва), запазени са
фрески с неговия образ в някои руски манастири, а негова скулптура
се намира в парижката катедрала „Св. Богородица“. В преписи от XII
и XIV-XV в. на древни религиозни книги се казва, че в джунглите на
Индия св. Тома срещнал двама кучеглави, които трябвало да приоб-

492

щи към християнството.
Предполага се, че песоглавците се появяват в славянските култури (както и в Европа изобщо) чрез гръцките апокрифи. От тях и
румънците заемат своя căpcăun или cap-di-cîne ‘кучешка глава’, който има
вид на исполин с една или две кучешки глави (представа, близка до
вида на „монголския“ великан).
В славянските народни култури песоглавецът е почти забравен.
Сведенията за него са оскъдни и не са единни. Вероятно затова рядко се представя в специалната литература. Сравнително по-добре е
съхранен споменът за него при украинците. Според една тяхна легенда песоглавците били социални еднооки същества, които живяли по
времето, когато нямало смърт. Те хващали хора, отглеждали ги и се
хранели с тях. Но хората се помолили на Бога да им помогне и той откликнал, като изпратил Смъртта с косата, която унищожила всички
песоглавци. Но част от песоглавците се спасили от божието възмездие и се преселили на друга земя в края на света. Някои смятали, че
освен едно око, песоглавците са и с един крак, поради което се придвижват свързани по двама и живеят отвъд Дунава и в Турция. Във
фолклора се споменава, че те се хранят и със змийско месо, от което
придобиват способността да разбират езика на билките. По други сведения това е демон с вид на човек-чудовище, който е с кучешка глава
и по този начин се приобщава към представата на другите народи за
този митичен образ. В една фреска от XI в. в Софийския събор в Киев
е изобразена сцена, в която песоглавец се бие с копие срещу атлет,
въоръжен с брадва и щит. В поверията на словенците и хърватите,
на някои босненци и далматинци кралят на песоглавците е хунският вожд Атила. Наричали го и с имената Песиян, Пес Марко или
Псоглав. Смятали го за човекоядец, представяли си го на вид черен и
космат. Някои го описват с човешко тяло, кучешка глава и еднокрак,
според други е с едно око на челото и друго на лицето, устата му е настрани, а за трети той е с кози уши. Западнославянският песоглавец
Гастон се възприемал като божество на преизподнята и имал вид на
човек с вълча глава и люспесто тяло.
Някои българи смятали, че освен на челото, песоглавецът
има око и на тила. По този признак той корелира с върколака.
В българската народна приказка „Мечи син“ се споменава за
царство на песоглавците, а техният цар е страшен — с черна
кучешка глава, с облещени очи, когато говорел, долната му челюст се смъквала до гърдите. Други го припознават като ‘зъл
дух, на вид слаб, с дълги и жилави ръце, който броди нощем и
напада жените’.
И българите вярвали, че песоглавецът яде хора. Съдейки
по семантиката на еднозначните названия песец, песница,
песчява болест ‘болест по децата, от която те слабеят, линеят,
а по лицето и гърба им израства сив мъх’, явно вярвали, че
тази болест е дело на песоглавеца. От друга страна, връзката

493

на болестта с кучето е видна от обичая болните деца да се провират през кучешки пролез на плет. Това е още едно свидетелство, че първичната представа на българина за песоглавеца
също е била свързана с облика на куче. Същевременно в една
от най-известните български икони на св. Христофор той е изобразен с глава на кон.
За персонажа с тяло на човек и кучешка глава днес малко
българи знаят. Думата песоглавец сега се употребява рядко от
най-възрастното поколение, чиито представители също трудно
го определят и описват. Използва се като синоним на бяс, дявол, зъл дух изобщо, а най-често като преносно и обидно название за лош човек. Но явно някога е имала по-голяма употреба,
което е видно от това, че в някои райони кукерите се наричали
песяци /Смол.; Дев./, а някои от участниците в кукерския карнавал били с маска на куче (и вълк). В диалектите е регистрирана
и производната лексема пёсянчяник със значение ‘друговерец’.
Според семантиката на тези названия българинът е възприемал песоглавеца предимно като зло същество от друг свят.
Съществували ли са някога кинокефали? Според средствата за
масова информация при разкопки в Монголия е открит скелет на
15-метров човек с череп, наподобяващ кучешка глава. На няколко
места в света са намерени черепи, за които се предполага, че са на кинокефали. Научното откритие, че гениите структури при кучетата и
хората съвпадат, както и последвалите изследвания в тази насока налагат да се преразгледа отношението към описанията на античните и
средновековните автори за кинокефала и да се постави под съмнение
твърдението, че това е един от многото митове. А може би всичко това
е просто възраждане на един архаичен мит под формата на научна
фантастика? Бъдещето ще покаже.
цоглавец
Названието песоглавец е сложно по структура и е съставено от пес и
глава + -ец, т.е. ‘чудовище с глава на куче’. То е регистрирано още в ст.бълг.
под облиците пвсоглавъ, пь.снгеглдвьць, гнсыеглавьць. Запазва се в славянските езици с незначителни фонетични промени. В ст.бълг. език се явява като калка
на гръцкото название KüvoK&paXog (кинокефалос): «кинос» ‘куче’, кЕсрйХц ‘глава’.
Обликът цоглавец е получен чрез прехода пс > ц. От цЪглавец > цологлавец с
вмъкване на флексията -ло-.

£2 Български етимологичен речник, т. 4, С., 1996: 188; Варварская энциклопедия: Кинокефалы, киноцефалы, (собакоголовые, псоглавцы) <http://www.var var.ru/arhiv/slovo/kinocefal.html>; Геров Н., Речник
на българския език, т. IV, С., 1977: 25; Кинокефалы у греческих историков
и писателей: <http://www. dopotopa. com/kinokefaly_ili_ pesiegolovye. html>;
Кюнстлер M., Митология на Китай, С., 1987; Левкиевская Е., Мифы
русского народа, М., 2002: 156-157; Николчева Д., Тайнствените същества от древните легенди: <http://old.dunia.bg/2007/0507/ 19050 7/iskam/isk-4.

494

html>; Савова M., Две сходни раси - на човеците и на кучетата, са били
създадени на Земята от извънземен разум преди стотици хиляди години:
<http://www.chudesa.net/%dO%be%dO%bl%dl%89-%dO%bf%dl%8O%dO%bO%dl%
80%d0%be%d0%b4%d0%b8%dl%82%d0%b5%d0%bb-%d0%bd%d0%b0-0%ba%dl%83%
dl %87%d07ob5%d 1 %82%d0%be-%d0%b8-%d I %87%d0%be%d0%b2%d0%b5%d0%ba%
dO%bO/>; Словенска Mumwozja. Енциклопедски речник, Beograd, 2001: 9-10.

ПИСАРИЦА (писарйца

/Н. село, Вид./) >

ОРИСНИЦИ

Названието е производно от глагола пиша, т.е. ‘която nuzue’, т.е. ‘определя* съдбата’.

п л а е ; ii:ui ЦА (плаедница /руял.Г)

Митично същество от рода на самодивите, което в големите
горещини по време на жътва се явява по нивите около обяд.
Всъщност това е олицетворение на пладне ‘обедно време’, но
само по време на жътва, когато обедните часове са много горещи
и слънцето жари. За нея се споменава само в апокрифни молитви. Явно това е същият зъл дух, познат в руската митология под
името полудница. Тя е с вид на висока красива девойка със златисти коси, облечена в бяло, която също се явява на полето по
жътва в обедните часове (т.е. в половината на деня, откъдето идва
и митономинантът полудница, т.е. полудневница) и следи никой
да не работи по обяд и да не спи на открито, огряван от жаркото
обедно слънце. Тези, които не спазват забраната, тя ги наказва
с главобол и припадък. Този персонаж е познат и на западните
славяни и словенците.
В представите на някои руснаци Полудница е уродлива космата старица, която живее в ръжта, броди сред изкласилите поля
и с голям тиган ги предпазва от жарещите слънчеви лъчи. Ако
някой човек наруши спокойствието й, тя така се ядосва, че може
да изгори житата. Когато е ядосана, понякога плаедницата свива
няколко ръжени стъбла в дадена нива, след което тя се смятала
за прокълната.
Този персонаж се доближава по характер до русалките, които
се грижат за влагата на житата.
Названието е производно от диалектното название пладне ‘обяд; обедно
време’. Това обяснява мотивацията.

Ш Георгиева И., Българска народна митология, С., 1993: 159; Г^рушко Е.
А., Медведев М., Энциклопедия русских преданий, М., 2001; 489-490.

(плътеник /СЗБ; СИБ/, пълтпенйк /Банат/, плтеник /Чорльово, Лом./; ПЛЪТНЯК (пълтняк /ЗБ/, плтаняк /М. лъка, КулУ).

ПЛЪТЕНИК

Вампир, достигнал третата степен на своята еволюция, когато
495

е възстановил напълно плътта и костите си.

За няколко седмици, по други версии шест месеца или три години, след като е станал самсомолец, вампирът укрепва, придобива кости и става плътеник, т.е. уплътнява се, възстановява
се плътта на умрелия. Той възвръща облика си от преди смъртта
и на пръв поглед не се различава от нормалните хора. Може да
се разпознае по чипия нос, тялото му е много гъвкаво, ушите му
са прави и плоски, някои имат опашка или други белези на гърба си. Те се отличават и по това, че винаги са мръсни.
Съгласно поверията плътеникът мъж понякога се връща при
жена си и продължава да живее с нея и от това съжителство понякога дори се раждат деца. Но най-често той отива в друго селище, където не го познават и заживява нов живот. Работи като
търговец или е занаятчия - касапин, бръснар и т.н. Там създава
ново семейство. Ако жена му го обича три години, той става отново обикновен жив човек. Децата на плътеника виждат вампирите и могат да ги унищожават, т.е. те стават вампирари,
но и самите те са потенциални вампири. Във връзка с това е и
поверието, че по този начин се създават цели семейства и дори
фамилии вампири.
Плътеникът по цяла нощ броди и се прибира вкъщи едва след
първи петли. Храни се само с кръвта на животни и хора. Става
особено опасен след третата си година. Докато спи, душата му напуска тялото. Когато се породи съмнение, че някой е плътеник,
когато заспи, неговите близки му обръщат главата, та душата да
не може да се върне. В такива случаи тялото умира. Разпознатите плътеници се унищожават и чрез изгаряне.
джангалос, окостник, уплътеник
Терминът плътеник е български по произход. Вътрешната му структура е ясна - ‘<мъртвец, който е придобил> плът + суф. -еник (или от прилаг.
плътен + -ик)’. В повечето говори в СЗБ термините вампир и плътеник са си
разменили значенията.

Ш Българска митология. Енциклопедичен речник (съст. А. Стойнев), С.,
1994: 46; Георгиева И., Българска народна митология, С., 1993: 199-200; Маршов, Д., Народна вяра и религиозни народни обичаи, С., 1994: 309-312.

ПОГАНЕЦ (поганец, поганци — мн. ч. /Род./, пуганец /Смол./, боганец,
буганец, буганци /Род./); ПУГАНЕ (пугане — мн. ч. < *пуганин > буганин — ед. ч. /Род./); ПОГАНЧЕТА (поганчетпа /Ксант./)

Вид демонични същества с неизвестен произход.
В представите на българите поганците имат вид на огромни

еднооки, еднокраки и голи чудовища, качества, по които до известна степен корелират с великани (и гръцките циклопи), а
понякога дори се отъждествяват с тях. Според някои те яздят
коне, имат дълги бради и са облечени в сини дрехи. Смята се,
че поганците бродят нощем до първи петли през Мръсните дни
и когато срещнат човек, го завличат и изяждат. Според тази характеристика те се доближават до върколака и караконджола. Това се потвърждава и от дублетните названия на Мръсни
дни - Погоните дни /Род./, (Буганите дни /Род../), Погано време /
Извор, Бург./, Поганото /Род./, Поганци /Род./, (Буганци /Род./), които
съвпадат с Караконджовите дни и се отнасят за периода между
Бъдни вечер и Йордановден, характерен с нощното бродене на
някои демони като караконджола. Поганците причиняват и болести.
С поганците е свързано и поверието, според което пепелта от
изгорелия бъдник срещу Коледа (а някъде и срещу Сурва и Йордановден) е поганцка пепел (погански пепел), за която се смятало, че притежава магическа сила, тъй като „поганците ходят
по нея“. Затова тя не се изхвърляла, а се съхранявала в гърне
и пролетта се смесвала с житото за посев, та в нивите да няма
главня. С нея се лекували болести и се гонели злите сили. Иманярите я ръсели върху мястото, където се предполагало, че има
заровено съкровище, за да се разбере кой е неговият стопанин и
каква жертва иска.
На отделни места този демон (използвайки облиците на името пуганъец /Богутево, Асен.; Средногорци, Мад./, пуганци /Мезек, Свил.;
Парил, Г. Делч.; Драбишна и Покрован, Ивгр./) приема ролята на ТОрбалан, т.е. явява се като митичен персонаж за плашене на децата.
бутанец, вонкашни погани, вонкашно, караконджул
Под един или друг облик терминът поганец се среща във всички славянски
езици, но означава предимно 'езичник*, т.е. ‘нехристиянин* (< ст. бълг. погонинъ).
То е производно от прилагателното поган // поган ‘мръсен, нечист*. Предполага
се, че е образувано още в праславянски, където *pagäm>-cb е производно от думата *pagJHTb - заемка от балканолатинския (paganus ‘селски*, а по-късно приема значението ‘езически, езичник’, с което е заето в славянските езици) + суф.
-ьсь (или -ин). Определението ‘мръсна, нечиста сила*, както и ‘непринадлежащ,
несвързан с християнската религия* се отнася за всички езически митологични и
демонични образи. Един от символите на езическите хтонични сили е мишката,
поради което в СЗБ тя се назовава поганец (буганец), а посветените на тях Мйши
празници се наричат и Поганшляк /ЗБ/. Възможно е първоначално това да е
било евфемистично название на върколак, а по-късно се използвало изобщо за
всеки демон. Семантично названието е идентично с мръсник.

Ш Български етимологичен речник, т. 4, С., 1996: 417-420.
ПОЛОВИНКА БОЛЕСТ (половинка болест)

497

В народната демонология съществувало поверие, че болестите
са 77 (или 99) и половина.

Функцията на духа на половинката болест е да се присъединява към всяка болест, като по този начин я усложнява. Затова се
смятало, че тя е най-страшната, най-опасната болест. Духът й с
нищо не може да се изпъди, поради което тази болест е нелечима.
Въпреки това, когато берели билките за другите 77 (99) болести, знахарите се стараели със затворени очи да откъснат половина от цвета на която и да е билка, защото се вярвало, че единствено тя притежава силата да изпъди духа на половинка болест.
Ш Маринов Д., Народна вяра и религиозни народни обичаи, С., 1994: 309.

ПОЛУВЕРНИК (полувёрник

/Плев./);

ПОЛУВЕНГЕР (полувёнгер /

Воднянци, Плев./)

Зъл нощен дух с антропоморфен вид.
Според поверията лицето му е много грозно. Той броди нощем
и прави пакости. Често се идентифицира с вампир.
w Съдейки по названието, този вампир произхожда от анатемосан от църквата приживе християнин, който, според морала на времето, се е смятал за вярващ в християнството, но не напълно. Във варианта полувенгер вторият компонент вероятно е звуково уподобен по венгер ‘унгарец’, тъй като католиците, към
които принадлежат и унгарците, явно българите също смятали за полуверници.

Ш Български етимологичен речник, т.

1, С., 1971: 218.

ПОРЕДНИЛА (Цорёднила /Чипровци, Монтан./) X ЧУМА
w Митономинантът вероятно е прозвище или евфемизъм, образувал чрез
субстантивирането на причастната форма за ж.р. на глагола поредя или прилагателното име поредни + -ла. Мотивирано е от факта, че този демон причинява
епидемия, т.е. засяга всички „поред“.

ПОСЕСТРИМКА (Посёстримка

/Дяково, Дупн./)

Прозвище на самодивата, която помагала на Крали Марко, когато изпадал в беди.
Според поверията тя е негова посестрима, а той - неин побратим. От юнашките народни песни става ясно, че и други юнаци
имали посестрими сред самодивите.
Названието е умалително от посестрима ‘некръвнородствена сестра, придобита чрез специален обред. Според традицията момиче може да стане посестрима само на момче и побратим - на момиче. Сред народа това става, когато
един от двамата е болен или често му се случват други неприятности.’

498

ПОТНЯК {потняк /Соф./) > ПЛЪТЕНИК
w Терминът е съкратен вариант на плътненик, т.е. той също е производен от плът, като л изпада, а ъ се преглася в о. Възможно е да е фонетичен
вариант на пътник, който се върнал от другия свят. Връзката с пот се изключва, тъй като няма сведения, че плътеникът се поти.

ПРЕДСКАЗАТЕЛИ {предсказатели)
Хора, притежаващи свръхестествени способности да получават информация за събития или ситуации от миналото, настоящето и бъдещето, обикновено без използване на специални
техники, помощта на различни предмети, явления, изчисления,
специални жертвоприношения и др. като гадателите.
Това са днешните ясновидци, които народът нарича и прорицатели, чиито способности ги определят като необикновени хора. Вярва се, че те са в пряк контакт с Бог или други свръхестествени същества,
понякога от другия свят. За предсказатели се разказва още в най-древните митологии. В хетските таблици се споменава ясновидецът Адунтари, а в Библията се разказва за предсказателката от селището Андор,
при която отишъл еврейският цар Саул, който известно време преди
това бил забранил дейността на гадатели, предсказатели и др. под. Известно е, че цяла Гъция била осеяна с храмове, в които действали различни жреци-прорицатели или оракули. Особено популярен е слепият
прорицател Терзей в епическата поема на Омир „Одисея“. Класически
пример за прорицател е героят от Новия завет Йоан Богослов, който
описва своите видения в книгата Откровение. Дълъг е списъкът на
световноизвестни и днес предсказатели през средните векове като Калиостро, Мария-Ана Ленорман (придворна ясновидка на Наполеон),
Василий Немчин (около 1350 г.), написал своите пророчества за съдбата
на Русия, монахът-гадател Авел, предсказал деня и часа на смъртта на
Екатерина II и Павел I, унищожението на Москва от французите; йокширската Урсула Сушил, известна повече като Майка Шиптон (XVH
в.), ясновидецът и целител Едгар Кейси в САТЦ, сръбските предсказатели от XIX в. Драголюб Голубович is Деян Маленкович и още много други. И днес представляват интерес предсказанията на средновековния
М. Нострадамус. Известен в началото на XX в. бил придворният руски
ясновидец и лечител Григорий Распутин, а около Втората световна война хипнотизатор, ясновидец и телепат Волф Месинг - полски евреин,
живял предимно в бившия Съветски съюз. Характерното за повечето от
тях е, че в своите предсказания обикновено използват различни тропи
(метафори, алегории и др.), което затруднява тяхното тълкуване. Често
дори самите те не могат да ги интерпретират точно, особено когато виденията им се отнасят за много далечното бъдеще.
Богът на слънцето Шамаш в месопотамската митология бил бог и
на оракулите, покровител на пророците и предсказателите.
Освен чрез видения, едни прорицатели получават сведенията чрез
глас (често на извънземни), други — чрез общуване с духове на умрели

499

и др. За целта им е нужно само да се съсредоточат. Някои прорицатели
могат да предсказват при изпадане в транс, което понякога се предизвиква изкуствено като при шаманите. Предсказания изричат и някои
епилептици при допир, когато колабират. Тези способности те получават по рождение като дар от Бога. Някои езотерици твърдят, че прорицателите имат трето око, с което виждат всичко във времето и пространството. Според други те долавят информацията си чрез шеста и седма
чакра. Но има и такива, които придобиват тези способности след тежко
физическо преживяване - катастрофа, удар в главата, токов удар, изпадане в кома, попадане във вихър и др. под.
Хората винаги са ги почитали и изпитвали респект към тях. Твърди
се, че те са божи избраници и имат божи дар да служат като медиатори
между различните светове и най-вече между тукашния материален и
небесния (космически) духовен свят. Във всеки владетелски дворец е
имало придворен предсказател или гадател. Но според християнската
църква на тях не бива да се вярва и трябва да се избягват, защото те
получават своите знания и умения от дявола или други зли духове.
Днес прорицателите са контактьори или ясновидци и вместо от духовете на умрелите, те твърдят, че получават информация от извънземни, от пратеници от други планети.
Същевременно са известни и различни методи за развитие на ясновидство. Най-често това се постига чрез медитация, аскетизъм и други
психофизични упражнения. Според църковната доктрина чрез тях се
осъществява пряка връзка с Бога. Това явление е особено разпространено сред индийските религии. Такива са и някои християнски светци.

Специфични за българите са прорицателите, наречени нестинари, които играят боси върху въглени с иконата на св. Константин и св. Елена в ръце на техния ден, определен в християнския
календар. През това време изпадат в транс и изричат предсказания от различен характер.
Световноизвестна българска предсказателка от близкото минало е Ванга, която придобила своите умения, след като в детските си години попаднала в един вихър, след което ослепяла. Тя
също понякога изпадала в транс и говорела с мъртвите. Според
самата Ванга на по-високо ниво от нея била нейната съвременничка Слава Севрюкова, която работела с учени и им помагала
в техните изследвания. Широко известна сред българите беше и
тяхната съвременничка Вера Кочовска, а преди тях дядо Влайчо
и много други, по-малко известни. Големите предсказатели обикновено са единствени за своето време и са известни в световен
мащаб.
чица

кобар, кобия, нестинари, ясновидец, ясновидка, пророк, проро-

4» Названието е производно от глагола предсказвам, т.е. ‘човек, който казва“ неща, „преди“ да са се случили*.

500

G3 Български етимологичен речник, т. 5, С.,

ПРЕМРАК (премрак

1996: 762-763.

/Пещера/)

Зъл дух, който праща болести по децата.
фф-

Вътрешната структура на названието вероятно е ‘изключително голям

мрак’.

ПРИВЗЕМАЧКА (привземачка /Стр./); ПРИВЗЕМНИЦА (привземчица /Стр./) > МАМНИЦА
ф ф - Названията са производни от глогола привземам + суф. -ачка и -ница.
Мотивиращата основа фиксира поверието в наличието на мамница и функцията й да „превзема“ плодородието на житните ниви.

ПРИВИДЕНИЕ (привидение /общоб./)

ПРИЗРАК (призрак, призраци — мн.ч.

ПРИЗРАК

/общоб./)

Дух на умрял човек, който се явява с ясно изразен, но прозрачен облик или с вид на сянка.
Според поверията обикновено това са душите на умрели от неестествена смърт хора, които не са могли да преминат в отвъдното и се
явяват като сенки. Вярата в призраци е отразена още в най-древните
митологии. Разкази за призраци изобилстват във фолклора на всички
народи. Независимо как се назовават, това са едни от универсалните
демони. Твърди се, че те обикалят в този свят, докато намерят покой.
Обитават домове и обществени сгради, а понякога се заселват в домовете, в които са живели приживе или се намират в близост до мястото на
тяхната кончина. Някои са добри и помагат на хората, а други са зли и
имат лошо отношение към тях, поради което човекът не ги обича и се
бои от тях.
Призраците и борбата с тях са сред любимите теми в езотеричната
литература, в киното и на специализирани телевизионни предавания.

Според поверията на българите призракът се явява само нощем, за да каже някоя тайна, с която е отишъл в гроба или за да
предупреди за някаква предстояща неприятност.
Учените наричат това явление фантом и въз основа на своите изследвания в областта на квантовата физика допускат, че тези същества
са обитатели на паралелен свят.

дух, привидение, явило
-ф ф Названието води началото си от ст.бъл. прн^рлкъ, познато и в ст.рус. под
същия облик. Образувано е от глаголите прн^нрдти, при^ьрмти < -^ирати, ^кр(ти, от които са днешните думи зрящ, взирам, прозирам и т.н., т.е. призраците са ‘духове,
които се виждат’.

501

m Тайны мира с Анной Чапман И Призрачный мир - 03.05.2013: <http://
WWW. youtube. com/watch?v=nZpZeiqle7 s>.

ПРИРОДНИК (Природник)

Прозвище на Всевишния Бог, което в известна степен се използва като евфемизъм.
w Названието е производно от апелатива природа + ник. Мотивиращата
основа на названието изразява отъждествяването на Бога с природата, с християнското поверие, че Бог е навсякъде и във всичко.

Ш Българска митология. Енциклопедичен речник

(съст, А. Стойнев), С.,

1994: 89; Етнография на България, т. 3, С., 1985: 56.

ПРОРИЦАТЕЛИ (прорицател, прорицатели
ЗАТЕЛИ

ми. ч.) >

ПРЕДСКА-

Терминът е с ясна словообразувателна структура. Образуван е от глагола

проричам ‘предричам’ + суф. -тел!ка/. (сч~ц пред суфикса) ‘предсказател/ка/’<
ст.бълг. прорнцдти < прасл. *prarekti, *prarikjati < *rekti 7да/ река’.

ПРОРОК (пророк’, пророци)', ПРОРОКЧИЯ (пророкчия /остар./)
и
ПРОРОЧИЦА (пророчица, пророчици — мн. ч.); ПРОРОКЩИНА
(пророкщика /Злогош, Кюст./)

Божи избраници, чрез които Бог предава заповедите и откровенията си на хората.
Най-известни сред тях са библейските персонажи Мойсей, Илия,
Даниил, Авраам, Самуил, Йона, Исаия, Йов, Йеремия, Ной, Малахия,
Лот, основателите на други религии като Заратустра, Мохамед, китайският Мен-Цзи, индианският Уовока и мн. др., за които се казва,
че пряко или косвено общуват с Бога. Макар и обявен за син на бога,
Христос също е един от най-големите пророци. Християнството и ислямът ги приемат за светци. Пророците съобщават само за предстоящи
съдбовни събития, отнасящи се за цялата им общност, а понякога и за
света.

Често българите използват термина пророк като синоним на
прорицател, ясновидец.
Терминът пророк е образуван от глагола пророкувам, формиран от коренната морфема рок- (< рик- < рек-) - с изпадане на глаголната наставка -увам
и преход ч ~ к(< ст.бълг. пророк; пророчица < прасл. *ргогокъ). Останалите формации са производни от пророк + суф. -чия, -ица, -щина. Формацията пророкщина
е с пейоративна емоционална окраска и се отнася както за мъже, така и за жени.

£3 Български етимологичен речник, т.

5, С., 1996: 762-763.

ПУДРЯК /Галата, Тет./
Невидимо същество, притежаващо възможности да върши
вълшебства.
4» Неясна етимология.

ПУМПЕ (пумпе /Лещен, Г. Делч./)
Въображаем зъл дух, с който някога плашели децата.
Етимологията е неясна.

ПЪРВА ЮДА (Парва Юда, Варва Юда /Веда словена/)
Митичен персонаж с божествен статут, но с неустановена позиция в йерархията.
Фиксиран е в някои песни от сборника със старинни епически
и обредни песни „Веда словена“, където на някои места се представя с митонима Филка Юда и вариантите Филка Юда Милушка и Филка Милушка. Описва се с вид на красива девойка.
Проявява се ту като вестителка на боговете, ту като небесна богиня, ту като богиня на пролетта, а според някои фрагменти от
песните изпълнява функцията на пратеничка на Бога с мисия
да изпъди зимата:
Зададе са Първа Юда,
Налютила са разедила са:
„Варай, царю и везирю,
Днес ми е, царю, личен день,
Личен день Първин-день,
Прогоних си люта зима,
Люта зима снегувита,
та ми, царю, ни сайдисуваш:
слънце веке си изгрева,
йоще курбан ни ми колеш
и ни флеваш фаф летница
<...>“
/Веда словена, I: 299/

Тази многофункционална богиня Първа Юда се чествала
на Първа дене на Първи (Барвица) месец, т.е. в първия ден на
март - първият месец на годината по това време в славянския,
вероятно и в тракийския календар. Това дава възможност да се
предположи, че тя е ипостас или аналог на Баба Марта. А може
би е просто богиня на пролетта.

На пръв поглед етимологията на митонима се извежда от числителното
първи, но по всяка вероятност той е преосмислен по народна етимология от
неясниямитоним Барва > Парва > Първа. Не е напълно изключено етимологично
митонимът да е свързан със ст.инд. pârvata- (готск. Bairguni) със значение ‘гора’
и, ако това е така, то този образ пряко се свързва с висшата богиня на Хималаите
Парвати в индуизма, чието име означава ‘дъщеря на планината; Планинатабогиня’. Още повече, че според „Веда словена“ Първа Юда броди в гората, но долу
в полето е митичният град Кайлас (Кайле града), където тя праща момичетата,
които я посрещат в гората, и където ги чака Има цар. Тези данни навяват на
мисълта, че този персонаж е проекция на индуиската Парвати. Не изглежда
случайно наличието на Има цар около нея и споменаването на митичния град
Кайлас, което дава повод за един по-сериозен анализ и за презумпцията, че това
е спомен от някое древно племе в състава на прабългарите.
Ш Веда словена, т. 1., С., 1997: 312-313 и др.; Напърт Дж., Индийска митология, С., 1994: 254.

РАДА (Рада /Варн.; М. Търн.; Бург./); РАДКА (Радка

/Бург./)

1. Съпруга, любима или дъщеря на Слънцето.
В песенния фолклор слънчевата жена носи различни имена
и Рада е едно от тях. Според една легенда, всеки ден след обяд
преди залез тя чака Райко (Слънцето) на брега на морето.
Това поверие е залегнало в названията радина пладнйна,
рЬткина планина, луда Рада и раткината ‘времето около 16
-17 часа’, когато работещите на полето спират работата си за
следобедна закуска.

2. Личното име на една от самодивите.
Възможно е това да е един и същ митичен персонаж.
Предполага се, че личните имена Радко и Рада произхождат от радост.
В никоя от етимологичните версии не се споменава за връзка с очарователната
пастирка (гопи) Радха — съпруга на Кришна в индийската митология. Заслужава
внимание това, че подобно на нашата Рада, тя почти цяла нощ очаква появата
на своя любим Кришна.

Ш Напърт Дж., Индийска митология, С., 1994: 270.

РАДКО (РЪдко /фолк./) > РАЙКО

РАЗТУРНЯК (Разтурняк /Белогр./)
Името на един от страшните вълци в митичната вълча глутница, която броди по време на Вълчите празници.

На него бил посветен вторият ден от Трифонците - комплекс
от три християнски празника, първият от които е посветен на
св. Трифон, вторият - на св. Богородица, а третият на св. Кърпа или на св. Симеон Богоприемец. Те са изместили езическия
комплекс от Вълчи празници, при който вероятно всеки ден бил
посветен на някой от главните вълци.
вълк, Крнволан, Куцолан, Ромелая

w Името е производно от глагола разтурям ‘развалям’.

РАЙКО (Райко /Тет.; Несебър; М. Търн.; Мак.; фолк и тайни
Райку /Казъклисе, Къзълаг./; Ройко /таен дюлг. гов./)
505

занаят, говори/;

Най-популярното от народнйте собствени имена на Слънцето, с които българите изразявали своята представа за неговата
антропоморфна същност.
Фиксирано е в изразите Райко огря, Дядо Райко огря, изричани сутрин при изгрев слънце. Определението дядо разкрива
една от представите на българите за слънцето, според която то е
в облика на възрастен човек. Според една митична песен в българския фолклор така го нарича и майка му.
Горчо, Гайко, Добри, Лало, Огне, Радко, Райно, Флана, Цвятку
Предполага се, че митонимът е производно от рай.

Ш Венедиков И., Златният стожер, Ст. Загора, 1995: 378-381; Георгиева И., Българска народна митология, 1993: 24.

РАЙНО {Райно /фолк./); РАЙО /фолк./ > РАЙКО

РЕСАР (ресор /Банат/)
Зли духове, които живеят във водата и причиняват болести
на хората или ги обиждат.

Подобно на митичните русалки и русали, те са свързани с
Русалската неделя. Някои вярват, че на Духовден, когато разпуснатите на Велики четвъртък души на мъртвите се прибират,
ресарите влизат в къщите на хората. Смята се, че това тяхно
деяние е опасно за хората, защото те могат да вземат със себе си
някой или нещо.
рЬсале
Етимологията е неясна. Най-вероятно е от една основа срусалки.

РЕЧЕНИЦИ {рёченици /з б /, ед. ч. - реченйца nunaj, рёчница /Разл.;
Г. Делч./, раченйци [Рззл.1, ръченици ГРжл./) > НАРЕЧНИЦИ
Названието е фонетичен вариант на наречници.

РИБА {риба /общоб./)

Култово животно сред представителите на водната фауна в
митологията, към което често се причисляват делфинът и китът,
възприемани в древността като огромни риби.
Каменните риби от неолита, открити при археологически разкопки
в Сибир, Кавказ и Северна Монголия, наскални рисунки на риби от
палеолита, съдове с рибни орнаменти от петото хилядолетие говорят, че
рибата била култово животно още в най-дълбока древност. Перуански-

те индианци дори се покланяли на рибата, която обикновено ловели в
големи количества.
Многобройни са митовете за произхода на рибата. Някои африканци вярвали, че създател на рибите е демиургьт Фаро /бумбара/ или в
риби и други земни и водни животни се превърнали листата на първото
дърво (дървото на живота) /фан (Африка)/. Хантите вярвали, че рибата е
създадена от божеството Кулгетта-Лунг. Произходът на рибата понякога се свързва с хората. Разпространено е поверието, че рибата произхожда от части на човешкото тяло, но същевременно различни риби се
смятат за първопредци на хората /Сибир/. Според един мит, след потопа
хората се превърнали в риби /ацтеки/, а друг мит гласи, че първата риба
била създадена в „горния свят“, тя родила другите риби от същия вид, а
от техните деца възникнали хората /Перу/. В един румънски мит се казва, че рибата произхожда от Луната - по време на бракосъчетанието й
с нейния брат Слънцето една ръка (явно божията) се протегнала и я
хвърлила в морето, където тя се превърнала в риба. С Луната е свързан и един филипински мит, според който тя и Слънцето имали много
деца, но един път се скарали, Луната разкъсала децата си и хвърлила
частите им — тези, които паднали във водата, станали риби (падналите
на земята се превърнали в змии и други животни, а от останалите на
небето се образували звездите). Според японската митология богинята
на Слънцето Аматересу наредила на бога на Луната Цукуйоми да слезе
на земята, за да служи на богинята на храната Укемоти; поздравявайки бога на Луната, тя обърнала главата си към морето и избълвала от
устата си различни риби, предназначени за поддържане на живота. В
Задкавказието вярвали в наличието на майка на рибите, която говорела като човек.
Най-голямо значение на рибата се придава в съхранените космогонии митове. В някои от тях тя се явява като опора на земята или е едно от
животните, които участват в тази дейност. Вероятно най-древна е представата за огромната риба, смятана за цар на рибите Абарга Загахан
/буряти/,Аварга загсн /калмики/, Аврага Дзага-сан /монголци/, върху гърба
на която стои земята и когато се раздвижи, се получава земетресение.
Същия мит имат японците, където се уточнява, че рибата е сом и при
кахетинците, които вярвали, че от тази огромна риба зависи дали ще
има голям урожай през годините. В иранската митология Земята е на
гърба на бик, който е стъпил върху гигантска риба. Според други традиции три риби държат земята и ако едната се наведе, става наводнение /алтайци, айни и др./. В староиндийските представи земята имала вид
на световна планина, разположена насред океана, която също се крепи
върху риба. Същевременно индийците вярвали, че през деня Слънцето обхожда земята в слънчевата лодка, а през нощта от другата страна
на земята я обикаля, като язди риба. В арменската митология рибата
Лекеон се явява в ролята на змията, която обгръща с тялото си Земята,
но за разлика от нея не успява да захапе опашката си; при всеки опит
да направи това в морето се вдигат гигантски вълни, а на сушата става
земетресение. Адигите вярвали в божествената риба Кодеш, която задържа водите на Черно море и не позволява да залеят Земята.

507

Рибата е значим персонаж в митовете за потопа при някои народи,
където се явява като спасител на живота. Според една от китайските
версии, след гибелта си, Гун (внук на Жълтия император) приел образа
на риба, а от неговото тяло се появил Великият Ю, който успял да укроти водата, предизвикала потопа и оттеглянето й. В староиндийската литература се разказва за прародителя и царя на хората Ману (индийския
Ной), в чиито ръце, по време на един обред, попаднала мъничка рибка;
тя го помолила да я отгледа, а по време на предстоящия потоп, в знак на
благодарност, тя ще го спаси. Той се съгласил и когато станала голяма
риба, той я пуснал в морето, а тя му казала да си направи кораб. Скоро
след това потопът започнал, рибата се появила, Ману завързал кораба
си за нейния рог и тя го повела на север към единствения връх, който
стърчал над водата. Когато водата се оттеглила, отнесла всичко живо и
той останал сам на земята; принесъл в жертва масло и извара, хвърлил
ги във водата, а от тези продукти възникнала девойката Ила, за която Ману се оженил; техните деца поставили началото на новите хора.
Митовете на някои древни митологии за потопа отразяват култа към
рибата и грижата на боговете (или хората) за нея /Иран, Задкавказието,
Сирия, Палестина, Мала Азия и др./. В шумерския текст „Дом на рибите“ се
разказва за грижите, положени за безопасния живот на рибите, за строежа на специален дом за тях. Ниневия — един от основните центрове на
култа към богинята Ищар, идеографски се означава със знака за „дом
на рибите“. С това са свързани и сведенията за храмовите рибни басейни /Близкия изток; Задкавказието/. Шумерите вярвали, че Енки назначил
специален бог, „обичащ рибите“. Като творец Енки създал реки и блата
за рибите. С рибите се свързвало и умиращото и възкръсващо божество
на плодородието /Месопотамия/. Рибата е символ на бога на морето Олокун /Бенин/. Според сибирските народи рибите имат покровител „космат
баща“, който „пасе“ рибните пасажи и помага на риболовците. Господарят на морето се разпорежда с хайвера на рибите, като го хвърля на
подходящите места в морето. Живущите в района на Горни Об вярвали,
че богът Ас-алях-Торум (Ас-ях-Торум) е разпоредител и на рибното богатство.
В други митове и приказки рибата се явява като помощник на човека. Староеврейският митичен герой Товий победил демона Асмодей
с помощта на риба. Божествената акула Саме в японската митология е
посланик на божествата, но тя помагала на хората, които я почитали.
Според една иранска легенда, когато някакъв неверник (според мюсюлманите) се опитал да простреля Аллах със стрела, Риба го закрила и той
не успял. В грузинската приказка „За деветте сина на царя“ се казва,
че най-малкият брат, убит и разчленен, бил съживен от жена-риба с помощта на жива вода. Най-вероятно златната рибка, според китайци и
японци червената рибка или просто говорещата рибка, в приказките
на различни народи изразява представата или мечтата на рибарите да
заловят божествената риба или рибата-божество, която може да откупи
живота си, като изпълни три желания на този, който я хванал, а после
я освободил.
Някои божества или други митични персонажи се описват с вид на

риба. Сред тях е Ауття-Отир — божеството, което е с облик на щука,
живее в устието на р. Об и се разпорежда с морската риба, а според обските угри това е бог Ас Толах Торум - един от синовете на върховния
бог Торум. Според един месопотамски текст главният вавилонски бог
Еа е с облик на човек-риба, който, за разлика от боговете в други митологии, идва от водата - от Еритрейското море, а не от небето. Него го
охранявали и постоянно се явявали с него много апкаллу - хора-риби.
Други само понякога се превъплъщават в риби като Варуна и Вишну в
индуизма; рибата е един от осемте свещени образа на Буда. Библейският дракон Левиатан също приема вид на риба.
По-често се срещат божества с вид на получовек-полуриба. В този
облик понякога се явявал вавилонският бог Еа, който освен мощ и мъдрост притежавал и целителни способности. Горната част на тялото е
човешка, а долната рибя на Кулулу - спътника на Энки - бога на подземния Световен океан. С този вид се изобразявали гръцките тритони и
нереиди. Според Библията в представите на филистимляните злобният
Дагон — главното им божество, има вид на риба с човешка глава. С този
облик се описва и сирийската богиня Атаргаш, на която бил посветен
прекрасен храм на брега на свещеното езеро. В своята книга „Тайната
доктрина" окултистката Е. Блаватская описва една смесена раса на получовек-полуриба, която, според нея, обитавала океана преди около 300
милиона години. Някои носят прозвището Риба. Месията в еврейската
свещена книга „Талмуда" се назовава Bag фиба’. Всъщност в ранното
християнство Иисус Христос понякога се наричал Риба, а неговите последователи - рибари. Гърците смятали, че тяхната дума за риба
представлява абревиатура на израза „Иисус Христос, Син Божий, Спасителят".
Хтоничната същност на рибата е изразена най-вече в тричленната
митологична схема на вселената. В нея тя е един от зооморфните символи на долната космическа зона. Освен това, според поверията на индианците квакиутл /Перу/, душата на убитата сьомга се връща в страната си. Хайверът и костите й хората хвърляли в морето, защото вярвали,
че душата й ще ги съживи. И някои канадски индианци имали подобни
поверия - според тях душите на умрелите риби преминават в телата
на други риби. Някои африкански народи вярвали, че рибата е въплъщение на душата на умрял човек. С идеята за смърт и възкръсване е
свързан и мотивът за поглъщането и изплюването на човек от голяма
риба - библейският Йона, герои от приказки и фантастични произведения, където рибата се възприема като аналог на царството на мъртвите.
Рибата или рибни ястия се принасяли в жертва на хтоничните (подземните) богове и лунарните божества на водата, богините на любовта
и плодовитостта, а марийците принасяли щука в жертва на низшите
духове. В чест на богините Ищар, Нина, Изида, Венера и Фрея в петък
- посветения на тях ден, се готвели рибни ястия. Често риболовът бил
съпровождан от специални обреди, които трябвало да обезпечат богат
улов /Сибир/.
Освен за храна, рибата била използвана за лечение на различни
болести, включително и безплодие /Задкавказието/. Рибни кости и люспи

се използвали и при правенето на магии. Магическо значение се приписвало на „рибните“ орнаменти, изобразявани по женските дрехи /Задкавказието/. В ритуала изгонване на злите духове шаманът използвал
шаран, който играел магическа роля.
Многообразна е символната функция на рибата. Тя е естествен
символ на водната стихия, в която някога се зародил животът. Заради
хайвера си тя се смятала за символ на плодовитостта, изобилието и сексуалната хармония, за което говорят и жезли от палеолита, украсени с
риби във вид на фалос. В Европа символизира немотата и мълчанието,
а в Китай е знак на богатство и късмет. Акулата олицетворява зло, опасности, смърт /Китай/, а шаранът - сила, храброст и упорство в борбата,
но и хитрост /Япония и Китай/. В християнството, според „Новия завет“, тя
е символ на Дева Мария, на вяра и чистота, кръщението и причастието.
При славяните рибата се явява предимно в космогонните и есхатологичните митове. В староруската книжнина се споменава за огромна
велика риба, наричана Тит-риба или огнероден кит, известен и като
Кит-риба (Кытра-рыбу), който държи Земята. В един от вариантите на
„Голубиная книга“ се казва, че Земята стои върху три риби и същевременно се разказва за кит-риба - майка на всички риби, която, когато се
обърне, на Земята става земетресение. Но в друг вариант четем: „Върху
седем кита земята е основана“.
Рибата, както и другите водни животни, е подвластна на водния
дух; всички рибни пасажи са негови стада /украинци/; той примамва рибата от чуждите реки в своите /руснаци, поляци, чехи/. Водният дух язди
сом /руснаци/.
Със смесен антропо-зооморфен вид в представите на източните славяни са фараонките и понякога русалките, при които горната част на
тялото е като на жена, а от кръста надолу е като на риба. Във вид на
риба (сом /и. славяни/, шаран, щука /руснаци, поляци, лужичани/, голяма
черна риба /Полеся/, риба с криле /руснаци/) или мъж-риба понякога се
явява господарят на водите Водяной, а друг път или язди риба. Митичният персонаж в източнославянската традиция змеят Чудо-Юдо в
приказките се описва с някои рибни елементи и свойства.

В представите на българите Земята се крепи върху риба, според други версии риба и змия са я опасали или рибата е застанала върху костенурка, върху нея е стъпил огромен вол, а върху
него е легнала змия, свита на колело. Богомилите вярвали, че
две риби, впрегнати като волове, лежат под водата по посока запад - изток и подпират Земята. Понякога рибата се замества с
кит или делфин.
В един мит, свързан с ипостасите на планетата Венера Денница и Вечерница, се разказва, че някога те били близнаци сестра и брат, наречени Милица и Милан. Майка им хвърлила
Милица в река Дунав, където една риба я отгледала, а когато пораснала, я върнала на сушата, за да намери дома и близките си.
Сред българските митични персонажи с рибена опашка са
510

•'S *■

стихиите (стиите), а понякога и змеят. Някои вярвали, че последният произхожда от 40-годишен шаран и затова има рибена
опашка. В коледните песни змеят или халата, която св. Георги
убива, се замества с риба. В народната митология тя (най-често
шаранът) се възприема като слуга на християнския персонаж
се. Никола, който явно е изместил езическия воден дух. Според
една широко разпространена сред народа християнска легенда
при някаква буря той се спасил, защото запушил с шаран дупката в пробитата си гемия. Затова тя е негов постоянен атрибут и
на Никулден е прието в чест на светеца във всеки дом да се яде
риба, която би трябвало да бъде с много люспи и да има на главата си кост във формата на кръст. След празника тази кост се
използвала като амулет срещу уроки; най-често се заканвала на
детските шапчици. Някога с нея лекували безсъние, а люспите
означавали богатство — колкото са повече, толкова по-голямо ще
бъде семейното имущество. Същевременно суеверията гласят,
че който настъпи рибена люспа, се разболява.
Най-почитаната от българите риба е шаранът. Той и днес се
принася в жертва; рибни ястия се поднасят на панихиди, когато
се прави оброк; позволено е да се яде в определени дни по време
на пости. Негативна конотация предизвиквала щуката, която се
смятала за хищна риба и по този признак се сравнявала с гарвана.
В българската митологична система рибата е символ на водата, подземния свят, тъмнината и смъртта, но същевременно
тя символизира сексуалната потентност и плодородието. Някога рибата мряна била символ за женска красота - „цяла мряна“ казвали за красива девойка или булка (според тогавашните
представи за красива жена се смятала тази, която била с хубаво
лице, висока, едра, но и пълна). Противоречива е символната
функция на рибата и в народния съновник, според който сънуването на риба е знак за тъга, печал, плач, а също и за лошо
време, но ако се лови - означава, че на другия ден ще се получат
новини.
В народната метеорология появата на много риба означава,
че зимата ще бъде дълга и студена или че изобщо предстои някакво природно бедствие или война.
За етимологията на апелатива риба има няколко хипотези, но никоя от
тях не е меродавна. Това, че думата риба в различни варианти съществува във
всички славянски езици, предполага, че праславянският облик е *rybă. Тъй като
липсват близки по звучене съответствия в другите индоевропейски езици, се допуска, че това е табуистично название. Други етимолози смятат, че става дума
за праевропейски субстрат.

£3 Березкин Ю. Е., Тематическая классификация и распределение фо-

511

льклорно-мифологических мотивов по ареалам. Аналитический каталог:
<http://ruthenia.ru/folklore/berezkin/>; същият, Рыба и бык: зооморфная опора земли
в фольклоре Евразии // Годишник на асоциация «Онгьл» 7:6, С., 2009: 144^-169;
Български библейски речник, фототипно издание на Речник на святото писание, Цариград, 1884:428; Български етимологичен речник, т. 6, 2010: 243-245;
Българска митология. Енциклопедичен речник (съст. А. Стойнев), С., 1994:
298; Венедиков Ив., Раждането на боговете, С., 1992: 71; Голубиная книга
(1 и 2 вариант) <http://books.swarog.ru/books/Osource/Oruss/glubin/glubl.php> и
<http://wkittrditions.nin.ru/obnovleiiie/05marl3Aeg_slavianian_02. html>; Купър
Дж. К., Илюстрована енциклопедия на традиционните символи, С., 1993:
180-181; Кюнстлер М., Митология на Китай, С., 1987: 157; Легенды о рыбах: <http://zooclub.ni/aqua/8.shtml>; Маринов Д., Народна вяра и религиозни народни обичаи, С., 1994:174-176; Рыбы // Животные в мифологии: <http:// www.
mythology. info/myth-aiiiinals/fish.htnil>; Энциклопедический словарь Славянская мифология, М., 1995: 98; Славянские древности, т. 1, М., 1995: 397; Соколевич 3., Митология на Черна Африка, С., 1990:17; Шевалие Ж., Геербрант
А., Речник на символите, т. 2, С.,1996: 297-299.

РИС

/Тет./

Това хищно горско животно (Felix lynx) с лош нрав в народните представи се идентифицира със зъл дух, който може да се
изпъди само с магии.
За сърбите и хърватите рисът е метаморфоза на вампир.
** Мотивацията на вторичното значение вероятно се дължи на нрава на
животното и на светещите му очи.

РИСКИН (рйскин /Кирнички, Бесар./)
и
РИСЛИНКА (рйслинка /Кирнички, Бесар./)
Демонично същество, което крещи през комина - вероятно
разновидност на нави или навяци.
4+ Възможно е названията да са свързани с рис, но би могло основата
риск- да е контаминация от рис и рик 'животински рев’ < прасл. *гукъ < рикам
‘рева, муча (за животно)’ < ст.бълг. ръбати ‘рева’.

РОД
Най-старият от славянските богове - демиург, свързан с
всеобщото творческо начало, създател на Вселената, баща на
първото съсловие богове, а с течение на времето възприет като
покровител на целия род в смисъл народ.
Бог Род се споменава в източнославянски християнски
текстове от XI-XII в. и по-късно, насочени против почитането на езическите божества и обреди. Според тях той винаги се

512

съпровожда от рождениците (Род и рожаницы), с които формира една устойчива митична група. Култът към тях явно е
бил много силен, което е видно от това, че източните славяни
са отправяли молби към тях и са им правели богати трапези
с различни приношения дори и през късното средновековие.
Наред с хляб, сирене и мед на трапезата в тяхна чест слагали и
отрязани кичури от косите на децата си.
Ако се приеме, че рождениците са еквиваленти на българските орисници, то би могло да се допусне, че и Род има отношение към „съдбата“. Според някои, от дъха на Род се е родил
Стрибог, а според други - те са идентични. Имайки предвид,
че коренът стри- семантично се свързва с чичо, би могло да
се допусне, че тези две божества са братя. Но като покровител
на семейството и рода той корелира и с бог Чур, а по-късно
при източните славяни се осмислил като домовой, т.е. стопан.
Анализирайки някои от източниците, се оказва, че Род бил почитан като главен бог преди Перун и даже преди Сварог. По
мнението на редица учени, изследвали староруски писмени източници, Род е първичното славянско божество. То е сътворило
вселената, всичко видимо и невидимо в нея, безлично божество, „баща и майка на всички богове“. Смятало се, че главната
му функция била да поражда нов живот, че той вдъхвал живот
на всичко живо, а с дъжд и роса оплодотворявал земята, растенията, животните и дори хората. Допуска се аналогия с ведическия Рудра и угрофинския Уко. В някои от писмените извори той се съотнася с египетския Озирис, библейския Саваот и
Ваала и косвено дори с Иисус Христос. Отъждествяването на
Род и Светлика дава основание да се свърже със Слънцето и
бог Свентовит, почитан от западните и балтийските славяни.
Наличието на многото производни от корен род, които
формират идентични словообразувателни гнезда във всички
славянски езици, отразяващи понятия като: род, народ, родина, родство, родител, раждане, природа, урожаи, порода и др.
под., несъмнено определя Род, преди всичко, като бог-демиург,
т.е. още в представите на праславяните това е богът, създал
вселената, природата и всичко останало, като се явява и първородител на хората. Съхранените в славянските езици многобройни думи с корен род показват, че това е едно от най-архаичните праславянски божества, т.е. той бил познат и почитан
от всички славяни, включително и от българите. За съжаление
всички следи от него са заличени.
<•» Митонимът Род и терминът род, със своите фонетични варианти в славянските езици, се извеждат от прасл. *га<1ъ < и.е. *rodh-, redh-. Някои допускат
връзка с думи от корен *огс? // ard в други индоевропейски езици.

513

Ш Афанасьев А EL, Поэтические воззрения славян на природу, в 3 т.,
М., 1995; Български етимологичен речник, т. 6, С., 2002: 296; Бычков А
А, Энциклопедия языческих богов (мифы древних славян), М., 2001; Гальковский Н. М., Борьба христианства состотками язычества в Древней Руси, т.
I, Харьков, 1916:153-191; Гаврилов Д. А, Ермаков С. Э., Древние боги елавян, М. 2011: 52-62; Гейшор А, Митология на славяните, С., 1986: 175-178;
Иванов В. В., Топоров В. Н., Славянская мифология'. <Http//www.upelsinka.
com/Russian|mifologys lav yane.htm 19.12.2003>; Комогорова Л. А, Космогония и
космология в скандинавской и славянской мифологии: <http://www.historichka.ru/
works/mif7>; Рыбаков Б. А, Язычество древних славян, М., 1981: 438-470; Славянская мифология. Энциклопедический словарь, М., 1995: 335; Соболев А
Н., Мифология славян, СПб., 1999: 82.

РОЖДЕЕ

/християнски текстове/)

Едно от дублетните названия за орисници в българската
митология.
В митологията на източните славянирожаници са богините,
които съпровождат бог Род. Други сведения за тях няма. Според някои учени те са дъщери на Род. Допуска се също, че са
идентични с Лада и Леля. Свидетелство за това, че митичната
група Род и рожденици била почитана от южните славяни, е
съхраненият термин роженици в сърбохърватски и рожденици
в български, който бил изместен по-късно от орисници и наречници. Това дава основание да се предположи, че тяхната функция е да определят съдбата на новородените. Като подчинени
на бог Род, те изпълняват неговите повели.
** Митономинантът е производен от глагола раждам с друга отгласна
степен на коренната морфема.

Ш Вж. при Род.

РОМЕЛАН (Ромелан

/ТроянУ)

Според народните вярвания това е вълк — персонаж от митичната вълча глутница.
Смята се, че след Куцолан той е най-лошият от вълците.
На него е посветен вторият ден от народния празничен комплекс Трифонците.
Името е производно от прилагателното хром + вариантния разширен
суфикс -елан. То е образувано по модела на Куцолан и двете имена са с еднозначни основи куц и хром. Затова би могло да се допусне, че компонентът -елан
е фонетичен вариант на олан < тур. oglan ‘момче, син’, т.е. името е сложно и
означава буквално ‘хромо момче’, но имайки предвид, че дяволът също е хром
и понякога вълкът се идентифицира с него, то вътрешната структура би могла
да е ‘дяволско момче; дяволски син5.

РОСАЛЕ (рЪсале /Ст. 3/); РОСАРЕ (росарс /Казан?) > РЕСАР

РУПЕ Л (Рупёл
ТЪР

/диал./,

Рупёлъ Мукуш!) > ЧЕРВЕНКА; ЧЕРВЕН ВЯ-

w Названието представлява съкратен вариант на гр. povooTceXi ‘болестта
червен вятър’.
Ш Геров, Н., Речник на българския език, т. V, С., 1978: 90.

РУСА (руса [Г. Делч./, Руса /Банско/) X СМРЪДЛА
w Приема се, че това евфемистично название е производно от русалка.
Мотивацията е свързана с това, че треска е една от болестите, които причиняват русалките на тези, които не спазват забраните през Русалската неделя.
Митономинантът руса е преминал в българската антропонимия едновременно
като защитно и пожелателно лично име за жена.
Q Български етимологичен речник, т. 6, С., 2002: 349; Геров Н., Речник на българския език, т. V, С., 1978: 91.

РУСАЛИ (русали, русари

/Бесар./;

РУСАЛЦИ1 (русалци /Бесар./)

Зли духове с вид на великани, които се явяват по време на
Русалската неделя, както и русалките.

Те корелират с руското чудовище Рус. За съжаление сведенията за тези демони са твърде оскъдни, но те повдигат много
въпроси, свързани с русалките, ресарите и Русалската неделя.
Предполага се, че техни проекции са обредните групи русалии, характерни за Югозападна България, които изпълнявали
своите обредни танци за плодородие и здраве през периода от
Коледа до Водици. Когато две дружини се срещнели, те непременно влизали в бой, а убитите в боя русали били погребвани
в специалнирусалски гробища.
Русалките в много отношения си приличат с калушарите,
но времето на действие е различно — групата калушари играят
своя лечебен танц през Русалската неделя.
Според фактите, те по-скоро се свързват с руса.
За етимологията и библиографията вж. русалки.

РУСАЛКИ (русалки - мн. ч., русалка - ед. ч. /Тр.; Галата, Тет.; Мак./,
русайки /СЗБ/); РУСАЛИ (русали /Д./); РУСАРИ (русари, русарии
и лусари /Кирнички, Бесар./; РУСАЛИИ (русалии И русалий — мн.
ч. /ЗБ/J русалйя — ед. ч. /СБ; Кубей, Бесар./;русълйи /Градище, Севл./);
РУСААКА (русаака /Плев./); РУСАЛИЙКА (русалййка rfrpJ, ру-

515

сълййкъ — ед. ч. /Патрешко, Тр./, русалййки — мн. ч. /Кръвеник,
Севл.; Н. село, Тр.; Габр.; Търн./); РУСАЛКИ-РУСАЛИЙКИ (русалкирусалйи /Дряново/); РУСАЛИМКИ (русалймки /Твардица и Кирютня,
Бесар./); РУСАНКА (русанка /Разгр./); РУСУМАНКА (русуманка /
Кукуш/); РУСАЛЩР (русалци мн. ч. /Плев.; Лов.; Свищ.; Ботев.; Твърдица, Слив./)

Митични същества с облик на девойки, които пребивават на
земята само една седмица в годината.
Тази група персонажи са характерни за славянската, румънско-молдовската и гагаузката митология. Навсякъде те са известни
предимно под митономинанта русалка или негови фонетични и словообразувателни варианти. Освен това във всички тези митологии те
са пряко свързани с Русалската неделя, която се празнува повсеместно от посочените народи, дори и там, където митономинантите русалии, русалки не са познати.
Русалките корелират със западноевропейските мерлайди (mermaid) или немските ундини, познати и при балтийските славяни, а
също и с древногръцките сирени, но не са идентични.
В румънската литература някои учени поддържат тезата, че русалиите (rusaliile) са различни от йелете (ielele) ‘самодиви’, а други
ги идентифицират. Характеристиката на румънските и молдовските
русалии съчетават някои черти на българските самодиви и руските русалки. Общото им с тях най-вече е това, че се явяват само за
една седмица в годината, проявяват доброта и носят плодородие на
нивите през Русалската неделя (Rusaliile) - периода, през който те се
активизират, ситуация, която не е присъща на румънските йели, на
българските вили, самодиви и юди, както и на другите водни деви
в руската митология.
Румънските самодиви (йеле) са индивидуализирани чрез собствени имена, но една от групите имена сякаш се отнасят повече към
русалките: Rudena, Ruja, Păscuța, Trandafira, Consânzeana, Sânziana, Magdalena, Tiranda, Ana, Todosia. Митонимът Păscuța явно e производен от Паска
‘Великден’, а Ruja и Trandafira ca от имената на съответните растения
(ружа и трендафил). По този начин типологично те се свързват с източнославянските русалки, чиито имена също са производни от названия на растения. В митологичното съзнание на румънците русалиите
са свързани с въздушната и водната стихия. Успоредно с това йелите
могат да проявяват изключителна благост и дори носят плодородие
на нивите - по което се доближават до българските русалки. Същевременно русалиите понякога се възприемали като еманация на
мъртвите, които около Великден Бог ги пуска при живите им близки, а на Духовден или Троица се връщат обратно. Подобна ситуация
се открива при източните славяни и при българите. Затова в събота
преди Русалската неделя още преди изгрев румънките отивали на
гробището, за да почистят гробовете на своите роднини и да разда-

ват храна, вино и пари за душите им. В някои области всички дни от
Русалската неделя са посветени на мъртвите.
Най-характерно за Русалската неделя при румънците е обредът
калуш, изпълняван от група мъже, специално обучени обредни лица,
наречени калушари. Вярвало се, че чрез своите обредни тянтги калупгарите лекуват болните от тежки болести, включително и причинените от русалки и самодиви. Това било характерно и за някои българи по
поречието на р. Дунав.
Образът и функциите на гагаузките русалки притежават черти,
повечето от които се откриват при източно- и южнославянските им
аналози. Русалската седмица (Rusali aftasi) в гагаузкия народен календар съвпада с Троицката неделя. Тук прави впечатление, че те очакват пристигането на русалките като скъпи гости и сутринта на първия
ден на Русалската седмица най-възрастната жена в дома излива вода
на прага на къщата и ги кани да дойдат, за да донесат плодородие. Но
и за гагаузите те имат двойствен характер — добри са, но ако някой ги
разсърди, най-вече с това, че не спазва съответните забрани, те стават
лоши и го наказват с болест.
Обобщаващият образ на аналогичните славянски персонажи, там
където те се срещат, не е единен и е твърде сложен. При източните
славяни в групата на русалките се включват различни митични персонажи като купалки, водянки, берегини, лоскотухи, фараонки и др.
водни деви. Но в техните представи една група от тези деви се откроява
от другите и се доближават до българските русалки. Те се явяват на
земята само през Русалската (Зелената, Троицката) неделя - седмата седмица след Великден, поради което се нарича и Семик (белор.
Сёмуха), а също и Русалски Великден (Русалъчын велыкденъ).
Вярва се, че те са невидими женски същества, които само през
този период стават видими за хората. Описват ги като неземно красиви, нежни и ефирни девойки с приказно хубави бледи лица, наподобяващи изгряваща луна, синеоки или чернооки с гъсти и дълги мигли.
Вечно разпуснатата им коса — руса, черна или зелена, а понякога и
червеникава, е дълга до под коленете или до земята, а бялата им като
сняг снага е стройна, но според някои краката им са гъши. Обикновено се твърди, че са голи и боси, но понякога се описват облечени в
бели ризи, а според белорусите те носят златисти дрехи, които излъчват толкова силен блясък, на който човешко око не може да издържи. Понякога главите им са обкичени с венци от цветя или върбови
клони. Някои смятат, че те са леки като пух и с лекота се прехвърлят от клон на клон, от дърво на дърво. Други ги описват седнали
под дърво, държейки в ръка кошница, пълна с горски плодове, чрез
които примамват децата. Според някои поверия русалките са седемгодишни момичета, сред които има и по-възрастни. В някои райони
се твърди, че те се явяват в облика на дребни горски животни като
белки, плъх или жаба. Според други русалките са красиви бели лебеди, които се превръщат в прелестни девойки. Ако се съди по руските исторически източници, въпреки че митономинантът „русалки" се
споменава едва от XVIII в., това са митични образи с вид на красиви

517

крилати птици-девици, които се възприемали като богини на оросяването на полята, дъжда или влажната утринна мъгла далеч по-рано.
Това най-вероятно са вилите от църковните поучения от XII—XIV в.,
които се представят наред със славянските божества Перун, Хорс,
Симаргл, Макош и с богините на растителния свят „тридевяти сестрениц“. Спорадично се срещат вярвания, че някои от русалките са с
облик на гол юноша със светли къдрави коси. Сравнително по-често
при украинците и по-рядко при руснаците се среща представата, че
русалките са от двата пола - жени и мъже. За вторите обаче не са
известни никакви сведения.
В северноруските райони, където терминът русалки почти не се
среща, те имат вид на грозни, неугледни и страшни старици, гърбави,
с черни коси и огромни гърди, които премятат през рамената на гърба
си. Подобна представа за русалките се среща и при западните славяни
/Източните райони на Полша, Карпатска Словакия, Чехия/. Същевременно
по тези си черти те корелират с тюркските алабастпи, абхазките abзизлани и др. Понякога русалките се явяват и в образа на зловещи
птици, които кълват дърварите в гората, след което те започвали да
летят и скоро умирали. Предполага се, че тази представа е повлияна
от иранците.
Почти всеобща е вярата, че русалките са духове на удавени или
умрели от неестествена смърт девойки, често сгодени, но неомъжени
или некръстени деца. Сред украинците битувало поверие, че това са
духове на хора, починали през Зелената неделя (Зеленые святки).
Същевременно според белорусите русалките са деца на дявола, поради което са под негова власт, а по друга версия те са деца на вещици.
Руснаците ги смятали за жени на водяните ‘водни духове’. Несъмнено
тези поверия се появили в резултат от борбата на свещениците с езичеството.
Вярвало се, че през седмицата, когато са на земята, те обитават
горите и полята, а през другото време живеят в облаците или се крият
под земята и там спят, а според трети - останалото време от годината
прекарват в реките или други водни пространства, където имат красиви кристални дворци.
В представите на източните славяни русалките са зли и отмъстителни, враждебно настроени към хората същества, особено към девойките и младите жени. Затова в деня, когато пристигат - Духовден
или четвъртъка на Троицката неделя, било забранено да се работи
каквато и да е полска или домашна работа, а също къпането в реката,
особено на деца и девойки. Вярвало се, че неспазването на тези забрани е израз на неуважение към русалките и те ги наказват, като им
изпращат болести, давят тези, които се къпят, а понякога вредят и на
добитъка. През цялата седмица хората се страхували да закъсняват
в горите, защото вярвали, че там русалките се забавляват и с нежен
глас примамват тези, които срещнат, особено мъже, а после ги плашат
и гъделичкат до припадък. Някои от изплашените мъже се разболявали от треска. Понякога ги въвличали във водата. Според други, този
който дори отдалече види русалка, започва безпричинно да се смее, да
518

прави гримаси и да се кълчи. За да се предпазят от русалките, всички носели пелин, а украинците и днес разхвърлят папур в къщите и
дворовете си, който изхвърлят в първия ден след Русалската неделя.
Подобно на българските самодиви, основното занятие на източнославянските русалки е да се забавляват. Любимото им забавление
е да се люлеят по клоните на дърветата, затова някога хората предварително връзвали върховете или клони на две съседни брези така, че
да им е удобно да се хванат.
Същевременно се смятало, че русалките помагат на хората. Вярвало се, че нощем те пеят и танцуват в горите, а призори се търкалят
в росната трева по поляните или тичат в цъфналите ръжени, ленени
и конопени ниви, така че и с кон не могат да ги настигнат. По друга
версия през Русалската неделя те пазят никой да не поваля ръжта,
да не отнема цвета й и от други беди. Тревата по тези поляни расте
буйна и зелена, а реколтата на нивите е много по-обилна. Други твърдят, че русалките освещават цъфналите посеви и така ги предпазват
от беди. След това изчезват, което показва, че тази е тяхната основна функция, заради която се явяват при хората. Всичко това отнася русалките към богините на растителността и плодородието, което
се потвърждава от едно поверие, разпространено по поречието на р.
Кубан в Южна Русия, регистрирано в първите десетилетия на XX в.
Според него русалките са „три по девет Сестрици" („тридевяти Сестрениц“,) като интерпретацията на тридевяти е 'три по девет*, т.е. броят
на русалките е двадесет и седем (или тридесет и девет?). В староруския ръкопис „Слово некоего Христолюбца“ (от XII в.) се съобщава за
вили, които са 30 сестрици („30 сестрениць“). Несъмнено Сестрениц
‘Сестрици* показва, че вилите-русалки се възприемали като сестри.
Те били индивидуализирани, което е видно от частично запазените
им лични имена: Освяница, Житница, Пшеница, Травница, Переш
ца, Катраница, Брезница, Вербица, Вышница, Сливница, Яблоница,
Грушеница, Осиница, Терновница, Дивовица, Розовица, Любистица,
Кануперница, Мятница и Сенява. Последното име, както и митономинантът сестреница са регистрирани и в поговорката „Саня да
Сенява — две Сестреницы“ от Галички район, което показва, че тази
представа някога е имала по-широко разпространение. Явно тези митоними са производни от названия на растения, което също означава,
че назованите с тях персонажи са персонификации на някои богини
на растителния свят и плодородието и се разграничават от водните
деви в източнославянската митология. Главната сред тях наричали
Росяница-Сестреница. Тя се смятала за владетелка на росата, т.е. на
небесната вода.
При руснаците русалките се свързвали и с любовните преживявания. Когато девойките, по-рядко жените, забелязвали, че техните любими мъже им изневеряват, отивали с букет цветя на брега на реката,
където се оплаквали на русалките. След като се оплачат и помолят за
помощ, хвърляли букета във водата.
Русалската неделя при източните славяни завършвала с обреда
изпращане на русалките (7/ изгнание на русалката // погребение на

519

русалката), който има няколко разновидности — в едни случаи се провежда угощение на открито, в други се извършват обредни игри, в
които главно обредно лице е една девойка или кукла, облечена като
русалка, а понякога цяла група девойки влизат в ролята на русалки.
Интересни са случаите, при които чучелото-русалка е с образ на кон.
С този обред се слага край на забраните, действащи през Русалската
неделя.
Към групата на русалките в руската митология се отнасят и фараонките, които по същество съответстват на старогръцките сирени.
Под различни имена те са познати и в други митологии и се характеризират най-вече с външния си вид - горната половина на тялото им
е с вид на красива жена, а долната наподобява риба. Българите също
ги наричат русалки.
В митологичните представи на българите русалките са невидими свръхестествени същества с вид на красиви девойки с
дълги руси коси и криле, облечена в бяла дреха, опасана с тъкано коланче от прежда с цветовете на дъгата. Според едни те
са носителки на плодородието по нивите, а според други — зли
духове. Някои вярвали, че русалките се явяват под формата
на жълти или бели пеперуди-еднодневки, които излизат от
естествените водни басейни или идват отвъд Дунава само по
време на Русалската неделя.
За техния брой се съобщава само във „Веда словена“, където
се споменават три Юди Расеници, но изглежда те са много повече. Няма преки сведения и за индивидуализацията на българските русалки. Но някои от собствените имена при източнославянските, както и на румънските русалки, в българската
лингвокултурна система се използват като роднински термини
за назоваване на по-малките сестри на съпруга и при обръщение на съпругата му към тях. Повечето от тях са вторични
образувания от названия на растения като: калина, малина,
трънчица, ябълка, дунъка ‘дюля’, драгинка ‘вид слива’, карамфила, црешна ‘череша’, невенка (нъвенка). Сред тях се откриват явни съответствия: рус. Яблоница = бълг. ябълка, рус.
Терновница = бълг. трънчица, рус. Вышница = бълг. црешна и
рус. Сливница = бълг. драгунка ‘вид слива’. На румънския митоним Trandafira в български съответства названието за зълва
трандафила. В български названието на растението ружа не
е регистрирано със значение зълва, но една от румънските русалки се нарича Ruja, което навежда на мисълта, че така българите означавали някоя от зълвите, а успоредно с това и една от
русалките. Този факт косвено подсказва, че и българските русалки са били индивидуализирани и според презумпцията за
паралел между митоними и роднински термини в български (а

520

вероятно и в други славянски езици), те са загубили функцията си на митоними, но са запазили функцията си на роднински
термини. Същевременно в някои селища се пази названието
сестрица, със звателна форма сестрице и фонетични облици
сестринице, стрйце, стрйци мн., срйце, срйца, което е обобщаващо за по-малките зълви. Този термин без съмнение отговаря на обобщаващото митологично название сёстреница, мн.
ч. сЬстреници за обозначаване богините на растителния свят.
Името на главната сестрица в руски - Сестряница-Росяница,
в български език е съхранено само във „Веда словена“, където
се споменава за три Юди Расеници. Макар и в трансформиран вид, руският образ на Сестряница-Росяница също се пази
при българите. Откриваме го в названията на действащите
лица в езическия обред пеперуда, които освен додоли Н дудули
в някои диалекти се назоваватросоманки - едно от названията
за русалки в руската традиция. От друга страна, сред украинците понякога при русал ските обреди обредното лице русалка
се заливала с вода (обичай при българите също свързан с обреда пеперуда). Тези факти разкриват връзка на русалките с
обреда за призоваване на дъжд. А може би то е фиксирано и
в названието роснйче, често срещано в народните песни като
определение на ‘млада девойка, момиче’? За митонима Росяница и определението Расеници напомнят и някои названия от
растителния свят - росянка /кръглолиста/ (Drosera rotundifolia
L.); росен или русанлийче, известно и с названието самодивско
цвете (Dictamnus albus L.) - любимото цвете на русалките, чиито
върхове те късат, за да си направят венци, а хората, които беР^Ш^вйзОйаЧй^^сй^Иё^й^ бесарабските българи се среща народно-християнското поверие, че русоманките са духове
на убитите от Ирод бебета в Ерусалим.
Според българите русалките живеят на края на света и идват при хората само един път в годината - през пролетта, седмата седмица след Великден, известна като Русалската неделя
(Русаля //Русалии //Русалии //Русалница), която е посветена на
тях. Обикновено това са дните от Спасовден до Свети Дух, а в някои случаи това е седмицата след Света Троица по християнския
празничен календар. През това време те обитават вирове, гори и
поля, след което се прибират в природните водоеми.
Едно поетично поверие гласи, че около обяд на Русалската
сряда — деня преди Спасовден, русалките започват да се приготвят за път. През нощта вече са тук и започват да берат цветовете
на росена, от които вият венци и се кичат като за празник. Според други те идват в събота вечерта срещу Русалската неделя

2^-

521

и влизат в селото заедно с кравите, когато се връщат от паша и
пак с тях си отиват сутринта на другата събота. Още на другия
ден след пристигането си те започват основното си деяние — ръсенето на нивите, полята, лозята, градините и ливадите, за да има
плодородие, т.е. функцията на русалките е да ръсят живителна
влага върху цъфналите ниви, за да завържат плод и да има голямо хлебородие. Това е периодът, през който лозята и полските
посеви имат нужда от влага, но не и от обилни дъждове. Вярвало
се, че русалките ръсят своята плодоносна роса по цъфналите
ниви с рог. Това става в течение на цялата седмица. През това
време те са особено весели и щастливи, добри и благосклонни
към хората. Според „Веда словена“ обаче трите Юди Расеници
расет ‘ръсят’ по земята „бела града, люта грома“, които унищожават посевите, но след тях Сива Бога отново ги пръска със
студена вода в златна чаша и те се оправят. Този сюжет вероятно
отразява една локална представа. Несъмнено русалките, както в
останалите митологии, така и в българската традиция, са пряко
свързани с култа към аграрните полубожеств а и с вегетацията
при растенията.
Смятало се, че русалките могат да бъдат и опасни за хората, особено за тези, които им пречат на работата. Те могат да
причинят различни болести, наречени с обобщаващото название русата, сред които най-разпространени са херпес, ограма и
някаква болест в слабините на човека, а най-опасна е русалската (самодивската) болест ‘епилепсия; парализа’. Но това става
само когато някой, съзнателно или несъзнателно, им пречи да
си вършат работата, като излиза да обработва нивите, лозята,
градините, все дейности, които в този период са забранени.
Повсеместна е вярата, че разпуснатите преди Великден души
на умрелите на Духовден - първия ден от Русалската седмица,
се прибират отново. Навярно това е причината, поради която някои смятат, че русалките са души на умрелите.
Според поверието русалките могат да лекуват причинените
от тях и други демони болести. То става предимно през нощта
срещу Спасовден, когато във връзка с това се извършвал обреда
ходене на росен. Той се състоял в това, че привечер водели болните на някоя росенова ливада, където трябвало да нощуват. Със
себе си носели питка и сварена кокошка, които оставяли като
жертвоприношение на русалките. До главата на легналия болен
се слагала паничка с вода. През цялата нощ до тръгването от поляната никой не трябвало да говори. Сутринта, когато се събудели, първо поглеждали в паничката и ако във водата имало нещо
- някакво листенце, клечка, мравка и др. под., това се приемало
за знак, че русалките са благосклонни към този болен и той ще
522

оздравее. Други вярвали, че през една от нощите на Русалската
седмица болните трябва да преспят край някой русалски извор.
Третият начин за лечение на тежки болести бил чрез ритуалната русалийска игра, характерна за Северозападна България.
По същество това е обреден танц, наречен калуш, който се играел под звуците на специална мелодия през всичките дни на
Русалската неделя за здраве и плодородие. Наред с това той се
използвал за лечение на болни от тежка болест, като калушарите танцували около болния, повдигали го с постилката, на която
е легнал, давали му да пие от водата в паничката, в която имало
чесън и някои билки. Калушарската дружина се състояла от 7
или 9 специално подготвени мъже. Под ръководството на ватаф
дружината се събира известно време преди Русалската неделя,
за да си направят тоягите и другите атрибути. Те се разпускат
след последния ден на Русалската неделя. През това време са
неразделни и го прекарват предимно в мълчание. Подобни дружини, нареченирусалски, състоящи се от по 20-30 обредни лица
- русалии, имало в Югозападна България и днешна Северна
Македония, но те изпълнявали своите обредни танци от Коледа
до Иордановден. Сред руснаците също битувало схващането, че
освен през Русалската неделя, русалките трябва да се честват и
няколко дни след Рождество Христово, а също и на летния празник Ивана Купала (бълг. Еньовден).
Митономинантът русалки и неговите варианти са разпространени предимно в Северна и отчасти в Югозападна България.
Но дори и там, където той не е познат, Русалската неделя се
смятала за празник на самодивите и задължително се отбелязвала. За да не се разсърдят русалките и да не наказват хората с
болести, през тази седмица се спазвал цял комплекс от забрани,
по-важни от които са: да не се работи никаква женска и полска
работа; да не се къпят, особено във водоеми; да не се нощува на
открито; да не се остава навън след залез слънце; да се спазва
въздържание от полово общуване и др. Ако на някого му се налагало през този период да отиде на полето, той носел със себе си
чесън, билката дилянка, която може да надделее над всяко зло и
се облепвал с бурена лепка, който отпъжда русалките.
В някои селища рано сутрин, още преди изгрев, жени и девойки берели червен трендафил, пелин, здравец, обичляк и други
растения, от които сплитали венчета с червен конец и ги слагали
на главите на спящите още деца. За предпазване от русалките
през цялата седмица всички носели стръкче пелин, лепка или
други ароматни треви, а в къщите разхвърляли чесън, орехови
листа и други. Последния ден от Русалската седмица те се изхвърляли на улицата или се заравяли на място, където никой

523

не стъпва. Част от тях се запазвали за лечение през годината.
Някои правели венци и от пелин, през които се провирали, а
след това ги окачвали на портите, за да не влизат русалките.
Най-опасните дни от Русал ската седмица са среда (Русалската
сряда) и петък (Русалският петък), а някъде и вторник (Лудият // Въртоглавият вторник),
Митономинантът русалка се отнася и за митични хибридни
същества, при които горната част на тялото е с вид на красива
девойка, а долната е опашка на риба. Но това е ново литературно влияние. В диалектите този персонаж се среща спорадично
и се нарича стихия. Според едно поверие русалките определят
бъдещите неприятности на този, който сутринта пръв идва на
реката да се къпе.
В ст.бълг. е регистриран геортонимът роусдлн. ‘Петдесетница’ и прилагателното роусмкнъ, а митономинантът роусалька се открива едва в черковнославянски език. Преобладаващата част от учените, чийто обект на изследване са били
русалките и Русалската неделя, утвърждават хипотезата на авторитетния
учен-славист Фр. Миклошич и почти безкритично приемат неговото твърдение,
че Русалската неделя (Русалии) при славяните е възприета от римо-гръко-тракийските Розалии, Розарии (лат. rosălia, гр. povoâXia) ‘езически пролетен празник,
свързан с култа към мъртвите, когато на гробовете им се поставят рози’, т.е. приема се, че названието на празника е производно от роза. Твърди се, че заимстването е от Византия чрез южните славяни, заедно с християнството, е пренесено и
при източните славяни. Привържениците на тази хипотеза твърдят, че впоследствие празникът е мотивирал появата на славянските русалки като образи, които го персонифицират, олицетворяват, одухотворяват. Основен аргумент за това
твърдение е звуковата близост на съответните названия и връзката на празника
с мъртвите. Въпреки утвърждаването на тази хипотеза от редица учени, тя остава съмнителна, най-малкото поради това, че в българо-славянската традиция
митичните образи дават названията на посветените на тях празници и обреди,
а не обратното. Този начин на назоваване при геортонимите наследява и християнската религиозна практика. Последните изследвания също опровергават
становището на Фр. Миклошич и неговите привърженици. Чрез сравнителен
анализ убедително се доказва, че римско-италийските розалии и славянските
русалии не са генетично свързани, а „и полезните и вредоносните функции на
русалките са им били присъщи поначало, а не са се появили в по-късен етап под
влияние на християнството“. За първи път в руските писмени извори за русалиите се споменава в „Лаврентиевската летопис“ от 1068 г. Там те се осъждат
като езически обичай за предотвратяване на засуха. В по-късни извори Русалките се определят като „бесовски игри“, тъй като по тяхно време се извършвали
някои езически обреди, правели се карнавали с животински маски, играели се
различни „бесовски игри“, съпроводени с музика, песни, танци и други развлечения. Фактите ясно показват, че това е архаичен обреден обичай при руснаците
и няма нищо общо с християнството. Общото с римските розарии е само това, че
някои възприемали русалките като души на умрели от неестествена смърт.
Според друга версия русалките имат ирански произход и са във връзка с
митичния пес Семаргл (Симург-Переплут) в руската митология. Хипотезите за
родствената връзка на геортонима Русалии / / Русалска неделя и митономинанта русалка със съществителното русло или роса и названията на старинните

524

свещени реки Росса и Руса с прилагателното рус (рус. русый) или с глагола ръся,
изказани от други изследователи, упорито се пренебрегват. Версията за славянския им произход отдавна е отхвърлена.
Във фолклора на източните славяни се изтъква вярата им, че русалките
отнемат душите на удавниците, но хтоничната им същност не ги свързва с римо-италийския празник на мъртвите.
Русалка, царица,
Красная девица,
Не загуби душки,
Не дай удавитсься,
А мы тебе кланяемся!

Русалка царица,
Красива девица,
Не губи душички,
Не давай да се удавят,
А ние ти се кланяме!
/Зеленин, К вопросу ..., 284/

Тук по-важно е това, че за руснаците русалката е красная дева, но в случая красная не означава ‘червена’, а ‘красива’. Това навява на мисълта, че и
коренната морфема рус- семантично се свързва с ‘червено’, респективно ‘красиво’. Звуковият състав на корена рус- се покрива с прилагателното рус в бълг.,
в РУс-> ст.рус. и срб.-ц.слав. (русъ < стб. роусъ) ‘светлокос, светъл човек’, ч.слав.
русъ ‘златист, рус’, срб.-хрв. (рус) и словен, (rüs) ‘червено, жълто’, арум, rus ‘червеникав’, алб. rus T>iondo, russo’. Със същото звучене и значение ‘светлокос’ думата се запазва в производните русый hpyc./, русий /укрУ, nisy /полУ, rusy /чеш./.
От същия корен са румънските апелативи rusca ‘червеникава овца’, ruscuță ‘раст.
слети-коса’, ruscuță-de-primăvarâ ‘горицвет’. Според етимолозите рус се отнася към
и.е. кор. *roudh- ‘червен’ (*rou-dh-so-s ‘рус’) или към *rudsü, което е във връзка със
слав, руда, лит. raüsvas ‘червеникав’, rusvas ‘тъмнокафяв’, nisles ‘мангал’, лат. nisls
‘кафяв’, rusa ‘ръжда’, а също и с лат. russus ‘кърваво червен’ > гр. ‘poüooog > EpuSpoț
‘червен’. Етимолозите, които извеждат русалка от рус имат предвид, че една от
характерните черти на русалката са светлите й дълги коси (сравнително по-рядко
те са зелени, червени или друг цвят). На някои места смятат, че русалката е червена или с
нещо червено по нея - сарафан, риза, пояс и дори с червени зъби. Следователно, може
би не значението ‘светлокос’, а ‘червен, алено червен’ — онзи неопределен цвят на
огъня или на слънцето, оформя дълбинната структура на прил. рус и митономинанта
русалка. При белорусите ризата на русалката е блестяща, което отново се свързва
със слънцето. Повод за тази аналогия дава и съставното название Рус-Сур-Асур на
някакво чудовище в руската митология, в коего е много вероятно Сур да е митонимът Суря
‘индийския бог на слънцето // бълг. бог Сур Н Сурва’, а Асур = Асура е ‘бог от найвисш ранг в най-древните веди’. Трудно е да се кажа какво означава Рус в случая,
но връзката със слънцето дава възможност да се допусне, че имплицитно в него също се
съхранява семантиката на славянската дума рус ‘светъл или червен, а може би по-точно огнен, слънчев цвят’. Ако наистиа това е семантиката на компонентите, то митономинантът Рус-Сур-Асур е название на древно божество, което впоследствие
било преосмислено в демон. Това потвърждава и хипотезата, че първообразът на
руския Рус не е чудовище.
От корен *roudh- с друга отгласна степен е и санскр. röhita-s ‘червен’. В субстантивиран вид се открива в имената Рохитпа ‘един от огнените коне на бога-Слънце’ и Рохини (букв. ‘Червена’), което има няколко значение: 1) дъщеря на Дакша
и съпруга на бог-Луна; 2) съпруга на Васудева и майка на Баларама; 3) съпруга
на Кришна; 4) дъщеря на Касяпа и майка на Камадхену - кравата, която изпълнява всяко желание’ в индуизма.
При етимологизирането на митономинанта русалка се явява още един проблем, вероятно свързан само с празничната Русалска неделя. Твърди се, че
вътрешната структура на названието на русалския обред калуш е ‘конче’. А в
руския обред изпращане на русалките чучелото, участващо в него, понякога

525

изобразява кон или конска глава. Това дава основание да се допусне, че славянският корен рус- в случая се съотнася със ст.герм. Hros ‘k o h \ Изглежда, във връзка с него е и името на коня на Дон Кихот — Росинант (Русинант). А в руските
поверия конят се смята за носител на свещена, висша сила. Това навежда на
мисълта, че по някакъв начин е бил тясно свързан с русалките и русалските обреди, където вероятно е заемал важно и дори централно място. От друга страна,
не е изключено Русалската неделя да е била славянски празник на митичните
русалки, който се слял с обредни действия на друг архаичен празник, отнасящ
се към конете и някакво тайно мъжко общество. С тях вероятно се идентифицирали мъжете-русалии, които, както в руските, така и в българските етнографски
материали рядко се споменават, при това във връзка с русалките.
Същевременно Расеници - компонент от съставния митономинант Юди Расеници, споменат във „Веда словена“, би могло да е във връзка с индийската
ведическа Раса ‘мъзга’ и еднозначна със сома или амрита, т.е. ‘течност, съдържаща витална енергия’. Именно с нея русалките ръсят земеделските растения.
Въпросът за етимологията на митономинанта русалки засега остава отворен, но много е вероятно да е от рус ‘светъл’. За това свидетелстват българските
антропоними Руси, Руско, Русе., Русен, Русин; Руса, Руска, Русана, Русанка и др.,
които съответстват на Светльо, Светлан, Светлия, Светлозар; Светла, Светлана и т.н., а личното женско име Русафка се покрива с регистрирания в руските
говори митономинант русавка със значение ‘русалка’.
По народна етимология някои бесарабски българи свързват митономинанта
русоманки с Ерусалим.
Ш Арнаудов А., Кукери и Русалии // Сборник за народни умотворения и
народопис (СбНУ), т. XXXIV, С., 1920:1-242; 1969; Афанасьев А., Поэтические
воззрения славян на природу, т. 3, М., 1994: 121-128; Бадаланова Геллер Ф.,

Книга сущая в устах: фольклорная Библия бессарабских и таврических болгар, М., 2017: 268; Беновска-Събкова М., За русалките в българския фолклор
И Български фолклор, кн. 1, С., 1991: 3-14; Беновска-Събкова М., За русалките в традицията на Североизточна България // Регионални проучвания на
българския фолклор, т. 3: Фолклорните традиции в Североизточна България.
Изследвания и материали, Разград, 1993: 52-60; Беновска-Събкова М., Русалките и самодивите в българската традиция // Медиевистика и културна антропология. Сборник в чест на 40-годишната творческа дейност на проф. Донка
Петканова (съст. А. Ангушева-Тиханова и др.), С., 1998: 358-401; Виноградова
Л. Н., Русальная традиция у болгар и восточнославянских народов. (Перспективы. сопоставительного изучения) // Проблеми на българския фолклор - Българският фолклор в славянската и балканската културна традиция, т. 8, С.,
1991: 203; Виноградова Л. Н., Что мы знаем о русалках? // Живая старина,
М., кн. 4, 1994: 28; Власова М., Русские суеверия. Энциклопедический словарь,
С.Пб., 1998: 265-266; 448-464; Георгиева И., Българска народна митология, С.,
1993:150-155; Геров Н., Речник на българския език, т. V, С., 1978:115; Зеленин
Д.к, К вопросу о русалках // Избранные труды. Статьи по духовной культуре

1901-1913, М., 1994: 230-298; Зеленин Д. К., Избранные труды. Очерки русской мифологий: Умершие неестественною смертю и русалки, М., 1995:141-296;
Златковская Т. Д., Rosalia - русалии? (О происхождении восточнославянских
русалии) ! / История, культура, этнография и фольклор славянских народов:
VIII международный съезд славистов. Доклады советской делегации, М., 1978:
220; Илиев И., Русалии и калушари (Дисертация за присъжд. на образов, и
научна степ, „д-р по филол.“), СУ „Кл. Охридски“; Квилннкова Е. Н., Русали русалки - пери / / Музеи, Традиции, Этничностъ XX - XXI ев. Материалы Международной научной конференции, посвященной 100-летию Российского этнографического
музея. С.Пб. - Кишинев, 2002 : 294-297; Левкиевская Е., Мифы русского народа, М.,

526

2002: 233-256; Маринов Д., Народна вяра и религиозни народни обичаи, С.,
1994: 279, 631; Миролюбов Ю., Сакральное руси, М., 1966:380; Младенов Ст.,
Етимологичен и правописен речник на българския език, С., 1941; Напърт Дж.,
Индийска митология, С., 1994: 279; Панчовски И. Г., Пантеонът на древните славяни и митологията им, С., 1993:101-105; Патрашков В., Русалийски
обред - калуш, Златия-Монтана, 2008; Попов Р., Към характеристиката на

българските народни вярвания, свързани с периодите на преход към зимата и
пролетта / / Етнографски проблеми на народната духовна култура, С., 1989:
52-74; Рыбаков Б., Русалии и бог Симаргл-Переплут / / Советская археология, М., 1967p XI, 2: 91-116; Славянская мифология, М., 1995: 338; Словник
символ1в,Емхв, 1997: 108; Шишманов Д. И., Принос към българската народна
етимология И СбНУ, кн. IX, С., 1893: 443-646.; Ghinoiu I., Obice iuri pfpulare de
peste ani (Dicționar), București, 1997: 87, 166; Miklosich Fr., Die Rusalien. Ein Beitrag
zur slavischen Mithologie. // SAW, Wien, 46, 1864: 386-405; Pamfile T., Mitologie
Românească, vol. I, Dușmani și Prieteni ai Omului, București, 1916; Șăineanu L., Ielele. Studii
de mitologie comparata, București, 1886; Vulcănescu R., Mitologie Română, Bucureși, 1985:
376.

РУСАФ (русаф’ fPopj)

Нежно митично същество, което подлежи на силно влияние
от всички и всичко.
Названието е получено чрез субстантивиране на прилагателното русое < рус (ц.слав. русъ 'златист, рус’) + -ав. Двете прилагателни са еднозначни и
означават ‘светъл на външен вид човек’. Но не е изключено да е от един корен с
русалка, руса и други митономинанти, производни от корен рус-.

РУСЕЛЕНА (руселёна

/Трън./)

Евфемизъм за Чума в една народна песен.
И- Названието е с неясна етимология. На пръв поглед то е съставено от
ру-с!ата/ и собственото женско име Елена, но по-вероятно е производно от Руса
(вж.) + -лена, с преглас а ~ е пред суфикса. Имайки предвид, че русалките гонят чумата от селищата, то не е изключено двата митономинанта да са от един
произход.

САЙБИЯ (сайбйя

САИП (сайп
СТОПАН

/Скоп.; Род./);

Змеица, Дев.; Доспат/) X

/Род./);

САИПИН (сайпин I

w Названието е производно на заетата чрез турски арабска дума sahip ‘стопанин, собственик, хазаин’.

САЛГЪН (салгън /Тр.; Търн.; Асен.; Смол.; Ард.; Мад./)
Зъл болестотворен дух, който причинява епидемия.
Названието е заето от турски език, където salgm означава ‘епидемия’.
Впоследствие то е преосмислено и получава вторичното значение ‘зъл дух’, подчинено на поверията, че болестите са зли духове.

САМОВИЛИ (самовйли — мн.

ч.,

самовйла

— ед. ч. /Соф.; Перн.; Г. Делч.;

Ивгр.; Разл.; Поп.; Дупн.; Ихт.; Стр.; Прилеп.; Кост./)

САМОВИЛСКА ЮДА (самовйлска юда /ЦарУ)
САМОВИЛЯК (самовйляк

САМОДИВИ

/Севл./)

Някакъв зъл дух.

Според лингвистичните и етнографски материали този персонаж се идентифицира с вампир, но явно първоначално е бил
идентичен със самодив. Тези два митономинанта доказват,
че сред самодивите имало и персонажи от мъжки пол. Това се
потвърждава и от текста на някои баяния, където в прав тест
се казва, че самодивите се подразделят по пол, т.е. говори се за
женски и мъжки самодиви. По-късно мъжките самодиви били
преосмислени като зли духове. [Вж. самодиви].
За етимологията на митономинанта вж.: самодива.

САМОГЛЯДНИК (Самоглядник)
Прозвище на Бог, което в известна степен се използва като
евфемизъм.

4* Названието е сложно: сам + гледам + -пик. В мотивацията е залегнала
вярата, че Бог сам гледа и вижда всичко, което става на земята.
Ш Геров Н., Речник па българския език, т. V, С., 1978: 115,

528

САМОДИВ (самодйв /Д./)
Зъл дух, който обитава непристъпни за човека места; понякога се идентифицира с вампир.

Съдейки по названието, този персонаж е от групата на самодивите и би могло да е техният свирач. Най-вероятно той е
идентичен със самовиляк.
За етимологията на митономинанта вж,: самодива.

САМОДИВИ (самодива — ед. ч., самодиви — мн. ч. /ИБ; СЗБ/); САМОДИВЛЯ (самодйвля — ед. ч. /Соф./); САМОДИВКИНЯ (самодивкйня ед. ч. /Врач./); САМОДИВЩНИЦИ (самодйвщници — мн. ч. /в баяния/)
Митични същества с антропоморфен облик - прелестни млади девойки или жени, които са сред най-популярните персонажи
в южнославянската митология.
Те нямат точни съответствия в другите митологии. Частично се съотнасят с гръко-тракийските нимфи (и/или вакханки), западноевропейските феи (Fee/френ./, Fee /нем./, fairy/англ./), руските русалки, румънските
йеле (Iele) и зъне (zâne), сънзиене (sânzienele), персийските перии, широко
разпространени сред иранските и тюркските лингвокултурни традиции
и т.н. С нимфи е изпълнен Нандан (Нандана) - увеселителните градини (раят) на Индра. Различни по тип, но от същия клас митологични
образи се откриват и в китайската традиция, някои от които са фолклорни персонажи, проникнали вероятно от друга древна митология.
Те се възприемали ту като духове на природата, ту като духове на починали хора или като добри божества от по-нисък ранг (полубожества на
вегетацията), а понякога и като зли, отмъстителни демони.
Най-близки до българските самодиви са румънските iele, ielele, назовавани понякога и със славянските митономинанти виле, самовиле
и самодиве (ф-ми за мн. ч.). Подобно на тях, те са индивидуализирани
— всяка от тях си има собствено име: Budiana, Costeana, Cosinzeana, Firanda,
Oprisana, Roșia, Ruxandra, Todosia или Rudena, Ruja, Păscuța, Trandafira, Consânzeana, Sânziana, Magdalena, Tiranda, Ana, Todosia. Обикновено ca нечетен брой
- 3, 5, 7, 9 и по-рядко са 2, 6, 8, 10,12. Облечени са в бяло, поради което
някои ги наричат albele ‘белите’, обичат музиката и игрите, поради което отвличат хора, които свирят на тъпан, гайда или цигулка, влизат в
любовни отношения с обикновени млади мъже, но не се женят. Те найдобре познават билките. Същевременно са капризни, лесно могат да
се разсърдят, затова никога не се знае какво може да се очаква от тях.
Според народните поверия те произхождат от душите на млади
жени, умрели от неестествена смърт. По друга версия са дъщери на
библейския Ирод, поради което ги наричат иродяси, на Ал. Македонски
или на друг велик император в далечното минало.
В средновековни източно- и западнославянски ръкописи е регистри-

529

ран митономинантът вили — едно от названията на самодивите и при
южните славяни. Това дава основание да се твърди, че тези митични
персонажи най-вероятно водят началото си от праславянския период.
По-късно били стеснени от други образи от същия клас или се слели с
тях. А може би е станало обратното - вилите се разделили на различни
подвидове. При сърбите, хърватите и българите те се наричат и с други
названия, сред които най-разпространени са самовили или самодиви.

В българската лингвокултурна система дива Псамодива, ила
Н самовила, юда П самоюда П самовилска юда, дефа И дефка Н дефина са еднозначни и се явяват основни названия на понятието
за различни региони. Възможно е някога тези митономинанти
да са означавали различни персонажи, но във фолклора те често се взаимозаменят, понякога дори и в една диалектна област.
Съдейки по названията дива, дефа Н дефка и по прозвището им
светинка и понякога богинка, тези същества били възприемани
за божества. Освен тях има и много други локални названия,
повечето от които отразяват някоя характерна тяхна черта или
са евфемизми.
В основата на тези български персонажи по всяка вероятност
са залегнали тракийските нимфи, които, изглежда, се наричали
самодиви и славянските вили. Те корелират с гръцките нимфи
- полубогини, олицетворяващи животворните сили на природата. В различна степен и от различни аспекти върху техния образ са оказали влияние старославянските вили, изместени или
стеснени по-късно от самодивите или били отъждествени с тях.
Свързвали се предимно с водата и водните пространства. Впечатлява обстоятелството, че някои черти на самодивите имат
успоредици с персийско-тюркската перим. Така в съзнанието
на българите се формирал един самобитен колективен образ на
група митични персонажи, които се отъждествяват с вилите при
южните славяни и до известна степен с румънските йеле, в които
се съчетават образите на тракийско-българските самодиви и на
славянобългарските русалки.
Някои от българските възрожденци твърдят, че самодивите
са полубожества. Всъщност те по-скоро са божества от по-нисък
ранг. В песните от сборника „Веда словена“ също са представени
като такива, предимно чрез митономинанта юди. В подкрепа
на това свидетелства и словосъчетанието Лада Юда в песенния
цикъл „Личен день Ладов-день“, където, като се има предвид, че
Лада е богиня, то в случая юда също има значение на "богиня’. В
този сборник те понякога направо се наричат богинки и се споменава, че на тях поднасяли в жертва черна кокошка или пуйка.
Въпреки че се представят чрез обобщения им образ, много
от тях са индивидуализирани. В народното поетично творчество
530

се споменават имената на някои от тях: Ангелина, Вела, Вида,
Гелмеруда (Гермеруда), Дена, Ирина самовила, Магда, Марийка, Мита, Радка, Смита, Стана, Стойна, Яна и др. Най-младата и най-палавата е Гюргя (Гюрга, Гюря) вила-самовила, а
най-старата е Димна юда. Във „Веда словена“ са фиксирани и
други имена - Първа (Парва, Барва) юда <самувила>, Жива
Юда, Мора юда, Видна юда, Милка юда, Мага юда, Пейна юда,
Гора юда, Дурга (Дорга) Юда самувила, Сланка Юда, Филка
Юда, Фратна Юда Самувила и др. Митономинантът юда, присъщ за песните от този сборник, понякога се дублира или редува
със самувила и Дефина, като остава неясно защо Дефна е представен като лично име:
Дана ми юда Дана
Дана ми самувила
Дана ми Дефина...;
Ой вия, две Юди Самувили;
Фала ти, Юду,
фала ти Доргу,
Доргу ле, самувилу!

Прави впечатление, че юда обикновено се изписва с главна
буква, като в тези случаи понякога изпълнява ролята на лично име: Юда самувила. Среща се изписване с главна буква и
на другите компоненти в подобни сложни наименования: Юда
Самуила и в Жива Юда Самуила, а при Дефа П Дефина, това е
регулярно: Дана Дефина; млада Дефчинка; малка Дефа и т.н.
Индивидуализацията е един от признаците за божествения им
статут.
Колко са самодивите, не е ясно — спорадично се уточнява, че
са триста, седемдесет и седем, девет или три.
В митологичните представи на българите до XX в. тези същества са с вид на прелестни девойки или млади жени, но в баянията самодивите ясно се разграничават и по пол:

Подсладявам ви,
юди и самодиви,
ако сте женски —
сестри да сте на X /името на болния/,
ако сте мъжки братя да сте на X.
Регистрираните термини самодив и самовиляк също
потвърждават тяхното разделение по пол. Във „Веда словена“
се разказва за Горче юнак, който се определя като Див ми Горче
самудивен, от което е видно, че Горче е персонаж, отнасящ се
531

към самодивите. Описание на мъжките персонажи, на техните
нрави и функции не се открива. Знае се само, че те свирят, а под
тяхната музика самодивите играят.
Наличните сведения се отнасят само за женските самодиви.
Според тях тези пленителни на вид митични същества са невидими, но хората могат да чуват гласа им. Смятало се, че ги виждат само родените в събота и тези, които след като били отбити
да сучат, отново са засукали майчино мляко. Техните описания
ги представят като прелестни и грациозни девойки или млади
жени, бледолики и чернооки, с хубави дълги до петите златисти
или червени коси. Необикновената им красота във „Веда словена“ се разкрива с митопоетични средства по следния начин:
Речта още не отрече,
две Юди си утпреш негу излязоха:
ут образ хми ясну слънце грееше,
низ челу хми звязди трепераха,
коса хми са пу земя влачеше!

или

Сова рече крале не отрече,
де се дойде Юда Самувила:
Ут лику й грее ясну сонце,
аф гръди има ясня месечина,
в’ скути ъ се дребни звезди!
Пак там юди-самовили се отъждествяват със звезди: Излели
ми триста звезди / Триста звезди триста юди, поради което
се наричат и сестри звездувити. Подобно на персийско-тюркските перим те имат криле, които им помагат да летят: Сова
рече Юда не отрече Н и си фъркна та утиде аф гората. Облечени са в бяла дълга риза или сукман, препасани със зелен
пояс или съчетаващ цветовете на небесната дъга, а понякога са
наметнати с плащ, наричан сянка II лъч "бяло було’. Обикновено
главите им са обкичени с венец от полски цветя, но във фолклора се споменава и за покриване на главата им със златокрайка
махрама ‘вид кърпа за глава’. В тези атрибути се крие тяхната
свръхестествена магическа сила. Достатъчно е един от тях да се
отнеме и те се превръщат в обикновени жени. В косите им се
крият виталните им сили и ако се отрежат, те умират. Спорадично се споменава, че краката на вилите са кози, конски или
магарешки, а очарователните им очи блестят. Според песенния
фолклор самодивите яздят шестокрил, деветокрил или дори дванадесетокрил сур елен, чието стреме са гущери или водянки (водни змии), юздите му са „две люти змии“, камшикът е змия усой-

532

ница, а понякога зелен или жълт смок. Те са въоръжени с лък и
стрели, като Артемида, тракийската богиня на лова и келтската
богиня Епона.
В песните се разказва, че самодивите се хранят с хляб, мед,
гъби и ябълки; влюбват се, но не се женят, понякога имат деца,
за които връзват люлки. В спомена за самодивите, съхранен до
днес в народната памет, те са очарователни, пленяващи с красотата си, весели, безгрижни, волни девици, които обожават свободата си и заради нея не се обвързват със съпрузи. А ако това
се случи, те загубват своята митична виталност и безграничната
си свобода, за която тъгуват и при първа възможност напускат
дома си, любещия ги мъж и дори децата си.
За самодивите съществува и една противоположна представа. В някои писмени извори се описват като грозни и зли старици, облечени в черни дрехи, които обикалят горите в тъмна доба.
Вероятно това са споменатите във „Веда словена“ църни юди. По
друга версия те се явяват във вид на патици или като майки с
много деца около тях. Любят се с черни чудовища, приличащи
на чер арап и от тях раждат деца.
Според едно поверие самодивите са похитени от арапите девойки, а в друго се казва, че те възникват от умрели грешници,
удавени девойки или са души на родилки, които земята и небето
не приемат. По този признак те се свързват с руските русалки,
които също се осмислят като духове на удавени девойки или умрели от друга неестествена смърт. В една от песните във „Веда
словена“ стара Юда Самовила се описва като хибрид от човек
и змия с три глави, опашки и ръце. Пряко се казва, че тя е „от
змия породена“.
Самодивите живеят на Край свет, където земята и небето
се сливат, в самодивското село Кушкундалево. Там пият „самодивско вино, от което човек се подмладява и го болест не лови“.
В една приказка те казват: „от нашето село по-хубаво няма да
намерите. Тука никой не боледува и не умира, тука никой не
знае жалба и скръб;...“. Според друга версия селото е Змейково,
което се намира през три планини. Името на селото подсказва,
че там живеят също змейовете и змиите. Според „Веда словена“
юдите си имат Юдиинска земя, която също се намира на край
свет. Освен тях до тези селища могат да стигнат само свраките
и карталите 'вид орли’, които теглят колесниците на самодивите. Подобно на змиите, самодивите идват в нашия свят, когато
се пукне пролет и се прибират есента [вж. змия], а кукувица
оповестява пристигането им. През това време, както и митичният змей, самодивите обитават предимно пусти места и гори във
високите планини, а също и около извори, реки или езера, чиито
533

владетелки те се явяват. Обикновено живеят по или под стари
дървета без връх или в хралупи на корубести дървета — някой
дъб, бук, орех, топола, а ясенът и яворът не ги допускат. Някои
вярвали, че те се настаняват в корените на дървета, под които
тече вода (подобно на скандинавския змей). По друга версия самодивите живеят на места, където се погребвали умрелите от
неестествена смърт и некръстени деца. Понякога се настаняват
под стрехите на запустели къщи, в запустели черкви, воденици,
особено които са с ляво въртене, под мостове, кръстопътища или
в усойни места. Според „Веда словена“ юдите ту летят в небето
при боговете, ту са в някоя пещера в гората, ту са в селищата
при хората, но не контактуват с тях.
В зависимост от местата, които обитават, самодивите се класифицират на: водна самодива, която понякога се отъждествява
с русалка или вила; морска самовила, която се идентифицира
със стихия; нощна самодива (надворщина), която ходи нощем
по дворовете и се асоциира с вещерица; въздушни и горски самодиви, които се наричат и юди или самоюди. Споменават се
и самодиви, които обитават полски райони. За тяхна собственост
се смятат някои самодивски ливади. Понякога те влизат в дворовете на близките селища.
Вярвало се, че през деня самодивите често летят и се крият в облаците, а понякога се превръщат във вихрушка, поради
което в някои райони последната се нарича самодива, вила или
юда. Във фолклора вихрушките се представят като сестри на самодивите. Понякога в народните митологични представи вихърът е въздушен танц на юдите или самовилите, поради което те
се наричат и самодйвски ветрове. Връзката вихрушка и самодива е изразена и в названието на болестта червени вихърници
<Morbus maculOSUS Werlhoffii>, от която страдат хора, нападнати от
самодиви.
Вечер и нощем те се превръщат в красиви млади жени, които
се събират в дворовете, под стрехи или под дървета - смокиня
или орех, където разстилат трапезата си. Такова място се нарича
самовйлско свърталище. Трапезата им представлява огромна
гъба или кръг от отровни гъби, а понякога е място с дребна трева.
Сведенията за социалната организация на тяхното общество
са оскъдни и нееднородни. В обичайните народни песни се споменава за майки и мащехи, братя, сестри и деца. А във „Веда
словена“ се споменава и Юдински крал:

534

<...>

Юда Самуила;
чи ша иде на небету дур при Бога,
мольба Богу да се моли,
на Юдинска крале чеду да си даде.

СВАРОГ // СВАРОК (Свардг)
Олицетворение на небето, по-късно - бог на небето и баща на
Сварожичите в славянската митология.
В много митологии небето било олицетворено и възприемано като
основно божество, което понякога носело същото название, т.е. апелативът със значение небе се трансформирал в теоним. Това явление се
открива най-вече при най-древните митологии, например името на египетската богиня на небето Нун и шумерският Ан, вавилонският Ану,
на старогръцкия Уран и индуиския Дяус, на Торорут - върховното
божество на африканското племе сук, на тюрко-монголския Тенгри И
Тангра (за което се смята, че шумерите го заели от средноазиатските
народи под облика Dingir ‘Бог; сияние; небе’), на самодивския Нум и
тунгуския Буга, айнския Каму и, черемиския (мари) Юмо, китайския
Тян и др., всички те означават ‘небе’. Теонимът Няме в митологията на
африканското племе негро означава ‘небосвод’, а Няпокон — върховното
божество на племето тви, освен ‘небе’ означава и ‘дъжд’ и т.н. Понякога
името на бога на небето е субстантивирано прилагателно със значение
‘светещия, яркия, светлия’ (например Сенке при иртишките остяки).
Предполага се, че божествата на небето в различните традиции първоначално били само олицетворение на небето, а главното божество по
това време е женско и се смятало за прамайка. Навярно статутът на
египетската Нун и маврийската Пъл-Ава, като богини на небето, е вторичен. В някои случаи това божество е създател на вселената, в други
— на Земята и човека, а в трети то не се проявява като творец. По-късно
това божество при различни народи обикновено се осмисля като ‘бог на
небето’, като ‘баща на небето или на други богове’. Върховен бог на небето за чеченците е Тхашхур, но него почитали много по-малко от Шибле,
бога на мълнията. Някои африканци го възприемат като ‘стопанин,
властелин на небето’, а за северноазиатските айени е ‘божествен Стопанин на Небето’, ‘Небесен бог’, ‘божествен Творец на света’, ‘Защитник’.
Най-древните богове на небето Байаме, Дарамулун /Австралия/ имали
власт и над метеорологичните явления, а мълнията била основният им
атрибут. Често в молитви и писмени текстове богът на небето се възприемал като Отец. За шумерите и индоарийците той е Небесен Баща
// Небето баща; сред обръщенията към него е Господи, Владика, Отче
мой /остяки, вогули/. Вероятно още от онези времена е останало и християнското обръщение към бога Отче наш, ти, който си на небето ...
Богът на небето, разбира се, живее на небето, понякога има определено място - дворецът му е в най-високата точка в центъра на седмото небе или в небесното село /вавилонци и др,/. Седалището на австра-

535

лийския бог на небето Байаме е близо до Млечния път, където седи
на кристален престол. Той има деца — богове и хора, синове и дъщери,
обикновено от богинята-майка, на които впоследствие предава властта
си. Според някои африкански племена негови деца са звездите, а южноавстралийските племена смятат, че Слънцето и Луната се синове на
Байаме.
В много традиции владетелят (фараон, цар, император, хан) също
се смята за син на небето. В някои източници например се казва, че
египетският фараон се възприемал като земно въплъщение на бога на
небето Хор. Особено силна била и до късно тази вяра съществувала при
китайци, монголи, тюрки (Атила и Чингиз хан, както и китайският император, се смятали за синове на Небето).
По принцип основната функция на бога на небето е поддържането
на вселенския ред, той се явява стожер на Закона на космическия ритъм, съхранява природния стандарт на живота и вегетацията на растенията. Обикновено се свързва и с метеорологичните явления, поради
което освен ‘небе’, името му означава и ‘дъжд’. Първоначално богът
на небето е и върховен бог (като тюрк. Тенгри). Според чувашите Тура
е създателят на целия свят и покровител на хората, оказва им помощ,
особено на тези, които работят и следи за всичко. А при индоевропейците богът на небето се явявал като покровител на племенните общини. Някои изследователи твърдят, че индоевропейският бог на небето е
най-близък до пратюркския. Според М. Елиаде „изобщо структурата на
религиозния живот на индоевропейците от всички близкоизточни или
средиземноморски народи прилича най-вече на пратюркската”. Същевременно в някои случаи той бил натоварен и с военни функции (скандинавският Тюр П Тор имал и законодателни функции). По-късно той
предава длъжността и функциите си на бога-гръмовержец (но преди
това се идентифицирал с Бога-Слънце или бил изместен от него).
Богът на небето е всемогъщ и всезнаещ, но рядко се откриват следи
от култ към него. Сред някои народи в Сибир, Централна Азия и Африка не е издигнат в култ, тъй като, според техните възгледи, той е много
далече и не се интересува от хората, не ги застрашава. Затова те не се
страхуват от него, както от духовете на предците, на които посвещават
жертвоприношения. Към него се обръщат с молби за помощ само при
страшни природни бедствия и при болести, когато молбите към духовете не помагат. Жертвеното животно за бога на небето при урало-алтайските народи и до днес е конят, а при северните азиатски народи
бил еленът, но култът към него при тях постепенно се разтворил във
вторичния тотемизъм, анимизъм и култовата система на матриархата.
С течение на времето богът на небето става пасивно божество, прекратява ролята се на върховен бог и отстъпва мястото си на друго божество, а често се слива с него, като се превръща в бог на плодородието
или на гръмотевиците. Още в XIV в. пр. н. е. Дяус в индийската традиция „престанал да се приема за олицетворение на свещеното Небе
и се превърнал просто в обозначение на дневното състояние на небето
(„небе“, „ден“)“ и бил изместен от Варуна, а при иранците - от Ахура
Мазда, като двете божества съхранили някои негови черти, но не са

536

идентични с него. Гръцкият Уран е изместен от Кронос, а впоследствие
той е заменен от гръмовержеца Зевс. Първостепенната роля на вавилонския Ану била разпределена между няколко абстрактни божества. В
много митологии богът на небето се слял с бога на Слънцето или бил
заменен от него. Предполага се, че египетският бог Амон също бил бог
на небето, но след като Слънцето го „погълнало“ заедно с други божества, той се слял с него и приел името Алон -Ра.
Явно в даден момент още в необозримо време богът на небето, вероятно едно от най-архаичните божества, след като изиграл ролята си на
Творец и оплодител на Великата богиня-майка, заел пасивна позиция,
функциите му били поверени на новите божества - бога на слънцето,
бога на плодородието, бога гръмовержец или друг, който понякога поемал върховна позиция в божествения пантеон и ставал бог-властелин.
Затова с течение на времето богът-Небе почти бил забравен, поради
което рядко се споменава в източниците. Но съзнателно или подсъзнателно, а може би под влияние на монотеистичните религии, народите
запазили спомена за единния всевиш, всеможещ и всезнаещ, но вече
безимен бог на небето, към когото и днес отправяме молбите си. Първичните черти на Бога-Небе най-добре са съхранени в урало-алтайските митологии, където той остава властелин на небето и света изобщо.
В староруските писмени паметници името на славянския бог на небето Сварог се споменава първо в превода на хрониката на Иоан Малала (XII в.), където с него се замества Хефест — бога-ковач и бог на
огъня в старогръцката митология, а Хелиос - с Дажбог. Въз основа на
това някои определят Сварог като небесния ковач при славяните, т.е. за
бог на огъня и занаятите, свързани с него. Някои обаче отъждествяват
Сварог с Дажбог. Други смятат, че той се свързва с огнения дух на бог
Рарог /чехи, словаци, украинци/.
От оскъдните данни става ясно, че Сварог имал и други функции.
Той хвърлил клещите на земята и по този начин помогнал на ковачите.
Затова те го смятали за свой покровител. И поради това си го представяли като силен и мускулест мъж. Имал стрели, с които стрелял в облачното небе, за да открие слънцето. Вярвало се, че Сварог е създател
на закона за еднобрачие, т.е. бил е и законодател (подобно на скандинавския бог на ясното небе Тюр). Като олицетворение на небето някои
го възприемали като безтелесен дух. Затова в представите на славяните
той обгръща Земята, за да я оплоди с дъждовете си. Тази божествена
двойка - богът на небето и богинята-майка Земя е характерна за много
митологии.
В споменатия източник и в други писмени паметници директно се
казва, че Слънцето-цар, наричан Дажбог, е син на Сварог. Някои изследователи смятат за негов син и Сварожич, когото определят ту като бог
на огъня, ту на Слънцето, а според други той е родоначалник на останалите божества от второто поколение с по-висш ранг, поради което ги назовават с обобщаващото прозвище, по-скоро патроним Сварожичи. Често самият Сварог се идентифицира със Сварожич, смятайки, че това
име е умалително от Сварог. Вероятно това се дължи на обстоятелството, че Сварожич е поел голяма част от функциите на Сварог и затова
*•*44

537

много по-често се споменава в писмените паметници. Но суфиксът -ич,
освен умалителни имена, образува и патроними в някои славянски езици. В случая той фиксира наличието на роднинските отношения баща
~ син между тях. Умалителното значение или ‘малък’ на този суфикс
в случая би могло да означава ‘малкият (младият) Сварог’, което не
противоречи на значението ‘син на Сварог’. Освен това, едва ли е логично върховният бог, богът на боговете да се назовава с умалително-гальовната форма на името му. Според други Сварожич е бащиното име
на Дажбог, т.е. най-популярният от Сварожичите. Двата теонима не се
срещат заедно, което дава основание да се приемат за дублети. Трудно
е да се каже колко са на брой Сварожичите, но е ясно, че са поне двама.
Вече стана ясно, че единият от тях е богът на Слънцето. Възниква въпросът „Кой е другият?“. Най-вероятно това е богът на огъня. На тази
мисъл навежда фактът, че самият Сварог според някои е бог на огъня.
Същевременно Сварожич се определя ту като бог на огъня, ту на Слънцето. В източнославянската митология за такъв бог не се споменава, но
в българския фолклор той е наречен Огнян (с варианти Огне, Йогне,
Огнена Бога, Йогница и др.). При това в една народна песен се казва, че
Огнян е брат на Слънцето. Тук явно е действал еволюционният процес
на мита, вследствие на което бащата-бог - властелинът на небето, след
като заема пасивна позиция, предава функциите си на своите синове,
единият от които е богът на слънцето, а другият — на огъня. Самият
Сварог поел грижите само за небето.
Според описанията на светилищата в Полабието от началото на
XI в. и по-късно имената на божествата, на които те са посветени, са
Zuarasici, Zuarasiz, Svarožič или Свентовит и Радагост. Обредите, извършвани там, са почти еднакви, което подсказва, че това са различни
имена на едно божество, което освен като главен бог и бог на плодородието, изглежда било натоварено и с военни функции. То обаче едва
ли е идентично със Сварог. По-скоро също е негов син, който бил много популярен и сред западните славяни. Това е време, когато Сварог
- представител на първия етап от развитието на славянската митология, вече е отстъпил мястото си на Сварожич, който явно се отнася към
втория етап, т.е. второто поколение божества. Тези имена се откриват
и в западнославянски топоними, където се среща и вариантът Тварог
(Twaog) /кашуби/ на теонима Сварог (пол. Swarog), вероятно получено по
законите на фонетичното табуиране. Чрез индиректни сведения сръбски и хърватски етнолози твърдят, че Сварог е присъствал в пантеона
на южните славяни.

Името на бог Сварог е регистрирано в старобългарски надпис
под облика сЕдрокъ {Сварок). Така то е фиксирано на дъното на
един плитък съд, отломка от който е открита при разкопките на
двореца Царевец във Велико Търново. Тя се отнася към времето
на Второто българско царство. В този случай надписът означава личното име на майстора-грънчар, изработил съда. Днес този
артефакт е едно скромно доказателство, че бог Сварог е присъствал в пантеона на българските славяни. От своя страна, това

538

означава, че Сварог е едно от най-старите славянски божества,
съществували в техния пантеон преди разпадането на славянската общност. Съхранението на името дълго време след християнизацията на българите показва, че някога той е бил много
почитан от тях. Същевременно това дава основание да се допусне, че хронографията на византийския хронист Йоан Малала
/VI в./ в староруската литература е препис на български превод,
а замяната на Хефест със Сварог и на Хелиос с Дажбог е направена още от българския преводач.
В някои митологични песни, в които се разказва за семейната
трапеза в двореца на Слънцето, на която то сяда заедно с майка
си, Господ и брат си Месец. Имената на майка му и баща му не
са дадени, но бащата се идентифицира с (християнския) Господ,
който в случая би могъл да е реминисценция на езическия Сварог.
В сборника с епични и обредни песни „Веда словена“ този бог
не се споменава, но той би могъл да е бил заменен с Вишну
Бога.
За етимологията на теонима Сварог има няколко хипотези. Най-често той
се свързва със староруската дума сваръ ‘спор, свада7 и свара ‘спорещ, наказващ7.
Според М. Фасмер теонимът произхожда от прасл. *skvara > ст.слав. сквара ‘огън,
пламък; жертвоприношение; дим’ (заето в рум., където sfarogü, švarogu ‘сух, пламтящ7). Популярна е и хипотезата за връзка на Сварог със санскр. svarga ‘небе;
небесен7 или svargâ ‘слънчевият път7, а в индуизма означава ‘раят на Индра, разположен в планината Меру7. Въпреки езиковите сложности, последната версия е
по-достоверна и семантично съответства на предположението, че Сварог е богът
на небето в старославянската митология.

Ш Български етмологичен речник, т. 6, С., 202: 534; Волошина Т. А., С.
И. Астапов, Языческая мифология славян, Ростов на Дон, 1996: 91-100; rajnlj
Н., Словенска митологи)а, Београд, 2011: 37-39; Грушко Е., Ю. Медведев,
Словарь славянской мифологии, Н. Новгород, 199: 271; Иванов В. В., В. Н.
Топоров. Сварог, Сварожич. Мифологический словарь // Советская энциклопедия, М., 1990; Славянская митология. Энциклопедический словарь, М., 1995:
348-349; Фасмер М., Этимологический словарь русского языка, т. III, М., 1987:
569-570; Ча^канови!) В., Стара српска религи)'а и митологща, Београд, (1994;
Brückner A., Swarog-Swarozyc е Dazbog. L ‘unita delle credenzeprotoslave // Mitologia slava,
traduzione di Julia Dicksteinownaq Bologna, 1923; Pisani, Le religioni dei Celti e dei Balto-SIavi
nell’Europaprecristiana., Milano, 1950: 56.

СВЕТИНКА (светинка /Трак./)
Евфемизъм за самодива.
Светинка е умалителна форма от прилагателното света ‘светла; свята7 <
свети (< ст.бълг. с е т ь ), т.е. святата.

СВЕТОЧЕР (светЬчер, святЪчер, святичяр /ЮБ /) > ВАМПИРАР
Вероятно това е сложна дума, съставена от свет (свят) + чер!ен/. Моти-

539

вацията е свързана със „свещената“ дейност на персонажа да се бори с „черни“
духове или от „черния“ свят. Но би могло терминът да е от светок ‘светец’ + -ер (с
преход к ~ ч\ тъ й . като персонажът се бори с нечисти сили.

СВИРЦИ (свирци /ЗБ/) > НАВЯЦИ
4» Названието е формата за мн. ч. на апелатива свирец. Мотивацията е
свързана с функцията на тези духове да свирят с уста.

СЕЛСКОТО (селското /диал., спорадично/) X СТОПАН
4» Митономинантът представлява членуваната форма на субстантивираното прилагателно селско, производно от апелатива село. Най-вероятно първичното название е селският стопан, но след изпадането на втория компонент
първият, т.е. прилагателното се субстантивирало. Мотивацията е свързана с поверието за наличие на стопан-покровител на селото и неговото землище.

СЕЕ

ДЕ (сенйще /Асен./)

Зъл дух, вид призрак, демон във вид на сянка, който нощем
мъчи и мори спящите хора.

Според функцията си той е идентичен с демона марок.
сянка, таласъм, тенец, мелеке
Митономинантът е образуван от основата на думата сянка (която в случая се проявява с тематична гласна е) — сен- + увеличителния суфикс -ище, който засилва негативната конотация.

Ш Геров Н., Речник на българския език, т. V, С., 1978: 310.

СЕСТРИЦА (сестрица /ЮИБ; Ботев./)

Евфемистично название за самодива и Чума.
w Названието е производно от роднинския термин сестра. По същество то е
умалително-гальовна форма.

СИВА БОГА; СИВЧУ

Архаично славянско божество, което в българския песенен
фолклор се отъждествява със Сура Бога.
С името Сива този езически бог бил познат и на сърбите, но след
покръстването е приел името на християнския свети Сава, който е историческа личност. Двата персонажа се различават по функциите си и
по това, че езическият бог се свързва с Нова година. Смята се, че той е
научил хората на много неща - да сеят, орат, жънат и т.н. От друга страна, в руската митология Сива (Сева, Съва) е женско божество. За някои
това е богинята на пролетта, съответства на скандинавската богиня „Sif,
която, подобно на Фрея, е представителка на красотата, любовта и семейните връзки
По друго мнение тя е покровителка на „доброто,

540

мекото време, плодородните земи, живителните слънчеви лъчи и дъжда...“. Темпорално се свързва с прибирането на реколтата през есента.
Според полабските славяни Сива (Siva) е божество на плодородието и
живота, което източните славяни наричали Жива, а при поляците е известна с имената Дз1ва иДз1вана (асоциират се с Дана). Описва се с вид
на гола девойка или зряла жена с големи гърди, с дълги коси и венец
на главата. В дясната си ръка държи ябълка, а в лявата - грозд. Битува
и мнението, че именно тази богиня научила славяните да обработват
земята - да сеят, жънат и да отглеждат лен. Според „Веда словена“ тази
функция в българската митология е поверена на бог Коледа.
Определянето на пола на това божество явно съответства на неустановения пол на Слънцето в отделните митологии, което е едно от
свидетелствата, че Сива е соларно божество, че той е един от ипостасите
на бога-Слънце или на бога на слънцето.
В руските приказки се представя митичното същество Сивка-бурка,
което има облик на полукон-получовек. Митонимът е образуван чрез семантична редубликация на еднозначните коренни думи сив и бур, които
са фонетични варианти на сур, като първата е рефлекс в славянски, а
втората в някои ирански езици. В руски прилагателното бур, вероятно
заето от осетински, има значение и на ‘кафяв’, цвят, отнасящ се за кон.
Митологичната семантична връзка е ясна, като се има предвид, че конят е един от животинските слънчеви символи.

В сборника с български епични и обредни песни „Веда словена“ Сива Бога се явява като дублетно име на Сурва Бога - двата теонима се използват успоредно или се взаимозаменят и се
свързват с личен день Суров-денъ II Сурвак день:
<...>
да фалиме Сива Бога,
Сива Бога Сурва Бога;
кой си на дарба дарува, ...

или

<...>
Сурва Сива на земета,
на земета ф наше града,
в наше града фаф сарае,
чи му е личен день,
личенъ день Суров-день;
/Веда словена, т. I: 270/

Нещо повече, теонимът Сива Бога в песните се използва по-често от Сурва Бога. Тази ситуация разкрива една много сложна
картина, която дава основание да се приеме, че в български и
сръбски теонимите Сива Бога и Сура И Сурва Бога се отнасят за
едно и също божество, въпреки обясненията на Ив. Гологанов,

541

че Сурва е „Бог на годината“, а Сива е „Бог на нова година“. Възможно е, разбира се, това да е късна семантично-функционална
диференциация на двата митонима, което не противоречи на
предположението за тяхната първоначална идентичност.
Ако се съди по интерпретацията на народния празник Си1-.1Я1
воиница
и едноименния обред, то Сива е имал съпруга, на която са посветени празникът и едноименният обред.
Следи от теонима Сива са съхранени в българската историческа антропонимия. През миналите векове били регистрирани
мъжките лични имена Сиво (XIII в.) > Сиве (XV в.), умал. Сивко
(XVII в.), Сивчо (ХП в.), Сиван > Сиванко, Сивен (XV в.) > Сиветин
(XVI в.), Сивил, Сивия (1Х-Хв.), Сивул (XII в.) и женските имена Сива
(XVin в.), Сивка, Сивина, които днес не се срещат.
w Митонимите Сива и Сурва отвеждат към прилагателните сив и сур, които
са генетично свързани и еднозначни - ‘светъл, сияещ, блестящ’. Подобно на тях
те са следствие от различните развойни процеси на sur, което потвърждава еднозначностга им. От друга страна, това показва, че от съвременен аспект названията Сурва Бога и Сива Бога буквално означават ‘Светъл бог’, т.е. изравняват
се със западпославянския слънчев бог Свентовит, а също и с общославянския
Бел бог.

СИВОЙНИЦА (Сивдйница, Сивуйница, Савойница, Совойница /Род.;
Търн.; Дрян./)

Обредно лице в едноименен езически обред, изпълняван на
християнския празник Богоявление (Водици, Водокръщи, Йордановден), честван на 6 януари или на Кръстовден (5 януари),
което експлицира някаква богиня, евентуално съпругата на бог
Сива.

Тази идея се поражда от главните обредни лица - младоженец и булка, чиито роли се изпълняват от две момичета. Булката
всъщност е Сивойница. Тя се забулва с червено було, направено
от мъжки пояс, на главата й се слага и венче от горска шума.
Освен тях в обреда участват и други момичета. Едно от тях носи
котле със сивойнишка вода ‘вода, налята от кладенец или чеш542

ма сред нощ срещу празника и донесена при пълно мълчание’,
другите носят торби или кошници, в които се слагат събраните
хранителни продукти. Всички заедно обикалят къщите в селото. Във всяка къща Сивойница топи китка от босилек в котлето,
ръси в къщата и другите сгради, а също хората и животните, а
след това танцува. През това време момичетата пеят една обредна песен, чието съдържание е диалог между Сивойница и хора
- хорът пита булката къде е нейният съпруг (воино), а тя отговаря, че е отишъл „да заведе зимата, да доведе лятото“; по друг
вариант той е отишъл „За ново лято, пролято“. Явно празникът
е свързан с бог Сива П Сурва, т.е. с пролетното равноденствие
и респективно с Нова година, която някога се чествала по това
време, време, когато лятото окончателно побеждава и измества
зимата. След като Новата година се измества на 1 януари, той я
следва и се адаптира към новия Коледно-Новогодишен празничен комплекс, в който езически и християнски елементи се преплитат, а езическите празници се адаптират и темпорално. Затова и народният празник Сивойница е преосмислен и започва
да означава края на Мръсните дни. Първичната цел на обреда
да пропъжда зимата също се преосмисля и се насочва към прогонване на злите сили, които бродят от Коледа до Йордановден.
За това, че празникът и съответният обред е посветен на богиня,
говори и фактът, че обредните лица са само девойки.
’О- В песента младоженецът е наречен войне?, което се среща в песенния
фолклор и в диалектите. Митономинантът е сложен и най-вероятно е образуван
от Сива и войио + -ица, суфикс, който се прибавя към името на съпругата и означава негова съпруга. Не е изключено войница да е женският вариант на войно, от което следва, че вътрешната структура на Сивойница е ‘съпруга на <бог>
Сива’, което от своя страна означава, че този езически празник е бил посветен
на съпругата на бог Сива, чието лично име остава неизвестно. Но затова пък в
различните соларни митове тя се споменава под различни имена. Така че като
бог на Слънцето или ипостас на бога Слънце, нормално е Сива // Сур да има
съпруга.

£2 Маринов Д., Народна вяра и религиозни обичаи, С., 1994: 473-474; Геров Н., Речник на българския език, т. V, С., 1978: 162.

СИДЕНИЦИ (ейденици, сигеници /Ср.ЗБ/) > ОРИСНИЦИ
Митономинантът е производен от префигирания диалектен глагол сидем
‘отида’, сида си ‘ида си’. Като се има предвид, че когато дойдат при новороденото,
орисниците сядат около него, той би могъл да е производно и от глагола седя
(диал. сидя, сида).

СИНОРНИК (ейнорник /Пловд.; Поп.; Търг.; Ст. 3., Чирп./)
И

СИНУРДАШКА (синурдашка /ХармУ) > СМОК

543

Змия смок, която изпълнява ролята на стопан на нивите и
обитава синорите.
Названията са производни от гръцкото име синор И синур ‘межда, граница между ниви и землищата на селата’.

СИПАЕ

(Сипаница /общоб./); СИНКА (Сипка /М. Търн.; Трак/)

От митологичен аспект това е най-малката сестра от трите
болестотворни духове, властващи над болестта шарка.
В по-стари времена това название се използвало и като обобщаващо за трите шарки. Сипаницата разпространява дребната шарка сред хората, при която обривът е дребен и наподобява
просени зърна. От нея обикновено боледуват всички деца, но тя
не е опасна и минава леко.
** Названията са производни от глагола сипя + -аница; -ка. Мотивацията
разкрива приликата на обрива с разсипани просени зрънца.

Ш Маринов Д., Народна вяра и религиозни народни обичаи, С., 1994: 284.

СКАЛОЯН (Скалоян

/СИБ/) >

СКЛОПЦИ (склопци

— мн. ч. /СИБ/)

КАЛОЯН
X НАВИ

Терминът е образуван от глагола склопвам ‘събирам, съединявам; затварям5 и суф. -ец. Мотивацията е свързана с поверието, че тези духове сковават
устата на новородените, за да не могат да бозаят.

СЛАДКА И МЕДЕНА (сладка и медена /ИБ; СБ/, сладки и медени /
ИБ/); СЛАДКАТА (сладката /Бел.; Габр.; Търн.; Поп.; Котл./)

Евфемизъм за самодиви, русалки и болестотворните демони, но най-често се използва за Баба Шарка и Чума.
Формата за множествено число се отнася за трите митични
сестри, причиняващи разновидностите на болестта шарка или е
обобщаващо за всички злотворни демонични същества с женски
облик.
Названието сладката се отнася за болестотворен демон, причиняващ болки в зъбите, венците и главата.
благи и медени, маслени, бели-червени, добранка
■W Компонентите на названието са ясни: формите за ж. р. на прилагателните сладък а меден, a сладката е резултат от субстантивация на членуваната
форма на прилагателно сладка. Мотивацията се основава на вярата, че болестите обичат сладки неща и мед, поради което в тяхна чест се месят сладки медени
питки. Същевременно тук е заложена надеждата, че името омилостивява демоните и те стават по-добри към хората.

544

Ш Българска митология. Енциклопедичен речник (съст. А. Стойнев), С.,
1994:35; Вакарелски Хр., Етнография на България, С., 1977: 510; Георгиева
И., Българска народна митология, С., 1993:144.

СЛАНА БОГА /фолк./
Персонаж в българската митология, за когото се разказва в
сборника с епични песни „Веда словена“.
Той е любим („милна“) слуга на Снигна Бога, който му нарежда кога да навява сняг. Заедно със сестра си Зима Юда
през лятото са заключени в небесните зандани на Снигна Бога.
Неговото действие започва около Зарев-ден през Зарев месец и
приключва през пролетта, когато над Земята започва да властва
Лета Бога.
В някои от песните Слана Бога се нарича Стару деду /с.440,
441/, което определя неговия облик и възрастта му.
w Митонимът е производен от думата слана.

СЭ Веда словена, т. 1, С, 1997: 377-394.
СЛЪНЦЕ (слънце, СЛЪНЦЪе, СЪЛНЦв
сънце /Бобошево, Кюст.; Соф.;
Ихт.; Велес/, слйнце /Г. Делч.; Дев.; Пазар.; Селча, Смол./, СЛОНЦе, СЛОНЦъе
/Род./, сЬнце /Битоля; Прилеп./)

Универсален персонаж в космогонните митове, където се
явява олицетворение на най-яркото небесно светило, което почти всички народи са обожествили и издигнали в култ.
Митове за слънцето водят началото си от най-дълбока древност, за
което говорят петрогрифите в пещерите и по скалите на много места по
света, в които се откриват знаци, символизиращи слънцето. Те, както
и митовете за луната, звездите, вятъра и други природни явления, са
свързани с култа към природата.
В редица етномитологии се разказва, че някога имало повече слънца, но митичен герой, шаман, змей, жаба или някой друг унищожил
излишните. Тези слънца обикновено са братя или деца на Слънцето.
Мотивът за две слънца е широко разпространен и развит в различни
варианти /квказци, башкири, евенки, корейци, тайванци и др./. Той се появява още в палеоазиатските поверия на сибирските народи и при индианците /в С. и Ю. Америка/: според племето харакмбет /Андите/ първоначално имало две слънца, които били братя; те живеели на земята и всичко
изгоряло, затова хората успели да убият едното, а другото избягало на
небето; по друга версия едното слънце било мъж, а другото жена; слънцето-мъж бил огромен и толкова близо до земята, че всичко изгоряло,
но един човек на име Манко стрелял в него, улучил едното му око и то
изчезнало; така останало само слънцето-жена, което е днешното слънце.

545

Според евенкската митология на рогата на майката на вселената висели две слънца и две луни, но един герои въвел ред във вселената, като
убил излишните светила. За две слънца-братя, които се редували да
светят по 12 часа, се разказва в един тибетски мит. Голям ареал обхваща мотивът за три (рядко повече) слънца, две от които някой смелчага
убива /тюрки, алтайци, монголци, тувинци, ойроти, якути, евенки, поречието
на Амур, малайци и др./. Съгласно един монголски мит „Веднъж на небето се появили три слънца, станало много горещо, всичко започнало да
изгаря. Стрелецът искал да помогне на хората и да простреля излишните слънца, но не ги улучил. От срам той отрязал големия пръст на
двете си ръце, лишил се от човешкия си вид и започнал да живее под
земята“. Според друга монголска легенда слънцата били четири - по
едно на всяка страна на небето. Тюрките в Централна Азия вярвали, че
първоначално слънцата били три или четири; те запалили земята и от
този пожар се образували въглищата. В представите на някои народи
те са сестри /орочи/; братя /Тибет, СИ Индия/ или трите слънца са семейство - мъж, жена и дете /малайци/. За седем слънца, които ще пресушат
моретата и ще изгорят всичко на земята през периода на последната
юга, се разказва в „Махабхарата“ и в митовете на Тибет и Цейлон. Едно
поверие гласи, че слънцата били девет, но осем Небесната дева простреляла с лък /Индонезия и Япония/ или Mathum-Matta убил седем, а едно
от тях станало Луна и заедно със слънцето обикаля около Хималаите
/СИ Индия/. В други традиции слънцата също били осем-девет /Виетнам,.
Суматра, Непал, Бирма, Индокитай/, десет братя /виетнамци, индианци (Калифорния)/ или десет жени /виетнамци/. За десет слънца (в някои райони
са по-малко), девет от които стрелецът И (по други източници Ер Лан /
Oerlang/) прострелял, се разказва в един китайски мит. Броят им достига до 11 или 12 слънца и 12 луни /тямите, виетнамци, байга/ и дори 30
слънца-жени и 30 луни-мъже /Тайланд/. Според един индийски мит сега
слънцата са две: сияещо - дневно и черно - нощно, което е невидимо.
Автохтонните мексиканци говорят за пет слънца, но числата са поредни номера, изразяващи тяхната космична хронология, като петото е
сегашното слънце, което „се намира под знака на Ксиухтекутли, едно
от божествата на огъня“. Сред индианските народи е широко разпространен в многобройни варианти митът за „старото“ и „новото“ слънце.
Обикновено „старото“ било много горещо (рядко много по-слабо), поради което по различни начини било унищожено и от него (понякога от
органите му) се създало „новото“ слънце. Аборигените на Огнена Земя
също вярват, че първото слънце било много силно и светело почти денонощно, затова го заместил синът му Кран (по решение на върховния
бог Kwănyip).
Персонифицираният образ на слънцето и божеството на слънцето
трудно се диференцират. В източниците те обикновено се отъждествяват, поради което понятията Бог-Слънце и Бог на слънцето се означават с едно име, чиято семантика е ‘слънце’, например, имената на
старогръцкия бог Хелиос, римския и скандинавски Сол, индийския
Суря, иранския Хуръиед // Хуршид, осетинския Хур, чувашкия Хевел и
т.н. Страбон съобщава, че и персите наричали Митра слънцето, както

546

и бога на слънцето. И в други ирански езици названието за слънце също
се свързва с митонима Митра: персийското михр, мунджанское миро,
ормури меш, диалектното афганско мйер ‘слънце’. Това явление се наблюдава и при шумерския Уту, финикийската богиня Шепеъи, Нямбе
при племето луо, Рува при килиманджарского племе ваната /Африка/ и
др. В други случаи Слънцето се възприемало като проявление на Върховния Бог или Бога-създател в двата пола. Това е отразено в имената
на някои главни божества, чието значение също е 'слънце’, като Чханба
или Синг-Бонгу при племето мунда, името на главния бог на бенгалското племе сантали, а семантиката на Або - името на върховното божество при племето кафа освен 'Слънце’, означава и ‘Баща, Отец’. Тези
имена говорят за първоначалното обожествяване на самото слънце и
прерастване на ранната идея за олицетвореното слънце в представата
за божество, т.е. за Слънцето бог, което в много митологии се издига до
върховен бог. Понякога се явява и отделно божество, на което Слънцето се подчинява или е покровителствано от него. Такъв е богът на
слънцето и небето Дела /чеченци/ или Даъла /ингушети/; бог Хъехъ-Мохъ
(Хах-Мох) е покровител на слънцето, луната и звездите /адигите/; Яр е
древен бог на слънцето и покровител на селскостопанската работа /лезгинци/; Вахагн е бог на слънцето, гърма и мълнията /арменци/. Много
са божествата като Аполон /гърци, римляни/, Амра /абхази/ и др., които
властват само над слънцето. В някои митологии божеството е от женски
пол като японската Аматер асу, бурятската богиня Наал хатан ежи и
др. Някои божества на Слънцето са подчинени на други божества, както
богинята на слънцето Хепат е била подчинена на бога-гръмовержец
Тешуба /хетите/.
Имената на божествата на слънцето в една митология могат да бъдат десетки, като често са субстантивирани епитети или са заимствани.
В индийската митология са регистрирани над 100 имена. Вероятно те са
свързани с табуирането и евфемизацията, но понякога са означавали
различни ипостаси на самото Слънце, свързани с основните му три позиции през деня - при изгрев, на обяд и вечер или със сезоните. В един
египетски мит например, се разказва, че когато Изида попитала баща
си за истинското му име, бог Ра съобщил, че има различни образи и й
казал три от имената си: „Аз съм Хепри сутрин, Ра по пладне и Атум
вечер“.
Както богът-Слънце така и богът на Слънцето най-често се явява в
антропоморфен облик и обикновено е от мъжки пол - юноша, млад мъж
или старец. В представите на лакците Слънцето е с вид на прекрасен
„юноша, озаряващ и съгряващ целия дивен свят“. Древните гърци изобразявали Хелиос като красив младеж с развети златисти коси и с венец
от лъчи, а бог Аполон е златорък, но се определя и като златолък (chrysotoxos). Тракийският Аполон е Spintheene ‘светещ, блестящ5 и, вероятно,
‘свещен’. Идолът на бог Суря в един индийски храм представлява млад
мъж, но някои елементи от облеклото му са скитски, което предполага,
че този слънчев бог е зает. Но в индийския писмен паметник „Ригведа“ се разказва, че първоначално Слънцето било безного, а по-късно
Варуна „му дал крака, за да ходи“. Древноиранският бог на слънцето

547

Митра държи в дясната си ръка боздуган, с който плаши Ариман и
другите демони. В соларните митове на бушмените Слънцето е с облик
на човек със светещи подмишници — когато вдигне ръката си, Земята
се осветява, а когато я свали, става тъмно. В Северозападно Мексико
битува вярата, че Слънцето има корона от прът и цветя, чиято светлина
осветява света и разсейва демоните. В редица традиции богът Слънце
се явява във вид на жена или млада девица /хати, угарити, араби, дагестанци (каратинци, гидатлинци, андалалци), германци, исландци, Скандинавии,
балтийци, грузинци, таджики, някои индийци, евенки, старите монголи, тюркските народи от Централна Азия и други номадски цивилизации, угрофини в
Коми, мордви, японци и южните виетнамци, австралийците, о-в Мали/. В представите на тюрките слънцето е красива девойка, която всички гледат,
което й било неприятно, затова тя започнала да ги ослепява, а според
малоазийските бедуини то е в облика на зла старица. В някои митологии се явява ту в облик на мъж, ту на жена, като единият преобладава
/финикийци, славяни, арменци, дагестанци, чуваши, японци, Арктика и мн.
др./. Понякога Слънцето се възприема като мъж, но в детските и обредни игри се представя чрез женска кукла /лакцевкулинци (Дагестан)/, което
вероятно е по-старата версия. В иконографията обикновено се изобразява с човешко лице. Най-често лъчите му се асоциират със стрели, които чрез прави или вълнообразни линии изразяват и косите на образа:
в индийската митология те се оприличавали с косите на Шива или се
възприемали като златни ръце. Според една от версиите Слънцето било
с две очи, но веднъж, когато спорели, Луната извадила едното му око
/гърци/, а по друга - шаманите направили това, за да не е толкова горещо /Еквадор, С. Анди/.
Съгласно зооморфния модел на света Слънцето се открива в митологиите на много народи в облика на бик, елен, кон, петел, мечка и
др., които се явяват и негови образи, символи или атрибути. При индоевропейците то обикновено се асоциирало с бял или светъл на цвят кон,
а при северноевропейците още през бронзовата епоха съществувал мит
за слънчевия жребец. На празника на слънцето и плодородието Ысыах
(Ъсъах // Исиах) якутите представят слънцето в образа на небесен кон,
който същевременно изобразява и върховното божество Юрюнг Айыы
(Айъъ) Тойон. Освен идола на бог Суря с облик на млад мъж, са познати
и негови изображения като кон или бик, птица, а също и като търкалящо се по небето колело. При евенките и други сибирски народи небесният кон обаче е изместил небесния елен, а някои марийци олицетворяват
зимното слънце с мечка. В Африка най-често слънцето приема облика
на овен: в соларните митове в областта Бенуе /3. Африка/ слънцето се
идентифицира с овенче, т.е. с мъжко агне, а в Конго е разпространен
митът за слънцето-овен, хванат и завързан; Амон — египетският бог на
слънцето, се представя с образ на овен (понякога крилат, т.е. небесен
овен), а в изображенията му по часове слънцето е със смесен антропо-зооморфен вид, например, в 11-12 часа е подпиращ се на бастун старец с овнешка глава. В Древен Египет най-често то се изобразявало в
три образа: бръмбар - сутрин, слънчев диск - на обяд и овен вечер. В
гробницата на Рамзес изгряващото слънце е изобразено като крокодил,

548

което разкрива вярата, че сутрин то изплува от океана. Освен в облика
на жена, догоните в Мали си представят слънцето във вид на нагорещено до побеляване глинено гърне, осем пъти обвито с медна спирала.
В древните митологии слънцето често се интерпретира като око на
върховния бог, който обикновено е богът на небето. В египетските соларни митове то е дясното око на бога-сокол, в чийто образ се явява
небесният бог Хор. Като око на Върховния бог то се възприема от някои
пигмеи и бушмени, а в представите на самодийците слънцето и луната
са очите на бог Нум, т.е. на бога-Небе. В якутски сказания то се сравнява с очите на върховното божество Юрюнг Айыы (Айъъ) Тойона, което
често се идентифицира с него, а в други - с конско око.
Почти всеобща е представата за това, че Слънцето се движи по небето със златна или огнена колесница, в която са впрегнати различен брой
коне. В „Ригведа“ се съобщава, че колесницата му е теглена от един или
седем коня, като и самото Слънце понякога е във вид на жребец или
птица, бик и др. Златната колесница на гръцкияХелиос е теглена от четири крилати коня - снежнобели или червени, а в скандинавската - от
двата коня Ранни и Проворни. Колесницата на иранския „Митра е защитена от хиляда лъка, хиляда стрели със златни наконечници, хиляда
коня, хиляда метални диска, хиляда ножа, хиляда боздугана“. Десетте
слънца в старокитайската митология също се возят в колесница, но едно
от тях я тегли. Понякога богьт-Слънце се придвижва със златна ладия,
движена от зооморфни същества /Египет, Тибет/ или я придвижва едно
момче-людоед /кофан (3. Амазония)/. В някои митологии Слънцето язди
различни животни: най-често това е кон /буряти, в зороастризма и дрУ; лъв
/арменци/; сутрин язди вол, на обяд - вълк, а вечер - заек /мордви/ или
сутрин девата Слънце язди бик, на обяд - кон и вечер заек /чуваши/ и
т.н. В облика на ездачи се явяват и някои богове на Слънцето - такива
са славянските Свентовит и Сварожич, индо-иранският Митра и др.
Божествеността на Слънцето се преплита с някои човешки качества
— има роднини, жени се, изпитва чувства - любов, справедливост, доброта, суетно е, но и ревнува, обижда се, завижда, ядосва се, спори, бие
се и т.н.
Мотивът за окото в соларните митове се свързва и с произхода на
Слънцето или неговата светлина. Съществува поверие, че Слънцето и
Луната убили чудовище, чиито очи излъчвали различна светлина; те
си ги разделили, като Слънцето взело по-яркото, а Луната - другото
/мезоамериканци/. Според кабилите в Северна Африка Слънцето произхожда от око на овен, а в индийски източници се казва, че Слънцето
е родено от окото на космическия великан Пуруша. В други индийски
митове то се представя като око на Небето или на Варуна, на Митра и
др. В ,Двеста“ се разказва как Варуна дава окото си на небето и то се
превръща в Слънце. Скандинавският бог Один е едноок, защото другото му око е станало слънце. След като завършил сътворението на света, пьолският бог Гуено също извадил едното си око, което превърнал в
слънце. Когато Панго - върховният бог в китайската митология, умрял,
лявото му око се превърнало в слънце, а дясното в луна. В религията
бон луната е произлязла от дясното, а слънцето от лявото око на богиня-

549

та Лумо, а по друга версия те са от очите на царицата на змиите /Тибет/.
За произхода на слънцето съществуват и други митове. Най-разпространено е поверието, че всяка сутрин то се ражда и всяка вечер умира,
В митологиите на различни народи се казва, че слънцето е сътворено от
всевишния бог, бога на небето или други божества. Румънците вярвали,
че създател на Слънцето е Бог — той се колебаел дали да създаде едно
или няколко слънца, затова изпратил пчелата да разбере какво мисли
дяволът по този въпрос. Тя се скрила в косите му и слушала неговото
разсъждение на глас, според което, ако Бог създаде повече слънца, те
ще изгарят хората като адски пламъци и той няма да може да измъчва
грешниците. Според една китайска версия богът на небето Гуло произвел искри от къс желязо, които се превърнали в множество слънца-жени, а в скандинавския епос „Младата Еда“ се казва, че боговете създали
Слънцето от искрите, които прелитали от огнената страна Муспелсхейм,
за да осветява света. В други случаи Слънцето и Луната са синове на
върховното божество Байаме /австралийски племена/; те са дъщери на
върховния бог Есеге Малак fâyșsmd или са син и дъщеря на главния бог
/мунши (Африка)/, а по други версии техният пол не се уточнява /лома,
фон, тив и др./. Хакасците вярвали, че Слънцето, Месецът и Огънят са
синове на Гърма. В една келтска приказка като баща на Слънцето се
явява Месецът. В някои митологии се споменава майка на Слънцето.
Понякога това е Великата богиня майка-Земя /траки, Индокитай, Бирма,
индианци/ или майката на всички богове /Тибет, СИ Индия/. В представите на азарците /Дагестан/ майката на Слънцето е стара баба, а други дагестанци я наричат Мани ‘топло’ /харбукци, чародинци/. В много традиции
майката на бога-Слънце е друга богиня, напр., египетският бог Ра е син
на богинята Мут - първоначално божество в Новото царство, смятана
за „майка на слънцето, в която то изгрява“, а по друга версия майка
му е Нун - богинята на небето, изобразявана като крава, поради което
и него наричали „златното теленце“. По трета версия бог Ра се нарича
„детето ..., излязло от лотоса“ или „великият лотос, появил се от Нун“.
В удмуртската традиция слънчевата майка Шукдимуми показва пътя
на сина си, следи за изгрева и залеза и т.н., а по друга версия самото
слънце (Шунди) е вселенската майка. По-често за слънчевата майка
се разказва в приказките, където обикновено името й не се споменава.
Оскъдни са и данните за нейния образ. Според тюркменците и др. чрез
нея хората търсели помощ от сина й. Появилите се едновременно десет
слънца в китайската митология имат и майка и баща - те са синове
на бог Куй, който се идентифицирал с едноногия бик, и съпругата му
богинята Сахъ, а по друг източник слънцата са внуци на Властелина на
Небето Тянди. Траките вярвали, че Слънцето е родено от Великата богиня майка, която заченала от небето, но по друга версия то е неин син
и съпруг. Подобна версия се открива и в космогонните митове на селкутите /3. Сибир/. Според уйгурски ръкописи Огуз-хан (основоположник
на тюрките-огузи, заченат от лъч светлина) се оженил за небесна дева,
която се спуснала по лъч светлина и му родила синовете Кюн ‘слънце’,
Ай ‘месец’, Юлдуз ‘звезда’, а по-малките му синове - Къок ‘небе’, Таг
‘планина’ и Текиз ‘море* са от земната му жена. При цудахарците /Даге-

550

стан/ също се споменава за наличие на майка и баща на Слънцето. По
друга интерпретация Слънцето и Луната имат земен произход - те са
съответно дъщеря и син на земен човек, които боговете взели на небето.
Мотивът за превръщането на земни деца в Слънце и Луна, обикновено
брат и сестра, често сирачета, е разработен в много митологии, където е
включен В различни сюжети /Тибет, СИ Индия, Корея, Арктика, Меланезия,
Америка/. Според един вариантен мит някакъв юноша-ковач искал да се
ожени за една девойка, която живеела в голяма кула, но той не знаел,
че тя му е сестра, а тя знаела, но не можела да му каже. В една тъмна
нощ момчето разтопило златна пръчка и отишло при кулата, но когато
го видяла, тя побегнала. Той се затичал след нея, но все не успявал да
я достигне и така бягали, докато умрели. След това юношата се превърнал в Слънце, а девойката в Луна, които и днес продължават да се
преследват /чеченци, ингушети/.
В соларните митове се разказва и за родителите на божествата
на слънцето, чиито първични варианти явно се отнасяли към самото
Слънце. Според някои японци и боговете на Слънцето и Луната са произлезли от нечии очи — от лявото око на демиурга Изанаги се появила богинята на слънцето Аматерасу, a от дясното - богът на Луната
Цукуйоми. Друга версия гласи, че богинята на слънцето Аматерасу и
богът на Луната Цукуйоми са деца на съпрузите демиурзи Изанаги и
Изанами. В много митологии божеството на слънцето е син или дъщеря на Бога на Небето или Бога-Творец, който често се идентифицира с
Върховното божество. Египетският бог Ра е син на създателя на света
бог Пта, а според друг мит бог Ра произхожда от хаоса и след като надвил мрака, сътворил света и станал властелин на Вселената. В някои
индийски източници Суря е син на бога на небето Дяус, но в други той
е син на Адити - майката на боговете, или е създаден от Индра, Сома
и Агни, които го дарили с блясък, а според друг текст негова създателка е Ушас ‘Зората’. Богът на есенното слънце Мардук и покровител на
Вавилон е син на бог Еа, а бащата на шумерския бог на слънцето Уту
(вавил. Шамаш) е Нана (вавил. Син) - богът на Луната, който по това
време заемал по-високо място от бога на Слънцето в йерархията на боговете. Тракийският бог на слънцето Загрей, както и самото Слънце е
син на Великата богиня майка Бендида, а майката на Аполон е старогръцката богиня Лато II римската Латона.
Според някои народни традиции първоначално Слънцето живеело
на Земята, а после се издигнало на небето. Понякога се уточнява, че
жилището му е на изток, но то не живее в него, защото непрекъснато се
движи. В поверията на чеченци и ингушети Слънцето има два дома - в
единия и в другия край на света, а при равноденствие остава по три дни
при майка си Азу. Чувапште вярвали, че нощем Слънцето спи зад една
голяма планина. В китайски източници се казва, че десетте слънца-братя живеят на дърво фусан, което расте в бурното море. Жилището на
японската богиня на слънцето Аматерасу е една небесна пещера; тя
седи пред пещерата и преде; тази богиня с рядка красота е заобиколена
от извори, над които се носи благоуханието на цветовете на лотос и се
разнасягг чудни мелодии. Според някои дагестански народи Слънцето

551

живее с майка си, при която се прибира всяка вечер, за да си почине в
нейните обятия, а по време на равноденствията и слънцестоение то й
гостува по три дни. Народите в Дагестан се бояли, че то може да си остане
там, и затова в деня на лятното слънцестоене някои провеждали Праз*
ник на идващото при майка си Слънце, честван до 1938 г. /даргинците-харбукци/, а за периода на зимното слънцестоене казвали Слънцето е
дошло при майка си /рутулците/. Други вярвали, че по време на зимното
слънцестоене то провежда тридневно угощение, а по време на лятното
- три седмици е в дома на майка си. Когато Слънцето закъснеело да се
покаже, казвали, че майка му го задържа /чеченци и ингушети/. С майката на Слънцето е свързан и празникът на цветята, в който главният
обред е погребението на слънчевата майка /кавказки албанци/.
Слънцето влиза в различни кръвно- и некръвнородствени отношения с Луната. Най-често в космогонните митове тези персонажи са
брат и сестра, понякога близнаци, например, Слънцето е брат, а Луната му е сестра /угарити, скити, славяни, гали, Испания (каталунци, галисийди), Люксембург, тляратинци (Дагестан), буряти, удмурти, Африка, Австралия, Полинезия, Меланезия, Перу и др./. Там, където Слънцето се свързва
с женското начало и Луната с мъжкото, те си разменят ролите на брат
и сестра /германци, Скандинавии, литовци, източни славяни, монголи, тюрки,
телеути, ненци, ескимоси, в Кавказ и Мала Азия, японци, Малайзия, Индонезия,
Филипините, Тайван, бедуини и др./. В други традиции те са братя /гърци,
карелци, в руски приказки, абхазки свани, казахи, торгути, евенки, индийци,
Бирма, Индонезия, ЮЗ Австралия, Африка/ — понякога от различни майки
/чеченци, ингушети/, които понякога са две сестри /Индия, Малайзия, Индонезия, Филипините, казахи, Монголии, буряти, якути, евенки/. В някои митологии, освен Луната, Слънцето има и друг брат или сестра, а понякога
и повече. Сред тях е богът на огъня. В друг мит се казва, че братята
Слънце и Луна имат и сестра на име Мож, която е много лоша - тя погълнала всичките им роднини на небето, а сега преследва и братята си
/чеченци и ингушети/. Широко разпространен е мотивът за инцеста или
за неосъществения инцест. Според него, когато живеели на Земята, братът бил влюбен в сестра си и я навестявал нощем в леглото; тя не знаела кой я посещава, но когато разбрала, че това е брат й, избягала на
небето, а той я последвал /чеченци, ингушети, Арктика, някои индианци, СИ
Индия, Меланезия/. Като братовчеди - синове на две сестри, те се представят в някои индийски митове. По-често те са деца на брат и сестра, като
Слънцето е син на брата, а Луната е дъщеря на сестрата /гърци, римляни,
испанци, румънци, ваханци, скити, корейци, индийци, коряки, луба-касаи (Африка), Меланезия, маори (Полинезия) и др./ или обратното /руси, германци,
арменци, апатани (СИ Индия), ингушети, коми-зиряни, евенки/. Спорадично
Слънцето и Луната се намират в отношения на родител и дете, като
Луната е дъщеря /древните монголци, даргинци и акушинци (Кавказ), сукуми
и кумба (Африка), Ибанаг (Филипините)/ или син /естонци, евенки, табасаранците (Кавказ), Амазония и бантуезичните африканци/ на Слънцето, което се
явява в ролята на майка и обратното - Слънцето е син на Луната, която
в едни случаи е негова майка /Судан/, а в други - баща /шумери, вавилонци, египтяни (в Тива), евенки, индианци/.

552

Двете божества често се възприемат за съпрузи, като понякога същевременно са и в качеството си на брат и сестра. Всъщност за тяхната
женитба само се загатва. Мотивът за женитба на Слънцето се открива
сравнително рядко в много отдалечени един от друг географски пунктове. Според една от версиите Слънцето решило да се ожени за красавицата Луна; звездите разбрали и отишли да я видят; суетната булка
вдигнала булото си, за да им покаже своята красота, но ревнивият младоженец се отказал от женитбата и хвърлил в лицето й пепел, след което
красотата и светлината й намалели /каталунци/. По друг вариант Слънцето помолило Бога да му разреши да се ожени за своята сестра Луната; Бог му показал рая и ада, но Слънцето казало, че предпочита ада
пред това да живее без своята любима. По време на бракосъчетанието
някаква ръка се протегнала към Луната и я хвърлила в морето, където
се превърнала в риба. Слънцето тръгнало на запад след нея, но Бог я
извадил от морето и я подхвърлил на небето, където тя отново станала
Луна, но Бог й наредил да се вижда със Слънцето само отдалече /румънци/. По един християнизиран румънски вариант Луната се съгласила да
се омъжи за брат си, но при условие, че построи меден мост над земята
и сребърен над света (или железен мост над Черно море и стълба към
небето и др. под.). Той изпълнил желанието й, завел я в черквата, където тя го молила да пусне ръката й и се хвърлила в Дунава. Срещат
се и митове за женитбата на Слънцето със земна девойка. Според един
от тях то прекарвало цялото си време на земята с девойката, в която се
влюбило, но звездите от ревност я скрили и се споразумели с него да я
превърнат в Луна, като то ще бъде с нея през деня, а те -- през нощта
/Тайланд/. Някога имало две еднакви жени и Слънцето искало да се ожени за едната от тях, но тъй като и до днес не може да ги различи, така
си и останало неженено /коряки/. В сказанията на чукчите се разказва
как Слънцето слязло на Земята, оженило се за земна девойка; по един
слънчев лъч неговият бял елен ги отвел на небето, където тя му родила
син. Мотивът за женитбата на Слънцето за земно момиче се споменава и в митовете на някои северноамерикански индианци. В чуваппсата
митология Слънцето е в женски облик, но в един мит се казва, че то
има две жени - добрата е Утринната Зора, а злата е Вечерната Зора. И
според един народен индийски мит двете дъщери на Луната - Зорница
и Вечерница, са жени на Слънцето. Някои бантуезични африканци
вярват, че съпруга на Слънцето е само Вечерницата, а за народа кута
всички звезди са негови жени. [За размяната на ролите им вж. при
Луна]. В башкирския епос „Урал-батър“ Слънцето и Луната са съпруги
на божеството Самрауа. Според индуизма Сома (Луната или богът на
луната) е зет на Суря (Слънце или бог на Слънцето), а при саамците те
са сватове, тъй като синът на Слънцето (Пейвалк) се жени за дъщерята
на Луната. В преданията на африканския народ ламба Слънцето е вуйчо на Луната. Обръщенията „вуйчо" към Луната и „Отче Слънце" към
основното небесно светило се използват и от индийците.
Същевременно, в каквито и да са роднински отношения, в дуалистичните митове Слънцето и Луната се противопоставят. По някакъв
повод те се скарват и започват да враждуват, на което се дължи взаим-

553

ното им преследване. Случва се понякога да се настигнат и тогава те
се замерват с кал, глина, тесто или се сбиват, при което си причиняват
рани, чиито белези се интерпретират като петна [вж.: Луна]. По време
на един такъв случаи Слънцето дори извадило едно око на Луната или
обратно /гърци/. Поводите за преследването (обикновено на Луната от
Слънцето), скарването и сбиването им са различни. Според един вариантен мит Луната подлъгала Слънцето да изяде (или по друг начин
да унищожи) децата си, а когато то разбира за измамата, започва да я
преследва, за да си отмъсти /Ю. Индия, Индонезия, Малайзия, 3. Африка и
дрУ. В други случаи се скарват заради изневярата на Луната с Венера
/литовци/ или със змеи /индианците блад/ и други митични персонажи.
Понякога повод за спора е, че някой от тях настоява да си разменят
местата /французи, арменци/ или Луната се хвалела, че е по-красива от
Слънцето /лаки, лезгини, даргинци, аварци (Дагестан)/. Един път, когато
още се движели заедно по небето, Месецът искал Слънцето да побърза,
за да не пречи на крадците, или Месецът се присмивал на Слънцето, че
не е женено /Филипините/. Те спорели и за това кой от тях да свети през
деня и кой през нощта /арменци/ и т.н. Заради техните спорове майка им
/гърци/ или Богът-баща /французи/ ги разделили така, че когато едното
светило изгрява, другото да залязва. Спорадични са версиите, при които те не са врагове и при настигането си се любят. В случаите, когато са
съпрузи или ако са брат и сестра, единият прикрива другия /румънци/.
В брачни отношения влизат и боговете на Слънцето, като например:
богът на слънцето Атар е съпруг на богинята на Луната Мен /лезгинци/.
Често Слънцето се явява в ролята на родител. За осмокраката майка-Слънце Налхан и деветокракия баща-Месец Юурен се споменава
в бурятския епос и шаманските призиви, според които Слънцето има
осем красиви дъщери девойки, а Месецът - девет силни синове юноши.
По друга версия Слънцето и Луната са сестри - първата има девет дъщери-слънца, а децата на другата са многобройните звезди /СИ Индия
и Тибет/ или Слънцето (Арао) е баща на множество слънчица, а Луната
(Буан) е майка на звездите /Филипини/. В качеството си на съпрузи, често Слънцето и Луната се явяват родители на звездите /Африка, Ю. Азия,
Меланезия, сантали, андаманци, индианци и др./ или само на съзвездието
Плеяди /Перу, Чили/. В сибирските митове дъщерите и изобщо децата на
Слънцето го обслужват. В много традиции е развит мотивът за една дъщеря на Слънцето, който се развива в различни версии: Родоначалничката на митичния народ нарти е слънчевата дъщеря Сатанай, чиято
майка е Луната; тя дала на нартите кремъка и ги научила да си произвеждат огън, показала им зърнените храни, научила ги да правят хляб
и боза, да гадаят на боб и плешка на овен, а когато нартите се преселили
на небето, където летят с орлови криле, яздейки кон, Сатанай отишла
с тях /карачаевци и балкарци/. Майката на небесната дева Хумай, смятана за прародителка на башкирите, е Слънцето, а баща й е небесният
персонаж Самрауа. Според едно поверие на индианците чероки сегашното Слънце е дъщеря на старото, което в даден момент умряло, но по
друга версия първото Слънце представлявало лоша жена, чиито дъщери, които тя често посещавала, живеели наблизо до тях, поради което

554

техните първопредци заселили един змей до тяхното жилище. Според
индианците гуахиро дъщерята на Слънцето се казва Паучиха /С. Анди/.
В митологията на вайнахите дъщерята на Слънцето е богинята Ма1лха
Аза, родена от слънчев лъч. Дъщерята на хана Слънце Кумуш-Тана е
една от четирите жени на алтайския митичен богатир Кускун-Кара-Матър. Дъщеря на якутския Кун Тойон 'Господин Слънце’ е шаманката
Ку&геллдин-Куо, която помага на земните герои. В друг мит се казва, че
красивата дъщеря на Слънцето живеела с баща си, който бил вдовец и
с дядо си Месеца на небето, но когато млад тунгусец допгьл при нея без
разрешение, баща й ги изпъдил и така тя станала прабаба на тунгусците. В една грузинска приказка се разказва за пастир скиталец, който
похитил дъщерята на Слънцето, когато тя се къпела в реката. Според
една еврейска легенда Соломон веднъж откъснал роза, която се превърнала в красива девойка; той се оженил за нея, но искал да знае кои
са роднините й и затова се престорил на умрял, а тя започнала да се
кае: „Слънце, татко мой, Луна, майко моя, звезди, братя мои, вземете
ме!“; от небето се спуснала въжена стълба, но Соломон веднага станал
от ковчега и продължили да живеят щастливо. След многобройни препятствия царският син Соломон се оженил за дъщерята на Слънцето и
Луната, живееща в утробата на един кит /абазини (Кавказ)/. Сюжет за женитбата на дъщерята на Слънцето и Луната със земно момче се развива и в митове на други народи, но понякога тя бива изоставена, защото
е много гореща /анголци, индианци/.
Обикновено мотивът за женитбата се отнася за дъщерите на боговете на слънцето: Суряя — дъщерята на индийския бог на слънцето Суря,
се омъжила за бога-Луна Сома. Според един египетски мит дъщерята
на бога Pa е Маат - богиня на истината, правосъдието и хармонията,
която участвала в сътворението на света, а според друг мит това е богинята Изида, която в една от версиите е представена за негова внучка.
В друг мит се казва, че Атум има близнаци - бога на вятъра Шу и богинята на световния ред Сохмет П Тефнут, а от техния брак се родила
втората двойка близнаци - богът на земята Геб и неговата сестра-жена
богинята на небето Нут. Един бурятски мит гласи, че майката-Земя Улген родила от Слънцето дъщеря си Манзан Гурма, която станала майка
на западните божества, а дъщеря й от Месеца - на източните. В гръко-римската митология син на Аполон е лечителят Асклепий // римският Ескулап. Според един мит Фаетон е син на Хелиос (от Климена), но
съгласно друг мит той има две дъщери — Аретуза и Лампетия, които
пасат по седем стада от неговите свещени крави. И утаритската богиня
на Слънцето Шапашу има дъщеря, на име Кобилица и т.н.
В митовете на индианците често се среща митът за сина на „старото“ слънце, който изместил баща си и заел неговото място и функции.
Някои индианци обаче смятат, че Венера е син на Слънцето и Луната.
В други индиански традиции /кечуа, юнка, уарочири/ синът на Слънцето
е Кон - „единият, вездесъщ, всемогъщ и незрим“ бог, който в началото
на света пръв допгьл по техните места. В индийския епос „Рамаяна“ се
казва, че Суря е баща на царя на маймуните Сугрива. И в дунганската
митология Слънцето има син - Исмар.

555

В поверията на редица народи се открива мотивът за зачеване на
принцеса или обикновена жена от Слънцето, което я оплодило с лъчите
си. Тя обикновено ражда син /монголци, Микронезия, Полинезия, Северна,
Средна и Южна Америка/ и спорадично близнаци /индианци/. Според една
сицилианска легенда, предсказател съобщил на краля, че когато навърши 14 години, дъщеря му ще забременее от Слънцето; кралят затворил
дъщеря си в кула, но през една цепнатина проникнал слънчев лъч, от
който тя наистина забременяла. Подобен сюжет с принцеса съществува
в митологията на народа на о-в Фиджи.
Вероятно тези типологични митове лежат в основата на самовъзприятието на владетели и дори на цели племена или народи в различни
краища на света за потомци на Слънцето. В свещените книги на шинтоизма пише, че докато съществуват небето и земята, всеки японски
император ще е син на богинята на слънцето Аматерасу. Египетските
фараони се смотали за синове на бог Ра. Митичният цар на колхите Ает
(Еет) в античните гръцки текстове се определя като „син на Слънцето“.
Много по-късно като такъв се представял и римският император Аврелиан (270-275). Царят-жрец при траките се възприемал за безсмъртен
богочовек, тъй като е син на Великата богиня майка и на нейния
син Слънцето, чийто брак е всепораждащ, а цар Котис се определя като
син на Аполон. Един арменски жречески род (Мехнуни) извежда своето
родословие от бога Митра (Михра, Мигра). Индийските царе се смятали за земни въплъщения на Слънцето, а по-късно се оформят две
царски династии, едната е Слънчева, а другата Лунна. И в Тайланд
Нефритовият император се отъждествявал със Слънцето. Обръщението към хетските царе било мое Слънце, а народът го титулувал Моето
слънчево божество. Титлите на вавилонските и индийските царе били
„слънце“, „деца на Слънцето“, „внуци на Слънцето“. Един от епитетите
за царя или негова титла при някои иранци е Сури 'Слънце’ /дарди, буриши/. Следи от тази традиция при европейските народи са достигнали до
Средновековието, когато френският крал Людовик XIV Велики приел
прозвището Кралят Слънце, а определението на руския княз Владимир било Красное Солнышко. Този обичай отразява архаичната представа за божествения произход на владетелите, генетичната им връзка
със Слънцето, поради което им приписвали и неговия блясък. Връзка
със Слънцето има и хунският шанюи, който се титулувал Роденият от
небето и земята, поставен от Слънцето и Луната. Вождовете на полинезийците и на африканските скотовъдци масаи отъждествявали със
Слънцето починалите им сънародници.
В някои традиции Слънцето определено е осмислено в качеството
на тотем. В старогръцката митология се казва, че Аполон е родоначалник на гърците. Прозвището на бога на слънцето Вивасват в индуизма
означава ‘Баща на човечеството’. Боливийските индианци вярвали, че
именно по техните земи богът на слънцето Виракоча създал човешката
раса, а инките се самоназовавали „синове на Слънцето“. Според една
от етимологиите на етнонима нарти в осетинския вариант на нартския
епос, означава 'слънчев народ’ (което се свързва с бога на слънцето Нар
при монголските народи). Етнонимът саха е производно от теонима Сах

556

‘слънце’, което показва, че и някои от днешните якути се възприемали
като хора (деца) на Слънцето. Някои австралийски племена вярвали,
че Слънцето има роднинска връзка с всеки отделен човек в тяхната
общност, което се изразявало със специален инициационен ритуал, задължителен за всеки, защото чрез него, след смъртта си, той може да се
идентифицира със Слънцето. Членовете на индианското племе корку
и западните апачи се смятали за деца на Слънцето и Луната. И според преданията на хантите, хората са произлезли от брака на Слънцето
(Sürjk) - майка и Месеца (TiJas) - баща, а африканското племе лози вярва, че Луната родила от Слънцето първо животните, а после и хората.
Основната функция на Слънцето в повечето митологии е да служи
като светилник на боговете и хората и поради това, според етнолозите, в
най-ранния етап от развитието на културата на първобитните общества
Слънцето не било обект на голяма почит. Предполага се, че там, където
култът към него бил най-силно изразен - Египет, Азия и Европа, той се
зародил, когато Слънцето било осъзнато като източник на светлина и
топлина, основни фактори за развитието на живота на Земята. Значимостта му се увеличила при уседналите народи, занимаващи се със скотовъдство и земеделие, които били в голяма зависимост от природните
явления. В един естонския мит се казва, че за светлината на Слънцето
отговаря Денница. След сътворението на света, богът-прадядо възложил на дъщеря си да посреща залязващото слънце, да го води в покоите
му и да пази светилника му през нощта, а на сина си наредил всяка
сутрин на ръзсъмване да го запалва.
Тогава вероятно се пристъпило и към сливането на Бога на небето
[вж. Сварог] с други второстепенни по това време божества и най-вече със Слънцето, което понякога дори приема статут на главно божество. По една египетска версия от сливането на Амон, за когото се
предполага, че бил бог на небето, с Ра се формирал синкретичният бог
Амон-Pa, който приел функцията на бог на слънцето и като такъв бил
почитан в цял Египет. В редица културни традиции Слънцето приело
статут на главен бог още през 16—15 в. пр.н.е. В Мала Азия Слънцето
се смятало за цар на вселената: богът на слънцето Шамаъи в акадската
митология отстранил първостепенните богове и се утвърдил като върховен бог, когото всички почитали. В угаритската митология не Баал управлявал света, а богинята на слънцето Шапашу заедно с бога на смъртта Муту. В древноперсийската митология от бог на небето Митра се
превърнал в бог на слънцето, а според финикийците, които си представяли слънцето в облик на жена, хората смятали за първично божество
и първо него удостоили с божествени почести. Або ‘Слънце’ е върховното
божество при племето кафа. Когато през III в. от н. е. в Римската империя митраизмът и следователно култът към Слънцето достига своя
апогей, господствало схващането, че всички божества са олицетворение
на един-единствен бог и това е Слънцето, т. е. властвапщят в този момент бог Митра и Слънцето (Сол, Аполон} се отъждествявали. Според
Софокъл Слънцето било главен бог и при конелюбивите траки. Това се
потвърждава и от многото слънчеви светилища, открити по българските земи при археологическите разкопки. Според индийската традиция
557

в някои свои аспекти Слънцето се отъждествявало с Буда, а в китайски
текстове се споменава за Слънцето-Буда, наричан и златният Човек.
Вероятно така е станало и с Грейне - богинята-Слънце при келтите.
При чукчите Слънцето също се смятало за върховно божество. Чуващите възприемали Слънцето като стопанин на небето. Колумбийските
индианци чибча-муиски вярвали, че Суе ‘слънце’ се слял с Бочики едно от висшите божества, което е с вид на старец, а племето тлинкит
отъждествявало Слънцето с демиурга, който има облик на врана. Това
явление е най-широко разпространено в Африка, където за много племена Слънцето е върховно божество, като в някои случаи е любимият
син на бога на небето, на когото той отстъпил черния стол, т.е. трона си,
и така то било издигнато в ранг на върховно божество. Африканците
лози също идентифицират създателя Нямбе със Слънцето. Статута на
главен бог то заема и в митологията на някои острови в Индонезия.
Във връзка с това на Бога-Слънце се приписва функцията на продължител на творческата дейност на бога на Небето и се явява в ролята на бог-демиург /ману (Индонезия), някои индианци, африканското племе
тлинкит и др./. Според египетските папируси, описващи мита за сътворението на света, бог Ра създал хората и всички същества, които избълвал от устата си. В друг египетски мит, регистриран в два региона, се
казва, че изобщо хората възникнали от сълзите на Слънцето-младенец,
които капели върху първичния хълм. В индуистките текстове се казва, че то е „първоизточник на всичко, което съществува“, а в якутски
език думите кюн ‘слънце’ и айыы ‘творец’ са синоними. На о-в Тиморе,
Уси-Нено Тосподин Слънце’ е мъж на Уси-Афу ‘Госпожата на Земята’
от чийто съюз е възникнал целият свят; на други индонезийски острови
битува вярата, че Упулере Тосподин (Дядо) Слънце’ опложда своята
жена - Майката Земя (Великата богиня майка), за да роди повече ориз.
Подобен мит се открива на остров Крит, според който Хелиос е съпруг
на Великата Майка, но в образа на бик. Син и същевременно съпруг на
Великата богиня-майка е Слънцето в тракийската митология. Всъщност именно оплодителната му сила, наследена от бога на небето, е в
основата на култа към Слънцето. Според някои ведически текстове то
не само създава живот, но и дарява безсмъртие на боговете и на хората.
Тракийският Аполон е медиатор между боговете и хората. Връзка на
боговете със земята осъществява и богинята на слънцето Шапашу в
угаритската митология, която понякога предава повелите на бог Илу на
другите божества. Със своите гадания и заклинания тя може да лекува.
В нейните възможности е и неутрализирането на отровата при ухапване от змия.
Вярата, че Слънцето вижда и знае всичко, което става на Земята,
също е един широко разпространен мотив. То осъжда лошите постъпки.
В някои традиции се явява като справедлив съдия и не понася несправедливостта. Затова, когато Хелиос видял изневярата на Афродита с
Арес, веднага съобщил на Хефест. Отношението му към правосъдието
най-ярко е изразено в египетската митология, където Ра наистина изпълнява ролята на съдия. Шумерският Уту и акадският Шамаш също
били натоварени с функцията на добър съдия, който наказва тези, кои-

558

то вършат злини и възнаграждава праведните, а еламитският бог на
слънцето Наххунте се смятал и за бог на правосъдието и търговията.
Това е характерно и за хетския бог-Слънце Истакау. Всъщност за древните близкоизточни народи Слънцето било „господар на правосъдието,
който вижда всичко“. Самият Иисус Христос, който се оприличава и
дори отъждествява със Слънцето, е определян като Sol justitiae "Слънце
на правосъдието’.
Подобно на бога на небето и богът-Слънце се изявява като снизходително и дори доброжелателно към човека божество. Това е отразено
в тракийските прозвища на Аполон Aulariokos и Aularkenos "закрилник;
благосклонен’. То не се намесва в хорските работи, но чува отправените
към него молби и ги удовлетворява. В хетската митология се разказва
за Any - човек, който имал всичко, при това в изобилие, но нямал син.
Известно време след като принесъл жертва на бога на слънцето и му се
помолил, жена му родила синовете им Зъл и Благ. Но в някои случаи
Слънцето изглежда като грозен и зъл мъж, който се опитва да убие хората /бушмени, индийци/. Силна била вярата на много народи, че Слънцето знае и съдбата на всеки и всичко. Затова в близки по сюжет митове
се развива мотивът за човек, който отива при слънцето да го пита какво
ще стане, как ще се решат проблемите на тези, които е срещнал по пътя
си /Ирак и др./.
Както в реалността, така и в митологията Слънцето поражда, но и
отнема живот. Затова било възприето като жестоко божество, което понякога иска и жертвоприношения /ацтеките/. За калифорнийските индианци помо Слънцето е зле настроено към хората — то всяка вечер взема
със себе си по една човешка душа, която отвежда в света на мъртвите.
Някои вярвали, че през деня Слънцето осветява нашия свят, а през
нощта — другия /чеченци, ингушети/. Мотивът за Слънцето като светило
на мъртвите е познат на осетинците и други севернокавказки народи.
Входът към отвъдния свят в старогръцката митология се нарича „вратите на Слънцето“. Когато залязва, душите на умрелите преминават с
него в другия свят. Според индийските веди богът на слънцето Савитар
(= Суря) придружава душите до мястото, където се раздава правосъдие.
Някои австралийски племена вярвали, че слънцето Грогорагали представя на Върховния бог душата на всеки умрял. Средноамериканските
индианци възприемали залеза като слизане на Слънцето в царството
на мъртвите. За хтоничната му функция говорят и слънчевите знаци
върху погребални съдове, открити при археологически разкопки и надгробни паметници /Кавказ и др./.
Възприемането на Слънцето като светъл, т.е. добър и могъщ бог,
сакрално същество или жесток жарещ бог, засилило култа към него,
който се изразявал по различни начини. Много от съхранените или
разкрити от археолозите архаични светилища и храмове били посветени на бога-Слънце или друг соларен бог. В негова чест се провеждали празници, които обикновено били свързани с пролетното и есенното
равноденствие и със зимното и лятното слънцестоене. Те имали различни названия и се съпровождали с обичаи за плодородие, жертвоприношения и други обредни практики. Един от универсалните празници е

559

Нова година. Още в древността човекът съставял своите календари не
само съобразно фазите на Луната, но и по положението на Слънцето от
гледна точка на Земята. В отделни случаи празненствата протичали по
цял месец като тези, които някои индонезийци провеждали в началото
на дъждовния сезон в чест на бога на слънцето Упулере. Якутите посвещавали празника Ъсъах на бога-творец Юрюнг Айъъ Тойон, който се
идентифицирал със Слънцето, а в предсмъртните си моменти се сбогували със Слънцето, като казвали: „Сбогом, мое бяло слънчице!“. И до
днес тюрките особено почитали „раждащото“ се слънце, т.е. при изгрев.
Слънцепоклонници са и монголците. Входът на юртата по традиция е
на изток. Известно е, че хунският шанюи (а вероятно и поданиците му)
всяка сутрин се покланял на изгряващото Слънце. Индийските жреци също всяка сутрин се молят на бога-Слънце Рави. Някои от дагестанските народи и до днес се кълнат в Слънцето (и Луната): Кълна
се в слънцето (луната)! /лезгинци, аварците-хунзахци, табасаринци/ или
Кълна се в слънцето над нас! /лакци/; Нека ме поразят слънцето и
луната! /табасаринци/; Да не ме докосне слънцето! /аварци-гидатлинци/
и т.н. При дагестанците слънцето и луната са еталон за красота на девойка, а само с луната се сравняват младежите. В средата на лятото индианците от групата сиу в течение на няколко дни пищно отбелязвали
празника танц на слънцето. Танците в кръг (хора, хироводи) също са
посветени на слънцето. Често култът към слънцето се изразявал чрез
жертвоприношения, с които се целяло осигуряване на плодоносен дъжд,
плодородие при животните и благополучие за хората. Вече се спомена
по-горе за човешките жертвоприношения на индианците. Бенгалците
му принасяли бял козел или бял петел, а през август — първите плодове
на земята. За жертвоприношение на слънцето абхазците принасяли петел, а персийците в чест на бог Митра колели бик, за да го омилостивят
да освободи слънцето. Други народи принасяли бял кон от най-добрата
порода /гърците, масатетите, партяните и някои кавказци/. В Камбоджа при
призоваването на дъжд също се обръщали към Слънцето и му принасяли в жертва някое от слънчевите животни. При хетите видът и количеството на жертвоприношението се определяли в зависимост от това,
дали приносителите са бедни или богати. И днес за северните корейци
15 април е денят на Слънцето, обявен и като национален празник.
В Европа битувала вярата, че при скъсяването на дните преди зимното слънцестоене то може съвсем да изчезне, поради изчерпване на
силите му. За да се обнови слънчевата енергия, се извършвал обичаят
търкаляне на запалени колела по време на зимното слънцестоене и се
палели огньове. За да се поддържа неговата сила и лаките /в Кавказ/ палели огньове. В Мексико непрекъснато принасяли в жертва пленници,
защото чрез пролятата кръв енергията му се подновява и се обезпечава
безсмъртието на Слънцето.
Смятало се, че Богът-Слънце има и врагове, които периодично го
нападат и предизвикват затъмнение или изсмукват силите му, поради което светлината му периодично намалява. В хетските таблички се
разказва как Великото море (Океан) скрило небесното слънце в своите
глъбини и тогава се възцарило злото. Египетските папируси описват

560

как всяка нощ, докато пресича подземния океан, Ра се бори със змея
Anon, който се стреми да го унищожи. Голям враг на Слънцето е змията. Според един египетски мит могъщата змия ухапала „най-великия
бог“ Ра, а дъщеря му (или внучка) богинята Изида го спасила едва когато казал истинското си име. Разпространено сред европейците е поверието, че змията поглъща силите на Слънцето или му причинява
други злини. Статуята, изобразяваща Аполон, който се стреми да убие
гущер, предполага, че старите гърци го смятали за враг на Слънцето.
Във фолклора на много народи прозира вярата, че всяка вечер владетелят на подземния и подводен свят, който има образ на гущер, поглъща Слънцето и го води в неговото царство /евенки и др. сибирски народи/.
Гишера маирйр ‘майката на нощта', описвана със змии в ръцете си,
всяка нощ, от сътворението на света, преследва Слънцето /арменци/; огромен зъл дух причаква бога Слънце при изгрев, но за да не го глътне,
той хвърля в широко отворената му паст лисица, а на залез - врана
/японци/. Някога и хората били лоши с него - при изгрев и залез те хвърляли камъни по Слънцето и то се пазело от тях, като се прикривало
/Алабама/.
Хората много се бояли от затъмненията, особено на Слънцето. Смятали, че това е поличба за война, природна катастрофа, суша, смърт,
глад и т.н. Те си обяснявали това явление по различни начини. Някои
вярвали, че змей (небесен или воден) се сражава със Слънцето (или
Месеца) и го затъмнява. По друг вариант драконът Желмаууз // Елмауз /
балкари, карачаевци/ или друг дракон /адигейци/ се опитва да погълне
Слънцето (или Луната). Лакците вярвали, че понякога морското чудовище Куртма поглъща бога-Слънце Барг, който винаги сутрин излиза
от морето и залязва в него, но в тези случаи бог Зал го спасява и го
връща на небето. По друга версия слънчевото затъмнение се дължи на
това, че седящият до Слънцето демон понякога трие неговото огледало
/ацтеки, 3. Амазония и др./. Според персите понякога гигантската митична птица Камак закрива Слънцето с крилете си - мит, съхранен и в
зороастризма. Подобно поверие имало при унгарците, според които митичната птица Markalâb (Morkolăb) причинява затъмнение, като поглъща
Слънцето, а в други традиции птицата е огромна зла сова, наричана
атъю /абхазци/ или врана /японци, С. Азия/. Според китайците небесната
звезда Пес изяжда Слънцето. Някои народи вярвали, че чрез слънчевото затъмнение Бог напомня на хората и ги наказва за греховете им
/палестинци/, а някои мюсюлмани вярвали, че по същата причина архангел Гавраил закрива светилата с крилете си /лезгинци, кумики (Дагестан)/.
В други случаи причината за затъмненията е, че персонифицираните
светила са обидени на хората /агули, табасаранци/ или бог праща затъмнения, когато хората започнат да забравят за него /ингушети/, а според
трети светилата са излезли от орбитите си /рутулци/. Много разпространено е поверието, че затъмненията се осъществяват, когато Слънцето
и Луната, в качеството си на съпрузи или други роднини, се бият /3.
Амазония/ [вж. и Луна].
Славяните също обожествявали Слънцето и били слънцепоклонници. Възприемали го като цар или княз. В „Ипатиевската летопис“ се

561

казва: „солнце царь сын Сварогов, еже есть Дажьбог , а в „Повесть
временых лет“ Слънцето е титулувано цезар. Те изричали молбите си
към царя-Слънце, както и заклинанията си, обърнати на изток. Често
в тези случаи се наблюдава замяната слънце — бог, което показва, че
то определено било възприемано като божество, при това върховно. За
словаците то е владика на небето и земята. В представите на сърбите
царят-Слънце седи на пурпурен престол в Слънчевото царство. Това е
валидно и за другите славяни, за което свидетелстват упреците в средновековната християнска книжнина към тези, които почитали слънцето като божество. Представата за Слънцето като единствен властелин
във вселената е изключително стара. Тя е съществувала още през 16-15
в. пр.н.е. в Египет и Предна Азия. Явно тези стари представи е използвал Коперник, описвайки Слънцето на трон, властващо над планетите,
т.е. като властелин на света.
Мотивът за първоначалното наличие на повече слънца се среща и
при славяните. Старите руси вярвали, че някога имало две слънца, но
един път Бог се ядосал на едното от тях и изпратил змия да го изсмуче,
което след това се превърнало в луна. В друг мит се разказва, че Слънцето има няколко сестри, които поред се сменят при обхождането на небето. Според сърбите слънцата били десет (метафора за десет лъча), но
девет от тях изсмукала някаква змия. В други предания те били три
(спорадично четири), но змия, изпратена от Бога, или змеят (аждая\
унищожил две от тях /хървати, далматинци, босненци и черногорци/.
В представите на древните славяни слънцето също е олицетворено.
То е антропоморфно божество с два ипостаса - мъж и жена. По-често те
олицетворявали слънцето в облика на девойка, която източните славяни и литовците си я представяли облечена в празнична народна женска
премяна - със сарафан и короноподобна украса на главата. Латвийците я описват с момински венец и копринена пола и когато я простира да
се проветри, залезът става червен. В едно руско предание се разказва
за някакъв мъж, който влязъл в къщата на една старица, а там била
и нейната дъщеря - крилатата девица Слънце, чиито одежди излъчвали светлина. В тези случаи главното небесно светило се възприемало
като небесна царица или княгиня, която се движи по небето в диван от
звезди. Същевременно имената на бога на слънцето при славяните са
мъжки (Дажбог, Хоре, Ярило, Коледа и т.н.). Сърбите го описват като
красив младеж, златокос юноша. Някои го смятали за брат на Месеца
/руснаци/. В една руска приказка се разказва за мъж, който срещнал трима братя - Слънце, Мраз и Вятър', след като изслушал техните заплахи
и обещания, той се поклонил на Вятъра, който го отървал от злините
на Слънцето и Мраза. В митовете Слънцето се описва с огнен венец,
пътува в златна колесница, теглена от огнедишащи коне, по друга версия до обяд язди вол, а след обяд - заек и затова се придвижва по-бързо
/руснаци/. Спорадично се открива и версията, че плава с лодка. По обяд
Слънцето си почива /украинци/. Славяните, подобно на гърците и индийците, възприемали слънчевите лъчи като златни ръце, поради което го наричали златоръки. Вярвало се, че разпервайки ръцете си над
света, сутрин то прогонва нощните демони. Изглежда, че двойствената

562

представа за слънцето — ту в женски, ту в мъжки облик — е свързана с
първоначалното осмисляне на слънцето като андрогин, поради което и
апелативът слънце (рус. сонце, Солнышко} е в среден род. Подобно на
много други народи и при славяните съществува вярата, че то е божие
око или небесно око, което знае и вижда всичко, което става на земята.
Поради това в една чешка приказка Слънцето се нарича дядо Всевед.
Успоредно с това съществуват и представите за него като небесно колело, пръстен, корона, яйце.
За произхода на Слънцето се споменава в староруската „Гълъбова
книга“ (Голубиная книга), където се казва, че то е от лицето на Бога
(Солнце красное от лица Божьего), но под Бог тук се има предвид Иисус Христос. Това означава, че никой от достигналите до днес варианти
не е оригинал, а са християнизирани версии на езическото космологично съчинение. Според друг вариант на тази книга Слънцето произлиза
от очите на Бога (А и белой сеет - от лица Божья, / Солнцо праведно
- от очей его,...). В едно руско народно предание Бог пуснал Слънцето
от пазвата си, а в една сръбска песен то е наречено чедо божие. Този бог
най-вероятно е Сварог - бога на небето, чийто син, според „Ипатиевската летопис“, е Дажбог, а в „Слово на христолюбеца“ пише, че хората се молят и на огъня, като го наричат Сварожич, т.е. син на Сварог
и бог на небесния огън, който в някои случаи бил отъждествяван със
Слънцето. Така индиректо се установява, че Слънце и Огън са синове
на Сварог, т.е. Огън е брат на Слънцето [вж. Огнян]. Тази ситуация
обяснява съмненията по отношение идентификацията на Сварожич
или Сварожичите. В преданията на латвийци и литовци се казва, че
Бог помолил един ковач да създаде слънце и за шест години той го изковал от желязо.
Слънцето и Луната (Месец, Месечина) са съпрузи, като в различните версии ролите им се разменят, което потвърждава андрогинния
характер на двете главни небесни светила, осмислени като антропоморфни същества. Руснаците вярвали, че през декември, когато се обръща към лятото, Слънцето се отправя към топлите страни, а на 24 юни
(празника Иван Купала) то излиза от своя чертог и отива на среща със
своя съпруг Месеца. На това се дължи вярата у славяните, че на този
ден Слънцето е весело и играе. Случва се понякога, както при всички
съпрузи и да се скарат и дори да се бият. При настъпването на зимата те
се разделят и отново се срещат през пролетта. Тогава се целуват и дълго
си разказват кой къде е бил, какво е правил по време на раздялата им.
Но тази целувка предизвиква земетресение /сърби, хървати, македонци,
поляци, украинци/. В представите на украинците небесният свод е дворец или храм, в който Месецът е стопанин, Слънцето е съпругата му, а
звездите са техните деца. В една руска песен се твърди, че Слънцето е
майка, а Месецът - баща на Денница, чиито братя са звездите, а белите зори са нейни сестри. В друга песен се казва, че слънчевата сестра
е племенница на Месеца и посестрима на Денница. И в една сръбска
версия Слънцето се явява племенник на Месеца, а в друга — то се представя като чедо на Бога, брат на Месеца и звездата Зорница. Зората
(гр. Бос, рим. Аврора, инд. Ушас) също се приемала за слънчева сестра.

563

Популярен сред славяните е мотивът за небесната женитба на Слънцето. Според руснаците невеста е хубавата Наета (от която произхожда
лястовицата).
В славянския фолклор и в паремиите мимоходом се споменава за
дъщерята на Слънцето. Това е Земята, родена от Луната, а родителите
й често спорели заради нея, защото не можели да си я разделят /литовци/. Отново в един астрален мит на литовците се казва, че Слънцето
има още пет дъщери, олицетворение на планетите (приравнявани със
звездите), едната от които е Индрая (допуска се, че е персонификация
на Юпитер). Първоначално тя била фея на водата и евентуално съпруга на бога гръмовержец Перкунас [вж.: Перун], а задълженията й
били да различава отровните от неотровните гъби. Другите са Вайвора
(Vaivora) - Меркурий; ЖиезЪре (Žiezdrč) - Марс и Селия (Selija) - Сатурн,
а техен брат е Пажаринис (Pažarinis). При древните руси съществувало
поверието, че те самите са внуци на Дажбог - бога на слънцето или
самото Слънце, а според една детска песен те са деца на Слънцето:

Солнышко, солнышко,
Выгляни в оконышко,
Твои дети плачут,
Пить, есть просят.

Слънчице, слънчице,
Погледни в прозорчето,
Твоите деца плачат,
Да пият, да ядат молят.

Широко разпространена сред славяните е представата, че през деня
Слънцето наблюдава хората и всичко, което става на земята, а нощта
се спуска под земята или под морето, или си почива в прекрасен златен
дворец, който се намира там, където небето и земята се сливат. По друга
версия дворецът му е във висините на изток, в страната на вечното лято
и изобилно плодородие, където отсяда и зимата. Едно сръбско предание
гласи, че „царят-Слънце живее в слънчевото царство, седи на златоткан
пурпурен престол, до него стоят две деви - Утринната Зора и Вечерната
Зора, седем съдии (планетите) и седем вестители, летящи по света в
образа на „опашати звезди“; тук е и неговият вуйчо - старият Месец“. В
някои руски приказки царят-Слънце владее дванадесет царства (символизиращи месеците по слънчевия календар) и живее на слънцето, а
синовете му - на звездите. На тях им прислужват дванадесетте слънчеви деви, които, според една сръбска песен, са необикновено красиви
сестри на Слънцето. В представите на словаците те също са прекрасни
и вечно млади девойки. Божи ангели издигат Слънцето на крилете си.
Слънцето се възприемало като добронамерено към хората божество
и техен помощник в трудни моменти. Според едно поверие, преди да се
появят хората, то било много по-голямо, но тъй като, когато се ражда
човек, от него се откъсва по едно късче, то много намаляло. Поверието е свързано с вярата на някои славяни, че те са деца на Слънцето.
Затова то дава храната на хората и е особено загрижено за бедните, но
най-вече за сирачетата. Въз основа на това то станало символ на доброта, щедрост и щастие. В някои славянски езици са съхранени смислови
аналози на българския фразеологизъм И на нашата улица ще грейне
слънце.
Всички обредни огньове в една или друга степен били свързани

564

със слънцепоклонничеството на славяните. Успоредно с това, източните славяни възприемали Слънцето и като пазител на нечистите сили,
мрака и студа, а също и на нравственото зло. Това поверие е свързано с
представата, че когато е сърдито, то предизвиква голям пек, изгаря реколтата, предизвиква пожари, наказва хората, като „ги удря в главата“.
Вярвало се, че Слънцето най-често се сърди, когато не го почитат. Не му
е приятно да го сочат с пръст и ако някой направи това, пръстът му се
сковава и започва да изпуска предмети от ръцете си /поляци/ или Перкунас го убива /литовци/. Отношението на Слънцето към правосъдието
е изразена в различни клетви, чрез които хората заплашвали, че то ще
накаже провинилите се според желанието на този, който кълне.
Славяните смятали, че най-големият враг на Слънцето е змията.
Вярвали, че погледът й притежава магически свойства, чрез които изсмуква силите на слънцето. Според някои поляци то би престанало да
свети, ако змията продължително време го гледа, а белорусите вярвали, че когато се грее на слънце или дори когато е на сянка, тя всмуква слънцето, поради което към зимата силата на светлината му много
намалява, а зимата, когато тя не го гледа, то отново нараства. Според
поверията, колкото повече гледа слънцето, толкова по-силна става отровата й. Затова Бог й забранил да го гледа повече от 9 дни в годината.
Вярвало се, че Слънцето не може да залезе, ако змия го гледа, че то
боледува, когато гледа змия или се изчервява и плаче. Понякога това
се отнася и за гущера - когато е застанал с отворена уста към Слънцето,
той го поглъща или му изсмуква силите /поляци, руси, белоруса/. Друг антипод на Слънцето при славяните е змеят, който понякога го закрива и
предизвиква затъмнение, но, въпреки опитите си, не може да го изяде,
само енергията му намалява. В такива случаи украинците напълвали бъчва с вода и я гледали, вярвайки, че по този начин помагат на
Слънцето да победи нападателя си. Смята се, че богатирите-змееборци
от руските приказки са отражение на Царя-Слънце, който се бори със
змей. При източните славяни затъмнението се свързва и с поверието,
че <крилат> вълколак, върколак или някой звяр поглъща слънцето.
В чешките поверия дяволът предизвиква затъмненията, а сред източните и южните славяни било разпространено и поверието, че то е предизвикано от вещица, която сваля слънцето от небето чрез магиите си.
Езическият култ към слънцето по-късно се внедрил в християнството. Христос също се оприличава и дори се идентифицира със Слънцето. Първото утринно приветствие в католическата църква започва със
„Слава на Тебе, показващ ни светлината!“, а в молитвата при залез
слънце се казва: „Понеже Христос е истинско слънце и ...“. В своя знаменит памфлет против християните Целза порицава хората за това, че
не пеят химните на Аполон. Сектата на якобигските християни в Армения съчетала вярата в Христос с явния култ към слънцето. Навсякъде християнството наследило много от езическите слънчеви символи,
обичаи и обреди, съхранени частично във всички народно-християнски
традиции. Така чрез Христос, определян с метафората Слънцето на
правдата, култът към слънцето продължава да живее в една или друга
степен в християнската вяра и обредност, което особено се проявява в

565

Коледната и новогодишната празничност, при Възкресение Христово,
по време на слънцестоенията и равноденствията. Особено ярка изява
при славяните това имало при честването на лятното слънцестоене.

Слънцепоклонничеството при българите е наследено от трите основни етнически съставки, участвали във формирането на
днешния български народ - траки, славяни и прабългари, за
които култът към слънцето е обща характерна черта на техните
култури. В народните ни предания се откриват варианти на редица соларни митове или елементи от тях, познати и на много
други народи.
В българските митове е съхранена архаичната вяра за първоначалното наличие на две или три слънца. В една от версиите
се казва, че едното слънце било изядено от крилат змей, другото
отишло под земята и сега свети там, а третото било спасено от
лястовица и гущер /македонци/. По друга версия излишните слънца били изсмукани от змей, а по трета - слънцето е едно, но се
движи по два пътя - на Кръстовден тръгва по пътя към зимата
и на Гергьовден стига до границата, от която започва пътят към
лятото.
Българите също олицетворявали и обожествявали слънцето.
Възприемали го като анимирано същество, по-скоро като сложно многолико божество. Представяли си го ту като възрастен, ту
като млад мъж или младенец. Често го наричали Дядо Райко и
се обръщали към него, назовавайки го мило Дядо Слънчице. Но
обикновено то се описва като красив златокос млад мъж, носещ
огнен венец на главата си, който препуска по небосклона с необикновения си кон или с блестящата си колесница, в която са
впрегнати ангели-коне, съпроводени от огромна необикновена
птица. Друга версия гласи, че до обяд Слънцето язди на кон, а
след обяд - на магаре, но по обяд спира да си почине и, вероятно,
за да смени животните. Тези представи са във връзка с неговата
позиция през годината и деня по отношение на Земята.
Антропоморфният му образ се утвърждава и от мъжките
лични имена, които българите му давали - Райко, Райно, Райо,
Радко, Лало, Горчо, Гайко, Добри, Огне, Флана, Цвятку и
др. Тези антропоними, наред с теонимите, назоваващи Слънцето
или неговите божества, вероятно разкриват диференциацията
между митологичната представа на българите за бога-Слънце и
бога на слънцето. В приказките, героите, на които то помага, му
целуват ръка. В графитите по източните и южните стени на някои черкви то е изобразено с кръгло или квадратно мъжко лице.
Според едно предание Слънцето имало две очи, но веднъж се
навело да пие вода от някакъв кладенец, в който имало змия;
566

тя клъвнала едното му око и то останало еднооко. Въпреки това,
българите осмисляли слънцето като нещо прекрасно и го възприели като критерии за висша красота. Изключително красивата девойка се сравнява със слънцето, което може би е свързано
с една по-ранна представа за слънцето в женски облик.
Богът-Слънце, както и при другите славяни, се нарича и
Дажбог. Той има различни ипостаси. При зимното слънцестоене приема облика на стария Коледа, който в най-дългата нощ
от годината се превъплъщава в младенец, т.е. умира и отново се
ражда (подобно поверие има за Дажбог); около пролетното равноденствие се явява в облика на юноша под името Сура (Сурва,
Сива) Бога (// Хърс), което някога се свързвало с началото на
календарната Нова година. По-късното му локализиране на 1
януари е с преместването на началото на новата година, а старото му място заел Ярило // Яра Бога, който отварял пътя на
пролетта. Но това би могъл да е и Лел // Лало - синът на Лада.
При лятното слънцестоене, когато слънцето достига своя апогей,
то вече е в облика на зрял мъж, наречен Еньо (и. слав. Купало);
до есенното равноденствие това божество приема облика на възрастен мъж, който не е ясно как са наричали (може би Крачун),
а до зимното слънцестоене, то се превъплъщава в грохналия
старец Коледа, който в най-дългата нощ отново се възражда и
поема по пътя на описания годишен цикъл. Явно многоликостта и много функционалността на бога-слънце и ипостасите му се
дължат на „движението" му в небесното пространство както през
годината, когато пътят му минава през различните зодиакални
съзвездия, така и през деня. Ясно е, че тези облици са свързани
и с неговата енергия, т.е. със силата на светлината на слънцето
през отделните годишни сезони, с представата за неговата плодотворност и влиянието му над природата изобщо.
Слънцето се явява и в зооморфен облик - с вид на бивол, вол,
кон, елен, овен, петел, с които се идентифицира или са неговите животински символи. В някои митове слънцето се представя
като елен със светещи златни рога. В една приказка конят казва:
„аз съм слънцето“, а в гатанки то е вол или петел. В по-далечното минало Слънцето се отъждествявало и с огнения змей. Това
забелязва още П. Р. Славейков, който твърди, че „По песните и
по някои народни приказки забелязва са едно влияние в митологичните понятия за змейовете и с онези за слънцето. Змейовете
се представят сиятелни и блестящи, което е символ на слънцето,
но още и в свойствата и в отношенията им с човеците се вижда
някое сходство с онова на слънцето...". В българския фолклор понякога образите на змея и слънцето се взаимозаменят. Същест-

567

вуват и други представи, според които видимото небесно светило се асоциирало с огнено кълбо или колело, което се движи по
небесния връшник, с тава, кравай и т.н. В народните вярвания
слънцето е окото на Бог, чрез което той вижда какво става по Земята. За да не се напраши „божието око“, съществувала забрана
да се мете срещу него. Във фолклора понякога то е богово яйце.
Българите смятали, че Слънцето е благородно и доброжелателно към хората. Освен светлина, топлина и живот, то дарява
плодородие на нивите, разкрива им някои тайни. Хората му благодарели, като правели курбан в негова чест. Вярвало се, че то
всичко вижда и всичко знае. Затова според песенния фолклор
българите често се обръщали към него с различни молби за помощ и съвети - бездетна жена искала да й каже дали ще зачене
или да й даде билки за това; на болния казвало билки за лек;
отговаряло на въпросите на майка, невеста или сестра за сина,
мъжа или брата, отишъл на война или на гурбет; овчарят искал
от него да му покаже къде е загубеното му стадо, помагал на
момците да си намерят подходяща булка и т.н. В приказките то
помага на героя да открие жива вода; насочва го към неговата
орисница, която единствена може да промени отредената му
от нея нещастна съдба и да му помогне да бъде щастлив; дава
съвет на майката, която пита защо дъщерите й не могат да се
омъжат и т.н. Слънцето се натъжава, когато двама братя се карат при подялбата на бащиното си наследство и изобщо, когато
хората не се разбират и извършват грехове.
Като приемници на автохтонните траки българите не са съхранили или изобщо не са приели поверието им, че Слънцето
е рожба от брачния съюз на небето и земята. За произхода му
се споменава в един апокриф („Разумник"), където се казва, че
сълза от божието око се превърнала в Слънце. По друго поверие някога Слънцето не греело, но Господ забелязал, че хората
трудно работят на тъмно, затова му заповядал да свети; така се
получил денят. Според един народнохристиянски или християнизиран мит, веднъж, когато Христос вървял с Господ, си правел
топки от глина, за да си играе. Една от тях той метнал високо,
Бог я благословил и тя започнала да грее силно. Сред богомилите битувала вярата, че Слънцето е видимо божие творение,
което Сатанаил откраднал заедно с човешките души. Друг вариант гласи, че дяволът не разрешавал на плененото Слънце
да се показва и да свети. Затова имало само нощ. Едва когато
св. Иван го освободил, се появил и денят. В песните от сборника
„Веда словена“ Слънцето получава огнената си сила от Йогница (Огнян) - бога на огъня; в някои епизоди се казва дори, че
568

той го запалва.
В митологичните поетични фантазии на българина Слънцето е крал (според песенния фолклор) или княз (според Йоан Екзарх), както при старите руси, тюрки и др.
В някои соларни митове се съобщава, че Слънцето залязва
край Синьото море и се прибира в своя позлатен или огнен дворец, който се намира на край свет на висок връх и се вижда отдалече, понеже свети силно. По друга версия дворецът му е под земята или под морето. В него живее с майка си, брат си и сестрите
си. Вечер го чака майка му, която никога не излиза и през деня
му приготвя цели казани за вечеря от девет крави или, както се
казва в една песен „Крава ялова и девет пещи кисел хляб“. Тя
му полива да си измие лицето, след което то сяда на трапезата.
Слънцето се храни самичко, защото брат му и сестрите му по
това време никога не са си вкъщи, а майка му стои настрани (зад
вратата) и слуша разказите му за това, какво е видяло през деня.
След това то полага главата си в скута й и заспива. Тя често го
съветва да не измъчва хората с горещините, които предизвиква.
Сутрин майка му го събужда и след като закусва, то отново тръгва от изток на запад. Според друг вариант събужда го сестра му
Зорница и докато то се приготви, тя вече тръгва преди него и
със зарите си известява за неговата поява. Едно поверие гласи,
че Слънцето цяла нощ пътува по подземно море и се охлажда, а
от горещината му се затопля водата на минералните извори. Сутрин Слънцето е бодро, затова е весело и грее слабо, но по обяд,
когато стига до върха на „връшника“, т.е. зенита на небето, вече
е уморено, сърдито, затова грее силно и спира за малко да си почине, а когато слиза към хоризонта на запад, вече му е по-леко
и се успокоява. (Мотивът за почивката на Слънцето се среща в
различни варианти И при Други народи /украинци, древните китайци,
ингушети, чеченци, буряти, бантуезични африканци/.)

В българския фолклор образът на слънчевата майка се явява
често, но името й не се споменава. Може би единствено в сборника „Веда словена“ е фиксирано името Злата майка. В една приказка се казва, че слънчевата майка е ясната зора. А за бащата
на Слънцето се говори само в два типа народни песни - тези,
които са свързани с женитбата на Слънцето, където се съобщава, че невестата трябвало да говее пред свекъра и свекървата,
т.е. пред родителите му или майка му иска от него разрешение
синът им да се ожени за земна девойка. В другия тип се разказва
за семейната трапеза в двореца на Слънцето, на която той сяда
заедно с майка си, Господ и брат си Месеца. Бащата е безимен
и се идентифицира с единния Всевишен Бог, т.е. християнския

Господ, който най-вероятно е реминисценция на езическия
Сварог. Според една приказка Слънцето вечер се прибира в
двореца на баща си, който е златен и блести по-силно от него.
Баща му му се кара и го наказва, когато вечер закъснява.
Роднинската му връзка с Луната не е еднозначна, тъй като тя
се осмисля ту в мъжки, ту в женски облик, поради което българите я назовават Месец или Месечина и се явява ту като брат,
ту като сестра, ту съпруга на Слънцето. Техни сестри са звездите
Зорница и Вечерница. Понякога се споменава за три сестри,
без да се уточняват. Третата явно е Месечината, за която Слънцето искало да се ожени, но майка им не позволила.
Във „Веда словена“ се казва, че слънчевата дъщеря е Юда
Сурвалия. Спорадично в архивните материали, събирани на
терен, Радка се споменава като негова дъщеря, но обикновено
Рада се явява в качеството си на неговата любима.
В соларните митове мотивът за слънчовата женитба е
най-любим на българите. Слънцето се впечатлява от красиви
девойки - когато види хубаво момиче, то се заглежда в него и
три дни и три нощи не залязва. Понякога дори се състезава с
тях по красота. Според един мит двамата братя - Слънцето и
Месецът били влюбени в малката си сестра Зорница, а по друга версия Слънцето е влюбено в Зорница, а Месец във Вечерница. Според друг вариант то е женено за Месечината. В един
по-разширен мит в няколко варианта (познат и при сърбите) се
разказва, че след като Слънцето решило да се жени, поканило
горските животни за сватове. Дошъл и старият сват таралежът,
смятан за мъдрец. Той успял да разубеди Слънцето да се ожени
с аргумента, че ако направи това, ще се народят много слънца
и от горещината им цялата растителност ще изгори, водата ще
се изпари и хората ще измрат. Според други варианти Господ
искал да ожени Слънцето и се посъветвал с дявола, но той не
пожелал да отговори; пчелата чула какво казва разсърденият
дявол по този въпрос и веднага донесла на Бога. Сюжетът на
една народна песен с многобройни варианти развива мотива за
женитбата на Слънцето за земна девойка, която била зачената с
негова помощ. Според него една бездетна жена (Домна царица)
поискала от Слънцето билка за рожба и то й дало при условие,
че ако роди момиче, тя ще му го даде за булка. Жената приела
условието, родила момиче, но когато дъщеря й (Добранка или
Маринка, Рада, Грозданка, Марийка, Яна и др.) пораснала, тя
започнала да я крие от него. На един Гергьовден, когато момите
се люлеели за здраве, Слънцето спуснало златна люлка, направена от лъчите му и когато любимата му седнала на нея да се

570

люлее, то я вдигнало при себе си и тя му станала невеста. Смята
се, че петната по слънцето, които се виждат сутрин и вечер, изобразяват люлката с невестата му, а по друга версия това е жена
му с ведрата на кобилица.
Няколко варианта за женитбата на Слънцето са предадени и
в сборника „Веда словена“. Явно най-старият е съхранен в песен
6 от цикъла „Личен день Ладов-день“, където се описва женитбата на Слънцето със звезда Даница (Деница). В песента Сонцева
женитба со мома Вълкана неговата любима е дъщеря на митичен крал на кралете. Слънцето със златна люлка я вдига на
небето заедно с баща й. Слънчовата майка получава разрешение от Бога Вълкана да остане жива с тях на небето, за да люби
сина й и с баща си да му служат. Сюжетът има продължение: на
третия месец, след като заченала, Вълкана моли Слънцето да
ги върне с баща й на Земята, където Юда хекимджийка (лекарка, врачка) ще й помогне да роди по-лесно бележитото им дете.
Слънцето изпълнява желанието й, тя ражда изключителното си
дете — Синдже крале, чиято
коса му е со злату позлатена,
очи му се као страшен витек,
лу шо ми на земе падналу,
сита земе се потресла!
/Веда словена, 1: 61/

След няколко години той основава ново кралство, където се
заселват младите хора от пренаселеното кралство на дядо му. В
песента „Рождение Орфеево“ от същия сборник е предадена друга версия — Слънцето много харесало една млада булка, която
бродела в гората, слязло от небето на земята, любило се с нея, тя
забременяла и му родила мома гюзеллийка ‘красавица’, / шо га
нема нийде на земета! След като майката се хвърлила в морето
(заплашена от Ламята, че ще я затвори в тъмница), Слънцето
взема дъщеря си в своите златни покои, но по молба на Вишну
бога я дава на Ринда крале, тъй като той няма съпруга и няма
как да си има дете. Порасналата му дъщеря се идентифицира с
Горска Юда, която била толкова красива, че
ут лику й ясну сонце грее,
в’ гърди й е ясна месечина,
в’ скута й се дребни звезди,
облечена си е с’ златна дреха позлатена!
/Веда словена, 1: 133/

Според тази песен слънчевата дъщеря се жени за младия Юдин-

571

ски крал. Мотивът за слънчевата дъщеря и нейната женитба се
развива и в песента „Женитбата на Талатинска крале co дъщере на Ситска крале“. Според нея, жената на Ситска крале (вер.
скитски крал), с негово разрешение, зачева от Слънцето и ражда
дъщеря, която нарекли Талиана. Когато пораснала, тя се оженила за Талатинска крале, от когото ражда син и му дава лепо име
Сада крале, който всъщност се явява внук на Слънцето. Според
вариантната песен „Пак за рождението на Орфея, но различно“
/п. 12/, слънчевата дъщеря се жени за Форлен юнак, т.е. за Орфей
(син на Синдже крале). Името й не се споменава, но се представят някои черти от нейната характеристика:
Е бре, бележиту дете, Форлен юнак!
Мома има за тебе у горна земе уф пещера,
Майка й е любила златну сонце,
та и тя си грее као сонце!
Пещера дека седи си е темна тамница,
Мома си пещера усветева,
Уф пещера си греет ду девет сонца!
/Веда словена, 1:161/

Тя е белоръка и носи златна китка на главата си, дадена от
баща й, т.е. от Слънцето; обича музиката и да играе хоро.
Дъщеря на слънцето е и Юда Сурвалие - друга героиня на
песните в сборника „Веда словена“. В друга песен (14) се казва, че
Жива Юда родила на Слънцето син - Орфей.
За пряката връзка на Слънцето с хората се разказва в приказките. В тях то е представено като доброжелател на хората, помощник и съветник на тези, които успели да стигнат до неговия
дворец, където отишли, за да им каже как те и други, които срещали по дългия път, да се избавят от настигналото ги нещастие.
В песенния фолклор е разработен и мотивът за съревнование
на Слънцето със земна девойка по красота или с юнак-конник по
бързина. В първия случай красива девойка предизвиква Слънцето да се състезават по това кой по-силно грее, т.е. по бляскавата си красота, а във втория - момък се обзалага с него, че по-бързо ще стигне до слънчевия дом и ако спечели облога, иска то да
му даде сестра си за жена, а ако загуби, юнакът ще му отстъпи
коня си. В двата случая Слънцето е победено.
Няма преки сведения за това, че българите се смятали за
деца на Слънцето, но изказвания, че когато то залязва, те остават сирачета, индиректно говори за това. Силна била вярата,
че то им дава живот и ги пази от всяко зло и най-вече от болести. Значимостта на Слънцето за тях била толкова голяма, че

572

до началото на XX в. те твърдели, че то е Господ, че именно то
е техният Бог и светия. Култа към Слънцето българите изразявали чрез поведението си при изгрев, когато спирали работата
си, а ако са седнали, ставали, обръщали се на изток, мъжете си
сваляли шапките, прекръствали се и казвали: „Хайде, дедо Господ, напреж, днеска помагай!“ или „Ела, Боже, помози!“, което
подчертава и древната вяра на българите в това, че Слънцето се
идентифицирало с Всевишния бог. Понякога обръщението към
него било Слънчице мило, а често фолклорният герой го нарича
и побратим. Докато кумата гласи булката, тя е обърната на изток, а на излизане от бащиния дом на невестата младоженецът
се покланял на Слънцето.
С култа към Слънцето са свързани и някои обреди в народни
празници, особено тези, при които се палят огньове, за да се възвърне силата му, или се хвърлят огнени стрели (на Сирница),
символизиращи неговите лъчи, а търкалянето на намазано със
смола и запалено колело (на Коледа) се асоциира с раждането на
Слънцето. Обичаят Еньова булчица на Еньовден и люлеенето
на Гергьовден са в чест на Слънцето. Най-вероятно Великден е
изместил някой езически празник, посветен на Слънцето. Обичаят да се забиват 140 ръжена в земята на 9 март имитира деянието на Слънцето да забива 40 железни шиша в земята, за да я
затопли и я обърне към лято. С култа към слънцето е свързан и
народният празник Конски Великден, адаптиран към християнския празник, посветен на св. Теодор Стратилат, при който конят
се почита като слънчев ипостас. Украсата на обредните хлябове,
предназначени за този ден, включва и елементи, изобразяващи
огън или огнище, от което кон гони злите духове. В украсата и на
други празнични хлябове почти винаги присъстват орнаменти,
символизиращи слънцето - кръст, кръг, търкалящо се колело,
розетка, триквестър. Тези символи се откриват в бродериите,
дърворезбата и други народни изкуства.
Друг начин за почитане на Слънцето, а заедно с него и Зората, е извършването на жертвоприношения:

Когато слънцето изгряло:
на дори ми веке слел;
намерил си суру агне
суру агне усуресту
усурусту пепелиту,
<...>
на Бога го курбан колете,
ясна му песна пеете,
та си фалите ясна зора,
573

ясна зора ясну сланце,
чи изгрелу на земета,
<...>
„Веда словена“ 1997а: 304

С култа към слънцето са свързани забраните да се хвърля
сметта и да се мете, а също да се уринира и да се плюе срещу него.
Мъртъвците и днес по стара традиция се поставят и погребват с
главата на запад, та лицето им да гледа на изток.

Поверието за някогашното наличие на две и повече слънца намира известно потвърждение в нови астрофизични изследвания в САЩ
(публикувани в ScienceAlert, вж. и ресурса arXiv.org). Според тях почти
половината от звездните системи в нашата Галактика са с двойни звезди. Те обикновено са млади образувания - на не повече от по няколко
милиона години. По мярката на стареене, звездните системи се освобождават от своята бинарност, което вероятно е станало и с нашата
Слънчева система, която в далечното минало имала втора звезда - Немезида. През последното десетилетие сред учените е особено популярна
хипотезата за „родените заедно“ звезди, а според компютърните модели
практически всички звезди могат да се родят не само по две, а в цели
звездни съвкупности. Преки доказателства за изследванията са твърде
малко, но въпреки това, както казва астрономът от Калифорнийския
университет в Бъркли Стивън Сталер, „Нашата работа е крачка напред
в разбирането на това, как се формират двойните системи, а също и
на това, каква роля тези двойни системи са могли да играят в ранината звездна еволюция“. Неизвестно откъде, но явно древните народи са
имали, макар и смътни, сведения за това явление, въз основа на което
са изградили своите митове за многото слънца - едно от свидетелствата,
че митовете не са плод на фантазията на първобитния човек. Най-вероятно това са забравени знания, получени от предходна цивилизация
или от срещите с братя по разум от други планети.
Дядо Слънчице, Дажбог, Еньо, Коледа, Крачун, Лел, Сива бога,
Сура Бога, Хърс, Яра Бога
Апелативът слънце води началото си от праслав. *sblnbce < *sblnbka < *sblпь, *sblnb, *sblna < ст.инд. svar-, вед. süvar, suras (род. п.) ‘слънце, светлина, небе’.

Ш Абаев В. И., Дети Солнца (о героях осетинского эпоса Нартах) //Абаев
В. И., Избранные труды: Религия, фольклор, литература, Владикавказ, 1990;
261-281; Амфитеатров А. В., Старое в новом, СПб., 1907: 72; Ангелов Д., Душевността на българина в песенния фолклор, С., 2002: 92-120, 147-167; Афанасьев А., Поэтические воззрения славян на природу, т. 1, М., 1994: 74-85; Березкин Ю. Е., Тематическая классификация и распределение фольклорно-мифологических мотивов по ареалам. Аналитический каталог: <http://ruthcnia.ru/
folklore/berezkin/>; Български етимологичен речник, т. 7, 2010:138; Българска
митология. Енциклопедичен речник (съст. А. Стойнев), С., 1994: 315-316; Веда
словена, т. 1,1997; Венедиков И., Златният стожер, Ст. Загора, 1995: 332-337;
Габышев Е. С., Культ солнца в мифологии якутов (Проблема древних этно-

культурных параллелей) /! Диссерт. на соиск. уч. ст. канд. истор. наук СПб.,
1998: <http:// coolrefrat.com /Культ солнца_в_ мифологии_якутов_проблема_древних_этнокуль турныхарал лелей>, 04. 12. 2010; Гейшор А, Митология на славяните, С.,
1986: 144-154; Георгиева Ив., Българска народна митология, С., 1983: 19-25;
Гинчев Ц., Огнените тракийски любовни стрели и живите Полели и Лели
/Купидони и Венери/ // сб. По няколко думи, С., 1988: 146-166; същият, Още
няколко думи за женитбата на слънцето // сб. По няколко думи, С., 1988: 175194; Голубином книга (1 и 2 вариант) <http.7/books .swarog.ru/books/Osource/ Oruss/
glubin/glubl.php> и c.../glub2. php>; ГУра А., Символика животных в славянской
народной традиции, М., 1997: 273-347; Евзлин М., Космогония и ритуал, М.,
1993; Елиаде М., Очерки сравнительного религиоведения, М., 1999: 127-154;
Етнография на България, т. 3, С., 1985: 25; Икимов Д., Госпот се допитува с гъаволо, дали да женъи слънцето, СбНУ, кн. 9, С, 1893: 167; Калоянов
А, Коледната песен „Слънце и юнак“ - семантика и астрономическа основа //
сп. Български фолклор, кн. 1-2, 1996: 4-20; Ковачев И., Народной астрономии
и метеорологии // СбНУ, кн. 30, С., 1914: 55; Коростовцев М., Религията на
Древен Египет, С., 1995: 49, 75-89; Копшдовски 3., Когато слънцето беше бог,
Варна, 1977; Кузьмичев И. К., Лада или повеет о том, как родилась идея прекрасного и откуда Русская красота стала есть, М., 1990: 108; Культ солнца
в мифологии якутов (проблема древних этнокультурных параллелей)'. <http://
referat.resurs.kz/ ref/downloa d/r7527 religion>; Кюмон Ф., Мистерии Митры, СПб.,
2000; Кюнстлер М., Митология на Китай, С., 1987: 38, 148-164; Луркер М.,
Богове и символи в Древния Египет, С., 1995:119; 155,173,175;Маразов И., Митология на траките, С., 1994: 114-129; Маринов Д., Народна вяра и религиозни народни обичаи, С., 1994: 40-46; Мифы народов мира, т. 2, М., 1993: 461-462;
477; Рыбаков Б. А, Язычество Древней Руси, М., 223-228; Сефербеков Р. И.,

Пантеон языческих божеств народов Дагестана (типология, характеристика, персонификации), Махачкала, 2009: 42-108; Славейков П. Р., За змеевете
// сп. „Ден“, 12 март 1875; Славянская мифология, М., 1995: 361-363; Словарь
славянской мифологий: <http://www.pagan.ni/s/ solntse0.php>; Слънчева женитба
(Съст. Тодор Моллов) // Ел.сп. LiterNet, Варна, 2014, № 5: <http://litemet. bg/folklor/
motivi-3/moma-slance-jemtba/ content. htm>; Стингъл M., Синовете на Слънцето,
С., 1989; Стоиков Д., От што е станал медо и зашто се не жени слънцето //
СбНУ, кн. 9, С., 1893. 134-135; ТРаилор
Б»., Первобытная культура, ^М. 1989.
131-132; 411; Токарев С., Религията в историята на народите, С.,1983: 29, 83
и др.; Тубелевич Й., Митология на Япония, С., 1986: 25; Фаминцьш А С.,
Божества древних славян, М., 1995: 70, 151-290; Хижняк Н., У нашего Солнца может быть злой брат-близнец, погубивший динозавров: <https://hi-news.ru/
research-develop ment/u-nashego-solnca-mozhet-byt-zloj-brat-bliznec-pogubivshij-dinozavrov.
html>; Чибча-муисков мифология: <http://gufo.me/ content^ mifenc/chibcha-muiskovmifologija-6368.btml#ixzz3aog Wu VuL>; Цепенков M., Как са сътворени слънцето
и звездите // СбНУ, кн. 8, 1892; 181-182; Циркин Ю., Мифы Финикии и Угарита, М., 2000:113-115 и др.; Шевалие Ж., Геербрант А, Речник на символите,
т. 2, С., 1996: 397-386; Eliade М., Istoria credințelor și ideilor religioase, București, 1992:
76.

СМАТРОША (сматроша /Кум./) > ГАДАТЕЛКА
4» Названието е производно от несъществуващия в съвременния български
език глагол сматрям, сматрем ‘гледам’ + суф. -оша.

СМОК /общоб./

575

В славянската митология смокът заема междинно място
между митологизираната змия и митичния змей, поради което в някои езици *smokb (> smok /пол./, zmok /чеш./, цмок /белорус./)
означава ‘змей’, а *Qžb (> wuž /луж./; вуж, уж /укр./; уж /рус./ и др.)
- ‘змия5 или ‘смок’.
Условно би могло да се приеме, че смокът при славяните съответства
на старогръцкия питон. В една руска есхатологична легенда за всемирния потоп се разказва, че смокът запушил дупката в Ноевия ковчег,
пробита от мишка, а по други версии - от риба и по този начин спасил
живота на земята. Затова Бог го наградил с жълти и червени околоушници. Според една босненска легенда Бог му позволил да се храни с
птиче и човешко месо, а по хърватската версия - да пие човешка кръв.
В някои украински поверия се казва, че смокът е роден от жаба.
Митът, че след като надхвърли 40 или 100 (а според румънците 7, 12
или 20) години, смокът се превръща в змей, разкрива архаичната вяра
в генетичната връзка между двата образа. По друго поверие 100-годишният смок има бели петна по главата и става цар на животните
/мариици/. Източните славяни вярвали, че в голямо море, разположено
в средата на Земята, живее огромен смок, истинско чудовище, което
може да глътне и гемия.
По отношение на функциите му, славяните са поверили на смока
най-вече фалическата символика на змията и мъжкото начало. В приказките се разказва за смок-жених и за царевич-змия. Често се асоциира и с женитбата. В някои руски райони появата на смок в сънищата
е символ на мъж изобщо или на стопанин, според други - да се види
или хване смок на сън е признак на бременност и раждане на син. Ако
девойка сънува смок, означава, че скоро при нея ще се появи обожател.
За друга важна функция на смока славяните приемали проявата му
като ипостас на покровителя-стопан, защитник на дома. В народните
поверия тази змия е бяла /сърби, хървати, босненци, чехи и словаци/, пъстра или червена /сърби/, блести като злато /чехи/, а други я описват като
сивкава, къса и дебела /Южна Русия/ и т.н.
Сред източните славяни понякога смокът се използва в ритуално-магически действия за предизвикване на дъжд.

В българските предания се споменава за смоци с косми по
гърба. Смятало се, че смокът има много силни очи, с които хипнотизира млекодайни крави, за да суче млякото им. Едно поверие гласи, че всеки смок си има крава.
Българите определили на смока още по-специално място сред
змийския род. Болярите на змийския цар са смоци. Те са началници на всички змии в отделните райони. Отличителният знак
на такъв смок е топчето на опашката му, за което се вярва, че
е скъпоценен камък. Според поверието есента, преди да се приберат в леговището си, змиите се отчитат пред своя началник
какво са правили през лятото. Тази, която е ухапала човек, той

576

я наказва, като не й разрешава да се прибере в зимовището и я
оставя да умре от студ през зимата.
Много по-изразена, отколкото при другите славяни, е функцията му на стопан. Смокът бил най-популярният ипостас както на духа-покровител на семейството и дома, така и на пазителя
на нива, лозе, извор, заровено съкровище или на други обекти.
Като стопан на къща смокът е една от зооморфните проекции на
духа на далечен прадядо, покровител на дома. Той се крие под
огнището в дясната му страна или под прага на къщата - поверие, познато и на другите славяни. Затова, когато му принасяли
кървава жертва овен или друго животно, то се колело над специално направена дупка в огнището, в която се стичала кръвта на
закланото животно. А когато му принасяли в жертва птица, тя се
колела на прага. Редица други семейни обредно-магични практики били подчинени на страхопочитанието към змията-стопан:
на различни празници (народни или религиозни) домакините й
оставяли на прага или в някой ъгъл в дома питка или нещо от
обредната трапеза. За да бъде приета от смока-стопан, при пристигането си в новия дом, булката намазвала с мед прага или се
водела при огнището, където разравяла огъня и т.н. Смокът-стопан не се появявал, а когато това ставало, се приемало като знак
за предстояща голяма неприятност, която може да е и смъртта
на някой от семейството. Обикновено когато видели смок в дома
или в двора, смятали, че това именно е стопанът на дома и семейството и затова било забранено да се убива. Вярвало се, че
ако я убият, непременно главата на семейството ще умре. Когато това все пак се случело, убитият смок трябвало да се закопае
и до 40-ия ден на това място да се пали свещ.
Смятало се, че стопанът на семейните или родови имоти, който живее в синорите, също се явява в облика на смок. Този образ
приема и стопанът-закрилник на общоселското землище, но тази
функция той споделял със змея. Широко било разпространено
убеждението, че в него е въплътен духът на знатен, влиятелен
приживе жител на селото. На него му била отредена функцията
да ги пази от природни стихии и най-вече от град. Според поверията, когато се зададе градоносен облак, смокът се изправя и
със свирнята си го разпръсва. Следователно той се възприемал
всъщност като пазител на плодородието на нивите. Вярвало се
също, че смокът пази нивите и от грабеж - свива се на колело и
с опашката си силно удря крадеца. Появата на смока в ролята
на стопан вероятно е архаична следа от славянския тотемизъм.
Понякога в образа на смок се явявал и стопанът на имане или
на извор, на дърво и др., роля, изпълнявана и от ламята. Функциите на смока като стопан-закрилник го доближава до змията,

577

змея и ламята. Би могло да се каже, че той се ситуира в митологичното пространство между змията и змея и ламята. Същевременно битувало вярването, че когато смокът е свит на колело,
ще има суша, а ако се убие, ще завали. Друго поверие гласи, че
продължителна суша настъпва, когато се сражават 40-годишен
смок и 40-годишен шаран (вероятно в периода на метаморфозата им в змей).
Смокът обитава синорите, т.е. границите между нивите на
различни стопани или на селищата, поради което някои го наричат синорник или междик. Вярвало се, че той ги пази и
затова понякога селяните му оставяли мляко на синора. При
изораването на първата бразда през пролетта орачът заравял
парче от обредната пита и от варения петел, а понякога и първото, боядисано в червено великденско яйце, което също е дар
за него. Смокът, който живее в гробище, се смота за пазач на
умрелите.
В миналото съществувал обичай, според който, ако на някоя
родителска двойка се роди дете, след като предишното било мъртвородено, бащата трябвало да убие смок и да направи от кожата
му пояс, който майката поставяла на кръста му. Пояс от смок
трябвало да носи и бездетна жена. Тези обичаи, от една страна,
подсказват, че смокът притежва способности да подобри детеродните възможности при хората, а от друга страна, потвърждават,
че една от основните функции на духа-покровител на дома е да
се грижи и за продължението на рода.
Поради вярата в благородните функции на смока било забранено да се убива, а който го правел и дори ако само се опитвал да
го направи, след това се разболява от някоя тежка болест - епилепсия, осакатявал или полудявал.
бранач, вардач, въртикъща, домошар, ижница, къщница, междик, мишкар, пазачка, синорник, стихя, стопан, таласъм, чуварка; змия

w Твърди се, че терминът смок е вариант на праслав. *smakb < инд.-евр.
*smuk-/*smöuk- ‘мъкна се’. Поради схващането, че смокът бозае от вимето на кравите, по народна етимология названието се извежда от глагола смуча. Фонетични варианти на смок се откриват във всички славянски езици, където обикновено са със значение ‘змей, дракон’ - смдк и смук /срб.-хрв./, smök /словен./, смок /
рус., в приказки/, смок, цмок /белор., в приказки/, smok /чеш., пол., кашуб./, zmok
/чеш., словаш./ и т.н., а за понятието „смок“ често се използва названието уж
и негови варианти. Този факт потвърждава митологичната генетична връзка
на змея и смока в славянската митология и поверието, че змеят произхожда от
смока.
Ш Арнаудов М., Студии върху българските обреди и легенди, С., 1972: 223;
Българска митология. Енциклопедичен речник (съст. А. Стойнев), С., 1994:
151, 342-343; Георгиева Ив., Българска народна митология, С., 1993: 210-212Маринов Д., Народна вяра и религиозни народни обичаи, С., 1994:165-169, 300,

578

720-723, 747-749; Славянские древности, т. 1, М„ 1995: 396-400; т. 2, М., 1999:
120-124, 333-341; фоева-Григорова Е., Демоните на Родопите, С., 2003: 74108.

СМРЪДЛА (Смръдла /Стакьовци, Белогр.; Балванци, Търн.; Г. Делч./)

Болестотворен дух с образ на грозна жена.
Тя напада децата и когато това стане, лицата им се покриват с рани или струпеи, които болят и сърбят. Произнасянето
на името й е табу, защото духът непрекъснато подслушва и щом
го чуе, веднага отива при децата в съответната къща. Но не се
ядосва, когато я наричат с евфемистичното име Руса. Тя може
да отиде в дадена къща и ако е напратена ‘изпратена’ от някой
зложелател чрез магии.
w Названието е производно от глагола смърдя + -ла и метатеза на -ър- > -р~ь-.
Ш Маринов Д., Народна вяра и религиозни народни обичаи, С., 1994:288.

СМЪРТ (Смърт)

Олицетворение на физиологичното явление смърт най-страшният дух в българската демонология, чиято функция
е да прекъсне живота на хората и животните.
Този демоничен образ, възприеман като особен вид антропоморфно същество, някога бил разпространен предимно в Европа и Африка.
Смята се за невидим, но и днес в представите на европейците това е
женски демон с вид на уродлива старица с коса в едната си ръка. С
косата си покосява живота на хората. Спорадично Смъртта се явява
в облика на мъж или юноша. При всички индоевропейски народи има
още една представа за Смъртта - често тя се изобразявала като човешки скелет - зъбат, с ясно изразени ребра; в дясната си ръка държи коса,
а на рамото й е метнат кош с различни инструменти - сърп, брадва,
тесла, гребло, стрели, копия и др. под., с които отнема живота на хората.
В този вид е представена в илюстрациите на старинните руски ръкописи. В народните представи на белорусите и до днес този скелет е обвит
в бял прозрачен саван. В една от най-древните представи Смъртта се
олицетворявала и в образа на ужасно звероподобно чудовище - кривите
й нокти били като на звяр и се смятало, че тя ги забива в жертвата си,
след което изпива кръвта й /гърци, римляни/. При етруските демонът на
смъртта Айта е с глава на вълк, но на погребалните урни той се изобразявал с облик на брадат мъж с шапка от вълча кожа.
Често този демоничен персонаж при европейските народи има свое
име, производно от корен мор-, мар- като Мара, Марена, Моргана и др.
под. При бретонците олицетвореният образ на смъртта се нарича Анн
Анку или само Анкуи. В техните митологични представи се явява с образа на висок слаб и белокос мъж. Но понякога и той е с вид на скелет, който

579

се съпровожда от два призрака. Етруският демон на смъртта се наричал
и ХаруМ, които, под влияние на гръцката митология, по-късно приел
функцията на проводник на душите на мъртвите през реката на мъртвите. Същата функция е отредена и на женския демон Вактх (може би някогашна богиня на смъртта). Те се изобразявали с криле. Освен това тя
държи в ръка факла, с която осветява пътя на мъртвите, a Харун държи
чук. Ирландските келти като бог на смъртта почитали Донн.
Във фолклора на различни народи се предават случаи на срещи на
хора със Смъртта. Любим мотив в тях е как някой успява да я надхитри и да я застави да удължи живота му /африканци, италианци, испанци,
немци, поляци и др./. Всъщност обикновено не тя определя продължителността на живота и часа на неговия край; това е дело на богинята на
съдбата и нейните подчинени орисниците. Тя само изпълнява заповедите на всевишния Бог, като в определения ден и час тя „взема“ живота на човека, предопределен да умре, защото срокът му на този свят
е изтекъл.
Понякога Смъртта проявява доброта към хората - според един мит
става кръстница на новородено /испанци/ или взема новородено момченце, отглежда го, възпитава го и то става велик лекар /французи/. Един
вариантен мит разказва за някакъв бедняк, който срещнал грозна старица - това била Смъртта; тя го дарила със способността да я вижда при
болните и ако е застанала до главата на някой, това означавало, че той
скоро ще умре, но ако е при краката му, той ще живее; това го направило богат /малтийци; испанци, французи/. В представите на индианците
хопи смъртта Масау е от мъжки пол и се смятал за добър, защото е
страж на техните души; освен това той ги научил как да създадат селско
стопанство и ги предупреждавал за предстоящи опасности.
Митологичните представи на европейските народи за образа на демона Смърт са подобни на тези, които са представени в африканските
традиции, където олицетворението на смъртта е често явление. Африканските митове се различават по жанр от европейските, но сюжетите
са доста близки. В Северна и Южна Америка евроафриканският тип на
олицетворената смърт се среща спорадично - при майте това са образите на персонажите Иум-цек и Кан-нич. За Смъртта като самостоятелен
персонаж и нейната пратеничка Каладути се споменава в будистки източници. Според индуизма, Земята се оплакала на Брахма, че хората
станали много и й натежали. Тогава той създал Смъртта, а по друга
версия тя се появила от неговото тяло, като в двата случая нейните
сълзи са болести. Брахма й заповядал да умъртвява хората и така те
станали смъртни. В китайската митология Смъртта (Мен По) също е с
женски облик; тя служи в царството на мъртвите Ди Юй, където упоява душите със специален чай, за да забравят предишния си живот. В
представите на арабите мюсюлмани обаче Смъртта е с облик на ангел.
Всъщност и в православните християнски вярвания ролята на Смъртта
се поема от Архангел Михаил.
В редица случаи за смъртта, като физиологично явление, отговаря някое божество, което вероятно е по-ново явление. Според един
алтайски мит Смъртта е подвластна на Ерлик - бога на подземното

580

царство; когато хората били безсмъртни, те го помолили да им дари
смърт; след дълго мислене, той пуснал духа на Смъртта от своя дворец.
Египетският Издес (от началото на Средното царство), който по-късно се
слива с Анубис, натоварен с ролята на главен бог на смъртта и съдник
на мъртвите; за бог на смъртта и покровител на мемфиския некропол
се смятал Сакар, който бил изобразяван като мумия с глава на сокол;
шумерското божество Намтар е пратеник на богинята на подземното
царство Ерешкигал; то носи смъртта на хората в определения от съдбата им час. При угаритите Муту е бог на смъртта и преизподнята, а ханаанският и финикийски бог Мот се възприемал като олицетворение
на природно бедствие, но неговото име означава ‘смърт’, т.е. концептът
смърт в този случай има по-широк обхват. Бог на смъртта в индуизма
е синът на Слънцето Яма, но тази му роля се споделя с Кала - бога на
времето, а съпругата му Кали се определя като богиня на разрухата
или персонификация на духа на злото, но според нейната характеристика тя се асоциира по-скоро с образа на Смъртта - носи огърлица от
черепи, коланът й е от отрязани ръце, обиците й са детски тела, описват
я с изплезен език, а от устните й капе кръв, в едната си ръка държи меч,
а в другата - отрязана човешка глава; понякога се изобразява как ходи
по окървавено бойно поле и пие кръвта на жертвите. В зороастризма
богът на вятъра Вайу изпълнява и функцията на бог на смъртта. В старогръцката митология богът на смъртта е Танатос ‘Смърт’, а в римския
пантеон има няколко божества на смъртта - бог Морс и богиня Морта
или Либитина и Прозерпина, която е аналог на гръцката Персефона,
но главният бог на смъртта е Плутон, който властва в подземния свят
на мъртвите и излиза на земята само когато трябва да вземе някоя човешка душа. Гръцкият властелин в света на мъртвите еХадес, известен
и с името Аид. Етруският бог на смъртта Оркус // Орк се възприема като
първообраз на днешния дявол. Бог на Смъртта имало и в келтекия
пантеон - Балор е едноок, но тъй като окото му било огнено и можело
да изпепели целия свят, той носел превръзка, която свалял само когато
бил ядосан. Божества на смъртта има и в други пантеони. Такива са
Итонде /Заир/ и На Нгуту /Западна и Централна Африка/, Огиуву /Бенин,
3. Африка/, Торе /пигмеи бамбути/, които показват, че африканците също
вярват в наличието на такова божество, а не само в демона на смъртта.
Подобни персонажи в Америка са: ТсТсет при хайда /канадските острови
Куин Шарлот/; Миктлантекутли и съпругата му богиня Миктлансиуатал /ацтеки/; главен бог на смъртта при майте е Сизин или Икал Ахау
// Кум Хау; Хунхау или Чамер, а по други източници това е Ах Пуч на
вид облечен в бяло скелет с коса, чието острие е от кост /И. Гватемала/, но
тези представи, вероятно, са възприети от испанците. Някои от божествата на смъртта отговарят и за болестите: утаритският бог на епидемиите и смъртта Paui any; в тибетската митология е Сабдаг, която също се
изобразява със сърп в дясната си ръка, а в лявата държи торба с болести - образ, подобен на европейския и африкански облик на Смъртта; в
индуиската митология богинята-змия Манаса наказва със смъртоносни
ухапвания тези, които не я почитат, а от друга страна, предпазва хората от змийски ухапвания. Гръцкият бог Танатос има брат близнак,

581

наречен Хипнос - те са синове на Нощта. Често боговете на смъртта са
и господари на подземния свят - угаритският Муту (Möt), който, в борбата с Баала, признал неговата власт над небето и земята; шумерският
и вавилоно-акадски хтоничен бог на подземния свят Нергал е бог и на
войната и внезапната смърт. В писмените източници са регистрирани
и няколко шумерски божества на преизподнята - Шурпае, Намтар,
Месламтаеа, Ерешкигал (натоварена със същата функция и при вавилонците), които имали пряко отношение и към смъртта. Такива са също
скандинавската Хел, ст.гръц. Аид и съпругата му богинята Персефона;
латвийският Веле (Wels) (а вероятно и славянският Велес), осетинският Барастар и т.н. Богът на смъртта при майте властвал в деветия
- най-дълбокия и най-страшния подземен свят. Според ескимосите владетелката на Адливуна (подземния свят) Седна е богиня и на морето.
Олицетвореният образ на смъртта при източните славяни е с вид на
съсухрена уродлива старица с големи зъби, костеливи ръце и крака, но
вместо с коса може да се появи с нож или сърп. В народните представи
тя е наметната с бяло покривало /белорусы/, в дясната си ръка държи
коса, а в лявата - факла /руснаци/. Литовската богиня на смъртта и чумата Гилтине, чийто прототип явно е Смъртта, обикновено се изобразявала като скелет с коса в ръката, но понякога тя има образ на страшна старица със син нос и отровен език. Наметната с черен саван, нощем
тя броди по гробищата, за да изсмуче отровата от труповете, а след това
близва тези от живите, които трябва да отрови. Вероятно във връзка с
отровата възникнала вярата, че тя може да се превръща в змия. Вярва
се, че може да приеме образа на котка, която се блъска в прозорците, а
този, който я пусне в дома си, непременно скоро ще умре /чехи/. Според
едно от най-старите поверия, тя е с образ на птица, най-често гарван
или тъмносив гълъб. Затова едно от прозвищата й или евфемизмите за
нея е крилата, а в старите руски гатанки тя направо се нарича „птица“.
Архаична е и представата за Смъртта като страшилище, чийто облик
съвместява човешки и животински елементи.
В славянската митология богове на смъртта са Нав и Мара // Марена. Навярно от свитата на тези божества са демоните марой, марок и
други, чиито названия са от същия корен. В представите на славяните
понякога Смъртта приема образа на сойка. Помощници са й болестите,
а Чумата понякога се отъждествява с нея. Богинята на смъртта Гилтине в литовската митология също е отговорна и за болестите.
Олицетвореният и персонифициран образ на смъртта в представите на българите, общо взето, се покрива с този на другите
славяни. Тя е слаба уродлива старица с разчорлени коси, големи зъби и дълъг нос. В едната си ръка държи коса или сърп. Тя
носи торба с различни инструменти, с които разчленява тялото;
разглобява ставите със свредел и длето или ги разрязва с трион,
прерязва жилите, избожда очите и т.н. и накрая с брадва отрязва главата.
Този персонаж вероятно е изместил архаичната богиня олицетворяваща смъртта, назовавана с различни еднокоренни ми582

тоними като Мара, Мора, Морава, Мория, Моралия, които
са преосмислени в болестотворни демони. Същевременно тя се
идентифицира и с Баба Черна - друго название или ипостас
на езическата богиня на смъртта при българите, а може би неин
ипостас е приказната героиня Баба Ята.
Частично е съхранена представата за птицата като олицетворение на Смъртта. Образът на птицата обаче по-често се възприема за облик на душата на умрелия човек.
След християнизирането ролята на Смъртта поема св. Архангел Михаил, който също е с коса или нож в едната ръка, а в другата с везни, за да мери греховете на умрелия.
Косилница, Мора, Умирачка
ф ф Митонимът Смърт е формиран по метонимичен път от апелатива
смърт, който е от прасл. *sbmbrjb < ст.инд. mțlis ‘смърт’.

Ш Березкин Ю. Е., Происхождение смерти - древнейший миф // Этнографическое обозрение, М., 2007, №1: 70-90; Бисенбаев А К., Мифы, древних
тюрков, Алматы, 2007: <http://www.eurasica.ru/articles/library/ak_bisebaev_mify drevnih
tyurkov/l/>; Български етимологичен речник, т. 7, С., 2010: 226; Джордан М.,
Енциклопедия на боговете, С., 1998; Мифы народов мира, т. 2, М., 1992: 456457; Напърт Дж., Индийска митология, С. 1994: 179; Славянская мифология. Энциклопедический словарь, М., 1995: 358-360; Соболев А. Н., Мифология
славян, СПб., 1999: 40-46; EJiade М., Istoria credințelor și ideilor religioase, 1.1, București,
1992; 159-162.

СНИГНА БОГА /фолк./
Бог, отговарящ за зимния сезон, антипод на Лета Бога в
българската митология.

Негови слуги са Зима Юда и Слана юнак, които Снигна
бога през лятото държи заключени в занданите си. За да застави
милите си слуги да се оттеглят при него, някога хората му правели жертвоприношение по девет вола. Смятало се, че той живее
на небето, където е неговият дворец.
фф

Компонентът Снигина е производно от апелатива сняг + суф. -ина.

Ш Ведасловсна, т. 1, С., 1997: 377-394.

СПИДА (спида /ЮЗБ/, спйдъ
ВИХРУШКА; ВИХЪР

/Дервент, Дедеаг./,

спида

/Церово, Соф./) X

ф ф Названието се свързва с гр. аспйда ‘самовила; прен. грозна и развратна
жена’, но би могло да е от гр. отп/сц (-dSog) ‘внезапен вятър’.

Ш Български етимологичен речник, т. 7, С., 2010; Коджаев А, Гръцко-български речник на „атаревуса“ и „димотики“, С., 1972.

583

СИРИЯ (спрйя, спрйа /СЗБ/); СПРИХЙЕ (сприхйё

/Стр./) > 1) ВИХЪР;

ВИХРУШКА; 2) САМОДИВА

Среща се и с още едно значение, според което сприите са митични същества с неопределен образ. Вярвало се, че срещата с
тях носи нещастие и болести, най-вече парализа.
Названието е производно от прилагателното сприхав, а мотивацията вероятно изразява сприхавия характер на персонажите, т.е. това, че те внезапно
избухват и се развихрят.

СТИХНЕ (слгйхйе, стйя /Лерин./)

Някакво митично същество, отвратително чудовище с антропоморфен вид - стар мъж или жена.
Названието е вариант на стихия.

ст

ДЯ (стихия /ЮЗБ/,

стйя /Охрид.; Струга; Скоп./, стйа /Охрид/, стйи

Митично същество, вид водна дева, чието тяло в митологичното съзнание на българина представлява хибрид на жена и риба,
т.е. има вид на полужена-полуриба - от талията нагоре изглежда като красива млада жена с много дълги коси, а надолу тялото
й е като рибена опашка.
Българската стихия е аналог на старогръцката сирена от следомировата епоха. В испански, френски, италиански и полски това същество
се нарича Siren, Sirene, Sirena, Syrena или Sereia - митономинанти, рефлексии на ст.гр. Zspriveț. Те са придобили популярност в западноевропейската култура и с названията мермаид (mermaid) и ондина, идентично
с балтийската ундина. В келтската традиция към тях се отнася феята
Мелюзина - дух на водата в свещените извори и реки, изобразявана
като жена-риба (или жена-змия), а понякога е с две рибени или змийски
опашки. Допуска се, че този митичен образ е зает от келтите. Известни
сходства с българските стихии имат шотландските юелки и ирландските роани - човекоподобни тюлени. В исландски летопис от XII в. се споменава за маргир - жена-риба по бреговете на Гренландия. Не е изключено първообраз на тези митични персонажи да са индийските наги.
На българските стихии съответстват руските фараонки и Кицка
жонка, които се отъждествяват с един вид водни русалки и някои водни
деви в другите славянски поверия.

Според поверията на българите стихиите обитават реките и
най-дълбоките вирове или тяхното крайбрежие. Там живеят на
групи. Те хващат или обвиват с косите си попадналите във вира
хора и ги давят.
584

В съвременния български език синоним на с т и х и и т е е русалка, митономинант, пренесен от друг персонаж, сравнително
по-близък до самодивите.
Неотдавна в Египет бе открит скелет на жена, чиято долна половина
е като кост на рибена опашка. Още по-голяма изненада за учените е
изхвърленото през лятото на 2017 г. в Хавайте тяло на мъртва жена с
рибена опашка. Тези факти пораждат мисълта, че на океанското дъно
живеят същества, които някога българите наричали стихии, а днес са
известни под името русалки.
w Основният вариант на названието е заемка от гръцки, където c t t o i /e io (мн.
ч. GTOi/etâ) означава ‘привидение, дух, призрак’. Със значение на ‘призрак, привидение; зъл дух’ думата е заета в румънски (stihie) и в албански (stihi, stihjo). В
съвременния български език стихия означава ‘силна буря’.

Ш Батаклиев Г., Антична митология. Справочник, С., 1992; Български
етимологичен речник, т. 7, С., 2010: 464; Геров Н., Речник на българския език,
т. V, С., 1978: 259; Матов Д., Свръхестествени същества - духове П СбНУ, кн.
IX, С., 1893:131; Мифы народов мира, т. 2, М., 1992; Традиция - русская энциклопедиях <http:// traditio-ru.org/wiki/%DO%AO%D 1 %83%D 1 %81 %DO%BO%DO%BB%D

0%BA%D0%B0>.

СТИХЯ (стиха) > 1) СЯНКА /ЮБ/; 2) СМОК, СТОПАН /ЗБ/
Названието е вариант на стихия.
Ш Геров Н., Речник на българския език, т. V, С., 1978: 259.

СТОПАН (стопан /Свилен.; Харм.; Хаск.; Панаг.; Охрид/, стопан
ступан /Стр./); СТОПАНИН (стопанин /ЮИБ./)

/ЮЗБ./,

Персонаж от низшата митология, възприеман като дух-покровител на дом, селище, землище и др., отъждествяван с духа
на знатен прародител, обикновено основоположник на рода или
племето, който и след смъртта му се смятал за закрилник на
своите потомци и на тяхното имущество.
В една или друга степен този митичен образ е познат на всички народи от най-дълбока древност. Той пряко се свързва с култа към прадедите и с тотемизма. Често починал отколешен глава на семейството и/
или вожд на племето били издигнати до ранга на домашни или племенни божества. В началото за първи родител на рода, племето, народа се
смятало някое животно или птица, избрано за тотем и техен закрилник
(такъв е небесният вълк за тюрките, вълчицата за монголите, гарванът или орелът за сибирските народи и т.н.). С течение на времето тяхното място било заето от най-висшестоящата и най-авторитетна
личност от предните на семейството, рода или племето, смятан за техен
основоположник.
Впоследствие към първия дух-покровител се присъединявали и ду-

585

ховете на други знатни представители на рода или племето. Вярвало се,
че след смъртта си те получават свръхестествени сили, което им дава
възможност да продължават да се грижат за своите потомци и да им
помагат в сложни ситуации. Добрият дух-покровител на дома Лар Фамилиярис при римляните се възприемал като еманация на прадядото-родоначалник. Безименни домашни духове-покровители в римската
митология са пенатите, чието задължение също е да осигуряват благополучието на семейството и да покровителстват домашното огнище.
Затова ежедневно в огнището се хвърляло по малко от обяда или останалите трохи, посипвало се щипка брашно или сол. До известна степен
те се доближават до японските домашни, родови божества ками, които
всъщност са обожествени отдавна починали знатни прародители. Невидим дух на прародител, който се явява понякога в облика на змия или
гущер, в гръцката митология е voiKOKopr|o. Той обитава дупка в основите
на къщата, където му подхвърляли трохи, а в празнични дни му наливали мляко. Под названието тояакас; (топакас) духът на праотеца-покровител е познат и на о. Кипър. Такива са и келтските домашни духове
брауни, за които се вярвало, че през нощта вършат различни добрини
на живущите в дома, а също и джуджетата коболди от поверията на
викингите, които живеят в къщите и нощем тайно вършат най-тежките
домашни работи. Старите скандинавци също почитали своите предци
и разчитали на техните съвети и подкрепата им на този свят. Ролята
на духове-покровители в скандинавската митология играли и елфите,
които се асоциирали с праотците не само на кралските родове, но и на
обикновените хора. Според „Авеста“ зороастрийците се обръщали за помощ към фравишите - духове на праведни предци. За духа-пазител на
дома Фари и за фраваши - духовете на починалите предци се разказва
още в староперсийската митология. Под названието арвох те се откриват и в таджикската митология, където някои от тях се възприемали и
като покровители на занаятите и занаятчиите. За да омилостивят арвоха, таджиките наливали масло в огъня или пъхали борови пръчици
в жаравата в домашното огнище. От тях този обичай преминал и при
узбеките. Стопанин на дома има и при марийците, удмурите, а чуващите се страхували от духовете на предците си; правели им помен, за да не
вредят на живите, и се молели за тях на Бога (Торбу). Терминът genius
‘дух-покровител’ в латински е преминал под различни варианти в други
европейски езици, което означава, че вярата в този митологичен персонаж в древността е битувала в Европа. В представите на румънците
Știma banilor (comorilor), за когото вярвали, че пази имуществото в дома,
бил с вид на невидим побелял човек, облечен в бели дрехи. Но той бил
познат и под облика на змеи (zmeul) или на змия (șarpe de casa), която
се крие под огнището, а домакините сутрин и вечер й оставяли мляко.
Невидимият дух на прародител при гърците също понякога се явява
в облика на змия или гущер. При турците в облика на змия се явява
tarla bekțisi ‘пазител на полските имоти’. Възможно е това поверие да е
архаична следа от тотемизма. Известно е, че хуните в Централна Азия
по време на ежегодните пролетни празници, освен на небето и земята,
принасяли жертви и на духовете на своите предци. Тюрките също вяр586

вали в духовете на предците-закрилници. В представите на османските
турци домашният дух-покровител Ev bekfesi ‘пазач на дома’ бил с вид на
чер арап или на джин; обитавал изоставени запустели къщи, в които
не позволява на никого да се засели. Според алтайски поверия родовите
и семейните духове-покровители са с вид на птици и зверове. Чувяттште
смятали, че някои от тях са по-силни от шаманите и който имал такъв
покровител (йерёх), не се боял от шамани и дори можел да влезе в противоборство с тях. Вярвало се, че ако семейството го помоли, той може
да навреди на съседите, като им изпрати болест. Но в повечето случаи
те се смятали за добри духове, които помагат на хората, покровители са
на домашното огнище и семейството. Фигурки с антропоморфен облик
на йерех, обикновено с вид на жена, родителите подарявали на дъщеря си, когато се омъжва. Във всеки дом на кетите (енисейските остяки)
също имало фигурка, изобразяваща алел - добър домашен дух, която се предавала от поколение на поколение, вярвайки, че тя осигурява
благополучието на семейството и предпазва членовете му от зли духове
и болести. Вярата в духа на прародителя-покровител била позната и в
Кабилия (област в Алжир), но след ислямизацията бил заменен със светец-мюсюлманин, натоварен с ролята на закрилник на селището, който
се почита и днес. Под една или друга форма до днес е запазена вярата в
предците-покровители при китайци, корейци, японци.
Подобен персонаж има и в славянската митология. Чешкият домашен дух скржитек се явява в различни образи. За поляците и словаците това е малко човече, наричано луд. Близко до този дух са полските
крашиета, които също са дребни и носят червени шапчици. Джудже с
червена шапка и дълга брада е и литовският каукас. Типично джудже
- с ръст една педя, голяма глава и дълга брада, е и домашният дух дид,
дидко в Галиция. В представите на лужичаните кобуд е дребен мъж,
който се превръща в сврака или теле. Явно тези персонажи са свързани
с архаичния култ към прародителите. За това говори фактът, че названия за домашния дух от корен дед // дид се откриват в почти всички
славянски езици: ded /чеш./; dziad /пол./; djed /срб.-хрв./; дидко /рус. и укр./, а
също хатний дидко, домовой дед /укр./', дедко, дедушко, дедушко-браток
/рус./; дзяд, дяденька, дед /белорус./. Поляците вярвали, че домашният
дух-защитник не напуска дома, в който първоначално се е заселил, дори
ако той бъде опожарен. При западните славяни имало и други домашни
духове, които те обожествили. Извайвали ги от дърво в антропоморфен
вид и ги държели на специално място в дома си. Според някои летописи
те принасяли жертви на своите идоли, надявайки се искрено, че те им
помагат.
Домашният родово-семеен дух покровител, идентифициран с основателя на рода, е характерен за източните и южните славяни. Те вярвали, че такъв дух има всяко семейство. Известен е с многобройни названия, но най-често се нарича домовой и домовик /руски/ или домовник
/украински/, хатник, господар /белоруски/. Смятало се, че отсъствието на
такъв дух в къщата ще донесе нещастие на семейството и разруха на
дома. Той е невидим, но понякога се явява в облика на собственика
на дома, за да предупреди за наближаваща неприятност в семейството,

587

най-вече смърт. По друга версия той е с вид на мъничко човече или на
дребен белокос старец с дълга бяла брада, облечен в червена рубашка,
препасана със син пояс, а други го описват като жълт, риж или черен
човек, понякога космат. При източните славяни той може да бъде и в
облик на жена (домовиха, домаха, хозйка и др.). Смята се, че тя е съпруга или дъщеря на домовоя (домовика), а понякога се отъждествява
с кикимора. Домовоят има и зооморфни ипостаси в образа на змия
(смок) и по-рядко на жаба, невестулка, паяк или се превръща в котка,
куче, крава, мечка с човешка глава и стъпала, понякога е с дебели
ръце и крака, покрити с козина. В руската митология домашните духове
са няколко и имат различни функции: един е отговорен за семейството
и дома, на когото се подчиняват другите, които са пазители на добитъка или на стопанските постройки, банята, хармана и т.н. Обектите,
за които се грижат, мотивират някои от имената му - домник, банник,
гумник и т.н. Домовоят върши различни домакински работи: поддържа
огъня, почиства, грижи се за добитъка и пр. Това прави нощем, като същевременно предпазва дома от крадци. Той се възприемал като добър
дух, който се грижи за здравето на членовете на семейството, осигурява реколтата и приплода на добитъка. Голяма слабост има към конете, но само ако му допада цвета им. Грижата за добитъка, присъща в
по-ранни времена на бог Велес, била прехвърлена на домовоя. Вечер
му оставяли по нещо от вечерята зад печката или на прага, където се
смятало, че той живее. Според поверията домовоят полага грижи за
благополучието на дома само ако в него царуват мир и разбирателство,
ако членовете на семейството са трудолюбиви и поддържат нужния ред.
В противен случай се сърди, чупи съдовете, плаши хората, шуми през
нощта и с нищо не помага на мързеливите, немарливите и разсипниците. До късно бил съхранен обичаят при местенето в нов дом домакинята
да пренася жар от старото огнище (или печка) в новото, отправяйки
молба към домовоя да проявява милост към тях и в новото жилище.
За генезиса на домовоя при източните славяни има още една версия. Някои изследователи смятат, че той е наследник на славянския
бог-демиург Род или на предполагаемия бог Чур (Щур, Цур), които
най-вероятно били покровители на славянския род. Връзката на домовоя с огнището дава основание на някои да го възприемат за наследник
на Сварог, който олицетворявал огъня и се смятал за прабог.
В българската традиция понятието стопан има по-широк обхват. Би могло да се каже, че това е обобщаващо название за
всички духове-покровители, които се диференцират по своите
функции, произход и вид. Същевременно стопаните на различните обекти имат различни регионални названия.
1. Традиционният стпопан се възприемал като покровител на
рода, семейството и тяхното имущество. Вярвало се, че това е
духът на основоположника на рода или на друг авторитетен негов член, който преди смъртта си бил най-старият и влиятелен
член в семейно-родовата задруга. Затова понякога го наричали

дядо (дядолго). Смятало се, че след смъртта си той се превърнал
в свръхестествено небесно същество. По една версия бил задържан и заставен от Бога още известно време да се грижи за живите си потомци. Това определя ролята му на медиатор между
своите наследници и божествата. Затова този митичен персонаж
се радвал на голяма почит от всички семейства в рода, които
вярвали, че той от своя страна ги закриля от зли духове, пожари
и други бедствия, съдейства за благоденствието и здравето им,
за лекото раждане на жените, животните да се плодят, нивите
да са плодородни и др. под. Това е най-добрият дух. Стопанът се
почитал по-скоро като домашно, семейно-родово божество, а не
демон, като по този начин се свързва със западнославянските домашни духове и с тюркските духове-закрилници. Затова се отнасяли към него с уважение и страхопочитание като към боговете.
Българският стопан може да бъде с антропоморфен или със
зооморфен вид. Според поверията той се явява в облика на
жаба и по-често на смок, който живее под къщния праг или
под огнището, които се считали за сакрални. Според някои той е
възникнал от метаморфозата на кръвта на жертвеното животно,
принесено в жертва при началото на строежа на къщата, поради което той е с вид на овен или на друго жертвено животно.
Спорадично е вярването, че когато се нарушавали някои изисквания, свързани със стопана, той се превръща във вълк и изразява своето недоволство, като създавал неприятности на своите
наследници.
В човешкия си облик той е невидим, но понякога се показвал
на някой от семейството като мустакат старец с дълга бяла брада, облечен, но гологлав и бос. Смятало се, че обитава тавана на
къщата, застава на основната греда, откъдето наблюдава домочадието и му се усмихва. Яде и пие, затова на някои празници
символично го канели на трапезата или му оставяли храна в ъглите на тавана. Присъствието му в дома е неосезаемо, но понякога помага в домакинството — подрежда, чисти, храни животните. Когато огладнее, потропва или се появява в съня на някой от
семейството и по този начин напомня за себе си. В антропоморфния си облик стопанът се явява най-често на сън на главата на
семейството или на друг негов любимец от семейството, когато
трябва да предупреди за предстояща неприятност, някакво премеждие, приемано като следствие от извършен грях на някой от
подопечните му роднини. Тогава той ги напътства, нашепвайки
на сън в ухото на някой от семейството какво да направят, за да
се изкупи греха и да се предотврати злото. Понякога се появява, за да каже на близките си, че ги очаква голямо плодородие.
Спорадично се срещат съобщения за стопан на водни обекти с

вид на бял или черен овен. В двата случая се извършвал семейно-родовият обред стопанова гозба (курбан на дядото, курбан
на наместника, наместник, намёстникова трапеза). В него
участвали отродилите се жени в дома и три външни жени, които
не са повторно омъжени или вдовици. Те почиствали къщата и
приготвяли трапеза. Правели прясна питка и баница, като тестото се замесвало с мълчана вода, донесена от най-младата жена
в къщата. Основното ястие е от принесената в жертва черна кокошка. Колела се при огнището, където се правела дупка, в която се стичала кръвта. После се замазвала с кал, а перушината на
кокошката се изгаряла. Вземало се по малко от всички неща на
трапезата, наливало се вино в три чаши и се поставяли в ъглите
на тавана за стопана.
Подобен обред се правел и когато в семейството имало тежко
болен. В събота се принасял в жертва черен овен. Колел го някой
съсед и се приготвял от специално избрана съседка. Тя омесвала
и хляб за една пещ. Тези съседи не трябвало да са съпрузи и ставали побратими на болния. Трапезата се приготвяла за вечерта,
когато се канели и други съседи. На нея задължително имало
паница с вино, покрита с питка, колкото отвора на паницата,
която преди да започне вечерята, се предавала от ръка на ръка
и всеки я завъртал по три пъти. После се оставяла на полицата, където стояла до следващата събота, когато отново всички
се събирали. Месели нова питка, с която също покривали паницата и след като всеки отново я завъртал по три пъти, питките
се изяждали. С това обредът се смятал за завършен. За някои
извършването на този обред било ежегодна традиция на една
и съща дата, свързана с деня, в който преди години стопанът е
оказал някаква голяма мистична помощ. Други оказвали тази
чест на стопана на всеки седем години. Понякога и без повод се
принасяла жертва на стопана, обикновено безкръвна - раздавало се хляб или варено жито.
Стопанинът може да бъде и опасен. Според поверията не бива
да му се отговаря, когато той вика. Вярвало се, че ако го пренебрегват, ако не го почитат и най-вече когато не принасят курбан
в негова чест или не му оставят храна, той ще им се разсърди и
ще започне да мъчи своите потомци, като им праща лоши сънища, болести и дори смърт, престава да защитава нивите и лозята
им от град и т.н. Вярвало се, че ако по някаква причина семейството напусне дома си и се пренесе в нова къща или неговите
обитатели починат, стопанинът оставал в изоставената и запустяла къща, превръщал се в лош дух и на никого не позволявал
да живее там.
Този персонаж вероятно е контаминация от славянските и
590

тюркските представи за тотемния, а по-късно на реалния праотец-покровител на рода и племето. Под влияние на християнството образът на традиционния стопан се смесил или бил изцяло изместен от светец на къща, който се избирал сред персонажите в православния пантеон при построяването на къщата. За
избора специално се правела прясна пита, слагала се на обърнато трикрако столче, а на всеки крак поставяли по една свещ
и я наричали на някой светец. Главата на семейството вземал
една от свещите и светецът, на когото тя е наречена, се приемал за светец на къщата. Той поел и дейността светец на имот
(светёц на синор), а също и закрилник на семейството, т.е. християнският светец приел почти всички функции на езическия
стопан, който вероятно се избирал по същия начин. Понякога
те се чествали заедно.
Смесването на езически и християнски вярвания е видно и
при обичая, когато някой в семейството е болен, нещо се наричало на стопана, но се носело в църквата.
Стопанът е израз на вярата, че и след смъртта си предайте
продължават да са загрижени за своите потомства и продължават да им помагат в трудни житейски ситуации или ги предпазват от болести и други зли сили.

2. Според поверията има и общоселски стопан, понякога наричан селското. Той бил натоварен с функцията да предпазва
селото от различни беди и най-вече от епидемии. В представите
на българите стопанът-покровител на селището често се явява
във вид на смок, змей или орел. Това е най-стара версия за неговия облик и води началото си от епохата на тотемизма. Според
някои сведения той има вид на млад и красив момък с калпак,
който нощем язди огромен кон и обикаля из селото - представа,
напомняща за антропоморфния облик на змея. Най-разпространената версия за генезиса на този стопанин е, че това е духът на
някой виден и влиятелен човек, почитан и уважаван от съселяните си приживе. Други вярвали, че произхожда от дете на змей.
Фиксирани са и локални представи за стопанина на селището с
облик на бивол или козел, което е свързано с вярата, че той произлиза от кръвта на жертвено животно.
В чест на стопана на селището също се принасяла кръвна
жертва. В жертвоприношението участвало цялото село. То се
провеждало на някое свято място край селото, където непременно трябвало да има старо дърво (дъб, явор, бряст) и жертвен камък. Наличието на дърво е свързано с поверието, че сухо дърво
е обиталището на този дух-покровител. Затова било забранено да
се секат такива дървета. Понякога (вероятно когато забравят да
591

му принесат жертва) нощем крещи и който го чуе, умира.
По-късно бил изместен от християнския патрон на селищната църква, вследствие на което посветеният на него общоселски
събор се слял с езическия жертвен обред оброк.

3. Селското землище или отделни части от него също си имали свой стопанин. Като покровител на нивите, лозята, ливадите
и др. имоти той трябвало да ги предпази от градушки, наводнения, пожари и други стихии. В представите на българите той
бил във вид на огромен и черен смок, живеещ по синурите, поради което се наричал и синурник или междиник. За някои
той е в облика на змеи и в това отношение корелира с турската
змия-стопан тарла бекчиси (tarla bek^isi ‘дух-пазител на поля в
образа на змия*). В някои части на Русия този митичен полски
пазач се наричал поляк. Ролята стопан на поземлените граници славяните поверили и на загадъчното божество Чур Щур,
ЩурУ
В чест на стопанина българите също извършвали жертвоприношения в близки до селото капища или манастири и параклиси. Някои родове си имали свои обредни места или параклисчета, поради което в околностите на някои села имало по няколко
такива.
4. Всяка обществена сграда в селото също си имала стопан!
ин/. Това е духът на жертвата при езическия строителен обред
вграждане, който освен да осигури здравина на строежа (сграда,
църква, мост, чешма и др.), след завършването й трябвало да
я покровителства. Този стопан е предимно във вид на сянка,
поради което и така се нарича, но е известен и с названията таласъм и тенец. Най-често е с облик на жена, по-рядко на мъж
или дете.
5. В миналото българите смятали, че свой стопан си има и
всеки водоем или водоизточник. Това поверие било особено разпространено в Южна България. Представите за този персонаж
са различни. От една страна, той се идентифицира с топяк ‘дух
на удавник’, а от друга, се доближава до персонажа стихя или се
оприличава със самодива, която обитава тези обекти или около
тях. Възможно е стопанинът на водите в антропоморфен вид да е
генетично свързан с българския воден дух и с водяной (воденик,
водяной хозяин, воден-царъ и т.н.) - персонаж от руската митология, който има аналози в други източно- и западнославянски
традиции. Най-често стопанът на водите се явява в зооморфен
вид, обикновено в облика на змия (смок), която понякога се
представя с получовешка глава и криле. В този си облик змията
592

е проекция на митичната ламя, която също обитава водните източници или около тях и, според фолклора, тя спира водите и ги
пуска на хората срещу човешки жертви. Спорадично се срещат
съобщения за стопанин на водни обекти с вид на бял или черен
овен, жаба, гущер или птица.
Освен жертвоприношение, на този стопан се дават пари или
други дарове, за да се умилостиви.

6. Във вярванията на българите стопан/ин/ си има и всякакво заровено в земята съкровище. И при тази си функция той
също се явява в различни образи - змия или друго животно,
сянка, белобрад старец или проблясва като огън над мястото,
където е закопано. Змията в този случай е проекция на митичния змеи - вероятно най-древният стопан на съкровища в представите на българите. Най-често стопанинът на заровено в земята имане е таласъм, а на водните съкровища е ламята.
домакин, дядо, деделар, корджие, мелеке, наместник, сайбия,
селското, смок, топак [срв. змия и змеи]
За етимологията на названието стопан има различни мнения. Негови
фонетични варианти са рум. stăpîn ‘стопанин, домакин; собственик, господар’ и
алб. shtepan ‘мандраджия’. Според една от хипотезите тези термини са получени
чрез метатеза от гр. Gmiavog ‘стопанин, хазяин’ < спати ‘къща’ и кипърския толакси;
(топакас) ‘стопан’. За някои този термин е наследен от траките. По друга версия
има ирански произход и се извежда от евентуално късно скито-сармат. *astapäna
‘защитник, покровител на дом’ < авест. asta ‘дом’ и Иран, päna ‘охрана, защита;
защитник’, запазено в западнославянските езици под съкратения облик рап с
първично значение ‘градоначалник’, а от XVI в. ‘господин’.

Ш Арнаудов М., Студии върху българските обреди и легенди, С., 1972:
223; Афанасьев А., Поэтические воззрения славян на природу, т. 2, М., 1994:
67-107; Бисенбаев А. К., Мифы древних тюрков: <http://www.eurasica.ru/articles/
library/akbisen baev_mify_drevnih_tyurkov/I/ >; Българска митология. Енциклопедичен речник (съст. А. Стойнев), С., 1994: 150-153, 158-159, 342; Български
етимологичен речник, т. 7, С., 2010: 477-479; Вакарелски Хр., Етнография на
България, С., 1974; 434; Георгиева Ив., Българска народна митология, С.,
1993: 210-212; Гордлевский В. А, Из османской демонологии // Избранные сочинения. Т.З. История и культура, М., 1962: 307, 310; Денисов П. В., Религиозные верования чуваш, Чебоксары, 1959: 33-38; Энциклопедия мифологических
существ: <http;//www. avata-ram.ru/mythology/arvoh. html>; Ермакова Л. М., Почитание
предков в японской культуре // сб. Фольклор и постфольклор: структура, типология, семиотика: <http://www.ruthenia.ru/ folklore/erma kova3.htm>; Етнография на България,
т.З, С., 1985: 52 -53; Лулева А, Лицата на стопана // сб. Тракиецът и неговият
свят, С., 1997; Маринов Д., Народна вяра и религиозни народни обичаи, С., 1994:
305-306, 713, 720-723, 747-749; Мифы народов мира, т. 1, М., 1987: 643; Панчовски И. Г., Пантеонът на древните славяни и митологията им, С., 1993:123;
Петрухин В., Мифы древней Скандинавии, М., 2001: 128; 136; Сбоев В., Чуваши в бытовом, историческом и религиозном отношениях, М., 1865:23; Соболев
А. Я., Мифология славян, СПб., 1999: 83-88; Славянские древности, т. 1, М.,
1995: 396-400; т. 2, М., 1999:120-124; Теодоров Е., Древнотракийско наследство

е българския фолклор, С., 1998: 123-34; Токарев С., Религията е историята
на народите, С., 1983:126-127 и др.; Т^оева-Григорова Е., Демоните на Родопите, С., 2003: 74-108.

СТОПАНИК (стопанйк /Г. ДелчУ)

СЯНКА

Етимологията е свързана със стопан, към който е прибавен суф. -ик.
Възможно е той да е образуван от глагола стопанисвам със същия суфикс, т.е.
словообразувателната парафраза би могла да бъде ‘дух, който „стопанисва“

СТРАШИЛИЩЕ (страшилище

/общоб./) >

ЧУДОВИЩЕ

Названието е производно от апелатива страх + сложния суф. -ил-ище,
специализиран за образуване на увеличителям и пейоративни съществителни (с
преход х~ ш пред наставката).

СТРИБОГ
Бог на ветровете - едно от главните и най-древни божества в
славянската митология.

За Стрибог се споменава мимоходом в староруски източници
(ст.рус. Стривогъ), откъдето се съди за безспорното му наличие в
източнославянската митология. В руски християнски текстове,
насочени към борбата с езичеството, Стрибог се определя като
един от „бесовете", т.е. едно от отхвърлените езически божества.
Доказателство за значимостта му е неговият идол в пантеона на
руския княз Владимир, издигнат до двореца му около 980 г. В
староруския епос „Слово за Игоревич полк“ се казва, че ветровете са внуци на Стрибог, а във „Велесова книга“ четем: И започнахме ние да славим Сварог и Дажбог, <...>. Перун и Стрибог,
които с гръм и мълнии повеляват. А Стрибог също с ветровете вилнее по Земята. Пак там се казва, че ветровете са негови
внуци. Въз основа на това той се интерпретира като небесен бог,
свързан с атмосферните явления - повелител на ветровете, а
също на въздуха, времето, климата. Някои търсят аналогия с
индуиския Рудра. Допуска се и вероятността първоначално това
да е бил славянският бог-небе или бог-отец. Друти пък смятат,
че Стрибог е епитет на единното върховно божество, баща на
Вселената.
В почти всички славянски езици съществува думата стрий с
различни фонетични или словообразувателни варианти (стрико
/български и сръбски/, стръка /ст.руски/, стрый /руски/, стприк, стрийко
/украински/, StryK /чешки, полски, словашки/ И T.H.), КОИТО означават НЯ-

какъв роднински термин, най-често ‘брат на бащата, т.е. чичо’.
Изхождайки от тази ситуация, учените от XIX в. го смятали за
стария бог, т.е. ‘старши’ или ‘вуйчо, чичо, баща’, като по този

594

начин го идентифицирали с бог Род. Но, според един мит, той е
роден от дъха на бог Род, който с Лада народили първите богове.
Понякога се идентифицира с Чернобог. Всъщност той би могъл
да е брат на Сварог, а двамата са синове на бог Род. За негов
син се определя Догода - крилатият млад бог на западния есенен
вятър.
Следи от Стрибог се откриват в руската ономастика (личното
име Строй), а също в руската и полската топонимия, което разкрива наличието му и в пантеона на западните славяни. При
тях дори има и женски персонаж с името Стриба.
Изхождайки от презумпцията, че божествата се намират в
роднинска връзка, и от наличието на паралели между имена на
божества и роднински термини в славянските езици, би могло да
се допусне, че това загадъчно божество с неясни функции било
познато на всички славяни. Така, освен дядо на ветровете, Стрибог е и нечий брат (може би на бог Род) и, респективно, чичо на
неговите деца.
Други сведения за Стрибог не се откриват. Изследователите
обаче забелязали, че неговото име в старите текстове обикновено е изписано след Дажбог, което им дава основание да допуснат, че между тези божества има някаква тясна връзка. Някои
предполагат, че Стрибог допълва Дажбог, който дава плодородие, като също допринася за това. Тази идея се потвърждава от
един обичаи, съществувал и през XIX век в някои райони около
р. Дон - децата се обръщали към Стрибог с песен-молитва, чрез
която го призовават да им даде хляб:
Повей, Стрыбу, нам из неба, Повей ни, Стрибог, от небето,
Треба нам на завтра хлеба!
Трябва ни за утре хляб!
Може би Дажбог се възприемал като брат на Стрибог, тъй
като функциите на двете божества са свързани с природни явления и с благоденствието на хората.
Жената на бащиния брат в редица славянски езици се назовава стрина или с някои от неговите варианти (.стрина, стринка /бълг./, стръшнга /ст.рус./, стрина /срб.-хрв./, стрийна /укр./, strina/словаш./, stryna /ст.чеш./). Въз основа на този факт се допуска, че Стрибог имал и съпруга, чието име Стриба е съхранено в полски.
Според една от многобройните хипотези теонимът Стрибог произхожда
от ст.рус. дума стри ‘въздух, поветрие’, според друга се извежда от праслав. sterti
‘разпростирам, простирам’ (< и.е. *ster- < и.е. stemo ‘разпростирам’, ‘раздавам’,
‘разширявам’, ‘сея*), по трета е от ст.рус. дума стрыг ‘старши’ или стиий ‘брат
на бащата’. По една иранска версия - *Stribogb < Иран. *Snbaya- ‘всевишен бог’,
ефтал. Šnbaya- с развитие на sr > str в славянски. Друга хипотеза свързва митонима със ст.инд. Pitșvyas, авест. Tüirya. лат. patnius, гр. тсатрсод, д.-в.-нем. fatureo,

‘брат на бащата, чичо’, д.-в.-нем. fetiro, н.-в.-нем. vetter ‘братовчед’. Най-приемлива изглежда версията на Вл. Георгиев, който предполага контаминация на
прасл. *tryjb 'бащин брат’, съхранено само в г.луж. try-к (< и.е. *potrö-jo-s ‘бащин’)
и ст.слав. ♦stryjb ‘cTaperf или прилагателното starb. Значенията ‘старши’, ‘старец’
подсказват семантична връзка с и.-е. бог на небесата Dyaus и оправдава роднинската му позиция като дядо на ветровете. Остава неясно на кой бог е брат, на кой
е чичо и чии баща е. Определено е стар славянски бог.
Балкански Т., Към българската теонимия. Стрибог. // БЕз., 1996,
кн. 5, с. 55-56; Барболова 3., Успоредици между имена на славянски езически
богове и роднински термини // сб. Слов’анський збгрник, Випуск V, Одеса, 1998,
стр. 21-27; Български етимологичен речник, т. 7, С., 2007: 499-502; Волошина Т. А., Астапов С. Н., Языческая мифология славян, Ростов на Дон, 1996:
106-110; Гаврилов Д. А», Ермаков С. Э., Древние боги славян, М., 2011: <2011:
httpsУ/www. e-reading. club/book.php?book=1002305>; Галкьовский H. М., Борьба христианства с остатками язычества в Древней Руси: <http://books.swarog.ni/
books /Osource/Oruss/galk/>; Гаврилов Д. А,, Ермаков С. Э., Древние боги славян,
М. 2011: 45-52; Гейщор А., Митология на славяните, С., 1986: 158-160; Георгиев В., Въпроси на българската етимология, С., 1958: 23 и Преосмислени
падежни форми // БЕз., С., 1970, 2-3: 154-155 и // БЕз., 1976, 1: 58-59; Гамкрелидзе Т. В., Иванов Вяч. Вс., Индоевропейский язык и индоевропейцы, Т. II,
1984: 791,798; Книга Велеса, М., 2001:35; Нидерле Л., Славянские древности,
М., 2000: 311; Рыбаков Б. А., Язычество древних славян, М., 1981: 454, 459;
Славянские древности, т. I, М., 1995: 357-361; Словенска митологща. Енциклопедщски речник (редакт. С. М. Толсто] и Раденкови Ь.), Beograd, 2001: 515;
Стрибог // Славянская мифология в Энциклопедия мифологии: <http://godsbay.
ru/ slavs/stribog.html>; Топоров В. Н., О иранском элементе в русской духовной
культуре И сп. Славянский и балканский фолклор: Реконструкция древней славянской духовной культуры: источники и методы, М., 1989: 38-43; Трубачев О.
Н., Этногенез и культура древнейших славян, М., 2003:197.

СТРИГА1 (стрйга /СБ/)

Вид вещица, която притежава способността да отделя духа
от тялото си, след което той се трансформира във вид на птица,
която пие кръвта на малките деца /СБ/.
Този митономинант явно е зает от румънски, където стригой (strigoi) означава ‘вампир’ и 'вещица, която може да отделя духа от тялото си по време на
сън1. Подобно е и алб. штрига (shtriga). Тези названия се свързват с латинския
термин стрикс (strix) ‘нощна птица (сова), която се храни с човешка плът и кръв’.

СТРИГА2 {стрига /СИБ/)

Демонично същество от рода на вампира, в което се превръщат мъртвите, които приживе били зли и отмъстителни.
За етимологията вж.: стрига1.

СУДЕНИЦИ {судёници /СЗБ/) > ОРИСНИЦИ
W- Митономинантът е производно от диалектния глагол судя (книж. съдя)
+ разшир. суф. -еница. Наличието на близки по звучене названия със същото

596

значение в други славянски езици подсказва, че вероятно това е праславянско
название за орисници. Възможно е сиденици > сигеници да са фонетични промени, свързани с табуирането на судекици, но би могло и да са производни от
глагола седя, тъй като орисниците „сядат“ до главата на детето или до огнището,
когато отидат при новороденото.

СУР, СУРА БОГА, СУРВА, СУРИВА, СУРИЦА
Бог на слънцето, слънчевата светлина и топлина в българската митология.
Повечето съвременни етнолози отхвърлят наличието на такова божество в българската митология, въпреки че някои възрожденски книжовници, макар и спорадично, го споменават. С
вариантните теоними Сура Бога, Сурва Бога, Сурва, Сурица,
Сурива той се споменава в песенния сборник „Веда словена“,
най-вече в обредните песенни цикли „Личен день, Суров-день“ и
„За Суров-денъ“, където често се заменя със Сива бога:

да фалиме Сива Бога,
Сива бога Сурва Бога
или
де ми слезе Сива Бога,
Сива Бога и Сурива

Нещо повече, митонимът Сива Бога се използва по-често. Общото им описание навежда на мисълта, че става въпрос за едно
божество с различни имена. Още Г. С. Раковски твърди, че Сур
и Сива са два теонима, отнасящи се към едно „главно божество в
стара България <...> и представяли си го като пиещо амрит на
планина, близо до Охрид, както елинския Зевс, пиещ нектар на
планината Олимп“.
На този бог българите са посветили специален ден - Суров
ден (с варианти Суровак-день, Сурак-ден и Сурван день или Сурва и Сурва /Сурова, Сура/ година, някои от които още са живи в
диалектите, където означават празника Нова година, а вътрешната им структура е ‘Слънчев ден’; ‘Слънчева година’). В този
празничен ден се изпълнявали специални обреди, съпроводени
от ритуални молби, химни, понякога започващи с конкретното
обръщение: Ой, ти, Боже, Сурва Боже! или Сурва, Сурва сурица! / Де си, Сурва, де си/на небе ли на земе? и др. под.
В обредните песни в сборника „Веда словена“ частично се
предава мита за Сура Бога // Сива Бога и неговия образ. Там се
съобщава, че в дясната си ръка той държи златна кана, в която
има светена вода, а в лявата - златна чаша, с която Служба слу-

жи Сива Бога, Той живее на небето, но преди Суров ден - неговия
личен ден, слиза на земята:
Яхнал си люта коне,
Люта коне и крилетна,
Криле му са люти змии,
Люти змии, люти смоци,
Ф десна му рока златна гривна,
Позлатил е посребрил е,
Па си вие люта змие,
Копнал си люта коне
Люта коне и крилетна
Та си слезе на полету.

В други случаи се казва, че той се установява в гората (планината) Белина // Белита, до бял кладенец с гореща вода, под
дърво, откъдето пръска бяла вода на полето, а понякога обитава
една пещера, в която сяда и със златна тоега боздугана удря
Царна бога Сура Ламица - олицетворяващ Старата година и го
прогонва на небето, за да настъпи Бела година сурова. Вечерта преди Суровден ходи по домовете да си седне на йогнище, /
на йогнище на трапеза, та да хапне приготвените за случая ястия (означени с обобщаващото име Суров Бадник или Бадница).
Народният певец поетично разказва, че като види царя, който
поканил кралете и бановете на трапезата си, косата на бога се
позлатява, брадата му се посребрява, а в ръката му гори „ясна
борина“. След като се наяжда, той полита на небето в бахчету
X?) Райската градина’, където бере бели цветя и вие бяла китка,
за да кичи главата си. Така нагизден се връща на земята, с коня
си лястовица и шестокрилца обикаля поля, градове и села и в
посещаваните дворци и домове оставя китка като знак, че Нова
година е дошла и като израз на благословия. Там, където не оставя бела китка, бело цвете на трапезата, Новата година не
идва, а малките деца не дочакват следващата Нова година. Сур
(Сурва) // Сива бога наказва тези, които не го почитат, като пуска
в къщите им „люта змие“, та добро да не видят. Така че от него
зависи благополучието на хората.
Преди новата година той е сърдит, опасва се с люта змия от
главата до краката, в дясната си ръка държи люта сабе и люта
грома, под краката му е тъмна гъста мъгла, дворците му потъмняват или на главата му има три змии, в дясната си ръка държи
„тенка сабе йогневита“, а в лявата ръка -„люта стрела пламениста“, която хвърля в полето, където всичко изсъхва и повяхва. Но
когато старата година си отиде и настъпи новата, той е доволен,
598

змиите се превръщат в птици, лицето му побелява, заблестява,
конят му от люта змийна ‘змей’ се превръща в суро агне. В неговото обкръжение тогава е Жива Юда, която му донася златна
чаша със сурна ‘светена’ вода, с която ръси полетата, „Чи е веке
Сурва година / Сурва година Сурувак ден“. Несъмнено Сива /
Сурва е свързан с календарното време и има пряко отношение
към Черната (Старата) и Бялата (Новата) година. Всъщност той
прогонва старата година и разчиства пътя на новата.
В някои от песните на „Веда словена“ се представя един от
обичаите на този ден - момците отиват в царския дворец, където
запалват борините си от неговото огнище, за да занесат от свещения огън вкъщи. В тях се споменава и обичаят за здраве сурвакане, който извършвали неженените младежи и децата. Той е
съхранен до днес, но се извършва само от малките деца.
От песните не става ясно кога се е чествал Суровден, т.е. денят, посветен на бог Сур, но несъмнено той е поставял началото на новата година. Най-вероятно първоначално е съвпадал с
пролетното равноденствие, както при иранските и тюркските народи, които и до днес честват своята традиционна Нова година
(Невруз, Нооруз ‘Нов ден’) на 21-22 март. Едва след приемането
на християнството източните славяни, а може би и българите,
приемат 1 септември за начало на Новата година и значително по-късно се приобщават към римския календар. Една сурвакарска благословка от Македония започва със стиха Сива, Сива
Василица!, където Сива се идентифицира със Сур, а Суровден
- с християнския празник Василица, свидетелство за смяната
на календара, според който началото на годината вече е на 1
януари и съвпада с празника, посветен на християнския светец
Василий. Но освен черковните служби, в този ден не се спазват
никакви християнски обичаи.
Понякога във „Веда словена“ названието на езическия празник Суров-денъ се заменя с християнския Гергьовден’.
Лета е Бога думал,
думал е Бога говорил:
Ду сега сам са лютил!
Бана ми курбан ни колел,
личен ми день ни правил,
личен ми день Гергюв-денъ,
Гергюв-денъ Суров-день,
Суров-денъ Летов-ден.
/Веда словена, 1: 406/

Този фрагмент свидетелства, че приемник на бог Сур е не

само християнският светец Василий, а и свети Георги, а посветеният някога на бог Сур празник Сурва (Сурваки), първоначално бил адаптиран към Гергьовден, посветен на св. Георги,
който заема значимо място сред другите светци при българите
и се чества в началото на май. Тази ситуация е свързана с една
друга традиция на българите - да делят годината на две части от Гергьовден до Димитровден и от Димитровден до Гергьовден.
Явно този ден, който поставял началото на стопанската нова година, която за земеделеца имала по-голямо значение от официално приетата граница за началото и края на астрономическата
година. От друга страна, на този ден зимата вече е окончателно
победена (св. Георги, респективно Сур, е убил ламята), а слънцето е по-силно и може да осигури необходимите условия за развитието на земеделието. Затова хората на Гергьовден също му
оказвали чест. Възрожденецът Цани Гинчев изрично подчертава, че Гергьовден всъщност „е денят на слънцето, денят на началото на лятото“. Същевременно по този начин се утвърждава,
че бог Сур се отъждествява и с езическия Лета Бога или е негов
ипостас, чиято проекция в християнството се явява св. Георги.
При това положение Сур, Сива и Лета са различни имена на
едно божество. Всичките му атрибути и функции подсказват, че
това е соларно божество, което в по-далечното минало е било на
голяма почит при българите. На него те посветили песни-химни,
с които го възхвалявали: Да пееме сурва песка, /Да фалиме Сива
Бога, / Сива Бога Сурва Бога - пояснява се във „Веда словена“.
Бледи успоредици с българското сурвакане до неотдавна са
съществували при мордовците, които на Връбница (приблизително по същото време, когато и българите са празнували Нова
година или началото на селскостопанската година), младежите
се събирали на групи и ходели по домовете, удряйки спящите
хора с върбови клони, тъй като се считало, че по този начин се
предават растителните сили на човека, благославяли за здраве
и плодородие:
Вай, спете, спете,
Не бойте се, че ще се пробудите!
С върба ние ще ви удряме
За добър урожай,
За добро здраве!
/Календарно-обрядовые..., 2008-2011/

Със същата цел и марийците на празника Сурхури удряли
по къщите и други стопански сгради с клонки от рябина. Един
обред при чуваппсия празник Сурхури напомня българското коледуване. Празникът продължавал цяла седмица. „По време на

600

празнуването се провеждали обреди, които били предназначени
да обезпечат селскостопанските успехи и личното благополучие
на хората, добър урожай и приплод на добитъка през новата
година. В първия ден на Сурхури децата се събирали на групи и обхождали селските дворове. При това те пеели песни за
настъпването на новата година, поздравявали съселяните си с
празника, канели други деца да се присъединят към тяхната дружина. Влизайки в дома, пожелавали на домакините добър приплод на добитъка, пеели песни, чиито текстове са заклинания,
а те ги дарявали с хранителни продукти. По-късно Сурхури
съвпаднал с християнския празник Рождество (Раштав) и
продължавал до Йорданов ден (Кашарни)“.
Теонимът Сур е съхранен в българското лично име Сур (XV
в.) и производните от него имена в българската антропонимия:
Сура, Сурая и Сурия (XV в.), Суркиш (XIII в.), а също Сурай, Сурайко, Суре, Сурек, Сурил, Сурин, Сурко, Сурчо и др. От тях са
образувани патроними, някои от които се превърнали във фамилни имена.
Слънце, Бял бог, Дажбог, Еньо, Коледа, Лел, Лета бога, Сива
бога, Флана, Хорс.

** Теонимът Сур е възникнал чрез субстантивация на прилагателното
сур, -а, -o, -и, което води началото си от арио-алтайската епоха. Вътрешната му
структура се покрива с митологичното схващане на понятието ‘блестящ, сияещ;
светъл; бял5, т.е. ‘свещен сакрален’ < санскр. sur- ‘блести’ > sura ‘блестящ, сияещ5 >
‘бог* (= *deiwos с вътрешна структура ‘светлозарен, небесен’) и ‘бог на слънцето’ >
Sürya ‘бог Суря > авест. sürja ‘слънце’ (и šura- ‘силен, могъщ’ < ведийския глагол sü-,
šva- ‘надувам се, увеличавам се’ и съществителното ‘сила’, ‘благополучие’, впоследствие ahura ‘господар, властелин’, но по-късно asura ‘небог, демон5) и > перс, хиг
// hur (осет. хур и др.) ‘слънце’ (> в лат. söl с основа на -Z, както и в прасл. *sblnbce,
но в рум. soare — запазено или вторично и т.н.) > Хиг- // Bür- ‘божество’ (иран. Хуршид ‘Бог-Слънце’) и ahur-: Ahura-Mazda ‘върховно божество в зороастризма’ > Ahura
‘1. владика, господин; 2. родово название на една група индо-ирански божества,
враждебни на девите’ (> sponta ‘свещен’) и 2) бур И бор ‘вид цвят, обикновено жълт,
риж’ (> н.-перс. зйр ‘злато’ и > зал-е зар ‘побелял (посивял) като старец’). Подобен развой сур има и в тюркските езици: sur {хур, шур, чур.,.) ‘блестящ, сияещ1
> божество {Зоратан торг П Зортан хоргне и Сурей-хан // Сурей ‘две шамански
божества’ (срв.: тенгри хан // тенгри II тангра и т.н.), а в бълг. Сур II Сура бога >
Сурва) > празник (тюрк. Сурхури И Сорокел I/Шорыкйол и бълг. Сурва <година>)
и редица производни термини, свързани с обредите и обичаите при честването
му > много други с различни семантични отклонения, чиято мотивация е вече
трудно разгадаема > ‘бог’ > ‘божествен’ > ‘свят, свещен, сакрален’ и 2) ‘архисема
цвят’ > ‘конкретен цвят’. Това е семпла илюстрация на изключително сложната
и необхватна картина на развойните процеси и хронология на вероятно изконната лексикална форма sur, дошла от предисторическо време. Трудно е обаче да
се каже със сигурност от коя лингвокултурна система - алтайската или индоевропейската (славянска, тракийска, древноиранска), е наследен бог Сур и името
му в българската лингвокултурна традиция. Основание за това колебание дава
наличието на митонимите Сурегетес, Збелсурд, Сбелсурд при траките, в които се

открива името Сур, а функциите на божеството, което назовават, почти се покриват с тези на нашия бог Сур. По-вероятно е в българската лингвокултурна система бог Сур да е архаично наследство от тюркските племена в конфедерацията
на прабългарите. Наличието на начално с, а не х ясно подсказва, че не е иранска
заемка (както Хърс). Данните, с които разполагаме, не са достатъчни, за да наложат хипотезата, че в един по-стар период и в древноалтайската лингвокултурна
система е съществувал бог на слънцето, който се наричал Сур или с друго подобно име, честван в деня на пролетното равноденствие, още повече, че този ден
днес се нарича с персийското име Невруз (известен с различни варианти). Същевременно в орхоно-енисейските паметници са регистрирани личните имена
Suija и Sunj ajb’iri. Освен това се предполага, че в индуизма Суря е зает от скитите,
а те от своя страна евентуално са го заели от алтайските племена, в частност от
тюрките. Същевременно в черковнославянски е регистрирано съществителното
сур ‘герой, юнак’, което би могло да е семантична трансформация на индийската
лексема сура ‘бог’ и/или Суря ‘бог на слънцето’ > ‘културен герой’ > ‘герой, юнак’.
Прилагателното сур се явява синоним на прасл. *swčtb< *svbtčti sp, което е
сродно със ст.инд. šveta- ‘бял’ < svätü, епитет, отнасящ се, както казва Е. Бенвенист, „към предмети или същества, обладаващи свръхестествена сила“. Същевременно в славянските езици сив също се смята за дублет или поне за синоним
на сур. В Речника на Н. Геров сивый и сурьш са представени като дублети в
български език. Това се потвърждава и от българския фолклорен материал, където словосъчетанието сури гълабе се заменя със сиви голубе или бели гълъби,
сур елен се дублира със сив елен и т.н. и обяснява замяната на Сура Бога със
Сива Бога във „Веда словена“. Явно Ст. Младенов има право, като смята сур за
арио-алтайски субстрат, а прилагателните сив и сер- за резултат от фонетични
развойни процеси на сур, което по тюркския лингвоментален модел би могло
да означава както ‘слънце’, така и ‘слънчев’ и едновременно с това - ‘блестящ’
и ‘блясък’. Следователно вътрешната структура на теонима Сур се свързва с
прилагателното сур в алтайските езици, респективно в /пра/български, където
е съставена от семантичните компоненти ‘блестящ, бляскав, блясък’; ‘слънчев’,
‘небесен’ в смисъл ‘божествен, т.е. свещен, сакрален’, респективно ‘силен’, ‘красив, красота’ и до известна степен съответства на санскр. sura ‘блестящ’, което
също предполага общия им произход.

Ш Афанасьев А., Поэтические воззрения славян на природу, т. I, 1994:
230 и др.; Барболова 3., Митологично-семантичната структура и произходът на прилагателните сур и сурва в български език, електронно издание, ЕИ
„LiterNet“, Варна, 2012 - част 2: <http://litemet.bg/publish28/zoia-barbolova/sur-i-surva/
content.htm>; Бенвенист Э., Словарь индоевропейских социальных терминов, М.,
1995: 342-346; Български етимологичен речник, т. 6, С., 2002: 342; 567; Василева М., Коледа и Сурва, С., 1988; Веда словена, т. 1, С., 1997: 261-279; Войииков Д. П., Кратка българска история, Виена, 1861: 18; Геров, Н., Речник
на българския език, т. 5. София, 1978; Добрев П., Езикът на Аспаруховите и
Куберови българи: речник и граматика, София, 1995: 129; Заимов И., Български именник, С., 1988: 212; Календарно-обрядовые, земледельческие праздники мордвы // PataRef - Рефераты и сочинения на любую тему, 2008-2011 <http://
petaref.com/7page =viewref &id=7978> [13.03.2012]; Мадуров Д. Ф., Традиционное
декоративное искусство и праздники чувашей // Викитека, 05.02.2011 <http.7Z
ru.wikisource.org>; Мифы народов мира, т. 2, М., 1992: 477-478; Младенов Ст.,
Етимологически и правописен речник на българския книжовен език, София,
1941; Обряды, традиции и праздники: Семейные обряды. И Культурное наследие Чувашии. 2009-2011: <http://nasledie .nbchr.ru/nasledie /obychai/obijady/#semeinye_
obryady>; Раковски Г. С., Сурваки или Сур-Сива бог // сп. Българска старина, 1
юли 1865 (вж. Извори за българската етнография, С., 1992: 344-349); Раковски

602

Г. С., Горски пътник. Повествователен спев. И Раковски Г. С. Съчинения Т.
1. Проза. Поезия. София, 1983: 458; Раковски Г. С., Показалец или Ръководство ..., Одеса, 1859: XIV; Симеонова Г., Сур/Сурва - забравеното божество И
Venets: The Belogradchik Journal for Local History, Cultural Heritage and Folk Studie, Volume
5, Number 2, 2014: 177-224; Ча]кановиЬ В., Mum и религща у срба, Београд, 1973:

99.

СЪБЛЕС (съблес /Соф./) > ТАЛАСЪМ
Етимологично терминът би могъл да се свърже със ст.бълг. глагол с ъ е л д ж нгатн 1) ‘безпокоя, > рус. соблазн ‘безпокойство, смущение’; 2) ‘въвеждам в грях,
поради вярата, че приживе тези, чиито души са се трансформирали в таласъм,
са били грешници. Но е възможно да произхожда и от съвлцнити ‘съблазнявам,,
понеже таласъмите, подобно на дявола, изкушават и прилъгват хората.

СЪБОТНИК (съботник /ИБ/, саботник /ЗБ; Дупн.; Кюст./, съботняк
/Ботев./); СЪБОТНИЧАВ (съботничав /ЮИБ/)
Човек, роден в събота, който притежава способност да вижда
духове на умрели, злите сили, разпознава магьосниците и правилно тълкува сънища.

Вярвало се, че някои от съботниците могат да се превъплъщават в змей. Затова те били водещи в обичаите за прогонване
на вампири и други зли сили. Поради това отношението на обществото към тях е положително; те за никого не представлявали опасност. Според поверията, демоните избягват такива хора
и подминават къщите им. Външно те по нищо не се различават
от останалите хора.
Терминът е образуван от събота + -ник за образуване на съществителни
или -ничав — суфикс за формиране на прилагателни. В случая налице е субстантивирано прилагателно.

СЪБОТНИЦА (саботница /Ботев./)
Кучка, родена в събота.
Българите вярвали, че тя е надарена със способността да
вижда чумата; щом я види, тя застава до дворната врата и чумата отминава дома на нейните стопани.

СЪДБА (съдба /общоб./)

Анимиран образ на абстрактното понятие съдба, олицетворяващ вселенската закономерност и предопределение.
Под една или друга форма, съзнателно или несъзнателно, у всички
народи и днес съществува вяра в Съдбата, която предначертава или
просто определя бъдещето на света, племето, рода и житейския път на

хората от раждането до смъртта им. В митологичните представи на човека обикновено Съдбата е анимирана и персонифицирана абстрактна
висша сила, но много народи я осмисляли във вид на божество. При
египтяните това е Шай, а в шумеро-акадската митология олицетворение на съдбата е богът Намтар ‘отрязващия’, който бил негативно настроен към хората и носел смърт; вярвало се, че той се явява при човека
в момента на неговата смърт. Господарят на въздуха в шумерската традиция Енлил предначертавал съдбата на земята, а хуритско-хетският
Рунда е свързан и с лова. Богинята на съдбата в пантеона на западните
семити Манауат най-вероятно е наследница на някоя от месопотамските богини на съдбата. Смята се, че Хутена-Хутеллура в хетската
митология съчетава теонимите на две божества на съдбата. Индийската ведическа богиня, натоварена с тази функция, е Видхата, но в писмени източници (Епос иПурани) се споменават и редица второстепенни
богини на съдбата: Анурадха, Магха и/или Мригаширас, злонамерената
Мула, Пунарвасу, Пурвасадха, Пушя, Ревати, Рохини и др., а в будизма
Шаубхагя-Бхуванешвари е богиня на добрата съдба. В зороастризма бог
на съдбата е Зерван // Зурван, но в „Авеста“ се споменава и Аши, която,
освен на съдбата, е богиня и на щастието. Старите гърци смятали, че богините на съдбата Ананке и Тюхе, властващи над смъртни и безсмъртни, олицетворяват световната закономерност и предопределение. Към
гръцките богини на съдбата се отнасят и трите мойри [вж. орисници].
Аналог на Ананке е римската Нецеситас, а аналог на Тюхе е етруската
богиня Hop тия и римската Фортуна. В китайската митология повелител на съдбата е Гоуман, а при чувашите всевластният бог на съдбата
Султикепе се отъждествява с бога-демиург Султитура. Според други
тюрки самият Тангра (Тенгри) определя продължителността на живот
на всеки човек. Управлението на съдбините на света според мохиканите /С. Перу/ е в ръцете на върховния бог Аи Апек. Бог с тази функция
се открива и в пантеоните на африканските народи - Легба, синът на
бога-създател Лиса и богинята на луната May /племето фон - Бенин, Африка/, Кетуа /заирци/, Орунмила /йоруба (Африка)/ и т.н. Дарител на щастлива съдба в митологиите на монголските народи е съзвездието Долон
ебуген ‘Голямата мечка’. Всички тези факти са ярко доказателство за
широкото разпространение на вярата в предопределението и за архаичната персонификация на абстрактното понятие съдба.
В Библията и Евангелието култът към Съдбата е отхвърлен. Но
фактът, че се споменават гадатели, хороскопи и най-вече вярата в това,
че евреите са „избраният народ“, показва, че и те в някаква степен вярвали в силата на съдбата. Неслучайно ранните християни смятали, че
при кръщението водата измива предначертаното при раждането от езическите божества и освобождава човека от властта на Съдбата. Християнството заменя Съдбата с „Божието провидение“, т.е. прехвърля всичко, свързано с живота на човека, в ръцете на Всевишния Бог. Би могло
да се каже, че по този начин абсолютният фатализъм от езическия период до голяма степен се опростява, но не се премахва.
През VI в. Прокопий Кесарийски заявява, че славяните „Съдбата
не познават и въобще не признават, че по отношение на хората тя има

604

някаква сила;...“, т.е. те не са имали персонифициран образ на съдбата. Това изглежда малко вероятно, защото в латвийската митология са
известни две богини на съдбата -Карта и Лайма, която същевременно
е домашна богиня на благополучието и добрия късмет, но основната
й функция е да се грижи за новородените и техните майки. В руската
традиция неясната богиня Мокош // Макош (известна и на поляците)
се описва с хурка, което дава основание да се предположи, че тя е една
от рожаниците или е главната богиня на съдбата. В речника на всички славянски езици има термини и други персонажи, отнасящи се към
понятийното поле „съдба“. Според езиковата употреба те се възприемат
като названия на одухотворени същности, които влияят върху живота
на хората. В руски например, освен Судъба се използват и синонимите
Рок, Удел, Участ, Удача и може би най-архаичните Доля и Недоля,
Среча пНесреча. Понякога те също се представят като персонифицирани образи, например, източните славяни смятали, че Доля и Недоля са
сестри на Мокош, според други Доля е дух-покровител на човека с вид
на красив юноша със златисти къдрици, който дава богатства и късмет.
В представите на други това е весела девойка, която преде нишката на
човешката съдба. Персонификациите Cpeha и Hecpeha се откриват и в
сръбската митология. Там се уточнява, че първата помага на хората, а
нейният антипод Hecpeha в представите на сърбите е старица с мъгляв
поглед, която също е предачка, но нейната нишка е много тънка и бързо
се къса.
В славянския пантеон на православните християни Мокош е заменена от св. Параскева.

Дали българските славяни са почитали Мокош или друга
богиня на съдбата, е трудно да се каже. За тази богиня не са
запазени никакви спомени. Всъщност образът на Съдбата в българската митология не се описва. За нея не се знае нищо друго,
освен че притежава изключителна власт над живота и смъртта
в света и всичко в него, т.е. тя коре лира с орисниците, но за
разлика от тях Съдбата има по-глобални функции. Както при
всички народи и за българите до днес са характерни изрази като:
Това ми (му, ...) е отредила Съдбата; Съдбата така е решила; Ирония на съдбата и т.н. Според българите, тя начертава
житейския път на всеки индивид на челото му, което е видно от
израза: Това, което е написано на челото, на камък не отива,
който изразява и вярата във фаталността, неотменността на предопределенията. Тази примиренческа вяра е изразена и в някои
народни приказки. Опитите да се „излъже съдбата“, характерни
както за българите, така и за другите народи, се оказват неуспешни. Такива случаи често се срещат в античната литература.
Максимата Човек сам кове (е ковач на) своята съдба е късна и
се свързва предимно с интелигенцията.
Подобно на други европейски народи и българинът вярва в
605

различните знаци на Съдбата, в поличбата, която тя изпраща
като предупреждение за предстоящи в близкото бъдеще събития
в общността, рода, семейството или на индивида. Всеки се стреми да разгадае дали те предвещават добри или лоши събития,
например, появата на комета се смятало като знак от съдбата, че
предстои война. Поличба за смърт се смятало влизането на диво
животно или птица в двора, кукането на кукумявка, кацнала на
комина или на покрива на къщата, виенето на куче и др. Един
от тези знаци е дали денят, в който се ражда човек, е „добър“
или „лош“; вярва се, че детето ще е много щастливо, ако се е
родило на голям празник; родените в събота, т.е. съботниците,
са надарени със способността да виждат невидимите зли сили;
родените в понеделник ще са трудолюбиви и т.н. Щастливци ще
бъдат и родените при новолуние или „под щастлива звезда“ (но
не се уточнява коя е тя), а също и „родените с риза“, т.е. с плацентата. И днес битува вярата, че сънищата предсказват както
лоши, така и приятни бъдещи събития.
Все още битува вярата, че конкретни моменти от предопределенията на Съдбата не само на отделните индивиди, но и на
отделна държава, народ или за света изобщо, могат да разчитат
пророци, гадатели, ясновидци.
w Терминът съдба (ст.бълг. схдька) е производно от съд (ст.бълг. сждъ) със
значение днес ‘обществена институция, занимаваща се със законодателство и
прилагането на законите’. Някога лексемата е имала и други значения, особено
в праславянски.

Ш Българска митология. Енциклопедичен справочник (съст. Анани
Стойнев), С. 1994: 350-351; Григорьева Т. П., Идея судьбы, на Востоке // Сб.
Понятие судьбы в контексте разных культур, М., 1994; Мифы народов мира, т.
2, М., 1992: 471-474; Рыбаков Б. А., Язычество древних славян, М., 1981: 379;
Топоров В. Н., Судьба и случай К Сб. Понятие судьбы в контексте разных культур, М.,
1994; Цивьян Т. В., Человек и его судьба — приговор в модели мира // Сб. Понятие судьбы в контексте разных культур, М., 1994.

СЪРМЯНКА (сърмянка /Добр./) > САМОДИВА
СЪРМЯНКИ (сърмянки /Д; ЮБ/) > АРМЕНКИ; НАВИ

СЯНКА (сянка

/ИБ; Вадьовищко/,

сёнка, сёнкя

/ЗБ/,

сёнки - мн. ч.)

Название на няколко понятия, отнасящи се към мистиката и
демонологията:
1. Човешката сянка е израз на душата и се явява като двойник на човека в представите на българите.

Същевременно се възприема като самостоятелно същество,

606

което напуска тялото на човека при смъртта му и продължава
да съществува под някаква форма. Според едно поверие сенките
се идентифицират с навяци, които произхождат от некръстени
умрели деца. Сянката може да „вземе“ душите на своите жертви
и в този случай се отъждествява с тенеца. Както и другите демони, тя може да се види само от тези, които са родени в събота,
т.е. съботници.

2. Най-често се възприема като дух-покровител на обществена сграда: черква, кула, кладенец, чешма, т.е. идентифицира се

с таласъм и тенец.

Според поверията тя произлиза от вграден в основите на тези
строежи човек, обикновено жена при строителния обичай вграждане, който се правел, за да бъде здрав строежът. Впоследствие
жертвите са животни, заменени с човешка сянка, което е дало
името и на демона. Според поверията духът на зазидания или
неговата сянка се превръща в стопан на сградата. Явява се в
полунощ във вид на сянка на човек или на различни животни.
Според поверията тя плаче, вика или пее. Изхождайки от семантиката на названията сянка и тенец < тен, би могло да се допусне, че някога те са били идентични.

3. В митологичен аспект названието сянка често е обобщаващо за всички безплътни демони от човешки произход, които се
явяват във вид на сянка.
Някои си представят сянката като вампир, който нощем
плаши хората, като подвиква и чука на вратата. За други това е
вампир, създаден от кръвта на убит човек, който до момента, в
който е трябвало да настъпи естествената му смърт, непрекъснато се връща на мястото на убийството. За трети това е неопределено зло същество, което живее в домове, в които обитателите им
непрекъснато боледуват. Според поверията, на някои хора им се
явяват безплътни образи, призраци, наподобяващи сенки, които понякога са зли към живите, които нарушават техния покой
или са им причинили някаква болка приживе. Други вярват, че
сенките идват, за да съобщят на близките си някаква тайна или
за да ги предупредят за нещо лошо, което предстои да се случи.
зазидани души, мелеке, лошовина, лош сен, призрак, сеншце,
стихи, стопаник, стопанин, таласъм; срв. тенец.

Мотивацията на митонима сянка е свързана с обичая вграждане на
сянката на човек или животно в основите на някоя сграда, предназначена за
обществени нужди. Изхождайки от склонността на народа да назовава различни
обекти, отнасящи се към едно понятие въз основа на някои детайли, по които те

се различават, би могло да се предположи, че демонът сянка е възникнал именно от вградената сянка на съответния човек и по-точно това явно е била жена,
за разлика от сенище, който е еманация на вградена сянка на мъж. Вероятно
тенецът се диференцира от тях по това, че той е възникнал от вградено живо
същество, а не сянката му. Следователно сянка и сенище като митологични термини първоначално са означавали само демони, които са израз на „вградена
сянка“ на човек.

Ш Български етимологичен речник, т. 7, С., 2010: 724; Геров Н., Речник
на българския език, т. V, С., 1978: 310.

ТАЛАСЪМ (таласъм

тълсъм

тълъсъм,
ГПЪЛЪСЪМ /Бяла река, Борис.; Бачково, Асен., Кръвеник, Севл., Велес/, ШОЛОсом /Охр./, толосум /Църско, Битол./, таласън /Белосл.; Тр./, таласон /
СЗБ - около Ст. пл. и Сърбия/, телисум /СЗБ/); ТАЛАСЪМЕЦ (талсъмец !умвл./)', ТАЛАСЪМЧЕ (таласъмче /умал./)
/ЗБ/,

/Равногор, Пещер./,

През втората половина на XX в. образът на таласъма в българската митология вече е значително размит и започва да се
идентифицира с други демони, поради което се явява като название на няколко персонажа в българската демонология.
1. Митичен персонаж, възникнал от заровен в основите на
обществена сграда човек или животно по силата на българския
строителен обичай вграждане.
[Обичаят вграждане представлявал строителен магически обред,
при който вграденият човек (обикновено млада жена и по-рядко мома
или мъж) е жертвата, която трябвало да осигури здравината и устойчивостта на строежа (черква или друга обществена сграда, крепост, мост,
чешма и др.). Заравянето на живи хора в основите на строеж е много
древен обичай, който бил широко разпространен при различни народи
по света. Целта на това човешко жертвоприношение било не само да
се осигури устойчивостта на изграждания обект (дворец, крепост), но
и да го защити от враговете. Следи от такова жертвоприношение (скелети под сграда) са открити при разкопки в Гезер (в Палестина) и се
предполага, че се отнасят към народ, населявал тези земи преди палестинците. Английският моряк Дж. Джаксън, прекарал две години на
архипелага Фиджи през XIX в., съобщава, че същият обичаи е още жив.
Той твърди, че наблюдавал как в дупките за колоните на изграждан по
това време дворец, се заравяли живи хора. Този обичай съществувал до
късно и при съседните балкански страни - Румъния, Гърция, Сърбия,
Босна и Херцеговина, и в югоизточните райони на Унгария.]

По-късно вместо човек, българите вграждали животно, а впоследствие — само сянката на човек или червен конец, тръстикова
пръчка и др. под., с дължината на ръста на жертвата или сянката й. След четиридесет дни този човек умирал и таласъмнясвал, т.е. духът му се превръщал в таласъм. Той бил натоварен с
функцията на дух-пазител на съответната обществена постройка. Вярвало се, че всяка по-голяма сграда, воденица, мост е таласъмлйя, т.е. има свой таласъм.
Най-често в представите на българите по своите характерис-

тики таласъмът се доближавал до тенеца. Вярвало се, че той
изглежда като сянка с образа на вградения човек. Обикновено
се явява облечен в бели дрехи. Понякога образът е черен, грозен
с криви крака или е грамаден грозен получовек, с голяма глава
и рошава коса. Спорадично се срещало поверието за невидим
таласъм, който по същество е силно животно, в което се трансформира сянката, когато напада. Вероятно в тези случаи той се
възприемал като еманация на вграденото животно или неговата
сянка.
Народът вярвал, че и таласъмът, както всички демони, излиза само нощем и до първи петли напада случайно минаващи
хора, сграбчва ги и ги измъчва. Скоро след това те се разболяват
и умират. Таласъмът стене и вика, а който му отговори, ослепява или оглушава. Ако е жена, пее, плаче или преде, а ако е мъж,
свири на кавал или гайда. Денем спи, скрит на тавана, в избата
или в стопанските помещения в дворовете.

2. В представите на народа днес таласъмът често се явява
като вид вампир, вампирясало дете, турчин или животно.
По принцип се смятало, че това е дух на убит човек или душата на мъртвец, който не е опят от свещеник на погребението
и не е прекаден или преди погребението е прескочен от някое
животно. По друго поверие това е душа на човек, който приживе
е бил луд. За други това е привидение, призрак, който пакости
на хората. Понякога той се идентифицира със стопан или се
доближава до него, като се различават по това, че таласъмът е
зъл нощен дух, възникнал по изкуствен начин.

3. Под названието таласъм, (толосъм,) е широко разпространен и един демон, който се възприемал като еманация на голямо
съкровище, което било откраднато или придобито чрез грабеж от
разбойници и заровено на тайно място.
Според поверията, съкровището се явява нощем в образа на
някое животно. Още при закопаването му или скриването му в
пещера неговите собственици го заричали, примерно, ако девет
години не успеят да се върнат да си го вземат, то да приеме образа на определено от тях животно. То се явявало в ролята на
стопан на съкровището. Най-често това е змия. Някои вярвали, че змията е резултат от метаморфозата на заровеното заедно
с имането въже. Но други смятали, че стопанин на съкровището
е девойка, която тъче на златен стан. Един път в годината, точно в полунощ срещу Коледа, Водици, Гъоргъовден и л и Еньовден,
имането „играе“, т.е. приема облика на синкав пламък. Който го

610

види, може да го открие, но не може да го вземе, докато не принесе на таласъма кръвна жертва, каквато той определи (животно,
птица, човек и др.). В случай, че въпреки принесената жертва
съкровището не е взето, духът на жертвата по-късно също ставал таласъм, който приемал същия образ. Поемайки функцията
на стопан-покровител на съкровището, той напада тези, които
искат да го вземат. Когато нападнатият не се изплаши и се съпротивлява и ако хване таласъма за ушите, той се освобождава.
Веднага след това имането отстъпва, а в ръцете на иманяра се
оказват ушите (дръжките) на съда (гърне, котел и др. под.), в
който се намира съкровището.
Освен от първите петли, таласъмът се бои и бяга от чесън,
кръст, тамян и християнски молитви.
В®3 гадина, господьово, гундза, дериш баба, душевник, зазидан, змия,
сянка, тенец, мелеке, кромпали, съблес, сянка, хард, чешме, шейтанин;
вампир, дракос.

Етимологията на думата таласъм не е ясна. Според една хипотеза тя
е „балкански турцизъм от арабски произход“, като в арабски е заета от ср.гр.
- xileoga, т.е. бълг. таласъм < тур. tilsim, tilisim ‘талисман; цяр, лек; призрак,
привидение’ < ар. talăsim ‘талисмани’ < гр. теХеоца ‘осветен предмет; талисман’.
По-вероятно изглежда таласъм да е производна от ст.гр. râÂăg ‘нещастен, страдащ; мъчителен, наскърбяващ’ с неясната нает, -ъм, която би могла да е турското
окончание за притежание -im или е остатък от тракийския език (?). Значението
‘призрак, привидение’ в турски би могло да е заето от български.
ЕЭ Българска митология. Енциклопедичен справочник, С., 1994; Български етимологичен речник, т. 7, С., 2010: 778; Вакарелски Хр., Етнография
на България, С., 1977: 434; Георгиева Ив., Българска народна митология, С.,
1993: 211-212; Геров Н., Речник на българския език, т. V, С., 1978: 321; Маринов Д., Народна вяра и религиозни народни обичаи, С., 1994: 314; 316; TJjoева-1фигорова Е., Демоните на Родопите, С., 2003: 98-103.; Фрейзър Дж.,
Фолклорът е Стария завет, С., 1989:186; Dukova U., Die Bezeichnungen der Dämo-

nen im Bilgarishen. Ш. Entlehnungen. // Балканско езикознание, С., 1985, 28/2: 45.

ТАНТРА

(ТЬнгра)

Върховен бог на прабългарите, другите тюрки и монголи в
езическия им период.
Митонимът има различни фонетични варианти в отделните лингвокултури: tärjri / *taijri /ст.тюрк./ > Тенгер, Тетри (Tengri) /монг., бурят; унг./,
Тецгер /калм./, Тенгери /бурят./, Tänzepe /татар./, Тангара /якут., долган./,
Тенгири /куман./, Тенгрй, Тенгерй /алтай./, Тейри /карач.-балк./, Тапп /тур.;
азерб./, Тапгу /туркм./, Тэцри /укгур.1, Тегрй /шорски/, Типр, Тер /хак./, Деер /
тувин./, Typă /чув./ и т.н. Често монголите го наричат Монхе-тпенгри ‘Вечното небе’ или Тенгер Ецег Небесният Отец’, а тюркитеАок Тенгрй И Кек
Tzyipi ‘Небесният бог’. И едните, и другите днес го назовават Тенгрй хан,
като по този начин богът на небето се разграничава от самото небе. Той

бил определян и с епитетите висш, бял и небесен.
Възникнал като олицетворение на небето, по-късно Тенгри се преосмисля като бог на небето с антропоморфен облик. Според монголите
има вид на мъж с исполински ръст, по чието тяло има „множество облаци и десетки хиляди очи". Според тюрките само главата му се намира сред облаци, които излъчват мълнии срещу враговете му. Заради
огромния му ръст, на него са посветени най-високите дървета. В представите на някои тюрки духът на небето Тенгри се явява на хората в
облика на гарван. Вярвали, че той обладава огромна мощ, всезнаещ е,
правдив управител на света, който сам е сътворил и благодетел. Според
един мит някога съществувал само Великият океан и хаос, но отнякъде
се появил Тенгри, спящ в свещеното яйце и когато се събудил в тази заобикаляща го скука от вода и хаос, той създал своя по-млад брат Ерлик
П Ерклиг, който по-късно станал властелин на подземния свят. След
това сътворил и хората — първият човек бил Таргъннама. Създател е и
на растенията. Според тюрките Тенгри съчетава и функцията на гръмовержец. Освен с вселенските проблеми, той се разпорежда със съдбата на хората, определя на всеки човек колко да живее, решава кой да
бъде каган и го дарява с мъдрост, създал е законите, по които да живеят
хората, да се подчиняват на небето и земния си господар, разрешава
държавни проблеми.
Негова съпруга и помощница е Умай - богинята на плодородието
и покровителка на децата; заедно с Тенгри покровителства и войните.
Според един мит Тенгри има дъщеря, която поставя ред условия на витяза, дошъл на небето да иска ръката й. В обкръжението му се намира
и божеството Йер-суб П Йер-су Вемя-вода’. В монголската традиция на
Тенгри служи и драконът (луу), който се явява гръмовержец и властелин на водните стихии. Има и двама посланици — две божества на пътя,
които са свързани с щастието и нещастието. Те са конници - единият на
бял, a другият на черен кон.
Като властелин на вселената, според тюрките, той живее на най-горното небе. Една от важните функции на Тенгри е да определя продължителността на живот на хората и държавите, избира каганите и ги
дарява с власт, но ги наказва, когато съгрешат. Хановете го представлявали на земята. От Тенгри зависи щастието (кутп), благополучието
на хората и народите, което се подчертава в тронните имена като Тенгрикутп, Кутлуг или Куталмыш. Той помага на тези, които го почитат,
и най-вече на смелите, на тези, които сами помагали на други, които
били великодушни и справедливи. Вярвало се, че под покровителството
на Тенгри са тези, които са верни на Родината си и изпълняват дадените обещания. Винаги преди да вземат важно решение, хановете се
обръщали към Великия Тенгри, за да получат неговата благословия.
Своите желания тюрките предавали на Тангра по вихрите и вярвали,
че ако вихърът се върти от ляво на дясно, той непременно ще предаде
желанието им.
Силна била вярата в това, че Тенгри наказва хановете, които не можели да ръководят правилно народа и държавата си. Наказва и други
грешници, особено онези, които изменят на клетвата си. Често те бива-

612

ли простреляни с божия стрела, т.е. с мълния.
Тюрките обикновено идентифицирали Тенгри и със Слънцето, като
най-ярък представител на небето, който всяка сутрин се ражда, а Луната се възприемала като отражение на неговия лик. Тяхното слънцепоклонничество се изразява в това, че всяка сутрин - още от времето на
хуните, те се кланяли на Слънцето, а вечер на Луната. В тази връзка
входът на тортата е на изток. Кръгът, означаващ слънцето, е основен
символ и на Тенгри. Негов представител е орелът, който символизира
божествената му сила и всезнание, а основен негов атрибут е конят.
До средата на XX в. тюрките принасяли в жертва на Тенгри бял кон,
овце и агнета с бяла вълна, но черноглави. Това ставало в началото на
юни, когато се провеждал специален празник, посветен на Тенгри, като
в едни случаи основният момент в празника бил жертвоприношението,
а в други - колективен молебен. В тези ежегодни обреди участвали само
мъже, без шамани и жени. Представителите на висшата аристокрация
се събирали при хана. Обредите ръководел самият хан или кавхан.
Провеждали се на специално възвишение между четири брези. Там запалвали и голям огън.
Когато Богът-Небе губи ролята си на върховно и единствено божество, в мюсюлмански, будистки и манихейски текстове митонимът Тенгри приема функцията на термин със значение бог. При монголите, под
влияние на будизма, се явяват 99 тенгири. Всеки си има свое име и
специална функция. Класифицират се според значимостта на одухотворените природни същности, явления и функциите им. Делят се на 33
царства, всяко от които си има свой хан. Върховенството на Тенгри е
изместено от друго божество: при алтайците той е заменен с единния бог
Бай Улген, при якутите - с Юрун айы, тойон, който се идентифицира и
със Слънцето и т.н.

Сред българите и днес този бог е известен с варианта Тангра
на теонима, известен предимно като Тенгри. Сведенията за култа на прабългарите към небето и неговото по-късно олицетворение са предимно индиректни. Това са преди всичко интерпретациите на старобългарски каменни надписи от езическо време.
Митонимът Тангра е частично изписан само в един надпис на
хан Омуртаг. В другите текстове се използва само названието
бог, но от контекста и екстралингвистичните данни става ясно,
че то се отнася за Тангра. Изглежда, че семантичният развой
на тангра > небе > олицетворение и обожествяване на небето >
божеството Тангра > бог, при дунавските българи вече бил осъществен. Значението 'бог’ на тангра е познато и в други тюркски езици (в съвременния турски наред с Аллах и taneri означава
‘бог’).
Широкото разпространение на знака на Тангра IYI, изписан
върху различни археологически обекти - каменни блокове, една
седмолъчна розетка, пръстени, медальони, бронзови пластинки,

керемиди, тухли, глинени съдове и други предмети, е едно от доказателствата за вярата и на дунавските българи в това божество. Предполага се, че той е притежавал апотропейна сила, т.е.
служел е за защита от болести и други зли духове.
В своя труд „Джагфар тарихи“ Бахши Иман разказва, че
когато Бат Баян сключил примирие с хазарите, техният хакан
Кабан го прегърнал и му казал: „Ние имаме един Бог - Тангра, един род и един тюркски език...“, т.е. няма съмнение, че
това е богът, който са почитали и българите на Аспарух (Испер).
Многократно този бог се споменава в епоса на волжките българи
„Сказание за дъщерята на хана“ с името си Тангра и с прозвищата си Всевышний или Творец, които понякога се заменят с Аллах
- свидетелство, че вариантът на епоса, достигнал до нас, е записан след налагането на мюсюлманството във Волжка България.
В поетичния превод на Г. Костов на съвременен български език
Всевышний понякога се замества с Тангра. В „Сказание за Чулман“ (Чулман толгау) - един друг предполагаем български епос,
Тангра се определя като Велик Творец, създател на вселената.
Още в началото на епоса се казва, че преди да се появят хората,
Всевишният Тангра създал алпове и дивове, най-старите алпове били алп Слънце и алп Луна. Когато се появили младите
алпове, те започнали да враждуват със старите и затова Тангра
ги наказал, като наредил младите алпове да раждат само смъртни хора и така хората се появили на земята. Алп Шурале решил,
че ще стане техен повелител и чрез тях ще властва над цялата
земя. Но ставайки владетел на душите на хората, Тангра лишил
Шурале от възможността да привлече при себе си дори един човек. По-нататък се отбелязват и други дейности на Тангра, от
които става ясно, че и в митологията на прабългарите това е
върховно божество, което в представите им било с антропоморфен вид, подобен на огромен мъж. Всъщност той е невидим, но
сам вижда всичко от небето и раздава справедливи присъди. От
него зависела съдбата на алповете и девовете, а също на хановете, обикновените хора и дори на народите. Той забранил побоищата между алповете и давал знаци за победа или поражение
по време на война.
Ханът и тук се възприемал като наместник на Тангра на земята, който изпълнява неговата воля. Смятало се, че сам Тангра избира и дарява с този пост и власт хана, а също и другите
висшепоставени държавни служители. Тангра дарявал своите
любимци с магическа сила (оренда), възприемана като еманация на неговото безгранично могъщество и власт. Освен хана,
сред тях са тълкувателите на волята му, племенните вождове и
родоначалниците, а също бойните коне и жертвените животни.
614

Ханът бил и жрец (шаман // колобър И кам Н кахин) и в тази
си роля общувал с Бога-Небе. Като жрец той бил задължен да
извършва и обреда при жертвоприношенията. Но когато ханът
се разболее или по друга причина не може да изпълнява своите
задължения и да постига победи във военните битки, неговите
поданици смятали, че това е знак от Тангра да го убият и изберат друг хан.
Като част от волжките българи, дунавските българи естествено са имали същата митология, в чийто пантеон Тангра е върховен бог. Вероятно и при тях, освен с небето Тангра се идентифицирал със слънцето, за което подсказват неговите атрибути
конят и орелът, които са слънчеви символи при тюрките. Известна е както военната, така и сакралната значимост на коня
при тюрките изобщо. Според старите българи в опашката му се
криела неговата оренда, затова тя служела като символ на Тангра, който трябвало да осигурява победите. Според „Отговорите
на папа Николай I по запитванията на българите“ бойното знаме
на прабългарите представлявало конската опашка, издигната
на копие. Това се свързва с военната функция на Тангра, чийто
един от атрибутите е конят. Най-вероятно Мадарският конник е
изображение на Тангра, за което говори и наличието на светилище (капище) на прабългарите в подножието на скалата, на която
е изобразен.
За орела като символ на Тангра се съди по едно изображение
от Преслав, което представя орел, насочен към кръг с кръст в
средата — символ на слънцето. С тази идея се свързва и скулптурното изображение на орел, открито в гробницата на Аспарух.
Но орелът би могъл да е бил тотем на някое племе от Аспаруховите българи.
Жертвоприношенията били нещо обикновено за прабългарите. Те се извършвали в капища на открито под всевиждащия
поглед на Тангра, а жертвените животни били кон, куче, вол или
овен и в изключителни случаи хора. При жертвоприношение на
куче се полагали договорни клетви, а преди военни действия по
костите му се гадаело за изхода на войната. След ритуала, особено ако гадаенето дава благоприятни признаци, се провеждал
пир, следван от военни игри и състезания. Според „Отговорите
/ прабългарите поднасяли на Тангра и безкръвни жертви; задължително било първите узрели плодове да се принесат първо
на него, а после можело да ядат от тях и хората.
++ Днес българите произнасят митонима Тангра, т.е. с ударение на
втората сричка, но съдейки по произношението му в тюркските езици и
по закона за краесловното ударение в тези езици, то и в прабългарски

вероятно е било Тангра. Митонимът произхожда от монголско-тюркското название тпенгри със значение 'небе’, което логично се свързва с анимирането на небето. Отнася се към най-архаичния митологичен пласт
на алтайските народи, а някои смятат, че идва от автохтонните народи
от Централна Азия. Регистрирано е преди повече от две хилядолетия
и е разпространено в цяла Азия, а също и в някои европейски страни,
с които алтайците са имали контакти. Предполага се, че Тангра е бил
върховният бог на хуните още в III в. пр. н. е. (и дори по-рано). Допуска
се паралел с кит. шян ‘небе’, а за шумерския термин дингир ‘небе’ се
твърди, че е зает от тюрките (което е логично, като се има предвид, че
според някои шумероведи езикът на шумерите е най-близък до старотюркския).
Ш Бахпш Иман, Джагфар тарихы. Свод булгарских летописей, т. I, С.,
2001: 21; Безертинов Р. Н., Тзнгрианство - религия тюрков и монголов, Набережные Челны, 2000: 71-80; Бешевлиев В., Първобългарски надписи, С., 1979;
Бисенбаев А. К., Мифы, древних тюрков'. <http.7/www.eurasica.ru/articles/library/
akbisenbaev mify_ revnih__tyurkov/l/>; Богданов И., Прабългари, С.,1976: 67-71;
Българска митология. Енциклопедичен речник (съст. А. Стойнев), С., 1994:
353-360; Мифы народов мира, т.2, М., 1992:500-501; Микаил Бащу Ибн Шаме
Тебир, Сказание за дъщерята на хана. Епосът на прабългарите, С., 1997: 5;
8; 10 и др.; Сказание за Чулман (Чулман толгау), превод Зейд Бурджан колобър: <http://www.voininatangra.org/modules/ xfsection/article.php?articleid=2 15>; Тенгри и Умай // Казахская литература (хрестоматия) для 6 класс: <http://bibliotekar.
kz/kazahskaja-hrestomatija-za-6-klass-1999-/tengri-i-umai. html>; Eliade M., Istoria credințelor și ideilor religioase, Bukurești, v. 3, 1992: 9-11.

ТАРАЛЕЖ (таралеж /общоб./, търалёж, търълёж, тарайёж, тараёж /ди ал./)

В митологичното съзнание на българина това е най-старото и
най-мъдрото същество на Земята, което не старее.
Митове за таралежа се откриват рядко при другите славяни. Някои
смятали, че той произлиза от косми на дявола, паднали, когато той се
решел /Босна и Херцеговина/.
Според един обичай, мъжът в семейство, в което умират децата,
убивал таралеж, с кръвта му намазвал една пръчка, на нея поставял
кожата му и я слагал пред външната врата на къщата, за да пропъжда
злите духове /сърби/. Сърбите носели сърце от таралеж като талисман
против болести. Друг обичай за изпъждане на злите духове е тези, които
канят на сватба, да носят брадва, обвита в кожа на таралеж /словенци/.
С мазнина от таралеж се намазват болните от треска /украинци/, при
ревматични болки /Полеся/ и т.н. Според народната метеорология, ако
в ясен есенен ден таралежът често се свива на кълбо, това означава, че
предстои тежка зима, а когато внася ябълки в дупката си, ще има и глад
/поляци/. Смърт или тежка болест предрича бягащият таралеж /сърби/.

В един български мит се разказва, че таралежът подсказал
на дядо Бог как да покрие земята с небето. Най-популярна е ро616

лята на таралежа в българския космогонен мит за слънчевата
женитба. Според един от вариантите Слънцето решава да се
ожени за Луната (Денница или земно момиче) и кани всички
горски животни на сватбата си. Всички отишли, само таралежът
останал при дупката си с купчина камъни пред него. Кагато го
попитали защо прави това, той отговорил, че след като Слънцето
се ожени, ще се родят много слънца и тогава ще стане толкова
горещо, че нищо няма да оцелее на Земята; затова той се учи
да яде камъни. Така таралежът разубедил Слънцето и то не се
оженило. За това, че спасил земята, Слънцето го надарило с бодли, за да се пази от другите животни. Заради мъдростта му го
наричали стара вяра, но това прозвище може би означава и
това, че той е персонаж от много по-архаични митове, в които се
подчертавала неговата мъдрост.
В народните поверия той не остарява, защото се храни с трева, която подмладява. Съгласно едно поверие, таралежът показвал на хората къде се намира вълшебното цвете разковниче
- те правели ограда около леговището му, в което били неговите малки, и тъй като не можел да влезе при тях, той отивал да
търси разковниче, с което могат да се отключат всички врати и
да се развалят всички препятствия. Когато го намерел, оградата
около леговището му се сривала. Хората проследявали таралежа
и така се сдобивали с цвета на тревата разковниче. По една от
версиите на поверието той държи тревата под езика си, по друга
това се свързва с костенурката, а при някои славяни - и с други животни.
Месото, кръвта и бодлите на таралежа се използват в народната медицина като лечебни средства. С месото се налагали
гнойни рани, а кръвта се пиела при анемия. Някои зашивали
муцунка на таралеж към шапката или в дрехите си при рамото
като предпазно средство от уроки.
изг еж
За етимологията на таралеж има няколко хипотези, но никоя от тях не
е меродавна.

Ш Българска митология. Енциклопедичен речник, С., 1994:360;Българ‘
ски етимологичен речник, т. 7, С., 2010: 812; ГУра А. В., Символика животных
е славянской народной традиции, М., 1997: 257-; и др.
ТАРАМБАК (тарамбак)
Демонично същество, подобно на караконджол.
Етимологията на термина е неясна, но по всяка вероятност е от тюркски
произход.

Ö Геров H., Речник на българския език, т. V, С., 1978: 323.

ТАРТОР (тартор

/общоб./,

тартур

/диал./)

Народно-християнски персонаж — цар, главатар на дяволите
и всички останали демони.

Неговото седалище е в Ада и оттам ръководи другите дяволи.
Вярвало се, че както Господ изпраща при новороденото ангел,
така Тарторът изпраща дявол. Ангелът застава на едното му
рамо, а дяволът - на другото. Ангелът цял живот ще го пази, а
дяволът непрекъснато ще се стреми да го отклони от правия път.
Двете същества непрекъснато воюват помежду си за душата на
своя подопечен.
Предполага се, че този персонаж е навлязъл в българската демонология
заедно с дявол от гръцки, но не е изключено тези митономинанти да са били
познати много по-рано и на траките, а чрез християнството той се утвърдил в
българската лингвокултурна система.

Ш Геров Н., Речник на българския език, т. V, С., 1978: 324; Маринов Д.,
Народна вяра и религиозни народни обичаи, 1994: 252.

ТЕГОТИЯ (теготйя /Яврово, Асен./) > ВАМПИР
w Вторично название от диал. теготия ‘тегло, страдание’. Мотивацията вероятно е свързана с теглото, което тези същества причиняват на живите хора
или със страданията, които то самото преживява.

ТЕНЕЦ (тенёц, тенец /БЫ, тенъц /Белогр.; Горно
тънъц /Н. село, Вид./; тънъцъ /Царевоброд, Шум./)

Линево, Лом.; Годеч./,

Демон от групата на живите мъртви, т.е. той е от човешки
произход и всъщност е разновидност на вампир.
Първичният образ на тенёца е неизвестен, но съдейки по
името, той е идентичен с демона сянка. В народните поверия
обаче тенецът се припокрива с вампира, което е видно от регистрираните за него представи. Преди всичко той се възприемал
като умрял, излязъл от гроба си и се утенчил, т.е. станал е тенец. Според други това е уплътнената душа на умрял човек, т.е.
плътеник, окостеник, който, преди да бъде погребан, бил прескочен от някакво животно. Друга версия гласи, че това е душата
на човек, умрял от язва на стомаха или от престарялост. Всички
тези черти са характерни и за вампира.
Възможно е именно това да е изконният славянски митономинант за понятието вампир. На тази мисъл навежда наличието
на демона тенъ в демонологията на източните славяни. Представите за него също не са единни, но за разлика от българския
618

тенец, руският тень корелира предимно с духа-покровител стопаи (рус. домовой)’, в поверията се явява като дух на горска къщурка или като стопан на къща. Под образа на дух на горската
къщичка тенъ обича да се шегува с тези, които нощуват в нея,
когато с нещо го дразнят или не му угаждат. Във функцията на
домашен дух, т.е. стопан (домовой) той се явява във вид на сянка
и това предвещава някакви промени в живота на хората. Понякога самата сянка, притеснявайки хората, им предсказва бъдещето. Но същевременно тя се бои да се приближи до хората. Според други това е призрачен двойник на човека, който може да
съществува самостоятелно, като оказва влияние върху съдбата
на хората. Но понякога изпълнява едновременно и функцията
на сянка на човека, която непрекъснато го следва като спътник.
Тези факти показват, че българският тенец и руският тень
(полският eien) са реминисценция на един архаичен славянски
митологичен образ, който е претърпял различни семантични
развойни процеси, а след утвърждаване на християнството до голяма степен е приел черти и на други демони. Възможно е също
названието тенец да е било дублет на привидение, призрак.
Названието текъ в руски означава ‘сянка’. То води началото си от старославянски, където е имало облика *tenb, а от него е производна и думата *1епьсь
‘? сенище’. Тази версия за вътрешната структура на тенец < *tčnb ‘сянка’ се
потвърждава от названията сенище, сянка, сенки. Съдейки по вътрешната
структура на думата тенец, явно в праславянската лингвокултурна система
тен!ец1 е било обобщаващо название за всички „възкръснали“ мъртъвци.

Ш Български етимологичен речник, т. 7, С., 2010: 942; Вакарелски Хр.,
Етнография на България, С., 1977: 512; Власова М., Новая Абевега русских
суеверий, СПб, 1995: 323; Dukova U., Die Bezeichnungen der Dämonen im Bilgarishen. II.
Urslawische südslavischdialektale und intnerbulgarische Bildungen // Балканско езикознание, С., 1984, 27/2: 45.

ТИМЕН (Гимен, Тймян); ТИМЕНЬО (Тйменъо); ТИМНЬО (Тймнъо);
ТИМЕЙ {Тимей /Род/)

Езически персонаж с неясен облик и функции, който бил във
връзка с Баба Черна - може би неин родственик.
Тези названия се отнасят и към народния празник Света
Черна, честван на 19 и/или на 20 януари и е посветен на езическото божество Баба Черна. Дублетните имена означават, че
празникът някога бил посветен на две божества или на едно божество в женски и мъжки ипостас. Това мнение се поддържа от
етнолози и се потвърждава от още едно название на този празник — Черняй. Но фактът, че на някои места празникът се чества
в два последователни дни и названията, определящи обекта на
619

честване ту като женски, ту като мъжки образ, навеждат на мисълта, че става въпрос за два еднозначни митологични образа,
които били чествани поотделно, а впоследствие се слели.
В народно-християнската митология Тимен се адаптира като
Свети Тймен, Свети Тймнъо. На своя ден св. Тимен кади земята с тамян, за да я събуди от зимния й сън. Този мит показва, че
Тимен е езически образ, въплътен в християнската митология,
но някои етнолози твърдят, че всъщност Тимен П Тимян е издигнат в култ фолклорен духовен водач в Родопите и Тракия.
Народът го смятал за пазител от болести, затова на този ден жените не работели и колели черна кокошка. От една страна, на
фолклорен герой се приписват функции на митологичен образ, а
от друга страна, черната кокошка подсказва за връзка на Тимен
с Баба Черна, което проличава и в дублетното му име Черняй.
Същевременно в една християнска легенда се казва, че Тимен е най-малкият брат на св. Антон и се. Атанас. Големите
братя са ковачи, но за малкия не се знае какъв е по професия. Веднъж братята тръгнали по света, но по пътя се скарали.
Най-големият брат решил да оставят най-малкия и да продължат без него. Тимен се разсърдил и се зарекъл, че като настигне
братята си, ще заколи черна кокошка. Но конят му се разболял,
което възпрепятствало изпълнението на обещанието му. В този
мит символично християнските персонажи се. Антон и св. Атанас се разграничават от езическия Тимен (Черняй). Същевременно легендата е ярка илюстрация на адаптирането на езическите вярвания към християнските.

4» Името Тимен е с неясна етимология. Там, където едноименният народен
празник се чества на 20 януари, съвпада с църковния празник Свети Евтимий
и народния празник Петльов ден (Ихтима). Затова някои приемат, че името е
производно от Евтимий. Но би могло Тимен да кореспондира с името на новозаветния герой Тимотей. Имайки предвид вярването, че на този ден Тимен кади
земята, името би могло да се изведе и от тамян (диал. тимян). Но по-вероятно
изглежда то да е производно от прилагателното тъмен, което семантично корелира с черен, а Тимен с Черняй. Въз основа на това би могло да се предположи,
че Тимен е евфемизъм за Чернобог - бога па злото в славянската митология
или е негов християнски аналог. А може би изобщо името не е славянско или
библейско, а връзката с тъмен да е по народна етимология. Основание за подобна хипотеза дава наличието на личните имена Тимен, Тимей, Тименей и Тиментей в чувашката антропонимия.
Като лично име Тимен е съхранено в съвременната българска и руска именна система, предимно във фамилното име Тименов.
Ш Българска митология. Енциклопедичен речник (съст. А. Стойнев), С.,
1994: 312; Ковачев Н., Честотно-етимологичен речник на личните имена, В.
Търново, 1995; Мипппи Ю., Чаваш ячёсем. Чувашские имена, Шупагпкар, 2008;
Попов Р., Светци близнаци в българския народен календар, С., 1991: 58-82.

620

ТОПЯК (тОПЯК /Г. Делч.; Слащен, Благ.; Чеч, Гърция/, тбпак, ГПОПЪК
/Граматиково, М. Търн./); ТОПЬЕК (тдп’ек /Годешево, Благ./, топек’
/Вълкосел, Г. Делч./); ТОПИК (топик ГЕн у с &ъ о ^, Трак./)

Демонично същество, от човешки произход, за което няма
единна представа.
Едни смятат, че това е дух на убит човек, затова има антропоморфен вид и е облечен в бели дрехи. По други поверия това
е дух на превъплътил се в куче или патица удавен човек или е
дух на вол. Трети твърдят, че това е дух на удавник, който изпълнява функцията на пазител на водоема, в който се е удавил
[срв. таласъм]. Според поверията понякога топяците изпиват
подземната вода и така причиняват суша през лятото. В такива
случаи обилно се поливали гробовете на удавниците. В някои
случаи топякът се идентифицира със стопан на къщата, в която
е живял приживе. Явява се само нощем.
Това е и един от демоните, с които и днес се плашат малките
деца [вж. торбалан].
Звуково и семантично терминът почти се покрива с кипърския толакас

(топакас) ‘стопан’. Но значението на термина ‘дух на удавен човек’ дава основание да приемем, че по народна етимология той се смята за образуван от глагола
топя ‘слагам нещо във вода (или друга течност)’ + -ак (-ек, -ик). Мотивационно
се опира на обстоятелството, че живо същество, което се „топи” в дълбока вода, се
дави. И тъй като това не е естествена смърт, то удавникът се превръща във вампир. Терминът обаче може да се изведе и от глагола топя /се/в смисъл ‘стопявам
/сеЛ При тази интерпретация се има предвид, че телата на умрелите се топят
‘разлагат се’, а душите им продължават да живеят под една или друга форма.

Ш Българска митология. Енциклопедичен речник (съст. А. Стойнев),
1994: 381; Попов Р., Народен светоглед // сб. Странджа. Материална и духовна
култура, С., 1996: 227; Троева-Григорова Е,., Демоните на Родопите, С., 2003:
44-45.

ТОРБАДЖИЯ (торбаджйя

/Пирд.; Панаг./) >

ВРАЧ

Терминът е производно от думата торба + -джия. Мотивацията при
формирането му е обусловена от това, че този вид народни лечители правели
амулети във вид на малки торбички, в които слагали билки, които се смятало, че
предпазват от болести и магии. Те се носели на врата.

ТОРБАЛАН (торбалан /общоб./, тарбулан /Аврен, Крум./)
Въображаемо страшно същество, с което плашели децата, когато не слушат.
Децата се плашат с всички демони, по във всяка традиция има и по
един или няколко митични персонажа, които специално се използвали
за тази цел. Англичаните плашели децата с Черната Анис - митична

старица със синьо лице и железни нокти. Според поверията тя живее
в пещера и нощем излизала да търси деца, за да ги изяде. В турската
митология тази функция е възложена на Тарам-баба - мъничко човече
с дълги магарешки уши, което се настанява в някой шкаф в къщата.
След ислямизацията си тюрките започнали да използват за тази цел
Омаджи (< богинята-майка Умай). В киргизката митология аналог на
Торбалан е бабай (или баба). За румънците такова плашило е gogă. В
руската митология тази функция и днес изпълнява духът на тъмнината Бабай или други демонични същества като бука, вова, дичок, додон
и т.н.
В българската традиция Торбалан е вид чудовище с антропоморфен облик, което краде деца, за да ги изяде. Той ги слага в
голямата си торба, която винаги носи със себе си.
апо, конур, короконджул, кутурок, лая, марок, марой, междерок,
пайу, поганец, пумпе, пустовски старци, топяк
Терминът е производен от апелатива торба и суфикса -лан, с който се
подчертава негативната му конотация.

03 Власова М., Русские суеверия (Энциклопедический словарь), СПб., 1998;
Гордлевский В. А., Из османской демонологии И Избранные сочинения. Т.З.
История и культура, М., 1962: 299.

ТОТОРОЗИН (тоторозин /Кремиковци, Соф./)

ВАМПИР

Етимологията на термина е неясна.

ТРЕСКА (треска /общоб./)

Олицетворение на болестта треска (Febris), която в славянската митология е демонизирана.
Тази традиция вероятно идва от индуизма, където болестта
треска е подвластна на богинята Калавикарника.
При славяните аналогична богиня няма. В народните представи самата болест се персонифицира и се мултиплицира в
образите на седем, девет или дванадесет сестри. При източните
славяни най-популярното име на този демон е Лихорадка, а сестрите са назовани с имената Трясовица, Трасавица, Трясеница,
Тресея (Трясея, Трясся), Трясунъя, Трясуха или Трясея, Огнея
(Огненная), Ледея (Озноба, Знобея, Знобуха), Гнетея, Грудица,
Глухея, Ломея (Костоломка), Пехнея, Желтея, Коркуша (Корчея), Глядея, Невея. Те са дъщери на цар Ирод и царица Жупел. На вид са крилати, но много грозни - понякога са слепи и
без ръце. По характер са много зли и непрекъснато са гладни.
Най-страшна от тях е най-старата сестра, която е прикована с
дванадесет вериги към железен стол, но не изпуска от дясната
си ръка косата, което я доближава до образа на Смъртта. Тя
622

нарежда на другите сестри какво да правят. Всички те живеят
в ада.
В българските предания не се споменава за възрастта и
външния им облик. В една християнизирана апокрифна молитва се казва, че от развълнуваното Червено море излезли 12
дългокоси жени, които се представили така: „Ние сме тресавиците, дъщери на цар Ирод“. По-нататък те казват имената си,
а авторът ги тълкува: първата е Тресея, втората Огнея - „както
печка от борови дърва се нажежава, така и Огнея гори човешкото тяло“, Ледея „като студен лед мрази човешкия род, човек
от нея не може и в печката да се сгрее“, Гнетея „се настанява
в ребрата на човека и гърчи утробата му, ако някой човек иска
да яде, нека яде, само че от душата на този човек всичко излиза
навън“, Грънуша — „тя се настанява в гърдите на човека, плещите загниват и излиза хъркане“, Глухея - „тя се настанява в
главата на човека, запушва ушите, ломи главата и този човек
оглушава“, Пухнея „прави да отичат хората“, Жълтея „е като
жълтия цвят в полето“, Каркуша „тя от другите е по-проклета,
смъква жилите на ръцете и краката“, Гледея - „и тя е от другите
по-проклета, не дава на човека сън през нощта, бесове пристъпват към този човек и умът му се побърква“, последната е Невея „най-старата им сестра тресавица, която отсече главата на Йоан
Предтеча, тя е от всички най-проклета. Хваща човека и той не
може да оживее“. В народната памет на българите са съхранени имената: Гинуша, Гледен, Глухея, Желтея, Каркуша, Ледея,
Ломая, Невея, Огнея, Полнея, Тресея и Фъртея. Както е видно,
някои имена съвпадат с руските и като тях отразяват болестното
състояние на болния или вида му и последствията от боледуването — едно свидетелство за архаичността на това поверие, въпреки наличието на християнски елементи. Според вярванията
на българите, когато една от сестрите се установи при някого,
вика и другите. Има и още една - „тригодишна треска“, която е
най-страшна от всички.
Тези сестри имат къща na Край свет, както и другите болести,
но не живеят в нея, защото непрекъснато са при хората. Според
друго езическо поверие, треските излизат от морето, за да мъчат
човешкия род. Те се явяват при хора, които вече са болни или са
с отслабнал организъм. Най-често измъчват и дори умъртвяват
родилките, а понякога и децата им. Те не отиват при всички, а
само при уплашени или устрелени от самодиви и най-вече при
грешниците — пияниците, ленивите за молитва, тези, които не
съблюдават обичаите при празниците, не почитат светците и т.н.
Болестта се пропъждала чрез баене, заклинания и наричане. В народната медицина „тригодишната треска“ се лекувала
623

по няколко начина: 1) върху болния се разстилат варен ечемик
и отвара от люлякови листа, от която сутрин се пие по една лъжица; 2) с отвара от червен кантарион или от меча пита, повет,
момина сълза, огничице, като се пие девет дни подред; 3) чрез
опушване на болния с някоя от тези билки; 4) в някои краища
болният се завежда при мечка, за да го гази и т.н. Като превантивна мярка рано сутринта на Гергьовден се извършва къпане
в росата.
Названието е производно от глагола треса + суф. -ка и е свързано с това,
че болният се тресе.

Ш Власова М., Новая Абевега русских суеверий, СПб, 1995: 323-324; Георгиева И., Българска народна митология, С., 1993: 169-170; Грушко Е. А.,
Медведев Ю. М., Энциклопедия Русских преданий, 2001:363-365; Джордан М.,
Енциклопедия на боговете. С., 1998; Маринов Д., Народна вяра и религиозни народни обичаи, С., 1994: 287; Стара българска литература. Апокрифи.
(Съст. и ред. Д. Петканова), С., 1981.

ТРИЯЧКА (триячка

/Горно броди, Сяр./) >

ВРАЧКА

Названието е девербално производно от глагола трия + суф. -ачка. Мотивацията отразява начина, чрез който тези врачки лекуват - триене, масажиране корема на бездетни жени, за да забременеят.

ТРОЯН (Тройн}

Старославянски бог с неясни функции, статут и поведение.
Това божество се споменава в староруски писмени паметници наред с Велес, Хоре и Перун. Явява се в ролята на покровител. В „Слово
за Игоревия полк“ Древна Русия се нарича „земя на Троян (Траян)“, а
времето на първите руски владетели, управлявали в езическия период,
се определя като Троянов век. В сръбския фолклор Троян е демонизиран и се възприемал като цар на нощта с антропоморфен вид, но с кози
уши и крака. В една приказка се описва с три глави, едната от които яде
хора, втората - добитъка и третата - риба. Всяка нощ посещава своята
любима, при която остава до първи петли или докато конят му си изяде
сеното. Но една нощ братът на любовницата му сложил на коня пясък,
вместо овес, а на петлите изтръгнал езика. Затова той останал, докато
се разсъмнало, и слънчевите лъчи го разтопили. Титлата цар говори за
влияние при сърбите на архаични предания за император Траян - значима личност в историята на Римската империя.
Предполага се, че първообраз или прототип на Троян е Триглав едно от висшите божества при балтийските поляци, чиито глави символизират неговата власт над трите свята - небесен, земен и подземен. Не
е изключено римският император Траян да е бил оприличен с демон и
по-късно възприет като такъв. След християнизацията вероятно е настъпила контаминация между двата персонажа.

624

Преки сведения за наличието на бог Троян в българския пантеон не са открити. Но ако приемем, че апокрифът Ходене на
Богородица по мъките попада в руската книжнина чрез българската, то без съмнение Троян бил познат и на българите. Не е напълно изключено някои от многото регистрирани реални топоними и вероятно мними топоними в песенния фолклор, създадени
от това име, да са свързани с римския император Траян, които е
живял и бил начело на Римската империя през периода 98-117
г., т.е. няколко века преди славяните да се заселят на Балканския полуостров. Но етнолингвистичната интерпретация на тези
имена от А. Калоянов навежда на мисълта, че ако не всички, то
по-голямата част от тях по-скоро са мотивирани от славянския
теоним Троян. Тази презумпция намира потвърждение в една
от популярните български приказка „Цар Траян с магарешките
уши“. Едва ли тя би могло да е реминисценция на някоя легенда
за римския император Траян. По-скоро главният герой в тази
приказка е комичен образ на архаичен славянски бог, регистриран в писмените източници с митонима Траян. Осмиването му в
приказката отразява по-късното негативно отношение към старите славянски божества - следствие от агресивната борба на
християнската църква с живите езически вярвания сред народа.
£3 Калоянов А., Император Траян или бог Троян е името на град
Троян? // Старопланински проучвания, 1, С., 1999: 53-66; Славянская мифология. Энциклопедический словарь, М., 1995: 377; Троян И Славянская мифология'. <http://slav. dtn.ru/ trojan.php>; Юдин К., Троян в „Слове о полку Игореве“ (к
проблеме толкования)’. <http://ec-dejavu.ni/t/Troyan.html>.

ТЪПИГЬОЗ (тпъпигъоз, тепегъдз /разг?)
Демонично същество в образа на великан-чудовище с едно
око на челото и едно на темето.

Този персонаж е тюркски, по-точно огузки. Той е добре представен
в огузкия епос „Книгата на моя дядо Коркут“. Според него Тъпигьоз
(Тепегъоз, ЦепеТьозу, Депе-Гъоза и др.) е син на една пери и овчар, но
отгледан в семейство на богатир. Още като дете се отличавал със своя
огромен за възрастта си ръст, грозния си облик и сила. Отрано започнал
да създава неприятности на приемното си семейство. Когато пораснал,
станал людоед и заживял в голяма пещера. За да остави хората намира, той се уговорил с тях ежедневно да му доставят по двама човеци и по
500 животни. Поискал и двама готвачи, които трябвало всеки ден да му
готвят. Дошъл редът и на богатира Бисат, който надхитрил Тъпигьоз,
ослепил го, а след това го убил. Този мотив е широко разпространен в
световния фолклор, а Тъпигьоз е аналог на гръцкия циклоп.
В българската култура Тъпигьоз най-вероятно е зает от гага-

узите. Свързаният с него сюжет не ни е известен. Не са регистрирани и описания на образа му. Споменът за него сред българите
е съхранен само в широко разпространеното устойчиво словосъчетание: Гледа като Тъпигъоз и други подобни, при които Тъпигъоз е обидно сравнение. Според този израз той се смятал за
глупак.
Митономинантът тъпигъоз е вариант на тепегъоз //депегъоз в гагаузки.
Названието е сложно по състав - тепе ‘теме, връх на главата’ + гъоз ‘око’. По
народна етимология тепе е оприличено с прилагателното тъп.

Ш Мифы народов мира, т. 2, М., 1992: 501; Đede Korkut kitabi (електр. обраб.
на тур. prof. Muharrem Ergin); <www.hisargazetesi.com> (2003) и Книга Деде Коркута
(разчел и прев, на руски Бартольд В. В.): <http://www.vostlit.info/Texts/ms9/Korkut/
pred l.phtml?id =743>.

ТЪРЛЯЧ (търляч) > ВРАЧ
w Названието е образувано от глагола търлям ‘масажирам’, т.е. това е
врач, който по време на баенето масажира болния.
Геров Н., Речник на българския език, т. VI, С., 1978: 310-311.

ТЮМБЕЛЕЦИ (тюмбелёци /Върбица, Пресл./)

Зли, нечисти духове, които нощем тропат, думкат и крещят.
++ Названието се свързва с тур. dümbelek ‘вид малък тъпан’ и /арго/
‘глупак, простак’.

626

У]

пп ? (упйр /Добр./) > ВАМПИР

УПЛЪТЕНИК (уплътеник /Свищу) > ПЛЪТЕНИК

УРБАЛЕЦ (урбалец

> ЧЕРВЕН ВЯТЪР, ЧЕРВЕНКА

Метафорично название от урбалец ‘голям огън’, явно поради това, че
болният се зачервява и вдига висока температура, сякаш гори.

УРИСНИЦИ (урйсници /Сам.; Соф.; Н. Паз.; Свежен, Карл.; Болград, Бесар/,
урйници /Сам.; Соф.; Н. Паз.; Болград; Бесар./, уресници ICodpJ, урешници /Арх. БДР./) > ОРИСНИЦИ

УРИЧНИЦИ (урйчници /Дупн./)

Орисници мъже.
УРФЕН (Урфен) > ОРФЕЙ

УСОВ (усое /Стр./)
Вид зъл дух от групата на болестите.
Той напада хората, при които е изпратен с магия, поради което се нарича и напратен. Появява се и при среща с лош вятър.
Нападнатите се разболяват от едноименната болест усое, която
обикновено се идентифицира с устрел.
С този демон се свързвало изсъхването на краката на добитъка, което в диалектите също се нарича с името усое.
Демонът се прогонвал с баяния и други магически практики.
За лечение на болестите се използвала билката усоеиче ‘посечено биле <Prunella vulgaris>’.
В народния календар на усое е посветен Усовски вторник вторникът от Тодоровата неделя, когато се извършвал обред за
предпазване на добитъка от този демон и болестите, които той
причинява. Той се състои в това, че единият крак на трикрако
столче се намазва с лой, увива се с парцали и се връзва с червен
конец, като многократно се повтаряло заклинанието: „Да съхне
на стола крака, а на вола - не!“.
Със значение вид болест в черковнославянски са регистрирани вариантите усовь, усовъ и производната усовникъ. Названието е образувано от глагола совам ‘пъхам, вкарвам, муша; бода, убождам’ (праслав. *saväti) с предлогу и

изпадане на суфикса -ам, който в усовникъ се замества от суфикс -ник/ъ/. Мотивацията на името семантично може да е свързана както с глаголите пъхам,
мушкам, така и с бода, убождам, пробождам, т.е. това е ‘зъл дух, който „се пъха“
в козината (между рогата, във вимето) на животното’ или ‘зъл дух, който „пробожда“ жертвата си’.

Ш Българска митология. Енциклопедичен речник (съст. А. Стойнев), С.,
1994: 46; Български етимологичен речник, т. 7, С., 2010: 270-272; Маринов Д.,
Народна вяра и религиозни народни обичаи, С., 1994: 290; 516.

УСОЙНИТЕ (усойните /Сушица, Г. Орях./)

САМОДИВИ

Това е евфемистично название, образувано чрез субстантивиране на
членуваната форма на прилагателното усойни. Мотивацията отразява вярата,
че самодивите обитават усойни места.

УСТРЕЛ (устрел

/СтрУ)

Демон от групата на вампира.

Той също произхожда от мъртвец, но обикновено това е дете,
заченато и родено в събота и умряло некръстено. Превръща се в
устрел на деветия ден след смъртта си. Мъчен от силна жажда,
тази нощ за първи път излиза от гроба си през дупка, която сам
пробива и започва да търси овце, крави и коне, за да пие кръвта
им. Впрегатни волове, биволи и спящи хора напада рядко. Жертвите му умират още същата нощ. Белезите, по които се познават
умъртвените от устрел, са синините и подутините по гърба или
корема на мястото, където той е смукал кръвта.
Подобно на вампира, устрелът търпи развитие и в зависимост от това мени вида си. През първите няколко месеца изглежда като голям надут мях, наподобяващ пълна с кръв гайда
или има вид на кожено кълбо с козината отвън, което се търкаля
като топка. Според други той приема облика на биволска, волска
или свинска глава, която също се търкаля. Други твърдят, че
във външния му вид се съчетават антропоморфни и зооморфни
черти. Лицето му има вид на свинска муцуна, но по-къса, а на
мястото на носа му има дупка. Очите му са като на човек, но
зачервени в краищата, а непрекъснато трептящите му мигли са
дълги и остри. Няма врат, ръцете и краката му са много къси, а
ноктите му са дълги и черни. Понякога тялото му е много леко,
а друг път е непоносимо тежко. През тази фаза напада само нощем, но в събота не излиза, защото тогава губи силата си. Той
може да бъде унищожен, като се прободе с бодил или със заострен кол от глог. През втория си период той има вид на кукумявка, която е гола (без пера и опашка), няма човка и крака, а
крилете му са ципести. Устрелът престава да се връща в гроба
си, като през деня стои между рогата и в козината на добитъка
628

или до вимето на крава. Ако го хванат, плаче като малко дете.
По време на този стадий, освен с глогов кол, може да бъде унищожен и със сребърна пара. През третия стадий, който настъпва
след шестия месец, приема облик на животно или на човек и
подобно на окостника може да създаде семейство, в което се
раждат вампири. Отличава се по липсата на хрущялната преграда на носа, поради което има само една ноздра. За разлика
от вампира, устрелът никога не придобива кости. Нападнатите
от него хора се разболяват от болест, известна под названията
стреёлки, устрел и усов, при която болният има чувството, че
го пробождат с нещо - нож, шиш и др. под. С устрел се назовават и други болести - 1. ‘пришка, подпухнало място, което много
боли и пулсира’; 2. ‘рани, които излизат по краищата на пръстите
и разяждат костта и костния мозък’; 3. = червен вятър и др.
Според поверията, устрелът може да бъде унищожен само
от съботник или се пропъжда чрез жив огън. Вярвало се, че е
достатъчно само да усети миризмата му, за да избяга далече.
Затова при епидемия по добитъка се извършвало обредно придобиване на жив огън, от който правели клада, която животните
трябвало да прескачат, за да се пречистят от болестта.
От термина устрел по метонимичен или суфиксален начин
са образувани названията на редица растения: устрел 1. ‘раст.
Turritis glabra>’; 2. ‘клинава трева <Cynanchum laxum>’; устрал ‘няколко вида устрел'\ устрелче ‘раст. Cynanchum vincetoxicum’; устреличе 1) ‘поветица <ConvolvuIus arvensis>’; 2) ‘часовниче <Erodium cicutarium>’, които вероятно са били използвани за изпъждане
на устрела и за лечение на различните болести, които той причинява. Това предположение се потвърждава от значението на
устрелниче ‘растение, с което лекуват бяс и др. болести’.
Названието устрел е формирано по пътя на обратното словообразуване
от глагола устрелвам ‘пронизвам, поразявам, повалям’ (< стрелям < стрела),
отнасящ се за вид болест. Следователно словообразувателната парафраза на устрел е ‘зъл дух, който „устрелва“ ‘пронизва, пробожда’ животни и хора’.

Ш Българска митология. Енциклопедичен речник (съст. А. Стойнев), С.,
1994: 46; Вакарелски Хр., Бит на тракийските и малоазийските българи П
Тракийски сборник, т. 5, С., 1935:404; Георгиева И., Българска народна митология, С., 1993: 222; Маринов Д., Народна вяра и религиозни народни обичаи,

ю đ>
ФИЛКА ЮДА; ФИЛКА ЮДА МИЛУШКА; ФИЛКА МИЛУШКА /Веда
словена/ > ПЪРВА ЮДА
Предполага се, че митонимът е производен от мъжкото собствено име

Филко, а то от Филип.
Ш Заимов Й., Български именник, С., 1988.

ФЛАНА /фолк./

Едно от многобройните имена на бога Слънце (или бога на
слънцето?).
Фиксирано е два пъти в сборника с епични и обредни песни
„Веда словена“. В частта „Притурка I“ четем:

Флана ле, слънце ле,
слънце ле, Огне ле,
рай ми, Огне, на поле,
ерей ми, Огне, рана,
тран ми, Огне, хаван ми.
/Веда словена, 1: 406/

В друг фрагмент, изпълнен с неясни думи, се уточнява:
Флана ми на висе,
на висе на небе
<...>
/Веда словена, 1:440/

Няма съмнение, че този митоним се отнася за слънцето.
4» Митонимът е с неясна етимология. Може би е от тракийски или скитски.

ФОРЛЕН (Форлен) /фолк./ > ОРФЕЙ
Името е вариант на Фърклен.

ФОРТУНА (фортуна

/книжУ,

фъртуна /диал./)

ВИХЪР

Терминът е зает от латински, където fortuna има няколко значения: ‘съдба’; ‘щастие’; ‘нещастие’ и др. Със значението ‘щастие’ и днес се използва в различни езици, а в български семантичният развой явно се основава на възприятието за вихъра като нещастие.

630

ФЪРГАЧКА (фъргачка /Кюст.; Кост./) > ГАДАТЕЛКА

Този термин е образуван от диалектната форма фъргам на глагол
хвърлям + суф. -ачка. Мотивацията е свързана с изрази като „хвърлям карти

„хвърлям боб“ „хвърли ми едно око в нашата“, т.е. ‘гледай ми на кафе’ и др. под
Обикновено тези дейности се извършват от жени.

ФЪРКЛЕН (Фърклен) > ОРФЕЙ

Имайки предвид, че в сборника с епични и обредни песни „Веда словена“
героят Фърклен притежава подвижни крила, с помощта на които може да лети,
то името може да се свърже с диалектния глагол фъркам ‘летя?, т.е. вътрешната
структура би могла да е ‘хвърчащият’. Вероятно така българските славяни са
осмислили семантиката на името Орфей.

ХАЛА {хала /общоб./, ала /диал./); ХАЛЕВИНА (халевина /фолк./); ХАЛА-ХАЛЕТИНА (хала-халётина /фолк./)
Митично чудовище, олицетворение на злото и на природните
стихии, сродно с ламята.

Този митичен персонаж е характерен за южните славяни и румънците. Според последните ală е ‘вид дракон, предизвикващ бури’.
В представите на българите на вид халата е дебела като буре,
има шест криле и дванадесет опашки. Фолклорните й определения змия халовита и люта змия троеглава допълват нейния
външен вид, т.е. тя е змиевидна с три глави, които понякога се
описват като огнени. Опашката й е свита, а когато е отпусната,
тя изсмуква водата от реките и моретата и предизвиква поройни
дъждове. По други поверия тя е с вид на рогат бик. По други версии халата се отъждествява с облак на черти, градоносен облак
или с мъгла. Чрез градушката, поройните летни дъждове, бури,
вихри и мъглата тя унищожава реколтата или пречи на житото да зрее. Подобно на ламята, понякога се явява в облика на
грозна беззъба старица. Във всичките си ипостаси тя обладава
огромни разрушителни сили.
Смята се, че тя има брат - куш пиле, а според други е сестра
на ламята. Днес образите на халата, ламята и змея се преплитат
и трудно се разграничават.
Според народните вярвания халата произхожда от стар змей
и живее на небето. Когато слиза на земята, от нея хвърчат искри. На земята тя се крие по скалите и в пещери, където държи
заключени облаците. Други вярвали, че всяко море и езеро си
има хала (според други - ламя), която заключва водите и ги пуска на хората само срещу човешка жертва. Тя също притежава
несметни богатства, които зорко пази.
Халата нанася много вреди на хората, но една от най-страшните е предизвикването на слънчево и лунно затъмнение. Това
се получава, като отхапва от тези небесни светила, краде ги, поглъща ги или просто ги закрива. Този мотив е познат в много
митологии, но се отнася за дракона.
За българите халата е антипод на добрия змей. Когато халата
се появи във вид на градоносен облак или мъгла, змеят се бие с
нея, за да я изпъди. Понякога ролята на драконоборец е повере632

на на някой юнак (витяз) - дете Михаилче (Змейче Михаилче),
сина на Крали Марко Огнянчо и др. Тя враждува и с ламята.
И така, халата се явява господар на разрушителната небесна
водна стихия, а с властта си над небесните светила тя предизвиква космически хаос.
Названието хала е от гръцки произход - /аХаЩ ‘гръмотевица’, но с променена семантика, което се свързва с народното поверие за тясната връзка на
атмосферните явления със змееподобните митични чудовища. Същото название
е заето и в румънски - hală, но означава ‘вихрушка’. Под облика али (алы) се
открива в арменски, където означава ‘зли духове, които нападат бременни, родилки и похищават новородени деца’.
Ш Беновска-Събкова, М., Змеят в българския фолклор, София, 1992:
96-131; Българска митология. Енциклопедичен речник (съст. А. Стойнев), С.,
1994: 382; Венедиков И., Златният стожер, 1995: 462-497; Георгиева И.,
Българска народна митология, С., 1993:109-117; Маринов Д., Народна вяра и
религиозни народни обичаи, С., 1994:303-304.

ХАРД /Върбица, Пресл./

ТАЛАСЪМ

W Неясна етимология. Митономинантът може да е свързан с харо.

ХАРНИР (харнир

/Върбица, Пресл./) X

ВРАГ, ДЯВОЛ

От същия корен с хард.

ХАРО (xăpo /о стар./, хару /Върбица, Пресл./)
Персонаж с неясни характеристики в българската митология.
В своя „Показалец" Г. С. Раковски твърди, че това е бог-хранител на душите, а в поемата си „Горски пътник“ той го отъждествява със старогръцкия Харон. Според лингвистичните материали, събирани на терен, той се възприема просто като някакво
зло, злина, лошотия. Тази семантика е експлицирана в клетвата Харо те яло! Според нейната семантика този персонаж е
по-скоро демон, отколкото божество.
Митономинантът е съхранен в нарицателното име харо със
значение ‘стар и противен човек’ или ‘мързелив, ленив, некадърен и лош мъж’. Съхранено е в идиоматични изрази като старо
xhpo и пусто харо - обидни определения за възрастен човек и в
някои паремии: Накарай харо на вода, ако сакашъ на акъл да
те научи ‘Накарай мързеливия на работа, та да те научи на
акъл?; Ходило Харо, дошло си Харо и кошник гроздъе набрало, а
също и в хумористични народни песни, където неговият образ е
ярко обрисуван:

БегЬла е Велика влахйня
ПЬ едно старо харо гурлйво,

Старо гурлйво, гйди махнато,
Гйди махнато, гйди гърбато:
На рънка му легна кат на грамуда,
Ф пазуха му бърка кат на студен камен,
Дъхо му мирйса на гнйла ябълка.
Млйдо, младо, гйди рЬсно злйто,
Гйди росно злато, пръвно любо!
На рънка му лёга випёрница ‘възглавница’
Ф пазуха му бърк кйт ф копрйна,
Дъхо му мирйса на рйн бел босиляк.
/с. Белица, СветиврачКо/

Характеристиката на Харо твърде много се доближава до тази
на гръцкия Харон, който прекарва душите на умрелите в подземния свят с черната си лодка по р. Стикс - описан с вид на
мрачен старец-лодкар с мръсна, сплъстена брада и огнен поглед,
облечен с дрипаво рухо и т.н.
От друга песен става ясно, че като определение в диалектите
харо се отнася и за мързеливи и непохватни младоженки, които
нищо не умеят да правят:

Мома му велй - гоёри:
„Ко си ергён, постёй, чёкай,
Да ти дам кътка млшана;
Ко си женен, глёндай си пънтьо,
Глёндай си пънтьо, скръши си врйто!“
- „Не съм ерген, но посърнен,
Майка ми зела невеста,
Харо дремлйво, мошне спанливо:
Фашта да пёре, пёре и дреме,
Гарги вървят, сапун й дйгат:
Фашта да меси, меси и дреме,
Кокошка върват, тастотё дйгат.“
/Пак там: 74/

Харо се споменава и в сборника с епични и обредни песни
„Веда словена“, където се представя като пазител на затвор и
всеки, който попадне в него, той го хвърля в морето:

„Седемдесе крале не гу погубили,
Лу гу Юди аф зандан фърлили,
Дека седи стару Хару пристарелу,
Той гу фърле аф морету,
Да гу ядят рибите и пилците.
/1:92/

<...>“

634

Ако приемем, че в случая зандана ‘затвора’ е метафора на
подземния свят, то „старо Харо престарело“ бил смятан за негов
властелин, което отново го сближава с Харон.
Според някои хару са духове с вид на различни животни.
Явно, след утвърждаването на християнството, богът на подземния свят и на мъртвите Харо бил възприет като демон.
w Според Г. С. Раковски харо е „сродно с глагола храня, съхранено, харно и
прЛ Ст. Младенов предполага връзка с персонажа от гръцката митология Харон
— лодкарят, който превозва мъртвите. Тази версия е приемлива, а персонажът и
името му вероятно са наследени от траките.
Същевременно по звучене харо е близко до хара ‘черен' в старомонголски,
съхранено в бурятски и кримско-татарски, а вероятно е съществувало и в прабългарски. То съответства на тюрк, kara, т.е. като лично име Харо би могло да
означава Черньо. От друга страна, по семантика бълг. харо се съотнася с глагола
хары- ‘старея' в езика на жълтите уйгури и със ст.тюркския апелатив QART ‘старец’ > карт, kart /гаг., куман., кирг., карач.-балк./; ^арт /казах./; ^ари/узбек./ и др.
със значение ‘старец, стар’. Фонетичните различия не са проблемни: преходът
к~х в началословие е често срещано явление, а краесловното т е изпаднало, но
в хард то се озвучава. Изглежда, че двата персонажа са свързани с подземния
свят. Явно чрез митонима Харо персонажът е свързан със ст.гр. Харон, а в апелатива харо е заложена семантиката на йоркското QART ‘старец’.

Ш Батаклиев Г., Антична митология, С., 1992: 162; Вакарелски Хр.,
Български погребални обичаи, С., 1990: 29, Древнетюркский словарь, Ленинград, 1969; Малов С. Е., Язык желтых уйгуров, Алма-Ата, 1957:135; Младенов
Ст., Етимологически и правописен речник на българския книжовен език, С.,
1941: 666; Попстоилов А., Село Зарово, Солунско. Историко-фолклорно и езиковедско изследване, С., 1979: 72; Раковски Г. С., Показалец или Ръководство
..., Одеса, 1859: XIII.

ХЕКИМ (хекйм

/ЮБ/); ХЕКИМИН (хекймин /Кубрат.; Шум.; Н. село, Тр.;
Урумбегли, Виз.; Лазарци, Елен./, хикёмин /Лазарци, Елен/, екймин /
Трън.; Сам./, UKUMUH /Стр.; Тет./, UKbUMUH /Сам./, икймвН /КюстУ); ХЕКИМДЖИЯ (хекимджйя /ЮЗБ/, екимджия /Петрич/, икимджйя /
Дерекьой, Смол.; Неманци, Кук.; Пловд.; Железница, Соф./, икимджйя /Не-

манци, Кук./, икимжйя /Руждене, Драм./, икимджйа /Банско; Габровци,
Гевг./, икимджёё/Войнягово, Карл./) X ВРАЧ
И

/ЮБ/); ХЕКИМДЖИЙКА (хекимджййка /ЮЗБ/,
икимджййка /Б. Искър, Сам./, икимджийкя /Кривня, Соф./, XUKUMджикя /Горановци, Кюст./, икимджйкя /Соф.; Сам./, екимджикя /Бист-

ХЕКИМКА (хекймка

рица, Дупн./) X

ВРАЧКА

w Терминът хеким ‘народен лечител’ е заемка от турски, където hekim е
‘лекар, доктор, лечител’. Останалите вариантни имена са производни от него на
българска почва. Но за българите турските хекими са идентични с врач и врачка, тъй като лекували по същия начин.

ХОЛЕРА (Холера /общоб./)

В езическите представи на българите холерата е по-малката
сестра на Чумата.
Вярвало се, че двете живеят заедно и идват при хората, когато биват изпратени от своите повелители. Двете сестри си приличат на външен вид, но Холерата е малко по-добра от Чумата.
Подобно на сестра си, тя също се бои от кучета-съботници и избягва тръни.
колер

w Холера е производно от корена на гръцкото прилагателно xolerikos ‘жлъчен’.

Ш Маринов Д., Народна вяра и религиозни народни обичаи, С., 1994: 283;
Младенов Ст., Етимологичен и правописен речник на българския книжовен
език, С., 1941.

ХУНАПИ /Охр./ > НАВИ
w Митономинантът е с неясна етимология. Би могло да се допусне, че това
е сложно име, при което първият компонент е етнонимът хун/ul. Това не е изключено, като се има предвид, че понякога демони и други митични същества
се назовават и с етноними [вж. великан, арменки и др.]. Вторият компонент е
съзвучен с митономинанта апо. Вероятно става въпрос за контаминирано митично същество, причиняващо болести.

ХОРЕСНИЦИ (хоресници ПМЫ) > ОРИСНИЦИ
ХЪРС (Хърс)
Един от ипостасите на бога на слънцето или на бога Слънце
в старославянската митология.
При източните славяни Хърс обикновено се идентифицира с Даж-

бог. Спорадично някои го възприемат като самостоятелно божество,

свързано предимно с луната и лунната светлина.
Споменът за Хърс най-добре е съхранен в староруската литература, където името му е регистрирано в няколко варианта: Хърсъ, Хърс,
Хусръ, Хръс, Хрос, Харе, а в научна литература е възприет вариантът
Хорс. Споменава се и в списъка на божествата от пантеона на княз Владимир от 980 г., а също и в редица други староруски писмени източници, в които се изброяват главните божества в източнославянската митология. Най-често името му е изписано непосредствено след Перун, а
в един от източниците тези божества се определят като двата ангела на
мълнията. В друг източник е наречен великият Хорс, което също показва неговата значимост. За същността му на соларно божество се съди
по тава, че името му се изписва наред с Дажбог, а липсата на запетая
между тях или съюзът и дава основание за тяхната идентификация.
Допуска се и вероятността Хорс да е бог на слънчевата или дневната
светлина, a Дажбог - на слънцето (или обратно).

636

В поемата „Слово за полка на Игор“ се съобщава, че княз Всеслав
през деня съди хората и управлява крепостта, а през нощта се превръща във вълк, който до първи петли пробягва разстоянието между Киев
и Тмутаракан, т.е. от север на юг и обратно, като пресича пътя на Хърс,
който „върви“ от изток на запад. Според поверията превръщането на
човек във вълк, т.е. вълколакът се проявява при пълнолуние, което
дава основание да се приеме, че Хорс е олицетворение на луната. Въз
основа на това се допуска връзка с „горските и водните духове, а оттам
- с ритъма на вегетацията, също и със света на мъртвите“, т.е. връзката
Хорс - Дажбог съответства на отношенията на луната и слънцето.
Многобройните топоними, производни от Хорс в земите на западните славяни, доказват, че те също са почитали това божество. Наличието
на топоними дори зад пределите на днешната славянска територия на
северозапад дават основание на някои учени да твърдят, че това божество било познато на целия славянски свят.
Култът към Хорс съществувал и при южните славяни. Спомени за това са съхранени в ономастиката. Лично имеХрьсь е регистрираното в старосръбски документ. В български документи
от различен тип от XIII до началото на XVII в. се срещат личните имена Хръс, Хърсо, Харе, Хърсю, Хрус, Хрусан и патронимите Хърсов/а/, Хърстов и Харзов, които несъмнено са свързани с
вярата на българите в бог Хърс. Освен това в България и днес
съществуват няколко селища с името Хърсово (в Разградско,
Шуменско, Благоевградско и в Мелнишко). Същото име носи и
един град в Северна Добруджа, в района на Румъния, а старото
име на гр. Разград е Хръсград, което означава, че името на с.
Разград, Ломско, също се свързва с бог Хърс. От този митоним са
образувани и някои топоними в различни краища на страната.
Редица топоними, производни от същото име, са регистрирани и
в различни документи от преди XIX в.
Възможно е самоназванието на етнографската група хърцои
да е производно от името на бог Хърс, което подсказва, че този
субетнос не само се отнасял към слънцепоклонниците, но членовете му най-вероятно смятали, че произхождат от Слънцето,
както древните руси се считали за внуци на Дажбог.
В®* Бял Бог, Дажбог, Еньо, Коледа, Сива бога, Сур, Ярило
Етимологията на теонима Хърс // Хорс е спорна. Според една хипотеза
това е изконно старославянско божество, чието име се свързва с думи, означаващи ‘кръг’: гр. %6роо ‘кръгъл’; бълг. хоро ‘народен танц в кръг’; рус. хоровод ‘движение в кръг’ и др. Повечето учени го приемат за бог, зает от иранската митология. Някои го свързват с обожественото при персите сияещото или лъчистото
слънце XurSet, Хог, Xores, отнасящо се към иранската представа за божественото
сияние. Други допускат, че „Хърсъ/Хусръ фонетично напълно съответства на
реконструираното сармато-аланско *xors/ *xCurs ‘Слънце-цар’“. Хърсъ се сближава с осет. xorz, xwarz ‘хубав, добър’, което не е изключено, имайки предвид, че

определения като ‘хубав; добър; славен’ в древността са били аксиологични понятия с митологична насоченост, отнасящи се най-вече към слънцето. От същото
прилагателно в персийски е образуван апелативът khuros // hurus ‘петел’, зает и в
турски (horoz), което се мотивира с обстоятелството, че петелът е един от слънчевите символи, а може би защото се възприемал и като превъплъщение на бога
на слънцето. По друга версия Хорс се съпоставя с иранското божество Хуршид
‘Слънце’. Изхождайки от факта, че в много митологии конят е символ или образ
на слънцето, редица от първите изследователи на Хърс свързват името му със
ст.норв. hross^ исл. hross, англ, horse, общогерм. ♦hrussa ‘h ö h ’, т.е. Хорс е „великият
Кон-Слънце^, който княз Владимир Святославич заимствал от варягите. Тази
хипотеза, макар и много критикувана, има привърженици и в средата на XX в.
Не се търси връзка с индийския Суря, въпреки че в иранските езици, включително в скито-сарматски и персийски, ст.инд. sür-/ja/ се проявява под различни
облици с преход s>x(h), като hvar в езика на скитите, хиг // хйг // хог П xör 1) ‘слънце;
слънчев’; 2) прен. ‘щастие’ - в осетински и т.н. Древногръцките автори са фиксирали скито-сарматските имена Хороадо^ ‘вестител на слънцето’ и Хорфа^ц ‘измит
от слънцето’, в които първият компонент е хог~, явно със значение ‘слънце’. Възможно е фонетичният развой тук да е: Хърс < Hurz < Хйг < sür/а/, а семантичното
развитие е вървяло по линията: ‘блестящ’ > ‘слънце’ > ‘хубав; добър; ...’. Това
означава, че Hurz и Хорс // Хърс са еднозначни и са аналози на индийския бог
Суря, а следователно и на българския Сура Бога.
Съществува хипотеза, че Хорс в българската митология „има иранско потекло с тюркско посредничество и неговата етимология може да се изведе от
„слънце“, „сияние“ При това положение в българската митология той е идентичен с бог Сур // Сура Бога. Всъщност чувашите имат един архаичен празник
Сурхури, посветен на раждането на новото слънце. Неговото име е съставено от
компонентите сур нхур, които вероято някога са били самостоятелни лексеми със
значение ‘слънце’. Вторият вариант е характерен за осетински диалекти, откъдето вероятно са го заели и славяните. Навярно тази ситуация е била и при старите
българи, които вероятно са заели Хърс от някой ираноезичен народ. Още повече,
че почти по същото време и те честват празника Сур&а <година> ‘Нова година’.
Допуска се връзка на славянския теоним Хорс с английския апелатив horse
‘k o k ’, т ъ й като конят е най-яркият зооморфен символ на слънцето, което и само
приема този облик. Според „Ригведа“ в образа на кон или конска глава се явява
утринното пролетно слънце; персийците смятали, че слънцето приемало вид на
бял кон, а за скандинавците то е с облик на светлогрив кон. Славяните приемали
слънцето като „слънчев кон“. Английската словесна форма обяснява наличието
на краесловното -с в Хорс. Явно с коня-Хорс се свързва и чучелото, изобразяващо
кон или конника на бял кон в пролетните маскарадни шествия при някои от
славяните.
От друга страна, според Бахши Иман в тюркската митология Хурса е: 1. ‘алп
на огъня и ковачеството’ и 2. ‘това е название на днешния град Курск, който
при черните българи бил център за добиване на желязна руда’. Като езическо
божество на ковачеството и син на слънцето, алп Хурса е представен и в прабългарския епос „Сказание за дъщерята на хана“. Явно този митоним е бил добре
познат и на някои тюрки, в частност на прабългарите, а семантиката му навежда
на мисълта, че това езическо божество се възприемало като олицетворение на
огъня или на небесния огън, т.е. на Слънцето. Във всички случаи, най-вероятно,
той или само митонимът е зает от ирански племена и съответства на славянския
Огнян.
Но тук трябва да се има предвид и това, че според епоса на волжките българи

Сказание за Чулман (Чулман тполгау):

638

(56) Хурса станал алп на ковашкото дело
и майстор, който правил всичко,...
ВЗ Абаев В. И», Историко-этимологический словарь осетинского языка,
т. 1:246; т. II: 247, М.-Лен., 1958,' Барболова 3., Митологично-семантичната
структура и произходът на прилагателните сур и сурва в български език

(част 2), ЕИ „LiterNet“, Варна, 2012 <http://liternet.bg/publish28/zoia-barbolova/sur-isurva/content.htrn >; Бахши Иман, Джагфар тарихы. Свод булгарских летописей. Т. 1, С., 2001:383; Васильев М. А, Язычество восточных славян накануне

крещения Руси: Религиозно-мифологическое взаимодействие с иранским миром. Языческая реформа князя Владимира, М., 1998; същият, Особенности
формирования и развития восточно-славянского язычества // Оп.: интернетжурнал «Махаон», №10, июль-август 2000: <http.7/history.machaon.ru/aJl/number_10/analiti4/paganism_print /index. html>; Гейшор А, Митология на славяните, С., 1986:
156-158; Калоянов А, Названието на етнографската група хърцои и култът към бог Хърс // Калоянов, А., Старобългарското езичество, 2000:155-165;
Микаил Бащу Ибн Шаме Тебир, Сказание за дъщерята на хана. Епосът
на прабългарите, С., 1997: 6; 156; Основы иранского языкознания. Древнеиранские языки, Москва, 1979:291; Панчовски И. Г., Пантеонът на древните
славяни и митологията им, С., 1993: 51-54; Рыбаков Б. А, Язычество древных славян, М. 1981: 432-434; Сказание за Чулман (Чулман толгау), превод Зенд Бурджан колобър: <http://www.voinina tangra.org/modules/xfsectioii/ article,
php? articleid=215>; Славянская мифология, М., 1995: 388; Топоров В. EL, Об
иранском элементе в русской духовной культуре II Славянский и балканский
фольклор. Реконструкция древней славянской духовной культуры: источники
и методы. М., 1989: 26-38; Фаминцын А С., Божества древних славян, М.,
1995: 206-220.

so уТ c#
ЦАНЦОЛЕЙ (цанцолёй)

Дух, който прескача от скала на скала.
■4^ Митономинантът е с неясна етимология. Вероятно е със звукоподражателен характер.

Ш Геров Н., Речник на българския език, т. V, С., 1978: 518.

ЦВЕТЕНЦЕТО (Цветенцето

/Сил./) >

БАБА ШАРКА

++ Оприличаването с цвете и използването на деминутивната форма на думата, трансформирана в митоним-евфемизъм, е с цел да се омилостиви демона.

ЦВЯТКУ (Цвятко

/таен дръндарски говор/) X

РАЙКО

Теонимът съвпада с мъжкото лично име Цвятко, но в случая мотивацията вероятно е свързана с цветовата палитра, съставяща белия цвят, съответно
слънчевата светлина, чиито цветове ясно се отразяват в небесната дъга, т.е. вътрешната структура е ‘многоцветен’.

ЦОЛОГЛАВЕЦ (цологлавец /Ботев./, цологлавец /Радовене, Вр./),
ЦОГЛАВЕЦ (цоглавец /Макоцево Соф.; Сам./) X ПЕСОГЛАВЕЦ
Терминът е двуосновен. Втората производна основа е глава, но първата
е неясна. Вероятно то е претърпяло безсмислена звукова промяна с цел евфемизиране на името.

ЦОЦОМАН (цоцоман, цуцуман) > ИСПОЛИН
Названието е с неясна етимология. Вероятно от същия корен е и цуцула.
Геров Н., Речник на българския език, т. V, С., 1978: 527; 530.

ЦРЪВЕНИЦА (Цръвеница /Мак./) > ЧЕРВЕНКА1

ЦУРХЧУР
ЦУЦУЛА (цуцула /Поповец/)

Демонично същество, подобно на човек, което нощем скита
по гробищата (вероятно евфемизъм за вампир).
Митономинантът е с неясна етимология. Възможно е първоначално
той да е означавал женски ипостас на цоцоман.

640

ЦЪРВЕНИ (цървёни /Охрид/)

Евфемизъм за зли духове, които се явяват през нощт
правят пакости на хората.

Названието е получено чрез субстантивиране на прилагателно че
(диал. цървен) в мн. ч., което в случая означава ‘красиви3 - обикновено в на
ното съзнание червено и красиво са еднозначни, което най-ярко е изразен
руски, където красный ‘червен^и ‘красив.

ЦЪРНА ХАРАПИНА /фолк / > АРАП

ЧАНИ (чани /диал./)

Горски духове, доброжелателни към хората и им раздават
такива качества, каквито те си пожелаят.
4Ф- Названието е с неясна етимология. Тук трябва да се има предвид, че в
езика на прабългарите чан е едно от названията за вълк. Възможно е чани да е
форма за мн. ч. или умал. от чан.

ЧАРОДЕЙ (чародей /общоб./) > ВЪЛШЕБНИК; МАГЬОСНИК
и
ЧАРОДЕЙКА (чародейка /общоб./) > ВЪЛШЕБНИЦА; МАГЬОСНИЦА
Названията са славянски по произход. В ст.бълг. е регистрирана формацията удрод'кн. В повечето славянски езици са запазени съществителни и/или
глаголи от и.-е. корен *k(w)er- ‘правя7 > санскр. kcota-s ‘направен’ > бълг. чарувам,
очаровам ‘омагьосвам (чрез изказване на заклинания)’. Семантично се свързва с
бълг. диал. правено, правина, правене ‘магия7. Буквално чародей означава ‘който
се занимава с чаруване, т.е. с магия7 и по този начин очарова хората.

Ш Младенов Ст., Български етимологичен и правописен речник на българския книжовен език, С., 1941: 679.

ЧЕМЕР (чёмер /Арда; Смол.; Елена; Г. Ор.;
Кръвеник, Севл./, чём'~ьр’ /Хаск.; Казан./)

Снежина, Провад./,

чём’ър /

Зъл магьоснически дух; дявол.
Названието чёмер със значение ‘нечист зъл дух’ се среща и в други
славянски езици, но образът му не е описан. Той се използва предимно в устойчиви словосъчетания с предпазен характер. В много случаи
означава и вид болест: главобол (вихър в главата), стомашна болка,
разстройство, дизентерия, повръщане /руски, украински, полски/; чем1р
‘коремни спазми’; конска жлъчна болест /руски, белоруски/; оток /чешки/;
гной/словенски/. В някои руски говори чёмер (чемур) ‘дявол,’ чомор ‘горски дух (леший)’ и чёмер ‘голям рогат и отровен червей’. Последното
значение би могло да подсказва, че образът на този демон е зооморфен. Фиксирано е и значението ‘бретон; коса; перчем’ /руски, украински/.
Понякога означава абстрактните понятия беда, досада, гняв /ю.славяни,
руснаци/.

В българските диалекти този апелатив също има различни значения, някои от които се откриват и в руски диалекти:
1. апотропейна дума по отношение на хора и животни; 2. зло642

нравно дете; 3. яд, гняв; нещо неприятно, отвратително; 4. голяма мъка, грижа; 5. Проклятие; неблагополучие. В тези значения
думата се използва предимно като ругателна.
В български производно от чемер е названието на растението
чемерйка, чемерйга 'билка, която, според поверието, притежава свойството да омайва и лекува <Veratrum album>’. В народните
песни с нея Ерика самовила лекува юнака Секула детенце. Но
тя е и една от разделните билки, т.е. с която се правят магии за
разделяне на влюбени. Бере се само на Еньовден. В други славянски езици чемер също означава някакво растение, както ‘кукуряк’ /украински/.
В звуково отношение чемер съответства на ст.бълг. vt/Hepa ‘отрова’, което
произхожда от предслав. корен *кеш-.

Ш Младенов Ст., Български етимологичен и правописен речник на българския книжовен език, С., 1941: 679.; Толстой Н. И., Язык и народная культура. Очерки по славянской мифологии и этнолингвистике, М., 1995:281-286;
Этимологический словарь славянских языков, 4, М., 1974: 52-53

ЧЕМИШ (чемйш /Боголин, Г. Делч./)

ЗМЕЙ

44 Терминът е с несигурна етимология. Звуково той съвпада с тур. țemiș
‘стафида; суха черница или череша; пъпеш; сладка круша; леблебия; слаб човек,
козленце’, но семантично не се покриват. Би могло да е свързан с рус. чешуя
‘люспа на риба или друго люспесто животно’.
Толковый словарь русского языка (под ред. на Д. Н. Ушаков), т. IV, М.,
1940: 1274; Söz Derleme Dergisi, с. 1, Istanbul, 1933: 321.

ЧЕНКАРИЦА (чеккарица

/диал./) > ВЕЩИЦА; МАГЬОСНИЦА

44 Названието е с неясна етимология. Вероятно се свързва с тур. cenk ‘сражение', поради това, че понякога по време на сън душата на вещицата напуска
тялото и се сражава с други вещици.

Ш Турско-български речник, С.,

1962: 84

ЧЕРВЕН ВЯТЪР1 (Червен вятър
Чървёк вётър /Плев./)

/Г. Орях./,

Червен ветер /СЗБ/,

Олицетворение на вятъра във вид на антропоморфно
същество, обладаващо свръхестествени сили.

Среща се предимно като персонаж от фантастичните народни
приказки. Според тях има вид на джудже с голяма глава и дълга брада, лицето му е червено като пламък, а косата и брадата
му са зелени като трева. На тила си под косата има око, с което
гледа, докато спи. Силата му, която се крие в брадата му, е толкова голяма, че откъдето мине, поваля цели дървета, а тревата

643

остава стъпкана, сякаш са я газили цели стада добитък.
Жестокият и безсърдечен Червен вятър живее в една пещера
в гората. Много обича да краде яйцата и малките на птиците от
гнездата им.
Никъде не е отбелязано, но явно този митичен персонаж причинява и едноименната болест червен вятър [вж. Червенка1].
Връзката вятър ~ болест се открива и при Рупел, което едновременно се явява като дублетно название на Червен вятър и
болестта червенка. От друга страна, същата болест се назовава
и устрел - название и на друг болестотворен демон. Всичко това
е едно, макар и бледо сведение, че някога Червен вятър се е
отнасял към групата на демони от рода на самодивите, които
причиняват вихър, вихрушка и някои тежки болести. Явно
затова понякога Червен вятър се отъждествява с тях. Най-вероятно демонът, вятърът и болестта, назовани Червен вятър, са
различни ипостаси на едно митично същество.
Това съставно название е с прозрачна структура: формирано е от прилагателното червен и апелатива вятър. Мотивацията за назоваването на приказния персонаж явно се свързва с червеното като пламък лице на демона и
функцията му да причинява силен вятър.

Ш Вакарелски Хр., Етнография на България, С., 1977: 552; Райнов Н.,
Ненаситно око // Български приказки, С., 2005.

ЧЕРВЕН ВЯТЪР2 {Червен вятър /ИБ/, Червен ветер
вётър /Плев7)

/СЗБ/,

Чървён

и
ЧЕРВЕНКА1 {Червенка /Осиково, Г. Делч.; Стакевци,
КАТА {червенката)', ЧЕРВИЛНИЧЕ

Белогр./);

ЧЕРВЕН-

Зъл болестотворен дух с антропоморфен вид.
В народните представи Червен вятър изглежда като дебела,
грозна и червена жена. Този дух причинява болестта Erysipelas,
при която по тялото се появява оток, който почервенява, разраства се и бързо стига до сърцето, след което човекът умира. Според
други той причинява петна и отоци по лицето. Когато засегнато
от духа място по тялото се разпростира, това е женска червенка,
а ако се локализира само на едно място, е мъжка червенка. Смята се, че тази болест е сестра на бяла червенка, от която трудно
се различава.
Болестта се лекува с пазене на диета и баене от туркиня. Българските врачки също баели и правели заклинания при тази
болест: Червенуше, брожденуше! Червенушя къща заградила;
както е добър вечер, тъй да не замръкнеш! Червенуше, огън

644

те изгори, пепелът разве вятъръ, разнесе в пусто горе Тилилейско, дето петел не пее, дето птица не цвърчи, дето огън не
гори, дето човек не върви. Обръщението Червилниче, опалниче,
не черви се, не дружи се! е част от друга баилка.
брожденушя, гилинджи, Добранка, добрено, опал, рупёл2, урбалец, устрел, цръвеница.
Етимологията на названието и неговата словообразувателна мотивация са ясни. Терминът е производен от прилагателното червен + умал. суф.
-ка + чл. морф, -та, което се свързва с цвета на отока, но формацията Червен
вятър вероятно е метафорично от едноименния демон, причиняващ вятър и
болеет.

(XI Български етимологичен речник, т. 4, С., 1995: 895; Вакарелски Хр.,
Етнография на България, С., 1977: 433; Геров Н., Речник на българския език,
т. V, С., 1978: 542.

ЧЕРВЕНКА2 {Червёнка

/диал./);

ЧЕРВЕНУП1Я {Червенушя /диал./)

Евфемизми за болестотворния дух дребна шарка <MorbilIi>,
една от сестрите, причиняващи разновидностите на болестта
шарка [вж.: Баба Шарка].

ЧЕРНА {Чёрна

/диал./) >

БАБА ЧЕРНА

ЧЕРНА ВЕДА {чёрна вёда /фолк.; поет./)
Много лоша веда.

ЧЕРНА ЗМИЯ {чёрна змия)
Митичен вид змия.

Според поверията съществуват хвърчащи черни змии, които
идват на земята от Ада, където измъчват грешниците. Вярвало
се, че са опасни за живите хора и добитъка.

ЧЕРНА МОРИЯ {Чёрна Морйя /Соф./)

ЧУМА

ЧЕРНА ПАНУКЛА {Чёрна Панукла) > ЧУМА; ПАНУКЛА

ЧЕРНОБОГ {Чернодог)', ЧЕРНИ БОГ {Черни бог, Църни Бог /ЮЗБ/);
ЧЕРНЯЙ {Черняй)
Старославянският бог на мрака, тъмнината, нощта и на всичко лошо и страшно; антипод на Бял Бог, с когото вечно враждуват.
В митологиите на различните народи по света се откриват двойка

божества - с антропоморфен или зооморфен вид, които олицетворяват
доброто и лошото начало и могат да се съотнесат с тези славянски божества и особено с Черни бог. Най-ярки техни аналози в това отношение са Ахура Мазда и Ахриман в „Авеста“.
Данните за тази двойка божества в славянската митология са оскъдни, което затруднява реконструкцията им. Несъмнено те са свързани с
дуалистичните вярвания в доброто и злото. За най-достоверни се смятат
данните в „Славянская хроника“ на Хелмолд - автор от XII в., в която
пряко се говори за вярата на балтославяните в бог на доброто и бог на
злото. Там обаче е споменат Чернобог. Логично е богът на доброто да е
Белбог (бълг. Бял бог). По време на пиршества в тяхна чест пиели от
чаша, която се предавала от един на друг. В „Минейски летопис“ се разказва, че славяните почитат злото божество Черни бог, в чиято власт се
намира всяко зло и го молели да не им причинява неприятности както
в този, така и в отвъдния живот. По данни на някои по-стари автори,
в Ретроския храм бил издигнат истукан на Черни бог, на когото се покланяли вендите. Някои го описват облечен с броня и копие в ръката, готово за хвърляме, а лицето му изразявало ярост. Преди война му
принасяли в жертва коне и го молели за победа. Това подсказва, че за
някои славяни той е бил бог на войната.
Едно от тълкуванията допуска възможност Черни бог да е властелин
на земята и земните водни пространства, които се свързват с подземния
свят. Като такъв би трябвало същевременно да е и бог на плодородието. Тези функции съчетава египетският бог Серапис, който се почитал
като властелин на задгробния свят и същевременно като дарявящ плодородие, а от друга страна, се възприемал и като божествен лечител. В
тази ситуация Черни бог се явява и като партньор на Великата богиня
майка. Митонимът Čami bok е съхранен в кашубския фолклор, където
се представя като демон. Допуска се, че в сръбската митология това божество също било познато под името Црнобог, но в по-ново време, според една сръбска песен от епическия цикъл за Крали Марко, божеството
се идентифицирало с този средновековен герой.
Митонимите Бял бог (Белбог) и Чернобог и техните варианти се откриват в топонимията на различни славянски народи, във фолклора и
в някои устойчиви словосъчетания, което потвърждава наличието на
тези дуалистични божества в пантеона на славянската митология. Те
са възникнали въз основа на митологичните опозиции бяло ~ черно,
светло ~ тъмно, идентични по смисъл с добро ~ зло и се включват в
тяхното съдържание.
В българската митология с Чернобог вероятно се отъждествява бог Зленье. Съдейки по данните за тяхната характеристика,
то двата митонима се отнасят към едно божество, което впоследствие било изместено от християнския дявол.
В българската митология Черни Бог се явява съпруг или
просто е сподвижник на Баба Черна, приел името Тимен, което, изглежда, е евфемизъм на Черни Бог и Черняй, т.е. тези
названия означават едно божество. Неслучайно на празника

646

Черняй Тимен (Баба Черна) (по всяка вероятност посветен на
Черни бог) патронът на този празник забива своите пирони в
земята, което се тълкува като оплодите лен процес или подготовка за него на Майката Земя. Идеята за оплождането на Великата богиня майка от Черни бог идва още от неолита, когато
върху корема на статуетки с женски облик е изобразяван змей.
Допуска се дори вероятност, че фалосът, обикновено експлициран чрез палеца или средния пръст на ръката, е един от атрибутите на Черни Бог. В това отношение той корелира с гръцкия
бог Пан.
Митонимите Бял Бог (Бел Бог) и Чернобог в български условно са приети за основни. В източниците са представени с
вариантите Бела Бога и Църни Бог, регистрирани в няколко
фразеологизма и в сборника „Веда словена“. Аналогична номинационно-семантична структура в този сборник се открива при
двойката персонажи Бела змее и Църна змей [вж. змей], които са идентични съответно с Бял Бог и Черни бог или са техни
предшественици. Основание за подобно сравнение дават някои
твърдения за змея. Известно е, че славянският змей е олицетворявал земята - факт, който свързва Черни (Църни) бог с Църна
змей. Превъплъщението на Черни бог в Църна змей поражда
аналогия с един староирански мит, според който злият дух Ахриман приема образа на дракон, който пада на земята. Името на
египетския бог Серапис се открива в еврейския апелатив seraph
‘змей’. Тези данни потвърждават вероятността Черни бог първоначално да е бил бог на земята, което го отнася към хтоничните
божества, които по принцип са черни поради връзката със земята, която се приема за черна. Това е подчертано в устойчиво
словосъчетание <в> черната земя, използвано и днес в български език, но регистрирано още в хетски със значение ‘<митичен>
подземен свят\
Във „Веда словена“ Царна Бога се представя и като подчинен
на върховния Бог и повелител на гърма и мълнията:

Чул ми е Бога зачул,
та ми са доста налютил,
налютил са разедил.
Царна си слуга викна,
викна си слуга рукна,
царна си слуга царна Бога,
та му вели ютговори:
„Я си ми прави люта грома,
със грома люта среля,
фарли си грома на земе,

да ми са земе потрене,
да ми юнак ни устане;
<...>“
/Веда словена, т. 1: 247/

т.е. Черни бог в случая се явява като гръмовержец. Това ни
връща отново към отъждествяването му със змея, който в различни древни митологии също се явява предшественик на бога
гръмовержец. При славяните това е Перун, който влиза в единоборство със змея - неговия предшественик.
От друга страна, в същия сборник с епични песни Черни бог
(Царна Бога) се идентифицира и със Сура Ламица ‘сура ламя’,
която по-късно явно изцяло го заместила. В този си облик той
воюва със Сива Бога (= Сурва Бога):
Та си слезал Сива Бога,
та си седнал ф пещерета.
Фаф рока му златна тоега,
златна тоега буздугана,
та си ударил Царна Бога,
Царна Бога Сура Ламица,
ударил гу, прогонил гу,
та си фаркнал на небету,
<...>
/Веда словена, т. 1: 262/

Този епизод показва една доста сложна ситуация. Черни бог
е отъждествен с ламята, то Сива бога е идентичен на змея - още
едно доказателство, че за българите те са антиподи, подобно на
змея и ламята. Но ламята тук е определена с епитета сура ‘блестяща, слънчева, сакрална’, което навежда на мисълта, че първоначално Черни бог и съответно ламята не са се възприемали
като носители и покровители на злото. Вероятно това е станало
по-късно под влияние на християнството в периода на двуверието. Негов символ е черният цвят, което го свързва с Ада и изобщо
с подземния свят.
Най-вероятно името на това божество в българската лингвокултурна система е съхранено в антропонимите Чернай, Чернико, Чернъо, Черню, които освен пожелателни, са и защитни
имена, т.е. пожелава се на неговия носител да притежава свръхестествена сила и мощ като бога на злото, който същевременно
трябва да го приеме като свой и да не му причинява злини. Явно
с Черни бог са свързани и апелативите чернилник и чернилница, които означават ‘лош човек (мъж или жена), който създава
проблеми на другите’. Те разкриват, че за българите Черни Бог

648

е преди всичко бог на злото. За тази презумпция обаче няма преки данни, което дава възможност за различни интерпретации и
аналогии с други божества както от славянските, така и от някои
неславянски митологии.
Допуска се, че едно от названията на Черни бог при славяните е чьорт - също смятан за езически бог на преизподнята, а
негов прототип е змеи. Подобно на своя предшественик, той се
счита за владетел на земята и земните дела, функция, прехвърлена по-късно върху християнския дявол, който приема много
от чертите в неговата характеристика.
++ Етимологията на митоиима е прозрачна. Той е производен от прилагателното черен в съчетание с бог. Мотивацията при назоваването обаче не е
особено ясна. От една страна, определението черни се свързва с традиционното
схващане, че черният цвят е символ на мрака, тъмнината, всичко грозно и зловещо, което в случая се свързва с една от предполагаемите функции на Черни
Бог (Черняй) като злонамерено божество, причиняващо неприятности на хората,
творящо злини и притежаващо разрушителна, а не съзидателна сила. От друга
страна, ако функцията му е бог на Земята, то явно митонимът е в тясна връзка
с цвета на почвата. Възприемането на черния цвят, оттам и на Черни бог, за
символ на смъртта и злото изобщо е свързано с вярата, че те са създадени от
божеството на смъртта и злото, което живее в тъмнината и глъбините на подземния свят.
03 Гаврилов Д. А., Ермаков С. Э., Древние боги славян, М. 2011: 71-89;
Геров Н., Речник на българския език, т. V, С., 1978: 545; Глинка Г., Древняя
религия славян И сб. Мифы древньшх славян, Саратов, 1993: 125-127; Голан
А., Миф и символ <http://mith.ru/alb/lib/golan2.htm >; Грушко Е. А, Медведев Ю.
М., Энциклопедия русских преданий, М., 2001: 26; Кайсаров А, Славянская и
российская мифология // сб. Мифы древныих славян, Саратов, 1993: 67; Славянская мифология. Энциклопедический словарь, М., 1995:47-48; 391; 573-574;
Толстой Н. И., Южнослав. црна хмлм, черна земя и бели бог, бел бог в символика-мифологической перспективе И Время в пространстве Балкан. Свидетельства языка,
М., 1994: 22-23.

ЧЕТВЕРООКИ КУЧЕТА (четпверооки кучета)

Кучета с бели петна над очите, които създават впечатление,
че имат четири очи.

Според поверията, подобно на родените в събота кучета, те
притежават способността да виждат вампири и други демони.
Те не се страхуват от тях, напротив, не ги допускат в двора на
стопанина си и ги пропъждат.
£3 Георгиева И., Българска народна митология, С., 1993:198.

ЧЕШМЕ ТЪЛЪСЪМЪ (чешмё ТПЪЛЪСЪМЪ /Род.
българите-мохамедани/)

- турското население и

Вид таласъм, пазач на закопано имане, който заблуждава
иманярите и ги пропъжда, а понякога ги унищожава.
Митономинантът по същество е турско изафетно съчетание от втори вид,
образувано от думите чешма + таласъм. Значението на първия компонент показва, че семантиката е променена - първичното значение на словосъчетанието
е ‘таласъм, който пази чешма’. Съдейки по поемата на П. Р. Славейков „Изворът
на белоногата“, това е духът на човек, чиято сянка е вградена в основите на
чешмата. Преосмислянето вероятно се дължи на преданието, че до чешма се
заравя имане.

ЧИКАКЧИЯ (чикакчййе /Шумен/) > ВРАЧ
и
ЧИКАКЧИИКА (чикакчййка /Шумен/); ЧИКАДЖИЙКА (чикаджййка, /Гулица, Варн./) X ВРАЧКА
Названията са образувани от тур. țikrkți ‘народен лечител, който намества изкълчени части на тялото’, което показва и специализацията на този вид
народни лечители.

ЧИМЕРИЦА (чимерйца, чйнерица /Н. село, Вид./) > МАМНИЦА
Названието е производно от чемер ‘злина, нечиста сила, дявол’ + суф.
-ица (с редукция на е и преглас м ~ н във варианта чинерица).

ЧУВАРКА (чуварка /Провад./), ЧУВАЧКА (чувачка /Провад./) > СМОК;
СТОПАН
Митономинантът е образуван от диалектния глагол чувам ‘пазя’ и суфиксите -арка и -ачка. Словообразувателната мотивация на името е свързана с
функцията на смока-стопан да пази семейството и дома му от неприятности.

ЧУДОВИЩЕ (чудовище /общоб./, чудовйшче /Щип/, чюддвище, чудовища - мн. ч.); ЧУДИЩЕ (чудище /Соф./)
Фантастично същество с необичаен уродлив вид, което обикновено е злобно и жестоко, предизвикващо неприязън, отвращение, страх, дори ужас, тъй като притежава необикновена сила и
свръхчовешки възможности.

Чудовищата са универсални персонажи, които се срещат в митологията, легендите, фолклора и дори в литературата на всички народи.
Представите за тях са различни, а когато някое от тях е индивидуализирано, то е уникално. Чудовището може да има както антропоморфен вид
(предимно великани, гръцките гиганти), така и зооморфен (Химера,
Цербер, Ортос, Туннану - угаритски морски змей), а понякога е хибрид,
който съчетава черти на човек и животно или птица (хекатонхейри,
харпии, кентаври, сфинксове, песоглавци, Ехидна). Друг тип чудовище
представлява синкретичен образ, съчетаващ черти на различни живот650

ни и птици {драконите, шумерските чудовищни змии Лахму и Лахаму,
скандинавските тролове). Към категорията на чудовищата се отнасят
почти всички демони, болести, приказни и митични великани, грифони, кентаври, дракони и др. под. Още в шумеро-акад ската митология
се откриват седем жестоки чудовища, бълващи пламъци и мълнии, а
светлината, излъчвана от телата им, била толкова силна, че който ги
погледнел, се превръщал в пепел, а други четири чудовища теглели
колесницата на бурите. Многобройни са чудовищата в индийската митология като петоглавия безобразен цар на драконите Калия; десетоглавия людоед Равън; изтезаващите грешниците в пъкъла агнимукха,
които са с огнени лица и крайници; безглавия и безног Кабандха или
Ракшаса (в индуизма и будизма), чиято огромна уста, обградена с остри
зъби, е на корема му, единственото му око е на гърдите, осемте му ръце
са дълги по километър и половина, а тялото му е покрито с козина; царя
на морските дракони Шеша или Гуга - бог-змей с човешка глава; нагите, които са с човешко лице, но със змийско тяло и др. В ,Двеста“ се
разказва за дракона Ажи Дахака /1 Дахака (или Зохак И Захак в „Шахнаме“ на Фирдоуси) и за морския демон Гандарва, птицата-звяр Симург
в ирано-скитската митология и аналогичния крилат или небесен Карс
при хантите, мансите и уралските народи. Ярки образи на чудовища
със зооморфни черти се откриват в гръцката митология: Лернейската
хидра — гигантска змия с 9 регенериращи се глави; Сцила и Харибда и
стоглавият Тифон, от чиито очи излизали пламъци; хилядоокият Аргос,
Минотпавър в лабиринта на цар Минос и др. Популярно в скандинавската митология е морското чудовище Кракен - гигантски октопод, чието тяло по размер е равно на няколко острова; в мрежата от неговите
пипала попадат цели кораби. От митологията на ирландските келти е
популярно стокракото и четириглаво чудовище Мата, фоморите ‘подводни демони", ‘морски чудовища’, представляващи раса демонични
същества с вид на получовек-получудовища, чиято родина е на дъното
на морето, и адското куче - огромно, черно, със светещи като въглен
очи — вероятно прототип на кучето в повестта „Баскервилското куче“ на
А. К. Дойл. В далекоизточните митологии най-известен е многоглавият

дракон и злите земноводни същества каппа - високи около метър, чии-

то лица съдържат черти на котка и маймуна, с вдлъбнатина на главата
си, с ръце и крака като на жаба и с коруба като на костенурка на гърба
си. Мангус в монголската митология е звероподобно огромно чудовище,
което живее на края на света в трудно достъпни места. То напада жилища и отвлича хора и добитък. С тях се борят различни герои, в това
число и Гесер. Най-популярно в тюркската демонология е чудовището
тепигъоз [вж. тъпигьоз], а Уендиго от митологията на канадските индианци има вид на голям звяр с кучешки черти, жестоко по характер,
яде хора и т.н.
В най-древните митологии се наблюдава и изобилие от божества с
необичаен чудовищен вид: шумерските анунаки, които давали знания
на хората, са с криле или с рептилоиден вид (полухора-полуриби или
полугущери); месопотамското четириного морско чудовище с криле Тиамат — богиня на морските дълбини, дала живот на всичко. Божест-

вата в египетската митология се оприличавали с животни, а по-късно
се изобразявали като хора с глава на животно или птица - богинята
Бастет е с котешка глава, a Сохмет — на лъвица, бог Хор — на сокол, а
Тот - на ибис, главата на Анубис е кучешка (на чакал или вълк) и т.н.
Подобна ситуация се наблюдава в китайската митология: Шъннун е с
глава на бик, Юху е с човешко лице, но с тяло на птица, а в ушите си
има по една златна змия; бог Йе също е с човешко лице, но тялото му е
без ръце, а краката му са израстъци на главата и т.н. Много от боговете
в индийската митология са антропоморфной, но с необичаен вид: черното чудовище Шарабха - една от еманациите на триокия бог Шива,
както и кръвожадната му съпруга десеторъката богиня на смъртта
Кали, чийто дълъг разцепен език виси извън устата й, а от искрящите й
очи капе кръв; господарят на демоните-джуджета Ганеша е със слонска
глава. Към тази група се отнасят гръцкият бог Пан, двуликият Янус в
римската митология, скандинавският Один и келтският Луг, славянските божества Триглав и предполагаемият четириглав Поренуч и пр.
В древните митологии зооморфните черти при божествата вероятно са
остатъци от най-древните епохи, когато божествата са имали вид на някакво животно - в индийската митология Ганеша е с вид на слон, Хануман - на маймуна; в гръцката митология Зевс се явява в облика на бик
или змия, Аполон - на вълк, Атина - на бухал, Диана и славянският
Велес (Волос) — на мечка и т.н. В митологиите на всички народи се среща мотивът, при който някой юнак (бог или негов син, а във фолклора
най-често царски син) побеждава някакво чудовище.
Без да изобилстват както в гръцката и други древни митологии, в
славянската традиция чудовищата също не са малко. Съхранени са
изображения на различни чудни фантастични същества, но не всички
могат да се причислят към чудовищата. В истинския смисъл на думата при славяните чудовища са змейовете и някои великани с уродлив
вид като руските Китоврас (Полкан) — аналог на гръцкия кентавър;
огромната Гриф-птица - полуптица-полузвяр; неизвестен брой морски
чудовища (Чудо Морско), подвластни на Морския цар; Силач Едноръки - великан с едно око на челото, едно ухо на тила, една ръка и един
крак; злият Соловей-радбойник — полуптица-получовек и т.н. Към тях
се отнасят и всички демони с уродлив вид и враждебно отношение към
хората и им причиняват вреди.

Най-често в ролята на чудовище в българските приказки се
явяват същества с отклонения от реалните хора и животни, които предизвикват ужас както у хората, така и у животните. Към
тях се отнасят митичните персонажи змей, ламя и хала или
уродлив великан, песоглав, разни страшилища, съчетаващи
различни зооморфни или антропоморфни и зооморфни черти (напр. Мечият син). Към чудовищата българите отнасят и
демоните. В една приказка се разказва за едноокото чудовище
Жуглан и това е единственото персонифицирано чудовище.
Някои от чудовищата в българската демонология са заим652

ствани от гърците чрез преводната апокрифна книжнина и
най-вече чрез „Александрия“, повестта, в която се разказва за
военния поход на Ал. Македонски на изток. Вероятно, освен
християнството и това е допринесло за заличаването на редица
образи и имената на много оригинални чудовища и техните названия в българската лингвокултурна система.

Вярата в съществуването на чудовища не е изчезнала. Всеизвестни
са митовете за рептпилите, за водното чудовище Неси от езерото Лох
Нес, а също и за латиноамериканското тайнствено същество кръвопиецът чупакабра. В последно време популярност получи и кръвожадното чудовище Лабинкирският дявол в Якутия (Русия), което според
местните жители от незапомнени времена обитава езерото Лабинкир.
Възрастни жители на Ню Дясърси разказват за някакво същество с глава на кон и огромни прилепови криле, а зъбите му са като на акула, което краде малки деца и се храни с тях. Според някои племена, около басейна на р. Конго живее чудовище, чиято глава наподобява на змийска
и е дълго около десет метра и др. У нас край местността Пилата рибари
разказват за 30-метрови змии с конски глави в морето, а неотдавна в ез.
Теви край гр. Перник „очевидци“ твърдят, че видели чудовище с вид на
зелените извънземни човечета.
страшилище, ибреть

w Названието е производно от глагола чудя се или съществителното чудо +
разширения суф. -вище.
СЭ Бергер Е. Е., “Нехорошо, что монстры, живут среди нас” (Амбруаз
Паре о причинах врожденных аномалий.) И Средние века. Выл. 65, М., 2004:147165; Грушко Е. А., Медведев Ю. М., Энциклопедия русских преданий, М., 2001;
Книга моего деда Коркута. Огузский героический эпос. Перевод академика В.В.
Бартольда. СПб: 2007: 299 с.; Кюнстлер М., Митология на Китай, С., 1987:
46-46,125 и др.; Лучицкая С. И. Чудовища // Словарь средневековой культуры.
М., 2003: 578-582; Мифы народов мира, т. 1, М., 1987; т. 2, М., 1992; Напърт
Дж., Индийска митология, С., 1994; Новичкова Т. А, Русский демонологический словарь, СПб, 1995; Славянская мифология. Энциклопедический словарь, М., 1995; Тубелевич Й., Митология на Япония, С., 1986:310.

ЧУМА (Чума /общоб./, Чюма /диал./); ЧУМИЦА (Чумица /Чепеларе/);
ЧУМИЧКА (Чумичка /Розово, Пещер./); БАБА ЧУМА (Баба Чума
/павлик. гов./)

Персонифициран образ на едноименната епидемична и
смъртоносна болеет в славянската демонология.

Олицетворяването на болестта чума е познато във всички европейски и някои азиатски традиции. Много от европейците я наричат черна
смърт, а литовците и поляците - Морава дева. Обликът на Чумата в
представите на другите славяни е грозна старица. Според хърватите тя
е зла фурия, лека като мълния. Южните славяни твърдят, че по време

на чума петлите не могат да пеят, а кучетата да лаят, но се нахвърлят
върху Чумата. Литовците вярвали, че когато дойде в дадено селище,
Чумата обхожда домовете, навсякъде подава ръката си през врата или
прозорец и размахвайки червена кърпа, внася смъртоносната зараза.
Затова щом се появи чумата, жителите веднага затварят плътно вратите и прозорците. Според поляците чумата се придвижва с двуколка. И в
поверията на лужичаните се съобщава, че Чумата обикаля по улиците
с невидима колесница и в дома, пред който тя спре, скоро се появява
Смъртта. За пътуването на Чумата, с шум, гръм и трясък се споменава в подолските поверия. Според една руска легенда високата черна
колесница, която кара Чумата, се съпровожда от тълпа чудовища, ято
сови и прилепи. Тя се бои от кучето и ненавижда котката. В някои стари
митологии Чумата е подвластна на боговете на подземния свят или на
болестите. Шумерите вярвали, че на Еришкигал - богинята на мъртвите, са подчинени и болестите, включително и Чумата, а във вавилонската митология бог на епидемичните болести и в частност на чумата,
чрез които наказва хората, е бог Нергал, който в тази си функция е
известен с прозвището Ера. Като богиня на Чумата китайците почитали Сиуанму, която същевременно се възприемала и като пазителка на
еликсира на безсмъртието.

Българските представи за Чумата и нейните функции почти се покриват с тези при другите славяни. Според българската
демонология Чумата има вид на много грозна старица, лицето
й е страшно, с червени очи, дългите й коси са разчорлени, дългите й костеливи ръце са с неизрязани нокти, а на гърба си има
гърбица. Облечена е в черни дрипави дрехи. Опасана е с огнени
или отровни стрели, с които устрелва хората, а в дясната си ръка
държи шиш или коса, с която посича главите на болните. Някои
я възприемали като омагьосана жена, която на вид е толкова
страшна, че който я погледне, веднага умира. Преданията гласят, че в началото тя била и толкова силна, че дори Господ се
изплашил от нея. Затова той така я треснал, че вратът й се схванал и от тогава тя не може да си обръща главата и гледа само
напред. Въз основа на това поверие хората решили, че могат да
избягат или да се скрият от Чумата.
Тя донася морийъ (мурия), т.е. смърт на хората и добитъка,
затова понякога се оприличава с демона Смърт. Имената Каран и Напаж показват, че тя се явява и в мъжки облик. Вярвало
се, че притежава способността да се превъплъщава в кокошка,
коза, кон, крава, мишка, змия, вълк, а най-често приема образа на мечка-стръвница. Други си я представяли във вид на
кълбо прежда или вълна и в тези случаи корелира с вампира и
вещицата.
Според едно поверие Чумата е създадена от Господ, а по друго
- тя е родена на Атанасов ден (18 януари). Има по-млада сес654

тра - Холера, а в по-далечни времена българите смятали котката за нейна по-голяма сестра, която често я биела. По-късно
котката започнала да се страхува от нея и да се крие, когато я
види. Ако се съди по термина чумова (чюмова) сестра, отнасящ
се за невестулката, то последната също е нейна сестра. Чумата
има и дете, момиче - чумниче (чумяче, чумичка), което води със
себе си. Увива го във вълна, затова във всяка къща й оставяли
вълна и вода, сапун, гребен, хума, за да омие и окъпе детето си.
По-рядко се среща поверието, че има няколко деца - чумета
(чумётая, чумячиня).
Когато се появи в селището, кучетата започват да вият, прелита гарван и заедно с крясъка на другите птици предсказват на
хората, че в селището идва Чума. Смятало се, че тя се страхува
от кучета и хора съботници (родени в събота). Тя не идва и в
села, където има самовила.
Чумата живее в чумино село, което се намира „през море“,
а според други - на край свет, където болестите имат дворец.
Върлува само в лоши години, когато помита всичко, поради което такъв период се нарича чуминото <време>. Вярвало се, че,
подобно на други демони, Чумата действа през нощта, до петляно време. Всички нападнати умират, освен тези, които са били
ухапани от змия. Разпространено е схващането, че тя действа
бързо като стихия и помита всичко като огън. Според друга версия, когато се появява в някое село, подбира най-добрите моми и
ергени, и ги мори по време на сън. Чумата не засяга тези, които
обича, а те трябва да погребат починалите. Тя не влиза в къщи,
където живеят вдовици с деца. Не се докосва и до семействата, в
чиито къщи за през нощта й слагат софра с мед, пита, вино и сол
— по този начин тя се умилостивява и препраща в горите. Вярвало се, че тя отминава и къщите или селата, които я посрещали
подобаващо. Затова й принасяли в жертва една кокошка, която
се изяждала вкъщи, а друга сварена кокошка с малко хляб и
вино, а до тях две обувки, тояжка и вързопче с пари се оставяли
на улицата пред къщи, на кръстопът или в началото на селото, надявайки се, че чумата ще се задоволи с тези дарове и ще
остави съответното семейство или селото намира. Въпреки че е
мръсна, дрипава, неугледна, тя обича чистотата, затова всички
поддържали чисти къщите и дворовете си. Свързаните с чумата
християнски народни вярвания гласят, че Господ й дава списък
и я праща само в онези селища, където повечето от жителите
са станали грешници и вършат беззакония. По друга версия,
той й дал тефтер, в който тя записвала имената на тези, които
трябвало да се разболеят. Сред тях били предимно разбойници,
мошеници, магьосници и други от големите грешници, според

християнските морални норми, а физически и най-вече духовно
чистите хора тя отминавала. Тези поверия са мотивирали названието й господьовата болест (аналогично на царска болест
за болестта подагра).
Болните лекували с бълвоч ‘кръв от вещица’, който болният
трябвало да пие. Купували го от цигани, които не е известно как
се снабдявали с него.
В миналото по време на чуминото ‘време, когато има чумна епидемия’, се извършвало общоселско ритуално изпъждане
на Чумата. За обреда се правела специална кукла от парцали,
която една нощ трябвало да стои до болни от чума, а на сутринта
правели прясна пита, отнасяли я на синора, означаващ селската
граница, и я оставяли в чуждата земя. Тъчели и чумно платно ‘въображаемо платно от изпредена и изтъкана за една нощ
прежда, което трябвало да се постави върху покрива на къщата по време на чумна епидемия’. Вярвало се, че ако всички се
проврат през това платно или го заровят в чужд синор, Чумата
ще избяга. Тези, които носели чумава риза ‘риза от чумно платно, ушита от девет вдовици’, били недостъпни за Чумата. За да
се предпазят от заразата, някои запалвали жив огън под орехово
дърво и минавали през него. Чумата не може да влезе и в къща,
заобиколена с окоп, в който има чумно тръне // чумотрън. За
да не дойде в селото, се извършвало и ритуално заораване. По
време на чумна епидемия били валидни няколко забрани: да не
се мие, плете, преде, тъче и да се мълчи по време на бягствата.
Като предпазно средство използвали и чесън.
В езическия календар на Чумата е посветен специален празник - Чумовден, който се чествал на 10 февруари. Този ден църквата е посветила на свети Харалампи (Араламбовден), когото,
след приемането на християнството, народът възприел като повелител на чумата. Според един народно-християнски мит той
я връзва със синджири и я бие, но по друга версия я посякъл,
защото не давала възможност на хората да се размножават, а
на посеченото място поникнала синя трева. Друг мит разказва,
че той я затворил в бутилка и оттогава тя не се появява. Трети
вярват, че с 9 синджира я завързал се. Филип. Кой езически митологичен образ са изместили тези светци, не е известно.
Празникът се чествал, като още от предишната вечер в черквата се носело мед, който се оставял там да пренощува за освещаване, та болестите да бъдат сладки и медени. На сутринта се вземал и с него се намазвали специално направените три
кравайчета и една пита, които после се раздавали в черквата
или на съседи. На някои места отивали на кръстопът или излизали в края на селото, където освен осветения мед, носели ястия
656

и там изяждали всичко. Другаде оставяли там или на тавана
питка, та чумата да се наяде. С осветения мед мажели и челата
на децата за здраве. Останалият мед се пазел за лек през годината. Целият ден се спазвала забраната жените да не работят
домашна работа и най-вече да не пипат вълна, защото, чумата
се крие и спи в нея.
Заедно с другите болести, Чумата се чества и на християнския празник Се. Атанас Зимни, който се отбелязва на 18 януари. Вярвало се, че на този ден се ражда Чумата. В нейна чест
жените не работели нищо, само правели питки, намазани с мед
и готвели обредно ястие от черна кокошка, за да я умилостивят
и да избегнат чумната епидемия. На този ден мъжете заравяли
в нивата парата от коледната пита за плодородие.
Каран, Куга, Медената, Мория, Моралия, Напаж, Пореднила, Панукла, Руселена

Терминът чума е с неясна етимология. Той се среща в някои славянски
и тюркски езици. Преобладават привържениците на версията, че в славянските
езици е зает от тюркските, където е регистриран със същия звуков облик и семантика — fuma. По-вероятна изглежда хипотезата, че е производен от ар.-алт. корен
*кеи- ‘изпъквам, подувам се’ и ар.-алт. суф. -ма.

Ш Българска митология. Енциклопедичен речник (съст. А. Стойнев), С.,
1994: 388-389; Венедиков Ив., Раждането на боговете, С., 1992:23,32; Георгиева И., Българска народна митология, С., 1993: 168-169; Геров Н., Речник на
българския език, т. V, С., 1978: 566; Групхко Е. А., Медведев Ю. М., Энциклопедия русских преданий, М., 2001: 641; Личковска К., Шажинска К., Митология на Месопотамия, С., 1984:280, 281; Маринов Д., Народна вяра и религиозни народни обичаи, С., 1994: 280-283; Матов Д., Свръхестествени същества
- духове // СбНУ, кн. IX, С., 1893: 130-131; Мичева-Пейчева К., Сблъсъкат на
чистотата и нечистотата в българската култура и език, С., 2013: 57-62;
Младенов Ст., Етимологичен и правописен речник на българския книжовен
език, С., 1941: 689; Нечистая сила в мифах, сказках, легендах: <http://biofile.ru/
his/3460.html>; Новичкова Т. А., Русский демонологический словарь, СПб, 1995:
615-616; Словенска митолог^а. Енциклопедски речник, Beograd, 2001: 583-584;
Фасмер М., Этимологический словарь русского языка, т. IV, М., 1987: 381.
ЧУР /Винга, Банат/

Персонаж в славянската митология, от групата на божествата с по-низш ранг, който се определя предимно като бог-покровител на границите.
Известен е и с вариантните митоними Шур и Цур В писмените
източници се споменава за първи път през 1785 г. в поемата „Владимирияда“ на руския поет М. М. Херасков (1733-1807), където се определя
като бог на междата. Вероятно първоначално бил бог на границите изобщо. И в това няма нищо странно, като се има предвид, че границите
на рода, племето, държавата от край време и до днес са свети за всички

657

народи. Представя се в трудовете на руските етнолози до началото на
XX в. По-късните изследователи го отричат, но според най-новите етноложки изследвания се оказва, че и до днес се почита от някои руснаци
като „покровител и пазител на границите на поземлените владения“.
Някои допускат, че е идентичен с бог Род. Впрочем, едно от изброените
божества в частта „Прославление Триглава“ на т.нар. „Велесова книга“ е представено под името Чурич-Родич. До неотдавна наред с други
знаци, показващи собствеността на даден поземлен участък, на междата, разделяща два имота, поставяли негови дървени изображения,
понякога само като дървен стълб. Наричали ги чурбак, чурбан, чурка,
чурбашка. Те са производни от чур ‘граница, межда’, което е фиксирано
и в наречието черезчур ‘твърде много, т.е. прехвърля границата; без
мярка’. На него му принасяли някакво жертвено животно. Това дава
основание да приемем мнението на А. Кайсаров, според когото Чур е
аналог на римския Тер минус - бог на границите и междите. На него бил
посветен празникът терминалии, отбелязван на 23 февруари, предимно от селяните. Аналог на Чур е и пазителката на границите на селата
и нивите богиня Еламан в тамилската митология.
Сред някои славяни битувала вярата, че Чур има най-голяма власт
и над злите сили. Затова, когато се изплашат (при „среща“ с демон),
руснаците възкликват: Чур меня! Чур меня!, а украинците - Цур меня!
или само Цур!, което се интерпретира като ‘Чур, пази ме!’, т.е. това, от
една страна, е призив за помощ към доброжелателното божество и същевременно е вид заклинание за пропъждане на злите сили. Пожелателен
смисъл има Цур тпобе\ в белоруски и полското Čur tobie! ‘Чур, пази го!;
Чур да те пази!’, изрази, които се възприемали почти като вълшебни.
Устойчивите словосъчетания Цур поганим очом! Цур ему! Цур тобИ
в украински понякога се използват като заклинания против болести.
Когато някой намирал нещо ценно и не искал да го дели с друг, казвал:
Чур, моё!, т.е. ‘Чур, това е мое!’, а в други случаи - Чур пополам! ‘Чур
по (на) половина!’, Чур вместе! ‘Чур заедно!’. Смятало се, че това божество ги предпазва дори от тайни лоши мисли, а когато някой изрече
клетви или нещо подобно на друг, последният възкликва Чур тебе на
язык!, за да не се сбъдне лошото пожелание (което съответства на бълг.
Пепел ти на езика!).
С името Чур се свързват глаголите чураться, зачураться ‘произнасяне на речеви формули с предпазна функция и очертаване на кръг
около себе си’. Чур\ Н Цур! се използва и като междуметие, което явно
съответства на днешното Боже!, въпреки становището на някои, че това
е евфемизъм за чёрт ‘дявол’ и го свързват с čart ‘дявол’ в чешки и czart
‘зъл дух’ в полски. Това значение навярно е изместило първичното и,
както обикновено, след християнизацията, езическото божество е преосмислено в демон. Нарицателното чур, наред с ‘граница’, означава и
някаква детска игра с камъни.
Освен Цур в украински е съхранен и вариантът Щур със значение
‘домашно божество, пазител на рода, посланик на духовете на умрелите’. Той се открива и в руския роднински термин пращур ‘прадядо, прародител’ и праславянското *prask(i)urb ‘прадядо, създател на рода’. Този

658

термин е регистриран още в ст.рус., където пращюр, прашюр е ‘прадядо;
правнук’. В полски терминът praszcur е регистриран със значение ‘праправнук’, а в литовски prakureia s- е ‘прародител’. Тези значения навеждат на мисълта, че Чур // Щур е божество, покровител на родовото имущество, преосмислено по-късно като един от многото домовой (стопани)
в източнославянската митология. Във „Велесова книга“ наред с многото
други божества, които старите руси почитали, се споменават бог Щур и
пращуровете, „които са умрели преди стотици години“.
Лингвистичните данни показват, че това е едно сложно за реконструкция божество със замъглени функции.

В българската митология на Чур, като пазител на поземлените граници, съответства една от разновидностите на стопана, а
именно стопанът-змей, който също е натоварен с функцията да
охранява полските имоти на рода или селището. В преданията
на българите чур е зъл дух от рода на караконджо - явно това
е едно от славянските божества, които след християнизацията е
преосмислен в демон. Терминът чур се съхранява в изрази като
Се плашат от чуре, и в устойчивите словосъчетания Иди на
чуре. Чуре да те удари\, които са с неясно значение, но сякаш
съответстват на Иди по дяволите! Бог да те убие! и др. под.
Роднинският термин пращур в съвременния книжовен български език и диалектите не се открива, но М. Китанова съобщава, че в ст.бълг. текстове е регистриран с облика прашто^ръ,
праштоЗр (значението не е дадено). В речника на Н. Геров е регистрирана думата хощуръ с вариант ощур и значение ‘нрав’,
като първият вариант има и второ значение ‘род, потекло, поколение’. С тази семантика в диалектите се среща и вариантът
ощур. Става ясно, че първичното значение на щур е ‘дядо’. Изхождайки от презумпцията за успоредицата между имената на
божества и роднински термини, то несъмнено в това си значение
то се свързва с божеството Щур. От термина щур ‘дядо’ е образуван глаголът ощурявам ‘ставам проклет; опустявам, полудявам’ с вероятно първично значение ‘остарявам, ставам дядо, т.е.
най-стар и най-уважаван в семейството’. Днешното значение на
ощурявам, както и на пощурявам ‘полудявам’ отразява по-късно
неофициално пренебрежително, присмехулно отношение към
най-възрастните хора, които поради старостта си понякога проявяват неадекватно поведение.
Интерес представляват редица термини с коренната морфема чур-, цур- или щур- в българските диалекти, които в една или
друга степен етимологично биха могли да се свържат с името
на бог Чур: 1) цуре; цуръо; цурко; чора (чьора) ‘некръстено дете,
т.е. още е езичник и се отнася към подопечните на прадядото бог
Цур // Чур’; чури ‘изобщо детё, т.е. (?) потомък на Чур’; 2) цурка

659

‘участник в кукерските игри, маскиран като жена - може би
съпругата на Чур’; 3) различни видове хляб: чурек ‘празнично
украсен с фигурки, стафиди и бонбони, сватбен пшеничен хляб,
който един момък, връстник на младоженеца, слагал на главата
си, а останалите момци го разчупвали и си го раздавали’ или
‘обреден великденски хляб, украсен с бели яйца и в средата едно
червено’, посветен на Чур; ‘хляб, печен под връшник’ и чурек
‘голям домашен хляб’, а чорёк е ‘козунак’; чорёци ‘обредни хлебчета във вид на три продълговати парчета с едно яйце в средата,
които се приготвят на Велики четвъртък’; 4) различни видове
игри: чурки ‘игра с пет наредени една върху друга керемидки’;
чуруклшн и чурчумел ‘вид детска игра’; чурукманин ‘игра, при
която голям камък се цели с по-малки’, като мотивацията на
названията вероятно е асоциация с камъните и керемидите, служещи за отличителни знаци за собственост на междите. В източниците е съхранено и названието на играта щур-шюр дупка, за
която липсва описание.
Няма сведения за това, на кое място в празничния календар
на българите се е намирал денят, посветен на Чур и дали изобщо е имало такъв. Но привличат вниманието някои от названията н^Горещниците - трите най-горещи дни в годината - 15, 16
и 17 юли, които се тачели за предпазване от огън: Чурени (вероятно от Чурени дни) или Чуреци (Чурици, Чюреци, Чюруци,
Чуредзи, Чюредзи). Другаде се честват само два дни и те се наричат Чурулйга и Мурулйга или Люта и Чурута (които съвпадат с християнските празници Кирик и Юлита). На някои места се чества само първият ден от Горещниците и той се нарича
Чюрёк или Чурлйга (Чурулйга), т.е. той е бил посветен на Чур, а
в християнския календар е посветен на Марина Огнена. Народната вяра и традиция забранявали през тези дни да се работи,
защото Чуреците „запалват къщите, снопите и др. на тези, които
работят“ или пада гръм. В този случай персонификацията на
дните е вторично явление, а първоначално явно ставало въпрос
за Чур, който чрез пожари наказвал тези, които не го почитали.
Някои смятат, че тези геортоними са производни от диалектното чур ‘дим’. Други вярвали, че работата в тези дни е чурук
‘напразно’ и дрехите им чурутисват ‘изгниват, стават чурук’ (<
тур. (?uruk ‘гнил, прогнил; развален; рискован’). Затова най-често
тези дни се наричат Чурута (Чюрута, Черута), названия, които ясно показват преосмислянето на тези празници по народна
етимология и доказват, че Чур е отдавна забравен. Понякога
този бог-покровител се чествал на 1 август, а празникът получил
названието Чурутйсвет, но се наричал от някои и Чуредзи.
Вероятно завинаги ще остане тайна имат ли нещо общо с Чур

660

И Щур празниците в българския народен календар Щура недёля - езическото название на християнската Тодорова неделя,
и Щурите дни - дните между Петковден и Димитровден. Несъмнено названията се свързват с прилагателното щур (-а, -о,
-и) и съществителните щурчо, щурак ‘налудничав; който върши
глупости’. Може би те показват характера на това божество и
подсказват, че от прилагателното щур е възникнал вариантният
митоним Щур (или обратно ?). От корен щур- е и глаголът пошурявам ‘полудявам’.
В български архивни документи са регистрирани изчезналите днес лични имена за жени Щура и Цура, а в някои топоними са съхранени мъжките имена Чур (Чурева млака, Чуревица,
Чурев валог, Чурев дол, Чуреви ливади ГРвдД Чуревица ГГ. ДелчУ;
Чурек /Ел. Пел./), Чуро > Чурко и Чурка (Чуркова ливада /Пирд./;
Чурково — диал.) и Чуркуу, Чурлин (Чурлиново /Вальов./); Щурнъовци - изчезнал род в Пирдопско и др. под. Тези имена показват, че трите варианта на теонима били използвани от българите. Вероятно едно от вариантните имена е основно, а другите са
евфемизми.
Насекомото щурец в българската символика е символ на
изобилие и плодородие. Смята се, че е на добро, ако попадне в
дома, което също предполага връзка с бог Щур.
Въпреки становището на редица учени, които отричат наличието на божеството Чур в славянската митология, би могло да
се твърди, че той не е измислен, а по-скоро е забравен и изместен. Тук обаче възниква още един въпрос — дали имената Чур,
Цур и Щур са фонетични варианти на името на едно божество,
свързани с табуирането или означават негови архаични ипостаси?
За етимологията на вариантния митоним Чур, Цур, Щур има няколко
хипотези. Според една от тях този вариантен митоним се извежда от праслав.
*cwta ‘черта’ (въпреки че тук може да се има предвид това, че границата всъщност представлява черта) > чёрт, чорт ‘дявол’ или от чур ‘дим, пушек’ < пред
слав. *kou-r-, регистрирано в ст.бълг. кд$рнти и запазено в рус. курить ‘пуша’,
чеш. kouflti, пол. kurzyc siș-... Тази етимология не е напълно приемлива. Съмнителна е и връзката с прасл. *кшъ- / *кеигь- > сръб. курац, българ. курчо, словен,
кигес ’пенис’.
Значението ‘дядо’ в пращур ‘прадядо’ или ‘прародител, създател на рода’ навежда на друга мисъл. Източните славяни се смятали за внуци на Дажбог славянския бог на Слънцето, един от ипостасите му или название на бога-Слънце, а според една детска песен те са негови деца. Българите се смятали сираци
след залез Слънце. В ролята си на стопан на землището на рода или селището
Чур също се явява основател на рода или някой много уважаван член на рода,
който вече е починал, но продължава да се грижи за своите потомци. По всяка вероятност това е късно преосмисляне на друг персонаж. Според наличните
факти като прародител Чур се свързва както с бог Род, така и със слънцето, кое-

661

то също се възприемало като прародител на славяните. Очевидна е аналогията
със ситуацията в осетинския епос, където митичните нарти също се смятат за
деца на Слънцето. За връзка на Чур със слънцето напомня и змеят, който при
българите се възприема и като слънчев символ. Не е за пренебрегване честването на Горещниците, т.е. дните, когато слънцето грее най-силно през годината
(15, 16 и 17 или 29, 30, 31 юли) и някои ги наричат Чуреци, а първият от тези
дни се нарича Чурек (Чурута). Всичко това дава основание Чур да се свърже
със Сур, което налага идеята за Сур > Чур (> Цур > Щур) или Сур > Щур (> Чур
> Цур) на славянска почва. Тези вариантни митоними евентуално са получени
поради табуиране на митонима Сур или са означавали ипостас на бог Сур, който
в езически времена се е диференцирал от основното божество и е получил нова
конкретна функция - покровител на границите на поземленото имущество на
неговите потомци. По този начин се е идентифицирал с една от разновидностите
на стопана - който предпазва своите подопечни от огън, изгаряния и пожари.
Същевременно честването на Чуреците за предпазване от пожари свързва
божеството Чур и с бога на огъня, който дими. Това предполага, че митонимът е
образуван по метонимичен път от апелатива чур ‘дим’. Но извеждането на названието Чурек от дим би могло да е по народна етимология.
Еволюцията на архаичния Чур, неговото, може би, нееднократно преосмисляне, трансформациите и функциите му днес е трудно да се проследят. Ясно е
само, че това е едно изключително архаично божество в славянската митология,
чиито облик и функции са отдавна забравени. За неговата някогашна значимост
за българските славяни говорят посочените названия за хляб с корен чур-, които
несъмнено първоначално са били посветени на бог Чур и се отличавали от другите обикновени и празнични хлябове. Това е в пряка връзка с една отминала
българска традиция обредните хлябове да се назовават по името на честваното
божество, а по-късно светец. За тази традиция говорят названията за хлябове
както боговица, богов хляб и богова пита, които означават специален хляб, предназначен за Бог; господьов колак — за Господ; Рангелов хляб, Рангелов кравай,
Рангеловско блюдо - за архангел Михаил; Никулски хляб, Никулски кравай за св. Никола; светец - за чествания на съответния празник светец. Сред тези
хлябове е и стопанова гозба — хлябът, който се правел за обреда стопам, т.е. той
е посветен на починал прадядо, който бил натоварен с функцията на стопан покровител на рода, на който той е основоположник. Съхранените названия за
хляб от този тип подсказват, че може би някога е имало перунов хляб, велесов
кравай и др. под. и ако е така, то този обичай води началото си още от езическите
времена.

£2 Афанасьев А. Н., Нозтические воззрения славян на природу, т. 2. М.,
1994: 90-93; Волошина Т. А, Астапов С. Н., Языческая мифология славян,
Ростов на Дону, 1996: 160-165; Гальковский Н. М., Борьба христианства состотками язычества в Цревней Руси, т. I, Харьков, 1916; Грушко Е. А., Медведев Ю. М., Энциклопедия русских преданий, М., М., 2001: 643; Зеленин Д. К.,

Табу слов у народов Восточной Европы и Северной Азии. Часть II. Запреты
в домашней жизни И Сб. Музея антропологии и этнографии, т. IX, Ленинград,
1930: 93; Иванов Й., Местните имена между Долна Струма и Долна Места,
С., 1982: 221; Кайсаров А., Славянская и российская мифология // в Мифы
древних славян, Саратов, 1993: 68, 84; Китанова М., Семантичното поле Род:
<Phttp://litcmet.bg/publish29/ maria-kitanova/svoi-za-chuzhdite/ semantichnoto.htm>; Младенов Ст., Етимологически и правописен речник на българския книжовен
език, С., 1941: 689; Панчовски Ив., Пантеонът на древните славяни и митологията им, С., 1993: 120-121; Свято-Русские веды Книга Велеса, М., 2001:
11; 35; Стойков Ст., Лексиката на банатския говор, С., 1968: 272; Токарев
С., Религията в историята на народите, С.,1983: 133; Толстой Н. И., Язык и

662

народная культура. Очерки по славянской мифологии и этнолингвистике, М.,
1995:365-370; Трубачев, О., История славянских терминов родства, М., 1959:
77-78; Dukova, U., Die Bezeichnungen der Dämonen im Bulgarischen, ч. II. // Балканско
езикознание, Ns 2, XXVII/1984: 31.

ЧУЧУЛ 151 ГА (чучулига /общоб./)

В митологичните представи на българите тази малка сладкопойна птица е медиатор между хората и другите светове.

Според митологичните представи на българите единствено
чучулигата може да стигне до обиталището на демоните, намиращо се на край свет и, освен орлите, само тя се издига до горните ветрове — тези, които духат над облаците. Затова в българския
приказен фолклор чучулигата се представя като знаеща много
неща, особено кой къде се намира и пътищата до тях. С това тя
помага на героите в приказките да постигнат целта си. Мотивът
за куцата чучулига, която показва пътя на бременната героиня
до изчезналия й омагьосан съпруг в една българска приказка,
съществува и в румънската „Приказка за прасето“, преразказана от И. Крянга. Според нея тя служи на една от светиците, която най-вероятно е заменила някоя езическа богиня.
Може би всичко това е свързано със забравено архаично поверие, че чучулигата е душа на умрял човек. За връзката й с хтоничния свят подсказва и това, че в приказките тя е куца - признак на много демони, включително и на християнския дявол.
Същевременно, наред със славея във фолклора тя се представя като най-сладкопойната птица, поради което се възприема
като покровител на песенното творчество. В народните представи тя е и много мъдра. Смята се за най-ранобудна, затова на
нея се оприличават хората, които са ранобудни и трудолюбиви.
Готова е на саможертва.
** По отношение на етимологията се допуска връзка с чучул, качул/ка/ ‘пера
на главата на птица’.

Q Маринов Д., Народна вяра и религиозни народни обичаи, С., 1994: 72-

73; Пелин Е., Чучулига // в сб. Черните рози и др.

ЧЬОРТ (чьдрт, чорт locrapf)
Зъл дух в славянската митология, идентичен с Чернобог,
който в християнската традиция се идентифицира с дявол или
бяс.
Този демон е популярен и сред другите славяни: чёрт /руснаци/,
czart /поляци/, čert /чехи/ и т.н. В средновековната руска живопис чьортът
е изобразен с остра глава или с настръхнала козина и понякога е с кри-

663

ле. Според фолклора на източните славяни той е с антропоморфен об*

лик, но със свинска муцуна и рога, с копита и опашка. Под влияние на
библейските легенди за падналите ангели в народните поверия чьорт
става обобщаващо родово название, обединяващо всички зли и нечисти
сили.
В български терминът чьорт е регистриран само в речника
на Н. Геров, който го представя като дублет на дявол. Но споменът за него е съхранен в редица топоними: местността Чрътов дол, спомената в Рилската грамота на цар Ив. Шишман;
Черти град /Брусен, Тетев./ - скалисто място с останки от крепост
от стб. Чортиград, Чрътиград; местностите Чортовец /до Медвен,
КотлУ, Чъртовец /до Лясковец/; местностите ЧортлвК /до с. Завет, Айт.
и Мортагоново, РазгрУ.

** Етимологично се приема, че прасл. *сы1ь > чьорт е причастие на
-to- със значение ‘проклет’. Но екстралингвистичните факти не изключват вероятността да е от един произход с прилагателното черен, още повече, че той се смята за идентичен с Черни бог, а един от евфемизмите
на руския Чёрнобог е чёрный.
Ш Власова М., Новая Абевега русских суеверий, СПб., 1995: 340-358; Геров
Н., Речник на българския език, т. V, С., 1978: 547, 559; Голан А., Миф и символ
<http://mith.rw'albTib/golan2,htm >; Миковъ В., Произходъ и значение на имената
на нашите градове, села, реки, планини и места, С., 1943: 179; Славянская
мифология. Энциклопедический словарь, М., 1995: 391-392; Фасмер М., Этимологический словарь русского языка, М., 1987:347.

ШАМАН (шамани мн.ч. /книж./)
Езически жрец или жрица, вид свещенослужител, който осъществява духовната връзка между хората и духовете или божествата в други светове при тюрко-монголските, някои угрофински
народи, в Китай при управлението на Манджурската династия
и др.
Разновидност на този тип жреци са познати на индианците в Америка, на африканците, ескимосите в Северна Америка, някои островни
народи в Югоизточна Азия, Австралия и Океания. В научната литература за това понятие е приет терминът шаман, но всеки народ го
нарича по своему. Сред тюрките е популярен най-вече под името кал,
а прабългарите го наричали колобър. До известна степен колобрите се
съотнасят със ст.гр. оракули, келтските друиди, скитските енареи, славянските влъхви и т.н. Те се отнасят към съсловието на жреците, познати на всички древни народи.
Този обреден персонаж се възприемал като свръхчовек, използващ
различни техники за отделяне на духа от тялото си, след което душата
му пътешества в небесните светове и преизподнята, където общува с
различни духове и с тяхна помощ върши чудеса.
Тувинците вярвали, че някои шамани са произлезли от злите духове
албъси (албысы). Според тюркската митология мъдрият и безсмъртен
гарван обучава душите на бъдещите шамани, кацнал на световното
дърво (световната ос) Байтерек. По друга версия родоначалник на камовете бил орел, който обитавал на върха на Байтерек. Той взема душата на детето, определено да стане кам и под формата на яйце я слага
в желязна люлка, а когато му дойде времето, той я връща на човека и
го задължава да стане кам.
Първите шамани (камове, колобри) били жени. Те умело се сражавали със злите духове и охранявали родното огнище и затова ги наричали удоган илнутган (ст.тюрк. ут (ut) "огън"). Според един древнотюркски мит Ерлик — огненият бог на подземното царство, научил първия
кам-мъж Жангара ‘черна вяра’, да пътешества между световете и му
подарил шамански барабан. Ерлик имал две развратни дъщери, които
се стремели да завлекат в своето ложе всеки шаман, попаднал в подземното царство.
Голяма популярност има и по-подробно е разгърната една версия
с по-реалистичен уклон. Камството и днес обикновено се предава по
кръвно наследство, т.е. от родител на дете, но само ако то е избрано от
духовете за техен посредник с хората. Този, който го избира, му става
дух-покровител и обикновено му съобщава за неговото призвание чрез
сънищата му. Понякога се използват и различни знаци, поличби, като

665

най-често това е тежка болест, при която избраникът достига до границата между живота и смъртта, но се оправя със собствени сили. Това е
така наречената шаманска болест, която понякога продължава месеци
и дори година. През това време душата на избраника влиза в контакт
с духовете, като освен с духа-помощник, се среща и със своята небесна
съпруга, ако е мъж и съответно небесен съпруг, ако е жена. Понякога
небесната съпруга / съпруг първо се явява в съня на бъдещия шаман и
заявява, че оттук нататък те ще живеят в брачни отношения, дори ако
вече има своя земна съпруга, респективно съпруг. Небесната съпруга
е неземна красавица, но въпреки това избраникът не винаги е склонен
да приеме наложената му съдба на шаман. Когато не може да го убеди
по друг начин, тя го заплашва, че ако не я приеме, ще умре. Следва
среща с другите духове, които му показват вселената и започват да го
обучават, разкривайки му различни тайни. Шаманът-прорицател има
три духа-помощници: един хранител, един посланик и един посредник.
Именно духът-хранител е източникът на силите му. Обкновено такъв
шаман работи на тъмно или му връзват очите, за да се концентрира
по-лесно.
В някои тюркски традиции бъдещият шаман се проявява още в
детството си и започва да се обучава. Не е задължително да е роднина
на действащия шаман. Обучението продължава години, след което се
извършва обредът за посвещение. Друго поверие гласи, че душата на
бъдещия шаман се отглежда в гнездо, намиращо се в клоните на световното дърво. А във финската митология шаманите са синове на орела
- небесния бог. Угорските народи в Западен Сибир вярвали, че именно
орел бил първият шаман и той научил хората на камление.
Според разкази на шамани, при посвещението избраникът отново
изпада в безсъзнание за три, седем или девет дни. През това време духът му се отделя от тялото във вид на птица, кон или друто животно,
а духовете го разкъсват на части и отново го възстановяват, като подменят всичките му органи. Когато се събуди, т.е. след тази мистична
смърт и възкресение, той се заклева, с което придобива правото да поеме функциите на шаман.
Шаманът предано служи на своите духове, заради което те му помагат и му разкриват всички тайни. Подобно на знахаря, той се моли на
своите светци, които му помагат да изпълни задълженията си. Връзката се осъществява по желание на духовете-покровители, но шаманът
също може да ги повика. Това става чрез използване на различни техники за самохипноза и изпадане в транс - ритуални танци, припяваме,
биене на тъпана, приемане на халюциногенни вещества и т.н. Понякога шаманът просто прекарва нощта на открито и ги чака, без да спи.
Духът се явява във формата на птица или риба, но понякога приема и
човешки образ. Той може да се настани в тялото на шамана, т.е. да го
обсеби и да действа чрез него. Най-често това става, когато трябва „да
изгони“ болестта от тежко болен човек, като по този начин не му позволява да влезе в тялото на шамана. В тези случаи шаманът е в състояние на транс, а когато изпадне в безсъзнание, духовете водят душата му
в другите светове и му помагат да изпълни задачата си - да предсказва,

666

да води душите на умрелите, да осигури добро време и благоденствие
за селището и т.н. Предполага се, че свойството на вещиците да летят е
пренесено върху тях от шаманите.
Основни атрибути на шамана са вид едностранен барабан (наподобяващ дайре) и палка. Барабанът играе ролята на крилат кон, елен или
лодка, чрез които шаманът се издига до слънцето, звездите, странства
в небесата или слиза в подземния свят. По време на сеансите облича
специален обреден костюм, богато украсен с различни метални дрънкулки. Има превръзка на главата си и нагръдник, ръкавици и обувки,
наподобяващи лапи. Великият шаман носи дълъг кожух - обикновено
от еленова или меча кожа, а на главата си слага желязна корона с украса имитация или стилизация на еленови рога. Важен атрибут е жезълът,
който символизира световното дърво. Понякога държи лък или щит. Северните шамани или техните души често приемат облик на птица - врана, ястреб, орел. Затова и в обредния им костюм се откриват елементи,
наподобяващи части на птици и пера. Това е свързано с култа към птиците. В този вид той посещава както познати, така и митични страни.
Шаманът предпазва от нещастия и предсказва бъдещето, гони злите
духове. Основната функция на шамана е лечението на хора и животни.
Вярва се, че в древността те били изключително велики и могъщи. Можели да съживят умрели, но и да предизвикат смърт. Важна тяхна мисия била лечението на земята. Шаманът и днес е в неразривна връзка
с природата, поради което има право да общува и с духовете на всички
светове и стихии, които му помагат да оказва влияние върху природните явления. Тези способности обикновено се използвали по време на
война. В „Шахнаме“ на Фирдоуси се разказва как преди една битка на
тюрките с персийците шаманите им изпратили на персийския пълководец Бахрам сън, предвещаващ поражение, а непосредствено преди бойните действия те хвърлили огън в небето и по този начин предизвикали
вятър и черни облаци, от които започнали да се сипят стрели над персите. Шаманите летят със своя барабан, превръщат се във вихър или
в различни животни, преминават през стени, преместват предмети, без
да ги докосват. Дори можели да поместват в себе си духове. Важна тяхна дейност е да съпровождат душите на умрелите. Вярва се, че камът
може точно да предсказва бъдещето и да посочи пътя към щастието.
Той воюва с духовете на други шамани, за да предпази добитъка или
реколтата на своята общност.
Шамански елементи се откриват в религиозните и епическите традиции на древна Индия, Иран и Скития. Близки по функции и ритуално поведение са шаманите на коренните народи в Югоизточна Азия,
Австралия, в Африка, Северна и Южна Америка. Следи от шаманизъм
се откриват навсякъде по света, в културите на всички народи, като
всеки е внесъл и свои специфики, съобразно космогонните възгледи в
неговата етнокултура и представата за шаманския мистично-религиозен култ. Предполага се, че това е най-старата митологично-религиозна система. Според археологическите и етнографски данни той е съществувал още преди 20-30 хиляди години, а може би дори се е появил
едновременно с човечеството. Шаманството е залегнало в основата на

667

магьосничеството, вълшебството, знахарството. Предполага се, че някога шаманите, както и жреците, притежавали много ценни знания,
които днес са загубени.

Шаманството било практикувано и от прабългарите, но неоспоримите данни за него са твърде оскъдни. Имайки предвид,
че прабългарите идват в Европа от централната или северната
част на Азия (евентуално от поречието на Енисей), то несъмнено
те са практикували една по-архаична форма на съвременния
тюркско-монголски шаманизъм. Въпреки че са малко, наличните сведения дават възможности за реставриране на някои елементи от прабългарския шаманизъм.
За образа на българския колобър се съди по рисунките върху
предмети и релефни изображения, открити при археологически
разкопки в Североизточна България и най-вече в старите български столици Плиска и Преслав. Една от графиките изобразява колобър с ритуална маска на лицето, на която в горния й
край има израстъци, наподобяващи рога или уши на животно.
Облечен е с дълга и украсена риза, върху която има наметната
дреха, вероятно кожух. Краката са обути с ботуши. В този случай
образът на колобъра се покрива с този на шамана в Сибир, Централна и Средна Азия. На някои от изображенията шаманът
(колобър, кам) е с лък или птица в дясната ръка, в други държи
дайре и палка - традиционните атрибути на шамана от Северна
и Централна Азия, в трети е с жезъл и корона или шапка с рога.
Представя се понякога и като конен ездач. Тази ситуация напомня символиката за ранга на евенкските шамани - малкият
(слабият) шаман е гологлав, средният носи шапка с рога, а великият (огбъ шаман) е с корона и пълен комплект на шаманското
облекло. Освен на техния ранг, шапката и короната са символ
на шаманското могъщество, като силата е съсредоточена в рогата. На едно от графитните изображения колобърът е без шапка,
темето на главата е обръснато, но кичур коса пада на рамото му.
Неговата „риза“ е над коленете и липсва наметало, което явно
означава, че това е малък шаман. При това вместо дайре и палка, той е с лък - оръдие за култови действия до появата на барабана у алтайците. Тези данни показват, че българските колобри
по вид, атрибути и функции не се различават от алтайско-сибирските шамани. Подобно на тях те се подразделяли по ранг. Навярно това обяснява наличието на още един термин за шаман
- кам, действал успоредно с колобър.
Често в българските изобразителни композиции с шаман
присъства кон. Открити са амулети, изобразяващи кон с глава
на човек, която явно символизира колобър. Смята се, че конят е
668

основен помощник на шамана, какъвто първоначално бил еленът, възприеман като негов родоначалник. Това ни отвежда до
времената на тотемизма. Друг помощник е птицата, която също
се открива в графитните рисунки. Най-вероятно това е орел,
който много народи възприемат като господар на небето, а според телеутите той непрекъснато съпровожда душата на шамана
по време на камлене, когато тя пътешества в небесата. Според
поверията, той също е в пряка генетична връзка с него. Якутите
например смятат, че най-силни са шаманите, които произхождат от орел. Пред и зад централната фигура на колобъра в една
релефна каменна плочка са представени вертикално две змии
с отворена уста. Змията е другият помощник на шамана. Тя
обикновено символизира подземния свят, затова най-вероятно съдейства на колобъра при неговите функции там. От друга
страна, за източните народи змията е символ на мъдростта, тъй
като знае както земните, така и подземните тайни. В българските поверия именно тя предава тайните на билките на знахарите
и магьосниците. Тези животни са нарисувани върху шаманския
кожух и барабана в Северна и Централна Азия.
Една от графитните рисунки изобразява колобър по време на
камлене, т.е. на свещенодействие за лечение на болен, а друга
представя камлене по време на лов, което показва, че със своите
магически ритуални действия колобърът е съдействал за по-голям улов. Особено голямо значение има една култова рисунка
върху керемида, която свидетелства, че сред българите имало и
жени-колобри.
Макар и оскъдни, чужди писмени данни потвърждават, че в
Средновековна България шаманизмът (камленето) бил практикуван. Те допълват сведенията за прабългарската религия и колобъра. Византийският летописец Иоан Антиохийски в разказа
си за битката през 514 г. при нос Калиакра казва, че хуните
(българите) с гадания предизвикали слънчево затъмнение, което допринесло за поражението на византийската войска. Според
византийския историк Йоан Зонара през 519 г. със заклинания
и магии панонските българи също нанесли тежко поражение на
византийските войски. Подобна ситуация се споменава в речника на Суидас при описанието на битката между българи и лангобарди в Панония. В своята „Гетика“ готският историк Йорданес
пише, че преди сражението с каталунците, Атила заповядал на
предсказателите си да узнаят бъдещето. Те направили това, като
наблюдавали вътрешностите, а после и резките по изчистените
кости на специално закланите животни, които показвали край
на сражението, но за съжаление и нещастия за хуните. Известно
е, че тюрките хитани също преди поход гадаели за изхода на вой-

669

ната по резките и пукнатините по изчистените от месото лопатки на овцете. Камленето било присъщо и на аварите, за които
Суидас разказва: „Поради проливния дъжд, предизвикан от хитрините на аварите и съществуващата мъгла, съгледвачите не
били в състояние да разпознаят настъпващите неприятели“. Пак
там, по сведения на средновековния историк Менандър, авторът
пише: „Аварите възнамеряваха да нададат неприятен и див рев
при започването на сражението и бойният вик, примесен с думкане на малки тъпани, така да се усилят, че ромеите да изпаднат
в страх и ужас“. Без съмнение всички тези гадания и „магии“ се
извършвали от шаманите (колобри, камове). От тези сведения
става ясно, че те имали много важна роля във военните действия на хуни, българи и други тюрки дори в Европа.
Тази си функция ко добрите продължили и след създаването
на Дунавската българска държава. Това е видно от един летописен български надпис от времето на Персиан, в който се казва,
че капхан Исбул бил изпратен с войски срещу смолените, като
го придружавали ичиргу боилът и кана боил колобърът. В 35-и
отговор на папа Николай на зададените от княз Борис въпроси,
във връзка с приемането на християнството, се казва: „Вие разправяте, че сте били свикнали, когато отивате в сражение, да съблюдавате дни и часове и да извършвате някакви заклинания и
гадания“. Несъмнено тези действия се извършвали от ко добрите, които, освен че били посветени в тайните на заклинанията и
гаданията, у ш н о били и добри астролози. Може би техните предци са създали и прабългарския календар, смятан за най-точния
или един от най-точните в света, а специални посветени предавали знанията на следващите поколения.
Изнесените сведения показват, че шаманите (колобрите)
имали много важна роля във войните - те решавали дали и кога
да се тръгне на поход или да започне дадено сражение, те трябвало да осигурят добрия изход от войните, което постигали чрез
своите тайни знания и способността си да влияят върху природните явления. Затова несъмнено те били много почитани и в
мирно време. Това е подчертано в два надписа - от времето на
Омуртаг и на Маламир, които ни съобщават, че при двамата
владетели колобърът бил „сътрапезник“. Въпреки че не е много
ясна семантиката на този термин, несъмнено това означава, че
му е оказвана висока чест. Нещо повече, вторият надпис е върху паметната плоча на колобъра Чепа - единственият колобър,
чието име е запазено - сътрапезник на Маламир и която при
това е поставена от негово име. В един старобългарски ръкопис
от неизвестен автор се казва, че „Когато той [вероятно ханът,
кавханът, царят (?) - ЗБ] излиза, придружава го голяма свита, а

670

не само вървящите пред него колобри“, т.е. колобрите оглавявали и водели ханската свита.
От този текст става ясно, че в двореца имало повече колобри,
но техният брой не се споменава никъде. Прави впечатление
обаче, че пред термина колобър има различни уточняващи определения: ичиргу колобър/ът/, кана боил колобъра, богопгор
боила <беше> кулубър. Най-вероятно те означават титли, отразяващи степен в йерархията на колобрите. С точност може да се
каже, че буквалното значение на ичиргу е ‘вътрешен5, т.е. това
не е обикновен, а високопоставен, един от дворцовите колобри.
Следващите два случая показват, че колобрите са и боили, а
кана боил колобъра с голяма вероятност може да се перифразира ‘боил колобърът на кана5, т.е. навярно това е ‘главният колобър5 или ‘личен колобър на кана5, но би могло да означава и
това, че самият кан е колобър. Не е ясно каква точно титла или
служба означава боготор боила, но явно той е изпълнявал две
функции в двореца.
В следващите писмени паметници терминът колобър не се
среща, но това не значи, че самите колобри са изчезнали от
живота на българите. След християнизацията вероятно само в
двореца те били отхвърлени или поне функциите им били силно ограничени. Княз Борис едва ли е пренебрегнал съвета на
папата в отговорите на въпросите му. Но кремонският епископ
Луипранд съобщава, че Боян Магесникът, син на цар Симеон
Велики /X в./ и внук на княз Борис, притежавал способността да
се трансформира в животни, една характерна дейност за шаманите изобщо. Според разказа на Анна Комнина в нейната „Алексиада“ за изгарянето на клада на известния богомил Василий
Врач в началото на XII в. в Цариград, преди да влезе в кладата,
подобно на шаманите, той пляскал с ръце, пеел и удрял бедрата
си, поради което за зрителите изглеждал като луд. Всъщност той
явно прилагал вид техника за изпадане в екстаз и най-вероятно е успял да постигне целта си, защото не било видно той да
изпитва вълнение или болка. Напротив, „показал железен дух“,
което не е странно, като се има предвид, че силните шамани
имат способността да издържат на голям студ и на огън. Когато пламъците го обгърнали, не замирисало на изгоряло. Голям
стълб от гъст бял дим се издигал към небето, чрез който, според
поверията, душата му трябвало да стигне до небесната шир. Ако
се съди по този случай, би могло да се каже, че и прабългарските
колобри са можели да отделят духа от тялото си, за да се срещат
с духовете (а може би човешки същества) в други светове. За неговата функция говори и прозвището му врач. Тази славянска
дума, както и личното име на Василий, подсказват, че към същ671

ността на шаманството се присъединили и славяните. Имайки
предвид, че Василий Врач е богомил, то навярно в богомилската
идеология или в обредните им практики са включени и шамански елементи.
Друго сведение от XII в., доказващо, че до този момент шаманството сред българите не е изчезнало, е това на византийския хронист Никита Хониат, който, описвайки въстанието на
Асен и Петър, съобщава, че при тях имало „бесновати люде“,
които пророкували - една функция на българския колобър, известна още от хунско време.
Шаманството било характерно и за волжките българи. Арабският книжовник Ал Масуди от X в. съобщава, че „българите са
от вярата на магите“, като под маги се разбира шамани. Нещо
повече, то със сигурност там се практикувало и през XVI в., т.е.
дълго време след разпадането на Волжка България. За това говорят руските източници, според които при обсадата на гр. Казан
през 1552 г. от войските на руския княз Иван Грозни при защитниците на градските стени всеки ден се явявали шамани, които
извършвали своите ритуали, призовавайки боговете да стоварят
гнева си върху вражеските войски. Към края на обсадата излязла страшна буря, която разкъсала палатките, лодките със запаси
били наводнени и разпилени, а продоволствените складове били
унищожени.
Сведенията, макар и косвени, недвусмислено доказват, че
шаманството, активно практикувано от българите до XI в., има
много дълбоки корени, които географски се простират до Сибир,
а темпорално - далеч преди хунската епоха. Тази езическа, мистично-митологична религия е била официална за българите до
приемането на християнството.
Много е вероятно за съхраняването на шаманизма при българите да са изиграли голяма роля и пристигналите по-късно по
нашите земи печенези, кумани и други тюркски народи, които
също са го практикували. А. Комнина разказва как при една от
войните на византийците с печенезите, последните предупредили самодържеца Алексис за скоро настъпващо слънчево затъмнение; той не повярвал, но само след два часа това се случило.
Изложените сведения показват, че не само до християнизацията на българите, а и векове след това, макар и неофициално,
шаманите, наричани колобри и камове, са функционирали успоредно със славянските влъхви (вероятно обединени под името
врачове или чародей) и с новопоявилите се християнски свещеници. Всъщност шамански елементи се запазват до началото на
XX в. Възможно е реплики на сложни шамански обреди да са
някои елементи в обредните русалийски и нестинарски игри.
672

Но преки наследници на българските колобри и камове, най-вероятно, са пещерите и вещиците.
Различни фолклорни мотиви и образи, особено в митологичните и епичните песни, и във фантастичните приказки, биха
могли да се интерпретират като шамански. Например, разчленяването на тялото на главния герой в някои приказки, събирането на частите му, залепването им и съживяването му (мотив,
познат и в румънския фолклор), много прилича на обредното
посвещение при шаманите.
Като сведетелство за шаманизма в България е и фамилното
име Камов, в което е съхранено едно от названията за шаман.
кам, колобър

w Предполага се, че терминът шаман, с вероятна вътрешна структура
‘този, който знае’, е тунгусо-манджурски и чрез руски е разпространен в другите
езици. Според едни той е дериват на глагола са- ‘зная’ или на тюрк, kam (qam),
монг. кама ‘шаман’ като в пратюрк. началното К’ ~ С, III, както в тунг.-мандж.
Други твърдят, че тунг.-мандж. саман, шаман < пали самана (< санскр. craniana),
а трети приемат, че евенк. šaman е от тохар, șamăne ‘будистки монах’ или пракрит,
samana- (< ст.инд. țramanâs ‘будистки аскет’). Вариант на саман е келт, сенин.

СЭ Барболова 3., Антропонимы, с предполагаем прабългарски произход/ /

StMw (Дзяло) ел. списание в областта на хуманитаристиката X-XXI е., год. IV,
2018, бр. 11: <www.abcdar.com/magazine/XI/Barbolova_1314-9067_XI.pdf > Бешевлиев В., Прабългарски епиграфски паметници, С., 1981: 83, 147, 149' Бешевлиев В., Прабългарите. Бит и култура, С., 1981; Бисенбаев А. К., Мифы
древних тюрков, Алматы, 2007: <http://www.eurasica.ru/articles/library/ak_bisenbaev
_mify_ revnih_tyurkov/l/>; Бонгард-Левин Г. М., Грантовскии Э. А., От Скифии до Индии. Древние арии: мифы и история, СПб., 2001:112-155; Българска
митология. Енциклопедичен речник (съст. А. Стойнев), С., 1994: 389-390; Гулли
Р. Э., Энциклопедия ведьм и колдовства, М., 1998: 104-105; 637-638; Диксон
O. , Шаманизм. Учения клана ворона, М., 2000; Элиаде М., Шаманизм. Архаические техники экстаза, Киев, 2000; Калоянов А, Българското шаманство,
С., 1995; Кюнстлер М., Митология на Китай, С., 1987: 175, 233; Маразов И.,
Шаманизмът в Древна Тракия //сп. Български фолклор, 1989, кн. 2, с. 3-14; Мифы
народов мира, т. 2, М., 1992: 638; Новик Е. С., Обряд и фольклор в сибирском
шаманизме. Опыт сопоставления структур, М., 1984; Овчаров Д., Прабългарската религия. Произход и същност, С., 1997: 59-82; Токарев С., Религията
е историята на народите, С.,1983: 76, 79, 108, 109-111, 170 и др.; Фасмер М.,
Этимологический словарь русского языка, т. IV, Москва, 1987:401; Федотов М.
P. , Этимологический словарь чувашского языка, т. 1, Чебоксары, 1996: 216-217.

ШАРКА (Шарка /общоб./); ШАРУЛЯ (Шарул я
(Шарчинка /умал., диал./)

/СБ/);

ШАР ЧИНКА

Персонифициран образ на болестта шарка.

В българската лингвокултурна система Шарка е обобщаващо
название на трите митични болестотворни сестри, на които са
подвластни разновидностите на болестта шарка, известна в диа-

673

лектите и като сипаница. Названията са евфемистични, най-популярно от които е Баба Шарка. Те подчертават представата на
българите, според която те са с антропоморфна външност, но по
същество са демони. Някога сестрите имали вид на девойки с
различни имена — най-малката била Сипка или Сипаница,
втората - Брусница, а третата - Лещенка. Съгласно поверията те живеят на край свет, заедно с всички демонични същества.
По-късно сестрите били обединени в един събирателен антропоморфен образ, представляващ стара жена, която се крие и спи
във вълна или слама, мие се и се реши, яде сладки неща и не
обича остра миризма. Понякога, като чумата, води със себе си
дете. Тя предава разновидностите на болестта на децата и на възрастни, които в детската си възраст не са боледували от шарка.
В българската митология не съществува персонаж, еквивалент на индийската богиня-майка Мариаммай (или Шитала),
която предпазва децата от болестта дребна шарка. Затова, когато
някой в къщата се разболеел от тази болест, за да я омилостивят
и да не „вземе" детето, при българите се прилагали различни забрани и някои обредни практики - жените месели содена питка,
намазвали я с мед и раздавали късове от нея на домашните и
съседите, като казвали: Хапнете за здраве на Сладка и медена!.
Баба Шарка се посрещала с гевречета и червен конец, оставени
на различни места в къщата — на някоя врата и полицата, в четирите ъгъла на стаята, на комина и другаде. Едно намазано с
мед колаче се оставяло върху бяла кърпа до леглото при главата
на болния, който обикновено е дете. Вечерта край огнището се
поставяла трапеза, та през нощта Баба Шарка да се нахрани.
За да не се разсърди, се спазвали и много забрани: не трябвало
вкъщи да се вари боб и леща, нищо не се парело с гореща вода,
защото Баба Шарка може да се опари, а това ще я разгневи и
тя ще умори детето. Не се колели животни, а ако се наложи да
заколят птица, тя се парела и оскубвала при съседите. За да не
останат белези по тялото и особено по лицето на болния, в дома
се говорело тихо и не се вършела никаква домашна работа. Във
връзка с това се изпълнявали и всички желания на болния.
Името й през това време било табу, затова има много евфемистични имена.
Същевременно, за да се изпъди този демон, се правела друга
прясна пита, която се увивала в нова бяла кърпа и се оставяла
на пътя извън селото. Който пръв мине, трябвало да я изяде и
да вземе кърпата.
В народния календар на Баба Шарка е посветен 9-ият ден на
месец март, а в църковния календар това е празникът Се. 40 мъченици, известен като Младенци. На този ден в чест на Шарката

печели специални обредни питки във вид на кукли, украсени с
кръгчета, направени с цев, и намазани с мед. Те се раздавали и
за здраве на Баба Шарка.
Баба Шарка Баба Гисанка, Баба Писанка, бабичката, бабулка, Ботинка, Горска, Кожовленка, Леля, Либурка, Марчинка, Маслена,
милата майчица, сладка и медена, Червенушя, Цветенцето.
Названията са образувани от глагола шаря. + суф. -ка, -уля и -чинка.
Мотивацията се свързва с това, че при боледуването тялото и лицето на болния
„се шари“, т.е. изрива се с червени пъпки, а след боледуването понякога остават
шарки, т.е. белези, от тях. Формациите на -уля и -чинка от словообразувателен
аспект са умалително-гальовни, а от лексико-семантичен са евфемизми. Семантично свързано с това име е и евфемизмът Писанка (< пиша ‘рисувам/).

Ш Българска митология. Енциклопедичен речник (съст. А. Стойнев), С.,
1994: 390-391; Георгиева И., Българска народна митология, С., 1993:169; 190;
Маринов Д., Народна вяра и религиозни народни обичаи, С., 1994: 521-522.

ШАРКАН (шаркан /банат. бълг./)

ЗМЕЙ

Терминът се среща в унгарски, където е с облик саркан, словенски и
в задкарпатски славянски диалекти. Допуска се генетична връзка с апелатива
шаран (< праб. šaran = тюрк, sazan, където фонетичните промени се дължат на
замяната s ~ ș в началословие и ротацизма в средисловие, т.е. z ~ г), част от
фонетичните закони, чрез които прабългарската група се отличава от другите
тюркски езици

ШАРО (Шаро) > ЗМИЯ
Този евфемизъм най-вероятно отразява природната окраска на змията
— шарена, пъстра. Това е видно в гатанки за змия като: Шарено, мерено, в път
намерено. Но не е изключено това да е по народна етимология, а всъщност да е
съкратен вариант на шаркай.

ШЕЙТАН, I ПЕЙТАНИН (шейтан, шейтанин) > 1. ДЯВОЛ /ЮБ/; 2.
ТАЛАСЪМ /Брусен, Тет./)
Названието на този демон е заето от турски, където șeytan означава
‘дявол’. При другото значение шейтанин се явява евфемизъм за таласъм. С този
термин са формирани имена за места Шайтанъ кюпрю до ОрЪхово (Асен.),
Шайтанджикъ, днес Гара Хитрино (Шум.) и др.

ТПИТГГАЛ (шйнгал

/Плевня, Драм./) X

ДЖУДЖЕ

Думата е с неясна етимология.

ШУМНИЦИ (шумници ) > НАВЯЦИ
•4^ Думата е производна от шум + -ник или от шумен + -ик, а семантично се
свързва с една от характерните за тези духове особености да вдигат голям шум.

щур > ЧУР

ЩУРЕЦ (щурец /общоб./)
Символ на изобилие и плодородие, но понякога се асоциира с
безгрижен и мързелив музикант.
w Названието е производно от прилагателното щур (стб. штоур-ъ. < прасл.
кор. *щюр- < и.-е. *skeu-r- < *skeu- ‘щурам се1).

ЩЪРКЕЛ (щъркел

/общоб./,

щрък, щърк

/диал./)

Един от зооморфните символи на слънцето и доброто.
Той е положителен символ при много народи в Европа, Азия, Америка и Австралия. В гръко-римската митология щъркелът е атрибут
на Хера и Юнона, на Хермес и Меркурий и се смятал за една от соларните птици. Два щъркела са впрегнати в колесницата на Хермес
(Меркурий). В тези митологии и в Древен Египет, а днес и в много други страни, той е символ също на благочестието, на синовната почит и
съпружеската вярност. За някои народи от източните страни, освен на
слънцето, тази птица е един от символите на дълголетието, а в Китай и на безсмъртието. Според едно поверие в Далечния изток, когато стане
на 600 години, престава да се храни, само пие вода, а когато стане на
2000 г., той почернява като гарван. Често се асоциира с пролетта и символизира възраждането на природата, на живота. Най-разпространено
е поверието, че той донася новородените деца в семействата, което се
основава на вярата, че той е символ на плодовитостта.
Изображенията на щъркел със змия в клюна символизират победата на доброто над злото.
От античната литература узнаваме, че в древността било забранено
да се убива щъркел, а в Холандия тази забрана била в сила до XVHI в.
Заради неговите положителни качества щъркелът често се изобразява
върху селищни и областни гербове.

В българските народни поверия щъркелът носи на хората
здраве и благополучие. За благословен се смята домът, ако на
покрива или на някое дърво в двора има щъркелово гнездо. Затова е забранено то да се развали.
Щъркелът пристига по нашите земи на Младенци (9 март) и
си тръгват на Свети Пантелей (27 юли) или на Свети Макавей
(1 август). Когато хората видят първия щъркел през пролетта, си
хвърлят мартениците и в този момент трябва да имат пари при
676

себе си, за да са финансово обезпечени до другата пролет.
В една легенда, позната в няколко варианта, се разказва за
човека-щърк, т.е. за способността на хора да се превръщат в
щъркели и че изобщо щъркелът първоначално бил човек. Тази
легенда е залегнала в основата на приказката „Халифът-щърк“.
Някои от частите на щъркела българите използват в народната медицина.
Названието на птицата е регистрирано в стб. стръкъ и се свързва със ст.
руск. стерк, срб.-хрв. strk, словен, štrk, лит. Starkus и т.н., които са сродни със ст.
сканд. storkr, ст.нем. storah (> Storch).

Ш Българска митология. Енциклопедичен речник (съст. А. Стойнев), С.,
1994: 390-391; Купър Дж. К., Илюстрована енциклопедия на традиционните
символи, С., 1993: 256; Легенди за щъркела: <https://mysticallegends.wordpress.com/
tag/%D0%BF%Dl%82%D0%B8%Dl%86%D0%B0/>; Маринов Д., Избрани произведения, т. 1, С., 1981; Младенов Ст., Етимологичен и правописен речник на българския книжовен език, С., 1941: 698-699; Приор Ж., Универсалните символи,
С., 1993: 44; Шевалие Ж., Геербрант А., Речник на символите, С., 1995: 617.

Ю JO 03
ЮДИ (юди — мн. ч., юда — ед. ч. /ЮЗБ; Плев./, юва /Търн./); ЛЮДА (люда);
ЮДЕФКА (юдефка, юдяфка /фолк.; диал. /)

Днес се интерпретират като самодиви, но в далечното минало те са били възприемани като богини от по-низш ранг.
Най-често този митономинант се свързва с библейския Юда, което не е
приемливо, тъй като юдите са езически персонажи, т.е. техният произход едва ли
би могло да се свърже с християнската религия. Но имайки предвид, че юдата се
явява и във вид на вихрушка, по-вероятна изглежда презумпцията за етимологична връзка с литовските лексеми judra ‘вихрушка’, jaudra ‘буря’. Вероятно вариант на това название в мъжки род е названието на руския митичен персонаж
чудо юдо ‘вид змей1. Тоест не е изключено митономинантът на тези митични персонажи да са реминисценции на названието на архаичен праславянски митичен
образ, откъдето са го заели румънците, за които iudă, (юдъ, мн. ч. iude) също е ‘зла
самодива и дух на бурята’. Ако се съди по употребата му в сборника „Веда словена“,
терминът юда в български е означавал ‘богиня’. Вероятно е била дублет на дива.

Ш Панчовски И. Г., Пантеонътп на древните славяни и митологията

им, С., 1993: 111.

ЮМИСИБИЯН (юмисибиян /Неделино, Мад./)

Женски антропоморфен персонаж, който се идентифицира
със самодива.
w Митономинантът, изглежда, е езикова реликва от прабългарите, с който
се означавал някакъв неизвестен митологичен образ. Много е вероятно той да
е реминисценция на митономинанта уммуссабиян, разпространен в Централна
Азия със значение ‘митична грозна жена с над 70 гърди, която вреди на бременните жени, като поврежда плода в утробата им5. Съдейки по нейната функция,
юмисибиян до известна степен е аналог на славянската пана, а чрез многобройните си гърди се асоциира със старогръцката Артемида.

Ш Баялиева Т., Доисламские верования и их пережитки у киргизов,
Фрунзе, 1972: 72.

ЮНАК (юнак); ЮНАЧИНА (юначина); ЮНАЧАГА (юначага)

Митологичен и фолклорен персонаж, надарен със свръхестествена сила или други способности, които използва за добри
дела.
Първоначално в ролята на герои (юнаци) са божествата, които се
борят с демоните, понякога в защита на хората, например египетският бог Ра унищожава змията Апоп; финикийският бог Мелкарт води

678

множество сражения със земни, водни и небесни зли сили, които застрашавали хората, а месопотамският Мардук надвива морското чудовище
Тиамат', индийският Вишну избавил света от демона Хиранякашипу, а
Индра убива змиевидния демон Bpumpa', хетският бог на бурята Тешуб
унищожава змията-чудовище Илуянка; гръцкият гръмовержец Зевс
побеждава чудовището Тифон, а Аполон - Питон; в китайската митология Стрелецът И прострелял деветте слънца и шест чудовища, а
Шъннун (Божественият земеделец) - притежаващ добродетелта йен
‘пламък’, научил хората да обработват земята, определил целебните
свойства на билките, създал натуралната търговия и т.н. Аналогични
случаи се откриват в африканските и южноамериканските митологии.
По-късно функцията на герои поемат полубоговете. В гръцката митология се оформя цял клас герои - синове на богове и земна жена,
но не са безсмъртни. Такива са Персей - отсякъл главата на Медуза,
докато сняла; Одисей и Язон, побеждаващи или унищожаващи всички
чудовища, които срещали по време на своите пътешествия, всесилният
митичен герой Херакъл (Херкулес), който още в люлката си убива две
змии, тракийският герой, изобразяван на кон върху многобройни метални пластинки, намерени при археологически разкопки и пр. Наред
с героите-войни в митологиите битуват културните герои като Прометей - дал огъня на хората, великия лечител Асклепий', пруските братя
Видевут и Брутен — създали много културни придобивки за народа си;
тракийския Орфей, който с божествената си музика укротявал животни
и стихии. До тези образи се доближава популярният сред алтайци, якути, монголци и буряти Гесер, притежаващ едновременно черти на културен герой, богатир и полубог; в китайската митология това е великият
Ю, който обуздал потопа и т.н.
С течение на времето към категорията на героите се отнасят предците-основоположници на град или етническа общност - създателите
на Рим Ромул и Ремул, митическият праотец на скитите Тагертай и
синовете му Липоксай, Арпоксай и Колаксай, поставили началото на
различни скитски племена, прародителят на германските племена
Мани, тюркският прародител Алпмъш и др. В китайската митология
съществено място заемат предци в ролята на културни герои като Суйжън (Огненият човек), който дал огъня на хората, Хуан-ди, който изобретил транспортни средства и т.н.
В повечето случаи за герои се възприемат предимно главните персонажи в епическите поеми и приказките, които изразяват представата
за идеалния герой. Тези витязи обикновено са царе или царски синове,
които побеждават различни чудовища или друг социален враг. Такъв
е шумеро-акадският епичен герой Гилгамеш, който успява да се пребори с редица чудовища и легендарният ирански стрелец Ерехш, както и
героите-войни Сиявуш, Пиран, Рустам,Фархад, и много други витязи,
Тус, представени в епоса „Шахнаме“ на Фирдоуси. Герои са Роланд от
френския епос „Песен за Роланд“, британският крал Артур, германско-скандинавският Зигфрид (Сигурд) и неговият убиец Хаген и др.
Героичен народ са нартите от осетинския и изобщо севернокавказки
Нартовски епос, където главният герой Сослан е аналог на гръцкия

епичен герой Ахил, а също витязът Манас от едноименния киргизко-казахски епос, саяно-алтайският богатир Сартакпай', разпространеният
от Турция до Тюркмения не само сред тюркските, но и сред средноазиатските арабски и персийски народи (таджики, кюрди), сред арменците,
грузинците и др. Къороглу (Кьороглъ, Гъороглъ и т.н.) — герой-войн,
поет, певец и музикант. Към тях биха могли да се отнесат и богатирите
в източнославянските билини - Садко, Иля Морумец, Добриня Никитич, Микула Селянинович, Михайло Данилович, митичният музикант
Баян и т.н. При редица приказни богатири се подчертава неестественият им произход - те са родени от животни - архаичният Медведко,
Иван Сученко, Иван-Коровий-Сын, Иван Быкович, Иван-Кобылин-Сын,
а трима от тях са родени от жени, заченали от вълшебна риба, която изяли. При южните славяни най-популярни са легендарните юнаци българският Крали Марко Н сръбският Марко Кралевичи, черногорският
Иво Црноевич и много други, които народите са възпели и останали в
съхранените до днес юнашки народни песни.
Според поверията на българите, най-често юнакът е роден от
жена, любена от змей или майката е самодива, заченала от обикновен мъж. Юнак (витяз) става и този, който е бозал от самодива
или змеица, а също и този, който много годиние е бозал от майка
си, като фолклорния витяз, известен като Юнакът, що бозал 25
години. Вярвало се, че под мишниците си той има златни крилца. Отличава се с едър ръст и необикновена красота, притежава
изключителна физическа сила, която се проявява още в детските
му години. Поради това той сам може да се справи с цяла войска.
Единствено юнакът може да пребори и унищожи ламя и хала,
като понякога унищожава едновременно 40 змееподобни. С помощта на различни вълшебни предмети, други юнаци-побратими или птици (орел) и животни (кон, сур елен), а понякога като
използва хитрост, успява да преодолее всички, възникнали пред
него трудности. Най-известни в песенния фолклор са митологизираните юнаци Крали Марко, Ребро юнак, Секула детенце,
Дете Голомеше, а също Мирчо юнак, Дойчин войвода, Дан войвода, Момчил и мн. др., някои от които са исторически личности,
но народът е хиперболизирал тяхната сила и храброст, проявени
при защитата му и им приписал свръхчовешка физическа сила.
Интерес представляват песните в сборника „Веда словена“,
където се разказва за много юнаци. Цикълът Личен день, Витин день е посветен на Витна юнак, който според събирача на
песните, е божество, отговарящо за жътвата. Това потвърждава
божествения характер на юнака. В други песни се разказва за
юнаците-герои Круна и Драве, които били и царе; за културните
герои Лана юнак - първи слуга на Бога, Дривен, който слезнал
от небето и научил хората да отглеждат пшеница, Колчу - който

680

ги научил да строят кораби и да пътуват по морето и т.н. Според
друг цикъл, Банин ден е празник, посветен на юнаците, което
означава, че титлата бан се отнася за тях или че юнаците непременно са от благородно семейство - царски или болярски род.
В прозаичния фолклор юнакът обикновено е най-малкият
царски син или някой беден, невзрачен на вид младеж. Освен
дядо Трак, Келеш, Тодор Турлакинче (в приказката „Педя-човек
- лакът брада", записана в Бесарабия) - вероятно имена на забравени митологични герои, собствените имена на другите юнаци
или прозвищата им не са представени.
Българите възприемали за юнак и митичния персонаж змей,
понеже той се бори с ламята, халата или с други враждебно настроени змейове, защитавайки своите подопечни хора. Затова
понякога в диалектите се назовава юнак.
витяз

4* Апелативът юнак е производно от прилагателното юн < ст. бълг. кжъ
‘млад* < прасл. *jun- < санскр. yuvan- (yünas). Аналогична е вътрешна структура и
на рус. молодец ‘юнак’. Мотивацията явно е свързана с една от най-характерните
черти на юнака в даден момент - младостта му и силата, присъща на младите
хора.
£3 Българска митология. Енциклопедичен речник (съст. А. Стойнев),
С., 1994: 390-391; Жирмунский В. М., Тюркский героический эпос, Л., 1974;
Кюнстлер М., Митология на Китай, С., 1987:218-232; Короглы X., Огузский
героический эпос, М., 1976; Мифый народов мира, т. 1, М., 1987, т. 2, М., 1992;

Младенов Ст., Етимологически и правописен речник на българския книжовен
език, С., 1941; Рыбаков Б. А., Язычество древных славян, М. 1981: 583, 595.

ЮРФЕН (Юрфен) > ОРФЕЙ

681

ЯВИЛО (явило /Струм./) X ПРИЗРАК
**
ЙЕНТН

Названието е производно от глагола явя, явявам lcel < ст. бълг. акнти-

ЯВИНА (явина /Петр./) > САМОДИВА
w
гавити.

Названието е производно от глагола явя, явявам /се/ < ст. бълг. авити

ЯГА (Яга) > БАБА ЯГА

ЯПЕРИЦА (яперйца 1Ъ™ля1) > ВАМПИРКА
Названието е вариант на ясперица, но с друга семантика.

ЯРА БОГА /фолк./; ЯРИЛО

/книж./

Българското название на славянския бог на пролетта и пролетното слънце, който осигурява плодородие при растенията и
плодовитост при животните и хората.
При източните славяни той е известен под името Ярила (Ярыла) îl
Ярило или Ярун. Свидетелства за неговото съществуване в славянския
пантеон са посветените на него празници от края на април до към края
на юни и главното обредно лице, което го представя в тях. Белорусите го
почитали на 27 април. Ролята на Ярило в обредите се изпълнявала от
девойка. Нейният вид е проекция на представата за облика на Ярило.
Обличали я като младеж с бяло наметало, главата й окичвали с венец
от първите пролетни цветя, в дясната си ръка държала човешки череп
или изображение на човешка глава, а в лявата - ръжени класове, боса
и възседнала бял кон. В Русия също Ярило се чествал от средата на април до Ивана Купала (бълг. Еньовден) през юни или до навечерието на
Петровските пости, както и по времето на някой християнски празник
- обикновено на Гьоргьовден. В обредите ролята на Ярило изпълнявал
младеж, чието лице се избелвало и освежавало с руж, облеклото му било
накичено с цветя, ленти, звънчета и др. под., на главата си имал хартиен калпак. Той ръководел празничното шествие, игри, песни, угощения
и разгулни пиянски веселия, които през нощта наподобявали Дионисиевите празници при траките - едно доказателство за архаичността
на празника. Неженените девойки и младежи през нощта се събирали
извън селището, където се забавлявали с непристойни за другото време
песни, игри и закачки около запалени огньове.
На някои места се извършвал обредът „погребение на Ярило“. В

тези случаи Ярило се представял чрез сламена или друга кукла с човешки ръст. Понякога е с глинена маска или е глинена фигура с облик на старец със силно изразен мъжки полов орган, който принципно
отразявал еротичния характер на божеството, а също и неговата оплодотворителна сила. В края на деня чучелото се хвърляло във вода
или се погребвало на някой хълм, което се свързва с мотива за старост.
Несъмнено обредите, действащите обредни лица и кукли семантично
се свързват с настъпващата и отиващата си пролет. Тези чествания от
своя страна разкриват сезонния характер на Ярило и възприемането
му като умиращ и възраждащ се бог на плодородието. За това, че той е
олицетворение на пролетта, се съди и по името му, което е производно от
праславянското яръ ‘пролет’. Някои от руските селяни, които го почитали, казвали: „Той, Ярило, много одобрявал любовта“. Народът го тачел
и като бог на слънцето, поради което в руската литература е представен
преди всичко като такъв. Същевременно А. Афанасиев го причислява
към обкръжението на Перун. Обредна кукла под името Ярило е главен герой в едноименен пролетен празник и при сърбите. Сведения за
честването на Ярило има и при западните славяни, но навсякъде остава
с неизяснени функции.
Аналог на Ярило при балтийските славяни е Яровит. Смятало се, че
той властва над плодовете на земята. Според средновековните източници, където той е назован Геровит (лат. Gerovitus), те също му посвещавали пролетен празник около 15 април. В източниците обаче балтославянският Яровит се отъждествявал предимно с римския бог Марс, което
означава, че той бил и бог на войната или е имал някакви войнски
функции. За това говори и сведението, че по време на неговите чествания в Хавелбург градът бил обкръжен със знамена, а на една от стените
в неговото светилище във Волегаст бил закачен огромен щит с изкусна
златна украса, който можел да се премести само по време на война.
Единствено жрецът в храма имал право да го докосва. Един от велегастките жреци го описвал и като бог на плодородието и на растителността.
Приемник на Ярило в християнството е св. Георги Победоносец.
Това е един от боговете на българите, които П. Р. Славейков споменава наред с още няколко божества. За наличието на
Ярило в пантеона на българските славяни съдим най-вече по
сборника с обредни и митоепични песни „Веда словена“, където е регистриран под името Яра, Яра Бога, Яра Ирена. С името
Яра-бога той е представен и във „Велесова книга“ (руските веди),
което дава основание да се приеме, че това е първичното, оригиналното му име. Споменава се в песните, посветени на Лета
Бога, но контекстът не дава възможност да се определят неговите функции. Създава се впечатление, че той се отъждествява с
Лета Бога. Неясните думи, в чието обкръжение се среща името
му, не изясняват неговия образ, характер и функции. Те уточняват само това, че става въпрос за божество:

683

<...>

Мале ле, стара мале,
фура ми, мале, татина,
рун ми Дефина,
чире ми Яра,
Яра ми Диа,
Диа ми Яра Прена.
/Веда словена, 1: 409/

ИЛИ

Яра ле, Диа ле,
Яра ле, Прена ле!
Зерби ти ярнеш,
Дуру ми дуру насита,
Насита дуру, коприта!
Усен ми Бана назина:
Хай ми, Яра, хай ми, Диа,
Хай ми, Яра, хай ми, Прена!
Дусун Лама на висе,
На висе на звеза.
/Веда словена, 1: 410/

В един абзац Яра Бога се свързва с Атла (неизвестен днес митичен персонаж):

Бога си, Атле, на небе,
Бога си, Атле, светла,
На земе Яра Бога.
Хай ле ми, Яра,
хай ле ми, Яра, ду лета,
ду лета, ду жива!
/Веда словена, 1: 416/

Последните стихове напомнят края на сурвакарската благословка „До година, до година, до амина!", а от следващите редове
става ясно, че неговият празник, както и денят на Сура Бога, а
също на Сива Бога и Лета Бога, съвпада с християнския Гьоргьовден. Това навява на мисълта, че Яра е един от ипостасите на
бога на Слънцето и по-точно това е пролетното слънце.
Свидетелство за наличието на Яра бог в българския пантеон са и многобройните лични имена с корен яр-, като Яро, Яре,
Яран, Яринко, Ярич, Ярко, Ярол, Ярул, Ярун, Яромир, Ярослав
и др., като и женските имена като Ярина, Яринка, Ярослава и
т.н. В съвременната българска антропонимия те не се откриват,
684

но някои от тях са съхранени в редица фамилни имена като
Яранов, Ярков, Ярулов, Яруков, Яромиров.
Слънце, Бял бог, Дажбог, Еньо, Коледа, Сива, Сура Бога, Хорс.
■ф ф - Смята се, че словообразувателните варианти на този митоним са производни от славянския корен jar-, който означава ‘сила’, ‘суровост’, ‘сила, ид ваща от
младостта’. Същият корен се проявява в славянското название *jar > яр!ъ! ‘пролет’ /рус., чеш./, от което са формирани много думи като: яровой ‘летник’, ‘който
се сее през пролетта’ /рус./, прилагателните jare /пол./ и яровое /рус./ за посеви,
които се засяват през пролетта и т.н. Думата яръ в украински обаче се използва и
като прилагателно със значение ‘пролетен’, смятано като кратка форма на ярий
// ярнш. Словоформата ярий от своя страна има и други значения: 1) ‘млад’ (Я
коза ярая), изразено и в производните ярчук ‘агънце’; ярча ‘агне до една година’,
събир. ярота; 2) ‘зелен’ (Ярая рута); 3) ‘пълен със сили, страстен, пламенен, горещ’ (Стар, та яр) // яркий ‘страстен, в сексуално отношение’; 4) ‘горя, пламтя’.
Производни от същия корен се откриват и в български, най-популярни от
които днес са съществителните яре ‘козле’, ярка ‘голямо пиле, което още не е
кокошка’, което означава, че това божеството е било познато и на българските
славяни. Значенията на производните от яр налагат презумпцията, че Яра //
Ярило е във връзка както с пролетта, така и със слънцето и дават основание да
приемем, че първоначално той е бил бог на пролетното слънце, т.е. този теоним
е собствено славянският съответник на Сур или по-скоро негов епитет. Прилагателното ярък, -а, -о, -и, също подсказва за блясъка на Яра бога, който се асоциира
с ярката светлина на слънцето. Въз основа на това може да се каже, че Яра е
ипостас на слънцето и по-точно на пролетното слънце.

Ш Афанасьев А, Поэтические воззрения славян на природу, т. 1, М., 1994:
432-468; Геишор А, Митология на славяните, С., 1986: 122-126; Галъковскии Н. М., Борьба христианства со стотками язычества в Древней Руси, т. I,
Харьков, 1916: 41-42; Гршченко Б., Словарь украТнсъко!моей, т. 4, Кшв, 1997:
541-543; Грушко Е. А, Медведев Ю. М., Энциклопедия русских преданий, М.,
2001: 651-653; Иванов В. В., Топоров В. И., Ярила и его соответствия у славян // Иванов В. В., Топоров В. Н. Исследования в области славянских древностей, М., 1974: 180 и сл.; Иванов В. В., Топоров В. Н., Славянские языковые
моделирующие семиотические системы (Древний период), М., 1965: 180-184;
Книга Велеса, М., 2001: 35; Левкиевская Е., Мифы русского народа, М., 2002:
47-52; Ми фологическая энциклопедия: Славянский пантеон http://www.myfhology. info/gods/slavyaiis/yarilo. html; Панчовски И. Г., Пантеонът на древните
славяни и митологията им, С., 1993: 59-60; Рыбаков Б. А, Язычество Древней
Руси, М., 1981: 682; Свято-Русские веды Книга Велеса, М., 2001: 35; Славянская мифология. Энциклопедический словарь, М., 1995: 397-399; Славянские
древности: Этнолингвистический словарь, т. 5, М., 2012: 637; Фаминцын А
С., Божества древних славян, М., 1995: 30,194-197.
ЯСНОВИДЕЦ

и
ЯСНОВИДКА

(ясновидец; ясновидци мн. ч.)

> ПРЕДСКАЗАТЕЛ

(ясновйдксг, ясновйдки мн. ч.) >

ПРЕДСКАЗАТЕЛ-

КА
ф ф - Терминът е с прозрачна вътрешна и словообразувателна структура: ‘конто „ясно вижда” в бъдещето’.

ЯСПЕРИЦА (ясперйца /ддал./) > САМОДИВА
w Названието се свързва с рус. ящерица ‘гущер’, което под различни варианти се среща в почти всички славянски езици със същото значение или означава ‘дракон’. Вариантът със с вместо щ в основата се открива в полабски - vjestareića. В ст.бълг. е регистриран вариант ашт«ръ < праслав. *aščerb. Мотивацията
изглежда се свързва с представата за наличие на роднинска връзка между змея
и самодивата, които се възприемат понякога като брат и сестра.

СЪКРАЩЕНИЯ

НАЗВАНИЯ НА ЕЗИЦИ
авест. — авестииски
азерб. - азербайджански
алб. - албански
алтай. - алтайски
англ. - английски
англосакс. — англосаксонски
араб. - арабски
арио-алт. - ариоалтайски
ар.-тур. - арабско-турски
арум. - арумънски
атич. гр. — атически гръцки
балтослав. — балтославянски
башк. - башкирски
белорус. — белоруски
бурят. - бурятски
бълг. - български
гаг. — гагаузки
г. луж. - горнолужишки
гот. - готски
гр. - гръцки
д. в.нем. — древновисоконемски
диал. — диалектно
д.луж. — долнолужишки
долган. — долгански
евенк. - евенкски
ест. - естонски
ефтал. - ефталитски
ж. уйгур. — жълти уйгур и
и.-е. - индоевропейски
иран. - ирански
ислан. - исландски
итал. - италиански
йон. гр. — йонийски гръцки
казан, татар. - казански татарски
казах. — казахски
калм. - калмикски
каракалп. - каракалпакски
карач.-балк. - карачаевобалкарски
келт. — келтски
кирг. - киргизки
кит. - китайски
крим.-татар. - кримски татарски
куман. - кумански

кюрд. - кюрдски
лат. - латински
латв. - латвийски
лит. - литовски
луж. - лужишки
мандж. - манджурски
мар. - марийски
монг. - монголски
морд. - мордовски
н.в.нем. - нововисоконемски
нар. лат. - народно-латински
н.гр. - новогръцки
нем. - немски
ненец. - ненецки
ног.-татар. - ногайски татарски
н.перс. - новоперсийски
осет. - осетински
перм. - пермски
перс. - персийски
пол. - полски
порт. - португалски
праб. - прабългарски
пракелт. - пракелтски
пракрит. - пракритски
пр ас л. - праславянски
п.-т. - персийско-турски
рум. - румънски
рус. - руски
саам. - саамски
санскр. - санскрит
скандии. - скандинавски
скит. - скитски
слав. - славянски
ело ваш. - словашки
словен. - словенски
ср.гр. - средногръцки
ерб.-хрв. - сърбохърватски
сръб. — сръбски
ст.англ. - староанглийски
ст.бълг. — старобългарски
ст.вис.нем. — старовисоконемски
ст.герм. - старогермански
ст.гр. — старогръцки
ст. инд. — староиндийски

687

ст.исл. - староисландски
ст.нем. - старонемски
ст.норв. - старонорвежки
ст.перс. - староперсийски
ст.пол. - старополски
ст.рус. - староруски
ст.сканд. - староскандинавски
ст.слав. - старославянски
ст.тюрк. - старотюркски
тадж. - таджикски
татар. - татарски
тохар. - тохарски
тувин. - тувински
тунг.-мандж. - тунгусо-манджурски
тур. - турски
туркм. - туркменски

тюрк. - тюркски
удм. - удмуртски
узбек. - узбекски
уйгур. - уйгурски
укр. - украински
унг. — унгарски
фин. - фински
френ. - френски
хак. - хакаски
хет. - хетски
хур. - хуритски
хърв. - хърватски
черк.слав. - церковнославянски
чеш. - чешки
чув. - чувашки
якут. - якутски

БЪЛГАРСКИ ГЕОГРАФСКИ ЛОКАЛИЗАЦИИ И ИЗТОЧНИЦИ
Ард. - Ардинско
Арх. БДР - Архив за български
диалектен речник в ИБЕ при
БАН
Асен. - Асеновградско
БЕз - сп. Български език, издание
на ИБЕ при БАН
Белогр. - Белоградчишко
Берк. — Берковско
Бесар. - Бесарабия /Украйна и
Молдова/
Битол. - Битолско /Македония/
Благ. - Благоевградско
Борис. - Борисовградско
Ботев. - Ботевградско
Брез. - Брезнишко
Бург. - Бургаско
Вальов. — Вальовишко /Македония/
Варн. - Варненско
Велгр. — Велинградско
Вид. - Видинско
Воден. - Воденско

Врач. - Врачанско
Габр. - Габровско
Г. Делч. - Гоцеделчевско
Гевг. - Гевгелийско /Македония/
Годеч. - Годечко
Г. Ор. - Горнооряховско
Греб. - Гребенски говор,
Силистренско
Гюм. - Гюмюрджинско /Гърция/
Д. - Добруджа
Д.Вард. - Долновардарско /Гърция/
Девин. - Девинско
Дедеаг. - Дедеагачко /Турция/
Добр. - Добричко
Доганхис. - Доганхисарско
/Турция/
Драм. — Драмско /Гърция/
Дрян. - Дряновско
Дупн. - Дупнишко
Елен. - Еленско
Ел.Пел. — Елинпелинско
ЗБ - Западна България

688

ИБ - Източна България
Ивгр. - Ивайловградско
ИИБЕ - Известия на Института за
български език
И.Ст.план. - Източна Стара
планина
И. Тр. - Източна Тракия
Ихт. - Ихтиманско
Казан. - Казанлъшко
Карл. - Карловско
Карноб. - Карнобатско
Костур. - Костурско /Гърция/
Котл. - Котленско
Крум. - Крумовградско
Ксант. — Ксантийско /Гърция/
Кук. - Кукушко /Македония/
Куман. — Куманско /Македония/
Кюст. - Кюстендилско
Кърдж. — Кърджалийско
Лер. - Леринско /Гърция/
Лов. — Ловешко
Лозен. — Лозенградско /Турция/
Лом. — Ломско
Мад. — Маданско
Мак. — Македония
Монт. — Монтанско
М.Търн. — Малкотърновско
Ник. - Никополско
Н. Паз. — Новопазарско
общоб. — общобългарско
Одрин. - Одринско /Турция/
Орях. — Оряховско
Охр. - Охридско /Македония/
Пав. - Павликенско
павлик. гов. - павликянски говор
Пазар. - Пазарджишко
Панаг. - Панагюрско
Перн. - Пернишко
Петр. — Петричко
Пещ. - Пещерско
Пирд. - Пирдопско
Пирот. - Пиротско
Плев. - Плевенско
Пловд. - Пловдивско

Поп. - Поповско
Пресл. - Преславско
Прил. - Прилепско
Провад. - Провадийско
Първом. - Първомайско
Рад. - Радомирско
Разгр. - Разградско
Разл. - Разложко
Род. - Родопско
Рус. - Русенско
Сам. - Самоковско
СБ - Северна България
СбНУ - Сборник за народни
умотворения
Свилен. - Свиленградско
Свищ. - Свищовско
СД - Северна Добруджа /Румъния/
Севл. - Севлиевско
СЗБ - Северозападна България
СИБ - Североизточна България
Сил. - Силистренско
Скоп. - Скопско
Слив. - Сливенско
Смол. - Смолянско
Сол. - Солунско /Гърция/
Соф. - Софийско
Ср.ЗБ - Средна Западна България
Ср. СБ - Средна Северна България
Ср. Ст. план. Средностаропланински район
Ст. 3. - Старозагорско
Стр. - Странджа
Струж. - Стружко /Македония/
Струм. — Струмско /Македония/
Сяр. - Сярско /Гърция/
Тет. - Тетевенско
Тетов. - Тетовско /Македония/
Тр. - Троянско
Трак. — Тракийско
Трън. - Трънско
Тутр. - Тутраканско
Търг. - Търговищко
Търн. - Великотърновско
Харм. — Харманлийско

689

Хаск. - Хасковско
Цар. - Царибродско /Сърбия/
Чатал. - Чаталдженско /Турция/
Чирп. - Чирпанско
Шум. - Шуменско
Щип. - Щипско /Македония/

ЮБ — Южна България
ЮЗБ - Югозападна България
ЮИБ - Югоизточна България
Ю. Тр. - Южна Тракия
Ямб. - Ямболско

ГРАМАТИЧНИ И СТИЛИСТИЧНИ БЕЛЕЖКИ

букв. - буквално
вер. - вероятно
вж. - вижте
глаг. - глагол
диал. - диалектно
ед. ч. - единствено число
ж. р. - женски род
зв. ф-ма - звателна форма
книж. - книжовно
мн. ч. - множествено число
нар. - народно
нает. - наставка
обръщ. - обръщение
общоб. - общобългарско
остар. - остаряло

пейор. - пейоративно
прен. - преносно
прил. - прилагателно
разг. - разговорно
род. п. - родителей падеж
срв. - сравнете
суф. - суфикс
събир. - събирателно
съкр. - съкратено
съществ. — съществително
увел. - увеличително
умал. - умалително
умал.-гал. - умалително гальовно
фолк. - фолклор

Зоя Барболова е доц. д-р в Института за български език „Л. Андрейчин“ при БАН. Завършила е турска и българска филология в СУ
„Климент Охридски“.
Участвала е в проектите: Български диалектен атлас; Атлас на
тракийските говори; Родопски лексикален атлас, Български диалектен речник. Ръководител и участник е в международния българо-украински проект „Българите в Украйна - език, фолклор и литературно наследство“.
Издала е монографиите: Съвременен български език. Морфология,
София, 1997, 200 с.; Говорът на българите в с. Кирнички, Бесарабия
(в съавторство с В. Колесник), Одеса, 1998, 157 с.; Имена за съдове в
българските диалекти, С., 1999, 270 с.; Особености на българския
говор в с. Червоноармейское (Кубей), Болградски район, Одеска област
е Украйна. — т. 2 от поредицата Българските говори в Украйна, Одеса,
1999,152 с.; Съставител и автор на приложенията на сборника на Сергей Цветко Песни от Украйна и Крим, С., Изд. „Марин Дринов“, 2005,
180 с.; Имена за забрадки в български език.. Етнолингвистичен анализ, Изд. „М. Дринов“, С., 2006,155 с.; Българският говор в Николаевска Терновка (Украйна), Одеса: „Семекс-принт“, 2013,352 с. (ISBN 978966-2601-31-2); Речник на турско-български хибридни съществителни имена. С.: All „Проф. М. Дринов“ и УИ „Св. Кл. Охридски“, 2013,454
с. и електронните издания: Митологично-семантичната структура
и произходът на прилагателните сур и сурва в български език, ЕИ
(Електронно издателство) “LiterNet”, Варна, 2012, 149 с. <bttp://litemet.
bg/publish28/zoia-barbolova/sur-i-surva/content.htm>; Имена със значение
вълк в българската антропонимна система // Електронно списание
LiterNet, 30.04.2013, № 4 (161) /72 с./: (ISSN 1312-2282) <http://litemet.
bg/publish 28/zoia-barbolova/vylk.htm> и Другите народи през погледа на
българите според устойчивите словосъчетания в българския език //
Електронно списание LiterNet, 12.02.2013, № 2 (159)/83 с./ (ISSN 13122282) http:/4itemet.bg/publisli28/zoia-barbolova/ustojchivi.htm.
Тя е съавтор в колективните трудове: Български диалектен атлас. Обобщаващ том. (Съавтор), С., ИК „Труд“, 2001, 539 с. (ISBN 95490344-1-0); Чуждестранна българистика през XX век. Енциклопедичен справочник. АИ „Проф. Марин Дринов“, София, 2008; Речник на
народната духовна култура на българите, Изд. „Наука и изкуство“,
С., 2018, 503 с. и учебните помагала Поглед върху старобългарската
литература (В помощ на учениците от осми клас), С., ч. I - 1992, 60
с.; ч. II - 1993, 87 с.; Помагало по речева практика (За студентите от
I и II курс от специалността Българска филология) (в съавторство с В.
Колесник), Одеса, 1996, 127 с.
Издала е над 80 статии в различни български и чуждестранни научни списания и сборници и е участвала в много конференции и конгреси у нас и в чужбина.

691

Зоя Барболова
ЕНЦИКЛОПЕДИЯ НА ПЕРСОНАЖИТЕ
В БЪЛГАРСКАТА МИТОЛОГИЯ
първо издание
Коректор Татяна Пунева
Печатни коли 43,25. Формат 60/84/16

Издател НАУКА И ИЗКУСТВО
София 1000, пл. „Славейков“ 11
E-mail: loretaya@gmail.com
www.naukaiizkustvo .com
Предпечатна подготовка и корица „Полист ар“, София
Печат „Симолини 94“, София