^ ^щщ
БЪЛГАРСКИ ЕЗИК
И ЛИТЕРАТУРА
5 12 КЛАС

ПО БЪЛГАРСКИ ЕЗИК И

ЛИТЕРАТУРА
£12 КЛАС
съставител: Татяна Йорданова

Издателство „Ипсилон“

Варна

Речник
по български език и литература
5-12 клас

©Татяна Йорданова, съставител, 2006 г.
© Издателство “Ипсилон”, Варна, 2006 г.

e-mail :ypsilon@abv.bg
www.ypsilonbg.com

тел.: 052/ 631-497,

GSM 0888 631 625

ISBN 10: 954-9349-22-5
ISBN 13: 978-954-9349-22-1

ВЪВЕДЕНИЕ
В настоящия речник се дава тълкуване на найчесто употребяваните езикови и литературни
термини, обхващащи учебния материал от 5 до 12
клас. Включени са 1150 основни термини и понятия
от езикознанието, теория и история на
литературата, фолклора и поетиката. Термините
са подредени по азбучен ред, обяснени в достъпна
форма и богато илюстрирани с образци от
западноевропейската, руската и българска
литература. Търсенето на езиковите и литературни
термини в един речник ясно откроява сходствата и
разликите между тях.
Целта на речника е осмисляне значението и
същността на понятията, като в същото време
обхваща различните интерпретации и гледни точки
в тълкуването на термините. Без претенции за
изчерпателност речникът е предназначен за
употреба в качеството си на справочник, който да
бъде подръка през целия курс на обучение.
Илюстрирането (примерите) има двояк характер: да
покаже значението на термина в лингвистичен
(граматически) контекст и в литературния анализ,
без да ги систематизира и унифицира.
Речникът е необходимо помагало за ученици,
зрелостници, кандидат-студенти и всички, които
желаят да обогатят и утвърдят езиковата и
литературната си култура.

СЪКРАЩЕНИЯ
англ.
- английски
араб.
- арабски
арх.
- архаизъм
вж.
- вижте
вж. с.
- вижте същите
гр.
- гръцки
ед. ч.
- единствено число
и др.
- и други
и мн. др. - и много други
исп.
- испански
и пр.
- и прочие
и т. н.
- и тъй нататък
ит.
- италиански
келт.
- келтски
лат.
- латински
л.
- лице
мн. ч.
- множествен число
напр.
- например
нем.
- немски
перс.
- персийски
порт.
- португалски
прованс.- провансалски
собств. - собствено име
ср.
- сравнете
ср. с.
- сравнете същите
т. е.
- тоест
т. нар.
- така наречените
фр.
- френски

ЗНАЦИ
А
и»
I
II

-

дълга сричка
ударена сричка
кратка сричка
знак за отделяне на метрическите стъпки
цезура

5

A
АБЗАЦ (нем. “Absatz” от глагола “absetzen” отмествам). 1. Отместване по-навътре в дясно на нов
ред в текста. 2. Отрязък от писмен или печатан текст
между два нови реда. Всеки абзац представя
относително завършена цялост от мисли.
АБРЕВИАТУРА (итал. “abbreviatura”, от лат.
“brevis” - кратък) - дума, образувана от началните букви
или срички на сложни наименования. 1. буквена
абревиатура РБ (Република България), БАН. Четат се
наименованията на буквите и след тях не се пишат
точки; 2. абревиатура, получена от началните срички
на две и повече думи. Произнасят се както са написани:
Нармаг (Народен магазин)·, 3. абревиатури, получени
от две думи, като се взема началната сричка от първата
и се слива с втората: Авиобаза (Авиационна база).
Абревиатурата се обозначава и с термина Акроним.
АБСТРАКТНИ СЪЩЕСТВИТЕЛНИ (вж. Отвлечени
съществителни).
АБСТРАКЦИОНИЗЪМ (вж. Модернизъм).
АВАНГАРДНА ЛИТЕРАТУРА - модернистични
направления в литературата на XX в. (вж.) футуризъм,
сюрреализъм, експресионизъм, абсурдизъм, екзистен­
циализъм и др.
АВТЕНТИЧЕН ТЕКСТ (гр. “authentikos” - първичен,
начален) - същински, истински, верен, неподправен
текст на ръкопис или книга. Той е основата на
литературно научно изследване (особено важен за
старата литература, която съществува в различни
преписи - редакции).
АВТО - първа съставка на сложни думи със
значение собствен, личен.
АВТОБИОГРАФИЯ - жанр на мемоарната
литература (вж.); авторът сам описва собствения си
житейски път. Напр.: “Житие и страдание грешнаго
Софрония” на С. Врачански, “Автобиография” на П. Р.
Славейков. В някои случаи може да бъде част от
художествената мемоаристика: “Записки по

АВТОГРАФ

6

българските въстания” на 3. Стоянов, “Неотдавна” на
Ив. Вазов, “Преживяното” на Т. Г. Влайков, “В
тъмницата” на К. Величков и др.
АВТОГРАФ (гр. “autös” - сам + “grapho” - пиша). 1.
Саморъчен подпис на автора с надпис върху негово
творение, снимка и др. 2. Саморъчно написан авторски
текст (ръкопис).
АВТОНИМ (от гр. “autos” - сам + “önoma” - име) рожденото, истинското име на писател, известен с
псевдонима си: Димитър Иванов (Елин Пелин), Лальо
Маринов (Ламар), Гзнчо Негенцов (Ран Босилек).
АВТОР (лат. “auctor - съчинител, творец) - създател
на научно, литературно или музикално произведение.
В по-тесен смисъл - писател, поет, драматург, публицист
и др. Адресант в писмена или устна комуникация,
създател на текст.
АВТОРСКА РЕЧ - авторското повествование в
литературно-художествените произведения, т. е. тези
части на повествованието, които не съдържат речта на
персонажите. Авторската реч е характерна за епически
произведения и се отличава със своя индивидуалност,
която очертава образа на автора-разказвач.
АВТОРСКА ХАРАКТЕРИСТИКА - описание,
представа за героя, изградена от автора чрез авторска
реч (вж.) като:
1. биографични сведения за героя. Напр.: “Дядо
Либен през своя живот видял и голямо щастие и
голямо нещастие... Той е бил и хайдутин, и чорбаджия,
и капасъзин и мирен и справедлив гражданин...”
(Л. Каравелов, “Българи от старо време”)
2. описание на портрет: “Левски имаше ръст
среден, тънък и строен; очи сиви, почти сини;
мустаци червеникави, коса руса, лице бяло, околчесто
и изпито от непрестанна мисъл и бдение...”
(Ив. Вазов, “Немили - недраги”)
3. описание на характера: “Нещо много оригинално,
полусмешно и полусериозно имаше и в характера и в
самата фигура на Люцкан... Тоя кротък и

АЕД

------------------------------------------------------------------

7

простодушен човек можеше да има само едно
настроение: някаква възторжена мечтателност...”
(Й. Йовков, “Последна радост”)
4. описание на обстановката, в която героят живее.
Напр. къщата на Манилов и манията му за величие:
Тзсподарската къща стърчеше сама на билото, т.
е. на върха на рида, открита на всички ветрове, на
които би скимнало да духат...”
w
(Н. В. Гогол, “Мъртви души”)
АГИОГЕРОЙ - свещено лице, на което е посветено
житие, похвала, църковна служба.
АГИОГРАФ - житиеписец.
АГИОГРАФИЯ (гр. “hägios” - свещен и “gräphö” пиша) - животоописание на светец в средновековната
християнска литература, възхвала на добродетелен,
боговдъхновен чудотворец. Целта на автора е да внуши,
че царството небесно може да се постигне чрез
себеотричане и всеотдайна служба на Бога (вж. Житие).
Напр.: “Похвално слово за Кирил” от Кл. Охридски, на Иван
Рилски-Чудотворец от П. Евтимий и др.
АДАМИЗЪМ (вж. Акмеизъм).
АДАПТИРАН ТЕКСТ (лат. “adaptare” - приспособя­
вам) - съкращаване и опростяване на текста за нуждите
на по-малко подготвения читател или за учебни цели
(произведения на чужд език).
АДОНИЧЕСКИ СТИХ - стих в античната гръцка
поезия, получил името си от Адонис, любимец на
богинята Афродита. Състои се от 3-срична + 2-срична
стъпка: дактил + спондей (- ои /—) или дактил + хорей
(- и и / - и).
АДРЕСАНТ (нем. “adressant” - подател) - участник
в общуването, който предава информация на адресата
и в текста се означава с формите за 1 лице (на глагола,
личното и притежателно местоимение).
АДРЕСАТ - участник в общуването, който получава
информация от адресанта, в текста се означава с
формите за 2 лице (на глагола, личното и притежателно
местоимение) и чрез обръщението.
АЕД - странстващ древногръцки певец, изпълнител
на епически песни с акомпанимент на лира (VIII - VII в.
пр. Хр.). Песните му са импровизация; възпяват се

АЗБУКА

8

подвизи на герои и богове. Предполага се, че песните
на аеди, предшественици на Омир са послужили за
градивен материал на “Илиада”, в която се срещат
имената на Фемей и Демодок.
АЗБУКА (от названието на първите букви “азъ” и
“боукъГ в старобългарската азбука) - всички букви за
писане на някой език, подредени в определен ред.
Отделните звукове на речта се отбелязват с графични
знаци (букви), като се отразяват фонетичните
особености на езика, но не винаги звук и буква съвпадат.
За най-стара се приема финикийската азбука, но само
за съгласните звукове. Първата цялостна азбука е
създадена от гърците (с гласни и съгласни) “алфабет”
и тя става основа на европейските писмени системи
АКАТИСТ (гр. “acathistos hymnos”) - жанр на
църковното песнопение, химн в чест на Исус Христос,
Богородица, светците или на празниците.
АКИН - народен певец-импровизатор в средноазиатските страни, който изпълнява песните си като
речитатив със съпровод на струнен музикален
инструмент - домбра.
АКМЕИЗЪМ (гр. “akme” - висша степен, връх, острие)
в началото - адамизъм (от библейския Адам) или
кларизъм (лат. “clarus” - чист, ясен) - модерно
направление в руската литература от началото на XX в.,
възникнало като реакция срещу символизма,
претърпяващ криза. Акмеистите смятат символизма за
свой “достоен баща”, но си поставят за цел да
реформират някои негови принципи и да постигнат нов
разцвет на руската поезия. Стремежът към обновяване
се изразява в призоваване към обикновения живот,
търсене първобитната сила на образите, на нови
поетически форми, отказ от мистиката на символизма,
но демонстративно защитават принципа за “чисто
изкуство” (вж.). Представители: Н. Гумильов, С.
Городецки, А. Ахматова и др.
АКРОМОНОГРАМИ (от гр. “akros” - краен, “monos” сам, “gramma” - буква) - повторение на края на един
стих в началото на следващия с цел благозвучие или
акцент върху мисъл-чувство. Напр.:

АКЦЕНТЕН СТИХ

9
Чуй как стене гора и шума,
чуй как ечат бури вековни....
(Хр. Ботев, “До моето първо либе”)
АКРОНИМ (вж. Абревиатура).
АКРОСТИХ (гр. “acrostichon” - краен стих) стихотворение, в което началните букви от всеки стих,
образуват име, дума, фраза, свързани с автора или
съдържанието на произведението. Напр.:

Аз се Богу моля с тия думи:
Боже светотворче, що създаде
Виден свет и дивен свет невидим!
Господ - Дух прати ми ти в сърцето
Да ме лъхне пламенното слово Ето в правий път да тръгнат всички
Живи в твойта заповед пречисти.
(К. Преславски, “Азбучна молитва”)

Началните букви на думите образуват глаголическата
азбука. В средновековната религиозна лирика такова
стихотворение се наричало абецедар от (А, В, С, D) първите четири букви от латинската азбука. Днес
акростих се среща в хумористичната поезия.
АКТ НА ОБЩУВАНЕ - елементарно действие в
общуването между двама кандидати за комуникация единият в ролята на адресант, а другият - адресат. Актът
на общуване приключва щом разменят ролите си или
излязат от тях.
АКЦЕНТ (лат. “accentus” - ударение) -1. Ударение
на думи. 2. Графичен знак за отбелязване на
ударението. 3. Особеност в произношението на някои
звукове на хора, говорещи чужд език.
АКЦЕНТЕН СТИХ (лат. “accentus” - ударение) - стих,
в който ритмиката се нарушава от интонационносмисловия строеж в тоническото стихосложение.
Акцентният стих се разделя на думи и фрази (вместо
на срички), всяка една от които има своя интонация и
емоционален пълнеж. Напр.:

АЛБА

10

Тази земя,
по която тъпча
сега,
тази земя,
която пролетен вятър
пробужда,
тази земя
- не е моя
земя,
тази земя,
простете,
е чужда.
(Н. Вапцаров, “Земя”)
Акцентният стих е присъщ на съвременната поезия.
АЛБА (прованс. “alba” - разсъмване) - жанр на
средновековната куртоазна лирика, утринна лирическа
песен за тайна нощна любовна среща, прекъсната от
утринната заря. През XI в. албата става произведение
на рицарската поезия. Утвържава се в творчеството на
трубадурите. Главна тема - скръбта на рицаря и “дамата
на сърцето” при раздялата им от деня. Разпространява
се във Франция и Германия. Автори на алби са: Жиро
дьо Борнел, Хайнрих фон Фрауенберг и др.
АЛВЕОЛАРНИ СЪГЛАСНИ (от лат. “alveolus” коритце) - звуци, които се произнасят с допиране върха
на езика до корена на зъбите (ö, т).
.
АЛЕГОРИЯ (гр.’’allegoria” - иносказание) - троп,
представящ иносказателно изображение на отвлечено
понятие чрез конкретни образи и картини. Алегория
значи да се говори за едно, а да се разбира друго.
Например в басните и приказките хитростта се
представя в образа на лисицата, а глупостта - в облика
на вълка, коварството - на змията. Алегорията се
използва като художествен похват в литературата и
изкуството.
АЛЕКСАНДРИЙСКИ СТИХ - дванайсетсричен стих,
шестстъпен ямб, с установено ударение на 6-тата и
12-тата сричка, със съседна рима. Названието си
получава от древната поема за Александър

АЛЮЗИЯ

11
Македонски, написана в този размер. Според други от името на Александрийската школа. През XVII в. този
стих добива широка употреба във Франция, особено
предпочитан от поетите на класицизма, които пишат в
александрийски стих поеми, сатири,трагедии, комедии.
Напр. “Тартюф” на Ж. Б. Молиер. У нас александрийски
стих използват: Π. П. Славейков в “Кървава песен”, Хр.
Смирненски в “Ний” и др.
АЛИЕНАЦИЯ (вж. Отчуждение).
АЛИТЕРАЦИЯ (от лат. “ad” - към + “litera” - буква) повторение на еднакви съгласни звукове или звукосъчетания като стилистичен похват за усилване
естетическото въздействие. Алитерацията е средство
за звукопис. Напр.:
Гарванът грачи грозно, зловещо,
псета и вълци вият в полята...
(Хр. Ботев, “Обесването на Васил Левски”)

АЛМАНАХ (араб. “almanach” - календар) -1. Сборник
от разнообразни литературни, исторически, публици­
стични съчинения. Първите алманаси били календари
с включени четива (забавни, астрономически, научно­
популярни). 2. Годишник, годишно издание. Напр.
Литературен алманах на варненските писатели.
АЛОГИЗЪМ (от гр. “а” - не + “logismos” - разум,
неразумен, безсмислен) - стилистичен похват на
умишлено нарушаване на логическата, смислова
връзка между думите с цел комизъм, ирония и т. н.
Алогизмът се използва в създаване на афоризми,
пословици, гатанки. Напр.: “Снага има, сянка няма”, “Да
не се прави нищо е много тежък труд”- Оскар Уайлд.
АЛОНИМ (гр. “alios” - друг + “onoma” - име) използване на чуждо име за свой псевдоним. Напр.
Марко Поло - Ячо Кабаивански, български журналист.
АЛФАВИТ (вж. Азбука).
АЛЮЗИЯ (лат. “allusio” намек, шега) - стилистичен
похват, при който дадена реторична фигура, израз се
използва като намек, загатване за нещо известно, но
по асоциативен път. Често алюзията има иносказателен

АМОРФНИ ЕЗИЦИ

12
смисъл. Напр.: “пирова победа” - победата на цар Пир,
извоювана с много жертви, “ханаанска земя” - свещена,
плодородна, “ахилесова пета”, “ерихонска тръба” и др.
АМОРФНИ ЕЗИЦИ (гр. “amorphos” от “а” - без +
“morphe” - форма - безформени, изолирани, коренни
езици) - език, който няма склонение, определение,
окончания, без морфология, например китайски език.
АМПЛИФИКАЦИЯ (лат. “amplificatio” - увелича­
ване) - повторение, натрупване на тропи или фигури в
стихосложението с цел да се засили поетическата
изразителност. Напр.:
Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата?
Ти събираш в едно всички блага и дарове:
хляб, свила, рози, нектар, цветя и плодове...
(Ив. Вазов, “Отечество любезно, как хубаво си ти”)

АМФИБОЛИЯ (гр. “amphibolia” - двусмислие) неясно изразяване, допускане на неяснота в
израженията, различни тълкувания. Двусмислеността
се дължи или на влагането на различен смисъл в едни
и същи думи (‘Той има остра коса”), или от подреждане
думите в изречението (“Да се обеси, не да се помилва’).
АМФИБРАХИЙ (гр. “amphibrachys” - кратък от двете
страни) - в античната поезия трисрична стъпка от две
кратки (ии) и една дълга сричка (-); а в силаботоническото стихосложение - трисрична ритмична стъпка,
в която ударената сричка е между две неударени (и - и).
Ритъмът е плавен, елегичен и е подходящ за балади,
романси и елегии. Напр.: (четиристъпен амфибрахий)
Изгнаници клети, отломка нищожна
от винаги храбър народ мъченик,
дечица на майка, робиня тревожна,
и жертви на подвиг чутовно велик...
(П. К. Яворов, “Арменци”)

АНАГРАМА (гр. “anä - назад, през + “gramma” буква) -1. Разместване на букви или срички в думата,
при което се образува нова дума (Рада - Дара; пила -

АНАКРЕОНТИЧНА ПОЕЗИЯ

13
липа). 2. Псевдоним, получен от разместване на буквите
в името на автора. Енчо - Чоен. 3. Вид игра-загадка съставяне на нови думи с разместване на срички, букви.
АНАДИПЛОЗИС (гр. “anadiplosis ” - удвояване) реторичен похват, повторение на последната дума
(групи думи) от изречението в началото на следващото
изречение. Близка до анадиплозиса е стилистичната
фигура акромонограма (вж.). Напр.:
Какви е деца раждала,
раждала, ражда и сега
българска майка юнашка;
какви е момци хранила,
хранила, храни и днеска
нашата земя хубава!
(Хр. Ботев, “Хайдути”)
АНАКРЕОНТИЧНА ПОЕЗИЯ (от собствено име) лека, жизнерадостна лирика в западноевропейската
поезия през време на Възраждането и Просвещението,
получила названието си от древногръцкия поет
Анакреон (VI - V в. пр. Хр.), който възпява в стиховете
си веселието, виното, любовта и насладите в живота.
За образец на анакреонтичната поезия е послужил
запазеният късноантичен сборник стихове “Анакреонтика”,
създаден по подражание на Анакреон и по-късно
погрешно приписван на него. Представители: Шение,
Волтер, Беранже (Фр.), Лесинг, Рамлер (Герм.)
Ломоносов, Державин, Пушкин (Русия). Анакреонтизъм
в българската поезия се открива в стихосбирките на П.
Р. Славейков (“Смесена китка”, “Песнопойка”), Ив. Вазов
(“Майска китка”), К. Христов (“Трепети”). Напр.:

Пиян съм аз от свойте младини
и от девица дръз, що носа в мене:
Жени и вино! Вино и жени!
(К. Христов, “Химн”)

АНАКРУЗА

14

АНАКРУЗА (гр. “anäkrousis” - отблъскване назад,
отстъпление) - 1. Срички без ударение в началото на
стиха преди дългата сричка (в античната поетика). 2. В
силаботоническото стихосложение всяка неударена
сричка в началото на стиха: в двустъпните (ямб, хорей)
и в тристъпните (анапест, дактил, амфибрахий)
размери. Напр.:

Да се завърнеш в бащината къща...
/ UU / u - / и - / ии / и - U /
(Д. Дебелянов, “Скрити вопли”)
АНАЛИЗ (rp.”analysis” - разчленяване, разлагане) разчленяване на сложната езикова цялост на съста­
вящите я елементи. Видове разбор: 1. морфологичен
(разбор на частите на речта: съществителни имена,
прилагателни, глаголи, числителни имена, местоимения
и т. н.). 2. синтактичен (разбор на частите на
изречението и на видовете изречения). З.орфографичен
(изясняване измененията в написанието на думите правописни норми). 4. пунктуационен (разбор на
наличните препинателни знаци в изречението правописни норми).
АНАЛИЗ НА ЛИТЕРАТУРНО ПРОИЗВЕДЕНИЕ 1. Дял от теория на литературата, който се занимава с
елементите на художественото произведение:
композиция и сюжет, образи и характери, стил и език
на писателя. 2. Метод на литературната критика за
изучаване на художественото произведение.
АНАЛИТИЧНИ ЕЗИЦИ - тези, при които отношението
на думите в изречението се определя не от променените
им форми (падежи и лични окончания), а от служебни
думи или от реда на думите в изречението (например
англ., бълг. и др.).
АНАЛОГИЯ (гр. “analogia” - съответствие) -1. Сход­
ство, подобие, прилика, еднаквост между предмети,
явления, понятия поради общи признаци. 2. В
граматиката - употребяване на звук в една форма под
влияние на друга форма на същата дума. Напр.: пекат печат (по подобие на пече).

АНАФОРА

15
АНАПЕСТ (гр. “anäpaistos” - обърнат назад) -1. В
античната поезия - трисрична стъпка от две кратки и
една дълга сричка (ии -) (антидактил). Употребявал
се е в маршови лирически песни (Тирсей - VII в. пр.
Хр.). 2. В силаботоническото стихосложение - трисрична
стъпка, в която първите 2 срички са неударени, а
третата - ударена (uu -). Анапестът е напевен размер
с ударен завършък. В българската поезия присъства в
стиховете на Π. П. Славейков, Ив. Вазов, Д. Дебелянов
и др. Напр.:

Като воин в тъмница,
да не можеш - пленен,
да развърнеш десница
в гняв безумно - свещен.
(Д. Дебелянов, “В тъмница”)
АНАФОРА (гр. “anaphora” - изнасяне) - стилна
фигура, при която се повтарят думи, част от думи или
словосъчетания в началото на няколко последователни
изречения или стихове. Видове анафори:
1. звукова анафора:
Слезни там и с удари верни
разбивай, разлюшквай, руши,
разкъртвай тез пластове черни,
тез робски души!
(Хр. Смирненски, “Въглекопач”)
2. лексическа анафора - повторение на думи:
Проклет бил човек вуйка ми!
Проклет е, майко, казвам ти,
... При татка искам да ида,
при татка в Стара планина.
(Хр. Ботев, “Хайдути”)
3. синтактична анафора - повторение на едни и
същи синтактични конструкции:
Да си развеем знамената,
да светне нашата земя,
да си прославим имената,
да гинат турски племена.
(Д. Чинтулов, “Стани, стани, юнак балкански”)

АНАХРОНИЗЪМ

16

АНАХРОНИЗЪМ (гр. “ana” - назад, против +
“chronoc” - време) - отнасяне на събития, явления, думи
или изрази от една епоха към друга. Напр.: Съчетаване
на езически и християнски елементи в народните песни;
някои индивидуалистични идеи на Π. П. Славейков при
изображение на възрожденските борби в поемата
“Кървава песен” и др.
АНЕКДОТ (гр. “anekdotos” - непубликуван) - занима­
телен разказ за незначителна, но характерна случка
особено от живота на исторически лица. “Anecdota” се
наричал тайственият исторически труд на византийския
писател Прокопий Кесарайски (ок. 550 г.), в който
разказва случки от интимния живот на Юстиниан византийски император по негово време. С. Джонсон
определя анекдота като “непубликувана тайна история”.
По-късно към анекдота са отнесени средновековни
кратки хумористични разкази, фаблио (вж.), фацеция
(вж.) и шванки (вж.) в западноевропейската литература.
АНЖАМБМАН (фр. “enjambement” - пренасяне) пренасяне на фраза от един стих в следващия стих на
строфата, несъвпадане на ритмическата със смисло­
вата пауза. Така образуваната краестишна пауза при
анжамбмана се ползва като средство за повишено
емоционално напрежение или пък като средство за
създаване на разговорната интонация. Напр.:
Тук първи път чух възглас - Престани
да вярваш и да дириш - забранен е
на любовта плодът - и в зли страни
мечтите ти навек ще бъдат пленни.
(Д. Дебелянов, “Пловдив”)

Анжамбманът се обозначава и с термина пренос.
АНИМАЛИСТ (лат. “animal” - животно) - писател,
художник, скулптор, които в творбите си изобразяват
животинския свят в близост до естествената среда.
Някои писатели-анималисти изобразяват животните,
дарявайки им човешки черти. Напр.: Й. Йовков в
сборника с разкази “Ако можеха да говорят”, Ел. Пелин

АНТИГЕРОЙ

----------------------------------------------------------------------------

17

(“Старият вол”, “На браздата”, “Гост”), Ем. Станев
(“Чернишка”, “Дивата патица”) и др.
АНИМИЗЪМ (лат. “anima, animus” - душа, дух) - вяра
в съществуването на душа, духове, свръхестествени
сили, които управляват живота на човешките същества,
природата, света. Анимизмът е характерен за мито­
логията, фолклора (вж. Зооморфизъм и Антропоморизъм), религиите (политеизъм - многобожие). Върху
основата на анимизма в народната поезия възникват:
(вж.) олицетворение, паралелизъм, метафора, алегория
и др. А в художествената литература - в пейзажа (вж.),
който е наситен с мислите, чувствата, преживяванията
на автора и персонажите.
АНОНИМ (гр. “anonimos” - безименен) - писател,
който е публикувал произведение, без да посочи
авторско име или псевдоним. Произведението, което е
издадено, без да е подписано от автор е анонимно
произведение. Анонимът е характерен за Средно­
вековието, когато писателите не отбелязвали
авторството си. По лични или политически причини
много литературни и философски творби в новата
литература са оставали анонимни. Филологията и
текстологията полагат усилия за установяване
авторството на анонимните текстове.
АНОТАЦИЯ (лат. “anotatio” - бележка) - 1. Кратко
съобщение за съдържанието, тематиката на ръкопис
или книга, съпроводено с оценка, препоръка и
обяснение за предназначението й. 2. В библиогра­
фията - описание на дадена книга: автор, заглавие,
издателство, година на издаване, страници, формат,
вид, тираж и др. Цел на анотацията: за информация и
реклама.
АНТИГЕРОЙ (гр. “anti” - против + “heros”- герой) тип на литературен герой, който подчертано е лишен
от героически качества, но заемащ централно място в
произведението и в една или друга степен е “доверено
лице на автора”. Това понятие условно се отделя в
типологията на литературните характери през XIX - XX в.
Понятието антигерой понякога се отнася към персонажа
на западната модерна литература (вж. Модернизъм) 2.

АНТИПОД

18

----------------------------------------------------------------------------

към обикновения обезличен “масов човек”, който за
разлика от “малкия човек” (герой на класическата проза
от XIX в.) не буди авторовото състрадание, а е израз
на самочувствието на писателя във враждебния свят,
неговата отчужденост (вж. Антироман). Напр. героите
в произведенията на Дж. Джойс, А. Кално, Μ. Пруст,
Фр. Кафка и др.
АНТИПОД (гр. “anti” - против + “pous, pödos” - крак) литературен тип, който има напълно противоположни
външни или вътрешни черти сравнени с тези на друг
герой от същото произведение. Напр. антиподи са: Дон
Кихот - Санчо Панса (“Дон Кихот”, Сервантес), Бойчо
Огнянов - Кириак Стеков (“Под игото”, Ив. Вазов), Дядо
Либен - хаджи Генчо (“Българи от старо време”, Л.
Каравелов).
АНТИРОМАН (гр. “anti” - против + фр. “roman”) условен термин, който характеризира произведения,
нарушаващи възприетите литературни норми. Антироманът възниква в средата на XX в. във Франция. В
1628 г. френският писател Ш. Сорел издал своя
пародиен роман с подзаглавие “Антироман”. Като
термин за пръв път е използван от Жан Пол Сартър в
предговора му към роман на Н. Сарот. Основни черти
на антиромана са: отсъствието на сюжетно-фабулно
действие, минимално развити характери, детайлно
описание на предметния свят, нарушение на времевата
последователност на събитията, експерименти с език,
граматика, пунктуация. Представители: Н. Сарот, Клод
Симон, Μ. Бютор и др.
АНТИСПАСТ (гр. “anti” - против + “spao” - влага) антична шестстъпна ритмича стъпка, съставена от
комбинацията на ямб и хорей. Схема на антиспаста е:
и — и (вж. Ямбохорей).
АНТИСТРОФА (гр. “antistrophe” - връщане назад) в античната трагедия - четната строфа в текста на хора,
която има еднакъв метрически строеж с предходната и
образува с нея единство, и която се различава от
останалите реплики на хора по своя ритъм. Така се
изразяват различни чувства с разнообразни художе­
ствени средства.

АНТИЧНА ЛИТЕРАТУРА

---------------------------------------------------------------------------19
АНТИТЕЗА (гр. “antithesis” - противопоставяне) стилистическа фигура, която служи за постигане поголяма изразителност на речта чрез рязко противо­
поставяне на понятия, мисли, образи, идеи. Напр.:
О, мой боже, правий боже!
Не ти, що си в небесата,
а ти, що си в мене боже,
- мен в сърцето и в душата.
(Хр. Ботев, “Моята молитва”).

АНТИУТОПИЯ - противоположно на утопия (вж.).
Литературно произведение, което представя худо­
жествено изображение на мрачно, гибелно, катастро­
фално бъдеще на света и човечеството. Антиутопични
са творбите на фантастите: X. Уелс (“Машината на
времето”) и Дж. Оруел (“1984 г.”).
АНТИФРАЗА (гр. “anti” - против + “phrasis” - израз) употреба на думи, изрази с противоположен смисъл.
Напр.: “Какъв хубавец!”- вместо грозник, “Истински Дан
Колов”-слабак. Антифразата се употребява и като израз
на вежливост. Напр.: “Не блести с ум” - вместо “Глупав
е”, “Тя е на възраст” - вместо “Тя е стара, дърта”.
Силата на антифразата е зависима от интонацията, с
която трябва да се произнесе.
АНТИЧНА ДРАМА - драмата като литературен род
в древногръцката и римска литература.
АНТИЧНА ЛИТЕРАТУРА (лат. “antiguus” - стар) литература, създадена в дълбока древност. Терминът
възниква през Възраждането и обхваща древно­
гръцката и древноримска литература. Античната
литература се разделя на следните периоди:
I период - архаичен, докласически (от VIII до VII в.
пр. Хр.) с представители: Омир, Хезиод, Алкей, Сафо,
Архилох и др.
II период - класически (от VII - IV в. пр. Хр.) разцвет
на древногръцката литература с представители:
Пиндар, Анакреонт, Есхил, Софокъл, Еврипид,
Аристофан и др.

АНТИЧНО СТИХОСЛОЖЕНИЕ

20

III период - елинистичен (от III в. пр. Хр. - V в. след
Хр.) или още наричан елинистично-римски, защото
обхваща и римската литература с представители: 1. на
древногръцката литература: Менандър. Ап. Родоски,
Калимах, Теофраст, Деметрий, Плутарх и др. 2. на
древноримската литература: Л. Андроник, Плавт,
Теренций, Цицерон, Л. Кар, Вергилий, Хораций, Сенека
и др.
АНТИЧНО СТИХОСЛОЖЕНИЕ - стихосложението
на древногръцката и древноримска поезия (от VIII до
VI в. пр. Хр.), разновидност на метрическото
стихосложение (вж.), в което ритъмът на стиха се
изгражда чрез редуване на дълги и кратки срички,
групирани в стъпки (вж. Метрическо стихосложение).
АНТОЛОГИЯ (гр. “antologia” - събиране на цветя) сборник избрани стихове, откъси, текст от различни
автори, представящи литературата на даден народ,
период, направление, тематика. Поетът Мелеагър (I в.
пр. Хр.) се смята за съставител на първата древногръцка
антология. В българската литература Г. Милев съставя
“Антология на българската поезия” (1922 г.), Μ. Генов
“Старобългарска литература, Антология” (1947 г.).
АНТОНИМИ (от гр. “anti” - против и “onoma” - име) думи, имащи противоположно значение. Основа на
антонимите е наличието в значението на думите на
качествен признак, който може да се увеличава или
намалява и да достигне до противоположност. Затова
най-богати с антоними са прилагателните имена (добър лош; мек - твърд; мокър - сух; сладък - горчив).
Съществителните имена също могат да изразяват
разнообразна противоположност (добро - зло; младост старост; мир - война; живот - смърт). Антонимите
широко се използват в художествената реч, в публи­
цистиката, в пословици и поговорки. Те са речников
материал за изграждане на антитези. “Свобода или
смърт”, “Болен здрав носи”. Антонимите се използват
и за заглавия на художествени творби: “Война и мир”
(Л Толстой), “Дебелият и тънкият” (Чехов).
АНТОНИМИЯ - семантическа противоположност
(вж. Антоними).

АПЛИКАЦИЯ

----------------------------------------------------------------------------

21

АНТОНОМАЗИЯ (гр. “antonomasia” - преименуване) 1. Замяна името на лице с представа за събитие, проява
или предмет, свързани с него. Напр.: “Победителят
при Ватерло” - вместо Наполеон, “Певецът на
свободата” - вместо А. С. Пушкин. 2. Замяна на
нарицателно със собствено име. Напр.: Богоборец Прометей; ревнивец - Отело; лицемер - Тартюф;
скъперник - Арпагон и др.
АНТРАКТ (фр. “entr’acte” - междудействие) - пре­
късване между две действия на спектакъл, представ­
ление, време за отдих и смяна на декора.
АНТРЕФИЛЕ (фр.) - малка статия - отговор,
коментар, язвителна бележка по даден повод.
АНТРОПОМОРФИЗЪМ (гр. “anthröpos” - човек +
“morte” - форма, вид) - човекоуподобяване на външната
действителност, животни и растения; норма на
анимизъм (вж.). Възниква във връзка с митологичните
и религиозните вярвания, плод на народното
въображение, което обожествява и одухотворява
природни явления, създава образи на свръхестествени,
човекоподобни същества (самодиви, феи, сирени,
русалки и др.). Напр. диалогът между овчар и гора:

Гзра овчарю говори:
- Овчарко, млади овчарко!
Нито ме пожар пожарил,
нито ме слана сланила;
снощи, овчарко, минаха
до три синджира със робе.
(“Овчар си гора питаше”, Нар. песен)

АНТРОПОНИМИКА (от гр. “anthropos” - човек и
“onyma” - име) - раздел от езикознанието, изучаващ
собствените имена на хората.
АПЛИКАЦИЯ (от лат. “applicatio” - съединяване,
прибавяне) - частично наслагване на звуковете на една
морфема върху друга, в резултат на което тези звуци
изпълняват двояка роля. Така например в думата
червеникав (червен + икав) звукосъчетанието - икав е
наложено върху корена на думата. В художествената

22

АПОДОЗИС

----------------------------------------------------------------------------

литература апликацията е стилистичен похват, при
който писателят въвежда в текста известни на читателя
изрази, крилати фрази, афоризми и др.
АПОДОЗИС (вж. Период).
АПОКАЛИПТИЧЕН ОБРАЗ (гр.’’apokalipsis” откровение) - фантастичен образ, характерен за
религиозната литература, която осветлява някои
“божествени тайни”, свързани с откровения за края на
света (апокалипсиса) и Страшния съд. Напр.:
гл. 17. И тъй, видях конете във видението и
ездачите им, облечени в брони огнени, хиацинтови и
жупелни: главите на конете бяха като глави на
лъвове, а от устата им излизаше огън, дим и жулел.
гл. 18. От тия три язви - огъня, дима и жулела
умря третината от човеците.
w
(“Откровение на Св. Йоана Богослова”)

Апокалиптичният образ всява страх и ужас със своята
свръхестественост, тайнственост и злокобност. Такъв
образ присъства и в съвременната научна фантастика
в творчеството на писателите, които изобразяват
гибелта на човечеството и земята от природни
катаклизми или атомна война (X. Уелс, Кл. Саймък,
Видал и др.).
АПОКОПА (гр. “арокоре” - отсичане) - отпадане на
един или няколко звука в края на думата, без да се
променя нейното значение. Най-често се среща в
поезията, за да се запази ритъмът или размерът на
стиха. Напр.:
От ка се е крал Каран повдигнал,
много ми е пакости направил...
(П. Р. Славейков, “Първа здравица”)

АПОКРИФ (гр. “apokryphos” - скрит, тайствен,
съкровен) - произведение, разработващо теми, идеи и
сюжети от Стария и Новия Завет, опиращо се на
каноническите форми, но невлизащо в канона.
Отначало апокрифи се наричат религиозно-легендарни

АПОСИОПЕЗА

23
книги, предназначени само за посветените. В третата
Книга на Ездра се споменава за тайни книги, които са
възникнали от стремежа да се изясни, допълни
библейският текст. По-късно били използвани от
различни еретически учения. По тази причина църквата
започва да ги преследва и отрича. По съдържание
апокрифите биват: 1. старозаветни - “Книга за Енох”,
“Слово за Адам и Ева”, “Видение Исаево”, “Откровение
Варухово” и др. 2. новозаветни - “Ходене на Богородица
по мъките”, “Сказание за кръстното дърво”, “Томино
евангелие” и др. Апокрифът е извънлитературна
категория и тази обща група произведения има
следните жанрови разновидности: 1. апокрифна
художествена проза - повести, разкази, откровения,
завети, апокрифни евангелия и молитви; 2. апокрифна
поезия - молитви и магически стихотворения (заклина­
телни формули); 3. апокрифни послания - произведения,
съдържащи инструкции, указания или преработка на
определен библейски сюжет под формата на послание
(писмо); 4. апокрифни въпроси и отговори (диалог с
кратки въпроси и отговори), свързани с тълкуването на
различни християнски образи, на сътворението на света
и християнската история. По своя характер те
представят другостта на официалната канонична
представа за света. Образът на света в апокрифа е поблизък до фолклорното светоусещане (древни митове,
които в християнството са с различна богословска
интерпретация).
АПОЛОГЕТ (гр. “apologetes” - защитник) -1. Стра­
стен, яростен защитник на някаква идея, учение и др.
2. Християнски писател, горещ защитник на християн­
ството и проповедник на вярата. Видни апостоли:
Юстин, Тертулиан, Ориген и др.
АПОСИОПЕЗА (гр. “aposiopesis” - замлъкване) недоизказване, прекъсване на речта под влияние на
силни чувства:
А майка ядна, жалостна,
дете си мило прегърна
и... пакзаръда заплака.
(Хр. Ботев, “Хайдути”)

АПОСТРОФ

24
АПОСТРОФ (гр. “apostrophos” - отклонение) - знак
във вид на запетая над строфата, който се употребява:
1. за отделяне на служебни думи (частици) в чуждите
имена О’Нийл, 0’Брайен, ДАртанян; 2. за отбелязване
на палатализацията на съгласния звук при фонетична
транскрипция (блян - бл’ан).
АПОТЕОЗ (гр. “apotheosis” - обожествяване) прослава, възвеличаване, възпяване на герой, събитие,
подвиг. Напр.:

Перущице бледна, гнездо на герои,
слава! Вечна слава на чедата твои,
на твоята пепел и на твоя гроб,
дето храбро падна въстаналий роб!
(Ив. Вазов, “Кочо”)
АРАБЕСКА (гр. “arabesque”) - симетрично стили­
зирани фигури, цветя в рисунка-плетеница, стенопис,
резба, барелеф и др. В музиката, литературата,
изкуството се разбира изящна, изваяна художествена
творба, картина, изпълнение.
ΑΡΓΟ (фр. “argot” - наречие, жаргон) - език на
отделни социални групи, съобщества, създаден
изкуствено с цел езиково обособяване (“таен” език),
отличаващ се най-вече с присъствието на думи неясни,
неразбираеми за непосветените. Напр.: Ученическо
арго, студентско арго, спортно арго, арго на
затворници, арго на крадци. Арго може да се използва
в литературния език със стилистична цел.
АРГУМЕНТАТИВЕН ТЕКСТ - устен или писмен
текст, в който чрез разсъждаване се доказва истин­
ността на лично мнение. Аргументативният текст се
състои от микротекст (вж. Микротекст).
АРТИКУЛАЦИЯ (лат. “articulatio” от “articulare” изговаряне членоразделно) - работата на органите на
речта за произвеждане на звуците в този език.
АРХАИЗМИ (гр. “archaios” - древен, стар) - остарели
за дадена епоха, излезли от употреба езикови елементи
(думи, изрази, окончания) в съвременния език. 1. Лексически архаизми. В българския език това са думи от
църковнославянския език, които най-често се срещат в

АСОНАНС

25
езика на възрожденските книжовници. Напр.: “Аз
грешний в человецех родихся на село Котел...” (С.
Врачански, “Житие и страдания грешната Софрония”);
2. Семантични архаизми. Остарели думи, които в
съвременния език имат съответен синоним: мержей мярка се, неведом - незнаен, отрада - радост, заник залез; 3. Архаизми-чуждици. В съвременния език вече
заменени с други думи: трен - влак, одая - стая, сахат часовник; 4. Стилистически архаизми. В художе­
ствената литература се използват за по-убедително
изобразяване колорита на епохата; за придаване на
речта оттенък на тържественост, патетичност (в
поезията, в ораторската реч, в публицистиката); за
създаване на комичен ефект, ирония, сатира; за речева
характеристика на героите.
АРХИТЕКТОНИКА (гр. “archi” - главен + “tektonike” строителство) - термин, зает в литературознанието от
архитектурата за означаване връзката и единството на
частите в художественото произведение. Архитекто­
никата се различава от композицията (вж.), изместена
е от понятието структура.
АСИМИЛАЦИЯ (лат. “assimilatio” - уподобяване) уподобяване на един звук на друг в артикулационно и
акустично отношение. Асимилацията възниква при
гласни с гласни и при съгласни със съгласни. 1. пълна
асимилация - когато един звук се отъждествява с другия
и двата различни звука стават еднакви - отдих - оддих,
отдавам - оддавам; 2. непълна асимилация - когато
един звук частично се уподобява на другия;
обеззвучаване на звучния съгласен - лодка - лотка,
озвучаване на беззвучния съгласен - сватба - свадба;
3. прогресивна асимилация - уподобяване под влияние
на предходния звук върху следващия: изток - исток;
4. регресивна асимилация - уподобяване в резултат
влияние на следходния върху предходния звук: водка вотка.
АСИНДЕТОН (вж. Безсъюзие).
АСОНАНС (фр. “assonanse” - съзвучие) - съзву­
чието на гласни звукове в рима или повторение на
еднакви гласни като стилистичен похват:

АСОЦИАТИВНОСТ

26

Тиха нощ прекрасна
с хладна ветрина,
колко си приятна
с бледа светлина...
(П. Р. Славейков, “Нощ”)

АСОЦИАТИВНОСТ (лат. “associatio” - свързване) свойство на художествената литература да предизвиква
емоции, мисловно-логически реакции, при което в
човешкото съзнание се свързват различни представи
по подобие, сходство, контраст, близост и т. н. Асоциа­
тивността е съществена особеност на художественото
мислене като средство за “доизграждане” на образите
от възприемащия даден художествен образ.
АСТЕИЗЪМ (гр. “asteismos” - изтънчено остроумие,
изящност, тънка шега) - разновидност на иронията като
тропа: похвала (обикновено на самия себе си) във
формата на порицание. Напр.: иАз съм прост човек...”
В широкия смисъл на думата - всякаква изящна шега
(ср. Антифраза).
АСТРОНИМ (гр. “astron - звезда + “onoma” - име) вид псевдоним, при който името на автора се обозна­
чава с някакви типографски знаци (напр. звездички,
точки, тирета). В Западна Европа са използвали
небесните тела като условни знаци - оттук и наимено­
ванието астроним.
АТРИБУЦИЯ (лат. “atributio” - принадлежност) установяване авторството на анонимно художествено
произведение, когато то не е подписано или е подписано
с псевдоним. Понякога терминът атрибуция се заменя
с евристика (намирам, откривам). Напр.: съчиненията
за авторството на “Илиада” и “Одисея” и възникване на
Омировия въпрос; авторството на “Азбучна молитва” и
“Проглас към евангелието”; авторството на “Панонски
легенди” и др.
АФИКС (от лат. “affixis” - прикрепване, прибавяне) служебна морфема, която видоизменя лексикалното
или граматичното значение на корена (основата), към
който се прикрепва. Афиксът е название за всички
морфеми с изключение на корена на думата. Афиксите

БАКХИЙ

------------------------------------------------------------------

27

биват: 1. словообразователни (словообразуващи),
служещи за създаване на нови думи: нов + ост новост, антиобществен; 2. формообразуващи, които
служат за образуване на нови форми: завод - завод-а,
на-пиша; 3. словоформообразуващи: пре-под-писа-на,
кон-че-нце.
АФОРИЗМИ (от гр. “aphorismos” - ограничение,
определение) - лаконични, стегнати по форма и изра­
зяващи обобщена мисъл изречения (сентенции,
пословици, дълбока мъдрост). Напр.:

Ум царува, ум робува, ум патки пасе.
(Нар. пословица)
Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира.
(Хр. Ботев)
Не се гаси туй, що не гасне.
(Ив. Вазов)

Б
БАЙРОНИЗЪМ (от собств.) - литературно настрое­
ние в т. нар. “поезия на Мировата скръб”, водещо
началото си от английския поет Дж. Г. Байрон (1788 1824 г.), предал своя оригинален отпечатък на тази
поезия (“Странстванията на Чайлд Харолд”, “Манфред”
и др.) Поезията му е израз на характерната за епохата
песимистична оценка на живота, оттук и дълбокото
разочарование, гордото страдание, породени от
безсилието на човешкия устрем към свобода и лично
щастие. Байронизмът е страстен романтичен индивидуалистичен протест срещу действителността и
стремеж към далечното и екзотичното. Разпространява
се в западноевропейската литература през 20-те 40-те години на XIX в. и неговите последователи,
нарекли се байронисти, създават школа. Предста­
вители: П. Б. Шели, X. Хайне, В. Юго, А. С. Пушкин, Μ.
Ю. Лермонтов, Ш. Петьофи и др.
БАКХИЙ (от името на Бакх (Бакхус), бог на виното,
веселието, лозарството, в чиято чест се пеели весели
песни) - в античното стихосложение е стъпка, състояща

БАЛАДА

28
се от една кратка и две дълги срички (и —) всичко пет
мори (вж. Метрическо стихосложение).
БАЛАДА (фр. “ballade” от прованс. “balada” танцова песен) - лиро-епически жанр с митологичнофантастичен сюжет, обикновено свързан с трагизъм,
тайственст, драматичен диалог и динамично повест­
вование. За изграждане на баладичното настроение
допринася романтичното представяне на природата,
използване на суеверия и легенди, драматично
изостряне на конфликта и обстоятелствата. Баладата
възниква през XIII - XV в. във Франция, Италия, Англия,
Шотландия и по-късно в цяла Европа. Отначало в
стихова композиция и се изпълнява в съпровод с песен
и танц. През XV в. променя съдържанието и формата
си. Първи творци и изпълнители на балади са
народните певци. През XVIII в. (епохата на романтизма)
се засилва интересът към баладата и тя преминава в
личното творчество. Балади създават: В. Скот, Р. Бърнс
(Англия); Гьоте, Хайне (Германия); Жуковски, Пушкин,
Лермонтов (Русия). По мотиви на българския фолклор
балади пишат: Н.Геров “Стоян и Рада”, П. Р. Славейков
“Изворът на Белоногата”, Хр. Ботев “X. Димитър”, Π. П.
Славейков “Чумави”, “Змейново либе", А. Разцветников
“Удавници” и др.
БАРД (келт, “bard” - певец) - народен или придворен
певец у келтските народи (ирландци, шотландци,
бретони) през Средновековието. Придворните барди
създавали поезия - лирическа възхвала на благород­
ниците, на подвизите на вождовете и кралете, а
странстващите барди (народни певци) пеели по
празници и тържества, останали единствени пазители
и разпространители на устната епическа традиция до
XVII в. Поезията на бардовете оказва влияние на
романтиците в Англия. В широк смисъл - бард се нарича
поет-изпълнител на своите песни, възпяващ героични
събития.
БАРОКО (БАРОК) (от порт, “barrocco” - перла с
неправилна форма) - 1. Направление в изкуството и
литературата, възникнало през XVII в. в Италия,
Португалия, Испания, съхранило се в някои страни

БАСНЯ

29
(Германия, Австрия, Италия, Русия) и в епохата на
Просвещението. Думата бароко в различните езици
(итал., португал., испански, латински) преди това е с
различни значения, но общото, което ги обединява е
понятието “странно, неправилно, екстравагантно”.
Появява се най-рано в изкуството (музика, архитектура).
За изкуството на барока е присъщ стремежът към
грандиозност и претрупаност в украсата, ефектност,
пищност, предпочитания към извитата линия. Пред­
ставители: Ел. Греко, Д. Веласкес (Исп.), Бернини,
Караваджо (Ит.) и др. 2. В художествената литература
барокът се пренася през 20-те години на XX в. и е сложно
и противоречиво явление. Характерни особености:
стремеж към монументалност, натруфена словесна
украса, многословие, вископарна реч, композиционна
нестройност, мистицизъм и др. В поезията се среща
изкуственост, предвзетост, увлечение по външната
форма на стиха. Представители: Гонгора, Калдерон, Т.
Тасо, Дж. Милтон, Державин и др.
БАСНЯ - жанр на дидактическата литература;
кратък разказ в стихове или проза, в който алегорично
се оценяват човешки постъпки и обществени прояви,
като пряко се извежда нравоучителен извод (поука).
Герои в поучителния сюжет обикновено са животните и
чрез олицетворение (вж.) в тях се представят в
хумористична, иронична, сатирична светлина, човешки
черти и нрави. В повествователната си част баснята е
близка до приказките за животни, новелата (вж.) и
анекдота (вж.), а в моралната (поучителната) част - до
пословиците и сентенциите. Един от първите
европейски баснописци е елинът Езоп (ок. 620 - 560 г.
пр. Хр.), създал къси басни в проза, без отделно
изведена поука. По-късно римските баснописци пишат
в стихотворна форма и отделят поука в края или
началото на творбата - Федер (I в. следХр.). Предста­
вители: Ж. дьо Лафонтен, Т. Мур, Лесинг, Крилов. В
българската литература - П. Р. Славейков, Ив. Вазов,
Ст. Михайловски, Д. Подвързачов и др. Напр.:

БАТАЛИСТ

30

----------------------------------------------------------------------------

Лъщял в сметта безцен алмаз
и гладний петльо се завтекъл,
поклъвнал го и в този час
ядосал ся и рекъл:
- Бъди ти лъскав колко щеш,
зачто ми си? Не ся ядеш!
Мнозина ценят учението, както петелът алмаза.
(П. R Славейков, “Петел и алмаз”)

БАТАЛИСТ - писател, който разработва военна
тематика.
БАТАЛИСТИЧНА ЛИТЕРАТУРА (фр/’bataille” битка) - литературно-художествени произведения с
военен сюжет, в които се изобразяват бойни действия,
военновременен бит с персонажи военачалници и
войници, поставени в изключителни ситуации, в
драматични лични и социални конфликти, трагично
бележещи съдбата им. Такива произведения са:
“Илиада” от Омир, “Огънят” от Барбюс, “На Западния
фронт нищо ново” от Е. Μ. Ремарк, “Война и мир” от Л.
Н. Толстой. В българската литература писателибаталисти са: Й. Йовков (“Земляци”), Л. Стоянов
(“Холера”), П. Вежинов (“Втора рота”) и др.
БЕДНИ РИМИ - рима, в която са съзвучни само
ударените гласни в два стиха: следи - боли, завръща къща, вечен - далечен и др.
БЕЗГЛАГОЛНО ИЗРЕЧЕНИЕ - това, в което липсва
сказуемо (глагол). С тях най-често се изразява наличие,
съществуване на нещо. Напр.: Пусти улици. Прашни
сгради. Тези изречения в художествената литература
се използват за описание. Също за табели, етикети и
др. Изход. Пожарна.
БЕЗЛИЧНА ФОРМА НА ГЛАГОЛА - формата за 3 л.
ед. ч. в сегашно време или формата за среден род
минало време, употребена в несобствен смисъл,
непоказваща лицето, което извършва действието.
Напр.: Мирише на есен. Отнякъде духа. Звъни в
ушите. Святка се.

БЕЛЕТРИСТИКА

31
БЕЗЛИЧНИ ГЛАГОЛИ - глаголи, които изразяват
действие или състояние без техния извършител. Тези
глаголи не се променят по род, лице, число. Напр.:
Разсъмва се. Свечерява се. Застудява се.
БЕЗЛИЧНИ ИЗРЕЧЕНИЯ - едносъставни изречения
с една главна част - сказуемото, чиято форма не
изразява значение за лице. Напр.: В даличината се
развидели. Много се говори, малко се действа.
БЕЗПОДЛОЖНО ИЗРЕЧЕНИЕ - изречение, в което
липсва подлог, една от главните части. Вършителят на
действието е неопределен или не е необходимо да се
назовава. Важно е само действието, а не кой го
извършва. Напр.: Вали. На ъгъла продават вестници.
БЕЗСЪЮЗИЕ (АСИНДЕТОН) (гр. “syndeton”) безсъюзна връзка между еднородните части на
простото изречение или предикативните части на
сложното изречение. Такива стилни фигури се
употребяват в художествената реч, за да бъде тя
стремителна, бойка. Напр.: “Облакът бучи, небето
трещи, земята се тресе - ето какво било битката. ”
(Ив. Вазов, “Иде ли?”).
БЕЗСЪЮЗНО СЛОЖНО ИЗРЕЧЕНИЕ - сложно
изречение, сказуемните части на което се свързват по
своето значение и строеж с ритмомелодични средства,
безсъюзно. Напр.:
Бялото одеало хвърлено на пода, домът пуст,
вратата отворена.
Ужасно време: вятър вие, мокър сняг пада на
парцали.
БЕЗЦЕНЗУРЕН СТИХ - стих, в който няма постоян­
на цензура (вж.), която променя ритъма. Съвременните
поети пишат безцензурни стихове. Напр.:

Сняг, сняг... Станиолена тишина.
Хоризонтът е кръгла бяла луна.
Бели са пътищата. И въздухът е бял.
(С. Цанев, “Бяло ноктюрно”)
БЕЛЕТРИСТИКА (фр. “belles lettres” - изящна
словесност) - общо название на художествената проза

БЕЛИ СТИХОВЕ

32

(разказ, новела, повест, роман); произведения в немерена реч.
БЕЛИ СТИХОВЕ - неримувани стихове в силабическото и силоботоническото стихосложение, които
водят началото си от народната поезия, която
обикновено е неримувана. Белите стихове откриват
възможност за по-свободна фраза, естествен словоред,
като тежестта се пренася върху смисловата и
интонационна роля на ритъма, отличават се с
астрофичност. В бели стихове пише своите трагедии и
комедии У. Шекспир, Байрон в драматичната си поема
“Манфред”, Шилер в драмите “Дон Карлос”, “Вилхелм
Тел”, в поезията на Пушкин, Жуковски и др. В
българската поезия бели стихове използват: П. Р.
Славейков (в поемите си), Хр. Ботев (“Хайдути”, “На
прощаване”), Π. П. Славейков (в поемите си), П. Яворов
(“Нощ”). Напр.:

Самси - и в треска, между тия
оголени стени; вторачен,
гъстеещ полумрак наднича,
подава се от всеки кът;
камина без топливо,
отворена - уста готови
проклятие да изрекат.
(П. К. Яворов, “Нощ”)
БЕСТСЕЛЪР (англ.’’bestseller” - най-търсена, найпродавана книга) - за пръв път списък на бестселъри
се появява на страниците на сп. “The Bookman” (1895 г.).
Отначало в списъка са само белетристични произве­
дения, но от 1917 г. се включват и небелетристичните.
БИБЛЕЙСКИ СЮЖЕТИ - литературни произведения,
чийто сюжет е взаимстван от Стария и Новия завет в
Библията. Библейските сюжети се разработват
свободно от различните творци и често се създават
произведения с ново съдържание и естетически
замисъл. Библейски сюжети са използвали: Д. Алигиери
(“Божествена комедия”), Дж. Милтон (“Изгубеният рай”),

БИЛИНГВИЗЪМ

------------------------------------------------------------------

33

Гьоте (“Фауст”), Т. Тасо (“Освободеният Йерусалим”),
Дж. Байрон (“Каин”), Т. Ман (“Йосиф и неговите братя”)
и др.
БИБЛИОГРАФИЯ (гр. “biblion” - книга + “gräpho” пиша) - съвкупност от указатели, справочници, бюле­
тини, списъци и др., чиято основна задача е да инфор­
мират, регистрират, описват, да систематизират и дават
оценки. Библиографията бива: обща и специална; по
обхват - пълна и подборна; по степен на разкриване
съдържанието - анотация (вж.) и реферат (вж.); по
предназначение - регистрационна, информационна,
критична и препоръчителна.
БИБЛИЯ (гр. “biblia” - книга) - тя е сборник от
канонизирани свещени книги на християнството - Свето
писание с основно съдържание Божието откровение,
дадено на хората, за да намерят пътя на спасение, т. е.
да познаят Бога. Библията е писана в продължение на
1600 г., започвайки от XIV в. пр. Хр. и завършва в края
на I в. от новата ера; има около 50 християнски пророци
и апостоли (“автори") писали в различно време. Състои
се от два основни дяла: Стария завет и Новия завет.
Старият завет съдържа 3 отделни книги, разказващи
за живота на евреите и тяхното общуване с Бога. Новият
завет се състои от 27 книги: първите 4 са евангелията
(вж.) от Матей, Марк(о), Лука и Йоан, възникнали през
втората половина на I и началото на II в. сл. Хр. - те
благовестяват, че божият син, Спасителят на
човечеството, идва на земята. След това са подредени
Деяния на светите Апостоли, Апостолските послания и
накрая Апокалипсис или Откровение на Св. Йоан
Богослов. За първи път на старобългарски език
Библията е преведена от братята Кирил и Методий
(IX в.). През 1871 г. е отпечатана първата българска
Библия в превод от: П. Р. Славейков, д-р Лонг, д-р Ригс
и Христодул Сичанов.
БИЛАБИАЛНИ СЪГЛАСНИ (от лат. “bi” - от “bis” двойно и “labialis” - устен) - двуустни съгласни звукове,
които се произнасят от допира на двете устни (б, п, м).
БИЛИНГВИЗЪМ (от лат. “bilinguis” - двуезичен) двуезичие, употреба на два езика в една държава или
от един народ. Напр. в Канада - английски и френски.
з.

БИОГРАФИЯ

34

БИОГРАФИЯ (гр. “bios” - живот + “gräpho” - пиша) жанр животоописание, литературно произведение, в
което се описват най-важните, обществено значими
етапи от живота и дейността на дадена личност в
хронологична последователност. Биографията
възниква в древността в античната гръцка и римска
литература (“Сравнителни животоописания” от Плутарх,
“Животът на Агрикола” от Тацит и др.). Развива се през
епохите на Възраждането, Просвещението и
Романтизма. През XX в. с особена популярност се
ползват художествените биографии, написани от Ст.
Цвайг, А. Мороа, Р. Ролан, Е. Лудвиг и др. В българската
литература биографии пише 3. Стоянов (на Левски и
Хр. Ботев).
БИТОВА ЛЕКСИКА (гр. “lexika” - речников фонд на
даден език) - част от лексиката на даден език, която
обхваща всекидневната разговорна реч и не се среща
в книжовния език. В нея са включени: вулгаризмите (вж.
Вулгаризми) и някои фразеологични съчетания,
характерни за просторечието. Битовата лексика се
използва в художествената литература като средство
за типизация и индивидуализация на герои и епоха.
Напр.:

Какво ще ни дадеш, историйо,
от пожълтелите си страници? ний бяхме селяни, които миришеха на лук и
вкиснало.
(Н. Вапцаров, “История”)
Като няма прокопсия,
плюл съм в тая орисия.
(П. К. Яворов, “На нивата”)

БИТОВИ НАРОДНИ ПЕСНИ - народно песенно
творчество, изразяващо народния бит, нрави, обичаи,
семеен и обществен живот. Те имат най-голям дял във
фолклора и отразяват характерните традиции в
патриархалния бит на българина през XIX в. Битовите
песни са няколко вида: 1. любовни песни (“Малка мома

БРАХИЛОГИЯ

----------------------------------------------------------------------------

35

цвете брала”, “У Недини слънце грее”, “Поръка на вятъра”
и др.); 2. сватбени песни (“Прощавай, мамо, прощавай);
3. семейни песни (“Два са бора ред поредом расли”,
“Богат Симо”, “Залюбил Стоян Борянка”).; 4. хумори­
стично-сатирични (“Орал дядо на ливадка”, “Тъкала й
Донка престилки” и др.). Битовите народни песни са
лирически и лиро-епически, ярък израз на народопсихологията, поминъка и жизнелюбието на българина.
БЛАГОЗВУЧИЕ (вж. Евфония).
БОГОМИЛСКА КНИЖНИНА - вид средновековна
българска литература, появила се през X в. във връзка
с разпространението на богомилството по времето на
цар Петър, определено от официалната християнска
църква за еретично. Негов родоначалник е поп Богомил,
от тук получава и названието си. Учените причисляват
богомилството към дуалистичните учения, защото
проповядва, че светът се управлява от две начала:
добро и зло; доброто начало Бог и злото начало
Дяволът, управляващи Дух-Материя, Светлина-Мрак,
Душа-Тяло. Земният, видимият свят е творение на злото
и затова богомилите се борят срещу феодалната
държава и официалната църква с нейните канони. Те
създават своя книжнина (същинска и апокрифна).
Същинските богомилски произведения са: “Тайната
книга” (IX в.) и “Катарският требник”, апокрифи с
богомилски елементи са: “Енох”, “Видение Исаево”,
“Откровение Варухово”, “Детство Исусово” и др. Богато
на информация за богомилите е съчинението на
Презвитер Козма “Беседа против богомилите” (X в.),
написано след като официалната църква обявява
богомилството за ерес и го забранява. Но то се
разпространява бързо в Μ ала Азия, Византия, Сърбия
и Босна, а появилите се в Северна Италия и Южна
Франция (XIII в.) дуалистични движения на албигойци
и катари се приемат за вдъхновени от идеите на
богомилството.
БРАХИЛОГИЯ (от гр. “brachys” - кратък и “logos” слово) - 1. Начин за кратко изказване - лаконизъм,
краткословие. 2. Замяна на подробен и дълъг израз с

БУКВА

36

възможно най-малко изразни средства, за да се избегне
претрупаност на речта. Напр.: Народите се борят, за
да се установи траен мир. Народите се борят за
траен мир.
БУКВА - графичен знак в състава на азбуката на
даден език, служещ за обозначаване на звуковете. Една
и съща буква може да обозначава различни варианти
на звука (твърд - мек) или пък един и същ звук да се
отбелязва с различни букви (плод - плот). Една буква
може да изразява два звука (я -йа, ю- иу, щ - шт) или
един звук да се бележи с две букви (дж, дз). В някои
думи една съгласна може да няма звуково съответ­
ствие - вестник-весник(т-непроизносим съгласен звук).
БУКИНИСТ (фр. “bouquin” - стара книга) - дребен
търговец на стари книги, антиквар.
БУКОЛИЧЕСКА ЛИТЕРАТУРА - литературни
произведения, в които идеализирано се представят
пастирите и селския живот. Възниква в старогръцката
и римска поезия в произведенията на Теокрит,
Вергилий, Хораций, Лонг и др., а през Възраждането в творбите на Бокачо, Т. Тасо и др. В българската
литература има елементи на буколическо изображение
в “Нещастна фамилия” от В. Друмев, в идилиите на П.
Ю. Тодоров и др.
БУЛЕВАРДНА ЛИТЕРАТУРА (фр. “boulevard” широка улица) - развлекателна, забавна литература без
особени художествени качества, интригуващо четиво,
добило широко разпространение след Първата
световна война. Жанровете на булевардната
литература са различните детективски разкази, повести,
романи и долнокачествени любовни и приключенски
романи. По-рядко се срещат лирически произведения.
Героите са лишени от дълбока психологическа
характеристика и от възвишени пориви. Те са
престъпници, гангстери, контрабандисти, крадци и
изнудвани - покварени, вулгарни, цинични.
БУРЛЕСКА (итал. “burlesca” - шега) - пародийнокомичен вид, в който комичният ефект се получава от
контраста между темата и езика (банална тема високопарен език). Възниква през XIV - XV в. в Италия
т. нар. бурлескна лирика (Лали, Скарон, Берни).

БЪДЕЩЕ ВРЕМЕ В МИНАЛОТО

37
“БУРЯ И НАТИСК” (нем. “Sturm und Drank”) - лите­
ратурно движение в Германия през 70-те - 80-те години
на XVIII в., назовано по едноименната пиеса на Ф. Μ.
Клингер, противопоставил на нормативната естетика на
класицизма, непритесняваното от правила, свободно
творчество и свободната личност. Движението призо­
вава към бунт срещу феодалните деспотични порядки,
издига идеята за свободата, свободомислието.
Теоретик на движението е Й. Хердер (“За Шекспир”,
“Мисли върху философията на човечеството” и др.).
Движението подготвя появата на Просвещението в
немската литература (Гьоте, Шилер, Лесинг).
БУФОНАДА (итал. “buffonata” - шега) - комедия,
изградена върху груба ирония, пародия, сатирична
импровизация. Началото й е в античната комедия
(Аристофан), в която импровизацията върху злобо­
дневни теми е била широко разпространена. През XVI в.
буфонадата се развива в италианската комедия на
маските, а по-късно в италианската комична опера
(опера буф), водевила, цирковите клоунади и др.
БЪДЕЩЕ ВРЕМЕ - глаголно време, означаващо
действие, което предстои да се извърши след момента
на говоренето. Напр.:

И аз ще бъда сам. Денят ще ме отмине
като разбойник гузен и убиец плах;
денят ще ме отмине, с него ще погине
надежда сетен зрак, на който уповах.
(П. К. Яворов, “Предчувствие”)
Изразява се със сложни глаголни форми, образувани
от частицата ще + сегашно време на глагола: ще дойда,
ще пея. Бъдеще време се използва вместо: 1.
сегашно време за повтарящи се действия (Ще се върна
от гурбет, ще прегърна стара майка, ще се срещна
с мило либе.); 2. повелително наклонение за изразяване
настоятелност (Ще отидеш и ще обясниш постъпката
си.).
БЪДЕЩЕ ВРЕМЕ В Μ ИНА ЛОТО - сложно глаголно
време, което означава действие, което е предстоящо,

БЪДЕЩЕ ПРЕДВАРИТЕЛНО ВРЕМЕ

38

----------------------------------------------------------------------------

бъдещо спрямо минал момент. Напр.: Щях да играя на
двора, но заваля. Неговите глаголни форми се
образуват от спомагателния глагол ща в минало
несвършено време + съюза да + формите на спрегаемия глагол в сегашно време. Парадигма на глагола спя
в бъдеще време в миналото
ед. ч. 1 л. щях да спя
мн. ч. 1 л. щяхме да спим
2 л. щеше да спиш 2 л. щяхте да спите
3 л. щеше да спи
3 л. щяха да спят
БЪДЕЩЕ ПРЕДВАРИТЕЛНО ВРЕМЕ - означава
действие, което ще бъде извършено преди определен
бъдещ момент, за който се говори. Напр.: Когато
открият убийството, той вече ще е напуснал града.
Изразява се със сложни глаголни форми, образувани
от бъдеще време на спомагателния глагол съм + минало
свършено деятелно причастие на глагола.
БЪЛГАРСКА ВЪЗРОЖДЕНСКА ЛИТЕРАТУРА литературата на Българското възраждане е в голяма
степен самоизграждаща се, тъй като творците от XIX
в. не могат да следват традицията на предходните
средновековни столетия, на старобългарската книжов­
ност, могат да подражават само на чужди образци. Все
още е спорен въпросът за периодизацията на
българската възрожденска литература. Периодът от
XV - XVII в. се смята за подготвителен т. нар.
Предвъзраждане, когато с творчеството на писателите
П. Павлович, Хр. Жефарович, Кр. Пейкич, Й. Брадати
се поддържа жива връзката със средновековната
книжнина. Прието е, че Българското възраждане
започва с Паисий (1762 г.) и завършва с
Освобождението (1878 г.). В различните периодизации
на възрожденската литература (Б. Пенев, П. Динеков,
П. Жечев, Д. Леков и др.) се обособяват следните
значими периоди: I период от 1762 г. до средата на XIX в.
с два подпериода: от Паисий до 20-те години на XIX в.
ренесансово-просветителска книжнина и оформяне на
образователна доктрина, манифестирана с появата на
“Рибния буквар” (1824 г.) на Петър Берон; II подпериод
от 20-те години на XIX в. до Кримската война (1853/56 г.) когато се утвърждава книжовният език, появява се

БЪЛГАРСКО ВЪЗРАЖДАНЕ

------------------------------------------------------------------

39

периодичният печат (в. “Български орел” 1846 г. и сп.
“Любословие” 1842 г.), появява се преводна литература.
II период - от Кримската война до Руско-турската
освободителна война (1877/78 г.), когато се постига
самостоятелността на българската екзархия и
пълноценно се разгръща жанровата система на
българската литература; в последното десетилетие,
когато борбите за политическа независимост на
България са в апогея си. Утвърждава се българската
поезия с нейните ярки представители: Н. Геров, Д.
Чинтулов, П. Р Славейков, Г. С. Раковски, Л. Каравелов,
Хр. Ботев; оригинална българска белетристика творят:
П. Р. Славейков, Л. Каравелов, В. Друмев, Пл. Р.
Блъсков. Ражда се българската драма и театър - Д.
Войников, В. Друмев. Развиват се публицистиката и
литературната критика.
БЪЛГАРСКО ВЪЗРАЖДАНЕ - възраждането е
термин, който означава нова епоха в развитието на
западноевропейските народи - преход от феодализъм
към капитализъм, възраждане на интереса към светската
наука и култура, към човешката личност. Българското
възраждане обаче си има своята специфика, чиято
определяща характеристика е стремежът на българите
към свобода и възраждане на българската държавност.
Но то не е само време на бунт и борба срещу робството.
Неговото съдържание е свързано с разпадане на
османската феодална система и широк размах на
национално-освободителното движение, намерило
израз в борбата за национална просвета и култура, за
църковна независимост; в подготовката и осъществява­
нето на национално-освободителната революция за
политическа свобода. Българското възраждане е време
постъпателно и ускорено национално, социално и
културно градителство; културно-исторически
драматичен период, в който българите се себеоткриват
като нация, себепостигат в една национална революция
и драматично себеосмислят, че не е възможно да се
постигне изведнъж и в цялостност националният идеал свободата, разбирана като държавна и църковна
независимост, като притежаване на свой език и култура,

ВАГАНТСКА ПОЕЗИЯ

40
като възможност за икономическо развитие и
преуспяване. Възраждането е епоха, през която
българите откриват своето минало, настояще и бъдеще.

В
ВАГАНТСКА ПОЕЗИЯ (лат. “vagare” - скитам) средновековна поезия, създадена от странстващи
студенти, пишещи на латински, предимно на светска
тематика. Вагантска поезия съдържа “Бурански
сборник” открит през 1803 г. и публикуван 1847 г.
Получава разцвет през XII - XIII в. Представители:
Валтер Шотильонски, Филип Гревски и др. Поезията им
е израз на социален протест срещу бедността,
лицемерието и користолюбието на духовенството, но и
възпява човешките радости - любовта, виното и весе­
лието. Църквата осъжда еретичните им настроения и
ги преследва.
ВАЙМАРСКИ КЛАСИЦИЗЪМ - направление в
немската литература и култура, чието начало се свързва
с пътуването на Гьоте до Италия (1786 г.) и пристигането
на Шилер във Ваймар (1787 г.), а период на разцвета
бележи съвместната работа на Гьоте и Шилер, които
изработват нова естетическа програма, завършваща
историята на немското Просвещение, оказала влияние
върху цялата немска литература. В основата на техните
идеи е мисълта за това, че задачата на изкуството е да
утвърждава хуманистичните идеали на красота и
хармония, характерни за духовния подем и пробуждане
на националното самосъзнание. Гьоте и Шилер
възраждат не само идеите, но и литературните форми
на античността.
ВАЛЕНТНОСТ - способността на думата да се
словосъчетава с други думи.
ВАРВАРИЗЪМ (гр. “varvarismos” от “varvaros” чужд) - думи и изрази, заети от чужд език, чуждици
(авеню, мадам, бизнес, таблоид, хоби). Варваризмите
навлизат в езика при икономически, политически и
културни връзки между народите; при създаване на
нови предмети, понятия, научни открития. В българския

ВЕДИ

41
език навлизат много гръцки думи, свързани с
християнската религия и църква: апостол, икони,
епископ’, други са названия на предмети и дейности:
тетрадка, молив, креват, харесвам и др. От гръцкия
език са възприети и много научни и технически термини.
Латинските думи в българския език са: имената на
месеците, музей, конституция, манифест и много
други термини, възприети чрез гръцкия език. Най-много
са варваризмите от турския език, преминали в
българския език през робските столетия, някои от тях
запазени и до днес в народните говори: сарми, баклава,
дирек, балкан, кусур, таван и др. През първите години
на Освобождението в българския език навлизат и много
руски думи: щастие, горд, сътрудник, понятие и др.,
а също така и много думи от западно-европейските
езици. Варваризми има във всички езици, навлезли и
чрез международните термини, т. нар. международна
лексика. Някои варваризми остаряват, отпадат от
употреба и се превръщат в архаизми (вж. Архаизми).
ВАРИАНТ (лат. “varians, variantis” - променящ се) 1. В широк смисъл-текстови различия между автографи,
копия, ръкописи или печатни издания на едно произ­
ведение. 2. В тесен смисъл - терминът вариант в
различните области на литературната наука има
различно съдържание: а) във фолклористи ката вариант
се нарича текст, значително изменен от първоначалния
от изпълнителите, поради устното му разпространение
(варианти на народна песен, приказка, легенда и др.);
б) в текстологията - различни форми на един и същ
текст, създадени от авторска намеса или от препис­
ваните; тези варианти не са свързани с друга редакция
на произведението, а по-скоро са резултат от
творческата техника на автора или на цензурата (вж.);
в) в лингвистиката - разнообразие, разнотипност на
речта (променяща се морфема или фонема) вж. Корен
на думата.
ВЕДИ (санскр. “veda” - знание) - запазени произве­
дения от древната индийска литература (XI - X в. пр.
Хр.) - четири сборника с молитви, химни и заклинания:
Ригведа (химни), Самаведа (песни), Яджурведа (жерт-

ВЕНЕЦ

42
вени изречения), Архарведа (жречески заклинания).
Химичният сборник ’’Ригведа”, съдържа 1028 химни на
божества, представени в човешки образ. Това са високо
художествени лирични творби, написани в различни
стихотворни размери с разнообразни изразни средства.
Ведите са дали отражение и върху развитието на
българската апокрифна литература.
ВЕНЕЦ - стихотворна форма, при изграждането на
която конструктивна форма има магистралът (вж.);
неголямо стихотворение, всички стихове на което се
разгръщат в отделни строфи. Със стихове на
магистрала, започват и завършват отделните строфи
на венеца (вж. Сонетен венец).
ВЕРЛИБЪР (вж. Свободен стих).
ВЕРСИФИКАЦИЯ (вж. Стихосложение).
ВЕРСИЯ (“versio” - променяне) - 1. в широк смисъл:
едно от няколко различни тълкувания, изложения или
обяснения на събитие, факт, случка; 2. в тесен смисъл:
различни разработки на една и съща тема, при които
идейното съдържание е близко, но се създават
самостоятелни произведения. Например в народното
творчество една версия на песен, приказка се отличава
от друга по съществени признаци: вмъкване на нови
епизоди и образи, подбор на мотиви и т. н. Нова версия
се получава при преработка на народна песен от някой
даровит народен певец или преводаческа версия по
един от преводите на оригиналния текст. Различните
преводи на едно и също произведение може
съществено да се отличават един от друг. Например
известни са около 20 стихотворни и няколко прозаични
преводни версии на “Хамлет” от Шекспир.
ВЕСТИТЕЛ - второстепенен персонаж в античната
драма, който се явява да съобщи случки и събития,
станали извън сцената, но тясно свързани с развитието
на драматичното действие. Това най-вече се налага
заради ограничителното изискване на античната
драматургия за единство на място. Например в
трагедията “Перси” на Есхил разказът на вестителя
заема централно място. Образът на вестителя се среща

ВИД НА ГЛАГОЛА

----------------------------------------------------------------------------

43

и в някои драматични произведения на класицизма (вж.)
под влияние на античната драма.
ВЕСТНИК - периодично печатно издание за текуща
информация за дадена социална сфера и според
предназначението си бива: информационен, полити­
чески, литературен, спортен, финансов, професиона­
лен и др. Според периодичността на издаване
вестниците са: ежедневници, седмични. Първият
български вестник е “Български орел” (1848 г.) издаден
от Ив. Богоров в Лайпциг само в три броя. А първият
български всекидневник е “Секидневний нови нар” на
П. Бобеков. Редактори на свои вестници преди
Освобождението са: П. Р. Славейков (в. “Македония”),
Г. С. Раковски (“Дунавски лебед”), Л. Каравелов
(в. “Свобода”, в. “Независимост”), Хр. Ботев (в. “Дума
на българските емигранти” и в. “Знаме”).
ВЕЧНИ ОБРАЗИ - литературни персонажи в све­
товната литература, които имат трайно общочовешко
значение, символ на човешкия стремеж към свобода,
щастие, висока нравственост, своеобразен ’’знак” на
културата на дадена епоха или обратно - персонажи,
разкриващи човешките пороци, тъмни страсти, аморал­
ност. Защото стремежът към прекрасното може да се
изрази чрез отрицание на безобразното. Безсмъртни
образи са: Прометей, Антигона, Федра, Дон Кихот,
Хамлет, Дон Жуан, Фауст, Плюшкин и др. Традиционно
тук се съотнасят митологичните, легендарните и
библейските герои. Въпреки че отразяват конкретно
историческо време, вечните образи запазват своята
сила на въздействие и върху съвременните читатели.
ВИД (вж. Литературни видове).
ВИД НА ГЛАГОЛА - глагол на категория, показваща
характера на протичане действието във времето,
изразяваща отношението на действието към неговия
вътрешен предел. Категорията вид на глагола се
проявява в две разновидности: свършен и несвършен
вид. 1. свършен вид - глаголната форма означава
завършен предел на действието от неговото възникване
до неговия край. Глаголите от свършен вид се познават

ВИДЕНИЕ

44

по това, че не се свързват с думи, които означават
начало, продължение и край на действието, напр.
започвам, продължавам, спирам (кажа, купя, бутна глаголи от свършен вид). Не образуват заповедна
форма с частиците не: (не кажи!); 2. несвършен вид глаголната форма представя действието в неговото
протичане и се свързва с думи, които представят
начало, продължение и край на действието: започвам
да казвам, спирам да купувам.
ВИДЕНИЕ (лат.”у!8!о” - видение) - религиознодидактически жанр на средновековната литература,
който представя разказ на християнин, който след
смъртта си се оказва в задгробния свят и след завръ­
щането си “по чудо” към живота, открива “виденото” там.
Основно място във видението заема не изображение
съдбата на героя, а картината на отвъдния свят, като
подробно се рисуват мрачни картини на страшни
мъчения на грешниците в Ада и мъките в Чистилището.
Характерен за виденията е богатият фантастичен
елемент, съчетан с битови сцени, с реалистични образи
и детайли. Като литературен жанр видението се оформя
през VIII в., макар че вставни разкази за посещение на
отвъдния свят се срещат още в античната литература
и в паметниците на ранносредновековната литература.
В старобългарската литература са известни виденията:
“Ходене на Богородица по мъките”, “Видение Исаево”
и др. Видението като литературен вид е използвано от
Данте Алигиери в ’’Божествена комедия”, а у нас - от
Михалаки Георгиев в разказа му “Бай Митър Пророкът".
ВИСОК СТИЛ -1. Система от определени езиковоизразителни средства, които се използват в литера­
турата на Класицизма (вж.). Високият стил е откъснат
от разговорния език, от народната реч. Възниква като
подражание на античата трагедия. 2. Иронична
стилизация (вж.), основана върху принципите на високия
стил за езикова характеристика на персонажите и
постигане на комичен ефект чрез контраста между
изкуствено приповдигнат тон и незначителност на израза.
Напр.: Ироничната стилизация в речта на х. Генчо
(“Българи от старо време”, Л. Каравелов), Иванчо Йотата

ВОДЕВИЛ

------------------------------------------------------------------

45

(“Чичовци” от Ив.Вазов), Гороломов (“Приключенията на
Гороломов” от Й. Йовков) и др. 3. Висок стил - характерен
за т. нар. прециозна литература (вж.), която се отличава
с реторичност, високопарност, галантна светска
условност и пълна откъснатост от народния език.
ВИЦ (нем. “witz” - остроумие, шега) - кратък разказ,
отличаващ се с остроумие, шега от неизвестен автор.
Разпространява се устно за развлечение и рядко се
печата в художествените издания. Възниква на
злободневна тема, за да се осмеят негативни прояви
от различни сфери на обществено-политическия живот,
затова и бързо загубват актуалност и “остаряват”.
Вицовете могат да се отнесат към градския фолклор
по начина си на възникване и разпространение. Близки
са до анекдота (вж.).
ВМЕТНАТИ ДУМИ - думи, формално несвързани с
частите на изречението, изразяващи отношението на
говорещия към изказването, към отделните мисли в
речта или насочващи към източника на съобщението.
Такива думи са: по моему впрочем, и така, следова­
телно, моля, меко казано, разбира се, значи, напротив,
в края на краищата, в частност и др.). Напр.: “Чичиков
с необичайна точност разпита, кой в града е
губернатор, кой е председател на палатата, кой е
прокурор - с една дума, не пропусна нито един
значителен чиновник.” (Гогол, “Мъртви души”).
ВМЕТНАТИ КОНСТРУКЦИИ -думи, словосъчетания
и изречения, съдържащи различни допълнителни уточ­
нения, поправки, разяснения. Вметнатите конструкции
могат да се оформят и като части на изречението, но
могат в синтактично отношение да се обособят и като
“чуждо тяло”. Вметнатите изрази се ограждат със скоби
или запетаи и се произнасят с пауза и различна
интонация. Напр.: В жаркото лятно утро (това беше
в разгара на юли) ни събудиха по-рано от обичайното
време.
ВОДЕВИЛ (фр. “vaudeville” от “vau de Vire” - долината
Вир) - малка шеговита пиеса в куплети с анекдотичен
сюжет, съчетана с музика и танц. Възниква във Франция
през XV в., а през XVIII в. в Париж е основан и театър

ВОЕННА ЛИТЕРАТУРА

46

със същото наименование. Като самостоятелен
драматургичен вид водевилът се формира в периода
на Френската революция. Разпространява се в
Германия, Русия през XVIII в., но в края на същия век
постепенно залязва. Водевилът се заменя от оперетата,
която понякога запазва водевилния характер.
ВОЕННА ЛИТЕРАТУРА (вж. Баталистична лите­
ратура).
ВРЕМЕ В ХУДОЖЕСТВЕНАТА ЛИТЕРАТУРА времето, през което протичат изобразените събития и
действия в епически и драматическите художествени
произведения. То обхваща развитието на сюжетното
действие на определен отрязък от живота на героите.
Това художествено време е определеното от него
фиктивно време, което може да протича в миналото,
настоящето и бъдещето. Авторът свободно борави с
него като може да го “разтегли”, “сгъсти” или върне
назад (вж. Ретроспекция), да бъде прекъсвано за
определени периоди. Литературно-художественото
време е условно и по това се различава от реалното,
обективно протичащо време. В съвременната модернистична литература писателите предпочитат “извънвременност” на действието, което е елемент на
антиисторизма в тяхното творчество.
ВРЕМЕ НА ГЛАГОЛА - категорията време означава
кога се извършва действието спрямо момента на
говорене. По отношение на него действията могат да
бъдат представяни като предходни (минали), едновре­
менни (сегашни) или следходни (бъдещи). Основните
глаголни времена са: сегашно, минало и бъдеще, те
именно изразяват тези отношения. Това са прости
глаголни времена, тъй като действието, означено с тях,
се ориентира само към един момент - моментът на
говорене. Когато действието е ориентирано и към още
един допълнителен момент (напр. минал, спрямо
момента на говоренето) глаголните времена имат
сложна глаголна форма и се наричат сложни глаголни
времена сегашно историческо, минало неопределено,
бъдеще в миналото и др.

ВЪЗВРАТНО ЛИЧНО МЕСТОИМЕНИЕ

47

ВСТАВНА (ВМЕТНАТА) НОВЕЛА - завършено
повествование, включено в роман или в повест и като
че ли е вън от основната сюжетна линия. Вставната
новела се въвежда от писателя с цел да изясни момент
от интригата чрез писмо, дневник, документ или да
разсъждава върху морален или философски проблем.
Авторът обикновено мотивира вмъкването на новелата
със среща на персонажи, аналогични случки или
засягане на важен въпрос и пр. Така тя се включва в
основното повествование и не е самоцелна, откъсната
от него. Вставни новели има в романа “Дон Кихот” от
Сервантес (за Карденио и Лусинда, за Дон Фернандо и
Доротея, за пленения капитан и др.). В “Мъртви души”
от Гогол е вмъкната “Повест за капитан Копейкин” и др.
ВТОРОСТЕПЕННИ ЧАСТИ НА ИЗРЕЧЕНИЕТО части на изречението, намиращи се в подчинена връзка
с главните части (подлог, сказуемо) или помежду си и
служещи за пояснение, уточнение и допълнение
значението на главните думи. Видове второстепенни
части: определение, допълнение, приложение,
обстоятелства.
ВУЛГАРИЗМИ (от лат. “vulgaris” - долен, прост, груб простонароден) - груби думи и изрази, несвойствени
за литературната лексика - провинциализъм в езика
(лице - мурта, ям - лапам, преживям, умря - пукна). В
художествената литература вулгаризмите се използват
за речева характеристика на героя и за придаване
грубост, рязкост на стила. Напр.: “Тя се извъртя, да я
вземе мътната, че като ме цапардоса по сурата.”
(А. Константинов, “Бай Ганьо”).
ВЪЗВРАТНА ЧАСТИЦА - частицата си, включена
във възвратното местоимение: себе (си).
ВЪЗВРАТНО ЛИЧНО МЕСТОИМЕНИЕ - местоиме­
ние, което означава, че обектът, назован с допълнението,
съвпада с обекта, назован с подлога в изречението.
Тогава вместо лично местоимение като допълнение
използваме възвратно лично местоимение. Аз се
доверявам само на себе си (а не мене си). Възвратните
лични местоимения не се менят по род и число, имат
пълна (себе си (себе)-, (на) себе си) и кратка (се, си)

ВЪЗКЛИЦАТЕЛНИ ИЗРЕЧЕНИЯ

48

форма. В изречението изпълняват службата на пряко
и непряко допълнение.
ВЪЗКЛИЦАТЕЛНИ ИЗРЕЧЕНИЯ - изречения, в
които изразяването на мисълта е съпроводено с изра­
жение и на чувствата на говорещия. Конструктивен
момент на тези изречения са: междуметията, обръще­
нията, частиците и възклицателната интонация. Напр.:
“Отечество любезно, как хубаво си ти!”(П. Каравелов).
ВЪЗРАЖДАНЕ (РЕНЕСАНС) (фр. “renaissance” възраждане) - прогресивна епоха на преход от Средно­
вековието към Новото време (XIV - XVI в.) в европейската
културна история, започнала в Италия (XIV в.) и около
два века по-късно - във Франция, Германия, Англия,
Испания и други страни. Изборът на термина Възраждане
налага разбирането, че основната отлика на тази епоха
са преоткриването и “възраждането” (усвояването) на
античната гръко-римска култура след продължителната
цивилизационна пауза на средните векове; епоха на
възроден интерес към човешката личност и поведение,
едно ново преоткриване на живота и света. В
противовес на религиозния догматизъм и аскетизъм
Възраждането издига идеала за разкрепостяване на
човешкия дух, за свободата и любовта към човека като
най-висша добродетел, за красотата на човека като
“венец на природата”, нейно най-съвършено творение.
Хуманизмът става идеология на Възраждането - важна
философска и светогледна революция. Хуманизмът и
Реформацията на църквата водят човешкото развитие
от сляпата вяра към критицизъм на ума, към духовно
развитие. За епохата на Възраждането са характерни
всички открития и изобретения, а интересът към антич­
ното изкуство и философия води до създаване на
образци в изкуството, скулптурата, литературата и др.
Възраждането завинаги разколебава средновековната
ограниченост и схоластика и поставя основите на
духовното развитие на народите през следващите
епохи. Видни представители на възрожденската
европейска литература: У. Шекспир, Μ. Сервантес, Фр.
Рабле, Е. Ротердамски, Т. Мор, П. Ронсар и др.
ВЪЛШЕБНИ ПРИКАЗКИ (вж. Приказки).

ВЪПРОСИТЕЛНИ МЕСТОИМЕНИЯ

------------------------------------ 49
ВЪНШНА РЕЧ - реч, облечена в звуци, имаща
звуково изражение, реч, която гласно произнасяме.
ВЪОБРАЖЕНИЕ - 1. В психологически смисъл:
способност да се извикват в съзнанието и произволно
да се комбинират образи на предмети и събития. За
пръв път във философията на Платон се разглежда
като самостоятелна духовна способност. 2. В естетически
смисъл въображението е важна съставна част от
творческия процес, способност на писателя да изгражда
цялостни образи въз основа на запас от жизнени
впечатления и преживявания като ги комбинира,
доизмисля и съчетава детайли, за да създаде в
съзнанието си нова представа, нов образ, нов свят. И
този новосъздаден образ придобива естетично
съдържание като е одухотворен, т. е. “оживен”, за да
стане единствен и неповторим. Тази дейност на
творческото въображение се проявява в подбора и
съчетаването на детайла (вж.). Творческото
въображение зависи отличната надареностна автора,
от житейния му запас от представи и от идейноестетическите му възгледи.
ВЪПРОСИТЕЛЕН ЗНАК - препинателен знак, който
се поставя: а) в края на въпросителното изречение; б) в
скоби за изразяване на съмнение или недоумение на
пишещия, най-често вътре в цитиран текст. Напр.: '‘Вече
пеещите (?) и светлите (?) кръгове седяха около
масата.”, Що за странен подбор на думи! (Белински);
в) вътре във въпросителното изречение с еднородни
части с цел да се разчлени въпроса: “Кой ви гони:
решение на съдбата ли? тайна завист ли? открита
злоба ли?” (Лермонтов).
ВЪПРОСИТЕЛНИ МЕСТОИМЕНИЯ - местоимения,
които се употребяват вместо названия на неизвестни
обекти и признаци, когато питаме за тях (кой, коя, кое,
кои - обикновена форма); (какъв, каква, какво, какви - за
признаци); (чий, чия, чие, чии - за притежание); (за
количество - колко, колцина)', (що - за животни и предмети).
В изречението въпросителните местоимения могат да се
употребяват самостоятелно или да придружават име,
именно словосъчетание. Употребени самостоятелно найчесто изпълняват службата на съгласувано и
4.

ВЪПРОСИТЕЛНО ИЗРЕЧЕНИЕ

50

несъгласувано определение. Напр.: Чия рисунка е найсполучлива? Колко цветя отглеждаш на терасата?
ВЪПРОСИТЕЛНО ИЗРЕЧЕНИЕ - изречение, което
съдържа въпрос. Различават се: въпросително собстве­
но: Далече ли живеете?’, въпросително утвърдително:
Та сега не знаеш ли, че си виновен?·, въпросително
отрицателно: Нима мога да не ти вярвам?; въпроси­
телно подбудително: Защо не ми помогнеш?; въпроси­
телно риторично: Кой не знае Чавдар войвода?
ВЪТРЕШЕН ДРАМАТИЗЪМ (вж. Монолог).
ВЪТРЕШЕН МОНОЛОГ - важен похват в
психологизма, означаващ дълбоко възпроизвеждане на
мисли и преживявания от литературния персонаж, които
чрез посредничеството на автора стават достъпни за
страничния наблюдател - читателят. Вътрешният
монолог частично отразява свойствата на вътрешната
реч: съчетаване на логическото мислене с интуицията,
недоизказаност на мисълта, немотивирано свързване
на понятията, образно мислене. Целта е, да се покаже
персонажа в момент на виеше духовно и емоционално
напрежение. При някои автори по своята дълбочина
вътрешният монолог достига до границата на друго
понятие в психологизма - поток на съзнанието (вж.).
ВЪТРЕШНА РЕЧ - тази, която не се произнася
гласно, беззвучна, непроизносима, реч вътре в самите
нас, която мислено произнасяме. Вътрешната реч се
различава от външната по своята лаконичност,
накъсаност (вж. Монолог).
ВЪТРЕШНА РИМА-думи или изрази вътре в стиха,
които се римуват с думата в неговия край или в думи и
изрази в следващите стихове. Тя придава по-голяма
изразителност и музикалност на стихотворението. Напр.:

Блесне, стихне сетне светне в пламъците
многоцветни,
и развее, разпилее пара, пепел, гръм и дим,
а тълпите бледолики къмто градските
портики
хукват, трупат се и чупят пръсти в плач
неутешим.
(Хр. Смирненски, “Бунта на Везувий”)

---

ГАТАНКА

51

ГАДАТЕЛНИ КНИГИ - фолклорен жанр, който се
отнася към гаданията, предсказанията, основани върху
митологично-религиозни вярвания. Гадателните книги
се появяват като апокрифна литература (XI в.) и са дял
от българската средновековна книжнина. Такива книги
са: “Месецослов”, Тръмник”, “Коледник”, “Лунник”,
“Съновник” и др.
ГАЛИЦИЗЪМ (фр. “gallidsme” - от Галия, старото
наименование на Франция) - дума, израз или
словосъчетание, взаимствани от френския език, които
не се поддават на буквален превод: парвеню, пардон,
мерси и др.
ГАТАНКА - жанр на народните умотворения, кратко
изречение, израз с иносказателно значение, което
трябва да се разпознае. Напр.:

Черен Димо без кости,
на небето ходи на гости.
Що е то?- димът

или
Син вир дъно няма.
(небето)

Състои се от две части: загадка (въпрос) и отгадка
(отговор). Аристотел е наричал гатанката добре съста­
вена метафора. Но по-точно е определението на Аникин
“Поетически замислено описание на предмет или явле­
ние, направено с цел да се изпита съобразителността
на човека, както и да се приучи на поетически поглед
към действителността”. Източник на гатанката е тайнст­
вената реч, която се среща във Ведите (вж.), Библията
(вж.), в митологията. Затова в гатанките широко се
използват: метафори, метонимии, сравнения, антитези,
звукоподражение и др. За да бъде сполучлива, тя
трябва да е трудна за отгатване, но макар и преносно
да насочва към отговора. Най-често се изгражда в
мерена реч. а когато е по-дълга се придружава с
въпроса “Що е то?”.

ГЕОНИМ

52
ГЕОНИМ (гр. “gea” - земя + “onoma” - име) - псевдо­
ним, в който се съдържа името на селището, държавата,
народността, загатващи за родно място, произход,
селище, свързано с дейността на лицето. Напр.: Филип
Македонски, Теодосий Търновски, Константин
Преславски, П. Хилендарски, Ив. Рилски, Софроний
Врачански и др.
ГЕОРГИКИ (гр. “georgikös” - земеделски) - жанр на
античната дидакгическа поезия, възпяваща земеделския
труд и спокойния живот. Георгики е писал древно­
гръцкият поет Хезиод (VIII - VII в. пр. Хр.). Книгата му
“Трудове и дни” в стихове рисува мирния, радостен труд
в лоното на природата, скърбите и страданията от
социалната несправедливост. В римската литература
Вергилий пише поемата “Георгики”, в която идеализира
селския бит. Георгиките са разновидност на буколическата поезия (вж.).
ГЕРОИЧЕН ЕПОС - дял от народния стихотворен
епос (вж.), исторически песни, поеми-епопеи, в които
точно се изобразяват важни за даден народ исторически
събития и подвизи на герои. Характерни са: хиперболизацията на образите, величавост на събитията,
епическа широта на разказа и тържествен тон на
повествованието. Песните от героическия епос се
обединяват в цикли. По този път възникват героическите
поеми “Илиада” и “Одисея”, индийските “Махабхарата”
и “Рамаяна”, англо-саксонската “Буевулф”, френската
“Песен за Ролан”, немската “Песен на Нибелунгите” и
др. В българския героичен епос за Крали Марко има
много песни, но не се създава национална героична
поема.
ГЕРОИЧЕСКА ИДЕАЛИЗАЦИЯ (гр. “herös” - герой
+ “idea” - понятие) - представяне на човека и човешките
дела с хиперболизиране на положителното и възвеличаване на борческите прояви в светлината на героичновъзвишеното. Този похват на художественото изобра­
жение е характерен за героическия епос. Основни
художествени средства за осъществяване на
героическата идеализация са: контрастът, градацията,
хиперболата, лирически отстъпления, възторжена

ГЛАВНИ ЧАСТИ НА ИЗРЕЧЕНИЕТО

------------------------------------------------------------------

53

патетика и реторика. Например героичната идеализация на образа на Крали Марко:

Па се качи коню на рамене,
па се спете низ гора зелена,
като махна сабя дамаскина,
троица са изведнъж паднали...
(“Крали Марко освобождава
три синджира роби”, Нар. песен)

В българската литература героическа идеализация
ползва Ив. Вазов в одите от цикъла “Епопея на забра­
вените”. w
ГЕРОЙ (вж. Положителен герой).
ГЕРОЙ, ЛИРИЧЕСКИ (вж. Лирически герой).
ГЕРМАНИЗЪМ (от лат. “germanismus” - германски) дума, израз или словосъчетание, взаимствани от немски
език като чужди думи: денди, яхтсмен, фройлайн,
церемониалмайстор, полисмен. Много германизми са
навлезли от военната терминология, администрацията,
търговията.
ГЛАВЕН ГЕРОЙ - персонаж в литературното произ­
ведение, който е в центъра на художественото изобра­
жение с най-пълна и задълбочена психологическа
характеристика и е двигател на сюжетното действие.
Той е носител на идейно-естетическия замисъл на
автора, на художествената идея на литературното
произведение. Затова творческият успех на писателя е
в зависимост от изображението на главния герой като
типичен характер с индивидуални неповторими черти.
Според естетическата доминанта на художественото
изображение главният герой може да бъде положи­
телен, отрицателен (антигерой), комичен или траги­
чески. И макар да изпъква над останалите (второсте­
пенни) герои в произведението, главният герой влиза в
различни взаимоотношения с тях, за да се постигне поголяма правдивост и жизненост на образа.
ГЛАВНИ ЧАСТИ НА ИЗРЕЧЕНИЕТО - тези, които
образуват основното смислово ядро на изречението подлог (предмет, за който искаме да съобщим нещо) и

ГЛАГОЛ

54
сказуемо (това, което съобщаваме като действие или
състояние за този предмет). Кучето лае.
ГЛАГОЛ - изменяема самостойна част на речта,
която обозначава действие или състояние и притежава
граматическите особености - лице, число, време, вид,
залог, наклонение. Глаголът има форма за три лица,
за две числа и осем времена. В изречението изпълнява
основна функция като сказуемо.
ГЛАГОЛИЦА - една от двете първи азбуки на
старобългарския език (вж. Кирилица). Предполага се,
че е първата славянска азбука създадена от Константин
Кирил през IX в., разпространена в България през IX XI в., по-късно изместена от кирилицата. Названието
си е получила от старобългарската дума глагол - слово.
Различава се от кирилицата с по-сложния рисунък на
буквите.
ГЛАГОЛНИ ИЗРЕЧЕНИЯ (вж. Безподложни
изречения).
ГЛАСНИ ЗВУКОВЕ - звукове на речта, образувани
при свободното преминаване на въздушната струя през
устната кухина с участието на говорните органи при
почти пълно отсъствие на шум. Такъв звук се нарича
тон. В българския език гласните звукове са 6: а, ъ, о, у,
е, и. Образуват се с движение на езика и устните.
Според артикулацията си гласните звукове са: 1. според
положението на езика: предни - е, и; задни - а, ъ, о, у;
2. според широчината на прохода между езика и
небцето: тесни - ъ, y ц широки - е, о, а; 3. според
участието на устните: закръглени (лабиални) - о, у,
незакръглени (нелабиални) - е, и, ъ, а. Гласните се
различават от съгласните по това, че могат да образуват
срички. Думата има толкова срички, колкото гласни
съдържа.
ГЛЕДНА ТОЧКА - положението на “наблюдателя”
(повествовател, разказвач, персонаж) в изобразения
свят (във времето и пространството, в социалната,
идеологическа и езикова среда), което определя
неговия кръгозор, както по отношение на “обема”
(полето на зрение и степен на разбиране) тъй и в
оценката на възприетото. Гледната точка изразява и

ГОТИЧЕСКИ РОМАН

55
авторската оценка на този субект “наблюдател”.
Изучаване на гледната точка в художествения текст е
особено необходимо за литературата на XIX - XX в.,
където остро стои въпросът за неизбежната зависимост
на “картината на света” от своеобразно възприемащото
съзнание и необходимостта от взаимен коректив.
ГЛОСА (от гр. “glossa” - език, реч, дума) -1. Термин
в граматиката и в поетическата реч за думи, които имат
неясно значение или са остарели, малко употребявани
(диалектизми, жаргонизми, професионализми). 2. Тъл­
куване, обяснителни бележки за неясна дума, израз в
даден текст. В старите ръкописи преписваните са имали
глоси в полето.
ГЛОСАР (от гр. “glossarium” - сбор от гласни) - тъл­
ковен речник на архаични, рядко употребявани думи. В
печатни издания на старите ръкописи глосарят е
поместен в края на текста.
ГОВОР - разновидност на общонародния език,
използван за общуване на малка територия, област
(Родопски говор, Шопски говор, говор на селото) (ср.
Диалект и наречие).
ГОЛИАРДИ (вж. Ваганти).
ГОНГОРИЗЪМ (исп. “gongorisimo” - собст.) - направ­
ление в испанската поезия от XVII в., назовано по името
на своя лидер и създател Луис де Гонгора - и - Арготе
(1561 -1627 г.). От 1610 г. Гонгора започва да разработва
“тъмен” стил в поезията, който е близък до маниеризма
(вж.) и бароко (вж.), до прециозната литература (вж.)
във Франция. Гонгоризмът създава усложнена високопарна форма, изобилстваща с метафори, архаизми от
гръцки и латински, а също и непривичен за испанския
език синтаксис. Всички тези новости на Гонгора
предизвикват литературна дискусия, като го упрекват,
че замъглява съдържанието с чисто словесната игра.
Гонгоризмът оказва влияние върху ранното творчество
на испанските поети: Μ. Ернандес, Ф. Г. Лорка, Р.
Алберти и др.
ГОТИЧЕСКИ РОМАН (англ. “Gotie novel” - роман
на ужасите и тайните в западноевропейската и
американска литература) - традиционно за първи

ГРАДАЦИЯ

56

----------------------------------------------------------------------------

готически роман се счита английският роман “Замъкът
Отранто” (1764 г.) на X. Уолпол, който го назовава
“готически” в смисъл “средновековен”. По-късно
понятието готически се преосмисля като синоним на
ужасното, страшното, свръхестественото. Готическият
роман е построен върху фантастичен сюжет: човекът е
играчка на тъмните сили, на свръхестествени явления,
попада в мистичен свят на замъци и гробища на фона
на зловещ пейзаж. С реалистичното преплитане в
описанието и детайли от бита още повече се усилва
напрегнатостта в повествованието, внушавайки
чувството за кошмарност. Разцветът на готическия
роман е в епохата на предромантизма и романтизма
(XVIII - XIX в.). Най-ярките образци на жанра са:
“Удолфски тайни” (1794 г.) и “Италианец” на Ана
Ридклиф, “Монах” (1796 г.) на Μ. Г. Люис, “Франкенщайн”
(1818 г.) от Пария Шели и др. Готическият роман оказва
влияние върху ранното творчество на Дж. Байрон, У.
Скот, Балзак, В. Юго и по-късно поставя началото на
трилъра (вж.).
ГРАДАЦИЯ (от лат. “gradatio” - постепенно
усилване) - стилистическа фигура, средство на
поетическия синтаксис, изградена върху изреждане на
еднородни езикови части с цел да се засили (по-рядко
намали) смислово-емоционалното внушение. Града­
цията бива: 1. възходяща - подреждане на думите в
ред, за усилване, повишение на значението: “Дойдох,
видях, победих” (Ю. Цезар); 2. низходяща - разполо­
жение на думите в ред, намаляващ значението. Напр.:

А тиранинът върлува
и безчести край наш роден
- коли, беси, бие, псува
и глоби народ поробен.
(Хр. Ботев, “В механата”)

ГРАМАТИКА (гр. “grammatike”) - раздел от езикозна­
нието, съдържащ съвкупност от правила за промяна
на думите, свързването им в словосъчетания и
изречения, видовете словосъчетания и типове

ГРАМАТИЧЕСКО СЪГЛАСУВАНЕ

---------------------------------------------------------------------------57
изречения. Граматиката има два дяла: Морфология и
Синтаксис.
ГРАМАТИЧЕСКА КАТЕГОРИЯ (гр. “kategoria” съждение, определение) - най-големите лексикограматически раздели на думите, обединени от общи
синтактически, морфологически и семантични признаци.
Категория на глагола. Категория на наречието.
ГРАМАТИЧЕСКА НОРМА - отнася се до словообра­
зуването, морфологията и синтаксиса на езика. Между
основните съставни части на езика граматиката
изпълнява организираща роля чрез езиковите норми
при използване на езиковите единици в речта. Нормите
на съвременния български книжовен език включват
също и правописната, пунктуационната и правоговорна
норма в писмената и устната реч.
ГРАМАТИЧЕСКА СТИЛИСТИКА - учение за изрази­
телните свойства на частите на речта и техните форми;
стилистическите възможности на синтактичните
конструкции, а също и учението за целесъобразния
подбор и организация в речта на граматическите
езикови средства (вж. Стилистически синтаксис).
ГРАМАТИЧЕСКА ФОРМА - езикови средства,
служещи за изразяване на граматически значения.
Напр. в думата снемам окончанието насочва към 1 л.
ед. ч., сег. време, изявително наклонение. Затова грама­
тичната форма представлява единство на граматично
значение и на способите за неговото изразяване.
ГРАМАТИЧЕСКО ЗНАЧЕНИЕ - сборът от грамати­
чески признаци на дадена дума. За разлика от
лексикалното значение, което е индивидуално,
свойствено на една дума, граматическото значение е
общо за думи, които принадлежат към една част на
речта. Граматическото значение се изразява чрез
окончанието и определителния член при изменяемите
части на речта, при което те променят формата си и
влизат в разнообразни връзки помежду си.
ГРАМАТИЧЕСКО СЪГЛАСУВАНЕ - съответствие
на формите между определящата дума и формите на
определената дума. Множеството чайки излетяха във
висините.

ГРАФОМАНИЯ

58
ГРАФОМАНИЯ (гр. “gräpho” - пиша + “mania” лудост) - Страст към литературно творчество, неподкрепено с талант, дарба и признание на читателите.
Феноменът графомания и нейната разновидност - метромания (вж.), получава разпространение през XVIII в.,
когато излиза модата на съчинителството и стихотворчеството. Графоманът е неудачен, но плодовит писател,
съчетаващ бездарието с манията за величие.
ГРАФОНИМ (гр. “graphio” - пиша и “onoma” - име) псевдоним, който се състои от отделни букви, цифри
или др. знаци. Георги Бакалов (4/2) - Г - 4-та по ред
буква в азбуката; Б - 2-ра по ред буква от азбуката.
Графонимите са по-рядко срещани и се употребяват
при шпионаж или полицейско преследване.
ГРОТЕСКА (итал. “grottesco” от “grota” - пещера) 1. Вид условна фантастическа образност, демонстра­
тивно нарушаваща принципите на правдоподобност, в
която причудливо и алогично се съчетават несъчетаеми
в реалността образни планове и детайли. Гротеска са
били назовани орнаменти, открити в края на XV в. от
Рафаел при разкопките на древноримските терми Тита.
Отличителен белег на тези орнаменти: виещи се
стилизирани образи на свободно съчетание на хора,
животни и растения често с демоничен характер. 2. В
художествената литература гротеската е похват за
изображение на персонажи и други образи чрез
осмиване, окарикатуряване дори до абсурд. Елементи
на гротесково изобразяване се срещат още в
древногръцката литература, в лириката. Напр.:
Уродливият образ на Терсит от “Илиада” на Омир, покъсно в творчеството на: Фр. Рабле (“Гаргантюа и
Пантагрюел”), Дж. Суифт (“Пътешествията на
Гъливер”), А. Франс (“Островът на пингвините”), Н. В.
Гогол (“Нос”) и др. У нас - в творчеството на Л. Каравелов
(“Маминото детенце”), Св. Минков (“Сламеният
фелдфебел”, “Дамата с рентгеновите очи”), Й. Радичков
(“Бомбето”, “Верблюд”) и др.
Напр.: Една сутрин Грегор Замза се събуди след
неспокойни сънища и откри, че в леглото си се е

ДАДАИЗЪМ

---------------------------------------------------------------------------59
преобразил в огромно насекомо. Лежеше на твърдия
си черупчест гръб и като повдигна малко глава видя
кафявия си изпъкнал корем, разделен на дъговидни
плътни ивици... Пред очите на Грегор безпомощно
мърдаха множество крачка, окаяно тънки в сравнение
с едрото тяло.
(Фр. Кафка, “Преображението”)
ГРУПА НА ПОДЛОГА - включва подлога + всички
определения към него.
ГРУПА НА СКАЗУЕМОТО - включва сказуемото +
второстепенните части, които го поясняват (допъл­
нение, обстоятелствено пояснение, сказуемно опреде­
ление и определенията към тях).

д
ДАДАИЗЪМ (фр. “dadä” - дървено конче; думата е
подбрана в случайно отворена страница от речника) модернистично направление в литературата и
изкуството, възникнало след Първата световна война
едновременно в Цюрих (Швейцария) и Ню Йорк от
художници и поети - емигранти и след войната, раз­
пространило се във Франция и Германия. Постепенно
замира към 1922 - 1923 г. Войната - тази варварска
кланица до голяма степен става катализатор за
формиране идейно-естетическата платформа на
дадаизма. Тя носи усещането за безсмислие на
човешкото съществуване, доказва нищожността на
човешкия живот. Усещайки крехкостта, чупливостта на
зданието на европейската култура, дадаистите стигат
до мисълта за унищожение на човешкия разум и
всичките му завоевания. Отричат рационализма, логи­
ката, мисленето и прокламират непосредствеността на
“детското” ирационално възприемане на света.
Дадаистката поезия се свежда до съзнателно търсене
на безсмислени и изкуствени словосъчетания; образът
и думата се разпадат, разлагат на фигури от букви, думи
и страшни звукоподражателни ефекти. Анархистичният
бунт на дадаизма обаче стига до краен нихилизъм:

ДАЙДЖЕСТ

60

----------------------------------------------------------------------------

“Нищо. Пустота. Дупка.” (Г. Грос). Представители: Тр.
Цара, Л. Арагон, П. Елюар, Ж. Кокто и др. След
разпадане на дадаизма неговите представители във
Франция се присъединяват към сюрреализма (вж.) и
експресионизма (вж.).
ДАЙДЖЕСТ (англ. “digest” - кратко изложение,
резюме, обзор) - 1. Издание, съдържащо съкратено
изложение на художествено или друго произведение;
справочник; обзор на периодична литература. 2. Пе­
риодично издание, препечатващо материали или техни
фрагменти от други издания. Като дайджест са
публикувани и редица художествени произведения от
световната литература. Много разпространен в САЩ и
др. страни.
ДАКТИЛ (гр. “daktylos” - пръст) - 1. В античното
стихосложение трисложна стъпка от четири мори,
състояща се от 1 дълга и 2 кратки (- и о). Употребявана
предимно в хекзаметър и пенаметър. 2. В силаботоническото стихосложение - трисрична стъпка, в която
първата сричка е ударена, а следващите две неударени (A uu). В зависимост от броя на стъпките
дактилът може да бъде двустъпен, тристъпен,
четиристъпен и т. н.
Напр.:
Моите спомени
двустъпен птици в нощта,
дактил
скитат бездомни,
скитат унесени
вън от света.
(Н. Лилиев)

ДАКТИЛНА РИМА - рима, при която ударението
пада върху третата сричка, броена от края на стиха. Тя
е характерна не само за стихотворения, написани в
дактил. Напр.: нощите - пещите; поместите вестите; просторите - затворите; непогалена непрежалена.
ДАМАСКИН (собст.) - 1. Компилативен църковен
сборник, разпространен у нас през XVII - XVIII в.,
съдържащ поучителни слова от Дамаскин Студит -

ДВОЙНСТВЕНО число

------------------------------------------------------------------

61

гръцки църковен писател (“Съкровище”, 1558 г.).
Възникнали под гръцко влияние, дамаскините се
разпространяват широко у нас като се обогатяват от
свободния превод и вмъкването на нови откъси, които
свързват поучителните слова с българската дей­
ствителност, с българския народностен език. 2. Слово
или поучение, четено в църква.
ДАМАСКИНАР - съставител, преводач или преписван
на дамаскини (вж.). По-известни български дамаскинари:
Йосиф Брадати, поп Пунчо, даскал Недялко, поп Тодор,
йеромонах Роман и др.
ДАСКАЛСКА ПОЕЗИЯ - нравоучителни стихотво­
рения и песни за училищни празници, написани през
първата половина на XIX в. от български възрожденски
учители. Даскалската поезия не се отличава с
художествени достойнства, но е една необходимост за
образованието, а и в известен смисъл е опит за начало
на новобългарската поезия. И макар в повечето случаи
да е създадена по подражание на образци от гръцката,
сръбската и руска поезия и по-рядко от народните
песни, тя събужда интереса към поетическо творчество
у такива учители като: Н. Геров, Д. Чинтулов, П. Р.
Славейков и др., които стават ярки представители на
новобългарската поезия.
ДВОЙНИ СЪГЛАСНИ - при словообразуване на
думите крайните съгласни звукове на две съседни
морфеми може да бъдат еднакви и по такъв начин да
се получат двойни съгласни звукове. Напр. последната
съгласна на представката да съвпадне с първата
съгласна на корена (беззъб, раззелени). Последната
съгласна на корена да съвпадне с първата съгласна от
наставката или членната морфема (звънна, пленник,
пролетта). При сложните думи от съвпадение на
съгласните от двата съседни корена (петтонен,
осемметров). При мн. число на прилагателните имена,
завършващи на нен (конен - конни, есенен - есенни).
ДВОЙНСТВЕНО ЧИСЛО - форма за число,
отделяща два предмета както по отношение на един
предмет, така и по отношение на множество предмети.
В съвременния български език такава форма не съще-

ДВОЕТОЧИЕ

62

ствува, но остатъци от нейното влияние съществуват
(два стола, две сестри, два коня).
ДВОЕТОЧИЕ - препинателен знак, който се поставя:
1. след обобщаващата дума преди изброяването на
еднородните части. Тя набра лалета: бели, червени,
жълти; 2. в безсъюзното сложно изречение между
съставящите го части, насочвайки към причината,
основанието за това, за което се говори в първата част.
Ще ви кажа само едно: не трябва да стоите и
бездействате; 3. след авторските думи пред пряката
реч. И той каза: “Разбрах”.
ДВУГЛАСЕН ЗВУК (вж. Дифтонг).
ДВУСТИШИЕ (ДИСТИХ) - строфа, съставена от два
стиха, като най-често двата стиха се римуват. Употре­
бява се като самостоятелно стихотворение в жанра
епиграма (вж.), епитафия (вж.), сентенция (вж.). У нас
дистих пишат: П. Р. Славейков, Ст. Михайловски, Н.
Лилиев и др. Напр.:

На охлюва съдбата е такава квартирата му да го надживява.
(В. Ханчев, “Джобна менажерия”)
ДЕЕПРИЧАСТИЕ - неизменяема, нелична форма
на глагола, съчетаваща признаци и свойства на глагола
и наречието. Деепричастието означава допълнително
(второстепенно) действие, извършващо се едновременно
с действието на глагола. Вършителят на двете действия
е един и същ. Напр.: Влезе в стаята, треперейки от
студ. В изречението деепричастието изпълнява ролята
на обстоятелствено пояснение за начин. Напр.: Той
вървеше, свиркайки с уста. По-често се употребява в
художествената литература и в научни текстове.
Деепричастието винаги се отделя със запетая. А
отрицателната частица не се пише отделно от него (не
виждайки, не знаейки). Деепричастията придават поголяма стегнатост на речта.
ДЕЙСТВИЕ - 1. Постъпките на персонажите в
епическите и драматическите произведения в тяхната
взаимна връзка, съставящи (наред със събитията,

ДЕКАДЕНТСТВО

------------------------------------------------------------------ -

63

протичащи независимо от намеренията на героите)
важна страна на сюжета. Всяко човешко действие,
психически мотивирано, разкрива същността на
индивида, неговите цели, намерения, типични за
неговия характер, изживявания, мисли и др. В
художествената литература изображението на
човешките постъпки и действия е основно средство за
изграждане на художествените образи, на техните
характеристики. Напр.: “Серафим, гологлав, със
сплъстена посивяла коса, седеше на пейката, режеше
по малко с една костурка от хляба си и сладко-сладко
дъвчеше сухите залъци... Две-три врабчета
подскачаха към Серафим и той се пазеше да не
мръдне, за да могат да си вземат някоя трохичка. ”
(И. Йовков, “Серафим”) 2. Последователен ход на
събитията, случките и ситуациите, в основата на които е
жизнено противоречие, борба, конфликт, типични за
дадено общество, Действието е тясно свързано със
сюжета (вж.) и има няколко основни момента, които
съвпадат с тези на сюжетното развитие - завръзка,
кулминация и развръзка (вж. с.). Действието е в
зависимост от рода и вида на литературното произве­
дение. В епическите творби то е по-умерено, прекъсвано
от описания, характеристики, лирични отстъпления,
авторови разсъждения, а в драматическите най-често е
целенасочено, концентрирано, динамично и конфликтно.
Действието във всяка литературна творба е своеобразно
и специфично. 3. Част от драматическо произведение
или спектакъл.
ДЕКАДЕНТСТВО (фр. “decadence” от лат. “decadentia” - упадък) - общо название на различни литера­
турно-художествени направления в западноевропейската,
руската и американската култура на границата на XIX XX век, за която е характерна митологизацията “края
на века”, епоха на гибелна криза, преоценка на
ценностите, “раздяла и очакване”. В този смисъл
декаденството е сложно многопланово явление.
Понякога се отъждествява с термина “модернизъм”
(вж.); руският поет К. Балмонт го определя като
“упадъчно”. Обикновено го представят като антиреа-

ДЕНТАЛНИ СЪГЛАСНИ

64

листично, в смисъл на рязко отклонение от утвърдените
реалистични традиции в художественото изображение.
В същност декаденството е по-скоро символ на
преходност, на нови търсения, отколкото на упадък и
израждане. Търсят се ново съдържание, нови форми и
нови изобразителни и изразителни средства в
изкуството. Названието е използвано за пръв път в
сборник литературни пародии, издаден в Париж (1885 г.)
от Пол Верлен, към него се приобщават и други млади
поети-символисти (Рембо, Маларме). През следващите
години се обединяват около сп. “Декадент” и
творчеството им представя интелектуалното без­
покойство и моралната несигурност на декадента. В
творчеството на много от представителите на
декаденството са постигнати върхови художествени
достижения в областта на поезията и прозата, създава
се най-изтънченото словесно изкуство. Такива майстори
на словото са: О. Уайлд, А. Рембо. П. Верлен, Μ.
Метерлинг, А. Суинбърн, Ст. Георге, Μ. Рилке, Д.
Мережковски, Л. Андреев и българските поети Н.
Лилиев, П. К. Яворов, Т. Траянов, Д. Дебелянов и др.
ДЕНТАЛНИ СЪГЛАСНИ (вж. Зъбни съгласни).
ДЕТАЙЛ (фр. “detail” - част, подробност) - особено
значим, отделен елемент на художествения образ;
частица от художественото цяло, микрообраз, в който
се отразяват естетически закономерности - сърцевина
на художественото изображение. Идейно-художестве­
ната функция на детайла се проявява по различен
начин в зависимост от родовите и видови жанрове на
творбата. Например в малките епически жанрове той е
кратък с пределна емоционална натовареност, а в поголемите - по-обширен. Особено важна е функцията
на детайла при обрисовката на: 1. портрета на
персонажите (напр. Боримечката от “Под игото” на Ив.
Вазов); 2. на постъпките и чувствата на героите (“Дядо
Йоцо гледа” от Ив. Вазов); 3. на обстановката (гостната
стая на г. Марко от “Под игото” на Ив. Вазов); 4. на
пейзажа (“По жътва”, “Напаст божия” от Ел. Пелин).
Детайлите в литературната творба подпомагат да

ДИАБОЛИЗЪМ

------------------------------------------------------------------

65

оживее образът на литературния герой, да се разкрие
красотата на природата и пълнокръвието на живота.
ДЕТЕКТИВСКА ЛИТЕРАТУРА (англ. “detective” таен агент, от лат. “detectio” - откривам) - особен вид
епическо произведение, чийто сюжет е построен върху
реализирането и разкриването на някакво престъпление
(от частен или професионален детектив). Детективската
литература се характеризира със заплетена интрига,
динамичен сюжет, рисковани и опасни ситуации,
кръвопролития, садизъм, убийства (вж. Трилър).
Ключови персонажи са: жертвата, престъпникът и
агента, като жертвата не участва в конфликта на
противопоставяне доброто и злото, който се реализира
в борбата между последните двама. Разширяването на
системата на персонажите става чрез въвеждане
образите на свидетелите или на няколко “мними”
престъпници, върху които пада подозрението за
злодейството. За родоначалник на детективската
литература се счита Едгър Алън По с разказа
“Убийството на улица Морг” (1841 г.). Видни предста­
вители: А. Конан Дойл, А. Кристи, Ж. Сименон, Р.
Чандлър, Μ. Льоблан и др., а у нас - Б. Райнов, А.
Гуляшки и др.
ДЕФИС (от лат. “divisio” - разделяне) - съединителна
чертичка между частите на сложна дума при полуслято
писане или при сложносъставните думи: членкореспондент, студент-филолог, плащ-палатка,
национално-исторически музей.
ДЕЯНИЯ - те са същинска част на всяко житие.
ДЕЯТЕЛЕН ЗАЛОГ (вж. Залог).
ДИАБОЛИЗЪМ (гр. “diabolos” - клеветник, дявол) изображение на свръхестествени образи, сили, явления
в художествената литература; блуждаене в света на
мистичното, кошмарното, на злите “дяволски” сили.
Писателите диаболисти изобразяват и рационалното,
парадоксалното, изключителното, един свят безумен и
гибелен за човека. Представители: Е. А. По, Е. Хофман,
Г. Майнринг, Ст. Кинг и др. В българската литература
диаболизмът оставя отражение в ранните разкази и
5.

ДИАЛЕКТ

66

гротески на Св. Минков (“Часовникът”, “Игра на
сенките”), Вл. Полянов, Г. Райчев, Ч. Мутафов и др.
ДИАЛЕКТ - разграничават се два основни типа
диалект: 1. Териториални (местни говори) за даден
географски район, обособени въз основа на
специфични граматични и лексикални особености,
представящи неговата норма. Според географския
принцип основното деление на съвременните
български диалекти е: - североизточни: мизийски и
балкански; - югоизточни: тракийски и родопски; - юго­
западни; - северозападни. Според езиковия признак
(произнасянето на (Ж) голямата носовка) се делят на
Ъ-диалекти, А-диалекти, О-диалекти и У-диалекти. 2.
Социални диалекти (социолекти, жаргони) присъщи на
група, обособена по професионален или възрастов
белег. За разлика от териториалните диалекти, те
притежават специфични особености само в областта
на лексиката и фразеологията. Териториалните и
социални диалекти се използват само в сферата на
неофициалното общуване.
ДИАЛЕКТИЗМИ - думи или изрази от някой диалект,
употребявани в книжовния език. Те биват: 1. фонетични
диалектизми: револвер - ливорвел, коридор - калидор
2. морфологични: тях - них; в) лексикални: батко бакьо, стринка - чинка, къща - кукя. Най-широка употреба
в художествената литература имат лексикалните
диалектизми.
ДИАЛЕКТОЛОГИЯ - раздел от езикознанието, който
се занимава с изучаване на диалектите, наречията и
говорене в някой език.
ДИАЛОГ (гр. “dialogos” - беседа) - форма на речта,
при която се провежда непосредствен разговор между
две лица. Условията, в които се провежда диалогичната
реч, определят нейните особености: краткост на
изказването; широка употреба на неречеви средства мимика, жестове; голямата роля на интонацията;
употреба на непълни изречения; преобладаване на
простите изречения и разговорната лексика.
ДИДАКТИЗЪМ В ЛИТЕРАТУРАТА (гр. “didaktikos” поучителен) - изразяване на морални, научни съждения

ДИСКУРС

67
в произведения с научно-познавателно съдържание за
нравствено възпитание, обучение и духовно настав­
ление. Дидактическият елемент се появява още в
древните писмени паметници: “Дела и дни” на Хезиод;
“За природата на нещата” и “Георгики” на Вергилий; “За
поезията” от Хораций и др.; в средноазиатските
литератури: “Панчатантра” и “Махабхарата”. Нов подем
получава през епохата на Класицизма в “Поетическото
изкуство” на Боало, в басните на Лафонтен, в макси­
мите на Ларошфуко и др. През епохата на Просвеще­
нието - в творчеството на Ж. Ж. Русо, Д. Дидро, Ф.
Волтер, Г. Е. Лесинг и др. В началото на XIX в. дидактическата литература се отделя от художествената, а
дидактизмът става синоним на открита тенденциозност.
В българската литература дидактическа литература се
създава през Възраждането за нуждите на образова­
телното дело (вж. Даскалска поезия) и в творчеството
на Д. Войников, В. Друмев, С. Доброплодни, Ц. Гинчев,
Л. Каравелов.
ДИКЦИЯ (лат. “dictio” - произнасяне) - начин на
изговаряне на думите, сричките и звуковете при
говорене. Ясната и чиста дикция е важно изискване на
езиковата култура. Основни недостатъци в дикцията са:
недоизговаряне на думата, изпускане на звук, сричка,
замяна на един звук с друг, сливане на отделните думи
в неясен речеви поток. Неправилната дикция затруд­
нява общуването между хората.
ДИЛОГИЯ (гр. “di” - два пъти + “logos” - слово) -1. Две
самостоятелни в композиционно отношение литера­
турни произведения, свързани помежду си с общ
естетически авторов замисъл и общи персонажи.
Романите “Дванадесетте стола” и “Златният телец” на
И. Илф и Е. Петров се смятат за дилогия. 2. Двусмислица
(вж. Каламбур).
ДИПОДИЯ (гр. “dipodia” - двустъпност) - ритмическа
група в античното метрическо стихосложение, състояща
се от две стъпки, свързани в една. Диподии са: дихорей
(- и - и), диямб (и - и -) и др.
ДИСКУРС (фр. “discours”, англ. “discourse” - реч,
изказване) - многозначно понятие, въведено от структу-

дистих

68

ралистите. Устно или писмено изложение на опреде­
лена тема. 1. В лингвистиката: изследване употребата
на езика в различни текстове, на знаковата им струк­
тура, на връзката на речта с контекста на общуване. 2. В
литературознанието: изследване езика на художествената
литература, на структурата на художествения текст.
ДИСТИХ (вж. Двустишие).
ДИТИРАМБ (гр. “dithyrambos” - тържествена песен) 1. Жанр на античната лирика; тържествена хорова
песен в чест на бог Дионис, изпълнявана от хор в
съпровод на музика и танци. През VI - V в. пр. Хр.
древногръцките поети Арион и Пиндар създават
високохудожествени творби от този вид. В новата
литература дитирамби са писали: Шилер, Хердер,
Гьоте, Ницше и др. 2. В преносен смисъл дитирамбът е
преувеличена, възторжена похвала. Например
ироничен израз “пеят дитирамби”.
ДИФТОНГ (от гр. “di(s)” - двоен + “phongos” - глас,
звук) - съчетание в една дума на две съгласни, които
звучат като двугласна цялост.
ДНЕВНИК -1. Ежедневни или периодични последо­
вателно попълвани записки, състоящи се от фрагменти
с посочена дата за всеки текст. Съдържат случки от
личния живот или важни обществени събития зададено
лице, неговите мисли и преживявания. Дневниковата
форма на записките има следните особености: а) перио­
дично, редовно водене на дневника; б) връзка на
записките с текущите, актуалните, а не с отминали
събития и настроения; в) спонтанен характер на
записките и литературна необработеност; г) безадресност,
т. е. неопределеност на адресата на повечето дневници;
д) интимен, искрен, честен и личен характер на
записките; имат изповеден тон. Дневникът е жанр на
мемоарната литература, близък е до автобиографията.
Когато авторът притежава белетристичен талант
дневникът има художествена стойност. Световно
известни са дневниците на У. Скот, братята Гонкур,
Стендал, Ж. Реноар и др. 2. Под формата на дневник
се създават литературни произведения, авторът
разказва за събития, в които участва и споделя своите

ДРАМА

------------------------------------------------------------------

69

мисли и преживявания, свързани с тях. Разпростране­
нието на този жанр първоначално е свързан със
сантиментализма (вж.). Напр.: “Сантиментално
пътешествие” от Л. Стерн; “Записки от мъртвия дом” от
Достоевски: “По водата” от Ги дьо Мопасан и др. 3. Лите­
ратурни произведения във формата на дневник, който
се води от главния герой - жанрова форма разпро­
странена през XIX в. във връзка със стремежа на
писателите да достигнат до интимната същност на
човешката душа. Напр.: “Дневник на излишния човек”
от Тургенев, “Без догма” от Сенкевич, “Герой на нашето
време” от Лермонтов и др.
ДОКЛАД - устно или писмено изложение по дадена
тема, което съдържа анализ, оценка, препоръки върху
разглежданата проблематика. Според целта, темата и
съдържанието докладът бива: отчетен, научен, полити­
чески, юбилеен и др. Чете се пред аудитория и трябва
да е с убедителна аргументация, ясни изводи, написан
на правилен, точен и богат език.
ДОПЪЛНЕНИЕ - второстепенна част на изречението
от групата на сказуемото. Нарича се допълнение,
защото допълва, пояснява сказуемото, като означава
някого или нещо, което е в обсега на глаголното
действие. Свързва се със сказуемото синтетично чрез
прилагане, предложно свързване и управление.
Различават се два вида допълнение: пряко и непряко
(косвено).
ДРАМА (гр. “dräma” - действие) - един от трите
литературни рода, принадлежащ едновременно на
театъра и литературата (предназначена за сцена, но
възприемана и чрез четене). Характерни белези на
драмата са: действие, диалог, драматичен конфликт,
които определят нейната същност и външна форма.
Конфликтът (вж.) е основното, същностното в драмата,
изразява се чрез действие (вж.) и играе определяща
роля в нейната структура. Конфликтът определя и вида
на драмата: трагедия (вж.) и комедия (вж.). Във връзка
с предназначението да се представя на сцена има
следните специфични особености: определена
максимална продължителност, дели се на актове и

ДРАМАТИЗАЦИЯ

70
картини, действието се развива на няколко места,
липсва авторова реч, характерите на героите се
проявяват в действие чрез монолози и диалози.
Авторовата реч е ограничена само до ремарки (вж.).
Композицията на драмата включва: експозиция,
завръзка, кулминация и развръзка на действието, което
е много динамично, напрегнато и води до крайното
разрешаване на конфликта. Европейската драма води
началото си от античната драма, която достига разцвет
в трагедиите на Есхил, Софокъл, Еврипид и в комедиите
на Аристофан. В Средновековието драмата придобива
дидактичен и алегоричен характер (вж. Мистерия,
моралите, миракъл). През Възраждането бележи нов
разцвет в творчеството на У. Шекспир, Кр. Марлоу, а
през Класицизма - в трагедиите на П. Корней, Расин, в
комедиите на Молиер и др. Видни представители на
драмата през XVIII - XIX в. са: Гьоте, Шилер, Лесинг,
Юго, Пушкин, Гогол, Чехов, Б. Шоу и др. И на
съвременната драма: Б. Брехт, С. Бекет, Й. Ионеско,
О’Нийл, Т. Уилямс, Е. Олби и мн. др. Една от основните
тенденции на съвременната драма е разкриване
драматизма на вътрешния свят на индивида чрез
средствата на психологическия анализ.
ДРАМАТИЗАЦИЯ - преработка на епическо произ­
ведение във формата на драма, за да се постави на
сцена или да бъде филмирано (вж. Сценарий). Понякога
при драматизацията може да се променя заглавието.
Например драматизираните произведения на Ив.
Вазов: “Към пропаст” (от “Иван Александър”), “Хъшове”
(от “Немили-недраги”), “Под игото”, “Чичовци”, “Една
българка” и др.
ДРАМАТУРГИЯ -1. В широк смисъл - драматургич ­
ните произведения на един автор, от една епоха,
направление, народ. Например драматургията на У.
Шекспир. 2. Художествена дейност във връзка с
подготовката, поставянето на сцена и изпълнението на
дадено драматургично произведение от режисьори,
сценаристи и артисти.
ДРАСТИЧЕН СТИЛ - езиков стил, в който се употре­
бяват силни, неочаквано изненадващи или остри

ДУМИ-ПАРАЗИТИ

------------------------------------------------------------------

71

нарицателни изрази и думи с цел да се изобличи
отрицателна проява. Драстичен стил има Т. П.
Стаматов, Хр. Ботев и др. (дивак-учител, патриотиидиоти, глупци).
ДУБЛЕТНА ФОРМА (от фр. “doublet” - двойник,
двоен) - двойна разновидност за едно понятие.
ДУМА -1. Думата като лингвистичен термин. Езиков
знак, изграден от една или повече морфеми, свързани
в точно определен ред; минимална линейна единица
на езика, която се произнася отделно от другите езикови
единици. Тя е градивен елемент на изречението. Състои
се от фонеми и морфеми; изградена е от наставки,
представки, корен, окончание. Според това дали се
изменят по форма, думите се делят на: изменяеми и
неизменяеми. От наличието или липсата на словообразуващи морфеми думите са: производни и непроизводни. Според това дали се състоят от един или повече
корени биват: прости и сложни, а като части на изре­
чението - самостойни и несамостойни. В зависимост от
това дали имат едно или повече значения се делят на:
еднозначни и многозначни. Думи, които притежават
собствено лексикално значение се наричат назоваващи
(синоними, антоними (вж. с.)) и неназоваващи (омоними,
пароними (вж. с.)). 2. В художествения текст - градивен
материал на словесните художествени образи (вж.
Литература. Език на художествената литература).
Думата се подчинява не само на граматичните закони
на езика, но и на нормите на семиотичната система на
изкуството, на “словесната живопис”. Това се постига
чрез употребата на: тропи, стилистични фигури и
богатството на книжовния език. Строежът на думата е
обект на изучаване на фонологията, морфологията и
дялове на граматиката на езика.
ДУМИ-ПАРАЗИТИ - думи и изрази, употребени в
речта, но не съдържащи смислова натовареност
(значение). Такова явление най-често е свързано с
недостатъчно високата езикова култура на говорещия
или във връзка с нежеланието на говорещия да изкаже
ясно мисълта си. В художествената литература пара­
зитните думи се изпозват в речта на героите, за да се

ДЪЛГА СРИЧКА

72

характеризира малокултурието им (значи, нали, право
да се каже, разбира се, видите ли, тъй да се каже, и
прочие и прочие, никакви такива).
ДЪЛГА СРИЧКА - в античното метрическо стихосложение - сричка, съдържаща дълга гласна с двойна
дължина (две мори) в сравнение с кратката сричка (една
мора). Напр.:
Музо, възпей оня гибелен гняв на
Ахила Пелеев...
(Омир, “Илиада”)

Е
ЕВФОНИЯ (от гр. “euphönia” - благозвучие) - подбор
на звуковете за постигане на художествен ефект в
поезията. Напр.:
Спи езерото; бледостволи буки
над него свеждат вити гранки,
и в тихите му тъмни глъбини
преплитат отразени сянки.
(П. Славейков, “Спи езерото”)
ЕВФЕМИЗЪМ (от гр. “eu” - хубаво и “phemi” говоря) - замяна на непристойни, груби изрази, думивулгаризми с по-благоприятни: пукнал - умрял, опънал
петалата - починал.
ЕДНОРОДНИ ЧАСТИ - части на изречението, които
изпълняват еднаква синтаксическа служба, свързани
помежду си със съчинителни съюзи или с пауза
(отбелязвана в писмен текст със запетая). Има едно­
родни подлози, допълнения, определения и обстоятел­
ствени пояснения. Няма еднородни сказуеми, тъй като
изречение с повече от едно сказуемо е сложно. 1. Едно­
родни подлози - всички изпълнители на действието: Ани,
Ива и Лена отидоха в гората за гъби. 2. Еднородни
определения: Свежи, дъхави, красиви цветя. 3. Едно­
родни допълнения: Купих масло, хляб и риба. 4. Едно­
родни обстоятелствени пояснения: Вървя бързо,

ЕЗИК НА ХУДОЖЕСТВЕНАТА ЛИТЕРАТУРА

------------------------------------------------------------------

73

стремително, нервно. Еднородните части, които не са
свързани със съюзи, се отделят помежду си със
запетая.
ЕЗИК - средство за общуване между хората. Езикът
се създава и развива в пряка връзка с развитието на
даден народ. Главното в даден език е граматическият
строеж и речниковото богатство. Българският език е
система от езикови единици - звукове, морфеми, думи,
словосъчетания, изречения. Всяка от тях участва в
строежа на единици от по-високо равнище: звуковете
съставят морфеми, морфемите образуват думи,
думите - изречения. В речевото общуване езиковите
единици се използват според езиковите корени и
правила, за да може езикът да служи като средство за
общуване.
ЕЗИК НА ХУДОЖЕСТВЕНАТА ЛИТЕРАТУРА езиковите изобразителни и изразителни средства на
художествената литература; текстовата форма на
литературно произведение като езиков израз на съдър­
жанието му. Езикът на художествената литература се
отличава от езика на научните и публицистични
произведения по своята образност и емоционалност,
богатство, изразителност, пластичност и колоритност.
Писателят използва общонационалния език с неговите
функционални и стилови особености, за да пресъздаде
един въображаем свят на герои, ситуации, преживя­
вания, плод на творческата му фантазия. Словото става
компонент на езика на изкуството, изгражда словесни
образи като специфични художествени знаци. Езикът
на художествената литература се обуславя от
спецификата на словесното изкуство, от особената
образна система на автора, от разработваните теми,
сюжети и жанрове. Писателят подбира грижливо за
авторската реч и за езика на персонажите найподходящите изразни средства от литературния
(книжовен) език и народната реч, използвайки умело и
с мярка архаизми (вж.), диалектизми (вж.), неологизми
(вж.) и чужди думи. Изгражда речева характеристика
(вж.) на героите. За изграждане на художествените
образи езикът на художествената литература използва

ЕЗИКОВИ ЕДИНИЦИ

74

многобройните отсенки в многозначността и преносното
значение на думите (вж. Тропи) и стилистичните фигури
(вж.), засилва изразителността, емоционалността и
образността на речта; включва цялото богатство на
лексиката и фразеологията. Езикът на отделното
литературно произведение е своеобразна система,
която определя художественото майсторство на
твореца.
ЕЗИКОВИ ЕДИНИЦИ - отрязък от речта, регулярно
възпроизвеждан като определено единство между
съдържание и форма. Видове езикови единици: 1. фо­
нетични езикови единици - фонеми (вж. Фонема)·, 2. мор­
фологични езикови единици - морфеми (вж. Морфема)·,
3. лексически езикови единици - лексика (вж. Лексика);
4. фразеологически езикови единици - устойчиви
словосъчетания, идеоми (вж. Идеома); 5. синтактични
езикови единици - изречение, словосъчетание; 6. комуникатична езикова единица - изреченията.
ЕЗИКОЗНАНИЕ (ЛИНГВИСТИКА) - наука за езика,
за неговите функции, строеж и развитие. Езикознанието
изследва езика в два основни аспекта: 1. в статика като
структура в определен етап от неговото развитие
(синхрония); 2. в неговите фази на еволюция (диахрония).
Това оформя два дяла в езикознанието: синхронична и
диахронична лингвистика. Езикознанието възниква още
в древна Гърция, когато се проявява интерес към
историята на езика, граматиката и реториката (Аристотел,
Платон). А основоположник на съвременното езико­
знание е Фердинанд дьо Сосюр със своя “Курс по обща
лингвистика” (1916 г.), който пръв определя езика като
развиваща се знакова система.
ЕЗОПОВ ЕЗИК (по името на древногръцкия роббаснописец Езоп (VI в. пр. Хр.)) - иносказателно,
замаскирано изразяване на мисли, обикновено със
сатирични намерения. Езоповият език е използван от
писатели баснописци, сатирици и от прогресивни
писатели в епохи, когато свободата на словото е отнета.
Езопов език у нас са използвали: Π. П. Славейков (“Опак
край”), Д. Подвързачов, Ас. Разцветников, Н.
Фурнаджиев, Р. Ралин и др.

ЕКЛОГА

----------------------------------------------------------------------------

75

ЕЗОТЕРИЗЪМ (гр. “esoterikös” - вътрешен, таен,
скрит) - книжнина, която е предназначена за тайни
общества (религиозни, масонски и др.), за посветените
в техните ритуали, неразбираема за другите хора.
Напр.: Орфическа литература (за тракийския певец
Орфей), Дионисиева литература, свързана с мистич­
ното учение и култ към тракийското божество Дионис.
Езотеричната литература оказва влияние върху
античната (Овидий, Вергилий) и западноевропейската
(Хофман, Мьорике, Стринберг и др.).
ЕКЗИСТЕНЦИАЛИЗЪМ (лат. “existentia” - съще­
ствуване) - направление в западноевропейската и
американска литература, възникнало в периода между
Ι-та и ll-та световни войни в Германия и Франция.
Централната идея във философията и литературата
на екзистенциализма е съществуването на човека в
свят без Бог, сред и рационалност и абсурдност, в
състояние на страх и тревога, вън от абсурдните
морални закони и установените жизнени принципи.
Екзистенцията е непознаваема, ирационална, “битие
за себе си”. Човекът осъзнава себе си в “гранични
ситуации”, изправен пред смъртта. Само ужасът пред
Нищото, само абсурдът го връща към неговата
екзистенция (съществуване). В произведенията си
писателите екзистенциалисти изобразяват отчаянието
и безизходицата на героите, търсещи някаква митична
свобода, угнетени от чувството за вина и всеобща
отговорност. Представители: Ж. П. Сартър, А. Камю, С.
дьо Бовоар, Ф. Саган, Μ. Бланше, Р. Гари и др.
ЕКЗОД (гр. “exodos” - изход) - заключителна част
на старогръцка трагедия, диалог между артиста и
корифея (вж.), понякога завършващ с песен. Екзодът е
една от структурните форми на старогръцката трагедия
заедно с пролога (вж.), парода (вж.) и епизодия (вж.).
ЕКЛОГА (гр. “еИоде”- избор) -1. Избрани съчинения
или подбран откъс в старогръцката литература. 2. Жанр
на античната буколическа поезия (вж.), появил се след
издадената “Буколики” на Вергилий. Стихотворен жанр
с тематика из живота на пастири със сантименталноидиличен характер.

ЕКСПЛОЗИВНИ СЪГЛАСНИ

76

ЕКСПЛОЗИВНИ СЪГЛАСНИ - съгласни звукове,
които се произнасят с избух на въздушната струя (л, б,
т, д, к, г).
ЕКСПОЗИЦИЯ (лат. “expositio” - изложение) начална (уводна) част на сюжетно произведение, в
което се представят персонажите и се дават сведения
за времето, мястото на предстоящите събития, подготвя
читателя за характера на действието. Формално
експозицията е близо до пролога (вж.) в античната
драма. Експозицията може да е кратка, удължена (Μ.
Сервантес в “Дон Кихот” 1, 2 глава), задържана (Ив.
Вазов “Една българка” след завръзката) или обратна
(Гогол “Мъртви души” в гл. 11-та към края) според
замислената от автора композиция.
ЕКСПРЕСИОНИЗЪМ (фр. “exression” - изразява­
не) - модернистично направление в изкуството
(живописта) и литературата (най-вече в поезията и
драмата) през 10-те - 20-те години на XX в. в Германия
и другите западноевропейски страни възникнало като
радикален бунт срещу реализма и натурализма.
Експресионизмът издига като творчески лозунг
“изразяването” (термин, предложен от немския издател
на сп. “Щурм” X. Валден) на субективния вътрешен свят
на твореца, на неговите чувства и видения. Теоретично
е обоснован от В. Кадински (“За духовното изкуство”).
Субективният свят на художника е единствената
реалност. В стремежа си да се дистанцира от
действителността в изразяване на една духовна,
психологическа реалност естетиката на експре­
сионизма стига до естетика на шока, на вика и
“оварваряването” (огрубяването) на литературния език,
до използване на минимум от художествените средства
(отделната дума, ритъм, звук). Светът се възприема
фрагментарно, накъсано. В произведенията липсва
сюжет, образите са гротескови, формата - изкълчена.
Песимистичният мистицизъм и експресивна революционност на експресионизма намират ярък израз в
поезията на Й. Бехер, Г. Хайм и др.; в драмите на Г.
Толер, Б. Брехт и др.; романистите Фр. Кафка, Дж. Дойс,
X. Ман и др. В българската литература силно влияние

ЕЛИПСА

----------------------------------------------------------------------------

77

на екпресионизма откриваме в творчеството на Г.
Милев, който в сп. “Везни” (1919 -1921 г.) пропагандира
новото модерно изкуство. Елементи на експресионизъм
има в творчеството на: Н. Фурнаджиев, Вл. Полянов,
Св. Минков, Ч. Мутафов.
ЕЛЕГИЯ (гр. “elegia” - жалба) - лирически жанр,
стихотворение изразяващо чувство на скръб, тъга, печал,
безнадеждност, породени от трагични събития, конфликти,
оттук и вътрешният драматизъм в елегията. Възниква в
древна Гърция в VII в. пр. Хр. (Тиртей, Феогнит), а покъсно в римската литература (Овидий, Тибул, Проперций).
През Възраждането (XVI - XVII в.) се разпространява в
западноевропейската литература (П. Ронсар, Е. Спенсър,
Μ. Опиц). Представители през XVIII -XIX в. Байрон, Шели,
Ламартин и др. У нас елегии пишат: П. Р. Славейков, Хр.
Ботев, Ив. Вазов, Д. Дебелянов и др.
ЕЛЕПТИЧНО ИЗРЕЧЕНИЕ (вж. Непълно изречение).
ЕЛИЗАБЕТИНСКА ДРАМА - период в развитието
на английската драматургия през XVI в., по името на
кралица Елизабет I (1558 -1603 г.), наричан още златен
век на английската литература. Историята на драмата
от този период минава през 3 етапа: l-ви - ранен с
представители: Дж. Лил, Р. Грин, Г. Кид, Кр. Марлоу предшественици на У. Шекспир. П-ри - зрял период;
отбелязва най-висок подем в развитието на драмата в
творчеството на У. Шекспир (“Хамлет”, “Макбет”,
“Отело”, “Крал Лир”, “Ромео и Жулиета” и мн. др.), Бен
Джонсън, Дж. Милтън. Ill-ти - късен етап до закриването
на английския театър от пуританите (1642 г.), период
на криза и преобразувания. Представители: Ф.
Месинджър, Дж. Шерли и др.
ЕЛИЗИЯ (лат. “elisio” - изпускане) - в стихосложението
изпускане на крайна гласна в дума, ако следващата
дума започва с гласна, за да се избегне зев (хиатус) в
латински, френски, италиански стих. В български и
руски стих елизия не се употребява.
ЕЛИНИСТИЧНА ЛИТЕРАТУРА (вж. Антична
литература).
ЕЛИПСА (от гр. “elleipsis” - изпускане) - изпускане
на някоя дума или на част от израз, които се подраз-

ЕМОЦИОНАЛНОСТ НА ЛИТЕРАТУРАТА

бират в текста по логичен път. Често се среща в художе­
ствената литература като разкрива емоционалното
отношение на писателя към лица, събития, картини.
Напр.: Всички хора са различни, има добри (хора) и
лоши (хора), грозни и красиви (хора) - изпускане на
думата с цел да се избегне повторението. При
обрисуване картината в началото на стихотворението
“Завод” Вапцаров не употребява глаголи и постига
статичност на картината, внушаваща тегобата на
човешкото битие:
Завод. Над него облаци от дим.
Народът - прост
животът - тежък, скучен...

ЕМОЦИОНАЛНОСТ НА ЛИТЕРАТУРАТА - една от
специфичните черти на художествената литература
като изкуство на словото, която изобразява мисли,
чувства, настроения, преживявания на героите;
авторовото отношение към обекта на художественото
пресътворяване и съпреживяването на читателите.
Това се постига чрез словото и неговата способност
чрез словосъчетания, стилистични фигури, тропи,
многозначност на думите и изразите, ритъм, интонация
и т. н. Емоционалността на литературното произведение
е в зависимост от световъзприемането, творческата
индивидуалност и художествено майсторство на автора
да прокара по естетически път своя художествен
замисъл и постигне естетическо въздействие върху
читателя.
ЕМФАЗА (гр. “emphasis” - изразителнст) - 1. Вид
емоционална интонация, характерна за ораторската
реч. Подчертано, повишено произнасяне на фраза или
на част от нея. Напр.: За да направи това, той трябва
да е човек (в смисъл на смел, добродетелен, герой). 2. В
някои лирически произведения (напр. в одата) емфаза
е всяко интонационно отделяне на думи или словосъ­
четания с помощта на ритъма, стилистическите фигури
(реторични въпроси, възклицания, обръщения и др.)
Напр.:

ЕПИГРАМА

79

Що се тъй мореше с тоя дълъг труд?
Или бе философ? Или беше луд?
(Ив. Вазов, “Паисий”)
ЕНКЛИТИКА (гр. “enklitikos” - наклоняване назад) дума, която е загубила своето ударение и стои винаги
след друга дума, с която заедно се изговаря: дай ми го,
ходили, оставил. В поетичната реч енклитиката често
обазува една ритмична цялост. Напр. "Помниш ли,
помниш ли тихия двор...” (Д. Дебелянов).
ЕНЦИКЛОПЕДИЯ (гр. “enkyklopaidia” от "еп” - в +
“kyklos” - кръг + “paideia” - образование - кръг от знания)
- научно помагало за справки, което дава основни данни
за всички клонове на науката, изкуството, практиката
(универсална) или само на едно от тях (медицинска,
литературна, философска и др.). Материалите в
енциклопедията се подрежадат по азбучен ред на
названията или систематически според клоновете на
знанието.
ЕНЦИКЛОПЕДИСТИ - прогресивните френски
мислители през XVIII в., участвали в издаването на
“Енциклопедия или Тълковен речник на науките, из­
куствата и занаятите” (1751 - 1780 г.), издадена от Д.
Дидро и Ж. Л. Д’Аламбер и авторите Ж. Ж. Русо, Волтер,
Холбах, Монтескю, Кенз, Тюрго и др. (около 200 участ­
ници). Дейността им подпомага създаването на нов
прогресивен период в развитието на културния и
литературен живот във Франция и другите европейски
страни през т. нар. век на просвещението.
ЕПИГОНСТВО (гр. “epigonos” - потомък) - нетворческо подражание на литературни направления,
жанрови форми, високи литературни образци, а също
така използване на клиширани (вж. Клише) теми,
проблеми, образи, сюжети, мотиви, отделни стилистически похвати. Епигонството граничи с графоманията
(вж.). Например епигонство откриваме в многочислените романтичи поеми, писани по подражание на
Байрон (в Европа) и Пушкин (в Русия).
ЕПИГРАМА (гр. “epigramma” - надпис) -1. Жанр на
античната поезия - кратко лирическо стихотворение с

ЕПИГРАФ

80

----------------------------------------------------------------------------

произволно съдържание (отначало надписи, съдържащи
прослава, а по-късно - епитафии (вж.), поучения,
описания, любовни или сатирични стихове, написани в
елегичен дистих (вж.). Появява се в древногръцката
поезия (VI - VII в. пр. Хр.). Автори на епиграми, известни
от античността са: Платон, Алкей, Сафо, Езоп, Лукиан,
Анакреонт и др. 2. В европейската поезия - кратки
сатирични стихотворения, обикновено в края с острота
(Волтер, Лесинг, Хайне, Русо, Р. Бьорнс и др.). У нас
епиграми пишат: Ив. Вазов, Ст. Михайловски, П. Р.
Славейков, Хр. Смирненски, Р. Ралин и др. напр.:

Не е катър, ни осел, ни муле,
джентлимент е със български цървули;
на глава му ингилишко капело
и под него види му се пак кело.
(П. Р. Славейков, епиграми)

ЕПИГРАФ (гр. “epigraphe” от “epi” - отгоре +
“grapho” - пиша) - 1. Надпис върху паметник, сграда,
надгробна плоча у старите гърци. 2. Мисъл, поставена
под заглавието на произведение в дясната страна (стих,
строфа, мисъл); сбит, ярък израз на предстоящото
изложение. Епиграфът се използва често в художе­
ствената литература, за да се създаде настроение или
се събуди у читателя размисъл. Среща се в творчеството
на Й. Йовков, Ив. Вазов, Хр. Смирненски и др. (вж. Мото).
ЕПИЗОД (гр. “episodion” - прибавка) - Относително
самостоятелна единица на действието в художе­
ствените произведения; част, фрагмент, фиксиращ
случващото се в рамките на определено пространство
и време. Епизодите могат да съответстват на основните
моменти в сюжета, но понякога елемент на сюжета не
се разгръща в един епизод, а в няколко. Разполо­
жението му в текста е важен елемент в композицията
на произведението. В античната драма с епизоди са
разделяли изпълненията на хора. Епизодът е елемент
от композицията и сюжета на художественото произ­
ведение (епическо, лиро-епическо, драматургично).

ЕПИСТРОФА

81
ЕПИЛОГ (вж. Послеслов).
ЕПИСТОЛАРНА ЛИТЕРАТУРА (гр. “epistole” писмо) - жанр на художествената или публицистична
проза във форма на писма или преписка между
персонажите или на конкретен адресат. Важен
опознавателен признак на епистоларната литература,
отличаваща я от записките и дневниците (вж.) е
ориентацията й към адресат. В античността писмата се
съчинявали като литературни произведения, стилът и
построението им се определяли от реториката (вж.) и
строга граница между преписка и епистоларната
стилизация е трудно да се направи, свидетелство за
което са прославените образци на епистоларната
литература: писмата на Епикур, Цицерон, Сенека и др.
През XVIII в. и началото на XIX в. епистоларната проза
особено много се разпространява в “Юлия или Нова
Елоиза” от Ж. Ж. Русо, “Памела” и “Клариса” от С.
Ричардсън, “Пътешествието на Хъмфри Клинкер” от Т.
Смолет, “Страданията на младия Вертер” от Й. В. Гьоте,
“Бедни хора” от Достоевски и др. В българската
литература: “Писма от Южна Америка” от Б. Шивачев,
“Писма от София” на Ем. Манов и др. Епистоларната
форма разкрива широки възможности за изповядване
на най-интимните чувства и преживявания на героите,
но ограничава възможността за развитие на сюжета и
фабулата. Към епистоларната проза се отнася и
очерково-документалната литература, кореспонденция­
та между видни писатели, учени, знаменитости, имащи
културно-историческо значение.
ЕПИСТРОФА (гр. “epistrophe” - обрат, връщане) стилистична фигура, при която периодично се повтаря
дума или израз в дълго изречение; в края на няколко
изречения, в началото или в края на строфата с цел да
се акцентува върху мисъл, чувство, идея. Напр.:

Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Защото аз съм птица устремена:
на смърт е моята душа ранена,
на смърт ранена от любов...
Душата ми е стон. Душата ми е зов.
6.

ЕПИТАЛАМИЙ ИЛИ ЕПИТАЛАМА

82

Кажете ми, що значат среща и разлъка?
И ето аз ви думам: има ад и мъка и в мъката любов.
(П.К. Яворов, “На Лора”)

ЕПИТАЛАМИЙ ИЛИ ЕПИТАЛАМА (гр. “epithalamios” сватбен) - сватбена песен в древногръцката народна и
лична поезия. Развива се от народните обредни песни,
а литературно оформление получава в античната
поезия, където се разраствала до цели поеми
(Клавдиан). Обикнат мотив в епиталамиите са:
приветствия и похвали към младоженците, пожелания
за щастие и благосклонност на боговете към техния
семеен живот. Известни са епиталамиите, останали от
Сафо, Катул, Анакреонт. В българската поезия, повлиян
от епиталамиите в гръцката поезия, Π. П. Славейков
създава цикъл песни, озаглавени “Епиталамии” в
стихосбирката “На острова на блажените”.
ЕПИТАФИЯ (гр. “epitaphios” - надгробен) - в
античността - надгробна реч, надгробен надпис, стихот­
ворение, в което се възхваляват добродетелите на
починалото лице. В литературата се включва като
разновидност на античната епиграма (вж.), ползва се с
популярност в епохата на Средновековието, Възражда­
нето и Класицизма. Особености на епитафията: малък
обем, обръщение към покойника или от покойника към
преминаващите, формули от типа на “Тук почива ...”и
пр. Наред с традиционните се създават и пародийни,
сатирични епитафии, осмиващи определени личности
или обществени явления Първите са близки до
мадригала (вж.), а вторите - към сатиричната епиграма
(вж.). У нас епитафии са писали: Хр. Ботев, Ст. Михайловски, К. Христов, Хр Смирненски, В. Ханчев и др.
Напр.:
Тука лежат кокалаците
на кир Михалаки той имаше празна глава
и дълги мустаки.
(Хр. Ботев, “Епитафии”)

ЕПОД

----------------------------------------------------------------------------

83

ЕПИТЕТ (от гр. “epithetos” - прибавен) - определи­
телна дума (предимно прилагателно име), която се
прибавя към съществителното. В художествената
литература чрез епитета се характеризира образно
определено лице, предмет или явление, Той не само
пояснява, но и засилва изобразителността и
изразителността на думата. Епитетът най-често се
изразява чрез прилагателно име (юнашко сърце,
кичест явор), чрез причастие (брегът усамотен,
запленен отворих очи), чрез съществително име
(слънце-пламък, очи-череши, цвят-надежди). Като част
на изречението епитетът най-често е определение, но
не всяко определение е епитет. Според особеностите
си епитетите биват: 1. прости - от еднокоренни думи
(златни дни) и сложни (нива златокоса, черга
златоткана, синеблузите герои)', 2. по значение:
зрителни (синкави, жълти и алени снопчета пламък,
светла вяра), слухови (тихият пролетен дъжд, шумни
тълпи), емоционално-психологически (загадъчна и
нежна), статични (студено лице), ритмични (гърмящи
окови), украсяващи (пурпурни лъчи, бисерни зъби,
коралови устни)', 3. метафорични епитети - изменение
в значението на думите (мъртва тишина, мечти
мрачни).
ЕПИФОРА (от гр. “epiphora”) - фигура, при която една
дума се повтаря в края на стиховете или в края на
редица изречения (ср. Епистрофа), противно на
анафора. Напр.:
Вълните ме настигат и ме отминават,
Ятата ме настигат и ме отминават
Дните ме настигат и ме отминават.
(В. Раковски, “Неуловимост”)
ЕПИЧЕСКИ ЖАНР (вж. Епос).
ЕПОД (гр. “epode” - припев) - 1. В античната
трагедия - заключителна част на песен, изпълнявана
от хора след ред строфи и антистрофи (вж.). 2. Стих,
който се повтаря в края на строфата като вид припев.
Напр.: Д. Дебелянов в стихотворението си “В утрен час” -

ЕПОПЕЯ

84

----------------------------------------------------------------------------

“Ах, къде е моят роден кът?”; Ив. Вазов в стихотво­
рението си “Моите песни” - “Моите песни все ще се
четат. ”.
ЕПОПЕЯ (гр. “epopoiia” от “epos” + ’’poieo” - правя) голяма епическа стихотворна творба, изградена върху
историческо събитие, със съдбовно значение за даден
народ. Сюжетът определя героическия характер и
приповдигнатия емоционален тон на епопеята.
Характеризира се с идеализация и хиперболизация на
героите, художествени обобщения на нравствените
добродетели на епохата. Епопеята рисува широки
платна на мирновременния и особено на военновре­
менния бит, изобразява нравите, традициите, съкро­
вените копнежи на народа. Произлиза от епическите
народни песни, свързана е с митологията и
фолклорната традиция. Оттук и наивно-митологическата мотивировка на действието в древната и
средновековна героическа епопея. (“Илиада” и “Одисея”
на Омир, “Енеида” на Вергилий, “Калевала”, “Песен на
Нибелунгите” и др.) Митологичното световъзприемане
обуславя и широкото изображение на вълшебното,
чудесното, фантазното, създаването на фантастичнохиперболичните образи на всепобеждаващите герои,
неделими от силата, мощта и уменията на целия народ.
Древната епопея отмира с появата на новото светоусе­
щане на човечеството. Дълбоко своеобразните
творения на Данте Алигиери (“Божествена комедия”),
на Гьоте (“Фауст”), на Джон Милтон (“Изгубеният рай”)
представят своеобразен преход от древно-героическата
епопея към романа-епопея на Новото време -“Човешка
комедия” на О. Балзак, “Ругон-Макарови” на Зола,
“Война и мир” на Толстой, “Братя Карамазови” на
Достоевски, “Клетниците” на Юго, “Сага за Форсайтови”
на Дж. Голсуърти и др.
ЕПОС (от гр. “epos” - дума, разказ) - един от трите
основни рода на литературата. Епосът създава
художествена картина на света чрез повествование за
него. Езикът в епическите произведения се организира
по специфичен начин. Характерно за него е
повествованието, разказът. Главно място в него заема

ЕСЕ

----------------------------------------------------------------------------

85

авторската реч (вж.), която споява в единно цяло
творбата. Голяма е ролята на диалога (вж.), монолога
(вж.) и вътрешния монолог (вж.). Жанрови разновидности
на епоса са: приказка, епопея, епическа поема, разказ,
новела, роман и някои видове очерк. Епосът, както и
драмата, възпроизвежда действие, развиващо се в
пространството и времето - ход на събитията в живота
на персонажите (вж. Сюжет). Специфична черта на
епоса е в организиращата роля на повествованието:
носителят на речта съобщава за събитията, за техните
подробности като за нещо отминало, включвайки и
описания на обстановката на действието, и облика на
персонажите, и свои разсъждения. Епическото повество­
вание доминира в произведението, организирайки в
монолитно цяло всичко, което е изобразено. То се води
от лице, наречено повествовател, който е свидетел и
тълкувател на ставащото. Обикновено отсъстват сведе­
ния за него, за взаимоотношенията му с персонажите.
“Духът на повествованието” често бива “невидим,
безплътен и вездесъщ” (Т. Ман). Наред с това повествователят може да се “сгуши” в конкретен герой, ставайки
разказвач. Например в разказа “Самодивските скали”
от Ел. Пелин разказът на стария ловец Чумака. Епосът
е максимално свободен в усвоение на времето и
пространството (вж. Хронотоп). Писателят създава
сценични епизоди, т. е. картини, фиксиращи моменти
от живота на героя. Използва целия арсенал от
литературно изобразителни средства (портрет,
характеристика, действия и постъпки, жестове, мимика,
интериор, платичност, достоверност, колоритност).
Епическата форма може да има различен тип сюжетен
строеж (вж. Композиция).
ЕСЕ (от фр. “essai”) - кратко и достъпно изложение
на естетически, философски или социални проблеми в
художествена форма. Ученическо есе - писмен
аргументативен (вж.) текст, в който чрез доказателства
от различни области на живота и познанието се
защитава становище по интересуващ учениците
житейски проблем.

ЕТИМОЛОГИЧНА ФИГУРА

86

ЕТИМОЛОГИЧНА ФИГУРА - синтактична конструк­
ция, в която се свързват непосредствено думи с еднакъв
корен и в по-редки случаи - думи, еднакви в смислово
отношение. Тавтологията (вж.) е основно нейно
средство. Етимологичната фигура е стилно-езиково
средство в народната поезия и в простонародната реч.
Напр.:

Че й се мрежа замрежи,
че й се дрямка додрема.
(Нар. песен, “Залюбил Стоян Борянка”)
ЕТИМОЛОГИЯ (гр. “etymologia” от “etymos” истински и ’’logos” - наука) - наука за произхода и
историята на думите, която има за цел да установи
първоначалната им форма и първоначалното им
значение, а също така и родството на отделна дума с
други думи от същия или от други езици.

Ж
ЖАЛБА (плач) - стихотворение или прозаично про­
изведение, израз на размишление за превратностите
на съдбата, личната горест на поета, от непостоянството или равнодушието на любимата. Древната жалба
или плач са паметници на шумерската литература.
“Плач за разрушенията на град Лагаш” (3000 г. пр. Хр.),
а също и плач Йеремиев от Стария Завет оказват
влияние върху европейската литература. Скръб и молба
за милост звучат в “Скръбни елегии” (8-17) на Овидий.
Ранен образец на европейския жанр на жалбата е
“Оплакванията на Деора” (VIII - IX в.), древноанглийско
стихотворение за менестрела (средновековен
странстващ поет-музикант), изпаднал в кралска
немилост. В края на XIV в. жанрът е използван от Дж.
Чосър (“Жалбата на Марес”). Във Франция жанрът жалба
се появява през XVI в. в любовната лирика на П. Ронсар
и Ж. дьо Беле, в Германия - XVII в. - Μ. Опиц, в Англия в поезията на кавалерите. Жанрът продължава да
съществува и в следващите векове в поезията на: Е.

ЖЕНСКА РИМА

87
Юнг, Гьоте (“Жалбата на пастира”), Шилер (“Жалбата
на Церера”), Дж. Байрон (“Жалбата на Taco”), А. С.
Пушкин (“Жалбата на турчина”) и др.
ЖАНР (фр. “genre” - род, вид) - тип словесно-худо­
жествено произведение; вътрешно родови и вътрешно
видови разновидности: 1. реално съществуваща в
историята на националната литература или на редица
литератури разновидност на произведенията (епопея,
роман, повест, новела в епоса; комедия и трагедия - в
драмата; ода, елегия, балада и др. - в лириката); 2.
“идеален” тип или логически конструиран модел на
конкретното лирическо произведение (каноничен неканоничен тип; синхроничен - диахроничен.
Жанровото разнообразие в художествената литература
се обуславя от конкретно историческите условия,
докато литературните родове и видове са по-устойчиви.
Например през Средновековието процъфтява като
драматически жанр мистерията (вж.) и замира през
Възраждането. През Романтизма се появяват нови
жанрове - роман в стихове, романтическа поема. В
съвременното литературознание се появяват жанрове
като: “антидрама”, мелофарс, “розова пиеса”, “антироман” и др. Новите жанрови форми са резултат от
търсенето на нови средства и форми за художествено
изображение на една нова, по-сложна действителност.
ЖАРГОН - изкуствен, таен език, различен от
националния език по своята лексика и фразеология, с
който си служи малка социална група (вж. Арго): морукбаща, пандиз - затвор.
ЖАРГОНИЗЪМ (от фр. “jargon”) - думи или изрази
от жаргон, навлезли в литературния език. Във всеки­
дневната реч употребата на жаргонизми води до
вулгаризъм и замърсяване на речта.
ЖЕНСКА РИМА - вид рима, при която ударението
е върху предпоследната сричка. Напр.: пчелина глогина; отвори - простори; песни - чудесни. Напр.:

За тихи песни бяха твойте струни,
изопнати, о лиро, за копнежи

ЖИТИЕ (АГИОГРАФИЯ)

88

за блянове..., но ти живя в фъртуни
но ти трептя над бури и гърмежи.
(Ив. Вазов, “Струни”)
ЖИТИЕ (АГИОГРАФИЯ) (гр. “hagios” - свят +
“graphö” - пиша) - жанр на средновековната религиозна
литература; биография на християнски светец или
мъченик на вярата. Характерни особености на житието:
мистицизъм, агиографска идеализация, образен
патетичен език. Житията биват кратки и пространни
според обхвата на биографичния материал. Обект на
изображение е преди всичко подвигът за вярата, който
всъщност е целият живот на светеца, чиито мощи след
смъртта му извършват чудеса: лекуват болни, пазят
града и хората от зло и вражески нападения. У нас
житията се появяват през VIII в. отначало в превод от
гръцки, а по-късно се пишат житията на българските
светци и мъченици: “Житие на Климент Охридски” от
Теофилакт, “Житие на свети Георги Софийски” от поп
Пейо, “Житие на Иван Рилски” от П. Евтимий и др.

3
ЗАВРЪЗКА - начален момент на развитие на
действието в сюжетното произведение, логически и
психологически подготвен от експозицията (вж.).
Завръзката обикновено е събитие, сблъсък или
решение за действие, пораждащо сложни взаимоотно­
шения между персонажите в епическите и драматически
произведения. Например в драмата “Отело” на Шекспир
завръзка се явява решението на Яго да осъществи
замислената интрига срещу Отело. Обикновено
завръзката е в началото на сюжетното действие, но не
винаги е така. Например в поемата “Мъртви души” на
Гогол решението на Чичиков да купува “мъртви души”
е в края на I том. В големите белетристични творби, в
които се преплитат няколко сюжетни линии, може да
има повече ог една завръзка. Например в романа “Под
игото” ог Ив. Вазов има две завръзки: на обществената
сюжетна линия - подготовката на Априлското въстание

ЗАКЛИНАНИЯ

------------------------------------------------------ —--------

89

с пристигането на Бойчо Огнянов в Бяла черква и
личната интрига - любовта между Бойчо и Рада срещата им на годишния изпит в училището.
ЗАГЛАВИЕ - първият, графически отделен ред на
текста, съдържащ наименованието на прозведението.
Назовавайки, индентифицирайки, заглавието не само
обособява, ограничава своя текст от останалия, но го
и представя на читателя, съобщавайки му: тема, идея,
нравствен конфликт в творбата. Например разказите
на Й. Йовков “Последна радост”, “Вълкадин говори с
бога”, “Грехът на Иван Белин”. Може да представя
персонажите: “Серафим”, “Индже”, “Божура”, “Земляци”
и др. Заглавието може да посочва времето и мястото
на действие (“В навечерието” от Тургенев, “Петербургски повести” от Гогол). Заглавието е една от
“силните позиции” на текста. Съдбата на творбата
зависи от сполучливо подбраното заглавие.
ЗАКЛИНАНИЯ - разпространени у всички народи
фолклорни произведения с митически характер,
произнасяни с цел въздействие върху заобикалящия
свят, неговите явления и обекти, за да се постигне
желания резултат. Заклинанието е древен мит молитва, обръщение към езическите божества, а покъсно върху заклинанията оказват влияние легендар­
ната, апокрифната и църковна литература. Заклина­
нието е съставна част на магията и се произнасяло,
съпроводено с действия (вода, огън, кръстен знак).
Ритуалността на изпълнението изисква и точно спазване
на времето, часа, мястото (взори, на свечеряване, след
полунощ, на Велики Четвъртък, до реката, около огъня
и пр.). Важен признак на заклинанието е вярата в
магическата сила на словото. Заклинателен характер
имат “пеперударските” и “лазарските” песни, свързани
с обредите - молебен за дъжд и “Лазаруване” благоразположение за здраве, любов и женитба. Напр.:

Ой, Лазаре, Лазаре,
тук са ни казале,
че има мома и момък.
Я момата годете,

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

90

а момъка женете ...
Колко шума по гората,
толко здраве на таз къща;
колко дърва по полето,
толкоз здраве на таз къща ...
(Нар. песен “Ой, Лазаре, Лазаре”)
ЗАКЛЮЧЕНИЕ -1. В широк смисъл - последната,
завършващата част на произведение, съдържаща
изводи, оценки, обобщаващи разсъждения по темата.
2. В художествената литература - епилог(вж.), послеслов
(вж.), в лирическа творба - поанта (вж.).
ЗАЛОГ - граматическа категория, която показва
отношението между субекта и обекта на действието,
изразено във формата на глагола. В българския език
има два залога: 1. деятелен - глаголната форма показва,
че подлогът върши действието върху друг предмет
(Детето рисува къща, Котката изяде закуската ми);
2. страдателен - глаголната форма показва, че подлогът
търпи действието върху себе си, извършено от друг
предмет. (Къщата е нарисувана от детето,
Закуската ми е изядена от котката). Формите за
страдателен залог на глаголите се образуват от
спомагателния глагол съм (бъда) в сегашно, минало и
бъдеще време и глаголни форми на -н или -т. Напр.
Борът ^е отсечен от дърваря. Вратата е разбита.
В изречението глаголите от страдателен залог
изпълняват службата на сказуемо.
ЗАМИСЪЛ - първоначалната обща схема на
бъдещото произведение, първата стъпка на творческия
акт. С проучване на първоначалния замисъл започва
изучаването на творческата история на произведението.
Замисълът може постепенно да се оформя и съзрява,
придобивайки все по-ясни отчетливи очертания. Може
да израстне от един отделен образ, сцена или да
възникне под влиянието на някаква идея. Познаването
на замисъла спомага да се разкрие по-точно смисълът
на произведението. Свидетелство за еволюцията на
замисъла са неколкократните редакции на “Фауст”
(1808 -1831 г.). Замисълът е възникнал у младия Гьоте

ЗВУКОВИ ПОВТОРЕНИЯ

91
през 1772 - 1773 г., а концепцията се оформила едва
през 1797 - 1798 г. след като вече е бил публикуван
(1790 г.) голям фрагмент от драмата. В художественото
творчество наред с “мъките на словото” съществува и
“мъка на замисъла”.
ЗАМЪЛЧАВАНЕ (вж. Апосиопеза).
ЗАПЕТАЯ - препинателен знак, който има две
основни функции: 1. да разделя еднородни части на
изречението и повтарящи се думи, изрази. Напр.: Той
говореше високо, разбираемо, ясно. Нитовляво, нито
в дясно, нито във водата, нито на брега се виждаше
някой.; 2. между сказуемните части на безсъюзните
сложни и сложно-съчинени изречения. Напр.: Ние
седнахме, конете хукнаха, силно загърмяха колелата
(Тургенев); 3. да огражда вметнатите думи и изрази на
обособените части в изречението. Напр.: Дъждът,
гонен от силния вятър, се лееше като из ведро (Л.
Толстой); 4. за ограждане на думи, граматически
несвързани с частите на изречението (междуметия,
обръщения, утвърдителни, отрицателни и въпросителни
думи). Той, уви, не се досети. Здравей, мой роден край!
ЗАПОВЕДНИ (ПОДБУДИТЕЛНИ) ИЗРЕЧЕНИЯ тези, които изразяват желанието на говорещия (молба,
заповед, протест, заплаха, призив, покана, забрана).
Граматически средства за оформяне на заповедните
изречения: 1. Подбудителна (заповедна) интонация.
Напр.: Стой! Не! 2. Сказуемото в повелително
наклонение. Напр.: Не плачи! Махни се от пътя ми!
ЗВАТЕЛНА ФОРМА - падежна форма, останала от
звателен падеж в старобългарския език, посочва лице
или предмет, към което се обръща речта: друже, човече,
старче.
ЗВУКОВЕ - езикови единици, с които в устното
общуване предаваме и възприемаме смисъла на
значещите единици (морфеми, думи, словосъчетания,
изречения). Звуковете нямат собствено значение, но
служат за различаване на значещите единици. С
изучаването им се занимава фонетиката.
ЗВУКОВИ ПОВТОРЕНИЯ - повторение на едни и
същи звукове или на техни съчетания за постигане на

ЗВУКОПИС

92

някакъв художествен ефект. То обхваща: повторение на
гласни звукове - асонанс (вж.), на съгласни звукове алитерация (вж.), на гласни и съгласни и цялостно
съчетание най-често в края на стиха - рима (вж.) Понякога
звуковото повторение е по-сложно - звукопис (вж.).
ЗВУКОПИС - повторение и редуване на звукове или
звукови съчетания в един стих или в няколко съседни
стиха с цел да се създадат по-ярки образи и картини
чрез звукови и слухови възприятия. Напр.:

Съмна в сънните градини;
всяка капчица роса отразява ведросини,
ведросини небеса.
(Н. Лилиев, “Съмна в сънните градини”)

ЗВУКОПОДРАЖАНИЕ (вж. Ономатопея) - 1. В
лингвистиката - използване в речта на думи и звукове,
които наподобяват звукове от природата, животинския
свят и човешкия живот. Звукоподражателни думи са
междуметията: бух, туп, пляс, кап-кап, зън-зън, тиктак и др. 2. В художествената литература - особено в
поетическата реч; използване на звукоподражателни
думи и изрази за изграждане на художествена
образност, емоционално-смислова изразителност и
ритмична организация на художествената реч. (вж.
Алитерация) Напр.:
Трак-чук, жин-жин, трака-чука! наковалнята възглася,
и духалото се пука:
дъха, пъха и приглася...
(П. К. Яворов, “Калиопа”)
ЗВУЧНИ СЪГЛАСНИ - съгласни звукове, в чието
изговаряне участват гласните струни, които съдържат
глас и шум. В българския език такива са: б, б’, вв’, гг’, д,
д’, ж, дж, з, з’, дз.

ЗООМОРФИЗЪМ

93
ЗЕВ (Хиатус) - празнина, отвор, който се получава
при произнасяне на няколко последователни звука един
подир друг. Напр.:
Народ, който глух на песни остава,
вечно глуха за него е и слава.
(П. Р. Славейков, “Не пей ми се”).

Зевът затруднява изговорът на думите и внася неблагозвучност в речта.
ЗЕВГМА(гр. “zeugma” - ярем) - стилно-езиков похват,
при който в стиховете се повтарят продължително
еднородни речеви или синтактични фигури, свързани с
едно и също сказуемо в началото или в края им. Напр.:

Мене ми е страшно - ето те пред мен,
мене ми е жадно - гледам те пленен,
мене ми е страшно - дишаш ти за мен,
мене ми е тъмно, тъмно в ясен ден.
(П. К. Яворов “Среща”)
ЗЛОБОДНЕВНА - кратък хумористичен жанр,
изграден върху тема от ежедневието - човешки слабо­
сти и пороци, обществени неуредици. У нас злободневки
са писали: Хр. Ботев, П. Р. Славейков, Ст. Михайловски,
Хр. Смирненски, Р. Ралин, В. Петров и др. Напр.:
Нищо смешно във дните ни днешни.
И защо е така го разбрах:
малко неща могат да бъдат смешни,
когато много неща са за смях.
(Μ. Ганчев, “Нищо смешно”)

ЗООМОРФИЗЪМ (гр. “zoo” - животно + “morphe” образ) - в митологията - представяне на божествата в
образи на животни и на животните в образи на хора
чрез митологическото въображение и мислене. Зооморфизмът възниква в древността във връзка с религиозни
обреди и езически празници (култът към бог Дионис и
боготворенето на козела; кентавърът от гръцката
митология; сирените, кукерите, змеят Горянин и др.).

ИГРОСЛОВИЕ

94

и
ИГРОСЛОВИЕ - особен израз на словосъчетание,
при което се получават двойни, обратни или куриозно
изразени смислови значения (вж. Каламбури).
Игрословие се постига и от словосъчетания, които
четени отпред назад и обратно имат еднакъв смисъл
(дебел лебед, бял хляб), както и от остроумното
използване на многозначността на думата: Щом тъй
се прави, сигурно са прави. (В. Петров) Игрословието
се използва в хумора и сатирата.
ИДЕАЛИЗАЦИЯ (гр. “idealisation” - понятие, пред­
става) - в художествената литература възхваляващо,
разкрасяващо изображение на литературните персо­
нажи, обстановка, битови и природни картини в резутат
от идеала на епохата и естетическата концепция на
автора и отношението му към изобразяваната действи­
телност. Идеализацията е използвана в античната
литература при изграждане характерите на героиче­
ските персонажи (в “Илиада” и “Одисея” на Омир),
присъща е и на буколическата (вж.) и пасторална (вж.)
поезия; ползва се в литературата на романтизма (вж.)
и сантиментализма (вж.). В българската литература
идеализацията е свързана с народиичеството (вж.) и
идилията (вж.) в творчеството на Т. Г. Влайков и П. Ю.
Тодоров, а героическата идеализация - в юнашкия,
хайдушкия и исторически епос и в поезията на П. Р.
Славейков, Д. Чинтулов, Хр. Ботев, Ив. Вазов и др.
ИДЕЕН ЗАМИСЪЛ (вж. Замисъл).
ИДЕОГРАМА (от гр. “idea” - представа и “gramma”
- писане) - условно изображение или рисунка, възприета
в идеографичното писмо, служеща за предаване
значение на думите или морфемите.
ИДЕОГРАФСКО ПИСМО (йероглифно) (от гр. “idea”
- представа и “grapho” - пиша) - графичните знаци са
символ на определено понятие или предмет. Такива са:
китайското, японското, древноегипетското писмо и др.
В съвременното звуково писмо идеографски знаци са
цифрите, математическите, физични, химични и др.
обозначения.

идиом

------------------------------------------------------------------

95

ИДЕЯ НА ЛИТЕРАТУРНОТО ПРОИЗВЕДЕНИЕ (гр.
“idea” - понятие, представа) - основна обединяваща
мисъл в словесното художествено произведение, която
е своеобразното откритие на писателя, продукт от
неговите наблюдения и образно художествено
обобщение на живота. Художествената идея е тясно
свързана с темата на творбата, до голяма степен
предопределя характера на героите, сюжет, компо­
зиция, жанр - цялата архитектоника на произведението.
Затова оказва многопластово въздействие върху
читателя. Възприемайки конкретното изображение в
творбата, той достига до идеята, изкристализирала от
цялостната образна система, включваща и найдребните детайли и съпреживява изобразените
събития, размисли и чувства.
ИДИЛИЯ (гр. “eidyllion” - картинка, малък образ) 1. В античната гръцка литература, жанр на лироепическата поезия, изобразяващ безгрижния живот на
овчари, козари, земеделци с техните простодушни
характери, любовните им преживявания на фона на
красиви природни и мирни битови картини. Най-изявени
творци на идилията са: Теокрит, Мосх, Бион, Вергилий,
Плиний и др. 2. В новата европейска литература - малко
лирично, лиро-епическо произведение, идеализиращо
красотата и хармонията на живота и чувствата на човека
от народа на фона на красиви картини от бита на селото.
Животът и героите са идеализирани, те са мечтателни
натури, доволни от мирното си трудово селско битие,
търсещи своето щастие. Напр.: “Павел и Виргиния” от
Б. дьо Сент-Пиер, “Херман и Доротея” от Й. Гьоте,
“Старовремски помешчици” от Н. В. Гогол и др. У нас
идилии пишат: Л. Каравелов "Българи от старо време”,
Т. Г. Влайков “Дядо Славчовата унука”, П. Ю. Тодоров
“Идилии” - сборник.
ИДИОМ (от гр. “idioma” - особен израз) - вид устой­
чиво словосъчетание, свойствено за даден език, значе­
нието на което като цялост не съвпада със значението
на думите, които го съставят: от игла до конец (от
начало до край), от дъжд на вятър (от време на
време). Идиомите нямат буквален превод на чужд език.

идо

96

И ДО (на есперанто “ido” - потомък) - изкуствен
международен език, създаден през 1907 г. от
французина Луи дьо Бофроном, като вариант на
есперанто.
“ИЗКУСТВО ЗА ИЗКУСТВОТО” (фр. “L’art pour
L’arf - девиз, издигнат от френския поет Теофил Готие
(1811 - 1872 г.) - според него “висша цел на изкуството
е самото изкуство”. Този възглед е възприет от поетите
на модерното изкуство: Т. Готие, Ж. дьо Нервал, Фр.
Шилер и др.
ИЗМЕНЯЕМИ ЧАСТИ НА РЕЧТА - тези части на
речта, които имат словоизменящи се форми (съществи­
телно име, прилагателно, числително име, местоиме­
ние, глагол).
ИЗМИСЛИЦА (вж. Художествена измислица,
Фантазия).
ИЗРЕЧЕНИЕ - най-голямата граматична единица
в езика, състояща се от група думи, граматически
организирани в завършено цяло в смисловоинтонационно отношение в рамките на текста. Всяко
изречение има своя цел на изказване, според която
различаваме: съобщителни, въпросителни, заповедни
и възклицателни изречения. Всички те имат свои
особености в строежа си. Изречението е най-малкият
градивен елемент на текста. Според строежа си биват:
прости и сложни.
ИЗЯВИТЕЛНО НАКЛОНЕНИЕ - граматическо зна­
чение на глагола, което изразява реално съществуващо
действие. То е едно от основните повествователни
наклонения, представено от форми за лице и време.
Действието се развива в момента на говоренето, в
миналото или в бъдещето. Напр.:
Ана играе на двора, (в момента на говорене)
Ана игра на двора, (в миналото)
Ана ще играе на двора, (в бъдещето)
Изявителното наклонение има 7 глаголни времена,
които широко се използват в художествената литера­
тура, научните издания, публицистиката и по-рядко във
фолклора.

ИМПРЕСИОНИЗЪМ

----------------------------------------------------------------------------

97

ИКТУС (лат. “ictus” - удар) - силна част в ритмическата стъпка на метрическо стихосложение, независимо
дали сричката е удължена или не.
ИЛИТЕРАТИ (лат. “ilitera” - ненаписан) - речеви
звуци, които са непредаваеми точно с букви и затова
се означават условно, без да бъдат думи, изрази. Напр.:
Ш-шт! (вм. Тихо!), Пет! (вм. Замълчи!), Пфу!
(отрицание на нещо, недоволство от нещо), И-их!
(досада). Напр.:
И гледаш, слушаш, не знам досадно
защо ти стане: их опустяло!
(П. К. Яворов, “На живота”)
ИМАЖИНИЗЪМ (фр. “image” - образ) - модерно
направление в литературата, възникнало след Първата
световна война в Лондон (1910 г.), което издига
необходимостта от “точно изображение в литературата
и изкуството чрез предметна и чиста образност”.
Приоритет в поетичната програма на имажинизма
стават: яснотата, лаконизмът, емоционалната сдържа­
ност, сугестивността. Поетите търсят странни, неочак­
вани образи - метафори, необикновени словосъчетания,
натрупани безредно. Влиянието на имажинизма в
българската поезия откриваме у някои поети от 20-те
години на XX в. - увлечението на Н. Фурнаджиев по
“образотворчество” в септемврийската поезия (“Ужас”,
“Сватба” и др.), в поезията на Ат. Далчев, Д. Пантелеев,
Ламар, В. Петров и др.
ИМЕ - изменяема дума (или съчетание от думи),
която има род, изменя се по род и число и може да се
членува. Имена е общото название на: съществителни,
прилагателни, числителни.
ИМПРЕСИОНИЗЪМ (фр. “impresion” - впечатле­
ние) - 1. Направление в изкуството и литературата,
зародило се през втората половина на XIX в. във
Франция като реакция на натурализма и академизма.
Началото му поставят художниците: Ед. Мане, Клод
Моне, О. Реноар, Е. Дега, А. Сислей, К. Писаро и др.
Основното в творческите принципи на френските
7.

ИМПРЕСИЯ

98

художници-импресионисти е изображението на
мимолетното впечатление от живота и субективните
усещания на художника; съзнателно се ограничават
само със зрителната, видимата страна на нещата;
отказват се обобщенията и типизацията. 2. В худо­
жествената литература - основен творчески принцип е
изразяване на непосредствени впечатления и
преживявания, усилена звучност и музикалност на
стиха; използване символичното значение на цветовете,
ярка изразителност и емоционално въздействие.
Представители: П. Верлен, Ш. Бодлер, Г. Флобер,
Метерлинг, Рилке и др. У нас - Т. Траянов, Н. Лилиев,
Ем. Попдимитров, Н. Райнов.
ИМПРЕСИЯ (лат. “impressio” - впечатление) - жанр
на лирическата проза (вж. Стихотворение в проза),
за който е характерна богата емоционална изразител­
ност, яркост на впечатленията и силна развълнуваност.
В българската литература импресия са писали: Ст.
Михайловски, Ел. Пелин, Г. Милев, Хр. Смирненски, К.
Константинов и др. Напр.: “Не, това не бяха очи на
мъртвец. Това бяха две стоманени остриета,
потопени в отрова, които се впиваха в сърцето и в
мозъка. Погледът им беше лъч от някаква студена
маса, наслоена от помръзнало проклятие, от
непромълвени въпроси, от неизляно възмущение и
вкаменен ужас...”
(Хр. Смирненски, “Очи”).
ИМПРОВИЗАЦИЯ (лат. “improvisus” - неочакван) създаване на художествено произведение под влияние
на спонтанен творчески импулс и вдъхновение.
Импровизацията е рядко умение и предполага
наличието на богат житейски опит и ярък поетически
талант. Майстори на поетичната импровизация в
древността са били аедите, по-късно трубадурите и
минезингерите; поетите-импровизатори Шилер,
Пушкин, Мицкевич, Хр. Смирненски и др.
ИНВЕКТИВА (лат. “invectivus” - рязко изобличение)
- остра нападка, рязко оскърбление в сатирично
произведение. Инвективата е разпространена в
древността - Архилох, Катул, Овидий, Ювенал и др.
Литературните форми на инвектива са многообразни:

ИНДИВИДУАЛИЗАЦИЯ

---------------------------------------------------------------------------99
епиграма, сатира, реч (напр. “Филипики” на Цицерон).
Инвективи са писали: Е. Ротердамски, Волтер, Дидро,
Дж. Суифт и др. Такъв характер има и Ботевата сатира
(“В механата”, “Гергьовден” и др.). Инвективата се
възприема като художествен израз на изпепеляващо
душата чувство на гняв, омраза.
ИНВЕРСИЯ (лат. “inversio” - прекъсване, преме­
стване) - стилистична фигура, при която се нарушава
приетият синтактичен ред на думите в изречението,
фразата, стиха, за да се постигне по-голяма, по-богата
мелодика и изразителност на стиха или смислов акцент.
Среща се в народното и лично творчество. Напр.: вода
студена, гора зелена, поле широко, очи еленови, клепки
босилкови, зъби бисерови, снага самодивска и др.
ИНДЕКС (лат. “index” - указател) - списък, показалец
на отречени от църквата книги. Първите индекси у нас
са превод от гръцки (IX - X в.) (“Симеонов сборник”)
във връзка с приемането на християнството и
разпространението на богомилството (вж.) и други
ереси. Първият оригинален български индекс е от
началото на XI в. - с него се забраняват апокрифите.
Ватиканът (най-висшият орган на католическата църква)
и днес издава ежегодно “Индекс на забранените книги”.
ИНДИВИДУАЛИЗАЦИЯ (лат. “individualis” отделен) - изображение на неповторими отличителни
черти на външния вид, на характера и ума, на мимика,
жестове, интонация, реч и поведение на даден литера­
турен герой. Индивидуализацията, както и типизацията,
са неотделим важен момент от творческия процес при
изграждане образите на литературните персонажи,
които се отличават един от друг по външните (физиче­
ски) и вътрешните (душевни) качества. Например в
“Илиада” героите на Омир Ахил и Хектор притежават
общи качества: физическа красота, силни, смели воини,
с чувство за чест и доблест, но са ярко индивидуални в
портретната и психлогическата си характеристики.
Начинът на индивидуализация зависи от художествения
замисъл, от жанра на произведението и от творческата
индивидуалност на писателя при подбора на
специфичните художествени средства, които му
предоставя литературата като изкуство.

ИНОСКАЗАНИЕ

юо ------------------------------------------------------ИНОСКАЗАНИЕ (вж. Алегория).
ИНСЦЕНИРОВКА (лат. “in” - в + “scaena” - сцена) начин за представяне и интерпретация на драматично
произведение на сцена в зависимост от тълкуването
на режисьора и актьорите (ср. Драматизация).
ИНТЕРВЮ (англ. “interview”) - жанр на журналисти­
ческата проза, беседа на журналист с дадено лице по
важен обществен, научен, литературен, философски,
социален и т. н. въпрос, предназначен за публикуване
в печата или излъчен по медиите.
ИНТЕРМЕДИЯ (лат. “inter” + “media” - по средата) малка комическа пиеса или сценка, играна между
действията на операта или пиесата, а понякога е
вмъкната вътре в нея. Възниква през XVI - XVII в. като
жанр на народната битова сатирична драма.
ИНТЕРПРЕТАЦИЯ (лат. “interpretatio” - тълкуване,
обяснение) -1. Тълкуване и обяснение съдържанието
на дадено произведение на литературата или
изкуството. 2. Индивидуално тълкуване на литературно,
музикално или друго произведение на изкуството с цел
неповторимост, оригиналност в изпълнението му. 3. На­
правление в литературознанието и съвременната
литературна критика, според което главното при
тълкуване, анализ на литературно произведение е
впечатлението от прочита на текста и внушаваното от
него непосредствено чувство у читателя, за да се
осмисли дадена творба.
ИНТИМНА ЛИРИКА (naT.”intimus” - близък) лирически прозведения, които изразяват чувства и
преживявания от дълбоко интимен характер (страдание,
възторг, любов, копнеж и болка, отчаяние). По характер
и мотиви интимната лирика е твърде разнообразна. Найвълнуваща е темата за любовта (вж. Любовна лирика).
Жанрове на интимната лирика в европейската поезия
са: любовна песен, канцона, серенада, алба, мадригал,
пасторала, елегия (вж. с.). Интимната лирика включва и
произведения, в които се разкриват съкровено лични
състояния на лирическия герой, както и израз на чувства,
породени от различни по емоция преживявания от
интимния свят на човека. Прекрасна интимна лирика

ИНФОРМАЦИЯ

------------------------------------------------------------------ 101
създават: Сафо, Алкей, Данте, Петрарка, Шекспир,
поетите на просвещението, символизма, романтизма и
др. В българската поезия - П. Р. Славейков, Хр. Ботев,
Ив. Вазов, П. Яворов, Π. П. Славейков, К. Христов, Д.
Дебелянов и мн. др. Напр.:

Обичам те - въздушно нежна, в нежна младост,
като на ангела сънят,
и сън си ти вещателен за тиха радост
е нерадостта на моя път,
и първи път за изповед в сърце ридае
доброто и грехът,
и ето ден - и ето тъмнина е.
(П. К. Яворов, “Обичам те”)
ИНТОНАЦИЯ (от лат. “intonare” - произнасям високо,
гръмко) - ритмично-мелодичен строеж на речта, който
зависи от повишаването и понижаването на тона при
произнасянето. Чрез интонацията се изразяват
синтактическото значение и емоционално-експре­
сивната обагреност на изречението. Съставни елементи
на интонацията са: мелодиката и ритъма на речта
интензивност и темп на речта, тембър на речта и
логичното ударение.
ИНТРИГА (лат. “intrico” - забърквам) - разгръщане
на личните отношения между персонажа в сюжетните
литературни произведения, изграждане на определени
ситуации в различните моменти на сюжетното действие.
Терминът се използва и с по-широко съдържание: 1. лична
интрига (любовта Онегин - Татяна); 2. странична интрига
(любовта Ленски - Олга); 3. заплетена интрига,
характерна за приключенската и криминална литера­
тура, за да се усложни и динамизира действието, като
се изостри напрежението на читателя; 4. комедийна
интрига в драматургията с неочаквани обрати в разви­
тието на комедийното действие (Шекспир, “Комедия от
грешки”).
ИНФОРМАЦИЯ (от лат. “informare” - изобразявам,
формирам) - съобщения, сведения, които се съдържат
в конкретно изказване и които стават обект на преда­
ване, съхраняване и преработка, възпроизвеждане.

ИРОНИЯ

102

----------------------------------------------------------------------------

ИРОНИЯ (гр. “eironeia” - насмешка) - стилистичен
похват (троп), при който полуприкрито се изразява
отрицание с цел осмиване на лични или обществени
слабости и недъзи. Това е добродушен хумор и не се
достига до разобличаване, критикуване. Напр.:

Имам си момче работно,
на ден ми бразда ореше,
а на месец - погонче.
(Нар. песен)

ИСИХАЗЪМ (гр. “isihia” - покой, безмълвие) религиозно мистическо учение, оформило се като
официална философска доктрина, възникнало във
Византия през XIV в., а по-късно в България, Сърбия и
Русия. Според схващанията на исихастите познанието
на Бога може да се постигне чрез аскетичен живот,
самовглъбяване, молитва и мълчание, при което
молещият се се възвисява до божествената същност,
озарен от божествената светлина. Основател на
исихазма е гръцкият монах Григорий Синаит (XIV в.), а
неговият ученик Теодосий Търновски го разпространява
в България. Отначало е обявен за ерес, но след това е
признат от българската официална църква като
религиозно-философско учение. Видни представители
на исихазма в българската литература са писателите
от Търновската школа: Т. Търновски, патриарх Евтимий,
Ромил Бдински, Григорий Мних и др.
ИСТОРИЗМИ - остарели думи и изрази, отпаднали
от употреба във връзка с отмиране, изчезване на тези
реални, които те са обозначавали: болярин, василевс,
пристав, арбалет, аул, хан. Използват се в научноисторическата литература за характеристика нададена
историческа епоха.
ИСТОРИЧЕСКИ НАРОДНИ ПЕСНИ - лирически и
лиро-епически жанр на народното творчество, посветен
на важни събития от историческата съдба на народа.
Герои в историческите песни са както исторически
личности, така и обикновени хора. Тези песни отразяват
последните дни на Второто българско царство и

КАЛАМБУР

103
неговите герои, драмата на поробения народ от
османските нашественици и насилници (“Овчар си гора
питаше”, “Даваш ли, даваш, Балканджи Йово”,
“Размирила се влашка земя”, “Гора и три синджира
роби”), възпява национално-освободителното
движение (“Прочул се Стоян Хайдутин”, “Заплакала е
гората”) и др. Разновидност на историческите народни
песни са юнашките и хайдушки песни (вж.).

Й
ЙЕРОГЛИФИ (от гр. “hieroglyphoi” - свещени
писания) - фигурни писмени знаци, известни от
четвъртото хилядолетие до Христа в древноегипетското
писмо, където са служили за обозначение на цели думи
(понятия) или на отделни срички и звукове. Отначало
йероглифите служели за написване на религиозни
текстове, оттук “свещено писмо”, изсечено на камъни.

К
КАВИЧКИ - препинателен знак, който се употребява
за отделяне на пряка реч, цитат, наименования на книги,
вестници, предприятия или на отделни думи, включени
в текста в ироничен смисъл. Изписват се в началото
(долу) и в края (горе) на думите. Напр.: „умна” глава,
в-к „Будилник”, млекозавод „Сердика”.
КАКОГРАФИЯ (от гр. “kakos” - лош и “grapho” пиша) - граматически правилен израз, но несполучливо
са подредени думите, които го съставят. Напр.: Мога
ли да Ви предположа един сок? За нея той играеше
голямо значение.
КАКОФОНИЯ (гр. “kakos” - лош + “phone” - звук неблагозвучие) - когато в устната реч се струпат
случайно, без художествена цел еднообразни или
труднопроизносими звукове се получава неблагозвучие.
В стилистиката това се нарича какофония.
КАЛАМБУР (от фр. “calembour” - игра на думи) фигура на речта, остроумна двусмислица, получена от
многозначната употреба на думите или звуково сходство

КАЛИГРАФИЯ

104 ---------------------------------------------------------------------------на различни по значение думи. Напр.: Пет кошари по
балкана - Петко шари по балкана. Пет колиби - цяло
село - Петко либи цяло село.
КАЛИГРАФИЯ (от гр. “kalligraphia” - красив почерк)
- изкуството да се пише четливо и красиво. Краснопис.
КАЛКА (от фр. “caique” - копие, подражание) - дума
или израз, преведени дословно от чужд език. Калките
най-често са думи, заети от международната лексика.
Повечето термини са калки. Някои от тях са дословно
преведени морфема по морфема. Това превеждане се
нарича калкиране. Чрез калките се обогатява лексиката
на българския език.
КАНОН (гр. “kanon” - норма, правило) -1. Жанр на
литургичната поезия, в който се възхваляват светци.
Всеки канон се състои от няколко песни или строфи
(ирмоси, тропари). 2. Система от устойчиви норми и
правила на църквата, които не трябва да се нарушават.
3. Произведения на църковната литература, които са
обявени за единствено верни и безпогрешни. 4. Утвърдени
догматични правила в някои литературни направления
(напр. в античната и класицистична естетика).
КАНТИЛЕНА (лат. “cantilena” - пеене, напев) - малко
лиро-епическо стихотворение, предназначено за песен
в съпровод на китара, флейта; разпространена е през
Средновековието.
КАНЦОНА (итал. “canzone” - песен) - лирическа
творба, възникнала през XII - XIII в. във Франция
(Прованс) на любовна или религиозна тема. През XIII в.
прониква в Италия и майстори на канцоната стават Д.
Алигиери и Петрарка.
КАРИКАТУРНОТО (итал. “caricatura” - претовар­
ване) - категория на комичното, преувеличено насмеш­
ливо изображение на: външни черти (портрет), черти
на характера, маниер на говорене. В българската
литература майстори на карикатурните персонажи са:
Л. Каравелов, Ал. Константинов, Хр. Ботев и др.
КАРТИНА (нем. “karta” - карта) - изображение на
природата или част от обстановката, в която се развива
действието на литературното произведение или
самостойно изобразен пейзаж (пейзажна лирика,

КЛАСИК

------------------------------------------------------------------ 105
пътепис, дневник и др.). Тематично картината може да
бъде: битова, екзотична, природна, фантастична и пр.,
а с оглед на отразеното в нея състояние - статична и
динамична. Зрителната картина може да се обогати и
със слухови възприятия. Напр.: картина на бурята в
“Арменци”, в романа “Под игото” втора глава “Буря”, в
баладата “Хаджи Димитър” от Хр. Ботев романтичната
картина на нощта и др.
КАТАРЗИС (гр. “catharsis” - очистване) - термин на
античната философия и естетика (Аристотел), което
означава “пречистване”, духовно възвисяване на
читателя под въздействието на литературното
произведение. В съчувствието си към страданията на
трагическия герой зрителят съпреживява чуждата
драма и изпитва своеобразно “пречистване” и
естетическа наслада.
КАТАХРЕЗА (гр. “katächresis” - злоупотреба) стилно-езиков похват, изразяващ се в съчетание на
противоречиви по буквалното си значение изрази, чрез
което се създава мнима метафора. Напр.: “черно
слънце”, “в полите на Витоша”, “крачето на стола”,
“червената чернилка”, “жълти дъждове” и др.
КАТРЕН (фр. “quatrain” - четиристишие) - стихотво­
рение, състоящо се от четири стиха в една или две
строфи.
КИРИЛИЦА - българската азбука, възникнала през
IX в. по гръцки образец, допълнена в гръцкия език (Ъ,
*,ц, Y, Ъ, Ь, tj, Ж, А,). Тя е втората славянска азбука,
впоследствие, поради графичната си опростеност,
напълно изместила първата - глаголицата на братята
Кирил и Методий. Предполага се, че е съставена от
Климент Охридски, наречена кирилица в чест на
неговия учител Константин-Кирил Философ - първият
славянски просветител. Състои се от 38 знака, към
които по-късно са прибавени още пет. На кирилица
пишат още в Русия, Македония, Сърбия, Украйна и
Беларус.
КЛАРИЗЪМ (вж. Акмеизъм).
КЛАСИК (лат. “clasicus” - образцов, първокласен) 1. Старогръцки и римски писатели, признати за

КЛАСИЦИЗЪМ

106 ----------------------------------------------------------------------------

образцови. 2. Всички писатели, създали образцови,
класически произведения с непреходна стойност и
трайно идейно-естетическо значение за даден народ и
за цялото човечество. Класици на световната
литература са: Омир, Данте, Сервантес, Шекспир,
Гьоте, Балзак, Стендал, Флобер, Дикенс, Толстой,
Пушкин и мн. др., а у нас - Хр. Ботев, Ив. Вазов, Ел.
Пелин, Й. Йовков, Π. П. Славейков, П. Яворов и мн. др.
КЛАСИЦИЗЪМ (лат. “clasicus” - образцов, първо­
класен) - художествено направление, възникнало в
началото на XVII в. във Франция, обхванало европейската
литература и изкуство до началото на XIX в. Теоретик
на класицизма е Никола Боало (“Поетическо изкуство”),
който прогласява нормативния тип класицистична
естетика. В най-общ план тя издига в култ естетическите
постижения на античността, утвърждава разума като
основен критерий за всичко и се стреми към
идеализиран образ на реалността. Предмет на разумно
подражание на класицизма е природата, всемирната
хармония - първоизвор на красота и античността източник на теми, образи, сюжети от античната история,
идеал за красотата на човешката личност. Подчер­
таният рационализъм подчинява действията на героите
на разума и на високия обществен идеал - дългът към
краля. Характерът е носител на една типична черта
(Тартюф - лицемер), което стеснява правдивостта,
пълноценното и многообразно изображение на
човешките характери. За класицизма е характерно и
разделянето на поетичните и драматични жанрове на
висши (трагедия, епопея, ода) с герои благородници и
нисши (комедия, сатира, басня, водевил) с герои от
простолюдието. Представители: П. Корней, Ж. Б. Молиер,
Расин, Ларошфуко, Лафонтен, Μ. дьо Лафает и др.
КЛЕТВА - кратко народно умотворение, най-често
отделен израз, на който се приписва магическа сила
като предричане на добро или зло или заклинание за
наказание и възмездие. В основата на клетвата е
наивната вяра в магическата сила на словото. В
художествената литература клетвата се използва за
речева характеристика на героите и разкриване черти

КОЛЕДНИ ПЕСНИ

----------------------------------------------------------------------------

107

от характера. Напр.: в “Пристанала” на Хр. Ботев,
майката проклина иту щерка си, ту Дойчина"; “да не
цъфнеш, да не пекнеш”; “дано болест те налегне”...
КЛИШЕ (от фр. “cliche”) - речев стереотип, готов,
шаблонен израз, който се използва в качеството си на
лесно възпроизведен при стандартни условия.
КНИГА - 1. Печатно издание, което съдържа
различно количество листове с текст, смислово
обединен и оформен с художествено-полиграфически
средства. 2. Жанрово понятие, възприето от световната
литература от древните времена: египетската “Книга
на мъртвите” (XV в. пр. Хр.), библейските “Книги на
Стария Завет” (VIII - II в. пр. Хр.), “Книга на благата
любов” (около 1343 г.) от испанския поет X. Руис, “Книга
на песните” (1827 г.) от X. Хайне, “Книга за джунглата”
(1894-95 г.) от Д. Р. Киплинг и др.
КНИЖОВЕН ЕЗИК - форма на съществуване на
езика в неговата устна и писмена разновидност, на която
са присъщи следните характерни черти: 1. терито­
риална неограниченост - за разлика от диалекта (вж.)
книжовният език не е ограничен в пределите на даден
географски район, а общ за цялата територия на дадена
държава; 2. книжовна норма, фиксирана под форма на
правила в граматиката и речниците на езика, задължи­
телни за официалното общуване; 3. многофункционалност - способен да бъде средство за общуване във
всички сфери; 4. богатство на изразните средства и
развита система от стилове (вж.).
КОДА (лат. “cauda” - опашка) - допълнителен стих
към стихотворни форми с определен брой строфи и
стихове. Кода е напр. 15-тия стих в сонета, който се
състои от 14 стиха.
КОЛЕДНИ ПЕСНИ (лат. “calendae” - първият ден
на всеки месец) - лирически и епически народни песни,
изпълнявани от коледари в навечерието на християн­
ския празник Коледа. Коледните песни са свързани с
Рождеството на Исус Христос, рождението на Спасителя,
затова те са оптимистични, бодри, благопожелателни.
В поемата на Π. П. Славейков “Коледари” най-ярко
присъства традицията на коледните песни. Напр.:

колизия

108

----------------------------------------------------------------------------

“Пълна къща - пълен кош!”
- Мятай, момне, шарен лош!
Дар от сърце кой що може “Честит да е празник божи!”
КОЛИЗИЯ (лат. “collisio” - стълкновение) - противо­
речие, противопоставяне на действащите лица в
сюжетните произведения на епоса и драмата,
представители на различни възгледи, идеи, интереси.
Колизията е компонент на сюжета в пряка връзка с
конфликта (вж.) и интригата (вж.). В големите епически
жанрове колизията може да бъде в основата на сложно,
многопланово сюжетно развитие в мащабни картини и
описания. Напр.: “Война и мир” на Л. Н. Толстой, “Под
игото” на Ив. Вазов, “Тютюн” на Д. Димов и др.
КОМИКСИ (англ. “comics” - комични, смешни) жанр на масовата развлекателна литература, серия от
рисунки, придружени с кратки текстове, които свързват
повествованието. Първият комикс е “Макс и Мориц” от
немския художник В. Буш, по-късно е издаден като книга
за деца. Според сюжета си комиксите са: криминални,
приключенски, фантастични и др.
КОМЕДИЯ (гр. “komodia” от “kömos” - весела
процесия + “ode” - песен) - основен драматичен вид,
изграден върху комично стълкновение. Възниква в
древна Гърция от веселите народни тържества в чест
на бог Дионис. Като самостоятелен вид комедията се
оформя към V - IV в. пр. Хр. Напрежението на конфликта
в комедията е вследствие от сблъсъци и недоразу­
мения, случайности или резки обрати, смешни
ситуации. Персонажите са изобразени в комична
светлина като почти липсва развитие на характерите.
Характерна за комедията е благополучната развръзка;
злото е наказано, тържествува доброто; смехът облагородява и пречиства зрителите, оттук и оптими­
стичното начало на този драматичен вид. Предста­
вители: У. Шекспир, Ж. Б. Молиер, П. Бомарше, К. Голдони,
О. Уайлд, Б. Шоу и др. У нас - Д. Войников, В. Друмев, Ив.
Вазов, Ан. Страшимиров, Ст. Л. Костов и др.

КОНТАМИНАЦИЯ

----------------------------------------------------------------------------

109

КОМЕНТАР (лат. “comentarius” - обяснение,
тълкуване) -1. Жанр на филологическото изследване,
обяснителна бележка към даден текст. Напр.: коментар
върху текстове на Омир; върху текстове на Библията и
т. н. 2. Преглед и обяснение към нова книга, театрално
произведение и различни събития (спортни, културни,
политически).
КОМПИЛАЦИЯ (от лат. “compilatio” - грабеж) - съчи­
нение, съставено от взаимствани текстове, без
творчески изяви на автора. Компилативните трудове
обобщават и популяризират научни знания (учебници,
сборници, теми и др.).
КОМПОЗИЦИЯ (от лат. “compositio” - съставяне,
подреждане, организиране) - съществен елемент на
художествена форма, организиращ постройката на
литературната творба. Чрез нея се постига едно
цялостно единство на отделните части и компоненти.
Композицията е в тясна зависимост от рода, вида,
жанра на художествената творба, които имат своите
специфични особености. Тя включва: определена
система на организация на образите, на събитията и
постъпките, начина на повествование (напр. смяна на
гледната точка), на подробности в обстановката,
ситуациите, детайлите, на извън сюжетните елементи
(лирични отстъпления, вставни новели) и стилистичните
средства. Композицията на литературната творба е в
близка връзка със сюжета (вж.).
КОМУНИКАЦИЯ (лат. “comminicatio” - съобщаване,
споделяне) - терминът означава съобщаване обмяна
на знание, мисъл информация от един към друг по
време на общуване. Така в комуникацията има поне
двама комуниканти.
КОНДАК (вж. Литургична поезия).
КОНТАМИНАЦИЯ (от лат. “contaminatio” - смесване)
-1. Смесване на две езикови единици, което води до
тяхното семантично и формално изменение или до
образуване на нова дума. Напр. “Аз искам да спя” и
“Спи ми се” > "Аз ми се спи” или играе роля + има
значение > играе значение. 2. Вмъкване в разказ
събития от друго литературно произведение или в

КОНТЕКСТ

110 ----------------------------------------------------------------------------

поезията стих от чуждо стихотворение. 3. Смесване на
две или повече събития при разказ.
КОНТЕКСТ (от лат. “contextus” - тясна връзка,
съединение) - завършен в смислово отношение отрязък
от писмена реч (текст), който дава възможност точно
да се установи значението на отделната дума или
словосъчетание. Контекстът означава “съпътстващ”
текст. Възможност да се установи точният смисъл на
дадена дума, израз, които често се употребяват с
многозначно или преносно значение. Напр.: “Нямам
време. Кучешко време. Утре времето ще е хубаво.”
Художествената творба е цялостен текст и затова не
може да се цитира извън контекста.
КОНТРАСТ (фр. “contraste” - противоположност,
рязко различие) - стилистичен похват за съпоставяне
по пътя на противопоставянето на образи, картини,
преживявания, идеи в художествената литература.
Напр.: Образите на чорбаджи Йордан и бай Марко от
“Под игото” на Ив. Вазов.

Денят се раждаше сред шум а ти сама а ти умираше; той в леките одежди
на доразсветната полутъма,
а ти в благоуханните надежди...
(П. К. Яворов, “А ти умираше”)
КОНФЛИКТ (лат. “conflictus” - сблъскване) стълкновение между персонажите в литературното
произведение: персонаж - среда; герой - съдба; герой съзнание (вътрешно противоречие) в процеса на
сюжетното развитие. Конфликтът се определя от
проблематиката, от художествения замисъл на автора,
от външни събития и ситуации. В зависимост от рода и
жанра на произведението конфликтът може да бъде:
трагичен, комичен, драматичен. Според характера на
човешките преживявания бива: любовен, епичен,
нравствен, социален и др. В сюжета завръзката е
началото на конфликта, а развръзката - разрешение
или констатация за неговата неразрешимост. Мащабна,
глобална разновидност на конфликта е колизията (вж.).

КРИМИНАЛНА ЛИТЕРАТУРА

------------- ---------------------------------------------------- 111
КОРЕН НА ДУМАТА - непроизводна основа, която
се явява носител на вещественото значение на думата.
Коренът се отделя чрез отстраняване на представки,
наставки, окончания и определителен член на думите.
Напр. учител - уч-и-тел; хлебарницата - хлеб-ар-ница-та - корен, наставка, окончание, определителен член.
КОРИФЕЙ (гр. “koryphäilos” - водач) - 1. Водачът
на хора в старогръцката драма. Участва в хоровата
партия и задава въпроси на действащото лице. С
развитие на драмата ролята на хора намалява - същото
е и с ролята на корифея. 2. В преносен смисъл - първенец
в дадена сфера на познанието, изкуството, културата.
КОСВЕНА РЕЧ - предаване на чужда реч във
формата на подчинено изречение. Тя предава само
съдържанието на чуждото изказване (мисъл), без да го
възпроизвежда дословно. Напр.: Той със съжаление
попита баща си все така ли ще мълчи и няма ли да му
прости.
КОСВЕНА ХАРАКТЕРИСТИКА - изображение и
характеристика на литературен персонаж без пряко
авторово описание, а по косвен път - от постъпките,
мислите, преживяванията, реч на героя, от обста­
новката, сред която живее, от някои детайли (вж.).
Косвената характеристика е един от основните похвати
за обрисуване на персонажите в художествената
литература.
КРАЙНА РИМА - римуване на стиховете в края на
стиха; най-често срещана в поезията и използвана във
всички лирични и лиро-епически жанрове (за разлика
от началната и вътрешна рима (вж. с.).
КРИЛАТИ ФРАЗИ - устойчиви словосъчетания,
произхождащи от определен литературен или истори­
чески източник и получили широко разпространение
заради присъщата им изразителност. Напр.: “Да бъдеш,
или да не бъдеш?” (Шекспир), “Тоз, който падне в бой
за свобода, той не умира.” (Хр. Ботев).
КРИМИНАЛНА ЛИТЕРАТУРА (лат. “criminalis” престъпен) - литературно произведение, в чиято
сюжетна основа е извършено разследване на
извършено престъпление при трудно откриваеми

КРИПТОНИМ

112

----------------------------------------------------------------------------

обстоятелства. Интригата е много усложнена, изградена
върху странни, изненадващи, често потресаващи
обрати. Основната тема и ядро на художествения
замисъл е издирването на престъпника от опитен
детектив. Криминалната литература разкрива борбата
с престъпния свят, развива у читателя бдителност и
непримиримост със злото. Нейна разновидност е
детективската литература (вж.). Представители: А.
Конан Дойл, Ж. Сименон, Μ. Льоблан, Агата Кристи, Д.
Чейс, Р. Чандлър и др.
КРИПТОНИМ (гр. “kriptos” - скрит + “onoma” - име) вид псевдоним (вж.), при който под някаква форма се
загатва името на автора. Напр.: чрез инициали - Д. Д. Димчо Дебелянов; съкращения Ламар - Лальо Маринов
или превод на името - Ангелов - Херувимов.
КРИТИКА (вж. Литературна критика).
КРИТИЧЕСКИ РЕАЛИЗЪМ - термин в съветското
литературознание за прогресивната литература на
XIX в., отличаваща се с подчертана критическа
насоченост и хуманизъм. За критическите реалисти е
характерен изключителният интерес към значимите
социални проблеми на епохата и като отразяват
обективно и правдиво противоречията в обществото,
те създават типични герои в типична социална среда.
Голямо внимание се отделя на портрета, външния
облик, подробно описание на бита, вещите и пейзажа,
на богатството, точността и яснотата на езика.
Критическият реализъм остро изобличава човешките
пороци и страсти: егоизъм, скъперничество, жаждата
за власт и пари, опустошители на човешката душа.
Представители: Балзак, Дикенс, Флобер, А. Франс,
Мопасан, Гогол, Чехов, Толстой и др. (вж. Реализъм).
КРЪСТОСАНА РИМА - вид рима, при която стихо­
вете се римуват през един (аб аб), (вг вг) 1-3; 2-4. Найчесто срещана в българската и руска поезия. Напр.:

Не ме смущава див вой от омрази, (а)
не стряска ме на завистта гневът - (б)

КУРТОАЗНА ЛИТЕРАТУРА

----------------------------------------------------------------------------

113

Спокойно гледам в бъдещето ази: (а)
там мойте песни все ще се четат (б)
(Ив. Вазов, “Моите песни”)
КУБИЗЪМ (фр. “cubisme” от лат. "cubus” - куб) модернистично направление в литературата и
изкуството, възникнало в Париж (1908 г.) всред група
художници и поети (Жорж Брак, Пабло Пикасо, Г.
Аполинер, Μ. Жакоб, Ф. Леже и др.), създали френската
школа, която си поставя за цел да замени тради­
ционната емоционалност на изкуството с рационална
аполитичност. Светът се преработва от вътрешната
същност на художника, която се свежда най-вече до
ролята на ума. Реалната действителност се разлага на
фрагменти, на най-простите геометрични фигури (куб,
триъгълници и пр.) и чрез свободната им комбинация
отново се сглобява реалността така, сякаш е видяна
от няколко гледни точки. Кубизмът е реализъм на
разсъдъка.
КУЛМИНАЦИЯ (от лат. “culminatio” - възвишаване) най-високата точка на степента на напрежение в
развитието на сюжетното действие, когато едната
страна нанася поражение на другата и предопределя
развръзката. Напр.: В разказа на Ел. Пелин “Ветрената
мелница” кулминацията е в надиграването между
Дъбака и Христина.
КУПЛЕТ (вж. Строфа).
КУРТОАЗНА ЛИТЕРАТУРА (фр. “courtois” - дворцова
изисканост, учтивост) - лирически творби, поеми и
романи, създадени през XII - XIII в. във феодалните
замъци на Франция и Германия. Създатели на
куртоазната литература са провансалските поетирицари от т. нар. още рицарска литература (вж.), които
възпяват любовта и утвърждават властта на краля и
феодала, издигат идеала за вярна служба, изискано
поведение и дворцов етикет. Куртоазната литература
обогатява поезията с нови жанрове: канцона, сирвента,
алба, балада, пасторела и др. (вж. с.).

8.

ЛАБИАЛ

114

л
ЛАБИАЛ (от лат. “labialis” - устен звук, произнасян
с голямо участие на устните (п, б, м и др.).
ЛАБИАЛИЗАЦИЯ - придаване на звуковете
качество, което имат произнасяните с по-голямо участие
на устните, напр.: у.
ЛАЙТМОТИВ (от нем. “leitmotiv” - главен, основен,
водещ мотив) - основен мотив в съдържанието на
творба в изкуството, литературата, музиката. В
художествената литература лайтмотивът се съдържа
като основен мотив, рефрен, който се повтаря или
пронизва цялата творба. Напр.: в стихотворението на
Вазов “Моите песни” (“В бъдещето”) мисълта за
непреходното творческо дело, съхранението му за
идните поколения е ясно изразена в повторението
“Моите песни все ще се четат”.
ЛАКОНИЗЪМ (гр. “lakonismos” - кратък и ясен
израз) - крайно сбит, стегнат и ясен израз. Лаконизмът
е характерен за афоризмите, сентенциите и максимите.
Напр.: “Дойдох, видях, победих” (Юлий Цезар). В
народните поговорки, пословици и гатанки: “Страхлозе
пази”, “Да би мирно седяло, не би чудо видяло. ”
ЛАПИДАРЕН (от лат. “lapidaris”- каменен) - езиков
стил, характерен с яснота, краткост, изразителност,
внушителност. Използва се за надписи върху камък на
текстове с голяма стегнатост на израза. В художестве­
ните творби се използва за сбити описания или
характеристики. Напр.: “Бастон, дебела шуба, пура всичко на место.” (Хр. Смирненски, “Вълкът”).
ЛЕГЕНДА (лат. “legenda” - което трябва да се чете)
- повествователна форма на народното творчество, в
чиято основа е действително събитие или историческо
лице и има фантастично-приказен характер. С
фантастичната идеализация и необикновени герои
легендата е близка до мита (вж.). Възниква в древността
като прослава на исторически събития и героически
личности (Одисей, Еней, Ал. Македонски, Сид, Икар и
др.), достига своя разцвет в църковно-религиозната
средновековна литература (жития на светци, мъченици,

ЛЕКСИКОЛОГИЯ

------------------------------------------------------------------

115

апокрифи). Легендите оказват влияние върху личното
творчество за създаване на литературни произведения,
изградени върху старинни предания за трагически
реални или фантазии събития и герои. Напр.: в българ­
ската литература П. Р. Славейков създава “Изворът на
Белоногата”, Ив. Вазов “Легенди за Царевец”, Ан.
Страшимиров “Рамаданбегови сараи”, Й. Йовков
“Старопланински легенди” и др.
ЛЕКСЕМА (от гр. “lexis” - дума изражение) - думата
като основна градивна единица на речта.
ЛЕКСИКА (гр. “lexikä” - словно богатство на даден
език) -1. Речниковият състав на даден език. 2. Съвкуп­
ност от думи, характерни за даден вариант на речта,
сфера на ползване (научна, официална, разговорна и
пр.). 3. Съвкупност от ползваните от даден автор думи,
представящи езика на автора или на неговото
произведение.
ЛЕКСИКАЛНО ЗНАЧЕНИЕ - съдържащият се
смисъл в думата за нещата (предмети, признаци) от
действителността, които са означени с нея. Лексикал­
ните значения на думите се изразяват от корена,
наставката и представката, т. е. от словообразуващите
морфеми (вж.). Вяка дума притежава свое индиви­
дуално значение. Според това колко значения
притежават думите биват еднозначни и многозначни
(вж.) Лексикалното значение на думите се описва в
тълковните речници.
ЛЕКСИКОГРАФИЯ (от гр. “lexikon” - речник и
“grapho” - пиша) - раздел от езикознанието, занимаващ
се с въпросите на съставянето на речници и тяхото
изучаване. Събира думите на даден език като ги
систематизира и подрежда за съставяне на речник.
ЛЕКСИКОН - речник. Словно богатство, речников
състав. Думи.
ЛЕКСИКОЛОГИЯ (от гр. “lexikon” - речник и “logos” наука) - дял от езикознанието, занимаващ се със
словесното богатство на езика: разглежда произхода
на думите, тяхното значение, стилистическа характе­
ристика и т. н.

ЛЕТОПИС

116
ЛЕТОПИС - ръкописно историческо произведение
от средновековната литература, в което събития и
случки са записвани последователно без връзка
помежду им. Авторът обикновено е духовно лице или
съвременник, непосредствен участник. Някои летописи
съдържат ценни исторически сведения. Напр.: "Летопис
на поп Йовчо от 1825 г.”, “Потурчването на чепинските
българи” от Μ. Драги нов и др. (вж. Анали, Приписки,
Хроника).
ЛИБРЕТО (итал. “libretto” - книжка) -1. Словесен
текст на музикално-драматическо произведение (опера,
оперета), литературен сценарий на балетен спектакъл.
Сюжетът на либретото може да е оригинален или
заимстван от други литературни произведения, като е
съставен от други автори, понякога и от самите
композитори (Вагнер, Мусоргски и др.). 2. Изложение
съдържанието на балет, пантомима. 3. Кратък преразказ
на съдържанието на музикално-драматична творба или
филм (в програма, брошура, книга).
ЛИНГВИСТИКА (от лат. “lingua” - език) - наука за
езика, езикознание.
ЛИРИКА (гр. “lyrikos” - стихотворение, изпълнявано
при съпровод на лира) - един от трите литературни рода
заедно с епоса и драмата, изповед на мисли, чувства и
преживявания на субекта, провокирайки читателя
(слушателя) да съпреживява. Лиричните произведения
се изграждат в мерена реч (стихотворна форма), чиято
отличителна черта е ритмично-интонационната органи­
зираност. Така се постига вътрешната мелодика на
стиха, която доближава лириката до музиката, придава
й допълнителни смислови нюанси. Лириката изгражда
представата за особен персонаж, т. нар. лирически
герой (вж.), чрез който индивидуалността на поета се
“себеизразява”. Оттук и доминиращата монологичност
на лиричната творба и определението за лириката като
“субективен род” (Хегел). Видовете и жанровете на
лириката според тематиката и емоционалнато съдър­
жание условно се определят на: философска, граждан­
ска, пейзажна и любовна, а според изразените чувства
на: ода, елегия, сатира, епиграма, епитафия и др.

ЛИРО-ЕПИЧЕСКА ПОЕЗИЯ

-------------------------------------------------------------------- - ------

Uy

ЛИРИЧЕСКИ ГЕРОЙ - условен образ в лирическото
произведение, един от способите да се разкрие
авторското съзнание; художествен “двойник” на поета,
израстващ, формиран от текста на лирическата
композиция (цикъл стихове, лирична поема, сборник от
стихотворения) като ясно очертана фигура или
житейска роля, като човешка съдба или ярко изразена
психологическа същност на вътрешния мир, но никога
недостигащ до пластичната завършеност на литера­
турния герой в повествователните и драматични
жанрове. Лирически герой и поет не са тъждествени
понятия. “Лирическият герой - това е моето сътворено
“аз” (Пришвин). Напр.: Цикълът стихотворения “Сън за
щастие” на Π. П. Славейков е лирическа изповед,
излияние на емоционалния свят на човека, на неговата
естествена жажда, копнеж за щастие.
ЛИРИЧЕСКО ОТСТЪПЛЕНИЕ - форма на автор­
ската реч, характерна с голяма емоционалност и
поетичност; словото на автора-повествовател, отвличащо
от сюжетното описание на събитията за тяхното
коментиране и оценка или по друг повод, несвързан с
действието в произведението. Лирическото отстъпле­
ние е обособено композиционно и се среща само в
епически и лиро-епически произведения. Напр.: В
повестта “Българи от старо време” на Л. Каравелов
(“Обичам те, мое мило Отечество!...”), в “Немилинедраги” от Ив. Вазов, в “До Чикаго и назад” от Ал.
Константинов, в “Мъртви души” от Гогол и др.
ЛИРО-ЕПИЧЕСКА ПОЕЗИЯ - вид поезия, в която
органически се сливат епическото повествование за
случка или събитие с лирически израз на преживява­
нията, които вълнуват поета и героите. В това сложно
съчетание епичните елементи (сюжет, характери) и
лирическите (лиричното чувство, стихотворна форма,
лирическо отстъпление) представят една нова, лироепическа форма. Жанрове на лиро-епическата поезия
са: балада, поема и роман в стихове и др. Големите
лиро-епически произведения (роман в стихове и поема
в проза) достигат разцвет през епохата на Романтизма.
Напр.: роман в стихове е “Евгений Онегин” от Ал. С.

ПИТАНИЯ

118

Пушкин, а поема в проза е “Мъртви души” от Гогол. В
българската литература представители на лироепическата поезия са: П. Р. Славейков (“Изворът на
Белоногата”), Ив. Вазов (“Грамада”), К. Христов
(“Русалка”), Π. П. Славейков (“Кървава песен”) и др.
ЛИТАНИЯ - 1. Жанр на църковната литература,
молитва, проникната от скръбни чувства, размисли. 2. В
светската лирика - стихотворение, изразяващо молитва,
жалба, скръб и пр. Напр.: “Моята молитва” на Хр. Ботев,
“Молитва” на Ем. Попдимитров, “Покаяние” и “Молитва”
на П. К. Яворов:

Душата ми е озлобена и жестока.
Майко, бди
над своя паднал син: днес злото и порока
дишат в моите гърди.
ЛИТЕРАТУРА (лат. “literatüra” - написано, от“litera” буква) -1. В широк смисъл - едно от основните изкуства изкуството на словото. Терминът означава също всички
произведения на човешката мисъл, зафиксирани в
писмено слово (писмени паметници). 2. Съвкупност от
писмени текстове (ръкописни или отпечатани) с
различно съдържание: научни, публицистични, художе­
ствени и др.). 3. Художествена литература - изкуство
на словото, което създава една въображаема
действителност чрез художественото образно мислене
и типизация, изграждайки художествени образи. Към
художествената литература се отнасят онези словесни
произведения, които се изграждат върху основата на
въображението (вж.), художествената измислица (вж.)
и езиковата образност. Предмет на литературата са
мислите, характера и постъпките на човека, много­
образното му отношение към живота. Тя е изображение
в образна форма на духовно-емоционалния свят на
човека в конкретното му психологическо състояние и
обстоятелства.
ЛИТЕРАТУРЕН АНАЛИЗ (вж. Анализ на литера­
турното произведение).
ЛИТЕРАТУРЕН ГЕРОЙ (вж. Персонаж).

ЛИТЕРАТУРЕН ПРОЦЕС

------------------------------------------------------------------ 119
ЛИТЕРАТУРЕН ЕЗИК - 1. Официално приетият
книжовен език, нормативен език, обслужващ разно­
образни културни потребности на даден народ в
определен исторически период. Литературният език
обикновено е национален език - единен за нацията и
се формира въз основа на народните наречия в
зависимост от конкретните исторически, икономически
и културни условия. Различава се от диалектите със
своята нормативност и обработеност. 2. Език, на който
се създават художествените произведения. Езикът на
литературната творба се отличава със своята есте­
тическа функция и затова може да бъдат използвани
езикови елементи, които не се отнасят към литературния
език (напр. жаргонизми, диалектизми и др.).
ЛИТЕРАТУРЕН ОБРАЗ - литературата като словесно
изкуство претворява действителността, обобщава
човешкия живот и душевност чрез художествени
образи. “Образът е конкретна и същевременно
обобщена картина на човешкия живот, създадена с
помощта на измислицата и имаща естетическо
значение.” (Тимофеев). За разлика от образите в другите
изкуства литературно-художественият образ е лишен
от предметна нагледност и се изгражда във въобра­
жението на читателя чрез средствата на “словесната
живопис” (да създава динамични образи на персонажи
и ситуации; да борави свободно с времепространството, като го “сгъстява”, “разширява”, забавя, връща
назад; да характеризира обектите в техните нюанси,
колор, обем, динамика и т. н.). Литературният образ е
израз на авторовата индивидуалност, на творческите
му способности, на неговото светоусещане и идеали.
ЛИТЕРАТУРЕН ПРОЦЕС (лат. “processus” - движе­
ние напред) - съвкупност от общозначими изменения в
литературния живот (както в творчеството на писате­
лите, така и в литературното съзнание на обществото),
т. е. динамиката на литературата в голям исторически
период. Формите на движение на литературата във
времето са твърде разнородни. То е или постепенно
или циклично изменящо се, има своите кризи, падения
и разцвет. Периодите и етапите в литературното

ЛИТЕРАТУРНА КРИТИКА

120

----------------------------------------------------------------------------

развитие (при цялата специфика на всяко от тях) не са
полярни един на друг. Всяко следващо състояние на
литературния живот не отменя предходното, а сменяйки
го, обновява литературата, но и съхранява, наследява
традициите. Така словесното изкуство става по-плодоносно и по-богато.
ЛИТЕРАТУРНА КРИТИКА (гр. “kritike” - изкуство да
се оценява) - раздел от литературознанието, който
изучава, оценява, анализира литературно-художестве­
ните произведения, като насочва тяхното развитие.
Литературната критика е тясно свързана с история на
литературата и теория на литературата, с помощта на
които тя достига до дълбочината на анализа, специфи­
ката и художествения замисъл на литературното
произведение. Литературната критика е публицистичен
текст, а не художествен и открива както достойнствата,
така и недостатъците в творчеството на писателите.
Основни литературно-критични жанрове са: рецензия,
есе, литературен портрет, литературен очерк, проблемна
статия. Рецензията е най-разпространеният жанр.
Българската литературна критика води началото си от
епохата на Възраждането - Нешо Бочев е първият
български критик. С литературна критика се занимават
и Л. Каравелов, Хр. Ботев, Д-р Кръстев, Б. Пенев, Вл.
Василев, Г. Милев и др.
ЛИТЕРАТУРНА МИСТИФИКАЦИЯ (вж. Мистифи­
кация).
ЛИТЕРАТУРНИ ВИДОВЕ - категория, въведена за
обозначаване на различията в съдържателноформалната структура на творбите от основните
литературни родове: 1. Лирика - Морфологично
обхваща следните видове: лирическа песен, ода,
елегия, сатира, епиграма, епитафия, химн, пародия (вж.
с.); - тематично се дели на следните видове: любовна,
гражданска, философска, пейзажна. 2. Епос литературните видове на епоса са: разказ, новела,
повест, роман, мит, легенда, предание, приказка,
идилия, епопея; - стихотворни видове на епоса: поема,
балада, роман в стихове, басня, сатира, епиграма (вж.
с.). 3. Драма - драматични литературни видове са:

ЛИТЕРАТУРНИ РОДОВЕ

------------------------------------------------------------------

121

драма, трагедия, комедия, пиеса, водевил, фарс. Всеки
литературен вид по своите вътрешни съдържателноформални различия се разделя на жанрове (вж. Жанр).
Напр.: романът има следните жанрове: битов, истори­
чески, криминален, психологически, приключенски (вж.
Роман).
ЛИТЕРАТУРНИ ЖАНРОВЕ (вж. Жанр).
ЛИТЕРАТУРНИ НАПРАВЛЕНИЯ - произведения на
художествената литература от исторически период с
обща идейно-художествена насоченост, принцип на
художествено изображение, обща проблематика и стил,
господстващи в тогавашния литературен процес:
Класицизъм (вж.), Просвещение (вж.), Романтизъм
(вж.), Реализъм (вж.) и др. Представителите на едно
литературно направление обосновават своя идейна и
естетическа платформа - използват общи творчески
методи, принципи, стил на изображение и художествено
обобщение. Напр. “Поетическо изкуство” на Н. Боало
става манифест на класицизма. В същото време
литературното направление не е хронотична категория,
защото в едно и също историческо време са съществу­
вали паралелно или последователно по няколко такива.
Напр. в българското Възраждане присъстват: просве­
щение, романтизъм, реализъм.
ЛИТЕРАТУРНИ РОДОВЕ - категория, с която от
една страна се обозначават група жанрове, които имат
някои доминиращи съдържателно-формални признаци,
а от друга страна отбелязва разпределянето на
литературните произведения в три основни групи
(родове): епос (вж.), лирика (вж.) и драма (вж.). Всеки
от тях представлява определен тип композиционна
организация на художественото произведение,
определен начин на художественото изображение на
човека и живота. Литературните родове от своя страна
се делят на видове, а видовете (вж.) обединяват
различните жанрове (вж.). Точно определение за
литературен род все още не е установено, а и между
отделните родове няма непреодолима граница, те се
преплитат, взаимодействат си и от съчетанието на
лириката и епоса възникват лиро-епическите видове

ЛИТЕРАТУРОЗНАНИЕ

122

----------------------------------------------------------------------------

(вж.), а от връзката на проза (вж.) с публицистика (вж.)
се появяват: очерк (вж.), мемоари (вж.), есе (вж.).
ЛИТЕРАТУРОЗНАНИЕ - наука за художествената
литература, за нейния произход, същност и развитие с
три главни дисциплини: Теория на литературата
(изследва общите закони на структурата и развитието
на литературата); История на литературата (литературата
като момент от историчекото развитие); Литературна
критика (интерпретация на литературното произведе­
ние от гледна точка на съвременните обществени и
художествени задачи). Важна част на литературозна­
нието е Поетиката - наука за структурата и стила на
произведенията и творчеството на писателя като цяло,
литературните направления и художествените епохи.
Един от първите представители на литературната наука
в античността е Аристотел, който в своята “Поетика”
разглежда художествената литература като образно
подражание на човешкия живот (“мимезис”). Видни
представители на литературознанието са: Хораций, Н.
Боало, Лесинг, Дидро, Гьоте, Шилер, Хегел, Бенински,
И. Тен и др. Литературознанието като система от науки
е изкуствоведска дисциплина със своя теория и система
от понятия и термини.
ЛИТОТА (от гр. “letotes” - простота, скромност) стилен похват, изразяващ силно преувеличено намаля­
ване качествата, значението на някакъв предмет,
явление. Напр.: “Животът му виси на косъм.” “Туркия
е на смъртен одър...” (“Под игото”).
ЛИТУРГИЧЕСКА ДРАМА (фр.”1е drame lithurgique”)
- най-ранният жанр на средновековната драма (X в.).
Първоначално се явява като част от литургията по
време на рождественската и великденска служба. Покъсно възникват и други новозаветни (възкресението
на Лазар, Благовещение) и старозаветни (изкушаването
на Ева от змията, убийството на Авел) сюжети, които
вече се играели пред църквата и не по време на служба
(полулитургически драми). В тях постепенно все поголямо развитие получават сцените, изобразяващи
земната стихия или дяволите, образите придобиват
комичен характер и за това са забранени от църквата.

ЛОГИЧЕСКО УДАРЕНИЕ

----------------------------------------------------------------------------

123

Литургическата драма е основен източник за развитието
на средновековния комически театър (фарса) и
мистерията (вж.).
ЛИТУРГИЧЕСКА ПОЕЗИЯ (ХИМНОГРАФИЯ) (от
гр. “himnos” - химн, хвала + “graphö” - пиша) - религиозно
стихотворчество, предназначено за хорово песнопение
за прослава на Бога по време на църковна служба.
Химнографията трябва да се различава от молитвата,
която е текст не за песнопение, а обръщение към
милостта Божия. Литургическата поезия обединява
жанровете: химн, акатист, канон, кондак, икос, тропар
и др. (вж. с.). В България химнографските и молитвените
произведения се появяват в периода на приемане
християнството при цар Борис Покръстител и в резултат
дейността на св. св. Кирил и Методий и техните ученици.
ЛИЦЕ НА ГЛАГОЛА - глаголна категория, изразяваща
отношението на действието и неговия субект към
говорещото лице. Субектът на действието може да бъде
и самият говорещ (1 лице), неговият събеседник (2
лице) или пък лице (предмет), неучастващ в речта (3
лице). Тези различия в отношенията се изразяват с
личните форми на глагола в различните глаголни
времена (пиша - пишеш - пише и т. н.), а също и с
личните местоимения (1 л. аз, 2 л. ти, 3 л. той и т. н.).
ЛИЧНО ТВОРЧЕСТВО - литературни произведения,
на които авторите са известни или неизвестни, но в
които се долавя образът на писателя и имат
специфичните характерни особености на личното
творчество (тематика, проблематика, художествен
замисъл, композиция, стил и език, художествени образи,
които носят белезите на таланта и индивидуалността
на автора)
ЛОГИЧЕСКО УДАРЕНИЕ (от гр. “logike” - наука за
законите на мисленето) - открояване на една от думите
в изречението чрез засилване на ударението,
акцентиране на произношението й. При сложните
изречения може да има повече от едно логическо
ударение, за да се засили смисловата натовареност.
Напр.: Искам да пея. Искам да пея, защото днес за
мен е най-щастливият ден.

ЛОГОГРИФ

124 ----------------------------------------------------------------------------

ЛОГОГРИФ (от гр. “logos” - дума и “griphos” загадка) - словогатанка, при която буквите от една дума
трябва да се разместят или премахнат, за да се получи
търсената дума. Напр.: бира - риба; диаграма - Дима,
град, гара, грам, драма, Мара, Аида.
ЛЮБОВНИ НАРОДНИ ПЕСНИ - вид народни песни
с интимно-любовна тематика, в които са изразени
различните нюанси на любовните чувства и преживя­
вания (тъга, копнеж, раздяла, блян за венчило, за
семейно щастие, възхищение от красотата на либето и
др.). Любовните народни песни се пеели по сборове и
седенки, по празници. Оказват влияние в личното
творчество на: П. Р. Славейков, Ц. Церковски, К. Христов
и др. Напр.:
- Черней, горо, черней сестро, двама да
чернейме,
ти за твойте листи, горо, аз за първо либе.
(Нар. песен)

Мари Тодоро убава
та що си ми толко убава?
От Бога ли си паднала,
в градина ли си раснала?
(Нар. песен)

Μ
МАГИСТРАЛ (лaT.”magistralis” - ръководещ) - петна­
десетият, заключителен сонет в сонетния венец (вж.).
МАДРИГАЛ (фр. “madrigal” от прованс. “mandre” пастир) - лирически вид от старата френска поезия, в
който се възпява идиличният селски живот, любовта на
пастири и пастирки. През XIV в. се развива в италиан­
ската поезия като малка любовна песен от няколко
двустишни строфи с припев след всяка: интимношеговита със закачливо съдържание. Фр. Петрарка и
Дж. Бокачо създават мадригали с идиличен характер.
През XVII в. се променя съдържанието и формата на

МАНИЕРИЗЪМ

125
мадригала - малко лирическо любовно-комплиментно
произведение с парадоксална заостреност към края.
Става популярен в Европа през XVIII в. като “салонна”
поезия. w
МАЙСТЕРЗИНГЕР (нем. “meistersinger” - майсторпевец) - поети и певци в средновековна Германия из
средите на занаятчиите (XIII - XVI в.). Песните им
отначало имали тясно религиозен и дидактически
характер, а по-късно, с развитие на градовете, поезията
им добива светски характер (включва любовна
тематика). Майстерзингерите се учели в специални
школи на пеене и овладяване майсторството на стиха.
МАКАРОНИЧЕСКА ПОЕЗИЯ (итал. “maccheroni” макарони) - хумористично-сатирична поезия с нарочно
вмъкнати думи и изрази от чужд език като израз на
мнима култура. Макароническата поезия достига
разцвет през XV - XVI в. като първото произведение от
този род е “Макарония” (1490 г.) от Т. Одаси, откъдето
тази поезия получава названието си. У нас макаронически стил е ползван от П. Р. Славейков и Д. Войников.
МАКАРОНИЧЕСКИ ИЗРАЗ - стилистична фигура,
която съдържа думи и изрази от чужд език или вмъкнати
думи, променени по формата на чужд език. Такива
изрази пародират, осмиват чуждопоклонничеството,
“многоучеността”. Напр.: "Бай Ганьо се обърна на чески
"... да кушай барабар троица”. (Ал. Константинов, ”Бай
Ганьо”). Речта на Злата от “Криворазбраната цивили­
зация”, Д. Войников.
МАКСИМА (лат. “maxima” - правило, начало) кратко изречение, съдържащо житейска мъдрост (вж.
Афоризъм, Сентенция). Максими създават:
Ларошфуко, Влез Паскал, Й. Гьоте и др. Победи злото
с добро. (Б. Паскал).
МАНИЕРИЗЪМ (итал. “manierismo” - предвзетост,
префърцуненост). Литературно-художествен стил,
наложил се в европейското изкуство през XVI - XVII в.
като “нов стил”. Характерното за този стил е отсъствието
на самобитност, оригиналност; търсене на нещо
ефектно, изключително; замяна на значимото
съдържание с външни формални постижения -

МАРГИНАЛНИ

126

----------------------------------------------------------------------------

прекалено възвишен, изкуствено натруфен език,
фалшив патос, усложнен синтаксис. Маниеризмът
оказва влияние върху творчеството на Т. Тасо, Μ.
Сервантес, К. Марлоу и др.; върху писателите
модернисти, а у нас - в творчеството на Г. П. Стаматов.
МАРГИНАЛНИ (лат. “marginalia” - надписи върху
бялото поле) - записки, бележки върху бялото поле на
книгите или ръкописите (вж. Приписки).
МАРТИРИЙ (гр. “martirion” - свидетелство, мъчени­
чество) - разновидност на агиографията (вж.), описваща
мъченическа смърт на сподвижник в името на вярата,
житие на мъченик. По-късно мартириите ги обединили
в църковни сборници наречени мартирологии.
МАСКА (лат. “mascus”) - синтетичен драматургичен
вид, разпространен в Европа през XV -XVI в., свързан
със средновековната фолклорна традиция и карна­
валната култура на Възраждането, както и с развитието
на средновековната драматургия (жанровете: мистерии,
мимове, хуманистичната учена комедия и др.).
Актьорите са поставяли маски, които изобразявали
човешко лице или животинска глава с определен израз
на лицето (скръбно, весело, глупаво, зло и т. н.) според
доминиращото емоционално състояние. Театърът на
маските има античен или митологичен сюжет; с
елементи от различните родове изкуство (диалог,
музика и танци), със зрелищност и сценични ефекти.
Постановката на маската обикновено е включвана в
тържества, народни игри, шествия и др.
МАТЕМАТИЧЕСКА ЛИНГВИСТИКА - дял от езико­
знанието, който се занимава с изучаване на възможно­
стите за прилагане на математически методи за изучване
и описание на езика.
МЕДИТАТИВНА ЛИРИКА (лат. “medytatio” - вглъбен
размисъл) - жанрово-тематична разновидност на
поезията, родствена на философската лирика; стихо­
творенията са израз на непосредствени съзерцания,
индивидуализирани “умозрения”, насочени към
постигане съкровените закономерности и смисъл на
битието, за любовта и смъртта. Стихотворните
медитации отначало са свързани с учението за

МЕЖДУМЕТИЕ

---------------------------------------------------------------------------- 127
медитацията. Началото на медитативната лирика
датира от издаването на поемата “Жалба или Нощни
размисли за живота, смъртта и безсмъртието” (1742­
1745 г.) на английския поет Е. Юнг, а също и с появата
на “Елегии, написани на селското гробище” (1751 г.) от
Т. Грей. В Русия медитативна лирика създават: К.
Батюшков, А. С. Пушкин, Μ. Ю. Лермонтов, Ф. Тютчев
и др. У нас в духа на медитативната лирика пишат: Ив.
Вазов, Π. П. Славейков, П. К. Яворов, Д. Дебелянов, Д.
Бояджиев, Ел. Багряна и мн. др. Напр.:

Към запад морно слънцето клони,
в предчувствия задъхан чакам аз:
надигат се от изток тъмнини предчувствия, - в душата зной и мраз;
отхожда смъртно бледен моя ден,
не ще се съмне нивга зарад мен.
(П. К. Яворов, “Предчувствие”)
МЕЖДУМЕТИЕ - част на речта, включваща неизменяеми думи, които непосредствено изразяват нашите
чувства и желания, без да ги изказват: Ох! Ай! Ура!Шът!
Те всъщност се явяват като речеви знаци, думи-сигнали
за по-кратко изразяване на човешките реакции на
различни събития или за изразяване на изисквания,
желания, заповеди. Междуметията по своята функция
не са части на изречението и синтактически нямат
връзка с частите на изречението. Те биват: а) заповедни
междуметия - изразяват заповед, забрана, желание,
приветствие, прощаване. Напр.: Хайде! Може! Стоп!
Помощ! Ей! Здрасти! б) емоционални междуметия тези, с които изразяваме чувства: Ай! Ох! Уха! По
дяволите! Аха! в) първообразни (примитивни)
междуметия - тези, които се състоят само от един или
два звука: А! Ба! О-о! Ха! У-у! Хм! Е-е! г) производни
междуметия - образувани са от пълнозначни думи,
загубили своето основно значение и произнасяни със
силна емоционално-експресивна обагреност. Напр.:
Майчице! Прощавай! Боже мой! Браво! Ужас!

МЕКИ СЪГЛАСНИ

128 ----------------------------------------------------------------------------

МЕКИ СЪГЛАСНИ - съгласни, при изговарянето на
които средната част на езика се повдига към небцето
или се премества по-напред в устната кухина. В
българския език има 17 меки съгласни, като повечето
от тях образуват двойки със съответните твърди
съгласни. Съгласните ж, дж, ч, дз, ш - винаги са твърди
и нямат меки съответници, а съгласната й - е винаги
мека. Меките съгласни могат да стоят само пред задни
гласни (а, ъ, о, у): любов, пяна, свиря, боксьор. Мекост
на съгласните пред а, ъ се отбелязва с буквата я (бял,
летя), а пред гласната о - е буквата ьо (монтьор).
МЕЛИЧЕСКА ПОЕЗИЯ (МЕЛИКА) (гр. “melos” песен) - гръцка лирическа поезия от античността,
изпълнявана под акомпанимент на музикални
инструменти и често в съпровод с танци. Меликата се
отличавала с многообразни форми: епиталама (вж.),
парфений (песен на девойките), просодий (песен на
тържествени процесии), френ (погребален плач) и
различни химни. Соловата мелика обикновено е израз
на индивидуални преживявания (Сафо, Анакреон), а
хоровата - посветена на обществени събития, празници
(Пиндар).
МЕЛОДИКА НА СТИХА (от гр. “melodikös” - мелоди­
чен, песенен) - система от средства, използвани при
интонационната организация на стихотворната реч повишаване и понижаване на гласа, ритмически паузи,
цезура, строфика, краестишие, рима, както и синтактически и лексически повторения, градация, алитерация
и др.
МЕЛОДИЯ НА РЕЧТА (вж. Интонация).
МЕЛОДРАМА (гр. “melos” - песен + “drama” действие) - 1. Драматическо произведение, пред­
назначено за сцена, в което репликите на персонажите
се съпровождат или смесват с оркестрова музика или
хорово пеене за по-силно емоционално въздействие
върху публиката. 2. Вид литературно драматическо
произведение, остро конфликтно, наситено с афекти­
рани емоции, отличаващо се с морализаторство и ярка
зрелищност. Съединявайки грубо-комичното с трога­
телно-патетичното, полярно противоположни по характер

МЕСТОИМЕНИЕ

------------------------------------------------------------------ 129
и социално положение персонажи, сантименталност с
чувството на ужас, мелодрамата по принципите на
контраста извежда накрая основната антитеза добро зло и в края на пиесата доброто побеждава.
МЕМОАРИ (от фр. “memoires” - спомени) - вид на
повествователната литература, който представя
спомени за минали исторически, политически,
социални, автобиографични събития, разказани от
очевидец, участник или свидетел. Мемоарната литера­
тура е разнообразна по тематика и жанр (записки,
дневници, изповеди, спомени, автобиографии).
Основните принципи на този жанр са: фактографичност,
събитийност, ретроспективност, непосредствени
авторови разсъждения, живописност, документалност
и субективност. Мемоари са писали: Ж. Ж. Русо
(“Изповеди”), Й. Гьоте (“Поезия и истина”), Ал. Херцен
(“Минало и размисли”) и др. В българската литература
мемоарни произведения създават Ив. Вазов
“Неотдавна”, К. Величков “В тъмницата”, 3. Стоянов
“Записки по българските въстания”, Ст. Заимов
“Миналото” и др.
МЕНЕСТРЕЛ (фр. “menestrel” от лат. “ministerialis” заемащ служба) - професионален певец и музикант,
шегобиец и декламатор през средновековието (XIII XV в.) на служба в двора на феодалния владетел във
Франция и Англия, задължен да весели господаря си.
МЕРЕНА РЕЧ - стихотворен художествен текст,
изграден върху определен сричков метър - брой на
сричките в стиха, брой на ударените и неударени срички
(ритмична стъпка). Мерената реч е разделена на
стихове, строфи и е подчинена на ясно определен
ритъм, богата емоционалност и музикалност.
МЕСТОИМЕНИЕ - изменяема самостойна част на
речта, която се мени по лице, число, падеж и по род.
Някои от местоименията се членуват. В изречението
изпълняват служба на отделни части (подлог, допъл­
нение, определение). 1. Лични местоимения (аз, ти,
той, ние, вие, те) посочват лицето, което говори или
към което се обръщаме. 2. Притежателни местоимения
(мой, твой, наш, техен) нещо принадлежи на някого.
9.

130

МЕТАТЕЗА

----------------------------------------------------------------------------

3. Въпросителни местоимения (кой, какъв, чий) с тях
питаме, задаваме въпроси. 4. Възвратни местоимения
(себе си, свой). 5. Показателни местоимения (този,
онзи, такъв) с тях посочваме. 6. Относителни местои­
мения (който, какъвто, чийто) с тях се свързват
простите изречения със сложното. 7. Неопределителни
местоимения (някой, някакъв, нечий). 8. Отрицателни
местоимения (никой, никакъв, ничий). 9. Обобщителни
местоимения (всеки, всякакъв).
МЕТАТЕЗА (от гр. “metathesis”- премятане) премятане, прехвърляне на звуковете в състава на
думата на базата на асимилация и дисимилация. Напр.:
револвер - леворвел, талерка - тарелка, мрамор мармор.
МЕТАФОРА (гр. “metaphora” - пренасяне) - стилна
фигура, при която думите се употребяват с преносно
значение въз основа на сходство в някакво отношение
между предмети и явления. Понякога метафората се
нарича скрито сравнение. Напр.: златно сърце,
кадифян глас, гората плаче, златна есен и т. н.
Метафората е основа на образната реч, възникнала в
древни времена, когато хората одухотворявали
природни явления и предмети. Изразява се най-често
чрез прилагателните имена. Напр.: “Кръвта се ядно в
жили вълнува"... (Хр. Ботев, “Борба’); Весел вятър
златни ниви люлее или съществителни: дива злоба,
вълна от радост.
МЕТАФОРИЧЕН ЕПИТЕТ (вж. Епитет).
МЕТОНИМИЯ (гр. “metonymia” - преименуване) стилна фигура, при която наименованието на една дума
се замества с това на друга въз основа на неразривна
връзка помежду им. 1. Замяна между предмет и
материала, от който е направен. 2. Връзка между съдър­
жанието и предмета. Напр.: изядох чинията, изпих
чашата. 3. Между действие и оръдието на действие.
Напр.: Перото му диша омраза. 4. Връзка между автор
и неговото произведение. Напр.: Чета Вазов, а Кафка
не съм чел. 5. Между мястото и хората, които се намират
на това място. Напр.: бащино огнище, родна стряха.

МИНАЛО НЕОПРЕДЕЛЕНО ВРЕМЕ

------------------------------------------------------------------ 131
МЕТРИЧЕСКО СТИХОСЛОЖЕНИЕ (гр. “metron” мярка) - антична стихотворна система, изградена върху
периодично повторение на група от дълги и кратки, само
дълги или само кратки срички, които образуват определен
размер - ритмическа стъпка (вж.). В зависимост от броя
на сричките биват: двусрични, трисрични и т. н. Използва
се само от езици, които имат дълги и кратки гласни.
МИЗАНСЦЕН (фр. “mise en scene” - поставяне
върху сцена) - разположение на актьорите, на различни
предмети и декори върху сцената. Чрез мизансцена
може да се създава различна интерпретация на пиесата
от режисьора или актьорите.
МИКРОТЕКСТ - сравнително самостойни цялости
вдаден по-голям текст. Микротекстовете са от три типа:
диалог, повествование, описание. Ако големият текст
е разказ, микротекстовете съвпадат с епизодите (вж.).
Те се отделят с абзаци (вж.), но не винаги микротексто­
вете съвпадат с абзаците. Един микротекст може да
обхваща няколко абзаца, а един абзац пък може да има
няколко микротекста.
МИМ (гр. “mimos” - подражател) - малък комически
жанр на античната литература, особен вид представ­
ление на античния народен театър - кратки импрови­
зирани сценки с битово или сатирично съдържание,
често на смешна или непристойна тема. Централна
фигура в мима обикновено е някакъв персонаж (роб,
хетера, селянин). В древна Гърция и Рим мимът е
народно представление за осмиване на нрави и лица,
изпълняван от пътуващи актьори (наричани мими),
които по дадена основа им импровизират текста на
диалога и го придружават с песни и танци. Елементи
на мим се срещат във френското фабльо (вж.) и
италианската комедия на маските.
МИНАЛО ВРЕМЕ - форма на глаголното време,
която представя действието като извършено преди
момента на говоренето. Напр.: играх, пях, летях.
МИНАЛО НЕОПРЕДЕЛЕНО ВРЕМЕ - сложно
глаголно време, което означава резултат от минало
действие, свързано с момента на говорене чрез своя
резултат. Напр.: Цяла нощ съм гледал телевизия и сега

МИНАЛО НЕСВЪРШЕНО ВРЕМЕ

132

----------------------------------------------------------------------------

ми се спи. Формите на минало неопределено време са
сложни, образувани от минало свършено деятелно
причастие на спрегаемия глагол + спомагателния глагол
съм в сегашно време. Парадигма (спрежение) на
глагола спя·.
ед. ч. 1 л. спал съм
мн. ч.
1 л. спали сме
2 л. спал си
2 л. спали сте
3 л. спал е
3 л. спали са
Минало неопределено време се използва за разказ на
минали събития, на които говорещият не е бил
свидетел.
МИНАЛО НЕСВЪРШЕНО ВРЕМЕ - глаголно време,
което представя действието като незавършено в минал
момент на говорене или като повтарящо се в миналото.
Напр.: Докато чакаше автобуса, прочете няколко
обяви. Формите на минало несвършено време са прости
по състав и се образуват от глаголни основи +
окончания:
ед. ч. 1 л. чака- х
мн.ч.
1 л. чака- хме
2л.чака-ше
2л.чака-хге
3 л. чака - ше
3 л. чака - ха
Най-често това време се използва за повтарящи се
действия. Напр.: Той всеки ден чакаше на уговореното
място, но тя все така не идваше.
МИНАЛО ПРЕДВАРИТЕЛНО ВРЕМЕ - сложно гла­
голно време, което означава резултат от минало
действие, което се свързва с минал момент. Чрез него
се подчертава, че едно минало действие е извършено
преди друго минало действие. Напр.: Дъждът беше
спрял, когато стигнаха до гората. Формите на това
глаголно време се образуват от: спомагателния глагол
съм в минало несвършено време + минало свършено
деятелно причастие на спрегаемия глагол. Парадигма
на глагола заспя в минало предварително време:
ед. ч. 1 л. бях заспал
мн. ч. 1 л. бяхме заспали
2 л. беше (бе) заспал
2 л. бяхте заспали
3 л. беше (бе) заспал
3 л. бяха заспали
Минало предварително време се употребява най-вече
в повествования, в които основното глаголно време е
минало свършено.

МИРАКЪЛ
---------------------------------------------------------------------------------------------------

133

МИНАЛО СВЪРШЕНО ВРЕМЕ - глаголно време,
което означава действие, извършено преди момента
на говорене. Напр.: Играхме футбол. Формите за
минало свършено време са прости глаголни форми и
нямат окончание за 2 и 3 л. ед. число:
ед. ч. 1 л. игра - х
мн. ч.
1 л. игра - хме
2 п. игра
2п.игра-хле
3 л. игра
3 л. игра - ха
МИНЕЗИНГЕРИ (нем. “minnesinger” - певец на
любовта) - немски поети и певци в средновековна
Германия (XII - XV в.), творци и изпълнители на
рицарска лирика, възпяват рицарските подвизи и нрави,
любовта.
МИНИАТЮРА (фр. “miniature” от лат. “minium” червена боя) - произведение на литературата, изкуство­
то, музиката, което е кратко по размер, но с тънкост и
вещина в изработката. Названието произхожда от името
на червената боя, с която рисували заглавните букви и
малки рисунки в старинните ръкописи. Умалени копия
на голяма картина. Литературните миниатюри се
отличават с дълбочина на съдържанието и стегнатост,
краткост на формата. Лирически миниатюри са писали:
Π. П. Славейков в сборника “Сън за щастие”, К. Христов
“Миниатюри”, В. Ханчев “Стихове в паласките” и др.
МИРАКЪЛ (фр. “miracle” от лат. “miraculum” - чудо) жанр на западноевропейската средновековна
религиозна драматургия, възникнала във Франция през
XIII в. Миракълът се пише в стихотворна форма. Сюжетът
е изграден върху някакво чудо - вмешателството на
светец в земните дела, с което се разрешава
драматичният конфликт. Особено популярни са
мираклите, в които са изобразени чудесата на Дева
Мария (“Миракъл за Теофил” на Рютбьоф, около 1261 г.).
Те имали поучителен характер. Светецът често помагал
да се утвърди християнската вяра и религиозните
добродетели, да се поправи грешникът. В началото на
20 в. в Западна Европа миракълът се възражда и дава
отражение в драматургията на символистите и
писателите-католици. Напр.: “Чудото на свети Антоний”
от Метерлинг, “Златната глава” от П. Клодел и др.

МИСТЕРИЯ

134 --------------------------------------------МИСТЕРИЯ (гр. “mysterion” - тайнство) - един от
основните жанрове на западноевропейската драма­
тургия в късното Средновековие (XIV - XVI в.), създаван
върху сюжети от Библията, от Стария и Новия завет.
Най-разпространени били във Франция и Англия.
Мистерии се организирали в чест на някакво
тържествено събитие и представлявали пищно
представление с огромно количество действащи лица,
с текст от няколко десетки хиляди реда. Понякога се
играели в определени дни от седмицата, а понякога в
продължение на месеци. Обикновено в тях участвали
не професионални актьори, а обикновени граждани.
Към средата на XVI в. били забранени, поради
проникване в съдържанието им на светски елементи.
МИСТИФИКАЦИЯ
(ЛИТЕРАТУРНА)
(фр.
“mystification” - измама) - текст или фрагмент от текст,
чийто автор приписва неговото създаване на
подставено
лице,
реално
или
измислено.
Литературната мистификация е противоположна на
плагиатството (вж.) - плагиатът взаимства чуждото
слово, без да посочва автора, а мистификаторът
обратно - приписва на друг своето слово. Отличителна
особеност на литературната мистификация е, че
обикновено от текста се създава представа за образа
на автора, във въображаемите граници на психическия,
социален и езиков свят, на който възниква
произведението. Образът на подставения автор се
проявява в стила на текста, затова мистификацията
винаги предполага стилизация на текста, подражание
на литературния език на конкретния автор или на
историческата епоха на измисления автор. От гледна
точка на типа предпоставен автор, литературната
мистификация се дели на три групи: 1. имитация на
древен паметник, чието авторство е неизвестно
(неназовано или незапазено). Напр.: “Краледворски
ръкопис” (истински автор В. Ханка); 2. произведения
приписвани на исторически или легендарни лица. Напр.:
продължението на Пушки новата “Русалка”, намерената
нова пиеса на Шекспир “Вортингер и Ровена” (1796 г.) са
литературни мистификации; 3. издаване на творбата от

МИТИЧЕСКИ НАРОДНИ ПЕСНИ

----------------------------------------------------------------------------

135

измислен автор (преадресиране). Стихосбирката “На
острова на блажените” от Π. П. Славейков - представя
свои стихотворения от уж различни поети с измислени
имена: Сипва Мара, Нено вечер, Иво Доля и др.
МИТ (гр. “mythos” - предание) - старинно предание,
фантастично фолклорно творчество за важни, често
загадъчни за древния човек природни, физиологични и
социални явления, за произхода на света, загадъчното
раждане на човека и произхода на човечеството, за
свръхестествени сили и същества, за подвига на богове,
царе и герои, за техните сражения и трагедии. Митът е
приказно отражение на непозната природа, на нейните
тайнствени сили и закони, които човекът се стреми да
си обясни чрез конкретно чувствени образи и асо­
циации, имащи своеобразен логически характер. Митът
е продукт на неосъзнатото колективно творчество на
даден народ, на човечеството. Системата от митове на
дадено племе, народ, историческа общност се нарича
митология (вж.). Тя става “арсенал” на сюжети в
античната литература, а чрез нея във възрожденската
и в литературата на Романтизма. В съвременната
литература някои представители на модернизма
превъзнасят “митотворчеството на XX в.”, когато се
създават нови, съвременни митове, в които фантазията
се превръща в действителност, съществуваща сама за
себе си, вън от реалното времепространство. Такива
произведения са романите на: Дж. Джойс “Уилис”, Дж.
Ъпдайк “Кентавърът”; Т. Ман “Йосиф и неговите братя”
и “Доктор Фаустус”, драмата на С. Бекет “В очакване на
Годо”.
МИТИЧЕСКИ НАРОДНИ ПЕСНИ - вид поетическо
народно творчество, възникнало върху основата на
митологията, в което образно са отразени наивни
представи и вярвания, свързани с анимизъм,
фетишизъм, езическата религия. Те са обгърнати от
тайнственост, фантазиите образи на свръхземни
същества - зли сили: самодиви, веди, орисници,
вещици, караконджоли, таласъми, хали, змейове и
змеици, чиято намеса в живота на човека е фатална,
гибелна. Митическите песни са разнообразни. Напр.:

МНОГОЗНАЧНОСТ

136

----------------------------------------------------------------------------

одухотворяването на природните сили; митични песни,
посветени на слънцето (“Слънчева женитба за хубава
Грозданка”); митични песни за орисване, вграждане
(“Струна невяста”); сбъдване на клетви и превръщане
на хората в птици, животни, дървета (“Топола и бор над
черква”, “Иринка сиво гълъбче”); митически песни за
свръхестествени зли сили: вили, самовили, змейове
(“Стоян оженен за самодива”, “Жениш ме, мамо, годиш
ме”). Митическите народни песни оказват влияние върху
творчеството на много български писатели и поети: Н.
Геров, П. Р. Славейков, Хр Ботев, Ив. Вазов, Π. П.
Славейков и др.
МНОГОЗНАЧНОСТ (Полисемия) - наличието в
една и съща дума на няколко свързани помежду си
значения, възникнали в резултат от развитието на
първоначалното значение на тази дума. Напр.: думата
земя в съвременния български език има следните
значения: 1. название на планета. Изкуствени
спътници се въртят около Земята. 2. суша (за
разлика от водното пространство). Мореплавателите
най-после достигнаха земята. 3. почва, горният слой
на земната кора. През есента добре обработиха
земята. 4. страна, държава. Задморските земи и
народи. Многозначността възниква по различен начин.
Новото значение може да се образува чрез пренасяне
названието по сходство (зърно житно - зърно на
истината), по функция (перо гъше - перо стоманено),
по смесване на време - пространство (дървен стол диетичен стол, зачервен език - национален език,
порцеланово блюдо - вкусно блюдо). Вж. Метафора,
Метанимия, Синекдоха.
МНОГОСЛОВИЕ (вж. Плеоназъм).
МНОГОСЪЮЗИЕ (вж. Полисиндетон).
МНОГОТОЧИЕ - препинателен знак, който се
употребява: 1. За означаване на незавършена мисъл,
вследствие вълнението на говорещия; разкъсване на
логическото развитие на мисълта, външна намеса, за
обозначаване на забавяне, запъване или прекъсване
речта. “Приятелю Моцарт, тези сълзи... не ги
забелязвай.“ (Пушкин). 2. В началото на текста за

МОЛИТВА

----------------------------------------------------------------------------

137

пояснение, че текстът продължава, но разделен от
предходния с дълъг промеждутък от време. ... Повече
от 40 г. минаха от това утро и през целия си живот,
спомняйки си за него, Мария усещаше в сърцето си
топлото чувство на благодарност. 3. За отбелязване
на голяма пауза при неочакван преход от една мисъл
към друга между завършени изречения. Той мълчеше...
Изведнъж вдигна глава и в очите музасвяткаха гневни
пламъци...
МОДЕРНИЗЪМ (фр. “moderne” - най-нов) - термин,
който назовава редица художествени направления,
възникнали на границата между XIX и XX в. в изкуството,
литературата и музиката; естетическа концепция, която
възниква в 1910 г. и особено интензивно се развива в
междувоенното двадесетилетие. Отделни изследователи
свързват появата на модернизма с творчеството на
френските “прокълнати поети” от 1870 г. (П. Верлен, А.
Рембо) и дори с публикуването на книгата “Цветя на
злото” (1857 г.) от Ш. Бодлер. Но по-приемливо е
твърдението, че модернизмът възниква в резултат на
преоценка на философските основи и творчески
принципи на художествената култура на XIX в. - епоха
на необратими исторически промени, свързани с краха
на вярата в духовните ценности, с които са живяли
предшествениците. Така се стига до убеждението за
необходимостта от радикално обновление на
художествения език на класическия реализъм, което
става основен импулс за създаване на модернизма като
естетическа доктрина. Негови основни направления са:
символизъм, импресионизъм, експресионизъм, имажинизъм, дадаизъм, футуризъм и др. Към тях се приоб­
щават литературата на “потока на съзнанието” (вж.) и
“драмата на абсурда” (вж.). Въпреки различията си, те
са обединени от общия устрем на обновлението (ново
съдържание, нов стил, нова форма) и с рязкото отклоне­
ние от традицията.
МОЛИТВА - 1. В религията - условно еднолично
или колективно обръщение-молба към Бога за изповед,
опрощение, спасение. Молитвата е беседа на
човешката душа с Бога, най-силното средство за

МОМЕНТ НА ГОВОРЕНЕ

138

----------------------------------------------------------------------------

постигане Божията милост, тя не е пряка комуникация.
Нейната текстова и емоционална организация се
определя от предназначението й: възвание-обръщение
към Бога или Светеца; тематична част - съдържание
на молитвата и в края - прослава на Бога-Отец и
Светата Троица със заключителното “Амин!” - да бъде.
2. В литературата - молитвата като жанр на лириката е
все още недостатъчно изследвана. В българската поезия
са създадени множество едноименни произведения от:
К. Преславски, П. Р. Славейков, Хр. Ботев, Ив. Вазов, П.
П. Славейков, К. Христов, Н. Лилиев, Ат. Далчев и др.
Тези произведения са изпълнени със смирение, болка,
чувство за вина, интимност, трагизъм, с божествена
енергия на молитвеното слово.
МОМЕНТ НА ГОВОРЕНЕ - основен момент в акта
на общуване, към който е ориентирано глаголното
действие. Действията по отношение на момента на
говорене са: минали (извършени преди него); сегашни
(протичащи едновременно); бъдещи (предстоящи за
извършване).
МОНОЛОГ (от гр. “monos”- сам и “logos” - слово) форма на речта, обръщение на говорещия към себе
си, “мислене на глас”, разговор със самия себе си.
Монологът е продължително самостоятелно изказване
на едно действащо лице пред публиката, пред друго
лице или пред група лица в драматическите произве­
дения. Целта на монолога е зрителите да се запознаят
с мислите, вълненията, идеите, преживяванията на
героя. Монолози има и в белетристичните произведе­
ния, а понякога и в лириката. Особен вид е вътреш­
ният монолог (вж.)
МОНОСЕМИЯ (от гр. “monos” - сам и “sema” - знак,
еднозначност) - наличието в думите само на едно
значение. В по-голямата си част еднозначни са
термините. Напр.: азбука, буква, кислород, носоглътка,
педиатрия и др.
МОРА (лат. “mora” - промеждутък от време, пауза)
- единица мярка в античното стихосложение - произна­
сяната за най-кратко време сричка в стъпката, състояща
се от една гласна или от гласна и съгласна.

мотив
139

МОРАЛИТЕ (фр. “moralite”, от лат. “moralis”нравствен) - средновековна алегорична драма с дидак­
тичен, нравоучителен характер, възникнала в Западна
Европа (Франция) през XV - XVI в. Религиозна по дух,
но светска по форма, което я отличава от мистерията
(вж.) и миракъла (вж.). С помощта на алегорични
персонажи, олицетворяващи добродетели и пороци
(разум, правда, вяра) се води борба между Доброто и
Злото за душата на героя, символизиращ цялото
Човечество. Сюжетът е построен върху преплетени
исторически, библейски и битови мотиви. Най-известни
са: френското моралите “За разумното и неразумното”;
английското - “Всеки човек”, “Човечество”. През XVI в. все
повече се появяват светските мотиви, а християнската
проблематика, свързана с грехопадението и неговото
изкупление, остава на заден план. Моралите спомага
за появата и развитието на светската драма като внася
в пиесите битови, семейни и социални събития и
отношения.
МОРФЕМА (гр. “morphe” - форма) - най-малката
смислова единица като съставна част на думата (корен,
наставка, представка и окончание). Най-информативната част от значението на думата се нарича коренна
морфема. Представки са морфемите, които стоят пред
корена, а наставки - тези след корена. Окончанията се
добавят след корена или наставката. Чрез тях думите
граматически се променят. Напр.: бяг - коренна морфема;
бяг + а - окончание; προ-бяга - представка; бег + ач наставка. Свързването на морфемите в думите се
осъществява по определени езикови закони. Морфе­
мите се изучават от морфологията.
МОРФОЛОГИЯ (гр. “morphe” - форма и “logos” учение) -1. Дял от граматиката, който изучава думите
като части на речта (строежа им) формите и промяната
им, както и свързаните с тях граматически значения и
функции. 2. Морфологичната система (строеж) на даден
език.
МОТИВ (фр. “motif” - напев, подтик) - термин,
взаимстван от музикознанието, с многостранно и
неуточнено съдържание. 1. Мотивът като най-простата

мото
140 ----------------------------------------------------------------------------

смислова единица от текста на мита и приказката. 2. Мо­
тивът като чувство, идея, картина, тема в една или
няколко лирически творби на един или повече поети. 3.
Мотивът като цел на персонажите и предизвикващ
определяне на техните постъпки.
МОТО (итал. “motto” - думичка, острота) - израз или
цитат, който се поставя в началото на литературното
произведение или пред отделни негови части с цел да
въведе, обясни основния смисъл на съдържанието (вж.
Епиграф).
МУЗИ (гр. “mousai”) - старогръцки божества, които
според митологията са покровителки на отделните
изкуства и науки. В “Илиада” на Омир присъстват три
музи, а в историческия труд на Херодот “Музи” те са
девет, дъщери на Зевс и Мнемозина. Според Херодот
всяка муза е покровителка на отделен род изкуство или
наука. Напр.: Калиопа - на героичния епос и
красноречието; Клио - на историята; Евтерпа - на
музиката и елегичната поезия; Урания - на
астрономията и дидактическия епос; Ерато - на
лириката; Терпсихора - на танците; Мелпомена - на
трагедията; Талия - на комедията; Полихимния - на
химните и пантомимата. Музите са изобразявани като
красиви девойки, които заедно с бог Аполон (техен
покровител) обитават планината Парнас или по
склоновете на Хеликон в Беотия.
МЪЖКА РИМА - рима, при която ударението е
върху последната сричка в римуваните думи (звън - сън,
прикован - великан, скали - мъгли и др.) Мъжката рима
е едносрична. Нарича се още ямбична рима.
МЪРТЪВ ЕЗИК - език, който не се употребява и се
съхранява само в писмените паметници. Такива са
латински, старогръцки, старобългарски, старославянски,
хазарски език и др.
МЮЗИКЪЛ (англ. “music hail” - театър-вариете) съвременна музикална комедия, в която се съчетават
комичен литературен текст, музика и балет. Заражда
се в края на XIX в. в САЩ (“За тебе аз пея” от Дж.
Гершуин, “Моята прекрасна лейди” от Ф. Лоу и др.).
Създаден за забавление, мюзикълът има развлека-

НАРОДЕН РАЗКАЗВАЧ

----------------------------------------------------------------------------

141

телен, злободневен, комичен, с лека интрига сюжет,
разкошна постановка, еротичен балет и джазова
музика.

Н
НАЗАЛИЗАЦИЯ (лат. “nasalis” - носов) - придаване
на носов тембър на гласните звукове.
НАКЛОНЕНИЕ НА ГЛАГОЛА - граматическа
категория, чрез формите на която говорещото лице
представя глаголното действие като реално или
нереално (зависещо от определени обстоятелства), или
според думите на друго лице. В българския език има
четири наклонения: изявително, повелително, условно
и преизказно (вж. с.).
НАПРАВЛЕНИЕ (вж. Литературно направление).
НАРЕЧИЕ - 1. Неизменяема част на речта със
самостоятелно значение като пълнозначните думи, но
без граматична форма. В изреченията наречията
изпълняват служба на обстоятелствено пояснение и се
откриват с въпросите: Как?Кога? Къде? Колко? По своя
състав наречията са прости и сложни (горе - нагоре;
тук - оттук; право - направо). Някои наречия могат да
се степенуват (хубав - по-хубав, най-хубав, бързо, побързо, най-бързо). По значение наречията биват: а) за
време - Вчера ходихме в гората, б) за място - Той
замина надалеч, в) за начин - Вървеше бавно, бавно...
г) за количество и степен - Заякът е много по-бърз от
таралежа. 2. Голямо подразделение на езика,
обединяващо група говори, свързани помежду си с
общи езикови явления. Западнобългарско наречие.
НАРОДЕН ПЕВЕЦ - създател и изпълнител на
народни песни, незнаен автор, изразител на народната
душевност. Създадената песен се разпространява по
устен път и има варианти.
НАРОДЕН РАЗКАЗВАЧ - създател и разпространител
на народни приказки, предания, легенди, басни. Той
изразява народните мечти, радости, копнежи, мъки,
народната мъдрост, начин на мислене и оценка на
събитията. Разказвачът заучава много приказки,

НАРОДНА ПРИКАЗКА

142 ---------------------------------------------------------------------------създава и нови. Обикновено е духовит сладкодумец,
умеещ увлекателно и емоционално да разказва.
НАРОДНА ПРИКАЗКА (вж. Приказка).
НАРОДНИ ПЕСНИ - лирически, епически и лироепически творби в стихотворна форма, създадени от
неизвестни народни певци, израз на бита и душевността
на народа, свързани с историческата му съдба. По
своето съдържание народните песни се делят на:
митически, обредни, исторически, юнашки, хайдушки,
битови, любовни, трудови. Те изразяват народните
страдания, копнежи и мечти за радост и щастие,
неизчерпаема жизнена сила и чувство за хумор. Първи
събирачи на народната българска песен са: братя
Миладинови, Вук Караджич. Ю. Венелин, В. Априлов,
П. R Славейков и др. Народната песен оказва влияние
върху творчеството на много наши поети и писатели:
Д. Чинтулов, П. Р. Славейков, Хр. Ботев, Π. П.
Славейков, П. К. Яворов и др.
НАРОДНИЦИ - поколение български писатели,
формирали своите възгледи под влияние на руската
литература от 50-те - 60-те години на XIX в. и руското
народничество (критиците Добролюбов, Чернишевски,
Некрасов, Херцен и др.). Те разработват теми от
селския бит през 80-те г. на XIX в. като основната им
задача е да изпълнят своя дълг към народа като го
просветят и го приобщят към литературата и културата,
за да може да разреши социалните си проблеми. Тези
убеждения определят стила, тематиката и проблема­
тиката в произведенията на народниците: от една
страна стремеж към фотографична точност и “суров
реализъм” в изобразяването на селския живот и бит и
от друга - идеализация на селския характер, което прави
творбите им сантиментални и мелодраматични.
Писателите Т. Г. Влайков (“Ратай”), Μ. Георгиев (“С
тебешир и въглен”), Ц. Церковски и др. са представители
на народничеството в българската литература.
НАРОДНО ТВОРЧЕСТВО -1. Изкуство, създадено
от народа - народна поезия, музика, хореография и др.
2. Народно поетическо творчество (народни умо­
творения, народна словесност, фолклор), създадено от

НАТУРАЛИЗЪМ

------------------------------------------------------------------ 143
неизвестни творци. То обхваща: митове, песни,
приказки, басни, легенди, предания, гатанки, пословици,
поговорки, анекдоти и др. Народното творчество е част
от националната ни култура и оказва благотворно
влияние в развитието на литературата и изкуството като
източник на поетически мотиви, образи, идеи, рими.
НАРОДНО-СИЛАБИЧЕСКО СТИХОСЛОЖЕНИЕ система на стихосложение в българската народна песен
- еднакъв брой срички във всеки стих на дадена песен
(вж. Силабическо стихосложение). Броят на сричките
е от 4 до 17. Стихове от 4 до 8 срички са къси, а тези от
9 до 14 срички са дълги. Най-често се използват осемсричните и деветсричните.
Осемсрични:
Деветсрични:

Гзро ле, горо, зелена
и ти водице студена.
Бил се Марко с турци еничари,
бил се Марко три месеца време.

Римата е задължителна за този вид стихосложение.
Ритъмът се постига с цензура (вж.), разделяща стиха
на две части. В някои по-дълги стихове има по 2 и по 3
цензури.
Напр.: Не ми минавай // край двори, П Яно, море.
Ударението е на предпоследната сричка, пред цензу­
рата и в краестишието. Народно-силабическото стихо­
сложение оказва влияние върху възрожденските поети:
Хр. Ботев, П. Р. Славейков, Ц. Гинчев, Ив. Вазов и др.
НАСТАВКА - морфема, която стои след корена и
служи за образуване на нови думи. За разлика от
представката тя може да промени принадлежността на
думата към дадена част на речта. Напр.: водя (глагол)
- водач (същ. име); брада (същ. име) - брадат (прил.
име); игра (същ. име) - играя (глагол).
НАТУРАЛИЗЪМ (лат. “natura” - природа) - литера­
турно направление, възникнало във Франция през
70-те години на XIX век. Програмата и теоретичната
обосновка на направлението дава Емил Зола в книгата
си “Експерименалният роман” (1880 г.) и в предговора
на романа “Терез Ракен”. Основни принципи на това

НАУЧЕН СТИЛ

144 ----------------------------------------------------------------------------

направление са: научност в изображение драмата на
съвременната действителност; “физиологическо”
изследване на темперамента, поставен в зависимост
от средата и обстоятелствата; физиологичната природа
и наследственост на героите; научно изследване на
фактите до най-малки подробности (увлечение по
детайла). Това води до фотографско изображение на
действителността, до отдалечаване от художествената
типизация. Човекът в творчеството на натуралистите е
представен като звяр, жертва на биологична
наследственост. Въпреки отстъплението от завоева­
нията на реализма, натурализмът има своите художест­
вени постижения като изобразява живота на низшите
градски слоеве, социалните конфликти и посочва
биологичната роля на наследствеността върху
човешките характери. Представители на натурализма
са: Е. Зола, Едмон и Жул Гонкур, Алфонс Доде, Ги дьо
Мопасан, X. Ибсен и др.
НАУЧЕН СТИЛ (вж. Научен текст).
НАУЧЕН ТЕКСТ - този, който е съставен от
специалисти в дадена област на науката. Научни
текстове са: монографиите, статиите, научните издания.
Предназначението им е да осигурят усвояването на
знания, както и да публикуват научни открития.
Научните истини се съобщават чрез твърдения и се
обосновават чрез доказателства. Употребяват се научни
термини за постигане на точност и еднозначност на
информацията. Най-често темата на научните текстове
се съдържа в заглавието. Информацията им се
систематизира чрез разчленяване на текста в абзаци
(вж. Абзац).
НАУЧНО-ПОПУЛЯРЕН ТЕКСТ - този, който раз­
пространява знания в достъпна форма за широк кръг
читатели. Научно-популярни са текстовете, публикувани
във вестници и списания, книги и беседи, в които се
обясняват достъпно новостите в науката. За да
привлекат вниманието на читателите и направят поувлекателен текста, авторите на научно-популярните
текстове използват въпросителни, възклицателни
изречения, беседа, разговор.

НАЧУПЕН СТИХ

------------------------------------------------------------------

145

НАУЧНО-ФАНТАСТИЧНА ЛИТЕРАТУРА - произве­
дения на художествената литература, чиято тематика
е повлияна от най-новите научно-технически открития
и с богато въображение, догадки и научни прогнози се
разгръщат картини от предполагаемото футуристично
битие на човека, на планетата. Сюжетното действие
се развива на Земята, на други планети, из други
галактики по време на катаклизми, войни, нашествия и
др. Представители на научната фантастика са: X. Уелс
(“Машината на времето”), Ал. Беляев, Жул Верн, Рей
Бредбъри (“Марсиански хроники”), А. Азимов
(“Стоманените пещери”), К. Саймък (“Градът”) и др. В
българската литература научната фантастика е
представена в някои разкази на Св. Минков (“Дамата с
рентгеновите очи”), романите на Л. Дилов (“Теоремата
на Льогранж”, “Тежестта на скафандъра”).
НАЦИОНАЛЕН ЕЗИК - общият език на цялата
нация (вж. Литературен език).
НАЧАЛНА РИМА - рима, която се намира в началото
на стиховете и придава благозвучие и ритъм на стихо­
творението. Напр.:

С враг врагувам - мяра според мяра
с благ благувам - вяра зарад вяра.
(П. Яворов, “Хайдушки песни”)
НАЧУПЕН СТИХ (стъпаловиден) - този стих, който
графически е разкъсан като част от него се пренася на
нов ред, а броят на сричките в различните редове е
различен. За да се засили изразителността и ритмиката
на стиха, поетите използват “начупването” на стиха. В
начупен стих е поезията на Ал. Блок, Маяковски, Хр.
Радевски, Н. Вапцаров, П. Пенев, Е. Багряна и др. Напр.:

И нека като пеперуда малка
крилата ми
опърли най-подире.
Не ще проклинам,
няма да се вайкам,
»0.

146

НЕБЛАГОЗВУЧИЕ

----------------------------------------------------------------------------

защото все пак знам,
ще се умира...
(Н. Вапцаров, “Писмо”)
НЕБЛАГОЗВУЧИЕ (вж. Какофония).
НЕДОИЗКАЗВАНЕ - АПОСИОПЕЗА (гр. “aposiopesis”
- замлъкване) - замълчаване, недоизказване, прекъсване
на речта под напора на силна емоция. В писмената реч
се изразява с многоточие. Напр.:
Звънят, ехтят камбани... На всеки удар нови
с по някой спомен сладък отеква памет будна:
(П. К. Яворов, “Великден”)

НЕЗАКРЪГЛЕНИ ГЛАСНИ - тези гласни звукове, кои­
то се изговарят, без да се закръглят устните (а, е, и, ъ).
НЕИЗМЕНЯЕМИ ЧАСТИ НА РЕЧТА - части на
речта, включващи думи, които не се променят по
форма. Те са несамостойни - нямат самостоятелна роля
в изречението. Неизменяемите части на речта са:
наречията, съюзите, предлозите, частиците и между­
метията.
НЕЛИЧНИ ГЛАГОЛНИ ФОРМИ - глаголни форми,
които не изразяват лице. Причастия, деепричастия,
отглаголни съществителни, завършващи на -не, -ние
са нелични глаголни форми.
НЕМЕРЕНА РЕЧ - наименование на текстове от
художествен стил, които нямат особеностите на
мерената реч (приказки, разкази, романи, драми).
НЕОЛОГИЗЪМ (гр. “neos” - нов + “logos” - дума, слово,
понятие) - дума или израз, създадени за обозначаване
на нов предмет (космонавт) или стара дума с ново
съдържание (космодрум). Когато новосъздадената дума
влезе в широка употреба, тя престава да бъде неологизъм. В същото време някои неологизми престават да
се употребяват и преминават в състава на остарелите
думи. (вж. Архаизми). Напр.: звеновод, комсомолец,
колхоз и др.
НЕОПРЕДЕЛИТЕЛНИ МЕСТОИМЕНИЯ - местоимения, които назовават неизвестни обекти, качествени

НИЗХОДЯЩА ГРАДАЦИЯ

----------------------------------------------------------------------------

147

и количествени признаци: 1. за лица и предмети - някой,
-я, -е, -и; 2. за признаци - някакъв, -а, -о, -и; 3. за прите­
жание - нечий, -я, -е, -и; 4. за количество - няколко.
Образуват се от въпросителните местоимения +
частиците ня-, еди- (еди кой, еди какъв), годе- (кой-годе,
какъв-годе), да е (кой да е, какъв да е). 5. Неопределителните местоимения се употребяват като съгласу­
вани определения.
НЕОРЕАЛИЗЪМ - литературно направление,
възникнало в Италия след Втората световна война с
ярко хуманистично и социално съдържание. Естетиката
на неореализма е изградена върху дълбоката жизнена
правдивост и нравствеността на обикновения човек.
НЕПОСТОЯННО “Ъ” (вж. ^’’непостоянно).
НЕПРЯКА РЕЧ - за разлика от пряката реч (вж.) тя
е най-широко разпространеното повествование в
художествената, научната и публицистична литература,
когато липсва диалог или реплика на друго лице.
Непряката реч е основното средство за изображение
на герои, картини, ситуации в художествените произ­
ведения.
НЕПРЯКО ДОПЪЛНЕНИЕ (вж. Допълнение).
НЕПЪЛНО (ЕЛИПТИЧНО) ИЗРЕЧЕНИЕ - това, в
което е изпусната някаква част, която може да се
възстанови от контекста. Елипсата е характерна за
разговорната реч, но може да се допусне двусмислица.
Напр.: Той обича животните повече от децата,
вместо: Той обича животните повече отколкото
децата ги обичат.
НЕПЪЛНОЗНАЧНИ ДУМИ (вж. Служебни думи).
НЕСЪГЛАСУВАНО ОПРЕДЕЛЕНИЕ (вж. Опреде­
ление).
НЕУДАРЕНА СРИЧКА (вж. Сричка).
НЕУТРАЛНА ЛЕКСИКА -думи, които не принадле­
жат към даден стил на речта, имат стилистически сино­
ними (книжни, разговорни, просторечни) и на техния
фон загубват стилистичната си окраска. Напр.: вървя бродя - блуждая - шляе се; поглед - взор; бъдеще грядуще; залез - заник; надежда - упование.
НИЗХОДЯЩА ГРАДАЦИЯ (вж. Градация).

НИЗШИ ЖАНРОВЕ

148

---------------------------------------------

НИЗШИ ЖАНРОВЕ - в поетиката на класицизма
(вж.) литературни видове, които не са свързани по
тематика и идеи със значими проблеми от обществен
характер за разлика от висшите жанрове (вж.). Героите
най-често са представители на 3-то съсловие (ново­
създадената буржоазия). Низши жанрове са: комедията,
баснята и сатирата. Отличават се с по-голяма демо­
кратичност.
НИСЪК СТИЛ - стил, в който се употребяват думи
от просторечието. Такъв стил има в поетиката на
класицизма при създаване на творби от низшите
жанрове (комедия, басня, сатира).
НОВЕЛА (итл. “novella” - повест, разказ) - белетри­
стична творба, малка повествователна форма, близка
по обем до повестта, но специфична по съдържание.
Новелата е обширен разказ за ежедневието на човека
с неговите интимни отношения и драматични изживя­
вания (оттук и драматизма на сюжета). Новелата е
характерна за преломните епохи - появява се през
Възраждането като своеобразен бунт на разкрепостената възрожденска личност срещу стария свят. Пръв
в Италия Бокачо в “Декамерон” създава майсторски
новели, а в Англия Дж. Чосър в “Кентърбърийски
разкази”, по-късно в Русия Гогол (“Нос”, “Портрет” и др.).
Автори на новели в българската литература са: Ем.
Станев, Г. Л. Стаматов, Б. Райнов, Л. Дилов и др.
НОМЕНКЛАТУРА (лат. “nomenclatura” - записване
на имена, списък, преброяване) - съвкупност от
названия, употребявани в някакъв отрасъл в науката,
производството и др. за обозначаване на обектите.
Напр.: Номенклатура на предметите за широка
употреба. Номенклатура на длъжностите. Номен­
клатура на сладкарските изделия.
НОРМА (от лат. “norma” - правило, норма) - найразпространените от числото на съществуващите,
образцово изпълняващи ролята си езикови (речеви)
варианти. Напр.: Лексическа норма, Морфологична
норма, Синтактическа норма, Правописна и
Правоговорна норма.

ОБОСОБЕНИ ЧАСТИ НА ИЗРЕЧЕНИЕТО

-----------------------------------------------------------------О

149

ОБЕКТИВИЗЪМ (лат. “obiectivus” - безпристрас­
тен) - стремеж към точно “фотографско” изображение
на живота в литературното произведение. Обективизмът е близък до натурализма с обстоятелственото
повествувание и изображение на персонажите и
събитията с всички подробности, разграничава
индивидуалното от типичното, конкретното от общото
и липсата на определена позиция, оценка. В
съвременната литература обективизмът се среща
частично.
ОБОБЩАВАЩИ ДУМИ - дума или израз, изпълня­
ващи функцията на част от изречението, служеща за
по-обобщено обозначение на включените в изречението
еднородни части. Между обобщаващата дума и
еднородните части най-често се установяват смислови
отношения за близки или отдалечени родови понятия.
Напр.: Ние бродехме в гората и наблюдавахме живота
на птиците: кълвачи, сови, сойки. Граматически
еднородните части са уточняващи думи по отношение
на обобщаващата дума и имат обща синтактическа
функция.
ОБОБЩИТЕЛНИ МЕСТОИМЕНИЯ - тези, с които
се означават обобщено лица и предмети, признаци и
количество (всякой, а, о, и; всякакъв, а, о, и; всичкия(т),
та, то, те). Образуват се от въпросителните
местоимения + частицата вся-. Когато придружават
съществително име изпълняват службата на съгла­
сувано определение.
ОБОСОБЕНИ ЧАСТИ НА ИЗРЕЧЕНИЕТО - второ­
степенни части на изречението, които се отделят по
интонация, по смисъл и пунктуация от другите части.
Напр.: Той видя Иван, начумерен и ядосан, да бие
кучето. Обособените части могат да бъдат и в резултат
от съкращаване на подчинени изречения. Напр.:
Издаден е том с народни приказки, които са четени
от поколения българи. Издаден е том с народни
приказки, четени от поколения българи. Обособените
части са характерни за писмената книжовна реч като

150

ОБРАЗ

----------------------------------------------------------------------------

средство за постигане стегнатост на израза. При писане
се отделят със запетая.
ОБРАЗ - всеобща категория на художественото
творчество; присъща за изкуството форма на възпроиз­
веждане и тълкуване и опознаване на живота чрез
създаване на естетически въздействащ обект (вж.
Литературен образ).
ОБРАЗЕН ЕЗИК (образна реч) - образният език
нагледно и емоционално изобразява събития, лица,
преживявания, предмети, обстановка. В художестве­
ната литература е основно средство за въздействие
върху въображението, емоциите и възприятията на
читателите чрез тропи (вж. Тропи) и стилистически
фигури (вж. Фигури). Образният език води до по-ярко и
реалистично отражение на действителността. Напр.:
Като мъртва сива змия шосето лъкатуши из
помръкналите поля.
ОБРАЗЕН ПАРАЛЕЛИЗЪМ (вж. Паралелизъм).
ОБРАТИМОСТ (обратни отношения) - синтактични
отношения на равноправие между две думи, изрази или
изречения, които могат взаимно да се разместват, без
да се нарушава равностойността им. Напр.: Зеленее
тревата, цъфтят цветята. Цъфтят цветята,
зеленее тревата; книги и тетрадки - тетрадки и
книги. Обратимостта е характерна за съчиненията.
ОБРЕДНИ ПЕСНИ - произведения на фолклора,
създадени във връзка с религиозни обреди, празници
и вярвания. Най-старите обредни песни са староиндийските, египетските и старогръцките: дитирамби, хименеи
и епиталамии (вж.). В българския фолклор са създадени
обредни песни, свързани с езическите вярвания за бог
Перун, Даждбог, с християнския календар (коледни,
васильовски, великденски, гергьовденски, спасовски)с
бита (сватбени, семейни, погребални). Обикновено се
изграждат в силабическо стихосложение (вж.), отлича­
ват се с богата образност, емоционалност и оказват
плодотворно влияние върху личното поетическо творче­
ство (П. Р. Славейков, Π. П. Славейков, П. Яворов и др.)
ОБРЪЩЕНИЕ - дума или съчетание от думи,
назоваващи лице (по-рядко предмет), към което е

ОДА

----------------------- ----- -------- ,----------------------------

151

адресирана речта. За обръщение служат собствените
имена на хората, названието на животни, назоваване
по професии, по длъжност в обществото, по родствена
линия. Напр.: Здравей, докторе! Здравей, море!
Здравей, Полина! За обръщенията е характерна
различна по тип интонация: 1. звателна - Деца, елате
тук! 2. възклицателна - “Отечество любезно, как
хубаво си ти!” (Ив. Вазов). Обръщенията могат да
съдържат оценъчна характеристика, както и да
изразяват отношението на говорещия към събеседника.
Кажи ми, кажи бедний народе,
кой те в таз робска люлка люлее?
(Хр.Ботев, “Елегия”)

0, неразумни и юроде! Поради что се срамиш
да се наречеш болгарин...
(П. Хилендарски, “Славянобългарска история”)
Обръщението няма граматическа връзка с частите на
изречението.
ОБСТОЯТЕЛСТВЕНО ПОЯСНЕНИЕ - второстепен­
на част на изречението, поясняваща сказуемото и
отбелязваща при какви обстоятелства (време, място,
начин) се извършва глаголното действие. 1. Обстоятел­
ство за време - кога? Напр/. Никога не унивай, ставай
в седем сутринта, работи от сутрин до здрач. 2. Об­
стоятелство за място - къде? Напр.: остани тук, влез
в стаята, къпи се във ваната. 3. Обстоятелство за
начин - как? Напр.: говори тихо, скачай смело, бягай
сремглаво. Обстоятелственото пояснение се изразява
с наречие, съществително име с предлог или без
предлог, словосъчетание.
ОБЩУВАНЕ - двустранен процес на предаване и
приемане на информация между двама души (автор приемател) чрез средствата на езика (сложна система
от знакове).
ОДА (гр. “öde” - песен) - жанр на лирическата
поезия с възторжени чувства на възхвала на героични
събития и подвизи на велики личности. 1. В античност-

152

ОДУХОТВОРЯВАНЕ

__________________

та - всяко стихотворение, изпълнявано от хор. По-късно
с думата ода се означава предимно лирическа
хороводна песен с тържествен, приповдигнат,
морализаторски характер (особено песните на Пиндар
- IV в. пр. н. е.; на Хораций и Овидий - I в. пр. н. е.).
Античните оди са три вида: хвалебствени, оплаквателни
и танцови. 2. През епохата на класицизма одата
процъфтява, отнесена към “висшите” жанрове (вж.),
възпяваща велики личности и събития (Ронсар, Волтер,’
Русо). 3. Одата, макар и със съществени изменения, е
характерна и за романтизма (вж.). Поетите-романтици
възпяват природ-ната красота, хуманистичните идеали,
свободолюбието (Шилер, Юго, Гьоте, А. С. Пушкин). В
българската литература най-значими постижения в
жанра бележат: Ив. Вазов “Епопея на забравените”, Хр.
Смирненски, Т. Траянов, Д. Попски “Ода на Софроний
Врачански”.
ОДУХОТВОРЯВАНЕ (вж. Анимизъм. Олицетворе­
ние).
ОЗВУЧАВАНЕ НА СЪГЛАСНИТЕ - преход на без­
звучните съгласни в съответните звучни: сбор - збор;
сделка - зделка.
ОКОНЧАНИЕ - формообразуваща морфема, която
се прибавя към корена или към основата на думата, за
да изрази нейното граматическо значение. За разлика
от словообразуващите морфеми окончанието се
променя. Напр.: същ. име - село ср. р. ед. ч.; села ср. р.
мн. ч.; прил. име - добра (ж. р.), добро (ср. р.), добри
(мн. ч.); глагол - гледам (1 л. ед. ч. сег. вр.); гледаше (2/
3 л. ед. ч. мин. несв. вр.).
ОКСИМОРОН (гр. “oxymoron” от “oxys” - остроумен
+ “moros” - глупав) - стилистическа фигура, съставена
от съединение на две понятия, логически взаимно
изключващи се. Напр.: звънка тишина, красноречиво
мълчание, сладка скръб, ужасна радост.
ОЛИЦЕТВОРЕНИЕ (ПЕРСОНИФИКАЦИЯ) - худо­
жествен похват, при който се пренасят човешки качества
върху неодушевени предмети, животни и природни
явления. Олицетворението е троп, сходен с метафората.

ОНЕГИНСКА СТРОФА

----------------------------------------------------------------------------

153

фолклора (вълшебните приказки, басните, народните
песни) като "очовечаване” на действителността. Напр.:

Усмихнати чули звездите отгоре
и викнали:
“Браво, човек!”
(Вапцаров, “Песен за човека”)
ΟΜΟΓΡΑΦΗ (от гр. “homos” - еднакъв + “grapho” пиша) - различни думи, съвпадащи по звуков състав,
еднакво написани, но с различно ударение (произ­
ношение) и значение. Напр.: вълна - вълна; пара - пара.
Омографите се наричат още и графически омоними.
ОМОНИМИ (от гр. “homos” - еднакъв + “onyma,
onoma” - име) - думи и изрази, еднакви по звуков състав
и написание, но различни по значение. Напр.: коса - на
човек, земеделско сечиво; брак-съпружество, негодна
продукция. 1. Пълни омоними - отнасят се към една и
съща част на речта и имат еднакви граматични форми.
Напр.: бас - мъжки глас, облог; вила - лятна къща,
земеделско сечиво. 2. Частични омоними - само някои
от формите им са еднакви, а други се изговарят
различно. Напр.: мед - медта (метал); мед - медът
(храна); син - синът (дете); син - синият (цвят). В
поезията омонимите се използват за рими, каламбури
(вж. Каламбура), скороговорки и епиграми.
ОМОФОНИ (от гр. “homos” - еднакъв + “phone” глас - равнозвучен) - дума, която звучи еднакво с друга
дума, но се пише по различен начин и добива друго
значение. Напр.: плод - плот; под - пот; куб - куп.
ОНЕГИНСКА СТРОФА - строфа от 14 стиха на
четиристъпен ямб, създадена от А. С. Пушкин при
написване на романа “Евгений Онегин”. Онегинската
строфа е съставена от 3 катрена (вж.), римувани
различно: I катрен - с кръстосана рима (аб аб)] II катрен - със съседна рима (ββ гг); III катрен - с обхватна
рима (де ед); завършва с римувано двустишие (съседна
рима). Онегинската строфа се използва изключително
в поетически жанрове с многопластово развитие на

ОНОМАСТИКА

154
сюжета и лирически отстъпления. Използвана е от Μ.
Лермонтов.
ОНОМАСТИКА (от гр. “onomastikos” - отнасящ се
към името) - раздел от лексикологията, който изучава
личните имена.
ОНОМАТОПЕЯ (гр. “onomatopoieo”) - създаване на
думи по пътя на звукоподражанието (вж. Звукоподражание).
ОПИСАНИЕ - похват на изображение и характери­
зиране на специфични външни свойства, качества на
наблюдавани лица, обекти или явления от действител­
ността. Всяко описание зависи от способността на
човека да бъде наблюдателен, да дава оценки
безпристрастно, да използва езиковото богатство за
точен, ясен изказ. Описанието в художествената
литература е компонент на композицията като изобра­
зява природни, битови, социални картини или описание
на героя (пряка авторова характеристика). Описанието
се използва в науката и в художествената публицистика
(очерк, биография, пътепис). Майстори на описанието
са: Л. Каравелов, Ив. Вазов, Ел. Пелин, Й. Йовков, Ал.
Константинов (“До Чикаго и назад”).
ОПРЕДЕЛЕНИЕ - второстепенна част на изрече­
нието, поясняваща съществително име и означаваща
признак или качество (какъв?, чий?, кой?). Определе­
нията биват: 1. съгласувани (когато са съгласувани по
род и число със съществителното име: хубав почерк,
усмихнато лице) и несъгласувани (когато определе­
нието е свързано с предлог, с поясняваща дума: плоча
от камък, приятелят на Ваньо)·, 2. еднородни
определения - тези, които са поотделно непосредствено
свързани с определяемата дума. Напр.: топъл,
благодатен дъжд; сини, жълти, червени балони и
нееднородни определения - тези, които характеризират
определяемото от различни страни, в различни
отношения. Напр.: Вали златен майски дъжд. Еднород­
ните определения най-често се изразяват със прилага­
телни имена, а нееднородните - със съществителни. В
изречението определението образува подложна група
(когато пояснява подлога) и сказуемна група (когато

ОСНОВА НА ДУМАТА

----------------------------------155

пояснява сказуемото). То обогатява информацията за
предметите и прави израза по-точен, по-ясен.
ОПРЕДЕЛИТЕЛЕН ЧЛЕН - формообразуваща
морфема, която се поставя след окончанието или след
основата, за да изрази обекта като известен на
общуващите. Характерен е само за имената и
местоименията. Членуването е основно средство за
изграждане смисловата свързаност на текста.
Съществителните имена от м. род, окончаващи на
съгласна, се пишат с пълен член -ът/-ят, ако в
изречението могат да се заменят с местоимението /ηρύ,
а с кратък член -а/-я - ако могат да се земенят с
местоимението него (го). Напр.: Самолетът се
управлява от летеца. Той се управлява от него.
ОРАТОРСКА РЕЧ (лат. “orator” - красноречив гово­
рител) - система от езикови и художествени средства,
целящи да се създаде красноречива, сладкодумна,
високо емоционална реч за внушаване у слушателя на
мисли, гледища, чувства, убеждения. Ораторската реч
е словесно изкуство, което има своите стилно-езикови
правила. Тя е богата на тропи и стилистични фигури.
ОРИГИНАЛ (лат. “originalis” - начален) - 1. Текст,
написан лично, неподправен, автентичен. Оригинал­
ните текстове от древността са особено ценни, тъй като
съдържат много сведения за античността. 2. Първият
екземпляр от авторов ръкопис преди намесата на
редактор и цензура.
ОРФОГРАМА (от гр. “orphos” - прав, правилен +
“gramma” - запис) - написание, съответстващо на прави­
лата на орфографията.
ОРФОГРАФИЯ (от гр. “orphos” - правилен +
’’grapho” - пиша) - орфографията представя система от
правописните норми на даден език.
ОРФОЕПИЯ (от гр. “orphos” - правилен + “epos” реч) - съвкупност от правила, които постановяват
еднакво произнасяне на думите по приетите за даден
език норми на произношение.
ОСНОВА НА ДУМАТА - част от думата, която
съдържа лексикалното й значение и която остава след
отпадане на представката и окончанието. Напр.:

ОТВОРЕНА СРИЧКА

156
отпадане на представката и окончанието. Напр.:
побелях - по/бел/ях; прочета - про/чет/а; надомна на/дом/на.
ОТВОРЕНА СРИЧКА - сричка, която завършва на
гласен звук (Ко-ле-да, пит-ка, зе-мя).
ОТГЛАГОЛНИ ПРОИЗВОДНИ - думи от различни
части на речта, образувани от глаголна основа. 1. Отглаголни наречия - наречия, образувани отдеепричастия,
загубили значение за вид, време и залог. Напр.:
лежейки, стоейки, прокрадвайки се·, 2. Отглаголни
прилагателни - тези, които са образувани от глаголна
основа и окончания. Напр.: желателен, избирателен,
наблюдателен, одобрителен, оскърбителен, зрял,
окаменял, бодлив, заядлив, гърмящ', 3. Отглаголни
съществителни имена - съществителни, образувани от
глаголна основа и означаващи действие, състояние в
отвлечен смисъл. Напр.: разпад, превоз, огрев, замах,
завръщане, изказване, арендуване, палеж, дележ,
стрелба, търпение.
ОТГЛАГОЛНИ СЪЩЕСТВИТЕЛНИ - съществителни
имена, образувани от глаголна основа + наставки -не,
-ние. Те назовават действието, без да обозначават
лице. Характерни са за научни, публицистични и
официални текстове. Напр.: учение, оправдание,
плуване, смятане.
ОТГОВОР НА ЛИТЕРАТУРЕН ВЪПРОС - литера­
турно съчинение, чиято тема е формулирана като
отговор на литературен въпрос. Въпросите могат да
поставят за изясняване проблеми, свързани с
художествените персонажи, техните качества и
постъпки, времепространствените отношения на
събитията, авторовите послания, езиково-композицион­
ните особености при изграждане на текста и т. н.
Съдържанието на отговора на литературния въпрос се
гради върху три компонента: 1. тема - формулирана в
самия въпрос; 2. теза - основната градивна част в
разсъжденията по зададения въпрос, чрез нея се
съобщава същественото в отговора по темата; 3. аргу­
менти, с които се подкрепя така формулираната теза
(доказателствена част), която съдържа разсъждения

ОТРИЦАТЕЛНО СРАВНЕНИЕ

---------------------------------------------------

157

ствения текст. В заключителната част на съчинението
се изтъква връзката между темата и тезата.
ОТЗИВ (вж. Рецензия) - публицистичен жанр, който
дава кратка представа за книга, филм, опера, пиеса.
Има осведомителен характер, без да съдържа оценъчни
характеристики. Предназначен е за разпространение
чрез печата и електронните медии.
ОТНОСИТЕЛНИ МЕСТОИМЕНИЯ - тези, които
заместват в подчиненото изречение име от главното.
Чрез тях се осъществява съюзна връзка в сложното
подчинено изречение. Напр.: В далечината видяха
слънцето, което вече се скриваше зад баира.
Относителните местоимения се образуват от въпро­
сителните + наставката -то. Трябва да са близо до
думата, към която се отнасят, за да се избегнат
двусмислици.
ОТРИЦАНИЕ - изразяване на отрицание с помощта
на лексически, фразеологически, синтактически
средства. 1. С помощта на частицата НЕ. Напр.: Той
така и не разбра, че го обичат. 2. С частицата НИ.
Напр.: Не беше ни богат, ни знатен, ни умен. 3. С
думата НЯМА. Напр.: Днес няма да играя. 4. Със
словосъчетание: СЪВСЕМ НЕ, НИКАК НЕ. Напр.: Те
съвсем не помислиха за последиците. 5. Чрез
интонацията (експресивен израз на отрицание). Напр.:
Ами, ще мълча! т. е. няма да мълча.
ОТРИЦАТЕЛЕН ПАРАЛЕЛИЗЪМ (вж. Паралелизъм)
ОТРИЦАТЕЛНИ МЕСТОИМЕНИЯ - тези, с които се
отрича съществуването на лица и предмети, на качество
и количество. Образуват се от въпросителните
местоимения + частицата ни- (никой, никакъв, ничий,
николко, нищо). Употребяват се като съгласувани
определения.
ОТРИЦАТЕЛНО СРАВНЕНИЕ - стилистична фигура,
при която сравнението между два предмета (образа)
се постига чрез отрицание на сходството им, т е. чрез
противопоставянето им. То придава на образите
контрастна изразителност и усилва емоционалното
въздействие. Напр.:

ОТЧУЖДНЕНИЕ

158

У Недини слънце грее,
върбо ле, върбо, върбице!
То не било ясно слънце,
най ми била сама Неда...
(“У Недини слънце грее”, Нар. песен)

Отрицателното сравнение се използва най-често в
народното творчество и художествената литература.
ОТЧУЖДНЕНИЕ (нем. Entfremdung) - социалнофилософска категория осмислена в произведенията на
писателите-екзистенциалисти на XX век (Ж. П. Сартр,
А. Камю) и в литературата на абсурда (С. Бекет, И.
Йонеско). Действителността се представя като свят на
абсурда и алогизма, а изкуството е жизненият смисъл,
което разрушава предметното отношение на човека към
света. Авторът се дистанцира и “отчуждава” от масовата
култура, която е “естетически неразвита”, като й
противопоставя елитарното изкуство. С тези процеси
се свързва навлизането на принципа ъндърграунд (вж.)
в съвременното изкуство и литература.
ОФИЦИАЛНО ДЕЛОВИ СТИЛ - текстове, които се
употребяват за делови контакти между гражданите и
институциите.
ОЧЕРК - публицистичен жанр, в който се изобра­
зяват действителни лица, събития и случки, непосред­
ствено наблюдавани от автора. Очеркът има докумен­
тален характер, макар че съдържа и белетристични
елементи. Има различни видове очерци според
използвания жизнен материал и композиция: портретни
(за социална група или отделно лице), описателни
(авторови наблюдения и впечатления), събитийни,
пътни бележки и др. Очерци са писали Ив. Вазов, Хр.
Ботев, К. Величков, Ал. Константинов и др.

П
ПАЛАТАЛИЗАЦИЯ (от лат. “palatum” - небце) -1. Смек­
чаване, меко произнасяне на звука с участие на езика,
който се издига в средната част към твърдото небце.
2. Звукова промяна, при която една твърда съгласна се

-----

ПАНТЕОН

----------------------------------------------------------------------------

159

омекотява под влияние на мек звук (т. нар. смекчаване
на съгласните). Напр.: нива - ньива, хляб -хьляб.
ПАЛЕОГРАФИЯ (гр. “palaios” - древен + “grapho” пиша) - наука, занимаваща се с външната страна на
древните ръкописи (способ на написване, особености
на материала, форма на буквите и т. н.) с цел да се
определи времето и мястото на създаването на
ръкописа.
ПАЛИНДРОМ (гр. “palindromeö” - бягам назад) - дума,
фраза или стих, които имат еднакъв гласеж и смисъл
при четене отляво надясно и отдясно наляво. Напр.:
алена фланела, бял хляб, боб, поп, око, довод, ротор.
ПАМФЛЕТ (англ. “pamphlet” - собствено име) -творба
на художествено-публицистичния жанр, сатирично
представяща лице или злободневно политическо
събитие. Представители на памфлета в европейската
литература са Еразъм Ротердамски, Волтер, Юго, Зола,
а в българската възрожденска литература - Хр. Ботев
(“Смешен плач”), Л. Каравелов и др.
ПАНЕГИРИК (гр. “panegirikos” - възхвала) - търже­
ствена реч, възхвала на публични тържества през
античността в чест на герой или значимо събитие. В
християнската литература панегирикът е прослава на
виден светец или виден църковен служител. В преносен
смисъл се употребява за иронизиране на пресилена,
невъздържана, незаслужена възхвала.
ПАНТЕИЗЪМ (гр. “рап” - всичко + “theos” - Бог) религиозно-философско учение, което отъждествява
Бога с природата. “Всичко е Бог”. В литературата
означава “обожествяване” на природата, изображение
на природата като божествена, като божествена
мъдрост, велика вечност и безкрайност. (В творбите на
романтиците Гьоте, Шели, Шилер и др.; в българската
литература в отделни творби на Ив. Вазов “Към
природата” и Π. П. Славейков “Псалом на поета”).
ПАНТЕОН (гр. “pantheion” - храм на всички богове)
- в древна Гърция и Рим храм, посветен на всички
богове; сграда в античен архитектурен стил за погребе­
ние на значими личности. Гробница - синоним на без­
смъртие.

ПАНТОМИМА

160

----------------------------------------------------------------------------

ПАНТОМИМА (гр. “panthomimos” - подражаващ на
всичко) -1. Театрално представление, в което художе­
ственият образ се изгражда без думи с мимика, жест,
ритмични движения. 2. Сценарий или музика за такова
произведение. 3. В древния Рим и Елада - драматични
танци с митологически сюжет. Пантомима се използва
в изкуството (танц, балет, актьорска игра) и в художе­
ствената литература като словесно изражение на
мимика, жест, движение на героите за изграждане на
психо-физичната им характеристика. Напр.: Той се
обърна и я видя да се отдалечава с лека и плавна
походка, с развети от вятъра коси.
ПАНТОРИМА (гр. “pantos” - всичко + “rhyhmos” ритъм) - стихотворение, в което всички думи се римуват
помежду си. Среща се твърде рядко.
ПАРАДИГМА (гр. “paradeigma” - пример, образец) таблица от форми на думата като образец за склонение
или спрежение. Напр.: Парадигма на I и II спрежение
на глаголите.
ПАРАДОКС (гр. “paradoxos” - неочакван) - своеоб­
разно мнение, невероятно твърдение, което противо­
речи на здравия смисъл, на общоприетото схващане.
В литературата е стилистичен похват, при който дадено
твърдение, изградено върху противоречиви мисли,
логически несъвместими, се оказва вярно. Парадоксът
се среща в народните умотворения, в сентенциите, в
максимите, в поезията:

Доброму добро да прави,
лошия с ножа по глава...
(Хр. Ботев, “Хайдути”)

Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира...
(Хр. Ботев, ”Х. Димитър”)
ПАРАЗИТНИ ДУМИ - думи и изрази, вмъкнати в
речта, но не носещи смислова натовареност. Те са израз
на ниска езикова култура на говорещия. Писателите ги

ПАРОДИЯ

------------------------------------------------------------------ 161
използват за характеристика на героите. Напр.: значи,
нали, видите ли, тъй да се каже, ами, нали така.
ПАРАЛЕЛИЗЪМ (гр. “parallelos” - успоредно
вървящ) - еднакви синтаксически построения, еднакво
разположение на еднаквите части в две и повече
изречения. В литературата - повторение на един стих
или мисъл, но с други думи, с друг смисъл и по друг
строеж на изречението: 1. образен паралелизъм художествен похват, при който се представят успоредно
два образа, които имат нещо общо помежду си; найчесто се съпоставят природни картини, явления,
чувства и т. н. Напр.:
Черней горо, черней сестро,
двама да чернеем ти за твойте листи, горо,
аз за мойта младост.
(Народна песен)

2. синтактичен паралелизъм - като композиционно
средство - изграждане на паралелни композиционни
симетрии. Напр.: “УНедини слънце грее”и “Два са бора
ред по редом расли” (Нар. песни).
ПАРНАСКА ШКОЛА - направление във френската
литература от втората половина на XIX в. като реакция
срещу романтизма с видни представители: Теофил
Готие, Леконт дьо Лил и др. Названието му е от
планината Парнас, където според гръцката митология
живее бог Аполон с музите. Готие издига принципа
“Изкуство за изкуството” - отказ от реалистична и
социална съдържателност, с което се явява като
предшественик на символизма (вж.).
ПАРОД (гр. “parodos” - излизане) - част от старогръцка
драма, песен на хора при влизането му на орхестрата.
ПАРОДИЯ (гр. “parö” - против, “ode” - песен) - хумо­
ристична творба, осмиваща даден автор или негово
произведение, чрез наподобяване на неговия стил,
образност. (Романът на Сервантес “Дон Кихот” замислен като пародия на рицарските романи). Автори
на пародии в българската литература са Хр. Ботев, Ив.
Вазов, Ст. Михайловски, Хр. Смирненски и др. Напр.:
11.

ПАРОНИМИ

162

----------------------------------------------------------------------------

Хр. Ботев в “Защо не съм” осмива Славейков и стихотво­
рението му “Не пей ми се”:
Не пей ми се, не смей ми се,
от днес вече ще да блея.

Хр. Смирненски в “На търговците скубани” пародира
“Новото гробище над Сливница” на Ив. Вазов.
ПАРОНИМИ (от гр. “para” - около + “onyma” - име) думи с общ корен, основа и близки по звуков състав, но
различни по значение: преглеждам - приглеждам;
преписвам - приписвам; стилен - стилистически;
недостиг - недостатък; същество - същност.
Близостта в изговора на думите е причина често да се
заместват неуместно една с друга. Това води до
неправилната им употреба и до смислови грешки. Не
предпочитах (предполагах), че ще те видя. Тя баба
говори деликатно (диалектно). Разрешете да ви
предположа (предложа) един десерт.
ПАСАЖ (фр. “passage”) - част, откъс от литературна
творба, завършена мисъл с относителна самостоятел­
ност. В рецензии, литературно-критични произведения
пасажът се използва като цитат за доуточняване
представата за авторовата концепция (вж. Цитат).
ПАСКВИЛ (от собственото име Пасквино, XV в. автор на злъчни епиграми срещу високопоставени
лица) - пасквилът е публицистичен вид с оскърбително,
клеветническо съдържание с цел да се компрометира
дадено лице. Не притежава качествата на художествено
произведение.
ПАТОС (гр. “pathos” - чувство) - силно чувство на
възторг, въодушевление, повишена емоционалност,
негодувание, пламенност, израз на авторовото
отношение към изобразяваните герои и събития. Патос
на възторга срещаме в 12-те оди (вж. Ода) на Ив. Вазов
в “Епопея на забравените”, а в Ботевите творби
доминират патосът на възторга и патосът на гнева.
ПАТРОНИМИЯ (от гр. “pater” - баща + “onyma” име) - образуване на личното презиме от бащиното;
именуване по баща; бащино име.

ПЕЙЗАЖНА ЛИРИКА

------------------------------------------------------------------ 163
ПАУЗА (от гр. “pausis” - прекратяване) - временно
спиране на звученето, прекъсващо потока на речта,
възникнало по различни причини и изпълняващо
различни функции: 1. физиологическа - за поемане на
въздух; 2. предупредителна - за продължение на речта,
в която ще се даде изяснение на въпроса от предходната
част; 3. пауза синтаксическа - за отношенията между
частите на изречението; 4. пауза смислова (логическа);
5. пауза ритмична. В художествената литература
смислово или ритмично прекъсване на речта с цел да
се акцентира върху дума или израз. Паузата се отбелязва
стире, запетая, многоточие. Напр.: “Пъктогаз..., майко,
прощавай!” (“На прощаване”, Хр. Ботев).
ПЕЙЗАЖ (фр. “paysage” - изглед) - 1. Изглед на
дадена географска местност. 2. Изображение на красива
природна картина в изкуството, фотографията. 3. В
художествената литература - словесно изображение на
природна красота като самостоятелно произведение
(вж. Пътепис) или като компонент на сюжета. Пейзажът
може да бъде пространствено измерение на
действието, свързан с преживяванията на героите, с
човешката душевност, той може да ги хармонира,
мотивира (картината на зимната буря и бурята гневна
в душите на изгнаниците от “Арменци” на П. К. Яворов)
или да е контрастно противопоставен (красотата на
природата и нерадата участ на девойката):

Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна
като теменужен остров в лунносребърни
води...
Но от маса къмто маса свойта кошничка
показва
светлокосата девойка с поглед смътен и
нерад...
(Хр. Смирненски, “Цветарка”)

ПЕЙЗАЖНА ЛИРИКА - лирическа песен, ода на
природата, стихотворение, изобразяващо пейзаж, който
проектира човешките преживявания, дори и тогава
когато е изчистен от каквото и да е човешко присъствие.

ΠΕΗ-КЛУБ

164 ----------------------------------------------------------------------- —

Напр.: “Спи езерото” от П. Славейков. Най-ярки
представители на пейзажната лирика са: Ив. Вазов, П.
Славейков, П. К. Яворов, Н. Лилиев, Д. Дебелянов и др.
ΠΕΗ-КЛУБ (англ. “PEN” стихотворение, есе, роман) неправителствена, недържавна организация, защита­
ваща правата на журналистите и писателите в целия
свят. Създадена в 1921 г. в Лондон.
ПЕРИОД (гр. “periodos” - обиколка) - сложна синтак­
тична конструкция, обхващаща няколко отделни синтак­
тични единици, които се обединяват по смисъл и
образуват завършена цялост.
ПЕРИОДИЗАЦИЯ НА ЛИТЕРАТУРАТА - системати­
зация на историческото развитие на национална или
световна литература въз основа на два принципа: 1. хро­
нологичен (исторически) - според специфичните
особености на литературното развитие. Основните
периоди и подпериоди се определят в зависимост от
тяхното последователно развитие във времето; 2. систе­
матичен принцип - периодизацията се основава на
типологическо сходство, характерно за дадени периоди,
направления. Напр.: Ренесанс (XIII - XIV в.) и Българско
национално възраждане (XVIII в.), което е закъсняло,
но в ускорен процес на развитие.
ПЕРИПЕТИЯ (гр. “peripeteia” - внезапен обрат,
промяна) - рязка, неочаквана промяна в развитие на
действието или в съдбата на героя. Тя е структурообразуващ компонент на традиционните епически и
драматически сюжети: средство за забавяне на
действието - вж. Ретардация, за изостряне на
напрежението, разкриване на страшни тайни, интриги.
Перипетията е характерна за Романтизма (В. Юго,
“Клетниците”), приключенската литература (Жул Верн,
К. Май), детективската литература (Конан Дойл и др.).
ПЕРИФРАЗА (гр. “periphrasis” - описание) -1. Опи­
сателно предаване на кратък израз. Напр.: Пишещият
тези редове (вм. “аз” в речта на автора). 2. Стилистически похват, при който се заменя названието на
лица, предмети и явления с описание на съществените
им признаци или характерни черти. Напр.: мъглявият
Албион (вм. Англия); авторът на “Под игото” (вм. Ив.

ПЛАГИАТ

----------------------------------------------------------------------------

165

Вазов); певецът на свободата (вм. Ал. С. Пушкин).
3. Превод с много повече думи от оригинала.
ПЕРСОНАЖ (лат. “persona” - лице) - действащо
лице в художествено произведение. Персонаж са всички
изобразени герои от автора - главни и второстепенни.
ПЕРСОНИФИКАЦИЯ (вж. Олицетворение).
ПИЕСА (фр. “piece” - драматично произведение) 1. Произведение, предназначено за сцена, синоним на
драматична творба (вж. Драма). 2. Вид драматично
произведение, в което конфликтът е психологически
(пиесите на Чехов, на Б. Шоу, Ибсен и др.).
ПИКАРЕСКА (нем.) - популярен ренесансов
повествователен жанр за приключения по пътищата
(вж. Плутовски роман).
ПИКТОГРАФИЯ - картинно писмо; древният начин
на писане чрез рисунки, при което предмети и събития
се предават чрез съответни рисунки.
ПИСМЕНОСТ -1. Съвкупност от писмени паметници
на някоя епоха (Старобългарска писменост). 2. Система
от писмени знаци, употребявани за описване речта на
писмо (йероглифна и буквена).
ПИСМО - допълнително към звуковата реч средство
за общуване с помощта на система от графични знаци.
1. Звуково писмо (писмо азбучно, буквено). Писмо, при
което графичният знак отбелязва, изразява отделен
звук на речта. 2. Идеографско писмо (гр. “idea” - понятие
+ “grapho” - пиша) йероглифско писмо, при което
графичните знаци са символи, знакови понятия;
предават смисъла на думите, а не тяхното звучене.
Напр.: пътните знаци, цифрите, черната рамка (смърт)
“+”, “-“, “х” (аритметичните знаци) и др. 3. Пиктографско
писмо (лат. “pictus” - живописен, цветен + “grapho” пиша) картинно писмо, с рисунки. Тук графичният знак рисунката служи за предаване съдържанието на речта,
без да изразява езикови форми (рисунките в рекламите
днес).
ПЛАГИАТ (лат.”р!адio” - кражба) - възпроизвеждане
на чужд текст или на части от него от свое име или
псевдоним, а също и издаване на чужд труд с промяна

ПЛЕОНАЗЪМ

166

----------------------------------------------------------------------------

на заглавието и без посочване името на автора.
Плагиатството трябва да се отличава от взаимстването
на идеи и влияние на даден автор върху формирането
на друг. Плагиатството е литературна кражба.
ПЛЕОНАЗЪМ (гр. “pleonasmos” - излишество) многословие, словесно излишество. В художествената
литература се използва като стилистичен похват. Напр.:
при градацията - “стреснат, трогнат, очарован от
победния ви зов...” (“Червените ескадрони”, Хр.
Смирненски). Многословие поради липса на езикова
култура: за първи път се запознавам, своята авто­
биография, изправям се прав.
ПЛУТОВСКИ РОМАН (ИЗМАМНИЧЕСКИ) разновидност на следренесансовия роман, възникнал
в Испания (XVII в.), разпространил се по-късно и в
другите западноевропейски национални литератури.
Герой на плутовския роман е човек безпринципен,
приспособяващ се към обстоятелствата, ловък
измамник и авантюрист, мошеник. Класичеки образец
на този роман, създаден в Испания е “Животът на
измамника Гусман де Алфараче” от Μ. Алеман.
Плутовският роман подготвя развитието на романа на
Новото време (появата на социално-битовия и
просветителски роман).
ПОАНТА (фр. “pointe” - острие) - дума, кратък израз
или стих, сентенция, завършек на художествена творба,
която е най-ярък, синтезиран израз на авторовия
замисъл. Най-често поантата се използва в поезията,
придава завършеност на творбата с акцент върху
художествената идея. Напр.:
О, скрити вопли на печален странник
напразно спомнил майка и родина.
(Д. Дебеля нов, “Да се завърнеш в бащината къща”)

ПОВЕСТ - епически вид, със среден по обем текст,
който заема междинно място всред прозаичните
жанрове разказ и роман. 1. различие между повестта и
разказа - сюжетното развитие на повестта е по-сложно,
по-разгърнато и може да обхваща по-продължителен
период от живота на героя; 2. разлика между повест и

ПОВЕСТВОВАНИЕ

167
роман - повестта е ограничена в сюжетно-композицион­
ните си особености - сюжетът се изгражда върху едно
събитие и един персонаж, художественото повество­
вание е по-кратко, относително немногопланово, без
остра динамика като конфликтът се разрешава в пократък отрязък от времепространството. В българската
литература първата оригинална повест е на В. Друмев
“Нещастна фамилия”. Майстори на българската повест
са: Л. Каравелов, (“Маминото детенце”, “Българи от старо
време”), Ив. Вазов (“Немили-недраги”, “Чичовци”), Ел.
Пелин (“Гераците”, “Земя”), Й. Йовков, Ем. Станев и др.
ПОВЕЛИТЕЛНО НАКЛОНЕНИЕ - глаголните
форми, с които действието се означава като пред­
стоящо да се извърши по волята на говорещия.
Формите на повелителното наклонение са прости и
сложни. Простите повелителни форми имат само 2 л.
ед. и мн. ч. и се образуват с окончанията -и или -й за
2 л. ед. ч. и -те или -йте за 2 л. мн. ч. Напр.: свиря свири, свирете; стоя - стой, стойте. Парадигмата
на сложните повелителни форми е пълна. Тя се състои
от форми за всички лица. Образуват се от частиците
да, нека и нека да + формата на сегашно време на
глагола: да пея, нека пея, нека да пея. С частицата инеп
и “недей да" се образува повелителната форма за
забрана (не плачи, недей да плачеш). Най-често
повелителното наклонение се употребява в разговор­
ната реч и във фолклора, по-рядко в научни текстове.
ПОВЕСТВОВАНИЕ (разказване) - разказ за съби­
тие, случка, явление, за нещо, което се е случило.
Повествованието е основен начин на изображение в
епоса. 1. Повествованието като свидетелски разказ когато се разказват случки от очевидец, свидетел. За
да бъде разказът ясен, точен, увлекателен трябва да
отговаря на следните изисквания: а) да се разказва
обективно и безпристрастно като събитието се
представя подробно и последователно в хода на
развитието му; б) да не се отклонява повествованието
в странични, несъществени или несвързани със
събитието подробности; в) да се разграничава това,
което е лично наблюдение, преживяване от това, което

ПОВТОРЕНИЕ

168

----------------------------------------------------------------------------

е разказно от друго лице. При смесване на двата
разказа да се внимава с правилната употреба на
глаголните времена. Напр.: Тя ми каза, че ще дойде на
гости, но така и не дойде, защото и се обадила майка
й, че баба й е много болна, г) разказът да представя
отношението и оценката на разказвача като се преценят
и други възможни гледни точки по изобразяваното
събитие. 2. Повествованието като несвидетепски разказ когато събитие, явление, случка се разказва от лице,
което не е свидетел, наблюдател, очевидец, но използва
свидетелски разкази. За несвидетелски разказ се
използва сегашно време или глаголни форми като бил,
била, било, били (несвидетелски времена). Напр.: Кирил
и Методий живеят във времето на цар Михаил
Иконоборец или Кирил и Методий живеели във
времето на цар Михаил Иконоборец. При несвидетелския разказ се спазват същите правила, както при
свидетелския. Несвидетелското повествование се
използва в историческите съчинения (летописи,
хроники, учебници по история).
ПОВТОРЕНИЕ - пълно или частично повторение
на корена, основата или цялата дума като способ за
образуване на думи или фразеологизми. Напр.: едваедва, малко-помалко, ръка за ръка, зъб за зъб, око за
око, ден-денувам, нощ-нощувам. Повторението е найразпространеният стилистически похват за подчерта­
ване на детайли в описанието, за създаване на
експресивна окраска (вж. Плеоназъм, Тавтология,
Етимологическа фигура, Анафора, Епифора,
Алитерация, Асонанс, Рефрен). Когато е неправилно,
неподходящо употребено повторението утежнява
израза, опростява речта.
ПОГОВОРКА - стегнат, лаконичен израз с преносно
значение, представящ характерни страни на човешките
взаимоотношения и качества. За разлика от послови­
цата не съдържа пряк поучителен смисъл, с което често
е свързана синтактичната незавършеност. Напр.: “Ни
лук ял, ни лук мирисал” (невиновен); “Храни куче да те
лае” (неблагодарност); “От игла до конец” (всичко
подробно). Поговорките са народни умотворения и

ПОЕЗИЯ

169
изразяват подчертано отношение (отрицание, ирония).
Като фразеологични съчетания се срещат в езика на
всички народи. Употребяват се в разговорната реч и в
художествената литература.
ПОДЛОГ - главна част на изречението, която
означава предмета на мисълта. Подлогът е това, за
което съобщаваме нещо чрез сказуемото, заради него
е изградено изречението. Той е граматически независим
от другите части. Подлогът се изразява със: 1. съще­
ствително име - Вятърът повя. 2. прилагателно име Гърбавото гръмна с пушката. 3. числително име Първите пристигнаха. 4. местоимение - Тя хукна след
тях.
ПОДТЕКСТ (лат. “textus” - изтъкан, свързан) - сло­
весно неизразен смисъл, който се подразбира чрез
намекване, загатване, чрез двусмислие или интонация.
В художествената литература подтекстът е “изразен
между редовете”. Чрез него художествената творба
засилва въздействието си върху читателя.
ПОДЧИНЕНО ИЗРЕЧЕНИЕ - свързване на изрече­
нията с подчинителна връзка, с подчинителни съюзи
(че, за да, понеже, макар че и др.). Напр.: Той крачеше
смело напред, макар че пътека не се виждаше. Ако
седнеш по-близо до сцената, ще чуваш по-добре.
ПОДЧИНИТЕЛНА ВРЪЗКА - когато думите в
словосъчетанията и изреченията, както и простите
изречения в състава на сложното изречение се свързват
като два неравноправни елемента, при което единият
е подчинен на другия. Такава връзка се нарича
подчинителна. Напр.: новият учебник, чай с мед и др.
ПОЕЗИЯ (гр. “poiesis”) - 1. Художествената
литература като изкуство (в широк смисъл) в трите
основни рода: епос, лирика, драма. 2. Литературни
прозведения, написани в мерена (стихотворна) реч:
лирически, лиро-епически и драматични. 3. Поезията
(в тесен смисъл) отъждествена с понятието лирика
(вж.), т е. литературен род с жанрови разновидности
(ода, елегия, сонет и др.); произведения, изразяващи
чувства, мисли, преживя-вания на лирически герой и
сътворени в мерена реч.

ПОЕМА

170

----------------------------------------------------------------------------

ПОЕМА (гр. “poiema”) - голямо лиро-епическо
произведение в стихотворна форма със сложна повествователна организация, съчетаваща чувства,
преживявания с разказани събития и случки; единство
на лирическия и епическия план. Класическата поема
е епическо или историко-героическо произведение
(Омир, “Илиада”, “Одисея”; Данте, “Божествена
комедия”). През епохата на Романтизма поемата
постига своя разцвет и е наситена с дълбок
психологизъм и лиризъм (Дж. Байрон, “Чайлд Харолд”,
Ал. Пушкин, “Медният конник”, Лермонтов, “Демон”). В
българската литература поемата присъства във
фолклора (поемите - юнашки песни за Крали Марко) и
в личното творчество (Ив. Вазов, “Грамада”, Π. П.
Славейков, “Ралица”, “Бойко”, “Коледари”, “Кървава
песен”, П. К. Яворов, “Калиопа” и др.).
ПОЕТИЧНИ ЖАНРОВЕ (вж. Лирика).
ПОЛИГЛОТ (гр. “polyglöttos” - многоезичен) - човек,
владеещ много езици.
ПОЛИСЕМИЯ (гр. “poly” - много + “sema” - знак) многозначност (вж. Многозначност).
ПОЛИСИНДЕТОН (гр. “polysyndeton” - многосъюзие) - стилистична фигура, при която умишлено е
увеличено количеството на съюзите в изречението
(обикновено за свързване на еднородни части), за да
се подчертае ролята на всяка от тях и се засили
изразителността на речта. Напр.:
...че рани разяждат ранени сърца,
че злоба ги дави в кипежа си бесен,
...че злъчка препълня сърца угнетени,
че огън в главите разсъдък суши,
че молния свети в очи накървени,
че мъст, мъст кръвнишка жадуват души.
(П. Яворов, “Арменци”)

ПОЛОЖИТЕЛЕН ГЕРОЙ - действащо лице, изобра­
зено в художественото произведение, въплъщаващо
художествената идея на автора и неговия нравственоестетически идеал. Положителният герой на
художествената творба е естетически израз и на идеала

ПОСЛАНИЕ

----------------------------------------------------------------------------

171

на епохата за прекрасна човешка личност. Напр.: В
античния свят идеалът за физическата красота и
нравствената висота на човека-воин, предан на рода
в образите на Ахил, Хектор, Антигона. Но положи­
телният герой не е “идеален” герой - той е сложна смесица
от добродетели и човешки слабости и в борбата срещу
злото преминава през трудно и противоречиво развитие
в отстояване на общочовешките истини и идеала на
епохата.
ПОЛУПРЯКА РЕЧ - реч, в която се смесват формите
на пряка и косвена реч. Пряката реч се представя като
подчинено изречение. В художествената литература
предаване на чужди мисли и преживявания, включени
в авторовия разказ. Напр.: “Пенка наистина го обича,
но невидени очи скоро се забравят...”, “Вчера ме взема
и ме остави да скита, ще си каже тя, и ето..” (Е.
Пелин, “Косачи”). Полупряката реч намира най-широка
употреба във вътрешния монолог.
ПОРНОГРАФСКА ЛИТЕРАТУРА - литературни про­
изведения, в които се изобразяват вулгарно разголени
сексуални картини и сцени. Известна е от древността.
ПОРТРЕТ (фр. “portrait” - снимка, рисунка на човек) словесно описание на персонажа на лице, външен вид
(фигура, облекло, маниери) чрез пряка или косвена
характеристика. Основно се използва в епическите
родове. В лириката и особено в драматургията словес­
ното портретуване е с по-ограничени възможности.
Портретът е разновидност от характеристиката на героя
като тип-характер. Напр. портрет на х. Ничо от
едноименната сатирична повест на Ив. Вазов:
“...лицето му прилича на пълна месечина. Неговите
очета са подпухнали от лой, веждите му гъсти, боят
му е среден, чувството голямо и величествено и
въобще всичката негова фигура представлява нещо
сито и щастливо, мощно и доволно, гладко и набито. ”
ПОСЛАНИЕ - 1. Лирически жанр - стихотворно
писмо, обръщение към конкретно лице или публика,
възниква в античността (Хораций, Овидий) и се разпро­
странява през XVII - XVIII в. във Франция (Боало, Волтер,
Гьоте). Посланието има поучително, изповедно или
сатирично съдържание. 2. Посланието - жанр на публи-

ПОСЛЕСЛОВ

172

----------------------------------------------------------------------------

цистиката и реториката - произведение в проза с
поучително, възхваляващо или критико-сатирично
съдържание. Напр.: библейските послания на
апостолите в Библията (вж.).
ПОСЛЕСЛОВ - заключителна част на художествено
произведение, в което се представя по-нататъшното
развитие на събитията и съдбата на героите. Напр.: в
разказа на Вазов “Една българка” - съдбата на
спасеното дете след въстанието.
ПОСЛОВИЦА - фолклорен жанр, народно умотво­
рение, в което се съдържа дълбока житейска мъдрост,
назидание. Обикновено се характеризира с особено
ритмо-интонационно и фонетично оформление (пара­
лелни или противоположни синтактични построения,
звукови повторения, рими). Напр.: “Болен здрав носи”,
“По дрехите посрещай, по ума изпращай”, “Ум царува,
ум робува, ум патки пасе.”
ПОСТОЯНЕН ЕПИТЕТ - образно определение,
което е станало неделимо от определения от него обект.
Напр.: черни очи череши, лице трендафил, вежди
гайтани, снага топола. Постоянните епитети са
характерни за фолклора, но навлизат и в художестве­
ната литература (Хр. Ботев - “братя невръстни”, “лични
юнаци”, “дете хубаво”, “черен изедник” и др.).
ПОТОК НА СЪЗНАНИЕТО (англ. “stream of
consciousness”) - психологично-философска концепция,
изобразяваща реалността в душевния живот на
персонажите, получила широко разпространение в
английската модернистична литература от XX в. Като
литературен тремин “поток на съзнанието” е въведен
от Джеймс Джойс, макар че този метод на художествено
изображение е използван преди него от Μ. Пруст,
Достоевски, Кафка и др. Съзнанието е поток, река в
едно конкретно ежедневие, където мислите и
асоциациите чудно, а понякога и нелогично преминават,
преливат едно в друго. Реалността се представя не като
истина за света, а като “истински видяното” или
“осъзнатото” чрез съвкупността от впечатления,
реакции и подсъзнателни импулси на описваните
персонажи. Потокът на съзнанието дава възможност

ПРАВОПИС

----------------------------------------------------------------------------

173

да се навлезе дълбоко в глъбините на интимния свят
на съвременния човек, който “мисли в образи”.
Литературата на модернизма използва това, за да
покаже неизбежната субективност и относителност на
всичко, противно на подредената картина на света,
която съдържа класическия реализъм.
ПОТЪМНЯВАНЕ НА ГЛАСНИТЕ - звукови промени
на гласните най-често свързани с мястото на ударението.
Гласните а -ъ, о - у извън ударението се приближават
една до друга с неясния изговор. Напр.: глава - глъва,
грам - гръмаж, боря - бурец, град - гръдеж.
ПРАВОГОВОР - единно произнасяне на думи и
изрази в даден книжовен език през определен етап в
развоя му (вж. Правоговорни норми).
ПРАВОГОВОРНИ НОРМИ - система от задължи­
телни правила и норми, които установяват единно
произношение в даден книжовен език. Правоговорни
норми: 1. при гласните звукове - правила за изговор на
неударени гласни, на променливо и непроменливо “я”,
на подвижно и неподвижно “ъ"и др.; 2. при съгласните
- правила за изговор на звучни и беззвучни, на твърди
и меки, на удвоени съгласни, на струпани съгласни и
др. Правоговорните норми понякога се градят върху
принципи различни от правописните и затова често
думите се пишат не както се произнасят. Напр.: дъб дъп, чета - четъ и др. Отклоненията от книжовния
правоговор се дължат на: непреодолени диалектни
особености в изговора (гората - гурътъ) или от
несъответствието между буквения и звуков състав на
думата (бащатъ, градъ).
ПРАВОПИС - система от правила за еднакво писане
на думите с помощта на букви, препинателни знаци,
цифри и други графични знаци и символи. Правописът
обхваща различни страни от писменото предаване на
езика. Съвременният български книжовен език се
основава на правописните принципи: фонетичен и
морфологичен, смислов, синтактичен. При съмнение
на правописанието на думите да се използва справка с
Правописен речник на българския книжовен език от Л.
Андрейчин, Вл. Георгиев, Ив. Левков, Ст. Стойков и

ПРЕВОД

174

----------------------------------------------------------------------------

Правописен речник на съвременния български език
БАН, С., 1995 г.
ПРЕВОД - предаване съдържанието на устно
изказване или писмен текст със средствата на друг език.
Преводът бива: 1. дословен - механично превеждане
на всяка дума от чуждия език, съхранявайки чуждоезиковата конструкция; 2. свободен превод - предаване
общото съдържание на чуждоезиковия текст, без да се
прониква в смисловите детайли и емоционалноекспресивните оценки; 3. художествен превод - този,
който съхранява тънкостта в съдържанието на чуждия
текст, образната му система, съобразен с особеностите
както на езика-източник, тъй и на езика-обект.
ПРЕГЛАС НА ГЛАСНИ И СЪГЛАСНИ - средство
за образуване на граматически форми.
ПРЕГРАДНИ СЪГЛАСНИ - съгласни звукове, при
произнасяне на които въздушната струя преодолява
някаква преграда в устната кухина (п, б, т, д, к, г).
ПРЕГРАДНО-ПРОХОДНИ СЪГЛАСНИ - съгласни
звукове, при произнасянето на които въздушната струя
преодолява преграда в устната кухина и продължава
да преминава през създадения проход (у, дз, ч, жд).
ПРЕДАНИЕ - “устна летопис”; разказ за събития и
героически личности, разпространяван устно от поколе­
ние на поколение. С течение на времето той се отдале­
чава от реалния факт и става материал за създаване
на нови предания и легенди (вж.).
ПРЕДГОВОР (ПРЕДИСЛОВИЕ) - уводни бележки
с обяснителен характер, поместени в началото на
произведението. Предговорът може да е написан от
автора или от друго лице като изяснява замисъла и
обстоятелствата на създаване или биографични и други
сведения.
ПРЕДЛОГ (служебна част на речта) - неизменяема
част на речта, която изразява отношение между
съществителното име (или местоимението) и другите
части на изречението. Предлозите са служебни думи и
значението им се разкрива само в изречението. Те
биват: 1. прости (от една дума): е, на, за, от, до и др.;
2. сложни: из-зад, из-под; 3. съставни: по време, във

ПРЕРАЗКАЗ С ЕЛЕМЕНТИ НА РАЗСЪЖДЕНИЕ

----------------------------------------------------------- ----------------- 175
връзка с, по отношение на, по причина на·, 4. предлозинаречия: надолу, нагоре, около, покрай, отсреща,
отзад; 5. отглаголни предлози: благодарение на,
включая, изключая и др.
ПРЕДНИ ГЛАСНИ - гласни звукове, които се изго­
варят като езикът се придвижва в предната част на
устната кухина (е, и).
ПРЕДСТАВКА - морфема, поставяна пред корена
за образуване на нови думи. Най-често с представки
се образуват нови глаголи от други глаголи, по-рядко
се образуват нови имена. Напр.: боря - пре + боря, на +
боря, съ + боря.
ПРЕИЗКАЗНО НАКЛОНЕНИЕ - глаголните форми,
с които си служим, за да съобщим за събитие, на което
не сме били свидетели. Всички глаголни времена в
българския език имат преизказно наклонение. Когато
се преизказват глаголните времена се използва минало
свършено и минало несвършено деятелно причастие.
Само формите на минало свършено време се преизказ­
ват с минало свършено деятелно причастие. Напр.:
Вчера той се разболя - Вчера той се разболял. Той щеше
да чете - Той щял да чете. Употребява се в исторически
трудове, в народното творчество, художествената
литература, публицистиката и разговорната реч.
ПРЕНОСНО ЗНАЧЕНИЕ - вторично, не основно
значение на думата, което се съдържа в нея наред с
основното значение. Пренасяне на значението става
на основата на сходство на предметите по форма, цвят,
характер, по асоциация и смесване във времепространството (вж. Метафора, Метонимия, Синекдоха).
ПРЕРАЗКАЗ НА ХУДОЖЕСТВЕН ТЕКСТ - последо­
вателно представяне на събитията, описани в даден
текст с всички подробности в описанието, без никаква
авторска намеса. Използва се сегашно историческо
време.
ПРЕРАЗКАЗ С ЕЛЕМЕНТИ НА РАЗСЪЖДЕНИЕ преразказ, в който се разказват случки, епизоди от
художествения текст, съпроводени от авторови
размисли, базирани на лични читателски възприятия.
Разсъжденията върху дадения текст са свързани с

ПРИКАЗКА

176 ---------------------------------------------------------------------------наблюдения върху композиционно-езиковите особе­
ности на епизодите, откриване на авторовия замисъл
и послания и собствени размисли по ценностната
система.
ПРИКАЗКА - епически вид, в който се разказва случка
(фантастична, алегорична, комична, развлекателна).
1. Народна приказка - устен художествен разказ в немерена реч с дидактически характер, възникнал в дълбока
древност, свързан с народните вярвания, митове, нрави
и обичаи. Те са израз на народния живот и светоглед,
мечти и мъдрост, език и култура. По своята тематика и
съдържание народните приказки се определят като:
вълшебни (фантастични), битови и приказки за животни.
Принадлежността на приказката към фолклора я
отличава отличното творчество. Фолклорът се появява
навсякъде в сходни исторически условия и затова в
приказките на различните народи се срещат сходни
теми, сюжети, образи. Оттук и различните варианти на
народни приказки, които са източник на сюжети и образи
за много писатели. Най-хубавите народни приказки са
събрани в сборници: “Панчатантра” - индийски приказки;
“Хиляда и една нощ” - арабски приказки; “Сборник за
народни умотворения” - български народни приказки.
2. Приказки в личното творчество - възникнали в
епохата на Романтизма (вж.) под влияние на народните
приказки. Майстори на приказката в европейската
литература са: Андерсен, братя Грим, Ш. Перо, Дж.
Родари и др., а в българската литература - А.
Каралийчев, Ел. Пелин, Г. Райчев и др.
ПРИКЛЮЧЕНСКА ЛИТЕРАТУРА - различни по вид
и жанр художествени произведения, обединени от
приключенския характер на сюжети, в които героите са
поставени в необичайни обстоятелства, преодоляващи
поредица от изпитания и перипетии (вж.). Напрегнатото
динамично действие обикновено води до развръзка с
щастлив край. Видни представители на приключенската
литература са: Ал. Дюма, Жул Верн, Карл Май, Майн
Рид, Джек Лондон и др.
ПРИЛАГАТЕЛНО ИМЕ - изменяема част на речта,
която означава признак на предмет. В изречението
изпълнява службата на определение. Напр.: Купиха ми

ПРИЧАСТИЕ

177
нова рокля. Прилагателните се съгласуват по род и
число със съществителните имена и се членуват като
тях; нямат собствени форми. Според значението си
биват: 1. качествени-тези, които означават признак на
предмет, проявен в различна степен, затова могат да
се сравняват и се степенуват: червен, по-червен, найчервен; красив, по-красив, най-красив; 2. относителни
- тези, които означават признак на предмет по
отношение на друг предмет. Напр.: чин - дърво, дървен
чин; чанта - ученик, ученическа чанта. Относителните
прилагателни не могат да се сравняват и не притежават
сравнителна степен.
ПРИЛОЖЕНИЕ - второстепенна частна изречението,
която уточнява значението на съществителното име или
назовава по друг начин предмета или лицето, означа­
вани с него. 1. при роднински връзки - баба Ивана, леля
Лена; 2. титли, звания, професия - проф. Иванов, цар
Ив. Шишман, доктор Петров, художник-пейзажист;
3. приложения към географските имена - река Дунав,
Родопа планина, село Друмево и т. н.; 4. към имена на
организации, улици, книги, площади - кино “Полтава”,
театър “Сълза и смях”.
ПРИТЧА - кратък разказ с нравствено-поучително
съдържание, сътворено в алегорична форма. Притчите
са характерни за библейските евангелски текстове
(притчата за сеяча, за блудния син, за лозето и лоза­
рите, за самарянина и др.). В съвременната литература
притчата се използва като сбито нравствено-фило­
софско разсъждение на писателя в големите епични и
драматични произведения.
ПРИЧАСТИЕ - нелични глаголни форми, които
съчетават в себе си признаците на глагола и на
прилагателното име. Граматичните особености на
причастието са: време, залог, вид, род, число и
членуване (определеност). Признаци от глагола: 1. спо­
ред времето си причастията са сегашно (четящ) и
минало (чел) причастие; 2. според залога - деятелни
или страдателни причастия (прочел-прочетен); 3. според
вида - свършени (прочетен) и несвършени (четен).
Причастията се образуват само от глаголни основи.
12.

ПРОЗА

178

----------------------------------------------------------------------------

Признаци от прилагателното име: 1. формите на изме­
нение род и число. По род се менят само в ед. число
(чел, чела, чело, чели)-, 2. членуват се като прилагателните
имена; 3. синтактическа служба - определение (вж.
Определение)-, 4. стилистическа роля - епитет (вж.
Епитет) - пеещо птиче, уморена каруца, хубавото
момиче, грозната жена.
ПРОЗА (лат. “prosa” от “prosa oratio” - пряко
устремена проста реч) -1. Вид реч, свободно изградена
върху прякото значение на думите по законите на
логическото мислене. Прозата е характерна за научните
трудове и публицистиката. 2. В художествената литера­
тура - литературно-художествен текст в немерена реч,
подвластен на закономерностите на повествованието
и художествената образност (вж. Белетристика).
ПРОКЛИТИКА (гр. “proklinö” - наклонен напред) дума без ударение, стояща пред друга дума с ударение
и изговаряща се заедно с нея като образуват едно
акцентно цяло (ср. Енклитика). Напр.: не мога, не
искам, не зная, на масата, до мен и др.
ПРОЛОГ (гр. “pro” - пред и “logos” - дума, реч) -1. Встъ­
пителна сцена, която запознава зрителите с предстоя­
щите събития, героите и техните действия (вж. Експо­
зиция) във формата на монолог или диалог. Напр.: В
пролога на драмата “Антигона”от Софокъл в диалога
Антигона убеждава сестра си Исмена да й помогне
да погребат брат си Полиник, въпреки царската
забрана. 2. Встъпителна част към художествено
произведение, несвързана пряко с композицията и
сюжета, въвеждаща към художествения замисъл.
Прологът се среща в епически и лирически творби
(поемите). Напр.: “Фауст” от Гьоте, поемата “Кървава
песен” от Π. П. Славейков. За разлика от предговора и
увода прологът е част от творбата.
ПРОСВЕЩЕНИЕ -1. Идейно-философско движение
в Западна Европа през XVIII век, започнало от Англия
и Франция като борба срещу средновековните
феодални порядки за установяване на ново време на
социална справедливост и прогрес. Наричат го
Просвещение, за да изявят убеждението си да разкъсат

ПРОСТО ИЗРЕЧЕНИЕ

----------------------------------------------------------------------------

179

мрака на невежеството със силата на разума и
знанията, издигайки отново идеята на Ренесанса за
свободното физическо и духовно развитие на човека.
Ползвайки философията на
рационализма,
просветителите издигат в култ “рациото” (разума) като
го противопоставят и извисяват над неразумните
чувства. Уповават на разума да постави всички еднакво
достойни за свободен живот, да проправи пътя към
равенство, братство, свобода на цялото човечество.
Видни представители на Просвещението са: Волтер,
Русо, Дидро, Гьоте, Дж. Лок и др. 2. Художествено
направление в европейската литература, изобразяващо
действителността в духа на просветителските идеи за
прослава на човешкия разум, на демократизма и
хуманизма. Много от тези литературни творби имат
публицистичен характер. Героите са алегорични,
носители на философските просветителски идеи. Напр.:
“Емил, или за възпитанието” (1862 г.) от Русо; “Кандид”,
Волтер (1759 г.); “Пътешествието на Гъливер”, Дж.
Суифт (1726 г.). Оттук и характерната рационалност на
повествованието, ползването на хиперболизацията,
иронията, сатирата. Идеите и естетиката на
Просвещението оказват благотворно влияние и в
българската литература в творчеството на П. Р.
Славейков, Л. Каравелов, Д. Войников, Хр. Ботев, Ив.
Вазов и др.
ПРОСТО ИЗРЕЧЕНИЕ - изречение, което се състои
от подлог и сказуемо (от една предикативна единица)
и не може да се раздели на части. Подлогът изразява
предмет, за който съобщаваме нещо, а сказуемото това, което съобщаваме за него. Напр.: Детето играе.
Подлогът и сказуемото са главни части на изречението
и носят смисъла на изречението. Броят на сказуемите
определя изреченията на: прости - с 1 сказуемо и
сложни - с две и повече сказуеми. Изречение, съставено
само от главни части е просто изречение, а когато
съдържа и второстепенни части е просто разширено.
Напр.: Слънцето грее. Пролетното слънце грее
приятно с топлите си лъчи. Второстепенните части,
които поясняват подлога образуват група на подлога, а
тези, които поясняват сказуемото - група на сказуемото.

ПРОСТОРЕЧИЕ

180

----------------------------------------------------------------------------

ПРОСТОРЕЧИЕ - думи, изрази, словосъчетания,
произношение, невключени в нормите на литературната
реч, характерни с оттенък на грубоватост, принизеност,
опростеност. В художествената литература и в разго­
ворната реч просторечието се използва като експре­
сивен елемент. Напр.: зализан, наконтен, мутренски,
тиква (глава), търбух, изкукал, хапльо и др.
ПРОТАГОНИСТ - първият от тримата актьори в
античния театър, изпълнител на главна роля, носител
на художествения замисъл на творбата.
ПРОТОТИП (гр. “prötötypon” - първообраз) - реално
съществуващо лице, което авторът използва като модел
за създаване на своя герой, но художественият образ
никога не е тъждествен с прототипа. Свързвайки
типичното с индивидуалното, писателят създава герой,
който в идейно отношение е по-богат и по-силно въздей­
стващ. Прототипове използват Вазов в “Под игото”, Ал.
Константинов в “Бай Ганьо”, Йовков във “Вечери в
Антимовския хан” и др.
ПРОФЕСИОНАЛНА ЛЕКСИКА - лексика, която е
характерна за дадена професионална група; използ­
ване на речта от хората, обединени от обща професия.
Напр.: кок (готвач), камбуз (кухня), вахта (дежурство) в речта на моряците.
ПРОХОДНИ СЪГЛАСНИ - съгласни звукове, които
се образуват при стеснен проход в устната кухина (ф,
в, с, з, ш, ж, X).
ПРЯКА РЕЧ - дословно възпроизвеждане изказва­
нето на дадено лице, съпроводено от авторова реч.
Пряката реч по отношение на авторовите думи се
представя като самостоятелно изречение и само по
смисъл и интонация се свързва с въвеждащите я думи,
заедно с които образува едно цяло. Напр.: В тишината
се чу: “Помощ!” В художествената литература пряката
реч се изобразява във формата на диалог, монолог или
като отделен израз на неизказани мисли при характе­
ристика на героите. При писане пряката реч се изнася
на нов ред след разделителна черта; когато авторовите
думи я разкъсват, те също се отделят с черта. Напр.:

ПУБЛИЦИСТИЧЕН ТЕКСТ

------------------------------------------------------------------ -181
“- Ех, ако ме открият, ще бъда спасен - мислеше си
той, - дано да успеят!”
ПРЯКА ХАРАКТЕРИСТИКА - характеристика на
литературния герой от автора или чрез конкретни негови
действия и постъпки (вж. Косвена характеристика).
Тя е свързана с описание (вж.), портрет (вж.) и повество­
вание (вж.). Използва се най-вече в епическите творби,
но се среща и в някои лирически произведения. Напр.:
Той беше безстрашлив...
Той не знайше отдих, ни мир, нито сън
обърнал се беше на дух, на огън.
(Ив. Вазов, “Левски”)

ПСАЛОМ (гр. “psalmos” - тържествена песен) църковен химн-прослава на Бог, лирични, религиозни
песни, съчинени от цар Давид и Соломон, събрани в
книгите “Псалми от Библията”. В преносен смисъл тържествена песен, лирична изповед, съдържаща
размисли по въпросите на битието (“Псалом на поета”
от Π. П. Славейков).
ПСАЛТИР - сборник от псалми, част от Стария завет.
ПСЕВДОНИМ (гр. “pseudonymos” - лъжеиме) измислено или избрано от автора име, с което публи­
кува произведенията си, като израз на желанието му
да остане неизвестен или да има по-благозвучно име
(Крачолов - Яворов, Лальо Маринов - Ламар, Димитър
Иванов - Елин Пелин). Понякога псевдонимът измества
гражданското име на твореца (Елин Пелин, Ран
Босилек, Калина-Малина и др.).
ПУБЛИЦИСТИКА (лат. “publicus” - обществен,
публичен) - общо название на печатни публицистични
материали, в които се разглеждат актуални,
злободневни, обществено-публицистични въпроси.
ПУБЛИЦИСТИЧЕН ТЕКСТ - текст, който е пред­
назначен за публицистиката като израз на собствено
мнение, идеи, информация по дадена актуална тема.
Целта на публицистичния текст е не само да инфор­
мира, но и да формира отношение към различните
събития от обществения живот. Публицистичните

ПУНКТУАЦИЯ

182

----------------------------------------------------------------------------

текстове обслужват (медиите, журналистиката)
средствата за масова комуникация.
ПУНКТУАЦИЯ (от лат. “punctum” - точка) -1. Сис­
тема от правила за употреба на препинателните знаци
(Българска пунктуация); 2. Разположение на препина­
телни знаци в текста. (Особености в пунктуацията на
Й. Йовков); 3. Самите знаци за пунктуация (Пунктуационни знаци). Чрез пунктуацията се постига по-голяма
яснота и определеност при излагане мислите писмено,
като се отделят изреченията едно от друго (запетая “,”,
двоеточие “:”, точка “.”). Изразява се и отношението на
говорещия към слушателя (удивителен и въпросителен
знак “!?”, многоточие “...” и тире “-“. Препинателните
знаци най-често се определят от смисловия и
синтаксичен строеж на изречението, текста. Върху
българската пунктуация, макар и по-рядко, влияние
оказват и интонационните особености на изречението.
Те бележат ритмиката и мелодиката на фразата и
паузите. Интонацията на звучащата реч е по-богата от
тази на писмената реч. В значителната си част нашата
пунктуационна система е построена върху синтаксическа основа. Отклонения в пунктуацията се срещат в
художествената литература, съзнателно допускани с
цел по-силното въздействие на творбата върху читателя.
ПУРИЗЪМ (от лат. “purus” - чист) - стремеж да се
съхрани родният език в чист вид като се прочисти от
чужди думи и всякакви новости (вж. Неологизми), чужди
заемки (вж. Чуждици); ограждане на литературния език
от проникването на ненормирани лексически и грамати­
чески елементи, които понякога се явяват естествени
за развитието на езика. У нас пуризмът възниква през
Възраждането и негов пръв представител е Иван
Богоров, който достига до крайност в стремежа си да
прочисти езика (кибрит (тур.) - драсни пални клечица),
но и създава нови думи: бележка, вестник, часовник и
др. Днес в езика ни навлизат много думи от междуна­
родната лексика и с пуризма не бива да се стига до
крайност.
ПЪТЕПИС - художествено-публицистичен жанр,
който разкрива непосредствени впечатления и прежи­
вявания от пътешествия, посещение на природни

РАЗГОВОРНА РЕЧ

----------------------------------------------------------------------------

183

забележителности или чужди непознати страни. Впечат­
ления, случки, преживявания, размисли на пътуващия
човек - това е основното в пътеписа. Различава се от
художествената проза по това, че няма сюжет, герои,
художествени измислици, а с документална точност се
представят описания или случки с автора. В художе­
ствената литература се създават измислени пътеше­
ствия с измислени персонажи. Напр.: “Одисея” от Омир,
Т. Кампанела “Градът на Слънцето”, Д. Дефо “Робинзон
Крузо” и др.

Р
РАЗБОР (вж. Анализ).
РАЗВРЪЗКА - компонент на сюжетното действие
в художественото произведение, заключителна част, в
която се разрешава възникналият конфликт и който
бележи крайния резултат от развитие на действието.
Напр.: В разказа “Ветрената мелница” на Ел. Пелин
развръзката е спечеленият облог в надиграването
между Дъбака и Христина.
РАЗГОВОРЕН СТИЛ - текстове, използвани в
непринуден, естествен разговор между две лица с общи
интереси отличен, битов или професионален характер.
Преобладава прякото, устно, диалогично общуване,
макар че може да бъде и писмено (писмо, бележка,
дневник). Езиковите особености на разговорния стил
се определят от характера на участниците в общуването
и на комуникативните ситуации. Най-точно и най-пълно
се проявяват в непосредственото устно общуване.
РАЗГОВОРНА РЕЧ - разговорната реч се противо­
поставя на книжовната реч с особените условия на
своето функциониране - отсъствие на предварително
осмисляне на изказването и предварителен подбор на
езиковия материал. Тя обслужва непринуденото,
естествено общуване, без формалност и официалност
между участниците в речевия акт. Разговорната реч е в
основата на разговорния стил. Откриваме яв речта на
героите в разказите на Ел. Пелин, Й. Йовков, Й.
Радичков, П. Вежинов и др. най-често като диалози.

РАЗКАЗ

184 ---------------------------------------------------------------------------РАЗКАЗ - малки по обем епически произведения,
които съдържат един епизод или случка с един или
няколко действащи персонажа, които са разкрити
непълно, с отделни преобладаващи качества на
характера. Обикновено писателят поставя героя в
ситуация на големи изпитания, свързани със силни
преживявания, които представят най-характерните му
черти. Напр.: Разказът на Вазов “Иде ли?” обхваща
кратък период (няколко месеца от живота на главната
героиня баба Цена), а “Една българка” - само една нощ
от живота на баба Илийца. Така Ив. Вазов чрез тези
героини представя силата на майчината обич и
патриотичните чувства на българската жена. Според
тематичното си разнообразие разказът се определя
като: битов, исторически, криминален, фантастичен,
хумористичен, психологически. Майстори на българския
разказ са: Л. Каравелов, Ив. Вазов, Ел. Пелин, И.
Йовков, А. Каралийчев, Ем. Станев, Н. Хайтов, Й.
Радичков.
РАЗМЕР НА СТИХА - форма на стихотворния
ритъм, ритмично-интонационни повторения, свързани
с броя на сричките или с характера на ударенията в
стихотворната реч. Размерът на стиха се изгражда
върху фонетичните особености на даден език. Съще­
ствуват три вида стихотворни размери: 1. метрическо
стихосложение - в езици, в които се различават дълги
и кратки гласни. То се нарича още и музикално (редува­
нето на къси и дълги гласни придава музикалност на
речта). Характерно е за античната метрика в древно­
гръцката и римска поезия; 2. силабическо стихосложе­
ние - основен ритмообразуващ фактор е точно опреде­
леният еднакъв брой срички в даден стих и точно място
на ритмичните паузи в дължината му. Това стихосло­
жение е характерно за българската народна песен; 3.
силаботоническо стихосложение - стихът се изгражда
от акцентувани и неакцентувани срички в няколко
комбинации:
- двусрични размери: ямб (и -), хорей (- w);
- трисрични: амфибрахий (w - и), анапест (ww -),
дактил (- uw).

РЕАЛИЗЪМ

------------------------------------------------------------------ 185
РАЗСЪЖДЕНИЕ - поредица от въпроси и отговори,
чрез които се цели разрешаването на даден проблем.
Всеки извод е резултат от разсъждения. Видове езикови
композиционни форми на разсъждението: 1. предва­
рително формулирана теза, която впоследствие се
доказва чрез твърдения. Напр.: Ана е разсеяна в час.
През цялото време гледа през прозореца, зареяла
поглед, понесена на крилата на въображението.
Когато учителката я изпита, тя мълчи, не може да
отговори. 2. предварително поставена антитеза (вж.
Антитеза), която трябва да се отхвърля с послед­
валите доказателства. Напр.: Земята е плоска като
тепсия. Но Магелан, който пътува с кораба си все на
запад я обикаля, завръщайки се в точката, от която
е тръгнал. Ако земята е плоска, то той би стигнал
до края й. Следователно тя е кръгла. 3. изреждане на
фактите и след това формулиране на тезата. Напр.:
Слънцето се скри. Запъплиха мъгли. Тих дъжд ромоли.
Окапаха листата. Отлетяха птичите ята. Есента
дойде. В текста-разсъждение се употребяват много
изречения за условия и за следствия. Разсъждението
е характерно най-вече за научния текст.
РЕАЛИИ (лат. “realis” - веществен) - предмети на
материалната култура; сведения за държавното устрой­
ство, вяра, бит, изкуство на древните народи. В художе­
ствените творби реалните представят местния битовоисторически колорит.
РЕАЛИЗЪМ (фр. “realisme”, лат. “realis” - веществен,
действителен) -1. В широк смисъл - метод на изображе­
ние в изкуството с водещ принцип за вярно и точно
изобразяване на действителността; “пресъздава живота
във формите на самия живот”. Елементи на реализъм
присъстват във всички епохи и затова съществуват
различни типове реализъм: античен, ренесансов,
просвещенски и т. н. в различните направления. 2. Като
конкретно направление, т. нар. още “критически реализъм”
възниква през първата половина на XVIII в. в Западна
Европа в творчествто на Балзак, Флобер, Стендал, Ч.
Дикенс и др. Основни изисквания: а) правдиво
изображение - правдоподобие на представата за света

РЕДАКТИРАНЕ

186

----------------------------------------------------------------------------

с вярно предаване същността на живота, на психоло­
гията на човешките характери; 6) реална обосновка на
преживяванията на персонажите, поставени в
естествената си социална и природна среда; оформяне
на човешки типове, свързани с определена историческа
обстановка; в) вътрешна индивидуална обусловеност
и мотивация на поведението и чувствата на героите,
предопределени от индивидуалните им психически
особености; г) изграждане на пълнокръвни човешки
характери чрез свързване в органично цяло на инди­
видуалните и типични черти на всеки характер; д) прав­
диво изображение на детайлите, обстановката, ситуа­
циите, бита, националния колорит и пр. Неразчленимо
съчетаване на типизация и индивидуализация на всяко
ниво на изображението. Представители на този тип
реализъм у нас са: Л. Каравелов, Ив. Вазов, Й. Йовков,
Ел. Пелин и др.
РЕДАКТИРАНЕ - обработка, пренареждане и
поправка по съдържание и стил на даден текст,
подготвен за печат.
РЕЗОНЬОР (фр. “raisonneur” - разсъждавам) -1. В
античната драма - действащо лице, което не участва в
действието, а произнася речи, които изразяват авторовите мисли, отношението му към ставащите събития и
към постъпките на героите. Резоньорът е характерно
действащо лице в класицистичната драма (трагедия и
комедия), с нейния морално-дидактичен патос. Напр.:
Клеант в комедията “Тартюф” на Молиер. Среща се и в
литературата на Просвещението в романите на Ж. Ж.
Русо, Д. Дидро, Е. Мур и др. 2. В съвременната драма резоньорът е изключен или е пасивен персонаж, чиито
разсъждения обременяват творбата и снижават
художествените й достойнства.
РЕЗЮМЕ (фр. “resume” - кратък извод) - сбито,
кратко предаване съдържанието на даден текст като
се набелязват само основните моменти, най-съществе­
ното, без да се нарушава логическата последователност
и точност. Резюме се използва при прожекция на
сериали, при художествени творби с продължение, в
операта преди всяко действие. Научните съчинения
завършват с резюме.

РЕМИНИСЦЕНЦИЯ

------------------------------------------------------------------ 187
РЕКВИЕМ (лат. “requiem” - покой) - 1. В художе­
ствената литература - лирическа творба, вид елегия,
изразяваща скръбни чувства по повод смърт или
предчувствие за смърт. Реквиемът е изпълнен с тъжно
настроение и философски размисъл за смисъла и
предназначението на живота, равносметка за изпълнен
дълг към близките и обществото. Напр.: стихотворението
“Новото гробище над Сливница” от Ив. Вазов, “Реквием”
на Ел. Багряна, “Реквием” от К. Христов и др. 2. Траурно
музикално произведение, изпълнявано при погребален
ритуал.
РЕМАРКА (фр. “remarque” - бележка) - пояснителни
бележки на автора на сценично произведение, отна­
сящи се към героите за начина, по който да произнасят
репликите, облекло, жестове, движения по сцената.
Ремарките са важни за режисьора и актьорите. Те са
единственият израз на авторска реч в драмата. Напр.:
“Докато Змея и Цена се унасят в галене и милувки,
шум от много хора се чува съвсем наблизо до
пещерата. Неясните гласове на момците сам-там
из гората се поясняват... Тъкмо Цена и Змея,
замлъкват и той се надвеся над нея да я целуне и
пред входа на пещерата се показва първият момък и
малко след него Дамян. Те надникват вътре и се
обръщат надолу към другите: I момък - Ей ги! И
двамата. Тука били"(П. Ю. Тодоров, “Змейова сватба”).
РЕМИНИСЦЕНЦИЯ (лат. “reminicetia” - припомняне,
спомен) - съзнателно или неволно възпроизвеждане на
еднакъв или близък стих, картина, образ, мисъл-идея,
срещани по-рано в друго художествено прозведение.
Реминисценциите най-често се срещат в лириката.
Напр.: в поезията на Хр. Ботев влиянието на народната
песен “Страхил войвода” в поемата “Хайдути”; В
поемата на Π. П. Славейков “Кървава песен” ремини­
сценцията на картината на лятната нощ и образът на
Балкана от стихотворението “Хаджи Димитър” на Хр.
Ботев:

Когато падне нощ и ясни затрептят
звездите на тъмния безкраен свод небесен
и старият Балкан запей хайдушка песен...

РЕНЕСАНС

188

----------------------------------------------------------------------------

РЕНЕСАНС (вж. Възраждане).
РЕПОРТАЖ (фр. “reportage”, англ. “report” - съобща­
вам) - информационно-оперативен публицистичен
жанр, отклик от мястото на събитието, потвърден с доку­
менти, факти, свидетелство на очевидци. Репортажът
се отличава с актуалност, лаконичност, стройна
композиция, динамичен стил, точен и изразителен език
и силно емоционален тон. За пръв път се появява във
вестниците през XIX в. Предмет на репортажа са
екстремните ситуации, бедствия, катастрофи, събития
от “горещите точки” и т. н. Майстори на репортажа са
журналистите и писателите.
РЕТАРДАЦИЯ (лат. “retardatio” - забавям) - компози­
ционен похват за задържане, забавяне действието на
сюжетното развитие. Осъществява се чрез описание
на пейзажи, портрети, лирически отстъпления, вставни
новели, философски размисли, връщане в миналото
на героя (вж. Ретроспекция) или включване в пове­
ствованието на нови действащи лица. Ретардацията
поддържа интригата, напрежението, внася драматизъм.
Особено често се среща при описание на любовни
сцени, в детективската и приключенска литература.
Напр.: Лирическите отстъпления в “Евгений Онегин” от
Пушкин, в “Българи от старо време” и “Маминото
детенце” на Л. Каравелов; философските размисли на
Дон Кихот от едноименния роман на Сервантес и др.
РЕТОРИКА (гр. “rhetorike”) - теория за изразител­
ността на речта, теория на красноречието, наука за
ораторското изкуство, възникнала в древна Гърция
(Аристотел, “Реторика”).
РЕТОРИЧЕН ВЪПРОС - стилистическа фигура,
която представя въпрос в литературната творба, който
съдържа в себе си и негласен отговор с цел да се изясни
важен съдбовен проблем. Напр.:
Как се пеят славни песни за стари,
тамо дето днешните са заспали?
(П. Р. Славейков, “Не пей ми се”)

РЕЦЕНЗИЯ

----------- —----------------------------------------------------189
Реторичният въпрос усилва емоционалното въздей­
ствие на речта чрез скрития елемент на диалог и
въпросителната интонация, ангажираща вниманието на
читателя.
РЕТОРИЧНО ОБРЪЩЕНИЕ - стилистична фигура,
при която възклицанието е адресирано към неодушевен
предмет (Сбогом, родни брегове), отвлечено понятие
(О, вий спомени, спомени!) или към отсъстващо лице
(“Не плачи, майко, не тъжи...”Хр. Ботев). Реторичното
обръщение много често е свързано с реторичното
възклицание, чрез което авторът изразява душевното
си състояние. Напр.: “Тежко, тежко! Вино дайте!” (“В
механата”, Хр. Ботев).
РЕТРОСПЕКЦИЯ (лат. “retrospitio” - гледам назад) композиционен похват на художествено изображение
в сюжетните произведения, при който чрез връщане
назад в миналото на героите се прекъсва хронологич­
ната последователност на сюжетното действие и се
връщаме към събития, случили се преди момента на
разказването. Така ретроспекцията променя, разчупва
композиционната структура на творбата. Тя се използва
още от античността в творчеството на Омир (“Одисея”),
Софокъл (“Едип цар”) тъй и в съвременната литература:
У. Фокнър, Μ. Пруст, Дж. Джойс. В българската
литература ретроспекция има в повестта “Нещастна
фамилия” от В. Друмев, в разказите на Ив. Вазов, Й.
Йовков, в драмите на Яворов и др.
РЕФЕРАТ (лат. “refero” - докладвам) - кратко научно
изложение на проблем с осведомителен характер въз
основа на задълбочено изучаване на основни
източници.
РЕЦЕНЗИЯ (лат. “recensio” - преценка) - критичен
текст-преценка на научно, литературно произведение
или на творба на изкуството, в която специалистът
трябва аргументирано да прецени достойнствата и
недостатъците на рецензираното произведение. Когато
анализът е много задълбочен рецензията може да
стане критична статия, а когато само набелязва
особености в съдържанието и формата на творбата преминава в отзив, анотация (вж.).

РЕЧЕВ ЕТИКЕТ

190

---------------------------------------------

РЕЧЕВ ЕТИКЕТ - правила за официално общуване
между хората със специално подбрани думи и изрази,
които правят речта културна, вежлива, учтива. Напр.:
господин, госпожа - учтива форма на обръщения - ако
обичате, бъдете така добър, моля.
РЕЧЕВА ХАРАКТЕРИСТИКА - стилистичен похват,
при който със специален подбор на еднаквите средства
за даден персонаж на литературната творба се доиз­
гражда неговата характеристика чрез собствената му
реч. Напр. езикът на героя на Ал. Константинов БайГаньо: “И^ал си бол пари, платил си”, “Те малко ли ни
скубят”, “Бош лаф!”, “Маскари с маскари”.
РЕЧНИК - сбор от думи, подредени по азбучен ред
с пояснение, тълкуване или превод на друг език.
РЕЧНИКОВО ЗНАЧЕНИЕ НА ДУМИТЕ (вж. Лекси­
кално значение).
РИМА (гр. “rhythmos” - съразмерност, плавност) съзвучие в края, началото и в средата на стиха от
последните срички на две или повече думи (повторение
на две или повече сходни съчетания от звуци в края на
стиха, строфата). Появява се в средновековната източна
поезия, по-късно процъфтява в лириката на трубадурите
(XI - XII в.) и достига широко разпространене в евро­
пейската поезия. Основен компонент на римата е
сричката. 1. В зависимост от броя на римуваните срички
бива: а) богата рима - когато съвпадат ударените гласни
и повече от един съгласен звук в непосредствена
близост (мрак - зрак)·, б) бедна рима - съвпадат само
ударените гласни и по един съгласен звук (май-рай);
в) пълна (точна) е римата, при която съвпадат напълно
окончанията на стиховете след последната ударена
гласна (двойка - девойка). 2. В зависимост от мястото
на ударението бива: а) мъжка (ямбична) - ударението
пада на последната сричка (гори - зори, жена - сама);
б) женска рима - ударението пада на предпоследната
сричка; (мъгловито - страховито, жица - птица) ; в) дактилна - ударението е върху третата сричка: (мироздание разстояние). 3. Според мястото на римуваните стихове
в строфата различаваме: а) съседна рима (аа, бб);

РИЦАРСКИ РОМАН

---- --------------------------- —---------------------------------------- 191
б) кръстосана рима (аб, аб); в) обхватна рима (абба).
4. Според мястото на съзвучните рими вътре в стиха
римата бива: крайна, вътрешна и начална. 5. Според
начин на звукосъчетаване римата бива: асонанс (вж.)
(римуват се гласните звукове), диосонанс или
консонанс. Римата не е задължителен елемент на всяко
стихотворение и на всяко стихосложение. Напр. в
античното стихосложение, в народните песни и в т. нар.
“бели стихове” (вж.) не се използват рими.
РИТМИКА (гр. “rhytmikos” - съразмерен, строен) 1. Дял от стихознанието, наука за ритъма (вж.) на стиха.
2. Система от ритмически вариации на различни
стихотворни размери, употребявани от даден поет
(ритмика на Дебелянов, на Яворов, на Вапцаров и т. н.).
РИТМИЧЕСКА ИНВЕРСИЯ - вид инверсия (вж ),
наложена от ритъма на стихотворението за постигане
на емоционална и смислова изразителност. Напр.:
Когато след пир полунощен, самотен
на зигзаг се връщаш дома
и киска се вихър на жребий самотен
и плаче безлунна тъма...
(Хр. Смирненски, “Горчиво кафе”)

РИТЪМ (гр. “rhytmos” - стройност, съразмерност) периодично повторение на някакви елементи на текста
през определени промеждутъци, при което се образува
ритмическата структура на текста, която може да бъде:
1. проста - когато се повтарят еднородни елементи
(звукови, речеви, зрителни); 2. сложна - когато тези
еднородни елементи се групират в по-обширна,
повтаряща се цялост (стихове в строфата, сцени в
епизодите, епизоди в частите). В прозаичната реч за
ритъм се говори в широк смисъл. Въз основа на
естествения ритъм на речта се изгражда стихотворния
ритъм, чрез който се запазва единството на стиха, създава
се неговата мелодика и емоционално въздействие.
РИЦАРСКИ РОМАН - средновековен жанр на
романа, възникнал през XII в. във Франция, Испания,
Италия, в който се рисуват приключения и подвизи на

192

РОД

----------------------------------------------------------------------------

рицари в името на християнството, на краля, на “дамата
на сърцето”. Характерни за този жанр са: необикно­
вените приключения и странни измислици, многобройни
алегории, символи и присъствие на свръхестествени
сили и нравоучителен патос. Рицарските романи се
изграждат върху определен цикъл от сюжети. Напр.:
Цикълът за легендарния крал Артур и издирване
чашата на изкуплението “Светия Граал”. Най-популярен
става рицарският роман “Амадис Галски” (1508 г.) от
Васко де Лобейра. През XVI в. този жанр запада и е
пародиран от Μ. де Сервантес в романа му “Дон Кихот”.
род -1. Лексико-граматическа категория на
съществителните имена, синтаксически независима,
проявяваща се в способността им да се съчетават в
родовите разновидности на съгласуемите думи. Разно­
видности на граматическия род на съществителните
имена: мъжки, женски и среден род. Категорията род
за неодушевените предмети е чисто формална и
отнасянето им към един или друг граматичен род
семантически е немотивирана. Но при одушевените
съществителни имена тя е съществена, тъй като с
родовите различия е свързано изразяването на
определена семантика - различаване в повечето случаи
наименованието на лица и животни от мъжки и женски
пол. Напр.: м.р. - дом, юноша, дворец, кон·, ж.р. - родина,
майка, земя, нощ', ср.р. - дете, животно, село,
чудовище. В някои случаи съществува колебание в
определяне рода на съществителните имена и тъй се
образуват дублетни форми: маншет - маншета;
жираф - жирафа; стрид - стрида. 2. Литературен род
(вж.).
РОМАН (фр. “roman” - произведение написано на
романски език) - голяма форма на епическия жанр в
литературата на Новото време. Повествователно
художествено произведение с най-общи характерни
черти: изображене на човека в сложните форми на
жизнения процес; многолинеен, многопланов сюжет,
изобразяващ съдбата на много действащи лица; многогласност, многостранност в сложни взамоотношения

РОМАНТИЗЪМ
----------------------------------------------------------------------------------------------------

193

всред обхванатия широк кръг от жизнени явления. Оттук
и големия обем на романа в сравнение с другите форми
на епоса (разказ, новела и повест). Поради сложността
на художествения материал и художествения замисъл,
развитието на сюжета и фабулата на романа е сложно
и многопосочно, включва и извънсюжетни моменти
(лирически отстъпления, описания, разсъждения).
Всичко това усложнява композицията на романа (дели
се на части, глави и др.). Романът се формира в края
на епохата Възраждане като епос на частния живот.
Основното в него е изображението на делничния живот
в многостранното му проявление. Отделният човек има
своя лична съдба и индивидуално съзнание, но в
същото време е свързан с живота на цялото общество
и дори на цялото човечество. Писателите художествено
обобщават обществения живот чрез съдбата на
“частния” човек. Романите на Ч. Дикенз, Г. Филдинг,
Стендал, Балзак, Тургенев, Лермонтов, Достоевски,
Толстой, през личната съдба на основния персонаж
изграждат широка и задълбочена кратина на бита и
нравите на епохата. Основните разновидности на
романа са: социално-битов, исторически, криминален,
научно-фантастичен. Представители на романовия
жанр в българската литература: Ив. Вазов, Д. Димов,
Д. Талев, Ем. Станев, Б. Райнов, Ан. Дончев и др.
РОМАНТИЗЪМ (фр. “romantisme”) - литературно
направление в европейската литература в края на XVIII
и началото на XIX в., развило се като реакция на
догматичната естетика на класицизма и просве­
тителския реализъм от XVIII в. Романтизмът е
неразривно свързан с модерния европейски
индивидуализъм като модел на житейско поведение:
силна воля и енергия на духа, непознаващ прегради;
чувствата и страстите на индивида - основна ценност
на битието. В този контекст централно място за
романтиците заема любовта като най-възвишена
проява на емоционалната същност. Ново усещане за
сложността на човешката природа с неразрешимата й
противоречивост. Романтичният герой най-често е
13.

РОМАНТИКА

194
проекция на самия автор, който втренчено изследва
конфликти в глъбините на своята душа. Този образ на
човека едновременно е хладно-умозрителен, отчужден
от света, но и обладан от изпепеляваща страст.
Истинската му същност остава неразгадана,
тайнствена, с някакво трагично предопределение.
Противоречиво е умонастроението на романтизма мечта за хармония между човека и света, за свобода и
щастие и уродливостта на враждебния, бездушен свят.
И в тази двойнственост на романтичното съзнание,
разпъвано между възторга и безнадежността се крие
неговата неизчерпаема притегателна сила.
Романтизмът отрича злото, пошлото, безобразното и
навлиза в субективния свят на личността или открива
спасение в бягство към далечните бленувани предели
на екзотичните страни; бягство в безплътните светове
на духа всред непокварената природа. Свободата отново става идеал на епохата, а бунтът се разгръща
срещу всякакви ограничения на волята. Оттук и
предпочитание на литературните жанрове балада,
елегия, лирическа поема. Романтизмът се появява не
само в художествената литература, но и в живописта,
музиката, архитектурата. Видни представители на
романтизма са: В. Юго, Дж. Байрон, Шели, Шатобриан
и др. В българската литература силно повлияни от
романтизма са: Д. Чинтулов, Хр. Ботев, П. Р. Славейков,
В. Друмев, Д. Войников и др.
РОМАНТИКА (фр. “romantique”) -1. Емоционално
преживяване, стимулирано от мечта за прекрасното,
желаното; приповдигнато, съзерцателно настроение.
Романтиката може да демобилизира личността,
идеализирайки миналото, да бъде пасивна. Но може
да бъде и активна - израз на воля и дух за борба в
името на светъл идеал, вдъхновяващ за подвизи,
героическа себежертва. 2. В художествената литера­
тура романтиката е патос на художественото произ­
ведение, особено присъщ на литературата на романтизма
(вж.), но и присъстващ в творбите на реализма (вж.)
като утвърждаващ патос на стойностното в живота, на

САНТИМЕНТАЛИЗЪМ
----------------------------------------------------------------------------------------------------

195

красотата, на свободата и справедливостта. Романтиката е присъща на борбата за свобода и ярко
присъства в поезията на: Беранже, Ш. Петьофи,
Мицкевич, Хр. Ботев, Н. Вапцаров.
с

САГА (исл. “sagas” - казвам, разказвам) -1. Древни
епически сказания за легендарни герои и исторически
личности, създадени през Средновековието в сканди­
навските страни (Ирландия, Исландия) от V до XIII в.
Сагата е особен жанр, съчетаващ историческата
хроника с литературната обработка, фолклорните с
авторските елементи. Поради ранното си записване (от
началото на XI в. и особено през XIII в.) сагите не се
причисляват напълно към фолклора, но възникват от
устното народно творчество. Предпочитани сюжети животът на краля, видни родове, герои, воини. Крал­
ските саги (XII в.) показват преплитане с легендарноисторическото. ,2. В преносен смисъл разширено
повествование за родова история в голяма белетри­
стична творба. Напр.: “Сага за Форсайтови” от Джон
Голсуърти.
САНТИМЕНТАЛИЗЪМ (фр. “sentimentalisme” чувствителност) - направление в европейската литература
през втората половина на XVIII в. В основата на худо­
жественото изображение се поставят човешките
чувства, преживяванията на крайно чувствителни натури.
Тези произведения са изпълнени с необикновена
нежност и състрадателност, с монолози, изпълнени с
любовни мъки, мечти, умиления, проливат се много
сълзи на радост и скръб. Сантиментализмът се заражда
в Англия и Франция, названието си получава от романа
на английския писател Лорънс Стерн “Сантиментално
пътешествие във Франция и Италия” (1768 г.). Подготвя
появата на романтизма и реализма в литературата.
Най-видни представители са: Л. Стерн, Е. Юнг, А. Прево,
Ж. Ж. Русо, Жуковски, Карамзин и др. У нас оказва
влияние върху творчеството на Π. П. Славейков (в
ранната лирика), В. Друмев, Ил. Р. Блъсков и др.

САРКАЗЪМ

196

----------------------------------------------------------------------------

САРКАЗЪМ (гр. “sarkasmos” от “sarkäzö” - късам
месо, разсичам) - остро язвителен присмех, злобна
забележка, злостно иронизиране, гневно изобличение
на действително проявени слабости и на техните
носители:
О, блудни, пияни патриции, пак ли
жадувате кърви и смърт?
И тази ли вечер разискрени факли
за диви възторзи горят?
(Хр. Смирненски, “Гладиатор”)

При сарказма силата на чувството достига връхната си
точка и може да премине в ярост и проклятие:
Аз веч нямам мило, драго,
а вий... вий сте идиоти!
(Хр. Ботев, “В механата”)

САТИРА (лат. “satira” - смес, разнообразно
съдържание) - художествена творба в поезия или в
проза, която осмива, критикува, осъжда чрез средствата
на комичното (ирония, сарказъм) недъзи и пороци в
обществото с цел да бъдат отстранени. Сатирата се
характеризира с актуалност и злободневност на
съдържанието, с острота на езика, сатиричност,
гротескова образност, хиперболичност. Майсторисатирици в българската литература са: П. Р. Славейков,
Хр. Ботев, Ив. Вазов, Ст. Михайловски, Хр. Смирненски,
Р. Ралин и др.
СБИТ ПРЕРАЗКАЗ НА ХУДОЖЕСТВЕН ТЕКСТ съдържа само основното в съдържанието на художе­
ствената творба, обхваща същностното в развитието
на действието, очертава “скелета” на цялото. За тази
цел е необходимо преразказващият правилно и пълно­
ценно да е възприел литературното произведение. За
изработване на сбит преразказ е нужно: 1. да се
проследи развитието на случката в творбата като се
откроят основните моменти във всеки епизод; 2. да се
изгради цялостно, свързано изложение, разкриващо

СЕМАСИОЛОГИЯ

----------------------------------------------------------------------------

197

основните действия. Сбитият преразказ предава
съдържанието на художествения текст в обобщен вид
и затова твърде често се използва като преразказ на
големи по обем творби - книга, филм, театрално
представление и др.
СВОБОДЕН СТИХ (верлибр) (от фр. “vers libre”) стих, който не е подчинен на традиционните размери и
форми на стихосложението; стихът се изгражда главно
от интонацията. Появява се в басните, в творчеството
на Ф. дьо Лафонтен и в съвременната поезия. Свободен
стих са ползвали: А. Рембо, П. Елюар, В. Брюсов,
Маяковски и българските поети: Яворов, Ем. Попдимитров, Гео Милев, Ел. Багряна, Бл. Димитрова и др.
СЕГАШНО ВРЕМЕ - глаголна форма, която пред­
ставя действие, което се върши в момента на говорене.
Сегашното време е основно глаголно време, с което се
съобщават действия, които се извършват постоянно или
се повтарят. Напр.: Всеки ден обядвам, уча си уроците
и след това играя. Употребява се при преразказ на
исторически събития (вж. Сегашно историческо време).
СЕГАШНО ДЕЯТЕЛНО ПРИЧАСТИЕ - нелична
глаголна форма, означаваща действие като признак на
предмет, извършвано от самия него (пеещ славей,
жужаща оса, летящ орел). Прилича на прилагателно
име и се мени по род, число и се членува. Образува се
от 1 л. ед. ч. минало свършено време на глагола +
окончанията (морфемите) -ащ, -ящ, -ещ - лет/ях летящ; върв/ях - вървящ. Сегашно деятелно причастие
са книжовни думи и не са типични за народните говори,
а в разговорната реч се употребяват рядко.
СЕГАШНО ИСТОРИЧЕСКО ВРЕМЕ - глаголни
форми на сегашно време, с които се предават минали
събития. Използва се в художествените текстове, в
народното творчество, в научните текстове.
СЕМАНТИКА (гр. “semantikos” - означаващ) -1. Дял
от езикознанието, който изучава значението на думите
и техните части (семасиология). 2. Значението на дума,
на част от дума или на словосъчетание.
СЕМАСИОЛОГИЯ (гр. “semasia” - означаване +
“logos” - наука) - раздел от езикознанието, който изучава

СЕМИОТИКА

198

----------------------------------------------------------------------------

значението на езиковите единици - думите и изразите
и промените в значенията им.
СЕМИОТИКА (гр. “semiotika” от “semeion” - знак,
признак) - наука за знаковите и сигнални системи като
съобщителни средства между хората, изкуствените
езици, като носители на смисъл.
СЕНТЕНЦИЯ (лат. “sententia” - мъдра мисъл,
съждение) - кратко поучително изречение с философски
характер; афоризъм (вж.) Напр.: Повторението е
майка на знанието. Всички се оплакват от паметта
си, никой от ума си.
СИЛАБИЧЕСКО СТИХОСЛОЖЕНИЕ (гр. “syllabe” сричка) - система на стихосложение, при която основ­
ният ритмообразуващ фактор е повторението на една­
къв брой срички във всеки стих и точното място на
ритмичните паузи в дължината на стиха. Силабическото
стихосложение е характерно за езици с постоянно
ударение на думите (френски, английски, полски,
турски). У нас то се използва в народните песни (вж.
Народно силабическо стихосложение) и от първите
български стихотворци през Възраждането. Обикновено
във всеки стих се установяват едно или две постоянни
ударения, а когато стиховете имат повече от осем
срички, обикновено има цезура (вж.), разделяща стиха
на две полустишия. Силабическите стихове могат да
бъдат римувани и неримувани. Напр.:
Малка мома // цвете брала,
цвете брала // венец плела.
(Народна песен)

СИМВОЛ (гр. “symbolon” - знак) -1. Всеки условен
знак, предаден чрез съкращение. Напр.: условните
писмени знаци в математиката “=” (равенство), “-“
(изваждане), “+” (събиране), “х” (умножение), “:" (делене)
и т. н. 2. Условен познавателен знак за членовете на
обществена организация, професия и др. Напр.: чаша
със змия (аптека), червен кръст, червен полумесец
(международна организация на милосърдието), кръста
“+” - на християнството, корона - символ на (властта)

символизъм
199

царството. 3. В литературата символът е образ - знак с
преносно значение. Предметният образ и дълбокият
смисъл влизат в структурата на символа като два
полюса, немислими един без друг, но и разделени един
от друг и пораждат символ. Превръщайки се в символ,
образът става “прозрачен”, смисълът “проблясква” през
него като смислова глъбина, смислова перспектива.
Принципната разлика между символа и алегорията е в
това, че символът не може да се разгадае с просто
усилие на разума, защото той не е проста знакова
система, а в своята смислова многозначност разчита
на активната умствена дейност на възприемащия.
Защото самата структура на символа е насочена към
това да даде чрез всяко частно явление цялостен образ
на света. Абстрактната идея се изобразява условно чрез
конкретен образ. Напр.: революцията, изразена условно
като буря в поезията на Хр. Ботев: “Там, там буря
кърши клонове”...·, като “вулкан от души”, пожари в
поезията на Хр. Смирненски; като пролет, “бяла
пролет” в поезията на Вапцаров. Символът е много­
значен образ, с богато емоционално съдържание и
затова не трябва да се дешифрира грубо, своеволно.
СИМВОЛИЗЪМ (фр."symbolisme”) - художествено
направление в литературата и изкуството, възникнало
в края на XIX в. и началото на XX в. във Франция, а след
това и в други европейски страни като остра реакция
срещу господстващите реализъм (вж.) и натурализъм
(вж.). Един стремеж да се изобрази по-задълбочено и
всестранно вътрешния духовно-емоционален свят на
индивида, вътрешния универсум. Това поставя проб­
лема за усъвършенстване на поетическия език, за
неговото обновление. Естетиката на символизма се
формира през 60-те - 70-те г. на XIX в. от Пол Верлен,
Маларме и Артюр Рембо. Названието “символизъм”
дава Жан Мореас в своя “Манифест на символизма”
(1886 г.) и поставя задачата на символизма: да сложи
край на обективното описание на видимото, идеята да
се въплъти в осезаема форма. Символизмът отрича
възможността за познание на живота по рационален
път и залага изключително върху силата на въображе-

СИНЕКДОХА

200

-----------------------------------------------------------

нието, което интуитивно съзира и претворява реалния
свят, не приемайки ограниченията на материалната му
проекция. В същността на нещата от човешкото битие
е скрита безсмъртната и единствено истинна Идея,
която само изкуството може да открие и покаже на ония,
които са способни да я възприемат. Най-пълен израз
на Идеята са символите, преминали през вътрешния
свят на трудно описуемите душевни движения. Така
лириката става доминиращ жанр с нови поетически
форми и изразни средства, една “музикална поезия”.
Символизмът разчупва рамките на класическия стих,
създава т. нар. свободен стих (вж.), поставя акцент
върху субективното начало като прониква в най-интимните дълбини на човешките преживявания и издига
стиха до формално съвършенство. Видни предста­
вители на българския символизъм са: Т. Траянов, Ем.
Попдимитров, Н. Лилиев, Д. Дебелянов и др.
СИНЕКДОХА (гр. “synekdoshe” - подразбиране) пренасяне значението на един предмет, явление върху
друг въз основа на количествено съотношение между
тях. 1. Замяна названието на цялото с част от него.
Напр.: бащин дом - бащино огнище, бащина стряха.
2. Замяна на родово название с видово. Изгасна
земното светило (вм. Слънце). 3. Единствено число
вместо множествено и обратно. “Повече от всичко пази
копейката, Павлуша” (Гогол) копейката - пари (ед. ч.)
вм. (мн. ч./ Мислеха се за Наполеоновци. Наполеоновци
(мн. ч.) вместо Наполеон (ед. ч.).
СИНКРЕТИЗЪМ (гр. “synkretismos” - съединяване) свързване на няколко изкуства (поезия, музика, танци)
в народното творчество. В античността лирическите
творби се съпровождат с музика (лира, арфа) и танц.
Остатъци от синкретизъм има в българските хороводни
песни.
СИНОДИК (гр. “synodikos) - сборник от решения на
църковен събор.
СИНОНИМЕН РЕЧНИК - речник, който съдържа
синонимното богатство на даден език в удобен за
справка вид. В него синонимите са подредени в
синонимен ред, в синонимни гнезда. Всяка дума, израз

СИНТАГМА
----------------------------------------------------------------------------------------------------

201

в езика има безброй синоними, които образуват
богатството и неизчерпаемите възможности да се
представят всички възможни нюанси на мисълта и
чувствата. Синонимното богатство на българския език
е представено в речниците на Μ. Дабева “Речник на
българските синоним^, “Български синонимен речник”
на Л. Нанов и “Синонимен речник на съвременния
български книжовен език” от Μ. Димитрова и А.
Спасова.
СИНОНИМИ (гр. “synönymos” - едноименен) - думи,
които се различават по своя звуков състав, но са близки
или тъждествени по значение. Те изразяват едно и също
понятие или информация, но се различават по стилистическата украса или оттенък в значението си. Напр.:
добър - благ, мек, хрисим, смирен, добродушен,
милостив, състрадателен. Чрез подходящ подбор на
синонимите се постига най-точен езиков израз на
мисълта и богатството на речта.
СИНОНИМИКА - 1. Раздел от лексикологията,
изучаващ синонимите. 2. Съвкупност от синонимите на
даден език. Синонимното богатство на българския език.
СИНОНИМИЧЕН РЕД - лексическо или фразеологическо подреждане на синоними {скръб - печал, тъга,
мъка, меланхолия, безутешност, страдание, горест,
жал, траур).
СИНОНИМИЯ -1. Думи, еднакви по значение при
различен гласеж (различни корени, морфеми). Напр.:
изругая - обругая; шлифоване - шлифовка, забраня забрана. 2. Риторична фигура, при която се употребяват
синоними с общо значение на фразеологичните
единици. Да поговорим - на четири очи, един на един.
Работи - запретнал ръкави (интензивно) с пот на чело
(трудно), не скръствайки ръце (неуморно). Умря:
предаде богу дух, пресели се на оня свят, почива в
мир заспа вечен сън, отиде при прадедите.
СИНТАГМА (гр. “syntagma” - нещо съединено) -1.
Свързване на думи, морфеми, изречения за образуване
на нова дума. 2. Цялостна смислово-интонационна
единица. Напр. водо-лаз, водо-воз, само-лет, върто-

СИНТАКСИС

202

----------------------------------------------------------------------------

лет; върви, без да се оглежда; на фронта всичко е
спокойно, светла вяра; вяра в бъдещето.
СИНТАКСИС (гр. "syntaxis” - съставяне) -1. Раздел
от граматиката, изучаващ строежа на свързаната реч и
включващ в себе си две основни части: а) наука за
строежа на изречението. Синтаксис на словосъчета­
нието. Синтаксис на изречението; б) наука за думи,
части на речта. Синтаксис на глагола.
СИНТАКТИЧЕН ПАРАЛЕЛИЗЪМ - изграждане на
текст с повтаряща се една и съща синтактична конструк­
ция като стилистично средство за постигане на ритъм
и привличане вниманието на слушателя. Синтактичният
паралелизъм се използва често във фолклора, в големи
епически творби (“Илиада”, Омир) в Библията, в
поезията и в ораторската проза (похвалните слова).
Често е в съчетание с анафората (вж. Анафора). Напр.:

Къде си, вярна ти любов народна?
Къде блестиш ти, искра любородна?
(Д. Чинтулов, “Къде си, вярна ти любов народна”)
СИРВЕНТА (прованс. “sirventes” - прислужник) песенен жанр в средновековната лирика на полити­
ческа, дидактична и военна тематика.
СКАЗАНИЕ - възниква като устен фолклорен
разказ, в основата на който лежат реални събития,
разположени в реално пространство. Историческата
основа е “преработена” от творческото въображение
на анонимните разказвачи и се променя с напластя­
ванията на времето, като все повече в него присъстват
фантастичните елементи, преплитат се персонажи и
събития от различни епохи. Терминът сказание обеди­
нява три разновидности: предание (вж.), легенда (вж.)
и сага (вж.). Възникнало в народната поезия, сказанието
прониква и в личното художествено творчество. Напр.:
В старобългарската литература се разпространява през
X - XIII в. - “Сказание за кръстното дърво”, “Сказание
за Йоан Богослов” и др.
СКАЗУЕМНО ОПРЕДЕЛЕНИЕ - част на изречението,
която показва признак на подлога или на допълнението,
съществуващ в момента на говоренето. Напр.: Децата

СЛОВООБРАЗУВАНЕ
------------------------------------- --------------------------------------------------------------

203

посрещнаха дядо Коледа радостни. Убиецът се
нахвърли върху жертвата побеснял.
СКАЗУЕМО - главна част на изречението, грамати­
чески зависима от подлога, означаваща действие или
състояние на предмета, който е изразен с подлога.
Напр.: Детето спи. Птичката пее. Според броя на
сказуемите изреченията биват: прости (едно сказуемо)
и сложни (две и повече сказуеми). Има два вида
сказуеми: прости и сложни съставни (вж.).
СКЕЧ - едноактна семейно-битова комедия с
неочаквана развръзка. Характерни особености:
ограничен брой действащи лица, динамично действие,
неочаквани обрати в сюжета. Скечът е сходен с
водевила и фарса (вж.).
СКОБИ - двоен препинателен знак, който се
поставя: 1. за отделяне на думи, включени в изрече­
нието за допълнително пояснение на мисълта или
допълнителни забележки. Напр.: Цезар (тъйнаричаха
лъва в зоопарка) спеше. 2. за отделяне на думи,
изразяващи отношението на слушателите (Аплоди­
сменти), (Движение и смях в залата). 3. при указание
за източника на цитати. Напр.: “Природата не е храм,
а работилница и човекът в нея е работник” (Тургенев,
“Бащи и деца”). 4. за отделяне на ремарките в драматическите произведения. Напр.: “Аз тръгвам. (Блъсва
се в стола, който пада).
СКОРОПОГОВОРКА - израз с трудно произносими
звукосъчетания, които трябва да се произнесат бързо.
Използват се за развитие техниката на устната реч,
говорния апарат и за развлечение. Напр.:

Петър плет плете
през три пръте преплита.
Преплитай, Петре, плета.

Карл от Клара открадна корала.
СЛОВООБРАЗУВАНЕ - 1. Дял от езикознанието,
който изучава структурата на думите и законите за
тяхното образуване. 2. Образуване на нови думи по

СЛОВОРЕД

определени словообразувателни модели в българския
език: 2.1. Лексико-семантичен - образуване на нови
думи в резултат на придобиване на думата на ново
значение (мир - вселена и мир - свят без война; реакция
- химическо взаимодействие на веществата; отговор
на организма на дразнение и реакция - политика на
спиране обществения прогрес). 2.2. Лексикосинтактичен - образуване на нови думи чрез сливане
на две думи в едно цяло: бързотечаща река (бързо +
тече); гореспоменатия (горе + споменатия); тозчас
(този + час). 2.3. Морфологически - основният модел
за словообразуване в българския език: създаване на
нови думи чрез съчетание на морфемите чрез
окончания, наставки, представки и словообразувателни
частици.
СЛОВОРЕД - подреждане частите на изречението.
Според реда на главните части на изречението словоредът бива: 1. прав - ако в първа позиция е групата на
подлога. Напр.: Гледката беше величествена. 2.
обратен - ако групата на сказуемото е в началото на
изречението: Напр.: Бръмчаха високо в небето
самолети. Удари последният час.
СЛОЖНИ ДУМИ - думи, които имат два или повече
корени, свързани в едно цяло със съединителни гласни
-о или -е (гроздобер, саблезъб, птицечовка, светлокос)
и без съединителна гласна (черно-бял, рекламнотърговски) като думите се отделят с разделителна
черта.
СЛОЖНО ИЗРЕЧЕНИЕ - две и повече изречения,
образуващи синтаксико-стилистическа единица, едно
общо смислово цяло. В сложното изречение има повече
от едно сказуеми, които носят информация за един или
повече подлози. Простите изречения в състава на
сложното са свързани по граматически смисъл и по
интонация. Връзката между тях може да е съюзна
(осъществява се чрез съюзи) и безсъюзна (по интона­
ция, без съюзи). Отношението между простите изрече­
ния в рамките на сложното са както тези между частите
на изречението - да са равностойни по смисъл или да
са подчинени помежду си. Това определя вида на

СЛОЖНО СЪЧИНЕНО
---------------------------------------------------------------------------------------------------

205

сложните изречения: сложно съчинено, сложно
съставно, сложно смесено (вж.).
СЛОЖНО СМЕСЕНО - сложно изречение, в което
между отделните прости изречения има смесени
(съчинителни и подчинителни) връзки. В него трябва
да има най-малко три прости изречения. В сложно
смесените изречения са възможни всякакъв вид
съчинителни и подчинителни връзки. Няма ограничение
за сложността на строежа на изречението. Сложно
смесените изречения се употребяват най-вече в
писмената реч. Напр.: Разхождаха се из гората, която
вече се беше раззеленила и се огласяше от птичи
песни.
СЛОЖНО СЪСТАВНО - простите изречения в
състава на сложното са неравностойни по смисъл и
едното е подчинено, пояснява другото и не може да
бъде самостоятелно. То е част от главното изречение
и се нарича подчинено. Подчинените изречения се
свързват с главното чрез подчинителни съюзи: (вж.
Съюзи) че, да, дали, за да, макар че и др. Напр.: Той
беше достатъчно силен, за да преодолее и това
препятствие. Водната стихия налетя тъй внезапно,
че изненада всички. Подчинените изречения, според
второстепенната роля, която изпълняват биват: опреде­
лителни, допълнителни, обстоятелствени, подложни.
СЛОЖНО СЪЧИНЕНО - изречение, изградено от
равностойни по смисъл и граматически самостойни
прости изречения, свързани помежду си със съчини­
телни съюзи (а, ала, ами, или, и, ни, обаче и др.). 1.
Сложно съчинително съединително изречение. Напр.:
Заваля проливен дъжд и язовирът преля. Изреченията
са равноправни и могат да се употребяват
самостоятелно. Простите изречения се свързват със
съюза у и се наричат съединителни; 2. Сложно
съчинено разделително. Простите изречения изразяват
действия, които взаимно се изключват. Най-често се
свързват със съюза или. Напр.: Или е болен, или е
заминал на екскурзия. Или си гений, или си луд; 3.
Сложно съчинено противоположно - противопоставяне
на смисъл между двете прости изречения. Напр.:

СЛУЖЕБНИ ТЕКСТОВЕ

206

----------------------------------------------------------------------------

Вятърът не отслабна, а се усили. Или ще играя, или
ще спя.
СЛУЖЕБНИ ТЕКСТОВЕ - тези, които имат строго
установен, стандартен вид, форма, съдържание и
задачата да информират за някакво събитие. Съобще­
нието, обявата и поканата са служебни текстове.
Практическото им значение е да осъществяват деловото
общуване между хората. Съставянето им е съобразено
със строго определени образци и изисквания: съоб­
щават се само факти без емоционално лично отношение;
последователно, точно и ясно се съобщава адресантът,
авторът на текста, къде и кога ще се проведе събитието
и кой го урежда.
СОНЕТ (от итал. “sonetto” от праванс. “sonef песничка) - стихотворения от 14 стиха, образуващи 2
катрена (вж.) и 2 терцена (вж.), римувани по определен
начин. Схемата на класическия, “каноническия” сонет
е: абба, абба, ввг, дгд. Изисква се и последователност
в разкриване на поетичното съдържание в съответствие
със строфичната организация: 1. I катрен - представя
се темата; 2. II катрен - темата се развива; 3.1 терцен рисува се контрастен образ; 4. II терцен - ключов, израз
на поетичната идея. Сонетът възниква в Италия в
началото на XIII в. (Данте, Петрарка). Утвърждава се в
творчеството на Шекспир, Ронсар, Гьоте, Державин,
Пушкин, Хайне, Рилке, Мицкевич и др. Сонети са
писали: Ив. Вазов, К. Величков, К. Христов, Н. Лилиев,
Ел. Багряна, Д. Дебелянов и др.
СОНОРНИ СЪГЛАСНИ - сонорните съгласни се
доближават до гласните с това, че тонът преобладава
над шума (р, л, м, н). Съгласните звукове пред
сонорните не променят звучността си.
СПОМАГАТЕЛЕН ГЛАГОЛ - този, който служи за
образуване на сложни глаголни форми (съм, ща, бъда)
(вж. Глаголни времена).
СПРЕЖЕНИЕ НА ГЛАГОЛА - съвкупност от глаголи,
чиято основа завършва на една и съща съгласна
(открива се в 3 л. ед. ч. сег. време на глагола) плета плет-е; свиря - свир-и; падам - пад-а. Глаголите се
делят на 3 спрежения: 1. когато основата завършва на
-е I спрежение; 2. -и II спрежение; 3. -а/я III спрежение.

СРИЧКА

------------------------------------------------------------------ 207
Спрежението на глагола определя различните
формообразуващи морфеми за лице, число и време.
СРАВНЕНИЕ - 1. Понятие, което представя поголяма или по-малка степен на качество за даден
предмет, изразено в граматическата категория степен
на сравнение на прилагателни имена и парения (вж.
Степен на сравнение). 2. Троп, при който се съпоставя
един предмет на друг въз основа на общ признак между
тях. Сравнението се изгражда от 2 части: първата
представя това, което ще се онагледи (снежинките) и
втората - това, което ще се сравни, онагледи (балерини).
Снежинките се носеха из въздуха като балерини в
чуден танц. Така общият признак засилва художестве­
ната изразителност, емоционалност и смисъл на
първата част. Сравненията биват: а) прости - очи като
череши, снага като топола. Сравнение на 2 предмета,
явления по общ признак между тях; б) разгърнати
(разширени) сравнения - сравнението е построено върху
съпоставката на няколко сходни качества.
Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна като теменужен остров в лунносребърни води.
(Хр. Смирненски, “Цветарка”)

в) отрицателни сравнения - тук сравнението е изградено
не върху съпоставка, а върху противопоставянето
между 2 предмета.
То не било ясно слънце,
най-ми било сама Неда...
(“У Недини слънце грее”, Нар. песен)
Сравнението е в основата на почти всички поетични
тропи (вж. Тропи). Употребява се във фолклора и в
художествената литература.
СРИЧКА - 1. Основна градивна част на думата,
състояща се от гласен звук и свързаните с него
съгласни. Напр.: по-ло-же-ние (положение). Сричката
не е езиков знак, не е носител на значение. Между
сричка и морфема няма съответствие. 2. В стихосло-

СРОДНИ ДУМИ

208

----------------------------------------------------------------------------

жението - основен компонент на метричната единица
(вж. Стъпка).
СРОДНИ ДУМИ - думи, които имат общ корен. Те
са образувани като към общия корен са прибавени
различни наставки и представки. Сродни думи могат
да бъдат различни прилагателни, съществителни имена
и глаголи щом имат общ корен. Напр.: прося - просяк просекиня - изпрося; поглед - гледам - изглед - гледка.
СТАЗИМ (гр. “stasis” - стоене) - структурен компо­
нент на старогръцката драма. Партия на хора между 2
епизодия, изпълнявана обикновено след излизане на
актьорите, без хорът да се движи.
СТАНСИ (фр. “stanse” от итал. “stanza” - спирка,
жилище) - елегично стихотворение в поезията на XVIII XIX в., съставено от четиристишни или осемстишни
строфи, най-често със схема на римуване абаб, абвв,
като всяка строфа е обособена със своя завършена
мисъл. Напр.:

Не зная: истина, заблуда ли бе то останах аз верен на призвание свето!
За всяка мъдра реч аз бях замерен с хули
от тез, що нищо са не видели, ни чули.
И зная аз, че след като съм всичко дал,
в последния си час горчиво бих ридал:
“На поругание са моите завети!
О, струни скъсани! О, песни недопети!”
(К. Христов, “Станси”)
СТАРОБЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА - начален етап
от развитието на българската литература, обхващащ
всички книжовни паметници, създадени от IX до XVIII век
и представящи началният етап в нейното развитие.
Старобългарската литература поставя основите на
книжовните традиции в България както чрез изграж­
дането на литературния език, така и чрез оформянето
на определени смислови ядра и художествени образци.
Появата й е в пряка зависимост от приемането и
утвърждаването на християнството и развитие на
богослужението. Развива се в продължение на девет

СРИЧКА
----------------------------------------------------------------------------------------------------

209

века и преминава през 4 периода на своето развитие.
I период. Литература на Първата българска държава
(886 - 1018 г.) 1. I подпериод (886 - 92 7 г.) умира цар
Симеон. Период на културно строителство при цар
Борис-Михаил и Симеоновия златен век. Създава се
книжовност на славянски език (старобългарски); нови
преводи на библейски текстове. Оформя се и попълва
с оригинални произведения жанровата система на
старобългарската литература. Представители: Кл.
Охридски, Ч. Храбър, К. Преславски, Наум Охридски,
Й. Екзарх; 2. II подпериод (927 - 1018 г.) от времето на
цар Петър до окончателното падане под турска власт,
поява на отшелничеството и богомолската ерес.
Засилват се аскетичните тенденции, появяват се
дуалистични идеи - вяра в две начала - добро и зло са
в основата на света и съществуват във вечно
противоборство. Представители: Поп Йеремия,
Презвитер Козма, Черноризец Петър. II период.
Литература от епохата на Византийското владичество
(1018-1181 г.) време когато не съществува българска
държавност; липсва официална литература, разцвет на
апокрифното творчество. Ill период. Литература на
Второто българско царство и първите две десетилетия
на турското владичество (XIII в. - втората четвърт на
XV в.) - въстанието на Асен и Петър (1187 г.). 1. 1
подпериод (от началото на XIII в. до управлението на
цар Иван Александър (1331 - 1337 г.). Продължава
създаването на апокрифи, кратки жития на български
светци - анонимни произведения. Оформя се жанра
“летописен разказ”; 2. II подпериод (от 1331 г. до I
десетилетие на XV в.) царуването на Иван Александър
и Иван Шишман, Ι-το десетилетие на турското робство.
Нов разцвет на литературата, силно присъствие на
исихазма (вж.), провежда се книжовна реформа в
Търновската книжовна школа на Патриарх Евтимий.
Представители: Патриарх Евтимий Търновски, Гр.
Цамблак, Константин Костенечки и др. IV период.
Литература от епохата на турското владичество (от
втората четвърт на XV в. до средата на XVIII в.) 1. 1
подпериод - след разрушаване на Търново и Видин
14.

СТАТИЯ

210

----------------------------------------------------------------------------

литературният живот се пренася в западна България с
книжовни центрове София и Рилски манастир.
Разработват се теми, свързани със запазване на
християнската вяра и се появяват текстове за новите
християнски мъченици. Представители Поп Пейо,
Матей Граматик, Димитър Кантакузин, Вл. Граматик; 2.
II подпериод - време на преход от средновековието към
Възраждането. Липсват оригинални творби, появяват
се дамаскините (вж.), написани на новобългарски език.
СТАТИЯ - неголямо по обем съчинение на научнопублицистичния жанр, в което се разглежда проблем
от обществено-политическия живот или от научната,
литературната, културната сфера, без да се достига до
пълно, изчерпателно изследване. Предназначено е за
публикуване в печата.
СТЕПЕНИ НАСРАВНЕНИЕ- граматическа категория
на качествените прилагателни и наречията, изразяваща
относителна разлика или превъзходство в качествата
на предмети, явления или действия. 1. положителна
степен - форма на сравнителна степен, представяща
качество на предмета, без да го съотнася с други
качества на друг предмет (красива девойка, добър
отговор, висок скок)·, 2. сравнителна степен - форма
на сравнителна степен, която представя качество на
предмета, проявено в него в по-голяма степен,
отколкото в друг предмет (по-красива девойка, по-добър
отговор, по-висок скок)·, 3. превъзходна степен - форма
на сравнителна степен, при която качеството е
представено в най-пълна, в най-висша степен в даден
предмет всред останалите еднородни предмети (найкрасива девойка, най-добър отговор, най-висок скок).
СТИЛ (гр. “stylos” - пръчица за писане върху восъчна
дъсчица) -1. Разновидност на езика, характеризираща
се с особености в подбора, съчетанието и организа­
цията на езиковите средства във връзка със задачите
на общуване. Стил на езика. Функционален стил. 2.
Съвкупност от характерен начин на използване
езиковите средства, които изразяват специфичната
същност в художественото творчество на писателя.
Стилът на Толстой. Стилът на “Война и мир”. 3. Под-

стих
----------------------------------------------------------------------------------------------------

211

бор на езиковите средства по принципа на експресивностилистическата им окраска. Книжовен стил. Официа­
лен стил. Сатиричен стил.
СТИЛ НА РЕЧТА - приложението на езиковия стил
в дадена сфера; 1. Стил на устната реч: а) разговорен
стил, характерен с преобладаване на битовата лексика
и значителна свобода в построяване на синтаксическите
конструкции; б) ораторски стил - по подбор и
нормативност на синтаксиса се доближава до стила на
писмената реч, но е предназначен за устна реч. 2. Стил
на писмената реч: а) художествено-белетристичен езикът на художествената литература; б) делови стил административен, канцеларски, официално-докумен­
тален; в) епистоларен - стил на писма, послания, на
епистоларната литература (вж. Епистоларна литера­
тура). Стиловете се изграждат в основата си от един и
същ езиков материал (граматичен, лексикален, звуков).
Те не са затворени системи и помежду им има взаимо­
действие. Разликите между стиловете са предимно
количествени, изразени с честотата на употреба на
езиковите средства в тях.
СТИЛИСТИКА -1. Дял от езикознанието, изучаващ
различните видове стилове. 2. Съвкупност от художе­
ствени средства, използвани в дадено произведение,
епоха, писател, школа. 3. Наука за стилове (стилистика
на езика, стилистика на речта).
СТИЛИСТИЧЕН АНАЛИЗ - изучаване стиловите
особености на даден текст с цел да се изясни стили­
стичното значение на изразите в него, уместността на
подбраните от автора стилистични езикови средства
във връзка с целите и условията на общуване. Устано­
вява се дали употребата на езиковите средства е
съобразена с изискванията на стиловата норма.
СТИЛИСТИЧНИ ФИГУРИ (вж. Фигури).
СТИЛОВА НОРМА - различните начини на органи­
зация на езиковите средства в определен стил характе­
ризират неговата стилова норма. Отклоненията от нея
представляват стилно-езикови грешки.
СТИХ (гр. “stichos”- ред, стих) - отрязък от мерена
реч, записан обикновено на един ред, който е основен

СТИХОСЛОЖЕНИЕ

212

----------------------------------------------------------------------------

компонент на строфата. Характерна особеност на стиха
е ритъмът, който се изгражда от ударени и неударени
срички (вж. Ритъм) или от определен брой стъпки (вж.).
Всеки стих представлява относително завършена
синтактична цялост и се пише на отделен ред, но може
и да бъде разнесен в 2 - 3 реда при т. нар. “начупен стих”
(вж.). Група от няколко стиха образуват строфа (вж.).
СТИХОСЛОЖЕНИЕ (гр. “stichos”) - стихотворна
организация на стиха, изградена на основата на нейната
ритмическа, звукова и строфична структура в зависи­
мост от особеностите на даден език. Съществуват
няколко вида стихосложения според използвания
ритмообразуващ момент: 1. метрическо - музикално
(вж.) - основава се на редуване на дълги и кратки гласни
и създава особен вид мелодичност на речта; 2. силабическо (вж.); 3. силаботоническо (вж.); 4. тоническо (вж.).
Теорията на стихосложението обхваща и съчетаването
на стиховете в строфи (вж.), особеностите на поети­
ческия синтаксис (вж.), звуковия състав на стиха (вж.
Рима, Звукопис, Благозвучие, Асонанс, Алитерация,
Звукоподражание).
СТИХОТВОРЕНИЕ - лирическа или лиро-епическа
творба, организирана по законите на стихотворната реч
на литературата от даден исторически период. В
зависимост от съдържанието си стихотворението може
да бъде различно по жанр (вж.): ода, елегия, песен,
химн, реквием, балада и др. В зависимост от размера
и наличието на сюжетни моменти може да бъде: поема,
епопея (вж.). Съществуват още и стихотворни жанрове
на романа и драмата, а също и стихотворение в проза
(вж.).
СТИХОТВОРЕНИЕ В ПРОЗА - малко лирично про­
изведение, написано в немерена реч. По емоционалност, образност и особен ритъм се доближава до
лирическа творба в стихове. Напр.: “Цветя на злото” от
Бодлер, “Стихотворения в проза” от Тургенев, “Черни
рози” от Ел. Пелин и др. Напр.:

В самотна земя, в самотна гора, на самотно
дърво, в самотни клони, самотна птица, самотно
мълчи...

СТРУКТУРАЛИЗЪМ
---------------------------------------------------------------------------------------------------

213

... Коя е тази, каква е тази, отде е тази тъжовна
птица с черни крила и черни очи?
Таз черна птица била е бяла и е живяла на волна
воля в щастлива земя, в щастлива гора.
Любовна радост - тя се зовяла
Любовна тъга - сега е тя.
(Ел. Пелин, “Приказка”)
СТРАДАТЕЛЕН ЗАЛОГ (вж. Залог).
СТРАДАТЕЛНО ПРИЧАСТИЕ (вж. Причастие).
СТРАНИЧЕН (ЛАТЕРАЛЕН) СЪГЛАСЕН - звук, при
учленяването на който проходът на издишваната струя
преминава встрани от езика (л. л').
СТРОФА (гр. “strophe” - обръщане) - повтаряща се
група от определен брой стихове, свързани чрез рима,
ритъм и интонация, обединени смислово. Строежът на
строфата се определя от броя на стиховете в нея, от
тяхната дължина, редуване и система на римуване.
Строфата може да съдържа от 2 до 14 стиха, а според
системата на римуване може да бъде “строга” и
“свободна”. Тя придава на стихотворната творба компо­
зиционна цялост и вътрешнотематична завършеност.
СТРУКТУРАЛИЗЪМ (гр. “struktura” - строеж, построя­
ване) - метод на научно изследване, появил се в
периода от 20-те до 40-те г. на XX в., в чието формиране
участва Женевската школа по лингвистика (Парижкият
лингвистичен кръжок, руският формализъм, американ­
ската школа по семиотика и др.) Характерно за
структурализма е изучаването на обектите и явленията
като структури, т. е. като съставени от отделни елементи,
организирани и взаимодействащи помежду си, образу­
ващи цялостно единство (структура). Основоположник
на структурализма в езикознанието е Фердинанд дьо
Сосюр, който пръв изследва езика като знакова
система. В литературознанието се формира в поетиката
на руските формалисти (Медведев, Жирмундски и
Шкловски). Структурализмъттърси универсални закони
и принципи, по които се създава всяко художествено
произведение (“обща граматика” и общо свойство
“литературност”) т. е. един общ модел. Оттук и

СТЪПКА

214 ---------------------------------------------------------------------------твърдението: “тайната” на художествената творба не е
в специфичното й съдържание, а в нейната форма знакова структура, която поражда нейните значения.
СТЪПКА - основен компонент в мерената реч,
състоящ се от две или три срички. В античното стихо­
сложение правилно се редуват дълги и кратки срички.
В съвременното силабическо стихосложение (вж.) се
редуват ударени и неударени срички. От комбинация
на сричките се създават различните стъпки, като найупотребяваните са: двустрични - ямб, хорей; трисрични дактил, анапест и амфибрахий.
СЦЕНА (лат. “scaena”, гр. “skene”) - 1. Място
(площад, подиум), където актьорите изпълняват ролите
си в дадена пиеса. Сцената е оборудвана с декори,
осветление и други техники. 2. Сюжетно обособена част
от драматическото действие на драматичния или друг
вид сценична творба. Драмата се структурира в
действие, като всяко действие се състои от сцени. Напр.
драмата “Хамлет” от Шекспир има 5 действия, а всяко
действие от 2 до 7 сцени. 3. Епизод в епическо или
лиро-епическо произведение, драматичен момент в
сюжетното развитие. Напр.: срещата на Гергана с
везира при извора (“Изворът на Белоногата” от П. Р.
Славейков); срещата на отец Йеротой и дякон Викентий
в момента на кражбата на зелената кесия (“Под игото”
от Ив. Вазов).
СЦЕНАРИЙ (итл. “scenario” от лат. ’’scena” - сцена) художествено литературно произведение, което служи
като основа и сюжет за създаване на филм или
поставяне на опера, балет и др. Разработва основните
и най-съществени моменти от сюжетното развитие и
ситуации за разкриване на героите, като дава
възможност за режисьорски интерпретации.
СЪГЛАСНИ ЗВУКОВЕ - тези, при чието образуване
въздушната струя среща преграда при преминаване
през устната или носна кухина и се получава шум. В
българския език съгласните звукове са 30, отбелязвани
с 21 букви. Съгласните се делят на: 1. звучни - беззвучни
(вж.); 2. шумови - сонорни (вж.); 3. меки - твърди; 4.
преградни, проходни, преградно-проходни.

СЪЩЕСТВИТЕЛНО ИМЕ

------------------------------------------------------------------ 215
СЪДЪРЖАНИЕ И ФОРМА НА ЛИТЕРАТУРНОТО
ПРОИЗВЕДЕНИЕ - това са най-важните компоненти на
художественото произведение, които са свързани в
единство. Според Хегел формата е съдържателна, а
съдържанието е оформено. Затова са неразчленими.
Съдържанието е всъщност вътрешният смисъл на
дадената форма. А формата е съдържанието в неговото
непосредствено възприемане на живота. Отделни
страни и елементи на литературното произведение,
имащи формален характер (стил, жанр, композиция,
ритъм, художествена реч), съдържателните (тема,
фабула, конфликт, характери и обстоятелства,
художествена идея, проблематика) или съдържателноформалните (сюжет) се представят и като единна,
цялостна реалност на съдържанието и формата. При
анализа на художественото произведение логично е то
да се разглежда като многопластова организация на
преминаване на съдържанието във форма и обратно.
СЪСТАВНО СКАЗУЕМО - сказуемо, което е изразе­
но със съществително или прилагателно име, свързано
с подлога със спомагателния глагол съм. Глаголът съм
се изменя по време и така съставното сказуемо показва
признака на подлога в определено време. Напр.:
Времето е горещо, беще горещо, ще бъде горещо.
СЪЧИНЕНИЕ - словесен текст, който представлява
едно завършено смислово цяло. По съдържание може
да бъде: разсъждение, впечатление, преживяване,
анализ на произведение от различни жанрове. Състои
се от 3 основни компонента: увод - въведение към
темата; изложение (обосновка и доказателства) и
заключение (обобщаващи темата съждения и изводи).
Формата на съчинението трябва да отговаря на
неговата цел и съдържание.
СЪЩЕСТВИТЕЛНО ИМЕ - изменяема част на
речта, която има постоянен род, мени се по число и
може да се членува. Съществителните имена биват: 1.
нарицателни (название на предмети) и собствени (лица
и индивидуално название на обект); 2. одушевени неодушевени; 3. събирателни съществителни имена
(младеж, студентство, звяр)·, 4. абстрактни - любов,
оправдание, изучаване.

216

съюз
----------------------------------------------------------------------------

СЪЮЗ - служебни думи, използвани за връзка на
думите в съчетания и на простите изречения в сложни.
Те са неизменяеми части на речта и по своя състав са:
1. прости (едносрични и двусрични думи): и, да, ако,
но, или; 2. сложни (свързване на два прости съюза):
ако и да, макар че; на предлог и съюз: за да, въпреки
че, без да; наречие и съюз: само че, така че. Според
своето значение и служба в изречението съюзите са:
1. съчинителни - тези, които свързват думи с еднаква
служба в изречението или 2 прости самостойни изрече­
ния в сложно: а, ала, и, или, ни, обаче, пък и др.; 2.
подчинителни - тези, които свързват 2 изречения, от
които едното е подчинено на другото и пояснява
неговата част: че, да, само че, за да, макар че, преди
да и др.
СЮЖЕТ (фр. “sujet” - предмет на изображение) структурната основа на повествование; изображение
на система от събития и начините на тяхното съобще­
ние в епически, драматически и лиро-епически
произведения; историята на изобразените характери в
конкретни ситуации и събития. Основни компоненти на
сюжета са: (вж.) завръзка, развитие на действието,
кулминация и развръзка. Според темата и жанра на
произведението сюжетът може да бъде битов, истори­
чески, фантастичен и т. н. Сюжетът е тясно свързан с
композицията (вж.), с вида и жанра на художественото
произведение. В разказа той е сбит, еднопланов, а в
романа се открояват няколко сюжетни линии, когато се
преплитат в едно общо многопланово развитие на
действието. Напр.: В романа “Под игото” на Ив. Вазов
се преплитат 3 сюжетни линии: лична, битова и
обществено-историческа, обединени от единството на
действието. В лирическите творби може да има само
отделни сюжетни елементи. Напр.: В баладата “Хаджи
Димитър” от Хр. Ботев - картината на баладичната нощ
и срещата със самодивите. В сюжета не се включват
авторските разсъждения, описание на картини от бита
и природата, лирически отстъпления.
СЮРРЕАЛИЗЪМ (фр.”8иггеаНзте” - свръхреализъм) - литературно направление от средата на 20-те

ТАВТОГРАМА

---------------------------------------------------------------------------- 217
години на XX в., възникнало във Франция и
разространено в другите западноевропейски страни. В
Париж е издаден “Манифест на сюрреализма” (1924 г.),
в който се провъзгласява основната цел на
сюрреализма, повлиян от психоаналитичната теория на
д-р Зигмунд Фройд - да подмени реалността с нова
свръхреалност на интуицията, подсъзнанието,
сънищата, скритите тайни на човешката душевност.
Автор на този и още 2 манифеста е Андре Бретон, но
движението добива особена значимост благодарение
на Пол Елюар (в литературата), Жан Касто (в киното) и
Салвадор Дали, Хуан Миро (в изкуството). Цялата
образна система на сюрреалистите се основава върху
пълната свобода на асоциациите и моделирането на
света в разрез с всякакви природни закони. Те гърбят
парадоксални образи, загадъчни символи, несвързани
асоциации и чувства, болезнени халюцинации,
паталогични състояния. Представители: А. Бретон, Т.
Цара, П. Елюар, Б. Пере, Л. Арагон и др.

Т
ТАБУ СЛОВЕСНО (от полинезийска дума) - дума,
чиято употреба е забранена или ограничена (от
суеверия, предразсъдъци или за избягване на груби,
вулгарни изрази).
ТАВТОГРАМА (гр. “to auto” - същото + “grämma” буква) - стихотворение, в което всички стихове започват
с една и съща буква. Тавтограмата е разовидност на
алитерацията (вж.) Напр.:

...сейте, пролет дори грей семето на право слово
с време да класи и зрей.
(П. Р. Славейков, “Мудно ходи нашто време”)

.. .при нямане сръки по-тежка неволя,
пр-големи мъки...
(П. Р. Славейков, “Към сиромасите братя”)

ТАВТОЛОГИЧНА РИМА

218

----------------------------------------------------------------------------

ТАВТОЛОГИЧНА РИМА - повторение в края на
стихотворението надума, няколко еднакви думи, изрази
в определен ред, които заместват римата. Среща се в
испанската поезия (XVI в.) и в руската поезия, в българ­
ската поезия - рядко. Напр.:

Кажи ми, дъжд,
среднощен дъжд,
защо ме будиш?
(Л. Левчев, “Октомврийски стихове”)

ТАВТОЛОГИЯ (гр. “to auto” - същото + “logos” дума) - повторение на една мисъл или понятие с други
думи, което води до претрупване на израза. Напр.:
Певицата, която пее, слезе от сцената. Ученикът
учи в училище. Повторението на еднокоренни думи не
обогатява мисълта, а е признак на бедна езикова
култура. Напр.: Следва да отбележим следващите
случаи.
ТАЛАНТ (гр. “tälanton”) - вродени способности,
предразположения, дарования на личността, която при
благоприятни условия проявява оригиналност и
творчество при изпълнението и усвояването на дадена
дейност. Отличителни черти на литературния талант
са: наблюдателност, творческо въображение и образно
мислене, богата емоционалност, добро владеене на
езика и способност за образно изразяване, усет за
музикална реч и ритмика, дълбоко познаване на
човешката душевност и психика и др.
ТВОРЧЕСКА ИСТОРИЯ - процес на създаване на
литературното произведение от замисъл до изпълне­
ние, до окончателния текст; условия и време на
създаване, влияние на определени културни и
естетически възгледи, творческия период в развитието
на твореца, както и конкретните мотиви за създаване
на творбата. Материали за изучаване творческата
история на произведението са: ръкописите на писателя,
анкети, изказвания, писма, бележки, спомени на негови
съвременници и др. Въз основа на конкретен литерату­
рен и исторически материал се изяснява кога възниква

ТВОРЧЕСКИ ПРОЦЕС
------------------------------------------------------------------------------ - -------------------

219

творческият замисъл, кои са прототиповете (вж.) на
героите, какви и колко редакции и варианти има, как се
посреща произведението от съвременниците и т. н.
Изучаването на творческата история на художествената
творба допринася за по-задълбоченото й възприемане
и оценяване на художествените й достойнства и
значение.
ТВОРЧЕСКИ ЗАМИСЪЛ - творческата задача, цел,
намерение, което авторът ще осъществява чрез
очерталото се в съзнанието му съдържание и форма
на бъдещото произведение. Творческият идейнохудожествен замисъл е ядрото, от което ще се развие
художественото прозведение. В някои случаи при
големите писатели прозведението им надраства
творческия замисъл. Напр.: Романът на Сервантес "Дон
Кихот” - замислен като пародия на рицарски роман, се
превръща в роман на Новото време.
ТВОРЧЕСКИ МЕТОД (вж. Метод).
ТВОРЧЕСКИ ПРОЦЕС - съвкупност от дейности на
твореца при създаване на неговото произведение (от
художествения замисъл, работата по осъществяването
му до окончателното му завършване). Творческият
процес е плод на обективната действителност и
личността на писателя - може да възникне спонтанно,
като творчески импулс, а може дълго да продължи.
Напр. Гьоте пише “Фауст” почти през целия си живот.
Творческият процес при всеки писател протича
специфично в зависимост от неговата идивидуалност,
талант, вдъхновение, наблюдение, интуиция, социална
среда. Но най-общо той преминава през следните
основни моменти: 1. възникване на творческия замисъл,
зараждане, обмисляне и определяне цялостната
концепция на творбата; изясняване на художествената
идея, конкретизиране на действителността, издирване
на нови материали, определяне на сюжетната структура
и жанр на произведението, откриване на оригинални
прототипове за изграждане на художествени образи с
ярки характери и т. н.; 2. изпълнение на художествения
замисъл - работа на ума, вдъхновението и таланта; 3.
редактиране (вж.), преработка.

ТВОРЧЕСКО ВЪОБРАЖЕНИЕ

220

- --------------------------------------------------------------------------- -

ТВОРЧЕСКО ВЪОБРАЖЕНИЕ - способност за
създаване на образи на несъществуващи, типизирано
обобщени човешки характери с техните действия и
постъпки, взаимоотношения в различни житейски
ситуации. Създава се един въображаем свят (от
картини, образи, ситуации, бит, пейзаж, социална среда)
чрез сюжета, фабулата и техните компоненти. И този
художествен свят носи отпечатъка на авторовата
индивидуалност.
ТВЪРДИ СЪГЛАСНИ - при образуването им езикът
не се повдига към небцето. В българския език твърдите
съгласни са 21; имат меки съответствия.
ТЕАТЪР (отгр. “theatron” - зрелище) -1. Място, където
се представят пиеси пред публика. Театралната сграда
има специална площадка (сцена), различни специални
съоръжения, необходими за представлението (декори,
осветление, бутафория и др.). Място за актьорите сцена и специално място за публиката. В древността
театърът е бил под открито небе (амфитеатър), по-късно
през XVI в. започва строежът на специални театрални
сгради. 2. Изкуството да се поставят драматични
произведения на сцена от актьори, които представят
съдържанието им като действие, развиващо се
непосредствено във времето и пространството.
Актьорите пресъздават на сцената театрални образи
чрез речта, движението, облеклото, грима, мимиката и
с всичките ефекти на сценичната обстановка. Успехът
на театралния спектакъл зависи както от ръководството
на режисьора, така и от таланта на актьорския състав.
Първото театрално представление у нас е през 1856 г.,
когато в гр. Шумен е играна на сцена пиесата на Сава
Доброплодни “Михал Мишкоедов”.
ТЕАТЪР НА АБСУРДА (лат. “absurdus” - нераз­
бран) - от началото на 50-те години на XX в. възниква
направление в театъра като продължение на модерното
изкуство (вж. Сюрреализъм, Футуризъм). За манифести
се приемат пиесите “Плешивата певица” от Й. Йонеско
(1950 г.) и “В очакване на Годо” (1953 г.) от С. Бекет, в
които са осъществени новите идейно-художествени
принципи на новата школа. Основополагащата за това

ТЕЛЕСТИХ

----------------------------------------------------------------------------

221

направление концепция на абсурда е израз на
схващането за човека и битието като неразбираеми,
абсурдни, безсмислени. Сюжетът на пиесите представя
нереалността, абстрактен и нелогичен е характерът на
действието с парадоксални, алогични обрати. Понякога
дори липсва действие или се представя като застинало
присъствие във времето. Персонажите са представени
без собствени имена, разпокъсано. Театърът на
абсурда е рязко отклонение от драматургичните норми
на епохата, “театър на парадокса”, “антитеатър”, ярко
съчетание на абсурдно съдържание в абсурдна форма.
Представители: И. Ионеско, С. Бекет, А. Адамов и др.
ТЕЗА (от гр. “thesis”) - основна мисъл, истинността
на която трябва да се докаже в процес на разсъждения
в научно съчинение, доклад, изявление и др.
ТЕКСТ (лат. “textum” - връзка, съединение) произведение на речта, възпроизведена в писмен вид
(ръкописен или печатен текст); графически фиксиран
езиков израз, който по съдържание може да е от
различен стил (научен, публицистичен, художествен,
делови и др.).
ТЕКСТОЛОГИЯ (лат. “textus” - свързан + “logos”слово) - отрасъл на филологическата наука, изследваща
точния текст на литературни паметници или истори­
чески документи за научната им публикация.
ТЕКСТУАЛЕН - дословно, буквално възпроизвеждане
на някакъв текст. Напр.: Текстуален преразказ на
съобщение или реч.
ТЕЛЕГРАФЕН СТИЛ - езиков стил, отличаващ се с
пределно кратък начин на изразяване само с найнеобходимите изрази, като в телеграма. В художе­
ствената литература се използва при изображение на
напрегнати психологични преживявания в драматични
ситуации. Напр.: “Под. Гола пръст. Смрад. Дим. Стени
окадени. Тъмничен въздух.” (Ив. Вазов, “Елате ни
вижте!”) Влезе. Огледа се. Нещо шавна. Стреля...
ТЕЛЕСТИХ (гр. “telos” - краен + “stichos” - стих) стихотворение, в което последните букви на всеки стих,
четени отгоре надолу образуват дума, израз, име,
свързани със съдържанието му. Подобен на телестиха
е акростихът (ср.).

ТЕМА

222

----------------------------------------------------------------------------

ТЕМА (гр. “thema”- поставено в основата) - кръг от
жизнени явления, събития, това което писателят
изобразява от определени идейно-естетически позиции,
за да доведе читателя до определена художествена
идея. Темата може да бъде историческа, съвременна,
фантастична, да предизвиква интереса на читателите.
Понякога темата се съдържа в заглавието: “Градушка”
Яворов, “На оня свят” и други разкази на Ел. Пелин,
“Под игото” Ив. Вазов и др.
ТЕМАТИКА - сбор от теми на произведения в
творчеството на даден писател; тема, разработвана от
група автори от едно литературно направление.
Тематиката обединява произведения върху общи
значими проблеми в човешкия живот или типове
характери с общи мисли, преживявания, начин на живот.
Напр.: Образът на хайдутина-бунтовник в поезията на
Ботев и Яворов.
ТЕМБЪР (фр. “timbre”) - качество на звука, зави­
сещо от съотношението между височината и силата на
основния тон с допълнителния. Това е тембър на звука.
А звуковата окраска, характерна за всеки глас (или
инструмент) се нарича тембър на гласа (сопрано,
баритон, бас). Тембър на речта - вж. Интонация.
ТЕНДЕНЦИОЗНОСТ (лат. “tendentia” - насоченост) преднамерен, последователен стремеж да се внушат
на читателя определени идеи, възгледи, чувства и
мисли (социални, философски, нравствени). Тенден­
цията не е тъждествена на художествената идея, а поскоро неин синоним. Т. е. стремеж на автора да насочи
читателя към някаква мисъл и остава “скрита” в
творбата. Ярко изразена, тенденциозността снижава
художествената стойност на творбата, но пък липсата
й ражда безидейността и фалша.
ТЕНЦОНА (фр. “tenson”, прованс. “tenso” - спор,
борба) - жанр на рицарската (провансалска) поезия във
Франция от XI в.; стихотворение-диалог между двама
поети на любовни, философски, религиозни теми. По
форма (реплики с редуващи се строфи) и съдържание
тенцоната е като поетическо състезание между автори,
разменящи си нападки, остроти.

ТЕРЦИНА

---------------------------------------------------------------------------- 223
ТЕОРИЯ НА ЛИТЕРАТУРАТА (вж. Литературо­
знание).
ТЕРМИН (лат. “terminus” - предел, граница) - дума
или словосъчетание, обозначаващи точно някакво
понятие, използвано в науката, техниката, изкуството и
др. За разлика от другите думи, които често имат
многозначна употреба, термините като правило са
еднозначни. Не са емоционално-експресивно обагрени.
Могат да влизат в състава само на една терминология
(Напр.: Научна терминология. Литературна терминология
и др.) Но някои термини могат да бъдат включени и в
други терминологии. Напр.: операция - в медицината,
финансите, военните; асимилация - в лингвистиката,
биологията, етнологията. Някои термини загубват тясно
специалния си характер и се употребяват в различни
стилове на речта. Такива са: изкуство - литературознание:
жанр, портрет, образ, сюжет, пролог и др. Научно и
производствено-технически: акумулатор, амортизация,
рентген, термометър и др.
ТЕРМИНОЛОГИЯ - съвкупност от термините в
дадена област от знания, професия, изкуство. Литера­
турна терминология. Научна терминология. Между­
народна терминология.
ТЕРЦЕТ (лат. “tres” - три) - тристишие, което не се
свързва с рими от следващата строфа. Среща се рядко,
поради неудобството за римуване от нечетния брой
стихове (един стих остава неримуван или всички се
римуват еднакво). Терцетът е съставна част на сонета
(вж.) и терцината (вж.).
ТЕРЦИНА (итл. “terzina” от “terzia rima” - трета
рима) - вид строфа, съставена от 3 стиха, изградени
върху тройна кръстосана верижна рима (аба, бвб, вгв
и т. н.). Стихотворна творба, написана в терцини
завършва с отделен заключителен стих, който се римува
със средния стих на последното тристишие.
Обикновено терцината е в петостъпен ямб. В терцини
е написана поемата на Д. Алигиери “Божествена
комедия”. В българската поезия в терцини пишат: П. К.
Яворов, Н. Лилиев, Д. Дебелянов, Ел. Багряна. Напр.:

ТЕСНИ ГЛАСНИ

224
Сънувах те и тая нощ, о мила,
а
сънувах те - бленуваща до мен,
б
глава на рамото ми прислонила.
а
Тъмите бяха ярко озарени:
б
очите ти - през погледа ми замъглен - е
горяха в бъдещето устремени...
б
(П. К. Яворов, “Сън”)
ТЕСНИ ГЛАСНИ - гласни звукове, при изговарянето
на които разстоянието между езика и небцето се
стеснява (у, ъ, и).
ТЕТРАЛОГИЯ (гр. “tettara” - четири и “logos” - слово) цикъл от четири литературни творби от един автор,
обединени от обща сюжетна и идейно-смислова връзка.
Напр.: “Йосиф и неговите братя” от Т. Ман, Д. Талев “Железният светилник”, “Преспанските камбани”,
“Илинден”, “Гласовете ви чувам”.
ТЕТРАМЕТЪР (гр. “tetrametron”) - стихотворен
размер на античната метрика, състоящ се от4 дипозии
(вж.) хорически или ямбически.
ТЕЧЕНИЕ (вж. Литературно направление).
ТИЛДА (исп. “tilde” - знак над буквата) - печатарски
и правописен знак във вид на кратка вълнообразна
чертичка (~), използвана за означаване повторението
на дума или част от дума; във фонетичната транскрип­
ция се поставя над гласните, които се произнасят с
носов призвук.
ТИП (гр. “typos” - образец) - литературен образ, в
индивидуалните черти на който са въплътени найхарактерните черти на лица от определена категория.
ТИПИЗАЦИЯ (гр. “typos” - отпечатък, образ) изграждане на характерното, същностното на художе­
ствения образ като форма на познание и обобщение
на действителността в изкуството. Типизацията е
неразделно свързана с индивидуализацията (вж.).
Писателят създава ярко индивидуални характери, като
чрез действията и съдбите на героите разкрива
съществени вътрешни закономерности на живота.
Типизацията се опира върху дълбокото познаване и
разбиране на живота, на човешките характери. Всички

ТОНИЧЕСКО СТИХОСЛОЖЕНИЕ
----------------------------------------------------------------------------------------------------

225

персонажи в художествената литература са типични
като носители на общочовешки и индивидуални черти
и качества на характера. Напр.: образите на Хамлет,
Дон Кихот, Тартюф, Арпагон. Типизацията е средство и
за изразяване на идейно-естетическите позиции на
автора.
ТИПИЧНОТО (от гр. “typos” - отпечатък, образ) същностното, закономерното в действителността, отра­
зено по художествен начин в литературата, постигнато
чрез типизация (вж.) и индивидуализация (вж.). В
художествения образ характерното, типичното се
изразява чрез единичното, конкретното, индивидуал­
ното. В реалистичната литература типичното в живота
се разкрива чрез типичните характери в типични
обстоятелства. Типичното се проявява и в сюжета,
композицията, художествения език на литературното
произведение.
ТИРАДА (фр. “tirade”) - словоизлияние във форма
на монолог или лирическо отстъпление с повишена
емоционалност и висок тон. Тирадата е изпълнена с
ироничен смисъл. Напр.: Героят на Алеко Бай Ганьо
произнася тирада за българския патриотизъм и
героизъм; Речта на г-н Фратьо за свободата в
повестта “Чичовци” на Ив. Вазов.
ТИРЕ (фр. “tiret” - чертичка) - препинателен знак
хоризонтална чертичка, който се поставя в следните
случаи: 1. между подлога и сказуемото при липса на
връзка между тях. Напр.: “...Чичиков - ето стилният
характер на “тъмнто” царство” (Добролюбов); 2. на
мястото на дума, която се подразбира. Напр.:
Честният получава похвала, а безчестният порицание;3. след еднородните части в изречението
пред обобщаващата дума. Напр.: В полето, по пътя,
около реката - навсякъде бе пусто·, 4. за отделяне (от
двете страни) на вметнати изрази с по-сложен състав.
Напр.: В същия миг Василена - тя беше - извика: ах!·, 5.
преди и след пряка реч, когато следват думите на автора.
Напр.: - Още ли мечтаеш за Париж? - попитах аз.
ТОНИЧЕСКО СТИХОСЛОЖЕНИЕ (гр. “tonos” ударение) - стихосложение, при което в стиха има
15.

ТОПОНИМИКА

226 —----- —-------------------------------------еднакъв брой ударени срички, а броят на неударените
е произволен. Тоническото стихосложение преобладава
в песенния и речитативен стих. Разпространено е в
скандинавската, английската и немската народна
поезия. У нас се среща в творчеството на: П. Пенев,
Ел. Багряна, Бл. Димитрова и др.
ТОПОНИМИКА (гр. “topos” - място, местност +
“onyma” - име) -1. Раздел от лексикологията, който изучава
географските наименования. 2. Съвкупност от географски
наименования на дадена територия.
ТОПОНИМИЯ - раздел от лексикологията, който
изучава географските наименования.
ТОЧКА (.) - препинателен знак, който се пише: 1. в
края на всяко повествователно изречение. Напр.:
"Всички бяха весели. Но най-много Странджата.” (]Лв.
Вазов, “Немили-недраги”); 2. в края на заповедноподбудително изречение, произнесено без възкли­
цание. Да отидем днес на кино. 3. като условен
граматичен знак след съкращаване на думите: др. други; напр. - например, ед. ч. - единствено число, мн.
ч. - множествено число и мн. др. - и много други. След
заглавие не се пише точка!
ТОЧКА И ЗАПЕТАЯ (;) - препинателен знак, който
се поставя, за да се отделят по-ясно по-големите
синтактични цялости в изречението, вътре в които вече
е употребена запетая или друг отделителен знак. 1. за
отделяне на по-самостоятелни по смисъл части в
сложното изречение. Напр.: Настане вечер, месец
изгрее, звезди обсипят свода небесен; гора зашуми,
вятър повее - Балканът пее хайдушка песен (Хр.
Ботев) 2. за отделяне на успоредни по строеж и по
смисъл части в сложни изречения. Напр.: Канят ли те
яж; гонят ли те - беж.
ТОЧКА НА ЗРЕНИЕ (вж. Гледна точка).
ТРАВЕСТИЯ (итал. “travestire” - преобличам) -1. Тип
комическа имитация, при която героите се преобличат,
дегизират и така се постига комичен ефект (вж. Буфонада и Бурлеска). 2. Своеобразен жанр на хумористич­
ната поезия, близък до пародията (вж.), при който
сериозното съдържание се предава в шеговита или в

ТРАГИЧЕСКА ИРОНИЯ

----------------------------------------------------------------------------

227

сатирична форма. Представители: Волтер (“Кандид”),
П. Скарон (“Предрешеният Вергилий”). У нас: Д.
Подвързачов, Хр. Смирненски и др.
ТРАГЕДИЯ (гр. “tragodia” от “tragos” - козел + “ode” песен) - драматургично произведение, в което героят
встъпва в непримирима борба с обкръжаващите го
условия и този остър сблъсък на героическата личност
с противостоящите й сили води обикновено до страдания
и гибел. Трагедията възниква в древна Гърция, във
връзка с тържествата в чест на бог Дионис и епическите
песни (вж. Дитирамби), изпълнявани от хористи,
облечени в козлови кожи. Оттук идва и наименованието
“tragodia” - песен на козлите и театралните маски.
Игрите им представяли страданията и гибелта на Бога.
Аристотел в съчинението си “За поетическото изкуство”
дава следното определение: “Трагедията е подража­
ние на действие сериозно и завършено, с определен
обем, с украсена реч, различна в отделните части,
което подражание е действие, а не е разказ, чрез
състрадание и страх извършва очистване от подобни
чувства”. За да постигне трагедията своята цел катарзис на душите, сюжетът й трябва да бъде запле­
тен, включващ перипетии, узнаване и героят да изпадне
в беда, нещастие поради собствена грешка, вина (т.
нар. трагическа вина)(вж.). Представители на античната
трагедия: Софокъл, Есхил, Еврипид. В Европа жанрът
се развива през Възраждането - У. Шекспир, П. Корней,
Ж. Расин, Шилер и др. У нас - В. Друмев, П. К. Яворов,
К. Зидаров и др.
ТРАГИКОМЕДИЯ - жанр на драмата (вж.), който
се характеризира с едновременното трагично и комично
съдържание и настроение. В трагикомедията се постига
изобличителен ефект от контраста между тях, от
взаимното им обезсмисляне. Появява се през антич­
ността (Еврипид, Плавт), а през Ренесанса видни
представители са: У. Шекспир (“Зимна приказка”), Ж.
Б. Молиер (“Тартюф”) и др.
ТРАГИЧЕСКА ИРОНИЯ - момент в развитието на
драматичното действие, свързан с възмездието, което
получава трагическият герой за съзнателно или неосъз-

ТРАГИЧЕСКИ ГЕРОЙ

228

----------------------------------------------------------------------------

нато сторено зло, за вина, тайна, несправедливост и
др., което води до неизбежен трагизъм, катастрофа,
дори гибел. В драмата “Иванко” от В. Друмев убиецът
на цар Асен I става жертва на собствената си измяна трагическа ирония на съдбата.
ТРАГИЧЕСКИ ГЕРОЙ - герой, който води неприми­
рима борба с враждебните сили, разкривайки своите
волеви и морални качества на бореща се личност,
завършваща с гибел в името на висок идеал, (вж. Тра­
гично). Същественото за трагическия характер са
неговата активност, борбеност, съпротива срещу злото,
нравствена победа, дори с цената на себежертвата;
трагизъм и величие на подвига на героя. В античната
трагедия героят е жертва на всесилната съдба, въпреки
че се бори срещу нея (Прометей, Антигона, Хектор).
Ренесансът създава трагичен герой със свободна воля,
за когото борбата със злото е нравствен избор (“Хамлет”,
Шекспир). В епохата на класицизма драмата на героя е
в борбата между човешката страст и дълга към краля
(“Сид”, П. Корней).
ТРАГИЧНО (от гр. “tragodia” - трагедия) - естетиче­
ска категория, чието название е свързно с жанра
трагедия: възниква като израз на неразрешим конфликт,
който носи след себе си гибел или тежки страдания на
достойни личности, заслужаващи дълбоко съчувствие.
Тъй като са естетически, трагичните преживявания на
зрителя (читателя) се разрешават чрез катарзис - (вж.)
душевно пречистване, което по мнението на Аристотел
способства за възпитаване на всички граждански и
човешки чувства. В художествената литература
трагичното намира най-ярък израз в трагедията (вж.).
ТРАДИЦИЯ (лат. “traditio” - предаване, предание) общохуманитарно понятие, характеризиращо културната
памет и приемственост; свързване на историческото
минало със съвремието, предавайки културните дости­
жения от поколение на поколение. Традицията е
духовно-практическият опит, който съставя фонда на
приемствеността, сбор от ценности, интелектуални
придобивки на човечеството, видни паметници на
културата (литература, изкуство, философия и т. н.).
Традицията влияе върху формирането на писателите.

ТРИЛОГИЯ

---------------------------------------------------------------------------- 229
ТРАНСКРИПЦИЯ (лат. “transcriptio” - преписване) 1. Предаване звуковете на чуждата дума (собствени
имена, географски названия, научни термини) с
помощта на българската азбука. Използват се и условни
знаци, за да се придадат всички тънкости на звуковата
система и произношение на езика. Напр.: (англ.
Shakespeare - Шекспир; (нем.) Goethe - Гьоте. 2. Фонетическа транскрипция (вж.).
ТРЕНИ (гр. “trenos - погребална песен) - траурни
песни, изпълнявани на погребение от подготвени за
това лица. В античната гръцка поезия трените са от
най-старите лирически жанрове. В българското народно
творчество такива са т. нар. “тьжачки песни” (вж.).
ТРИБРАХИЙ (гр. “tribrachys” - от 3 кратки) - в
античната метрика - стъпка от 3 кратки срички (о и и).
Употребявала се е като заместник на ямба и хорея.
ТРИЕДИНСТВО - основен композиционен принцип
в античната и класицистичната драма като единство
на време, място и действие. 1. единство на действие да има един централен герой, който да направлява
драматичното действие; 2. единство на място - всички
сцени да представят събития, ситуации, ставащи на
едно място; 3. единство на време - от зараждане на
драматичния конфликт до неговото приключване да
изминат не повече от 24 часа - едно денонощие. Триединството се е спазвало, защото в повечето драми се
разработват митове и легенди, в които съдбата играе
определяща роля. Напр. в трагедията “Едип цар” от
Софокъл действието е обединено около трагическия
герой Едип и се развива в продължение на 24 часа,
като всички сцени представят царския дворец. Триединството днес не се спазва, защото ограничава творче­
ската свобода.
ТРИЛОГИЯ - цикъл от три самостоятелни литера­
турни произведения, обединени от обща художествена
идея и замисъл и от приемственост в сюжета. Напр.:
“Орестия” на Есхил, “Дядо Горио”, “Изгубени илюзии”,
“Блясък и нищета на куртизанките” на Балзак, романът
трилогия “Ходене по мъките“ (“Сестри”, “Осемнайсета
година” и “Навъсено утро”) на Ал. Толстой.

ТРИЛЪР

230

----------------------------------------------------------------------------

ТРИЛЪР (англ. “thrill” - предизвиква трепет,
вълнение) - сензационна, завладяваща творба (роман,
разказ, филм, пиеса) с изкусно организиран сюжет и
стремително, динамично развиващо се действие.
Изобразяват се жестоки престъпления, ужасни сцени,
страх и пренапрежение. Трилърът може да бъде
фантастичен, мистичен, детективски, любовен, но найчесто съчетава в себе си едновременно няколко
разновидности. Представители: Ст. Кинг (“Мъртва зона”,
“То”), Р. Чандлър (“Моливът”, “Големият сън”), Агата
Кристи (“Десет малки негърчета”) и др.
ТРИОЛЕТ (фр. “triolet” - твърда стихотворна форма осмостишие с римуване по схемата: абааабаб; състои
се от две четиристишия, като l-я стих се повтаря в IV-я
и Vll-я, а вторият в Vll-я. Появява се във Франция (XV в.)
и се характеризира с игрово-развлекателно съдържание.
ТРИПТИХ (гр. “triptychos” - троен) -1. Три картини
на живописта, обединени тематично. 2. Литературно
произведение, което се състои от три самостоятелни
творби, обединени от обща художествена идея (малки
разкази, едноактни пиеси, стихотворения). Напр. в
поезията на Ел. Багряна “Юг” (“Амазонка”, “Юг”, “Песен
на предачките").
ТРИСРИЧНИ РАЗМЕРИ - стихотворни размери в
метрическото и силаботоническото стихосложение,
образувани от три срички: дактил (вж.), амфибрахий
(вж.), анапест (вж.).
ТРИСТИШИЕ - строфи от 3 стиха, разнообразно
римувани (ааа; ааб; бвв; аба и др.) Тристишието се
използва по-рядко. Напр.:
О, нощ на поруганите корони,
о, нощ на поруганите скрижали,
самотна, безнадеждна бди над мен!
(Д. Дебелянов, “Нощен час”)

Своеобразни форми на тристишието са терцетът (вж.)
и терцината (вж.).

ТРУВЕР

----------------------------------------------------------------------------

231

ТРОП, А (гр. “tropos” - начин на изразяване) - дума
или словосъчетание, употребени в преносен смисъл за
постигане на художествена изразителност. В основата
на тропата е съпоставянето на две понятия, между които
съществува някаква прилика. Най-разпространени
видове тропи са: алегория, хипербола, метафора,
метонимия, олицетворение, синекдоха, литота,
перифраза, сравнение, епитет (вж. с.).
ТРОПАР (гр. “troparion” от “trepo” - обръщам) религиозни стихове, които се пеят в чест на светец на
някакъв празник. Напр.:
Основа на покаянието, пример на умилението,
образец на утешението и духовното
съвършенство
бе твоят равноангелски живот, Преподобие,
който пребиваваше в молитва, постничество
и сълзи. Прочее, отче Йоане, моли Христа
Бога за нашите души!
Тропар на Преподобни отец наш Йоан,
пустиножител Рилски, Чудотворец
(на 19 октомври)

ТРУБАДУР (фр. “troubadour” от прованс. “trobadur” намирам, изобретявам) - средновековен странстващ
поет от Прованс (Южна Франция, XI - XIII в.), създател
и изпълнител на лирически творби и мелодии. Изпълня­
вали произведенията си сами или в съпровод от музиканти
и жонгльори. Възпявали любовта, създавайки нови
лирически жанрове: (вж.) канцона, пастрола, тренцона,
сирвента, серена, балада и др. Известни са около 500
имена на трубадури (Дж. Рюдел, П. Видал, Бертран дьо
Борн и др.).
ТРУВЕР (фр. “trouver”) - странстващ средновековен
поет от Северна Франция (XI - XIV в.). Труверите, както
и трубадурите, са представители на рицарската
(куртоазната) поезия, създадена във феодалните
замъци и в кралския двор. Първоначално песните на
труверите били по-близо до народната поетическа
традиция, но впоследствие, силно повлияни от

ТРУДОВИ НАРОДНИ ПЕСНИ

232

----------------------------------------------------------------------------

трубадурската лирика, възприемат нейните жанрове и
традиции. Представители: Жан Бодел, Гас Бюле,
Блондел дьо Нел и др.
ТРУДОВИ НАРОДНИ ПЕСНИ - разновидност на
битовите народни песни, възникнали в дълбока древ­
ност във връзка с трудовата дейност на хората за
постигане ритмичност на движенията, задружност и
умение в работата. Те са израз на човешките взаимо­
отношения в трудовия процес (пее се за радост от труда
и реколтата, слави се трудолюбието, изплаква се мъката
и страданията от гурбетчийството, ратайството и др.).
Напр.: “Що ми е мило и драго”, “Жъни, наваляй, невесто”,
“Яна жали девет братя жетвари” и др. В зависимост от
това, с чий труд са свързани, се разграничават: жътварски,
гурбетчийски, занаятчийски и др.
ТУРЦИЗМИ - думи и изрази от турски език, навлезли
в българския език като резултат от съжителството на
двата езика по време на робството. Турцизмите при­
състват в разговорната реч, в книжовния език и в
художествената литература (за речева характеристика
на героите в творчеството на П. Р. Славейков, Ив. Вазов,
Й. Йовков, Н. Хайтов и др.). Турцизми са: ага, аба,
ахмак, боллук, берберин, бостан, гайле, дервиш,
дередже, кадия и др.
ТЪЖАЧКИ (ОПЛАКВАТЕЛНИ) ПЕСНИ - дял от
народните обредни песни, в които се изразяват мисли
и чувства, свързани със старинни погребални обичаи,
в които се преплитат езически и християнски елементи.
Създават се от жени-оплаквачки, най-често импрови­
зирани от близки на покойника (“Майка оплаква сина
си”, “Жена плаче за умрелия си мъж” и др.). Характерно
за тъжачките песни е, че се създават в монологична
форма, с честа употреба на обръщение, епитети и
сравнения; изпълняват се само веднъж за конкретен
покойник.
ТЪЛКОВЕН РЕЧНИК - еднозначни речници, в
които, подредените по азбучен ред на основните си
форми думи, се тълкуват - определя се речниковото
им значение, граматически особености и употребата им
чрез примери в текстове. Тълкуването става по

УДАРЕНИЕ

------------------------------------------------------------------ 233
следните начини: 1. чрез описателна дефиниция, която
разкрива значението на думата; като название на род
и вид предмети, признаци и действия. Напр.: двор,
дворът, двора м. р., мн. ч. дворове, дворища, двори.
Определено място край жилище или обществена
постройка; 2. обяснение чрез думи-синоними блян - сън,
мечта; дувар (тур.) - стена; 3. чрез посочване корена
и основата на словообразуването на думата: летен прилагателно име от лято; височина - отвлечено
съществително име от вие, висок; бързо - наречие за
начин от бърз. През Възраждането е издаден първият
тълковен речник от Н. Геров, Речник на българския език.

У
УВЕЛИЧИТЕЛНИ СЪЩЕСТВИТЕЛНИ ИМЕНА производни съществителни нарицателни имена, обра­
зувани със специални наставки, които представят
предмета в увеличени размери. Изразяват и отношение
на неодобрение. Напр.: мъжище, ръчище, чудовище.
Образуват се с наставките -ище, -овище, -ага.
УВОД - начало, встъпителна част на писмено
съчинение, което насочва вниманието на читателя към
кръга от въпроси или проблем, който ще се разглежда
в изложението.
УДАРЕНИЕ - отделяне на една сричка в състава
на думата или на дума в състава на словосъчетанието
с различни фонетични средства (усилване на гласа,
повишение на тона в съчетание на усилена продължи­
телност, интензивност и сила). Видове ударения: 1.
ударението във фонетичен аспект: а) по силата на
издишване - силово, динамично ударение; б) по
височината на тона - музикално (мелодично, тоническо,
тоново) ударение; в) по продължителност на звука количествено ударение. 2. Ударението в морфологичен
аспект: а) постоянно (устойчиво, фиксирано) - закрепено
е за дадена сричка и не се мести, (напр.: в чешки,
унгарски, френски език и др.); б) свободно ударение мени мястото си (напр. в българския език, руски език);
в) словно ударение - по-силно изговаряне на сричка в

УМАЛИТЕЛНИ ИМЕНА

234 ----------------------------------------------------------------------------

думата; важно е за ритмическата организация на стиха,
за стихосложението; г) фразово ударение (вж. Логи­
ческо ударение) - ударение върху дума в изречението
или фразата.
УМАЛИТЕЛНИ ИМЕНА - съществителни собствени
и нарицателни имена, качествените прилагателни и порядко числителни имена, употребявани като умалителни
за изразяване на допълнително емоционално-експре­
сивно значение: съчувствие, ласкателство, ирония,
пренебрежение, умалителност. Напр.: слънчице,
рекичка, детенце, пиленце, парички, винце, високичък,
раничко, бързичко и др. Тези думи, образувани с
различни окончания от съществителни и прилагателни
имена, запазват граматическия род на думата, от която
са образувани.
УНАНИМИЗЪМ (фр. “unanimisme” - единодушие) литературно направление във Франция, възникнало в
началото на XX в. като реакция срещу символизма,
провъзгласяващо идеята за “единодушие’’ на хората,
на цялото човечество. Това единодушие (унанимизъм),
явяващо се морална основа на обществото, е над
личните и класови интереси. Душата на масата, на
колектива, нейното психическо състояние е истинската
духовна реалност, която трябва да стане предмет на
художественото изображение (душата на площада,
душата на магазина, душата на пътниците в метрото).
Жул Ромен е автор на манифеста на унанимизма
(“Душата на хората” (1904 г.) и “Чувствата на
единодушието” (1905 г.).
УНИВЕРСАЛИЗЪМ В ЛИТЕРАТУРАТА (лат. “univer­
salis” - всеобщ) - резултат от многообразието на гледните
точки, на културните ходове и типове, обединени от
единството на творческата личност. Универсализмът е
плод от способността на писателя да разбира и
прониква в други национални визии за света и
съпоставяйки различните културни модели, да открива
трайното и непреходното в стремежа да постигне
смисъла и широтата на битието.
УПОДОБЯВАМЕ (вж. Асимилация).

УСПОРЕДНА (ПАРАЛЕЛНА) РИМА
----------------------------------------------------------------------------------------------------

235

УСЛОВНО НАКЛОНЕНИЕ - глаголни форми, които
представят действието като възможно и осъществимо
бъдеще при наличието на определено условие.
Формите на условното наклонение са сложни и се
образуват от специалната форма на спомагателния
глагол съм - бих + минало свършено деятелно причастие
на спрегаемия глагол: пея - ед. ч. 1 л. бих пял, 2 п. би
пял, 3 п. би пял; мн. ч. 1 л. бихме пяли, 2 л. бихте
пяли, 3 л. биха пяли. Погрешна е употребата на минало
несвършено деятелно причастие във формите на
условно наклонение. Напр.: би носела, вместо би
носила. Прости форми на условно наклонение са
глаголите от несвършен вид. Напр.: Счупвам ти
главичката, ако те хвана! Простите форми означават
повече готовност и способност на говорещия да
извърши действието.
УСЛОВНОСТ НА ХУДОЖЕСТВЕНАТА ЛИТЕРА­
ТУРА - нетъждественост, нереалност на художествения
образ с обекта на възпроизвеждане. Литературата
създава един недействителен, измислен от твореца
свят, който притежава своята специфична условност художествените образи се изграждат от въображението
на читателя и не могат да бъдат непосредствено реално
възприемани, тъй като “словесната живопис” създава
въображаеми, а не реални хора и обстоятелства;
условно се изобразява и време-пространството: може
да се "сгъстява” или "разтяга”, да бъде върнато назад
(ретроспекция) или да избяга напред (интроспекция)·,
условно се изобразяват героите, техните съдби и
житейски обстоятелства в различните литературни
видове и жанрове. Литературата използва и
разнообразни форми на художествена условност:
символ, алегория, хипербола, гротеска, притча, мит,
приказка, фантастика и др. Елементи на условност има
във всяка литературна творба, във всички литературни
родове и видове, тъй като литературата е образно
словесно обобщение на душевността и бита на човека.
УСПОРЕДНА (ПАРАЛЕЛНА) РИМА - римуване на
стихотворната творба по съседни двойки (аабб, ввгг).
Напр.:

УСТНА ПОЕЗИЯ

236

----------------------------------------------------------------------------

Ах, моя царице,
сладка гълъбице,
сирота, горкана,
ти сама остана.
(П. Р. Славейков, “Песен на паричката ми”)
УСТНА ПОЕЗИЯ (вж. Фолклор).
УСТНО СЛОВЕСНО ТВОРЧЕСТВО - форма на
словотворчество, съществувала в продължение на
хилядолетия и днес при всички народи. Възникнала по
специфичен начин: устно, колективно в непосредствен
контакт между автор (изпълнител) и публика, съчета­
вайки елементи от други несловесни изкуства (музика,
танц, пантомима) в един общ житейски контекст (рели­
гиозен, трудов, битов). То има следните характерни
особености: ритуално изпълнение, ориентирано към
общността, колективно анонимно творчество, участие
и съпреживяване на публиката, различни граници и
вариативност, циклична композиция, повторения,
спояващи отделните части, конкретност и нагледност,
няма строго фиксирана форма.
УСТОЙЧИВИ СЛОВОСЪЧЕТАНИЯ (вж. Фразеологизми).
УТЕЖНЕНА СТЪПКА - ритмическа стъпка в силаботоническото стихосложение, при която ударение полу­
чава и сричка, неподлежаща на ударение според
избраната стъпка. Напр. утежнена ямбична стъпка:
Аз dädox всичко, всичко тебе... ± ± и± | u± | ul | и
(Н. Хрелков, “Гроб”)
УТОПИЯ (гр. “и” - не + “topos” - място, несъществу­
ващо място; др. обяснение “eu” - благо + “topos” благословено място) - литературен жанр, в основата
на който е изобразяване на несъществуващо идеално
общество. Терминът произхожда от названието на
книгата “Утопия” от Томас Ман (1516 г.), но за автор на
първата утопия се приема Платон, който я разработва
в диалозите “Държава”, “Политик”, “Тимей”.
Литературната утопия е жанр, в който е задължително

ФАБУЛА

----------------------------------------------------------------------------

237

присъствието на разказвача (посещаващ утопичното
общество) и на неговия водач. Многовековната история
е прибавила към тази схема само някои детайли,
продиктувани от въображението на художниците. През
епохата на Възраждането утопията се разпространява
и в западноевропейската литература. Известни
утопични творби създават: Т. Кампанела “Градът на
слънцето” (1623), Фр. Бейкън “Новата Атлантида”
(1627), Д. Верас “История на севарамбите” и др. Днес
се създават утопични творби, рисуващи мрачно и
гибелно бъдеще на човечеството (антиутопия). Утопията
в художествената литература дава тласък за развитието
на научно-фантастичната литература (вж.).

ф
ФАБЛИО, ФАБЛЬО (фр. “fabliau", старофр. “fabler приказка, басня) - средновековен стихотворен повествователен жанр, възникнал през XII в. във Франция,
малка комична и по-рядко сатирична повест (разказ),
чийто сюжет е основан върху анекдота (вж.). Появява
се като реакция на рицарската литература и герой на
фабльото е хитрият селянин, лукавият поп, отраканият
жонгльор, но тук липсва изображение на характерите,
психологизъм. Голяма е ролята на острите ситуации,
удивителните съвпадения, недоразумения, пикантни
затруднения и остроумно измъкване от тях; преобла­
дават външните действия. Фаблиото има определено
поучителен, назидателен характер, тъй като поднася
урок, извлечен от всекидневието. Близък е до фарса
(вж.) и е предходник на новелата. Оказва влияние в
творчеството на Дж. Бокачо, Фр. Рабле, Дж. Чосър,
Лафонтен, Молиер, Балзак и др.
ФАБУЛА (лат. “fabula” - разказ, басня, случка) съвкупност от случки и събития, разказани в хроноло­
гична последователност, в тяхното “естествено”,
детайлно протичане. Фабулата се организира от сюжета
(вж.), който е “художествената конструкция” на
фабулния материал с оглед на поетичното изображе­
ние. Сюжетното действие всъщност се конкретизира

ФАКСИМИЛЕ

238

--- -------------- -- ------------------------------------------------------

във фабулата. Чрез фабулата се проявява разказваческото майсторство на писателя. Докато сюжетът
представлява “скелетът”, “канавата” на изобразените
събития, то фабулата е неговата “плът”, “тъкан”,
конкретната верижна последователност на събитието.
Сюжет и фабула са доста сходни и в литературозна­
нието съществуват разногласия, дори се предлага отказ
от понятието фабула.
ФАКСИМИЛЕ - точно възпроизвеждане на писмен
документ чрез препис или снимка. За да се покаже
почерк на писателя, или страница от ръкописния
първообраз се включват факсимилета, направени с
клише. Факсимиле е фототипното издание на “Буквар с
различни поучения” на П. Берон (изд. “Казанлъшка
долина”, 1939 г.).
ФАМИЛЯРНА ЛЕКСИКА - лексика, която се използва
в разговорната реч (просторечието), имаща интимен или
безцеремонен, безпардонен характер. Напр.: лъже съчинява, краде - присвоява, баба - бабиера.
ФАНТАЗИЯ (вж. Въображение).
ФАНТАСТИКА (гр. “phantastika” - измислени, неве­
роятни неща) - литературната фантастика има в основата
си изображението на някакъв нереален, странно
чудесен свят. Фантастични картини и събития има и във
фолклорните жанрове (вълшебните приказки). По
принцип фантастичното е съпътствало литературата в
многовековното й развитие. В художествената слове­
сност тя се проявява в три основни разновидности: 1.
Вълшебство - характерно за вълшебните приказки, чрез
фантастични превъплъщения на героя и неговите
подвизи той се утвърждава в представата на хората
като най-умния, най-смелия, най-силния, най-достойния,
най-мъдрия, най-красивия, така се внушава илюзорната
победа на индивидуалната справедливост и победата
на доброто над злото. 2. Научна фантастика (вж.) 3.
Фентъзи - нов начин за проява на фантастичното в
литературата. По чисто митологичен начин се създават
светове, в които днешния наш свят може да се
разпознае само в някои най-основни принципи, но като
сюжет, персонажи, действия е плод на разкрепостена

ФАЦЕЦИЯ

------------------------------------------------------------------ 239
фантазия. За родоначалник на жанра се смята
английският писател Райдър Хагард с романа “Тя”.
ФАНТАСТИЧНА ПРИКАЗКА (от гр. “fantasia” въображение) - жанр на народната приказка, в който са
изобразени необикновени, фантастични приключения
и герои (феи, вълшебници, вещици, чудовища и хали,
говорещи животни и предмети, златни реки и др.).
Фантастичните приказки са свързани с народната
митология и са най-старите. Характерни особености:
1. невероятни приключения на невероятни герои; 2.
неестествено, нереално време и пространство на
действие на героите в един измислен свят на чудеса:
вълшебни предмети (шапка невидимка, пръчица, перо),
нереален свят: (златна, сребърна гора, морски дворци,
кули), фантастичен персонал: (змей, ламя, дяволи,
вещици, великани); 3. липса на очевидец - разказ в
неопределено мин. време “Имало едно време...”νι това
се възприема като залог за достоверност на разказа
“Живели някога...”; 4. характерен щастлив край на
фантастичните приказки с победа на доброто и нака­
зание на злото. Фантастичните приказки утвърждават
т. нар. художествена измислица (вж.) в литературата.
ФАРС (лат. “farcio” - започвам) - малък комичен
жанр на средновековния театър (XIV - XVI в.). Народна
комедия, създавана от странстващи актьори. Основно
място в тематиката на фарса заема животът на града,
а съдържанието му е със сатирична насоченост. Харак­
терни за фарса са образи-типове, образи-маски:
хитрецът-измамник и крадец, свадливата жена,
лекарят-шарлатанин, монахът-пияница, просякът-мъж
и др. Фарсът оказва влияние върху творчеството на
Молиер, Попе де Вега, Шекспир, Сервантес и др.
ФАЦЕЦИЯ (лат. “facetia” - шега, острота) - повествователен вид на градската литература от епохата на
Възраждането, смешен разказ или анекдот, за забавен
или поучителен случай от живота, приключения. Поджо
Браччолини - италиански хуморист пръв е обработил
литературно фацецията. Герои -жертви на смешките му
били: чиновници, рицари, пияни и развратни монаси,
невежи селяни и др. За разлика от новелата фацецията

ФЕЕРИЯ

240

----------------------------------------------------------------------------

не изгражда психологически характери и се отличава с
кратък и динамично развиващ се сюжет.
ФЕЕРИЯ (фр. “feerie” от “fee” - фея) - театрално
представление с приказен сюжет, с разкошни костюми,
бляскави декори и внушителен външен ефект.
Характерни за феерията са: появата на митологични
вълшебни образи, песни, танци и внезапни обрати в
действието. Възниква и се утвърждава в епохата на
барока (вж.) в Европа.
ФЕЙЛЕТОН - художествено-публицистичен жанр
с обществено значимо съдържание и злободневносатиричен характер, формулиращ обществено мнение.
По тематика фейлетоните биват: политически, социални,
литературни, нравствено-етични и др. Ярки предста­
вители на българската фейлетонистика са: Л. Каравелов,
Хр. Ботев, Ал. Константинов, Хр. Смирненски и др.
ФЕНТЪЗИ (англ. “fantasy”) - вид фантастична
литература, изградена върху сюжет с ирационален
характер, който няма “логическа” мотивация в текста и
(за разлика от научната фантастика) предлага факти и
явления не поддаващи се на реално обяснение. Ако в
научната фантастика има единна (централна) научна
обосновка, то във фентъзи фантастичните допускания
са многобройни - в този особен свят всичко е възможно:
богове, демони, добри и зли вълшебници, говорещи
животни и предмети, митологични и легендарни
същества, провидения, вампири и пр. Предходници на
фентъзи са: архаичният мит и народната вълшебна
приказка, европейският рицарски роман и героическият
епос. Без опората върху този пласт на световната
култура, към който се отнася и творчеството на
романтиците (XIX в.), окултно-мистичната литература
(XIX - XX в.), тази литература не може напълно да се
разбере. Героят на фентъзи, сражавайки се с
чудовищата, които среща по пътя си и сблъсквайки се
с различни препятствия напомня героя от мита. Той е
обречен да открие пътя, път в пространството на
душата и да търси себе си, постигайки вътрешна
хармония. Митовете на фентъзи са лишени от
географска и времева конкретност - събитията протичат

ФОЛКЛОР
----------------------------------------------------------------------------------------------------

241

в условията на реалност “някъде”, “някога” често в
паралелен свят, отчасти подобен на нашия. Времето
във фентъзи е сходно с митологичното време,
развиващо се циклично. Като самостоятелно
направление във фантастичната литература фентъзи
се оформя в края на XIX в. в творчеството на У. Морис
и е най-разпространена в САЩ и Великобритания.
Представители: Р. Говард (цикъл за приключенията на
Конан), Толкин (трилогията “Властелинът на
пръстените”), Е. Р. Бероуз (марсиански цикъл) и др.
ФИГУРА НА РЕЧТА (лат. “figura” - образ) - езикови
обрати, които се използват за по-ярка емоционалноекспресивна изразителност на речта. Най-разпространените фигури на речта са: повторения, антитези,
градации, инверсии, паралелизъм, реторичен въпрос,
реторично обръщение, елипса, епифора и др. Чрез тях
творците изразяват най-пълно художествената идея,
мисъл, чувство, изграждат ярки художествени образи;
оформят стила им.
ФИГУРИ СТИЛИСТИЧЕСКИ (лат. “figura” - външен
вид, образ). Синтактично обособени изрази,
използвани от писателите за изграждане на образен
и емоционален езиков стил. Стилистични фигури са
фигурите на речта (вж.).
ФИКЦИЯ (вж. Художествена измислица).
ФИЛИПИКА (гр. “philipikos” - от собст. име на
македонския цар Филип II) - жанр на ораторската проза,
остра обвинителна реч срещу лице, събитие.
ФОЛКЛОР (англ. “folk” - народ + “lore” - мъдрост) народно творчество - устни художествени произведения,
създадени от народа, разпространявани от него и
задоволяващи литературните му интереси. При
разпространяването си фолклорът се усъвършенства,
появяват се варианти, нееднакви по художествена
стойност. През вековете се запазват онези творби, които
са стойностни в идейно и художествено отношение.
Народното творчество е източник на теми, сюжети и
художествено майсторство за съвременните писатели,
композитори, хореографи.
16.

ФОЛКЛОРИСТ

242

__________ —-----------------------------------------------------

ФОЛКЛОРИСТ - лице, което издирва, записва и
обнародва народни умотворения или научен работник,
изследващ фолклора.
ФОЛКЛОРИСТИКА - наука, която се занимава със
събиране и систематизиране, издаване и изучаване на
художествените народни умотворения. Фолклористиката
е дял от литературознанието, чиито основи са поставени
през втората половина на XIX в. с патриотичната задача
да се разкрие поетичното богатство на българския
творчески гений.
ФИЛОЛОГИЯ (rp.”phileo” - обичам + “logos” - слово,
знание) - съвкупност от науки, изучаващи езиците и
литературите на народите. Филологически дисциплини
са: езикознание, литературознание, фолклористика,
история на литературата.
ФОНЕМИ(гр. “phönema” - звук) - най-малката звукова
единица, която можем да различим в звученето на
различни думи и морфеми. Напр.: в думите бас - бос бус фонемите -а, -о, -у участват в смисловата диференцираност на думите.
ФОНЕТИКА (гр. “phönetike” от “phone” - звук) - дял
от езикознанието, който изучава способите за образува­
не и акустичните свойства на звуковете на човешката реч.
ФОНЕТИЧЕСКА ТРАНСКРИПЦИЯ - специален
начин на записване на речта в пълно съответствие с
нейното звучене. Употребява се с научна цел и при
изучаване на чужди езици. Напр.: боб - бо’п; баща бащ’ъ; изкуство - и’скуство.
ФОРМА НА ЛИТЕРАТУРНО ПРОИЗВЕДЕНИЕ (вж.
Съдържание и форма на литературното произQQdeHue)
ФОРМИ НА РЕЧТА - 1. Разновидност на речта,
различаваща се по външните средства на изразяване:
а) писмена форма - реч, записана на писмо; б) устна
форма - звучаща реч. 2. Стилистически разновидности
на речта, различаваща се по степента на спазване
нормите на литературния език, а) устна реч (с посвободно отношение към литературните езикови
норми); б) писмена реч (с по-строго спазване на
литературните норми).

ФРАЗОНИМ

------------------------------------------------------------------ 243
ФОРМАЛИЗЪМ (лат. “forma” - външен вид) - лите­
ратурни направления в изкуството и литературата от
края на XIX в. и XX в., които абсолютизират формата;
същността на художествената творба се определя от
нейната формална езикова или знакова структура,
независимо от съдържанието. Възниква в епохата на
елинизма в поетиката на придворната източна поезия
през Средновековието, в руското литературознание
(1910-1920 г.), в Италия, Франция, Испания; включва и
модернистичните направления през XX в. Заслугата на
формализма като новаторски експеримент е в това, че
заостря вниманието на творците към езика на литера­
турната и формалната й структура.
ФРАГМЕНТ (лат. “fragmentum” - откъс) -1. Част от
произведение на изкуството; откъс от литературен текст,
който не представя пълноценно творбата; фрагментарност - откъснатост, непълнота. 2. Откъс от запазена
част на стар ръкопис (папирус, пергамент) или от някоя
творба на изкуството.
ФРАЗА (гр. “phrasis” - израз) - най-малката само­
стоятелна единица на речта, завършен по смисъл
отрязък на речта. Терминът фраза съвпада по смисъл
с термините израз, изречение.
ФРАЗЕОЛОГИЯ (гр. “phrasis” - израз + “logos” наука) - 1. Дял от езикознанието, който изучава
устойчивите словосъчетания. (Проблеми на фразео­
логията.) 2. Съвкупност от устойчивите фразеологични
съчетания на даден език (Българска фразеология) или
на даден поет, писател, литература.
ФРАЗЕОЛОГИЗЪМ - лексически неделимо, устой­
чиво по състав и структура, цялостно в значението си
словосъчетание, възпроизведено във вид на готова
фразеологическа единица. Видове: 1. идеоматични
фразеологизми (вж. Идеоми); 2. фразеологични цялости:
хвърли въдицата, носи камък в пазвата си, заравя си
таланта в земята, затвори се в черупката си и др.; 3.
фразеологични съчетания: въздушни кули, заклет ерген,
смръщи вежди, скоропостижна смърт и др.
ФРАЗОНИМ (гр. “phrasis” израз + “onyma” - име) вид псевдоним, който е фраза; завършено или

ФРОЙДИЗЪМ

244 ---------------------------------------------------------------------------незавършено изречение, което прикрива истинското име
на автора. Напр.: “Един от Клубът на моралното
влияние”- Ал. Константинов; “Един българин от Южна
България” - К. Величков и др.
ФРОЙДИЗЪМ (от собст. име) - направление в изку­
ството, художествената литература и литературната
критика, възникнало през 30-те г. на XX в. под влияние
на австрийския лекар-психиатър Зигмунд Фройд,
според който човешкият живот се определя от подсъз­
нанието на различни инстинкти, влечения, импулси.
Психиката е царство на безсъзнателното (То), на
съзнанието (Аз) и свръхсъзнанието (Свръх-Аз). Безсъз­
нателното има водещо начало в човешкия живот,
обуславя повечето от психическите действия на човека.
В него бушуват вродени, първични инстинкти и страсти:
сексуални чувства (“либидо”) “едипов комплекс”
(сексуални чувства към майката), възмущение към
бащата, необуздан гняв (агресивност) свръхегоизъм и
др. Съзнанието (Аз и Свръх Аз) е безсилно в тази борба
да подтисне тези първични влечения. И в този смисъл
изкуството и литературата са едно илюзорно удовлетво­
ряване на егоистични и сексуални влечения. По-късно
последователите на Фройд правят опит за модерни­
зиране на психоанализа като избягват преувелича­
ването на сексуалното (от Фройд) и поставят “колективно
безсъзателното” (архитипове) в човечеството като
главен двигател на културата. Влияние от фройдизма
изпитват писатели като: Т. Ман. Ст. Цвайг, В. Уулф, Дж.
Джойс, Т. Уйлямс и др.
ФУНКЦИЯ НА ДУМАТА - цел и предназначение на
възпроизведената в речта лексическа единица (думата):
1. номикативна функция - средство за общуване и
съобщения; 2. комуникативна функция - служи за
назоваване на предмета, явлението; 3. естетическа
функция - думата е средство за художествена
изразителност.
ФУТУРИЗЪМ (лат. “futurum” бъдеще) - едно от
направленията в авангардното изкуство и литература
на XX в. Първият манифест на футуризма е публикуван
във френския вестник “Фигаро” (1909 г.) от италианския

ХАЙДУШКИ ПЕСНИ

----------------------------------------------------------------------------

245

поет Ф. Маринети. След това се разпространява и в
други европейски страни. Представителите на
футуризма имат амбицията да обновят литературата и
изкуството с нови, нетрадиционни художествени сред­
ства и стилистични похвати: деформация на словото,
“телеграмен” език, разрушаване на синтаксиса и
въвеждане на нови знаци небуквени, музукални, мате­
матически и др. Задачата им е да създадат изкуството
на “бъдещето” (оттук и самото наименование) като
разрушат “култа към миналото”. Футуризмът е шумен
протест срещу старата култура, без да предлага нови
културни ценности. По-трайни следи оставя в живописта
(вж. Кубизъм).

X
ХАЙДУШКИ ПЕСНИ - дял от българските народни
песни, възникнали с появата на хайдушкото движение
(XV - XVIII в.), поетична летопис на живота, подвизите
и стремежите на прочути войводи и смели мъжехайдути, народни отмъстители, борещи се срещу
тиранията и своеволията на турските завоеватели и
чорбаджийски грабежи. (“Сиромах Еленко”, “Настас
чорбаджи и хайдути”, “Момчил войвода”, “Индже
войвода” и др.). Хайдушките песни нямат общ белег,
като юнашките (десеторичен размер на стиха и епична
разработка на сюжета). Водещи сред хайдушките песни
са епичните, свързани с по-важни събития и подвизи.
Но наред с тях са възникнали и малки по размер,
лирични песни, израз на народната обич. Хайдутинът
е един от най-привлекателните образи в народната
поезия. Хайдутството в миналото е нещо благородно и
всеки, който му се е посветил от ревност да пази честта
и имота на своите или от желание да диша свободно, е
заслужавал само почит. Напр.:
Прочул са й Ильо въйвода,
прочул са й Ильо, зачул са й
по тъзи Рила планина,
по този Доспат балкана,

ХАРАКТЕР

246 ----------------------------------------------------------------------------

по тези баири високи,
из тез долове дълбоки:
не дава фтичка да фръкне,
камо ли челяк да мине.
(“Прочул са й Ильо въйвода”, Нар. песен)
ХАРАКТЕР (гр. “character - черта, особеност) - в
литературата и изкуството - определеност на образа:
социална, национална, битова, психологическа. Ако
типът е проявление на общото в индивидуалното, то
характерът е преди всичко индивидуалното, съвкупност
от качества и поведение на личността. Характерът
разкрива художественообразно духовно-емоционалното
сдържание на човека чрез физическия облик, действия
и постъпки в определени жизнени условия.
ХАРАКТЕРИСТИКА (гр. “charakteristike”) -1. Изоб­
ражение на художествен образ, на литературен персо­
наж от автора на дадена творба. Описание на външния
вид на героя (портретна характеристика), на качествата
на личността му (психологическа характеристика), на
речта на героя (речева характеристика). Според начина
на изображение характеристиката бива: пряка
(авторова) и косвена (изградена от другите герои). 2.
Характеристика на литературен герой (вид съчинение
в литературното обучение) - анализ на дадено литера­
турно произведение с цел да се изгради цялостна,
пълна представа за героя в неговата сложност с цел
да се изясни и художественият замисъл, които
писателят влага в него и се оцени художественото му
майсторство да изгражда ярки, индивидуални и
правдиви човешки характери.
ХЕДОНИЗЪМ (гр. “hedone” - удоволствие) - етическо
учение, което води началото си още от древна Гърция,
според което най-висша добродетел и цел на човешкия
живот е удоволствието и насладата в противовес на
аскетизма (вж.). Хедонистични мотиви откриваме в
поезията на К. Христов (стихотворението “Химн”).
ХЕКЗАМЕТЪР (гр. “hexämetron” от “hex’’-шест +
“metron” - мярка, стъпка) - в античното стихосложение
шестстъпен дактил с цезура след 3-тата стъпка; или с

ХИПЕРБОЛА
----------------------------------------------------------------------------------------------------

247

двойна цезура, разделяща стиха на 3 части. Схемата
на хекзаметъра е:
- uu I - uu I - uu I - uu I - ии I - uu
В тоническото и силаботоническото стихосложение
хекзаметърът се предава чрез 5 дактила и 1 хорей.
Използва се в старогръцката и римска епическа поезия
(Омир, “Илиада” и “Одисея”; Вергилий, “Енеида”;
Овидий “Метаморфози”). В българската поезия се
прилага много рядко.
ХЕПТАМЕТЪР (гр. “heptämetron” от “hepta” - седем
+ “metron” - стъпка) - стих, който се състои от 7 срички,
пнякога съчетан с осмосричен. Напр.:
Смешна жал,
нелепа жал
в грохотно жестоко време!
Не живот ли да отнеме
той живота си е дал?
(Д. Дебелянов, “Един убит”)
ХЕРМЕНЕВТИКА (гр. “hermeneutikos” - тълкуващ) 1. Тълкуване на стари литературни произведения и
текстове (исторически хроники, библейски текстове) с
цел изясняване на произхода и съдържанието им. 2.
Направление в литературознанието, възникнало през
70-те години на XX в. в Германия с цел да се разработят
нови начини на тълкуване на литературните произве­
дения (вж. Структурализъм). Херменевтиката поставя
три основни момента в тълкуване на литературното
произведение: лично впечатление на читателя от
творбата; външна изява на впечатлението в понятия;
прилагане на личното впечатление в собствен опит.
ХИАТУС (лат. “hiatus” - зев) (вж. Зее).
ХИМЕНЕИ (гр.) - сватбена песен в античната гръцка
лирика, получила названието си от повторението в
припева й (“Химен, о Хименей”) името на Бог - покровител
на брака и семейството.
ХИПЕРБОЛА (гр. “hyperbole” - прехвърляне, пре­
увеличение) - троп, при който силно се преувеличават
образи, предмети, действия за постигане на голям

ХИПЕРБОЛИЗАЦИЯ

248

------------------------------------------------

емоционално-смислов ефект. По своята същност
хиперболата е противоположна на литотата (вж.) Напр.:
Берлин се вслушва в своя трясък всекидневен
Спартак стои над него мощен, смел и гневен
и тътне огнен вик.
(Хр. Смирненски, “Карл Либкнехт”)
ХИПЕРБОЛИЗАЦИЯ - преувеличаване, използване
на хиперболата за изграждане на героични образи.
Хиперболизацията на външния вид на героя и на
качествата от характера му води до идеализация на
образа. Употребява се в народното творчество, в
героическия епос и в личното творчество (Напр.: в
народните песни за Крали Марко, в “Илиада” на Омир,
в “Песен за Сид” и “Песен за Нибелунгите” от среднове­
ковния епос.)
ХИПЕРДАКТИЛНА РИМА (гр. “hyper” - над и
“daktylos” - дактил) - рима, при която ударението пада
върху четвъртата или дори петата сричка от края на
думата. Напр.: територията - теорията; изобилието усилието.
ХОР (гр. “choros” - хор, многогласност) - колективно
изпълнение на стихове, песни, танци в античната гръцка
трагедия и комедия. Хорът се е обособил като
действащо лице преди да се появи истинската драма.
В първите драми ролята на хора е била най-голяма, но
с течение на времето с увеличаване броя на актьорите,
намалявал броят на хористите (“хоревти”). Предназна­
чението на античния хор е било да изрази общественото
мнение за представените събития и авторовите
възгледи и да разделя драмата на отделни части.
ХОРЕВТ (гр.) - участие в хора на античната гръцка
драма.
ХОРЕГ (гр.) - 1. Почетен, заможен гражданин.
Хорегът е назначавал корифей (вж.), ръководител на
хора. 2. Организатор на хор със собствени средства.
ХОРЕЙ (гр. “choreios” от “choreia” - танц) -1. Двусричен размер в античното метрическо стихосложение,
състоящ се от една дълга и една кратка сричка (- и).

ХРИСТОМАТИЯ

------------------------------------------------------------------ 249
2. Двусрична ритмическа стъпка в силаботоническото
стихосложение с ударение върху първата сричка (± о).
Според броя на стъпките в стиха хореят бива:
двустъпен, тристъпен, четиристъпен, петстъпен,
шестъпен, седемстъпен и осмостъпен. Хореят е един
от най-често употребяваните в българската поезия
стихотворни размери. Напр. петстъпен хорей:

Разтвори се пак сърце замряло,
както цв
, разцъфнал в късна есен...
Мъката що в теб се е събрала,
може би ще стане малка песен.
(Ел. Багряна, “Бъдник”)

ХРОНИКА (гр. “chronika” - летопис) - 1. Средно­
вековен историко-повествователен текст, написан от
свидетели или участници в исторически събития (вж.
Анали, Летопи^. 2. Публицистичен текст - кратка
бележка; колонка от съобщения във вестник от
ежедневието. 3. Художествено произведение, което по
външна форма и композиция напомня летописно
изложение. Напр.: Ан. Страшимиров, “Вихър”- романхроника.
ХРОНОТОП (гр. “chronos” - време + “topos” - място,
времепространство) - термин, въведен от Μ. Бахтин в
литературознанието за обозначение на жанрообразуващи сюжетни структури в художествените произведения.
Според него всеки поетичен образ, пресъздаващ
определено събитие едновременно във времето и
пространството е хронологичен, “материализация на
времето в пространството” (Μ. Бахтин). Напр. хронотоп
в романите на Балзак е гостната стая, а в творчеството
на Л. Н. Толстой - дворянските имения. Всеки писател
и всяко литературно произведение си има специфичен
хронотоп.
ХРИСТОМАТИЯ (гр. “chrestos” - полезен и
“manthäno” - уча) - сборник от избрани литературни и
научни произведения или откъси, съобразно целта на
обучение по даден предмет; учебно помагало.

ХУДОЖЕСТВЕН ДЕТАЙЛ

250

---------------------------------------------------------------------------ХУДОЖЕСТВЕН ДЕТАЙЛ (фр. “detail” - подробност) част от художествен текст, частица от художественото
цяло, която разкрива богатството на видимия, осезаем
свят. Детайлът е като микрообраз, миниатюра, в която
намират отражение естетическите закономерности,
същността на художественото изображение. Детайлът
е плътта на художествения образ, но той има смисъл
само в цялото като влиза във връзка и с по-сложните
структурни компоненти на литературната творба. Важно
изискване на реалистичното изкуство към художестве­
ния детайл е да е правдив и да не е самоцелен.
Самоцелното фиксиране на излишни подробности е
характерна черта на натурализма (вж.) Напр.:
Художественият детайл при рисуване на портрета (вж.)
“Висок едър човек беше; но че е сиромах и като
че ли сиромах се е родил - и това си личеше: ризата
му беше само кръпки, едро и неумело шити, поясът
му оръфан, потурите - също. Беше бос.”
Й. Йовков, “По жицата”
Художественият детайл при изобразяване на чувствата,
действията, постъпките:
“Дядо Йоцо приближи към него, премести си
шапката под лявата мишница, взе му ръката, побара
сукнения ръкав, похвана медните копчета, по гърдите
му и ексилбантите; попипа с трепетна ръка
сребърните еполети на рамената му, па се повдигна
и ги целуна.
- Господи видох! - продума старецът, който се
прекръсти, па си изтрие ръкава сълзите, що бликнаха
из мъртвите му очи.”
При описание на обстановката (битови детайли в
поемата “Ралица” от П. Славейков, описание на пейзажа
в “Косачи” от Ел. Пелин).
ХУДОЖЕСТВЕН ЕЗИК (вж. Език на художествена
литература).
ХУДОЖЕСТВЕН ОБРАЗ (вж. Литературен образ).
ХУДОЖЕСТВЕН СТИЛ - художественият стил е
характерен за художествени текстове и спецификата
му се определя от естетическата сфера на общуване и
от целта да се въздейства на чувствата и преживява-

ХУДОЖЕСТВЕНА ИСТИНА

------------------------------------------------------------------ 251
нията при възприемането на художествените творби читателят да изпита естетическа наслада. Подборът и
организацията на езиковите средства се обуславят от
художествения замисъл на твореца.
ХУДОЖЕСТВЕН ТЕКСТ - разказ (повествование).
Разказвателен текст създаден чрез описание и изобра­
жение на случки, събития, герои, художествени
ситуации и картини, на художествено действие в епоса
и драмата. Структурата му може да бъде различна.
Повествованието се води от: автора или от герой на
творбата, който раказва от свое име; от автора и на
отделни места от персонажите (разказ в разказа).
Художественият текст е произведение на въображе­
нието, отнесено към наблюдавана или преживяна
действителност, но се и различава от нея. Той е
относително самостоятелна речева форма, независимо
от размера, отличаващ се със завършеност. Художе­
ственият текст изгражда своето значение в определен
контекст - на други текстове, на ситуация на създаване
и възприемане и култура на средата. Затова той има
различно значение в различен контекст.
ХУДОЖЕСТВЕНА ИЗМИСЛИЦА, ФИКЦИЯ (лат.
“fictio” - оформям, давам образ, неистина, измислица,
лъжа) - измислицата е проява на творческото въобра­
жение (вж.) на писателя, едно от средствата за
създаване на художествен образ. Без художествена
измислица не може да съществува художествената
литература. Художникът е свободен да измисля, но в
същото време е ограничен, за да не изменя житейската
истина. Отношенията между “измисления свят на
литературата” и “истинския свят вън от нея” са сложни.
Ролята на художествената измислица в изграждането
на литературната творба най-ярко се откроява във
фантастичните приказки и приключенската литература.
ХУДОЖЕСТВЕНА ИСТИНА - в най-общ смисъл истинността, която е образно претворена в литературното
произведение, в естетическата идея и художествения
замисъл на автора, в структурно-композиционната
специфика. Художествената истина включва степента
на психологическата правдивост и обосновка на

ХУДОЖЕСТВЕНА ПРОЗА

252

----------------------------------------------------------------------------

изобразените характери и обстоятелства, правдивост
във възгледите на художника и отношението му към
действителността.
ХУДОЖЕСТВЕНА ПРОЗА (вж. Проза).
ХУДОЖЕСТВЕНА ПУБЛИЦИСТИКА (вж. Публици­
стика).
ХУДОЖЕСТВЕНА СИТУАЦИЯ - основен компонент
при изграждане на сюжета и фабулата в литературните
произведения, чиято същност е изразяването на
конкретни житейски или фантастични обстоятелства.
Чрез художествената ситуация в литературата и
изкуството се мотивират преживяванията и действията,
поведението на персонажите, тяхната психология. В
една и съща ситуация героите проявяват различие в
характерите или пък се разкриват различни качества в
даден характер. Затова художествената ситуация е
тясно обвързана с характеристиката (вж.) на героите, с
естетическия замисъл на творбата. По съдържание
художествените ситуации могат да бъдат исторически,
социално-битови, интимни, природни и др. Те са найхарактерни за епичните и драматични творби, а в
лиричните творби - само загатнати, тъй като липсва
фабула, сюжетно действие.
ХУДОЖЕСТВЕНА УСЛОВНОСТ (вж. Условност на
литературата).
ХУДОЖЕСТВЕНА ФОРМА (вж. Съдържание и
форма на литературното произведение).
ХУДОЖЕСТВЕНО ВЪЗПРИЕМАНЕ - процес на
възприемане, съпреживяване и откриване смисъла на
художественото произведение с помощта на въображе­
нието на читателя, който включва: 1. първоначално
възприемане (запознаване със сюжет, фабула,
персонаж (вж. с.) на литературното произведение); 2.
съпреживяване, сътворчество на читателя (чрез
собственото въображение доизграждане на представата
за художествения свят) и емоционално съпреживяване
съдбата на героите; 3. разсъждения върху възприетата
творба, проникване в художествената й тъкан (художе­
ствената идея и проблематика) чрез интерпретация на
текста.

ХУМОР

----------------------------------------253
ХУДОЖЕСТВЕНО ОБОБЩЕНИЕ (вж. Типизация).
ХУДОЖЕСТВЕНО СЛОВО (вж. Език на художе­
ствената литература).
ХУДОЖЕСТВЕНО ЧЕТЕНЕ - изразително четене
на глас или чрез наизустяване на художествен текст;
по-висока степен на изразително четене, изкуство на
художествената устна реч. От изпълнителите на
художествено четене се изисква: ценни качества на
гласа, произношението и подходящ тембър; индиви­
дуално отношение към литературния текст и тълкуване
на детайлите със средствата на мелодиката на речта,
паузите, логическото ударение и др.
ХУМАНИЗЪМ (лат. “humanus” - човешки) -1. Про­
гресивно движение, възникнало през епохата на Ренесанса (XIV - XVI в.), издигнало в култ литературните и
художествени произведения на старогръцката и римска
епоха като образци на човечност, свобода на човешката
личност, на знанието и освобождението на мисълта от
схоластиката. 2. Система от възгледи, които изразяват
уважение и защита на човешкото достойнство, грижа
за хармоничното развитие на човешката личност и
борба за човечност. 3. Човечност, човеколюбив.
ХУМОР (лат. “humor” - влага) - вид на комичното
(вж.), добродушен смях със сериозната задача да се
осмеят, порицаят лични и обществени недостатъци.
Хуморът е неотделим от смеха, който се поражда от
конкретното противопоставяне между великото и
нищожното, истинското и фалшивото, красивото и
грозното и т. н. С формите на лекия хумор (шега,
насмешка, пародия, ирония) снизходително се осмиват
човешки слабости, които не са свързани с пороци. По
това се отличава от сатирата. Хуморът е характерен за
различни литературни видове и жанрове (комедия,
водевил, фарс, виц, анекдот, фейлетон, епиграма,
хумористични стихотворения или проза). Той буди смях,
но често и тъжни размисли. Ярки хумористични творби
създават: Фр. Рабле “Гаргантюа и Пантагрюел”,
Сервантес “Дон Кихот”, Гогол “Мъртви души”, “Ревизор”,
Я. Хашек “Приключенията на храбрия войник Швейк” и
др. В българската литература хуморът присъства в

ХУМОРЕСКА

254 ----------------------------------------------------------------------------

поезията на П. Р. Славейков (“Песен на паричката ми”),
Ал. Константинов (“Бай Ганьо”), Ел. Пелин (“Печената
тиква”, “Пижо и Пенда”), Хр. Смирненски, Св. Минков,
Чудомир и др.
ХУМОРЕСКА (лат. “humor” - влага и от нем.
“humoreske” - хумор) - хумористична миниатюра предимно
с повествователен характер в проза или стихове. В
западноевропейската литература от епохата на
Възраждането към хумора могат да бъдат отнесени
известните градски литературни жанрове: (вж.) фаблио,
шванки, фацеции, а в градския фолклор от Новото
време елементи на хумореската се съдържат в анекдота
и бурлеската (вж.). Хумореската е лек, смешен,
безобиден разказ с неочаквана развръзка. Характерен
за нея е дидактическият смисъл, разкрит в шеговитото
описание на герои и ситуации; живият образен език,
често диалект или книжовен, но с неправилна употреба
на думи, двусмислие и т. н. Хуморески са създали Μ.
Георгиев, Ел. Пелин, Хр. Смирненски, Р. Ралин и др.
ХУМОРИСТИЧНИ НАРОДНИ ПЕСНИ - дял от
народните песни, в които се осмиват отклонения от
установените норми на поведение, за да се преодолеят
човешките недостатъци и слабости. Осмиват се: мър­
зелът, глупостта, наивното хитруване, самохвалството,
алчността, пиянството, страхливостта, лакомията,
нечистоплътността и др. Най-много са песните, в които
се осмива мързелът (“Работно момче”, “Работна
невеста”, “Наджънване”, “Жътва се зажъна, мома се
разболя” и др.). Присмех над битови прояви: “Орал дядо
на ливадка” (“подмладен дядо”), “Комар и муха”,
“Зажени се рачо” - присмех над дребнавото и ежеднев­
ното чрез образи на животни и др.

ц
ЦЕЗУРА (лат. “caesura” - разсичане) - вид пауза в
стиха, постоянен словораздел. Тя бива голяма и малка.
Голяма (медиана) е постоянната цезура, която имат
дългите стихове след определена стъпка или сричка.
Напр.:

ЦИТАТ

255

Сто двадесет души II те бяха на брой
w±w I и±и I И ulu I о±
(Π. П. Славейков, “Сто и двадесет души”)

Написано в амфибрахий, цезурата е след втората
стъпка. Голямата цезура дели стиха на два полустиха ляв и десен, които имат различен брой срички или
стъпки. Малка цезура е тази, която отделя една дума
от друга. Тя е мигновена пауза, кратко прекъсване при
изговора на две съседни думи. При по-дългите стихове
има повече от една цезура. Напр.:

Вила мома, || Драгньо ле || зелен венец,
та го вила, || Драгньо ле || дор заспала
(Нар. песен “Вила мома, Драгньо ле, зелен венец”)

ЦЕНЗУРА (лат. “censeo” - оценявам) -1. В древния
Рим - длъжност на лице, което ръководи определянето
на имотното състояние (ценза) на гражданите. 2. През
средновековието съставяне на списъци, забраняващи
апокрифната литература при римския папа Геласий I
(494 г.) 3. Държавно учреждение, което осъществява
надзор над печата, репертоар на театър, кино, радио и
телевизия.
ЦИКЪЛ (гр. “kyklos” - кръг) - няколко художествени
произведения, обединени от общ жанр, тема, герои,
художествен замисъл, място и време на действие и т. н.
Напр.: цикъл народни песни за Крали Марко; цикъл
стихотворения на Ив. Вазов “Епопея на забравените”;
разказите на Й. Йовков “Ако можеха да говорят”.
ЦИТАТ (лат. “citatum” от “citare” - назовавам, призо­
вавам, посочвам) - дословна, точна извадка от текст
на друг автор, която се използва за потвърждение или
илюстрация на дадено мнение, разсъждение. Напр. в
съчинение върху творба или творчество на даден поет
изложението се илюстрира с откъси (стихове, строфи)
от разглежданото стихотворение. В авторския текст
цитатът се огражда с кавички и се посочва името на
автора и на творбата. При непълен цитат се слага
многоточие. Ако е част от авторовата реч се пише с

ЦИФРОНИМ

256

—___________________________________

малка буква. Ако се въвежда с авторова реч пред цитата
се слага двоеточие. Цитатът може да се ползва и като
мото (вж.).
ЦИФРОНИМ - вид псевдоним (вж.), при който
рожденото име на автора се изписва с цифри (числа),
подбрани от него - обикновено буквите се заменят с
поредното им място в азбуката (вж. Гоафоним).
ЦЪРКОВНА ЛИРИКА - разновидност на лирическата
песен, която се използва при църковните богослужения
и литургии. В източноправославната църковна лите­
ратура църковната лирика е събрана в канонически
сборници: миней, требник, часослов, осмогласник,
псалтир, тропар и др.

Ч
ЧАСТИ НА ИЗРЕЧЕНИЕТО - значими думи или
словосъчетания, изразяващи определени синтактични
отношения и намиращи се помежду си в различни
синтактични връзки (вж. Второстепенни части на
изречението, Подлог, Сказуемо).
ЧАСТИ НА РЕЧТА - основни лексико-граматични
категории, в които се класифицират думите групирани
според съчетанието на граматически признаци, които
притежават. Части на речта в българския език са:
съществителни имена (човек, крило); прилагателни
имена (умен, красив); числителни имена (пет, сто);
глаголи (свиря, летя); местоимения (той, ваши); съюзи
(а, или, че); частици (не, ли, аха); междуметия (ау ех);
предлози (е, на, от, до); наречия. Според функцията
си в изречението биват: 1. самостойни: съществителни
имена, прилагателни, местоимения, числителни, глаголи,
наречия, междуметия; 2. несамостойни: предлози,
съюзи, частици. Каква част на речта е думата се
определя от морфемния й състав и граматическото й
значение. Някои от тях променят граматическите си
особености като изменят окончанията си. Те са
изменяеми части на речта (съществителните и
прилагателните имена и местоименията се менят по
род, число и се членуват; глаголите - по лице, число и

ЧЕРНОВА

------------------------------------------------------------------ 257
време). Неизменяеми са: наречия, съюзи, частици,
предлози и междуметия.
ЧАСТИЦИ - неизменяеми части на речта, служебни
думи, придаващи допълнително смислова или
емоционална окраска на отделни думи или цялото
изречение. Те нямат граматически форми и ясен
словообразувателен строеж и затова се наричат
служебни думи. По своята служба и значение се делят
на две групи: 1. Частици, които изразяват различни
смислови оттенъци на думите в речта: а) въпросителни дали, ли, а, нима, нали·, б) за потвърждение - да, аха, я,
да-да; в) отрицателни - не, нито, ни; г) колебание,
съмнение - май, уж, надали, едва ли; д) показателни ето, хе, ей, хей; е) за обръщение, покана - бе, бре, я,
да, брей. 2. Частици, с които се образуват граматични
форми: а) заповедни форми - да, нека да, недей·, б)
бъдеще време - ще; в) сравнителна и превъзходна
степен при прилагателните имена - по-, най-. Частиците
се пишат разделно от думите, към които се отнасят.
Само отрицателната частица не се пише слято със
съществителните, прилагателните имена и наречия,
когато образува с тях една дума (несполука, неуспех,
нещастие, незаконен, неучтив, недостойно).
ЧЕРЕН РОМАН - разновидност на криминалния
роман (вж.); разказ за изключителни жестокости, ужаси,
убийства. Човекът е представен като садист, кръвожаден
убиец или жертва на всемогъщи зли сили. Началото на
черния роман се поставя още през втората половина
на XVIII в. в готическия роман (вж.), разпространява се
в западноевропейската и американска литература
(особено през XX в.). Представители: Мики Спилейн
(“Нощ на самота”), Семюел Фулър (“Шок - коридор”), К.
Броун (“Екзотик”) и др.
ЧЕРНОВА -1. В тесен смисъл: текст, който съдържа
авторска поправка. 2. В широк смисъл: всеки текст, в
който е запечатан творчески процес в работата на
писателя: замисли, сюжети, план на произведението,
имена на персонажите, реплики на героите и др. Езикът
на черновата се характеризира с: изобилие от
съкращения, елипси (вж.), пропуснати (но подразбирани
17.

ЧЕТИРИСТИШИЕ

258

---------------------------------------------

от автора) детайли, поради което не всяка чернова може
да се разчете, дешифрира. Затова и черновата е
наречена още “литература за себе си”. Тя бива: 1.
дневник - междинна форма между беловата (напр.
дневник - пътешествие); 2. записки, с които започва
обикновено писателя - нахвърлени мисли, “рисуване”
от натура, чути реплики, замисли, сюжет; в) варианти отработка на текста, различни сюжетно-композиционни
варианти.
ЧЕТИРИСТИШИЕ (вж. Катрен).
ЧИСЛИТЕЛНО ИМЕ - част на речта, която назовава
число, брой или поредност. Делят се на две групи:
бройни и редни: 1. числителните бройни нямат и не се
менят по род и число (с изключение на числителното
един, -а, о, -и; два, -е, -е), но могат да се членуват. Напр.:
десет жени, петте деца; 2. числителните редни нямат
собствен род, а приемат рода и числото на съществи­
телните имена, които поясняват и могат да се членуват.
Напр.: трети март, вторият параграф. В изречението
числителните имена могат да бъдат подлог, допълнение
и участват в съставното именно сказуемо. Напр.: Той е
последният. Изпълняват службата на съгласувани
(бройните) и несъгласувани (редните) определения.
ЧИСЛО (граматическо) -1. Лексико-граматическа
категория на съществителните имена, изразена чрез
противопоставяне на формите единствено - множествено
число: а) единствено число - формата число, означава
един предмет сред еднородни предмети. Напр. къща,
стая, прозорец; б) множествено число - формата число
означава неопределено множество от еднородни
предмети. Напр.: къщи, стаи, прозорци. 2. Форма на
прилагателните имена, означаваща отношението на
прилагателното към съществителното име по формата
число. Напр.: голяма къща; големите къщи. 3. Форма
на глагола, която показва отношението на даденото
действие към единичен субект или множество. Напр.:
аз чета - ние четем.
ЧИСТО ИЗКУСТВО (вж. “Изкуство за изкуството”).
ЧУЖДА РЕЧ - изказване на други лица, включено
в авторовото изложение (вж. Пряка реч, Косвена реч).

ШВАНК
---------------------------------------------------------------------------------------------------

259

ЧУЖДИ ДУМИ - чуждите или заети думи от други
езици, които са влезли в речниковия състав на даден
език през различни периоди в неговото развитие.
Например в българския език са заети още от
византийското и турско робство думи от гръцки и турски
език; през Възраждането и след Освобождението - от
руски, френски и немски език; в съвремието ни - от
английски език. Чуждите думи биват: 1. заемки навлезли в речниковия фонд поради липса на български
названия за нови явления, понятия, вещи {абажур,
чадър, джапанки, джинси и др.) или като научнотехнически термини (вж. Термини) и думи от
международната лексика; 2. чуждици - когато вместо
българска дума се употребява чужда (дарител спонсор; довиждане - чао, бай).

Ш
ШАРАДА (фр. “charade” - загадка) - загадка по
дадени предварително думи, срички, по които трябва
да се отгатне друга дума. Напр.: домашно животно (кон)
+ къща, място за живеене (дом) = кондом; домашно
животно (кон) + произведение на речта (текст) =
контекст; част от ограда (кол) + вид мъжки глас (бас)
= колбас.
ШАРЖ (фр. “charge”) - добродушен хумор, шега с
изразена благосклонност към осмивания обект. Силата
на въздействие е в остроумния, оригинален начин на
изразяване отношението.

Не се казвам бай Игнат
но си правя Сам Издат,
че за мен е лесно дело
да осмивам остро, смело
всички в родното си село.
(Драг Омир, “Дяволската опашка”)
ШВАНК (нем. “shwank” - шега) - жанр на среднове­
ковната немска градска литература в стихове или в
проза с комичен характер, тематично близък до

ШЕДЬОВЪР

260

----------------------------------------------------------------------------

народното фаблио, фацеция и новелата (вж. с.) на
ранния Ренесанс. Изобразява живота на различни
съсловия от комичната им страна, нерядко съдържа
сатира (особено на католическото духовенство и
отчасти на ри царството); обикнат герой е ловкият, хитър
човек от простолюдието. Шванките се групират около
някои герои и се създават цикли (Напр. народната книга
за Тил Ойленшпигел).
ШЕДЬОВЪР (фр. “chei d’oeuvre” - образцово произ­
ведение) - 1. През Средновековието - образцово
изделие, доказателство за професионално умение и
дарба на занаятчията, за да е признат за майстор. 2.
Образцово литературно произведение, образец на найвисоки художествени постижения на даден автор.
ШЕКСПИРОВ ВЪПРОС - литературно-исторически
и философски проблем относно авторството на
произведенията на Шекспир, възникнал вследствие на
оскъдните биографични данни и от известни стили­
стични различия в творбите. Изказват се съмнения, че
под името на обикновен актьор се крие благородник.
Спорът около сонетите на Шекспир (непубликувани в I
издание на неговите събрани съчинения) разгарят
спора около авторството му през XVIII в. В началото на
XIX в. спорът заглъхва и днес този въпрос не буди
съмнения.
ШЕКСПИРОВ СОНЕТ - цикъл от 154 сонета на У.
Шекспир в стихосбирката “Сонети”, поетичен шедьовър
в лириката на Възраждането. Особености в структурата
на Шекспировия сонет: състои се от три катрена, и един
дистих (вж.), като в края на стихотворението един
римуван дистих синтезира основната идея. Напр.:

Очите й не са звезди, не може
устата й с корал да се сравнят.
Тя няма бяла като перла кожа,
а гарванови плитки, смугла гръд.
Не бели рози - пищни и богати, не алени са нейните страни,
ухае тя, но с нежни аромати
едва ли би могла да се сравни.

ШКОЛСКА ДРАМА

----------------------------------------------------------------------------

261

Страните й не са като жасмини,
не бих сравнил челото й с цветя.
Не знам как шестват нежните богини,
но знам, че стъпва по земята тя
и буди по-сърдечни възхищения
от много други, лъгани в сравнения.
(У. Шекспир, Сонет 130, превод Вл. Свинтила)

ШЕСТОДНЕВ (гр. “Hexaemeron”) - църковнославянското название на паметниците на религиозната
литература, съдържащи разгърнати коментари към
библейската книга “Битие” за сътворението на света от
Бога за шест дни. Жанрът Шестоднев е бил популярен
във Византия, най-известни са шестодневите на
Василий Велики, бащата на църквата. По-късно те са
влезли в трактата на Платон “Тимей”. В средно­
вековната словесност на правословието най-известен
е “Шестоднев” на Йоан Екзарх, който се състои от
предговор и шест глави, посветени на сътворението,
като шестото слово се открива с отделно предисловие.
Основният мотив на Шестоднева е хармонията и
красотата на света, свидетелство за красотата и
съвършенството на Бога; разнообразието на
природните явления. През Средновековието
“Шестоднев” е своеобразна енциклопедия, от която
православните славяни са черпели знания за
анатомията на човешкото тяло, за различните видове
създания (животни и растения), за природните явления.
Със своя “Шестоднев” Й. Екзарх е сред първите
създатели на философската и естествено-научна
терминология на българския език.
ШИРОКИ ГЛАСНИ - гласни звукове, които се
изговарят при по-широко растояние между езика и
небцето (а, о, е).
ШКОЛСКА ДРАМА - жан р от църковната драматургия
(приближаващ се до латинската драма на хуманистите),
възникнал в края на XV - началото на XVI в. в Западна
Европа. Произходът на школската драма е свързан с
устава на църковните и светски училища, където се
въвеждали задължителни сценични представления с

ШПИЛМАН

262

цел по-задълбоченото усвояване от учениците на
латинския език. Особено много допринесли за утвърж­
даването на школската драма йезуитите, които черпели
сюжети за своите пиеси от легендите, деянията на
светците и мъчениците, от Библията, Евангелията,
митологията, историята. Представленията се органи­
зирали на Великден и Рождество. Обикновено пиесите
се състоят от 4 - 5 действия, пролог и епилог. След всяко
действие има изпълнение на хор за развлечение на
публиката. Школската драма подготвя появата на
класическата драма във Франция през XVII в.
ШПИЛМАН (вж. Жонгльор).
ШУМОВИ СЪГЛАСНИ - звучните и беззвучните
съгласни, при чието изговаряне се образува шум, когато
въздушната струя преодолява препятствие в устната
кухина. Звучни: б, в, д, з, дз, ж, дж, г. Беззвучни: п, ф, т,
с, т, ш, ч, к, X, ц.

ЪНДЪРГРАУНД (англ. “underground” - подземие) понятие, възникнало като авангардно в литературата и
изкуството през 50 - 70-те години в САЩ, разминаващо
се с преобладаващите нравствено-етични норми.
Характерно е с нарушаване на общоприетите, в даден
исторически момент, забрани и отказ от литературноестетически ограничения. Формално не съществуват
никакви цензури в изкуството и в трактовките на
еротиката, в асоциалното човешко поведение.
Явлението е част от процеса на контракултурата и
“сексуалната революция”.
Ъ НЕПОСТОЯННО - когато ъ изпада при форми
на думата или на сродни думи - тази звукова промяна
се нарича непостоянно ъ. 1. Непостоянно ъ при
прилагателните имена, завършващи на -ъл, -ър, -ък и
-ъв; ако прибавим след тях морфема, започваща с
гласна, ъ изпада. Напр.: за мн. ч. пред -и бегъл - бегли;
нисък - ниски и пред наставката -ост: храбър храброст; мъдър - мъдрост. 2. Непостоянно ъ при
съществителни имена от м. род, които завършват на -

ЮНАШКИ ПЕСНИ

-------------------------------------------------- - ------------------------ 263
ър, -ъл, -ъм. Напр.: ритъм - ритми - ритмичен; косъм
- косми - космат. При колебание в правописа на
звуковете а - ъ извън ударение се прави проверка когато гласната в мн. ч. на думата изпада се пише ъ.
Напр.: червеникав - червеникави; еднакъв - еднакви.
ъ ПОДВИЖНО - когато гласният звук ъ е в
съседство с някоя от съгласните р, л той може да се
изговаря пред съгласната или след нея. Напр.: зърно зрънца; гълтам - глътна. Тогава звукът ъ се нарича
подвижно ъ. Мястото на ъ се определя от броя на
следващите съгласни: а) ако след съчетанието на ъ с
р, л следва една съгласна ъ се намира отпред. Напр.:
кълвач, хълцам; б) ако след съчетанието следват повече
съгласни ъ се премята след р, л. Напр.: клъцна, дръжка.
По този начин се избягва струпването на труднопроизносими съгласни. Има и много изключения от правилото.

Ю
ЮНАШКИ ПЕСНИ - дял от българските народни
песни, жанр на героичния епос, в който се възпяват
исторически събития и исторически личности,
превърнали се в народното съзнание в легендарни
юнаци. Юнашките песни се създават през XIV - XV в. в
условията на османското робство като израз на
драматичната народна борба срещу поробителите и
идеализираната представа за героите, народни
защитници; за някогашната българска държава,
историческите битки и българските царе. И въпреки
идеализацията и хиперболизацията на художествените
образи, в тези песни има своеобразно отразена
историческа достоверност. Характерна за юнашките
песни е епически разгърната композиция (особен
начален запев, епически разказ в стихотворна форма
в съпровод на гъдулка и песенен завършък), хиперболизирани и митически образи. Народната памет е
съхранила юнашки песни за Дойчин, Момчил, Секула
и цикъл песни за Крали Марко.

ЯВЛЕНИЕ

264

Я
ЯВЛЕНИЕ -1. Откъс от драматическо произведение,
в който броят на действащите лица не се променя; откъс
между влизането и излизането на някое действащо лице.
Явлението е част от сцената (вж.), а сцената - от
действието или акта (вж.). Напр. драмата “Иванко” написана в 5 действия; първата сцена има 6 явления.
В съвременната драматургия този термин е отпаднал.
ЯМБ (гр. “iämbos”) - 1. В античното метрическо
стихосложение - двусрична стихотворна стъпка, състояща
се от кратка и дълга сричка (и -) от 3 мори. 2. В
силаботоническото стихосложение - двусрична стъпка,
при която първата сричка е неакцентувана (неударена),
а втората - ударена (и-). Според броя на стъпките в
стиха се срещат от едностъпен до шестостъпен ямбичен
стих. Много рядко се ползва седмо- и осмостъпен ямб.
Напр.: осмостъпен ямб:
Накрай полето, дето плавно излъчва слънцето
стрели
и в морни валози потокът приспивно ръмоли,
меда на отдиха стаила дълбоко в девствени
недра виши клони непреклонни успокоената гора.
(Д. Дебелянов, “Гора”)
ЯМБИЧЕСКА ПОЕЗИЯ - форма на древногръцката
поезия (елегическа, мелическа, ямбическа), получила
разцвет през VII- VI в. пр. Хр.; сатирично-изобличителни
стихотворения в ямбичен размер. Най-ярки представи­
тели: древногръцките поети Архилох и Симонид,
римските - Хораций и Катул. В българската поезия
ямбични сатирични творби създават: Хр. Ботев, Ст.
Михайловски, Д. Подвързачов, Хр. Смирненски, Р. Ралин
и др.
ЯМБИЧЕСКИ ТРИМЕТЪР (от гр. “iambos” двусрична стъпка от къса (и) и дълга сричка (-) в
старогръцкото стихосложение + “trimetron” - тристъпен) шестостишен ямб в античната поезия, разделен на три
метрически части, всяка от които е диподия (вж.). По-

Я ПРОМЕНЛИВО

------------------------------------------------------------------ 265
късно нечетните ямбове във всяка диподия се заменят
със спондей (—). Античните трагедии и комедии са
написани в ямбичен триметър.
ЯМБОХОРЕЙ (от гр. “iambos” - двусрична стъпка
от кратка (и) и дълга (-) сричка + “choreios” - двусрична
стъпка от дълга (-) и кратка (и) сричка) - стихотворна
стъпка в античното стихосложение, която се състои от
двусричните стъпки ямб + хорей (и — и). Нарича се
още антиспаст (вж.).
Я НЕПРОМЕНЛИВО - това, което се запазва
непроменено, т. е. постоянно, не се преглася в е. Напр.:
поляна - поляни; ято - ята; ям - ядеш - яли; ясла ясли. Непроменливото я произлиза от старобългарското
я, отбелязвано със старобългарската буква ьа и то се
запазва непроменено в българския език. Непроменливо
я има в случаите при съчетание на съгласната й с
гласната а в началото на думата или след гласна. Напр.:
яма, ястреб, тояга. Независимо, че ударението се
мести на друга сричка, я се запазва във всички форми
на тези думи и в сродните думи. Напр.: тояга - тояги тояжки.
Я ПРОМЕНЛИВО - често срещана езикова промяна
в българския език, промяна (преглас) на гласния звук а
в е, когато пред е има мек съласен звук. Напр. вяра вери - верен; бял - бели - побелели. Този преглас на а в
е се нарича променливо я. Тази промяна става само в
една и съща морфема или в различни производни на
един и същ корен. Променливото я произлиза от
старобългарската гласна I) (ят), която се е произнасяла
като широко е, което с течение на времето в едни случаи
звучало като а, в други - като е. Според изговора на
старобългарското ή (ят) съвременният български език
се дели на 2 говорни групи: източни ή (ят) се произнася
като е-я и западни - fj (ят) винаги се произнася като е
(хлеб, млеко, видел). В основата на българския
книжовен език са североизточните говори затова има
правила за изговора - променливото^ се изговаря като
я (запазва се) в ударена сричка, когато в следващата
сричка няма мека съгласна или някоя от съгласните ч,
ж, ш, й и когато в следващата сричка няма предна
гласна. Напр.: бял, бяла, бяло; спрях, спрял, спрян.

СЪДЪРЖАНИЕ
ВЪВЕДЕНИЕ .............................................. 3
СЪКРАЩЕНИЯ ......................................... 4
А ...................................................................... 5
Б ................................................................... 27
В ................................................................... 40
Г ................................................................... 51
Д ................................................................... 59
Е ................................................................... 72
Ж ................................................................. 86
3 ................................................................... 88
И ................................................................... 94
Й ................................................................ 103
К ................................................................ 103
Л ................................................................ 114
Μ ................................................................ 124
Н ................................................................ 141
О ................................................................ 149
П ................................................................ 158
Р ................................................................ 183
С ................................................................ 195
Т ................................................................ 217
У ................................................................ 233
Ф................................................................ 237
X ................................................................ 245
Ц ................................................................ 254
Ч ................................................................ 256
Ш ............................................................... 259
Ъ ................................................................ 262
Ю ............................................................... 263
Я ................................................................ 264

БИБЛИОГРАФИЯ

1. Бояджиев Т. и колектив (Владимирова И., Жобов
Вл.), Български език за 5 клас, Изд. къща “Анубис”, С.,
2000 г.
2. Бояджиев Т., Христова И., Жобов Вл., Колев Г.,
Янакиева Μ., Български език за 6 клас, Изд. къща
“Анубис”, С., 2000 г.
3. Бояджиев Т., Христова И., Янакиева Μ., Жобов Вл.,
Колев Г. - Кафтанджиев Хр., Български език за 7 клас,
Изд. къща “Анубис”, С., 1999 г.
4. Димчев К., Комарска И., Петров Ан., Ангелова Г,
Български език за 7 клас, Изд. "Булвест 2000”, С., 1996 г.
5. Димчев К., Комарска И., Петров Ан., Български език
за 8 клас, Изд. “Булвест 2000”, С., 2002 г.
6. Станчева Р., Ангелова Т., Иванов Ал., Речник по
български език, Изд. “Наука и изкуство” ЕООД, С., 1997 г.
7. Розенталь Д. 3. и Теленкова Μ. А., Справочник
лингвистических терминов, “Просвещение” 1972 г.
8. Милев Ал., Николов Б., Братков Й., Речник на
чуждите думи в българския език, Изд. “Наука и
изкуство”, С., 1978 г.
9. Ницолов Л., Георгиев Л., Джамбазки Хр., Спасов
С., Речник на литературните термини, Изд. “Наука
и изкуство”, С., 1973 г.
10. Беров Т., Кратък речник на литературните
термини, Изд. “Хирон - РН”, Варна, 1998 г.
11. Беров Т., Речник на литературните термини, Изд.
“П. Берон”, С., 2003 г.
12. Тимофеев Л., Тураев С., Словарь литературоведческих терминов, Μ., 1985 г.
13. Николюкин А Н. Литературная знциклопедия
терминов и понятий, НПК “Интелвак”, Москва, 2001 г.

14. Матеева Н., Котова И., Литература за 6 клас, Изд.
“Просвета”, С., 2005 г.
15. Матеева Н., Холевич Й., Литература за 7 клас,
Изд. къща “Анубис”, С., 2005 г.
16. Стефанов В., Панов Ал., Литература за 8 клас,
Изд. къща “Анубис”, С., 2005 г.
17. Герджикова В., Ангушева А., Димитрова Μ.,
Литература за 9 клас, Изд. “Просвета”, С., 2005 г.
18. Шубанов Ал., Звезданов Н., Чернокожев Н.,
Литература за 10 клас, Изд. “Просвета”, С., 2005 г.
19. Стефанов В., Панов Ал., Литература за 11 клас,
Изд. къща “Анубис”, С., 2005 г.
20. Стефанов В., Панов Ал., Литература за 12 клас,
Изд. къща “Анубис”, С., 2005 г.

Речник
по български език и литература
5-12 клас

Съставител: Татяна Йорданова
Редактор: Деян Веселинов
Художник на корицата: Антоанета Падежка
Коректор: Николина Радева

Предпечатна подготовка: Кенка Генчева
Българска, Издание I, 2006 г.
Формат 84/108/32, печатни коли 17

Издателство “Ипсилон”

9000 Варна, ул. “Ружа”, бл. 43, вх. Б, ап. 12
тел.: 052/ 631 497; 052/ 332 722 GSM 0888 631 625

www.ypsilonbg.com
e-mail: ypsilon@abv.bg

Печат: “Абагар” АД - Велико Търново

В речника се обясняват най-разпространените
езикови и литературни термини, обхващащи
учебните програми по български език и литература
от 5 до 12 клас. Изясняването на термините е
съпроводено с примери от западноевропейската и
българска литература, което нагледно показва
тяхната употреба. Основните понятия се представят
в достъпна форма от гледната точка на
съвременната интерпретация, според изучавания
материал.
Настоящият речник е необходимо помагало за
ученици, зрелостници, кандидат-студенти и всички,
които желаят да обогатят и утвърдят езиковата и
литературната си култура.